Името на Ървинг Стоун не се нуждае от препоръка. Той е автор на художествените биографии на Ван Гог, Микеланджело, Джек Лондон. Последното му произведение е посветено на живота и дейността на Чарлс Дарвин, създателя на еволюционното учение, който с „Произход на видовете“ (1859) предизвика революция в биологията, нанася съкрушителен удар върху метафизическите схващания за неизменността на видовете и религиозната представа за божествения произход на Вселената.
	Новата среща на Ъ. Стоун с българския читател ще задоволи неговия не само чисто литературен, но и познавателен интерес. Романизираната биография на Чарлс Дарвин дава възможност да се научи повече относно историята на раждането на научната теория, разрушила господствуващите от векове религиозни възгледи и представи за света и човека.
	 
	 
	 
	Посвещавам

	на моята дългогодишна съпруга,

	редактор, другар и приятел

	ДЖИЙН СТОУН

	 
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	Ако имах още двадесет години живот и работоспособност, колко много бих преработил „Произход на видовете“! Щеше да ми се наложи да променя възгледите си по всички въпроси! Но сега поне слагам начало. И това е нещо…
	 
	Чарлс Дарвин до Джоузеф Хукър, 1869 г.

	 
	 
	 
	Романите, които са плод на въображението, макар и на въображение не много издържано, години наред отлично са ме отморявали. Затова аз често благославям всички писатели. Мои близки са ми прочели на глас удивително много романи. Всички те ми харесват, ако са що-годе добри и имат щастлива развръзка – би трябвало да се издаде закон, забраняващ книгите с тъжен край. Според мене романът не може да е първокласен, ако в него няма поне един герой, когото читателят изцяло да обикне, а ако този герой е хубава жена – още по-добре.
	 
	Чарлс Дарвин, „Автобиография“, 1876 г.

	 
	 
	 
	  

	 
	 
	 

	 

	 

	ЧАСТ ПЪРВА

	 
	 
	 
	СУХОЗЕМЕЦ

	 
	 
	 
	КНИГА ПЪРВА

	 
	„НАМЕРИ МИ ПОНЕ ЕДИН ЗДРАВОМИСЛЕЩ ЧОВЕК!“

	 
	 
	 
	1.

	 
	Той застана пред огледалото и махагоновите полици, разбърка пяната в бялата чаша със сини цветя върху кръглата поставка, доля гореща вода от медната кана, насапуниса светлото си лице и отвори острия стоманен бръснач с абаносова дръжка.
	Двадесет и две годишният Чарлс Дарвин се бръснеше с удоволствие и лекота, защото червено-кафяви бакенбарди покриваха почти цялото му лице. Оставаха само румените бузи и заоблената брадичка. Червените му устни бяха малки в сравнение с огромните очи на кафяви и морави точки, които виждаха и запомняха всичко.
	Той изми пяната, взе две инкрустирани със сребро четки и започна да се реши. Първо пусна дългата си оранжево-червена коса право надясно, като почти покри ухото си, после гъстите кичури минаха през голямото му чело и направиха хубава чупка над лявото ухо. Взе чиста бяла риза от ореховия скрин, закопча високата колосана бяла яка, която се извиваше под бакенбардите му, и си завърза дебела връзка. Обикновено се бръснеше сутрин, още като стане, но днес искаше да отиде на реката, да лови риба със семейната лодчица и да попълва сбирката си по брега на Севърн, затова отложи утринния си тоалет до пристигането на професор Адам Седжуик.
	От широкото стълбище се носеше апетитният мирис на Аниния гъши пирог, любимото ястие в Шрусбъри. Ани го правеше само за специални гости. Като дете Чарлс често я наблюдаваше как приготвя това лакомство и го слага в готварската печка с осем отделения, която гореше и дърва, и въглища. Сега половината къща го разделяше от обширната кухня, но той си представяше как Ани отделя костите на огромната гъска, после на голямото пиле, което напъхваше вътре в нея. В него пък поставяше специално приготвен език и обвиваше всичко това в дебело маслено тесто, поръсено със стрит мушкатов орех и чер пипер.
	Мариан, най-голямата сестра на Чарлс, си бе намерила един доктор и се бе омъжила рано, на двадесет и шест години. Майка им умря, когато Мариан беше на деветнадесет. Тя не поиска да поеме домакинството на къщата, или на Могилата, както всички я наричаха, макар че бе по силите й. Товарът падна на раменете на следващата дъщеря, седемнадесетгодишната Каролайн, и тя го посрещна с охота. След сватбата Мариан и мъжът й се установиха в Овъртън, тя роди двама сина и рядко идваше в Могилата. Пишеше си със сестрите си. Каролайн прибягна до какво ли не, за да накара Ани да затваря кухненската врата, когато готви. Ани, яко селско момиче от Шпоршър, не се съгласяваше.
	— Семейството има право да знае какво ще се обядва. В Могилата кухнята е най-важната…
	Доктор Робърт Дарвин успокояваше дъщеря си.
	— Ани затова е голяма готвачка, защото се прекланя пред масленото си тесто и апетитните миризми. Преди да тръгна на посещения, знам дали приготвя пирог с дреболии или с патица, с гълъби, или пък херинга и домати. Тогава доволен обикалям къщите на пациентите.
	А никак не бе лесно да задоволиш вкуса на д-р Дарвин. Той беше огромен мъж, тежеше около сто и петдесет килограма, с около десет килограма по-малко от великанския си баща, доктор Еразъм Дарвин, прочут по цяла Европа с книгите си с поезия, по физика, медицина и законите на органичния живот… и с пълнотата си, която го принуди да отреже полукръг от масата в трапезарията, за да може да се смести на нея.
	Чарлс извади синя кадифена жилетка с бели ревери, жълто-кафяв костюм и дълъг фрак с още по-големи ревери. Избра чифт къси ботуши от дъното на гардероба, сложи ги на украсения с пискюли килим и постави дрехите върху пиринчената табла на кревата с големи топки. Златният си часовник носеше на тънка верижка на врата, самият часовник бе пъхнат в джоба на жилетката му.
	Напълно облечен, той не без известно удоволствие се погледна в голямото огледало, защото бе достигнал височина метър и осемдесет – неговата мечта. Носът му обаче беше въздълъг. Самочувствието му беше нормално за висок, тънък, неуморен и добре сложен младеж, който само преди четири месеца е завършил теология с титлата „бакалавър“ в Христовия колеж на Кембридж, випуск 1831 година. Нареди се десети в списъка на успешно завършилите кандидати и щеше да бъде ръкоположен в катедралата в Хиърфорд, недалеч от домовете на семейство Дарвин и на техните роднини семейство Уеджуд.
	Нямаше защо да се бърза с ръкополагането, баща му не настояваше, пък и англиканската църква не поставяше срокове за посвещаване в сан на младите теолози след завършването им. Във всеки случай щеше да се наложи да чака година-две, докато се освободи място за дякон или кюре. Тези длъжности стояха най-долу в църковната йерархия – помощник на викария или ако църквата беше по-богата, помощник на енорийския свещеник. Назначенията се извършваха от епископа на тяхната енория. Чарлс не се тревожеше от това, че длъжността, пък и заплатата на едно кюре са скромни. Тогава щеше да има време за колекциониране и за изучаване на естествена история, които заедно с обожавания лов бяха големите радости в живота му.
	След три седмици геологическа експедиция в планините на Северозападен Уелс с професор Седжуик и след цял месец ловуване в Меър сигурно щеше да помисли за датата за ръкополагането. А по-добре следващата година, през лятото, след като заминат с професор Джон Хензлоу от Кембриджкия университет и двама млади приятели на борда на търговски кораб за Тенериф на Канарските острови, за да видят за пръв път тропиците и прочутото драконово дърво, описано в „Пътешествия“ на Хумболт. Баща му се бе съгласил пътуването за Тенериф да стане идния юни. Чарлс имаше право да скита една година като брат си, по-големия и единствен брат Еразъм, който също бе пътувал по света, преди да започне лекарската си практика. Година е достатъчна за един младеж, за да може после да се захване за работа.
	След като приключи с размислите за църквата, той се погледна за последен път в огледалото.
	— Така съм се наконтил – помисли си той, – сякаш имам среща с прекрасната Фани Оуен.
	Не го смятаха за красив, но беше привлекателен по един ненатрапчив, лек начин. Имаше големи, изразителни очи; беше приятен, весел младеж с вроден чар и добри обноски. Харесваше хората и не криеше радостта си, когато е с тях. Допадаше на всички – на роднините, на приятелите, на професорите в Кембридж. Особено се харесваше на по-възрастните мъже, защото имаше рядката способност да не забелязва разликата във възрастта или поколенията. Беше любимец на Джоусая Уеджуд, брата на майка му, с когото от детинство прекарваше всеки септември – ходеха на лов за яребици и дивеч в Меър Хол; на Уилям Оуен, когото посещаваше в Удхаус – там го чакаха с първите силни студове, „за да погубят някой друг фазан на Оуен“; на Джон Стивънс Хензлоу, неговия наставник и водач из чудните тайнства на природата. Хензлоу, бивш професор по минералогия в Кембридж, който през последните четири години ръководеше катедрата по ботаника, беше свещеник в изящната църква „Малката света Мария“, недалеч от Тръмпингтън стрийт, на няколко крачки от река Кем. Той бе убедил приятеля си Адам Седжуик да вземе Чарлс на изследователската си експедиция. Чарлс бе облякъл най-хубавите си дрехи, защото Седжуик, як ерген на четиридесет и шест години, се контеше с голяма бяла шапка и добре скроено модно палто дори по време на прочутите си геоложки пътешествия из Алпите или Уелските планини. Кембриджките студенти разправяха:
	— Носи си голямата бяла шапка, да не би ловците да го вземат за елен и да го прострелят в челото.
	Готов да посрещне посетителя си, Чарлс сне „Антикварят“ от Уолтър Скот от полицата за книги в стаята, където се бе родил, и седна на тапицираното кресло до прозореца. Плюшените завеси бяха дръпнати настрани и завързани с ленти. През вътрешните дантелени пердета добре се виждаха обширната ливада пред къщата на Дарвинови, старият дъб, боровете и яворите, а по-нататък, отвъд Могилата – високият хълм край Шрусбъри (ето защо бяха нарекли къщата си така), поляните и развалините на укрепен замък, построен от някогашните британци.
	Чарлс бе прекарал приятно три години и половина в Кембридж. Четеше много; Дарвинови и Уеджудови имаха богати библиотеки и бяха заклети читатели – четяха по-скоро за удоволствие, отколкото за знания. При хубаво време той обичаше да сяда под черницата във „Фелоус гардън“ в Христовия колеж, където преди около двеста години се бе излягал и чел каквото му попадне Джон Милтън. Чарлс умееше да слуша внимателно, усвояваше добре предметите, които бе длъжен да поеме и смеле – „Натурална теология“ от Пейли и Евклидовата геометрия, за да вземе началните си изпити за бакалавър още след първите две години, а по предметите, които го интересуваха, учеше задълбочено.
	Имаше много приятели и често излизаше сред природата. Преди да тръгне с тях на лов, обикновено репетираше в стаята си в Христовия колеж пред огледалото на скрина, вдигаше пушката към рамото си и следеше дали го прави добре. Понякога успяваше да убеди свой приятел да държи и движи бавно запалена свещ. Тогава Чарлс поставяше в жилото на ударника капсула и се прицелваше в свещта. Ако прицелът беше точен, въздушната струя я угасяваше. Избухването на капсулите се придружаваше от силен трясък. Веднъж един от преподавателите наставници заяви:
	— Чудна работа! Господин Дарвин, изглежда, по цели часове размахва камшик в стаята си – все чувам плющенето му, като минавам под неговите прозорци.
	Професор Хензлоу често извеждаше студентите си по ботаника из Кембриджшър. Чарлс никога не изпускаше такава възможност. В края на седмицата понякога правеха експедиции из далечни гори и блата. Веднъж тръгнаха да събират жаби с жълти черги по гърба и Чарлс намери толкова много из високите треви, че професор Хензлоу заяви със задоволство:
	— Имате набито око, Дарвин!
	После Чарлс хвана още – повече, отколкото всички останали студенти, взети заедно. Хензлоу попита развеселен:
	— Какво ще ги правите всичките, Дарвин? Сладкиш от жаби ли?
	Чарлс се поколеба само за момент:
	— Е, професор Хензлоу, нали знаете, че не мога да готвя!
	Хензлоу беше непоправим колекционер. Занимаваше се с ентомология, науката за безкрайно многото насекоми по земята, а Дарвин и неговата дружина в Кембридж бяха любители на бръмбарите. Чарлс твърдеше, че никое занимание на света не му доставя повече радост от събирането на бръмбари. Един ден откъсна кората на някакво дърво, откри два редки вида и стисна единия в лявата, а другия в дясната си ръка. После видя още един, нов, когото не можеше да изпусне, затова пъхна единия в устата си.
	— Уви – разказа той на професор Хензлоу същата вечер, – бръмбарът изпусна някаква изключително парлива течност, която ми изгори езика. Трябваше да го изплюя, а той избяга. Ето как изпуснах и третия.
	— Така е, който е алчен… – засмя се Хензлоу. – Бъди умерен, мойто момче, когато събираш бръмбари или пари.
	Когато тринадесет години преди Чарлс Дарвин Джон Стивънс Хензлоу дойде в Кембридж, науката все още се смяташе за несъвместима с религията. Нямаше място за естествена история в университет, който бе основан през дванадесети век за обучаване на теолози, нямаше курсове от лекции, които дават право на университетска степен. Ботаническата градина в центъра на града беше изоставена пустош.
	Професорите Хензлоу и Седжуик промениха всичко. През 1819 г. те основаха заедно Кембриджкото философско общество, където се срещаха студенти и професори, често четяха доклади и обсъждаха проблемите на още непризнатите, но процъфтяващи естествени науки. Сега вече всеки джентълмен можеше да включи в образованието си ботаника и геология. По време на учебната година професор Хензлоу канеше в петък вечер у дома си някои от по-будните си студенти и университетски преподаватели и професори, които се интересуваха от възможностите на естествените науки. С Чарлс се отнасяха като с член от семейството на Хензлоу. Следобед дълго се разхождаха сред природата, а в края на седмицата често отиваха до плодородната Фенс – блатистата област в Източна Англия, където събираха билки – седефче, пелин, ирис, всякакви храсти, а също скакалци, светулки, бекасини, паяци и нощни пеперуди. Поради тази дружба Чарлс се прочу като: „Човека, който се разхожда с Хензлоу“.
	Всички обичаха Хензлоу, така че това беше най-високата титла, с която университетът можеше да го удостои.
	Сякаш през порите на кожата си Чарлс поглъщаше мъдростта на Хензлоу, защото учителят му притежаваше не само познания. Подобни отношения поддържаше преди години и с брат си, когато Еразъм учеше в Свободната кралска гимназия в Шрусбъри. Рас, както го наричаше Чарлс, беше пет години по-голям и много запален по химия. Имаше лаборатория в пристройката за инструменти в градината им в Могилата. Караше Чарлс да му асистира при смесването на газове и вещества. Еразъм го учеше как да разрежда сярна киселина във вода в пропорция едно към пет, да полива с тази смес железни гвоздейчета и да събира получилия се газ в колба. Друг експеримент, поради който двамата братя станаха нежелани за съседите, беше разтварянето на една част живак в две части сярна киселина. Сместа кипна и изчезна от дъното на стъкленицата, а по целия хълм плъзна задушаваща миризма. Д-р Робърт Дарвин, който никога не бе докрай доволен от двамата си синове, забеляза сухо:
	— Защо не се занимаете с някой не толкова противен дял на химията, момчета?
	Еразъм, който по-малко от Чарлс се грижеше за доброто мнение на баща си, отвърна:
	— Татко, как можем да разберем каква воня ще пуснат киселините ни, ако не направим експеримента? Ти нали не искаш да смажеш младежкия ни търсещ дух?
	Д-р Дарвин разбираше кога го поднасят за огромните му размери и се обърна иронично към източените си синове с глас, който сякаш идваше от дълбините на пясъчната кариера в Шрусбъри:
	— Боже опази! През целия си съзнателен живот съм внимавал да не смажа нещо.
	За миг Чарлс съжали баща си. Защо всичките шест деца се бяха метнали на майчиния си род – тънки и жилави? Защо поне един от синовете не беше така поразително огромен?
	Макар че Чарлс беше само на четиринадесет години, двамата с Еразъм често работеха до късно през нощта. Като се разчу за това и за миризмата на горяща сяра, която бе обхванала Могилата, състудентите на Чарлс му измислиха прякора Газ.
	Навремето си бе спечелил и публично порицание от прочутия педагог, доктор Самюъл Бътлър, директора на Свободната кралска гимназия в Шрусбъри, основана от Едуард VI през 1552 г. и значително разширена от кралица Елизабет. Гимназията никак не беше свободна, тъй като в нея не приемаха всекиго. Всъщност обучението там беше доста скъпо, но имаше чудесна сграда с класни стаи, параклис и библиотека. Веднъж доктор Бътлър възкликна пред учениците:
	— Дарвин, губите си времето с ненужни предмети. Гледайте си гръцката граматика и латинската литература. Те безпогрешно отличават английския джентълмен от обикновения човек.
	Чу се скърцане на чакъл по криволичещата пътека, която водеше до входната врата на Могилата. Чарлс сложи романа „Уейвърли“ до вазата с цветя, стана и дръпна дантелените пердета на прозореца. Там в двуколката си, с която бе дошъл от Кембридж по извития път през каменовъгленото находище в Улвърхамптън и край варниците на Албърбъри, стоеше многоуважаваният професор Адам Седжуик и викаше на конете да спрат, с една ръка държеше юздите, а с другата прикрепяше високата си бяла шапка.
	 
	 
	 
	2.

	 
	Чарлс се спусна по широката стълба, като вземаше по две стъпала наведнъж. Намери Адам Седжуик пред високата дъбова врата към галерията с четирите мраморни колони, разперил ръце, доволно усмихнат.
	— Така обичам да се строи къща. Здраво! Само Везувий или Етна могат да разтърсят основите й.
	— Такива бяха и намеренията на баща ми, когато купи дванадесет акра на този хълм. Известен е като Могилата. И къщата се нарича така. Между другото – и баща ми.
	Той извика конярчето, за да се погрижи за коня и двуколката на Седжуик. Едуард, дългогодишният им прислужник, вече бе взел чантите на Седжуик и ги бе занесъл в гостната на втория етаж с изглед към река Севърн. Чарлс поиска да качат горе горещата вода, за да може Седжуик да се освежи след двеста и петдесет километровата си геоложка обиколка, която бе започната от Кембридж.
	— Добре ли прекарахте лятото? – попита Седжуик.
	— През юли извърших огромна работа по геология. Професор Хензлоу предложи за начално упражнение да направя географска карта на Шропшър. Оказа се, че не е толкова лесно. Направих цветна скица на няколко разреза, струва ми се, вярна, но не съм сигурен за наклоните и направленията.
	— Като се измия, ще я погледна. Вземеш ли чукче в ръка и откъртиш ли достатъчно камъни в тези планини, за две години можеш да станеш доста добър геолог.
	Чарлс погледна косо широкоплещестия йоркширец, красния мъж с дълго, скулесто лице и гъсти черни вежди над огромните му очи, с къдрава черна коса и доста голям нос, който все пак не успяваше да засенчи големите му плътни устни и грапава брада. Беше блестящ преподавател, излъчваше енергия дори когато се оплакваше от ревматизма си. Като млад геолог си бе повредил зрението – парченце от скала отскочило в окото му. Също като своя приятел и съратник Джон Хензлоу Седжуик бе ръкоположен за дякон и работеше едновременно като професор в Кембридж. Често проповядваше в родното си място – Дент в Йоркшир. Беше изключително нравствен и религиозен. Доколкото бе известно на Чарлс, Седжуик не познаваше нито любовта, нито жените. Добре известно на студентите беше лошото му мнение за брака:
	— Бракът е хубаво нещо за човек, който вече е взел-дал. Иначе да си вземеш жена е все едно да си вземеш беля на главата.
	Въпреки тази неприязън към женитбата всички го смятаха за „добра партия“ и всеки ден бе канен някъде на обяд. Чарлс никога не бе посещавал прочутите лекции по геология на Седжуик, тъй като между шестнадесет и осемнадесетгодишната си възраст, когато учеше в медицинския факултет на университета в Единбург, бе попаднал под упойката на невероятно скучните геоложки лекции на професор Робърт Джеймсън. Професор Седжуик бе безкрайно тщеславен, но не и дребнав. Той даде на Чарлс да разбере, че му прощава този пропуск.
	Адам Седжуик бе кръстил геоложкото си чукче на скандинавския бог на гръмотевиците – „стария Тор“ – и се отнасяше с него като с личен приятел. Хензлоу забеляза:
	— Ако Седжуик намери някоя млада дама, която да му е толкова мила, колкото стария Тор, той ще се ожени за нея.
	— Каква ще е тази жена, дето ще има за съперник Алпите? – отвърна Чарлс.
	Д-р Дарвин още не се бе върнал от посещения. Трите сестри на Чарлс се преобличаха за обяд.
	— Тогава ще мога да ви покажа градините в имението – каза Чарлс, когато Седжуик слезе. – Те са наша радост и гордост.
	— Цветята за англичанина – заяви Седжуик високопарно – са като китовата мас за ескимоса. Тяхната красота ни топли отвътре през цялата зима.
	Те минаха край къщичката на градинаря зад конюшните и се отправиха към строго симетричните градини, които д-р Дарвин и жена му Сузана бяха оформили преди тридесет години. Там имаше живи плетове и пълзящи растения по стените, тъмнооранжеви, жълти и пурпурни, със силен летен аромат. Най-много бяха лехите от трицветни теменуги, тук-там се срещаха сини лобелии и кученца, във всички оттенъци на цикламеното. По-нататък синята ралица бе израсла повече от метър, а зад нея, като стражи, стърчаха ружи, високи метър и половина. Розовата градина беше отделена – в нея изобилствуваха виещи се по коловете рози, розови храсти и дървета.
	— Добър градинар сте си намерили – каза Седжуик.
	— Всъщност Джозеф ни намери, когато татко строеше Могилата. Синът му сега се грижи за зеленчуковата и овощната градина. Малко неща купуваме от пазара – бонбони, говеждо, млечни продукти. Мама не разреши да си вземем крави, защото мучат много тъжно преди раждане и нощем това така я разстройваше, че не можеше да спи.
	Зеленчуковата градина бе защитена от две огради – едната тухлена, а другата – от завързани за дървени решетки прасковени, сливови и крушови дървета. Двамата минаха край лехи с картофи, моркови, зелен фасул, праз, край покрити със слама ягодови парцели. Над тях бяха разстлани мрежи, за да прогонват птиците. По-нататък имаше редове със зеле – цветно, брюкселско и обикновено, което винаги беше готово към Коледа, и също като пресните картофи се появяваше само за малко през пролетта. Двамата се възхитиха от лехите с джоджен, магданоз и ревен.
	— За зимата правим компоти и конфитюри от ренглоти и какво ли още не.
	Дълбока въздишка се изтръгна от огромния гръден кош на Седжуик:
	— Ергенският ми живот в Кембридж изведнъж ми се стори суров.
	Чарлс предложи да се връщат:
	— Сестрите ми вече сигурно са слезли, пък и татковата жълта двуколка скоро ще изтрака по алеята.
	Като минаха в библиотеката, която се състоеше от две крила, с мраморни колони, поддържащи високите тавани, Седжуик прокара пръсти по етажерките с любимите си автори – гръцките и латинските класици. Пред другата ниша той зашепна имената върху подвързиите: Чосър, Милтън, Поуп, Драйдън, Голдсмит, Уолтър Скот, Шекспир.
	— Тук държим съвременните романи – каза Чарлс, като посочи последната ниша, преди да се влезе в солария.
	Седжуик издърпа „Тайнствата на Удолфо“, роман, който бе нашумял от няколко години насам.
	— Струват ли тези романи? – попита той с намръщено учудване на хубавото си тъмно лице. – Никога не ми се е случвало да прочета някой от тях.
	— Всякакви ги има – добри, лоши и средни. Никога не знаем предварително. Когато някой от семейството тръгне за Лондон, винаги го караме да донесе нещо за четене. Понякога лошите романи са най-забавни. Изреждаме се да ги четем на глас. Много е приятно – пред пращящите дървета в камината, когато в Шропшър е вече студено. Родът на майка ми, Уеджуд, от край време си четат на глас. А понякога караме „на прескок“ – не четем скучните места.
	Влязоха през отворената врата на солария, изпълнен със зеленина и топъл, влажен мирис на мъх. Остъкленият покрив пропускаше слънцето и светлината. Сестрите на Чарлс си бяха накъдрили косите край огнището в горната спалня и слязоха в най-добрия си вид, за да вечерят с прочутия професор Адам Седжуик.
	Двамата мъже отидоха в другия край на солария, където тридесет и една годишната Каролайн властвуваше на масата за чай. Там имаше калии, богородичен косъм, розово и червено мушкато, саксии, наредени на дървени етажерки, и теракотени съдове с хризантеми, гергини и бели теменуги в бели дървени сандъчета.
	— Професор Седжуик, мога ли да ви представя сестрите ми. Каролайн, в средата – Сузан, и най-малката ми сестра Катрин, която наричаме галено Кати.
	Седжуик подаде ръка на всяко от момичетата, поклони се и изрече необходимите любезности.
	Двадесет и осем годишната Сузан беше стройна и жизнерадостна, златната красавица на семейството, единствената любимка на баща си. В семействата Дарвин и Уеджуд бе прието момичетата да се омъжват към тридесетте, а мъжете – доста по-късно. Никой не очакваше Сузан да мине двадесетте неомъжена. Половината младежи от Шропшър бяха влюбени в нея. Тя обнадеждаваше всички… еднакво. Беше любимка и на Чарлс, въпреки че той казваше за нея:
	— Никой не може да се изплъзне от Сузан, стига да носи панталони и да е от осем до осемдесет години.
	Тя предложи на Седжуик чаша мадейра, погледна го в очите и му се усмихна пленително.
	Кати се забавляваше да наблюдава Сузан. Тя беше на двадесет години и много приличаше на Чарлс. Когато Ленърд Дженине, зетят на професор Хензлоу, посети Могилата и видя Кати, той възкликна неволно:
	— Я виж, Чарлс Дарвин с фуста!
	Имаше живо лице, носеше бели рокли с буфан ръкави и бели чорапи, решеше косата си на бретон, леко разделен над веждите. Беше уверена в себе си и действуваше успокояващо на другите. В компания беше приятна, привързваше се към хората, които харесваше, но някак се губеше между жизнерадостния висок дух на Каролайн и прекалената хубост на Сузан.
	Каролайн беше взела високия ръст на рода Уеджуд, но не беше хубава, макар че имаше искрящи очи, здрав тен и лъскава черна коса. Един от братовчедите Уеджуд беше заявил:
	— Тя прилича на дукеса.
	Обичаха я всички… освен Чарлс. Майка им умря, когато той беше на осем години, Каролайн я замести и ги държеше много строго. Сега Чарлс беше вече на двадесет и две години, но влезеше ли тя в стаята, той си помисляше:
	— Господи, в какво ли съм се провинил?
	Чарлс се възхищаваше от твърдия й, макар и малко фанатичен характер. Тя бе основала неделно училище за бедняшки дечица във Франкланд, мизерния район на Шрусбъри, под Могилата. Там ги учеха на таблицата за умножение и молитви. Децата бяха бледи, болнави, зле облечени. През по-голямата част от свободното си време Каролайн се опитваше да набави средства не само за учебници и пособия, но и за храна, лекарства и топли дрехи. Не я подкрепяше никой освен членовете на семейство Дарвин, но тя не се отчайваше.
	Сузан наля още една чаша мадейра на професор Седжуик. Той вдигна тост за здравето на младите дами, после се обърна към Чарлс:
	— За бъдещите седмици, които ще прекараме в лов на камъни. Как мислите, дали да не дойдете и на по-дълга експедиция?
	Чарлс се усмихна свенливо:
	— Не съм луд по това време да се откажа от лова на дивеч в Меър Хол заради геологията или която и да е друга наука.
	Седжуик кимна в знак на съгласие.
	— Да си призная, на младини и аз не се отказвах от лова в Дент. Запален ловец бях, докато не станах опитен геолог. Но щом заех катедрата в колежа „Света Троица“, се отказах от кучетата и пушката.
	— Кажете ми, професор Седжуик – попита Сузан, – какво толкова има в геологията, че да запали човек с вашите забележителни способности?
	Адам Седжуик се загледа в дългите, златни къдри, искрящите морскозелени очи, светлата кадифена кожа, леко розова като вътрешността на мида, като най-изящните вази от зестрата, която Сузана Уеджуд донесе на д-р Робърт Дарвин. Когато отговори, гласът му беше дълбок, меден, но още по-вълнуващ бе ходът на мислите му, всяка от които пораждаше следващата. Чарлс знаеше от петъчните соарета у професор Хензлоу, че Седжуик показва най-добрите си качества, за да направи неотразимо впечатление.
	— Мис Сузан, моят добър приятел, поетът Уърдсуърт, не обичаше учените, защото те гледат на природата с очи, различни от неговите. И все пак за мене направи изключение и написа любовно стихотворение, посветено на геологията.
	Адам Седжуик имаше навика да цитира на половин дузина езици.
	„Тоз, който с джобно чукче удря края на клетата скала или издадения камък, покрит с мъха на времето или кора природна… “
	Предната врата се тресна и наруши одобрителното мълчание.
	— Приливът дойде – каза Каролайн малко иронично.
	Чарлс веднага отиде в хола, за да пресрещне баща си. Двамата не даваха много израз на сърдечните си чувства, но всеки вярваше, че е привързан към другия. Наистина обичаха се взаимно и искрено, но не знаеха как да го покажат. Д-р Робърт Дарвин, който на 30 май навърши шестдесет и пет години, почти винаги беше мил с Чарлс, макар понякога да се държеше рязко след дванадесетчасовия работен ден в Шрусбъри и неравните, кални пътища между домовете на пациентите в Шропшър. Чарлс си спомняше само една неприятна сцена с баща си, когато на шестнадесет години бе напуснал училището в Шрусбъри, една година преди завършване. Беше нито пръв, нито последен в класа, учителите и баща му го смятаха за съвсем обикновено момче, някъде под средното умствено равнище. Думите на баща му дълбоко го унижиха:
	— Тебе те интересуват само стрелбата, кучетата и ловът на плъхове. Ще посрамиш семейството, а и себе си.
	Чарлс смяташе укора за несправедлив. Бе зазубрял четиридесет-петдесет стиха от Вергилий и Омир всяка сутрин в параклиса, бе изучавал старателно класиците и никога не бе използвал „ключ“. Възхищаваше се много от Хораций и с радост четеше одите му. Просто не беше отличен ученик и не искаше да бъде.
	— Не е честно, тате.
	Повече не споменаха за това. Но д-р Робърт Дарвин обяви, че Чарлс трябва да замине при брат си Еразъм да учи медицина в Единбургския университет, за да станат и двамата доктори, както той самият навремето бе последвал примера на баща си, прочутия д-р Еразъм Дарвин.
	— Ти ще станеш добър лекар, Чарлс. Най-важното в тази професия е да спечелиш доверието на пациентите. Миналата година ти ми помогна у някои бедняшки семейства в Шрусбъри и те ти се довериха, особено жените и децата…
	Д-р Дарвин го бе изпратил при десетина случая и Чарлс бе направил подробни описания на всички симптоми с такава задълбоченост, че баща му вечер му ги четеше.
	— Освен това добре смеси праховете, които предписах.
	Чарлс бе въодушевен от одобрението на баща си. Д-р Дарвин караше сина си да следва медицина, а и той нямаше сериозни възражения. Сигурно баща му е прав.
	Но излезе друго. Същата есен, през октомври 1825 г., го приеха да следва и той се записа за лекции по фармакогнозия, химия и анатомия. Щеше да живее с брат си Еразъм на Лотиън Стрийт. Но от самото начало природата му се разбунтува. Два пъти присъствува на операции без упойка, едната на дете, и двата пъти избяга от операционната преди края. Нищо не можеше да го накара да се върне.
	И на лекциите не му вървеше много. Д-р Дънкан четеше фармакогнозия от осем часа в студените и тъмни зимни сутрини. Всичко там му се струваше толкова мрачно и безжалостно, че той не запомняше нищо. А лекциите на д-р Монроу по анатомия му бяха невероятно скучни.
	— Както и уважаемият професор – каза той на Еразъм – този предмет направо ме отвращава.
	— Тогава ще трябва да станеш „доктор слушател“ като татко. Анатомията май не го интересува повече, отколкото мене и тебе. Той оставя пациентите да му се оплакват. Жените реват, изливат мъката си от жестокостта на живота, вземат безвредните лекарства, дето им ги дава, за да ги успокои, а те се чувствуват по-добре. Освен тези, които умират, разбира се.
	Чарлс разглеждаше лицето на брат си. В семейство Дарвин само Еразъм беше мургав. Костите на лицето му бяха добре разположени, като се изключи носът, който, също като на майка му, сякаш се измяташе по средата, за да премине в силни ноздри. Сресваше малкото коса, която му бе останала, на един кичур, за да скрие почти голото си теме. Най-хубава беше устата му – тънки устни, които изразяваха почти трепетна чувственост. Бе наследил заоблената шропшърска брада на баща си, която говореше за решителен характер. Но това впечатление веднага изчезваше при вида на леко вдлъбнатите му кафяви очи, които не гледаха навън към живота на неговото време, а бяха обърнати навътре, за да разберат що за объркана личност обитава собствения му гръден кош.
	— Рас, и ти май не си много запален по медицината като бъдещо поприще?
	— Не! Още една година тук и отивам в Христовия колеж. Там ще се дипломирам. После…?
	Доста преди да завърши втората година, Чарлс разбра, че не става за практикуващ лекар. Признаваше, че това е благородна професия, но просто не се чувствуваше подходящ за нея, въпреки че в продължение на седемдесет години баща му и дядо му я бяха практикували с чест. Той сподели своето недоволство със сестрите си в писмата си до тях и очакваше да има неприятности с баща си, щом му каже, че не желае да остава след втората година в Единбург.
	Когато в края на пролетта на 1827 г. се върна в Могилата, баща му го посрещна хладно. Късно следобеда те се срещнаха в библиотеката.
	— Отказваш се от медицината. Защо?
	— Всъщност никога не съм я искал, татко. Отидох, защото ти настоя.
	— Аз все още настоявам. – Разочарованието бе помрачило лицето на д-р Дарвин. – Това няма ли значение за теб? Срещу семейната традиция ли се бунтуваш? – Беше се ядосал. – А мога ли да знам какво си решил?
	— Искам да отида в Христовия колеж в Кембридж, при Рас.
	— По неговите стъпки ли вървиш, или си избираш най-веселия колеж в Кембридж?
	— Не, татко. Навърших осемнадесет години и не се влияя от Рас. Запознах се с няколко студенти оттам, те ми разказаха как е и на мен ми хареса. Искам там да взема диплома за бакалавър по хуманитарните науки.
	— С каква цел, Чарлс?
	Чарлс трепна. По светлото му лице избиха червени петна. Д-р Дарвин търсеше лек за образователните неудачи на сина си.
	— За да стана свещеник.
	— Англиканската църква? Ние никога не сме били религиозен род. Няма свещеници в семейство Дарвин, нито в семейство Уеджуд, с изключение на Джон Алан Уеджуд, който скоро стана викарий в Меър. Но това поне е една високо ценена професия.
	Сузана Уеджуд бе избрала религията на унитарианците, която не бе толкова ревностна като англиканската църква. Робърт Дарвин водеше децата на черква само по Великден и по Коледа. В Могилата не се четяха молитви, само някога преди ядене, когато им гостуваше духовно лице. В тяхното домакинство никой не поставяше религията под съмнение, нито пък спореше за нея. Тя беше нещо в реда на нещата, част от пейзажа. Нито вярваха страстно, нито се отказваха от вярата си.
	— Мисля, че имам призвание за това – осмели се да продължи Чарлс. – Обичам хора от всички възрасти. Разбирам се с тях. Мога да бъде полезен на моето паство. А щом стана бакалавър, бих могъл да практикувам някоя друга професия – право, дипломация, чиновник, учителство…
	— Не, Чарлс, най-добре е духовенството.
	Чарлс се изправи със своите метър и осемдесет; дори в цял ръст очите му бяха около пет сантиметра по-ниско от тези на баща му.
	— Щом така предпочиташ, нека бъде духовенството. Имаш честната ми дума. Аз не се отмятам, щом веднъж се съглася на нещо. Повярвай ми.
	По лицето на д-р Дарвин се разля усмивка като топла вълна. Той се изправи и прегърна сина си.
	— Чарлс, знам, че ще сдържиш думата си. Сега вече болката, че няма да продължиш моята професия, малко се притъпи. Мисълта да имаме в семейството свещеник започва да ми харесва. Съгласен съм. Нека бъде Христовият колеж.
	 
	 
	 
	3.

	 
	Еразъм не беше много справедлив, като нарече баща си „доктор слушател“. Макар че се славеше из цял Шропшър и като такъв, той също така умееше много добре да поставя диагнози, да преценява правилно симптоми, които други лекари не забелязваха. Лекарят прави най-вярната си догадка само въз основа на опита и интуицията си. Няма как да погледне под кожата на човешкото тяло, нито в главата, нито в торса. Д-р Дарвин беше два пъти по-голям от повечето мъже, които лекуваше, и три пъти по-голям от жените. Тези внушителни размери печелеха доверието на пациентите. Нима може такъв огромен човек, който сам рядко се разболява, да не разбере проблемите на другите?
	За своето семейство той беше „говорещият“ лекар. Щом си пристигнеше по тъмно в къщи, д-р Дарвин се измиваше, настаняваше се на голямата кушетка, гледаше всички деца и гости да са наоколо, а гости винаги имаше, главно роднини, и започваше двучасов монолог. По време на посещенията си нямаше възможност много да говори. Политиката, човешката природа, деловите тънкости и домашната философия му бяха отдушници. Това в никакъв случай не беше безсистемна, разпокъсана реч. Докторът подреждаше мислите си, докато пътуваше към дома в спретнатата си жълта двуколка. Каквото и да кажеше, то беше смислено и свързано с основната му теза.
	Децата и гостите му вече бяха свикнали с това изпитание, макар че любимата братовчедка на Чарлс, Ема Уеджуд, веднъж забеляза кисело: „Тези двучасови приказки на доктора точно преди вечеря са наистина уморителни.“ Често им омръзваше да го слушат, но никой не смееше да го прекъсне. Най-после децата му знаеха, че докторът има нужда от виртуозното си изпълнение, за да се отмори, да вечеря с удоволствие и веднага да заспи.
	— Не ни струва кой знае колко – мислеше си Чарлс, – щом той е щастлив. Защото сигурно се чувствува самотен.
	Жена му бе умряла преди четиринадесет години. Не им беше известно да е проявявал интерес към друга жена. Очевидно повече нямаше да се жени, нито дори да обича, за разлика от собствения си баща, великанския д-р Еразъм Дарвин. Единадесет години след смъртта на първата си жена, майката на д-р Робърт, и след няколко непостоянни любовни връзки д-р Еразъм Дарвин бе започнал да ухажва най-пленителната вдовица в Дарбишър. По онова време мнозина по-млади и по-привлекателни мъже обсаждаха Елизабет Поул. Но д-р Еразъм Дарвин ги победи всичките; тя му народи седем деца и живя с него в радост още двадесет и една години, до самата му смърт. Понякога Чарлс си мислеше какво ли ще е да има мащеха, която да управлява Могилата. Каролайн с удоволствие би свалила товара на домакинските грижи от гърба си, но той самият беше щастлив, че баща му не се бе оженил пак.
	И това не беше от някаква вярност към майка си, която той просто не си спомняше, като се изключат неизчезващият й образ, когато беше на смъртно легло, черната й кадифена рокля, странната масичка за ръкоделие и няколкото разходки, които бе направил с нея. Имаше нещо необичайно в тази празнина, което го смущаваше. Синовете обикновено обичат да мислят за майките си, особено за такава хубава и изискана жена като Сузана Уеджуд. Макар че майка му беше доста време прикована на легло, преди това, изглежда, доста години са били заедно. Той не си спомняше нищо освен една забележка:
	— Щом те карам да правиш нещо, то е само за твое добро.
	Когато майка му почина, той беше на осем години и половина. Спомняше си само, че го извикаха, той влезе в стаята й и видя баща си, който плачеше. Сякаш огромна изтривалка беше заличила всички други подробности, бе го лишила от спомени. Той си обясняваше това странно нещо с факта, че сестрите му никога не говореха за майка си и не споменаваха името й, а баща им следваше техния пример. Сякаш никога не бе съществувала Сузана Уеджуд, не бе имала двадесет и една години брачен живот с Робърт Дарвин и не му бе родила шест деца. Усещането му за загуба се засилваше от живия спомен за погребението на един драгун, скоро след смъртта на майка му. Тогава отиваше в училището на господин Кейс, видя празните ботуши на войника да висят от седлото на коня му, чу залпа на приятелите му на гроба и не можа да ги забрави.
	Щом д-р Дарвин се зададе от другия край на солария, професор Седжуик се изправи. Домакинът поздрави госта си и се отпусна на стола с протегнати напред крака. Той се радваше на посещението на Седжуик и от уважение към кембриджкия професор този ден съкрати изложението си на един час.
	Д-р Дарвин се стори на госта същинска планина, но в никакъв случай не беше противно дебел. Движеше се удивително леко за своите сто и петдесет килограма. Неговите деца можеха само да съжаляват, че гласът му не бе така мек и изискан като стъпките му. Чарлс си спомняше, че преди години баща им имаше удивително тънки и много черни вежди, които сега се бяха превърнали в едва забележими извивки над натежалите му клепачи и малките му раздалечени очи. Те на свой ред бяха разположени на доста голямо разстояние от носа му, издигащ се сякаш до безкрая. Преди баща му имаше толкова широка брада, че не се виждаше откъде започват страните му, а сега всичко се бе превърнало в една огромна челюст, отпусната над широката чиста бяла вратовръзка. Лицето му излъчваше сила, беше като голям циферблат, закачен над тълпата, откъдето той отмерваше ритъма и следеше за реда в семейството си.
	Не че се отнасяше грубо със своите деца, не че ги застрашаваше с огромното си тегло и обем. По-скоро, както казваше Кати:
	— Той заема толкова много място в стаята, че стените понякога сякаш се надвесват и ме смазват.
	— Дали и с майка ми не се бе случило същото? – се чудеше Чарлс. – След двадесет и една години брак?
	Бе чувал, че майка му е била тънка, изящна жена. Не се знаеше от какво е умряла. Дали е страдала от някаква бавна омаломощаваща болест, или просто е станала на петдесет и две години, легнала е в леглото си и се е отказала от света?
	Могилата беше монументална, но съответствуваща на големите доходи на д-р Робърт Дарвин и капиталовложенията му – неговите и на жена му. Джоусая Уеджуд, тъстът му, бе проявил гениално умение, превръщайки западащото керамично производство в Англия – в началото само домашно направени груби чаши и кани за мляко – в световнопризнато изкуство. Той бе завещал на дъщеря си Сузана двадесет и пет хиляди лири стерлинги и други ценни книжа. До края на живота си Джоусая бе дружил с един друг изключителен гений, д-р Еразъм Дарвин, и с радост бе установил, че синът на д-р Дарвин ухажва дъщеря му. Робърт Дарвин се оказа доста умел в деловите работи, инвестира парите на жена си в облигации с лихва десет процента и държеше сметка за всяка лира и всяко пени, които се харчеха или постъпваха в семейната каса. Когато Сузана почина, вече се бе натрупало доста добро състояние.
	В началото на 1800 година семейство Дарвин се премести заедно с първото си дете Мариан от Полумесеца в Шрусбъри в Могилата. Чарлс се роди девет години по-късно.
	Д-р Робърт Дарвин създаде Могилата, сякаш за да издигне в околността дом, който да наподобява собствената му фигура, напомняща Фалстаф. Огромното му тяло и огромният му дом вършеха добра работа на д-р Дарвин, тъй като вдъхваха увереност на пациентите му, а те трябваше да се излекуват по този начин, защото докторът не можеше да им предложи много повече от кръвопускане и прахове.
	Едуард, дългогодишният им прислужник, се появи на входа на солария, облечен в поизносения си дълъг фрак, бял колосан нагръдник, жилетка с остра яка над широка черна вратовръзка, черни панталони и бели чорапи. Той беше отгледал Чарлс заедно с бавачката и сега му намигна неуловимо, като с това обявяваше, че обядът е готов.
	Трапезарията имаше широки и високи до тавана прозорци, разделени на дванадесет стъкла. Оттам се виждаха гората на Дарвинови, река Севърн и тучните зелени ливади отвъд нея. Чарлс обичаше тази просторна стая, дълга девет метра и широка пет метра и половина, от времето, когато двамата с Кати свършиха чирачеството си в детската стая срещу хола и бяха приети на масата при големите. Вътре се носеше приятната миризма на пчелен восък, с който лъскаха дългата червеникавокафява махагонова маса и тежките й крака с форма на животинска лапа. Преминаването му от детството в зрелостта стана, когато краката му стигнаха до паркета на пода, застлан с турския килим, който с годините ставаше все по-хубав.
	Д-р Робърт Дарвин властвуваше начело на масата, седнал на огромно тапицирано кресло. Каролайн постави професор Седжуик отдясно на баща си, до него – Сузан, а отсреща – Кати. Двамата с Чарлс седнаха на другите два стола с кожени облегалки в стил „Чипъндейл“*. Рядко се случваше да нямат други гости – роднини, приятели или съседи, които пристигаха от двадесет или тридесет мили със семейните си файтони, за да им гостуват половин-един месец.
	[* Мебели в стил рококо, изработвани от Томас Чипъндейл (1718-1779) – известен английски майстор на мебели. – Б.ред.]
	— Тази вечер масата не е пренаселена – промърмори Чарлс.
	— Обаче стаята е – отвърна Каролайн. – Отдавна ми се струва, че ни заобикалят прекалено много мебели. Помниш ли какво е казал доктор Джонсън: „Природата не търпи празни пространства“? И татковата философия е такава.
	Дългите бюфети, също от махагоново дърво, бяха извити като серпантини, дъговидни отпред и с огледални задни стени. Кани с червено и бяло вино чакаха да бъдат сервирани. Фамилните порцеланови сервизи на Уеджудови бяха изложени на откритите лавици на уелския кухненски бюфет. В други два бюфета встрани се държаха сребърните чаши и подноси. Масата бе застлана с бяла дамаска, салфетките – сложно нагънати като ветрила върху внушителните чинии.
	Тъй като спалнята на Чарлс беше в южната част на Могилата с изглед към поляната пред къщата и пътя към Северен Уелс, потънал дълбоко зад рида, той си бе извоювал правото да сяда на масата с лице към север, за да може да гледа виещата се река Севърн и зелените ливади на отсрещния й бряг, където херифърдските* крави се излягаха под сенките на дърветата, след като бяха пасли цял ден.
	[* Червени крави на петна от Херифърд, графство в Англия. – Б.ред.]
	Адам Седжуик говореше напевно и с удоволствие:
	— Веднъж по време на експедиция влязох в колибата на един селянин, който ми помагаше при копаенето. Беше сложил няколко камъка на полицата на камината. „Да не би да си мислиш, че струват нещо?“, го попитах аз. „Не, отговори ми селянинът, държа ги, за да показвам с какво си товари дисагите един професор от Кембридж!“
	— Аз станах лекар, защото баща ми искаше – каза д-р Робърт Дарвин. – Вас кой ви насочи към геологията?
	— Сам. Първо исках да уча право, но трябваше да издържам баща си и двамата си по-малки братя, затова си издействувах стипендия за научна работа по математика в колежа „Света Троица“. Нямам оригиналното мислене на математик, само си губех времето. Както и студентите ми – никой не искаше да идва на моите лекции. Вследствие на това здравето ми се влоши. Разбрах, че не ме бива за заседнала работа. Потърсих си професия, с която да прекарвам сред природата няколко месеца в годината. Кандидатирах се за преподавател по геология. И геологията ми се отплати щедро.
	Очите на Седжуик искряха.
	— Представяте ли си каква радост е да намериш цяла вкаменелост от риба, Палеотрисум макроцефалум, в мергелова плоча? Или да изследваш скалите и да откриеш в низходящ ред червен мергел, гипс, червен пясъчник, тънък слой варовик, пак червен мергел и гипс, жълт магнезиев варовик… Как се е полагал всеки слой? Колко стари са пластовете? Какви химически комбинации е използвал бог, за да създаде всички тези различни минерали? Който се занимава с геология, непрекъснато се намира в състояние на изумление и благоговение. Аз гледам на себе си като на рицар на геоложкото чукче!
	Чарлс забеляза Нанси, старата си бавачка, която работеше у тях откак се бе родил той и повечето от другите деца. Тя наблюдаваше от широкия килер как двете млади прислужнички с хубави бели шапчици и чисти престилки поемат от Ани в кухнята широките чинии, пълни с гъбена крем-супа, после ароматния гъши пирог, последван от отделна чиния за всеки с пресни зеленчуци и три вида картофи – печени, варени и пържени. Освен това имаше туршии, печени плодове и пикантни мезета за след десерта. На масата на д-р Дарвин никой не се маеше, не се церемонеше с яденето.
	— Дарвин, кажете ми, какво намерихте при геоложките си изследвания в Шрусбъри – настоя Седжуик.
	Чарлс посочи една раковина на бюфета.
	— Когато изследвах старата каменна кариера недалеч оттук, един работник ми донесе тази голяма изтъркана тропическа черупка на волута. Намерил я в една от ямите. Поисках да ми я продаде, но той отказа, което ме убеди, че наистина е оттам. Професор Седжуик, какво прави тази черупка от тропиците в нашата каменоломна?
	— Някой я е хвърлил там – отговори Седжуик небрежно.
	Чарлс се изненада.
	— Професоре, аз съм поразен, че не се радвате извънредно много на такъв чуден факт – тропическа черупка близо до земната повърхност в самия център на Англия.
	Дълбоки бръчки набраздиха тъмното чело на Седжуик.
	— За геологията би било голямо нещастие, ако черупката наистина е изровена оттам. Това ще опровергае всичките ни познания за алувиалните наноси в графствата на Средна Англия. Науката, скъпи Дарвин, се състои в групиране на фактите и извличане на верни закони и заключения от тях.
	Чарлс рядко спореше с по-възрастните от него, но го позаболя, че се изложи пред семейството си.
	— Сигурно сте прав, професоре. Но си спомням, че съм виждал по време на обиколките с татко из колибите на пациентите същите черупки, сложени за украшение по полиците на камините. Не мога да предположа, че някой ги е хвърлил пред вратите на хората. А дори да допуснем, че са били докарани с кораб от тропиците, нашите селяни нямаше да дадат и пукнато пени за тях.
	Седжуик се усмихна вяло.
	— Не се сърдете, всички учени грешат. Особено аз! Когато се заех с геология, повярвах в заблуждението, че едно-единствено голямо наводнение, всемирният потоп на Ной, е причинило промените, които наблюдаваме по повърхността на Земята. Дори през 1825 г. публикувах статия, в която доказвах възможността за една-едничка голяма дилувиална катастрофа в сравнително скорошен период от естествената история на Земята…
	Бащата на Чарлс и сестрите му кимнаха в знак на съгласие. Нали в Библията, в глава 6 на Битието се казваше: „И като видя господ, че се умножава злината на човека по земята… И рече господ: Ще изтребя от лицето на земята човека, когото създадох – човеци, зверове, влечуги и въздушни птици, понеже се разкаях, че ги създадох.“
	Само Чарлс не кимаше, защото бе научил от професор Хензлоу за новото, почти революционно схващане, което Адам Седжуик бе изложил пред колегите си.
	— Миналият февруари – продължи Седжуик, – след като напуснах председателското място в Геоложкото дружество, признах своето заблуждение. Бях основал разсъжденията си не на намерени от мене органични останки, а на няколко предубеждения, произтичащи от вярата ми в Библията. Сега признавам, че не е имало един-единствен потоп, а цяла серия от такива бедствия, промени в земната повърхност, които са обусловили земните слоеве и химическата им структура.
	Сузан, която имаше по-остър ум, отколкото даваше на обожателите си да разберат, попита:
	— Каква сила е причинила тези бедствия, професор Седжуик?
	След като вече призна пред света, че за известен период от време се е заблуждавал, Седжуик реши, че си е спечелил правото да надене власеницата на честността:
	— Просто не знам, госпожице Сузан.
	Сервираха десерта на Ани – тънки курабийки, направени от яйца, сметана, розова вода и счукана кристална захар и изпечени в гореща фурна. Адам Седжуик изяде цяла дузина, защото те просто се топяха в устата му.
	— Дарвин, през следващите три седмици няма да вкусим такава великолепна храна.
	На другата сутрин мъжете станаха на разсъмване. Бащата на Чарлс трябваше да направи редовната си разходка от един час под дърветата от стръмнината на Могилата надолу до брега на Севърн и после миля-две обратно по реката. В Шрусбъри наричаха това „докторския път“. Чарлс и професор Седжуик подготвиха двуколката. Щом д-р Дарвин се върна, тримата изядоха обилната закуска, защото никой от тях нямаше да яде до мръкване. Д-р Дарвин се сбогува със сина си и добави:
	— За бога, Чарлс, грижи се за себе си. Ти си ми казвал с какво се слави Седжуик – катери се като коза по планините от зори до здрач. Не се преуморявай, защото може да ти навреди на здравето.
	Чарлс не знаеше дали е трогнат или по-скоро озадачен от загрижеността на баща си – нали от дете се разхождаше сам по цял ден. Затова каза на глас:
	— Татко, за мене катеренето и колекционирането са естествени като дишането.
	 
	 
	 
	4.

	 
	Това далеч не беше първото пътуване на Чарлс из съседен Северен Уелс, където семейството обичаше да почива. На четиригодишна възраст бе изкарал триседмичен морски курорт в Абърджийл, от който си спомняше само как файтонът минаваше по широкия фиорд и страха си от огромната пенеста вода. Когато стана на десет години, семейството дойде пак за три седмици в Тауин, на юг от Бармът. Двуколката на Седжуик пътуваше през полята, а той си спомняше за вечерта на един ветровит ден, когато се бе разхождал сам по брега и бе гледал чайките и дяволиците, които се отправяха сякаш наслуки към дома. Следващата година отидоха с Еразъм на коне до Пистил Райдър, най-забележителния водопад в Северен Уелс. Спомни си учудването си, че рибите могат да подскачат срещу падащата вода. Когато бе на седемнадесет години, отиде на излет в Северен Уелс с двама приятели, единият беше Нейтън Хабърсти, новоназначеният помощник-учител в Свободната кралска гимназия в Шрусбъри. Макар че раниците им бяха тежки, младежите изминаваха по тридесет мили на ден. В края на лятото пък тръгна на кон със сестра си Каролайн. Спряха в Бала. Там баща им бе изпратил слуга, който да им донесе чисти дрехи.
	Оставаха малко повече от двадесет мили до границата със Северен Уелс. Лятното слънце се издигаше високо над тучните зелени поля, отделени от жив плет. Покрай пътя имаше дървени; огради, покрити с глог. Дърветата по ливадите бяха оставени, за да пазят сянка на херифърдските говеда, които сякаш имаха големи бели маски вместо муцуни. Скалната основа бе покрита само с 10-12 сантиметра почва, но тя беше достатъчна, за да могат селяните да произвеждат за пазара моркови, зеле, брюкселско зеле и грах. Къщите бяха от местни тухли, оцветени ръждиво от веществата в почвата. Покрай входните пътеки растяха рододендронови храсти – тук-там се виждаше по някой самотен розов цвят.
	Природата щедро бе дарила околните ливади с трева, която никой не сееше. Тя растеше свободно, по своя воля. Седжуик забеляза:
	— Има нещо в прекрасните, меки вълни на тези хълмове, което облекчава сърдечната болка.
	Чарлс огледа великолепната английска природа, ширнала се край тях.
	— Зеленото е най-отморяващият и приятен цвят. Как мислите, колко негови оттенъка можем да различим?
	— Веднъж ги броих до сто и спрях – отвърна Седжуик. – Прав сте – зеленото е цветът, с който може да се развърже възелът на живота. Синьото е по-студено, червеното – по-експлозивно, жълтото – бурно… – после, без да променя тона си – през цялото си свободно време се катеря по планините на света. Как мислите, може ли жена да тръгне по гранитните върхове с мене?
	Сивата, покрита с тъмни петна кобила на Седжуик, изглежда, хареса чистия утринен въздух и измина двадесетте мили без никакво усилие. Отвъд границата пейзажът се промени, стана по-хълмист, тревата и зеленината – по-редки, къщите станала по-малки и се сгушиха сред камънаците. Седжуик забеляза първата оголена скала, която представляваше интерес за него. Той скочи от двуколката, върза коня за едно дърво и нарами тежката си кожена чанта.
	— Вземете си чантата за образци, Дарвин. Много е просто да се разходиш из някакъв малък район и да изследваш част от скалите. Нашата цел е да изучим цялата област, да се изкачим по планините и да изследваме всеки слой, докъдето можем да го проследим. Умелият наблюдателен геолог се познава по способността да схване общите черти на геоложката среда.
	Той буквално преливаше от въодушевление.
	— Извадете си тетрадката. Ще ни трябват точни наблюдения и цифри. Не забравяйте да отбележите каква е растителността върху дадена скала, тя ще ви покаже каква е природата на долния слой. Номерирайте образците си и си измислете указателни условни знаци за тях в тетрадката. Трябва да опишете всичко достатъчно ясно, за да можете, като се приберем довечера, да нанесете всички данни точно на картата. За нищо не разчитайте на паметта си.
	До Ланголен, първата им спирка в Северен Уелс, оставаха още седем мили, но геоложките пластове бяха толкова поразителни, че те събираха до здрач образци в кожените си торби. Откъртваха ги с острия стоманен край на чукчетата си. Чарлс се радваше като дете:
	— Приятно ми е да държа чука. Дървената дръжка приляга добре в дланта ми, особено като натисна с палец стоманата за по-здраво. Сега разбирам как чукът е станал най-добър помощник на човека; той е като естествено продължение на ръката.
	Уелските хълмове се простираха като морски вълни. Северен Уелс имаше суров, често сприхав климат. В един-единствен ден можеше да се види суграшица, сняг, да те пронижат ледени ветрове, после изведнъж да те стопли искрящото, жълто като злато слънце. Имаше равни поля с много сено, събрано на дълги снопове и складирано под навеси, за да не го вали вездесъщият дъжд. Към средата на следобеда те попаднаха в купола на сърдитото, пепелявосиво, навъсено небе.
	Привечер стигнаха „Ръката“, там изкъпаха коня, разходиха го, докато изсъхна, и го нахраниха с овес и сено. Чарлс и професор Седжуик се настаниха за вечеря на откритата веранда с изглед към планините. Жената на гостилничаря им донесе пай с месо и бъбречета, местни зеленчуци и пудинг с ориз и стафиди, придружени с калаени канчета бира.
	Чарлс бе очарован от изящното изкуство на Седжуик да се храни и говори едновременно, без да изпуска и хапка говеждо или да замазва някоя сричка. В къщи Чарлс бе научен да не изостава от баща си на масата. Най-много обичаше закуската. През годините в Христовия колеж закусваше в стаята си със своя братовчед и приятел Уилям Дарвин Фокс. Чарлс изпращаше прислужника в кухнята на колежа да донесе пържоли и бифтеци, бира и кафе или течен шоколад с кифли. Обедът и вечерята в трапезарията бяха доста тихи и тържествени дори за веселата им група. Чарлс обичаше да подправя храната си със смях и добро настроение – беше полезно за храносмилането. Говеждото в трапезарията, сервирано след вечерната молитва и „Nunc dimittis“* в параклиса, се задържаше малко по-дълго в стомаха.
	[* Първите думи на известния израз от евангелието („Нине отпущаеши роба твоето, господи“) – „Сега, Владико, отпущаш слугата си в мир.“ – Лука – II.6. – Б.ред.]
	Кафето си пиха с Робърт Досън, местния картограф, който им даде карти на района и им каза за околните стръмни скали, каменни кариери и така наричаните от тукашните хора „диви скали“. Тръгнаха да си лягат рано. Като се изкачваше по старите скърцащи стълби, Седжуик промърмори:
	— И една последна молба. Направете си записките за деня, преди да си легнете.
	В стаичката си с малко прозорче Чарлс запали свещта на олющения скрин, съблече се и се изтърка с гъба, застанал прав в качето със студена вода, донесена от гостилничаря. Като се изсуши и облече нощницата, той си помисли:
	„Като стана свещеник на малката си енория, това обучение едва ли ще ми влезе в работа, освен да имам с какво да се занимавам на излетите.“
	Закусиха добре на свещ и призори изкараха кобилата, която душеше студения въздух, сякаш очакваше някакво приключение. Едва бяха поели по пътя, когато ги връхлетя буря. Седжуик беше много недоволен:
	— Щом така иска повелителят на въздуха, нека ни удави тази буря. Хълмовете със сиво-зелена глина са обвити в облаци, затова по-добре да прекосим долината на Клуид и да се надяваме поне да свършим малко работа с вторичните мезозойски пластове.
	На места по пътя двамата наблюдаваха от двуколката делувиални пластове. Когато слоевете променяха цвета и формата си, те слизаха от двуколката с чукче и кожена чанта и се закатерваха по хълма, като понякога стигаха догоре.
	Макар че Чарлс не можеше да понася геоложките лекции на професор Джеймсън в Единбургския университет, част от познанията на Джеймсън бяха успели да проникнат в черепа на шестнадесетгодишното момче. Професор Хензлоу също бе научил Чарлс на някои елементарни неща от минералогията и геологията. Но сега той беше в ръцете на майстор, защото наред с Чарлс Лайъл, чийто новаторски труд „Основни начала на геологията“ току-що бе излязъл, Адам Седжуик беше един от най-уважаваните и ерудирани геолози и преподаватели в Англия.
	— Образците трябва да са колкото юмрука ви. Винаги се нахвърляйте върху самата скала, не вземайте камък от земята. Не знаете как е попаднал там. Може да е стоял дълго и минералите да са се променили.
	Най-важният урок за Чарлс беше усвояването на двете незаменими оръжия на геолога: „направлението на пласта“, или посоката на оголване, и „падението“, или наклонът, под който скалата потъваше в земята. Тези критично важни данни бяха незаменими при съставянето на карти, които показваха докъде се простират скалата на повърхността и видимият разсед. От тези наблюдения той можеше да направи напречно сечение, за да се види какви образувания има под земята, на която стояха.
	На върха на всеки хълм Седжуик показваше на Чарлс как да проследява слоеве, които изчезват в далечината, и границите на всяко образувание, а също преминаването им в съседната скала или планински разсед.
	— Ако застане на повърхността на земята и разгледа образците ни, геологът може да каже от какви минерали се състои даден камък – твърд пясъчник, свързан със слюда; мек варовик или множество разположени нагъсто кристали, които приличат на зъби, щръкнали от горния венец. Изправяме се пред удивителния факт, че огромни скали, хълмове и планини нямат единна структура, а понякога се състоят от стотици тънки слоеве от всякакъв вид и големина, разполагани с хилядолетия един върху друг. Причина? Вероятно наводнение или земетресение, вероятно изригване на вулкан или бедствие, причинено от бога, с което той видимо и преднамерено е променил земната кора. Щом господ може да създаде земята в началото, той може да я пресъздаде после в каквато си поиска форма. Точно това е и направил. Нашата задача е да стигнем до основната или най-стара скала, тази, която господ е създал първоначално, да изучим химическия й състав и структура, ъгъла, под който влиза в земята, и нейното направление. В Северен Уелс има доста първични скали, за които трябва да се борим… да, да се борим. Полевата геология изисква големи физически сили. Затова всяка вечер ми се подуват коленете и глезените, защото се боря с планинските вериги.
	— Кой побеждава в тази борба, професоре?
	Седжуик се намръщи.
	— Планината. Можем да покорим високите й върхове и да заявим, че сме я победили. Можем да вземем части от нея в лабораторията и с тръба и спиртна лампа да определим съдържанието й. По такъв начин можем непрекъснато да добавяме по нещичко към цялостното човешко познание. Но никога няма да разберем как господ е успял да създаде една планинска верига. Трябва да се задоволим с дребните сведения, които излющваме с чукчетата си, наречете го, ако щете, познание, щом тази дума ви харесва повече.
	По пътя към Рутин ту валеше, ту спираше. Двамата се измокриха до кости. Стигнаха до абатството „Вале Круцис“, но само църквата му беше донякъде запазена, а ронещите се останки на абатството затрупваха и нея. „Вале Круцис“ беше известно като най-хубавата развалина в Северен Уелс, затова двамата покопаха из околността му. Като си тръгнаха, Чарлс мина отсреща на рида и измери наклона и посоката на пластовете. После прекосиха няколко делувиални пласта и Чарлс каза:
	— Много приличат на тези, които изследвах в Шропшър, но нямат пясък.
	— Смесени са с големи късове, състоящи се от по-дребни, вероятно вулканични.
	След високата и стръмна варовикова скала те попаднаха на по-полегати и меки глинести шисти. Възкафявият пясъчник беше покрит от тъмнозелен прещип, пирен и папрат; варовикът беше или оголен, или покрит с много по-ярка зелена растителност. По-надолу спряха в глинеста кариера. Там имаше органични останки с формата на кръгли раковини и те събраха няколко добри образци. След Дафърн Диуърч попаднаха на черен битуминозен варовик и откриха органични останки и кварц с жилки. Седжуик забеляза:
	— Органичните утайки потъмняват цвета на тези скали. Иначе варовикът е кремав.
	Същата вечер в гостилницата „Крос Кийс“ в Рутин Чарлс се извини веднага след вечеря, отиде в стаята си и седна да пише на масичката:
	„6-и, събота. Ридът срещу абатството се състои от глинеста шиста, която на равни разстояния излиза на повърхността, в посока север-северозапад, с наклон 25 градуса на север-североизток. По пътя наблюдавахме делувиални слоеве, много подобни на шропшърските, само че без пясък… “
	В неделя сутринта двамата отидоха на църква. Седжуик беше дълбоко религиозен, също като професор Хензлоу, и с удоволствие пееше химни и четеше молитви.
	— Като нищо ще накара господ да го чуе – помисли си Чарлс.
	После отидоха да се разходят с двуколката към Денбай, на около дванадесет мили от Рутин, и минаха през област с нов, червен пясъчник. На Чарлс му стана интересно, че Седжуик не си води бележки и не събира образци, затова го закачи:
	— И на седмия ден, когато свърши бог делата, които беше създал, на седмия ден си почина от всичките дела, които беше създал. И благослови бог седмия ден и го освети*.
	[* Битие – гл. 2. – Б.ред.]
	Седжуик се засмя:
	— Господ ми идва добре на ревматизма. В неделя ставите ми никога не се подуват.
	На четвъртия ден, след като прекараха нощта в „Краун“ в Денбай, те попаднаха на две пещери, по-горната от които беше около десетина метра дълбока. Там намериха кости и чудесно запазен зъб.
	— Според мене на носорог – каза Седжуик.
	— Какво прави зъб на носорог толкова на север, сър?
	— Сигурно някой го е пуснал тук, както спираловидната черупка във вашата каменоломна в Шрусбъри, но аз все пак ще го занеса в Кембридж и ще дам на специалист по изкопаемите да го изследва.
	Чарлс много се радваше на геоложкото си чукче. Когато трябваше много точно да откърти тънко парче от пласта, все едно дали е най-мек пясъчник или твърд гранит, той плъзгаше ръка към стоманата, а палеца си поставяше под извития остър връх. С това чукче можеше да се свири по скалата не по-малко точно и изящно, отколкото братовчедката Ема Уеджуд, която изпълняваше Моцартовата Resta o Cara.      
	Следобед професор Седжуик изненада Чарлс, като му каза да тръгне да работи сам в посока, успоредна на неговата.
	— Върнете се с образци и отбележете на картата напластяванията.
	— Дали ще мога, професоре? Аз едва…
	Седжуик не му обърна внимание.
	— Искам отвесни преходи в по-важните места, в прав ъгъл спрямо посоката на излизане на пласта на повърхността. Накъсо, минавайте под прав ъгъл на посоката на пласта, напречно на оголването. Изкачвайте се по планината и от двете страни на сечението, от долу на горе от едната и от горе на долу от другата, за да можете да огледате добре. Скалните образувания са триизмерни. Нашите изследвания могат да ни разкрият кои са най-старите и как са се образували или начупили в процеса на възникването на планината.
	Доверието на Седжуик щеше да изпълни Чарлс с шеметна радост, ако не го гризеше съмнението, че професорът иска да остане за малко сам.
	Разделиха се на Свети Асаф, Седжуик взе прекия път към Конуей, а Чарлс пое по някаква пътечка встрани, която минаваше през най-високата част на Северен Уелс, край Бет ин Рос, залива Колуин и Литъл Ормис Хед. Вечеря леко и спа в странноприемница по пътя. На другия ден се срещнаха в „Бул и Харп“ в Конуей, до залива. След вечеря Седжуик прочете записките на Чарлс.
	На другата сутрин бяха вече изминали миля-две, търсейки тайнствено липсващите торфени вдлъбнатини, когато Седжуик, който вървеше мрачен и мълчалив, изведнъж извика:
	— Дарвин, трябва да се върна в странноприемницата. Сигурен съм, че този негодник, келнерът, не е дал на прислужницата шестте пенса, които му оставих за нея!
	— Скъпи професоре, няма защо да подозирате келнера във вероломство.
	Очите на Седжуик светнаха.
	— Така ли мислите? Е, добре тогава, да разчитаме на вашата преценка. Продължаваме нататък.
	Чарлс поклати глава – не можеше да повярва на ушите си.
	„Бедничкият. Говори врели-некипели. А иначе е добър, весел човек, с голям ум, познавач на музиката, литературата и холандските пейзажисти. Да се чудиш как величието у хората се смесва с какво ли не.“
	Той скицираше всичко, което видеше – изгледа от Свети Асаф, където природните бедствия бяха дислоцирали пластовете; червеният цвят на скосения склон, който си обясни в тетрадката с тънките, съдържащи желязо пластове в самата скала. Съжаляваше, че не знае да прави истински научни скици. Б Пресякоха река Конуей и се изкачиха по Лансантфрейд, име, което Чарлс едва се научи да произнася, както и Пенмейнмоор и Ланърчимед.
	Той се пошегува:
	— Как мислите, дали този език не е измислен от някой майтапчия?
	За миг Седжуик го погледна с укор, после прие лекия тон.
	Минаваха дни, Чарлс пълнеше кожената торба на рамото си с образци, но търсенето на пластове не им пречеше да се наслаждават на поразително красивата природа. Нямаше огромни, просторни поля, които навяват самота, тук полетата бяха сгушени, заградени, създаваха някакво усещане за общност, сигурност и топлина. Пътищата бяха по-криволичещи, отколкото в Англия, планините – обагрени яркочервено от железните жилки, които лежаха под земята. В някои долини течаха по две реки, едната по-нагоре от другата, а по склоновете стърчаха като на кокили малки селца. Златен прещип пълзеше като мълния нагоре. Не ставаше за ядене нито от хората, нито от животните, защото имаше много бодли.
	Хората от Уелс, изглежда, бяха по-гостоприемни от англичаните. Където нямаше странноприемници, отсядаха в домовете; никой не им отказваше храна, легло или чаша прясна вода.
	С приближаването на морето ставаше все по-топло. Бяха отседнали в хотел „Бул“ в крайпътно село. Под чистото следобедно слънце по полето пасяха крави на черни и бели петна. Гъст пушек се виеше от комините и показваше, че макар пътищата да не бяха оживени, тази област бе населена и семействата зад раменните стени слагаха на огъня вода за чай. Тук хората бяха имотни, оборите – прясно боядисани с вар, уелските овце – белязани с червена боя, за да се знае кой е собственикът. Стигнала бърз поток с вкусна прясна вода, напиха се до насита и си измиха лицата и главите. Отсреща се простираха полета с десетки хиляди току-що извадени картофи – в Англия и Северен Уелс картофите са насъщни като хляба.
	Слънцето грееше силно и изведнъж над тях се надвеси сив дъждовен купол.
	На 12 август професор Седжуик отиде с двуколката в Ангълси, за да свери няколко геоложки карти, направени от Джон Хензлоу през 1821 година. Останал сам, Чарлс прекара много приятно. Още от дете бе свикнал да се разхожда по цял ден сред природата, да събира бръмбари и разни странни насекоми, като после се опитваше да класифицира, като се опираше на малката си научна библиотека. Сега изминаваше двадесет-тридесет мили на ден из планинския район, радваше се на природата, пълнеше торбата си с образци, отсядаше вечер в странноприемници, които се наричаха „Грозната къща“, „Белият лебед“ или „Черният лъв“. Вече си лягаше, без да води подробни записки, както Седжуик го беше задължил.
	Осем дни по-късно, на двадесети август, двамата се срещнаха в Кеърнарвон. Професорът беше в превъзходно настроение. Всичките карти на скъпия му приятел Хензлоу се бяха оказали точни. Чарлс разгледа подробните, правени всеки час, описания на Седжуик за това, което бе установил. След приятна вечеря в една гостилничка Чарлс каза:
	— С ваше разрешение, професоре, ще намина към Бармъу. Там учат няколко мои приятели от Кембридж. Обещахме си да се видим за няколко дни.
	Адам Седжуик склони. Усмихна се меко.
	— Приятно ми беше да ме придружавате като приятел и като съратник в работата. Трябва да кажа, че сте изключително търпелив. Надявам се в замяна да съм ви научил на доста неща от теоретичната и практическата геология. Може да ви влязат в работа, когато ви омръзне да събирате бръмбари… или да четете проповеди.
	На другия ден пое пеша към Кейпъл Кюриг, движеше се по права линия, като се ориентираше из планината с компас и карта. Достигна до странни диви места и понякога се отклоняваше от пътя си, като видеше далечен хълм или долина, които му се струваха интересни.
	Първата нощ преспа в Мейнтрог, закуси добре призори и измина много мили през Харлех Доум, през поразителните планини с кариери за строителни плочки от аспид.
	— Те са пръснати по склоновете като растението бял трън, което се свива на топка и се носи по вятъра – възкликна Чарлс.
	Приятелите му бяха отседнали в скромен хотел в Бармът с изглед към морето. Прекараха заедно няколко дена, къпаха се в топлата вода на залива Кардиган и правеха сбирки на клуб „Лаомник“, който бяха основали в Кембридж, за да избягнат общата храна в трапезарията. Робърт Лоу, по-малкият брат на Хенри Лоу, приятел на Чарлс от Кембридж, остана очарован от неговата запаленост по колекционирането, от пълната му с камъни кожена торба, четвърткилограмовия му чук и прилежно водени записки. В деня, когато Чарлс си тръгваше за Могилата, Робърт го попита може ли да повърви малко с него.
	Тръгнаха в посока към Шрусбъри покрай брега, скоро след като се съмна. Когато спряха да хапнат в една селска странноприемница, с учудване разбраха, че с яките си дълги крака и простите, но задълбочени въпроси на Робърт за структурата на земната кора бяха изминали незабелязано двадесет и две мили.
	Поръчаха бира и Робърт възкликна:
	— Да си призная, получи се малко кучешка разходка. Ти се прибираш у дома, а аз вървя по дирите ти двадесет и две мили. Уверявам те, че с никого досега не съм го правил и едва ли ще го направя повече.
	— Няма повече – увещаваше го Чарлс, – до довечера не ще да стигна до Шрусбъри, затова ще отседна някъде, щом намеря свободно легло. Така ще ми останат няколко дни в къщи с баща ми и сестрите ми, а и да видя… един много скъп човек, преди да отида за един месец на лов в Меър Хол. Искам да изляза с пукването на зората на 1 септември и да застрелям първата яребица.
	 
	 
	 
	5.

	 
	На път за дома вече на смрачаване той обиколи южната част на Шрусбъри, все още бодър от дългата разходка през обилната зеленина, и мина през източната врата край училището, което бе посещавал без особена охота. Сградата беше внушителна, но приятна на вид, облицована със сив бигор, с висока часовникова кула и малко по-нисък, тесен параклис до нея, с прозорци от цветно стъкло, много красиви, когато през тях проникваше слънцето, и студени, влажни и мрачни през зимата. Навремето не мразеше задължителната църковна служба в параклиса вечер и рано сутрин, защото там учеше наизуст текстовете, дадени им за домашно: Цицерон и Вергилий в понеделник, Пиндар и Теокрит във вторник, Тацит и Демостен в сряда…
	Застана на поляната пред високите, тежки и потискащи двойни врати и остави за миг раницата на земята. Обзеха го спомени, внезапни като уелските дъждове. Все още виждаше ясно неумолимото разписание, заковано на дъската в главния коридор: „Вторник – служба. Да се преговори Хораций. Домашно – стихове на латински. Омир. Алгебра. Петък – служба. Да се преговори Омир. Ювенал и Хораций, сатирите и литературните писма в стихове. Час по Евклидова геометрия
	Позволи си да въздъхне, като си спомни прекараните тук седем години, които не допринасяха много за умственото развитие на едно момче… като се изключат едва допуснатите до програмата и слабо застъпени география и история. Загледан нагоре към декоративната каменна решетка на покрива, той се опитваше с усилие да установи някаква връзка между наизустяването на петдесет реда от Омир или Вергилий по време на утринната служба и механичното им повтаряне след час-два пред помощник-преподавателя и образованието и възпитанието или дори създаването на добри обноски и хармонична система от стойности, достойни за един джентълмен.
	Това не беше всичко. Въпреки високите учебни такси храната не само не беше добра, но понякога направо не можеше да се яде; за къпане разполагаха само с легени със студена вода; двамата с Еразъм живееха в стая с един-единствен прозорец заедно с още тридесет момчета. Директорът д-р Самюъл Бътлър смазваше всяко негодувание от страна на момчетата. Един декември Чарлс се възстановяваше от тежка скарлатина и Еразъм се разбунтува, като писа на баща им: „В леглото на Чарлс е влажно като в пещера. Трябва да му дадат още едно одеяло да се стопли.“
	Д-р Дарвин писа на д-р Бътлър с молба да отпусне на Чарлс още едно одеяло, тъй като той скоро е боледувал.
	Д-р Бътлър отрече, че леглото на Чарлс било влажно; заяви, че всички чаршафи се затопляли на кухненската печка, че момчетата се оплакват, защото се връщат от къщи, където са ги „глезили“, и че не може да облагодетелствува един за сметка на другите. Все пак, ако уважаваният лекар д-р Дарвин смята, че Чарлс непременно трябва да получи още едно одеяло, той сигурно би поел разноските по закупуването на допълнително одеяло за всички ученици.
	Чарлс вдигна раницата си и влезе през централния коридор, който разделяше училището на две и водеше към външните спални и къщата на директора, слезе по грубите каменни стъпала на игрището, пресече го тичешком, мина през поляната и стигна до река Севърн, после продължи малко по протежението й до Уелския мост.
	Като ученик често бе тичал по същия този път между нощната проверка и заключването на вратите. Беше само миля в едната посока и той я вземаше за десетина минути, защото беше добър бегач. Тръгваше по хълма и скоро навлизаше в градините на Дарвинови с дългите редове от рози и азалии. Откъсването от дома не му хареса, беше привързан към семейството си, дълбоко обичаше близките си. Само четиридесет минути можеше да остане при сестрите и баща си, но държеше да не прекъсва връзката си с тях, да не би взаимната любов и интерес да изчезнат. Играеше си с двете кучета, Нина и Пинчър, беше се привързал горещо към тях. Даваше бучки захар на конете от ръката си и после пак хукваше през градината, надолу по хълма, през моста, по реката, през голото поле и игрището, после по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж. Малката му сестра Кати, която му приличаше, все го питаше:
	— Как не те хващат?
	— Щом стигна до реката, ако вече закъснявам, се моля искрено на господ да ми помогне.
	— Явно господ предпочита тебе пред д-р Бътлър.
	— Така трябва да е.
	Вече беше мръкнало, когато отвори предната врата на Могилата. Сестрите му четяха в библиотеката. Изредиха се да го целунат по бузата. Каролайн му предложи вечеря с чай. Сузан каза:
	— Има някакво обемисто писмо за тебе от Лондон. Пристигна преди два дни, в събота. Сега ще го донеса.
	Каролайн му поднесе пушена херинга, запържена в масло и после сготвена на пара, варено яйце, хляб, масло и чай. Той пи с охота, но преди да се нахвърли на храната, Сузан се върна с писмото. Почеркът на плика му беше непознат. Отвори го с пръст. Вътре имаше две писма, едното от професор Хензлоу, а другото – от Джордж Пийкок, преподавател в колежа „Света Троица“, който искаше да стане професор по астрономия в Лаундийн. Чарлс го познаваше от петъчните вечери у Хензлоу.
	Първо прочете писмото на Хензлоу и ръката му затрепери.
	 
	 
	Кембридж, 24 август 1831

	Скъпи Дарвин,
	Надявам се да се видим скоро, защото съм убеден, че ще приемете с охота едно предложение, което ще Ви бъде направено – пътуване до Огнена земя и обратно през Индия и Индокитай. Пийкок, който ще прочете и ще Ви препрати това писмо от Лондон, ме помоли да му препоръчам някой естествоизпитател, за да придружава капитан Фицрой, който по поръка на правителството заминава за най-южната част на Америка. Заявих му, че според мене Вие сте най-подходящият и подготвеният човек за такова предложение. Не твърдя, че сте „завършен“ естествоизпитател, а просто, че умеете много добре да събирате, да наблюдавате и забелязвате всичко ново, което си струва да се забележи по естествена история. Ще вземат човека, който Пийкок посочи… Доколкото разбирам, капитан Ф. търси по-скоро другар, отколкото просто събирач, и няма да вземе човек, колкото и добър естествоизпитател да е той, ако не му го препоръчат и като джентълмен. Пътешествието ще трае 2 години и ако вземете доста книги със себе си, всичко ще бъде наред. Накъсо, едва ли някога някой сърцат и усърден човек е получавал по-добро предложение. Не бъдете скромен и не се опасявайте дали имате достатъчно квалификация, защото аз Ви уверявам, че точно Вие сте човекът, който им трябва. Вашият „надзирател“ и най-сърдечен приятел Ви потупва по рамото —      
	Дж. С. Хензлоу

	 
	Експ. ще тръгне най-късно на 25 септ., така че нямате време за губене.
	 
	 
	Когато свърши четенето, кожата му беше побледняла, а очите му се бяха изцъклили. Сузан взе в дланите си издълженото му лице.
	— Чарли, какво има? Никога не съм те виждала толкова потресен.
	Гласът му дойде сякаш от празен варел.
	— … предложение… не може да бъде… от ясно небе… Ето, прочетете писмото от Хензлоу. Аз ще видя другото, от Пийкок.
	 
	 
	Уважаеми господине,
	Снощи получих писмото на Хензлоу твърде късно, за да Ви го препратя по пощата, но не съжалявам за това обстоятелство, тъй като имах възможност да се срещна с капитан Бофорт в Адмиралтейството и да го уведомя за предложението, което Ви правя. Той одобри напълно избора ми, затова можете да смятате, че мястото Ви е абсолютно сигурно. Вярвам, че ще приемете, защото такава възможност не трябва да се изпуска. Очаквам с голям интерес приноса, който Вие с Вашия труд ще направите за разширяване на нашите колекции по естествена история.
	Капитан Фицрой (племенник на херцог Графтън) ще отплава в края на септември, за да изследва най-напред южния бряг на Огнена земя, след това островите в южните морета и да се върне през Индийския архипелаг в Англия. Експедицията е изключително с научна цел и корабът обикновено ще Ви изчаква, за да направите спокойно изследванията си по естествена история и т.н. Капитан Фицрой е човек с чувство за отговорност и съвестен офицер, държи се чудесно и всичките му събратя офицери го обичат. Той води със себе си художник и ще му дава 200 лири годишно за своя сметка. Бъдете сигурен, че ще имате до себе си много приятен човек, който от сърце ще Ви влезе в положението.
	Корабът тръгва към края на септември, затова трябва незабавно да съобщите на капитан Бофорт и в Адмиралтейството, че сте приели.
	От Адмиралтейството не са склонни да Ви отпуснат заплата, макар че ще Ви дадат официално назначение и всичко останало, което е нужно. Все пак, ако настояваме за заплащане, възможно е да отстъпят.
	 
	Уверявам Ви, 

	уважаеми господине, 

	че оставам искрено Ваш 

	Дж. Пийкок

	 
	 
	Той беше зашеметен. Без никакъв намек или предупреждение му предлагаха околосветско пътешествие… като естествоизпитател! Невероятно предложение! Вместо да си губи времето няколко години, докато чака да се освободи енория, сега щеше да види Южна Америка, Андите, така вълнуващо описани от Хумболт, Огнена земя, най-отдолу на глобуса, Индийския океан… Беше толкова изненадан и потресен, че му прималя.
	Трите му сестри вече бяха прочели и двете писма. Гледаха го с широко отворени очи, изразяващи цялата гама от чувства от скептичност до ужас. Чарлс започна да се разхожда из солария, тъй като движението беше най-ефикасното му средство да изрази чувствата си. Каролайн, като строга учителка, му каза по-скоро любезно:
	— Не можеш да приемеш това предложение. Две години. Огнена земя, да плуваш в опасни води…!
	— Защо не? – прекъсна я Чарлс. На лицето му имаше повече изненада, отколкото яд. – Такова нещо се случва веднъж в живота. Как иначе ще мога да обиколя света?
	Кати попита:
	— А имаш ли необходимата подготовка за такава важна задача, Чарлс? Та ти само си събрал няколко бръмбара.
	— Хензлоу казва, че имам. А и Пийкок явно е съгласен с него.
	Напрежението изчезна от лицето му и той добави със смях:
	— Аз съм незавършен естествоизпитател.
	Той се отпусна в плетения стол и простря крака пред себе си. Гласът му беше само леко напрегнат, когато каза:
	— Дайте първо да измислим дефиниция какво значи да си естествоизпитател. Всъщност никой не знае. Това е човек, който наблюдава, изследва, събира, описва и каталогизира всички живи същества, както растения, така и животни.
	— Тогава един геолог като професор Седжуик не е ли естествоизпитател? – попита Каролайн. – Нали планинските вериги не са живи същества?
	— … е, не… не като дърветата или рибите, или влечугите, или бръмбарите. Но те са подложени на въздействието на природните сили – ветровете, бурите, наводненията, изригванията на вулканите. Когато се върна от пътешествието, ще мога да ти отговоря по-добре.
	Той стана от стола, очите му блестяха, гласът му потреперваше.
	— Още като постъпих в дневното училище на преподобния Кейс на девет години, вече имах вкус към естествената история. Опитвах се да запомням имената на растенията, събирах всякакви неща, черупки, монети, минерали…
	— … и едни лигави животинки, които донесе в стаята ми – добави Кати със зловеща усмивка.
	— … много беше силна страстта ми към колекционирането и тя е сигурно самородна, защото не виждам нищо подобно у вас, момичета, нито у Рас.
	— Решихме, че един смахнат стига в семейството – засече го Сузан.
	— Точно така! После две години бях в университета в Единбург. Признавам, че не бях много добър по хирургия и на лекциите. Най-приятно ми беше на занятията извън програмата, но моите професори не се интересуваха какво правя вън от техните класни стаи. Запознах се с нови хора, млади и стари. Сближихме се, защото имахме общи интереси. Музеят по естествена история беше в западната част на университета, на няколко минути път пеша… Ах, този музей! Беше създаден от професор Робърт Джеймсън и се славеше с голямата си сбирка от птици и научната си дейност.
	Той се движеше сред белите плетени столове и всеки нерв на тялото му беше напрегнат. Физическите действия му помагаха да обуздае вътрешния си смут.
	Университетският Музей по естествена история в Единбург се оглавяваше от двама млади, но опитни естествоизпитатели, д-р Робърт Едмънд Грант, тридесет и три годишен, капацитет по сравнителна анатомия и зоология, и Уилям Магиливрей, само тридесет и една годишен.
	— Този музей стана моят университет – уверяваше ги Чарлс. – Хората там повярваха в моя ентусиазъм и способност да изучавам нещата, които ме интересуват, затова ми станаха приятели и учители. Позволяваха ми да се уча, като им помагам при каталогизирането и дисекциите. Д-р Грант често ме вземаше със себе си да събираме животни, останали след прилива. Един ден намерихме морски врабец на черните скали в Лийт.
	— Как е попаднал тук? – попитах аз.
	— Сигурно е дошъл да си хвърли хайвера на скалите и е останал след отлива – отвърна д-р Грант.
	— Това не е ли малко необичайно? – попитах аз. – Ако си хвърляше трудно хайвера, нямаше ли да е изчезнал досега?
	Грант го бе погледнал одобрително.
	— Нека да го разрежем и ще видим. Но първо да го измерим и опишем в дневниците си.
	Чарлс добави забележката, че рибата има изключително малки очи. Когато Грант я разпори с ножа си, те установиха, че „яйчниците й съдържат голямо количество хайвер с розов цвят“. Чарлс записа в дневника: „Явно е съвсем здрава и няма чревни червеи.“
	— С Магиливрей правехме дълги разходки и аз се научих от него да обикалям из палубите на рибарите от Нюхейвън. Понякога ме вземаха със себе си, като ходеха на лов за стриди. Изкарваха и всякакви други морски животни. Аз ги събирах и ги описвах подробно в дневника си.
	Почти всеки ден той намираше екземпляри, които рибарите изхвърляха: малки зелени еолиди, вид мекотели с удължено тяло като на плужек; „Пурпура лапилус“, нещо като морски охлюв. Чарлс ги скицираше как изглеждат вън от черупките си.
	Бяха го поканили на срещите на Вернеровото дружество по естествена история, където чу лекциите на Джон Джеймс Одюбън за новото в изучаването на птиците. Запозна се със студентите и преподавателите от Плиниевското дружество, които се събираха вторник вечер, за да слушат лекции за новите открития в естествознанието. Той самият написа два доклада и ги прочете пред двадесет и петте членове. Първият беше за откритието му, че яйцата или личинките на мъхоподобното морско животно флустра могат да извършват самостоятелни движения, а във втория доказваше, че малките кълбовидни тела, които досега се смятаха на фукус лореус, вид кафяви водорасли, в начален стадий на развитие всъщност представляват яйцеви пашкули на червеобразната морска пиявица понтобдела муриката.
	Членовете на Плиниевското дружество го ценяха толкова много, че го избраха в управителния си съвет. През втората година, когато Еразъм се премести в Кембридж, Чарлс остана в квартирата на Лотиън Стрийт, която беше на по-малко от двеста ярда от входа на университета, и се сприятели с мнозина от биолозите и ботаниците. Бе чел „Скитания из Южна Америка“ от Чарлс Уотъртън, а сега вземаше частни уроци по препариране от Джон, бивш роб, негър, който бе пътувал с Уотъртън. Едновременно с това копираше стотици видове птици от Бринсъновата „Орнитология“.
	— После дойдоха годините в Кембридж, професор Хензлоу и стотиците колекционерски експедиции из Фенс – гласът му беше сериозен, дори суров. – Жалко, че досега не можах да ви убедя, защото непременно трябва да убедя татко.
	Някой затръшна предната врата. Каролайн скочи.
	— Отивам да видя в какво настроение е татко. Ако е уморен, както често напоследък, или потиснат, защото някой пациент е починал в ръцете му, по-добре да оставиш за утре тези писма и прекрасното си изявление. На сутринта, като се върне от разходката си, сигурно ще бъде по-склонен да приеме твоите новини, които, трябва да признаем, са доста поразителни.
	Д-р Дарвин си легна веднага след десерта. Чарлс седна в стаята си и се опита да чете. Буквите се размазваха пред очите му. Той отиде в конюшнята, свирна на Нина и Пинчър и ги изведе на разходка по тъмния и безлюден северноуелски път. Едва след час краката му се умориха, тъй като през деня също бе вървял много, и той се върна в къщи капнал. Но сънят пак му се изплъзваше. Чарлс се мяташе в леглото, въртеше се, извиваше тънкото лятно одеяло, после стана и си напръска лицето със студена вода. Пред зачервените му очи се нижеше дълга процесия от тропични и екзотични земи, картини от детската книга „Чудесата на света“, други от прочетени книги за пътешествия – от Хумболт, капитан Кук, „Разказ за пътешествието из Тихия океан и Беринговия пролив“ от адмирал Бийчи и „Пътешествия из вътрешността на Южна Америка“ от Уилям Д. Бърчъл.
	Свят му се виеше от тази чудесна възможност. И преди естествоизпитатели бяха пътували с изследователски експедиции; много често бордовият лекар се занимаваше с колекциониране. Но беше невероятно да се предложи такова авторитетно място в двегодишна експедиция на младеж, който току-що е завършил университета. Не му се вярваше, че тъкмо той беше този младеж. Най-накрая, след като се почувствува напълно изтощен, а нощта вече гаснеше, точно преди да почне да се зазорява, той осъзна какво значи две години да си далеч от дома си, семейството и приятелите, от хубавата Фани Оуен, от всички занимания, които толкова много обичаше. Нямаше да ги има предишните му радости, удобства и удоволствия.
	Той се облече и придружи баща си на „докторската разходка“ – с бърз ход през гората под къщата и после покрай реката, до края на имението и обратно. Сестрите сложиха закуската веднага след като докторът влезе в трапезарията.
	Чарлс изчакваше, хапна малко, докато баща му изяде приготвената на пàpa риба треска, четири сварени яйца, които той „посече“ с ножа, агнешки бъбреци и бекон, пълна чиния с препечени филии, нарязани на триъгълници, кафе и горещо мляко, които Едуард, облечен в сутрешния си редингот, наля в огромната чаша на доктора. Д-р Дарвин си почина малко, преди да изпие втората чаша кафе. Чарлс реши, че това е най-подходящият момент.
	— Татко, направиха ми изключително предложение.
	— Така ли? Какво?
	— Да замина на околосветско пътешествие за две години като естествоизпитател.
	— Естествоизпитател? Откога стана естествоизпитател?
	Чарлс се изчерви от смущение.
	— Е, не съм завършен естествоизпитател. Но все нещо съм правил в тази област, а и умея да се уча.
	— Кой ти направи това предложение?
	— Кралската флота.
	Д-р Робърт Дарвин зяпна изумен сина си.
	— Назначили са те във флотата?
	— Не… Ще пътувам като цивилен, ще участвувам в морска изследователска експедиция.
	Д-р Дарвин го гледаше с широко отворени очи.
	— Чарлс, защо не почнеш отначало? Кога получи това странно предложение?
	— Снощи. Като се върнах от Северен Уелс.
	— Защо не ми каза снощи?
	— Ти беше разстроен от смъртта на пациента си… макар че той умря от старост.
	Той извади двете писма от джоба на сакото си и ги подаде през ръба на махагоновата маса.
	— По-добре прочети първо писмото на професор Хензлоу. Другото е от Джордж Пийкок, преподавател в колежа „Света Троица“. Той е дългогодишен приятел на капитан Бофорт от Хидрографския отдел на Адмиралтейството.
	Д-р Дарвин прочете бавно писмата. Въпреки комплиментите, адресирани към най-малкия му син, по лицето му не се изписа никаква радост и Чарлс се разочарова. Когато д-р Дарвин свърши писмото на Хензлоу, челото му беше набраздено от дълбоки бръчки. Той не каза нищо, не погледна сина си, а зачете писмото на Джордж Пийкок. Чарлс наблюдаваше как розово-бялата кожа на баща му потъмня, после се зачерви. Когато д-р Дарвин свърши, той хвърли писмата на сина си през масата. Гласът му беше равен.
	— Необмислена работа!
	— Как необмислена? Една официална експедиция на Британската кралска флота?
	— Това ще те дискредитира. Нали се готвиш да ставаш свещеник?
	— … ще ме… – Чарлс беше потресен. Стана, отиде развълнуван до големия сводест прозорец, който гледаше към навеса с инструментите, после реши да се върне пак на масата.
	— Професор Хензлоу няма да ми препоръча експедиция, която не се ползва с добро име и в която не участвуват добри моряци.
	— Пишат, че много бързат, което значи, че сигурно са предлагали това място на други преди тебе. Щом те не са приели, сигурно нещо не е наред или с кораба, или с експедицията.
	— Нищо не мога да ти отговоря. Не знам. Защо мислиш, че непременно трябва да е така?
	— Ще пътуваш две години при най-неблагоприятни условия за живот.
	Чарлс направи жест с ръката си, който означаваше, че това няма да му попречи.
	Д-р Дарвин погледна сина си право в очите.
	— За мен това значи пак да смениш професията си. След това никога няма да можеш да се установиш и да водиш сериозен живот.
	Чарлс си потърка очите, сякаш това можеше да избистри мисълта му.
	— Няма да се откажа да стана свещеник. Нямам други намерения. Ти сам каза, че поне две години ще трябва да си търся енория. Съгласи се да отида в Тенериф другото лято, даже с твое одобрение се свързах с един морски търговец в Лондон и уредих да отпътувам другия юни.
	Цветът изчезна от лицето на д-р Дарвин. Изглеждаше бледен и смутен, веждите скриваха очите му.
	— Това е безполезна работа.
	Съкрушен, вътрешно смален наполовина, Чарлс отвърна с глух глас:
	— Татко, ако ти не искаш, няма да замина. Твоето нежелание ще ми отнеме всичката енергия, а тя ще ми бъде много нужна.
	— Не ти отказвам решително. Само те съветвам да не заминаваш.
	— Няма да ми е добре, ако не послушам съвета ти. Ти винаги си бил добър и великодушен към мен и аз ще се съобразя с твоето желание.
	Д-р Дарвин стана. Непредвиденият обрат в думите на Чарлс го бе объркал.
	— Чарлс, не искам да бъда груб с теб. Ако намериш един разумен човек, който да те посъветва да заминеш, ще дам съгласието си.
	Горчиво разочарован, Чарлс каза с разстроен глас:
	— Тази сутрин ще пиша на професор Хензлоу и Джордж Пийкок и ще им откажа.
	Той се качи по стълбите, седна на бюрото в стаята си и написа писмо на Хензлоу, в което повтаряше възраженията на баща си.
	 
	 
	„Ако питат мене, бих приел с огромна радост възможността, която така любезно ми предлагате. Но моят баща, макар и да не ми отказва рязко, твърдо ме съветва да не тръгвам и аз няма да се чувствувам добре, ако не го послушам. В противен случай не бих се поколебал да поема какъвто и да било риск.“
	 
	 
	 
	6.

	 
	Той метна чистите си и добре смазани оръжия на седлото, яхна сивия Добин и го пришпори през Английския мост, край Форгейтското абатство и оживения пазар за добитък, като се насочи на североизток към Меър Хол. По пътя растяха череши и брястове, но само тук-там се мяркаше по някоя селска къща, макар че това беше богат селскостопански район, простиращ се по пътя за Нюкасъл андър Лайм. По тучните ливади, разделени от дървени огради, пасяха крави от фризска порода. Заоблените хълмове в далечината бяха покрити с гъсти борови гори и прещип.
	Чарлс познаваше добре този път, дълъг двадесет мили, защото го бе изминавал още от времето, когато беше в пелени. Майка му беше от рода Уеджуд и брат й Джоусая, когото Чарлс наричаше с любов вуйчо Джос, остана близък със Сузана до самата й смърт, д-р Робърт Дарвин му беше най-добър приятел. За Чарлс Меър Хол винаги беше обичан втори дом. Вуйчо Джос беше син на първия Джоусая Уеджуд и след смъртта на баща си пое фабриката за порцелан „Уеджуд“. Той беше труден човек: висок, тънък, красив, изискан и мълчалив. Семейството му гледаше на него със страхопочитание… но не и Чарлс. Децата на Джоусая, неговите племенници и племеннички винаги оставаха поразени, като видеха и чуеха как той живо разговаря с младия Дарвин, сякаш между тях няма възрастова разлика от четиридесет години, и как двамата с удоволствие си разменят остроумни реплики.
	За Чарлс вуйчо му Джос бе единствената слаба надежда да намери „един разумен човек, който да го посъветва да тръгне“. Но дали Джоусая щеше да рискува да се скара с д-р Дарвин? Бащите им също са били цял живот приятели – така д-р Робърт Дарвин се запознал със Сузана Уеджуд. Защо вуйчо Джос ще поема отговорността да изпрати Чарлс за няколко години на опасно пътешествие? Ами ако корабът претърпи корабокрушение, ако потъне и Чарлс загине?
	„Не – мислеше си той, докато Добин минаваше бавно край стадо млечни крави от остров Джърси, покрай хубави тополи и група селяни, които прибираха късни картофи, – не мога да искам толкова много от когото и да било.“
	Макар че яздеше из спокойна околност и край него се сменяха всички оттенъци на зеленото – от тревата по полето до листата в горичката, – в ума и в гърдите му цареше смут. Страхът да се раздели с близките и познатите си за няколко години се бореше със страха да не изпусне фантастичната възможност; страхът да не провали бъдещето си се смесваше със страха, че въобще няма бъдеще. Но най-вече се опасяваше, че след разговора Джоусая ще изпадне в обичайното си мълчание.
	Спря в „Катеричката“ да напои Добин и да удави собствените си страхове в халба студена бира.
	„Вуйчо Джос е честен човек с верен поглед върху нещата – казваше си той. – Няма сила на земята, която да го накара да се отклони от правия път. Ще приема неговото решение… без да съжалявам, без да се ядосвам за пропуснатата възможност

 	Той пресече прекия път към Маркет Дрейтън. По подобната на канал река имаше много лодки за излети. Като навлезе в Стафордшър и изкачи височината, гората се сгъсти. После се спусна в хубава долина с прясно изорани ниви отляво и се озова на входа на Меър Хол с добре подстриганите му ливади, високите рододендрони с двойни розови цветове и малко по-нататък изящно разклонените испански кестени, липи, брястове, дъбове и червенолисти букове. Частният път към къщата бе оформен уютно от един от най-големите английски специалисти по декоративни градини, наподобяващи природата – наричаха го „способния“ Браун.
	Пред Чарлс се простря езерото, запълвано с прясна вода от няколко извора. То, както обичаха да казват децата на семейство Уеджуд, завършваше с „рибешка опашка“ отвъд хълмистите ливади, цветните градини и каменната балюстрада с големите топки, поставени на каменни колони. Край езерото имаше диви патици и гмурци. Отсреща се простираше хълмиста височина, а по нея бяха разпръснати зелени букове, червени дъбове и кестени и добитък, който пасеше.
	Конярят пое коня му, а Чарлс си взе куфара, ловните ботуши и оръжието от кожените дисаги и тръгна към портала на Меър Хол. Къщата в това имение бе построена през 1282 година. Джоусая Уеджуд я купи през 1805 г., направи й основен ремонт и сега трите й етажа се издигаха със семпла елегантност; прозорците имаха оловни стъкла, а сводестата двойна врата и полукръглите каменни стъпала водеха към езерото. От облицованата с дърво всекидневна се чуваше как Ема Уеджуд свири на пиано, а сестра й Фани, две години по-голяма от нея, пее в акомпанимент. Двете сестри имаха такива добри характери, че в семейството ги наричаха „гълъбчетата“.
	За Чарлс този дом беше сякаш омагьосан.
	„Могилата е вкоренена в скалите. Меър Хол тъне сред зеленина. Могилата стои здраво на основата си. Меър Хол плува. Могилата е заградена от тесен път, река и огромни дървета. Меър Хол е открит към небето, ниските вълнисти хълмове и кристалното езеро. Могилата е солидният дом на човека с професия. Меър Хол е безгрижна фантазия. Могилата е дългът. Меър Хол е радостта. Могилата е скована. Меър Хол има леко сърце. Могилата е действителност. Меър Хол е произведение на изкуството. Могилата е синовно приятелство. Меър Хол е любов. Могилата е буржоазна. Меър Хол е бохемски. Могилата изисква. Меър Хол дава. Могилата е обет. Меър Хол е свобода. Могилата е удобство. Меър Хол е щастие. Могилата е обвързване. Меър Хол е освобождаване.“
	Той отвори парадния вход, остави нещата си в хола и тръгна наляво към гостната. Виждаше как братовчедките му свирят и пеят, но те още не го бяха забелязали. Фани беше ниска и грозновата. Само страните й бяха румени, но иначе лицето й беше бледо и тя приличаше на френска парцалена кукла. Майка й я наричаше „госпожица Родословие“, защото тя все си записваше нещо – сметките за домакинството, температурите, колко са градинарските инструменти и чували те със зърно и провизии, както и животните в двестаакровата ферма. Нейното чувство за сигурност изискваше да се знае „кое колко е и откъде е“.
	Ема, само няколко месеца по-голяма от Чарлс, беше любимката му сред братовчедите Уеджуд. Тя имаше големи, блестящи кафяви очи, които виждаха всичко, но не раздаваше оценки. Меката си кафява коса носеше на път по средата, а встрани бе пуснала къси къдрици. Носът й беше хубав, не се набиваше на очи, а устата й, най-привлекателната черта на лицето й, беше голяма, с плътна и тъмночервена долна устна. Брадата й беше добре очертана, но не рязка или нападателна. На никого не му минаваше през ум да нарече Ема красива, но всички бяха съгласни, че тя има открито, дружелюбно…
	„Всъщност – помисли си Чарлс – обичливо лице.“
	Още като деца те споделяха един с друг, обсъждаха свободно всички въпроси, спорни или деликатни, защото знаеха, че нито една дума няма да излезе навън. През всичките тези години се прикриваха един друг, ако ги застрашаваше родителско наказание. Ема и Фани прекарваха по цял месец в Могилата. В Меър Хол Ема понякога ходеше на лов с него или излизаха да гребат или да ловят риба в езерото. В Могилата тя го придружаваше при разходките по река Севърн или из далечните хълмове. Беше им приятно да бъдат заедно и се зачитаха един друг.
	Той особено харесваше гласа й – някак тих, без напрежение и тревога. Фигурата й също беше прекрасна – закръглени рамене и чиста розова кожа; щедра, добре оформена гръд; не съвсем без коремче, но с тънки хълбоци, изящни крака и достатъчно големи ходила, за да стъпва здраво по земята. Беше взискателна към себе си, но все слагаше дрехите си по леглата, столовете и понякога на пода вместо в шкафовете. Поради тази й странност майка й я наричаше „госпожица През куп за грош“.
	Тя завърши сонатата и усетила присъствието му, се обърна към вратата, скочи към него и го целуна сърдечно по бузата. Не бяха се виждали няколко месеца. Ема се отдръпна, без да го пуска, и забеляза необичайната напрегнатост в очите и стойката му.
	— Чарлс, нещо важно се е случило.
	— Щеше да се случи, но ми пресякоха пътя. Тук ли е баща ти? Искам да кажа само на двама ви.
	— В библиотеката е. Иди при него. Сега ще се разпоредя да донесат чай.
	Чарлс мина през гостната и влезе в библиотеката на Джоусая Уеджуд. Тя беше с голяма камина и дъбова ламперия, а от двата високи прозореца нахлуваше светлина. Джоусая седеше в кожено кресло до един от прозорците и четеше „Одите“ на Пиндар. Той бе завършил университета в Единбург, обичаше литературата и изкуствата и на старини бе запазил интереса си към научните открития и техническите изобретения. Макар че няколко пъти седмично отиваше на кон до керамичните работилници в Етрурия, той се интересуваше много повече от оцветяването и естетическата стойност на тези произведения на изкуството, които бяха в частната колекция на семейство Уеджуд. Създадените от баща му керамични изделия се продаваха добре, като се изключи времето на Наполеоновите войни, когато съдовете на Уеджуд се търсеха толкова малко в Англия и в Европа, че Джоусая трябваше да затвори Меър Хол за няколко години, тъй като поддържането му беше много скъпо, и да се премести в някогашната им по-скромна къща в Етрурия.
	Джоусая Уеджуд беше многостранна личност. Обичаше лова, а същевременно беше основател на Кралското градинарско дружество, което притежаваше градини край Кю, Той беше член на Дружеството за подкрепа на селското стопанство, изкуствата, производството и търговията в Бат и Западна Англия, а в политиката беше голям либерал – писал бе брошури в подкрепа на реформата на избирателната система от 1832 г., която трябваше да разшири избирателните права и да положи началото на премахването на робството, след като търговията с роби бе прекратена през 1807 година. Същата пролет той се кандидатира за парламента от Нюкасъл, но не спечели. Това никак не го уплаши и той възнамеряваше да стане представител на Стоук он Трент в новия парламент през 1832 г., след реформата. Меър Хол стана сборен пункт на либералите и интелектуалците на Стафордшър.
	Една млада съседка, Ема Колдуел, възкликваше:
	— Не съм виждала нищо по-приятно от нравите в това семейство и една от причините за това е, че те говорят свободно по всички въпроси. Дори когато имат различни мнения в политиката или за каквито и да било принципи, никой не се чувствува изменник, ако си заяви свободно схващанията. Всичките са така…
	Но книгите бяха най-голямата любов в живота на Джоусая. Имаше толкова много, че ги беше подредил в две редици по рафтовете. За всеки не така добре организиран читател това би означавало бъркотия и хаос, но вуйчо Джос имаше картотека, от която разбираше точно зад кой том на Платон ще открие „Айвънхоу“ на сър Уолтър Скот.
	Чарлс и Джоусая се поздравиха топло – и двамата очакваха с нетърпение лова, който щеше да почне призори. Едно от нещата, които ги свързваха – нима не е вярно, че момчетата се разбират повече с вуйчовците, отколкото с бащите си, – беше, че Джоусая, също като баща си, от дете правеше сбирки по ботаника, ентомология и орнитология, интересуваше се от естествена история до такава степен, че баща му, въпреки че имаше още двама синове, беше написал в завещанието си:
	„Дарявам всичките си книги, материали, картини и кутии с експерименти, вкаменелости и въобще пособия по естествена история на моя син Джоусая Уеджуд.“
	Чарлс чу звънеца за чай в хола. Децата от семейство Уеджуд влязоха – Елизабет, най-голямата от деветте, беше на тридесет и осем години, петнадесет години по-възрастна от най-малката, Ема, която беше на двадесет и три. Елизабет се бе родила с изкривяване на гръбначния стълб, от което изпитваше непрекъснати болки; предписаха й само едно лекарство – да се жули с коприва. Тя никога не даваше да се разбере, че я боли, и беше нещо като доктор за бедните деца в околността – даваше им лекарства, очистително, пускаше им кръв, предизвикваше изприщване и много често успяваше да облекчи страданието им. Също като Каролайн Дарвин във Франкланд Елизабет организира училище за бедни деца в Меър Хол, като сама преподаваше по няколко часа всяка сутрин. Тя направи цветни лехи в градината, ровеше с ръце земята, изваждаше луковици, плевеше и береше огромни букети за в къщи.
	Чарлс се възхищаваше от Елизабет, но не беше близък с нея. Не се сприятели и с най-младия Джоусая, наречен Джо, който сега беше на тридесет и шест години и носеше тежко-тежко на раменете си бремето на прочутото предприятие „Уеджуд“. Всички знаеха, че Джо и Каролайн Дарвин са влюбени и някой ден ще се оженят. Чарлс бе по-близък с тридесет и четири годишната Шарлот, която имаше специална стая в задната част на Меър Хол. Там Копли Фийлдинг й преподаваше уроци по рисуване и тя правеше картини с водни бои. Шарлот беше любимка на сестрите Дарвин от Могилата.
	В семейство Уеджуд имаше още трима братя: Хари, адвокат, завършил в Кембридж, пищеше поезия и беше женен за братовчедка си Джеси Уеджуд; Франк, на тридесет и една години, работеше в керамичното предприятие и догодина възнамеряваше да се жени; Хензли, двадесет и осем годишен, слезе за чая от спалнята си. Той стана магистър по хуманитарните науки в Христовия колеж същата година, когато Чарлс постъпи там, и чакаше назначение като председател на полицейски съд. Бе започнал да се прочува като филолог, възнамеряваше да пише книги за науката за езика и беше сгоден за братовчедка си Фани Макинтош.
	В Меър Хол имаше още един гост – д-р Хенри Холанд, на четиридесет и две години, средно висок и сух. Чарлс се възхищаваше от него и му завиждаше. Той не само беше известен като автор на пътеписи и бе публикувал няколко глави в „Пътешествия в Исландия“, а по-късно и собствените си книги „Пътешествия из Йонийските острови“, „Албания“, „Тесалия“, „Македония“, но беше и домашен лекар на Уелската принцеса и член на Кралското общество. Баба му по майчина линия била сестра на първия Джоусая Уеджуд.
	Д-р Робърт Дарвин не беше във възторг от д-р Холанд и заяви на Чарлс:
	— Неговата медицинска практика е по-скоро модерна, отколкото научна.
	Чарлс се извини и отиде да поднесе почитанията си на леля Беси; той взе стъпалата по две наведнъж, почука леко на вратата на спалнята й и чу тихото й: „Заповядай“. Тя бе потънала във възглавници в шезлонга си и четеше „Освободеният Прометей“ от Шели. Беси Алан Уеджуд сега беше на шестдесет и седем години. Когато се ожени за Джоусая Уеджуд, тя беше навършила двадесет и осем, а той – само двадесет и три. Необичаен беше този брак, в който тя беше по-стара, но ги свързваше истинска любов. Беси била абсолютна красавица – Чарлс се увери в това от портрета й, нарисуван навремето от Ромни – сватбен подарък, който тя държеше в спалнята си. Преди година и половина тя получи удар, но не можаха да установят причината. Д-р Дарвин смяташе, че е взела твърде голямо количество маков сироп, който тя пиеше за нервите.
	— Добре дошъл, Чарлс. Чаках те да пристигнеш заедно с първи септември. Ще останеш ли до края на месеца?
	Чарлс потисна въздишката си.
	— Добре изглеждаш, лельо Беси.
	— Имам ново боне. Винаги си го слагам, когато реша да бъда чаровна.
	Чарлс смяташе, че тя наистина има чар, че гласът и поведението й са много приятни. Сър Джеймс Макинтош, чичо по брачна линия на децата от семейство Уеджуд, който след една петъчна вечерна сбирка в Кембридж бе заявил на професор Хензлоу: „Има нещо интересно в този младеж Дарвин“, се изказа за Беси по следния начин: „Не съм виждал човек, чиито любезност и приятелство да зависят толкова малко от правила и навици. Аз все я поднасях, че е най-кротката жена в Англия с най-шумното домочадие.“
	— Как е сестра ти Каролайн? – попита леля Беси.
	— Добре е както винаги, чака търпеливо твоят Джо да се ожени за нея.
	— Не знам какво да правя с този мой невзрачен син. Нали се обичат? Защо не се вземат и да ми родят внуци?
	— Джо е влюбен в керамиката.
	— По дяволите керамиката. Джо може да прави теракоти и бебета едновременно. Чарлс, ти май се изчерви?
	Чарлс се върна в библиотеката. Семейството бе насядало край дългата, облицована с кожа маса, върху която бяха подредени списания, монографии, вестници и политически брошури. Той се погрижи да седне до чичо си.
	Ема наряза кейка с кимион на големи парчета, докато останалите се нахвърлиха върху сандвичите.
	Всички, освен Чарлс. В пристъп на безпокойство той се наливаше с чаши чай с мляко и захар. Струваше му се, че по ръцете и краката му лазят мравки. Не можеше да натрапи своя проблем на тези хора сега, когато те спокойно си пиеха чая, говореха, смееха се и се шегуваха приятелски. Поиска му се да знае подходяща молитва и да си я каже тихо, но не си спомни нищо от молитвеника. Дори някой да забележеше напрегнатото му мълчание, този някой бе прекалено зает с ритуалните три чаши чай, които задължително трябва да изпие, за да каже нещо. На всичко отгоре д-р Хенри Холанд, пооплешивял на темето и с изпъкнала долна устна, непрекъснато разказваше за преживяванията си по време на последното пътуване из Европа. И все пак в гласа му имаше някаква тъга. След осемгодишен брак той бе загубил младата си жена, същата Ема Колдуел, която така живо бе обрисувала веселия, богат живот в Меър Хол.
	Чарлс погледна вуйчо си както винаги с възхищение. На шестдесет и две години той имаше нископодстригана къдрава коса и леко оплешивяваше. Огромните му тъмни очи гледаха проницателно, римският му нос бе сякаш излят, устните – стегнати, а брадата му говореше за неотстъпчив характер. Беше облечен грижливо, с бяла връзка на врата – краищата й бяха подпъхнати в бяло елече. Отгоре носеше хубаво сако с широка кадифена яка и облечени с плат копчета от двете страни.
	Ема долови настойчивия му поглед и остави чашата си.
	— Чарлс, сега вече утолихме глада си, кажи какво ново?
	Той извади двете писма и ги даде на Джоусая.
	— Вуйчо Джос, бъди така любезен да ги прочетеш на глас – първо писмото на професор Хензлоу. Така всички ще разберете за какво става дума.
	Джоусая даде изписаните листа на най-малката си дъщеря. Ема имаше ясен, мелодичен глас. Тя зачете и колкото по-ясно ставаше съдържанието на писмата, толкова по-дълбока тишина се възцаряваше в стаята. Чарлс се отпусна в коженото си кресло и протегна крака под масата. Всички слушаха внимателно, докато тя свърши и писмото на Джордж Пийкок.
	После настана голяма врява. Ема се хвърли да прегръща Чарлс. Хензли му стисна ръката. Елизабет и Шарлот го поздравиха. Джоусая седеше със здраво преплетени пръсти на гърдите Д-р Хенри Холанд пръв изрази мнението си:
	— На твое място бих се поколебал, Чарлс. Няма никакви подробности. Сигурно ще си изцяло на тяхно разположение. А при пътешествие един естествоизпитател трябва да бъде свободен и независим, както аз винаги съм бил.
	Чарлс не беше съгласен:
	— Но те ми обещават неограничени възможности… дори могат да ме оставят на пристанището, докато изследват брега…
	Той погледна към вуйчо си.
	— Вуйчо Джос, татко ме помоли да ти дам тази бележка.
	Джоусая я прочете и каза:
	— Да отидем в кабинета ми. Трябва да поговорим.
	 
	 
	 
	7.

	 
	Двамата излязоха от библиотеката. Чарлс не се изненада, когато Ема плъзна ръката си в неговата и ги придружи. Единствено тя дойде, за да му прошепне:
	— Това е страхотен шанс. Няма кой да предложи на млад човек такова златно пътешествие. В сърцето си ти винаги си бил естествоизпитател. Трябва да заминеш…
	Чарлс поклати глава.
	— Зависи от баща ти. Той има властта да ме изпрати на околосветско пътешествие или да ме остави в къщи.
	Кабинетът на Джоусая, понякога наричан канцеларията му, беше малък и полупразен. Имаше само бюро, хартия, писмени принадлежности, две пера в една мастилница и три обикновени стола. Той седна на бюрото си и впери поглед в Чарлс.
	— Разбирам, че баща ти има нещо против тази експедиция. Седни и ми кажи какво.
	Чарлс се загледа в принадлежностите за писане на вуйчо си Джос, после взе паче перо от ахатовата му поставка, потопи го в мастилницата и започна да пише бързо. После даде листа на Джоусая, който го прочете внимателно, с напрегнат, загрижен поглед. Вуйчо му заговори, като произнасяше внимателно всяко изречение:
	— Голяма е отговорността, която баща ти слага на плещите ми във връзка с направеното ти предложение. Тук ти написа възраженията на баща си така, както ги виждаш. Най-добре е да ти кажа какво мисля за всяко едно поотделно.
	Той спря за малко, после продължи:
	— Не смятам, че това може в някаква степен да те дискредитира като свещеник. Дори, напротив, струва ми се, че това е почетно предложение. За един свещеник е много подходящо да се занимава с естествена история, макар и непрофесионално.
	— Опитах се да убедя татко в това.
	— А какво значи „необмислена работа“? Не знам как да ти отговоря на това възражение. Ще имаш определени задачи, с които ще се занимаваш. Така ще се научиш на усърдие… Че това място преди тебе е било предлагано на други? Не съм се сещал за такова нещо, не виждам никакви основания за това… Сигурно тези други са имали нещо против кораба или експедицията? Не мога да допусна, че Адмиралтейството ще изпрати лош кораб с такава задача. Във всеки случай, дори и други да са се отказали, от това не могат да се правят заключения. Баща ти смята, че след това няма да можеш да се установиш и да станеш стабилен човек, а ако не приемеш предложението и прекараш тези две години по друг начин, ще можеш. Но нали е всеизвестно, че моряците са склонни да създават семейно гнездо и да заживеят спокойно, след като вече не пътуват?
	— Вуйчо Джос, аз всъщност зная много малко както за моряците, така и за морето.
	Чарлс стана опечален от стола, заобиколи бюрото и се замисли за собствения си живот – нещо, което му се случваше много рядко.
	— Вярно е, че живях безгрижно. В Христовия колеж бяхме чудесна компания. Ходехме на лов, яздехме, пиехме, веселяхме се и се задявахме до късно през нощта. Наистина много четях…
	— Ти винаги си чел – забеляза Джоусая. – Рядко съм те виждал без книга в ръка. На младини ако не си безгрижен и весел, кога друг път? Ако беше потънал в някакви професионални изследвания, не бих те прекъснал. Но не е така и според мене няма и да бъде. Сега ти се интересуваш от същите неща, с които ще се занимаваш и на експедицията.
	Чарлс едва успяваше да потисне обзелото го ликуване.
	— Естествена история. От дете се занимавам сериозно с нея. Боже мой, защо това не е професия, с която да мога да си изкарвам хляба…
	Вуйчо Джос се усмихна доволен – винаги бе вярвал в този свой строен като тръстика племенник.
	— Да вземем последното възражение на баща ти – че експедицията няма да ти донесе професионална полза. След като ти притежаваш такъв любознателен дух, тя ще ти даде възможност да видиш хора и разни неща, каквито рядко се срещат.
	Замълчаха. Ема, практична както винаги, попита:
	— Какво ще правим сега, тате?
	— Ще напиша писмо на д-р Дарвин и ще изложа мнението си, което изразих и пред вас. Защо не отидете в градината? Има цял час до мръкване.
	Чарлс и Ема заслизаха по централната пътека към езерото. Държаха се за ръка, неговото лице грееше. Нейното също, забеляза той.
	— Знаеш ли – каза Чарлс, – ние вече сме на борда на кораба, който ни отвежда на околосветско пътешествие.
	— Ти си на борда. Аз трябва да си остана в къщи. Нали ще ни пишеш колкото е възможно по-често, Чарлс? Сестрите ти ще ни изпращат писмата ти, щом ги прочетат.
	— От всяко пристанище. И дневник ще си водя. Баща ти е забележителен. Зае се да ме спасява, сякаш съм любимият му син.
	— Ти си одрал кожата на най-малкия му брат Том, а поведението и мисленето ти са същите. Тате обожаваше Том. Той беше блестящ. Пръв постави началото на фотографията. Блестящ беше, но много болен. Татко го изпрати на другия край на света, за да възстанови здравето си, но нищо не помогна. Почина, преди да завърши създаването на фиксаж за запазване на образите. Дагер беше след него и сега той се смята за откривател на фотографията.
	Слънцето вече докосваше зелените хълмове на запад.
	— Разглеждал ли си портрета на Том във всекидневната? – попита тя. – Затова си любимец на баща ми.
	А непринуденото изражение на лицето й добавяше:
	— И на мен.
	Вечерта, преди да си легне, той сложи ловните си ботуши до леглото, за да може да плъзне дългите си крака в тях веднага щом скочи сутринта.
	Едва се развиделяваше, когато той стана, изпи чаша прясно сварено кафе и тръгна към отдалеченото място в имението Меър, където скоро щеше да се срещне с д-р Холанд и няколко съседи на Джоусая. Цял ден щяха да скитат с пазача на дивеч из гъстия пирен и младите борчета.
	Бяха ловували съвсем кратко време, когато дотича един прислужник.
	— Господин Дарвин, трябва да се върнете в къщата.
	Чарлс хукна обратно. Нахлу през вратата откъм езерото и видя Джоусая Уеджуд, облечен за пътуване, да закусва.
	— Чарлс, през нощта реших да не изпращам писмото на баща ти…
	Чарлс беше като зашеметен.
	— Баща ти може да не е в подходящо настроение, когато го получи. Сам ще го занеса. Мисля, че и ти трябва да дойдеш, защото баща ти може да иска да те пита нещо. Ще вържем Добин към двуколката.
	Д-р Дарвин престана да се съпротивлява. Прочете писмото на Джоусая, изслуша съображенията на зет си в подкрепа на пътешествието. Благодари на Джоусая, че е предприел такова дълго пътуване заради сина му, и се обърна към Чарлс:
	— Вчера ти казах, че ще дам съгласието си, ако намериш поне един разумен човек, който да те посъветва да тръгнеш. От никого не се възхищавам така, както от вуйчо ти Джос. Давам съгласието си.
	Чарлс се хвърли да прегърне баща си, но за жалост д-р Дарвин беше твърде едър. Вместо това той стисна топло ръката на сина си. Вуйчо Джос бе спечелил битката, а това напълно съвпадаше с неговите намерения.
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	КНИГА ВТОРА

	 
	„СЪРЦЕТО МИ СЕ ЛЮШКА КАТО МАХАЛО“

	 
	 
	 
	1.

	 
	Той се облече бързо на светлината на свещта и в три часа сутринта беше в общината на Шрусбъри, за да хване дилижанса „Уандър“. Пътуването до Лондон траеше шестнадесет часа. Пътниците от околните странноприемници бяха заели по-удобните места и той се оказа настанен отгоре, сред пощенските торби. В Бирмингам спряха да закусят и сменят конете и после продължиха на югоизток през Ковънтри. В Брикхил той нае кон и двуколка, за да измине останалите четиридесет мили по неравните селски пътища до Кембридж. Късно вечерта, разглобен от дългото пътуване, пристигна в странноприемницата „Червеният лъв“ на същата улица, където беше Христовият колеж. Преди да се хвърли в неравното легло, той написа бележка на професор Хензлоу:
	 
	„В колко часа най-рано сутринта мога да дойда при Вас?“
	 
	Даде я на един от прислужниците в „Червеният лъв“, за да я, занесе.
	Спа малко, но дълбоко. Щом отвори очи призори, видя плик под вратата. Хензлоу, който ставаше с птиците, го бе оставил там.
	 
	„Елате веднага, щом се събудите. Ще Ви чакаме за закуска.“
	 
	Като тръгна от „Червеният лъв“ към дома на Хензлоу, заля го вълна от носталгия, макар че само преди четири месеца си бе заминал оттук, скътал диплома в чантата си. Кембридж беше най-любимият му град след Шрусбъри, тъй като тук бе прекарал трите най-щастливи години в живота си. Макар че повечето от приятелите му бяха от Христовия колеж, познаваше и студенти, които учеха другаде – събирачи на бръмбари имаше в половин дузина колежи; любителите на музиката се срещаха в Кралския параклис всяка неделя сутринта; други ходеха на експедиции с професор Хензлоу; имаше и членове на клуба на лакомниците… Университетският град не е като другите, във въздуха винаги се усеща някаква особена атмосфера: студентите с черни шапки и облекла бързат от един колеж за друг, за да отидат на лекции или да се срещнат с приятели. Ръцете им са пълни с книги. Цари някаква възбуда – толкова много живи, млади мозъци, които търсят нещо. Фактът, че немалка част от най-великите мъже на Англия бяха учили тук, преди да навлязат в света на делото и действителността – Милтън, Нютон, Драйдън, Франсис Бейкън, Уърдсуърт, стотици други, – придаваше на града историческо значение.
	Кембридж беше средновековно чудо: седемнадесет каменни колежа, внушителни параклиси с цветно стъкло, морави, древни дървета, прославени градини на преподавателски домове, живописни каменни мостове над река Кем и над Бакс*, където студентите плаваха с плоскодънни лодки или се къпеха голи зад Овчата мера, а дамите, които се разхождаха там по тясната пътека, отваряха чадърчетата си и криеха изчервените си лица в тяхната коприна. Класическо спокойствие и красота лъхаха от дългата сграда на Академичния съвет, направена от бял камък и с безброй прозорци, където тържествено извикаха името му, както и имената на колегите му от Христовия и от другите колежи, всеки по реда си, за да им връчат дипломите.
	[* Паркове по река Кем зад колежите, известни със своята красота. – Б.пр.]
	Той изкачи няколкото стъпки по Пети Къри, стигна до внушителния вход на Христовия колеж, мина през студения и дълъг каменен коридор с портиерната вляво и край четириъгълния вътрешен двор на юг от първата сграда и застана, вперил поглед в някогашната си квартира на втория етаж. Първата година бе живял над магазин за тютюн на Сидни Стрийт. Сега се възхити на мушкатата в сандъчетата, които някога бяха негови. И да не бе усвоил много академични знания тук, Христовият колеж поне го излекува от неприязънта му към образованието.
	Той се върна през каменната арка. Сейнт Андрю Стрийт преминаваше в Рийджънт Стрийт, където къщите имаха малки предни градинки и тесни пътеки, които водеха до ярко боядисани врати. Направените от плочи покриви бяха оградени с улуци, които отвеждаха дъждовната вода в градините.
	Къщата на професор Хензлоу беше малко по-голяма от другите, с приземен етаж. Горната част на прозорците беше над нивото на градината. Трите етажа бяха изградени от светлокафяви тухли и всеки имаше по една остъклена арка. Над боядисаната в синьо врата бе издигнат каменен свод, а всичко това бе оградено от стена от сечен камък, висока повече от метър. Макар да бе дълга и тясна, къщата бе удобна и приятна. Тя не претендираше да отговаря на изискванията на професор в престижния колеж „Свети Джон“, където отиваха повечето студенти от Шрусбъри, но от който Еразъм и Чарлс се отказаха поради прекалено строгата дисциплина. За разлика от повечето си колеги професор Хензлоу не беше от богато семейство. Този забележителен факт го сближаваше с Адам Седжуик, който също си изкарваше прехраната сам. Въпреки че работеше на две места – като професор по ботаника и като кюре в англиканската църква, Хензлоу трябваше да преподава частни уроци, понякога по шест часа на ден, за да може да изхранва жена си и трите си деца, непрекъснато да купува книги и редки растения за ботаническите градини и да приема винаги в дома си студенти и преподаватели, докато жена му Хариет винаги успяваше да сервира бутилка мадейра и поднос със сладкиши от овесени ядки и петмез и овесени бисквити с джинджифил.
	Чарлс удари бронзовото чукче на вратата седем пъти, пет пъти бързо и два бавно, с което възвестяваше на семейство Хензлоу, че идва той, а не някой друг. Професор Джон Хензлоу отвори вратата със замах, усмихна се приятелски и стисна топло ръката му. Чарлс както винаги си помисли, че това лице е най-хубавото и най-приятното в Кембридж. Хензлоу имаше голяма глава, мека, решава и лъскава черна коса и дълги, големи бакенбарди, които стигаха до брадичката му. Благородното му чело беше високо и широко, доста внушително; неговата скромност сякаш смекчаваше острите му черти. Очите му бяха раздалечени, меки, но всепоглъщащи, веждите – извити, устата – голяма, но не властна, брадата – с малки трапчинки, кожата – бронзова и с приятния тен на човек, който прекарва много време на открито. Силното му, плещесто тяло бе неуморимо. Беше мъж, който обича работата, защото в нея се крие зародишът на живота, възобновяван с всеки изминал ден.
	Носеше обичайната яка с остри върхове под брадата, черна широка вратовръзка, дълго сако и жилетка с ревери и с големи ¡декоративни копчета. Имаше добри ръце, които много му помагаха в работата по ботаника, с дълги чувствителни пръсти. Изражението му беше на човек, който е способен да дава изключително много, а от хората да иска единствено да живеят в съгласие с природата около тях.
	Джон Хензлоу бе станал най-важният човек в живота на Чарлс. Той беше от тези взискателни преподаватели, които можеха едновременно с това да бъдат безкрайно търпеливи, които даваха не само знания, а и учеха на отношение, на любов към книгата, изследователската техника и методите за усвояване на науката, родена от човешките усилия. Той никога не беше скучен, назидателен или властен; преподаваше с остроумие, вълнение и голямо участие. От годините, прекарани в Единбург и Кембридж, Чарлс знаеше, че такъв преподавател рядко се среща и че е цяло щастие за другите учени и за студентите.
	Хариет Дженинс Хензлоу слезе по стълбите с двумесечния си син на ръце. Тя целуна Чарлс и прошепна:
	— Добре дошли у нас. Вече имате кръщелник.
	— Виждам, виждам. Моите поздравления! И на вас, скъпи Хензлоу, за мъжката рожба, дето ще ви носи името.
	Чарлс веднага им каза за намесата на Джоусая Уеджуд и за съгласието на баща си. Хензлоу беше във възторг.
	— Чудесно! Така се бяхме разочаровали, като получихме писмото ви, в което ни съобщавахте, че баща ви е против. Чувствувах се толкова зле, колкото когато аз самият трябваше да отхвърля това предложение.
	Чарлс зяпна учителя си изумен.
	— Предложили са го на вас? Не сте ми казвали.
	— Нямаше нужда. Всъщност аз бях приел. Хариет ме пусна, без да я питам. Но изглеждаше толкова нещастна, че това реши въпроса. Първо предложили на Ленард Дженинс и той почти приел, дори започнал да си стяга багажа. Той се е занимавал дълги години с естествена история във Фенс, недалеч от дома му в Ботишам Хол, но решил, че не е редно да напусне двете си паства. Веднага трябва да пишем на Пийкок.
	— Значи баща ми е бил доста проницателен, като реши, че и на други е било правено това предложение. Сигурно им трябва някой като мен, който няма нито семейство, нито ангажименти.
	— Да. Най-накрая предложението е в добри ръце.
	След закуска Чарлс и Хензлоу отидоха в задната градина, която бе отрупана с ранни септемврийски хризантеми. Хензлоу беше възторжен, говореше с дълбок и мелодичен глас, който се зараждаше в гърдите му и набираше скорост, докато стигне до устните му.
	— Шест години се опитвам да направя нещо с тази занемарена ботаническа градина от 24 декара в града. Университетските власти не ми даваха средства, за да я преобразя. Миналата седмица купиха 120 декара в покрайнините на града, част от Фенс. Земята е богата и девствена, може да се подреди и обработи така, че умело да наподобява естествен пейзаж. Ще ми дадат средства да направя нещо като градините в Кю, само че по-малко. Ще имаме достатъчно място за многото нови видове дървета и храсти, създадени през последните петдесет години.
	Той прокара пръсти през гъстата си къдрава коса.
	— Да излезем оттук.
	Те станаха от старите плетени столове под гигантския кучешки дрян, но в този момент Хариет доведе гост, господин Уд, племенник на лорд Лондондери. Чарлс се бе запознал с него по време на петъчните вечери у Хензлоу. Не знаеше малкото му име, нито с какво се занимава и защо въобще идва на тези събирания, наречени „наука в петък вечер“, след като Уд говореше само за политика – робството, равните избирателни права и защо реформата на избирателната система е криворазбран идеализъм, който никога няма да намери приложение в живота.
	Уд беше нисък и набит, с коса като навити жички и глас, който се пораждаше току иззад зъбите му. Беше облечен според последната лондонска мода от обувките с остри върхове и тесните черни панталони, защипани под орната извивка на ходилото, до фрака с двойно закопчаване и лъскавия копринен цилиндър. Той се държеше с гордото самочувствие на благородник. Радостта му да види отново Чарлс беше искрена.
	— Скъпи Дарвин, каква приятна изненада. Вече си ви представях закопан в някоя шропшърска енория как ловите души в неделя и бръмбари в делничните дни.
	— Още не, Уд. Мисля, че ще бъда помилван за още две години.
	— Чудесно. Разкажете ми.
	Чарлс едва беше започнал, когато Уд го прекъсна:
	— Удивително! Капитан Фицрой ми е роднина. Нещо като братовчед по линия на лорд Лондондери, който е доведен брат на майката на Фицрой. Според слуховете тъкмо лорд Лондондери е уредил Фицрой да стане капитан на кораба на Нейно величество – „Бийгъл“.
	— „Бийгъл“ – повтори тихо Чарлс като ехо. – За пръв път чувам името на кораба.
	— Ние с капитан Фицрой сме големи приятели – възкликна Уд. – Веднага отивам в стаята си да му напиша препоръчително писмо за вас. Вярвате ли в съдбата, Дарвин? Аз вярвам. Вземете например факта, че се срещнахме тъкмо в събота сутрин, когато в понеделник заминавате за Лондон, за да направите последните си приготовления.
	— Много мило от ваша страна, Уд.
	— Няма нищо, няма нищо! – той се обърна към Хензлоу. – Наминавах да ви видя, но сега ще ме извините, защото трябва да напиша писмото и да успея да го изпратя с дилижанса в един часа за Лондон, за да бъде още тази вечер в ръцете на Фицрой.
	Двамата дългокраки мъже продължиха бързо по Тръмпингтън Стрийт, минаха край входовете и вътрешните дворове на четири-пет кембриджки колежа, украсени със скулптури, и край църквата „Малката Света Мария“. В тази неголяма, но изящна църквица преподобният Хензлоу проповядваше на своето паство всяка неделна вечер. Като минаха край нея и крайното гробище от задната й страна, Хензлоу се загледа в лицето на Чарлс.
	— Чарлс, наистина ли искате да станете свещеник? Смятате ли, че можете да се справите с такава задача?
	Чарлс се изненада. Никой досега не си бе правил труда да го пита такова нещо.
	— Да, струва ми се. Аз бях много добър по теология, познавам основно и книгата на Пейли. Имам основания да вярвам, че мота да напиша и прочета една смислена проповед…
	— Но църквата не ви…
	— Привлича силно? Тя не привлича силно никого от моето семейство. Но ние сме вярващи. Смятам, че аз просто ще се грижа за своето стадо.
	Повървяха мълчаливо няколко минути, после Чарлс каза:
	— Скъпи Хензлоу, дали няма да е добре да мина при вас един бърз курс по запазване на екземплярите. Моите приятели в Единбург ме понаучиха на морска биология, а вие ми показахте как да изсушавам цветята и да запазвам бръмбарите. Това са всичките ми познания. Докато пътуваме от пристанище до пристанище, ще трябва да подготвям за съхранение всичко, което съм събрал по бреговете.
	Хензлоу се засмя. Гласът му прозвуча приятно.
	— Да започнем с геоложки екземпляри и вкаменелости. Те се увиват първо в хартия, а после в необработен коноп – наричат го кълчища, – има ги на всяко пристанище и са евтини. Надписвайте всяка находка с неизтриваемо мастило, направо върху нея, както и мидите, и костите. Трябва също да отидете в Лондон в книжарницата на Уилям Яръл и да купите „Основни начала на геологията“ на Чарлс Лайъл. Много ценна за практиката книга, но не приемайте идеите, които са заложени в нея. В никакъв случай! Той наистина има някои странни теории… А сега за меките безгръбначни, амфибиите, влечугите и рибите. Всичките се запазват в спиртен разтвор – винен или обикновен, етилов. Купете от лилавия, домашния – той е по-евтин. Разтворът ви трябва да бъде седемдесет процента спирт, тридесет процента вода. От десет развалени екземпляра девет се дължат на малък процент спирт. При по-големите животни трябва да разрязвате корема и да спиртосвате вътрешните органи отделно. Прави се списък с имената на корабите и датите, на които сте изпратили екземплярите за родината. Гледайте и този, до когото ги изпращате, да си записва всичко точно.
	Чарлс погледна бързо приятеля си.
	— Но кой ще е този човек? – попита той. – Ако ще замина за две години, надявам се да изпратя огромно количество кутии с хиляди екземпляри… Не мога да ги адресирам до Могилата. Те няма да знаят какво да ги правят.
	— Не, трябва да ги пратите на човек, който да може да провери състоянието им и да провери съответствува ли всичко на втория екземпляр от каталога ви.
	— Извинявайте, скъпи Хензлоу, но вие току-що си направихте автопортрет. Не познавам друг, който ще иска или ще може да се заеме с такава задача.
	Хензлоу се усмихна доволно, но и с известно примирение.
	— Опитайте първо лондонските научни дружества. Те може да ви помогнат… Ако имате стъклени буркани, използвайте тях. Глинените и дървените съдове понякога пускат, а е възможно и известно изпаряване. Запушвайте стъклениците с чеп, покрит с животински мехур. Отгоре слагайте два пласта станиол и пак мехур. Дръжте три или четири бутилки отворени едновременно – едната да ви служи за раковидните, другата – за животните за дисекция, третата – за дребни екземпляри. Рибите слагайте винаги в най-силния разтвор. За всички кожи използвайте арсеников сапун и не забравяйте да почистите краката и човките с разтвор от корозивен сублимат. Всякакви насекоми освен пеперудите ще запазите между пластове парцали в кутийки за хапове. Слагайте и малко камфор на дъното на кутийката.
	Бяха изминали няколко мили към новопридобитите декари на Хензлоу. Той извади от джоба на сакото си сгъната карта, клекна в сянката на някакво престаряло дърво и разтвори картата на земята. Беше вече отбелязал сто и двадесет декара.
	— Драги приятелю, никога не почвайте след свършен факт. Щом имате някаква идея, най-напред се заемете с подготвителните работи за нейното осъществяване. После, след като получите сто и двадесетте си декара, вече ще сте започнали да действувате. Ще поискам тук няколко неравни могили, водопади, риба и алпинеум. Няколко декара от Фенс ще оставим в естествено състояние, за да могат нашите студенти да продължат да наблюдават и колекционират. Ще направим оранжерии и зимни градини за тропическите растения. Пътеките ще бъдат много широки, защото това ще е както ботаническа градина, така и обществен парк – родителите ще водят децата си тук и ще им казват имената на растенията, билките и дърветата… Не се знае, Дарвин, дали няма да превърнем ботаниката, да, също и ентомологията и морската биология в науки, които са също така важни, както математиката, латинският, гръцкият и класическата литература. Лошото на нашите английски университети е, че тукашните образователи гледат отвисоко на естествените науки като на ненужни клонове на познанието. Докато сме живи, трябва да променим това положение.
	 
	 
	 
	2.

	 
	В неделя сутринта Чарлс и семейство Хензлоу се облякоха, за да отидат на служба. Църквата „Малката Света Мария“ беше някак задушевна със сводестия си таван с дъгообразни, ръчно изсечени греди и чудесно обучения си хор. Преподобният Хензлоу изглеждаше величествен с богатата си черна одежда и проповедта си в единадесет часа посвети специално на Чарлс: чете от глава 8 на Евангелието от Лука: „И никой, като запали светило, не го покрива със съд, нито го туря под легло; но го туря на светилник, за да видят светлината тия, които влизат. Защото няма нищо тайно, което не ще стане явно.“
	След службата семейство Хензлоу отиде на гости на някои членове на паството си, а Чарлс заведе на реката двете момиченца Франсис и Луиза, облечени в бели неделни рокли. Много кембриджки семейства бяха вече излезли с плоскодънните си лодки и с претъпканите кошници за пикник. Като се върнаха у дома, намериха господин Уд да се разхожда напред-назад пребледнял из библиотеката.
	— Господин Уд, какво е станало? – попита Хензлоу. – Изглеждате разтревожен.
	— Разтревожен съм – гласът му едва се чуваше.
	Възцари се тишина. В ръката на Уд трепереше лист тънка хартия: 
	— … отговор на писмото ми до капитан Фицрой… – той се обърна с голямо усилие към Чарлс. 
	— … съжалявам… ужасно съжалявам… капитан Фицрой не иска да ви вземе, Дарвин. Толкова съм нещастен, че провалих вашия шанс.
	— Но как така?
	Уд изскърца със зъби, после едва успя да изрече няколко самообвинителни слова:
	— … само ви хвалех… но се почувствувах задължен да му кажа… че сте от партията на вигите… либерал… че подкрепяте реформата на избирателните права… според която те се разширяват…
	— Вярно е – чу се Чарлс да отговаря, – според нея право на глас ще добият и хора, чиято собственост им носи десет лири стерлинги на година.
	Уд изпъшка, без да иска.
	— Ние, торите, смятаме, че избирателната реформа е „връщане към вселенския хаос“.
	— Докато за нас, вигите – каза Хензлоу с равен, спокоен глас, – тя е предвестник на нова ера. Но все пак какво общо има политиката с естествената история?
	— … нищо. Но „Бийгъл“ е толкова малък кораб. Капитан Фицрой предпочита естествоизпитател, който да му бъде и приятел. Никой друг на кораба няма право да стане приятел на капитана… Той търси приятен човек… с когото да се храни на една маса… на друг не се разрешава да се храни с капитана и да влиза в каютата му…
	От жлъчката на Чарлс се надигна същото горчиво разочарование, което го обзе, когато баща му отказа да го пусне. Сега той отново загуби шанса си.
	— Уд, някога да съм ви натрапвал политическите си възгледи?
	— Не, не, разбира се! Вие сте джентълмен. Аз писах на Фицрой само за да му кажа какъв приятен човек сте. Но ако вие се сдърпате с Фицрой за избирателната реформа… той никога няма да ми прости. А и за вас няма да има място на „Бийгъл“. Капитан Фицрой вече е взел на ваше място един свой стар приятел, господин Честър. Той май работи нещо като чиновник…
	Когато Уд си отиде, Чарлс започна да се движи в кръг из стаята като пиян.
	— Като си помисля колко грижи създадох на баща си и вуйчо Джос. Направо съм съсипан.
	Само едно чувство липсваше в природата на Хензлоу – гневът. Но сега страните му пламтяха.
	— Пийкок е сгрешил много, като не ми е представил нещата така, както са. Той ме уверяваше, че единствено от него зависи кого ще вземат за естествоизпитател.
	Чарлс изсумтя, което и за него беше нещо необичайно, после каза саркастично:
	— Нима може да се принуди капитанът да яде три пъти на ден с един либерал? Ами че при първата плитчина той ще заседне. А като си помислиш, че реформата, ако въобще бъде приета от парламента, в най-добрия случай дава избирателни права на седемнадесет процента от англичаните…
	Изражението на Хензлоу бе станало безжизнено.
	— Хората воюват заради политиката. Заради религията. За гранични спорове. Човешкият мозък все успява да намери възможност да убие половината от собствения си вид…
	Двамата замълчаха. В един часа Хариет влезе в стаята и обяви, че обядът е готов. Те едва се докоснаха до храната. Когато младата прислужничка им поднесе съда със сос от кромид лук, карамфил и индийско орехче, нито Чарлс, нито Хензлоу имаха желание да си полеят с него пудинга. Чарлс кротко остави приборите си на масата. Хензлоу го погледна с въпросително повдигнати вежди.
	— Нещо друго ли ви хрумна? Или е още рано?
	— Не е рано. Никак даже. Призори ще взема дилижанса „Звездата“ за Лондон. На мене бе официално предложено да бъда естествоизпитател на „Бийгъл“. Утре капитан Фицрой ще трябва да ме погледне право в очите и да ми откаже. Няма да му се размине лесно!
	„Звездата“ го остави заедно с куфара му по обед в странноприемницата „Старата камбана“ на Холбърн, в Лондон. Той и преди бе посещавал столицата със семейството или с приятелите си, но голямата, шумна и покрита със сажди метрополия му се бе сторила някак неразбираема и чужда. Мина по Флийт Стрийт, край църквата „Свети Клемент Дейнс“, която беше почти на средата на пътя, и продължи по Странд пред „Света Мари льо Странд“, от другата страна на Съмърсет Хаус, после край театър „Аделфи“, за да стигне накрая до площад „Трафалгар“, който скоро бе получил това си име – бяха съборили Кралските конюшни и „къщите на греха“ край тях по Лоуър Сейнт Мартин Стрийт и така се получи голямото пространство за площад „Трафалгар“. Бяха вече започнали да строят новата Национална галерия, на едно стъпало височина над равнището на площада.
	Имаше късмет да си намери квартира на Спринт Гардънс 17, малка уличка, недалеч от Адмиралтейството. Стаята му беше ъглова и просторна. Той се изми и се преоблече. Като се приближи до прозореца, който гледаше към Адмиралтейството, една мисъл мина през ума му:
	„Ами ако капитан Фицрой не е в Лондон? Тогава съм дошъл за онзи, дето духа.“
	Но след като мина през богато украсената арка на входа на Адмиралтейството на „Уайтхол“ с гордите грифони по върховете на колоните и пазачът предаде името му на момчето куриер, отговорът дойде бързо:
	— Капитан Фицрой ви поднася своите почитания, сър, и ви моли веднага да отидете в кабинета му.
	Чарлс се качи на горния етаж по стълбите и последва момчето по дългия коридор. То почука на една врата и я отвори.
	Стаята грабваше вниманието с това, че в нея нямаше почти нищо. Когато морските офицери се връщаха от дълги пътешествия, те получаваха домашен отпуск и оставаха само няколко дни в Адмиралтейството, за да завършат и предадат докладите за своите пътувания. Вероятно нямаха нужда от постоянен кабинет.
	За разлика от стаята, у капитан Фицрой нямаше нищо спартанско. Той се изправи иззад бюрото си и Чарлс видя, че е висок, строен и аристократичен от върха на къдравата си тъмна коса и дълги тъмни бакенбарди до елегантните си обувки. Ушите му бяха прилепнали близо до главата, очите – блестящи и тъмни под строгите черни вежди. Имаше забележителни мустаци. Чертите на лицето му бяха съвършени… с изключение на носа, който висеше. Беше облечен според последната дума на модата, но не като конте, а като опитен и авторитетен мъж.
	Робърт Фицрой беше незаконен потомък на крал Чарлс Втори и Барбара Вилиърс, херцогиня на Кливланд, но в това нямаше нищо позорно – Чарлс Втори нямал законни наследници. Капитан Фицрой беше внук на дука на Графтън и син на лорд Чарлс Фицрой. Бе наследил голямо богатство, но и без да е богат, имаше всички основания да се държи самоуверено, дори малко властно и надменно – на дванадесет години бе постъпил в Кралския военноморски колеж в Портсмът, на деветнадесет го бе завършил с медал на отличник на випуска; славеше се с дълбоките си познания по математика и метеорология и с умението си да командува кораб и в най-лошите природни условия, които могат да се срещнат по света.
	През октомври 1828 г., когато корабът беше в британската кралска морска база в Рио де Жанейро и капитанът се самоуби, на двадесет и три годишна възраст Фицрой получи заповед да поеме командуването на „Бийгъл“. За четиринадесет или петнадесет месеца като капитан на изследователския кораб той спечели възхищението на хората от Адмиралтейството, като се върна в Англия с „най-съвършените карти“. Великобритания, която възнамеряваше да завладее света с флотата си, искаше да има карти на бреговете на другите континенти, за да знае откъде може да се достигне сушата, кои са най-добрите пристанища, както и кои реки на кое място се вливат в морето.
	Тъмните, лъчезарни очи на Фицрой заблестяха, когато видя Чарлс:
	— Идвате тъкмо навреме, господин Дарвин!
	— Как така, господин капитан?
	— Само преди десет минути имах лоши новини за вас.
	— А преди пет?
	— Добри. Току-що пристигна тази бележка от моя приятел господин Честър, който изразява своето съжаление, че не може да замине с мене, защото няма как да отсъствува от работата си. Ако бях взел него, нямаше да има място за вас на нашия малък и претъпкан кораб.
	Чарлс потръпна при този нов обрат в съдбата си.
	— Тогава вземате мен?
	— Много съм доволен, че се постарахте да дойдете веднага в Лондон. Извинявам се за онзи прибързан отговор на писмото на господин Уд. После размислих трезво и реших, че ако двама млади мъже се разбират добре, няма да се карат за английската политика, докато обикалят южноамериканското крайбрежие и кръстосват Тихия океан на хиляди мили от дома.
	— Сър, аз никак не съм сприхав.
	— Добре. Предлагам ви да се храним заедно в моята каюта – ще ви се наложи да преживявате от най-обикновени ястия и вода, защото когато командувам кораба, аз не пия нито вино, нито ром. Ще можете да ползвате и дивана ми, когато четете или си почивате. Как ще погледнете на факта, че понякога ще искам да оставам сам в каютата си?
	— Всеки има право на това, понякога то е дори по-необходимо от храната или съня.
	— Ако така се държим един с друг, сигурно ще си допаднем. Ако не, всеки ще иска да изпрати другия по дяволите. Моля, седнете. Ще поговорим през ъгъла на това бюро. Трябва да ви предупредя, че макар да ви предлагам всички възможни удобства на кораба, те никак не са много. Чувствувам се задължен да ви опиша нещата откъм най-лошата им страна. Няма нищо по-лошо от това да тръгнете с мене и да се чувствувате зле. „Бийгъл“ е малък кораб и ние неизбежно ще живеем заедно.
	— Мога ли да попитам къде ще спя?
	— В каютата на полуюта. Ще ви закачим хамака в единия ъгъл. Там ни е библиотеката. Каютата е малко по-голяма от моята, със същия светъл люк. Има и чертожна маса, която ще ви върши добра работа. В отсрещния ъгъл ще е хамакът на Джон Лорт Стоукс. Той е на деветнадесет години и ще бъде помощник-капитан и помощник-топограф. По време на първото пътешествие на „Бийгъл“ той беше юнга. Екипажът ни е много млад, господин Дарвин, макар че мнозина вече са плавали под мое командуване. Но ако не ви се иска да останете с нас, по всяко време можете да се върнете в Англия. Има много кораби.
	— Благодаря ви. Само едно нещо ме тревожи – морската болест.
	— Морето не е толкова бурно, колкото разправят. Когато времето е лошо – около два месеца в годината, – можем да ви оставяме в някоя крайбрежна страна с хубав, здравословен климат. Пускаме котва, две седмици правим изследвания на брега и чертаем новите си карти. През това време вие можете да оставате на сушата и да си вършите работата като естествоизпитател. Понякога и аз ще ви помагам. Аз също се интересувам от естествена история и колекционерство.
	Лицето на Чарлс пламна, като си помисли за престоите в екзотичните тропични пристанища.
	— Но преди да решите, трябва да видите кораба на Нейно величество – „Бийгъл“. Другата неделя отивам с параход до Плимът. Защо не дойдете с мене?
	— Много бих искал.
	— Добре тогава. Сега сигурно ще трябва да се срещнете с капитан Бофорт, за да се уговорите за условията. Бъдете така добър да му извадите душата за Южните морета, добре го разтърсете. А ако нямате други ангажименти, заповядайте на вечеря с мене в моя клуб. На бутилка вино и птиче месо.
	— С удоволствие.
	— Вашите приятели сигурно са ви разправяли, че морските капитани са най-големите грубияни на този свят. Не знам как да ви помогна в този случай, само се надявам вие сам да направите преценките си. Тръгваме от Плимът на 10 октомври.
	Капитан Франсис Бофорт бе назначен за хидрограф в Кралската флота само двадесет и седем месеца, преди Чарлс да почука на вратата на владението му от седем стаи на горния етаж на Адмиралтейството. Стените и работните маси на Хидрографския отдел бяха покрити с карти, рисунки и пожълтели глобуси на Стария свят. Човекът зад голямото махагоново бюро – Франсис Бофорт, бе роден в Ирландия, син на д-р Даниел Бофорт, свещеник особняк, ирландец, който се бе заел със самообразованието си и бе станал отличен топограф, създател на първата автентична карта на Ирландия. Бащата беше дребен, около метър и петдесет, с блестящ ум. Синът, който го обожаваше въпреки недостатъците му, се опитваше през по-голямата част от съзнателния си живот да отърве баща си от дълговете му.
	Момчето не искало нищо друго, освен да пътува по море, и на петнадесет години тръгнало с кораб на Източноиндийската компания. Младият Франсис се учел да се ориентира по звездното небе и да прави карти и вероятно по примера на баща си обръщал внимание на най-дребните подробности. През 1790 г. постъпил в Кралската флота, а направил първите изследвания на южния бряг на Турция през 1811 г. – двадесет години след това хората все още ги смятали за най-задълбочените от всички съществуващи дотогава. По-късно провел отлично изследване на крайбрежието на Сирия. За разлика от баща си Франсис бил амбициозен, искал да се бие във войните на Великобритания, да пленява вражески кораби, да печели парични награди и повишения.
	Но не успял – ранили го и въпреки недоволството му трябвало да отиде в оставка с половин пенсия. През 1805 г. се върнал в Кралската флота, защото имали нужда от него – трябвало да поеме командуването на кораб за Индия. Макар че образованието му се състояло само от пет месеца в обсерваторията „Дънсинк“, той бил избран за член на Кралското общество и направил безвъзмездно серия от сто и седемдесет карти за Дружеството за разпространение на полезни знания, с което си спечелил висок престиж.
	Когато през 1829 г. поел Хидрографския отдел, положението там не било завидно. Тогавашният министър на флотата Кроукър се отнасял към тази дейност с пренебрежение, а понякога дори с презрение и не отпускал достатъчно средства за нея. Тогава отделът бил оглавяван от големия арктически изследовател Едуард Пири, който не освобождавал мястото, но се занимавал главно със собствените си експедиции. По това време там имало около хиляда карти. Използвали всякакви сведения от всякакви пътешественици – френски, немски, италиански, чиито карти понякога били опасно неточни. С идването на Франсис Бофорт дошъл краят на годините на застой, извила се вихрушка от трескава организаторска дейност, наречена „жътвата на изследователя“. По времето, когато Чарлс влезе в отдела, Бофорт вече работеше с двама млади морски лейтенанти, които бяха уредници и съставяха индексите, четирима добре обучени художници и секретар, който се занимаваше с инструкциите за плаване, както и най-добрите гравьори-печатари, литографи и подвързвани, които можеха да се намерят в Лондон. Докато поправяха „Бийгъл“, Бофорт разполагаше с още единадесет кораба, някои от които бяха вече отплавали, а други се подготвяха. От седемте морета при него пристигаха корабни дневници, както и карти, които щяха да гарантират сигурно плаване на корабите от всесилната Британска кралска флота, когато те тръгнат да завоюват нови земи.
	Години наред Франсис Бофорт бе страдал от така наречените от него „зли дяволи“ – безпокойства, комплекси за малоценност, депресии, тъй като години наред го бяха пренебрегвали и повишаваха хора, които далеч не бяха толкова способни като него, но го превъзхождаха неизмеримо по социалното си положение. Назначаването му като ръководител на собствен отдел в Кралската флота на петдесет и пет годишна възраст му бе донесло известен вътрешен мир.
	Чарлс се оказа изправен пред нисък човек, седнал зад бюрото си, с лъскаво плешиво теме и дълбоко поставени очи; с нос и брадичка, които сякаш бяха направени небрежно от пластилин. В мига, в който Бофорт вдигна очи към него, Чарлс усети годините на самоизтезания и унижения върху съсипаното му лице.
	— Господин Дарвин, името ви ми е познато. Имах удоволствието да се запозная с баща ви през 1803 г., преди вие да се родите. Сестра ми Луиза и аз прекосихме с майка ни Ирландско море, за да я заведем при него. Славата му, че помага на жените, бе стигнала до Ирландия. Майка ми от години не се чувствуваше добре, особено много я мъчеше някаква кожна болест по краката. Баща ви веднага заяви, че го тревожи повече здравето на майка ми, отколкото лющенето на краката й. Той я прегледа няколко пъти, след което се върнахме у дома. Здравето й чувствително се подобри. Тя доживя до деветдесет и четири години въпреки обрива си.
	— Дано да успея да запазя репутацията на семейството.
	Бофорт се усмихваше с едва доловимо движение на устните си и очите си.
	— Нали се видяхте с капитан Фицрой? Великолепен картограф. Какво ви каза той?
	Чарлс повтори по същество разговора си с капитан Фицрой, особено указанието да му извади душата за Южните морета.
	— Дарвин, ако заминете и не обиколите света, с основание ще се смятате за измамен. За една седмица ще спрете на островите Мадейра, после на Канарските острови…
	— Чудесно! – възкликна Чарлс. – Ще видим Тенериф и прекрасното драконово дърво на Хумболт.
	Бофорт се намръщи, после реши да не се дразни от този припрян младеж, който смята, че „Бийгъл“ тръгва да прави изследвания по естествена история.
	— … дори в момента набелязвам маршрута през Южните морета. Възможно е да се върнете през Индийския архипелаг, но ще ви трябват най-малко три години.
	Чарлс побледня. Три години вместо две, както се смяташе първоначално! Той не се страхуваше от още една година трудности за себе си – ще се пригоди към новия живот, ще направи всичко, което се иска от него. Но какво ще кажат баща му и сестрите му! И без това им беше трудно да приемат раздяла за две години! Как би реагирал баща му на това ново развитие на събитията? Безспорно ще се разтревожи. Може дори да се почувствува измамен, да заплаши, че ще се откаже от даденото вече разрешение! Чарлс се страхуваше от часа, когато ще трябва да им каже. За много кратък миг дори си помисли дали да не скрие от тях.
	Преглътна с усилие.
	— Колкото по-дълго е пътуването, толкова повече опит и знания ще събера.
	— Добре казано. Ще ви включа в състава и в такъв случай ще ви струва само тридесет лири на година за храна, както на другите офицери. Както казах на Пийкок, Адмиралтейството не е склонно да отпуска заплата, но ще ви дадат официално назначение. Ако пък настоим за заплата, възможно е да се съгласят.
	— По последния въпрос бих искал да поговоря с баща си, капитан Бофорт. В Кембридж той ми отпусна щедра издръжка и смятам, че ще продължи да ми я дава.
	Бофорт несъзнателно изскърца със зъби, като си припомни своите, собствени млади години, през които изплащаше дълговете на баща си. Чарлс усети промяната в настроението.
	— Не вярвам да отпуснат заплата, сър – каза той смирено. – Няма как да се разбере дали ще мога да върша някаква полезна работа на „Бийгъл“. Аз, разбира се, възнамерявам да правя колекции във всички клонове на естествената история…
	Бофорт забеляза, че е подкопал увереността на младежа. Мускулите на брадата му се отпуснаха и той каза кротко:
	— Няма да имате проблеми с вашето колекциониране по време на пътешествието. Като съберете достатъчно материал, изпращайте го в родината. Ето ви списък на нещата, които ще ви бъдат необходими. Проверете ги едно по едно, когато ги товарят на „Бийгъл“.
	Чарлс прегледа списъка. Остана учуден колко подробен беше той и изрази благодарността си.
	— Всъщност аз го направих, преди да решим да вземем вас. Надявах се, че тези неща ще се използват добре от д-р Робърт Маккормик, корабния доктор. Той се е занимавал с колекциониране по време на други пътешествия.
	— Ще бъде ли недоволен, че съм заел това място?
	— Не би трябвало. Той е флотски лекар и първата му работа е да се грижи за здравето на екипажа на „Бийгъл“, а вие сте повече от седемдесет души. В тропическите страни целият ден му е запълнен с работа. Не му се разрешава да остава в пристанището, когато корабът обикаля да прави изследвания.
	— Олекна ми от вашите думи, капитан Бофорт. Не бих искал да имам враг на борда.
	— Напротив, всички ще се радват, че не сте от Кралската флота, че ще има някой, на когото да се оплакват. Бъдете готов да отплавате на 10 октомври.
	Чарлс стана и благодари на капитана за любезността му. Бофорт беше навел глава и изучаваше картите пред себе си с почти страховита съсредоточеност.
	Чарлс вървеше по лондонските улици с глава, замаяна от разговорите. Мина край Уайтхол, стигна до Министерството на финансите, после сви напряко към речния бряг, тръгна по Темза край величествената сграда на парламента, върна се повторно към Уестминстърския мост и се загледа във водовъртежа на зелената река, която се носеше под него към Ламанша. Ръцете му се бяха изринали. Това му се бе случвало един-два пъти, когато се намираше в силно нервно напрежение – непоносимо състояние за безгрижната му природа.
	— Прав е бил Шекспир. „На приливи и отливи живей човекът.“* В един часа днес се бях отказал от пътешествието. В два и половина не само ми предложиха длъжността, но и заплата на естествоизпитател.
	[* От „Юлий Цезар“, Шекспир. – Б.пр.]
	 
	Той се върна в квартирата, изкъпа се, смени дрехите си и се приготви за приятната вечеря в компанията на капитан Фицрой в неговия клуб.
	 
	 
	 
	3.

	 
	Когато влезе в книжарницата „Яръл и Джоунс“ на ъгъла на Бъри и Литъл Райдъл Стрийт на другата сутрин, в ноздрите му нахлу миризмата на най-прекрасната стока – прясно, недоизсъхнало още печатарско мастило върху качествена хартия. Уилям Яръл го посрещна и само хвърли поглед върху препоръчителното писмо на Хензлоу. Беше около петдесетгодишен, с хубаво, дълго и слабо лице и чудесен цвят на аскетичните си бузи от честите експедиции. Меките му кафяви очи гледаха дружелюбно. Оскъдната му коса беше къдрава; тънкият му нос подхождаше на неголямата уста. Единствената особеност на лицето му беше триъгълникът, който се образуваше над очите от гъстите черни вежди.
	Чарлс знаеше някои неща за него от професор Хензлоу и Ленард Дженинс – Яръл бе единственият естествоизпитател в Англия, който се препитаваше от книжарницата си и от осведомителната си агенция. Той бе публикувал много добри монографии в „Зоологически журнал“ от 1825 г. насам, като с тях подготвяше две свои авторски книги за рибите и птиците във Великобритания.
	— Да, да, чух за вашето пътуване. В нашето малко, братство мълвата бързо се разпространява.
	Почти нищо не знам за цените в Лондон, а ще ми трябват разни неща – немалък телескоп, компас, прибори за дисекция…
	— Само аз мога да ви помогна! – възкликна Яръл. – Сега, да кажа на братовчед ми, че излизам.
	Яръл придружи Чарлс и той си купи на сносни цени телескоп, геоложки компас към него и няколко инструмента за дисекция. За микроскоп ще пише на Сузан да изпрати неговия в Лондон. Като излязоха от последния магазин, Чарлс попита:
	— Вие май наистина сплашвате търговците или само така ми се струва?
	— В Лондон това се нарича пазарлък. Ако искате да останете тук, трябва да го усвоите – то е цяло изкуство.
	Освен дето помогна на Чарлс да купи скалпели и ножове за дисекция, Яръл го обучи за един ден как да подготвя птици и риби за изпращане у дома. Чарлс бе най-силно поразен от това силно чувство на принадлежност у Яръл към така нареченото от него „наше малко братство“ на естествоизпитателите.
	— Тъй като никой не ни уважава работата – обясни Яръл, – ние се поддържаме един друг. Като трупаме повече и повече знание, ще превземем последните крепости на предразсъдъците.
	За пръв път Лондон се стори на Чарлс приятен. И преди бе идвал за кратко, бе посещавал пиеси и изложби в Обществото на британските художници и все се чувствуваше засипан от въглищните сажди. Сега бързината, блъсканицата и шумът бяха в унисон с чувствата вътре в него.
	В пет часа сутринта го събуди артилерийската стрелба в парка „Свети Джеймс“, който се простираше недалеч от квартирата му. Тя му напомни, че днес бе денят на коронацията на шестдесет и шест годишния крал Уилям IV и кралица Аделейд. В шест часа излезе от квартирата си и видя работници да засипват с пясък пътя към Уестминстърското абатство. Пред повечето къщи по пътя на церемонията поставяха дървени седалки. Засрами се, когато като същинско дете плати една гвинея за седящо място, от което да вижда процесията.
	Двадесет хиляди зрители се бяха наблъскали по пътя чак до Чаринг Крос, където пък три хиляди бяха застанали на дървени платформи. Шотландската кавалерия и Седми драгунски полк бяха разположени в парка, а Личната гвардия и Кралските конни гвардейци, облечени в сини униформи, пазеха улиците от двете страни. Абатството се пазеше отвън и отвътре от гвардейци пехотинци. Небето беше надвиснало, пръскаше ситен дъжд, но в десет часа слънцето изгря.
	Златночервената каляска с краля и кралицата тръгна от двореца „Свети Джеймс“, приветствувана от хората по пътя й. Оркестрите засвириха „Боже, пази краля“. Чарлс видя във въздуха да се махат шапки, кърпи, флагчета. Зарадва се, като чу вика „Реформа!“, смесен с одобрителни възгласи. Крал Уилям Четвърти бе облечен в адмиралската си униформа, а Нейно величество – в бяло, с накит от скъпоценни камъни на главата. Той изглеждаше добре и като че ли народът го обичаше, без да го боготвори.
	В петък сутринта Чарлс отиде в книжарницата на Яръл, за да купи книга по астрономия.
	— Сигурно ще изумя някой моряк, ако не знам как да определям географската дължина и ширина.
	Той се зачете в книгата, докато капитан Фицрой не дойде да го вземе, за да отидат да купят личното му оръжие.
	— Държа да се икономисва – каза Фицрой, – но не и за оръжия. Горещо ви препоръчвам да си вземете калъф с пистолети като моите и никога да не слизате на брега без заредено оръжие.
	— Скъпи ли са?
	— Около шестдесет лири.
	Чарлс подсвирна.
	— Ще ви помогна да намерите някой по-евтин чифт – предложи Фицрой. – Смятам да поупражня изкуството на пазарлъка във ваша полза. Трябва да си вземете и добра пушка – само при дълги пътешествия човек може да оцени добре удоволствието от прясното месо.
	Капитан Фицрой изпълни думата си – до края на деня те обикаляха от оръжейник на оръжейник, докато Чарлс си купи калъф със здрави пистолети и нова марка пушка за петдесет лири. Той бе поразен, като видя, че капитанът похарчи близо четиристотин лири за личното си въоръжение и избра един по един шест от двадесет и двата хронометъра, които щяха да вземат на кораба, за да могат да отчитат точно географската дължина, когато отплават по света.
	Късно следобед, когато се върна в квартирата си на Спринг Гардънс номер 17, състави списък от необходимите му неща, а после задраска половината, Чарлс почувствува със сигурност, че въпреки трудностите експедицията ще му допадне. Фицрой беше неговият идеал за капитан. Чарлс с нетърпение очакваше деня, в който за първи път щеше да стъпи на кораба.
	 
	 
	 
	4.

	 
	Вече шест дни беше в Лондон. На 11 септември предприе с капитан Фицрой тридневно пътуване с пощенски параход, който тръгваше от устието на Темза, минаваше край Рамсгейт и Доувър, навлизаше в Ламанша и пристигаше в Плимът, като заобикаляше остров Уайт. В последния момент капитан Фицрой попита:
	— Сигурен ли сте, че искате да пътувате по вода? Дилижансът „Дифайънс“ може да ви закара в Плимът за двадесет и шест часа. Страхувам се, че ако Ламаншът се развихри, може да се изплашите и да се откажете от „Бийгъл“.
	— Нищо не може да ме откаже от „Бийгъл“.
	— Нима сте пътували по море?
	— Само веднъж, преди четири години. Вуйчо ми Джоусая Уеджуд ме покани да го придружа до Женева, за да доведе оттам дъщерите си. Не се чувствувах много добре, но хубаво си хапнах говеждо печено.
	Семейството на тринадесетгодишния Чарлс Мъстърс, който се бе записал на „Бийгъл“ като доброволец, първи клас, бе помолило капитан Фицрой да вземе момчето под крилото си, тъй като то за пръв път напускаше дома си. Чарлс на свой ред също се грижеше за него.
	Те навлязоха в южното пристанище на Плимът в една прекрасна септемврийска привечер, когато небето, и морето бяха добили безукорен тюркоазен цвят. Вътре в огромния вълнолом параходчето премина през тесния отвор на Сътън Пул, където хвърли котва на пристана недалеч от кея Барбикан. Сътън Пул бе ограден от триетажни складове от масивен камък, със скрипци, провесени от покривите, за товарене, разтоварване и складиране на стоките. Когато Чарлс слизаше по трапа, капитан Фицрой му показа тълпата, събрала се наоколо.
	— Тук, в Сътън Пул, Плимътската община прилага наказанието „позорния стол“ – на края на дълъг прът слагат столче, с което топват във водата прегрешили или свадливи жени. Между другото, по онези стъпала от другата страна са слезли пилигримите, които през 1620 г. са отплавали с кораба „Мейфлауър“ за Северна Америка.
	Фицрой извика файтон. Настаниха младия Мъстърс и багажа отгоре. Капитанът нареди на файтонджията да ги закара най-горе, на Хоу, или Височината, голямата зелена алея и еспланада, откъдето се виждаше почти целият Южен Плимът. Десетки кораби бяха акостирали в скалистото заливче на недалечната планина Батън, в сигурните заливи на река Кет. Отдясно се намираше непревземаемата цитадела с огромните си месингови оръдия, които щяха да отблъснат всеки завоевател, ако той е толкова нагъл, та да се осмели да нахлуе в Англия по море. От другата страна беше заливът Мил, където кораби от Балтийско море докарваха скандинавски дървен материал. Най-накрая, от по-далечната страна, беше Продоволственият склад, кръстен на крал Уилям, а точно срещу тях – малкото островче, на което сър Франсис Дрейк бе поставил компаса си през 1582 г., две години след околосветското си пътешествие.
	— Поразително! – извика Чарлс.
	След това файтонът мина по Юниън Стрийт и стигна до моста „Стоунхаус“. По пътя към центъра Чарлс забеляза, че Плимът е оживен, цъфтящ град, с много великолепни сгради в гръцки и готически стил. Хубавите жилищни квартали се състояха от къщи, строени през XVI и XVII век, чиито богато украсени горни етажи стърчаха над тесните калдъръмени улички.
	Като стигнаха в Девънпорт, Фицрой нареди на файтонджията да мине през лабиринта от улици и сгради и да спре на малко възвишение над Кралската корабостроителница.
	— Ето го! – възкликна той. – Не е ли прекрасен!
	Чарлс усети тежест в корема си. Без мачти и прегради „Бийгъл“ представляваше само един дървен скелет.
	— По ми прилича на кораб, претърпял корабокрушение – възкликна той неволно.
	— Защото не знаете как ще изглежда, когато е съвсем готов. Днес сме 13 септември. Едва на 4 юли беше решено „Бийгъл“ да тръгне на второ пътешествие и едва тогава бе назначен екипажът. Тъй като трябваше да се направи нова палуба и се налагаха много ремонти в горната част, получих разрешение да се повдигне горната палуба. Това ще е само от полза както за устойчивостта на кораба, така и за удобството на целия екипаж, тъй като ще имаме още два метра към кърмовата част и три метра към носа – за хранене, спане и работа. Както виждате, Дарвин… – тъмното, красиво лице на Фицрой бе озарено от гордост – решил съм да не пестя нито разноски, нито грижи, за да подготвя нашата малка експедиция възможно най-добре.
	Чарлс си помисли за стените във всекидневната в Могилата, за спалните, където таванът беше на три-три и половина метра разстояние от пода.
	„Ние проектираме в метри, а Фицрой се занимава със сантиметри.“
	Фицрой продължи:
	— Килът й беше доста поизгнил. Сега ще му направим петсантиметрова обшивка от чамови талпи, над нея ще сложим плъст, а отгоре – нова мед.
	— Но всичко това не може да се направи до 10 октомври.
	— Отложихме за 20-и.
	Чарлс неволно въздъхна с облекчение. Трябваше му време, за да свикне с размерите на този скелет под него.
	Нощта се бе процедила като ситен дъждец от сажди и бе заличила доковете и корабите. Фицрой се обърна:
	— Предлагам да отседнем и да вечеряме в „Кралският хотел“ на Фор Стрийт – тук наблизо. Господин Лавинг, управителят, ми е приятел и ще се погрижи за нас. Призори сервират обилна закуска. После ще ви заведа направо на „Бийгъл“ да ви запозная с офицерите и да ви покажа къде ще живеете. Вие сте сухоземен човек, но „Бийгъл“ ще ви промени. Един напълно екипиран кораб, който плава по вятъра, е най-красивата гледка на света!
	Слънцето изгря топло и лимоненожълто на небето, осеяно с плаващи облачета. В корабостроителницата намериха работниците, които се движеха по корпуса на „Бийгъл“ с инструменти и материали в ръце като поток упорити мравки. Капитан Фицрой разведе Чарлс из кораба, като му прочете лекция по мореплаване, от която той разбра съвсем малко. Гласът на младия капитан трептеше от вълнение.
	— Тази нова обшивка ще увеличи водоизместимостта му с петнадесет тона, а действителния му тонаж – с почти седем. Новият рул ще се постави според указанията на капитан Лиху. Тук, в камбуза*, ще има печка с фурна, а не обикновена камина. Гръмоотводи, създадени в компанията „Харис – гръм и мълния“, ще се поставят на всички мачти, на бушприта и дори на утлегара. Самият Харис ще дойде да ни помогне при инсталирането. Въжетата, платната и мачтите са възможно най-добрите. Всички каюти ще бъдат облицовани с махагон. Специално за нас правят шест лодки от много високо качество – две от тях са моя лична собственост, – според мене ще ни трябват две лодки повече, отколкото одобрените от Адмиралтейството четири. Те са конструирани и прикрепени по такъв начин, че да не могат да се откъснат и в най-бурно време…
	[* Корабна кухня. – Б.ред.]
	На Чарлс му се зави свят, докато сновяха по стълбите от палубата към вътрешността, от носа към кърмата, из незавършените каюти, в каюткомпанията за младшите офицери, в каютите на юнгите, лазарета, склада за платна и избата за въглища.
	— Голям идиот съм бил снощи, сър, като казах, че „Бийгъл“ ми прилича на кораб след корабокрушение.
	— Едно нещо ще ви кажа, Дарвин – това е най-добре подготвената изследователска експедиция, тръгвала някога от Англия, за да обиколи и изучи света. Сега искам да ви запозная с моите офицери.
	Чарлс бе общителен по природа и лесно се сприятеляваше, но сега се чувствуваше малко напрегнат – щеше да се срещне с хората, с които трябваше да прекара в това тясно място следващите три години. Ще го харесат ли? Ще го мразят ли заради кембриджкото му образование, частните му доходи, макар и скромни, безполезното му присъствие на борда? Ще гледат ли на него като на тежест, като на излишен придатък? Ще се обидят ли от правото му да се храни с капитана? Доколкото му беше известно, досега никой естествоизпитател не бе тръгвал с британски кораб на такова дълго пътешествие. Дали няма да го смятат за безделник, за какъвто и баща му го вземаше в началото, безделник, който може само да гони бръмбари? Този пръв негов опит за себепознание му беше мъчителен. Не бе имал подобни страхове и съмнения, когато на девет години постъпи в Свободното кралско училище в Шрусбъри, нито на шестнадесет години – в университета в Единбург, нито на деветнадесет – в Христовия колеж в Кембридж. И все пак знаеше, че няма да се старае, за да се понрави, да угоди или да се подмаже на моряците, няма да си прави труда да им покаже, че наистина е симпатичен човек. Сам ще почувствува как да се държи – така естествено, както го огрява топлото слънце или го вали студеният дъжд.
	Офицерите от кораба на Нейно величество „Бийгъл“ бяха в делнични униформи – вместо еполети имаха ленти от златни нишки на раменете и носеха бели летни панталони. Капитан Фицрой започна:
	— Джон Уикам, старши лейтенант, този, който управлява кораба. Едуард Чафърс е кормчията – той отговаря за навигацията. Всеки има пряк началник, на когото докладва. Аз ръководя и научните изследвания – определям къде ще отидем и колко ще останем, докато си свършим работата.
	Чарлс разглеждаше бъдещите си спътници. Джон Уикам беше среден на ръст, слаб и гъвкав. В момента страдаше от силно слънчево изгаряне. Не му се налагаше да упражнява властта си – той я излъчваше. Джон Уикам не бе получил редовно образование, но беше много начетен и сам бе научил испански, за да може при нужда да представя капитан Фицрой пред чиновниците в Южна Америка. Капитанът беше бог, към когото никой смъртен не смееше да вдигне поглед. След него идваше Уикам – заповедите му се изпълняваха бързо и акуратно, защото той познаваше кораба и знаеше как да го управлява по-добре от който и да било друг на борда. Ахатовосините му очи излъчваха силна проницателност.
	— Господин Уикам, това е Чарлс Дарвин. Той ще пътува с нас като естествоизпитател.
	— Добре дошли на борда, господин Дарвин. Ще се постараем да ви возим гладко.
	— Благодаря ви, господин Уикам. Огнена земя наистина ли е толкова ужасна, колкото разправят?
	— По-ужасна. Но ще гледаме да ви спасим кожата.
	Тръгнаха към кърмата и Фицрой забеляза:
	— Той тръгна като помощник-капитан на „Адвенчър“ при първата му експедиция, но за една година стана лейтенант.
	След това Фицрой го запозна с Бартоломю Джеймс Съливан, младши лейтенант, две години по-млад от Чарлс, който бе завършил с отличен Кралския военноморски колеж. Първата му година там съвпаднала с последната на Фицрой, но двамата успели да се сприятелят. Съливан бе служил известно време на „Бийгъл“ по време на първата му експедиция и Фицрой изрично бе настоял да го вземе за младши лейтенант на това пътешествие.
	Съливан бе хубав мъж с разкошна тъмна коса, високо чело, тъмни очи, широко лице с изпъкнали кости и стисната уста, която мамеше, че той не е разговорлив. Бе роден на брега на пристанището Фалмът, син на капитан трети ранг от Кралската флота и следователно орисан за моряк. Още на двадесет години носеше леко еполетите си, беше добродушен и с открито сърце, обичаше живота във флотата и имаше сериозни намерения да стане адмирал. Никой не спореше, че „Съливан носи палмата на първенството в приказките“. Освен изключителните си способности като моряк той умееше да дава и да спечелва приятелство. Когато посрещна Чарлс, той преливаше от сърдечност. Първата му закачка беше:
	— И през ум не ми е минавало, че ще се запозная с внука на д-р Еразъм Дарвин. Забележителен човек и така талантливо пише по медицинските въпроси! Два пъти четох „Ботаническа градина“! Като бях малък, баща ми все ми препрочиташе един хумористичен стих на дядо ви:
	 
	Човеко смъртен, хранен с хляб насъщен,
	защо така носът ти пламенее?
	Таз стара бира „Бъртън“ тъй е силна, 
	че няма моят нос да избледнее.
	 
	— Но аз най обичам едно негово сериозно стихотворение, онова за огъня, земята и „огромния свод на безкрайното небе“.
	В лазарета Чарлс срещна човека, който щеше да стане един от най-верните му приятели по време на пътешествието – двадесет и осем годишния Бенджамин Байноу. Той беше шест години по-голям, но не му личеше. Роден бе в Барбадос и родителите му – англичани – го върнали в Англия, за да завърши образованието си. През март 1825 г. получил докторската си диплома, записал се в Запасния медицински корпус и имал щастието да го изпратят на „Бийгъл“ като помощник-лекар. Когато назначили Фицрой за капитан на „Бийгъл“ през 1828 г., двамата се сприятелили. По времето, когато набираха новия екипаж на „Бийгъл“ за второто му пътешествие – през юли 1832 г., – Бенджамин Байноу си беше взел последните изпити и очакваше да го назначат за главен лекар на кораба.
	Той беше светъл, с дружелюбни, сиви като пушек очи и добър нрав. Но когато се грижеше за болен, за пострадал офицер или моряк в лазарета, Байноу се превъплъщаваше напълно. Разправяха как кряснал на един болен моряк: „Ти може да искаш да умреш, глупако, но аз няма да те оставя. Представи си само как ще се отрази това на репутацията ми! Ще ти запазя живота, дявол те взел, все едно дали това ти харесва или не!“
	Болестта никога не повтаряше пациентите му. Той не пускаше от лазарета никой моряк, ако не беше сигурен, че бившият болен може без затруднение да се качи до върха на гротмачтата.
	По неизвестни причини Адмиралтейството назначи за главен лекар д-р Робърт Д. Маккормик. Бенджамин Байноу стана негов помощник. Той го прие философски.
	— Това е въпрос на време – отбеляза той. – Аз уважавам Маккормик. Грижи се добре за екипажа. Единствено за себе си нищо не може да направи – много мрази тропиците и горещината. Поболява се от тях – не знам само дали душевно или физически. В Адмиралтейството знаят, че на два пъти се връща болен от Антилските острови. Защо го пращат пак нарочно да се мъчи?
	Капитан Фицрой заведе Чарлс на горната палуба и му показа мястото, определено за голямата спасителна лодка – яла, а също така къде ще закрепят към кърмата двата осемметрови велбота. После го отведе към кабината на полуюта, зад кормилото. Там беше написано: „АНГЛИЯ ОЧАКВА ОТ ВСЕКИ ДА ИЗПЪЛНИ ДЪЛГА СИ.“
	— Хубавото на тази каюта е, че можете да влизате направо от горната палуба и имате светъл люк и три илюминатора като моя, само че аз съм на долната палуба на ватерлинията – обясни Фицрой. – Лошото е, че сте точно на кърмата и тук клати много. Но ще свикнете.
	— Всички моряци ли свикват?
	— Честно казано, не. Дори на многоуважаемия Уикам му прилошава в по-малки лодки.
	Щом влезе в каютата, Чарлс затаи дъх от изумление, после я прекоси на дължина и на ширина. Тя беше широка малко повече от три метра и част от нея бе запълнена с библиотеки, които сега бяха празни, полици за инструменти и прегради за шкафчета. В средата бе отбелязано къде ще се постави чертожната маса, която щеше да е 2 метра на ширина и метър и половина на дължина.
	— Остават по шейсет сантиметра от двете страни на масата – възкликна Чарлс.
	— 90 см на най-широкото, 60 – на най-тясното място – отвърна Фицрой. – Ще разполагате с шейсетсантиметрова пътека около масата за картите. Ще закачим хамака ви в този ъгъл, до шкафчетата. Стоукс, който ще работи на чертожната маса през по-голямата част от деня, ще закачи своя на диагонал спрямо вас. И двамата ще спите над масата, но ще имате цели 60 см от главите си до горната палуба. Един мичман на име Филип Кинг също ще използва масата. Каютата сигурно изглежда малка на сухоземен човек като вас.
	Чарлс успя да отвърне:
	— Ще гледам да направя каквото мога.
	— Вярвам ви. Предложиха ми по-голям кораб, но аз взех този, защото е доказал своето превъзходство и сигурност и при най-коварни бури. Големината не е най-важното нещо. Сигурността на кораба зависи първо от здравината на конструкцията му, после от знанията на офицерите и умението на екипажа. Все още ли искате да тръгнете с нас?
	— Да, капитане. Духът ми е като прилив, който иска да потегли на път; в него наистина се блъскат малки вълнички на съмнението и надеждата, но те всъщност го движат – простете ми за това объркано сравнение.
	Капитан Фицрой се усмихна, слабото му тъмно лице изразяваше симпатия.
	— Да потърсим другите офицери. Те са хубави хора, макар и да не стават за прием в двореца.
	 
	 
	 
	5.

	 
	Четири дни по-късно в квартирата си на Спринг Гардънс номер 17 Чарлс писа на Сузан:
	 
	„Какво чудесно и бързо превозно средство е пощенската кола. От Плимът до тук взехме 250 мили за 24 часа.“
	 
	Чакаше го писмо от Хензлоу с покана да намине през Кембридж на път за дома. Чарлс отговори:
	 
	„… Приемам с удоволствие, но при едно условие – да не спя у Вас. Ще пристигна посред нощ с „Мейл“, а след два-три дни ще тръгна много рано за Бърмингам. Ще бъдете ли така добър да ми запазите легло в „Хупс“?“
	 
	Двамата тръгнаха из града, за да купят на Чарлс добър дъждомер. Претърсиха магазините, но не можаха да намерят желязна мрежа за мидите, каквато им трябваше, затова Хензлоу предложи да направи една по поръчка и да я изпрати в Плимът. Нарисува и съдовете, които щяха да бъдат необходими на Чарлс за рибите и морските животни, означи и размерите им, за да може той да си ги купи в Лондон.
	Чарлс му каза, че капитан Бофорт му е предложил да изпраща колекцията си в Адмиралтейството.
	— Изпращайте ги във Фалмът – посъветва го Хензлоу, – повечето ни кораби, които се връщат от дълги пътешествия, спират първо там. Ще помоля мои приятели – учени в Лондон, да съхраняват кутиите с материалите ви.
	— Баща ми предложи да изпраща чекове на хората, които ще плащат превозването.
	На другата сутрин Хензлоу дойде с него в конюшнята на хотел „Хупс“. Чарлс бе наел пощенска кола, с която да отиде сам до Сейнт Олбънс и там да пренощува на път за Шрусбъри.
	— Скъпи Дарвин – заяви Хензлоу, – ще ви натрапя един доброжелателен съвет – най-искрено и сърдечно ви моля да не се обиждате от грубото поведение на спътниците ви, което ще бъде неизбежно. Послушайте съвета на свети Джеймс и си дръжте езика зад зъбите.
	Когато дойде време да се сбогуват, Чарлс се наведе от седалката и стисна здраво ръката на професора.
	— Не мога да се сбогувам с вас, без да ви кажа колко искрено съм ви благодарен за добротата, която показахте към мене, докато живях в Кембридж. Дните ми бяха изпълнени с радост и бяха ползотворни най-вече благодарение на вас…
	На другата сутрин той хвана дилижанса „Уандър“ за Шрусбъри, пресече Уелския мост и след като се изкачи по стръмния хълм, се озова в долната част на градините на Могилата. Сестрите му го чакаха. Те от малки се занимаваха с любителски театър, играеха не само пред близки и познати в Шропшър, но понякога и на празници в Шрусбъри. Сега представиха една лека комедия, наречена „Никой няма да заминава“.
	Старата му бавачка Нанси му бе ушила дузина бели ризи.
	— Какво друго мога да направя за теб, господин Чарлс? – попита тя.
	— Може ли да избродираш „Дарвин“ на маншетите, за да не се губят в пералнята?
	Едуард бе започнал пазарлък с Клемсън, местния оръжеен майстор, да направи резервни части за старото оръжие на Чарлс – още две петлета, две пружини и четири игли на ударника за всяка цев.
	Когато д-р Дарвин се върна от обиколката си, той прегърна сина си, въздържа се от обичайния си монолог и поиска да чуе за капитан Фицрой и за кораба.
	— Радвам се да науча всичко това, Чарлс. Офицерите, изглежда, са достойни хора.
	— Всичките вече са пътували с капитан Фицрой.
	След това той им съобщи, че пътешествието ще трае три години, а не две. Д-р Дарвин побледня за миг, но не каза нищо. Дали не си мислеше, че е на шестдесет и пет години и може да не дочака сина си? Усмихна се едва-едва. Сестрите Дарвин преглътнаха тежко, но и те нищо не казаха.
	След вечеря донесоха писмо от професор Седжуик. Чарлс го бе помолил да му пише какви книги да вземе.
	Седжуик му отговаряше:
	 
	„… Не мога да не се радвам, че са Ви дали това място. Искрено се надявам то да Ви донесе много щастие и почести. За книгите – какво да Ви кажа? Най-важната е „Описание на действуващи и угаснали вулкани“ от Добъни. „Увод в геологията“ от Блейкуел също не е лоша книга за начинаещ. А какво да направите за вкаменелостите от черупки и раковини? Идете в Геоложкото дружество, представете се на У. Лонсдейл като мой приятел и спътник в експедициите и той ще ви даде някои съвети. Разбира се, ще вземете пътеписа на Хумболт. От него най-малкото ще научите с какъв дух човек трябва да се залавя за работа. Изучете възможно най-добре сбирката на Геоложкото дружество и им се отплатете, като после им изпратите нови екземпляри. Когато започнат заседанията на дружеството, ще Ви предложа за негов член… “
	 
	Д-р Дарвин погледна строго сина си и попита:
	— На каква възраст са членовете на Геоложкото дружество?
	— Струва ми се, че са над четиридесет.
	— И Седжуик предлага да те приемат на двадесет и две години?
	По-късно той покани сина си да отиде с него в библиотеката. Там горяха няколко газени лампи със зелени стъклени абажури. Робърт Дарвин се настани в едно от огромните кресла, което бе направил според размерите си. Чарлс сложи пред него столче за крака.
	— Чарлс, не ми се иска да тръгваш с чувството, че съм реагирал много остро онази сутрин, когато за пръв път ни съобщи за възможността да пътуваш по света. Реакцията ми бе по-скоро свързана с Еразъм, отколкото с тебе.
	— Рас? Какво общо има той?
	— Еразъм завърши Христовия колеж преди повече от три години. Оттогава не си е мръднал пръста да поработи, поне не в областта на медицината, своята специалност. Съгласих се да отиде на голямо пътешествие из Европа, преди да се установи веднъж завинаги, но той вече не си идва в къщи, нито ни пише. Мисля, че се страхува да говори с мен за бъдещето си, защото се съмнявам дали въобще има бъдеще! Сигурно възнамерява да се скита, по-точно да безделничи, и никога да не се захваща за работа. Родът Дарвин произхожда от трудолюбиви селяни и няколко богати земевладелци от 1500 година насам. Доколкото знам, в него не е имало човек, който цял живот да е преливал от пусто в празно… Тревожи ме мисълта, че Еразъм няма да направи нищо през живота си. А като научих, че и ти се отнасяш към тропиците, към земята на лотосите…
	Чарлс се развълнува дълбоко от тревогата на баща си.
	— Не се безпокой за мене, татко. Вярно, че в Кембридж харчех доста, но трябва да съм дяволски умен, за да похарча на борда по-голяма от определената ми сума.
	— Всички казват, че си дяволски умен – каза д-р Дарвин и се ухили широко. После, като видя, че най-малкият му син трепна, добави: – Искам да поговорим сериозно за парите. Чарлс, сигурно си разбрал от мои намеци и загатвания, че ще ти оставя достатъчно собственост, за да можеш да живееш добре. Искам да знаеш, че наследството ти не идва само от мене. Половината е от майка ти.
	— Как така, тате?
	— Джоусая Уеджуд завеща за зестра на дъщеря си двадесет и пет хиляди лири и двадесет акции в Монмътширския канал, който той построи, за да докарва лодки с глина и да извозва готовите изделия от порцелан и костен порцелан. Аз вложих парите на майка ти много внимателно, бих казал дори умно – в железопътни линии, канали и облигации, а най-вече в ипотеки на поземлени имоти. Сега, тридесет и пет години след брака ни, зестрата на майка ти се утрои, дори учетвори. През всичките тези години водех нейните сметки отделно, първо, защото нямах нужда от тези пари, и, второ, защото бях задължен да ги предавам на децата й. Моят баща ми остави двадесет и пет хиляди лири, които заедно с дохода от медицинската ми практика вложих при лихва десет процента. Повече нищо не ми бе нужно.
	Чарлс не знаеше как трябва да отговори на това.
	— Докато сам си осигуря доход, ще ограничавам възможно най-много разноските си. Бих искал да ти благодаря…
	— … не… не. Ако искаш да изразиш своята благодарност, иди в черквата и се моли за безсмъртната душа на скъпата ти майка.
	Той стана рано и нареди на конярчето да оседлае коня му. Чакаха го двадесет мили на североизток, в Удхаус, имението на семейство Оуен. Те бяха един от най-старите родове в Шропшър, отглеждаха доста изгодно овце и едър добитък. Имението им се състоеше от девет ферми, придобити в продължение на едно столетие със състоянието, спечелено на борсата за вълна на Търговския площад в Шрусбъри, и от голяма хълмиста гора, където имаше едни от най-добрите възможности за лов в Шропшър. Семействата Дарвин и Оуен бяха близки, откакто Чарлс се помнеше. Уилям Оуен рядко изпускаше случай да гостува за ловджийската седмица с няколко от деветте си деца в така наречения от тях „хотел „Дарвин“. Д-р Дарвин пък лекуваше всички от семейство Оуен, а децата му оставаха в Удхаус по цели седмици.
	Две неща привличаха Чарлс в Удхаус. Едното беше есенният лов в „Гората“ – така децата на семейство Оуен наричаха имението. Другото бе прелестната Фани Оуен, която го привличаше не по-малко от лова. Всъщност Чарлс бе влюбен в нея. Тя ходеше на лов с него и когато той повалеше някакъв дивеч, възкликваше:
	— Чарлс, ти си станал безпогрешен стрелец.
	Чарлс си водеше точна сметка колко птици е убил през сезона. Другите ловци се чудеха и се смееха на неговата педантичност. Но преди две години, когато бяха излезли на лов с няколко души от семейство Оуен и един техен братовчед, майор Хил, се случи следното – винаги, щом Чарлс стреляше и мислеше, че е улучил птицата, някой от групата извикваше:
	— Тази не си я брой, аз стрелях едновременно с тебе.
	Пазачът на дивеча потвърждаваше това. След няколко часа му признаха, че са се шегували. На него не му стана смешно. Бе свалил доста птици, но не знаеше колко и не можеше да ги прибави в сметката, която си водеше, като правеше възелчета на парче канап, вързано за илика на сакото му.
	Сестрата на Чарлс Кати преди време му бе казала:
	— Никога не съм виждала по-чаровно момиче от Фани.
	Докато беше в Кембридж, Чарлс пишеше често на Фани.
	Държеше тя да знае с какво се занимава, да запази жив спомена за себе си. Тя беше небрежен писмописец. И все го молеше да й прости, като заявяваше, че като започне да му пише, след като толкова дълго не му е отговаряла на последното му „излияние“, се разтреперва от собствената си наглост.
	Доста по-късно, в Кембридж, след като бе получила от него пълно с новини писмо, тя призна как горчиво се е корила, че толкова дълго е забавила изпращането на „излияние“.
	Чарлс довери на Кати в отговор на нейните думи:
	— Целият свят знае, че Фани е най-хубавата, най-пухкавата, най-чаровната личност, с която се слави Шропшър.
	Като изминаваше с коня двадесетте мили през някои от най-хубавите землища в Англия, той си мислеше:
	— Фани е много повече от това. Тя обича развлеченията, много е мила и е красавицата на баловете. Живее си живота като детска игра – нагъва филия с ягодово сладко, а то остава по устата й.
	По много признаци му беше ясно, че Фани го обича. Когато той не успя да посети Удхаус за Коледа през 1829 г., тя се обиди и поиска да знае защо не е дошъл. Призна, че много го е очаквала, после го закачи – сигурно „някои сладки гълъбчета“ са го задържали в Кембридж.
	Имаше ли нотка на ревност в тези думи? Дано!
	Съществуваха и други по-важни признаци. Всяка година, когато узряваха ягодите, той идваше за една седмица в Удхаус. Двамата с Фани се просваха в ягодовите лехи, като похапваха от време на време и си разменяха целувки с изцапани с ягодовочервено уста.
	Тя беше добър другар и спътник, яздеше не на шега с него из околностите, а когато ходеха на лов за лисици, Фани просто подлудяваше.
	— Да препускам заедно с фоксерите – това е най-голямото блаженство на този свят – възкликваше тя. – Върховна радост е да се носиш с всички сили из полята източно от Кент.
	А предишната година тя се опита да стреля с неговата пушка за разнообразие. Когато натисна спусъка, оръжието ритна и прикладът я удари по рамото. Фани се засмя и не обърна внимание на това, но на увеселението същата вечер – а в Удхаус всяка вечер имаше увеселение – те застанаха между два валса под един сводест прозорец, синьо-жълтата й муселинена рокля се смъкна от рамото и той видя, че натъртеното място бе станало синьо-черно.
	И трите момичета от семейство Дарвин посещаваха Удхаус и се забавляваха чудесно на увеселенията и баловете. Но щом усетиха, че отношенията на Чарлс с Фани могат да се превърнат в нещо сериозно, у тях се появи лека, почти неуловима неприязън. Фани я усещаше много силно. В края на едно дълго писмо тя му предложи да използва здраво залепен плик, защото сестрите му, изглежда, обичат да надничат, а тя би искала да запазят отношенията им в тайна.
	При все че се изразяваше малко силно, Чарлс одобряваше нейната тактичност. В края на всяко писмо тя пишеше: „Изгори го“. Фани не искаше да нарушава благоприличието, не искаше никой да знае, че си кореспондира с господин Чарлс Дарвин. Чарлс възрази, че хора от близки семейства могат да си пишат, че в писмата им няма нищо интимно, но тя отговори, че все пак се надява посланията между тях да не стигнат до чужди очи.
	Той виждаше в далечината Удхаус, разположен величествено на хълма. Приличаше по-скоро на френски замък. Беше на два етажа, построен от землистожълти тухли, с високи готически колони, които ограждаха внушителен вестибюл след тежката входна врата. Отпред и отзад имаше редици от огромни прозорци, а привързаните към дървени решетки дръвчета скриваха тухлите като с тъмнозелен килим. Никой никога не бе преброявал стаите в Удхаус, но тъй като деветте деца и техните родители обичаха компаниите, рядко оставаше неизползвано легло. За Чарлс Удхаус беше трети дом след Могилата и Меър Хол.
	Момчето от конюшнята пое коня му, а икономът го въведе в приемната, обзаведена пищно в стил от периода на Регентството* с раирани тапети в различни оттенъци на зеленото, сводести прозорци с атлазени драперии в цвят на старо злато, които бяха вързани със зелени шнурове с пискюли; стъклен полилей, кръгла махагонова маса, писалище, масичка за чай от палисандрово дърво и портрети по стената.
	[* Исторически период (1810-1920 г.), когато Уелският принц Джордж е бил регент на Джордж Трети. – Б.пр.]
	Фани Оуен се бе изтегнала на едно канапе и четеше лек любовен роман, който бе взела от читателския клуб в Шрусбъри. Чарлс я огледа с одобрение. Косата й беше с цвят на мед, но слънцето, което нахлуваше през свода на прозореца, я превръщаше в сърма. Носеше я дълга и пусната въпреки модата в момента, според която косата се къдреше и се събираше отгоре на главата. Фани имаше великолепно закръглени рамене, плосък стомах, неголям ханш и дълги стройни крака, които се очертаваха под златистожълтата й рокля от поплин. Цветът бе подбран и гарниран със синьо, за да подчертае очите й. Тъкмо заради тях – големи, раздалечени и морскосини, както и заради безукорната кожа, покриваща чертите й, тя беше прицел на ухажванията на шропшърските мъже.
	Фани вдигна поглед, скочи към Чарлс и го разцелува.
	— Скъпи ми Вестоносецо! Добре дошъл в Гората**. Животът тук е изгнанически, няма какво да правиш, освен да четеш романи. Ужасно се срамувам, че така ти досадих, но на добрите хора често им се натрапват. Донесе ли ми асфалтова боя? Без този цвят не мога да си завърша портрета на млекарката. Тате все ме кара да работя тази ужасна картина. Така се радвам, че дойде, въпреки че сестринската дружинка сигурно е казала или направила нещо, за да те спре. Утре вечер ще устроим увеселение в твоя чест.
	[** Удхаус – горска къща (англ.) – Б.пр.]
	Чарлс помръдна неловко, но прегръдката на Фани не му оставяше много свободно място. Не му харесваше да обвиняват сестрите му в каквото и да било.
	— Да, Слугинче мое. Нося ти я. И половин дузина четчици, за които ме помоли.
	— А донесе ли ми някоя по-сочна книга без разрешение?
	— Далеч не така сочна, както ти се иска. „Антикварят“ от Уолтър Скот, от библиотечните рафтове в спалнята ми.
	— А сега, моля те, кажи ми някоя клюка от Шрусбъри – настоя тя.
	Чарлс носеше една-единствена новина – заминава на тригодишно пътешествие около света. Бе дошъл да се сбогува. Но почувствува, че сега не може да говори за това. Ще им каже утре, след увеселението. Той порови из паметта си за някаква история, защото не се интересуваше от клюки. Например д-р Дугар и господин Хил се бяха скарали, като д-р Дугар твърдеше, че Хил му обещал определена сума, хиляда лири на година, ако помогне да се осъществи бракът между сър Роуланд и мис Клег. Джон Прайс, един от многото ухажори на Сузан, я бе укорил, че е писала само от едната страна на листовете в писмото, изпратено му чрез нея от името на баща й. Сузан бе вбесена от нахалството му…
	Уилям Оуен влезе в стаята. За всички той беше „лютият, деспотичен скуайър* от старата школа“. Носеше сиви метални очила, които подхождаха на побелялата му, гъста и рошава коса. Макар че имаше петима големи синове, за него Чарлс беше това, което и за Джоусая Уеджуд – умен, приятен, симпатичен „племенник“, който носи много радост и никаква болка. Приятелството им беше истинско.
	[* Земевладелец (англ.), използва се и като вежливо обръщение. – Б.пр.]
	— Дивечът вече е излязъл, Чарлс. В ранните часове ловът е най-добър.
	— Мога ли и аз да дойда, господарю? – попита Фани.
	— Не. Този път ще бъдем само мъже – отвърна Оуен. – Като ми се мотаете пет момичета из краката по цял ден, се чувствувам като в манастир.
	Фани каза на Чарлс:
	— На господаря му е крив светът заради снощи. Тате, да те издам ли?
	Тя нарочно произнасяше някои думи като дете, за по-смешно – „манечко“ вместо „мъничко“, „влънение“ вместо „вълнение“, „истрашен“ вместо „страшен“. Чарлс не знаеше откъде е измислила прякорите им „Вестоносец“ за него и „Слугинче“ за нея… сигурно като подигравка, защото той никога не бе изпреварвал другите, освен когато събираха жаби в блатистите области край Кембридж, а Фани пък съвсем не беше по домакинската работа.
	— Тате си е въобразил, че нощем някой ходи из къщата. Реши да го хване, като струпа домакински съдини отгоре на стълбата. Късно снощи чул шум и излязъл да хване злосторника. Но забравил за капана си и съдините затракаха по стълбите!
	Чарлс се засмя. Това беше шега, типична за семейство Оуен.
	— В конюшнята има нов файтон, Чарлс, и двойка сиви коне. Изведи Фани на разходка.
	Фани седна до него и го хвана под ръка, а той не изпускаше поводите на конете.
	— Как са безбройните ти обожатели, Фани?
	— Почти всичките са ужасни, защото само неколцина танцуват. Освен това пият много и започват да се превъзнасят. Сигурно аз съм си виновна. Щом видя празна чаша и я пълня. Утре на увеселението ще трябва поне манечко да внимавам, защото ще има влънения. Не, за теб не се страхувам. Ти трезвен ни поднасяш повече радостни излияния, отколкото онези стрелци в пияно състояние.
	— И освен това съм много добър на валс.
	Тя стисна ръката му в знак на съгласие и се сгуши в него.
	— Чудя се как ще угостя двадесет и девет души. Но искам ти да седнеш до мен, за да направя една шмекерия, като ти давам билета от кошницата.
	Той се наведе и я целуна по бузата. Усети с устни гладката й кожа, освежена от одеколона.
	— Фани, ти си неусмирима.
	Тя му хвърли кос, проницателен поглед.
	— Нямам никакво намерение да се усмирявам!
	На другата сутрин, когато Чарлс слезе в трапезарията, върху масата стоеше купа с червени и жълти гергини и цялото семейство Оуен се бе събрало. Той седна с тях край бюфета, отрупан с чинии с овесена каша, треска, печена в мляко, варени яйца и цели купчини топли златисти филийки. Докато прислужничките наливаха кафе, Чарлс им разказа за писмата на Пийкок и Хензлоу, за разговорите си с капитан Фицрой и Бофорт, за пътуването си до Плимът и как изглежда корабът на Нейно величество – „Бийгъл“. Накрая им съобщи, че няма да го има три години.
	Настъпи тишина, после мъжете нададоха одобрителни викове. Госпожа Оуен беше направо изплашена, а Фани го гледаше ужасена.
	 
	 
	 

 	6.

	 
	Беше в къщи само от няколко дена, но вече го бе обзело безпокойство, дори тревога. Съзнаваше, че го гризе страх от дългата раздяла със семейството си, но имаше и нещо друго… Фани Оуен.
	— Не съм си го признавал досега, но това, което изпитвам към Фани, е любов. Убеден съм, че и тя чувствува същото… Но какво си въобразявам? Нима Фани би се задържала в тихия провинциален дом на един енорийски свещеник. Ще се чувствува нещастна, ако не прави по пет „фойерверка“ на седмица, ако не живее в изискано общество.
	На увеселението у семейство Оуен той се бе забавлявал добре; през цялата вечер двамата с Фани си бяха създавали радост. Но когато на сутринта си тръгна, не му стигна смелост да я попита дали би се обвързала с него; да изпроси поне един намек, че ще го чака.
	— А сега съм наникъде – прошепна си той. – Дигнал съм се с балон, нося се към морето. За дяволски дълго време!
	Просто трябваше да се върне в Удхаус, пък било и за час-два.
	Баща му току-що бе купил великолепен кон от господин Уин, търговеца. Животното беше най-огромното, което можеше да се предложи в Шропшър, стърчеше на осемнадесет педи от земята. Чарлс получи разрешение да отиде с него до Удхаус – това беше як и бърз звяр, който щеше да измине разстоянието за два пъти по-късо време от стария Добин. Баща му не го беше грижа, че Чарлс се връща толкова скоро в Гората, но така наречената от Фани сестринска дружинка сви неодобрително устни.
	Той яздеше в бързо темпо в тишината на неделната сутрин. Намери Уилям Оуен в кантората му в задната част на Удхаус – мъкнеше остриганата от агнетата му вълна. Той погледна над металните рамки на очилата си, видя кой е и скочи.
	— Чарлс, много хубаво направи, че идваш още веднъж, преди да отплаваш. Има добри новини за Сара. Дойде краят на онази безконечна история с Едуард Уилямс – той й поиска ръката и тя прие.
	— А къде е нашата кипяща Фани?
	— Замина за няколко седмици на екскурзия с приятели. Съвсем внезапно я извикаха. Не можах да не я пусна.
	Чарлс бе съкрушен. Разчиташе, че ще я види. Остана на мястото си, погледът му се рееше някъде над изсъхващите цветни лехи, но нищо не виждаше. Сълзи опариха очите му. Колко глупаво бе постъпил – трябваше да говори с нея, когато беше тук.
	Старият дойде при него и сложи ръка на рамото му.
	— Чарлс, никога не съм крил, че се чувствувах много щастлив да ви виждам заедно с Фани.
	— Изпуснах я, а това е лош знак – той потърка под очите си с показалец. – Много дълго няма да ме има.
	— Ще си пишете. Знам, че тя обича тебе повече, отколкото когото и да било друг. Ако искаш, можеш да й оставиш писмо – ще й го предам.
	Сара Оуен влезе в стаята. Чарлс я прегърна мечешки и й поднесе поздравленията си. Грозноватата, пряма Сара му бе добра приятелка от години.
	— Татко, ще пуснеш ли Чарлс за малко на разходка с мен?
	— Върнете се навреме за шерито. Искам да го помоля за нещо.
	Слънцето сгряваше лицата им. Няколко буйни бика не харесаха присъствието им и се опитаха да ги нападнат през оградата.
	— Разкажи ми за твоя годеж, Сара.
	— Отдавна знам, че Едуард ме обича – каза тя. – Но все се колебаеше да ми предложи брак. От какво се е страхувал?
	— От брака. Повечето мъже са такива. Как го прие Фани?
	— Радва се, че разчистих пътя. Нали знаеш какъв е обичаят – по-малките сестри не трябва да се женят преди по-големите.
	Това го жегна.
	— Толкова ли бърза Фани?
	Сара спря в хладната сянка на няколко бряста.
	— Стига, Чарлс, няма за какво да се безпокоиш. Фани те обожава. Каза, не иска да направи игленици за каютата ти. Можело да ти потрябват.
	— Може. Направи ли ги?
	— Нали я знаеш Фани. Като й се отвори възможност да замине… Я кажи какво да ти подаря аз за пътешествието, та да не ни забравяш тук, в Удхаус?
	— Къдрица от косата си – засмя се той.
	— Сериозно ли говориш?
	— Както винаги.
	— Имаш ли ножче в джоба си?
	— Както винаги.
	— Тогава отрежи една още сега. Ще поръчам на златаря да ти я сложи в сребърно медальонче. – Тя сви къдрицата в кърпичката си. – Не знам какво ще правим в Удхаус толкова време без теб, но дано и двамата имаме успех в новите си начинания. Господ да те благослови, скъпи Чарлс.
	— Мила Сара, това ми звучи като некролог. Знаеш ли за какво смята да ме моли баща ти?
	— Да. Иска да препоръчаш брат ми Франсис за юнга на „Бийгъл“.
	— Веднага ще пиша на капитан Фицрой.
	Като яздеше към дома, Чарлс размишляваше:
	„Ако Франсис е на борда, семейство Оуен ще бъде тясно свързано с това пътешествие; ще се получават писма от Удхаус. Момчето на свой ред ще пише в къщи за пътуването, а вероятно и за мен.“
	Връзката му с Фани нямаше да се прекъсне, както стана, когато той бе в Кембридж.
	От капитан Фицрой получи сърдечно писмо, което обаче го разочарова.
	 
	Девънпорт 

	23 септември 1831

	 
	Скъпи Дарвин,
	… Съжалявам, но не е в моята власт да взема младия Оуен, защото още при първоначалното определяне на екипажа на кораба броят на юнгите бе установен. Няма никаква възможност да се освободи някое място. Ако можех да Ви услужа, никога не бих отказал да го сторя.
	Имам книгата „Пътешествие“ на Бийчи, но нямам „Кратки пътувания през пампасите и из Андите“ на Хед. Разбира се, можете да си вземете Вашия Хумболт и които искате други книги; аз също не бих се съгласил да си оставям книгите – всичките си принадлежности вземам със себе си. Има достатъчно място за книги.
	 
	В корабостроителницата напредваха толкова бавно с „Бийгъл“, че ако искаше, Чарлс можеше да се забави още една седмица. Тъй като му бе разрешено да вземе само един куфар на борда, Каролайн няколко пъти прибираше и изваждаше дрехите му – опитваше се да ги смести всичките: най-хубавия му костюм с жилетка и вратовръзка за по-официални случаи, заедно с излъсканите ботуши, къси дебели чорапи и вълнена шапка, които тя му бе изплела за студено време; вълнено бельо, което го запазваше от врата да глезените; няколко чифта свободни, широки горе панталони от груб вълнен плат, както и от нанкин – за тропическите води; дълги памучни и камгарни чорапи, няколко чифта дочени работни панталони, двадесет и четири кърпички, дузината ризи на Нанси с избродираното „Дарвин“ на маншетите, двадесет и четири кърпи за лице, четири възглавници и тоалетни принадлежности. Щеше да си купи работни ботуши и сламена шапка за топло време в Плимът.
	В края на седмицата тя обяви тържествуващо:
	— Това ако не е чудо! Сега куфарът побира два пъти повече, отколкото в началото.
	Кати се разхождаше с него, когато той събираше растения, цветя и насекоми и изпробваше правилата на Хензлоу за съхраняването им. Нея я беше грижа не колко дрехи ще се сместят в куфара му, а колко вяра ще побере сърцето му, за да му стигне за тригодишно пътешествие около света.
	— Татко се гордее с тебе повече, отколкото признава.
	— Аз още нищо не съм направил.
	Усмивката й беше огледално подобие на неговата.
	— Направил си, Чарли. Спечели приятелството на професорите Хензлоу, Седжуик и Пийкок; на други хора в Лондон – Фицрой и Бофорт, а всички те са по-големи от тебе.
	Сега оставаше само да се сбогува с хората от Меър.
	Както винаги цялото му смущение изчезна, щом стъпи на тяхна земя.
	Намери Джоусая в библиотеката – втриваше внимателно масло в кожените подвързии на ценните си книги.
	— А, Чарлс! Всичко е наред, както виждам от усмихнатото ти лице.
	— Вуйчо Джос, ти си моят министър на флотата.
	— Винаги съм мечтал да отида на морско пътешествие като природоизпитател. Искаше ми се да тръгна с капитан Филип Кинг през 1817 г., когато той изследваше бреговете на Австралия и откри нов път от Сидни до Торесовия пролив, в Големия бариерен риф. Както виждаш, Чарлс, не само от филантропия препуснах към Могилата и убедих баща ти да те пусне.
	Ема чу гласа на Чарлс, дойде в библиотеката, прегърна го и тръгна с него по стълбите към стаята на майка си.
	— Можеш ли да си поръчаш портрет като моряк? – попита леля Беси.
	— Капитан Фицрой е ангажирал опитен художник за пътешествието, Огъстъс Ърл, племенник на прочутия американски художник. Може да го накарам да ми направи някоя скица.
	— Сабя ли ще носиш или кортик?
	На Чарлс му стана смешно.
	— А, лельо Беси, много сантиментални романи си чела. Единственото оръжие, което ще нося, е скалпелът.
	Предиобед „гълъбчетата“ Ема и Фани изсвириха и изпяха „Теменужката“ по стихове на Гьоте, която в семейство Уеджуд се смяташе за шедьовъра на Моцарт. На масата се събраха няколко от синовете и дъщерите на Джоусая Уеджуд, за да си вземат сбогом с Чарлс. Шарлот го заведе в работната си стая, където правеше скици с водни бои и рисунки с молив на Меър Хол.
	— Хубави са, Шарлот! Де да можех и аз да рисувам така. Щеше да ми помогне много при пътешествието.
	— За да ти се отблагодари за комплимента, скъпи мой Чарлс, ще ти пиша често и ще ти съобщавам всичките новини от Меър Хол.
	Ема бе подредила таблата във всекидневната. Вече от години играеха разгорещено. Тя дори записваше всичките им победи и загуби в малък бележник. След като привършиха шестата игра, Ема излезе да го изпрати. Застанаха на стъпалата на предния вход.
	— Не забравяй, Чарлс, пиши в къщи колкото е възможно по-често, за да следим пътешествието ти.
	— Няма да изпускам нито един пощенски кораб. Понякога ще ме сграбчва мъката по дома. А когато стане така, паметта ще ме връща в Меър Хол с любов и благодарност.
	— Приятно е да знаем, че ще си спомняш за нас. Защото ние нито за миг няма да те забравяме.
	— Ема, получавала ли си писмо от Рас?
	— Не.
	— И на нас не ни е писал.
	— Тогава защо да пише в Меър Хол?
	— Защото мислехме, че храни нежни чувства към тебе.
	Ема замълча. Настъпи дълбока тишина. Тя не избегна погледа на Чарлс, но на лицето й не бе изписано нищо. Чарлс съзна, че макар да бяха братовчеди и приятели, той не можеше да отгатне мислите й. А беше ясно, че Ема не иска да говори повече по този въпрос.
	 
	 
	Първите два дни на октомври бяха последните му дни в Могилата. Баща му и сестрите му се опитваха да не им личи, че очакват с тревога часа на заминаването му, но не успяваха. Той се разходи два часа край познатата Севърн с понижено настроение преди раздялата, сякаш да се увери, че всичко ще си бъде пак там при завръщането му.
	Кати забеляза:
	— Чарли, ние всички сме в такова настроение…
	Чарлс кимна в знак на съгласие.
	— Сърцето ми се люшка като махалото на дядовия часовник. Все си повтарям, че това е голям шанс, голямо щастие, толкова много интересни неща ще има, хубава природа, непрекъсната работа и приятни офицери за спътници, без което не може. После – трябва да изуча навигацията и метеорологията, да свикна с люлеенето на морето. Понякога, когато си помисля за финиковите и кокосовите палми, за папратите – високи, красиви, изпитвам неописуем възторг. И всичко ново, величествено, възвишено.
	— Не може всичко да бъде възвишено, скъпи Таците – каза практичната Каролайн, като го нарече с един стар прякор. – Ще има и трудни моменти.
	— Разбира се – призна той. – Никой не може да избегне превратностите на съдбата. Знам го поне за себе си. Всъщност за пръв път го научих едва сега. Тъжно ми е, като си помисля, че оставям за толкова дълго време толкова много хора, които обичам.
	Най-тежкият миг беше тръгването му преди зазоряване. Кочияшът на баща му беше приготвил вече жълтата двуколка и бе натоварил багажа му. Всички от семейството бяха в дългите си нощници. Той прегърна трите си сестри, а баща му прегърна него. Очите им искряха от вълнение и гордост. Но Едуард затвори предната врата с един миг закъснение и Чарлс видя как мъката от раздялата заля загрижените им лица.
	Двуколката мина по извитата алея, после надолу по хълма, през Уелския мост, за да стигне до градската община. Там щеше да пресрещне пощенската кола „Уандър“ за Лондон.
	 
	 
	 
	7.

	 
	Когато под владичеството на Цезар – през 54 г. пр.н.е., и после на Клавдий – през 43 г. от н.е., римляните нахлули в Англия, за да покорят келтските племена, те взели блестящото решение да основат столицата си и да построят отбранителна крепост точно на този правоъгълен завой на река Темза. Някои от тухлените защитни стени и наблюдателни кули бяха още запазени. Яръл му услужи с току-що излезлия „Топографски речник на Лондон“. Тази книга заедно с новоизлязлата карта на града стана сигурен водач на Чарлс през лабиринта от препълнени улици, улички и площади. Той трябваше да пазарува и да направи няколко посещения.
	Чарлс отиде направо на Спринг Гардънс Стрийт номер 17, където бе отсядал и преди. Тази квартира му беше удобна… и му носеше късмет. В пътната си чанта имаше евтино издание на Бозуел. По време на закуска той взе дневника и зачете на глас пред одобрителната си публика от един човек – самия той:
	 
	„Често ми е било забавно да си мисля колко различен е Лондон за различните хора. Тези, чиито ограничени мозъци са се свили в преследването на една-единствена цел, го виждат само през нея. За политика Лондон е просто седалище на правителството с различните му отдели; за търговеца на добитък той е огромен пазар; за търгаша – място, на чиято борса може да се сключи страхотна сделка; за театрала той е една голяма сцена; за развратника – струпване на кръчми и пазар за леки жени. Но интелектуалецът остава поразен, защото Лондон представя целия човешки живот с цялото му разнообразие, който може да се съзерцава безкрайно.“
	 
	В противовес на Бозуел той се зачете в наблюденията на Уилям Кобет от преди десет години, записани след пътуването му от дома му, недалеч от Кенсингтън, до един град в Есекс на разстояние около седемдесет километра. Той бе минал през южните околности на Лондон, през Кенингската мера, край струпаните нови къщи в Стокуел и вилите с гипсова мазилка, подредени от едната страна на дългия склон на Брикстън хил. За Кобет „местността между Лондон и Кройдън е не по-грозна от която и да е друга част на Англия“. Самият Лондон не бил нищо друго, освен гнойна рана, „адски израстък“, „пушеща и воняща скрофула“.
	Чарлс имаше двадесет дена за покупки и приготовления преди 23 октомври, когато трябваше да замине за Плимът. Като сверяваше маршрута си по картата, той отиде първо в аптеката на Уотър Лейн Стрийт. Там купи талк, както му бе поръчал капитан Фицрой, ориенталска паста за зъби „Джузбъри енд Браун“, арсеник за устните и пръстите си, ако му излязат мехури; хапчетата „Кейс Уърдсдейл“, които лекували лошо храносмилане, главоболие, киселини, запек, жлъчка и нерви. Един от екипажа го бе помолил да му вземе масло за коса и Чарлс купи една кутия „Макасар“ на фирмата „Роуландс“.
	Тъй като бурният живот на най-голямата столица в западния свят му хареса, той не си направи труд да търси най-краткия път. По улиците край него минаваха бираджийски каруци на плъзгачи вместо на колела, столове-носилки с натруфени дами; пощенски коли и коли за обществен превоз, покрити каруци със стока от провинцията – една безредна, шумна, разпростряла се на всички страни и взаимно свързана процесия.
	Не пропусна да забележи, че младежите бяха големи контета – вървяха превзето, носеха широки вратовръзки с игли със скъпоценни камъни, кадифени яки, панталони с щрипки, бели платнени ръкавици и бастунчета. Косите им – дълги, пуснати над ушите и яките на саката – лъщяха на слънцето. Той усещаше мечата мас по тях още от другия тротоар. По-оживените улици бяха пълни с амбулантни търговци, „виканите“ на Лондон. Те продаваха дребни неща, все под достойнството на собствениците на магазини: връзки за ботуши, корсети, игли, конци, карфички, лавандула, прясна вода, череши, чехли, кибрит, сол. Имаше и занаятчии – за поправка на столове, за точене на ножове, както и дърводелци.
	С „виканите“ се бяха смесили певци на балади и музиканти, скърцащи латерни, свирки от тръстикови стъбла, певци на арии за петачета, тъй като театрите и странноприемниците не оценяваха техния талант.
	Чарлс имаше нужда и от чифт туристически ботуши, които ботушарят Хауъл му скрои точно по мярка; същото направиха и Хамилтън и Кимптън, шивачи на Странд Стрийт, които му препоръчаха тъмносин вълнен плат за топло зимно палто за морето и го скроиха според раменете на снагата му, висока метър и осемдесет.
	Като се разхождаше из града, той се колебаеше между мненията на Бозуел и Кобет. Обичаше да ходи на представления в Кралския театър на „Хеймаркет“, гледа два чудесни спектакъла – в сряда „Макбет“, а в петък, в близост до мястото, на което бе седял предния път, той слуша „Севилският бръснар“. Най-много го подразниха погребалните шествия, които се движеха пеша по улиците, както и скелетите, черепите и костите, измити от силните дъждове и пръснати из църковните гробища, целите оваляни в кал.
	Чарлс посети свой далечен роднина, известния във висшето общество лекар д-р Хенри Холанд, който живееше на Брук Стрийт, недалеч от площад „Гросвенър“. Домакинът го разпита какво се бе случило, откак пиха чай заедно в Меър Хол, после загуби всякакъв интерес и заговори само за себе си.
	— Чарлс, семейството още не е известено, но аз ухажвам дъщерята на Сидни Смит, нашия духовит, блестящ ясновидец. Тя май също ме харесва.
	— Длъжен съм да те попитам: „Обичаш ли я?“
	— Не знам… все още… Любовта на тридесет и четири, когато се ожених за първата си жена, е различна от тази на четиридесет и две, когато имам четири деца, а жена ми е починала само преди година.
	— Разбирам.
	— А като се срещнахме в Меър Хол, разбра ли, че си бях загубил ума по Шарлот Уеджуд? Казах й, че имам сериозни намерения. Тя отвърна: „Аз ви уважавам и ви харесвам, д-р Холанд, и смятам, че ще бъдете привързан съпруг. Но не ви искам.“ Нали е тъжно?
	Късно един следобед на вратата в квартирата на Чарлс се почука.
	— Господин Чарлс Дарвин?
	— Същият.
	— Праща ме капитан Фицрой. Отплаването на кораба на Нейно величество „Бийгъл“ отново се отлага за 4 ноември.
	Чарлс изпъшка.
	— И аз мразя да чакам. Между другото името ми е Огъстъс Ърл. Нает съм от капитан Фицрой, за да рисувам всички нас по света.
	— Помислих си го. Някак си приличате на художник. Заповядайте. Хазяйката сега ще донесе чай.
	— Приемам с удоволствие. Вместо визитната си картичка донесох ви коректури от новата си книга.
	Чарлс погледна заглавието „Разказ за деветмесечен престой в Нова Зеландия“ и прехвърли няколко страници. Ърл пишеше добре. Над книгата той изучаваше бързо лицето на художника и атмосферата, която той създаваше с присъствието си. Макар че беше на тридесет и осем години, Ърл имаше момчешко, почти наивно лице, с добре избръсната гладка кожа и гъсти черни вежди. Носеше свободните широки панталони на моряците, беше без жилетка, „просторна“ измачкана бяла риза, стари обувки, отпусната черна широка вратовръзка и кръгла моряшка шапка с голяма периферия.
	И бащата, и братът на Ърл бяха професионални художници, завършили Кралската академия, Огъстъс беше буквално роден в ателие. Никога не бе искал да работи нищо друго и бе изложил първата си картина в Кралската академия на поразителна възраст – тринадесет години. Когато започнаха Наполеоновите войни, той тръгна да скита – отплава към далечни земи – Австралия, Картаген, Берберските държави в Северна Африка, Чили и Индия, като рисуваше не само екзотични пейзажи, но и живота, стопанството и бойните приготовления на диваците, които го приемаха и му се смееха – голям човек да драска с цветове на дъска или платно.
	Прислужничката донесе силен чай със сладкиши и Ърл се нахвърли върху тях с апетит.
	Той бе добил доброто си образование чрез четене, като попиваше всичко. Историите му приличаха на измишльотините на дете, особено тази за борбата му с британските мисионери, когато бил сред племето маори. Известно време живял сред тях и ги рисувал, а това шокирало толкова много британските мисионери, че те го обвинили в развращаване на аборигените и измислили план да го прогонят.
	— Обвиниха ме, че съм безбожник. Чисти глупости! През цялото време, докато живеех в Тристан да Куня, всяка неделна сутрин отслужвах англиканска черковна служба на тамошното малко общество. Аз вярвам в божествените работи, а ти?
	— Да, и аз. С божията помощ бях поканен да дойда на „Бийгъл“.
	Скоро след като Ърл си отиде, едно момче – разносвач от книжарницата на Родуел, донесе пакет. Чарлс го отвори и много се зарадва, като видя, че това бе „Основни начала на геологията“ от Чарлс Лайъл, подарък от капитан Фицрой.
	Хензлоу бе написал препоръчителни писма за Чарлс до Робърт Браун, ботаника; Уилям Бърчъл, пътеписеца, до председателите на Геоложкото и Зоологическото дружество, както и до директора на Британския музей, но не и до Лайъл. Чарлс знаеше, че Хензлоу се запознал с него, когато Лайъл пребивавал една седмица в Кембридж през 1826 година. Може би не му бе писал поради коренните различия в техните възгледи – макар че смяташе описанията на Лайъл за промените в земната кора за превъзходни, Хензлоу в никакъв случай не бе съгласен с изводите му.
	Чарлс искаше преди всичко да се срещне с Лайъл. На тридесет и три години, след като дълго време бе събирал все нови и нови факти от целия свят, геологът бе издал книга, наречена от малкото учени, издигнали се над разгорещения спор относно заключенията му, „най-авторитетния учебник по геология“. Още през 1795 г. шотландският геолог Джеймс Хътън бе издал „Теория на земята“, в която писа: „На Светото писание не трябва да се гледа като на учебник по геология или по която и да е друга наука.“ Но стилът на Хътън бе неясен и труден за четене. А Чарлс Лайъл пишеше великолепно.
	Чарлс чете ненаситно до късно след полунощ. Не му беше трудно да разбере основната причина, поради която Хензлоу отхвърляше Лайъл. Хензлоу измерваше геоложкото време по на няколко хиляди години, както е в Библията. Школата на Хензлоу вярваше, че след като господ е създал света и го е населил, както вълнуващо е описано в Битието, той се е разочаровал от своите създания и изпратил катастрофа, която да разруши света, за да може да го започне отново. Чарлс Лайъл смяташе, че геоложките процеси и явления се дължат на сили, които са действували непрестанно в продължение на милиони години.
	Това беше революционно схващане. Адам Седжуик направи частичен компромис, като повярва, че е имало поредица от силни катастрофи, но отказваше да приеме идеята за бавен, постепенен процес, движен от природните сили, а не от ръката на господа.
	Минаваше един часът през нощта, когато духна лампата и се излегна неподвижен в тъмнината на стаята, като се опитваше да смели новата теория, която бе погълнал. Спомни си какво му бе казал един от преподавателите в Христовия колеж.
	„Книгите са последното хранилище. На всичко, което е добро, и на всичко, което е зло. На всичко, което е истинско, и на всичко, което е неистинско. На всичко, което е мъдрост, и на всичко, което е невежество.“
	Изведнъж той се стресна и подскочи в леглото. Защо капитан Фицрой му бе изпратил точно тази книга? Това бе неочакван подарък, тъй като Чарлс бе чул да се говори из Лондон, че Фицрой е религиозен фанатик; че се е съгласил да вземе Чарлс Дарвин за природоизпитател главно защото Дарвин смята да прави кариера в църквата. Той се доближи до прозореца, който гледаше към Адмиралтейството, и дръпна пердетата. Капитан Фицрой сигурно знае какво представлява книгата на Лайъл. Доста много спорове имаше за нея в пресата. Щом му я изпраща, сигурно не е вярно това, което се говори за него! Наистина той познава Фицрой отскоро, но не го е чувал да казва като професор Хензлоу: „Ще се натъжа много, ако бъде променена и една-единствена дума в 39-те догми на англиканската църква.“ Всъщност дори не го е чувал да казва нещо за религия или за англиканската църква!
	Чарлс си легна отново успокоен.
	„Нямам никакво намерение да заминавам с „Бийгъл“ пълен с предубеждения или да доказвам верността или неверността на Светото писание. Тръгнал съм да правя наблюдения и да колекционирам. Морето, земята и планините ще ми разкрият истината. Никога няма да се карам с Фицрой по въпросите на теологията.“
	 
	 
	 
	8.

	 
	Той се зарадва извънредно много, когато се върна от пазара с медицинска аптечка, необработен коноп и неизтриваемо мастило и намери писмо от Фани Оуен. Докато отваряше плика, пръстите му трепереха.
	 
	Ексетър

	6 окт. 1831 година

	 
	Скъпи Чарлс,
	Писмата ни сигурно са се разминали. Аз получих твоето преди няколко дни. Наистина то е писано в дяволски черно настроение. Тежко ми е, като си помисля, скъпи Чарлс, че няма да се видим толкова дълго, както казваш, три години… Но не се и съмнявам, че ще прекараш добре. Глупаво и егоистично е да говоря колко дълго ще отсъствуваш. Но все пак не мога да не ти изпратя едно последно сбогом…
	 
	По-нататък тя пишеше, че когато се върне, той несъмнено ще я свари в „определено положение“ в Гората, че тя никога няма да промени мнението си за него, нито ще забрави „многото щастливи часове, които сме прекарали заедно“…
	Чарлс сгъна писмото и го пусна между страниците на книгата на Лайъл.
	След като почти приключи с покупките си, той се залови с препоръчителните писма, изпратени до изтъкнати учени по естествени науки. Робърт Браун, известният британски ботаник, сега на внушителната възраст петдесет и осем години, бе завършил Единбургския университет и през 1801 г. бе получил предложение да замине като природоизпитател с експедицията на капитан Матю Флиндърс край бреговете на Австралия. Завърнал се в Англия с близо четири хиляди екземпляра с растения и почти веднага бил назначен за библиотекар на Линеевското дружество. Започнал да издава книги по класификация на растенията и се прочул из цяла Англия с точността на работата си.
	Той имаше почти правоъгълна глава, с квадратна брада, широка колкото горната част на черепа му, с изпъкнала долна устна като на булдог. Чертите на това лице едва ли бяха създавани една за друга. Къс врат, широки рамене и солиден гръден кош; тежък мъж с дълбок глас и тежки обноски.
	Робърт Браун бе превърнал задната част на отредените за него стаи в Линеевското дружество на площад „Сохо“ в лаборатория, бе разрушил две вътрешни стени, за да има място за дългите маси, хилядите екземпляри, микроскопа и другите технически съоръжения – нещо като лабораторията на новия Лондонски университет, която скоро бе открита на Гауър Стрийт, недалеч от Британския музей.
	Браун заведе Чарлс до една от отрупаните с инструменти работни маси и рече:
	— Погледнете през този микроскоп и ми кажете какво виждате.
	Чарлс погледна внимателно – бе се учил да си служи с микроскоп в Единбург и при Хензлоу в Кембридж.
	— Хубава гледка, господин Браун, но не мога да назова елементите, които виждам.
	— Опитайте.
	— Бих казал – полутечна маса, която се съдържа в клетка от зеленчук.
	— Почти познахте.
	— Моля ви, кажете ми какво видях.
	— Това е моя тайна.
	— Но, господин Браун, аз съм още почти момче и скоро ще замина за три години. Страхувате се, че мога да открадна откритието ви?
	— Млади Дарвин, не сте ли чували, че съм скъперник? Там е работата, че е вярно.
	Това потресе Чарлс. Той замълча.
	— Пари ли не обичате да харчите?
	— Парите не са много важни. Виж, растенията… Особено моите изсушени растения и моите открития. Няма да ми влязат всичките в работа, но нямам никакво намерение да ги прахосвам.
	По време на честите посещения на Чарлс Робърт Браун му говореше с часове, изливаше великолепните си познания по ботаника. Чарлс попита:
	— Господин Браун, защо не сте публикували досега на латински трудовете си за флората на Австралия от 1810 година?
	— Аз живея в смъртен страх да не направя някаква грешка. Мога да направя грешка тук, с вас, и ще мога да я поправя утре или другата седмица. Но излезе ли напечатана, тогава съм осъден да живея с нея. Отпечатаното е бесилка, гледай никога да не попаднеш в примката му, иначе ще съжаляваш до края на живота си.
	— Не трябва ли да издаваме нашите наблюдения и открития, за да могат други да се учат от тях? Не могат ли грешките да се поправят междувременно? Никой смъртен не притежава дарбата да разбира всичко. На всеки от нас е разрешено да разкрие малка част от Вселената, а мозъкът на човека най-накрая ще сглоби всичко в едно цяло.
	— Романтично дрънкане. Аз ще умра с цялата си информация, натъпкана в главата ми. Там й е мястото, добро място при това.
	Чарлс отиде в книжарницата, за да се види с приятеля си Уилям Яръл. В този ранен час пред нея имаше доста хора, защото макар да не продаваше всичките осемдесет вестника, издавани в Лондон, Яръл струпваше купчини от „Таймс“, „Морнинг хералд“, „Морнинг адвъртайзър“, „Морнинг кроникъл“, „Сън“, „Стандард“ колкото човешки ръст, а на около метър вътре в магазина – застрашителни количества със седмични и месечни списания – „Единбург“, „Куортърли“, „Уестминстър“, „Литъръри“, „Фрейзър“, „Атенеум“ и десетки още. На път за работа мъжете минаваха оттук и вземаха по няколко вестника по седем пенса, което им се струваше доста скъпо. Сега, когато се подобри печатарският шрифт, Англия бе полудяла за вестници, всяка година се купуваха по двадесет и пет милиона.
	Уилям Яръл се приближи към него, повдигнал от радост чудатите си пречупени вежди.
	— Добър ден, сър – каза Чарлс, – искам няколко книги за „Бийгъл“.
	— Ако нямам някое заглавие в магазина, ще го поръчам и ще го изпратя на „Бийгъл“ като дар и като разкаяние за небрежността си.
	Чарлс се засмя.
	— Първо ми трябва „Описание на действуващи и изгаснали вулкани“ от Чарлс Добъни. Препоръчва я Адам Седжуик. Ще ми трябва и „Нов общ атлас“ на А. Ароусмит, „Увод в ентомологията“ или „Основи на естествената история на насекомите“ в четири тома от Уилям Кърби; „Пътешествия из Чили и Ла Плата“ от Дж. Майърс…
	Една след друга поисканите от него книги бяха поставяни в ръцете му.
	— Какво още ще ти трябва?
	— Хубав лек планински барометър, който да нося със себе си във вътрешността и да отчитам височината, до която съм се изкачил.
	— Да отидем до Ковънт Гардън; трябва ни или улица Гарик, или Нюгейт. Знам един магазин, където правят точни барометри, можеш с тях да прекосиш Андите. Нали ще прекосяваш Андите…?
	Следващият проблем беше как да си закара багажа до Плимът, тъй като в пощенската кола се разрешаваше само един куфар. Най-накрая реши да изпрати тежките си неща с параход: новите ботуши, топлото палто за морето, планинския барометър, кутиите с лекарства, книгите.
	След като предаде сандъците си в Док Пъдъл, той направи една последна обиколка на научните дружества, за да ги попита ще приемат ли изпратените от него екземпляри и ще ги съхраняват ли в обширните си мазета.
	Изпълни и строгата заповед на професор Седжуик да посети Уилям Лонсдейл, куратор и библиотекар на Геоложкото дружество в Съмърсет Хаус.
	— Дали можем да съхраняваме геоложката ви колекция? – прокънтя гласът на Лонсдейл. – Как да ви кажа, уважаеми, след като не знам какво ще ни изпратите? Елате пак, когато се върнете.
	В Британския музей на Грейн Ръсъл Стрийт в Блумсбъри Чарлс Кониг, уредникът на отдела за естествена история, го разведе из бившия дом „Монтагю“, огромен стар преустроен палат.
	— Виждате в какво положение сме, Дарвин. Ще ни трябват поне още десет години, за да завършим преустройството, да не говорим за подреждането на колекциите, които вече имаме.
	Маркиз Лансдаун, председателят на Зооложкото дружество на Брътън Стрийт 33, недалеч от площад „Гросвенър“, също се оправдаваше. Все пак, когато Уилям Яръл, основателят на дружеството преди пет години, предложи Чарлс за член-кореспондент, всички приеха.
	Чарлс се развълнува.
	Дори капитан Бофорт не знаеше как да помогне.
	— Тук, в Адмиралтейството, нямаме място за склад, Дарвин. Нито знам някого, който да поеме такава отговорност. Няма ли към кого да се обърнете?
	Да. Един! Все едно щеше да опре до него. Трябваше да се сети по-рано и да не обременява тези претрупани хора в Лондон.
	Той пресече улицата, качи се по стълбите в стаята си и извади топа с хартия.
	 
	Спринг Гардънс номер 17 

	вторник, 18 окт. 1831 година

	 
	Уважаеми Хензлоу,
	Използвам случая да Ви пиша във връзка с пратките. Говорих с кого ли не, но само на Вас мога да разчитам.
	Ако се съгласите, ще ми направите огромна услуга. Разноските за превоза им до Кембридж не са нищо в сравнение с възможността да бъдат добре съхранявани; нещо повече, да има човек, който да ги наглежда. Може да възникнат неприятности само с растенията и кожите на птиците, но аз знам, че ще направите това, което е необходимо. Ще ме инструктирате ли как да ги адресирам, така подробно, че все едно пишете на туземец? Колкото за пътните разноски, смятам, че най-добре ще бъде след пристигането на първите една-две пратки да пишете на баща ми и той ще внесе необходимите суми на Ваше име, в която искате банка в Кембридж. Аз ще му обадя за това…
	 
	Уверявам Ви, мой скъпи Хензлоу, 

	че оставам искрено Ваш, 

	много задължен

	Ч. Дарвин

	 
	Това беше последната му работа в Лондон. Сега можеше да тръгне за Плимът и да се подготви за околосветско пътешествие.
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	КНИГА ТРЕТА

	 
	„В МОРЕТО НЯМА ПЛАНИНИ ЗА ИЗКАЧВАНЕ“

	 
	 
	 
	1.

	 
	Чарлс застана на същата височина в Девънпорт, от която за пръв път капитан Фицрой му бе показал кораба на Нейно величество „Бийгъл“, и ахна от изненада. За тези тридесет и осем дни, откак не го бе виждал, грозното патенце се бе превърнало в красив лебед. Преустройството бе завършило. Чарлс забеляза плътно обшития с талпи корпус, повдигнатата горна палуба и чертожната каюта на кърмата, преградите и извисилите се мачти. В сравнение с другите кораби, пуснали котва в пристанището, „Бийгъл“ беше малък, но се отличаваше с някакво симетрично изящество. На носа имаше декоративна фигура – глава на гонче*. Люковете бяха три, два с по три прозореца, единият над чертожната каюта, а вторият – над капитанската. Третият, с по четири прозореца от двете страни, се намираше над каюткомпанията, където се хранеха офицерите.
	[* „Бийгъл“ – гонче (англ.). – Б.пр.]
	Като слизаше към пристанището, той видя, че екипажът работи с пълна пара – боядисваха предната част на кораба. Чарлс се качи на борда и видя как дърводелците слагаха шкафчета в каютата на полуюта и хубава махагонова ламперия в офицерските каюти. Облицоваха и каюткомпанията им, където беше възможно.
	— Как ви се струва сега нашата развалина?
	Зад него стоеше капитан, Фицрой. Слабото му, красиво лице бе весело и доволно. Чарлс се изчерви.
	— Най-хубавата бригантина. Възхитителна дори за сухоземен като мене.
	— Бригантините обикновено имат само две мачти, но ние добавихме и трета за по-добра маневреност. За нас „Бийгъл“ е най-съвършеният съд, направен в корабостроителницата. Скелетът й е здрав, скъпи Дарвин. Без това задължително условие богатата махагонова ламперия така и може да не се завърне в Англия.
	При предишното си идване Чарлс бе посетил Кларънските бани на Ричмънд Уок. Те се намираха недалеч от брега и бяха кръстени на Негово кралско височество Кларънския херцог, който предишната година тържествено бе открил разкошния курорт. Капитан Фицрой се бе настанил в офицерските квартири, точно зад защитната стена на корабостроителницата. Чарлс реши да се нанесе в една от шестте чудесно обзаведени сгради над самите бани, които разполагаха с два големи плувни басейна, душове с топла и студена вода, „парилия“ и отделни кабини за къпане и масаж. Прясна морска вода се помпаше от Атлантика през чугунени тръби. Вестниците рекламираха квартирата на Чарлс като „обзаведена с всички удобства“ и той установи, че наистина е така – имаше просторна, безупречно чиста спалня, всекидневна и трапезария с изглед към пролива Хамоуз, а зад него се издигаше с цялото си зелено великолепие планината Еджкъм. Денят бе студен и влажен, но Чарлс си подреди книгите на масата и по рафтовете, прибра си вещите в шкафовете и чекмеджетата и реши, че това е достатъчно приятно място, където може да изчака отплаването си. Само на няколко крачки бяха кафенето и сладкарницата на баните, а също и читалнята с вестници и списания. Съвсем наблизо се намираха кръчмите „Корс“, „Хънт“, „Регата“, „Фаунтин“ и „Хотела на Томас“, посещавани главно от морски офицери.
	След няколко дни офицерите от каюткомпанията – лейтенантите Уикам и Съливан, щурманът Чафърс, д-р Робърт Маккормик, помощникът му Бенджамин Байноу и Джордж Роулет, домакин-касиерът – поканиха Чарлс и Огъстъс Ърл на обяд в сградата на интендантството, която се намираше в корабостроителницата. Офицерите се забавляваха с ужасяващи, весели описания на това, което щял да стори Нептун на Чарлс при първото му прекосяване на екватора. Макар че наближаваше краят на октомври, времето беше ясно, духаше свеж морски бриз. Офицерите бяха в добро настроение, защото знаеха, че корабът е готов да отплава. Щом задуха северният вятър, заповедта щеше да дойде и те щяха да се понесат на юг.
	Чарлс се радваше на тяхното другарство и мислеше:
	— Добра дружина са, макар и малко грубовати.
	Повече го тревожеше езикът им – той бе така пълен с моряшки жаргон, че по-голямата част от казаното му оставаше непонятна, като че ли говореха на староеврейски.
	Дните минаваха приятно, макар че времето бе непостоянно като в Северен Уелс: ту студени дъждове, ту мъгли на големи вълни, после ярко слънце. Чарлс прекарваше почти всеки ден на борда на „Бийгъл“; главната му задача беше да не пречи на екипажа. Под ръководството на майстора моряците нижеха здравите шкоти, с които да вдигат и закрепват големите платна или да ги разпускат бързо в опасен момент. Чарлс се разхождаше из кораба и разглеждаше палубите. На бака имаше леко шестфунтово оръдие. Недалеч от фалшборда, от двете страни на шканците, бяха „пушкалата“. На кърмата имаше четири месингови оръдия – две деветфунтови и две шестфунтови. Двадесет и петфунтовите велботи бяха окачени на весилки на юта, а две двадесет и осемфутови – на балки над квартердека. Най-голямата лодка, ялът, беше в средата на кораба, а в нея бяха сложили още една, по-малка, за да се пести място. На кърмата имаше още една неголяма лодка.
	Чарлс направи последните си покупки в Плимът; взе си нощни шапки, за да не му е студено, и мушамено наметало с торбичка за вода в един от ъглите му.
	Вечерите му също бяха заети, тъй като Плимът, който се гордееше с красивото си и добре уредено пристанище, се бе превърнал в един от най-богатите културни центрове на Англия. Чарлс посещаваше в седем часа научните лекции в „Атенеум“, където имаше дорийска галерия с четири колони, точно над Плимътския залив, превъзходна библиотека и разкошна зала за лекции. Взимаше и новоизлезли книги за четене от внушителния гръцки храм, наречен „Частната библиотека“ на Корнуол Стрийт, ходеше на служба в църквата „Света Катерина“, която имаше красива ламперия, и дълго се разхождаше из града. Плимът процъфтяваше благодарение на оживената търговия с риба, корабоплаването, леярните за желязо и производството на сапун, цимент, платна и въжета.
	Остана доволен от съквартиранта си, с когото щеше да споделя и чертожната маса. Деветнадесетгодишният Джон Лорт Стоукс бе от Югозападен Уелс. Капитан Филип Кинг бе наблюдавал младежа, който още на тринадесет години замина на съвместната експедиция на „Бийгъл“ и „Адвенчър“ през 1825 г., и го считаше за сериозен, трудолюбив и малко странен.
	Двамата със Стоукс се сприятелиха и това бе чудесно, както заяви Чарлс на капитан Фицрой, тъй като години наред щяха да живеят в една каюта.
	— Ще се разбирате добре – отвърна Фицрой спокойно. – На борда на „Бийгъл“ Стоукс е най-надеждният ми съюзник. Когато ми възложиха да събера екипажа за това второ пътешествие, аз предложих да го повишат в мой помощник – писах на Адмиралтейството, че „според мене с труда си Стоукс е заслужил да бъде назначен за помощник-главен проучвател, още повече че това не е свързано с увеличаване на заплащането му“. – Фицрой сви лявото си рамо. Такъв жест правеше, когато претърпеше загуба. – Отказаха. Много млад бил. Но аз го направих свой помощник „неофициално“. Той наистина е много способен. Ще видите. И в Адмиралтейството ще разберат – след време.
	Джон Стоукс имаше мило, открито лице – приятно, защото характерът му беше добър. Ходеше винаги избръснат, очите му бяха ясни и сини, а косата му – черна и прекрасна. Разделяше я на път с такава точност, сякаш бе използвал някой от инструментите за географски проучвания. Беше среден на ръст, имаше още да расте; тонът му не беше припрян, натрапчив или груб, говореше с мек пемброукски акцент, а ръцете му бяха здрави, ръце на роден чертожник. Чарлс го попита дали се е разочаровал много, че Адмиралтейството е отказало да го повиши:
	— На дело си повишен, а официално – не.
	Стоукс отвърна нехайно:
	— Баща ми казваше за късмета: „Не си го очаквал – не си го получил.“ Има време. Смятам цял живот да остана във флотата и да оглавя „Бийгъл“ при някоя от експедициите.
	Чарлс се засмя леко:
	— Така можеш и адмирал да станеш.
	— Като нищо. Да идем да се поразходим. Мога да поискам една малка лодка.
	Взеха и тринадесетгодишния Чарлс Мъстърс – той вече проявяваше първите признаци на носталгия.
	Пристигнаха в Милбрук, вързаха лодката и тръгнаха по западния бряг, към планината Еджкъм. Селските къщи и каменните хамбари сякаш бяха правени по време на кръстоносните походи. Селото се бе сгушило в една падина, в подножието на няколко високи хълма, под властния поглед на Еджкъм. Имаше и тесен път, само за каруца с магаре, притиснат от двете страни от къщи, направени от древен камък и измазани с хоросан. Тук-там по някоя градина отделяше обитателите им от планинския свят. Минаха край енорийската църква и гробището, излязоха от градчето и се заизкачваха нагоре по планината.
	— Най-жив съм, когато се разхождам – извика Чарлс радостно. – Когато краката ми покоряват планините, все едно дали се изкачвам или слизам, тогава се чувствувам цялостен.
	Стоукс се засмя.
	— В морето няма планини за изкачване. Но чакай да видиш как „Бийгъл“ се катери по бурните вълни!
	Спускаха се по стръмен склон към Косънд, прекрасно село на Плимътския пролив, с високи дървета и богати къщи. Под тях имаше каменни укрепления, както и от двете страни на плодородните полета, по които пасяха овце. Спряха на малък каменен площад точно над водата и влязоха в „Смъглърс“ да пият по чаша бира.
	— Грешиш, Джон Стоукс – каза Чарлс, – има планини край всяко пристанище, където „Бийгъл“ хвърли котва. Ще ги изкача всичките.
	На другата сутрин Стоукс го повика да отидат в градините на „Атенеум“.
	— Искам да подготвя астрономическите уреди на „Бийгъл“ за отчитане с инклинационна бусола.
	— Какво е инклинационна бусола?
	— Ползвал ли си компас? Е, и това е компас, много ценен в навигацията. Още от времето на Гилбърт, около 1600 г., е известно, че Земята действува като огромен двуполюсен магнит, чиято сила има два компонента: хоризонтален, който се отчита с обикновен компас, и вертикален, който се отразява на инклинационната бусола. На магнитния екватор вертикално поставената бусола лежи хоризонтално, а на полюсите стои вертикално. Навигаторът отчита деклинацията в зависимост от отклонението на стрелката на изток или на запад. Преди капитанът на кораба се ориентираше само по компаса и по звездите, а сега с инклинационната бусола той може да отчита географската ширина и дължина. Може да определя положението си северно и южно, източно и западно по отношение на двата полюса и екватора.
	— Приятно е, че Плимът е географският център на света – добави Стоукс. – След като тук се установи едно централно време, всички кораби в открито море, отчитайки разположението си, могат да определят приблизително своето време, както и колко е часът тук, в градината на „Атенеум“.
	— Когато преминавам Магелановия проток, ще мога да кажа точно кога тук, в Атенеум, е седем вечерта – часът, в който започва лекцията.
	— Reductio ad absurdum* – извика Стоукс. – Само четири години съм ходил на училище, а съм по-образован от тебе!
	[* Свеждане до безсмисленото (като способ за доказателство в логиката). – Б.пр.]
	— Различни са ни науките, момченце, различни!
	Чарлс всеки ден усвояваше нови неща.
	На честите обеди-увеселения в интендантството с капитан Фицрой Чарлс се запозна и разговаря с капитан Филип Паркър Кинг, чиято двутомна книга „Описание на проучвателните работи из тропическите и западните брегове на Австралия“ Джоусая Уеджуд му бе препоръчал още в Меър Хол. Капитан Кинг го дръпна и му каза:
	— Четиринадесетгодишният ми син Филип заминава с „Бийгъл“ като мичман. Не му е за пръв път. Беше цели четири години доброволец на „Адвенчър“. Когато тръгна, бе едва деветгодишен, но аз бях с него и го наблюдавах. Не мога да помоля никой офицер да го държи под око, това ще означава, че поставям момчето в привилегировано положение. Но тъй като вие не сте от флотата, ще отправя тази молба към вас. Ще се чувствувам по-спокоен, ако той има приятел на борда.
	— С радост ще направя всичко, каквото мога – увери го Чарлс. – Вече ми повериха и младия Мъстърс. Ще ги вземам с мене при изследователските си екскурзии.
	Загрубелите черти на капитан Кинг се отпуснаха в усмивка на бащинска признателност.
	— Благодаря ви, скъпи Дарвин. В замяна на това, докато „Бийгъл“ е още в пристанището, аз ще ви науча на тази метеорология, която с труд съм усвоил през годините – как с помощта на уреди да предусещате тропичните циклони и вихрушки, внезапните ураганни бури, водните циклони; как да отчитате атмосферното налягане, температурата, при която се образува роса, силата на вятъра, вида на валежа…
	Преуспелите хора, които познаваше досега, бяха все учени, професорите Хензлоу, Седжуик… техният принос в ботаниката и геологията превръщаха тези науки в точни. А сега Чарлс се запозна с други хора – с изобретатели и инженери, които се занимаваха с практически дела. Първият от тях беше Харис Гръм-и-мълния, четиридесет и една годишен плимътец, който бе завършил медицина в Единбургския университет, бе работил като лекар в полицията, а след това се бе завърнал у дома, за да се занимава с лекарска практика. След като се оженил на тридесет и три години, той се отказал от предишната си професия и посветил остатъка от живота си на електричеството – как да го обуздае, да го използва за многото нужди на човека. Вече бе публикувал няколко статии по тези въпроси в научните списания. Чарлс се запозна с него на един обед в кръчмата „Фаунтин“ и остана поразен от искрящия ентусиазъм на този човек.
	В момента Уилям Харис се занимаваше с инсталиране на гръмоотводна система на кораба на Нейно величество „Бийгъл“.
	— Господин Харис, бъдете така добър да ми обясните способите за обуздаване на мълнията – каза Чарлс.
	Очите и белите зъби на Харис заискриха.
	— Ние не „обуздаваме“ мълнията, господин Дарвин, ние я „приземяваме“.
	— Знам как става това на сушата. А в морето?
	— По подобен начин. На 21 ноември ще направя демонстрация в „Атенеум“, като използвам електрическа машина вместо гръмотевичен облак, вана с вода вместо море и играчки вместо бойни кораби. Възнамерявам да поставя медни пластинки, увити една в друга, прикрепени към мачтите и рейките и свързани долу с водата. Ръководим се от принципа, че електрическият ток отслабва при преминаването му към по-голяма повърхност до такава степен, че дори когато мълнията удари мачтата, нищо не се усеща. На това се основава и системата, с която ще съоръжим „Бийгъл“. Сигурен съм, че през тези три години ще чуете доста гръм и ще видите ослепяващи светкавици, но нито мачтите, нито моряците ще пострадат.
	Вторият „човек на делото“ Чарлс срещна на една лекция в „Атенеум“. Сър Джон Рени беше тридесет и седем годишен инженер, който наскоро бе завършил строежа на новия Лондонски мост по проекти на баща си. В момента сър Джон възстановяваше огромния вълнолом, който трябваше да се простре напреко на достъпа към Плимътския пролив и да укротява бурните вълни, които налитаха с грохот от Ламанша и Северния Атлантик. Баща му бе започнал да струпва варовикови блокове през 1812 г. и за една година бе издигнал вълнолом над водната повърхност… Но бурята през 1817 и ураганът през 1824 г. така го разрушиха, че се наложи да се възстановява… и отново синът щеше да завърши делото на баща си, вероятно осъзнал едно поколение по-късно, че природата повече умее да разрушава, отколкото човекът – да съгражда.
	Сър Джон Рени се държеше много дружелюбно.
	— Утре сутринта ще работя на вълнолома, господин Дарвин. Ако успеете да намерите превоз, елате да ви покажа какви промени правим в конструкцията.
	Капитан Фицрой отиваше там с корабчето на интендантството и покани Чарлс да тръгне с него. След като Фицрой измери ъглите на вълнолома и се върна, Чарлс остана с Рени на обветрените скали, за да наблюдава как работниците пускат във водата огромни варовикови блокове от каменоломните в Орестън.
	— Първата ни грешка беше, че го построихме перпендикулярно – обясни му сър Джон. – Скоро научихме следния урок: никога да не допускаме морето да се добере до перпендикулярна повърхност. Когато е сърдито, то подхвърля еднотонни блокове като дребни камъчета. Новият вълнолом ще надхитри и най-бурното море. Правим го като наклонен покрив на къща. Водата ще се отлива от него.
	Чарлс се загледа в бушуващата вода и стърчащите варовикови обятия на вълнолома.
	— Вие много ми приличате на Харис Гръм-и-мълния – възкликна той. – И двамата сте се захванали да докажете, че човешкият мозък може да надвие природните сили.
	— Само едно предупреждение имам, господин Дарвин. За съжаление не е вярно, че човешкият мозък може да победи всички природни сили. Има една, която нито може да надхитри, нито да победи.
	— Коя е тя, сър Джон?
	— Човешкият мозък.
	 
	 
	 
	2.

	 
	Четвърти ноември, датата за отплаване, която Ърл бе съобщил на Чарлс в Лондон, дойде и отмина. Като се изключи неспокойствието, Чарлс намираше, че офицерите и моряците са приятна компания, с която се разбира много добре, още повече че много от тях бяха участвували и в предишното пътешествие на „Бийгъл“. Казаха му, че само д-р Робърт Маккормик е грубиян и темерут, но към болните си той не се отнасяше така. Лекуваше пациентите си с добри лекарства и с добри обноски. А иначе се сърдеше на целия свят. За него Чарлс Дарвин не съществуваше. Съливан възкликна:
	— Не се безпокой. Докторът обикновено е нещастен, ако не се кара. Той е длъжен да стои на кораба и само от време на време може да слиза на брега за по няколко часа. В такъв случай малко ще се занимава с колекциониране и няма да прави експедиции навътре в сушата. Цялата работа ще свършиш ти.
	Няколко дни по-късно д-р Маккормик покани Чарлс да се разходят по Еджкъм. По забележките за флората и фауната, които докторът направи, докато се изкачваха към върха през ожънатите поля, Чарлс заключи, че той има много добри познания по естествена история. Освен това нещо го тревожеше. Най-накрая той се обърна към Чарлс и попита:
	— Кажете ми честно, Дарвин. Вие сте виждали каютата ми – как е по-добре да се боядиса – в моравосиво или мръснобяло. Всеки цвят има своите плюсове.
	На Чарлс му олекна.
	— И двата – отвърна той весело. – Едната стена – в сиво, а другата – в бяло.
	— Не, не. Така ще изглеждам нерешителен, а аз съм най-малко такъв. Аз например съм единственият, който може да заяви публично, че пропиляхме месеци за реконструкцията на една малка бригантина с десет оръдия.
	— Скъпи докторе – възкликна Чарлс тревожно, – дано не допуснете това да стигне до капитан Фицрой или лейтенант Уикам. Ще ги заболи…
	— … Никого не може да го заболи от истината – прекъсна го Маккормик. – Боли само от нахлуване на кръв във вътрешните органи. А и аз знам как да лекувам това: чаша хининова вода със същото количество лимонова киселина в шишето с портвайн или шери. Нашият капитан не одобрява пиенето в открито море. Което още веднъж показва, че е глупак!
	Чарлс смени темата.
	— Разкажете ми как като момче сте започнали да събирате гнезда и яйца в ливадите край Ярмът…
	След няколко дни Чарлс срещна капитан Фицрой много намръщен, със зачервено лице.
	— Този наш невъзможен доктор! И без това никога не съм искал да го вземаме. Бен Байноу ни беше лекар при първото пътешествие, при това добър.
	Чарлс също се намръщи – нямаше защо да пита какво е направил Маккормик.
	— Маккормик е разправял в „Атенеум“, че напразно съм загубил цели месеци за реконструкция. Какво да правя с този идиот проклет?
	Въпросът беше риторичен. Фицрой не очакваше отговор.
	Случва се понякога двама души да се срещнат, всеки да съзре у другия дълбочина на ума, личността и характера и да разбере, че ще станат приятели. Когато Чарлс и Бенджамин Байноу се запознаха, те веднага се сдружиха. Байноу беше добряк, също като Чарлс много обичаше лова, колекционирането и естествознанието. Беше шест години по-голям, но това не му личеше, лицето му беше изпънато и гладко като на дете. Чарлс скоро разбра защо: Байноу не знаеше смисъла на думи като завист, злоба, нападателност.
	Бен му се усмихна широко с белите си зъби.
	— Занимаваш ли се със залагане, Чарлс?
	— Играехме на двадесет и едно в Христовия колеж.
	— Хващам се на бас с тебе на пет бутилки мадейра срещу три, че аз ще стана главен лекар на тази уважаема каца до шест месеца.
	 
	 
	Една вечер към средата на ноември капитан Фицрой попита Чарлс дали иска да отиде с кола до пристанището, в Барбикън, и да доведе тримата туземци от Огнена земя, които капитанът бе докарал в Англия по време на предишното си пътешествие, както и господин Матюс, мисионера. Той щеше да ги придружава и да остане на Огнена земя, където възнамеряваше да създаде християнско селище.
	— Трима туземци! – възкликна Чарлс. – Как се сдобихте с тях?
	Капитан Фицрой вдигна ръце – жестът му изразяваше: „Не аз правя нещата. Те сами ми се случват. Несъмнено по волята божия.“
	През март 1830 г. той изпратил малка група моряци да изследват заливчето край Кейп Десълейшън. Те не оставили пазач при лодката и местните хора я откраднали. Капитан Фицрой така се разгневил, че слязъл с голяма група въоръжени моряци на брега да си иска лодката. Но намерили само няколко въжета, парче платно, гребло, брадвичка и чантата с инструментите за лодката. Започнал жесток бой. Загинал един туземец, а няколко други, между които и три деца, изоставени от майките си, били пленени. Всеки пленник притежавал по някоя част от лодката. На другия ден моряците отново слезли на брега, за да си търсят лодката, а мъжете туземци избягали, като доплували до брега. Оставили децата. Капитан Фицрой ги върнал на племето им, като задържал само едно пълно деветгодишно момиче, което дало да се разбере, че иска да остане на кораба. Така взели засмяното, симпатично дете като заложница за откраднатата лодка. Много скоро капитан Фицрой започнал да я учи на английски. Нарекъл я Фуегия Баскет* – на импровизираното кану, което изпадналите в беда моряци стъкмили от ракита и парчета платно и подплатили отвътре с глина, за да могат да се върнат на кораба.
	[* Баскет – кошница (англ.). Фуегия – от испанското название на Огнена земя – Тиерра дел Фуего. – Б.пр.]
	Чарлс попита какво е станало с лодката.
	Фицрой се усмихна гордо.
	— Открихме едно спокойно скалисто заливче, наречено Крисмас, и си направихме нова лодка.
	Преди да напуснат Кейп Десълейшън, те взели за заложник и един як, мрачен мъж, който можел да им бъде преводач и водач. Кръстили го Йорк Минстър, на името на носа, откъдето го взели – навремето капитан Кук го бил нарекъл така. След като открили останки от лодката в някои от колибите край Крисмас, Фицрой взел още един млад заложник – Боут Мемъри*, около двадесетгодишен; а няколко дни по-късно, при изследването на протока Бийгъл, Фицрой убедил местното племе да вземе на кораба едно яко момче. Кръстили го Джеми Бътън**, защото го разменили срещу мъниста, копчета и дреболии.
	[* Спомен за лодката (англ.). – Б.пр.]
	[** Джем – скъпоценен камък, бътън – копче (англ.). – Б.пр.]
	Когато експедицията се подготвяла да напусне брега на Огнена земя, четиримата туземци били толкова доволни от живота на борда, че капитан Фицрой решил да ги вземе със себе си, за да поживеят малко в Англия. Това му се сторило забавна идея. Един от тях, Боут Мемъри, починал от серията ваксинации в Кралската болница в Плимът. Останалите трима били изпратени в училище, което се ръководело от Църковното мисионерско дружество в Уолтъмстоу, много близо до Лондон, на североизток от града. Там ги обучавали добре, а местните хора ги харесали. Кралицата поискала от капитан Фицрой да доведе момичето, Фуегия Баскет, в двора на Свети Джеймс. Фуегия се появила, облечена с английска рокля и хубаво подстригана коса. Кралицата й подарила едно от своите бонета; тя извадила пръстен от пръста си и го сложила на Фуегия. Дала й и пари, с които да си купи дрехи и да се върне в собствената си страна.
	Сега ги връщаха в Огнена земя, за да ги учат там на земеделие и за да построят мисионерски дом. Църковното мисионерско дружество се надяваше да покръсти едно по едно всичките местни племена на Огнена земя.
	Когато тримата туземци слязоха по мостчето, на Чарлс му се стори много забавно, че мъжете бяха облечени като същински английски джентълмени с бели яки под брадите си, широки черни вратовръзки, дълги английски сака с големи ревери, добре изгладени панталони с ръбове и щрипки и с лъснати обувки. Тъмната коса на момичето бе подстригана и сресана така, че да покрива до половината очите и челото й. Макар че носът и устата й бяха месести, тя имаше големи и изразителни тъмни очи. Жената на свещеника към училището я бе облякла добре с обикновена вълнена рокля, закопчаваща се отпред. Двамата с Джеми бяха хубави – с гладката си кожа с цвят на мед. Йорк имаше застрашителен вид – беше дивак със силни животински страсти, своенравен и решителен, а едновременно с това сдържан и подозрителен. Обичайният тон и на тримата беше три пъти по-силен от обикновения английския глас. Месеци наред ги бяха обучавали търпеливо, докато ги свикнат да говорят по-тихо и учтиво.
	Домакин-касиерът на парахода, който го докара в Плимът, слезе по мостчето.
	— Капитан Фицрой, тук имаме дузини кутии и кошове с вещите на туземците и на господин Матюс. Не една, а няколко къщи могат да построят и обзаведат с тях.
	— Това е поради щедростта на членовете на Църковното мисионерско дружество – отвърна Фицрой. – Те искат да се представят добре на Огнена земя и да помогнат за облагородяването на диваците. Сутринта ще изпратя няколко коли на флотата за багажа.
	Сериозен проблем беше къде да спят туземците. Капитан Фицрой заповяда да опразнят малкия склад до каютата на Бенджамин Байноу за Фуегия Баскет. Облякоха двамата мъже в моряшки дрехи за сметка на капитана. Дадоха им и хамаци, които нощем щяха да се окачват в столовата на моряците, в предната част на кораба.
	Капитан Фицрой бе заповядал да инсталират двадесет и двата хронометъра в стаичката точно пред каютата му. Джордж Дж. Стебинг, син на многоуважавания майстор на математически уреди от Портсмът, прекара дълги дни в стаичката, защото всеки хронометър трябваше да се окачи на кардани, в дървена кутия, а всяка кутия да се постави в стърготини върху широки рафтове с прегради. Долният слой стърготини беше дебел 7-8 см – толкова, колкото сложиха и встрани, за да може хронометърът да не се влияе от гравитацията на самата кутия. Всеки един означиха с буква от азбуката и техните показания всекидневно се отчитаха. Не бяха използвани само буквите „ай“ и „джей“, „кю“ и „ю“*.
	[* Наименования на букви от английската азбука. – Б.пр.]
	— Сложихме ги между палубите – обясни Фицрой. – Това беше наложително, макар че не са точно в центъра на движението, както би било най-добре. Но така, както са поставени, няма ни най-малко да се влияят от заниманията на моряците на палубата, от стрелбата с оръдията или от пускането на веригите.
	От двадесет и двата хронометъра шест бяха собственост на Фицрой, единадесет бяха доставени от Флотата, а производителите им, „Арнолд енд Дент“, „Молиньо“ и „Мъри“, бяха изпратили четири за изпробване; един бе даден за временно ползване от лорд Ашбърнам. Стебинг работеше много прецизно, интересуваше се повече от машини, отколкото от хора, и биваше напълно щастлив, когато трябваше да се грижи за точните механизми. Капитан Фицрой го бе наел да наблюдава навигационните инструменти на борда; плащаше му сам капитанът, защото Стебинг не беше моряк и Флотата не можеше да си позволи специален човек, който да отчита хронометрите.
	— Как мога да разбера кога не потрепват? – отговори Стебинг на въпроса на Чарлс. – Всеки ден ръсим прах по стъклото и я наблюдаваме с увеличително стъкло, когато нещо разтърсва кораба.
	Хронометърът беше инструмент за измерване на времето с голяма точност при определяне на географската дължина в открито море. Щом отплават, никой нямаше да има право да влиза в стаичката с хронометрите освен Стебинг, капитанът и Стоукс, а и те – само за да ги навиват, да сравняват времената и отчитат вибрациите. След като наблюдава колко прецизно се поставят инструментите в утробите им от стърготини, Чарлс, който през дългите дни на очакване бе започнал да се чувствува чужд и безполезен, каза на капитан Фицрой:
	— В каютата ми не е изсъхнала боята и ние не можем да подредим библиотеката. Можете ли да ми поставите някаква задача?
	— Щом искате. Всяка сутрин в девет часа, когато навиваме еднодневните и двудневните хронометри, вие можете да отчитате показанията на барометрите и да записвате в корабния дневник различията в атмосферното налягане.
	— Благодаря, капитане. Току-що направихте първата крачка в превръщането ми от сухоземен човек в моряк.
	 
	 
	На 15 ноември пристигна дълга и подробна записка от Адмиралтейството за капитан Фицрой. Това беше официалното пускане на кораба: „Бийгъл“ щеше да отплава в открито море веднага след инсталирането и изпробването на последните уреди и приспособления. Капитан Фицрой ликуваше
	 
	С настоящото Ви се нарежда да пуснете в открито море поверения Ви плавателен съд веднага щом той е напълно готов, и да се придвижите с необходимата бързина до Мадейра или Тенериф; след което – към островите Зелени нос, Фернандо Нороня и базата в Южна Америка; да изпълните задачите и направите и наблюденията, описани в настоящата бележка…
	 
	Той прегледа бележката на капитан Франсис Бофорт:
	 
	Все още съществуват значителни различия в географската дължина на Рио де Жанейро, определена от капитаните Кинг, Бийчи и Фостър, от една страна, и капитан У.Ф. Оуен, барон Русен и португалските астрономи; и тъй като всичките ни меридианни измервания за Южна Америка се извършват оттам, много важно е да…
	 
	По-нататък капитан Бофорт напомняше на Фицрой, че тъй като досега никой плавателен съд не е напускал страната по-добре снабден с хронометри, той би трябвало да намали тези различия.
	Капитан Фицрой хвърли поглед и към изброените места, чиито географски особености трябваше да бъдат проучени:
	 
	… на юг до Магелановия проток и североизточния бряг на Огнена земя…
	 
	Следваха указания за съставяне на карти на западния бряг на Южна Америка и разрешение да се прекоси Тихият океан.
	 
	Ако стигнете Гаякил, желателно е да се доберете до Галапагос… и други места, чието място в картите е определено от съмнителни източници…
	 
	Той трябваше да направи измервания в морето, а също и на височините на всички хълмове и носове, трябваше да нанесе и други данни към картите и плановете; трябваше непрекъснато да наблюдава и отчита приливите и отливите, колко навътре по реките достига солената вода и много други подробности.
	Когато завърши беглото преглеждане на бележката, Фицрой заяви малко кисело:
	— Тези инструкции са по-скоро за историческите хроники, отколкото за мене. Аз знам какви са ми задачите и ще ги изпълня както трябва. Това, което ме радва, е, че сега сме свободни да обиколим цялото земно кълбо. След като прекосим Тихия океан и стигнем до Таити, можем да проучим и другите южни брегове, да спрем за малко в Нова Зеландия и Австралия и да се върнем у дома през нос Добра надежда под Африка… Сега това е официално разрешено!
	Той сложи документите на бюрото си.
	— Но… за да изпълним всички инструкции на капитан Бофорт, ще ни трябват май четири години.
	Чарлс усети, че дишането му спира. Четири години! Боже господи! Уж беше двугодишна разходка, която се приемаше както от него, така и от семейството му, а сега се удвои. Потръпна от обзелите го съмнения. Какво ще прави през тези безкрайни четири години? Ще има ли поне през половината време работа, която да представлява интерес за един естествоизпитател и да дава поне някакъв скромен принос в науката?
	Как да съобщи това на баща си? Той пишеше в къщи редовно, съобщаваше им не само за себе си, а и как напредва подготовката на „Бийгъл“. Сестрите му ще бъдат потресени. Няма да им каже нищо!
	Почувствува тежест в гърдите си; тревогата го сграбчи за гърлото. Четири години! Далеч от семейство, приятели, роднини… Меър Хол, Удхаус, Кембридж…
	Четири години в открито море!
	 
	 
	 
	3.

	 
	Колите на Кралския продоволствен склад, кръстен на крал Уилям, докараха последните провизии за „Бийгъл“. Беше велик ден, почти религиозен ритуал за целия екипаж, който запретна ръкави, за да подреди всичко на мястото му в трюма.
	Чарлс помагаше на Джордж Роулет, домакин-касиера, да проверява хранителните продукти, които се изнасяха от колите и се предаваха на живата верига от моряшки ръце. Всичко се складираше под ватерлинията. Торбите бисквити с дебела кора сложиха под капитанската каюта. Под главния трап и каюткомпанията на младшите офицери поставиха добре запечатаните метални цистерни с прясна вода; рома и другите алкохолни напитки – в качета под леглата на юнгите. Имаше и туршии, сушени ябълки и лимонов сок – за борба срещу скорбута. За тях капитан Фицрой каза:
	— До времето на капитан Кук скорбутът беше проклятието на всеки кораб, който плаваше по моретата. Затова вземаме от тези продукта толкова, колкото ни е възможно.
	Имаше пет до шест хиляди консерви месо, зеленчуци и супи на фирмата „Килнър енд Муърсъм“. Всичките минаха по редицата от гальовно предаващи ги ръце, докато стигнаха до трюма. Каците с осолено свинско и говеждо складираха под моряшката столова. Прието беше да се запасяват с провизии за осем месеца.
	От медицинския отдел „Бийгъл“ получи лекарствата и антисептичните средства на Бофорт, както и всичко необходимо за съхраняване на събраните екземпляри по естествена история. Каломелът, морфинът, карболовата киселина, йодът и разхлабителните средства бяха сложени в аптеката – специален склад до каютата на д-р Маккормик. Там бяха и бинтовете, шините, мехлемите, мазилата и маслата за разтриване. Преди да се заеме да проверява собствените си списъци, Чарлс попита Фицрой къде ще се складират неговите материали за съхраняване на екземплярите.
	Фицрой отвърна кисело:
	— Мога да отделя малко място в склада зад моята каюта, но по-голямата част ще трябва да оставим в лазарета. Ще кажа на Маккормик, че всички тези материали са на ваше разположение и никой не може да взема нищо без вашето разрешение.
	След няколко часа Чарлс се обърна към лейтенант Уикам:
	— Не оставяте сантиметър свободно място.
	— Като свършим товаренето, в трюма няма да може да се промъкне и гущер. Капитан Фицрой възнамерява да ни храни добре. Всички тези провизии, както и дивечът, който ще убием, и рибата, която ще хванем, да не говорим за птиците, ще бъдат достатъчни, за да не се разболяваме.
	Отвориха кутиите и сандъците, изпратени с господин Матюс за туземците. При всеки изваден предмет избухваше весел смях – винени чаши, сосиери, подноси за чай, супници, кутия-несесер от махагон, хубаво бяло бельо, цилиндри, голямо количество дрехи, инструменти, книги и пълен порцеланов комплект, включително и ръчно боядисано нощно гърне. Един от моряците викна:
	— Представяте ли си цяла група голи диваци, насядали в редица, изхождат се в тези гърненца, а ураганът, на Огнена земя ги духа!
	Капитан Фицрой, Чарлс и Байноу стояха до тях.
	— Боже господи – възкликна капитанът. – Какво си мислят тези добри хора? Диваците не могат да ползват инструменти, не могат да четат книги, не са чували за сосиери, чай или супа, а махагоновата кутия ще свърши добра работа за разпалване на огъня. Нахалост, всичко това е нахалост. Цилиндри и бяло бельо в пустошта на Огнена земя!
	Същия следобед, след като и последните провизии бяха натъпкани на кораба, капитан Фицрой заповяда да вдигнат толкова платна, колкото да изминат една миля през тесния Хамоуз до амфитеатрално разположената планина Еджкъм. Там „Бийгъл“ навлезе в красивия и напълно безопасен Барнпул, заобиколен от всички страни с неравна брегова линия със заливи и носове. Барнпул приличаше на голямо езеро, много кораби пристигаха и заминаваха и оживяваха околния пейзаж.
	Чарлс бе очарован от това свое първо пътуване, от свирките на кормчиите, от моряците, застанали за преглед по рейките, от работниците, които теглеха корабните въжета под командата на малка флейта, от дежурните на фокмачтите, които се стрелваха нагоре по въжените стълби с изяществото и бързината на литнали птици.
	Дойде и денят, когато боята в каютата изсъхна. Чарлс и Стоукс донесоха книгите от сушата. Рафтовете бяха метър и двайсет дълги и два метра високи и можеха да поберат всичките двеста тома – една доста представителна библиотека за такова малко корабче. Най-важните книги за справки бяха седемнадесетте тома „Класически речник по естествена история“ и „Речник по естествена история “ – на френски. Повечето от заглавията бяха неколкотомни, като притежаваните от Чарлс единадесет тома на Евклид и няколко тома на фон Хумболт. Той беше донесъл също испанските си книги, едната по препариране и „Чудесата на света“, която имаше още от детинство, както и книгите, които бе купил от Яръл, и томове по алгебра и тригонометрия, „Номенклатура на цветовете“ и френски речник. Книгите за пътешествия сложиха на най-горния рафт, на по-долния – за математика, астрономия и за електричеството. На следващия наредиха книгите по естествена история – повечето от тях бяха на капитан Фицрой, който ги бе събирал с години, но и делът на Чарлс също не беше малък.
	Капитан Фицрой незабавно определи Джордж Стебинг да отговаря за библиотеката. Правилата на Фицрой бяха строги, но великодушни. Всички офицери, пък и юнгите можеха да ползват книгите, но трябваше да заявят на Стебинг коя книга искат, за да им я занесе в каютата. След определения брой дни за четене Стебинг трябваше да я вземе и да остави разписка. Докато ползва книгата, всеки офицер трябваше да я обвива. Не беше разрешено да се изнасят книги извън кораба.
	Почти два дена отидоха, докато Чарлс и Стоукс подредиха всички томове както трябва. След това направиха каталози за съдържанието на библиотеката.
	Сега вече дойде време Чарлс да се погрижи за подреждането на собствените си дрехи и вещи, както и за закачането на хамака си. До този миг той бе отпъждал мисълта за тясното пространство.
	След като стените на каютата му бяха покрити с библиотечни рафтове и шкафчета, остана по-малко от три метра свободно място, от което метър и двайсет на дължина и метър и осемдесет на ширина се заемаха от чертожната маса. Капитан Фицрой много точно бе отбелязал, че Чарлс ще има 60 сантиметра за минаване около масата и нищо повече! Оставаха едва 10 сантиметра от двете му страни, в които да движи ръцете и краката си, когато се облича и съблича; ако вдигнеше лакътя си повече от тези 10 см, щеше да се удари или в преградата, или в шкафчетата. Трябваше да усвои умението да се облича вертикално, с прибрани отпред ръце; да си слага долната риза, ризата, жилетката и сакото с кръстосани ръце, сякаш се бори със себе си. Благодарение на реконструкцията на Фицрой каютата беше висока метър и осемдесет, с 15 см повече, отколкото при предишното пътешествие. Така той щеше да има няколко сантиметра между гладко сресаната си, пясъчночервеникава коса и дървения таван.
	Цяло изпитание беше да се опитваш да напъхаш дрехите си, включително костюмите и личните принадлежности, в скрина в ъгъла на каютата, където щяха да окачат и хамака му, както и в етажерките по дължината на преградата. Чарлс беше до ръба на отчаянието, ала Джон Стоукс го успокои:
	— Тези чекмеджета могат да поберат повече, отколкото подозираш, Чарли. Дай да ти покажа. Не тъпчи нищо. Мушни си чорапите между бельото. Сгъни си дрехите за слизане в пристанището така, както ги сгъват шивачите – да бъдат съвсем равни.
	Най-голямото изпитание дойде, когато Стоукс трябваше да закачи хамака на Чарлс между двете куки на стената. Хамакът беше малко по-дълъг от метър и петдесет.
	— Какво ще правя, Джони? Краката ми да висят от мрежата ли?
	— Ще свикнеш. Мнозина на борда са по-високи от метър и половина. Ще трябва да спиш свит като пашкул.
	— Дълги години съм спал изтегнат като дървена летва.
	Капитан Фицрой чу силния смях на Стоукс и подаде глава в
	каютата.
	— Какво има, Дарвин?
	— Хамакът е много къс.
	— Хамакът не е къс, място няма.
	— Във всички случаи ще ми бъде тясно, капитане.
	Фицрой огледа ъгъла и каза на Стоукс:
	— Извикай дърводелеца. Кажи му да донесе и въжета за закачване на хамака.
	Господин Мей, дърводелецът, дойде веднага. Капитан Фицрой извади горното чекмедже от скрина и му каза:
	— Закачи хамака за дъното на скрина. Така ще го изместим под друг ъгъл.
	Като промениха леко ъгъла, спечелиха още трийсет сантиметра, а горното чекмедже с тоалетните принадлежности остана под чертожната маса. Сега вече Чарлс трябваше да се опита да легне. Той седна в средата на хамака с цялата си тежест. Мрежата веднага се нагърчи под него и го изхвърли на пода. Междувременно бе влязъл и Съливан. Тримата наблюдатели се смяха от сърце. Чарлс не разбираше какво е толкова смешно. Държеше се за натъртените задни части. Никой не му предложи никакъв съвет. Той оправи извития хамак и отново седна в средата, този път много внимателно. Едва бе сложил краката си на него, когато хамакът отново се изви като необуздано жребче и го изхвърли.
	Капитан Фицрой клатеше глава; беше му забавно.
	— Там е работата, капитане, че ме отхвърлят.
	— Не, не – отвърна гръмогласно Съливан. – Изхвърлят те.
	Фицрой каза тихо:
	— Бъдете така добър да извикате майстора на платната.
	Джеймс Малкълм беше от Девънпорт, имаше червеникава коса и кестеняви очи. Той прекрои платното на хамака и прибави нови брънки. После го опъна, за да се чувствува Чарлс по-удобно. След това тримата викнаха:
	— Хайде сега да опитаме пак.
	— Голямата грешка в твоето жокейско изкуство е тази, че много бързо се опитваш да си сложиш краката – каза Съливан. – Понеже хамакът виси, ти успяваш само да го отблъснеш от себе си.
	— А какво да си сложа първо, главата ли? В момента я чувствувам доста празна и няма да натежи много.
	Стоукс се засмя и поклати черната си коса с енергично „Не“.
	— Най-правилно е да седнеш точно в средата – и той показа как. – След това се извиваш ловко така, че главата и краката ти да стигнат определените си места едновременно. Не е по-трудно от обяздването на кон.
	Чарлс се опитва няколко пъти, докато Стоукс и Съливан стояха от двете страни на хамака и насочваха главата и краката му. Най-накрая успя. Но на Фицрой пак му се струваше, че хамакът не е с подходяща кройка и размери. Джеймс Малкълм го прекроява на два пъти, докато стана достатъчно удобен за длъгнестата фигура на Чарлс.
	Тъй като още никой не спеше на борда, Чарлс продължи да живее в удобната си квартира и чудесно легло в Кларънските бани, да се разхожда по Ричмънд Уок и да минава край адмиралтейските стълби, преди да достигне до собственото си убежище. Закусваше в стаята си в Кларънс и обядваше в офицерската трапезария само когато го поканеха. Не искаше да се натрапва. Ако никой офицер не го викнеше със себе си, отиваше в „Хант“ или „Регата“ и ядеше там самичък. Понякога, щом водите на Плимътския пролив не бяха бурни, той се качваше на борда и спеше в хамака си, тъй като искаше да свикне още преди да са отплавали. Подвижното му легло се люлееше напред-назад над масата, на Чарлс му се гадеше и не можеше да заспи.
	Живееше в празно пространство. Не усещаше никакви предели и това не му се нравеше.
	Тъй като „Бийгъл“ беше пред отплаване, на брега се развиваше трескава дейност. Кралската флота проявяваше голяма общителност, всички искаха да забавляват офицерите на кораб, който заминава на дълго пътешествие. Чарлс отиде на няколко обеда, вечери и вечеринки. Макар че единствено той не беше от флотата, бе посрещан сърдечно както от главнокомандуващия адмирал сър Манли Диксън в официалната му резиденция на края на крайбрежния булевард „Маунт Уайз“, така и от офицерите от кораба на Нейно величество „Каледония“, голям боен кораб със сто и двадесет оръдия, до който го закараха с яхтата на интендантството; същото беше и на обеда с плимътските приятели на Харис Гръм-и-мълния, и на обеда с капитан Филип Кинг и капитан Александър Видал, който осем години бе проучвал африканския бряг; и на приятната, спокойна закуска с полковник Хамилтън Смит, който пишеше книга с Кювие, прочутия френски естествоизпитател, за голямото разнообразие от морски риби.
	На някои от тези места го канеха, защото беше приятел на капитан Фицрой. Но за негово голямо учудване, тъй като никога не се бе сещал за това, една от причините за приема, на който се радваше, беше славното му фамилно име. Дядо му д-р Еразъм Дарвин бе известен на литературна Англия като белетрист и поет, който пише за природата. А баща му д-р Робърт Дарвин, както Чарлс научи от капитан Бофорт, се славеше с превъзходните си медицински познания не само в Шропшър, но и в Лондон, и в Ирландия.
	— Далече мога да стигна с това име – реши той. – Всъщност вече съм стигнал. Но какво да направя в годините, които са пред мене, за да го заслужа?
	Дали да не стане изтъкнат свещеник? Или прочут преподавател и остроумец като Сидни Смит?
	На прощалното тържество по случай скорошното отплаване, за да се отплати на многото си домакини, капитан Фицрой даде обед на борда на окичения с гирлянди „Бийгъл“. В организационния комитет по посрещането включиха и Чарлс заедно с Фицрой, лейтенант Уикам и Съливан – обедът за морските офицери, техните съпруги и дъщери щеше да се състои от седем ястия, доставени от пристанищното интендантство. Същата вечер капитанът продължи тържествата с валсова вечеринка в балната зала на сравнително новия „Кралски хотел“ на Джордж Стрийт. Офицерите бяха много красиви със сините си сака с алени вдигнати яки, бели маншети и цели редици от релефни златни копчета, по десет на всеки спускащ се надолу ръб. Тримата висши офицери се перчеха с по един-единствен златен еполет, със златен ширит на сакото и покрай маншетите. Внушителните жилетки бяха с едноредно закопчаване, с копчета със същите отличителни знаци, както и на сакото. Панталоните бяха от син плат, който подхождаше на цялата униформа, със златни ширити по страничните шевове и с колани от син марокен. Чарлс вече се бе научил да различава чиновете по ширината на златния ширит и броя на звездите върху еполетите. Тази парадна тържественост му направи дълбоко впечатление, макар че беше малко показна според консервативния кембриджки вкус. Той се хвана, че се чуди дали пищната униформа прави човека в нея „по-голям“. Или също като рицарска броня закриля малки хора, сгушили се зад редиците златни копчета. Чарлс реши, че ще бъде удостоен с отговор по време на четиригодишното им плаване.
	Жените му се сториха привлекателни в елегантните си бални рокли от муселин, газ и органдин, в бяло, жълто, светлорозово и светлосиньо. Широките поли се издуваха от пластове фусти, с широки панделки и бродирани цветя по края. Обзе го силна носталгия, като си представи сестрите си, момичетата от семейство Уеджуд и Фани Оуен, която остана най-дълго в мислите му. Чарлс забеляза, че в очите на Фицрой искреше вълнение, докато танцуваше с Мери О’Брайън, братовчедка, дъщеря на поземлен собственик и генерал-майор, и я съпровождаше до масата с шампанското винаги когато бе възможно. Лейтенант Съливан също се забавляваше добре с очарователната дъщеря на адмирал Йънг.
	— Горките ние – мислеше си Чарлс, – четири години няма да видим хубавите си момичета. Колко от тях ще ни дочакат?
	Когато следващия път се качи на борда на „Бийгъл“, Чарлс намери Съливан обзет от неудържима ярост.
	— Прецаках се, ето какво направих!
	За всички освен за Съливан това беше една много смешна история. Работил от зори, после отишъл в каютата си да подремне и казал на стюарда да го вдигне навреме за следобедния чай, за да смогне да се облече за бала същата вечер. За чая Съливан се появил по нощница и с нощна шапчица и с голяма пушка за патици на рамо, която обикновено държеше окачена на стената в каютата си. Сега сложил пушката в ъгъла, изпил сервирания пред него чай, станал, метнал пушката на рамо и отишъл пак да си легне. Събратята му офицери решили, че е сомнамбул и не трябва да го събуждат. Съливан спал цяла нощ, изпуснал бала и не се явил според уговорката си с госпожица Йънг.
	— И сега не мога да й кажа на кои пристанища ще спираме.
	— Нейният баща ги знае. Сигурен съм, че тя ще го попита – успокояваше го Чарлс.
	— Благодаря ти за милите думи, Философе. Веднага ще пиша на младата госпожица и ще измисля някаква страшна лъжа – че съм бил принуден да отбранявам „Бийгъл“ през цялата нощ! При това с пушка за патици!
	Хуморът беше добре дошъл – барометрите на кораба показваха лошо време.
	 
	 
	 
	4.

	 
	Барометрите не грешаха. След час слънцето изчезна, откъм Атлантика изви свиреп югозападен вятър и прикова кораба в пристанището, където бе акостирал. Скоро откъм морето дойде и дъжд, силен пороен дъжд. Щом температурата падна, дъждът премина в суграшица, а след това в градушка. „Бийгъл“ се мяташе като коркова тапа в пълна с дъждовна вода кофа. Чарлс никога не бе усещал такъв пронизващ студ. Бурята продължи няколко дни. Той страдаше ту от морска болест, ту от носталгия, ту от отчаяние – не трябваше да потеглям от пристанището, мислеше си той.
	Късно след обед на 2 декември Чарлс се бе изтегнал в големия стол във всекидневната на своя апартамент в Кларънс, където се върна, за да си почине от люшкането на кораба. Четеше „Съчинение за теорията на Земята“ от Кювие, взета от Частната библиотека, когато някой почука на вратата. Чарлс отвори и видя пред себе си брат си Еразъм с пътна чанта в ръка.
	— Здрасти, Чарли. Сузан ми писа къде си. Дойдох да те посетя.
	Чарлс зяпна, очите му се ококориха от изненада. Еразъм изглеждаше добре, облечен бе скъпо, но в никакъв случай контешки, с вълнено палто с широки ревери и жилетка, сложена доста нагоре под тясна бяла яка, и с хубава копринена риза с черна вратовръзка. Лицето му, и без това смугло, бе силно загоряло. По средата на главата оплешивяваше леко, а встрани за компенсация стърчаха гъсти кичури като птичи криле. Имаше дълбоко поставени тъмни и хубави очи.
	Чарлс прегърна брат си, после прибра чантата и палтото на Еразъм, отмести книгите от масата и поръча чай. Бяха изминали три и половина години, откак Еразъм завърши Христовия колеж. След краткотрайно посещение в Могилата той бе заминал за Лондон, а след това – на дълго пътешествие из Франция и Австрия. Когато Еразъм се оплакваше от хотелите и несгодите на пътуването, Чарлс го попита защо не се върне у дома, където ще му бъде удобно.
	— Точно това възнамерявам да направя – отвърна Еразъм. – Ще разделям времето си между квартирата си на Рийджънт Стрийт и клуба „Уиндам“ на Сейнт Джеймс Стрийт. Свършиха годините на моето скиталчество. Ще се установя в Лондон и мечтателно ще наблюдавам как минават годините.
	— Няма ли да се занимаваш с медицина?
	— Само когато трябва да взема някое хапче. Всъщност аз съм зле не със здравето, а с жизнения дух. Половината част от деня не се чувствувам годен за нищо.
	Чарлс бе потресен. След всичките тези години в Единбург и Христовия колеж да не поеме високоуважаваната професия, за която така добре се бе изучил! Спомни си за собственото си решение да не прекара целия си живот с болните и страдащите, но той се бе отказал рано, бе се захванал с теология. Каква друга професия може да потърси Еразъм?
	— Никаква, скъпи ми Газ. Всичките тези години в Единбург и Христовия колеж, изглежда, са ме изтощили. Ако не мене, амбициите ми.
	За пръв път Чарлс разбра яда на баща си, когато му показа писмото на Хензлоу с предложението; дива работа било… освен ако… ако и самият той след пътешествието не улегне, не се установи… Д-р Робърт Дарвин би бил дълбоко наранен, ако се окажеше, че е отхранил двама некадърници, всъщност двама готованци, които живеят от десетките години тежък, ревностен труд на родовете Дарвин и Уеджуд… „паразити“, би ги нарекъл д-р Дарвин според своите нравствени стойности, тъй като той бе посветил четиридесет и четири години от живота си в самоотвержена служба на ближните си.
	— Нямам никакво намерение да ставам безделник само защото нямам постоянна професия.
	— Значи имаш някакъв план? Много се радвам, Рас.
	— Всички в Лондон са така заети, че не могат да отделят време за приятелство. Възнамерявам тъкмо аз да имам това време, доколкото ми позволи крехкото ми здраве.
	Чарлс не знаеше, че брат му има „крехко“ здраве. Винаги му се бе струвал силен и здрав.
	— Как точно смяташ да раздаваш това приятелство?
	Болката задълбочи бръчките по лицето на Еразъм. Трудно му беше да се оправдава пред по-малкия си брат.
	— Много съм мислил за това. Искам да имам удобен, скромен дом в Лондон, където хората да се събират, да хапват, да пийват, да дружат и да водят интересни разговори. Запознах се с няколко писатели. Те са едни от най-самотните хора, които съм срещал. И мнозина от тях са объркани, без корени. Искам да им помогна да разберат, че имат приятели, с които могат да се срещат и да обсъждат проблемите си. – И той добави жаловито: – Това нали не е безделничество, Чарлс?
	Победи любовта на Чарлс към по-големия му брат.
	— Не… Рас. Няма да се учудя, ако по този начин изцелиш повече хора, отколкото като пускаш кръв и предписваш цярове за всичко.
	— Аз съм на двадесет и седем години, а вече съм изцяло съсипан – той разтвори широко ръце, като се опитваше да накара по-малкия си брат да разбере изводите, до които така отчаяно бе достигнал. – Много е просто, Чарли. Ние изливаме цялата си същност в подготовка за зрелите си години. Сега, след като съм стигнал зрелостта, установявам, че не си е струвало да се подготвям за нея. Някой, може и аз самият, е позлатил мита за зрелостта. Няма да допусна отново да жонглират с мен. Животът не е нищо друго освен отминаващ сън. Нека си отмине.
	Това, което липсваше на Еразъм, не беше енергия. Чарлс го поведе на дълги разходки по Еджкъм, от върха на която се виждаха Девънпорт, Стоунхаус и Плимът, всеки от тях разположен на своя си залив; „Бийгъл“ чакаше промяна на ветровете в пристанището на Барнпул. Той поиска разрешение да разведе Еразъм из корабостроителницата на Кралската флота, която вероятно беше най-оживената и колоритната в света – седемдесет и един акра, защитени от стена от плочи и варовик, която на места достигаше до височина 9 метра. Те минаха през долния вход от Фор Стрийт, веднага след това край малък, спретнат параклис, тринадесет офицерски жилища и басейн за по-малките лодки на корабостроителницата. След тях следваха постройката за такелажа и хелинг за повдигане и почистване дъната на по-малките съдове; навесът, където се правеха и поправяха лодките; ковачницата, където изчукваха котвите, като ги вкарваха и изкарваха от огъня с помощта на повдигателни кранове, а веригите изковаваха в огромни огньове, които пускаха дим и жълти отблясъци над огромната сграда.
	Те минаха край „варилното“, където дъските за извиване се варяха във вода; край „мачтовото“, където се правеха мачти и нокове на рейките; след това край басейна, където плуваха огромен брой мачти и рейки, тъй като иначе щяха да се напукат на слънцето. Следваха жилищата на майсторите въжари, складовете за коноп, пещта за претопяване на стара мед, работилниците на водопроводчиците, казанджиите и оръжейниците, оръжейният пристан – със складове за мускети, пистолети и картечи…
	Еразъм гледаше с широко отворени очи.
	— Виждам защо си толкова очарован, Чарли. Изкушава ли те много това? Дали няма да искаш да постъпиш в Кралската флота, когато се върнеш? Вече като професионален естествоизпитател? Сигурен съм, че няма да имаш проблеми с назначението.
	— Не, Рас, смятам да стана свещеник. Обещах на татко. Той ме издържа, докато учех. Аз съм му безусловно много задължен.
	Еразъм се изчерви и отмести погледа си.
	Чарлс го водеше на „Бийгъл“ всеки ден; Еразъм го съпровождаше при отчитането на барометрите, помагаше му да изпълнява задълженията си, чудеше се на готовността, с която Чарлс вършеше работата си. Пътешествието все повече го вълнуваше и той се зарадва заедно с Чарлс, когато обявиха 5 декември за дата за отпътуването на „Бийгъл“.
	Чарлс си мислеше:
	„Бедният Рас, не друг, а той е самотен. Затова иска да създаде свой салон, за да получи от хората топлина и приятелство.“
	Веднъж той попита тихо:
	— Рас, а не мислиш ли за брак? Нямаш ли намерение да създадеш семейство?
	— Едва ли. Не искам да поемам такава отговорност.
	— Ами ако се влюбиш?
	— Ти си романтикът в семейството ни, Газ, ти препускаше из полята с тази кокетка Фани Оуен. Да ти призная истината, не познавам любовта. Тя е чужда на моята природа.
	— Не е чак толкова чужда. Помня, че беше се поувлякъл по братовчедката Ема Уеджуд. Даже навремето в нашето семейство вече си чешеха езиците за вашия брак.
	На лицето на Еразъм изгря сърдечна усмивка.
	— А, Ема. Нашата прекрасна госпожица „През куп за грош“. Ние с Ема дори не сме се държали за ръце. Ако някой е говорил за брак, то е защото от братовчедите Дарвин и Уеджуд се очаква да се женят един за друг. Всъщност нашите добри сестри предпочитат аз да се оженя за Фани, другата половина на „гълъбчетата“.
	— Аз самият винаги съм смятал, че си близък с братовчедката Шарлот. Тя е хубава, чаровна и много добре рисува с водни бои.
	— Хайде, хайде, Чарлс, не ти прилича да бъдеш брачен посредник.
	Заминаването на Еразъм причини на Чарлс истинска болка – за пръв път, откак пристигна в Плимът. Той рядко изпитваше такова чувство.
	 
	 
	В понеделник сутринта, на 5 декември, небето беше ясно. След като отчете показанията на уредите, капитан Фицрой издаде заповед:

 	— Пригответе кораба за отплаване!
	Екипажът си отдъхна. Чарлс беше във възторг… докато от юг се появи силен вятър и прикова „Бийгъл“ в пристанището. Чарлс заяви на Стоукс, който седеше от другата страна на чертожната маса:
	— Връщам се в Кларънс. Ще си направя удоволствието да спя в твърдо, равно, неподвижно легло.
	— Не прекалявай – предупреди го Стоукс. – Ако извие вятър откъм север, ще ни изкара от Плимът още преди да си съблякъл нощницата си.
	Силните ветрове се сменяха един с друг, а Чарлс чакаше в стаята си в Кларънс. С всеки изминал ден го обземаше все по-голяма умора и досада. Когато се качи на борда на „Бийгъл“, за да се поразвесели, корабът се люлееше така силно, че Чарлс се принуди бързо-бързо да се оттегли. Офицерите продължаваха да следят барометрите.
	Пет дни минаха и най-подир вятърът смени посоката си. В девет часа вдигнаха котва. Щом свиха край вълнолома, морето се разбушува. Барометрите отново предупредиха – откъм югозапад се изви силен вятър. Корабът се заклати надлъжно, като си забиваше носа във вълните. Морската болест повали Чарлс и той прекара най-ужасната нощ в живота си. Воят на щорма, тътенът на морето, грубите викове на офицерите и крясъците на моряците се сляха в един концерт, който той нямаше да забрави скоро. Капитан Фицрой заповяда корабът да се върне в Плимът, за да чака по-благоприятен вятър.
	Чарлс пак отседна в Кларънските бани.
	Следващите две седмици бяха ужасни, със сурови, безжалостни студове, сняг и лед. Чарлс преглеждаше всеки ден барометрите, ядеше малко и спеше още по-малко. Отслабна, обзе го меланхолия. Другарите му мърмореха и ръмжаха недоволно. Помощник-капитанът Питър Стюарт, който беше на възраст колкото Дарвин, бе постъпил във флотата на четиринадесет години. Чарлс отиде при него по време на нощната му вахта. Стюарт му каза:
	— Някой на сушата е скрил черна котка под леген. Съвсем ясно е, че това ни задържа в пристанището. Дай ни лек ветрец откъм север, господи. Всички ще се радват да тръгнем! Ах, как копнея за тропиците!
	Вятърът стихна съвсем малко, но Чарлс си сложи здравите ботуши, голямата черна шапка за дъжд и наметалото и тръгна към Еджкъм. Разхождаше се с часове в ужасния студ, без да обръща внимание на страхотната ярост на вълните, които се разбиваха в пясъка и скалите под него. Вдигна лице срещу вятъра и дъждът обля лицето му под широката шапка. После погледна кипящото море и прошепна:
	— Потресен съм! Нима ще трябва години наред да понасям това ужасно море? Как ще издържа?
	В неделя отиде с Чарлс Мъстърс в параклиса на корабостроителницата. Цяла вечер се ля пороен дъжд.
	За пръв път Чарлс усети болка, после сърцебиене. Можеше да стане сериозно, но „Моите грижи са си мои“, промърмори той на себе си. „С никого няма да ги споделям.“
	Сърцебиенето се засили. Без съмнение. Той бе научил достатъчно през двете години в Единбургския университет, в медицинския факултет, имаше и достатъчно опит с пациентите на баща си, за да знае много добре кога едно сърце бие неравномерно. Премери си пулса, после сложи лявата си ръка отляво на гърдите.
	Какво да прави? Въпреки изпитанията на борда на „Бийгъл“ той се страхуваше не толкова да не умре, колкото да не изпусне пътешествието. Не можеше да каже на д-р Маккормик – той веднага щеше да го върне в Лондон. Не можеше да се довери и на Бенджамин Байноу, който не правеше компромиси със здравето.
	Ще трябва да рискува. Ако сърцето му не издържи – а сърцебиенето, изглежда, се усилваше с всеки изминал ден, – ще го погребат в морето. Това решение му причини огромна болка, безмерна, както му се стори.
	Настроението му се помрачи. Вече не ходеше на лекции в „Атенеум“ и не вземаше книги от Частната библиотека. Отказваше всички покани за чайове, обеди и вечери, не се разхождаше по Еджкъм или край яростно бушуващото море. Остана на борда на „Бийгъл“, скован от депресия; гърмовете, светкавиците и поройните дъждове трещяха и свистяха наоколо, а сърцето така се удряше о скалите на гръдния му кош, че сякаш всеки миг те щяха да се разтрошат на огромни късове и да се търкулнат в морето. Това бяха най-лошите дни в живота му.
	Но когато дъждовете спряха и времето, изглежда, се задържа добро, той се оказа на пазара – търсеше мухоловка и молив със сребърен връх. Понякога се разхождаше със Съливан и младия Кинг недалеч от Рамсхед, друг път обядваше в каюткомпанията на младшите офицери – весела седморка на възраст между четиринадесет и двадесет и три години. Те се отнасяха към него с уважение, защото никога нямаше да получат неговото сериозно университетско образование.
	Веднъж се разхождаше с Бенджамин Байноу и Стоукс край обвеяния от ветри залив Уитсън и сподели с приятелите си:
	— Морето тук е величествено и божествено!
	После, само след миг, той извика:
	— О, небеса, та това беше първата ми проповед!
	Близо четвърт час те гледаха замислено връхлитащите една върху друга големи вълни. Бялата пяна по върховете им приличаше много на сняг. Те се разбиваха в скалите, мятаха солените си пръски към хълмовете и мокреха лицата на мъжете. Байноу забеляза:
	— Океанът обладава най-голямата сила на света.
	Стоукс отвърна:
	— Ние с Чарлс харесваме водата повече, когато е спокойна и разумна. Нали, Чарли?
	Дарвин отвърна:
	— Амин.
	В средата на декември Чарлс обядва за пръв път в каютата на капитана. Фицрой я бе обзавел с изключително добър вкус, бе я превърнал в стая, която му напомня за собствения му дом. Бюрото и двата удобни стола, които си бе донесъл, изпъкваха добре на фона на махагоновите прегради; в малък, ръчно украсен с дърворезба скрин той държеше любимите си книги, а отгоре – някои скъпи лични вещи: медали и купи, дадени му от Флотата, две посребрени отзад четки за коса и, за радост на Чарлс, малка, но изящна ваза „Уеджуд“. Над тях висеше портрет на майка му.
	Кръглата маса, подредена от личния му стюард Фулър, на когото той самият плащаше заплатата, бе покрита с чиста ленена покривка, а върху нея искряха чашите и добре излъсканите сребърни прибори. Тази сутрин готвачът на кораба бе купил от плимътския пазар прясно месо, зеленчуци и плодове, като още преди това се бе снабдил с кошница, пълна с прясна риба, от рибарските лодки, които пристигнаха на пясъчния бряг. Фулър сервираше всяко ястие мълчаливо.
	Капитан Фицрой беше в добро настроение, хранеше се облечен с меко цивилно сако и риза на широки дипли.
	— Дали ме дразни забавянето? – започна той да отговаря на въпроса на Чарлс. – Да, но не по този емоционален начин, както другите. Не съм поддръжник на теорията за черната котка. Най-важното е, че „Бийгъл“ е в пълна готовност. Мога да заповядвам на кораба, но не и на югозападния вятър или на бурята. Само господ властвува над силите на природата. Днес ние ще изпием чаша вино за предстоящите щастливи и плодоносни четири години. Избрал съм бутилка хубаво червено вино и за говеждото печено. Пийнете, скъпи ми Дарвин, защото щом северният вятър ни издуха от Плимът, тази каюта ще пресъхне като стара бисквита от корабните запаси.
	— От всичките удобства и целия разкош, който ми предлагате, нищо не е така важно както възможността да се храня с вас, сър.
	— Е, да, в каюткомпанията на офицерите става доста шумно. Те все гледат да им е забавно. – После Фицрой продължи със сериозен тон: – Трябва да ви кажа какъв е редът за хранене тук. Ястията се сервират точно навреме: закуската – в осем часа, обедът – в един, чаят – в пет, вечерята – в осем. Ще гледаме да спазваме тези часове. Но ако единият от нас се забави, другият започва веднага да се храни. Не сме длъжни и да свършваме заедно – който се нахрани, пръв отива да си върши работата.
	— Разбирам.
	— И още нещо трябва да разберете. Тук, в Девънпорт и Плимът, се срещнахме с доста приятно общество. Сигурен съм, че и двамата сме разменили хубави думи с адмиралите и техните прекрасни дъщери. Но в морето, особено при лошо време или когато корабните карти не се получат както трябва, аз ставам много нервен. Не говоря с никого за нищо, освен за техническите подробности на работата, която трябва да се свърши. И на никого не е разрешено да разговаря с мен. Така че понякога може да се храним в абсолютна тишина, и то в продължение на няколко дни. Искам да ви кажа, че в това няма нищо лично. На море не съм бъбрив.
	— Капитан Фицрой, вече обещах да не влизам в тази чудесна каюта, когато искате да останете сам. Добавям и обещание за мълчание, когато това ви е необходимо. Ще накарам Стебинг да ми направи барометър, който да отчита желанието ви за мълчание или словоохотливост с изключителна точност.
	Фицрой остана много доволен.
	— Бива ви, Дарвин, бива ви. – Дяволита усмивка озари обикновено строгите му очи. – Когато за пръв път влязохте при мен в Адмиралтейството, аз едва ли не се отказах да ви взема. И знаете ли защо? Защото съм ревностен привърженик на Лафатер, немския физиономист. Убеден съм, че по чертите на един човек може да се съди за характера му. Тогава, когато ви видях в Адмиралтейството, за част от секундата аз се усъмних дали при такъв дълъг нос притежавате достатъчно енергия и решимост за нашето пътешествие.
	Чарлс не можа да приеме това сериозно.
	— Е, скъпи ми капитане, не може да не знаете, че Лафатер е бил поет и мистик. Той не би допуснал и искрица научност в своята теория.
	Капитан Фицрой не се засегна.
	— Аз накарах господин Джон Уилсън, лекаря при предишното пътешествие на „Бийгъл“, да изследва характера на туземците от Огнена земя: тяхната воля, честност, хитрост, страсти, памет… После направихме френологично изследване на черепите им. Всичко съм записал в корабния дневник.
	Чарлс изненадано вдигна вежди.
	— Вие сте изучавали издутините по главите им, за да определите умствените им способности?
	— Да, беше много интересно.
	Чарлс заразглежда меките части по върха на пръстите си.
	— Капитане, бихте ли прокарали ръка по корпуса и носа на „Бийгъл“, за да определите плавателните му качества?
	Фицрой отвърна на това с усмивка, но застана сякаш малко по-изправен и скован.
	Като се връщаше в каютата си, Чарлс размишляваше:
	„Знам ли дали мога да си позволя удоволствието да го наддумвам.“
	 
	 
	 
	5.

	 
	Когато корабът не се люлееше твърде силно в пристанището в Барнпул, Чарлс използваше свободното време, за да нарежда и пренарежда „джунджуриите“ си, вещите, които сантиментално бе взел за спомен от Могилата. Четеше книгата на Базил Хол „Незавършени пътешествия“. Най-отгоре на скрина си той постави сребърния медальон с къдрицата на Сара Оуен. Всеки път, когато минаваше край него, си спомняше образа на прекрасната й сестра Фани. Къдрицата замести игленика, който Фани бе решила да му направи, но така и не успя.
	Времето продължаваше да причинява неприятности: една бригантина, която тръгна от Плимът преди три седмици, бе върната от югозападните ветрове със съсипан от морска болест екипаж. След още четири бурни дни червеното слънце се показа през мъглата и капитан Фицрой заповяда да подготвят кораба за отплаване. Тръгнаха в единадесет сутринта при лек северозападен вятър и докато минаваха край остров Дрейк, се натъкнаха на скала недалеч от ръба на острова. Тъй като нямаше вятър, нито бурно море, корабът остана заседнал близо половин час. Без да укорява съкрушения кормчия, капитан Фицрой се зае сам да измъкне „Бийгъл“, но няколкото му маневри се оказаха неуспешни. Тогава той реши да опита нещо друго:
	— Искам всички на борда да се движат. Тичайте колкото се може по-бързо от бакборта към ширборда и обратно, после от кърмата към носа и обратно. Ще ни трябва силно люлеене.
	Успяха. „Бийгъл“ се освободи от скалата. Разгледаха медния кил; оказа се, че не е пострадал. Щом излязоха от вълнолома, Чарлс стана неспокоен. В четири часа отиде в каютата на капитана и заспа на дивана в преградката срещу тази, в която беше леглото на Фицрой. В осем часа се събуди, качи се по стълбата и се намести спокойно в хамака си.
	С първите слънчеви лъчи двамата със Стоукс се събудиха. Стоукс поклати глава с учудване.
	— Нещо не е наред. Движим се в обратна посока. Дай да погледна джобния ти компас.
	В този момент Уикам показа глава на вратата.
	— След един час ще сме се върнали в Плимътския залив. По средата на нощната вахта вятърът започна да променя посоката си. Бяхме изминали вече единадесет мили, когато от югозапад задуха силен вятър. Капитанът даде заповед „Внимание!“ и ето сега се завръщаме на старото място със скорост единадесет възела*.
	[* Един морски възел е равен на 1,87 км. – Б.пр.]
	На другия ден при пускането на котвата тя се омота във веригата си. Цели осем часа офицерите и екипажът се опитваха да я освободят. Чарлс стоеше на борда и гледаше да не им пречи, като се чудеше как може на такъв чудесен кораб и опитен екипаж да се случат две големи неприятности за два дена. За успокоение на капналите моряци и офицери капитан Фицрой заповяда да раздадат двойна дажба ром.
	— Имаме едно утешение – каза той, като пиеха чай. – Няколкото кораба, които отплаваха по същото време, до един са се върнали в пристанището. – После в гласа му прозвуча радост. – След няколко дни ще празнуваме Коледа тук, в Плимът, а ако на другия ден времето е хубаво, ще отплаваме за Тенериф.
	 
	 
	Сутринта на Коледа Чарлс стана рано и отиде в красивия параклис в дъното на Фор Стрийт, с двойните пътеки и кулата, с цветното стъкло и украсените с дърворезба балкони. За негова голяма изненада гостуващият свещеник беше Уилям Хоър, когото той познаваше от Кембридж. Хоър бе получил дипломата си от колежа „Сейнт Джон“ в сградата на академичния съвет в същия ден, когато и на Чарлс бе връчен пергаментът-диплома от Христовия колеж. Хоър беше блестящ студент и на изпитите беше пръв. Имаше и превъзходни познания по староеврейска история и литература. Сега изнесе много компетентна проповед по църковна история, която Чарлс намери за интересна, но не много уместна. След като паството си тръгна, за да се заеме с коледния обед, Чарлс и Уилям Хоър започнаха дружеска беседа на стълбите на предния вход. Хоър беше доста слаб, с крехко здраве.
	— Радвам се да те видя, Чарлс. Чух, че заминаваш на пътешествие като естествоизпитател. Значи няколко години няма да си проповедник.
	— След това непременно ще си намеря енория. А ти, Уилям? Имаш ли си вече паство?
	— О, не, не. Смятам да се завърна в „Сейнт Джонс“ и да си взема дипломата за магистър по хуманитарните науки. Бих искал да стана доцент в колежа, да преподавам… да пиша книги.
	Когато Чарлс се върна на кораба, той беше почти изоставен. Капитан Фицрой се бе заключил в каютата си. Чарлс отиде за коледния обед в каюткомпанията на младшите офицери. По зачервените им лица и подпухнали очи разбра, че от доста време пият. Уикам и Съливан се сместиха, за да му направят място.
	— Къде е екипажът? – попита Чарлс.
	— Повечето са на брега – отвърна Съливан. – Вече са се натряскали. Смятат, че това е тяхно право, че на Коледа всеки е господар на себе си.
	— И вие не оставате много назад – забеляза Чарлс.
	— А – каза Уикам, – има разлика. Ние пием като джентълмени, у дома, и на никого не пречим. А до утре сутринта половината екипаж ще бъде в плимътския затвор.
	— Не ни гледай като на Страшния съд, преподобний господин Дарвин – поднесе го Байноу, – ами почвай с нас. Ето ти чаша. Хайде сега, сгъни си лакътя. Това е най-хубавото упражнение по Коледа.
	Чарлс така и направи.
	Но след като падна нощта, вече не беше така приятно. Моряците започнаха да се връщат, препъваха се по мостчето и повръщаха по изтърканата с пемза палуба на лейтенант Уикам. Виното бе хванало малко и Чарлс, но той поспа на хамака си и му мина. Сега наблюдаваше как положението става все по-лошо. Моряците се завръщаха на кораба със закъснение и се караха помежду си. Капитан Фицрой се появи в пълна парадна униформа и изтрезнелите офицери се опитаха да въдворят ред, но на пияните нито можеше да се говори, нито да се помогне. Последният страж на мостчето се свлече надолу и заяви, че повече не може да пази кораба. На вахта застана четиринадесетгодишният Филип Кинг – с пистолет на кръста и пушка в ръце.
	— Господи, Филип, ама тази пушка е по-голяма от тебе. Стрелял ли си някога?
	— Как не, господин Дарвин, откак мога да държа пушка, все свалям по някой фазан или някоя патица.
	Положението ставаше все по-сериозно, моряците се блъскаха като слепи на борда, не можеха да познаят капитан Фицрой и лейтенантите Уикам и Съливан, трошаха, каквото им попаднеше, не се подчиняваха на заповедите и се държаха нагло – с една дума, бяха извън всякакъв контрол. Капитан Фицрой заповяда да оковат най-необузданите в трюма. Чарлс бе потресен – досега не бе виждал такова безразборно и бурно пиянство.
	Утрото след Коледа беше ясно и слънчево, с най-хубавия североизточен вятър, за който се бяха молили седмици наред. Но сега не можеха да отплават поради пиянството и отсъствието на голяма част от екипажа. Офицерите бяха умислени и разстроени. Капитан Фицрой беше бесен. През целия ден се движеше с мрачно лице и стиснати устни.
	С падането на нощта всички от екипажа се завърнаха. Още неколцина бяха оковани в трюма. Тежко наказание беше да стоиш във вериги осем-девет часа. Моряците ту избухваха в плач, ту проклинаха всичко и всекиго на борда.
	„Бийгъл“ вдигна котва в единадесет часа на 27 декември под командуването на лейтенант Уикам. Интендантът от Адмиралтейството се доближи с корабчето си и съобщи, че иска да устрои последно пиршество за капитан Фицрой, лейтенант Съливан и господин Дарвин. Трудно беше за „Бийгъл“ да промени курса си, но все пак приеха поканата. Гостиха ги с говежди пържоли и шампанско, а в два часа ги върнаха на кораба. Когато вече бяха на борда, Чарлс каза тихичко на Съливан:
	— Говежди пържоли и шампанско! Дано това ми е оправданието, че напускам безчувствен Англия.
	— Доста пъти ще си припомняш с удоволствие този обед, преди да се върнем у дома! – възкликна Съливан.
	Лек бриз издуваше всички платна. Те се носеха стремително със скорост седем-осем възела. Морето беше спокойно. Чарлс си легна рано, като цялата вечер се бе чувствувал много добре. Но не и на следващата сутрин – корабът се клатеше надлъжно…
	Ранният следобед той чу някой да вика:
	— Екипажът на кърмата – ще има публично наказание!
	Офицерите се бяха строили на юта, облечени в парадни униформи. Лейтенант Уикам даде знак на Чарлс да застане до тях. Долу целият екипаж бе строен мирно. Капитан Фицрой извика:
	— Изкарайте първите.
	Те бяха петима. Първият – Уилям Брус, двадесет и три годишен, „моряк първи клас“ от Девънпорт. Нисък, само метър и шестдесет, с бледо жълтеникаво лице, той бе понижен в длъжност с една степен. Томас Хендърсън, помощник-боцман, женен и също от Девънпорт, имаше тъмно лице и бе по-стар от повечето моряци; той също бе понижен. Това сполетя и Стивън Чембърлейн и Джон Уостъръм, и двамата първокласни моряци. Най-накрая беше Джеймс Лестър, бъчварят на „Бийгъл“. Той също бе лишен от званието „моряк първи клас“. Петимата наказани бяха отведени настрани. Капитан Фицрой отново извика:
	— Доведете останалите.
	Първи беше Джон Брус, първокласен моряк от Девънпорт. Заповядаха му да се съблече до кръста и му препасаха кожена престилка, за да не пострадат бъбреците му. После завързаха китките и коленете му към решетката. Помощник-боцманът държеше в дясната си ръка камшик от девет върви, дебели 3 сантиметра и дълги 60 сантиметра. Капитан Фицрой заповяда:
	— Двадесет и пет удара с камшик за пиянство, разпри и неподчинение.
	Брус се гърчеше, свиваше и викаше, докато ударите разкървавяха гърба му.
	— Дейвид Ръсъл, помощник-дърводелец, тридесет и пет удара за закъснение от отпуск и неизпълнение на заповед.
	Биха го, докато загуби съзнание.
	— Джеймс Фипс, от гротмарса, четиридесет и пет удара за закъснение от отпуск, пиянство и неподчинение.
	Наказанието бе изпълнено.
	— Елайъс Дейвис, готвач и стюард на капитана, тридесет и един удара за неколкократно неизпълнение на задълженията…
	Цялата тази жестокост причини на Чарлс болки в сърцето и стомаха. Той за пръв път виждаше такова насилие, при това упражнено върху хора, които предишния ден бе смятал за „непослушни деца“. Страх го беше да застане лице с лице срещу Фицрой след наказанието, но реши да пие чай с него, за да не го обиди. И все пак, щом влезе в каютата и седна на масата, Чарлс не намери сили да погледне приятеля си в очите. Фицрой попита тихо:
	— Вие не одобрявате това, нали Чарлс?
	Чарлс преглътна, защото знаеше, че няма никакво право да се меси в работата на Кралската флота.
	— Аз… не бях готов за… не знаех… стори ми се животинско…
	— Всеки морски офицер знае, че това насилие, което на външни хора се струва излишно, е абсолютно необходимо. Особено когато екипажът е скоро сформиран. Аз се ужасявам от телесното наказание, скъпи ми Дарвин, но знам, че има много хора с груба природа, на които не може да се действува по друг начин. Убеден съм, че липсата му неизбежно се отразява зле на дисциплината и добрата работа. На борда на кораба са нужни бързи решения и безусловно, моментално подчинение.
	Капитан Фицрой стоеше изправен като бастун и докато говореше, гледаше Чарлс право в очите. В последвалата тишина Чарлс съзна, че ще трябва да приеме предизвикателството. Предстояха му четири години по море под командата на този човек… и на Кралската флота. Как да покаже на капитана, че иска да бъде истински моряк?
	— Имам известни опасения във връзка с наказанието на готвача, сър – осмели се той да каже кротко. – Няма ли да си отмъсти на офицерите?
	Докато говореше, усмивка осени устните му.
	— Как така?
	— Може да пресоли супата.
	Фицрой също се засмя, макар и леко. Напрежението изчезна от изопнатата му стойка. Възелът в гърлото на Чарлс се развърза. Сърцето вече не го присвиваше, сякаш някой пое от гърба му петдесеткилограмов чувал с картофи.
	— Сега сме в открито море, този хубав вятър ще издува платната ни чак до Тенериф и Южна Америка – каза Фицрой тихо. – Скоро ще започнете заниманията си като естествоизпитател.
	— Това ще е славен ден за мене! Ще ми стане нещо като рожден ден до края на живота.
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	КНИГА ЧЕТВЪРТА

	 
	ДАРБАТА ДА СЕ УДИВЛЯВАШ

	 
	 
	 
	1.

	 
	Бяха на почти четиристотин мили от Плимът, в Бискайския залив; морето беше много бурно. Вятърът се бе засилил и ги носеше навътре в Атлантика с голяма скорост, доколкото позволяваше тежкият товар на малкия кораб, чиито отвори в борда за оттичане на водата от палубата се намираха под ватерлинията. Кормчията държеше възможно най-южния курс, доколкото това беше безопасно, като се надяваше да използва по-дълго източния вятър. Носеха се със скорост седем възела, но когато една сутрин вятърът стана осем възела, Чарлс бе победен от морската болест. Стомахът му не задържаше нищо освен няколко стафиди и сухи бисквити – диета, препоръчана от баща му. Тъй като тоалетната беше съвсем близо до каютата му, той успяваше да стигне там навреме, притиснал здраво устата си с кърпа. После се изтягаше на хамака си и четеше няколко минути… до следващото трескаво втурване.
	— При първото си пътуване и аз минах през това изпитание – му каза съчувствено Джон Стоукс, – доста време ми трябваше, за да се изправя на крака.
	— Нямам проблеми с краката, а със стомаха си – промърмори Дарвин. – Ужасно зле се чувствувам, много по-зле, отколкото може да предположи човек, който не е пътувал по море.
	Байноу показа глава на вратата.
	— Ще загубиш много сили с тази диета от стафиди и бисквити. Смятам да науча офицерския стюард Аш да смесва саго* с вино и подправки. Много е горещо, но ще ти хареса.
	[* Саго – палмена скорбяла. – Б.пр.]
	 
	— Позволи ми да се съмнявам в това.
	Байноу се върна със супена чиния, пълна с такава каша, подложи възглавница под главата на Чарлс и започна да го храни лъжица по лъжица.
	— Как намираш сагото?
	— Все едно че дъвча гумени топки. Но горещото вино е чудесно.
	Капитан Фицрой бе определил седемнадесетгодишния Симс Ковингтън, корабния цигулар и юнга „втори клас“, да се грижи за каютата на полуюта. Симс бил преди това обущарче в Девънпорт. Имаше тъмна коса, сини очи и светла кожа. Чертите на овалното му лице бяха добре оформени, но той беше малко намусен и леко отблъскващ, вероятно защото не дочуваше. Не беше много симпатичен нито на Чарлс, нито на Стоукс, но поддържаше добре каютата.
	На другия ден Стоукс и Ковингтън му помогнаха да се облече. Краката едва го държаха, но успя да стигне до капитанската каюта.
	— Жив ли сте още, Дарвин? Как се чувствувате при това повръщане?
	— Като сдъвкан и изплют. Лоша игра на думи, но по-добра не мога да измисля.
	— Разположете се на дивана.
	Беше последният ден на 1831 година. Той се изтегна на дивана. Прекара приятен следобед – разговаряше с Фицрой или четеше вълнуващите описания на Хумболт на тропическата природа. Можа да пие чай с капитана, после излезе на палубата, за да погледа как пасаж морски свине* кръстосват леко пред носа на „Бийгъл“. На върха на гротмачтата се развяваше обикновен вимпел с кръста на Свети Георги и опашка в червено, бяло и синьо, дълга почти 9 метра. Чарлс прошепна на Съливан:
	[* Вид делфин. – Б.пр.]
	— За пръв път виждам живот в морето.
	— За пръв път виждам живот в тебе. Добре дошъл на борда.
	По това време екипажът си почиваше на палубата, пушеше, играеше карти, някои танцуваха под звуците на цигулката на Ковингтън, други пееха морски песни, разказваха неприлични вицове и истории за приключенията си по екзотичните пристанища. Екипажът бе получил дажбата си – около 140 грама равни части ром и вода. Повечето от тях запазваха обедния си пай и го изпиваха след свършване на работата, когато получаваха още една дажба. За пръв път Чарлс виждаше екипажа в много добро настроение. Моряците се забавляваха радостно, също като чудесните делфини.
	Чарлс вече беше разбрал, че морето е като непостоянна любовница. Един ден го приласкаваше в кротката си любеща прегръдка, на другия плюеше в лицето му разпенени пръски и той така се поболяваше, че не можа дори да се изправи на крака, за да види Мадейра, когато се приближиха на дванадесет мили от нея.
	После времето се оправи задълго, въздухът стана мек и топъл. Приличаше на пролетен ден в Англия. Чарлс леко се движеше из кораба. Бе отслабнал няколко килограма, но силите му се възстановиха. В един часа обядва в капитанската каюта. Фицрой го насърчаваше, докато Чарлс поглъщаше една хубава обилна супа, консервирано говеждо „Килнър енд Муърсъм“ с туршия, пресни зеленчуци, сушени ябълки и сладък пудинг.
	— Вече знаем, че няма да ви погребем в морето – забеляза капитанът.
	— Уверявам ви, че никъде няма да ме погребете – нито в морето, нито на сушата. Ние от рода Дарвин винаги сме били яки като дъбове.
	След десет дена плаване те се доближиха към прегорелия от слънцето град Санта Крус на остров Тенериф с големия връх, който Фицрой нарече „Краля на Атлантика“. От спокойния заслонен залив Чарлс изучаваше града и планината през далекоглед. Нали с професор Хензлоу и двама от кембриджките си приятели искаха да посетят именно този остров идния юни? До него стоеше д-р Робърт Маккормик, който хранеше най-искрена омраза към всички тропически центрове.
	— Грозен и безинтересен град.
	Чарлс не можа да скрие изненадата си от тази забележка.
	— На мене ми се струва точно обратното, д-р Маккормик. Тези ярки къщи в бяло, жълто и червено, тези църкви, които приличат на ориенталски, ниските батареи с развятото над тях испанско знаме – всичко това е много живописно.
	Чу се вик: „Обърни!“ В този миг се появи малка лодка с четирима гребци. На носа й стоеше мъж, облечен с официална морска униформа, препасана с ярка лента, символ на властта, но с евтина сламена шапка и смачкани панталони. Зад него стоеше испански офицер.
	— Това е британският консул – каза Уикам. – Обикновено се явяваме на доклад пред него на брега.
	— Съобщете името, капитана и пристанището на дебаркиране – извика консулът.
	— „Бийгъл“, изследователски двумачтов кораб на Нейно величество, под командуването на капитан Робърт Фицрой. Искаме разрешение екипажът да слезе в пристанището.
	Офицерът зад консула поклати енергично глава: „Не!“ Британският консул викна нагоре:
	— Не се дава разрешение на никого от екипажа да слиза на сушата.
	Лейтенант Съливан, който имаше по-силен глас от Уикам, се провикна към полюляващата се лодка.
	— Защо? Какво има?
	— В Англия има холера. Разпространила се е от Нюкасъл-он-Тайн до Лондон. Страхуваме се да не се пренесе заразата на острова.
	— Ние нямаме холера на борда! – викна д-р Маккормик.
	Офицерът, който отговаряше за здравеопазването, уплашено каза нещо.
	— Трябва да спазите строга карантина от дванадесет дни.
	Капитан Фицрой говореше добре испански и отвърна:
	— Покани ги на кораба да видят дневника на нашия лекар и да прегледат екипажа. Няма да намерят никаква холера.
	Офицерът енергично отхвърли това предложение. Нямало да стъпят на английска палуба.
	Мрачното настроение покри кораба като добре изпънат брезент. Сред екипажа се понесоха ругатни. За разлика от Чарлс, който копнееше за хумболтовото морско конче, те искаха да слязат заради тенерифските момичета.
	Гребците се отправиха към брега. Фицрой свика събрание на палубата.
	— Ако се забавим, каква ще бъде компенсацията? – попита той.
	— Никаква, капитане – отвърна Съливан. – Само че господин Дарвин ще бъде много разочарован.
	Настана тишина, всички офицери се обърнаха към Чарлс. Той се опитваше да се бори с горчивото си разочарование. Да не види Тенериф… Първия остров и да не може да слезе на сушата! Капитан Фицрой му каза кротко:
	— През следващите четири години ще стигнем до стотици други острови и други върхове. Вдигнете кливера – сменяме курса! Към островите Зелени нос; ще пуснем котва в Сантиагу.
	Към десет часа вечерта все още бяха в безветрие. Чарлс излезе на палубата по риза, за да си поговори с моряка на вахта. Постоя, после промърмори:
	— Топлата нощ се опитва да смекчи мъката ни. Чуват се само вълничките, които приплясват по кърмата, и напразното полюшване на платната около мачтата.
	Лекият, безполезен вятър продължи да ги вее до края на нощта. Когато на сутринта Чарлс отново се качи на палубата, слънцето изгряваше иззад Големите Канарски острови, причудливите му контури сега се очертаваха съвсем ясно. Всички на борда – и офицери, и моряци, се усмихваха и всеки се занимаваше с нещо – някои ловяха риба, – а на сърцата им беше леко, защото не можеха да устоят на прекрасното време.
	— И аз – каза си Чарлс – искам да работя.
	Отиде в каютата, измъкна изпод масата парчето вълнена рибарска мрежа от Плимът и дървения полукръг, извит на пàpa по негова поръчка във „варилното“ в Девънпорт. После намери Харпър, майстора на платната, и го попита дали може да изреже и закрепи мрежата към дървения полукръг.
	— Как да не мога, господин Дарвин. Тъкмо ще се поразмърдам малко.
	Мрежата заприлича на торба. Чарлс намери господин Мей, дърводелеца, и го помоли да отреже парче дърво, за да закрепи към него извитата горна част. Сега той имаше мрежа, дълбока метър и двадесет, с голям отвор. После отиде при Борсуортик, въжаря, и го попита колко дълги трябва да бъдат грибовете.
	— Около седемдесет и пет метра.
	— Ще ми направиш ли три по седемдесет и пет метра, от единия край завързани към кърмата, а от другия – към дървената част на тази торба?
	— Завчас.
	Дърводелецът, въжарят и майсторът на платната бяха с него на кърмата, когато Чарлс хвърли мрежата за пръв път. Седемдесет и пет метровите въжета я държаха добре изпъната, отворът й бе хубаво отворен на около метър под водата, а корабът я влачеше със скорост осем възела на юг през Атлантическия океан. Чарлс пуска мрежата три пъти, като изтърсваше улова си на старо парче брезент, за да не изцапа излъскания ют на Уикам. Намери много дребни морски растения и ги изхвърли, а фауната занесе в каютата си. Стоукс още не беше започнал да прави картите, затова Чарлс разполагаше с цялата маса. Уикам и Съливан дойдоха да гледат заедно с Байноу и двама младежи – Мъстърс и Кинг.
	Чарлс разпредели улова си. Най-много бяха мешестите от една група безгръбначни, наречени Радиата. Бе хванал и едни тъмносини създания, родствени на медузата Португалска галера. Имаше и дребни раковидни, близки роднини на скаридата и краба. Той отдели обикновения морски планктон; после намери друг вид мешести, наречени медузи. Много смях падна, когато за пръв път вдигна асцидиум, който приличаше на малка торба с две дупки и веднага пръсна Чарлс право в очите.
	За този улов скалпелът не му трябваше много. Той постави всеки вид, включително малките прозрачни молюски Атланта и Велела, друг вид мешести, в малки стъкленици с разтвор така, както го бяха научили Хензлоу и Яръл; сложи на всяка тенекиен етикет, на който отбеляза, че са намерени на 22 градуса северна ширина, а след това вписа номера, съдържанието и датата на всяка стъкленица в своя „Каталог на животните, съхранени в спиртен разтвор“.
	После вдигна глава към кръга от захласнати лица, заобиколили масата. Като си бършеше ръцете във вързаната на кръста си престилка, Чарлс възкликна:
	— Отивам да заложа още веднъж, макар че и хванатото досега ме кара да тържествувам.
	Корабът се полюляваше, но гаденето му не се появи, тъй като бе изцяло погълнат от улавянето на нови морски животни, от точното им описване, запазване и отразяване в каталога. Беше хванал веслоноги с външна черупка и мъхести пипалца; хрилоноги, подобни на малки жълти скариди, които плуват с главата надолу и имат много крачка. Имаше и португалски галери, чиито пипалца бяха дълги 60 см и висяха надолу. Преди да напъха в стъклениците току-що хванатите медузи, той реши да използва за дисекция най-малкия си скалпел. Но нямаше какво да им разрязва.
	Чарлс извади бележника си по морска биология и записа:
	 
	Тялото й има форма на чадър, с пипалца по края.
	Край устата има четири ръбести израстъка. Има и четири торби, в които се съдържат гонадите или размножителните органи.
	 
	Стоукс попита:
	— Как мислиш, какво ядат?
	— Сигурно малки безгръбначни. Но знам тях какво ги яде – по-големите риби. Така се обяснява защо големи риби могат да живеят далеч от сушата. Тези създания са толкова ниско в стълбицата на природата, а пък са толкова изящни по форма и с такива богати цветове. Това ме изпълва с удивление – толкова голяма красота се създава почти безцелно.
	Стоукс разглеждаше един екземпляр на Клеодора под микроскопа на Чарлс.
	— Защо казваш, че красотата им е безцелна? Мене са ме учили, че красотата може да съществува сама за себе си.
	— Защото никой не я вижда освен рибите! А рибите поглъщат тези медузи също така хищно, както ако бяха безформени, безцветни топки.
	През целия път до Сантиагу, около десет дена почти изцяло на юг, той работи върху постоянния приток от мрежата си. Сега беше толкова зает, че животът по море му се стори доста приятен. Веднъж каза на капитан Фицрой:
	— Вече ми става все едно дали ще пристигнем на някое пристанище една седмица по-рано или по-късно.
	Между Чарлс и капитан Фицрой се установиха добри приятелски връзки. Закусваха обилно в осем часа; обядваха в един – ориз, нахут, сирене, добре изпечен хляб, плодове. Сервираше се само вода. Чаят беше в пет часа, след което екипажът почиваше на палубата около час, като свиреше на своите флейти и свирки. Следваше лека вечеря. Ядяха месо от консервите, туршия и портокали против скорбут. Всички моряци получаваха една и съща храна. Младшите офицери ядяха един час преди тях, а старшите – час след това. На сушата храненето се съпровожда и с общуване между хората. По море не е така. Който пристигне, сяда на масата. Свърши ли, отива да си върши работата.
	Чарлс установи, че капитан Фицрой бе не толкова меланхоличен, колкото умислен. Явно му харесваше да общува с младия Дарвин, а той пък с удоволствие четеше на удобния му диван. Но все пак внимаваше да не се задържа в каютата много често или задълго. Фицрой разбираше, че Чарлс се старае да не му пречи, и оценяваше високо неговия такт. Лейтенант Уикам, който се възхищаваше от Дарвин поради класическото му образование, вече го бе нарекъл Философа. А когато екипажът го видя как със сръчно движение хвана с щипците за насекоми голям сив скакалец, който си почиваше от дългия си почти четиристотин мили полет от Африка, веднага го нарекоха Мухоловеца. Но прякорът, който най-добре му се лепна и му носеше най-много уважение от страна на екипажа, беше Този, който се храни с капитана.
	— Странно – забеляза Чарлс пред Съливан, – в Кембридж ме знаеха като Този, който се разхожда с Хензлоу. Сега, само няколко месеца по-късно, дължа славата си на това, че се храня с капитана!
	Съливан не се сдържа лекичко да се пошегува.
	— За екипажа капитанът е бог. Помисли си какво е за тях това – не че искам да богохулнича, – но си помисли какво означава да делиш залъка си с господа! Така ти ставаш един от апостолите…
	 
	 
	 
	2.

	 
	Беше три часът след обед по средата на януари, когато корабът на Нейно величество „Бийгъл“ пусна котва в залива Порто Прая, недалеч от западния бряг на Сантиагу. Околностите на Порто Прая се сториха на Чарлс мъртва пустош. Вулканичните огньове на отминалите векове и палещият зной на тропическото слънце бяха направили безплодна голяма част от почвата. Между огромните пластове черна лава на крайбрежните скали той беляза хоризонтална бяла ивица и не можа да си обясни причината за нейното съществуване.
	Когато слезе на брега с Фицрой и Уикам, за да се явят пред португалския губернатор и американския консул, който представляваше и англичаните, Чарлс изпадна във възторг. За пръв път стъпваше на тропика! Разходи се из града, като поглъщаше впечатления така, както жадният лочи речна вода.
	Порто Прая беше жалко селище, с площад и една широка улица. По средата на другите „руас“* се търкаляха кози, прасета, черни и мургави деца, някои полуголи. Наблюдаваха ги черни войници, въоръжени с дървени тояги. Роулет, домакин-касиерът, слезе на брега, за да купи някаква прясна риба. Чарлс си направи цяло угощение с портокали, които Роулет взе по сто за шилинг, като купи още и зрели банани и даде на Чарлс да опита и от тях.
	[* Улици. – Б.пр.]
	— Хубава храна за моряци. Ела с мен, помогни ми да сключим един договор с най-влиятелния човек тук, един американец, женен за испанка.
	Американецът ги гости с кафе в голямата, просторна предна стая на къщата. Роулет, счетоводител по природа, извади листове от джоба си.
	— Докато сме в пристанището, всеки ден ще искаме четиридесет килограма прясно говеждо, двадесет килограма зеленчуци и сто и петдесет портокала.
	— На кораба ли?
	— На кея, всеки ден. По обед.
	Чарлс откри Стоукс да се скита по главния площад.
	— Ела с мен на разходка, Джони. От носа видях нещо като дълбока долина.
	Местността пред тях постепенно се издигаше стъпаловидно в плато, тук-там бяха разпръснати конусообразни хълмове с притъпени върхове, а на хоризонта се очертаваше неправилната верига на още по-високи планини. Като стигнаха долината, Чарлс за пръв път видя тропическа растителност. Потръпваше от обзелото го задоволство.
	— Виж, пред нас се извисяват тамаринди, банани и палми. Виж колко са изящни, колко нови са техните цветове! Ето няколко кокосови палми. Каква радост е да дойдеш право от морето и да се озовеш сред тропиците, описани от Хумболт.
	Върнаха се на брега; по пътя Чарлс стъпваше за пръв път по вулканични скали, чуваше звуците на непознати птици и виждаше нови насекоми, които се рееха покрай още по-нови цветя.
	Преди да се върнат на кораба, Чарлс започна да изучава хоризонталната ивица бяла скала на височина 13-14 метра над водата, която се простираше на мили по крайбрежието. Тя се състоеше от ситно натрошени черупки, спекли се върху древен поток от лава. Отгоре имаше слой от базалт, който сигурно е навлязъл във водата още преди вулканични движения на океанското дъно да издигнат белия слой от черупки. Чарлс извади от торбата геоложкото си чукче. На дълбочина няколко сантиметра откри, че белият слой се е превърнал в чист варовик. Извади бележника си и молива със сребърен връх и си записа видяното. Като се върна на кея, където бе завързана една от лодките на „Бийгъл“, пълна с инструменти за изследвания, той каза на Стоукс:
	— Славен ден беше, все едно на сляп човек да върнеш зрението. Той е поразен от това, което вижда, и не може да преценява правилно. Така се чувствувам в момента, а може и за по-дълго.
	— Сигурно и за по-дълго, Чарли. Ти имаш дарбата да се удивляваш.
	На другата сутрин след закуска той придружи капитан Фицрой и лейтенант Съливан до Куейл, пуст остров с обиколка по-малко от миля. Тук те създадоха своята обсерватория – опънаха палатки, където да държат инструментите. Чарлс отчупваше парчета вулканична скала, с каквито за пръв път си имаше работа, и изучаваше тъмния порест материал, изтръгнал се от дълбините на земята. Като се върна при палатките, той показа на Съливан особената шуплеста структура на отдавна стихналата лава:
	— Първото изследване на вулканична скала – възкликна той – е сигурно паметен миг за геолога, подобен на мига, в който естествоизпитател види за пръв път жив корал.
	По брега той събра доста морски животни, много от които му бяха неизвестни. После седна да обядва тамаринди и портокали под ниска вулканична скала, а под краката му в дупките, направени от прилива, шаваха живи морски гъби и коралови водорасли.
	„Бийгъл“ остана в Сантиагу три седмици. Времето беше горещо. Макар че се прибираше на кораба по залез, прашен и жален, Чарлс не чувствуваше умора. Връщаше се, според собствените си думи, „с богата реколта“ от екземпляри и по цяла вечер изследваше скалите, растенията, морските животни. На разходка канеше тези свои приятели, които същия ден бяха свободни. Особено се постара да си осигури присъствието на младите Чарлс Мъстърс и Филип Кинг. И Байноу, и Маккормик искаха да слизал всеки ден на брега, но не можеха да оставят кораба без лекар. Само лейтенант Уикам винаги оставаше на борда – не му беше приятно да усеща земя под краката си.
	— А вие, сухоземните, много обичате това усещане. Аз съм се родил в течна утроба и в течна утроба ще умра. Такава ми е съдбата.
	Един ден Чарлс и Маккормик тръгнаха по широкото сухо речно корито, използвано за път от местните хора, и стигнаха до баобаб, за който се говореше, че бил на три хиляди години. Чарлс вече не тъжеше, че е изпуснал Тенериф. Те премериха височината и обиколката му. Чарлс беше единственият човек на „Бийгъл“, с когото Маккормик благоволяваше да се държи приятелски, но докторът не се сдържа:
	— Сигурно вече сте разбрали, Дарвин, че сте на кораба, за да правите компания на капитана.
	Чарлс реши да не се обижда.
	— Като гледам тези кастови ограничения на борда, все ми се струва, че на капитана няма да му дойде зле един приятел. Но мен все пак ме препоръчаха като природоизпитател – професорите Хензлоу и Пийкок, а и капитан Бофорт ме нае за такъв.
	На пристанището животът се струваше на Чарлс доста приятен. За обяд имаше прясна риба, която готвачът нарече „морски шопар“, и картофи, донесени от местните хора. Един ден, като преминаваха Червения хълм, съставен от по-нови вулканични скали, Чарлс, Роулет и Байноу срещнаха двама чернокожи туземци и купиха от тях за едно пени толкова козе мляко, колкото можаха да изпият. Изведнъж се оказаха заобиколени от кръг черни деца с искрящи очи, които теглеха от големите джобове на Чарлс молива му със сребърен връх, пушката, компаса и планинския барометър, като всичко това предизвикваше крясъци, удивление и смях. А щом Чарлс хвана жилещ ихневмон, те разкрещяха предупредително, като започнаха да се щипят, за да разбере той, че насекомото може да му причини болка.
	С Мъстърс тръгваха по брега, а се връщаха по една пътека във вътрешността. Геологията на острова го изпълваше с голяма радост. Погледът там стигаше само до равнини, обсипани с черни, изгорели скали, издигащи се една над друга.
	— В тази гледка има някакво величие, а за мен е неизразимо приятно да се разхождам под тропическото слънце по див пустинен остров.
	Мъстърс му отвърна с унило изражение.
	— Виждам само пустош, господин Дарвин. Ще ми се да съм си у дома, в нашата оранжерия, при влажната миризма на мъх и висящите кошници с цветя.
	Чарлс сложи утешително ръка на рамото на момчето.
	— Мъстърс, в момента ти стъпваш върху една от най-взривните области, известни на света. Знаеш ли какво става във вътрешността на нашата Земя? Там има една непрекъснато вряща, изригваща маса. Ако опознаем нови, странни земи, може и да разберем защо.
	Всеки ден носеше нещо ново.
	На борда Чарлс се занимаваше главно със съхраняването на морските организми. Той възкликна пред Байноу:
	— Забелязал ли си как живата природа става все по-крещящо шарена с приближаването ни към по-горещи климати. Цветовете на тези морски животни могат да се мерят по яркост само с тоалетите във висшето общество.
	Огъстъс Ърл скиташе из острова и правеше скици с остро око и твърда ръка.
	Джон Стоукс бе започнал да прави картите и таблиците си на Сантиагу и остров Куейл. Той проявяваше търпимост към дейността на своя съквартирант, който всеки ден мъкнеше пълна торба с камъни, птици, риби, насекоми, растения и черупки и ги изтърсваше на своята половина от масата.
	— Радвам се, че оправдаваш огромната си заплата, Чарли – каза той и се захили, – но имаш ли нещо против да сложиш тези свои пресноводни създания в стъклениците с тройно запушване, иначе ще умиришат цялата каюта.
	— Веднага, мойто момче. Да ти кажа сериозно, главната ми цел е геологията. Виж тази лава. Като стъклени нишки е. Когато разглеждаш вулканични скали, много е приятно да се увериш в сравнително скорошното им образуване.
	— Скорошно? Колко скорошно?
	— Вероятно десет милиона години…
	Веднъж в месеца, в неделя, на борда имаше богослужение.
	В събота вечер корабът се изчистваше основно. Чарлс възкликна:
	— Уикам, долната ти палуба е толкова чиста, че може да засрами много джентълмени, ако се сравни с домовете им.
	Тъй като морето не е най-естественото място за живеене, повечето моряци бяха религиозни. Господ може да запокити кораба на дъното, стига да поиска. Макар че моряците нямаха почти нищо общо с книгите, повечето се бяха научили да четат някои части от Библията, а други знаеха наизуст. Настъпи тържественият час. Екипажът бе облечен с чисти дрехи, офицерите – в пълна парадна униформа. Чарлс носеше същото облекло, с което обикновено вечеряше с капитана – сако с дълги шевове, кадифена жилетка с двойни ревери, бяла риза, висока яка, жълто-кафява вратовръзка и идеално лъснати ботуши. Наредиха се всеки според ранга пред или от двете страни на масата с голямата Библия за богослужения, от която се редуваха да четат капитан Фицрой и Съливан. Уикам седеше доста зад тях, кръстосаните му крака бяха обути в бели ленени панталони. Той четеше от собствена Библия, като така се отделяше от пламенните богомолци. Според подозренията на Чарлс старши лейтенантът вярваше, че ако поддържа „Бийгъл“ в добра форма, господ ще усмири морето. Огъстъс Ърл сложи статива си в задната част на столовата и нарисува с маслени бои картина на събралите се хора, с верни портрети на всеки един от тях и подробности в униформите. Беше го правил и на други кораби.
	Последната сутрин в Сантиагу Чарлс посвети на изучаването на геоложката структура на острова, като в един часа след обед се върна на мястото под вулканичната скала, където за пръв път се бе досетил за начина на възникване на бялата ивица. След като пийна вода от покритата с брезент манерка и хапна бисквити и тамаринди, изведнъж го осени мисълта, че може да напише книга за геологичните особености на страните, които ще посети. Това го изпълни с радост, защото щеше да му даде възможност за нови доказателства за „Основните начала“ на Лайъл. Този час беше паметен за него. После се върна доброто му чувство за хумор.
	— Да напиша книга по геология! Аз? Каютен прислужник, тръгнал на първото си пътешествие от Плимът само преди шест седмици! Геолог… автор… да не вярваш!
	Макар да отплаваха в спокоен и хубав ден, мисълта, че е в открито море, го правеше неспокоен. Затова той реши – най-добрият лек е да се залови здраво с каталогизирането на материалите си. Екипажът на палубата така добре боравеше с платната, че „Бийгъл“ настигна пощенския кораб „Лира“, който плаваше към Рио де Жанейро. Щом Чарлс и Стоукс чуха възторжените викове, веднага излязоха на палубата, за да видят как „Бийгъл“ преодолява разстоянието до „Лира“. Чафърс, кормчията, който отговаряше за навигацията и определяше курса, сияеше от гордост.
	Стоукс сподели с Чарлс:
	— Хубаво е да имаш за компания друг кораб в пристанището. А „да общуваш“ с друг кораб в синьото пространство създава у всеки член на екипажа убеждението, че живее на населена планета.
	Следобедният ритуал за „деня след отплаване от пристанището“ не беше приятен. Пак извикаха Чарлс на юта, за да гледа наказанията. Джон Брус, когото биха с камшик и след заминаването от Плимът, сега бе наказан с тринадесет удара от помощник-боцмана за тежко напиване в Сантиагу.
	— В Рио той ще изчезне – прошепна Съливан на ухото на Чарлс. – В процеса на пътуването се отърваваме от пияниците – или те сами бягат, или ние ги изгонваме.
	Капитан Фицрой поддържаше кораба в отлично състояние. Той беше максималист. Ранната му инспекция дори на най-дребните неща по палубата, мачтата, платната и другите съоръжения се превръщаше в ритуал, но той никога не критикуваше офицерите си пред моряците. Лично бе избрал Уикам, Съливан и Чафърс. Яростните му изблици понасяха мичманите, ако откриеше неизлъскано с пемза място по палубата или ако на някоя метална част се бе появила съвсем малко ръжда. Камшичните удари на езика му бяха толкова жестоки, че когато по средата на сутринта сменящите се мичмани се качваха на борда, те обикновено питаха:
	— Колко е горещо кафето тази сутрин?
	Но когато Чарлс отидеше да закусва с капитана, Фицрой биваше отново сърдечен. Дарвин скоро разбра защо капитанът не напускаше палубата, докато не се довърши запушването на цепнатините, дялкането, боядисването, поправките по платната, въжетата и мачтата.
	Чарлс научи също, че корабът много прилича на човешко същество. Не всичко излиза на повърхността или може да се види с просто око.
	Корабът на Нейно величество „Бийгъл“ беше цял лабиринт от плетеници, противоречия и тънки нюанси; накъсо – един микрокосмос, един плаващ свят. С офицерите той се разбираше добре, както с приятелите си в Кембридж. От моряците познаваше само занаятчиите, които му помагаха при работата – дърводелците, майстора на платната, въжаря, оръжейника, готвача на офицерите и двамата помощник-боцмани.
	Много по-късно се запозна и с останалите моряци, тъй като екипажът беше полиглотски, говореше на половин дузина езици. Повечето моряци имаха светли коси и сини очи. Макар че всички носеха едни и същи груби моряшки дрехи и шапки и бяха добре изгорели на слънцето, почти всеки имаше някаква особеност, която го отличаваше от другия. Джон Макърди от Абърдийн, Шотландия, говореше със силен гърлен шотландски диалект. Джон Дейвис от Ирландия бе запазил ирландската напевност в гласа си. Джордж Филипс, също като прислужника в каютата на Чарлс, беше обущар и имаше възлести, покрити с белези пръсти. Джошуа Смит, който отговаряше за гротмарса, беше от Плимът, а лицето му бе белязано от шарка. Бен Чадуик от Лондон говореше на лондонското наречие „кокни“. Джеймс Танър от Бристъл бе кривокрак като американски каубой. Чарлс наричаше моряците с малките им имена. Така за тях бе по-лесно да го приемат.
	Чарлс често се хранеше с офицерите. При тях облеклото беше не така официално и следователно по-удобно. Същото се отнасяше и за етикета на масата и разговорите. Офицерите имаха право да пият вино и с удоволствие се черпеха с някои хубави марки. Не им бе разрешено единствено да се напиват. Това право бе запазено за моряците, когато корабът хвърли котва в някое пристанище. Чарлс се наслаждаваше на виното и на веселото настроение, което то понякога пораждаше; и все пак усещаше, че между офицерите няма истинска близост, което вероятно се дължеше на различията в ранга им.
	Той попита лейтенант Уикам, който отговаряше за навигацията, а също така председателствуваше на масата за хранене, защо офицерите не дружат помежду си.
	— На борда е приета следната максима, Философе – отвърна той замислено, – най-добрият ти приятел може да се окаже най-големият ти враг. Затова всеки от нас запазва своята независимост. Всичко идва от това, че работим заедно в ограничено пространство, седмици наред, месеци наред. Освен това заповедите се предават от горе на долу, а приятелството пречи на тяхното стриктно изпълнение.
	На 10 февруари той писа писмо в къщи:
	 
	ВТОРИ ДЕН НА С.З.* ОТ САНТИАГУ 

	11 северна ширина

	 
	Скъпи татко,
	Пътешествуваме успешно, приятно и с голяма скорост. Първоначално – всъщност чак до Канарските острови – се чувствувах неизразимо зле поради морската болест, а и досега ми прилошава от всяко леко полюшване.
	Има само една лоша страна, която ме изпълва с мъка – огромният период от време, който трябва да измине, докато се върна в Англия. Като си помисля за бъдещето, ме хваща страх. Иначе всичко досега оправдава очакванията ми. Хората на кораба ми харесват, а някои от тях – дори много. Капитанът е изключително мил. Уикам е славен човек. Може да ти се стори парадоксално, но за мене корабът е буквално удобен като къща (когато не страдам от морска болест)…
	Предай най-горещите ми поздравления на всички.
	Оставам, скъпи татко,
	твой любещ син

	Чарлс Дарвин

	[* Северозапад. – Б.пр.]
	 
	Макар да писа, че корабът за него е удобна къща, той все пак срещаше две непреодолими трудности: бръсненето и обличането в ограничено пространство. Въпреки че си бе взел стоманения бръснач в абаносовата калъфка и каиш, за да го остри, и макар че Симс Ковингтън му носеше всяка сутрин гореща вода от кухнята, движението на кораба го превръщаше в слуга, а не в господар на бръсненето, което завършваше с порязвания на горната устна и брадата. Тропическото слънце просветляваше червеникавата му коса. Той си бе оставил бакенбарди почти до брадата, за да му остане по-малко повърхност за бръснене.
	— Защо не си пуснеш брада? – закачи го Уикам. – Така няма да се появяваш всяка сутрин като след дуел.
	Макар и по-безопасно, обличането също го изнервяше. Можеше да се напъха в широките си моряшки панталони, с огромните им дъна, да си сложи чорапите и късите ботуши, седейки на стола. Но когато трябваше да стане и да си облече дългото до глезените бельо, ризата, широката вратовръзка и късото моряшко сако, което си беше купил в Плимът, той се чувствуваше като акробат, „момчето без кости“ от цирка. Хванеше ли го морската болест, не си правеше труд да се съблича и облича; дори когато вече се чувствуваше добре, му трябваше повече от месец, за да се научи да си слага простите моряшки дрехи, без да си закача лактите на скрина или на преградата. А официалното обличане за обяд с капитана бе тежка задача.
	На 12 февруари той навърши двадесет и три години. Офицерите организираха в каюткомпанията бурно тържество в негова чест.
	 
	 
	 
	3.

	 
	До следващата им цел, скалите Свети Павел, те пътуваха една седмица. Няколко дни вълнението на морето му се отразяваше зле. Не можеше дори да чете. Легнал в хамака си, Чарлс се оплакваше на Стоукс:
	— Последните три дни прекарах в болезнено безделие, а събраните от мене животни ме зяпат право в лицето без етикети и научни названия.
	На другата сутрин калафатарите зачукаха рано-рано по палубата и го събудиха. Той изръмжа:
	— Това корабът е истински хаос.
	Стоукс му обясни:
	— Докато е на море, корабът трябва да се поправя всеки ден.
	Движеше ги силен пасат. „Бийгъл“ започна да се струва на Чарлс много красив, вятърът издуваше платната му и те заприличваха на група бременни жени с колосани бели престилки. Той стоеше до капитана на юта над кормилото, когато Фицрой забеляза скалите Свети Павел с далекогледа си.
	— Тези скали изглеждат съвсем малки. Ако не ги търсехме специално, едва ли щяхме да ги забележим. Не е известно човешки крак да е стъпвал там.
	Спуснаха два от велботите с половин дузина гребци на три мили от подводната планина – единият със Стоукс и един помощник-изследовател, а другият – с Фицрой, Уикам и Чарлс, които отиваха на лов и за геоложки проучвания. Чарлс се бе научил да се спуска с въже встрани по кораба. Той с удоволствие наблюдаваше тези дълги, изострени от двата края лодки, които бяха предназначени да се движат и да завиват бързо.
	Островът беше на около четиридесет фута над водата и около половин миля в обиколка. Морето се разбиваше яростно в скалистия бряг. Намериха малко по-спокойно заливче и успяха да слязат на сушата по сърфа с навити крачоли на панталоните и вързани на врата обувки. Вече на брега гледката пред тях ги порази: множество, десетки хиляди наблъскани една в друга птици, рибояди и рибарки. Птиците не помръдваха. Досега не бяха виждали човешки същества и не знаеха, че те са опасни.
	Чарлс извика удивен:
	— Не може дори да се мине през тях, без да ги отместваш.
	Фицрой и Уикам намериха пръчки и заудряха птиците по главите, защото искаха да осигурят прясно месо. Незасегнатите птици не се опитваха да отлетят. Всичко това представляваше поразителна гледка, като се прибавят и напълно побелелите от птичи тор скали. Уикам викна:
	— Дарвин, дай ми геоложкия си чук.
	— Няма, ще му счупиш дръжката.
	После, като видя как се трудят приятелите му, заудря и той по птиците.
	Решителна борба водеха и моряците, които бяха пуснали рибарски въдици във водата. Когато Чарлс се върна с улова си на мястото, където бяха слезли на сушата, видя, че моряците бяха хванали доста и хубави риби, които налитаха на поставената стръв. Но щом рибата се уловеше, върху нея тутакси се нахвърляха хищни акули, за да вземат своя дял от плячката. Макар че моряците удряха по водата с греблата и куките на лодките, акулите успяваха да отнесат поне половината улов.
	Преди да напусне скалите Свети Павел, Чарлс взе малко от белия тор на многото морски птици и парчета от скалата под краката си, описа ги, постави им дата и ги опакова, за да ги изпрати в Англия за химически анализ.
	Предстоеше „Бийгъл“ да пресече екватора. Капитан Фицрой прие на борда стария Нептун и жена му Амфитрита. Заковаха люковете с летви и в 9 ч. сутринта повикаха Чарлс и още тридесет души на долната палуба, за да ги „кръстят“. Там беше горещо и тъмно. Чарлс се бе подготвил за всичко. Спомняше си добре съветите на Съливан по време на първия си обяд с офицерите на пристанището.
	Скоро четиримата Нептунови помощници застанаха зад него, вързаха му очите и го изведоха на палубата. Той пристъпваше неуверено напред, когато внезапно от всички страни го поляха кофи вода. Накараха го и „да мине по дъската“*. После „насапунисаха“ лицето му с катран и боя, а двама моряци го „обръснаха“ с железни обръчи. Като свърши това „пречистване“, той се озова в едно платно, пълно с морска вода. После му развързаха очите.
	[* Шеговито имитиране на пиратската практика да се карат членовете на екипажа на пленения кораб да минават със завързани очи по дъска на ръба на кораба, при което моряците неизбежно падали в морето и загивали. – Б.пр.]
	Първият поглед към откритата палуба го убеди, че се намира сред полудели хора. Един от старши кормчиите, облечен като Нептун и с дълга бяла брада, седеше на трон. Капитан Фицрой бе заобиколен от група същества, които едва ли можеха да имат по-демоничен вид – разсъблечени до кръста, с нарисувани крака и ръце, с широки червено-жълти кръгове от боя край очите, потекла по лицата им. Той изгледа и един боен морски танц на демоните, които тържествуваха над нещастните жертви под тях.
	Чарлс получи поздравления за достойното си поведение. Капитан Фицрой с бяла риза и панталони, но без униформеното си бяло сако го попита:
	— Свърши ли кръщаването ви?
	— Сигурно ме питате дали свърши намокрянето ми.
	Той погледна как кръщават и другите по същия начин. После, уж случайно, разбеснелите се Нептунови помощници заляха Чарлс и Фицрой с кофи вода.
	Вечерта, изкъпан и облечен с нова униформа, Фицрой беше в добро настроение.
	— През цялото пътешествие това е единствената възможност на екипажа да ни го върне – каза той.
	Плаваха още два дни на запад, докато стигнаха до островчето Фернанду Нороня. Чарлс слезе на брега да изследва горите и се върна с нежни цветове на магнолия и лаврово дърво, с кристали от стъклоподобен фелдшпат и няколко тънки нишки едноклонен амфибол.
	Същата нощ отплаваха, но попаднаха в пълно безветрие, а носът на кораба не беше в нужната посока. Времето продължаваше да бъде горещо и влажно. Той имаше чувството, че спи в топла баня; изтегна се на масата и нейната твърдост му се стори приятна след мекия хамак. В полунощ излезе на палубата, за да погледа осеяното със звезди небе: Южния кръст, Магелановия облак. На сутринта Съливан хвана с харпун огромна морска свиня. Моряшките ножове веднага започнаха дрането.
	Баия, първият що-годе голям град по издадената източна част на Бразилия, беше най-близкото пристанище, където можеха да подновят запасите си с вода и храна. Непрестанният пасат ги придвижи двеста и тридесет мили към брега на Южна Америка. На ден изминаваха от двадесет до тридесет мили – възможно най-добрата скорост досега.
	Една сутрин в края на февруари, малко след единадесет часа, те навлязоха в Залива на Вси светии на Баия, като минаха близко до стръмния, но покрит с разкошни гори северен бряг. Спокойният залив беше пълен с кораби – плаващи или хвърлили котва, – както и с безбройни канута с ярко оцветени платна. Чарлс съзря и града, сгушен сред гъстите гори. Той се издигаше като амфитеатър от брега до хребетите на хълмовете. Къщите се белееха на слънцето и изглеждаха доста високи.
	— От прозорците е – каза Бен Байноу. – Виж колко са дълги и тесни. И колко добре контрастират с белите галерии с колони, обществените сгради и манастирите.
	Първото си проникване в бразилската гора той направи сам. С всяка измината стъпка главата му пламваше все повече и повече – започна да си говори на глас, обзеха го толкова бурни мисли и чувства, че не би могъл да чуе нечии думи или да отговори на друго човешко същество. Пробиваше си път през джунглата с нейните многоцветни орхидеи, които растяха нагъсто като плевели по преплетените храсти и дървета; изяществото на тревите, невижданите паразитни растения, искрящата зеленина – всичко това го подлудяваше.
	„Ако окото ми се опита да проследи полета на шарена пеперуда, то се спира на някое странно дърво или плод. Загледам ли се в насекомо, скоро го забравям заради цветето, по което пълзи… “
	Той видя стотици непознати цветя, растения, насекоми, но взе само няколко екземпляра: пеперуди, скокливи бръмбари, мравки, стоножки, паяци, обитаващи сушата морски раци. Застигна го внезапна тропична буря и той се приюти под едно дебело дърво. След няколко мига по стъблото му потекоха порои и Чарлс се измокри до кости.
	На кораба Ковингтън извади сухи дрехи. Вече беше мръкнало, когато Чарлс отиде при Уикам на полуюта. Чуха странни шумове от гората.
	— Уикам, какво е това, дявол да го вземе? Кълна ти се, че в пазвите на тази гора царува велика тишина.
	Уикам се усмихна благосклонно.
	— През деня наистина е така. А през нощта насекомите запяват песните си. И защо не? На тъмно се чувствуват в безопасност.
	— Бих искал да имам по един екземпляр от всяко животно от тази какофонична симфония.
	На другия ден Кинг и Мъстърс дойдоха с него. Огъстъс Ърл едва скриваше вълнението си, че пак ще рисува в джунглата. И четиримата носеха кошници и торби, за да събират ярките цветя, които щяха да зарадват професор Хензлоу в Кембридж.
	Изминаваха миля след миля през малки хълмчета във вътрешността; всяка следваща долина беше по-красива от предишната. Чарлс сподели с тях:
	— Тези гори са пълни с толкова приятни неща, че човек може горещо да пожелае да се усамоти и да заживее в подобен величествен свят.
	— Не и аз! – възкликна Кинг. – Аз искам да плавам по моретата и да стана капитан като баща си.
	На хребета на един хълм Чарлс разпери ръце.
	— Бразилската природа е ни повече, ни по-малко приказка от „Хиляда и една нощ“, но има това преимущество, че наистина съществува.
	Свършиха добра работа, намериха прилепи, гущери, крилати мравки, дървеници, една от които заби хоботчето си дълбоко в пръста на Чарлс; жаби, екзотични треви и странни паразитни растения. После, като се връщаха към брега – морски таралежи, черупки от раковидни, люспи от риби, коремоноги. Като изтърсиха сбирката си на масата, Стоукс извика:
	— Да махнете тези лигави бръмбари и риби от моята част от масата!
	Роулет отново слезе в града, за да направи покупки: захар, брашно, стафиди, какао, чай, тютюн, ром. Градът имаше много по-добър вид, отколкото миризма, защото отпадъците се изхвърляха от прозорците направо на улицата, не само боклук и помия, а и нощните гърнета. Цялата тежка работа се вършеше от чернокожи мъже, които се трупаха край търговските складове. Те подтичваха с големите си товари, като припяваха и тактуваха за настроение.
	— Всички те са роби – обясни Роулет на Чарлс. – Когато плантаторите нямат нужда от тях, те идват в града, за да изкарат по нещо.
	— За пръв път виждам истински роби. Това ме удря право в червата. Как понасят този живот?
	— Нямат избор.
	— А бразилците, те как могат да живеят от робски труд?
	— Много добре им идва. Освобождава ги за по-важни занимания, като например да печелят пари… или да правят любов.
	На другия ден Чарлс успя да увещае Уикам, който мразеше всички големи градове, да дойде заедно с него и Съливан на разходка из Баия. Не се уплашиха от това, че беше карнавален ден. Щом влязоха в пълния с тълпи празнуващ град, веднага ги засипаха безжалостно с восъчни топки с вода и ги измокриха до кости с големи пръскалки, направени от консерви. Чак след час се озоваха на сигурно място – сред природата. Решиха да почакат да се мръкне и едва тогава да се връщат през карнавалните тълпи. Последната от така наречените от Чарлс „нелепи несгоди“ беше големият порой, който отново ги измокри до кости.
	Той записа в дневника си:
	 
	Едно от най-големите преимущества на тропическата природа пред европейската е, че тя си остава дива дори на обработените площи. Кокосовите, банановите, портокаловите дървета и папаята са примесени сякаш от природата, а помежду им има тревисти растения като царевица, сладки тропични картофи и маниока.
	 
	На другия ден небето беше безоблачно и слънцето грееше силно. Двамата с Филип Кинг останаха осем часа в гората. Чарлс забеляза:
	— Тази горещина предразполага към мързел, ако си няма човек работа. Освен безбройните бръмбарчета ние намерихме някои камъни и този хубав голям гущер. Приятно е да съзнаваш, че изпълняваш дълга си, като изследваш природата.
	— Чудесно е, че си вършиш работата с удоволствие – каза младият Кинг.
	— Не, Филип. Моята работа не е изследването на природата, като изключим това пътешествие с „Бийгъл“. Когато се върна у дома, трябва да си намеря енория.
	Преди да се съмне, той се събуди от пулсираща болка в коляното. Знаеше, че се е набол на някакъв трън, докато преследваше големия си гущер; сега коляното доста се бе подуло. Изчака изгрева и помоли Стоукс да извика Байноу. Байноу дойде веднага, още по нощна риза и умело измъкна влязлото навътре крайче на бодила; след това отиде в кухнята, взе съд с гореща вода, изми мястото и сложи лапа на възпаленото.
	— Това не е от бодила – каза той. – Наоколо е възпалено – може храстът да е бил отровен. Ще трябва да си останеш в хамака, докато спадне подутото, или на палубата – там е по-хладно. Щом отворят магазините, ще отида в Баия да купя някое местно лекарство.
	Едва след шест дни той можеше отново да се движи. Приятелите идваха да го видят – и офицери, и моряци, и майстори. Ковингтън го хранеше добре, държеше чисто и хладно. На палубата той наблюдаваше как моряците почистват хамаците и дрехите си, как сушат платната, пращат лодки за бурета прясна вода, поправят въжетата, боядисват външната част на кораба, получават пощата си и носят докладите на капитана до Адмиралтейството на „Робърт Куейл“, търговска бригантина, която задминаваше за Ливърпул. През топлите вечери слушаше как Ковингтън свири на цигулка, а моряците се събират край платформата на палубата и пеят:
	 
	Най-хубав е моряшкият живот, 
	че скита се човек от бряг на бряг, 
	намира си жена на всеки порт, 
	нима е нужно друго на моряка?
	 
	Или:
	 
	На всеки бряг съм веселяк, 
	а и в морето съм готов за бой, 
	за грог и за любов.
	 
	Въпреки болката и загубата на време, през което можеше да попълва сбирките си, той не беше нещастен. Защото знаеше, че те са го приели помежду си.
	Той се облече за вечерята, която капитан Фицрой даваше на юта в чест на Чарлс Хенри Паджет, капитан на кораба на Нейно величество „Самаранг“, хвърлил котва в пристанището на Баия. Разговорът между офицерите на масата стана сериозен, когато капитан Паджет заговори за отвратителното робство в Бразилия и разказа такива истории за отношението на белите към черните, от които на човек можеше да му призлее.
	— Пълна лъжа е – заяви капитан Паджет, – че дори тези роби, към които се отнасят много добре, не искат да се завърнат в родината си и при семействата си.
	— На мен ми изглеждат щастливи – каза капитан Фицрой. – Това положение е възможно най-доброто за мнозина. За робите е много по-лесно да живеят при някой нелош господар, отколкото в дивите джунгли на Африка. Собственикът им се грижи за тях, осигурява им покрив, храна, а ако стане нужда, и медицинска помощ. Как може някой да твърди, че тези диваци не се чувствуват по-добре в условията на цивилизацията на белия човек?
	На юта настъпи тишина.
	Чарлс си припомни думите на господин Уд в Кембридж, че капитан Фицрой е консерватор, и реши да си мълчи. Но после си помисли как баща му цял живот се е борил срещу робството, спомни си за пламенните брошури на вуйчо Джос срещу търговията с роби. Ако премълчи, значи е страхливец. Той се опита да овладее гласа си, да говори тихо и спокойно.
	— Природата е надарила така щедро Бразилия. Ако нейните жители прибавят към това и своя честен труд, тя ще стане страна за чудо и приказ. Но тъй като в много и големи части на Бразилия цари робството и то се крепи на пълната липса на образование, въпреки че науката би трябвало да е основната движеща сила в човешките действия, можем ли да очакваме нещо друго освен цялото да се зарази от частите си?
	След като Паджет си замина, Чарлс отиде в каютата си и прекара там около час в опасения, че не е трябвало да се намесва в спора. После стюардът на капитана го повика. Фицрой стоеше до бюрото си в каютата. Лицето му беше бледо.
	— Дарвин, страдате от големи предразсъдъци. Докато бяхте болен, посетих един голям робовладелец. Той извика пред мене мнозина от робите си и ги попита дали са щастливи и дали искат да бъдат свободни. Всички отговориха: „Не.“
	— Нима може да се вярва на отговора на роби в присъствието на господаря им?
	Не искаше да критикува капитана, но усети, че тонът му е тъкмо такъв, и сам се възмути от неуместното си поведение. Капитан Фицрой се разгневи. Лицето му се зачерви като тухла и той се изправи в скована, изпъната стойка.
	— Тъй като се съмнявате в думите ми, вече не можем да се храним заедно!
	Чарлс стигна зашеметен до каютата си.
	— Сега ще трябва да напусна кораба! А пътешествието едва започва. Провалих големия си шанс. Какъв съм глупак…
	Стоеше край библиотеката и се сърдеше на себе си, когато влязоха Байноу, Съливан и Роулет. И тримата говореха един през друг:
	— Разчу се… Отсега нататък ще се храниш при нас… Храната ни е хубава… А компанията е по-добра!
	Чарлс се трогна дълбоко.
	— Господа, благодаря ви най-сърдечно. Но не мога. Капитанът ще ви се разсърди.
	Байноу каза:
	— Хайде, тръгвай с нас.
	Офицерите тържествуваха тихичко. На кораб на Кралската флота никой не смее да противоречи на капитана. Сега между тях изчезна скритата сдържаност, която се дължеше на разликата в ранга. Но Чарлс се терзаеше. Какво е сега положението му на кораба? Вярно, капитанът не бе заявил, че вече няма нужда от неговите услуги…
	В този миг влезе лейтенант Уикам. Ъгълчето на устата му потръпваше в дяволита усмивка. Като видя Чарлс, той възкликна:
	— Да те вземат дяволите, Философе! Защо се караш с капитана? Няколко часа ме държа в каютата си, за да ми говори против тебе.
	Лейтенант Съливан каза:
	— Решихме да приемем Дарвин между нас, защото няма къде да се храни.
	— Добре дошъл в каюткомпанията на офицерите. Но все пак ми се струва, че подценяваме нашия капитан.
	Оказа се, че Уикам е прав. Много скоро след това се появи стюардът на Фицрой.
	— Господин Дарвин, капитанът ви моли да се явите в неговата каюта.
	В каюткомпанията настъпи тишина. Преди всичко Чарлс не искаше да се среща отново с Фицрой. Не беше свикнал да се кара, да губи приятели. Сякаш не можеше да стане от мястото си.
	— Тръгвай – нареди му Уикам. – Никой няма право да не изпълни заповедта на капитана.
	Чарлс намери капитан Фицрой спокоен и добре настроен.
	— Дарвин, най-искрено ви се извинявам. Не трябваше да ви говоря така. Разбира се, вие ще продължите да идвате в каютата ми. Просто имам ужасен нрав.
	На Чарлс му се стори, че корабният лекар му е извадил камък от сърцето.
	— Сър, аз се извинявам за невъзможния си тон.
	— Няма да говорим за това. Търговията с роби вече е сложила тежкия си отпечатък върху бразилците, като ги е приучила към крайно безделие.
	Капитан Фицрой беше горд със себе си.
	— Утре сутринта тръгваме да мерим дълбочината на брега, мили и мили нататък. Времето може много да се развали и е излишно отново да страдате от морска болест. Защо не спите на брега една-две нощи? Ще видите, че хотел „Юнивърс“ е доста удобен.
	— Благодаря. Доста добре ще ми дойде да поспя в равно легло и в неподвижна стая.
	В хотел „Юнивърс“ той установи, че може да се разбира чудесно със собственика, като използва три новонаучени думи: „комер“ – да ям, „кама“ – легло, и „пагар“ – да платя. Равното, неподвижно легло му се стори толкова приятно, че той реши да стои буден и да му се наслаждава, но щом заби нос във високата възглавница, веднага заспа.
	На другата сутрин намери за преводач едно ирландче. Събра много камъни, растения и насекоми. Хвана и диодон, една подобна на прасе риба, която плуваше край брега. Тя беше дълга около 2,5 см, черно-кафява на цвят, с жълти пет на отдолу. На главата й откри четири меки бодила. След като я разгледа добре, Чарлс установи, че тя има няколко средства за защита: можеше да хапе жестоко, да пръска вода от устата си и едновременно с това да издава странен звук с челюстите си. Той записа наблюденията си в бележника по ихтиология.
	Сгорещени от силното слънце, те влязоха в една венда, гостилница и дом за отмора, и пиха сангари*.
	[* Сангари – сладко питие от разредено и силно подправено вино. – Б.пр.]
	Крайбрежието на Бразилия представляваше гранитно образувание. Геолозите смятаха, че целият този огромен район, дълъг около две хиляди мили, е кристализирал под въздействието на много високи температури под налягане. Чарлс се запита:
	Дали това се е получило под дълбините на океана? Или след това е изчезнал горният слой? Хубав въпрос за моята книга по геология.      
	 
	 
	 
	4.

	 
	Само неколцина имаха необходимите познания, за да работят с изследователските инструменти на „Бийгъл“, да отчитат резултатите по тях и да ги нанасят на карти, след като са ги проверили повече от десетина пъти, защото те трябваше да бъдат съвършено точни, за да може да се разчита на тях. Важно беше да се знае какви са бреговата извивка, разположението на скалите, плитчините, протоците, местата за закотвяне, дълбочините. Най-големите специалисти бяха завършилите Кралския военноморски колеж в Портсмът: капитан Фицрой, лейтенант Джеймс Съливан, но имаше и други, които се бяха издигнали в йерархията от най-долу и на тях също можеше да се разчита; лейтенант Джон Уикам, кормчията Чафърс, Стоукс.
	Те на свой ред обучаваха младите, които се подготвяха да служат цял живот в Кралската флота. Тези офицери, които бяха заети с изследванията, не бяха длъжни да изпълняват ежедневните задължения по поддържането на кораба, така както и от моряците на фокмачтата и гротмарса, от майстора на платна, дърводелците и въжарите не се очакваше да отчитат хронометрите, секстанта, компаса, телескопа или теодолита – тежък, но преносим инструмент, който се използваше за измерване на хоризонтални ъгли и трябваше да се поставя на равна, неподвижна основа, поради което не можеше да се използва на борда и трябваше да се сваля на брега.
	Капитан Фицрой имаше един особено точен секстант, който бе поръчал лично за себе си във фирмата „Уъртингтън енд Алан“ в Лондон. Този секстант се държеше на ръка и можеше да се използва на борда. Въпреки движението на кораба той точно измерваше ъгловото разстояние между различни обекти. Фицрой бе научил младия Стоукс да го държи вертикално, да гледа през вградения телескоп и да отчита положението на Слънцето, Луната или някоя звезда. Той измерваше съвсем точно. Всеки ден Стоукс наблюдаваше с интерес меридийната височина на Слънцето, сложил секстанта на окото си.
	Съливан, Стебинг и Стоукс се опитаха да научат Чарлс да отчита ъглите, да измерва основните линии, да определя точната дължина и ширина, за да знае къде се намира. Но него неизменно го интересуваха много повече флората и фауната на крайбрежните ивици, които виждаше през телескопа, отколкото обучението на Стоукс, който работеше в каютата със своите чертожни инструменти, пропорционалния пергел, пергелите за нанасяне на извитите линии по картата и Т-линеала – за перпендикулярни и успоредни линии.
	Все пак той се научи да наблюдава с телескопа си преминаването на небесно тяло през меридиана; научи се и да използва много хубавия си компас на фирмата „Гилбърт“, който бе поставен на подпора над полуюта. Когато правеше екскурзии по сушата, собственият му компас винаги беше в джоба му. Щом времето биваше ясно и хубаво, той оставаше на палубата, за да гледа как офицерите и мичманите вземат ориентировъчни данни и измерват ъглите, които им бяха необходими, за да направят точни карти на крайбрежието. На брега той понякога виждаше по шестима наблюдатели, седнали на земята, всеки със свой инструмент, като всичките измерваха положението на слънцето близо до меридиана или наблюдаваха нощем звездите. Отчитаха и географската ширина, времето и точното поведение на приливите и отливите и магнитните явления. На сушата също не се губеше време – трябваше да се направи подробен план както на пристанището, така и на околностите и триангулациите му, включително измерването на дълбочината, всички видими височини, по-забележителните особености. „Бийгъл“ носеше шест лота на фирмата „Маси“ заедно с триста клафтера* въже. Фицрой постави моряци на малките платформи встрани на кораба, които да измерват дълбочината; поне един от тях непрекъснато пускаше лота, докато корабът беше близо до брега. Когато морето позволяваше, работеха от малки лодки.
	[* Мярка за дълбочина, равна на 182 см. – Б.ред.]
	Близо два месеца капитан Фицрой изпробваше кораба си и точността на инструментите.
	— Сега вече – каза той на Чарлс на обяд на 18 март 1832 година – ние сме готови да се заемем със сериозната цел на нашето пътешествие и работата ни ще продължи, докато се върнем в Плимът. Ще обикаляме пристанището, докато завършим картите, после ще изследваме скалите и опасните плитчини на юг. Когато другите кораби приближават Баия, трябва да ги заобикалят, както направихме и ние. Морското течение обикновено се движи на юг. В резултат на това корабите често засядат в крайбрежните плитчини.
	Насочиха се към островите Аброльос. Стигнаха до техния паралел и тъй като досега не бяха измервани дълбочините толкова на изток, Фицрой заповяда да пуснат лотовете с триста клафтера въже. Не опряха дъно. Чафърс нареди на кормчията да се насочи на запад; на всеки два часа пускаха лотове.
	В два часа след обед все още не бяха достигнали дъното. Един час по-късно лотът опря – на тридесет клафтера.
	— Как е възможно – попита Фицрой – без никаква промяна в цвета на водата или в температурата й?
	Те се движеха по вятъра, на запад, за да установят точната линия на брега. Уикам изруга, когато лотът отново не достигна на дъното.
	— Мисля, че трябва да пуснем котвичка – предложи той.
	— Опитай с двеста клафтера – добави капитанът. – Ще се движим на запад, докато стигнем до дъното.
	Чарлс наблюдаваше всичко това с интерес, видя как въжето силно се опъна и внезапно потръпна. Котвичката с три железни нокътя се появи. Извитите нокти се бяха изправили.
	Стоукс се наведе над хартията за карти.
	Те направиха завой и се насочиха към Рио де Жанейро, където възнамеряваха да останат известно време. Чарлс посвети дълги часове на описването на сбирките си в отделните бележници. Той не знаеше дали прави повече или по-малко от необходимото. Много малко материали бяха публикувани и Чарлс се чудеше дали намереното от него е известно или неизвестно, важно или много необходимо за науката.
	В девет часа сутринта той често отиваше в капитанския погреб, за да отчита барометрите и да записва ежедневните разлики в атмосферното налягане. Това му създаваше увереност, че не е излишен на борда на кораба, все едно че бе пуснал своята котва.
	Океанът му се струваше безкрайно вълнуващ – винаги жив, подвижен, променлив, населен. За пръв път видя воден циклон. От няколко струпани черни облака се спускаше малък тъмен цилиндър с форма на кравешка опашка и се свързваше с фуниеобразна маса, излизаща от морето. Моряците стреляха с най-голямото оръдие, за да го разбият, и водният циклон премина в силна буря с дъжд. Те уцелиха с харпун една голяма акула и целият кораб с огромно вълнение се опита да я извлече на борда. Но тя избяга. Един ден Чарлс ловеше сам със солено свинско за стръв и хвана млада акула. Стана герой на кораба, но само за кратко. Месото се оказа жилаво и безвкусно.
	Често валеше дъжд. Буревестници започнаха да кръжат край кърмата.
	На първи април всеки на кораба гледаше да излъже някого. В полунощ долната вахта се събуди от няколко ужасени вика:
	— Дърводелци, корабът се проби!
	— Мачтата се разцепи!
	— Мичмани, свийте марсела!
	Всички изскочиха по нощници. Чарлс се бе зарекъл, че няма да се оставя да го излъжат, но когато Съливан дотича в каютата му и извика: „Дарвин, искаш ли да видиш как кит пуска струя вода?“, Чарлс хукна на палубата, а там моряците на вахта го посрещнаха с гръмогласен смях.
	Топли тропически нощи, водни циклони, акули, първоаприлски шеги – всички тези неща правеха живота поносим, защото, както бе писал Коцебу в „Ново пътешествие около света“, „тези екипажи прекарват заедно месеци наред, скитайки се из една природна стихия, която не е естествено предназначена за дом на човека“.
	Малко по малко Чарлс се запознаваше с тримата туземци на борда. Фицрой не изискваше двамата мъже да работят. Но те помагаха, защото искаха да спечелят уважението на екипажа, с който се хранеха и в чиято каюткомпания спяха на окачени по дължината хамаци.
	Винаги, когато имаше възможност, Чарлс ходеше при шестнадесетгодишния Джеми Бътън, но много му пречеше това, че „на света няма човек с толкова ограничен речник, забравил родния си език и научил от английския съвсем малко“. Макар че беше по-приятният от двамата, на Джими не му харесваше да бъде командуван от офицерите и понякога изпадаше в гневни изблици. Много обичаше да бъде наблюдател горе на марса. Когато се скараше с някого, отвръщаше:
	— Аз види кораб, аз не каже!
	Един ден Джими дойде да търси Чарлс.
	— Аз сънува сън в главата. Аз да ти каже? Голямо животно гони мене. Да яде мене. Аз яде лош риба. Аз умре. Аз среща снежна буря. Аз мръзне. Аз умре. Това какво?
	— Къде се случват тези неща според съня ти? На Огнена земя ли?
	— Аха.
	— Изглежда, се страхуваш да се върнеш. Така ли е?
	— Аз не знае. Аз харесва топъл легло, хубав дреха, хубав храна. Това какво?
	— Бих казал, че обичаш удобствата, Джеми. Дано Англия не те е разглезила, та повече да не можеш да живееш с племето си.
	— Не говори племе. Забрави всичко.
	Джеми харесваше англичаните. Искаше му се да се завърне в Англия с „Бийгъл“.
	Йорк Минстър беше съвсем друг. Бе на двадесет и осем години и не цепеше басма на никого. Често ходеше намръщен. За него „Бийгъл“ беше затвор.
	Явно беше, че Йорк тормози Джеми, но закриля единадесетгодишната Фуегия Баскет. Не пускаше никого от екипажа при нея. Малката каюта на Фуегия се пазеше от Байноу. Дърводелецът бе сковал към стената на каютата маса, която стюардът сваляше, когато носеше храната на Фуегия. Когато времето беше хубаво, тя излизаше на палубата – понякога си шиеше дрехи, както я бяха научили в дружеството, а друг път плетеше с куки, така както Чарлс бе виждал да правят и сестрите му. Тя все обясняваше на всеки, който се спреше при нея:
	— Да не стои празни ръце.
	Отношението й към завръщането на Огнена земя беше някъде между това на Джеми и на Йорк. Чарлс попита:
	— Фуегия, радваш ли се да се върнеш у дома при семейството си?
	— Аз не прави нещо случва. Нещо случва мене. Капитан кара мене Англия, аз отива Англия – тя се усмихна свенливо и сви рамене. – Аз живее.
	По море много малко изкушения му пречеха на научните знания. А работа имаше – трябваше да прикрепи папратите и листата към хербарийната хартия, да дисекцира животните, да ги опише, да ги постави в бутилки или в защитна обвивка. За да бъдат бележките му пълни, той всеки ден отразяваше в дневника си не само тропическите гледки, но и характера, състоянието и нравите на местните народи.
	— Май пишеш с удоволствие – забеляза Стоукс, настанил се удобно отдясно на Чарлс.
	— Прав си, Джони. Много добре се чувствувам с писалка в ръка.
	„Бийгъл“ се бе превърнал в бръмчащ кошер. Оръжейникът се бе заел да изчисти по-малките оръжия. Моряците на вахта слагаха рифовите връзки – закачаха на равни интервали къси плоски преплетени върви към големите корабни въжета, които се използваха за придвижване на кораба и за акостиране. Моряците разтребиха каютата за платната, а тях проветриха; изчистиха дебелите въжета и веригите; измиха долната палуба, наместиха гротмарса, прегледаха и поправиха всички платна, въжета и други съоръжения. Хамаците и дрехите се перяха по два пъти на седмица.
	Чарлс забеляза:
	— На борда на този кораб моряшкият живот не е безделен.
	— Леността е опасна за духа на екипажа – каза Уикам. – Никого не оставяме да се заседява. Не че нарочно им отваряме работа, по-скоро държим всяка частица от кораба да бъде в превъзходно състояние. Понякога това решава въпроса, дали корабът ще претърпи корабокрушение, или ще остане невредим.
	Имаше и други опасности, непредвидени.
	„Бийгъл“ се бе насочил на юг, недалеч от брега, когато почти целият екипаж се струпа по перилата. Приближаваха нос Фрио, където бе станало трагичното корабокрушение на „Тетис“. Капитан Фицрой бе служил като лейтенант на този кораб четири години преди неговата гибел. Чарлс разбра, че морякът не изразява открито страха си от морето, дори при най-лоши бури, но в подсъзнанието си таи тревога, че някой ден неговият кораб може да се превърне във втори „Тетис“ и да се разбие заедно с екипажа си в някоя стръмна крайбрежна скала. Фицрой застана на юта, погледна през телескопа и възкликна:
	— Ако попиташ някой моряк край кой често посещаван бряг е най-малко вероятно да стане корабокрушение, сигурно ще ти отговори – на нос Фрио. И все пак тъкмо в тези високи скали се блъсна „Тетис“ „с пълна пара“ при скорост девет възела.
	„Тетис“ бе отплавал от Рио де Жанейро на четвърти декември 1830 г. при силен южен вятър и гъста мъгла. Според корабния дневник от четири до шест часа той изминал двадесет и една мили; след шест мъглата се сгъстила и завалял дъжд. В осем часа толкова се стъмнило и заваляло така силно, че нищо не можело да се различи на разстояние половината дължина на кораба.
	Уилям Робинсън, който сега беше на фокмачтата на „Бийгъл“ и на двадесетгодишна възраст беше вече ветеран на дълги пътешествия, каза:
	— Обадих се на Борсуортик, който тогава беше на бака, и му казах: „Виж как бързо се изви тази буря.“
	Борсуортик, въжарят на „Бийгъл“, добави.
	— Къде минута след туй кво да видя – през дъжда и тъмнината пред нас се изпречи скала. Викнах: „Пред нас земя!“, и тъкмо тогава някакъв офицер изкрещя: „Ляво на борд!“ После бугшпритът ни се удари рязко о твърда скала и трите ни мачти се повалиха с гръмотевичен трясък. По палубата имаше доста убити и ранени. „Тетис“ сякаш въздъхна тежко и веднага потъна. Боцманът бе успял да хвърли края на едно въже към скалите. Моряците се хванаха един след друг за него и се изкачиха сред плискащите се вълни по грапавата скала. Загинаха двадесет и пет души. Това корабокрушение беше позорно.
	— Но – възкликна Фицрой – английски военен кораб може да поеме такъв риск в похвалното си старание да не се задържа излишно в някое пристанище – нещо, което търговски кораб ще бъде длъжен да направи.
	— С една дума – обади се Чарлс, – „Тетис“ е имал заповед да пристигне бързо някъде?
	— Така изглежда, макар че това едва ли ще спаси капитана от военен съд. Плаши ли ви участта на „Тетис“?
	— Да си призная, да.
	— Само глупак не би се страхувал.

 	Така „Тетис“ се превърна в жив символ на унищожението, който щеше да се появява при всяка страшна буря.
	 
	 
	Една привечер в началото на април те влязоха в пристанището на Рио де Жанейро – най-красивото, което светът и геологията можеха да предложат, с масивния силует на планината Шугър лоуф, който се открояваше на ясното нощно небе.
	Вече беше късно за добро акостиране. Капитан Фицрой насочи „Бийгъл“ по посока на вятъра и се провря между многото кораби, една флотилия на Британската кралска флота и още по-големи ескадри акули, морски свине и костенурки. Рио де Жанейро беше базата на Британската кралска флота за Южна Америка.
	Чарлс си легна късно в хамака и дрема на пресекулки до сутринта. Вече четири месеца откак напусна Плимът. Сигурно го чакат писма от дома – знаци, че той има своето място в Англия.
	Тъй като ветровете бяха слаби, едва късно следобед капитан Фицрой можа да се качи в пълна парадна униформа на една малка лодка, за да се яви пред командуващия адмирал Томас Бейкър на флагмана „Уорспайт“, кораб на Нейно величество. Преди това развяха на „Бийгъл“ всички налични ярки знамена. Лейтенант Уикам и Чафърс лавираха много умело, прибираха платната сантиметър по сантиметър, после внезапно отново ги опъваха, докато получиха поздравления от флагмана за превъзходните си ред и дисциплина; в тях се добавяше, че досега не се било случвало „изследователски“ кораб да извършва такива съвършени маневри. Едва тогава Чарлс научи за заповедта, дадена от капитан Фицрой, преди да тръгне:
	— Покажете „Бийгъл“ в най-добрата му форма!
	Докато чакаше пощата, Чарлс се опита да удави носталгията си във възторга от местната природа – планини, скалисти и сурови като уелските, облечени в зелена растителност, с обточени с палми била. В долината на най-близките хълмове, разположен над огромния залив с неговите многобройни бойни кораби със знамената на всички нации, се кипреше пищният Рио де Жанейро, „столицата на Южна Америка“; виждаха се огромното пристанище, дворецът, катедралата и кулите. „Бийгъл“ щеше да използва този пристан за база, за да направи измервания и карти от двете страни на брега. Капитан Фицрой бе казал на Чарлс, че може да живее на брега през цялото това време. Огъстъс Ърл, който познаваше града добре, предложи да наемат къща в залива Ботафого, на четири мили от центъра, откъдето Чарлс може да се озове в рая на колекционерите.
	Най-накрая пощенският кораб се приближи. Моряците зарязаха дисциплината, напуснаха постовете си и затърсиха писма от дома. Лейтенант Уикам викна гръмогласно:
	— Донесете писмата долу. Всички глупаци се втурнаха за тях и зарязаха задълженията си.
	Хелиър, писарят на капитана, неохотно събра дебелите пликове и ги свали долу, където ги разпредели между тези, които не бяха дежурни. Мина цял час, докато Чарлс получи писмата си и ги отнесе в каютата си. Имаше две от сестрите – Каролайн и Кати, едно от Шарлот Уеджуд от Меър Хол и едно от Хензлоу, изпратено от Плимът. Той поглъщаше новините като свирепо изгладняло псе, защото писмата бяха пълни не само със събития, но и с любов и загриженост.
	Каролайн му пишеше:
	 
	Успявам да мисля за малко други неща освен за тебе и вярвам, че всичко, което виждаш, ти доставя удоволствие, но все пак за мен е доста болезнено това егоистично чувство, че сме разделени и мога да се надявам да те видя след много, много дълго време. Накъсо, мили Чарлс, когато все пак се видим отново, ти ще си ни станал много скъп и ще бъдеш оценен по достойнство. Виждам, че Ераз се надява да се върнеш след около две години. Колко много ще се радваме, ако се сбъдне предсказанието му.
	Тате е много добре… Дните ни минават както обикновено, вечер играем карти, а след като тате си легне, тримата с Рас и Шарлот сядаме около огъня и си приказваме сладко около час, обикновено за теб…
	 
	Дошло им на гости семейство Уеджуд. Дарвинови също направили дълго, приятно посещение в Меър Хол. Еразъм дошъл с тях. За известно време им се сторило, че храни някакви чувства към Шарлот Уеджуд.
	Шарлот бе започнала писмото си до Чарлс в средата на януари. Завършвайки го две седмици по-късно, тя обявяваше годежа си с господин Чарлс Лангтън, млад свещеник, който още не четеше проповеди, и заявяваше, че скоро ще се омъжи за него.
	На Чарлс му се стори, че неговото заминаване е породило ураган от бракове. Братовчед му Хензли Уеджуд също се бе оженил за своята братовчедка Фани Макинтош.
	Той прегледа набързо писмото, като търсеше нещо за Фани Оуен, и попадна на ужасни думи: Фани Оуен обявила годежа си с Робърт Бидълф от Чърк Касъл, който не се славел с много добра репутация. Сватбата била насрочена за март.
	Сега беше четвърти април. Господи! Тя вече е омъжена!
	— А аз се приспивах всяка вечер с прекрасния й образ върху клепачите си! – проплака той. – Едва три месеца след заминаването ми от Шрусбъри тя е обявила годежа си с Бидълф. А аз си мислех, че ме обича!
	Очите му се напълниха със сълзи. Той дълго лежа в хамака си, обзет от болка.
	— Какъв глупак съм бил – тъжеше той. – Сляп за всичко, което ме заобикаля. Господин Оуен искаше да му стана зет, но това беше всичко. А Фани беше любимка на мъжете. Най-много се нуждаеше от възхищение и внимание. Нямаше начин да ме чака три или четири години – все едно морските свине да дочакат най-отгоре на мачтата вода, в която да плуват.
	Той взе писмото на Кати:
	 
	Изглежда, Фани и Бидълф първо ще прекарат една седмица в замъка Чърк, а след това ще отидат за пролетта в Лондон… Когато се върнеш, тя ще бъде стара женена лелка. Дано не се натъжиш много, скъпи Чарли. Можеш да бъдеш напълно сигурен, че тя ще запази своето приятелство и обич към тебе и ще се радва да те види отново, но се страхувам, че това много малко може да те утеши, скъпи Чарлс.
	 
	Той веднага седна на своя ъгъл от масата и написа писмо на сестра си.
	 
	Ако Фани не беше вече госпожа Бидълф, щях да си повтарям „бедната скъпа Фани“, докато заспя. И аз не знам какво да мисля или да кажа; всъщност се разтапям от нежност и викам: „Скъпа моя Фани“.
	 
	После се случи нещо странно. Образът на Удхаус и Гората, които толкова бе обичал, се изличиха от съзнанието му. На негово място се появи ясна картина – слънчева цветна градина в Меър Хол, вуйчо Джос и Ема се борят, за да му създадат възможност да замине на околосветско пътешествие.
	Той стана, приближи се към скрина, където държеше някои вещи за спомен от дома, извади кичура коса на Сара Оуен от сребърния медальон, излезе на палубата и го пусна в морето.
	 
	 
	 
	5.

	 
	Двамата с Ърл слязоха пред дворцовите стъпала и заскитаха из пълните с хора улици. Рио де Жанейро наистина приличаше на търговска столица на Южна Америка – къщите бяха боядисани в ярки цветове и украсени с балкони, имаше безброй църкви и манастири, а тълпи хора бързаха по улиците. Градът сякаш празнуваше някаква безкрайна фиеста.
	Ърл беше превъзходен водач.
	— Този град може да побърка един художник. Такова обилие от цветове, от зеленина… Рисувал съм го и пак ще го рисувам, но тук художниците се мерят с господа, който, създавайки Бразилия, е нарисувал своя шедьовър.
	— Аз искам да навляза и във вътрешността. Никой досега не я е описвал – каза Чарлс.
	Капитанът ги бе попитал дали са съгласни да вземат Филип Кинг със себе си. Направиха превъзходна разходка, като изминаха четири мили по селския път край брега. Планините бяха разположени сякаш с гръб към залива Ботафого, който представляваше естествен амфитеатър от плаж и искрящо море. Попаднаха на чудесна къща, облицована отвън с дъски в перленозелено, с веранди от трите страни, скромен хол и три спални, всяка с малко легло, груба дървена маса и стол. Задната веранда, точно зад кухнята, беше трапезария с изглед към планината. Къщата и градината тънеха в цветя и зеленина, а недалече имаше езеро.
	Собствениците господин и госпожа Болта предлагаха добри условия – двадесет и два шилинга седмично на човек. Самите те живееха в малка къща на другата страна на имението. Госпожа Болта, чието лице приличаше на излъсканата с восък махагонова маса в трапезарията в Могилата, идваше всеки ден оттам и им приготвяше закуска и обяд.
	Щом се върнаха в града, те влязоха в ресторанта „Таблдот“, където напитките с ром бяха най-студени и стигаха най-високо в чашата. Ърл веднага запозна Чарлс със своите приятели. Имаше английски и американски бизнесмени, консули на няколко страни, морски офицери, пътешественици. Скоро след като седнаха на кръглата маса „за английски говорещи“, към тях се приближи червенокосият ирландец Патрик Ленън и поздрави Ърл.
	— Щях да те изпусна за няколко дена. Ще пътувам във вътрешността, към река Макае. Преди осем години купих там парцел от гора и изпратих един англичанин да я разработи. Не съм получил пукната пара от него. Ще отида да видя какво става.
	Очите на Чарлс блеснаха от вълнение и той попита:
	— Колко дълго ще пътувате? През каква местност? Много би ми се искало да дойда с вас.
	— Седмица за отиване и още толкова за връщане – отговори Ленън. – Не е лошо да имам другар… и още една пушка. Няма с кого да си говоря освен малкия ми племенник и един шотландец на име Лори. Да не би да имаш мазоли на задника си, та да не можеш да седиш на седлото дванадесет часа на ден?
	— Мога да яздя и да стрелям. Кога тръгваме?
	— След три дена. Ще се видим в Прая Гранде, селото отвъд залива, в девет часа сутринта. Донеси и едно одеяло. Ще ядем каквото намерим. Аз ще ти наема кон.
	Чарлс загуби цял ден, докато си уреди транспорта, за да може да влезе във вътрешността. Бразилските чиновници не виждаха защо този припрян англичанин им досажда през горещия априлски ден. Следващата вечер тримата с Ърл и Филип Кинг пренесоха част от багажа си от „Бийгъл“ в Ботафого. Когато Чарлс постави на масата микроскопа, бутилките и съдовете с екземплярите, стаята заприлича на лаборатория.
	На третия ден той отиде с ферибот до селото Прая Гранде. Ленън го чакаше. С него имаше и някакъв младеж, приятел на шотландеца, на име Гослинг, и бразилски местен водач, а също така и едно негърче, което щеше да бъде момче за всичко. Чарлс не изпускаше мухоловката си.
	Минаха през изключително тиха гора, в която изобилствуваха огромни пъстри пеперуди. Имаше и обработени места. После отново навлязоха в джунглата. Там слънчевите лъчи проникваха през преплетената зеленина, а дърветата бяха обсипани с паразитни орхидеи. По обед минаха през селцето Итакая, с хубави бразилски къщи, заобиколени от колибите на робите. Прекараха нощта в една венда, където им предложиха само сламеници, и тръгнаха преди зазоряване. Минаха през тясна песъчлива равнина между морето и солените вътрешни лагуни. Чарлс се измъчваше – толкова много рибоядни птици хвърчаха наоколо – бели чапли и жерави. Очите го заболяха от горещината и белотата на пясъка. Термометърът му показваше 96 градуса*. Но изгледът – гористите хълмове, които се отразяваха във водите на лагуната, го възнагради щедро за трудностите.
	[* Около 35° С. – Б.ред.]
	— Мразя красивите гледки – заяви Лори. – Отпъждам ги от очите си като мухи.
	Прекараха нощта в една по-голяма венда, направена от дебели стълбове с преплетени между тях клонки. Имаше покрив и глинен под. След като освободиха конете от седлата и ги нахраниха с царевица, гостилничарят ги заведе на предната веранда, където имаше маси и пейки. Ленън му се поклони ниско:
	— Мога ли да ви помоля да ни дадете нещо за ядене?
	— Какво ще си изберете, сър?
	— Риба?
	— О, нямаме, сър.
	— Изсушено месо?
	— О, не, сър.
	— Хляб?
	— О, не, сър.
	След два часа на масата още нямаше храна. Чарлс запита защо, а Ленън му отговори:
	— Ще бъде готова, когато стане готова. Ако протестираме, ще ни кажат да си вървим по пътя, тъй като сме много нахални.
	Най-после им сервираха ястие от птица, ориз и грис.
	— Имаме късмет. Понякога гостът е длъжен сам да си убива птицата.
	Чарлс се огледа за нож и вилица; племенникът на Ленън му посочи десетте си пръста.
	Чарлс заспа на скована от дъски платформа, покрита с тънък сламеник, но преди това успя да забележи, че стаята е мръсна.
	— Ако на този свят исках само чисти чаршафи – каза си той, – да си бях останал в Могилата.
	Докато на другата вечер в Кампос Новос те получиха разкошна вечеря в чиста и приятна венда: бисквити, вино и силни напитки, прясна риба за закуска, и всичкото това за малко повече от два шилинга на човек.
	— Такъв е късметът на пътешественика – забеляза Ленън. – Ако смила лошото заедно с доброто, ще оцелее.
	През следващите два дни Чарлс събираше растения, насекоми, черупки от сладководните и солените езера, край които минаваха. После навлязоха в още една гора, с много високи дървета. Той си записа в бележника:
	„Чудесни, красиви, цъфтящи паразити.“
	Попаднаха и на конусовидни мравуняци, високи повече от 3 метра и половина. Чарлс се спря и отряза едно парче за химически анализ в Лондон. В Ингетадо пристигнаха след десет чàca на седлото. Яздеха заедно, хранеха се заедно, държаха пушките си готови за стрелба, но почти не говореха… освен когато Лори, шотландецът, поиска да му напишат подробна сметка за всички сервирани ястия. Така и не я получи.
	Една сутрин Чарлс не се почувствува добре. Тръпките го побиваха на вълни, сякаш вятър духаше в платната. Той не каза на никого. Пресече Бара де Сан Джоао с кану, а конят му плуваше край него. Когато спряха за храна, той не можа да преглътне нито залък. Пътуването продължи до тъмно. Чарлс забиваше колене в хълбоците на коня, за да не падне от седлото.
	Тази нощ отседнаха във Венда да Мато. Щом заспа, нападнаха го кратки кошмари: беше болен, в чужда страна, чийто език не знаеше, където нямаше нито лекар, нито лекарства. Събуди се потен и трескав, но щом мозъкът му се проясни, успя да прогони ужаса.
	— Ял съм или съм пил нещо, което ме е отровило. Организмът ми ще се справи.
	Така и стана. Той успя да пътува цял ден до Сосего, удобния дом на сеньор Мануел Фигиреда. Още отдалеч чуха звън на камбана и изстрел на оръдие. Лори възкликна:
	— Това е за „добре дошли“!
	Къщата, прилична на английски хамбар, бе построена на билото на хълм, а под нея течеше поток. Отглеждаха едър добитък, кози, овце, коне; край къщата имаше портокалови и бананови дървета. Наблизо бяха построени навес за готвене, голям склад, конюшни и работилници за чернокожите. Стаите имаха дъсчен под, къщата беше с покрив от тръстика, а прозорците – с кепенци. В хола край варосаните стени бяха поставени позлатени столове.
	Тъкмо Чарлс реши, че се бе проявил добре на масата, където до този миг им бяха сервирали половин дузина ястия, от кухнята се появи печен пуяк и печено прасе. Сеньор Фигиреда беше умен патриарх и администратор, който строеше пътища до близките градчета, за да превозва стоката си. Той се отнасяше добре със своите сто и десет черни роби, обличаше ги прилично и ги хранеше както трябва, а освен това всеки от тях си имаше занаят. Децата им явно не живееха в страх, защото през цялото време на обеда те дотичваха в трапезарията и трябваше непрекъснато да ги прогонват.
	Чарлс се почувствува толкова добре, че можа да излезе със сеньор Фигиреда да разгледа фазендата му – огромното имение, получено, след като бе изсякъл част от безкрайната гора. Той си взе бележки за кафеената реколта, за маниоката или касавата, чиито корени се смилат на каша, кашата се пресова, докато изсъхне, и след като се изпече, се получава фариня.
	На другия ден минаха през една гора, където Чарлс забеляза тукани* и пчелояди. Наетият от Ленън управител, господин Каупър, ги посрещна добре, но фазендата явно не процъфтяваше. Робите се съсипваха от работа и бяха недохранени. Ленън и управителят се скараха много. Ленън толкова се разсърди, че заплаши да изпрати на публичната разпродажба едно незаконородено мулатче, към което Каупър бе толкова привързан, че го смятаха за негово.
	[* Южноамериканска птица с ярка пъстра перушина и голям извит клюн. – Б.пр.]
	Върнаха се в Сосего и сеньор Фигиреда отсъди: роби няма да се продават, а Ленън ще започне да получава суми от своето имение.
	През чудесните дни на това гостуване в Сосего Чарлс събираше влечуги, цветя, папрати и растения, които според него не се срещаха в Англия, а също така и най-различни странни насекоми. После тръгнаха да се връщат в Рио де Жанейро с Ленън и племенника. Времето застудя много, изля се силен дъжд, пътищата, покрити с дървени трупи за по-добра проходимост, се превърнаха в тресавища; разрушени бяха няколко дървени моста и трябваше да заобикалят много; вендите бяха толкова бедняшки, че те се принудиха да спят върху струпана царевица. И тъй като загубиха паспортите си по пътя, стражите в Рио де Жанейро ги задържаха, докато тримата не доказаха, че конете им не са крадени.
	Чарлс беше във възторг от приключението си из вътрешността на Бразилия и от двете торби, пълни с екземпляри.
	Като отиде да види „Бийгъл“, той се изненада колко много промени са станали по време на двуседмичното му отсъствие. Щом пристигна с малкото корабче от кея, се видя заобиколен от непознати лица. Трима от първокласните моряци, наказани с камшик, бяха дезертирали. Двама болни бяха изпратени у дома. Няколко моряци бяха освободени или прехвърлени на кораба на Нейно величество „Лайтнинг“, други двама – на „Уорспайт“. На тяхно място дойдоха неколцина от други кораби на Кралската флота. Уикам забеляза:
	— Винаги се очаква такова нещо при пристигане в първата база на Кралската флота. Ние разчистваме някои, други сами се разчистват. Забележи, че офицерите не се сменят. Знаеш ли, капитанът заръча да му се обадиш.
	По взаимно съгласие д-р Робърт Маккормик се връщаше у дома поради заболяване. Той побърза да покаже на Чарлс, че няма нищо против него.
	— Дарвин, аз се оказах в затруднено положение на борда на този малък и неудобен кораб. Очаквах да се занимавам с естествена история, но останах разочарован. Пречеше ми се по всякакъв начин. Разрешено ми е да се завърна у дома с кораба на Нейно величество „Тайн“. В полунощ ще се кача на борда му… Но преди това трябва да си купя от пазара сив папагал.
	Капитан Фицрой беше в каютата си и сравняваше картите си от Баия с тези от френската експедиция на барон Русен. Когато вдигна поглед при влизането на Чарлс, лицето му беше самата съсредоточеност.
	— Ще върна „Бийгъл“ в Баия за още няколко седмици – трябва да направим нови измервания. Нашите резултати напълно съвпадат с добрите неотдавнашни открития на капитан Бийчи. Но за съжаление между неговите карти и тези на барон Русен съществуват различия от повече от четири мили географска дължина. Решил съм да се върна в Баия и да установя дали измерванията ни са били верни… А за вас, земни хора, това означава още два месеца на брега. Обзема ли ви възторг, Филос?
	Чарлс се развълнува от съкращаването на прякора си.
	— Да, сър. Същински екстаз.
	— Фуегия Баскет не се чувствува добре. Байноу не може да разбере какво й е. Можете ли да й наемете стая във вашата къща в Ботафого?
	— Сигурен съм, че госпожа Болга ще подслони като квачка момичето под крилото си.
	На другата сутрин той пренесе още свои вещи в Ботафого. Двамата моряци отвързаха малката лодка зад каютата му. Натовариха я с книги, канцеларски материали, кутии, коркови тапи. Той насочваше моряците да се движат под ъгъл към белия пясъчен плаж на Ботафого. Точно преди да пристигнат, две вълни се разбиха в лодката и я обърнаха. Измокрен, Чарлс видя как книгите и материалите му заплаваха във водата и извика:
	— Господи, не! Всичко, което ми е така ценно…
	— Не се засягайте, господин Дарвин, но трябва да действуваме, а не да тракаме зъби.
	Той се залови бързо за работа, двамата моряци завързаха лодката и му помогнаха да изцеди водата от вещите си. Тримата запренасяха под мишници всичко към близката къща, където Чарлс наслага нещата си по верандите, за да изсъхнат на силното слънце. Канцеларските му материали бяха във водонепромокаема торба, но книгите и кутиите се покриха с петна от морската вода. На другия ден, както и на следващия, той се занимаваше само с щетите от обръщането на лодката.
	„Бийгъл“ щеше да отпътува на 5 юли за Монтевидео и Чарлс имаше почти десет седмици свобода, през които да събира каквото иска. Първо се зае с множеството морски животни, с които изобилствуваше всяка локва. Ловеше един час, а после цял ден наместваше животните в бутилки, за да се запазят. Попълни и дневника си за пътешествието по река Макае, двеста мили дълго, и каза на Ърл, който нещо боледуваше и не можеше да рисува:
	— Когато един естествоизпитател се разхожда из Англия, той има удоволствието често да среща нещо, което да привлече вниманието му. Тук той изпитва сладката болка, че не може да измине и сто метра, без погледът му да се закове от някое ново, чудновато същество… маймуна ревач, светещ скоклив бръмбар или кучешка гъба.
	— Внимавай с тази джунгла – каза Ърл с лека усмивка. – После няма да можеш да живееш в умерен климат. А още по-малко в Англия!
	В началото на май Чарлс получи от Стоукс две писма, пристигнали на „Бийгъл“. Едното беше от сестра му Сузан, другото – от Фани Оуен с дата 1 март 1832 година.
	В писмото си от 12 февруари Сузан го поздравяваше с рождения му ден. Сестрите се редуваха да му пишат всеки месец, но не започваха в последния момент, преди отплаването на пощенския кораб, а водеха всеки ден нещо като дневник, за да може той да научава за всичко, което става при тях:
	 
	Хари и Джеси Уеджуд ни гостуват за две седмици. Те съвсем леко се пригодиха към начина на живот тук и дори към играта на робер и вист. Хари Уеджуд ни чете на глас от „Джоузеф Андрюс“. Макар и „на прескок“, тя ни се струва много забавна. Аз сега чета „Бунтът на „Баунти“ – много стара история, но много интересна, особено разказа на Бийчи за това, в какво чудесно положение сварил бунтовниците на остров Питкеърн. Твоят приятел професор Робърт Седжуик се отби у нас на път за Северен Уелс. Толкова много комплименти ми направи, че ме засрами.
	Тази зима посвирих доста на пианото и си мислех за тебе.
	 
	Тя пишеше също, че Шарлот Уеджуд и съпругът й Чарлс Лангтън се надявали да получат паство в Уистанстоу. Чарлс си помисли за собствените си шансове да стане свещеник. Ще може ли да се изхранва с това? След колко ли време може да получи паство? Дали ще бъде в такава местност, че да може един естествоизпитател като него с удоволствие да прави сбирки?
	В писмото си Фани Оуен му съобщаваше за годежа си с Бидълф и за предстоящата сватба. Раната му от първото съобщение бе зараснала. Писмото му се стори плитко, лекомислено. Той го препрочете и реши, че Фани наистина го е имала само за забавен другар в игрите, че нейните чувства – „искрено уважение и обич“ – не са били нищо повече от „весел разговор“, както се изразяваше тя, или лудория и че всичко това се е дължало на младежкия й дух. Тя не го бе обичала.
	Чарлс стигна до заключението, че всъщност е имал късмет… но все пак продължи да чувствува празнота там, където бе хранил любовта си.
	Той също пишеше продължаващи всеки ден писма до Могилата и ги изпращаше с всеки пощенски или военен кораб за Англия. Адресираше ги до Каролайн, Кати или Сузан, макар че ги пишеше главно заради шестдесет и шест годишния си баща – за да знае той какво става на „Бийгъл“ и да не се безпокои. Тъй като му бе известно колко се тревожи баща му от това, че най-малкият му син може да стане скитник и повърхностен човек, Чарлс добавяше:
	 
	Макар че ми харесва това скитане, все пак не забравям за далечното си бъдеще в спокоен енорийски дом, който виждам дори през стеблата на палмите.
	 
	След като семейството му в Могилата прочиташе писмата му на глас по няколко пъти, без „прескок“, те се изпращаха на семейство Уеджуд в Меър Хол.
	 
	 
	 
	6.

	 
	Дните се нижеха бавно и спокойно. Понякога се изливаха поройни дъждове и той успяваше да излезе само за час-два с мушамяна шапка и наметало. Госпожа Болга трепереше над Фуегия Баскет и Огъстъс Ърл и ги тъпчеше с цяровете си от билки. Когато върна младия Кинг на „Бийгъл“, за да се яви той за обратното пътуване до Баия, Чарлс научи, че дванадесет души са отишли на екскурзия с катера до река Макаку, докато той е сушил намокрените си вещи. Трима от тях се разболели от тежка треска – Чарлс Мъстърс, Джон Джоунс, многообещаващ младеж, който в същия ден очакваше да получи повишение, и Джон Морган. Чарлс попита Байноу:
	— Защо се разболяха тъкмо тези трима?
	— Защото не изпълниха заповедта. Каза им се да не се къпят в река Макаку. Всички реки, които се вливат в Макаку, са заразени.
	— Ще се оправят ли?
	— Не знам. Доведох двама от най-уважаваните лекари в Рио де Жанейро. Те решиха, че ще е по-добре да ги оставят на борда при мен, за да мога да ги наблюдавам.
	Сред събраната флора имаше много и разнообразни орхидеи, пълзящи растения, прилични на въжета лиани, мимози, тропически растения и храсти от бобовите, клонки от камфорово дърво, хлебно дърво, джака, хименофилум, американска агава с безбройните си класовидни съцветия, черен мъх, клонки от кафеено дърво, канела, ядливи листникови палми.
	Земята и въздухът изобилствуваха от насекоми: сладководни бръмбари гробари, светулки, жетварки или цикади – нещо като прелетни скакалци, прилепи вампири, светещи скокливи бръмбари, мравки листорезачи, пеперуди „голям полумесец“; също хищни ципокрили: оси, индийски пръчици, богомолки, хлебарки, житояди, хоботници… за много от тях той не беше и чувал. Тежка и огромна задача бе да ги опише, класифицира, каталогизира, дисекцира, набоде с карфички и да ги запази. Харесваха му и двете страни на това увлекателно приключение: вън – събиране, вътре – съхраняване. Това си беше истинска работа. Екземплярите, кутиите, стъклениците и колекциите от риби, други морски животни и насекоми изпълниха спалнята му и се разпростряха по верандите, където той сега дисекцираше и консервираше в силен спирт улова си.
	При цялото това изобилие, което му предлагаше природата, той не забравяше основния си интерес – геологията. Установи, че районът е изграден почти изключително от гнайс, съдържащ също така гранит, кварц, фелдшпат и слюда, но цепещ се на плочи, чийто състав се бе променял от горещината и налягането. Гнайсът изобилствуваше с гранатови парчета. Той забеляза и големи минерали диорит, а на островчето Вилеганьон – две големи дайки, дълги, тесни, пресичащи се жили от вулканичен произход, както и съдържащ желязо кварц в основата на Корковадо.
	На 18 май писа на професор Джон Хензлоу и му разказа какво е видял и направил досега, за геологията на Сантиагу, за експедицията до река Макае… че „сега събирам сладководни и земни животни и в момента съм се запалил по паяците. Много са интересни и ако не се лъжа, вече съм хванал някои видове… “ Бе решил да не праща кутии, преди да пристигнат в Монтевидео, и помоли Хензлоу: „Кажете на професор Седжуик, че той дори не знае колко съм му задължен за експедицията из Уелс“, където у него се породил интерес към геологията и той нямало да се откаже от тази наука в никакъв случай.
	Заедно с Огъстъс Ърл се изкачиха на Корковадо, който е около 600 метра висок, като се движеха по акведукта, преодолявайки високите склонове до самия връх, загърнат в гъста гора. Вече на върха той видя една от най-прочутите гледки в света и възкликна:
	— Ако оценяваме природните пейзажи според предизвиканото от тях изумление, този безспорно ще заеме първото място.
	Чарлс прекара приятни вечери у дома с Фуегия Баскет и Ърл. По това време четеше книгата на Ансън за пътешествията му. Едновременно с това установи, че един ерген, който преди няколко месеца е дошъл от Англия и е добра партия за женитба, събужда жив интерес пред английски говорещото общество в града. Господин Астън, британският свещеник, го покани на обед у дома си. Капитан Фицрой явно бе казал добри думи за него пред главнокомандуващия си, защото няколко пъти бе на обяд и в дома на адмирал Томас Бейкър. Адмирал Бейкър го покани при прегледа на „Уорспайт“ и на обяд на борда, където Чарлс се запозна с весели млади офицери от Кралската флота.
	Британският аташе го покани да чуе известен пианист. Ърл го закачи:
	— Мухоловецо, ти си най-търсеният млад мъж в Рио. Сигурен съм, че скоро някой ще ти предложи хубава работа и хубавата си дъщеря за женене.
	Когато „Бийгъл“ се върна, Чарлс намери Филип Кинг в къщата в Ботафого. Още по изражението на момчето си личеше, че нещо се е случило.
	— Какво е станало, Филип? Картите ти ли не са точни?
	— Напротив, капитанът с радост установи, че нашите измервания от Рио де Жанейро до Баия съвпаднаха с тези, които направихме преди до секундата. Сега ще се приемат само нашите карти.
	— Добра работа сте свършили.
	Кинг помълча, после добави:
	— Джон Морган умря от треска. Погребахме го в морето. След пет дни умря Джон Джоунс… и Чарлс Мъстърс. И двамата ги заровихме в английското гробище в Баия.
	Чарлс се отпусна на един стол. Младият Кинг плачеше.
	— Знам какво ви е, господин Дарвин. Грижехте се за Мъстърс като за брат.
	— Бедничкият – оплакваше го Чарлс, – само на четиринадесет години; още не бе започнал да живее. Толкова му беше мъчно за дома. Сега вече никога няма да види родината. Сърцето ми се къса за него.
	През последните две седмици в Рио де Жанейро Чарлс непрекъснато ходеше в гората, „златната мина за природоизпитателя“. По това време той вече се бе принудил да признае, че е „уморително и досадно да изпадаш във възторг при всяка извивка на пътя. Но може ли другояче?“
	През дните преди отпътуването, докато снабдяваха „Бийгъл“ с прясна храна, Чарлс се занимаваше със своите водорасли. Реши да направи и последната си, най-приятна разходка из бразилската джунгла. Високо горе на едно дърво видя огромна брадата маймуна, която висеше вкочанена на хващателната си опашка. Мулатчето, придружаващо един млад бразилец, носеше брадва и започна да сече огромното дърво.
	— Отсичаш цялото дърво заради една мъртва маймуна? – попита Чарлс, зяпнал от изненада.
	— Защо не? Твърде много дървета, твърде много гора.
	Дървото падна с ужасен трясък, разрови земята и събори и други дървета.
	Тази случка стана символ за разточителното изобилие в Бразилия.
	Същата вечер тихото Ботафого празнува празника на Свети Хуан. Запалиха огромни огньове, през цялата нощ пускаха ракети, фойерверки, стреляха. Призори, скитащ по улиците, без да бе мигнал цяла нощ, Чарлс срещна Ърл, който изглеждаше блед и изнурен.
	— Не ти ли се струва, че тези хора изразяват почитта си към светеца по странен начин? – попита той Чарлс. – Сякаш се опитват да взривят небесата и да го изхвърлят оттам.
	На 1 юли Чарлс присъствува на божествената литургия на борда на „Уорспайт“. Церемонията му се стори много внушителна, особено когато целият екипаж от шестстотин и петдесет души свали шапките си, щом засвириха „Боже, пази краля“.
	Същия ден той си върна вещите на „Бийгъл“. Стори му се странно, че отново сяда в тясното пространство в каютата на полуюта. Тези единадесет седмици бяха прекрасни. Заминаването от Ботафого го изпълваше със съжаление и благодарност едновременно.
	Когато „Бийгъл“ премина край „Уорспайт“ и „Самаранг“, екипажите на двата бойни кораба се накачиха по въжетата и за сбогуване извикаха три пъти по едно поривисто и искрено „Ура!“. Оркестърът на „Уорспайт“ засвири „Към славата отплавате“. Чарлс възкликна пред капитан Фицрой:
	— В морето наистина съществува братство.
	— И е по-силно, защото всеки кораб пътува сам дълго време.
	Мачтите на „Бийгъл“ се поддържаха и от солидни напречни греди и марсове, а такелажът бе по-голям от обичайния за кораб с такъв тонаж. Никъде не се допускаше неизправност на скрипец или макара, тъй като може да попречи на нормалното движение на въжето или веригата. Между мачтите имаше големи трисели, направени от здрав брезент с по няколко въженца за свиването им.
	През първите три дни от плаването на юг към Монтевидео и Буенос Айрес времето сякаш предизвикваше Чарлс – леки променливи бризове и дълго мъртво вълнение. Не го хвана морска болест, само се чувствуваше зле. На четвъртия ден се появи силен бриз, но на Чарлс той се стори едва ли не буря. И Чафърс реши така, затова свали по-ниско брамсела и сви платната. Сега „Бийгъл“ се носеше леко по вълните, „сякаш сам избягва силните тласъци“, както каза Чарлс на Стоукс.
	Корабът се бе превърнал в живо, дишащо създание, със свой собствен нрав – здрав, силен, издръжлив. Чарлс вече не го смяташе за неодушевен предмет, скован от дърво, мед, с кълчища, въжета, брезенти и мачти. Самият „Бийгъл“ беше най-важната личност на борда; той бе по-важен дори и от капитана, тъй като от неговата устойчивост и изправност зависеше съдбата на целия екипаж, включително и на недоизпечения естествоизпитател.
	Към средата на юли той се събуди една сутрин и видя ясно небе и тиха вода. Морето и въздухът гъмжаха от китове, буревестници и гълъби. На борда се усещаше ново настроение. По време на закуска в каюткомпанията той забеляза, че офицерите се вълнуват много от предстоящото изследване на неописания още от никого бряг на Патагония. Съливан каза:
	— И без това навлизаме в пустота на Патагония, защо да не си пуснем бради, та да заприличаме на диваци?
	Така и направиха. Първоначално лицето го сърбеше, но скоро можеше да се похвали с несъвсем равна червена брада и особено много се радваше, че вече няма да се порязва с бръснача си. След закуска той се качи на палубата и задиша с възторг свежия хладен въздух, докато корабът напредваше със скорост девет възела.
	Беше време вече дърводелците да направят първия сандък, с който да изпрати екземплярите си у дома. На борда имаше четирима, но главният от тях, Джонатан Мей, който бе помогнал на Чарлс да направи мрежата си, настоя той да свърши и тази работа.
	Дарвин извади първо геоложките си екземпляри, на брой двеста петдесет и четири, събирани от Сантиагу до Рио де Жанейро. Последва колекцията от растения, всичките добре изсушени, пришити и притиснали между листове хартия, с етикети между листовете. Щом пристигнат в Кембридж, Хензлоу ще ги премести на по-дебела хартия за хербарий. Имаше и две големи стъкленици с животни в спиртен разтвор, огромна сбирка паяци, доста много бръмбарчета в малки кутийки, два вида прекрасно оцветени планарии, които неправилно се причисляваха към охлювите, както и много и разнообразни морски животни – и те в силен разтвор; в спиртен разтвор бяха и птиците, които бе обработил като препаратор; рибите се съхраняваха в най-силния разтвор; пазеше и някои безгръбначни, много от които бе дисекцирал, още гущери и змии, забодени с карфички пеперуди и други летящи обекти, най-различни насекоми…
	Дърводелецът Мей потърка поникващата си брада.
	— Дайте ми два-три дена, господин Дарвин, и ще ви направя дървена крепост – най-отдолу камъните, отгоре – пеперудите.
	Движеха се с рекордната скорост от сто и шестдесет мили на денонощие и се поздравяваха един друг: „Скоро ще съгледаме сушата“, но привечер се изви силен насрещен вятър. И отново брамселите се озоваха на палубата; корабът се люлееше по бурното море със свити марсел, трисели и фокове. Чарлс се изтегна на капитанския диван и зачете двутомното изследване на капитан Филип Кинг за Австралия. На другата сутрин морето пак се оправи. Чарлс гледаше пасажа делфини, малки черни китове и косатки, които следваха кораба. Той определи на око дължината им – 4 метра и половина. Те се показваха едновременно, първо широките си кръгли глави, после стърчащите си гръбни плавници, като разбиваха и плискаха водата с огромна сила. В далечината черни китове изпускаха водните си струи в непосредствена близост с пасажа морски свине; после следваха летящите риби, пингвините, тюлените и някаква птица, която приличаше на жълт чук. Денят напомняше на английска есен.
	— Няма да се задържи така – предупреди ги Съливан. – Сега сме само на шестдесет мили от устието на Плата. Скоро ще се появи гъста мъгла.
	Привечер вятърът се усили. През нощта времето се развали, изви се буря. През време на средната вахта, между полунощ и четири часа сутринта, Чафърс, който управляваше кораба, събуди лейтенант Уикам.
	— Господин Уикам, май чувам добитък да блее от някакъв бряг.
	— Бряг ли? Сигурно много сме се отклонили от курса. Нали и с „Тетис“ така стана! Всички на палубата!
	Уикам прегледа приборите, после отиде на носа. В мъглата не се виждаше нищо, но той се заслуша внимателно и се обърна към Чафърс с тъничка усмивка.
	— Пингвини и тюлени! Те са вдигнали този невъобразим шум. Следвай курса!
	След двадесет и един дена плаване те стигнаха до устието на Рио де ла Плата. Макар че речната вода беше кална, тя изплаваше отгоре на местата, където се смесваше с морската. Чарлс наблюдаваше това с Байноу, докато корабът се движеше към Монтевидео, където щеше да пусне котва, и възкликна:
	— Чудно нещо, Бен. Речната кал не е ли тежка, не потъва ли под морската вода?
	— Не, морската вода има по-голямо специфично тегло.
	Те хвърлиха котва недалеч от кораба на Нейно величество „Друид“. Капитан Хамилтън осведоми капитан Фицрой, че е станал военен преврат и че новото правителство не пуска британски моряци на брега.
	— Но ние имаме нужда от провизии. Няма ли да разрешат на домакина касиер да слезе?
	— Щом има пари да харчи… Ще го пуснат, можете да заложите и последния си шилинг, че ще го пуснат.
	Докато Роулет тръгна към брега с катер и с торбичка пари, за да купи прясно месо и зеленчуци, Чарлс и Фицрой отидоха с няколко гребци до близкия остров Рат. Капитанът направи някои измервания, а Чарлс отиде на лов и откри няколко странни животни. Той показа на Фицрой едно особено чудновато създание.
	— На пръв поглед всеки би казал, че е змия, но тези малки задни крака или по-скоро перки показват прехода, който природата е направила между гущерите и змиите.
	Фицрой, изглежда, се стресна.
	— Напомняте ми на дядо си. И той в своята „Зоономия“ се опитва да покаже преминаване на един вид в друг. Спомням си какво бе писал за големите промени, които естествено се извършват в животните след раждането им.
	— Когато за пръв прочетох „Зоономия“ на петнадесет годи ни, не му повярвах. Той не бе събрал достатъчно доказателства за своята теза.
	— Не е прав. Както и вие. Гущерите и змиите сега са същите, както и при сътворението на света.
	На другата сутрин капитан Фицрой нареди да се раздадат топли дрехи, тъй като настъпи силен хапещ студ. На Чарлс му се падна огромно, неумело ушито палто, което го увиваше като одеяло. Той слезе на брега с Кинг и няколко юнги, за да ловуват по невисоката планина, доста отдалечена от неспокойния град, който бе получил името си от нея*. Чарлс застреля двойка яребици, няколко диви патици и няколко вида гущери. Единият от тях, игуаната, беше дълъг 90 см. Когато се върнаха на кораба, готвачът остана много доволен.
	[* Монте видео – виждам планина (исп.). – Б.пр.]
	— Гуано по туй време е хубава храна.
	На обед Фицрой каза:
	— Току-що научих, че в Буенос Айрес имало стари испански карти на Патагония. Той е само на стотина мили нагоре по реката. Реших да ги видя.
	— Не ми се иска да напускам Монтевидео, без да разгледам града – каза Чарлс. – Ако си носим градските дрехи, няма да изглеждаме много съмнителни.
	— Просто двама английски джентълмени, излезли на разходка!
	Те отидоха сами в столицата на новосъздадената република Уругвай. Нямаше признаци за революция или гражданска война, но градът нямаше и с какво да се похвали. Улиците бяха мръсни, архитектурата – смесица от най-различни стилове, пътят, който извеждаше извън града, бе в невероятно лошо състояние. Но все пак острото око на Чарлс долови, че от гледна точка на естествената история това е богата страна.
	Когато се върнаха на „Бийгъл“, някакъв младеж ги чакаше до охраната.
	— Робърт Хамънд – възкликна Фицрой. – Стар, скъп приятел от предишни пътувания. Аз го изисках.
	Представителният на вид Хамънд нямаше какво много да обяснява. Преместваха го от „Друид“, за да заеме мястото на Чарлс Мъстърс на „Бийгъл“.
	Чарлс си помисли:
	— Никой не е незаменим. Сега бедният Мъстърс вече го няма и официално е заменен. Какво нищожно нещо е смъртният!
	При навлизане във външния рейд на пристанището на Буенос Айрес, на сто мили навътре по Рио де ла Плата, на отсрещния бряг на Монтевидео, „Бийгъл“ мина край патрулен кораб, който стреля срещу него. В следващия миг се стреля отново. Когато пристигнаха на мястото за пристан, на три мили от сушата, където щяха да слязат, Фицрой заповяда да свалят две лодки, но те бяха спрени от карантинен кораб.
	Отново не им разрешиха да слязат на брега поради холерата в Англия и им заповядаха да се върнат веднага на кораба си.
	Приливът беше силен, а вятърът духаше право насреща им. Моряците гребяха и ругаеха в ритъм.
	„Бийгъл“ се върна в Монтевидео, където началникът на полицията и началникът на пристанището дойдоха с малки лодки, за да поискат помощ, защото в града имало бунт.
	— Не сме упълномощени – отговори капитан Фицрой.
	— Аз ви упълномощавам.
	Когато слязоха на брега, генералният британски консул заяви:
	— Господин капитан, трябва да осигурите закрила на британските граждани, които живеят тук.
	Чарлс слезе от „Бийгъл“ заедно с петдесет и двама души, добре въоръжени с пушки и къси тежки саби. Те се настаниха в най-важния форт, за да отблъскват бунтовниците, докато пристигнат правителствените войски. Очите на Съливан искряха от възбуда в очакване на истински бой. Чарлс възкликна:
	— И през ум не ми е минавало, че ще участвувам във война.
	— Ако застреляш няколко бунтовници, изпрати ги в родината като екземпляри – закачи го Съливан. – Хомо сапиенс.
	Не му се наложи да стреля нито на него, нито на другите. След обяда се занимаха с приготвяне на бифтеци в двора. Привечер една от лодките се върна на „Бийгъл“, за да донесе топли дрехи. От необичайното вълнение Чарлс го заболя глава; той се върна с лодката и намери останалия екипаж в трескави приготовления – затягаха и привързваха мрежите, зареждаха и насочваха оръдията към брега, разчистваха палубата за бой. Щом падна тъмнина, Чафърс каза:
	— Ще окажем възможно най-добрата отбрана, ако нападнат „Бийгъл“.
	— Защо бунтовниците ще ни нападат кораба? – попита Чарлс.
	— За да се снабдят с муниции.
	Чарлс прекара нощта на палубата с караула и главоболието му изчезна. Правителствените подкрепления пристигнаха призори. Това сложи край на бунта. Фицрой обяви:
	— Сега можем да започнем бавното и монотонно изследване на брега.
	Чарлс събра скорпиони изпод камъните, пиявици, раци, няколко екземпляра двукрили насекоми: мушици, комари, мухи, бълхи; черупки на сладководни обитатели на течащите наоколо потоци, птици, които досега не бе виждал, един екземпляр от семейство Фрингила, или чинка; голям свирец, който по поведението си приличаше на малък бекас; най-различни змии, гущери и бръмбари… и всички те се озоваха на едната трета от масата, а от другата й страна Стоукс и Филип Кинг настървено правеха карти на Рио де ла Плата.
	На другия ден неколцина отидоха на лов, като се надяваха да открият стадо щрауси. Чарлс така се изненада, когато за пръв път видя щраус, че не можа да стреля. По средата на следобеда Уикам и Съливан толкова се измориха, че седнаха под едно дърво и отказаха да продължат. Чарлс им предложи да им намери кон.
	И наистина той нае два коня, които носеха другите двама на смени. Така успяха да стигнат до града, преди да затворят градските врати.
	— Добре, че не улучихме и щраус – хвалеше се Чарлс. – Иначе трябваше да търсим трети кон и за него.
	— Ти си изумително издръжлив на ходене! – възкликна Съливан. – Аз съм два пъти по-силен и по-набит от тебе. Мога да те пречупя на две като Прометеева клечка*.
	[* Преди въвеждането на киорита в Англия се е използвала тръбичка със сярна киселина и възпламеняваща течност, като пламъка се получавал при счупване на тръбичката. – Б.пр.]
	— Може и да успееш, моряче, но като пешеходец никога няма да ме надминеш, защото от дете ходя на такива целодневни екскурзии.
	На другия ден той тръгна сам. Видя една Капибара*, която приличаше на голямо морско свинче, подгони я и я застреля в главата. Но щом се опита да я вдигне, видя, че тежи повече от 50 килограма. Трябваше да търси кон, за да прекара плячката си до кораба!
	[* Американски бозайник, най-големият гризач, родствен на морските свине. – Б.пр.]
	След като приключи със събирането на животни, той се зае с геологията на Монтевидео. Този район имаше сложна и интересна структура. Скалите се състояха от най-различни разновидности на гнайса; фелдшпатът беше често жълтеникав, на бучки и недобре кристализирал, и се редуваше с плочки от фин или груб зърнест тъмнозелен аспид. В Северен Уелс той явно бе научил доста неща, които да му свършат работа по време на пътешествието с „Бийгъл“.
	Джонатан Мей бе сковал сандъка за екземплярите – голям, сръчно направен лабиринт с малки и големи отделения, които се изолираха и свързваха с външните дъски чрез заковани дървени подпорки.
	— Трябва да стигнат в отлично състояние в Англия – реши Мей.
	На 19 август 1832 г. Чарлс с помощта на приятели свали големия сандък в лодката, прехвърли го на кораба „Емюлъс“, който пътуваше за Фалмът, и попита за колко време ще пристигне в Кембридж.
	— Не мога ви каза, сър. Имаме да спираме на няколко пъти по брега. По Коледа предполагам. Коледен подарък ли пращате на някого в университета?
	Чарлс се засмя, като си представи как професор Хензлоу ще получи сандъка.
	— Дано и получателят мисли така!
	 
	 
	 
	7.

	 
	Следващата задача на „Бийгъл“ беше да направи измервания на брега на Патагония в южна посока. Те вдигнаха котва и отплаваха при тройно свит марсел, като непрекъснато измерваxa дълбочината. От северозапад задуха силен бриз и нивото на реката започна да спада. През нощта дълбочината под кърмата им беше пет метра и половина, а на сутринта – само четири, „Бийгъл“ смени мястото си за закотвяне. Щом котвата се отдели от дъното, вятърът отнесе кораба на няколко метра от една шамандура, която бе поставена там, за да отбелязва мястото на станалото някога корабокрушение. Едно неправилно дърпане на някое въже и те щяха да заседнат. Но добре обучените хора на Чафърс опънаха платната и корабът се измъкна.
	— Повече не ми се правят такива близки посещения – заяви той.
	Но желанието му не се изпълни. Капитанът обяви, че има намерение да провери най-важните точки по брега. Мили напред той представляваше ивица от пясъчни хълмове, без прекъсване или някаква промяна. Вътрешността не беше населена.
	— Не съм виждал по-голяма пустош – промърмори Чарлс пред Стоукс. Тайно той копнееше за ароматните цветни градини в Могилата, за розите, за лехите със синя лобелия, за малките горички по Севърн.
	— Корабите никога не идват на този бряг. Но Хидрографското отделение в Лондон има нужда от най-подробни карти.
	Минаха няколко хубави дни с безоблачно небе, после дойдоха поройни дъждове и въздухът се сгъсти толкова, че бе невъзможно да продължат изследванията. Моряците веднага пуснаха въдици през борда. Всички хващаха по нещо и викаха радостно. Уловът бе толкова голям, че обядваха риба.
	Само капитан Фицрой проявяваше признаци на безпокойство.
	— Усещам с костите си, че барометрите ще се покачат и ще се извие насрещен вятър. Ще ни придружава силна буря. Извикайте ме веднага, щом забележите промяна в показанията на барометрите.
	В един часа през нощта Чарлс чу боцманската свирка. Целият екипаж се качваше на палубата – времето се бе променило. Докато двамата със Стоукс бързаха да се облекат, Чарлс каза:
	— Всички добри капитани имат развит усет за времето в открито море.
	Началото не беше добро. Котвата се заби в мека глина, която се втвърди над железните й нокти и тя се счупи. При изтеглянето на останките изпуснаха и шамандурата, и въжетата й. На сутринта вече бяха навътре в морето, но то бушуваше. Шейничката на 18-килограмовата гаубица се счупи и оръдието падна зад борда. Фицрой се вледени от ярост при тази двойна загуба.
	— Кой ще пострада? – Чарлс попита Съливан.
	— Двамата с Уикам отговаряхме за тези неща. Оръдието не беше прикрепено добре.
	Отново счупиха котва, една от най-хубавите и най-големите, тъй като лапата й се заби в глина, която бе твърда като скала.
	— Много рано понесохме такава тежка загуба – каза Съливан тъжно.
	По време на бурята Чарлс страда два дни от морска болест. Откри нещо любопитно: физически се чувствуваше зле, но психически вече не се страхуваше от пристъпите.
	На 2 септември записа в дневника си:
	 
	Днешният ден винаги ще бележи за мен паметна годишнина, тъй като на тази дата стана ясно, че не е невъзможно да тръгна на пътешествие.
	 
	Хвърлиха временно котва недалеч от залива Бланка. Крайбрежното вълнение бе много силно и бе невъзможно да акостират. Моряците пак пуснаха въдиците си. Чарлс не разрешаваше уловената риба да се нарязва, преди да опише всяка една от тях в дневника си по ихтиология. Екипажът изпълняваше желанията му.
	Капитан Фицрой бе ядосан – разполагаха с карти на района, които не им вършеха никаква работа.
	На всичкото отгоре се оказа, че са пуснали котва в тесен провлак и не могат да продължат по-нататък. Към тях се приближи малка шхуна, плаваща под флага на Буенос Айрес. Фицрой нареди една лодка под командуването на лейтенант Уикам да се приближи до шхуната и да поиска сведения. По обед лодката се върна с още един англичанин:
	— Джеймс Харис на вашите услуги, сър. Аз съм собственикът на шхуната. Пътувам по Рио Негро и търгувам по брега й.
	— Имаме нужда от лоцман. Нашата цел е да влезем невредими в пристанище Белграно.
	— Тогава ще трябва да потеглите и да минете напречно на големия северен бряг при ниво на водата малко по-високо от собствената ви водоизместимост, след което ще можете да навлезете в канала, а там има достатъчно вода за какъвто и да е кораб.
	Харис бе мъж на средна възраст, с дълбоки, покрити с кора от сол бръчки, описващи дъги от двете страни на червендалестите му бузи. Той застана на кормилото и „Бийгъл“ навлезе с голяма скорост в чудесното, но малко известно пристанище Белграно. Хвърлиха котва недалеч от кладенците под планината Анкърсток. Намираха се на около шестстотин мили на юг от Монтевидео.
	— Има много такива проливи по дължината на този полупотопен бряг – забеляза Харис.
	— Абсолютно е необходимо да ги изследваме – отвърна Фицрой. – Можете ли да заведете малка група от нас до Буенос Айрес?
	Чарлс изтича в каютата си, взе си кожената торба от куката и чука от чекмеджето. Тръгнаха с леката бърза лодка на капитана. Четирима моряци гребяха. Харис ги вмъкна в първото срещнато заливче. След няколко мили то толкова се стесни, че греблата опираха земята от двете страни. Чарлс не виждаше нищо друго освен кал. Изчакаха два часа да дойде приливът и в това време успяха да минат плитчините измежду тръстиките. След още няколко часа стигнаха караулна постройка на четири мили от селището. Чарлс забеляза, че някаква група мъже ги наблюдава. Фицрой възкликна:
	— Каква сбирщина от гротескни фигури! Защо Ърл не е тука, за да ги нарисува?
	Това бяха индианци гаучоси; всичките носеха пончо – голям шал с дупка в средата, през която минава главата. На кръста си бяха вързали шалове с ярки цветове, а под тях бяха облекли панталони с ресни. Ботушите им бяха направени от кожата на коленното сухожилие на задния крак на кон, която представляваше туба с извивка. Кожата се слагаше още прясна, изсъхваше на крака и повече не се събуваше. Шпорите им бяха огромни. Яздеха силни коне и носеха саби и къси мускети, но те самите бяха много по-забележителни от облеклото си. Повечето бяха полуиспанци, полуиндианци.
	Джеймс Харис им обясни кои са хората от „Бийгъл“ и уреди моряците да стигнат до форта, яздейки зад каубоите, на техните коне. Фортът представляваше многоъгълник, ограден с измазани с кал стени и заобиколен от тесен ров. Хората на капитан Фицрой не бяха посрещнати сърдечно; комендантът на форта се държа учтиво, но заместникът му нещо се притесняваше. Той посочи Чарлс, който беше в цивилни дрехи, и попита Харис:
	— Кой е този?
	— Англичанин. Господин Чарлс Дарвин.
	— С какво се занимава?
	— Естествоизпитател е.
	— Какво е това естествоизпитател?
	— Човек, който знае всичко.
	Майорът вече се изплаши. Той питаше, а Харис превеждаше.
	— Как така знае всичко! Всичко за кое?
	— За скалите. Рибите. Насекомите. Птиците. Растенията. Черупките.
	Заместникът се обърна към Фицрой.
	— Какви сте вие – шпиони, изпратени на разузнаване преди нападение?
	— Господин майор, ние сме дошли да изследваме бреговете и да направим някои измервания.
	— Но нашето пристанище ви харесва, добро е за кораби, нали?
	— Чудесно е. Цялата британска флота може да пусне котва тук.
	Майорът изкрещя гневно:
	— Значи това е истината! Ще докарате цялата британска флота, за да ни завладее. Сега аз съм по-силен! Махайте се от форта ми. Вземете си и естествоизпитателя. Той е магьосник.
	Харис се намеси.
	— Познавам един испанец, мой приятел. Живее недалеч оттук. Той ще ви приюти.
	Къщата на испанеца се състоеше само от една стая, но беше удобна. Хапнаха малко, тъй като през последните дванадесет часа не бяха яли нищо, и заспаха на пода. Чарлс се смести между Роулет и Харис. На другата сутрин офицерите на Буенос Айрес стриктно наблюдаваха всяко тяхно движение. Измислиха всякакви претексти, за да не им разрешат да напуснат форта. Най-накрая ги пуснаха с придружител. Когато стигнаха по обед до „Бийгъл“, видяха, че на една височина недалеч от кораба се бяха разположили войници, за да го наблюдават.
	Чарлс полегна в хамака. По откритото, приятно лице на Стоукс се разля широка усмивка.
	— Значи ти си човекът, който знае всичко! Представи си, месеци наред съм живял с тебе в една каюта и нищо не съм подозирал.
	Следобед Фицрой извика Стоукс, Уикам и Съливан в каютата си. Страните му пламтяха, тъмните му очи искряха. Чарлс го чу да казва:
	— Господа, стигнах до едно заключение. След като вчера добихме някаква представа за околното крайбрежие, вече съм убеден, че „Бийгъл“ няма да може да го изследва както трябва, ако не пожертвуваме за това повече време, отколкото е допустимо. Харис и партньорът му са собственици на два малки съда, с палуби, със съоръжения като на шхуна. По-големият е петнадесеттонен, по-малкият – девет. Харис се съгласи да ни ги даде под наем. Той ще бъде лоцман на по-големия, а приятелят му, господин Робъртс, на по-малкия. И двамата години наред са плавали по това нелесно за преминаване крайбрежие, познават неговите пристанища и приливи. Изглежда, те ще могат да изпълнят задачата си под командата на добри, способни офицери.
	— Кои офицери? – попитаха Уикам и Съливан едновременно.
	— Уикам, бих искал ти да поемеш по-големия кораб. Ти, Стоукс, по-малкия. Така ще спечелим много – докато вие двамата изследвате този район, „Бийгъл“ ще се върне на север в Монтевидео, после ще отплава на юг към Огнена земя и ще остави тримата туземци и господин Матюс.
	— Разбира се, два допълнителни кораба ще ни свършат доста работа – заяви Уикам, малко пребледнял около устните. – Мога ли да задам един въпрос – все едно, че съм от Адмиралтейството.
	— За сумата ли? Доста сложен въпрос. Аз нямам право да наемам или купувам други кораби. Но няма да мисля за това, защото вярвам в добрите резултати. На своя глава сключих споразумение с Харис и партньора му и смятам, че им дадох нелош наем. А също така заплати и храна за двамата собственици. Ще трябва да се направят някои промени на корабите, но тук имаме необходимите материали и хора за това.
	Като се качваше по задния трап на палубата, Съливан заяви на Чарлс:
	— Добре, че капитанът не определи мен. На малки кораби ме хваща морска болест. Но и Уикам го хваща.
	Същата неделя сутринта имаше литургия, а след това, Чарлс слезе с група офицери на брега, за да изследва няколко пясъчни хълма, гъсто покрити с жилава трева. След тях се простираха пампасите. В понеделник сутринта и екипажът слезе на брега. Една част от тях се зае да сече дървета, а другите започнаха да копаят кладенци и да пълнят бъчвите на кораба с вода. Капитан Фицрой издиктува договора на писаря Хелиър: собствениците трябваше да осигурят както своите услуги, така и корабите си за осем лунни месеца. От своя страна капитан Фицрой се съгласяваше да плаща сто четиридесет и осем лири стерлинги за лунен месец. Фицрой можеше да прекрати договора в края на който си иска месец от декември 1832 г. нататък.
	Харис замина да докара корабите. Роулет тръгна с него, за да осигури провизии от селището. Чарлс отиде на лов с Уикам. Прислужникът на капитана Хари Фулър поиска разрешение да ги придружи. Чарлс уби един хубав елен и една кошута, но Фулър го засрами, като повали три елена.
	— Ще ни трябва кола, за да ги закараме на кораба – каза Чарлс.
	— Не кола – отвърна Уикам. – Моряци. Фулър, иди доведи някой да ни помогне.
	Когато останаха двамата, Чарлс каза:
	— Много съжалявам, че ще трябва да се разделим.
	— И ти ще ми липсваш, Мухоловецо – отвърна Уикам. – Знаеш, че не съм сантиментален, но никак не ми беше лошо да има човек на борда, на когото нито да заповядвам, нито да се подчинявам.
	Оставиха улова си без надзор за малко повече от час, а когато се върнаха, видяха, че единият елен е изяден до кости от лешоядите и ястребите.
	— Такава е цената на небрежността – заяви Уикам, след като изруга сочно, вперил поглед в кръжащите птици.
	— Научих един урок – намръщи се Чарлс, – все някой се оказва по-гладен от нас.
	Капитан Фицрой премести „Бийгъл“ на няколко мили, за да бъде по-близо до източник на вода.
	— Ще останем тук няколко седмици – обясни той, – докато снабдим корабчетата с нови приспособления. Ще отплаваме заедно.
	Моряците се бяха научили да се съобразяват с прилива при хвърлянето на мрежите и всеки ден изваждаха по един тон риба. Ърл рисуваше морето и околния пейзаж, а Чарлс отделяше нови екземпляри и ги описваше в дневника си по ихтиология. Беше средата на септември, една година откакто пристигна в Плимът. На осемнадесети, три дни след равноденствието, започваше пролетта. Равнините се покриха с цветовете на розовия киселец и дивия грах; птиците започнаха да снасят яйцата си.
	Всеки ден носеше богат урожай на Чарлс. Той събра карамфил, някакво растение с приятна миризма, което откри край морето, и сукулентни растения. От влечугите хвана няколко жаби, една неотровна змия от рода Колубер и една змия с широки челюсти и нос, който имаше триъгълен връх. Щом той хвърли змията на масата, Стоукс извика:
	— Добре, че на шхуната няма да ми се налага да работя и да търпя грозните ти змии да ми пълзят по хубавите карти – но по тона му се разбираше, че всъщност не се сърди.
	Чарлс облече груби моряшки панталони и горна дреха отиде на лов с няколкото индианци гаучо, които Роулет бе наел, за да осигури прясно месо за „Бийгъл“. Той се изненада, когато те му предложиха кон за един от излетите. Индианците спяха на голата земя, убиваха пътьом дивеч за храна – пума или лъв, щрауси. Търсеха и щраусови яйца. Само Чарлс носеше пушка. Предупредиха го: „Не стреляй!“ Индианците убиваха дивеча си с боласи – два или три железни топуза, вързани кожени с ремъци.
	Един гаучо минаваше напред, за да подгони дивеча към другите. Индианците преследваха дивите животни бързо и дръзко, като въртяха боласите над главите си. Този, който яздеше най-напред, хвърляше своите. След миг животното се поваляше с омотани в ремъците крака. Чарлс се възхищаваше от умелата им езда, от бързината и точността им.
	Намериха шестдесет и четири щраусови яйца. Хванаха и няколко броненосеца. В средата на деня накладоха огън и изпекоха част от яйцата и броненосците в твърдите им брони. Чарлс хареса месото им.
	Като насядаха край огъня, той видя за пръв път, че сред индианците имаше и една жена. Тя се престори, че се страхува от пушката му.
	— Но ес карнадо?*
	[* Не е ли заредена? (исп.) – Б.пр.]
	Той я излъга, без да му мигне окото.
	— Не, не е заредена.
	Сред улова си Чарлс имаше един агути – заека на пампасите, три вида броненосци и сорильо, южноамериканското морско свинче. В стомаха на един щраус откри чревен червей.
	Сбирката му от птици и яйцата им растеше бързо. Той намери яйце от Струтио pea, южноамериканския щраус, от живеещия по скалите дъждосвирец, от речни рибарки, населяващи солените блата, от папагали и бекасини с къси човки. Работеше и през нощта на светлината на свещ, съхраняваше ги, описваше ги, каталогизираше ги. Капитанът, който от време на време поглеждаше в каютата, за да види новия улов на Чарлс, забеляза:
	— Ако още цели четири години работите така добре, професорите Хензлоу и Пийкок ще се окажат добри пророци.
	Придружи капитан Фицрой и Съливан при излизането им из залива. Като стигнаха Пунта Алта, на около десет мили от кораба, Чарлс забеляза ниските, дълги около миля скали. Той откърти с геоложкия си чук малко от най-долния слой и установи, че това е напластен чакъл.
	— Капитане! Вижте какво се показа! Кости, вкаменелости! За пръв път ги виждам на самото им място. Помогнете ми да ги извадя.
	Конгломератът поддаваше лесно. Скоро Чарлс държеше в ръцете си костите на огромни древни млекопитаещи. Трепереше толкова силно, че Съливан трябваше да му помогне да ги свалят в лодката.
	— Намерих долна челюст – извика Чарлс. – Глезен и стъпало, съвсем запазени.
	— На какво?
	— Професор Седжуик ме е учил да не гадая, а да изпращам вкаменелостите в Кембридж за изследване.
	Той спа неспокойно, събуди се с първите слънчеви лъчи, вдигна Симс Ковингтън, каза му да намери кирка в склада, изпи един чай край готварската печка и тръгна с лодката. Двамата с Ковингтън се изкатериха по скалите на Пунта Алта, захванаха се с третия слой от дъното и намериха черупки. Там, където чакълът и червената кал от долния слой се сливаха, откриха още кости и почти напълно запазена глава на огромно, отдавна изчезнало животно. Три часа копаха упорито, докато я извадиха.
	— Какво намерихме? – попита Ковингтън, изпотен от тежката работа.
	— На пръв поглед ми се струва нещо подобно на носорог.
	Щом се върнаха на кораба, Чарлс изсипа съдържанието на импровизираната си брезентова торба върху палубата. Лейтенант Уикам, който бе ядосан от дългото забавяне на двете шхуни, викна:
	— Да те вземат дяволите, Дарвин, махай си боклуците от хубавата ми чиста палуба. Гледай каква мръсотия направи! Да бях капитан, веднага щях да те изхвърля заедно с боклуците ти!
	— Хайде, хайде, Джон, нали знаеш, че съм ти симпатичен заедно с боклуците си – увери го Чарлс.
	— Още по-симпатичен ще ми станеш, когато те видя с кофа и голямо парче пемза в ръка.
	След обеда Уикам дойде в каютата на Чарлс със смутена усмивка.
	— Прощавай, Мухоловецо. Много груб бях с тебе.
	Двете шхуни пристигнаха на другата сутрин. Уикам слезе на брега с голяма част от екипажа, между които майстор на платна, бъчвар, оръжейник и дърводелци. Направиха лагер от палатки на брега на един поток, а шхуните изтеглиха на брега, за да ги огледат и поправят. Дори и за неспециалист „Пас“ явно беше грозен и зле конструиран кораб. Освен това бе мръсен и миришеше на граниво. „Либре“ изглеждаше още по-зле. И двата бяха използвани за превоз на тюленово масло и Чарлс каза на Филип Кинг, който доброволно се бе записал при Уикам на „Либре“:
	— Това твойто стана героично дело.
	— Ще натрупам опит, господин Дарвин. Баща ми ще остане доволен.
	Каютата в кораба на Стоукс беше дълга 2 м, широка 2 м и висока 75 см. В нея трима мъже трябваше да опънат хамаците си, а в малкото пространство отпред трябваше да живеят още петима. По-голямата шхуна носеше инструментите, секстанта, теодолита, лота, механизма за измерване на азимутната височина… там каютата беше със същите размери, но метър и двадесет висока и имаше маса и столове.
	— Кралската флота на Уикам – засмя се Чарлс. – Винаги съм вярвал, че ще станеш адмирал.
	— Дай ни три седмици да ги изчистим, да поправим каютите, да боядисаме, да сложим нови мачти, платна, кормило, рул… ще станат същински красавици.
	Пунта Алта беше златна мина за древни кости. Чарлс намери долна челюст на голямо животно с няколко зъба, кости на два-три гризача, кости от крайниците на някакво огромно мегатериоидно четириного.
	— Как са попаднали тези животни тук, на високата скала, като в капан? – попита Ковингтън.
	— Не са попадали. Тъй като има черупки от морски животни и по някои от костите са се прилепили раковидни, можем да бъдем сигурни, че тези останки са се намирали по дъното на плитко море.
	— И нещо е изтласкало морското дъно нагоре, като то се е превърнало във високи скали?
	— Да. Но не вулкан, защото тук няма лава. Вероятно не и земетресение, защото те можеха да потънат и да изчезнат. Какво тогава? Не знам. Някаква тайна кипяща сила. Как ми се иска тук да са професор Седжуик или Чарлс Лайъл, за да ни кажат.
	Щом Чарлс изсипа улова си внимателно на палубата на „Бийгъл“, Съливан, който бе дежурен, погледна купчината кости, засмя се и извика, имитирайки Уикам:
	— А, Дарвин, още мръсотия си донесъл! Да махаш тия боклуци от излъсканата ми палуба, преди да съм те изхвърлил заедно с тях през борда!
	Байноу поиска да знае на колко години са главата, зъбите и ребрата.
	— Не мога да гадая по-добре от тебе, Бен. Но определено са антеделувиални.
	— Кога е бил Потопът?
	— Кой може да каже това?
	— Англиканската църква – отвърна Байноу. – Те твърдят, че годината на Сътворението е 4004 преди Христа. На господ сигурно са му трябвали най-малко хиляда години, за да се ядоса толкова много на човека и всяко друго създание на Земята, че да реши да ги унищожи напълно.
	— Да не искаш да кажеш, че тези животни са умрели в калта на това наше плитко море преди около пет хиляди години? Бих искал да ти прочета един раздел от „Основни начала на геологията“ на Лайъл, на който попаднах снощи.
	Чарлс си бе отбелязал мястото в книгата. Байноу седна на масата срещу него.
	— Лайъл смята, че геолозите досега са измервали промените с хилядолетия, докато езикът на природата говори за милиони години… за един свят преди Сътворението. Знам, че тази мисъл е потресаваща, Бен. Професор Хензлоу ме предупреди да не приемам заключенията на Лайъл. Но според това, което съм наблюдавал досега по време на нашето пътешествие, по-скоро Лайъл е прав, а Хензлоу греши.
	Капитан Фицрой премести „Бийгъл“ до една висока скала на входа на пристанището, за да постави там знак за ориентиране на корабите. Пуснаха котва под планината Ермозо. В четирите натоварени с инструменти и дървен материал лодки се качиха много моряци. Докато Фицрой търсеше място с най-добра видимост, Чарлс и Филип Кинг се заеха с геоложки изследвания. Рано след обед вятърът се усили и промени посоката си. Когато Чарлс и Филип се върнаха на брега, намериха две от лодките изхвърлени на сушата. Големи бели вълни се разбиваха в крайбрежната ивица. Останалите се бяха върнали на „Бийгъл“ преди два часа, при това с големи трудности.
	— Явно ще трябва да нощуваме тук – каза Стоукс. – Няма да е много приятно да спим на голата земя с тези тънки дрехи. А и храната ни е много малко.
	Направиха си заслон от платното на една от лодките. Вече бе станало ужасно студено.
	— Тази вечер няма да ядем – заповяда Стоукс. – Ако морето продължи да бушува, може да се наложи да останем тука няколко дни.
	На брега бяха осемнадесет души. Скупчиха се всичките зад платното и успяха да заспят, макар че сънят им беше неспокоен. Докато дремаха, заваля дъждът.
	Призори небето не беше чисто; изви се силен вятър, големи вълни се разбиваха в брега.
	— Това време ще продължи така – промърмори Стоукс.
	Навътре в морето „Бийгъл“ силно се люлееше.
	Вечерята се състоеше от риба, изхвърлена от прилива, и малкото храна, останала от предишния ден. Привечер вятърът намаля достатъчно, за да може Фицрой да се приближи на стотина метра с лодката си и да хвърли буре с провизии.
	— Трябват ми двама добри плувци доброволци, за да изкарат бурето – заяви Стоукс.
	Двама младежи се съблякоха и доплуваха до него, като го изтикаха към брега. Вътре имаше достатъчно храна и ром, за да сгреят кръвта си, но вятърът отново се усили и застудя още повече. Тялото на Чарлс потръпваше на пристъпи.
	— Не съм знаел колко болезнен може да бъде студът – прошепна той дрезгаво на Стоукс, който лежеше до него.
	По обед на третия ден ги спасиха. Байноу прегледа всички един по един, предписа им ром и чай и им нареди да лежат в хамаците си с много одеяла. Чарлс гледаше как Стоукс се люлее доволно в хамака си напречно на неговия.
	— След това приключение – каза той – мога да се насладя с пълна сила на разкоша на „Бийгъл“.
	Морето стихна. Чарлс прекарваше дълги часове на брега с чукчето, дневника и молива със сребърен връх. Дълбаейки навътре из скалите на Пунта Алта, той попадна на челюст с един зъб и някаква странна костна покривка, която го убеди, че това е вкаменелост на голямото предделувиално животно мегатерий. В Кембридж бе чул, че единственият мегатерий в Европа се пази в Кралската колекция в Мадрид.
	— Свършекът на света! – извика той. – Възможно ли е аз да притежавам единствения мегатерий в Англия, да мога да го показвам и описвам?
	 
	 
	 
	8.

	 
	„Бийгъл“, „Пас“ и „Либре“ потеглиха на юг на 17 октомври. Двете шхуни искряха под новия си слой боя и с новите си платна. Флотата от три кораба пусна котва на входа на Баия Бланка, а на другия ден по обед двете шхуни отплаваха на юг. Екипажът на „Бийгъл“ ги поздрави с три пъти силно „Ура!“, за да им даде тласък за по-нататъшното им плаване, след което тръгна на север към Монтевидео и Буенос Айрес, за да си набави нови котви и да вземе провизии за пътешествието си на юг към Огнена земя. Хранеха се със солено свинско и говеждо месо.
	Чарлс влезе в каютата и изведнъж разбра, че сега ще разполага с цялата чертожна маса. Разположи находките пред себе си и видя, че няма такава колекция в Англия, че нито дори тази в Британския музей би могла да се мери с неговата.
	На път за Монтевидео помоли главния дърводелец Мей да започне големия дървен сандък, който му трябваше, за да изпрати у дома втората си сбирка. Отново отдели настрана морските животни и рибите, набоде насекомите, одра кожите на птиците, като остави костите на крилете, краката и черепа, но отстрани всички месести части, с изключение на мозъка, после ги натъпка с влакна и обработи с отрова, за да не ги нападат насекоми. Изсуши растенията си, уплътни отвътре черупките и постави етикети на вкаменелостите. Спомни си с благодарност за знанията и уменията, които бе получил от д-р Робърт Грант и Уилям Магиливрей в Единбург, за уроците на чернокожия Джон, който бе участвувал в експедицията на Чарлс Уотъртън в Южна Америка.
	— Един сандък няма да стигне, господин Дарвин – каза Мей. – Само за вкаменелостите ще ви трябват два.
	Уморен от шестнадесетчасовия работен ден, Чарлс се качи на палубата, за да поговори с моряка на вахта и да се порадва на обсипаното със звезди небе. После се върна в каютата си, съблече се и взе писалката. Дълбоко в него живееше един поет, който сега волно изля душата си на страниците на личния дневник:
	 
	Нощта е тъмна като в рог, духа свеж бриз. Чудно, прекрасно е небето в своето безкрайно искрене; това, което през деня е пяна, сега излъчва бледа светлина. Нашият съд тласка пред носа си две огромни вълни от течен фосфор, а зад него остава дълга млечна следа. Докъдето стига погледът, върхът на всяка вълна свети ярко, а от отразената светлина небесата над хоризонта не са толкова тъмни, както навсякъде другаде.
	 
	След акостирането в Монтевидео ги чакаше голяма радост – повечето моряци получиха писма. За Чарлс имаше две – писмото-дневник от сестра му Сузан, завършено и пуснато на 12 май, и едно от Каролайн, което тя спираше на 28 юни. Новините от Сузан следователно бяха остарели с повече от пет месеца, а от Каролайн – с четири. Той затвори зад себе си вратата на каютата и се зае веднага с чисто изписаните листове на Сузан.
	Семейството му в Могилата бе получило първите му писма в два последователни дни.
	 
	Обзе ни огромна радост от това, че си добре със здравето и наблюдаваш фантастични гледки.
	 
	Баща му беше много горд, че диетата му от стафиди и бисквити е помогнала на Чарлс по време на морската болест. Освен това д-р Дарвин се бе отказал да сравнява кораба със затвор, след като научи от Чарлс, че за него „Бийгъл“ е удобен дом. След като трите му сестри прочетяха писмата на баща си и после на слугите Нанси и Едуард и на стария градинар Джоузеф, обсъждайки всички изпитания и победи на Чарлс, една от тях го преписваше за вуйчо Джос и семейство Уеджуд в Меър Хол. Правеше се още едно копие и за Уилям Оуен в Удхаус – от друга сестра. Трета преписваше отделни части – за приятелите му в Кембридж. Оригиналите се изпращаха на Еразъм в Лондон с указание да ги покаже на вярната приятелка на Чарлс от семейство Уеджуд Шарлот и на преподобния господин Лангтън.
	Един пасаж от писмото на Сузан особено много го зарадва:
	 
	Професор Седжуик ни гостува миналата седмица на път за Уелс. Той говори много за тебе, изпраща ти своите поздравления и най-горещо те моли да изследваш за животински останки чакълестите брегове на малките реки.
	 
	Имаше и тревожен пасаж – Робърт Бидълф бе отложил сватбата си с Фани Оуен за няколко месеца, тъй като не могъл да се споразумее с баща й за зестрата.
	— Хубав брак по любов! – възкликна Чарлс.
	Смяташе, че се е подготвил за сватбата на Фани Оуен, но щом зачете описанията на Каролайн, сърцето му заби така силно, както през онзи мрачен период в Плимът.
	 
	Фани беше много красива – облечена в бяло, естествено с шапка и було. Господин Бидълф изглеждаше много хубав, изискан и ужасно неспокоен по време на бракосъчетанието. Беше съвсем пребледнял, а ръцете му синееха. Фани изглеждаше щастлива. Заминаха за един месец в Лондон.
	 
	През целия този поток от романтични новини в писмата не се казваше нито дума за Ема Уеджуд. Вече на двадесет и четири години, тя беше привлекателна млада жена, спокойна, приятна, дружелюбна; освен това притежаваше интелигентност и ред способности. На Чарлс му се струваше, че тя ще е една от първите, които ще се омъжат. Видя пред себе си лицето й – искрящите кафяви очи, хубавата кестенява коса, живите, плътни устни; обзе го копнеж по красивия Меър Хол с езерото като опашка на риба, вълнистите зелени хълмове…
	За да уталожи болката си по дома след писмата „излияния“, той се зае с купчината вестници и чете в продължение на няколко часа.
	 
	 
	На 30 октомври отплаваха за Буенос Айрес нагоре по течението на реката при силен насрещен вятър през целия ден. Капитан Фицрой се бе свързал с правителството в Буенос Айрес и го бе уведомил за намеренията си да измери със своите хронометри разстоянието по меридиана между Монтевидео и Буенос Айрес, затова стражата ги пусна.
	Тъй като сандъците му за Лондон бяха вече готови, в Буенос Айрес Чарлс си позволи първата почивка от Плимът насам. Разхождаше се по брега на кон; отиде със Съливан и Байноу да пазарува в английските магазини стоки от дома – купиха си нови дрехи, тоалетни принадлежности, няколко прибора за научни изследвания и много съдове и кутии за екземплярите на Чарлс. Посетиха църквите, възхищаваха се на изключителните декорации, с които градът се славеше, ходиха в музея, изминаха шест левги на кон към вътрешността до една естансия*, където върбите и тополите покрай рововете напомниха на Чарлс за Кембриджшър; ходиха и на театър, но не разбраха нито дума; обядваха с господин Гор, английския шарже д’афер. Роулет купуваше всичко, което му попаднеше: витамин С, оцет, туршии, лимони, прясно говеждо, зеленчуци и плодове; тютюн, ром, сапун, какао, чай и кафе, картофи; стотици скоби, желязо и въглища за ковачницата. Скитаха из града с много добро настроение – от месеци не бяха попадали в столица.
	[* Владение (исп.). – Б.пр.]
	— Нищо чудно, че всички чужденци смятат английските моряци за повече или по-малко луди! – заяви Съливан.
	Чарлс се възхищаваше на испанките, от техните красиво сресани коси с огромни гребени, от големите им копринени шалове, вързани в горната част на тялото, от грациозната им походка. Известно време той познаваше Фани Оуен в лицето на всяка испанска девойка.
	Бе чувал за генерал Росас, главнокомандуващия в Буенос Айрес, който унищожаваше и прогонваше местните индиански племена, за да се разчистят пампасите и там спокойно да се създадат ферми за добитък; Чарлс знаеше, че ако има възможност да пътува из вътрешността, ще трябва да получи паспорт. Обърна се към местните власти и те му дадоха препоръчително писмо до коменданта на Патагонес и паспорт като „естествоизпитател на кораба на Нейно величество „Бийгъл“.
	Към средата на ноември се върнаха в Монтевидео, след като бяха преодолели „възможно най-гадния вятър“. Няколко дни по-късно в пристанището пристигна пощенският кораб „Дюк ъв Йорк“. Чарлс се погрижи четирите му кутии и сандъци да се натоварят внимателно в трюма на кораба, откъдето щяха да ги свалят във Фалмът.
	Получи и две писма от дома, едното от Еразъм.
	Сузан в писмото си от средата на август му бе намекнала, че Еразъм все повече харесва Фани Уеджуд и може да се ожени за нея. Баща им имаше лумбаго и сестрите се опитваха да го накарат да се откаже от жълтата си двуколка и да преглежда пациентите само в Могилата. Цялото семейство изразяваше надежда, че Чарлс няма да допусне някакъв фалшив срам да го спре да се върне у дома, ако му се поиска. Сузан пишеше:
	 
	Много се зарадвах, като разбрах, че спокойната енория все още те привлича. Приятно е да гледам в бъдещето и да те виждам добре настанен. Смятам, че въпреки тази богата на сватби година, все ще е останала някоя добра съпруга и за тебе.
	 
	Писмото на Еразъм пееше друга песен. Той заявяваше, че няма никакво намерение да се жени за Фани Уеджуд или за която и да е друга.
	 
	Писах ти за всички политически събития, макар че ти едва ли се интересуваш много от тях, след като си толкова далеч от Англия. Политиката не преодолява разстоянията.
	 
	— Не е прав! – възкликна Чарлс, тъй като в писмото пишеше, че най-накрая е бил приет Законът за избирателната реформа, но голяма част от избирателите поради нехайство или невежество не искали да се запишат за гласуване. Еразъм заключаваше в същия дух:
	 
	Не ми беше много приятно да прочета в последното ти писмо, че още не си се отказал от твоята ужасна енория някъде в пустошта. Вече бях почнал да се надявам, че ще те видя настанен някъде недалеч от Британския музей или край друго учено място. А сега единственият ми шанс е да се унищожи религията в държавата!
	 
	С почти същата радост, с която получаваше писмата от дома, той пое пакета с втория том на „Основни начала на геологията“ на Лайъл, в която авторът насочваше вниманието си към промените, ставащи с живите същества. Легнал в хамака си в тихата каюта, той прочете основния въпрос на Лайъл:
	 
	… дали има доказателства за неколкократното унищожаване на видовете в процеса на развитие на природата и дали има основания да се предполага, че от време на време са били създавани нови животни и растения, които да заемат местата им?
	 
	Той лежеше спокойно и си мислеше за деня, когато ще може да покаже на Чарлс Лайъл вкаменелостите на кости, които намери в Пунта Алта. После изведнъж му дойде прилив на сили и написа писмо на брат си, като му възложи да му изпрати ред неща, включително хубав комплект огледала, връзки за обувки, игли и карфици, кутии от хапчета, книгите „Мекотели“ от Кювие, „Фрагменти“ от Фон Хумболт, една книга по ботаника от Линей, „Арктически области“ от Скорсби…
	Още цели девет месеца нямаше да получи нито едно писмо.
	 
	 
	Поправен и добре зареден, „Бийгъл“ отплава на 27 ноември от Монтевидео за Огнена земя, крайчеца на Африка, дълъг двеста и петдесет мили, който се простираше под Магелановия проток. Нос Хорн бе разположен горе-долу по средата и там се сблъскваха страховитите сили на Атлантическия и Тихия океан. Магелан го бе нарекъл „Земя на огъня“, но спокойно би могъл да го нарече и „Земя на яростните бури“. Испанците се опитали да присвоят този район, като изпратили повече от двеста войници през 1585 г., но голяма част от тях умрели още през първата зима. Сега никоя държава не го искаше, нито дори ненаситните англичани. Тези, които познаваха ужасните условия на Огнена земя, я наричаха „дяволска“ – създадена или принадлежаща на дявола.
	Огъстъс Ърл реши да остане в Монтевидео. Мъчеше го ревматизмът, макар че още нямаше четиридесет години, и реши да укрепи здравето си. Чарлс го посъветва приятелски:
	— Внимавай с високите чаши с ром в ресторант „Таблдот“, Газ.
	— Чарли, стомахът ми не задържа нито ром, нито каквато и да е друга алкохолна напитка. Да се чуди човек дали да продължи да живее. Но може пък да си намеря някое хубаво момиче. Компенсации винаги има.
	Чарлс се засмя.
	— И да не са ти мераците като преди, въображението ти ще навакса. Ще се видим, като се върна.
	Тримата туземци знаеха, че ги връщат у дома и че само нещастен случай можеше да предотврати това. Джеми беше неспокоен. Започна да се държи обидено, сякаш някой щеше да го тероризира. Вече не гледаше Чарлс в очите.
	— Аз не иска връща дома.
	— Но нали капитан Фицрой така се е разбрал с тебе – да те заведе в Англия за година-две, за да видиш страната и да се образоваш, после да те върне у дома.
	— Капитан каза. Аз не каза. Това какво?
	Йорк от своя страна се надуваше от гордост, дори тържествуваше. Цялото му поведение на превъзходство към моряците говореше: „Аз ви победих. Вие поискахте да ме направите англичанин. Но аз не ви се дадох!“
	— Аз отива на бряг богат – каза той. – Много подарък. Аз бъде главен Аликхулип.
	— Откъде ще дойдат тези богатства, Йорк?
	— От капитан. Аз прави него плаща. Аз направи капитан слава. Негов име във вестник. Туземец води него в двор на кралица. Кралица среща него.
	Чарлс се засмя от сърце.
	— Йорк, ти май наистина ще станеш вожд. Имаш ума на същински политик.
	Що се отнася до Фуегия Баскет, удобствата и любезността на дружеството бяха дотолкова заличили ранните й спомени, че тя не можеше да знае какво я чака. Несигурността я караше малко да се страхува; нямаше тя да определя бъдещето си. Фуегия спря да плете и да си прави дрехи.
	— Няма нужда. Бързо скъса. Аз носи кожа гуанако. Аз вече не шие.
	Към четири часа след обед корабът бе обсипан от безброй много бели крила. Моряците завикаха:
	— Валят пеперуди!
	Гледката беше невероятна.
	— Откъде се взеха? – извика Чарлс.
	— Носи ги силният вятър от северозапад – обясни Фицрой.
	— Ще си взема рибарската мрежа, за да ги уловя.
	— Те са безброй много, като снежинки при гъст сняг – каза Байноу. – Виж какво пространство заемат, не по-малко от двеста ярда на височина, една миля на ширина и няколко мили на дължина.
	Чарлс вдигна лице, оставяйки пеперудите леко да докосват косата, челото, носа, устата и брадата му, и прошепна:
	— Сега знам как са се чувствували израилтяните, когато господ им изпратил манна небесна.
	— Има една съществена разлика – отвърна му Съливан с момчешката си усмивка, – не ги гълтай, не се ядат.
	Само седмица след отплаването и стигнаха Сан Блас. На 3 декември още призори забелязаха ниски острови и се насочиха право към тях. Изведнъж навлязоха в широка ивица безцветна вода; дълбочината стана от десет на три клафтера. Те продължиха срещу вятъра на юг, използвайки отлива. Джеми беше на върха на мачтата и пръв ги видя:
	— Шхуни! Шхуни!
	Скоро двата малки кораба, с които се бяха разделили преди седем седмици, се изравниха с тях. Уикам пръв се качи на борда. Той бе така изгорял и изприщен от слънцето, че едва говореше с напуканите си устни. Стоукс и Кинг се качиха след него. И те бяха покрити с мехури. Всички ги наобиколиха, за да ги поздравят и да им се посмеят на вида – бяха изгорели толкова много, защото слънцето беше горещо и силният вятър непрекъснато ги пръскаше и мокреше.
	Картите и хидрографските им снимки бяха така добре изработени, че капитан Фицрой ги убеди да направят картографски изследвания на брега от Порт Дизайър. Чарлс помръкна, когато след два дни те отново се разделиха. Нямаше да се види с тях, докато се срещнат в Рио Негро, на повече от петстотин мили на юг от Монтевидео, по средата на крайбрежието на Патагония, чак след три месеца, през март.
	Следващите дни Чарлс прекара в събиране на раковидни с мрежата си, пусната зад кърмата – раци, стриди, скариди; изучаваше и механизма, по който те излизаха от черупките си. На 11 декември, точно една година откак „Бийгъл“ направи първия си опит да отплава от залива в Плимът, от югозапад излезе силен бриз. Чарлс знаеше, че ще го хване морската болест, че пак ще трябва да яде стафиди и бисквити.
	— Ще ти кажа как да надвиеш на силната буря, която се задава – предложи Съливан. – Улови я в прозата си. Направи я твой пленник. По такъв начин тя ще ти е в ръцете, а не ти в нейните.
	— Ще си изчистя перото и ще си подготвя тетрадката. Скоро след това той започна да пише:
	 
	Винаги е интересно да се наблюдава започването на силна буря; тъмният облак образува свод, през който се провира вятърът; после постепенно започва да се приближава редицата от големи бели вълни, докато корабът се килва встрани и бурята засвирва в платната.
	 
	 
	 
	9.

	 
	В средата на декември те забелязаха през мъглата земя на юг от Магелановия проток – криволичещия между островите воден проход, който свързваше Атлантическия с Тихия океан и през който смело си бе пробил пътя през 1520 г. великият португалски мореплавател. Очарован от гледката, Чарлс се качи при офицерите на юта.
	На другия ден се отправиха към Огнена земя. Фицрой промени курса, за да минат покрай брега. Много скоро се появи димен сигнал. През далекогледа Чарлс видя група индианци, които наблюдаваха кораба. Духаше силен бриз и „Бийгъл“ бързо измина петдесет мили по крайбрежието, като хвърли котва недалеч от ниска равна скалиста местност, която завършваше до морето със стръмни скали.
	Тъй като не беше дълбоко, корабът цяла нощ се люля силно и Чарлс не можа нито да заспи, нито да намери спокойствие. Призори, още в 3 часа, той стана, за да види отплаването на „Бийгъл“. Рано следобед влязоха в протока Льо Мер, тласкани от силен вятър. На обед Фицрой каза:
	— Представи си как ще се надигне морето, когато вятърът и приливът се хванат за врата. Такова вълнение се нарича „кипене“. Вълните се разбиват неравномерно от двете страни на кораба.
	— Май не ми се иска да си го представям, капитане. По-скоро рано или късно ще ми се наложи да го преживея.
	Същия следобед пуснаха котва в залива Гуд съксес, на малко повече от сто мили северно от края на Южна Америка и нос Хорн. Капитан Фицрой обяви намеренията си да се занимае за няколко дни с картографски проучвания. Група туземци се бяха настанили на висок връх над морето, развяваха кожените си наметала, викаха на струпалите се по перилата моряци и придружиха бежешком кораба чак до пристанището. Точно преди здрачаване екипажът видя огън пред един уигуам, направен от индианците само за пренощуване.
	Пристанището Гуд съксес беше просторно, заобиколено от всички страни с ниски планини от аспид. Беше известно с това, че през януари 1769 г. капитан Кук първо тук хвърлил котва. Същата нощ се изви силен вятър и заваля дъжд. Откъм планините се спусна внезапна буря. В открито море тази нощ щеше да бъде много тежка, но тук, в пристанището, „Бийгъл“ едва-едва се поклащаше. На сутринта Фицрой изпрати лодка с Чарлс, Джеми и група офицери под командуването на лейтенант Съливан да потърсят прясна вода. Лодката се приближи към брега и Чарлс можа да разгледа тълпата туземци. Кожата им имаше мръсномеден цвят. Над горната им устна, от едното до другото ухо, бе нарисувана широка ивица червена боя. Над нея и успоредно с нея имаше и бяла ивица, която напълно покриваше веждите и клепачите им. Косите им бяха черни, влажни, пуснати до раменете. Чарлс си помисли какво ли символично значение имат тези ивици и от колко еона са се предавали от баща на син.
	Четирима туземци тичаха към тях и крещяха силно. Водеше ги старец с шапка с бели пера и съдрана кожа от гуанако на рамото. Останалите трима бяха високи и изглеждаха млади и силни. Лицето на един от тях бе боядисано в черно, с бяла ивица над очите.
	Чарлс никога не бе виждал такава гледка.
	Щом стигнаха до брега, туземците застанаха нащрек, но продължиха да викат и да правят енергични жестове. Екипажът слизаше на сушата, когато Съливан промърмори:

 	— Забележете, че не се виждат никакви жени и деца. Няма да се покажат, докато мъжете не разберат дали сме приятели или врагове.
	Чарлс възкликна:
	— Нямаше да повярвам, че цивилизованият човек се различава толкова много от дивака. А как ще се сприятелим с тях?
	— Ще им дадем подаръци – най-великото средство за общуване.
	Всеки един от туземците получи парче червен плат и веднага го уви около врата си с радостни викове. Сега вече бяха приятели. Старецът се приближи до Чарлс, удари го три пъти силно по гърдите и по гърба и заговори на някакъв език, който напомняше на звуците, издавани от някоя стопанка, която храни пилетата, после отметна кожата от гуанако и откри гърдите си.
	— Това за тях е равносилно на ръкостискане – обясни Бенджамин Байноу.
	Туземците се развикаха:
	— Кучиляс! Дайте нож! – като започнаха да издават звуци, напомнящи рязане.
	— И без ножове са достатъчно опасни – промърмори Съливан. – Джеми, попитай далеч ли е до родното ти място.
	Джеми не бе запомнил много от езика си, но и това, което знаеше, останалите туземци не можаха да разберат. И петимата започнаха да му крещят в един глас.
	— Аз не разбира – каза Джеми жално. – Това какво?
	Туземците съзнаваха, че Джеми е различен от останалия екипаж на „Бийгъл“. Те заразглеждаха добре подстриганата му коса, кожата му, накараха го да си свали ризата. Разгледаха и двамата офицери, които бяха по-руси и по-ниски от другите, макар и с бради.
	— Жена! – възкликна Джеми. – Знае дума. Те мисли вие жена.
	Щом някой офицер покашляше или се прозинеше, индианците кашляха и се прозяваха. Хамънд направи няколко маймунски гримаси, един от младите туземци веднага започна да му подражава. Моряците запяха и затанцуваха. Младият туземец поиска да изкара един валс с Хамънд. Всички изглеждаха здрави и силни, но явно живееха доста мизерно – колибите им бяха направени от няколко храста на издатината на скала и в никакъв случай не можеха да ги предпазят от вятъра, дъжда или суграшицата. Хранеха се с тюлени, птици, миди – всичко, което морето изхвърля на брега, а понякога и с гуанако. Облеклото им се състоеше от кожи и парцали, а единствената им собственост бяха тиловете, стрелите и копията. 
	Като се върнаха на лодката, Чарлс каза: 
	— Струва ми се, че дори да претърсим целия свят, няма да намерим по-низше човешко създание.
	— Прав си, Чарли – каза Байноу. – Но това се дължи единствено на географското разположение на това място и на условията за живот. Виж колко невероятно добре се развиха нашите трима под ръководството на капитана. Те бяха също толкова диви, но успяха да се приспособят към живота в Англия, доказаха, че имат податливи мозъци в продълговатите си глави, мозъци, които винаги са нащрек.
	Чарлс бе решен да навлезе донякъде във вътрешността на страната. Капитан Фицрой настоя Ковингтън да го придружи с пушка в ръка.
	— Не ви заповядвам често, Дарвин, но сега трябва да се подчините. В тези дивашки страни никога не трябва да се слиза на брега сам или невъоръжен. Заплашват ви и туземците, и дивата природа.
	Равнини нямаше. Горите бяха гъсти, клоните – толкова ниско до земята, че трябваше да ги отместват, за да минат Чарлс попадна на коритото на планински поток, който бе покрит с повалени дървета. Все пак той успя да пропълзи по него, а Ковингтън го следваше. После излязоха от мрачните дълбини на равнината и се изкачиха на билото на хълма. Околността бе великолепна, но навсякъде около тях се виждаха следите от яростта на природата – ръбати, неравни скали и преобърнати дървета. Под тях имаше гора от антарктически букове.
	Той извади чука си от кожената чанта и започна да изследва скалите. Резултатите го разочароваха. Все пак събра доста лишеи, мъхове, папрати, водорасли, бръмбари и космати паяци. Истинско удоволствие му доставяше мисълта, че бял човек не бе стъпвал в тази гора.
	В 4 часа на третата нощ „Бийгъл“ потегли на юг при лек вятър. В този район, където разпрата между вятъра и водата никога не стихва, корабът заобиколи нос Гуд съксес при спокойно море. На другата сутрин морякът на вахта усети как бризът се усилва и се превръща в хубав източен вятър, с чиято помощ заобиколиха нос Дисийт. Чарлс се чувствуваше толкова добре, че това го докарваше до възторг.
	— Такова време се случва толкова рядко; все едно да спечелиш на лотария! – възкликна капитан Фицрой.
	Трябваше да заобиколят бруления от бурите нос Хорн, после да минат напряко и да направят трудния преход до водите на Тихия океан, за да върнат Фуегия Баскет и Йорк Минстър в племето им; след това трябваше отново да заобиколят през пролива Бийгъл, открит от капитан Фицрой по време на първото пътешествие на кораба „Бийгъл“, за да върнат Джеми и Бътън в Текееника, на края на остров Наварин. В три часа следобед те бяха на най-южния край на света. Нищо, освен протока Дрейк, не отделяше „Бийгъл“ от Антарктика. Вечерта бе спокойна и ясна. През нощта попаднаха в буря.
	— Нос Хорн си иска своето – изръмжа Фицрой, отмести вечерята си и се качи на палубата, за да наглежда екипажа, който обръщаше кораба по посока на вятъра.
	Призори нос Хорн беше от подветрената им страна и вече се виждаше така нареченият от моряците „прословут край“, забулен в мъгли, със смътни очертания поради бурята. По небето се носеха черни облаци, извиваха се ужасни вихрушки от дъжд и град.
	— Бързо към заливчето Уигуам – заповяда капитан Фицрой.
	Добре, че попаднаха в този спокоен залив, защото на другия ден беше Коледа, една година откакто окончателно отплаваха от Плимът. Чарлс си мислеше с радост за двете пратки за родината, чудеше се дали професор Хензлоу не получава първата от тях тъкмо в този момент, припомняше си най-вълнуващите моменти от живота си. Всички дежурства и задължения по кораба бяха отменени поради литургията и галаденя, в който премерваха силите си, пееха и танцуваха под звуците на цигулката на Ковингтън. Няколко от по-старите моряци слязоха на брега на лов с пушки, придружени от по-млади, които искаха само да пострелят. Чарлс, Съливан и Хамънд решиха да се изкачат на връх Кейтър във високата конусообразна планина над залива, гъсто обрасла с антарктични брези.
	Покориха 5100-метровия връх и се измориха много. Хамънд попита:
	— Дарвин, какво ще кажеш за геологическия строеж на тази група острови?
	— Според мен те са краят на веригата на Андите. Върховете на планините едва-едва се издигат над океана. Не ми се вярва на тях да живеят хора.
	— Живеят, Чарли – каза Съливан сериозно. – Усетих туземците да вървят по петите ни, докато се изкачвахме.
	Те попаднаха на няколко колиби, кръгли и високи метър и двадесет, набързо стъкмени от съчки, тръстики и трева за около час, които трябваше да изтраят само докогато на това място има достатъчно стриди и раци, за да се изхранят обитателите им. Между натрупаните отпадъци край тях Чарлс намери див керевиз и пореч.
	В полунощ ги събуди заповедта: „Всички на палубата!“ Започваше дълъг и мъчителен период на лошо време. Макар че на Огнена земя сега беше средата на лятото, температурите паднаха до 38 градуса*. Чарлс, който устоя на тропическата горещина по-леко, отколкото повечето моряци на борда, сега страдаше от студа. Колкото и топло да се обличаше, въпреки че си слагаше вълнената шапка и палтото, ушито в Лондон, нищо не можеше да прогони бодлите на студа от крайниците му. Единствено учудването му от странните птици в морето го накара да запише в дневника си:
	[* Около 0° С. – Б.пр.]
	 
	Тук морето се населява от много и странни птици; особено интересна е голямата едроглава патица, която не може да лети, а използва крилата си като гребла, за да плува във водата. Има и много пингвини, чието поведение е като на риби, защото прекарват дълго време под водата… Следователно тук съществуват три вида птици, които използват крилата си не само за летене: големоглавата патица – като гребла, пингвинът – като перки, а щраусът плува с тях по вятъра като с платна.
	 
	В началото на януари 1833 г. той стигна до убеждението, че с морската болест не може да се свикне. Вече не задържаше дори стафидите и бисквитите, загръщаше се добре с голямото си морско палто и отиваше да подиша на палубата. Хващаше се за дървените перила; очите му се дразнеха от солената пяна. Села вече разбираше смисъла на поговорката: „Който тръгне по море за удоволствие, той отива в ада за развлечение.“ Имаше кораби, които месеци наред се опитваха да заобиколят нос Хорн; други бурите ги връщаха и така и не успяваха да навлязат в Тихия океан.
	— Съливан, колко ще трае всичко това? – попита той с мека. – Съмнявам се дали духът и стомахът ми могат да издържат още дълго.
	— До второто пришествие – отвърна офицерът. – Но ти ще издържиш. Какво друго можеш да направиш – да скочиш зад борда и да заобиколиш нос Хорн с плуване?
	Четири дни „Бийгъл“ се опитва да мине на запад край носа, но при силните ветрове и бурното море успя да се придвижи само на три мили.
	— Случвало се е и по-слаба буря да разруши и потопи някой здрав кораб – каза Фицрой.
	С издути платна те стигнаха на една миля от залива Крисмас, родното място на Йорк Минстър. Екипажът чу дежурният офицер да казва на моряка на наблюдателния пост да гледа откъм подветрената страна; капитанът не знаеше точното им разположение, хоризонтът се бе стеснил много поради гъстите пръски, носени от вятъра. Чарлс не забравяше за кораба „Тетис“, който се бе разбил в скалите на нос Фрио. За пръв път в живота си той се изправяше лице с лице със смъртта.
	На другия ден по обед бурята стигна апогея си. Огромна вълна се плисна на борда. Чу се оглушителен шум, разлетяха се пръски. Една от лодките на юта се откачи. Капитан Фицрой заповяда веднага да я освободят, като разсекат останалите въжета. Морето веднага я погълна и тя изчезна. „Бийгъл“ сега се бе килнал силно настрана, тъй като го блъснаха други две огромни вълни; моряците работеха до кръста във вода. Капитан Фицрой застана на юта и извика:
	— Отворете портовете.
	Дърводелците забиха ръчни лостове в портовете. Когато те се отвориха, водата успя се излее от палубата, преди морето да нанесе следващия си удар. Корабът се изправи. Люковете бяха добре изолирани. Много малко вода се процеди под палубата… освен в колекцията на Чарлс и, както се разбра по-късно от ужасната воня в трюма, в някои от кутиите с консервирано месо.
	Когато Бенджамин Байноу влезе в каютата на Чарлс, тутакси видя отчаянието на лицето му:
	— При такава буря не е възможно водата да не проникне в чекмеджетата на каютите – обясни му Байноу.
	— Знам, че трябва да се радвам, дето сме още живи. Ама виж! Хартията ми за изсушаване и растенията ми са мокри от солената вода. Това е непоправима загуба.
	Байноу сложи утешително ръка на рамото на Чарлс.
	— Нищо не е непоправимо, Чарли, освен смъртта.
	Бурята утихна. Капитан Фицрой каза радостно:
	— Не съм попадал в по-ужасен щорм. Не съм виждал по-висока и по-дълга вълна от тази, дето ни килна, и все пак загубите ни са минимални – една лодка и малко мрежи. А за двадесет и четири дена сме изминали само двадесет мили!
	— Какво ще правим сега? – попита Чарлс печално.
	— Ще се върнем в залива Гории, където можем да акостираме на сигурно място. Там е земята на Джеми. Йорк Минстър реши да се установи там с Джеми и Фуегия, тъй като не можем да го закараме у дома.
	На другата сутрин взеха две лодки, слязоха на сушата и после трябваше да изминат доста мили, докато стигнат до равнинна местност. Намериха само едно пусто тресавище, населено от диви гъски и няколко гуанако. Чарлс съобщи:
	— В този участък торфът е дълбок около шест фута. Не става за обработване и засяване. Страхувам се, че целият район е блатист.
	— Тогава ще трябва да заведем туземците още по-нататък във вътрешността. Ако не намерим земя, подходяща за обработване, ще ги върнем в залива Понсънби.
	 
	 
	 
	10.

	 
	„Бийгъл“ пусна три по-големи и една малка лодка, натоварени с двадесет и осем души и прощалните подаръци за Матюс и туземците от Мисионерското дружество. На пристанището в Девънпорт тези неща им се бяха сторили смешни и забавни. А тук, в невероятната пустош на дивата Огнена земя, винените чаши, подносите за чай, супниците, махагоновите несесери, хубавото бельо и цилиндрите вече приличаха на безразсъдна глупост.
	Капитанът насочи лодките към входа на пролива Бийгъл. Привечер, след като се провря през всички заливчета и протоци, малката флота си намери удобен кът, скрит сред островчета. Тук те разпънаха върху греблата своите палатки и запалиха огньове; за да си приготвят вечеря. След почти „месец сред ада на водата“ обстановката се стори на Чарлс романтична.
	— Тази нощ ще спя на твърда, неподвижна земя! – извика той радостно.
	На другата сутрин изследваха протока. Оказа се, че са попаднали в гъсто населена земя. Туземците се изненадаха от внезапното появяване на четирите лодки. Някои запалиха огньове, за да привлекат вниманието им, други тичаха мили наред успоредно с тях по брега. На висока скала над малката лодка пет голи мъже с дълги разпуснати коси размахваха ръце над главите си и издаваха ужасни крясъци.
	След обед лодките се приближиха към брега. Туземците държаха прашките си в готовност и викаха само една дума:
	— Ямърскунър. Ямърскунър.
	— Какво значи това? – попита Чарлс.
	— Дай ми. Има още доста да я чуваш.
	За нощувка намериха ненаселен залив и все пак поставиха силна стража. На другата сутрин се появи нова група туземци, които вземаха от земята камъни и прогонваха жените и децата си в гората. Фицрой заповяда да държат пушките готови за стрелба. Чарлс извика:
	— Капитане, нима ще ни заповядате да стреляме срещу тези голи, нещастни същества?
	— Само за да ги изплашим и да ги накараме да се махнат.
	Но те не се изплашиха. Капитанът стреля с двуцевните си пистолети над главите им, а те само потъркаха ушите си от шума. Тогава той размаха късата си сабя, но туземците се разсмяха. Огорчен, Фицрой каза:
	— По-добре да потърсим неутрална земя между това племе и семейството на Джеми.
	— Защо да не ги умилостивим с още няколко подаръка? – попита Чарлс.
	— Те искат ножове и лодки.
	Същата нощ преспаха у едно семейство от племето Текееника, които бяха роднини на Джеми. Туземците насядаха заедно с моряците от „Бийгъл“ около горящия огън; държаха се тихо и дружелюбно. Чарлс, едва стоплил се в дебелите си дрехи, видя, че по телата на голите индианци струеше пот.
	Дойдоха още много туземци. Бяха тичали безспирно в нощта; от носовете им течеше кръв. Движеха се толкова бързо, че по устата им се бе появила пяна. Чарлс ги разгледа един по един и установи, че червената, бялата и черната боя по лицата им е нанесена по различен начин.
	Групата от „Бийгъл“ тръгна да търси родителите и братята и сестрите на Джеми Бътън. Макар да заяви, че не разбира местния език, Джеми успя да ги преведе много успешно по протока Бийгъл и ги насочи към един залив, където живееше семейството му. Намери един от братята си, а по-късно дойдоха майка му, още братя, две сестри и един чичо.
	— Ако два коня се срещнат на полето, тяхната среща би била по-интересна от завръщането на Джеми – си каза Чарлс разочарован.
	Джеми научи, че баща му е починал.
	— Тъжно ли ти е? – попита Чарлс тихо.
	— Аз какво може прави?
	Пристигнаха в някаква местност, наречена Улия. Почвата беше богата, земята – равна. Капитан Фицрой тържествуваше.
	— Тук ще растат много добре европейски зеленчуци – каза той. – Сега вече трябва да основем колония.
	Мъжете индианци стояха по цял ден и наблюдаваха как работят жените. Но не си губеха времето напразно – успяваха да откраднат всичко, което моряците не държаха непрекъснато под око.
	Чарлс и Хамънд излязоха към хълмовете, за да се разходят и да съберат екземпляри. Матюс, дърводелците, Джеми и Йорк опънаха палатки и построиха няколко едностайни къщички. С лопати и мотики моряците показаха на индианците как да обработват земята и после да я засяват – нещо, което им беше съвършено необяснимо.
	Байноу каза:
	—Живеят край морето. Ядат каквото намерят на сушата или по брега. Ако има много, коремите им се издуват, ако е малко – свиват се. Така естествено живеят от край време.
	— Ние ще променим това – заяви Ричард Матюс свенливо, тъй като той беше мълчалив младеж. – Ще ги научим да разчитат на собственото си производство.
	Когато моряците от „Бийгъл“ се събудиха на сутринта, всички жени и деца бяха изчезнали освен най-близките на Джеми. Индианците се бяха струпали на един хълм над тях и ги наблюдаваха враждебно.
	— Джеми, какво е станало? – попита Фицрой.
	— Ти чисти пушка – отвърна Джеми.
	— Не. Бой – каза Йорк. – Моряк каже на старец не приближава. Старец приближава. Моряк плюе в очи. Старец прави знак нареже, одере кожа.
	— Тогава повече няма да преспиваме тук – обяви Фицрой. – Преместете всичко в къщите на семейството на Джеми.
	Тръгнаха и оставиха мисионера Матюс, Джеми, Йорк и Фуегия Баскет.
	— Дали наистина са в безопасност? – попита Чарлс.
	— Трябва да се научат да живеят със собствения си народ.
	Един от велботите и ялът се върнаха на кораба. Другите два поеха по протока Бийгъл, за да направят картографски проучвания на островите около западния му вход. През деня стана непоносимо горещо. Чарлс се съблече заедно с другите до кръста и бялата му кожа почервеня. Няколкото кита, които изпускаха водната си струя на един хвърлей място от брега, им напомниха, че протокът от сто и двадесет мили, който осъществяваше пряка, макар и тясна връзка с Тихия океан, всъщност е част от морето. Тази нощ спаха на покрит с малки камъчета плаж, който се стори на Чарлс сух и удобен, след като се сви в спалния си чувал от одеяла.
	Трябваше да стои на пост до един сутринта. Той внимателно запомни всичко, за да го запише по-късно в дневника си:
	 
	В такива сцени има нещо много тържествено; изведнъж осъзнаваш в колко отдалечен край на земното кълбо се намираш. Всичко ти навява такива мисли – тишината на нощта се нарушава само от тежкото дишане на мъжете и вика на нощните птици; от време на време в далечината се чува кучешки лай, който напомня, че индианците може би дебнат край палатките ни и се готвят за страшно нападение.
	 
	Дните минаваха чудесно, след като навлязоха в северния ръкав на протока, който беше така пълен с айсберги, че приличаше на Арктика. Измерваха, правеха карти все по-подробни и по-подробни, а и кожената торба на Чарлс не оставаше празна. Към края на януари пуснаха котва в малък залив, за да обядват край огъня на пясъчния плаж. Завързаха добре двете лодки. Чарлс тъкмо показваше на другите колко красив е аквамаринът на почти вертикалния ледник на половин миля от тях, когато съвсем внезапно огромната висяща маса от горната част на ледника падна с трясък в протока. Към тях се надигна страхотна вълна.
	— Лодките! – викна капитан Фицрой. – Ще се разбият на парчета!
	Чарлс и трима моряци скочиха най-бързо и хукнаха. С дългите си крака той пръв стигна до велбота, грабна въжетата и се напъна с всички сили да го изтегли на брега, а един от моряците го буташе от другата страна. Вторият моряк успя да хване въжетата на другия велбот, преди вълната да го повали. Бързината на моряците спаси лодките от разбиване. Щом втората и третата вълна се оттеглиха, четиримата се върнаха.
	— Господа, дължим спасението си на вас – заяви Фицрой. – Ако не бяхте хванали тези лодки, щяха да се мятат по плажа като празни кратуни, а след това вълната щеше да ги отнесе безвъзвратно. Нямам медали, които да забода на вашите задъхани, измокрени от океана гърди, затова ви моля да приемете тези мои похвални думи.
	Чарлс усети, че кръвта му бие силно в така точно наречените му от капитана „задъхани гърди“. Съливан добави:
	— Философе, ти тича като газела, подгонена от тигър.
	— Най-обикновен инстинкт.
	На другия ден лодките минаваха успоредно на гранитната планинска верига, която, изглежда, беше гръбначният стълб на Огнена земя. Навлязоха в обширно водно пространство. Капитан Фицрой вдигна ръка, за да бъде изслушан:
	— Господа, в този миг назовавам това водно пространство „Залива Дарвин“ и така ще го запишем в нашите карти.
	По лицето на Чарлс изби червенина. Беше съвсем изненадан и се почувствува като ученик в Шрусбъри, когото са наградили за добро рецитиране на Вергилий.
	Същата нощ спаха на големите камъни на брега, тъй като плаж нямаше. Водата достигаше до ръба на палатката им и носеше гнили водорасли. Но Чарлс не забелязваше неудобствата.
	На връщане към Улия те срещнаха група индианци в обредно облекло. С тях имаше и една жена, облечена с широка ленена дреха, която принадлежеше на Фуегия Баскет. Други носеха най-различно бельо, панделки и парчета шотландски вълнен плат, който бе оставен при Матюс.
	— Бързо да се връщаме при нашите хора – каза Фицрой.
	По обед лодките стигнаха брега. За тяхно голямо облекчение Матюс излезе да ги посрещне. Йорк и Джеми бяха облечени в английските си дрехи. Фуегия, която се появи от една колиба, изглеждаше непроменена. Йорк и Фуегия заявиха, че са добре, но на Джеми му откраднали всичко, освен костюма на гърба му. Новата градина бе стъпкана и унищожена.
	Най-много бе пострадал Матюс – хванали го, натиснали му главата надолу и му откраднали всичките вещи, с изключение на по-големите инструменти, които бе скрил между гредите в колибата си и в изкопана от него дупка. Денонощно не го оставяли на мира – мъжете искали от него всичко, което видят. Неколцина взели големи камъни и заплашили, че ще го убият, ако им откаже, други го обградили и тъй като нямал какво да им даде, започнали да му скубят косите и да го блъскат. Той бил убеден, че ще го убият, макар и само за да докопат вещите му.
	Жените се държали добре с него. Докато Джеми пазел колибата, те му направили място край своя огън и споделили с него трапезата си.
	Фицрой премисляше възможностите на мисионера:
	— Матюс, смятам, че не трябва да оставаш, колкото и да ти се иска да им помогнеш. Няма да свършиш добра мисионерска работа, а не трябва повече да попадаш в ръцете на тези диваци.
	Той погледна стотината индианци, които клечаха и го наблюдаваха.
	— Как ще пренесем сандъка и другите ти вещи на лодката под носа им, след като те са много повече от нас?
	— Като не им дадем възможност да разберат какво възнамеряваме да правим – предложи Чарлс.
	Всичко стана много бързо взеха нещата от колибата и дупката и ги натовариха на двете лодки. Когато и последният моряк се качи, Фицрой прояви предвидливост и раздаде на туземците няколко брадви, триони и пирони. Така те пуснаха камъните си и позволиха на двете лодки да се отдалечат от сушата.
	Като гледаше как се смалява брегът и хората на него, на Чарлс му стана мъчно, че оставиха своите туземци сред близките им. Та нали те са живели сред цивилизовани хора! Как ще се приспособят сега отново към дивашкия живот? Колко лесно добронамереният жест на капитан Фицрой се превръщаше в жестокост.
	Същата нощ спаха на входа на залива Посонби. На другия ден вечерта пристигнаха на „Бийгъл“. Двете лодки бяха изминали около триста мили.
	— Чувствувам се като стар, кален изследовател – каза си той и се засмя на себе си, като влезе в познатата си каюта.
	Чарлс изсипа на масата съкровищата от голямата си кожена торба: една чучулига, един тъмнокръст кюкавец, една чинка; крилати насекоми, морски таралежи, сладководни охлюви, парчета чудесен аспид.
	Останалата част от масата бе отрупана с повече от сто карти, направени по време на триседмичното им проучване на протока Бийгъл.
	Някъде на една от тези карти голямо пространство морскосиня вода се наричаше „Заливът Дарвин“.
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	КНИГА ПЕТА

	 
	„НАЙ-ДОБРАТА ПОДГОТОВКА ЗА БРАКА“

	 
	 
	 
	1.

	 
	До залива Бекърли на Фолклендските острови пътуваха три дни, почти право на изток от Магелановия проток. Неотдавна тези острови бяха колонизирани от хора, дошли от Буенос Айрес. Знаеше се, че нещата там вървят добре. Затова всички се изненадаха, когато видяха над селището да се развява британското знаме. В пристанището имаше само един китоловен кораб. Чарлс, застанал най-отпред на полуюта, забеляза от брега да се приближава малък кораб. Помощник-капитанът му поздрави капитан Фицрой и обясни, че неговият кораб „Магелан“ е пострадал от бурята и лежи разрушен край брега, а екипажът бърза да се върне в някое що-годе голямо пристанище.
	— Запазихме провизиите си, може да ви потрябват. 
	Екипажът на „Бийгъл“ слезе на брега. Там намери малко, запуснато градче, с няколко полуразрушени каменни къщици и пръснати тук-там колиби от чим. Имаше много овце, кози, прасета и крави, но Чарлс видя малко човешки създания, които имаха нещастен вид. Господин Диксън, английският представител, човек на средна възраст с влажни очи, без зъби от лявата си страна поради вечното присъствие на лулата му им обясни, че градът е процъфтявал… докато станал жертва на интересите на няколко страни…
	— Хиляди години тези острови са били ненаселени, докато правителството на Буенос Айрес в един момент ги обяви за свои колонии и изпрати там хора. Островите започнаха да се развиват успешно. Миналия месец пристигна корабът на Нейно величество „Клио“, за да завземе островите за англичаните, но установи, че американската корвета „Лексингтън“ е пристигнала тук преди една година, нападнала ги е с изненада и неоправдано е унищожила и сградите, и останалата собственост. Индианците гаучо са избягали във вътрешността, изплашени от насилието.
	Тук е удобно за пристан, има достатъчно прясна вода и дивеч. Би могло да се превърне в цъфтяща колония, която да зарежда корабите, заобикалящи нос Хорн. Но нищо повече.
	Хелиър донесе на борда ново въже, хляб, солено месо и разни дребни стоки, които французите бяха спасили от кораба си. Капитан Фицрой се съгласи да вземе със себе си до Монтевидео двадесет и двама моряци и офицери. Щяха да спят на палубата. След това Едуард Хелиър се върна на брега, за да отиде на лов. По-късно намериха на брега пушката, часовника и дрехите му. Явно бе застрелял патица, тя бе паднала във водата, а Хелиър си бе съблякъл дрехите и бе влязъл, за да я изкара. Байноу го откри, оплетен в кафяви морски водорасли. Трябваше да ги разрежат, за да го измъкнат оттам. Бе умрял преди доста време.
	На другия ден го погребаха на един хълм, който се виждаше от „Бийгъл“. Ковчегът, скован от Мей, бе покрит с британското знаме. Капитан Фицрой чете опелото. Тъжен миг беше. После Чарлс отиде при капитана в каютата му и го намери отпуснат на един стол. Чарлс каза тихо:
	— За мен, както и за другите от каюткомпанията, това е тежък удар. Хелиър беше възпитан, чувствителен младеж. Това, което мога да направя сега, е да напиша съболезнователно писмо до семейството му в Англия. Ужасно ми е трудно, тъй като ми се струва, че той е искал да намери патицата, за да ми я подари за колекцията.
	Чарлс разтвори пакет, който бе оставен на пода.
	— Байноу освободи патицата от водораслите. Тя принадлежи към вид, който не познавам. А ето и куршума на Хелиър.
	Фицрой поклати глава.
	— Ще запазя куршума. Вие вземете патицата за колекцията си. Много скъпа ни излезе.
	Картографите от „Бийгъл“ слязоха да си вършат работата по брега, а други останаха на кораба, за да измерват дълбочините. През трите студени дни Чарлс яздеше из близката околност. Забеляза, че в торфа под краката му навсякъде расте жилава трева. Макар да се оплакваше, че има малко материали за дневника си, през следващите няколко седмици успя да събере бекасини, диви гъски, вълкоподобна лисица, кукумявки, очилат пингвин, морски звезди; обогати колекцията си и с няколко вида риби, които хвана между водораслите при скалите, и морски краставици, които снасяха яйцата си на дълги нишки, прилепнали към подводните камъни.
	В пристанището пристигнаха и други кораби. Според капитан Фицрой най-важният беше „Юникорн“. Неговият собственик Уилям Лоу беше и ловец на тюлени, а понякога допълваше доходите си с пиратство и търговия с роби. Той се срещна с Фицрой и офицерите на каюткомпанията.
	— Времето беше толкова неблагоприятно за мен, че след шестмесечно плаване корабът ми е празен и аз съм разорен. От двадесет години насам не съм имал такъв лош сезон. Не съм хванал нито един тюлен. Ще трябва да си продам кораба. И то съвсем скоро. Капитане, да знаете някой да търси добра шхуна на изгодна цена?
	Очите на Фицрой блеснаха.
	— Каква е цената?
	— Шест хиляди долара, като предавам кораба веднага. Парите трябва да се изплатят на моя съсобственик в Монтевидео.
	Мислите на Фицрой изпревариха вятъра. След като Лоу си тръгна, капитанът остана да седи на масата в каюткомпанията; разби портовете на съзнанието си, за да се излеят мислите от палубата в бурното море на думите:
	— При първото си пътешествие имахме и втори кораб, „Адвенчър“, който ни снабдяваше с гориво и помагаше при картографските проучвания. Напълно се убедих, че „Бийгъл“ няма да може да изпълни поставената му задача, без да пропусне най-интересната част от пътешествието – да измери меридианните разстояния по цялото земно кълбо. Възможно е да се откажем от пътешествието из Тихия океан и от завръщането у дома през Австралия и нос Добра надежда в полза на малко скучната, но полезна задача да направим подробни картографски изследвания на бреговете.
	В каюткомпанията настъпи пълна тишина.
	— Обектите на нашата работа ще бъдат толкова далеч от всякакви пристанища, че ще трябва да губим цели месеци само за да се връщаме за провизии. Често съм мечтал за малък кораб, който да ни придружава и да може да пренася товари, а същевременно да се обслужва само от няколко души екипаж и да не изостава от „Бийгъл“.
	Фицрой и Чафърс отидоха да разгледат „Юникорн“. Мей се зае с вътрешното му устройство. После Фицрой докладва пред офицерите:
	— Рядко съм виждал по-стегнат кораб, с тонаж сто и седемдесет тона, направен от дъб, изцяло укрепен с мед, много просторен… хубав морски кораб. Има основания да смятам, че струва най-малко шест хиляди лири за строеж и първоначално оборудване. Да го купиш за хиляда и триста лири е много изгодна сделка.
	— Колко ще струва реконструкцията му, капитане? – въпросът идваше от Роулет, домакин-касиера, който щеше да плаща сметките.
	— Част от нещата, които ни трябват, можем да вземем от разбилия се кораб „Магелан“ – котви, вериги и въжета за тях, мачти, – всичко това за малко повече от четиристотин лири, което е една трета от цената на тези материали в пристанищата.
	Офицерите започнаха да се уверяват един друг, че сделката е много изгодна. Но Чарлс, отрасъл в дом, където се държеше сметка за всяка лира, бе смутен. Адмиралтейството още не бе дало съгласието си за наемането на шхуните на Харис за сто и четиридесет лири за месец, а те вече шест месеца ги използваха, което струваше осемстотин и четиридесет лири.
	Когато двамата седнаха един срещу друг на малката маса на Фицрой, Чарлс попита:
	— Капитане, ще ми разрешите ли да задам един въпрос, който не засяга моите задължения и права?
	— Защо не? Вие сте благоразумен човек.
	— Не е ли по-добре първо да получите съгласието на Адмиралтейството за наемането на шхуните, преди да купувате „Юникорн“?
	— Да, но при нормални обстоятелства. Само че сега не е така. Несъмнено в този миг съгласието им пътува по пощата към нас. Освен това никога няма да имаме възможността да купим такъв чудесен платноход на толкова ниска цена. Желанието ми да го взема е непреодолимо.
	Скоро сключиха сделката. Една седмица по-късно, след няколко дребни поправки на новокръстения кораб на Нейно величество „Адвенчър“ Чафърс и няколко души доброволци тръгнаха с него за Рио Негро, на около осемстотин мили северно от Фолклендските острови, за да намерят Уикам и Стоукс. Междувременно дърводелците на „Бийгъл“ поправиха яла, отпуснаха платната, за да изсъхнат, въжарят и оръжейникът се захванаха за работа на брега, където всеки ден слизаха и една малка група моряци, за да си перат дрехите и хамаците. Изнесоха навитото конопено въже да се проветри, натъкмиха ноковете според вятъра. През това време Чарлс дисектираше, класифицираше и препарираше птиците си.
	Натовариха на кораба почти триста килограма прясно говеждо и напълниха бъчвите си с вода. На 6 април 1833 г. корабът се отдели от пристана, вдигна котва и изпъна платна. Чарлс беше щастлив, че отново плава на север. Копнееше за горещината и разкошната зеленина на тропиците.
	Отплаваха към Рио Негро, край брега на Патагония. Силен вятър духаше в платната им в нужната посока. За два дни изминаха голямо разстояние, но пътуването беше тежко. Всяка част на кораба изглеждаше тъмна, влажна, лъхаше на безпокойство. Чарлс прекара доста време превит на две на перилата, повръщайки. После изведнъж времето стана чудесно… „божествено“, както го нарече той. Небето беше безоблачно синьо, водата – гладка. Лейтенант Съливан, откак стана втори капитан на „Бийгъл“, вече не обичаше толкова шегите и смеха.
	— Такъв е моряшкият живот, Чарли – студена буря, после топло спокойствие, после отново буря и всичкото – за едно денонощие. Това е най-добрата подготовка за брак.
	Бяха само на неколкостотин мили от гневната Огнена земя. За пет дни достигнаха устието на Рио Негро. Тъй като не намериха там двете шхуни, капитан Фицрой се разтревожи много, но нито той, нито офицерите му допуснаха безпокойството да им проличи. На другия ден наблюдателният пост забеляза платно на югозапад. „Бийгъл“ тръгна да го догони. Беше „Адвенчър“. Чафърс докладва, че са ги връхлетели тежки бури, но корабът е издържал отлично. Фицрой остана много доволен.
	— В такъв случай, господин Чафърс, бъдете така добри да доплавате до Малдонадо по Рио де ла Плата и да ни чакате там. Ние ще продължим да търсим Уикам и Стоукс.
	Една малка търговска шхуна им донесе добри новини – капитанът й се бе срещнал с Уикам и Стоукс и бе разговарял с тях; те плавали на юг към залива на Свети Джоузеф, недалеч от големия залив Сан Матиас. Всичко било наред, само един моряк на име Уилямс паднал зад борда и се удавил. Фицрой винаги страдаше от загубата на свой моряк, но сега голям камък падна от сърцето му, като разбра, че шхуните са здрави, тъй като той носеше отговорността за тях.
	Тръгнаха към залива на Свети Джоузеф, за да ги намерят. Нямаше ги никъде. В залива навлизаше толкова силен прилив, че се наложи да пуснат стопанкера, който се използваше за акостиране при спокойно море. От кораба Чарлс виждаше крайбрежните скали и му се стори, че там има много вкаменелости на черупки, но не бе възможно да слезе на брега.
	Същата вечер той писа на Хензлоу:
	… Тъй като се смятам за Ваш ученик, нищо не ме радва така, както възможността да Ви разкажа за големия си късмет. Очаквам с голямо нетърпение да получа писмо от Вас. Когато страдам от морска болест и се чувствувам зле, едно от най-големите ми утешения е да си представям бъдещето, когато ние двамата отново ще се разхождаме по пътищата край Кембридж.
	Убеден съм, че мегатерият, който е собственост на Геоложкото дружество, е от същата геологическа формация, както и костите, които аз изпратих, и че той е попаднал в реката от крайбрежните скали.
	 
	Когато на сутринта излезе силен бриз, капитан Фицрой реши да отплава за Монтевидео. Той каза на Чарлс:
	— Тъй като ще трябва да стегнем „Адвенчър“ още малко и имаме да правим много картографски проучвания в този район, вие ще разполагате с около два месеца на брега. Къде предпочитате да се установите – в малкото селище Малдонадо, в Монтевидео или в Буенос Айрес отвъд реката?
	Очите на Чарлс блеснаха при възможността да прекара два месеца на сушата, непрекъснато да прави сбирките си и да не страда от бушуващото море. Вече беше свикнал да се облича и съблича доста бързо в тесния ъгъл между шкафчетата си и скрина с екземплярите, без да си ожулва лактите и пищялите, без да си извива врата или да си размества мускул на гърба, и преди време бе заявил пред съквартиранта си Стоукс: „Вече станах цял акробат, но нищо не може да се сравнява с дом на сушата.“
	— Май в Малдонадо. Има две големи предимства: изолираност и спокойствие.
	— Потърсете си квартира при една старица, която всички познават – доня Франсиска. Не бих казал, че ще ви бъде кой знае колко уютно, но поне покривът не тече.
	В Монтевидео Чарлс слезе на брега, за да се види с Огъстъс Ърл. С опитното си око той установи, че четирите месеца почивка не са помогнали много на Ърл.
	— Липсваше ни – каза той на Ърл. – Успя ли да порисуваш?
	Ърл се усмихна с кривата си усмивка.
	— Можеше да заложиш и последната си пара на това, мой човек. Вързах си здраво една четка между подутите пръсти и всеки ден излизах да рисувам.
	Чарлс видя натрупаните на стената платна и ги заразглежда едно по едно. Бяха изящни пейзажи, рисунки на пристанища, малки търговски кораби и много верни портрети на чернокожи на пристанището, които носят на главите си товари.
	— Чудесно, Гас. Ръката ти не е загубила умението си да отразява видяното от очите ти.
	— Благодаря ти, Филос. Все чаках дума на познавач. Като се върна в Лондон, ще ги покажа в Кралската академия.
	Чарлс също чакаше „дума от познавач“ и много се разочарова, че не получи писмо от Хензлоу. Бе се надявал, че първият му сандък, натоварен на пощенския кораб „Емюлъс“ преди осем месеца, е пристигнал в Кембридж. Ужасно се нуждаеше от критично мнение и съвет. Беше все още любител, без достатъчно подготовка, изправен пред безкрайния поток на природата; нямаше как да прецени дали действува като професионалист и дали като такъв обработва изобилните си материали. А най-належащо му трябваше да знае дали множеството екземпляри стигат до Хензлоу добре запазени, обработени, поставени в кутии и определени по вид.
	Сестрите му Каролайн, Сузан и Кати продължаваха всеки ден да водят своите дневници-писма. Каролайн му бе пуснала едно на 12 септември, Кати – на 14 октомври, Сузан – на 12 ноември. Новините бяха остарели с пет до седем месеца, но колко живот му вдъхваха те! От Меър Хол дойде потресаваща новина – Фани Уеджуд, по-старата половина на щастливите „гълъбчета“, починала от жлъчна криза. Ема била безутешна. Леля Беси страдала толкова, че вече не можела да се справи с дома. Вуйчо Джос бил чудесен, „задържал семейството на котва, а самият той изтърпявал бурята на скръбта“. Чарлс изпита най-голямо състрадание към чувствителната и обичлива Ема. Сега у дома останали само тя и обзетата от мъка Елизабет. Младият Джо често отсъствувал.
	От Могилата дойдоха успокоителни новини. След като посадил по предложение на Чарлс бананово дърво в оранжерията си, баща му често седял под него в добро настроение, тъй като си представял, че и той е в тропиците като сина си. Все още посещавал някои стари пациенти, но разгласил, че вече няма да прави визити на дълги разстояния. Новият доктор дошъл от Йорк и поел по-голямата част от практиката му.
	— Какъв срам – помисли си Чарлс. – В лицето на баща ми и дядо ми родът Дарвин практикува медицинската професия почти един век… Еразъм трябваше да стане приемник на баща ми… Или… дори аз.
	Писмата от Могилата въртяха като калейдоскоп пъстри картини пред очите му: семейството се е събрало в трапезарията край тъмната махагонова маса с приятния й мирис на восък; топли следобеди в оранжерията сред влажния дъх на мъхове; библиотеката с колоните, където можеш да се поровиш между класиците и после да ги смениш с най-новите книги на Скот и Текери. Гледката от спалнята му към пътя за Северен Уелс и по-нататък замъкът, който се издига над Шрусбъри…
	Той неволно въздъхна и започна да си приготвя багажа за пребиваването на брега. Самото докосване на кожената торба, мрежата и чука изведнъж отново повдигна настроението му.
	Малдонадо!
	 
	 
	 
	2.

	 
	Лесно намери дома на доня Франсиска в селцето, населено предимно от испанци, ала между тях имаше и смесени испанско-индиански типове. Доня Франсиска беше наистина дребна жена, но се държеше просто като старица – облеклото й беше много спретнато, сякаш току-що извадено от чеиза й. Тя посрещна Чарлс добре, уведоми го в колко часа трябва да се явява за храна и го придружи до голямата му стая с висок таван и много прозорчета. Всички стаи бяха на приземния етаж. От едната се влизаше в друга и никой не можеше да остане дълго сам. Най-много го порази мебелировката – тясно легло на груби дървени крака, полуразплетен тръстиков стол и няколко дървени кутии, взети някога от корабите и поставени една върху друга вместо скрин. Цял ден той напразно се опитваше да внесе уют в тази стая – най-после успя поне да купи една нестабилна, небоядисана маса за инструментите и стъклениците си. Имаше и половин дузина книги, които подреди от двете страни на леглото. Като прелистваше „Изгубеният рай“ на Милтън, той попадна на стиховете:
	 
	Или избрахте този кът,
	подир кипежа на войната, за да отморите
	унила мощ, защото тук намерихте покой
	за мирен сън – като че сте в небесните долини.*
	[* Превод на Александър Щурбанов.]
	 
	 
	После се изтегна на леглото. Краката му висяха, трябваше да сложи ръцете си зад главата – не се чувствуваше по-удобно, отколкото в хамака си.
	— Какво пък толкова! Скоро ще бъда сред природата, ще спя на земята, безброй звезди ще светят над мене, а седлото ще ми бъде възглавница.
	Не стана толкова скоро. Паднаха поройни дъждове. Реките придойдоха. Хората в Малдонадо още не бяха изобретили моста. В паузите между валежите той се разхождаше из селото – испанският му се оказа недостатъчен, а градът беше почти изоставен. Както във всички испански градове, улиците бяха построени успоредно. Той се скиташе из тях надлъж и нашир и това му бе повече от приятно. Беше прекарал дълги дни в стаята си, изучаваше испански и умението да бъдеш търпелив, много четеше, стига да си наложеше да не чува шума на дъжда. Дали открай време си беше така търпелив, или сега бе станал такъв, когато вече успяваше да осъществи мечтите си.
	Дъждът спря. Слънцето изгря. Локвите се превърнаха в кал, после в суха глина. Междувременно той се бе сприятелил само с един човек, дон Франсиско Гонсалес, който предложи заедно със слугата си Моранте да му бъде водач и другар в пътешествието из вътрешността.
	Една хубава сутрин тримата напуснаха града, като караха пред себе си няколко коня – цяло разточителство, – за да не им се наложи да яздят уморен или куц кон. Тук тези животни бяха много и евтини, три коня струваха колкото едно свястно седло. Никой не ходеше пеша, дори просяците. Момчетата яздеха жребците без седла, гонеха се по хълмовете и долините. Според Чарлс те бяха най-грациозните ездачи, които някога е виждал. Той се съгласи да плаща по два долара на ден за всички разноски по пътуването. Дон Франсиско и Моранте бяха въоръжени с пистолети и саби, което се стори прекалено много на Чарлс – той взе само една пушка. Първата новина, която научиха, бе, че някакъв пътник от Монтевидео съвсем скоро бил намерен с прерязано гърло.
	Околността бе неравна, хълмиста, покрита с плитък зелен торф. Тъй като нямаха определена цел на пътуването, Чарлс извади чука си, за да изследва няколко мраморни пласта. Това чукане по скалите се струваше много забавно на дон Франсиско. Из равнините имаше много добитък, който пасеше спокойно; минаха и край големи стада щрауси. В полет те се сториха на Чарлс много грациозни. Сега той вече бе станал моряк и можеше да ги опише по следния начин: „С щурвал в права посока те използват напълно вятъра, като разперват крилете си по него.“
	Минаха през ниски диви планини. Чарлс установи, че те се състоят от аспид. Взе образци от тях и от една изоставена златна мина. На другата сутрин станаха рано, за да се изкачат на Сиера де лас Анимас, откъдето се откриваше широка гледка – Монтевидео на запад и равнините на Малдонадо на изток. Завързаха конете, за да може Чарлс да събере каквото иска. Дон Франсиско се възхити от умението му да различава отровните от неотровните змии, но се изуми, като видя Чарлс да слага скорпиони, паяци, въшки, планарии и плоски червеи в памук и после в малки кутийки. Дон Франсиско застреля един гризач, подобен на морско свинче, Чарлс го разряза, намери в стомаха му чревен червей, извади го и го обви нежно в памук. Дон Франсиско възкликна:
	— Сеньор Дарвин, вие не фатуо*, не глупав. Вие много умен. Защо взема червей?
	[* Глупав – (исп.). – Б.пр.]
	Чарлс все още се плашеше от обяснението какво е естествоизпитател, по-приемливо му беше да го нарекат фатуо, отколкото „човекът, който знае всичко“. Той обясни накратко на своя водач и за да не го зачудва повече, почна да събира растения: кактуси, агава, растения-джуджета, някакво растение с месести листа, треви, растящи край езерата. Събираше жаби и гущери, а краставите жаби му напомниха живо за въпроса на професор Хензлоу във Фенс край Кембридж: „Какво смяташ да правиш, Дарвин, сладкиш от жаби?“ Събра почти скришно девет вида змии и осем разновидности на мишките. Дон Франсиско прояви благородство, като се престори, че не вижда какво прави нещастният му луд приятел.
	Малкият му джобен компас предизвикваше безкрайно удивление. Първият му домакин го запита:
	— Сеньор Дарвин, за какво е този странен инструмент?
	— Той ми казва, сеньор, в каква посока продължава всеки път в страната ви.
	— Може ли да покаже в каква посока минава пътят през моята естансия?
	— Разбира се.
	Чарлс излезе на откритата веранда и нагласи компаса според простиращия се пред него път.
	— На североизток.
	Домакинът му заяви с възхищение:
	— Вие, съвсем чужд човек, знаете, че пътят продължава натам, където никога не сте били!
	Новините се разпространяват бързо по тези далечни земи с обикновени хора. Когато късно след обед на другия ден те потърсиха подслон у един приятел на дон Франсиско, веднага им казаха, че младата дъщеря на домакина е болна. Майката го помоли горещо:
	— Сеньор, бъдете така добър да дойдете в стаята на дъщеря ми. Тя вече знае за вашата магия. Дано да я излекува.
	В дома на едно голямо испанско семейство със старци и много израсли деца всички се събраха на вечеря и дядото попита:
	— Сеньор Дарвин, Земята ли се движи или Слънцето?
	— Земята, сеньор.
	Един от синовете попита:
	— Знаете ли и други вълшебства, сеньор Дарвин?
	Чарлс извади дълга дървена прометеева клечка и я запали, като отхапа със зъби крайчеца й. Местните хора добиваха огън с мътнокремав кремък. Цялото семейство се изуми.
	Бащата попита:
	— Сеньор Дарвин, ще ми дадете ли едно от тези? Мога да ви платя цял долар за него.
	Домакините оставаха толкова доволни от историите на дон Франсиско как сеньор Дарвин отчупвал камъни с чук и събирал насекоми, че малцина приемаха да им се заплати за гостоприемството.
	В една естансия синът на домакините, който не разбираше нито една изречена от Чарлс дума, попита:
	— Сеньор Дарвин, така ли сте се родили – да не можете да говорите испански?
	— Си, сеньор.
	Младежът поклати съжалително глава.
	На няколко пъти попадаха на групи гаучо, които бяха излезли на лов със своите боласи*. Един от тях се зае да научи Чарлс как да хвърля боласи в галоп. Макар да умееше много сръчно да хване някое бързо насекомо или птица с мрежата си, сега той много бавно се учеше да ловува с боласи. Размаха топуза, той се закачи на един храст, падна и удари задния крак на коня му. Вторият се изплъзна от ръката му и още повече омота краката на коня. Индианците се превиваха от смях. Младият му учител викна:
	[* Оръжие, съставено от две или три топки, свързани помежду си с ремъци и използвани при лов на животни. – Б.ред.]
	— Виждал как хваща всякакви животни, но не виждал как човек себе си хваща.
	Една вечер влязоха в пулперия, или кръчма. Едва намериха къде да седнат. Младите гаучо, които пушеха пури, поразиха Чарлс – една група от високи, красиви мъже, с горди и решителни изражения на лицата. Мустаците им висяха, дългите им черни коси падаха на къдри до раменете, шпорите им тракаха, а на кръста им винаги имаше нож като забит кинжал.
	Държаха се изключително вежливо към Чарлс. Всеки един от тях отказа да пие, преди сеньор Дарвин да вкуси първата глътка. Чарлс разбра, че ще се напие до смърт. Нямаше да може да се оттегли и да поспи – това би се сметнало за страхотна обида.
	Дванадесет дни яздиха из околността. Чарлс се наслаждаваше на силните коне, на кристалночистия топъл въздух, на твърдата земя в пампасите. Взе си бележки за геоложкия строеж на кристалинните скали, които стърчаха под билото на всеки хълм. На няколко места откри останки на големи изчезнали животни, което означава, че тези огромни равнини са били покрити от възсолената вода на Рио де ла Плата и постепенно са се издигнали. Опита се да обясни това на дон Франсиско, като протегна ръка напред:
	— Виж, амиго, лявата ми ръка е водата, дясната – земята. Когато водата пада, земята се издига. Когато водата се издига, земята изчезва.
	— Откъде знае?
	— От скалите, от това, от което са направени. Планините са историческите книги на миналото. Затова събирам вкаменелостите и черупките, които някога са били под водата.
	Дон Франсиско поклати тежко глава. Чарлс така и не научи дали този благороден човек го е разбрал или му е повярвал.
	На петдесет-шестдесет мили на север, в долината Тапас, чукът на Чарлс откърти голямо парче плутонична скала, чиито покрити с кварцови кристали дупчици определено говореха за вулканичен произход, тъй като съставките й се бяха променяли при метаморфозата на целия район.
	— Как се мамим, че планините и скалите са твърди и непроменливи – заяви той, – докато някога, много отдавна, те са били газообразни и течни.
	Върна се в дома на доня Франсиска и подреди пред себе си дванадесетдневната си сбирка на организми от пампасите. Не му и минаваше през ум, че камъните му не са живи като събраните от него кактуси, змии и скорпиони.
	Животът в Малдонадо беше отшелнически. За разлика от голямото пристанище Буенос Айрес, само на сто и тридесет мили по Рио де ла Плата, тук нямаше ресторанти, театри, концерти и изящни испански дами с големи гребени в косите. Чарлс не се сприятели с никого, хранеше се сам, сам си правеше компания. Сервираната от готвача храна бе така безукорно безвкусна, както и стаята му бе лишена от мебелировка. Брадата, която той си бе пуснал поради пустошта на Патагония, сега бе малко по-тъмна от косата му. Тя израсна бързо, вероятно защото той я сресваше по няколко пъти на ден, мислейки си: „С тази брада не ставам по-хубав от тюлен, но поне да я нося чиста и спретната.“ Домъчня му за „Бийгъл“ и зачака с нетърпение завръщането му.
	В Малдонадо хората бяха малко, но имаше изобилие от птици. Досега Чарлс бе зарязал заниманията си по орнитология и реши да се заеме с тях, като подготви всякакви капани и уловки. За няколко дни хвана осемдесет различни вида. Един от тях беше птица-пещар, която прави гнездото си на най-откритите места; друга приличаше на голяма сврачка, но ловуваше като ястреб; папагали, които се хранеха на огромни стада в откритите равнини; кондори, американски лешояди, присмехулници, кълвачи и ястреби, които ядяха леш. Препарирането им му отвори изключително много работа. Едновременно с това трябваше да съхрани и влечугите, насекомите, сладководните безгръбначни и рибите, които намираше по брега.
	Съсипан от работа, той неохотно стигна до заключението, че му трябва помощник. Нямаше нищо против да му дава заплата и да му плаща храната. Направи бързо сметка и установи, че това ще му струва около шестдесет лири годишно. Вече година и половина, откак бе тръгнал от Англия, а разноските му не надхвърляха двеста лири годишно. Сигурен беше, че баща му ще му отпусне пари за помощник. Помисли си за Симс Ковингтън. Момчето не му харесваше като човек, но лесно възприемаше всякакви умения и вече му бе помагал при обработването на материалите. Убиваше и препарираше птици доста добре. Ще попита капитана дали може да смени длъжността на Ковингтън – от моряк на негов помощник, разбира се, ако момчето пожелае.
	„Бийгъл“ се върна в края на май. След почти цял месец самота Чарлс копнееше да види приятелите си. Само три дни по-късно Джон Уикам и Филип Кинг пристигнаха с малък кораб, който Фицрой бе наел, за да ги върне от Рио Негро. Лейтенант Уикам трябваше да ръководи превръщането на „Адвенчър“ в по-малък брат и придружител на „Бийгъл“. Стоукс останал да командува двете шхуни и да продължи проучванията. Пристигането на Уикам и Кинг беше повод за празненство в каюткомпанията.
	Чарлс възкликна:
	— Филип, ти си израсъл с тридесет сантиметра, откак те видях за последен път.
	— Не знам как е станало това – отвърна момчето с печална усмивка. – Спал съм в каюта, дълга само колкото да се свиеш като змия.
	Чарлс отиде на чай в каютата на капитана. Радваше се да седне отново в облицованата с махагон стая с красивата мебелировка, изрядната ленена покривка на масата, искрящите водни чаши, хубавия костен порцелан и излъсканото сребро.
	— Капитане, имам чувството, че съм се върнал у дома. Цели седмици не съм издумвал и дума на английски, пък и на който и да е друг език. Спокойно можех да бъда в онзи манастир във Фиесоле, където монасите са дали обет за мълчание.
	Фицрой се засмя.
	— И вие ми липсвахте, Филос. Осемдесет вида птици! Това сигурно е рекорд.
	— Бих искал да поговорим за това, капитане.
	— В бойна готовност съм за вас!
	Чарлс каза на Фицрой колко много часове обикновен човешки труд е нужен не само да се съхранят екземплярите – да се препарират, изсушат и запазят в спирт, но и да се възпроизведат от грубите му стенографски записки в джобните му дневници всички данни, които по-късно да се използват за подробни описания. След това Чарлс попита капитана дали ще е възможно да наеме Симс Ковингтън за своя сметка. Момчето често го бе придружавало на сушата, изпълнявайки заповедта на капитана никой да не скита сам. Фицрой се замисли за малко.
	— Да, това е възможно. Той отговаряше за вашата каюта и няма някакви важни задължения на палубата, освен да свири с цигулката и да изпълнява „Нанси Досън“, за да обяви раздаването на грога. Ковингтън ще се съгласи да продължи да прави това. Ще го оставя в списъка на моряците за храна и ще поискам разрешение от Адмиралтейството. Смятайте, че няма да имате проблеми.
	Симс беше повече от съгласен. Премести се в дома на доня Франсиска и скова работна маса на външната веранда. Когато времето биваше лошо, Чарлс оставаше в къщи да обработва екземплярите си; при хубаво време Симс му носеше голямата пушка, а той скиташе из околността на лов за сърни и елени, водни свине, гризачи с навици на къртици и други животни, подобни на водните свине или опосумите.
	Сега Чарлс Дарвин вече имаше и личен помощник. Другата важна промяна в живота му по това време беше, че той, за когото най-голямо вълнение и радост са били месеците от ловния сезон на яребици в Меър Хол и Гората на Уилям Оуен, той, който всяка пролет бе ходил на лов с приятеля си Том Ейтън, който часове наред се бе упражнявал пред огледалото в квартирата си в Христовия колеж как да мята на рамо пушката си, сега вече се бе отегчил от стрелбата. Чарлс не се сещаше защо тази негова ранна любов малко по малко се изпари, докато не си припомни думите на Адам Седжуик в солариума в Могилата:
	— Бях запален ловец, докато не се посветих на геологията. Щом седнах на лесничейския стол, веднага подарих на друг кучетата и пушката си. Геоложкият ми чук счупи спусъка.
	— Сигурно и с мен е станало така – помисли си Чарлс.
	 
	 
	 
	3.

	 
	Месец юли донесе неприятности. Капитан Фицрой, който бе изключително доволен от картите си, получи сериозен укор от Адмиралтейството. Писмото беше от капитан Бофорт, който не бе съгласен с Адмиралтейството, но все пак то бе тежък удар за Фицрой. Чарлс го намери в каютата му, потънал в мрачни мисли.
	— Адмиралтейството не одобрява това, че наех и ремонтирах двете шхуни на Харис. Заявяват, че съм надвишил правата си, и отказват да платят дори едно пени от разноските. Нещо повече, поставил съм бил капитан Бофорт в неудобно положение. Явно доста съм се изложил пред Адмиралтейството.
	Чарлс каза предпазливо:
	— Но те още не са видели добрите резултати, които постигнахме благодарение на тези шхуни – картографските снимки, картите.
	Капитан Фицрой поклати тъжно красивата си глава:
	— Как можем да им изпратим карти от пустота на Патагония? Освен това по тях има още много работа, не мога да ги представя в Адмиралтейството в такъв вид. Искам да покажа на капитан Бофорт нашето завършено, цялостно картографско проучване на този бряг – то ще бъде най-подробното, с което Адмиралтейството разполага. Но сигурно няма да е готово до края на годината.
	Чарлс съчувствуваше на капитана.
	— До края на месеца ще трябва да върна и двете шхуни. Събрал се е наем за единадесет месеца, възлиза на хиляда и седемстотин лири, плюс материала, който купих за ремонта.
	Той се огледа обезсърчено, сякаш търсеше гарафа в каютата, но тъй като нямаше, погледът му се върна на лицето на Чарлс, което изразяваше състрадание.
	— Е, добре, ще върна шхуните. Все пак ми остава „Адвенчър“. Но Адмиралтейството може да не одобри и купуването на „Адвенчър“, макар че него го купих с цел да ни окаже много по-голяма помощ. Освен това с „Адвенчър“ ще правим картографски проучвания по цялото земно кълбо.
	Той стана от стола си и се заразхожда из каютата със стегната походка и изправен гръб.
	— Трябва да пиша на капитан Бофорт и да го помоля да ми прости големите неприятности, които му причиних. Ще ремонтирам „Адвенчър“ и ще завърша проучването на двата бряга на Южна Америка. На своя глава, със свои средства! А след това, quien sabe*! Простете ми, скъпи Дарвин, но сега искам да остана сам.
	[* Кой знай (исп.). – Б.пр.]
	Чарлс отиде на палубата и седна с невиждащи очи под лъчите на слънцето. Тъй като бе израсъл под влияние на не по-малко внушителния авторитет на д-р Робърт Дарвин, той се бе разтревожил от наемането на „Пас“ и „Либре“ без разрешението на Адмиралтейството. Но дълбоко го възмущаваше и фактът, че някакви моряци писарушки в Лондон, които никога не са били блъскани от вълните на Атлантическия океан, се опитват да поставят на колене Фицрой, неговия идеал за капитан.
	Към края на юли „Бийгъл“ пое на юг; предстояха му петстотин мили път, за да вземе Джон Стоукс и неговия екипаж от борда на шхуната „Либре“ и да проучи по-далечните брегове край Рио Негро и Баия Бланка. Капитан Фицрой избра за отплаването им една бурна нощ, когато небето искреше от светкавиците; но след тримесечния престой в Малдонадо и Монтевидео, когато Адмиралтейството вече задъхано дишаше в тила им, той бързаше да продължи плаването и да завърши проучването на източните брегове. Капитан Уикам щеше да остане да наглежда преустройството на „Адвенчър“.
	Чарлс погледна към небето и каза тихо:
	— Нека всички да възпеем Харис Гръм-и-мълния.
	Не можаха да мръднат няколко дни поради силни насрещни вълни. Девет дена непрекъснато му се повръщаше от неспиращите бури. При най-голямата сила на вятъра и дъжда кожата му се зачерви, стана на петна и се оправи и изглади едва когато времето утихна и изгря, слънцето. На устието на Рио Негро корабните оръдия дадоха поздравителни изстрели. Много скоро „Либре“ се приближи с полюшване към тях. Чарлс веднага се спусна по въжената стълба в малкия кораб, който го пренесе на шхуната. Там гой прегърна сърдечно Стоукс, своя съквартирант. Не можеше да повярва, че са изминали осем месеца от радостната им неколкодневна среща в началото на декември. Стоукс, вече двадесет и една годишен, бе загорял и наедрял – имаше вид на възрастен. Очите му бяха решителни, лицето му бе придобило властно изражение.
	— Джон, как успя да оцелееш при тези крайбрежни бури? Ние загубихме една лодка и много други кораби потънаха.
	— Пазят ни малките ни размери. Така морето, вместо да ни тресе, ни понася със себе си.
	Стоукс предаде своите карти на непроучвания досега бряг и получи големи похвали. Като награда за тези му постижения капитан Фицрой му отреди малка каюта до чертожната, която междувременно се бе освободила. Сега двамата нямаше да си пречат и щяха да живеят по-спокойно. След веселия празничен обед в каюткомпанията Чарлс отиде със Стоукс на шхуната. Те навлязоха в устието на Рио Негро и пуснаха котва в едно спокойно място. Вятърът затихна; Чарлс и Стоукс останаха почти през цялата нощ на палубата и си разказваха случки.
	На другата сутрин Чарлс измина няколко мили по брега, търсейки проход, за да може да се изкачи до платото над крайбрежните скали. Щом стигна задъхан на върха му, пред него се откри един от най-безплодните пейзажи, които бе виждал: основа от пясъчник с естествени солни залежи, суха трева и най-различни храсти с ужасни тръни. Чарлс отбеляза в дневника си:
	 
	Тези негостоприемни равнини ще останат безполезни за човечеството вовеки веков.
	 
	На другия ден Джон Стоукс беше свободен. Двамата наеха коне и изминаха десет мили нагоре по течението на реката до Патагонес, разположен на стръмна висока скала над реката. Това беше малък град, населен от испанци и индианци, които се разбираха добре, макар че останалата част от страната се раздираше от една хроническа индианско-испанска война. Повечето къщи бяха вградени в пясъчника; реката течеше широка, дълбока и бърза. Не се виждаше никой да работи, а младите индианци носеха чисти, пъстри дрехи.
	Всички се държаха приятелски с тях. Събра се цяла тълпа. За изминалите десет месеца Стоукс бе понаучил испански и от него Чарлс разбра, че правителството в Буенос Айрес им помагало, изпращало им стари коне за храна. Жените припечелвали по някое петаче от конски одеяла и ботуши за индианците гаучо, които правеха от задните крака на конете. Но ключовата дума бе сал, тя се повтаряше отново и отново. Двамата отидоха на коне до салините – големи плитки езера със солен разтвор, които през лятото изсъхваха и оставяха добив от снежнобяла сол. Мъжете от Патагонес отиваха с волски коли до езерата и я натоварваха. На места тя достигаше дълбочина до метър и нещо.
	— Тук има сол за целия свят – каза Стоукс.
	— А в Монтевидео я внасят от Англия. Видях по опаковките! – отвърна Чарлс.
	Докато почиваха, Чарлс си записа: в калта има големи гипсови кристали; тук-там тя е разровена от червеите.
	— Джони, как могат да съществуват тези създания в такава среда, просмукана със сол? Иначе защо фламингото ще живее в това солено езеро, ако не за да се храни с червеите? А самите червеи от какво живеят? От прости едноклетъчни?
	— Чарли, ти наистина задаваш много въпроси – заяви Стоукс.
	— Интересуват ме тези неща – веднага му отвърна Чарлс. – Мисля, че сега наблюдаваме един малък свят, който съществува сам за себе си, приспособил се към тези солени вътрешни морета.
	— Като се върнеш в Христовия колеж, трябва да се подготвиш за изпити по научен профил.
	— Няма да се върна в Кембридж. Освен ако там някоя енория не се нуждае отчаяно от млад свещеник.
	Върнаха „Либре“ на Харис. Чарлс и Стоукс се качиха на борда на „Бийгъл“ и там научиха, че корабът ще остане още няколко дни в този район, за да завърши проучванията си, а после отново ще измине петстотинте мили до Монтевидео и Буенос Айрес, като спре само в Бая Бланка. След пристигането си те ще подготвят всички направени досега проучвания и ще довършат картите, съставени от отплаването им от Плимът насам, за да ги изпратят в Адмиралтейството в Лондон. След като свършат тази работа, ще намерят екипаж за „Адвенчър“, ще набавят провизии за осеммесечното завръщане до Огнена земя и през Магелановия проток ще навлязат в Тихия океан.
	Чарлс намери капитан Фицрой.
	— Капитане, това за мене е добра възможност да отида до Баия Бланка по сушата. Разстоянието е малко повече от сто мили.
	— Превъзходна идея, Филос. Но гледайте да си намерите сигурен водач и достатъчно коне за смяна. Джеймс Харис може да ви придружи. Аз му се издължих за двете шхуни. Той заминава за Буенос Айрес.
	Чарлс намери един съгласен Джеймс Харис в дома му в Патагонес, а също така и добре обучен водач, достатъчно коне и група от още пет индианци гаучо с бели ботуши, широки панталони и алени чилипас*. Те отиваха с конете и кучетата си да търгуват в лагера на генерал Хуан Росас край Рио Колорадо, на около осемдесет и пет мили. Правителството в Буенос Айрес бе изпратило генерал Росас с малка армия, за да унищожи бунтовническите племена от индианци номади.
	[* Вид дреха, типична за селяните от Аржентина, Парагвай и Уругвай. Състои се от правоъгълно парче плат или кожа, което минава между краката и се завързва за пояса или се прикрепва с колан. Типична е за ездачите. – Б. ред.]
	— Тези индианци гаучо също като нас имат нужда от придружители – заяви Харис. – Цялата област кипи.
	Макар че мили наред не срещаха нищо друго освен кафява изсъхнала трева и покрити с игли храсти, въздухът рано призори беше много свеж. Чарлс бе взел тежката си метална манерка, която пълнеше от локвите от всекидневните дъждове. Тъй като през нощта им откраднаха няколко коня от лагера, те трябваше да яздят бавно зад конете, натоварени с провизии за генерал Рохас. Щрауси, гуанако, безгърба камила, която приличаше на сърна, и много зайци пресичаха пътя им, но почти нямаше други живи същества. Видяха и едно дърво, което индианците почитат като бог. Чарлс слезе от коня си и се оказа заобиколен от избелелите кокали на коне, заклани за жертвоприношение. От клоните висяха парчета хляб, месо, плат; бедните оставяха на бога по някой конец от пончото си.
	— Защо да си правиш труд да строиш църква, когато природата вече ти е отгледала нещо такова? – отбеляза Чарлс.
	Към тях се приближи малка група индианци. Те слязоха от конете си и почтително наляха мате – зелен чай, в дупка в дървото, наклякаха около него и започнаха да духат дима от пурите си към клоните.
	Чарлс поклати удивен глава:
	— Древните гръцки воини от „Илиада“ на Омир са изпичали волски хълбок, за да може миризмата му да достигне до небесата и да умилостиви боговете. Нима тази форма на поклонение се е предавала в продължение на три хиляди години? Или всеки народ я измисля сам за себе си?
	На две левги по-нататък индианците решиха да спрат за нощувка. Щом видяха една крава, те я погнаха с шеметна скорост, повалиха я с ласо, заклаха я и изпекоха месо за вечеря. След мръкване затрупаха огъня, спънаха конете и сложиха седлата си в тесен кръг около жарта.
	Чарлс се изтегна на земята, сгуши глава в седлото и се зави с плъстената покривка, която стои под седлото. Беше му удобно. Чувствуваше се щастлив. Харис вече спеше. В равнината цареше мъртва тишина. Кучетата на индианците ги пазеха. Чарлс си помисли: „Тази картина ще се отпечата дълбоко в съзнанието ми и аз няма да я забравя скоро.“ Той също се чувствуваше добре от този съвсем независим живот сред природата.
	Групата стигна Рио Колорадо за една седмица. Три левги по-нататък излязоха от равнината с пясъчник и продължиха през плодородна торфена местност с много карамфил и малки кукумявки – всичко това така успокояваше очите и облекчаваше конските копита. Лагерът на генерал Росас бе близо до реката. Освен кавалерията от Буенос Айрес там имаше още шестстотин индиански съюзници. Лагерът бе разположен в квадрат от около четиристотин квадратни метра и заграден от каруци за провизии, кал и сламени колиби. По-голямата част от кавалеристите имаха смесена испанска, негърска и индианска кръв. Никой не се усмихваше и нямаше приветлив вид.
	— По-скоро свиреп – си помисли Чарлс.
	Индианците гаучо предадоха стоките си. Чарлс и Харис намериха единственото ранчо, всъщност коптор, където един почти древен испанец им предложи своето гостоприемство и дългата си история как участвувал в похода на Наполеон до Русия. Упътиха Чарлс към секретаря на генерал Росас, на когото той показа препоръчителното си писмо, получено преди пет месеца. Не знаеше какво да очаква. Чувал, че генерал Хуан Мануел Росас е жесток човек, че унищожил цели индиански племена, които не са искали да напуснат земите си; той клал мъже и жени, а децата продавал в робство. Беше известен и с това, че има обширни земи, на които отглежда триста хиляди глави добитък и големи количества пшеница. Нямаше образование, но се бе учил сам в продължение на дълги години, държеше се като джентълмен и говореше английски. Носеше облекло на гаучо и бе деспот, който се харесваше много на войниците си, тъй като можеше да се мери с всеки от тях в ездаческото изкуство.
	Въоръжен пазач пусна Чарлс в палатката на генерал Росас, която беше доста удобна. Имаше и маса с канцеларски материали. Чарлс не бе очаквал да види толкова красиво лице, по-скоро европейско, отколкото южноамериканско, с вълниста черна коса, раздалечени, пронизващи тъмни очи и волева брадичка. Генералът посочи на Чарлс да седне на сгъваемия брезентов стол.
	— Вие сте естествоизпитател на „Бийгъл“?
	— Да, господин генерал, вече две години.
	— Какво ви носи в моя лагер?
	— Исках да разгледам страната ви. Надявам се да напиша книга за геологията на Южна Америка.
	Росас остана сериозен.
	— Какво може да направи армията на Буенос Айрес за един английски естествоизпитател?
	— Исках да направя преход по суша от Патагонес до Буенос Айрес, но ми казаха, че земите отвъд Баия Бланка са опасни, там имало индианци грабители…
	— Сега вече са безопасни. Аз съм поставил постове из тези петстотин мили, всичките пълни с въоръжени войници и коне за смяна.
	— Тогава мога ли да ви помоля за нещо? Тъй като съм готов да заплащам за всичко, от което се нуждая, ще ми разрешите ли да преспивам и да сменям конете във вашите постове?
	Хуан Росас впери очи в слабото, загоряло лице на Чарлс. Когато най-накрая отговори, тонът му беше и възторжен, и сериозен.
	— Секретарят ми ще ви напише разрешителното. Ще бъдете в безопасност, тъй като ще пътувате с моите войници, които носят посланията ми до Буенос Айрес. Нищо няма да плащате, защото всъщност ще прекарвате конете ми до следващия пост.
	Лицето на Чарлс засия от признателност.
	— Господин генерал, не зная как да ви благодаря.
	— Благодарете ми, като напишете книгата си за Южна Америка. Баща ми е участвувал в изгонването на британците от Буенос Айрес през 1807 година. Но аз уважавам страната ви. Някой ден ще я посетя. Вашето писмо ще бъде готово преди мръкване. Научете много неща.
	Чарлс се върна в ранчото от кал. Намери Харис да лежи в неудобното походно легло.
	— Росас е страхотен – извика Чарлс. – Разреши ни да сменяме конете и да отсядаме в неговите постове през целия път до Буенос Айрес.
	Харис поклати тъжно глава:
	— Болен съм, Дарвин, не мога да тръгна с тебе. Трябва да остана тук, докато ми мине треската. Вземи със себе си водача, много е опасно да пътуваш сам.
	Чарлс тръгна рано сутринта със „стремителен галоп“, както той сам се изрази, нагоре по Рио Колорадо, през селитровите блата. За нещастие конят му се спъна, той прелетя през главата му и падна в черната кал. После се изправи и възкликна:
	— Добре се наквасих!
	Пристигнаха в Баия Бланка късно вечерта, мокри и мръсни. „Бийгъл“ не се виждаше никъде. Чарлс прекара нощта в дома на дон Пабло, приятел на Харис. На другата сутрин успя да убеди коменданта на Баия Бланка да му отпусне един войник и чифт коне. Яздиха два часа, но корабът не се виждаше никъде; после се опитаха да се върнат, ала изтощените коне се предадоха. Двамата с войника хванаха един броненосец и го изпекоха за вечеря. После Чарлс заспа, положил глава на седлото си. Нямаше никаква вода за пиене, а от нощния въздух го предпазваше само покритото му със спечена кал облекло.
	— Трябва да си купите млад кон – заяви дон Пабло.
	След дълго пазарене Чарлс си намери млада кобила за четири лири; купи си и чифт здрави панталони, риза и горна дреха и препусна с водача си към Пунта Алта, където преди година бе намерил вкаменелостта на мегатерия. Заваля дъжд. Новите му дрехи подгизнаха. Тази нощ двамата спаха под плъстените покривки на седлата. Като се върна от Баия Бланка, той намери Джеймс Харис в дома на дон Пабло – още не се бе излекувал напълно от треската.
	— Трябва да те предупредя – каза той на Чарлс, – че индианците са помели един от новите постове на генерал Росас преди две нощи. Убили са и войниците. Така че ако непременно трябва да пътуваш из вътрешността, да спиш с широко отворени очи.
	Едва след шест дена видяха „Бийгъл“. Последваха още два досадни дни, в които вятърът бе толкова силен, че не можаха да им изпратят лодка до брега. Най-накрая Чафърс успя да пристигне с голямата лодка. Чарлс му помогна да купи месо за кораба, а след това двамата се върнаха на „Бийгъл“. Чарлс не бе виждал приятелите си от петнадесет дни. Вечеряха в каюткомпанията. Всеки офицер предложи по една бутилка. В неговата каюта Симс Ковингтън го посрещна с топлота, каквато Чарлс не бе подозирал.
	Когато каза на капитан Фицрой, че възнамерява да продължи прехода си по сушата от Баия Бланка до Буенос Айрес, капитанът се поколеба, на лицето му се изписа загриженост.
	— Досега никой англичанин не е изминавал този път.
	Но щом разгледа писмото на генерал Росас, безпокойството изчезна от погледа му.
	— Изглежда сте направили добро впечатление на генерала. Той никак не се слави със сърдечност. Преди години един йезуит на име Фонкър правил карта на този район. Имам копие от нея и ще накарам някой от моите служители да я потърси из книжата ми.
	Капитан Фицрой бе решен отново да измери дълбочините по опасните брегове на залива Анегада; горещо искаше да направи всичко, което бе по силите му, за да не потъват повече корабите в този район.
	На сбогуване с капитан Фицрой Чарлс се усмихна широко:
	— Скъпи капитан Фицрой, ще получите почести от Кралския морски колеж… и от Адмиралтейството!
	 
	 
	 
	4.

	 
	И той отново можеше да подражава на индианците гаучо, на които така се възхищаваше – да спре коня си и да каже:
	— Тук ще прекараме нощта.
	Намери водач, който бе изминавал този път до Буенос Айрес, поднови паспорта си при коменданта на форта, внимателно прибра в седлото разрешителното си да използва конете на генерал Росас и картата на този район, направена от изследователя йезуит, и пое на север. В първия пост се спряха за много кратко, продължиха към Рио Саусе и я прекосиха, като водата достигаше до коремите на конете. Широката около миля долина на реката беше плодородна, тук-там растяха диви репи, които ставаха за ядене, макар и да нагарчаха малко. Когато нямаше нищо за наблюдение, той затваряше продълговатия си бележник и го прибираше в огромния джоб на връхната си дреха.
	В средата на следобеда стигнаха до втория пост. Чарлс попита командуващия лейтенант:
	— Колко има до Сиера де ла Вентана?
	— Около шест левги. Ще ви изпратя втори водач.
	Сиера де ла Вентана обаче ги разочарова – бе съставена от белезникавосив кварц, там не растяха дървета и тя изглеждаше самотна и пуста. Докато намерят вода, се мръкна. Тримата си направиха лагер край един поток в подножието й. Не можаха да намерят пръчки да си забодат месото за печене и трябваше да използват стъбла на магарешки бодили. Нощта беше ясна и студена. Призори росата по седлата им се превърна на лед, а водата в чайника замръзна. Чарлс се зачуди как е могъл да спи така добре на земята само с едно одеяло, после си помисли гордо, много доволен от себе си: „Вече ставам гаучо.“
	Първият му водач, който знаеше, че Чарлс събира материал за книга по геология, му каза:
	— Изкачи хребет. Върви по него до връх. Там пещери, въглища, злато, сребро. Ние стоим тука до огън.
	Изкачването беше тежко и уморително. Носеше си и вода за пиене в ъгъла на каучуковото си наметало, завързан отгоре с каиш. Щом стигна до върха, той установи, че очите му са го измамили – дълбока и стръмна долина го разделяше от четирите върха, които искаше да изкачи. Там пасяха два коня и Чарлс извади бинокъла си да ги разгледа, като едновременно с това разтриваше схванатото си бедро, преди да се закатери към първия връх. Не намери никакви пещери, въглища, злато или сребро.
	Към два часа следобед се изкачи до втория връх. „Няма защо да покорявам и другите два – реши той. – Първите са ми достатъчни.“ Изведнъж с изненада се сети, че би трябвало да се страхува – всеки миг някоя банда индианци можеше да забие в него дузина копия. Но вместо това се засмя: „Малко опасност придава приятен вкус на живота, както солта на месото.“
	После намери лесен път за връщане и при залез-слънце вече беше със спътниците си. Изпи много мате, докато пишеше бележките си със сребърния молив, изпуши няколко малки сигаритос, постла си и заспа въпреки яростния вятър, който духаше над главата му.
	По пладне стигнаха поста Саусе. Там имаше много войници, а водачът му каза:
	— Бях тука, когато индианци уби много мъже. Жени тича към седловина, търкаля голям камъни към индианци, спасява се.
	Направиха вечеря от улова на войниците – сърни, щрауси, броненосци. Спаха върху стъбла от магарешки бодили. Генерал Росас бе обещал на Чарлс тъкмо тук да го пресрещне офицер с няколко войници и да го придружи по време на пътуването му. С тях тръгнаха двама души, които носеха пакет за коменданта. Вечерта войниците се събраха около огъня и заиграха карти. Сред тях имаше хубав млад негър, един полуиндианец-полунегър, стар чилийски миньор и други мелези. Чарлс се изкачи на една невисока скала и видя следната гледка – около мъжете спяха кучета, разхвърляни бяха пушки, остатъци от сърните и щраусите, дълги, забити в земята копия. Конете бяха завързани за всеки случай. Някакво куче излая. Един от войниците се отдалечи от огъня и опря ухо о земята.
	Дните бяха пълни с преживявания. Равнините изобилствуваха с яребици – три вида – и техния враг унищожител, една малка лисица. Той взе участие в преследването на дивеч и се опита да използва боласи, но неуспешно. Двама войници убиха лъв и изядоха само езика му. Намериха и шестнадесет щраусови яйца, от които направиха чудесна вечеря. Чарлс и водачът му заедно с войниците от следващия пост поеха в галоп през ниската, блатиста местност към Сиера Тапалкен: първо през нежна влажна трева, после през меки, черни торфени равнини и накрая през плитки мокри пространства с тръстики.
	Шестият пост беше едно ранчо, построено край голямо езеро, където гъмжаха диви патици и черношиести лебеди. Същата вечер войниците се върнаха със седем сърни, яребици, броненосци и три щрауса. До седмия пост стигнаха през местност с мека черна почва, през която се преминаваше много трудно. Там имаше ранчо, построено от стълбове, диреци и мертеци, със сламен покрив. Предишната нощ се бе извила буря с градушка, някои парчета били големи като ябълка и убили много дребни животни; по цялата равнина бяха разпръснати трупове на сърни, патици и щрауси.
	Като вечеряха на осмия пост, той попита:
	— Какво ям?
	Командуващият офицер отвърна:
	— Едно от най-любимите ястия в нашата страна…
	Чарлс остави в чинията своето парче. Знаеше, че едно от най-любимите ястия тук беше месо от неродено теленце.
	— Телешко ли е? – попита той.
	— Не, пума. Хубаво бяло месо.
	Доповръща му се. Войниците започнаха да спорят чие месо е по-хубаво – на ягуара или пумата. Чарлс тихичко подаде месото зад себе си в устата на чакащото куче.
	По-нататък местността стана по-цивилизована. Деветият пост бе на река Тапалкен, заобикаляха го подобните на пещи колиби на индианските семейства, които служеха при генерал Росас. Имаше и магазини, където Чарлс можа да си купи бисквити – не бе вкусвал нищо такова, откак тръгна от Баия Бланка. Разминаха се и с малко индианско племе, което отиваше в Гуардия дел Монте, за да продаде своите кожи и ръчно тъкани дрехи.
	Изминаха дълги разстояния във вода до коленете на конете и най-после стигнаха до някаква естансия*, където Чарлс забеляза пасящ добитък и бяла жена. После прекосиха Рио Саладо и стигнаха до една от укрепените естансии на генерал Росас. Там Чарлс бе приет като скъп гост. Гуардия дел Монте се оказа приятно градче с прасковени и дюлеви градини. Край сладководното езеро близо до града той намери съвършена вкаменелост на мегатерий.
	[* Имение. – Б.ред.]
	По-нататък имаше тучни зелени равнини, с много добитък, коне и овце. Сега, след като се бе върнал в цивилизования свят, го предупредиха, че трябва да спи вътре в този пост, тъй като „наоколо има толкова много крадци, че не можеш на никого да се довериш“. Командуващият офицер малко се зачуди, като видя паспорта на Чарлс:
	— Какво е това „натуралист“? – попита той, но тази титла все пак го впечатли и той разреши на Чарлс да продължи пътя си.
	Стигнаха до Буенос Айрес с неговите огради от американска агава, маслинени горички, прасковени дървета и върби – на тринадесетия ден от странствуването си, здрави и читави. Седлата и кожената торба на Чарлс бяха пълни с екземпляри. Той отиде веднага в дома на господин Лъмб, английски търговец, с когото се бе запознал там. Лъмб го настани в спалня с английско легло, английска покривка на леглото в тон със завесите и истински скрин, а след това му съобщи, че „Бийгъл“ е стигнал в Монтевидео четири дена по-рано. Предложи му и люлеещия се стол на верандата, като нито за миг не откъсваше очи от лицето му.
	— Никой, освен войниците, не е успявал да измине тези петстотин мили от лагера на генерал Росас – възкликна той с удивление.
	Чарлс изпрати писмо до капитан Фицрой в Монтевидео, в което му съобщаваше, че е пристигнал здрав и читав, и молеше да му изпратят с кораб по реката Симс Ковингтън. Той си направи отчет за разходите през изминалата година, изтегли пари от банката и отиде да купи нови дрехи и ботуши, лекарства, запаси от хартия, мастило, стъкленици и кутии.
	Симс Ковингтън пристигна много скоро с известие от капитан Фицрой, в което той съобщаваше, че ще се опита да напусне река Плата през първата седмица на ноември, и с писма за Чарлс.
	Вече четири месеца не бе получавал и дума от семейството си. Писмото на Кати носеше датата 29 май 1833 година. Двете със Сузан бяха отишли за ваканцията в Лондон:
	 
	Често се виждаме с Еразъм, тъй като квартирата ни е недалеч от неговата. Той се държи мило и добросърдечно и на нас ни е много приятно. Много добре си кара кабриолета дори сред лондонската тълпа. Изглежда се влюбва все повече и повече във Фани, жената на Хензли Уеджуд, и едва ли не живее у тях. Тате отдавна се тревожи за последствията и чака да прочете съобщения за развод във вестниците…
	 
	Вуйчо Джос също бил в Лондон, но болен от инфлуенца… Столицата била като поразена от чума, всички театри били затворени, защото двадесет и четирима от певците се поболели. Затворени били и много магазини; болни били деветдесет чиновници от Английската банка.
	Бедната Фани Оуен-Бидълф била за окайване – болна, слаба и много самотна в лондонската си къща.
	 
	По някаква странна прищявка старият Оуен не разрешава на госпожа Оуен да отиде при самотната си дъщеря и бедното момиче сега си няма никого. Господин Бидълф, изглежда, я харесва и обича, но той е весел разсипник и отчайващ егоист…
	 
	Чарлс реши: Хензли сигурно знае, че Еразъм не представлява нито опасност, нито заплаха за него, че любовта на Еразъм към Фани е само семейна привързаност. А колкото до това, че Еразъм бил влюбен в Ема Уеджуд „повече, отколкото изглежда отстрани или отколкото той самият си дава сметка“… Чарлс сякаш отново чу думите на брат си в Плимът:
	— Аз и себе си, и света не обичам кой знае колко, та какво остава за някоя жена.
	Чарлс искрено съжаляваше Фани Оуен. Бракът й явно се оказа несполучлив. Тя бе избрала собствената си съдба. А дали пък съдбата не бе избрала нея?
	Той отново се обезпокои, че няма нищо от професор Хензлоу и не знае дали първата му пратка е пристигнала цяла.
	След като прочете писмата, Чарлс погледна календара и каза на Симс:
	— Сега сме двадесет и трети септември. Ако „Бийгъл“ не тръгне от Монтевидео преди първата седмица на ноември, ще имам повече от месец за едно пътуване по сушата на север.
	Очите му заблестяха от вълнение. Когато господин Лъмб се върна от канцеларията си, за да пият чай, той намери Чарлс на верандата, надвесен над разтворената на кръглата плетена маса карта.
	— О, скъпи мой домакине, помогнете ми да планирам пътешествието си. Искам да измина доста дълго разстояние по река Парана…
	— До Санта Фе, точно тук – Лъмб посочи с дългия си нокът на север. – Ще ви дам препоръчително писмо до един мой добър приятел в Росарио, който ще се погрижи за вашите нужди. От Санта Фе можете да прекосите реката и да стигнете в Ентре Риос. Това е богат селскостопански район, който се напоява от Парана и Рио Уругвай. След като стигнете до Уругвай, можете да се спуснете надолу по реката, там, където тя се влива в Плата, после да стигнете до Буенос Айрес и до Монтевидео. Колко ще трае цялото пътешествие? От две до три седмици.
	Симс се усмихна, доколкото това му беше възможно, и попита:
	— Господин Дарвин, мога ли да тръгна с вас? Мога да ви ловя птиците и по-дребните животни…
	Чарлс доста дълго мълча. Предпочиташе да пътува само с един водач за другар, който да познава местността, но да не му се натрапва. Искаше да се чувствува независим и свободен, да няма отговорност към някого другиго, който би очаквал заповеди от него. Това дори се бе превърнало вече в необходимост…
	Господин Лъмб добре разбра мълчанието на Чарлс:
	— Ковингтън, ти няма да стоиш с празни ръце, докато го няма господин Дарвин. Ще те изпратя в моята естансия във вътрешността. Там имаме какви ли не птици.
	На лицето на Симс отново се върна старото изражение – вяло приемане на всичко, което предстои да се случи. Чарлс отиде в правителствените служби да получи визи за Ентре Риос и Уругвай. После купи торба куршуми за по-големия си пистолет и нова лупа за бинокъла си, тъй като старата се бе вече издраскала. Щом се прибра, намери господин Лъмб да седи с някакъв човек от Буенос Айрес, на средна възраст, почернял до бронзово от слънцето и облечен в работни дрехи.
	— Дарвин, разрешете да ви запозная с Хуан, някогашния водач на капитан Франсис Хед, който изследва нашата страна преди около десетина години.
	— Капитан Хед, дето написа „Къси преходи през пампасите“? Като че ли през 1826 година? Имаме я в библиотеката на „Бийгъл“. Четох я в открито море.
	Той се вълнуваше като дете.
	— Капитан Хед ме научи на ма-а-лко английски. Няколко думи. Nos comprendemos!*
	[* Ще се разбираме (исп.). – Б.пр.]
	— Да, сигурен съм, че ще се разбираме – каза Чарлс. – Сега да видим как ще ви плащам, а после да направим списък за нещата, които ще ни трябват. Господин Лъмб, ще бъде много мило от ваша страна, ако ми помогнете.
	На другата сутрин тръгнаха късно, през първия ден изминаха само седем мили и стигнаха до град Лухан. По разписание трябваше да преспиват в пощенските станции по пътя, като щяха да заплащат на левга за разстоянието между тях. Но Чарлс реши да пренощуват на открито.
	Призори преминаха по хубав дървен мост през Рио Лухан. По откритите, обширни равнини конете им засилиха ход. Всички естансии бяха на доста мили една от друга, земята бе покрита с магарешки тръни, толкова гъсти, че приличаха на малки горички, и толкова високи, че достигаха до гърбовете на конете. Хуан го предупреди да държи пистолета си готов, а пушката – прехвърлена през лявото рамо, не на гърба.
	— Магарешки трън хубаво място за разбойници. Тука живее.
	Привечер те прекосиха Аресифес със сал, направен от привързани един към друг празни варели, и отседнаха в пощенската станция. Местният чиновник им каза:
	— Идвате от Буенос Айрес? Тъй. Да платите тогаз тридесет и една левги.
	Чарлс знаеше, че не са изминали деветдесет мили. В Южна Америка левгата далеч нямаше нужната дължина от три мили. Но не му се искаше да спори. Плати за себе си и за Хуан почти по същата тарифа, която се използваше за пренасяне на пакети между две пощенски станции. Вечерята беше оскъдна, но не лоша, а леглата в лагера – чисти. Той остана доволен.
	На другата сутрин стигнаха до град Сан Николас, разположен на приток на Рио Парана.
	— Ах! – възкликна Чарлс, като оглеждаше пейзажа. – Каква величествена река. Струва си да дойдеш само за да я видиш. Погледни, под скалата са хвърлили котва такива големи кораби.
	Хуан вече ги бе виждал там.
	— Утре влиза в провинция Санта Фе. Добри хора. По-добри крадци. Не реже гърло. Ама може да открадне уши от глава.
	На Чарлс му откраднаха не ушите, а пистолета от кожения колан, докато се разхождаше из пълния с хора пазарен площад. Не откри липсата му, преди да прекоси водите на Лаблон с нейните грандиозни двадесетфутови водопади на стъпала. Докато им се възхищаваше, той докосна неволно кобура на пистолета. Беше празен. Изпусна една ругатня, която употребяваха провалилите се студенти в Кембридж, когато ги изключваха от колежа. Хуан се усмихна извинително.
	— Казах ви – ще откраднат ухо. А пистолет още по-нужен от ухо.
	— Прав си. Прекалено опасно е да се пътува без оръжие. Колко път имаме до Росарио? Нося писмо до един испански джентълмен там. Може да ми даде пистолет, за да го използвам до края на пътешествието ни.
	Хуан закри очите си от горещото слънце.
	— Няколко левги. Да яха бързо.
	Росарио беше поразителен град, построен на плоска равнина на около двадесет метра от Рио Парана. В реката имаше много ниски острови, покрити с гори. Отвесните скали край Парана бяха яркочервени, като тук-там цветът се променяше от многото мимози и кактуси. Корабите, които се движеха по и срещу течението, осъществяваха така необходимата връзка с Буенос Айрес и Монтевидео.
	Насочиха се направо към дома на приятеля на господин Лъмб. Като прочете писмото, той каза:
	— Господин Лъмб е мой добър приятел. Той ме научи английски език. Той ме научи и на английски бизнес. За моята бедна къща е чест да ви посрещне.
	Той разходи Чарлс из големия град, нахрани го добре и го попита докога ще има удоволствието да бъде негов домакин. Чарлс отвърна:
	— Не за дълго. Благодаря ви. Искам да прекося реката, да отида в Ентре Риос, а после да се върна в Буенос Айрес през Уругвай. Но от едно нещо имам ужасна нужда. Някой ми открадна пистолета. Можете ли да ми услужите с пистолет? Ще ви го върна по пощата.
	— Разбира се. Само, моля ви, не го изпращайте по пощата. Оставете го у господин Лъмб.
	Тръгнаха в полунощ, а при изгрев-слънце стигнаха Рио Терсеро. Чарлс бе чувал, че в околните скали могат да се намерят стари кости. Тръгна да търси и скоро намери голям странен зъб – резец. Хуан му каза:
	— Нагоре по реката големи кости стърчат от скалите.
	— Заведи ме там. Ще наемем кану.
	Хуан се оказа прав. Чарлс слезе на сушата под една скала, от която на две места стърчаха кости.
	— Тези кости какви?
	— Смятам, че са на мастодонт.
	Макар и големи, вкаменелостите се бяха разложили и Чарлс не успя да извади цяла и най-малката от тях. Раздразнен, той се върна в кануто и си записа какво е видял.
	Започна да го тресе. Беше много горещо. Хубавият път изобилствуваше от птици и цветя. Много му хареса селцето Коронда и неговите разкошни градини, но оттам нататък пътят продължаваше през голяма гора от ниски бодливи дървета, където имаше изоставени къщи на хора, убити при нападение на индианци. Хуан извади револвера си; държеше го в едната си ръка, докато с другата придърпваше юздите.
	По залез-слънце пристигнаха в Санта Фе. Чарлс бе капнал от умора. Настани се в стая с легло и заспа неспокойно.
	Следващите два дни не се чувствуваше добре и остана в леглото. Не бе се разболявал вече година и половина – от онези два мъчителни дни, когато яздеха с господин Ленън към неговата кафеена фазенда в Бразилия. Но сега усещаше някаква особена болка в главата. Къщата се обслужваше от една добра старица – тя му стана и лекар, и сестра. Първо завърза портокалови листа на слепоочията му. Когато те паднаха, ги закрепи с черен лейкопласт. И той не се задържа, затова старицата разцепи едно бобено зърно на половинки, намокри ги и ги сложи на слепоочията му, като го увери, че това е най-страхотното лекарство за главоболие.
	На третия ден събра сили да прекоси с Хуан Рио Парана, за да стигне до Парана, столицата на Ентре Риос. След като пътуваха четири часа по виещите се притоци на реката, те навлязоха в гъмжащото пристанище. Чарлс се яви с още едно препоръчително писмо, пак от Лъмб, при един стар каталонец, който го покани у дома си. Но Чарлс реши да промени програмата си.
	— Имах намерение да прекося провинцията Ентре Риос и да се върна в Буенос Айрес по Рио Уругвай. Но не се чувствувам много здрав. Най-добре е да се върна веднага. Можете ли да ми наемете лодка?
	— Ако не успея, господин Дарвин, винаги можете да се върнете с баландра – един от малките крайбрежни съдове. С нея можете да се приберете.
	Чарлс продаде конете и намери една баландра, чийто собственик щеше да се спуска по реката на другия ден. Но времето се влоши за голяма радост на собственика, тъй като нямаше да работи. Чарлс се забави пет дена, които прекара на гости у каталонеца. Правеше големи разходки и с радост разглеждаше геоложките особености на околността. Тъй като провинцията бе заградена от всички страни от реките Парана и Уругвай, земята бе много плодородна, а и индианците не можеха да пресекат реките.
	Едва на дванадесети октомври двамата с Хуан се качиха на баландрата – стотонен съд с една мачта – и отплаваха надолу по течението. Щом времето се влошеше, плашливият собственик завързваше съда за дърво на някой остров на всеки няколко мили и изчакваше по-спокоен момент, като понасяше всяко забавяне с възхитително примирение. Беше стар испанец, който от много време живееше по тези места. Твърдеше, че харесвал англичаните, но според него битката при Трафалгар е била спечелена поради подкупване на испанските офицери. Това порази Чарлс – този човек предпочиташе сънародниците му да са изменници, отколкото лоши бойци.
	Минаваха край острови, покрити с върби, които приличаха на джунгли с изобилието си от пълзящи растения. При едно спиране поради лошо време Чарлс реши да изследва острова, но не бе минал и сто метра, когато видя следи, безспорно оставени от ягуар. Веднага се върна на лодката, където му казаха, че ягуарът неотдавна е разкъсал няколко дървосекачи, а понякога скачал и на съдовете.
	Следващите няколко дни духаше непрекъснат вятър и валеше дъжд. Чарлс остана в леглото, тъй като каютата бе висока само метър и двадесет и вътре не можеше да се седи. Щом се оправи времето, той отиде на палубата да лови риба. Реката гъмжеше от големи, изключителни екземпляри, които дори Хуан не познаваше. Друг път отиваше до скалите край Парана, за да събира вкаменели черупки.
	Вечерите бяха тропически, термометърът показваше около осемдесет градуса*. Във въздуха летяха безброй светулки и комари, които за пет минути така го изпохапаха, че ръцете му почерняха. През нощта спа на палубата, като омота главата си в ситна мрежа против комари. Най-накрая, като изгаряше от нетърпение да стигне Буенос Айрес, той остави корабчето в Лас Кончас и двамата с Хуан продължиха с кану и гребла по течението до Пунта де Сан Фернандо.
	[* Около 27°С – Б.пр.]
	Когато стигнаха покрайнините на Буенос Айрес, Чарлс научи с голям ужас, че е избухнала революция. Нямаше да го пуснат в града, тъй като той беше под блокада. Тогава той разказа на коменданта за доброто отношение на генерал Росас към него. Атмосферата веднага се смени. Позволиха му да влезе в града, но без Хуан и без разрешение да се снабди с кон. Той тръгна пеша и успя да стигне до каменната настилка на Буенос Айрес и до дома на Лъмб. Домакинът му обясни, че са се разбунтували офицерите и войниците на генерал Росас, тъй като не им харесвал настоящият губернатор и имали намерение да покажат на цялата страна, че никой, освен Росас, не може да властвува в мир.
	— Как да върнем Симс Ковингтън в града? Непременно трябва да хванем някой кораб за Монтевидео, и то възможно най-бързо – каза Чарлс.
	— Ще трябва да подкупиш някого, който да го преведе през бунтовниците.
	Симс пристигна два дни по-късно, ужасно наплашен. За малко не загинал в плаващите пясъци. Една от пушките на Чарлс била безвъзвратно загубена, а властите конфискували инструментите и застреляните от Симс екземпляри.
	 
	 
	 

 	5.

	 
	Те застигнаха „Бийгъл“ в Монтевидео. Чарлс бе сърдечно посрещнат от екипажа, който му бе станал второ семейство. Каютата на полуюта се бе превърнала в нервния възел на кораба. Сега там работеха не само Уикам и Стоукс, но и още неколцина от двете шхуни. Масата бе отрупана с карти, дневници, листове с ежечасното отчитане на данните. Чарлс нямаше къде да работи и да спи.
	— Ще отплаваме чак след месец – му съобщи капитан Фицрой. – Толкова време ни трябва, за да завършим проучванията и да ги изпратим в Лондон.
	— … цял месец. А когато се движехме едва-едва по Рио Парана, аз се страхувах, че ще отплавате без мен!
	— Да тръгнем из Тихия океан и Южните морета без нашия естествоизпитател? Че кой друг ще ни тръсва разни древни кокали и камънаци по безупречно чистите палуби? – пошегува се Уикам.
	Чарлс се усмихна свенливо.
	— За миг бях забравил колко съм безценен за „Бийгъл“!
	Той погледа трескавата работа в каютата на полуюта.
	— Няма ли да е по-удобно за всички, ако прекарам този месец на брега? Нося със себе си писмо до един английски търговец, който очевидно може да ми осигури легло.
	Но преди това той трябваше да изпрати в Англия четвъртата пратка с кутии и сандъци. Третата бе заминала от Рио де ла Плата в края на юли. Двамата със Симс разчистиха малко място на кърмата. Господин Мей скова набързо магарета за рязане на дърва и сложи отгоре им дъски, за да наредят там екземплярите. Бунтът в Буенос Айрес бе потушен и Лъмб успя да уреди връщането на птиците на Симс. И отново Чарлс щеше да има нужда от най-малко три големи сандъка.
	— А защо да не използваме някоя от бъчвите, с които докарваме захар и алкохол на борда? – предложи Мей.
	— Можеш ли да направиш прегради в кръглата бъчва?
	Мей покри отвътре един от сандъците с тенекия и помогна на бъчваря да стегне една бъчва с метални ленти отвън. С обич и безкрайно внимание Чарлс постави в облицования сандък своите двеста кожи на птици и животни и няколко екземпляра южноамерикански мишки. В по-големия отидоха вкаменелостите и геоложките екземпляри, всичките с етикети и каталогизирани. В бъчвата сложи кутийките с насекоми, стъклениците с риби и меки морски животни, торбичка семена и зърна, пометени от пода на един хамбар. След няколко дни трябваше да отпътува пощенският кораб. Приятелите му помогнаха да натовари сандъците и бъчвата на палубата.
	Същият пощенски кораб му бе донесъл пачка писма. Най-хубавата новина беше, че любимият на семейството вестник „Морнинг хералд“ бе пуснал статия за посещението на „Бийгъл“ на Фолклендските острови. В нея се казвало, че на борда всичко е наред. Другата новина свали огромен камък от сърцето му. Първата му пратка бе пристигнала в добро състояние в Кембридж. Явно Сузан бе ходила там, защото пишеше:
	 
	Професор Адам Седжуик държа чудесна, сладкодумна реч при напускането си на поста председател на Британската асоциация.
	 
	Топла усмивка се появи на устните на Чарлс. Дали всяка пратка писма не го приближаваше все повече и повече към възможността да се сдобие със зет от академичните среди!
	Баща му бил много добре. Купил си нова лека двуколка и му било много приятно, когато Едуард го разхождал из околността. Но леля Беси Уеджуд била тежко болна. Професор Хензлоу трябвало да се откаже от петъчните си вечери, защото госпожа Хензлоу лежала в очакване да роди. Фани Оуен имала дъщеря. Един пасаж включи механизмите на паметта му и той си спомни за изгубената си любов. Сузан пишеше:
	 
	Гостувахме четири дена в Удхаус. Събираха сеното и ние прекарахме цели два дена по купите с романи, бутилки сайдер и плодове… Беше тъкмо в разгара на ягодовия сезон и Каролайн Оуен каза, че това винаги й е напомняло как вие с Фани сте се просвали сред лехите и дълго сте похапвали.
	 
	Той заобиколи чертожната маса в каютата на полуюта, прибра писмата в скрина и си приготви дрехите, които трябваше да вземе на брега. Сега трябваше да реши дали да предприеме това пътешествие по Рио Уругвай с изключителните геоложки образувания в околността. Бе възнамерявал да се върне през тези места от Ентре Риос, но треската и главоболието го възпрепятствуваха. Каза си строго, че не трябва да тръгва, тъй като това щеше да му струва още петдесет лири, а вече бе изхарчил определеното му за годината. Тези пари щяха да са излишни разноски. Дали баща му щеше да се разсърди? Той писа на Каролайн:
	 
	… Вече цяла седмица се колебая и се отказвам, но по крайбрежието на Уругвай има много интересни геоложки формации и всеки ден научавам нови неща за тях. Като си помисля, че повече няма да дойда в тази страна, никак не ми се иска да изпускам тези геоложки чудатости. Как ми се ще някой от вас да сподели огромната радост, която ми носи геологията… Сметката за това пътуване ще възлезе на 50 лири. Знам добре, че тази година съм похарчил за оборудване повече, отколкото трябва. Много ще се радвам, ако баща ми наистина направи отчет на моите разноски, както ме е заплашвал на шега…
	 
	След това той написа едно изречение, което истински го стресна:
	 
	… това пътешествие събужда в мене някакъв особен интерес, нещо много по-различно от всичко, което съм чувствувал досега.
	 
	Той се спря да размисли какво точно иска да каже с това и за миг се изплаши. Усети, че се е разтреперан. Това хлапашко решение да напише геоложка книга, което бе взел така леко едва тридесет дни след като отплаваха от Плимът, както си седеше в основата на висока скала в Сантиагу и обядваше сам с бисквити и тамаринди, сега не само обединяваше всичките му радостни чувства, но дори се бе превърнало в мания.
	— Не – помисли си той. – Не е мания. Просто тази мисъл ме е обсебила. Не съм и мислил, че мога да обикна скалите, планините, равнините и равините повече, отколкото бръмбарите си!
	Англичанинът, неговият домакин, му предложи за водач един вакеро* и му каза откъде да си наеме коне. За да спести малко пари, той взе каквото можеше от „Бийгъл“ – оборудване, инструменти, завивки. Тръгнаха една разкошна сутрин. Доскоро бе смятал, че пампасите са равнинни; сега видя, че те представляват вълни от гъст зелен торф.
	[* Мексикански каубой. – Б.пр.]
	Същата нощ спаха в колибата на вакерото, а на сутринта станаха с надеждата да навлязат дълбоко в Уругвай. Но реките бяха излезли от бреговете си. Чарлс гледаше как пеоните си сваляха дрехите, свиваха ги на вързоп и възсядаха конете. Щом конете стигнеха в дълбока вода, пеоните се изхлузваха назад, хващаха ги за опашките, а конете ги изтегляха до другия бряг. Чарлс записа в дневника си:
	 
	Гол човек на кон без седло е чудесна гледка. Не съм знаел как добре си подхождат тези две животни. Като препуснат в галоп по брега, преди да си сложат дрехите, те ми заприличват на мраморните статуи от колекцията на Елгин.
	 
	Прекарваха нощите в пощенските станции или в някое ранчо, когато Чарлс носеше препоръчително писмо. Там ги посрещаха много добре. Пейзажът и животът на хората се сменяха рязко с всеки град и всяка област. Един древен град още пазеше полуразрушените стени на някогашна голяма и силна крепост; вече не си личеше каква е била тя, тъй като била съборена по време на войната между испанците от Буенос Айрес и португалците от Бразилия. Аройо де Сан Хуан имаше процъфтяващо пристанище за малки кораби, които превозваха дърва за горене към Буенос Айрес. Чарлс прекара една нощ в къща с варница до стената. По пътя за Пунта Горда той откри по дърветата резки, направени от ноктите на ягуар, но това животно не му се мярна никъде. Чарлс все пак държеше пушката си готова за стрелба. На следващата естансия наблюдава как каубоите хващаха с ласо, убиваха и одираха маймуни, защото за една кожа получаваха удивително добра цена – пет долара. По-нататък, на предпоследната естансия, преди да стигне до своята цел – геоложките формации, собственикът го нямаше, но племенникът му и един дезертьор от армията посрещнаха Чарлс.
	Разговорът на масата му се стори възхитителен. Попитаха го:
	— Нали жените от Буенос Айрес са най-красивите в света?
	— Да, да, пленителни са.
	— А жените от други части на света носят ли такива големи гребени?
	— Уверявам ви, че не носят.
	Тръгнаха призори и трябваше да минат през големи пространства с магарешки бодили и кардон, високи цял човешки ръст. Едва след десет дена стигнаха района, който бе цел на пътешествието им – отвесните скали по брега на Рио Уругвай. Намери формация от червена землиста глина с буци мергел, покрита с бял варовиков пласт, който съдържаше големи изчезнали стриди и други морски черупки Чарлс знаеше, че всеки слой представлява определен период от време, определена епоха. От измитите от водите скали стърчаха огромни кости. Бе сигурен, че са от мегатерий. Те бяха важна новост в колекцията му от вкаменелости, макар че се намираха в такава скала, от която той доста трудно ги извади. Но на другия ден получи компенсация – в следващата естансия намери почти напълно запазена глава на мегатерий. Изпадна във възторг – в цяла Англия нямаше такава вкаменелост. Купи я за няколко шилинга.
	До Рио Пердидо минаха през тревисти поля, а след това през скалиста, хълмиста местност. Двете му кожени чанти се напълниха с камъни, извадени от земята, речния бряг, скалите. Нощуваха в пощенските станции, където покривите течаха и към полунощ те вече бяха напълно измокрени; в една станция управителят бе толкова пиян, че посочи Чарлс и каза:
	— Той е галего*, трябва да бъде убит.
	[* Така наричат испанците в Аржентина. – Б.ред.]
	Чарлс не смяташе, че управителят, който живееше с още един човек, говори сериозно. Но водачът му повярва и цяла нощ го пази с пушка в ръка. Призори, когато Чарлс се събуди, неговият вакеро се пошегува за пръв път през близо двуседмичното им пътуване:
	— Тези глупави пеони смятат, че би било добре да те убият. Мисля, че не са прави.
	Чарлс се върна в Монтевидео щастлив от намерените екземпляри. Огъстъс Ърл се връщаше в Англия с пощенския кораб. Той вече не беше онзи млад художник, който нахлу в квартирата на Чарлс на Спринг Гардънс Стрийт номер 17, за да му донесе вест от капитан Фицрой, и остана с него да пие чай. Сега лицето му бе излиняло и сбръчкано от продължителната болест.
	— Жалко, че си тръгваш, Гас – му каза Чарлс. – Когато се върнем, ще дойда да видя първата ти изложба.
	Говореше се да изпратят и Джордж Роулет у дома заедно с Ърл. Роулет бе трудолюбивият касиер-домакин, благодарение на когото на „Бийгъл“ нямаше скорбут, тъй като той претършуваше всяко пристанище и намираше пресни плодове и зеленчуци, туршии, лимони…
	— Роулет не иска да дойде в лазарета – заяви Байноу, – но аз съм в течение на всичките му оплаквания. За щастие никога няма по два симптома едновременно. Макар че в интерес на предпазливостта трябва да го изпратим в къщи като болен.
	Роулет влезе в каютата на капитана малко изпит, но весел и енергичен. Попитаха го дали иска за по-сигурно да се върне у дома, а той извика:
	— Никога, господин капитан. Моят дом е „Бийгъл“. Тези пристъпи не ме тревожат, те се появяват и пак изчезват.
	Капитан Фицрой не искаше да отплава без художник на борда. Нае един лондончанин на име Конрад Мартънс, който бе учил рисуване на пейзажи при Копли Фийлдинг. Мартънс бил на едномачтовия платноход „Хайъсинт“ и срещнал в Рио де Жанейро Хамънд, офицер от „Бийгъл“, който се завръщал у дома. Той му казал, че имат нужда от художник до края на пътешествието. Мартънс веднага напуснал „Хайъсинт“ и тръгнал за Монтевидео.
	За Чарлс Мартънс се оказа приятен човек, който малко прекалено напомняше на учител по рисуване.
	Изминаха близо две години, откакто Чарлс бе отплавал на „Бийгъл“. Дрехите му бяха омалели. Вече не беше така хърбав, тялото му натежа и разви мускули. Тежеше около седемдесет и пет килограма. При продължителен пристъп на морска болест, когато не можеше да задържи нищо, освен няколко стафиди и кора сухар, той отслабваше с около пет килограма и това започваше да му личи – бузите му хлътваха, рамената му се смаляваха и извиваха напред. Но щом времето се оправеше или щом той тръгнеше да пътешествува по сушата, апетитът му рязко се подобряваше и той бързо се поправяше. Сега, когато се преобличаше за обяд с капитана, Чарлс видя, че напъва по шевовете дългото си жълто-кафяво палто и че панталоните от същия цвят му бяха къси и тесни в кръста. Новите му размери не се отразиха само на златната верижка на часовника, окачена на жилетката му.
	Обиколи цял Монтевидео, за да си намери хубав костюм за неделните служби и за обяд с капитана, ризи и нощници, топло бельо, груби панталони, които да му държат хлад, тънки чорапи и здрави ботуши… и всички те един номер по-големи от времето, когато се екипираше в Лондон.
	Корабите също се зареждаха. Най-малко след шест месеца трябваше да заобиколят нос Хорн и да стигнат едно голямо пристанище на западния бряг на Южна Америка. Докато бяха в пристанището, капитан Фицрой възложи неделните служби на Съливан. Мисионерът Матюс, който сега работеше като моряк, бе решил да не се връща в Англия, а да издържи, докато „Бийгъл“ пресече Тихия океан, за да може да остане с брат си, който бе мисионер в северната част на Нова Зеландия.
	На 6 декември „Адвенчър“ бе готов да отплава. Фицрой без колебание бе наел още двадесет моряци, които да работят под командуването на Уикам, макар и да нямаше одобрението на Адмиралтейството. Разходите щяха да бъдат големи. Картите и скиците на „Бийгъл“ вече бяха готови за изпращане в Лондон. Двата кораба тръгнаха заедно, като плаваха на юг край брега към Порт Дизайър, на хиляда мили от нос Хорн. „Адвенчър“ плаваше пред „Бийгъл“. Чарлс и Съливан стояха на кърмата и Чарлс възкликна:
	— По море е хубаво да имаш друг кораб за другар.
	Двамата разговаряха, а „Бийгъл“ потръпваше по водата с издути платна. Чарлс разказа за последното си пътешествие нагоре по течението на Уругвай, където бедният народ живееше от плодовете по дърветата и рибата в реките.
	— Попитах двамата най-опърпани защо не работят, а единият ми отговори: „Защото денят е твърде дълъг.“ Другият каза: „Много съм беден, за да работя.“
	Съливан се засмя и рече:
	— Чарли, мойто момче, тази история е нож с две остриета.
	После добави сериозно:
	— Загубихме двама младши офицери. Напуснаха. А в Адмиралтейството в Лондон ги чакаше заплата за две години!
	Съливан, едва двадесет и три годишен, изглеждаше много натъжен:
	— Не бих искал да повтарям едно и също, но според мен моряците страдат от някаква детинска липса на постоянство.
	Докато живееше в Монтевидео, Чарлс се виждаше рядко с Фицрой и все го намираше тревожен или потиснат. Капитанът се разстрои напълно, когато пощенският кораб със сандъците на Чарлс и бъчвата внезапно отплава за Англия, без да вземе от „Бийгъл“ картите и проучванията. А Фицрой разчиташе, че те ще оправдаят допълнителните му разходи и ще покажат колко добре е работил през тези две години. Най-накрая трябваше да ги остави при британския генерален консул, господин Худ, който не можеше да им каже кога точно картите ще стигнат до Адмиралтейството. Фицрой стискаше влажните си длани, а лицето му беше зачервено.
	— Очевидно няма да отпуснат средства за „Адвенчър“ и за наетите от мен още двадесет моряци – каза той на Чарлс, когато пиеха чай заедно. – Колкото повече мисля по този въпрос, толкова по-неприятно ми става. Такъв малък кораб като „Бийгъл“ в тези бурни южни ширини има по-тежки задачи от който и да е картографски кораб, намиращ се постоянно в някое чуждо пристанище. Нито можем да получим помощ от сушата, нито от някой боен кораб на Нейно величество. При първото ни пътешествие, когато нямахме толкова много задачи, капитан Кинг разполагаше с три кораба: „Бийгъл“, „Адвенчър“ и „Аделейд“ – правителството купи „Аделейд“ в Монтевидео за две хиляди лири, за да ни придружава и да ни снабдява с гориво. Тогава защо Адмиралтейството да не може да похарчи две хиляди лири за моя „Адвенчър“, след като имаме такава належаща нужда от него? Добрата клонка, Дарвин, трябва да може да се извива и да бъде еластична. Аз съм добра клонка. Само дано не се пречупя.
	Чарлс потръпна.
	През седемнадесетдневното пътуване по крайбрежието към Порт Дизайър Фицрой се хранеше бързо, спеше още по-бързо – около четири часа на ден, според изчисленията на Чарлс. Нито за миг не се спираше да почива, да се отпусне или да се освежи с нещо. Работеше унищожително напрегнато над големите карти и хронометрите, по десет пъти проверяваше показанията, за да бъде всичко вярно до най-малката подробност. Понякога го обхващаха „пристъпи“ според думите на Чарлс, пристъпи, по време на които Фицрой неуморно се трудеше, размишляваше, вземаше решения. В такива моменти той можеше да се храни по три пъти на ден срещу Чарлс и да не вдигне очи към него, дума не обелваше. Тогава Чарлс предпочиташе да се храни в каюткомпанията, където шумът бе добре дошъл. Знаеше, че капитанът няма нищо лично против него, Фицрой не разговаряше и с останалите, освен когато заливаше с „горещо кафе“ мичманите по време на палубните проверки сутрин преди закуска.
	Чарлс също бе навлязъл в преходен период. Въз основа на малките си червени дневници той правеше подробни описания на наблюденията си по геология, на растенията и насекомите; после доста рязко премина на теми, които по-скоро са извън сферата на интересите на един естествоизпитател: живота и нравите на хората, населяващи местата, по които бе минал; превъзходството на индианците гаучо над жителите на градовете; тяхното гостоприемство, съчетано с високия им дух; кръвопролитията, идващи от честата употреба на ножове, от които те никога не се разделяха. Той писа и за войните, за направените от тях разрушения; за безспирните революции; за пълната липса на правосъдие, тъй като то се продаваше; за всекидневните подкупи и за корупцията на всички служители, включително и пощенските, които дори печатаха пари, когато си поискат. Писа и за разслоението в обществото, за липсата на образование, за незачитането на религията, освен когато става дума за почивни дни и религиозни празници. Изчисли колко излиза една естансия, колко генерали натрапва на обществото всяка война; колко дълго едно демократично правителство, оглавено от корумпирани хора, може да предотврати появата на диктатура.
	Чарлс си спомни мисълта на Александър Поуп:
	„За хората да съдим по човека.“
	Той не можеше да съхрани „човека“ в стъкленици с алкохолен разтвор, както правеше с рибите и другите морски животни, нито да го забоде в малки кутийки като бръмбарите, но тези пътешествия из вътрешността, както и в пристанищата, бяха разширили духовния му кръгозор до такава степен, че повече не можеше да пише само за естествената история. Макар нито семейство Дарвин, нито семейство Уеджуд да вярваха изцяло в религиозната догма, че бог е създал земята и всичко на нея единствено за радост и полза на човечеството, все пак Чарлс смяташе, че една или друга човешка раса, като колоритните индианци гаучо например, е не по-малко интересна от планинската верига Сиера де ла Вентана например и може да разкрие също толкова неща за произхода и историята на света, колкото и екземплярите, които откъртваше с геоложкия си чук.
	Дали в него наистина не се криеше един бъдещ свещеник?
	 
	 
	 
	6.

	 
	След като повечето картографски проучвания заминаха за Лондон, Чарлс разполагаше изцяло с каютата на полуюта. Една сутрин, няколко дни след като бяха отплавали, двамата със Симс Ковингтън изсипаха на своята част от масата плодовете на двуседмичното си пътешествие по Рио Уругвай: вкаменелости, камъни, магарешки бодили, влечуги, после ги номерираха и описаха в специализираните дневници на Чарлс. Двадесетгодишният Симс се извъртя на високия си стол и погледна свойски Чарлс:
	— Господин Дарвин, не мога дори да изразя колко се радвам, че сме отново в работната си стая. Харесва ми да бъда ваш помощник.
	Стоукс, който правеше карти на другата страна на масата, вдигна изненадан поглед. Чарлс заяви:
	— Господ е добър. Всекиму дава нещо, което да го направи щастлив. Особено когато оставя морето спокойно.
	До Порт Дизайър плаваха седемнадесет дни на юг. Общо взето, ветровете бяха слаби. А когато времето започна да се променя, стана „гадно“, както се изразяваше Чарлс, той реши да се справи с намеците на морската болест, като не им обърне внимание. Но тази тактика не му помогна.
	Щом двата кораба стигнаха пристанището, лейтенант Уикам уведоми капитан Фицрой, че „Адвенчър“ не плава добре по вятъра“, че ще му трябват няколко дни, за да поработи по платната. Чарлс и Бен Байноу отидоха да се разхождат из пустошта на Патагония – безплодна пустиня, която се състоеше само от чакъл. На повърхността на равнината те откриха черупки на стриди и сини мидени черупки. Чарлс отбеляза:
	— Явно е, че преди немного столетия всичко това е било на дъното на морето. Дали водите са се оттеглили, или пък тази равнина се е надигнала?
	В този миг забеляза две огромни гуанако, веднага извади пушката си и застреля едното.
	— Страхотен изстрел! – възкликна Байноу. – Животното е толкова огромно, че целият екипаж ще има прясно месо за коледната вечеря.
	По заповед на капитана този ден всички слязоха на сушата. Фицрой раздаде награди на най-добрите бегачи, скачачи и борци между моряците и офицерите. Всички лудяха като ученичета. Чарлс взе участие в надбягването, но скоро загуби.
	— Жалко, че нямаме състезание за ходене на дълги разстояния – каза той. – На двадесет мили например. Тогава ще спечеля златен медал.
	През останалите дни той разглеждаше географския състав на песъчливо-варовиковата и чакълеста местност; правеше целодневни преходи до далечните хълмове, без да намери ни едно дърво за сянка. Пейзажът бе пуст, но Чарлс забеляза:
	— Изпитвам много голямо удоволствие, което не мога нито да обясня, нито да разбера.
	Той се снабди с нови птици и животни и измери с барометър височината на равнината – беше почти седемстотин и петдесет метра.
	Чарлс застреля още едно сърноподобно гуанако, което сигурно тежеше сто килограма.
	Капитан Фицрой реши, докато чакат „Адвенчър“, да се спуснат на сто и десет мили на юг до Порт Сан Хулиан и да направят картографски проучвания на междинното крайбрежие. От пристанището излязоха със силния прилив, минаха проливите и щяха да поемат в открито море… когато внезапно се удариха доста силно в подводна скала. Фицрой викна от мостика:
	— По дяволите! Точно на тази скала се натъкнахме и при първото пътешествие на „Бийгъл“! Колко ли е пострадала медната обшивка!
	Съливан изхлузи ботушите си и се хвърли зад борда. На Чарлс му се стори, че лейтенантът остана под водата твърде дълго, но той скоро се появи от другата страна на кораба с издраскано от разкъсаната мед лице.
	— Нищо сериозно, господин капитан. На носа част от обшивката се е поразместила, но няма пробиви и не пропуска.
	— Благодаря, лейтенант. За всеки случай ще отида и аз да видя.
	За голяма изненада на Чарлс Фицрой също се гмурна. Едва след няколко минути обаче той осъзна, че капитанът действува в съответствие с характера си, тъй като отговаря за всичко, което се случва на кораба. Фицрой заяви, че ще се наложи ремонт.
	Пуснаха котва на входа на пристанището на Сан Хулиан и слязоха с лодка на брега. Рано на другата сутрин Чарлс, Фицрой и още двама моряци тръгнаха да търсят прясна вода на носа на заливчето, което в една стара испанска карта се наричаше „мястото на сладката вода“, агуа дулче. Капитанът носеше двуцевката си, а моряците – тежки измервателни инструменти. Чарлс бе взел със себе си пушката си и двата меха за вода.
	Напусто търсеха. Нямаше агуа дулче. Въздухът бе ужасно сух и за няколко часа свършиха водата в манерките на Чарлс. Щом стигнаха върха на следващия хълм. Фицрой легна на земята.
	— Много съм уморен и жаден, за да продължа.
	— На две мили оттук се виждат две езера – каза Чарлс. – Ще отида там да напълня манерките. – После се обърна към моряците. – Вие останете при капитана.
	Той продължи упорито, не беше много уморен. Друг път, по време на пътешествията си из вътрешността, бе вървял в продължение на повече от единадесет часа. Измина двете мили до първото езеро и нетърпеливо загреба шепа вода. Бе попаднал на салима с прекалено солено съдържание. Разочарован, той продължи към второто езеро. Пак салина.
	Започна да пада нощта. Сега вече го заболяха кокалите. Много нещастен, че не е могъл да намери прясна вода, той се върна. Капитанът бе поспал, но не можеше да продължи. Чарлс се разпореди:
	— Аз ще се върна на кораба. Един от вас да остане при капитана.
	И той се обърна към другия моряк:
	— Имаш ли сили да дойдеш с мен до кораба?
	— Ще се справя, сър.
	Чарлс откри по-кратък път, но пак вървяха дълги часове. Вече бе мръкнало. Щом стигнаха до „Бийгъл“, поиска да изпратят двама души да помогнат на капитана и настоя да запалят голям сигнален огън на плажа, за да се ориентират по него завръщащите се. Едва призори те стигнаха до осветеното от огъня място, олюлявайки се от умора, но здрави и читави. На другия ден обаче го втресе и трябваше да прекара два дни в хамака си. Байноу му даваше лимонада и сменяше мокрите кърпи на челото му.
	Чарлс не смяташе, че е извършил кой знае какво, още повече че не успя да намери прясна вода. Но по целия кораб се разпространи слухът за неговия кураж и сила. Както офицерите, така и моряците промениха леко, почти неуловимо отношението си към него.
	Сега Чарлс Дарвин вече не беше дилетантът, „човекът, който знае всичко“, а равен на тях, уважаван моряк.
	През март 1834 г. „Бийгъл“ завърши изследванията си по източния бряг на Патагония и Огнена земя. Тъй като „Адвенчър“ поемаше част от задачите и времето обещаваше да се задържи добро, Фицрой реши да стигне до пролива Понсънби по протока Бийгъл и да види какво става с тримата туземци. Минаха край планинска верига, висока хиляда метра, която завършваше с ръбати, пречупени върхове, а долу започваше рязко направо от морския бряг. Стигнаха една планина, която се издигаше над всички. Фицрой заяви с искрици в очите:
	— Това е най-високата планина на Огнена земя, повече от две хиляди и триста метра. Отсега нататък тя ще се нарича планината Дарвин.
	Чарлс бе трогнат и прошепна:
	— Първо бях проток, сега съм планина. Бог знае по-нататък какво ще стана.
	— Може би океан? – каза дяволито Съливан. – Просто трябва да откриеш нов океан.
	Пуснаха котва в северната част на пролива Понсънби.
	Щом стигнаха родните места на Джеми Бътън, не видяха и следи от малкото поселище, което бяха направили за Джеми, Йорк Минстър и Фуегия Баскет. Морякът на вахта извика:
	— Приближава се едно кану. С вдигнато знаме.
	Щом кануто се изравни с кораба, познаха в него Джеми. Беше гол, само с една кожена превръзка около кръста, а сплъстената му коса висеше по раменете.
	Вперил поглед надолу към него, Фицрой не успя да сдържи чувствата си.
	— Как ужасно е отслабнал. По лицата ви виждам, че не само аз съм потресен от жалкия му вид.
	Байноу, който беше най-добрият приятел на Джеми, каза:
	— Какво падение! Когато го оставихме, той беше дебел и такъв чистник, че не смееше да си изцапа обувките.
	Джеми се изкачи по въжената стълбица и се изправи на палубата – усмивка огряваше лицето му, но зачервените му от пушека очи гледаха смутено. Капитанът започна да раздава гръмогласни заповеди:
	— Заведете Джеми долу. Изкъпете го. Подстрижете го. Облечете го в най-хубавите дрехи на борда.
	Само за половин час екипажът поднови Джеми. Стюардът на капитана донесе трети стол и тримата – Джеми, Чарлс и Фицрой – седнаха в каютата да обядват. Като видяха колко добре се справя Джеми с ножа и вилицата, Чарлс и Фицрой си размениха погледи.
	— Искам да те поздравя, Джеми. Държиш се така добре, все едно че никога не си ни напускал.
	Джеми се усмихна широко и с благодарност. Всичките му зъби лъснаха.
	— Стигаше ли ти храната? – попита Чарлс.
	— Яде много. Много плод, много птичка. Ряпа, картоф. Аз тука голям човек.
	Фицрой попита:
	— Къде са Фуегия Баскет и Йорк Минстър?
	Джеми помръкна и скръцна със задните си зъби:
	— Отиде. Голямо кану. Към тяхна страна. Йорк много приказка. Взима голям камък. Всички мъже се страхува. Йорк праща Фуегия да хване мои дрехи. Аз събужда, те няма. Джеми остава гол. Йорк краде инструмент, одеяло, семе… всичко.
	Настъпи тишина. Фицрой попита:
	— Джеми, искаш ли да останеш на „Бийгъл“ и да се върнеш в Англия заедно с нас?
	Джеми увеси глава и пророни, без да вдига поглед.
	— Не. Остава тука. Мои приятели – добър човек. Мои приятели. Знае английска дума. Тука за Джеми хубав.
	На другата сутрин той се върна натоварен с подаръци – две хубави кожи от видра, едната за Фицрой, другата за кормчията Джеймс Бенет, който му беше приятел; за Чарлс – две остриета за копие, които Джеми бе направил специално за него; други неща за Байноу. Водеше със себе си и хубава индианка, която продължи да си поплаква, докато той не й каза:
	— Не плачи. Аз не отива.
	Тези думи, както и внезапната поява на шалове, панделки, кърпички и шапка със златна дантела, пресушиха сълзите й.
	Джеми беше много против повторно основаване на мисията. Нямало да има никаква полза. Освен това бил сигурен, не Матюс ще се изложи на опасност, тъй като патагонците често идвали да крадат… пък и самият народ на Джеми представлявал заплаха за мисионера.
	„Бийгъл“ излезе от пролива Понсънби. Джеми им запали сигнален огън за сбогом. Застанал до Чарлс на носа, Фицрой му каза малко натъжено:
	— И все пак се надявам, че ще има някаква макар и малка полза от общуването на Джеми, Йорк и Фуегия Баскет и туземците от Огнена земя. Може пък някой корабокрушенец да получи помощ от Джеми Бътън или децата му.
	Силен, благоприятен вятър ги закара бързо на Фолклендските острови. Капитан Бофорт бе възложил на Фицрой да направи проучвания на неизследваното досега източно крайбрежие. Като стигнаха пролива Бъркли, изпълняващият длъжността губернатор лейтенант Смит дойде на борда и им разказа история: осем индианци, трима, от които гаучо, убили пет англичани, отвлекли осемнадесет мъже, жени и деца и ограбили домовете им. Трима от негодниците били хванати. Ще се съгласи ли капитан Фицрой да окове водача им, докато дойде катер да го закара в Рио де Жанейро?
	Капитанът се съгласи.
	За голяма радост на Чарлс имаше писмо от професор Хензлоу, първото за изминалите в пътешествия двадесет и седем месеца. То носеше дата петнадесети януари 1833 г., пътувало бе повече от една година.
	„Не мога да си представя какво е сполетяло това писмо, та да се забави толкова много“, си помисли Чарлс, като се готвеше да прочете съдържанието му.
	 
	Скъпи Дарвин,
	… Мислех да Ви напиша писмо и да Ви го изпратя с декемврийския пощенски кораб, но тъкмо тогава пристигна Вашето, в което се казваше, че един сандък пътува насам, затова реших да изчакам и да видя какво е съдържанието му. Той е вече тук. Всичко се е запазило по време на пътуването… Не си задавам въпроса, дали съм бил прав или крив във връзка с някои геоложки факти – по-добре отбелязвайте всичко, което според Вас може да бъде полезно, а най-вече взаимното разположение на скалите, като прилагате и малка скица.
	… Ни най-малко не съм разочарован от сандъка, смятам, че сте извършили чудеса. Освен това знам, че Вие не се ограничавате с колекциониране, а правите и внимателни описания.
	Аз поне се възхищавам много от получените растения. Гледайте да не изпращате отделни части. Екземплярите да бъдат възможно най-цели – корени, цветове и листа. Така няма начин да сбъркате. Няма защо да хабите толкова много кълчища и хартия за геоложките екземпляри – те ще се запазят добре при пътуването, достатъчно е само да ги увиете и наредите плътно един до друг.
	За още нещо бих искал да Ви предупредя – винаги слагайте номера на екземпляра вътре в опаковката, а не вън, защото един-два са се отлепили от влагата и триенето. Ще се постарая да изсуша напълно тези екземпляри, които подлежат на разваляне, после ще ги сложа в картонени кутии с камфор вътре, ще ги облепя отстрани и ще ги складирам в моя кабинет или на някое друго много сухо място…
	Птиците. Няколко от тях нямат етикети. Най-добре е да завързвате етикета към краката им. Четириногите. Голямото няма грешка, а двете мишки са доста плесенясали. Дребните насекоми са разкошни. Добре е, че сте изпратили лишеи, тъй като никой друг не се захваща с тях. Щом като пристигне тук, всеки отделен екземпляр става обект на огромен интерес и дори да изпращате десет пъти повече екземпляри, щом се върнете, ще Ви се иска да сте изпратил сто пъти повече! Има неща, които изглеждат излишни, а после се оказват много ценни. Във всеки случай никой не може да каже, че не работите яко или че съдържанието на сандъка Ви не е превъзходно…
	Най-искрено, с обич 

	Ваш Дж. С. Хензлоу

	 
	Имаше и писмо от сестра му Кати. Предишното писмо от нея бе пристигнало преди четири месеца. Той често си мислеше за дома, но едва когато го видя, написано с почерка на сестра му, любовта му към Могилата го сграбчи за врата и започна да го души. Докато четеше, сълзите го давеха.
	Баща му все повече пътувал и по-малко работел. Еразъм следвал семейството на Хензли Уеджуд навсякъде – в дома на родителите на Хензли, в Меър Хол, както и в Могилата, когато семейство Уеджуд им дошло на гости… дори след като госпожа Уеджуд родила дъщеря. Фани Бидълф също идвала на гости в Могилата и много хубаво се изчервявала, когато говорела за Чарлс.
	 
	… с любов и топлота. Тя каза колко много й се ще да те види отново и колко много иска да бъдеш щастлив…
	 
	„Късно – помисли си той хладно. – Твърде късно.“ Най-интересната част беше от самата Кати:
	 
	Въпреки всичко ми става малко тъжно, когато говориш с такъв възторг за тропиците. За мен това е признак, че ще мине доста дълго време, преди да се видим отново. Доста се страхувам дали ще издържиш на спокойствието в живота на един свещеник, защото ти разправяше, че след завръщането си ще си потърсиш енория.
	 
	„Разправял съм? – замисли се той. – Но аз и сега разправям. Не ми е известно да съм променял решението си. Аз съм човек, който държи на думата си.“
	Тъй като проучванията на „Бийгъл“ щяха да продължат най-малко две седмици, Чарлс реши да направи едно пътешествие из вътрешността. Фицрой го предупреди – по-добре да се откаже. Моряците го поглеждаха изкосо.
	— След като станаха тези убийства, не можеш да се довериш на някой гаучо. А как да тръгнеш без водач?
	Той намери двама испански гаучоси, които му бяха препоръчани от изпълняващия длъжността губернатор лейтенант Смит. Те бяха готови да тръгнат за няколко дни. Чарлс нае шест коня и се подготви за заминаване на другата сутрин. Времето беше бурно и студено, със силни градушки, но малката група продължаваше по пътя си. Гаучосите се оказаха приятни хора, а единият от тях, на име Сантяго, се привърза към Чарлс и го наблюдаваше с любопитство как се нахвърля с чука си на основната верига от кварцови хълмове и как си води записки за ятата гъски, които си търсеха храна в долината.
	При залез-слънце Сантяго улучи тлъста крава, но видя доста зор, докато убие разяреното животно. Земята бе влажна и нямаше много съчки, за да си сготвят вечерята. Сантяго разреши въпроса, като донесе волски кости – те горяха не по-лошо от въглища.
	Дъждовете продължаваха. Чарлс събираше всичко, което му предложеше земята, но това беше тежка работа. Вървяха през тресавища, нямаше сухо място за сядане, а какво остава за спане. Но все пак той спа, като си подложи седлото за възглавница и се зави с одеялото за коня. Конете се препъваха в калта и падаха, като прескачаха потоците. На всичкото отгоре трябваше да прекосят и един ръкав от морето навътре в сушата, където водата стигаше до конските гърбове. Бурните ветрове заливаха с вълни тримата мъже.
	— Това е същинско състезание за издръжливост – заяви Чарлс.
	Той се върна на „Бийгъл“ подгизнал. Намина през лазарета на Бенджамин Байноу, като му каза за всеки случай да е готов.
	— За какво? – попита Байноу.
	— За двойна пневмония.
	— Предписвам ти двойна дажба ром. Вземи го с чай. Някой да се е опитвал да те убие?
	— Никой друг освен аз самият.
	 
	 
	 
	7.

	 
	Сега всички очакваха с нетърпение да излязат от Тихия океан и да видят другата част на земното кълбо. Но преди това „Бийгъл“ трябваше да бъде изкаран на брега при устието на река Санта Крус, за да поправят медния му кил.
	За шест дни се придвижиха от Фолклендските острови до континента, като срещу тях непрекъснато духаха западни бризове. Чарлс никога не бе виждал платната така издути. На устието на Санта Крус изтеглиха кораба на брега и свалиха оръдията, котвите и малките лодки. Установи се, че е паднало парче от втория меден кил под долната част на вълнореза.
	Капитан Фицрой обясни на Чарлс, че щом навлязат в Тихия океан, червеите ще проядат незащитените дъски. Цялата работа трябваше да се свърши, докато трае един прилив.
	Два пъти на денонощие имаше отлив, след като седем часа речната вода се бе втурвала в океана. Имаха точно пет часа, преди приливът да изреве отново и да покрие устието.
	Оръжейникът разпали ковашкото си огнище. Господин Мей и дърводелците се захванаха да изчистят оголените дъски. На кораба носеха резервни медни листове, точно за такива случаи. Оръжейникът ги премери, а дърводелците отрязаха повредените листове и нагласиха плътно новите на тяхно място. Точно след пладне океанската вода нахлу и издигна „Бийгъл“, като преди това моряците бяха върнали на борда оръдията, котвите и лодките. Съливан пусна котва на сигурно място.
	Капитан Фицрой поздрави своите занаятчии, а след това организира експедиция с три велбота, за да изследват река Санта Крус. Взе провизии за три седмици, тъй като се надяваше да достигне и изследва извора на реката в Андите. Чарлс се спусна по въжената стълба в лодката, в която се разпореждаше капитанът. На нея бяха натоварили и палатка, одеяла, инструменти за топографски изследвания. Във всяка имаше и по половин дузина гребци. Нямаха платна. Другите две лодки бяха под командуването на Едуард Чафърс и Джон Стоукс – всичко двадесет и пет души, добре въоръжени в случай на нападение.
	Байноу заедно с тридесет и три годишния Конрад Мартънс бяха в капитанската лодка. Оказа се, че Мартънс е доста образован човек, със старателно поддържани бакенбарди и мустаци и приятни обноски. Чертите на лицето и очите му бяха някак безлични… докато не почна да рисува. Лодката се движеше срещу течението, а той твореше по цял ден със сигурна ръка и развълнувано изражение, екипираше променливия лик на реката, като си правеше и записки за различните цветове и земни форми, които щеше после да рисува с водни бои. Самите картини изработваше в изящно бежово и кафяво и успяваше да улови духа на тази страна дори когато пренасяше на белия лист „Бийгъл“, който лежеше на една страна на брега, докато работниците поправяха медното му дъно.
	Течението на Санта Крус достигаше от четири до шест възела и когато то ставаше твърде силно, за да продължат да гребат срещу него, завързваха трите лодки една до друга, слизаха на брега, слагаха си брезентови хамути и превръзки през гърдите, ушити на кораба от майстора по платната и снабдени с дълги въжета, и теглеха лодките срещу течението. Сменяха се на час и половина. Капитан Фицрой каза на Чарлс, Байноу и Мартънс:
	— Вие, специалистите, няма да теглите.
	— А вие, капитане? – попита Чарлс.
	— Ще тегля естествено. Чафърс и Стоукс също.
	— Тогава защо да не ме бива и мен за хамута?
	Чарлс изкара четири смени, а силното теглене дори му доставяше удоволствие. Слабото му мускулесто тяло криеше много сила. Бурната река го предизвикваше да употреби тази сила. И както винаги подсъзнателно той си мислеше:
	— Аз съм сухоземец. Трябва да спечеля уважението на моряците.
	Щом падна нощта, те намериха равно място за бивак. Опънаха трите палатки, като във всяка от тях се настаниха екипажите на лодките със своя командуващ. Когато дойде време да теглят жребий за едночасовия страж, който да пази лодките и хората от нападатели, Чарлс поиска доброволно среднощната смяна.
	Часът мина приятно. Двамата с Байноу не обелиха нито дума, само поддържаха огъня в тихата мрачина и се ослушваха за леките стъпки на някой нападател.
	На третия ден бяха в Terra incognita*. Решиха, че освен индиански банди тук никой друг не е стъпвал. Макар че Патагония бе обречена на безплодие и във водите нямаше нито една риба, а оттам и никакви водни птици, все пак се мяркаха стада гуанако, по сто наведнъж. Те им служеха за прясна храна.
	[* Неизвестна земя, неизвестна област (лат.) – Б.ред.]
	Според Чарлс пейзажът зависеше изцяло от геоложкия строеж. Коритото на реката се стесняваше, появиха се големи късове лава, които пробиха две дупки встрани на една от лодките. Накрая изтеглиха велботите толкова високо, че вече се виждаха заснежените върхове на Андите. В коритото на реката се откриха големи късове аспид и гранит.
	— Откъде са се появили? – попита Байноу.
	— От Андите, Бен, при някогашни сътресения.
	— А лавата как е попаднала тук?
	Капитан Фицрой се бе приближил към тях, докато Чарлс си отчупваше проби от вкаменената лава.
	— Какво предполагам ли? – попита Чарлс. – В далечното минало тези равнини сигурно са били дъно на океан, а лавата се е изляла до тогавашното океанско дъно при избухване на вулкан в Андите. После равнините са се издигнали или океанът е изчезнал и така са се появили на повърхността тези вулканични скали. Странно ли ви звучи?
	Капитан Фицрой поклати глава смутен и объркан. Той се взираше надалеч, към една друга равнина от делувиален детрит, камък и земя, родена от всеобщ потоп или катастрофално наводнение. Когато проговори, гласът му бе сух до пропукване.
	— Това никога не би могло да се получи при четиридесетдневно наводнение.
	— Капитане, искате да кажете, че тези вулканични и делувиални равнини датират от преди 4004 година преди Христа?
	На Фицрой, изглежда, не му харесваше това, което щеше да каже, но думите му дойдоха просто и лесно:
	— Пред нас са големи, закръглени от морето камъни и алувиални маси от заоблени камъчета. Те съставляват по-голямата част от равнината. Колко ли голямо и изключително дълготрайно е било въздействието на водите, които са заоблили тези камъни, заровени в пустините на Патагония?
	Същата нощ по време на безмълвната си стража Чарлс размисли над думите на капитана и неговото заключение, че геоложките особености на района са резултат на „изключително дълготрайно въздействие“.
	 
	 
	По средата на май 1834 г. те се насочиха към Магелановия проток. Плаваха четири дни, докато стигнат до нос Вирджиния в началото на протока. Времето беше „много лошо, студено и бурно“, а Чарлс – също толкова болен и нещастен. Само на сто и двадесет мили от брега на Патагония, където времето бе сухо, а небето – ясно, сега те бяха подложени на градушка, сняг и вятър. „Бийгъл“ се блъскаше на входа на протока, измерваше дълбочините, разучаваше и правеше карти на този опасен бряг. Призори на другата сутрин забелязаха „Адвенчър“, който идваше от Фолклендските острови. Британски военен кораб бе взел затворниците от залива Бъркли и бе предал на лейтенант Уикам поща от Англия.
	За Чарлс имаше четири писма от сестрите му, писани през октомври и ноември. Били получили първата част от дневника му и вечер се редували да го четат на баща им, който на свой ред изпращаше на Чарлс своята най-гореща любов; Сузан му бе изплела портмоне с надеждата, че ще му върши работа за чуждестранните монети; изпращаше му и един роман за Цейлон – „Канела и перли“, който бе прочела току-що. Скоро щеше да получи и поръчаните на господин Хауъл обувки, а Еразъм вече бе предал по негова молба няколко книги по естествена история на капитан Бофорт, между които беше третият том на „Основни начала на геологията“ на Лайъл. Сестрите му съобщаваха, че неговите писма минават през цяла верига от ръце и се обсъждат подробно.
	— Смешна работа – оплака се той на Байноу, като си разменяха новини от дома, – моите сбирки и наблюдения стават известни още преди да съм преполовил пътешествието си!
	Имаше и добри новини от политиката. През август 1834 г. се премахваше робството, като на собствениците се изплащаха компенсации на стойност двадесет милиона лири. Семейството му четеше брошури за обсъждането в парламента на законите за бедните в Ирландия. Сузан му пишеше, че преподобният Чарлс Лангтън и жена му Шарлот Уеджуд „са се установили“ в прекрасна област.
	Имаше и не съвсем добри новини. Хензли Уеджуд, който работеше като съдия при полицейския съд с годишна заплата осемстотин лири, напускаше поради религиозни причини – не бе съгласен с английската система за полагане на клетва. Не можеше да примири даването на тази клетва със своите религиозни убеждения. Налагаше му се да живее заедно с жена си и детето си само от осемстотинте лири годишно, които вуйчо Джос му бе определил при сключване на брака. Според Кати, чакаше ги тежка бедност. Преди време Хензли бе отказал доцентура в Кембридж, тъй като бе против тридесет и деветте догми на англиканската църква.
	Каролайн също му бе изпратила няколко книжки, написани от мис Хариет Мартино, за която се говореше много в Англия. Тя се бе превърнала в литературната звезда на Лондон и Еразъм се възхищаваше много от нея. Ако книгите му се сторят скучни, Чарлс може да ги изхвърли зад борда. Със същата поща Каролайн му пращаше и книгата „Откровения на Светото писание“, написана от архиепископа на Дъблин.
	Температурата падна под точката на замръзване. Валя много сняг. За Чарлс това беше „доста тъжна работа, когато си на кораб и не можеш да запалиш голям огън, а горната палуба с топящия се сняг ти е нещо като хол“. Но поне една страна от живота им се подобри значително. Вече няколко дни пиеха вода, която бе солена като саламура – все едно лекарство, което при това не утолява жаждата ти. А сега в залива Грегъри се снабдиха с прясна вода за шест дни. Макар че не се дразнеше много от вонящата вода, преварена и направена на чай, който можеше да се пие, той едва сега съзна каква радост носи прясната вода и колко е необходима за здравето на човека.
	Още три трудни дни пориха вълните през пролива, докато стигнаха до Залива на глада, наречен така на испанската колония, създадена там от крал Филип Втори през 1585 г., когато повечето поселници умрели през първата зима от болести и глад. Районът изглеждаше мрачен – през дъжда и мъглата смътно прозираха гори, покрити тук-там със сняг. Това беше едно от най-отблъскващите места в целия свят, където може да живее човешкият род. Но проучванията по брега продължиха въпреки лошото време.
	Фицрой напусна Магелановия проток през Магдаленовия пролив, открит неотдавна. Движеха се при благоприятни ветрове, но времето беше мрачно. Тъмни парцаливи облаци се рееха над планините, а назъбените върхове, снежните конуси и сините ледници се очертаваха на фона на зловещото небе. Сред тази дива природа те пуснаха котва на нос Търн, близо до планината Сармиенто. Тук Чарлс имаше възможност да изследва добре един дар на морето, за който според него можеше да се напише голям том – кафявите водорасли. Те растяха на всяка скала от най-ниската точка на прилива до самите дълбини на океана, а на места бяха толкова гъсти, че можеха да бъдат дори смъртоносни
	— Хелиър се бе оплел в тях и се бе удавил. Чарлс не видя нито една скала близо до повърхността, която не бе обвита с тези плаващи водорасли. С помощта на няколко моряци той събра огромни количества от тях и ги изсипа на задната палуба.
	— Дарвин, ти си непоправим! – викна лейтенант Съливан.
	— Не се гневи, Съливан. Ще ти разкрия едно от най-големите чудеса на природата. Невероятно голям е броят на живите същества от всякакъв вид, чието съществуване е пряко свързано с кафявите водорасли.
	Докато разплиташе водораслите, той обясняваше спокойно на голямата група моряци, събрали се около него. Почти всяко листенце бе изцяло покрито с останки от коралини. Чарлс намери всякакви черупки и раковини. Като разтърси преплетените коренища, от тях изпадаха купчина дребни рибки, миди, сепии, раци, морски таралежи, морски звезди и планарии. В друго коренище той откри нови, любопитни същества.
	— Сред листата на това растение – продължи Чарлс – живеят някои видове риби, които никъде другаде не могат да намерят храна и подслон. Ако тези риби загинат, скоро ще загинат и дяволиците, гмурците и други птици, които се хранят с риба, а също така видрите, тюлените и морските свине. Туземецът от Огнена земя – жалкият господар на този жалък край – също ще започне да изчезва.
	Чарлс вдигна поглед към Съливан с ръце и панталони, мокри и изцапани от кафявите водорасли и поселилите се в тях същества.
	— Както виждаш, тези водорасли представляват една цяла вселена. Всяка част от нея е свързана с цялото. Как мислиш, за колко години природата е успяла да създаде тази сложна, но тънко уравновесена структура?
	— На този въпрос ще отговори човекът, който знае всичко – промърмори Съливан. – Давам ти точно един час да преместиш скъпите си екземпляри на чертожната маса.
	След като мина необходимото време за регулиране на хронометрите, Фицрой отплава от нос Търн. На другия ден те се насочиха на запад през пролива Кокбърн. Привечер той заяви на групата моряци, които стояха до него на мостика:
	— Ако имаше сигурно място, щях да пусна котва и да пренощуваме тук.
	— Откъм десния ви лакът има нещо като удобно заливче – отбеляза Съливан.
	— Много е малко и ще го оставя за „Адвенчър“. „Бийгъл“ ще нощува в морето.
	Чарлс изпъшка. Това означаваше непрекъснато люлеене. Фицрой се усмихна.
	Чарлс прекара нощта на палубата с приятелите си. Тя му се стори дълга и много тъмна. Почти през цялото време пръскаше дъжд. Често извиваха силни ветрове откъм запад. Можеше да се плава безопасно само в един район от около четири квадратни мили. За четиринадесет часа те го пребродиха във всички посоки. Щом платната можеха да се управляват, капитан Фицрой предпочиташе късите халсове, защото корабът му беше в по-голяма безопасност, когато плаваше, отколкото когато лежеше на дрейф, но все гледаше да не напускат този район. Хората на борда също бяха по-нащрек, когато корабът се движеше, а щом той задремеше на дрейф, и те се отпускаха.
	Чарлс вече две години наблюдаваше колко умело екипажът борави с платната и все му беше интересно. През тази тиха нощ той ясно чуваше пукането и ръмженето на големите движещи се маси, тръгнали от ледниците на Огнена земя. Същата сила, която изкореняваше цели гори с високи дървета, сега откъсваше от плещите на планината огромни скални отломъци. Под всеки ледник той чуваше и бучащия порой, причинен от разтапянето на горната част. В специалния си бележник за геологията на Южна Америка Чарлс написа:
	 
	Към всички общовалидни въздействия тук, в тази страна, трябва да се добави и износването, причинено от всяко следващо свличане на дървета и скали. Този ефект не е незначителен, като се има предвид, че процесът продължава ден и нощ, век след век. За всяка част от планината трябва да се има предвид, че при постоянното издигане на земята тя е била последователно изложена на комбинираното въздействие на тези сили.
	 
	На 11 юни 1834 г., след като най-сетне се съмна, капитанът заповяда да се раздаде ром на екипажа и обяви:
	— Привечер трябва да сме край Тауър рокс, недалеч от нос Ноар, и при силен вятър от североизток ще навлезем в Тихия океан, изпънали всички платна.
	Тихият океан! Нещо сграбчи сърцето на Чарлс. След близо две години и половина плаване, откакто тръгнаха от Плимът! Дълго бе мечтал за този ден.
	Но сега той бе много различен от човека, който отплава от Плимът преди две години и половина.
	Полегнал на хамака си в каютата, леко полюшван от морето под „Бийгъл“, той съзна, че е направил прехода от безгрижната младост към зрелостта, към мъжествеността; неусетно в живота му бе навлязло нещо, на което той би могъл да се посвети, макар да не виждаше как то може да се превърне в сериозна професия. В него непрекъснато растеше едно вълнение, някакъв възторг, че съществува свят, в който той може да си намери място и дори да даде своя скромен дял. Колко полезни се оказаха всичките тези месеци, тези години – на борда на „Бийгъл“ и по време на екскурзиите си на сушата той всъщност чиракуваше за бъдещето си.
	За пръв път разбра, че завинаги е надживял безпосочната си младост и бе станал мъж не постепенно, а рязко. Спомни си младежа, който се бе качил на борда в Плимът, както и още по-младото момче, останало в Кембридж, Меър Хол, Могилата. Почувствува дълбоко удовлетворение, че е прескочил бездна и е паднал умело на двата си крака в една земя с безкраен хоризонт. Колко чудесно, че бе усвоил трудно добитите си познания за управлението на кораба, за проучвателските инструменти, за безбройните създания на природата – цяло едно ново съществуване, което можеше напълно да пропусне!
	Всичко това той щеше да пренесе в Тихия океан… където всеки мечтаеше да плава.
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	КНИГА ШЕСТА

	 
	„КОЛКО БЕЗКРАЙНО РАЗНООБРАЗЕН Е

	СЪЗДАДЕНИЯТ ТУК ЖИВОТ“

	 
	 
	 
	1.

	 
	Възторгът на Чарлс от Тихия океан скоро се изпари. Той бе всичко друго, но не и тих. Един след друг яростни северни ветрове докараха толкова лошо време, каквото не се бе случвало на „Бийгъл“, откакто отплава от Плимът, и по-силна буря от онази край нос Хорн, която за малко не го потопи. Задържаха се на повърхността, като свиха марселите, фоковете и стакселите. Когато ветровете стихнаха, големите вълни им попречиха да се приближат към западния бряг. Такова време съсипваше Чарлс и той не можеше да се занимава с нищо полезно – да работи, да чете, да приема храна или да търси забвение в съня.
	От всички най-много страдаше Джордж Роулет – здравето му непрекъснато се влошаваше, периодично се появяваха пристъпи, които според Байноу бяха симптоми на туберкулоза или на някаква друга заразна болест. Роулет отказваше да взема лекарствата, които, както се надяваше докторът, можеха да спасят най-стария офицер на борда – каломел, морфин, разслабително. Яростното време на Тихия океан приближи кончината му. Той изпадна в кома и умря. Беше на тридесет и осем години – чудесна, страхотна възраст.
	Положиха тялото заедно с оловна тежест в хамак, обвиха го с брезент, зашиха го, покриха го със знамето и го поставиха на дъска. Офицерите и екипажът се събраха на юта. Всички скърбяха за Роулет. Капитан Фицрой прочете опелото, завършвайки напевно:
	— Предаваме тялото на нашия покоен другар на моряшкия гроб, „вечно различната и тайнствена водна стихия“.
	Вдигнаха дъската от единия край. Тялото с тежестта „бе предадено на морските дълбини“. Чу се плясък – страховит, тържествен звук – и водата пое другаря им.
	— Аз съм виновен – заяви по-късно Байноу. – Трябваше още в Монтевидео да го изпратя у дома му.
	— Роулет знаеше, че умира – каза му Чарлс утешително. – Той не желаеше да умре в Англия. Не съм го чувал да споменава за дом, семейство или приятели там. Той е бил на първото пътешествие на „Адвенчър“ – пет години, а сега – две години и половина с нас. „Бийгъл“ му беше дом, а ние – семейство. Затова искаше да умре на борда.
	Капитан Фицрой възнамеряваше да стигне покрай брега до Кокимбо, доста на север от Валпарайсо, главното пристанище на югозападния бряг, но след шестстотин бурни мили се принуди да се скрие в защитеното пристанище Сан Карлос на остров Чилос. След като осемнадесет дни бурята ги бе люляла, Чарлс заяви:
	— Дано островът да е пуснал здрава котва в дъното на океана.
	Туземците, които живееха в сламени колибки по крайбрежието, с искрена радост заплаваха с малките си лодки към „Бийгъл“, тъй като в това далечно пристанище рядко спираха кораби. Те бяха от смесена индианска и испанска кръв и отглеждаха прасета, картофи и риба за продан. В един миг моряците се смутиха, защото Джордж Роулет, който пазареше и купуваше продукти, вече го нямаше. Едуард Чафърс пристъпи напред и кротко пое задълженията на Роулет.
	Чарлс направи малка екскурзия нагоре по течението на виещите се през хубави гори потоци. В бележника си записа, че само в тропическа Бразилия е виждал такова изобилие от изящни форми. Почвата с вулканична пепел бе плодородна, хранеше разкошни гъсти гори и бамбукови храсти, които поразително се извиваха между дърветата и достигаха на височина до дванадесет метра. „Адвенчър“ се добра до пристанището със счупен от бурята утлегар. Обикновено невъзмутимият Уикам бе много недоволен от себе си:
	— Сърцето ми се разби на парчета – оплакваше се той.
	— … и те се разсипаха право върху безукорно чистата ти палуба – го закачи Чарлс.
	Той си намери чисто легло в една колиба в селото Сан Карлос, заобиколено от ливади и високи вечнозелени дървета. Местните хора бяха облечени в груби вълнени дрехи, които всяко семейство си тъчеше само и боядисваше с индиго в тъмносиньо.
	Първо се изляха поройни дъждове, както се и полагаше през тези зимни месеци, а след това три дни времето бе разкошно. Чарлс изучи структурата на скалите и нарече геоложкия си чук „Стария Тор“ в чест на Адам Седжуик. Бе убеден, че те някога са били под водата, неотдавна са се надигнали и са се превърнали в суша. Колко неотдавна? Преди пет хиляди години? Петстотин хиляди? Пет милиона?
	Късно следобед той се върна в пристанището, вечеря на борда на „Адвенчър“ с вече смирилия се Уикам и разгледа поправения утлегар.
	— Споделям чувствата ти, Джон – призна той, докато се хранеха с пържоли и варени картофи. – И на мене ми беше така противно, когато заобикаляхме носа, че се заклех да скоча от борда и да се върна при прелестите на Шропшър. Но си струва да дойде човек в Чилос.
	Лейтенант Уикам го упрекна:
	— Не можеш да станеш познавач на геологията на Южна Америка, като си седиш пред камината в Могилата и играеш вист със сестрите си, колкото и очарователни да са тези млади дами.
	През десетте дена плаване на север към Валпарайсо времето бе спокойно и Чарлс успя часове наред да си води записки в дневника и научните бележници. На палубата се появи няколко пъти – когато забелязаха други кораби и „разговаряха“ с два от тях.
	— Отдалеч корабите приличат на големи морски птици – каза той на Байноу, който стоеше до него и ги наблюдаваше с бинокъл.
	Пристигнаха във Валпарайсо – основното пристанище на Кралската флота за Южна Америка, където корабите се запасяваха с продукти и получаваха официалните разпореждания и пощата. Щом хвърлиха котва на 23 юли, намериха писма за почти всички на борда на „Бийгъл“, които имаха близки в Англия. Чарлс получи три: едно от Каролайн с дата 3 ноември 1833 г., второто – от Кати, от 27 януари 1834 г., а третото – от Сузан, написано на 12 февруари, рождения му ден, тъй като трите момичета и баща им не били забравили тази дата и му изпращали „своята любов и благословия по случай навършване на двадесет и пет годишнината му“.
	Семейството било добре. Както винаги преобладаваха описанията на романтичните истории; изброяваха се и главните събития от местната хроника: д-р Хенри Холанд възнамерявал да се омъжи за дъщерята на Сидни Смит, както бе казал на Чарлс в Лондон. Момичетата от семейство Дарвин не били във възторг от това… Вуйчо Джос убедил Хензли Уеджуд да не се отказва от поста си… Сузан била щастлива „да прелиства“ дебелата книга с разходите и безкрайните сметки за плащане; сега Кати била „хайманата“ в къщата, умирала за балове и всякакви гостувания… Еразъм се бил превърнал в симпатичен на всички ерген, посветил живота си на визити из цял Лондон… от някогашната Фани Бидълф била останала „само сянка“… британските вестници пишели за революцията в Буенос Айрес…
	Имаше и дълго писмо от професор Хензлоу с дата тридесет и първи август 1833 година. Още една пратка кутии и сандъци пристигнала благополучно в Кембридж:
	 
	… с изключение на няколко спиртосани екземпляра, които са се развалили, защото спиртът се е излял през дупка в запушалката. Изкопаемите останки от мегатерия се оказаха извънредно интересни, защото дават възможност да се възстановят части от животното, които липсваха в досегашните колекции както в Англия, така и във Франция. Бъкланд и Клифт ги показаха на геоложкия семинар по време на третото заседание на Британската асоциация в Кембридж под председателството на професор Адам Седжуик. Току-що получих писмо от Клифт с молба да му изпратя всичките кости, за да може да ги разгледа внимателно, да ги възстанови тук-там и да ми ги върне с описание на предназначението на всяка от тях, както и на ролята, която те играят в остеологичния строеж на голямото чудовище…
	Различните животни от бъчвата поставих в стъкленици с нов спирт и ги подредих в мазето. Всичко, което се разваля по-лесно – насекоми, кожи, – държа в стаите, а като предпазна мярка съм сложил камфор в костите.
	Във възторг съм от растенията, макар че още не съм ги подредил, но се надявам да го направя много скоро с помощта на Хукър…
	 
	Хензлоу копнееше не по-малко от Чарлс за деня, когато двамата ще се срещнат и ще разговарят за всички случки по време на пътешествието, но все пак се надяваше, че Чарлс ще продължи да плава възможно най-дълго.
	 
	Ако Ви се поиска да се върнете преди края на пътуването Ви, не вземайте прибързано решение – нека мине един месец, през който да сте мислили непрекъснато за това, без ни най-малкото желание да продължите… Но аз подозирам, че Вие все ще намерите нещо, което да повдигне духа Ви. Изпращайте всяко парченце от мегатерий, което Ви попадне, и всички вкаменелости. Не спирайте да работите с мрежата, защото ми се струва, че почти всичките Ви дребни насекоми ще се окажат непознати…
	 
	Той сгъна писмата и ги сложи в горното чекмедже на скрина си, а после седна на масата да осмисли отново новините в тях. Сузан, която бе много придирчива към правописа, му съобщаваше, че в дневника му има ред грешчици. Бе сбъркал думите: „пейзаж“, „най-висш“, „профил“, „канибал“, „миротворен“, „разпра“. Но пък му бе писала нещо, което не само му компенсира критиката, но и дълбоко го разтресе:
	 
	Ако се издаде, каква хубава, забавна книга за пътешествия би станал твоят дневник!
	 
	Той заби лакти в дървото на масата и закри очи с ръце. Дали наистина това бе една бъдеща втора книга? Не му бе минавало и през ум да издаде дневника си. Бе имал достатъчно самочувствие да си помисли, че може да напише книга за геологията на Южна Америка, бе работил упорито и постоянно, бе събирал материали и сега бе решил, че книгата трябва да излезе. Но дневникът? Бе чел много дневници на пътешественици; не се бе сещал, че съществува дори най-минималната възможност да даде своя дял към тях. Главата му се замая от тази мисъл. Но все пак реши да не бъде толкова глупав, че да допусне новата възможност да се отрази на начина на писането му. През изминалите две и половина години бе изпълнил неколкостотинте страници с непринуденост, искреност и непосредственост, която Сузан бе забелязала в правописа му. Ще продължи както преди, ще пише за всичко, което вижда, в което вярва и което чувствува, включително и начин на живот в различните страни, посетени от него.
	Робърт Фицрой не остана така доволен от получените писма. Когато Чарлс седна да обядва с него, капитанът се оказа в състояние на тежка депресия, кожата му бе мъртвешки бледа, а едното око – изпълнено с кръв. На бюрото му лежеше писмо от капитан Бофорт. Фицрой вдигна невиждащ поглед към Чарлс и въздъхна:
	— Все лоши новини. Трябва да продам „Адвенчър“. Трябва да уволня двадесетте моряци, които наех в Монтевидео, и сам да им платя заплатите и разноските. За моя сметка ще бъдат и седемстотинте лири, които похарчих за реконструкция на кораба.
	Той скочи и закрачи из малката, изящно обзаведена каюта.
	— За мен това е горчиво разочарование, Чарлс. Обидата дълго ще разяжда душата ми. Ако Адмиралтейството ми бе разрешило да задържа „Адвенчър“, щяхме да изпълним всички „бели петна“ в картата на западното крайбрежие на Патагония, а след това щяхме да продължим картографските проучвания по брега, до екватора; после островите Галапагос, Маркизките острови, Соусайъти, Тонга и Фиджи. Ако имахме двата кораба, щяхме да свършим тази работа през 1836 и няколко месеца от 1837 година…
	Хиляда осемстотин тридесет и седма! Тогава пътешествието щеше да трае шест години! Чарлс се тресеше вътрешно, но изразът на лицето му не се промени.
	— Вашите карти ще ви оправдаят. Вие правите едно от най-великите географски проучвания.
	Капитан Фицрой бе твърде натъжен, за да се ободри от тези приятни думи.
	— Сега лордовете от Адмиралтейството вече са се нахвърлили отгоре ми. Стигнали са дотам, че са ми отказали и трите повишения, които поисках – две от тях за Джон Стоукс и боцмана… Но това няма да се отрази на работата ми! Смятам през двата зимни месеца, юли и август, да останем тук, във Валпарайсо. Ще осигуря квартири на брега, ще взема със себе си Стоукс и Кинг. Трябват ни повече пространство, повече светлина и спокойствие, отколкото имаме на борда. Ще оставя лейтенант Уикам да ремонтира и зареди с провизии „Бийгъл“.
	— Тогава ще мога ли да прекарам повече от месец на брега? И да направя дълго пътешествие из Андите?
	Той не можа да скрие радостта в гласа си. По изнуреното от грижи лице на капитана се появи слаба усмивка.
	Фицрой бе възнамерявал да направи едноседмична екскурзия до Сантяго, хубавата столица. Но сега той поклати решително глава.
	— Не мога да замина. В Сантяго има хиляди приятни и нови неща, които неизбежно ще отвлекат вниманието ми от скучните изчисления и новите данни, събрани от двата кораба. Ще изпратя Уикам да вземе разрешение от чилийското правителство за проучване на бреговете им.
	— Тъкмо от хиляда приятни и нови неща имате нужда, сър – възрази Чарлс. – Те ще разсеят разочарованията ви и ще ви освежат за предстоящата година труд.
	Фицрой притвори уморено очи. Чарлс сподели опасенията си с Байноу.
	— Бен, няма ли как да го накараш малко да забави темпа? Той се преуморява до смърт. А сега, когато Адмиралтейството така го сряза…
	— Ако капитанът си счупи ръката – отвърна Байноу, – ще ми разреши да наместя костта. Ако получи порезна рана на бедрото, ще ме остави да я промия. Но за това, което става в мозъка му – там не мога да се намесвам. Преумората и депресията са извън моята компетентност като корабен лекар.
	— Жалко – отвърна Чарлс.
	Тъй като щеше да прекара пет седмици във Валпарайсо, Чарлс слезе на сушата да си търси квартира. За голям свой късмет срещна своя съученик от Шрусбъри Ричард Корфийлд. Познаваха се от ранните си детски години и Чарлс бе гостувал на семейство Корфийлд в дома им в Пичфърд, малко село недалеч от Шрусбъри. Ричард Корфийлд, две години по-голям от Чарлс, бе пристигнал в Чили преди няколко години като търговец, представител на британски индустриални фирми, и бе преуспял.
	След като двамата младежи спряха да си стискат ръцете и да изразяват своето удивление и радост от тази случайна среща толкова далеч от дома, Чарлс каза на своя съученик за поста си като естествоизпитател на борда на „Бийгъл“ и го попита дали познава някой добре настроен англичанин, у когото да остане на квартира.
	Корфийлд се засмя.
	— Познавам, как да не познавам – можеш да си заложиш и последната гвинея на това. Аз живея в чудесна къща в Алмендрал, предградието, построено на някогашния плаж. У дома има място. Иди си вземи нещата и ела в осем часа. Ще те закарам в къщи – там ще вечеряме и ще се настаниш.
	Времето беше хубаво, над главите им синееше небето и грееше топло слънце. Чарлс хареса Валпарайсо с главната му улица, разположена успоредно на брега. По тесните долини, които прорязваха горите и се спускаха към брега, бяха струпани къщите – една над друга. Прозорците на всички стаи в дома на Корфийлд гледаха към вътрешен двор с градинка; по стените висяха картини с английски ловни сцени – ездачи в червени сака, яхнали коне със загладен косъм, сюрии добре гледани фоксери, лаещи в очакване на лова на лисици. Корфийлд делеше разноските по къщата с още един джентълмен. Той обясни на Чарлс, че те възлизат на скромната сума от около четиристотин лири стерлинги годишно, които включваха наем, храна, вино, двама слуги и четири коня. Когато Чарлс настоя да плати своя дял, русият, синеок Корфийлд отвърна:
	— Добре, щом така предпочиташ, макар че за мен е чест да си мой гост. Заедно сме учили аритметика, бъди любезен да си направиш изчисленията сам, все едно какви ще са те.
	— Ричард, в училището в Шрусбъри така и не се научих да събирам и изваждам, много повече ми помогнаха изрядните сметки на баща ми – всеки ден той си записваше откъде колко е взел и колко е платил за покупки или услуги.
	На другия ден беше неделя. Корфийлд даде обяд в чест на Чарлс и покани почти цялата английска колония във Валпарайсо, както и капитан Фицрой. Чарлс установи, че тукашните му сънародници превъзхождат англичаните, с които се бе запознавал в други градове на Южна Америка. Интересите им в никакъв случай не се ограничаваха до бали със стока, лири, шилинги и пенсове. Един стар търговец се наведе през масата и попита:
	— Господин Дарвин, бихте ли ни казали искреното си мнение за „Основни начала на геологията“ на Лайъл? Ние имаме връзка с лондонските книжарници и можахме да прочетем първите му два тома.
	Чарлс се изненада, че в Чили някой чете трудовете на Лайъл, и даде много пространен отговор.
	Корфийлд каза:
	— Знаеш ли, Чарлс, от тебе ще излезе чудесен учител. Не ти ли е минавало през ум да преподаваш в Кембридж?
	— Аз съм учил за свещеник, Ричард, и баща ми очаква да стана такъв… Но да ти призная, не смятам да напускам света на идеите…
	Чили приличаше на дълъг тесен молив от суша, стегнат като в менгеме между суровите Анди и не по-малко суровия Тихи океан. Чарлс искаше веднага да тръгне на екскурзия към подножието на Андите, преди зимните снегове да направят пътуването невъзможно. Но след като толкова дълго го бе клатушкало морето, а и времето в момента бе чудесно – всеки ден бе по-хубав от предишния, – той изкара цели две спокойни седмици в безделие, като се радваше на топлото слънчево гостоприемство на Валпарайсо.
	На 7 август 1834 г. в пристанището хвърли котва пощенски кораб, който щеше да продължи по крайбрежието. Имаше писма и за „Бийгъл“, и за Чарлс. Едното беше от Каролайн с дата 9 март. То носеше странни новини: лондонският „Таймс“ бе съобщил за пристигането на:
	 
	„… няколко сандъка с вкаменелости, птици, четириноги, кожи и геоложки проби, събрани от естествоизпитателя господин Досън и изпратени до професор Хиндън в Кембридж.“
	 
	— Я виж – възкликна той, – за пръв път ми се появява името в английски вестник, как да очаквам, че ще го напишат правилно?
	За него бе голямо облекчение да научи, че третата му пратка е пристигнала благополучно. Бе решил, че може да се разчита на съобщението на „Таймс“, макар да бяха сбъркали както неговото име, така и на професор Хензлоу. В писмото на Каролайн имаше още една, не по-малко изненадваща новина. Еразъм работел за Чарлс в Лондон и вече постигнал добри резултати. Бе писал на Каролайн:
	 
	Посетих господин Клифт, куратора на музея при Медицинския колеж, за да му прочета тази част от писмото на Чарлс, в която се говори за кости. Нямате представа колко се зарадва този дребен човечец. Писах в Кембридж да изпратят вкаменелостите в Лондон. През последните два месеца кураторът посвети всеки свой свободен час на тях. Много странно съвпадение – колежът притежава челната част от черепа на мегатерий, а Чарлс е изпратил останалата. Това им дава възможност да го възстановят напълно.
	 
	Каролайн бе добавила:
	 
	Много се радвам, скъпи мой Чарлс, че си намерил кости, от които учените хора изпадат във възторг.
	 
	Том Ейтън, в чието имение Чарлс бе ходил на лов всяка година, прекарал няколко дни в Могилата и след това заминал за Кембридж,
	 
	за да научи какво разправят там за екземплярите, които си изпратил.
	 
	Откъде знае Том Ейтън, че в Кембридж ще се обсъждат неговите сбирки? В писмото на сестра му имаше и още една изненада – баща им му изпращаше най-сърдечни поздрави и бе накарал Каролайн да му пише, че не се е „сърдил и мръщил“ за последните петдесет лири, изтеглени от Чарлс. Няма защо да се притеснява за пари, просто да бъде добър и възможно най-разумен. Д-р Дарвин попитал дъщеря си:
	— Съобщихте ли на Чарлс за славата му?
	Чарлс се засмя от сърце, като си помисли за славата на господин Досън, който изпратил разни сбирки на професор Хиндън в Кембридж!
	 
	 
	 
	2.

	 
	Ричард Корфийлд му помогна да намери коне за пътешествието си из Андите, както и сигурен водач-гуасо, Мариано Гонсалес. Чарлс придружи Корфийлд и Гонсалес при покупките на провизии за триседмичното пътешествие. За разлика от гаучосите от пампасите индианците гуасо не живееха от лов по пътя, а си носеха нарязано говеждо, мате, плодове и зеленчуци.
	Чарлс отиде на „Бийгъл“, за да уведоми капитан Фицрой за заминаването си. Бяха се срещали от време на време на обеди във Валпарайсо, които, изглежда, се харесваха на Фицрой не по-малко, отколкото на Чарлс. Но сега лицето на капитана бе мъртвешки бледо. Ядоха мълчаливо. Към края на обяда Фицрой за пръв път вдигна поглед към Чарлс.
	— Много ме дразни това – оплака се той. – Трябва да дам голям обяд за всички местни хора, които са ме канили досега.
	Чарлс знаеше колко сили хвърля капитан Фицрой в тези „благодарствени“ обеди. А беше вече много напрегнат, болезнено слаб и в постоянно лошо настроение, затова възрази с тон, който според него бе успокоителен.
	— Не виждам необходимост от такова нещо, сър, при дадените обстоятелства.
	Фицрой избухна, лекият стол падна назад на килима. Лицето на капитана стана мораво.
	— Ето що за човек сте вие, хората ви дават, а вие не им се отблагодарявате!
	Чарлс не отговори нищо. Не се почувствува обиден – капитанът бе избухнал, защото нервите му вече не издържаха. Чарлс напусна безмълвно каютата и веднага слезе на брега. Двамата с капитана не бяха се карали повече от две години – от март 1832 г., когато капитан Паджет започна спор за робството. При това първо избухване Чарлс се бе уплашил, че ще трябва да напусне експедицията едва три месеца след отплаването им от Плимът. Този път не го обзе старият страх – знаеше, че щом се върне на кораба, бурята ще е преминала. Но няколко дни по-късно се качи на борда на „Бийгъл“ и за негова голяма изненада лейтенант Уикам му викна:
	— Да те вземат дяволите, Философе! Не се карай повече с капитана. Онзи ден, когато ти слезе от кораба, аз бях смъртно уморен, но той ме разхожда до полунощ по палубата, за да ми говори срещу тебе!
	 
	 
	Чарлс тръгна към подножието на Андите в средата на август. Гонсалес се бе облякъл в прости панталони, защитени от черно-зелени камгарни гамаши и ярко пончо отгоре. Най-много се гордееше с огромните си шпори. Много ловко мяташе ласо – пампаското боласо не можеше да се използва тук поради неравния терен. Чарлс носеше високи ботуши, широки моряшки панталони, бяла риза и износеното си домашно сако за излети.
	Скоро попаднаха на обширни пластове с черупки, издигащи се няколко ярда над морето – те бяха толкова много, че индианците години наред ги бяха използвали за получаване на вар. Двамата спаха под звездите, след като си затоплиха парчетата говеждо и чая мате на огън от съчки. Гонсалес отказа да яде заедно с Чарлс. Настоя да изчака, докато той свърши и се оттегли да спи.
	— Защо, Мариано? Когато ние пътуваме из страната, винаги се храним заедно.
	Гонсалес поклати глава:
	— Неприлично. Ти главен. Аз гуасо. Нает човек яде след господар човек.
	При изгрев-слънце те бяха изпили горещото си мате и се върнаха към долината Кильота, където широките открити пространства се пресичаха от долинки и рекички. В клисурите избуяваха вечнозелени гори. Щом стигнаха до стръмните склонове на планината, точно под тях се ширна долината – голяма, равна, лесна за напояване, с градини, пълни с портокалови и маслинови дървета и всякакви зеленчуци.
	Прекараха нощта в хасиенда в подножието на Андите. На другата сутрин стопанинът даде на Чарлс под наем нови коне и още един водач за изкачването на Кампана, или Камбаната, близката планина, която бе висока 1920 метра. Другият гуасо завърза конете.
	— Лоша пътека – каза той. – Стръмна. Върви бавно. Върни се по светло.
	Беше много рисковано, но геоложките образувания му компенсираха часовете стръмно изкачване. Чарлс си почина около час на билото, после се спусна надолу по южния склон през нещо като бамбук, който стигаше до пет метра, както и палми, растящи на необичайна височина – 1300 метра.
	Гуасото от хасиендата знаеше къде има извор с прясна вода. Разседлаха конете си под лъчите на прекрасен залез. Снежните върхове на далечните Анди искряха с рубинови оттенъци. Щом мръкна, накладоха огън под едно бамбуково дърво. Чарлс се гости със сушено говеждо, праскови, смокини и грозде, а след това се оттегли на разстояние и си постла седлото и конската завивка.
	Едва тогава индианците гуасо започнаха да ядат.
	Чарлс заспа под острите писъци на вискачата, голям планински заек, и тихите викове на козодоя. Последното нещо, което си помисли, беше – колко е хубаво да се живее на открито.
	Щом се зазори, те се изкачиха до най-високия хребет, който представляваше огромна маса диорит, разчупена на ъглови парчета. Някои от тях изглеждаха съвсем нови, надигнали се наскоро, а други бяха толкова стари, че се бяха покрили с лишеи. Чарлс не се съмняваше, че този район непрекъснато се разтърсва от земетресения, и подсъзнателно се дърпаше заедно с двамата гуасо от натрупаните нестабилни камънаци. Забравяйки какви са слушателите му, той попита двамата чилийци:
	— Може ли човек да не се възхити на чудната сила, която е надигнала тези планини, а още повече на безбройните векове, през които са се натрошавали, премествали и изравнявали тези маси?
	Гонсалес и другарят му го зяпнаха неразбиращо. Чарлс се засмя на грешката си, седна, опря гръб в грубата кора на едно дърво и записа същия дълбокомислен въпрос в бележника си.
	Вечерта, вместо да ляга, той изчака на известно разстояние чилийците да вечерят, да измият съдовете и да ги наслагат в дисагите и седна до тях край огъня. Не им се общуваше много с него, но бяха много съвестни, грижеха се за неговата безопасност. Чарлс разговаряше с тях на някакъв смесен език. Те му казаха, че индианците гуасо от Чили са по-цивилизовани от гаучосите в пампасите, което за Чарлс означаваше, че са загубили отчасти някогашния си характер и примирено са приели различията в общественото положение и богатството дори сред самите тях. Гаучото, който беше едновременно главорез и джентълмен, не се трудеше, освен когато яздеше кон; гуасо можеха да бъдат наемани за работа по полетата или в златните мини. Всяка част от тази планина била пробита, когато всички полудели да търсят скъпоценния метал.
	Минаха през град Кильота на път за медните рудници в Хахуел, в една клисура в подножието на Андите. Надзирателят, корнуелец, женен за испанка, покани Чарлс да пренощува у тях.
	Когато седнаха на грубо скованата маса, той попита Чарлс за смъртта на Джордж IV, за която бе чул неотдавна.
	— Сега, когато Джордж Рекс е вече мъртъв, ще имаме ли друг Рекс за крал?
	— Безспорно – отвърна Чарлс с усмивчица. – Крал Уилям V. Присъствувах на коронацията му преди няколко години.
	— Във Валпарайсо знаят за това. Никакви новини не се изкачват по тези Анди – оплака се човекът.
	Чарлс бе намерил цветя, растения и храсти със силни или особени аромати, бамбук, палми, лишеи, безброй много кактуси, акации и морски черупки с нови форми, два вида колибри, както и птицата ел турко от семейство дроздове и тапакуло, или „покрий си задните части“, защото тази птица ходеше с вдигната опашка. Той не забравяше съвета на Хензлоу и събра паяци изпод камъните, змии, скорпиони, пиявици и жълтеникави гущери.
	Тежката съдба на чилийските работници го потресе. Лято и зиме те се трудеха по полетата и в мините от зори до здрач, като почиваха кратко за храна. Полагаше им се една лира стерлинга на месец и ядене – шестнадесет смокини за закуска и две малки парчета хляб. За обяд – варен боб; за вечеря – счукани печени пшеничени зърна. Рядко вкусваха месо.
	Миньорите бяха по-зле и от работниците по полето. Плащаха им двадесет и пет шилинга на месец и им даваха по малко сушено говеждо, но само веднъж на две или три седмици ги пускаха да слизат от мрачните си планински коптори и да се виждат с жените и децата си.
	Той събираше както екземпляри по естествена история, така и нравите и обичаите на народа. Наваля голям сняг и Чарлс не можа да стигне до билата на най-близките вериги, макар че се изкачи на доста голяма височина, преди преспите да го спрат. Пет дни разглежда местата около мините в Хахуел, като събираше всякакви отломъци от огромната планина, разчупените и почернели камъни, които пресичаха дайките от разтопен диорит и свидетелствуваха за сътресенията, оформили тези хребети.
	Чарлс и Мариано Гонсалес продължиха през котловината на Сан Филип, после пресякоха Серо дел Талген през един ослепително ясен ден на път към Сантяго и странноприемницата, където Ричард Корфийлд им бе запазил стая.
	Същата нощ прекараха в едно малко ранчо, където мъдър чилиец им обясняваше:
	— Много е унизително да сравняваш Чили с другите страни, господин Дарвин. Някои от тях виждат с двете си очи, а други – само с едното. Аз смятам, че Чили няма и едно око.
	Два дена по-късно пристигнаха в Сантяго. Около седмица след това Чарлс правеше екскурзии на кон в различни посоки около града, търсейки интересни геоложки явления. Вечер се хранеше с англичани, приятели на Корфийлд. Сред тях беше Александър Калдклъф, който през 1825 г. бе издал книгата „Пътешествия из Южна Америка през 1819, 1820 и 1821 година“. Чарлс бе чел тази книга и тя му се бе сторила недостатъчно задълбочена.
	Бяха решили да се върнат във Валпарайсо по по-обиколен път на юг. Двамата с Гонсалес трябваше да минат през един от онези странни висящи мостове, направени от кожа. Чарлс наблюдаваше силното люлеене на моста, докато превеждаше през него коня си. Първата вечер отседнаха в приятна хасиенда с няколко хубави сеньорити.
	Когато Чарлс спомена пред тях, че е виждал много интересни църкви, те вдигнаха ужасени очи нагоре.
	— Как можете да влизате в църква само за да я разгледате? – попита една от тях. – Църквите са свещени.
	Другата попита:
	— Защо не станете християнин? В нашата религия е истината.
	— Аз съм си християнин – отвърна безгрижно Чарлс.
	— Не, не. Не е ли вярно, че вашите свещеници, дори епископите ви, се женят. Абсурдно е един епископ да има съпруга! Дори не знам дали да се ужасявам, или да се смея на такова ужасно нещо!
	Все пак накрая те направиха поклон и му пожелаха лека нощ.
	По време на пътешествието хората се отнасяха добре с него, но никъде не срещна безкрайното гостоприемство на пампасите. Изненада се, че всяка сутрин неговият домакин, дори когато биваше богаташ, очакваше да му се заплати нещо, понякога само два-три шилинга.
	Завиха по долината на Рио Качапуал към горещите бани в Каукенес, които бяха известни с целебните си свойства. Остана да се покисне в тях няколко дни, но щом реши да тръгва, силните дъждове го задържаха още два дни. Единственото му забавление беше да наблюдава как кондорите се извиват над някое място.
	Гонсалес обясни:
	— Лъв убива крава. Или лъв умира. Ако кондор кацне, ловец вика „лъв“ и всички бърза да гони лъв.
	Често се случваше дребни кучета да се хвърлят на гърлата на лъвове и пуми и да ги убиват.
	На 14 септември стигнаха златните мини в Якил. Собственикът господин Никсън каза на Чарлс:
	— Тази мина е дълбока 135 метра. Всеки носи на гръб по един центнер камъни, което е около 50 килограма. Те изнасят товара си, като се изкачват по издълбани стъбла на дървета, поставени в шахтата. Храним ги с хляб и боб. Предпочитат да ядат само хляб, но заслабват, затова компанията ги принуждава да ядат и боб, макар че те не го обичат.
	Като внимаваше да не звучи критично, Чарлс попита:
	— Не е ли никаква тази заплата, за да мъкнат тежкия си товар от дълбините?
	Собственикът не се смути:
	— Разбира се, ако е за вас или за мен. Но чилийците приемат тези условия. Те отчаяно търсят работа и няколко шилинга, с които да изхранят семействата си.
	Чарлс получи последния си поразителен урок по икономика, когато го запознаха със системата на обработване на земята в Чили. Собственикът даваше на селянина определено количество земя, няколко акра, на които той имаше право да си построи къща, а в замяна на това се задължаваше да му работи безплатно всеки божи ден от живота си, докато порасне синът му, който да го замести. Жената и децата на свой ред обработваха парчето земя. Семейството тънеше в мизерия.
	В трапезарията Чарлс видя други двама гости – стар испански адвокат и немски естествоизпитател, хер Реноус. И двамата говореха английски.
	Реноус се обърна към стария испанец и го попита:
	— Какво мислиш за краля на Англия, който изпраща един младеж в Чили да събира гущери и бръмбари и да чупи скали?
	Старият джентълмен размисли и отговори:
	— Не е хубаво това. Има нещо гнило. Никой не е толкова богат, че да изпраща хора да събират такива боклуци. Не ми харесва тази работа.
	Чарлс се засмя, а Реноус каза:
	— Преди години оставих няколко гъсеници в един дом в Сан Фернандо. Казах на прислужничката да ги наглежда, докато се превърнат в пеперуди. По целия град започнаха да приказват за тях. Най-накрая падретата и губернаторът се събраха на съвещание и решиха, че това ще да е някаква ерес. Когато се върнах в Сан Фернандо, бях арестуван.
	Чарлс остана у Никсън четири дни, два, от които боледува. Тръгна си на 19 септември.
	Но болестта го повали.
	Край златните мини бе пил чичи, което му заприлича на слабо, малко кисело, току-що направено вино, а се оказа силна напитка от меласа и царевица – уиски, което дестилират южноамериканските индианци. Няколко нощи по-късно се събуди и в дългите, болезнени часове до утрото му се струваше, че вътрешната част на стомаха му и червата са се разтворили във вар или киселина. На сутринта домакинът му – богат хасиендеро, го увери, че ще се оправи с яйца с хляб и мате. Чарлс едва изяде половината яйце и се втурна навън да повръща.
	Два дена остана в леглото. Стомахът му не задържаше нищо освен няколко капки вода. Във вътрешностите му избухваха огнени пламъци. Сигурен беше, че има треска. На следващата нощ успя да дремне, а след като се събуди, събра кураж да тръгне за Валпарайсо. Едва стигна до следващата хасиенда; бе съвсем слаб и му се гадеше, вкопчваше се отчаяно с бедрата и ботушите си в коня. Това беше ужасен гастрит. Уплаши се. Единствената му надежда бе да събере достатъчно сили, за да стигне големия град.
	На другата сутрин поязди малко и повече не можа да остане на коня. Гонсалес му постла едно одеяло на земята и го зави с друго. Чарлс не хапна нищо, а през нощта спа на трескави пресекулки, устата му съхнеше, устните му се напукаха. За щастие на другия ден успяха да стигнат дома на богат хасиендеро, който го прие и започна да го лекува с местни средства. Два дни Чарлс прекара под топлите грижи на своите домакини. На третия ден скочи и започна да събира останки от морски животни от пластове от терциера – равнините край морето бяха изградени от тях.
	Приближаваше краят на септември. Експедицията му продължаваше вече шест седмици. Реши, че е достатъчно добре, за да тръгне отново, но следващата нощ се почувствува много слаб. Иначе имаше голям късмет – намери си чиста слама за леглото. Колко относително нещо са удобствата.
	— Ако си бях в Англия и се чувствувах толкова зле – си помисли той, – сигурно щях да смятам чистата слама и вонящите конски наметки за ужасно легло.
	Но необходимостта го тласкаше да продължи. Същата нощ стигнаха с Мариано Гонсалес до Каса Бланка. По пътя водачът му непрекъснато го подкрепяше на коня, като слагаше ръка кога на рамото, кога на кръста му. Призори Чарлс усети, че повече няма капка сили. Вече шеста седмица яздеше в състояние на пълно изтощение и сега не можеше да измине последния преход до Валпарайсо.
	— Мариано, не мога да остана на кон още един ден. Тръгни бързо за Валпарайсо и се върни с кон и кола.
	После Чарлс задряма, засънува кошмарни фантасмагории и спомени – явно несвързани епизоди от детските си години; като се изключи боледуването му от скарлатина на деветгодишна възраст, винаги се бе радвал на добро здраве.
	Гонсалес пристигна с кола, уви го в чисти одеяла, които бе взел от Корфийлд, и го закара във Валпарайсо по изровените пътища. Когато пристигнаха, Корфийлд изскочи, дотича до тях, погледна Чарлс и възкликна:
	— Скъпи Чарлс, ти си бледен като платно и си се смалил наполовина.
	Корфийлд и Гонсалес го съблякоха, пъхнаха го в дълга, топла нощница и нощна шапка и го завиха в леглото. Готвачът му донесе чаша горещо мляко. Чарлс се унесе – сънят му бе по-скоро забвение, отколкото отмора.
	Корфийлд съобщи на „Бийгъл“ за болестта му. Байноу пристигна веднага – като изстрел от едно от оръдията на кораба. Премери температурата и пулса на Чарлс, чу сърцето му и разказа за домашното вино, потупа го по гръдния кош, опипа стомаха и червата му, при което той извика от болка. После нареди да го измият с хладка вода, извика бръснар да го избръсне и да махне тази рошава патагонска брада и го натъпка с каломел.
	— Как ме е яд, че губя време, Бен – оплакваше се Дарвин. – Надявах се да събера много морски животни.
	— Ако не внимаваш, сам ще се превърнеш на морско животно – отвърна Байноу. – Чак след няколко седмици ще можеш да се движиш. Аз ще идвам възможно най-често. Ще ти кажа кога можеш да станеш.
	След това седна в долния край на леглото и каза на Чарлс, че капитан Фицрой е продал „Адвенчър“. Успял да вземе сто лири повече от първоначалната му цена. Но след като изплатил поправката на кораба и заплатите и прехраната на двадесетте моряци, останал със загуба от около седемстотин лири.
	Чарлс поклати тъжно глава.
	— Как го приема?
	— Зле. Работата по новата серия карти напредва бавно – още не са готови за изпращане в Адмиралтейството в Лондон. Той се оплаква, че животът му се състои само от тежка работа – само работа и никакви забавления, и това е така. Джон Уикам се върна на „Бийгъл“, което ще ти донесе голяма радост. Но тъй като нямаме много място на борда, капитан Фицрой трябваше да освободи нашия приятел – художника Мартънс.
	Каломелът му причини разстройство. Гадеше му се от бобовите зърна, които готвачът на Корфийлд го накара да изяде. Но все пак стомахът му, изглежда, се оправяше. Това повдигна духа му, а още повече му помогна едно писмо от Сузан. В него тя му пишеше, че авторитетният Британски музей, който досега не се интересуваше от предложената от Чарлс колекция, е много доволен от частта от череп на мегатерий, изпратена на професор Хензлоу, и публично заявява какво голямо щастие е, че частта на Дарвин съвпада така точно с тази, която те имат. Били убедени, че това е едно и също животно! Чарлс остана извънредно доволен, но същевременно си помисли:
	„Малко вероятно. Из Южна Америка са заровени хиляди скелети на мегатерии.“
	На другия ден дойде да го види капитан Фицрой. Чарлс бе потресен от тъмните сенки под очите му.
	— Изглеждате преуморен, капитане – възкликна той. – Дано скоро да завършите картите и да ги изпратите с клипер в Англия.
	Фицрой придърпа един стол и седна. Гласът му бе дрезгав.
	— Имам много неприятности и трудности и това ме потиска. Наложи се да продам шхуната и отново да струпам всичко на „Бийгъл“. В Тихия океан ще можем да свършим само половината от това, което се надявах.
	Той стана и закрачи с невиждащ поглед из стаята, така както Чарлс често го бе виждал да прави в каютата; после спря и погледна Чарлс с изцъклени очи.
	— Адмиралтейството ми отказва всичко. От непрекъснатата тежка работа и големите разноски, както и от много други неща, аз се поболях и се чувствувам много нещастен.
	Едва на 13 октомври Чарлс вече можеше да стои седнал в леглото. За това постижение му бяха необходими цели шестнадесет дни. Офицерите от „Бийгъл“ го посещаваха винаги щом ги пуснеха в отпуск на сушата. Идваше и Симс Ковингтън.
	На 14 октомври Байноу го посети през деня и му съобщи, че Фицрой му е доверил нещо – капитанът се страхувал, че загубва разсъдъка си, че това му било наследствено – вуйчо му, лорд Касълрей, се самоубил преди няколко години…
	Тази новина сломи Чарлс. След като Байноу тръгна, той изпадна в още по-тежка тревога. През дългите часове, прекарани заедно в капитанската каюта, Чарлс бе наблюдавал как бавно Фицрой запада. Възможно ли бе да усеща неизбежността, че ще се самоубие? Робърт Фицрой, идеалът му за капитан, красив, умен, голям специалист, богат, от благородно потекло… благословен човек!
	Цяла нощ Чарлс се тръшка, направи възглавницата си на нищо, не можа да спи.
	На другата сутрин дойдоха Байноу и Джон Уикам. Уикам веднага съобщи:
	— Лошо, Филос. Капитанът заяви, че е болен и няма да изпълнява длъжността си. Назначи мен.
	— Сега ли? – попита Чарлс.
	— Да, написа писмо в мое присъствие. При тези обстоятелства трябва да му наредят да се върне у дома. Но не и в този момент. Аз просто не изпратих писмото.
	Байноу каза:
	— Ние смятаме, че той има нужда от принудителна почивка.
	Поради болките в стомаха и обърканите чувства, обхванали Чарлс, той промълви следните думи:
	— Тогава аз съм готов да напусна „Бийгъл“.
	— Не бързай толкова – намеси се Уикам. – Според мене депресията на капитана отчасти се дължи на факта, че останахме изтощително дълго време на този бряг. При неговото състояние той не може да осъзнае, че Адмиралтейството му нарежда да извърши по западния бряг само толкова проучвания, за колкото има време. Ще предложа да тръгнем за Галапагоските острови, Таити, Нова Зеландия, Австралия, после през Индийския океан до крайчеца на Африка и у дома.
	— Знам, че изключително много държи да изследва южната част на Тихия океан – каза Чарлс.
	Уикам изскърца със зъби.
	— Ако ще бъда капитан на „Бийгъл“, то нека това стане, защото Адмиралтейството ме е назначило, а не защото моят командуващ офицер заявява, че не може да изпълнява длъжността си.
	— Бен, мога ли да дойда на борда?
	— Ти ще си стоиш тука.
	След като си тръгнаха, Чарлс остана в леглото и се замисли за собствения си ентусиазъм. Често се бе страхувал от продължителността на пътуването, но в никакъв случай не би напуснал „Бийгъл“. Да, той бе човек на постоянството. Знаеше също, че удоволствието му да види Шрусбъри и семейството си не може да му компенсира невъзможността да изследва и направи сбирки от Тихия океан, след като вече бе изтърпял всички несгоди край Огнена земя. Щеше да се почувствува… измамен! Беше принуден да си признае, че макар и болен, не е готов да се прибере у дома – независимо от причината.
	Безкрайните минути на дългите дни се влачеха една след друга, а той не можеше да прави нищо, освен да се безпокои за капитан Фицрой. За да запълни времето си, писа писма до дома и попрелисти няколкото романа, които Ричард Корфийлд бе заел от английските си приятели. Най-после се почувствува достатъчно здрав, за да си сложи халата и да излезе в градината във вътрешния двор. Към средата на седмицата Байноу донесе приятна новина.
	— Уикам непрекъснато пита капитана какво печелим от неговата оставка. Защо не е съгласен да свърши най-полезната част от проучванията тук и да се върне през Тихия океан, както му нарежда капитан Бофорт. Джон е доста хитър – знае колко много Фицрой се възхищава от Бофорт. Капитанът откликва все повече и повече. А освен това почива… не сравнява карти, не нарежда да се съставят нови, не прави прегледи на кораба и екипажа… – и добави: – На „Бийгъл“ всички са много натъжени от решението на Фицрой.
	— Надявам се, че нашият мисионер знае какви молитви да прочете – каза Чарлс.
	„А дали всичко това не се дължи на внимателните, но решителни действия на Уикам?“ – се попита той, след като в края на седмицата Бенджамин Байноу и Джон Уикам връхлетяха в стаята с викове:
	— Капитанът си оттегли оставката!
	— Аз я накъсах на парченца и я разсипах върху вълните – възкликна победоносно лейтенант Уикам.
	За своя голяма изненада на другата сутрин Чарлс видя на вратата на спалнята си капитан Фицрой в пълна парадна униформа: синьо сако с алена права яка и маншети, два реда релефни златни копчета, златен еполет, златен ширит по сакото и край маншетите. Едноредно закопчаване, бяла габардинена жилетка с подходящи за сакото копчета, черна копринена вратовръзка. Панталони от син плат със златни ширити по външните шевове. Колан от син марокен. Синя триъгълна шапка със златен ширит… Стоеше гордо изправен, с дружелюбна усмивка на лицето си.
	Чарлс скочи от стола. Капитан Фицрой протегна ръце.
	— Мухоловецо мой, трябва да ви се извиня, че не ви посещавах по-често. А сега искам да ми разкажете за пътешествието си из Андите.
	Чарлс попита:
	— Кога ще отплаваме, капитане?
	— Най-рано след десет дни. Още не е завършен ремонтът на „Бийгъл“.
	Чарлс се засмя весело:
	— А и моите крака още не ме държат.

 	Когато Бенджамин Байноу дойде на другия ден, Чарлс заяви:
	— Радвам се, че „Бийгъл“ няма да бъде готов през идните десетина дни. Тогава ще се чувствувам по-добре.
	Байноу се усмихна дяволито:
	— „Бийгъл“ е готов да отплава още в този миг, Чарли.
	Чарлс се смая:
	— Но тогава защо…?
	— Капитанът знае, че не трябва да ти причиняваме морска болест, докато стомахът ти не се оправи съвсем.
	Сълзи опариха очите на Чарлс.
	— Много съм трогнат. Помисли си само – да забави пътешествието с десет дни.
	— Това значи, че капитанът ни отново е в добро настроение – каза Байноу щастливо. – Отново е щедър, както го познаваме от години. Този благороден жест му помага да се съвземе и в собствените си очи.
	Чарлс се загледа в конете със загладен косъм, кучетата и мъжете с червени сака на картините по стените. Почувствува прилив на сили.
	— Това повдига и моя дух, Бен – каза той тихо.
	Корабът на Нейно величество „Самаранг“ понесе за Портсмът товара си от два сандъка с кости и камъни, кутия с шест малки стъкленици и една голяма. С помощта на Симс Чарлс сега подготвяше още два сандъка за кораба на Нейно величество „Чалънджър“, макар че той нямаше да отплава преди януари. Изпрати много кожи на птици, пакет с кутийки с насекоми, малко чупливи, изсушени кръгли червеи, растения със зашити заедно листа и една плътно затворена бутилка с вода и газ от горещите бани в Каукенес, тъй като се надяваше, че някой в Кембридж ще им направи химически анализ. Със същия кораб изпрати и писмо до Хензлоу, а пет минути преди да затвори кутията, сложи и част от дневника си, като написа на своя наставник:
	 
	Разбира се, можете да прочетете каквото искате от скучния ми дневник. Ще бъдете ли така добър след това да го изпратите с пощенската кола на д-р Дарвин в Шрусбъри?
	 
	Сега вече бе готов да се върне на „Бийгъл“.
	 
	 
	 
	3.

	 
	„Бийгъл“ вдигна котва и отплава от Валпарайсо на 10 ноември 1834 година.
	Декември и Коледа дойдоха много скоро. Бяха изминали три години от пътешествието. Тази година не проведоха обичайните състезания, защото нямаше къде. Новата 1835 връхлетя с яростна буря. „Бийгъл“, който се бе върнал в Чилос, се насочи бавно на север, за да хвърли котва във Валдивия. Чарлс и Симс започнаха да правят дълги разходки из горите и да събират всичко живо – животни, растения, минерали. Малко преди пладне по време на една от експедициите Чарлс се изтегна на земята да си почине.
	Веднага щом легна, усети земята да трепери. Почувствува някакво люлеене, сякаш го движеха вълни, сякаш „Бийгъл“ бе попаднал в леко странично вълнение. Първо си помисли, че той самият трепери. Изправи се с лекота, но люшкането под краката му го замая. Цели две минути трая това стържене, извиване и надигане.
	— Това беше земетресение, Симс. Да се върнем във Валдивия и да видим какво е станало.
	Намери повечето офицери от „Бийгъл“ в града. Дървените къщи бяха разтърсени силно, гвоздеите се бяха поизвадили, но нито една от тези просто сковани сгради не бе паднала. Едва когато след десет дена стигнаха в Консепсион, изследвайки брега, те видяха истинските последици от земетресението. „Бийгъл“ влезе в пристанището на Консепсион Талкауано. На остров Кирикина бяха свидетели на нещо, което ги потресе. По-малките кораби бяха изхвърлени на брега. Земетресението бе разрушило всички къщи в селото. По цялото крайбрежие бяха разпръснати дъски и изпочупени мебели, сякаш някакви големи кораби бяха претърпели корабокрушение. Складовете бяха разрушени, наоколо се търкаляха торби с памук. Приливът бе отнесъл голяма част от развалините.
	Чарлс започна да търси пукнатини в земята – най-голямата се намираше до крайбрежните скали, широка около един метър. От скалите бяха нападали много камъни; големи парчета, дълги по два метра, които са били под водата и още бяха покрити с морски растения, сега лежаха изхвърлени на брега.
	Това бе поразително преживяване – геологията в действие! Никое зрелище досега не го бе изпълвало с такова страхопочитание. Той записа в бележника си:
	 
	… За в бъдеще, когато видя геоложко образувание, пресечено от пукнатини, ще знам добре каква е причината. Смятам, че това земетресение е направило повече за потъването и намаляването на размерите на острова, отколкото 100 години обикновена ерозия.
	 
	На другата сутрин той отиде с Фицрой и неколцина офицери до град Консепсион, на седем мили нагоре по течението на река Био Био. И тук улиците бяха пълни с развалини и греди, особено там, където стените се бяха срутили навън. От голямата църква на площада бе останала само една арка и част от стената. Струваше му се невероятно, че тук някога са живели хора. Тъй като няколкото труса бяха станали в единадесет часа и четиридесет минути сутринта, имаше само около сто жертви; но местните жители продължаваха да ровят из развалините и да търсят затрупани хора.
	Когато започнало земетресението, британският консул господин Раус закусвал. Успял да стигне до средата на двора, когато едната страна от къщата му се сгромолясала. Земята се тресяла толкова силно, че трябвало да пълзи по ръце и колене. Огромен облак прах затъмнил небето, ослепил консула и го задавил, преди да успее да стигне до улицата…
	Избухнали пожари; сламените покриви се срутвали в пламъци, целият град горял. Полуобезумели хора търсели близките си. Крадците отмъквали ценни вещи и викали: „Милосърдие!“, като едновременно с това грабели сребро и скъпоценни камъни.
	Местните хора вече мислели как да си построят отново домовете.
	— Земетресенията са силни – заяви Фицрой, – но човешките същества са още по-силни.
	Господин Раус кимна в знак на съгласие.
	— Чудно, съвсем друго е, когато всички са пострадали. Никой не се чувствува съсипан. Всички сме без покрив, всички загубихме богатството си. Разбира се, сред народа се знае причината за земетресението – преди две години се отнесли лошо с някакви стари индианки, които с магия запушили вулкана и докарали трусовете!
	Всички се засмяха. Чарлс забеляза:
	— Местните хора са прави в нещо основно – научили са от опит връзката между потиснатото действие на вулканите и трепетите на земята. Има основания да се смята, че земята е най-обикновена кора, под която се движи разтопена маса.
	Щом се върна на „Бийгъл“, той седна над дневника си и писа до сутринта – опитваше се да предаде разрухата на Талкауано и Консепсион. Завърши с оценка:
	 
	Смятам, че откак сме напуснали Англия, не сме виждали толкова интересна гледка. Земетресението и вулканите са сред тези велики явления, на които се подчинява целият свят.
	 
	„Бийгъл“ се върна във Валпарайсо на 11 май, хладен есенен ден. Въпреки че прие съвета на лейтенант Уикам да продължи по Тихия океан, капитан Фицрой реши да остане още малко по това важно югоизточно крайбрежие, да направи проучвания и карти, защото капитан Бофорт му бе казал, че то никога не е било изследвано.
	„Всъщност, бе писал той, за това крайбрежие ние имаме само известни общи познания от испански карти, които, с изключение на няколко пристанища, са били направени без основни проучвания… Сега науката е достигнала такова равнище, че имаме достатъчно средства и сме длъжни да направим нещо и то да бъде окончателно. Картите на тези непрекъснато посещавани от английските кораби брегове не трябва да пъстреят от грешки.“ Всичко беше част от амбициозните цели на Великобритания – да продава промишлените си стоки и да внася важни суровини, необходими за нейната индустриална революция. Южна Америка се намираше под владичеството на Испания и Португалия, но сега бе обхваната от политически кипеж и беше открита за британско влияние.
	Ричард Корфийлд посрещна Чарлс въодушевено и му уреди да изтегли шестдесет лири с чек, които му трябваха да закупи провизии и да плати на водачите в новата едномесечна експедиция из самите Анди… за която копнееше въпреки отчаянието на своите приятели от „Бийгъл“.
	Предишният му водач Мариано Гонсалес бе в Сантяго. Чарлс тръгна с двуколка, затрупана със завивки за конете, стремена, шпори и други покупки. В Сантяго отседна у Александър Калдклъф, английския писател пътешественик, чиято книга Чарлс смяташе за повърхностна. Гонсалес намери мулетар, десет мулета и мадрина, женско муле с голям звънец на шията. Водачът обясни:
	— Десет мулета – все мъжки. Мадрина – женски. Мъжки върви по женски – и без звънец. Но звънец казва къде е женски. Тогава те идва бързо и върви бързо.
	Шест мулета бяха за яздене, четири – за товарене. Взеха много храна, защото в стръмните Анди не можеха да живеят от това, което намерят или убият по пътя, а ако извиеше някаква силна снежна буря, можеха да умрат без провизии. Чарлс взе запаси от нарязано на парчета говеждо, различни бобови растения, сушени плодове, орехи, лешници, твърд карамел, кафе, мате, какао, бонбони, захар и ром. Калдклъф го представи на президента на Чили Йоахин Прието, който вежливо вписа препоръка в паспорта на Чарлс.
	Когато тръгваха от Сантяго, Чарлс се засмя на гледката, която представляваха – тримата с Гонсалес и мулетаря, яхнали три мулета и повели още толкова зад себе си, а зад тях – товарните, с препълнени дисаги, вързани под малките им кореми.
	Няколко часа се движиха през изгоряла равнина, докато стигнаха до излаза на долината на река Майпо, заградена от високи планини. Току преди мръкване бяха на чилийската митница, където им направиха проверка на дисагите и оръжията. Привечер стигнаха до една колиба, чиито собственици се съгласиха да ги подслонят. На другата вечер купиха дърва за горене от един фермер и наеха пасбище за добитъка. След това си направиха бивак в края на полето и нагласиха поставките си за готвене. Чарлс отново се чувствуваше здрав и щастлив; радваше го волността на това пътешествие, при което тръгваш сутрин, без да знаеш къде ще замръкнеш. То беше истинска свобода, особено след като четири месеца си бил прикован за хамака в ъгъла на тясната каюта.
	Призори си приготвиха закуска, мулетарят подрънка звънеца на мадрината и мулетата се наредиха кротко за оседлаване.
	Напредваха бавно. Минаха край най-високата къща в долината, която се издигаше на около сто метра над река Майпо, буен планински поток, чиито води имаха цвят на кал и който ревеше като бурно море. Яздеха все по-нагоре и по-нагоре, стръмните скали се издигаха според Чарлс на хиляда метра над тях съвършено голи, морави на цвят, смразяващо перпендикулярни. Когато минаваха край стада добитък, които пастирите сваляха за зимата от високата долина, Чарлс караше мулетаря да бърза. Но той самият често слизаше от мулето, за да събира непознати скални образци и алпийски растения, които слагаше в дисагите. Много се разочарова, че никъде не се виждаше нито птица, нито насекомо. Тази предна планинска верига представляваше дива гледка със своите вертикални върхове – никога не бе виждал толкова много, наредени един след друг.
	Привечер стигнаха до Вале дел Йесо. Чарлс реши, че това някога е било много голямо езеро, тъй като образците, които изкопа, бяха от чист бял гипс. Тази нощ преспаха заедно с група мъже, които товареха мулета с гипс, за да ги пратят в Сантяго заедно със стадо добитък. Чарлс продължи по Рио Йесо и стигна до подножието на вододел на снежните и дъждовните води; част от тях потичаха на запад към Тихия океан, а друга – на изток към Атлантическия. Като вдигнаха поглед нагоре от прохода между двете основни вериги, високи три хиляди и шестстотин метра, те установиха, че се намират на стръмна, зигзагообразна пътека. Отвъд тези вериги имаше още по-високи върхове, които достигаха сигурно до пет хиляди и четиристотин метра и целогодишно бяха покрити със сняг.
	Изкачването на великите Анди бе бавно и еднообразно. Мулетата спираха на всеки петдесет метра, за да си поемат дъх. Тримата мъже трудно вдишваха все по-разредения въздух.
	— Това е пуна – заяви Гонсалес. – Болест. Където има сняг, там има и пуна. Видяхте ли гробовете с кръстове? Хората тук умират от пуна.
	Макар че дишаше дълбоко и трудно, Чарлс не почувствува нищо сериозно, освен стягане в главата и гърдите. Чудеше се как въобще са могли да дишат Хумболт и тези, които са го следвали в планините на стотици мили на север. На най-високия хребет той намери вкаменени черупки, изрови ги и ги сложи в кожената си торба. Недалеч от върха над полетата с вечен сняг се изви бурен и изключително студен вятър. Чарлс наблюдава и едно явление, което мореплавателите из арктическите морета наричат „червен сняг“*. Събра доста от него, за да го разгледа под микроскопа си, щом се върне на „Бийгъл“. На билото въздухът беше съвсем чист, небето – яркосиньо, гледката – великолепна. Под тях на фона на планини от твърд сняг се виждаха долините, дивите пречупени хълмисти форми, оцветените скали. Само тук-там се мяркаше по някой кондор. Чарлс не можеше да си представи някъде по света по-изключителен пример за начупването на земната кора от тези централни върхове на Андите.
	[* Това са микроскопични растения, които оцветяват снега в червено. – Б.пр.]
	Той се отдалечи от останалите двама и повървя сам около миля, за да се наслади на пейзажа. Великолепната панорама пораждаше у него същите чувства, както когато слушаше хор от „Месия“, изпълняван от голям оркестър.
	Спуснаха се 600 метра от другата страна на планинската верига и си направиха лагер на едно възвишение на малко по-малко от 300 метра. Тук нямаше абсолютно никаква растителност. Гонсалес се опита да свари картофи, като стъкна огън от дебелите корени на някакво неизвестно растение, но те не можаха да се запалят и си останаха твърди и студени. След около час той викна на мулетаря по повод тенджерата, която Чарлс бе купил специално за това пътуване:
	— Тази проклета тенджера не желае да свари картофите!
	Чарлс си стъкми легло между конските завивки. От голямата височина го болеше главата, той се събуди около полунощ, видя, че небето се е заоблачило, и разтърси мулетаря.
	— Има ли опасност от буря?
	Мулетарят огледа небето.
	— Няма гръм. Няма светкавица. Няма лошо.
	Рано призори Гонсалес и мулетарят събраха още корени за огъня. Успяха да стоплят нарязаното говеждо и боба, но матето трябваше да пият хладко.
	Стигнаха до подножието на веригата Портильо. Още веднъж се заизкачваха дълго и трудно между стръмни, конични хълмове от червен гранит. Безбройните остри планински скали бяха толкова близо една до друга, че понякога натоварените мулета едва успяваха да минат между тях. Наложи се да разтоварят част от провизиите, за да не стърчат толкова дисагите. Този проход на Андите бе кръстен Портильо и представляваше тесен процеп на върха на веригата, през който минаваше пътеката. Щом стигнаха хребета, погълна ги облак миниатюрни замръзнали кристалчета, които бодяха като иглички.
	С голямо облекчение се спуснаха отново надолу и попаднаха на растителност и подходящо за лагеруване място под големи стърчащи скали. Облаците се разчистиха, пълната луна и звездите заискряха още повече на голямата височина и прозрачния въздух, който бе толкова сух, че хлябът и захарта им се втвърдиха. Чарлс си извади геоложкия чук и с изненада установи, че дървената му дръжка се е свила.
	Трудно бе спускането по атлантическата страна на планинската верига към равните земи. В следващите дни те минаха през ниско разположената блатиста местност и сухата равнина, която се простираше на север към големия град Мендоса. Мулетата успяха да изминат четиридесет и двете мили до Естакадо. На другия ден те извървяха петдесет и една. Безплодната равнина бе гореща и еднообразна, но на втората вечер стигнаха зелените градини край селото Лухан. На юг се издигаше някакъв тъмен червеникавокафяв облак. Гонсалес реши, че това е пушек от пожар в пампасите. Чарлс обаче се сети – облакът е рой скакалци, които се движат според неговите пресмятания с около десет до петнадесет мили в час. Тази грамада се издигаше от шест метра над земята до височина от около шестстотин метра. Те издаваха звук, който напомняше на силен бриз, преминаващ през платната на кораб, а небето, приличаше на гравюра, отпечатана с мецотинто. Щом скакалците кацнеха, полетата променяха цвета си от зелено на червеникавокафяво – те унищожаваха до едно листата на дърветата. Тримата наблюдаваха как селяните запалиха огньове и с дим, викове и размахване на клони се опитваха да пропъдят този поток. Скакалците оголваха градините им.
	Лухан беше малко, но приятно селище в най-южния край на тази плодородна земя. Чарлс успя да си намери квартира. Няколко часа по-късно се събуди, обзет от отвращение. В ръката си държеше една бенчука, едра пампаска дървеница. Наблюдаваше как противното, меко, безкрило насекомо, дълго около два сантиметра, пропълзява по ръката му и засмуква кръвта му, превръщайки се за десет минути от дребно в подпухнало. Чарлс не чувствуваше болка и гледаше с интерес. Почуди се колко време можеше да стигне тази кръв на насекомото, кога ще спадне то. След две седмици? След месец? После го смачка и захвърли, за да може да заспи пак. На другия ден намери жив екземпляр от него, обви го в памук и го затвори в една от кутийките си.
	След два дни почивка и угощения с дини и праскови веригата от мулета тръгна обратно за Сантяго. Макар че все още бяха на няколко хиляди мили над морското равнище, слънцето грееше силно по гърбовете им. Движеха се сред облаци от пепел. Имаха да пресичат още една планинска верига – Упсалята, която беше безплодна и нямаше прясна вода. От хребета Чарлс видя бели, червени, морави и зелени утаечни скали, примесени с черна лава, и пластове, пресечени от хълмове от порфир, в различни отсенки на кафявото и ярколюляковото. За пръв път срещаше планини, които напълно приличат на оцветено географско напречно сечение.
	На другата сутрин неукротим вихър и облаци прах за малко да им попречат да оседлаят мулетата, които този път не тръгнаха охотно след мадрината. Привечер стигнаха Рио де лас Вакас, който се славеше като най-трудния за пресичане кален поток в тези планини, тъй като се спускаше надолу твърде стремително и затрудняваше мулетата. Мулетарят настоя да направят лагер край реката и да се опитат да я пресекат на другата сутрин един час след разсъмване, когато водите не са толкова буйни.
	Следващият ден бе посветен изцяло и съсредоточено на геологията. Чарлс намери големи залежи от вкаменени черупки и заключи, че в някоя далечна епоха тази величествена верига на Андите се е състояла единствено от вулканични острови, покрити с гори. Той откри стъбла на дървета, някои от които с обиколка около четири метра и половина, напоени със силикат и потънали в морските пластове. Планините се издигали бавно, промяната в климата ги изсушила до крайност. Голяма част от веригата вероятно се е появила, след като Южна Америка вече е била населена. Вероятно преди десет хиляди години, преди двадесет? Чарлс смяташе да поддържа това си заключение.
	Най-после излязоха на главния път за Сантяго, прекосиха Куеста де Чакабуко и пренощуваха в тихото селище Колина. Чарлс се събуди от пристъпи на треперене както вътрешно, така и по кожата. Този път не бе пил кисело вино и бе ял същата храна като другите през цялото време. Не бе пил и замърсена вода, затова попита Гонсалес:
	— Да си виждал тук други болни?
	— Може от черен бръмбар, дето смучи кръвта ти. Много хора в Лухан все болни.
	Чарлс си направи сметка – бенчуката го бе ухапала преди две седмици. Може би това е инкубационен период. Следващите два дена той не бе в състояние нито да види нещо, нито да му се възхити. Така се лиши от много наблюдения. Но щом стигнаха Сантяго, по обяд на 10 април, Чарлс вече се чувствуваше добре. Все пак реши да остане още един ден в дома на Калдклъф, за да е сигурен, че се е оправил напълно, преди да тръгне обратно за Валпарайсо. Щом се върна там, каза на Ричард Корфийлд:
	— Щедро бях възнаграден за всички мъки, но за да се разбере тази сурова планинска верига, са необходими сто души и сто години.
	Писа на Сузан, че от тръгването си от Англия не е правил по-успешна експедиция, макар и да му излязла доста скъпо. Много доволен бил от такъв чудесен завършек на геоложките си изследвания на Южна Америка:
	 
	… за геолога тук има такива ясни доказателства за бурните движения на земната кора; и най-високите скали са се подмятали като трохи по кората на разчупен кейк.
	 
	През следващите няколко дни Чарлс се зае със себе си – отиде да го подстрижат, даде си дрехите за гладене, купи нови съдове, стъкленици и лекарства. Въпреки тежката и дълга експедиция и продължителното си боледуване той се чувствуваше съвсем здрав, страните му добиха хубав цвят, а очите му искряха от радостта от успехите. Както повечето мъже, той не гледаше очите си в огледалото, докато се бръснеше, не забелязваше нищо, освен самото място по бузата, брадата и горната устна, по което прокарваше бръснача. Веднъж случайно мерна себе си в голямото огледало в стаята за гости, после цял се обърна към него и установи, че вече го няма младежкото лице, с което бе отплавал от Плимът. Сега пред него стоеше зрял мъж, очите му вече не гледаха простодушно, устата му бе присвита така, че говореше за установен характер, и носът му не изглеждаше неуместен. Косата му бе започнала да се разрежда, челото му ставаше все по-внушително и подхождаше все повече на извитата му, яка челюст.
	„Променил съм се – помисли си той. – Макар че не съм го усещал ден след ден. Станал съм мъж. Но какъв мъж?“
	„Бийгъл“ се върна във Валпарайсо. Чарлс се качи на борда, намери писма от дома и погълна новините като умиращо от глад същество. Дори най-голямата му сестра Мариан, която се бе омъжила за д-р Хенри Паркър, когато Чарлс бе на петнадесет години, му бе писала – не отделно писмо, а бе помолила да добави към писмото на Каролайн няколко реда, за да напомни на Чарлс, че не го е забравила. Един ред от писмото на Каролайн го накара да хукне по стълбището към капитанската каюта. Блъсна стремително вратата, без да почука. Фицрой се обърна изненадан. Чарлс обясни:
	— Повишили са ви! Сестра ми е видяла обявлението в един лондонски вестник! Най-накрая разбираме, че Адмиралтейството цени вашите карти!
	Фицрой пламна и се хвана за един стол, а след миг възкликна:
	— Страхотна новина, Чарлс. Значи в Адмиралтейството вече не ми се сърдят, простили са ми греховете с „Адвенчър“ и шхуните. Няма вече да се безпокоя, че съм обидил капитан Бофорт или съм си създал врагове в Хидрографския отдел.
	Очите му искряха от радост, меланхолията бе останала на много мили далеч от него.
	Чарлс приготви най-новата пратка за дома. Напълни един сандък с меки екземпляри, като внимаваше много, а във втория сложи образците от скали. При последното си пътешествие бе добавил още половин дисаги камънаци, защото ако нямаше достатъчно доказателства, нямаше да повярват на нито една дума от теориите му за Андите.
	Разстоянието от двеста мили до Лима изминаха с помощта на постоянен пасат. Чарлс използва спокойствието на морето през тези тринадесет дни, за да опише в бележниците геоложките си открития. Беше готов да слезе на брега, щом стигнаха пристанищния град Каляо, на седем мили от Лима, но остана много разочарован – градът бе „мизерно мръсен, зле построен, във въздуха тегнеха гадни миризми“. Перу се намираше непрекъснато в състояние на революция – пет военни хунти непрекъснато се опитваха да завземат властта. Белфърд Хинтън Уилсън, британският генерален консул, някъде около четиридесетте, безупречно облечен дипломат, чиито дрехи сякаш висяха на закачалка от носа му, ги предупреди:
	— Не слизайте сами на брега и не навлизайте във вътрешността. Неотдавна тримата с лорд Клинтън и един французин бяхме отишли на езда. Нападна ни група войници, всъщност разбойници, които така ни ограбиха, че ние се върнахме полуголи, само по долни гащи. Крадците размахваха патриотично перуанското знаме и викаха ту „Вива ла патриа!“*, ту „Дай ми сакото си“, ту „Либертад, либертад“**, ту „Сваляй си панталоните!“. Чарлс не можа да си сдържи смеха.
	[* Да живее родината! (исп.). – Б.пр.]
	[** Свобода, свобода! (исп.). – Б.пр.]
	— Чувал съм, че Лима е малък, но прекрасен град. Как се стига до там? Трябва да го видя.
	— Два пъти на ден има добре охранявана пощенска кола. И аз ще дойда с вас.
	След десет дни той беше в Лима, която бе разположена в малка равнина, образувана при постепенното оттегляне на морето. Оказа се, че градът е в жалко състояние на упадък, улиците нямаха паваж и бяха задръстени от мръсотия. Нямаше атмосфера на деловитост, рядко се виждаше по някой файтон, каруца или дори товарно муле; но имаше много красиви църкви. Генералният консул даде обяд в негова чест. Англичаните и европейците тук бяха интелигентни и начетени. Но той се влюби най-вече в младите девойки, чийто рокли така плътно прилепваха към телата им, че те трябваше да пристъпват ситно и грациозно, показвайки белите си копринени чорапи и много хубави стъпала. Черни копринени воали обвиваха главите им и се закачаха за кръста отзад, като оставяха открито само по едно кокетно око.
	— Но това око е така черно и блестящо – възкликна той пред развеселения Уилсън – и има такава изразителна сила, че въздействието му е поразително.
	— Остани тук и се ожени за някоя.
	— Не мога, но като се върна в Англия, едва ли ще е останало нещо за мен – както ми пишат сестрите ми, хубавите момичета там нещо много се женят напоследък.
	Изведнъж той почувствува болезнена нужда да стисне топла женска ръка в своята, да се взре в мило лице. Вече четири години без четири месеца, откакто напусна дома. Доста дълго време, за да живееш в един изключително мъжки свят, без да даваш или получаваш обич от млада жена.
	 
	 
	 
	4.

	 
	Дарвин с нетърпение очакваше да стигнат Галапагос, или Островите на костенурките, наречен на огромните земни костенурки, открити случайно от епископ Берланга. Той бил изпратен от крал Чарлс I Испански, попаднал в безветрие, отдалечил се на шестстотин мили от Южна Америка… и така стигнал до групата вулканични острови. Както каза на Стоукс, Чарлс се вълнуваше най-много от това, че ще „се изкачи на действуващ вулкан“.
	След непреднамереното посещение на епископа никой кораб не посмял да се приближи до Галапагос в продължение на едно столетие и половина, макар че островите били отбелязани на картите на Ортелиус и Мелкатор през 1587 година. Малцината, които знаели за съществуването им, бягали далеч от опасните им крайбрежни скали, уплашени от странното впечатление, че островите плават из Тихия океан. После ловците на китове и пиратите открили, че там има прясна вода и буквално хиляди огромни костенурки, които, натрупани по пет-шест една върху друга на долната палуба, оставали живи по няколко месеца и служели като прясно месо за ядене. Тогава започнали да посещават островите толкова често, че установили там пощенска станция – варел в чатала на едно дърво, където моряците оставяли писмата си, а първият кораб към родината им ги вземал.
	За осем дена бяха изминали хиляда мили и вече нетърпеливо търсеха суша. Морякът на вахта викна от мачтата:
	— Пред нас остров, сър.
	Бе видял върха на планината Пит, недалеч от крайбрежието на остров Чатам. Бризът и течението ги понесоха напред и пред тях постепенно се показаха и други върхове. Спряха за малко на остров Худс и пуснаха лодка с Чафърс и мичмана Мелърш, които трябваше да потърсят подходящо място за закотвяне. В едно заливче на Чатам пратиха друга лодка с десет моряци под командуването на лейтенант Съливан, за да изследват централните острови на тази група от осемнадесет вулканични образувания. Моряците свалиха дебелите си дрехи под лъчите на вертикалното екваториално слънце и сред знойното море.
	На пръв поглед островите се сториха на Чарлс съвсем отчайващи – симетрични конуси от черна лава, покрити изцяло от храсти без листа и дребни, недорасли дървета. Но той отново се окуражи, когато „Бийгъл“ хвърли котва в пристанището Сейнт Стийвън, близо до остров Чатам, защото заливът гъмжеше от риба, акули и костенурки, които показваха глави над водата. Чарлс, както и останалият екипаж, веднага хвърли въдицата си и започна да вади чудесни риби, дълги два-три фута. Тежкият улов пляскаше по цялата палуба. След обяда той слезе на брега с Кинг и Стоукс; денят бе горещ до нажежаване; черната лава му напомняше на печката на Ани в Могилата. Учуди се на огромното семейство влечуги, които живееха върху лавата – не само бавните костенурки, чиито главички стърчаха на къси дебели вратове изпод твърдите като камък плочести черупки, но също така и едни лигави създания на по-ниските скали, накачили се едно върху друго, в пет-шест редици.
	— Противни, лениви гущери, черни като порестата лава, върху която живеят – възкликна той. – Не разбрах, че са живи същества, докато не се доближих до тях.
	Стоукс направи физиономия на отвращение при тази необичайна гледка:
	— Чувал съм да ги наричат „дяволи на мрака“.
	Чарлс се извърна, но не се опита да хване някое от тях. Предпочете да се занимава с ботаника, изкачи се по склона на един угаснал вулкан и събра десет различни екземпляра, „толкова нищожни и грозни“, извика той, „че професор Хензлоу ще се замисли дали не съм ги събирал в Арктика, а не в тропиците“.
	Те също миришеха неприятно.
	Но през този първи ден голямо удоволствие му достави разнообразието от птици – екземпляри, които не бе виждал досега.
	— Всичките нови, всичките различни! Каква радост за моите приятели орнитолози в Англия.
	На следващия ден откриха нови находки – от другата страна на Чатам, но те бяха не по-малко поразителни: по черните скали на бреговата линия пълзяха безкрайно много яркочервени раци, пясъчните места гъмжаха от гривести тюлени, които ту си кряскаха високо един на друг, ту се гмуркаха изящно в морето.
	Чарлс възкликна:
	— Отдалече островът изглежда мъртъв, но колко безкрайно разнообразен е създаденият тук живот.
	Двамата със Стоукс се изкачиха до върха на голям, но нисък кратер. На север местността бе обсипана с малки черни конуси, които Чарлс нарече древни комини за разтопените подземни течности. С помощта на чука си той веднага установи, че изкаченият от тях вулкан някога е бил под водата. Отчупи образци от твърд пясъчник, съставен от вулканичен прах.
	„Бийгъл“ пускаше котва на няколко места, за да изследва различните острови, и всеки ден беше едно ново приключение. Изучиха Чатам, Джеймс, Чарлс, Нарбъро, Албемарл, най-високия и стръмен от вулканичните върхове, чиято западна страна бе черна от лавата, безплоден и сух, обсипан с малки кратери, които се добавяха към големите вулканични планини, бълвали някога лава. Чарлс често взимаше завивките и палатката си и слизаше на брега заедно с неколцина моряци. Правеха лагера си до някое жалко изворче в малка долинка; пресичаха черен пясък, който бе неприятен за ходене дори с дебели ботуши, и кафяв пясък, а термометърът, който пъхнаха в него, показа 137 градуса по Ф.* Скалата и без това не можеше да отчита повече.
	[* Около 60° С. – Б.пр.]
	На остров Джеймс разходката им беше дълга. Изминаха около шест мили до едно възвишение, което достигаше до шестстотин метра, беше много сухо, много горещо, с ниски, изкривени, почти безлистни дървета, но малко по-големи от тези, които бе наблюдавал досега на това място. Единствените източници на прясна вода се намираха на височина деветстотин метра. Облаците висяха над тях, парата им се кондензираше от дърветата и се стичаше като дъжд. Беше чудесно и освежително. Понякога правеха „мокри“ сливания на сушата – при тесни, плитки брегове навиваха широките си панталони над коленете и ги завързваха, окачваха обувките си на връзките им на вратовете си, напъхваха чорапите в джобовете си, изчакваха идващата вълна да се разбие в брега и се измъкваха от лодката. Водата закриваше почти целите им крака и те си избираха пътя между скалите от пемза и дребни камъчета. Понякога минаваха по силно наклонена скала от лава, забивайки нокти и пръсти в направените от водата дупки по почти отвесните скали.
	Моряците всеки ден се връщаха с десет-петнадесет гигантски костенурки. Веднъж двамата със Симс се опитаха да повдигнат една от тях. Напънаха се, но постигнаха само остро съскане, преди огромното антедилувиално същество да си дръпне навътре главата и да се потътри с дебелокожите си крака. Чарлс се покачи на здравата му черупка, но то не спря движението си.
	— Всъщност – засмя се Чарлс – като че ли дори не ме забеляза. На колко ли е години? Разправят, че живеели стотици години. Тези кактуси, с които се хранят, сигурно са „фонтанът“ на вечната младост“ на Поне де Леон.*
	[* Испански изследовател (1460-1521), попаднал в Новия свят заедно с Колумб; открил Флорида, търсейки така и ненамерения „фонтан“. – Б.пр.]
	Геоложките особености тук бяха показателни и интересни – кратери с най-различна големина и форма се простираха във всички посоки; някои от тях бяха толкова малки, че приличаха на макети. Имаше пластове от вулканичен пясъчник, ивици от чиста лава – черна, пореста и ужасна, огромни полета от трахитна лава с големи кристали стъклоподобен, сякаш начупен фелдшпат. В коритата на потоците почти липсваше вода. За възрастта им можеше да се съди по това, дали по тях имаше растителност. Сега му се стори, че всяко растение или дърво беше покрито с листа или цветове, повечето оцветени в кафяво. Някои от кратерите представляваха високи хълмове, които по-нагоре ставаха все по-зелени, тъй като горните долини често се освежаваха от южните пасати.
	Той разгледа черните конуси на кратерите, които му напомняха на комините на чугунолеярните пещи в Улвърхамптън – големи кръгли ями, „които вероятно са резултат от въздействието на газове в момента, когато лавата е била течна“.
	Той възкликна радостно:
	— Винаги е много приятно да видиш нещо, което си познавал отдавна, но само по описание.
	Една нощ спа на брега, а деня прекара в събиране на различни видове черна базалтова лава, вулканичен прах, древни черупки и насекоми, които можеше да опише, но не знаеше наименованията им; кактуси, храсти, птици, морска игуана, която първоначално му се бе сторила противна, но сега го възхищаваше с умелото си гмуркане за храна в морето. Тя успяваше да избегне врага си – акулата – и се връщаше да се пече на горещото слънце. На това тропическо слънце косата на Чарлс придоби златисточервен оттенък, също както в студовете на Огнена земя цветът й се смрази и потъмня.
	Той никак не бе очаквал, че архипелагът ще е така поразително красив; не бе очаквал искрящата синева на морето и небето; великолепното оперение на безбройните птици; птиците фрегати с техните пълни с въздух, издути оранжево-червени торбички на шиите, пингвините, рибоядите със сини крака и глави сякаш с бели маски, дяволиците, които не можеха да летят със своите закърнели, безполезни крила, вълнистите албатроси, чайките с раздвоени опашки, които снасяха яйцата си върху лавата, червеноклюнестите тропически птици, нощната чапла, чинките; вирчетата, където малките тюленчета си играеха; огромният гривест тюлен самец се покачваше на най-удобната издадена скала, а женските му го наобикаляха; морската костенурка, която си правеше дупка в пясъка, за да си снесе там яйцата; птиците, които снасяха своите яйца в нищо и никакви гнезда от съчки върху твърдата лава или високо на порестите, насечени базалтови скали, където се чифтосваха; дебелите късокраки земни костенурки, които приличаха на пришълци от друга планета; звуците, издавани от птиците, влечугите, рибите и морските животни. До самия връх имаше зеленина; пало санто, мангрово дърво и матазарно бяха пуснали корени в пръстта, довеяна тук в продължение на векове; също така високи, криви кактусови дървета от един особен вид кактус, чиито големи овални листа се свързват едно с друго вместо с клонки. В скалите имаше отвърстия и морската вода изскачаше като гейзер от тях; подводните скали се простираха понякога по цели две мили навътре в океана; други се бяха превърнали на фантастични колони под въздействието на вятъра и морето.
	Неколкостотинте вида риба, събрани от него, му се сториха невероятни – в крайбрежните води наред с чевръстите раци се намираха и морски звезди, морски таралежи, морски краставици; всички те потръпваха под разгорещения до бяло въздух.
	Чарлс откри само един жив, димящ вулкан. Изкачи се най-горе и видя, че в кратера му няма нито огнени пламъци, нито разтопена лава. Явно бе, че нито безбройните вулкани на всеки остров, нито самите острови са били създадени по едно и също време; всеки от тях се състоеше от отделни и ясно очертани потоци лава, които са потекли по склоновете на планините и много от тях са се влели в морето. Поразителното, необичайно изобилие от вулкани на островите, разнообразието от животни и растения в морето, във въздуха и по покритото със счупени черупки крайбрежие навяваха на мисълта, че архипелагът е създаден от господ при един ранен етап на експериментиране, когато той самият не е знаел как да оформи и с какво да насели Земята.
	Едва когато „Бийгъл“ пусна котва в едно заливче на остров Чарлс, той за пръв път направи такова наблюдение, което щеше да го доведе до важни заключения. Отчасти това беше негова заслуга – изучавайки чинките, които бе хванал на два различни острова, той неочаквано откри, че човките им имат различна форма. Втората част от това пробуждане на Чарлс се дължеше на Никълъс Лосън, британския губернатор, който бе назначен, когато Еквадор бе предявил претенции над островите преди няколко години. Косата и лицето на Лосън се бяха изпекли до червено на слънцето, но той обичаше островите заради красотата на голите им черни скали, чистите лагуни и разнообразния им растителен и животински свят.
	Той бе пристигнал на пристанището на остров Чарлс, за да посети китоловен кораб, и предложи на Дарвин да му покаже пътя до поселището на двеста затворници, заточени от Еквадор за политически престъпления срещу държавата. По дългата четири мили и покрита със сгурия пътека към средата на острова те минаха край няколко костенурки, които се движеха със скорост четири мили на денонощие.
	Лосън заяви:
	— Твърдя, че винаги мога да позная коя костенурка от кой остров е донесена.
	Чарлс веднага спря.
	— Какво искате да кажете, господин Лосън, че всеки остров има свой собствен вид костенурки?
	— Несъмнено, господин Дарвин. Преди повече от година се научих да ги различавам. Костенурките от всеки остров се отличават главно по черупките си – някои са по-издути, други са по-сплескани, а отпред и отзад формата им не е една и съща. Различават се също по цвят и дебелина на черупката, както и по размери, по дължината на шиите и краката си.
	Чарлс не можеше да се съвземе от удивление и попита Лосън:
	— Как и защо са се появили тези разлики?
	Гласът на консула излезе така, сякаш гърлото му също бе покрито с мехури от безжалостното слънце.
	— Не мога да кажа, господин Дарвин. Знам само това, което виждам с очите си.
	Тази загадка се лепна в съзнанието на Чарлс като бодилче за козината на кучето Пинчър, когато го извеждаше на разходка по течението на Севърн. Заедно с Лосън прекараха няколко часа в пуеблото* със сламени покриви, направени надве-натри колиби на колове, с картофени лехи и бананови дървета между тях. През цялото време мисълта за различните костенурки не го оставяше на мира. Седна на пън до някакъв извор, където земните и морските костенурки идваха да пият прясна вода. Такива източници се срещаха рядко на острова, защото порестата вулканична скала не задържаше дъждовната вода. Няколко от тези праисторически чудовища се движеха нагоре с протегнати шии, докато други няколко се връщаха, напили се на воля. Той дълго наблюдава как костенурките поемаха водата на големи глътки, показали глави само до очите си.
	[* Индианско наколно селище. – Б.пр.]
	„Бил съм небрежен – реши той. – Слагал съм находките си от тези острови в една и съща чанта, без да си отбелязвам коя откъде е. Щом има различия в човките на чинките и корубите на костенурките, трябва много старателно да надписвам колекцията си от всеки остров. Така ще мога да правя сравнения, да установя дали се различават екземплярите – птици, гущери и растения – от съседните острови. Това може да се окаже най-важното откритие по време на моето пътешествие. Откъде идват тези различия?“
	„Бийгъл“ остана на Галапагос тридесет и шест дни, които му бяха нужни за топографските изследвания. От тях двадесет Чарлс прекара на сушата. Толкова многобройни бяха дупките на игуаните, че моряците понякога едва намираха празно място, за да си разпънат палатките. Тези огромни влечуги бяха дълги от 60 до 90 см, с такива жълти, розови и морави отсенки по тялото, че самата им грозота изглеждаше красива. Хранеха се с дребни плодове и листа, за които трябваше често да се катерят по дърветата, а вместо вода използваха сочни кактуси. Виеше му се свят от радост – беше хванал повече от двадесет вида сухоземни птици, неизвестни досега на науката. Всичко бе разцъфтяло – такъв бе сезонът, – груби треви, кактуси, мъхове, папрати, сукулентни растения, които поемаха много сол. Пратиха и две лодки да изследват другите острови – едната под командуването на Чафърс и Мелърш, другата – на лейтенант Съливан. Оттам моряците му донесоха малки костенурки, змии, птици – чайки, мишелови, кукумявки, рибояди, коприварчета, гълъби и една разновидност на чинките, както и всякакви растения. Той им бе обяснил как да държат поотделно екземплярите от всеки остров.
	„Бийгъл“ закъса само веднъж за вода. Разчитаха на един извор недалеч от брега, но вълните го бяха отмили. Дажбата на всички бе намалена наполовина. На Албемарл Чарлс се изкачи на един кратер, тъй като на дъното му се виждаше чисто и синьо езеро във форма на кръг, заобиколено с яркозелени сукулентни растения. Той се спусна вътре по сгурията, задавен от пепелта, и гребна шепа вода. Тя се оказа солена като саламура, също както в Порт Сан Хулиан, когато се опитваше да намери вода за изтощения капитан Фицрой.
	Спаси ги един американски китоловен кораб, чиито офицери любезно им дариха три бъчви вода и кофа кромид лук. Капитан Фицрой поблагодари на американците.
	Когато Чарлс слезе за пръв път на брега на остров Чатам, лейтенант Съливан го бе попитал:
	— Как е там?
	— Същински ад, но външно по-благовиден.
	Сега беше на друго мнение – всеки посетен от него остров не само изобилствуваше от разкошни диви животни и растения, но с изключение на огромните костенурки, отнасяни с хиляди от китоловните кораби и пиратите, тук всички видове процъфтяваха, бяха девствени, недокоснати от човека, развивали се свободно милиони години, откак архипелагът бе възникнал в резултат на няколко вулканични изригвания. Той не познаваше друго кътче на земното кълбо, където природата да се бе запазила същата, както в деня на сътворението – истинска лаборатория на най-ранния живот – недокоснат, неосквернен, непроменен, надигнал се преди милиони години от дъното на океана… и населил сушата бавно, в продължение на цели ери. Но как е станало така, че на всеки остров се развили разновидности, които лесно се отличават една от друга? И което е по-важно, защо?
	 
	 
	 
	5.

	 
	Най-после Тихият океан започна да оправдава името си. Удобни пасати понесоха „Бийгъл“ от Галапагос. За по-малко от четири седмици стигнаха Таити. Като използваха допълнителните платна от двете страни, изминаваха дневно по сто и петдесет мили по синия океан. Чарлс бе много щастлив – по цели дни правеше описания на растенията, птиците и влечугите от Галапагос и доста много теоретизираше по въпроса, към кой „център на съзиданието“ трябва да се причислят екземплярите от архипелага. Двамата с Фицрой се интересуваха от ролята на английските мисионери в южната част на Тихия океан и всеки път след вечеря четяха на глас откъси от книгата на Уилям Елис „Полинезийски изследвания“, в която тяхната дейност се оценяваше като полезна; от „Разказ за едно пътешествие из Тихия океан“ на Ф. У. Бийчи, който заемаше неутрална позиция по въпроса, и от „Ново пътешествие около света“ на Коцебу, където се критикуваше сурово влиянието на белия човек върху туземеца.
	При изгрев-слънце на 15 ноември Чарлс излезе на палубата, за да види за пръв път Таити, земята на слънцето, топлата вода и лекия бриз, земята, която „трябва да остане завинаги класическа за пътешественика на южните морета“, както забеляза той. „Бийгъл“ хвърли котва в залива Матаваи. Бяха развели всички знамена от кърмата до носа. Чарлс се възхити на пищната красота и завесата от сурови, назъбени планини, които се издигаха пред тях като стена на вечността. Загорените от слънцето туземци ги посрещнаха сърдечно и ги поведоха към дома на местния мисионер, след което Чарлс пое на изследователска разходка по хладните и сенчести виещи се пътеки между разпръснатите тук-там леки колиби. Той възкликна:
	— Сигурно това е раят. Но като се радваш на рая на земята, не нарушаваш ли тридесет и деветте догми на англиканската църква?
	Единствената обработваема земя беше една алувиална ивица в основата на стърчащите над нея планини, напълно защитена от заобикалящия я коралов риф. Той мина през градина с тропически дървета – банани, кокосови орехи, портокали, хлебно дърво, гуава, а между тях – сладки тропични картофи, захарна тръстика, ананаси. Райската градина!
	Този следобед капитан Фицрой нареди да се разчистят палубите, за да могат таитяните да пристигнат с канутата си със странични поплавъци и да изложат стоката си. Те се струпаха на „Бийгъл“ като рой пчели и веднага превърнаха кораба в шумен базар: продаваха прасета, кошници с миди, плодове, куки за риба, топове плат. Ако някой проявеше интерес към стоката им, те започваха да викат:
	— Един дола! Един дола!
	Не вземаха английски пари, само американски сребърни монети; колкото и странно да звучеше, цената на всичко бе една и съща – един долар, все едно прасе ли предлагаха или кукичка. Вместо панталони мъжете носеха заметнати на хълбоците ленени парчета. Чарлс реши, че никъде досега не е виждал по-красиви мъже – високи, с широки рамене, атлетични, със златномедена кожа и добре сложени фигури. Татуировките им не бяха много, но така умело следваха извивките на телата им, че създаваха впечатление за изящество. На една от тях Чарлс различи палмово клонче с листа, на друга – капител на коринтянска колона, чиито линии започваха от гръбнака и обхващаха двете страни на туземеца. Усещаше, че прави чудновато сравнение, но му се струваше, че телата на тези хора са стъбла на благородно дърво, обвити с крехки пълзящи растения. Не можеше да не си спомни грозните боядисани диваци от Огнена земя и каза на Джон Дринг, запаления събирач на птици, който бе заел мястото на Роулет:
	— Тези хора не правят нищо друго, освен да откъсват плодовете от дърветата и да измъкват риби, скариди и змиорки от кораловите рифове. Сякаш са благословени от господа.
	След кратка пауза Дринг, който същата сутрин бе слизал на брега да купи прасета и плодове, отговори:
	— Тогава защо и таитянките не са красиви? На мен ми се сториха доста грозни. Ужасна работа!
	На другата сутрин Чарлс се изкачи на близката планина, като взе със себе си геоложкия чук, за да установи произхода й. Мина край дома на мисионера, за да поиска двама водачи, с които да тръгнат със Симс на неколкодневна експедиция навътре из планините. Там попита кроткия, коремест рус домакин как мисионерите са променили местните хора.
	— Те бяха неверници. Ходеха почти голи. Вероятно са се занимавали и с жертвоприношения на хора. Ние ги облякохме с дрехи, направихме ги християни. Научихме ги на нравственост в половите отношения. Забранихме им да пият сок от корените на растението агаве, което е силно упойващо. Научихме ги да говорят английски и да четат Библията; сложихме край на езичническите им песни и танци, с изключение на химните.
	— Това харесва ли им?
	— Очевидно. Погледнете колко са симпатични и гостоприемни. Всяка неделя идват на църква. Това е достатъчно добро доказателство.
	Симс приготви чанта с провизии, шише алкохол и одеяла и те тръгнаха. Двамата млади водачи, които носеха само превръзки на бедрата си, закачиха тежката чанта и одеялата от двете страни на един прът и се редуваха да го носят. Тъй като целият остров, изглежда, се състоеше изцяло от планини, единственият начин за навлизане във вътрешността беше по речните долини. Движеха се през горите, които растяха от двете страни на реката; скоро долината започна да се стеснява, а планинските стени ставаха все по-стръмни. След четири часа непрестанно изкачване те се озоваха в тясна равнина с такива вертикални стени, че Симс заяви:
	— Жалко за нас. Тук ще ни бъде краят.
	— Не, Симс. Водачите разправят, че могат да ни изведат до върха.
	По-старият от тях викна:
	— Ние може. Виж. Издатина. Вземе въже.
	Таитяните се изкачиха по стените като планински кози, после помогнаха на Чарлс и Симс, като ги изтеглиха на терасовидните издатини, покрити гъсто с диви банани и тропически растения, и още по-нагоре, към острите като нож хребети с дълбоки равнини под тях. Достигнаха до бездна, дълбока триста метра, после до великолепно планинско дефиле.
	Късно следобед се озоваха на някакво по-равно място, където направиха лагера си. Когато, преди да тръгнат, Чарлс заяви на водачите, че сами ще трябва да си осигуряват храна и вода, те се захилиха и отвърнаха:
	— Дреха – кожа. Храна – много в планина.
	Таитяните се гмурнаха в близката река с мрежа, проследиха рибите и скаридите в подмолите им и хванаха добър улов. Увиха парчета от рибата и банани в прясно набрани листа, направиха огън от съчки, събраха двадесет камъчета, сложиха ги върху горящото дърво и поставиха всяко зелено пликче между два камъка. После застлаха покривка от бананови листа и разчупиха няколко кокосови ореха, които да им служат за чаши. Прясна вода гребнаха от потока. Когато Чарлс им предложи да пийнат от неговия алкохол, те сложиха пръст пред устата си и прошепнаха: „Мисионерът!“, а после сръбнаха по една глътка. Вече готови за ядене, двамата туземци паднаха на колене и зашепнаха християнски молитви:
	— Какво предлага планината за десерт? – попита Чарлс.
	— „Ти“. Ние реже корен.
	Това „ти“ бе сладко като петмез. След като се нахраниха, Симс разстла одеялата. Те се разходиха по потока до един водопад, а след това заспаха под навесите, които водачите стъкмиха от бананови листа тъкмо когато тъмнината се спусна над тях.
	В неделя сутринта Фицрой покани Чарлс и няколко офицери да го придружат на службата в Папиете, коя го главният мисионер на острова господин Причард прочиташе първо на таитянски, а след това на английски. Той бе образован, симпатичен и разумен, общо взето – добър човек, реши Чарлс. Запозна се и с още един – трети мисионер, господин Нот, който бе живял четиридесет години в Таити и завършваше превода на Библията на таитянски. Мил човек, посветен изцяло на науките си. Чарлс каза на Фицрой:
	— Не е прав Коцебу, когато така сериозно критикува нашите мисионери. Аз преминах на тяхна страна.
	После, след като официалната религия му поомръзна, той нае кану и няколко гребци и до края на деня изследва кораловите рифове, от които се състоеше лагуната. Коралите бяха изящни, приличаха много на цветя. Простираха се на дълги мили и образуваха риф. Единственият вход през него бе открит от капитан Джеймс Кук през 1769 година. Таитяните наскачаха ловко от кануто с поплавъци и започнаха радостно да отчупват големи парчета, които той разглеждаше.
	Кораловите рифове са най-поетичното творение на природата. Тези живи организми бяха постигнали невероятно разнообразие във формата и структурата си: приличаха на гъби, звезди, букети цветя. Имаше и по-големи, които напомняха преплетени еленови рога, тръби на орган, а също така обезцветени порести скелети, каменни морски дървета; полипните им мустачета образуваха кули, вази, огърлици, ветрила, розетки… Имаше големи пространства с корали със зрели стъбла и тръбички, дръвчета с плътни, голи клони, корита от лава, пищни килими, най-странни форми, които още нямаха име; каквото и блестящо съчетание на цветове и форми да си представи човешкото съзнание, то вече съществуваше тука. Нежните отсенки на коралите от чисто бяло до кехлибарено, розово, жълто, синьо, зелено, тъмночервено, мораво и черно, с всички изящно преливащи се комбинации между тях представляваха невъобразима фантасмагория, която можеше да се мери с най-прекрасната разцъфтяла цветна градина.
	Щом се върна на „Бийгъл“, той сложи надписи на коралите и вписа в дневника си:
	 
	Учените признават, че много малко се знае кой е създал тези миниатюрни видове, но според мен не разполагаме и с голяма информация относно структурата и произхода на кораловите острови и рифове, въпреки че за тях е писано доста.
	 
	Той взе втория том на „Основни начала на геологията“ на Лайъл, който го бе застигнал в Монтевидео през 1832 г., и прочете:
	 
	Кръглите или овални форми на безброй многото коралови острови в Тихия океан, които имат лагуни по средата, естествено навеждат на мисълта, че те не са нищо друго освен върховете на подводни вулкани, а ръбовете и дъната им са обрасли с корали…
	 
	Сега Чарлс бе сигурен в едно. Чарлс Лайъл основно грешеше. Кораловите рифове бяха възникнали по съвсем друг начин. Той твърдо реши, преди да се прибере в родината, да установи как е станало това.
	Офицерите и екипажът бяха в чудесно настроение, когато напуснаха Таити и се отправиха към Нова Зеландия. Този остров – цар на всички острови – не ги разочарова. Туземците бяха добросърдечни и гостоприемни, а когато се наложеше – и работливи. Джон Стоукс се бе настанил у едно таитянско семейство и бе прекарал много добре; капитан Фицрой умело бе запазил трите хиляди долара, които комендантът на Валпарайсо Мейсън му бе казал да вземе като компенсация за ограбването на британския кораб „Тръро“ през 1831 г. Чарлс съзна ясно възможността да даде отговор на заключенията на Лайъл за естеството на кораловите рифове.
	След приятния обяд от прясно свинско и таитянски картофи Фицрой се изтегна на стола си, протегна напред ръце, прозя се сякаш с цялото си тяло и каза:
	— Филос, вече четири години се занимавате с този ваш дневник, а още не сте ми показали и една страница. Имате ли нещо против да го видя?
	Стюардът разчисти масата. Чарлс сложи пред Фицрой последните части от своя дневник, след което се изтегна на дивана да чете Пейфеър и „Теория за земята“ на Хътън, една от книгите от сандъка, който Еразъм му изпрати във Валпарайсо. След около час Фицрой стана от масата и каза с доволна усмивка на мрачното си лице:
	— Хубави описания сте правили на нашата експедиция, скъпи Дарвин. Смятам, че си струва да се публикуват.
	Чарлс скочи от дивана и видя, че капитанът е съвсем искрен. Наистина Сузан също бе харесала дневника и му бе предложила да го издаде, но близките са друго нещо, те не са така безпристрастни. Любящите му сестри четяха записките му, за да научат новини за него; към радостта да споделят приключенията му се добавяше силното им желание той да се върне здрав и читав. Поради това те не можеха да бъдат строги критици. Но да те похвали капитан Фицрой, който бе чел цялата световна пътеписна литература – това бе съвсем друго нещо. Чарлс си водеше дневник за всичко, което ставаше по време на това изключително пътешествие. Но никога не му бе минавало през ум да го издаде.
	„И все пак – призна си той – вече четири години живея в тази каюта на близо метър от библиотечката, пълна с книги за пътешествия. Вечер в тъмното виждах заглавията им от хамака си. Дали не е ужасно нагло да си въобразя, че мога да напиша също толкова интересна и вярна книга?“
	Знаеше, че капитан Фицрой вече е подготвил за издаване собствения си разказ за пътешествието. Но това бе известно на Адмиралтейството още преди „Бийгъл“ да отплава от Плимът. Книгата на капитан Фицрой щеше да стане важна част от морската история. А книгата на Чарлс Дарвин? На един двадесет и шест годишен младеж, когото са взели в последния момент като незавършен естествоизпитател?
	„В края на краищата аз съм любител – каза си той. – Никога нищо не съм писал, освен писмата до семейството и приятелите си. Жалко!“
	Изведнъж той попита:
	— Капитане, дали не е рано да чета откъси от вашия дневник?
	— Мисля, че не.
	Фицрой отключи едно чекмедже на бюрото си и извади обемист ръкопис.
	— Моля ви, прочетете го тук, в каютата, и ми се обадете, когато свършите, за да го заключа отново.
	Фицрой отиде да си изпълнява задълженията, а Чарлс прекара цели два часа в усамотение. Първата му реакция беше: „Той пише удивително добре! Ще трябва да му го кажа, разбира се!“
	Но после, когато свърши ръкописа и Фицрой се върна и си го заключи отново, Чарлс реши да не му казва истинското си мнение; според него липсваше му живот на изказа, а и кръгът от разгледаните теми бе много тесен.
	През нощта, излегнал се удобно в хамака си, Чарлс си мислеше за капитан Фицрой: „През последните дванадесет месеца се отнасяме много сърдечно един с друг. Само две скарвания за четири години… в тази теснотия. Забележително! Той е изключителен човек с благороден характер, но за нещастие нравът му е малко особен. Той си го знае по-добре от всеки друг и това личи от опитите му да надмогне самия себе си. Често си мисля как ли ще свърши – сигурен съм, че при по-благоприятни обстоятелства животът му би бил блестящ, но при други го чака жалък край…“
	Бяха отплавали от Таити на 26 ноември. Наближаваше петата им Коледа на борда и всички бяха обхванати от носталгия, капитан Фицрой страдаше от нея не по-малко от Чарлс. На всичко отгоре бригантината се клатеше надлъжно при насрещното вълнение. Чарлс изстена пред Стоукс, който се опитваше да чертае точно картата си на люлеещата се под него маса:
	— Досега болката и радостта, геологията и морската болест успяваха да се компенсират. А ето, наближаваме меридиана и аз изместих всичките си радости в Шрусбъри за след осем месеца, когато пристигна там.
	После излязоха благоприятни силни ветрове. След двадесет и пет дена видяха в далечината Нова Зеландия и пуснаха котва в Залива на островите на 21 декември 1835 година. През далекогледа си Чарлс видя, че тези места са покрити с доста зеленина, хълмисти са, но с меки очертания, а сушата пресича залива като две протегнати ръце. До кораба се приближи само едно кану. Вътре имаше няколко мълчаливи туземци. Лицата им бяха на дълбоки резки и татуирани с тъмни извивки, кръгчета и завъртулки от брадите до набръчканите чела.
	— Не са много привлекателна гледка – каза лейтенант Уикам, който и без това не искаше да си има нещо общо със сушата.
	Тук бяха пуснали котва три китоловни кораба. По-нататък се виждаха скупчени правоъгълни спретнати къщи, заобиколени от цветя.
	— Имат английски вид – каза Фицрой. – Но доколкото ми е известно, местните жители не живеят във варосани къщи с розови градини.
	Чарлс забеляза, че всички хълмове бяха стръмни и терасирани. Щом слезе на брега, той установи, че това са всъщност укрепления. Новозеландските маори бяха измежду най-свирепите племена на света; векове наред се бяха унищожавали взаимно и бяха вземали пленници от победените.
	Вечерта Чарлс слезе на брега с капитан Фицрой и Бейкър, мисионера, който дойде на борда да ги поздрави. Като плаваха с китоловната лодка, Бейкър започна да им разказва за живота си тук. Беше по-скоро разочарован, отколкото озлобен. Успял да покръсти някои езически племена във вътрешността на страната, в Корорадика, най-голямото новозеландско село, но не постигнал големи резултати. Когато слезли на сушата, намерили английски заселници – главно избягали затворници, заточени в Нови Южен Уелс. Бейкър им каза тихо:
	— Съжалявам, че така се изразявам, знам, че не е по християнски, но тези англичани бяха повечето негодници, привикнали към пиянство и всякакви други пороци. Нас, мисионерите, много не ни зачитаха.
	В дома на Бейкър Ричард Матюс поиска разрешение да остане с брат си, който живеел в северната част на Нова Зеландия. Другите мисионери се посъветваха помежду си и дадоха съгласието си. Чарлс много се зарадва за Матюс, който бе прекарал три самотни години на „Бийгъл“. Той не можа да си намери място на борда, макар че в списъка на екипажа го водеха като моряк „първи клас“.
	Чарлс научи, че някои мисионери са си купили земя за обработване в Уаймате, и попита може ли да им гостува.
	— С удоволствие ще те посрещнем, момче. Донякъде се пътува с лодка, а после се ходи пеша, но е само четири часа до стопанството. Непременно си вземи водачи – в тази дива страна все още трудно се намират пътеките.
	Британският представител господин Бъсби, който изпълняваше длъжността на консул, заведе Чарлс да види един племенен вожд и някогашен голям воин. Туземецът беше целият покрит с татуировки. Когато Чарлс го попита може ли да му даде двама от неговите хора за водачи, вождът отвърна:
	— Аз отива. Колко лири плати?
	— Не лири. Два долара.
	— Два дола! Много хубав!
	Дългият им път минаваше през вулканична почва, неподходяща за обработване, покрита с високи папрати и ниски храсти. Като пресякоха туземски селища, Чарлс забеляза, че колибите са много мръсни. Бейкър му бе казал:
	— И през ум не им минава да се мият. От раждането до смъртта. Нито пък мият нещо, което употребяват. Тяхната цивилизация изключва това.
	Туземците приличаха на тези от Огнена земя. Чарлс се озадачи от факта, че всеки сантиметър от лицата им бе татуиран. Израженията им изглеждаха съвсем неподвижни, очите им – пълни с хитрина и свирепост.
	„Но това е доста „не по християнски“, както би казал господин Бейкър – си каза той. – Вероятно разрезите на лицата им не им дават възможност да променят изражението си. Могат само да гледат непреклонно.“
	Разчистената и засята от мисионерите земя радваше очите – имаше ниви с ечемик, пшеница, карамфил. Той откри, че в градините им растат повечето родни плодове и зеленчуци: зелен фасул, краставици, ревен, ябълки и круши, цариградско грозде, френско грозде, хмел, както и прещип за огради и английски дъб.
	Стигна къщата на преподобния господин Уилямс късно следобед и намери там голяма компания, която пиеше чай. Английските деца, чисти и празнично облечени, си чуруликаха на воля като птички. Тази жива сцена напомни на Чарлс за Меър Хол и за братовчедите Уеджуд. Чаят си е институция, най-важният общ знаменател, който сплотява англичаните. Всички присъствуващи бяха възхитени от новината, че Ричард Матюс се е опитал да се засели на Огнена земя.
	— Пълен провал – заключи Чарлс, като си спомни трудностите и опасностите, на които се подложи Матюс.
	— Не, не – извика Уилямс, – това е било първата крачка. Подобна на първата ни крачка в Нова Зеландия. Но с божията благословия най-после успяхме, при това повече, отколкото сме очаквали.
	Другият ден бе пазарен за Уаймате. Туземците пристигнаха със стоката си – картофи, царевица и прасета, които разменяха за одеяла, тютюн и по някой калъп сапун. Гледката бе живописна. Пазарните дни винаги правеха голямо впечатление на Чарлс. Връщането в Залива на островите го разочарова, защото хвана само няколко птици в горите; местните животни бяха още по-малко.
	Вече в Пая Чарлс отиде с Фицрой на богослужението.
	— Това ни е петата Коледа далеч от дома – прошепна той.
	Фицрой добави тихо:
	— Петата и последната. Другата Коледа сме в Англия!
	В навечерието преди отпътуването, на 29 декември 1835 г., Чарлс направи дълга разходка нагоре по течението на реката. Попадна на погребението на дъщерята на някакъв вожд. Момичето бе умряло преди пет дена. Колибата, където починало, бе изгорена до основи. Тялото бе поставено между две канута вертикално на земята, заобиколено с дървени статуи на местните богове – всичко това боядисано в червено. Отрязаната коса на момичето бе разпръсната в краката му, а дрехите – свързани към канутата-ковчег. Роднините на мъртвото момиче така си бяха издраскали лицата, ръцете и телата, че целите бяха покрити със засъхнала кръв. Ужасна гледка.
	Вярно, че Нова Зеландия нямаше почти нищо за естествоизпитателя, но затова пък Чарлс намери много материал за антрополога, който узряваше в него.
	 
	 
	 
	6.

	 
	До Сиднейския залив в Ню Холанд (Австралия) пътуваха тридесет дни. Пристанището беше чудесно, пълно с големи кораби и заградено със складове, подобни на плимътските. Филип Кинг, току-що навършил осемнадесет години, не беше на себе си от радост. Силни бе родното му място. Щеше отново да се срещне с баща си, капитан Кинг, след четиригодишна раздяла, с майка си и братята си, които не бе виждал десет години.
	— Чарли, отдели ни малко време – каза той припряно, – ела у дома да те запозная с моето семейство.
	Чарлс се засмя:
	— Не се безпокой. Ще ви гостувам няколко дни, след като направя една експедиция из вътрешността.
	Всички на борда горяха от нетърпение да пуснат котва в Сидни, защото ги чакаше голямата радост от многото писма. Но когато малкият кораб се приближи до тях от брега, оказа се, че няма нито едно писмо за екипажа на „Бийгъл“. Офицерите и моряците бяха покрусени – сякаш бе паднала гротмачтата. Чарлс се върна с Фицрой в каютата му.
	— Още в Нова Зеландия се досетих, че се движим по-бързо, отколкото сме предвидили, и сме изпреварили пощата си – каза Чарлс мрачно.
	Фицрой не бе така нещастен.
	— Жалко. Но това значи, че ще се върнем в Англия също толкова седмици по-рано.
	Късно следобед Чарлс се разходи из широките, чисти улици на Сидни. Градът го порази – толкова солиден беше, с така добре построени къщи и претъпкани магазини. Можеше да се сравнява с предградията на Лондон. Много големи къщи бяха току-що завършени, а още доста други се строяха. Изглежда, в Сидни имаше немалко богати хора – подминаха го двуколки, файтони и каляски, карани от прислужници в ливреи.
	„Поразително – помисли си той. – Това е колония, която сме основали едва преди четиридесет и осем години. Какво доказателство за силата на британската нация! Не мога да не се поздравя, че съм се родил англичанин.“
	Но еуфорията му не трая дълго.
	Нае един човек и два коня, за да направи експедиция до село Батърст, което се намираше в плодороден селскостопански район на сто и двадесет мили във вътрешността. Чакълестите пътища бяха добри. Подмина две пълни пощенски коли като тези, с които той пътуваше в Англия, и много пивници. Изненада го гледката на група оковани каторжници, облечени в жълто и сиво, които работеха под надзора на пазачи със заредени пушки. Тръпки полазиха по гърба му. Научи, че тези хора са били осъдени за дребни провинения в Австралия. Бе чувал и за негодниците, които бяха заточени от Англия в тази нова страна – една многобройна и неизбежно опасна част от населението.
	Отново започна да разглежда пейзажа. Най-забележителното в него беше изключително еднообразната растителност – открити гористи местности с неравна рядка трева. При такъв процъфтяващ главен град като Сидни Чарлс бе поразен от голото безплодие на околната природа.
	По залез-слънце го подмина група черни аборигени, които носеха по няколко копия. Бяха полуголи и неколцина от тях говореха малко английски. Изглеждаха в добро настроение. Чарлс се приближи до един чудесно сложен младеж и попита:
	— Ако ги дам един шилинг, ще ми покажеш ли колко точно можеш да улучваш с копията си?
	Той извади монета и я даде на туземеца. От аборигените се надигна одобрителен вик – те рядко виждаха пари, тъй като не искаха да обработват земята, да отглеждат дадените им овце или да си строят къщи и да остават на едно място. Предпочитаха да се скитат и да се хранят с диви животни.
	Младежът викна:
	— Сложи шапка.
	Един от другарите му изтича тридесет метра напред и сложи шапката на нисък клон. Всеки от тях хвърли копието си бързо като стрела и всеки на свой ред уцели шапката.
	— Чудесно! – възкликна Чарлс. – Вие сте големи копиехвъргачи. Заслужихте всяко пени от този шилинг.
	И той заръкопляска. Аборигените му отвърнаха със същото и след това продължиха пътя си, като се смееха гръмогласно. Той прекара нощта в една хубава странноприемница на ферибота Ему, на тридесет и пет мили от Сидни.
	През следващите няколко дни стигна до Сините планини, но те се оказаха най-обикновени полегати предпланини, от които взе образци от пясъчници. Макар че от двете страни на пътя имаше вечнозелени евкалиптови дървета, той не попадна на къщи или обработваема земя. Пренощува в странноприемницата „Блакхийт“ и на другата сутрин измина трите мили до Говитс Лип. Гледката към горите долу бе поразителна. Оттам се върна на кон, като направи отклонение към стопанството Уейлъруанг, в което се отглеждаха петнадесет хиляди овце и пшеница за каторжните работници. Чарлс носеше препоръчително писмо до управителя от собственика на стопанството в Сидни.
	— Защо не пренощувате тук? На другата сутрин ще отидем на лов за кенгуру.
	— Приемам с удоволствие. Много ми се иска да намеря кенгуру и да си занеса една кожа в Англия.
	След вечеря Чарлс попита меко:
	— Господин Браун, всичките ли каторжни работници са заточени от Англия?
	— До един.
	— Виждам, че нямате въоръжени пазачи.
	— Не се налага. Няколко избягаха, но повечето предпочитат да изтърпят наказанието си и отново да станат свободни хора. Мнозина се захващат с търговия, натрупват пари. Не ги приемат в обществото, но винаги могат да си купят, каквото поискат.
	Чарлс не можа да хване кенгуру, но видя ята от бяло какаду, които кълвяха по нивите, а също така други красиви папагали, врани, някакви птици, подобни на свраки, а по-късно, привечер, и прочутата птицечовка, тъкмо когато животното си играеше и се гмуркаше в един вир. Тя бе рядък бозайник с огромна уста като човка, който снася яйца.
	Десет дена той събира всякакви диви животни. Разсъждаваше много за странната фауна на Австралия – птицечовката, кенгуруто, мечката коала, дългошиестия мравояд, вомбата и бандикута. Чарлс помисли:
	„Ако човек се доверява само на собствената си логика, би възкликнал: „Явно на този свят е имало двама различни създателя“. А геологът може да предположи, че е имало два различни периода на сътворението, отдалечени един от друг във времето; че Творецът си е почивал между тях.“
	На връщане от Сидни капитан Кинг го заведе в дома си в Дънхийвд, на тридесет мили от големия град. Капитанът поблагодари на Чарлс за доброто му отношение към Филип и му каза, че момчето е решило да напусне флотата и да се заеме с фермерство както цялото семейство. Всички много се радвали.
	— Капитан Фицрой ми каза, че е чел части от вашия дневник на пътешествието – продължи капитан Кинг – и че те много му харесват. Аз сега работя над моя дневник за първото пътешествие на „Бийгъл“ от 1826 до 1830 г., но не напредвам много бързо. Капитан Фицрой каза още, че може да комбинира част от вашите материали с неговите.
	Чарлс преглътна рязко, но нищо не отвърна.
	На другия ден семейство Кинг заведе госта си на обяд в Пармета, в къщата на техния зет. Чарлс се озова в дом, който бе превъзходен дори по английска мярка, и сред орляк хубави момичета, издокарани като от кутийка с рокли от органдин, муселин и копринен газ.
	— Кога бяхте за последен път в Лондон? – ги попита той.
	— О, ние сме австралийки. Нищичко не знаем за Англия.
	А явно и пет пари не даваха!
	Когато се върна в Сидни, той установи, че градът е разделен на няколко групи, които се ненавиждаха. Слугите бяха каторжници, тяхната злоба бе бездънна и зле прикрита. Единствените теми за разговор бяха богатството и вълната. Той се разходи из града и установи, че в книжарниците има само боклуци. Срещна и художника Конрад Мартънс, който трябваше да напусне „Бийгъл“ поради теснотията още във Валпарайсо. Мартънс бе намерил начин да стигне до Таити, там правил скици няколко седмици и след това заминал за Залива на островите в Нова Зеландия. През април 1835 година пристигнал в Сидни. Местните хора решили, че той пръв е открил живописността на тяхното пристанище, и го взели под крилото на общината като официален художник. Чарлс го посети в хубавия му дом, половината от който бе превърнат в ателие. Усещането за успех и сигурност бяха посмекчили поведението на Мартънс и той прегърна Чарлс през рамото – нещо, което нямаше да е способен да стори преди две години.
	— Никак не ми се искаше да напускам теб и „Бийгъл“ – каза той. – Но ми провървя. Картините ми се продават изгодно. На почит съм сред всички местни добри семейства.
	Чарлс се разходи из ателието.
	— Тези картини си ги направил по скиците от борда на „Бийгъл“ – възкликна той. – Чудесни са – двете ни малки лодки и огромната лагуна под димящия вулкан; платната на кораба ни между другите, на фона на Валпарайсо. Не трябва да харча много, но така ми се иска да си занеса у дома няколко от тези с водните бои! Тази – с лодките, теглени срещу течението на река Санта Крус, и другата от Огнена земя. Колко струват?
	— За тебе, приятелю – символична цена. Да речем, по три гвинеи едната…
	— Дадено! – после Чарлс попита: – Мартънс, защо така рядко рисуваш хора в картините си?
	Мартънс се замисли за миг:
	— Предпочитам топографията и пейзажа. Тук-там слагам по някоя човешка фигура като част от пейзажа. Аз съм от семейството на Клод, френския пейзажист, който казваше, че не взема допълнително пари за човешките фигури, а ги включва в цената.
	Малко преди „Бийгъл“ да отплава за Хобарт Таун в Тасмания, Чарлс писа на професор Хензлоу:
	 
	… Аз храня надежди за бъдещето. Неизмерима радост ме обзема от увереността, че след осем месеца отново ще живея спокойно в Кембридж. Определено не съм създаден за пътешествия; мисълта ми непрекъснато се рее из миналото и бъдещето; очаквайки бъдното, не мога да се радвам на настоящото щастие, а това е също толкова глупаво, колкото постъпката на кучето, което изпуска истинския кокал и гони сянката му.
	 
	На Кати писа:
	 
	… Признавам, че щом видя търговски кораб да отплава за Англия, обзема ме опасното желание да скоча на борда му. Най-тъжната истина е, че последните четири месеца ми се сториха толкова дълги, колкото предишните две години. Няма кораб, по-пълен с обзети от носталгия герои, отколкото „Бийгъл“. Би трябвало да се засрамим.
	 
	Хобарт Таун се оказва мечтано място за геолога. Първият опит за изкачване на високия деветстотин метра връх Уелингтън бе един от малкото му неуспехи – след неколкочасово катерене той се принуди да се върне поради гъстотата на гората. На другия ден нае водач, който го преведе по влажната страна на планината. Гъсталаците от изсъхнали дървета и клони им пречеха на изкачването. Едва след пет и половина часа стигнаха върха, но тогава Чарлс извика:
	— Струваше си! Всяка стъпка, всяко препъване. Каква сложна плетеница от искрящи заливи в тази насечена местност.
	Геоложкият му урожай беше богат: базалт, който бе текъл като лава; ненапластен диорит, жълтеникав варовик с отпечатъци на листа, растения и дървета, които вече не съществуваха. Байноу толкова често го намираше наведен над увеличителното стъкло, че го предупреди:
	— Винаги ставай, щом чуеш два, четири, шест или осем удара на камбаната, и прави разходки по палубата. Иначе ще се върнеш гърбав в Англия.
	— Бен, виж какво се намери в тази малка каменоломна – единствените засега отпечатъци от древни растения в Тасмания.
	Байноу разгледа вкаменените листа и растения под увеличителното стъкло:
	— Колко древни са?
	— Сигурно са от времето на Силурската система в Европа, отпреди милиони години.
	 
	 
	Следващите седемнадесет дни плаваха из Тихия океан и правиха картографски проучвания по южния бряг на Австралия. През тези дълги плавания, когато времето не му пречеше, той се занимаваше със старите си геоложки записки. Като ги нареждаше, Чарлс установи, че трябва отново да ги препише. Едва сега откри колко е трудно да изложиш мисълта си на лист хартия. Оплака се на Съливан:
	— Доста е лесно, докато го описвам. Но щом стигна до разсъждения и логика, оказва се неочаквано трудно да се изразявам гладко.
	Съливан бе изненадан:
	— Мислех, че си му хванал цаката, след като цели четири години изписваш огромни количества в дневника си.
	— Сигурно никога не можеш да му хванеш цаката. Сигурно затова имаме толкова малко велики писатели.
	Капитан Фицрой също се занимаваше усилено със записките си. Ясно беше, че става все по-щастлив с всеки изминал ден. Веднъж, след като бяха вечеряли, той сподели с Чарлс:
	— Очаквам с радост да седна да пиша.
	— Сигурно защото няма да предавате написаното на отдел „Хидрография“!
	Фицрой пусна една от редките си усмивки.
	— Филос, ще ми се да прочетете последните ми глави. А и аз искам да прочета вашите.
	Те си размениха ръкописите. Чарлс намери стила на Фицрой за прост и лесен за четене, макар и малко скучен.
	Фицрой върна прочетеното от него.
	— Дарвин, тези две страници са доста добре написани! По-голямата част е чудесна. Сега искам да ви направя едно предложение. Но можете спокойно да ми откажете, ако нещо не ви допадне…
	— Всичките ви предложения са уместни, капитане.
	Чарлс знаеше какво се задава.
	— Да издадем ръкописите си съвместно, като аз да имам на свое разположение вашия дневник, за да вземам части от него и да ги смесвам с мои.
	Капитан Кинг се оказа прав!
	Вътрешностите на Чарлс се свиха при това разбиване на надеждите му, после нещо му натежа като оловен лот, пуснат да измерва дълбочина. От това по-лошо не можеше да бъде. Не само ще се съсипе собствената му книга, но и цялото начинание щеше да бъде една голяма грешка и разхищение. Дневникът на Фицрой вече възлизаше на около петстотин страници – повече от необходимото за една книга. Ако се добавеха още неколкостотин страници от Чарлс, томът щеше съвсем да натежи; ако се добавеха по-малко, щяха да се унищожат шансовете за ново издание – никой не би пуснал в съкратен вид дневника му, ако основната част от него вече е излязла.
	Още по-сериозен бе фактът, че двата текста се смесваха не по-добре от изплувало олио със солена вода под него. Фицрой беше превъзходен наблюдател, но книгата му бе техническа, занимаваше се с качествата и плаването на „Бийгъл“ и всички негови постижения в картографията – необходими и ценни материали, но сухи. Ръкописът на Чарлс бе изпълнен с човешка топлота, обхватът на научните интереси в него бе голям, тъй като той непрекъснато събираше нещо, освен това се интересуваше от живота на местните народи, от антропологичните им нрави и обичаи.
	И все пак невъзможно бе да откаже! Капитан Фицрой го бе поканил на това пътешествие, бе го окуражавал, закрилял, дори бе проявявал специално внимание, за да може той да събере своята уникална колекция.
	Чарлс внимаваше много за изражението на лицето си, за да не може Фицрой да усети раздразнението и насоката на мислите, които му минаваха през ума. Той каза кротко:
	— Разбира се, че съм съгласен, капитане, стига да искате моите материали. Стига да смятате, че брътвежите и разните дребни подробности от дневника ми стават за издаване.
	— Благодаря ви, Дарвин. Най-сърдечно. Знаех, че ще откликнете така.
	Чарлс лежеше напълно облечен в хамака си и трепереше. Без да пали лампата в каютата, той си мислеше:
	— Като лицемер ли постъпих? Като страхливец? Как можех да изляза с чест от това положение?
	Но все пак му оставаше геоложката книга! Какъв рядък, голям късмет, че сред многото странствуващи по моретата естествоизпитатели досега не бе имало нито един геолог. Никой няма да му се опре в тази област. Така ще си компенсира загубата на зародилите се надежди по отношение на дневника.
	Стана от хамака и се облече.
	„С немалко безпокойство очаквам мига, когато Хензлоу ще придобие сериозно изражение и ще реши имат ли моите записки някакви достойнства. Ако поклати неодобрително глава, ще значи, че е най-добре веднага да се откажа от науката. Защото досега съм вложил в работата си всичките си сили и енергия.“
	Проливът Кинг Джордж се оказа заселен от тридесет белосани къщици сред толкова безинтересна и безплодна местност, че местните хора се хранеха със солено месо. Чарлс успя да си издействува само едно приключение – двамата с Фицрой отидоха на разходка до Болд Хед и попаднаха на няколко вкаменени дървета.
	— Странно! – възкликна Фицрой. – Вие сте геологът. Как можете да обясните това явление – замразена горичка, която стои права и недокосната?
	— О, докосната е! От твърде много природни стихии. Дайте ми около час само, за да поработя с острия връх на чука си.
	Той направи заключенията си, после обясни на търпеливо слушащия, озадачен Фицрой:
	— Тези дървета са се превърнали на каменни през продължителен период от време. Вятърът ги е засипвал с пясък, съдържащ калций, а поради дъждовете той се е прецеждал в дърветата. По такъв начин клоните, стъблата и корените напълно се покрили с такава обвивка. След време дървесните части изгнили в скалните си черупки. В дупките се наслагали варовикови вещества и се втвърдили като сталактити. Природните стихии са отнесли по-меката горна покривка и сега имаме твърди копия на дървета и корени, които са точна имитация на загинала гора.
	Очите на Фицрой заискриха от радост при този умел анализ.
	— Философе, прав беше вашият приятел Адам Седжуик! Вие наистина сте геолог, макар и „незавършен“!
	Но едва след три седмици на островите Килинг, след като бяха плавали осемнадесет дни на северозапад в Индийския океан, той доказа, че от него може да излезе професионален геолог.
	От доста време се бе съмнявал в теорията на Лайъл, че кораловите рифове са възникнали от кратерите на потопени вулкани. За Чарлс бе чудовищна хипотезата, че може да съществува лагунов остров с диаметър тридесет мили върху основата на подводен кратер с подобни размери. В Хаити той бе наблюдавал коралови рифове, които бяха дълги много мили. Невъзможно бе да съществува както на земята, така и под водата кратер на вулкан, който да се простира на такава дължина. Още от първите дни на изследванията си в Южна Америка той се опитваше да създаде строга теория за образуването на кораловите рифове. Имаше по някоя друга идея, но не разполагаше със здрава и единна теория. А сега обяснението го осени внезапно, като откровение, и то не само в резултат на разсъжденията му, тъй като той можеше практически да го докаже.
	По стръмната страна на един от островите Килинг, която представляваше нисък, извиващ се коралов риф, капитан Фицрой измерваше дълбочината с лот, обвит в лой. На десет клафтера, или осемнадесет метра, в лойта винаги имаше отпечатъци от колония коралови полипи… толкова ясни, все едно че лотът се бе търкулнал по килим от торф! Което доказваше, че полипите са живи.
	При увеличаване на дълбочината Чарлс забеляза, че колкото повече ставаха песъчинките по лойта, толкова повече се намаляваха отпечатъците на живи корали. Някъде между 35 и 55 метра лойта показа, че дъното се състои от гладък пясъчен слой.
	— Капитане, може ли отново да пуснем на дълбочина между 9 и 18 метра? – попита Чарлс възбудено.
	След като правиха изследвания и записки в продължение на няколко часа, стана ясна неизбежната истина. Най-голямата дълбочина, до която кораловите полипи можеха да създават рифове, бе 55 метра. Там, където сега имаше атол или коралов остров, сигурно бе съществувала основа от морско, пясъчно или каменно дъно с дълбочина от двадесет до тридесет клафтера!
	Той установи, че живите корали могат да се простират на стотици мили дължина, дори хиляди, стига да има земна основа или основа от хлътнала планина на дълбочина двадесет-тридесет клафтера, и тогава полипите можеха да се трупат върху тях с милиони, с трилиони един върху друг в продължение на хилядолетия, да заграждат тропически заливи и островни ивици и да ги превръщат в големи атоли и лагуни като тези, които бе изследвал в Папиете и тук, на островите Килинг, а и тези, за които бе чел – атола Боу и остров Меншиков. Не вулканичен кратер под водата бе основата на кораловата структура, а планини, чиито върхове някога са се издигали над морското равнище, а след това са започнали да се слягат и да се превръщат в основа за растежа на полипите.
	— Съжалявам за Лайъл, но щом се върна в Лондон, ще трябва да му кажа, че хипотезата му за „кратера на вулкана“ вече е остаряла – заяви той на капитан Фицрой. – Мога също да му опиша някои наблюдавани от мене факти за кораловите полипи.
	Със зачервено лице той започна да брои на пръстите на ръката си:
	— Първо, коралите могат да живеят само в топла вода. Второ, те растат откъм страната, където духа вятърът, и се развиват най-добре, когато са изложени на вълните, защото те им носят храна. Трето, свободно движещи се седименти във водата вредят на растящите корали. Четвърто, те не могат да понасят прясна вода. Пето, и това ще изисква доста работа, за да се докаже, рифовете са съставени от няколко вида корали с различни форми, размери, устройство и цветове в зависимост от различните условия в природата и в морето.
	— Осмото чудо на света? – запита Фицрой.
	— Да, капитане. Колко невзрачни са пирамидите, ако се сравнят с тези каменни планини, струпани от най-разнообразни дребни и крехки животни.
	Прекъснаха дългото си плаване из Индийския океан на остров Мавриций, някога френска колония, а от 1810 г. – английска. Той бе известен с красивата си природа, с пръснатите на яркозеления фон на захарната тръстика къщи, а в средата – покрити с гори планини с древни вулканични скали на върха. Град Порт Луис бе прекрасен – чисти улици, добре заредени книжарници, чудесен театър, където се изпълняваха и опери, магазини, пълни с превъзходни френски стоки. Чарлс се изкачи на Ла Пусе, високата 780 метра планина, която се издигаше зад града. Но с това завършваха всичките му естествоизпитателски занимания. Запозна се с капитан Лойд, местния главен проучвател, който бе известен с картографската си работа върху Панамския провлак. Той покани Чарлс и Стоукс да му гостуват няколко дни в дома му на шест мили от пристанището. Минаха през хубави градини – захарна тръстика, която растеше сред вулканични скали. Попътуваха и на гърба на слона на капитан Лойд.
	Седнал на верандата му, Чарлс забеляза:
	— В Мавриций съществува атмосфера на изящество, на хармония. Сигурно е много приятно да прекараш живота си в такъв спокоен дом.
	Сбръчканото лице на капитан Лойд се изкриви в гримаса
	— Изящество – да, но не и хармония. Откак Англия пое колонията от Франция преди двадесет и пет години, ние използвахме умело макадама и създадохме чудесни пътища. Вие минахте по тях. Увеличихме и износа на захар седемдесет и пет пъти. Макар че на съседния остров Бърбън, който още е под френска власт, пътищата са ужасни, а и тукашните жители французи се замогнаха от увеличената производителност на острова, все пак народът не обича британското правителство. Много често тук се срещат завистта и омразата.
	Чарлс се замисли, после каза:
	— Уви, никъде не съществува земен рай, където тези чувства да не са се промъкнали. Както е писал Реджинал Хийбър, английски свещеник, завършил в Оксфорд:
	 
	„Макар че всичко е добре, 
	човекът си е зъл.“
	 
	На 29 април 1836 г., преди да тръгнат от Мавриций, той написа писмо на сестра си Каролайн, което разкриваше доста ясно очакванията му за бъдещето:
	 
	Аз съм във възторг от геоложките си изследвания и дори смея да се надявам, че те могат да се окажат полезни за истинските геолози. Сега ми е пределно ясно, че ще се наложи да живея една година в Лондон и да работя сериозно, за да мога да оползотворя по-голямата част от материалите си.
	 
	 
	 
	7.

	 
	Те минаха край южния край на Мадагаскар, стигнаха до африканския бряг при Нейтъл, после плаваха по продължение на южния бряг, загубиха една седмица поради насрещния вятър при нос Лагулас и най-накрая през последния ден на месец май хвърлиха котва в залива Саймън, при Кейп Колъни, в най-крайната точка на Африка.
	След осем месеца мъчителен, смъртен глад за новини от дома всички на борда на „Бийгъл“ очакваха да намерят голяма купчина писма. Уви, планината от пликове се оказа не повече от дузина, но за Чарлс имаше едно от сестра му Кати с дата само от преди четири месеца. Той си помисли: „Писма от девет месеца се скитат по широкия океан.“
	Окрили го новината, че поне до 29 януари всички в къщи са били добре; баща му правел всеки ден дълги разходки в Шрусбъри. Кати се настанила в спалнята на Чарлс в Могилата, но с радост би я освободила, за да я предаде на скъпия й стар обитател. После идваше странен абзац:
	 
	… Изпратихме на Уилям Фокс една от брошурите с извадки от твоите писма; всички много ги харесват. Професор Хензлоу изпрати половин дузина на доктор Бътлър; ние също изпратихме една на твоя приятел Том Ейтън. Той каза, че ти писал в Сидни, така че ти ще узнаеш мнението му за тях от него.
	 
	Чарлс зяпна. Очите му се изцъклиха, той се смая. Негова брошура! Каква брошура! Откъси от писмата му? Писмата до кого? Професор Хензлоу бил пратил половин дузина брошури на доктор Бътлър, неговата Немезида, директора на училището в Шрусбъри, който публично го бе укорил, че си губи времето с безполезни предмети като химията, и пред цялото училище му бе лепнал етикета „нехаен“. Сигурно става дума за писмата му до професор Хензлоу. Издадени от самия добър професор? Какви писма? И какво пише в тях?
	Той седна в края на чертожната маса и писа смутен на Кати:
	 
	Доста ме ужаси едно изречение в твоето писмо, в което говориш за брошура с „извадки от твоите писма“. Мога само да предполагам, че става дума за някои геоложки подробности. Но аз и на Хензлоу съм писал по същия небрежен начин, както и на вас, а да се отпечатва нещо, написано без внимание и точност, е все едно нож с две остриета. Както казват испанците: „No hay remedio.“ (Нямам лек за такова нещо.)
	 
	След това той събра багаж в малката си вълнена торба с колекционерски принадлежности, нае двуколка и измина двадесет и двете мили до Кейптаун. Беше 1 юни 1836 година. Разсейваше го съвсем новата растителност, която виждаше по пътя си и непрекъснато разглеждаше. Пристигна късно вечерта, за да открие, че същата сутрин няколко кораба от Индия са хвърлили котва в пристанището и са изсипали цели тълпи от пътници, които са заели единствения добър хотел и няколкото странноприемници. Чарлс потърси пансион и намери чиста, просторна стая.
	На другата сутрин излезе рано, за да разгледа града. Порази го големият брой волски коли по улиците, някои от които се теглеха от цяло стадо – от двадесет и четири впрегнати вола. Градът бе застроен със същата правоъгълна точност, която бе свикнал да вижда в големите испански градове. Улиците бяха покрити с чакъл, от двете им страни имаше дървета, а къщите бяха варосани. Имаше и следи от някогашно селище на бури. На пристанището се товареха кожи, лой и вино за износ.
	Той застана под прочутата планина Тейбъл с полуотворена уста, загледан нагоре към високата 1050 метра непрекъсната стена, която влизаше в облаците. Съставена от хоризонтални пластове, тя беше нещо като монументален екран – фон на Кейптаун, и някак си го възвеличаваше.
	Чарлс нае няколко коня и млад хотентот, за да му бъде водач из околността. Младежът говореше английски и бе спретнато облечен с дълго палто, цилиндър и бели ръкавици. Кожата му беше малко по-светла от тази на африканските негри. Заобикаляше ги безинтересен пейзаж, с малко животни и още по-малко растения за колекциониране. Нито едно дърво не нарушаваше монотонното еднообразие на хълмовете от пясъчник. Видя много малко от местните чернокожи. Казаха му, че те живеят далече от брега на племенните си земи. Но затова пък забеляза стотици бури, които напускаха заедно с жените и децата си Кейп Колъни. Натоварили багажа си на големи волски каруци, те се насочваха на север, за да създадат нови селища. Стадата им от добитък и овце се движеха пред тях. Често чуваше да се говори английски, но скоро разбра, че макар холандските заселници да се бяха замогнали под британско владичество, бурите мразеха англичаните, особено мисионерите, които отделяха местните негри в резервати, за да ги запазят от експлоатация. Когато британският парламент освободи робите, бурите сметнаха получените компенсации за недостатъчни.
	Той пренощува в дома на един английски фермер и на другия ден се върна в Кейптаун през прохода Сър Лаури, пресичащ напречно стръмната планина. Прекара интересен ден с д-р Андрю Смит, който наскоро се бе върнал от експедиция из вътрешността на Южна Африка. Двамата правиха дълги геологически разходки и обменяха опит за скалите и планините в далечните земи. Веднъж той бе поканен на обяд у Томас Маклиър, кралския астроном; за своя голяма радост Чарлс срещна и сър Джон Хершел. Бе чел книгата му „Увод в изучаването на естествознанието“ с голям интерес през последната си година в Кембридж. Тя заедно с „Лично описание“ на Хумболт бе една от малкото книги, които му бяха оказали дълбоко влияние. Сър Джон покани на обяд Чарлс и капитан Фицрой в дома си, заобиколен с ели и дъбове и разположен в открита местност. След аперитива той им показа градината си, пълна със събрани от него местни луковици.
	Четиридесет и четири годишният сър Джон бе прям събеседник, който говореше малко, но всичките му думи бяха на място. В Кейптаун го знаеха като човека с ясните очи, тъй като непрекъснато наблюдаваше звездите, но с изцапаните ръце, с които непрекъснато засяваше луковици от Кейп Колъни в градината си. Когато дойде време за десерт, той се бе отпуснал достатъчно, за да изложи някои от по-интересните си астрономически открития, направени през тези две и половина години, откак е напуснал Англия. Чарлс научи доста неща за звездите и галактиките, които бе гледал от палубата на „Бийгъл“.
	Когато се сбогуваха на предната веранда, Хершел се обърна към Чарлс със сърдечност и интерес, които бе крил досега:
	— Дарвин, научавам, че са ни обсъждали съвместно на ноемврийската среща на Кембриджкото философско дружество.
	Чарлс се обади като ехо:
	— Така ли… как така, сър Джон?
	— Чели са извадки от някои мои писма по астрономия във връзка с наблюдения от Кейп Колъни, както и откъси от вашите писма до професор Хензлоу за геологията на Южна Америка.
	Чарлс онемя, после успя да каже едва-едва:
	— Какъв комплимент за мен, сър Джон… да ме цитират редом с вас. Моите писма съдържаха само някои записки, изпратени на Хензлоу, който ми е учител и приятел.
	Хершел хареса скромността на младежа.
	— О, знам ли – каза той с леко насмешлива усмивка, – научавам, че Философското дружество е публикувало вашите извадки в монография. Не мога да твърдя, че то се е развълнувало дотолкова и от моите!
	На връщане към Кейптаун Фицрой каза искрено:
	— Моите поздравления. Не знаех, че имате публикации. Прави ви чест.
	— И аз не знаех, капитане, и аз.
	Пътят до Света Елена, по средата между огромния африкански и южноамериканския континент, се стори на Чарлс съставен от хиляда отделни мили, всяка от тях измината с нетърпение. Той намери квартира на един хвърлей място от гробницата на Наполеон и си записа:
	 
	Що се отнася до дома, в който е починал Наполеон, той е в безобразно състояние. Мръсните, изоставени стаи с издраскани по стените имена ми напомняха на някаква нехайно унищожена древна развалина.
	 
	Чарлс се скита четири дена из островчето. Развеждаше го вежлив старец, който като момче бил роб и козарче. Малкият свят на Света Елена, разположен сред огромния океан, събуждаше любопитството му. Двамата с водача преминаха пусти, безлюдни диви долини. Носеха си обяд и рог с вода. Планинските скали говореха за непрекъснати промени и всякакви трусове. Чарлс заключи, че „първоначално те са се надигнали като цяло изпод водата“. Той с радост се разхождаше по планините и скалите и написа на Хензлоу бележка, която сигурно щеше да има пръст в съдбата му. Обясни му колко много му се иска отново да живее спокойно, без нищичко ново около себе си… „Никой не може да си представи това, ако не го е клатила цели пет години бригантина с десет оръдия.“
	Но като препрочете писмото, разбра, че първият абзац показва дори на самия него накъде го влече:
	 
	Ще Ви помоля за една услуга. Много искам да стана член на Геоложкото дружество. Не знам как се постъпва в такъв случай, но предполагам, че трябва да ме предложат известно време преди гласуването. В такъв случай ще бъдете ли така добър да извършите подготвителната работа? Преди да тръгна от Англия, професор Седжуик много мило обеща да ме предложи. Ако случайно е в Лондон, смятам, че ще го направи.
	 
	Остров Възнесение също лежеше на половината път през Атлантическия океан, между изпъкналите гърбици на Африка и Южна Америка. Бе населен изключително от британски моряци. Нищо не растеше по брега, който бе покрит с лава, но по-навътре, до върха в централния остров Грийн Хил, Чарлс откри къщи, градини и ниви. Имаше рицинови растения, овце, кози, крави и коне – всичките добре гледани. Нямаше почти нищо за колекциониране – само раци, мишки и токачки. Моряците го упътиха и той направи няколко дълги разходки из ужасната вътрешност, покрита с пластове от пемза, пепел, вулканичен пясък и заоблени вулканични камъни, някога изхвърлени нажежени до червено от кратера. Сега те лежаха пръснати наоколо. Никога досега не бе виждал такава гола грозота; спомни си какво му бяха казали остроумните жители на Света Елена:
	— Ние знаем, че живеем върху скали, но бедните хора на Възнесение живеят върху сгурия.
	На 18 юли 1836 г. той получи на Възнесение писмо от Сузан с дата 22 ноември 1835 година.
	 
	Рас каза, че научил за някои твои писма, които били четени пред Геоложкото дружество в Лондон. Д-р Бътлър изпрати на тате откъс от писмото на професор Адам Седжуик до него, в което за тебе се казва следното: „Той се справя чудесно със задачите си в Южна Америка и вече е изпратил неоценима колекция. Това откривателско пътешествие се оказа най-доброто нещо, което можеше да предприеме. Съществуваше известен риск да стане безделник, но сега характерът му е вече оформен и ако бог пощади живота му, той ще си създаде велико име сред естествоизпитателите на Европа.“
	 
	Чарлс сви листовете в юмрука си и се свлече на стола до масата с картите. Десетки неясни надежди, страхове и загадки се блъскаха в замаяната му глава като топки за боулинг.
	Щом се поуспокои, той се запита: „Как са попаднали тези писма в Геоложкото дружество в Лондон? Какви ли мимолетни детински теории ми се приписват?“
	После отново препрочете думите от писмото на професор Адам Седжуик:
	 
	„Съществуваше известен риск да стане безделник… “
	 
	Това ли са си мислели хората за него? Само защото не бе искал да стане лекар, защото едва под натиска на баща си се бе съгласил да се занимава с теология? Но нали винаги бе скитал по полята и хълмовете и бе събирал екземплярите си съвсем сериозно? Тези писма в Геоложкото дружество ли промениха отношението към него?
	А сега, когато бележниците и дневникът му са се издули от непреработени наблюдения, когато вече го приемат като специалист, какво щеше да стане с обещанието да стане свещеник, което даде на баща си?
	Животът му кипеше като действуващ вулкан. Стаята се сгорещи до задушаване. Чарлс стана от стола и излезе на палубата да подиша чист въздух.
	 
	 
	 
	8.

	 
	Вместо да отплава направо на север към Англия, капитан Фицрой реши да се насочи на запад към Баия, Бразилия, за да провери различията в определянето на географската дължина на тази точка. Макар че много искаше да завърши околосветската си обиколка на южното полукълбо, той реши да се върне по същия път, по който бе дошъл от Англия. Чарлс писа на Сузан от Баия на 4 август:
	 
	Това зигзагообразно движение е голяма мъка; то окончателно определи чувствата ми – сега аз мразя, ненавиждам морето и всички кораби, които плават по него.
	 
	Последното им пристанище щеше да бъде Пернамбуко, където бразилският бряг се врязва в морето. След това щяха да се насочат към родината през Азорските острови. Той очакваше с голямо нетърпение да се върне у дома, а и добрите новини оттам непрекъснато пристигаха.
	Получи писмо от Каролайн с дата 29 декември, още едно, което се бе скитало по морските ширини по следите на „Бийгъл“. Чарлс се изтегна на кушетката в капитанската каюта и го прочете с просълзени очи:
	 
	… Сега ще научиш как се носи славата ти. Навръх Коледа баща ми получи бележка от професор Хензлоу, в която се казват добри думи за тебе и се изразява радостта, че ти скоро ще се върнеш, „за да пожънеш всичко, което си посял с такова упорство, и да заемеш мястото си сред първите естествоизпитатели на нашето време“. Заедно с това той изпрати на баща ми части от твоите писма до него, издадени за частно ползване. В краткия предговор към тях се казва, че са предназначени за разпространение „сред членовете на Кембриджкото философско дружество в резултат на интереса, събуден от някои геоложки забележки в тях, прочетени на срещата на дружеството на 15 декември 1835 година“. Баща ми не мръдна от мястото си, докато не прочете до последната дума твоята книга. Остана много доволен. Много му допадна простият, ясен начин, по който излагаш мислите си. Особено му хареса прямото ти, безизкусно писане!… Баща ми раздаде няколко екземпляра от тези откъси на приятели, които открай време се интересуват какво става с тебе…
	 
	Високото му, слабо тяло се разтърси сякаш от земетресение. Адам Седжуик бе заявил, че Чарлс си е спечелил голямо име сред естествоизпитателите в Европа. А ето сега и професор Хензлоу твърди, че ще заеме мястото си сред първите естествоизпитатели на нашето време!
	„Боже господи, какви неща стават с мене, а аз да не знам! Нима е истина? Нима съм намерил призванието си? Нима вече не ще трябва да се погребвам сред дърветата на някой спокоен енорийски дом?“
	Той започна да схваща по-пълно смисъла на писмото на сестра си. Баща му бе прочел цялата му брошура и бе изпитал уважение към нея. Толкова горд се е почувствувал, че е раздал няколко екземпляра. Означаваше ли това, че ще позволи на сина си да работи цял живот като учен? Дали няма да реши, че Чарлс отново не е удържал обещанието си? Ако баща му го подкрепи, тогава ще разполага не само с тези две години, които трябва да чака за назначение като свещеник, а с всичките години на своя живот, за да може да се занимае с геоложките си бележници, дневника си и монографиите, които се надяваше да публикува във всички области, обхващащи колекцията му. Да продължи своята работа като естествоизпитател, докъдето и да го доведе това!
	Неизказана радост го обзе при мисълта, че може да прекара целия си живот в творческа работа в тази област, която така страстно обичаше. Баща му вече нямаше да го смята за безпътен младеж и нямаше да казва: „Нищо друго не те интересува освен стрелбата, кучетата и лова на плъхове. Ще посрамиш и себе си, и цялото ни семейство.“ Вече няма да го смятат за „безделник“.
	„Човек израства и нищо не изглежда планирано в живота му“ – мислеше си той, – докато един ден всички данни на инклинационната бусола се сумират, капитанът разбира къде точно се намира в морето и може безопасно да стигне до търсеното пристанище.“
	Излезе на палубата. Бе паднала нощта. Виждаше се ятаганът на луната и плеяда от ярки звезди. Той отиде на носа и се загледа в „Бийгъл“ – платната се издуваха пред кораба, той сечеше фосфоресциращите води на Атлантически океан като остър бръснач.
	Изведнъж си представи себе си, седнал под черницата на Милтън във Фелоус Гардън в Христовия колеж през един топъл и уханен пролетен ден. Гиргините цъфтяха в жълто, червено, оранжево и розово по лехите, а той четеше стихотворението на Уилям Купър:
	 
	Витае господ по света 
	и върши тайни чудеса.
	Пристъпва по вълните морски 
	и с бурята се носи.
	 
	Цялото му същество се изпълни с екстаз от мисълта, че ще се прибере у дома в Могилата, в Меър Хол, в Христовия колеж, при скъпите си близки, приятели и колеги от Кембридж и Лондон… Вече се връщаше като друг човек.
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	Irving Stone – The Origin (1980)
	Ървинг Стоун – Произходът
	Романизирана биография на Чарлс Дарвин
	Първо издание
	Преводач: Мадлена Евгениева 
	Редактор: Мария Донева 
	Редактор на издателството: Владимир Киров 
	Художник: Данаил Донков 
	Художествен редактор: Александър Хачатурян 
	Технически редактор: Борис Въжаров 
	Коректор: Мила Томанова
	Издателски № 7746 Дадена за набор на 20. III. 1986 г. Подписана за печат 30. VII. 1986г. Излязла м. февруари
	Код 22/9536675831/5637–323–87
	Издава: ПАРТИЗДАТ (1987)
	Сканиране: morello flower
	Разпознаване, форматиране, корекция и корица: bonbon4e (2019)