ШЕЛБИ МАХУРИН

 	 

 	 

 	  

 	 

 	 

 	Превод БОРЯНА ДАРАКЧИЕВА

 	 

 	Издателство ИБИС

 	София

 	 
 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	На Бо, Джеймс и Роуз,


 	които обичам безусловно.


 	 
 	 
 
 	  

 	 
 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	ЧАСТ ПЪРВА


 	 

 	Il n'y a pas plus sourd que celui qui ne veut pas entendre.


 	Няма по-глухи от онези, които не искат да чуят.


 	Френска поговорка

 	 


 
 	УТРЕ


 	 

 	Лу


 	 
 	 
 	Тъмни облаци се събираха.
 	Макар че не можех да видя небето през гъстия балдахин на Гората на очите или да усетя суровите ветрове, надигащи се извън нашия лагер, знаех, че се задава буря. Дърветата се олюляваха в сивия сумрак и животните се бяха скрили в земята. Преди няколко дни и ние си изровихме своя дупка - нещо като басейн в горския под, където корените на дърветата бяха прораснали като пръсти, забиваха се и стърчаха от студената земя. Наричах я с обич Падината. Макар че снегът бе покрил всичко около нея, снежинките се стопяваха при контакта със защитната магия, която мадам Лабел направи.
 	Докато нагласях камъка за печене над огъня, ровех с надежда из безформената буца върху него. Не можеше да се нарече точно хляб, тъй като забърках сместа само от смляна дървесна кора и вода, но не исках да ям повече борови семки и корени от бял трън. Просто не можех. Едно момиче понякога има нужда от нещо с вкус - и нямах предвид дивия лук, който Коко намери тази сутрин. Дъхът ми още миришеше като на дракон.
 	- Няма да ям това - рече категорично Бо, като огледа боровия хляб, сякаш щяха да му израснат крачета и да го нападне.
 	Черната му коса - обикновено оформена до най-малкия детайл - сега бе разрошена на вълни, а кафеникавите му бузи бяха омазани с пръст. Кадифеният му костюм вероятно бе по последната мода на Сезарин, но сега беше напластен с мръсотия.
 	Ухилих му се.
 	- Ами добре. Гладувай.
 	- Това да не е... - приближи се Ансел, като бърчеше тайничко нос.
 	С блеснали от глад очи и разрошена от вятъра коса, той не се справяше в пустошта по-добре от Бо. Но Ансел - с неговата смугла кожа и слабо телосложение, с извитите мигли и искрената усмивка - винаги щеше да бъде красив. Просто нямаше как иначе.
 	- Мислиш ли, че е...
 	- Годно за ядене? - помогна му Бо, като изви тъмната си вежда. - Не.
 	- Не това щях да кажа! - Бузите на Ансел порозовяха и той ме погледна извинително. - Щях да кажа... хубаво. Мислиш ли, че е хубаво?
 	- Пак не. - Бо се извърна, за да рови в торбата си. После победоносно се изправи, извади шепа лукчета и хвърли едно в устата си. - Това ще ми е вечерята, благодаря.
 	Когато отворих уста, за да отвърна нещо язвително, ръката на Рийд легна на раменете ми, тежка, топла и успокояваща. Той ме целуна леко по слепоочието.
 	- Сигурен съм, че хлябът е вкусен.
 	- Точно така.
 	Облегнах се на него, доволна от комплимента.
 	- Ще бъде вкусно. И няма да миришем ужасно на... лук... до края на вечерта. - Усмихнах се сладко на Бо, който спря ръката си на половината път към устата си и гледаше смръщено ту мен, ту лука. - Това ще се просмуква през порите ти през целия ден утре. Поне.
 	Рийд се засмя, наведе се и целуна рамото ми, а гласът му - бавен и дълбок - изтътна по кожата ми:
 	- Нали знаеш, че ей там има поточе.
 	Аз инстинктивно изпънах шия и той залепи още една целувка на врата ми, точно под челюстта. Пулсът ми се учести под устните му. Макар че Бо изви отвратено устни от нашата публична проява на интимност, аз не му обърнах внимание, наслаждавах се на близостта на Рийд. Не бяхме оставали наистина сами, откакто се събудих след Модранит.
 	- Може би трябва да отидем там - казах леко задъхана. Както винаги, Рийд се отдръпна твърде скоро. - Ще си вземем хляб и ще си направим... пикник.
 	Мадам Лабел вдигна глава към нас от другия край на лагера, където с Коко спореха сред корените на една древна ела. Бяха разпънали парче пергамент, раменете им бяха напрегнати, а лицата - изпити. Пръстите на Коко бяха изцапани с мастило и кръв. Тя вече бе изпратила две писма до Ла Воазин в кръвния лагер с молба за убежище. Леля ѝ още не беше отговорила. Съмнявах се, че третото писмо ще промени това.
 	- В никакъв случай - каза мадам Лабел. - Не може да напускате лагера. Забранила съм. Освен това идва буря.
 	Забранила била. Тези думи ме ужилиха. Никой нищо не ми беше забранявал, откакто станах на три.
 	- Може ли да ви напомня - продължи тя с непоносим тон и вирнала нос, - че гората все още е пълна с ловци, и макар че не сме ги видели все още, вещиците едва ли са далече. Да не споменаваме кралската стража. Вече се е разчуло за смъртта на Флорин на Модранит и са обявили награда. - С Рийд се сковахме в прегръдката си. - Дори селяните познават лицата ви. Вие не можете да напускате лагера, докато не измислим някаква защитна стратегия.
 	Не пропуснах лекия акцент на „вие", както и начина, по който погледна мен и Рийд. На нас беше забранено да напускаме лагера. Ние бяхме онези, чиито лица бяха разлепени из цял Сент Лоар - и вероятно вече в половината села из кралството. Коко и Ансел бяха отмъкнали няколко такива обявления по време на набезите си в Сент Лоар за провизии - на едното бе нарисувано красивото лице на Рийд, а червената му коса бе предадена с боя от брош, на другото бях аз.
 	Художникът ми беше сложил брадавица на брадичката.
 	Смръщих се при спомена и обърнах боровия хляб върху камъка, разкривайки изгорялата почерняла долна кора. За миг всички се втренчихме в него.
 	- Прав си, Рийд. Много е вкусен - ухили се широко Бо.
 	Зад него Коко изстиска малко кръв от дланта си върху писмото. Капките засъскаха и задимяха, прогаряха пергамента и го превръщаха в нищо. Пренасяха го там, където беше сегашният лагер на Ла Воазин и Червените дами. Бо завря остатъка от лукчетата точно под носа ми, за да привлече вниманието ми.
 	- Сигурна ли си, че не искаш едно?
 	Избутах ръката му.
 	- Я се разкарай.
 	Рийд стисна раменете ми, грабна изгорелия хляб от камъка и отряза едно парче с прецизността на експерт.
 	- Не е нужно да го ядеш - казах аз намусено.
 	Устните му потрепнаха леко.
 	- Bon appetit.
 	Гледахме омагьосани как напъха хляба в устата си... и се задави.
 	Бо зарева от смях.
 	С насълзени очи, Рийд побърза да преглътне, докато Ансел го удряше по гърба.
 	- Хубав е - увери ме, докато кашляше и се опитваше да дъвче. - Наистина. Има вкус на... на...
 	- Въглен?
 	Бо направо се преви, когато видя изражението ми, хилеше се с цяло гърло, а Рийд го изгледа лошо и макар че още се давеше, вдигна крак да го изрита в задника. Буквално. Во изгуби равновесие, катурна се напред и падна на мъховете и лишеите по горския под, отпечатък от ботуш личеше на дъното на кадифения му панталон.
 	Започна да плюе кал, а Рийд най-сетне преглътна залъка си.
 	- Гадняр.
 	Преди да отхапе отново, аз избих хляба от ръката му обратно в огъня.
 	- Добре, кавалерството ти е отбелязано, съпруже мой, и ще бъде достойно възнаградено.
 	Той ме дръпна в прегръдка, усмивката му вече беше искрена. И смутено облекчена.
 	- Щях да го изям.
 	- Трябваше да те оставя да го изядеш.
 	- А сега всички ще стоите гладни - каза Бо.
 	Пренебрегнах къркоренето на стомаха си, извадих бутилката вино, която бях скрила в торбата на Рийд. Аз самата нямах възможност да си взема багаж за пътуването, тъй като Морган ме отвлече от стъпалата пред катедралата „Сент Сесил дьо Сезарин". За щастие, случайно се поотдалечих на известно разстояние от лагера вчера и се снабдих с някои полезни неща от една амбулантна търговка. Виното беше от първа необходимост. Както и новите дрехи. Макар че Коко и Рийд ми бяха скалъпили един костюм, който да нося вместо окървавената си церемониална рокля, дрехите им висяха на слабото ми тяло - не слабо, ами направо окльощавяло, докато бях в замъка. Засега бях крила плодовете от моята малка екскурзия - в торбата на Рийд и под заетото от мадам Лабел наметало, - но все някога човек трябва да свали превръзката, нали.
 	Е, щом се налага - значи се налага.
 	Рийд погледна остро бутилката вино и усмивката му изчезна.
 	- Какво е това?
 	- Подарък, разбира се. Не знаеш ли какъв ден е днес? - Решена да спася вечерта, аз заврях бутилката в ръцете на нищо не подозиращия Ансел. Пръстите му се свиха на гърлото ѝ и той се усмихна и пак се изчерви. Сърцето ми се изпълни с щастие. - Bon anniversaire, mon petit chou!
 	- Ама рожденият ми ден е чак следващия месец - каза той смутено, но стискаше бутилката до гърдите си. Огънят хвърляше потрепваща светлина по радостното му лице. - Никой, никога... - Прочисти гърлото си и преглътна с усилие. - Никога не съм получавал подарък.
 	Щастието в гърдите ми леко се пропука.
 	Като дете, моите рождени дни бяха почитани като свещени празници. Вещици от цялото кралство пътуваха до Шато льо Блан, за да празнуват, и заедно танцувахме на лунната светлина, докато ни заболяваха краката. Магията покриваше храма с острата си миризма, а майка ми ме обсипваше с разкошни подаръци - тиара с диаманти и перли едната година, букет от вечни призрачни орхидеи на следващата.
 	Веднъж дори раздели водите на Тъжните води за мен, за да мога да вървя по морското дъно, и мелюзините 1 притискаха красивите си тайнствени лица към стените от вода, за да ни гледат, мятаха сияещите си коси и размахваха сребристи опашки.
 	Дори тогава знаех, че сестрите ми празнуват не толкова живота ми, колкото смъртта ми, но по-късно се питах - в мигове на слабост - дали и за майка ми е било така.
 	- Ние сме злочести, ти и аз - прошепна тя на петия ми рожден ден, докато ме целуваше по челото.
 	Макар че не можех да си спомня добре подробностите - само сенките в стаята ми, студения нощен въздух по кожата ми, евкалиптовото масло в косата ми, - мисля, че по бузата ѝ се стече сълза. В такива мигове на слабост аз разбирах, че Морган всъщност изобщо не е празнувала моите рождени дни.
 	Тя е скърбяла.
 	- Мисля, че правилната реакция е да благодариш. - Коко дойде да огледа бутилката вино, като отметна над рамото си черните къдрици. Ансел се зачерви още повече. Тя се ухили леко и прокара пръст по извивката на стъклото, като притискаше собствените си извивки към слабото му тяло. - Каква реколта е?
 	Бо извъртя очи пред това нейно изпълнение и се наведе да вземе лука си. Тя го гледаше с крайчето на тъмните си очи. Не си бяха проговаряли като хората от дни. Отначало бе забавно да гледам как Коко кълца самочувствието на принца парче по парче, но напоследък се беше захванала с Ансел. Трябваше да си поговоря с нея за това, и то скоро. Погледнах към Ансел, който още бе ухилен до уши и се взираше във виното.
 	Утре. Щях да говоря с нея утре.
 	Тя сви пръсти над ръката му и вдигна бутилката, за да огледа етикета. Светлината на огъня озари безбройните белези по кафявата ѝ кожа.
 	- Boisaine - прочете тя бавно, защото с мъка различаваше буквите. Изтри бутилката с края на наметалото си. - Елдъруд. - Погледна ме. - Никога не съм чувала за такова място. Изглежда старо обаче. Сигурно струва цяло състояние.
 	- Много по-малко, отколкото си мислиш.
 	Отново се усмихнах на подозрителното изражение на Рийд, грабнах бутилката от нея и ѝ смигнах. На етикета бе нарисуван висок дъб, а до него огромен мъж с еленови рога, копита и корона от клони. Очите му бяха оцветени с отразяваща жълта боя и зениците им бяха като на котка.
 	- Изглежда страшен - каза Ансел, беше се навел над рамото ми и се взираше в етикета.
 	- Това е Уудуз. - Заля ме неочаквана вълна от носталгия. - Дивият човек от гората, кралят на цялата флора и фауна. Морган ми разказваше приказки за него, когато бях малка.
 	Произнасянето на името на майка ми имаше мигновен ефект. Бо внезапно спря да се мръщи. Ансел спря да се изчервява, а Коко спря да се хили. Рийд огледа сенките около нас и плъзна ръка към балисардата на колана през гърдите му. Дори пламъците на огъня утихнаха, сякаш самата Морган бе изпратила студен повей през дърветата, за да ги потуши.
 	Аз задържах усмивката на лицето си.
 	Не бяхме научили нищо за Морган след Модранит. Дните отминаваха, но не видяхме и една вещица. Честно казано, ние не виждахме кой знае какво извън нашата клетка от корени. Не можех обаче да се оплаквам от Падината. Всъщност - въпреки липсата на усамотение и деспотизма на мадам Лабел - бях почти облекчена, че нямаме вест и от Ла Воазин. Това ни даваше известен отдих. И тук си имахме всичко необходимо. Магията на мадам Лабел ни пазеше от опасности - топлеше ни, криеше ни от чужди очи - и Коко бе открила планинско поточе наблизо. Течението му не позволяваше водата да замръзне и Ансел сигурно щеше да успее да улови риба скоро.
 	Имах чувството, че живеем в пашкул във времето и пространството, откъснат от останалия свят. Морган и нейните Бели дами, Жан Люк и неговите ловци, дори крал Огюст - те не съществуваха в това място. Никой не можеше да ни достигне. Цареше... странен покой.
 	Като затишие пред буря.
 	Мадам Лабел изрече страха ми.
 	- Знаете, че не можем да се крием вечно - каза тя, повтаряйки все същия аргумент. С Коко се спогледахме огорчено, когато тя дойде и конфискува виното. Ако чуех още едно неприятно предупреждение, щях да отворя бутилката и да я удавя с нея. - Майка ти ще те намери. Сами не можем да те опазим от нея. Но ако искаме да си намерим съюзници, да привлечем и други към каузата си, вероятно можем да...
 	- Мълчанието на кръвните вещици е повече от показателно. - Грабнах бутилката от нея и започнах да се боря с тапата. - Те не искат да рискуват да си навлекат яростта на Морган, като се присъединят към нашата кауза. Каквато и да е проклетата ни кауза.
 	- Не бъди глупава. Ако Жозефин ни откаже помощ, има и други силни играчи, които можем да...
 	- Трябва ми още време - прекъснах я аз високо, почти без да я слушам, като посочих към гърлото си. Макар че магията на Рийд бе затворила раната и ми спаси живота, все пак бе останал дебел, покрит с коричка белег. Още ме болеше ужасно. Но не заради това исках да остана тук. - Ти самата още не си се изцелила, Елен. Ще мислим стратегии утре.
 	- Утре. - Тя присви очи при това празно обещание. Повтарях го вече от няколко дни. Този път обаче дори аз чувах, че думите са някак различни... истински. Мадам Лабел вече нямаше да приеме друго. И сякаш за да потвърди мислите ми, каза: - Утре ще си поговорим, без значение дали Ла Воазин ще отговори на призива ни. Съгласна ли си?
 	Аз забих ножа си в тапата на бутилката и го извих рязко. Всички потрепнаха. Пак се ухилих, сведох брадичка в кратко кимване и попитах:
 	- Кой е жаден? - Размахах тапата под носа на Рийд и той я отблъсна подразнено. - Ансел?
 	Очите му се отвориха широко.
 	- O, аз не...
 	- Вероятно трябва да му намериш цицка. - Бо грабна бутилката изпод носа му и отпи дълбоко. - Така сигурно ще му е по-лесно да го преглътне.
 	Задавих се от смях.
 	- Престани, Бо...
 	- Права си. Всъщност той си няма представа какво да прави с женска гърда.
 	- Пил ли си някога вино, Ансел? - попита с любопитство Коко.
 	Лицето му потъмня, той дръпна виното от Во и отпи дълбоко. Вместо да започне да плюе, като че ли почти си разкачи челюстта и погълна половината бутилка. Когато приключи, просто си обърса устата с опакото на ръката си и бутна бутилката към Коко. Бузите му още бяха розови.
 	- Много е пивко.
 	Не знаех кое е по-смешно - смаяните изражения на Коко и Во или самодоволната физиономия на Ансел. Плеснах радостно с ръце.
 	- О, браво, Ансел. Когато ми каза, че обичаш вино, не осъзнавах, че го пиеш като вода.
 	Той сви рамене и извърна поглед.
 	- Ами живях в Сент Сесил с години. Научих се да го обичам. - Очите му пак се стрелнаха към бутилката в ръката на Коко. - Това е много по-вкусно от всичко, което съм пил в светилището обаче. Откъде го взе?
 	- Да - обади се Рийд, гласът му не бе толкова развеселен, колкото изискваше ситуацията. - Откъде го взе? Явно не са го купили Коко и Ансел с останалите провизии.
 	И двамата имаха приличието да ме погледнат извинително.
 	- О... - Изпърхах с мигли, докато Во предлагаше бутилката на мадам Лабел, а тя само тръсна рязко глава. Чакаше отговора ми, стиснала устни. - Не ме разпитвай, mon amour1, и няма да те лъжа.
 	Когато той стисна челюст, явно овладявайки гнева си, аз се стегнах за разпита. Рийд вече не носеше синята си униформа, но като че ли не можеше да се спре. Законът си беше закон. Няма значение от коя точно страна стои в момента. Бог да го благослови.
 	- Кажи ми, че не си го откраднала - рече той. - Кажи ми, че си го намерила в някоя дупка.
 	- Добре. Не го откраднах. Намерих го в една дупка.
 	Той скръсти ръце на гърдите си и прикова в мен строгия си поглед.
 	- Лу.
 	- Какво? - попитах невинно. Коко услужливо ми подаде бутилката и аз дръпнах една солидна глътка, наслаждавайки се на бицепсите на Рийд, на четвъртитата му челюст, на пълните устни и медната коса с нескрито възхищение. Вдигнах ръка да го потупам по бузата. - Ти не попита за истината.
 	Той плени ръката ми до лицето си.
 	- Сега питам.
 	Втренчих се в него, импулсът да излъжа се надигаше като прилив към гърлото ми. Но... не. Смръщих се, докато изследвах този основен инстинкт. Той взе мълчанието ми за упорство и се приближи, за да ме поощри да отговоря.
 	- Открадна ли го, Лу? Истината, ако обичаш.
 	- Леле, какво снизхождение чувам само. Дали да не опитаме отново?
 	Той въздъхна подразнено и извърна глава да целуне пръстите ми.
 	- Невъзможна си.
 	- Аз съм непрактична, невероятна, но никога не съм невъзможна.
 	Вдигнах се на пръсти и притиснах устни в неговите. Той поклати глава и се засмя въпреки волята си, наведе се, за да ме прегърне и да задълбочи целувката. Прекрасна топлина се разля през мен и ми бе нужно огромно усилие на волята, за да не го съборя на земята и да му видя сметката.
 	- Господи! - рече Бо с напоен с отвращение глас. - Той май ще ѝ изяде лицето.
 	Но мадам Лабел не го слушаше. Очите ѝ - така познати и сини - светеха от гняв.
 	- Отговори на въпроса, Луиз. - Сковах се от острия ѝ тон.
 	За моя изненада, Рийд също се скова. Обърна се бавно да я погледне. - Напускала ли си лагера?
 	Заради Рийд отвърнах любезно:
 	- Не съм откраднала нищо. Поне... - Свих рамене и се насилих да задържа нехайната си усмивка. - ... не откраднах виното. Купих го от един търговец на пътя тази сутрин с малко от кроните на Рийд.
 	- Откраднала си от сина ми?
 	Рийд протегна ръка да я успокои.
 	- Кротко. Не е откраднала нищо от...
 	- Той е мой съпруг. - Челюстта ме заболя от усиленото усмихване и вдигнах лявата си ръка за акцент. Нейният пръстен с перлата още сияеше на безименния ми пръст. - Всичко мое е и негово и всичко негово е и мое. Нали такива обети си дадохме?
 	- Да, така е. - Рийд кимна бързо, стрелна ме с окуражителен поглед и се втренчи в мадам Лабел. - Всичко мое е и нейно.
 	- Разбира се, сине. - Тя се усмихна със стиснати устни. - Но се чувствам длъжна да изтъкна, че вие двамата не сте законно женени. Луиз е използвала фалшиво име в брачното свидетелство и това анулира брака. Разбира се, ако все още искаш да споделяш притежанията си с нея, си свободен да го направиш, но не се чувствай длъжен по никакъв начин. Особено ако тя настоява да застрашава живота ти, живота на всички ни, с нейното импулсивно и безразсъдно поведение.
 	Усмивката ми най-сетне угасна.
 	- Качулката на наметалото ти скриваше лицето ми. Жената не ме разпозна.
 	- А ако те е разпознала? Ако ловците или Белите дами ни устроят засада тази нощ? Тогава какво? - Когато не отговорих, тя въздъхна и продължи по-меко: - Разбирам неохотата ти да се изправиш пред това, Луиз, но като си затваряш очите, няма да попречиш на чудовищата да те видят. Само ти самата ще си сляпа. - После добави още по-меко: - Крила си се достатъчно дълго.
 	Внезапно неспособна да погледна към никого, аз свалих ръце от шията на Рийд. И топлината му веднага започна да ми липсва. Макар че той пристъпи към мен, сякаш да ме привлече обратно към себе си, аз само отпих отново от виното.
 	- Добре - казах накрая, насилвайки се да срещна кремъчния ѝ поглед. - Не биваше да напускам лагера, но нямаше как да помоля Ансел да си купи сам подарък за рождения ден. Рождените дни са свещени. Ще измислим стратегия утре.
 	- Но наистина - каза сериозно Ансел, - рожденият ми ден е чак другия месец. Не е нужно.
 	- Нужно е. Може да не сме тук... - Замълчах рязко и прехапах глупавия си език, но беше твърде късно. Макар че не бях изрекла думите, те все пак отекнаха из целия лагер. Може да не сме на тоя свят следващия месец. Подадох му пак виното и опитах отново: - Нека празнуваме, Ансел. Не всеки ден ставаш на седемнайсет.
 	Той погледна към мадам Лабел, сякаш искаше позволение. Тя кимна рязко.
 	- Утре, Луиз.
 	- Разбира се. - Приех ръката на Рийд и му позволих да ме придърпа към себе си, докато се опитвах да изобразя поредната ужасна усмивка. - Утре.
 	Рийд ме целуна - по-силно, по-яростно този път, сякаш имаше нещо за доказване. Или пък за губене.
 	- Тази вечер ще празнуваме.
 	Вятърът се засили, докато слънцето потъваше зад дърветата, и облаците продължиха да се сгъстяват.
 	 
 
 	ОТКРАДНАТИ МИГОВЕ


 	 

 	Рийд


 	 
 	 
 	Лу спеше като мъртвец. Притиснала буза към гърдите ми, косите ѝ бяха разпилени по рамото ми. Дишаше дълбоко, ритмично. Рядко постигаше такъв покой будна. Погалих я по гърба. Наслаждавах се на топлината ѝ. Опитвах се да поддържам съзнанието си празно, очите си отворени. Дори не примигвах. Просто се взирах, непрестанно, докато дърветата се люшкаха над мен. Не виждах нищо. Не чувствах нищо. Бях изтръпнал.
 	Сънят бягаше от мен след Модранит. Когато идваше, ми се щеше да не го беше правил.
 	Присънваха ми се кошмари от мрачни и страховити неща.
 	Малка сянка се откъсна от един бор, за да седне до мен с потрепваща опашка. Абсалон, така го беше нарекла Лу. Преди го мислех за обикновена черна котка. Тя бързо ме поправи. Не беше никаква котка, а матагот. Неспокоен дух, който не може да премине отвъд и е приел формата на животно.
 	- Те са привлечени от подобни същества - информира ме, смръщена, Лу. - От неспокойни души. Някой тук сигурно го привлича.
 	Погледна ме така красноречиво, че ми стана ясно кой може да е този някой.
 	- Махай се. - Побутнах неестественото създание с лакът. - Къш.
 	То примигна злобно с кехлибарените си очи. Когато въздъхнах примирено, се сви до мен и заспа.
 	Абсалон. - Прокарах пръст по гърба му и се подразних, когато той започна да мърка. - Аз не съм неспокойна душа.
 	Отново се вгледах в дърветата - и себе си не можех да убедя.
 	Потънал в парализата на мислите си, не забелязах кога Лу се е събудила. Косата ѝ погъделичка лицето ми, когато тя се надигна на лакът и се наведе над мен. Гласът ѝ беше тих. Мек от съня, сладък от виното.
 	- Буден си.
 	- Да.
 	Взираше се в очите ми - колебливо, загрижено - и гърлото ми необяснимо се сви. Когато тя отвори уста да заговори, да попита, аз я прекъснах с първите думи, които ми дойдоха на ума:
 	- Какво се случи с майка ти?
 	Тя примигна.
 	- Какво имаш предвид?
 	- Тя винаги ли е била така...?
 	Тя опря брадичка на гърдите ми с въздишка. Завъртя пръстена с перлата на пръста си.
 	- Не. Не знам. Могат ли хората да се раждат зли? - Поклатих глава. - И аз не мисля, че могат. Мисля, че се е изгубила някъде по пътя. При магията това е лесно. - Когато се напрегнах, тя се обърна да ме погледне. - Не е каквото си мислиш. Магията не е... е, тя е като всичко останало. Твърде много и от най-хубавото е вредно. Може да бъде пристрастяваща. Майка ми, тя... тя обича властта, предполагам. - Засмя се. Горчиво. - И когато всичко за нас е въпрос на живот и смърт, залозите са по-високи. Колкото повече получаваме, толкова повече губим.
 	Колкото повече получаваме, толкова повече губим.

 	- Разбирам - отвърнах, но не разбирах.
 	Нищо в този канон не ми харесваше. Защо изобщо да рискуваш с магията?
 	Сякаш усетила неприязънта ми, тя отново се надигна, за да ме вижда по-добре.
 	- Това е дар, Рийд. В него има много повече от това, което ти видя. Магията е красива, дива и свободна. Разбирам неохотата ти, но не можеш да се криеш вечно от нея. Тя е част от теб.
 	Не можех да формулирам отговор. Думите засядаха в гърлото ми.
 	- Готов ли си да поговорим за случилото се? - попита тя тихо.
 	Прокарах пръсти през косата ѝ и докоснах с устни челото ѝ.
 	- Не и тази нощ.
 	- Рийд...
 	- Утре.
 	Тя въздъхна отново, но за щастие, не продължи да настоява. След като се протегна да почеше Абсалон по главата, отново легна и заедно се вгледахме в парченцата небе между короните над дърветата. Аз отново потънах в съзнанието си, в неговата предпазлива, празна тишина. Не знам колко време измина, минути или часове.
 	- Мислиш ли... - стресна ме отново тихият глас на Лу. - Мислиш ли, че ще има погребение?
 	- Да.
 	Не попитах кого има предвид. Нямаше нужда.
 	- Дори при всичко това накрая?
 	Красива вещица, облечена като дама, скоро го подмами по пътя към ада. Гърдите ме заболяха, когато си спомних за представлението на „Древните сестри". За русокосата разказвачка. Тринайсет - , най-много четиринайсетгодишна - самият дявол, под прикритието не на дама, а на девойка. Изглеждаше толкова невинна, докато произнасяше присъдата ни. Почти ангелска.
 	Скоро вещицата се завърна с най-лошата от всички новини. Тя бе родила детето му.

 	- Но... той ми беше баща. - Чух я да преглъща и се обърнах, притиснах длан към тила ѝ. Държах я до себе си, а емоцията заплашваше да ме задави. Отчаяно се борех да си върна изградената крепост, да се върна в нейните блажено празни дълбини. - Той е спал с Господарката на вещиците. С вещица. Кралят не би могъл да го погребе с почести.
 	- Никой не може да докаже нищо. Крал Огюст няма да осъди един мъртвец само заради твърдението на една вещица.
 	Думите излязоха, преди да мога да ги спра. Един мъртвец. Стиснах по-здраво Лу и тя допря длан до бузата ми - не за да ме накара да я погледна, просто за да ме докосне. Да ме обуздае. Облегнах се на дланта ѝ.
 	Тя се вгледа дълго в мен, допирът ѝ бе безкрайно нежен. Безкрайно търпелив.
 	- Рийд.
 	Името бе някак тежко. Изпълнено с очакване.
 	Не можех да я погледна. Не можех да се изправя пред отдадеността, която щях да видя в тези познати очи. Неговите очи. Дори ако тя не го бе осъзнала още - дори да не я беше грижа, - някой ден щеше да ме намрази за онова, което сторих. Той ѝ беше баща.
 	А аз го убих.
 	- Погледни ме, Рийд.
 	Споменът проблесна, неканен. Ножът ми се забива в ребрата му. Кръвта му тече по китката ми. Топла, гъста и влажна. Когато се обърнах към нея, синьо- зелените ѝ очи бяха спокойни. Решителни.
 	- Моля те - прошепнах аз.
 	За мой срам - за мое унижение - гласът ми прекъсна на тази дума. Топлина нахлу в лицето ми. Дори сам не знаех за какво я моля. Моля те, не ме питай. Моля те, не ме карай да го изричам. И тогава, по-силно от всичко, един пронизителен вой се надигна рязко през болката...
 	Моля те, накарай я да си отиде.

 	По лицето ѝ мина вълна от емоция - много бързо, почти незабележимо. После тя стисна челюст. Дяволит блясък светна в очите ѝ. След секунда се прехвърли над мен, обкрачи ме, прокара пръст по устните ми. Нейните се отвориха и езикът ѝ бързо навлажни долната устна.
 	- Mon petit oiseau2... изглеждаш... напрегнат напоследък. - Наведе се над мен и опря нос в ухото ми. Разсейваше ме. Отговаряше на неизречената ми молба. - Мога да ти помогна с това, нали знаеш.
 	Абсалон изсъска възмутено и се разтвори във въздуха.
 	Когато тя започна да ме докосва, да се движи до мен - леко, влудяващо, - кръвта се отдръпна от лицето ми и аз затворих очи, стиснал зъби, за да устоя на усещането. На жегата. Пръстите ми се забиха в хълбоците ѝ, за да я задържат там.
 	Някой зад нас въздъхна тихо в съня си.
 	- Не можем да го направим тук. - Напрегнатият ми шепот отекна твърде силно в тишината. Въпреки думите ми обаче, тя се усмихна и се притисна по-близо, навсякъде, докато моите бедра не се надигнаха в отговор, тя се търкаше в мен. Веднъж. Два пъти. Три пъти. Отначало бавно, после по-бързо. Отпуснах глава назад, на студената земя, дишах накъсано, все така със затворени очи. Нисък стон се надигаше в гърлото ми. - Някой ще ни види.
 	Тя дръпна колана ми. Очите ми се отвориха и се извих към допира ѝ, потъвах в него. В нея.
 	- Нека - каза тя задъхано. Пак се чу кашлица. - Не ми пука.
 	- Лу...
 	- Искаш да спра?
 	- Не.
 	Стиснах по-здраво хълбоците ѝ и бързо седнах, притиснах устни в нейните.
 	Още една кашлица, този път по-силна. Не ѝ обърнах внимание. Ръката ѝ се плъзгаше надолу, за да развърже панталона ми. Езикът ѝ беше горещ до моя... не можех да спра, дори да исках. Докато...
 	- Спри.
 	Думата се откъсна от гърлото ми и аз се отдръпнах назад, като избутах бедрата ѝ от своите. Не исках да стигаме толкова далече, така бързо, при толкова много хора наоколо. Когато изругах, тихо и яростно, тя примигна объркано, а ръцете ѝ се стрелнаха към раменете ми, за да се задържи. Устните ѝ бяха подути. Бузите ѝ аленееха. Отново затворих очи - стисках, стисках, стисках клепачи, - мислех за всичко друго, но не и за нея. За развалено месо. За ядящи плът скакалци. За сбръчкана, провиснала кожа и за думите влага или съсирено, или храчка. За прокапваща храчка или, или...
 	За майка си.
 	Споменът за първата ни нощ тук просветна кристално ясен.
 	- Сериозна съм - предупреждава мадам Лабел, докато ни отвежда настрани, - никакво измъкване за тайни срещи. Гората е опасна. Дърветата имат очи.
 	Смехът на Лу звъни, ясен и чист, докато аз заеквам ужасен.

 	- Знам, че вие двамата сте в интимни отношения - не се опитвайте да отричате - добавя мадам Лабел, като гледа аленото ми лице, - но каквото и да искат телата ви, опасността извън този лагер е твърде голяма. Трябва да ви помоля да се въздържате известно време.

 	Аз си тръгвам, без да кажа и дума, смехът на Лу още звънти в ушите ми. Мадам Лабел ме следва невъзмутимо:

 	- Съвсем естествено е да имаш такива импулси. - Тя бърза да ме настигне, като заобикаля Бо. Той също се тресе от смях. - Наистина, Рийд, тази твоя незрялост е вбесяваща. Ще внимаваш, нали? Вероятно трябва да си поговорим и за методите против забременяване...

 	Да. Това свърши работа.
 	Нарастващото напрежение се превърна в тъпа болка.
 	Издишах силно и бавно отпуснах отново Лу в скута си. Още една кашлица прозвуча откъм Бо. Този път по-силна. Многозначителна. Но Лу упорстваше. Ръката ѝ пак се плъзна надолу.
 	- Нещо не е наред ли, съпруже?
 	Хванах ръката ѝ до пъпа си и се втренчих в очите ѝ. Нос до нос. Устни до устни.
 	- Хитруша.
 	- Ще ти покажа аз какво е хитруша...
 	С подразнена въздишка Бо се изправи и ни прекъсна високо:
 	- Ехо! Извинете! Изглежда, не сте забелязали, но тук има и други хора! - После добави с ръмжене: - Макар че очевидно тези други хора скоро ще се съсухрят и умрат от въздържание.
 	Усмивката на Лу стана коварна. Очите ѝ се извърнаха към небето - което сега бе зловещо сиво, преди зазоряване, - преди да ме прегърне през врата.
 	- Почти съмна - прошепна тя в ухото ми. Космите на тила ми настръхнаха. - Да намерим ли поточето и да... се изкъпем?
 	Неохотно погледнах към мадам Лабел. Не се беше събудила нито от нашата страст, нито от избухването на Бо. Дори насън излъчваше някакво царствено изящество. Кралица под прикритието на мадам, властваща не над кралство, а над бардак. Дали животът ѝ щеше да е различен, ако беше срещнала баща ми, преди той да се ожени? Дали моят щеше да бъде различен? Извръщам очи, отвратен от себе си.
 	- Мадам Лабел ни забрани да напускаме лагера.
 	Лу засмука леко ухото ми и аз потреперих.
 	- Това, което мадам Лабел не знае, не може да я нарани. Освен това... - Тя докосна с пръст засъхналата кръв зад ухото ми, по китката ми... Същата като по петната по лактите, коленете и гърлото ми. Петна, които всички ние носим от Модранит насам. Предпазна мярка. - Кръвта на Коко ще ни крие.
 	- Водата ще я отмие.
 	- И аз имам магия, забрави ли... ти също. Можем да се защитим, ако се наложи.
 	Ти също.

 	Макар че се опитах да потисна потрепването си, тя го видя. Очите ѝ се затвориха.
 	- Все някога ще трябва да се научиш да я използваш. Обещай ми.
 	Насилих се да се усмихна и я стиснах леко.
 	- Това не е проблем.
 	Неубедена, тя се плъзна от скута ми и разтвори постелката си.
 	- Добре. Чу майка си. Утре всичко това ще свърши.
 	Зловеща вълна ме заля при тези думи, при изражението ѝ. Макар да знаех, че не можем да стоим тук вечно - знаех, че не можем просто да чакаме Морган или ловците да ни открият, - все пак нямахме план. Нямахме съюзници. И въпреки увереността на майка ми не можех да си представя, че ще намерим някакви. Защо някой ще се съюзява с нас, за да се бори срещу Морган? Та те искаха същото като нея - смъртта на всички, които са ги преследвали.
 	Лу въздъхна тежко, извърна се и се сви на постелката. Косата ѝ се пръсна като ветрило от кестеняво и златно зад , нея. Плъзнах пръсти през кичурите, опитвах се да я утеша. Да прогоня внезапното напрежение в раменете ѝ, безнадеждността от гласа ѝ. Не можех да си представя обзета от безнадеждност Лу - все едно да си представя отракан Ансел или грозна Козет.
 	- Ще ми се... - прошепна тя. - Ще ми се да можехме да живеем вечно тук. Но колкото по-дълго оставаме, толкова повече ми се струва, че сякаш... сякаш си крадем мигове щастие. Сякаш тези мигове изобщо не са наши. - Ръцете ѝ се свиха в юмруци до тялото. - Тя накрая ще си ги поиска обратно. Дори ако трябва да ги изреже от сърцата ни.
 	Пръстите ми застинаха върху косата ѝ. Дишах бавно, ритмично - преглъщах гнева, който избухваше в мен при всяка мисъл за Морган, - свих длан на брадичката на Лу, накарах я да ме погледне. Да почувства думите ми. Обещанието ми.
 	- Не бива да се страхуваш от нея. Няма да позволим да ти се случи нищо.
 	Тя се засмя някак самоиронично.
 	- Не се страхувам от нея. Аз... - Рязко изви брадичка и се освободи от ръката ми. - Няма значение. Това е жалко.
 	- Лу. - Започнах да масажирам врата ѝ, исках да се отпусне. - Можеш да ми кажеш.
 	- Рийд - отвърна тя със същия тих глас, като ми се усмихна сладко през рамо. Аз също се усмихнах и кимнах окуражително. Все още усмихната, тя ме сръга силно с лакът в ребрата. - Разкарай се.
 	- Лу... - казах по-твърдо аз.
 	- Ама остави ме на мира - сопна се тя. - Не искам да говоря за това. - Взирахме се дълго един в друг. Аз разтривах натъртените си ребра, преди тя да се предаде. - Виж, забрави, че съм казала нещо, не е важно в момента. Другите скоро ще станат и можем да започнем с планирането. Добре съм. Наистина.
 	Но не беше добре. Аз също.
 	Господи. Просто исках да я прегърна.
 	Прокарах ръка по лицето си, преди да погледна към мадам Лабел. Тя още спеше. Дори Бо се беше завил пак и беше заспал отново. Добре. Преди да съм размислил, грабнах Лу на ръце. Потокът не беше далече. Можехме да отидем до там и да се върнем, преди някой да се е усетил, че ни няма.
 	- Все още не е утре.
 	 
 
 	ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ


 	 

 	Рийд


 	 
 	 
 	 Лу се носеше лениво и доволно по водата. Очите ѝ бяха затворени. Ръцете ѝ бяха широко разтворени. Косата ѝ бе гъста и тежка около нея. Снежинките се сипеха нежно. Събираха се по миглите ѝ, по бузите ѝ. Макар че не бях виждал мелюзини - само бях чел за тях в древните гробници на „Сент Сесил", - си представях, че изглеждат точно така. Красиви. Неземни.
 	Голи.
 	Съблякохме дрехите си на ледените брегове на вирчето. Абсалон се материализира малко след това и се зарови в тях. Не знаехме къде отива, когато губи материалната си форма. Лу се интересуваше от това повече от мен.
 	- Магията си има и предимства, нали? - прошепна тя, като прокара пръст по водата. При допира ѝ се вдигна пара. - Иначе досега интимните ни части щяха да са замръзнали. - Ухили се и отвори едното си око. - Искаш ли да ти покажа?
 	Извих вежда.
 	- И оттук имам чудесна гледка.
 	Тя се усмихна.
 	- Прасе. Имах предвид магията. - Аз не отговорих и тя се наклони напред, разделяйки водата. Не можеше да докосне дъното на вира, аз също. Водата се плискаше до гърлото ми. - Искаш ли да се научиш да загряваш вода? - попита тя.
 	Този път бях готов. Не потрепнах. Не се поколебах. Обаче все пак преглътнах с усилие.
 	- Разбира се.
 	Тя ме гледаше с присвити очи.
 	- Не изглеждаш особено ентусиазиран, ловецо.
 	- О, извинявай. - Потопих се още във водата и заплувах бавно към нея. Като вълк. - Моля те, о, Сияйна, покажи ми вълшебната си мощ. Нямам търпение да я видя, иначе ще умра. Това достатъчно ли е?
 	- Да, нещо такова - изсмя се тя и вирна брадичка. - Е, какво знаеш за магията?
 	- Същото, каквото знаех и миналия месец. - Нима бе изминал само месец, откакто ми зададе този въпрос? Имах чувството, че е цял живот. Вече всичко беше различно. Част от мен искаше да не беше. - Нищо.
 	- Глупости. - Тя отвори ръце, когато се устремих към нея, и аз ги вдигнах на шията си. Краката ѝ се заключиха на кръста ми. Тази позиция би трябвало да е похотлива, но не беше. Беше просто... интимна. Толкова отблизо можех да преброя луничките по носа ѝ. Можех да видя капките вода по миглите ѝ. Впрегнах цялата си воля, за да не я целуна отново. - Знаеш повече, отколкото предполагаш. Ти беше близо до майка си, до Коко вече почти две седмици, а на Модранит ти... - Тя рязко замълча, после се престори, че кашля. Сърцето ми падна чак в петите. На Модранит ти уби архиепископа с магия. Тя прочисти гърлото си. - Аз... ами просто знам, че си внимавал. Твоят ум е като стоманен капан.
 	- Стоманен капан - повторих, оттегляйки се отново в онази крепост.
 	Тя нямаше представа колко е права.
 	Отне ми няколко секунди да осъзная, че чака отговора ми. Извърнах очи, не можех да я погледна в очите. Те сега бяха сини. Почти сиви. Толкова познати. Толкова... предадени.
 	И сякаш прочели мислите ми, дърветата около нас зашумяха и можех да се закълна, че вятърът довя неговия шепот...
 	Ти си ми като син, Рийд.

 	Кожата ми веднага настръхна.
 	- Чу ли това? - Завъртях глава и стиснах Лу по-здраво. Нейната кожа не беше настръхнала. - Чу ли го?
 	Тя спря да говори. Цялото ѝ тяло се напрегна и се огледа с широко отворени очи.
 	- Кого?
 	- Аз... стори ми се, че чух... - Поклатих глава. Не можеше да бъде. Архиепископът бе мъртъв. Частица от въображението ми бе оживяла, за да ме преследва. Само след миг дърветата отново бяха напълно неподвижни, а бризът... ако изобщо е имало такъв, стихна. - Нищо. - Поклатих по-силно глава, като повторих думата, сякаш това щеше да я направи истина. - Нищо.
 	И все пак... в този ухаещ на бор въздух... се усещаше присъствие. И то ни наблюдаваше.
 	Държиш се нелепо - скастрих се сам.
 	Продължавах да стискам Лу.
 	- Дърветата в тази гора имат очи - прошепна тя, повтаряйки думите на мадам Лабел. Още се оглеждаше притеснено. - Те могат... да виждат неща в главата ти и да ги изкривяват. Да превръщат страховете ти в чудовища. - Потрепери. - Когато избягах за първи път... в нощта на шестнайсетия ми рожден ден... имах чувството, че ще полудея. Нещата, които виждах...
 	Замълча и погледът ѝ сякаш се обърна навътре.
 	Едва смеех да дишам. Никога не ми беше казвала това. Никога не ми беше казвала нищо за миналото си извън Сезарин. Въпреки че беше гола до мен, всъщност носеше тайните си като броня и не я сваляше заради никого. Дори заради мен. Особено заради мен. Всичко около нас изчезна - вирът, дърветата, вятърът - и останаха само лицето на Лу, гласът ѝ, докато тя потъваше в спомените.
 	- Какво видя? - попитах я тихо.
 	Тя се поколеба.
 	- Братята и сестрите ти.
 	Рязко поемане на дъх.
 	Мое.
 	- Беше ужасно - продължи тя след миг. - Бях ослепяла от паника, кървях отвсякъде. Майка ми ме преследваше. Чувах гласа ѝ сред дърветата, нейните шпиони, както ги нарече веднъж, но не знаех кое е истинско и кое не е. Просто знаех, че трябва да се измъкна. И тогава започнаха писъците. Смразяващи кръвта писъци. Една ръка изскочи от земята и ме сграбчи за глезена. Паднах и тогава този... този труп се покатери върху мен. - Вълна от гадене ме заля, когато си го представих, но не посмях да я прекъсна. - Имаше златна коса и гърлото му... изглеждаше като моето. Той забиваше нокти в мен, молеше ме да му помогна, само че гласът му беше особен, разбира се, заради... - Докосна белега на гърлото си. - ... заради кръвта. Успях да се откопча от него, но имаше и други. Много други. - Ръцете ѝ паднаха от врата ми и се отпуснаха върху водата между нас. - Ще ти спестя подробностите. Но нищо всъщност не беше истинско.
 	Взирах се в дланите ѝ, обърнати над водата.
 	- Каза, че дърветата са шпиони на Морган.
 	- Така твърдеше тя. - Вдигна разсеяно ръка. - Но не се тревожи. Мадам Лабел ни крие в лагера, а Коко...
 	- Но те могат да ни видят сега. Дърветата. - Хванах китката ѝ и се вгледах в петното от кръв. Водата вече го беше разтворила на места. Погледнах своите китки. - Трябва да тръгваме. Веднага.
 	Лу се вгледа с ужас в чистата ми кожа.
 	- По дяволите. Казах ти да внимаваш с...
 	- Ако щеш вярвай, но мислех за други неща - сопнах се аз и я повлякох към брега. Каква глупост. Направихме такава глупост. Бяхме твърде разсеяни, твърде погълнати един от друг, от настоящето, за да осъзнаваме опасността. Тя се задърпа и опита да се освободи. - Престани! - Опитах се да задържа ръцете ѝ. - Дръж китките и шията си над водата, иначе и двамата...
 	Тя застина в ръцете ми.
 	- Благодаря ти...
 	- Замълчи - изсъска, взирайки се напрегнато над рамото ми.
 	Тъкмо се извърнах леко - зърнах само частици от сини куртки сред дърветата, - когато тя натисна главата ми под водата.
 	На дъното на вира беше тъмно. Твърде тъмно, за да видя нещо друго, освен лицето на Лу - неясно и бледо във водата. Тя стискаше здраво раменете ми - така силно, че спираше кръвообращението ми. Когато ги свих, за да ги облекча, тя се вкопчи още по-плътно, клатейки глава. Все още се взираше над рамото ми с широко отворени и... празни очи. Заедно с бледата ѝ кожа и носещата се във водата коса, ефектът беше... зловещ.
 	Разтърсих я леко. Очите ѝ не се фокусираха.
 	- Разтърсих я отново. Тя се смръщи, ръцете ѝ се забиха още по-дълбоко в кожата ми.
 	Ако можех, щях да си поема дъх от облекчение. Но не можех.
 	Дробовете ме боляха.
 	Не бях имал време да си поема дъх, преди тя да ме дръпне под водата, не бях успял да се приготвя за този внезапен, пронизващ студ. Ледени пръсти разкъсваха кожата ми, притъпяваха сетивата ми. Лишаваха ме от сетива. Каквато и магия да бе направила Лу, за да топли водата, вече я нямаше. Изтръпване пълзеше по пръстите ми. По пръстите на краката ми. Бързо следвано от паника.
 	И тогава... внезапно... ми причерня.
 	Светът стана черен.
 	Мятах се в ръцете на Лу, изпускайки и малкото дъх, който ми бе останал, но тя ме стискаше, увиваше крайници около торса ми и стискаше, приковаваше ни към дъното на вира. Мехурчета експлодираха около нас, докато се борех. Тя ме държеше с неестествена сила, търкаше буза в моята, сякаш искаше да ме... да ме успокои. Да ме утеши.
 	Но тя щеше да удави и двама ни, гърдите ми се стягаха, гърлото ми се затваряше. Нямаше спокойствие. Нямаше утеха. Крайниците ми натежаваха с всяка изминала секунда. Накрая, в отчаян опит, се изтласках от дъното с всички сили. Но тялото на Лу потрепна и тинята около краката ми се втвърди. Плени ме.
 	Тя ме удари по устата.
 	Аз се олюлях назад - изумен, мислите ми угаснаха в мрак - и се приготвих водата да нахлуе в устата ми, да изпълни дробовете ми и да прекрати тази агония. Вероятно да се удавиш щеше да е покой. Никога не бях мислил за това. Когато си представях смъртта си, тя винаги беше в края на меч. Вероятно разкривен и потрошен от вещерска ръка. Жесток, болезнен край. Удавянето щеше да е по-леко. По-лесно.
 	В преломния момент тялото ми неволно вдиша. Затворих невиждащите си очи. Прегърнах Лу и зарових нос в шията ѝ. Поне Морган нямаше да ни хване. Поне вече нямаше да се налага да живея без нея. Малки победи. Важни победи.
 	Но водата не дойде. Вместо това в устата ми нахлу невъзможно свеж въздух, а с него и най-сладкото облекчение. Макар че още не можех да виждам, макар че студът си оставаше ужасен, можех да дишам. Можех да мисля. Съзнанието ми се завърна като дезориентираща вълна. Поех си отново дълбоко дъх. После още един и още един. Това... това беше невъзможно. Аз дишах под водата. Като кита на Йона3. Като мелюзините. Като...
 	Като с магия.
 	Леко разочарование прониза гърдите ми. Необяснимо и бързо. Въпреки водата около мен се почувствах... някак мръсен. Опетнен. Цял живот бях ненавиждал магията и сега... сега тя бе единственото, което ме спасяваше от онези, които бях наричал братя. Как се стигна дотук?
 	Гласове зазвучаха около нас, прекъсвайки мислите ми. Ясни гласове. Всеки кънтеше така, сякаш стояхме точно до онзи, който говори, на брега, а не дълбоко под водата. Пак магия.
 	- Господи, трябва да се изпикая.
 	- Не и във вира, идиот такъв! Надолу по течението!
 	- Но побързай. - Трети глас, нетърпелив. - Капитан Тусен ни очаква скоро в селото. Едно последно претърсване и си тръгваме призори.
 	- Слава богу, че нямам търпение да се върне при момичето си. - Един от тях потърка длани заради студа. Челото ми се смръщи. Момичето си? - Не мога да кажа, че ще напусна това проклето място със съжаление. Дни на безплодно претърсване в студа и...
 	Четвърти глас.
 	- Това... дрехи ли са?
 	Ноктите на Лу вече ми пуснаха кръв. Но едва ги усещах. Сърцето ми бумтеше в ушите. Ако огледаха дрехите ни, ако вдигнеха палтото и ризата ми, щяха да намерят бандолиера ми.
 	Щяха да намерят моята балисарда.
 	Гласовете ставаха по-силни, мъжете се приближиха.
 	- Две купчини са май.
 	Пауза.
 	- Е, не може да са във водата. Много е студена.
 	- Ще замръзнат до смърт.
 	Видях ги с невиждащите си очи как се приближават до водата, взират се в сините ѝ дълбини за някакви признаци на живот. Но дърветата засенчваха вира - дори при издигнало се вече слънце - и тинята размътваше водата. Снегът сигурно беше покрил стъпките ни.
 	Накрая първият промърмори:
 	- Никой не може да сдържа дъха си толкова дълго.
 	- Една вещица може.
 	Пак пауза, тази беше по-дълга от предишната. По-зловеща. Сдържах дъха си, броях бързите удари на сърцето си.
 	Ту- туп.

 	Ту- туп.

 	Ту- туп.

 	- Но това... са мъжки дрехи. Вижте. Панталони.
 	Червена мъгла проби през безкрайната чернота. Ако откриеха балисардата ми, щях да изтръгна със сила краката си от тинята. Дори това да означава да ги загубя.
 	Ту- туп.

 	Ту- туп.

 	Няма да се откажа от балисардата си.
 	Ту- туп.

 	Ще ги подредя всичките.
 	Ту- туп.

 	Няма да я изгубя.
 	- Мислите ли, че са се удавили?
 	- Без дрехите?
 	- Прав си. По-логичното обяснение е, че просто бродят наоколо голи в снега.
 	Ту- туп.

 	- Вероятно някоя вещица ги е завлякла под водата.
 	- Ами най-добре иди да провериш.
 	Възмутено сумтене.
 	- Ледена е. И кой знае какво се спотайва там. А и ако някоя вещица наистина ги е потопила, вече са се удавили. Няма смисъл да добавям и моя труп към купчината.
 	- Голям ловец си, няма що.
 	- Ами направи го ти тогава.
 	Ту- туп.

 	Някаква далечна част от мозъка ми осъзна, че пулсът ми се забавя. Регистрира пълзящия студ по ръцете ми и нагоре по краката. Една камбана заби тревога. Хватката на Лу около гърдите ми бавно се отпусна. Аз стегнах ръце около нея в отговор. Каквото и да правеше, за да продължим да дишаме, за да усили така слуха ни - то я изтощаваше. Или вероятно беше заради студа. Така или иначе, усещах, че отмалява. Трябваше да сторя нещо.
 	Инстинктивно потърсих мрака, който бях усещал само веднъж досега. Бездната. Пропастта. Онова място, в което паднах, докато Лу умираше, мястото, което внимателно бях заключил и пренебрегвал дотогава. Опитвах се да го освободя сега, посягах сляпо през подсъзнанието си. Но то не беше там. Не можех да го открия. С нарастваща паника, наклоних главата на Лу назад и притиснах уста към нейната. Издишах дъха си в дробовете ѝ. Продължавах да търся, но нямаше никакви златни нишки. Нямаше модели. Имаше само ледена вода, невиждащи очи и Лу - главата ѝ, отпусната до ръката ми, ръцете ѝ се изплъзват от раменете ми, гърдите ѝ застиват до моите.
 	Разтърсих я, паниката се превръщаше в свиреп, обезсилващ страх и Затърсих трескаво из ума си нещо, което бих могъл да сторя. Мадам Лабел бе споменала за баланс. Вероятно... вероятно бих могъл...
 	Болка се заби в дробовете ми, преди да успея да довърша мисълта си, и Изпъшках. Вода нахлу в устата ми. Зрението ми рязко се върна и тинята около краката ми се разтвори, което означаваше, че...
 	Лу е изгубила съзнание.
 	Не губих време с мислене, в очакване на златото, което потрепваше по периферията на зрението ми, да приеме форма. Стиснах отпуснатото ѝ тяло и се изстрелях към повърхността.
 	1
 	 Мелюзина (фр. ) е създание от европейския фолклор и митология. Женски воден дух, който обитава свещен извор или река. Обикновено се изобразява като жена, която от кръста надолу е змия или риба (подобно на русалките). - Б. пр.
 	 Любов моя (фр. ). - Б. пр.
 	2
 	 Мое малко птиче (фр. ). - Б. пр.
 	3
 	 Йона е пророк от Стария завет, който е най-известен с това, че е бил погълнат от кит (или голяма риба), в чийто корем преживял три дена и три нощи, преди да бъде изплют. - Б. пр.
 	 

 
 	КРАСИВ ПОРЦЕЛАН


 	 

 	Лу


 	 
 	 
 	Жега се разливаше в тялото ми. Отначало бавно, после внезапно. Крайниците ми изтръпнаха почти болезнено, връщаха ме в съзнание. Проклинайки игличките и снега, вятъра и медната воня във въздуха, аз изстенах и отворих очи. Гърлото ми беше възпалено и свито. Сякаш някой беше пъхнал нажежен ръжен в него, докато съм спала.
 	- Рийд? - Думата излезе като грачене. Изкашлях се - ужасни, влажни хрипове разтърсваха гърдите ми - и опитах отново. - Рийд?
 	Изругах пак, когато той не отговори, и се претърколих.
 	Задавен писък се откъсна от гърлото ми и се люшнах назад.
 	Един мъртъв ловец се взираше в мен. Кожата му беше бяла на фона на заледения бряг на вира, защото кръвта му се бе изляла на снега под него, попиваше в земята и се смесваше с водата. Тримата му другари не бяха в по-добро състояние. Труповете им осейваха брега, обградени от разхвърляните ножове на Рийд.
 	Рийд.

 	- По дяволите!
 	Надигнах се на колене и посегнах към огромната меднокоса фигура до мен. Той лежеше по очи на снега, панталонът му беше вързан надве- натри, ръката и главата му бяха пъхнати в ризата, сякаш бе паднал, преди да довърши обличането си.
 	Изругах отново и го обърнах. Косата му бе замръзнала на изцапаното с кръв лице, кожата бе станала пепелявосиньосива. О, господи.
 	О, господи, о, господи, о, господи.

 	Притиснах трескаво ухо към гърдите му и едва не проплаках от облекчение, когато чух пулс. Беше слаб, но го имаше. Моето сърце бумтеше предателски в ушите ми - здраво и силно, а косата и кожата ми бяха невъзможно топли и сухи. Осъзнаването мина през мен като вълна от гадене. Идиотът едва не се беше убил в опит да ме спаси.
 	Притиснах длани към гърдите му и пред мен избухна златно в паяжина от безкрайни възможности. Бързо започнах да прескачам през тях - твърде паникьосана, за да се бавя, да мисля за последствията - и спрях, когато един спомен се разтвори в съзнанието ми: майка ми реши косата ми в нощта преди шестнайсетия ми рожден ден, нежността в погледа ѝ, топлината в усмивката ѝ.
 	Топлина.
 	Бъди в безопасност, скъпа моя, докато сме разделени. Бъди в безопасност, докато се срещнем отново.

 	Ще ме помниш ли, маман?

 	Не бих могла да те забравя, Луиз. Аз те обичам.

 	Потрепвайки при думите ѝ, аз дръпнах златната нишка и я усуках. Споменът се промени в съзнанието ми. Очите ѝ се втвърдиха до късчета смарагдов лед и тя се засмя на надеждата в изражението ми, на отчаянието в гласа ми. Шестнайсетгодишното ми лице посърна. Събираха се сълзи.
 	Разбира се, че не те обичам, Луиз. Ти си дъщерята на моя враг. Беше зачената с висша цел и аз няма да отровя тази цел с любов.

 	Разбира се. Разбира се, че не ме е обичала, дори тогава. Разтърсих глава, объркана, и свих юмрук. Споменът се разтвори в златен прах и топлината му нахлу в Рийд. Косата и дрехите му изсъхнаха от прилива на топлина. Цветът на кожата му се завърна и дишането му стана по-дълбоко. Очите му изпърхаха и се отвориха, когато опитах да пъхна другата му ръка в ръкава.
 	- Спри да ми даваш от телесната си топлина – сопнах се аз, докато дърпах яростно ризата му над корема. - Убиваш се.
 	- Аз...
 	Зашеметен, той примигна няколко пъти и огледа касапницата около нас. Цветът, който се бе върнал на лицето му, изчезна при вида на мъртвите му братя.
 	Обърнах лицето му към мен, сложих длани на бузите му и го принудих да ме гледа в очите.
 	- Концентрирай се върху мен, Рийд. Не върху тях. Трябва да разчупиш модела.
 	Очите му се отвориха широко, докато се взираше в мен.
 	- Аз... не знам как.
 	- Просто се отпусни - казах и пригладих косата назад от челото му. - Представи си нишката, която ни свързва в съзнанието ти, и я пусни.
 	- Да я пусна. - Той се засмя, но някак задавено. Без веселие. - Ясно.
 	Поклати глава и затвори очи в концентрация. След доста време топлината, която пулсираше между нас, отслабна, заменена от горчивото жилене на студен, ветровит въздух.
 	- Добре - казах, усещах този студ дълбоко в костите си. - Сега ми кажи какво стана.
 	Очите му се отвориха и в тази секунда видях проблясък на сурова, неподправена болка. От нея ми секна дъхът.
 	- Те не искаха да спрат. - Той преглътна усилено и извърна поглед. - Ти умираше. Трябваше да те извадя на повърхността. Но те ни разпознаха и не искаха да ме чуят... - Така бързо, както се бе появила, болката в очите му изчезна, угасена като пламък на свещ. На нейно място се появи притеснителна пустота. - Нямах избор - добави той с пуст като очите си глас. - Трябваше да избирам между теб и тях.
 	Тишина се спусна, когато осъзнаването се стовари върху мен като тояга.
 	Не за първи път бе принуден да избира между мен и някой друг. Не за първи път опетняваше ръцете си с кръвта на близък, за да спаси мен. О, господи.
 	- Разбира се. - Кимнах твърде бързо, гласът ми бе ужасяващо лековат. Усмивката ми бе ужасяващо ведра. - Всичко е наред. Наред е.
 	Изправих се и му подадох ръка. Той я погледна за миг, колебаеше се и стомахът ми се спусна някъде около глезените. Усмихнах се още по-усилено. Разбира се, че ще се поколебае да ме докосне. Да докосне когото и да било. Той тъкмо бе имал травматично преживяване. Беше направил първата си магия от Модранит насам и я бе използвал, за да нарани братята си. Разбира се, че ще е объркан. Разбира се, че няма да ме иска...
 	Прогоних тази неканена мисъл, свих се, сякаш ме беше ухапала. Но бе твърде късно. Отровата вече действаше. Съмнение се процеждаше от дупките в зъбите ѝ и аз гледах - някак откъсната - как ръката ми се спуска отново до тялото ми. Той я хвана в последната секунда и я стисна силно.
 	- Недей - каза.
 	- Какво?
 	- Каквото и да си мислиш. Недей.
 	Изсмях се грубо, търсех някакъв остроумен отговор, но не намерих. Помогнах му да се изправи.
 	- Да се връщаме в лагера. Не искам да разочаровам майка ти. Тя сигурно вече точи лиги да ни опече и двамата на шиш. Всъщност може би нямам нищо против. Тук е ужасно студено.
 	Той кимна, все още плашещо безстрастен, и обу мълчаливо ботушите си. Тъкмо бяхме тръгнали към Падината, когато долових с периферното си зрение някакво леко движение и спрях.
 	Той се огледа.
 	- Какво има?
 	- Нищо. Защо не тръгнеш напред?
 	- Не говориш сериозно.
 	Още едно движение, този път по-доловимо. Усмивката ми - все още твърде ведра - изчезна.
 	- Трябва да се изпикая - казах рязко. - Да не искаш да гледаш?
 	Бузите му пламнаха и той се закашля, сведе глава.
 	- Ами... не. Ще чакам... ще чакам ей там.
 	Скри се зад гъстите клони на една ела, без да погледне назад. Извих врат да се уверя, че вече не се вижда, преди да се обърна, за да потърся източника на движението.
 	В края на вира, все още жив, последният от ловците ме гледаше умолително. Стискаше балисардата си. Коленичих до него, гадене закипя в мен, докато я измъквах от скованите му, замръзнали пръсти. Разбира се, Рийд не я беше взел от него - от никого от тях. Това щеше да е оскверняване. Нямаше значение, че вещиците вероятно щяха да се натъкнат на телата и да откраднат омагьосаните остриета за себе си. За Рийд беше немислимо предателство да лиши братята си от идентичността им в мига на смъртта, по-лошо дори от убийството им.
 	Бледите устни на ловеца се раздвижиха, но не излезе звук. Внимателно го обърнах по корем. Навремето Морган ме бе научила как да убивам мигновено.
 	- В основата на тила - инструктира ме тя, като докосна с върха на ножа си врата ми, - където гръбнакът се свързва с черепа. Разделяш ги и не може да оживее.
 	Повторих движението ѝ на врата на ловеца. Пръстите му потрепнаха от страх. Но за него вече бе твърде късно и дори да не беше, той бе видял лицата ни. Вероятно беше видял, че Рийд използва и магия. Това бе единственото, което можех да сторя за някой от тях.
 	Поех си дълбоко дъх и забих балисардата в основата на черепа му. Пръстите му внезапно спряха да потрепват. След миг колебание го обърнах отново, събрах ръцете на гърдите му и сложих балисардата между тях.
 	 
 	* * *

 	 
 	Както и очаквах, мадам Лабел ни чакаше в края на Падината, с пламнали бузи и блеснали от гняв очи. От ноздрите ѝ буквално излизаше огън.
 	- Къде бяхте... - Тя рязко замълча и се ококори, когато видя разрошените ни коси и раздърпаните дрехи. Рийд още не беше затегнал добре панталона си. Направи го сега. - Идиоти! - извика мадам Лабел, гласът ѝ бе така силен, така пронизителен и неприятен, че два гълъба отлетяха в небето. - Кретени! Глупави, упорити деца. Не можете ли да мислите с по-горните части от телата си, или сте движени единствено от похот?
 	- Ами хвърляме чоп през ден. - Тръгнах към постелката си, като повлякох Рийд след мен и го завих с одеялото. Кожата му още беше твърде сива, а дишането твърде плитко. Той ме придърпа под рамото си и ми благодари, като докосна леко с устни ухото ми. - Макар че съм изненадана да чуя една мадам да говори така превзето.
 	- О, не знам. - Седнал на постелката си, Бо прокара ръка през рошавата си коса. Още изглеждаше сънен. - Този път бих го нарекъл по-скоро благоразумно. А това никак не е типично за мен. - Погледна ме с извита вежда. - Хубаво ли беше поне? Чакай... забрави. Ако беше с някой друг, а не с брат ми, вероятно...
 	- Млъкни, Бо, и стъкни огъня, докато си до него - сопна се Коко, очите ѝ претърсваха всеки сантиметър от кожата ми. Смръщи се на видяното. - Това кръв ли е? Наранена ли си?
 	Бо вдигна глава, за да ме огледа, преди да кимне в съгласие. Не направи опит да стъкне огъня.
 	- Не изглеждаш особено добре, сестричке.
 	- Не ти е сестра - изръмжа Рийд.
 	- Дори и в най-лошите си дни изглежда по-добре от теб - добави Коко.
 	Той се засмя и поклати глава.
 	- Е, предполагам, че имате право на мнение...
 	- Достатъчно! - Мадам Лабел отвори ръце в жест на досада и раздразнение и ни огледа кръвнишки. - Какво стана?
 	Погледнах към Рийд - беше се напрегнал, сякаш мадам Лабел го бе ударила с ръжен - и бързо разказах за случилото се при вира. Макар да пропуснах по-интимните моменти, Бо изстена и се тръшна пак по гръб, като дръпна одеялото над лицето си. Изражението на мадам Лабел се вкаменяваше все повече с всяка моя дума.
 	- Опитвах се да поддържам четири модела едновременно - казах аз, настръхнала отбранително пред присвитите ѝ очи, по бузите ѝ избиваха червени петна. - Два модела, които да ни помогнат да дишаме, и два модела, за да можем да чуваме. Дойде ми твърде много да контролирам и температурата на водата. Надявах се, че ще издържа достатъчно дълго, докато ловците си тръгнат. - Погледнах неохотно към Рийд, който се взираше неотклонно в краката си. Макар че бе прибрал балисардата в бандолиера си, още стискаше дръжката ѝ със свободната си ръка. Кокалчетата му бяха побелели. - Съжалявам, че не успях.
 	- Не беше виновна ти - промърмори той.
 	Мадам Лабел не обърна внимание на емоциите и попита:
 	- Какво стана с ловците?
 	Отново погледнах към Рийд, готова да излъжа, ако е необходимо.
 	Той отговори вместо мен с някак кух глас:
 	- Убих ги. Те са мъртви.
 	Най-сетне, най-сетне лицето на мадам Лабел омекна.
 	- След това на брега ми даде телесната си топлина. - Побързах да продължа историята, защото много исках да приключа този разговор, да отведа Рийд настрани и някак да го утеша. Той изглеждаше така... така вдървен. Като едно от дърветата около нас, странен, непознат и твърд. Ненавиждах това. - Беше много умела магия, но той самият едва не умря от измръзване. Трябваше да влея топлина от един спомен, за да го съживя...
 	- Какво? - Мадам Лабел се изпъна в целия си ръст и ме погледна отвисоко, стиснала юмруци в така познат жест, че спрях стъписана. - Ти, глупаво момиче...
 	Вдигнах непокорно брадичка.
 	- Да не би да предпочиташ да го бях оставила да умре?
 	- Разбира се, че не! Все пак такова безразсъдство е възмутително, Луиз. Много добре знаеш колко е опасно да се бърника в паметта...
 	- Знам - казах през зъби.
 	- Защо е опасно? - попита тихо Рийд.
 	Обърнах глава към него и също снижих глас.
 	- Спомените са нещо като... свещени. Нашите житейски преживявания ни оформят такива, каквито сме... те са нашата втора природа... и ако променим спомените за тези преживявания, ами... можем да променим и самите себе си.
 	- Не се знае как този променен от нея спомен се е отразил на ценностите, вярванията и очакванията ѝ. - Мадам Лабел седна рязко на любимия си пън. Дишаше дълбоко, изправи гръб и плесна с ръце, сякаш да се фокусира върху нещо друго, каквото и да е, само не и върху гнева си. - Личността е нещо сложно. Някои вярват, че само природата - в произхода и в наследените характеристики - ни определя такива, каквито сме, без значение от живота, който водим. Те вярват, че ставаме такива, за каквито сме родени. Много вещици, включително Морган, използват тази философия, за да оправдават отвратителното си поведение. Но това са глупости, разбира се.
 	Всички в Падината я слушаха много внимателно. Дори Бо надигна глава с интерес.
 	Челото на Рийд се смръщи.
 	- Значи... ти вярваш, че възпитанието има по-голямо влияние от природата.
 	- Разбира се, че е така. И най-леките промени в паметта могат да доведат до големи и непредвидими последствия. - Погледът ѝ се отклони към мен и така познатите очи станаха още по-твърди. - Виждала съм го да се случва.
 	Ансел се усмихна плахо - инстинктивна реакция - в настъпилата неловка тишина.
 	- Не знаех, че вещерството е толкова академично.
 	- Ти не знаеш нищо за вещерството - каза подразнено мадам Лабел.
 	Коко изстреля нещо в отговор, а Бо отвърна на огъня. Не чух какво, тъй като Рийд бе вдигнал ръка на кръста ми. Наведе се да ми прошепне:
 	- Не биваше да правиш това за мен.
 	- Бих направила много по-лоши неща за теб.
 	Той се отдръпна при тона ми, взираше се в очите ми.
 	- Какво имаш предвид?
 	- Нищо. Не се тревожи за това. - Погалих го по бузата, безмерно облекчена, когато той не се отдръпна. - Стореното - сторено.
 	- Лу. - Той сграбчи пръстите ми и ги стисна леко, преди да свали ръката ми от лицето си. Сърцето ми се сви при това, макар и любезно, отхвърляне. - Кажи ми.
 	- Не.
 	- Кажи ми.
 	- Не.
 	Той издиша силно през носа си, стиснал челюст.
 	- Моля те.
 	Втренчих се упорито в него, докато караницата между Коко и Бо набираше сила. Това беше лоша идея. Много лоша идея, наистина.
 	- Ти вече го разбра сам - казах накрая. - За да получиш, трябва да дадеш. Аз използвах спомен, за да те съживя на брега. Размених зрението ни за по-силен слух и...
 	Ако трябва да съм честна, исках да излъжа. Отново. Исках да му се ухиля и да му кажа, че всичко ще бъде наред, но нямаше смисъл да крия стореното от мен. Това бе природата на звяра. Магията изискваше саможертва. Природата изискваше баланс. По-добре бе Рийд да научи това рано, отколкото късно, ако искахме да оцелеем.
 	- И? - настоя той нетърпеливо.
 	Срещнах твърдия му, нетрепващ поглед.
 	- Ами размених няколко мига от живота си за онези моменти под водата. Не се сетих за друг начин да продължим да дишаме.
 	Той се отдръпна от мен - физически, - но мадам Лабел рязко се изправи и повиши глас, за да я чуем над караницата на Коко и Бо. Ансел гледаше този хаос с очевидно притеснение.
 	- Казах, достатъчно! - Бузите ѝ се бяха зачервили още повече и тя видимо трепереше. Явно Рийд беше наследил от нея темперамента си. - В името на беззъбата Старица, вие всички, всички, трябва да спрете да се държите като деца, иначе Белите дами ще танцуват върху пепелта ви. - Тя погледна остро към мен и Рийд. - Сигурни ли сте, че ловците са мъртви? Всичките?
 	Мълчанието на Рийд вероятно бе достатъчен отговор. Но мадам Лабел продължи да ни гледа с очакване, искаше потвърждение и аз се смръщих и изрекох на глас:
 	- Да, мъртви са.
 	- Добре - сопна се тя.
 	Рийд още мълчеше. Не реагира на жестоките ѝ думи. Осъзнах, че се крие. Крие се от тях, крие се от себе си... крие се от мен. Мадам Лабел извади три смачкани парчета пергамент от корсажа си и ги хвърли към нас. Разпознах на тях почерка на Коко, молбите, които бе писала до леля си. Под последната непознат почерк бе добавил кратък отказ: Твоят ловец не е добре дошъл тук. Това беше. Без повече обяснения или извинение. Без ако, и или но.
 	Явно Ла Воазин най-сетне бе дала отговора си.
 	Смачках последното писмо в юмрука си, преди Рийд да е успял да го прочете, кръв бучеше в ушите ми.
 	- Е, съгласни ли сме всички, че е време да се изправим пред чудовищата - каза мадам Лабел, - или ще продължим да си затваряме очите и да се надяваме да се размине?
 	Раздразнението ми към нея започна да се превръща опасно в неприязън. Не ми пукаше, че е майка на Рийд. В този момент ѝ пожелавах не да умре, а... сърбеж. Да. Вечен сърбеж в интимните части, който никога да не може да начеше хубаво. Подходящо наказание за някой, която винаги съсипва всичко.
 	И все пак, въпреки жестоката ѝ безчувственост, дълбоко в себе си знаех, че е права. Откраднатите ни мигове бяха отминали.
 	Времето отново започваше да тече.
 	- Вчера каза, че се нуждаем от съюзници. - Пъхнах ръка в тази на Рийд и стиснах здраво пръстите му. Сега това бе единствената утеха, която можех да му предложа. Когато той не стисна моите в отговор обаче, старата пукнатина в сърцето ми се отвори. От нея изригваха горчиви думи и аз не можах да ги спра: - Кого ще помолим? Кръвните вещици явно няма да ни подкрепят. Народът на Белтера със сигурност няма да се присъедини към каузата ни. Ние сме вещици. Ние сме зли. Ние вдигахме във въздуха техните братя, сестри и майки по улиците.
 	- Морган стори всичко това - възрази Коко. - Ние не сме направили нищо.
 	- Точно това е въпросът, нали? Ние позволихме да се случва. - Замълчах и издишах силно. - Аз позволих да се случи.
 	- Престани - каза яростно Коко и поклати глава. - Единственото ти престъпление е, че искаше да живееш.
 	- Това няма значение. - Мадам Лабел бе седнала отново на пъна си, изглеждаше замислена. Макар че бузите ѝ още бяха розови, тя, слава богу, бе понижила глас. Ушите ми ликуваха. - Народът ще последва краля.
 	- Ти не си наред, ако си мислиш, че баща ми ще се съюзи с теб - каза Бо от постелката си. - Той вече е обявил награда за главата на Лу.
 	Мадам Лабел изсумтя.
 	- И двамата имаме общ враг. Морган. Баща ти може да е по-благосклонен, отколкото си мислиш.
 	Бо извъртя очи.
 	- Виж какво, знам, че си мислиш, че още те обича, но той...
 	- ... не е единственият съюзник, към когото можем да се обърнем - каза рязко мадам Лабел. - Очевидно нашите шансове за успех ще са много по-големи, ако успеем да убедим крал Огюст да се съюзи с нас, тъй като без съмнение той ще командва ловците, докато Църквата не им избере нов водач, но има и други също толкова могъщи играчи на този свят. Например върколаците и мелюзините. Вероятно дори Жозефин ще склони при правилните обстоятелства.
 	Коко се засмя.
 	- Ако леля ми ни отказва убежище, защото е замесен бивш ловец, защо си мислиш, че ще се съгласи да се съюзи с нас тогава? Тя не си пада особено по върколаци и русалки.
 	Рийд примигна, единственият външен знак, че е зърнал съдържанието на писмото от Ла Воазин.
 	- Глупости - поклати глава мадам Лабел. - Трябва просто да покажем на Жозефин, че може да спечели повече от един съюз, отколкото от жалка политика.
 	- Жалка политика? - Коко изви устна. - Политиката на леля ми е жизненоважна за моя народ. Когато Белите дами са прогонили предците ни от замъка, и върколаците, и русалките са ни отказали помощ. Но ти не знаеше това, нали?
 	Белите дами мислят само за себе си. Ти си изключение, Лу - добави тя.
 	- Не се засегнах. - Отидох до най-близкия корен и се издърпах на него, после се втренчих отгоре към мадам Лабел. Краката ми висяха на няколко сантиметра от земята обаче и това доста накърняваше застрашителната ми поза. - Ако ще живеем във фантазии, защо да не добавим и Уудуз и Тараск към списъка? Сигурна съм, че митичен човек козел и дракон ще придадат приятен колорит на великата битка, за която мечтаеш.
 	- Не мечтая за нищо, Луиз. Знаеш не по-зле от мен, че майка ти едва ли е бездействала. Тя планира нещо и ние трябва да сме готови за него, каквото и да е.
 	- Няма да бъде битка. - Залюлях крака, за да покажа нехайство, въпреки тръпките под кожата ми. - Не и в традиционния смисъл. Не ѝ е в стила. Майка ми е анархист, не войник. Тя напада от сенките, крие се сред тълпите. Така внушава страх, сред хаоса. Няма да рискува обединение на враговете си, като предприеме явна атака.
 	- Въпреки това - каза спокойно мадам Лабел - ние сме шестима срещу много Бели дами. Трябват ни съюзници.
 	- Само за спора, да си представим, че всички страни наистина образуват някакъв невероятен съюз. - Заклатих по-бързо крака. - Кралят, ловците, Червените дами, върколаците и русалките се обединят като едно голямо щастливо семейство. Какво се случва, след като победят Морган? Продължаваме ли да се избиваме един друг над трупа ѝ? Ние сме врагове, Елен. Върколаците и русалките няма да станат първи дружки на бойното поле. Ловците няма да се откажат от вековното си учение, за да се сприятелят с вещици. Болката е твърде голяма и твърде стара за всички страни. Не можеш да излекуваш болест само с превръзка.
 	- Тогава им дайте лекарството - каза тихо Ансел. Срещна погледа ми с увереност и твърдост, нетипична за годините му. - Ти си вещица. Той е ловец.
 	Рийд отговори тихо и безизразно:
 	- Вече не съм.
 	- Но беше - настоя Ансел. - Когато се влюбихте, бяхте врагове.
 	- Той не знаеше, че съм му враг... - започнах аз.
 	- Но ти знаеше, че той ти е враг. - Очите на Ансел, с цвят на уиски, гледаха ту мен, ту Рийд. - Щеше ли да има значение?
 	Няма значение, че си вещица - беше ми казал той след Модранит. Ръцете му обгръщаха моите, сълзи се събираха в очите му. Те бяха толкова изразителни, изпълнени с чувство. С любов. - Начинът, по който гледаш на света... искам и аз да го виждам така.
 	Стаих дъха си, чаках неговото потвърждение, но то не дойде. Вместо това заговори мадам Лабел:
 	- И аз мисля, че подобен подход ще свърши работа и при другите. Обединяването им срещу общ враг, принуждаването им да работят заедно може да промени схващанията им. Може да се окаже тласъкът, от който се нуждаем.
 	- А нарече мен глупачка.
 	Ритнах по-силно, за да подчертая скептицизма си, и ботушът ми, все още незавързан заради бързането на брега на вира, се изплъзна от крака ми. От него изпърха парче хартия. Смръщих се и скочих на земята да го взема. Това не беше евтиният, опръскан с кръв пергамент, който Коко бе откраднала от селото, това писмо беше написано на чисто парче лен, което миришеше на... на евкалипт. Кръвта ми се смрази.
 	 
 	Красив порцелан, красива кукла

 	с черни като нощ коси,

 	тя плаче самичка под покрова си,

 	сълзите ѝ са тъй зелени и чисти.

 	 
 	Коко дойде при мен и се наведе да прочете думите.
 	- Това не е от леля ми.
 	Ленът се изплъзна от изтръпналите ми пръсти.
 	Ансел се наведе да го вземе и също прочете думите.
 	- Не знаех, че обичаш поезия. - Когато очите му срещнаха моите, усмивката му посърна. - Красиво е. По някакъв тъжен начин.
 	Опитах се да взема обратно лена, но пръстите ми още отказваха да функционират. Рийд го взе вместо мен.
 	- Не си го написала ти, нали? - попита той, само че не беше въпрос.
 	Все пак поклатих безмълвно глава.
 	Той ме гледа още миг, преди да насочи пак вниманието си към бележката.
 	- Беше в твоя ботуш. Който и да го е писал, трябва да е бил до вира. - Смръщи се още повече и го подаде на мадам Лабел, която бе протегнала нетърпеливо ръка. - Мислиш ли, че някой ловец...
 	- Не.
 	Изумлението, което ме бе вцепенило, най-сетне се разкъса в гореща вълна от паника. Грабнах бележката от мадам Лабел, въпреки протестите ѝ, и я натъпках отново в ботуша си.
 	- От Морган е.
 	 
 
 	НАЙ-МЪДРИЯТ КУРС НА ДЕЙСТВИЕ


 	 

 	Рийд


 	 
 	 
 	Зловеща тишина се спусна над лагера. Всички се взираха в Лу, която вдиша дълбоко, за да се овладее. Накрая наруши тишината:
 	- Как ни е открила?
 	Това беше добър въпрос. Но не беше правилният.
 	Взирах се в пукащия огън, представях си бледата ръка на Морган, почеркът ѝ беше изящен и елегантен, докато изписва разрушение и прокоба.
 	Трябваше да взема решение.
 	- Вие напуснахте лагера, не помниш ли? - сопна се мадам Лабел. - За да се изкъпете, освен останалото.
 	- Шато льо Блан е на километри от тук - каза Лу. Виждах, че се опитва да овладее гласа си. - Дори ако водата е отмила защитите на Коко, дори ако дърветата са издали местоположението ни, тя пак няма как да е стигнала толкова бързо до тук. Тя не може да лети.
 	- Разбира се, че може. И ти би могла, ако си достатъчно мотивирана. Номерът е само да откриеш правилния модел.
 	- Или може би вече е била тук и ни е наблюдавала. Може би ни е наблюдавала през цялото време.
 	- Невъзможно. - Погледнах към мадам Лабел и видях как очите ѝ потъмняха. - Аз лично омагьосах Падината.
 	- Така или иначе - каза Коко, като сложи ръце на кръста си, - защо просто не те е грабнала от вира?
 	Насочих отново вниманието си към огъня. Това беше по-добър въпрос. Но пак не беше правилният.
 	Думите на Морган долетяха пак в съзнанието ми. Тя плаче самичка под покрова си, сълзите ѝ са тъй зелени и чисти. Отговорът беше точно пред нас. Преглътнах с усилие думата. Покров. Разбира се, това беше планът на Морган. Мъка забумтя по вратата на крепостта ми, но аз не я пусках, не обръщах внимание на острия отломък от копнеж, който заплашваше да ме разкъса.
 	Бавно, методично подредих мислите си, чувствата си.
 	- Не знам. - Лу отговори на въпроса на Коко с раздразнение и започна да крачи напред- назад. - Това е толкова типично за нея. И докато не разберем как ме е открила или какво иска, няма да сме в безопасност тук. - Тя се обърна рязко към мадам Лабел. - Ти си права. Трябва веднага да тръгнем. Още днес.
 	Не беше права.
 	- Тя знае, че сме тук - каза Коко. - Няма ли просто да ни проследи?
 	Лу продължи да крачи, не вдигаше поглед от пътеката, която прокарваше по земята.
 	- Ще се опита да ни проследи. Разбира се, че ще се опита. Но явно играта ѝ още не е готова, иначе вече щеше да ме е отвела. Трябва да ѝ се измъкнем преди това.
 	- Прекрасно. - Бо извъртя очи към небето и се тръшна тромаво на постелката си. - Над главите ни е надвиснала невидима секира.
 	Поех си дълбоко дъх.
 	- Не е невидима.
 	Всички очи на поляната се втренчиха в мен. Поколебах се. Още не бях решил какво да сторя. Ако бях прав, а знаех, че съм прав, много животи щяха да бъдат изгубени, ако не действаме. А ако действахме... щяхме да влезем в капан. Което означаваше, че Лу...
 	Погледнах я и сърцето ми се сви.
 	Лу щеше да е в опасност.
 	- За бога, човече - възкликна Бо, - не е време да си играеш на проклет герой. Изплюй камъчето!
 	- Всичко е в бележката. - Посочих към жаравата на огъня и свих рамене. Получи се малко рязко. - Плач, сълзи, покров. Това е погребение.
 	Когато погледнах многозначително Лу, тя ахна.
 	- Погребението на архиепископа.
 	Кимнах.
 	- Тя ни примамва.
 	Веждите ѝ се събраха и тя наклони глава.
 	- Но...
 	- Това е само един стих - довърши вместо нея Ансел. - Каква е останалата част?
 	Принудих се да запазя спокойствие. Да се овладея. Да се опазя от чувството, което се мяташе пред крепостта в съзнанието ми.
 	- Не зная. Но каквото и да планира, то е за неговото погребение. Сигурен съм.
 	Ако бях прав, можех ли да застраша Лу, за да спася стотици, вероятно хиляди невинни хора? А ако рискувах нейния живот, за да спася други, щях ли да съм по-различен от Морган? Един в името на мнозина. Това беше мъдра мисъл, но някак погрешна. Дори да не ставаше дума за Лу. Целта не оправдаваше средствата.
 	И все пак... аз познавах Морган по-добре от всеки друг тук. По-добре от мадам Лабел. По-добре дори от Лу. Те познаваха Господарката на вещиците като жена. Като майка. Като приятелка. Аз я познавах като моя враг. Мой дълг бе да изучавам стратегията ѝ, да предугаждам нападенията ѝ. Бях прекарал последните няколко години от живота си в задълбочено изучаване на действията ѝ. Каквото и да планираше за погребението на архиепископа, то вонеше на смърт.
 	Но не можех да рискувам Лу. Не можех. Ако онези ужасни мигове на Модранит ме бяха научили на нещо - когато гърлото ѝ бе разпорено, когато кръвта ѝ изпълваше купела, - то бе, че не искам да живея без нея. Не че имаше значение. Ако тя умреше, щях да умра и аз. Буквално. Заедно с десетки други, като Бо и... останалите.
 	Семейството ми.
 	Мисълта ме разтърси до дъното на душата ми.
 	Вече не бяха безлики непознати, мишените на Морган сега бяха братята и сестрите, които все още не познавах. Братя и сестри, за които не си бях позволил да сънувам, за които дори не помислях. Те бяха някъде там. И бяха в опасност. Не можех просто да ги изоставя. Морган бе благоволила да ни каже къде ще бъде. Ако и аз можех да ида там, ако успеех някак да я спра, ако можех да отсека главата на усойницата, за да спася семейството си, за да спася Лу, ако можех да ѝ попреча да оскверни последния ритуал на моя патриарх...
 	Бях твърде разсеян, за да забележа тишината около мен.
 	- Ти просто предполагаш - каза накрая Бо, като клатеше глава. - Ти просто си вадиш неоснователни заключения. Искаш да отидеш на погребението. Разбирам те. Но това не означава, че Морган ще бъде там.
 	- Искам да ѝ попреча да осъществи плана си.
 	- Ние не знаем какъв е планът ѝ.
 	Поклатих глава.
 	- Знаем. Тя няма да ни го каже изрично, но заплахата е ясна...
 	- Рийд, скъпи - прекъсна ме нежно мадам Лабел. - Знам, че обичаше силно архиепископа и вероятно имаш нужда да се простиш с него, но сега не е моментът да се втурваш презглава...
 	- Няма да е презглава.
 	Ръцете ми се свиха в юмруци по своя воля и едва овладявах дишането си. Гърдите ми се бяха стегнали. Непоносимо. Те не разбираха, естествено. Не ставаше дума за мен. Не ставаше дума за... прощаване. Ставаше дума за справедливост. И ако... ако можех да започна да изкупвам вината си за стореното, ако можех да се сбогувам...
 	Острото късче копнеж се заби по-дълбоко. Болезнено.
 	Все още можех да защитя Лу. Можех да я опазя.
 	- Нали ти искаше да намерим съюзници - продължих, вече с по-укрепнал глас. - Кажи ни как да го направим. Кажи ни как да... да убедим върколаците и русалките да се бият рамо до рамо. Да се бият заедно с ловците. Може да се получи. Заедно ще сме достатъчно силни, за да ѝ се противопоставим, когато тя направи своя ход.
 	Всички се спогледаха. Неохотно. Многозначително. Освен Лу. Тя гледаше с неразгадаемо изражение мен. Не ми хареса това изражение. Не можех да го разчета, а винаги успявах да разчета Лу. Този поглед... той ми напомни за време, когато тя имаше тайни от мен. Но между нас вече нямаше тайни. Тя ми обеща.
 	- А знаем ли... - Ансел се потърка по тила, втренчен в краката си. - А знаем ли дали изобщо ще има погребение?
 	- Или къде ще бъде? - попита Бо.
 	- Или кога? - добави Коко.
 	- Ще разберем - настоях аз. - Ще сме готови за нея.
 	Бо въздъхна.
 	- Рийд, не ставай глупав. Ако си прав за бележката... в което не съм толкова убеден, между другото... това означава да играем точно по свирката ѝ. Тя това ще иска...
 	Абсалон се материализира до краката ми точно когато отворих уста да възразя, да избухна, но Лу ме прекъсна.
 	- Вярно е. Тя точно това иска. - Гласът ѝ бе тих, някак замислен, когато посочи към мен. - Това е точно игра, каквато обича да играе. Манипулативна, жестока, коварна. Тя очаква реакция. Тя копнее за реакция. Най-мъдрото ще е да останем настрани.
 	Последното го каза директно на мен.
 	- О, слава на Цветето на Девицата - въздъхна с облекчение мадам Лабел и прокара ръка по челото си, като надари Лу с усмивка. - Знаех си, че няма как да си оцеляла толкова дълго, без да имаш поне малко здрав разум. Ако наистина има погребение и ако Морган наистина смята да го саботира, то значи, не разполагаме с необходимото време да се подготвим. Пътуването по пътя ще е бавно и опасно, защото цялото кралство ни търси. Ще ни отнеме поне две седмици да стигнем до леговището на Звяра от Жеводан1, а домът на русалките в Тъжните води е на поне седмица път в обратната посока. - Тя избърса нервно челото си. - Освен това ще трябва да останем със седмици на всяко място, докато осъществим необходимата връзка. Съжалявам, Рийд. Просто няма как да се получи.
 	Лу ме гледаше, чакаше.
 	Аз не я разочаровах.
 	- Моля те, Лу - прошепнах и пристъпих към нея. - Най-мъдрият курс на действие невинаги е правилният. Това ми е работата. Цял живот се занимавам с Морган и Белите дами. Знам как действат. Ти беше права. Морган всява хаос. Помисли за това. В деня, когато се срещнахме, тя се опита да отнеме живота на краля на парада за завръщането на принца. - Кимнах към Бо при спомена. - Тя нападна катедралата по време на празниците в чест на свети Никола. Винаги е сред тълпата. Ето как се защитава. Ето как се измъква. - Хванах ръката ѝ и с изненада усетих, че пръстите ѝ треперят. - На погребението на архиепископа ще се събере тълпа, каквато кралството не е виждало. Хора от целия свят ще дойдат да го почетат. Хаосът, който тя ще предизвика, ще бъде опустошителен. Но имаме реален шанс да я спрем.
 	- А ако никой не се присъедини към нас срещу нея?
 	- Ще го направят. - Вина се смесваше с решителността ми, но аз я прогоних. Засега бе нужно само тя да се съгласи. Щях да ѝ разкрия това последно късче информация, когато вече не бъдат застрашени животи. - Не са ни необходими кръвните вещици или русалките. Земята на върколаците не е далече от Сезарин, най-много на ден- два езда. Ще концентрираме усилията си, ще се фокусираме върху крал Огюст и Звяра от Жеводан... Блез. Ще направим каквото е необходимо, за да ги убедим. Ти самата го каза. Морган не е воин. Тя няма да се бие срещу силен враг. - Мислите ми препускаха, търсеха различни стратегии. - Тя няма да очаква съюз между ловците и върколаците. Ще ѝ устроим засада... Не. Ще създадем диверсия с ловците, ще я изкараме от града, където ще я чакат върколаците. Това ще се получи - повторих, този път по-силно.
 	- Рийд. Знаеш, че това е капан.
 	- Няма да позволя да ти се случи нищо.
 	- Не за себе си се тревожа. - Със свободната си ръка тя посегна да докосне бузата ми. - Знаеш ли, че майка ми заплаши да ме нахрани със сърцето ти, ако избягам отново?
 	- Няма да се случи.
 	- Да, няма.
 	Тя свали ръка и всички застинахме, чакахме. Дори не дишахме. В този миг нещо се промени в нашия лагер. Някак неусетно всички вече очаквахме от Лу да вземе окончателното решение. Не от мадам Лабел. От Лу. Взирах се в нея, докато започвах да осъзнавам. Тя беше дъщерята на Господарката на вещиците. Знаех това. Разбира се, че го знаех. Но още не бях осъзнал последствията. Ако всичко минеше по план... Лу щеше да наследи короната. Титлата. Властта.
 	Лу щеше да стане кралица.
 	Лу щеше да стане Девицата, Майката и Старицата.
 	Тя се сепна, сякаш осъзна същото в този момент. Очите ѝ се отвориха широко и устата ѝ се изкриви. Значи, това бе неприятно заключение. Нежелано. Когато се озърна към Коко, като че ли дълбоко смутена, тя сведе брадичка в леко кимане.
 	- Ясно. - Лу повика с пръст котката в краката ни. - Абсалон, можеш ли да отнесеш послание до Жозефин Монвоазин? - Погледна извинително към Коко. - Това трябва да е от мен.
 	- Какво правиш? - Объркване изпълни гласа ми, когато хванах ръката ѝ и я дръпнах нагоре. - Трябва да се концентрираме върху Огюст и Влез...
 	- Слушай, ловецо. - Тя ме потупа по гърдите, преди да се отдръпне и да клекне отново до Абсалон. - Ако ще го правим, ще имаме нужда от всякаква помощ. Русалките наистина са твърде далече, но кръвните вещици... може би майка ти е права. Може би Жозефин ще склони при правилните обстоятелства. - А после добави към Коко: - Казваш, че лагерът им е наблизо?
 	Коко кимна.
 	- Обикновено лагеруват в този район по това време на годината.
 	Подозрение изпърха в стомаха ми, когато Лу кимна, прошепвайки нещо на Абсалон.
 	- Нали каза, че тя няма да подслони бивш ловец - рекох аз. Коко изви вежда и леко се усмихна.
 	- Няма.
 	- Тогава какво...?
 	Лу бавно се изправи, изтупвайки пръстта от коленете си, а котката изчезна сред облак черен дим.
 	- Ще трябва да се разделим, Рийд.
 	1
 	 Звяра от Жеводан е загадъчно, подобно на вълк същество, което убивало и изяждало хора в територията на френската провинция Жеводан (днес департамент Лозер), по-точно в Маджеридските гори в южната ѝ част, между 1764 и 1767 година. - Б. пр.
 	 

 
 	БОЯДИСАНА КОСА


 	 

 	Лу


 	 
 	 
 	Бяло вино и мед, последвани от смес от корени от змийско мляко, брош, масло от семена кимион, стърготини и щипка шафран. - Мадам Лабел внимателно подреждаше шишенцата на камъка, който бяхме превърнали в маса. - Ако се приложи и се остави да действа цял слънчев цикъл, ще превърне къдриците ти в злато.
 	Взирах се в многобройните шишенца, ужасена.
 	- Но ние не разполагаме с цял слънчев цикъл.
 	Тя ме погледна.
 	- Да, очевидно, но със суровите съставки вероятно бихме могли да... ускорим процеса.
 	Едновременно погледнахме през лагера към Рийд, който седеше сам, цупеше се, точеше балисардата си и отказваше да говори с когото и да било.
 	- Не. - Поклатих глава и бутнах настрани шишенцата. Целта на това безсмислено упражнение бе да се дегизирам без магия. След случилото се с Рийд до вира... е, не искахме отново Да ръчкаме мечката с пръчка без причина. - Няма ли перуки?
 	Мадам Лабел изсумтя и посегна отново към торбата си.
 	- Колкото и да е неприятно, Луиз, в малкото селце Сент Лоар няма магазини за дрехи. - Тя стовари още едно бурканче на камъка. В него нещо се гърчеше. - Дали не бих могла да те заинтригувам с бурканче мариновани пиявици? Чувала съм, че ако ги оставиш да се пекат в косата ти в слънчев ден, ще постигнеш наситен черен цвят.
 	Пиявици? С Коко се спогледахме ужасени.
 	- Това е отвратително - рече тя категорично.
 	- Съгласна съм.
 	- Ами какво ще кажеш за това? - Мадам Лабел извади още две шишенца от торбата си, като хвърли едно на Коко и едно на мен, по-скоро на Коко и към мен. Успях да хвана моето, преди да ми е счупило носа. - Паста от оловен оксид и негасена вар ще боядиса косата ти в черно като нощ. Но не забравяйте, продавачът ме информира, че страничните ефекти са доста неприятни.
 	Едва ли можеха да са по-неприятни от усмивката ѝ.
 	Бо спря да рови из торбата на Коко.
 	- Странични ефекти ли?
 	- Ами предимно смърт. Нищо особено притеснително. - Мадам Лабел сви рамене невъзмутимо, сарказмът направо капеше от думите ѝ. Не го оцених подобаващо. - Много по-безопасно е от употребата на магия, сигурна съм.
 	Присвих очи и клекнах да огледам съдържанието на торбата ѝ лично.
 	- Това е само предпазна мярка. Опитвам се да бъда мила. Рийд и магията не се спогаждат особено добре в момента.
 	- А спогаждали ли са се някога? - промърмори Ансел.
 	Имаше право.
 	- Можеш ли да го виниш? - Вадех наслуки шишенца и оглеждах етикетите им, преди да ги хвърля настрани. Мадам Лабел сигурно бе изкупила цялата аптека. - Той два пъти използва магия и двата пъти накрая умряха хора. Просто се нуждае от... време, за да приеме всичко това. Ще се помири със себе си.
 	- Дали? - Коко изви скептично вежда и отново го погледна. - Искам да кажа, че... имаше причина матаготът да се появи.
 	Въпросният матагот се бе излегнал сред ниските клони на една ела и надничаше към нас с жълтите си очи.
 	Мадам Лабел грабна торбата си от мен и с едно нервно движение смете всички шишенца отново вътре.
 	- Не знаем дали матаготът е тук заради Рийд. Синът ми едва ли е единственият неспокоен дух в този лагер. - Сините ѝ очи проблеснаха към мен и тя бутна една панделка в ръката ми. Беше по-широка от тази, която носех навремето, но все пак... черният сатен едва щеше да покрие новия ми белег. - Майка ти вече два пъти се опита да те убие. Откъде да знаем, Абсалон може да е тук заради теб.
 	- Заради мен? - Изсумтях с изумление и вдигнах косата си, за да може Коко да върже панделката на шията ми. - Не ставай глупава. Аз съм си добре.
 	- Ти не си наред, ако си мислиш, че една панделка и боядисана коса ще те скрият от Морган.
 	- Не от Морган. Тя може вече да е тук и да ни наблюдава. - Вдигнах среден пръст над главата си за всеки случай. - Но панделката и боядисаната коса могат да ме скрият от всеки, който е видял онези проклети обявления, могат да ме скрият дори от ловците.
 	След като завърза панделката, Коко ме потупа по ръката и аз пуснах косата си да падне отново, гъста и тежка по гърба ми. Чух усмивката в гласа ѝ:
 	- Приликата ти с портрета от обявленията е изключителна. Художникът много се е постарал да изобрази белега ти...
 	Изсумтях неволно и се обърнах към нея.
 	- Направо прилича на израстък.
 	- И то доста голям.
 	- И доста фалически.
 	Когато избухнахме в кикот, мадам Лабел изсумтя нетърпеливо. Промърмори нещо за деца и отиде при Рийд. Прав ѝ път. С Коко отново се разхилихме. Макар че Ансел се опитваше да се смее с нас, усмивката му изглеждаше някак измъчена - и това ми подозрение се потвърди, когато той каза:
 	- Мислите ли, че ще бъдем в безопасност в лагера на Ла Воазин?
 	Коко отговори веднага:
 	- Да.
 	- Ами другите?
 	Смехът ни затихна, тя погледна към Бо, който отново бе започнал да рови из торбата ѝ. Тя перна ръката му, но не каза нищо.
 	- Това не ми харесва - продължи Ансел, който подскачаше от крак на крак и изглеждаше все по-неспокоен. - Ако магията на мадам Лабел не е успяла да ни скрие тук, значи, няма да може да скрие и тях по пътя. - Обърна умоляващ поглед към мен. - Нали каза, че Морган заплашила да изтръгне сърцето на Рийд. След като се разделим, тя може да го залови и да те принуди да се върнеш в замъка.
 	Рийд бе казал същото преди час - или по-скоро го изкрещя.
 	Оказа се, че той не изгаря от желание да пусне в ход плана си за събиране на съюзници, с които да се изправим пред Морган на погребението на архиепископа, ако ще се налага да се разделяме. Но кръвните вещици ни бяха необходими за този план, а Ла Воазин ясно бе показала, че Рийд не е добре дошъл в лагера ѝ. Макар и по-малочислени, те имаха страховита репутация. Достатъчно страховита, за да получават отказ от Морган на техните ежегодни молби да се присъединят към нас в замъка.
 	Надявах се, че това ще им е достатъчно, за да обмислят евентуален ход срещу нея.
 	Ла Воазин поне щеше да ни изслуша. Абсалон се върна почти веднага със съгласието ѝ. Ако отидехме без Рийд, тя щеше да ни позволи да влезем в лагера. Не беше кой знае какво, но бе все някакво начало. В полунощ Коко, Ансел и аз щяхме да се срещнем с нея близо до Сент Лоар и тя щеше да ни отведе до кръвния лагер. В нейно присъствие щяхме да сме в относителна безопасност, но останалите...
 	- Не знам. - Когато свих безпомощно рамене, Коко стисна устни. - Можем само да се надяваме, че магията на Елен е достатъчна. Те ще имат и кръвта на Коко. А в най-лошия случай... Рийд има своята балисарда. Той може да се защити сам.
 	- Не е достатъчно - промърмори Коко.
 	- Знам.
 	Нямаше какво друго да се каже. Ако Рийд, мадам Лабел и Во успееха да оцелеят въпреки ловците, Белите дами, главорезите и разбойниците от Реката на зъбите - единствения път през гората, наречен така заради зъбите на мъртвите, които е събрал, - опасността за тях щеше да стане десетократно по-голяма, когато стигнат до земите на клана.
 	Беше трудно да се каже кого ненавиждат върколаците най-много - ловците, вещиците или принцовете.
 	Все пак Рийд познаваше тези земи по-добре от всеки друг сред нас. Той познаваше Блез по-добре от всички нас. Можех само да се надявам, че дипломатичността на мадам Лабел и Бо ще им послужи добре. От това, което бях чула за Блез - а то, честно казано, не беше много, - той управляваше справедливо. Вероятно щеше да изненада всички ни.
 	Така или иначе, нямахме време да посетим и двата народа заедно.
 	Тази нощ щяхме да разузнаем в някоя местна кръчма, за да научим точната дата на погребението на архиепископа. С малко късмет щяхме да успеем да се съберем отново в Сезарин преди церемонията, за да се изправим пред крал Огюст заедно. Мадам Лабел продължаваше да твърди, че той може да бъде привлечен към нашия алианс. Щяхме да разберем - за добро или зло, - когато отидем в замъка му.
 	Също като Ансел, и на мен това не ми харесваше. Нищо в тази история не ми харесваше. Имаше твърде много за вършене и твърде много парченца липсваха. И твърде малко време. Щяхме да сглобим останалото в кръчмата тази вечер, но преди това...
 	- Аха! - Бо триумфално извади две шишенца от торбата на Коко. Тя беше събрала много разнообразен асортимент от съставки, за да подсилва кръвната си магия: някои ми бяха познати, като билки и подправки, а други не. Като например сивият прах и прозрачната течност, които Бо в момента държеше. - Пепел от дърва и оцет - обясни той. Когато се втренчихме неразбиращо в него, той въздъхна нетърпеливо: - За косата ти. Още искаш да я боядисаш по старомодния начин, нали?
 	- О... - Ръцете ми сами се изстреляха и покриха косата ми, сякаш да я защитят. - Да... да, разбира се.
 	Коко стисна рамото ми за морална подкрепа и стрелна злокобно Бо с поглед.
 	- Сигурен ли си какво правиш?
 	- Ами помагал съм на много мои любовници да боядисват косата си, Козет. Всъщност преди теб имаше една приятно закръглена блондинка, на име Ивон. - Той се наведе към нея и смигна. - Не беше естествено руса, разбира се, но другите ѝ естествени дадености компенсираха предостатъчно това. - Когато погледът на Коко съвсем изстина... и пръстите ѝ заплашваха да се забият болезнено в рамото ми... Бо се ухили. - Какво има, та chattel? Да не би да... ревнуваш?
 	- Ах, ти...
 	Потупах я по ръката и се смръщих.
 	- Аз ще го разчленя вместо теб, когато всичко приключи.
 	- Бавно ли?
 	- Къс по къс.
 	Тя кимна доволно и тръгна след мадам Лабел, оставяйки ме с Ансел и Бо. Обзе ни смущение, но аз го прогоних - буквално, - като размахах нервно ръка.
 	- Наистина ли знаеш какво правиш?
 	Бо прокара пръсти по косата ми. Без Коко, която да го дразни, той като че ли посърна и поглеждаше с опасение към шишенцата с пепел и оцет.
 	- Никога не съм казвал, че знам какво правя.
 	Стомахът ми се сви.
 	- Но нали каза...
 	- Казах, че съм помагал на любовница да си боядисва косата, но само за да ядосам Козет. Всъщност гледах как любовницата ми си боядисва косата, докато я хранех с ягоди. Гола.
 	- Ако прецакаш нещата, ще те одера жив и ще нося кожата ти като пелерина.
 	Той изви вежда и вдигна шишенцата да огледа етикетите им.
 	- Ясно.
 	Честно казано, ако гол любовник не започнеше да храни скоро мен с ягоди, щях да обезумея напълно.
 	След като смеси равни части пепел и оцет в хаванчето на Коко, той разбърква с надежда няколко секунди и се образува зловещо сива гадост. Ансел я гледаше притеснен.
 	- Но как щеше да го направиш, ако просто си промениш цвета на косата с магия?
 	Пот изби по дланите ми, когато Бо раздели косата ми на части.
 	- Зависи. - Потърсих модел и веднага няколко златни филизи се надигнаха към мен. Докоснах един и го загледах как се гърчи в ръката ми като змия. - Трябва да променя нещо външно по себе си. Така че бих могла да променя и нещо отвътре, за баланс. Или, зависи от крайния цвят, мога да взема оттенъка, наситеността или нюанса на сегашния ми цвят и някак да го манипулирам. Може би да пренеса кафявото към очите си.
 	Ансел погледна към Рийд.
 	- Не го прави. Мисля, че Рийд харесва очите ти. - И сякаш притеснен, че може да ме е засегнал, бързо добави: - Аз също. Те са красиви.
 	Засмях се и напрежението, което стягаше стомаха ми, малко отслабна.
 	- Благодаря, Ансел.
 	Бо се наведе над рамото ми да ме погледне.
 	- Готова ли си?
 	Кимнах и затворих очи, докато той боядисваше първия кичур, аз се фокусирах върху Ансел.
 	- Защо се интересуваш толкова?
 	- Просто така - отвърна той бързо.
 	- Ансел. - Отворих леко едното си око да го погледна. - Изплюй камъчето.
 	Той не ме поглеждаше, а буташе с крак една борова шишарка. Изминаха няколко секунди. После още няколко. Тъкмо щях да отворя уста, за да го подтикна, когато той каза:
 	- Ами не помня много майка си.
 	Устата ми се затвори рязко.
 	Ръката на Бо застина в косата ми.
 	- Тя и баща ми умряха в пожар, когато бях на три. Понякога си мисля... - Погледна към Бо, който бързо продължи да размазва сивата паста по косата ми. Облекчен, Ансел пак се захвана да рита шишарката. - Понякога си мисля, че мога да си спомня смеха ѝ или... или неговата усмивка. Знам, че е глупаво. - Засмя се смутено. - Дори не им знам имената. Бях твърде изплашен от отец Томас, за да го попитам. Той веднъж ми каза, че мама е била богобоязлива, почтена жена, но откъде да знам, може да е била и вещица. - Той се поколеба, преглътна с усилие и накрая срещна погледа ми. - Също като... като майката на Рийд. Също като теб.
 	Гърдите ми се свиха от безнадеждността в изражението му. Някак разбрах какво има предвид. Знаех накъде отива този разговор и знаех какво очаква да кажа... какво иска, не, какво се нуждае да чуе.
 	Не исках да го разочаровам.
 	Когато си замълчах, лицето му посърна, но той продължи решително:
 	- Ако наистина е така, може би... може би и аз имам магия. Възможно е.
 	- Ансел...
 	Хванах ръката му решително. Щом бе живял с майка си - и с баща си - до тригодишен, бе крайно невероятно жената да е била Бяла дама. Всъщност можеше да е живяла извън замъка - много Бели дами го правеха, - но дори те рядко задържаха синовете си, които бяха смятани за бреме, защото не могат да наследят магията от майката и да продължат рода.
 	Неволно очите ми се извърнаха към Рийд. Той прокарваше рязко и гневно балисардата си по един камък.
 	Колко много сме бъркали.
 	- Възможно е - повтори Ансел, като вирна брадичка в нетипичен за него израз на упоритост. - Ти каза, че кръвните вещици задържат синовете си.
 	- Кръвните вещици не живеят в Сезарин. Те живеят в своите сборища.
 	- Коко живее в Сезарин.
 	- Коко е изключение.
 	- Може и аз да съм.
 	- Откъде се взе това, Ансел?
 	- Искам да се науча да се бия, Лу. Искам да изуча и магията. Ти можеш да ме научиш и на двете.
 	- Едва ли аз съм човекът, който...
 	- Очаква ни опасност, нали? - Той не изчака ненужния отговор. - Ти и Коко сте живели по улиците. И двете сте оцеляващи. И двете сте силни. Рийд е обучен и има балисарда. Мадам Лабел има магията си и дори Бо бе достатъчно хитър да разсее другите вещици на Модранит.
 	Бо изсумтя.
 	- О, благодаря!
 	Ансел не му обърна внимание, раменете му увиснаха.
 	- Но аз съм безполезен в тази битка, също както ще бъда безполезен в кръвния лагер.
 	Смръщих му се.
 	- Не говори така за себе си.
 	- Защо не? Вярно е.
 	- Не, не е. - Стиснах ръката му и се наведох напред. - Разбирам, че вероятно си мислиш, че трябва да си извоюваш място сред нас, но няма нужда. Ти вече имаш такова. Ако майка ти е била вещица, добре, но ако не е била... - Той издърпа ръката си от моята и аз въздъхнах, копнеех да си отрежа езика. Вероятно тогава нямаше да се налага насила да премълчавам толкова неща. - Ти не си безполезен, Ансел. Не си го и помисляй.
 	- Омръзна ми ужасно всички да трябва да ме защитават. Искам сам да се защитавам или дори... - Когато се смръщих още повече, той въздъхна и отпусна лице на ръцете си, като притисна длани към очите си. - Просто искам да допринасям с нещо. Не искам да съм просто препъващ се идиот. Толкова много ли искам? Просто... не искам да бъда тежест.
 	- Кой е казал, че си препъващ се идиот...
 	- Лу. - Погледна ме, очите му бяха зачервени. Умоляващи. - Моля те, помогни ми.
 	Взирах се в него.
 	Мъжете в живота ми наистина трябваше да спрат да използват тази дума. След нея винаги следваха бедствия. Мисълта да променя дори едно нещо в Ансел - да го направя по-корав, да го науча да се бие, да убива - сви сърцето ми, но щом той се чувстваше неудобно в кожата си, дали не можех да му помогна някак...
 	Можех да го науча да се бие. Със сигурност нямаше да навреди - и нямаше да е голямо разочарование, - ако го науча Да се защитава с меч. Колкото до уроците по магия, можехме просто да... да ги отложим. До безкрайност. Не беше нужно да се чувства по-нисш в това отношение.
 	- Разбира се, че ще ти помогна - казах накрая. - Ако... ако наистина това искаш.
 	Усмивка се разля на лицето му, по-ярка от самото слънце.
 	- Искам го. Благодаря ти, Лу!
 	- Това ще е добро - промърмори Бо.
 	Сръгах го с лакът, нетърпелива да сменя темата.
 	- Как изглежда?
 	Той вдигна един омазан кичур и сбърчи нос.
 	- Трудно е да се каже. Предполагам, че колкото по-дълго стои, толкова по-силен ще е цветът.
 	- А колко дълго стоя така Ивон?
 	- Откъде да знам.
 	Половин час по-късно - след като Бо приключи с всички кичури - Ансел ни остави и отиде при Коко. С драматична въздишка Бо се стовари на земята срещу мен, нехаещ за кадифения си панталон, и го загледа как се отдалечава.
 	- Бях си съвсем добре, когато мразех този малък зяпльо...
 	- Той не е зяпльо...
 	- ... но разбира се, той е сираче без самочувствие - продължи невъзмутимо Бо. - Някой трябва да изгори онази кула до основи. За предпочитане с ловците вътре.
 	Усетих странна топлина в шията си.
 	- Не знам. Поне ловците са му дали нещо като семейство. Дом. Като човек, който не е имал и двете, мога уверено да кажа, че хлапе като Ансел не би оцеляло дълго без тях.
 	- Да не би да ми се причува, или ти наистина хвалиш ловците?
 	- Разбира се, че не... - Замълчах, сепната от истината в думите му, и поклатих смаяно глава. - Вещерски зъби! Трябва да спра да се занимавам с Ансел. Влияе ми ужасно.
 	Бо изсумтя.
 	- Вещерски зъби?
 	- Ами нали се сещаш. - Свих рамене, смущаващата топлина по шията ми започна да се разстила по скалпа ми. И се засилваше с всяка секунда. - Вещерските зъби? - Когато той ме погледна развеселен, аз обясних: - Една жена помъдрява, когато изгуби зъбите си.
 	Той се засмя гръмогласно на това, но на мен никак не ми беше смешно, не и когато скалпът ми гореше. Дръпнах кичур коса и се смръщих от острата болка, която последва. Това не беше нормално, нали? Нещо явно не беше наред.
 	- Бо, донеси вода... - Последната дума се превърна в задавен писък, когато кичурът остана в ръката ми. - Не. - Втренчих се ужасена в него. - Не, не, НЕ.
 	Рийд веднага се озова до мен.
 	- Какво има? Какво...?
 	Пищейки, аз хвърлих гадния кичур коса към лицето на Бо.
 	- Идиот такъв! Виж... КАКВО СИ НАПРАВИЛ?
 	Той избърса мръсотията от лицето си, ококорен от притеснение, и заотстъпва, когато тръгнах към него.
 	- Казах ти, че не знам какво точно правя!
 	Коко се появи между нас с манерка с вода. Без да каже нищо, тя я изля на главата ми и ме накваси цялата, отмивайки сивата гадост. Аз плюех, проклинах свирепо и едва не се удавих отново, когато Ансел се появи и повтори процедурата.
 	- Недей! - изръмжах, когато и мадам Лабел се присъедини към групата, стиснала поредната манерка. - Или ще те подпаля.
 	Тя извъртя очи и щракна с пръсти, лъхна горещ въздух и водата се изпари от тялото ми. Рийд потрепна.
 	- Каква мелодрама - каза тя. - Това е напълно поправимо... - Но спря рязко, когато вдигнах един кичур твърде трошлива коса. Всички се втренчихме в него, осъзнавайки, че се е случило най-лошото.
 	Косата ми не беше руса. Тя не беше червена или черна, или дори нещо средно.
 	Тя беше... бяла.
 	Кичурът се разчупи и разпадна в ръцете ми.
 	- Можем да го оправим - настоя мадам Лабел и вдигна ръка. - Всичко ще си е като преди.
 	- Недей. - Сълзите в очите ми пареха дори по-силно от скалпа ми. - Повече никой няма да докосва косата ми.
 	Ако я боядисах отново, с поредните химикали, оцелелите кичури вероятно щяха да се запалят, а ако използвах магия, рискувах дори по-ужасни последствия. Моделът, необходим, за да променя това състояние на косата си, нямаше да е приятен. И то не заради цвета. А заради онова, което цветът представляваше. Кого представляваше. На всеки друг бялата, подобна на лунни лъчи коса щеше да е красива, но на мен...
 	С трепереща брадичка и вирнала нос, аз се обърнах към Рийд и дръпнах един нож от бандолиера му. Исках да се нахвърля върху него, да завра съсипаната си коса в разтревоженото му лице. Но не беше виновен той. Не и наистина. Аз предпочетох да се доверя на Бо, а не на магията, аз бях тази, която се опитваше да предпази Рийд от нея. Каква глупава мисъл. Рийд беше вещер. Нямаше начин да го предпазя от магията - не и сега, и определено никога отново.
 	Макар че ме гледаше с тревога, Рийд не ме последва, когато тръгнах през Падината. Горещи, глупави сълзи от срам се събираха в очите ми. Избърсах ги яростно. Част от мен знаеше, че преигравам, знаеше, че това е просто коса.
 	Тази част обаче можеше да си гледа работата.
 	Започнах да късам кичури и косата ми запърха към земята като снопчета паяжини, бяла и чужда. Деликатна като паяжина. Един кичур кацна на ботуша ми, сякаш да ме подразни, и мога да се закълна, че чух смеха на майка си.
 	 
 	* * *

 	 
 	Нервна енергия струеше през мен, докато чакахме да залезе слънцето.
 	Не можехме да влезем в Сент Лоар за разузнаването, докато слънцето не залезе. Нямаше голям смисъл да се промъкваме в кръчмата, ако селяните не бяха там. Няма ли селяни - няма и клюки. Няма ли клюки - няма информация.
 	А ако няма информация, няма да разберем нищо за света извън Падината.
 	Надигнах се рязко и тръгнах към Ансел. Той бе казал, че иска да тренира, а аз още държах ножа на Рийд. Прехвърлях го от ръка в ръка. Само и само да не посегна - отново - нагоре и да дърпам пак косата си. Късите кичури едва стигаха до раменете ми.
 	Бях изхвърлила останалото в огъня.
 	Ансел седеше с другите около гаснещата жарава. Разговорът им замря, когато се приближих, и не беше трудно да се досетя какво обсъждат. Кого обсъждат. Чудесно. Рийд, който се бе облегнал на най-близкото дърво, се приближи предпазливо. Осъзнах, че ме е чакал. Чакал е позволение да се намеси. Усмихнах се.
 	- Как си? - Залепи целувка на главата ми и задържа устни върху белите кичури. Като че ли засега моят гняв бе потушил неговия. - По-добре ли си?
 	- Мисля, че скалпът ми още кърви, но иначе съм добре.
 	- Красива си.
 	- Лъжец.
 	- Наистина.
 	- Възнамерявам да обръсна главите на всички ви тази нощ.
 	Устните му потрепнаха и той внезапно доби смутен вид.
 	- Когато бях на четиринайсет, си пуснах дълга коса. Александър има дълга коса, нали знаеш, от...
 	- „Ефимерен живот" - довърших аз, като си представих Рийд с дълга, разкошна коса, която се развява на вятъра. Изсумтях неволно. - Да не искаш да ми кажеш, че си бил невръстен разбивач на сърца?
 	Едното ъгълче на устата му потрепна.
 	- И какво, ако съм бил?
 	- Ами жалко, че не сме се познавали като юноши.
 	- Ти още си малка.
 	Вдигнах ножа.
 	- И съм още вбесена. - Когато той се изсмя в лицето ми, го попитах: - Защо я подстрига?
 	- Дългата коса е недостатък при тренировките. - Той потърка печално главата си с ръка. - Жан Люк я сграбчи при една тренировъчна схватка и едва не разкървави моя скалп.
 	- Скубал ти е косата? - При ахването ми, той кимна мрачно и аз се намръщих. - Ах, тази малка кучка.
 	- После я отрязах. Оттогава не съм я пускал дълга. Сега... - Ръцете му се отпуснаха на хълбоците, очите му блестяха. - ... Ще се наложи ли да конфискувам ножа?
 	Хвърлих го във въздуха и го хванах за острието, после го хвърлих отново.
 	- Можеш поне да опиташ.
 	Бърз като мълния - без да откъсва очи от мен, - той грабна ножа над главата ми и го задържа извън обсега ми. Очите му прогаряха моите и на устните му се разля бавна, арогантна усмивка.
 	- Какво казваш?
 	Потиснах прелестна тръпка - която и той усещаше, ако се съдеше по смеха му, - завъртях се и забих лакът в корема му. Той изсумтя, преви се, гърдите му легнаха тежко на гърба ми и аз измъкнах ножа от пръстите му. Проточих врат и залепих целувка на брадичката му.
 	- Това беше сладко.
 	Той ме прегърна през гърдите и ме стисна. Заключи ме в прегръдката си.
 	- Сладко - повтори заплашително. Все още беше наведен и телата ни си пасваха идеално, като ръка в ръкавица. - Сладко, значи?
 	Внезапно ме вдигна във въздуха и аз изпищях, ритах и се задъхвах от смях. Той ме пусна едва когато Бо въздъхна силно, обърна се към мадам Лабел и попита дали не можем да тръгнем по-рано, за да пощадим тъпанчетата му.
 	- Как мислиш, дали ще са ми нужни по пътя? Или мога да мина и без тях?
 	Щом стъпих отново на земята, аз се опитах да не му обръщам внимание. Опитах се да продължа играта и да смушкам Рийд в ребрата, но усмивката му вече не беше така широка. Напрежението се бе завърнало в челюстта му. Мигът беше отминал.
 	Някой ден нямаше да се налага да си пазя така усмивките на Рийд и някой ден той нямаше да ги пести толкова.
 	Но днес не беше този ден.
 	Изпънах ризата си и подадох ножа на Ансел.
 	- Ще започваме ли?
 	Той се ококори.
 	- Какво? Сега ли?
 	- Защо не? - Свих рамене, дръпнах още един нож от бан- долиера на Рийд. Той стоеше като вдървен. - Имаме няколко часа до залез. Още искаш да се обучаваш, нали?
 	Ансел едва не се катурна напред в бързината да стане.
 	- Да, искам, но... - Тъмните му очи погледнаха първо към Коко и Бо, а после към Рийд. Мадам Лабел спря да раздава картите. Вместо крони, използваха камъчета и пръчки за залози. Бузите на Ансел бяха порозовели. - А не трябва ли... да идем някъде?
 	Бо не вдигна поглед от картите си. Определено се взираше твърде напрегнато в тях.
 	- Не си въобразявай, че ни е грижа какви ги вършиш, Ансел.
 	Коко последва примера на Бо, усмихна се окуражително на Ансел и отново насочи вниманието си към играта. Дори Рийд направи същото, само стисна леко ръката ми, преди да отиде при тях, без да каже и дума. Никой не погледна повече към нас.
 	След час обаче вече не се сдържаха и ни поглеждаха крадешком.
 	- Спри, спри! Само мяташ ръце и се концентрираш твърде много върху горната част на тялото си. Ти не си Рийд. - Мушнах се под протегнатата ръка на Ансел и го обезоръжих, преди да е отрязал някой крайник. Най-вероятно собствен. - Краката ти не са само за ходене. Използвай ги. Всеки удар трябва да включва силата и на горната, и на долната половина на тялото ти.
 	Раменете му се отпуснаха нещастно.
 	Вдигнах брадичката му с върха на ножа.
 	- А, не ми минават такива, mon petit chou. Отново!
 	Като не спирах да коригирам позата му - поне стотици пъти, - ние тренирахме почти целия следобед и през началото на вечерта. Макар че не показваше особен напредък, сърце не ми даваше да прекъсна урока му, макар че сенките около нас вече се сгъстяваха. Когато слънцето докосна боровете, той най-сетне успя да отбие острието ми само с чиста решителност, като междувременно се поряза леко по ръката. Кръвта му покапа по снега.
 	- Това беше... справи се...
 	- Ужасно - довърши той горчиво, хвърли оръжието на земята и огледа раната си. Лицето му още беше зачервено, само отчасти от усилието, и той се озърна за миг към другите. Всички побързаха да се направят на заети, събираха импровизираните чинии, в които бяха вечеряли. По молба на Ансел ние не спряхме тренировката за вечеря. Стомахът ми къркореше недоволно. - Бях ужасен.
 	Въздъхнах и прибрах ножа в ботуша си.
 	- Дай да погледна ръката ти.
 	Смръщен, той смъкна ръкава си.
 	- Нищо ѝ няма.
 	- Ансел...
 	- Казах, че е добре.
 	Сепнах се от нетипичния за него рязък тон.
 	- Не искаш ли да го направим отново?
 	Лицето му омекна и той сведе глава.
 	- Съжалявам. Не биваше да ти се сопвам така. Просто... исках това да мине другояче - призна тихо.
 	Този път гледаше към ръцете си, а не към другите. Аз стиснах силно едната от тях.
 	- Това беше първият ти опит. Ще се научиш...
 	- Не беше. - Неохотно срещна погледа ми. Мразех тази неохота. Този срам. Мразех го. - Тренирал съм с ловците. Те се погрижиха да разбера колко ужасно се справям.
 	Гняв плисна из мен, горещ и всепоглъщащ. Колкото и да му бяха дали, не по-малко му бяха отнели.
 	- Ловците могат да си...
 	- Няма нищо, Лу. - Той отдръпна ръка, за да вдигне ножа си от земята, но спря насред движението и ми се усмихна. Макар и предпазлива, тази усмивка беше изпълнена и с надежда... безспорна и неподлежаща на съмнение. Взирах се в него, за миг не можех да продумам. Макар и често наивен и понякога сприхав, той беше останал толкова... чист. Имаше дни, когато просто не ми се вярваше, че е истински. - Важните неща не се постигат лесно, нали?
 	Важните неща не се постигат лесно.

 	Точно така.
 	Сърцето се качи в гърлото ми, погледнах инстинктивно към гърба на Рийд в другия край на лагера. И сякаш усетил това, той се скова и ме погледна през рамо. Бързо извърнах очи, хванах Ансел под ръка и я стиснах, без да обръщам внимание на студения юмрук на страха в гърдите си.
 	- Хайде, Ансел. Нека приключим този проклет ден с нещо за пийване.
 	 
 
 	КЛОД ДЕВЕРО


 	 

 	Рийд


 	 
 	 
 	Няма да пия това.
 	Погледнах чашата, която Лу ми предлагаше. Течността в нея беше мръсна и кафеникава. Мътна. Съвсем подхождаше на мазния кръчмар и на раздърпаните клиенти, които се смееха, танцуваха и разливаха бира по ризите си. Една пътуваща трупа бе спряла за представление в Сент Лоар тази вечер и актьорите се бяха събрали след това в местната кръчма. Скоро ги последва и тълпата.
 	- О, хайде де. - Завираше уискито под носа ми. Вонеше ужасно. - Трябва да разпуснеш. Всички го правим.
 	Избутах уискито, още бях ядосан на себе си. Бях толкова решен да убедя останалите да намерим съюзници, да се изправим пред Морган - толкова бях заслепен от жалките си чувства, - че не обмислих подробностите.
 	- Не сме тук да пием, Лусида.
 	Мисълта да се разделя с нея ме изпълваше с огромна паника.
 	- Извини ме, Раул, но ти настояваше да разузнаем в кръчма. Не че се оплаквам.
 	Това бе паника, която поглъщаше всичко и която изискваше да впрегна цялата си воля, за да се овладея. Исках да закрещя. Исках да се разбеснея. Не можех да дишам.
 	Имах чувството, че се давя.
 	- Това е най-доброто място да научим нещо.
 	Леко вирнах брадичка и погледнах през стаята към мадам Лабел, Коко и Бо, които седяха сред гуляещите пътуващи актьори. Също като мен и Лу, Бо бе скрил лицето си под ниско нахлупената качулка на наметалото си. Никой не ни обръщаше внимание. Ние далеч не бяхме впечатляващи като актьорите.
 	- Не можем... - поклатих глава, неспособен да събера мислите си. Колкото повече наближаваше полунощ, толкова повече се развилняваха те. Толкова по-шумни ставаха. Очите ми търсеха само Лу. Когато я поглеждах, паниката се изостряше, врязваше се в гърдите ми и заплашваше да ме посече на две. Пак опитах, като промърморих на върховете на пръстите си: - Не можем да продължим с плана на мадам Лабел, докато не преценим ситуацията извън лагера. Алкохолът развързва езиците.
 	- Така ли? - Тя се наведе напред сякаш за целувка и аз се отдръпнах, паниката се надигна като жлъчка. Слава богу, не можех да виждам добре лицето ѝ, иначе щях да направя нещо глупаво - например да я отнеса в задната стаичка, да залости вратата и да я целувам толкова дълго, че да забрави за намеренията си да се раздели с мен. Но успях да задържа мускулите си стегнати, за да не го направя. Тя се отпусна разочаровано на стола си. - Ясно. Забравих, че още се държиш като задник.
 	Сега исках да я целуна по съвсем друга причина.
 	Вече беше съвсем тъмно. Само огънят в огнището озаряваше мръсната стая. Макар че седяхме възможно най-далече от него, скрити в най-дълбоките сенки, смътното му сияние не можеше да скрие обявленията, закачени на вратата. Бяха две. На едното бе нарисувано моето лице, а на другото - лицето на Лу. Същите обявления бяха разлепени и по всички улици на селото.
 	Луиз лъо Блан, обвинена във вещерство - пишеше на едното обявление. - Издирва се жива или мъртва. Награда.
 	Лу се бе засмяла, но всички чухме какъв е смехът ѝ. Насилен. А под моето изображение...
 	Рийд Дигори, обвинен в убийство и заговор. Издирва се жив. Награда.

 	Издирва се жив. Все още не разбирах това, като се имаха предвид обвиненията.
 	- Виждаш ли? Още има някаква надежда. - Лу ме беше сръгала унило с лакът, когато видя присъдата ми. В миг на слабост бях предложил да избягаме към най-близкото пристанище, за да оставим всичко това зад гърба си. Тя обаче не се разсмя тогава. - Не, магията ми живее тук.
 	- Ти си живяла без магия с години.
 	- Това не беше живот. Беше оцеляване. А и без... всичко това - тя направи широк жест - коя съм аз?
 	Поривът да я сграбча беше ужасно силен, но само се наведох, докато не се озовахме очи в очи, и казах яростно:
 	- Ти си всичко.
 	- Дори вещиците да не наблюдаваха пристанищата, дори някак да успеем да се измъкнем, кой знае какво ще стори Морган на онези, които останат тук. Ние ще оцелеем, да, но не можем да оставим другите тук на съдбата им. Нали?
 	Отговорът на този въпрос тежеше като олово в стомаха ми. Разбира се, че не можехме да ги изоставим. Но тя все още се вглеждаше с надежда в очите ми, сякаш чакаше друг отговор. Това ме сепна, твърд възел се усукваше в стомаха ми. Ако бях настоял да заминем, дали щеше да се съгласи? Дали щеше да подложи цяло кралство на яростта на Морган само за да можем да оцелеем ние?
 	Тихо гласче в главата ми даде отговора. Неприятен отговор.
 	Тя вече направи това.

 	Аз го прогоних яростно.
 	Сега... когато тялото ѝ се накланяше към мен, когато качулката ѝ се смъкваше, - ръцете ми трепереха и аз устоях на порива да продължа спора. Твърде скоро тя щеше да тръгне за кръвния лагер. Макар че нямаше да е сама, нямаше да е с мен. Това беше неприемливо. Не можеше да се случи. Не и когато Морган и Огюст я искаха мъртва.
 	Тя може да се грижи за себе си - каза гласът.
 	Да. Но и аз мога да се грижа за нея.

 	Тя въздъхна и се отпусна пак в стола си, съжаление се смеси с паниката ми. Тя мислеше, че я отблъсквам. Бях забелязал как се промениха очите ѝ до вира, а после и в лагера. Но не я отблъсквах. Аз я защитавах.
 	Когато ме докосваше, вземах глупави решения.
 	- Ами ти, Антоан? - Лу подаде чашата на Ансел. - Нали няма да оставиш една дама да пие сама?
 	- Разбира се, че няма. - Погледна печално наляво и надясно. - Но не виждам дама тук. А ти?
 	Лу се засмя и изля кехлибарената течност на главата му.
 	- Престани - изръмжах аз, като дръпнах качулката на мястото ѝ. За миг косата ѝ бе изложена на показ. Макар че я беше остригала, цветът ѝ си оставаше стряскащо бял. Отличителен. Това не беше обикновен цвят и беше много известен. Символичен. Никой не би разпознал с него Лу, но пък можеха да я сбъркат с друга, а това бе много по-лошо. Дори Лу трябваше да вижда колко прилича на майка си сега.
 	Отдръпнах ръката си, преди да съм погалил бузата ѝ, и попих уискито с наметалото си.
 	- Точно затова мадам Лабел не искаше да се показваш пред хората. Привличаш твърде много внимание.
 	- Ти познаваш майка си от едва три- четири секунди и вече ти е авторитет. Не мога да ти опиша колко вълнуващо е това за мен.
 	Извъртях очи. Преди да отговоря, група мъже се настаниха на масата до нас. Мръсни. Раздърпани. Отчаяно жадни за алкохол.
 	- Фифи, пиленце - извика най-гласовитият и най-мръсният от тях, - донеси ни по пинта и не спирай да носиш. Това е, моето момиче.
 	Кръчмарката - също толкова мръсна и с два липсващи предни зъба - се втурна да ги обслужи.
 	В другия край на кръчмата Бо изрече нещо само с устни на Лу, потупа се по зъбите и тя се изхили. Изпълни ме ревност. Приближих се инстинктивно до нея, но спрях и се отдръпнах отново. Насилих се пак да започна да оглеждам кръчмата.
 	- Ама по-полека, Рой - каза един от приятелите му. - Утре ще ставаме рано.
 	Зад раздърпаните мъже имаше трима с тъмни дрехи, които играеха карти. На коланите им висяха мечове. В чашите им имаше медовина. Забелязах и млада двойка, която разговаряше оживено с мадам Лабел, Коко и Бо. Фифи и кръчмарят здравеняк работеха на тезгяха. Актьори и актриси танцуваха до вратата. Още селяни се изляха в кръчмата с блеснали от вълнение очи и зачервени от студа носове.
 	Навсякъде имаше хора, които тънеха в блажено неведение кой се крие сред тях.
 	Рой се изплю на пода и част от храчката покапа от брадичката му. Лу - която седеше най-близо до него - отдръпна стола си и сбърчи нос.
 	- Един кон си счупи крака вчера вечерта. Аз май няма да ходя в Сезарин.
 	При тези думи и тримата застинахме. Неестествено. Когато побутнах Лу, тя кимна и отпи от чашата си. Ансел последва примера ѝ и изкриви лице, когато течността опари езика му. Наклони чаша към мен.. Аз отказах, докато бързо пресмятах разстоянието между Сент Лоар и Сезарин. Ако тези мъже смятаха да тръгват на сутринта, значи, погребението на архиепископа беше след две седмици.
 	- Късметлия си - каза друг, когато Фифи се върна с медовината им. Започна да гълта жадно. - Жената не дава да се издума. Вика, че трябвало да поднесем почитанията си. Проклета умница е тя. Старият Флорин никога не е правил нищо за мен, освен да ми пречи и да гони дребосъци по време на жътвата.
 	Произнасянето на името му ме удари като с чук. Значи, тези мъже бяха селяни. Преди няколко седмици ни бяха изпратили да се справим с още едно заразяване с лютени1 близо до Сезарин. Но ние тогава помагахме на селяните, не им пречихме.
 	И сякаш прочел мислите ми, един от тях каза:
 	- Неговите сини прасета ги изтрепаха, Жил. Това е нещо.
 	Сини прасета. Ярост се завихри в гърлото ми. Тези хора не осъзнаваха ли, че ловците просто се опитват да ги пазят. Не осъзнават ли жертвите, които те правят. Целта, която следват. Погледнах с отвращение раздърпаните дрехи на мъжете. Вероятно живееха твърде на север, за да разберат, или пък стопанствата им бяха твърде отдалечени от доброто общество. Единствено идиоти и престъпници не биха нарекли братята ми - потрепнах вътрешно и се поправих, - ловците, добродетелни, благородни и честни.
 	- Ама не всички - отвърна намусено Жил. - Вдигнаха направо бунт, когато ония си тръгнаха. Малките дяволчета заровиха труповете на приятелите си и съсипаха житото ми за една нощ. Сега всяка седмица им оставяме дарове. Сините куртки ще ни изгорят, ако знаеха, но какво да направим? По-евтино е, отколкото да си изгубим реколтата зарад тия твари. Направо сме между чука и наковалнята. Не можем и залък да спастрим заради всичко това.
 	Той се обърна да поръча още медовина на Фифи.
 	- Да - рече приятелят му, като клатеше глава. - Каквото и да сторим, все сме обречени. - Насочи вниманието си към Рой. - Може пък да е за добро. Сестра ми живее в Сезарин с малките и рече, че Огюст наложил вечерен час. Не може да излизаш след залез и на жените не е позволено да излизат без мъже. Накарал е войниците си да патрулират по улиците ден и нощ и да търсят подозрителни жени след онова, което се случи с архиепископа.
 	Патрули? Придружители?
 	С Лу се спогледахме и тя изруга тихо. Щеше да ни е по-трудно да се движим из града, отколкото очаквахме.
 	Жил потрепери.
 	- Не че съм против. Ония дребосъци са едно, ама вещиците са съвсем друго. Те са зли. Неестествени.
 	Другите мъже замърмориха в съгласие, докато Рой поръчваше пиво. Когато един от тях насочи разговора към хернията си обаче, Лу ме погледна бързо. Не ми хареса блясъкът в очите ѝ. Не ми харесва решително стиснатата ѝ челюст.
 	- Недей - предупредих я тихо, но тя само гаврътна чашата и заговори:
 	- Ей, а чухте ли какви ги приказва оня тъпанар Тусен?
 	Всички от съседните маси я погледнаха. Смайването ме
 	прикова към стола ми и аз зяпнах насреща ѝ заедно с останалите. Ансел се изсмя нервно. По-скоро изкряка. Лу го ритна под масата.
 	Измина още една напрегната секунда, Рой се оригна и се потупа по стомаха.
 	- Коя си пък ти? И що си криеш лицето?
 	- Ами съсипа ми се косата, мой човек. Отрязах я от бяс и сега не мога да се гледам.
 	Ансел се задави с уискито си. Аз инстинктивно го потупах по гърба. И двамата не откъсвахме очи от Лу. Не можех да видя усмивката ѝ, но я усещах. Тя се забавляваше.
 	Исках да я удуша.
 	- Освен туй имам брадавица на брадичката - добави тя поверително, като вдигна пръст и се потупа по лицето. То тънеше в сенките на качулката. - Не се скрива с пудра. Голяма е като Белтера.
 	- Аха. - Мъжът, който бе заговорил, кимна мъдро, вече доста пиян, и се втренчи в нея с помътени очи. - Сестра ми има брадавица на носа. Твойто е нищо работа.
 	Лу не можа да сдържи изсумтяването си.
 	- Това са братята ми - посочи тя към мен и Ансел, - Антоан и Раул.
 	- Здрасти, приятели. - Ухилен, Ансел вдигна ръка и помаха като глупак. - Радвам се да се запознаем.
 	Втренчих се в него. Макар и глупава, усмивката му не потрепваше.
 	- Както и да е - рече Лу, като допи уискито си. - Антоан и Раул ви съчувстват за грижите с лютените. И ние сме стопани. Ония сини прасета ни съсипаха живота, а Тусен е най-лошият от тях.
 	Рой се ухили и поклати глава.
 	- Той таман беше тука с прасетата си сутринта и рекоха, че изкормил Морган на Бъдни вечер.
 	- Ти да видиш!
 	Лу плесна по масата. Притиснах крак към нейния в предупреждение, но тя ме изрита в пищяла. Раменете ѝ се тресяха от потиснат смях.
 	- Но... - Рой се оригна отново, после се наведе напред и ни направи знак да сторим същото - ... те рекоха, че щели да тръгнат за Сезарин веднага заради турнира.
 	Стомахът ми се сви.
 	- Турнир?
 	- Точно тъй - каза Рой, бузите му ставаха все по-червени. Гласът му се засилваше. - Трябвало да попълнят редиците си. Явно вещиците са видели сметката на неколцина. Хората ѝ викат Червената Коледа. - Той се ухили и обърса устата си с ръкав. - Заради кръвта.
 	Когато Ансел ми подаде питието си този път, аз го приех.
 	Уискито прогори пътя си в мен.
 	Мъжът, дето имаше сестра с брадавица, кимна.
 	- Ами ще се проведе преди погребението на архиепископа. Ще се опитат да го направят празник май. Малко зловещ.
 	Жил допи третата си пинта.
 	- Може и аз да се пробвам.
 	Другият се засмя.
 	- Аз пък може да ида при жена ти, докато те няма.
 	- Аз пък ще погна сестра ти!
 	Разговорът се отклони в тази посока. Опитвах се и не можех да откъсна Лу от спора коя е по-грозна - сестрата на единия или вещицата на обявленията, - когато един непознат глас се намеси:
 	- Дрънкате врели- некипели. Няма нищо по-достопочтено от брадавица на лицето.
 	Обърнахме се и видяхме мъжа, който се бе тръшнал на празния стол на нашата маса. Кафяви очи проблясваха над рошави мустаци и брада. Това беше цигуларят на трупата. Той протегна загрубялата си ръка към мен. Вдигна другата и помаха.
 	- Привет, привет. Клод Деверо на вашите услуги.
 	Рой и другарите му се извърнаха с отвращение, като замърмориха нещо за шарлатани.
 	Аз се втренчих в ръката му, а Лу нагласи отново качулката си. Очите на Ансел се стрелнаха към мадам Лабел, Коко и Бо. Макар че ни наблюдаваха тайно, те продължиха разговора с двойката до тях. Мадам Лабел сведе брадичка в леко кимване.
 	- Ами добре тогава. - Клод Деверо отпусна ръка, но продължи да се усмихва. - Няма да ви преча, нали? Трябва да призная, че искам да се откъсна малко от гуляя. О, имате пиячка. - Махна с ръка към трупата си, преди да се обслужи с питието на Ансел. - Много съм ви задължен, уважаеми. Наистина, най-дълбоките ми благодарности. - Смигна ми и попи устата си с една карирана кърпа. - Какво казвах? А, да. Клод Деверо. Туй съм аз. И разбира се, съм музикант и водач на Трупата на Съдбата. Случайно да присъствахте на представлението ни тази вечер?
 	Продължих да притискам крак към крака на Лу, подтиквах я да си мълчи. За разлика от Рой, този човек сам бе дошъл при нас. Това не ми харесваше. Тя въздъхна недоволно, облегна се назад и скръсти ръце.
 	- Не - казах аз рязко и грубо. - Не сме.
 	- Великолепно беше. - Той продължи монолога си с наслада, като ни се усмихваше поред. Взирах се в него. Раиран панталон. Шарено палто. Карирана папийонка. Беше си свалил цилиндъра, очукан и червено- кафеникав, на масата пред него. Дори на мен тези дрехи ми се сториха... странни. - Много обичам тез малки очарователни крайпътни селца. В тях можеш да срещнеш всякакви интересни хора.
 	Явно.
 	- За нещастие, си тръгваме тая нощ, на юг ни зове повикът на тълпите и кроните към погребението на нашия свети отец. - Той махна неясно с ръка. Черен лак блестеше на ноктите му. - Каква трагедия. Каква безбожна случка.
 	Устната ми се изви. Все повече не харесвах Клод Деверо.
 	- Ами вие? Може ли да попитам как се казвате? - Явно нехаещ за напрежението и неловкото мълчание, той потупа с пръсти по масата в жив ритъм. - Макар да обичам хубавите интрижки. Вероятно бих могъл да отгатна?
 	- Няма да е необходимо. - Думите ми паднаха като оловни между нас. Рой ни бе дал цялата нужна информация. Беше време да си тръгваме. Станах и срещнах погледа на Бо от другия край на стаята, кимнах му към изхода. Той побутна майка ми и Коко. - Аз съм Раул, а това са приятелите ми Лусида и Антоан. Тръгваме си.
 	- Приятели! О, колко прекрасно! - Той забарабани по-силно с пръсти, напълно пренебрегвайки думите ми. - И какви прекрасни имена само! Уви, не ми допада съвсем името
 	Раул, но позволете да обясня. Познавах един, грамаден като мечка, макар че май беше по-скоро малко меченце, и на тоя нещастник му се заби треска в петата...
 	- Мосю Деверо - каза Лу, като звучеше едновременно подразнена и заинтригувана.
 	Вероятно беше подразнена, защото беше заинтригувана. Усмивката му изчезна, когато тя заговори, и той примигна бавно. Само веднъж. После усмивката се завърна, по-широка вече, искрена, и той се наведе напред, за да стисне ръката ѝ.
 	- Моля те, Лусида, наричай ме Клод.
 	При внезапната топлина в гласа му, от начина, по който очите му блеснаха по-ярко, притъпената паника в гърдите ми отново се разгоря и се втвърди в подозрение. Но той нямаше как да я е познал. Лицето ѝ си оставаше скрито. Тази фамилиарност вероятно бе просто особеност на характера му. Неподобаваща особеност.
 	Лу се скова при допира му.
 	- Мосю Деверо. Макар обикновено да нямам нищо против напълно непознат да пие от уискито ми и да ми пипа ръката, изкарах няколко неприятни дни. Ако бъдете така добър да се разкарате, ще съм ви много задължена.
 	Рой - който бе подслушвал през цялото време - вдигна глава и се смръщи. Аз потрепнах.
 	Лу бе забравила за селския акцент.
 	Деверо отдръпна ръка и наклони глава назад, после се засмя. Силно.
 	- О, Лусида, каква си сладка. Не мога да ти опиша колко ми липсваше такъв черен хумор, от онзи, който те хапе по ръката, ако се приближиш прекалено. За което по една случайност аз съвсем подобаващо и дълбоко се разкайвам...
 	- Я млъквай. - Лу стана от мястото си, ужасно вбесена. Гласът ѝ кънтеше, остър и силен. Твърде силен. - Какво искаш?
 	Качулката ѝ се смъкна от внезапното движение и каквото и да бе възнамерявал да каже, Клод Деверо рязко замълча. Втренчи се в нея, захвърлил всякакви преструвки.
 	- Просто исках да се срещна с теб, скъпо момиче, и да ти предложа помощ, от която се нуждаеш.
 	Очите му се спуснаха към гърлото ѝ. Новата панделка - по-хлъзгава и по-широка от обичайното, прекалено твърда, за да се върже на папийонка - се бе разхлабила и се плъзгаше надолу, разкривайки ужасния ѝ белег.
 	По дяволите!

 	- Ама какво ти се е случило? - попита високо Рой.
 	До него Жил присви очи. Обърна се към обявленията на вратата.
 	- Туй е същият гаден белег.
 	Деверо вдигна бързо качулката ѝ, но беше твърде късно.
 	Вредата беше сторена.
 	Рой стана от стола си. Размаха чашата си към Лу, олюлявайки се и опитващ се да запази равновесие. Медовина се разля по панталона му.
 	- Ти нямаш брадавица, Лусида. Нямаш и акцент. Ама ужасно много приличаш на момичето, дето всички го търсят. На оная вещица.
 	Цялата кръчма утихна.
 	- Аз не съм... - заекна Лу, като се оглеждаше диво. - Това е нелепо...
 	Извадих балисардата си и се надигнах решително. Ансел ме последва с ножа си. Двамата се извисихме зад нея, когато и приятелите на Рой скочиха на крака.
 	- О, тя е, да. - Жил се блъсна в масата и посочи към обявлението. Ухили се победоносно. - Отрязала си е косата, боядисала я е, но не може да скрие белега. Вижда се ясно като бял ден. Туй момиче е Луиз льо Блан.
 	И в този ужасяващ момент Рой вдигна чашата си и я разби, за да я превърне в нащърбено острие.
 
 	МАРИОНЕТКА


 	 

 	Рийд


 	 
 	 
 	Въпреки кошмара, в който бяхме живели досега, все още не се бях бил заедно с Лу във физическа битка. На Модранит тя беше в безсъзнание. А на представлението на Древните сестри криеше магията си. В ковачницата беше убила престъпниците, преди да се намеся. Не можех да проумея как някой толкова дребен може да убие двама едри мъже така ефикасно. С такава бруталност.
 	Сега разбрах.
 	Тази жена беше страховита.
 	Тя се задвижи с неочаквана скорост, като удряше и с двете си ръце. Когато ножът ѝ не уцелваше, пръстите ѝ се свиваха и врагът ѝ падаше. Или се сковаваше. Или се блъскаше в тезгяха и трошеше чаши, оплискваше стаята с уиски. Стъкло валеше над главите ни, но тя не спря. Удряше отново и отново.
 	Въпреки това Рой и приятелите му бързо изтрезняха и бяха четирима срещу нея. Петима, когато и кръчмарят се включи в мелето. Коко хукна да го пресрещне, но аз я хванах и я блъснах към вратата.
 	- Вземи другите и бягайте. Те още не познават лицата ви, но ще ги видят, ако останете да се биете.
 	- Няма да оставя Лу...
 	- Напротив. - Сграбчих я за гърба на роклята и я блъснах към вратата. - Ще я оставиш.
 	Ококорен, Бо хукна след нея. Ансел и мадам Лабел като че ли се готвеха да спорят, но аз ги прекъснах, като хвърлих
 	нож, за да закова ръкава на Рой за стената. Той бе замахнал с халбата към Лу, докато тя бе с гръб към него.
 	- Ще се видим в лагера. Вървете.
 	Те хукнаха след Коко и Бо.
 	Лу ми извика нещо, докато се биеше с трима едновременно, но не можах да я чуя над виковете на селяните. В бързината се блъскаха да избягат от вещицата, но мъжете с импровизираните мечове се оказаха не по-малко страховити. Със смехове и викове те тръгнаха през тълпата към изхода. Единият откъсна обявлението за Лу и го пъхна в джоба си. След това свали и моето. Ухили ми се през рамо и докосна косата си.
 	Ръката ми се стрелна към падналата качулка.
 	- Не бързай. - Гласът му отекна през паниката и той грабна една халба от най-близката маса, после отпи дълбоко. Приятелите му бяха препречили вратата и хванаха в капан останалите селяни. Хванаха в капан и нас. - Ние ще почакаме.
 	Ловци на глави.
 	- Съпруже! - Лу изпъна длан и главата на Жил се удари в главата на приятеля му. Стенейки, двамата се свлякоха на пода. - Не искам да съм досадна, наистина, но малко помощ ще ми се отрази чудесно...
 	Рой се освободи и я сграбчи. Аз посякох крака на кръчмаря, прескочих го и хукнах към тях.
 	- О, Рой, мон ами. - Лу сбърчи нос под него. - Не искам да съм неучтива, но кога се къпа за последно? Тук долу доста намирисва.
 	Тя издаде звук като от гадене и захапа бицепса му. Той се люшна назад и аз го халосах по главата, хванах Лу за лакътя и я преметнах през гърба си, преди той да се е стоварил върху нея. Тя изрита Жил, който се опитваше да стане, докато се приземяваше към земята.
 	- Не можеш да си представиш колко апетитен си в момента, Рийд.
 	Ухилена дяволито, все още със сключен лакът с моя, тя се завъртя в ръцете ми и ме целуна по устните. Сигурно съм откачен, защото отвърнах на целувката, докато...
 	- Апетитен ли? - отдръпнах се смръщен. Адреналинът бумтеше в гърдите ми. - Не съм сигурен, че това ми харесва...
 	- Защо не? Означава, че искам да те изям жив. - Тя замахна към последния от приятелите на Рой и се втурнахме към вратата. - Опита ли някой модел вече?
 	Огромният кръчмар се надигна да препречи пътя ни, като ревеше така силно, че тресеше гредите на тавана. Кръв течеше от посечения му крак.
 	- Вещица - крещеше той и размахваше тояга с размерите на самата Лу.
 	Аз блокирах удара с балисардата си и стиснах зъби при сблъсъка.
 	- Едва ли е моментът...
 	- Кажи, опита ли?
 	- Не.

 	Тя въздъхна подразнено, шмугна се под нас, за да замахне към Рой, който продължаваше да упорства.
 	- И аз така си помислих. - Този път, когато Рой се хвърли към нея, тя се превъртя над гърба му и го изрита в задника. Той се катурна над приятелите си и Лу изби меча му. - Магията в битка може да е рискована, но не е задължително всичко да приключи като тази сутрин. Номерът е да вложиш творчество...
 	Тя замълча рязко, защото Жил я сграбчи за глезена. Смигна ми и го ритна в лицето. Той се сви до приятелите си и не помръдна повече. Аз забих глава в носа на кръчмаря и сграбчих тоягата му, когато той се свлече. Като че ли основите на кръчмата потрепериха от тътена.
 	Задъхан, погледнах зад нас. Петима бяха повалени. Оставаха трима.
 	- Опитай се да видиш отвъд тази отвратителна малка стаичка към онова, което лежи под нея. - Лу жестикулираше Диво с ножа си. Селяните пак се разпищяха и се пръснаха да се крият зад преобърнати маси и столове. - Хайде. Погледни. Кажи ми какво виждаш.
 	Аз обаче насочих вниманието си към мъжете до вратата. Верни на думата си, те чакаха. Отблъснаха се лениво от стената и извадиха мечовете си, когато приближихме.
 	- Вероятно това означава, че няма просто да отстъпите встрани - каза Лу с въздишка. - Сигурни ли сте? Аз съм вещица, нали знаете.
 	Онзи с халбата допи бирата си.
 	- А знаеш ли, че главата ти струва сто хиляди крони?
 	Тя изсумтя и спря.
 	- Честно, обидена съм. Цената ѝ е поне два пъти по-висока. Говорихте ли с Господарката на вещиците? Сигурна съм, че ще я утрои. Поне ако ме доставите цялата. Не само за главата. Трябва да съм жива, разбира се, което сигурно ще е проблем за вас...
 	- Млъквай. - Мъжът пусна халбата и тя се разби в краката му. - Или ще ти отрежа главата още сега.
 	- Кралят наистина ли иска главата ми? Колко... варварско. Сигурни ли сте, че не бихте предпочели да ме заведете при Господарката на вещиците? Внезапно започнах да съчувствам на каузата ѝ.
 	- Ако се предадеш, ще те убием бързо - обеща друг от ловците на глави. - Ще оставим гадостите за след това.
 	Лу изкриви лице.
 	- Колко великодушно. - А на мен прошепна: - Те нямат балисарди. Фокусирай се върху изхода от битката и ще се появят моделите. Избери онзи с най-малко странични щети, но избери. Иначе природата ще избере вместо теб. Това се е случило тази сутрин, нали?
 	Стиснах по-здраво балисардата си.
 	- Няма да е нужно.
 	- Опитвам се да проявя търпение, ловецо, но не разполагаме с много време...
 	Усмивката на първия изчезна и той вдигна меча си.
 	- Казах да млъкнеш. Ние сме повече. Е, предавате ли се?
 	- Не. - Лу вдигна ножа си. Изглеждаше жалък в сравнение с мечовете. Тя самата изглеждаше твърде дребна в сравнение с тях. Въпреки че си поемах дълбоко дъх, напрежението в тялото ми нарастваше все повече, докато не започнах да го излъчвам и да треперя от нетърпение. - Чакай, не, нека помисля. - Тя потупа брадичката си. - Абсолютно не.
 	Мъжът се хвърли към нея. Аз избухнах, забих балисарда- та си в корема му и се завъртях, когато един от другите опита да се измъкне покрай мен. Кракът ми се заби в коляното му и го подкоси, а той заби меча си в стъпалото ми. Пред очите ми избиха черни петна, докато измъквах меча.
 	С животински вик Лу се хвърли към третия, но той я хвана за китката и я изви. Ножът ѝ изтрака на пода. Тя вдигна пръст и мъжът полетя към бара с такава сила, че разцепи дървото. Тя се закашля и се преви.
 	- Поучителен момент - рече задавено. - Трябваше да убия гадното копеле, но... - Пак се изкашля. - ... но използвах въздуха около нас, за да го изхвърля назад, опитах се да... го прикова към дървото. И в резултат и мен ме халоса хубаво. Разбираш ли? Можех да използвам направо въздуха от дробовете си, но той... е твърде едър. За него бе необходим твърде много въздух. И вероятно това щеше да ме убие. - Тогава започна да се усмихва, все по-широко и по-широко, докато накрая се засмя. Кръв се стичаше от устата ѝ по брадичката. - И тогава как щях да си заслужа стоте хиляди крони на баща ти...
 	Един нож полетя към нея от отломките на тезгяха.
 	Тя нямаше време да се наведе.
 	Обграден от две страни, аз гледах сякаш на забавено движение как тя потрепна и вдигна ръка, за да попречи на острието да се забие в сърцето ѝ. Но силата на хвърлянето - близостта на мъжа и точният му прицел - бяха непреодолими. Острието щеше да попадне в целта си. Тя нямаше какво да стори, за да го спре. Аз не можех да сторя нищо.
 	Пръстите ѝ потрепнаха.
 	И с това потрепване очите ѝ още повече изгубиха фокус, станаха все по-малко... човешки. За част от секундата ножът промени посоката си и се заби в гърлото на собственика си.
 	Лу се втренчи в него, все още усмихната, очите ѝ светеха от непозната злост.
 	Само че не беше непозната. Бях я виждал много пъти.
 	Но никога в нейните очи.
 	- Лу?
 	Когато я докоснах, ужасната усмивка най-сетне си отиде и тя ахна, притиснала гърдите си. Дръпнах я зад мен, когато двамата нападнаха. Осъзнах с ужас, че тя не може да диша. Въпреки собственото ѝ предупреждение, беше дала въздуха от дробовете си, за да отклони онзи нож - не толкова много въздух, колкото щеше да е нужен за отблъскването на един мъж, но достатъчно, за да се появят черни петна пред очите ѝ, достатъчно, за да започнат гърдите ѝ да се надигат трескаво, за да си върнат загубеното.
 	- Добре съм - каза тя, като опитваше да се присъедини към мен. Гласът ѝ беше дрезгав. Слаб. Пристъпих пред нея. - Казах, че съм добре.
 	Не ѝ обърнах внимание и размахах широко балисардата - изнервен от накъсаното ѝ дишане и от плътната воня на магия във въздуха, кръвта бучеше в ушите ми, - за да отблъсна двамата мъже и да я предпазя. Но кракът ми пулсираше и аз се препънах.
 	- Оставете ни да си тръгнем - казах тихо и отчаяно, ужасен за тях. Не... не за тях. За Лу. - Оставете ни да си тръгнем и ще ви оставим живи.
 	Първият се надигна до трупа на другаря си. Усмивката му бе изчезнала. Очите му се взираха в наранения ми крак, когато се приближи.
 	- Носят се слухове. В града. Казват, че си копеле на краля.
 	Мислите ми се пръснаха при тази нова информация. Как
 	са разбрали? Единствените, които знаеха това, бяха моите спътници: Лу, Ансел, Коко, Бо и...
 	Последното парченце си дойде на мястото.
 	Мадам Лабел.
 	- Можем да ти помогнем - каза вторият, като също се приближи. - Можем да те освободим от това вещерско заклинание.
 	Всичките ми инстинкти крещяха да направя нещо. Да се бия, да защитавам. Но сега това не беше едно и също. Отстъпих бързо и пак се препънах. Лу ме задържа.
 	- Моля ви - изхили се тя. - Та той спи с балисардата си, идиоти. Не бих могла да го омагьосам, дори да исках.
 	- Затваряй си устата, вещице.
 	- Ами мъртвият ви приятел? - рече тя сладко. - Дали той да не говори вместо мен?
 	Бутнах я отново зад себе си.
 	Очите ми се стрелнаха към вратата и прозорците. Бяха твърде далече. Но рационалната част от ума ми знаеше, че имам предимство. На обявлението за мен пишеше, че ме искат жив, затова нямаше да рискуват да ме убият, но същото не важеше за Лу. Животът ѝ беше заложен в тази битка, което означаваше, че и техните също. Трябваше да ги убия, преди да са я докоснали, преди тя да е отвърнала. Макар че бяха двама, можех да ги надвия. Дори ранен. Но ако започнех да се бия, и Лу щеше да се включи. Нямаше да ме остави да се бия сам.
 	Отново се опита да се измъкне покрай мен и отново я бутнах зад себе си.
 	Не можех да ѝ позволя да се бие. Не и с магия. Не и след това, което току- що бях видял. Можеше да се увреди необратимо. И все пак не можех да я оставя и беззащитна. Стиснах ръката ѝ и я избутах към стената, притиснах я с тялото си.
 	- Бръкни в палтото ми - прошепнах, когато мъжете се приближиха. - Има нож.
 	Вместо това тя изби балисардата от ръката ми.
 	- Какво...?
 	Скочих след нея, не можех да повярвам, но тя ме изпревари и я плъзна под краката на мъжете, когато те нападнаха.
 	- Довери ми се! - извика.
 	Нямах време да споря, измъкнах два ножа от бандолиера и се подготвих да отбия ударите им. Умът ми предвиждаше всяко тяхно движение. Оръжията ми станаха продължения на ръцете. Дори острата болка в стъпалото утихна до тъпо пулсиране. Необяснимо развълнуван, аз гледах - някак дистанцирано - как тялото ми парира удари, навежда се и се извърта с неестествена скорост. Удар, ритник, удар. Скоро мъжете забавиха ударите си, окървавени и изтощени. Омраза разкривяваше лицата им, когато се вгледаха в Лу. Но тя оставаше зад мен, не се бе включила в боя...
 	Погледнах назад. Зрението ми някак се сви до нейните изкривени пръсти и върху мен се стовари шок, секна ми Дъхът. Не. Не шок. Ярост. Да, бях виждал това преди. Бях го виждал много пъти.
 	Тя ме използваше като проклета марионетка.
 	Когато видя лицето ми, пръстите ѝ потрепнаха и ръцете ми се отпуснаха до тялото, сякаш им отрязаха конците. Безжизнени.
 	- Рийд - прошепна тя. - Недей...
 	Мъжете най-сетне видяха шанса си.
 	Най-бързият от тях се завъртя около мен, удари ме през ръцете и ножовете паднаха на земята. Преди да успея да го спра, другарят му притисна острие до брадичката ми. Другият бързо го последва - с меч в ребрата ми.
 	- Не затруднявай нещата, Дигори - каза единият, запъхтян, и ме удари силно в стомаха, когато опитах да се освободя. - Кралят те иска жив и ние няма да го разочароваме.
 	Те ме обърнаха към Лу, която се бе хвърлила да вземе балисардата ми.
 	- Кротко, скъпа. - Притиснаха по-силно остриетата. Предупреждаваха я. Предупреждаваха и мен. Струйка кръв се стече по врата ми. Лу бавно се изправи. Изражението ѝ беше страховито. - Точно така. Без резки движения. Сега ритни ножа натам.
 	Тя обаче ритна ножа към вратата и очите ѝ потрепнаха, когато видя нещо там. Не смеех да погледна. Не смеех да привлека вниманието им.
 	Тя си пое дълбоко дъх. И изражението ѝ се промени. Запърха с мигли и се усмихна прелъстително на мъжете. Стомахът ми се сви. С тази бяла коса, със зелени, а не сини очи тази нощ тя изобщо не приличаше на себе си.
 	- Знаете ли - рече, като държеше ръцете си вдигнати, неподвижни, - че са необходими физически жестове, за да се прави магия? Трябва да покажем намерение, иначе рискуваме да насочим моделите с някоя случайна мисъл. Жестикулацията е проявление на намерението. - Тя изрецитира последното като от учебник. Пак се усмихна. Този път по-широко. По-сладко. Изумени, те се взираха в нея. Аз се взирах в нея ужасен. - И най-малкият жест ще свърши работа. Както видяхте, аз приковах приятеля ви само с потрепване на пръста си. Отне по-малко от секунда.
 	Те ме стиснаха по-здраво.
 	- Лу. - Гласът ми беше нисък, напрегнат. - Не го прави. Ако дори само промяната на спомен е толкова опасна, какви ще са последствията, ако променяш животи. Довери ми се. - Очите ѝ погледнаха за миг към вратата. Преглътнах с усилие и изкривих лице до острието. Тя печелеше време. Това беше. Но тази усмивка... изнервяше ме. Опитах отново. - Те са двама. Дори да убиеш единия, другият...
 	- ... ще му пререже гърлото - каза мъжът отляво до мен и притисна ножа по-дълбоко, за да подчертае думите си.
 	Ръката му беше лепкава от пот. Студена. Можех да надуша потта през дрехите му. Тя ги беше изплашила. Като се престорих, че се боря, аз погледнах зад нас. Сърцето ми се качи в гърлото. Ансел, Коко, мадам Лабел и Бо извличаха Рой и припадналите му приятели през вратата. Защо не ме бяха послушали? Защо не си бяха тръгнали? А вместо това помагаха и на последните останали в кръчмата селяни да избягат. Клод Деверо ровеше трескаво из отломките на тезгяха.
 	- Предполагам, че си прав. - Лу ми смигна и фасадата ѝ се пропука. Облекчение нахлу в мен. - Но определено ми харесва да те гледам как се гърчиш.
 	Изгубил търпение, мъжът вдясно се хвърли към нея.
 	- Ана мен ще ми хареса да ти отрежа устата...
 	Зад нас се чу триумфален вик и мъжете най-сетне се обърнаха.
 	Застанал зад тезгяха, вдигнал запалена клечка, Деверо се ухили.
 	- Добър вечер, господа. Наистина не искам да ви прекъсвам, но мисля, че е проява на лош вкус да се обсъжда обезглавяването на дама пред самата нея.
 	Той хвърли клечката към нас и цялата сграда експлодира.
 	1
 	 Лютенът е вид хобгоблин във френските приказки и фолклор. - Б. пр.
 	 

 
 	БЕЛИ СЕНКИ


 	 

 	Лу


 	 
 	 
 	Огънят е такава глупост.
 	Такава глупост.
 	Веднъж съм горяла - горях ли, горях на метафизична клада, докато от мен остана само овъглена черупка, но като че ли пламъците не се бяха заситили с мен. Искаха да вкусят и друго.
 	Е, много жалко.
 	Хвърлих се към Рийд, когато кръчмата експлодира около нас, протегнах ръка към модела, който блестеше между нас и пламъците. Златната нишка източваше ледения страх от гърдите ми, обгръщаше ни със защитна преграда от студени, блестящи кристали, преди да се пръсне на прах. Вкопчихме се един в друг, невредими, докато огънят бушуваше.
 	Ловците на глави не извадиха този късмет.
 	Опитах се да не се радвам, докато ги гледах как изгарят. Наистина се опитах. Без страха обаче, който току- що бях пожертвала, остана само гневът - гняв, който се разгаряше дори по-силно и по-ярко от пламъците около нас. Кръвта от гърлото на Рийд все още се стичаше по яката му и попиваше в нея. Даже при мъчителния преход през пущинака - при едноседмичния ни престой в Падината - той бе успял да поддържа дрехите си безупречни. Но не и сега. Двама ловци на глави щяха да го победят, ако не беше Клод Деверо.
 	Като стана дума за него... къде беше Клод Деверо?
 	Все още разярена, аз огледах пламтящата кръчма, но го нямаше.
 	Рийд ме стисна по-силно, докато бутилките с уиски зад тезгяха зад нас започнаха да избухват. Стъклото се сипеше по нашия топящ се щит и черен, отровен дим започна да се просмуква под него. Закашлях се и го дръпнах да се наведе към мен.
 	- Трябва да се махаме! Щитът няма да издържи още дълго!
 	Той кимна бързо, очите му се стрелнаха към изхода.
 	- А дали ще се движи с нас?
 	- Не зная!
 	Хвана ме за ръка и се втурна през пламъците към вратата. Аз тичах след него, като се наведох за балисардата му по пътя, и се насилвах да дишам. Леки вдишвания. Гърдите ме боляха от предишното усилие и главата ми още бумтеше. Зрението ми започна да се размазва. Дим изгаряше носа и гърлото ми и аз се задавих, първият филиз жега облиза гърба ми. Плъзна по раменете и врата ми и паниката ми най-сетне се завърна, когато щитът се разтопи напълно.
 	Спомен за друг огън забушува в мен.
 	- Рийд!
 	Блъснах го в гърба с всичка сила и той излетя през вратата, като се просна на земята отвън. Срутих се до него върху заледената кал и без да ме е грижа за благоприличието, започнах да се търкалям като прасе в кочина. Стон се откъсна от гърлото ми.
 	- Трябва да се махаме!
 	Ръцете на Рийд сграбчиха моите и ме издърпаха от земята. Още хора ни бяха обградили и вадеха импровизирани оръжия. Вили. Чукове. Пламъците в кръчмата озаряваха изпълнените с омраза очи над мен, виковете им отекваха през мъглата, която се стелеше в съзнанието ми.
 	Вещица!

 	Дръжте я!

 	Доведете ловците!

 	Някаква тежест се утаи в крайниците ми. Стенейки, аз се изправих до Рийд и останах там, разчитах на него да ме подкрепи. Той не ме разочарова. Гласът ми прозвуча приглушено, когато казах:
 	- Гърбът ме боли.
 	Той не отговори, само взе балисардата си от мен и я размаха към мъжете, за да си пробие път. Светът започна да се люлее по приятен и някак разсейващ начин, като мислите ти точно преди да заспиш. Дали Клод ни гледаше от тълпата? Някъде в дъното на съзнанието си осъзнах, че вероятно е останал в огъня. Но това бе спокойно и дистанцирано осъзнаване и единственото, което сега имаше значение, бяха ръцете на Рийд около мен и тялото му до моето...
 	- Лу. - Очите му се появиха точно пред мен, широко отворени, разтревожени, съвършено сини. Само че... не биваше да са четири, нали? Засмях се, но излезе като хрип и посегнах да изгладя бръчката между веждите му. Той ме хвана за ръцете. Гласът му ту долиташе до мен, ту си отиваше: - Остани будна... в лагера... ловците... идват.
 	Идват.

 	Идвам за теб, скъпа.
 	Паника ме удари в стомаха и смехът ми рязко секна. Потреперих до него и се опитах да го прегърна през кръста, но ръцете не ме слушаха. Те висяха безжизнено до тялото ми, тежки и безполезни, когато се катурнах към него.
 	- Тя идва за мен, Рийд.
 	Смътно усетих как ме вдига - устата му се движеше приятно до ухото ми - и се опитах да събера несвързаните си мисли, да прогоня сенките от очите си.
 	Но сенките не трябваше да са бели - тази сянка беше ослепителна, нажежена до бяло, докато разсичаше гърлото ми и пиеше кръвта ми...
 	- Няма да ѝ позволя да те нарани отново.
 	- Ще ми се да бях твоя жена.
 	Той се скова при това неочаквано признание, но аз вече бях забравила изреченото. С едно последно сънливо вдишване - с дъх на бор, на дим и на него - потънах в мрака.
 	 
 
 	ДА НОСИШ КРЪСТА СИ


 	 

 	Лу


 	 
 	 
 	Събудиха ме спорещи гласове. Макар че болката в гърба бе чудодейно изчезнала, гърдите ми още бяха стегнати и тежки. Мед покриваше езика ми, така че почти не усетих по-острия, меден вкус, който се криеше зад сладостта му. Трябваше да изпитвам съжаление, но изтощението ми пречеше да се изпълня с друго, освен с апатия. И затова не отворих веднага очи, преструвах се на заспала и се наслаждавах на въздуха в дробовете си.
 	Бяха ме сложили по корем и нощният въздух галеше кожата по гърба ми. Голата кожа на гърба ми. Почти се засмях и се издадох.
 	Тези идиоти ми бяха разрязали ризата.
 	- Защо не се получава? - сопна се Рийд. Горещо присъствие до мен, той стискаше ръката ми. - Не трябваше ли да се е събудила досега?
 	- Ами сляп ли си, Дигори? - чу се острият глас на Коко. - Изгарянията ѝ почти заздравяха. Дай време и на вътрешните ѝ наранявания да сторят същото.
 	- Вътрешни наранявания?
 	Представих си как се зачервява лицето му.
 	Коко въздъхна нетърпеливо.
 	- Не е възможно да задвижиш нож, камо ли да го хвърлиш само с въздуха от дробовете си. Тя е компенсирала с въздуха от кръвта и тъканите си...
 	- Какво е направила? - Гласът му някак опасно омекна. Измамно омекна. Не успяваше да скрие яростта му обаче, когато ръката му почти строши пръстите ми. - Това можеше да я убие.
 	- Винаги си има цена.
 	Рийд се изсмя. Грозен, непознат звук.
 	- Освен за теб, изглежда.
 	- Моля?
 	Борех се с един стон, устоявайки на порива да се намеся в спора им. Рийд беше идиот, но днес щеше да си го получи.
 	- Чу ме - каза той, несмутен от близостта на Коко до артериите му. - Лу е различна, когато използва магията. Чувствата ѝ, преценките ѝ... тя самата е някак нестабилна след случилото се при вира вчера. Тази нощ беше по-зле. Ти използваш магията без последствия.
 	Цялото желание да го предпазя от Коко изчезна. Нестабилна? Костваше ми голямо усилие да продължа да дишам бавно и дълбоко. Възмущението прогони и последната частица от изтощението и сърцето ми забумтя при това малко предателство. Ето ме тук, лежа ранена до него, а той има наглостта да ме обижда? А при вира и в кръчмата аз само му пазех неблагодарния задник.
 	Виж му сметката, Коко.
 	- Дай ми конкретни примери.
 	Смръщих се към постелката си. Това не беше точно отговорът, който очаквах. И какво долавям? Нима загриженост? Нали Коко не можеше да е съгласна с тази глупост.
 	- Тя си боядиса косата, без дори да се замисли. Опита се да удуши Бо, когато нещата се объркаха. - Рийд звучеше, сякаш изброява точки от внимателно премислен списък. - След това плака... истински плака...
 	- Тя си боядиса косата така заради теб. - Гласът на Коко бе напоен с негодувание и неприязън и аз открехнах едното си око, леко умилостивена. Тя се взираше в него. - И ѝ е позволено да плаче. Не всички страдаме от твоя емоционален запек.
 	Той махна с ръка.
 	- Не е само това. В кръчмата тя се сопна на Клод Деверо. Смя се, когато нарани ловеца на глави, макар че беше наранила и себе си. Видя синините по ребрата ѝ. Тя кашляше кръв. - Той прокара нервно ръка през косата си и поклати глава. - И това беше, преди да убие приятеля му и себе си междувременно. Притеснявам се за нея. След като го уби, за един миг изглеждаше... ами изглеждаше почти като...
 	- Не смей да довършваш това изречение.
 	- Не исках да...
 	- Спри. - Кръв още избиваше по ръката на Коко, която стискаше празното мускалче от меда. Пръстите ѝ трепереха. - Не мога да те успокоя. Няма нищо успокояващо в тази ситуация. Този вид магия... този вид, който балансира живот и смърт на върха на нож... изисква саможертва. Природата изисква баланс.
 	- Няма нищо естествено в това. - Бузите му се зачервиха и гласът му ставаше все по-твърд с всяка дума. - Това е ненормално. Това е... като болест. Отрова.
 	- Това е кръстът, който носим. Бих ти казала, че в магията има нещо повече от смърт, но няма да ме чуеш. Ти също имаш своята отрова, която тече в кръвта ти... и която най-случайно ще накарам да кипне, ако кажеш нещо подобно пред Лу. Тя си има достатъчно гадни проблеми, за да добавя и твоите към тях. - Коко въздъхна дълбоко и раменете ѝ увиснаха. - Но си прав. Няма нищо естествено в това една майка да убие детето си. Лу ще се влоши още много, много повече, преди да се оправи.
 	Пръстите на Рийд се стегнаха около моите и двамата ме погледнаха. Затворих окото си.
 	- Знам - рече той.
 	Поех си дълбоко дъх, за да се овладея. После отново. Но не можех да пренебрегна острото избухване на гняв, който думите им бяха предизвикали, нито болката под него. Това не беше ласкателен за мен разговор. Не бяха думи, които човек се надява да чуе от любимите си хора.
 	Лу ще се влоши още много, много повече, преди да се оправи.

 	Лицето на майка ми се появи от спомените. Когато бях на четиринайсет, тя ми избра съпруг, настояваше да изживея Целия си живот само за няколко години. Казваше се Алек и лицето му беше така красиво, че направо ми се доплака. Когато заподозрях, че той харесва друга вещица, една нощ го проследих до бреговете на Тъжните води... и го гледах как легна с любовницата си. След това майка ми ме прегърна, за да ме приспи, и ми прошепна:
 	- Ако не искаш да научиш нещо лошо, скъпа, тогава недей го търси.
 	Вероятно не бях толкова безстрашна, колкото си мислех.
 	Но те грешаха. Аз си бях добре. Чувствата ми не бяха нестабилни. За да го докажа, се прокашлях и отворих очи, и... се втренчих право в муцуната на една котка.
 	- Къш, Абсалон...!
 	Отдръпнах се рязко, стресната, и пак се закашлях от внезапното движение. Ризата ми, разрязана на гърба, изпърха до мен.
 	- Ти си будна. - Облекчение озари лицето на Рийд, когато се наведе напред и колебливо докосна лицето ми, прокара палец по бузата ми. - Как се чувстваш?
 	- Ужасно.
 	Коко също клекна до мен.
 	- Надявам се, че си свила още дрехи от онази търговка. Защото тези буквално са се стопили на гърба ти снощи. Беше голяма забава да ги свалим.
 	- Ако под „забава" имаше предвид нещо гротескно - каза Бо, който се приближи до нас. - Аз не бих поглеждал натам - махна той с ръка през рамото си, - освен ако не искаш да видиш странната смесица от плът и плат. И вечерята на Ансел. Той се раздели с нея, след като видя раните ти.
 	Погледнах през Падината към Ансел, който седеше с нещастен вид, докато мадам Лабел се суетеше около него.
 	- Трябва да се преоблечеш - каза Коко. - Наближава полунощ. Леля ще дойде скоро.
 	Рийд я погледна лошо и се премести, за да я скрие от погледа ми.
 	- Казах ти. Лу идва с мен.
 	Коко отговори веднага.
 	- И аз ти казах, че...
 	- Млъкнете и двамата. - Думите изскочиха от устата ми, преди да мога да ги спра, и аз се свих пред ужасените им изражения. Те се спогледаха бързо, като явно се разбраха нещо, без да кажат и дума. Но аз все пак я чух. Нестабилна. Насилих се да се усмихна и заобиколих Рийд. - Съжалявам. Не биваше да го казвам.
 	- Напротив, биваше. - Бо изви вежда, като ни гледаше с нескрит интерес. Когато наклони глава и се смръщи, сякаш можеше да види напрежението във въздуха, аз също се смръщих. Може би Рийд беше прав. Може би не бях на себе си. Никога досега не бях усещала нужда да се извинявам, че съм му казала да млъкне. - Те са невероятно дразнещи.
 	- Присмял се хърбел на щърбел - сопна се Коко.
 	- За последен път ви казвам, че ще ида, където искам - казах аз. - Тази нощ беше катастрофа, но поне сега знаем, че погребението на архиепископа е след две седмици. Това означава, че имаме десет дни труден преход, за да стигнем Сезарин. Това ни дава още два дни при кръвните вещици и върколаците. - Пронизах Рийд с поглед, когато се опита да ме прекъсне. - Трябва да следваме плана си. Отиваме в кръвния лагер. Ти отиваш при Корема. Ще се срещнем в Сезарин в навечерието на погребението. Ще изпратиш Абсалон с времето и мястото на срещата...
 	- Не вярвам на матагота - каза мрачно Рийд.
 	Абсалон размаха опашка към него в отговор.
 	- Той определено те харесва. - Наведох се да го почеша по ушите. - И ни спаси на Модранит, като отнесе съобщението на мадам Лабел на ловците. Ако помня правилно, ти не хареса и този план.
 	Рийд не отговори, беше стиснал зъби.
 	- Корема? - попита объркан Бо.
 	- Неговото свърталище - казах кратко. Разбира се, той никога не бе стигал до това затънтено ъгълче на кралството си. Повечето хора го избягваха. Включително и аз. - Реката на зъбите се влива в студеноводно блато в най-южната част на Белтера. Върколаците са обявили тази територия за своя.
 	- И защо са я нарекли Корема?
 	- Зъбите водят към корема. Освен това върколаците изяждат всеки, който навлезе в територията им.
 	- Не всеки - промърмори Рийд.
 	- Това е скапан план - каза Бо. - Едва ли ще стигнем до Сезарин навреме за погребението, а освен това се очаква да идем и до Корема? Да не споменаваме каква лудост е да се обръщаме към баща ми за този съюз. Ти беше в кръчмата, нали? Видя обявленията. Тези мъже щяха да ти отсекат главата...
 	- Моята глава. Но не и на Рийд. По някаква причина баща ти не го иска мъртъв. Може би вече знае, че са свързани, но ако не знае, скоро ще разбере. Ти ще ги запознаеш. - Плъзнах се зад Рийд, за да се преоблека в новите дрехи. Той беше достатъчно широк, за да ме скрива и от тримата. - Както знаеш - добавих само за Рийд, - единствената причина, поради която позволявам тази твоя глупава проява на собственичество, е, че брат ти още не ми е виждал циците и не ща да ги вижда.
 	- О, направо ми късаш сърцето, сестричке - каза Бо.
 	- Млъквай. - Вратът на Рийд се зачерви. - Нито дума повече.
 	Интересно. Той не изпита нужда да се извини. Странна горчивина се настани на езика ми и аз не се насладих особено на вкуса - нещо като съжаление и несигурност... и още нещо. Не можех да го определя.
 	- Трябва да се приготвите за тръгване - казах им. - След нашата доста зрелищна екскурзия до Сент Лоар пътят ще е пълен с ловци на глави. Ловците също може да са се появили наоколо. Знам, че още се притесняваш от магията, Рийд, но мадам Лабел ще трябва да те дегизира отново. Можем и да поискаме...
 	Спрях рязко заради смеха на Коко. Тя погледна с очакване Рийд.
 	- Нямам търпение да чуя това.
 	Надничайки изпод ръката му, аз попитах:
 	- Какво нямаш търпение да чуеш?
 	Тя кимна към Рийд.
 	- Хайде. Кажи ѝ.
 	Той изпъна врат да погледне през рамо към мен, докато аз обличах алената риза през главата си и нахлузвах кожения панталон. Наведох се да вържа ботушите. Накрая той прошепна:
 	- Не мога да го направя, Лу.
 	Смръщих се и се изправих.
 	- Какво не можеш да направиш?
 	Той поклати бавно глава, червенината се разпростря от шията към бузите му. Стисна челюст и вирна брадичка.
 	- Не мога да съм близо до нея. До магията. Няма да го направя.
 	Втренчих се в него и след миг всички парченца си дойдоха на мястото. Неговата дистанцираност от мен, загрижеността му... вече разбирах всичко.
 	Лу е различна, когато използва магия. Чувствата ѝ, преценките ѝ... става нестабилна.

 	Притеснявам се за нея.

 	Имаше един момент, когато тя изглеждаше... изглеждаше почти като...

 	Като майка си. Не беше нужно да довършва изречението.
 	Това е неестествено - бе казал той.
 	Неестествено.
 	Горчивина сви гърлото ми, заплашваше да ме задави и аз накрая осъзнах какво е това чувство. Срам.
 	- Е, много удобно, нали?
 	Под ръката на Рийд зърнах как Коко хвана Бо под ръка и го отведе настрани. Той не възрази. Когато те изчезнаха от погледа ми, Рийд се обърна към мен и се наведе, за да ме гледа право в очите.
 	- Знам какво си мислиш. Не е това.
 	- Хората не се променят наистина, нали?
 	- Лу...
 	- Ще започнеш ли да ме наричаш то? Не бих те винила. - Озъбих му се и се наведох така близо, че можех да го ухапя. Никога през осемнайсетте ми години не бях позволявала на никого да ме кара да се чувствам така. Ненавиждах сълзите, които се събираха в очите ми, гаденето в стомаха ми. - Аз съм неестествена все пак. Нестабилна.
 	Той изруга тихо, очите му се затвориха.
 	- Чула си.
 	- Разбира се, че съм чула. Как смееш да ме обиждаш, за да оправдаеш собствената си извратена...
 	- Спри. Спри. - Той отвори очи и посегна към мен, хвана ме над лактите, но нежно. - Казах ти, че няма значение, че си вещица. Наистина.
 	- Глупости. - Отдръпнах се от него, гледах с огромна мъка как ръцете му падат. След секунда го прегърнах през кръста и зарових лице в гърдите му. Гласът ми беше приглушен, прекършен, когато го стиснах здраво. - Ти дори не ми даде шанс.
 	Той още ме прегръщаше, обгръщаше ме с тялото си, сякаш да ме защити от света.
 	- Става дума за магията, не за теб.
 	- Магията е в мен. И в теб.
 	- Не, не е така. Всички частици, от които се отказваш... искам ги. Искам теб. Цяла и невредима. - Той се отдръпна да ме погледне. Сините очи горяха интензивно. - Знам, че не мога да искам от теб да спреш да използваш магия, затова няма да го направя. Но мога да го поискам от майка си. Мога да го поискам от себе си. И мога да... - Той отметна кичур коса от бузата ми. - ... и мога да те помоля да внимаваш.
 	- Не говориш сериозно. - Най-сетне, най-сетне аз се отдръпнах от допира му и сърцето ми се вслуша в разума. - Държиш се, сякаш внезапно съм станала повредена стока или... или стъкло, което всеки миг ще се строши. Знаеш ли какво... цял живот практикувам магия. Знам какво правя.
 	- Лу. - Той посегна отново към мен, но аз пернах ръката му. Очите му загоряха още по-ярко и силно. - Ти не беше себе си.
 	- Видял си каквото си искал да видиш.
 	- Мислиш, че искам да те видя като...
 	- Като какво? Като зла?
 	Той стисна силно раменете ми.
 	- Ти не си зла.
 	- Разбира се, че не съм. - Избърсах една сълза от окото си, преди да се е отронила и той да я види. Никога не си бях позволявала да се чувствам нищожна, засрамена и отказвах да го направя сега. - Така ще застрашиш доброволно живота си... живота на майка си, на брат си... като отказваш да използвате магия за пътуването.
 	- Така или иначе, съм обречен.
 	Взирах се много дълго в него. Убеждението в очите му светеше кристално ясно и ме прониза по-дълбоко от очакваното. Наранената част от мен искаше той да страда заради глупостта си. Те щяха да умрат по пътя без магия и ако не по пътя, то определено в Корема. Той ги осакатяваше с предразсъдъци, отслабваше ги със страх. Слабите не оцеляват на война.
 	Рийд трябваше да оцелее.
 	- Не, не си. - Отстъпих от него, примирена, и изпънах рамене. Животът му струваше повече от наранената ми гордост. По-късно... когато всичко това свърши... щях да му покажа колко много греши за магията. За мен. - Преди кръчмата да избухне, Клод Деверо ми предложи помощ, ако ми потрябва. Пътуващата му трупа тръгва за Сезарин тази нощ. Вие ще тръгнете с него.
 	 
 
 	ТРУПАТА НА СЪДБАТА


 	 

 	Рийд


 	 
 	 
 	Другите не възразиха особено на решението на Лу.
 	Ще ми се да бяха. Вероятно тя щеше да се вслуша в тях. Определено не послуша мен. Когато събирахме вещите си сред вихрушка от кал, сняг и кръв, се опитах да я вразумя, но напразно.
 	Цялата тази схема, макар и хитра, зависеше от едно: от Клод Деверо.
 	Не познавахме Клод Деверо. Но по-важното бе, че той познаваше нас - или поне като че ли познаваше Лу. Беше заслепен от нея в кръчмата. Освен това я бе видял да използва магия. Знаеше, че е вещица. Макар да бях разбрал, че вещиците не са родени зли, останалите в кралството не го знаеха. Ако ни помагаше, какъв човек бе той тогава?
 	- Той е вашето спасение - каза Лу, докато тъпчеше постелката ми в торбата. - Виж, той ни спаси задниците снощи. Можеше да ни остави да умрем, но не го направи. Очевидно не иска да ни нарани, което не бихме могли да кажем за никой друг - и никой няма да ви обърне внимание, ако сте сред трупа актьори. Ще сте скрити без магия.
 	Сега тя бързаше надолу по хълма към Сент Лоар. Другите я следваха. Аз се влачех след тях и погледнах назад към гората. Една снежинка се спусна от небето, все още покрито с облаци, и кацна на бузата ми. Зловеща тишина се спусна над гората след нея. Като затишие пред буря. Когато се обърнах, зърнах с крайчеца на окото си две сияещи очи. Огромни. Сребристи. Завъртях се и космите по тила ми настръхнаха, но там нямаше нищо освен дървета и сенки.
 	Тръгнах след другите.
 	Актьорите се бяха събрали на селския площад, влачеха сандъци, инструменти, реквизит, готвеха се за пътуването. Клод Деверо ги ръководеше. Той търчеше насам- натам и пляскаше с ръце от удоволствие. Сякаш нямаше нищо странно в това да си събираш нещата посред нощ и да тръгнеш преди буря.
 	Лу се спря в уличката, наблюдаваше ги. Всички спряхме с нея.
 	- Какво има? - прошепнах, но тя ме накара да замълча, защото Клод Деверо заговори:
 	- Ела, Зина! - Заподскача към една пълна жена с лилава коса. - Трябва да тръгнем преди изгрев! Мадам Фортуна обича онези, които започват пътуване при новолуние!
 	Примигнах заради снежинките по миглите ми.
 	- Аха - рече Зина и хвърли един инструмент в по-малък фургон. Тя беше със странно наметало. Тъмнолилаво. Вероятно синьо. По него блещукаха неща като звезди. Съзвездия. - Ама мадам Фортуна изостави Сезарин още преди години.
 	- Ооо - заклати пръст пред нея мосю Деверо. - Никога не се отчайвай. Вероятно тя пак ще се присъедини към нас там.
 	- Или пък може да ни изгорят на клада.
 	- Абсурд! Народът на Сезарин има нужда от ободряване. Кой по-добре ще го направи от нас? Скоро ще пренесем зрителите на „Маскарадът на черепите" в свят на безгрижие и фантазия.
 	- Великолепно.
 	Зина стисна основата на носа си. Макар че бе тъмна като Коко, по кожата ѝ нямаше белези. Вероятно беше и хубава, но силният грим - черно на очите, червено на устните - скриваше чертите ѝ.
 	- Със Серафин заслужаваме три процента от всичко, за да си струва това, Клод - продължи тя. - Отиваме право в ада за това погребение, с пламъците и всичко останало.
 	- Разбира се, разбира се. - Той махна с ръка и вече се обръщаше да пришпорва друг актьор. - Нека ги направим четири.
 	Коко сръчка Лу. Този път Лу не се поколеба.
 	- Добър ден, мосю Деверо. Вече ме познавате от снощи, но името ми не е Лусида. А Луиз льо Блан и това са моите приятели Рийд и Ансел Дигори, Козет Монвоазин, Борегард Лион и Елен Лабел.
 	Луиз льо Блан. Не Луиз Дигори. Продължих да гледам право напред. Невъзмутимо.
 	Той изви вежди и очите му заблестяха от изненада. Прелетяха по нас, преди да се спрат на Лу.
 	- Така, така, значи, пак се срещаме, малката ми! Каква прекрасна неочакваност.
 	Другите актьори спряха да товарят багажа си и ни наблюдаваха. Само два сандъка бяха останали на земята, един от тях бе твърде пълен, за да може да се затвори добре. От него се подаваше някаква блестяща тъкан. Цветни пера осейваха снега.
 	Лу му се усмихна очарователно.
 	- Тук съм, за да приема помощта ви, ако още ми я предлагате.
 	- О?
 	- О. - Тя кимна и протегна ръце към обявленията, закачени около нас. Към димящите останки на кръчмата. - Може да не сте забелязали, но с приятелите ми сме направили известно впечатление на Негово кралско величество.
 	- Да, убийството на светия отец определено би привлякло вниманието му - каза тихо младата жена зад Деверо.
 	Тя бе сплела цветя в къдравата си коса и стискаше един медальон с кръст на шията си. Извърнах очи от нея, като се борех с надигащата се емоция. Тя обаче заби ноктите си в гърдите ми - внезапно и дълбоко.
 	Усмихната, Лу се обърна към жената.
 	- А знаеш ли колко мои сестри е убил твоят свети отец?
 	Жената се сви.
 	- Аз... аз...
 	Ансел докосна Лу по ръката, като клатеше глава. Аз се взирах в перата. Гледах как снегът се просмуква в деликатните розови нишки. Още миг. Просто ми трябваше още един миг, за да се овладея, да възвърна контрола си. Тогава ръката ми щеше да замени ръката на Ансел. Щях да помогна на Лу да си спомни. Щях да забравя онова яростно, мятащо се създание в гърдите ми...
 	Къдрокосата жена се изпъна в цял ръст. Беше по-висока от Лу. Почти колкото мадам Лабел.
 	- Той все пак не заслужаваше това.
 	Ти ми беше като син, Рийд.

 	Дъхът ми секна, звярът се разяри. Отдръпнах се още повече. Сякаш усетила това, Лу застана пред мен.
 	- О? И какво заслужаваше?
 	- Лу - прошепна Ансел. Част от мен регистрира погледа, който ми хвърли. - Недей.
 	- Ясно. Разбира се, че си прав. - Лу поклати глава и потупа ръката му, после се обърна отново към Деверо. Къдрокосата жена ни гледаше с широко отворени очи. - Трябва ни транспорт до Сезарин, мосю. Сигурно са възникнали усложнения и пътят вече не е безопасен за нас. Имате ли място във фургоните си за още няколко души?
 	- Ама, разбира се, че...
 	- Само актьори се возят във фургоните. - Зина скръсти ръце и се втренчи в Клод. - Това е правилото, нали? Нали не можеше да си позволиш да ни храниш и подслоняваш, ако не играем? - После добави към Лу: - Клод е нещо като колекционер. Взема само най-добрите и най-талантливите в трупата си. Търси нещо рядко и необичайно. Изключително.
 	На ръцете на Деверо имаше карирани ръкавици без пръсти и той ги плесна с усмивка.
 	- Зина, скъпа моя, изключителното бива всякакво. Нека не пренебрегваме никого. - Той се обърна извинително към Лу. - За нещастие, макар и неудобно, правилото си е правило. Зина е права. Позволявам само на актьори да пътуват с трупата. - Той поклати леко глава и стисна устни. - Ако обаче ти и твоите очарователни спътници излезете на сцената, с костюми, разбира се, на практика ще станете актьори...
 	- Клод - изсъска Зина, - те са бегълци. Ловците ще ни отсекат главите, ако ги подслоним.
 	Той я погали небрежно по лилавата коса.
 	- О, кукличке, нима не сме всички такива? Лъжци, мошеници, поети и мечтатели, авантюристи, всички до един.
 	- Но не сме убийци. - Един млад мъж излезе напред, наклонил любопитно глава към мен. Висок. С червеникавокафява кожа. Дълга черна коса. До него стоеше мъж с много подобно лице. Не... идентично. Близнаци. - Ти ли го направи? Ти ли уби архиепископа?
 	Стиснах зъби. Лу отговори вместо мен, като изви вежда:
 	- Има ли значение? Архиепископът е мъртъв.
 	Той се вгледа в нея за няколко секунди, после промърмори:
 	- И по-добре.
 	Те го мразеха. Емоции се блъскаха в мен, настояваха да ги призная, но аз не чувствах нищо. Не чувствах нищо.
 	Деверо, който гледаше този разговор - който гледаше мен - с неразгадаемо лице, отново се усмихна широко.
 	- Е, какво ще кажете? Актьори ли сте всъщност?
 	Лу се обърна към мен. Кимнах. Рефлекс.
 	- Отлично! - Клод отвори ръце към небето в тържествуващ жест. Снегът заваля по-силно. - И какво точно играете, мосю Дигори? Красив, огромен мъж като вас със сигурност ще зарадва тълпата, особено... - Той скочи на най-малкия фургон и измъкна чифт кожени панталони. - ... в подобен костюм. С прелестна перука и цилиндър, вероятно и с малко черен туш на очите, със сигурност ще очаровате тълпата каквото и да играете.
 	Взирах се в него дълго.
 	- Ами...
 	- Той е разказвач - каза високо и бързо Лу, като отстъпи назад, за да хване ръката ми. Усетих промяната в позата ѝ. Леката напевност на гласа. Тя вече започваше представлението. Разсейваше ги от... от мен. - Той обича историите. И вие сте прав. Той ще изглежда невероятно с този панталон. Без риза, разбира се.
 	Тя се подсмихна и стисна пръстите ми.
 	- Великолепно! - Деверо се потупа по брадичката, като ни гледаше. - Уви, опасявам се, че вече имаме много, много сладкодумна разказвачка, Зина.
 	Той кимна към жената с лилавата коса, която се възползва от новата възможност да възрази. Сладкодумно.
 	- Виждаш ли? Няма полза от него. Ако е било писано, мадам Фортуна щеше да ни изпрати някой...
 	- А можеш ли да използваш тези ножове? - Очертаните с черно очи на Деверо се спуснаха към палтото ми, към ножовете в бандолиера под него. - Наскоро изгубихме ножехвъргача заради една трупа в Амандин и... - Наведе се към мен и смигна. - ... макар че аз имам склонност да си избирам любимци, публиката не го прави.
 	- О, не говориш сериозно, Клод. - Зина сложи ръце на кръста си, очите ѝ блестяха. - Номерът на Надин беше в най-добрия случай посредствен. Определено не по-добър от моя. И дори да не беше така, няма да деля бакшишите с тия тука. Дори не ги познаваме. Може да ни убият, докато спим. Може да ни превърнат в жаби. Може да...
 	- Да ти кажат, че имаш червило по зъбите - довърши Лу.
 	Зина я погледна лошо.
 	- Вярно е - обади се услужливо Бо. - Малко по-встрани.
 	Зина се намръщи и се обърна да изтрие зъбите си.
 	Лу се ухили и насочи пак вниманието си към Деверо.
 	- Ножовете на Рийд са буквално продължения на ръцете му, мосю. Той ще уцели всяка мишена, която поставите пред него.
 	- Колко прекрасно! - С последен дълъг поглед към въпросните ножове Деверо се обърна към мадам Лабел. - А ти, скъпа...?
 	- Ами аз...
 	- Тя е негова асистентка - ухили се по-широко Лу. - Защо не я вържете за дъска и да ви направят една демонстрация?
 	Веждите на Деверо се извиха към челото му.
 	- Сигурен съм, че не е необходимо, но оценявам ентусиазма ти. Доста е заразителен, да ти кажа. - Обърна се към Бо и направи нелепо дълбок поклон. Носът му докосна върха на ботуша му. - Мога ли да отбележа, Ваше Височество, че за мен е изключителна и несравнима чест да се запознаем. Направо изгарям от нетърпение пред перспективата да науча какви са безбройните ви таланти. Кажете ни един от тях, ако обичате. Как ще ни очаровате на сцената?
 	Бо не отвърна на усмивката му. Изви устна.
 	- Аз няма да съм на сцената и определено няма да нося нищо с пера или китки. - Но при очаквателния поглед на Деверо въздъхна и добави: - Аз ще ви събирам парите.
 	Деверо плесна отново ръце.
 	- Точно тъй! За кралска особа ще направим изключение!
 	- А ти? - попита Зина, като се ухили към Лу. - Някакви специални сценични таланти?
 	- Ако искаш да знаеш, мога да свиря на мандолина. Доста добре, защото... - Тя се поколеба и сведе глава в нетипично за нея колебание. Макар и леко, и почти незабележимо, това движение ме притесни. Прониза мъглата на мислите ми. - Няма значение.
 	- Кажи ни - настоях тихо.
 	- Ами... майка ми искаше да се науча да свиря. На арфа, клавикорд и ребек1... но мандолината ѝ беше любима.
 	Смръщих се. Не знаех, че Лу може да свири на някакъв инструмент, камо ли на толкова много. Веднъж ми беше казала, че не може да пее, и аз бях предположил, че... но не. Тези мазоли по пръстите ѝ не бяха от въртенето на меча. От мандолина. Опитвах се да си спомня, да си представя този инструмент, да си спомня звука му, но не можех. Единственият инструмент, който бях чувал в детството си, беше органът. Не бях отделял време за други.
 	- Ха! - изсмя се триумфално Зина. - Вече си имаме музикант. Клод е виртуоз. Най-добрият в кралството.
 	- Браво на него - промърмори Лу и се наведе да спаси едно перце от снега. Не поглеждаше никого в очите. - Казах, че и без това няма значение. Защото няма да тръгна с трупата.
 	- Моля, не разбрах? - Клод прие перцето със скандализирано изражение. Вятърът се засили. Едва не отвя шапката му към дърветата. - Май чух погрешно в тая виелица.
 	- Не си. - Лу посочи към Ансел и Коко, като надигна глас. Сняг попиваше в новото ѝ наметало. Тя го придържаше под брадичката си. - Ние тримата ще тръгнем в друга посока.
 	Деверо плесна с ръце и перцата отново се разлетяха.
 	- Глупости! Възмутително! Както така правилно отбеляза, пътят не е безопасен за вас. Трябва да дойдете с нас! - Той клатеше твърде яростно глава и вятърът грабна шапката му. Тя се завъртя в спирала нагоре и изчезна сред снега. - Не. Не, опасявам се, че няма никакво съмнение, че малката ни среща в кръчмата беше устроена не от друг, ами от мадам Фортуна. Нещо повече, не мога да ви позволя да пътувате сами. Не, отказвам това да тежи на съвестта ми.
 	- Те няма да са сами.
 	Непознат глас. Неизразим студ.
 	С Лу пристъпихме заедно, обърнахме се като един към тъмната фигура до нас.
 	Жена.
 	Не бях чул приближаването ѝ, не я бях видял. И все пак тя стоеше само на ръка разстояние от нас, взираше се в мен със зловещи безцветни очи. Неестествено слаба - почти като скелет - с алабастрова кожа и черна коса, тя приличаше повече на привидение, отколкото на човек. Ръката ми се стрелна към балисардата. Тя наклони глава в отговор, движението беше твърде бързо, твърде животинско, за да е естествено.
 	Абсалон се провря между кльощавите ѝ глезени.
 	- Николина - озъби се Коко. - Къде е леля ми?
 	На лицето на жената се появи бавна, жестока усмивка, разкривайки окървавени зъби. Дръпнах Лу назад, далече от нея.
 	- Не е тук - пропя тя, гласът ѝ беше странен и пронизителен. Момичешки. - Не е тук, не е тук, но винаги е близо. Отзовахме се на призива ти.
 	 
 	* * *

 	 
 	Усетих странните ѝ очи върху себе си, докато товарех и последния сандък във фургона.
 	Другите се забързаха да завържат товарите, да успокоят конете, да проверят възлите. Деверо бе издърпал Лу настрани и като че ли спореха за появата на странната жена. Не знаех. Сняг фучеше около нас като във вихрушка и нищо не се виждаше. Само две факли по улицата бяха останали. Другите бяха угасени от бурята.
 	Смръщен, аз най-сетне се обърнах към нея, към Николина, но тя бе изчезнала.
 	- Здравей, ловецо.
 	Подскочих, когато гласът ѝ прозвуча точно зад мен, стреснат от близостта ѝ. Топлина пламна по шията и лицето ми.
 	- Коя си ти? - попитах. - Как го правиш постоянно?
 	Тя вдигна тънкия си пръст до бузата ми и наклони глава, сякаш от интерес. Светлината на факлите потрепваше по белезите ѝ. По обезобразената ѝ кожа, превърната в зловеща дантела от сребро и кръв. Не се отдръпнах.
 	- Аз съм Николина льо Клер, личната помощница на Ла Воазин. - Прокара остър нокът по брадичката ми и устните ѝ се извиха. Момичешкият напев в гласа ѝ бе изчезнал, неочаквано се превърна в гърлено ръмжене. - Няма да обяснявам тайните на изкуството на кръвта на един ловец. - Тъмнината потрепна в тези безцветни очи, когато тя погледна покрай мен към Лу. Стисна по-здраво брадичката ми и ноктите ѝ се забиха дълбоко. Почти ми пуснаха кръв. - Или на неговата малка мишка.
 	Коко пристъпи между нас.
 	- Внимавай, Николина. Лу е под закрилата на леля ми. Рийд е под моя закрила.
 	- Ммм... Рийд. - Николина облиза прелъстително устни. - Името ти на езика ми има вкус на сол, мед и топли, влажни неща...
 	- Престани.
 	Отдръпнах се от нея, притеснен, отвратен, и погледнах към Лу. Тя ни наблюдаваше иззад фургоните, очите ѝ бяха присвити. Деверо размахваше ръце пред нея. Тръгнах към тях - решен да се махна от тази ситуация, но Николина ме последва. Все още твърде близо. Много, прекалено близо. Детската напевност се завърна в гласа ѝ.
 	- Моята мишчица шепне много неприлични неща за теб, Рийд. Толкова лоши, неприлични неща. Козет съжалява и забравя, после плаче. Козет съжалява и забравя. Не мога да потвърдя, защото никога не съм вкусвала ловец...
 	- И няма да започнеш с този. - Коко бързаше след нас, докато Лу се откъсваше от Деверо. - Той е женен.
 	- Така ли?
 	- Да. - Спрях рязко и се обърнах към нея. - Така че, ако обичате, стойте далече от мен, госпожице.
 	Тя се ухили порочно и изви тънка вежда.
 	- Вероятно моята мишчица ме е излъгала. Те много обичат да шепнат. Шепнат, шепнат, шепнат. Все шепнат. - Тя се наведе към мен и устните ѝ докоснаха ухото ми. Отново не реагирах. Не исках да доставям удоволствие на тази откачена жена. - Казват, че мразиш жена си. Казват, че мразиш и себе си. Казват, че си много вкусен.
 	Преди да осъзная намерението ѝ, тя прокара език по бузата ми в едно дълго, влажно движение.
 	Лу посегна към нас в същия момент. Очите ѝ светеха с тюркоазен огън.
 	- Какво правиш, по дяволите? - Избута Николина от мен, но тя вече се беше понесла назад. Начинът, по който се движеше... Беше сякаш не напълно материална. Но ноктите ѝ по брадичката ми бяха съвсем истински, както и слюнката ѝ по бузата ми. Вдигнах яката на ризата си и избърсах влагата, ушите ми пламтяха. Лу стисна юмруци. Изправи се пред по-високата жена. Вибрираше от гняв. - Няма да го докосваш, Николина.
 	- Докосвам, докосвам. - Очите ѝ се впиха в голата кожа на врата ми после се спуснаха към гърдите. Жадно. Напрегнах се инстинктивно. Устоях на порива да затворя палтото си. - Той може да ми държи ръцете. Да ги държи, да ги гали и бавно да...
 	От гърлото на Лу излезе нисък, заплашителен звук и тя пристъпи по-близо. Пръстите на краката им почти се докосваха.
 	- Ако го докоснеш отново, аз ще ти ги държа. Направо - пристъпи отново - ще ти ги - наведе се още повече, напрегната - откъсна.
 	Николина се ухили невъзмутимо, въпреки че вятърът се засили и стана още по-студено. Коко се огледа. Притеснена.
 	- Глупава мишка - измърка Николина. - Той е ловец дори сега. Дори сега е ловец. Той може да мисли сам, не ми казвай да спра.
 	- Лъжеш. - Дори аз чух отбранителността в гласа си. Лу стоеше като вкоренена пред мен. Не се обърна, когато докоснах рамото ѝ. - Лу, тя...
 	- Но може ли да спре? - Николина сега вървеше около нас като хищник, надушил кръв. - Да ловува и да спре? Или да спре и да ловува? Скоро ще вкусим звуците на езика му, о, да, всеки стон и въздишка...
 	- Николина - каза рязко Коко, като хвана Лу за ръката, когато тя се хвърли напред. - Стига.
 	- Змията и нейната птичка, птичката и нейната змия, те вземат и късат, и причиняват болка, болка, болка...
 	- Казах, престани. - Нещо в гласа на Коко се бе променило, бе станал по-дълбок, и усмивката на Николина изчезна. Тя спря да ни обикаля. Двете се взираха една в друга няколко секунди, нещо неизречено премина между тях, нещо мрачно, преди Николина да оголи гърлото си. Коко гледа този странен жест на подчинение още малко. Безстрастно. Студено. Накрая кимна със задоволство. - Чакай ни в края на гората. Върви.
 	- Както наредиш, принцесо. - Николина вдигна глава. Спря. Не поглеждаше нито към Лу, нито към мен. После усмивката ѝ се завърна. Този път в нея имаше обещание. - Твоята малка мишчица няма да е винаги тук, за да те пази, ловецо. Внимавай.
 	Вятърът поде думите ѝ и ги разпръсна около нас заедно със снега. Те хапеха бузите ми, наметалото на Лу, косата на Коко. Хванах ръката на Лу в мълчалива подкрепа... и се стреснах. Пръстите ѝ бяха по-студени от очакваното. Неестествено студени. По-студени от вятъра и снега. По-студени от усмивката на Николина.
 	Внимавай, внимавай, внимавай.
 	- Не ѝ позволявай да те дразни - каза Коко на Лу. - Тя това иска.
 	Лу кимна със затворени очи и си пое дълбоко дъх. Когато издиша, напрежението напусна раменете ѝ и тя ме погледна. Усмихна се. Притиснах я с облекчение в прегръдката си.
 	- Тя изглежда голяма сладурана - каза Лу гласът ѝ бе приглушен от палтото ѝ.
 	- Такава е. - Коко се взираше в уличката, по която бе изчезнала Николина. - Но усещаш сладостта ѝ с душата си, не с устата.
 	Деверо се приближи в снега. Въздъхна примирено и сложи ръка върху моята.
 	- Фургоните са готови, мон ами. Трябва да тръгнем с бурята, иначе ще пропуснем шанса си. Мадам Фортуна е капризна господарка.
 	Макар че той чакаше, ръцете ми не искаха да помръднат. Те стискаха Лу и не можех да ги накарам да я пуснат. Зарових нос до рамото ѝ, стиснах я още по-силно. Наметалото ѝ миришеше странно. На ново. Като кожа, влажна пръст и сладко- горчива миризма на... нещо. Не на магия. Вероятно на вино. Смръщих се и надигнах качулката ѝ, търсех да видя кожата ѝ, да усетя топлината ѝ. Но неестественият студ на ръцете ѝ бе пропълзял нагоре. Смрази устните ми, когато я целунах леко по шията. Притеснен, срещнах погледа ѝ. Сега зелен. Толкова зелен.
 	- Пази се, Лу. - Продължавах да я прегръщам, да я крия от погледите на останалите. Опитвах се и не успявах да я стопля. - Моля те. Обещай ми.
 	Тя ме целуна. Нежно се откъсна от мен.
 	- Обичам те, Рийд.
 	- Не трябваше да става така - казах безпомощно, все още посегнал към нея. - Трябваше да дойда с теб...
 	Но тя вече се отдръпваше, обръщаше се. Хвана ръката на Коко, както трябваше да хване моята. С другата посегна към Ансел.
 	- Ще се видим скоро - обеща ми, но не това обещание исках, не от това се нуждаех.
 	Без да каже нищо повече, тя се обърна и изчезна във виелицата. Взирах се след нея и в мен плъзна ужас.
 	Абсалон я последва.
 	1
 	 Ребекът е старинен струнен инструмент с лък, с неизвестен произход, но познат в Западна Европа от XIII и XIV век. - Б. пр.
 	 

 
 	ИЗЧЕЗНАЛИЯТ ПРИНЦ


 	 

 	Лу


 	 
 	 
 	Дърветата ни гледаха, чакаха, слушаха стъпките ни в снега. Те дори като че ли дишаха, вдишваха и издишваха с всеки лек допир на вятъра до косите ни. Така зорки и любопитни като сенките, които пълзяха към нас.
 	- Усещаш ли ги? - прошепнах и потрепнах, когато гласът ми отекна в зловещата тишина.
 	Боровете растяха по-нагъсто в тази част на гората. Бяха по-стари. Едва минавахме през клоните им и на всяка крачка те ни докосваха, посипваха косите и дрехите ни с блестящи кристалчета сняг.
 	- Да. - Коко духна на ръцете си и ги потърка, за да ги стопли. - Не се тревожи. Дърветата тук са верни на леля ми.
 	Потреперих в отговор. И то не от студа.
 	- Защо?
 	- Красиви лъжи или грозната истина?
 	- Колкото по-грозно, толкова по-добре.
 	Тя не се усмихна.
 	- Тя ги храни с кръвта си.
 	Подушихме лагера, преди да го видим - подушихме дъх на дим и салвия по вятъра, който криеше по-остра, по-кисела миризма. Щом приближихме обаче, вече не можеше да не усетим ухапването на кръвната магия. То завладя сетивата ми, гореше носа и гърлото ми, пареше в очите ми. Сълзите замръзваха по миглите ми. Стисках зъби срещу студения вятър и продължавах напред, следвах Николина през снежните преспи, които стигаха до коленете ми.
 	- Колко има още? - извиках ѝ, но тя не ми обърна внимание.
 	Това беше и хубаво, и лошо. Не бе изрекла и дума, откакто се разделихме с Трупата на Съдбата в Сент Лоар. Като че ли дори тя се страхуваше от гората по тъмно.
 	Коко вдиша дълбоко миризмата на кръв и затвори очи. Тя също беше мълчалива през последните два часа. Беше напрегната и умислена, но когато я питах какво има, отговаряше, че е добре.
 	Тя беше добре.
 	Аз бях добре.
 	Рийд беше добре.
 	Всички бяхме добре.
 	След миг Николина спря пред гъста горичка от борове и погледна към нас. Очите ѝ - толкова Светлосини, че светеха почти като сребърни - се задържаха на лицето ми, преди да отскочат към Коко.
 	- Добре дошла у дома.
 	Коко извъртя очи и тръгна да мине покрай нея, но Николина беше изчезнала. Буквално.
 	- Голяма сладурана - повторих аз, като се ухилих неволно на раздразнението на Коко. - Всичките ти сестри ли са толкова очарователни?
 	- Тя не ми е сестра.
 	Без да поглежда назад, Коко избута един клон и влезе сред дърветата, като ефикасно сложи край на разговора. Усмивката ми изчезна, докато се взирах след нея.
 	Ансел ме потупа по ръката на минаване и ми се усмихна леко.
 	- Не се тревожи. Просто е малко нервна.
 	Впрегнах цялата си воля, за да не му се озъбя. Откога пък Ансел знае повече за чувствата на Коко от мен? И сякаш усетил тези мисли, той въздъхна и ме хвана под ръка, повлече ме след нея.
 	- Хайде. Ще се почувстваш по-добре, когато хапнеш.
 	Стомахът ми изкъркори в отговор.
 	Дърветата внезапно се разредиха и ние се озовахме в края на камениста полянка. Лагерни огньове озаряваха протрити палатки от парчета животински кожи. Въпреки неприлично късния час - и студа, и мрака - няколко вещици се бяха събрали около пламъците, завити с дебели сплъстени кожи, за да се стоплят. При шума на стъпките ни те се обърнаха и ни погледнаха с подозрение. Бяха различни по цвят и възраст, но всички имаха еднакви странни изражения. Изпити бузи. Жадни очи. Една дори стискаше в юмруци кестенявата си коса и плачеше тихо.
 	Ансел спря рязко.
 	- Не очаквах, че ще има толкова много мъже тук. - Взираше се с нескрит копнеж в един младеж, горе- долу на неговата възраст. - Те като... като Рийд ли са?
 	Името му се вряза в мен като нож, болезнено и остро. Той ми липсваше. Без неговото стабилно присъствие се чувствах... нестабилна. Сякаш част от мен липсваше. Може би бе точно така.
 	- Сигурно. Но ако са, едва ли го осъзнават. Цял живот са вярвали, че само жените владеят магията. Нашият скъп ловец... промени нещата.
 	Той кимна и откъсна поглед от момчето, беше се изчервил. Коко не ни погледна, когато се приближихме, макар че прошепна:
 	- Може би трябва да поговоря с леля си насаме.
 	Преборих се с порива да я докосна по бузата и да я накарам да ме погледне. Когато говореше за защитата на леля си, за съюз с нейния могъщ вид, не това си представях. Тези вещици изглеждаха така, сякаш малко по-силен вятър щеше да ги отвее, или дори по-силна кихавица.
 	- Разбира се - казах. - Ще те чакаме тук.
 	- Не е необходимо. - Всички подскочихме, когато Николина се материализира отново до нас. Гласът ѝ бе изгубил момичешкото си звучене и сребристите очи сега бяха напълно безизразни. Каквото и представление да бе изиграла за Рийд, не си правеше труда да го продължава заради нас. - Жозефин ви чака и тримата в палатката си.
 	- Няма ли да спреш да го правиш? - попитах.
 	Тя потрепна, всеки мускул на лицето ѝ се сви сякаш във физическо възражение на въпроса ми. Или просто от гласа ми.
 	- Никога не ни говори, малка мишке. Никога, никога, никога. - Внезапно очите ѝ оживяха, тя се хвърли напред и щракна зловещо със зъби. Ансел се олюля назад, дръпна ме със себе си и едва не ме събори. Коко обаче я спря с ръка, бързо и силно, но Николина все пак бе достатъчно близо, за да усетя острите ѝ зъби до бузата си. После протегна тънките си пръсти към мен и загука като на бебе: - Или ще те глътнем цялата. Да, да, ще те глътнем...
 	- Достатъчно - повтори, подразнена, Коко и я избута настрани. - Покажи ни палатките ни. Късно е. Ще говорим с леля ми, след като се наспим. Това е заповед, Николина.
 	- Палатка.
 	- Моля?
 	- Палатка - повтори Николина. Поклати глава и пак започна с откаченото си представление. - Палатка, палатка, палатка. Едничка палатка. Една палатка за вас...
 	- За нас? - Ансел се ококори, притеснен, и погледна към Коко. Пусна ме и прокара нервно ръка през косата си, после дръпна подгъва на куртката си. - Една палатка? За да... спим?
 	- Не, да се чук... - започнах весело, но Коко ме прекъсна.
 	- Само една палатка?
 	Николина сви рамене и се отдалечи. Нямахме друг избор, освен да я последваме. Кръвните вещици ни гледаха, докато минавахме покрай тях, всички бяха оголили шии пред Коко в жест на подчинение. Бях виждала този жест само веднъж - когато Ла Воазин ни хвана с Коко да си играем заедно на брега на Тъжните води. Беше ужасно ядосана, почти измъкна ръката на Коко от рамото в бързината да я издърпа от мен. Коко веднага изви шия пред нея. Това ме разстрои тогава, разстройваше ме и сега.
 	И сякаш в отговор на мислите ми, Ансел прошепна:
 	- Защо правят така?
 	- Това е знак на уважение и подчинение. - Вървяхме на няколко крачки зад Коко и Николина. - Както например ти се покланяш на кралска особа. Когато те оголват шиите си, предлагат на Коко кръвта си.
 	- Но... подчинение?
 	След преминаването на Коко вещиците продължаваха да се взират в гърбовете ни. Не знаех дали мога да ги виня. Аз бях Бяла дама, а Ансел се бе обучавал за ловец. Макар че Ла Воазин ни бе позволила да влезем в лагера ѝ, не бяхме по-добре дошли от Рийд тук.
 	- Ако Коко пие от кръвта ти - обясних му аз, - ще може да те контролира. Временно, разбира се. Но Червените дами я предлагат на нея и на Ла Воазин доброволно. Те са кралски особи тук.
 	- Ясно. - Ансел преглътна с усилие. - Кралски особи.
 	- Принцеса. - Смигнах му и го ощипах по ръката. - Ама пак си е Коко.
 	Той не изглеждаше убеден.
 	- Защо само една палатка, Николина? - Коко сви ръце в юмруци, когато Николина продължи да си тананика под нос. Явно положението ѝ като лична помощница на Ла Воазин ѝ позволяваше по-голямо неподчинение. - Кажи ми.
 	- Ти ни изостави, принцесо. Остави ни на произвола на съдбата. Сега тук няма достатъчно храна, одеяла и постелки. Постоянно умираме от глад и студ. Жалко, че не остана по-дълго далече от нас.
 	При смразяващата усмивка на Николина Коко се сепна, но аз я задържах, като сложих ръка на гърба ѝ. Когато тя ме дръпна до себе си и преплете пръсти с моите, през мен се изля облекчение.
 	- Защо леля ми иска да ни види веднага? - попита тя, смръщена. - Не може ли да почака?
 	Николина се засмя.
 	- Синът изчезна със слънцето, отиде да си почива под скалата. Но не се върна у дома, тялото му изчезна и лешоядите започнаха да се събират.
 	- Не говорим на тоя език - казах аз.
 	Коко, която бе надарена с много по-голямо търпение от мен, не поиска обяснение, а изкриви лице.
 	- Кой е той?
 	- Кой беше той - поправи я Николина, устните ѝ се разкривиха в смущаваща усмивка. Беше твърде широка, твърде неподвижна, твърде... кървава. - Той е мъртъв, той е мъртъв, казаха ми моите мишчици. Мъртъв, мъртъв, мъртъв, мъртъв, мъртъв.
 	Е, вероятно това обясняваше плачещата жена.
 	Николина спря до малка протрита палатка в края на лагера, отделно от останалите. Тя беше близо до ръба на скалата. Денем слънчевите лъчи сигурно сгряваха това място, къпеха снега със златисто сияние. Гледката към планините зад нея сигурно щеше да е красива дори в мрака.
 	Ако не бяха лешоядите, които кръжаха над нея.
 	Гледахме ги в зловещо мълчание как се спускат все по-ниско и по-ниско... докато Коко не ме пусна и сложи ръка на кръста си.
 	- Каза, че е изчезнал - рече тя яростно. - Това не означава, че е мъртъв. Ще говорим с леля ми сега. Ако организира търсене, ще се включим. Може още да е някъде там.
 	Николина кимна, зловещо ухилена.
 	- И замръзва бавно до смърт. Баааавно.
 	- Ясно. - Коко хвърли торбата си в палатката ни, без да поглежда вътре. - Кой е той, Николина? Откога го няма? - Внезапно торбата ѝ излетя обратно от палатката и я удари по главата. Тя се завъртя и изруга яростно. - Ама какво...?
 	От палатката излезе Бабет Дюбисон.
 	Беше буквално неразпознаваема без силния грим и вдигнатата нагоре златна коса, беше отслабнала от последната ни среща в Сезарин. Белезите ѝ сияеха сребристи по бледата ѝ кожа. Макар да гледаше Коко с топлина, тя не се усмихна.
 	- Познаваме го като Етиен Жили, по името на скъпата си майка Исме Жили.
 	Коко пристъпи напред и я прегърна с облекчение.
 	- Бабет. Ти си тук.
 	Смръщих се, имах чувството, че съм пропуснала стъпало по стълба. Макар че Рой и приятелите му бяха потвърдили подозренията ни, говореха за вечерен час и подозрителни жени в Сезарин, не бях и помислила за Бабет и безопасността ѝ. Но Коко очевидно бе мислила. Смръщих се още повече. Смятах Бабет за приятелка - макар и в доста широк смисъл на тази дума - и ме беше грижа какво ще стане с нея.
 	Нали?
 	- Бонжур, мон амур. - Бабет целуна Коко по бузата, преди да опре чело в нейното. - Липсваше ми.
 	Когато се разделиха, Бабет огледа прясната рана на гърлото ми. Не бях успяла да опазя панделката.
 	- Бонжур и на теб, Луиз. Косата ти е отвратителна, но се радвам да те видя жива и здрава.
 	Аз ѝ се усмихнах предпазливо, думите на Рийд се върнаха с плашеща яснота. Не приличаше на себе си.
 	- Жива, да - отвърнах и усмивката ми се стопи. - Но не много здрава.
 	- Глупости. В такива времена, ако си жив, значи си добре. - Насочи пак вниманието си към Коко и въздъхна дълбоко. В тази въздишка обаче липсваше обичайната за нея мелодраматичност. Не, това беше трезва жена без грим, с парцаливи дрехи и сплъстена коса. Не беше Бабет, която познавах. - Но вероятно не можем да кажем това за горкия Етиен. Ти мислиш, че е още жив, мон амур, но аз се страхувам за живота му. И не заради студа. Макар че ние го познаваме по името на майка му, останалите в кралството го знаят като Етиен Лион. Той е копеле на краля и така и не се завърна от сутрешния си лов.
 	 
 	* * *

 	 
 	По-голяма от останалите, палатката на Ла Воазин беше в центъра на поляната. Няколко дървени клетки бяха наредени около нея и в тях светеха очи. Лисица се хвърли с ръмжене към решетките, когато минахме, и Ансел отскочи към мен с писък. Бабет се засмя, а той се изчерви чак до корените на косата си.
 	- Това... домашни любимци ли са? - попита той вяло.
 	- Те са за кръв - рече Коко. - И предсказания.
 	Николина погледна лошо към Коко - вероятно смяташе
 	това за предателство, - а после разтвори връзките сушена салвия, които висяха на входа. Бабет целуна Коко по бузите.
 	- Ще те намеря по-късно, мон амур. Имаме много за обсъждане.
 	Коко я прегърна по-дълго от необходимото, преди да се разделят.
 	Вътре Ла Воазин стоеше зад една импровизирана маса, пред нея леко димеше връзка съчки. Николина отиде до нея, взе заешка кожа в едната си ръка и окървавен нож в другата. Органите на нещастното създание бяха пръснати по масата. Опитах се да не гледам как тя облиза кръвта от пръстите си.
 	Ла Воазин вдигна очи от книгата, която преглеждаше, и ме погледна студено. Примигнах, стресната от гладкостта на лицето ѝ. Не беше остаряла и с ден, откакто я видях за последно. Макар че сигурно беше три пъти по-възрастна от нас, по челото и около устните ѝ нямаше бръчки, а косата ѝ, опъната в строг кок, си бе останала черна като безлунно нощно небе.
 	Скалпът ми настръхна, когато си спомних гадните слухове за нея в Шато льо Блан: че яде сърцата на бебета, за да остане млада, че всяка година ходи до Тъжните води, за да пие кръв от мелюзина - не, да се къпе в нея.
 	Тя дълго мълча, докато гледа мен и Коко, тъмните ѝ очи блещукаха на светлината на свещите. Точно както бе сторила Николина, погледът ѝ се задържа на мен, проследи контурите на лицето ми и белега на гърлото. Аз я гледах решително.
 	Тя не обърна внимание на Ансел.
 	Коко накрая се прокашля и каза:
 	- Bonjour, tante. 1
 	- Козет. - Ла Воазин затвори рязко книгата. - Благоволи най-сетне да дойдеш. Явно обстоятелствата най-после те устройват.
 	Гледах невярващо как Коко се взира в краката си, сякаш разкаяна.
 	- Je suis desolee. 2 Щях да дойда по-рано, но... не можех да изоставя приятелите си.
 	Ла Воазин заобиколи масата, като раздели дима на вълни. Спря пред Коко, хвана я за брадичката и наклони лицето ѝ към светлината на свещите. Коко срещна погледа ѝ с неохота, а Ла Воазин се смръщи, каквото и да видя там.
 	- Твоят народ умира, докато ти се забавляваш с твоите приятели.
 	- Бабет ми каза за Етиен. Можем да...
 	- Не говоря за Етиен.
 	- А за кого...?
 	- Делфин и Мари умряха от болест. Миналата седмица Денис умря от студ. Майка му го остави, за да търси храна в гората. А той се опитал да тръгне след нея. - Очите ѝ се втвърдиха като блестящи късчета обсидиан. Сведе брадичката на Коко: - Помниш ли го? Още нямаше две години.
 	Коко си пое рязко дъх и аз усетих гадене в стомаха си.
 	- Аз... - Коко замълча. Размисли. Мъдро решение. Ла Воазин не искаше извиненията ѝ. Искаше тя да страда. Да се пържи. Коко внезапно се обърна към мен. - Лу, ти... ти помниш леля ми, Жозефин Монвоазин.
 	Тя посочи безпомощно към двете ни. Съжалих я, кимнах и опитах да се усмихна. Стори ми се неуважително след подобно разкритие.
 	- Добър ден, мадам Монвоазин. - Не оголих шията си. Като деца първият урок на Коко към мен беше простичък: никога да не предлагам кръвта си на Червена дама. Особено на леля ѝ, която ненавиждаше Морган и Белите дами вероятно повече от мен самата. - Благодаря ви, че ни приехте.
 	Тя се вгледа дълго в мен.
 	- Приличаш на майка си.
 	Коко бързо се намеси:
 	- А това... това е Ансел Дигори. Той е...
 	Ла Воазин още не го беше погледнала. Очите ѝ не се откъсваха от моите.
 	- Знам кой е.
 	- Бебе ловец. - Николина облиза долната си устна и се приближи, очите ѝ светеха и гледаха жадно. - Красив е, о, да.
 	- Той не е ловец. - Гласът на Коко бе така остър, че щеше да ѝ пусне кръв. - Никога не е бил.
 	- И това - Ла Воазин изкриви устна в нескрито презрение - е единствената причина да е още жив.
 	Пред черния поглед на леля си Коко се прокашля бързо.
 	- Ти... ти каза, че Етиен не е мъртъв. Това означава ли, че сте го открили?
 	- Не сме. - Изражението на Ла Воазин още повече потъмня и сенките в палатката като че ли се сгъстиха. Свещите потрепнаха. А книгата ѝ... тя помръдна. Взирах се в нея ококорена. Макар и едва забележимо, черната корица определено потрепна. Ла Воазин я погали по гръбчето, преди да посегне вътре и да извади един пергамент. На него някой беше нарисувал груба карта на Гората на очите. Наведох се да я разгледам въпреки смущението си. Кръв осейваше нарисуваните с мастило дървета. - Проследяващата магия ни разкри, че е жив, но нещо или някой са скрили точното му местоположение. - Черните ѝ очи се фиксираха в моите, гърдите ми се свиха необяснимо. - Претърсихме на смени околността, но той не беше там. Разширихме търсенето тази нощ.
 	Скръстих ръце, за да не треперят.
 	- Не може ли да си е тръгнал сам?
 	- Майка му и сестра му са тук. Не би ги изоставил, без да се сбогува.
 	- Всички знаем, че роднинските връзки невинаги са...
 	- Той изчезна точно след като се съгласих да се срещна с теб.
 	- Странно съвпадение...
 	- Не вярвам в съвпадения.
 	Тя ни погледна безстрастно, докато ние пристъпвахме от крак на крак пред нея като непослушни ученички. Ситуацията се влошаваше от това, че Коко и Ансел се извисяваха от двете ми страни. Опитвах се и не успявах да изглеждам малко по-висока.
 	- В писмото си казваш, че търсиш съюз с нашето сборище - продължи тя. Кимнах. - Казваш, че Рийд Лабел отива до Корема сега, за да търси съюз с върколаците. После смятате да отидете при краля в Сезарин.
 	Филиз на доволство се заусуква в мен. Рийд Лабел. Не Рийд Дигори или Рийд Лион. Това име ми се струваше... правилно. Разбира се, ако се придържахме към обичаите на нашия вид, той трябваше да стане Рийд льо Блан. Ако... ако този път се вречем един на друг както трябва.
 	- Точно така.
 	- Моят отговор е „не".
 	Примигнах, сепната от рязкото ѝ отхвърляне, но тя вече бе насочила вниманието си към картата, прибираше я пак в зловещата книжка. Николина се изкикоти. С периферното си зрение видях, че държи мъртвия заек за предните лапи и кара тялото му да танцува. През мен лумна жега, ръцете ми се свиха в юмруци.
 	- Не разбирам.
 	- Просто е. - Черните ѝ очи срещнаха моите със спокойствие, от което ми се прииска да се разкрещя. - Ти ще се провалиш. Няма да застраша своите заради твоята глупава цел.
 	- Лельо Жозефин... - започна Коко умолително, но Ла Воазин махна рязко с ръка.
 	- Разчетох поличбите. Няма да отстъпя.
 	Опитвах се да говоря спокойно.
 	- Пикочният мехур на заека ли те убеди?
 	- Не очаквам да разбереш бремето да управляваш хора. Нито пък ти. - Тя погледна към Коко, извила вежда, и Коко сведе брадичка. Исках да издера очите на Ла Воазин. - Всяка смърт в този лагер тежи на моите плещи и не мога да рискувам да предизвикам яростта на Морган. Не и заради теб. Дори заради моята племенница.
 	Жегата в корема ми се засили, ставаше все по-гореща и по-гореща, бе на път да се взриви. Гласът ми обаче си остана студен.
 	- Защо ни доведе тук, ако не искаш дори да ни изслушаш?
 	- Нищо не ти дължа, Луиз льо Блан. Не се заблуждавай. Ти стоиш тук жива и здрава само заради моята благосклонност. Тази благосклонност бързо се топи. Моите хора и аз няма да се присъединим към теб. А сега, като знаеш това, можеш да си тръгнеш. Козет обаче ще остане.
 	И това беше. Ето я истинската причина да ни доведе тук - за да забрани на Козет да си тръгне.
 	Коко се скова, докато черните очи на леля ѝ буквално я приковаваха на място.
 	- Твърде дълго пренебрегва задълженията си, Козет - каза Ла Воазин. - Твърде дълго защитаваше враговете си, а не нашия народ. - Изплю последното, като притисна длани към масата. Ноктите ѝ се забиха в дървото. До нея черната книга като че ли потрепери в очакване. - Това приключва сега. Ти си Червената принцеса и ще се държиш като такава оттук насетне. Започни с това да придружиш Луиз и спътника ѝ извън нашия лагер.
 	Челюстта ми се отключи.
 	- Няма да си тръгнем...
 	- Докато не намерим Етиен - довърши Коко и изпъна рамене. Ръката ѝ докосна моята съвсем леко. Като че ли казваше: довери ми се. Стиснах отново устни. - Те искат да помогнат, лельо. Ще останат само за да го намерим. И ако го намерят, ти ще им дадеш подкрепата си.
 	- И Коко ще дойде с нас - добавих, не можах да се сдържа. - Ако тя иска така.
 	Ла Воазин присви очи.
 	- Аз казах последната си дума.
 	Коко обаче не беше съгласна. Макар че пръстите ѝ леко трепереха, тя се доближи до масата и снижи глас. Все пак можехме да я чуем:
 	- Нашата магия не може да го намери. Може би нейната може. - Гласът ѝ се снижи още повече, но стана някак по-уверен. - Заедно можем да победим Морган, лельо. Можем да се върнем в замъка. Всичко това - студът, болестите, смъртта - ще свърши.
 	- Няма да се съюзявам с врагове - настоя Ла Воазин, но погледна бързо към мен. Смръщи вежди. - Няма да се съюзявам с върколаци и ловци.
 	- Ние имаме общ враг. Това ни прави приятели. - За моя изненада Коко посегна и стисна ръката на Ла Воазин. Сега беше неин ред да се скове. - Приеми помощта ни. Нека намерим Етиен. Моля те.
 	Ла Воазин се взира в нас сякаш цяла вечност. Накрая отдръпна ръка от Коко.
 	- Ако намерите Етиен - каза тя със свити устни, - ще премисля предложението ви. - Като видя, че с Ансел въздишаме с облекчение, добави остро: - Имате време до изгрев. Ако не го откриете дотогава, ще напуснете лагера без възражения. Съгласни ли сте?
 	Възмутена, аз отворих уста да възразя срещу този абсурден срок - това бяха само няколко часа, - но нещо ме докосна по глезена. Погледнах с изненада надолу.
 	- Абсалон? Какво искаш...?
 	Не смеех да се надявам, когато се обърнах към входа на палатката, но там не стоеше висок меднокос мъж, нямаше лека усмивка, нито стисната челюст, нито зачервени бузи. Смръщих се.
 	Той не беше тук.
 	Дълбоко ме прониза разочарование. После объркване. Матаготите обикновено оставаха с тези, които ги бяха привлекли. Освен ако...
 	- Да нямаш съобщение за мен? - попитах и се смръщих още повече. В мен се появи струйка паника. Нима вече нещо се бе объркало по пътя? Бил е разпознат, заловен, разкрит като вещер? Милиони възможности проблясваха в ума ми и се разгаряха като пожар. - Какво има, Абсалон? Кажи ми.
 	Той само измяука и се промъкна между глезените ми, в котешките очи светеше човешки разум. Когато, ужасена, се вгледах в него, най-сетне гневът ми угасна. Той не бе останал с Рийд. Не беше дошъл да ми донесе съобщение. Той просто... бе дошъл тук. Бе дошъл тук. А това означаваше...
 	- Кръстила си матагота?
 	Ла Воазин примигна и само това издаде изненадата ѝ.
 	- Всеки заслужава да има име - казах немощно. Те са привличани от подобни същества. От объркани души. Някой тук трябва да го е привлякъл. Абсалон се изправи на задните си крака и започна да мачка дебелата кожа на панталона ми. Инстинктивно клекнах и го почесах зад ушите. Тихо мъркане се надигна в гърлото му. - Не ми каза името си, така че импровизирах.
 	Коко свъси вежди, гледаше ту мен, ту Ансел - явно се опитваше да разбере кого бе последвал матаготът до тук, - но Ла Воазин само се усмихна леко, многозначително.
 	- Ти не си каквато очаквах, Луиз льо Блан.
 	Не ми хареса тази усмивка. Изправих се бързо и побутнах Абсалон с крак. Той не помръдна.
 	- Къш - изсъсках, но той само ме погледна лошо.
 	По дяволите.
 	Кестенявата жена отпреди малко ни прекъсна, като надникна в палатката. Държеше за ръка дете, миниатюрна своя версия.
 	- Среднощната група се върна, милейди. - Подсмръкна и избърса сълза. - Няма и следа от него. Следващата група се събира.
 	- Не се бой, Исме. Ще го намерим. - Ла Воазин стисна ръцете ѝ и гласът ѝ омекна. - Трябва да си почиваш. Заведи Габриел в палатката си. Ще те събудим, когато има новини.
 	- Не, аз... трябва да тръгна с тях. Моля те, не ме карай да седя безучастно тук... докато синът ми... - Замълча, после стисна зъби. - Няма да си почина, докато не го открием.
 	Ла Воазин въздъхна. 
 	- Добре тогава. - Когато Исме кимна в благодарност и изведе дъщеря си от палатката, Ла Воазин наклони глава към мен. - Ако си съгласна с моите условия, ще се присъединиш към следващата група. Тръгват веднага. Николина ще ви придружи, както и Исме, и Габриел. Може да вземеш и твоя спътник. - Тя замълча. - Козет, ти ще останеш при мен.
 	- Лельо... - започна Козет.
 	- Той не е мой спътник... - сопнах се.
 	Ла Воазин обаче заговори със святкащи очи:
 	- Изпитваш търпението ми, дете. Ако искаш да обмисля този съюз, ще намериш Етиен преди изгрева. Разбрахме ли се?
 	 
 
 	ЕДНА СТЪПКА НАПРЕД


 	 

 	Рийд


 	 
 	 
 	Ножът тежеше в дланта ми. Солиден. С балансирано, наточено острие. Купих го от един от най-добрите ковачи в Сезарин - ковач, който по-късно се опита да убие жена ми заедно с двама престъпници. Синьо прасе, така ме нарече, след като го предадох на властите. През всички тези години не знаех, че ме презира. Както ме презират и селяните от Сент Лоар. И то само заради униформата ми.
 	Не. Не е вярно.
 	Заради мен самия. Заради вярванията ми.
 	По въртящия се кръг имаше златни звезди. Кожени каиши висяха от четири стратегически точки на дървения диск - две за ръцете на асистентката и две за краката. Горната част на дъската бе опетнена с нещо, което подозрително приличаше на кръв.
 	С вяло потрепване на китката хвърлих ножа. Той се заби право в центъра.
 	Деверо избухна в аплодисменти.
 	- Е, това беше доста... доста изключително, мосю Дигори! Наистина, Луиз не се е шегувала, когато каза, че сте много ловък с остриетата! - Той си повя с ръка за момент. - О, тълпата ще е абсолютно екзалтирана от вашия номер. „Кинжалът на риска", така ще го наречем. Не, не, ще бъде „Опасният нож".
 	Взирах се, притеснен, в него.
 	- Не мисля, че...
 	- О, прав сте, прав сте, разбира се. Още не сме открили перфектното име за вас. Не се бойте! Заедно ще... - Ръцете му внезапно се изстреляха нагоре, пръстите се разпериха, сякаш обрамчваха портрет. - Трипръстия Червен? Трябват три пръста за този номер, нали?
 	- Стига вече, става неудобно. - Бо се засмя, изтегнат на одеяло зад нас. Остатъците от обяда му бяха пръснати по земята до него. - Може ли да предложа Le Petit Jesus3?
 	- Престани. - Поех си дълбоко дъх през носа. Жега се издигаше по врата ми, дори в моите уши това прозвуча нелепо. Бях решил да използвам тази почивка в пътуването за упражнения. Огромна грешка. - Не ми трябва сценично име.
 	- Скъпо, скъпо момче! - Деверо притисна ръце към гърдите си, сякаш бях обидил майка му. - Как иначе да те наричаме? Не можем да те обявим като Рийд Дигори. - Той махна с ръка, за да прекъсне възраженията ми. - Кроните, скъпо момче, помисли за кроните! Трябва ти име, идентичност, да подхраним фантазията на пуб... - Ръката му застина във въздуха, очите му светнаха от вълнение. - Червената смърт - каза с наслада. Сърцето ми прескочи удар. - Това е. Това е идеално. Очевидният избор. Хайде, елате да видите ужасяващата, адската, красивата Червена смърт!
 	Бо се преви от смях. Едва не хвърлих другия нож към него.
 	- Предпочитам Раул.
 	- Глупости. Вече ясно изказах отношението си към името Раул. - Деверо отпусна ръце. Перото на шапката му потрепваше от вълнение. - Не се бой, убеден съм, че тази почетна титла ще ти пасне идеално. Но вероятно сега е добре да си починеш малко? Може да ви облечем за големия ви дебют!
 	Бо се надигна бързо на лакти.
 	- Казах ти, че аз няма да излизам на сцената.
 	- Всички в трупата трябва да са облечени подобаващо, Ваше Височество. Дори тези, които събират билетите и бакшишите от публиката. Сигурен съм, че ме разбирате.
 	Бо се стовари назад със стон.
 	- Какъв ентусиазъм само! - Деверо извади от ръкава си шивашки метър. - Е, ще трябва да взема някои мерки... съвсем мъничко, наистина... и всичко ще е готово. Може ли? - посочи той към ръката ми.
 	Когато кимнах, пристъпи към мен, обгръщайки ме с миризма на вино.
 	Това обясняваше много.
 	- Може ли да предложа до края на пътуването ни - продължаваше да бърбори Деверо, като развиваше метъра - да спиш с близнаците в кехлибарения фургон? Майка ти също може да дойде при теб. На брат ти обаче ще му е по-удобно в аления фургон, при Зина и Серафин. Макар че не спя много, аз също ще го придружа там. - Той се изхили на неизречена шега. - Чух, че Зина и Серафин били най-яростните хъркачки.
 	- Наистина ще ми е по-удобно във фургона на Зина и Серафин. - Чувах усмивката в гласа на Бо. - Колко сте досетлив, Клод.
 	Той се изхили като излайване.
 	- О, мило момче, опасявам се, че ако очакваш романтика, ще бъдеш силно разочарован. Самите души на Зина и Серафин са преплетени. Космически, уверявам те.
 	Лицето на Бо посърна и той извърна очи, като мърмореше нещо за скапания си късмет.
 	- И защо са тези разпределения? - попитах с подозрение.
 	След като се сбогувахме с Лу, до края на нощта яздих отпред с Клод. Той се опитваше да убива времето с разговор. Аз не подемах, затова той започна да пее и съжалих за грешката си. Пя с часове.
 	- Доста сте сприхав, нали, мосю Дигори? Доста докачлив. - Погледна ме със странно изражение, после опъна метъра по шева на куртката ми. - Нищо престъпно, уверявам ви. Просто си мисля, че ще е мъдро, ако помислите евентуално да се сприятелите с нашите скъпи Тулуз и Тиери.
 	- И пак, защо?
 	- Ами може да се окаже, че имате повече общо с тях, отколкото си мислите.
 	Погледнах през рамо към Бо. Той се смръщи на Деверо.
 	- Това изобщо не беше загадъчно.
 	Деверо въздъхна и отново се изправи, като изтупа калта от рипсения си панталон. Виолетов рипсен панталон.
 	- Ако мога да бъда искрен, мосю. - Обърна се към мен. - Наскоро сте претърпели доста травматично събитие и имате отчаяна нужда от платонично приятелство. Вашия отец вече го няма. Братството ви ви изостави. Самоненавистта ви е отворила физическа и емоционална пукнатина между вас и съпругата ви. И нещо по-важно, тя е отворила пукнатина и във вас самия.
 	Остър, горещ гняв се надигна в мен при това неочаквано порицание.
 	- Ти дори не ме познаваш.
 	- Вероятно. Но знам, че вие самият не се познавате. Знам, че не можете да опознаете и никой друг, преди да опознаете себе си. - Той щракна с пръсти пред носа ми. - Знаеш, че трябва да се събудиш, млади човече, ако не искаш да напуснеш този свят, без да откриеш онова, което наистина търсиш.
 	Втренчих се в него, срамът започна да пълзи по шията ми. По ушите ми.
 	- Какво значи пък това?
 	- Връзка - каза той простичко, като нави прилежно метъра си. - Всички я търсим. Приеми себе си, приеми другите и може да я откриеш. Сега... - Той се врътна на пета и се усмихна ведро през рамо. - ... предлагам да участвате в обяда ни. Скоро ще продължим към Долината на розите, където ще омагьосате публиката с уменията си с ножа. Та- та!
 	Той се отдалечи, като си свиркаше весела мелодия.
 	Бо изсумтя в последвалата тишина.
 	- Харесвам го.
 	- Той е луд.
 	- Най-добрите са такива.
 	Думите му възпламениха други, по-остри думи. Думи, които хапеха и щракаха със зъби в ума ми, искаха кръв. Клод е нещо като колекционер - каза Зина. - Взема само най-добрите и най-талантливите в трупата си. Търси нещо рядко и необичайно. Изключително.
 	Подозрението ми се засили. Необичайният му вид, многозначителната усмивка... възможно ли беше да знае тайната ми? Дали знаеше какво бях сторил на Модранит? Не беше вероятно. И все пак... Морган знаеше. Не бях толкова глупав да мисля, че ще запази тази информация за себе си. Ако служеше на целите ѝ, тя щеше да я разкрие и щяха да ме изгорят. И вероятно заслужавах да бъда изгорен. Бях отнел живот. Бях си играл на Господ...
 	Не. Отдръпнах се от завихрените си мисли и вдишах дълбоко. Опитах се да подредя ума си. Да го накарам да притихне. Изминаха само секунди, преди да се промъкне още един неприятен въпрос.
 	Ако Деверо наистина знае, това означава ли... че и близнаците са вещери?
 	Може да имаш повече общо с тях, отколкото си мислиш.

 	Изсмях се рязко и извадих още един нож. През всички години, прекарани сред магията, през всички години, които Лу бе прекарала около нея, никога не бяхме чували за друг мъж вещер. Да се натъкнеш на двама така скоро след Модранит, беше крайно невероятно. Не. Не невероятно. Абсурдно.
 	Клод е нещо като колекционер.

 	Затворих очи и се концентрирах върху това да изпразня съзнанието си от мисли. Подобни разсъждения не ми помагаха. Сега имах само една цел - да защитя Лу, да защитя моите непознати братя и сестри. Нямаше как да ги опозная, ако бяха мъртви. Вдишах през носа си. И издишах през устата. Оттеглих се в моята крепост. Наслаждавах се на тъмнината зад клепачите си.
 	Нямаше значение дали близнаците са вещери.
 	Нямаше значение дали Деверо знае, че съм такъв.
 	Защото, ако не практикувам магията, всъщност не съм вещер.
 	Аз не съм вещер.
 	Въпреки всичко това златото отново се появи с потрепване в мрака и тогава - първо леко, така леко, че едва ги забелязах - започнаха да жужат гласове.
 	Потърси ни, потърси ни, потърси ни.

 	Отворих рязко очи.
 	Когато Бо се прокашля зад мен, аз подскочих и едва не изпуснах ножа си.
 	- Нали не смяташ наистина да вържеш майка си за тази дъска? - попита ме той. - Може да я обезглавиш.
 	В отговор хвърлих ножа с превъртане към центъра на дъската. Той потъна дълбоко до първия.
 	- Сега просто се фукаш.
 	Бо стана от одеялото си и пристъпи до мен, за да вижда по-добре. За моя изненада, извади друг нож от бандолиера ми и го огледа в ръката си. После го хвърли.
 	Той се блъсна в дъската като мъртва риба и падна на земята.
 	Настъпи миг тишина.
 	- Изглежда... - Бо изпъна палтото си с цялото достойнство, което успя да събере. - ... не ставам за това.
 	Изсумтях въпреки волята си. Възелът в гърдите ми се разхлаби.
 	- А имало ли е някакво съмнение?
 	Той се усмихна скромно и ме бутна унило по рамото. Макар и висок, беше с няколко инча по-нисък от мен.
 	- Кога е рожденият ти ден? - попитах внезапно.
 	Той изви черна вежда. Така различна от моите.
 	- На девети август. Аз съм на двайсет и една. Защо?
 	- Просто така.
 	- По-голям съм от теб, ако това питаш.
 	- Не, не си.
 	- Е, хайде, малки братко. Аз ти казах кога съм роден. Сега е редно да ми кажеш и ти. - Когато не отговорих, той се усмихна по-широко. - Мълчанието ти е уличаващо. Наистина си по-малък от мен, нали?
 	Избутах ръката му от рамото си и тръгнах към кехлибарения фургон. Тилът ми гореше.
 	До стените имаше койки, изградени над и под товарните рафтове като парчета от мозайка. Преливаха с възглавници. Макар и протрити, всички бяха сатенени, кадифени и копринени. В ъглите имаше сандъци, закачалки за дрехи и един полуоблечен манекен. Гърдите ми се стегнаха.
 	Това ми напомни за тавана на „Слънце и луна".
 	Ако не се брои ароматът. В едно малко порцеланово гърненце горяха тамян и смирна. Димът се издигаше и излизаше през дупка в покрива.
 	Хвърлих гърнето навън в снега.
 	- Леко де. - Бо се наведе, за да избегне летящото гърне, и ме последва във фургона. - Да не би благовонията да са ти нанесли лична обида?
 	Отново не отговорих. Нямаше нужда да признавам, че ми напомнят за катедралата. За... него.
 	Стоварих се на най-близката койка, като хвърлих торбата в краката си. Зарових из нея за суха риза. Напипах обаче дневника си и го извадих. Прокарах пръсти по протритата корица. Прелистих смачканите страници. Вероятно бе глупаво и сантиментално да го вземам, но не можах да се накарам да го оставя. Разсеяно спрях на последния си запис - от вечерта, когато посетих краля след изгарянето на Естел.
 	Баща си.
 	Проследих с очи думите по страницата, без да ги виждам наистина. Бях се старал да не мисля за него, но сега лицето му отново се появи в мислите ми. Златна коса. Силна челюст. Пронизващи очи. И усмивка... усмивка, която обезоръжава всеки, който я погледне. Той я използваше като острие. Не... като по-смъртоносно оръжие. Едно острие не може да обезоръжи враговете му, но усмивката му можеше.
 	Като ловец го бях виждал отдалече през целия си живот. Едва когато ме покани на вечеря, видях усмивката му отблизо. Усмихва ми се цялата нощ и въпреки че Лу се гърчеше сама в леглото ми - изгаряше жива заради греха на сестра си, - аз се чувствах... забелязан. Оценен. Специален.
 	Бо беше наследил тази усмивка. Аз не.
 	Преди да изгубя кураж, го попитах:
 	- А как изглеждат сестрите ти? Виолет и Виктоар?
 	Бо спря да разглежда съдържанието на най-близкия сандък, не виждах лицето му. Дори да беше изненадан от неочаквания въпрос, не го показа.
 	- Ами приличат на мен, предполагам. На майка ни. Тя идва от остров отвъд морето. Красиво кралство. Тропическо. Много по-топло от тук. - Махна с ръка към снега навън, преди да извади едно кристално кълбо от най-близкия сандък. - Те са близначки. По-красиви са от майка ни и от мен. Дълги черни коси и още по-черни очи, със съвършени лица. Като картини са. И баща ми се държи с тях като с такива. Затова никога не си ги виждал. Рядко им позволява да излизат извън стените на замъка.
 	- На колко са години?
 	- Тринайсет.
 	- А какви са? - Наведох се с интерес напред. - Какво обичат? Четат ли? Яздят ли? Играят ли с мечове?
 	Той се обърна и отново се усмихна с онази усмивка. Но на неговото лице изглеждаше различна. Искрена.
 	- Ако под „игра" имаш предвид дали халосват големия си брат по главата, тогава... да. Много обичат да играят с мечове. - Той погледна дневника в ръцете ми. - А Виолет обича да чете и да пише. Виктоар не особено. Тя предпочита да преследва котки и да тормози прислугата.
 	Непозната топлина се разля из мен, когато си представих това. Топлина, която не можех да разпозная. Не беше гняв или унижение, или... срам. Нещо друго беше. Нещо... щастливо.
 	И болеше.
 	- А баща ни? - попитах тихо. - Той какъв е?
 	Усмивката на Во помръкна и той остави лютнята, която бе извадил, отново в сандъка. Присви очи, като се обърна изцяло към мен.
 	- Знаеш какъв е. Не си ни представяй като някаква вълшебна приказка, Рийд. Не е така.
 	Затворих дневника си по-силно от необходимото и се изправих.
 	- Знам. Просто... аз... - Издишах тежко и зарязах всякаква предпазливост. - Аз никога не съм имал семейство.
 	- И още нямаш. - Той поклати подразнено глава, като ме гледаше, сякаш бях глупаво дете, което трябва да бъде порицано. - Трябваше да се досетя, че ще стане така. Трябваше да се досетя, че ще искаш връзка. - Пристъпи към мен и заби пръст в гърдите ми. - Слушай ме внимателно, малки братко. Това не е семейство. Това е примка. И ако този твой гениален план тръгне накриво, всички ще увиснем на нея. Ти, аз, Виолет, Виктоар... и всяко нещастно копеле, което баща ни е създал. - Той замълча и изражението му омекна съвсем мъничко, преди да се втвърди отново. Отвори с ритник вратата на фургона. - Най-добре го приеми още сега, иначе ще ти разбием сърцето.
 	Тръгна си, без да каже нищо повече.
 	 
 	* * *

 	 
 	Събуди ме полюшването на фургона. Замаян и дезориентиран, аз скочих от койката. Главата ми бумтеше и се разбумтя още повече, когато я ударих в горната лавица, а вратът ме болеше. Разтрих го и прошепнах проклятие.
 	- Добре ли спа?
 	Мадам Лабел ме гледаше над чашата си с чай. Нефритена, със златен филигран. Ароматът на круши с подправки изпълваше фургона. Греяна крушовица, значи. Не чай. Течността се поклащаше с движението. Късното следобедно слънце се процеждаше през прозореца, както и веселото подсвиркване на Деверо.
 	- Кое време е? - попитах.
 	- Към четири. Спиш от часове. Не исках да те будя. - Предложи ми чаша и ми се усмихна леко. - Искаш ли малко? Аз съм пристрастена към крушовицата след дълга дрямка. Вероятно ти също?
 	Изпълнен с надежда въпрос. Прозрачен въпрос.
 	Когато не отговорих, тя започна да бърбори и да върти чашата в ръцете си. Отново и отново. Издаващ притеснение жест.
 	- Майка ми я вареше за мен, когато бях малка. В долината близо до замъка имаше крушова горичка и тя беше нашето тайно място. Беряхме плодовете в края на лятото и ги криехме из целия замък, чакахме ги да узреят хубаво. - Усмивката ѝ стана още по-широка, когато ме погледна. - И плетяхме от цветовете корони, огърлици и пръстени. Веднъж направих цяла пелерина на Морган от тях. Беше великолепна. Майка ѝ, бабата на Луиз, организира танци на първомайския празник, за да може тя да я облече.
 	- Аз съм алергичен към круши.
 	Не бях, но не ми се слушаше повече. Усмивката ѝ угасна.
 	- Разбира се. Извинявай. Вероятно искаш малко чай?
 	- Не обичам чай.
 	Тя присви очи.
 	- Кафе?
 	- Не.
 	- Вино? Медовина? Бира?
 	- Не пия алкохол.
 	Тя остави чашата с гневно трак.
 	- Е, щом си още жив и здрав, предполагам, че все нещо пиеш. Ще благоволиш ли да ми кажеш какво е, за да мога да ти го доставя.
 	- Вода.
 	Тогава тя вече се смръщи и заряза захарните приказки. Махна с ръка над каната с крушовица и ароматът във въздуха изчезна. Вместо него се разнесе острият дъх на магия. Тя сви устни и наля кристалночиста вода в чашата ми. Подаде ми я грубо.
 	Стомахът ми се сви и притиснах длани към очите си.
 	- Казах ти. Не искам да съм близо до...
 	- Да, да - сопна се тя. - Разбрах, че отново си развил непоносимост към магията. Стъпка напред, две назад, всичко това са глупости. Аз съм тук, за да те побутна леко в правилната посока... Или не толкова леко, ако се наложи.
 	Паднах отново на възглавницата и се извърнах от нея.
 	- Не се интересувам.
 	След секунда по лицето, косата и рамото ми плисна вода.
 	- А аз не съм приключила - каза тя спокойно.
 	Като плюех и отмятах мократа си коса, аз се изстрелях отново от койката, за да поема контрола над разговора.
 	- Мъжете в кръчмата знаеха, че съм копеле на краля. Откъде?
 	Тя сви леко рамене.
 	- Имам хора в града. Помолих ги да разпространят добре новината.
 	- Защо?
 	- За да ти спася живота. - Тя изви вежда. - Колкото повече хора знаят, толкова по-вероятно е да стигне до Огюст. И е стигнало. Затова те иска жив, а не мъртъв. Знаех си, че ако разбере за връзката си с теб, ще иска да те види отново, да те... опознае. Баща ти е много суетен, а децата са безпогрешни огледала.
 	- Ти си откачена.
 	- Това не беше много любезно. - Тя изсумтя и приглади полите си, като сви ръце в скута си. - Особено ако имаме предвид новата ситуация на Луиз? Нея наричаш ли откачена?
 	- Не - процедих през зъби. - И ти също недей.
 	Тя махна с ръка.
 	- Стига толкова. Ти много ясно показа, че не желаеш приятелство с мен, което всъщност не е зле, тъй като отчаяно се нуждаеш не от приятел, а от родител. Именно като такава ти говоря сега: няма да победим Морган без магия. Разбирам, че имаш не особено приятни преживявания с нея, но голямата картина е нещо повече от сбора на съставните ѝ части. Трябва да забравиш страховете си, иначе всички ще умрем. Разбираш ли?
 	От тона ѝ - властен, праведен - ме разкъсваше гняв, остър и назъбен като строшено стъкло. Как смее да ми говори като на непослушно дете? Как смее да ми се прави на родител?
 	- Магията е смърт и лудост. - Аз съблякох ризата си и тръгнах към нея до масата, като се спънах по пътя в торбата си. Изругах яростно в тесния фургон. - Не искам да бъда част от това.
 	- На тоя свят не всичко се свежда до твоя ад и рай, но ти си оставаш сляп за това. Както вече ти казах и ще повторя: Отвори си очите, Рийд. Магията не ти е враг. Ако успеем да убедим Тулуз и Тиери да се съюзят с нас, смея да кажа, че ще се наложи да не си толкова критичен.
 	Спрях, вдигнал чаша с вода до устните си.
 	- Какво?
 	Тя ме погледна проницателно над чашата си.
 	- Нали целта на всичко това е да си намерим съюзници, а двама много силни такива сами ни паднаха в скута. Морган няма да ги очаква. А Морган не може да манипулира това, което не очаква.
 	- Не знаем дали са вещери - промърморих аз.
 	- Ами използвай тази твоя дебела глава, сине, преди да е паднала от раменете ти.
 	- Не ме наричай „сине"...
 	- Чувала съм за Клод Деверо по време на пътуванията ми. Това, което хубавата Зина призна, е истина. Той се обгражда с изключителните, талантливите, могъщите. Срещнах една жена в Амандин преди години, която бе участвала в Трупата на Съдбата. Имаше слухове, че тя...
 	- Какво общо има това?
 	- Общото е, че Тулуз и Тиери Сен Мартен, вероятно и Зина, и Серафин, не са такива, каквито изглеждат. На никого не му мигна окото, когато Лу се разкри като вещица. Те бяха много по-притеснени, че ти си ловец, което означава, че в тази трупа се практикува магия. Клод иска да се сприятелиш с Тулуз и Тиери, нали?
 	Може да имаш повече общо с тях, отколкото си мислиш.

 	Принудих се да кимна.
 	- Отлично. Направи го.
 	Поклатих глава и гаврътнах остатъка от водата. Де да беше толкова просто. Сякаш можех да прикрия отвращението си към магията и... и да ги очаровам за някакво фалшиво приятелство. Лу не би го направила. Тази мисъл сви стомаха ми. Но не можех да забравя онзи поглед в очите ѝ в кръчмата, както и начина, по който ми отне балисардата, за да ме контролира. Не можех да забравя усещането от кръвта на архиепископа по ръката ми. Кръвта на предишните ми братя. Гърдите ми се стегнаха.
 	Магия.

 	- Не ме е грижа дали Сен Мартен са вещери. - Устната ми се изви и аз се отблъснах от масата. Щяхме скоро да спрем за вечеря. Бях готов да изтърпя дори пеенето на Деверо, за да избегна този разговор. - Нямам намерение да се сближавам с никого от вас.
 	- О? - Очите ѝ проблеснаха. Тя скочи от мястото си. - Ти обаче, изглежда, искаш да се сближиш с Борегард. Като че ли доста се интересуваш от Виолет и Виктоар. Как да заслужа и аз подобно отношение?
 	Проклех небрежността си. Тя ни беше чула. Разбира се, че е слушала - гадна подслушвачка, - и аз ѝ бях показал слабото си място.
 	- Не можеш. Ти си ме изоставила.
 	В очите ѝ се разгърна последния ни миг на Модранит. Онези хиляди мигове. Прогоних ги с усилие.
 	- Мислех си, че сме преодолели това - каза тя тихо.
 	Взирах се с отвращение в нея. Да, бях ѝ дал покой при последния ѝ дъх, но този дар... той беше дар и за мен. Тя умираше. Не можех да прекарам живота си, преследван от призрак, затова трябваше да я пусна да си отиде. Трябваше да се освободя от всичко. От болката. Огорчението. Съжалението. Само че тя не умря, тя не си отиде и сега ме преследваше.
 	А има болки, които не може да останат погребани.
 	- Как може някой, оставен да умре в кофа за боклук, да преодолее миналото?
 	- Колко пъти да ти казвам? Аз не... - Тя поклати глава, изчерви се, очите ѝ заблестяха. От сълзи. Дали от гняв, или мъка, не знам. Гласът ѝ бе тих обаче, когато продължи: - Съжалявам, Рийд. Ти имаше неспокоен живот и отчасти вината за това е моя. Знам го. Разбирам, че съм отговорна за страданието ти. - Хвана ръката ми и се изправи. Казах си да се отдръпна, но не го сторих. - Ти трябва да разбереш, че ако имах избор, никога не бих те изоставила. Щях да се откажа от всичко, от дома си, от сестрите си, от живота си, за да те задържа, но не мога да променя миналото. Не мога да те опазя от тази болка. Мога да те защитя тук и сега обаче, ако ми позволиш.
 	Ако ми позволиш.

 	Думите бяха като живи твари в ушите ми. Макар че се опитах да ги погреба, те пуснаха корен, задушаваха гнева ми. Потушаваха мъката ми. Обгръщаха я. Обгръщаха мен. Почувствах се... сгрят, нестабилен. Исках да избухна, да ѝ се разкрещя. Исках да падна и да се вкопча в полите ѝ. Колко пъти бях копнял за родител, който да ме защитава? Да ме обича? Макар че никога не го признах, никога не бих го признал, архиепископът... той не беше...
 	Не. Това бе прекалено.
 	Отдръпнах се от нея и седнах на койката си. Взирах се в нищото. Настъпи тишина. Може и да беше смущаваща. Напрегната. Не забелязах.
 	- Обичам круши - промърморих накрая почти неразбираемо.
 	Тя все пак чу. След секунда притисна гореща чаша с крушовица в ръцете ми.
 	После мина към същността.
 	- Ако искаш да победиш Морган, Рийд... ако искаш да защитиш Луиз... трябва да сториш необходимото. Не те моля да практикуваш магия. Моля те да я търпиш. Тулуз и Тиери няма да се присъединят към нас, ако ти не можеш да приемеш самото им съществуване. Просто... ги опознай. - След миг колебание добави: - Заради Луиз.
 	Заради теб самия, искаше да каже тя.
 	Взирах се в крушовицата, гадеше ми се, преди да я вдигна към устните си. Тя прогори гърлото ми.
 	 
 
 	БЕЛИЯТ МОДЕЛ


 	 

 	Лу


 	 
 	 
 	След два часа вървене из сенките на Гората на очите - като се преструвах, че не подскачам при всеки шум - на главата ми се стовари внезапно осъзнаване.
 	Габриел Жили беше полусестра на Рийд.
 	Взирах се в гърба на малкото момиченце през боровете. С кестенявата коса и кафявите очи тя много приличаше на майка си, но когато ме погледна през рамо - поне за стотен път, - имаше нещо в усмивката ѝ, някаква лека трапчинка на бузата ѝ, която ми напомни за Рийд.
 	- Тя все те поглежда.
 	Ансел се спъна в един паднал клон и едва не се стовари по очи в снега. Абсалон отскочи чевръсто от пътя му.
 	- Разбира се. Аз очевидно съм красива. Истински шедьовър от плът и кръв.
 	Ансел изсумтя.
 	- Моля? - Обидена, изритах сняг към него и той едва не падна отново. - Май не чух добре. Правилният отговор беше: „Божествена богиньо, разбира се, че красотата ти е свещен дар от Небесата, а ние, смъртните, сме благословени, че можем да я зърнем".
 	- Божествена богиньо. - Той се разсмя още повече, като изтупваше снега от палтото си. - Аха.
 	Избутах го със сумтене и се покатерих на един паднал дънер, за да мина покрай него.
 	- Смей се, но ако този наш план не се обърне с циците нагоре, някой ден това ще е титлата ми.
 	Бузите му порозовяха заради вулгарността ми.
 	- Какво искаш да кажеш?
 	- Ами нали знаеш... - Стигнах до края на дънера и скочих, като отново изплаших Абсалон. - Ако убием Морган, аз ще наследя силите на Божествената троица.
 	Ансел рязко спря да върви, сякаш го бях ударила по главата.
 	- Ти ще станеш Девицата, Майката и Старицата.
 	- Божествена богиня. - Изсмях се и се наведох да взема шепа сняг, но на него вече не му беше смешно. Между веждите му се появи бръчка. - Защо е тази физиономия? - попитах, като мачках снега между дланите си. - Така стоят нещата. Господарката на вещиците притежава божествена власт, с която е надарена от Тройната богиня.
 	- Наистина ли искаш да станеш Господарка на вещиците?
 	Хвърлих снежната топка към едно дърво и видях как се
 	пръсна по клоните. Какъв неочакван въпрос. Със сигурност никой не ми го беше задавал.
 	- Ами... не знам. Никога не съм мислила, че ще преживея шестнайсетия си рожден ден, камо ли че ще кроя заговор срещу майка си. Изглеждаше ми напълно невъзможно да наследя божествената ѝ власт, дори когато бях дете.
 	Той продължи да върви, но вече по-бавно. Настигнах го. Но след като няколко пъти ме поглежда и се извръща, отваря и затваря уста, ми писна. Направих още една снежна топка и я запратих към главата му.
 	- Изплюй камъчето.
 	Той изтърси снега от къдриците си, като ме гледаше недоволно.
 	- Мислиш ли, че си способна да убиеш собствената си майка?
 	Стомахът ми се сви неприятно. И сякаш в отговор на ням призив, Абсалон скочи от един бор над нас и тръгна след мен. Не го погледнах - гледах единствено към ботушите си върху снега. Пръстите ми бяха изтръпнали от студ.
 	- Тя не ми дава избор.
 	Това не беше отговор и Ансел го знаеше. Пак замълчахме.
 	Луната надничаше над нас, докато продължавахме търсенето, осейваше горския под със светлина. Вятърът постепенно утихна. Ако Николина не се носеше около нас като призрак до Исме и Габриел, щеше да е направо спокойно. Сега обаче в мен се настани смразяващ студ.
 	Нямаше и следа от Етиен.
 	Ако искате да помисля за съюз, ще трябва да намерите Етиен преди изгрев. Разбрахме ли се?

 	Все едно имах избор.
 	Когато призовах модел, за да намеря Етиен - докато стоях в края на лагера и всички се взираха в гърба ми, - златните нишки се оплетоха, гърчеха се и шаваха като змийско гнездо. Не успях да ги проследя. Под изпълнения с очакване поглед на Ла Воазин обаче излъгах най-нагло - ето защо сега бродех наслуки из смърчова гора, опитвах се и не успявах да видя небето. Изгревът едва ли беше далече.
 	Поех си дълбоко дъх и огледах моделите отново. Те си оставаха безнадеждно оплетени, извиваха се неконтролируемо във всички посоки. Нямаше никакво вземане. Нито отдаване. Просто... объркване. Сякаш моето трето око - шестото чувство, което ми позволяваше да виждам и манипулирам нишките на Вселената - беше... някак замъглено. Не знаех, че е възможно подобно нещо.
 	Ла Воазин бе казала, че някой скрива местоположението на Етиен от нас. Някой могъщ. Имах гадно подозрение кой може да е той.
 	След още четвърт час Ансел въздъхна:
 	- А дали не можем... да го повикаме?
 	- Трябва. - Николина се изсмя пред нас. - Повикай го, повикай го, нека дърветата го намлатят, да го смажат и блъскат, а после да го изплюят...
 	- Николина - сопнах се аз, без да изпускам моделите от очи. - Мисля, че говорех на всички тук, когато казах да мълчите.
 	Но тя само се понесе заднешком, стиснала мастилената си коса от двете страни на лицето.
 	- Не, не, не. Ние ще станем най-добри приятели, ние тримцата. Най-най-добри приятели. - Когато погледнах изумена към Ансел, тя се изкикоти силно. - Не с него, глупава мишке. Не с него.
 	Един клон изпука пред нас и тя се засмя още по-силно.
 	- Дърветата в тази гора имат очи, малка мишчице. Тя шпионира, тя шпионира, тя шпионира, малка мишчице...
 	- Или може да е раненият Етиен. - Изнервена въпреки волята си, извадих ножа си с едно плавно движение и се извъртях към шума. - Трябва да отидеш да провериш.
 	Все още ухилена, Николина изчезна на мига. Исме се взираше напред, явно разкъсвана между желанието да разбере откъде идва шумът и желанието да защити дъщеря си. Тя стисна здраво ръката на Габриел.
 	- Върви. - Приближих се предпазливо до тях, но не прибрах ножа си. Космите по тила ми бяха настръхнали от притеснение. Тя шпионира, тя шпионира, тя шпионира, малка мишчице. - Ние ще се погрижим за дъщеря ти.
 	Макар че стисна устни, Исме кимна и се плъзна сред дърветата. Габриел изчака тя да се отдалечи, преди да протегне ръка към мен, тръпнеща от вълнение.
 	После си отвори устата:
 	- Казвам се Габриел Жили и ти си дори по-ниска, отколкото казват. Направо си като елф! Наистина ли си целунала брат ми? Чух, че е висок като този бор! - Опитах се да отговоря, или вероятно да се засмея, но тя продължи задъхано: - Сигурно трябва да го наричам полубрат, нали? На маман не ѝ харесва, че си тук. Не иска да разбирам за него, но сега я няма, а и без това не ме е грижа какво мисли. Е, какъв е той? Наистина ли има червена коса? Николина ми каза, че имал червена коса, но аз не я харесвам особено. Тя се мисли за много умна, а всъщност е просто странна. Прекалява със сърцата, нали разбираш...
 	- Сърца ли? - Ансел ме погледна объркан. И сякаш осъзнал, че се държи невъзпитано, бързо добави: - Аз съм Ансел, между другото. Ансел Дигори.
 	- Сърцата я поддържат млада - продължи Габриел, сякаш той изобщо не бе заговорил, и кимна делово. - Мамаи казва, че не бива да говоря за такива неща, но аз знам какво видях и гърдите на Белами бяха зашити, когато го положиха на кладата...
 	- Чакай малко. - Сякаш и моят дъх секна, докато я слушах. - По-бавно. Кой е Белами?
 	- Белами беше най-добрият ми приятел, но умря миналата зима. Изгуби своята маман преди години. Сестра му беше родена Бяла вещица, затова неговата маман я изпрати да живее в замъка, за да има по-хубав живот. Но после неговата маман умря от разбито сърце, защото Белами не ѝ беше достатъчен. На мен обаче ми беше достатъчен, докато и той не умря. Сега не е достатъчен на никого.
 	- Много съжа... - започна Ансел, но Габриел поклати глава и кестенявата ѝ коса се спусна на бърза вълна по раменете ѝ.
 	- Непознатите винаги казват така. Те винаги казват, че съжаляват, сякаш те са го убили, но не те го убиха. Снегът го уби и тогава Николина изяде сърцето му. - Най-сетне... най-сетне... тя замълча, за да си поеме дъх, примигна един, два, три пъти, докато очите ѝ се фокусираха върху Ансел. - О, здравей, Ансел Дигори. Ти също ли си свързан някак с брат ми?
 	Ансел зяпна насреща ѝ. Смях се надигна в гърлото ми при неговото стъписано и при нейното питащо изражение и когато най-сетне този смях се изля - искрящ, чист и ярък като луната, - Абсалон се шмугна сред клоните да търси укритие. Птици излетяха, изплашени, от гнездата си. Дори дърветата като че ли се разшумяха развълнувано.
 	Аз обаче се почувствах по-лека, както не се бях чувствала от седмици.
 	Като все още се кикотех, коленичих пред нея. Кафявите ѝ очи срещнаха моите с позната интензивност.
 	- Нямам търпение брат ти да се запознае с теб, Габриел.
 	Тя се усмихна.
 	- Можеш да ме наричаш Габи.
 	Когато Николина и Исме се върнаха след миг - Николина припяваше нещо за непослушни дървета, - Габи се намръщи и прошепна:
 	- Казах ти, че е странна. Прекалява със сърцата.
 	Ансел преглътна с усилие, погледна смутено гърба на Николина, която се носеше все по-напред и по-напред, оставяйки ни зад себе си. Исме вървеше доста по-близо до нас сега. Скованият ѝ гръб излъчваше неодобрение.
 	- Мислиш ли, че тя наистина... яде сърца? - попита той.
 	- Защо ще го прави? - попитах аз. - И как така я поддържат млада?
 	- Твоята магия живее извън тялото ти, нали? - попита Габи. - Ти я извличаш от пепелта на предците ти в земята, нали? - Тя продължи с обяснението си, преди да съм отговорила: - Нашата магия е различна. Тя живее вътре в нас, вътре в сърцата ни. Сърцето е физическият и емоционалният център на една кръвна вещица все пак. Всеки знае това.
 	Ансел кимна, но като че ли не знаеше това.
 	- Защото твоята магия е достъпна единствено чрез кръвта?
 	- Габриел - каза рязко Исме и спря. Не се обърна. - Достатъчно. Не говори повече за това.
 	Габи не ѝ обърна внимание.
 	- Технически нашата магия е във всяка част от нас, в костите ни, потта, сълзите, но кръвта е най-лесният начин.
 	- Защо? - попита Ансел. - Защо кръвта, а не друго?
 	Внезапно ми просветна и си спомних как той ме развеждаше на обиколка из катедралата „Сент Сесил дьо Сезарин". Познаваше всяка подробност от това нечестиво място. И нещо повече - почти цял час в Кулата разглежда подвързани с кожа книги и илюстровани ръкописи от библиотеката.
 	Ако се съдеше по любопитната природа на Габи, той май си беше намерил сродна душа.
 	- Казах да спреш, Габриел. - Исме най-сетне се обърна и сложи ръце на кръста си, като блокира пътя ни. Не си направи труда да поглежда към мен. - Стига толкова. Този разговор е неподходящ. Ако Жозефин знаеше...
 	Габи присви очи и я заобиколи, като ни издърпа след себе си.
 	- А какво знаеш за магията на Белите дами, Ансел Дигори?
 	Исме затвори очи, устните ѝ се движеха сякаш в молитва за търпение. Ансел ѝ се усмихна извинително на минаване.
 	- Не много, опасявам се. Все още.
 	- Така си и помислих. - Тя отметна коса над рамото си и се прокашля, но със самодоволна усмивка. - Магията на белите и Червените дами може да е различна, но е и еднаква, защото изисква баланс. Когато ние проливаме кръвта си, отслабваме телата си, което ни ограничава. Отдаваме малки късчета от себе си при всяко заклинание и накрая умираме заради това. - Тя изрече последното с наслада, като отново залюля ръцете ни. - Е, ако не умрем първо от студ де. Или от глад. Или от ловците.
 	Ансел се смръщи и ме погледна объркано над главата ѝ. Видях как осъзнава извода от това.
 	Коко.
 	Когато кимнах тъжно, лицето му се сгърчи.
 	Исме бързаше след нас.
 	- Габриел, моля те, не можем да обсъждаме такива неща с...
 	- Ето защо кръвта е най-мощният начин - продължи Габи, решена да не ѝ обръща внимание. - Защото трябва да се пожертваме с всяко порязване и това прави заклинанието по-силно.
 	- Габриел...
 	- Кръвта се отдава лесно. - Думите напуснаха устата ми, преди да успея да ги спра. Когато Габи ме погледна с изненада, се поколебах. Макар че очевидно беше много умна, тя все пак беше дете, вероятно на седем- осем години. Обаче... явно познаваше болката. Повторих думите, които Коко ми бе казала преди години: - Сълзите... болката, която те причиняват... не са толкова лесни.
 	И двамата се взираха в мен.
 	- Ти... - Гласът на Исме зад нас пресекна. - Ти познаваш нашата магия?
 	- Не съвсем. - Спрях да вървя и въздъхнах, а Ансел и Габриел последваха примера ми. Гледаха с явно любопитство как се обърнах към Исме. - Но познавам Коко почти цял живот. Когато я срещнах, тя беше... ами тя се опитваше да не плаче. - Споменът за шестгодишната Коко просветна в ума ми: треперещата брадичка, решителното изражение, смачканата морска лилия. Беше я стискала силно в ръцете си, докато разказваше за спора с леля си. - Но тогава бяхме на шест и сълзите все пак се проляха. Когато падаха на земята, те сякаш се умножаваха, докато в калта не се събра цяло вирче, дълбоко до глезените.
 	Ококорен, Ансел се взираше в мен.
 	Най-накрая враждебността на Исме като че ли се пропука. Тя въздъхна и протегна ръка към Габриел, която я прие без възражения.
 	- Много отдавна ние наистина експериментирахме с магията на сълзите, но се оказа твърде непостоянна. Сълзите често превземаха добавките и ги превръщаха в нещо съвсем друго. Една проста отвара за сън можеше да накара човек да заспи спокойно или... или завинаги. Заключихме, че всичко зависи от чувствата на вещицата, когато пролива въпросните сълзи.
 	Колкото и интересна да беше тази догадка, усетих в гърдите си някакво необяснимо подръпване, което ме разсейваше. Огледах се. Като че ли всичко беше наред. Макар че още не бяхме открили Етиен, нямаше и признаци за засада - всъщност нямаше никакви признаци на живот. Освен...
 	Един гарван кацна на клон пред нас. Наклони любопитно глава и се вгледа право в мен.
 	Смущение плъзна по гръбнака ми.
 	- Какво има? - попита Ансел, проследявайки погледа ми.
 	Гарванът изграчи в отговор и звукът отекна силно в гората, кънтеше сред дърветата. В костите ми. Исме се смръщи и придърпа Габриел към себе си. Николина беше изчезнала.
 	- Това е...
 	Потърках гърдите си, защото подръпването се засилваше. Като че ли ме дърпаше... навътре. Забих крака в снега, стъписана, и погледнах към небето. Сива светлина се процеждаше към нас от изток. Сърцето ми се сви.
 	Времето ни бе почти свършило.
 	Направих последно усилие да призова отново моделите. Те си останаха хаотични както винаги. В изумителна проява на самообладание - или може би на отчаяние, - аз нагазих сред тях, решена да открия нещо, каквото и да е, което да ни помогне да го открием, преди слънцето да изгрее. Смътно чувах загрижения глас на Ансел някъде на заден план, но не му обърнах внимание. Напрежението в гърдите ми нарастваше до преломна точка. При докосването на всеки модел ахвах, стресната от вътрешното усещане за погрешност. Чувствах се... чувствах се, сякаш това изобщо не бяха мои модели. Но това бе нелепо, невъзможно...
 	Бяла искра заблещука сред златните нишки.
 	Още щом я докоснах, една бяла нишка запулсира - уви се около пръстите ми, около китката, около ръката ми - и шестото ми чувство се изостри до кристална яснота. Най-сетне. Въздъхнах от облекчение и отново обърнах глава на изток, преценявах колко време ни остава.
 	- Какво има? - попита притеснен Ансел.
 	- Открих го.
 	Без да кажа нищо повече, хукнах през гората, следвайки бялата светлина. Тичах срещу изгрева. Другите се втурнаха след мен, а гарванът изграчи възмутено от клона си! Сняг хвърчеше на всички страни. Яростно обнадеждена, съживена от надеждата, аз не можах да не се усмихна.
 	- Къде е той? - извика Исме, докато се мъчеше да ни настигне.
 	- Как действа точно? - изпревари я Габи. - Твоят... твоят модел?
 	Ансел се препъна в един корен и едва не се обезглави на друг увиснал от дървото.
 	- Защо сега?
 	Не им обърнах внимание, не обърнах внимание и на пламтящите си дробове, тичах все по-бързо. Вече имахме шанс - истински шанс да осъществим този съюз. Белият модел продължи да пулсира, водеше ме все по-близо до победата и аз едва не изкрещях победоносно. Ла Воазин не очакваше да го намеря. Бях ѝ доказала, че греши, доказах на всички тях, че грешат.
 	Увереността ми се пропука леко, когато дърветата се разредиха около нас и видяхме първите палатки от лагер.
 	- Той... той тук ли е? - Задъханата Исме се огледа диво, със зачервено лице. - Къде е? Не го виждам.
 	Забавих темпото, защото моделът преминаваше през лагера - между огньовете и животните в клетки, покрай Коко и Бабет, - преди да се извие надолу по склона към...
 	Към нашата палатка.
 	Препъвах се през последните няколко метра, заобиколих ъгъла и спрях рязко. Моделът избухна в облак от блестящ бял прах и кръвта ми изстина. Писъкът на Исме потвърди това, което вече знаех.
 	На кола на нашата палатка беше подпрян трупът на млад мъж с кестенява коса.
 	 
 
 	ГЛУПАКЪТ


 	 

 	Рийд


 	 
 	 
 	Ами... - Тулуз мигаше насреща ми на следващата сутрин, захапал багетата си. Бързо откъсна залък, сдъвка го и преглътна... после се задави. Тиери го удари по гърба с тих смях. Още не бях чул и една дума от него. - Я пак?
 	- Татуировката ти - повторих сковано. Жега пълзеше по врата ми от смущение. Никога не бе ставало нужда да се сприятелявам с някого. Никога не беше се налагало да опознавам някого. Просто познавах Сели и Жан Люк цял живот. А Лу... достатъчно е да кажа, че в нашите отношения не беше настъпвало неловко мълчание. Тя не можеше да мълчи. - Какво означава?
 	Черните очи на Тулуз още бяха насълзени.
 	- Значи, направо към личните въпроси, а?
 	- Ами тя ти е на лицето.
 	- Туше.
 	Той се ухили и татуировката се разкриви на бузата му. Малка. Златна. Роза. Блестеше като метална. Когато седнах до него и брат му, за да закуся, първо нея забелязах. И това бе първият въпрос, който излезе от устата ми. Вратът ми още пламтеше. Изглежда, не беше правилният въпрос. Вероятно беше твърде... личен. Откъде да знам? Та той беше нарисувал това чудо на бузата си.
 	От другата страна на огъня, Мадам Лабел закусваше сирене и осолена шунка заедно със Зина и Серафин. Явно се надяваше да се сприятели с тях, както аз трябваше да стана приятел със Сен Мартен. Опитите ѝ явно срещаха повече ентусиазъм от моите: Зина се наслаждаваше на похвалите ѝ и се беше надула като пуяк. Дори Серафин изглеждаше неохотно поласкана от вниманието. Зад тях Бо проклинаше. Деверо го бе накарал да му помогне с конете и като че ли той тъкмо беше стъпил на фъшкия.
 	Сутринта ми можеше да е и по-неприятна.
 	Леко успокоен, аз пак насочих вниманието си към Тулуз и Тиери.
 	Когато те влязоха в кехлибарения фургон вечерта, аз се престорих на заспал, разкъсван от колебания. И все още не бях приел напълно плана на майка си. Все още ми се струваше нередно да започвам неискрено приятелство. Но ако така щях да победя Морган, ако така щях да помогна на Лу, тогава щях да се преструвам. Щях да търпя магията.
 	Щях да се сприятеля с когото се налага.
 	Тулуз извади едно тесте карти от джоба си и хвърли към мен една карта. Хванах я инстинктивно. На картата с плътно черно, бяло и златно бе изобразено момче, което стои на ръба на пропаст. Държеше роза в ръката си. До краката му клечеше куче.
 	Първият ми инстинкт бе да се отдръпна. Църквата не допускаше картите таро. Архиепископът бе посъветвал крал Огюст да забрани всичките им разновидности в Сезарин още преди години. Твърдеше, че гадаенето с тях е обида към всемогъществото на Бог. Казваше, че онзи, който се занимава с тях, е обречен да отиде в ада.
 	Той казваше твърде много неща.
 	Прочистих гърлото си и се престорих на заинтригуван.
 	- Какво е това?
 	- Глупакът. - Тулуз потупа розата на бузата си. - Първата карта, която извадих от тестето. Татуирах си я, за да ми напомня за моята невинност. - Взираше се в ръцете си. Черните символи украсяваха кожата му... по една татуировка на всяко кокалче. Смътно разпознах нещо като мълния. Щит. - Голямата аркана - обясни той. - Общо са двайсет и две. Десет са по пръстите ми. Десет по пръстите на краката. Една на бузата и една... другаде.
 	Очакваше да се засмея на това. Аз се опитах, но твърде късно. Получи се сухо, грубо, като кашлица. С Тиери се спогледаха развеселени и аз стиснах зъби от раздразнение. Не знаех какво да кажа. Не знаех как да премина гладко към друга тема. Господи, защо те не кажеха нещо? Като че ли пак щеше да настъпи неприятна тишина. Паникьосан, аз погледнах към майка си, която ме гледаше с изумление. Когато махна нетърпеливо с ръка и оформи с устни „Продължавай", Зина се изкикоти. Серафин обаче извади Библия от торбата си и започна да чете.
 	Стомахът ми се сви.
 	- Ами...
 	Замълчах, не знаех как да продължа. Вие двамата вещери ли сте? Откога го знаете? Да не би силите ви да са се появили след жестокото убийство на вашия баща? Ще се присъедините ли към нас в битка на живот и смърт срещу Морган? Всички тези въпроси отекваха в ума ми, но някак не мислех, че те ще им се зарадват. За нещастие, не изглеждаха склонни да сложат край на страданията ми. А и усмивките им... те бяха някак твърде благи. Сякаш им харесваше да гледат как се мъча.
 	Може би в миналото съм се опитал да ги убия.
 	Обърнах се бързо към Тиери и избълвах:
 	- А какъв е твоят номер?
 	Очите му, черни и бездънни, се втренчиха в моите. Той не отговори. Аз се свих и замълчах. Гласът ми беше някак твърде силен, твърде рязък. По-скоро викове, отколкото културен въпрос. Поне Бо още не се беше върнал, за да види провала ми. Щеше да си умре от смях. Могъщият Рийд Дигори - най-младият капитан на ловците, носител на четири почетни медала за храброст и заслуги - най-сетне е победен в любезен разговор с непознати. Каква ирония.
 	- Той не говори - каза Тулуз след още един мъчителен миг. - Не и като теб и мен.
 	Вкопчих се в отговора му като в спасително въже.
 	- Защо?
 	- Любопитството е убило котката, нали знаеш.
 	Той леко разцепи картите и ги разбърка с изумителна бързина.
 	Аз отвърнах на любезната му усмивка.
 	- Аз не съм котка.
 	- Е, да, вярно е. - Той опря като мостче двете части на тестето. - С брат ми сме ясновидците на Трупата на Съдбата.
 	- Ясновидци ли?
 	- Точно така. В този момент чета мислите ти, но обещавам да не ги разгласявам. Да пръскаш чужди тайни е същото като да проливаш кръвта на човек. Сториш ли го, край. Няма връщане назад.
 	Смръщих се. Те все пак не бяха същите като мен.
 	- А някога проливали ли сте кръв?
 	Той погледна за миг към Тиери - за част от секундата, - но аз все пак го видях. Продължаваше да се усмихва.
 	- Това не ти влиза в работата, приятел.
 	Взирах се в него. Ясновидци. Това ми звучеше като магия. Погледнах тайно към дрехите им. За разлика от останалите, те бяха облечени в тъмни дрехи. Прости. Незабележими. Дрехи на мъже, които не искат да бъдат запомнени. Наведох се към тях, уж че разглеждам тестето на Тулуз. От толкова близо усетих слабата миризма на пръст по ризата му. И дори по-слабата сладникава миризма на кожата му. На косата.
 	- Значи, признавате - казах внимателно. Самата миризма не беше доказателство. Можеше да е останала по тях от някой друг. Самият Клод миришеше странно. - Вие използвате... магия.
 	Тулуз спря да разбърква картите. Усмивката му стана още по-широка - сякаш бе очаквал това. Предпазливост стегна тила ми и раменете ми, когато той продължи да разбърква картите.
 	- Интересен въпрос от ловец.
 	- Аз не съм ловец. - Стягането се засили. - Вече не.
 	- Наистина ли? - Той вдигна една карта във въздуха, лицето му бе извърнато от мен. - Кажи ми коя е тази карта?
 	Вгледах се объркан в него.
 	- Репутацията ти те изпреварва, капитан Дигори. - Той я
 	плъзна обратно в тестето. Все така усмихнат. Винаги усмихнат. - Аз бях там. В Жеводан.
 	Сърцето ми болезнено прескочи удар.
 	- Трупата на Съдбата тъкмо беше приключила последното си представление за сезона. Имаше едно момче в публиката, едва ли беше на повече от шестнайсет, което просто обожаваше картите. Посети ни... колко... три пъти онази нощ? - Погледна към Тиери и той кимна. - Не можеше да си позволи истинско гадаене, затова всеки път теглеше по една
 	карта. Една и съща всеки път. - Усмивката му се втвърди в гримаса, моята също. Раменете ме боляха от напрежението. В следващата секунда обаче той отново се отпусна. - Не можех да му я покажа, разбира се. Щях ужасно да го изплаша. На сутринта го намерихме мъртво до Зъбите, оставено да изгние на слънцето като животно. Един ловец му беше отсякъл главата. Чух, че това бил начинът да се издигнеш до капитан.
 	- Нека ти кажа нещо... - Тулуз поклати глава и се почеса разсеяно по тила - ... Звяра от Жеводан не го прие добре. Един мой приятел каза, че чувал воя му от гняв и мъка чак в Сезарин.
 	Погледнах крадешком към майка си. Той ме видя.
 	Наведе се напред и се облегна на лакти, после заговори тихо:
 	- Тя не знае, нали? Никой от тях не знае. За човек, който никога не се е качвал на сцената, се справяш доста добре.
 	Многозначителност изпълваше гласа му. Не ми хареса какво намеква.
 	Тиери ни гледаше безстрастно.
 	- Мислят, че Влез ще им помогне да убият Морган - каза той, като се наведе още повече. - Но Блез едва ли ще се съюзи с човека, който уби сина му. Е, може и да греша. Вече се е случвало. Например аз си мислех, че само ловците убиват вещици, но пък ето и те теб. - Очите му спряха на балисардата на гърдите ми. - Който не си ловец.
 	Пръстите ми се свиха защитнически около дръжката на балисардата.
 	- Това е могъщо оръжие. Би било глупаво да не го нося. - Думите прозвучаха отбранително дори в моите уши. При неговото надуто изражение добавих: - И е различно да убиеш Морган. Тя също иска да ни убие.
 	- Толкова много убийства - каза той, като превъртя картата между пръстите си. Още не можех да я видя от лицевата страна. Само златните и черните бои по гърба ѝ. Те се завъртаха и оформяха череп - ухилен череп с рози в очите и змия, усукана около зъбите му. - Каза, че вече не си ловец. Докажи го. Каква карта държа?
 	Стиснах зъби и пренебрегнах тихото съскане в ухото си.
 	- Ти си ясновидецът. Откъде да знам аз?
 	Потърси ни, потърси ни, потърси ни.

 	Усмивката му най-сетне изчезна. Замени я студен поглед, който ме смрази до кости.
 	- Нека изясня нещо. Клод може и да ти вярва, но аз - не. Нищо лично - добави и сви рамене. - Аз не вярвам на никого, ето така хора като нас остават живи, нали?
 	Хора като нас.

 	Тези думи увиснаха във въздуха и съскането в ухото ми се засили все по-настоятелно: Ние открихме изгубените. Изгубените са тук. Потърси ни, потърси ни, потърси ни...
 	- Знам какво искаш от мен - каза, гласът му бе натежал от окончателност, - затова ще те попитам за последен път: коя карта държа?
 	- Не знам - отвърнах и Затръшнах вратата пред гласовете, отдръпнах се от скверните им писъци.
 	Ръцете ми се тресяха от усилието. Пот изби по челото ми.
 	- Кажи ми, ако разбереш. - Тулуз стисна здраво устни от разочарование. Върна картата в тестето и се изправи. Тиери веднага го последва. - Дотогава ще съм ти благодарен, ако стоиш далече от мен, капитане. О, и още нещо... - Пак се усмихна и погледна лукаво към майка ми. - Късмет с представлението ти.
 	1
 	 Лельо (фр. ). - Б. пр.
 	2
 	 Съжалявам (фр. ). - Б. пр.
 	3
 	 Малкият Исус (фр. ). - Б. пр.
 	 

 
 	КАПКИ КРЪВ


 	 

 	Лу


 	 
 	 
 	Кръвните вещици го наричаха неустановеност - времето между този живот и следващия.
 	- Душата остава свързана с този свят, докато пепелта се издигне - промърмори Габриел, като държеше чаша с кръвта на майка си.
 	И двете бяха потънали в скръб, с бледи страни, влажни и подути очи. Не можех да си представя болката им.
 	Етиен Жили не беше умрял от студ или глад.
 	Тялото му беше изгорено до неузнаваемост, освен...
 	Освен главата.
 	Ансел бе повърнал, когато тя падна от овъглените рамене на Етиен и се търкулна пред краката ми. Аз също едва се сдържах. Насечената плът на гърлото му говореше за невъобразими мъчения и не исках да си представям какъв ужас е преживял - изгорен жив или обезглавен. И дори по-лошо - ужасеният шепот на вещиците потвърди, че Етиен не е първият. Подобни истории се носели из околността след Модранит и за всички жертви се говорело, че майките им някога са имали нещо общо с краля.
 	Някой преследваше децата на краля. Измъчваше ги.
 	Ръцете ми застинаха в косата на Габи, очите ми се извърнаха бързо към Коко и Бабет, които стояха до кладата на Етиен. Той вече бе само пепел.
 	След като открихме тялото му, Ла Воазин не беше особено мила.
 	Коко го отнесе най-тежко, макар че леля ѝ ясно показа, че смята мен за виновна. Все пак Етиен бе изчезнал, когато тя се съгласи да ме приеме. Тялото му беше сложено до моята палатка. И аз... аз ги бях отвела до него... някак, чрез белия модел. В последвалия хаос - паниката, виковете - бързо осъзнах, че това не е бил мой модел. Той беше в главата ми, в моето зрение и все пак не принадлежеше на мен. Стомахът ми се превъртя от това нахлуване.
 	Това бе дело на майка ми. Всичко това. Но защо?
 	Въпросът ме измъчваше, поглъщаше всичките ми мисли. Защо тук? Защо сега? Нима се беше отказала от плана си да ме пожертва? Нима бе решила да накара цялото кралство да страда, дете по дете, вместо да ги избие всички едновременно?
 	Някаква мъничка, грозна част от мен плачеше от облекчение при тази възможност, но... тя бе обезглавила Етиен. Беше го изгорила и оставила до палатката ми. Не можеше да е съвпадение.
 	Това беше послание - още един гаден ход в игра, която не разбирах.
 	Тя искаше да разбера, че е страдал. Искаше да знам, че вината е моя. Ако се опиташ да избягаш - каза ми тя, - ще убия твоя ловец и ще те нахраня със сърцето му. Не бях обърнала внимание на предупреждението ѝ. Все пак избягах и взех със себе си ловеца. Дали това бе нейното отмъщение?
 	Възможно ли беше това ужасно зло да е насочено не толкова към краля, колкото към мен?
 	Поех си дълбоко дъх и продължих да сплитам косата на Габи. Въпросите можеха да почакат още няколко часа. Морган можеше да почака. След възнасянето тази вечер щяхме да си тръгнем, за да се срещнем с Рийд по пътя сутринта - без значение дали сме сключили съюз с Ла Воазин. Планът се беше променил. Ако Морган активно преследваше децата на краля, Рийд и Бо бяха в по-голяма опасност, отколкото предполагаха. Трябваше да ги намеря и да им кажа за плана ѝ, но първо...
 	Габи гледаше мълчаливо как Исме потопи пръст в кръвта и добави някакъв странен символ на варосаното гърне в скута си. Макар че не разбирах този ритуал, знаците, които рисуваше, бяха древни, чисти и... скръбни. Не... повече от скръбни. Изпълнени с мъка. Огромна, неизразима мъка. Габи подсмръкна и избърса очите си.
 	Не можех да я изоставя. Още не... и не само заради скръбта ѝ.
 	Ако Рийд и Бо бяха в опасност, значи, и тя бе в опасност. Морган току- що беше доказала, че може да премине през защитите на Ла Воазин.
 	Ансел сви колене към брадичката си, наблюдаваше в мълчание как Исме продължава да покрива бялото гърне с кръв. Когато приключиха, Исме се извини и Габи се обърна към мен.
 	- Получи ли твоя съюз?
 	- Габи, не се тревожи за...
 	- Кажи?
 	Довърших плитката ѝ и я вързах с алена панделка.
 	- Ла Воазин не е решила.
 	Кафявите ѝ очи ме гледаха сериозно.
 	- Но ти сключи сделка.
 	Сърце не ми даваше да ѝ кажа, че в тази сделка има известна сива зона - като например дали ще намеря брат ѝ жив, или мъртъв. Преметнах плитката през рамото ѝ.
 	- Всичко ще се нареди.
 	Доволна от отговора ми, тя насочи вниманието си към Ансел.
 	- Мога да чета по устните им, ако искаш. - Сепнат от мислите си, той се изчерви и откъсна очи от Коко. - Те не говорят за нищо интересно обаче. - Наведе се напред, свила устни в концентрация. - Нещо за това, че ловците изгорили бардак. Каквото и да означава тази дума. - Отново се изправи и потупа Ансел по коляното. - Аз харесвам принцесата, макар че някои хора не я харесват. Надявам се да те целуне. Ти това искаш, нали? Аз искам да се случи... само ако ти го искаш и ако тя го иска също. Мамаи казва, че това се наричало съгласие...
 	- Защо някои хора не харесват Коко? - попитах аз, като не обърнах внимание на ококорения от ужас Ансел. Раздразнението ми опасно започваше да се превръща в гняв при думите ѝ и огледах лошо няколкото кръвни вещици около нас. - Те би трябвало да я почитат. Тя е тяхна принцеса.
 	Габи си играеше с панделката.
 	- О, защото майка ѝ ни предаде и оттогава се скитаме из пустошта. Случило се е много отдавна обаче, преди да се родя. Вероятно дори преди Козет да се роди.
 	Ужасна вълна от съжаление се разля в мен.
 	През всички години, откакто познавах Коко, никога не бяхме говорили за майка ѝ. Бях предположила, че е Бяла дама - Червените дами се срещаха изключително рядко, раждаха се така рядко като например далтонистите или албиносите, - но никога не я бях търсила из замъка като дете. Не исках да търся майка, която е способна да изостави дъщеря си.
 	Иронията на собствената ми ситуация не ми убягна.
 	- Ла Воазин винаги повтаря как ние сме властвали над тази земя от самото ѝ зачеване, дълго преди боговете да я отровят с мъртва магия - продължи Габи. Имитацията ѝ на ниския глас и скованото спокойствие на Ла Воазин беше невероятна. - Предполагам, това означава, че тя е древна. Аз мисля, че тя яде сърца с Николина, но маман ми забранява да го казвам.
 	Когато погледна към майка си, брадичката ѝ потрепна леко.
 	- Направи го отново - казах бързо, с надеждата да я разсея. - Имитирай я пак. Беше страхотно!
 	Тя леко се разведри, преди да изкриви лице в преувеличено смръщване.
 	- Габриел, не очаквам да разбираш наследството на онова, което винаги е било и което винаги ще бъде, но, моля те, въздържай се да слагаш каишки на моите животни за гадания и да ги водиш на разходка. Те не са домашни любимци.
 	Потиснах сумтене и дръпнах плитката ѝ.
 	- Хайде, тогава. Иди при майка си. Вероятно и тя има нужда да се разсее.
 	След още малко убеждаване тя си тръгна и аз опрях глава на рамото на Ансел. Погледът му се бе върнал към Коко и Бабет.
 	- По-бодро - казах му тихо. - Играта още не е приключила. Тя е само нова фигура на дъската.
 	- Сега не е времето?
 	- Защо не? Страданието на Исме и Габриел няма да намали твоето. Трябва да поговорим за това.
 	Докато още можем. Но не го изрекох.
 	Той облегна глава на моята и въздъхна. Тази въздишка подръпна струните на сърцето ми. Да покажеш така уязвимостта си, изискваше сила. Изискваше се кураж.
 	- Вече има твърде много фигури по дъската, Лу. И аз не играя игра - добави той нещастно.
 	- Ако не играеш, не можеш да победиш.
 	- Но няма и да изгубиш.
 	- Сега звучиш просто кисело. - Вдигнах глава да го погледна. - Казвал ли си ѝ какво чувстваш?
 	- Тя ме вижда като малко братче...
 	- Каза ли й- наведох се, за да видя очите му, когато се извърна, после се наведох още - какво чувстваш?
 	Ансел въздъхна отново, този път нетърпеливо.
 	- Тя вече знае. Не съм го крил.
 	- Но не си ѝ го показал ясно. Ако искаш да види в теб мъж, който се държи като мъж. Говори с нея.
 	Той погледна отново към Коко и Бабет, които се бяха сгушили една в друга заради студа.
 	Не бях изненадана. Не за първи път Коко се връщаше при Бабет, най-старата ѝ приятелка и любовница, за утеха в трудни времена. Това никога не свършваше добре, но коя бях аз, че да оспорвам изборите на Коко? Аз се влюбих в ловец, за бога. Все пак мразех това заради Ансел. Наистина. Мисля, че мразех и себе си заради ролята, която сега играех в евентуалното разбиване на сърцето му, и не можех да гледам как страда от несподелена любов. Трябваше да я попита. Трябваше да разбере.
 	- Ами ако каже „не"? - прошепна той така тихо, че по-скоро го прочетох по устните му, отколкото го чух.
 	Взираше се безпомощно в лицето ми.
 	- Тогава поне ще знаеш. И ще продължиш напред.
 	Ако бе възможно да видиш как се разбива сърце, то аз видях това в очите на Ансел. Той не каза нищо повече, аз също. Заедно зачакахме слънцето да залезе.
 	 
 	* * *

 	 
 	Кръвните вещици не се събраха до кладите веднага; те се събираха постепенно, заставаха в меланхолична тишина, като стискаха ръцете на всеки опечален. Исме и Габриел стояха отпред и плачеха тихо.
 	Всички носеха алено - дали ще е наметало, шапка или риза, като мен.
 	- В чест на кръвта им - бе казала Коко на мен и Ансел, преди да се присъединим към бдението, и върза червено шалче на врата му. - И нейната магия.
 	Тя и Ла Воазин бяха облекли дебели вълнени алени рокли с червени, обшити с кожа наметала. Макар че кройката бе семпла, тези дрехи ги правеха много впечатляващи. Диадеми украсяваха челата им и сред сребърните преплетени лози блестяха рубини. Капки кръв, беше ги нарекла Коко. После двете застанаха заедно до кладите - високи, царствени и горди - и аз си представих времето, за което говореше Габи. Време, когато Червените дами са били всемогъщи и вечни. Безсмъртни сред смъртните.
 	Ние сме властвали над тази земя от самото ѝ зачеване, дълго преди боговете да я отровят с мъртва магия.

 	Потиснах тръпка. Ако Ла Воазин ядеше сърцата на мъртвите, за да живее вечно, това не ми влизаше в работата. Аз бях чужда тук. Натрапница. Това бдение само по себе си доказваше, че не разбирам обичаите им. Вероятно все пак бях направила твърде много предположения за нея. Да, Ла Воазин беше страховита и онази нейна книга определено бе зловеща, но... слуховете. Те бяха просто това. Със сигурност това сборище щеше да знае, ако водачката им яде сърца. Със сигурност биха възразили. Със сигурност Коко щеше да ми каже...
 	Не е твоя работа.

 	Фокусирах се върху въглените на кладата на Етиен.
 	Но какво означаваше мъртва магия?
 	Когато слънцето докосна боровете, Исме и Габи се задвижиха в синхрон, събраха пепелта в белосаните си гърнета. Габриел стисна нейното до гърдите си и изхлипа. Макар че Исме я прегръщаше здраво, не ѝ каза нищо утешително. Всъщност никой не каза нищо, докато двете тръгнаха към гората. Оформи се нещо като ритуална процесия - първо Исме и Габи, после Ла Воазин и Коко, след това Николина и Бабет. Останалите опечалени тръгнаха след тях, докато целият лагер не пое по някаква пътека сред дърветата - пътека, която явно познаваха добре. Но пак никой не продумваше.
 	- Душа, пленена между този и следващия живот, е неспокойна - бе обяснила Коко. - Объркана. Те ни виждат тук, но не могат да ни докоснат, не могат да говорят с нас. Ние ги утешаваме с мълчание и ги водим към най-близката брезова гора.
 	Дъбрава. Мястото за вечен покой на една кръвна вещица.
 	С Ансел изчакахме, докато и последната опечалена мина покрай нас след процесията, която напредваше навътре в гората. Опашката на Абсалон скоро се плъзна по ботушите ми. За мое изумление, с него имаше една черна лисица. Тя вървеше през сенките до нас, заострената ѝ муцуна се извръщаше към мен през няколко секунди, а кехлибарените очи блестяха. Ансел още не я беше забелязал, но скоро щеше. Всички щяха.
 	Не бях чувала някой да привлече два матагота.
 	Нещастно се вгледах в кестенявата плитка на Габи през една пролука в процесията. С Исме забавиха ход, когато влязоха в горичка от бели брези. Сняг покриваше тънките им клони, озаряваше ги с мека бяла светлина, докато около нас започнаха да се появяват блуждаещи светлини. Според легендата те водеха до най-силното желание на сърцето ти.
 	Майка ми веднъж ми каза, че една малка вещица ги последвала. И никога вече не я видели.
 	Стиснах по-здраво Ансел, когато той се озърна към тях, и прошепнах:
 	- Не ги гледай.
 	Той примигна и спря рязко, разтърсвайки глава.
 	- Благодаря ти.
 	По тънките клони на брезите се полюшваха леко на вятъра десетина глинени гърнета. Червеникавокафяви символи бяха изписани на всяко от тях в уникални модели, и от повечето висяха вятърни камбанки - с пера и мъниста. Няколко бяха неукрасени и изглеждаха толкова стари, че шарките бяха олющени и избледнели от стихиите. Ла Воазин и Коко едновременно извадиха кинжали от наметалата си, отвориха яките си и прокараха остриетата по голите си гърди, за да повторят избледнелите символи с прясна кръв. Когато приключиха, Исме отиде при тях, взе кинжал и също се поряза по гърдите.
 	Гледах с изумление как рисува един последен символ върху гърнето на сина си. Когато го окачи при останалите, Ла Воазин плесна с ръце и се обърна към процесията. Всички се взираха в нея.
 	- Пепелта и духът му се издигнаха. Етиен, намери покой!
 	Исме изхлипа, когато Ла Воазин наклони глава към нея,
 	за да сложи край на простата церемония. Другите се втурнаха да я утешават.
 	Коко се измъкна от тълпата и ни откри след миг, очите ѝ бяха блеснали от сълзи. Тя ги извърна решително към небето и въздъхна дълбоко.
 	- Няма да плача. Няма.
 	Предложих ѝ свободната си ръка и тя пъхна своята под лакътя ми, за да оформим човешка верига. Порязването на гърдите ѝ още кървеше обилно, кръвта попиваше в яката на роклята ѝ.
 	- На погребения е съвсем нормално да се плаче, Коко. Или когато ти се доплаче, ако става въпрос.
 	- Лесно ти е на теб. Твоите сълзи няма да подпалят света.
 	- Това е толкова гадно. - Тя се изсмя тихо и при този звук в мен се разля топлина. Отдавна не беше правила това. Толкова отдавна не си бяхме говорили така простичко. - Това място е красиво.
 	Ансел кимна към гърнето на Етиен, където кръвта на Исме още блестеше по бялата глина.
 	- Какво означават тези символи?
 	- Те са заклинания.
 	- Заклинания?
 	- Да, Ансел. Заклинания. Те защитават останките ни от онези, които биха ги използвали за зли цели. Нашата магия живее в пепелта ни - обясни тя, когато той смръщи чело. - Ако я пръснем по земята, само ще дадем сила на враговете си.
 	Тук ме погледна извинително, но аз свих рамене. Нашите родове може и да бяха врагове, но не и ние.
 	Още сълзи се събраха в очите ѝ, когато пак погледна към гърнетата. Към Исме, коленичила под тях.
 	- Почти не го познавах - прошепна. - Просто... всичко това... - Махна с ръка около нас и сведе глава. Ръката ѝ се отпусна. - ... е по моя вина.
 	- Какво? - Пуснах лакътя на Ансел и се обърнах да я хвана за раменете. - Коко, не. Нищо от това не е по твоя вина. Твоят народ... те никога не биха те винили за случилото се тук.
 	- Точно в това е въпросът, нали? - Тя избърса крадешком очите си. - Ще го направят. Аз ги изоставих. Два пъти. Те са замръзвали и гладували и са били толкова изплашени, а собствената им принцеса не я беше грижа. Трябваше да съм тук, Лу. Трябваше... не знам...
 	- Да контролираш времето? - Хванах я за ръцете, за да избършем заедно сълзите ѝ. Макар че прогаряха кожата ми, не се отдръпнах, примигвайки бързо заради влагата в собствените ми очи. - Да победиш Морган собственоръчно? Ти не знаеше, Коко. Не се обвинявай.
 	- Напротив, знаех. - Тя свали короната от главата си и се вгледа в блещукащите рубини. - Как бих могла да ги водя? Как изобщо ще ги погледна? Знаех, че страдат, и избягах, докато положението им е ставало все по-тежко. - Тя хвърли короната в снега. - Аз не съм принцеса.
 	За моя изненада - вероятно защото бях забравила, че стои до нас, - Ансел се наведе да я вземе. А после невъзможно нежно я сложи пак на главата ѝ.
 	- Вече си тук. Само това има значение.
 	- Ти си нашата принцеса, мон амур - каза Бабет, която се бе появила до нея. Усмихна се на Ансел, не злобно, а искрено, и нагласи короната на Коко. - Ако не е било в кръвта ти, то е в сърцето ти. Никой не се тревожи толкова. Ти си по-добра от всички ни.
 	Те се гледаха с топлина и обич, с такова обожание, че сърцето ми се сви. Не ѝ завиждах за този избор. Ами Бо... той дори не беше тук, за да предложи своето красиво, подигравателно усмихнато лице като алтернатива. Съжалих я искрено и я обърнах към себе си.
 	- Те са прави. Ти правиш всичко по силите си, за да им помогнеш сега. Когато Морган е мъртва... когато аз... след това твоите хора ще се върнат отново в замъка. Просто не бива да забравяме целта си.
 	Макар че кимна бързо, инстинктивно, лицето ѝ остана мрачно.
 	- Не съм сигурна, че тя ще се съюзи с нас, Лу. Тя...
 	Писък заглуши думите ѝ и Исме се хвърли през тълпата обезумяла.
 	- Къде е Габриел? Къде е тя? - Въртеше се и пищеше: - Габриел! - Макар че към нея посягаха ръце, макар че самата Ла Воазин се опита да я успокои с думи и докосвания, Исме не им обърна внимание, а се втурна към мен с обезумял поглед. Стисна така силно ръцете ми, че щеше да ги насини. - Виждала ли си дъщеря ми?
 	Паника запуши гърлото ми.
 	- Аз...
 	- Може да е последвала блуждаещите светлини... - Коко сложи ръка на рамото ѝ и се опита да я откъсне от мен, но безуспешно. - Кога я видя за последно?
 	Сълзи се спуснаха по бузите на Исме, посипвайки снега с черни цветя. Бегонии. Бях научила значението им от един учител естественик в замъка.
 	- Аз... не помня. Тя беше с мен по време на процесията, но пуснах ръката ѝ, за да довърша гърнето на Етиен.
 	Пази се.

 	Те означаваха пази се.
 	- Не се паникьосвай - каза друга вещица. - Габриел не бяга за първи път. Няма да е и за последен.
 	- Сигурна съм, че е добре - добави друга. - Вероятно просто ѝ е дошло в повече. Толкова много мъка е непоносима за едно дете.
 	- Всички бяхме тук - каза трета, изричайки това, което всички си мислеха. - Със сигурност няма как да са я отвлекли от сърцето на сборището ни. Щяхме да видим.
 	- Те са прави. - Коко накрая успя да ме освободи от хватката на Исме и кръвта отново нахлу в ръцете ми. - Ще я намерим, Исме.
 	Когато ме погледна обаче, очите ѝ казваха онова, което устните не изричаха: жива или мъртва.
 	Почти не ги чувах, докато се пръскаха из гората да я търсят.
 	Усещах с костите си какво се е случило тук. Морган сигурно се е възрадвала да открие, че не едно, а две деца на краля се крият в този лагер. И разбира се, бе избрала най-ужасния момент. Тя бе планирала това.
 	Двайсет и седем деца, бе казала мадам Лабел. Кралят бе станал баща на двайсет и седем деца по нейни сметки. Със сигурност беше трудно да ги откриеш - като игли в копа сено. Но Морган беше много упорита. Щеше да ги открие, щеше да ги измъчва и после да ги убие. И всичко това заради мен.
 	- Вижте! - извика една непозната вещица след няколко дълги мига.
 	Всички на поляната се обърнаха и се втренчиха в ръцете ѝ.
 	Тя държеше алена панделка.
 	И от нея... по дланите ѝ беше останала...
 	Кръв.
 	Затворих очи в поражение. Споменът за главата на Етиен, която се изтърколи в краката ми, се надигна насреща ми и ме накара да ги отворя отново. Главата на Габриел щеше да е следващата. Дори сега... в тази секунда... Морган сигурно вече измъчваше мъничкото ѝ тяло. Тя щеше да отреже кестенявата плитка и да разпори бледото гърло...
 	Писъците на Исме станаха истерични и другите скоро подеха Паникьосаните ѝ викове.
 	Габриел! Габриел! Габриел!

 	Името ѝ отекваше в горичката, между дърветата. В ума ми. И сякаш в отговор блуждаещите светлини започнаха да изгасват една след друга и ни потопиха в мрак. Въпреки трескавите опити да направят проследяващо заклинание, те всички знаеха каква е съдбата ѝ. Аз също знаех.
 	Габриел не отговори.
 	Нямаше да отговори.
 	Накрая Исме падна на колене, ридаеща, и заблъска с юмруци по снега.
 	Прегърнах се през кръста и се приведох, за да спра гаденето, но една ръка ме хвана за наметалото и ме принуди да се изправя. Студени, тъмни очи срещнаха моите.
 	- Стегни се. - Ла Воазин ме стисна по-здраво. Когато опитах да се освободя, преглъщайки вик на болка, тя гледаше мъките ми с мрачна решителност. - Желанието ти се изпълни, Луиз льо Блан. Червените дами ще те придружат до Сезарин и аз самата ще изтръгна биещото сърце на майка ти от гърдите ѝ.
 	 
 
 	ПЪРВОТО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ


 	 

 	Рийд


 	 
 	 
 	Над Долината на розите се бе спуснал здрач, когато Клод се качи на сцената си следващата вечер - един напукан фонтан на градския площад, чийто басейн бе пълен с листа и сняг. Лед покриваше ръба, но той не се подхлъзна, докато танцуваше по него. С чевръсти като краката си пръсти свиреше на мандолина жив ритъм. Публиката крещеше одобрително. Някои се разделиха по двойки, смееха се и се въртяха диво, докато другите обсипваха краката на Серафин с цветчета. Гласът ѝ се издигаше над тълпата. Неземен. Страстен. Нечовешки красив.
 	Когато с неохота обух кожения панталон, майка ми наклони чашата си към мен. Вътре се вихреше някаква розова течност. Жителите на Долината на розите правеха вино от розови листенца.
 	- Нали знаеш, че това може да ти помогне.
 	Извих вежда, докато нагласях пак панталона си.
 	- Съмнявам се.
 	Тя бе с нова рокля за представлението тази вечер. В черно и бяло. Крещяща. Краищата на маската ѝ бяха поръбени с нелепи помпони. Все пак никой не я беше нападнал с туш. Моите очи пареха. Сърбяха.
 	Зина не ми беше казала как се маха това, без да се ослепиш.
 	И дори по-зле - Деверо не ми беше дал риза с костюма. Бях принуден да запаша бандолиера на голите си гърди. Макар че бях облякъл палто за приличие - и за да се защитя от студения вятър, - се съмнявах, че ще позволи да остана с него по време на номера на Червената смърт.
 	Казах си, че е за добро. Ако ловец се крие сред публиката, няма да ме познае. Няма да заподозре, че някогашният му велик капитан се излага пред хората гол до кръста. И хвърля ножове или си гримира очите. Или носи маска, която се извива в рога. Това беше нелепо. Унизително. Шията и ушите ми пак пламнаха, когато един спомен излезе на повърхността.
 	Нищо няма да ти стане, ако си поживееш малко, нали знаеш.

 	Аз съм ловец, Лу. Ние не... лудуваме.

 	Гледах веселбата от портика на една пекарна. Гледах как Бо върви сред хората с ламаринено канче и наметало с качулка. В другата си ръка стискаше дървена коса. Деверо бе решил, че е подходящо допълнение към зловещия костюм. В алеята до нас Тулуз и Тиери бяха разпънали шатрата си, за да предлагат своите услуги. Да примамват слабите с обещания за бъдеще, изпълнено със слава и богатство. Жени минаваха покрай тях и пърхаха с мигли. Изпращаха им въздушни целувки. Не можех да разбера това.
 	- Те са хубави - обясни мадам Лабел, като се усмихна, когато Тулуз целуна ръката на едно момиче. - Не можеш да ги виниш за това.
 	Можех и го правех. Ако се съдеше по украсените ѝ с пера жители, Долината на розите бе странен град.
 	- Не е престъпление да си млад и красив, Рийд. - Тя посочи една млада жена до нас, която ме наблюдаваше поне от четвърт час. Дръзка. Руса. Пищна. - Ти също имаш много обожателки.
 	- Не се интересувам.
 	- О, да. - Тя смигна на собствените си обожатели. - За миг забравих, че говоря с непреклонния свети Рийд.
 	- Не съм светец. Аз съм женен.
 	- За кого? За Луиз Лару? Опасявам се, че такова момиче не съществува.
 	Пръстите ми застинаха върху дръжката на ножа, който стисках.
 	- А какво е моето име, маман? - Тя се скова при тази дума, очите ѝ се отвориха широко. Огромно задоволство се прокрадна в мен. - Дигори, Лион или Лабел? Трябва ли да си избера едно наслуки? - Когато не отговори, а само отвори и затвори уста, по скулите ѝ бяха избили червени петна, аз се извърнах. Продължих да въртя ножа си. - Името не е човекът. Не ме е грижа какво пише в онова тъпо парче хартия. Аз дадох обет и ще го спазя. Освен това - промърморих - тези момичета приличат на птици.
 	Тези момичета не са Лу.

 	- Мислиш, че Луиз никога не е носила пера в косата си? - Мадам Лабел отново се бе върнала към тънкия си смях. - Това са лебедови пера, скъпо момче, и ние ги носим, за да почетем Девицата. Виждаш ли онази клада? Хората ще я запалят на Имболк1 следващия месец, както и Луиз прави всяка година, откакто се е родила, уверявам те.
 	Погледнах момичето с нов интерес, както и хората, които се веселяха до нея. Те пляскаха и тропаха под звуците на мандолината на Клод, викаха похвали. Пръстите им лепнеха от бадемовите понички с мед. Бисквити с розмарин. Кифли със сусам. Смръщих се. Целият площад вонеше на оживление. На оживление... не на страх.
 	- Те дръзват да празнуват Имболк?
 	- Тук са далече от Сезарин, скъпи мой. - Потупа ме по коляното. Със закъснение погледнах към вратата зад мен, към вратите на всички магазини по улицата. Нямаше и едно обявление за издирването ни. Дали Клод, или самите граждани ги бяха махнали, не знаех. - На север спазват много повече старите обичаи, отколкото предполагаш. Но не се бой. Братята ти са твърде глупави, за да осъзнаят какво означават лебедовите пера и кладите.
 	- Те не са глупави - сопнах се по рефлекс.
 	Сведох глава, когато тя се засмя.
 	- Е, ти не знаеше това, нали? Как би могъл да осъждаш своята култура, ако не я познаваш?
 	- Не искам да опознавам културата си.
 	Тя въздъхна тежко и извъртя очи.
 	- В името на циците на Майката, ти си невъзможен.
 	Извърнах се възмутен към нея.
 	- Какво каза?
 	Тя вирна брадичка и стисна ръце в скута си. Самото олицетворение на достолепието и елегантността.
 	- В името на циците на Майката. Това е съвсем нормално възклицание в замъка. Бих могла да ти разкажа всичко за живота там, ако благоволиш да извадиш восъка от ушите си.
 	- Аз... не искам да чувам за циците на майка си!
 	Станах с изчервени бузи, решен да се отдалеча възможно
 	най-много от този образ.
 	- Не моите, глупав неблагодарнико. А на Майката. От Тройната богиня. Когато една жена има дете в утробата си, гърдите ѝ се издуват, за да се подготвят за кърменето...
 	- Не - разтърсих яростно глава. - Не, не, не, не, не. Няма да обсъждаме това.
 	- Честно, Рийд, това е най-естественото нещо на света. - Тя потупа мястото до себе си. - Ти си израснал само сред мъже обаче, затова ти прощавам незрелостта само този път... О, хайде, седни. - Хвана ме за китката, докато се опитвах да избягам, и ме дръпна до себе си. - Знам, че съм в опасна територия, но и без това смятах да поговоря с теб по този въпрос.
 	Насилих се да я погледна.
 	- За гърди?
 	Тя извъртя очи.
 	- Не. За Луиз. - И когато видя изумлението ми, добави: - Ти... сигурен ли си за нея?
 	Въпросът - така неочакван, толкова абсурден - ме накара да се съвзема.
 	- Ти шегуваш ли се?
 	- Не, опасявам се, че не. - Наклони глава, сякаш мислеше усилено върху следващите си думи. Мъдро решение. Наистина беше в много опасна територия. - Познаваш я само от няколко месеца. Колко добре я познаваш всъщност?
 	- По-добре, отколкото ти би могла да я опознаеш - изръмжах аз.
 	- Много се съмнявам в това. Морган беше най-скъпата ми приятелка в детството. Обичах я и тя ме обичаше. Бяхме по-близки от сестри.
 	- И?
 	- Така че знам колко привлекателни са жените Льо Блан. - И сякаш усетила надигащия се прилив в мен, тя дръпна ножа от ръката ми и го пъхна в ботуша си. - Ако си близо до тях, няма как да не ги обикнеш. Те са диви, свободни и прекалени. Пристрастяващи. Те ни поглъщат. Те ни карат да се чувстваме живи. - Ръцете ми трепереха. Свих ги в юмруци. - Но са и опасни. Животът ти с нея винаги ще бъде такъв... бягство, криене, борба. Никога няма да намериш покой. Никога няма да разбереш какво е семейство. Никога няма да остарееш с нея, синко. По един или друг начин, Морган няма да позволи това.
 	Думите ѝ направо ми изкараха дъха. Измина секунда, преди да се съвзема.
 	- Не. Ние ще убием Морган.
 	- Луиз обича майка си, Рийд.
 	Поклатих яростно глава.
 	- Не...
 	- Всяко дете обича майка си. Дори при тези със сложни отношения. - Тя не ме поглеждаше, а отпиваше съсредоточено от виното си. Гледаше танца на Деверо. Музиката му се превърна в смътен рев в ушите ми. - Но ние не говорим за Лу и майка ѝ или за нейната майка и за мен. Ние говорим за вас двамата. Луиз започна пропадането си. Познавам признаците. - Тя кимна на неизречения ми въпрос. - Да. Същото се случи и с Морган. Не можеш да го спреш и не можеш да забавиш пропадането. То ще погълне и двама ви, ако се опиташ.
 	- Грешиш.
 	Разяждащ гняв покриваше тази дума, но мадам Лабел не се отказа. Гласът ѝ стана дори по-силен и остър.
 	- Надявам се. Не искам този мрак за нея. И определено не го искам и за теб. Обмисли добре избора си, синко.
 	- Вече съм направил избора си.
 	- Има много малко избори в живота, които не може да бъдат променени.
 	Деверо и Серафин завършиха песента си сред шумни аплодисменти.
 	Малка част от мен усети, че е наш ред да излезем на сцената, но не можех да помръдна. Исках да я разтърся, да я накарам да разбере. Има много малко избори в живота, които не може да бъдат променени - каза тя. Но аз вече бях убил архиепископа. Това бе избор, който не можех да променя - и дори да можех, нямаше да го сторя.
 	Излъгах, като казах, че съм направил избора си.
 	Всъщност не бе имало никакъв избор. Никога.
 	Аз я обичах.
 	И ако трябваше да бягам, да се крия и да се бия за тази любов, щях да го сторя. До края на живота си.
 	- Умолявам те да избереш внимателно - повтори мадам Лабел, докато се изправяше. Лицето ѝ бе мрачно. - Историята на Луиз не завършва щастливо. Тя завършва със смърт. Дали от ръцете на майка ѝ, или от нейните собствени, но тя няма да остане момичето, в което си се влюбил.
 	Напрежение се трупаше зад очите ми.
 	- Аз пак ще я обичам.
 	- Много благородно. Но ти не дължиш на никого безусловна любов. Послушай човек, който знае какво говори. Когато някой ти носи повече болка, отколкото щастие, имаш право да го напуснеш. Не бива да го следваш в мрака. - Тя приглади полите си и ми подаде ръка. Пръстите ѝ бяха топли, стабилни, докато ме водеше към сцената. - Остави я, Рийд, преди да те е повлякла със себе си.
 	 
 	* * *

 	 
 	Успях да не пронижа майка си.
 	Пот къдреше косата ми, лъщеше по кожата ми, когато хвърлих последния нож, после я отвързах от дъската и я поведох през ордата жени, събрали се да гледат номера ни. Те се кикотеха. Кискаха се. Русата като че ли ме преследваше. Накъдето и да се обърнех, тя беше там, повлякла две приятелки след себе си. Пърхаше с мигли. Накланяше се към мен, за да докосне тялото ми. Подразнен, забелязах Бо в тълпата и се устремих към него.
 	- Там. - Хванах го за ръката и го завъртях към тях. - Отвлечи им вниманието.
 	Той се засмя дяволито под качулката си.
 	- С удоволствие.
 	Изплъзнах се, преди момичетата да са ме последвали.
 	Клод бе спрял фургоните в уличката зад шатрата на Сен Мартен. Никой нямаше да ме притеснява там. Щях да остана за миг насаме, за да помисля, да се преоблека. Да си измия лицето. Почти не слушах Зина, докато вървях през тълпата и проклинах и нея, и гнусния ѝ грим. Поне не ми беше боядисала устните в синьо като нейните. Под изумителното си наметало беше със сребриста рокля, която се надипли, когато вдигна ръце, за да започне номера си. По китките ѝ блещукаха гривни.
 	- Приветствам ви! О, чуйте! Пазете скъпите си люде! - Гласът ѝ стана по-дълбок, по-наситен и мелодичен. Публиката притихна. - Чуйте таз легенда грандиозна за девицата невинна и страшния дракон... и тяхната любов, що в пламъци завършва.
 	Оу, поема.
 	Продължих да вървя. Както и очаквах, Деверо ми беше конфискувал палтото. Вятърът хапеше голата ми кожа.
 	- Тараск, страховит бе звяр, а Марта - най-нежната девица. - Запленена, тълпата притихна, докато тя разказваше историята си. Дори децата. Изсумтях и ускорих крачка, треперещ. - Тараск избълвал силен огън, но Марта в молитва очите си затворила.
 	Най-сетне забавих ход. Спрях. И се обърнах, отново против волята си.
 	Светлината на факлата оставяше половината лице на Зина в сянка, когато тя го извърна към небето и събра ръце в молитва.
 	- „Не мен щади, о, Боже, а народа ми от пламъците опази! ", провикнала се тя към небесата и Тараск обърнал взор към нея от високия си замък. - Зина разпери широко ръце, разтваряйки наметалото си. В потрепващата светлина то се превърна в крила. Дори сякаш очите ѝ засияха. - „Коя е таз девица, туй лакомство най-сладко, което ме зове с най-сла- дък глас? Ще я изям, със костите, с косите! " И Тараск се спуснал надолу.
 	Въпреки студа в гласа ѝ, в изражението ѝ имаше нещо, което ме задържаше там. Думите на майка ми отекваха около думите на Зина. Тулуз и Тиери Сен Мартен, вероятно дори Зина и Серафин не са каквито изглеждат.
 	Като останалите и аз я слушах запленен, докато тя тъчеше своята приказка: как семейството на Марта, обезумяло от страх, я предложило на дракона да я изяде, как Тараск я взел за своя невеста и двамата се влюбили. Как накрая Марта закопняла да се върне в родината си, където баща ѝ чакал в засада с магическа верига. Как с нея повалил Тараск и го удържал, докато изгорил собствената си дъщеря на кладата.
 	В този миг очите на Зина срещнаха моите. В тях блещукаше чиста омраза. Усетих я в гърдите си.
 	Гласът ѝ стана по-висок, по-силен, когато стигна до края на историята.
 	- О, мощен бил драконовият рев, когато той разкъсал вълшебната верига. И откъснал главите на мъжете, които му отнели любовта... сърцето му. - В другия край на площада блондинката плачеше на рамото на Бо. Наистина плачеше. И все пак... не можех да я виня. - До ден днешен той се носи нейде горе и все така скърби за своята любима. Изпепелява ниви, земята подсолява и хората избива. Чуйте ме! Пазете своите любими, защото туй е сказание за сълзи и за скръб, за мъртвата девица и дракон страховит... за неговата ярост, която свършва в огън.
 	Накрая тя издиша мощно и в студения въздух дъхът ѝ изригна като дим от устните ѝ. После настъпи пълна тишина. Тя невъзмутимо се наведе във великолепен поклон. Наметалото ѝ се събра около нея като течна звездна светлина. Остана така, в тази поза, докато публиката най-сетне откри гласа си. Избухнаха викове - по-силни дори от тези след изпълнението на Деверо и Серафин.
 	Аз я гледах смаян. Тя беше направила това с думи - не знаех, че е възможно. Когато ми каза, че Клод събира само изключителните, не ѝ повярвах съвсем. Сега вече знаех. Сега го усетих. Макар че не се задълбочих в тази емоция, защото тя не беше от най-приятните. Лицето ми гореше. Гърлото ми се свиваше. За няколко мига имах чувството, че Тараск е истински, повече от истински. И съжалих едно чудовище, което бе отвлякло невестата си и бе обезглавило роднините ѝ.
 	Роднините, които я бяха изгорили.
 	Никога не бях мислил за изгорените от мен жени. Дори за Естел. Бях мислил само за Лу, която не беше като тях. Лу, която не беше като другите вещици. Колко удобно - ми беше казала тя, преди да се разделим. - Виждаш каквото искаш да видиш.
 	Дали и аз бях изгарял своите? Нямаше как да знам, но дори да знаех... не бих могъл да се справя с подобно знание. Не бих могъл да понеса последствията, които съм посял, да изкупя причинената от мен болка. Заради любовта, която откраднах. Преди щях да кажа, че такива създания не са способни на любов. Но Лу ми доказа обратното. Мадам Лабел и Коко също ми го доказаха.
 	Вероятно Лу наистина не беше като другите вещици.
 	Вероятно те бяха като нея.
 	Притеснен от това осъзнаване, аз се втурнах към фургоните, без да виждам покрай кого минавам. И когато почти повалих едно малко момче на колене, спрях рязко и го хванах за яката, за да го задържа.
 	- Je suis desole2 - промърморих, като изтупвах парцаливото му палто.
 	Имаше съвсем слаби рамене. Беше недохранено.
 	Стискаше дървена кукла до гърдите си и кимна, като не вдигаше очи.
 	Неохотно го пуснах и попитах:
 	- Къде са родителите ти?
 	То посочи към фонтана, където викаха Зина на бис.
 	- Не харесвам дракони - прошепна момчето.
 	- Умно дете. - Погледнах зад него към шатрата на Тулуз и Тиери. - А... на опашката ли си?
 	Той пак кимна. Вероятно не беше толкова умен все пак. Пуснах го.
 	Когато стигнах до кехлибарения фургон обаче, се обърнах и го видях как влиза в шатрата им. Макар че не можех да видя лицето на Тулуз, все още виждах лицето на момчето. То искаше гадание с кристалната топка. Когато Тулуз я сложи на масата между тях, точно до гърне с благовония, аз се напрегнах.
 	Момчето явно имаше малко пари. Не биваше да ги харчи за магия.
 	Една ръка стисна моята, преди да съм се намесил. Посегнах с другата към бандолиера си, но спрях рязко, защото разпознах Тиери. Той бе вързал косата си и лицето му бе открито. Така се подчертаваха изразените му скули. Черните му очи. Пусна ме с лека усмивка и вирна брадичка към шатрата. Смръщих се, когато момчето подаде на Тулуз куклата си, издялана от дърво. Тя имаше рога. Копита. Вгледах се по-внимателно и смътно разпознах формата ѝ от бутилката с вино на Луиз. Опитвах се да си спомня името ѝ, но не успявах. Тулуз я прие с едната си ръка. Погали кристалната топка с другата.
 	В мъглата на стъклото започнаха да се образуват форми: познатият рогат мъж, който властваше над флората и фауната, и крилата жена с корона от облаци. Втора жена с перки скоро се появи до тях. Момчето пляскаше от радост, докато тя се носеше през океанските вълни. Смехът му звучеше... добре.
 	Смръщих се още повече.
 	Когато момчето излезе от палатката след малко, още стискаше монета в ръката си... Не. Цяла шепа монети. Тулуз не беше взел от него. Беше му дал. Гледах изумен как една възрастна жена пристъпва към масата.
 	- Защо не говориш, Тиери? - попитах.
 	Той не отговори веднага, но усетих, че гледа лицето ми. Мислеше. Не казах нищо повече, докато гледах как Тулуз сочи към кристалната топка. Жената обаче протегна ръка и той проследи линиите по дланта ѝ. Сбръчканата ѝ уста се изви в усмивка.
 	Най-сетне Тиери въздъхна.
 	А после, невъзможно, но чух гласа му в главата си. Истински глас. Като на Тулуз, но по-мек. Безкрайно нежен.
 	С Тулуз сме израснали по улиците на Амандин.

 	Трябваше да съм изненадан, но не бях. Не и след всичко, което видях. Не и след всичко, което бях сторил. Част от мен ликуваше, че съм бил прав - Тулуз и Тиери Сен Мартен наистина владееха магия. Другата част обаче не ликуваше. Тя можеше само да се взира в старата жена в шатрата на Тулуз. С всяко движение на пръстите му тя като че ли се подмладяваше, макар че чертите ѝ не се променяха. Кожата ѝ порозовяваше. Очите ѝ се избистряха. Косата ѝ изсветляваше.
 	Крадяхме, за да оцелеем. Тиери също гледаше как брат му помага на старицата да се почувства красива отново. Първо бяхме само джебчии. По крона оттук- оттам и си купувахме храна и дрехи. Но на Тулуз никога не му стигаше. Накрая хвърли око на богатите мишени - графове, маркизи, дори на един- двама херцози.
 	Усмихна ми се печално. Дотогава вече беше научил, че истинското богатство не идва от кражбата на дреболии, а от знанието. Вместо скъпоценности крадяхме тайни и ги продавахме на този, който плаща най-високата цена. Не след дълго вече имахме репутация. Мъж, на име Грис, ни нае в своята банда. Въздъхна и погледна към ръцете си. Тулуз и Грис се скараха. Тулуз заплаши да издаде тайните му и Грис си отмъсти, като ми отряза езика.
 	Втренчих се ужасен в него.
 	- Отрязал ти е езика?
 	Тиери бавно отвори уста и разкри празнина сред зъбите си. В гърлото му се виждаше основата на езика, която се движеше безполезно. Жлъчка се надигна в гърлото ми.
 	- Но ти не си сторил нищо. Защо е наказал теб?
 	Улиците са жестоки, ловецо. Имаш късмет, че не ги познаваш. Те те променят. Правят те по-корав. Тайните, лъжите, нужни, за да оцелееш... не можеш да се отучиш лесно от тях. Погледна бързо към брат си. Не виня Тулуз за случилото се. Той направи каквото сметна за нужно.
 	- Но заради него са ти отрязали езика.
 	Грис знаеше, че това е най-добрият начин да накара брат ми да замълчи. И се получи. В нощта, когато изгубих гласа си, той изгуби и своя. Оттогава Тулуз пази тайни. И е по-добър човек.

 	Не можех да проумея подобна сила на духа - такова приемане, такова стабилно спокойствие - и затова смених посоката на разговора.
 	- Каза, че си изгубил гласа си, но аз мога да те чувам в главата си.
 	Онази нощ открихме магията си... и аз вече бях платил цената на мълчанието. Предците ни ми позволиха да общувам по друг начин.

 	Това привлече вниманието ми.
 	- Не си знаел, че имаш магия?
 	За моя изненада, не отговори Тиери. А Деверо. Той вървеше към нас от аления фургон, пъхнал ръце в раираните си джобове. Шареното му палто беше отворено над риза, осеяна с точки, а пауновото перо на шапката му подскачаше при всяка крачка.
 	- Кажи ми, Рийд, ако никога не си виждал червен цвят, ще знаеш ли как изглежда? Ще го различиш ли на онази чинка?
 	Той посочи към покрива на пекарната, където бе кацнала една алена птица. Сякаш усетила погледите ни, тя бързо отлетя.
 	- Ами... не.
 	- А мислиш ли, че тя щеше да може да лети, ако цял живот е вярвала, че не може?
 	Смръщих се и той каза:
 	- Ти цял живот си потискал несъзнателно магията си, скъпо момче. Което не се поправя лесно. Като че ли само видът на безжизненото тяло на жена ти може да те накара да я освободиш.
 	Присвих очи.
 	- Откъде знаеш кой съм?
 	- Скоро ще разбереш, че знам много неща, които не бива да знам. Доста неприятен резултат от това да бъдеш мой познат, опасявам се.
 	Смехът на Тиери отекна в ума ми.
 	Вярно е.

 	- Ами... а ти? - попитах, зарязал всякаква предпазливост.
 	Знаех кой съм аз. Какво съм. Нямаше смисъл да се преструвам. - А ти вещер ли си, мосю Деверо?
 	- О, и аз ли честно да ти отговоря? - Той смигна весело и продължи към площада. - Не съм. Това отговаря ли на въпроса ти?
 	Неприятно усещане жилеше тила ми, докато той изчезваше в тълпата.
 	- Не, не отговаря - промърморих горчиво.
 	Старицата стана да си тръгва и придърпа Тулуз в здрава прегръдка. Ако не бях видял с очите си преобразяването ѝ, можех да се закълна, че е съвсем друг човек. Когато той я целуна по бузата в отговор, тя се изчерви. Този жест - така невинен, така чист - ме прободе в гърдите. И след загадъчното оттегляне на Деверо се чувствах някак... извън равновесие. Някак без опора. Не бях виждал такава магия. Това, всичко това, не беше редно.
 	Ръката на Тиери легна на рамото ми. Ти виждаш магията като оръжие, Рийд, но грешиш. Тя просто... е. Ако искаш да я използваш, за да вредиш, тя вреди, ако искаш да я използваш, за да спасяваш... - Заедно погледнахме към Тулуз, който точно слагаше цвете зад ухото на жената. Тя му се усмихна, преди да се върне в тълпата. - ... тя спасява.
 	1
 	 Имболк, наричан още Ден на Бригит, е езически, келтски празник, на който се отбелязва средата между зимното слънцестоене и пролетното равноденствие. Честването е под формата на фестивал, който продължава от 1 февруари до залез- слънце на 2 февруари. - Б. пр.
 	2
 	 Съжалявам (фр. ). - Б. пр.
 	 

 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	ЧАСТ ВТОРА


 	 

 	Quand le vin est tire, ilfaut le boire.


 	Наточиш ли вино, трябва да го пиеш.


 	Френска поговорка

 	 

 
 	ЧЕРВЕНАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА


 	НЕВЕСТА ВЕЧЕН СЪН


 	 

 	Рийд


 	 
 	 
 	Огърлицата на Зина - голяма, златна, с диамантен медальон колкото юмрук - ме удари по лицето, когато се наведе над косата ми. Намаза ръцете си с някаква воняща паста, за да я оформи на вълни. Избутах подразнено огърлицата. Очите ми пареха. Дали щеше да забележи, ако изхвърлех туша от фургона?
 	- Дори не си го помисляй - каза тя и перна ръката ми далече от мускалчето.
 	Бо удобно бе изчезнал, когато Зина донесе торбата си с грим. Не бях виждал майка си, откакто спряхме в това поле. Селяните от Бошен, селце в покрайнините на Гората на очите, бяха изградили истинска сцена за пътуващите трупи - много различна от градските площади и кръчми, в които изнасяхме представленията си. Бяха я поставили тук следобеда. Последваха ги търговци и каруци с храна. Докато слънцето постепенно се губеше от поглед, към кехлибарения фургон се понесоха смехове и музика.
 	Гърдите ме боляха необяснимо. Шест дни изминаха от първото ми представление. Бошен беше последната спирка от официалното турне на Трупата на Съдбата. В Сезарин Деверо и актьорите му щяха да изчезнат в катакомбите под града, където висшето общество се смесваше с утайката. Невъздържано, развратно и маскирано.
 	La Mascarade des Cranes - така го нарече мадам Лабел.
 	Маскарадът на черепите.
 	Никога не бях чувал за такъв спектакъл. Но тя не беше изненадана.
 	Деверо приключи със закопчаването на жилетката си.
 	- Малко повече обем отгоре, ако обичаш, Зина. О, да. Това е! - Смигна ми. - Изглеждаш resplendissant, мосю Червена смърт. Абсолютно блестящо. И така трябва да бъде! Тази вечер е специална.
 	- Така ли?
 	Зина присви очи. Тя беше със смарагдова рокля тази вечер - или вероятно лилава. Цветът се променяше на светлината на свещта. Беше боядисала устните си в черно.
 	- Всяка нощ на сцената е специална, ловецо. Ако си отегчен, публиката веднага ще разбере. А отегчената публика е стисната публика. И ако не ми дадат бакшиши заради теб, много ще се ядосам. - Тя насочи позлатената си четка към лицето ми. - Не искаш да се ядосвам, нали?
 	Избутах бавно четката ѝ настрани. Тя пак я върна.
 	- Ти винаги си ядосана.
 	- О, не. - Усмихна ми се заплашително. - Не си ме виждал ядосана.
 	Деверо се изсмя, отвън гласовете ставаха по-силни, а сенките - по-дълги.
 	- Едва ли някой ще се отегчи тази нощ, сладка ми Зина.
 	Когато се спогледаха многозначително, аз се смръщих, сигурен, че съм пропуснал нещо.
 	- Да не би да има промяна в програмата?
 	- Колко проницателно. - Той ми подаде маската с рогата, като кършеше вежди. - Най-случайно, скъпо ми момче, ти си промяната в програмата. Тази нощ ти ще откриеш представлението на Трупата на Съдбата вместо мен и Серафин.
 	- И най-добре да не оплескаш нещата - предупреди ме Зина, като ме заплаши отново с четката.
 	- Какво? - Присвих очи, докато си слагах маската. - Защо? Къде е майка ми?
 	- Ами чака те, разбира се. Не се бой, вече я уведомих за промяната в програмата. Бо я връзва на дъската в момента. - Очите му блестяха дяволито. - Тръгваме ли?
 	- Чакай! - Зина ме дръпна отново на койката и внимателно нагласи кичур коса върху маската. Когато се вгледах изумен в нея, тя ме бутна към вратата. - После ще ми благодариш.
 	Макар че в думите ѝ нямаше нищо особено подозрително, всъщност в думите и на двамата, стомахът ми се превъртя и започна да пърха, когато излязох от фургона. Слънцето бе почти залязло и вечерният въздух вибрираше от очакване. То блестеше и по лицата на хората около мен. И личеше в начина, по който подскачаха на място и се обръщаха да шепнат на съседите си.
 	Смръщих се още повече.
 	Тази нощ беше различна.
 	Не знаех защо, не знаех как, но го усещах.
 	Все още ухилен като котка пред сметана и тананикащ си под нос, Деверо ме поведе към сцената. Дървен квадрат в центъра на полето. Фенери потрепваха около нея, хвърляха слаба светлина по отъпкания сняг. По палтата, шаловете и ръкавиците. Някой бе обърнал моята дъска с гръб към публиката. Не можех да видя майка си, но Бо стоеше леко встрани и се караше с нея. Тръгнах към тях.
 	Деверо ме хвана за ръката.
 	- О, о, о - поклати глава, завъртя ме напред и дръпна бързо наметалото ми. Първо се смръщих. После затреперих. С блеснали от вълнение очи хората ме гледаха с очакване, стиснали бокали с медовина и греяно вино. - Готов ли си? - прошепна Деверо.
 	Инстинктивно проверих ножовете в бандолиера си, мечът бе на гърба ми. Оправих си маската.
 	- Да.
 	- Отлично.
 	Той си прочисти гърлото и над полето се спусна тишина. Деверо разпери широко ръце. Усмивката му също стана широка.
 	- Дами и господа, касапи и пекари, плебеи и патриции, bonsoir! Привет! Пийте, пийте, моля ви, и ми позволете най-любезно да изразя дълбоката си благодарност за вашето гостоприемство. - Чуха се приветствени викове. - Ако нашето представление тази вечер ви донесе наслада, моля, помислете за някакви малки подаръчета за актьорите. Щедростта ви ще позволи на Трупата на Съдбата да продължи да осигурява на Бошен онова, което всички обичаме. Необуздано веселие и здравословно забавление.
 	Погледнах към кожения си панталон.
 	Здравословно.
 	И сякаш прочел мислите ми, някой от тълпата издюдюка. Ушите ми пламнаха, присвих ги в посоката на звука, но в сумрака не успях да видя виновника. Само сенки. Силуети. Една пищна жена и кльощав мъж ми помахаха. Смръщих се и извърнах очи, и...
 	... се ококорих.
 	- Чуйте ме всички, чуйте ме! - изкънтя гласът на Деверо, но аз едва го чувах, приближавах се към сцената, търсех познатата жена и мъжа. Те бяха изчезнали. Сърцето ми бумтеше в ушите. - Тази нощ и само тази нощ имаме почетни гости, ще видим уникално изпълнение на тази сцена. Съвсем нов и уникален номер, сага, еталон на опасната интрига и смъртоносния романс.
 	Нов номер? Притеснен, аз улових погледа му, но той само ми смигна и мина покрай мен към дъската. Бо се ухили и отстъпи встрани.
 	- А сега, без повече отлагане, ви представям нашата собствена Червена смърт - Деверо посочи към мен, преди да обърне дъската - и неговата невеста, Sommeil Eternel1!
 	Зяпнах от изумление.
 	Вързана на дъската, Лу се хилеше насреща ми. Бели пеперуди, не, мушици покриваха горната част на лицето ѝ, крилата им изчезваха сред бялата ѝ коса. Но роклята ѝ... устата ми направо пресъхна. Това изобщо не беше рокля... по-скоро паяжина. Прозрачни ръкави се спускаха от раменете ѝ. Деколтето се спускаше чак до кръста ѝ. Оттам деликатната тъкан на полата, която беше накъсана, се развяваше нежно на вятъра, разкривайки краката ѝ. Голите ѝ крака. Взирах се омагьосан в нея.
 	Деверо се изкашля любезно.
 	Лицето ми пламна и аз тръгнах, без да се замисля, като дръпнах наметалото от раменете си. Лу изсумтя, когато го вдигнах да я покрия, да покрия цялата тази гладка, златна кожа...
 	- Здрасти, ловецо.
 	Кръв забуча в ушите ми.
 	- Здравей, съпруго.
 	Тя погледна зад мен и от толкова близо усмивката ѝ изглеждаше някак... нагласена. Застинала. Аз се смръщих, а тя се усмихна още повече и запърха с мигли заради сребърния прах по бузите си. Вероятно беше просто изморена.
 	- Имаме публика.
 	- Знам.
 	Погледна косата ми, проследи линията на челюстта ми, преди да отклони поглед към врата ми. Към гърдите. Ръцете.
 	- Трябва да призная - каза тя и ми смигна, - че черното по очите ти ми харесва.
 	Стомахът ми се сви. Не знаех дали да се ядосвам, да се радвам или... или нещо друго... Пристъпих към нея и хвърлих наметалото настрани. Още една стъпка. Вече бях така близо, че усещах топлината, която се излъчваше от кожата ѝ. Престорих се, че проверявам каишите на китките ѝ. Прокарах пръсти по вътрешната страна на бедрата ѝ, по прасците, за да затегна каишите на глезените ѝ.
 	- Откъде взе тази рокля?
 	- От Зина, разбира се. Тя обича красивите неща.
 	Разбира се, проклетата Зина. Все пак облекчението бързо надделя над изумлението. Лу беше тук. Тя беше жива и здрава. Бавно сведох поглед към очите ѝ, задържах го на устните, преди да го вдигна отново.
 	- Какво правиш тук? - Когато кимна към Ансел и Коко, които вече се спотайваха зад сцената, аз тръснах глава, не исках да ни прекъсват. - Не. Ти. Какво правиш ти, вързана на тази дъска? Твърде опасно е.
 	- Исках да те изненадам. - Усмивката ѝ стана още по-широка. - А и само актьори могат да се возят във фургоните.
 	- Не мога да хвърлям ножове по теб.
 	- Защо? - Когато се смръщих още повече, тя размърда бедра върху дъската. Разсейваше ме. Винаги се опитваше да ме разсейва. - Да не би да надценявам ловкостта ти?
 	Неохотно отстъпих назад.
 	- Не.
 	Очите ѝ блестяха дяволито.
 	- Докажи го.
 	Не знаех какво ме накара да го направя. Вероятно явното предизвикателство в усмивката ѝ. Трескавата руменина на бузите ѝ. Притихналият шепот на публиката. Извадих нож от бандолиера, отстъпих назад, хвърлих го във въздуха и го хванах с приглушено тупване. Преди да размисля, преди да се поколебая, го хвърлих към дъската.
 	Той се заби дълбоко в дървото между краката ѝ. Цялата дъска завибрира от удара.
 	Тълпата изрева от удоволствие.
 	А Лу - тя отметна глава назад и се засмя.
 	Този смях ме изпълни, окуражи ме, а публиката изчезна. Съществуваха само Лу и смехът ѝ. Усмивката ѝ. Роклята ѝ.
 	- Това ли беше? - каза тя.
 	Извадих още един нож в отговор. И още един. И още един. Хвърлях ги все по-бързо и по-бързо, като скъсявах разстоянието между нас, целувах линиите на тялото ѝ с всяко острие.
 	После хвърлих последния и се втурнах напред, останал без дъх от адреналина. Извадих ножовете от дървото сред аплодисментите на публиката.
 	- Как ни настигнахте толкова бързо?
 	Тя отпусна глава на рамото ми. Нейното още се тресеше.
 	- Не с магия, ако за това питаш. Твоят Вечен сън не е спал от седмица.
 	- А вие... уредихте ли съюза?
 	Тя вдигна глава и пак се усмихна.
 	- Да.
 	- Как?
 	- Ние... - Нещо се промени в очите ѝ, в усмивката ѝ и тя залепи целувка на чувствителната кожа между шията и рамото ми. - Беше Коко. Трябваше да я видиш. Беше изключителна, истински водач. Не ѝ отне никакво време да убеди леля си да се присъедини към нас.
 	- Наистина ли? - Спрях, докато вадех поредния нож. - Ла Воазин не искаше дори да ме допусне в лагера. Как Коко я убеди толкова бързо да ни съдейства?
 	- Тя просто... ами предимствата на този съюз натежаха над недостатъците му. Това е.
 	- Но тя трябва да е знаела какви са предимствата още преди това. - Късче объркване пронизваше мислите ми. Твърде късно, осъзнах, че Лу се напряга в каишите. - И все пак отказа.
 	- Може би не е знаела. Може би някой я е осветлил.
 	- Кой?
 	- Вече ти казах. - Усмивката ѝ изчезна и изражението ѝ внезапно стана по-твърдо, преструвката си отиде. - Беше Коко. Коко я осветли. - Когато се сепнах от тона ѝ и се отдръпнах, тя въздъхна и извърна очи. - Те ще се срещнат с нас в Сезарин след два дни. Мислех, че ще се зарадваш.
 	Смръщих вежди.
 	- Радвам се, просто...
 	Нямаше логика.

 	Нещо се беше случило в кръвния лагер. Нещо, което Лу не искаше да ми каже.
 	Когато тя най-сетне срещна погледа ми, очите ѝ бяха неразгадаеми. Нарочно безизразни. Контролирани. Сякаш бе спуснала капаци между нас и ме блокираше. Вирна брадичка към ножовете ми.
 	- Приключихме ли тук?
 	И сякаш ни беше чул, Деверо се спусна към нас, като стрелкаше поглед към публиката.
 	- Нещо не е наред ли, куклички?
 	Дръпнах и последния нож от дървото, като се опитвах да говоря спокойно.
 	- Всичко е наред.
 	- А... да продължим ли с грандиозния финал тогава?
 	Отдръпнах се отново и извадих меча от ножницата на гърба си.
 	- Да.
 	Лека усмивка докосна устните на Лу
 	- Няма ли да го подпалиш?
 	- Не. - Взирах се в нея, мислех усилено, докато Деверо слагаше превръзката върху маската ми. Очите ми. Без зрението виждах друга сцена съвсем ясно в ума си. Праха. Костюмите. Синьото кадифе. Усещах миризмата на кедър и маслени лампи. Чувах гласа ѝ. Няма да се крия от нищо, Рийд.
 	Онази вечер валеше сняг. Косата ѝ бе влажна под пръстите ми. Ако не ти е достатъчно удобно с мен, вината е моя, не твоя.
 	Лу пак имаше тайни.
 	Насилих се да се концентрирам, да чуя как Деверо дърпа дръжката и дъската започва да се върти. С всяко тихо проскърцване броях завъртанията, установявах скоростта ѝ, представях си местоположението на тялото на Лу. Притеснявах се, когато хвърлих меча към майка си първия път, но бях разбрал, че доверието е критично важно за успеха. Трябваше да ѝ се доверя и тя трябваше да ми се довери.
 	Никога не пропуснахме.
 	Сега, застанал пред Лу, си представих точка над главата ѝ. Само на няколко сантиметра. Десет, ако трябва да бъда точен. Тук нямаше място за грешки. Поех си дълбоко дъх и зачаках. Чаках.
 	После мечът ми полетя.
 	Публиката ахна и ударът на меча в дървото отекна в костите ми. Дръпнах бързо превръзката.
 	С надигащи се гърди и отворени устни, Лу се взираше ококорена в мен. Мечът не беше се забил над главата ѝ, а до нея - така близо, че бе пуснал малко кръв от бузата ѝ. Крилцето на една пеперуда изпърха към сцената, отсечено, докато въртенето бавно спираше. Публиката закрещя силно. Виковете, похвалите им, смеховете... те нямаха значение за мен.
 	Бях пропуснал.
 	А Лу отново имаше тайни от мен.
 	 
 
 	ТЯ НЕ МЕ ОБИЧА


 	 

 	Лу


 	 
 	 
 	Когато и последните селяни тръгнаха към домовете си, с изморени очи и препъващи се, Клод Деверо обяви, че ще празнуваме събирането си.
 	- Трябва да танцуваме - прошепнах, като отпуснах глава на рамото на Рийд.
 	Той притисна буза в косата ми. Седяхме на стъпалата на кехлибарения фургон, сгушени под шарен юрган, и гледахме как Коко и Ансел се хващат за ръце със Зина и Тулуз. Започнаха да се въртят в лудешки кръг под звуците на мандолината на Деверо. Все се опитвах и не успявах да си спомня стиховете на „Цицорестата Лиди". С всяка бутилка вино в краката им, те се смееха още по-силно и песента ставаше все по-глупашка.
 	Исках да отида при тях.
 	Когато се прозях обаче - клепачите ми ужасно натежаха от изтощението и виното, - Рийд ме целуна по темето.
 	- Изтощена си.
 	- Те съсипаха песента за Лиди.
 	- Ти съсипваш песента за Лиди.
 	- Моля? - Наведох се напред и се обърнах да го погледна. Усмивката още подръпваше устните ми. - Ами много ти благодаря, но най-важен е ентусиазмът.
 	- Освен големия вокален обхват.
 	Доволна, аз отворих широко очи в престорен гняв.
 	- Добре тогава. Хубаво. Хайде да чуем твоя вокален обхват. - Когато не каза нищо, а само се ухили, аз го Сръгах в ребрата. - Давай де. Покажи ми как се прави, О, Музикални. Плебеите очакват насоките ти.
 	Той въздъхна, извъртя очи и перна настрани пръста ми.
 	- Забрави, Лу. Аз не пея.
 	- О, не! - Не го оставях на мира, мушках го с пръст, където сваря. Той избягваше опитите ми обаче и се изправи. Аз скочих на най-горното стъпало и се наведох напред, докато не се озовахме нос в нос. Юрганът падна на земята, забравен. - Готова съм за шок и ужас, ловецо. Гледай гласът ти да хипнотизира змии и да сваля гащите на девици. Най-добре да е...
 	Целувката му заглуши последните ми думи. Когато се разделихме, промърмори:
 	- Нямам желание да омагьосвам гащите на девици.
 	Ухилих се и го прегърнах през врата. Не беше споменал
 	разговора ни на сцената или черната лисица, която спеше във фургона ни. Аз пък не бях споменала за драскотината на бузата си или за това, че въпросната лисица се казва Брижит.
 	- Дори на Ансел? - попитах.
 	След представлението ни Коко и Ансел ме завардиха и ме разпитаха как Рийд е приел новината за убийството на брат му и сестра му. Моето мълчание ги вбеси. А пък тяхното последвало мълчание вбеси мен. Не че... не че не исках да му кажа цялата истина, но защо да го правя? Той не познаваше Етиен и Габриел. Защо ще скърби за тях? Защо ще поема отговорност за смъртта им? А той щеше да го направи. В това поне бях сигурна. Ако знаеше, че майка ми е започнала да избива братята и сестрите му, фокусът му щеше да се промени, щеше да иска да ги защити, вместо да се опита да победи Морган - нелогична стратегия, тъй като смъртта ѝ бе единственият начин да осигури безопасността им.
 	Не, това не беше лъжа. Не го бях излъгала. Това беше просто... тайна.
 	Всеки си има тайни.
 	Рийд поклати глава.
 	- Ансел не е мой тип.
 	- Така ли? - Притиснах се към него и само прошепнах думата до устните му, а той се изкачи бавно по стълбите и ме избута през вратата на фургона. Ръцете му обхванаха лицето ми. Плениха ме там. - А какъв е твоят тип?
 	Той прокара нос по рамото ми.
 	- Аз обичам момичета, които не могат да пеят.
 	Изсмях се, притиснах длани към гърдите му и го блъснах.
 	- Задник.
 	- Какво? - попита той невинно и пристъпи назад, като едва не стовари въпросния задник в снега. - Вярно е. Когато гласът ти прекъсва на висока нота, просто ми...
 	- Големият Били Уили беше слаб в главата - заревах аз, като вдигнах ръце на кръста си. Тръгнах към него, опитвах се да потисна смеха си. - НО ПЪК ЧЕПЪТ МУ БЕШЕ ДЪЛЪГ КАТО РЪКАТА. - Когато той се изсмя и погледна назад към другите, аз казах високо: - Така ли ти харесва, ловецо? Това ли те възбужда?
 	Веселбата зад нас стихна при думите ми. Всички ни погледнаха.
 	Бузите на Рийд се зачервиха и той вдигна умиротворяващо ръка.
 	- Добре, Лу. Вече доказа своето...
 	- ИЗДУТИНАТА ПО КРАЧОЛА НА БИЛИ ХВАНА ОКОТО НА ЛИДИ...
 	- Лу.

 	Стрелна се напред, когато мадам Лабел се изкикоти, и се опита да покрие устата ми, но аз бързо се отдръпнах, хванах Бо под ръка и започнахме да се въртим диво.
 	- А ДЕВЕТ МЕСЕЦА ОТ ТОГАЗ РОДИ СЕ ДРЕБОСЪК! - През рамо извиках: - Чули това, Рийд? Дребосък. Защото така става, когато...
 	Деверо плесна с ръце и се засмя.
 	- Отлично, отлично? Познавам Лиди и да ви кажа, не съм срещал по-очарователно създание. Такъв жизнен дух. Тя доста се зарадва, че вече е обичана из цялото кралство.
 	- Чакай малко. - Завъртях се към Деверо и повлякох Бо с мен. - Цицорестата Лиди е истинска?
 	- И ти я познаваш? - попита смаяно Бо.
 	- Разбира се, че е истинска. И младият Уилям. За жалост, не останаха заедно след раждането на скъпата си дъщеря, но пък такава е природата на връзките, подхранвани само от апетитите на страстта.
 	С Рийд се спогледахме.
 	И после бързо извърнахме очи.
 	И точно тогава видях как Коко и Ансел се измъкват заедно.
 	За нещастие, Бо също ги видя. Смръщи се, тръсна глава и се върна към огъня, като се наведе да грабне бутилка вино пътьом. Рийд се взираше след него с неразгадаемо изражение. Аз пък се опитвах да видя силуетите на Коко и Ансел в полето, където бяха спрели до едно поточе в края на гората. Изглеждаха... близо. Подозрително близо. Притеснително близо.
 	Деверо прекъсна тайното ми наблюдение.
 	- Страхуваш се за сърцето на приятеля си.
 	- Аз... какво? - Откъснах поглед от тях. - За какво говориш?
 	- За приятеля ти. - Той кимна мъдро към Ансел. - La jeunesse eternelle2. Той ще остане вечно млад. Има хора, които не оценяват подобна невинност у един мъж.
 	- Има хора, които са си глупави - казах аз и извих пак врат да видя как Ансел...
 	Ококорих се.
 	О, господи.
 	О, господи, о, боже, боже, мой.
 	Те се целуваха. Те се целуваха. Коко се беше навела към него и той... ами наистина го правеше. Играеше играта, направи своя ход. Пристъпих натам, гордост и страх вилнееха в мен.
 	Деверо се подсмихна и изви вежда.
 	- Очевидно има и такива, които я оценяват.
 	Рийд ме дръпна обратно към себе си.
 	- Това не е наша работа.
 	Погледнах го невярващо.
 	- Шегуваш се, нали?
 	- Не...
 	Но не чух останалото. Освободих се от ръката му и се промъкнах покрай фургоните. Вероятно виното ме убеди или пък начинът, по който се държеше Коко - някак сковано и смутено, сякаш... сякаш...
 	Сякаш целуваше малкото си братче. По дяволите.
 	Тя се отдръпна за секунда, две, три, после се наведе да опита отново.
 	Аз се промъкнах покрай сцената, като се криех в сенките ѝ, и се приближих достатъчно, за да чуя как тя му прошепва да спре. Поклати глава и се прегърна през кръста, сякаш да се смали някак. Сякаш се опитваше да изчезне.
 	- Ансел, моля те. - Опитваше се да го погледне. - Не плачи. Това не е... не исках да..;
 	По дяволите, по дяволите, по дяволите.
 	Притиснах се към сцената, напъвах се да чуя прошепнатото ѝ обяснение, когато една ръка ме докосна по гърба и едва не подскочих от страх. Рийд клечеше до мен и излъчваше неодобрение.
 	- Сериозно, Лу - повтори той тихо. - Това си е тяхна работа, не наша.
 	- Говори за себе си. - Надникнах пак зад ъгъла на сцената, видях как Ансел бърше сълза от бузата си. Сърцето ми се сви. - Това са най-добрите ми приятели. Ако нещата между тях се объркат, аз съм тази, която ще трябва да ги оправя. Това си е напълно моя работа.
 	- Лу...
 	Коко завъртя рязко глава към нас и аз отскочих назад, като се блъснах право в Рийд. Той успя да се задържи, преди да е съборил цялата сцена, като се хвана за раменете ми и двамата паднахме на земята. Извърнах глава да прошепна до бузата му.
 	- Тихо.
 	Дъхът му в ухото ми изпрати тръпка по гръбнака.
 	- Това не е редно.
 	- Ами тогава се връщай при фургоните.
 	Той не го направи и заедно се наведохме напред и поглъщахме всяка дума на Коко.
 	- Не исках да става така, Ансел. - Тя покри лицето си с ръце. - Толкова съжалявам, но беше грешка. Не биваше да... не исках да става така.
 	- Грешка? - Гласът му пресекна на думата и той пристъпи да стисне ръката ѝ. Още сълзи се спуснаха по бузите му. - Ти ме целуна. Ти ме целуна. Как може да кажеш, че е грешка? Защо ме целуна отново тогава?
 	- Защото трябваше да разбера! - Тя потрепна от избухването си и пусна ръката му, започна да крачи напред- назад. - Виж - прошепна яростно, - малко съм пияна...
 	Лицето му се изопна.
 	- Не си чак толкова пияна.
 	- Напротив. - Тя отметна нервно косата от лицето си. - Пияна съм и се държа като идиотка. Не искам да оставаш с погрешно впечатление. - Стисна ръцете му и започна да ги размята. - Ти си добър човек, Ансел. По-добър от мен. По-добър от всички. Ти си... ти си съвършен. Всяка ще е щастлива да те има. Аз просто... аз...
 	- Не ме обичаш.
 	- Не! Искам да кажа да. - Той се отдръпна, извърна лице от нея и тя видимо посърна. Гласът ѝ се снижи така, че с Рийд изпънахме вратове в усилието да я чуем. - Знам, че си мислиш, че си влюбен в мен, Ансел. И аз... аз исках да съм влюбена в теб. Целунах те, защото исках да разбера дали бих могла. Целунах те отново, за да съм сигурна.
 	- За да си сигурна - повтори той. - Значи... всеки път, когато ме докосваше... когато ме караше да се изчервявам, когато ме караше да се чувствам, сякаш... сякаш може би ме искаш... не си знаела. Даваше ми надежда, но не си била сигурна.
 	- Ансел, аз...
 	- Е, кое е? - Ансел стоеше скован, с гръб към нас. Макар че не виждах лицето му, гласът му беше по-остър от всякога. По-зъл. В него почти можех да видя болката му, като живо създание, което измъчваше и двамата. - Обичаш ли ме, или не?
 	Коко не отговори много дълго. С Рийд чакахме, затаили дъх, не смеехме да продумаме. Дори да помръднем. Накрая тя сложи нежно ръка на гърба му.
 	- Наистина те обичам, Ансел. Просто... не те обичам по същия начин, по който ти обичаш мен. - Когато той потрепна силно, тя пусна ръката му и отстъпи. - Много съжалявам.
 	Без да каже нищо, се обърна и хукна към потока.
 	Раменете на Ансел увиснаха, когато тя избяга, и аз понечих да отида при него, да го прегърна и да го държа, докато сълзите му утихнат, но ръцете на Рийд се стегнаха на кръста ми.
 	- Недей - каза ми тихо. - Остави го да го смели.
 	Застинах под допира му, чух как Деверо обяви, че е време за лягане. Ансел избърса сълзите си и забърза да му помогне да разчисти.
 	- Типично за Ансел - прошепнах, чувствах се ужасно. - Защо трябва да е толкова... толкова...
 	Най-сетне Рийд ме пусна.
 	- Той не заслужава това, което тя му причини.
 	Враждуващи емоции се бореха в мен.
 	- Тя не е направила нищо. Флиртът не е углавно престъпление.
 	- Тя го подведе.
 	- Тя... - Опитвах се да формулирам мислите си. - Тя не може да промени чувствата си. Тя не му дължи нищо.
 	- Не беше просто безобиден флирт, Лу. Тя знаеше, че той има чувства. Използва ги, за да накара Бо да ревнува.
 	Поклатих глава.
 	- Не мисля, че го е направила нарочно. Трябва да разбереш... Коко винаги е била красива. Тя е свикнала с ухажорите, дори като дете, което означава, че бързо е пораснала. Тя е уверена, суетна и лукава заради това... и аз я обичам... но тя не е жестока. Тя не искаше да нарани Ансел. Тя просто... не разбира дълбочината на чувствата му.
 	Рийд изсумтя, изправи се и ми подаде ръка.
 	- Не. Не я разбира.
 	 
 	* * *

 	 
 	Докато другите се готвеха за лягане, потушаваха огъня и събираха празните бутилки за вино, аз се промъкнах до поточето да намеря Коко. Не ми отне много време. След няколко метра я открих да седи до един самодивски чемшир, заровила лице в ръцете си. Седнах до нея, без да продумам. Водата шуртеше тихо пред нас, отброяваше секундите. Щеше да е много спокойно, ако снегът не се просмукваше през панталона ми.
 	- Аз съм боклук - прошепна тя накрая, без да вдига глава.
 	- Глупости. - С отработено движение разделих косата ѝ на три части близо до темето ѝ. - Миришеш много по-добре.
 	- Чу ли ни?
 	- Да.
 	Тя изстена и вдигна глава, очите ѝ бяха насълзени.
 	- Наистина провалих всичко, нали?
 	Пръстите ми продължиха ловките си движения, добавяха кичури коса към всяка част, която сплитах.
 	- Той ще се оправи, Коко. Няма да умре от разбито сърце. Всъщност това е ритуал на възмъжаването. - Довърших първата плитка и я пуснах. - Алек разби моето, а ето че оцелях. Бабет разби твоето. Без тях нямаше да открием следващия. Аз нямаше да открия Рийд.
 	Тя се взираше във водата.
 	- Казваш, че няма проблем, че му разбих сърцето.
 	- Казвам, че ако не го беше разбила ти, някоя друга щеше да го направи. Малцина от нас остават с първите си любими.
 	Тя изстена отново и отпусна глава назад към ръцете ми.
 	- О, боже. Аз бях първата му любов.
 	- Трагично, нали? Предполагам, че всеки си има вкус. - Когато приключих втората плитка, откърших една вейка от най-близкия клон, откъснах плодчетата и ги сложих в косата ѝ. Тя седеше мълчаливо. Накрая аз пропълзях, за да седна пред нея. - Дай му време, Коко. Той ще се съвземе.
 	- Не. - Тя поклати глава и плитките ѝ се развалиха. Плодчетата паднаха по снега около нас. - Той ще ме намрази. Може да ми прости флирта, но не биваше да го целувам.
 	Замълчах си. Нямаше смисъл да ѝ казвам нещо, което вече знае.
 	- Исках да го обичам, знаеш ли? - Прегърна лактите си заради студа и се прегърби леко. - Затова го направих. Затова никога не го отблъсквах, когато ме гледаше по онзи начин...
 	като кошута, очарован. Ето защо го целунах два пъти. Може би трябваше да опитам и трети път.
 	- Коко.
 	- Чувствам се ужасно. - Още сълзи избиха в очите ѝ, но тя се взираше решително в небето. Нито една не падна. - Не исках да го наранявам. Може би... може би тази болка в гърдите ми означава, че греша. - Тя вдигна внезапно очи и хвана ръката ми. - Никога не ме е боляло заради такова нещо, през целия ми живот, дори когато Бабет ме изостави. Може би това означава, че все пак го обичам. Може би... Лу, може би не разбирам добре чувствата си!
 	- Не, не мисля...
 	- Той определено е много хубав. - Тя вече не ме слушаше, отчаянието ѝ граничеше с истерия. - Имам нужда от някой като него, Лу... някой толкова мил, грижовен и добър. Защо никога не харесвам добрите? Защо? - Лицето ѝ се сгърчи и ръцете ѝ се отпуснаха около моите. Тя сведе брадичка в поражение. - Ето заради такива гадости ни трябват майки.
 	Изсумтях и се облегнах на ръцете си, затворих очи, насладих се на леденото ухапване на снега между пръстите ми. На лунната светлина по бузите ми.
 	- Така е, нали?
 	Замълчахме, всяка уловена във вихрушката на мислите си. Макар че никога не го бях признавала досега, копнеех за майка си. Не за кроящата планове Морган льо Блан. Не за всемогъщата Господарка на вещиците. Просто... за майка си. Онази, която си играеше с мен. Която ме слушаше. Която бършеше сълзите ми, когато си мислех, че ще умра от разбито сърце.
 	Когато отворих очи, видях, че Коко отново се взира във водата.
 	- Леля Жозефин казва, че приличам на нея - рече тя с надебелял от емоция глас. - Ето защо не може да ме гледа. - Тя сви колене до гърдите си и опря брадичка на тях. - Тя ме мрази.
 	Не поисках да уточни за кого говори, за Ла Воазин или за майка си. Болката в очите ѝ можеше да е там и заради двете.
 	Усетих, че мълчанието я успокоява повече от думите, затова не казах нищо. Осъзнах, че е чакала дълго правилния момент да ми каже това. А и какво можех да отговоря? Белите дами редовно изоставяха децата си - техните синове без магия и дъщерите с погрешния вид магия... бяха отклонения. Никакви думи не можеха да оправят това.
 	Когато най-сетне заговори отново, на устните ѝ се появи изпълнена с тъга усмивка.
 	- Не я помня много, но понякога, ако наистина се концентрирам, зървам нещо синьо или светлина през вода. Аромат на лилии. Харесва ми да си мисля, че това е бил парфюмът ѝ. - Усмивката ѝ избледня и тя преглътна с усилие, сякаш приятният спомен внезапно бе загорчал на езика ѝ. - Нелепо е, разбира се. При леля Жозефин съм от шестгодишна.
 	- А тя някога идвала ли е да те види? Майка ти?
 	- Нито веднъж. - Отново зачаках, знаех, че иска да ми каже още. - На десетия си рожден ден попитах леля Жозефин дали маман ще дойде да празнува. - Тя стисна още по-здраво коленете си заради вятъра. Или вероятно заради спомена. - Още помня лицето на леля Жозефин. Никога не бях виждала такава ненавист. Тя... тя ми каза, че майка ми е мъртва.
 	Това откровение се стовари върху мен с неочаквана сила. Смръщих се, Примигнах бързо заради паренето в очите си и извърнах поглед, за да се съвзема.
 	- А мъртва ли е?
 	- Не знам. Оттогава нямам куража да я попитам.
 	- По дяволите, Коко. - За да я разсея някак, да разсея и себе си, аз поклатих глава и се зачудих как да сменя темата. Всичко бе за предпочитане пред този разстройващ разговор. А аз мислех Морган за жестока. Промяната на гледната точка е странно нещо. - А каква беше онази книга в палатката на леля ти?
 	Тя извърна лице към мен и се смръщи.
 	- Нейният гримоар.
 	- А знаеш ли какво пише вътре?
 	- Предимно заклинания. Записи на експериментите ѝ. Родословното ни дърво.
 	Потиснах тръпка.
 	- Какви заклинания? Книгата изглежда... жива.
 	Тя изсумтя.
 	- Защото е ужасно зловеща. Отворих я само веднъж, тайно, но вътре има и зли заклинания, проклятия, обладавания, болести и тям подобни. Само глупак би се изправил срещу леля ми.
 	Сега вече не можех да потисна тръпката си, колкото и да се опитвах. Слава богу, Клод избра този момент да дойде при нас.
 	- Mes cheries, никак не ми се иска да ви прекъсвам, но вече е доста късно. Може ли да ви предложа да се оттеглите в кехлибарения фургон? Без съмнение сте изтощени от пътуването и не е много мъдро да бродите сами тук нощем.
 	Аз се изправих.
 	- Къде е Рийд?
 	Клод се прокашля деликатно.
 	- Уви, мосю Дигори е зает с друго в момента. - Извих вежда и той въздъхна. - След една неуместна шега от страна на Негово кралско височество младият Ансел се разрида. Рийд го успокоява.
 	Коко веднага скочи, изсъска като разярена котка. Когато най-сетне успя да заговори, изръмжа:
 	- Ще го убия.
 	И хукна към лагера, като редеше ужасна серия от проклятия. Бо, който я видя, че идва към него, рязко смени посоката и хукна към един фургон.
 	- Направи го бавно! - извиках след нея, като добавих едно- две проклятия и аз. Горкият Ансел. Макар че щеше да е ужасен да види, че Коко връхлита, за да го спасява, все пак някой трябваше да нарита задника на Бо.
 	Клод се засмя точно когато зад нас се чу вик. Обърнах се стресната - и вероятно малко доволна, като очаквах да видя как Бо се напикава - и застинах.
 	Изобщо не беше Бо.
 	На полянката се изсипаха половин дузина мъже с оголени мечове и ножове.
 	 
 
 	НЕОЧАКВАНА СРЕЩА


 	 

 	Лу


 	 
 	 
 	- Залегни - нареди Клод, гласът му внезапно бе станал по-дълбок и заповеден.
 	Блъсна ме по лице на земята зад него, като се изви, за да ме защити с тялото си. Но аз още поглеждах под ръката му и трескаво се опитвах да видя сините куртки на ловците. Нямаше такива. Тези мъже бяха парцаливи, с прокъсани палта и смърдяха на разбойници. Буквално смърдяха. Можех да ги надуша отдалече, поне от трийсет крачки.
 	Клод ни бе предупредил за опасността по пътя, но аз не го приех сериозно. Мислех си, че обикновени хора биха били жалки пред вещици и ловец. Но не това осъзнаване ме накара да зяпна. Не то ме накара да се опитам да стана и да хукна към крадците, вместо далече от тях.
 	Не. Беше нещо друго. Някой друг.
 	Някъде в края на групата - стиснал нож, черен като мръсотията по лицето му - стоеше Бас.
 	- По дяволите! - ужасена, смуших Клод в ребрата, когато очите на Бас и Рийд се срещнаха. Той не поддаде. - Пусни ме да стана! Веднага!
 	- Не привличай вниманието към себе си, Луиз. - Той ме притискаше невъзможно силно с една ръка. - Стой мирно и тихо или ще те хвърля в потока. Много неприятно преживяване, уверявам те.
 	- За какво говориш, по дяволите? Това е Бас. Той е стар приятел. Няма да ме нарани, но с Рийд май се канят да се разкъсат на парчета...
 	- Остави ги - каза той простичко.
 	Гледах безпомощно как Рийд извади балисардата си от бандолиера. Последния си нож. Останалите още бяха забити в дъската след представлението ни. Лицето на Бас се изкриви в подигравателна усмивка.
 	- Ти- изсъска той.
 	Другарите му продължиха да подкарват другите към центъра на лагера. Бяха много повече от нас. Макар че Ансел беше размахал ножа си, те го обезоръжиха за секунди. Още четирима мъже изскочиха от фургона, като влачеха Коко и Бо. Те вече бяха с вързани китки и глезени и напразно се опитваха да се освободят. Мадам Лабел обаче не се бореше с похитителя си. Тя стоеше спокойно и поглеждаше небрежно към Тулуз и Тиери.
 	Един нисък мъж с много бяла кожа тръгна към Рийд и Бас, като чоплеше зъбите си с кинжал.
 	- И кой, викаш, е тоя, Бас?
 	- Това е мъжът, който уби архиепископа. - Гласът на Бас беше неразпознаваем, твърд като стоманата в ръцете му. Косата му беше пораснала и сплъстена, а на лявата му буза имаше грозен белег. Изглеждаше някак... зъл. Свиреп. Нищо общо с приятното конте, което познавах. - Това е мъжът, който уби архиепископа. Дават петдесет хиляди крони за залавянето му.
 	Очите на другия светнаха.
 	- Рийд Дигори. Какво ще кажеш за това? - Засмя се - грозен, дразнещ звук, - преди да плесне с длан от удоволствие по един от фургоните. - Значи, мадам Фортуна, а? А пък ние си мислехме, че ще задигнем няколко монети, може би да погушкаме някоя хубава актриса, а пък проклетият Рийд Дигори ни пада в скута!
 	Друг разбойник, висок и оплешивяващ, пристъпи напред, като дърпаше Коко със себе си. Ножът му бе опрян в гърлото ѝ.
 	- Нямаше ли още една с него, шефе? Момиче с гаден белег на гърлото? В обявленията пише, че била вещица.
 	По дяволите, по дяволите.
 	- Тихо - прошепна Клод. - Не мърдай.
 	Но това беше глупаво. Ние бяхме пред очите им. Идиотите само трябваше да погледнат надолу към потока, за да ни забележат...
 	- Аха. - Белият огледа нетърпеливо останалите от трупата. - Сто хиляди крони за главата ѝ.
 	Ръката на Рийд се напрегна върху балисардата и Белия се ухили, разкривайки кафяви зъби.
 	- Аз не бих го направил, синко. Няма смисъл да се перчиш сега. - Посочи към Коко и Плешивия затегна хватката си. - Освен ако не искаш тази красавица също да остане без глава.
 	За мой ужас, Бас се засмя.
 	- Ти ѝ вземи главата. Аз искам да видя останалото обаче.
 	- Какво каза? - изсъска възмутено Коко. - Да не би да... Бас. Това съм аз. Коко.
 	Усмивката му изчезна и той наклони глава, за да я огледа. Хвана я за брадичката с палец и показалец.
 	- Откъде знаеш името ми, хубавице?
 	- Пусни я - нареди Бо в напразен опит да ѝ помогне. - По заповед на твоя принц.
 	Очите на Белия светнаха.
 	- А, какво е това пък? Принц? - Извика от удоволствие. - Ама не ви познах, Ваше Височество. Много сте далече от дома.
 	Бо го гледаше кръвнишки.
 	- Баща ми ще научи за това, уверявам те. И ще бъдеш наказан.
 	- Така ли? - Белия започна да го обикаля ухилен. - Ама ми се чини, че май ти ще си наказаният, Ваше Височество. Няма те вече от седмици, а? Целият град е на крак. Баща ти се опитва да укроти нещата, ама слуховете си вървят. Скъпоценното му момче се е събрало с вещици. Представяте ли си? Не, не мисля, че ще бъда наказан, задето съм те върнал у дома. Май ще ме възнаградят. - А после добави към Рийд: - Ножа. Дай го. Веднага.
 	Рийд не помръдна.
 	Острието на Плешивия остави тънка червена линия по гърлото на Коко.
 	- Бас... - каза тя остро.
 	- Откъде ми знаеш името? - повтори той.
 	- Защото те познавам. - Коко започна да се бори по-усилено и ножът се притисна още повече. Бас продължаваше да се мръщи, аз също. Какво правеше той? Защо се преструваше, че не я познава? - Ние бяхме приятели. Пуснете ме.
 	- Надуши ли това? - Разсеян, Белия пристъпи към нея, като се вгледа в кръвта ѝ със странно, жадно изражение. - Мирише на нещо изгоряло. - Кимна и на лицето му се появи доволна усмивка. - О, чувал съм за кръвните вещици. Те не правят заклинания с ръцете си като останалите. Виждал съм една, помирисах я, по-точно. Една ми опърли ноздрите.
 	Гласът на Бас стана по-твърд, убедителен.
 	- Никога не съм чувал подобно нещо, никога не съм виждал тази жена през живота си.
 	Коко се ококори.
 	- Задник такъв. Ами ние буквално живяхме заедно цяла година...
 	Плешивия я удари по главата. Видял шанса си, Рийд скочи точно в секундата, в която Коко се извъртя, за да покрие китката на Плешивия с кръвта си. Кожата започна да съска, мъжът изпищя и тримата се превърнаха в плетеница от крайници. Още мъже се втурнаха към тях, отнеха на Рийд балисардата и ги притиснаха към земята. Кръвта на Коко разтапяше със съскане снега. Дим се извиваше около лицето ѝ.
 	Мадам Лабел гледаше с тревога, но все още не помръдваше.
 	- Така - каза любезно Белия, все така ухилен, - това решава нещата, нали? Ще вземем за нея дори пари от ловците. Подминахме неколцина от тях по пътя. Мазни копелета. Претърсват гората от седмици, направо ни объркаха работата, нали? Разбира се, ще трябва да запазя кръвта ѝ за себе си. Почти безценна е за правилния купувач. - Белия се почеса замислено по брадичката, преди да посочи към Рийд. - А тоя? Ти откъде го знаеш тоя Рийд Дигори, синко?
 	Бас стисна по-силно ножа си.
 	- Той ме арестува в Сезарин. - Треперещ от гняв, той клекна до Рийд и завря ножа си в лицето му. - Заради теб братовчед ми ме лиши от наследство. Заради теб ме остави да умра по улиците.
 	Рийд се взираше безизразно в него.
 	- Не аз убих онези стражи.
 	- Стана случайно. Направих го само защото... - Бас се сгърчи внезапно. Замига бързо и разтърси глава да я прочисти. - Защото... - Погледна, объркан, към Коко. Тя му се смръщи. - Аз... защо...?
 	- Спри да пелтечиш, момче, и мини на въпроса!
 	- Аз... не помня - довърши Бас със смръщено чело. Поклати отново глава. - Не помня.
 	Плешивия огледа предпазливо Коко.
 	- Вещерство. Зловеща работа.
 	Белия изсумтя с отвращение.
 	- Пет пари не давам за вещерството. Искам си само кроните. А сега, Бас, кажи ми... другата тук ли е? Онази, която всички търсят? - Той потърка алчно ръце. - Само си помисли какво можем да направим със сто хиляди крони.
 	- Във фургона има кокили, ако си мечтаеш за протези. - Коко се озъби в усмивка и вирна брадичка към миниатюрните му крачка. Мъжете се опитаха и не успяха да притиснат лицето ѝ към земята. - Сигурна съм, че с подходящи гащи никой няма да забележи.
 	- Затваряй си устата - изрева Белия, бузите му пламнаха в алено. - Да не ти я затворя аз.
 	Усмивката на Коко изчезна.
 	- Ами давай.
 	Но като че ли Белия, макар да каза, че не му пука за вещиците, все пак имаше здравословен респект към тях. Или може би страх. Той само изсумтя и се обърна пак към Бас.
 	- Е? Къде е тя?
 	Стаих дъха си.
 	- Аз не... - Бас огледа членовете на трупата. - Не знам.
 	- Как така не знаеш? Тя трябва да пътува с тоя тук, нали? - попита, сочейки с ножа си Рийд.
 	Бас сви немощно рамене.
 	- Никога не съм я виждал.
 	Облекчение се изля в мен и аз затворих очи с въздишка. Под тази доста неприятна нова външност вероятно все пак се криеше старият Бас. Моят стар приятел. Моят довереник. Бях му спасила кожата в Кулата все пак. Нямаше да ми се отплати добре, като гледа как приятелите му ми режат главата. Това... това с Коко... ами само се преструваше. Опитваше се да ни помогне, да ни спаси.
 	Белия изръмжа подразнено.
 	- Претърсете околността.
 	При тази команда аз отворих рязко очи - точно навреме, за да видя, че Рийд поглежда към мен. Когато Белия проследи погледа му, аз потиснах стон.
 	- Да не се крие зад онова дърво? - попита той нетърпеливо и посочи с ножа си право към нас. - Натам, момчета? Тя е там! Намерете я!
 	- Тихо. - Шепотът на Клод изпрати тръпка по гърба ми. Въздухът около нас бе някак тежък, напоен с аромат на пролетни дъждове и буреносни облаци, с борова смола и лишеи. - Не мърдай.
 	Подчиних се, не смеех дори да дишам, докато Бас и още един разбойник вървяха към нас. Другите останаха наредени в кръг около трупата, гледаха как Плешивия завързва ръцете и краката на Коко. Тя поглеждаше ножа и се чудеше дали да не се наниже на него. Ако имаше още малко кръв, тези идиоти щяха да съжаляват, че са се родили.
 	- Не виждам нищо - каза другарят на Бас, докато ни обикаляше смръщен.
 	Бас се взираше в клоните на чемшира, очите му прелитаха над нас, сякаш изобщо не бяхме там.
 	- Аз също.
 	Ръката на Клод притисна по-здраво рамото ми, предупреждаваше ме да не помръдвам.
 	- Нещо? - извика Белия.
 	- Нищо!
 	- Е, продължавайте надолу по реката, Чвор? Ще я намерим.
 	Другарят на Бас изсумтя и отмина с куцукане. Без да погледне отново към нас, Бас се върна при Белия.
 	- Какво стана? - прошепнах, объркването ми преминаваше в паника. Нищо не разбирах. Дори Бас не беше чак толкова добър актьор. Той погледна право в мен, през мен, без изобщо да покаже, че ме е видял. Нито потрепване, нито жест.
 	Дори не ме погледна в очите, за бога. Защо мадам Лабел не се беше оправила още с тези идиоти? - Какво стана?
 	Натискът върху гърба ми отслабна малко, но Клод още не ме пускаше.
 	- Илюзия.
 	- Какво? Те... те ни помислиха за част от дървото?
 	- Да.
 	- Как?
 	Той ме погледна необичайно сериозно.
 	- Да ти обяснявам ли сега, или ще изчакаме непосредствената опасност да отмине?
 	Смръщих му се и насочих пак вниманието си към останалите. Бас помагаше на Плешивия с въжетата. Когато Плешивия отиде да завърже Рийд, Бас го спря с гадна усмивка.
 	- Аз ще се оправя с тоя.
 	Рийд отвърна на усмивката. След секунда отметна глава назад, като счупи носа на първия си похитител, претърколи се по гръб и изрита втория в коляното. Почти извиках от радост. С необичайна бързина той грабна балисардата си от мучащия мъж и изригна на крака. Бас реагира също толкова бързо, сякаш бе очаквал нападението, и използва инерцията на Рийд срещу него.
 	Макар че извиках предупредително, макар че Рийд се опита да реагира, беше твърде късно.
 	Бас заби ножа си в корема на Рийд.
 	- Не - Изпъшках.
 	Стъписан, Рийд залитна настрани, кръвта му закапа в снега. Бас се ухили победоносно и завъртя ножа по-дълбоко, прокара го нагоре през кожа и мускули, докато през аленото не просветна бяло. Кост. Бас го беше изкормил до костта.
 	Задействах се, без да мисля.
 	- Луиз! - изсъска Клод, но не му обърнах внимание, избутах ръката му, станах и хукнах към Рийд, който падна на колене. - Луиз, не!
 	Разбойниците зяпнаха насреща ми, докато се носех към тях - вероятно смаяни да видят как едно дърво се превръща в човек, - но не можех да мисля заради бученето на кръвта в ушите ми.
 	Ако Рийд не... ако Коко не можеше да го излекува...
 	Щях да убия Бас. Щях да го убия.
 	Хвърлих кинжала си към краката на Коко, като се молех да го достигне, и коленичих пред Рийд. Около нас избухна хаос. Най-сетне, най-сетне мадам Лабел се освободи от въжетата си. С всяко потрепване на ръката ѝ хвърчаха тела. Малка част от мозъка ми осъзна, че Тулуз и Тиери са се присъединили към нея, но не можех да се концентрирам, не можех да чувам нищо, освен писъците на разбойниците, виждах единствено Рийд. Рийд.
 	Дори ранен, той все още се опитваше да ме избута зад себе си. Движението беше слабо обаче. Беше загубил твърде много кръв. Определено твърде много, защото вътрешностите му се виждаха.
 	- Не ставай глупав - казах, като се опитвах да събера краищата на раната. Жлъчка се надигна в гърлото ми, когато още кръв изригна от устата му. - Стой мирен. Просто... просто...
 	Думите не идваха. Погледнах безпомощно към Коко в опит да призова модел. Какъвто и да е. Но тази рана беше смъртоносна. Само друга смърт можеше да я изцери, а аз не можех... не можех да разменя за него Коко. Все едно да си изтръгна сърцето. А Ансел.
 	Ансел. Можех ли...?
 	Лу е различна, когато използва магия. Емоциите ѝ, преценката ѝ... става нестабилна.

 	Не. Поклатих яростно глава при тази мисъл, но тя се загнезди като тумор и отравяше съзнанието ми. Кръвта на Рийд се просмукваше в дрехите ми и той се плъзна напред към мен, притисна балисардата в ръката ми. Затвори очи.
 	Не, не, не....

 	- Я виж ти - изръмжа Белия зад мен. Твърде близо. Ръката му сграбчи косата ми, дръпна главата ми назад, а другата свали панделката от шията ми. Той проследи с пръст белега. - Моята малка вещица най-сетне се показа. Аха, променила си косата, ама не можеш да промениш белега. Идваш с мен.
 	- Не мисля.
 	Коко се спусна към него като прилеп от ада, ножът ми просветна и разряза китката му.
 	- Тъпа кучка. - С вой той пусна косата ми и се извъртя яростно към нея. Сграбчи я за ризата и я дръпна към себе си, като залепи гърба ѝ за гърдите си. - Ще те източа, както съм източвал и други като теб, ще продам хубавата ти кръв на най-висока цена на Маскарада на черепите...
 	Коко отвори широко очи и лицето ѝ се разкриви от ярост. Вдигна рязко своя кинжал и го заби дълбоко в окото му. Той се сгърчи веднага, пищеше и притискаше ръце към лицето си. Кръв течеше между пръстите му. Тя го изрита веднъж за всеки случай, преди да коленичи до Рийд.
 	- Можеш ли да го излекуваш? - попитах отчаяно.
 	- Мога да опитам.
 	 
 
 	КРЪВ И МЕД


 	 

 	Рийд


 	 
 	 
 	Върнах се с трясък в тялото си сред ужасна болка. Отворих уста да си поема дъх и се вкопчих в първото, което напипах - кафяви ръце с белези. Някъде крещяха мъже, мечове звънтяха.
 	- Трябва да се махаме - каза трескаво Коко.
 	Дръпна ме за ръцете, за да ме вдигне. Кръв се стичаше от сгъвката на лакътя ѝ и усетих горчива миризма на изгоряло, на магия. Погледнах към корема си, там плътта бе започнала да се затваря.
 	- Хайде. Кръвта няма да я задържи затворена без мед. Трябва да ми помогнеш. Трябва да стигнем до фургоните, преди да са се появили ловците.
 	Вдигнах зашеметено глава и погледнах за пръв път към полето. Там се бе отприщил хаос. Някой бе извадил ножовете ми и накъдето и да се обърнех, виждах как актьори се бият с разбойници.
 	Деверо гонеше един към дърветата с инкрустирана със скъпоценни камъни рапира. Тулуз и Зина се биеха гръб до гръб срещу трима. Ръцете на Тулуз буквално се завихряха и разбойниците падаха мигновено на земята. Ансел се хвърли към коленете на друг, който тъкмо се спускаше към Серафин. Когато онзи го обезоръжи, Тиери се втурна към тях, но нямаше нужда. Ансел вече беше отхапал ухото на разбойника, а Серафин го изрита в зъбите. Мадам Лабел и Бо се биеха заедно срещу останалите, като тя ги обездвижваше, а той им режеше гърлата.
 	Опитах се да седна, но спрях рязко, защото лакътят ми докосна нещо меко. Топло.
 	До мен лежеше водачът им, с кървава дупка на мястото на едното око.
 	Избутах го, като се оглеждах за Лу. Открих я на няколко крачки от мен.
 	С Бас се обикаляха като вълци. Макар че от носа му течеше кръв, скоро стана ясно, че Лу е в отбранителна позиция.
 	- Не искам да те наранявам, Бас - изсъска тя, като отби поредната атака с балисардата ми. - Но трябва да спреш да се държиш като идиот. Това съм аз. Лу...
 	- Никога не съм ви виждал, мадам.
 	Той се хвърли отново към нея и оръжието му я уцели в рамото.
 	Тя отвори смаяна уста, докато притискаше раната.
 	- Ти шегуваш ли се? Спасих ти проклетата кожа в Кулата и сега ми се отплащаш така?
 	- Аз избягах сам от Кулата...
 	Тя се хвърли с яростен писък към него, като размахваше балисардата, докато не се качи на гърба му. Краката ѝ се стегнаха на кръста му. Ръцете ѝ обгърнаха гърлото му.
 	- Не е смешно. Ние разбихме шайката ти. Всичко свърши. Приключи. Няма причина да продължаваш да се преструваш...
 	- Не. Се. Преструвам.
 	Тя затегна хватката си, докато очите му не се оцъклиха, и той замахна с ножа си назад, целеше се в очите ѝ. Тя го пусна бързо, твърде бързо, и падна по гръб в снега. Той се хвърли върху нея, насочил ножа към гърлото ѝ.
 	Отново опитах да стана, но Коко ме притисна.
 	- Нека аз - изръмжа тя.
 	- Твърде си слаба. - Тя поклати глава, гледаше ги с широко отворени очи. - Лу може да се справи с него.
 	- Бас. Бас, престани. - Ръката ѝ стисна китката му. Гърдите ѝ се надигаха и спадаха бързо, сякаш се бореше с паниката. - Как така не ме помниш? - Той притисна още по-силно ножа. Ръцете ѝ трепереха под силата му. - Не се преструваш. Мамка му.
 	Той се поколеба, сякаш проклятията ѝ бяха събудили нещо в него. Спомен.
 	- Откъде ме познаваш? - попита яростно.
 	- Познавам те от години. Ти си един от най-добрите ми приятели. - Тя посегна да докосне лицето му, брадичката и ръката му отпусна ножа. - Но аз... аз направих ли ти нещо в Кулата? - Веждите ѝ се събраха, докато опитваше да си спомни. - Ти беше заключен. Щяха да те убият, ако не... - И тогава в тюркоазените ѝ очи просветна разбиране. - Ако не им кажеш имената на вещиците от Трембли. Това е.
 	- Ти... ти знаеш за Трембли?
 	- Аз бях там.
 	- Не може да си била. Щях да си спомням.
 	Накрая тя избута ножа. Той не ѝ попречи.
 	- Бастиен Сент Пиер - каза тя, - срещнахме се зад сцената в „Слънце и луна" преди две лета. Репетицията на „Синята брада" тъкмо беше приключила и ти се надяваше да си откраднеш някоя минутка с водещата актриса. Тогава я ухажваше. След седмица ти... - Лицето ѝ се разкриви от болка заради някаква невидима сила и отново се усети миризмата на магия. - ... ти започна да ухажваш мен.
 	- Но ти как...? - Той се отдръпна рязко от нея, стискаше глава, сякаш за да не ѝ позволи да се разцепи на две. - Престани! Престани, моля те!
 	- Отнех ти спомените. Просто ти ги връщам.
 	- Каквото и да правиш, моля те, престани...
 	Бас падна на колене, молеше, умоляваше, но Лу не спря. Скоро виковете му привлякоха вниманието на останалите. Мадам Лабел, която тъкмо се беше оправила с двама от разбойниците, застина. Отвори широко очи.
 	- Луиз, спри. Спри - сопна се тя, събра бързо полите си и хукна към тях. - Ще се убиеш!
 	Но Лу не чуваше. Нейните очи и очите на Бас се извъртяха едновременно назад и после и двамата паднаха на земята.
 	Успях да отблъсна ръцете на Коко и да се добера до Лу. Миризмата ме задави - остра и сладникава - и аз се закашлях силно. Болка се стрелна през корема ми.
 	- Лу. - Пъхнах ръка под тила ѝ, докато Бас идваше в съзнание. - Чуваш ли ме?
 	- Луи? - Бас се изправи рязко и стисна трескаво ръката ѝ. Потупа я по бузата. - Луи, събуди се. Събуди се.
 	В мен се надигна гадене, когато тя отвори очи и примигна насреща ми. Когато се обърна към него.
 	Когато осъзнах истината.
 	Лу бе излъгала. Отново. Тя беше спасила любовника си от Кулата. Точно под носа ми. Не биваше да се изненадвам, не биваше да има значение, но все пак много ме заболя. Повече, отколкото би трябвало, по-дълбоко, отколкото би могъл да ме'прониже нож. Почувствах се уязвим, наранен, пронизан през мускули и кост в самата душа.
 	Отпуснах ръце и паднах до нея на земята. Дишах тежко.
 	Всички ни гледаха, никой не виждаше как водачът на разбойниците се изправя зад Коко. Никой освен Лу. Тя се напрегна и аз се обърнах точно когато той вдигаше ножа си, целеше се в раменете на Коко. Смъртоносен удар.
 	- Внимавай! - извика Бас.
 	Коко се завъртя, но мъжът вече беше до нея, върхът на ножа се устремяваше към гърдите ѝ...
 	Лу хвърли моята балисарда.
 	Тя се превъртя във въздуха към тях, но мъжът се задейства в последната секунда и отдръпна ръка от пътя ѝ. И тя продължи да лети право напред. Накрая се заби дълбоко в дървото зад тях.
 	И тогава дървото я изяде.
 	Зяпнах от смайване. Секна ми дъхът. Не можех да сторя нищо, освен да гледам как целият дънер потреперва, поглъща скъпоценния метал сантиметър по сантиметър, докато не остава нищо. Нищо, освен сапфира на дръжката ѝ. И дървото... се промени. По черната му кора плъзнаха сребърни венички... цялото засия на лунната светлина. Сияен плод се появи на голите клони. Тръни обгърнаха всяка пъпка. Остри. Метални.
 	Птиците, които гнездяха в клоните му, отлетяха с крясъци, които разкъсаха тишината.
 	Коко се задейства бързо. С брутална ефикасност тя прониза мъжа в сърцето. Този път той вече не стана.
 	Но аз станах.
 	- Рийд - каза умолително Лу, но не можех да я чуя. Ушите ми започнаха да звънят. Крайниците ми се сковаха. Би трябвало болка да разкъсва тялото ми при всяка крачка, но не беше така. Агонията трябваше да разрушава сърцето ми с всеки удар. Край, би трябвало да оповестява то. Край- край, край- край, край- край. Но не беше така.
 	Не усещах нищо.
 	Без балисардата си аз бях нищо.
 	Сякаш се носех отгоре и се гледах как посягам да докосна сапфира, но ръката на Лу се спусна върху моята.
 	- Не го докосвай - каза задъхано. - Дървото може да засмуче и теб. - Не пусна ръката ми. Тя продължаваше да посяга, посяга, докато Лу не успя да я издърпа до тялото ми. - Рийд, престани. Вече... няма я. Но не се тревожи. Ще ти... ще ти намерим друга. Нали? Ще ти...
 	Замълча, когато се обърнах да я погледна. Бузите ѝ бяха розови. Носът ѝ. Очите ѝ бяха широко отворени от тревога.
 	- Остави го, Луиз - каза строго мадам Лабел. - Нанесе достатъчно щети днес.
 	- Моля? - Лу се извъртя към нея, изкривила устна. - Ти недей да говориш за щети.
 	Коко пристъпи до нея.
 	- Нищо такова нямаше да се случи, ако не беше чакала твърде дълго, преди да се намесиш. Онези мъже не знаеха, че ти имаш магия. Можеше да приключиш с тях още в началото. Защо не го направи?
 	Мадам Лабел вирна брадичка.
 	- Няма да ти се обяснявам.
 	- Тогава обясни на мен.
 	При напрегнатите ми думи всички в лагера се обърнаха към мен. Членовете на трупата се бяха събрали и гледаха ококорени. Деверо изглеждаше ужасен. Когато Ансел пристъпи плахо напред, Бо го спря, като поклати глава. Не им обръщах внимание, взирах се само в майка си. Тя пребледня.
 	- Аз...
 	- Не е ли очевидно? - Смехът на Лу доби грозен оттенък. - Тя иска ти да използваш магията си, Рийд. Изчака до последния възможен момент, за да види дали защитните ти механизми ще се включат. Нали така, скъпа Майчице?
 	Чаках майка ми да отрече това отвратително обвинение. Когато не го направи, усетих как отстъпвам назад. От нея. От Лу.
 	Назад от балисардата си.
 	- Едва не умрях - казах простичко.
 	Лицето на мадам Лабел се сгърчи и тя пристъпи към мен, вдигнала скръбно ръка.
 	- Никога нямаше да позволя...
 	- Май нямаше да имаш избор.
 	Завъртях се и тръгнах към кехлибарения фургон. Лу ме последва, но не можех да я погледна. Не можех да заговоря.
 	- Рийд...
 	Без да кажа нищо, Затръшнах вратата в лицето ѝ.
 	 
 	* * *

 	 
 	Вратата не успя обаче да спре Коко.
 	Тя не губи време, преди да ме последва, за да ме намаже с мед. С резки движения извади буркана с кехлибарената течност от торбата си и ми го хвърли.
 	- Кървиш.
 	Сведох поглед към корема си, раната се беше отворила. Не бях забелязал. Дори сега, когато по ризата ми избиваше прясна кръв, в мен се бе настанило някакво много дълбоко изтощение. Гласовете на Лу и майка ми се надигнаха отвън. Още се караха. Затворих очи.
 	Животът ти с нея винаги ще бъде такъв - бягство, криене, битки.

 	Не. Очите ми се отвориха рязко и аз прогоних тази мисъл. Коко дойде и коленичи до мен. Пъхна окървавен пръст в буркана с мед и намаза раната ми със сместа. Плътта се затвори почти веднага.
 	- Защо кръвта ти изгори онзи мъж? - попитах с кух глас.
 	- Кръвта на Червените дами е отрова за враговете им.
 	- О. - Кимнах механично. Сякаш разбирах нещо. - Ясно. Когато приключи, тя се изправи и се вгледа в мен, сякаш
 	размишляваше. След няколко неловки секунди притисна нов мускал с кръв и мед към дланта ми.
 	- Случилото се не беше честно към никого, особено към теб. - Сви пръстите ми върху мускала. Още беше топъл. - Вземи го. Мисля, че ще ти потрябва, преди всичко да свърши.
 	Объркан, отново погледнах към корема си. Раната вече беше заздравяла.
 	Тя ми се усмихна тъжно.
 	- Не за плътта. За сърцето ти.
 	 
 
 	КИНЖАЛ ОТ КОСТ


 	 

 	Лу


 	 
 	 
 	Деверо настоя да продължим. С толкова мъртъвци близо до Бошен беше само въпрос на време някой да извести местните власти. Трябваше да сме далече, много далече, когато това се случеше. За щастие, Деверо като че ли не спеше като нормален човек, затова впрегна конете веднага.
 	За жалост, предложи аз да ида с него.
 	Фургонът се разлюля под нас, когато той подкара конете.
 	Един от близнаците караше фургона зад нас. Кехлибарения фургон, както го наричаше Клод. Не ме беше грижа как го нарича. Важното беше само, че Рийд е там, а аз - не.
 	Рийд и Коко. Трябваше да съм благодарна, че вече се разбират.
 	Но не бях.
 	Зарових се под одеялото си и се вгледах в звездите. Клод се засмя.
 	- Давам крона за мислите ти, малката?
 	- Имаш ли семейство, мосю Деверо?
 	Думите излязоха сами от устата ми и аз устоях на порива да я запуша с ръка.
 	Той ме погледна знаещо, сякаш беше очаквал подобен въпрос, и подкара конете в тръс.
 	- Всъщност имам. Две по-големи сестри. Ужасни създания.
 	- А... родители? - попитах, любопитна въпреки волята си.
 	- Дори да съм имал, вече не ги помня.
 	- На колко си години?
 	Той се засмя и ме погледна за миг.
 	- Що за невъзпитан въпрос?
 	- Що за вбесяващ отговор? - Когато той се засмя, аз смених тактиката и присвих очи. - Защо се интересуваш от мен, Деверо? Знаеш, че съм омъжена, нали?
 	Той избърса една сълза от окото си.
 	- Скъпо дете, аз не съм мръсник...
 	- А защо тогава? Защо ни помагаш?
 	Сви устни замислено.
 	- Вероятно защото светът се нуждае от по-малко омраза и малко повече любов. Това достатъчен отговор ли е?
 	- Не. - Извъртях очи, скръстих ръце и се намусих. След секунда очите ми се върнаха към него по своя воля. - А ти обичал ли си някога?
 	- О... - Той поклати глава и погледът му се разфокусира. - Любов. Най-капризната господарка. Трябва да призная, че през всичките си години съм я срещал само два пъти. Първият беше един вироглав млад овчар като твоя Рийд, а вторият... е, тази рана още не е заздравяла. Ще е глупаво да я отварям.
 	През всичките си години. Каква странна фраза за човек, който изглежда на четиресет.
 	- А на колко години си? - попитах отново, този път по-високо.
 	- Много стар.
 	Наистина странно. Вгледах се в него.
 	- Какво си ти?
 	Той се засмя, очите му се стрелнаха към мен.
 	- Ами просто... съм.
 	- Това не е отговор.
 	- Разбира се, че е. Да не би да съм длъжен да отговарям на очакванията ти?
 	Останалото от разговора, и всъщност от нощта, премина по подобен вбесяващ начин. Когато небето просветля от мастиления мрак и здрачно сиво до прекрасно розово, аз не бях напреднала много в разгадаването на мистерията Клод Деверо.
 	- Наближаваме Сезарин, малката. - Той ме бутна по рамото и посочи на изток, където към златната светлина на изгрева се издигаше дим от комини. Дръпна леко юздите и забави конете. - Не смея да приближа повече. Събуди спътниците си. Макар че са изгорили жилището ѝ, мисля, че мадам Лабел има връзки в града. Заедно ще успеем да намерим безопасно място за теб, но трябва да си кажем адио засега.
 	Засега.

 	Взирах се, изумена, в спокойното му лице. Не разбирах защо ни помагаше. Изобщо. Подозрителната ми страна крещеше: сигурно има скрити мотиви, но практичната ѝ казваше да млъкне и да му благодари.
 	И аз го направих.
 	Той само стисна ръката ми с две ръце и ме погледна право в очите:
 	- Пази се, скъпа моя, докато сме разделени. Пази се, докато се срещнем отново.
 	 
 	* * *

 	 
 	Почуках тихо на вратата на фургона.
 	- Рийд? - Когато не получих отговор, въздъхнах и опрях чело на вратата. - Време е да тръгваме.
 	Нямаше отговор.
 	Отчаянието заплашваше да ме погълне.
 	Веднъж, когато бях малка, майка ми си хвана могъщ любовник благородник. Когато се отегчи от него, го прогони от замъка, но той не си тръгна лесно. Не, този човек не беше свикнал да го отхвърлят, имаше почти безкрайни богатства и власт на разположение. Скоро нае хора да ловят сестрите ни из гората и да ги измъчват, за да разкрият местоположението на замъка. Местоположението на майка ми.
 	Той беше идиот. Не съжалявах, когато тя го уби.
 	Съжалявах, когато отвори гърдите му, напълни го с камъни и го хвърли в Тъжните води. Гледах го, засрамена, как потъва. Жена му никога нямаше да узнае какво е станало с него. Както и децата му.
 	- Не се бой, скъпа - беше ми прошепнала Морган. Окървавените ѝ пръсти стиснаха успокояващо моите. - Макар че една тайна е лъжа с хубава премяна, някои тайни трябва да си останат такива.
 	Но аз не се успокоих. Беше ми зле.
 	Това мълчание на Рийд беше като... сякаш скачам в морето с камъни в гърдите и не мога да спра потъването си. Да спра кървенето. Само че не майка ми ме беше разпорила този път.
 	Аз самата.
 	Почуках по-силно.
 	- Рийд. Знам, че си там. Може ли да вляза? Моля те?
 	Вратата най-сетне се открехна и той погледна надолу към мен. Аз се усмихнах плахо. Той не отвърна, което беше добре. Наистина. Така беше. Ако продължавах да си го повтарям, можеше да стане истина. След няколко смущаващи секунди Коко отвори широко вратата и пристъпи навън. Ансел я последва.
 	- Ще се върнем - обеща тя, като докосна ръката ми на минаване. - Просто имаме нужда да бъдем... някъде другаде.
 	Рийд затвори вратата зад мен.
 	- И аз трябва да си събера нещата - казах, гласът ми беше пресилено ведър. Изругах наум и се прокашлях, като продължих с по-естествен тон: - Искам да кажа... то няма кой знае какво за събиране, но все пак. Колкото по-бързо тръгнем, толкова по-добре, нали? Погребението е утре. Имаме само днешния ден, за да убедим Блез да се присъедини към нас. - Потрепнах от мълчанието му. - Ако имаш нужда от още време тук обаче, на един от конете на Клод му падна подковата, не че точно нас изчакват. По-вероятно Тиери. Мисля, че той е ковачът на трупата, бил е нещо като чирак на един от Амандин... - Той се наведе над торбата си, без да покаже, че ме слуша. Продължих все пак да говоря, неспособна да спра. - Може да е единственият жив човек, който говори по-малко от теб. - Изсмях се тихо. - Доста мрачен герой. Дали... дали не го видях да използва магия срещу разбойниците снощи? Да не би той и брат му...?
 	Рийд кимна троснато.
 	- И... а случайно да си ги убедил да се присъединят към нас срещу Морган?
 	Макар че цялото му тяло се напрегна, той пак не се обърна.
 	- Не.
 	Гаденето ми се засили в нещо подобно на вина.
 	- Рийд... - Някаква нотка в гласа ми най-сетне го накара да се обърне. - Снощи аз бях виновна. Понякога просто реагирам... - Издишах, вбесена, и започнах да си играя с кичур от косата си. - Не исках да изгубиш балисардата си. Много съжалявам.
 	За всичко.

 	Той хвана кичур от косата ми и двамата загледахме как го плъзга между пръстите си. Исках да ме прегърне, да ме целува, за да прогони това напрежение между нас. Той ми подаде чиста риза.
 	- Знам.
 	Скованите му рамене обаче казваха, че не знае.
 	И все пак нея вече я нямаше.

 	Исках да го разтърся. Исках да изпищя, да вилнея, докато не разбия това укорително мълчание, с което се бе обгърнал като с броня. Исках да се свържа с него така силно, докато въжетата не се впият в нас, и да го принудя да говори с мен.
 	Разбира се, не направих нищо подобно.
 	Подсвирквах си тихо и прокарах пръсти по най-ниската лавица. Не можех да седя спокойно. Кошници със сушени плодове, яйца и хляб бяха наредени по нея, както и дървени войничета и пера от паун. Странна сбирка.
 	- Не мога да повярвам, че си открил други толкова бързо. Аз цял живот не бях срещнала нито един. - Свих рамене и плъзнах едно перо зад ухото си. - Наистина, през по-голямата част от този живот бях затворена в Замъка, но никой не би повярвал в такова нещо, а другата прекарах в кражби по улиците, но все пак. - Обърнах се към него и сложих перо и зад неговото ухо. Той изсумтя подразнено, но не го махна. - Знам, че най-малко аз имам право да го казвам, но каква е вероятността?
 	Рийд натъпка и последната дреха в торбата си.
 	- Деверо събира разни неща.
 	Огледах лавиците.
 	- Да, виждам.
 	- Не. Той събира нас.
 	- О. - Изкривих лице. - И никой не смята това за странно?
 	- Всичко в Деверо е странно.
 	Той завърза торбата си, метна я на рамо, после застина, втренчен в масата. Аз също погледнах натам. Имаше отворена книга. Дневник. И двамата се взирахме в него за миг.
 	После скочихме.
 	- О, о, о. - Грабнах книгата под пръстите му, засмях се и отскочих назад. - Станал си бавен, старче. Е... докъде бяхме стигнали? О, да. - Посочих кожената корица. - Още един прекрасен дневник. Някой би си помислил, че не си си научил урока да не ги оставяш без надзор.
 	Той скочи към мен, но аз се качих на койката, като дръпнах дневника назад. Не отвърна на усмивката ми. Едно гласче в главата ми ме предупреждаваше да спра, предупреждаваше, че това поведение някога беше забавно, но сега определено не беше такова. Аз обаче вече отварях устата да продължа:
 	- Какво ще открием в този? Сонети, възхваляващи остроумието и чара ми? Портрети, обезсмъртяващи красотата ми?
 	Още се смеех, когато от дневника падна един пергамент.
 	Вдигнах го разсеяно и го обърнах да го разгледам.
 	Това беше рисунка на лицето му - майсторски портрет с въглен на Рийд Дигори. Облечен в пълна униформа на ловец, взираше се в мен със сила, която изнервяше с дълбочината си. Вгледах се, смаяна, в него. На рисунката изглеждаше по-млад, линиите на лицето му бяха по-гладки и по-заоблени. Косата му беше подстригана късо. Освен четирите гневни кървави резки, които надничаха от яката му, той изглеждаше чист и неопетнен, като мъжа, за когото се омъжих.
 	- На колко години си тук?
 	Проследих с пръст капитанския медал на палтото му, смътно го разпознах от времето ни заедно в кулата. Тогава беше неотличителен, просто част от униформата. Почти не го забелязах. Сега обаче сякаш превземаше целия портрет. Не можех да откъсна очи от него.
 	Внезапно Рийд отстъпи назад и отпусна ръце.
 	- Тъкмо бях станал на шестнайсет.
 	- Откъде знаеш?
 	- По раните на шията ми.
 	- А те са от...?
 	Той дръпна портрета от ръцете ми и го прибра в торбата си.
 	- Вече знаеш.
 	Ръцете му се движеха бързо, събраха моята торба и ми я хвърлиха. Хванах я, без да кажа нищо. Началото на спомен започна да се оформя в ума ми, неясен по краищата. Но избистрящ се с всяка секунда.
 	Как стана капитан?

 	Сигурна ли си, че искаш да знаеш?

 	Да.

 	- Готова ли си? - Рийд метна торбата си на рамо, огледа койката си за нещо забравено. - Ако искаме да стигнем до Корема преди мръкване, трябва да тръгнем веднага. Зъбите са опасни, но поне са път. Сега ще навлезем в дивото.
 	Слязох от койката му със сковани крака.
 	- Ти си ходил в Корема, нали?
 	Той кимна рязко.
 	Няколко месеца след като се присъединих към ловците, открих глутница върколаци извън града.

 	- Там няма да има ловци на глави или разбойници - добави. - Нито вещици.
 	Ние ги избихме.

 	Започвах да разбирам.
 	Той ме погледна през рамо и отвори вратата.
 	- Какво има?
 	- Върколаците, които си открил близо до града... онези, които си убил, за да станеш капитан... те са били...?
 	Лицето му се затвори. Той не помръдна дълго. После извади странен нож от бандолиера си. Дръжката му беше изваяна от кост във формата на виещ...
 	Дъхът ми излезе от гърдите.
 	Виещ вълк.
 	- О, боже - прошепнах, киселина покриваше езика ми.
 	- Дар от... - Гърлото на Рийд подскочи. - ... от архиепископа. В чест на първото ми убийство. Той ми го даде, когато ме произведоха в капитан.
 	Отстъпих крачка назад и се блъснах в масата. Чаените чаши по нея се разтресоха.
 	- Кажи ми, че не е това, което си мисля, Рийд. Кажи ми, че тази кост не е от върколак.
 	- Не мога да ти го кажа.
 	- По дяволите, човече! - Хукнах към него, посегнах да затворя вратата. Другите не биваше да чуват това. Не и когато бяхме на път да навлезем дълбоко в пастта на Звяра - звяр, който нямаше да е много склонен на съюз, докато разнасяме наоколо костите на негов мъртвец. - Чия е тази кост? По дяволите. Ами ако е на някой роднина на Блез? Ами ако той си спомни?
 	- Ще си спомни.
 	- Какво?
 	- Ще си спомни. - Гласът на Рийд отново стана дразнещо спокоен, мъртвешки спокоен. - Аз убих сина му.
 	Зяпнах насреща му.
 	- Не може да говориш сериозно.
 	- Мислиш ли, че ще се шегувам с това?
 	- Мисля, че ще е най-добре да е шега. Мисля, че една проклета тъпа шега е за предпочитане пред този проклет план. - Седнах на койката му, още бях ококорена от изумление. - Не мога да повярвам. Това... това беше твой план. Ти искаше да прекосим кралството в тази луда надпревара да търсим съюзници. Наистина ли мислиш, че Блез ще иска да се съюзи с убиеца на детето си? Защо не го спомена досега?
 	- Щеше ли да промени нещо?
 	- Разбира се, че щеше! - Стиснах основата на носа си и затворих очи. - Добре. Ще се приспособим. Можем... можем да тръгнем към Сезарин с Клод. Огюст все още може да ни подкрепи. И Ла Воазин вече се съгласи...
 	- Не. - Макар че клекна пред мен, той не ме докосна. Напрежението още се излъчваше от раменете му, от стиснатата челюст. Още не ми беше простил. - Блез ни е нужен като съюзник.
 	- Сега не е времето за твоите принципи, Рийд.
 	- Ще понеса последствията от действията си.
 	Едва устоях на порива да тропна с крак. Едва.
 	- Е, сигурен съм, че ще оцени благородството ти. Нали знаеш... докато ти разкъсва гърлото.
 	- Той няма да ми разкъса гърлото.
 	Сега Рийд ме докосна, съвсем леко по коляното. Кожата ми там изтръпна.
 	- Върколаците ценят силата. Ще предизвикам Влез на дуел, за да върна кръвния си дълг. Той няма да може да устои на възможността да отмъсти за сина си. Ако спечеля, ще покажем, че сме силни съюзници... вероятно по-силни дори от Морган.
 	Миг тишина.
 	- А ако загубиш?
 	- Ще умра.
 	1
 	 Вечен сън (фр. ). - Б. пр.
 	2
 	 Вечна младост (фр. ). - Б. пр.
 	 

 
 	ДОКАТО ЕДИНИЯТ УМРЕ


 	 

 	Рийд


 	 
 	 
 	Гората ни погълна, когато напуснахме пътя. Дърветата бяха гъсти, теренът неравен. На някои места балдахинът над нас блокираше изцяло слънчевата светлина. Само стъпките ни нарушаваха тишината. Тук беше малко по-топло. По-кално. От опит знаех, че колкото по на юг пътуваш, толкова по-влажна става земята. С малко късмет щеше да е отлив, когато стигнем до студеноводното тресавище Корема.
 	- Какво отвратително място. - Бо духна на ръцете си да ги стопли. - Името му е ужасно неподходящо.
 	Когато никой не му отговори, той въздъхна драматично.
 	Коко беше потърсила подслон до мен. Ансел не отвръщаше на потайните ѝ погледи. Сега, когато вече не бяха в смъртна опасност, пропастта между тях отново се отвори. Той не беше казал и дума, откакто тръгнахме. Лу също. Мълчанието ѝ много ми тежеше, но не можех да се насиля да го наруша. Срам и гняв тлееха дълбоко в мен.
 	- Наистина ужасно - промърмори отново Бо, като клатеше глава и ни изгледа поред. Очите му светеха от разочарование. - Знам, че сте твърде заети да се цупите и не забелязвате, но току- що видях отражението си в последната локва... и по дяволите, изглеждам добре.
 	Коко го перна по главата.
 	- Ти изобщо мислиш ли за друг, освен за себе си?
 	Той потърка мястото.
 	- Не, всъщност не.
 	Лу се ухили.
 	- Достатъчно. - Окачих торбата си на един нисък клон. - Нека спрем да хапнем.
 	- Да хапнем.
 	Лу извади със стон парче сирене. Деверо любезно ни бе снабдил с храна за пътуването. Отчупи едно парче и го предложи на Ансел. Той не го прие.
 	- Когато приключиш - промърмори, като седна на корена до нея, - може би ще потренираме. Вчера пропуснахме. - А към мен добави: - Няма да се бавим.
 	Лу се изсмя.
 	- Не ни е нужно разрешение, Ансел.
 	Бо си взе парче от сиренето.
 	- Надявам се, че няма да прилича на не особено геройския му опит с меча снощи.
 	- Беше геройски - сопна се Лу.
 	- Не забравяй, че бях там, когато мъжете нахлуха във фургона, Бо - каза сладко Коко. Присви очи. - Ти едва не се напика от страх.
 	- Престани. - Ансел се вгледа решително в краката ѝ. - Нямам нужда да ме защитаваш.
 	- Това беше добро. - Во посочи към ръката му. - Още кървиш. Спъна се и се поряза сам в боя, нали? Имаш късмет, че разбойниците те обезоръжиха.
 	- Затваряй си устата, Во, преди да съм ти я затворила аз. - Лу се изправи, като повлече Ансел след себе си. Огледа раната на ръката му, после му подаде ножа си. - Разбира се, че ще тренираме. Просто не обръщай внимание на това копеле.
 	- Не мисля, че аз съм копе...
 	Прекъснах го, преди да е довършил:
 	- Нямаме време за това. Ловците са били близо снощи. Ансел ще се справи. Той се обучаваше с нас в кулата.
 	- Да. - Лу клекна до мен и извади нож от бандолиера ми. Ножницата до сърцето ми оставаше болезнено празна. - Това е проблемът.
 	Устната ми се изви при тази обида.
 	- Моля?
 	- Ами просто... как да го кажа... - Наклони глава да ме огледа и издиша грубо с издути бузи. - Не се обиждай, но ловците имат известна репутация, че са... ами... малко архаични. Галантни.
 	- Галантни - повторих сковано.
 	- Не ме разбирай погрешно, онези ваши инжекции бяха гадна стъпка в правилната посока, но исторически братството ви като че ли страда от мании за величие. Рицарско поведение и тям подобни. Защитници на слабите и беззащитните, които следват строг морален кодекс.
 	- И какво лошо има в това? - попита Ансел.
 	- Ами в битка няма място за морал, Ансел. Не и с разбойници или ловци на глави. Не и с вещици. - Погледът ѝ стана по-твърд. - Както и с ловци. Ти вече си един от нас. Това означава, че вече не се числиш към слабите или беззащитните. Тези мъже, които наричаше братя, няма да се поколебаят да те изгорят. Става дума за живот и смърт. Твоите или техните.
 	Изсмях се.
 	- Глупости.
 	Да, Лу беше повалила ловците на глави с относителна лекота. Беше избила престъпниците в ковачницата и беше победила вещицата в Кулата. Но ако си мислеше, че знае повече от поколения ловци... ако си мисли, че може да научи Ансел на нещо повече от това, което могат да го научат най-добрите воини в кралството...
 	Тя не знаеше нищо. Коварството може и да вършеше работа при ловците на глави и обикновените престъпници, но срещу ловци уменията и стратегията бяха необходими. Основи, изграждани през години на внимателно учение и тренировки. Търпение. Сила. Дисциплина. А при всичките си умения Лу не ги притежаваше. И защо да ги притежава? Тя беше вещица, обучена в мрачните изкуства, а не на търпение. Времето ѝ по улиците - явно единственото ѝ бойно обучение - е било кратко и потайно. Предимно се е завирала да се крие по таваните, отколкото да се бие.
 	- Глупости - повторих.
 	- Изглеждаш доста уверен, ловецо. - Тя вдигна бавно ножа ми и извъртя острието, за да отрази следобедното слънце. - Вероятно трябва да направим демонстрация на Ансел.
 	- Много смешно.
 	- Да виждаш да се смея?
 	Вгледах се в нея.
 	- Не мога да се бия с теб. Няма да е честно.
 	Очите ѝ просветнаха.
 	- Съгласна съм. Изобщо няма да е честно. Но се опасявам, че Ансел не е единственият, който има нужда от урок днес. Не искам и двамата да оставате с погрешно впечатление.
 	- Няма. - Станах и скръстих ръце на гърдите си. - Няма да го направя. Не ме моли.
 	- Защо? Няма от какво да се страхуваш. Ти си най-силният сред нас все пак. Нали?
 	Тя пристъпи по-близо - гърдите ѝ докоснаха корема ми - и прокара пръст по бузата ми. Кожата ѝ потрепна и гласът ѝ стана по-дълбок. Някак умножен. Точно както в кръчмата. Кръв забумтя в ушите ми. Без балисардата си усещах придърпването на магията ѝ под кожата си. Вече всичките ми мускули започваха да се свиват, кръвта ми изстиваше. Приятно изтръпване плъзна по гръбнака ми.
 	- Любопитен си. - Гласът ѝ бе като мъркане, докато ме обикаляше, дъхът ѝ бе топъл на шията ми. Ансел, Бо и Коко ни гледаха ококорени. - Признай си. Искаш да усетиш какво е. Искаш да видиш... тази част от мен. Тази част от себе си. Тя те плаши, но ти си любопитен. Много, много любопитен. - Езикът ѝ се подаде за миг, облиза ухото ми. Жега се събра в корема ми. - Не ми ли вярваш?
 	Беше права. Наистина исках да разбера. Исках да узная. Тази безизразност на лицето ѝ бе така чужда и странна... И все пак аз...
 	Не. Разтърсих яростно глава. Не исках да виждам нищо. Едва вчера я бях видял как почти се уби с магията. Не биваше да прави това. Ние не биваше да го правим. Не беше редно. Това не беше Лу. Не беше...
 	Предай се.

 	Онези странни, непознати гласове се докоснаха отново до най-съкровените ми мисли, галеха ме. Подтикваха ме.
 	- Разбира се, че ти вярвам.
 	- Докажи го. - Тя вдигна ръка да прокара пръсти през косата ми. Потреперих при допира. При нахлуването в главата ми. - Прави каквото казвам.
 	Предай се.

 	- Аз... Стига! Какво правиш? - Отблъснах ръката ѝ и отстъпих назад. И съборих торбата си от дървото. Никой не понечи да я вдигне. - Спри!
 	Но кожата ѝ сияеше леко, когато посегна към мен, очите ѝ бяха изпълнени с копнеж и внезапно вече не знаех дали искам да спира.
 	Предай се. Докосни я.

 	- Рийд. - Тя протегна умолително ръце към мен и аз усетих как пристъпвам напред, как заравям лице в косата ѝ. Но не миришеше както трябва. Изобщо. На дим и кожи, и... и още нещо. Нещо остро. То прониза мъглата в ума ми. - Прегърни ме, Рийд. Прегърни това. Не бива да се страхуваш. Нека ти покажа колко могъщ можеш да бъдеш. Нека ти покажа колко слаб си сега.
 	Твърде остра. Гадно сладникава миризма. На изгоряло.
 	Ръцете ми се спуснаха на раменете ѝ и аз отстъпих с усилие назад, като откъснах очи от нея.
 	- Престани! Веднага! - Не исках да рискувам да я поглеждам отново в очите, затова се взирах в гърлото ѝ. В белега. Кожата ѝ бавно помръкна под дланите ми. - Това не си ти.
 	Тя изсумтя и кожата ѝ рязко проблесна. Избута ме от себе си.
 	- Спри да ми казваш коя съм.
 	Когато посмях да я погледна, тя отвърна на погледа ми, със стиснати устни и свити вежди. Едната ѝ ръка беше на кръста. В очакване.
 	- Е? Ще го направиш или не?
 	- Лу... - обади се Ансел.
 	Цялото ми тяло затрепери.
 	- За втори път използва магия, за да ме контролираш - казах тихо. - Не го прави никога повече. Разбра ли? Никога.
 	- Не драматизирай.
 	- Не си на себе си.
 	Коварна усмивка изви устните ѝ. Самата Йезавел1.
 	- Тогава ме накажи. Предпочитам вериги и камшик, но и меч ще свърши работа.
 	Невероятно. Тя беше... тя...
 	Поех си рязко дъх.
 	- Наистина ли искаш това?
 	Усмивката ѝ стана по-широка, свирепа и след миг вече не можех да я разпозная. Тя вече не беше Лу, а истинска Бяла дама. Красива, студена и непозната.
 	- Наистина.
 	Познаваш я само от няколко месеца. Колко добре я познаваш всъщност? - Думите на мадам Лабел ме измъчваха. Ставаха все по-силни и по-силни. - Луиз започна пропадането си. Разпознавам признаците. Виждала съм го и преди. Не можеш да го спреш и не можеш да го забавиш.
 	- Ще се съглася, но при едно условие - казах аз.
 	- Слушам.
 	- Ако спечеля, никаква магия повече. Сериозно, Лу. Ще спреш да я използваш. Не искам да я виждам. Не искам да я помирисвам. Не искам да мисля за нея, докато всичко това не приключи.
 	- А ако аз победя? - Тя прокара пръст по гърдите ми. Неестественият блясък се бе върнал на кожата ѝ. Непознатото сияние се бе настанило в очите ѝ. - Тогава какво, скъпи?
 	- Ще се науча да я използвам. Ще ти позволя да ме научиш.
 	Кожата ѝ рязко помръкна, усмивката ѝ изчезна.
 	- Става.
 	Кимнах със свито гърло и отстъпих. Накрая щяхме да сложим край на тази... на тази лудост между нас. На това напрежение. На това патово положение. Щях да я обезоръжа бързо и ефикасно. Въпреки че ме дразнеше, не исках да я нараня. Никога не съм искал да я нараня. Исках само да я защитавам. От Морган. От Огюст.
 	От себе си.
 	А сега най-сетне можех да го направя.
 	Извадих втори нож и разкърших рамене. Изпънах шия. Завъртях китки.
 	Усетих нещо като замайване, когато се обърнах срещу нея, тя въртеше ножа ми между пръстите си. Но не показах чувствата си. За разлика от Лу, аз можех да ги контролирам. Можех да ги владея. Щях да ги владея.
 	- Готов ли си? - Подигравателната ѝ усмивка се завърна, но позата ѝ остана отпусната. Арогантна. Ансел потърси прикритие под най-близкото дърво. Кипарис. Дори Коко отстъпи, като дръпна Бо със себе си. - Да броим ли до три?
 	Аз държах хлабаво ножа в ръката си.
 	- Едно.
 	Тя хвърли ножа във въздуха.
 	- Две.
 	Взирахме се в очите си.
 	- Три - прошепна тя.
 	Скочи веднага и ме изненада. Нападна с неочаквана сила. Блокирах я лесно, отвърнах на удара с половината си сила. Трябваше само да я укротя, не да я смачкам, тя беше толкова мъничка.
 	Стрелна се покрай мен, използва инерцията ми да ме изрита в сгъвката на коляното и аз се стоварих по очи. И не само това, ами почти ме възседна на земята и се погрижи да забия лице в снега. Ножът ѝ опря в гърлото ми, докато моят излетя извън обсега ми. Засмя се, докато забиваше колене в гърба ми, и ме целуна по врата.
 	- Първи урок, Ансел: намери слабостта на врага си и я използвай.
 	Яростно изплюх снега от устата си и избутах ножа ѝ.
 	- Махни се от мен.
 	Тя пак се засмя и се претърколи настрани, за да ме освободи, преди да скочи пак на крака.
 	- Е, къде сбърка Рийд? Освен че падна по лице и изгуби оръжието си?
 	Лу ми смигна и грабна ножа ми от земята, после ми го върна.
 	Ансел пристъпваше от крак на крак под дървото, не ме поглеждаше в очите.
 	- Той... той не искаше да те нарани. Сдържаше се.
 	Изправих се. Жега гореше по врата и ушите ми, докато изтупвах снега и калта от палтото и панталона си. По дяволите.
 	- Няма да повторя тази грешка. 
 	Очите на Лу танцуваха.
 	- Ще опитаме ли втори рунд?
 	- Да.
 	- Ти броиш.
 	Този път нападнах първи, ударих силно и бързо. Бях подценил бързината ѝ преди, нямаше да го направя отново. Поддържах инерция и баланс, движенията ми бяха мощни и овладени. Тя може и да беше бърза, но аз бях по-силен. Много, много по-силен.
 	Усмивката ѝ изчезна след един особено силен удар по ръката, с която стискаше оръжието. Не се поколебах. Удрях отново и отново, изтласквах я към кипариса. Вкарвах я в капан. Използвах слабостта ѝ. Ръцете ѝ трепереха от усилието, едва отбиваше ударите ми, камо ли да отвърне. Не спирах.
 	При последния удар избих ножа от ръката ѝ и я притиснах към дървото с предмишница. Задъхан. Ухилен. Ликуващ.
 	- Предай се.
 	Тя се озъби и вдигна ръце.
 	- Никога.
 	Взривът дойде, преди да реагирам. И миризмата. Миризмата. Тя опърли носа ми и прогори гърлото ми, последва ме, докато се носех във въздуха и когато се ударих в един клон и се плъзнах в снега. Нещо топло и влажно изригна от темето ми. Докоснах плахо мястото и пръстите ми се окървавиха.
 	- Ти... - Гърлото ми се стегна от изумление. От гняв. - Ти мамиш.
 	- Втори урок - изръмжа тя, като се наведе да вземе падналите ножове. - Няма такова нещо като мамене. Използваш всяко оръжие от арсенала си.
 	Ансел гледаше с широко отворени и ужасени очи. Блед и неподвижен.
 	Бавно се надигнах. Заплашително. Гласът ми трепереше.
 	- Дай ми ножа.
 	- Няма. - Тя вирна брадичка, очите ѝ светеха. Пъхна ножа в колана си. - Вече два пъти го губиш. Спечели си го.
 	- Лу. - Ансел пристъпи колебливо напред, протегнал ръце между нас, сякаш укротяваше диви животни. - Може би... може би... трябва просто да се...
 	Думите му завършиха с вик, защото я повалих на земята. Претърколих се по гръб и поех голяма част от удара, като стиснах китките ѝ и изтръгнах ножа ѝ. Тя посегна с писък към мен, но аз още стисках ръцете ѝ с една ръка, а с другата посягах... за да намеря...
 	Зъбите ѝ се забиха в китката ми, преди да открия колана ѝ.
 	- По дяволите! - Пуснах я с ръмжене, зъбите ѝ бяха пробили кожата ми. - Ти ненормална ли си...?
 	- Жалък си. Великият капитан трябва да се справя по-добре...
 	Смътно чувах как Ансел вика нещо в далечината, но ревът в ушите ми заглушаваше всичко освен Лу. Лу. Превъртях се и се хвърлих към нейния нож, но тя скочи след мен.
 	Достигнах го пръв.
 	Инстинктивно го завъртях в широка дъга, за да защитя гърба си. Лу трябваше да се е отдръпнала от обхвата ми. Трябваше да очаква този ход и да парира, да се наведе под протегнатата ми ръка и да нападне.
 	Но не го направи.
 	Ножът ми я намери.
 	Жлъчка се надигаше в гърлото ми, докато гледах как острието се врязва в палтото ѝ и устата ѝ се отваря от изненада. Тя се препъна, хвана се за гърдите и падна на земята.
 	- Не - Изпъшках аз и коленичих до нея. Ревът в ушите ми внезапно секна. - Лу...
 	- Рийд! - Гласът на Ансел разкъса тишината, той тичаше към нас, пръскаше сняг и кал във всички посоки. Спря с плъзгане и падна напред, ръцете му се размахаха диво над дупката в палтото ѝ. Седна на пети с въздишка. - Слава богу...
 	- Коко - казах аз.
 	- Но тя не е...
 	- КОКО!
 	Зад нас се чу тих смях. Взирах се само в бледото тяло на Лу. Усмивка докосна устните ѝ, коварна усмивка, и тя се надигна на лакти.
 	- Не ставай - умолявах я с дрезгав глас. - Моля те. Коко ще те излекува...
 	Но тя не остана на земята. Не. Продължи да се надига, протегнала ръце в странен жест. Съзнанието ми - бавно от паниката - не разбра това движение, не разбра намерението ѝ, докато не стана твърде късно...
 	Взрив ме вдигна във въздуха. Полетях и се блъснах отново в дървото. Превих се, задавих се и се опитах да си поема дъх.
 	Пак се чу смях, този път по-силен. Тя тръгна към мен, отвори палтото си и разкри ризата и кожата си. И двете бяха непокътнати. Нямаше дори драскотина.
 	- Трети урок: битката не е свършила, докато единият не умре. Дори тогава пак трябва да провериш. Винаги трябва да го изриташ. За всеки случай.
 	 
 
 	КРЪВЕН ДЪЛГ


 	 

 	Рийд


 	 
 	 
 	Ако досега напрежението между нас беше силно, сега бе направо нетърпимо. Всяка стъпка беше тухла между нас. Всеки миг - стена.
 	Вървяхме от много време.
 	Макар че Лу изпрати черната лисица - Брижит, така я беше кръстила - напред с молба за среща, Звяра от Жеводан не отговори.
 	Никой не каза и дума, докато не падна мрак. Кипарисите постепенно замениха боровете и брезите, земята под нас омекна. Жвакаше под краката ни и сега имаше повече кал, отколкото мъхове и лишеи. Студеният зимен въздух миришеше на солена вода, а над нас кряскаше самотна чайка. Макар че водата се просмукваше в ботушите ми, късметът беше на наша страна - приливът не беше дошъл.
 	- Скоро ще мръкне - прошепна Бо. - Знаеш ли къде живеят?
 	Лу се притисна до мен. Кожата ѝ бе настръхнала.
 	- Съмнявам се, че са го канили на чай.
 	Устоях на порива да я прегърна, да я притисна към себе си. Не се беше извинила този път. Не го и очаквах.
 	- Миналия път хванахме изневиделица отделни върколаци. Аз... не знам къде живее глутницата.
 	- Изневиделица отделни върколаци? - Тя ме погледна остро. - Нали каза, че сте открили глутница.
 	- Исках да те впечатля.
 	- Няма значение. - Коко погледна към небето, към призрака на луната в лилавия залез. Тази нощ беше пълна. И нарастваше с всяка минута. - Те ще ни намерят.
 	Бо проследи погледа ѝ и пребледня.
 	- А дотогава?
 	Вой разкъса нощта.
 	Сега наистина хванах ръката на Лу.
 	- Ще продължаваме да вървим.
 	До час настъпи пълен мрак. С него се материализираха по-тъмни сенки, които прелитаха сред дърветата.
 	- Тук са - изрече тих глас.
 	Лу наклони глава наляво, където един сребрист вълк излезе от дърветата. Още един се промъкна напред беззвучно. Още вой отекна след първия, докато не ни обгради цял хор. Скупчихме се заедно.
 	- Стойте спокойно - прошепнах. Макар че копнеех да извадя нож, стисках здраво ръката на Лу. Първият момент беше критичен. Ако усетеха опасност, нямаше да се поколебаят. - Още не са нападнали.
 	Гласът на Бо се извиси пискливо:
 	- Още?
 	- Всички на колене. - Бавно и предпазливо паднах на коляно, сведох глава и дръпнах Лу до мен. Пръстите ни се преплетоха в тинята. Дишането ни се синхронизира. Концентрирах се. Очакването изопна шията и ръцете ми. Вероятно Блез нямаше да ме послуша. Въпреки това, което бях казал на Лу, може би нямаше да приеме предизвикателството ми. Сигурно просто щеше да ни избие. - Поглеждайте в очите само онези, които искате да предизвикате.
 	И сякаш бяха чакали тези думи, вълците се спуснаха към нас. Поне три дузини. Изскачаха от всички посоки, тихи като луната в небето. Обградиха ни. Лицето на Лу пребледня. До нея Ансел трепереше.
 	Бяха твърде много.
 	Притеснително много.
 	- Какво става? - попита задъхано Бо, който беше притиснал чело в рамото на Коко и стискаше очи.
 	Опитах се да говоря спокойно:
 	- Молим водача ви да ни приеме.
 	Точно пред нас огромен жълтоок вълк пристъпи напред. Веднага го познах - козината му бе с цвят на дим, коремът му беше безформен и прошарен. Парче от носа му бе откъснато. Още помнех как то падна на земята. Още помнех усещането, миризмата, кръвта му по ръцете си. Измъчените му писъци.
 	Той изви устна и разкри дълги като пръстите ми зъби. Насилих се да заговоря:
 	- Блез. Трябва да поговорим.
 	 
 	* * *

 	 
 	Когато понечих да се надигна, Лу ме спря, като рязко завъртя глава. Изправи се тя и се обърна право към Блез. Само аз можех да усетя, че ръката ѝ трепери.
 	- Аз съм Луиз льо Блан и моля за аудиенция при Блез от Жеводан, водач на тази глутница. Да приема ли, че това си ти?
 	Блез изръмжа тихо. Не откъсваше поглед от мен.
 	- Дойдохме да преговаряме за съюз срещу Господарката на вещиците - продължи Лу. Гласът ѝ вече беше по-силен. - Не искаме да се бием.
 	- Много си смела. - Една едра млада жена излезе от дърветата, облечена само по риза. С медна кожа. Черна коса. Наситено кафяви очи. Зад нея вървеше нейна по-малка мъжка версия. - Водиш принц и ловец в Корема.
 	Бо ме погледна. Когато кимнах, той се изправи. Макар и предпазлива, позата му леко се промени, преобрази го пред очите ни. Той изпъна рамене. Разкрачи крака. Погледна жената с безстрастно изражение.
 	- Опасявам се, че вие имате предимство пред нас, мадмоазел...?
 	Тя го погледна.
 	- Лиана. Аз съм дъщерята на Звяра от Жеводан.
 	Бо кимна.
 	- Мадмоазел Лиана. За нас е удоволствие. - Когато тя не отвърна на любезността, той продължи невъзмутимо: - Моята спътница говори истината. Дойдохме да сключим мир с върколаците. Вярваме, че един съюз ще е полезен за всички замесени.
 	Лу го погледна с благодарност.
 	- И кои точно замесени сте вие? - попита плавно Лиана, като се приближи. Очите на Бо се насочиха към вълците, които я последваха. - Ваше Височество.
 	Бо се усмихна напрегнато.
 	- За нещастие, не съм тук официално, макар да се надявам, че баща ми също ще се включи в този съюз.
 	- Преди или след като изпрати ловците си да избият семейството ми?
 	- Не искаме да се бием - повтори Лу.
 	- Много жалко - ухили се Лиана, кучешките ѝ зъби се издължиха и заостриха. - Защото ние искаме.
 	Малкият ѝ брат - вероятно с пет години по-малък от Ансел - оголи зъби.
 	- Нападайте.
 	- Чакай! - извика Бо и вълкът най-близо до него се сепна и щракна със зъби към ръката му.
 	Той падна на земята с проклятие.
 	- Моля те, изслушай ни!
 	Лу се стрелна между тях и вдигна помирително ръце. Вълците обаче нападнаха. Аз се втурнах към тях, като вадех два ножа от бандолиера си, готов да ги хвърля...
 	- Просто искаме да поговорим! - Гласът на Лу се извиси отчаяно. - Не искаме да се бие...
 	Първият вълк се блъсна в нея и тя залитна назад, протегнала ръка към мен. Очите ѝ търсеха моите. Промених целта си инстинктивно и ѝ хвърлих ножа си. Тя го хвана за дръжката, докато той още се въртеше във въздуха, и замахна към вълка с едно плавно движение. Когато той изскимтя и отскочи, кървящ, настрани, останалите спряха около нас. Ръмжене и вой изпълваха нощта.
 	- Не искаме да ви нараним. - Ръката на Лу вече не трепереше. - Но ще се защитаваме, ако се наложи.
 	Аз вдигнах зад нея ножа си, за да стане по-ясно. Коко и Ансел също го направиха. Дори Бо извади кинжала си, завършвайки кръга ни.
 	- Е - каза горчиво Коко. Вълците обикаляха около нас, търсеха слабо място, за да нападнат. - Положението излезе от контрол по-скоро, отколкото си мислех.
 	Замахнах към един вълк, който се приближи прекалено.
 	- Знаеш какво трябва да направиш, Лу.
 	Тя поклати категорично глава.
 	- Не. Не. Още можем да преговаряме...
 	- Имаш интересен подход в преговорите - изръмжа Лиана, като посочи ранения вълк, - вадиш ножове и водиш врагове в дома ни, посичаш ни.
 	- Не исках да става така. - Още един вълк се хвърли към Лу, с надеждата да я хване неподготвена. Трябва да ѝ се признае, че не го прониза. Изрита го в муцуната. - Имаме информация за вашия враг, Господарката на вещиците. Заедно можем най-сетне да я победим.
 	- О, вече разбирам. - Лека усмивка заигра на устните на Лиана. Тя вдигна ръка и вълците спряха да ни обикалят. - Дошли сте да молите глутницата за помощ.
 	- Да поискаме помощ - каза рязко Коко и вирна брадичка. - Няма да се молим.
 	Двете се взираха една в друга няколко секунди. Не потрепваха. Не извръщаха очи. Накрая Лиана наклони глава.
 	- Признавам, че си смела, Козет Монвоазин, но глутницата никога няма да помогне на един принц, един ловец и тяхната курва.
 	Когато кимна към Бо, мен и Лу, направо ми причерня. Стиснах ножовете решително и пристъпих напред. Ръката на Коко легна на гърдите ми. Лиана се засмя. Свирепо. Животински.
 	- Не биваше да идваш тук, Рийд Дигори. С радост ще ти разкъсам гърлото.
 	- Стига, Лиана. - Дълбок и дрезгав, гласът на Блез се издигна сред ръмженето. Не го бях видял да се преобразява. Стоеше вече пред нас като човек, облечен само с широк панталон. Гърдите му бяха покрити с белези, също като лицето. Раменете му бяха широки като моите. Вероятно по-широки. Също като вълчата му козина, косата му беше дълга и сива като буреносен облак, осеяна със сребърно. - Морган льо Блан ни посети тази седмица със същото предложение. Тя говори за война.
 	- И свобода от ловците - изсъска Лиана.
 	- Иска само да ѝ предадем дъщеря ѝ. Твоята жена. - Жълтите очи на Блез се забиха в моите, изпълнени с омраза. - И преследването на моя народ ще престане.
 	- Тя ще ме принесе в жертва. - Ръката на Лу стискаше ножа. Блез проследи това движение. Хищнически. Преценяваше слабостите, дори сега. - Аз съм нейна дъщеря - продължи Лу. Гласът ѝ се извисяваше. Един поглед потвърди, че зениците ѝ са разширени. Тялото ѝ също се готвеше за битка, макар умът ѝ още да не бе схванал колко опасна е ситуацията ни. - И все пак тя ме е родила, отгледала, само за да умра. Никога не ме е обичала. Сигурно разбирате какво зло е това?
 	Блез оголи зъбите си. Кучешките още бяха издължени. Заострени.
 	- Не ми говори за семейство, Луиз льо Блан, защото нямаш представа какво е това. Не говори за убийство на деца. Не и докато си в тази компания.
 	Лу изкриви лице, в гласа ѝ се промъкна нотка на отчаяние:
 	- Той се промени...
 	- Той ни дължи кръв. И ще плати дълга си.
 	- Не биваше да идваме тук - прошепна Бо.
 	Беше прав. Планът ни в най-добрия случай не беше добре обмислен, а това си беше самоубийствена мисия от самото начало. Звярът от Жеводан никога нямаше да се съюзи с нас. Заради мен.
 	- Морган няма да се поколебае да те убие, след като изпълниш ролята си. - Лу заряза опитите да е любезна и застана с широко разкрачени крака пред мен. Да ме защитава от цяла глутница върколаци. - Белите дами ненавиждат върколаците. Те ненавиждат всички, освен себе си.
 	- Нека се опита. - Зъбите на Блез се издължиха още повече и очите му заблестяха в мрака. Вълците около него заръмжаха и пак започнаха да ни обикалят. С настръхнала козина. - Но бързо ще разбере, че върколаците обичат най-много кръвта на враговете си. Сглупи, като дойде в Корема,
 	Луиз льо Блан. Сега твоят ловец ще плати с живота си за това.
 	Костите на Блез започнаха да пукат и да се променят, очите му се извъртяха назад. Лиана се ухили. Вълците се приближиха, като се облизваха.
 	Лу отново вдигна ръце. Този път жестът не беше умолителен.
 	- Да не сте посмели.
 	- Лу. - Докоснах я по лакътя и поклатих глава. - Спри.
 	Тя отблъсна ръката ми и вдигна своята високо.
 	- Не, Рийд.
 	- Знаех какво ще стане, когато дойдох тук. - Преди да е възразила, преди Блез да е довършил трансформацията си във вълк, аз си поех дълбоко дъх и пристъпих напред. - Предизвиквам те, Блез, Звяра от Жеводан и водач на тази глутница, на дуел. За твоята и моята чест. - Костите му внезапно спряха да пукат и той се вторачи в мен, застинал между двата си облика. Вълчи и човешки. Гротескна смесица от вълк и човек. - Само ние двамата. Едно оръжие, по наш избор. Ако победя, ти и глутницата ти ще се присъедините към нас в бъдещата битка. Ще ни помогнете да победим Господарката на вещиците и нейните Бели дами.
 	- А ако аз победя?
 	Гласът на Блез излизаше разкривен и накъсан от издължената уста. По-скоро ръмжене, отколкото думи.
 	- Ти ще ме убиеш.
 	Той изсумтя, устните му оголиха зъбите.
 	- Не.
 	Примигнах.
 	- Не?
 	- Отказвам предизвикателството ти, Рийд Дигори.
 	Кимна към дъщеря си и сина си, преди да се преобрази
 	напълно. След секунди вече беше на четири крака и дишаше тежко в студения нощен въздух. Отново вълк. Лиана стоеше зад него. Очите ѝ светеха от омраза, която познавах. Омраза, която някога бе отнела собствения ми дъх и бе вкаменила собственото ми сърце.
 	- Този път, капитан Дигори - каза тя тихо, - ние ще ловуваме теб. Ако стигнеш до селото от другата страна на нашите земи, ще се спасиш. Ако не... - Тя вдиша дълбоко и се усмихна, сякаш надушила страха ни, преди да протегне ръце към членовете на глутницата. - Слава на върколака, който те убие.
 	Лицето на Лу се разкриви от ужас.
 	- Селото Жеводан е на юг от тук. Ще ти дадем преднина.
 	- И колко ще е тази преднина? - попита Бо, напрегнат и изплашен.
 	Тя само се усмихна в отговор.
 	- Оръжия? - попита Лу.
 	- Той може да си запази оръжията, които има сега - каза Лиана. - Не повече и не по-малко.
 	Бързо премислих арсенала си. Четири ножа в бандолиера. Два в ботушите. Един отзад на кръста. Седем общо. Макар да се молех да не ми потрябват, не бях наивен. Това нямаше да свърши добре. Щеше да свърши кърваво.
 	- Ако някой от вас се намеси в лова - каза малкият ѝ брат, като гледаше Лу, Коко, Ансел и Бо - с магия или иначе, ще изгубите живота си.
 	- Ами Морган? - попита тихо Коко. - Ако Рийд победи, ще се съюзите ли с нас срещу нея?
 	- Никога - изръмжа Лиана.
 	- Но това са глупости!
 	Лу пристъпи към тях, все още вдигнала ръце, но аз я хванах. За моя изненада, Бо направи същото.
 	- Сестричке - каза той и отвори широко очи, докато вълците се приближаваха, - мисля, че трябва да играем тяхната игра.
 	- Той ще умре.
 	Коко стрелкаше очи във всички посоки, сякаш търсеше път за бягство. Нямаше такъв.
 	- Всички ще умрем, ако той не се съгласи.
 	Тя ме погледна за потвърждение. Чакаше. И тогава разбрах. Ако не се съгласях на това, тя щеше да ми помогне да си отворим път с бой. Всички щяха да го направят. Но цената... рискът...
 	И сякаш привлечени от невидима сила, очите ми пак се насочиха към Лу. Към лицето ѝ. Исках да запомня извивката на носа ѝ, наклона на бузата ѝ. Линията на шията ѝ. Ако се стигнеше до бой, те щяха да я отведат. Бяха твърде много, за да ги избием, дори с магията на наша страна.
 	Те щяха да я отведат завинаги.
 	- Не прави това - каза тя много разстроена. Гърдите ме боляха. - Моля те.
 	Докоснах с палец ръката ѝ. Само веднъж.
 	- Налага се.
 	Когато се обърнах към Лиана, тя вече бе започнала да се преобразява. Черна козина покриваше вълчето ѝ лице, устните ѝ се изкривиха в ужасяваща усмивка.
 	- Бягай!
 	 
 
 	ВЪЛЦИТЕ НАПАДАТ


 	 

 	Рийд


 	 
 	 
 	Когато навлязох в тресавището, ме обгърна спокойствие. На юг. Ще вървя на юг. Познавах Жеводан. С ловците бяхме отседнали там в нощта след нападението над върколаците. Нощта, преди да стана капитан Дигори. Ако си спомнях терена правилно, реката, която задвижваше воденицата на Жеводан, течеше към това устие. Ако успеех да открия реката, вълците можеше да изгубят следата ми във водата.
 	Стига да не се удавя.
 	Погледнах надолу. Приливът идваше. Скоро щеше да наводни устието и да вдигне нивото на реката. Течението щеше да е опасно, особено ако си натоварен с тежки оръжия. Все пак познатият дявол е за предпочитане пред непознатия. По-скоро бях готов да се удавя, отколкото да усетя как зъбите на Блез се забиват в корема ми.
 	Отърквах се в дърветата - за да оставя добре миризмата си по тях - и се върнах пак, за да объркам възможно най-много следата си. После приклекнах. Върколаците бяха по-бързи от вълците, по-бързи дори от конете. Не можеш да им избягаш. Водата беше единствената ми надежда. Тя и...
 	Загребах шепи кал и тиня от земята и намазах с тях кожата си. Дрехите си. Косата си. Освен силата и бързината, най-добрите оръжия на върколаците бяха техните носове. Трябваше да изчезна във всеки смисъл на думата.
 	Някъде зад мен вой разкъса тишината.
 	Вдигнах очи, първият възел на страха ме накара да се поколебая.
 	Времето ми изтичаше. Те идваха.
 	Изругах тихо, хукнах на юг, като се ослушвах за издайническия шум на вода. Търсех дебели дънери и провиснал мъх сред тъмното зелено и кафяво на гората. Реката минаваше през гъста горичка от блатни кипариси. Трябваше да е наблизо. Помнех това място. Всяка особеност на терена пред мен събуждаше паметта ми. Жан Люк бе спрял да си почине до онзи разкривен дънер. Архиепископът - упорито облечен с църковното си расо - едва не се препъна в онзи камък.
 	Което означаваше, че кипарисите трябваше да са точно... там.
 	Хукнах, ликуващ, към тях, пързалях се между дърветата, когато отново прозвуча вой. Въздъхнах с облекчение, когато най-сетне открих...
 	Спрях рязко. Облекчението ми угасна.
 	Тук нямаше нищо.
 	На мястото на реката сега имаше само туфи папрат. Листата им, кафяви и мъртви, се разклащаха леко от вятъра. Земята под тях беше кална, влажна, покрита с лишеи и мъх. Но не бе останало нищо от речното дъно. Нито зрънце пясък. Нито едно речно камъче. Сякаш цялата река просто беше... изчезнала. Сякаш си я бях въобразил.
 	Ръцете ми се свиха в юмруци.
 	Не си бях въобразил нищо. Бях пил от проклетата река.
 	Около мен клоните на дърветата шумяха с вятъра, шепнеха си. Смееха се. Наблюдаваха. Още един вой прониза нощта - този по-близо от предишния - и космите по тила ми настръхнаха.
 	Гората е опасна. - Пулсът ми се учести при думите на майка ми. - Дърветата имат очи.
 	Поклатих глава - не исках да призная това - и се вгледах в небето, за да се ориентирам отново. На юг. Само трябваше да стигна до портите на Жеводан и калта по кожата ми щеше да попречи на върколаците да следват дирята ми. Можех да се справя. Можех да успея.
 	Но когато пристъпих назад, ботушът ми потъна в един особено влажен участък от земята и осъзнах огромния недостатък на моя план. Спрях рязко и се обърнах да погледна зад мен. Паниката се превръщаше в ужас. Върколаците нямаха нужда да надушват следата ми. Щях да им оставя ясни отпечатъци по калната земя. Не бях предвидил, че тук земята ще е така влажна, нито идването на прилива. Нямаше начин да тичам към Жеводан - по реката или иначе, - без върколаците да разберат точно откъде съм минал.
 	Хайде. Сърцето ми биеше в трескав ритъм, бумтеше в главата ми. Принудих се да мисля. Можех ли да се измъкна с магия? Веднага отхвърлих този импулс, не исках да рискувам. Последния път, когато използвах магия, едва не се убих, едва не замръзнах до смърт на речния бряг. Вероятно тя щеше да донесе повече вреда, отколкото полза, а тук нямаше място за грешки. Лу не можеше да ме спаси сега. Мисли, мисли, мисли. Усилено търсех друг план, друг начин да скрия дирята си. Колкото и абсурдни стратегии да измисляше, Лу щеше да се сети какво да стори. Тя винаги успяваше да избяга. Винаги. Но аз не бях Лу и не знаех.
 	Все пак... бях я преследвал достатъчно дълго, за да се досетя какво би направила тя в тази ситуация. Какво прави във всяка ситуация.
 	Преглътнах с усилие и вдигнах очи.
 	Дишай. Просто дишай.

 	Заджапах обратно към кипарисите и се издърпах на най-ниския клон.
 	После на друг.

 	Дърветата растяха много нагъсто в тази част от гората. Можех да се движа по клоните им достатъчно дълго, за да изгубят следата ми. Закатерих се по-бързо, като се принуждавах да гледам нагоре. Не надолу. Никога надолу.
 	Още един клон.

 	Когато клоните започнаха да изтъняват, спрях да се катеря и запълзях бавно - твърде бавно - към края на клона. Изправих се с треперещи крака. Преброих до три и скочих към следващия клон. Той се огъна опасно под мен и аз увих ръце около него, дишах дълбоко и накъсано. Всичко плуваше пред очите ми. Принудих се да пропълзя отново напред.
 	Не можех да спра. Трябваше да се движа по-бързо. Никога нямаше да стигна до Жеводан с това темпо, а воят на вълците звучеше все по-близо.
 	След третото дърво обаче дишането ми стана по-леко. Мускулите ми се отпуснаха мъничко. Продължих по-бързо и по-бързо. Вече уверен. Дърветата бяха все така наблизо и в гърдите ми се разпали надежда. Скачах отново и отново, докато...
 	Чу се пукане.
 	Не.

 	Замаян, аз се обърнах отчаяно към най-близкия клон, докато се носех към земята с притеснителна скорост. Дървото се разцепи при движението ми и остра болка пламна в ръката ми. Съседният клон ме удари по главата. Звезди избухнаха пред очите ми и аз се стоварих тежко по гръб. Въздухът излетя от гърлото ми. Очите ми се насълзиха. Хриптях, примигвах бързо, стиснал окървавената си длан, и се опитвах да стана.
 	Влез пристъпи над мен.
 	Зъбите му блестяха, той изръмжа, когато се свих назад. Очите му бяха твърде интелигентни, твърде нетърпеливи, твърде човешки. Бавно и предпазливо вдигнах ръце и се изправих. Ноздрите му потрепваха от миризмата на кръв. Инстинктът пищеше в мен да посегна към ножовете. Да се защитавам. Но ако аз пуснех първата кръв - ако убиех водача, - върколаците никога нямаше да се присъединят към нас. Никога. А и тези очи...
 	Когато бях ловец, нещата бяха много по-прости. Когато вълците бяха само зверове. Демони.
 	- Не е нужно да става така - прошепнах аз, главата ми бумтеше. - Моля те.
 	Устните му оголиха зъбите и той нападна.
 	Отскочих и го заобиколих, когато той се извъртя. Ръцете ми останаха протегнати. Помирително.
 	- Имаш избор. Да, ловците ще те убият, но и Морган ще те убие. След като послужиш на целта ѝ. След като ѝ помогнеш да убие невинни деца.
 	Блез внезапно спря атаката си. Наклони глава, ушите му потрепваха.
 	Значи, Морган не му беше казала подробностите на плана си.
 	- Когато Лу умре, всички деца на краля ще умрат с нея. - Не споменах за собствената си смърт. Това само щеше да засили решимостта им да ѝ помогнат. - Десетки деца, повечето дори не знаят кой е баща им. Защо те да плащат за греховете му?
 	Той пристъпи и погледна назад, сякаш смутен.
 	- Никой друг не бива да умира. - Едва смеех да дишам, когато пристъпих към него. - Съюзи се с нас. Помогни ни. Заедно можем да победим Морган и да възстановим реда...
 	С настръхнала козина и прилепнали уши, той щракна със зъби, за да ме предупреди да не се приближавам. Отвращение сви стомаха ми, когато костите му отново запукаха. Докато ставите му се променяха, за да може да се изправи на два крака. Сивата козина още покриваше безформеното тяло. Ръцете и краката му си останаха издължени, още беше прегърбен. Гротеска. Лицето му някак се сви в себе си, за да може устата да оформи думи.
 	- Да възстановим реда? - изръмжа той гърлено. - Казваш, че ловците ще ни убият. - С мъка движеше челюст и кривеше лице от болка. - Как ще победиш тях? - Изпъна врат и зъбите му се скъсиха. - Можеш ли да убиваш... собствените си братя? Собствения си - още една гримаса - баща?
 	- Ще го убедя. Ще убедя всички тях. Можем да им покажем, че има и друг начин.
 	- Твърде много... омраза имат в сърцата си. Ще откажат. Тогава... какво?
 	Взирах се в него, мислех трескаво.
 	- Така си и мислех. - Отново щракна със зъби. Започна да се променя във вълк. - Така или иначе, ще ни гледаш как... кървим. Ловец... до края.
 	После скочи.
 	Макар че се гмурнах настрани, зъбите му все пак се забиха дълбоко в ръката ми. Разкъсваха мускул и сухожилия. Освободих се с вик, замаян от болка и гняв. Злато потрепваше диво в съзнанието ми. Ослепяваше ме, дезориентираше ме, а гласовете съскаха: потърси ни, потърси ни, потърси ни.
 	Едва не посегнах към тях.
 	Инстинктът крещеше да нападна, да се защитя, да откъсна главата на този вълк по какъвто и да било начин. Дори с магия.
 	Но... не. Не можех.
 	Когато всичко е на живот и смърт, залозите са по-високи - чух гласа на Лу в паметта си. - Колкото повече получаваме, толкова повече губим.
 	Нямаше да го направя.
 	Блез се приготви да скочи отново. Стиснах зъби и скочих право нагоре, хванах се за един клон. Ръката ми се разкъсваше от болка. Не ѝ обръщах внимание, залюлях се назад, когато той се издигна към краката ми, и го изритах силно в гърдите. Изскимтя и падна на земята. Скочих до него, извадих кинжал от бандолиера си и забих с него лапата му в земята. Скимтенето му прерасна в писъци. Другите вълци отговориха с ужасяващ вой.
 	С увиснала безполезно ръка, аз разкъсах палтото си с другата. Трябваше да превържа раната. Да спра кървенето. Калта по кожата ми нямаше да скрие миризмата на прясна кръв. Другите скоро щяха да надушат раните ми. Щяха да ме открият след секунди. Но ръката ми отказваше да сътрудничи, трепереше от болка, страх и адреналина.
 	Твърде късно осъзнах, че писъците на Блез са се променили.
 	Вече човек, гол, той извади ножа от ръката си и изръмжа:
 	- Как беше името му?
 	 
 
 	ЗАМРЪЗНАЛО СЪРЦЕ


 	 

 	Лу


 	 
 	 
 	Стъпките ми прокарваха пътека по земята, докато крачех напред- назад. Мразех това чувство - безпомощността. Рийд беше някъде там, бягаше, за да спаси живота си, и нямаше как да му помогна. Трите вълка, които Блез остави да ни пазят - един от тях собственият му син Теранс, - се погрижиха за това. Ако се съдеше по размера им, другарите на Теранс също бяха млади. Всички се взираха в дърветата с гръб към нас и скимтяха тихо. Скованите им рамене и наострените уши казваха това, което вече не можеха да произнесат.
 	Искаха да се включат в лова.
 	Аз исках да ги одера живи и да си направя мантия от кожата им.
 	- Трябва да направим нещо - прошепнах на Коко, като се взирах в тъмния гръб на Теранс. Макар че той и останалите бяха по-дребни, изобщо не се съмнявах, че зъбите им са достатъчно остри. - Как ще разберем дали е стигнал до Жеводан? Ами ако Блез все пак го убие?
 	Усещах погледа на Коко, но не откъсвах очи от вълците, копнеех да забия ножа си в ребрата им. Под кожата ми жужеше нервна енергия.
 	- Нямаме избор - прошепна тя. - Трябва просто да чакаме.
 	- Винаги има избор. Например можем да изберем да прережем гърлата на тези дребосъци и да се махнем.
 	- Те могат ли да ни разбират? - прошепна притеснено Ансел, който стоеше до Бо. - Нали се сещаш - снижи още повече глас, - във вълчата си форма?
 	- Изобщо не ме е грижа.
 	Коко изсумтя и аз я погледнах. Усмихваше се безрадостно. Очите ѝ бяха хлътнали като моите, кожата ѝ бе по-бледа от обичайно. Явно не само аз се тревожех за Рийд. Тази мисъл неочаквано ме стопли.
 	- Довери му се, Лу. Той може да се справи.
 	- Знам - сопнах се. Топлината се превърна в лед, когато се обърнах към нея. - Ако някой може да победи Звяра от Жеводан, това е Рийд. Но ако нещо се обърка? Ами ако му устроят засада? Вълците ловуват на глутници. Крайно невероятно е да нападнат, ако не са много повече от него, а идиотът не иска да използва магия...
 	- Той е въоръжен до зъби - напомни ми Бо.
 	- Той беше ловец, Лу. - Гласът на Коко бе така нежен, така непоносимо изпълнен с търпение, че ми се прииска да изкрещя. - Той знае да ловува, което означава, че знае и как да се крие. Ще покрие следите си.
 	Ансел кимна в съгласие.
 	Ансел - благословен да е - беше дете и нито той, нито Коко имаха някаква представа за какво говорят.
 	- Рийд не е човек, който ще се крие. - Продължих да крача, като проклинах горчиво гъстата кал по ботушите си. Водата се плискаше по краката ми. - И дори да се скрие, това проклето място е в кал до колене...
 	Бо се изкикоти.
 	- Е, по-добре от сняг...
 	- Кой го казва? - Той присви очи при тона ми и аз се изсмях, като ритнах гневно към водата. - Спри да ме гледаш така. И двете са еднакво гадни. Единственото предимство е, че през зимата има лед, но разбира се, тези кучета живеят в проклето тресавище.
 	В далечината се чу вой - нетърпелив, с осезаема нотка на решимост - и нашите пазачи се изправиха, запъхтени от трескаво вълнение. Теранс облиза устни в очакване. Ужас сви гърдите ми като менгеме.
 	- Открили са го.
 	- Не сме сигурни в това - каза бързо Коко. - Не прави нищо глупаво...
 	Викът на Рийд разкъса нощта.
 	- Лу. - Ококорен, Ансел посегна към китката ми. - Лу, той не би искал да...
 	Плеснах длан върху земята.
 	Лед се плъзна от пръстите ми по тресавището, самата земя започна да пука от скреж. Разпростирах го надалече, все по-бързо и по-бързо, макар че пипалата на дълбок студ се увиваха около сърцето ми. Пулсът ми се забави. Дишането ми прекъсваше. Не ми пукаше. Забих пръсти по-дълбоко в меката земя, разстилайки леда възможно най-далече. Още по-далече. Златната нишка около тялото ми запулсира - нападаше ума, тялото, самата ми душа с дълбок и безкраен студ, - но аз не я пуснах.
 	Чух смътно как Коко вика зад мен, чух проклятието на Бо, но не можех да различа отделните звуци. По периферията на зрението ми започна да се появява мрак, а вълците пред мен избледняха до три ръмжащи сенки. Светът се наклони. Земята се втурна към мен. Аз все пак продължих. Щях да замразя цялото море, целия свят, преди да се откажа. Защото Рийд имаше нужда от помощ. Рийд имаше нужда...
 	Замръзнала земя. Той имаше нужда от замръзнала земя. От лед. Той щеше... щеше да му даде... нещо. Преимущество. Щеше да му даде... преимущество. Преимущество срещу...
 	Но прекрасната скованост продължаваше да пълзи в тялото ми, крадеше мислите ми и аз вече не можех да си спомня. Не можех да си спомня името му. Не можех да си спомня и своето име. Примигнах веднъж, два пъти и всичко почерня.
 	 
 	* * *

 	 
 	Болка плъзна по бузата ми и аз се събудих със сепване.
 	- По дяволите! - Коко ме дърпаше да стана, но се подхлъзна и падна отново на земята. Стоварихме се заедно на купчина. Тя се претърколи от мен, като проклинаше яростно. Чувствах се... странно. - Имаш късмет, че си жива. Не знам как го направи. Трябваше да си мъртва. - Тя отново опита да се изправи. - Какво, по дяволите, си мислеше?
 	Потърках лицето си и потрепнах леко при острата миризма на магия. Тя изгаряше носа ми и избиваше сълзи в очите ми. Не я бях усещала в такава концентрация от храма на Модранит.
 	- За какво говориш?
 	- Ледът, Лу - каза Коко и посочи около нас. - Ледът.
 	Дебел, кристален скреж покриваше всичко - от сухите треви, папрати и лишеи по горския под до клоните на кипарисите. Ахнах. Докъдето поглед стигаше, Коремът вече не беше зелен. Вече не беше влажен, тежък и жив. Не. Сега беше бял, твърд и блестящ дори в мрака. Пристъпих напред, за да изпробвам леда под краката си. Той не поддаде под тежестта ми. Когато пристъпих отново, погледнах назад - не бях оставила следи по земята.
 	Усмихнах се.
 	Ръмжене някъде вляво привлече вниманието ми. Един вълк тъкмо се хвърляше към Бо и Ансел, който вдигна ножа си в опит да го възпре. Коко се хвърли да помага и отскочи от Теранс, който се плъзна покрай нея в бързината. Третият вълк се хвърли към мен с оголени зъби.
 	Ухилих се широко. Явно бях нарушила правилата.
 	Изсумтях развеселено, разкърших пръсти и вълкът се завъртя лудешки по леда. Моделът се пръсна в златен прах. Олюлях се, но запазих равновесие въпреки внезапния световъртеж. Когато той отмина, вълкът се изправи. Ударих го с пръст по носа, той се понесе отново по леда, подхлъзна се и падна.
 	Макар че всичко танцуваше пред очите ми, аз се засмях - после свих юмрук, за да накарам леда да плъзне по лапите му.
 	Той изскимтя, когато ледът погълна краката и гърдите му и се устреми към гърлото. Гледах с интерес, макар че смехът ми стана по-студен. Смразяващ.
 	Още, още, още.

 	Исках да видя как светлината напуска очите му.
 	- Лу! - извика Коко. - Пази се!
 	Завъртях се с неохота и извих леко ръка - лесно улових модел, - когато Теранс скочи към гърлото ми. Костите от дясната страна на тялото му се разтрошиха и той падна на леда с пронизителен писък. Но аз не усещах болка. Прекрачих го и вдигнах ръце към последния вълк. Той отстъпваше бавно от Ансел и Коко.
 	- Ще оставиш приятелите ми на мира - казах и го изпратих с усмивка.
 	Злато блещукаше около мен с безкрайни възможности. Сега дори повече от преди. Толкова много болка. Толкова много страдание. Вълкът го заслужаваше. Той щеше да ги убие.
 	А другите сигурно вече са убили Рийд - прошепна един глас.
 	Усмивката ми изчезна.
 	Ансел пристъпи пред мен, изглеждаше притеснен.
 	- Какво правиш?
 	- Ансел. - Коко се озова между нас, хвана ръката му и го дръпна след себе си. - Стой настрани. - Очите ѝ не се откъсваха от моите. - Стига толкова, Лу. Ти владееш магията си. Не тя теб. - Когато не отговорих, когато не свалих ръце, тя пристъпи по-близо. - Този лед. Стопи го. Цената е твърде висока.
 	- Но Рийд се нуждае от леда. Той ще умре без него.
 	Тя хвана нежно ръцете ми и ги свали надолу.
 	- Има по-лоши неща от смъртта. Стопи го, Лу. Върни се при нас. Не продължавай по този път.
 	Взирах се в нея.
 	Вещиците, които са готови да пожертват всичко, са могъщи - напомни ми гласът.
 	И опасни - обади се едно кътче от съзнанието ми. - И променени.
 	- Ти не си майка си - прошепна Коко.
 	- Аз не съм майка си - повторих, несигурна.
 	Ансел и Бо ни гледаха с широко отворени очи.
 	Тя кимна и докосна бузата ми.
 	- Разтопи го.
 	Предците ми мълчаха, чакаха. Каквото и да си мислеше Коко, те не биха ме накарали да сторя нещо, което не искам да сторя. Само засилваха желанията ми, помагаха ми да ги изпълня. Но желанието беше замайващо нещо - колкото пристрастяващо, толкова и смъртоносно
 	Гласът на Рийд отекна от далечно кътче в ума ми. Безразсъдно.
 	- Това не си ти, Лу - каза Коко. - Развали магията.
 	Ако не ѝ вярвах толкова, нямаше да я послушам. Но онова кътче в ума ми като че ли вярваше на думите ѝ. Коленичих и сложих длан на земята. Модел се издигна пред вътрешното ми око, понесе се от замръзналата пустош на гърдите ми към леда. Поех си треперливо дъх.
 	Стрела със син връх се заби до крака ми.
 	- Не! - извика Коко и се хвърли към мен. - Спрете! Не стреляйте!
 	Но беше твърде късно.
 	Подминахме неколцина от тях по пътя. - Очите на Белия светеха от жажда. - Мазни копелета. Претърсват гората от седмици, направо ни объркаха работата, нали?
 	Сега видях лицето на Рийд, изпито от умора. Ловците са били близо снощи.
 	Явно по-близо, отколкото си мислехме. Избутах Коко настрани и се изправих. Тялото ми пулсираше от очакване. Пръстите ми се свиха. Беше само въпрос на време да ни открият. И какъв момент улучиха само.
 	Най-сетне бяха тук.
 	Ловците.
 	С лъкове и балисарди в ръце, един ескадрон излезе от гората, предвождан от Жан Люк. Изненада блесна в очите му, когато ме видя, но бързо бе заменена от решителност. Вдигна ръка да спре другите и се приближи бавно:
 	- Това ако не е Луиз льо Блан! Не мога да ти опиша колко се радвам да те видя!
 	Усмихнах се и се вгледах в балисардата му.
 	- Подобно, Жан Люк. Защо се забави толкова?
 	- Ами погребвахме труповете, които сте оставили по пътя. - Светлите му очи огледаха леда около нас, преди да се вдигнат към лицето и косата ми. Подсвирна тихо. - Фасадата се пропуква, както виждам. Повърхността най-сетне отразява гнилата вътрешност. - Посочи към полузамразения вълк. - Макар че ти благодаря, улеснила си ни работата. Глутницата на Блез не се проследява лесно. Негово Величество ще бъде доволен.
 	Поклоних се ниско и протегнах ръце.
 	- Винаги сме на неговите услуги.
 	Жан Люк забеляза Бо.
 	- Ваше Височество. Трябваше да се досетя, че сте тук. Баща ви е много разгневен от седмици.
 	Макар че още изглеждаше смутен, Бо се изпъна в целия си ръст и го погледна отвисоко.
 	- Защото ти си му казал, че съм участвал в случилото се на Модранит.
 	Жан Люк се ухили.
 	Вашето неблагоразумие няма да остане ненаказано. Наистина се отвращавам от мисълта, че някой ден ще ви наричам крал.
 	- Не се бой. Няма да доживееш да видиш коронацията ми. Не и ако продължаваш да заплашваш приятелите ми.
 	- Вашите приятели.
 	Жан Люк се приближи, кокалчетата му побеляха, докато стискаше сребърната дръжка със сапфира. Ухилих се. Бях казала на Рийд, че ще му намеря друга балисарда. Колко прелестно, че тя щеше да е точно балисардата на Жан Люк.
 	- Моля да ме разберете, Ваше Височество. Този път няма да има бягство. Тези вещици... - Той кимна към мен и Коко. - ... и техните съмишленици ще изгорят. Вашите приятели ще изгорят. Аз лично ще запаля кладите, когато се върнем в Сезарин. Една за Козет Монвоазин. Една за Луиз льо Блан. Една за Ансел Дигори. - Той оголи зъби. - И една за Рийд Дигори.
 	Но грешеше, разбира се. Много, много грешеше.
 	- Подобаващ начин да почетем покойния си отец. Не мислите ли?
 	- Сели ще те намрази, ако изгориш Рийд - изсъска Бо.
 	Въртях кичур коса на пръста си.
 	- Кажи, Жан, чука ли я вече?
 	Настъпи тишина, после...
 	- Аз не съм... - Отвори широко очи и започна да заеква. - Какво...
 	- Това означава „да". - Приближих се, но извън обхвата му. - Рийд никога не я е чукал, в случай че се чудиш. Горкото момиче. Той наистина я е обичал, но предполагам, че е приемал клетвите си сериозно. - Усмивката ми стана по-широка. - Освен това се е пазил за брака.
 	Той замахна с балисардата.
 	- Затваряй си устата...
 	Посрещнах я с острие от лед. Другите ловци се напрегнаха, приближиха се, а Коко, Ансел и Бо вдигнаха ножовете си.
 	- Не мога да си представя, че ще остане доволен, когато научи, че най-добрият му приятел е обичал тайно неговото момиче през всички тези години. Колко си непослушен, Жан. Поне изчака ли Рийд да мине на по-тучно пасище, преди да посееш семето си?
 	Той завря лице над кръстосаните ни оръжия.
 	- Не говори за Сели.
 	Продължих невъзмутимо:
 	- Ама нямаше как да не забележа новото ти положение, когато Рийд излезе от картинката. Той винаги е имал живота, който ти си искал, нали? Сега трябва да се примириш с това. Титла втора употреба, власт втора употреба. - Свих рамене със захарна усмивка, плъзнах бавно острието си по неговото. Ледът докосна ръката му. - Момиче втора употреба.
 	Той изръмжа и се отблъсна от мен. Една вена на челото му пулсираше.
 	- Къде е Рийд?
 	- Колко ли е разочарована сега. Макар че едно второстепенно момиче заслужава второстепенно момче...
 	Той се хвърли отново към мен. Аз отстъпих леко встрани.
 	- Онзи убиец не заслужава да диша нейния въздух. Когато чу какво е сторил, едва не умря. Тя беше в уединение със седмици заради неуместните си чувства към него. Ако не бях аз, той щеше да я съсипе. Точно както ти съсипа него. Е, къде е той?
 	- Не е тук - пропях, все още се усмихвах сладко, докато се въртяхме един около друг. Под мен ледът ставаше по-дебел, растенията пукаха силно. - Ти си крадец, Жан Люк, доста добър, разбира се, но аз съм по-добра. Имаш нещо, което ми трябва.
 	- Вещице, кажи ми къде е той или...
 	- Или какво? Ако се съди по миналото ти, скоро ще ме молиш да съсипя и теб.
 	Той изръмжа и даде знак на хората си, но аз вдигнах рязко ръка, преди те да стигнат до нас. Остриета от лед изникнаха зад него, около него, докато не застанахме в обръч от назъбени шушулки, в капан. Той извика, паникьосан, към останалите - очите му се стрелкаха, търсеха пролука, - докато ловците удряха и сечаха леда:
 	- Начупете го!
 	- Капитане!
 	- Извадете го оттам...
 	Една шушулка се разцепи и посипа лед по главите ни. Аз се възползвах от това разсейване и се хвърлих напред, като порязах дясната му ръка. Той извика, но продължи да стиска балисардата си. Стисна ме с другата си ръка за китката, започна да извива и тогава... Явно нямаше да стане така.
 	Изплюх се право в очите му.
 	Той отстъпи назад и ме пусна, а аз забих пръсти в раната му, дърпах и разкъсвах кожата. Той изрева от болка.
 	- Кучка...
 	- О, скъпи. - Грабнах балисардата от ръката му, леденият меч бе насочен към гърлото му. После се засмях. Смях се, докато Коко, Ансел и Бо не се включиха в усилията на ловците да разчупят леда. Лу, Лу, Лу, долитаха тревожните им викове, отекваха около мен. Той отстъпи бавно. - Като че ли загубихте нещо, капитане. - Хвърлих ледения си меч към една шушулка до главата му и вдигнах ръка. - Това ще е забавно.
 	 
 
 	УБЕЖИЩЕ


 	 

 	Рийд


 	 
 	 
 	Неговото... неговото име? - Блез оголи зъби, първата проява на емоция заблестя в очите му. Кръв капеше от ръката му. - Синът ми. Знаеш ли поне името му?
 	Извадих втори нож, срам свиваше вътрешностите ми. Макар че той не понечи да ме нападне, този път нямаше да ме хване неподготвен.
 	- Не.
 	- Адриен - прошепна той с благоговение. - Казваше се Адриен. Най-големият ми син. Още помня мига, в който го взех в ръце. - Замълча. - Имаш ли деца, капитан Дигори?
 	Вече много смутен, аз поклатих глава. Стиснах по-здраво ножовете.
 	- Не мисля. - Той пристъпи към мен. Аз отстъпих. - Повечето върколаци се чифтосват, за да се плодят. Ние много обичаме своите малки. Те са всичко за нас. - Още една пауза, този път по-дълга. - С моя партньор също бяхме такива, но нямаше как да имаме малки. Той беше от глутница отвъд морето. - Още една стъпка. Стояхме вече почти нос до нос. - Когато братята ти убиха родителите на Адриен, ние го осиновихме. Когато ти уби Адриен, моят партньор отне живота си. - Очите му - досега непоносимо тъжни, вгледани в спомена - станаха по-твърди. - Той така и не видя Лиана или Теранс. Щеше да ги обикне. Те заслужават обичта му.
 	Самоненавист изгаряше гърлото ми. Отворих уста, за да кажа нещо - каквото и да е, - но я затворих също толкова бързо, борех се с порива да повърна. Никакви думи не можеха да изличат това, което му бях причинил. Което му бях отнел.
 	- Така че, както виждаш - каза Блез, гласът му бе дрезгав от емоцията, - дължиш ми кръв.
 	Все още не можех да продумам. Когато се раздвижи отново обаче, аз успях да изрека:
 	- Не искам да се бия с теб.
 	- Нито пък аз - изръмжа той така, че костите ми потрепериха, - но ще се бием.
 	Тъкмо се беше превърнал отново във вълк, когато внезапно застудя и лед - лед - се стрелна по земята под нас. Взирах се в него, как поглъща пътеката, обгръща всяко дърво и опустошава всяко листо. Всяка игличка. Когато стигна до края на най-високите клони, избухна в бял облак, който посипа по нас сняг, смърдящ на магия. На ярост. Блез изскимтя от изненада и се подхлъзна.
 	Ужас стисна сърцето ми в юмрука си.
 	Какво бе сторила Лу?
 	- Могъща е... нали? - Тялото на Блез продължаваше да пука и да се извива, очите му блестяха в мрака. Зъбите му просветваха. - Дъщеря на майка си все пак.
 	Пронизителен вой изригна над дърветата. По-висок от другите. Измъчен. Блез рязко завъртя глава и нададе паникьосан вой.
 	- Теранс.
 	Думата бе разкривена, едва различима, произнесена от муцуната му. Той се втурна натам, без да довърши преобразяването си.
 	Лу.

 	С ножове в ръце, аз се спуснах след него, подхлъзвах се и се пързалях по леда. Нямаше значение. Не спрях. Не спря и Блез. Когато най-сетне излязохме от дърветата в края на територията на върколаците, аз спрях рязко заради разкрилата се гледка пред мен.
 	Неколцина ловци висяха във въздуха и се въртяха бавно с изпънати шии и свити мускули, а върколаци опитваха да освободят лапите си от ледените окови. Ловците и вълците,
 	които не бяха обездвижени, правеха опити да се нападнат със зъби и кинжали. Когато телата помръднаха и разкриха слаба белокоса фигура в центъра на разтрошена ледена клетка, сърцето ми натежа като камък.
 	Лу.
 	С хлътнали очи и студена усмивка тя кривеше пръсти като диригент. Коко крещеше до нея, дърпаше безполезно ръцете ѝ, а Бо и Ансел се опитваха да ги защитават. Сълзи се стичаха по бузите на Ансел. Блез се втурна напред с ръмжене. Аз се хвърлих към него и го сграбчих през гърдите, после се затъркаляхме.
 	- Лу! - Викът ми я накара да застине. Да се обърне. Кръвта ми се смрази, когато видях усмивката ѝ. - Лу, спри!
 	- Знам, че остана без балисарда, Рийд - извика тя с противно сладък глас, - но аз ти намерих друга.
 	Вдигна окървавена балисарда във въздуха.
 	Жан Люк - не можех да повярвам на очите си, - Жан Люк се спусна към нея.
 	- Пази се! - извиках и тя се завъртя изящно, вдигна го с плавен жест на ръката си.
 	Той се стовари тежко на едно ледено острие и едва не се наниза на него. Започна да ми просветва, бързо и брутално.
 	Тя беше взела балисардата му.
 	Когато видя баща си, Теранс заскимтя и се опита да се довлече до нас. Половината му тяло изглеждаше някак разкривено. Блез се мяташе в ръцете ми, усукваше се, за да ме ухапе по раната на ръката, и аз го изпуснах. Той се стрелна напред като мълния, захапа Теранс за козината на врата и го извлече на безопасно място.
 	Аз отскочих покрай един ловец и се спуснах към Лу. Когато я хванах за ръцете, тя се изкикоти. А погледът в очите ѝ... Стиснах я по-силно.
 	- Какво става?
 	- Тя трябва да стопи леда! - извика Коко, сега вкопчена в битка с Жан Люк. Той се сражаваше яростно въпреки раните си. Или вероятно именно заради тях. След секунди осъзнах, че не просто иска да нарани Коко. Искаше да я убие. - Тя не иска да ме послуша...
 	Коко се приведе, докато той размахваше свирепо парче лед, но все пак уцели гърдите ѝ. Думите ѝ завършиха с въздишка.
 	Объркан и ужасен, разкъсван между желанието да помогна на Коко и на Лу, аз обгърнах лицето на Лу с дланите си.
 	- Ей, здрасти - прошепна тя и се отпусна в прегръдката ми. Очите ѝ още бяха ужасяващо пусти. - Ледът ли те спаси?
 	- Да, ледът - излъгах бързо, - но сега трябва да го разтопиш. Ще го сториш ли заради мен? Можеш ли да стопиш леда?
 	Тя наклони глава и в мъртвите ѝ очи се появи объркване. Стаих дъх.
 	- Разбира се. - Примигна. - Ще направя всичко за онези, които обичам, Рийд. Знаеш го.
 	Думите, изречени така простичко, изпратиха тръпка по гръбнака ми. Да, знаех това. Знаех, че би замръзнала до смърт, за да вкара въздух в дробовете ми, би разкривила паметта си, за да даде топлина на тялото ми. Знаех, че ще пожертва топлината си, човечността си, за да ме защити от върколаците.
 	- Стопи леда, Лу - казах. - Направи го сега.
 	Тя кимна и коленичи. Когато притисна ръце към земята, аз минах зад нея, за да я защитавам. Ударих един ловец, който се приближи прекалено. Молех се моделът да е обратим. Да не е твърде късно.
 	Светът като че ли застина, когато Лу затвори очи и топлината се изля като пулсираща вълна. Земята се стопи до кал под пръстите ѝ. Увисналите ловци се спуснаха отново на земята, а пленените вълци започнаха да ближат освободените си лапи. Аз се молех. Молех се, молех се, молех се.
 	Върнете ми я. Моля ви.

 	Потърси ни.

 	Когато тя се изправи, разтърси глава и аз я награбих в прегръдката си.
 	- Лу.
 	- Какво... - Изпъна се назад и огледа с широко отворени очи касапницата около нас. Ловците и върколаците я гледаха предпазливо, не знаеха как да продължат без заповеди.
 	Като че ли никой не смееше да припари отново до нея. Дори онези, които държаха балисарди. Балисардата на Жан Люк още беше в ръката ѝ, увиснала до тялото ѝ. - Какво стана?
 	- Ти ни спаси - каза твърдо Коко. Макар че се олюляваше, с посивяло лице и окървавена риза, тя все пак изглеждаше по-добре от Жан Люк. Той се беше свлякъл и пъхтеше в краката ѝ. Когато се опита да стане, тя го изрита в лицето. - Но никога... никога не го прави отново. Чу ли ме? Не ми пука, дори Рийд да е... вързан... със запушена уста... на кладата...
 	Тя замълча, смръщи се и притисна раната си.
 	Лу скочи напред точно навреме и Коко се свлече в ръцете ѝ.
 	- Добре съм - каза тя с немощен глас. - Ще заздравее. Не използвай магията си.
 	- Глупави... вещици. - Стиснал носа си, Жан Люк запълзя към тях. Кръв потече през пръстите му. - Ще ви посека на две. Дай ми я. Дай ми балисардата...
 	- Стига - дълбокият, ужасяващ глас на Блез предизвести появата му и върколаците се раздвижиха. Той носеше Теранс. Пот покриваше челото на момчето и дъхът му излизаше накъсано. Трудно. Беше се преобразил. В тази форма ясно се виждаше, че цялата му дясна страна е отпусната. Един кафяв вълк, който беше близо до Ансел, изскимтя силно. След издайническо пукане на кости Лиана се втурна напред. Макар че извърнах очи от голото ѝ тяло, не можех да не чувам виковете ѝ.
 	- Теранс! Не, не, не. Майко Луна, моля те. Теранс.
 	Жълтите очи на Блез просветнаха от ловците към Лу.
 	- Кой стори това?
 	Жан Люк изплю кръв.
 	- Магията.
 	Всички очи се обърнаха към Лу. Тя пребледня.
 	- Аз мога да го излекувам. - Коко вдигна глава от рамото ѝ. Очите ѝ бяха като стъклени. Изпълнени с болка. - Донеси го тук.
 	- Не. - Пристъпих пред тях и Блез изръмжа. - Спокойно, Блез. Аз... аз мога да излекувам сина ти.
 	Посегнах към джоба си и извадих мускалчето с кръв и мед.
 	Лека усмивка изви устните на Коко. Тя кимна.
 	- Нараняванията му са вътрешни. Трябва да го изпие.
 	Блез не ме спря, когато се приближих. Не спря и ръката ми, когато вдигнах мускалчето към устните на Теранс.
 	- Пий - казах му и наклоних течността към гърлото му. Той се опита да се бори, но Блез го държеше здраво. Когато преглътна и последната капка, всички зачакахме. Дори Жан Люк. Гледаше с интерес и отвращение как Теранс започва да диша по-дълбоко. Цветът се завърна на бузите му. Едно по едно ребрата му се връщаха на местата си. Той пъшкаше от болка, а Блез погали косата му и шепнеше утешително.
 	Сълзи се стичаха по страните на възрастния мъж.
 	- Татко?
 	Теранс отвори очи и Блез заплака по-силно.
 	- Да, сине. Тук съм.
 	Момчето изстена.
 	- Вещицата, тя...
 	- Няма да те нарани - довърших аз.
 	Погледнах Блез в очите. След един напрегнат миг той кимна бавно.
 	- Ти спаси живота на сина ми, Рийд Дигори. Задължен съм ти.
 	- Не. Аз съм ти задължен. - Погледнах към Теранс и стомахът ми се сви отново. - Знам, че това не променя нищо, но съжалявам. Наистина. Иска ми се... - Преглътнах с усилие и извърнах очи. Лу стискаше ръката ми. - Иска ми се да можех да върна Адриен.
 	- О, господи! - Все още на земята, Жан Люк извъртя очи и махна към ловците. - Чух достатъчно. Завържете ги заедно. Дори Звяра. Ще ги вържем отделно в тъмницата на кулата, преди да изгорят. - Погледна към Лу. - А нея убийте още сега.
 	Блез изви устна. Пристъпи до мен и върколаците се приближиха. Ръмжене се зароди в гърлата им. Козината на вратовете им настръхна. Аз извадих ножовете си, Ансел също. И макар че лицето ѝ още беше бледо, Лу вдигна свободната си ръка. С другата подкрепяше Коко.
 	- Не мисля - каза Блез.
 	Бо излезе пред нас.
 	- Смятайте, че съм на тяхна страна. И тъй като баща ми не е тук, за да наложи волята си, ще говоря от негово име. Което означава... че те разжалвам. - Ухили се и кимна рязко към ловците. - Отстъпете, мъже. Това е заповед.
 	Жан Люк се втренчи в него, треперещ от гняв.
 	- Те няма да се подчинят на теб.
 	- Без балисардата ти няма да се подчинят и на теб.
 	Ловците се поколебаха.
 	- Имаме предложение - каза Лу.
 	Напрегнах се, отново притеснен. Тъкмо бяхме преодолели най-голямата опасност. Една погрешна дума от Лу можеше да влоши нещата отново.
 	Когато чу гласа ѝ, Блез изви устна. Един от върколаците изръмжа. Лу не им обърна внимание, взираше се в Жан Люк. Той се засмя горчиво.
 	- А то приключва ли с твоята клада?
 	- Приключва с кладата на Морган.
 	Изненада изличи смръщването от лицето му.
 	- Какво?
 	- Знаем къде е тя.
 	Очите му се присвиха.
 	- И защо да ти вярвам?
 	- Ами нямам причина да лъжа. - Тя посочи около нас с балисардата. - Все пак не си в позиция да ме арестуваш сега. Ние сме повече. Вие сте уязвими. Но ако се върнеш в Сезарин с нас, ще имаш добър шанс да довършиш онова, което започна на Модранит. Просто си помисли... тя още е ранена. Ако умре, крал Огюст ще е в безопасност, а ти ще станеш новият герой на кралството.
 	- Морган е в Сезарин? - попита рязко Жан Люк.
 	- Да. - Тя ме погледна. - Ние... мислим, че смята да нападне по време на погребението на архиепископа.
 	Спусна се тежка тишина. Най-сетне Блез попита студено:
 	- И защо мислите така?
 	- Получихме писмо. - Тя се наведе да го извади от ботуша си. - С почерка на майка ми е и се споменават покров и сълзи.
 	Блез я гледаше с подозрение.
 	- Ако майка ти го е донесла, защо не те е хванала още тогава?
 	- Тя си играе с нас. Примамва ни. Това е нейната представа за игра. И освен това смятаме, че ще удари по време на погребението на архиепископа, за да направи демонстрация. Да натрие сол в раната на скърбящото кралство. Ла Воазин и Червените дами вече се съгласиха да ни подкрепят. С помощта на всички ви най-сетне ще можем да я победим.
 	- Нуждаем се от помощта ти, братко. - Поколебах се, преди най-сетне да протегна ръка към него. - Ти си... ти вече си капитан на ловците. Твоята подкрепа може да накара крал Огюст да се присъедини към каузата ни.
 	Той отблъсна ръката ми и се озъби.
 	- Ти не си ми вече брат. Моят брат умря с баща ми. Моят брат никога не би защитавал вещица, за да победи друга. Той ще ги убие и двете. А ти си глупак, ако мислиш, че кралят някога ще се присъедини към каузата ви.
 	- Аз все още съм същият човек, Жан. Още съм си аз. Помогни ни. Може да бъде като преди. Можем да почетем баща си заедно.
 	Той се втренчи в мен.
 	После заби юмрук в лицето ми.
 	Залитнах назад, очите и носът ми течаха, а Лу изръмжа и се опита да скочи напред, но не можеше да пусне Коко. Ансел и Бо застанаха до мен. Първият се опита да обуздае Жан, който се хвърли за нова атака, а вторият се наведе да огледа носа ми.
 	- Не е счупен - промърмори.
 	- Аз ще почета баща ни, като те хвърля на кладата заради заговор. - Жан Люк се бореше да се освободи от Ансел, който го държеше с изненадваща сила. - Бог ми е свидетел, ще изгориш заради стореното. Аз лично ще запаля кладата ти.
 	Кръв течеше от устата по брадичката ми.
 	- Жан...
 	Той най-сетне успя да отблъсне Ансел.
 	- Колко ли ще е разочарован, ако види колко ниско си паднал, Рийд. Неговият любим син.
 	- О, преодолей го, Жан Люк - сопна се Лу. - Не можеш да спечелиш обичта на мъртвец. Дори приживе архиепископът виждаше в теб само един подъл дребен плъх, какъвто си...
 	Той се хвърли към нея напълно обезумял, но Блез се изправи насреща му с твърдо като кремък изражение. Лиана, Теранс и неколцина от останалите се приближиха зад нас. Някои оголваха зъби, остри и блестящи. Очите на други светеха в жълто.
 	- Аз предлагам на Рийд Дигори и спътниците му убежище - каза Блез с твърд глас. Спокоен. - Вървете си с мир, иначе няма да си тръгнете никога.
 	Лу поклати трескаво глава с широко отворени очи.
 	- Блез, не. Те не могат да си тръгнат...
 	Жан Люк замахна към нея.
 	- Дай ми балисардата...

 	Вълците около нас изръмжаха. В очакване.
 	- Капитане... - Един ловец, когото не разпознах, докосна Жан Люк по лакътя. - Вероятно трябва да си тръгнем.
 	- Няма да си тръгна без...
 	- Да - каза Блез и вдигна ръка към вълците си. Те се скупчиха още повече. Вече твърде близо. Достатъчно близо, за да хапят. Да убиват. Ръмженето им се превърна в тътен. - Ще си тръгнеш.
 	Ловците нямаха нужда от повече подканяне. Като се озъртаха уплашено, те хванаха Жан Люк, преди да е обрекъл всички на смърт. Макар че той крещеше, те го издърпаха назад. Продължиха да го дърпат. Виковете му отекваха сред дърветата дори след като изчезнаха от поглед.
 	Лу се обърна към Блез.
 	- Какво направи?
 	- Спасих ви.
 	- Не. - Тя се взираше, ужасена, в него. - Ти ги пусна да си отидат. Ти им позволи да си тръгнат, след като им казахме какъв е планът ни. Сега знаят, че отиваме в Сезарин. Знаят, че смятаме да идем при краля. Ако Жан Люк го предупреди, Огюст ще ни арестува в мига, в който влезем в двореца.
 	Коко изкриви лице и намести ръка на раменете ѝ.
 	- Тя е права. Огюст няма да иска да ни изслуша. Сега изгубихме елемента на изненадата.
 	- Може би - Лу огледа глутницата, - може би ако сме много, ще го накараме да ни изслуша.
 	Но Блез поклати глава.
 	- Вашата битка не е наша. Рийд Дигори спаси втория ми син, след като отне живота на първия. Той изплати дълга си. Моят род вече няма да го преследва и вие ще си тръгнете от нашите земи живи и здрави. Не му дължа никакъв съюз. Не му дължа нищо.
 	Лу вирна пръст във въздуха.
 	- Това са глупости и ти го знаеш...
 	Той присви очи.
 	- След това, което стори, бъди благодарна, че не искам твоята кръв, Луиз льо Блан.
 	- Той е прав. - Хванах ръката ѝ, стиснах я нежно, когато отвори уста да спори. - Трябва да тръгваме сега, ако искаме да имаме някакъв шанс да изпреварим Жан Люк в Сезарин.
 	- Какво? Но...
 	- Чакай. - За моя изненада, Лиана излезе напред. Беше вирнала решително брадичка. - Ти може и да не му дължиш нищо, татко, но той спаси живота на моя брат. Аз му дължа всичко.
 	- Аз също - присъедини се към нея Теранс. Макар и млад, той имаше същото каменно изражение като баща си, когато кимна към мен. Не ме погледна в очите. - Ние ще дойдем с вас.
 	- Не. - Блез поклати рязко глава и снижи глас до шепот. - Деца, вече ви казах, дългът ни е изплатен...
 	Лиана стисна ръцете му между своите.
 	- Нашият дълг не е твоят. Адриен е бил твой син, татко, но ние не го познаваме. Той е непознат за мен и Теранс. Ние трябва да уважим този дълг, особено сега, под лицето на нашата майка. - Тя погледна към пълната луна. - Ще ни принудиш ли да пренебрегнем дълга си? Ще се отречеш ли от живота на Теранс толкова скоро след като тя ни го върна?
 	Блез се взира няколко секунди в тях. Накрая фасадата му се пропука, а с нея и решителността му. Той ги целуна по челата със сълзи в очите.
 	- Вие сте най-светлите души. Разбира се, че трябва да отидете, а аз... аз ще дойда с вас. Макар че дългът ми като мъж е изплатен, дългът ми като баща не е. - Очите му срещнаха моите. - Глутницата ми ще остане тук. Ти никога няма да стъпиш отново на тази земя.
 	Кимнах.
 	- Разбрах.
 	Обърнахме се и поехме към Сезарин.
 	1
 	 Финикийска принцеса, която се споменава в библейските текстове. Става въпрос за жената на израилския цар Ахав. Тя била поклонница на бог Ваал и искала да обърне израилтяните към собствената си вяра. - Б. пр.
 	 

 
 	ОБЕЩАНИЕ


 	 

 	Рийд


 	 
 	 
 	Блез, Лиана и Теранс тръгнаха напред на сутринта, като обещаха да се върнат и да докладват за положението в града. Когато ни откриха отново - само на километър- два пред Сезарин, скрити в дърветата близо до Зъбите, - те потвърдиха най-големия ни страх: ловците бяха блокирали всички входове към града. Проверявали всеки фургон, всяка каруца, без да си правят труда да крият намеренията си.
 	- Те ви търсят. - Лиана се появи иззад хвойната, облечена в нови дрехи. Присъедини се към брат си и баща си с мрачно изражение. - Разпознах някои от тях, но не видях Жан Люк. Не е тук.
 	- Предполагам, че е отишъл право при баща ми. - Бо нагласи качулката си, като оглеждаше тълпата по пътя. Макар че изражението му оставаше спокойно и невъзмутимо, ръцете му трепереха. - Заради това е и блокадата.
 	Лу изрита клоните на хвойната от ярост. Когато по ботушите ѝ се посипа сняг, тя изруга.
 	- Това гнусно малко лайно. Разбира се, че не е тук. Не би искал публика да го гледа как се напикава, когато ме види. Много правилно.
 	Въпреки дръзките ѝ думи, тълпата ме притесняваше. Тя щеше да стане по-голяма с приближаването ни към града, тъй като Зъбите бяха единственият път към Сезарин. Част от мен ликуваше, че толкова хора са дошли да почетат архиепископа. А друга част не знаеше какво да чувства. Тук, където всяко лице и глас бяха напомняне, не можех да се отдръпна в себе си. Вратите на крепостта ми тракаха. Стените се тресяха. Но не можех да се фокусирам върху това сега. Не можех да се фокусирам върху нищо друго, освен върху Лу.
 	- Добре ли си? - бе прошепнала тя по-рано, докато се криехме сред дърветата.
 	Вгледах се в лицето ѝ. Като че ли вече не беше в онзи унищожителен модел, но все пак външният вид може би лъжеше. Споменът щеше да остане. Определено никога нямаше да забравя как я видях в онова ледено тресавище, с разкривени пръсти и студено и твърдо изражение като леда в краката ѝ. Съмнявах се, че и тя би могла да го забрави.
 	- А ти? - прошепнах в отговор.
 	Тя не отговори.
 	Тихо каза нещо на матаготите. Трети се бе присъединил към нас през нощта. Черен плъх. Той се беше качил на рамото ѝ, очите му светеха. Никой не го споменаваше. Никой не смееше да погледне към него - сякаш като не му обръщахме внимание, щяхме някак да го направим по-нереален. Но напрежението в раменете на Коко говореше вместо нея, както и сянката в очите на Ансел. Дори Бо ме погледна притеснено.
 	Колкото до вълците, те нямаше да припарят до тях. Блез изви устна, когато Абсалон се приближи твърде много.
 	- Какво има?
 	Хванах ръката ѝ и я дръпнах встрани от другите. Матаготите я последваха като сенки. Ако избутам плъха от рамото ѝ, ако стисна за врата котката и лисицата, дали щяха да я оставят на мира? Дали щяха да започнат да преследват мен?
 	- Изпратих вест на Клод - каза тя и лисицата изчезна в облак дим. - Може и да знае как да минем незабелязано през блокадата.
 	Бо изви врат, подслушваше най-нагло.
 	- Това ли е планът ти? - Гласът му бе натежал от скептицизъм. - Знам, че някак... те скри в Бошен, но това тук не са разбойници.
 	- Прав си. - В гласа ѝ се усещаше острота, когато се обърна към него. - Това са ловци, въоръжени с балисарди. Извадих късмет с Жан Люк, просто познавах слабите му места и ги използвах. Разсеях го и го обезоръжих. Хората му не посмяха да ме наранят, докато той бе под моя власт. Но сега го няма и се съмнявам, че ще мога да обезоръжа две дузини ловци, без буквално да подпаля всичко. - Въздъхна нетърпеливо и погали плъха по носа, сякаш да... да го успокои. Стомахът ми се сви. - Но нали ние се опитваме да не създаваме суматоха. Трябва да влезем бързо и тихо.
 	- Те ще очакват магия - побързах да добавя. Исках да ѝ попреча да промени стратегията. Да ѝ попреча да се обърне към другия вариант. - А Клод Деверо ни скри по пътя. Може би ще ни скрие и тук.
 	Бо вдигна ръце във въздуха.
 	- Това е съвсем различна ситуация! Тези мъже знаят, че сме тук. Претърсват всеки фургон. За да ни скрие, Клод Деверо трябва направо да ни накара да изчезнем.
 	- А ти имаш ли друг план? - И двамата с Лу се вторачихме в него. - Защото, ако е така, моля да го споделиш с останалите. - Когато той не отговори, тя се изсмя горчиво. - Така си и мислех. Сега ще ми направиш ли услуга, като си затвориш устата? И без това сме достатъчно изнервени.
 	- Лу - скара ѝ се тихо Коко, но тя само се извърна, скръсти ръце и се смръщи към снега.
 	Краката ми тръгнаха сами, тялото ми се наклони, за да я скрие от неодобрителните погледи на останалите. Може и да ги заслужаваше. Не ме беше грижа.
 	- Ако и ти ще ми се караш, гледай си работата. - Макар че избърса яростно очите си, една сълза все пак се отрони. Аз я попих с пръст. Инстинктивно. - Недей. - Тя потрепна и плесна ръката ми, после ми обърна гръб. Абсалон изсъска в краката ѝ. - Добре съм.
 	Не помръднах. Не реагирах. Вътрешно обаче се Олюлях, сякаш ме беше ударила, сякаш бяхме полетели към пропаст, безразсъдно, като всеки дърпаше другия. Всеки го блъскаше. И двамата отчаяно искахме да спасим другия, неспособни да спрем полета си. Носехме се към ръба, аз и Лу.
 	Никога не се бях чувствал така безпомощен.
 	- Съжалявам - пошепнах, но тя не ми обърна внимание, вместо това пъхна балисардата на Жан Люк в ръката ми.
 	- Досега нямахме време, но докато чакаме... Откраднах я за теб. Да замениш твоята.
 	Притисна я по-силно. Пръстите ми се свиха рефлексивно около дръжката. Усещах среброто различно. Неправилно. Макар че Жан Люк явно се бе грижил за оръжието си - беше наскоро почистено и наточено, - то не беше моето. Не успя да притъпи болката в гърдите ми. Не изпълни дупката там. Плъзнах я все пак в бандолиера, не знаех какво друго да сторя. Тя продължи без ентусиазъм:
 	- Знам, че може и да прекалих малко. С... с леда. Съжалявам. Обещавам, че няма да се повтори.
 	Обещавам.

 	От дни чаках да чуя тази дума и все пак тя изкънтя кухо в ушите ми. Празна. Тя не разбираше значението ѝ. Вероятно не можеше. Тази дума внушаваше доверие, вяра. Съмнявах се, че има представа от тях. Все пак... исках да ѝ вярвам. Отчаяно исках. А и тя не се извиняваше лесно.
 	Преглътнах заради внезапното свиване на гърлото ми.
 	- Благодаря ти.
 	Мълчахме дълго след това. Макар че слънцето пълзеше по небето, опашката от хора и каруци почти не помръдваше. Очите на останалите... усещах ги. Особено на вълците. Жега пареше врата ми. Ушите ми. Не ми харесваше как гледат Лу. Те я познаваха само каквато беше сега. Не познаваха топлината ѝ, състраданието ѝ. Любовта ѝ.
 	След това, което стори, бъди благодарна, че не искам твоята кръв, Луиз льо Блан.
 	Макар да вярвах, че няма да ме наранят, те не бяха обещавали подобно нещо за нея. Каквото и да ни донесеше лудостта на този ден, нямаше да я оставя сама с тях. Нямаше да им дам възможност да си отмъстят. Унило проследих с поглед извивката на шията ѝ. Тя беше вързала бялата си коса на тила. И имаше друга панделка на врата си. Всичко в нея бе така познато и все пак различно.
 	Трябваше да ѝ помогна.
 	Когато слънцето се издигна над дърветата, лисицата най-сетне се върна. Побутна с нос ботуша на Лу и се вгледа напрегнато в нея. Общуваха безмълвно, само с очи.
 	- Тя... говори ли ти? - попитах я.
 	Лу се смръщи.
 	- Не с думи. По-скоро е като усещане. Сякаш... сякаш съзнанието ѝ докосва моето и аз разбирам. - Вдигна рязко глава. - Тулуз и Тиери идват.
 	След минути две познати черни глави разделиха тълпата и тя се оказа права. С патерица под мишница, Тулуз си свиркаше една от мелодиите на Деверо. Ухили се на Лиана, наклони шапка, после ме стисна за рамото.
 	- Bonjour a vous - каза ѝ той. - Добър ден, добър ден. Радвам се да ви видя, мосю Дигори.
 	- Тихо. - Сведох глава, но никой по пътя не ни обръщаше внимание. - Да не си тъп?
 	- Понякога. - Той погледна към върколаците и се ухили широко. - Виждам, че съм бъркал. Колко неочаквано. Признавам. Съмнявах се в силата ти да убеждаваш, но никога не съм бил по-доволен, че съм сбъркал. - Смуши с лакът Тиери и се засмя. - Вероятно трябва да го правя по-често, а, братко? - Усмивката му помръкна леко, когато се обърна пак към мен. - Искаш ли сега да познаеш картата?
 	Кимнах към патерицата му.
 	- Ранен ли си?
 	- Разбира се, че не. - Хвърли я към мен. - Изпънат съм като струните на Деверо. Това е една от кокилите му, между другото. Той изпраща помощ.
 	Тиери свали торба от рамото си и я подаде на Лу.
 	- Очила? - Бо се наведе смаян над нея, когато тя извади очила с метални рамки. Лу го избута. - Мустаци? Перуки? Това ли е помощта му? Маскировка?
 	- Без магия няма друг начин да измамите ловците, нали? - Очите на Тулуз блестяха дяволито. - По пътя ми се стори интелигентен човек, Борегард. Явно съм сбъркал два пъти за един ден. Невероятно вълнуващо.
 	Не им обръщах внимание, защото гласът на Тиери звучеше в главата ми.
 	Съжалявам. Клод искаше да дойде лично, но не може да остави Зина и Серафин сами.

 	Мислите ми се изостриха.
 	Случило ли се е нещо с тях?

 	В града е опасно, Рийд. По-опасно от обикновено. Жан Люк предупреди краля за заплахата на Морган и ловците арестуваха три жени само тази сутрин. Останалите пазят него и дъщерите му в двореца. Тулуз настоя да не ти помагаме повече.

 	Сепнах се. Какво?
 	Картата, Рийд. Докажи му, че греши за трети път.

 	Какво общо има тази карта?
 	Всичко. - Въздъхна, когато Лу избута отново Бо и поклати глава. - Харесвам те, ловецо, затова ще ти помогна още веднъж: Морган не може да достигне краля в замъка му, но той ще се присъедини към погребалната процесия този следобед. Негов дълг като суверен е да почете светия отец. Ако Морган нападне, ще е тогава. Макар че Жан Люк е с него, той вече няма балисарда. - Черните очи се сведоха към сапфира в бандолиера ми. - А десетина от ловците са нови. Неопитни. Положиха клетва едва тази сутрин.
 	Турнирът. Затворих примирено очи. Сред ужасите на Зъбите бях забравил за турнира на ловците. Ако бях хранил някакво съмнение, че Морган ще нападне на погребението, то вече изчезна. Братството никога не бе било по-слабо. Тълпата никога не бе била така голяма. А залозите никога не бяха били по-високи. Това бе идеалната сцена за Морган, по-грандиозна дори от онази в Деня на свети Никола. Трябваше да влезем в града. Веднага.
 	Клод не може ли да стори още нещо?

 	Не ти е нужен Клод. Трябва само да вярваш в себе си.

 	Озърнах се към Лу. Тя още се караше с Бо. Тулуз ги гледаше развеселен.
 	Ако предлагаш да използвам магия, няма да стане.

 	Тя не ти е враг, Рийд.

 	Но не ми е и приятел.

 	Страхът ти е глупав. Ти не си Луиз. Тя е импулсивно, а ти си разумен. Ти си земя. Тя е огън.

 	Припламна гняв. Още загадки. Още увъртания.
 	За какво говориш?

 	Твоите избори не са нейните, приятелю. Не се обричай сам на нейната съдба. С брат ми използваме магия от години и успяваме да се владеем. Козет също го прави. Използвана сумереност, магията е могъщ съюзник.

 	Но аз чух само част от думите му.
 	Нейната съдба?

 	И сякаш в отговор, Бо промърмори:
 	- Не съм помислял, че ще умра предрешен като старица. Сигурно има и по-безинтересни начини да си отидеш. - Той понечи да пъхне очилата в торбата, като надигна глас при моя несигурен поглед. - Какво? Знаеш как ще свърши това. Въоръжени сме с парцали срещу стомана. Ние... просто ще се преобличаме, за бога. Ловците ще ни избият ей така, напук, само от злоба.
 	- Забравяш, че аз поръсвам чая си със злоба всяка сутрин. - Лу грабна очилата от ръката му и ги сложи на носа си. - Освен това маскировката никога не ме е предавала. Какво може да се обърка?
 	 
 
 	ИЗПИТАНИЕ С ОГЪН


 	 

 	Рийд


 	 
 	 
 	Всичко се обърка.
 	- Онзи фургон там.
 	Клекнала сред боровете, Лу посочи един фургон встрани от тълпата. Конят му беше кльощав. Стар. Един мъж на средна възраст държеше юздите. Грубата му кожа и разкривените ръце показваха, че е фермер, а изпитото лице говореше за бедност. За глад.
 	- Не. - Поклатих рязко глава и казах отривисто: - Няма да нападам слабите.
 	- Ще ги нападаш, ако искаш да оцелееш. - Замълчах и тя въздъхна нетърпеливо. - Виж, това са единствените покрити коли наоколо. Аз ще отида при онази там - тя посочи позлатена карета пред фургона на селянина, - така че ще съм наблизо, ако имаш нужда от помощ. Просто ме извикай, но помни... вече съм Лусида, не Лу.
 	- Това е лудост. - Гърдите ми се свиха при мисълта за предстоящото. - Няма да се получи.
 	- Не и при това отношение! - Стисна раменете ми и ме обърна към себе си. Пак усещах гадене в стомаха си. Облечена с кадифен костюм и шапка на Деверо, тя ме погледна иззад златните очила. Приличаше на студент, син на благородник, който се завръща у дома от Амандин. - Не забравяй прикритието си. Ти си нападнат от разбойници и са ти счупили носа. - Нагласи окървавената превръзка на лицето ми, за всеки случай. - И крака. - Потупа импровизираната патерица, която бяхме направили от кокилата. - 
 	Просто ще почукаш на вратата. Жената ще те съжали още щом те види.
 	- Ами ако не ме съжали?
 	- Тогава ще я халосаш. Вкарай я вътре. Омагьосай я. - Тя не потрепна, докато говореше как ще ударя невинна жена. - Прави каквото и да е, но влез във фургона.
 	- Нали уж нямаше да има магия.
 	Тя изсумтя подразнено.
 	- Не е време за принципи, Рийд. Не можем да рискуваме с магия пред всички, но във фургона ѝ прави каквото трябва. Ако дори един човек ни разпознае, с нас е свършено.
 	- А когато ловецът дойде да претърси фургона?
 	- Нали си с перука. Лицето ти е покрито. Тревожиш се ненужно. Но ако те познае, ако се усъмни, ще го обезоръжиш, но няма да го поваляш в безсъзнание. Иначе няма да може да те преведе през блокадата.
 	- Дори да заплаша да му прережа гърлото, един ловец никога няма да ме преведе през блокадата.
 	- Ще го направи, ако е омагьосан. - Отворих уста да откажа... или да повърна... но тя продължи невъзмутимо: - Каквото и да правиш, само не прави сцена. Бъди бърз и тих. Това е единственият начин да оцелеем.
 	Слюнка изпълни устата ми и аз се опитвах да си поема дъх, като стисках бандолиера си за опора. Не се страхувах да се срещна с братята си. Не се страхувах да се бия или да бъда ранен. Дори не ме беше страх от залавяне, но тогава - ако ловците ме арестуват, - Лу щеше да се намеси. Те щяха да извикат подкрепления. Щяха да я преследват и този път нямаше да може да им избяга.
 	Не биваше да го допускам.
 	Дори ако... дори да трябва да използвам магия.
 	Тя не ти е враг, Рийд.

 	Използвана сумереност, магията е силен съюзник.

 	- Няма. Не мога. - Едва не се задавих с тези думи. - Някой ще я надуши. Те знаят, че сме тук.
 	Тя затвори палтото ми над бандолиера.
 	- Може би. Но пътят гъмжи от народ. Ще им отнеме доста време да разберат откъде идва магията. Можеш да накараш омагьосания ловец да те преведе, преди да са се усетили.
 	- Лу - казах аз отчаяно, умоляващо, но не ми пукаше. - Твърде много неща могат да се объркат...
 	Тя ме целуна бързо по бузата.
 	- Можеш да го направиш. А ако не можеш, ако нещо наистина се обърка, просто халосай ловеца по носа и бягай.
 	- Чудесен план.
 	Тя се изкикоти, но се получи някак напрегнато.
 	- Е, при Коко и Ансел се получи.
 	Преструвайки се на младоженци, те вече се бяха промъкнали през конвоя пеша. Ловецът, който ги инспектира, беше нов, и те влязоха в Сезарин невредими. Бо беше зарязал напълно маскировката, просто си намери една красива млада вдовица, която го вкара вътре. Тя почти припадна, когато видя кралския му лик. Блез и върколаците му не бяха разкрили как планират да влязат в града. Тъй като не настана суматоха, предположих, че са успели да се промъкнат незабелязано.
 	Съмнявах се, че с Лу ще имаме такъв късмет.
 	- Рийд. Рийд. - Откъснах се от мислите си. Сега Лу заговори по-бързо: - Магията би трябвало да ти се удаде естествено, но ако имаш нужда от модел, фокусирай се върху намерението. Представи си целите. И помни, винаги, винаги е нужен баланс.
 	- Нищо, свързано с магията, не ми идва естествено.
 	Лъжец.

 	- Защото сам си пречиш с тази омраза - каза Лу. - Отвори се за магията си. Приеми я, прегърни я и тя ще дойде при теб. Готов ли си?
 	Потърси ни.

 	Устните ми изрекоха сковано:
 	- Не.
 	Но нямаше време за спорове. Фургонът и каретата бяха почти до нас.
 	Тя стисна ръката ми, откъсна поглед от каретата и ме погледна.
 	- Знам, че нещата между нас се промениха. Но искам да знаеш, че те обичам. И нищо никога не може да промени това. И ако умреш днес, ще те намеря в отвъдното и ще ти наритам задника, задето си ме изоставил. Разбра ли?
 	Гласът ми беше немощен:
 	- Аз...
 	- Добре.
 	И после тръгна, извади една книга от торбата си и се втурна към каретата.
 	- Excusez- moi, monsieur! - извика на кочияша, като бутна очилата нагоре по носа си. - Конят ми изгуби подкова...
 	Огромна яма се отвори в корема ми, когато гласът ѝ затихна в тълпата.
 	Обичам те. Нищо никога не може да промени това.

 	По дяволите.
 	Аз не ѝ отговорих.
 	 
 	* * *

 	 
 	Като се преструвах, че куцам, и се облягах тежко на патерицата, аз вървях през тълпата към фургона. Опашката беше в застой и фермерът - зает с едно мръсно хлапе, което хвърляше камъни по коня му - не ме видя. Почуках на рамката веднъж, два пъти. Нищо. Почуках по-силно.
 	- Ама какво искаш?
 	Една слаба жена с изпъкнали скули и конски зъби най-сетне надникна от фургона. Кръст висеше на шията ѝ, а главата ѝ бе покрита с шапчица. Набожна, значи. Вероятно идваха в Сезарин, за да поднесат почитанията си. Усетих искра надежда. Може би наистина щеше да ме съжали. Нали Господ ни казва да помагаме на безпомощните.
 	Но смръщването ѝ бързо изличи тази надежда.
 	- Нямаме храна за просяци, разкарай се!
 	- Извинете, мадам - казах бързо, като хванах чергилото, когато тя посегна да го затвори, - не ми трябва храна. Разбойници ме нападнаха по пътя - потупах с патерицата по фургона за по-ясно - и не мога да продължа пеша към града. Имате ли място в каруцата за още един?
 	- Не - сопна се тя и опита да измъкне чергилото от ръката ми. Без колебание. Без съжаление. - Не и за таквиз като тебе. Ти си третият, дето хлопа по фургона тая сутрин, и ще ти река същото като на останалите: няма да рискуваме с непознати днес. Не и когат погребението на Негово Преосвещенство е тая вечер. - Тя стисна кръста на шията си с тънките си пръсти и затвори очи. - Господ да даде мир на душата му. - Когато отвори едното си око, видя, че още стоя там, и добави: - Сега се разкарай.
 	Фургонът помръдна напред, но аз се държах здраво, опитвах се да запазя спокойствие. Да мисля като Лу. Да лъжа.
 	- Аз не съм вещица, мадам, и отчаяно имам нужда от помощ.
 	Устата ѝ - много сбръчкана - се разкриви от объркване.
 	- Разбира се, че не си вещица. Да не ме мислиш за тъпа? Всички знаят, че мъжете нямат магия.
 	При тази дума хората около нас се обърнаха. Ококорени и притеснени.
 	Изругах мислено.
 	- Бернадет? - Гласът на фермера се издигна над глъчката на тълпата. Още глави се извърнаха към нас. - Тоя момък притеснява ли те?
 	Преди тя да отговори, преди да успее да подпечата съдбата ми, аз изсъсках:
 	- „Който презира ближния си, греши, а който е милосърден към сиромаси, блажен е. "1
 	Тя присви очи.
 	- Какво каза?
 	- „Който дава на сиромах, няма да осиромашее; а който закрива очи от него, ще бъде много проклеван. "2
 	- Да не ми цитираш Писанието, момче?
 	- „Не отказвай да сториш добро ономува, който се нуждае, кога ръка ти има сила да го стори. "3
 	- Бернадет! - Фермерът се изправи от капрата. - Чу ли ме, скъпа? Да доведа ли ловец?
 	- Да продължавам ли? - Стисках здраво чергилото на фургона, пръстите ми трепереха. Свих ги още повече и се втренчих в нея. - Защото както Господ казва..
 	- Ама стига толкоз! - Сбръчканата ѝ устна се изви и тя ме огледа с неохотно уважение. - Не ми трябват проповеди от бродяги. - На съпруга си извика: - Всичко е наред, Лайл! Просто си е ударил глезена и иска да го откараме.
 	- Е, кажи му, че не искаме да...
 	- Ще му кажа каквото реша! - Тя тръсна глава и отвори чергилото. - Влизай тогаз, Ваше Светейшество, преди да съм размислила.
 	Отвътре фургонът изобщо не приличаше на тези на Трупата на Съдбата. Техните бяха претъпкани с какво ли не. Ракли с костюми и джунджурии. Сандъци с храна. Реквизит. Фенери. Койки и постелки.
 	Този фургон бе празен, имаше само едно одеяло и почти празна торба с храна. Едно самотно гърне стоеше до нея.
 	- Както казах - промърмори Бернадет, докато се настаняваше на пода. - Нямаме храна за просяци.
 	Зачакахме в тишина, докато фургонът пълзеше към ловците.
 	- Струваш ми се познат - каза тя след малко. Взираше се с подозрение в мен, очите ѝ бяха твърде зорки. Оглеждаха черната перука и почернените с въглен вежди. Окървавената превръзка на носа ми. Аз я наместих неволно. - Да не сме се срещали?
 	- Не.
 	- А защо отиваш в Сезарин?
 	Взирах се в ръцете си, без да ги виждам.
 	За да присъствам на погребението на човека, когото убих. Да побратимя чрез кръв вещици и върколаци. Да убия майката на жената, която обичам.

 	- Ами и аз като вас.
 	- Не изглеждаш набожен тип.
 	Втренчих се в нея.
 	- Ти също.
 	Тя се прокашля и скръсти ръце на гърдите си.
 	- Устато пале си ти, а? Неблагодарно. Трябваше да те оставя да креташ с тоя строшен глезен.
 	- Стигаме вече до тях! - извика Лайл отвън. - Градът е пред нас!
 	Бернадет се изправи и тръгна към предната част на фургона, надникна отново навън. Аз тръгнах след нея.
 	На фона на сивия Сезарин десетина ловци яздеха през тълпата и насочваха движението. Някои оглеждаха лицата на пешаците. Други слизаха от конете, за да проверяват каруците и каретите. Разпознах осмина от тях. Осем от дванайсет. Когато единият от тези осем - Филип - тръгна към нашия фургон, аз изругах мислено.
 	- И да си затваряш устата! - каза яростно Бернадет, като ме сръга с лакът. - Ама измести се де... - Спря рязко, щом видя лицето ми. - Бял си като платно.
 	Дълбокият глас на Филип се надигна от тълпата и той посочи към нас.
 	- Тези вече проверихме ли ги?
 	По-възрастен от мен с няколко десетилетия, той имаше прошарена брада. Възрастта му обаче се компенсираше от широките гърди и мускулестите ръце. Белег обезобразяваше врата му, получен в битка с рода на Адриен при нападението над върколаците.
 	Той ме мразеше, задето му отнех славата онзи ден. Задето му отнех повишението.
 	По дяволите.
 	Балисардата на Жан Люк натежа сред другите ножове в бандолиера ми. Ако Филип ме познаеше, трябваше да го убия или обезоръжа. А не можех да го убия. Не можех да убия още един брат. А за да го обезоръжа, трябваше да...
 	Не. Умът ми се разбунтува при тази мисъл.
 	Сега не е време за принципи, Рийд - бе казала Лу. - Ако дори един човек ни познае, с нас е свършено.
 	Беше права. Разбира се, че беше права. И дори това да ме правеше лицемер, дори да ме обричаше на ада, щях да допусна онези примамващи гласове. Щях да се вкопча в техните златни модели. Ако така щях да спася Лу, добре тогава. И проклети да са последствията. Щях да го направя.
 	Но как?
 	Отвори се за магията си. Приеми я, прегърни я и тя ще дойде при теб.

 	Не бях приемал нищо на Модранит и все пак моделът се появи. Същото се случи и при вира до Падината. И в двете ситуации бях отчаян. Безпомощен. Морган тъкмо бе Прерязала гърлото на Лу и аз гледах как кръвта ѝ се излива в купела, как се източва животът ѝ миг след миг. Златната нишка се бе издигнала от ямата на отчаянието ми и аз реагирах инстинктивно. Нямаше време за друго. А... а при вирчето...
 	Появи се споменът за сините устни на Лу. За посивялата и кожа.
 	Но сега не беше така. Лу не умираше пред очите ми. Опитах се да призова същото усещане за неотложност. Ако Филип ме заловеше, Лу щеше да умре. Със сигурност тази опасност трябваше да отключи нещо. Зачаках шлюзовете да се отворят и златото да експлодира пред очите ми.
 	Не се случи.
 	Явно да виждам как Лу умира и да си представям, че ще умре, не беше едно и също.
 	Филип продължи към нас, вече бе достатъчно близо, за да докосне коня. Почти изревах от безсилие. Какво трябваше да сторя?
 	Можеш да ни помолиш. - Една малко зловещо гласче отекна в мислите ми най-сетне, в него кънтяха безброй гласове. Космите по тила ми настръхнаха. - Трябва само да ни потърсиш, изгубени, и ще ни намериш.
 	Паникьосан, аз инстинктивно ги прогоних.
 	Неземен кикот.
 	Не можеш да ни избягаш, Рийд Лабел. Ние сме част от теб. - И сякаш за да докаже тези думи, напрежението в главата ми се засилваше - вече бе болезнено, - когато златните нишки започнаха да се разпростират, да се забиват дълбоко и да се вкореняват. В съзнанието ми. В сърцето ми. В дробовете ми. Задавих се с тях, опитвах се да си поема дъх, но те само засилваха натиска. Поглъщаха ме. - Толкова дълго спим в мрака, но сега сме будни. Ще те защитим. Няма да те разочароваме. Потърси ни.
 	Чернота започна да потрепва пред очите ми. Паниката ми се засилваше. Трябваше да се измъкна, да спра някак това...
 	Залитнах назад и едва забелязах тревогата на Бернадет и Лайл.
 	- Какво ти става бре? - попита Бернадет.
 	Когато не отговорих - не можех, - тя тръгна бавно към торбата. Очите ми се опитваха да се фокусират върху нея, да останат отворени. Паднах на колене, като отчаяно се мъчех да потисна растящото нещо в мен - това чудовище, което забиваше нокти в кожата ми. Необяснима светлина заблещука около нас.
 	Той идва, дете. Той идва. - Гласът вече звучеше нетърпелив. Напрежението в главата ми нарастваше с всяка негова дума. Ослепяваше ме. Измъчваше ме. Кошмарите ми добиваха плът. Стиснах глава заради болката и от гърлото ми излетя писък. - Той ще ни изгори, ако му позволиш.
 	- Какво ти има на главата?
 	Не. - Умът ми се бореше с тях. Болката ме разкъсваше. - Това не е редно. Това не е...
 	- На теб говоря бре!
 	Той ще изгори Луиз.

 	Не...

 	- Ой! - Нещо изсвистя пронизително и нова болка избухна зад ухото ми. Свлякох се на пода на фургона. Стенех тихо, едва различавах Бернадет над мен. Тя вдигна тигана, за да удари отново. - Проклетник такъв! Знаех си. И то точно днес...
 	- Чакай. - Вдигнах немощно ръка. Странната светлина стана по-ярка. - Моля те.
 	Тя се отдръпна с разкривено от страх лице.
 	- Какво ти стана с кожата? Какво става?
 	- Аз не...
 	Фокусирах очи върху ръката си. Върху меката светлина, която се излъчваше от нея. Ужасно отчаяние се изля в мен. Ужасно облекчение.
 	Потърси ни, потърси ни, потърси ни.

 	- Ос-оставете тигана, мадам.
 	Тя разклати трескаво глава, като едва удържаше ръката си вдигната.
 	- Що за вещерство е туй?
 	Опитах отново, по-силно. Чувах странно жужене в ушите си и ме обзе необяснимото желание да я успокоя - да я успокоя и да бъда успокоен.
 	- Всичко ще бъде наред. - Гласът ми звучеше странно дори в собствените ми уши. Някак многопластов. Отекващ. Част от мен още се бореше с него, но тази част вече бе безполезна. Изоставих я. - Оставете тигана.
 	Тиганът падна на пода.
 	- Лайл! - Очите ѝ направо изскочиха и ноздрите ѝ потрепваха. - Лайл, помощ...!
 	В този миг чергилото на фургона се отвори. Обърнахме се и видяхме, че Филип стои на входа с извадена балисарда. Въпреки превръзката, перуката и грима, той ме позна веднага. Омраза пламна в очите му.
 	- Рийд Дигори.
 	Убий го.

 	Този път послушах гласа без колебание.
 	Скочих с невъобразима скорост, хванах го за китката и го издърпах във фургона. Очите му се ококориха от ужас за част от секундата. После той нападна. Аз се засмях и лесно избегнах острието. Когато смехът ми отекна във фургона, заразителен и странен, той се сви.
 	- Не може да бъде - изпъшка. - Не може да бъде...
 	Хвърли се отново, но аз пак бях твърде бърз, отстъпих в
 	последния момент. Той се блъсна право в Бернадет и двамата се стовариха в стената на фургона. От кожата ми избухна светлина при виковете ѝ.
 	Накрай я да замълчи!

 	- Тихо!
 	Думите сами излязоха от устата ми и тя се свлече, притихнала, със затворена уста и изцъклени очи. Филип скочи на крака точно когато Лайл влезе във фургона, крещейки с цяло гърло:
 	- Бернадет! Бернадет!
 	Опитвах се да го погледна, докато откопчвах пръстите на Филип от гърлото си с една ръка, а с другата удържах балисардата му. Перуката ми падна на пода.
 	- Ти... хо... - казах задавено, докато с Филип се мятахме из фургона.
 	Но Лайл не млъкна. Продължи да крещи, хвърли се към Бернадет, сграбчи я и я извлече от фургона.
 	- Чакай! - Вдигнах ръка да го спра, но не се появиха модели. Дори проблясък. Гняв избухна заради неспособността ми и светлината, която се излъчваше от кожата ми, внезапно угасна. - Спри!
 	- Помогнете ни! - Лайл изскочи от фургона. - Това е Рийд Дигори! Той е вещер! ПОМОЩ!
 	Отвън се чуха още гласове, ловците идваха. Кръв бучеше в ушите ми, гласовете в ума ми бяха замлъкнали, опитвах се да се откопча от Филип, като хвърлих одеялото в лицето му. Незабележимото промъкване в града вече беше невъзможно. Трябваше да бягам. Да бягам. Той се освободи от одеялото, препъна се в торбата с храна и залитна назад. Хвърлих се към тигана.
 	Преди да е възстановил равновесието си, преди да съм размислил, аз го халосах по главата с тигана.
 	Ударът отекна в костите ми и Филип се стовари на пода в безсъзнание. Коленичих до него, за да се уверя, че диша. Гърдите му се движеха, нагоре- надолу, нагоре- надолу. Другите ловци вече дърпаха чергилото на фургона отстрани, точно когато аз излетях отпред, прескочих капрата и възседнах коня. Той се вдигна на задните си крака и изцвили възмутено, а предните колела на фургона се отлепиха от земята и той целият се наклони опасно. Вътре ловците изкрещяха и се блъснаха в чергилото.
 	Аз се борех с ремъците на впряга и изругах, защото още ловци тичаха към мен. Хлъзгави от потта, пръстите ми се плъзгаха по закопчалките на сбруята. Изругах и опитах отново.
 	- Това е Рийд Дигори! - извика някой.
 	Още гласове подеха този вик. Кръв бучеше в ушите ми.
 	- Убиец!
 	- Вещер!
 	- Арестувайте го!
 	- АРЕСТУВАЙТЕ ГО!
 	Вече изгубил всякакъв контрол, аз откъснах последната закопчалка с трескавите си пръсти. Един ловец, когото не познавах, стигна пръв до мен. Изритах го в лицето. Най-сетне, най-сетне бях освободил коня и го пришпорих яростно с крака. Конят се стрелна напред и аз се вкопчих в него.
 	- Пазете се! - изревах.
 	Хората отскачаха встрани, дърпаха децата си, докато конят се носеше към града. Един мъж се оказа твърде бавен и кракът му бе счупен от копито. Ловците, на коне, препуснаха след мен. Бързо ме настигаха. Те яздеха жребци, развъждани за бързина и скорост, а аз яздех кльощава стара кобила. Все пак я пришпорих отново.
 	Ако успеех да вляза в града, вероятно щяха да ме изгубят по улиците...
 	Тълпата се сгъстяваше по пътя напред, който от черен вече ставаше калдъръм. Първите сгради се издигнаха, за да ме погълнат. Над тях една сянка подскачаше пъргаво от покрив на покрив, следваше виковете, които ме съпровождаха. Тя сочеше трескаво към един тавански прозорец пред мен.
 	Едва не се разплаках от облекчение.
 	Лу.
 	После осъзнах какво иска да направя.
 	Не. Не, не можех...
 	- Хванах те!
 	Един ловец протегна ръка и стисна палтото ми. Другите приближаваха. Краката ми стегнаха кобилата като менгеме и аз се извих, за да се освободя от хватката му, но кобилата вече нямаше сили.
 	Изцвили лудо, изправи се пак на задните си крака и аз видях своя шанс.
 	Покатерих се по врата ѝ, като се молех усилено, и се вкопчих за металната табела, която висеше над мен. Тя започна да се откъсва под тежестта ми, но аз заритах лудо, успях да се оттласна от гърба на кобилата и да скоча на покрива. Кобилата и жребците на ловците препуснаха по улицата покрай мен.
 	- СПРЕТЕ ГО!
 	Като дишах тежко, аз опитвах да се задържа на покрива. Всичко се въртеше пред очите ми.
 	- Просто продължавай нагоре! - изкънтя гласът на Лу над мен и аз вдигнах рязко глава. Тя се бе надвесила от ръба на покрива, разперила пръсти в усилието да ме достигне. Но ръката ѝ бе твърде мъничка. Твърде далече. - Не поглеждай надолу! Гледай само мен, Рийд! Гледай само мен!
 	Долу ловците крещяха заповеди, караха тълпата да се раздели, за да могат да обърнат конете.
 	- САМО МЕН, РИЙД!
 	Ясно. Преглътнах с усилие и Затърсих някаква опора по каменната стена. Придърпах се нагоре. Главата ми се маеше.
 	По-нагоре.
 	Дъхът ми секна.
 	По-нагоре.
 	Мускулите ми се свиха.
 	По-нагоре.
 	Ловците се бяха върнали. Чувах ги, че слизат от конете. Чувах, че започват да се катерят.
 	Лу стисна китката ми и дръпна. Фокусирах се върху лицето ѝ, върху луничките. Макар и само със силата на волята си, успях да се покатеря над стрехата и се стоварих на покрива. Но нямахме време за почивка. Тя ме издърпа на крака, после хукна към следващия покрив.
 	- Какво стана?
 	Последвах я, концентрирах се върху дишането си. Сега беше по-лесно, когато тя бе тук.
 	- Планът ти не ставаше.
 	Тя имаше наглостта да се засмее, но бързо замълча, когато една стрела профуча покрай лицето ѝ.
 	- Хайде. Ще се отървем от тези задници до три пресечки.
 	Не отговорих. Беше най-добре да си държа устата затворена.
 	 
 
 	УДАВЯНЕТО


 	 

 	Лу


 	 
 	 
 	Нали съм си способна, измъкнахме им се след две пресечки.
 	Гласовете им затихваха в далечината, докато бягахме, провирахме се в сенките на нишите и се спускахме зад стари капандури. Ключът беше да изчезнем от полезрението им. Щом това се случи, лесно се измъкнахме в оживения град.
 	Никой не умееше да изчезва като мен.
 	Никой няма толкова опит.
 	Скочих на една малка задна уличка в Ист Енд. Рийд се приземи след секунда и се свлече до мен. Макар че се опитах да го задържа, и двамата се стоварихме на мръсния калдъръм. Той ме прегърна през кръста и зарови лице в скута ми. Сърцето му биеше трескаво до бедрото ми.
 	- Не мога да го направя отново.
 	Гърлото ми внезапно се сви, погалих го по косата.
 	- Всичко е наред. Вече ги няма. - Дишането му постепенно се успокои и най-сетне той седна. Пуснах го неохотно. - Преди твоето фиаско изпратих Шарл да намери мадам Лабел. Тя ни е запазила стаи в една странноприемница, наречена „Левиатан".
 	- Шарл?
 	- Плъхът.
 	Той издиша дрезгаво.
 	- О...
 	Срам - вече така познат - отново ме заля. Макар че на езика ми бяха готови остри думи в отговор, аз ги прехапах силно, до кръв, и му подадох ръка.
 	- Вече изпратих Абсалон и Брижит да доведат Коко, Ансел и Бо. Шарл отиде при върколаците и кръвните вещици. Трябва да измислим стратегия преди погребението този следобед.
 	Изправихме се заедно и той целуна ръката ми, после я пусна.
 	- Ще е трудно да получим аудиенция при краля. Тиери каза, че всички ловци, които не са на блокадата, са в замъка. Може би Бо ще успее.
 	- Чакай. - Макар че опитах да се засмея, нямаше нищо смешно в упорития блясък в очите му. - Ти наистина ли още смяташ да говориш с Огюст? Жан Люк вече му е казал всичко. Той знае, че идваш. Той... той знае, че мадам Лабел е вещица, и ако виковете на ловците бяха някаква индикация, скоро ще разбере, че и ти си вещер. - Лицето му пребледня. О... Той като че ли не бе стигнал до това заключение. Побързах да използвам предимството си. - Той знае, че си вещер - повторих. - Няма да ти помогне. Определено няма да помогне и на мен. Той не ни е нужен, Рийд. Червените дами и върколаците са могъщи съюзници.
 	Устните му се свиха, докато обмисляше това. Стисна челюст и аз зачаках да види логиката в думите ми. Но поклати глава и промърмори:
 	- Не. Пак ще говоря с него. Трябва да сме обединен фронт срещу Морган.
 	Зяпнах насреща му.
 	- Рийд...
 	Група деца изтичаха по нашата уличка, гонеха една съскаща котка. Най-бавното от тях се поколеба, когато ни видя. Аз нахлупих по-надолу шапката си, а Рийд бързо върна превръзката върху окото си.
 	- Трябва да се разкараме от улиците - каза той. - Влизането ни в града не беше особено незабележимо...
 	- За което ти благодаря...
 	- Скоро Ист Енд ще гъмжи от ловци и жандарми.
 	Помахах на детето, което ми се усмихна и хукна след приятелите си, после хванах Рийд под ръка. Кимнах към улицата. Тук не беше така оживено, повечето хора се бяха събрали в по-богатия западен квартал. Магазините по улиците бяха затворени.
 	- „Левиатан" е само на няколко пресечки от „Слънце и луна".
 	Рийд ускори крачка и пак започна да куца.
 	- Като се има предвид миналото ни, театърът ще е първото място, където ще ни търсят ловците.
 	Нещо в гласа му ме накара да спра. Смръщих се към него.
 	- Това не беше нарочно, да знаеш. Моето изпълнение в театъра. Не мисля, че съм ти го казвала.
 	- Шегуваш се.
 	- Не. - Вдигнах небрежно шапка към една жена наблизо. Тя отвори уста, когато видя кадифения ми костюм. Не беше точно траурно облекло, но поне имаше хубав дълбок патладжанен оттенък. Като познавах Клод, той сигурно беше в яркожълто. - Напълно случайно стана, но какво можех да сторя? Не съм виновна аз, че ти не можеше да си отлепиш ръцете от гърдите ми. - Когато той започна да заеква от възмущение, аз продължих с усмивка: - Не те обвинявам ни най-малко.
 	Нахлупих пак шапката и продължих да оглеждам минувачите. Позната атмосфера на тревога се бе спуснала тежка и плътна около нас, както винаги, когато тълпа с тези размери се събираше в Сезарин. Всякакви хора бяха дошли да почетат покойния архиепископ - аристократи, духовници и селяни се бяха събрали заедно, когато наближихме катедралата, където тялото на архиепископа очакваше погребалния си ритуал. Всички бяха в черно и като че ли лишаваха целия град от цветове. Дори небето бе мрачно днес, сякаш и то скърбеше за съдбата на грешника.
 	Архиепископът не заслужаваше ничия скръб.
 	Единственият цвят по улиците идваше от фанфарите. Обичайното знаме на Лион бе заменено с яркочервени банери с герба на архиепископа: мечка, която бълва поток от звезди. Капки кръв в море от черно и сиво.
 	- Спри. - Рийд отвори ужасен очи, когато видя нещо в далечината. Мина бързо пред мен и стисна ръцете ми, сякаш да ме защити от него. - Обърни се. Да минем по друг път...
 	Освободих се от него и се надигнах на пръсти, за да погледна над тълпата.
 	В подножието на катедралата имаше три дървени клади. И вериги на кладите...
 	- О, господи! - прошепнах.
 	На тези клади бяха оковани три овъглени тела.
 	Със сгърчени крайници и изпепелени коси, труповете бяха почти неразличими. Зад тях стъпалата на катедралата бяха покрити с пепел, по-дебела от снега по улицата. Жлъчка се надигна в гърлото ми. Бяха горили и други жени преди тези. Много други. И то наскоро. Вятърът още не бе помел пепелта им.
 	Но истинските вещици бяха внимателни и хитри. Не можеше да са заловили толкова много от тях след Модранит.
 	- Тези жени - поклатих, смаяна, глава, - няма как всички да са били вещици.
 	- Така е. - Рийд обхвана с ръка тила ми и ме придърпа към гърдите си. Вдишах дълбоко, пренебрегвайки парещата болка в очите си. - Не, вероятно не са били.
 	- Тогава...?
 	- След случилото се с архиепископа кралят е искал да покаже властта си. За да установи отново контрол. Всички подозрителни са били изгорени.
 	- Без доказателства? - Отдръпнах се, за да погледна лицето му. В очите му имаше болка. - Без съд?
 	Той стисна челюст, погледна пак към овъглените трупове.
 	- Не му трябват доказателства. Той е крал.
 	 
 	* * *

 	 
 	Видях я в мига, в който с Рийд се извърнахме - слаба като тръстика, с абаносова кожа и ониксови очи, стоеше така неподвижно, че можеше да е статуята на света Сесил, ако косата ѝ не се развяваше от вятъра. Макар че я познавах цял живот, не можех да разчета емоциите в очите ѝ, докато се взираше в останките на жените.
 	После се обърна и изтича към тълпата.
 	Манон.
 	- „Левиатан" е натам. - Извих врат, за да не я изгубя от поглед, и кимнах на запад. Златокос мъж я следваше, хвана я за ръка и я дръпна в прегръдката си. Вместо да възрази и да се изплюе в лицето му, тя му се усмихна напрегнато. Неразгадаемата емоция в очите ѝ се стопи в явна топлина, докато го гледаше. Но също толкова явна бе и мъката ѝ. Сякаш за да я прогони, той обсипа бузите ѝ с целувки. Когато тръгнаха отново напред, аз забързах след тях. - Ще се видим там след четвърт час.
 	- Чакай. - Рийд ме хвана за ръката, изглеждаше изумен. - Няма да се разделяме.
 	- Ще се оправя. Ти се придържай към малките улички и може да се попрегърбиш малко, за да не си твърде...
 	- Няма начин, Лу. - Очите му проследиха погледа ми и се присвиха, докато оглеждаха тълпата. После издърпа ръката си от моята. - Какво става? Какво видя?
 	- Ти си най-упоритият... - Спрях рязко и Изсумтях. - Добре. Ела с мен. Но стой мирен.
 	Без да кажа нищо повече, все още преплела пръсти с неговите, аз се плъзнах през тълпата. Никой не ни обръщаше внимание, всички се взираха в трите изгорени жени. Интересът им беше отвратителен.
 	Манон като че ли водеше златокосия мъж към по-спокойно място. Следвахме ги възможно най-бързо и тихо, но на два пъти бяхме принудени да се крием от ловци. Когато ги открихме отново, Манон бе повела мъжа по една пуста уличка. Дим от запалена купчина боклук затулваше входа ѝ. Ако не беше ужасеният вик на мъжа, вероятно щяхме да отминем.
 	- Не е нужно да правиш това - каза той с пресекващ глас. С Рийд се спогледахме, приклекнахме зад боклука и се втренчих през дима. Манон го беше притиснала до една стена. Вдигнала ръце, тя плачеше, сълзите ѝ се спускаха така бързо, че едва успяваше да диша. - Може да намерим друг начин.
 	- Ти не разбираш. - Макар че цялото ѝ тяло се тресеше, тя вдигна ръце още по-високо. - Още три са изгорени тази сутрин. Тя ще полудее... ще обезумее. И ако разбере за нас...
 	- Как ще разбере?
 	- Тя има очи навсякъде, Жил! Ако дори заподозре, че имам връзка с теб, тя ще... ще направи ужасни неща. Измъчваше другите само заради произхода им. С теб ще е още по-жестока. Ще се наслади на това. И ако... ако се върна днес при нея с празни ръце, ще разбере. Ще те погне лично, а аз предпочитам да умра, отколкото да те видя в ръцете ѝ. - Тя извади нож от наметалото си. - Обещавам ти, че няма да страдаш.
 	Той протегна ръце умолително, посегна да я прегърне, въпреки че тя заплашваше да го убие.
 	- Тогава да избягаме. Да се махнем от тук. Имам малко пари, спестени от обущарството. Можем да отплаваме за Люстер или... или за другаде. Можем да си изградим нов живот някъде далече от тук. Някъде, където Морган не може да ни достигне.
 	Щом чу името на майка ми, Рийд се скова. Погледнах го и видях как най-сетне си спомни коя е Манон.
 	Тя заклати глава и заплака още по-силно.
 	- Не, не, спри. Моля те. Не мога.
 	- Можеш, Манон. Ние можем. Заедно.
 	- Тя ми даде заповеди, Жил. Ако... ако не го направя аз, ще го стори тя.
 	- Манон, моля те...
 	- Не биваше да става така. - Ръцете ѝ трепереха. - Изобщо не биваше да става така. - Аз... трябваше да те намеря и убия. Не биваше да... да... - Задавен звук се откъсна от гърлото ѝ, когато пристъпи напред. - Те убиха сестра ми, Жил. Те я убиха. Аз... заклех се на кладата ѝ, че ще отмъстя за нея. Заклех се да сложа край на това. Аз... аз... - Лицето ѝ се сгърчи и тя вдигна острието към гърлото му. - Аз те обичам.
 	Трябва да му се признае, че не потрепна. Само отпусна ръце, взираше се в лицето ѝ, сякаш да го запомни, и докосна с устни челото ѝ.
 	- И аз те обичам.
 	Гледаха се дълго.
 	- Обърни се - прошепна Манон.
 	- Трябва да я спра. - Напрежение се излъчваше от всеки мускул на тялото на Рийд. Извади балисардата на Жан Люк и се надигна да хукне напред, но аз скочих пред него - сълзи се стичаха по бузите му - и сложих ръце на гърдите му. Манон не биваше да разбира, че той е тук. Трябваше да го скрия. Трябваше да се погрижа да не го види.
 	- Какво правиш? - попита той, разкривил невярващо лице, но аз само го бутнах назад.
 	- Махни се, Рийд. - Паника отслабваше гласа ми, правеше го задъхан и отчаян. Блъснах го по-силно. - Моля те. Трябва да се махнеш. Трябва да...
 	- Не. - Той отблъсна ръцете ми. - Трябва да помогна...
 	Зад нас нещо падна на земята. Ужасен, окончателен звук.
 	Твърде късно - сключени в нашата странна прегръдка, ние се обърнахме и видяхме, че Жил лежи по очи на камъните. Ножът на Манон стърчеше от тила му.
 	Дъхът ме напусна на болезнен порив и внезапно вече само ръцете на Рийд ме държаха изправена. Кръв бучеше в ушите ми.
 	- О, господи!
 	Манон коленичи, дръпна го в скута си и затвори очи. Кръвта му попиваше в роклята ѝ. По ръцете ѝ. Тя обаче продължаваше да го прегръща. Макар че сълзите ѝ бяха секнали, тя стенеше, докато го люлееше и вадеше ножа от плътта му, после го хвърли на земята. Той падна в локвата от кръв.
 	- Не беше Бог, Луиз. - Гласът ѝ бе безизразен. Кух. - Не беше и Богинята. Всички божества ни изоставиха.
 	Пристъпих към нея въпреки волята си, но Рийд ме дръпна назад.
 	- Манон...
 	- Морган казва, че е нужна саможертва. - Тя стисна Жил по-силно, раменете ѝ се тресяха, още сълзи се изтъркаляха по бузите ѝ. - Казва, че трябва да дадеш, преди да получиш, но моята сестра е още мъртва.
 	Киселина покри езика ми. Но въпреки това изрекох думите:
 	- А като го уби, върна ли я?
 	Очите ѝ се вдигнаха към моите. Вместо с гняв, бяха изпълнени с такава безнадеждност, че можех да се удавя в нея. Исках да се удавя в нея, да потъна в дълбините ѝ и никога да не изплувам, да се отърва от този ад. Но не можех, тя също. Посегна бавно към ножа, пръстите ѝ се потопиха в кръвта на любимия ѝ.
 	- Бягай, Луиз. Бягай далече, бягай бързо, за да не те намерим никога.
 	 
 
 	РЕДКИТЕ ЦЕННОСТИ НА МАДАМ СОВАЖ


 	 

 	Лу


 	 
 	 
 	Сърцето ми още препускаше заради предупреждението на Манон, когато повлякох Рийд по най-близката уличка, през тясна и сенчеста арка, към първия магазин, който видях. Ако Манон ни беше последвала, не можехме да останем на улицата. Звънче се обади при влизането ни и табелата над вратата се олюля.
 	 
 	РЕДКИТЕ ЦЕННОСТИ НА МАДАМ СОВАЖ


 	 
 	Спрях рязко и огледах предпазливо малкото магазинче. На витрината танцуваха препарирани плъхове, до тях имаше стъклени бръмбари и прашни книги с позлатени ръбчета на страниците. Лавиците най-близо до нас - между черно- белите плочи на пода и покрития със звезди таван - бяха претъпкани с всякакъв асортимент от животински черепи, скъпоценни камъни, заострени зъби и кехлибарени шишенца. На отсрещната стена, едва видими сред целия този хаос, бяха закачени небесносини крила на пеперуда.
 	Мълчанието на Рийд се пропука в това необичайно място.
 	- Какво... е това?
 	- Това е нещо като битак. - Гласът ми беше почти шепот и все пак отекна около нас. Космите по врата ми настръхнаха. Ако си тръгнехме сега, Манон можеше да ни види, или дори по-зле, можеше да ни проследи до „Левиатан". Грабнах една кафява перука от особено отвратителна марионетка и я хвърлих към него. - Сложи си я. Ловците вече те разпознаха. Трябва ти нова маскировка.
 	Той смачка перуката в юмрука си.
 	- Маскировките ти не вършат работа, Лу. Никога не са вършили.
 	Спрях да ровя из една кошница с вълнени тъкани.
 	- Да не предпочиташ да използваме магия? Забелязах, че вече си я използвал, за да се отървеш от малката схватка с ловците. Значи, какво излиза? На теб ти е позволено да я използваш, когато сметнеш за необходимо, но не и на мен?
 	Той стисна зъби и отказа да ме погледне.
 	- Използвах я отговорно.
 	Това бяха съвсем прости думи - вероятно дори изречени невинно, - но гневът веднага се пукна в корема ми като изгнило яйце, което е чакало да се излюпи. Усетих как се издига към бузите ми и ме подпалва. Не ми пукаше, че стоим в къщата на ужасите. Не ми пукаше, че продавачът вероятно ни слушаше отнякъде, че Манон вероятно приближава към нас.
 	Бавно свалих очилата и ги оставих на лавицата.
 	- Е, казвай каквото ще казваш, Рийд, и то сега.
 	Той не се поколеба.
 	- Кой беше онзи мъж, Лу? Защо не ми позволи да го спася?
 	Сърцето ми натежа като камък. Макар че очаквах този въпрос, макар да знаех, че този разговор е неизбежен, след като всичко бе станало пред очите му, не бях по-подготвена да го водя, отколкото в Бошен. Преглътнах с усилие, дръпнах шалчето си, опитах се и не успях да се оправя със ситуацията, без да нанеса необратима щета. Не исках да лъжа. Определено не исках да му казвам и истината.
 	- Караме се вече от дни, Рийд. Това не е правилният въпрос.
 	- Все пак му отговори.
 	Отворих уста да направя точно това, без да знам какви думи ще излязат от нея, но една възрастна жена с груба кожа изкуцука към нас, увита с огромно тъмночервено наметало. Златни пръстени блестяха по всичките ѝ пръсти, а косата ѝ бе покрита с кафеникав шал. Тя ни се усмихна, кафявите ѝ очи се присвиха в ъгълчетата.
 	- Здравейте, скъпи мои. Добре дошли в моя магазин за редки ценности. Как да ви услужа днес?
 	С всяка фибра на тялото си исках тя да се разкара.
 	- Само разглеждахме.
 	Тя се засмя, гърлено и дълбоко, и започна да рови по лавицата до нея. По нея имаше някакви копчета и игли, както и по някоя изсушена глава.
 	- Сигурни ли сте? Без да искам, дочух спор. - Тя извади две сушени цветя от една кутия. - Може да се заинтересувате от тези лилии. Казват, че те символизират смирението и предаността. Идеалните цветя за прекратяване на спор между влюбени.
 	Рийд пое своето цвете по рефлекс, беше твърде възпитан, за да откаже. Аз обаче го избих от ръката му на пода.
 	- Освен това означават и смърт.
 	- О... - Тъмните ѝ очи просветнаха дяволито. - Да, това е една от интерпретациите.
 	- Съжаляваме, че ви обезпокоихме, мадам - промърмори Рийд, устните му едва помръдваха, челюстта му още беше стегната. Той се наведе да вземе цветето и ѝ го подаде. - Ще си тръгваме.
 	- Глупости, Рийд. - Тя му смигна весело, като върна лилиите на лавицата. - Манон няма да ви намери тук. С Луиз може да останете колкото искате, макар че все пак заключете вратата.
 	И двамата се втренчихме в нея с тревога, но тя само се обърна с неестествена грация и... изчезна.
 	Погледнах Рийд, смаяна и с отворена уста, но той се втренчи в мен с някаква решителност, която веднага ме накара да застана нащрек.
 	- Какво? - попитах предпазливо.
 	- Коя беше тази? - Изрече думите бавно, прецизно, сякаш полагаше огромни усилия да се овладее. - И откъде я познаваш? Как така ни познава?
 	Отворих уста да му отговоря, да му кажа, че нямам никаква представа, но той ме прекъсна рязко и грубо:
 	- Не ме лъжи.
 	Примигнах. Думите му ме засегнаха повече, отколкото бих признала, и разпалиха пак гнева ми. Бях го лъгала само когато бе абсолютно наложително. Например когато алтернативата бе да ме изгори жива. Или когато Морган щеше да му отсече главата. Не ме лъжи - каза той. Все така праведен и арогантен, както винаги. Сякаш аз бях проблемът. Сякаш аз бях тази, която бе прекарала последните две седмици в самозаблуждаване коя съм и какво съм.
 	- Не можеш да понесеш истината, Рийд. - Минах покрай него към вратата, бузите ми пламтяха. - И преди не можеше, и сега не можеш.
 	Той ме хвана за ръката.
 	- Нека аз да реша това.
 	- Защо? Нямаш проблем да вземаш решения вместо мен.
 	Отдръпнах се и притиснах ръка към вратата, опитвах се да спра думите, които искаха да се излеят от мен. Да преглътна горчивата киселина, която се бе настанила в костите ми след седмиците на неговото неодобрение. На неговата омраза. Неестествена - така ме беше нарекъл. - Като болест. Отрова. А лицето му - след като му спасих задника с леда в Корема...
 	- Определено не вземам решения вместо теб - каза той сухо, като пусна ръката ми. - Иначе нямаше да сме в тази каша.
 	Ужасни сълзи се събираха в очите ми.
 	- Прав си. Щеше да си мъртъв на дъното на вира със замръзнала пишка. - Ръката ми се сви в юмрук до дървото. - Или щеше да си овъглен в останките на кръчмата. Или щеше да кървиш някъде в Гората на очите от острието на разбойник. Или щеше да си разкъсан в Корема от зъбите на върколаци. - Засмях се диво, вероятно истерично, ноктите ми се забиха така силно във вратата, че щяха да оставят следи по дървото. - Нека изберем смъртта, нали? Пази боже, да взема някакво решение вместо теб.
 	Той пристъпи напред, така близо, че усетих гърдите му зад гърба си.
 	- Какво стана в кръвния лагер, Лу?
 	Не можех да го погледна. Не исках да го погледна. Никога не се бях чувствала толкова глупава, неспособна и подценена.
 	- Погребение - казах сковано. - На Етиен Жили.
 	- Погребение - повтори той тихо, като залепи ръка на дървото над главата ми. - На Етиен Жили.
 	- Да.
 	- Защо не ми каза?
 	- Защото не ти трябваше да знаеш.
 	Главата му се сведе към рамото ми.
 	- Лу...
 	- Прости ми, съпруже, че се опитах да те опазя щастлив...
 	Той вдигна рязко глава и изръмжа:
 	- Ако си искала да бъда щастлив, щеше да се отнасяш с мен като с партньор. Като със съпруг. Нямаше да криеш неща от мен като от глупаво дете. Нямаше да си играеш със спомени или да крадеш балисарди. Нямаше да се превръщаш в лед. Да не би... да опитваш да се самоубиеш? Аз не мога... просто... - Отблъсна се и аз се обърнах, гледах го как прокарва ръка през косата си. - Какво трябва да стане, Лу? Какво трябва да стане, за да видиш колко си безразсъдна...
 	- Ах, ти, нагъл задник. - Гласът ми се надигна и аз се борех с порива да стисна юмруци и да затропам с крака, да му покажа какво глупаво дете мога да бъда. - Аз пожертвах всичко, за да опазя неблагодарния ти задник, а ти ми се цупиш постоянно.
 	- Не съм те молил да жертваш нищо...
 	Вдигнах ръце към лицето му.
 	- Вероятно мога да открия модел, за да върна времето. Това ли искаш? Наистина ли предпочиташ да беше умрял във вира, отколкото да ме видиш как ставам тази, която съм всъщност? Аз съм вещица, Рийд. Вещица. Имам силата да защитавам онези, които обичам, и ще пожертвам всичко за тях. Ако това ме прави чудовище, ако това ме прави неестествена, ще си сложа дълги зъби и нокти, за да те улесня. Ще стана още по-ужасна, ако това ще докаже извратената ти логика. Много, много по-ужасна.
 	- По дяволите, опитвам се да те защитя - каза той гневно, като свали ръце от лицето ми. - Не го изкарвай каквото не е. Аз те обичам, Лу. Знам, че не си чудовище. Огледай се. - Протегна ръце, отвори широко очи. - Още съм тук. Но ако не спреш да жертваш късчета от себе си, за да ни спасяваш, няма да остане нищо. Не ни дължиш тези късчета. Нито на мен, нито на Коко, нито на Ансел. Ние не ги искаме. Ние искаме теб.
 	- Спри с глупостите, Рийд.
 	- Не са глупости.
 	- Така ли? Я ми кажи нещо, когато... онази нощ, когато ограбих къщата на Трембли, ти реши, че съм престъпница, а не вещица. Защо?
 	- Защото беше престъпница.
 	- Отговори на въпроса ми.
 	- Не зная. - Изсмя се грубо и смразяващо в тишината на магазина. - Ти беше с твърде голям за теб костюм и мустаци, за бога. Приличаше на малко момиченце, което се забавлява.
 	- Значи, така. Била съм твърде човек. Не си можел да си представиш, че съм вещица, защото не съм изглеждала достатъчно зла. Бях с панталон, ядях канелени кифли и пеех кръчмарски песни, а една вещица никога не би правила такива неща. Но ти знаеше, нали? Дълбоко в себе би си знаел каква съм. Всички признаци бяха налице. Аз нарекох вещицата от къщата на Трембли приятелка. А Естел... скърбях за нея. Знаех повече за магията от всеки друг в кулата, ненавиждах книгите в библиотеката, които я отричаха. Къпех се два пъти на ден, за да отмия миризмата, и стаята ни постоянно миришеше на свещите, които крадях от храма. Но твоите предразсъдъци са дълбоки. Твърде дълбоки. Ти не искаше да го видиш, не искаше да признаеш, че се влюбваш във вещица.
 	Той тръсна глава в яростно отрицание. Беше почти като укор.
 	Гадно задоволство се плъзна през мен. Бях права все пак. Моята магия не беше изкривила мен; тя бе изкривила него, беше пуснала корен в пространството между нас и се увиваше около сърцето му.
 	- След всичко това си мислех, че можеш да се промениш, можеш да се учиш, да израстваш, но съм бъркала. Ти все още си същият като тогава. Ти си същото изплашено малко момченце, което си мисли, че всички неща, които бродят в нощта, са чудовища, и всички, които властват, са богове.
 	- Не е вярно. Знаеш, че не е вярно...
 	Но след едното осъзнаване дойде и друго. Това ме прободе дълбоко, тръните му пуснаха кръв.
 	- Никога няма да ме приемеш. - Взирах се в него. - Колкото и да се опитвам, колкото и да ми се иска да не беше така... ти не си ми съпруг и аз не съм ти съпруга. Бракът ни, цялата ни връзка, всичко е лъжа. Измама. Трик. Ние сме естествени врагове, Рийд. Ти винаги ще си ловец на вещици. Аз винаги ще бъда вещица. И винаги ще си причиняваме болка.
 	Измина миг тишина, дълбока и тъмна като ямата, която се отвори в гърдите ни. Пръстенът с перлата прогаряше обръч на пръста ми и аз го дръпнах, отчаяно исках да го сваля, да го върна. Той не беше мой. Никога не е бил мой. Рийд не беше единственият, който се преструваше.
 	Той тръгна напред, не обърна внимание на съпротивата ми и обгърна лицето ми с длани.
 	- Престани. Престани. Трябва да ме изслушаш.
 	- Спри да ми казваш какво трябва да правя. - Защо просто не си признае? Защо не може просто да каже думите, които щяха да ме освободят? Които щяха да освободят него? Не беше честно и за двама ни да продължаваме така, с тази болка, с този копнеж по нещо, което никога няма да бъде.
 	- Пак го правиш. - Палците му галеха тревожно бузите ми, отчаяно, докато истерията ми нарастваше. - Не прави прибързани заключения. Спри и помисли, Лу. Усети истината в думите ми. Аз съм тук. Няма да си ида.
 	Погледът ми се впери в лицето му и аз Затърсих дълбоко, търсих нещо - каквото и да е, - което ще го принуди да признае, че ме смята за чудовище. Да признае истината. Пъхнах пръстена в джоба му.
 	- Искаше да разбереш за онзи мъж. Жил.
 	Макар че някъде от ямата в мен един глас ме предупреждаваше да млъкна, не можех. Болеше ме. Онова отвращение в очите му, когато ме видя в Корема, никога нямаше да го забравя. Бях сторила всичко за него, а сега аз... аз бях изплашената. Изплашена, че е бил прав. Изплашена, че не е бил.
 	Изплашена, че ще стана по-зле, преди да се оправя. Много, много по-зле.
 	Палците му застинаха на бузите му. Принудих се да срещна погледа му.
 	- Той беше твой брат, Рийд. Жил беше твой брат. Морган преследва братята и сестрите ти, за да ги измъчва и да ми изпрати послание. Тя уби още двама в кръвния лагер, докато бях там. Етиен и Габриел Жили. Ето защо Ла Воазин се присъедини към нас. Защото Морган уби брат ти и сестра ти. Не ти казах, защото не исках да те разсейвам от плана ни. Не исках да изпитваш болка, вина заради двама души, които не познаваш. А ти попречих да спасиш Жил, защото нямаше значение дали той е мъртъв, стига ти да си жив. Направих го за по-висшето добро, за моето по-висше добро. Вече разбираш ли? Това прави ли ме чудовище?
 	Той се взира дълго в мен, пребледнял и треперещ. Най-сетне отпусна ръце и отстъпи назад. Болката в очите му направо ме разкъсваше, още сълзи се спуснаха по бузите ми.
 	- Не - прошепна накрая и ги избърса за последно. За сбогом. - Това те прави майка ти.
 	 
 	* * *

 	 
 	Изчаках няколко минути, след като той излезе от магазина, преди да се срина. Да плача, да пищя, да троша стъклени бръмбари от лавиците, да мачкам лилии под ботушите си. Когато най-сетне отворих вратата след половин час, сенките в уличката бяха изчезнали под лъчите на следобедното слънце и той не се виждаше никъде. Шарл ме чакаше на прага. Въздъхнах с облекчение. После рязко спрях.
 	Едно малко листче беше закачено на вратата. Пърхаше на вятъра.
 	Красив порцелан, красива кукла, забравена и самотна.

 	Пленена в огледален гроб, тя е с маска костена.

 	Откъснах го от вратата с треперещи пръсти и огледах уличката зад мен. Който и да го беше оставил, го беше направил, докато съм била в магазина - или докато с Рийд се карахме, или след като той си тръгна. Вероятно Манон ме беше открила все пак. Не се запитах защо не ме нападна. Не се зачудих какво означава зловещото послание. Нямаше значение. Те нямаха значение.
 	Нищо вече нямаше значение.
 	 
 
 	ПРОМЯНА В ПЛАНА


 	 

 	Рийд


 	 
 	 
 	Сърцето ми биеше в болезнен ритъм пред „Левиатан". Макар че чувах другите вътре, спрях пред задния вход, скрит от улицата. Дишах тежко. В главата ми кръжаха думи. Блъскаха се в защитите ми като призраци от ада с поръбени с остриета крила. С бръсначи. Сечаха къс по къс.
 	Лу ще се влоши още повече, преди да се оправи. Много, много повече.
 	Вече сечаха по-дълбоко. Откриваха всяка пукнатина и проникваха в нея.
 	Животът ти с нея винаги ще бъде такъв - бягство, криене, борба. Никога няма да намериш покой.

 	Трябваше да сме партньори.
 	Луиз започна пропадането си. Не можеш да го спреш и не можеш да го забавиш. То ще погълне и двама ви, ако се опиташ.

 	Господи, бях се опитал.
 	Тя няма да остане момичето, в което си се влюбил.

 	Ръцете ми се свиха в юмруци.
 	Ще си сложа дълги зъби и нокти, за да те улесня. Ще стана още по-ужасна, ако това ще докаже извратената ти логика. Много, много по-ужасна.

 	Пипалата на гнева се извиваха около думите сега, овъгляваха ги. Подпалваха острите им ръбове. Приветствах всеки пламък. Наслаждавах му се. Димът не вредеше на крепостта, той само я подсилваше. Потапяше я в жега и мрак. Отново и отново ѝ се доверявах. Отново и отново тя показваше, че не заслужава доверие.
 	Нима не заслужавах уважението ѝ?
 	Нима тя наистина имаше толкова ниско мнение за мен?
 	Бях ѝ дал всичко. Всичко. Защитата си, любовта си, живота си. А тя захвърли всичко, сякаш няма значение. Тя ме лиши от името ми, от идентичността ми. От семейството ми. Всяка дума от устата ѝ от деня, в който се срещнахме, беше лъжа - коя е тя, какво е, отношенията ѝ с Коко, с Бас. Мислех си, че ще мога да го преодолея. Мислех си, че съм ѝ простил. Но онази дупка... тя не се беше затворила. Кожата се бе затворила над инфекция. И криеше братята и сестрите ми от мен, пречеше ми да ги спася...
 	Тя ми заби нож в гърба.
 	Не можех да ѝ вярвам. Очевидно и тя не ми вярваше.
 	Цялата ни връзка беше изградена на лъжи.
 	Яростта, предателството прогаряха гърлото ми. Този гняв бе първичен, като живо създание, което забиваше нокти в гърдите ми...
 	Ударих юмрук в каменната стена и се свлякох на колене. Другите... не биваше да ме виждат така. Съюз или не, ако надушеха кръв във водата, щяха да нападнат. Трябваше да се овладея. Трябваше да... да...
 	Контролът е твой. - Друг глас - Неканен, все така болезнен - отекна в ума ми. - Гневът не може да те владее, Рийд.
 	Аз бях... бях убил архиепископа, за да я спася, за бога. Как може да каже, че съм я ненавиждал?
 	Дишах дълбоко и останах коленичил още миг в тишина. Гневът все така гореше. Предателството още болеше. Но ги замени яростна решителност. Лу вече нямаше да ме иска. Тя го показа пределно ясно. Аз още я обичах, винаги щях да я обичам, но тя бе права: не можехме да продължаваме така. Макар и иронично, макар и жестоко, ние някак си си пасвахме като вещица и ловец на вещици. Като съпруг и съпруга. Но тя се промени. Аз се промених.
 	Исках да ѝ помогна. Отчаяно. Но не можех да я накарам да си помогне сама.
 	Изправих се по-стабилно и отворих вратата на „Левиатан".
 	Това, което можех да сторя, бе да убивам вещици. Това умеех да правя. За това бях обучаван цял живот. А сега Мор- ган се криеше в града. Преследваше близките ми. Ако не сторех нещо, ако си седях в тази уличка и плачех за неща, които не мога да променя, Морган щеше да ги открие и измъчва. Щеше да ги убие.
 	Но аз щях да я убия пръв.
 	За да го сторя, трябваше да отида при баща си.
 	Когато пристъпих прага, Шарл, Брижит и Абсалон се обърнаха и хукнаха нагоре по стълбите. Значи, тя беше тук. Лу. Сякаш прочела мислите ми, мадам Лабел ме докосна по ръката и прошепна:
 	- Тя дойде преди малко. Коко и Ансел се качиха при нея.
 	В очите ѝ имаше още нещо, но аз не попитах. Не исках да знам.
 	Малка и незабележима, за разлика от името си, странноприемницата „Левиатан" беше в най-далечния край на Сезарин, близо до гробището. С пролуки между дъските на пода. Паяжини в ъглите. Казан в огнището.
 	Нямаше други клиенти освен нас.
 	На бара Деверо седеше с Тулуз и Тиери. Усетих дежавю, когато ги видях заедно. За друго време и друго място. Друга кръчма. В нея нямаше кръвни вещици и върколаци обаче. Тя беше подпалена.
 	- Това е някакъв майтап - промърмори Бо, стиснал халбата си на масата до мен. Качулката още засенчваше лицето му. До него седяха Николина и една жена, която не познавах. Не... познавах я. Висока и красива, тя имаше лицето на Коко. Но очите ѝ блестяха с непозната злост. Държеше гърба си изправен. Устните ѝ се свиха.
 	- Добър вечер, капитане. - Тя наклони сковано глава. - Най-сетне се срещаме.
 	- Ла Воазин.
 	При произнасянето на името ѝ Блез и децата му оголиха зъби и изръмжаха тихо.
 	Въпреки напрегнатата тишина - и осезаемата враждебност - Деверо се засмя и ми помаха.
 	- Рийд, колко е прелестно да те видя отново! Ела насам, ела насам!
 	- Какво правиш тук?
 	- Маскарадът на черепите, скъпо момче! Нали не си забравил? Един от входовете му е точно под тази...
 	Извърнах се, не исках да чувам повече. Нямах време за щастливи срещи. Нямах време да помирявам кръвни вещици и върколаци. Да ги забавлявам.
 	- Имаме късмет, че е тук - прошепна мадам Лабел, макар че гласът ѝ бе по-скоро напрегнат, отколкото укорителен. - След като Огюст изгори „Белроуз", хората ми в града са твърде изплашени, за да говорят с мен. Щеше да е много трудно да намеря безопасно място за нас, ако Клод не се беше намесил. Явно ханджията му дължи услуга. Ние сме единствените клиенти на „Левиатан" тази нощ.
 	Не ме беше грижа. Вместо да отговоря, кимнах на Бо, който стовари халбата си на масата с въздишка. Той тръгна с мен и мадам Лабел към вратата.
 	- Ако все още планираш това, което си мисля, значи, си непоправим идиот...
 	- Как сме с времето? - попитах рязко.
 	Той примигна насреща ми.
 	- Ами сигурно свещениците вече приключват подготовката на тялото. Ще проведат последните ритуали скоро. Месата ще се състои след час, а после ловците ще придружат семейството ми на погребалната процесия. Ще го погребат към четири следобед.
 	Не спомена името му и ме заболя. Сякаш беше никой.
 	Принудих се да прогоня тази мисъл.
 	- Това ни дава час да проникнем в замъка. Къде ще бъде Огюст?
 	Бо и мадам Лабел се спогледаха притеснени, но не възразиха повече.
 	- В тронната зала - каза Бо. - Той, майка ми и сестрите ми ще бъдат в тронната зала. Традиция е да дава аудиенция по време на тържествени събития.
 	- Можеш ли да ни вкараш?
 	Той кимна.
 	- Както каза Клод, има система от тунели под целия град. Играех си в тях като дете. Те свързват замъка, катакомбите, катедралата...
 	- „Белроуз" - добави мадам Лабел и изви многозначително вежда. - И тази кръчма.
 	Бо сведе глава със смях.
 	- Има проход зад един гоблен в тронната зала. Ти и майка ти може да се скриете там, докато аз ида при баща ми. След обяснението на Жан Люк за събитията в Корема и твоята доста злощастна поява в града, мисля, че ще е най-добре първо аз да говоря с него. Да му попреча да те арестува още щом те види. - Наведе се и снижи глас. - Но се е разчуло, Рийд. Той ще знае, че си вещер. Всички ще знаят. И нямам представа какво ще стори. Да се обърнем към него в деня на погребението на архиепископа, е голям риск, особено след като ти... - Замълча и въздъхна извинително. - След като ти го уби.
 	Емоция задави гърлото ми, но я преглътнах. Не можех да мисля за това. Трябваше да продължавам напред.
 	- Разбирам.
 	- Ако успея да го убедя, ще те извикам. Ако не успея, ще бягаш да се спасяваш. - Погледна ме в очите и изпъна рамене. - Няма да отстъпя за това, братко. Ако ти кажа да бягаш, ще бягаш.
 	- А защо не си уговорите парола, ако нещата се объркат. - С мъртвешка усмивка, Николина плъзна лице между нас. - Аз предлагам „развейпрах“. Или „пройдоха". Пройдоха, пройдоха, изяде пердаха...
 	Бо я изблъска без колебание.
 	- Ако по някаква причина се разделим, завивайте наляво при всяко отклонение. Така ще стигнете до Маскарада на черепите. Намерете Клод и той ще ви доведе обратно тук.
 	Смръщих се.
 	- А ако завиваме само наляво, няма ли да се движим в кръг?
 	- Не и под земята. Левите тунели са единственият начин да се стигне до Маскарада на черепите. - Той кимна отново, този път на себе си. - Така. Входът към тунелите е в склада зад бара, а замъкът е на двайсет минути път оттук. Ако ще го правим, трябва да тръгнем веднага.
 	- А, и каква стана тя? - Николина кършеше вежди, докато ни обикаляше. Момичешкият ѝ глас стана пронизителен: - Към замъка, към примката, търчи той презглава...
 	- Ще замълчиш ли, жено? - извъртя се Бо и опита да я изблъска към Ла Воазин. - Не спира да го прави, откакто дойдох. - А към нея добави: - Върви, махай се. Върни се при твоята... господарка или каквато е там...
 	Николина се изкикоти.
 	- Развейпрах.
 	- Какво странно създание - промърмори мадам Лабел, като се взираше, смръщена, в нея. - Май ѝ хлопа дъската. Нарече Луиз мишка. Имаш ли представа какво означава това?
 	Не отговорих, а дадох знак на Бо да ни води. Той се поколеба.
 	- Не трябва ли някой... да я доведе? Лу? Мислех, че иска да дойде с нас?
 	И аз си мислех, че ще ме обича вечно.

 	Заобиколих го и минах зад бара въпреки възраженията на кръчмаря.
 	- Планът се промени.
 	 
 
 	В КРАЛСКИЯ ДВОР


 	 

 	Рийд


 	 
 	 
 	Имах камъче в ботуша.
 	Загнезди се там още щом влязохме в тунелите. Достатъчно малко, за да го изтърпя. Но и достатъчно голямо, за да ме дразни. На всяка стъпка се блъскаше в крака ми. Свивах пръсти. Стисках подразнено зъби.
 	Или беше заради Бо.
 	Той свали качулката си в сумрака и тръгна през тунелите с ръце в джобовете. Факлата озаряваше усмивката му.
 	- О, толкова срещи е имало тук. Толкова много спомени.
 	Камъчето се плъзна под петата ми. Разтърсих подразнено крак.
 	- Не искам да знам.
 	Явно обаче мадам Лабел искаше. Тя изви вежда. Вдигна полите си, за да прекрачи една издатина в земята.
 	- О, Ваше Височество. Чувала съм, че слуховете за подвизите ви са силно преувеличени.
 	Той отвори широко очи.
 	- Моля?
 	- Аз притежавах бардак. - Тя го погледна многозначително. - Хората говорят.
 	- Какво говорят?
 	- Не искам да чувам - повторих аз.
 	Сега бе неин ред да се ухили.
 	- Забравяш, че те познавам от дете, Борегард. Помня пролуката в зъбите ти и пъпките по брадичката ти. А после... когато разви онова злощастно заекване...
 	С пламнали бузи, той изпъчи гърди и едва не се препъна в един камък. Надявах се той да се забие в неговата пета.
 	- Не съм заеквал - рече възмутено. - Беше пълно, абсолютно недоразумение...
 	Изритах няколко пъти във въздуха, но камъчето се завря между пръстите ми.
 	- Заеквал си?
 	- Не...
 	Мадам Лабел се засмя.
 	- Кажи му историята, скъпи. Много бих искала да я чуя отново.
 	- Ти откъде я знаеш...?
 	- Нали ти казах, бардаците са извор на информация - смигна му тя.
 	Той изглеждаше възмутен. Макар че розовото още обагряше бузите му, въздъхна дълбоко и духна един кичур коса от очите си. Усмивката на мадам Лабел стана по-широка, очаквателна.
 	- Добре - сопна се Бо. - Тъй като съм сигурен, че не си чула истината, искам да изясня нещата. Изгубих девствеността си с пселисмофиалиачка.
 	Втренчих се в него, забравил за камъчето в ботуша си.
 	- Какво?
 	- Пселисмофиалиак - повтори той подразнено. - Ами човек, който се възбужда от заекване. Казваше се Аполиния. Беше камериерка в замъка и няколко години по-голяма от мен, много красива.
 	Премигнах веднъж. Два пъти. Мадам Лабел се засмя по-силно. Радостно.
 	- Продължавай - каза тя.
 	Той се втренчи лошо в нея.
 	- Е, можете да си представите как протече срещата ни. Аз сметнах, че фетишът ѝ е нещо нормално. Реших, че всички харесват заекването в спалнята. - Видял ужаса в очите ми, той кимна трескаво. - Да. Вече разбираш проблема, нали? Когато си намерих нов любовник, от кралския двор, можеш да си представиш как мина тази среща. - Той вдигна ръка към очите си. - Господи. Никога не съм бил така засрамен през целия си живот. Трябваше да избягам по тези тунели, за да се скрия от смеха му. Не можех да го погледна в очите цяла година. - Той плесна ръка по бедрото си. - Година.
 	Странно гъделичкане се появи в гърлото ми. Свих устни, за да го спра. Прехапах бузата си.
 	Но то все пак излезе и аз се засмях, остро и ясно, за пръв път от много време.
 	- Не е смешно - сопна се Бо, когато мадам Лабел се присъедини към смеха ми. Тя се беше превила надве, стискаше се за корема и раменете ѝ се тресяха. - Спрете да се хилите! Веднага!
 	Най-сетне тя избърса сълза от окото си.
 	- О, Ваше Височество. Никога няма да ми омръзне тази история. Моите момичета също много я харесваха. Ако ще успокои наранената ви гордост, ще призная, че и аз съм имала такива унизителни събития. И аз често бягах по тези тунели, когато бях млада. Веднъж баща ви ме гонеше из тях...
 	- Не. - Бо поклати бързо глава и махна с ръка. - Не. Не довършвай изречението.
 	- ... но тук имаше една дива котка. - Тя се засмя, потънала в спомена. - Не я забелязах, докато не стана твърде късно. Ами тя взе една част от анатомията на баща ти... или по-скоро две части от анатомията му за...
 	Смехът застина в гърлото ми.
 	- Престани.
 	- ... за играчка! О, трябваше да чуете виковете на Огюст. Ще си помисли човек, че котката го е изкормила, а не просто е одраскала топ...
 	- Стига. - Ужасен и ококорен от изумление, Бо буквално ѝ запуши устата с ръка. Тя засумтя под пръстите му. - Никога, никога не разказвай отново тази история. Разбра ли ме? Никога. - Той тръсна рязко глава и затвори очи. - Нанесе ми психологически травми, жено. Не мога да спра да виждам този образ пред очите си.
 	Тя избута ръката му, като още се смееше.
 	- Не бъди такава примадона, Борегард. Сигурно разбираш екстравагантните дейности на баща си, като се има предвид в каква ситуация сме всички... - Усмивката ѝ помръкна и игривата атмосфера изчезна на мига. Тя прочисти гърлото си. - Исках да кажа, че...
 	- Не бива да говорим повече. - С мрачно изражение и изопнати устни, Бо посочи към тунел, който водеше на север. - Наближаваме замъка. Чуйте.
 	И наистина, в тишината, която последва, над нас се чуха приглушени стъпки. Клекнах, за да сваля ботуша си. Изтърсих проклетото камъче и се обух. Без никакви разсейвания повече. Макар да оценявах опита на мадам Лабел да ни ободри, не беше нито времето, нито мястото.
 	Не беше времето и мястото от седмици.
 	Изминахме остатъка от пътя в мълчание. Когато тунелът започна да се изкачва постепенно, гласовете се засилиха. Както и ритъмът на сърцето ми. Не биваше да съм толкова нервен. Бях виждал вече краля. Бях го виждал, бях говорил с него, бях вечерял с него. Но тогава бях ловец, почитан, достоен, а той беше моят крал. Всичко се бе променило оттогава.
 	Сега бях вещер - презиран - и той беше мой баща.
 	- Всичко ще бъде наред - прошепна мадам Лабел, сякаш прочела мислите ми. Кимна ми. И на себе си. - Ти си негово дете. Няма да те нарани. Дори архиепископът не изгори детето си, а Огюст е два пъти повече мъж от него.
 	Потрепнах при тези думи, но тя вече се бе обърнала към една скална ниша в стената. Тя беше покрита от гоблен. Разпознах го от краткия си престой в замъка - мъж и жена в Райската градина, голи, паднали пред Дървото на познанието за Добро и Зло. В ръцете си държаха по един златен плод. Над тях се бе извила огромна змия.
 	Взирах се в обърнатото изображение на намотките ѝ и ми призля.
 	- Гледайте оттук - прошепна Бо и посочи малка пролука между стената и гоблена.
 	Пролуката беше не по-широка от три сантиметра. Зад нея се мяркаха тела. Аристократи и духовници от цялото кралство, от целия свят. Черни наметала, воали и дантела. Тихите им гласове се сливаха в жужене. А отвъд, на каменен подиум, на огромен трон, седеше Огюст Лион.
 	От прозореца точно зад него проникваше светлина и очертаваше силуета му. Златната корона и златната коса. Коженото наметало и широките рамене. Местоположението на прозореца, на трона... бяха го направили нарочно. За да постигнат оптична илюзия, сякаш самото му тяло излъчва светлина.
 	Озарен отзад обаче, лицето му оставаше в сянка.
 	Но аз все пак виждах усмивката му. Той се смееше с три млади жени, без да обръща внимание на кралица Олиана до него. Тя се взираше решително в нищото, с изражение, което беше каменно като стъпалата на подиума. В ъгъла на стаята шепа аристократи с чуждестранни одежди приличаха на нея. Споделяха гнева и. Техните лица бяха единствените мрачни в залата.
 	Под кожата ми се надигна негодувание, когато видях бардовете, виното и храната.
 	Тези хора не скърбяха за архиепископа. Как смееха да се подиграват на смъртта му с гуляя си? Как смееха да говорят небрежно под черните качулки? Никакъв траурен воал не можеше да скрие апатията им. Хедонизма им. Тези хора - тези животни - не заслужаваха да скърбят за него.
 	Тази мисъл обаче беше последвана от друга. Срам прогори праведното ми възмущение.
 	Аз също не заслужавах.
 	Бо изтупа праха от наметалото си, приглади си косата колкото можа. Това не подобри особено външния му вид след дългото пътуване.
 	- Така. Ще вляза както трябва и ще поискам аудиенция. Ако е благосклонен...
 	- ... ще ни извикаш - довърших с пресъхнала уста.
 	- Точно така. - Кимна. И продължи да кима. - Точно така. А ако не е...? - Зачака, като извиваше вежди все повече, докато аз мълчах. - Искам да чуя потвърждението ти, Рийд.
 	Устните ми едва се раздвижиха.
 	- Ще бягаме.
 	Мадам Лабел ме стисна за ръцете.
 	- Всичко ще бъде наред - повтори тя.
 	Бо не изглеждаше убеден. Кимна за последно и тръгна в обратната посока на тази, от която бяхме дошли. Несъзнателно се приближих до пролуката между гоблена и стената. Чаках го да се появи. Гледах как две познати фигури тръгват към подиума.
 	Пиер Трембли и Жан Люк.
 	С изопнато и измъчено лице, Жан Люк бутна Трембли напред с неподобаваща сила. Хората около краля застинаха. Трембли беше виконт. Жан Люк го обиждаше пред хората - това беше наказуемо. Огюст се смръщи, махна на жените да се отдръпнат и двамата се качиха на подиума. Наведоха се да шепнат в ухото му. Макар че не чувах бързите им думи, видях как Огюст се смръщи още повече. После, притеснена, Олиана се наведе напред.
 	Вратите на тронната зала се отвориха след миг и влезе Бо.
 	Всички ахнаха. Всички разговори секнаха. Една жена дори изписка леко. Той ѝ смигна.
 	- Bonjour на всички. Съжалявам, че се забавих. - После се обърна към близките на майка си в ъгъла и каза по-тихо: - Здравейте.
 	В очите на Олиана имаше сълзи, когато тя скочи от мястото си.
 	- Синко.
 	- Майко. - Когато я видя, усмивката на Бо стана някак по-топла и искрена. Наклони глава, за да погледне зад нея към някой, когото не виждах. - Сестрички мои.
 	Когато му отговориха радостни възклицания, сърцето ми се сви болезнено. Виолет и Виктоар. Притиснах се към гоблена в напразен опит да ги видя, но мадам Лабел ме дръпна назад.
 	Огюст се беше сковал при появата на сина си. Очите му не се откъсваха от лицето на Бо.
 	- Блудният син се завръща.
 	- Татко. - Подигравателната усмивка на Бо се появи отново. Неговата броня, осъзнах сега. - Липсвах ли ти?
 	Настъпи абсолютна тишина, докато Огюст оглеждаше рошавата коса на сина си и мръсните му дрехи.
 	- Ти ме разочарова.
 	- Уверявам те, че е взаимно.
 	Огюст се усмихна. В усмивката му се съдържаше заплаха.
 	- За много умен ли се мислиш? - попита той тихо. Все още не ставаше от трона. - Да не си решил да ме излагаш с това нелепо представление? - Махна лениво с ръка към залата. - Все пак продължавай. Публиката е запленена. Кажи им колко си разочарован от баща си, човека, който претърсва цялото кралство от седмици, за да намери сина си. Кажи им как майка ти плака през всички тези нощи, докато чакаше вест. Кажи им как се моли на своите богове и на моя за завръщането ти. - Сега вече се изправи. - Кажи им, Борегард, как сестрите ти се измъкнаха от замъка да те търсят и една вещица едва не им отряза главите.
 	Отново се чуха ахвания, а Бо отвори широко очи.
 	Огюст слезе бавно по стълбите.
 	- Всички чакат да те чуят, синко. Кажи им за новите си другари. Кажи им за вещиците и върколаците, които наричаш приятели. Вероятно те вече ги познават. Може би твоите другари вече са убили техни близки. - Изви уста. - Кажи им как изостави семейството си, за да помогнеш на дъщерята на Господарката на вещиците, дъщерята, чиято кръв може да убие не само теб, но и сестрите ти. Кажи им как я освободи. - Той най-сетне стигна до Бо и се втренчиха един в друг. За секунда. За цяла вечност. Огюст заговори по-тихо: - Дълго търпях безобразията ти, но този път стигна твърде далече.
 	Бо се опита да се усмихне.
 	- Не си ги търпял. Не им обръщаше внимание. Твоето мнение няма никакво значение за мен...
 	- Моето мнение - изръмжа Огюст, като стисна предницата на ризата му - е единствената причина да не си окован на клада. Смееш да ме пренебрегваш? Смееш да предизвикваш баща си заради една мръсна вещица?
 	Огюст го блъсна и Бо залитна назад. Никой не се опита да му помогне.
 	- Не е така...
 	- Ти си дете. - При отровата в гласа на Огюст аристократите отстъпиха още назад. - Разглезено дете в позлатена кула, което никога не е усещало вкуса на войната и не е помирисвало вонята на смърт. Да не се мислиш за герой сега, сине? След две седмици, в които си играеше с приятелите си, да не би да се мислиш за воин? Да не смяташе да ни спасяваш? - Отново го блъсна. - Някога виждал ли си как върколаци ядат червата на войник? Виждал ли си как Бяла дама изсушава новородено?
 	Бо се олюля.
 	- Те... те не биха го направили. Лу не би...
 	- Ти си дете и глупак - каза студено Огюст. - И ме унижаваш за последен път. - Издиша силно през носа и се изпъна в целия си ръст. Моя ръст. - Но аз не съм лишен от милост. Капитан Тусен ми каза, че великият ви план е да победите Господарката на вещиците. Кажи ми къде е дъщеря ѝ и ще ти простя всичко.
 	Не. Паника стегна гърлото ми. Забравих да дишам. Да мисля. Можех само да гледам как очите на Бо се отварят широко. Как пристъпва към баща си.
 	- Не мога да го направя.
 	Лицето на Огюст се изопна.
 	- Ще ми кажеш къде е тя или ще те лиша от титла и наследство. - Хората зашепнаха шокирани, но Огюст не им обърна внимание, гласът му ставаше все по-силен с всяка дума. Олиана вдигна, ужасена, ръка към устата си. - Ще те прогоня от замъка си и от живота си. Ще те осъдя като престъпник, заговорник и когато изгоря приятелите ти, няма да помисля повече за теб.
 	- Татко - каза стъписан Бо, но Огюст не спря.
 	- Къде е тя?
 	- Аз... - Бо погледна безпомощно към майка си, но тя само затвори очи и заплака тихо. Той се прокашля и опита отново. Аз стаих дъх. - Не мога да ти кажа къде е, защото... не знам.
 	- Братко! - Едно красиво момиче зад Олиана с черна коса като Бо и смугла кожа се втурна напред. Гърдите ми се стегнаха, когато видях как кърши ръце, а Огюст я избута назад, далече от Бо. - Братко, моля те, кажи му къде е тя. Кажи му!
 	Близначката ѝ също хукна към нея. Макар че гледаше дръзко, брадичката ѝ трепереше.
 	- Не му се моли, Виолет. Разбира се, че ще му каже. Вещиците се опитаха да ни убият.
 	Гласът на Бо излезе задавено:
 	- Виктоар...
 	Огюст присви очи.
 	- Значи, ще защитиш една вещица вместо сестрите си?
 	- Трябва да вървим. - Мадам Лабел дръпна ръката ми, дишаше накъсано. Паникьосано. - Това беше грешка. Явно Огюст няма да ни помогне.
 	- Не можем просто да го изоставим...
 	Бо вдигна ръце към аристократите.
 	- Не е нужно да става така. Те не всички са зли. Ако просто ни помогнеш, можем да елиминираме Морган. Тя е в града, тук, сега, и планира нещо ужасно за погребението на архиепископа...
 	Мадам Лабел ме дръпна по-настоятелно.
 	- Рийд...
 	- Ти наистина си глупак. - Огюст прегърна собственически дъщерите си и ги дръпна назад. - Трябва да призная обаче, че не съм изненадан. Макар че ме ненавиждаш, аз те познавам, сине. Знам навиците ти. Знам свърталищата ти. От страх да не изгубиш новите си приятели, бях сигурен, че ще ме посетиш с тази нелепа молба.
 	Смътно чух стъпки зад мен. Гласове. Мадам Лабел се вкопчи в ръката ми, крещеше името ми, но умът ми бе твърде бавен, твърде ленив. Осъзнаването дойде късно. Обърнах се точно когато Огюст каза:
 	- Знаех, че ще използваш тунелите.
 	- Развейпрах! - извика Бо, като се обърна към нас с обезумял поглед. - Пройдоха!
 	Дръжката на балисарда ме удари по темето и аз не видях нищо повече.
 	1
 	 Притчи Соломонови, 14- 21. - Б. пр.
 	2
 	 Пак там, 28- 27. - Б. пр.
 	3
 	 Пак там, 3- 27. - Б. пр.
 	 

 
 	ПРЕД ПОГИБЕЛ ГОРДОСТ ВЪРВИ


 	 

 	Лу


 	 
 	 
 	Той тръгна без мен. Взирах се в уискито си, наклоних го настрани и го излях бавно на дървения тезгях. Коко взе чашата от ръката ми, без да прекъсва разговора си с Лиана. В другия край на кръчмата Ансел седеше между Тулуз и Тиери. Всички се смееха на шега, която не можех да чуя.
 	Голямо, щастливо семейство.
 	Само че се взираха в мен и си шушукаха, сякаш бях оръдие, готово да избухне.
 	А онова копеле тръгна, без да каже и дума.
 	Не знам какво съм очаквала - на практика аз направо го залях с уиски и запалих клечката. Но не бях излъгала. Не бях казала неистина. Той нали това искаше? Искаше истината.
 	Не ме лъжи - така ми каза.
 	Отблъснах се от тезгяха и тръгнах към мръсната витрина, вгледах се през мърлявите стъкла. Трябваше вече да се е върнал. Ако бе тръгнал, когато Деверо каза - докато аз се цупех нещастно на горния етаж, - трябваше да се е върнал през тунела преди половин час. Нещо се беше случило. Вероятно беше в беда...
 	Вече разбираш ли? Това прави ли ме чудовище?

 	Не. Това те прави майка ти.

 	Нова вълна от гняв ме заля. Вероятно сам си беше намерил бедата. И... този път... вероятно трябваше да се оправя без мен. Без магия.
 	Нечий дъх погъделичка тила ми и се обърнах, озовах се лице в лице с Николина. Когато тя ми се ухили, аз се смръщих. Кръвта бе направила зъбите ѝ жълти. Всъщност тънката ѝ кожа сега бе най-бледото нещо по нея, по-светла и бяла от луната. Потреперих, когато минах покрай нея към една празна маса в ъгъла.
 	- Искам да остана сама, Николина.
 	- Не би трябвало да е трудно, souris1. - Тя се понесе около мен, шепнейки, сочейки към Коко и Ансел, към Блез и Лиана, към Тулуз и Тиери. - Те определено не искат компанията ни. - Наведе се към мен. Устните ѝ докоснаха ухото ми. - Притесняваме ги.
 	Отблъснах я.
 	- Не ме докосвай.
 	Когато се тръшнах на стола с гръб към нея, тя се понесе към отсрещния стол. Не седна обаче, вероятно призраците не сядат. Никой не може да изглежда достатъчно зловещ и странен, ако си е настанил задника на стол в кръчма.
 	- Ние не сме толкова различни - прошепна тя. - И двете никой не ни харесва.
 	- Мен си ме харесват - сопнах се аз.
 	- Нима? - Безцветните ѝ очи се озърнаха към Блез, който ме гледаше от бара. - Усещаме мислите му, о, да, и той не е забравил как строши костите на сина му. Копнее да се нагости с плътта ти, да те накара да скимтиш и да стенеш.
 	Аз също погледнах към него. Устната му бе извита над острите зъби. По дяволите.
 	- Но ти няма да скимтиш, нали? - Николина завря лице в моето. - Ще се бориш и ще хапеш с твоите зъби. - Тя се засмя и звукът пропълзя по гръбнака ми, после повтори: - Не сме толкова различни. От години нашият народ е преследван, а ние сме преследвани дори сред тях.
 	По някаква причина се съмнявах, че говори за мен и нея, за нас двете. Не. Като че ли Николина не беше единственото създание, което живееше в главата ѝ напоследък. Вероятно там имаше и... други. Казах ти, че е странна - беше ми доверила Габриел. - Прекалява със сърцата. Моето сърце се сви при спомена. Горката Габи. Надявах се да не е страдала.
 	Исме седеше на маса с Ла Воазин, очите ѝ бяха зачервени и влажни. Няколко нейни сестри се присъединиха към тях. Бабет бе останала в лагера, за да се погрижи за твърде младите, твърде старите, слабите или болните.
 	Не бяха открили тялото на Габи.
 	- Ще ти кажем една тайна, малка мишчице - прошепна Николина, като привлече отново вниманието ми. - Не ние трябва да ги накараме да се чувстват добре. Не, не, не. Не е така, не е така. А те нас.
 	Втренчих се в нея.
 	- Как си станала такава, Николина?
 	Тя се ухили отново - твърде широка усмивка, която почти раздели лицето ѝ на две.
 	- А ти как си станала такава, Луиз? Всички правим избори. Всички си търпим последствията от тях.
 	- Приключих с този разговор.
 	Издишах рязко и отвърнах на зловещия поглед на Блез. Ако не примигнеше скоро, щеше да му падне някое око. Николина, макар и напълно ненормална, беше права за едно: щях да хапя. Когато Теранс прошепна нещо в ухото му, той най-сетне откъсна очи от мен и погледна към вратата на склада. Веднага се напрегнах. Нима бяха чули нещо, което аз не съм чула? Нима Рийд се връщаше?
 	Без да се поколебая, свих пръст и зрението ми се замъгли. Слухът ми обаче се засили и тихият глас на Теранс отекна, сякаш той стоеше до мен:
 	- Мислиш ли, че е мъртъв? Ловецът?
 	Блез поклати глава.
 	- Вероятно. В сърцето на човешкия крал няма мир. Рийд сглупи, че отиде при него.
 	- Ако наистина е мъртъв... тогава кога ще можем да се махнем от тук? - Теранс хвърли поглед към Ла Воазин и Исме, към кръвните вещици около тях. - Не дължим лоялност на тези демони.
 	Бузата ми започна да потрепва. Преди да се усетя, се изправих и притиснах юмруци към масата. Моделът се разпадна.
 	- Като че ли не дължите лоялност и на Рийд. - И двамата ме погледнаха стреснати... и гневни, но това беше нищо пред моя гняв. Николина плесна радостно с ръце. Коко, Ансел и Клод се надигнаха колебливо. - Ако смятате, че той е в опасност, тогава защо сте още тук? - Гласът ми се повиши, превърна се в нещо отделно от мен. Макар че се чувах да говоря, не аз произнасях думите. - Вие му дължите живот, проскубани кучета. Или предпочитате да взема живота на Теранс обратно?
 	Вдигнах ръце.
 	Зъбите на Блез просветнаха, когато стана от стола си.
 	- Как смееш да ни предизвикваш?
 	- Луиз... - рече Клод помирително. - Какво правиш?
 	- Те мислят, че Рийд е мъртъв. И се уговарят кога да ни изоставят.
 	Макар че Ла Воазин се изсмя, очите ѝ останаха студени и безизразни.
 	- Ама, разбира се. Още при първата опасност те подвиват опашки и бягат в блатото си. Те са страхливци. Казах ти да не им се доверяваш, Луиз.
 	Когато Лиана тръгна към вратата, аз я Затръшнах пред нея само с леко движение на китката. Очите ми не се откъсваха от очите на Блез.
 	- Няма да ходите никъде. Не и преди да ми го върнете.
 	Блез изръмжа, лицето му започна да се променя.
 	- Ти не контролираш върколаците, вещице. Не те наранихме заради твоя мъж. Ако той умре, значи, и нашата благосклонност си отива. Много внимавай.
 	Ла Воазин пристъпи до мен и плесна с ръце.
 	- Вероятно вие трябва да внимавате, Блез. Ако разгневите тази вещица, разгневявате всички ни.
 	Тя вдигна ръка и кръвните вещици се изправиха като една. Бяха поне дванайсет. Четири пъти повече от Блез, Лиана и Теранс, които стояха гръб до гръб и ръмжаха гърлено. Ноктите им се издължиха в смъртоносни остриета.
 	- Ще си тръгнем оттук. - Въпреки думите си, Блез срещна погледа на Ла Воазин с открито предизвикателство. - Няма да се пролее кръв.
 	- Много бързо забравяш. - Ла Воазин се усмихна с жестока, смразяваща усмивка. После смъкна яката си и разкри три назъбени белега на гърдите си от нокти, а кръвните вещици зашепнаха в очакване. Аз също се напрегнах в очакване, о, да. - Ние обичаме кръвта. Особено нашата собствена.
 	Напрежението в стаята стана непоносимо, докато се взираха един в друг.
 	Ансел понечи да пристъпи между тях, точно Ансел, но Клод го спря с ръка на рамото.
 	- Стой мирен, момче. Преди да си пострадал. - А на Ла Воазин и Блез каза: - Нека не забравяме голямата си цел. Имаме общ враг. Можем да се изтърпим, докато мосю Дигори се завърне, нали? - Погледна многозначително първо Блез, после мен, и накрая добави: - Защото той ще се върне.
 	Настъпи дълга и напрегната тишина, не се чуваше дори дишане. Всички чакахме някой да помръдне. Да нападне.
 	Накрая Блез въздъхна тежко.
 	- Говориш мъдро, Клод Деверо. Ще изчакаме завръщането на мосю Дигори. Ако не се върне, с децата ми си тръгваме от това място и ще оставим неговите обитатели - жълтите му очи откриха моите - невредими. Имаш думата ми.
 	- О, отлично...
 	Но Ла Воазин само се изсмя.
 	- Страхливец.
 	И това преля чашата.
 	Теранс изръмжа и се хвърли към нея, но Николина се появи, стисна го за гърлото и го изви. Той изскимтя, полетя във въздуха и се стовари в краката на Блез. Лиана също вече се беше преобразила. Втурна се към Николина. Блез бързо я последва, както и Ансел, и Клод, когато осъзнаха какво искат кръвните вещици, ами... кръв. С ножове в ръце, Исме и сестрите ѝ се хвърлиха към вратните вени на вълците, но те бяха бързи и скочиха на бара, за да са на по-висока позиция. Макар и обграден от многобройни противници, Теранс успя да избие ножа от ръката на Исме и я затисна с лапата си. Когато другата му лапа раздра лицето ѝ, тя изпищя. Коко хукна да се намеси.
 	А аз... аз потопих пръст в уискито по бара. Само пръст.
 	Една мъничка искра - така подобна и все пак така различна от пожара в кръчмата преди толкова много време. Нима беше само преди две седмици?
 	Имах чувството, че са минали години.
 	Пламъците подгониха уискито по бара към Теранс...
 	Не. Не Теранс. Наклоних глава с интерес, когато пламъците намериха друг, закатериха се по краката ѝ, към гърдите. Скоро тя запищя от ужас и болка, отчаяно се опитваше да пусне кръв, да извлече магия от китките си, но аз само се смеех. Смеех ли се, смеех, докато очите ми не запариха и гърлото ме заболя, смеех се, докато гласът ѝ накрая не проникна през дима в ума ми. Докато не осъзнах чий е този глас.
 	- Коко - прошепнах.
 	Взирах се, смаяна, в нея и пуснах модела. Пламъците веднага угаснаха, а тя се свлече на пода. Дим се вдигаше от дрехите ѝ, от кожата ѝ и тя хриптеше между Стенанията, опитваше се да си поеме дъх. Постепенно забелязах и останалите в стаята. Ансел беше ужасен, Теранс крещеше, Исме се хвърли да търси мед. А когато понечих да ѝ помогна, една ръка ме стисна за гърлото.
 	- Стой тук - изръмжа Ла Воазин, ноктите ѝ се забиха в кожата ми.
 	- Стига, Жозефин. - Деверо се извиси над нас, не го бях виждала така мрачен. - Пусни я.
 	Очите ѝ се ококориха леко, докато се взираше в него, но един по един, пръстите ѝ постепенно се отпуснаха. Поех си рязко дъх и залитнах напред.
 	- Коко.
 	Но и кръвните вещици, и върколаците застанаха пред нея, когато приближих, и аз не виждах нищо повече от очите ѝ над ръката на Ансел. Той също се беше изпречил между нас. Дъхът ми секна от враждебността в очите им. От страха.
 	- Коко, много съжалявам...
 	Тя се опита да стане.
 	- Ще се оправя, Лу - каза немощно.
 	- Стана случайно. Трябва да ми повярваш. - Гласът ми секна, но сърцето ми... То се разби от сълзите, които видях в очите ѝ, когато ме погледна. Тя притисна ръка към устата си, за да потуши стоновете. - Коко, моля те. Знаеш, че никога не бих... никога не бих нарочно...
 	Зад нея Николина се ухили. Интонацията ѝ стана по-различна, когато каза:
 	- Господ рече: „И помнете. Пред погибел гордост върви".
 	Безвъзвратността на стореното ме разкъсваше и аз чух гласа му. Усетих лекото докосване по косата ми.
 	Ти не беше на себе си.

 	Ти виждаш каквото искаш да видиш.

 	Мислиш ли, че искам да те видя като...
 	Като какво? Като зло?
 	Покрих лицето си с ръце, паднах на колене и заплаках.
 	 
 
 	ИСТИНСКИ РИЦАРИ


 	 

 	Рийд


 	 
 	 
 	Лице. Събудих се и видях лице. Макар че беше само на сантиметри от моето, не можех да видя добре чертите му. Оставаха безформени, тъмни, сякаш стоях в гъста мъгла. Но всъщност не стоях. Не можех да си движа крайниците. Усещах ги по-тежки от обикновено, невъзможно тежки и студени. Освен китките. Китките ми горяха с черен огън.
 	Очи се затварят, отварят лениво, всяко примигване е огромно усилие. Опитах се да вдигна глава. И тя се отпусна към рамото ми. Стори ми се, че устните се движат. Стори ми се, че се чува глас. Затворих отново очи. Някой се опитваше да отвори устата ми, опитваше се да излее нещо горчиво в гърлото ми. Повърнах веднага.
 	Повръщах, докато главата ми не запулсира. Гърлото ми се разрани.
 	Когато нещо твърдо ме удари по лицето, изплюх кръв. Вкус на мед и сол опърли сетивата ми. Примигнах по-бързо и разтърсих глава. Стаята се люлееше. Най-сетне лицето пред мен доби форма. Златна коса и сиви очи като на вълк, с прав нос и изсечена челюст.
 	- Буден си - каза Огюст. - Добре.
 	До мен мадам Лабел седеше с вързани зад стола китки. Ръцете ѝ щяха да изскочат от ставите. Макар че от една рана на гърлото ѝ течеше кръв, очите ѝ бяха ясни. И чак тогава видях металните спринцовки в ръката на Огюст. Проклетите инжекции.
 	Той ни беше упоил. Беше упоил мен, сякаш бях...
 	Жлъчка опари гърлото ми.
 	Сякаш бях вещица.
 	Мадам Лабел се бореше с въжетата.
 	- Наистина, Огюст, това не е необходимо...
 	- Смееш да се обръщаш така към Негово Величество? - попита Олиана.
 	Гласът ѝ се извиси и се затъркаля из ума ми.
 	- Простете ми - сопна се мадам Лабел. - Но ако си родил дете на някой мъж, и то след като си правил с него необходимите за това щастливо събитие дейности, предположих, че формалностите отпадат. Каква печална грешка от моя страна.
 	Повърнах отново, не можах да чуя отговора на Олиана.
 	Когато отворих пак очи, стаята бе по-ясна. Махагонови лавици, изпълнени с книги. Резбована полица над камина. Портрети на крале със стиснати устни и бродиран килим под ботуши. Примигнах и се концентрирах върху ловците покрай стените. Поне дузина. Всеки бе стиснал балисардата на колана си.
 	Освен ловеца, който стоеше зад мен. Той притискаше своята към гърлото ми.
 	Втори застана зад мадам Лабел. Неговото острие ѝ пусна кръв и тя застина.
 	- Е, поне го почистете - каза тя немощно. - Той не е животно. Той е твой син.
 	- Обиждаш ме, Елен. - Огюст клекна пред мен и прокара ръка по лицето ми. Очите ми се опитаха да я последват. - Не бих оставил дори хрътките си да седят в собственото си повръщано. - Щракна с пръсти. - Искам да се концентрираш, Рийд. Месата започва след четвърт час и не може да закъснявам. Кралството очаква да скърбя за онзи двуличен задник. Не мога да ги разочаровам.
 	Омраза прогори мъглата в мислите ми.
 	- Но разбираш колко важни са преструвките, нали? - Изви златната си вежда. - Ти заблуди всички ни все пак. Включително него. - Стомахът ми пак се надигна, но той точно навреме отскочи бързо назад, изкривил уста. - Между нас да си остане, но се радвам, че го уби. Не мога да ти опиша колко пъти този мръсен лицемер дръзваше да ме порицава, мен, когато през цялото време оная му работа е била завряна в Морган льо Блан.
 	- Да, мръсен лицемер - повтори натъртено мадам Лабел.
 	Ловецът зад нея я дръпна назад за косата и притисна острието по-силно в гърлото ѝ. Тя замълча.
 	Огюст не ѝ обърна внимание, наклони глава да ме огледа.
 	- Тялото ти реагира на инжекцията. Предполагам, че това потвърждава думите на Филип. Ти си вещер.
 	Вдигнах глава с неимоверно усилие. За една секунда. За две.
 	- Бих искал да видя как... твоето тяло... ще реагира на бучиниша... Ваше Величество.
 	- Ти си ги отровил? - попита Бо с изумление. Още един ловец го държеше в ъгъла на стаята. Макар че майка му поклати отчаяно глава, той не ѝ обърна внимание. - Сложил си бучиниш в инжекциите?
 	- Проклета златна кула. - Огюст извъртя очи. - В момента не ми се слуша гласа ти, Борегард. Или твоя, Олиана - добави, когато тя опита да се намеси. - Ако някой от вас се обади отново, ще съжалява. - После се обърна към мен: - Е, кажи ми. Как е възможно това? Как така си се пръкнал такъв, Рийд Дигори?
 	Усмивката ми се появи неканена и чух гласа на Лу в главата си. Дори тогава, когато бе пленена зад сцената с двама от смъртните си врагове, тя беше безстрашна. Или вероятно глупава. Така или иначе, не знаеше колко е права всъщност.
 	- Мисля, че когато - прошепнах - мъж и... вещица... много се обичат...
 	Очаквах удара му. Когато той дойде, главата ми се блъсна в стола и остана така. Смях бълбукаше от устните ми, а той ме гледаше, сякаш бях насекомо. Нещо, което би смазал с ботуша си. Може би бях точно това. Засмях се отново на иронията. Колко пъти бях упоявал вещици? Колко пъти ги бях гледал с такова изражение?
 	Той ме стисна силно за брадичката.
 	- Кажи ми къде е тя и ти обещавам бърза смърт.
 	Усмивката ми бавно угасна. Не казах нищо.
 	Пръстите му се забиха по-силно. Достатъчно силно, за да оставят синини.
 	- Обичаш ли плъхове, Рийд Дигори? Те са грозни малки създания, да, но пък трябва да призная, че под животинските си кожи те имат нещо общо с мен.
 	- Не съм изненадан.
 	Той се усмихна. Студено.
 	- Те са интелигентни, способни. Решени да оцелеят. Вероятно и ти трябва да послушаш този добър инстинкт. - Когато продължих да мълча, усмивката му стана по-широка. - Интересно, но ако сложиш капан с плъх върху корема на човек, да кажем, в гърне, и загрееш Въпросното гърне, знаеш ли какво прави плъхът? - Той поклати главата ми вместо мен, когато не отговорих. - Ами заравя се в корема на човека, Рийд Дигори. Хапе и разкъсва кожата, плътта и костите и бяга от жегата. Убива човека, за да оцелее.
 	Най-после ме пусна, изправи се и извади кърпа от джоба си. Избърса с отвращение повърнатото от пръстите си.
 	- Ако не искаш да бъдеш този човек, предлагам ти да отговориш на въпроса ми.
 	Взирахме се един в друг. Формата на лицето му потрепна.
 	- Няма - казах простичко.
 	Думите отекнаха в тишината на стаята.
 	- Хм. - Той взе нещо от писалището. Малко. Черно. Метално. - Ясно.
 	Осъзнах, че е гърне.
 	Трябваше да изпитам страх. Може би бучинишът пречеше. Или гаденето, или пък ужасното главоболие. Той искаше да се страхувам от него. Виждах го в очите му. И в усмивката. Искаше да треперя, да се моля. Този човек се наслаждаваше на властта. На контрола. Някога бих му угодил. Като негов ловец. Щях да търся одобрението на своя крал. Дори след това - когато научих каква е ролята му в зачеването ми, в страданията ми - дълбоко в себе си пак исках да го опозная.
 	Бях си представял някаква негова версия от разказите на майка си. Бях си сложил нейните розови очила. Но този мъж не беше такъв.
 	Този мъж беше истински.
 	Този мъж беше грозен.
 	И като го гледах сега, изпитвах само разочарование.
 	Бавно сложи гърнето на скарата над огъня.
 	- Ще те попитам само още веднъж. Къде е Луиз льо Блан?
 	- Татко... - обади се Бо умолително, но Огюст махна с ръка и един ловец удари Бо по главата.
 	Когато той падна, Ориана се разпищя. Хукна към него, но Огюст я хвана през кръста и я хвърли към писалището. Тя се свлече, хлипаща, на пода.
 	- Казах да мълчите - изръмжа Огюст.
 	Мадам Лабел го гледаше с широко отворени очи.
 	- Кой си ти? - Гласът ѝ се издигна от изумление. - Мъжът, когото обичах, никога не би се отнесъл така с близките си. Това е съпругата ти. Това са синовете ти...
 	- Те не са мои синове. - Лицето на Огюст се зачерви, когато хвана подлакътниците на стола ѝ. Наведе се към лицето ѝ, очите му горяха налудничаво. - А и аз ще имам друг син, Елен. Ще имам още сто синове, напук на онази зла, белокоса кучка. Моето наследство ще живее. Разбра ли ме? Не ме е грижа, дори да трябва да изчукам всяка жена в тази забравена от Бог земя, но няма да се предам. - Вдигна ръка към лицето ѝ, но не я докосна. Пръстите му се свиха от омраза. От копнеж. - Ти, красива, проклета лъжкиньо. Какво да те правя сега?
 	- Моля те, престани. Това съм аз. Елен...
 	- Мислиш, че съм те обичал, така ли, Елен? Мислиш, че си по-различна от останалите?
 	- Знам, че бях. - Очите ѝ светеха от яростно убеждение. - Не можех да ти кажа, че съм вещица, и се извинявам за това, но ти ме познаваше, Огюст. Както една душа познава друга, ти ме познаваше и аз те познавах. Това между нас беше истинско. Детето ни бе заченато от любов, а не от похот... или по задължение. Трябва да се отървеш от тази сляпа омраза и да си спомниш. Аз съм същата като тогава. Виж ме, любов моя, виж и него. Той има нужда от помощ...
 	Огюст този път я докосна, изкриви устните ѝ между пръстите си. Дръпна ги към своите.
 	- Вероятно трябва да измъчвам и теб - прошепна той. - Да видя кой ще се пречупи пръв.
 	Когато тя го погледна дръзко, гърдите ми се изпълниха с гордост.
 	С обич.
 	- Защо бучинишът не ти действа, любов моя? - Той пусна устните ѝ и я погали по бузата. Сякаш бяха сами в стаята. - Как така остана незасегната?
 	Тя вирна брадичка.
 	- Инжектирам си бучиниш всеки ден, откакто се срещнахме.
 	- О... - Пръстите му се забиха в кожата ѝ. - Значи, не си била чак толкова откровена.
 	Вратата на кабинета се отвори и един мъж с ливрея влезе.
 	- Ваше Величество, не мога да карам повече свещениците да чакат. Настояват да започнат месата веднага.
 	Огюст се втренчи в майка ми още за миг. После въздъхна, пусна я и изпъна палтото си. Приглади косата си.
 	- Уви, явно разговорът ни ще трябва да почака, докато свърши церемонията. - Сложи си черни ръкавици с отработени движения и отново плъзна маската на лицето си. Фасадата. - Ще ви извикам, когато приключим... ако тя не се е появила дотогава.
 	- Казах ти. - Затворих очи, за да спра световъртежа. Да спра гаденето. Когато мракът само го влоши, с мъка ги отворих. - Морган е вече в града.
 	- Не говоря за Морган, а за дъщеря ѝ. - Усмивката му засия и хвърли сенки в сърцето ми. Първото проблясване на страх. - Ако я обичаш, както твърдиш, тя ще дойде за теб. А аз... - Потупа ме по бузата на минаване. - Аз ще я чакам.
 	 
 	* * *

 	 
 	В тъмниците беше по-студено дори отколкото навън. Ледени висулки се бяха образували в ъгъла на килията ни, където по камъка капеше вода. Събираше се на пръстения под. Бях се облегнал на решетката, мускулите ми бяха слаби и немощни. Макар че ръцете на мадам Лабел останаха вързани, тя потърка ръкава си в леда, за да го навлажни. После клекна да ми почисти лицето колкото може.
 	- След това повръщане и твоята телесна маса - каза тя, като се опитваше и не успяваше да звучи утешително, - ефектите от инжекцията би трябвало скоро да отслабнат. Ще си съвсем добре, когато Луиз дойде да ни спаси. Да се надяваме, че ще осъзнае какво се е случило с нас, преди да ни изядат плъховете.
 	- Тя няма да дойде. - Гласът ми прозвуча кухо. Приглушено. - Ние се скарахме. Казах ѝ, че е като майка си.
 	Бо отчупи една висулка и я разби в стената.
 	- Прекрасно. Това е просто прекрасно. Браво, братко. Нямам търпение да ти видя далака, когато плъховете те разпорят. - Той се завъртя към мадам Лабел. - Не можеш ли... не знам... да ни измъкнеш някак с магия? Знам, че си вързана, но трябва само да помръднеш пръст, нали?
 	- Те покриха въжетата ни с някакво сковаващо вещество. Не мога да си движа ръцете.
 	- А не може ли с лакът? Или с пръст на крака?
 	- Разбира се, че може, но магията няма да се получи добре. Вероятно ще нанесе повече вреда, отколкото полза.
 	- За какво говориш?
 	- Ами нужна е ловкост, за да манипулираш моделите, Ваше Височество. Представи си да връзваш възел с лакти или с пръстите на краката си. Нашите ръце, пръстите ни ни позволяват да означим намерението си много по-конкретно. - Бузите ѝ порозовяха, докато чистеше моите. - Освен това, макар че явно е убягнало на мисловната ти мощ, в края на този коридор на стража стоят четирима ловци.
 	Той крачеше из килията като разярена котка. С настръхнала козина.
 	- Е, и?
 	Тя прокара чело по рамото си от раздразнение.
 	- Ами осъзнавам, че съм постигала много необичайни магически подвизи, докато бяхме заедно, Борегард, но дори аз трябва да призная поражението си, когато трябва да избягам от затвор, да победя четирима ловци и да избягам от града, и то като мога да използвам единствено проклетия си лакът.
 	- Е, какво ще правим тогава? - Бо вдигна ръце във въздуха. - Ще седим тук и ще чакаме баща ми да нахрани с нас плъховете? Беше отличен план да дойдем при него, между другото - изръмжа той. - Той някога ме обичаше, глупости.
 	- Бо - казах, когато мадам Лабел потрепна. - Млъкни.
 	- Той няма да нахрани плъховете с теб, Ваше Височество - каза тя. - Каквото и да приказва, не мисля, че иска да те нарани наистина. Ти си единственият му законен наследник. Законът не позволява да предаде кралството на Виолет или Виктоар.
 	Бо се обърна към коридора, скръстил гневно ръце.
 	- Е, да, но ще ме извиниш, ако вече не вярвам на инстинктите ти.
 	Взирах се в профила му, докато нещата си идваха на мястото. Нейните розови очила. Той също ги беше носил. Въпреки неприятните отношения с Огюст, Бо също си беше въобразявал много неща за баща си. Тези мечти бяха разбити пред всички в тронната зала.
 	Аз бях изгубил представата си за баща си. Бо го беше изгубил наистина.
 	- Чакайте. - Внезапно стисна решетките и очите му се впериха в нещо в края на коридора. Извърнах глава. Надигнах се към решетката, когато зад вратата се чуха паникьосани викове. Надеждата припламна, остра и неочаквана. Дали не беше...? Нима Лу бе дошла за нас все пак? Бо се ухили. - Познавам този глас. Ах, тези малките.
 	Стъпки затрополиха далече от нас, а с тях и виковете утихнаха. Вратата се открехна.
 	Едно дяволито лице надникна през нея. Виолет. Не знам как разбрах коя е, но разбрах. Инстинктивно. Тя хукна към нас по коридора, ухилена. Държеше ключовете на пазачите.
 	- Здрасти, братко. Липсвах ли ти?
 	- Виолет. - Бо притисна лице между решетките. - Как се озова тук? Защо не си на месата?
 	Тя извъртя очи.
 	- Все едно татко ще ни пусне да излезем от замъка, когато Морган вилнее тук.
 	- Слава богу, слава богу. Добре. Трябва да побързаме. - 
 	Той протегна ръка към нея. - Ловците ще се върнат всеки момент. Дай ми ключовете.
 	Тя сложи ръка на кръста си.
 	- Няма да се върнат всеки момент. Казах им, че Виктоар случайно се е пронизала с ножа си и идиотите хукнаха по стълбите да я спасяват. - Изсмя се. - Сякаш Виктоар би могла случайно да прониже някого.
 	- Да - каза той нетърпеливо, - но когато видят, че не е пронизана, ще разберат, че си ги излъгала. Ще дойдат обратно долу...
 	- Не, няма. Има доста кръв.
 	- Какво?
 	- Ами промъкнахме се в аптекарницата и откраднахме агнешка кръв. Виктоар размаза доста по килима, но има още няколко стъкленици. Сега води ловците на дълго търсене. Ще ги държи заети поне известно време.
 	- Дала си кръв на Виктоар? - Бо примигна насреща ѝ. - Ти просто... си ѝ я дала? За да си играе с нея?
 	Виолет сви рамене.
 	- Ами нямаше как иначе. Е - тя раздрънка ключовете под носа му, - искаш ли да те спасявам, или не? Когато той посегна към тях, тя ги дръпна отново. - А, не толкова бързо. Дължиш ни извинение.
 	- Да. - Втори глас се присъедини към нейния и се появи Виктоар. Очите ѝ блестяха в сумрака, ръцете ѝ бяха окървавени. Тя насочи меча си към носа на Бо. - Извини се, че ни изостави, братко, и ще те освободим. - Сбърчи нос, когато погледна към мен и мадам Лабел. - Теб. Не и тях. Татко каза, че заслужават да изгорят.
 	Бо отново посегна към ключовете и пропусна.
 	- Момичета, моля ви, направете ми услуга. Когато татко си отвори устата, вие си затваряйте ушите. Мозъците ви ще изгният от гласа му.
 	- Мисля, че е ужасно романтично. - Виолет наклони глава да ме огледа в зловеща имитация на Огюст. Но неговият поглед беше студен и пресметлив, а нейният срамежливо любопитен. - Майка ни каза, че той е пожертвал всичко, за да спаси момичето, което обича. Тя не те харесва много - добави към мен, - както и твоята маман, но мисля, че те уважава.
 	- Не съм романтична. Това е тъпо. - Виктоар ритна решетките пред мен, преди да се обърне към Бо. - Как можа да избереш този син на курва пред нас?
 	- Не изричай тази дума - скара ѝ се Бо. - Никога не я изричай.
 	Тя наклони глава, дръзка, но все пак засрамена.
 	- Ти ни изостави, братко. Не ни каза къде отиваш. Можехме да дойдем с теб. Можехме да се бием с вещиците заедно с теб.
 	Той вдигна брадичката ѝ с пръст.
 	- Не всички вещици са лоши, сестричке. Аз намерих и няколко добри. Искам да им помогна.
 	- Но татко казва, че ще те лиши от наследство! - намеси се Виолет.
 	- Тогава сигурно ти ще бъдеш кралица.
 	Тя отвори широко очи.
 	- Съжалявам, че не се сбогувах - каза тихо Бо, - но не съжалявам, че отидох. Имах шанса да бъда част от нещо необикновено. Хора, вещици, върколаци, може би дори русалките, заедно всички ние имаме шанс да променим света.
 	Виолет ахна:
 	- Русалките?
 	- О, стига, Виолет. - Виктоар грабна ключовете от нея и ги хвърли на Бо. - Направи го. - Кимна му рязко. - Направи света по-добър. И когато всичко свърши, когато всичко си дойде на мястото, искам да стана ловец.
 	- О, и аз! - извика Виолет. - Само че искам да съм с рокля.
 	Бо опитваше да отключи килията.
 	- Ловците ще са част от счупените парчета, момичета.
 	- Не. - Виктоар поклати глава. - Не, не като сегашните ловци. Искаме да станем каквито трябва да бъдат. Истински рицари, които се борят със силите на злото. Истинското зло. - Тя махна с ръка към мен, към повръщаното по дрехите ми, докато Бо отваряше килията. - А не като това.
 	Не можах да не се усмихна.
 	За моя изненада, тя също ми се усмихна. Леко. Плахо. Но все пак се усмихна. Завладя ме силна емоция и аз се препънах под порива ѝ. Виолет ме прегърна през кръста да ме задържи. Поведе ме по коридора.
 	- Смърдиш, братко. Истинските рицари не смърдят. Как ще спасяваш благородна девица, ако не може да търпи вонята ти?
 	Мадам Лабел се бореше с усмивката си и ме хвана от другата страна.
 	- Ами може би неговата благородна девица няма нужда от спасяване.
 	- Вероятно тя ще спаси него - извика Виктоар през рамо.
 	- Може би ще се спасят взаимно - сопна се Виолет.
 	- Вероятно - промърморих.
 	От цяла вечност не бях усещал такава лекота. Вероятно можехме. Заедно. Внезапно осъзнах, видях ясно нещата, сякаш за първи път: не само тя беше пречупена. Аз си бях затварял очите, за да се скрия от чудовищата - от моите чудовища, - с надеждата, че те няма да ме видят. С надеждата, че ако ги заровя достатъчно дълбоко, те ще изчезнат.
 	Но те не изчезнаха, а аз се бях крил достатъчно дълго.
 	Тръгнах по-бързо, нетърпеливо, без да обръщам внимание на пулсирането в главата си. Трябваше да намеря Лу. Трябваше да я намеря и да говоря с нея...
 	После се случиха няколко неща едновременно.
 	Вратата се отвори с невероятен тътен и четиримата ловци се втурнаха по коридора. Мадам Лабел извика: „БЯГАЙТЕ! ", в мига, в който Виктоар отряза въжетата ѝ. Настъпи хаос. Мадам Лабел направи някакъв жест с ръце и от тавана по главите на ловците заваляха камъни. Камък с размерите на юмрука ми повали един от тях. Другите закрещяха от паника и ярост, опитваха се да я обуздаят. Двама я хванаха, а трети скочи пред нас. С боен писък Виктоар го настъпи по крака. Когато той залитна назад, размахал балисардата си към нея, Виолет го халоса по носа.
 	- Махайте се! - Виктоар го избута и той, вече изгубил равновесие, падна на пода. Бо сряза въжетата си на меча ѝ. - Преди да е станало твърде късно!
 	Опитвах се да стигна до мадам Лабел.
 	- Не мога да я изоставя.
 	- БЯГАЙ! - Тя измъкна едната си ръка изпод телата на ловците и взриви вратата. - СЕГА!
 	Бо не ми даде избор. Сграбчи ме и повлече немощното ми тяло по коридора. Още стъпки загърмяха над нас, но той зави наляво по друг коридор, а после изчезнахме през един полускрит отвор в стената.
 	- Бързо - каза той отчаяно, като ме дърпаше. - Месата е започнала, но ловците, които са останали в двореца, скоро ще бъдат тук. Ще претърсят тези тунели. Хайде, хайде.
 	- Но майка ми, сестрите ни...
 	- Те ще са добре. Той не би ги наранил...
 	Все пак се борех.
 	- А мадам Лабел?
 	Той не се поколеба, а ме повлече по друг тунел.
 	- Тя може да се грижи за себе си.
 	- Не...
 	- Рийд. - Обърна се към мен и сграбчи ръцете ми. Очите му бяха широко отворени. - Тя направи избор, нали? Избра да те спаси. Ако се върнеш, няма да ѝ помогнеш. Само ще обезсмислиш саможертвата ѝ. - Разтърси ме по-силно. - Оцелей днес, Рийд, за да можеш да се биеш утре. Ще я освободим. Ако трябва, ще изгоря двореца до основи, но ще я освободим. Вярваш ли ми?
 	Усетих как кимам и той отново ме повлече напред.
 	Зад нас в далечината отекваха викове.
 	 
 
 	КОГАТО ЗМИЯТА СМЕНИ КОЖАТА СИ


 	 

 	Лу


 	 
 	 
 	Прегърнала краката си и с опряна на коленете брадичка, аз се взирах в следобедното небе. Плътни тежки облаци се събираха по него, закриваха слънцето и обещаваха да се изсипят. Макар че очите ми вече пареха, не исках да примигвам още малко. Под мен Коко и Ансел чакаха в стаята ми. Чувах шепота им от мястото си на покрива.
 	Поне нещо добро щеше да излезе от този кошмарен ден.
 	Поне те пак си говореха - дори да беше за мен.
 	- Какво можем да сторим? - попита тревожно Ансел.
 	- Нищо не можем да направим. - Гласът ѝ бе дрезгав от сълзите... или вероятно от дима. Медът бе излекувал раните от изгарянията, но не беше оправил бара. Клод обеща да плати на кръчмаря за щетите. - Поне тя вече знае. Ще бъде по-внимателна.
 	- Ами Рийд?
 	- Той ще се върне при нея. Винаги се връща.
 	Не заслужавах нито един от тях.
 	И сякаш в опит да ме ободри, вятърът погали лицето ми, хвана кичури от косата ми в леката си ръка. Или може би не беше вятърът. Може би бе нещо друго. Някой друг. Като се чувствах леко глупаво, аз огледах огромните вездесъщи облаци и прошепнах:
 	- Имам нужда от помощта ти.
 	Вятърът спря да си играе с косата ми.
 	Окуражена, аз изправих гръб и изпънах рамене, провесих крака от стрехата.
 	- Бащите не бива да изоставят децата си. Моят беше доста голям гадняр... изритай го веднъж от мен, ако е там горе. Но дори той се опита да ме защити по своя си извратен начин. Ти обаче... ти трябва да се справиш по-добре. Ти би трябвало да си баща на бащите, нали? Или може би... си майка на майките и е както моята маман казва. - Поклатих глава в поражение. - Може би тя е права. Може би ти наистина ме искаш мъртва.
 	Една птица се стрелна от прозорец под мен със сепнат крясък и аз се напрегнах, погледнах от покрива, за да видя какво я е изплашило. Нямаше нищо. Всичко беше тихо и спокойно. Остатъкът от последния сняг се бе задържал по ъглите на покривите, но небето като че ли още не можеше да реши какво да изсипе - сняг или дъжд. Из въздуха безцелно се носеха снежинки. Макар че няколко опечалени се бяха събрали на влажната тясна улица под мен, повечето щяха да дойдат едва когато свършеше погребалната служба.
 	Гласовете на Коко и Ансел бяха спрели преди секунди. Може би бяха отишли в нейната стая, за да си решават личните проблеми. Надявах се да е така. Заедно или не, и двамата заслужаваха щастие.
 	- Рийд казва, че съм... изгубена - прошепнах.
 	Думите излизаха някак нежно и тихо, но не можех да ги спра, дори да исках. Те сякаш се рееха точно под кожата ми, чакаха търпеливо своя миг. Да се отвори тази последна, отчаяна възможност. За... молитва.
 	- Той казва, че се променям... че съм различна. И може би е прав. Може би просто не искам да го видя или... или пък не мога. Определено забърках голяма каша. Върколаците ще си тръгнат и ако майка ми не ме убие, те ще го направят. Дори по-зле, Ла Воазин не спира... не спира да ме наблюдава, сякаш чака нещо. Николина мисли, че сме големи приятелки, и аз... не знам какво да правя. Нямам отговори. Това би трябвало да е твоя работа.
 	Изсумтях и се извърнах, гняв се надигна остро и внезапно в сърцето ми. Думите излизаха по-бързо. Вече не на струя, а на порой.
 	- Прочетох книгата ти, знаеш ли. Казваш, че ти ни вплиташ в утробите на майките ни. Ако е вярно, сигурно с мен си се пошегувал, а? Наистина съм стрелата в ръката ѝ. Тя иска да ме използва, за да разруши света. Мисли, че моето предназначение е да умра на олтара, а ти... ти си ме дал на нея. Аз вече не съм невинна, но някога бях. Бях бебе. Дете. И ти ме даде на жена, която иска да ме убие, на жена, която никога няма да ме обича... - Замълчах, дишах тежко и търках с длани очите си, опитвах се да облекча напрежението в тях. - А сега се опитвам да не се прекърша, но се прекършвам. Аз съм прекършена. Не знам как да оправя това... да оправя себе си или Рийд, или двама ни. А той... той ме мрази...
 	Отново се задавих с думите. Абсурден мехур от смях се надигна в гърлото ми.
 	- Дори не знам дали си истински - прошепнах през смях, през плач, чувствах се безкрайно глупаво. Ръцете ми трепереха. - Вероятно сега си говоря сама, като откачена. И може би съм откачена. Но... но ако си истински, ако ме чуваш, моля те, моля те... - Сведох глава и затворих очи. - Не ме изоставяй!
 	Седях така със сведена глава няколко дълги минути. Достатъчно дълго, за да замръзнат сълзите по бузите ми. Достатъчно дълго, за да спрат да треперят пръстите ми. Достатъчно дълго онзи прозорец в душата ми бавно и тихо да се затвори. Чаках ли нещо? Не знам. Така или иначе, в отговор получих единствено тишина.
 	 
 	* * *

 	 
 	Изгубих представа за времето. Само свирукането на Клод Деверо - то го предшестваше нагоре към покрива - ме извади от мислите ми. Почти се засмях. Почти. Никога не бях виждала човек, който така да усеща меланхолията. Още при първия ѝ признак той сякаш просто се появяваше, както гладен човек е привличан от витрина с пасти и сладкиши.
 	- Без да искам, дочух - каза той лековато и седна на стрехата до мен - твоя просто великолепен разговор с небесната сфера.
 	Извъртях очи.
 	- Ами как иначе.
 	- Права си. Аз съм гаден подслушван и нямам намерение да се извинявам. - Побутна ме по рамото и се усмихна леко. - Реших, че сигурно ще искаш да знаеш: Рийд се върна жив, макар и не съвсем здрав.
 	Секунда измина, преди да осъзная думите му.
 	Жив, макар и не съвсем здрав.

 	Скочих веднага и едва не паднах от покрива в бързината си да стигна до стълбите. Когато Клод ме хвана за ръката и поклати леко глава, сърцето ми бумтеше.
 	- Дай му малко време да се съвземе, скъпа. Преживял е голямо изпитание.
 	- Какво е станало? - попитах и отдръпнах ръката си.
 	- Не попитах. Той ще ни каже, когато е готов.
 	- О... - Този едничък звук изрази болката в сърцето ми по-добре от стотици думи. Аз вече бях част от останалите, външен човек, който няма достъп до най-съкровените му мисли или тайни. Бях го отблъснала, изплашена - не, почти обезумяла от страх, - че той ще се отдръпне първи. Не го беше направил, разбира се, но ефектът си оставаше същият. И вината беше моя, изцяло. Бавно седнах отново на стрехата. - Ясно.
 	Клод изви вежда.
 	- Така ли?
 	- Не - отвърнах нещастно. - Но ти вече знаеш това.
 	Вгледах се надолу и видях как опечалените – предимно бедни и онеправдани хора, с прокъсани черни дрехи - се нижат по улицата. Камбаната беше била преди четвърт час. Скоро щеше да свърши погребалната служба и процесията щеше да се извие по тези улици, за да могат хората да се сбогуват с архиепископа. Тялото му щеше да бъде прекарано точно под нас на път за гробището, към църковната крипта в катакомбите и мястото на вечния му покой. Макар че още не харесвах мадам Лабел, оцених предвидливостта ѝ при избора на това място. Ако имаше поне един човек в цялото кралство, който наистина да е обичал архиепископа, това беше Рийд. Той бе онзи, който трябваше да приготви тялото му тази сутрин. Той трябваше да говори над него. Той трябваше да скърби за него.
 	А вместо това бе принуден да се крие в някаква мръсна кръчма.
 	Щеше да пропусне погребението на архиепископа. Нямаше да види как спускат баща му в земята. Щеше да пропусне последното сбогом. Прогоних тази мисъл, сълзите отново заплашваха да се излеят. Като че ли напоследък постоянно плачех.
 	Поне оттук Рийд щеше да може да го зърне за последно.
 	Ако Морган не ни убиеше преди това.
 	По-скоро усетих, отколкото видях, че Клод се взира в мен. Държеше се като човек, който не може да вземе решение. Съжалих го, обърнах се да му кажа да престане, да му кажа, че всичко е наред, но той като че ли все пак взе решение, когато видя нещо в очите ми. Свали цилиндъра си с въздишка.
 	- Знам, че си объркана. Макар че дълго се питах дали сега е времето и мястото, вероятно мога да облекча съвестта ти, като облекча и своята. - Погледна към небето с тъжно изражение. - Познавах майка ти и ти изобщо не приличаш на нея.
 	Примигнах насреща му. Това бе последното, което очаквах.
 	- Какво?
 	- Наследила си най-хубавото, разбира се. Жизнеността. Ума. Чара. Но не си като нея, Луиз.
 	- Откъде я познаваш?
 	- Не я познавам. Вече не. - Копнежът в погледа му избледня, заменен от нещо като мъка. - В друго време, сякаш преди хиляда години, я обичах със страст, каквато никога вече не познах. Мисля, че и тя ме обичаше.
 	- По дяволите! - Вдигнах ръка към челото си и затворих очи. Вече започвах да разбирам странния му и притеснителен интерес към мен. Вероятно бялата коса бе допринесла. - Виж, Клод, ако искаш да ми кажеш... че ѝ съчувстваш или все още я обичаш, или че тайничко си заговорничил през цялото време c нея, може ли да почакаш малко? Това беше най-гадният ми ден и не мисля, че ще се справя с предателство точно сега.
 	Той се засмя тихо и аз се успокоих.
 	- Скъпо момиче, наистина ли мислиш, че ще призная подобна връзка, ако бях в съюз с нея? Не, не, не. Познавах Морган, преди... да се промени.
 	- О... - Ето я пак тази дума. Тя ме преследваше, пълна с неизречена болка и непризнати истини. - Не се обиждай, но ти едва ли си неин тип.
 	Той се засмя, силно и по-искрено от преди.
 	- Ами външният вид понякога лъже, дете.
 	Втренчих се в него и повторих предишния си въпрос. Вече ми се струваше важен.
 	- Какво си ти, Клод?
 	Той не се поколеба. Кафявите му очи, топли и загрижени, сякаш проникваха в душата ми.
 	- А какво си ти, Луиз?
 	Взирах се замислено в ръцете си. Бяха ме наричали как ли не през живота ми. Не можех да повторя повечето от определенията, но едно остана, някак се плъзна под кожата ми и започна да оформя плътта ми. Той ме нарече Лъжкиня. Той ме нарече...
 	- Змия - отвърнах и поех рязко дъх. - Предполагам, че съм... змия. Лъжкиня. Измамница. Обречена да пълзи по корем и да яде пръст до края на живота си.
 	- О... - За моя изненада, лицето на Клод не се изкриви от отвращение. Той само кимна и на устните му заигра усмивка. - Да, бих се съгласил с тази преценка.
 	Унижението отново надвисна над мен.
 	- Аха, благодаря.
 	- Луиз. - Един пръст вдигна брадичката ми и ме принуди да го погледна. Тези очи, някога топли, сега горяха някак интензивно, убедено. - Това, което си сега, не си това, което си била винаги, нито това, което винаги ще бъдеш. Ти си змия. Свали старата си кожа, ако вече не ти служи добре. Превърни се в нещо друго. Нещо по-добро.
 	Потупа ме по носа, преди да стане и да ми подаде ръка.
 	- Кръвните вещици и върколаците ще останат след погребението. Козет говори доста разпалено на първите в твоя полза, а след завръщането на Рийд вторите искат да изплатят кръвния си дълг. Но не очаквам голямо разбирателство между двете страни в близкото бъдеще и... ами вероятно бих заобикалял Корема до края на живота си, ако бях на твое място.
 	Приех ръката му и се надигнах тежко.
 	- Рийд.
 	- А, да. Рийд. Ами опасявам се, че не споменах някои незначителни, миниатюрни подробности по отношение на него.
 	- Какво? Какво си...
 	Той залепи целувка на челото ми. Макар че трябваше да е дразнеща с интимността си, ми се стори някак... успокояваща. Все едно ме целуна баща ми, ако... ами, ако нещата бяха по-различни.
 	- Той питаше за теб. Доста настойчиво всъщност, но нашата упорита Козет настоя първо да се изкъпе, преди да се срещнете. Той беше покрит с повръщано и с други неща.
 	- Повръщано? - Всяко бързо мигане само засилваше объркването ми. - Но...
 	Вратата на стълбите се отвори внезапно и там... изпълвайки изцяло вратата... застана Рийд.
 	- Лу. - Лицето му се разкриви, когато погледна към мен, и прекоси покрива на две крачки, после ме стисна в прегръдките си. Зарових лице в палтото му, сълзите ми навлажниха плата, а той ме стисна още по-силно. Тялото му потрепери. - Те я хванаха, Лу. Хванаха майка ми и тя няма да се върне.
 	 
 
 	ПОГРЕБЕНИЕТО


 	 

 	Рийд


 	 
 	 
 	Първите капки дъжд оповестиха началото на погребалната процесия. Жилеха ръката ми. Ледено. Остро. Като малки ножове. Лу бе отворила прозореца на стаята, за да гледа как тълпата се събира. Море от чернота. От сълзи. Малцина имаха чадъри, въпреки че заваля по-силно.
 	Жандармите опасваха улицата с тъмните си униформи, лицата им бяха изопнати, а оръжията - готови. Ловци в черно стояха сковано сред тях. Познавах някои. Други - не.
 	Някъде долу Червените дами и върколаците чакаха някаква следа от Морган. Тулуз и Тиери не бяха с тях. По моя вина. Заради упоритата ми гордост. Деверо обаче бе настоял да помогне. Настоя и ние с Лу да останем скрити. Макар да твърдеше, че отсъствието ни може да я възпре да стори нещо глупаво, аз знаех, че не е така. Той просто ни осигури малко време насаме - на мен, - за да видим процесията. За да... скърбя.
 	- Освен това - каза той делово - не можем да позволим на краля или на ловците да ви видят сред тълпата. Ще настане хаос, а нашата скъпа Дама обича хаоса.
 	В стаята до нас в тръбите шуртеше вода. Сигурно за ваната на Коко. Деверо бе забранил и на нея, на Бо и на Ансел да излизат от стаите си, като заяви:
 	- Те познават лицата ви.
 	Беше глупаво след всичко случило се да се крием, докато другите се излагат на опасност. Това не беше част от плана.
 	Но не можех да се накарам да възразя. Ансел вероятно гледаше процесията от прозореца си. Надявах се да го прави. Той не беше ловец, но можеше да стане някога. Можеше да обикне архиепископа. И дори да не го обикне... определено щеше да го уважава. Да се страхува от него.
 	Запитах се дали някой долу наистина е обичал нашия патриарх.
 	Той нямаше братя или сестри, нямаше родители. Нито съпруга. Поне не и законна. В библейския смисъл обаче беше имал жената, която го бе примамила в леглото си, за да зачене дете, което ще го унищожи...
 	Не. Спрях тази мисъл, преди да се е оформила напълно. Морган беше виновна, да, но той също. Тя не го беше принудила. Той сам бе решил. Не беше идеален.
 	И сякаш прочела мислите ми, Лу стисна ръката ми.
 	- Понякога боли да си спомняме мъртвите такива, каквито са били, а не каквито ни се е искало да бъдат.
 	Стиснах ръката ѝ, но не казах нищо. Макар да знаех, че копнее за вана и да смени дрехите си, ваната в стаята остана празна. Чистите дрехи, които Деверо ѝ намери, бяха сгънати на леглото. Недокоснати. Тя стоеше до мен, с мен, и се взираше в улицата под нас. Слушаше дъжда, тихия напев на литургията от катедралата. Чакаше процесията да мине през Ист Енд към гробището.
 	Не можех да си представя какво чувства. Дали и тя скърби за него? Дали и тя усеща дълбоката загуба на баща?
 	Ще има ли погребение?

 	Да.

 	Но... той ми беше баща. Помня как широко се отвориха очите ѝ в Падината. Колебанието ѝ. Вината. Да, тя чувстваше нещо. Не точно мъка, но може би... съжаление.
 	Той е спал с Господарката на вещиците. С вещица.

 	Не можех да я виня. Не можех да я мразя заради случилото се. Бях направил избор, също като архиепископа. Лу може и да ме беше излъгала. Може и да ме беше измамила. Но когато я последвах към замъка, сам избрах съдбата си и го сторих с широко отворени очи. Сам избрах този живот. Тази любов. И докато пръстите ми трепереха до нейните, докато сърцето ѝ тупкаше до моето, аз продължавах да правя този избор.
 	Все още избирах нея.
 	Кралят не би могъл да го погребе с почести.

 	Някога щях да се съглася с нея. Мъж, опетнен от вещерство, не заслужава почести. Заслужава само осъждане, само омраза. Но сега... сега се изморих да мразя този човек. Или да мразя себе си. Омразата може да прекърши човек. Дори сега тя така ми тежеше, като воденичен камък на шията. Душеше ме. Не можех да я понасям повече. Не исках да я понасям.
 	'Вероятно... вероятно Лу беше права. Вероятно малка част от мен наистина отхвърляше магията ѝ. Моята магия. Тази малка част от мен все още бе свързана с мъжа долу. След всичко, което бях видял, беше лесно да ненавиждам магията. Не можех да отрека ефектите ѝ върху Лу. И все пак... Лу отново и отново доказваше, че не е зла. Въпреки всички промени, въпреки болката между нас, тя все още беше тук. Държеше ръката ми, успокояваше ме, докато скърбях за бащата, който тя не опозна. Бащата, който ѝ бях отнел.
 	Магията беше само една част от нея.
 	Тя беше част и от мен.
 	И ние щяхме да намерим начин да продължим заедно.
 	Гласовете отвън станаха по-силни, издигаха се от тълпата и духовниците завиха по нашата улица. Вървяха бавно, тържествено и припяваха Прощалното песнопение, свещените им одежди бяха подгизнали от дъжда. Зад тях имаше малка армия от ловци, които съпровождаха кралската карета. Огюст и Олиана се бяха преоблекли с траурни дрехи. Лицата им бяха сериозни. Фалшиви.
 	Между нас да си остане, но се радвам, че го уби.

 	Още карети се зададоха от ъгъла, в тях бяха висши членове на аристокрацията. В края им се появи и каретата на Трембли. Поне скръбта, изписана на лицето на Пиер, изглеждаше искрена. Не можех да видя Сели зад него, но и нейните сълзи щяха да са искрени. Архиепископът много я обичаше.
 	- Рийд - прошепна Лу и се вгледа в последната карета, която се появи иззад ъгъла. - Това е той.
 	Златният ковчег на архиепископа, по-ярък дори от кралската корона, гравиран с ангели, черепи и кръстосани кости и с неговото име и свещеническия му сан, беше затворен. Разбира се, че ще е затворен. Гърдите ме боляха. Той беше неразпознаваем накрая. Не исках да си го представям, не исках да си спомням...
 	Ръката ми се изплъзва, Морган изсъсква, когато кръвта потича от гърлото ѝ. Черната вещица се приближава.

 	- Пусни я или той ще умре.

 	- Манон - обажда се Лу. - Не го прави. Моля те...

 	- Мълчи, Лу.

 	Очите ѝ светят маниакално, безумно. Архиепископът продължава да крещи. Вените под кожата му почерняват, както и ноктите, и езикът. Взирам се ужасен в него.

 	Не. Разтърсих глава и пуснах ръката на Лу, като се олюлях назад. Той някога ми се струваше безсмъртен. Силен и непоклатим. Бог.
 	- Знам, че боли - прошепна Лу. - Но трябва да скърбиш за него, Рийд, иначе няма да можеш да го освободиш. Трябва да чувстваш.
 	При тези думи се появи още един спомен, неканен:
 	Кръв капе от носа ми. Отец Томас казва, че съм ужасно дете, задето съм се бил с местните улични плъхове. Те ме мразят заради това, че съм в Църквата, че имам топла храна в корема и меко легло в стаята. Отец Томас казва, че са ме намерили на боклука. Казва, че съм щял да бъда един от тях, щял съм да порасна в бедност и насилие като тях. Но аз не бях като тях и топлата храна на Църквата ме направи висок, мекото легло на Църквата ме направи силен.

 	И аз им дадох да разберат, задето ме нападнаха, щом им обърнах гръб.

 	- Ела тук! - Отец Томас ме гони из катедралата с пръчка. Но той е стар и бавен и аз тичам пред него със смях. Той се навежда да си поеме дъх. - Проклето момче, ще кажа на архиепископа този път, помни ми думата!

 	- Какво ще ми кажеш?
 	Гласът ме кара да се препъна и да падна. Когато вдигам очи, архиепископът се извисява над мен. Виждал съм го само отдалече. На амвона. След като свещениците ме принуждават да си измия лицето и ръцете. След като ме натупват по задника, задето не стоя мирен по време на службата.

 	Но все пак бях там.

 	Отец Томас се изправя, опитва се да си поеме дъх.

 	- Момчето едва не осакати едно дете в Ист Енд тази сутрин, Ваше Преосвещенство.

 	- Те започнаха! - Бърша кръвта от носа си и се вторачвам в тях. Не се плаша от пръчката. Не се плаша от нищо. - Той и приятелите му ме завардиха.

 	Архиепископът извива вежди при дързостта ми. При неподчинението ми.

 	- И ти ги наказа?

 	- Ами те си го заслужиха.

 	- Наистина. - Той започва да ме обикаля, преценява ме. Смущавам се въпреки гнева си. Чувал съм за неговите войници. Неговите ловци. Сигурно съм пораснал твърде висок. Твърде силен. - Нека справедливостта се разлива като река и праведността да е несекващ поток.

 	Примигвам насреща му.

 	- Какво?

 	- Как се казваш, млади човече?

 	- Рийд Дигори.
 	Той повтаря името ми. Опитва го.

 	- Очаква те много светло бъдеще, Рийд Дигори. - А после кима рязко на отец Томас. - След като приключиш с момчето, доведи го в кабинета ми. Ще започнем обучението му веднага.

 	 
 	* * *

 	 
 	Долу на улицата Жан Люк марширувате на моето място до ковчега. До архиепископа. Дори отдалече - дори в дъжда - видях, че очите му са зачервени. Възпалени. Горещи сълзи се стекоха по бузите ми. Избърсах ги яростно. Някога щяхме да се утешаваме един друг. Щяхме да скърбим заедно. Но не и сега.
 	- Отново, Рийд.
 	Гласът на архиепископа пронизва глъчката на тренировъчния плац. Вземам меча си и се обръщам към приятеля си. Жан Люк кима окуражително.

 	- Можеш да го направиш - шепне ми той и вдига пак меча си.

 	Но аз не мога. Ръката ми трепери. Пръстите ме болят. Кръв тече от раната на рамото ми.

 	Жан Люк е по-добър от мен.

 	Част от мен се чуди защо сме тук. Послушниците около нас са по-големи. Те са мъже, а ние сме момчета. А четиринайсетгодишните не могат да се надяват да станат ловци.

 	- Но ти ставаш по-силен с всеки изминал ден. - Напомня ми гласа на архиепископа в главата ми. - Насочи гнева си. Наточи го. Превърни го в оръжие.

 	Гняв. Да. Ние с Жан Люк сме много гневни.

 	Тази сутрин Жулиен ни заварди в столовата. Капитан Оранд ни беше оставил с другите. Бяхме сами.

 	- Не ме е грижа, че си любимецът на архиепископа - каза той и вдигна ножа си към гърлото ми. Макар че е с няколко години по-възрастен от Жан Люк и мен, главата му стига едва до брадичката ми. - Когато ловец Делкур се оттегли, неговата позиция е моя. Едно момче от боклука няма да носи балисарда.

 	Момче от боклука. Така ме наричат на това място.

 	Жан Люк го удари в корема и избягахме.

 	А сега обръщам острието си към Жан Люк, решително. Аз не съм момче от боклука. Аз заслужих вниманието на архиепископа. Неговата обич. Аз заслужавам да бъда ловец. И ще им го покажа.

 	Малки ръце докоснаха рамото ми и ме бутнаха към леглото. Седнах, без да мисля. Устните ми трепереха, но се борех яростно с отчаянието, което се надигна в мен. Безнадеждността. Той е мъртъв. Архиепископът си отиде и никога няма да се върне.
 	Аз го убих.
 	Ликуването на тълпата заглушава рева от болка на Жан Люк. Аз не спирам. Не се колебая. Въпреки твърде малката куртка, въпреки жлъчката по езика ми, удрям бързо и уверено, избивам меча от ръката му. Обезвреждам го.

 	- Предай се - казвам и вдигам ботуш към гърдите му.

 	Адреналинът ме замайва. Замъглява мислите ми.

 	Победих.

 	Жан Люк се озъбва и стиска ранения си крак.

 	- Предавам се.

 	Капитан Оранд пристъпва между нас. Вдига ръката ми.

 	- Победителят!

 	Тълпата полудява, а Сели вика най-силно.

 	Мисля, че я обичам.

 	- Поздравления - казва архиепископът, като излиза на арената. Прегръща ме силно. - Толкова се гордея с теб, синко.

 	Синко.

 	Гордостта в очите му кара моите да запарят. Сърцето ми ще се пръсне. Вече не съм момчето от боклука. Аз съм синът на архиепископа - ловец Дигори - и мястото ми е тук. Прегръщам го така силно, че той изпъшква и се смее.
 	- Благодаря ти, татко.

 	Зад нас Жан Люк плюе кръв.

 	- Аз убих баща си - прошепнах.
 	Лу ме погали по гърба.
 	- Знам.
 	Жега ме залива, когато устните ѝ докосват моите. Отначало бавно и колебливо. Сякаш се страхува от реакцията ми. Но тя не бива да се страхува от мен.

 	- Сели - шепна, гледам я с почуда.

 	Тя се усмихва и целият свят сякаш застива пред красотата ѝ.

 	- Обичам те, Рийд.

 	Когато отново приближава устни, аз забравям за пейката в тази тъмна изповедалня. Забравям за празния храм отвън. Съществува само Сели. Сели, която е застанала между краката ми. Сели, която заравя пръсти в косата ми. Сели...

 	Вратата се отваря рязко и ние се разделяме.

 	- Какво става тук? - пита, ужасен, архиепископът.
 	Сели пищи, притиска устата си с ръка и се шмугва под ръката му, бяга към светилището и изчезва от поглед. Архиепископът я гледа, изумен. Накрая се обръща към мен. Взира се в разрошената ми коса. В пламналите ми бузи. В подутите ми устни.

 	Въздъхва и протяга ръка да ми помогне да стана.

 	- Ела, Рийд. Мисля, че трябва да си поговорим.

 	Той беше единственият мъж, който някога го е било грижа за мен. Сълзите вече падат по-бързо, попиват в ризата ми. Ръцете ми. Моите опетнени, грозни ръце. Лу нежно ме прегръща.
 	Кръвта на върколака осейва тревата по поляната. Опетнява дивите цветя и речния бряг. Моята балисарда. Ръцете ми. Търкам ги в панталона си възможно най-незабележимо, но той все пак вижда. Приближава се предпазливо. Братята ми се разделят пред него, покланят се ниско.

 	- Не хаби състраданието си, за да скърбиш за тях, синко.

 	Взирам се в трупа в краката ми. Тялото, някога вълче, се превърна отново в човешко след смъртта. Тъмните му очи се взират невиждащо в лятното небе.

 	- Той е на моята възраст.

 	- То - поправя ме архиепископът с нежен глас. - То е на твоята възраст. Тези създания не са като теб и мен.
 	На следващата утрин той притиска медал в дланта ми. Макар че червеното вече не личи, кръвта си остава по нея.

 	- Ти стори огромна услуга на кралството - казва той. - Капитан Дигори.

 	- Съжалявам, Рийд. - Въпреки треперещите ми рамене, Лу ме стисна силно. Сълзи се стичаха по бузите ѝ. Притиснах я към мен, дишах накъсано - всеки дъх е болка, огън, - докато заравях лице в шията ѝ. Докато най-сетне, най-сетне позволявах на мъката да победи. Да ме погълне. Разтърсиха ме силни ридания, порой от болка и горчивина, от срам и разкаяние, и аз се задавих с тях, не можех да спра яростта им. Можех единствено да стискам Лу. Моята приятелка. Моето убежище. Моят дом. - Толкова съжалявам.
 	Не се поколебавам. Не мисля. Задвижвам се бързо и грабвам втори нож от гърдите си, хвърлям се покрай Морган. Тя вдига ръце, огън проблясва от пръстите ѝ, но аз не усещам пламъците. Златната светлина обгръща кожата ми, защитава ме. Но мислите ми се пръскат. Колкото и сили да е събрало тялото ми, умът ми се е предал. Препъвам се, но златната нишка бележи пътя ми. Прескачам олтара след нея.

 	Очите на архиепископа се отварят, когато осъзнава намерението ми. Тихо, умоляващо гласче излиза от него, но аз вече го връхлитам.

 	И забивам ножа в сърцето му.

 	Очите на архиепископа още са широко отворени - объркани, - когато полита в ръцете ми.

 	- Направих всичко за теб, Лу.
 	И тогава - когато ковчегът му изчезна от поглед в гробището, когато тълпата погълна и последния ми спомен за него - аз оставих архиепископа да си отиде.
 	 
 
 	НЕЩО НОВО


 	 

 	Лу


 	 
 	 
 	Не знаех колко време е изминало, докато с Рийд се прегръщахме на онова легло. Макар че крайниците ме боляха от неподвижното седене толкова дълго, от студа, който пълзеше в стаята, не смеех да го пусна. Той имаше нужда от това. Нуждаеше се някой да го обича. Да го утеши. Да го уважава и пази. Бих се засмяла на иронията на ситуацията, ако не беше толкова съкрушаваща.
 	Колко хора на този свят бяха обичали истински Рийд? Малко момченце в кофата за боклук, превърнало се в корав млад мъж в униформа. Двама? Може би трима? Знаех, че аз го обичам. Знаех, че и Ансел го обича. Мадам Лабел беше негова майка, а Жан Люк някога го беше обичал. Но нашата любов бе мимолетна, ако се замислиш. Ансел го бе обикнал през последните няколко месеца. Мадам Лабел го бе изоставила. Жан Люк бе започнал да го мрази. А аз... Аз се бях отказала от него при първата възможност. Не, въпреки лицемерието и омразата си архиепископът го беше обичал най-много и най-дълго. И винаги щях да съм му благодарна за това, че е бил баща за Рийд, макар и не за мен.
 	Но сега той беше мъртъв.
 	Раменете на Рийд спряха да се тресат, когато слънцето се спусна под перваза на прозореца. Стоновете му постепенно затихнаха, но все още не ме пускаше.
 	- Той щеше да ме намрази - каза накрая. Още сълзи попиха в рамото ми. - Ако знаеше, щеше да ме намрази.
 	Погалих го по гърба.
 	- Той не би могъл да те мрази, Рийд. Той те обожаваше.
 	Измина миг тишина.
 	- Той мразеше себе си.
 	- Да - казах мрачно. - Мисля, че е така.
 	- Аз не съм като него, Лу. - Отдръпна се да ме погледне, но ръцете му не се откъснаха от кръста ми. Нещастното му лице бе зачервено, очите му бяха така подути, че бяха почти затворени. Сълзи трепкаха по миглите му. Но там... зад мъката, имаше така силна и остра надежда, че можех да се порежа на нея. - Аз не се мразя. Не мразя и теб.
 	Усмихнах му се изморено, но не казах нищо.
 	Той ме пусна и вдигна ръка към брадичката ми, прокара леко палец по устните ми.
 	- Още не ми вярваш.
 	Отворих уста да възразя, но думите умряха в гърлото ми, когато той вдигна ръка към отворения прозорец. Беше застудяло със залязването на слънцето и дъждовните капки се бяха превърнали в снежинки. Те се носеха в стаята с лекия вятър. Под призива на пръстите му се превръщаха в светулки.
 	Ахнах от удоволствие, когато полетяха към мен и започнаха да кацат в косата ми.
 	- Но как...?
 	- Ти сама го каза. - Сиянието им се отразяваше в очите му. - Магията не е нито добра, нито зла. Тя се подчинява на онзи, който я призове. Когато трябва да се биеш или да бягаш, когато е на живот и смърт, всичко се превръща в оръжие. Няма значение кой ги държи. Оръжията нараняват. Виждал съм го. Изпитвал съм го лично.
 	Той докосна старите тапети на цветя по стената и цветовете избухнаха нагоре и навън. Той откъсна един, закичи го зад ухото ми. Ароматът на зимен жасмин изпълни стаята.
 	- Но животът е повече от онези моменти, Лу. Ние сме повече от онези моменти.
 	Когато отпусна ръце, цветята се върнаха в хартията, светулките помръкнаха, отново бели и мокри. Но аз не усещах студа. Взирах се в него и запомнях чертите на лицето му с някакво изумление. Бях сгрешила за него. За всичко. Толкова, толкова много бях сгрешила.
 	Треперенето на устните ми ме издаде.
 	- Съжалявам, Рийд. Наистина не се контролирам. Аз... аз подпалих Коко днес. Може би... може би си прав и не бива изобщо да използвам магия.
 	- Говорих с Коко. Тя ми каза какво е станало. Каза също и че ще ме обезкърви, ако ти се карам за това. - Изтупа снега от косата ми и преглътна с усилие. - Не че бих го сторил. Лу... и двамата направихме грешки. Ти си вещица. Не бива да негодувам, че използваш магия. Просто... не ѝ позволявай да те отведе някъде, където не мога да те последвам.
 	Когато погледна през прозореца, очите ми го последваха инстинктивно и видях каквото виждаше и той.
 	Гробище.
 	Поклати глава.
 	- Където и да идеш, аз ще те последвам, помниш ли? Само теб имам сега. Не мога да те изгубя.
 	Пропълзях в скута му.
 	- Какво съм аз, Рийд? Кажи го отново.
 	- Ти си вещица.
 	- А какво си ти?
 	Той не се поколеба и сърцето ми се изпълни с радост.
 	- Аз съм вещер.
 	- Само отчасти си прав, опасявам се. - Усмивката ми, вече искрена, стана по-широка, когато видях объркването му, и се наведох напред да потъркам нос в неговия. Той затвори очи. - Позволи ми да попълня празнините вместо теб. - Целунах носа му. - Ти си ловец. - Макар че се сви леко, не му позволих да избяга, целунах го по бузата. - Ти си син. - Целунах и другата буза. - Ти си брат. - Целунах челото му. - Ти си съпруг. - Целунах клепачите и брадичката. - Ти си смел, силен и добър. - И накрая целунах устните му. - Но най-важното е, че си обичан.
 	Сълза се спусна по лицето му. Целунах и нея.
 	- Освен това си упорит, осъждащ и избухлив. - Очите му се отвориха и той се смръщи. Целунах го отново по устните. Нежно и бавно. - Да не споменаваме за цупенето и ужасното чувство за хумор. - Той отвори уста, сякаш да възрази, но аз го изпреварих: - Но въпреки всичко това ти не си сам, Рийд. Никога няма да бъдеш сам.
 	Той се взира дълго в мен.
 	И после ме целуна.
 	- И аз съжалявам - прошепна, ръцете му обгръщаха лицето ми, докато ме полагаше на леглото. Нежно. Така нежно. Но тези ръце горяха, докато се спускаха по врата ми към гърдите. Горяха и трепереха. - Толкова съжалявам...
 	Хванах ги, преди да стигнат до колана ми.
 	- Рийд, Рийд, не бива да правим това. Ако е твърде скоро...
 	- Моля те. - Когато ме погледна, от копнежа в очите му направо ми секна дъхът. Никога не бях виждала нещо толкова красиво. - Не мога... никога не съм бил добър с думите. Просто... моля те. Нека те докосвам. Нека ти покажа.
 	Преглътнах с усилие и пуснах ръцете му.
 	Бавно - така бавно, че ми се искаше да закрещя - той плъзна кадифения жакет от раменете ми, извади ризата и я вдигна по тялото ми, разкривайки кожата на корема. На ребрата. Гърдите. Когато посегнах към него обаче, той внимателно я вдигна над очите ми и я остави там. Ослепи ме. Плени ръцете ми в ръкавите.
 	Загърчих се в протест, а той притисна ръка към хълбока ми, за да ме накара да спра. Устните му се движеха леко по врата ми.
 	- Вярваш ли ми?
 	Думата се издигна сама към устните ми.
 	- Винаги.
 	- Докажи го.
 	Внезапно спрях да се мятам. Хлад се разля из цялото ми тяло, косъмчетата по ръцете ми настръхнаха, шията ми настръхна, когато си спомних.
 	Прави каквото ти казвам.

 	- Прегърни ме, Лу - повтори той собствените ми думи, като обсипваше с леки като перце целувки шията ми, захапа леко ухото ми.
 	Изпъшках. Макар че тялото му ме притискаше към дюшека, той внимаваше да поддържа тежестта си на лакти. Щеше ми се да не го правеше. Исках да го почувствам. Целия.
 	- Приеми ни.
 	Нека ти покажа колко могъщ можеш да бъдеш. - Моите омразни думи като че ли отекваха около нас. - Нека ти покажа колко слаб си.
 	- Не бива да се страхуваш. - Докосването му, устните му станаха дори още по-нежни. Той прокара пръст между гърдите ми и кожата ми настръхна след него. Потреперих, коленете ми омекнаха. - Нека ти покажа колко много означаваш за мен. Нека ти покажа колко си обичана. - Устните му последваха ръката, всяка целувка бе благоговение. Обет. - Никога няма да те приема за даденост. Ще те искам всеки ден до края на живота си и ще те обичам дори след това.
 	- Рийд...
 	- Искаш ли да ме целунеш? - Пръстите му спряха на колана ми и аз кимнах, задъхана. Знаех следващите думи, преди да ги изрече. Наслаждавах им се. - Покажи ми.
 	С едно плавно движение той дръпна ризата през главата ми.
 	Бях върху него след миг. Той падна по гръб с тих смях, който аз улових с целувка. Засмя се отново на ентусиазма ми, ръцете му ме прегърнаха, преди да се надигне на лакти и да ми помогне да извадя ризата от панталона му. Измъкнах я през главата му и я хвърлих на пода, блъснах го пак на леглото и обкрачих кръста му.
 	- Казвала ли съм ти - рекох, като се наведох да шепна в ухото му - колко си красив, когато се усмихваш?
 	Тогава той се усмихна, усмивка, която показа трапчинката на бузата му и подпали сърцето ми.
 	- Кажи ми.
 	- Понякога, когато те гледам, не мога да дишам. - Посегнах към колана му. - Не мога да мисля. Не мога да правя нищо, докато не ме погледнеш и ти. И когато ми се усмихнеш така, е като тайна само между мен и теб. - Докоснах леко с кокалчето на пръста си трапчинката. - Не мисля, че някога съм те обичала повече, отколкото когато ми се усмихваш.
 	Той се засмя, смаян от думите ми, но после притихна, докато се взирахме един в друг. Докато бавно осъзнаваше истината в тях. Защото те бяха истина. Всяка от усмивките на Рийд - така рядко появяващи се, така искрени - бе дар за мен. Той не знаеше колко много ги ценя, как ми се искаше да можех да ги пазя в джоба си, за да ги вадя, когато е тъжен. Той беше тъжен толкова често.
 	След като всичко това свърши, щях да се погрижа никога вече да не е тъжен.
 	Той прокара пръсти по ребрата ми и спря на кръста.
 	- Искам да знам всичките ти тайни.
 	- Моите тайни са грозни, Рийд.
 	- Не и за мен. - Преглътна с усилие, когато пъхнах ръка под колана му. Още по-дълбоко. - Казах ти истината след Модранит. Никога не съм срещал друга като теб. Ти ме караш да се чувствам жив и аз просто - изпъшка под допира ми - искам да споделям всичко с теб.
 	Притиснах пръсти към устните му.
 	- И ще го правиш.
 	Пуснах го само за да смъкна панталона му по бедрата до глезените, като целувах всеки сантиметър от кожата, която разкривах. Той потрепери под мен, но бе предимно неподвижен... докато не го поех в устата си. Устните му тогава се отвориха неволно и той се надигна рязко.
 	- Лу...
 	Сложих ръка на гърдите му да го спра.
 	- Искаш ли да спра?
 	Той изстена, падна назад и стисна здраво очи.
 	- Не.
 	- Тогава отвори очи. Не се крий от мен.
 	Макар че, изглежда, имаше трудности с дишането, той го направи. Очите му бавно се отваряха и затваряха, той се изви към мен. Всеки мускул в тялото му се напрегна. Той се изви отново. Тънък слой пот покриваше кожата му. Отново. Гърлото му се движеше, устните му бяха отворени. Отново и отново, и отново. Той сви юмруци в чаршафите и отметна глава назад, дишаше накъсано, беше на ръба да изгуби контрол...
 	Внезапно се хвърли напред, дръпна моя панталон и аз се извих към него, за да му помогна да го смъкне по краката ми. Когато стигна до ботушите, той изсумтя нетърпеливо и коремът ми се сви от очакването. Изритах бързо ботушите си, без да обръщам внимание на бележките, които се посипаха по пода. Без да забелязвам нищо, освен твърдото му тяло до мен. Когато паднахме пак на леглото, преплетени по всевъзможен начин, аз се притиснах към него, наслаждавайки се на движенията му, на начина, по който хълбоците му пасваха между краката ми и ръцете му стискаха таблата на леглото. На топлината на кожата му. На погледа му.
 	Той не се скри от мен.
 	Всяка емоция играеше в очите му, нескривана, и аз ги поглъщах, целувах всяка част от влажното му лице между въздишките, между стоновете. Желание. Радост. Удивление. Той се задвижи по-бързо, решително, преследвайки всяка силна емоция, и аз го последвах, забих пръсти в твърдите мускули на гърба му. Макар че отчаяно исках да затворя очи, да се насладя на усещането, не можех да спра да го гледам. Той също не можеше да спре да ме гледа. Пленени в очите на другия, неспособни да се спрем, ние нараствахме, нараствахме, докато не се разпиляхме, оголвайки се един пред друг, най-сетне.
 	Не само телата.
 	Но и душите.
 	И в този миг, когато се разпаднахме... се събрахме пак като нещо ново.
 	1
 	 Притчи Соломонови, 16: 18. - Б. пр.
 	 

 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	 
 	ЧАСТ ТРЕТА


 	 

 	Qui vivra verra.


 	Който оживее, ще види.


 	Френска поговорка

 	 

 
 	ПОСЛЕДНАТА БЕЛЕЖКА


 	 

 	Лу


 	 
 	 
 	Спуснах се по стълбите тази нощ, чувствах се много лека - и вероятно малко смутена. Коко бе почукала на вратата ни само преди секунди, за да ни каже, че е нямало и следа от Морган по време на процесията. Никаква следа. Дори намек за магия във въздуха. Като че ли след всичко това - след страданията в кръвния лагер и в мочурището, по пътя и в Корема - бяхме дошли тук напразно. Не мога да кажа, че бях точно разочарована, че Морган не създаде хаос и ужас. Всъщност ненамесата ѝ направо ми оправи вечерта. Писмата ѝ прогаряха дупки в ботуша ми, но аз не им обръщах внимание, а ощипах Рийд по задника, докато влизахме в кръчмата.
 	Макар да знаех, че още скърби - както вероятно щеше да скърби цял живот, - той ме погледна снизходително и се усмихна леко подразнено, преди да ме прегърне през врата и да ме целуне по слепоочието.
 	- Ненаситна сте както винаги, мадмоазел.
 	- За теб съм мадам Дигори.
 	Другата му ръка се плъзна в джоба му.
 	- Като стана дума. Мисля, че трябва да...
 	- Най-сетне! - Клод започна да аплодира появата ни от масата до стълбите. Слабата светлина на свещите не можеше да скрие нетърпението по лицата на Ла Воазин и Блез. И двамата седяха със спътниците си възможно най-далече един от друг в малката стая. Коко, Ансел, Тулуз и Тиери бяха нещо като буфер между тях. Както и Зина и Серафин. Техните блестящи костюми се открояваха сред дрехите за път на останалите. - Влюбените гълъбчета долетяха. Колко прекрасно, колко чудесно...
 	- Къде е Бо? - прекъснах го и огледах пак стаята.
 	- Той излезе за малко. - Изражението на Коко помръкна. - Каза, че има нужда от чист въздух.
 	Смръщих се, но Рийд поклати глава и прошепна:
 	- Ще ти обясня по-късно.
 	- Ти ни излъга. - Ла Воазин не повиши глас въпреки яростта в очите ѝ. Като че ли още не ми беше простила заради
 	Коко. - Каза, че Морган ще нападне днес. Доведох вещиците си тук, за да получат отмъщението си, а получихме само - тя се озърна към Блез - неуважение и разочарование.
 	Побързах да я поправя.
 	- Не сме излъгали. Казахме, че мислим, че Морган ще нападне днес...
 	- И ние получаваме неуважение. - Блез се изправи, Лиана и Теранс го последваха. - Макар че дългът ни остава неизплатен, ще напуснем това място. Няма какво повече да сторим тук.
 	Когато и двете групи ни погледнаха с очакване, ние с Рийд се спогледахме крадешком.
 	Какво ще правим сега? - питаха очите му.
 	Откъде да знам - отвръщаха моите.
 	Преди някой от нас да започне да ги умолява, Коко заговори. Благословена да е.
 	- Явно не сме разбрали правилно писмото, но това не означава, че шансът ни е отминал. Манон е в града, което означава, че вероятно и Морган е тук. Може би не биваше да скриваме Лу и Рийд. Можем да ги използваме, за да я примамим...
 	- Не, не. - Деверо поклати яростно глава. Тази вечер беше облечен нетипично семпло, целият в черно. Дори лакът по ноктите му и гримът на очите бяха черни. На устните му обаче имаше кървавочервен руж. - Не е добра идея да си играем на котка и мишка с Морган. Тя никога не е мишката. Тя си е котка по природа, така че...
 	Коко присви очи.
 	- Тогава какво предлагаш?
 	Той извади една бяла маска от наметалото си и я върза на лицето си.
 	- Предлагам всички да присъствате на нашето представление тази нощ. Да, дори ти, Жозефин. Малко забавление на Маскарада на черепите може да стори чудеса с тези бръчки между веждите ти.
 	Застинах и се втренчих в него.
 	Маската му беше с формата на череп.
 	Макар че Клод, доволен, продължи да бърбори за мадам Фортуна, когато Ла Воазин отвърна остро, Рийд забеляза рязката промяна в поведението ми.
 	- Какво има? - попитах. Със студени пръсти посегнах в ботуша си и усмивката му угасна. - Какво правиш...?
 	Без да кажа нищо, му подадох писмата, които бързо бях пъхнала пак там след банята си тази вечер. Той ги взе смръщен. Гледах как устните му оформят думите.
 	 
 	Красив порцелан, красива кукла, с черни като нощ коси,

 	тя плаче самичка под покрова си, сълзите ѝ са тъй зелени и чисти.

 	Красив порцелан, красива кукла, забравена и самотна.

 	Пленена в огледален гроб, тя е маска костена.

 	 
 	- Не разбирам. - Погледна ме питащо, когато Клод най-сетне млъкна и дойде да прочете стиховете над рамото на Рийд. - Все още не знаем какво означава това...
 	- Костена маска - прошепнах. - Маскарадът на черепите. Не може да е съвпадение.
 	- Кое не може да е съвпадение? - Той обгърна лицето ми с ръце. Писмата полетяха към мръсния под. - Това са само някакви глупости, Лу. Дойдохме на погребението на архиепископа. Тя не...
 	- Олеле... - Клод отвори широко очи, когато се наведе да ги вземе, най-сетне прочел страховитите думи. - Да, наистина е котка.
 	Рийд се обърна към него, но по вратата на кръчмата се почука. Смръщена, аз прекосих стаята да отворя, но Рийд ме спря, като сложи ръка на рамото ми. Клод изпъна палтото си и отвори вратата. Дребно непознато момиче стоеше на прага.
 	- За вас, мадмоазел - каза тя и пъхна парче хартия в дланта ми, преди да избяга.
 	Разгънах го предпазливо, страх се процеждаше в стомаха ми.
 	 
 	Красив порцелан, красива кукла, времето ѝ си отива,

 	в полунощ ела да я спасиш или сърцето ѝ изяждам живо.

 	С обич,

 	Маман

 	 
 	Подадох с треперещи пръсти бележката на Рийд. Той я прочете бързо и пребледня, преди да хукне след момичето. Блез го последва с ръмжене.
 	- Олеле - каза отново Клод, когато взе бележката от мен. Поклати глава, докато я четеше един, два, три пъти. - Олеле, олеле, олеле. Коя е тази нещастна душа? Тази... порцеланова кукла?
 	Взирах се в него с нарастващ ужас.
 	Да. Бяхме разбрали погрешно бележките.
 	Взел мълчанието ми за страх, той ме потупа успокояващо по рамото.
 	- Не се тревожи, скъпа. Ще разрешим тази мистерия. Така, на мен ми се струва, че най-важната следа към самоличността ѝ е в първата бележка...
 	- Какво става?
 	Коко дойде при нас, следвана от Ансел. Тя взе бележката от Клод и прочете думите, после я подаде на Лиана, която пък я подаде на Теранс. Ла Воазин стоеше зад тях и гледаше с неразгадаемо изражение. Николина се усмихваше, както винаги.
 	- Вероятно кожата ѝ може да бъде описана като порцеланова? - разсъждаваше Клод, като поглаждаше брадата си. - Чертите ѝ са като на кукла? Черна коса, това е ясно, но...
 	- Зелени сълзи? - изсмя се Теранс. - Никой няма зелени сълзи.
 	- Това е символично - каза Исме и извъртя очи. - Зеленото е метафора за завист.
 	О, не!
 	Взех бележката от нея, прочетох стиховете, мислех усилено - молех се, молех се да греша. Но не. Всичко беше тук. Порцеланова кожа. Черна коса. Сълзи от завист. Забравена, сама... дори проклетият покров пасваше. Как можахме да го пропуснем? Как можахме да сме толкова глупави?
 	Но последният стих... за изяждането на сърцето ѝ...
 	Призля ми, погледнах към Ла Воазин и Николина, но Рийд скоро се появи до мен, зачервен и запъхтян, и прекъсна мислите ми.
 	- Няма я. Просто... изчезна.
 	- Разбира се, че ще изчезне - промърмори горчиво Коко. - Морган няма да ѝ каже да стои тук и да си играе.
 	- Кой е отвлечен? - попита Блез с дълбок и настоятелен глас. - Кое е момичето?
 	Пред вратата настъпи някаква суматоха и Жан Люк нахлу вътре, като държеше Бо за яката. Гледаше като обезумял, когато срещна очите ми. После видя Рийд. Тръгна към нас устремено.
 	- Рийд! Къде е тя? Къде е?
 	Когато чу какво е сторил, едва не умря. Тя беше в уединение със седмици заради неуместните си чувства към него.
 	С изтръпнали ръце смачках бележката в юмрука си, поех си дълбоко дъх и се стегнах за болката, която щеше да ме връхлети, за чувствата, които щях да видя на така откритото сега лице на Рийд, в така уязвимите му очи. Исках да се изритам. Аз го бях окуражила да спре да се крие, да чувства. И сега щеше да чувства. Но аз не исках да виждам това.
 	Майка ми знаеше как точно да си играе с нас.
 	Все пак се обърнах към него.
 	- Сели е, Рийд. Тя е хванала Сели.
 
 	ВИДЕНИЕТО НА КОКО


 	 

 	Лу


 	 

 	 
 	До последния си ден няма да забравя изражението на Рийд. Неверие. Ужас. Ярост.
 	И в този миг знаех дълбоко в костите си, че ще спася живота на Сели, дори да изгубя своя.
 	Крачех напред- назад пред прозореца и всички в нашата разнородна група поглеждаха ту към мен, ту към Рийд, който стоеше до вратата. Пренебрегнал столовете, Клод се беше тръшнал на пода до бара, кръстосал крака, сякаш възнамеряваше да седи така дълго. Но ние нямахме време. Времето ни изтичаше. В полунощ ела да я спасиш или сърцето и изяждам живо.
 	Рийд се взираше в ръцете си, неподвижен, като вкаменен.
 	- Тя се опитва да ви примами - настоя Бо. - Ней позволявайте.
 	- Тя ще убие Сели - изръмжа Жан Люк, още стиснал бележката, която му бях подала. Когато мосю Трембли най-сетне разбрал, че седмиците уединение на Сели не са никакво уединение, ами отвличане, Жан Люк претърсил целия Ист Енд, за да ни открие след погребението. По едно щастливо съвпадение Бо беше излязъл тази вечер, иначе Жан Люк вероятно нямаше да ни открие. Каква трагедия щеше да бъде тогава.
 	- Трябва да я спасим.
 	- Ти ще мълчиш. - В очите на Ла Воазин се съдържаше зловещо обещание. - Не се заблуждавай, ловецо. Святата ти пръчка няма да ми попречи да ти отрежа езика.
 	- Какъв ли е на вкус, на вкус, на вкус? - Николина се приближи и облиза устни. - Да разкъсаме лицето му, лицето му, лицето му.
 	Блез изръмжа в съгласие.
 	Успехът на Клод в убеждаването на кръчмаря да даде стаи на вещици и върколаци беше нищо работа. Оказа се, че е много по-трудно да убеди кръвни вещици и върколаци да не разкъсат един ловец. Жан Люк като че ли не осъзнаваше в каква опасна ситуация се намира - особено когато святата му пръчка беше в бандолиера на Рийд. Трябва да се признае на Рийд, че не разкри тайната на стария си приятел. Ако кръвните вещици знаеха, че Жан Люк е беззащитен, нямаше да се поколебаят да нападнат.
 	Теранс обаче знаеше. Той изви устна от нетърпение, докато гледаше Рийд и Жан Люк.
 	- И къде е тя точно? - Коко беше при своите, стоеше между Ла Воазин и Николина. - Успяхте ли да разгадаете къде е от гатанките на Морган?
 	Жан Люк посочи към смачканите хартии.
 	- Тя е... тя е в тунелите. В този Маскарад на черепите.
 	- Тунелите са много дълги, капитане. - Клод въртеше една карта таро между пръстите си. Когато го погледнах няколко пъти, той ми я подаде. Не беше карта таро. Беше алена, не черна и на нея бе нарисуван ухилен череп. Със златни букви пишеше Nous Tombons Tous1, оформящи устата и зъбите му. Отгоре с изящна калиграфия бе изписано Клод Деверо и неговата Трупа на Съдбата. Това беше покана. Подадох му я обратно със зловещо предчувствие.
 	- Те минават под целия град - продължи Клод. - Търсенето ни ще продължи много след полунощ, ако не знаем посоката.
 	- Тя ни е дала посока - изтъкна Зина. - Плаче сама под покрова си и пленена в огледален гроб, не може да е по-очевидно. Тя е в катакомбите.
 	Катакомбите. По дяволите.
 	- Нищо не ни е дала - каза остро Клод. Когато Зина го погледна лошо, гласът му омекна. - Уви, трябва да отменим представлението си, mes chers. Светът долу не е безопасен тази нощ. Опасявам се, че трябва да се върнете в стаите си, за да не ви забележи Морган. Тулуз и Тиери ще дойдат при вас.
 	Очите на Зина просветнаха.
 	- Не ме е страх от вещицата.
 	Лицето на Клод помръкна.
 	- А би трябвало. - После каза на Серафин: - Вероятно требва да... обмислите по-добре ситуацията.
 	Тя стисна кръста на шията си и се вгледа в него с широко отворени очи.
 	Отново се обърнах към Рийд, но той си оставаше все така вкаменен. Като статуя. Въздъхнах.
 	- Пак ще ни трябват няколко часа да претърсим катакомбите. Някой знае ли колко е часът?
 	Деверо извади джобен часовник - някакъв кичозен позлатен уред.
 	- Ами остава малко до девет.
 	- Три часа. - Кимнах на себе си, опитвах се да вложа оптимизъм в думите си. - Можем да я открием за три часа.
 	- Вероятно ще успея да ви спечеля час- два - каза той, - ако открия Морган, преди вие да сте открили тази Сели. Имаме много да обсъждаме с Господарката на вещиците. - Той се надигна на крака, отново отпуснат, сякаш говорехме за времето, а не за отвличане и убийство. - Времето минава, мосю Дигори. Явно никой не иска да предприеме нещо без вашата благословия. Трябва да се вземе решение. Ще пренебрегнем ли заплахата на Господарката на вещиците, или ще влезем в Маскарада на черепите, за да спасим благородната девица? Всички пътища съдържат значителен риск за онези, които обичате.
 	Благородната девица. Изкривих лице. Онези, които обичате.
 	Очите на Рийд се обърнаха към моите, не беше пропуснал това. Нито Жан Люк. Той се приближи до Рийд, неспособен да скрие отчаянието си.
 	- Рийд. - Сложи ръка на гърдите му, като го потупваше настоятелно. - Рийд, това е Сели. Няма да я оставиш в ръцете на една луда жена, нали?
 	Дори Рийд да се бе чудил относно внезапния интерес на Жан Люк към Сели, не го показа. Вероятно знаеше. Вероятно през цялото време е знаел. Той не откъсна очи от мен.
 	- Няма.
 	- Слава богу. - Жан Люк си позволи секунда облекчение, преди да кимне. - Нямаме време за губене. Да вървим...
 	Рийд го заобиколи, за да се изправи пред мен. Принудих се да отвърна на погледа му, знаех какви ще са думите му още преди да си е отворил устата.
 	- Лу, аз... не мисля, че трябва да идваш. Това е капан.
 	- Разбира се, че е капан. Винаги е било капан.
 	Най-сетне Ла Воазин наруши мълчанието си:
 	- Ако искаш да си сигурен, че тя ще е в безопасност, ловецо, мога да ти гарантирам това. - Ако можеше, Николина сигурно щеше да заподскача на място. Вместо това само се изсмя момичешки: - Малко от кръвта на Луиз ще ми покаже бъдещето ѝ. - Ла Воазин протегна ръка към мен с неразгадаемо изражение. - Ако посмее.
 	Върколаците изглеждаха смутени, започнаха да пристъпват от крак на крак. Макар че бяха останали в човешкия си облик, ноктите им се бяха издължили по време на паниката. Вероятно инстинктивна реакция.
 	- Не. - Коко плесна ръката на леля си, наистина я плесна, и пристъпи пред нея. - Ако някой ще вкусва кръвта на Лу, това ще бъда аз.
 	Ла Воазин изви устна.
 	- Ти нямаш моите умения в гадаенето, племеннице.
 	- Не ме е грижа. - Коко изпъна рамене, преди да ме попита с очи за позволение. Ако откажех, нямаше да настоява. Нямаше да позволи и на другите. Щеше да приеме решението ми и щяхме да намерим друг начин да продължим. - Или аз, или никой.
 	Ужасно притеснена, аз сложих ръка в нейната. Не се страхувах от Коко. Тя не би увредила кръвта в организма ми. Не би се опитала да ме контролира. Не, страхувах се от това, което можеше да види. Когато вдигна пръста ми към устата си, кръвните вещици, дори и върколаците като че ли се приближиха. В очакване. Рийд стисна китката ми.
 	- Не е нужно да правиш това. - В гласа му се усещаше паника. - Каквото и да е то.
 	Усмихнах му се тъжно.
 	- По-добре е да знам, нали?
 	- Едва ли - предупреди ме Клод.
 	- Просто го направи - казах аз.
 	Без да продума, Коко прободе възглавничката на пръста ми със зъба си и засмука само една капка кръв. Не погледнах как реагират другите, гледах само как тя затваря очи в концентрация. След няколко напрегнати секунди прошепнах:
 	- Коко?
 	Тя отвори очи и те се извъртяха назад. Макар че бях виждала безброй пъти да гадае бъдещето, все пак потреперих при вида на тези бели, невиждащи очи, които се взираха в лицето ми. Е, поне бях подготвена за това. Останалите ахнаха силно, някои изругаха, други като че ли се задавиха, а Ансел се втурна напред. Ръцете му изпърхаха около нея безпомощно, сякаш не знаеше дали може да я докосне.
 	- Какво става? Какво става?
 	- Млъкни и тя ще ни каже - рече Бо, като се взираше внимателно в нея.
 	- Лу... - Рийд се приближи, ръката му се плъзна в моята. - Какво е това?
 	- Тя е добре. - Погледнах назад към върколаците, които стояха в механата на една мръсна странноприемница и гледаха как вещица гадае бъдещето... и сякаш вече се съмняваха в мъдростта на избора си. Лицето на Жан Люк се изкриви от отвращение. - Дай ѝ малко време.
 	Когато Коко докосна бузата ми, всички въздъхнаха едновременно.
 	- Виждам смърт - каза тя с дълбок и странен глас.
 	Измина секунда, всички се взирахме в нея.
 	- Виждам смърт - повтори тя, наклонила глава, - но не твоята. - Рийд въздъхна с облекчение. Движението му привлече Коко. Зловещият ѝ поглед прелетя между нас, през нас. Гърдите ми се стегнаха. Не беше свършило. Това не беше добре и Рийд като че ли не разбираше... - До полунощ един мъж, близък на сърцето ти, ще умре.
 	Ръката ми се изплъзна от ръката на Рийд.
 	- Какво? - прошепна ужасен Ансел.
 	- Кой? - Бо мина покрай нас и стисна внезапно рамото на Коко. - Какъв мъж?
 	- Не мога да видя лицето му.
 	- По дяволите, Коко...
 	- Пусни я - казах аз с изтръпнали устни, помнех обяснението ѝ отпреди много време. Още преди кражбата. Още преди Рийд. Преди всичко. - Тя може да види само това, което кръвта ми ѝ показва.
 	Бо отстъпи назад посърнал, преди да се обърне към Рийд.
 	- Не знаем, че си ти. Може да е Ансел или Деверо, или... или онзи Бас. Или пък това със сърцето е символично - добави бързо, като кимаше. - Ти си нейното сърце. Може би... може да означава мъж, който е твой близък... като Жан Люк или баща ни, или...
 	- Или ти - призна тихо Рийд.
 	Бо се извъртя към мен.
 	- Ама нямаш ли още някакви стари гаджета, които...
 	- Бо.
 	Поклатих глава и той замълча, втренчен в ботушите си. Преглътнах с усилие. Гърлото ме болеше от сподавени чувства, но само глупак би плакал заради онова, което още не се е случило - което нямаше да се случи. Тихо гласче в главата ми предупреждаваше, че не е мъдро да бъркам в носа на Съдбата, затова аз само ѝ показах среден пръст. Защото не можех да си позволя това. Не можех да го приема.
 	- Виждаш ли още нещо, Козет? - Няколко глави се обърнаха, когато прозвуча студеният глас на Ла Воазин. Тя се взираше безстрастно в Козет. - Потопи се във видението. Докосни го. Вкуси го. Фокусирай се възможно най-силно.
 	Но ръката на Коко просто падна от бузата ми. Клепачите ѝ се затвориха.
 	- Ще изгубиш онзи, когото обичаш.
 	Абсолютна тишина се спусна, докато Коко постепенно идваше на себе си.
 	Макар че Бо увеси глава пораженски, Рийд ме обърна нежно към себе си.
 	- Добре... добре ли си? Лу?
 	Ще изгубиш онзи, когото обичаш.
 	Предполагах, че това изяснява нещата.
 	- Разбира се. Защо да не съм? - Той ме гледаше притеснен и аз добавих: - О, няма да те изгубя скоро. Виденията на Коко са променливи, зависят от настоящия път на онзи, на когото гадае. Разбираш ли?
 	- Аз... - Той погледна Коко, чиито очи отново идваха на фокус. Ансел я държеше здраво. - Не, не разбирам.
 	- Ами просто е. Ако продължа по планирания път, ти ще умреш, но ако променя пътя си, ще живееш. Което означава, че ти няма да дойдеш с мен.
 	Рийд ме фиксира с изумен поглед, а Деверо наклони глава.
 	- Не съм сигурен, че логиката ти издържа, скъпа моя. Той може да умре и в този хан така лесно, както и в тунелите.
 	- Да, но Морган е долу - настоя Бо. Спогледахме се с разбиране. - Поне тук ще има шанс.
 	Взирах се във вратата на склада, не можех да погледна никого.
 	Блез поклати глава.
 	- Не можем да си позволим Рийд да се крие тук. Трябва ни численост в тази битка. Сила.
 	- Ти имаш дълг към него - каза Бо с нетипична загриженост. - Как ще го изплатиш, ако той умре?
 	- Тя каза, че някой ще умре. - Лиана скръсти ръце на гърдите си и ме погледна твърдо. - Ти си права. Не знаем дали ще бъде Рийд.
 	Бо вдигна ръце във въздуха.
 	- Само че после Коко каза - цитирам: - ще изгубиш онзи, когото обичаш. Как, по дяволите, да го разбираме иначе? Морган вече ѝ каза, че ще изтръгне сърцето му. Откъде да сме сигурни, че няма да се случи тази нощ?
 	Коко стисна зъби и издиша силно през нос.
 	- Не сме сигурни. Не знаем какво ще се случи в тунелите. Но знам, че виденията ми рядко са това, което изглеждат.
 	Имах видение, преди да оберем Трембли. Помислих си, че означава нещо зловещо, но пръстенът на Анжелика накрая спаси задника на Лу...
 	Жан Люк изглеждаше така, сякаш ще получи удар всеки момент.
 	- Не ме е грижа за пръстени и проклети видения. Сели е долу сега, затворена в крипта, а ние губим време.
 	- Ти няма да се обаждаш... - изсъска Ла Воазин.
 	- Той е прав - каза рязко Рийд. - Ще сляза в тунелите. Колкото повече сме, толкова по-бързо ще я намерим.
 	Макар че ме погледна за миг, устните му бяха стиснати решително и гласът му не допускаше възражения. С разтуптяно сърце, все още изтръпнала, аз усетих как кимам.
 	Бо се отпусна в стола си, победен, и изруга яростно.
 	- Криптите са почти толкова обширни, колкото и тунелите, и са ужасно зловещи, в случай че се чудите.
 	Рийд кимна.
 	- Ще се разделим на групи, за да покрием повече разстояние. - После леко промени позата си и плавно се превърна в капитан. Жан Люк дори не стисна зъби. - Жозефин, раздели вещиците си на групи по три. Вие ще претърсите северните и източните крипти. Блез, ти и децата ти ще поемете южните. Деверо и трупата му могат да поемат Маскарада на черепите.
 	Ансел пристъпи колебливо напред.
 	- Ами аз? Аз къде ще ида?
 	- Искам ти да останеш тук, Ансел. Клиентите на Маскарада на черепите нямат представа за опасността, която ги очаква. Ако някой влезе в „Левиатан", за да търси входа към тунелите, ще го предупредиш.
 	Това беше зле прикрито извинение и Ансел го знаеше. Лицето му посърна. Нямаше да има клиенти в „Левиатан" тази нощ. Клод се бе погрижил за това. Макар че той въздъхна, Рийд продължи невъзмутимо:
 	- Ние с Коко ще поемем западните крипти.
 	Гласът му затихна до фонов шум, когато Николина срещна погледа ми зад него. Тя гледаше многозначително към вратата на склада. За пръв път не се усмихваше. Взирах се в нея. Не можех да повярвам, че ми помага. Едва ли я беше грижа...
 	Скоро ще вкусим звуците на езика му, о, да, всеки стон, въздишка и сумтене.

 	Остра болка се заби в гърдите ми.
 	Вероятно и тя не искаше Рийд да умре.
 	Не продължих да мисля за мотивите ѝ да го иска жив. Когато се плъзна към него, безтегловна, аз помръднах леко и ѝ направих място. Тя се възползва изцяло от това и се залепи за гърдите му.
 	- Искаш ли да умреш, мосю Дигори? - Той ме погледна стреснат, но аз свих рамене и си залепих най-невъзмутимото изражение. - Смъртта идва бързо тази нощ - пропя тя сладко, - облечена не в черно, а в зловещо бяло.
 	Отстъпих назад.
 	Коко се смръщи.
 	- Разкарай се от него, Николина...
 	- Тя е неговата булка, неговата благородна дама, която се гощава с плът и отчаяние.
 	- Просто не ѝ обръщай внимание - каза Бо и извъртя очи. - Аз така правя.
 	Пръстите ми докоснаха вратата на склада, когато той се опита да я отблъсне. Ръцете му не успяха да я докоснат обаче, сякаш тялото ѝ беше от пара, а не от плът. Тази пара се лепеше по него като мъгла.
 	- Докато тя яде, а женихът ѝ стене, съберете кожата и костите...

 	Завъртях дръжката. Рийд се бореше безуспешно, докато Николина приближи устни към неговите.
 	Преглътнах жлъчката в устата си, поколебах се, но Ла Воазин се плъзна пред вратата и ме скри. Не ме погледна. Само леко кимване ми показа, че изобщо ме е видяла.
 	Хвърлих последен поглед към гърба на Рийд, към широките рамене, медните вълни на косата по врата му и се плъзнах през вратата. Това бе единственият начин. Каквото и да говореха, видението на Коко бе ясно: ще изгубиш онзи, когото обичаш. Позволих на думите да потекат през мен, да засилят решимостта ми, огледах склада, търсех входа за тунела.
 	Дебел слой прах покриваше прогнилите лавици, кехлибарените бутилки и дървените бъчви. Пристъпих внимателно по парчетата строшено стъкло, ботушите ми лепнеха по пода около тях. Един фенер заливаше всичко с потрепваща, зловеща светлина. Но... там.
 	Изтъркалях настрани едно буре с уиски от най-тъмния ъгъл и разкрих капак. Пантите му не проскърцаха, когато го отворих. Бяха добре смазани. Често използвани. Под капака имаше тясно стълбище, което изчезваше в пълен мрак. Вгледах се предпазливо в него.
 	След като се наведох да извадя кинжала от ботуша си, пристъпих надолу, после затворих капака над мен. Прокарах острието през дръжката. Блъснах пробно. Не поддаде.
 	Добре.
 	Обърнах се. Той не можеше да ме последва. Не и лесно. Не и без магия.
 	Когато изборът е между борба и бягство, когато е на живот и смърт, тогава всичко се превръща в оръжие. Няма значение кой го държи. Оръжията нараняват.

 	Оръжията нараняват.
 	Ако оцелеехме, вече нямаше да бъда оръжие.
 	Но дотогава... погледнах към капака, разкъсвана от колебания.
 	Ти си вещица. Не биваше да негодувам, че използваш магия. Просто... не ѝ позволявай да те отведе някъде, където не мога да те последвам.

 	Този път обаче точно това трябваше да направя. Един нож не би могъл да възпре Рийд. Въпреки видението на Коко той щеше да стори всичко по силите си, за да ме последва, да ме защити от Морган. От мен самата. Ако някога бе имало миг на живот и смърт, това бе този. И той беше мой.
 	Плъзнах кинжала си от дръжката и го пъхнах в ботуша си. После вдигнах треперещи ръце.
 	- Само още веднъж - обещах му и си поех дълбоко дъх. - За последно.
 	Чух виковете им, вратата на склада изтрещя, когато се обърнах и се спуснах в Ада.
 	 
 
 	NOUS TOMBONS TOUS


 	 

 	Рийд


 	 
 	 
 	- Лу! Лу! - Удрях по капака, крещях името ѝ, но тя не отговори. Имаше само тишина. Тишина и паника. Свирепа, първична паника запушваше гърлото ми. Зрението ми се стесни. Пак заудрях по капака. Дърпах дръжката. - Не го прави, Лу. Пусни ни. ПУСНИ НИ.
 	Деверо, Бо, Коко и Ансел се събраха около мен. Другите гледаха от вратата към кръчмата.
 	- Ако си решен да продължаваш с тези безплодни усилия, няма да те спирам. - Деверо ме докосна леко по ръката. - Обаче ще изтъкна, че тази врата е залостена с магия и предлагам да се насочим към друг вход. Най-близкият се намира в гробището, вероятно на четвърт час път от тук.
 	Жан Люк мина покрай Николина, която прокара ръка по врата му. Той отскочи.
 	- Ист Енд гъмжи от ловци. Останалите са долу в тунелите. Ако ни видят, не мога да ви защитя. Няма да го направя.
 	- О, лоялността ти е вдъхновяваща - сопна се Лиана.
 	- Не съм лоялен към вас. Аз съм лоялен на Сели...
 	- Жан Люк - каза Бо, като го плесна по рамото. - Всички тук искат да те убият или да те изядат. Млъкни, човече, преди да си насилил късмета си.
 	Жан Люк замълча, намусен. Аз се обърнах към Коко.
 	- Отвори вратата. Моля те.
 	Тя ме гледа няколко напрегнати секунди.
 	- Не - каза накрая. - Ти ще умреш. Знам, че не те е грижа, но Лу я е грижа. И колкото и да е изненадващо, мен също.
 	Няма да осуетя усилията ѝ да те защити. И дори да исках, не мога да отворя тази врата. Никой не може, освен вещицата, която е направила заклинанието.
 	Изръмжах по-силно дори от върколак.
 	- Аз ще го направя сам.
 	Когато призовах моделите обаче, те не се появиха. Нито една златна нишка. Нито един глас в главата ми. Яростен, отчаян, аз се обърнах към Тулуз, грабнах тестето карти таро от джоба на ризата му. Залепих една карта на гърдите му и сега, сега, златото най-сетне просветна пред очите ми.
 	За да разбереш неизвестното, трябва да забравиш това, което знаеш - шепнеха гласовете.
 	Глупости. Гатанки. Не ми трябват. Избрах модел наслуки и гледах как избухва в прах.
 	- Обърната Сила - сопнах се аз и Тулуз се ухили, погледна към картата. - Означава силен гняв. Страх. Липса на увереност в собствените възможности, загуба на вяра в себе си. В някои случаи...
 	- ... е загуба на идентичността. - Тулуз се засмя и завъртя картата към мен, разкри обърнати с главата надолу жена и лъв. Въпреки ужасните обстоятелства, в гърдите ми избухна триумф. Той се усмихна по-широко. - Тъкмо навреме. Вече започвах да се притеснявам.
 	Вирнах брадичка към вратата.
 	- Ще ми помогнеш ли?
 	Очите му помръкнаха.
 	- Само Лу може да отвори тази врата. Съжалявам.
 	По дяволите!
 	- Към гробището тогава? - Деверо плесна с ръце. - Прекрасно! Може ли да предложа да потегляме? Времето ни изтича бързо.
 	Кимнах и вдишах дълбоко. Принудих се да се успокоя. Той беше прав. Всеки миг тук беше изгубен миг, миг, в който Морган измъчваше Сели, миг, в който Лу се отдалечаваше все повече. Два ужасни проблема. Едно възможно решение? Мислех трескаво. Аналитично.
 	Лу щеше да намери Сели. В това бях сигурен. Тя имаше преднина. Тя притежаваше знание. Тя беше находчива. Не, нямаше сила на света - включително Морган, - която да ѝ попречи да успее в това. Не трябваше да търся Сели. Трябваше да намеря Лу и щях да открия и двете.
 	Лу беше мишената.
 	И дори малка част от мен да се колебаеше, да си спомняше видението на Коко, аз я пренебрегнах. Продължих напред. Спрях с ръка Ансел, когато последва другите към вратата, и поклатих глава.
 	- Казах ти да пазиш тунела.
 	Той смръщи вежди.
 	- Но тунелът е заключен. Никой не може да мине през него.
 	- Просто остани тук. - Нетърпението изостри гласа ми. Не се постарах да го скрия. Залогът беше твърде голям. На Модранит той бе по-скоро пречка, отколкото от полза, а сега се бяхме съюзили с врагове. Всеки от тях можеше да ни се нахвърли в тези тунели. Ансел беше най-лесната плячка. Опитах отново. - Виж, Зина и Серафин също ще останат. Грижи се за тях. Пази ги.
 	Гърдите му хлътнаха и той сведе пламналия си поглед към земята. Бузите и ушите му порозовяха. Явно искаше да възрази, но аз нямах време. Не можех да го успокоявам повече. Затова просто се обърнах и излязох.
 	 
 	* * *

 	 
 	Няма нищо по-тихо от гробище нощем. Това беше малко, най-старото в града. Църквата отдавна бе спряла да погребва гражданите тук, защото имаше по-ново и по-голямо гробище отвъд „Сент Сесил". Сега само най-могъщите и влиятелните членове на аристокрацията почиваха тук, но дори те не бяха заровени в пръстта, а положени до предците си в катакомбите долу.
 	- Входът е тук.
 	Деверо кимна към статуя на ангел. Мъх покриваше половината му лице. Вятърът бе обрулил носа и крилата. Все пак беше красив. На криптата до главата му беше изписано Nous Tombons Tous. Не знаех какво означава. За щастие, Деверо знаеше:
 	- „Всички пропадаме" - каза той тихо.
 	Когато отвори вратата, ни лъхна задушен въздух. Една факла озаряваше тесни стълби от пръст.
 	Бо пристъпи зад мен и надникна в мрака с нескрита тревога.
 	- Планът същият ли остава? Разделяме ли се?
 	Вместо да погледне надолу, Деверо погледна нагоре към нощното небе. Безлунно.
 	- Не мисля, че е мъдро.
 	- Ще покрием повече разстояние, ако се разделим - настоя Жан Люк.
 	Лошо предчувствие накара космите по тила ми да настръхнат, когато сложих крак на първото стъпало.
 	- Не се разделяйте. Блез, Лиана и Теранс могат да ни заведат до Лу. Те познават миризмата ѝ. Тя ще бъде при Сели.
 	- Като че ли възлагаш твърде големи надежди на оная вещица. - Жан Люк мина покрай мен, грабна факлата от стената и я вдигна високо. Осветяваше пътя. Таванът се надвеси над нас и ме принуди да се наведа. - Защо си толкова сигурен, че ще я намери?
 	- Ще я намери.
 	Зад мен Бо и Коко се опитваха да вървят един до друг.
 	- Да се надяваме, че ловците няма да намерят нея - прошепна Коко.
 	Останалите ги последваха, единствено стъпките им се чуваха в тишината. Твърде много стъпки. Жан Люк. Коко и Бо. Деверо, Тулуз и Тиери. Ла Воазин и кръвните ѝ вещици. Блез и децата му. Всички екипирани. Всички могъщи. Всички готови да унищожат Морган.
 	Нишка надежда се разстла в гърдите ми. Може би щеше да е достатъчно.
 	Първият проход сякаш бе безкраен. Макар да ми беше тясно, не се изпотих като Жан Люк. Ръцете ми не затрепериха, дъхът ми не секваше. Той обаче не забавяше ход, вървеше все по-бързо, докато не стигна до първото разклонение. Там спря.
 	- Накъде?
 	- Криптите трябва да са точно след източния тунел - прошепна Бо.
 	- Защо шепнеш? - попита Коко, също шепнешком. - И коя посока е това?
 	- Изток.
 	- Ляво или дясно, задник такъв?
 	- Козет - възкликна Бо в престорена изненада, - не знаеш ли посоките...?
 	Внезапен вятър угаси факлата и ни потопи в пълен мрак. Надигнаха се паникьосани гласове. Бързо посегнах към стената, но тя не беше където трябваше да бъде. Нямаше я.
 	- Какво става, по дяволите? - извика Бо, но Лиана го прекъсна с яростно проклятие.
 	- Нещо ме поряза. Някой...
 	Писъкът на Николина разкъса тишината.
 	- Николина. - Гласът на Ла Воазин бе висок и остър. Гърлото ми се сви. Когато докоснах вълна пред себе си, палтото на Жан Люк, пръстите му сграбчиха ръката ми. - Николина, къде си?
 	- Запазете спокойствие - нареди Деверо. - Тук има странна магия. Играе ни номера...
 	Факлата внезапно оживя.
 	Подът на тунела бе опръскан с кръв. Няколко паникьосани лица примигваха на светлината. Малко. Твърде малко.
 	- Къде е Николина? - Ла Воазин сграбчи палтото на Блез и го блъсна в стената, оголила зъби. Никога не я бях виждал така обзета от емоция. Така изплашена. - Къде е тя?
 	Блез я отблъсна с щракане на зъби и се втурна по тунела, като викаше Лиана и Теранс. Бърз поглед потвърди, че и те са изчезнали. Заедно с повечето кръвни вещици. Огледах останалите и с облекчение видях как Бо и Коко ми кимат, притиснати един в друг. Сепнах се, когато осъзнах, че Жан Люк още държи ръката ми. Пусна ме след миг.
 	Лицето на Деверо бе изопнато.
 	- Тиери също е изчезнал.
 	- Кълна се, че видях... - започна Тулуз, но факлата пак изгасна.
 	Гласът му угасна с нея. Насила. Когато Деверо го извика, той не отговори. Ръмженето на Блез отекваше в тесния тунел, усилено, разгарящо ужаса ни, и нещо... нещо изръмжа в отговор. Ла Воазин извика, но не можех да я чуя през бученето на кръвта в ушите си, през собствените ми викове към Бо и Коко...
 	Тогава тя и Деверо също замлъкнаха.
 	Насилих се да се концентрирам, да призова моделите. Ровех из тях по инстинкт, отхвърлях ги само след първия допир. Трябваше ми огън. Не като оръжие. Като светлина. Гняв, омраза, горчиви думи - всички те бяха ненужни. Прогоних ги без колебание, търсех едничка искра енергия. Нещо просто. Нещо... физическо.
 	Ето.
 	Потърках длани... само веднъж, само колкото да се получи достатъчно триене. И се появи искра. Пламъче оживя, озарявайки нов мехур на пръста ми. Сякаш бях търкал истинска разпалка, а не кожата си. Въздухът се погрижи за останалото, огънят се засили в ръката ми.
 	Само Бо, Коко, Блез и Жан Люк бяха останали в тунела с мен.
 	Жан Люк се взираше в огъня с неразгадаемо изражение. Още не я беше виждал. Моята магия.
 	- Няма ги. - Бо пусна Коко, беше пребледнял. - Просто изчезнаха. - Огледа тунела с широко отворени очи и после се сепна от кръвта в краката ни. - Какво ще правим?
 	Жан Люк отговори вместо мен, като запали факлата си от моя огън. Обърна се към източния тунел.
 	- Продължаваме.
 	 
 
 	ИЗГУБЕНИЯТ РАЙ


 	 

 	Лу


 	 
 	 
 	По стените от пръст имаше факли, които хвърляха сенки по лицата на хората. За щастие, в тази част имаше малцина, а и те вървяха устремено към него, към Маскарада на черепите, ако се съдеше по украсените със скъпоценни камъни маски. Те завиваха по левите тунели. Аз обаче тръгнах по десните. Подът отначало имаше лек наклон надолу - камъкът под краката ми бе гладък и хлъзгав, протрит от безброй крака, - после се спусна рязко. Препънах се и един мъж изскочи от сенките, блъсна се в мен и ме хвана за раменете. Аз изпищях.
 	- Къде ти е маската, красавице? - каза той завалено, дъхът му едва не прогори космите в носа ми.
 	Неговата маска покриваше горната част на лицето му и стърчеше напред във формата на грозна черна човка. Гарван. В центъра на челото му трето око се взираше в мен.
 	Можех да се закълна, че то примигна.
 	Смръщих се, изчервена от смущение и с напрегнати рамене, и се отблъснах от него.
 	- Вече имам маска. Не личи ли? - Устоях на порива да извъртя ръка, да издължа ноктите си като остри ножове и да бележа порцелановата му буза. Макар че магията бе отстранила Рийд физически, тя го бе отстранила и емоционално. Временно, докато не вдигна модела. Още чувах гласа му в ума си, но не и в сърцето. Не биваше да наранявам този мъж, не биваше да наранявам себе си. Вместо това се ухилих дяволито и прошепнах: - Това е кожата на враговете ми. Да добавя ли и твоята?
 	Той изхълца и се отдръпна.
 	Въздъхнах дълбоко и продължих.
 	Тунелите се виеха в лабиринт от камък. Вървях по тях няколко минути в тишина, сърцето ми бумтеше диво в гърдите. Ускорих крачка, космите по тила ми настръхнаха. Някой ме наблюдаваше. Усещах го.
 	- Излез, излез където и да си - прошепнах с надеждата да си дам кураж.
 	При тези думи обаче странен вятър се появи в тунела, изгаси факлите и ме потопи в мрак. Познат смях отекна отвсякъде едновременно. Изругах и стиснах ножа си, опитах се да напипам стената, да открия някаква опора в тази коварен мрак...
 	Когато пръстите ми докоснаха камъка, факлата отново оживя.
 	Зад завоя мярнах за миг просветването на бяла коса.
 	Хукнах след нея като глупачка, не исках да оставам отново сама в мрака, но вече я нямаше. Продължих да тичам. Когато се озовах в дълга сумрачна зала, пълна с ковчези, рязко спрях, задъхана, и огледах най-близкия с облекчение. Отец Лионел Клемент - прочетох избелялото име, издълбано в камъка. На издатина над него имаше жълт череп. Погледнах към следващото име. Отец Жак Фонтен. Свещеници.
 	Продължих напред, спирах често да се ослушвам.
 	- Сели?
 	Макар и тих, гласът ми отекна неестествено в гробницата. За разлика от пълната тишина в тунелите, тази тук изглеждаше някак жива, дишаща, шепнеща до шията ми, подканяща ме да бягам, бягам, бягам. Ставах все по нервна с всяка секунда, залата беше огромна. Не знаех какво да търся, не знаех откъде да започна. Сели можеше да е във всеки от тези ковчези, в безсъзнание или дори мъртва, и аз никога нямаше да разбера. Все пак... не можех да се отърся от усещането, че Морган иска да открия Сели. Играта нямаше да е така забавна, ако нямах никакъв шанс за победа. Това не би ѝ харесало. Тя не би избрала просто случаен ковчег. Нейните игри бяха методични, всеки ход беше важен и право в целта.
 	Бележките ѝ ме бяха довели дотук, всяка фраза беше загадка, следа, водеше ме все по-навътре в играта ѝ.
 	Скърби под покрова си... сама, но не сама.

 	Пленена в огледален гроб, с маска костена.

 	Всичко сочеше насам, към това място. Само използването на думата „огледален" ме озадачаваше.
 	Замислена, сигурна, че съм пропуснала нещо, аз за малко да не забележа подиума към другата зала, където стотици свещи озаряваха златен ковчег. Крилати ангели и рогати демони потрепваха в сянката на капака му, заключени във вечна прегръдка, а рози и черепи се преплитаха в зловеща красота по стените му. Това беше шедьовър. Произведение на изкуството.
 	Пристъпих към него, прокарах пръсти по жестокото лице на един ангел. По листенцата на роза. По буквите на името.
 	 
 	НЕГОВО ВИСОКОПРЕОСВЕЩЕНСТВО ФЛОРИН,


 	КАРДИНАЛ КЛЕМЕНТ, АРХИЕПИСКОП НА БЕЛТЕРА


 	Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая. 2

 	 
 	Флорин Клемент. Бях се смяла на това име, не знаех, че е моето име. В по-различен свят може би щях да съм Луиз Клемент, дъщеря на Флорин и Морган. Вероятно те щяха да се обичат, да се обожават, да изпълват дома ни в Ист Енд с канелени кифлички и саксии с евкалипти. И с деца. Много, много деца. Цяла къща с деца, малки братчета и сестричета с лунички и синьо- зелени очи. Също като мен. Можех да ги науча да се катерят по дърветата, да сплитат коси, да пеят фалшиво пред стаята на родителите ни призори. Можехме да бъдем щастливи. Можехме да бъдем семейство.
 	Ето такъв - такъв - би бил Раят.
 	С тъжна въздишка отпуснах ръка и се обърнах.
 	Нямаше смисъл да си въобразявам такъв живот. Моето вино отдавна беше наточено и в него нямаше дъх на огнище и дом, на приятели и семейство. Не, моето миришеше на смърт. На тайни. На гнило.
 	- Да не си вътре при него, Сели? - попитах горчиво, по-скоро да се разсея от мрачните мисли. - Мисля, че Морган би направила такова... - Ахнах и се обърнах с широко отворени очи. - Огледален гроб - прошепнах. - Цяла къща с тях, малки братчето и сестричета с лунички и сини очи. Точно като мен.
 	По дяволите.
 	Знаех къде е тя.
 	 
 
 	НЕОБХОДИМО ЗЛО


 	 

 	Рийд


 	 
 	 
 	Изчезването на останалите се превърна в присъствие само по себе си. То надвисваше над нас като въже, стягаше ни в примката си при всеки най-лек шум. Когато Бо изриташе камъче, Жан Люк се напрягаше. Когато Коко вдишваше рязко, Блез изръмжаваше. Той беше наполовина преобразен - очите му светеха в сумрака, за да улови миризмата на Лу и за да може да се бие по-добре с онова, което бродеше из тези тунели.
 	- Това няма да приключи със Сели и Лу - бе казала Коко яростно, когато той опита да си тръгне, за да търси изчезналите си деца. Странно, но не можеше да улови миризмата им и да разбере къде са отишли. Къде отидоха всички. Те просто... изчезнаха. - Приключва с Морган. Всичко това е дело на нейните ноктести ръце, където е тя, там са Лиана и Теранс. Повярвай ми.
 	Никой не изрече какво означава това. Всички знаеха.
 	Дори един миг в ръцете на Морган беше твърде много.
 	- Ръцете ѝ наистина ли са ноктести? - бе прошепнал Бо след малко.
 	Коко изви вежди към него.
 	- Нали беше на Модранит. Видя ги.
 	- Не бяха ноктести.
 	- А би трябвало. Тя трябва да има брадавица и гърбица, проклетата кучка.
 	Дори Жан Люк се усмихна. Балисардата му тежеше до гърдите ми. Най-сетне, когато вече не можех да я понасям, я извадих и му я подадох.
 	- Ето, вземи я.
 	Усмивката му изчезна и той се препъна.
 	- Защо... защо ми я връщаш?
 	Свих пръсти на дръжката.
 	- Защото е твоя. Моята изчезна.
 	Когато свих рамене, не го усетих насилено. Усетих го... правилно. Леко. Тежест се вдигна от тях.
 	- Вероятно така е по-добре. Вече не съм ловец.
 	Той се взираше в мен. После шлюзът се отвори.
 	- Ти си вещер. Ти уби архиепископа... с магия.
 	Гласът му бе напоен с обвинение. С болка от предателството. Но там, в очите му, имаше и искра надежда. Той искаше да отрека. Искаше да обвиня някой друг, който и да е, за случилото се с нашия отец. И в тази надежда аз разпознах стария си приятел. Той още беше там. Въпреки всичко той още искаше да ми вярва. Тази мисъл трябваше да ме сгрее, но не го направи.
 	Тази искра беше лъжа.
 	- Да. - Видях как надеждата му угасва и той физически се отдръпна от мен. Блез ме погледна с любопитство, но аз не му обърнах внимание. - Няма да го отрека и няма да обяснявам. Аз съм вещер и убих нашия отец. Архиепископът не го заслужаваше, но и не беше човекът, за когото го мислехме.
 	Жан Люк видимо посърна и прокара ръка по лицето си.
 	- Богородице. - Когато ме погледна отново, срещна погледа ми без никаква топлина, само с примирение. - През цялото време ли знаеше?
 	- Не.
 	- А омагьоса ли го, за да получиш повишението?
 	- Разбира се, че не.
 	- А как е... какво е усещането?
 	Преглътна с усилие, но не извърна поглед. В тази дързост видях момчето, което се сприятели с мен, което ме обичаше, което винаги ми помагаше да стана, когато падах. Момчето, което удари Жулиен, задето ме нарече дете от боклука. Преди завистта да ни отдалечи.
 	- Вече не съм какъвто бях, Жан. - Думите, така различни от преди, така истински, паднаха тежко от устните ми. Окончателни. - Но и ти не си същият. Ние никога вече няма да бъдем каквито бяхме. Но сега, тук, аз не моля за приятелството ти. Морган е наблизо и заедно, въпреки миналото си, имаме шанс да приключим с нея.
 	- Ти мислеше, че ще нападне на погребението. И сгреши.
 	Внезапно истината продължи да се излива. Чувствах се по-лек с всяка изречена дума.
 	- Мислех каквото бе нужно да мисля, за да присъствам на погребението на архиепископа. - Не бях го осъзнавал досега. Вероятно не можех да го осъзная. И макар че бях сгрешил, не съжалявах. Не можех. Той понечи да възрази, но аз продължих, преди следващите думи да са угаснали в гърлото ми. Насилих се да срещна погледа му. - Жан. Аз... аз не знаех за Сели.
 	Той се скова.
 	- Ако знаех какво чувстваш, щях да... - Какво? Да не приема любовта ѝ? Да не приема обичта на архиепископа? Нямаше да се бия с него на турнира или да положа клетвата си? Щях да се откажа от мечтите си, защото той също ги искаше? - Съжалявам - казах простичко.
 	И беше така. Съжалявах, че животът ни бе раздал едни и същи карти. Съжалявах за болката му, за страданието, което неволно му бях причинил. Не можех да го излича, но можех да го призная. Можех да отворя вратата за нас. Не можех обаче да го насиля да прекрачи прага ѝ.
 	Измина напрегнат миг, преди той да кимне, но аз разбрах какво е това. Само една стъпка.
 	После продължихме в мълчание. Измина още половин час, преди Блез да улови миризмата на Лу.
 	- Тя е близо. - Смръщи се и продължи по тунела. - Но има и други. Чувам сърцата им, дишането им... - Той се върна рязко с широко отворени очи. - Бягайте.
 	От ъгъла се появиха ловци.
 	С вдигнати балисарди, те ме познаха на мига и се втурнаха, предвождани от Филип. Когато Жан Люк изскочи пред нас обаче и ме избута назад, те спряха рязко.
 	- Какво става? - изръмжа Филип. Не свали балисардата. Взираше се в балисардата на Жан Люк. - Откъде я...?
 	- Рийд ми я върна.
 	Ловците зад Филип запристъпваха смутено. Не им харесваше тази нова информация. Аз бях вещер. Убиец. Объркване прелетя по лицата им, докато гледаха как Жан Люк ме защитава.
 	- Защо си тук, капитане? - Филип вирна брадичка към мен. - Той е наш враг. Всички са ни врагове.
 	- Необходимо зло. - След като ме погледна за миг с колебание, Жан Люк изпъна рамене. - Имаме нови заповеди, мъже. Морган е тук. Ще я намерим и ще я убием.
 	 
 
 	ОГЛЕДАЛНИЯТ ГРОБ


 	 

 	Лу


 	 
 	 
 	Насред катакомбите открих гробницата на семейство Трембли.
 	Никога не се бях надявала така усилено да греша, както в този момент. И никога не бях се чувствала толкова зле. Като при другите гробници, и в тази имаше черепи, които бележеха последното място на всеки от покойниците. Това бе обичай, който не разбирах. Вещиците не обезглавяваха мъртвите си. Кога ли вадеха главата, след или преди да се разложи? Или... или просто го правеха по време на балсамирането? А и кой трябваше да го направи? Със сигурност не някой близък. Стомахът ми се преобърна при мисълта да видя костите на близките си и реших, че не искам да знам отговорите на тези въпроси.
 	Краката ми натежаваха все повече, като оловни, докато навлизах в залата и най-сетне, най-сетне видях името ѝ гравирано на красив ковчег от палисандрово дърво.
 	 
 	ФИЛИПА АЛУ ET ТРЕМБЛИ


 	Любима дъщеря и сестра


 	 
 	- Сели? Вътре ли си?
 	Нямаше отговор.
 	Поне черепът на Филипа не бе изложен още на показ.
 	Напрегнах мускули и се опитах да отворя капака на ковчега, но той не помръдна. След като се мъчих известно време, Изпъшках:
 	- Не знам дали ме чуваш... и наистина се надявам да не си вътре, като в такъв случай поднасям огромните си извинения на сестра ти, но няма да стане така. Проклетото нещо е твърде тежко. Ще трябва да те изкарам с магия.
 	Един камък се изтърколи по земята зад мен и аз се обърнах с вдигнати ръце.
 	- Ансел? - Зяпнах насреща му. Отпуснах ръце. - Какво правиш тук? Как ме намери?
 	Той се взираше ококорен в черепите.
 	- Ами когато другите тръгнаха, аз се опитах пак да отворя капака. Имах предчувствие. - Усмихна ми се плахо. - След случилото се с Коко знаех, че ще се опиташ да си по-внимателна с магията, ще използваш само сигурни модели и ще запечаташ вратата само за Рийд... Струваше ми се по-просто, отколкото да я запечаташ срещу всички или завинаги. И бях прав. Когато тя се отвори, тръгнах по първия тунел. И той ме доведе право тук.
 	- Това е невъзможно - казах аз, като го гледах изумена. - Онзи тунел беше задънен. Трябва да си завил нанякъде в тъмното. Къде са другите?
 	- Те тръгнаха към входа откъм гробището.
 	- Вход в гробището. - Инстинктивно пуснах модела, за да притисна ръка към сърцето си, и цялата ми любов към Рийд, цялото отчаяние, цялата паника се втурнаха през мен като замайваща вълна. Залитнах леко под напора ѝ. - По дяволите. Рийд?
 	Той сви безпомощно рамене.
 	- Не знам. Каза ми да стоя в кръчмата, но аз... не можех. Трябваше да помогна някак. Моля те, не се ядосвай.
 	- Да се ядосвам? Не се... - Внезапна, ужасна мисъл стисна гърлото ми като юмрук. Не. Разтърсих глава пред пълния ѝ абсурд. Задавих се от смях. Заради него, заради мен. - Не, не, не съм ти ядосана.
 	Не, не, не - отекна в мислите ми.
 	Залепих си ведра усмивка, хванах го под ръка и го поведох.
 	- Изобщо няма от какво да се притесняваш. Но само си помисли. При тези обстоятелства Рийд може и да е прав. Все пак ще е най-добре да се върнеш в кръчмата и да чакаш...
 	Той се отдръпна, очите му проблеснаха от обида.
 	- Вече е почти полунощ и ти още не си намерила Сели. Мога да помогна.
 	- Всъщност може и да съм я намерила...
 	- Къде е тя? - Той погледна към черепите и ковчезите със сбръчкано от тревога чело. - Жива ли е?
 	- Така мисля, но имам малък проблем...
 	- Какъвто и да е, аз мога да помогна.
 	- Не, ще е по-добре да...
 	- Какъв е проблемът? - повиши той глас. - Мислиш, че не мога да се справя?
 	- Знаеш, че не това...
 	- Ами какво тогава? Мога да помогна. Искам да помогна.
 	- Знам, че искаш, но...
 	- Не съм дете, Лу. И ми писна всички да се държат с мен като с такова! Почти на седемнайсет съм! С една година по-голям от теб, когато ти си спасила кралството...
 	- Когато аз избягах - казах рязко, губех търпение. - Ансел, аз избягах и сега те моля да направиш същото...
 	- Защо? - избухна той и вдигна ръце. Бузите му се зачервиха, очите му горяха. - Веднъж ми каза, че не съм безполезен, но все пак не ти вярвам. Не мога да се бия. Не мога да правя заклинания. Нека докажа, че мога нещо...
 	Изругах силно.
 	- Колко пъти да ти повтарям, Ансел? Не е нужно да ми доказваш нищо.
 	- Тогава ми позволи да го докажа на себе си. - Гласът му пресекна на последната дума, той потрепна и сведе очи. Взираше се унило в юмруците си. - Моля те.
 	Сърцето ми се късаше, като го гледах. Той мислеше, че е безполезен. Не, той вярваше в това дълбоко в себе си и аз... аз не можех да сторя нищо. Не и сега. Не и когато животът му бе в опасност. Вероятно той не беше важен в очите на света, в своите очи, но за мен... за мен той беше безценен, скъпоценен. Ако имаше дори най-малката опасност...
 	Някой близък до сърцето ти ще умре.

 	Ненавиждах се за това, което щях да сторя.
 	- Прав си, Ансел! - Гласът ми стана по-твърд. Ако му кажех истината, щеше да се заинати. Щеше да откаже да си тръгне. Трябваше да го нараня достатъчно силно, за да не иска, да не може да остане. Кимнах и скръстих ръце. - Искаш да го кажа ли? Прав си. Ти съсипваш всичко, до което се докоснеш. Дори не можеш да вървиш, без да се препънеш, камо ли да размахваш меч. Не можеш да говориш с жена, без да се изчервиш, така че как ще спасиш някоя? Честно, наистина... наистина си пълна трагедия.
 	С всяка дума той се свиваше още повече, сълзи избиха в очите му, но не бях приключила.
 	- Казваш, че не си дете, Ансел, но си такъв. Такъв си. Ти си като... като малко момченце, което само си играе, облича палтата на възрастните, обува им ботушите. Досега те търпяхме, за да се забавляваме, но вече е време да сложим край на игрите. Животът на една жена е в опасност, моят живот е в опасност. Не можем да си позволим да оплескаш всичко. Съжалявам.
 	Беше посивял, мълчеше.
 	- А сега - казах и се насилих да продължа да дишам - ще се обърнеш и ще тръгнеш обратно по тунела. Ще се върнеш в кръчмата и ще се криеш в стаята си, докато опасността отмине. Разбра ли ме?
 	Той се взираше в мен, беше стиснал устни, за да не треперят.
 	- Не.
 	- Не, не ме разбра?
 	- Не. - Изпъна се още повече и избърса сълза от бузата си. - Няма!
 	- Моля?
 	- Казах, не. Аз ще...
 	Присвих очи.
 	- Чу какво казах. Давам ти шанс да размислиш.
 	- И какво ще направиш? - Той се изсмя така тъжно, така неестествено, че този смях ме прониза дълбоко. - Ще ми замразиш сърцето? Ще ми разтрошиш костите? Ще ме накараш да забравя, че те познавам?
 	Прокарах пръсти по ковчега, мислех. Тази магия щеше да нарани и двама ни, но поне той щеше да е жив.
 	- Ако ме принудиш.
 	Взирахме се един в друг - не го бях виждала така яростен, - докато някъде до нас не се чу удар. Обърнахме се към ковчега на Филипа и затворих очи от срам. Бях забравила за Сели.
 	- Да не би... - Ансел ахна ужасено. - Сели вътре ли е? Жива?
 	- Да - прошепнах, внезапно изгубила желание да споря. Коко бе казала, че виденията ѝ рядко са каквито изглеждат. Вероятно това все пак щеше да се развие иначе. Бъдещето беше променливо. Ако го отпратех, можеше да срещне смъртта си в тунелите. А ако останеше с мен, поне можех... някак да го защитя. - Стой близо до мен, Ансел.
 	 
 	* * *

 	 
 	Двамата успяхме да смъкнем ковчега на Филипа на пода. Отварянето на капака беше друга история. Наложи се да използвам магия. Но аз знаех много за разбиването на ключалки и дори току- що бях разбила една връзка.
 	Още един рунд от играта на Морган.
 	След това капакът се отвори лесно.
 	Когато видяхме Сели да лежи в безсъзнание сред останките на сестра си, Ансел веднага повърна съдържанието на стомаха си. Аз едва не го последвах и притиснах юмрук към устата си, за да спра надигащата се жлъчка. Трупът на Филипа още не се бе разложил напълно и изгнилата ѝ плът бе полепнала по кожата на Сели. А миризмата, тя...
 	Повърнах върху черепа на Моник Присил Трембли.
 	- Тя никога няма да се възстанови от това - казах аз, като избърсах уста с ръкав. - Това... това е твърде гадно дори за Морган.
 	При звука на гласа ми Сели се надигна рязко до седнало положение и отвори очи. Сълзи се стичаха по бузите ѝ, когато се обърна към мен.
 	- Сели - прошепнах и коленичих до нея. - Толкова съжалявам...
 	- Ти ме намери.
 	Избърсах мръсотията от лицето и косата ѝ, доколкото можах.
 	- Разбира се, че ще те намеря.
 	- Не мис-мислех, че ще дой-дойдеш. Тук съм от сед-сед-мици. - Макар че трепереше силно, тя не стана от ковчега. Завих раменете ѝ с наметалото си. - Тя... тя понякога идваше. Дразнеше ме. Ка-каза, че ще ум-ум-умра тук. Каза... Каза, че Рийд ме е заб-забравил.
 	- Тихо. Вече си в безопасност. Рийд ме изпрати. Ние ще те изведем оттук и...
 	- Не мога да си тръгна. - Тя заплака още по-силно, когато с Ансел се опитахме да я вдигнем, но тялото ѝ остана в ковчега. Дърпахме силно, но не поддаваше. - Аз не мо- мо- мога да помръдна. Не и докато не те заведа при... при нея. Тя ме ома- ма- гьоса. - И тогава надуших магията, почти недоловим дъх сред вонята на гнило. - Ако не- не го направя, ще ос- ос- тана тук с... с Филипа...
 	Ужасен вой се надигна от гърлото ѝ и аз я прегърнах по-силно, отчаяно исках Рийд да е тук. Той щеше да знае какво да стори. Той щеше да знае как да я успокои...
 	Не. Прогоних яростно тази мисъл.
 	Надявах се Рийд да не е тук. Макар че не можех да оставя Ансел - не и сам в катакомбите, - пак можех да попреча на Рийд да ни открие, да ни последва до Морган. Ако не припарваше до нея, щеше да е в безопасност. Още се надявах видението на Коко да греши и всички да оцелеем тази нощ.
 	- А можеш ли изобщо да се изправиш? - попитах Сели.
 	- Не- не- не мисля.
 	- А ще опиташ ли? С Ансел ще ти помогнем.
 	Тя се сви, сякаш едва сега осъзнаваше, че я докосвам.
 	- Н- не. Ти... ти ми отне Рийд. Тя ми каза, че си го омагьосала.
 	Опитах се да запазя спокойствие. Не беше виновна тя. А Морган. Ако познавах изобщо майка си, всичко, което бе наприказвала на Сели, беше лъжа. Когато Сели се съвземеше от шока, нямаше да мога да я убедя да тръгне с мен. Аз бях врагът. Аз бях вещицата, която е откраднала сърцето на Рийд.
 	- Не можем да стоим тук вечно, Сели. Накрая ще трябва да тръгнем.
 	- Къде е Рийд? - Дишането ѝ отново се учести и тя се огледа диво. - Къде е той? Искам Рийд!
 	- Мога да те заведа при него - казах търпеливо, като посочих на Ансел да дойде при мен. Тя пак започна да се люлее напред- назад, като притискаше ръце към лицето си. - Но трябва да излезеш от ковчега.
 	Както и очаквах, плачът ѝ секна, когато забеляза Ансел между пръстите си.
 	- Ти - прошепна тя, стиснала ръба на ковчега, - аз... Виждала съм те в кулата. Ти си послушник.
 	Слава богу, Ансел имаше достатъчно мозък да излъже.
 	- Да - каза той и хвана ръката ѝ. - Така е. И трябва да ми се довериш. Няма да позволя на никого да те нарани, Сели, особено на една вещица.
 	Тя се наведе към него.
 	- Ти не разбираш. Усещам как ма- магията ѝ ме дърпа. Тук. - Тя се потупа по гърдите, трескаво, налудничаво движение. Кръв се беше напластила под ноктите ѝ, явно беше драскала по капака на ковчега. - Ако стана, няма да имам избор. Тя- тя ви чака.
 	- Можеш ли да развалиш заклинанието? - попита ме Ансел.
 	- Не става така. Не знам как Рийд го направи на Модранит, но е била нужна огромна концентрация, може би и огромен прилив на емоция, докато Морган е била разсеяна, а сега, не мога...
 	От тунела се чуха слаби гласове. Макар че не можех да различа думите, не исках никой да ни заварва тук. Особено Рийд.
 	- Ставай - сопнах се на Сели. - Ставай и ни води при Морган, преди да е настанал същински ад. - Когато тя се втренчи в мен, стъписана от избухването ми, аз я дръпнах силно за ръката. Но без полза. Не можех да прекъсна оковите. Сели трябваше да се надигне сама. Което и направи, след като я сграбчих за лицето и изсъсках: - Ако не станеш, Рийд ще умре.
 	 
 
 	МАСКАРАДЪТ НА МЕРЕНИТЕ


 	 

 	Лу


 	 
 	 
 	Вече загубила контрол над тялото си, Сели вървеше механично и завиваше по всеки ляв тунел, водеше ни към Маскарада на черепите. Едва не се препънах на два пъти в нея от бързане. Всеки миг Рийд можеше да се появи иззад завоя. Трябваше да се оправя с Морган преди това.
 	Съзнанието ми се развилия, показваше ми нови проблеми с всяка крачка - нови проблеми, но стари решения. Както винаги, Морган беше с ход напред. Аз бях събрала съюзници - и се бях измъкнала, за да се изправя пред нея без тях, подиграваше ми се съзнанието ми, - бях събрала силни играчи на дъската и чаках тя да нанесе удара си. Но тя не удари. Поне не и по начина, който очаквах. Взирах се в крехкия гръб на Сели, в изцапаната ѝ траурна рокля. Сега бях пленена като плъх в каналите само с Ансел и Сели. Дори да не се бях зарекла да опазя и двамата, шансовете ми да оцелея при този сблъсък бяха нищожни.
 	Това бе катастрофа.
 	Пътят се разшири, докато продължавахме напред, този тунел бе по-добре осветен. Вървяхме едва от минута, когато чухме отекващи гласове - много гласове този път, силни и необуздани. Непознати. Някои се издигнаха заедно в песен, придружени от весела мелодия на мандолини, от сладкия звук на арфа и по-острите ноти на ребека. Когато завихме зад ъгъла, първите шарени сергии се появиха срещу нас. Тук маскирани търговци подвикваха на скандално облечени девойки, обещаваха им повече от сладкиши и пайове, други хвалеха стоки като бутилирани сънища и вълшебен прах. Бардове сновяха из купувачите. Под аплодисментите на минувачите един акробат кривеше крайниците си в невъзможни форми. Накъдето и да погледнех, всички танцуваха, смееха се, викаха, разливаха вино по пода на тунела. Монетите се лееха също така свободно.
 	Когато едно дете с мръсно лице, джебчийка, пъхна ръка в джоба ми, аз хванах китката ѝ и изцъках с език.
 	- Мисля, че другаде ще имаш по-голям късмет - прошепнах и посочих една пияна двойка, които седяха до количка с понички с пудра захар.
 	Момичето кимна с благодарност и се промъкна към тях.
 	Не можехме да спрем, за да разгледаме всичко обаче, тъй като Сели продължи напред, промушваше се между хората като омагьосана змия. Ние забързахме след нея.
 	Тя пренебрегваше страничните тунели и неизвестните забавления в тях, продължаваше само по главния. Други тръгнаха след нас, шепнеха развълнувано, лицата им бяха скрити от различни маски и костюми: на лъвове и лъвици с гъсти гриви и диамантни нокти; рогати дракони с боядисани люспи, които блестяха метални на светлината на факлите; пауни със сини, златни и тюркоазени пера, искрящите им маски имаха формата на човки. Дори по-бедните хора се бяха издокарали с най-хубавите си дрехи и бяха боядисали лицата си. Един мъж до мен приличаше на дявол с червено лице и черни рога.
 	Всеки поглеждаше с любопитство към откритите ни лица, но никой не коментираше нищо. Тревогата ми нарастваше с всяка крачка. Морган беше близо. Трябваше да е близо. Почти усещах дъха ѝ по тила си, чувах гласа ѝ да зове името ми.
 	Усетил притеснението ми, Ансел ме хвана за ръка и стисна.
 	- Аз съм тук, Лу.
 	Аз също го стиснах с изтръпнали пръсти. Вероятно не бях разрушила напълно връзката ни. Мисълта ме ободри достатъчно, за да прошепна:
 	- Страх ме е, Ансел.
 	- Мен също.
 	Твърде скоро тунелът ни изведе в огромно празно пространство, като във вътрешността на планина, която обаче е пораснала надолу към земята, вместо към небето. Груби каменни пейки опасваха скосените стени като редици зъби, стръмни стъпала водеха надолу, надолу, надолу към земна паст.
 	И там, в центъра на тази примитивна сцена, стоеше майка ми.
 	Тя беше великолепна с роклята от черно кадифе. Ръцете ѝ бяха голи въпреки студа под земята, а косата ѝ като лунни лъчи се спускаше по гърба ѝ. На главата си имаше изящна златна корона, но труповете, които се носеха в обръч над нея - спокойни, със затворени очи и стиснати ръце, - бяха истинската ѝ корона. Макар че не можех да видя добре лицата им, виждах разрязаните им гърла. Стомахът ми се сви, когато проумях. С ужас. И побутнах леко Ансел и Сели зад мен.
 	Тя разпери широко ръце, усмихна се и извика:
 	- Скъпа, добре дошла! Толкова се радвам, че се присъедини към нас!
 	Наоколо стотици хора седяха неестествено неподвижни на пейките, тихи и втренчени през маските. Магия насищаше въздуха, така плътна и тежка, че очите ми се насълзиха, и инстинктивно разбрах, че те не могат да помръднат. Очите на онези, които влязоха с нас, бяха пусти и те веднага тръгнаха към местата си, без да кажат и дума. Обзета от паника, аз започнах да търся сред тях Рийд, Коко и Бо, но не ги видях никъде. Въздъхнах от облекчение.
 	- Здравей, маман.
 	Усмивката ѝ стана по-широка, когато видя отбранителната ми поза.
 	- Красива си. Трябва да призная, че много се смях, когато си съсипа косата. Каква класическа грешка, скъпа, но мисля, че ще се съгласиш, че новият цвят ти отива. Ела насам, за да те видя по-добре.
 	Краката ми бяха пуснали корени.
 	- Тук съм. Пусни вече Сели.
 	- О, не мисля. Ще пропусне забавлението.
 	Като отметна шарфа на роклята си, тя пристъпи напред, разкривайки тяло в краката си. Сърцето ми се сви. Дори отдалече познах слабото тяло и кестенявите къдрици.
 	- Габриел - прошепнах ужасена.
 	Ансел се скова до мен.
 	- Тя...?
 	- Дали е мъртва? - довърши Морган, като побутна с ботуш лицето на Габи. Габи изстена. - Още не, но скоро. С помощта на дъщеря ми, разбира се. - Тя настъпи ръката на Габриел, когато продължи по сцената. - Къде е твоят ловец, Луиз? Надявах се да е с теб. Имам толкова да си говоря с него. Мъжка вещица! Не можеш да си представиш как се изненадах след малкия му номер на Модранит. Да замени живота на архиепископа за твоя? Беше впечатляващо.
 	Изпънах рамене.
 	- В бележката пишеш, че ще я пуснеш.
 	- Не. В бележката пише, че ще изям сърцето ѝ, ако не я спасиш до полунощ, което... - Тя облиза зъбите си. - ... е сега. Вероятно можеш да ме поразсееш междувременно.
 	- Но аз я спасих...
 	- Не, Луиз. - Усмивката на Морган помръкна. - Не си. Сега - каза тя делово, - кажи ми има ли и други като ловеца? Вероятно беше глупаво да отпращам синовете ни. Оказа се почти невъзможно да ги открием и онези, които открихме... е, те бяха доста ужасени от мен. Като че ли не всички синове са наследили дарбите ни. - Тя погледна с обич към труповете около нея. - Но все пак усилията ми дадоха някакъв резултат. Макар и неочакван.
 	- Не открихме никого - казах аз, но тя знаеше; усмихна се.
 	- Ела тук, сладурче. - Сви пръст към Сели, която стоеше зад мен и усещах, че цялата трепери. - Каква хубава малка кукличка. Ела тук, за да мога да те строша.
 	- Моля те - прошепна Сели, стисна ръката ми, когато краката ѝ тръгнаха по своя воля. - Моля те, помогни ми.
 	Хванах я за ръката и я задържах.
 	- Остави я на мира, Морган. Достатъчно я изтормози.
 	Морган наклони глава, сякаш мислеше.
 	- Вероятно си права. Няма да е така задоволяващо, ако просто я убия, нали? - Плесна с ръце и се засмя. - О, колко прекрасно жестока си. Трябва да кажа, че съм впечатлена. Докато плътта на мъртвата ѝ сестра е още по кожата ѝ, разбира се, че трябва да я осъдим да живее. Да живее и никога да не забравя. Тормозът, както се изрази, ще е прекрасен.
 	Усетих жлъчка в гърлото си и пуснах ръката на Сели. Когато краката ѝ продължиха напред обаче, тя проплака:
 	- Какво правиш?
 	Аз изръмжах и скочих на стълбите след нея.
 	- Моля те, Луиз - изгука Морган. - Моля те, приближи се. Последвай куклата. - А към Ансел добави: - Като гледам как си залепен за нея, явно си ѝ домашен любимец. Вероятно птиче. Остани си там, иначе ще ти оскубя перата за шапка.
 	Ансел посегна към ножа на колана си. Махнах му и изсъсках:
 	- Стой там. Не ѝ привличай вниманието повече.
 	Той примигна с очи на кошута, объркан. Още не беше свързал точките.
 	- Чакам - пропя тя; гласът ѝ беше сладък като мед.
 	По стълбите бяха наредени вещици, гледаха как със Сели слизаме надолу. Бяха повече от очакваното. Не познавах всички. Манон стоеше близо до подножието на стълбите, но не ме поглеждаше. Лицето ѝ бе напълно безстрастно, превърнато в ебонитова маска. Но... тя преглътна с усилие, когато минах покрай нея, маската се пропука и очите ѝ потрепнаха към един от труповете.
 	Това беше красивият златокос мъж, с когото я видяхме. Жил.
 	До него две момичета със същата коса се носеха с оцъклени сини очи. По-възрастен брюнет висеше на една страна, а малко дете - едва ли бе на повече от три години - завършваше кръга. Пет тела. Пет идеални трупа.
 	- Не позволявай на израженията им да те заблудят - каза Морган. От толкова близо виждах червения белег на гърдите ѝ от острието на Жан Люк. - Смъртта им не беше така спокойна. Те не бяха нито красиви, нито приятни. Но ти вече го знаеш, нали? Видя вашия сладък Етиен. - Още една усмивка разкриви устните ѝ. - Трябваше да го чуеш как пищи, Луиз. Беше красиво. Превъзходно. И всичко това заради теб.
 	Тя сви пръсти и телата се спуснаха, все още се въртяха в кръг, докато не стигнаха до нивото на очите ѝ. Пръстите на краката им докоснаха земята, а главите им... Догади ми се и преглътнах.
 	Главите им явно бяха останали незасегнати от магията.
 	Изтръпнала, аз се надигнах на пръсти и първо затворих очите на детето - главичката му се люшна при допира ми, - после на брюнета, на близнаците и накрая на красивия непознат. С периферното си зрение видях как Манон помръдна.
 	- Ти си болна, маман - казах аз. - Болна си от много време.
 	- Е, ти знаеш най-добре, скъпа. Не можеш да си представиш с какво удоволствие те наблюдавах през изминалите седмици. Никога не съм била толкова горда. Най-сетне дъщеря ми осъзна какво трябва да направи. Е, да, на погрешната страна е, но саможертвата ѝ все още е достойна за похвала. Тя се превърна в оръжието, за което я родих.
 	Жлъчка се надигна в гърлото ми, когато тя изрече натъртено думата, и се замолих - молех се - да не ни е видяла по-рано тази вечер, да не е чула думите, които Рийд прошепна в стаята ни в „Левиатан". В нашата спалня. Присъствието ѝ би отровило тези моменти.
 	Моля те, не и тях.

 	Пръстът ѝ, студен и остър, вдигна брадичката ми. Но очите ѝ бяха по-студени. Очите ѝ бяха по-остри.
 	- Мислиш ли, че можеше да ги спасиш? - Когато не отговорих, тя се втренчи в мен и стисна по-силно брадичката ми. - Ти ме унижи на Модранит. Пред всичките ни сестри. Пред самата Богиня. След като избяга, осъзнах колко сляпа съм била. Колко заслепена. Изпратих сестрите ти в кралството да търсят децата на Огюст. - Тя удари с опакото на ръката си лицето на Жил и разкъса кожата му. Сгъстена кръв закапа от него... по косата на Габи. Тя изстена отново. - И ги открих. Не всички, още не, но скоро. Ето, виждаш ли, нямам нужда от проклетото ти гърло, за да изпълня отмъщението си, Луиз. Ще стане на моето, със теб или без теб.
 	- Не се заблуждавай - добави след миг, като хвана пак брадичката ми, - ти ще умреш. Но ако избягаш отново, няма да те преследвам. Никога вече няма да те преследвам. Ще се насладя на това да разкъсвам братята и сестрите на твоя ловец и ще ти изпращам всяко парче. Ще бутилирам писъците им и ще тровя с тях сънищата ти. Всеки път, щом затвориш очи, ще виждаш края на техните нещастни животи. И след като убия и последното дете, ще дойда за твоя ловец и ще изрежа тайните от ума му, ще го насека пред очите ти. И едва тогава ще те убия, дъще. Едва когато започнеш да ме молиш да те убия.
 	Взирах се в нея. В майка си. Тя беше луда, напълно и тотално луда. Винаги е била страстна, жизнена, но това... това беше друго. Беше отдала твърде много в жаждата си за отмъщение. Всички онези късчета, от които се отказваш, аз ги искам - бе казал Рийд. - Искам теб. Цяла и невредима. Взирах се в лицето ѝ за някаква следа от жената, която ме отгледа, която танцуваше с мен на брега и ме учеше да се уважавам, но нищо не беше останало от нея. Вече я нямаше.
 	Мислиш ли, че си способна да убиеш собствената си майка?

 	Тя не ми дава избор.

 	Този отговор тогава не бе съвсем истински. Но сега беше.
 	- Е? - Тя вдигна брадичката ми, очите ѝ горяха от ярост. - Няма ли да кажеш нещо?
 	Ръцете ми бяха тежки, оловни, но все пак се насилих да ги вдигна.
 	- Мисля, че... ако смяташ да разкъсаш всички деца, едно по едно... ще имам достатъчно време да те спра. - Тя оголи зъби и аз ѝ се ухилих с престорена смелост. Тази усмивка ми струва огромно усилие на волята. Освен това осигури разсейване за леката стъпка, която направих към Габриел. - И ще те спра, маман, особено ако не спираш да дрънкаш за плановете си при всяка наша среща. Ти наистина обичаш звука на гласа си, нали? Никога не съм те смятала за толкова самовлюбена. За откачена и фанатична, да, понякога дори за суетна, но никога за само...
 	Морган дръпна Габи за крака, преди да съм довършила, и аз се проклех наум. Когато изви ръка, една топка огън разцъфна на дланта ѝ.
 	- Мислех да ти предложа избор, скъпа, между Сели и Габриел, просто за забавление, но изглежда, ти прекали с търпението ми. Сега ще убия и двете. Макар да знам, че предпочиташ лед, аз си падам повече по огъня. Поетично е, не мислиш ли?
 	Сели изхлипа зад мен.
 	По дяволите!
 	Когато Морган я докосна с пръст, Габи отвори очи, ококори се и ни огледа.
 	- Лу. - Гласът ѝ прекъсна и тя се замята в ръцете на Морган. - Лу, тя е луда. Тя и...
 	Изпищя, когато Морган запрати огъня в лицето ѝ, а после продължи да я облива с огън, пламъците обхванаха шията ѝ, гърдите, ръцете. Макар че Габи пищеше и се мяташе, Морган не я пусна. Паникьосана, аз потърсих модел, модел, но преди да успея, едно острие изсвистя във въздуха и поряза ръката на Морган.
 	Тя изрева яростно, пусна Габи и се извърна към...
 	Дъхът ми секна в гърлото.
 	Ансел. Извърна се към Ансел.
 	Той пак ме беше последвал.
 	Тя го огледа с присвити очи - наистина го огледа - за пръв път. Кръвта ѝ капеше по роклята ѝ. Една капка. Две капки. Три.
 	- Помня те. - Когато се усмихна, лицето ѝ се разкриви в нещо грозно и мрачно. Не спря Габи, която изпълзя назад, далече от нас, и изчезна в тунела под седалките. - Ти беше на Модранит. Какво красиво малко птиче. Най-сетне си намерил крилцата си.
 	Той държеше здраво ножа, стиснал челюст и разкрачил крака, готов да използва силата и на горната, и на долната част на тялото си. Гордост и ужас се бореха в сърцето ми. Той беше спасил Габи. Той беше пуснал кръв на Морган.
 	Той беше обречен.
 	Моделите дойдоха без колебание, когато пристъпих до него. Когато вдигнах обаче решително ръце, той пъхна ножа в ботуша ми. Извадих го бързо.
 	- Първи урок - каза той задъхан. - Намери слабостта на врага си и я използвай.
 	- Какво си шепнете там? - изсъска тя, като създаде още една топка огън в ръката си.
 	Беше избрала огъня, за да е по-зрелищно, но и защото той можеше да бъде разгорен. Той означаваше страст. Чувства. В битка тя щеше да реагира бързо, без да се замисля, и тази импулсивност щеше да я обрече. Трябваше да сме внимателни, бързи.
 	- Знаех, че ще избереш огън. - Изсмях се и подхвърлих небрежно ножа в ръката си. - Ставаш все по-предвидима с възрастта, маман. И по-сбръчкана.
 	Когато тя хвърли първата огнена топка, Ансел се наведе бързо.
 	- Хубаво е, че косата ти е естествено бяла, нали?
 	Тя изпищя от възмущение и хвърли втора топка. Този път обаче аз се задвижих още по-бързо, хванах пламъците с острието си и ги запратих обратно към нея.
 	- Втори урок - казах през смях, защото наметалото ѝ се запали. - Няма такова нещо като мамене. Използвай всяко оръжие от арсенала си.
 	- Мислиш се за много умна, нали? - Тя захвърли, запъхтяна, наметалото си. То димеше леко и вдигаше струйки дим около нея. - Но аз съм те учила да се биеш, Луиз. Аз. - Едва различима през дима, тя създаде трета топка огън между дланите си, очите ѝ блестяха от омраза. - Трети урок: битката не е свършила, докато единият не умре.
 	Когато хвърли огнената топка, тя се превърна в меч, в колона и нито аз, нито Ансел не успяхме да се отдръпнем достатъчно бързо. Тя опърли кожата ни и ни събори на земята, а Морган нападна.
 	Очаквах това и докато тялото ми пищеше от болка, аз грабнах ножа на Ансел, претърколих се над него и Замахнах към лицето ѝ. Горната ѝ половина се изтегли назад, но инерцията продължи да носи тялото ѝ към мен, към ножа ми, който аз прекарах през корема ѝ. Тя ахна. Пламъците изчезнаха и телата, които се рееха във въздуха, се стовариха на земята. От публиката се чу ужасено ахване, когато заклинанието се вдигна. Аз се изправих, за да приключа задачата си, гледах всяко нейно движение, всяко чувство, сякаш времето бе забавило ход. Запомнях лицето ѝ. Веждите ѝ, които се свиха от объркване. Очите ѝ, които се разшириха от изненада. Устните ѝ, които се отвориха от страх.
 	Страх.
 	Това беше единственото чувство, което не бях виждала на лицето на майка си.
 	И то ме накара да се поколебая.
 	Над нас изкънтяха стъпки и викът на Рийд разкъса тишината.
 	Не.

 	С нечовешка бързина ръката на Морган се стрелна напред, сграбчи китката ми и я изви. Светът отново дойде на фокус с кристална яснота и аз пуснах ножа с писък.
 	- Опита се да ме убиеш - прошепна тя. - Мен. Твоята майка. - Див, грачещ смях се изтръгна от гърлото ѝ, докато... докато ловците се спускаха към нас. Рийд и Жан Люк ги водеха, а Блез ръмжеше след тях, напълно преобразен. - Това ли искаш, дъще? Затова ли дойде тук? Мислиш си, че ще станеш кралица?
 	Тя изви жестоко китката ми и аз чух как костта ми се прекършва. Болка плъзна по ръката ми и погълна всичко, изпищях.
 	- Кралицата прави каквото е необходимо, Луиз. Ти беше почти успяла, но спря. Да ти покажа ли по кой път да продължиш? Да ти покажа ли всичко, което ти липсва?
 	Тя пусна китката ми и аз залитнах назад, гледах през сълзи как Рийд тича към нас, откъсва се от останалите с нож в ръка. Не можех да се движа достатъчно бързо. Не можех да го спра.
 	- Рийд, НЕ.. А
 	Морган хвърли последната, четвъртата топка огън и тя експлодира до гърдите му.
 	1
 	 Всички пропадаме (фр. ). - Б. пр.
 	2
 	 Евангелие от Лука, 23: 43. - Б. пр.
 	 

 
 	УУДУЗ


 	 

 	Рийд


 	 
 	 
 	Обгърна ме дим, гъст дим. Запуши носа ми, устата и очите. Макар че не можех да я видя, все още чувах как Лу пищи, а майка ѝ се смее. Смее се, смее се, смее се. Тръгнах през дима да я достигна, да ѝ кажа, че съм добре...
 	- Рийд! - изрева Ансел.
 	Скоро се чу и гласът на Жан Люк, надвикваше врявата на зрителите, които се опитваха да избягат. Вещиците пищяха, крака трополяха, плътно като дима във въздуха.
 	Но къде беше огънят?
 	Потупах гърдите си, търсех острата жега на пламъците, но нямаше такава. Вместо това там имаше... там имаше...
 	До мен стоеше Клод Деверо и ми се усмихваше хитро. В ръцете си държеше огнената топка, която вече се смаляваше и димеше силно, а в очите му... Примигнах през дима. Само за миг в очите му като че ли проблесна нещо древно и диво. Нещо зелено. Отстъпих, изумен, крачка назад. Леката миризма на пръст, която бях усетил във фургоните на Трупата на Съдбата, се завърна, но десет пъти по-силна. Тя надделя над дима, изпълни пещерата с аромат на борова смола и лишеи, на почва и слама.
 	- Мислех, че... нали каза, че не си вещер.
 	- И още не съм, мило момче.
 	- Не можахме да те открием. В тунелите, не можахме...
 	- Моите патенца са се загубили, а? - Той изпъна палтото си с напрегната усмивка. - Не се бой. Аз ще ги намеря. - Отвъд дима Лу още пищеше. Писъците ѝ изпълваха ушите ми, пречеха ми да мисля. - И макар че сладката Зина знаеше, че не бива, изкушението да участва в насилието се е оказало твърде голямо, за да му устои... каквато ми е кръвожадна. Намерих я в тунелите, докато търсех останалите. Горката Серафин нямала избор, освен да я последва, и не можех да ги оставя без защита. Надявах се да се върна, преди нещата да ескалират. По-добре превенция, отколкото лечение, както знаеш, но уви. - Погледна през рамо към смеещата се Морган. - Нейната болест може да погълне всички ни. А сега ме извини.
 	Той раздели дима с леко движение на ръката.
 	Лу и Морган се появиха, обикаляха се с вдигнати ръце. До тях Ансел прегръщаше Сели, а Жан Люк и Коко се биеха гръб до гръб срещу три вещици. Над нас Бо водеше Паникьосаните гуляйджии към изходите. Тялото на една вещица изстиваше в краката на Блез с разпорено гърло, но друга го нападаше. Ръцете ѝ се кривяха диво.
 	Двама ловци стигнаха първи до нея.
 	Когато Деверо излезе от дима, Лу и Морган застинаха. Аз го последвах.
 	- Ти - изръмжа Морган към него и залитна, наистина залитна, назад.
 	Деверо въздъхна.
 	- Да, скъпа. Аз.
 	И след тези думи той започна да се променя. Стана по-висок и по-широк, извиси се дори над мен. От лъснатите обувки се подадоха копита. Еленови рога изригнаха от фризираните къдрици. Корона от дъбови клони се преплете в тях. Зениците му се стесниха в цепки, а очите заблестяха в тъмното като котешки. Той ни гледа мълчаливо няколко секунди.
 	Аз си поех треперливо дъх.
 	- По дяволите! - Лу го зяпаше изумена. Объркана. Аз тръгнах към нея. - Ти си... ти си Уудуз.
 	Той ѝ смигна и свали шапката си, а тя изчезна сред взрив от люляк, който той ѝ поднесе със замах.
 	- Удоволствието беше изцяло мое, малката. - Гласът му беше дълбок, древен, сякаш извиращ от самата земя. - Моля за извинение, че не се разкрих по-рано, но сега времената са трудни.
 	- Но ти не си истински. Ти си проклета приказка.
 	- Също като теб, Лу. - Жълтите му очи се присвиха. - Също като теб.
 	- Не биваше да идваш тук, Анри - каза Морган със стиснати устни. Още не беше свалила ръце. - Ще ги убия всичките напук на теб.
 	Той се усмихна студено и разкри заострени зъби.
 	- Много внимавай, скъпа. Аз не съм куче, което трябва да се подчинява на командите на господаря си. - Гласът му ставаше все по-твърд и по-яростен пред гримасата на Морган. - Аз съм Дивия. Аз съм всичко по тая земя, всичко сътворено и несътворено. В моята ръка са животът на всяко създание и дъхът на цялото човечество. Планините ми се кланят. Дивите животни ме почитат. Аз съм пастирът и стадото.
 	Морган неволно отстъпи още крачка назад.
 	- Ти... ти знаеш Старите закони. Не можеш да се намесиш.
 	- Не мога да се намеся директно. - Той се изпъна в целия си ръст и се извиси над нея, над всички ни. Котешките му очи проблясваха. - Но моята сестра... тя е недоволна от последните ти подвизи, Морган. Много недоволна.
 	- Сестра ти - повтори немощно Лу.
 	Морган пребледня.
 	- Всичко, което сторих, всичко беше за нея. Скоро децата ѝ ще бъдат свободни...
 	- А твоето дете ще бъде мъртво. - Той се смръщи и посегна да я докосне по бузата. Тя не се отдръпна. Само се наведе към допира му. Исках да откъсна поглед. Не можех. Не и когато в очите на това странно създание имаше такава огромна мъка, не и когато тази мъка се плъзна като сълза по бузата на Морган. - Какво е станало с теб, любов моя? Какво зло е отровило духа ти?
 	Сега тя се отдръпна. Сълзата се изпари на бузата ѝ.
 	- Ти ме изостави.
 	Думата прекърши нещо в нея и тя се задейства, протегна ръце към него. Лу също вдигна ръце инстинктивно. След секунда се задействах и аз, хвърлих един от ножовете си и изругах, когато той се плъзна на земята покрай Морган. Тя не го видя, протягаше отново и отново ръце към Деверо. Той само леко махна с ръка и въздъхна. Остра миризма на кедър ни обгърна.
 	- Знаеш, че това не действа при мен, скъпа - каза той подразнено. Пак махна леко с ръка и Морган полетя право нагоре, увисна, сякаш прикована на дърво. Дланите ѝ се събраха. Суматохата около нас притихна, когато всички се втренчиха в нея. - Аз съм земята. Твоята магия идва от мен.
 	Тя изпищя от ярост, мяташе се диво, но той не ѝ обърна внимание.
 	- Но ти си права - продължи. - Не биваше да те напускам. Това е грешка, която няма да направя втори път.
 	Тръгна към труповете по земята, като ставаше все по-висок с всяка крачка. Гадене се надигна в стомаха ми, когато се вгледах по-внимателно. И видях моята уста на едно лице. Носа ми на друго. Челюстта. Очите.
 	Деверо забеляза детето и гласът му помръкна:
 	- Твърде дълго не се намесвах, гледах как повличаш надолу другите, гледах как потъваш... но вече край. Няма да ти позволя да сториш това, та chanson. - Погледна към Лу и ужасната ярост в очите му утихна. - Тя трябваше да е наша.
 	- Но не е - изкрещя Морган, гърлото ѝ се изду от усилието. - Тя не е моя, не е и твоя. Тя е негова. Тя е тяхна. - Посочи мен, Ансел, Коко и Жан Люк, Бо и Блез. - Тя никога не е била моя. Тя избра страна. Дори да е последното, което ще сторя, ще я накарам да страда, както страдаха сестрите ѝ.
 	Няколко вещици вече се промъкваха към главния тунел. Блез, с окървавено лице, с капеща от устата слюнка, блокираше входа, но беше сам. Когато вещиците се опитаха да преминат, ловците ги подгониха и ни изоставиха. Ансел застана на пост пред по-малкия тунел на актьорите. Трепереща до труповете, Сели остана сама. Когато се обърна да ме погледне - жива, ужасена, - аз ѝ кимнах да върви. Леко ѝ помахах с пръсти. Лицето ѝ се сгърчи и тя хукна към нас. Лу я хвана, а аз ги прегърнах и двете.
 	Щяхме да оцелеем. Всички. Не ми пукаше за видението на Коко.
 	Деверо ни погледна за миг с тъжно изражение, после се обърна към Морган. Поклати глава.
 	- Ти си глупачка, любов моя. Тя е твоя дъщеря. Разбира се, че можеше да е твоя. - После махна с ръка и Морган се спусна към земята. Ръцете ѝ се разделиха. - Играта свърши. Сестра ми много се привърза към Луиз.
 	Аз я стиснах по-силно и - трепереща от облекчение - тя отпусна глава на рамото ми. За моя изненада, Сели я погали по косата. Само веднъж. Прост жест на утеха. На надежда. Необичайността на това ме сепна, разтърси ме и ме изпълни топло облекчение. Коленете ми поддадоха. Наистина щяхме да оцелеем. Всички ние. Когато Деверо и сестра му бяха на наша страна - бог и богиня, - Морган не можеше да стори нищо. Въпреки цялата си власт тя беше само човек. Не можеше да победи в такава война.
 	Като дишаше тежко и кършеше ръце, тя се взираше в Деверо с чиста омраза.
 	- Сестра ти е глупачка.
 	Очите му изстинаха и той посочи на Блез и Ансел да се отдръпнат от входа на тунелите.
 	- Играеш си с търпението ми, любима. Тръгни си сега, преди да съм размислил. Поправи каквото може да бъде поправено. Не се опитвай да навредиш отново на Луиз, иначе ще си навлечеш яростта на сестра ми... и моята. Това е последно предупреждение.
 	Морган заотстъпва бавно към тунела. Очите ѝ се стрелнаха нагоре, гледаше как и последните вещици изчезват от поглед, следвани от ловците. Деверо ги пусна да си отидат. Морган никога нямаше да се предаде пред публика. Сега залата бе почти празна. Само ние останахме. И Манон. Тя се взираше в мъртвото лице на Жил, нейното също беше безжизнено. Лу сякаш понечи да отиде при нея, но аз я хванах през кръста. Още не.
 	- Последното ми предупреждение - прошепна Морган. - Яростта на богинята. - Вдигна ръце и всички се напрегнаха, но тя само ги събра и заръкопляска. Всяко пляскане отекваше в празната зала. Страховита усмивка се разля на лицето ѝ. - Браво на теб, Луиз. Като че ли имаш силни фигури в нашата игра, но не забравяй, че и аз имам такива. Ти ме надигра... но само засега.
 	Лу отстъпи от Сели и мен и преглътна с усилие.
 	- Никога не съм играла, маман. Аз те обичах.
 	- О, скъпа. Не съм ли ти казвала, че любовта те прави слаба? - Див блясък озари очите на Морган, докато отстъпваше назад. Беше близо до тунела. Близо до бягството. Ансел стоеше напрегнат близо до нея. Погледнах към Деверо, молех се да размисли, да я залови, но той не помръдна. Вярваше, че тя ще си тръгне и ще се подчини на богинята. Аз не вярвах. - Но играта още не е свършила. Просто правилата се промениха. Това е. Аз не мога да използвам магия, не и тук. Не мога да докосна теб, но...
 	Осъзнах намерението ѝ твърде късно. Всички закъсняхме.
 	Тя се изкикоти, наведе се да вземе падналия ми нож, скочи и го заби в основата на черепа на Ансел.
 	 
 
 	КРАЯТ НА СВЕТА


 	 

 	Лу


 	 
 	 
 	Светът не свърши с писък.
 	Той свърши с ахване. Едничко, сепнато възклицание. А после...
 	Нищо.
 	Нищо, само тишина.
 	 
 
 	НЕЩО МРАЧНО И ДРЕВНО


 	 

 	Лу


 	 
 	 
 	Не можех да сторя нищо, освен да го гледам как пада.
 	Той падна първо на колене, с широко отворени, невиждащи очи, после политна напред. Нямаше кой да го хване, нямаше кой да попречи на лицето му да се удари в земята с ужасен, окончателен тътен. Той не помръдна повече.
 	Тишината звънтеше в ушите ми, в ума ми, в сърцето ми, докато около него се разливаше ореол от кръв. Краката ми не искаха да помръднат. Очите ми не искаха да Примигнах Съществуваха само Ансел и неговата глава, красивите му крайници, изпънати зад него като... Сякаш... сякаш просто спеше.
 	До полунощ един мъж, близък на сърцето ти, ще умре.

 	Писък разкъса тишината.
 	Беше мой.
 	Светът се върна на фокус и всички закрещяха, хукнаха, плъзгаха се в кръвта на Ансел...
 	Коко поряза ръката си с един от ножовете на Рийд и собствената ѝ кръв потече по лицето на Ансел. Обърнаха го в скута на Рийд, разтвориха устните му. Главата му се люшна. Кожата му вече бе изгубила цвета си. Колкото и да го разтърсваха, колкото и да плачеха, той нямаше да се събуди.
 	- Помогни му! - Коко скочи и задърпа Клод за палтото. Сълзи се стичаха по лицето ѝ, прогаряха всичко, до което се докосваха, избиваха искри от огън в краката ѝ. И все пак се проляха. Тя вече бе останала без дъх, вече не го разтърсваше, но стискаше раменете му. Плачеше. Нареждаше: - Моля те, моля те, върни го...
 	Клод отдръпна леко ръцете ѝ и поклати глава.
 	- Съжалявам. Не мога да се намесвам. Той... си отиде.
 	Отиде си.
 	Ансел си отиде.
 	Отиде си, отиде си, отиде си. Светът се завихри около мен, през мен, шепнеше с окончателност. Ансел си отиде.
 	Коко се свлече на земята, сълзите ѝ потекоха по-бързо, по-обилни. Огън се къдреше около нея като цветя от разтопен метал. Наслаждавах се на жегата. На болката. Това място щеше да изгори. Надявах се вещиците да са още тук. Надявах се червеноликият дявол и приятелите му да не са избягали все още. Помитах всеки потрепващ модел и разгарях пламъците все повече и повече. Всички те щяха да умрат с Ансел. Всички до един щяха да умрат.
 	Смях отекна от мрака на тунела.
 	С гърлен рев аз се втурнах след него. Жан Люк каза, че съм прогнила, но не беше вярно. Магията не те кара да гниеш. Тя те напуква като огледало. С всяко докосване на магията тези пукнатини в огледалото стават по-дълбоки. Най-лекият допир може да го пръсне. Не го поправих тогава. Не исках да призная какво се случва с мен... онова, което всички знаехме. Но сега...
 	- Обичаше ли го, Луиз? - отекна гласът на Морган в мрака. - Видя ли как светлината напуска тези красиви кафяви очи?
 	Сега се пръснах.
 	Светлина експлодира от кожата ми във всички посоки, озари целия тунел. Стените се затресоха, таванът се напука и от него заваляха камъни, срутваше се от яростта ми. Сграбчвах наслуки модели. Щях да срутя този тунел върху главата ѝ. Щях да разруша света и да разкъсам небето, за да я накажа за стореното. Заради това, което аз сторих. На входа на един проход Морган застина, отвори устни от изненада, от удоволствие.
 	- Великолепна си - прошепна тя. - Най-после. Сега можем да се позабавляваме.
 	Затворих очи, наклоних глава назад, държах живота на всички в пръстите си. Рийд. Коко. Клод. Бо. Сели. Жан Люк.
 	Манон. Усещах тежестта на всеки от тях, търсех нишката на Морган. Тя трябваше да умре. На всяка цена.
 	А ако още някой умре в замяна? - прошепна гласът.
 	Така да бъде.

 	Преди да дръпна нишката обаче, едно тяло се блъсна в мен. Кръв бе попила в ризата му. Усетих вкуса ѝ, когато той ме залепи за стената и вдигна ръцете ми над главата.
 	- Спри, Лу. Не го прави.
 	- Пусни ме! - полуизпищях, полупроплаках аз, борех се с него с всички сили. Изплюх кръвта на Ансел. - Аз съм виновна. Аз го убих. Казах му, че е безполезен... че е нищо...
 	В началото на тунела Клод, Бо и Жан Люк се опитваха да удържат Коко. Тя сигурно ме беше последвала. По свирепото ѝ изражение разбрах, че планира същата съдба за майка ми. Огънят ревеше зад нея.
 	Когато се обърнах към Морган, тя беше изчезнала.
 	- Остави я - молеше ме Рийд. Сълзи и сажди покриваха лицето му. - Ще имаш друг шанс. Трябва да тръгваме, иначе това място ще се срути върху нас.
 	Отпуснах се в ръцете му, победена, и той въздъхна тежко, притисна ме към гърдите си.
 	- Не ме изоставяй. Разбра ли? - Обгърна лицето ми и ме издърпа назад, целуна ме силно. Гласът му беше яростен. Очите също. Прогаряха моите, гневни, измъчени и изплашени. - Не е нужно да правиш това сама. Ако се отдръпнеш в съзнанието си, в магията си, аз ще те последвам, Лу. - Разтърси ме леко, сълзите блестяха в изплашените му очи. - Ще те последвам в онзи мрак и ще те върна обратно. Чуваш ли ме? Където и да идеш, ще дойда с теб.
 	Погледнах назад към залата. Пламъците вече горяха високо, не можехме да измъкнем тялото на Ансел. Той щеше да изгори тук. Това мръсно, окаяно място щеше да е неговата клада. Затворих очи, очаквах болката да дойде, но имаше само пустота. Бях пуста. Празна. Каквото и да казваше Рийд... този път нямаше да може да ме върне обратно.
 	Нещо мрачно и древно изпълзя от онази яма.
 	 
 
 	СТАРА МАГИЯ


 	 

 	Лу


 	 
 	 
 	Късното следобедно слънце грееше през прашния прозорец, озаряваше топлото дърво и дебелите килими в трапезарията на „Левиатан". Ла Воазин и Николина се взираха в мен от другата страна на масата. Изглеждаха някак не на място в тази обикновена, човешка стая. С покритата си с белези кожа и страховитите си очи, те бяха две създания от приказка на ужасите, които са избягали от страниците ѝ.
 	Аз щях да превърна тази ужасна приказка в истина.
 	Ханджията ме бе уверил, че няма да ни безпокоят тук.
 	- Вие къде бяхте?
 	- Тунелите ни разделиха. - Ла Воазин срещна безстрастно погледа ми. Още не бяхме открили другите. Макар че Блез и Клод не спираха да ги търсят, Лиана, Теранс, Тулуз и Тиери още ги нямаше. Предполагах, че Морган ги е убила. Обаче някак си не можех да се накарам да се развълнувам. - Когато стигнахме до Маскарада на черепите, Козет вече беше подпалила всичко. Казах на моите вещици да бягат.
 	- Море от сълзи и езеро от огън. - Николина се залюля напред- назад на стола си. Сребърните ѝ очи не се откъсваха от моите. - За да удавим враговете си на техните клади.
 	- Племенницата ми ми каза, че си променила решението си. - Ла Воазин погледна към вратата, зад която другите ни чакаха в кръчмата. Всички, освен един. - Каза, че ще тръгнеш към Шато льо Блан.
 	Срещнах непотрепващия поглед на Николина.
 	- Не искам да отида в Шато льо Блан. Искам да го изпепеля до основи.
 	Ла Воазин изви вежди.
 	- Сигурно разбираш как това пречи на моите планове. Без замъка моят народ остава бездомен.
 	- Ще построим нов дом. Ще го построим върху пепелта на сестрите ми.
 	Странен блясък се появи в очите ѝ. Лека усмивка докосна устните ѝ.
 	- Ако се съглася... ако изгорим майка ти и сестрите ти в древния им дом... това няма да разреши по-големия проблем. Макар че методите на майка ти станаха доста хаотични, ние още сме преследвани. Кралското семейство няма да се успокои, докато не избие всички ни. Дори сега Елен Лабел си остава пленница.
 	- Значи, ще убием и тях. - Гласът ми звучеше кухо дори в собствените ми уши. - Ще избием всички.
 	Ла Воазин и Николина се спогледаха, усмивката на Ла Воазин стана още по-широка. Кимна... сякаш бях преминала някакъв тест... извади гримоара си от наметалото и го сложи на масата.
 	- Колко... жестоко.
 	Николина облиза зъби.
 	- Те искат смърт - каза тя простичко. - Аз ще им дам смърт.
 	Ла Воазин сложи ръка върху гримоара си.
 	- Оценявам отдадеността ти, Луиз, но това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Кралят има много ловци, а ловците пък имат силата на своите балисарди. Морган е всемогъща. Тя има... могъщи фигури на дъската.
 	Като че ли имаш могъщи фигури в нашата игра, но не забравяй, че и аз имам такива.

 	Смръщих се заради появата на тази фраза.
 	- А някога питала ли си се как тя те откри в Сезарин? - Тя се изправи и Николина я последва. Станах заедно с тях, тилът ми изтръпна от безпокойство. Вратата зад тях си оставаше затворена. Заключена. - Как достави онази бележка в моя лагер? Как разбра, че пътуваш с Трупата на Съдбата? Как те проследи до тази кръчма?
 	- Тя има шпиони навсякъде - прошепнах аз.
 	- Да. - Ла Воазин кимна, заобиколи масата. Опитах се да остана неподвижна. Нямаше да избягам. Нямаше да се изплаша. - Да, има. - Когато застана на косъм от рамото ми, тя се наведе и се вгледа в мен. - Предупредих Коко да не се сприятелява с теб. Тя знаеше, че не те харесвам. Винаги внимава да те пази от мен, никога не разкри дори късче информация за местоположението ти. - Наклони глава и ме огледа хищнически. - Когато чу за брака ти с ловец, тя се паникьоса. И стана небрежна. Безразсъдна. Проследихме я до Сезарин и какво да видим... ти беше там. След две години търсене най-сетне те открихме.
 	Преглътнах с усилие.
 	- Ние?
 	- Да, Луиз. Ние.
 	Тогава скочих от мястото си, но Николина се втурна към вратата. С болезнено познато движение ме блъсна към стената и вдигна ръцете ми над главата с нечовешка сила. Когато забих челото си в носа ѝ, тя само се наведе още повече и издиша до кожата на шията ми. Кръвта ѝ засъска по кожата ми и аз изпищях:
 	- Рийд! РИЙД! КОКО!
 	- Не могат да те чуят. - Ла Воазин прелисти гримоара си. - Ние омагьосахме вратата.
 	Гледах, ужасена, как носът на Николина сам се намества.
 	- Заради мишките - въздъхна тя и се усмихна като демон. - Мишките, мишките, мишките. Те ни поддържат живи, поддържат ни силни.
 	- За какво говориш постоянно, по дяволите? Да не ядеш мишки?
 	- Не ставай глупава. - Тя се изкикоти и потърка нос в моя. Кръвта ѝ продължаваше да кипи по лицето ми. Мятах се от болка, но тя ме държеше здраво. - Ние ядем сърца.
 	- О, господи! - Догади ми се и си поех дълбоко дъх. - Габи беше права. Наистина изяждате мъртвите си.
 	Ла Воазин не вдигна очи от гримоара си.
 	- Само сърцата им. Сърцето е сърцевината на мощта на кръвната вещица и тя живее и след смъртта. Мъртвите вече нямат нужда от магия. Ние имаме. - Тя извади снопче билки от наметалото си, започна да ги подрежда до гримоара си и да ги назовава по име. - Мирта за илюзия, очанка за контрол и беладона... - Тя вдигна сушените листа, за да ги огледа. - ... за духовна проекция.
 	Духовна защита.
 	Каква е онази книга в палатката на леля ти?

 	Нейният гримоар.

 	А знаеш ли какво пише в него?

 	Предимно заклинания. Записи на експериментите ѝ. Родословното ни дърво. Само глупак би се изправил срещу леля ми.

 	О, по дяволите!
 	- Зъб от пепелянка - припяваше Николина, като още ми се хилеше. - Око от бухал.
 	Ла Воазин се зае да стрива билките, зъба и окото на прах върху масата.
 	- Защо правите това? - Изритах Николина в корема, но тя се притисна още повече със смях. - Съгласих се да ви помогна. Искаме едно и също, искаме...
 	- Ти си по-лесна за убиване от Морган. Макар че планът беше да те отведем до Маскарада на черепите, ние сме гъвкави. Ще те отведем до Шато льо Блан.
 	Гледах с ужас как тя разрязва китката си и кръвта ѝ започва да капе в един бокал. Когато добави праха, от гадната смес се издигна черен дим.
 	- Тогава ме убийте - казах задавено. - Недейте... не правете това. Моля ви.
 	- По заповед на Богинята Морган вече не може да те преследва. Не може да те принуди да сториш нищо против волята си. Ти трябва да отидеш при нея сама. Трябва да се пожертваш доброволно. Просто щях да ти дам от кръвта си, за да получа контрол, но чистата кръв на враг убива. - Тя посочи към кръвта на Николина по лицето ми, която разяждаше кожата. - За щастие, имам друго решение. И пак благодарение на теб, Луиз. Правилата на старата магия са абсолютни. Нечист дух като този на Николина не може да докосне чист. Мракът в сърцето ти... той ни зове.
 	Николина ме потупа по носа.
 	- Хубаво мишле. Ще вкусим твоя ловец. Ще си получим целувката.
 	Оголих зъби.
 	- Не, няма.
 	Тя се изкикоти, когато Ла Воазин прекоси стаята и вдигна бокала към устните ѝ. Започна да пие жадно, отпусна ръце, а аз се отблъснах от нея и се хвърлих към вратата...
 	Ла Воазин хвана наранената ми китка. Аз се извих назад с писък - крещях на Рийд, на Коко, на когото и да е, - но тя ме хвана за косата и изви главата ми назад. Устата ми се отвори. Когато черната течност докосна устните ми, аз се свлякох и ми причерня.
 	 
 
 	ЗЛОТО ТЪРСИ ПОЧВА


 	 

 	Рийд


 	 
 	 
 	Лицето на Деверо беше необичайно мрачно, докато се деше до масата в „Левиатан". Но поне беше човешко.
 	Лицето на Уудуз беше... притеснително. Разтърсих глава, втренчен в халбата си с бира. Бях я изпил преди час. Жан Люк ми донесе друга.
 	- Изпий я. Скоро ще тръгвам. Кралят иска да се съберем в катакомбите след час.
 	- И какво ще му кажеш? - попита Деверо.
 	- Истината. - Чукна халбата си в моята и кимна на Бо, който беше прегърнал Коко през раменете на съседната маса. Очите ѝ бяха зачервени и подути и тя въртеше чаша вино в ръката си, без да я вижда. Бо я подканяше да отпие. - Той и без това вече ви търси - продължи Жан Люк. - Това не променя нищо.
 	Деверо се смръщи.
 	- А хората ти? Те няма ли да разкрият, че си замесен?
 	- И как точно? - присви очи Жан Люк. - Аз просто се възползвах от една неприятна ситуация, за да спася дъщерята на благородник. - Стовари чашата на масата и стана, като изпъна палтото си. - Не се заблуждавайте... ние не сме съюзници. Ако не си тръгнете, когато се върна, ще ви арестувам всичките и окото ми няма да мигне.
 	Деверо сведе глава, за да скрие усмивката си.
 	- А защо не сега? Ние сме тук. Ти си тук.
 	Жан Люк се намръщи, наведе се към него и каза тихо:
 	- Не ме карай да съжалявам, старче. След всичко, което видях долу, с радост бих те изгорил. Това е съдбата, която очаква всяка вещица. Ти не си по-различен.
 	- След това, което видя долу - каза Деверо, все още вгледан в ноктите си, - предполагам, че имаш много въпроси. - Когато Жан Люк отвори уста да възрази, Деверо го изпревари: - Хората ти определено ще имат. Не се заблуждавай. Готов ли си да им отговориш? Готов ли си да ни обрисуваш със същите краски като Морган?
 	- Аз...
 	- Луиз рискува живота си, за да спаси невинна млада жена снощи, и плати скъпо за това.
 	Всички като един погледнахме към Сели. Тя седеше до мен на масата, бледа и трепереща. Не беше продумала, откакто излязохме от Маскарада на черепите. Когато любезно ѝ предложих да се върне у дома, тя избухна в сълзи. Не го споменах повече. Все пак не знаех какво ще я правя. Не можеше да остане с нас. Родителите ѝ сигурно бяха ужасно притеснени, а дори да не бяха... пътят, който ни очакваше, беше много опасен. Нямаше място за такава като Сели.
 	Тя се изчерви под погледа на Деверо и Жан Люк и събра ръце в скута си. По траурните ѝ дрехи още имаше пръст. И нещо друго. Нещо... гнило.
 	Не знаех какво ѝ се е случило долу. Лу не пожела да ми каже, а Ансел...
 	Умът ми веднага прогони тази мисъл.
 	- Луиз е причината Сели да бъде отвлечена - каза през зъби Жан Люк. - И не мога да обсъждам повече този въпрос. Трябва да тръгвам. Сели, можеш ли да станеш? - Той протегна ръка към нея, лицето му омекна. - Ще те отведа у вас. Родителите ти те чакат. - Още сълзи избиха в очите ѝ и тя ги избърса. Изпъна рамене и сложи треперещата си ръка в неговата. Жан Люк понечи да тръгне, но рязко спря, стисна рамото ми за секунда. Очите му бяха неразгадаеми. - Искрено се надявам да не те видя отново, Рийд. Напусни кралството. Вземи Луиз и Коко със себе си, ако трябва. Вземи и принца. Просто... - Въздъхна тежко и се обърна. - Пази се.
 	Гледах ги как вървят към вратата със странно, болезнено усещане. Макар че вече не обичах Сели като жена, пак беше... странно. Да видя ръката ѝ в ръката на Жан Люк. Смущаващо. Все пак им пожелавах щастие. Някой трябваше да е щастлив.
 	- Как е тя? - попита след малко Деверо. Никой не попита кого има предвид. - Къде е тя?
 	Не отговорих веднага, пак се взирах в бирата си. След една огромна глътка и след още една избърсах устата си.
 	- Тя е в трапезарията с Ла Воазин и Николина. Те... планират.
 	- Ла Воазин? Николина? - Деверо погледна, ужасен, към Коко и мен. - Това са същите онези жени, които ни изоставиха в тунелите, нали? Какво, по дяволите, ще планира Лу с тях?
 	Коко не вдигна очи от виното си.
 	- Лу иска да отиде до Шато льо Блан. Само за това говори, откакто избягахме. Каза, че трябва да убие Морган.
 	- Олеле! - Очите на Деверо се ококориха и той издиша силно. - Ох, ох, трябва да призная, че това е... притеснително.
 	Ръката на Коко стисна чашата. Очите ѝ рязко се вдигнаха, пламтящи от някаква емоция.
 	- Защо? Всички искаме отмъщение. Тя просто се опитва да ни отведе там.
 	Деверо като че ли внимателно подбираше думите си.
 	- Подобни мисли могат да привлекат нещо много мрачно в живота ви, Козет. Нещо много мрачно, много. Злото винаги търси почва. Не бива да му я предлагаме.
 	Столчето на чашата ѝ се скърши между пръстите ѝ и една сълза изсъска на масата.
 	- Тя го угаси като свещ. Ти беше там. Ти видя. А той... той... - Тя затвори отново очи да се овладее. Когато ги отвори, те бяха почти черни. Бо я гледаше със застинало изражение. Безстрастно. - Той беше най-добрият сред нас. Злото има голяма почва тук, Клод... благодарение на теб. Ти го освободи снощи. Ти я остави на свобода. Сега всички ще страдаме от последствията.
 	Вратата на трапезарията се отвори и Лу излезе навън. Когато срещна погледа ми, тя се ухили и тръгна към мен. Смръщих се. Не я бях виждал така ухилена от... от...
 	Без да каже нищо, тя започна да ме целува страстно.
 	 
 
 	Shelby Mahurin

 	BLOOD & HONEY

 	Copyright © 2020 by Shelby Mahurin

 	Cover art © 2020 by Katt Phatt

 	Map art © 2020 by Leo Hartas

 	Cover design by Jessie Gang

 	Published by arrangement with HarperCollins Publishers.

 	 

 	Шелби Махурин

 	КРЪВ И МЕД

 	© Боряна Даракчиева, превод

 	© Кремена Петрова, адаптация на корицата

 	© Владислав Кирилов, графично оформление

 	Издателство „Ибис“, 2021

 	ISBN 978- 619- 157- 356- 1

 	* * *

 	Оформление и форматиране: Cherry Girl