Annotation


 Романът е отличен от „Амазон“ като КНИГА НА ГОДИНАТА (2019). 
 
 Рийд и Лу са предопределени да бъдат врагове, но любовта има други планове… 
 Преди две години Луиз льо Блан, единствена дъщеря на Господарката на вещиците, наречени Белите дами, е избягала от майка си и се укрива в земите на краля. А за да не могат да я намерят, тя се е отказала от магията и преживява с онова, което успее да открадне. Но вещици като нея биват преследвани и изгаряни на клада от заклетите ловци към Църквата. Рийд Дигори е капитан на ловците. Неговият живот е отдаден на Църквата и на правилото: Не оставяй жива вещица. Неочаквано пътищата на Рийд и Лу се пресичат, а едно недоразумение ги обвързва в невъзможен съюз — в свещен брак. Кървавата вражда между вещиците и Църквата е древна, а сурово пророчество е предвидило за Лу съдба по-лоша и от кладата. Тя не може да пренебрегне нарастващите си чувства към Рийд, но не може и да промени своята същност. И все пак трябва да направи своя избор. А любовта прави всички ни на глупаци… „Брилянтен дебют, в който има всичко, което обичам.“ Сара Дж. Маас 	Шелби Махурин
	Част първа„Белроуз“ЛовецътКоварността на женитеКражбатаМъжко имеПръстенът на АнджеликаДвама, на име Ярост и ЗавистВзаимноизгодно споразумениеЦеремонията
	Част втораКонсумация на бракаПреговоритеЗабравената лечебницаБягствотоГосподи, помилуйМадам ЛабелСтуд в костите миХитра малка вещицаЕфимерен животУбийца на вещициДушевна болкаВреме да продължиш напредПочетният гостОпасна играВъпрос на честКръв, вода и димДалече от домаКъдето и да идешМосю Бернард„Древните сестри“
	Част третаРазбулени тайниЗабраваДа се биеш с мъртва вещицаИ адът не познава такъв гнявДушата помниПредвестникУнесВ сговор с врагаМодранитМоделътГората на очитеLa voisin[20]
	Информация за текста
	notes1234567891011121314151617181920
 
  Шелби Махурин 
 Змия и гълъб 
 


  На майка ми, която обича книгите, на баща ми, който ми даде увереността да ги пиша, и на Р. Дж., който още не е прочел тази.  xxxx 
  Част първа 
 


  Un Malheur ne vient jamais seul. Нещастието никога не идва само. Френска поговорка  
  „Белроуз“ 
 


  Лу  Има нещо странно в тяло, докоснато от магия. Повече то хора забелязват първо миризмата — не миризмата на гниене, а някаква лепкава сладникавост в ноздрите, остър вкус по езика. Малцина усещат и жужене във въздуха. Остатъчна аура по кожата на трупа. Сякаш самата магия е още някак тук, наблюдава и чака. Жива. Разбира се, онези, които са достатъчно глупави да говорят за такива неща, свършват на кладата. Тринайсет тела бяха открити в Белтера през изминалата година — почти двойно повече от предишната. Църквата направи всичко по силите си, за да скрие мистериозните обстоятелства около всяка смърт мъртвите бяха погребани в затворени ковчези. — Ето го — посочи Коко един мъж в ъгъла. Макар че светлината на свещта оставяше половината му лице в сянка, не можеше да се сбъркат златната сърма по жакета му или тежкият медальон на врата му. Той седеше сковано в стола си, явно доста смутен, докато една оскъдно облечена жена се беше притиснала към едрия му корем. Не можах да сдържа усмивката си. Само мадам Лабел би оставила аристократ от ранга на Пиер Трембли да чака в бардак. — Ела. — Коко посочи към маса в другия ъгъл. — Бабет ще дойде скоро. — Що за надут задник носи сърма по време на траур? — попитах аз. Коко погледна през рамо към Трембли и се подсмихна. — Ами надут задник с пари. Дъщеря му, Филипа, беше седмото открито тяло. След изчезването й посред нощ, аристокрацията бе потресена от внезапната й поява — с прерязано гърло, до L'Eau Mèlancolique. Но това не беше най-лошото. В кралството се носеха слухове за побелялата й коса и сбръчканата кожа, за замъглените очи и сгърчените пръсти. За двайсет и четири часа се беше превърнала в старица. Приятелчетата на Трембли просто не можеха да го проумеят. Не беше известно да има врагове, нямаше вендети срещу нея, които да доведат до подобно насилие. Филипа може и да нямаше врагове, но надутият й баща беше натрупал много такива, докато внасяше незаконно магически предмети. Смъртта на дъщеря му беше предупреждение, че не можеш да използваш вещиците без последствия. — Bonjour, messieurs. — Една куртизанка с медно руса коса се приближи, като пърхаше обнадеждено с мигли. Изсмях се на безсрамния начин, по който изгледа Коко. Дори преоблечена като мъж, тя беше впечатляваща. Тъмнокафявата кожа на ръцете й бе покрита с белези и тя ги бе скрила с ръкавици, но лицето й беше гладко, а черните очи блещукаха дори в полумрака. — Ще ви изкуша ли да се присъедините към мен? — Съжалявам, скъпа — казах с най-медения си глас и потупах куртизанката по ръката, както бях виждала да правят мъжете. — Но ние имаме уговорка за днес. Госпожица Бабет ще дойде след малко. Тя се нацупи само за секунда и после тръгна към съседа ни, който с готовност прие поканата й. — Мислиш ли, че е у него? — Коко огледа оценяващо Трембли от темето на плешивата му глава до подметките на лъснатите обувки, като се позастоя на неукрасените му пръсти. — Бабет може да лъже. Това може да е капан. — Бабет може и да е лъжкиня, но не е глупачка. Няма да ни прецака, преди да сме й платили. Оглеждах другите куртизанки с мрачно любопитство. С пристегнати талии и преливащи деколтета, те се носеха сред клиентите с такава лекота, сякаш корсетите не ги задушаваха. Ако трябва да съм честна обаче, много от тях не носеха корсети. Или каквото и да било. — Права си. Коко извади кесията ни от палтото си и я хвърли на масата. — Ще ни прецака после. — О, mon amour, обиждаш ме. — Бабет се материализира усмихната до нас и перна периферията на шапката ми. За разлика от другите куртизанки, тя бе покрила възможно най-голяма част от бледата си кожа с алена коприна. Плътен бял грим скриваше останалото, също и белезите й. Те пълзяха по ръцете и гърдите и подобно на белезите на Коко. — А за още десет златни крони не бих и помислила да ви предам. — Добро утро, Бабет — засмях се аз, опрях крак на масата и залюлях стола си назад. — Много е странно как всеки път се появяваш в мига, в който извадим парите. Да не би да ги надушваш? — Обърнах се към Коко, чиито устни потрепнаха от усилието да не се усмихнат. — Сякаш ги надушва. — Bonjour, Луиз. — Бабет ме целуна по бузата, преди да се наведе към Коко и да каже тихо: — Козет, изглеждаш смайващо, както винаги. Коко извъртя очи. — Закъсня. — Моля за извинение. — Бабет наклони глава със захаросана усмивка. — Но не ви познах. Никога няма да разбера защо такива красиви жени държат да се представят за мъже… — Една жена без придружител привлича твърде много внимание. Знаеш го. — Забарабаних с пръсти по масата с отработена лекота и се насилих да се усмихна. — Всяка от нас може да е вещица. — Ха! — Тя смигна заговорнически. — Само глупак би сбъркал две чаровници като вас с онези порочни, жестоки създания. — Разбира се. — Кимнах и нахлупих шапката си още по — ниско. Докато белезите на Коко и Бабет разкриваха истинската им природа, Белите дами можеха да се движат сред обществото буквално незабелязани. Тъмнокожата жена в скута на Трембли можеше да е такава. Или медно русата куртизанка, която току-що бе изчезнала нагоре по стълбите. — Но Църквата първо говори, после задава въпроси. Днес е опасно да си жена. — Не и тук. — Бабет разтвори широко ръце, устните й бяха извити в усмивка. — Тук сме в безопасност. Тук сме ценени. Предложението на господарката ми още е в сила… — Господарката ти би те изгорила, нас също, ако знаеше истината. Насочих вниманието си към Трембли, чието очевидно богатство беше привлякло още две куртизанки. Той любезно отблъскваше опитите им да развържат панталона му. — Дошли сме заради него. Коко отвори кесията ни на масата. — Десет златни крони, както обещахме. Бабет подсмръкна и вирна нос. — Хмм… май се разбрахме за двайсет. — Какво? — Предните крака на стола ми се стовариха с тътен на пода. Клиентите около нас ни погледнаха озадачени, но аз не им обърнах внимание. — Разбрахме се за десет. — Да, но това беше, преди да ме обидите. — По дяволите, Бабет. — Коко прибра парите ни, преди тя да ги е докоснала. — Имаш ли представа колко време спестявахме тези пари? — Дори не знаем дали пръстенът е у Трембли — казах аз, като се опитвах да овладея гласа си. Бабет само сви рамене и протегна длан. — Не съм виновна аз, че вие държите да режете кесии по улиците като обикновени престъпници. Можехте да изкарвате три пъти повече само за една нощ тук, в, Белроуз“, но вие сте твърде горди. Коко си пое дълбоко дъх, ръцете й се свиха в юмруци над масата. — Виж, съжаляваме, че засегнахме деликатните ти чувства, но се разбрахме за десет. Не можем да си позволим… — Чувам монетите в джоба ти, Козет. Втренчих се невярващо в Бабет. — Ама ти си същинска хрътка. Очите й просветнаха. Я стига, много рискувам, като ви поканих тук, за да шпионирате делата на господарката ми с мосю Трембли, а вие ме обиждате, сякаш съм… Точно в този момент една висока жена на средна възраст се спусна плавно по стълбището. Наситеното смарагдово на роклята й подчертаваше пламтящата й коса и изваяната фигура. Трембли веднага скочи от мястото си при появата й, а куртизанките наоколо включително Бабет — направиха — дълбок реверанс. Беше малко странно да гледаш как голи жени правят реверанс. Мадам Лабел хвана ръцете на Трембли с широка усмивка, целуна го по двете бузи и прошепна нещо, което не чух. Паника ме обля, когато тя го хвана под ръка и поведе през стаята отново към стълбите. Бабет ни гледаше с крайчеца на окото си. — Решавайте бързо, mes amours. Моята господарка е заета жена. Срещата й с мосю Трембли няма да продължи дълго. Погледнах я кръвнишки, потискайки порива да стисна красивата й шия. — А ще ни кажеш ли поне какво купува господарката ти? Сигурно ти е казала нещичко. Пръстенът ли е? Той у Трембли ли е? Тя се усмихна като котка, видяла сметана. — Вероятно… за още десет крони. С Коко се спогледахме мрачно. Ако Бабет продължаваше в същия дух, скоро щеше да научи точно колко порочни и жестоки можем да бъдем. * * *



 „Белроуз“ имаше дванайсет луксозни салона, в които куртизанките забавляваха гостите, но Бабет не ни въведе в някой от тях. Тя отвори тринайсета врата в дъното на коридора. — Добре дошли, mes amours, при очите и ушите на „Белроуз“. Примигвайки, аз зачаках очите ми да свикнат с мрака на този нов и по-тесен коридор. От дванайсет прозореца — правоъгълни, големи, на еднакви интервали по едната стена струеше слабо сияние. При по-внимателно вглеждане обаче осъзнах, че това изобщо не са прозорци, а портрети. Прокарах пръст по носа на най-близкия: красива жена със сластни извивки и прелъстителна усмивка. — Кои са те? — Прочути куртизанки от миналото. — Бабет спря до мен и погледна жената с копнеж. — Някой ден моят портрет ще замени нейния. Смръщена, аз се наведох да огледам въпросната жена. Образът й бе някак обърнат, а цветовете приглушени, сякаш това бе гърбът на картината. И… Господи. Две златни ключалки покриваха очите й. — Това шпионки ли са? — попита смаяна Коко, като се приближи. — Що за извратения е това, Бабет? — Тихо! — Бабет вдигна бързо пръст към устните си. — Очите и ушите, забравихте ли? Ушите. Тук трябва да шепнете. Не исках да си представям предназначението на подобна архитектурна особеност. Представях си обаче как си вземам много дълга вана, когато се прибера у дома в театъра. Голямо търкане щеше да падне. Яростно търкане. Можех само да се моля очните ми ябълки да оцелеят. Преди да изразя отвращението си, с периферното си зрение долових две сенки. Обърнах се, посягайки към ножа в ботуша си, преди сенките да добият форма. Застинах, когато двама ужасно познати и ужасно неприятни мъже ми се ухилиха. Андре и Грюе. Погледнах кръвнишки Бабет, още стисках ножа в юмрука си. — Те какво правят тук? Щом чу гласа ми, Андре се наведе напред, примигвайки бавно в мрака. — Това да не е…? Грюе оглеждаше лицето ми, очите му пренебрегнаха мустаците и се задържаха на тъмните ми вежди и тюркоазени те очи, на обсипания ми с лунички нос и загорялата от слънцето кожа. И разцъфна в злобна усмивка. Предните му зъби бяха нащърбени. И жълти. — Здравей, Лулу. Не му обърнах внимание, взирах се настойчиво в Бабет. — Това не беше част от сделката. — О, спокойно, Луиз. Те работят. — Тя се тръшна на един от дървените столове, които те току-що бяха освободили. — Господарката ми ги нае за охрана. — Охрана? — изсмя се Коко, посягайки към ножа в палтото си. Андре оголи зъби. — И откога воайорството се смята за охрана? — Ако някой клиент прекали, трябва само да почукаме два пъти и тези прекрасни господа се намесват. — Бабет посочи лениво с крак към портретите, разкривайки блед, покрит с белези глезен. — Това са врати, mon amour. Директен достъп. Мадам Лабел беше идиотка. Това бе единственото обяснение за подобна… ами идиотщина. Двама от най-глупавите крадци, които съм срещала, Андре и Грюе постоянно нахлуваха в територията ни в Ист Енд. Където и да отидехме, те ни следваха — обикновено на две крачки след нас — и където и да идеха те, неизбежно ги следваше жандармерията. Едри, грозни и шумни, те бяха лишени от способностите и уменията, необходими за оцеляване в Ист Енд. И от мозък, разбира се. Страх ме беше да си помисля какво биха сторили с директен достъп до каквото и да било. Особено до секс и насилие. А това вероятно бяха най-малките пороци, които се вихреха зад стените на този бордей, ако можеше да се съди по настоящата бизнес сделка. — Не се тревожи. Бабет се усмихна към тях, сякаш прочела мислите ми. — Господарката ми ще ги убие, ако изтече информация. Нали така, messieurs? Техните усмивки изчезнаха и аз най-сетне забелязах обезцветяването около очите им. Синини. Но все пак не свалих ножа. А какво ще попречи от тях да „изтече информация към господарката ти? — Ами… — Бабет се изправи и мина покрай нас към един портрет надолу по коридора. Вдигна ръка към малкия златен бутон до него. — Ами вероятно зависи от това какво сте готови да им дадете. — А какво ще кажеш да дам на всички ви по един нож в… — Ааа! — Бабет натисна бутона, когато тръгнах към нея с вдигнат нож, и златните ключалки на очите на куртизанките се отвориха. Приглушените гласове на мадам Лабел и Трембли изпълниха коридора. — Помисли си добре, mon amour — прошепна Бабет. — Скъпоценният ви пръстен може да е в съседната стая. Ела и виж сама. Тя отстъпи настрани, като все още натискаше бутона, и ми позволи да застана пред портрета. Мърморейки проклятия, аз се надигнах на пръсти, за да погледна през очите на куртизанката. Трембли крачеше по плюшения килим на цветя в салона. Изглеждаше по-блед тук, в тази пастелна стая, където утринното слънце къпеше всичко в мека, златна светлина, и по челото му бе избила пот. Като ближеше нервно устни, той погледна назад към мадам Лабел, която го наблюдаваше от кушетката до вратата. Дори седнала, тя излъчваше царствена грация, с изпъната шия и събрани ръце. — Успокойте се, мосю Трембли. Уверявам ви, че ще намеря необходимите средства до седмица. Или най-много две. Той поклати рязко глава. — Твърде дълго е. — Някой би казал, че не е толкова дълго за цената, която искате. Само кралят може да си позволи подобна огромна сума, а на него не му трябват магически пръстени. Сърцето ми подскочи в гърлото, отдръпнах се да погледна Коко. Тя се смръщи и бръкна в палтото си за още крони. Андре и Грюе ги прибраха с победоносни усмивки. Обещах си да ги одера живи, след като открадна пръстена, и отново насочих вниманието си към салона. — Ами… ами, ако ви кажа, че имам и друг купувач? — попита Трембли. — Тогава ще ви нарека лъжец, мосю Трембли. Едва ли можете да продължите да се хвалите със стоката си след случилото се с дъщеря ви. Трембли се завъртя рязко към нея. Не говорете за дъщеря ми. Мадам Лабел приглади полите си, без да му обърне внимание. — Всъщност съм доста изненадана, че все още търгувате на черния магически пазар. Имате и друга дъщеря, нали? Той не отговори и усмивката й се разшири и стана жестока. Триумфална. — Вещиците са много зли. Ако разберат, че пръстенът е у вас, изливането на яростта им над останалите членове на семейството ви ще бъде… неприятно. Той пристъпи към нея с тъмночервено лице. — Не ми харесва какво намеквате. — Дано тогава заплахата ми ви хареса, мосю. Не ми пречете или това ще е последното нещо, което някога ще направите. Потискайки изсумтяване, аз погледнах отново към Коко, която се тресеше от тих смях. Бабет ни гледаше. Ако оставим магическите пръстени настрана, този разговор сам по себе си си струваше четиресет крони. Дори театърът бледнееше пред тази мелодрама. — Е, кажете ми — измърка мадам Лабел, — имате ли друг — купувач? — Putain.[1] — Той я гледа яростно няколко дълги секунди, преди неохотно да поклати глава. — Не, нямам друг купувач. От месеци се отричам от всичките си връзки с бивши купувачи, разчиствам стоката, но този пръстен… — Той преглътна с усилие и внезапно яростта напусна изражението му. — Страх ме е да спомена за него на когото и да било, за да не би демоните да разберат, че е у мен. — Не е било мъдро да търгувате с каквито и да е техни неща. Трембли не отговори. Очите му останаха зареяни, разфокусирани, сякаш виждаше нещо невидимо за нас. Гърлото ми необяснимо се сви. Без да обръща внимание на мъката му, мадам Лабел продължи безмилостно: — Ако не го бяхте направили, вероятно скъпата Филипа щеше още да е сред нас… Той вдигна рязко глава, щом чу името на дъщеря си, а очите му — вече фокусирани — просветнаха от ярост. — Ще се погрижа демоните да изгорят заради това, което й сториха. — Много глупаво от ваша страна. — Моля? — Старая се да опознавам делата на враговете си, мосю. — Тя стана грациозно и той отстъпи леко назад. — Тъй като те вече са и ваши врагове, трябва да ви дам един съвет: много е опасно да се забърквате в делата на вещиците. Забравете за отмъщението. Забравете за всичко, което сте научили за този свят на сенки и магия. Вие сте безкрайно неспособен и печално неподходящ за борба с тези жени. Смъртта е най-лекото от мъченията им, дар, с който се удостояват само онези, които са го заслужили. Би трябвало да сте научили това от случилото се със скъпата Филипа. Устната му се изкриви и той се изпъна, като заекваше гневно. Мадам Лабел все пак се извисяваше над него с няколко сантиметра. — В-вие прекалявате. Мадам Лабел не се смути. Вместо това прокара ръка по корсажа на роклята си съвсем невъзмутимо и извади ветрило от гънките на полите си. От рамката му стърчеше нож. — Явно приключихме с любезностите. Добре тогава. Да минаваме към работата. — Тя разпъна ветрилото с едно рязко движение и го размаха пред себе си. Трембли се взираше предпазливо във върха на ножа и отстъпи още една крачка. — Ако искате да ви освободя от пръстена, ще го направя още тук и сега… за пет хиляди златни крони по-малко от вашата цена. Странен задавен звук изскочи от гърлото му. — Вие сте луда… — Ако не — продължи тя с по-твърд глас, ще си тръгнете оттук с примка на шията на дъщеря ви. Името й е Сели, нали? La Dame des Sorcières[2] с удоволствие ще изсмуче младостта й, ще изпие сиянието на кожата й, блясъка на косата й. Когато вещиците приключат с нея, няма да я познаете. Празна. Прекършена. Също като Филипа. — Вие… вие… — Очите на Трембли се ококориха и на лъсналото му чело се изду вена. — Fille de pute! Не можете да ми причинявате това. Не можете… — Стига, мосю, нямам цял ден. Принцът се върна от Амандин и не искам да пропусна празненствата. Той вирна непокорно брадичка. — Аз… не го нося в себе си. По дяволите! Разочарованието ме прониза, горчиво и остро. Коко прошепна проклятие. — Не ви вярвам. — Мадам Лабел прекоси стаята, отиде до прозореца и погледна надолу. — О, мосю Трембли, как е възможно джентълмен като вас да остави дъщеря си да чака пред бардак? Такава лесна плячка. Трембли вече се потеше обилно и бързо обърна джобовете си. — Заклевам ви се, че не е у мен! Вижте, вижте! — Притиснах лице към портрета, докато той хвърляше съдържанието на джобовете си към нея: бродирана носна кърпа, сребърен джобен часовник и шепа медни крони. Нямаше пръстен. — Моля ви, оставете дъщеря ми на мира! Тя няма нищо общо с това! Той беше такава жалка гледка, че вероятно щеше да ми домъчнее за него, ако току-що не беше съсипал всичките ми планове. Всъщност треперещите му крайници и посивялото му лице ме изпълниха с отмъстително удоволствие. Мадам Лабел като че ли споделяше чувствата ми. Тя въздъхна театрално, отдръпна ръка от прозореца и странно — се обърна да погледне право към портрета, зад който се криех. Аз залитнах назад, стоварих се по задник и преглътнах едно проклятие. — Какво става? — прошепна Коко и клекна до мен. Смръщена, Бабет пусна бутона. — Тихо! — Размахах диво ръце към салона. Мисля — оформих с устни, не смеех да заговоря, че тя ме видя. Коко отвори широко очи от тревога. Всички застинахме, когато гласът на мадам Лабел се приближи, приглушен, но напълно ясен през стената. — А бихте ли ми казали, мосю, къде е той тогава? Господи! С Коко се спогледахме смаяни. Макар че не смеех да се върна при портрета, аз се притиснах до стената, а горещият ми дъх облъхваше лицето ми. Отговори й — молех се наум. — Кажи ни. Смайващо, но Трембли се подчини, гневният му отговор ми се стори по-омаен и от най-сладката музика. — Заключен е в градската ми къща, salope ignorante[3]. — И така става, мосю Трембли. — Когато вратата на салона изщрака, почти можех да видя усмивката й. Защото беше същата като моята. — Заради дъщеря ви се надявам, че не сте ме излъгали. Призори ще дойда в къщата ви с парите. Не ме карайте да чакам. 
  Ловецът 
 


  Лу  — Слушам. Седнал в претъпканата сладкарница, Бас вдигна пълната с горещ шоколад лъжица към устата си, като внимаваше да не покапе дантеленото си шалче. Устоях на порива да го опръскам с моя шоколад. Трябваше да е в добро настроение за онова, което планирахме. Никой не може да измами един аристократ така, както би могъл Бас. — Значи — казах и го посочих с лъжицата, — можеш да прибереш всичко друго от съкровищницата на Трембли, но пръстенът е наш. Бас се наведе напред, тъмните му очи се взряха в устни те ми. Когато подразнено избърсах шоколада от горната ми устна, той се ухили: — О, да. Вълшебен пръстен. Да си призная, изненадан съм, че се интересуваш от такъв предмет. Мислех си, че се отрече от всякакви магии? — Пръстенът е друго нещо. Очите му отново се спряха на устните ми. — Разбира се. — Бас. — Щракнах с пръсти пред лицето му. — Съсредоточи се, моля те. Това е важно. Някога, когато дойдох в Сезарин, реших, че Бас е доста хубав. Достатъчно хубав за свалка. Определено достатъчно хубав за целувка. Сега гледах над претъпканата маса тъмната линия на челюстта му. Все още имаше малък белег там — точно под ухото, скрит в сянката на брадата, — където го бях ухапала по време на една от по-страстните ни нощи. Въздъхнах печално при спомена. Той имаше най-красивата кехлибарена кожа. И такъв стегнат задник. Той се засмя, сякаш бе прочел мислите ми. — Добре, Лу, ще се опитам да се съсредоточа, стига и ти да направиш същото. — Разбърквайки шоколада си, той се облегна ухилен назад. — Е, искаш да ограбиш аристократ и разбира се, си дошла при майстора за напътствия. Смръщих се, но прехапах език. Като трети братовчед на барон, Бас бе в странното положение да е част от аристокрацията, без всъщност да е част от нея. Богатството на барона му позволяваше да се облича по последна мода и да присъства на най-бляскавите събития, и все пак аристократи те не биха си направили труда да запомнят името му. Което беше полезно, защото той често присъстваше на въпросните увеселения, за да освобождава височайшите особи от ценностите им. — Мъдро решение продължи той, — тъй като тъпаци като Трембли вземат много сериозни мерки за охрана: порти, ключалки, стражи и кучета, и не само това. Вероятно дори повече, след случилото се с дъщеря му. Вещиците я отвлякоха посред нощ, нали? Той сигурно е засилил охраната. Филипа вече започваше да ми лази по нервите. Смръщих се и погледнах към витрината на сладкарницата. Там бяха изложени всякакви сладкиши: торти с глазура, целувки и шоколадови тарталети, както и макарони и разноцветни плодови банички. Малинови еклери и ябълков тарт „Татен“ допълваха асортимента. Но от цялото това изобилие именно огромните лепкави кифли — с канела и сладък крем — караха устата ми да се пълни със слюнка. Точно в този момент Коко се тръшна на празния стол до нас и бутна чиния с кифлички към мен. — Вземи си. Бях готова да я целуна. — Ти си богиня. Знаеш го, нали? — Очевидно. Само не очаквай да ти придържам косата назад, докато повръщаш после. О, и ми дължиш една сребърна крона. Как ли пък не. Тези пари са и мои… — Да, но можеш да си изпросиш от Пан канелена кифличка, когато решиш. Тази крона е за обслужването. Погледнах през рамо към ниския дебел мъж зад щанда: Йоханес Пан, гений сладкар и идиот. Но най-важното — беше близък приятел и довереник на госпожица Лусида Бретон. Аз бях госпожица Лусида Бретон. С руса перука. Понякога не исках да се обличам като мъж — и за щастие, установих, че Пан има голяма слабост към нежния пол. Повечето дни беше нужно само да изпърхам с мигли. В други се налагаше да бъда малко по-… находчива. Погледнах скришом към Бас. Той не знаеше, че е извършил всякакви злодеяния на горката госпожица Бретон през последните две години. А Пан не можеше да понася женски сълзи. — Днес съм облечена като мъж. — Захапах първата кифла, натъпках половината в устата си без никакво благоприличие — …свен т‘ва предфочита — преглътнах с насълзени очи — блондинки. Вперените в мен тъмни очи на Бас направо горяха. — Значи, господинът има лош вкус. — Пфу — задави се Коко, извъртайки очи. — Откажи се, моля те. Остроумията не ти подхождат. — А на теб не ти подхожда този костюм. Оставих ги да се заяждат и насочих вниманието си към кифлите. Коко беше взела достатъчно за петима, но аз приех предизвикателството. След три кифли обаче дори моят апетит се предаде. Избутах грубо чинията. — Нямаме много време, Бас — намесих се точно когато изглеждаше, че Коко ще се нахвърли върху него през масата. — Пръстенът ще изчезне на сутринта, затова трябва да е тази нощ. Ще ни помогнеш или не? Той се смръщи при тона ми. — Лично аз не разбирам за какво е целият този зор. Не ти трябва пръстен за невидимост. Знаеш, че аз мога да те пазя. Пфу! Празни обещания. Вероятно затова спрях да го обичам. Бас беше много неща — чаровен, лукав, безмилостен, — но не беше защитник. Не, той беше твърде ангажиран с по-важни неща, като например да спасява собствената си кожа при първия признак за опасност. Не му се сърдех. Той бе мъж все пак и се целуваше толкова добре, че почти компенсираше недостатъците си. Коко го гледаше кръвнишки. — Както ти казахме, няколко пъти, този пръстен дава нещо повече от невидимост. — O, mon amie, трябва да призная, че не слушах. Когато се ухили и й изпрати въздушна целувка, тя сви юмруци. — Заклевам се, че някой ден ще те… Намесих се, преди да му е прерязала някоя вена. — Пръстенът дава защита от омагьосване. Нещо като балисардите на ловците — Погледнах към Бас. — Сигурно разбираш колко полезен може да е за мен. Усмивката му изчезна. Той бавно вдигна ръка към шалчето ми и пръстите му проследиха скрития под него белег. Тръпки плъзнаха по гръбнака ми. — Но тя не те е открила. Още си в безопасност. — Засега. Той се взира дълго в мен, ръката му още бе на гърлото ми. Накрая въздъхна. — И ти си готова да направиш каквото е необходимо, за да се сдобиеш с пръстена? — Да. — Дори на… магия. Преглътнах усилено, преплетох пръсти в неговите и кимнах. Той дръпна ръката ми към масата. — Е, добре тогава. Ще ти помогна. — Погледна към витрината и аз се обърнах натам. Хората продължаваха да се събират за парада на принца. Макар че повечето се смееха и разговаряха развълнувани, точно под повърхността се усещаше безпокойство. В изопнатите устни и в резките бързи движения на очите. — Тази нощ — продължи той — кралят дава бал заради завръщането на сина му от Амандин. Цялата аристокрация е поканена, включително и мосю Трембли. — Много удобно — промърмори Коко. Всички се напрегнахме, когато на улицата настана суматоха. Взирахме се в мъжете, които изникнаха от тълпата. Облечени с куртки в кралско синьо, те маршируваха в редици по трима — всяко туп, туп, туп на ботушите им беше в пълен синхрон, — стиснали сребърни кинжали пред гърдите си. Полицаи ги обграждаха от двете страни, крещяха и изблъскваха минувачите към тротоарите. Ловци. Положили клетва пред Църквата като ловци, те пазеха кралство Белтера от окултното — и по-точно от Белите дами, или от смъртоносните вещици, които ужасяваха изпълнени те с предразсъдъци жители на Белтера. Потиснат гняв бумтеше във вените ми, докато гледах как ловците преминават. Сякаш ние бяхме натрапниците. Сякаш тази земя някога не бе принадлежала на нас. Това не е твоя битка. Вирнах брадичка и мислено се отърсих. Древната вражда между Църквата и вещиците вече не ме засягаше — не и след като напуснах света на магията. — Не бива да си тук, Лу. — Коко проследи с поглед ловците, които опасваха улицата, за да попречат на хората да се приближат към кралското семейство. Парадът скоро щеше да започне. — Трябваше да се съберем в театъра. Такава голяма тълпа е опасна. Винаги привлича неприятности. — Аз съм дегизирана — опитах се да кажа с пълна с кифла уста и преглътнах с усилие. — Никой няма да ме познае. — Андре и Грюе те познаха. — Само заради гласа ми… — Никъде не отивам, докато парадът не свърши. — Бас пусна ръката ми и се потупа по жилетката с алчна усмивка. — Такава голяма тълпа е прекрасна яма с пари и смятам да се потопя в нея. А сега моля да ме извините. Той килна шапката си и тръгна покрай масите в сладкарницата. Коко веднага скочи от мястото си. — Това копеле ще ни предаде още щом го изпуснем от поглед. Вероятно ще ни издаде на жандармерията или дори по-зле, на ловците. Не знам защо му се доверяваш. Фактът, че бях разкрила истинската си самоличност пред Бас, си оставаше спорна тема. Няма значение, че се бе случило след нощ с твърде много уиски и целувки. Докато разчупвах последната кифла, за да не срещна погледа на Коко, аз се опитах да не съжалявам за решението си. Съжалението нищо не променяше. Сега нямах избор, освен да му се доверя. Ние бяхме безвъзвратно свързани. Тя въздъхна с примирение. — Ще го последвам. Ти се махай оттук. Да се чакаме след час в театъра? — Става. * * *



 Напуснах сладкарницата само минути след Коко и Бас. Макар че десетки момичета се тълпяха отвън, изпаднали почти в истерия от перспективата да видят принца, вратата бе блокирана от мъж. Той беше огромен и се извисяваше с глава и половина над мен, широкият му гръб и мощните ръце изопваха кафявата вълна на жакета му. Той също бе обърнат към улицата, но не приличаше на човек, който гледа парада. Раменете му бяха сковани, краката бяха разкрачени, сякаш се готвеше за бой. Прокашлях се и го побутнах в гърба. Той не помръдна. Побутнах го отново. Той се премести леко, но недостатъчно, за да се провра покрай него. Ясно. Извъртях очи, блъснах го с рамо и се опитах да се вклиня между туловището му и рамката на вратата. Като че ли това вече го усети, защото най-после се обърна — и ме халоса с лакът право в носа. — По дяволите! — Стиснах носа си, залитнах назад и се стоварих по задник за втори път тази сутрин. Предателски сълзи изскочиха от очите ми. — Ама какво ти става, по дяволите?! Той бързо ми подаде ръка. — Моите извинения, мосю. Не ви видях. — Очевидно. Пренебрегнах ръката му и се изправих сама. Изтупах си бричовете и понечих да мина покрай него, но той отново препречи пътя ми. Износеният му жакет се отвори за миг и разкри препасан на гърдите ремък. Ножове във всякаква форма и размери просветнаха насреща ми, но именно ножът в кания до сърцето му накара моето да се свие. Блестящ и сребърен, той бе украсен с голям сапфир, който блещукаше страховито на дръжката. Ловец. Сведох глава. По дяволите! Вдишах дълбоко, принудих се да запазя спокойствие. Той не представляваше опасност за мен, когато бях предрешена така. Не бях сторила нищо нередно. Миришех на канела, не на магия. Освен това нали уж между мъжете имаше негласна мъжка солидарност? Някакво взаимно разбиране за колективната им важност. — Наранихте ли се, мосю. Така. Днес бях мъж. Можех да го направя. Насилих се да погледна нагоре. Освен че беше ужасно висок, първото, което забелязах, бяха бронзовите копчета на жакета му — те отиваха на медното и златното на косата му, която блестеше като фар на слънцето. Комбинацията й с прав нос и пълни устни го правеше неочаквано красив за ловец. Дразнещо красив. Неволно се втренчих в него. Гъсти мигли обрамчваха очи с цвета на морето. Очи, които в момента се взираха шокирани в мен. По дяволите! Ръката ми се стрелна към мустака, който беше увиснал от лицето ми при падането. Е, оказа се напразно усилие. Мъжете може и да са горди, но пък жените знаят кога да се разкарат от ужасна ситуация. — Добре съм. — Сведох бързо глава и се опитах да мина покрай него, нямах търпение да се махна оттук. Макар че все още не бях направила нищо нередно, нямаше смисъл да предизвиквам съдбата. Защото тя понякога отвръща. — Просто другия път внимавайте. Той не помръдна. — Ти си жена. — Много сте наблюдателен. Отново опитах да мина покрай него, този път с малко повече сила от необходимото, но той ме хвана за лакътя. — Защо си облечена като мъж? — Да си носил някога корсет? — Завъртях се към него и си залепих отново мустака с цялото достойнство, което успях да събера. — Съмнявам се, че щеше да ми зададеш този въпрос, ако си носил. Панталоните са безкрайно по-удобни. Той се взираше в мен, сякаш от челото ми бе израснала трета ръка. Аз също се втренчих в него и той разтърси леко глава, като че ли да я проясни. — Аз… моите извинения, мадмоазел. Хората вече ни гледаха. Дръпнах безуспешно ръката си, началото на паника пърхаше в стомаха ми. — Пусни ме… Той само затегна хватката. — Обидих ли те някак? Напълно изгубих търпение и се дръпнах с всички сили. — Строши ми задника! Вероятно го шокира вулгарността ми и той ме пусна, сякаш го бях ухапала, като ме погледна с възмущение, граничещо с отвращение. — Никога не съм чувал дама да говори така. О, ловците бяха свети хора. Вероятно ме мислеше за самия дявол. Е, не беше далече от истината. Отвърнах с котешка усмивка, докато се измъквах и пърхах с мигли в имитация на Бабет. Когато той не направи опит да ме спре, напрежението в гърдите ми отслабна. — Значи, не движиш с правилните дами, ловецо. — Да не си куртизанка? Щях да настръхна, ако не познавах няколко много свестни куртизанки — е, Бабет не бе непременно сред тях. Въздъхнах драматично и отвърнах: — Уви, не, и много сърца из цял Сезарин скърбят заради това. Той стисна зъби. — Как ти е името? Вълна от възторжени приветствия ми попречи да отговоря. Кралското семейство най-сетне се задаваше от ъгъла на улицата. Ловецът се обърна само за секунда, но на мен толкова ми трябваше. Плъзнах се зад група особено ентусиазирани млади момичета — крещяха името на принца на такава висока октава, че сигурно само кучетата можеха да я доловят — и изчезнах, преди да се е обърнал. Лакти ме ръгаха от всички страни и скоро осъзнах, че просто съм твърде дребна, твърде ниска и твърде слаба, за да си пробия път през тълпата. Не и ако не започнех да ги мушкам с ножа си. Аз също отвърнах с няколко лакътни удара и се огледах за по-висока позиция, където да изчакам процесията да отмине. На някое скришно място. Там. Подскочих и се хванах за перваза на прозореца на една стара сграда, а после се покатерих по улука и се издърпах на покрива. Облегнах лакти на балюстрадата и се вгледах в улицата долу. Златни знамена с кралския герб пърхаха от всяка врата, търговци предлагаха храна на всеки ъгъл. Въпреки апетитните миризми на техните понички, наденици и кроасани със сирене, градът все пак смърдеше на риба. На риба и на дим. Сбърчих нос. Едно от удоволствията да живееш на скучен и сив полуостров. Сезарин бе просто въплъщение на сивотата. Порутени сиви къщи бяха скупчени една до друга като сардини в консерва, стари улици се виеха покрай мръсни сиви пазари и дори по-мръсни сиви пристанища. И вечният облак от дима от комините покриваше всичко. Сивотата беше задушаваща. Безжизнена. Скучна. Все пак имаше и по-лоши неща от скуката. И имаше по-лош дим от този, който излизаше от комините. Приветствията достигнаха връхната си точка, когато семейство Лион минаха покрай сградата. Крал Огюст махаше от позлатената си карета, златни къдрици се развяваха на късноесенния вятър. Синът му Борегард седеше до него. Изобщо не си приличаха. Бащата беше със светли очи и тен, а синът — с притворени клепачи, смугла кожа и черна коса като майка си. Но усмивките им имаха почти идентичен чар. Твърде чаровни според мен. Арогантността се излъчваше направо от порите им. Жената на краля се мръщеше зад тях. Не я винях. И аз щях да се мръщя, ако съпругът ми имаше повече любовници от пръстите на ръцете и краката си — не че възнамерявах някога да имам съпруг. Проклета да бях, ако се оковях за някого чрез женитба. Тъкмо се извърнах, вече отегчена, когато нещо на улицата долу се промени. Беше съвсем леко, сякаш просто вятърът бе сменил внезапно посоката си. Почти недоловимо жужене отекваше от паветата и всеки звук на тълпата, всяка миризма, вкус и допир се разтвориха в етера. Светът застина. Аз отстъпих назад, далече от ръба на покрива, когато космите на тила ми се изправиха. Знаех какво ще последва. Разпознах енергията, която облъхна кожата ми, познатото пулсиране в ушите. Магия. И тогава се чуха писъците. 
  Коварността на жените 
 


  Рийд  Миризмата винаги следва вещиците. Сладка и билкова, и все пак остра — твърде остра. Като тамяна, който архиепископът гори по време на служба, но по-парлива. През всички тези години, откакто дадох светия обет, така и не успях да свикна с нея. Дори сега — когато я усещах само като лек дъх, носен от вятъра — тя прогаряше гърлото ми. Давеше ме. Дразнеше ме. Ненавиждах миризмата на магия. Извадих бавно балисардата от канията до сърцето ми и огледах ликуващите около нас. Жан Люк ме погледна с тревога. — Проблеми? — Не я ли надушваш? — промърморих. — Слаба е, но се усеща. Вече са започнали. Той извади своята балисарда от кожения ремък на гърди те си. Ноздрите му потрепнаха. — Ще предупредя останалите. И без да каже нищо повече, се плъзна в тълпата. Макар че и той не носеше униформа, множеството се отваряше пред него като червено море пред Моисей. Вероятно заради сап фира на ножа му. Шепот го следваше и неколцина от по-проницателните погледнаха назад към мен. И отвориха широко очи. Досещаха се. Ловци. Очаквахме това нападение. С всеки изминал ден вещици те ставаха все по-неспокойни, затова и половината от братята ми опасваха улицата, облечени с униформи, а другата половина — цивилните като мен — се бяхме скрили сред тълпата. Чакахме. Наблюдавахме. Преследвахме. Един мъж на средна възраст застана пред мен. Държеше за ръка малко момиченце. Същите очи, подобна костна структура на лицето. Явно му бе дъщеря. — В опасност ли сме тук, сър? И други се обърнаха при този въпрос. Смръщили чела, очите им се стрелкаха. Дъщерята потрепна, сбърчи нос и изпусна знаменцето си. То сякаш застина във въздуха, преди да изпърха към земята. Боли ме главата, татко прошепна тя. — Тихо, дете. — Той погледна към ножа в ръката ми и напрегнатите мускули около очите му се отпуснаха. — Този Мъж е ловец. Той ще ни пази. Нали, сър? За разлика от дъщеря си, той още не беше надушил магията. Но щеше. Скоро. — Трябва веднага да освободите района. — Гласът ми прозвуча по остър, отколкото възнамерявах. Момиченцето се смръщи отново и баща й я прегърна през раменете. Думите на архиепископа изникнаха в ума ми: Успокой ги, Рийд. Трябва да внушаваш спокойствие и увереност. Поклатих глава и опитах отново: — Моля, мосю, вървете си у дома. Посолете вратите и прозорците. Не излизайте навън, докато… Пронизителен писък прекъсна думите ми. Всички застинаха. — БЯГАЙТЕ! Бутнах мъжа и детето към сладкарницата зад нас. Той едва прекоси прага, когато и други го последваха презглава. Тела се блъскаха във всички посоки. Писъците се умножиха, а отвсякъде едновременно закънтя неестествен смях. Притиснах ножа към тялото си и започнах да си проправям път през паникьосаните хора. Блъснах се в една старица. — Внимавай. Стиснах зъби и я хванах за слабите рамене, преди да падне. Млечнобели очи примигнаха насреща ми и на устните й се появи бавна, странна усмивка. — Бог да те благослови, млади човече — изграчи тя, после се обърна с неестествена грация и изчезна сред множеството. Отне ми няколко секунди да осъзная сладникавата, лепкава миризма, която остана след нея. Сърцето ми се сви. — Рийд! Жан Люк се намираше в каретата на кралското семейство. Десетина от братята ми я обграждаха, сапфирите проблясваха, докато отблъскваха назад пощурелите хора. Тръгнах към тях, но тълпата пред мен се раздвижи и аз най-сетне ги видях. Вещиците. Те се носеха по улицата със спокойни усмивки и развяващи се от несъществуващ вятър коси. Бяха три. Смееха се, докато щракаха с пръсти и около тях падаха тела. Макар да се молех жертвите им да не са мъртви, често се питах дали смъртта не е за предпочитане. Онези, които нямаха късмет, се будеха без спомени за второто си дете или пък с неутолим апетит за човешка плът. Миналия месец едно дете бе открито без очи. Един мъж пък вече не можеше да спи. А друг пък до края на дните си копнееше по жена, която никой друг не може да види. Всеки случай беше различен. И още по-ужасен от предишния. — РИЙД! Жан Люк размахваше ръце, но аз не му обърнах внимание. Безпокойството ми се засилваше, докато гледах как вещиците приближават кралското семейство. Бавно, спокойно, въпреки батальона от ловци, които тичаха към тях. Телата на хората се изправяха като марионетки и образува ха човешки щит около вещиците. Гледах с ужас как някакъв мъж се хвърли напред и се наниза на балисардата на един от братята ми. Вещиците се кикотеха и продължаваха да кривят неестествено пръсти. С всяко щракване се надигаше едно тяло. Като марионетки. Това беше странно. Обикновено вещиците действаха потайно. Те нападаха от сенките. Подобна откритост, такова перчене… определено бяха глупави. Освен ако… Освен ако не бяхме изпуснали от поглед по-голямата картина. Хукнах към сградите вдясно, за да се покатеря нависоко и да огледам над тълпата. Вкопчих треперещите си пръсти в стената и напрегнах всички сили. Всеки изронен камък ми се струваше все по-високо и по-високо и вече всичко се размазваше пред очите ми. Въртеше се наоколо. Гърдите ми се стегнаха. Кръвта бумтеше в ушите ми. Не поглеждай надолу. Гледай нагоре… Едно познато мустакато лице се появи над ръба на покрива. Синьо-зелени очи. Луничав нос. Момичето от сладкарницата. — По дяволите! — възкликна тя и се скри от погледа ми. Концентрирах се върху мястото, откъдето изчезна. Тялото ми се задвижи с подновени сили. Само след секунди се издърпах от ръба, но тя вече скачаше на следващия покрив. Стискаше шапката си в едната си ръка, а с другата ми показваше среден пръст. Смръщих се. Малката езичница не беше моя грижа въпреки наглото й поведение. Обърнах се да погледна надолу, като се хванах за ръба, защото целият свят се килна и завъртя. Хората напираха да влязат в магазините по улицата. Бяха твърде много. Прекалено много. Търговците се опитваха да въведат ред, а застаналите най-близо до вратите бяха прегазвани. Собственикът на сладкарницата бе успял да барикадира вратата си. Хората, които бяха останали отвън, пищяха и удряха по прозорците, докато вещиците се приближаваха. Огледах тълпата за нещо, което сме пропуснали. Сега по вече от двайсет тела кръжаха във въздуха около вещиците — някои в безсъзнание, с отпуснати глави, други болезнено будни. Един мъж висеше с разперени ръце, сякаш бе прикован на невидим кръст. Дим излизаше от устата му, която се отваряше и затваряше от безмълвни писъци. Дрехите и косата на една жена се рееха около нея, сякаш се намира под вода, и тя ръкомахаше безпомощно във въздуха. Лицето й посиняваше. Давеше се. С всеки нов ужас още ловци се втурваха напред. Дори отдалече виждах по лицата им яростния порив да защитят хората. Но в бързината да помогнат на безпомощните, бяха забравили истинската ни мисия: кралското семейство. Само четирима бяха останали до каретата. Двама ловци и двама кралски стражи. Жан Люк държеше ръката на кралицата, а кралят крещеше заповеди — към нас, към стражите си, към всички, — но ужасната врява поглъщаше всяка негова дума. Зад тях, напълно незабележима, се приближаваше старицата. Осъзнах с ужас ситуацията и останах без дъх. Вещиците, проклятията — всичко това беше представление. Диверсия. Без дори да се замисля за ужасяващото разстояние до земята, аз сграбчих улука и се прехвърлих от ръба на покрива. Тенекията скърцаше и поддаваше под тежестта ми. На половината път надолу се откъсна напълно от стената. Скочих — сърцето ми се качи в гърлото — и се стегнах за удара. Ужасна болка прониза краката ми, когато се приземих на земята, но не спрях. — Жан Люк! Зад теб! Той се обърна към мен и погледът му се спря на вещицата в същия миг. И разбра. — Залегнете! Събори краля на пода на каретата. Останалите ловци се втурнаха към тях при вика му. Старицата погледна през сгърбеното си рамо към мен и същата странна усмивка се разля по лицето й. Тя махна с ръка и сладникавата миризма се засили. Порив на въздуха се изстреля от пръстите й, но магията не можеше да ни докосне. Не и когато носехме балисардите. Всяка от тях бе изкована с разтопена капка от свещената реликва на свети Константин и ни правеше неуязвими за магията на вещиците. Усетих как гадно сладникавият полъх мина покрай мен, но не можа да ме спре. Не можа да спре братята ми. Стражите и гражданите около нас обаче нямаха този късмет. Те политнаха назад и се стоварваха върху каретата и магазините по улицата. Очите на старицата проблеснаха победоносно, когато един от братята ми изостави поста си, за да им помогне. Тя се движеше бързо — твърде бързо, за да е естествено — към вратата на каретата. Смаяното лице на принц Борегард се показа насред суматохата. Тя изръмжа насреща му с разкривена уста, но успях да я поваля на земята, преди да е вдигнала ръце. Тя се бореше със силата на два пъти по-млада жена — на два пъти по-млад мъж, — риташе, хапеше и ме обсипваше с удари. Но аз бях твърде тежък. Притиснах я с тялото си и извих ръцете й така високо над главата, че щях да ги извадя от ставите. Опрях ножа си в гърлото й. Тя застина, когато се наведох над ухото й. Острието се заби по-дълбоко. — Нека Бог се смили над душата ти! Тя се изсмя — силен, грачещ смях, който разтърси цялото й тяло. Смръщих се, отдръпнах се назад и застинах. Жената под мен вече не беше старица. Гледах с ужас как сбръчканото лице се трансформира в гладка порцеланова кожа. После сухата й коса стана гъста и гарвановочерна, стигаща до раменете. Тя се взираше в мен с премрежени очи, устните й се отвориха и тя надигна лице. Не можех да мисля — не можех да помръдна, не знаех дали искам да помръдна, — но някак успях да се отдръпна, преди устните и да докоснат моите. И тогава го почувствах. Твърдият и заоблен корем се притисна в моя. О, господи! Главата ми се изпразни от всякаква мисъл. Отскочих назад — далече от нея, далече от нещото — и се изправих. Писъците в далечината замряха. Телата на земята се размърдаха. Жената бавно се изправи. Сега беше облечена в наситено кървавочервено, сложи ръка на издутата си утроба и се усмихна. Смарагдовите и очи погледнаха към членовете на кралското семейство, които се бяха снишили в каретата, пребледнели и ококорени. Наблюдаваха ни. — Ще си върнем нашата земя, ваши величества — изгука тя. — Толкова пъти ви предупреждавахме. Но вие не чухте думите ни. Скоро ще танцуваме върху пепелта ви, както вие тъпчехте предците ни. Очите й срещнаха моите. Порцелановата кожа отново провисна и гарвановочерната коса повехна до сиви кичури. Вече не беше красива бременна жена. А отново старица. Смигна ми и изражението застина на сбръчканото й лице. — Трябва скоро да го повторим, красавецо. Не можех да продумам. Никога не бях виждал такава черна магия, такова оскверняване на човешкото тяло. Но вещиците не бяха човеци. Те бяха усойници. Въплътени демони. Аз за малко да… Беззъбата й усмивка се разшири, сякаш беше прочела мислите ми. Преди да помръдна, преди да мога да извадя ножа си и да я изпратя обратно в ада, тя се завъртя на пета и изчезна сред облак дим. Но първо ми изпрати въздушна целувка. * * *



 Няколко часа по-късно дебел зелен килим приглушаваше стъпките ми кабинета на архиепископа. Резбована дървена ламперия покриваше стените без прозорци. Камина хвърляше потрепваща светлина по документите на писалището му. Вече настанен зад него, архиепископът ми даде знак да седна на един от дървените столове отсреща. Седнах. Насилих се да срещна погледа му. И да потисна изгарящото унижение в стомаха си. Макар че кралят и семейството му се отърваха невредими, мнозина други пострадаха. Двама бяха мъртви едно — момиче от ръката на собствения си брат, а друго от собствената си ръка. Десетки нямаха видими наранявания, но бяха вързани за леглата два етажа над нас. Пищяха. Говореха на непознати езици. Взираха се в тавана, без да примигват. Невиждащо. Свещениците правеха всичко по силите си за тях, но повечето щяха да бъдат откарани в лудницата до две седмици. Толкова можеше да стори човешката медицина за поразените от вещерство. Архиепископът ме гледаше над събраните си пръсти. Стоманени очи. Строга уста. Сребърни нишки по слепоочията. — Днес се справи добре, Рийд. Смръщих се и се размърдах на стола. — Сър? Той се усмихна мрачно и се наведе напред. — Ако не беше ти, пораженията щяха да са много по-големи. Крал Огюст ти е задължен. Изпраща ти благодарностите си. — Посочи към един бял плик върху писалището. — Всъщност възнамерява да даде бал в твоя чест. Срамът ми се разгоря още по-силно. С огромни усилия на волята отпуснах юмруците си. Не заслужавах никакви почести — не и от краля, и особено от моя патриарх. Бях ги провалил днес. Наруших първото правило на братството ми: Никога не оставяй жива вещица. Аз бях оставил четири. И дори по-зле… всъщност… исках да… Потреперих в стола си, неспособен да довърша мисълта. — Не мога да приема, сър. — И защо не? — Той изви тъмна вежда и отново се облегна назад. Аз се свих под погледа му. — Само ти не забрави мисията си. Само ти разбра, че старицата е вещица. — Жан Люк… Той махна нетърпеливо с ръка. — Смирението ти е похвално, Рийд, но не бива да си позволяваш престорена скромност. Днес ти спаси много хора. — Аз… сър, аз… Думите ме давеха, взирах се в ръцете си, които отново се свиха в юмруци на скута ми. Както винаги, архиепископът разбра, без да обяснявам. — О, да. — Гласът му омекна. Погледнах го, той се взираше — в мен с неразгадаемо изражение. — Жан Люк ми каза за злощастната ти среща. Макар че думите бяха меки, чух разочарованието зад тях. Срамът се надигна и отново ме заля. Сведох глава. — Съжалявам, сър. Не знам какво ми стана. Той въздъхна дълбоко. — Не бери грижа, синко. Жените са порочни създания, особено вещиците. Коварството им няма граници. — Простете ми, сър, но никога не бях виждал такава магия. Вещицата… тя беше старица, но… се промени. — Отново се втренчих в юмруците си. Решен да изрека всичко: — Тя се промени в красавица. — Поех си дълбоко дъх, стиснах зъби и вдигнах очи. — В красива бременна жена. Той изви устна. — Майката. — Сър? Той се изправи, стиснал ръце зад гърба си, и започна да крачи из стаята. — Да не си забравил скверните учения на вещиците, Рийд? Поклатих рязко глава, очите ми горяха и си спомних строгите дякони от детството ми. Голата класна стая до олтара. Избелялата Библия в ръцете ми. Вещиците не почитат нашия Бог и Спасител, нито признават Светата Троица, Отца, Сина и Светия Дух. Те прославят друга троица — идолопоклонническа троица. Трите Богини. Дори и да не бях израснал в Църквата, всеки ловец изучава злата идеология на вещиците, преди да положи обета си. — Девица, Майка и Старица — промърморих аз. Той кимна одобрително и в мен се разля топло удовлетворение. — Въплъщение на женствеността в цикъла от раждане, живот и смърт… както и на други неща. Все скверни, разбира се. — Той се смръщи и поклати глава. — Сякаш Бог може да бъде жена. Смръщих се и извърнах очи. — Разбира се, сър. — Вещиците вярват, че тяхната кралица, Господарката на вещиците, е благословена от Богинята. Те вярват, че тя, то, може да се променя във всички форми на троицата. — Той замълча и устните му се изопнаха, когато ме погледна. — Мисля, че днес си се срещнал със самата Господарка на вещиците. Зяпнах насреща му. — С Морган льо Блан? Той кимна рязко. — Същата. — Но, сър… — Това обяснява изкушението. Неспособността ти да контролираш първичните си пориви. Господарката на вещици те е невероятно могъща, Рийд, особено в онази си форма. Вещиците твърдят, че Майката представлява плодовитостта, осъществяването и… сексуалността. — Лицето му се изкриви от отвращение, сякаш думата остави горчив вкус в устата му. — По-слаб мъж от теб щеше да се поддаде. Но аз исках. Лицето ми пламна така силно, че изпитах физическа болка, докато мълчанието продължаваше. Прозвучаха стъпки и архиепископът сложи ръка на рамото ми. — Изхвърли го от ума си, не позволявай на това създание да трови мислите ти и да отслабва духа ти. Преглътнах с усилие и се принудих да го погледна. — Няма да ви проваля отново, сър. — Знам. — Каза го без колебание, без несигурност. Облекчението се надигна в гърдите ми. — Ние сме избрали този живот, живот на самоограничения, на въздържание, а това не става лесно. — Стисна рамото ми. — Ние сме хора. Още от зората на времето това е участта на мъжа. Да бъде изкушаван от жените. Дори в съвършенството на Райската градина Ева е успяла да прелъсти Адам към греха. Когато не казах нищо, той пусна рамото ми и въздъхна, вече изморено. — Обърни се към Бог, Рийд. Изповядай се и Той ще те опрости. А ако след време не успееш да преодолееш тази слабост, вероятно ще трябва да ти намерим съпруга. Думите му се стовариха като удар по гордостта ми, по честта ми. Гняв забушува в мен. Силен. Бърз. Ужасен. Откакто кралят бе основал нашия свещен орден, само малцина от братята ми си бяха взели жени, а накрая повечето от тях се отказаха от постовете си и напуснаха Църквата. И все пак имаше време, когато и аз мислех за това. Дори копнеех за него. Но вече не. — Това няма да се наложи, сър. Сякаш усетил мислите ми, архиепископът продължи предпазливо: — Не е нужно да ти напомням за досегашните ти простъпки, Рийд. Много добре знаеш, че църквата не може да принуди никого да даде обет за целомъдрие, дори един ловец. Както казва свети Петър: „Ако не могат да се владеят, нека се оженят: защото е по-добре да си женен, отколкото да гориш от страст“. Ако желанието ти е да се ожениш, никой от братята ти не може да те спре. — Той замълча, гледаше ме внимателно. — Вероятно младата мадмоазел Трембли все още те иска? Лицето на Сели просветна за миг в ума ми при тези думи. Нежно. Красиво. Зелените й очи, изпълнени със сълзи. Те бяха намокрили черната и траурна рокля. — Ти не можеш да ми дадеш сърцето си, Рийд. Не мога да го имам с чиста съвест. — Сели, моля ме… — Тези чудовища, които убиха Пип, са още някъде там. Те трябва да бъдат наказани. Няма да те разсейвам от целта ти. Ако трябва да отдадеш на някого сърцето си, отдай го на братството ти. Моля те, моля те, забрави ме. — Не мога да те забравя. — Трябва. Прогоних спомена, преди да ме е погълнал. Не. Никога нямаше да се оженя. След смъртта на сестра й Сели ми го беше показала много ясно. — Това бих казал и на ергените и вдовците — добавих тихо и равно, — че за тях е по-добре да останат сами. Като мен. — Взирах се напрегнато в юмруците си. Още скърбях за бъдещето, за семейството, което никога нямаше да имам. — Моля ви, сър, не мисля, че някога бих рискувал бъдещето си сред ловците, за да встъпя в брак. Повече от всичко искам да служа на Бог и на вас. Погледнах го и той ми се усмихна мрачно. — Предаността ти към Бог ме радва. А сега докарай картата ми. Трябва да ида в двореца за бала на принца. Пълна глупост, ако питаш мен, но Огюст много глези сина си… Колебливо почукване по вратата го прекъсна. Усмивката му изчезна и той кимна веднъж, за да ме освободи. Аз станах, а той мина зад писалището си. — Влез. Млад върлинест послушник влезе в кабинета. Ансел. На шестнайсет. Сираче от бебе, като мен. Познавах го, но бегло, макар че и двамата бяхме отгледани от Църквата. Той беше твърде малък, за да е заедно с мен и Жан Люк. Ансел се поклони, притиснал десния си юмрук към сърцето. — Простете за прекъсването, Ваше Високопреосвещенство. — Адамовата му ябълка подскочи, когато извади писмо. — Но имате писмо. Една жена току-що го остави на портата. Каза, че тази вечер някаква вещица ще бъде в Уест Енд сър, близо до парка, Бриндел“. Застинах. Там живееше Сели. — Жена ли? — Архиепископът се смръщи и се наведе напред, за да вземе писмото. Печатът беше с формата на роза. Посегна в робата си и извади тънък нож. — Коя? — Не зная, Ваше Високопреосвещенство. — Бузите на Ансел порозовяха. — Имаше яркочервена коса и беше много… — Той се закашля и се втренчи в ботушите си. — Беше много красива. Архиепископът се смръщи още повече, докато отваряше плика. — Не бива да мислим за земната красота, Ансел — сгълча го той и насочи вниманието си към писмото. — Очаквам да те видя утре на изповед… — каза и отвори широко очи. Аз се приближих. — Сър? Той не ми обърна внимание, още се взираше в писмото. Пристъпих към него и той вдигна рязко глава. Примигна бързо. — Аз… Архиепископът поклати глава и прочисти гърлото си, след това отново погледна писмото. — Сър? При звука на гласа ми той се устреми към огъня и хвърли писмото в пламъците. — Добре съм — сопна се и стисна ръце зад гърба си. Те трепереха. — Не се тревожи. Но аз се тревожех. Познавах архиепископа по-добре от всеки друг — той не трепереше. Погледнах към камината, където писмото се разпадаше на черна пепел. Ръцете ми се свиха в юмруци. Ако някоя вещица беше набелязала за своя жертва Сели, подобно на Филипа, щях да я разкъсам на парчета. Щеше да се моли да я изгорят, преди да приключа с нея. Когато усети погледа ми, архиепископът се обърна към мен. — Събери отряд, капитан Дигори. — Гласът му вече бе по-овладян. По-твърд. Погледна за миг към огъня и изражението му стана още по-сурово. — Макар че много се съмнявам в истинността на думите на тази жена, трябва да изпълним дълга си. Претърсете района и докладвайте веднага. Притиснах юмрук към сърцето си, поклоних се и тръгнах към вратата, но ръката му се стрелна и ме хвана за рамото. Вече не трепереше. — Ако наистина има вещица в Уест Енд, доведете я жива. Кимнах и се поклоних отново. Решително. Една вещица няма нужда от всичките си крайници, за да продължи да живее. Нямаше нужда дори от главата си. Ако не бъдат изгорени, вещиците се съживяват. Нямаше да наруша заповедите на архиепископа. И ако трябваше да му доведа жива вещица, за да се успокои, щях да му доведа три. Заради него. Заради Сели. Заради мен. — Смятайте го за сторено. 
  Кражбата 
 


  Лу  Тази нощ бързо облякохме костюмите си в „Слънце и Луна“. Таванът на театъра, нашето безопасно убежище и свърталище, ни осигуряваше безкраен набор от дегизировки — рокли, наметала, перуки, обувки и дори бельо във всякакви размери, форми и цветове. Тази нощ с Бас излязохме на лунната светлина като влюбена млада двойка, облечени в богати, пищни дрехи на благородници, а Коко ни следваше като ескорт. Аз се сгуших до здравото му рамо и го погледнах с обожание. — Благодаря, че ни помагаш. — О, Лу, знаеш, че изобщо не обичам тази дума. Помощ намеква, че ти правя услуга. Подсмихнах се и извъртях очи. — Пази боже да направиш нещо от добро сърце. — Сърцето ми не е добро. — Той ми смигна дяволито, придърпа ме към себе си и се наведе да прошепне в ухото ми. Дъхът му бе твърде топъл на шията ми. — Само златно. Ясно. Сръгах го с лакът в привидно невинен жест и се отдръпнах. След кошмарния парад прекарахме голяма част от следобеда в планове как да пробием защитите на Трембли, които установихме с бърз оглед на градската му къща. Братовчедът на Бас живееше близо до Трембли, затова се надявахме, че присъствието ни няма да породи съмнения. Къщата беше точно както Бас я описа: оградена морава със стражи, които минаваха на всеки пет минути. Той ме увери, че вътре ще има още стражи, както и кучета, обучени да убиват. Макар че слугите на Трембли вероятно щяха да спят, когато проникнем, те също бяха още една неизвестна, над която нямахме контрол. Освен това трябваше да открием тайника — нещо, което можеше да отнеме дни, а разполагахме само с няколко часа, преди Трембли да се върне у дома. Преглътнах с усилие и нагласих перуката си — руса и вдигната високо с помада, — после нагласих и кадифената панделка на шията си. Усетила притеснението ми, Коко ме докосна по гърба. — Не се тревожи, Лу, ще се справиш. Дърветата в „Бриндел“ ще скрият магията. Кимнах и опитах да се усмихна. — Да, знам. Замълчахме, когато тръгнахме по улицата на Трембли и ефирните тънки дървета в парка „Бриндел“ засияха меко зад нас. Преди стотици години тези дървета бяха служили като свещена гора за моите предци. Когато Църквата превзела управлението над Белтера, духовниците се опитали да ги изгорят — и се провалили зрелищно. Дърветата отмъстително пораснали отново. Само след дни те пак се издигали над земята и заселниците били принудени да строят около тях. Магията им още вибрираше в земята под краката ми, древна и непроменена. След миг Коко въздъхна и пак ме докосна по гърба. Почти неохотно. — Но наистина трябва да внимаваш. Бас извъртя глава към нея, смръщил вежди. — Моля? Тя не му обърна внимание. — Има нещо… което ви чака у Трембли. Може да е пръстенът, но може и да е нещо друго. Не мога да го видя добре. — Какво? — спрях рязко и се обърнах към нея. — За какво говориш? Тя ме погледна с измъчено изражение. — Казах ти. Не мога да го видя. Неясно е, но там определено има нещо. — Тя спря, наклони глава, сякаш ме оглеждаше или по-скоро гледаше нещо, което не можех да видя. Нещо топло, влажно и течащо точно под кожата ми. — Може да е зло, но каквото и да е, не мисля, че ще те нарани. То е… Определено е мощно обаче. — Защо не ми го каза по-рано? — Защото не го бях видяла. — Коко, планираме това цял ден. — Не аз определям правилата, Лу — сопна се тя. — Виждам само това, което кръвта ти ми показва. Въпреки възраженията на Бас, Коко бе настояла да убодем пръстите си, преди да тръгнем. Аз нямах нищо против. Като червена дама, Коко не насочваше енергията си през земята като мен и другите Бели дами. Не, нейната магия идваше отвътре. Идваше от кръвта. Бас прокара нервно ръка през косата си. — Може би трябваше да привлечем друга кръвна вещица към каузата си. Бабет вероятно е по-подходяща… — Как ли пък не! — изръмжа Коко. — На Бабет не може да се вярва — добавих. — Той ни огледа с любопитство. — И все пак вярвате на сведенията й за тази важна мисия… Изсумтях. — Само защото и платихме. — Освен това ми е длъжница. — С отвратен вид, Коко се уви с наметалото си срещу хладния есенен вятър. — Помогнах й да се приспособи към Сезарин, когато напусна кървавото сборище, но това беше преди година. Нямам намерение да изпробвам повече лоялността й. Бас ни кимна любезно, залепи усмивка на лицето си и каза през зъби: — Предлагам да отложим този разговор. Не ми се ще да бъда изпечен на шиш тази нощ. — Ти няма да бъдеш изпечен — промърморих, когато тръгнахме отново. — Ти не си вещица. — Не съм — съгласи се и кимна замислено, — макар че щеше да ми е от полза. Винаги съм смятал за нечестно, че забавлението е само за жените. Коко ритна едно камъче към гърба му. — Защото да те преследват е наистина забавно. Той се обърна, смръщен, и засмука върха на пръста си, където едва личеше нейното убождане. — Винаги се изживяваш като жертва, нали, скъпа? Смуших го с лакът. Този път по-силно. — Млъкни, Бас. Той отвори уста да спори, но Коко му се усмихна хищно. — Внимавай, кръвта ти е още в мен. Той я погледна вбесен. — Само защото ти ме принуди да ти я дам! Тя сви рамене, напълно невъзмутимо. — Трябваше да видя дали ще ти се случи нещо интересно тази нощ. — Е? — Погледна я с очакване. — Ще се случи ли? — Нали не искаше да знаеш? — Невероятно! Кажи ми, ако обичаш, какъв е смисълът да ти позволявам да смучеш кръвта ми, ако не възнамеряваш да споделиш… — Вече ти казах. — Тя извъртя очи с престорено отегчение и огледа един белег на китката си. — Виждам само отделни късчета, а и бъдещето винаги се променя. Предсказанията не са ми точно силата. Леля ми например може да види хиляди възможности само като вкуси… — Прелестно. Не можеш да си представиш колко много се наслаждавам на тези приятни разговори, но предпочитам да не научавам подробности за гадаенето по кръвта. Сигурен съм, че разбираш. — Нали сам каза, че щяло да ти е от полза да си вещица — изтъкнах аз. — Ами просто бях любезен! — О, я стига. — Коко изсумтя, ритна още едно камъче към него и се ухили, когато то го удари право в гърдите. — Ти си най-нелюбезният човек, когото познавам. Той ни гледаше кръвнишки, в опит да потуши смеха ни. — Значи, това ми е наградата, задето ви помагам. Може би все пак ще е най-добре да се върна при братовчед ми. — О, млъкни, Бас. — Бутнах го по ръката и той обърна възмутения си поглед към мен. Изплезих му се. — Съгласи се да ни помогнеш и не си човек, който ще се откаже от своя дял. Освен това тя изсмука само капчица. Скоро ще излезе от организма й. — И по-добре. В отговор тя размаха пръст, а Бас изруга и подскочи като подпален. — Не е смешно. Аз все пак се засмях. Скоро пред нас се извиси къщата на Трембли. Беше построена от красив светъл камък и се издигаше над другите богаташки къщи в квартала, макар че великолепието и изглеждаше повяхнало. Нещо зелено пълзеше в основата й, вятърът навяваше мъртви листа по моравата. В лехите имаше покафенели хортензии и рози — до едно безумно екзотично портокалово дръвче, явно трофей от търговията на черния пазар. Запитах се дали Филипа е харесвала портокали. — Приспивателното у теб ли е? — прошепна Бас на Коко. Тя застана до нас и кимна, като извади пакетче от наметалото си. — Добре. Готова ли си, Лу? Не му обърнах внимание и хванах ръката на Коко. — Сигурна ли си, че няма да убием кучетата? Бас изръмжа от нетърпение, но Коко отново размаха пръсти и го накара да замълчи. Кимна ми, преди да докосне с острия си нокът предмишницата си. — Капка от моята кръв в прахчето за всяко куче. Това е просто сушена лавандула — добави и вдигна пакетчето. — Ще ги приспи. Пуснах ръката й и кимнах. — Добре. Да вървим. Вдигнах качулката на наметалото си и се прокраднах тихо към оградата от ковано желязо около имота. Макар че не можех да чуя стъпките им, знаех, че другите са зад мен, скрити в сенките на живия плет. Ключалката на портата беше проста и здрава, изкована от същото желязо като оградата. Поех си дълбоко дъх. Можех да го направя. Бяха минали две години, но все пак, все пак можех да разбия обикновена ключалка. Докато я оглеждах, една блещукаща златна нишка се понесе от земята и се уви около нея. Нишката запулсира за секунда, преди да се увие около пръста ми и да ни свърже. Въздъхнах с облекчение, после си поех дълбоко дъх, за да се успокоя. Сякаш усетили колебанието ми, още две златни нишки се появиха, понесоха се към Коко и Бас и изчезнаха в гърдите им. Смръщих се. Не можеш да получиш нищо даром, знаеш го — прошепна един омразен глас в главата ми. — Счупване за счупване. Твоя кост за ключалката или пък прекъсната връзка. Природата изисква баланс. Природата да си гледа работата. — Нещо не е наред ли? Бас се приближи любопитно, очите му се стрелкаха между мен и портата, но той не можеше да види златните нишки. Те съществуваха единствено в моето съзнание. Обърнах се да го погледна, обидата бе готова на езика ми. Безполезен страхливец. Разбира се, че не мога да те обичам. Ти вече си влюбен в себе си. И си ужасен в леглото. С всяка дума нишката между него и ключалката пулсираше все по-силно. Но… не. Продължих, преди да съм размислила, и изкривих рязко показалец. Болка се стрелна в ръката ми. Стисках зъби и гледах как нишките изчезват, връщат се в земята сред вихър от златен прах. Диво задоволство се прокрадна през мен, когато ключалката изщрака и се отключи. Бях успяла. Първата фаза на работата ми бе приключена. Не смятах да празнувам обаче. Бързо отворих портата, като внимавах да не я докосвам с показалеца си, който сега стърчеше под странен ъгъл, и отстъпих встрани. Коко се шмугна покрай мен към входната врата, следвана от Бас. По-рано бяхме установили, че шестима от стражите на Трембли пазят къщата. Вътре трябваше да има трима, но Бас щеше да се погрижи за тях. Той беше доста умел с ножа. Потреперих и тръгнах по моравата. Моите мишени отвън щяха да имат по-лека съдба. Да се надяваме. Само след миг първият страж се появи иззад къщата. Не се опитах да се скрия, а свалих качулката си и зачаках да ме забележи. Той видя първо отворената порта и веднага посегна към меча си. Подозрение и паника се изписаха върху лицето му, докато оглеждаше двора. И тогава ме забеляза. Помолих се наум и се усмихнах. — Здравей. Десетина гласа говореха в моя и думата излезе някак странна и красива, усилена от присъствието на предците ми. Тяхната пепел — отдавна попита от земята, докато са се превърнали в самата земя, и въздуха, и дърветата, и водата — пулсираше под мен. През мен. Очите ми сияеха по-силно от обичайното. Кожата ми светеше на лунната светлина. На лицето на мъжа се появи някак замечтано изражение и ръката му се отпусна от меча. Призовах го по-близо. Той се подчини и тръгна сякаш в транс към мен. На няколко крачки спря, като все още ме гледаше замечтано. — Ще почакаш ли тук с мен? — попитах със същия странен глас. Той кимна. Устните му се отвориха леко и усетих как пулсът му се учестява под погледа ми. Пееше за мен. Захранваше ме. Продължихме да се гледаме, докато не се появи и вторият страж. Отместих поглед към него и повторих целия прекрасен процес. Когато дойде и третият страж, кожата ми сияеше по-силно от луната. — Бяхте толкова мили. Протегнах ръце към тях молитвено. Те ме гледаха с желание. — Много съжалявам за това, което ще направя. Затворих очи и се концентрирах, злато изригна зад клепачите ми като фина и сложна мрежа. Хванах една нишка и я последвах до спомена за лицето на Бас — за белега му, за страстната нощ, която прекарахме заедно. Размяна. Свих ръце в юмруци и споменът изчезна, а светът зад клепачите ми се промени. Пазачите паднаха в безсъзнание на земята. Дезориентирана, отворих бавно очи. Паяжината изчезна. Стомахът ми се сви и аз повърнах в розовите храсти. Вероятно щях да остана тук цялата нощ потна и повръщаща под атаката на потиснатата магия, — но чух тихия вой на кучетата на Трембли. Коко сигурно ги беше открила. Избърсах устата си с ръкав, отърсих се мислено и тръгнах към входната врата. През тази нощ нямаше време за повръщане. В къщата бе тихо. Където и да бяха отишли Бас и Коко, не можех да ги чуя. Промъкнах се навътре във фоайето и се огледах: тъмни стени, фини мебели и безбройни украси. Огромни килими с пищни шарки покриваха махагоновия под кристални купи и възглавници с пискюли, кадифени кушетки. По мое мнение пълна скука. Претъпкано. Копнеех да откъсна завесите от корнизите и да пусна вътре сребърната лунна светлина. — Лу — изсъска Бас от стълбите и аз така се стреснах, че почти подскочих. С ужасяваща яснота се сетих за предупреждението на Коко. Нещо ме чака у Трембли. — Спри да се мотаеш и ела тук. — Реално погледнато, не се мотая. Пренебрегнах студената тръпка, полазила гръбнака ми, и почти хукнах към него. За моя изненада — и удоволствие Бас бе намерил един лост в рамката на голям портрет в кабинета на Трембли: на млада жена с пронизващи зелени очи и катраненочерна коса. Докоснах извинително лицето й. — Филипа. Колко предвидимо. — Да. — Бас натисна лоста и портретът се дръпна встрани, разкривайки сейф. — Глупостта често се бърка със сантименталност. Това е първото място, което проверих. — Той посочи към ключалката. — Можеш ли да я отвориш? Въздъхнах и погледнах счупения си пръст. — Не може ли да опиташ ти? — Просто го направи — рече той нетърпеливо, — и то бързо. Пазачите ще се събудят всеки момент. Погледнах с неприязън златната нишка, която се простираше между мен и ключалката, и се хванах на работа. Този път стана по-бързо, сякаш ме беше чакала. Макар че прехапах така силно устната си, че си пуснах кръв, тих стон все. Пак изскочи от устата ми, когато си счупих още един пръст. Ключалката изщрака и Бас отвори сейфа. Вътре Трембли бе натрупал всякакви скучни неща. Бас избута настрани печата му, документи, писма и акции и се вгледа в купчината бижута зад тях. Предимно рубини и гранати, макар че зърнах и една особено привлекателна диамантена огърлица. Целият сейф блестеше от златните крони покрай стените му. Избутах ги нетърпеливо настрани, въпреки протестите на Бас. Ами ако Трембли лъжеше, ако пръстенът не беше у него… В дъното на сейфа имаше малък кожен албум. Отворих го, но смътно забелязах скиците на момичета, които сигурно бяха Филипа и сестра й, преди от страниците да се търкулне златен пръстен. Той падна безшумно на килима, изглеждаше съвсем невзрачен, ако не се броеше едва доловимата пулсация, която потрепна и в гърдите ми. Дъхът ми секна и аз се наведох да го взема. Беше топъл в дланта ми. Истински. Сълзи избиха в очите ми и заплашваха да се отронят. Сега тя никога нямаше да ме намери. Вече бях в безопасност. Или доколкото можех да бъда. Сложех ли го на пръста си, пръстенът щеше да прогонва заклинанията. Сложех ли го в устата си, щеше да ме прави невидима. Не знаех защо вероятно каприз на магията или на самата Анжелика, — но не ми пукаше. Бях готова да си строша зъбите в него, стига да ме опазеше. — Намери ли го? — Бас тъпчеше последните бижута и крони в торбата си и гледаше с очакване към пръстена. — Не е кой знае какво, нали? Надолу по стълбите се чу тройно отривисто почукване. Предупреждение. Бас присви очи и отиде до прозореца, за да огледа моравата. Плъзнах пръстена на пръста си, докато той беше с гръб към мен. Пръстенът сякаш въздъхна тихо при контакта. — По дяволите! — Бас се обърна с див поглед и всички мисли за пръстена излетяха от главата ми. — Имаме си компания. Изтичах до прозореца. Жандармите вървяха по моравата към имението, но не това предизвика пробождането на страх в стомаха ми. Не, бяха сините куртки, които ги придружаваха. Ловци. По дяволите! По дяволите! Те защо бяха тук? Трембли, съпругата му и дъщеря му се бяха скупчили до изпадналите в безсъзнание стражи. Проклех се, че не ги бях скрила някъде. Глупава грешка, но бях твърде дезориентирана от магията. Бях изгубила форма. За мой ужас един от стражите вече започваше да се размърдва. Нямах никакво съмнение, че щеше да каже на ловците какво е станало, когато се съвземеше. Бас вече действаше. Затвори бързо сейфа и върна портрета на мястото му. — Можеш ли да ни измъкнеш? Очите му все още бяха изпълнени с паника, с отчаяние. И двамата чувахме жандармите и ловците, които обграждаха имението. Скоро всички изходи щяха да бъдат блокирани. Погледнах към ръцете си. Трепереха, и то не само заради счупените пръсти. Бях слаба, твърде слаба от усилието тази вечер. Как бях позволила да стана толкова немощна? Заради опасността да ме разкрият, напомних си. Рискът беше твърде голям… — Лу! — Бас ме сграбчи за раменете и ме разтърси леко. — Можеш ли да ни измъкнеш? Сълзи се събраха в очите ми. — Не — изпъшках. — Не мога. Той примигна, гърдите му бързо се издигаха и спадаха. Долу ловците крещяха нещо, но нямаше значение. Имаше значение единствено решението, което видях в очите на Бас. — Ясно. — Той ме стисна отново за раменете. — Късмет тогава. После се обърна и излезе тичешком от стаята. 
  Мъжко име 
 


  Рийд  Къщата на Трембли смърдеше на магия. Миризмата покриваше моравата, лепнеше по проснатите на земята стражи, които Трембли се опитваше да съживи. Висока жена на средна възраст коленичи до него. Червена коса. Красива. Макар че не я познавах, шепотът на братята ми потвърди предположението ми. Мадам Лабел. Прочутата куртизанка и господарка на „Белроуз“. Тя със сигурност нямаше работа тук. — Капитан Дигори. Обърнах се към напрегнатия глас зад мен. Стройна блондинка стоеше на моравата, събрала молитвено длани. На безименния й пръст блестеше венчална халка. Около очите й имаше бръчици от смръщване — очи, които сега прогаряха дупки в тила на мадам Лабел. Съпругата на Трембли. — Здравейте, капитан Дигори — рече тихо Сели, която пристъпи до майка си. Преглътнах с усилие. Тя още носеше черно, зелените й очи блестяха на светлината на факлите. Подути. Зачервени. Сълзи блещукаха по бузите й. Копнеех да се приближа и да ги избърша. Да излича цялата тази кошмарна сцена, както и вечерта, когато открихме Филипа. — Мадмоазел Трембли. — Сведох глава, усещах на погледите братята си. На Жан Люк. — Изглеждате… добре. Лъжа. Изглеждаше нещастна. Изплашена. Беше отслабнала от последната ни среща. Лицето й бе изпито, изострено, сякаш не беше спала от месеци. Аз също не бях спал. — Благодаря ви. — Леко се усмихна на моята лъжа. — Вие също. — Моля да ни извините, мадмоазел, но ви уверявам, че ако е отговорна вещица, тя ще бъде изгорена. Погледнах към Трембли. Той и мадам Лабел се бяха при вели един до друг и като че ли разговаряха настойчиво със стражите. Смръщих се и се приближих. Мадам Трембли се прокашля и извърна възмутения си поглед към мен. — Уверявам ви, сър, че вие и почитаемият ви орден не сте необходими тук. Със съпруга ми сме богобоязливи граждани и не търпим вещерство… До мен Жан Люк сведе глава. — Разбира се, мадам Трембли. Ние сме тук само като предпазна мярка. — Обаче стражите ви са в безсъзнание, мадам — изтъкнах аз. — И домът ви смърди на магия. Жан Люк въздъхна и ме погледна подразнено. — Той винаги мирише така. — Мадам Трембли присви очи и стисна устни недоволна. — Заради проклетия парк. Той трови цялата улица. Ако не беше гледката към Дольор, щяхме да се изнесем още утре. — Моите извинения, мадам. Все пак… — Разбираме. — Жан Люк пристъпи пред мен с умиротворителна усмивка. — Извиняваме се за безпокойството. Обикновено обирите попадат под юрисдикцията на жандармерията, но… — Поколеба се, усмивката му потрепна. — Получихме анонимен сигнал, че тази вечер тук ще има вещица. Само ще проверим набързо имението, а вие и семейството ви ще можете да се върнете безопасно у дома… — Капитан Дигори, ловец Тусен — прекъсна ни топъл глас. Мелодичен. Интимен. Обърнахме се едновременно и видях ме мадам Лабел да върви към нас. Трембли бързаше след нея, изоставил обърканите стражи. — Току-що говорихме със стражите. — Тя се усмихна и разкри яркобели зъби. Те почти светеха зад алените й устни. — Горкичките не помнят нищо, за жалост. — Ако нямате нищо против, че питам, Елен — каза през зъби мадам Трембли, — каква работа имате тук? Мадам Лабел се обърна към нея с любезно безразличие. — Ами минавах и видях суматохата, разбира се. — Минавахте? И какво правите в тази част на града, скъпа моя? Човек би очаквал да сте заета с бизнеса си на вашата улица по това време на нощта. Мадам Лабел изви вежда. — Права сте. — Усмивката й стана още по-широка и тя погледна за миг към Трембли, преди да насочи отново ледените си очи към жена му. — Наистина имам работа. Сели се скова и сведе глава, а Трембли побърза да се на меси, преди жена му да отговори: — Вие, разбира се, можете да разпитате хората ми, господа. — Не се тревожете, мосю Трембли. Ще го направим. — Втренчих се в него заради Сели и повиших глас към жандармите и ловците: — Разпръснете се и обградете имота. Блокирайте всички изходи. Жандарми, действайте по двойки с някой ловец. Ако тук има вещица, не позволявайте да ви хване беззащитни. — Няма вещица — настоя мадам Трембли, като се огледа притеснено. В съседните къщи започнаха да се появяват светлини. Неколцина вече се бяха събрали до разбитата порта. Някои по нощни ризи. Други бяха издокарани като семейство Трембли. Но всички имаха еднакви, притеснени изражения. — Това е просто крадец. Нищо повече… Тя спря рязко и погледна към къщата. Проследих погледа й към прозорец на горния етаж. Една завеса помръдна и две лица надникнаха навън. Едното от тях ми беше познато, въпреки перуката. Синьо-зелени очи — ярки дори в далечината, — широко отворени от паника. Завесата се затвори. Задоволство се разля в гърдите ми и си позволих да се усмихна. Нека правосъдието тече като река, а праведността като безспирен поток. — Какво става? Жан Люк също гледаше към прозореца. Правосъдие. — Те са още тук, мъж и жена. Той извади балисардата си със замах. — Ще се оправя бързо с жената. Смръщих се, като си спомних мустаците й. Широкият панталон, навитите ръкави на ризата и луничките. Как миришеше, когато се блъсна в мен на парада — на ванилия и канела. Не на магия. Поклатих рязко глава. Но вещиците невинаги миришат на зло. Само когато правят магии. Архиепископът беше съвсем ясен по време на обучението ни — всяка жена е потенциална заплаха. И въпреки това… — Не мисля, че е вещица. Жан Люк изви черна вежда и ноздрите му потрепнаха. — Така ли? Сигурно не е съвпадение, че получихме сигнала точно тази нощ, преди точно тези крадци да оберат точно тази къща. Смръщих се и погледнах пак към прозореца. — Сутринта я срещнах. Тя… — Прокашлях се, бузите ми пламнаха. — Тя не приличаше на вещица. Това прозвуча неубедително дори в собствените ми уши. Усещах погледа на Сели върху мен. — О, значи, не е вещица, защото не приличала на вещица. Прощавай, грешката е моя. — Беше си сложила мустаци — промърморих. Когато Жан Люк се намръщи, устоях на порива да го халосам. Той знаеше, че Сели ни гледа. — Не бива да забравяме, че паркът „Бриндел“ е наблизо. Вероятно тези двамата са просто крадци, въпреки обстоятелствата. Сигурно заслужават затвор, но не и клада. — Е, добре. — Жан Люк извъртя очи и тръгна към вратата, без да изчака заповедта ми. — Да приключваме тогава. Ще ги разпитаме и ще решим дали да е затвор, или клада. Стиснах зъби при това неподчинение, кимнах на жандармите и те тръгнаха след него. Аз не отидох с тях. Взирах се в прозореца и в покрива. Когато тя не се появи отново, заобиколих отстрани на къщата и зачаках. Присъствието на Сели беше като пламък в гърба ми, но се опитвах да не му обръщам внимание. Тя бе поискала да се концентрирам върху мисията си. Е, точно това смятах да направя. Измина миг, после още един. Малката врата на избата, скрита сред хортензиите, се отвори вдясно от мен. Жан Люк и един мъж с кехлибарена кожа излетяха от нея, размахали ножове на лунната светлина. Претърколиха се веднъж, преди Жан Люк да се озове отгоре и да притисне ножа си към гърлото на мъжа. Трима жандарми изскочиха от вратата след тях с окови и въже. След секунди бяха вързали китките и глезените му. Той ръмжеше и се гърчеше, крещеше проклятия. И още една дума. — Лу! — Мяташе се в опит да се освободи, лицето му беше лилаво от ярост. Един от жандармите се приближи да запуши устата му. — ЛУ! Лу. Мъжко име. Така изглеждаше. Продължих да оглеждам прозорците и покрива. И наистина забелязах лека сянка да се движи нагоре по стената. Бавно. Вгледах се. Този път тя беше с наметало. То се отвори и разкри красива рокля като на мадам Трембли. Вероятно крадена. Но не роклята й създаваше проблеми. А ръката. Всеки път щом докоснеше стената, тя отдръпваше рязко ръката си, явно я болеше. Присвих очи и се опитах да открия източника на проблема, но тя бе твърде високо. Прекалено високо. Сякаш в отговор на страховете ми кракът и се подхлъзна и тя полетя надолу, преди да се хване за един перваз. Стомахът ми полетя надолу заедно с нея. Втурнах се напред. Зад мен затрополиха ловци и жандарми. Жан Люк блъсна арестувания на земята в краката ми. — Обградена си! Вече заловихме приятеля ти! Слез, преди да си се пребила! Тя се изпусна и се хвана отново. Този път перуката й полетя към земята и разкри дълга кестенява коса. Необяснимо вбесен, аз се хвърлих напред. — Слез ВЕДНАГА… Мъжът успя да изплюе парцала от устата си. — ЛУ, ПОМОГНИ МИ… Един жандарм запуши отново устата му. Жената застина при звука на гласа му и погледна към нас. Когато ме видя, лицето й се промени, позна ме и вдигна здравата си ръка към челото за иронично козируване. Взирах се смаян в нея. Тя наистина ми козирува! Ръцете ми се свиха в юмруци. — Идете да я хванете. Жан Люк се смръщи при тази команда, но все пак кимна. — Ловци, след мен. — Братята ми хукнаха напред, извадили балисардите. — Жандарми, останете долу. Не й позволявайте да избяга. Дори другите ловци да са се запитали защо аз останах долу, не казаха нищо. И много умно от тяхна страна. Но това не спря любопитните погледи на жандармите. — Какво? — сопнах им се. Те бързо се обърнаха към покрива. — Има ли още някой вътре? След няколко дълги секунди един от тях пристъпи напред. Познавах го бегло. Денис. Не, Давид. — Да, капитане. С Жофре открихме някого в кухнята. — И? Още един жандарм — вероятно Жофре се прокашля. Спогледаха се притеснени и Жофре преглътна с усилие. — Тя избяга. Издишах рязко. — Мислим, че тя е вашата вещица — добави с надежда Давид. — Миришеше на магия и… и е отровила кучетата. Те имаха кръв по муцуните и миришеха странно. — Ако има значение, сър, тя беше изплашена — каза Жофре. Давид кимна в потвърждение. Обърнах се към покрива, без да кажа нищо повече, и се насилих да отпусна юмруци. Да дишам. Не бяха виновни те. Те не бяха обучени да се разправят с вещици. И все пак вероятно те щяха да могат да обяснят некомпетентността си на архиепископа. Нека те поемат наказанието. И срама. Още една вещица на свобода. Още една вещица, която ще тормози невинните хора в Белтера. Ще тормози Сели. Вгледах се в крадлата през червена мъгла. Лу. Тя щеше да ми каже къде е отишла вещицата. Щях да изтръгна информацията от нея, каквото и да ми струваше. Щях да оправя кашата. Въпреки наранената си ръка тя все още успяваше да избяга на ловците. Стигна до покрива, преди те дори да са се издигнали над първия етаж. — Разпръснете се! — изревах на жандармите и те хукнаха. — Тя все ще слезе някъде! Онова дърво, покрийте го! И улуците! Намерете всичко, което може да използва за бягство! Зачаках, крачех и кипях от гняв, докато братята ми се катереха по къщата. Гласовете им достигаха до мен. Заплашваха я. Добре. Тя се бе сдушила с вещици. Заслужаваше да се страхува от нас. — Някаква следа? — извиках на жандармите. — Не, капитане! — И тук няма! — Не, сър! Сдържах се да не изръмжа от раздразнение. Накрая — сякаш след цяла вечност — Жан Люк стигна до покрива. Трима от братята ни го последваха. Аз чаках. И чаках. И чаках. Давид извика зад мен, обърнах се и видях, че вързаният крадец е вече на половината път до улицата. Някак бе успял да свали въжетата от краката си. Макар че жандармите тичаха след него, те се бяха разпръснали далече из двора при моите заповеди. Преглътнах проклятие и хукнах, но викът на Жан Люк ме спря. — Няма я тук! — Той се появи от ръба на покрива, дишаше тежко. Дори отдалече виждах гнева в очите му. Същият като моя. — Няма я! Изръмжах от ярост и огледах улицата за мъжа. Той също беше изчезнал. 
  Пръстенът на Анджелика 
 


  Лу  Докато тичах по улицата, още чувах ловците, втренчени там, където трябваше да бъда. Не можеха да разберат къде съм отишла. Аз самата почти не разбирах. Както бях хваната като в капан на покрива, в следващия миг пръстенът на Анжелика пламна на пръста ми. Разбира се. В паниката си бях забравила на какво е способен. Без да се замисля, го свалих от пръста си и го пъхнах в устата си. Тялото ми изчезна. Катеренето по градска къща пред публика и с два счупени пръста беше трудна работа. А слизането пред публика и два счупени пръста, с пръстен между зъбите — невидима — беше почти невъзможно. На два пъти едва не глътнах пръстена и бях сигурна, че веднъж един ловец ме чу как извиках от болка. И все пак успях. При положение че досега ловците не ме мислеха за вещица — ако по някакво чудо стражите не бяха пропели, — то определено вече го подозираха. Трябваше да внимавам. Ловецът с медните коси познаваше лицето ми и благодарение на глупостта на Бас вече знаеше и името ми. Щеше да ме търси. А други, много по-опасни, можеха да научат за случилото се и също да ме търсят. Когато се отдалечих толкова, че вече се чувствах горе-долу в безопасност, аз изплюх пръстена от устата си. Тялото ми веднага се появи, щом го плъзнах на пръста си. — Страхотен номер! — възкликна Коко. Обърнах се при звука на гласа й. Тя се облягаше на мръсна тухлена стена в уличката и ме гледаше с извита вежда. Кимна към пръстена. — Виждам, че си намерила сейфа на Трембли. — Когато погледнах към улицата с колебание, тя се засмя. — Не се тревожи. Нашите мускулести сини приятели сега претърсват къщата на Трембли. Твърде заети са, за да те търсят. Засмях се, но бързо спрях и погледнах пръстена със страхопочитание. — Не мога да повярвам, че го намерихме. Вещиците ще побеснеят, ако разберат, че е у мен. Коко проследи погледа ми и смръщи леко чело. — Знам какво може да прави пръстенът, но никога не си ми казвала защо твоите близки толкова го почитат. Сигурно има и по-могъщи предмети, нали? — Това е пръстенът на Анжелика! Тя ме гледаше неразбиращо. — Ти си вещица — отвърнах аз объркана. — Не си ли чувала историята на Анжелика? Тя извъртя очи. — Аз съм червена вещица, в случай че си забравила. Прости ми, че не съм изучила вашите окултни суеверия. Тя да не ти се пада нещо роднина? — Ами, да — отвърнах подразнена. — Но не там е въпросът. Тя е била просто една самотна вещица, която се е влюбила в рицар. — Явно е бил красавец. — Да. Той й дал този пръстен като обещание за женитба, а после умрял. Анжелика била толкова съсипана, че сълзите й наводнили земята и създали ново море. L'Eau Melancolique, така го наричат. — Тъжните води. — Коко вдигна ръката ми и смръщването и отстъпи пред неохотно възхищение, докато оглеждаше пръстена. Свалих го от пръста си и го сложих върху дланта си. Тя не го взе. — Какво красиво, но и ужасно име. Кимнах мрачно. — И мястото е красиво и ужасно. Когато Анжелика изплакала всичките си сълзи, тя хвърлила пръстена във водата и после скочила след него. Удавила се. Когато пръстенът се появил отново, бил пропит с всякаква магия… От улицата се чуха силни гласове и аз замълчах. Група мъже минаваха, пееха силно и фалшиво кръчмарска песен. Ние се свихме навътре в сенките. Когато гласовете им отслабнаха, аз се отпуснах. — А ти как избяга? — През един прозорец — Ухили се на очакващия ми поглед — Капитанът и хората му бяха твърде заети с теб, за да ме забележат. — Е, тогава — свих устни и се облегнах на стената до нея — радвам се, че помогнах. А как ме намери? Тя вдигна ръкава си. Мрежа от белези покриваше ръцете китките й, ново порязване на предмишницата и още кървеше. Белег за всяка магия, която някога е правила. От малкото, което Коко ми бе казала за Червените дами, знаех, че кръвта им е мощна съставка на повечето заклинания, но не го разбирах. За разлика от Белите дами те не бяха обвързани с никакви закони или правила. Тяхната магия не изискваше баланс. Тя можеше да бъде дива, непредвидима и някои от моя род я наричаха опасна. Но аз бях виждала на какво са способни и самите Бели дами. Мръсни лицемерки. Коко изви вежда, щом забеляза погледа ми, и втри малко кръв между пръстите си. — Наистина ли искаш да знаеш? — Мисля, че мога да се досетя. Въздъхнах, плъзнах се по стената и седнах на улицата, затворила очи. Тя седна до мен, краката й се свиха до моите. След няколко секунди ме побутна с коляно и аз отворих едното си око. Нейните бяха неестествено сериозни. — Жандармите ме видяха, Лу. — Какво? — Подскочих и отворих широко очи. — Как така? Тя сви рамене. — Ами чаках, за да се уверя, че си избягала. Всъщност съм късметлийка, че бяха жандарми. Едва не се напикаха, когато осъзнаха, че съм вещица. Това улесни бягството ми през прозореца. По дяволите! Сърцето ми се сви. — Значи, и ловците знаят. Сигурно вече те търсят. Трябва да се махнеш възможно най-скоро от града, още тази нощ. Веднага. Изпрати вест на леля си. Тя ще те намери. — Те ще търсят и теб. Дори да не беше изчезнала безследно, вече знаят, че действаш заедно с вещица. — Коко се наведе напред и прегърна коленете си, без да обръща внимание на кръвта по ръцете си. Тя изцапа полите й в червено. — Какъв е планът ти? — Не зная — признах тихо. — Пръстенът на Анжелика е у мен. Това трябва да е достатъчно. — Имаш нужда от защита. — Тя въздъхна и хвана здравата ми ръка. — Ела с мен. Леля ми ще… — Ме убие. — Няма да й позволя. — Тя поклати яростно глава и къдриците около лицето й подскочиха. — Знаеш какво мисли за Господарката на вещиците. Никога не би помогнала на Белите дами. Нямаше смисъл да споря, само въздъхнах тежко. — Други може да го сторят. Въпрос на време е някоя от твоето сборище да ме прободе в съня ми или да ме предаде на нея. Очите на Коко проблеснаха. — Ще й разкъсам гърлото. Усмихнах се печално. — Аз за моето гърло се тревожа. — Тогава какво? — Тя пусна ръката ми и се изправи. — Просто ще се върнеш в „Слънце и Луна“? — Засега. — Свих рамене, но движението бе твърде сковано, за да изглежда убедително. — Никой освен Бас не знае, че живея там, а той успя да избяга. — Ще остана с теб. — Не, няма да позволя да те изгорят заради мен. — Лу… — Не! Тя изпъшка подразнено. — Добре. Вратът си е твои. Просто… позволи ми да ти оправя поне пръстите. Никаква магия повече тази вечер. — Но… — Коко. — Изправих се и хванах нежно ръката й, очите ми пареха от сълзи. И двете знаехме, че не иска да тръгне. — Ще се оправя. Просто два счупени пръста. Върви. Пази се. Тя подсмръкна, наклони лице назад в напразно усилие да сдържи сълзите си. — Само ако и ти се пазиш. Прегърнахме се за миг, и двете не искахме да се разделяме. Сбогуванията бяха окончателни, а ние щяхме да се видим отново някой ден. Макар да не знаех кога или къде, щях да се погрижа да се случи. Без да каже нищо повече, тя ме пусна и се стопи в сенките. * * *



 Още не бях излязла от уличката и две едри фигури ми препречиха пътя. Изругах, когато ме бутнаха не особено внимателно към стената. Андре и Грюе. Разбира се. Започнах да се съпротивлявам, но нямаше смисъл. Те бяха по-тежки от мен със стотина килограма. — Как си, сладурано? — ухили се Андре. Беше по-нисък от Грюе, с дълъг тесен нос и твърде много зъби. Те бяха скупчени в устата му жълти, нащърбени и не равни. Задавих се от дъха му и се извърнах, но Грюе зарови нос в косата ми. — Ммм. Хубаво миришеш, Лулу. — Забих глава в лицето му. Носът му изхрущя и той залитна назад, като изруга силно, преди да посегне към гърлото ми. — Малка кучка… Изритах го в коляното, като в същото време смуших с лакът Андре в корема. Той разхлаби хватката си и аз хукнах по улицата, но Андре сграбчи наметалото ми в последния миг. Краката ми се подкосиха и аз се приземих на паважа с болезнен тътен. Той ме изрита в корема и притисна ботуш в гърба ми. — Дай ни пръстена, Лу. Гърчех се под него, за да го извадя от равновесие, но той само натисна по-силно. Остра болка се разля по гърба ми. — Не е у мен… Той посегна надолу и блъсна лицето ми в земята. Носът ми изхрущя, кръв шурна в устата ми. Задавих се с нея, звезди изскочиха пред очите ми и аз отчаяно се борех да не изгубя съзнание. — Жандармите ни попречиха, задник! — И тогава осъзнах нещо много неприятно. — Вие сте били? Вие ли ни издадохте? Грюе насумтя и се изправи, като още стискаше коляното си. Големият му нос кървеше обилно по брадичката. Въпреки ослепяващата болка, и мен се зароди приятно отмъстително задоволство. Знаех, че не бива да се усмихвам, но беше трудно — много трудно — да се въздържа. — Не съм портаджия. Претърси я, Андре. — Ако ме докоснеш отново, кълна се, че ще ти изтръгна проклетите очи… — Не мисля, че си в положение да заплашваш, Лулу — Андре ме дръпна назад за косата и оголи шията ми, после плъзна ножа си по челюстта ми. — И мисля, че няма да бързам при претърсването. Ще опипам хубаво. Може да си го скрила навсякъде. Внезапно видях кристално ясно един спомен. Гърлото ми над купел. Всичко е бяло. А после червено. Избухнах под него във вихър от крайници, нокти и зъби, дращех, хапех и ритах, където сваря. Той отстъпи с вик, ножът му одраска брадичката ми, но аз не усетих жилото му, докато го отбивах настрани. Не усещах нищо — дъхът в дробовете ми, треперенето на ръцете, сълзите по лицето ми. Не спрях, докато пръстите ми не откриха очите му. — Чакай! Моля те! — Той се опитваше да ги затвори, но аз продължавах да ги притискам. — Съжалявам! Вярвам ти! — Спри! — Стъпките на Грюе изтрополиха зад мен. — Спри или… — Ако ме докоснеш, ще го ослепя. Стъпките рязко спряха и аз го чух да преглъща. — Ти… Просто ни дай нещо срещу мълчанието ни, Лу. Нещо заради неприятностите. Знам, че си отмъкнала не само пръстен от онзи глупак. — Нямам какво да ви дам. Отстъпвах бавно към улицата, като притисках здраво врата на Андре. Другата ми ръка още беше на очите му. С всяка стъпка усещанията в крайниците ми се завръщаха. Идвах на себе си. Счупените пръсти много ме боляха. Примигнах бързо, преглътнах жлъчката в гърлото си. — Не ме следвайте или ще довърша това, което започнах. Грюе не помръдна. Андре буквално скимтеше. Когато стигнах до улицата, не се поколебах. Блъснах Андре към протегнатите ръце на Грюе, обърнах се и хукнах към „Слънце и Луна“. * * *



 Спрях кръвта и наместих счупените си пръсти чак когато се озовах на сигурно място на тавана на театъра. Макар че нямах вода да си измия лицето, започнах да бърша кръвта с роклята си. Пръстите ми вече бяха сковани, но аз захапах наметалото и нагласих костите, като използвах за шина парче от банела на един корсет. Бях изтощена, но не можах да заспя. Всеки шум ме сепваше, а на тавана беше много тъмно. През единствения счупен прозорец — единствения ми вход — влизаше лунна светлина. Свих се под него и се опитах да не обръщам внимание на пулсирането в лицето и ръката ми. За миг се запитах дали да не се покатеря на покрива. Бях прекарала много нощи там, над града, озарявана от лунната светлина и с развявана от вятъра коса. Не и тази нощ. Ловците и жандармите още ме търсеха. И дори по-зле, Коко я нямаше, а Бас ме изостави при първия признак на опасност. Затворих нещастно очи. Каква ужасна бъркотия. Но поне се сдобих с пръстена и тя още не ме беше открила. Дори само тази мисъл ме утеши достатъчно и накрая се унесох в неспокоен сън. 
  Двама, на име Ярост и Завист 
 


  Рийд  Плацът кънтеше от тракането на мечове. Късното утринно слънце прежуряше, прогонвайки есенния хлад, и по челото ми се стичаше пот. За разлика от другите ловци аз не бях свалил ризата си. Тя лепнеше по гърдите ми и влажната тъкан се търкаше в кожата ми. Наказваше ме. Бях оставил още една вещица да се измъкне, бях твърде разсеян от луничавата крадла, за да усетя демона, който чакаше вътре. Сели беше съсипана. Тя не можеше да ме погледне, когато баща й най-сетне я прибра в къщата. Целият пламвах при спомена. Още един провал. Жан Люк първи беше свалил ризата си. Сражавахме се от часове и кафявата му кожа блестеше от пот. Драскотини осейваха гърдите му — по една за всеки път, в който си отвореше устата. — Още ли мислиш за твоите вещици, капитане? Или за мадмоазел Трембли? Халосах го с дървения меч по ръката в отговор. Блокирах удара му и забих лакът в корема му. Силно. Още две драскотини се присъединиха към останалите. Надявах се да болят. — Ще приема това за „да“. — Той се беше превил надве и все пак продължаваше да ми се хили. Очевидно не го бях ударил достатъчно силно. — Аз не бих се тревожил. Всички скоро ще забравят за това фиаско. Стиснах така силно меча си, че кокалчетата ми побеляха. На челюстта ми се появи тик. Не, нямаше да нападна най-стария си приятел. Дори този приятел да беше гаден, дребен… — Ти все пак спаси кралското семейство. — Той се изправи, като все още се държеше отстрани, и се ухили широко. — Но ако трябва да съм честен, много се изложи с онази вещица. Не мога да го разбера. Бащинството не ми е съвсем по вкуса, но пък крадлата снощи… красавица си беше… Хвърлих се напред, но той блокира замаха ми със смях и ме удари по рамото. — Мир, Рийд. Знаеш, че се шегувам. Шегите му вече не бяха толкова смешни, откакто ме повишиха. Жан Люк се бе озовал на прага на църквата още тригодишен. Всеки мой спомен включваше и него по един или друг начин. Имахме общо детство. Бяхме споделяли една спалня. Едни и същи познати. Един и същ гняв. И уважението ни беше взаимно. Но това беше преди. Отстъпих и той демонстративно се избърса от потта ми в панталона си. Няколко от братята ни се засмяха. Но рязко спряха, щом видяха изражението ми. — Във всяка шега има истина. Той наклони глава, още ухилен. Светлите зелени очи не пропускаха нищо. — Вероятно… но нима нашият Господ не ни заповядва да страним от лъжата? — Не изчака да отговоря. Никога не го правеше. — Заради това, като отхвърлите лъжата, казвайте истината всеки на ближния си, понеже сме членове един другиму[4]. — Зная Писанието. — Тогава защо искаш да заглушиш моята истина? — Защото говориш твърде много. Той се засмя още по-силно, отвори уста, за да ни обсипе отново с остроумия, но Ансел го прекъсна задъхан. Пот бе сплъстила рошавата му коса и бузите му се бяха зачервили. — Само защото нещо може да бъде казано, не значи, че трябва да бъде казано. Освен това — добави той, рискувайки да ме погледне — Рийд не беше единственият на парада вчера. Или при градската къща. Аз се взирах в земята. Ансел не биваше да се намесва. Жан Люк ни изгледа невъзмутимо и с интерес, опря меч на земята и се подпря на него. Прокара пръсти през брадата си. — Да, но като че ли той го приема особено тежко, нали? — Все някой трябва да го приеме така. Думите напуснаха устата ми, преди да съм ги спрял. Стиснах зъби и се извърнах, за да не кажа още нещо, за което ще съжалявам. — О… — Очите на Жан Люк просветнаха и той бързо се изправи, забравил за меча и брадата. — О, в това е проблемът, нали? Разочарова архиепископа. Или заради Сели? Едно. Две. Три. Ансел ни гледаше притеснено. — Всички го направихме. — Вероятно. — Усмивката на Жан Люк изчезна и острите му очи просветваха от емоция, която не исках да разпозная. — И все пак Рийд е наш капитан. Само Рийд се радва на привилегиите на тази титла. Вероятно е честно и само Рийд да понесе последствията. Хвърлих меча си на поставката. Четири. Пет. Шест. Поех си дълбоко дъх, за да накарам гнева в гърдите ми да отслабне. Мускулът на челюстта ми още потрепваше. Седем. Контролът е твой. — Гласът на архиепископа се понесе към мен от детството ми. — Този гняв не може да ме владее, Рийд. Дишай дълбоко. Брой до десет. Контролирай се. Отстъпих. Бавно и сигурно напрежението в раменете ми отслабна. Лицето ми вече не пламтеше така. Дъхът ми излизаше по-лесно. Стиснах рамото на Жан Люк и усмивката му изчезна. — Прав си, Жан. Вината е моя. Аз поемам цялата отговорност. Преди да успее да отговори, архиепископът се появи в двора. Стоманените му очи срещнаха моите и аз веднага свих юмрук до сърцето си и се поклоних. Другите ме последваха. Архиепископът сведе глава в отговор. — Ето ви и вас, ловци. — Изправихме се като един. Когато той ми даде знак да се приближа, Жан Люк се смръщи още повече. — До кулата достигна вест за лошото ти настроение тази сутрин, капитан Дигори. — Съжалявам, сър. Той махна с ръка. — Не се извинявай. Усилията ти не бяха напразни. Ще хванем вещиците и ще изличим с огън заразата им от земята. — Той се смръщи леко. — Вината не беше твоя снощи. — Очите на Жан Люк просветнаха, но архиепископът не забеляза. — Трябва да присъствам на матине тази сутрин с един от чуждестранните благородници. Макар че не обичам театъра заради грозната практика да се изобразяват само вагабонти и мошеници, ти ще дойдеш с мен. Избърсах потта от челото си. — Сър… — Това не е молба. Измий се. Бъди готов да тръгнем след час. — Да, сър. Неназованата емоция в очите на Жан Люк се забиваше в гърба ми, докато следвах архиепископа вътре. Едва по-късно — докато седях в каретата пред „Слънце и Луна“ — си позволих да я назова. Позволих си да усетя горчивото жило на съжалението. Някога уважението ни беше взаимно. Но това бе преди появата на завистта. 
  Взаимноизгодно споразумение 
 


  Лу  Когато се събудих на следващата сутрин, прашните лъчи на слънцето сияеха през таванския прозорец. Примигнах бавно, потънала в приятния миг между съня и пробуждането, където не съществува памет. Подсъзнанието ми ме преследваше. Шумове отекваха от театъра долу, докато актьорите и сценичните си подвикваха един на друг, развълнувани гласове проникваха през прозореца. Смръщих се, още вкопчена в останките от съня. Театърът беше доста шумен тази сутрин. Рязко се изправих. „Слънце и Луна“ даваше матине всяка събота. Как можах да забравя? Лицето ми пулсираше особено болезнено, когато се надигнах от леглото. О, да… ето защо. Носът ми бе разбит на парченца и бях принудена да бягам, за да се спася. Шумовете долу се засилиха, когато започна увертюрата. Изстенах. Сега бях в плен тук, докато представлението не свършеше, а отчаяно ми се пикаеше. Обикновено не беше проблем да се промъкна долу до тоалетната, преди актьорите и сценичните да се появят, но днес се бях успала. Изправих се, мръщейки се от тъпата болка в гърба, и огледах бързо щети те. Носът ми определено беше счупен, а пръстите ми се бяха подули и станали двойни през нощта. Но пък бях с достатъчно хубава рокля, за да мина за посетителка на театъра… ако не се брояха петната от кръв. Облизах здравите си пръсти и затърках яростно петната, но платът си остана все така червен. Въздъхнах подразнено и погледнах към стойките с прашни костюми и раклата до леглото, което споделях с Коко. Вълнени панталони, шалове, ръкавици и няколко плесенясали одеяла, които бях открила в боклука миналата седмица. Докоснах плахо другата половина на леглото, половината на Коко. Надявах се да се е добрала жива и здрава до леля си. Поклатих глава, обърнах се пак към стойката с костюми и избрах наслуки. Коко можеше да се грижи за себе си. Аз обаче… След три мъчителни опита се отказах от събличането. Счупените ми пръсти не искаха да функционират и тялото ми просто не можеше да се свие достатъчно, за да стигна до копчетата между раменете. Взех една широкопола сламена шапка и телени очила от близкото кошче и си ги сложих. Снощната кадифена лента скриваше белега ми, а наметалото покриваше голяма част от кървавите петна. Щяха да свършат работа. Пикочният ми мехур настояваше за незабавно облекчение, а не исках да пикая в ъгъла като куче. Освен това винаги можех да лапна пръстена на Анжелика, ако трябваше да се изнасям бързо. Подозирах, че фоайето ще е твърде претъпкано, за да вървя из него невидима, иначе изобщо нямаше да се занимавам с дегизировка. Нищо не събужда подозрението така, както призрак, който настъпва хората по пръстите. Наклоних шапката над лицето си и се спуснах по стълбите, които водеха зад сцената. Повечето актьори не ми обръщаха внимание, освен… — Не би трябвало да сте тук — каза едно надуто момиче с крив нос. Тя имаше кръгло лице и коса с цвета и текстурата на царевична свила. Когато се обърнах към нея, тя ахна. — Господи, какво се е случило с лицето ви? — Нищо — сведох бързо глава, но белята беше сторена. Надменността й се превърна в загриженост и тя се приближи. — Някой да не те е ударил? Да извикам ли жандармите? — Не, не. — Усмихнах й се смутено. — Просто се изгубих в търсене на тоалетната, нищо повече! — Тя е във фоайето. — Присви очи. — Това по роклята ти кръв ли е? Сигурна ли си, че си добре. — Идеално. — Закимах като маниачка. — Благодаря! Отдалечих се твърде бързо, за да изглеждам невинна. Макар че държах главата си сведена, усещах как всички се взират в мен. Лицето ми сигурно наистина бе ужасна гледка. Вероятно все пак пръстенът на Анжелика беше по-умният вариант. Във фоайето бе безкрайно по-зле. Богати благородници и търговци, които още не бяха намерили местата си, се тълпяха из него. Аз се придържах до стените, за да не привличам внимание. Слава богу, зрителите бяха твърде заинтригува ни един от друг, за да забележат прокрадването ми. „Слънце и Луна“ Все пак беше много по-популярен с клюките, отколкото с пиесите си. Чух мъж и жена да си шепнат, че самият архиепископ ще присъства на матинето — още една отлична причина да се върна на тавана възможно най-бързо. Като баща на ловците, архиепископът водеше тяхната религиозна борба със злото в Белтера и твърдеше, че самият Бог го е изпратил да изличи всичко окултно. Той бе изгорил десетки вещици — повече от всеки друг — и не възнамеряваше да спира. Бях го виждала веднъж, отдалече, но разпознах жестоката светлина в очите му: маниакалността. Шмугнах се в тоалетната, преди някой да ме е забелязал. След като се облекчих, свалих нелепата шапка от главата си и застанах пред огледалото. То веднага разкри защо сценичните ме бяха зяпали така. Лицето ми беше истинска каша. Тъмнолилави синини се спускаха под очите ми, а по бузите ми имаше засъхнала кръв. Изтърках я със студена вода на мивката, докато бузите ми не порозовяха. Това обаче не подобри общия ми вид. На вратата се почука любезно. — Съжалявам! — извиках тъпо. — Стомашни проблеми! Чукането веднага престана. Жената, шокирана, промърмори нещо неодобрително и се изнесе. Добре. Трябваше да изчакам тълпата, а една заключена тоалетна беше подходящо място за това. Смръщих се на отражението си и се заех с кръвта по роклята. Гласовете отвън постепенно утихнаха, а музиката се засили, сигнализирайки началото на представлението. Открехнах вратата и надникнах във фоайето. Бяха останали само трима разпоредители. Те ми кимнаха, когато минах покрай тях, без да видят насиненото ми лице в тъмното. Започнах да дишам по-леко, щом стигнах до вратата, която водеше зад сцената. Бях само на няколко крачки от нея, когато зад мен вратата на залата се отвори. — Да ви помогна ли, сър? — попита един разпоредител. Някой промърмори нещо в отговор и космите по тила ми настръхнаха. Трябваше да продължа към тавана. Трябваше да избягам… всеки инстинкт в мен крещеше да бягам, да бягам, да бягам… но не го направих. Вместо това се озърнах назад към мъжа на вратата. Много висок мъж с медна на цвят коса и синя куртка. — Ти — каза той. Преди да съм помръднала, той се хвърли към мен. Стисна ме за ръцете — като менгеме — и ме завъртя към изхода. Веднага разбрах, че никаква борба няма да ми помогне. Той просто беше твърде силен. Твърде едър. Имаше само един път — напред. Забих коляно право в слабините му. Той се преви със стон и отслаби хватката си. Аз се освободих — хвърлих шапката си към лицето му за всеки случай — и се стрелнах към дълбините на театъра. Отзад имаше друг изход. Сценичните зяпнаха, когато притичах покрай тях, като събарях сандъци и реквизит по пътя си. Когато той хвана края на наметалото ми, аз разкъсах връзката на шията си, без да забавя крачка. Но без полза. Ловецът още трополеше след мен, всяка негова крачка беше колкото три мои… Той тъкмо ме сграбчи за китката, когато забелязах момичето с кривия нос. Макар че се дърпах — очилата ми изтракаха на пода, — той само затегна още повече хватката си. Сълзи се стичаха по съсипаното ми лице. — Моля те, помогни ми! Момичето с кривия нос отвори широко очи. — Пусни я! Гласовете на сцената секнаха при вика й и всички застинахме. По дяволите. Не, не, не! Възползвах се от колебанието му и опитах да се откопча, но ръката му неволно докосна гърдите ми. Той отслаби хватката, явно ужасен, и скочи към мен, когато се отдръпнах, и пръстите му се вкопчиха в деколтето ми. Ужасена, гледах сякаш на забавен ход как деликатната тъкан се разкъсва и краката му се оплитат в роклята ми. Вкопчихме се един в друг в безуспешен опит да запазим равновесие. И се претърколихме през завесата на сцената. Публиката ахна колективно — после притихна. Никой не смееше да диша. Дори аз. Ловецът, който още ме държеше над себе си след падането, ме гледаше ококорен. А аз гледах — изтръпнала — как десетина емоции прелетяха по лицето му. Шок. Паника. Унижение. Гняв… Момичето с кривия нос изтича след нас и магията беше развалена. — Отвратително прасе! Ловецът ме блъсна настрани, сякаш го бях ухапала, и аз се стоварих по задник. Тежко. Публиката избухна в гневни викове, когато роклята ми се разпра. Те видяха насиненото ми лице, разкъсаната рокля и си направиха заключенията. Но не ми пукаше. Докато се взирах в тях, се изпълвах с ужас от мисълта кой ли се взира в мен. Кръвта се смъкна от лицето ми. Момичето с кривия нос ме прегърна, нежно ми помогна да се изправя и ме отведе зад сцената. Двама здравеняци от сценичните се появиха и награбиха ловеца. Тълпата завика одобрително, докато го водеха след нас. Погледнах назад, изненадана, че той не се съпротивлява, но беше пребледнял точно като мен. Момичето свали платното от един сандък и ме уви с него. — Добре ли си? Пренебрегнах нелепия въпрос. Разбира се, че не бях добре. Какво се беше случило? — Дано го хвърлят в затвора. Тя се взираше кръвнишки в ловеца, който стоеше зашеметен сред сценичните. Публиката още крещеше гневно. — Няма, той е ловец — казах мрачно. — Всички ще дадем показания. — Тя вирна брадичка и посочи към сценичните. Те пристъпваха смутено и не знаеха какво да правят. — Видяхме всичко. Имаш късмет, че се случи тук. — Погледна към разкъсаната ми рокля с просветващи очи. — Кой знае какво можеше да стане. Не я поправих. Трябваше да се махам. Цялото това фиаско бе всъщност злощастен опит за бягство и това бе последният ми шанс. Ловецът вече не можеше да ме спре, но скоро щяха да пристигнат жандармите. Никак нямаше да се интересуват какво си мисли, че е видяла публиката. Щяха да ме откарат в затвора въпреки разкъсаната дреха и синините, а ловците лесно щяха да ме изискат оттам, когато се разплете тази каша. Знаех докъде ще доведе всичко това. До клада и огън. Тъкмо бях решила да зарежа всякаква предпазливост и да бягам — вероятно да пъхна пръстена на Анжелика между зъбите си, щом стигна до стълбището, — когато вратата към сцената се отвори със скърцане. Сърцето ми спря, щом архиепископът мина през нея. * * *



 Той беше по-нисък, отколкото си мислех, и все пак по-висок от мен, с прошарена коса и стоманени сини очи. Те проблеснаха леко, когато ме огледа — насиненото лице, сплъстената коса, чаршафа на раменете ми, — после се присвиха към опустошението около мен. Устната му се изви. Кимна към изхода. — Оставете ни. Сценичните нямаха нужда от втора покана — нито пък аз. Едва не се препънах в усилието си да го освободя възможно най-бързо от присъствието си. Ръката на ловеца се стрелна и хвана моята. — Ти не — нареди архиепископът. Момичето с кривия нос се поколеба, очите й се стрелкаха между трима ни. Един поглед от архиепископа обаче я накара да се завтече към вратата. Ловецът ме пусна в секундата, в която тя изчезна и се поклони на архиепископа, притиснал юмрук към сърцето си. — Това е жената от къщата на Трембли, Ваше Високопреосвещенство. Архиепископът кимна рязко и извърна поглед към мен. Отново огледа лицето ми и погледът му пак се втвърди — сякаш бе преценил стойността ми и бе решил, че е незначителна. Стисна ръце зад гърба си. — Значи, ти си нашата избягала крадла. Кимнах, не смеех да дишам. Той каза крадла. Не вещица. — Създаде ни доста трудности, скъпа. — Аз… — Замълчи. Устата ми рязко се затвори. Не бях толкова глупава да споря с архиепископа. Ако някой беше над закона, това беше той. Тръгна бавно към мен, все още стиснал ръце зад гърба си. — Ти си хитра крадла, нали? Доста талантлива в бягствата. Как успя да избягаш от покрива снощи? Капитан Дигори ме увери, че къщата е била обкръжена. Преглътнах с мъка. Пак тази дума. Крадла — не вещица. Надежда пърхаше в стомаха ми. Погледнах към меднокосия ловец, но лицето му беше безизразно. — Моята… моята приятелка ми помогна — излъгах аз. Той изви вежда. — Твоята приятелка, вещицата. Страх плъзна по гърба ми. Но Коко беше на мили далече — скрита сред Гората на очите. Ловците никога не биха могли да я открият там. А дори да успееха, нейното сборище щеше да я защити. Като го гледах внимателно в очите и внимавах да не потрепвам или да не се издам по друг начин, аз казах: — Да, тя е вещица. — Как? — Как е станала вещица ли? — Знаех, че не бива да се заяждам, но не можах да се спра. — Ами мисля, че когато вещица и мъж се обичат много… Той ме зашлеви през лицето. Плесницата отекна в тишината на празната зала. Някак публиката беше разчистена така бързо като сценичните. Притиснах ръка към бузата си и се вторачих в него с гняв. Ловецът се размърда смутено до мен. — Отвратително дете. — Очите на архиепископа изпъкнаха притеснително. — Как ти помогна да избягаш? — Няма да издам тайните й. — Смееш да криеш информация? Чу се почукване отдясно и един жандарм се появи. — Ваше Високопреосвещенство, отвън се събра тълпа. Неколцина от служителите и сценичните отказват да си тръгнат, докато не научат каква е съдбата на момичето и на капитан Дигори. Започнаха да привличат… внимание. — Скоро ще приключим. Архиепископът се изпъна и нагласи расото си, после си пое дълбоко дъх. Жандармът се поклони и излезе. Архиепископът отново насочи вниманието си към мен. Дълго се гледахме в мълчание. — И какво да те правя сега? Не посмях да продумам. Лицето ми не можеше да понесе повече. — Ти си престъпница, която се е съюзила с демони. Направи така, че публично да уличиш ловец в нападение, както и… други неща. Устните му се изкривиха и той ме погледна с голямо отвращение. Опитах се и не успях да пренебрегна срама, който кипеше в стомаха ми. Това беше инцидент. Не бях го накиснала нарочно. И все пак… ако погрешните впечатления на публиката щяха да ми помогнат да избегна кладата… Никога не съм твърдяла, че съм много благородна. — Репутацията на капитан Дигори ще бъде съсипана — продължи архиепископът. — Аз ще бъда принуден да го освободя от задълженията му, за да не се хвърля съмнение над светостта на ордена. За да не се хвърля съмнение над моята святост. Очите му ме изгаряха. Аз добих разкаяно изражение, защото юмрукът му взе пак да потрепва. Умиротворен от покорството ми, той започна да крачи напред-назад. — Какво да те правя? Какво? Макар че явно го отвращавах, стоманените му очи постоянно се връщаха към мен. Като пеперуда към пламък. Те се взираха в лицето ми, сякаш търсеха нещо, застояваха се на очите, на носа, на устата ми. На шията. С изумление установих, че панделката се е смъкнала по време на борбата с ловеца. Бързо я затегнах. Архиепископът сви устни и продължи да се взира в мен. Вложих цялата си воля, за да не извъртя очи при неговата абсурдна вътрешна борба. Нямаше да отида в затвора днес и нямаше да отида и на кладата. По някаква причина архиепископът и питомникът му бяха решили, че не съм вещица. А аз не смятах да ги разубеждавам. Но все пак оставаше въпросът… Какво иска архиепископът? Защото той определено искаше нещо. Гладът в очите му беше съвсем явен и колкото по-скоро го разгадаех, толкова по-скоро можех да го използвам в своя полза. Отне ми няколко секунди, преди да осъзная, че е продължил монолога си. — … благодарение на твоя номер. — Той се завъртя към мен и на лицето му се изписа странен триумф. — Вероятно можем да стигнем до взаимноизгодно споразумение. Замълча и ни погледна с очакване. — Слушам — промърморих. Ловецът кимна сковано. — Отлично. Доста е простичко всъщност. Женитба. Втренчих се в него с отворена уста. Той се изсмя, но без никакво веселие. — Като твоя жена, Рийд, това отвратително създание ще ти принадлежи. Тогава ще имаш пълното право да я преследваш и наказваш, особено след поведението й снощи. Това би било съвсем очаквано. Дори необходимо. Няма да бъде извършено престъпление, няма да има обвинения в посегателство. Ти ще си останеш ловец. Засмях се. Получи се доста задавено и отчаяно. — Аз няма да се омъжвам за никого. Архиепископът не се засмя с мен. — Ще се омъжиш, ако искаш да избегнеш публично бичуване и затвор. Не съм командир на жандармите, но той ми е близък приятел. Зяпнах насреща му. — Не можете да ме изнудвате… Той махна с ръка, сякаш да прогони досадна муха. — Такава присъда очаква крадците. Съветвам те да си помислиш много добре, дете. Обърнах се към ловеца, решена да не отстъпвам въпреки паниката, която дращеше гърлото ми. — Не може да искаш това. Моля те, кажи му да намери друг начин. — Няма друг начин — прекъсна ме архиепископът. Ловецът стоеше напълно неподвижно. Като че ли беше спрял да диша. — Ти си ми като син, Рийд. — Архиепископът вдигна ръка да го потупа по рамото. Мишка, успокояваща слон. Някаква откъсната част от съзнанието ми искаше да се засмее. — Не захвърляй целия си живот, обещаващата си кариера, обета си към Бог, и то само заради тази езичница. Щом стане твоя жена, ще можеш да я заключиш в килера и да не помислиш повече за нея. Ще имаш законното право да правиш с нея каквото поискаш. — Той го погледна многозначително. — Това би разрешило и… други проблеми. Кръвта най-сетне се завърна в лицето на ловеца — не, наводни го направо. Нахлу в шията и бузите му и запламтя по-силно дори от очите му. Челюстта му се стегна. — Сър, аз… Но аз не го чух. Устата ми се напълни със слюнка и пред очите ми започна да притъмнява. Брак. С ловец. Трябваше да има друг начин, някакъв друг начин… Жлъчка се надигна в гърлото ми и преди да мога да я спра, повърнах в зрелищна арка в краката на архиепископа. Той отскочи от мен с отвратен вик. — Как смееш…! Вдигна юмрук да ме удари отново, но ловецът се задвижи с мълниеносна бързина. Хвана китката му. — Ако тази жена ще ми бъде съпруга — каза той и преглътна с усилие, — няма да я докосвате отново. Архиепископът оголи зъби. — Значи си съгласен? Ловецът пусна ръката му и ме погледна, още по-силна червенина плъзна по врата му. — Само ако тя е съгласна. Думите му ми напомниха за Коко. Пази се. Само ако ти се пазиш. Коко бе казала, че имам нужда от защита. Втренчих се в меднокосия ловец и в архиепископа, който още разтриваше китката си. Вероятно защитата сама ме беше намерила. * * *



 Андре, Грюе, жандармите, тя… никой нямаше да може да ме нарани, ако имах ловец за съпруг. Дори самите ловци нямаше да са заплаха — ако успеех да продължа с преструвката. Ако не правех магии близо до тях. Те никога нямаше да разберат, че съм вещица. Щях да съм скрита пред очите на всички. Но… и щях да имам съпруг. Не исках съпруг. Не исках да бъда окована за някого в брак, особено такъв скован и праведен тип като този. Но ако бракът беше единствената алтернатива на затвора, вероятно бе за предпочитане. Определено беше единственият вариант, при който щях да изляза от този театър неокована. Все пак все още имах пръстена на Анжелика. Винаги можех да избягам, след като подпишем брачното свидетелство. Добре. Изправих рамене и вирнах брадичка. — Ще го направя. 
  Церемонията 
 


  Рийд  Пред театъра виковете се засилваха, но аз едва ги чувах. Кръв бучеше в ушите ми. Тя заглушаваше всеки друг звук: виковете им за правосъдие, съчувствието на архиепископа. Но не и нейните стъпки. Чувах всяка от тях. Леки. По-леки от моите. Но по-неравни. Не така ритмични. Фокусирах се върху тях и бученето в ушите ми постепенно затихна. Вече чувах директора на театъра и жандармите, които се опитваха да успокоят тълпата. Устоях на порива да извадя балисардата си, когато архиепископът отвори вратите. Краката ми се сковаха и кожата ми пламна и се смрази едновременно — и някак ми отесня. Много ми отесня. Тръпнеше и гореше, докато всички на улицата се извръщаха към нас. Една малка топла ръка докосна моята. Мазолести длани. Тънки пръсти — два превързани. Погледнах към тях. Бяха счупени. Не позволих на очите си да продължат нагоре по ръката й. Защото тя щеше да ги отведе до рамото, а рамото й щеше да ги отведе до лицето й. А знаех какво ще видя там. Две насинени очи и нова синина, оформяща се на бузата й. Белег над веждата. Още един през гърлото. Той надничаше изпод черната панделка въпреки опита и да го скрие. В ума ми изгря лицето на Сели. Чисто и безупречно. О, господи! Сели. Архиепископът пристъпи напред и тълпата веднага притихна. Смръщен, той ме издърпа пред себе си. Жената — езичницата — не ме пусна. Аз още не я поглеждах. — Братя! Гласът на архиепископа отекна по притихналата улица, привличайки вниманието на хората. Всички глави се извърнаха към нас и тя се сви до мен. Тогава я погледнах смръщен. Очите й бяха широко отворени, с разширени зеници. Изплашени. Извърнах се. Ти не можеш да ми дадеш сърцето си, Рийд. Аз не мога да го имам с чиста съвест. Сели, моля ме… Чудовищата, които убиха Пип, са още някъде там. Те трябва да бъдат наказани. Няма да те разсейвам от целта ти. Ти трябва да отдадеш сърцето си на братството. Моля те, моля те, забрави ме. Не бих могъл да те забравя. Отчаянието едва не ме подкоси. Тя никога нямаше да ми прости. — Загрижеността ви за тази жена бе видяна и оценена от Бог. — Архиепископът разпери широко ръце. Умолително. — Но не се заблуждавайте. След като се опита да ограби един аристократ като вас снощи, тя имаше неблагоразумието да избяга от съпруга си, който се опита да я накаже тази сутрин. Не я съжалявайте, приятели. Молете се за нея. Една жена отпред се втренчи в архиепископа с нескрита омраза. Слаба. Със светла коса. С крив нос. Напрегнах се, когато разпознах момичето от театъра. Отвратително прасе! Сякаш усетила погледа ми, очите й се присвиха към мен. Взирах се в нея, в неуспешен опит да забравя прошепнато то й обвинение. Дано го хвърлят в затвора. Кой знае какво щеше да стане. Преглътнах с мъка и извърнах очи. Разбира се, че така щеше да изглежда. Малката езичница владееше много номера и аз доста я бях улеснил. Паднах право в капана й. Проклех се, копнеейки да издърпам ръката си от нейната. Но нямаше как. Твърде много хора ни гледаха, а заповедите на архиепископа бяха съвсем ясни. — Трябва да изповядаме лицемерието си още щом се приберем — каза той, докато крачеше смръщен. — Хората трябва да повярват, че вече сте женени. — Обърна се рязко към нея. Правилно ли предполагам, че душата ти не е спасена? — Когато тя не отговори, той се намръщи още повече. — Така си и мислех. Ще оправим веднага това и тръгваме право към Дольор за кръщавката. Ти трябва да се държиш като неин съпруг, докато не ви оженим официално, Рийд. Премести пръстена и от дясната на лявата ръка. Върви до нея. Тази шарада може да бъде прекратена в мига, в който тълпата се разпръсне. И… за бога, донеси и наметалото. Езичницата завъртя пръстена си. Пристъпи от крак на крак. Посегна да докосне един кичур до лицето си. Беше прибрала остатъка от косата си на завит възел на тила, див и необуздан. Точно като нея. Ненавиждах го. — Умолявам ви да видите Божия промисъл в тази жена — надигна глас архиепископът. — Да се поучите от нейното коварство! Съпруги, подчинявайте се на съпрузите си. Обуздайте грешната си природа. Само тогава ще можете наистина да се съедините с Бог! Неколцина от тълпата кимнаха и измърмориха в съгласие. Така е. И аз винаги съм го казвал. Жените са лоши като вещиците напоследък. Трябва им само дърво — пръчка или клада. Светлокосата жена от театъра изглеждаше така, сякаш искаше да нанесе телесна повреда на архиепископа. Оголи зъби, стисна юмруци и се обърна. Езичницата до мен се напрегна, ръката й стисна болезнено моята. Погледнах към нея, но тя не ме пусна. И тогава го надуших — слаба, едва доловима, твърде лека, за да бъде усетена. Но все пак беше там, носеше се по бриза. Магия. Архиепископът изстена. Обърнах се точно когато се преви и се хвана за корема. — Сър… Той спря рязко и пръдна шокиращо силно. Очите му се отвориха, бузите му пламнаха в червено. Тълпата се разшумя. Шокирана. Отвратена. Той бързо се изправи и опита да нагласи расото си, но пак се преви само след секунда. Още един пристъп го разтърси. Сложих несигурно ръка на гърба му. — Сър… — Остави ме — изръмжа. Отстъпих бързо и се втренчих в езичницата, която се тресеше от тих смях. — Спри да се смееш. — Не мога, дори да исках. Притискаше се под ребрата с ръка и се тресеше, от устните и излетя сумтене. Огледах я с нарастващо отвращение, наведох се и вдишах миризмата й. Канела. Не магия. Отдръпнах се бързо, а тя се затресе още повече. — Заради това… заради този миг… може би си струваше да се омъжа за теб, ловецо. Никога няма да го забравя. * * *



 Архиепископът настоя с езичницата да отидем до Дольор за кръщенето й. Той потегли с каретата. Тя изсумтя, когато той изчезна надолу по улицата, и изрита един камък към близката кофа за боклук. — Главата на тоя тип е така завряна в задника му, че може да го носи като шапка. Стиснах зъби. Не се ядосвай. Запази спокойствие. — Няма да говориш така за него. Тя се ухили и наклони глава нагоре, за да ме огледа. После — невероятно — се надигна на пръсти и ме перна по носа. Аз залитнах сепнат назад. Лицето ми се зачерви. Тя се ухили още повече и тръгна. — Ще правя каквото си искам, ловецо. — Ти ще бъдеш моя жена. — Настигнах я с две крачки и посегнах да хвана ръката й, но спрях, преди да съм я докоснал. — Това означава, че ще ми се подчиняваш. — Така ли? — Тя изви вежди, още се усмихваше. — Предполагам, че в такъв случай ти трябва да ме почиташ и пазиш? Ако ще се придържаме към прашните стари правила на твоя патриархат? Скъсих крачка, за да се изравня с нея. — Да. Тя плесна с ръце. — Отлично. Поне това ще бъде забавно. Имам много врагове. Не можах да се спра. Погледнах към синините под очите й. — Представям си. — На твое място не бих си го представяла — каза тя разговорливо, лековато. Сякаш обсъждахме времето. — Ще имаш кошмари със седмици. Въпроси изгаряха гърлото ми, но не исках да ги изрека. Тя изглеждаше доволна от мълчанието. Очите й шареха навсякъде. По роклите и шапките по витрините на магазините. По кайсиите и лешниците в количките на търговците. По мръсните прозорци на малка кръчма, по почернелите от сажди лица на децата, които гонеха гълъби по улицата. На всяка крачка по лицето и прелиташе нова емоция. Възхищение. Копнеж. Удоволствие. Беше странно изтощително да я гледаш. След няколко минути вече не можех да издържам. Прокашлях се и попитах: — Някой от тях ли те насини така? — От кои? — От враговете ти. — О — рече тя ведро. — Да. Е… всъщност бяха двама. Двама? Вгледах се смаян в нея. Опитах да си представя как това дребно създание побеждава двама едновременно — после си спомних как ме нагласи зад сцената и накара публиката да повярва, че съм я нападнал. Смръщих се. Да, тя беше повече от способна на това. Улиците се разшириха, когато наближихме покрайнините на Ист Енд. Дольор скоро заблестя на яркото следобедно слънце пред нас. Архиепископът ни чакаше до каретата си. За моя изненада, заедно с Жан Люк. Разбира се. Той щеше да е свидетел. Реалността на ситуацията се стовари отгоре ми като чувал с тухли, когато видях приятеля си. Аз наистина щях да се оженя за тази жена. За това… създание. Тази езичница, която се катери по покриви и обира аристократи, която вдига скандали и се облича като мъж и има мъжко име. Тя не беше Сели. Тя беше най-различното от Сели нещо, което Бог би могъл да създаде. Сели беше нежна и добре възпитана. Любезна. Прилична. Мила. Тя никога не би ме изложила, никога не би устроила такъв спектакъл. Вгледах се в жената, която щеше да ми стане съпруга. Разкъсана и окървавена рокля. Насинено лице и счупени пръсти. Белег на гърлото. И крива усмивка, която не оставяше никакво съмнение как е получила подобни наранявания. Тя изви вежда. — Видя ли нещо, което ти харесва? Извърнах очи. Сели щеше да е съсипана, когато разбере какво съм направил. Тя заслужаваше нещо по-добро. Нещо по-добро от мен. — Хайде. — Архиепископът ни поведе към пустия речен бряг. Една мъртва риба бе единствената ни публика и ятото гълъби, които се гощаваха с нея. Скелетът и стърчеше през изгнилата плът, а единственото око се взираше в ясното ноемврийско небе. — Хайде да приключваме с това. Езичницата трябва първо да бъде покръстена в лоното на нашия Господ Бог. Защото не може неравни да бъдат впрегнати в един хамут. Защото светлината не се сродява с мрака. Краката ми бяха оловни, всяка стъпка по пясъка и калта бе огромно усилие. Жан Люк ни следваше. Усещах усмивката му с тила си. Не исках да си представям какво си мисли сега за мен — за това. Архиепископът се поколеба, преди да нагази в сивата вода. Погледна към езичницата и за първи път на лицето му се появи колебание. Сякаш не беше сигурен дали ще го последва. Моля ме, размисли — замолих се аз. — Моля те, забрави за тази лудост и я изпрати в затвора, където й е мястото. Но тогава щях да изгубя моята балисарда. Животът си. Обетът си. Целта си. Едно тихо, грозно гласче в дъното на съзнанието ми прошепна: Той можеше да ме опрости, ако искаше. Никой не би оспорил преценката му. Можеше да си останеш ловец и без да се жениш за престъпница. Тогава защо не го направи? Огорчение ме заля при тази мисъл. Естествено, че не можеше да ме опрости. Хората вярваха, че съм я обезчестил. Нямаше значение, че не съм го направил. Те мислеха, че е така. Дори ако архиепископът им обяснеше, дори ако тя си признаеше, хората пак щяха да говорят. Щяха да се съмняват. Щяха да се съмняват в честността на ловците. И дори по-лошо — щяха да се усъмнят в честността на самия архиепископ. В мотивите му. Вече се бяхме оплели в тази лъжа. Хората вярваха, че тя е моя съпруга. Ако се разчуеше друго, архиепископът щеше да бъде обявен за лъжец. А това не можеше да се случи. Волю-неволю, тази езичница щеше да стане моя съпруга. Тя тръгна след архиепископа, сякаш да потвърди този факт. Той се смръщи и избърса капките вода, които тя вдигна към лицето му. — Какъв интересен обрат на събитията. В очите на Жан Люк танцуваше смях, докато наблюдаваше езичницата. Тя като че ли спореше за нещо с архиепископа. Разбира се. — Тя ме… изигра — признах със свиване на рамене. Когато не уточних, той се извърна да ме погледне. Смехът в очите му помръкна. — Ами Сели? Принудих се да отвърна, като се мразех заради тези думи: — Сели знаеше, че няма да се оженим. Не му бях казал, че ме е отхвърлила. Нямаше да мога да понеса подигравките му. Дори по-лошо — съжалението му. Беше ме попитал веднъж, след смъртта на Филипа, за намеренията ми към нея. Срам изгаряше вътрешностите ми. Бях излъгал през зъби, казах му, че обетът ми е твърде важен за мен. Казах му, че никога няма да се оженя. И все пак ето ме тук. Той стисна устни и ме погледна проницателно. — Все пак… съжалявам. Вгледа се в езичницата, която бе навирила счупения си пръст пред носа на архиепископа. — Бракът с такова създание няма да е лесен. — Има ли лесен брак? — Вероятно не, но тя изглежда особено нетърпима. — Той ме погледна с вяла усмивка. — Предполагам, че ще трябва да се нанесе в кулата, нали? Не успях да се накарам да отвърна на усмивката. — Да. Той въздъхна. — Жалко. Гледахме мълчаливо как лицето на архиепископа става все по-каменно. Накрая той изгуби търпение, хвана я за тила и я дръпна към себе си. После я потопи под водата и я задържа там малко по-дълго от необходимото. Не го винях. Нейната душа имаше нужда от по-дълго пречистване. Две секунди по-дълго. Архиепископът като че ли водеше някаква вътрешна борба. Тялото му се тресеше от усилието да я държи под водата, а очите му бяха широко отворени — безумни. Той нали нямаше да…? Три секунди по-дълго. Аз нагазих във водата. Жан Люк се спусна след мен. Хвърлихме се напред, но паниката ни се оказа неоснователна. Архиепископът я пусна точно когато стигнахме до него и тя изскочи от водата като разгневена съскаща котка. Вода се спускаше от косата, лицето и роклята й. Посегнах да я задържа, но тя ме отблъсна. Отстъпих крачка назад, когато се завъртя, плюеща, към архиепископа. — Fils de pute![5] И преди да успея да я спра, се хвърли към него. Очите му се ококориха, когато изгуби равновесие и се стовари по гръб във водата, размахал ръце. Жан Люк се втурна да му помогне. Аз я сграбчих и притиснах ръцете й към тялото, преди да го е повалила отново във водата. Тя като че ли не забеляза. — Connard! Salaud![6] — Мяташе се в ръцете ми, риташе във водата и вдигаше пръски. — Ще те убия! Ще ти разкъсам расото и ще те удуша с него, ти жалко, грозно, смрадливо лайно… И тримата я зяпнахме ококорени. Архиепископът се съвзе първи. Лицето му беше станало лилаво, а от гърлото му излезе задавен звук. — Как смееш да ми говориш така? Той се откъсна от Жан Люк и размаха пръст пред лицето й. Осъзнах грешката му секунда преди тя да се хвърли напред. Стегнах хватката си и успях да я издърпам, преди да е забила зъби в кокалчетата му. Щях да се оженя за диво животно. — Пусни… ме! Лакътят и се заби в корема ми. — Няма — по-скоро изпъшках аз, но не я пуснах. Тя издаде някакъв звук — нещо средно между ръмжене и писък — и после, слава богу, се укроти. Изпратих безмълвна молитва към небесата, преди да я завлека отново на брега. Архиепископът и Жан Люк дойдоха след малко. — Благодаря ти, Рийд. — Архиепископът подсмръкна, оправи расото си и нагласи кръста на врата си. Лицето му изразяваше крайно отвращение, когато накрая се обърна към дивачката. — Трябва ли да те оковем за церемонията? Вероятно да ти сложим намордник? — Ти се опита да ме убиеш. Той я погледна отвисоко. — Повярвай ми, дете, ако исках да те убия, щеше да си мъртва. Очите й пламтяха. — Ти също. Жан Люк потисна смеха си. Архиепископът пристъпи напред и присви очи. — Пусни я, Рийд. Искам да оставим тази отвратителна история зад гърба си. С радост. За моя изненада — и разочарование — тя не избяга, когато я пуснах. Просто скръсти ръце и заби крака в пясъка, а после ни изгледа втренчено. Упорито. Намусено. Нямо предизвикателство. Ние не се приближавахме. — Хайде да приключваме — изсумтя тя. Архиепископът наклони глава. — Приближете се и се хванете за ръце. Втренчихме се един в друг. И двамата не помръдвахме. — О, хайде де. Жан Люк ме блъсна в гърба и аз направих крачка. Гледах с ярост как тя не смята да премине оставащото разстояние. Чакаше. След няколко дълги секунди, извъртя очи и пристъпи напред. Когато протегнах ръце, тя се втренчи в тях, сякаш бяха прокажени. Едно. Насилих се да дишам. През носа. Издишах през устата. Две. Свъси вежди. Тя ме гледаше смаяна — явно се съмняваше в умствените ми възможности. Три. Четири. Хвана ръцете ми. И изкриви лице като от болка. Пет. Едва след секунда усетих, че наистина я боли. Веднага отпуснах хватката си над счупените пръсти. Шест. Архиепископът се прокашля. — Да започваме. — Обърна се към мен. — Ти, Рийд Флорин Дигори, вземаш ли тази жена за своя съпруга, за да живеете заедно според Божиите повели в свещения съюз на брака? Да я обичаш, пазиш и почиташ в болест и здраве, да се отречеш от всички други, да й бъдеш верен, докато смъртта ви раздели? Зърнах сред гълъбите нещо бяло — бял гълъб. Главата ми се замая. Те всички се взираха в мен, чакаха да продумам, но гърлото ми се сви. Задавяше ме. Не можех да се оженя за тази жена. Не можех. Щом признах това, мисълта се спусна по-дълбоко, заби нокти във всяка моя фибра. Трябваше да има друг начин… някакъв друг начин… Малки топли пръсти стиснаха моите. Погледнах нагоре и срещнах пронизващи синьо-зелени очи. Не… сега бяха по-скоро сини. Стоманени. Отразяваха водата на Дольор зад нея. Тя преглътна и кимна почти незабележимо. В този кратък миг аз разбрах. Съмнението, колебанието, тъгата за бъдещето, което нямаше да имам — тя също ги изпитваше. Съскащата дива котка бе изчезнала. Сега пред мен стоеше просто една жена. И тя беше дребна. Беше изплашена. И беше силна. И ме молеше да направя същото. Не знам защо го направих. Тя беше крадла, престъпница и не й дължах нищо. Беше ми съсипала живота, когато ме извлече на онази сцена. Ако се съгласях, бях сигурен, че тя и не ще продължи да прави същото. Но стиснах леко ръцете й. Усетих как кратката дума се издига към устните ми. — Да. Архиепископът се обърна към нея. Аз продължих да стискам ръцете й, като внимавах да не нараня счупените й пръсти. — Как се казваш? — попита той внезапно. — Как е цялото ти име? — Луиз Марго Лару. Смръщих се. Лару. Това бе често срещана фамилия сред престъпниците в Ист Енд, но обикновено бе псевдоним. Буквално означаваше „улиците“. — Лару? — Архиепископът я огледа с подозрение, явно също имаше съмнения. — Трябва да знаеш, че ако името се окаже фалшиво, бракът ти с капитан Дигори ще бъде анулиран. Не е нужно да ти напомням какво те чака в този случай. — Познавам закона. — Добре. — Той махна с ръка. — А ти, Луиз Марго Лару, приемаш ли този мъж за свой съпруг, за да живеете заедно според Божиите повели в свещения съюз на брака? За да му се подчиняваш, служиш, обичаш, почиташ и се грижиш за него в болест и здраве и ще забравиш за всички други, да бъдеш само с него, докато смъртта ви раздели? Видях как се готви да изсумти, но устоя и изрита буца пясък към птиците. Те се пръснаха с крясъци. Буца се вдигна в гърлото ми, когато белият гълъб отлетя. — Да. Архиепископът продължи: — По силата на отредената ми власт ви обявявам за съпруг и съпруга в името на Отца и Сина и Светия Дух. Той замълча и всеки мускул в тялото ми се напрегна, в очакване на следващото изречение. Сякаш прочел мислите ми, той ме погледна изпепеляващо. Бузите ми пламнаха отново. — Защото Бог казва: — Той стисна ръце и сведе глава. — По-добре двама, нежели един, понеже имам добра награда за труда си. Защото, ако падне единият, другият ще подигне другаря си. Но горко на един, кога падне, а няма другиго, който да го подигне. Също, кога лежат двама, топло им е; а един — как ще се сгрее? И ако някой вземе да надвива на единия, то двамата ще устоят насреща му; и конец, на три усукан, не ще се скъса скоро.[7] Архиепископът се изправи с мрачна усмивка. — Готово е. Онова, което Бог е съединил, никой човек не може да раздели. Ще подпишем брачното свидетелство, когато се върнем, и всичко ще е уредено. Той тръгна към чакащата карета, но спря рязко и се обърна, смръщен, към мен. — Разбира се, бракът трябва да се консумира, за да бъде законен. Тя се скова до мен, взираше се решително в архиепископа — устните й бяха стиснати, а очите напрегнати. Жега ме заля. По-гореща и по-яростна от преди. — Да, Ваше Високопреосвещенство. Той кимна, доволен, и се качи в каретата. Жан Люк се качи след него и ми смигна. Унижението ми се разпали още повече. — Добре. — Архиепископът затвори рязко вратата на каретата. — Погрижи се да стане скоро. Един свидетел ще посети стаята ви по-късно, за да потвърди. Стомахът ми се сви, докато той изчезваше по улицата. 
  Част втора 
 


  Petit à petit, I’oiseau son nid. Малко по малко птицата си вие гнездо. Френска поговорка  
  Консумация на брака 
 


  Лу  Катедралата „Сент Сесил дьо Сезарин“ се издигаше пред мен, зловещ призрак от кули, шпилове и контрафорси. Цветните прозорци блестяха на слънцето. Врати от палисандрово дърво — резбовани и вградени в бял камък — зееха отворени, докато изкачвах стъпалата, и изплюха неколцина ловци. — Дръж се прилично — каза новият ми съпруг. Аз се усмихнах, но не казах нищо. Един ловец спря пред мен. — Идентифицирай се. — Ами… Съпругът ми сведе сковано глава. — Това е съпругата ми Луиз. Втренчих се в него, изумена, че думите успяха да излязат през стиснатите му зъби. Както винаги, той не ми обърна внимание. Ловецът пред мен примигна. После отново. — Вашата… вашата съпруга, капитан Дигори? Той кимна едва доловимо и аз наистина се изплаших бедните му зъби. Сигурно се бяха нацепили от стискане. — Да. Ловецът рискува да ме погледне. — Това е… много необичайно. Архиепископът знае ли… — Той ни очаква. — Разбира се. — Ловецът се обърна към пажа, който се появи. — Кажи на архиепископа, че капитан Дигори и… жена му са тук. Погледна пак крадешком към мен, докато момчето се отдалечаваше. Аз му смигнах. Съпругът ми изсумтя и стисна ръката ми, като ме повлече през вратата. Откопчих се от него. — Няма нужда да ме осакатяваш. — Казах ти да се държиш прилично. — О, стига. Просто смигнах. Не съм се съблякла и не съм запяла „Цицорестата Лиди“… Зад нас се надигна суматоха и ние се е обърнахме. Още ловци идваха от улицата, носеха нещо като тяло. Макар че го бяха увили с платнище за приличие, определено видях ръка да виси от платнището. Както и лозите, които бяха пораснали между пръстите. И дървесната кора по кожата. Наведох се напред — въпреки че съпругът ми ме дръпна — и вдишах познатата сладка миризма, излъчваща се от тялото. Интересно. Един от ловците побърза да скрие ръката. — Намерихме го до града, капитане. Съпругът ми кимна към уличката до църквата, без да каже нищо, и ловците забързаха натам. Той ме въведе вътре, но аз извих врат след тях. — Какво беше това? — Не е твоя работа. — Къде го носят? — Казах ти да не… — Достатъчно. Архиепископът се появи във фоайето, като огледа калта и водата в краката ми с отвращение. Той вече се беше преоблякъл с ново расо, разбира се, и беше отмил калта и пясъка от лицето си. Устоях на порива да пригладя разкъсаната си рокля или да прокарам пръсти през сплъстената си коса. Нямаше значение как изглеждам. Архиепископът можеше да върви по дяволите. — Брачното свидетелство чака в кабинета ми. Откъде да вземем вещите ти? Като се престорих на невъзмутима, аз изстисках мократа си коса. — Нямам такива. — Нямаш… — повтори той бавно, като ме гледаше неодобрително. — Точно това казах. Освен ако ти и твоите приятелчета не искате да претърсите тавана на „Слънце и Луна“. От години заемам по някой костюм оттам. Той се смръщи. — Не съм и очаквал друго. Обаче ще се постараем да ти намерим по-представителни дрехи. Не искам Рийд да се излага с невеста, която изглежда като езичница, макар да е точно такава. — Как смееш? — Стиснах предницата на съсипаната си рокля с престорено възмущение. — Аз вече съм богобоязлива християнка… Съпругът ми ме дръпна, преди да съм казала още нещо. Можех да се закълна, че чух как се пукат зъбите му. След бързо подписване на брачното свидетелство в кабинета съпругът ми ме насочи по тесен прашен коридор, явно се опитваше да избегне фоайето. Не дай боже, някой да види новата му жена. Слуховете за скандала сигурно вече циркулираха из кулата. Вито стълбище в дъното на коридора привлече вниманието ми. За разлика от старинните палисандрови стълбища из цялата катедрала, това беше метално и явно изградено по-късно. И имаше нещо тук… нещо във въздуха… Дръпнах ръката му и вдишах. — Накъде води това стълбище? Той се обърна, проследи погледа ми и поклати рязко глава. — Някъде, където ти няма да ходиш. Всичко извън спалните помещения е забранено за теб. Само упълномощен персонал може да се качва на горните етажи. Е, в такъв случай брой и мен. Не казах нищо обаче, оставих го да ме отведе нагоре по други стълби, към дървена врата. Отвори я и погледна към мен. Аз спрях отвън, втренчена в резбованите над вратата думи: НЕ ОСТАВЯЙ ЖИВА ВЕЩИЦА Потреперих. Значи, това беше печално известната кула на ловците. Макар че по коридора нататък нямаше нещо по-различно, все пак се… усещаше някаква аскетичност. Липсваха топлина, доброта — атмосферата бе скована и безлична като мъжете, които живееха тук. Съпругът ми подаде глава през вратата след секунда, погледна ужасяващия надпис, а после към мен. — Какво има? — Нищо. Забързах след него, без да обръщам внимание на студената тръпка на ужас по гръбнака ми, когато прекрачих прага. Вече нямаше връщане назад. Бях в корема на звяра. Скоро щях да съм и в леглото му. Как не! Той ме поведе по коридора, като внимаваше да не ме докосва. — Оттук. Посочи към една от многото врати и аз минах покрай него в стаята — и рязко спрях. Това беше кибритена кутийка. Болезнено проста, нещастно окаяна малка кибритена кутийка, без никакви отличителни черти. Стените бяха бели, подът беше тъмен. Само легло и писалище изпълваха пространството. Нямаше никакви лични вещи. Нямаше джунджурии. Нямаше книги. Нямаше дори кош за мръсно пране. Когато забелязах тесния прозорец — твърде високо на стената, за да се вижда залезът, — наистина ми призля. Съпругът ми сигурно беше най-скучният човек на света. Вратата изтрака зад мен. Прозвуча окончателно — като врата на затворническа килия. Той се приближи към мен и аз се завъртях рязко, но той само вдигна бавно ръце, сякаш укротяваше дива котка. — Просто ще си сваля куртката. Свали мократа си куртка и я просна на писалището, преди да започне да разкопчава патрондаща си. — Можеш да спреш дотук — казах аз. — Няма… няма нужда да продължаваш. Той стисна зъби. — Няма да ти се натрапвам. — Сбърчи отвратено нос. — Луиз. — Лу. — Той потрепна при името. — Нима името ми те обижда? — Всичко в теб ме обижда. — Той издърпа стола от писалището и седна с дълбока въздишка. — Ти си престъпница. — Няма нужда да се правиш на толкова праведен. Ти ни докара дотук, не аз. Смръщи се. — Ти си виновна. Свих рамене и отидох да седна на безупречно изпънатото легло. Той потрепна, когато роклята ми намокри покривката. — Трябваше да ме пуснеш в театъра. — Не знаех, че ще ме… че ще ме нагласиш така… — Аз съм престъпница — изтъкнах, без да си правя труда да го поправям. И без това нямаше значение. — Държа се престъпно. Би трябвало да го знаеш. Той посочи гневно към насиненото ми лице и счупените пръсти. — И как ти се отразява това? — Ами жива съм, нали? — Така ли? — Той изви медната си вежда. — Приличаш на някой недоубит. Махнах безгрижно с ръка и се ухилих. — Е, рисковете на професията. — Вече край с това. — Моля? Очите му пламтяха. — Вече си ми жена, без значение дали ти харесва. Никой мъж вече няма да те докосне. Напрежение — тежко и тягостно — се настани между нас при тези думи. Наклоних глава и тръгнах към него, на лицето ми бавно се разля усмивка. Той ме гледаше, но дишането му се учести, когато се наведох над него. Очите му погледнаха към устата ми. Дори седнал, беше по-висок от мен. — Добре. — Свих ръка над един от ножовете на гърдите му. И го опрях в гърлото му, преди да може да реагира, забих върха така, че да му пусна кръв. Ръката му стисна китката ми, смазвайки я, но не ме отблъсна. Наведох се още. Устните ни бяха на косъм разстояние. — Но да знаеш, че ако мъж ме докосне, без моето съгласие, ще го разпоря. — Замълчах за ефект, като прокарах ножа от гърлото до пъпа му и надолу. Той преглътна тежко. — Дори той да ми е съпруг. — Трябва да консумираме брака. — Говореше тихо и гневно. — И двамата не можем да си позволим анулиране. Отблъснах го грубо, вдигнах ръкава си и обърнах ръка. Очите ми не се откъсваха от неговите, когато забих ножа в ръката си и я порязах. Той понечи да ме спре, но беше твърде късно. Кръвта изби. Грабнах одеялото от леглото му и я оставих да капе по чаршафите. — Ето. — Тръгнах към банята, без да обръщам внимание на шокираното му изражение. — Бракът е консумиран. Наслаждавах се на болката в ръката. Тя беше истинска, за разлика от всичко друго в този проклет ден. Почистих я бавно и внимателно, преди да я превържа с кърпа от шкафа в ъгъла. Омъжена. Ако някой ми беше казал тази сутрин, че до залез ще съм омъжена, щях да му се изсмея. Щях да се изсмея и после вероятно да се изплюя в лицето му. Ловецът блъскаше по вратата. — Добре ли си? — Господи, остави ме на мира. Вратата се открехна. — Облечена ли си? — Не — излъгах. — Влизам. — Той пъхна първо главата си и присви очи, когато видя колко много кръв има. — Беше ли необходимо? — Ами обичам да правя всичко както трябва. Той дръпна халата, за да огледа раната, което ме принуди да се втренча в гърдите му. Още не се беше преоблякъл и ризата му беше мокра от реката. Лепнеше по гърдите му по особено разсейващ начин. Принудих се да се втренча във ваната, но мислите ми все се връщаха към него. Той беше много висок. Ненормално висок. Направо твърде голям за това малко пространство. Питах се дали няма някакво заболяване. Очите ми пак отскочиха към гърдите му. Вероятно. — Ще помислят, че съм те убил. Той притисна пак превръзката към ръката ми и отвори малкото шкафче, взе кърпа и избърса пода и мивката. Аз приключих с превързването на ръката си и се присъединих към него. — Какво ще правим с доказателствата? Избърсах окървавените си ръце в подгъва на халата. — Ще ги изгорим. Долу има пещ. Очите ми светнаха. — Да! Веднъж подпалих един склад. Само драснах клечката и всичко лумна като слама. Той ме погледна ужасе`н. — Подпалила си сграда? Тези хора очевидно имаха проблеми със слуха. — Нали точно това казвам? Той поклати глава и започна да мачка кърпата. — Роклята ти — каза, без да ме поглежда. — Какво? — И тя е покрита с кръв. Трябва да се отървем от нея. — Да. — Изсумтях и извъртях очи. — Ама нямам други дрехи. — Това е твой проблем. Дай ми я. Втренчих се в него, той се втренчи в мен. — Нямам други дрехи — повторих бавно. Определено имаше проблеми със слуха. — Трябваше да помислиш за това, преди да си разпориш ръката. Още една секунда измина. — Добре тогава. — От гърлото ми изскочи налудничав смях. — Много добре! Е, можех и аз да го играя така. Опитах да измъкна роклята през главата си, но пръстите ми — сковани и болезнени — ме възпрепятстваха. Мокрият плат се уви около врата ми и ме душеше, едва не си счупих и останалите пръсти в отчаяния опит да се освободя. Скоро две силни ръце посегнаха да ми помогнат. Отскочих инстинктивно и роклята се разпори така лесно, сякаш беше театрален реквизит. Изчервена, аз я хвърлих в лицето му. Не бях гола. Меко бельо покриваше интимните ми части, но това беше достатъчно. Когато той се освободи от роклята ми, лицето му пламна. Извърна бързо очи. — Ей там има риза. — Кимна към шкафа, преди да погледне към ръката ми. — Ще кажа на някоя прислужница да ти донесе нощница. Не й позволявай да види ръката ти. Извъртях отново очи, когато излезе, и се наврях в една от неговите абсурдно грамадни ризи. Стигна ми под коленете. Когато се уверих, че го няма, се върнах в спалнята. Златната светлина на залеза струеше през прозореца. Довлякох писалището до него, сложих стола отгоре и се покачих отгоре му. Опрях лакти на ръба, отпуснах брадичка на ръцете си и въздъхнах. Слънцето още беше красиво. И въпреки всичко пак залязваше. Затворих очи и се потопих в топлината му. Скоро дойде една прислужница, за да провери дали има кръв по чаршафите. Доволна, тя ги свали, без да каже и дума. Стомахът ми се сви, докато гледах скования й гръб. Тя не ме погледна. — Имаш ли нощница? — попитах с надежда, не издържах повече на мълчанието. Тя направи реверанс, много приличен, но все още не ме поглеждаше. — Пазарът отваря чак сутринта, мадам. Тръгна си, без да каже и дума. Гледах я с лошо предчувствие как си отива. Ако се бях надявала на съюзник в тази проклета кула, значи, съм била твърде голям оптимист. Дори слугите тук бяха с промити мозъци. Но ако си мислеха, че могат да ме пречупят с мълчание, чрез изолация, то ги очакваше забавна изненада. Плъзнах се от кулата от мебели и претърсих стаята за нещо, което мога да използвам срещу похитителя си. Изнудване. Оръжие. Каквото и да било. Чудех се, припомнях си номерата, които бях използвала срещу Андре и Грюе през годините. След като отворих чекмеджето на писалището, порових из съдържанието му с цялата вежливост, която заслужаваше съпругът ми. Нямаше кой знае какво за претърсване: две пера, мастилница, избеляла стара Библия и… кожен бележник. Когато го взех и прелистих нетърпеливо страниците, няколко листчета изпърхаха към земята. Писма. Наведох се и на лицето ми се разля бавна усмивка. Любовни писма. * * *



 Един много объркан, меднокос ловец ме събуди през нощта. Бях се свила във ваната, увита в нелепата му риза, когато той нахлу и бе побутна в ребрата с пръст. — Какво? — отблъснах го сърдито и изкривих лице от внезапната светлина в очите ми. — Какво правиш? — Той се наведе назад, все още на колене, и остави свещта на пода. — Когато не те видях в леглото, си помислих, че си… че може да си… — Да съм си тръгнала? — попитах иронично. — Все още има такава опасност. Лицето му стана по-сурово. — Това би било грешка. — Всичко е относително. Прозях се и се свих отново във ваната. — Защо си във ваната? — Ами определено няма да спя в леглото ти, нали? Това ми се стори най-добрият вариант. Настъпи пауза. — Ти не… не е нужно да спиш тук — накрая измърмори той. — Легни в леглото. — Не, благодаря. Не че не ти вярвам, но… е, всъщност е точно това. — И мислиш, че ваната ще те защити? — Ммм, не. — Въздъхнах и изпърхах с клепачи. Бяха невъзможно натежали. — Мога да заключа вратата… Чакай. Съвсем се разбудих. — Аз заключих вратата. Как влезе тук? Той се ухили и аз проклех предателското си сърце, което потрепна леко. Усмивката преобразяваше лицето му като… като слънце. Смръщих се, скръстих ръце и се сгуших още повече в ризата му. Не исках да правя точно такова сравнение, но сега не можех да си го избия от главата. Медната му коса, разрошена, сякаш е спал някъде, където не трябва, също не помагаше. — Къде си бил? — сопнах се. Усмивката му изчезна. — Ами заспал съм в храма. Имах… нужда от малко пространство. Смръщих се и тишината между нас се проточи. След доста време попитах: — Как се озова тук? — Не си единствената, която може да отключва ключалки. — Така ли? — Седнах с изправен гръб, много заинтригувана. — И откъде свят ловец научава такива номера? — От архиепископа. — Разбира се. Той е такъв лицемерен задник. Крехкото разбирателство между нас веднага се разпадна. Той се надигна. — Не говори така за него. Не и пред мен. Той е най-добрият човек, когото познавам. Най-смелият. Когато бях на три, той… Прекъснах го с извъртане на очи. Започна да ми става навик по отношение на него. — Виж, ловецо, ти си мой съпруг, затова смятам, че трябва да съм искрена с теб и да ти кажа, че с радост бих убила архиепископа при първа възможност. — Той ще те убие още преди да си вдигнала пръст. — В очите му имаше фанатичен блясък и аз извих скептично вежда. — Сериозно говоря. Той е най-способният водач в историята на ловците. Убил е повече вещици от всеки друг. Уменията му са легендарни. Той е легендарен… — Той е стар. — Подценяваш го. — Това май е проблем тук. — Прозях се и се извърнах от него, после се завъртях, за да намеря по-меко място във ваната. — Виж, беше забавно, но е време да поспя. Трябва да изглеждам добре утре. — Утре? — Ами ще се върна в театъра — промърморих, а очите ми вече се затваряха. — Това, което дочух от представлението сутринта, звучеше интересно. Пак настъпи пауза, много по-дълга този път. Погледнах го през рамо. Той се занимава няколко секунди със свещта, преди да си поеме дълбоко дъх. — Сега, когато си моя жена, е най-добре да останеш в Кулата на ловците. Надигнах се рязко, напълно забравила за съня. — Изобщо не мисля, че ще е най-добре. — Хората в театъра видяха лицето ти. — Тревогата пламна в стомаха ми. — И вече знаят, че си моя жена. Ще наблюдават всяко твое действие. Всичко, което казваш, ще се отразява и на мен, и на ловците. Архиепископът не ти вярва. Смята, че е най-добре да останеш тук, докато не се научиш как да се държиш. — Погледна ме твърдо. — Съгласен съм с него. — Е, много жалко. Мислех си, че имаш повече мозък от архиепископа — сопнах се аз. — Не можеш да ме държиш заключена в тази trou à merde[8]. Можех да се изсмея на възмутеното му изражение, ако не бях толкова ядосана. — Внимавай какво говориш. — Устните му се стегнаха и ноздрите му потрепнаха. — Ти си моя жена… — Да, вече го спомена! Твоя жена. Не твоя робиня, нито твоя собственост. Подписах онова тъпо парче хартия, за да избегна затвора… — Не можем да ти вярваме. — Гласът му се надигна над моя. — Ти си престъпница. Ти си импулсивна. Пази боже да си отвориш устата извън тази стая… — Глупости! По дяволите! Мамка му… — Престани! — Вратът му се зачерви и гърдите му се надигаха и спадаха тежко, докато той се опитваше да овладее дишането си. — Боже, жено! Как може да говориш така? Нямаш ли срам? — Няма да остана тук — кипях аз. — Ще правиш каквото ти казвам. Думите бяха изречени равно. Окончателно. Как не! Отворих уста да му кажа точно това, но той вече беше в стаята и затръшна вратата с такава сила, че зъбите ми изтракаха. 
  Преговорите 
 


  Рийд  Събудих се много преди жена си. Скован. Всичко ме болеше. Болеше ме от неспокойната нощ на пода. Макар че спорих със себе си — увещавах се яростно, че тя бе избрала да страда във ваната, — все пак не можах да легна в леглото. Не и когато тя беше ранена. Не и когато можеше да се събуди посред нощ и да си промени решението. Не. Бях й предложил леглото и то беше за нея. Съжалих за кавалерството си в мига, в който излязох на тренировъчния плац. Мълвата за новото ми семейно положение явно се бе разнесла из кулата. Един след друг мъжете ставаха да ме посрещнат, всеки с решителен блясък в очите. Всеки чакаше нетърпеливо да му дойде редът. Всеки ме нападаше с необичайна войнственост. — Дълга нощ, а, капитане? — подсмихна се първият ми партньор, след като удари рамото ми. Следващият успя да ме удари в ребрата. Изгледах го лошо. — Това не е редно. Престъпница да спи на три стаи от моята. Жан Люк се ухили. — Не мисля, че са спали много. — Тя можеше да ни пререже гърлата. — Тя се е сдушила с вещици. — Не е редно. — Не е честно. — Чух, че била курва. Халосах последния по главата с дръжката на меча си и той се просна на земята. Разперих ръце и се завъртях бавно в кръг. Предизвиквайки всеки, който искаше да излезе насреща ми. Кръв се стичаше от рана на челото ми. — Някой друг да има проблем с новото ми семейно положение? Жан Люк зарева от смях. Той като че ли много се наслаждаваше на осъждането и наказанието ми… докато не излезе на арената. — Покажи какво можеш, старче. Бях по-голям от него с три месеца. Но дори насинен и вече изтощен, дори стар, бях готов да умра, преди да отстъпя пред Жан Люк. Битката продължи само няколко минути. Макар че той беше бърз и чевръст, аз бях по-силен. След един добър удар той се преви и притисна ребрата си с ръка. Изтрих кръвта от разцепената си устна, преди да му помогна. — Ще трябва да прекъснем новобрачното ви блаженство, за да я разпитаме за Трембли. Без значение дали ти харесва, мъжете са прави. — Той докосна плахо синината под окото си. — Тя наистина се е сдушила с вещици. Архиепископът мисли, че може да ни отведе до тях. Почти извъртях очи. Архиепископът вече ми беше споделил тази си надежда, но не бях казал на Жан Люк. Той се наслаждаваше на превъзходството си. — Знам. Дървените мечове още тракаха, тела се блъскаха едно в друго, докато братята ни продължаваха да тренират около нас. Никой друг не излезе насреща ми, но ме поглеждаха крадешком между рундовете. Мъже, които някога ме уважаваха. Мъже, които някога се смееха с мен, шегуваха се, наричаха ме свой приятел. И само за няколко часа бях отхвърлен от страна на жена си и упрекван от братята си. И двете боляха повече, отколкото исках да призная. На закуска беше още по-зле. Братята ми не ме оставиха да хапна и залък. Половината бяха твърде нетърпеливи да чуят за първата ми брачна нощ, а другата половина демонстративно ме пренебрегваха. Как беше? Хареса ли ти? Не казвай на архиепископа, но… аз опитах веднъж. Казваше се Бабет. Разбира се, аз всъщност не исках да консумирам брака. С нея. И братята ми щяха да се усетят. Щом осъзнаеха, че нямам никакво понятие. Никакво. Прекосявайки двора, хвърлих меча си на поставката. Мъжете се разделяха пред мен като вълни. Шепотът им ме шибаше в гърба. За мое раздразнение, Жан Люк нямаше такива скрупули. Той ме следваше като напаст от скакалци. — Трябва да призная, че нямам търпение да я видя отново. — Погрижи се мечът му да падне точно върху моя. — След изпълнението на брега мисля, че братята ни са много заинтригувани. Наистина предпочитах скакалците. — Тя не е такава — възразих под нос. Жан Люк продължи, сякаш не ме е чул. — От доста време в кулата не е живяла жена. Коя беше последната… съпругата на капитан Баре? Тя не беше нищо особено на вид. Твоята е много по-хубава… — Ще съм ти благодарен, ако не говориш за жена ми. — Шепотът зад нас се засили, когато приближихме кулата. Невъздържан смях изкънтя в двора, когато влязохме в кулата. Стиснах зъби и се престорих, че не ги чувам. — Не е твоя работа каква е и каква не е. Той изви вежди. — Защо така? Да не долавям собственическо чувство? Едва ли си забравил така лесно любовта на живота си. Сели. Името й ме преряза като назъбен нож. Снощи й бях написал последното писмо. Тя заслужаваше да научи какво се е случило от мен. И сега всичко между нас… приключи. Наистина приключи. Опитах се и не успях да преглътна буцата в гърлото си. Моля ме, моля те, забрави ме. Не бих могъл да те забравя. Трябва. Писмото бе заминало с пощата призори. — Вече каза ли й? — Жан Люк ме следваше по петите, беше висок почти колкото мен и имаше широка крачка. — Ходи ли при нея снощи? Една последна среща с твоята дама? Не отговорих. — Тя няма да е доволна, нали? Все пак ти избра да не се жениш за нея… — Разкарай се, Жан Люк. — … и все пак сега си женен за мръсен уличен плъх, който те изигра да се изложиш в компрометираща поза. Нали така? Очите му проблеснаха и ме хвана за ръката. Напрегнах се, копнеех да му счупя ръката. Или носа. — Човек не може да не се запита… защо архиепископът те принуди да се ожениш за престъпница, ако си невинен? Отдръпнах ръката си. Борех се да контролирам гнева, който заплашваше да избухне. — Невинен съм. Той отново докосна синината под окото си и устната му се изкриви в подигравателна усмивка. — Разбира се. — Ето те! — Резкият глас на архиепископа го предшестваше във фоайето. Ние вдигнахме в синхрон юмруци към сърцата си и се поклонихме. Когато се изправихме, архиепископът ме гледаше. — Жан Люк ме информира, че ще разпиташ днес жена си за вещицата в къщата на Трембли. Кимнах сковано. — Разбира се, ще докладваш за всичко научено направо на мен. — Той ме плесна дружески по рамото, което вероятно подлуди Жан Люк. — Трябва да я държим под око, капитан Дигори, за да не се погуби… и да погуби и теб междувременно. Бих присъствал на разпита, но… Той замълча, но ясно чух неизреченото. Но не мога да я понасям. Напълно го разбирах. — Да, сър. — Върви я доведи тогава. Ще бъда в кабинета си, ще се приготвям за вечерната служба. * * *



 Тя не беше в стаята ни. Нито в банята. Нито в кулата. Нито в цялата катедрала. Щях да я удуша. Бях й казал да стои тук. Бях и обяснил причините — напълно разумни и съвсем разбираеми причини — и все пак тя не се бе подчинила. Беше си тръгнала. И кой знае какви глупави безумия вършеше сега — безумия, които щяха да се отразят на мен. На съпруг, който не може да контролира жена си. Разгневен, седнах до писалището си и зачаках. Повтарях си наум всеки стих, който знаех за търпението. Покори се на Господа и Нему се надявай. Не ревнува на оня, който успява в пътя си, на човек, който лукавствува.[9] Разбира се, че ще си тръгне. Защо да не си тръгне? Тя беше престъпница. Една клетва не означаваше нищо за нея. Моята репутация не означаваше нищо за нея. Наведох се напред в стола си. Притиснах длани към очите си, за да облекча натрупващото се напрежение в главата. Престани да се гневиш и остави яростта; не ревнувай дотолкова, че да правиш зло, защото тези, които вършат зло, ще бъдат изтребени, а ония, които се уповават на Господа, ще наследят земята.[10] Но лицето й. Синините. Имам много врагове. Нима бе за предпочитане пред това да е моя жена? Тук щях да се грижа за нея. Да я защитавам. Да се отнасям с нея по-добре, отколкото заслужава. И все пак… едно тихо, мрачно гласче в дъното на съзнанието ми прошепна, че вероятно е добре, че си е отишла. Вероятно това разрешаваше проблема. Вероятно… Не. Аз се врекох на тази жена. Пред Бог. Не мога да се от река. Ако не се върне до час, ще изляза и ще я намеря. Ще претърся целия град, ако трябва. Без честта си нямам нищо. Тя няма да ми я отнеме. Няма да й позволя. — Е, това е забавна изненада. Вдигнах рязко глава при познатия глас. Неочаквано облекчение се разля из мен. Защото на рамката на вратата се облягаше и се усмихваше жена ми. Ръцете й бяха скръстени на гърдите, а под наметалото носеше… носеше… — Какво си облякла? Изстрелях се от стола. Втренчих се решително в лицето й и… никъде другаде. Тя погледна към бедрата си — много видимите й и много заоблени бедра — и разтвори още повече наметалото с ръка. Небрежно. Сякаш не знаеше какво върши. — Ами мисля, че се нарича панталон. Сигурно си чувал за панталоните… — Аз… — Поклатих глава, насилих се да се концентрирам, да не гледам към краката й. — Чакай, каква изненада? Тя влезе в стаята, като прокара пръст по ръката ми на минаване. — Ти нали си ми вече съпруг, скъпи? Каква съпруга ще съм, ако не мога да говоря на твоя език? — На моя език? — На мълчанието. Много те бива в него. — След като хвърли наметалото си, тя се изпъна на леглото и вдигна крак във въздуха, за да го разгледа. Аз се втренчих в пода. — Аз се уча бързо. Познавам те само от няколко дни, но вече мога да разбера кога си гневен, кога се съмняваш и кога си истински притеснен… като тази сутрин. Трогната съм. Не се гневи. Отпуснах челюст и се втренчих в писалището. — Къде беше? — Ходих да си взема кифла. Забрави яростта. Стиснах облегалката на стола. Твърде силно. Дървото се впи в пръстите ми и кокалчетата ми побеляха. — Кифла. — Ами, да, кифла. — Тя изрита ботушите си. Те паднаха на пода с два тътена. Проспах матинето… вероятно защото някой ме събуди още по шибано зазоря… — Внимавай с приказките… — …ване. — Тя се протегна лениво и се тръшна на възглавниците. Остри болки се стрелнаха в пръстите ми от стискането на стола и аз си поех дълбоко дъх и го пуснах. — Един паж ми донесе доста нелепа рокля тази сутрин. Била на една от слугините, с деколте до ушите… да я нося, докато някой отиде до пазара. Явно никой не се е разбързал натам, затова успях да уговоря хлапето да ми даде парите, които архиепископът е оставил за гардероба ми, и да си напазарувам сама. Останалото ще бъде доставено довечера. Рокли. Да си купи рокли — а не това скверно нещо. Този панталон не изглеждаше като парцаливите гащи, които носеше преди. Тя очевидно си го беше поръчала с парите на архиепископа. Прилепваха й като втора кожа. Прокашлях се. Продължих огледа на писалището. — И пазачите… те пуснаха… — Да изляза ли? Разбира се. Те са останали с впечатлението, че това не е затворническа присъда. Не се гневи. Обърнах се бавно. — Казах ти да стоиш в кулата. Рискувах да погледна към нея. Грешка. Тя беше вдигнала крака и ги кръстоса. С което всяка извивка на тялото й изпъкна. Преглътнах с усилие и се принудих да се втренча в пода. Тя знаеше какво прави. Дявол такъв. — И очакваше да те послушам? — Засмя се. Не, изкикоти се. — Наистина, ловецо, съвсем лесно се измъкнах. Пазачите на вратата почти ме молеха да си тръгна. Трябваше да им видиш лицата, когато все пак се върнах… — И защо се върна? Думите излязоха, преди да успея да ги спра. Изтръпнах вътрешно. Все едно ми пукаше. И без това нямаше значение. Имаше значение само фактът, че тя не ми се подчини. А колкото до братята ми… Трябваше да си поговоря с тях. Съвсем ясно. Никой не се отвращаваше повече от мен от присъствието на езичницата, но архиепископът бе издал заповеди. Тя оставаше. В добро и в зло. В болест и здраве. — Казах ти. — Гласът й стана необичайно тих и аз рискувах да я погледна. Беше се извъртяла настрани и сега ме гледаше право в очите. Подпряла брадичка на ръката си. С другата си ръка се обгръщаше през кръста. — Имам много врагове. Погледът й не потрепна. Лицето й остана безстрастно. За пръв път, откакто я срещнах, от цялото й същество не се излъчваше емоция. Тя беше… непроницаема. Внимателно, умело непроницаема. Изви вежда в ням въпрос. Но нямаше нужда да питам — да я карам да потвърди това, което вече подозирах. Колкото и да беше глупаво да вярваш на думата на крадла, имаше само едно логично обяснение за завръщането й. Не исках да го призная, но тя беше умна. Беше майстор в изкуството на бягството. Вероятно бе невъзможно да я откриеш, скриеше ли се веднъж. Което означаваше, че беше тук, защото така искаше. Защото имаше нужда да бъде тук. Които и да бяха враговете й, явно бяха опасни. Откъснах поглед от очите й и се концентрирах в колоната на леглото. — Ти не ми се подчини — повторих. — Казах ти да останеш в кулата и ти не го направи. Ти предаде доверието ми. — Тя извъртя очи, маската се пропука. Опитах се да възродя предишния гняв, но той вече не гореше така силно. — Пазачите ще бъдат по-бдителни, особено след като архиепископът разбере за неблагоразумието ти. Той няма да е доволен… — О, много се радвам… — И ти ще останеш ограничена до долните етажи — добавих през зъби. — До спалните и столовата. Тя седна, любопитството блестеше в синьо-зелените й очи. — А какво има на горните етажи? — Не е твоя работа. — Отидох до вратата, без да поглеждам към нея, и въздъхнах с облекчение, когато една слугиня мина покрай мен. — Брижит! Може ли жена ми да вземе назаем една рокля? Ще я върна още утре сутринта. — Когато тя кимна, изчервена, и забърза по коридора, аз се обърнах към Луиз. — Трябва да се преоблечеш. Отиваме в заседателната зала и не може да се появиш така пред братята ми. Тя не помръдна. — Братята ти? Какво изобщо искат те от мен? Вероятно на тази жена й беше физически невъзможно да се подчинява на съпруга си. — Искат да ти зададат въпроси за твоята приятелка вещицата. Тя отговори веднага: — Нямам интерес. — Това не беше молба. Още щом се облечеш прилично, отиваме. — Не. Вторачих се в нея. Чаках да отстъпи, да демонстрира приличието и послушанието на една омъжена жена, преди да осъзная коя е всъщност. Лу. Крадла с мъжко име. Завъртях се рязко. — Добре, да тръгваме. Не изчаках да ме последва. Честно казано, не знаех какво ще направя, ако не тръгне с мен. Споменът как архиепископът я удари се появи в ума ми и жегата в мен се засили още повече. Това нямаше да се случи отново. Дори да ругаеше, дори ако отказваше да чуе и една моя дума, нямаше да вдигна юмрук срещу нея. Никога. Поради което усилено се надявах да ме последва. След няколко секунди леки стъпки отекнаха по коридора след мен. Слава богу. Скъсих крачка, за да може да ме настигне. — Насам — промърморих и я поведох надолу по стълбите. Внимавах да не я докосвам. — Към тъмницата. Тя ме погледна притеснена. — Тъмницата? Едва не се засмях. Едва. — Ами заседателната зала е там. Поведох я по друг коридор. По по-късо и по-стръмно стълбище. Напрегнати гласове достигнаха до нас, докато се спускахме. Отворих грубата дървена врата в подножието на стълбите и й направих знак да влезе. Десетина от братята ми спореха около огромна кръгла маса в средата на стаята. Тя бе осеяна с пергаменти. Изрезки от вестници. Скици с въглен. Под всичко това бе разпъната огромна карта на Белтера. Всяка планинска верига, всяко тресавище, гора и езеро бяха отбелязани внимателно и прецизно. Всеки град и всяка забележителност. — Охо, това не е ли малката крадла? — Жан Люк я огледа с интерес. Той заобиколи масата, за да я разгледа по-отблизо. — Най-сетне ни удостои с присъствието си. Другите скоро го последваха, като изобщо не ми обръщаха внимание. Устните ми се стиснаха от неочаквано раздразнение. Не знаех кое ме притеснява повече — че жена ми е с панталон и братята ми я зяпат или че ме е грижа за това. — Кротко, Жан Люк. — Пристъпих напред и се извисих зад нея. — Тя е тук да помогне. — Така ли? Мислех си, че за уличните плъхове лоялността е важна. — Така е — сопна се тя. Той изви вежда. — Значи, отказваш да ни помогнеш? Дръж се прилично — молех я безмълвно. — Трябва да сътрудничиш. Тя, разбира се, не го направи. Тръгна към масата и погледна към листовете. Знаех какво вижда. Едно лице, нарисувано десетина пъти. По десетина начина. Подигравателно лице. Господарката на вещиците. Дори името беше неприятно. Тя не приличаше на старицата на парада. Нямаше нищо общо и с чернокосата майка. Естественият цвят на косата й не беше черен, а някакъв странен оттенък на русото. Почти бяла. Или сребриста. Жан Люк проследи погледа й. — Познаваш ли Морган льо Блан? — Всички я познават. — Тя вирна брадичка и го изгледа предизвикателно. — Дори уличните плъхове. — Ако ни помогнеш да я пратим на кладата, всичко ще ти бъде опростено — каза Жан Люк. — Опростено? — Тя изви вежда и се наведе напред, като сложи превързаните си пръсти точно върху носа на Морган льо Блан. — Какво по-точно? — Ами публичното унижение на Рийд. — Жан Люк повтори жеста й, изражението му стана по-сурово. — Задето го принуди да опозори името си и честта си на ловец. Братята ми кимнаха в съгласие, като мърмореха под нос. — Достатъчно. — За мой ужас ръката ми легна на рамото й. Втренчих се в нея… голяма и чужда върху крехката й фигура. Примигнах. Отново. После я отдръпнах и се опитах да не обръщам внимание на странното изражение на Жан Люк. Прокашлях се. — Жена ми е тук да свидетелства срещу вещицата в къщата на Трембли. Нищо повече. Жан Люк изви вежди любезно скептично, вероятно развеселено, преди да протегне ръка към нея. — Ами тогава, мадам Дигори, просветлете ни. Мадам Дигори. Преглътнах с мъка и пристъпих към масата до нея. Не бях чувал тези думи, изричани на глас. Сега… ми се сториха странни. Истински. Тя се смръщи и отблъсна ръката му. — Казвам се Лу. Да, ето я отново. Втренчих се в тавана, опитвах се и не успявах да не чувам възмутения шепот на братята си. — Какво знаеш за вещиците? — попита Жан Люк. — Не много. Тя прокара пръст по кръстчетата и кръгчетата по картата. Повечето бяха концентрирани в Гората на очите. Едно кръгче за всяко сведение, което бяхме получили за вещици живеещи в пещерите там. По едно кръстче за всяка мисия, която не бе довела до нищо. Мрачна усмивка се появи на устните на Жан Люк. — В твой интерес е да ни сътрудничиш, мадам. Всъщност единствено заради намесата на архиепископа си тук невредима и пепелта ти не е пръсната из цялото кралство. Незаконно е да се помага и съдейства на вещица. Настана напрегната тишина, докато тя оглеждаше ловците, явно се чудеше дали да се съгласи. Тъкмо отворих уста да я подтикна в правилната посока, когато тя въздъхна: — Какво искате да знаете? Примигнах, шокиран от внезапното й благоразумие, но Жан Люк не спря да се наслади на момента, а веднага започна: — Къде се намират? — Все едно тя ще ми каже. — Коя е тя? Тя се подсмихна. — Вещицата. — Името й. — Александра. — Фамилията? — Не я знам. Действа тайно в Ист Енд, дори сред приятелите си. Свих се при тази дума, изпълни ме отвращение. — Ти… ти наистина ли смяташе вещицата за приятелка? — Да. — Какво се случи? — попита Жан Люк. Тя се озърна и внезапно отново стана дръзка. — Вие се случихте. — Обясни. — Когато нахлухте у Трембли, ние избягахме — сопна му се тя. — Не знам тя къде отиде. Не знам дали някога ще я видя отново. С Жан Люк се спогледахме. Ако ни казваше истината, това беше задънена улица. От малкото време, което бях прекарал с нея обаче, знаех, че не ни казва истината. Вероятно дори не беше способна на това. Но сигурно имаше друг начин да измъкнем информацията, която ни трябваше. Знаех, че няма смисъл да питам за мъжа от групата им, онзи, който избяга, онзи, който жандармите търсеха и сега. Но тези нейни врагове… Ако те познаваха жена ми, значи, познаваха и вещицата. А си струваше да разпитаме всеки, който познава вещицата. — Враговете ти — казах внимателно — ли са? Те и нейни врагове ли са? — Вероятно. — Кои са те? Тя погледна към картата. — Те не знаят, че тя е вещица, ако това си мислиш. — Все пак ми кажи имената им. — Добре. — Тя сви рамене, внезапно отегчена, и започна да изброява на пръсти: — Андре и Грюе, мадам Лабел… — Мадам Лабел? — смръщих се аз, като си спомних познанството на тази жена с Трембли. Мадам Лабел твърдеше, че случайно се е озовала при къщата по време на обира, но… Напрегнах се при тази мисъл. Печатът на писмото до архиепископа писмото, което той хвърли в огъня — бе с формата на роза. А описанието на Ансел на информатора беше съвсем ясно: Тя имаше яркочервена коса и беше много… много красива. Вероятно присъствието на мадам Лабел не беше никак случайно. Вероятно тя знаеше, че вещицата ще е там. А тогава… Спогледах се многозначително с Жан Люк, който сви устни и кимна, защото стигна до същото заключение. Щяхме да си поговорим много скоро с мадам Лабел. — Да. — Езичницата спря да чопли очите на Морган льо Блан с нокът. Бях изненадан, че не й е нарисувала мустаци с въглена. — Тя на всеки няколко седмици се опитва да ни примами да работим в „Белроуз“. Ние винаги й отказваме. Направо я подлудяваме. Жан Люк наруши шокираната тишина, звучеше искрено развеселен. — Значи, наистина си курва. Вече прекали. — Недей — изревах аз гърлено — да наричаш жена ми курва. Той вдигна извинително ръце. — Разбира се. Колко глупаво от моя страна. Да продължим разпита, капитане… освен ако не смяташ, че ще ни трябват стягите за пръсти? Тя го погледна със студена усмивка. — Няма да е необходимо. Аз се вгледах в нея. — Наистина ли? Тя вдигна ръка и ме потупа по бузата. — С радост ще продължа… стига да кажеш „моля те“. Ако не знаех, че не е така, щях да реша, че това е жест на обич. Но аз я познавах. И това не беше обич. Това беше снизхождение. Дори тук, сега — обградена от братята ми — тя смееше да ми се подиграва. Да ме унижава. Съпругата ми. Не… Лу. Не можех да отрека, че името й подхожда. Мъжко име. Кратко. Силно. Нелепо. Хванах ръката й и я стиснах — предупреждение, смекчено от пламналите ми бузи. — Ще изпратим хора да разпитат враговете ти, но първо трябва да разберем какво точно стана онази нощ. — Замълчах въпреки себе си, не обръщах внимание на гневното мърморене на братята си. — Моля те. Една наистина страховита усмивка се появи на лицето й. 
  Забравената лечебница 
 


  Лу  Езикът ми бе надебелял от говорене, когато моят скъп съпруг ме отведе в стаята ни. Бях им разказала съкратена версия на историята — как с Коко подслушахме Трембли и мадам Лабел, как планирахме да го оберем онази нощ. Как обрахме сейфа му, но Бас — не си направих труда да скрия името му, тъй като идиотът не скри моето бе прибрал вече всичко, когато ловците се появиха. И как Андре и Грюе ме нападнаха в уличката. Как едва не ме убиха. Силно подчертах този момент. Не споменах обаче за пръстена на Анжелика. Или за интереса на мадам Лабел към него. Или за незаконната търговия на Трембли. И за всичко, което можеше да ме свърже с вещиците. Вървях по тънка линия и не исках да им давам още основания да ме вържат за кладата. Знаех, че мадам Лабел и Трембли не биха рискували да се уличат, като споменат за пръстена. Надявах се, че Андре и Грюе са достатъчно умни да последват примера им. Дори да не го направеха — дори да бяха толкова глупави да признаят, че са знаели за пръстена на Анжелика и не са докладвали за него — щеше да е моята дума срещу тяхната. Честта на мосю Трембли, кралския виконт, определено струваше повече от честта на двама престъпници. Освен това нямаше да навреди и това, че моят съпруг беше влюбен в дъщеря му. Така или иначе — ако се съдеше по яростния блясък в очите на споменатия съпруг, — на Андре и Грюе им беше спукана работата. Вече си моя съпруга, без значение дали това ни харесва. Никой вече няма да ме докосне. Едва не се засмях. Все пак следобедът не мина зле. Съпругът ми още беше най-надутият задник в пълна с надути задници кула, но някак си в подземието ми беше по-лесно да не обръщам внимание на това. Той всъщност… ме защити. Или поне се приближи възможно най-близо до това, без добродетелността му да се взриви. Когато стигнахме до стаята ни, аз тръгнах право към ваната, копнеех да остана насаме, за да помисля. Да планирам. — Ще се изкъпя. Ако правилно подозирах — а обикновено подозирах правилно, — тримата мъже от вчера бяха изчезнали към забранените горни етажи. Вероятно към лечебница? Лаборатория? Пещ? Не. Ловците никога не биха убили невинни хора, макар че изгарянето на невинни жени и деца на кладата ми се струваше в противоречие с това. Но бях чула един спор между тях: имало разлика между убийство и убийство. Това, което причиняваха на вещиците… е, ние сме си го заслужавали. Отворих кранчето и седнах на ръба на ваната. Ако оставим настрана фанатизма, никога не се бях замислила къде отиват жертвите на вещиците, защо телата им не лежат по улиците след всяка атака. След всички тези атаки. При толкова жертви… Ако такова място съществуваше, то със сигурност бе пропито с магия. Точно прикритието, което ми трябваше. — Чакай. — Тежки стъпки спряха точно зад мен. — Трябва да обсъдим някои неща. Неща. Тази дума никога не ми се беше струвала толкова досадна. Не се обърнах. — Например? — Ами новата ти ситуация. — Ситуация? — Обърнах се, стомахът ми се сви. — Имаш предвид новия ми надзирател. Той наклони глава. — Щом така ти харесва. Тази сутрин не ми се подчини. Казах ти да не напускаш кулата. По дяволите! Не ме устройваше да бъда… наблюдавана. Изобщо не ме устройваше. Имах планове за вечерта — а именно малък набег до забранените горни етажи — и проклета да бях, ако позволях на поредния надут задник да застане на пътя ми. Ако бях права, ако в кулата имаше магия, то трябваше да проведа това посещение сама. Не бързах да отговоря, старателно развързвах ботушите си и ги сложих до вратата на банята. Прибрах косата си на кок и развих превръзката на ръката си. Той чакаше търпеливо да приключа. По дяволите! След като не се сетих какво повече да сторя, се обърнах към него. Вероятно можех да… го разубедя. Той със сигурност не би искал новата му булка да прекарва неприлично много време с друг мъж? Изобщо не се заблуждавах, че ме харесва, но мъжете от Църквата бяха склонни да проявяват собственическо чувство към вещите си. — Ами давай. — Усмихнах му се любезно. — Доведи го. За твое добро се надявам да е красавец. Погледът му стана по-твърд, той ме заобиколи и спря крана. — Защо трябва да е красавец? Отидох до леглото и се тръшнах на него по гръб, после се превъртях по корем и подпрях брадичка на възглавницата. Изпърхах с мигли към него. — Е, все пак ще прекарваме доста време заедно, без надзор. Той стисна зъби така силно, че май щеше да ги строши. — Той е твоят надзорник. — Ясно, ясно. — Махнах с ръка. — Продължавай. — Казва се Ансел. Той е на шестнайсет… — Оооо. — Разкърших вежди и се ухилих. — Доста младичък, нали? — Напълно е способен да… — Аз ги предпочитам младички. — Не обърнах внимание на зачервеното му лице и се потупах замислено по устната. — По-лесно се обучават. — … и показва голям потенциал… — Вероятно аз ще му дам първата целувка. Не, ще направя нещо повече, аз ще съм му първото чукане. Моят внушителен съпруг се задави с останалите думи и очите му се ококориха. — Как… какво каза? Започна да заеква. Това бе притеснително. — О, не се превземай толкова. — Скочих и прекосих стаята, отворих рязко чекмеджето и грабнах бележника с кожени корици, който бях открила — дневник, пълен с любовни писма не от друга, ами от мадмоазел Сели Трембли. Изсумтях при иронията. Нищо чудно, че ме ненавиждаше. — Дванайсети февруари: „Бог много се е постарал, когато е оформял Сели“. Очите му се ококориха до невъзможна степен, той се хвърли към дневника. Измъкнах се със смях и изтичах в банята, после заключих вратата. Той заудря с юмруци по нея. — Дай ми го! Продължих да чета ухилена: — „Копнея да видя отново лицето й. Вероятно няма нищо по-красиво на целия свят от усмивката й, освен, разбира се, очите й. Или смеха й. Или устните й.“ О, ловецо. Не е ли непристойно да мислиш за женски устни? Какво ще каже нашият скъп архиепископ? — Отвори вратата! — Дървото се огъваше под ударите му. — Веднага! — „Но се опасявам, че съм егоист. Сели ясно ми показа, че моята съдба е сред братята ми.“ — ОТВОРИ ВРАТАТА… — „Макар да се възхищавам на самоотрицанието й, не мога да се накарам да се съглася с нея. Всяко решение, което ни разделя, не е никакво решение.“ — ПРЕДУПРЕЖДАВАМ ТЕ… — Ти ли ме предупреждаваш? И какво ще направиш? Ще разбиеш вратата? — Засмях се още по-силно. — Всъщност направи го. Предизвиквам те. — Отново насочих вниманието си към дневника и продължих да чета: „Трябва да призная, че тя още превзема мислите ми. Ден и нощ се сливат и аз се опитвам да се концентрирам върху нещо друго, освен спомена за нея. Но от това страдат тренировките ми. Не мога да ям. Не мога да спя. Съществува само тя.“ Господи, това става потискащо. Романтично е, разбира се, но все пак е малко мелодраматично за моя вкус… Нещо тежко се стовари на вратата и дървото се разцепи. Ръката на моя разярен съпруг разбиваше вратата — отново и отново, — докато не се появи достатъчно голяма дупка, разкриваща яркоаленото му лице. Засмях се и хвърлих дневника през дупката, преди да се е докопал до шията ми. Той отскочи от носа му и се плъзна по пода. Ако не беше толкова противно добродетелен, щях да си помисля, че ще изругае. След като достигна с ръка ключалката, той влезе вътре. — Вземи го. — Почти си спуках ребро от усилието да не се засмея. — Вече прочетох достатъчно. Доста трогателно, наистина. А нейните писма са още по-зле, ако изобщо е възможно. Той изръмжа и тръгна към мен. — Ти… ти си прочела моите… личните ми… — Че как иначе да те опозная? — попитах сладко, като затанцувах около ваната при приближаването му. Ноздрите му потрепваха и той бе по-близо до издишването на огън от всички, които някога съм познавала. А познавах доста драконоподобни персони. — Ти… ти… Думите като че ли му изневеряваха. Стегнах се и зачаках неизбежното. — … ти, дяволе! И това беше. Това бе най-лошото, което можеше да измисли някой като моя почтен съпруг. Дявол. Не успях да скрия усмивката си. — Виждаш ли? И ти ще започнеш да ме опознаваш. — Смигнах му, докато обикаляхме ваната. — Много по-умен си, отколкото изглеждаш. — Наклоних глава и свих замислено устни. — Макар че си достатъчно тъп да оставиш тази много интимна кореспонденция тук, където всеки може да я прочете. И си водиш дневник. Вероятно все пак не си много умен. Той ме изгледа кръвнишки, гърдите му се надигаха с всеки дъх. След още няколко секунди затвори очи. Гледах с интерес как устните му несъзнателно оформяха думите едно, две, три… О, господи! Не можех да се сдържа. Наистина не можех. Избухнах в смях. Той отвори рязко очи и стисна така силно дневника, че едва не го разкъса на две. Завъртя се на пета и излетя от банята. — Ансел ще дойде всеки момент. Ще оправи вратата. — Чакай, чакай. — Смехът ми рязко секна и аз забързах след него, като внимавах да не настъпя треските. — Все още искаш да ми оставиш пазач? Мога да го покваря! Той грабна палтото си и напъха ръце в ръкавите. — Казах ти — изръмжа. — Наруши доверието. Не мога да те наблюдавам постоянно. Ансел ще го прави вместо мен. — Отвори рязко вратата към коридора и извика: — Ансел! След секунди един млад ловец надникна в стаята. Рошава къдрава кестенява коса падаше над очите му, тялото му изглеждаше някак разтеглено, сякаш бе пораснал твърде много за твърде кратко време. Въпреки дългурестата фигура обаче всъщност беше доста хубав — почти андрогенен с гладката смугла кожа и дългите извити мигли. Интересно, той беше със светлосиня куртка, а не с тъмносинята, типична за ловците. — Да, капитане? — Вече си на стража. — Погледът на моя вбесяващ съпруг се заби като кинжал в мен, когато се обърна. — Не я изпускай от очи. Погледът на Ансел стана умолителен. — Ами разпитите? — Налага се да си тук. — Думите му не оставяха място за спор. Почти съжалих момчето, или щях да го съжаля, ако присъствието му не осуетяваше цялата ми вечер. — Ще се върна след няколко часа. Не слушай и една нейна дума и се увери, че ще остане тук. Гледахме го в мрачно мълчание как затваря вратата след себе си. Е, добре тогава. Аз умеех да се адаптирам. Тръшнах се на леглото, изстенах театрално и измърморих: — Ще е голяма забава. При тези думи Ансел изпъна рамене. — Не ми говори. Изсумтях. — Ще е много скучно, ако не ми е разрешено да говоря. — Е, не ти е разрешено, така че… спри. Очарователно. Тишина се спусна над нас. Аз ритах таблата на леглото. Той гледаше навсякъде другаде, освен към мен. След няколко минути го попитах: — Има ли какво да се прави тук? Той стисна устни. — Казах да не говориш. — Може би библиотека? — Престани! — Много бих искала да поизляза. На слънце и свеж въздух. — Посочих към красивата му кожа. — Ти обаче може да сложиш шапка. — Все едно ще те изведа навън — изхили се той. — Не съм толкова глупав. Седнах със сериозно изражение. — Нито пък аз. Виж, знам, че не мога да се измъкна от теб. Ти си твърде… висок. Имаш дълги крака и ще ме стигнеш за миг. — Той се смръщи, но аз му се усмихнах подкупващо. — Ако не искаш да ме изведеш навън, защо поне не ме разведеш из кулата… Но той вече клатеше глава. — Рийд ми каза, че си коварна. — Да те моля да ме разведеш из кулата, не е голямо коварство, Ансел. — Не — каза той категорично. — Никъде няма да ходим. И ще ме наричаш послушник Дигори. Усмивката ми изчезна. — Да не сме далечни братовчеди? Той се смръщи. — Не. — Току-що каза, че фамилията ти е Дигори. Това е и фамилията на моя нещастен съпруг. Да не сте роднини? — Не. — Той бързо се втренчи в ботушите си. — Това е фамилията, която дават на всички нежелани деца. — Нежелани? — попитах въпреки волята си. Той ми се смръщи. — Сираци. По някаква непонятна причина гърдите ми се стегнаха. — О… Затърсих правилните думи, но не ги открих. Освен… — Ще ти олекне ли, ако ти кажа, че и аз не съм в отлични отношения с майка си? Той само се смръщи още повече. — Поне имаш майка. — Ще ми се да нямах. — Не говориш сериозно. — Напротив. — Не бях изричала по-верни думи. Всеки ден през последните две години, всеки миг, всяка секунда копнеех да я няма. Копнеех да бях родена от някоя друга. От която и да е. Усмихнах му се леко. — Готова съм на мига да си сменя мястото с теб, Ансел, но само произхода, не ужасните дрехи. Този нюанс на синьото не ми отива особено. Той изпъна, засегнат, куртката си. — Казах ти да млъкнеш. Отпуснах се примирена на леглото. Сега, след като чух изповедта му, следващата част от плана ми — коварната част от него — остави горчив вкус с устата ми. Но нямаше значение. За негово раздразнение, започнах да си тананикам. — Няма и да тананикаш. Не му обърнах внимание. — „Цицорестата Лиди не беше баш красива, но имаше балкон като обор — пеех аз. — Белите балони влудяваха мъжете, но сляпа бе за техния мерак…“ — Престани! — Лицето му пламтеше така ярко, че си съперничеше с физиономията на съпруга ми. — Какво правиш? Това е неприлично! — Разбира се, че е. Това е кръчмарска песен! — Била си в кръчма? — стъписан, попита той. — Но ти си жена. Наложи се да впрегна цялата си воля, за да не извъртя очи. Кой беше казал на тези мъже, че жените са така печално откъснати от реалността? Сякаш никога не бяха виждали жена. Истинска жена, а не нелепа въздушна кула като Сели. Имах дълг към това нещастно момче. — В кръчмите има много жени, Ансел. Не сме каквито си мислиш. Можем да правим всичко, което можете и вие, и вероятно по-добре. Има цял свят извън тази църква. Мога да ти го покажа, ако искаш. Изражението му стана по-твърдо, макар че бузите му леко порозовяха. — Не, никакви приказки повече. Никакво тананикане. Никакво пеене. Просто… просто спри да бъдеш себе си за малко, става ли? — Не мога да обещая — казах сериозно. — Но ако ме разведеш из… — Няма да стане. Хубаво. — „Големият Били Уили беше слаб в главата — заревах аз, — но пък чепът му беше дълъг като…“ — Спри, СПРИ! — Ансел размаха ръце, бузите му пак пламнаха. — Ще те разведа из кулата… Просто, моля те, моля те, спри да пееш за… това! Веднага станах и плеснах с ръце, усмихната. Воала. * * *



 За нещастие, Ансел започна обиколката от големите зали на „Сент Сесил“. И за още по-голямо нещастие, знаеше абсурдно много за всяка архитектурна особеност на катедралата, както и за историята на всяка реликва, изображение и витраж. След като го слушах петнайсет минути, бях леко впечатлена. Момчето очевидно беше интелигентно. След като го слушах още четири часа обаче, вече копнеех да разбия дарохранителницата в главата му. За мен бе облекчение, когато той завърши обиколката заради вечерята, като обеща да продължим утре. Но го каза почти с… надежда. Сякаш на някакъв етап от обиколката бе започнал да й се наслаждава. Сякаш не беше свикнал да има нечие внимание или вероятно някой изобщо да го слуша. Надеждата в тъмните му като на сърна очи потуши желанието ми да му нанеса телесна повреда. Не можех обаче да се разсейвам от целта си. Когато Ансел почука на вратата ми на следващата сутрин, съпругът ми излезе, без да каже и дума, и тръгна натам, където ходеше всеки ден. След като останалата част от гардероба ми пристигна, ние прекарахме напрегната и тиха вечер заедно, а след това аз се оттеглих във ваната. Дневникът му и писмата на Сели бяха мистериозно изчезнали. Ансел се обърна колебливо към мен. — Още ли искаш да довършим обиколката? — И още как. — Изпънах рамене, решена да не пропилявам още един ден в изучаване на някой кокал, който вероятно е принадлежал на свети Константин. — Колкото и вълнуваща да беше вчерашната ни екскурзия, искам да видя кулата. — Кулата ли? — Той примигна объркан. — Но не остава нищо, което да не си видяла. Спалните, тъмницата, храмът… — Глупости. Сигурна съм, че не съм видяла всичко. Не обърнах внимание на смръщването му и го избутах през вратата, преди да е възразил. Измина още един час, в който се преструвах на заинтригувана от конюшните, тренировъчния плац и двайсет и трите килера на чистачите, преди най-сетне да успея да завлека Ансел до металното вито стълбище. — Какво има горе? — попитах и забих пети, когато той се опита да ме поведе към спалните. — Нищо — каза бързо. — Ти си ужасен лъжец. Дръпна по-силно ръката ми. — Не ти е позволено да ходиш там. — Защо? — Защото така. — Ансел. — Издадох долната си устна, хванах го за кльощавия бицепс и изпърхах с мигли. — Ще съм послушна. Обещавам. Той ме погледна лошо. — Не ти вярвам. Пуснах ръката му и се намръщих. Не бях пропиляла последния час в обикаляне из кулата с един хлапак — колкото и да беше приятен, — за да приключа точно преди финала. — Добре. Тогава не ми оставяш избор. Той ме погледна предпазливо. — Какво ще… Замълча, когато се обърнах и хукнах по стълбите. Макар че беше по-висок, бях преценила правилно: не беше свикнал още с ръста си и крайниците му бяха много тромави и непохватни. Той се запрепъва след мен, но не ме догони. Аз вече бях няколко етажа нагоре, преди да е разбрал как точно да използва краката си. Като се плъзнах леко на върха, аз погледнах с ужас към ловеца, който стоеше на стража пред вратата — не, спеше пред вратата. Изтегнат на един стол, той хъркаше тихо, брадичката му бе опряна на гърдите, а струйка слюнка мокреше светлосинята куртка. Стрелнах се покрай него към вратата, сърцето ми подскочи, когато дръжката се завъртя. По коридора имаше още врати, на равни интервали, но не те ме накараха да спра рязко. Не. Беше въздухът. Той се вихреше около мен, гъделичкаше носа ми. Сладък и познат, с лек дъх на нещо по-мрачно, спотайващо се отдолу. Нещо гнило. Тук си тук си тук си — нашепваше той. Ухилих се. Магия. Но усмивката ми бързо угасна. Бях си мислила, че в спалните е студено, но грешах. Тук беше още по-зле. Много по-зле. Почти страховито. Сладникавият въздух беше неестествено неподвижен. Тромави стъпки нарушиха зловещата тишина. — Спри! Ансел нахлу през вратата след мен, препъна се и се блъсна в гърба ми. Пазачът пред вратата — най-сетне буден и много по-млад, отколкото ми се стори — също ни последва. Паднахме на купчина сред вихър от проклятия и оплетени крайници. — Махай се, Ансел… — Опитвам се… — Коя си ти? Не трябва да си тук… — Извинете! Погледнахме едновременно към тънкото гласче. То принадлежеше на крехък, олюляващ се старец с бяла роба и дебели очила. Той държеше Библия в едната си ръка и странно устройство в другата: малко и метално, с остра игла в единия край на цилиндър. Отблъснах и двете момчета и се изправих, трескаво се зачудих какво да кажа, някакво разумно обяснение защо се боричкаме насред… каквото и да беше, но пазачът ме изпревари: — Съжалявам, Ваше Преосвещенство. — Момчето ни изгледа с негодувание. Яката му се беше отпечатала на бузата му по време на дрямката и на брадичката му имаше засъхнала слюнка. — Нямам представа кое е това момиче. Ансел я пусна тук. — Не съм! — Ансел се изчерви от възмущение, все още задъхан. — Ти беше заспал! — О, боже! — Старецът бутна очилата на носа си, за да ни види. — Няма да стане така. Изобщо няма да стане. Забравила за всякаква предпазливост, аз отворих уста да обясня, но един плавен и познат глас се намеси: — Те са дошли при мен, отче. Застинах, изненада се стрелна през мен. Познавах този глас. Познавах го по-добре от моя собствен. Но той не трябваше да е тук — в сърцето на Кулата на ловците, — трябваше да е на стотици мили. Тъмни дяволити очи се спряха на мен. — Здравей, Луиз. Ухилих се в отговор и поклатих смаяна глава. Коко. — Това е крайно необичайно, мадмоазел Перо — каза свещеникът намръщен. — Частни граждани не може да влизат в лечебницата без предизвестие. Коко ми помаха да се приближа. — Но Луиз не е просто гражданка, отче Орвил. Тя е съпруга на капитан Рийд Дигори. Обърна се към пазача, който още я зяпаше. Ансел имаше подобно изражение, очите му бяха комично ококорени, а устата му зееше. Смаян. Устоях на порива да натъпча езика му обратно. Все пак не можеха да видят тялото й под огромната бяла роба. Всъщност колосаната й яка стигаше чак до брадичката, ръкавите — почти до върховете на пръстите, а останалото бе скрито от бели ръкавици. Може би най-необичайната униформа, която бях виждала, но пък много удобно прикритие. — Както виждате — продължи тя, като се взираше в пазача, — вашето присъствие вече не е необходимо. Може ли да предложа да се върнете на поста си? Не искаме ловците да научат за това ужасно недоразумение, нали? Пазачът не чака втора покана. Изтича навън, като спря само да се прекръсти на прага. — Просто се погрижете да се запише в регистъра. После затвори вратата с облекчение. — Капитан Рийд Дигори, казвате? — Свещеникът се приближи, наклонил глава назад, за да ме огледа през очилата. Те увеличаваха очите му до притеснителни размери. — О, чувал съм за Рийд Дигори и новата му булка. Трябва да се срамувате от себе си, мадам. Да подведете така един свят мъж! Това е безсрам… — Отче. — Коко сложи длан на ръката му и му се усмихна студено. — Луиз е тук, за да ми помага днес в израз на покаяние. — Покаяние? — О, да — добавих и закимах ентусиазирано. Ансел гледаше изумен ту мен, ту тях. Настъпих го по крака. Отец Орвил дори не мигна, беше сляп като прилеп. — Трябва да ми позволите да изкупя греховете си, отче. Много се измъчвам от поведението си и се молих дълго и усилено да разбера как да се накажа. Извадих последната монета от архиепископа от джоба си. Слава богу, че отец Орвил още не беше забелязал панталона ми. Вероятно щеше да получи удар и да умре. Пъхнах монетата в ръката му. — Моля се да приемете тази индулгенция, за да облекчите присъдата ми. Той изсумтя, но я пъхна в расото си. — Е, предполагам, че грижата за болните е достойна цел… — Фантастично. — Коко се усмихна и ме обърна, преди да е размислил. Ансел се затътри след нас, сякаш не знаеше къде да отиде. — Ще им прочетем Притчите. — Моля да следвате протокола. Отец Орвил посочи към банята близо до входа, където бяха закачени два пергамента на стената. Първият явно беше регистър с имена. Приближих се да прочета ситния почерк на втория. ПРОЦЕДУРИ В ЛЕЧЕБНИЦАТА — ЗАПАДЕН ВХОД 
 Както бе постановено от НЕГОВО ВИСОКОПРЕОСВЕЩЕНСТВО АРХИЕПИСКОПА НА БЕЛТЕРА, всеки посетител в лечебницата на катедралата трябва да се идентифицира пред послушника на пост. Ако не го направи, подлежи на извеждане от лечебницата и на наказание според закона. 
 Представители на лудница „Фюлмор“ — моля, регистрирайте се при отец Орвил. Пакетите се разпределят на източния вход. Свещеници и лечители — моля, попълнете регистъра и формуляра за инспекция на източния вход. 
 Изброените процедури трябва винаги да се изпълняват: 1. Лечебницата трябва да е чиста и разтребена. 2. Не се допуска непристоен език и поведение. 3. Всички гости трябва да бъдат придружавани от член на персонала. Непридружените ще бъдат изведени от лечебницата. Ще бъдат наказани според закона. 4. Всички гости трябва да носят подходящи одежди. При влизането си лечителите ще получат бели роби, за да покрият светските си дрехи. Тези раса трябва да бъдат върнати на член от персонала, преди да напуснат лечебницата. Тези раса помагат да се контролира миризмата в катедралата „Сент Сесил дьо Сезарин“ и Кулата на ловците. Те са задължителни. Ако не бъдат облечени, следва постоянно отстраняване от лечебницата. 5. Всички гости трябва да се измият, преди да напуснат лечебницата. Инспекционният формуляр се намира в банята близо до западния вход. Ако не премине инспекция, гостът подлежи на постоянно отстраняване от лечебницата. По дяволите. Това място беше затвор. — Разбира се, отче Орвил. — Коко ме хвана за ръката и ме дръпна от табелата. — Няма да ви се пречкаме. Дори няма да забележите, че сме тук. А вие… — тя погледна през рамо към Ансел — вървете да си играете. Нямаме нужда от помощта ви. — Но Рийд… — Ела, Ансел. — Отец Орвил понечи да го потупа по рамото, но уцели лакътя му. — Остави дамите да се грижат за болните. Ние с теб ще се помолим, докато се върнат. Аз вече направих каквото можах за нещастните души тази сутрин. Съжалявам, че две от тях ще потеглят към „Фюлмор“, тъй като душите им не отвръщат на целебната ми длан… Гласът му затихна, когато отведе Ансел по коридора. Ансел хвърли последен умолителен поглед през рамо, преди да изчезне зад ъгъла. — „Фюлмор“? — попитах аз. — Тихо… не сега — прошепна Коко. Отвори вратата и ме бутна вътре. Щом чу, че влизаме един мъж завъртя глава към нас — и продължи да я върти. Гледахме с ужас как стана от леглото на изкривените си крайници, всичките му стави се извиха и изскочиха от местата си. В очите му светеше животински блясък, той изсъска и се втурна към нас като паяк. — Какво… — Вън, вън, вън! — Коко ме избута от стаята и затръшна вратата. Тялото на мъжа се блъсна в нея и той нададе странен вой. Тя си пое дълбоко дъх и приглади расото си. — Добре, да опитаме отново. Погледнах притеснено към вратата. — Трябва ли? Тя я открехна и надникна вътре. — Тази трябва да е добре. Надникнах над рамото й и видях една жена да чете тихо. Когато ни погледна, отскочих рязко и вдигнах юмрук към устата си. Кожата й се движеше — сякаш хиляди миниатюрни насекоми пълзяха точно под повърхността. — Не. — Поклатих глава и отстъпих бързо. — Не мога да понасям буболечки. Жената вдигна умолително ръка. — Моля те, остани… Скакалци изригнаха от устата й, задавиха я и по бузите й потекоха кървави сълзи. Затръшнахме вратата пред риданията й. — Аз ще избера следващата врата. — Като дишах тежко, обмислих вариантите си, но вратите бяха еднакви. Кой знае какви ужаси се криеха зад тях? Мъжки гласове се понесоха към нас от врата в края на коридора и се чу леко тракане на метал. Обземе мрачно любопитство и тръгнах към нея, но Коко ме спря с рязко тръсване на главата. — Какво е това място? — попитах. — Адът. — Тя ме поведе по коридора, като поглеждаше през рамо. — Не искаш да идеш там. Там свещениците… експериментират. — Експериментират? — Снощи ги заварих да дисектират мозъка на пациент. — Тя открехна друга врата, като огледа внимателно стаята, преди да я отвори напълно. — Опитват се да разберат откъде идва магията. Вътре имаше възрастен господин, окован за металните колони на леглото. Взираше се с празен поглед в тавана. Туп. Пауза. Туп. Пауза. Туп. Пауза. Вгледах се по-внимателно и ахнах. Пръстите му бяха черни в краищата, ноктите — издължени и остри. Той потупваше ритмично по предмишницата си с показалец. При всяко потупване се появяваше капка черна кръв — твърде тъмна, за да е естествена. Отровна. Стотици белези вече осейваха цялото му тяло — дори лицето. Нито една рана не беше заздравяла. Всички сълзяха черна кръв. Миризмата на гнило се смесваше със сладникавата миризма на магия. Туп. Пауза. Жлъчка се надигна към гърлото ми. Той вече не приличаше толкова на човек, колкото на създание от кошмари и сенки. Коко затвори вратата зад нас и побелелите му очи се впериха в моите. Космите по тила ми настръхнаха. — Това е просто мосю Бернар. — Коко прекоси стаята и взе едната окова. — Явно пак се е освободил от веригите. — Господи! — Приближих се, докато тя внимателно заключваше оковата на свободната му ръка. Той продължи да се взира в мен с празните си очи. Без да мига. — Какво му се е случило? — Същото като на всички останали тук. — Тя приглади назад един кичур от лицето му. — Вещици. Преглътнах с усилие и се приближих до леглото му, където на самотен метален стол имаше Библия. Погледнах към вратата и снижих глас: — Вероятно можем да му помогнем. Коко въздъхна. — Няма полза. Ловците го донесоха рано тази сутрин. Открили го да броди около Гората на очите. — Тя докосна кръвта по ръката му и вдигна пръст към носа си, вдиша. — Ноктите му са отровни. Скоро ще е мъртъв. Затова свещениците го държат тук, вместо да го изпратят в лудницата. Тежест легна на гърдите ми, докато гледах умиращия. — И… и какъв беше онзи инструмент за мъчения, който носеше отец Орвил? Тя се усмихна. — Имаш предвид Библията? — Много смешно. Не… имам предвид онова метално нещо. Изглеждаше остро. Усмивката й изчезна. — То е остро. Нарича се спринцовка. Свещениците ги използват за инжекции. — Инжекции? Коко се облегна на стената и скръсти ръце. Бялото й расо почти се сливаше със светлите камъни, създаваше илюзията, че главата й се рее, докато се взираше в мен над мосю Бернар. Потреперих отново. От това място ме побиваха тръпки. — Така ги наричат. — Очите й потъмняха. — Но съм виждала какво правят. Свещениците експериментират с отрови. По-конкретно с бучиниш. Изпробват ги на пациентите, за да определят точната доза. Мисля, че създават оръжие срещу вещиците. Ужас плъзна по гърба ми. — Но Църквата смята, че само огънят може наистина да убие една вещица. — Макар да ни наричат демони, те знаят, че сме смъртни. Ние също кървим като хората. Усещаме болка като хората. Но инжекциите нямат за цел да ни убият. А да предизвикат парализа. Ловците просто трябва да се приближат достатъчно, за да ни инжектират, и ще сме като мъртви. Опитах се да проумея това опасно развитие на ситуацията. Погледнах към мосю Бернар, усещах горчив вкус в устата си. Спомних си насекомите, които пълзяха под кожата на жената само на няколко врати оттук, кървавите сълзи по бузите й. Вероятно свещениците не бяха единствените виновни. Парализата — или дори кладата — беше за предпочитане пред някои неща. — Какво правите тук, мадмоазел Перо? — попитах накрая. Поне не беше използвала истинското си име. Семейство Монвоазин определено беше прочуто. — Нали трябваше да се скриеш при леля си? Тя всъщност имаше наглостта да се нацупи. — Мога да те попитам същото. Как можа да не ме поканиш на сватбата си? Смях изскочи от устните ми. Прозвуча зловещо в тишината. Нокътят на мосю Бернар почукваше по оковите. Чук. Чук. Чук. Не му обърнах внимание. — Повярвай ми, ако имах някаква дума относно списъка с гостите, ти щеше да си в него. — Като кума? — Разбира се. Леко успокоена, тя въздъхна и поклати глава. — Омъжена за ловец… Когато чух новината, не повярвах. — Лека усмивка докосна устните й. — Имаш топки колкото канари. Засмях се по-силно. — Толкова си покварена, Коко. — А какви са топките на съпруга ти? — Тя разкърши дяволито вежди. — Как са в сравнение с топките на Бас? — Какво знаеш ти за топките на Бас? Бузите ме заболяха от усмивката. Знаех, че не е редно — при умиращия мосю Бернар до нас, — но тежестта в гърдите ми постепенно се отпусна, когато с Коко отново се завърнахме към обичайното дърдорене. Беше хубаво да видя приятелско лице след морето от враждебни през последните два дни — и да знам, че тя е в безопасност. Засега. Тя въздъхна драматично и оправи одеялото на мосю Бернар. Той не спря да трака. — Говориш насън. Преживявах всичко чрез теб. — Усмивката и повехна, когато ме погледна. Кимна към синините ми. — Съпругът ти ли направи това? — Не, с любезното съдействие на Андре са. — Питам се как Андре ще се справя без топките си. Вероятно трябва да го посетя. — Не си прави труда. Пуснах ловците след него, и след двамата. — Какво? — Тя се ококори от удоволствие, когато й разказах за разпита. — Ах, коварна малка вещица! — изгука, когато приключих. — Тихо! — Прокраднах се до вратата и притиснах ухо до дървото, за да чуя какво става навън. — Да не искаш да ни хванат? Като стана дума… — Обърнах се да я погледна, когато се уверих, че отвън няма никой. — Какво правиш тук? — Дойдох да те спася, разбира се. Извъртях очи. — Разбира се. — Една от лечителките напусна поста си, защото се омъжи миналата седмица. Отците имаха нужда от заместница. Погледнах я строго. — И ти как разбра това? — Лесно. — Тя седна в края на леглото. Мосю Бернар продължаваше да трака, макар че, слава богу, бе насочил притеснителния си поглед към нея. — Изчаках заместницата й да дойде рано вчера и я убедих, че съм по-добрата кандидатка. — Какво? Как? — Ами помолих я любезно, разбира се. — Тя ме погледна многозначително, преди да извърти очи. — Ти как мислиш? Откраднах й препоръките и я омагьосах да забрави и името си. Истинската Бри Перо понастоящем е на ваканция в Амарис и никой никога няма да разбере. — Коко! Какъв глупав риск… — Цял ден се опитвам да говоря с теб, но свещениците са непреклонни. Сега се обучавам. — Тя сви устни при тази дума, преди да извади от расото си смачкано парче пергамент. Не разпознах заострения почерк, но забелязах тъмното петно кръв. Острата миризма на кръвна магия. — Изпратих писмо до леля си и тя се съгласи да те защитава. Можеш да се върнеш с мен. Сборището е близо до града, но няма да останат дълго тук. Тръгват на изток след две седмици. Можем да се измъкнем, преди някой да се е усетил, че те няма. Стомахът ми се сви. — Коко, аз… — Въздъхнах и огледах аскетичната стая за някакво обяснение. Не можех да й кажа, че не вярвам на леля й — или на когото и да било, освен на нея самата. Не съвсем. — Мисля, че сега това е най-сигурното място за мен. Един ловец буквално току-що се закле да ме защитава. — Това не ми харесва. — Тя разтърси трескаво глава и се изправи. — Играеш си с огъня, Лу. Рано или късно, ще те изгорят. Ухилих се вяло. — Е, тогава да се надяваме, че ще е късно. Тя ме погледна. — Не е смешно. Оставяш сигурността си — живота си — в ръцете на мъжете, които ще те изгорят, ако разберат каква си. Усмивката ми повехна. — Не, не е така. — Когато тя сякаш понечи да спори, аз заговорих през нея: — Не е така. Заклевам се, че не е. Затова днес дойдох тук. Ще идвам всеки ден, докато тя не дойде за мен. Защото тя ще дойде, Коко. Няма да мога да се крия вечно. — Замълчах и си поех дълбоко дъх. — И когато го направи, аз ще бъда готова. Няма повече да завися от номера и костюми. Или от сведенията на Бабет, или роднините на Бас. Или от теб. — Усмихнах й се извинително и завъртях пръстена на Анжелика на ръката си. — Време е да започна да действам. Ако този пръстен не беше в сейфа на Трембли, щях да съм ужасно загазила. Позволих си да стана слаба. Рискът да ме разкрият извън този коридор е твърде голям, но тук… тук мога да практикувам, без никой да разбере. Тя се усмихна бавно и широко и ме хвана под ръка. — Това е друго нещо. Но грешиш за едно. Ти ще продължиш да зависиш от мен, защото няма да ходя никъде. Ще практикуваме заедно. Смръщих се, разкъсвана между желанието да я моля да остане и да я принудя да си тръгне. Но това не беше мое решение и вече знаех какво ще се случи, ако настоявам. Бях научила най-любимите си ругатни от нея все пак. — Ще е опасно. Дори когато миризмата скрива магията, ловците пак може да ни надушат. — А тогава наистина ще имаш нужда от мен — изтъкна тя — защото мога да източа цялата кръв от телата им. Втренчих се в нея. — Можеш ли наистина? — Не съм сигурна. — Смигна ми и помаха за довиждане на мосю Бернар. — Вероятно ще разберем. 
  Бягството 
 


  Лу  Мехурчета с лавандулов аромат и топла вода се плискаха по гърдите ми, когато съпругът ми се върна по-късно този следобед. Гласът му отекна през стената. — Тя тук ли е? — Да, но… Той не спря да изслуша Ансел или да го попита защо стои в коридора, вместо в спалнята. Ухилих се в очакване. Макар че щеше да ми съсипе ваната, физиономията му щеше да е достойна компенсация. Разбира се, той нахлу в спалнята след секунда. Видях как огледа стаята, търсеше ме. Ансел беше махнал вратата на банята, в опит да оправи дупката, пробита от съпруга ми, но аз не го изчаках да довърши. Сега рамката стоеше празна и идеално разкриваше моята сапунисана гола кожа. И неговото унижение. Не му отне много време да ме открие. Прекрасен задавен звук изригна от гърлото му и очите му се ококориха. Аз му помахах весело. — Здрасти. — Аз… какво правиш… Ансел! — Почти се блъсна в рамката на вратата в усилието си да избяга. — Казах ти да оправиш вратата! Ансел надигна истерично глас. — Не ми остана време… Съпругът ми изръмжа от ярост и затръшна вратата на спалнята. Представих си, че едно мехурче е лицето му, и го пукнах. После още едно. И още едно. — Много си груб с него, да знаеш. Той не каза нищо. Вероятно се опитваше да овладее кръвта, която се вдигна към лицето му. Аз обаче виждах как тя се изкачва по врата му и се скрива под медната коса. Наведох се напред и скръстих ръце на ръба на ваната. — Къде беше? Гърбът му се скова, но той не се обърна. — Не ги хванахме. — Андре и Грюе? Той кимна. — И сега какво? — Оставихме ловци да наблюдават Ист Енд. С малко късмет те ще ги заловят и двамата ще прекарат по няколко години в затвора за нападение. — След като ви дадат информация за приятелката ми. — След като ми дадат информация за вещицата. Извъртях очи и пръснах малко вода към тила му. Тя попи в медната коса и се спусна по яката на ризата. Той се завъртя възмутено, със стиснати юмруци — после рязко спря и затвори очи. — Не може ли да си сложиш нещо? — Махна с ръка към мен, другата бе притисната към очите му. — Не мога да говоря с теб, докато седиш там… седиш там… — Гола? Стисна зъби така, че ги чух как изтракаха. — Да. — Съжалявам, но не мога. Още не съм си измила косата. — Плъзнах се под мехурчетата с подразнена въздишка. Водата се плискаше по ключицата ми. — Но вече можеш да гледаш. Всичките ми интересни части са скрити. Той открехна едното си око. Когато ме видя под пяната, се отпусна — или поне колкото бе възможно за човек като него. Този мой съпруг имаше бастун в задника. Той се приближи предпазливо и се облегна на празната рамка на вратата. Не му обърнах внимание, а изсипах още лавандулов сапун на дланта си. И двамата мълчахме, докато той ме гледаше как сапунисвам косата си. — Къде получи тези белези? — попита ме. Не се сепнах. Наистина имах белези, макар че бяха нищо в сравнение с тези на Коко и Бабет. Това бяха рисковете на живота по улиците. — Кои? — Всичките. Рискувах да го погледна и сърцето ми забумтя, когато осъзнах, че се взира в гърлото ми. Вместо това насочих вниманието му към рамото си, посочих един дълъг назъбен белег. — Налетях на погрешния край на един нож. — Вдигнах лакът, за да му покажа още няколко белега. — Тук се оплетох в една ограда от бодлива тел. — Посочих ключицата си. — Пак нож. Това ужасно болеше. Той се взираше в мен. — Кой го направи? — Андре. — Потопих косата си във водата и се усмихнах, когато той извърна очи. Вече с измита коса, аз прегърнах коленете си и опрях брадичка на тях. — Той ме нападна, когато пристигнах за пръв път в града. Той въздъхна тежко, сякаш бе внезапно изтощен. — Съжалявам, че не ги открих. — Ще ги откриеш. — О? — Те не са от най-умните. Вероятно ще се появят тук до сутринта, ще искат да знаят защо си ги търсил. Той се засмя и потърка врата си, което открои извивката на бицепса му. Беше навил ръкави след разпита и аз не можех да не се взирам в дългите му предмишници. В мазолестите пръсти. В тънките медни косъмчета по кожата. Той се прокашля и отпусна бързо ръка. — Трябва да тръгвам. Скоро ще разпитваме мадам Лабел. После другия, крадеца от къщата на Трембли. Бастиен Сент Пиер. Сърцето ми спря и аз се наведох напред, като разпилях мехурчета и вода във всички посоки. — Бас ли? — Той кимна и присви очи. — Но… но той избяга! — Открихме го да се спотайва около задния вход на театър „Слънце и Луна“. — Неодобрението направо струеше от него. — И по-добре. Жандармите и без това щяха да го арестуват, рано или късно. Той уби един от пазачите на Трембли. По дяволите! Седнах назад, гърдите ми се стегнаха, когато паниката плъзна по гърлото ми, и се опитах да контролирам дишането си. — Какво ще стане с него? Той изви изненадано вежди. — Ще бъде обесен. По дяволите! По дяволите, по дяволите! Разбира се, че са арестували Бас. Разбира се, че ще убие пазач, вместо да го повали в безсъзнание. И защо този идиот изобщо е бил при „Слънце и Луна“? Сигурно е знаел, че ще го търсят. Знаел е. Защо не е избягал? Защо не е бил вече насред морето? Защо не се е държал като Бас? Въпреки топлата вана кожата ми настръхна. Дали… дали се беше върнал за мен? Надежда и отчаяние се сражаваха в гърдите ми, еднакво ужасни, но паниката скоро победи и двете. — Трябва да ми позволиш да го видя. — Това е немислимо. — Моля те. Ненавиждах тази дума, но ако ми откажеше, ако молбите не свършеха работа, щеше да ми остане само един вариант. Магия извън лечебницата бе огромен риск, но се налагаше да го поема. Защото Бас знаеше за Коко, но знаеше и за мен. Запитах се колко ли струва информацията за две вещици. Животът му? Избягване на затворническата присъда? Справедлива сделка в очите на ловците и сделка, която той със сигурност щеше да сключи. Дори ако се беше върнал за мен, нямаше да се поколебае, за да се спаси. Проклех се, че му се бях доверила. Знаех какво представлява. Знаех кой е и все пак си бях позволила да се отпусна, да разкрия най-съкровените си тайни. Е, поне една от тях. И сега щях да си платя, Коко също. Глупаво, толкова глупаво. — Моля те — повторих. Съпругът ми примигна при тази дума, явно стъписан. Но шокът му скоро отстъпи пред подозрението. Той се смръщи. — Защо си толкова загрижена за него? — Той е приятел. — Не ми пукаше, че звуча отчаяно. — Скъп приятел. — Разбира се. — При измъченото ми изражение той се втренчи в тавана и добави почти неохотно: — Ще има шанс да се спаси. — Как така? Макар че вече знаех отговора, стаих дъх от страх пред следващите му думи. — Вещицата е все още приоритет — потвърди той. — Ако ни даде информация, която да ни помогне да я заловим, присъдата му ще бъде преразгледана. Стиснах ръба на ваната за опора, като се принудих да остана спокойна. Другата ми ръка се вдигна да погали белега на гърлото ми — инстинктивен жест от нерви. След доста време гласът му достигна до мен като шепот. — Добре ли си? Изглеждаш бледа. Когато не отговорих, той прекоси стаята и клекна до ваната. Не ми пукаше, че пяната изтънява. Явно и на него не му пукаше. Посегна и прибра кичур коса зад ухото ми. По пръстите му остана сапун. — Пропуснала си едно място. Не казах нищо, когато той загреба вода с шепа и я изля върху косата ми, но дъхът ми спря, щом пръстите му се приближиха до гърлото ми. — Как получи този белег? — прошепна. Преглътнах с мъка и затърсих някаква лъжа, но нищо не ми хрумна. — Тази история ще остане за друг път. Той седна на пети и се вгледа в лицето ми. Покрих инстинктивно белега си и се вгледах в отражението си в сапунената вода. След всичко, през което бях преминала, след всичко, което изтърпях, нямаше да се оставя да ме изгорят заради Бас. Нямаше да бъда ничия жертва. Не и тогава. Не и сега. Никога. Можех да направя само едно. Трябваше да го спася. * * *



 След малко съпругът ми ме остави, за да се върне в заседателната зала. Излязох от ваната и побързах да намеря свещта, която бях скрила в шкафа с бельото. Отмъкнах я от храма по време на обиколката с Ансел. С бързи, отработени движения запалих фитила и я оставих на бюрото. Билковият аромат веднага изпълни стаята и аз въздъхнах с облекчение. Миризмата не беше точно същата, но бе достатъчно близка. Когато той се върнеше, магията щеше да е отслабнала. Да се надяваме. След като известно време крачих трескаво из стаята, се принудих да седна на леглото. Зачаках нетърпеливо завръщането на Ансел. Той беше млад. Вероятно лесен за заблуждаване. Или поне така си казвах. След цяла вечност и един ден почука на вратата. — Влез! Ансел влезе предпазливо в стаята, очите му се стрелнаха към банята. Явно проверяваше дали съм прилично облечена. Станах и си поех дълбоко дъх, приготвих се за предстоящото. Можех само да се надявам, че Ансел не носи балисардата си. Като му се усмихвах лукаво, аз се втренчих в него, когато влезе в стаята. Кожата ми тръпнеше от очакването. — Липсваше ми. Той примигна при странния ми глас, смръщи вежди. Приближих се още и докоснах ръката му. Той понечи да се отдръпне, но спря в последния миг. Примигна отново. Аз се притиснах към гърдите му и вдишах аромата му — есенцията му. Кожата ми сияеше на фона на бледосиния жакет. И двамата се втренчихме в сиянието й. — Много си способен. Грешат, като те подценяват така. Много емоции прелетяха при тези думи по лицето му — при допира ми. Объркване. Паника. Желание. Плъзнах пръст по бузата му. Той не се отдръпна. — Виждам величие в теб, Ансел. Ти ще убиеш много вещици. Миглите му потрепнаха леко и после — нищо. Той беше мой. Прегърнах го през тънкия кръст и се усмихнах още по-сияйно. — Ще ми помогнеш ли? Той кимна, гледаше ме с широко отворени очи. Целунах дланта му и затворих очи, вдишах дълбоко. — Благодаря ти, Ансел. Останалото беше лесно. Позволих му да ме отведе до тъмницата. Вместо да продължим по тясното стълбище към заседателната зала обаче, завихме вдясно, към килиите, където държаха Бас. Ловците — включително моят съпруг — още разпитваха мадам Лабел и само двама стражи стояха пред килията. Те бяха със светлосини куртки като Ансел. Обърнаха се към нас изненадани, когато приближихме, ръцете им веднага посегнаха към оръжията — но не бяха балисарди. Усмихнах се, когато потрепващи златни шарки се появиха между нас. Те си мислеха, че са в безопасност в кулата си. Колко глупаво. Колко безразсъдно. Хванах мрежата от нишки и стиснах юмруци, въздъхнах, когато приятните спомени за Бас — любовта, която някога изпитвах, топлината, която ми носеше — изчезнаха. Пазачите се свлякоха на пода и нишките се пръснаха на блещукащ прах. Спомен за спомен — изгука гласът в главата ми. — Струва си цената. По-добре така. Очите на Бас светнаха триумфално, когато ме видя. Приближих се до килията и го огледах с наклонена глава. Бяха му обръснали косата в затвора, за да не хване въшки. Не му отиваше. — Лу! — Той стисна решетките и притисна лице между тях. Паниката просветваше в очите му. Братовчед ми се опита да ме изкара, но не го послушаха, ще ме обесят, Лу, ако не им кажа за Коко… Той замълча, страх разкриви лицето му при дистанцираното ми изражение. Кожата ми сияеше силно. Ансел падна на колене зад мен. — Какво правиш? — Бас притисна длани към очите си в опит да се пребори с магията, която се излъчваше от мен. Не го прави. Аз… съжалявам, че те изоставих при къщата на Трембли. Знаеш, че не съм много смел, нито… съм умен като теб и Коко. Не биваше да го правя. Трябваше да остана… трябваше да п-помогна… Тръпка разтърси цялото му тяло, когато се приближих, и аз се усмихнах, леко и студено. — Лу, моля те! — хленчеше той. Още една тръпка, този път по-силна. — Нямаше да им кажа нищо за теб. Знаеш го! Не, моля те, недей! Раменете му увиснаха и когато ръцете му паднаха отново до тялото, лицето му стана блажено безизразно. — Толкова си умен, Бас. Толкова си лукав. Винаги знаеш какво да кажеш. — Обгърнах лицето му с длани през решетката. — Ще ти дам нещо, Бас, а в замяна ти също ще ми дадеш нещо. Какво ще кажеш? — Той кимна и се усмихна. Наведох се към него и го целунах по устните. Вкусих дъха му. Той въздъхна доволно. — Ще те освободя. В замяна искам само твоите спомени. Стиснах по-здраво бузата му — златните нишки, които се въртяха около красивото му лице. Той не се възпротиви, когато пръстите ми се забиха в кожата му, в малкия сребрист белег на челюстта. Запитах се за миг къде го е получил. Когато приключих — когато златната мъгла открадна всеки спомен за моето лице и лицето на Коко от съзнанието му. — Бас падна на пода. Лицето му кървеше от ноктите ми, но иначе щеше да се възстанови. Наведох се да взема ключовете от колана на пазача и ги хвърлих до него. После се обърнах към Ансел. — Твой ред е, миличък. — Коленичих до него и го прегърнах през раменете, като докоснах с устни бузата му. — Може малко да боли. Концентрирах се върху сцената пред нас и изличих спомените за нея от ума на Ансел. Отне ми само няколко секунди и после той падна на пода. Опитвах се да остана в съзнание, но чернотата се устремяваше по ръбовете на зрението ми, докато повторих процедурата и с другите пазачи. Трябваше да платя цената. Бях взела и сега трябваше да дам. Природата изисква баланс. Като се олюлях леко, аз се катурнах над Ансел и се предадох на мрака. * * *



 Събудих се с примигване малко по-късно. Главата ми пулсираше, но не й обърнах внимание, изправих се бързо. Вратата на килията беше отворена и Бас го нямаше. Ансел обаче не показваше никакви признаци на разбуждане. Прехапах устна, мислех трескаво. Щяха да го накажат, ако го откриеха пред празната затворническа килия, особено с двама пазачи в безсъзнание в краката му. И дори по-зле — нямаше да има никакъв спомен как се е озовал тук и нямаше да може да се защити. Смръщих се и започнах да масажирам слепоочията си, опитвах се да измисля план. Трябваше да побързам — трябваше някак да излича миризмата на магия от кожата си, преди ловците да стигнат до мен, — но не можех просто да го оставя тук. Тъй като нямаше друг вариант, го хванах под мишниците и го повлякох. Изминах само няколко крачки, преди коленете ми да започнат да поддават. Беше по-тежък, отколкото изглеждаше. Гневни гласове достигнаха до мен, когато наближих стълбището. Макар че Ансел най-сетне започваше да се размърдва, не бях достатъчно силна да продължа да го влача. Гласовете наближаваха. Като проклинах тихо, аз го бутнах през първата врата, която видях, и я затворих зад нас. Дъхът ми излезе на облекчено уууш, когато се изправих и се огледах. Библиотека. Бяхме в библиотека. Малка и неукрасена — като всичко друго в това проклето място, — но все пак беше библиотека. Стъпки се втурнаха по коридора и още гласове се включиха в какофонията. — Няма го! — Претърсете кулата! Но вратата на библиотеката си остана — като по чудо — затворена. Като се молех това да не се промени, аз стоварих Ансел на един от столовете. Той примигна, очите му се опитваха да дойдат на фокус, преди да промълви: — Къде сме? — В библиотеката. — Хвърлих се на стола до него и дръпнах наслуки една книга от лавицата. „Дванайсет трактата за унищожаване на окултното“. Разбира се. Ръцете ми затрепериха от усилие да не разкъсам омразните страници от подвързията. — Току-що бяхме в лечебницата при брат Орвил и Ко… ъ, мадмоазел Перо. Ти ме доведе тук, за да… — Хвърлих „Дванайсетте трактата“ на близката масичка и посегнах към подвързаната с кожа Библия до нея. — Да ме образоваш. Това е. — К-какво? Изстенах, когато вратата се отвори рязко и съпругът ми и Жан Люк нахлуха вътре. — Ти си била, нали? Жан Люк тръгна към мен с убийствен поглед. Съпругът ми пристъпи напред, но Ансел вече беше скочил. Олюля се леко на краката си, но погледът му се изостри при приближаването на Жан Люк. — За какво говориш? Какво се е случило? — Затворникът е избягал — изръмжа Жан Люк. До него съпругът ми застина, ноздрите му потрепваха. По дяволите. Миризмата. Тя още бе полепнала по мен и Ансел като втора кожа и водеше от празната килия право към нас. — Килията му е празна. Пазачите са в безсъзнание. Бях обречена. Този път напълно и тотално обречена. Стиснах по-силно Библията, за да не треперят ръцете ми, и се насилих да срещна спокойно погледите им. Поне ловците нямаше да ме изгорят. Нито капка от кръвта ми нямаше да бъде пролята. Наслаждавах се на тази малка победа. Съпругът ми ме гледаше с присвити очи. — Каква… е тази миризма? Още стъпки изтрополиха отвън и Коко се плъзна в стаята, преди да съм успяла да отговоря. Нова вълна от гадно сладникавата миризма ни заля при появата й и сърцето ми се вдигна право в гърлото. — Чух, че свещениците говорят за избягал затворник! Дъхът й излизаше накъсано и тя се притискаше под ребрата. Когато очите и срещнаха моите обаче, ми кимна успокояващо и се изправи, като се увери, че бялата лечителска роба покрива всеки сантиметър от тялото й. — Дойдох да разбера дали мога да помогна. Носът на Жан Люк се сгърчи отвратено от миризмата, която се излъчваше от нея. — Коя си ти? — Бри Перо. — Тя направи реверанс и бързо се овладя. — Аз съм новата лечителка в лечебницата. Той се намръщи, не беше убеден. — Тогава знаеш, че на лечителите не е позволено да се размотават из кулата. Не бива да си тук, особено когато има избягал затворник. Коко го прониза с поглед, преди да се обърне към съпруга ми. — Капитан Дигори, жена ви ме придружи по-рано, докато четях на пациентите Притчите. Ансел беше с нея. Нали така Ансел? Господи, тя беше гениална. Ансел примигна към нас, объркването пак размъти очите му. — Аз… да. — Смръщи се и тръсна глава, явно се опитваше да осъзнае дупката в паметта си. — Ти се изкъпа, но ние… наистина отидохме в лечебницата. — Присви очи в концентрация. — Аз… аз се молих с отец Орвил. Въздъхнах с облекчение, надявах се, че спомените на Ансел ще си останат неясни. — Той може ли да потвърди? — попита съпругът ми. — Да, сър. — Очарователно. Обаче това не обяснява защо килията смърди на магия. — Явно подразнен от появата на Коко, Жан Люк се вторачи кръвнишки в нас. — Както и припадналите стражи. Коко му се усмихна иронично. — За нещастие, бях извикана да се погрижа за един пациент, преди да мога да инструктирам мадам Дигори да се измие добре. Тя и Ансел си тръгнаха малко след това. Очите на съпруга ми почти изгаряха лицето ми. — Естествено, ти си дошла тук, вместо да се върнеш в стаята ни. Насилих се да изглеждам разкаяна, върнах Библията на масата. С малко късмет можехме да оцелеем в тази каша. — Ансел искаше да ме научи на няколко стиха и аз… ами отидох да го видя в килията му. Бас. — Започнах да въртя кичур от косата си и го погледнах през мигли. — Ти каза, че може да го обесят, и исках да говоря с него… преди това. За последно. Съжалявам. Той не каза нищо. Само ме гледаше лошо. — А пазачите? — попита Жан Люк. Надигнах се и посочих към дребното си тяло. — Наистина ли мислиш, че мога да поваля двама едри мъже в безсъзнание? Съпругът ми отговори на мига: — Да. При други обстоятелства щях да бъда поласкана. Сега обаче силната му вяра в способностите ми беше ужасно неуместна. — Те бяха в безсъзнание, когато дойдох — излъгах аз. — И Бас вече го нямаше. — Защо не ни информира веднага? Защо избяга? Светлите очи на Жан Люк се присвиха и той пристъпи напред, докато не бях принудена да вдигна глава, за да поддържам зрителния контакт. Смръщих се. Добре. Щом искаше да ме сплаши, щях да играя играта. Откъснах очи от неговите и погледнах към ръцете си, брадичката ми трепереше. — Аз… признавам, че понякога съм завладявана от слабостите на моя пол, мосю. Когато видях, че Бас е избягал, се паникьосах. Знам, че това не е извинение. — Господи. — Той извъртя очи пред сълзите ми и погледна вбесен към съпруга ми. — Ти ще обясниш това на Негово Високопреосвещенство, капитане. Сигурен съм, че ще е много доволен от поредния провал. — Тръгна към вратата. — Върнете се в лечебницата, мадмоазел Перо, и в бъдеще не забравяйте къде ви е мястото. Лечителите имат достъп само до определени места. До лечебницата, спалните помещения и задното стълбище. Ако искате да посетите друга част от кулата, трябва да се измиете и да минете през инспекция. Тъй като сте нова тук, ще простя това първо прегрешение, но ще говоря със свещениците. Те ще се погрижат това малко приключение да не се повтаря. Ако Коко можеше наистина да обезкърви някого, бях сигурна, че щеше да го направи точно сега. Затова побързах да се намеся. — Грешката е моя, не нейна. Жан Люк изви тъмната си вежда и наклони глава. — Колко глупаво от моя страна. Права сте, разбира се. Ако се бяхте подчинили на Рийд, всичко това нямаше да се случи. Макар че сама се бях обявила за виновна, все пак настръхнах при думите му. Явно съпругът ми не беше най-надутият от всички задници; тази титла безспорно принадлежеше на Жан Люк. Тъкмо отворих уста да му го кажа, когато моят вечно неуместен съпруг ме прекъсна: — Ела тук, Ансел. Ансел преглътна с усилие и пристъпи напред, като стисна големите си ръце зад гърба ми. В мен изпърха притеснение. — Защо й позволи да отиде в лечебницата? — Казаха ми, аз я поканих… — започна Коко, но спря рязко, когато видя изражението на съпруга ми. Бузите на Ансел порозовяха и той ме погледна умолително. — Аз… аз отведох там мадам Дигори само защото… защото… — Защото ние имаме задължение пред тези нещастни души. Лечителите са претоварени, работят твърде много и не достигат хора. Едва им остава време да се погрижат за естествените нужди на пациентите си, камо ли да се грижат за състоянието на духа им. — Когато видях, че не е много убеден, добавих: — Освен това пеех една неприлична песен и отказах да спра, докато той не ме заведе. — Оголих зъби в опит за усмивка. — Искаш ли да я чуеш? Става дума за една хубава жена, на име Цицорестата… — Достатъчно. — Гняв блестеше в очите му. Истински гняв този път. Не унижение. Не раздразнение. Гняв. Погледна ни тримата поред, бавно и многозначително. — Ако разбера, че някой от вас лъже, няма да имам милост. Всички ще понесете пълната тежест на закона. — Сър, заклевам се… — Казах ти, че лечебницата е забранена. — Гласът му бе твърд и безкомпромисен, когато погледна Ансел. — От жена си очаквах да не ми се подчини, но не го очаквах от теб. Свободен си. Ансел сведе глава. — Да, сър. Ярост се разля в мен, докато го гледах как върви обезсърчен към вратата. Понечих да го последвам — копнеех да го прегърна или някак да го утеша, — но моят твърдоглав съпруг ме хвана за ръката. — Остани. Искам да поговоря с теб. Измъкнах ръката си и веднага изстрелях: — И аз искам да си поговоря с теб. Как смееш да обвиняваш Ансел? Сякаш нещо от това е по негова вина! Жан Люк въздъхна страдалчески. — Ще ви отведа до лечебницата, мадмоазел Перо. Той протегна ръка към нея, явно отегчен от насоката, която бе приел разговорът. Тя го погледна изпепеляващо. Той се смръщи и тръгна без нея, но Ансел бе спрял на прага и блокираше пътя му. Сълзи трепкаха по миглите му, когато ме погледна с широко отворени очи — шокиран, че някой се е застъпил за него. Жан Люк го побутна нетърпеливо по гърба и промърмори нещо, което не чух. Кръвта ми кипна. — Той беше натоварен да те наблюдава. — Очите на съпруга ми пламтяха и виждаха единствено мен. — Не изпълни задачата си. — O, ta gueule![11] — Скръстих ръце, за да не го стисна за гърлото. — Аз съм голяма жена и съм напълно способна да решавам сама. Никой друг не е виновен, само аз. Ако ще тормозиш някого, трябва да съм аз, а не Ансел. Горкото хлапе не може да ти се противопостави… Лицето му почти полилавя. — Той не е дете! Обучава се за ловец и ако стане такъв, трябва да може да поема отговорност… — Ансел, върви — каза равно Жан Люк, като прекъсна тирадата ни. Най-сетне успя да избута Ансел от прага. — Колкото и да е забавно, някои от нас си имат работа, трябва да търсят затворник, да горят вещици… такива неща. Мадмоазел Перо, до десет минути да сте в лечебницата. Ще проверя. Той ни хвърли последен подразнен поглед, преди да излезе от стаята. Коко извъртя очи и понечи да го последва, но се поколеба на прага. В погледа й имаше неизречен въпрос. — Добре съм — промърморих. Тя кимна веднъж, стрелна ядосано съпруга ми и затвори вратата след себе си. Тишината между нас беше изпепеляваща. Почти очаквах книгите да се запалят. Щеше да е подходящо, тъй всяка книга в това адско място бе изпълнена със зло. Погледнах към „Дванайсет трактата за унищожаване на окултното“ с подновен интерес, взех я, докато около мен затрептяха златни модели. Ако не бях толкова ядосана, щях да се стресна. От много време моделите не се бяха появявали неканени в съзнанието ми. Вече усещах как магията ми се пробужда, отчаяно копнееща за свобода след годините потискане. Трябва само една искра — подтикваше ме тя. — Облекчи гнева си. Подпали страницата. Но аз не исках да облекчавам гнева си. Исках да задуша съпруга си с него. — Ти ни излъга. — Гласът му разкъса рязко тишината. Макар че продължавах да се взирам в книгата, ясно си представях вената на гърлото му, изопнатите мускули на челюстта. — Мадам Лабел ни каза, че вещицата е Козет Монвоазин, а не Александра. Да, и в момента разсъждава как да източи цялата кръв от тялото ти. Вероятно трябва да й помогна. Вместо това запратих „Дванайсетте трактата“ към главата му. — Знаеше, че съм змия, когато ме взе. Той хвана книгата, преди да му е счупила носа, и я запрати обратно към мен. Аз отскочих и тя се стовари на пода, където й беше мястото. — Това не е игра! — извика той. — Ние сме натоварени да пазим сигурността на кралството. Видяла си лечебницата! Вещиците са опасни… Ръцете ми се свиха в юмруци, моделите около мен просветваха лудо. — Сякаш ловците не са опасни. — Ние се опитваме да ви пазим. — Не очаквай да се извиня, защото няма да го направя! — Усетих звънтене в ушите си, когато се втурнах към него. Сложих ръце на гърдите му и го бутнах. Когато той не поддаде, аз изръмжах гърлено. — Винаги ще защитавам онези, които са ми скъпи. Разбираш ли? Винаги. Блъснах го отново, този път по-силно, но ръцете му хванаха моите и ги стиснаха до гърдите му. Той се наведе и изви медната си вежда. — Така ли? — Гласът му пак беше тих. Опасен. — Затова ли помогна на любимия си да избяга? Любовник? Объркана, аз вирнах брадичка и се втренчих в него. — Не знам за какво говориш. — Значи, отричаш? Че ти е любовник? — Казах вече — повторих, като се взирах в ръцете му, — не знам за какво говориш. Бас не ми е любим и никога не е бил. Сега ме пусни. За моя изненада, той ме пусна — бързо, сякаш бе стреснат, че изобщо ме е докоснал — и отстъпи назад. — Не мога да те пазя, ако ме лъжеш. Хвърлих се към вратата, без да го поглеждам. — Va au diable. Върви по дяволите. 
  Господи, помилуй 
 


  Лу  Приглушени гласове достигнаха до нас от храма и светлина от огън хвърляше сенки по лицата на иконите около нас. Прозях се и се вгледах в най-близката безлична жена с крайно отегчено изражение. Съчувствах й. — Все още помня първия си опит. Улучих право в целта. — Архиепископът се изкиска и въздъхна, както старците често правят, докато си припомнят миналото. — Имайте предвид, че бях току-що дошъл от улицата, едва на седем, и нямах нито една крона в джоба си, нито пък някакъв опит. Не бях хващал лък, камо ли да стрелям с него. Старият епископ го обяви за Божия намеса. Устните на съпруга ми потрепнаха в отговор. — Вярвам в това. Пак се прозях. В параклиса беше задушно и вълнената рокля, която носех — скромна, грозна и прекрасно топла — не помагаше. Клепачите ми се спускаха. Щеше да е Божия намеса, ако успеех да изкарам до края на службата, без да захъркам. След фиаското в библиотеката реших, че е подходящо да приема поканата на съпруга си за вечерната служба. Не знаех дали повярва на мен и на Ансел, че съм изучавала Писанието, но се хвана за тази идея и аз прекарах остатъка от деня в запомняне на стихове. Най-мъчителното от всички наказания. — Непрестанно капене в дъжделив ден и свадлива жена едно са[12] — цитира той, като ме погледна подразнено и изчака да довърша стиха, все още ядосан от предишния ни спор. — И дъждът, и мъжете са ужасно досадни. — Който иска да я скрие, иска в десницата си да скрие вятър и благовоние, що само се обажда. — Който иска да я скрие… имаше нещо за благовония и за ръка… — Размърдах дяволито вежди. — Quel risqué![13] Що за книга… Той ме прекъсна, преди да съм уязвила още повече честта му, гласът му стана по-твърд: — Желязо желязо остри и човек изостря погледа на приятеля си.[14] — Желязо желязо остри, значи, ти се държиш като задник, защото аз също съм парче метал. И така нататък, и така нататък. Честно казано, поканата за службата беше добре дошло разсейване. Архиепископът го потупа по рамото и отново се засмя. — Напълно пропуснах мишената при втория опит, разбира се. — Пак сте се справили по-добре от мен. На мен ми трябваше цяла седмица да я уцеля. — Глупости! — Архиепископът поклати глава, още се усмихваше при спомена. — Ясно си спомням природния ти талант. Всъщност ти беше много по-способен от другите послушници. Звън от камбанарията ме спаси от скачане в огнището. — О… — Архиепископът като че ли се опомни и отпусна ръка, оправи и затегна яката на расото си. — Службата ще започне всеки миг. Ако ме извините, трябва да се присъединя към останалите. — Той спря на прага и се обърна с по-твърдо изражение. — И помни за какво говорихме този следобед, капитан Дигори. Стриктният надзор е наложителен. Съпругът ми кимна и бузите му се зачервиха. — Да, сър. Обърнах се към него още щом архиепископът си тръгна. — Стриктен надзор? Какво означава това, по дяволите? — Нищо. — Той прочисти бързо гърлото си, протегна ръка. — Ще тръгваме ли? Минах покрай него към храма. — Стриктен надзор, как не. Озарен от стотици свещи, храмът „Сент Сесил“ изглеждаше като излязъл от сън — или от кошмар. Повече от половината град се бе събрал в огромната сграда, за да чуе проповедта на архиепископа. Достатъчно богатите, за да си платят за столове, бяха облечени с обсипани със скъпоценности дрехи: рокли и костюми в наситено тъмночервено, аметистово и смарагдово, със златни кантове и дантелени ръкави, пухкави маншони и копринени шалчета. Перли сияеха по ушите им, диаманти бляскаха показно на шиите и китките им. В дъното на храма по-бедните от паството стояха прави с мрачни и мръсни лица. Със стиснати ръце. Неколцина ловци със сини куртки също стояха там, включително Жан Люк. Той ни помаха. Изругах тихо, когато съпругът ми тръгна към него. — Ще стоим прави през цялата служба? Той ме погледна с подозрение. — Никога ли не си идвала на служба? — Разбира се, че съм — излъгах и забих пети, когато ме побутна да продължа. Искаше ми се да имах качулка. Тук имаше повече хора, отколкото някога съм си представяла. Вероятно нямаше нито една вещица, но никога не се знае… Аз бях тук все пак. — Веднъж-дваж. Щом видях изуменото му изражение, посочих към тялото си. — Аз съм престъпница, забрави ли? Прости ми, че не помня всяка притча и не зная всяко правило. Той извъртя очи и ме бутна през последните няколко крачки. — Ловците стоят прави като акт на смирение. — Но аз не съм ловец… — И слава богу. Жан Люк отстъпи настрани, за да ни направи място, и моят властен съпруг ме набута между тях. Те се стиснаха под лактите с напрегнати усмивки. — Не знаех дали ще се присъединиш, като се има предвид фиаското този следобед. Как Негово Високопреосвещенство прие новината. — Не ни вини. — А кого вини тогава? Очите на съпруга ми се спряха на мен за част от секундата, преди да се върнат на Жан Люк. — Послушниците на стража. Те са освободени от постовете си. — И правилно. Знаех, че не бива да го поправям. За щастие, техният разговор приключи, когато хората станаха и започнаха да пеят. Моят съпруг и Жан Люк се присъединиха веднага, когато архиепископът и дяконите му влязоха в храма, тръгнаха по пътеката и се поклониха пред олтара. Смаяна — и неспособна да разбера и една дума от тяхната отвратителна балада — аз си измислих свои стихове. Те може и да съдържаха, а може и да не съдържаха информация за една кръчмарка, на име Лиди. Съпругът ми се смръщи и ме сръга с лакът, когато отново настана тишина. Макар че не бях сигурна, устните на Жан Люк май потрепнаха, сякаш опитваше да не се засмее. Архиепископът се обърна да поздрави паството. — Нека Бог бъде с вас. — И с вас — промълвиха те в унисон. Гледах с мрачен интерес как архиепископът вдигна ръце и ги разтвори широко. — Братя, нека признаем греховете си и така се подготвим да празнуваме светите тайнства. Един свещеник до него надигна глас: — Господи, помилуй! — Ти бе изпратен да изцелиш разкаяното сърце — продължи архиепископът. — Господи, помилуй! Всички се включиха: — Господи, помилуй! — Ти дойде да събереш народите в покоя на Божието царство. Господи, помилуй! Покоят на Божието царство? — смръщих се и скръстих ръце. Съпругът ми отново ме бутна с лакът и оформи с устни: „Престани“. Сините му очи се взираха в моите. Сериозно. Жан Люк вече определено се хилеше. — Господи, помилуй! — Ти донесе словото и тайнството, за да ни укрепиш в светостта. Господи, помилуй! — Господи, помилуй! — Ти ще дойдеш в слава със спасението на твоите люде. Господи, помилуй! — Господи, помилуй! Не можах да се въздържа и промърморих: — Лицемер. Съпругът ми явно губеше търпение. Лицето му отново се беше зачервило и вената на врата му пулсираше. Ловците около нас или ни гледаха лошо, или се подсмихваха. Раменете на Жан Люк се тресяха от тих смях, но аз не смятах ситуацията за толкова смешна. Къде оставаше спасението на тези като мен? Къде беше милостта за нас? — Нека всемогъщият Бог се смили над нас, опрости греховете ни и ни дари с вечен живот. — Амин. Хората веднага започнаха да пеят, но аз вече не слушах. Вместо това гледах как архиепископът вдига ръце към небесата, затваря очи и потъва в песнопението. Жан Люк се хилеше и побутна съпруга ми, когато и двамата изпяха погрешни думи. А съпругът ми неохотно се засмя и го отблъсна. — Ти поемаш на себе си греховете на света, имай милост към нас — пропя момчето пред нас. То стискаше ръката на баща си и се полюшваше на песента. — Ти поемаш греховете на света, имай милост към нас. Ти поемаш греховете на света, чуй молитвата ни. Има милост към нас. Чуй молитвата ни. В края на моята мъчителна сесия с Притчите имаше един стих, който не успях да разбера. Както у водата е лице срещу лице, тъй сърцето на човека е към човека.[15] — Какво означава това? — Означава… водата е като огледало — беше ми обяснил съпругът ми, леко смръщен. — То отразява лицата ни. И нашият живот — начинът, по който живеем, нещата, които правим… — Той погледна ръцете си, внезапно неспособен да срещне погледа ми. — Те отразяват сърцата ни. Обяснено така, вече го разбирах напълно. И все пак… Огледах отново хората — мъжете и жените, които молеха за милост и в същото време искаха да пролеят кръвта ми. Как така и двете неща бяха в сърцата им? — Лу, аз… — Той се прокашля и се насили да ме погледне. Сините му очи светеха от искреност. И разкаяние. — Не трябваше да ти крещя. В библиотеката. Съжалявам. Животът ни отразява сърцата ни. Да, сега вече разбирах, обяснено така, но все пак не разбирах. Не разбирах съпруга си. Не разбирах архиепископа. Или танцуващото момченце. Или баща му. Или Жан Люк и ловците, или вещиците, или нея. Не разбирах никого от тях. Усетих, че ловците ме гледат, насилих се да се подсмихна и блъснах съпруга си по хълбока, за да се престоря, че всичко е наужким. На майтап, че просто искам да предизвикам реакция. Все едно не бях вещица на църковна служба, която стои сред врагове и слави чужд бог. Животът ни отразява сърцата ни. Те може и да бяха лицемери, но аз бях най-голямата лицемерка от всички. 
  Мадам Лабел 
 


  Рийд  Следващата вечер заваля първият сняг. Станах от пода, отметнах потната си коса и загледах как снежинките се носят зад прозореца. Само упражненията успяваха да разхлабят възлите по гърба ми. След като видя, че спя на пода, предишната нощ Лу се настани на леглото. Не ме покани да легна при нея. Не възразих. Макар че гърбът ме болеше, упражненията успяваха да овладяват и раздразнението ми. Бързо установих, че броенето не върши работа при Лу… особено когато тя започна да брои заедно с мен. Тя стовари книгата, която четеше, на писалището. — Това е абсолютна глупост. — Какво четеш? — Единствената книга в проклетата библиотека, в чието заглавие не присъстват думите „свято“ и „унищожение“. Вдигна я да я видя. „Пастир“. Едва не се засмях. Това бе една от първите книги, които архиепископът ми бе позволил да прочета — сборник пасторални поеми за красотата на Божието творение. Тя се тръшна на леглото ми — на нейното легло — с недоволно изражение. — Как някой може да напише дванайсет страници за трева? Не проумявам. Ето това е грях. Изправих се и се приближих. Тя ме погледна предпазливо. — Какво правиш? — Показвам ти тайна. — Не, не, не. — Отдръпна се бързо. — Не ме интересува твоята тайна… — Моля те. — Като се мръщех и клатех глава, минах покрай нея към таблата на леглото. — Замълчи. За моя изненада, тя се подчини и ме загледа с присвити очи как издърпвам леглото от стената. Наведе се любопитно напред, когато разкрих малката, грубо издълбана дупка зад нея. Това бе моят тайник. На шестнайсет — когато с Жан Люк споделяхме тази стая, когато още бяхме по-близки от братя — аз я бях изровил в стената, за да си имам само мое място. Място, където да крия частици от себе си, които не исках той да намира. Вероятно все пак никога не сме били по-близки от братя. Лу проточи врат, за да погледне вътре, но аз блокирах видимостта й и зарових из нещата, докато пръстите ми не докоснаха познатата книга. Макар че гръбчето й се бе разцепило от употреба, сребърното заглавие бе останало недокоснато. Безупречно. Подадох й я. — Ето. Тя я прие колебливо, държеше я с два пръста, сякаш се страхуваше книгата да не я ухапе. — Е, това беше неочаквано. La Vie Ephemere… — Погледна ме и сви устни. — Ефимерен живот. За какво е? — Това е… любовна история. Веждите й се извиха рязко и тя огледа корицата с нов интерес. — О? — О… — Кимнах и прехапах вътрешността на бузата си, за да не се усмихна. — Написана е с много вкус. Героите са от две враждуващи кралства, но са принудени да работят заедно, когато разкриват заговор за унищожението на света. Отначало се ненавиждат, но с времето започват да преодоляват различията и… — И той й се нахвърля, нали? — Тя разкърши дяволито вежди, като прелисти страниците към края. — Обикновено любовните сцени са към края на… — Какво? — Поривът ми да се усмихна изчезна и аз дръпнах книгата от ръцете и. — Разбира се, че не — сопнах се. — Това е книга, която изследва социалните проблеми на човечеството, интерпретира нюансите на доброто и злото и страстта на войната, любовта, приятелството и смъртта… — Смъртта? — Да. Те умират накрая. — Тя се сви и аз грабнах книгата. Бузите ми горяха. Изобщо не трябваше да го споделям с нея. Разбира се, че нямаше да го оцени. Тя не оценяваше нищо. Това беше грешка. — Как може да харесваш книга, която свършва със смърт? — Тя не свършва със смърт. Те умират, да, но кралствата преодоляват враждата си и сключват съюз. Книгата свършва с надежда. Тя се смръщи, не беше убедена. — Няма нищо обнадеждаващо в смъртта. Смъртта си е смърт. Въздъхнах и се обърнах да прибера книгата в тайника си. — Добре. Не я чети. Не ми пука. — Не съм казала, че не искам да я прочета. — Тя протегна нетърпеливо ръка. — Просто не очаквай да развия твоя странен религиозен устрем. Сюжетът звучи ужасно, но не може да е по-зле от „Пастир“. Стиснах книгата с две ръце, колебаех се. — В нея не се пише за трева. — И още по-добре. Неохотно й я подадох. Този път тя я прие внимателно и погледна заглавието с нови очи. В гърдите ми просветна надежда. Прокашлях се и се вгледах зад нея в таблата на леглото. — И… наистина има любовни сцени. Тя се засмя и прелисти нетърпеливо страниците. Не можах да се сдържа. Аз също се усмихнах. * * *



 След час на вратата се почука. Спрях в банята, тъкмо събличах ризата си. Ваната беше пълна. Лу изсумтя подразнено от спалнята. Облякох пак ризата и отворих наскоро поправената врата тъкмо когато тя пъхна книгата под завивката и свали крака от леглото. Те едва стигаха до пода. — Кой е? — Ансел. Тя скочи от леглото с тихо проклятие. Изпреварих я и отворих вратата. — Какво има? Лу се взираше в него. — Харесвам те, Ансел, но дано да е нещо хубаво. На Емили и Александър тъкмо им стана интересно и се кълна, че ако не се целунат скоро, буквално ще умра. Аз поклатих глава, щом видях объркването му, и потиснах усмивката си. — Не й обръщай внимание. Той кимна, все още смаян, после се поклони бързо. — Мадам Лабел е долу, капитане. Тя… тя настоява да говори с мадам Дигори. Лу се промуши под ръката ми. Отдръпнах се, преди да е настъпила босите ми пръсти. Или да ме е ухапала. Бях си взел поука от случката в реката. — Какво иска? Лу скръсти ръце и се облегна на рамката на вратата. — Каза ли й да се разкара? — Лу — предупредих я аз. — Тя отказва да си тръгне. — Ансел пристъпи смутено от крак на крак. — Казва, че е важно. — Е, тогава предполагам, че Емили и Александър ще трябва да почакат. Каква трагедия! — Лу се провря пак покрай мен, за да си вземе наметалото. После рязко спря и сбърчи нос. — Освен това смърдиш. Аз и препречих пътя. Устоях на порива да се помириша. — Никъде няма да ходиш. — Разбира се, че ще ходя. — Заобиколи ме, като бърчеше лице и махаше с ръка пред носа си. Настръхнах. Със сигурност не миришех чак толкова зле. — Ансел току-що каза, че тя няма да си тръгне, преди да се е видяла с мен. Нарочно посегнах зад нея, потърках в бузата й потната си кожа и си взех палтото. Тя не помръдна. Просто извърна глава да ме погледне с присвити очи. Лицата ни бяха на педя разстояние, борих се с порива да се наведа и да вдишам. Не да помириша себе си, а да помириша нея. Когато не беше се мотала из лечебницата, миришеше… хубаво. Като канела. Прочистих си гърлото и облякох куртката си. Ризата ми, още влажна от пот, се нави и скупчи по кожата ми. Неудобно. — Тя не биваше да е тук. Приключихме с разпита й вчера. Не че имаше голяма полза. Мадам Лабел беше хлъзгава като Лу. След като случайно ни разкри истинското име на вещицата, не каза нищо повече. Архиепископът беше разярен. Тя имаше късмет, че не я изпрати на кладата — и нея, и Лу. — Вероятно иска да направи ново предложение — каза Лу, в пълно неведение колко опасна е ситуацията й. — Ново предложение? — Да ме купи за „Белроуз“. Смръщих се. — Незаконно е да купуваш човешки същества като имущество. — Тя няма да ти каже, че ме купува. Ще каже, че ще ме вземе на договор, ще плаща за обучението ми, разкрасяването ми и стаята. Ето как хора като нея се промъкват между капките. Ист Енд се върти чрез такива договори. — Тя замълча и наклони глава. — Но това вероятно вече не е проблем, след като сме женени. Освен ако нямаш нищо против да ме споделяш с други? Закопчах куртката си в напрегната тишина. — Тя не иска да те купи. Лу мина покрай мен с дяволита усмивка и изтри една капка пот от челото ми. — Ще разберем ли? * * *



 Мадам Лабел чакаше във фоайето. Двама от братята ми стояха до нея. Изглеждаха предпазливи и несигурни дали тя е желан посетител в този час. Кулата и кралството имаха стриктен вечерен час. Тя обаче стоеше спокойно между тях. Вирнала брадичка. На лицето й — вероятно някога изключително красиво, но вече повехнало, с фини бръчици около очите и устата — се разля широка усмивка, когато видя Лу. — Луиз! — Тя вдигна ръце, сякаш очакваше Лу да я прегърне. Едва не се засмях. — Колко прекрасно, че те виждам в добро здраве. Макар че синините по лицето ти изглеждат ужасно. Надявам се, че нашите любезни домакини не са отговорни за това? Поривът да се засмея замря в гърлото ми. — Никога не бихме я наранили. Очите й спряха на мен и тя плесна с ръце от престорено удоволствие. — Колко е прекрасно да ви видя отново, капитан Дигори! — Разбира се, разбира се. Трябваше да се досетя. Вие сте твърде благородни, нали? — Тя се усмихна и разкри неестествено бели зъби. — Извинявам се за късния час, но трябваше веднага да говоря с Луиз. Надявам се, че нямаш нищо против да ти я отнема за момент. Лу не помръдна. — Какво искаш? — Надявах се да обсъдим това насаме, скъпа. Информацията е доста… деликатна. Опитах се да говоря с теб вчера след разпита, но с ескорта ми установихме, че си заета в библиотеката. — Тя ни погледна с многозначителна усмивка, наведе се напред и прошепна: — Никога не се бъркам в любовни скандали. Това е едно от малкото правила, според които живея. Лу се ококори. — Това не беше любовен скандал. — Така ли? Тогава вероятно си склонна да премислиш моето предложение? Усетих порив да пристъпя между тях. — Трябва да си тръгвате. — Спокойно, капитане. Не възнамерявам да ви отнема невестата… все още. — Тя ми смигна и се засмя. — Но настоявам да говоря насаме с нея. Има ли къде да отидем с мадам Дигори? Някъде, където не е толкова… — тя посочи към ловците, които стояха около нас — претъпкано? В този момент обаче архиепископът се втурна във фоайето по нощна шапчица. — Какво става тук? Всички си имате задължения… — Очите му се отвориха широко, когато видя мадам Лабел. — Елен. Каква неприятна изненада. Тя направи реверанс. — Подобно, Ваше Високопреосвещенство. Побързах да се поклоня и свих юмрук до сърцето си. — Мадам Лабел е дошла да говори със съпругата ми, сър. — Така ли? — Погледът му не потрепна. Той се взираше в мадам Лабел с изгаряща интензивност, устните му бяха стиснати. — Колко жалко тогава, че църквата затваря врати приблизително след — извади часовник от джоба си — три минути. Тя отвърна с наежена усмивка. — Със сигурност църквата не би трябвало изобщо да затваря врати, нали? — Това са опасни времена, мадам. Трябва да правим каквото е нужно, за да оцелеем. — Да. — Тя погледна към Лу. — Трябва. Тишина се спусна над нас, докато се гледахме и мълчахме. Напрегната и неловка. Лу пристъпи от крак на крак и аз се запитах дали да не изведа мадам Лабел със сила. Каквото и да твърдеше, целта на тази жена бе съвсем ясна и аз щях да изгоря „Белроуз“ до основи, преди да позволя на Лу да стане куртизанка. Без значение дали й харесваше, тя бе дала клетва на мен. — Две минути — каза рязко архиепископът. Мадам Лабел изкриви лице. — Няма да си тръгна. Архиепископът кимна към братята ми и те се приближиха. Смръщили чела. Разкъсваха се между желанието да изпълнят заповедта и притеснението да изхвърлят една жена от катедралата. Аз не страдах от такива скрупули. Пристъпих напред и скрих Лу зад себе си. — Да, тръгваш си. Нещо потрепна в очите на мадам Лабел, когато ме погледна. Усмивката й изчезна. Преди да успея да я изхвърля от кулата, Лу ме докосна по ръката и прошепна: — Остави я. След това се случиха няколко неща едновременно. Безумен блясък се появи в очите на мадам Лабел при думите на Лу и тя се хвърли напред. По-бързо от нападаща змия стисна Лу в прегръдката си. Устните й бързо се движеха до ухото й. Вбесен, аз издърпах Лу в мига, в който Ансел скочи да обуздае мадам Лабел. Братята ми се присъединиха към него. Те притиснаха ръцете и зад гърба, а тя се замята да се върне при Лу. — Чакайте! — Лу се мяташе в ръцете ми, извиваше се към нея. Очите й бяха подивели. Лицето пребледняло. — Тя ми казваше нещо. Чакайте! Но беше настанал пълен хаос. Мадам Лабел изпищя, когато ловците се опитаха да я извлекат навън. Архиепископът посочи към Лу, преди да се втурне напред. — Махни я оттук. Аз се подчиних, стиснах силно Лу през кръста и я повлякох назад. Далече от лудата. Далече от паниката и суматохата в залата… в мислите ми. — Спри! — Лу риташе и ме удряше по ръцете, но аз само затегнах хватката си. — Размислих! Нека говоря с нея! Пусни ме! Тя ми беше дала клетва. И никъде нямаше да ходи. 
  Студ в костите ми 
 


  Лу  Гърлото ми плаче. Не със сълзи. С нещо по-гъсто и по-мрачно. Нещо, което облива кожата ми в алено, спуска се по гърдите и попива в косата ми, в роклята и по ръцете. Ръцете ми. Те посягат към източника, пръстите ми търсят, отчаяно се опитват да спрат потока, отчаяно се опитват да спрат, спрат, спрат… Сред боровете около мен отекват викове. Те ме объркват. Не мога да мисля. Но трябва да мисля, да бягам. И тя е някъде зад мен, преследва ме. Чувам гласа й, смеха й. Тя ме вика и устните й произнасят името ми най-силно от всички. Луиз… идвам за теб, скъпа. Идвам за теб, скъпа. Идвам за теб, скъпа… скъпа… скъпа… Сляп ужас. Тя не може да ме намери тук. Не мога да се върна, иначе… иначе ще се случи нещо ужасно. Златото още просветва. Полепва по дърветата, по земята, по небето, разпръсва мислите ми като кръв по боровете. Предупреждава ме. Махай се, махай се, махай се. Не можеш да се върнеш тук. Никога вече. Сега се хвърлям в реката, търкам кожата си, измивам следата от кръв след мен. Трескаво, панически. Разрезът гърлото ми се затваря, острата болка отстъпва, колкото повече се отдалечавам от дома. Колкото повече се отдалечавам от приятелите си. От семейството си. От нея. Никога вече никога вече никога вече. Вече няма да ги видя. Живот за живот. Иначе ще умра. * * *



 Събудих се със сепване, очите ми се стрелнаха към прозореца. Снощи, зачервена и развълнувана, го бях оставила отворен. Сега по перваза имаше сняг и пориви на вятъра вкарваха снежинки в стаята. Гледах ги как се въртят във въздуха, опитвах се да пренебрегна ледения страх, който се бе настанил в стомаха ми. Одеялата не успяваха да стоплят костите ми. Зъбите ми тракаха. Макар че не бях чула всички трескави думи на мадам Лабел, предупреждението й беше ясно. Тя идва. Седнах и потърках ръцете си заради студа. Коя беше всъщност мадам Лабел? И как така знаеше коя съм аз? Беше наивно да си мисля, че мога да изчезна напълно. Бях се заблуждавала, като се дегизирах… като се омъжих за ловец. Никога нямаше да съм в безопасност. Майка ми щеше да ме намери. Макар да се бях упражнявала отново тази сутрин, това не беше достатъчно. Трябваше да се упражнявам по-усилено. Всеки ден. Два пъти на ден. И трябваше да съм по-силна, когато тя пристигне, за да мога да се бия. Нямаше да е зле да си намеря оръжие. На сутринта щях да потърся. Нож, меч. Каквото и да е. Не можех да понасям повече тези мисли, затова слязох от леглото и се свих на пода до съпруга си. Той дишаше бавно и ритмично. Спокойно. Той не сънуваше кошмари. Плъзнах се под одеялата и се притиснах до него. Опрях буза на гърба му и се насладих на топлината му, която се процеждаше през кожата ми. Очите ми се затвориха, дишането ми се успокои. На сутринта. Щях да се оправя с всичко на сутринта. Дишането му се накъса леко, когато се унасях. 
  Хитра малка вещица 
 


  Лу  На следващата сутрин малкото огледало над умивалника бе доста нелюбезно. Смръщих се на отражението си. Бледи бузи, подути очи. Сухи устни. Изглеждах ужасно. Чувствах се ужасно. Вратата на спалнята се отвори, но аз продължих да се взирам в огледалото, потънала в мисли. Кошмарите винаги ме тормозеха, но снощи… снощи беше най-зле. Докоснах белега на врата си леко, припомняйки си. Беше на шестнайсетия ми рожден ден. Една вещица става жена на шестнайсет. Моите приятелки бяха много развълнувани за техния преход, нетърпеливи да се превърнат в Бели дами. При мен беше друго. Аз винаги бях знаела, че ще умра в деня, когато навърша шестнайсет. Бях го приела. Дори се радвах, когато сестрите ми показваха към мен любов и почит. Аз бях предназначена да умра още от раждането си. Само смъртта ми можеше да спаси моя народ. Но когато легнах на олтара и острието се притисна в гърлото ми, нещо се беше променило. Аз се бях променила. — Лу? — Гласът на съпруга ми отекна през вратата. — Облечена ли си? Не му отговорих. Унижението гореше в стомаха ми след снощната ми слабост. Стиснах легена и се втренчих в огледалото. Бях спала на пода, за да бъда близо до него. Слабост. — Лу? — Когато пак не отговорих, той открехна вратата. — Влизам. Ансел беше зад него, с изпито и угрижено лице. Извъртях очи пред отражението си. — Какво има? — Съпругът ми се взираше в лицето ми. — Нещо случило ли се е? Насилих се да се усмихна. — Добре съм, благодаря. Те се спогледаха и съпругът ми кимна към вратата. Престорих се, че не виждам как Ансел излезе, после настъпи неловка тишина. — Доста помислих — каза той накрая. — Това е опасно занимание. Той преглътна с усилие. Изглеждаше като човек, който се готви да дръпне рязко превръзка — равни части решителност и ужас. — Тази вечер в „Слънце и Луна“ има представление. Може да отидем? — Какво представление? — „Ефимерен живот“. Разбира се. Изсмях се мрачно и се вгледах в сенките под очите си. След посещението на мадам Лабел бях останала до късно и дочетох историята на Емили и Александър, за да се разсея. Те бяха живели, бяха се обичали и бяха умрели заедно. И за какво? Не свършва със смърт. Свършва с надежда. Надежда. Надежда, която те нямаше да видят, нямаше да изпитат, нямаше да докоснат. Неуловима като дим. Като потрепващи пламъци. Историята бе много по-подходяща, отколкото съпругът ми си представяше. Вселената — или Бог, или Богинята, или който и да било — като че ли се подиграваше с мен. И все пак… огледах каменните стени. Клетката си. Щеше да е хубаво да изляза от това проклето място, дори за малко. — Добре. Понечих да мина покрай него в спалнята, но той блокира вратата. — Нещо тревожи ли те? — Нищо, което да те засяга. — Е, вече ме засяга. Ти не си на себе си. Успях да се ухиля подигравателно, но бе твърде трудно да поддържам усмивката. Прозях се. — Не си въобразявай, че ме познаваш. — Знам, че ако не ругаеш и не пееш за надарени кръчмарки, нещо не е наред. — Устните му потрепнаха и той колебливо ме докосна по рамото, сините му очи просветваха. Като слънце в океан. Прогоних, подразнена, тази мисъл. — Какво има? Можеш да ми кажеш. Не, не мога. Извърнах се от допира му. — Казах, че съм добре. Той отпусна ръка, затвори очи. — Ясно. Тогава ще те оставя сама. Гледах го как излиза и в мен потрепна нещо, което много странно приличаше на съжаление. * * *



 След малко надникнах навън, надявах се, че е още там, но той бе изчезнал. Гадното ми настроение се вгади още повече, когато видях Ансел да седи до писалището. Гледаше ме притеснено, сякаш очакваше да ми пораснат рога и да избълвам огън — и в този случай точно това ми идваше да направя. Втурнах се към него и той веднага се изправи. Свирепо задоволство се прокрадна из мен от боязливостта му, а после дойде и вината. Ансел не беше виновен за нищо и все пак… не можех да се успокоя. Не можех да се отърва от съня. За нещастие, и от Ансел. — Мога ли да ти помогна с нещо? Не му отговорих, минах покрай кльощавото му тяло и отворих чекмеджето на писалището. Дневникът и писмата още ги нямаше, вътре лежеше само една протрита Библия. Нямаше нож. По дяволите. Знаех си, че едва ли ще намеря, но раздразнението и вероятно страхът ме караха да мисля нелогично. Обърнах се и тръгнах към леглото. Ансел ме последва объркан. — Какво правиш? — Търся оръжие. Грабнах таблата на леглото и се опитах да я отместя стената. — Оръжие? — Гласът му се извиси от смайване. — За к-какво ти е оръжие? Натиснах с цялото си тяло проклетото нещо, но беше твърде тежко. — В случай че мадам Лабел… или някой друг се върне. Помогни ми. Той не помръдна. — Някой друг? Едва се сдържах да не изръмжа от нетърпение. Нямаше значение. Той вероятно не би скрил нож в тая малка дупка. Не и след като ми я показа. Легнах по корем и се заврях зад таблата на леглото. Тя беше безупречно чиста. Толкова чиста, че можеш да ядеш на нея. Запитах се дали това е проява на обсесивните тенденции на прислужниците или на съпруга ми. Вероятно на съпруга ми. Изглеждаше такъв тип. Контролиращ. Маниакално спретнат. Ансел повтори въпроса си, този път по-отблизо, но аз пак не отговорих, а опипах пода за скрита пролука или разхлабена дъска. Нямаше нищо. Въпреки това започнах да чукам на равни интервали, като се вслушвах за кух звук. Ансел завря глава под леглото. — Тук долу няма оръжия. — Аз и не очаквам да кажеш друго. — Мадам Дигори… — Лу. Той потрепна в идеална имитация на съпруга ми. — Луиз… — Не. — Извъртях глава да го погледна в тъмното и я ударих в рамката на леглото. Изругах силно. — Не Луиз. Сега се махай. Излизам. Той примигна объркано, но се отдръпна. Аз изпълзях след него. Настъпи неловка пауза. — Не знам защо си толкова изплашена от мадам Лабел — каза той накрая, — но те уверявам, че… Оффф. — Не съм изплашена от мадам Лабел. — То… тогава от някой друг? Веждите му се смръщиха, докато се опитваше да разгадае настроението ми. Аз отпуснах леко лице, но само едва доловимо. Въпреки опита на Ансел да стои настрани след бедствието в библиотеката преди два дни, усилията му останаха безплодни. Предимно защото аз не му позволявах. Освен Коко, той беше единственият човек, когото харесвах в тази проклета кула. Лъжкиня. Млъкни. — Няма друг — излъгах. — Но човек трябва да е внимателен. Не че не вярвам на твоите върховни бойни умения, Ансел, но предпочитам да не възлагам надеждите си само на… теб. Объркването на лицето му бе заменено от обида, дори гняв. — Мога да се справя. — Може и да можеш. — Ти няма да получиш оръжие. Надигнах се и изтупах несъществуваща прашинка от панталона си. — Ще видим. Къде е моят злощастен съпруг? Трябва да говоря с него. — И той няма да ти даде. Именно той ги скри. — Аха! — Вирнах победоносно пръст във въздуха и очите му се ококориха, когато се приближих до него. — Значи, наистина ги е скрил! Къде са те, Ансел? — Забих пръст в гърдите му. — Кажи ми! Той перна ръката ми и отстъпи назад. — Не знам къде ги е сложил, затова не ме бутай така… — Бутнах го отново, ей така, нарочно. — Ох! — Той потърка гневно мястото. — Казах, че не знам! Ясно? Не знам! Свалих пръст, внезапно се почувствах много по-добре. Засмях се въпреки себе си. — Добре. Вече ти вярвам. Хайде да намерим съпруга ми. Без да кажа нищо повече, аз се обърнах и замарширувах към вратата. Ансел въздъхна примирено и ме последва. — На Рийд няма да му хареса — измърмори той. — Освен това дори не знам къде е. — Е, какво правите обикновено всички през деня? — Понечих да отворя вратата към стълбището, но Ансел я хвана и я отвори вместо мен. Добре, не просто го харесвах, обожавах го. — Предполагам, че ритате кученца или крадете детски души. Ансел се огледа притеснено. — Не може да говориш такива неща. Не е прилично. Вече си съпруга на ловец. — О, я стига. — Извъртях преувеличено очи. — Мислех си, че вече ясно съм показала, че изобщо не ми пука дали се държа прилично. Да ти го напомням ли? Има още два стиха от песента за цицорестата Лиди. Той пребледня. — Моля те, недей. Ухилих се одобрително. — Тогава ми кажи къде мога да намеря съпруга си. Настъпи кратка пауза, в която Ансел размишляваше дали заплахата, че ще продължа баладата за цицорестата дама, е сериозна. Вероятно реши, че е — и много умно, — защото поклати глава и промърмори: — Вероятно е в заседателната зала. — Отлично. — Хванах го под ръка и го бутнах игриво с хълбок. Той се напрегна. — Води. За мое раздразнение, съпругът ми не беше в заседателната зала. Вместо това там ме посрещна друг ловец. Късата му черна коса блестеше на светлината на свещите, а светлите зелени очи — поразителни на бронзовото лице — се присвиха, когато срещнаха моите. Едва устоях да не се смръщя. Жан Люк. — Добро утро, крадло. — Той бързо се овладя и ми се поклони дълбоко. — Какво мога да направя за теб? Чувствата бяха ясно изписани на лицето му, затова беше лесно да разпозная слабостта му. Макар че се преструваше на приятел, аз винаги разпознавах завистта. Особено загноилата завист. За нещастие, нямах време за игрички днес. — Търся съпруга си — казах аз и вече излизах от стаята, — но виждам, че не е тук. Би ли ме извинил… — Глупости. — Той избута документите, които разглеждаше, и се протегна лениво. — Остани малко. И без това трябва да си почина. — И как точно бих могла да подпомогна това? Той се облегна на масата и скръсти ръце. — Защо ти е нашият скъп капитан. — За нож. Той се засмя и прокара ръка по брадичката си. — Колкото и да си убедителна, е крайно невероятно дори ти да успееш да се сдобиеш с оръжие тук. Архиепископът като че ли те мисли за опасна. Рийд, както винаги, смята мнението на Негово Високопреосвещенство за словото Божие. Ансел влезе в стаята. Присви очи. — Не бива да говориш така за капитан Дигори. Жан Люк наклони глава с подигравателна усмивка. — Казвам само истината, Ансел. Рийд е най-близкият ми приятел. Освен това е любимецът на архиепископа. — Извъртя очи, устната му се изви, сякаш думата остави гаден вкус в устата му. — Непотизмът е съсипващ. — Непотизъм? — Извих вежда, като гледах ту единия, ту другия. — Мислех си, че съпругът ми е сирак. — Такъв е. — Ансел се взираше зловещо в Жан Люк. Не бях осъзнавала, че може да изглежда така… враждебно. — Архиепископът го е намерил в… — О, спести ни сълзливата история, става ли? Всички си имаме такава. Жан Люк отпусна ръка и се отблъсна внезапно от масата. Погледна към мен, преди да се върне към документите. — Архиепископът си мисли, че вижда себе си в Рийд. И двамата са сираци, и двамата са били пакостливи като деца. Но дотук приликите свършват. Архиепископът се е създал сам. Делото на живота си, титлата си, влиянието си… Борил се е за тях. Проливал е кръв за тях. — Той се ухили смачка един лист и го хвърли в кошчето. — И възнамерява да даде всичко това на Рийд просто така. — Жан Люк — казах аз хитро. — А ти сирак ли си? Погледът му се изостри. — Защо? — Ами… просто така. Няма значение. И наистина нямаше. Наистина. Не ми пукаше изобщо за проблемите на Жан Люк. Но човек, който е така напълно сляп за собствените си чувства… нищо чудно, че е изпълнен с огорчение. Проклех се за любопитството си и насочих мислите към целта си. По-важно беше да се сдобия с оръжие и честно казано, по-интересно от този странен любовен триъгълник. — Прав си, между другото. — Свих отегчено рамене и се приближих, за да проследя с пръст картата. Той ме гледаше с подозрение. — Съпругът ми не заслужава нищо от това. Направо е жалко как чака всеки знак от архиепископа. — Ансел ме погледна изумен, но аз не му обърнах внимание, разглеждах една прашинка на пръста си. — Като добро момченце… което моли за остатъци. Жан Люк се усмихна мрачно. — О, значи си лукава? — Когато не отговорих, се засмя. — Макар да ти съчувствам, мадам Дигори, не съм толкова лесен за манипулация. — Така ли? — наклоних глава към него. — Сигурен ли си? Той кимна и се облегна напред на лакът. — Сигурен съм. Въпреки всичките си недостатъци Рийд има основателна причина да крие оръжията си от теб. Ти си престъпница. — Ясно. Разбира се. Просто… мислех си, че може да е от полза и за двама ни. Ансел докосна ръката ми. — Лу… — Слушам те. — Очите на Жан Люк блестяха развеселени. — Искаш нож. И аз какво общо имам? Отдръпнах се от ръката на Ансел и също се усмихнах. — Ами просто е. Като ми дадеш нож, ужасно ще ядосаш съпруга ми. Тогава той се засмя. Отметна глава назад и плесна по масата, като разпиля документите. — О, ама ти си била много хитра малка вещица, а? Застинах, усмивката ми потрепна леко, преди да се засмея твърде късно. Ансел като че ли не забеляза, но Жан Люк, с неговите остри очи, рязко спря да се смее. Наклони глава да ме огледа, като хрътка надушила следата на заек. По дяволите. Насилих се да се усмихна, преди да изляза. — Изгубих достатъчно време с вас, ловец Тусен. Ако ме извините, трябва да намеря неоткриваемия си съпруг. — Рийд не е тук. — Жан Люк още ме гледаше втренчено. Той излезе по-рано с архиепископа. Докладваха за поява на лютени извън града. — Обърка смръщването ми с тревога и добави: — Той ще се върне до няколко часа. Лютените не са особено опасни, но жандармите не са способни да се справят със свръхестественото. Представих си малките таласъмчета, с които си играех като дете. — Те изобщо не са опасни. — Думите напуснаха устата ми, преди да се усетя. — Имам предвид… Какво ще прави той с тях? Жан Люк изви вежда. — Ще ги унищожи, разбира се. — Защо? — Пренебрегнах факта, че Ансел настоятелно ме дърпаше за ръката, към лицето ми се надигаше жега. Знаех, че трябва да замълча. Разпознах искрата в очите на Жан Люк. Досещаше се. Инстинкт. Идея, която скоро можеше да се превърне в нещо повече, ако не си затварях устата. — Те са безобидни. — Те пречат на фермерите и са свръхестествени. Нашата работа е да ги елиминираме. — Мислех си, че вашата работа е да защитавате невинните? — А лютените са невинни? — Безобидни са — повторих аз. — Те не бива да съществуват. Родени са от одушевена глина и вещерство. — Нима Адам не е създаден от пръст? Той наклони леко глава, като ме гледаше. — Да… но от Божията ръка. Да не намекваш, че вещиците имат същата власт? Поколебах се, най-сетне осъзнала какво казвам и къде съм. Жан Люк и Ансел се взираха в мен, чакаха отговора ми. — Разбира се, че не. — Насилих се да срещна любопитния поглед на Жан Люк, кръвта бучеше в ушите ми. — Изобщо не казвам това. — Добре. — Усмихна се леко и притеснително, докато Ансел ме влачеше към вратата. — Значи се разбрахме. * * *



 Ансел продължаваше да ме поглежда с тревога, докато вървяхме към лечебницата, но аз не му обърнах внимание. Когато накрая отвори уста да ме попита, аз направих това, в което най-много ме биваше — разсейване. — Мисля, че мадмоазел Перо ще бъде тук тази сутрин. Той видимо се ободри. — Дали? Усмихнах се и го побутнах с рамо. Този път не се напрегна. — Има голяма вероятност. — И… и дали ще ме пусне да посетя пациентите с теб днес? — Едва ли. Той изкачи неохотно останалите стълби. Не се сдържах и се засмях. Познатата успокоителна миризма на магия ни посрещна, когато влязохме в лечебницата. Ела да си играем, ела да си играем. Но не бях дошла да си играя. Всъщност Коко доказа това, когато ни посрещна на вратата. — Здравей, Ансел — каза тя нехайно, хвана ме под ръка и ме насочи към стаята на мосю Бернар. — Здравейте, мадмоазел Пер… — Довиждане, Ансел. Тя затвори вратата пред смаяното му лице. Смръщих й се. — Той те харесва. Трябва да си по-мила с него. Тя се хвърли на металния стол. — Точно затова не го окуражавам. Горкото момче е твърде добро за мен. — Може би трябва да го оставиш сам да реши това. — Хм… — Тя огледа един особено гаден белег на китката си, преди да дръпне ръкава си надолу. — Може би трябваше. Извъртях очи и отидох да поздравя мосю Бернар. Макар че бяха изминали два дни, горкият човек още не беше умрял. Той не спеше. Не ядеше. Отец Орвил и другите лечители нямаха представа как е още жив. Каквато и да беше причината, аз бях доволна. Вече се бях привързала към него и зловещия му поглед. — Чух за мадам Лабел — каза Коко. Верен на думата си, Жан Люк бе говорил със свещениците и верни на думата си, те явно наблюдаваха изкъсо новата си лечителка. Тя не бе посмяла да напуска лечебницата отново. — Какво искаше тя? Седнах на стола до леглото на Берни и кръстосах крака. Белите му очи ме проследиха, а пръстът му удряше по оковите. Трак. Трак. Трак. — Да ме предупреди. Каза, че майка ми идва. — Казала е това? Погледът й се изостри и аз бързо й разказах за случилото се предишния ден. Когато приключих, тя крачеше из стаята. — Това не означава нищо. Знаем, че тя те търси. Естествено, че идва. Това не означава, че знае, че си тук… — Права си, така е. Но все пак искам да съм готова. — Разбира се. — Тя закима трескаво и къдриците й подскочиха. — Нека започнем тогава. Омагьосай вратата. С модел, който не си използвала досега. Станах и тръгнах към вратата, потърках ръце заради студа в стаята. С Коко бяхме решили да я омагьосаме, за да не може никой да подслушва нашите тренировъчни сесии. Никой не биваше да чува нашите тихи разговори за магията. Когато се приближих, призовах познатите златни модели. Те се материализираха, мъгливи и вездесъщи. По кожата ми. В ума ми. Газех през тях, търсех нещо ново. Нещо различно. След няколко безплодни минути вдигнах ядосано ръце. — Няма нищо ново. Коко застана до мен. Като Червена дама тя не можеше да вижда шарките, но въпреки това опита. — Не мислиш правилно за това. Разгледай всяка възможност. Затворих очи и се насилих да си поема дълбоко дъх. Някога виждах и манипулирах моделите по-лесно — лесно като дишането. Но вече не. Бях се крила твърде дълго. Бях потискала магията си твърде дълго. Твърде много опасности се бяха спотайвали в града: вещици, ловци и дори граждани разпознаваха странната миризма на магията. Макар че бе невъзможно да различиш вещица по външния вид, една сама жена винаги събуждаше подозрение. Колко време щеше да измине, преди някой да ме надуши след заклинание? Колко време щеше да измине, преди някой да види, че кривя пръстите си, и да ме последва до дома? Бях използвала магия в къщата на Трембли и ето къде се озовах. Не. Беше по-безопасно да спра напълно да практикувам магията. Обясних на Коко, че е като упражняване на мускул. Когато ги използваш постоянно, моделите се появяват бързо, ясни, обикновено по свое желание. Ако спреш да го правиш обаче, онази част от тялото ми, която бе свързана с предците ми, с тяхната пепел в земята, отслабваше. И всяка секунда, в която се опитвах да разплета модел, някоя вещица можеше да нападне. Мадам Лабел бе пределно ясна. Майка ми беше в града. Вероятно тя знаеше къде съм, вероятно не знаеше. Така или иначе, не можех да си позволя слабост. Сякаш послушал мислите ми, златният прах започна да се приближава и вещиците от парада се появиха в ума ми. Безумните им усмивки. Телата, които безпомощно се носеха над тях. Потиснах тръпка и ме заля вълна от безпомощност. Колкото и често да практикувах, колкото и добра да ставах, никога нямаше да съм могъща като някои от тях. Защото вещиците като тези на парада, вещици, които са готови да пожертват всичко заради каузата си, не бяха просто могъщи. Те бяха опасни. Макар че една вещица не можеше да види модели на друга, за да удавиш или изгориш човек, се изискваха огромни жертви за поддържането на баланса: вероятно някое чувство или година от спомените ти. Цветът на очите ти. Способността да усещаш чуждия допир. Такива загуби можеха да… променят човек. Да го превърнат в нещо по-тъмно и по-странно. Бях го виждала веднъж. Но то беше много отдавна. Дори да не можех да се надявам, че ще стана по-могъща от майка си, отказвах да бездействам. — Като преча на лечителите и свещениците да ни чуят, аз ги ощетявам. Вземам от тях. — Изтупах златото, полепнало по кожата ми, и изпънах рамене. — Трябва някак да накърня и себе си. Някое от сетивата ми… слухът изглежда честна размяна, но вече съм го правила. Бих могла да дам друго сетиво, като допир, зрение или вкус. Спрях и огледах моделите. — Вкусът не е достатъчен. Балансът пак ще е нарушен в моя полза. Зрението е твърде много, тъй като ще стана неефективна. Затова… трябва да е допирът. Или може би обонянието? Фокусирах се в носа си, но не се появи нов модел. Чук. Чук. Чук. Погледнах към Берни, концентрацията ми се наруши. Моделите изчезнаха. — Обичам те, Берни, но би ли престанал? Много ме затрудняваш. Чук. Коко ме побутна по бузата и насочи вниманието ми пак към вратата. — Продължавай. Опитай от друга перспектива. Отблъснах ръката й. — Лесно ти е да го кажеш. — Стиснах зъби и се втренчих така силно във вратата, че се уплаших очите ми да не експлодират. Вероятно това щеше да е достатъчен баланс. Може би… може би не отнемам от тях. Може би те ми дават нещо. — Например потайност? — попита Коко. — Да. Което означава… което означава… — Може да се опиташ да издадеш тайна. — Не ставай глупава. Не се получава така… Тънка златна нишка се проточи между езика й. По дяволите. Това беше проблемът с магията. Беше субективна. За всяка възможност, която успеех да предвидя, друга вещица можеше да измисли поне още сто. Точно както две глави не могат да мислят еднакво, така и магията на две вещици не е еднаква. Винаги виждаме света различно. Все пак не беше нужно да казвам това на Коко. Тя ми се усмихна самодоволно и изви вежда, сякаш прочела мислите ми. — На мен ми се струва, че твоята магия няма твърди правила. Интуитивна е. — Тя се потупа замислено с пръст по брадичката. — Честно да ти кажа, напомня ми за кръвната магия. В коридора отвън отекнаха стъпки и ние застинахме. Когато те не отминаха, когато спряха пред вратата, Коко се оттегли в ъгъла и аз седнах на металния стол до леглото на Берни. Отворих Библията и започнах да чета наслуки. Отец Орвил изкуцука в стаята. — О! — Притисна ръце към гърдите си, когато ни видя, очите му се ококориха зад очилата. — Господи! Ужасно ме изплашихте. Усмихнах се и се изправих, когато Ансел влезе в стаята. По устните му имаше трохи от бисквита. Явно беше нападнал кухнята на лечителите. — Наред ли е всичко? — Да, разбира се. — Насочих вниманието си към отец Орвил. — Моля за извинение, отче. Не исках да ви плаша. — Не, нищо такова, дете. Просто съм малко напрегнат тази сутрин. Изкарахме много странна нощ. Пациентите ни бяха необичайно… превъзбудени. — Той махна с ръка, разкривайки метална спринцовка, дойде при Берни. Усмивката ми замръзна. — Виждам, че и вие сте загрижена за нашия мосю Бернар. Снощи един от моите лечители го завари да се опит на да скочи през прозореца! — Какво! Втренчих се в Берни, но обезобразеното му лице не издаваше нищо. Съвсем нищо. Той си остана… безизразен. Поклатих глава. Болката сигурно беше ужасна. Отец Орвил ме потупа по рамото. — Не се тревожи, дете. Няма да се случи отново. — Вдигна ръка да ми покаже спринцовката. — Този път дозата е по-точна. Сигурен съм. Инжекцията ще го успокои, докато не отиде при Господ. Той извади тънък кинжал от расото си и поряза леко ръката на Берни. Коко пристъпи напред с присвити очи, когато потече черната кръв. — Той се влошава. Отец Орвил се опитваше да се оправи със спринцовката. Съмнявах се, че дори вижда ръката на Берни, но най-сетне успя да забие иглата дълбоко в черната рана. Аз потрепнах, когато натисна буталото и инжектира отровата, но Берни не помръдна. Само продължи да се взира в мен. — Ето. — Отец Орвил извади иглата от ръката му. — Сега би трябвало веднага да заспи. Може ли да предложа да го оставим на спокойствие? — Да, отче — отвърна Коко и сведе глава. Тя ме погледна многозначително. — Хайде, Лу. Да идем да почетем от Притчите. 
  Ефимерен живот 
 


  Лу  На улицата пред „Слънце и Луна“ имаше тълпа. Аристократи разговаряха пред касата, докато техните съпруги се поздравяваха със захаросани усмивки. Модни карети идваха и си отиваха. Разпоредители се опитваха да насочват зрители към местата им, но всъщност това бе истинското забавление за вечерта. Затова богатите и влиятелни хора идваха на театър… за да се перчат и политиканстват в сложен социален танц. Винаги ми бе приличало на перченето на пауни в размножителен период. Със съпруга ми също играехме ролята си. Окървавената рокля и панталона ми ги нямаше. Когато той се прибра в стаята ни по-рано с нова вечерна рокля, изпъчен от гордост и изпълнен с нетърпение, аз не успях да му откажа. Роклята бе златиста, с тесен корсаж, стесняващи се ръкави, избродирани с малки метални цветчета. Те блестяха на отслабващата светлина, преминавайки плавно в шлейф от коприна с цвят на шампанско. Дори бях изличила с магия някои от синините си в лечебницата. Пудрата покри останалите. Съпругът ми бе с най-хубавата си куртка. Макар че беше в синьото на ловците, по яката и маншетите имаше златен филигран. Устоях на порива да се усмихна, като си представих как изглеждаме, докато се изкачвахме по стълбите на театъра. Той ми бе избрал рокля, която да отива на куртката му. Трябваше да съм възмутена, но докато ме държеше под ръка, не можех да се чувствам иначе, освен развълнувана. Бях настояла обаче да сложа качулката на наметалото си. И красива дантелена панделка, за да скрия белега си. Дори да забеляза това, съпругът ми не каза нищо. Вероятно не беше чак толкова лош. Тълпата се отдръпна, когато влязохме във фоайето. Съмнявах се, че някой ни помни, но хората се смущаваха — макар че някои го наричаха почитание — в присъствието на ловци. Никой не можеше да съсипе празненство така успешно като един ловец. Особено ако този ловец е толкова самодоволен като съпруга ми. Той ме поведе към мястото ми. За първи път не ми стана неприятно от ръката му на гърба ми. Всъщност ми стана… приятно. Тя беше топла. Силна. Докато не се опита да свали наметалото ми. Когато го дръпнах от ръката му, отказвайки да се разделя с него, той се намръщи и се прокашля смутено. — Така и не те попитах… хареса ли ти книгата? Господинът на мястото до мен хвана ръката ми, преди да успея да отговоря. — Enchantè, mademoiselle — изгука той и целуна пръстите ми. Приятно ми е да се запознаем, госпожице. Неволно се изкикотих. Той беше хубав по някакъв мазен начин — с тъмна лъскава коса и тънки мустачки. Съпругът ми веднага се зачерви. — Ще съм ви благодарен, ако си отдръпнете ръката от съпругата ми, мосю. Мъжът се ококори и погледна безименния ми пръст, на който нямаше венчален пръстен. Аз се засмях още по-силно. Бях започнала да нося пръстена на Анжелика на дясната си ръка само за да вбесявам съпруга си. — Съпругата ви? — Той пусна ръката ми, все едно беше отровен паяк. — Не знаех, че ловците се женят. — Този се е женил. — Съпругът ми стана и ми кимна. — Да си разменим местата. — Не исках да ви засегна, мосю, разбира се. — Мазният хубавец ме погледна със съжаление, когато се отдръпнах от него. — Макар че наистина сте късметлия. Съпругът ми го погледна лошо и го накара да замълчи до края на вечерта. Светлините помръкнаха и аз най-сетне свалих качулката си. — Имаш силно собственическо чувство, нали? — прошепнах и се ухилих отново. Той беше такъв грубиян. Някак симпатичен, надут грубиян. Не ме погледна. — Представлението започва. Оркестърът засвири и мъже и жени се появиха на сцената. Разпознах кривоносата веднага и се засмях при спомена как бе унижила архиепископа пред неговите предани обожатели. Гениално. И да направиш такова заклинание точно под носовете на моя съпруг и на архиепископа… Кривоносата беше безстрашна Бяла дама. Макар че играеше незначителна роля в хора, аз с удоволствие я гледах как танцува заедно с актьорите, които играеха Емили и Александър. Ентусиазмът ми бързо угасна обаче, докато песента продължаваше. Имаше нещо познато в начина, по който се движеше — нещо, което не бях забелязала при първата ни среща. В стомаха ми се настани тревога, докато тя се въртеше и танцуваше, изчезвайки зад завесите. Когато започна втората песен, съпругът ми се наведе към мен. Дъхът му погъделичка шията ми. — Жан Люк каза, че си ме търсила сутринта. — Невъзпитано е да се говори по време на представление. Той присви очи невъзмутимо. — Какво искаше? Насочих вниманието си към сцената. Кривоносата тъкмо се беше появила отново, русата й коса се спускаше по раменете. Това движение събуди спомен, но когато се опитах да го разкрия напълно, той ми се изплъзна като вода между пръстите. — Лу? Съпругът ми докосна плахо ръката ми. Неговата беше топла, голяма и мазолеста и аз не можах да се накарам да се отдръпна. — Нож — признах, без да откъсвам поглед от сцената. Той пое рязко дъх. — Какво? — Исках нож. — Не говориш сериозно. Погледнах го. — Много съм сериозна. Ти видя вчера мадам Лабел. Трябва ми защита. Той стисна по-силно ръката ми. — Тя няма да те докосне. — Мазникът до нас се изкашля любезно, но ние не му обърнахме внимание. — Тя няма да бъде допусната отново в Кулата на ловците. Архиепископът ми даде думата си. Смръщих се. — И това трябва да ме успокоява? Изражението му стана по-твърдо и той стисна челюст. — Би трябвало. Архиепископът е могъщ човек и се е заклел да ви защитава. — Думата му не означава нищо за мен. — А моята дума? Аз също се заклех да те защитавам. Желанието му да защитава една вещица — това беше смехотворно, наистина. Щеше да откачи, ако разбереше истината. Извих вежда. — Точно както аз обещах да ти се подчинявам? Той ме погледна мрачно, но мазникът не беше единственият, който ни гледаше с упрек сега. Аз се облегнах в стола си и тръснах възмутено глава. Трудно се спореше с него пред публика. — Не сме приключили този разговор — промърмори той и също се облегна, като се вгледа мрачно в актьорите. За моя изненада — и неохотно удоволствие — не пусна ръката ми. След доста време небрежно прокара палец по пръстите ми. Аз се разшавах. Той не ми обърна внимание, взираше се в сцената. Но пръстът му продължи да се движи рисуваше шарки по ръката ми, описваше кръгове по кокалчетата, проследяваше върховете на ноктите. Опитвах се да се концентрирам в представлението. Приятни тръпки минаваха по кожата ми при всяко движение на палеца му… докато бавно, постепенно, той тръгна нагоре, пръстите му докоснаха вените на китката ми, вътрешната страна на лакътя. Той погали белега ми там и аз потреперих, притиснах гръб в облегалката и се опитах да се концентрирам в пиесата. Наметалото ми се спусна по раменете. Първото действие свърши твърде бързо и започна антрактът. И двамата останахме на местата си, докосвахме се, стаили дъх, докато публиката ставаше около нас. Когато свещите притъмняха отново, аз се обърнах да го погледна, топлина се издигаше от корема ми към бузите. — Рийд — прошепнах. Той ме погледна, също зачервен, на лицето му имаше паникьосано изражение, също като моето. Аз се наведох и се вгледах в устните му. Езикът му се появи за миг и ги навлажни, стомахът ми се сви. — Да? — Аз… С периферното си зрение видях как кривоносата прави пирует, косата й се развяваше. Нещо изщрака в паметта ми при това движение. Празникът на слънцестоенето. Руса коса, сплетена с цветя. Украсеният с цветя и ленти кол. По дяволите. Естел. Тя се казваше Естел и някога я познавах — в детството ми в Шато льо Блан. Очевидно не ме беше познала с насиненото лице, но ако ме видеше отново, ако някак си спомнеше… Топлината в корема ми се превърна в лед. Трябваше да се махна оттук. — Лу? — Гласът на Рийд отекна някъде отдалече, сякаш ме викаше от края на тунел, а не от мястото до мен. — Добре ли си? Вдишах дълбоко, за да успокоя сърцето си. Сигурно можеше да го чуе. То бумтеше в цялото ми тяло, обричаше ме с всеки предателски удар. Ръката му застина на китката ми. По дяволите. Отдръпнах се и свих пръсти в скута си. — Добре съм. Той се облегна, объркване и болка просветнаха по лицето му. Проклех се отново наум. Още щом последната песен свърши, аз скочих от мястото си и оправих наметалото си. Вдигнах качулката, за да покрия косата и лицето си. — Готов ли си? Рийд ме погледна изумен. Останалите от публиката бяха по местата си — някои плачеха за трагичната смърт на Емили и Александър, — когато завесата падна. Аплодисментите още не бяха започнали. — Какво има? — Нищо! — Думата избухна твърде бързо, за да бъде убедителна. Прочистих гърлото си, насилих се да се усмихна и опитах отново: — Просто се изморих. Не изчаках отговора му. Дръпнах го за ръка и го поведох по пътеките, покрай зрители, които започваха да стават и аплодират, към фоайето — и спрях рязко. Актьорите вече се бяха подредили до вратите. Преди да сменя посоката, Естел видя Рийд. Смръщи се, после погледна към мен, присви очи и се втренчи под качулката ми. Нещо просветна в погледа й. Дръпнах ръката на съпруга си, отчаяно исках да избягам, но той не помръдна, когато Естел тръгна устремено към нас. — Как си? — Очите й бяха добри, искрени, когато свали качулката, за да види лицето ми. Вкаменена, аз не можах да я спра. Тя се усмихна. — Явно раните ти заздравяват добре. Преглътнах буцата в гърлото си. — Добре съм, благодаря. Идеално. — Наистина ли? — Тя изви вежда със съмнение и погледът й стана по-суров, когато го насочи към Рийд, който също не изглеждаше възхитен да я види. Тя изви устна. — А ти как си? Още ли се криеш зад синята куртка? Тя беше много смела, щом предизвикваше ловец на публично място. Зрителите зацъкаха неодобрително около нас. Рийд се смръщи и стисна здраво треперещите ми пръсти. — Да вървим, Лу. Потрепнах при споменаването на името ми, сърцето ми се сви от ужас, но вече беше късно. — Лу? — Цялото тяло на Естел се напрегна и тя наклони глава, очите й се отвориха широко, докато се взираше в лицето ми. — Като… Луиз? — Радвам се да се видим отново! И преди да е отговорила, повлякох Рийд към изхода. Той ме последва безропотно, макар че усещах с тила си неизречените му въпроси. Пробивахме си път през тълпата пред театъра. Когато не успях да напредна, той мина пред мен. Когато се появеше в целия си ръст и тъмносинята куртка, нещо в него караше хората да отстъпват и да накланят шапките си. Каретата ни чакаше на няколко пресечки надолу, заедно с другите карети, около които се размотаваха някои от зрителите, затова аз го дръпнах в обратната посока и забързах да се отдалеча от театъра, доколкото ми позволяваше роклята. Когато най-сетне излязохме от тълпата, той ме поведе по една пуста странична улица. — Какво беше това? Засмях се нервно и се олюлях на пети. Не биваше да спираме. — Нищо особено, просто… Нещо помръдна зад него и стомахът ми подскочи, когато видях как Естел се появява от сенките. — Не мога да повярвам, че си ти. — Гласът й беше задъхан шепот и тя се взираше смаяна в мен. — Не те познах със синините. Изглеждаш толкова… различна. Така беше. Освен синините и косата ми беше по-дълга и по-светла, кожата ми бе по-тъмна и луничава от твърде многото дни на слънце. — Познавате ли се? — попита смръщен Рийд. — Разбира се, че не — казах бързо. — Само… само от театъра. Да вървим, Рийд. Обърнах се към него и той ме прегърна през кръста, като мина леко пред мен. Естел отвори широко очи. — Не можеш да си тръгнеш! Не и когато… — Може — каза твърдо Рийд. Макар че явно нямаше никаква представа какво се случва, желанието му да ме защити като че ли надделя над объркването и неприязънта му към Естел. Ръката му бе нежна на кръста ми. — Лека вечер, мадмоазел. Естел дори не примигна. Тя само размаха леко ръка, сякаш прогонваше досадна муха, и табелата на един магазин над нас се откачи и се стовари върху главата му. Остър мирис на магия изпълни уличката, когато той падна на колене. Посегна немощно към балисардата. — Не! Хванах го за куртката и се опитах да го изправя — да го скрия някак с тялото си, — но Естел завъртя пръсти, преди да сме сторили нещо. Когато табелата го удари отново, той падна по гръб. Главата му се удари в земята с ужасен звук и той се сви и застина. Аз изръмжах от ярост, застанах между тях и вдигнах ръце. — Не затруднявай нещата, Луиз. Тя се приближи с фанатичен блясък в очите, паниката сковаваше ума ми. Златото танцуваше по периферията на съзнанието ми, но не можех да се концентрирам върху моделите — не можех да се концентрирам върху нищо. Сякаш светът беше затихнал в очакване. Само че… Рийд се размърда зад мен. — Няма да дойда с теб — отстъпих назад и вдигнах ръце по-високо, за да привлека погледа й. — Моля те, престани. — Не разбираш ли? Това е чест… Нещо синьо се стрелна покрай мен. Естел не можа да реагира достатъчно бързо и Рийд се блъсна в протегнатите й ръце. За миг сякаш се вкопчиха в прегръдка. После Рийд я извъртя така силно, че тя се озова с гръб към него, хвана ръцете й отзад и я притисна през гърлото. Гледах с ужас как тя се бори в хватката му. Лицето й бавно полилавя. — Помогни ми… — Тя се мяташе ужасена, очите й търсеха моите. — Моля те… Не помръднах. Всичко продължи по-малко от минута. Естел потрепери за последно и се отпусна в ръцете му. — Тя… мъртва ли е? — прошепнах. — Не. — Лицето му беше пребледняло, ръцете му трепереха, когато остави Естел да падне на земята. Щом най-сетне ме погледна, аз отстъпих пред яростта в погледа му. — Какво искаше от теб това същество? Неспособна да устоя на погледа му, аз извърнах очи — от него, от Естел, от цялата кошмарна сцена — и се вгледах в звездите. Тази нощ бяха слаби, отказваха да сияят за мен. Обвиняваха ме. След доста време се насилих да му отговоря. Сълзите блестяха по бузите ми. — Искаше да умра. Той ме гледа дълго, преди да метне тялото на Естел на рамото си. — Какво ще правиш с нея? — попитах със страх. — Това е вещица? — Той тръгна по улицата, без да погледне назад и без да обръща внимание на минувачите. — Ще изгори на земята и после ще гори в ада. 
  Убийца на вещици 
 


  Лу  Рийд отказваше да говори с мен по пътя към Кулата на ловците. Опитвах се да го догонвам, всяка стъпка бе нож в сърцето ми. Убийца на вещици убийца на вещици убийца на вещици. Не можех да погледна Естел, не можех да понасям как главата й се люшка на гърба на Рийд. Как русата й коса се люлее на всяка крачка. Убийца на вещици. Когато Рийд нахлу в кулата, пазачите се колебаха само секунда, шокирани, преди да се впуснат в действие. Мразех ги. Мразех това, че се бяха подготвяли за този момент цял живот. В очите им светеше нетърпение, те подадоха на Рийд метална спринцовка. Инжекция. Започна да ми причернява, догади ми се. — Отците нямат търпение да го изпробват на вещица. — Ловецът най-близо до Рийд се наведе нетърпеливо напред. — Днес е щастливият им ден. Рийд не се поколеба. Метна Естел напред и заби иглата в гърлото й с брутална сила. Кръв потече по рамото й и изцапа бялата й рокля. Все едно изтичаше душата ми. Естел падна от ръцете на Рийд като камък. Никой не опита да я хване и тя се стовари по лице върху плочите. Неподвижна. Гърдите й едва се издигаха и спускаха. Втори ловец се изсмя и я побутна с ботуш. Тя пак не помръдна. — Предполагам, че това отговаря на въпроса. Свещениците ще са доволни. След това дойдоха оковите по-дебели и покрити със съсирена кръв. Сложиха ги на китките и глезените й, преди един да я дръпне за косата и да я повлече по стълбите. Оковите тракаха на всяко стъпало, докато тя изчезваше надолу, надолу, надолу — към устата на ада. Рийд не ме погледна, когато тръгна след тях. В този момент — когато останах сама с празната спринцовка и кръвта на Естел, които да ми напомнят какво сторих — аз искрено се мразех. Убийца на вещици. Заплаках горчиво. * * *



 Сякаш усетило предателството ми, слънцето не изгря както трябва тази сутрин. Всичко остана тъмно и зловещо, целият свят бе обгърнат от дебело одеяло в черно и сиво. Гръм изтътна в далечината. Гледах от прозореца на спалнята ни със зачервени и влажни очи. Архиепископът скоро отвори вратите на църквата, за да изкрещи греховете на Естел към небесата. Изведе я с окови и я хвърли на земята в краката си. Тълпата крещеше гадости, хвърляше кал и камъни по нея. Тя трескаво въртеше глава напред-назад, търсеше някого. Търсеше мен. Сякаш привлечена от погледа ми, главата й се завъртя рязко и светлосините очи срещнаха моите. Нямаше нужда да чувам думите, достатъчно бе да видя как устните и ги оформят — да видя отровата, която изтичаше от душата й. Убийца на вещици. Това бе най-върховният позор. Рийд стоеше пред тълпата, косата му се развяваше на вятъра. През нощта бе издигната платформа. Груба дървена клада се извисяваше към небето, откъдето падаха първите ледени капки дъжд. На тази клада те вързаха сестра ми. Тя още беше с театралния костюм — проста бяла рокля, която стигаше до глезените й, — макар че вече бе окървавена и мръсна от ужасите, които ловците й бяха причинили в тъмницата. А снощи танцуваше и пееше в „Слънце и Луна“. Сега щеше да посрещне смъртта си. И аз бях виновна за това. Аз бях страхливка, страхувах се да се изправя пред своята смърт, за да спася Естел. Да спася народа си. Стотици вещици. Притиснах ръка към гърлото си — точно над белега — и изхлипах. Ансел се размърда смутено до мен. — Трудно е да го видиш първия път — каза със задавен глас. — Не е нужно да гледаш. — Напротив. — Дъхът ми секна, когато той застана до моята кула от мебели. Сълзите се стичаха по бузите ми и образуваха локвичка на перваза. — Аз съм виновна. — Това е вещица — каза той тихо. — Никой не заслужава да умре така. Той се сепна от яростта ми. — Вещиците заслужават. — Кажи ми, Ансел. — Обърнах се към него, отчаяно исках да ме разбере. — Някога срещал ли си вещица? — Разбира се, че не. — Напротив. Те са навсякъде, из целия град. Жената, която ти е зашила куртката миналата седмица, може да е била вещица, или прислужницата долу, която се изчервява всеки път, когато я погледнеш. Собствената ти майка може да е била вещица и ти никога няма да разбереш. — Ококорен, Ансел поклати глава. — Те не всички са зли, Ансел. Някои са добри, грижовни и мили. — Не — настоя той. — Те са порочни. — Не сме ли всички такива? Нали твоят бог казва така? Той помръкна. — Това е друго. Те са… неестествени. Неестествени. Притиснах длани към очите си, за да спра сълзите. — Прав си. — Посочих надолу, където виковете на тълпата ставаха все по-яростни. Една посивяла жена в края на множеството плачеше. — Виж, това е естествено. Ансел се смръщи, когато Рийд подаде факлата на архиепископа. Естел потрепери. Тя се взираше в небето, когато архиепископът хвърли факлата към кладата и сламата под нея се запали. Тълпата изрева одобрително. Спомних си нож, който се плъзга по гърлото ми. Усетих целувката на острието по кожата си. Познавах ужаса в сърцето на Естел. Огънят се разпространи бързо. Макар че сълзите замъгляваха очите ми, аз се насилих да гледам как пламъците облизват роклята на Естел. Насилих се да чувам писъците й. Всеки от тях разкъсваше душата ми и скоро се вкопчих в перваза за опора. Не можех да издържам повече. Исках да умра. Заслужавах да умра — да се гърча и горя в безкрайно езеро от черен огън. Знаех какво трябва да направя. Без да се замисля, без да помисля дори за последствията, аз стиснах юмруци. Светът пламтеше в огън. Изпищях и паднах на пода. Ансел се втурна към мен, но ръцете му не можеха да удържат моето мятащо се тяло. Тресях се, хапех езика си, за да не пищя, докато огънят ме разкъсваше, докато изгаряше кожата и обелваше мускулите от костта. Не можех да дишам. Не можех да мисля. Имаше само агония. Долу виковете на Естел рязко спряха. Тялото й се отпусна в пламъците и на лицето й се разля блажена усмивка, докато тя се пренасяше в отвъдното. 
  Душевна болка 
 


  Лу  Събудих се със студена кърпа на челото. Примигнах неохотно и позволих на очите си да се приспособят към сумрака. Лунната светлина обливаше стаята в сребристо, озаряваше прегърбена фигура на стола до леглото ми. Макар че луната обезцветяваше косата му, все пак не можех да го сбъркам. Рийд. Челото му бе на дюшека, близо до хълбока ми. Пръстите му лежаха на сантиметри от моите. Сърцето ми се сви болезнено. Той сигурно бе държал ръката ми, преди да заспи. Не знаех какво да чувствам. Докоснах колебливо косата му, борех се с отчаянието в гърдите си. Той бе изгорил Естел. Не… аз бях изгорила Естел. Знаех какво ще направи, когато се свести в онази алея. Знаех, че ще я убие. И точно това бях искала. Отдръпнах ръка, отвратена от себе си. Отвратена от Рийд. За миг бях забравила защо съм тук. Коя съм. Кой е той. Вещица и ловец на вещици, събрани от свещения брачен съюз. Имаше само един начин да завърши тази история — клада и пламък. Проклех се, че съм толкова глупава, проклех се, задето си позволих да се сближа толкова. Една ръка докосна моята. Обърнах се и видях, че Рийд ме гледа. По лицето му имаше набола брада, под очите му тънееха сенки, сякаш не бе спал от много време. — Будна си — прошепна той. — Да. Въздъхна с облекчение и затвори очи, стисна ръката ми. — Слава богу! След секунда колебание аз стиснах ръката му. — Какво стана? — Ти припадна. — Преглътна с усилие и отвори очи. В тях имаше болка. — Ансел изтичал да доведе мадмоазел Перо. Не знаел какво да стори. Тя също не успяла да те успокои. Той докосна леко дланта ми, взираше се в нея, без да я вижда. — Когато пристигнах, ти беше… зле. Много зле. Пищеше, когато те докосваха. Спря чак когато аз… — Прокашля се и извърна очи. — Тогава ти… ти се успокои. Решихме, че може да си мъртва. Но не беше. Взирах се в ръката му. — Не, не съм. — Давах ти парченца лед и прислужниците сменяха често чаршафите, за да ти е удобно. При тези думи забелязах влагата по нощницата и чаршафите. Кожата ми също лепнеше от пот. Вероятно изглеждах ужасно. — Откога съм така? — От три дни. Изстенах и седнах, потърках лепкавото си лице. — По дяволите. — Това случвало ли се е преди? Той се взираше в лицето ми, когато отметнах завивките и потреперих от студения нощен въздух. — Разбира се, че не. Опитвах се да се държа възпитано, но думите излязоха по-остри и лицето му се вкамени. — Ансел мисли, че е заради изгарянето. Казал ти е да не гледаш. Изгарянето. За Рийд бе само това. Неговият свят не бе лумнал в пламъците на тази клада. Той не бе предал своите. Гневът пак се разпали в мен. Той вероятно дори не знаеше името на Естел. Тръгнах към банята, без да срещам погледа му. — Рядко правя каквото ми кажат. Гневът ми се разгоря по-силно, когато Рийд ме последва. — Защо? Защо гледа, когато те е разстроило така? Отворих кранчето и горещата вода започна да изпълва ваната. — Защото ние я убихме. Най-малкото, което можехме да направим, е поне да гледаме. Тя заслужаваше поне това. — Ансел каза, че си плакала. — Така е. — Това беше вещица, Лу. — Тя — изръмжах и се обърнах към него, — тя беше вещица… и човек. Казваше се Естел и ние я изгорихме. — Вещиците не са народ — каза той подразнено. — Това е детска фантазия. Те не са дребни феички, които носят цветя и танцуват при пълнолуние. Те са демони. Видя лечебницата. Те са зли. Те ще те наранят, ако имат възможност. — Той прокара ръка през косата си и ме погледна яростно. — Те заслужават кладата. Хванах се за ваната, за да не направя нещо, за което ще съжалявам. Исках — не, имах нужда — да се разбеснея. Трябваше да го стисна за гърлото и да го разтърся, да го накарам да разбере. Почти се изкуших да си порежа ръката отново, за да види кръвта, която ще изтече от нея. Кръвта, която бе със същия цвят като неговата. — Ами ако аз бях вещица, Рийд? — попитах тихо. — Щях ли да заслужавам кладата? Спрях водата и в стаята настъпи пълна тишина. Усещах погледа му с гърба си… предпазлив, преценяващ. — Да — каза внимателно. — Ако беше вещица. Неизреченият въпрос увисна между нас. Срещнах очите му през рамо, предизвиквах го да попита. Молех се да не го направи. Молех се да го направи. Не знаех как ще му отговоря. Гледахме се дълга секунда. Накрая, когато стана ясно, че няма да попита — или вероятно не може, — аз се обърнах към водата и прошепнах: — И двамата заслужаваме клада заради онова, което й причинихме. Той се прокашля, явно смутен от новата насока на разговора. — Лу… — Просто ме остави на мира. Имам нужда от време. Той не възрази и аз не се обърнах да видя как излиза. Когато вратата се затвори, се наведох към горещата вода. Тя вдигаше пара, беше почти вряла, но все пак бе хладна ласка в сравнение с кладата. Плъзнах се в нея, припомняйки си агонията от пламъците по кожата ми. От години се криех от Господарката на вещиците. От майка си. Бях сторила ужасни неща, за да се защитя, да оцелея. Защото всъщност точно това правех: оцелявах. Но на каква цена? С Естел бях реагирала инстинктивно. Нейният живот или моят. Изглеждаше ми ясно. Имах само един избор. Но… Естел бе от моя народ. Вещица. Тя не искаше да умра — само да е свободна от преследването. За нещастие, тези две неща се изключваха взаимно. Помислих си за тялото й, за вятъра, който разпиля пепелта й. И за другата пепел, която бе разнасяна през годините. Помислих си за мосю Бернар, който гниеше в легло в лечебницата, и за всички останали, които щяха да умрат в мъки. И вещици, и хора. Всички невинни. Всички виновни. Всички мъртви. Но не и аз. Когато бях на шестнайсет, майка ми се опита да ме пренесе в жертва — единственото си дете. Още преди зачеването ми Морган видяла модел, който никоя друга от вещиците не била виждала, и била готова да стори това, за което никоя от предшествениците й дори не е помисляла: да убие потомството си. С моята смърт щеше да умре и кралският род. Всичките му наследници, законни и незаконни, щяха да умрат заедно с мен. Един живот срещу сто години преследване. Един живот, за да се сложи край на тиранията на Лион. Но майка ми не искаше само да убие краля. Тя искаше да го нарани. Да го унищожи. Още виждах модела й на олтара, потрепващ около сърцето ми и разклоняващ се в мрака. Към децата му. Вещиците смятаха да го ударят насред мъката му. Те смятаха да унищожат всички от кралското семейство… и всичките им следовници. Надигнах се над водата и си поех дъх. През всички тези години се бях залъгвала, убеждавах се, че избягах от олтара, защото не мога да отнема невинни животи. И ето ме сега с невинна кръв по ръцете. Аз бях страхливка. Болката от тази мисъл беше по-силна от болката по кожата ми, по-силна от агонията в пламъците. Този път бях засегнала нещо важно. Нещо необратимо. То болеше дълбоко в мен. Убийца на вещици. Защото за първи път в живота си се запитах дали съм постъпила правилно. * * *



 Коко ме провери по-късно през деня, лицето й бе изпито, когато седна до мен на леглото. Ансел внезапно силно се заинтригува от копчетата на куртката си. — Как се чувстваш? Тя вдигна ръка да погали косата ми. При допира и всичките ми емоции някак избиха на повърхността. Една сълза плъзна по бузата ми. Избърсах я смръщена. — Ужасно. — Решихме, че си пътник. — Де да бях. Ръката й застина. — Не говори така. Ти просто изпита душевна болка. Нищо, което няколко кифлички не могат да оправят. Отворих рязко очи: — Душевна болка? — Да, болка като главоболие или стомашна болка, но по-силна. Постоянно я изпитвах, когато живеех при леля. — Тя приглади косата ми от лицето и се наведе, избърса още една сълза от бузата ми. — Не си виновна ти, Лу. Направи каквото трябваше. Дълго се взирах в ръцете си. — Защо тогава се чувствам толкова ужасно? — Защото си добър човек. Знам, че не е хубаво да се отнема живот, но Естел те принуди. Никой не може да те вини за стореното. — Сигурна съм, че Естел не би мислила така. — Естел е направила своя избор, когато е повярвала на майка ти. Лош избор. Единственото, което можеш да сториш сега, е да продължиш напред. Не е ли така? Тя кимна на Ансел, който аленееше в ъгъла. И той бързо извърна очи. Той вече знаеше, разбира се. Сигурно надушваше магията. И все пак аз бях… жива. Още сълзи избиха в очите ми. Престани — скарах се на себе си. — Разбира се, че не ме е издал. Той е единственият свестен човек в тази кула. Срамота е, че се усъмни. Със свито гърло започнах да си играя с пръстена на Анжелика, неспособна да срещна ничий поглед. — Трябва да те предупредя — продължи Коко, — кралството почита Рийд като герой. Това е първата клада от месеци и при сегашните настроения… ами беше истински празник. Крал Огюст покани Рийд на вечеря вчера, но той отказа. — Тя сви неодобрително устни на въпросителния ми поглед. — Не искаше да те оставя. Внезапно ми стана много горещо и изритах одеялата. — Няма нищо героично в това, което направи. Тя се спогледа с Ансел. — Като негова съпруга — каза внимателно Коко, — от теб се очаква да мислиш иначе. Втренчих се в нея. — Чуй ме, Лу. — Тя изправи гръб и въздъхна подразнено. — Просто се грижа за теб. Хората чуха виковете ти по време на екзекуцията. Мнозина са доста заинтригувани защо изгарянето на една вещица те хвърли в истерия. Включително кралят. Рийд най-сетне прие покана за вечеря днес, за да го успокои. Трябва да внимаваш. Вече всички ще те наблюдават много внимателно. — Тя погледна към Ансел. — И знаеш, че кладата не е само за вещици. А и за техните симпатизанти. Сърцето ми се сви, когато ги погледнах. — О, боже. Вие двамата… — Тримата — промърмори Ансел. — Забравяш Рийд. Той също ще изгори. — Той уби Естел. Ансел се вгледа в ботушите си и преглътна с усилие. — Той вярва, че Естел е демон. Те всички го вярват. Той… той се да те защити. Поклатих глава, сълзи от ярост заплашваха да потекат отново. — Но той греши. Не всички вещици са зли. — Знам, че вярваш в това — каза той тихо, — но не можеш да принудиш Рийд да повярва. — Накрая ме погледна, кафявите му очи бяха много тъжни. Изразяваха мъка, каквато човек на неговата възраст не бива да познава. — Има неща, които не може да бъдат променени с думи. Неща, които трябва да се видят. Трябва да се почувстват. Той отиде до вратата, но се поколеба, погледна ме през рамо. — Надявам се, че ще намерите начин да продължите заедно напред. Той е добър човек… ти също. Гледах го как излиза и отчаяно исках да го попитам как — как една вещица и ловец на вещици могат да продължат заедно? Как мога да се доверя на човек, който би ме изгорил? Как бих могла да го обичам? Ансел беше прав за едно обаче. Не можех да държа Рийд изцяло отговорен за случилото се с Естел. Той наистина вярваше, че вещиците са зли. Това бе част от него, като медната коса или високия ръст. Не. Смъртта на Естел не тежеше на съвестта на Рийд. А на моята. * * *



 Преди Рийд да се върне тази вечер, аз станах от леглото и се завлякох до писалището му. Кожата ми тръпнеше и гореше, докато се изцелявах — постоянно напомняне за пламъците, — но крайниците ми бяха друго нещо. Мускулите и костите бяха по-сковани и по-тежки, сякаш биха ме повлекли през пода, ако можеха. Всяка крачка към писалището ми костваше усилие. Пот изби по челото ми, сплъсти косата по врата ми. Коко бе казала, че треската ми ще продължи още известно време. Надявах се да си отиде скоро. Стоварих се в стола и отворих чекмеджето с последните си сили. Вътре лежеше избелялата Библия на Рийд. С треперещи пръсти я отворих и започнах да чета — или поне се опитах да чета. Полетата бяха изпълнени със стегнатия му почерк. Макар че вдигнах тънките като коприна страници до носа си, не успях да концентрирам погледа си върху Писанието. Хвърлих я отново в чекмеджето с недоволна въздишка. Да докажа, че вещиците не са природно зли, вероятно щеше да се окаже по-трудно, отколкото предполагах. Все пак бях измислила план, след като Коко и Ансел си тръгнаха този следобед. Щом Ансел бе повярвал, че не сме зли, вероятно и Рийд щеше да повярва. За да направя това, трябваше да разбера идеологията му. Трябваше да разбера него. Проклинайки тихо, аз станах отново и се стегнах, за да се спусна в ада. Трябваше да отида до библиотеката. След почти половин час отворих вратата на тъмницата. Приятен полъх студен въздух плъзна по лепкавата ми кожа и аз въздъхнах с облекчение. Коридорът бе тих. Повечето ловци се бяха прибрали за нощта, а останалите… се занимаваха с каквото там се занимаваха. Пазеха кралското семейство. Защитаваха виновните. Изгаряха невинните. Когато стигнах до библиотеката обаче, вратата на заседателната зала се отвори и оттам излезе архиепископът, който ближеше нещо като глазура от пръстите си. В другата си ръка държеше недоядена канелена кифличка. По дяволите! Преди да успея да пъхна пръстена на Анжелика в устата си, той се обърна и ме видя. И двамата застинахме с ръце близо до устата — еднакво абсурдни пози, — но той се съвзе пръв и скри кифличката зад гърба си. Малко глазура остана на върха на носа му. — Луиз! Какво… какво правиш тук? — Тръсна глава на изуменото ми изражение, прокашля се, преди да се изпъне в целия си незначителен ръст. — Това е забранена зона. Трябва да те помоля да напуснеш веднага. — Съжалявам, аз… — Поклатих глава и извърнах поглед, за да не гледам носа му. — Исках да взема една Библия. Той ме погледна така, сякаш ми бяха пораснали рога — иронично, като се имат предвид думите ми. — Какво? — Това… кифличка ли е? Вдишах дълбоко дъха на канела и ванилия и отметнах един мокър от пот кичур от челото си. Въпреки треската устата ми се напълни със слюнка. Можех да разпозная тази миризма навсякъде. Това беше моята миризма. Какво общо имаше той с нея, за бога? Тя не принадлежеше на това мрачно и безутешно място. — Достатъчно нахални въпроси. — Той се намръщи и избърса скришно пръсти в расото си. — Ако наистина искаш да намериш Библия, в което се съмнявам, ще ти дам една, стига да се върнеш право в стаята си. — Неохотно огледа лицето ми: бледата кожа, потното чело, сенките под очите. Изражението му омекна. — Трябва да си в леглото, Луиз. Тялото ти има нужда от време, за да… — Поклати глава отново, сякаш не беше сигурен какво го е прихванало. Съчувствах му. — Не мърдай оттук. Той мина покрай мен в библиотеката и след миг се върна. — Ето. — Хвърли един стар прашен том в ръцете ми. По гръбчето и корицата бе размазана глазура. — Грижи се за нея. Това е словото Божие. Прокарах ръка по кожената подвързия, проследих линиите през праха и глазурата. — Благодаря. Ще ви я върна, когато приключа. — Няма нужда. — Той отново се покашля, смръщи се и стисна ръце зад гърба. Изглеждаше не по-малко смутен от мен. — Твоя е. Смятай я за подарък. Подарък. Думите изпратиха неприятна тръпка в мен и аз бях поразена от странността на ситуацията. Архиепископът, който бърше глазурата от пръстите си. Аз, стиснала Библия до гърдите си. — Да, добре, тогава ще тръгвам… — Разбира се. Аз също трябва да се оттегля… Разделихме се с еднакво смутени кимвания. * * *



 Рийд отвори вратата на спалнята тихо през нощта. Аз пъхнах Библията под леглото му и го посрещнах с виновно „Здравей!“ — Лу! — Той като че ли се стресна. Май дори го чух да проклина. Отворил широко очи, хвърли палтото си на писалището и дойде при мен. — Късно е. Защо си будна? — Не можах да заспя. Зъбите ми тракаха и се зарових по-дълбоко под одеялото. Той докосна челото ми. — Гориш. Ходи ли в лечебницата? — Бри каза, че треската ще продължи няколко дни. Той седна до мен на леглото, а аз се изправих, зарязала одеялата. Мускулите зарязала ми възразиха срещу внезапното движение и потреперих. Въздъхнах и станах. — Съжалявам. Моля те, седни. Трябва да си почиваш. — Не, трябва да махна тази коса от тила си. Подлудява ме. — Необяснимо ядосана, аз отлепих кичурите от чувствителната си кожа. — Но ръцете ми са много… тежки… — Прозявка заглуши останалите думи и ръцете ми се отпуснаха. Потънах пак на леглото. — Не мога да ги вдигна. Той се засмя. — Мога ли да ти помогна с нещо? — Можеш да я сплетеш. Смехът му рязко спря. — Искаш… какво? — Да я сплетеш. Моля те. — Вгледа се в мен. Аз в него. — Мога да те науча. Лесно е. — Силно се съмнявам. — Моля те, не мога да спя, докато се лепи по кожата ми. Вярно беше. Между Библията, треската и липсата на сън умът ми се маеше. Всяко докосване на косата до кожата ми беше агония — нещо между студ, болка и гъдел. Той преглътна с усилие и мина покрай мен. Приятна тръпка плъзна по гърба ми от неговото присъствие, от близостта му. От топлината му. Той издиша примирено. — Кажи ми какво да правя. Устоях на порива да се облегна на него. — Раздели я на три части. Той се поколеба, преди да хване косата ми. Ръцете ми настръхнаха, докато прокарваше пръсти през кичурите. — Сега? — Сега прехвърли една от външните части над средната. — Какво? — Това е невъзможно — промърмори той, опита и не успя да раздели кичурите. Отказа се след няколко секунди. — Косата ти е по-гъста от конска опашка. — Хм. — Прозях се отново. — Това комплимент ли беше? След още няколко опита той премина успешно първата стъпка. — А сега? — Сега го направи и с другата външна част. Прехвърли я над средната. Нека е стегнато. Той изръмжа гърлено и през мен плъзна хлад от друг вид. — Това изглежда ужасно. Отпуснах глава напред, наслаждавах се на допира му по врата си. Кожата ми не възрази както преди. Вместо това като че ли се сгря. Разтопи се. Очите ми се затвориха. — Говори ми. — За какво? — Как стана капитан? Той дълго не отговори. — Сигурна ли си, че искаш да знаеш? — Да. — Няколко месеца след като се присъединих към ловците, открих глутница върколаци извън града. Избих ги. Макар че нито една вещица не можеше да твърди, че е приятелка с върколак, сърцето ми се сви от прагматизма му. В тона му нямаше разкаяние, никаква емоция. Просто излагаше факт. Студен, гол и невъзмутим като замръзнало море. Жан Люк би го нарекъл истина. Неспособна да събера сили, за да продължа разговора аз въздъхнах тежко и замълчахме. Той сплиташе косата ми движенията му се забързаха, когато доби увереност. Пръстите му бяха ловки. Умели. Той като че ли усети напрежението в раменете ми, защото гласът му беше много по-мек, когато попита: — Как да я завърша? — Има една кожена връв на нощното шкафче. Той я уви около плитката няколко пъти, преди да я върже на стегнат възел. Или поне така предполагах. Рийд беше прецизен, уверен във всяко отношение. Без да усеща колебание, той виждаше света в черно и бяло, без да страда от неясните сиви оттенъци между тях. Цветовете на пепелта и дима. На страха и съмнението. Моите цветове. — Лу, аз… Той прокара пръсти по плитката ми и по кожата ми отново премина тръпка. Когато накрая се обърнах към него, той отпусна ръка и отстъпи назад, отказвайки да срещне погледа ми. — Ти попита. — Знам. Без да каже нищо повече, той отиде в банята и затвори вратата. 
  Време да продължиш напред 
 


  Рийд  — Да отидем някъде — обяви Лу. Вдигнах очи от Библията. Лу бе ходила отново до лечебницата тази сутрин. След като се върна от това ужасно място, тя просто седна на леглото и се втренчи в нищото. Но не с празен поглед. Не, очите й се движеха, сякаш наблюдаваха нещо, устните й помръдваха едва доловимо. Пръстите й потрепваха. Макар да не казах нищо, се страхувах, че пациентите може да са я разстроили. Особено ме притесняваше един пациент, мосю Бернар. Преди няколко дни отец Орвил ме извика, за да ме информира, че този мъж е постоянно упоен и окован, за да не се самоубие. Отец Орвил като че ли смяташе, че Лу ще преживее шок, когато това неизбежно се случи. Вероятно и на двамата щеше да ни се отрази добре да излезем за малко. Оставих Библията. — Къде искаш да отидем? — Искам канелена кифличка. Помниш ли онази сладкарница, където се видяхме за пръв път? Онази в Ист Енд? Преди постоянно ходех там, е… преди това. Тя махна с ръка между нас. Погледнах я предпазливо. — Обещаваш ли да се държиш добре? — Разбира се, че не. Това ще съсипе забавлението. — Тя скочи от леглото. Грабна наметалото си от закачалката. — Идваш или не? В очите й блесна искра, която не бях виждал от театъра насам. Преди изгарянето. Преди… е, преди всичко това. Огледах я внимателно, търсех някаква следа от жената, която познавах миналата седмица. Макар че треската и бе отслабнала бързо, тя още беше унила. Сякаш балансираше на върха на нож — една грешна стъпка и можеше да прониже някого. Най-вероятно мен. Или себе си. Но днес изглеждаше различна. Вероятно бе преминала преломната точка. — По-добре… ли се чувства? — попитах колебливо. Тя спря да връзва наметалото си. — Може би. Въпреки всичко кимнах и посегнах към куртката си — но тя я дръпна от ръцете ми. — Не. — Размаха пръст пред носа ми. — Искам днес да съм с Рийд, а не с ловеца. Рийд. Още не бях свикнал да изрича името ми. Всеки път, когато го правеше, абсурдна лека тръпка се стрелваше през мен. Този път пак се случи. Прочистих гърло и скръстих ръце, опитвах се и не успях да остана невъзмутим. — Те са един и същи човек. Тя направи гримаса и отвори вратата пред мен. — Ще видим. Нали? Беше ветровит ден. Леден. Неумолим. Остатъци от последния сняг още опасваха улиците и там стъпките ставаха кишави и кални. Пъхнах ръце в джобовете на панталона си. Примигнах подразнено на яркото следобедно слънце. — Ужасно е студено. Лу извърна лице към вятъра с усмивка. Затвори очи и протегна ръце, върхът на носа й вече беше червен. — Студът потушава смрадта на риба. Прекрасно е. — Лесно ти е на теб. Ти имаш наметало. Тя се обърна към мен и се усмихна широко. Кичури от косата й се бяха измъкнали от качулката и танцуваха около лицето й. — Мога да ти свия едно, ако искаш. Има един шивач до сладкарницата… — Дори не си го помисляй… — Добре. — Тя се зави по-плътно с наметалото си. Черно. На петна. С опърпан подгъв. — Както кажеш. Смръщих се и тръгнах по улицата след нея. Всеки мускул в тялото ми бе скован от студа, но не си позволих да треперя. Да й направя това удоволствие… — О, господи! — каза тя през смях. — Боли ме да те гледам. Ела. Тя ме зави с наметалото си. То едва покриваше раменете ми, но не се оплаках — особено когато се сгуши под ръката ми и го придърпа около нас. Изненадан, аз я прегърнах през раменете. Тя се засмя по-силно. — Изглеждаме нелепо. Погледнах към нея с потрепващи устни. Вярно беше. Аз бях просто твърде едър за наметалото и бяхме принудени да вървим тромаво, за да останем покрити. Опитахме се да синхронизираме крачките си, но аз скоро се препънах и се озовахме на купчина в снега. Страхотна гледка. Един минувач ни огледа неодобрително, но за пръв път от незапомнени времена не ми пукаше. И аз се засмях. Когато нахлухме в сладкарницата, бузите и носовете ни бяха червени. Гърлата ни боляха от смях. Погледнах я, докато тя сваляше наметалото от раменете ми. Усмихна ми се с цялото си лице. Никога не бях виждал такова преобразяване. Беше… заразно. — Пан! Лу отвори широко ръце. Проследих погледа й към един познат мъж зад щанда. Нисък. Набит. Дребните му очички светнаха от вълнение, когато я видя. — Лусида! Мое скъпо дете, къде беше? — Той заобиколи толкова бързо щанда, колкото можеха да го носят краката. — Започнах да си мисля, че си забравила за приятеля си Пан! — Отвори комично очи и гласът му стихна до шепот: — Какво си направила с косата си? Усмивката й изчезна и тя вдигна ръка към косата си. Въпреки това Пан е прегърна и я задържа малко по-дълго от приличното. Лу се изсмя неохотно. — Ами… имах нужда от промяна. Нещо по-тъмно за зимата. Харесва ли ти? — Разбира се, разбира се. Но много си отслабнала, дете, много си слаба. Хайде, дай да те охраним с кифличка. — Той се върна към щанда, но спря, когато най-сетне ме забеляза. Изви вежди. — А кой е това? Лу се ухили дяволито. Аз се приготвих за машинациите, които бе замислила. Надявах се да не е нещо незаконно. Но беше точно такова. — Пан. — Тя ме хвана за ръката и ме дръпна напред. — Бих вероятно искала да ти представя… Бас. Бас? Погледнах я с изненада. — Бас? Очите на Пан едва не изскочиха от главата му. Тя ми смигна. — Самият той. Пан се намръщи. После — колкото и да е невероятно — се изправи на пръсти и заби пръст в гърдите ми. Аз отстъпих смръщен и объркан, но той ме последва. Продължи да ме бута с пръст. — Я ме чуй сега, млади човече. Да, знам всичко за теб! Не знаеш какъв късметлия си, че това съкровище е с теб. Тя е перла и ти ще се отнасяш с нея като с такава, разбра ли? Ако чуя нещо друго, ще отговаряш пред мен, а не искаш Пан да ти бъде враг, о, не! Погледнах към Лу с възмущение, но тя само се тресеше от тих смях. Нямаше смисъл. Отстъпих бързо назад. Твърде бързо и Пан не успя да ме последва. — Аз… Да, сър. — Много добре. — Той още ме гледаше с присвити очи, когато взе две канелени кифлички от щанда. След като подаде една на Лу, хвърли другата в лицето ми. Аз побързах да я хвана, преди да се е свлякла по ризата ми. — Заповядай, скъпа. А ти ще трябва да платиш — добави и ме изгледа лошо. Смаян, избърсах глазурата от носа си. Този човек беше безумец. Както и жена ми. Когато Пан се върна зад щанда, аз се приближих до нея. — Коя е Лусида? И защо му каза, че моето име е… това? Тя не отговори веднага — първо сдъвка голяма хапка от кифличката. Бузите й се издуха от нея. Трябва да призная, че поне я сдъвка със затворена уста. Аз също. Най-сетне преглътна. Облиза пръсти с благоговение, каквото подобава само в църквата. Не — всъщност със съвсем друг вид благоговение. Опитвах се да не гледам езика й. — Ммм… Много си властен. — Моля? — попитах, неспособен да скрия ревността си. — Защо му каза, че съм крадец? Тя ми се ухили и продължи да ближе палеца си. — Ако държиш да знаеш, така карам Пан да ми дава сладкиши. Миналия месец много злият Бас ме накара да му пристана, но ме изостави на пристанището. Пан ми даваше по три кифлички цяла седмица. Принудих се да срещна очите й. — Ти си невъзможна. Очите й блестяха. Тя много добре знаеше какво върши. — Да, така е. Ще я изядеш ли? — Посочи към чинията ми. Аз я бутнах към нея и тя захапа кифлата с тиха въздишка. — Като манна небесна. Сепнах се от изненада. — Не знаех, че си запозната с Библията. — Ами вероятно не знаеш доста неща за мен, ловецо. — Сви рамене и напъха половината кифла в устата си. — А и тя бе единствената книга в цялата кула, освен „Ефимерен живот“, „Пастир“ и „Дванайсет трактата за унищожаване на окултното“, която е пълен боклук, между другото. Не я препоръчвам. Почти не я слушах. — Не ме наричай така. Името ми е Рийд. Тя изви вежда. — Мислех си, че сте един и същи човек? Облегнах се назад, гледах я, докато дояждаше кифлата. Малко глазура остана по устните й. Носът й още беше зачервен от студа, косата й бе рошава от вятъра. Моята малка езичница. — Ти не харесваш ловците. Тя ме погледна. — И много усилено се опитвах да го скрия. Пренебрегнах това. — Защо? — Не мисля, че си готов да чуеш отговора, ловецо. — Добре. Защо искаше да излезем днес? — Защото беше време. Потиснах въздишка от раздразнение. — В смисъл…? — В смисъл че има време за скръб, но идва и време да продължиш напред. Тя винаги се държеше така. Все се измъкваше. Сякаш усетила мислите ми, скръсти ръце и се облегна на масата. С неразгадаемо изражение. — Добре тогава. Може би все пак си готов да чуеш някои отговори. Нека го направим като игра, става ли? Игра на въпроси, за да се опознаем. И аз се наведох напред. Отвръщайки на предизвикателството. — Нека. — Добре. Кой е любимият ти цвят? — Синьо. Тя извъртя очи. — Скучно. Моят е златното… или тюркоазеното. Или смарагдовото. — Защо ли не се изненадвам. — Защото не си толкова глупав, колкото изглеждаш. — Не знаех да се обиждам ли, или да съм поласкан. Тя не ми даде време да реша. — Кое е най-смущаващото нещо, което си правил? — Аз… — Червенина плъзна по врата ми при спомена. Закашлях се и се вгледах в празната й чиния. — Веднъж архиепископът ме хвана в… неприлично положение. С едно момиче. — О, господи! — Тя плесна ръце на масата и се ококори. — Хванал те е да правиш секс със Сели? Хората на съседната маса се извърнаха да ни погледнат. Аз сведох глава, благодарен, че — за пръв път — не бях с униформата си. Погледнах я лошо. — Тихо! Разбира се, че не. Тя ме целуна, ясно ли е? Беше просто целувка! Лу се намръщи. — Просто целувка? Това изобщо не е забавно. Едва ли е нещо смущаващо. Но всъщност беше нещо смущаващо. Изражението на архиепископа… бързо прогоних спомена. — А твоето какво е? Да не си танцувала гола bourrèe? Тя изсумтя. — Ще ти се. Не… пях на един фестивал, когато бях малка. Много фалшиво. Всички се смяха. Изобщо не мога да пея. Съседите ни изцъкаха неодобрително. Аз изкривих лице. — Да, знам. — Е, кое те дразни най-много? — Псуването. — Скуката — ухили се тя. — А любима храна? — Еленското. Тя посочи към празната си чиния. — Канелени кифлички. Най-добрият приятел? — Жан Люк. А ти? — Наистина ли? — Усмивката й помръкна и тя се вгледа в мен с нещо като… като съжаление. Но не можеше да е такова. — Това е… много жалко. Моята е Бри. — Пренебрегнах думите — и погледа й — и я прекъснах, преди да зададе следващия въпрос. — Фатален недостатък? Тя се поколеба, сведе очи към масата. Проследи една шарка в дървото с пръст. — Егоизъм. — Ярост. Най-голям страх? Този път тя не се поколеба. — От смъртта. Смръщих се и посегнах през масата да хвана ръката й. — Няма нищо страшно в смъртта, Лу. Тя ме погледна с неразгадаеми синьо-зелени очи. — Така ли? — Да. Не и ако знаеш къде отиваш. Тя се засмя мрачно и пусна ръката ми. — Това е проблемът, нали? — Лу… Тя се изправи и сложи пръст на устните ми, за да замълча. Примигнах бързо, опитвах се да не се фиксирам върху сладостта на кожата й. — Да не говорим повече за това. — Отдръпна пръста си. — Хайде да видим коледното дърво. Видях, че го украсяват. — Рождественското дърво — поправих я автоматично. Тя продължи, сякаш не ме е чула. — Наистина трябва първо да ти намерим палто. Сигурен ли си, че не искаш да ти открадна едно? Лесна работа. Дори ще ти позволя да си избереш цвят. — Няма да ти позволя да крадеш. Ще си купя палто. — Приех края на наметалото, който тя ми предложи, и отново се увихме с него. — Ще купя и на теб ново наметало. — Бас ми купи това! — Точно така. — Насочих я към шивачницата в съседство. — Още една причина да го изхвърлиш на боклука, където му е мястото. След около час излязохме от магазина с новите си дрехи. Синьо вълнено палто със сребърни копчета за мен. Бяло кадифено наметало за Лу. Тя възрази, когато видя цената, но аз настоях. Бялото изглеждаше поразително до златистата й кожа и тя за пръв път не вдигна качулката. Тъмната й коса се развяваше на вятъра. Красиво. Това последното обаче не го споменах. Един гълъб гукаше над нас, когато тръгнахме към центъра на града, снежинки се спускаха — дебели и бързи. Те кацаха по косата и миглите на Лу. Тя ми смигна и улови една с език. После още една. И още една. Скоро се въртеше в кръг и се опитваше да ги улови едновременно. Хората се взираха в нея, но не я беше грижа. Аз я гледах неохотно развеселен. — Хайде, ловецо! Вкуси ги! Божествени са! Поклатих глава, на устните ми потрепна усмивка. Колкото повече мърмореха хората около нас, толкова по-силен ставаше гласът й. Толкова по-необуздани ставаха движенията й. Толкова по-широка ставаше усмивката й. Тя се наслаждаваше на неодобрението им. Поклатих глава, усмивката ми угасна. — Не мога. Тя се завъртя към мен и ме хвана за ръцете. Пръстите й бяха ледени — като десет малки ледени висулки. — Нищо няма да ти стане, ако си поживееш малко. — Аз съм ловец, Лу. — Тя се извърна от мен и усетих пробождане на съжаление. — Ние не… лудуваме. Дори когато ни се иска. — А опитвал ли си някога? — Разбира се, че не. — Може би трябва. — Става късно. Искаш ли да видим коледното дръвче, или не? Тя ми се изплези. — Не си забавен, ловецо. И ти, и останалите ловци имате нужда точно от една веселба в снега. Чувала съм, че било хубав начин да извадиш бастуна от задника си. Огледах се нервно. Двама минувачи ме огледаха неодобрително. Хванах я за ръката, когато тя се обърна пак към мен. — Моля те, дръж се прилично. — Добре. — Тя посегна да изтупа снежинките от косата ми и приглади бръчката между веждите ми, когато продължи: — Ще се въздържам от използването на думата „задник“. Доволен ли си? — Лу! Тя се засмя. — Ти, сър, си много лесен. Хайде да видим дръвчето. — Рождественското дръвче. — Няма значение. Ще идем ли? Макар че вече не споделяхме едно наметало, тя ме прегърна през кръста. Придърпах я към себе си и поклатих глава, не можех да спра да се усмихвам. * * *



 Мадмоазел Перо ни посрещна в църковното фоайе вечерта. Със смръщено лице. Угрижена. Не ми обърна внимание — както винаги — и тръгна право към Лу. — Какво има? — намръщи се Лу и хвана покритите й с ръкавици ръце. — Какво се е случило? — Берни — каза тихо мадмоазел Перо. Лу събра вежди, докато се взираше в лицето й. Стиснах рамото й. — Кой Берни? Мадмоазел Перо дори не ме погледна. Но Лу го направи. — Мосю Бернар. — О, пациентът, който опитваше да се самоубие. Тя насочи пак вниманието си към мадмоазел Перо — Той… Мъртъв ли е? Очите на мадмоазел Перо светеха твърде ярко на светлината на свещите. Влажни. Изпълнени с непролети сълзи. Аз се стегнах да чуя неизбежното. — Не знаем. Няма го. Това привлече вниманието ми. Пристъпих напред. — Как така го няма? Тя издиша рязко през носа, накрая благоволи да ме погледне. — Ами няма го, капитан Дигори. Леглото е празно. Веригите са отворени. Няма и следа от тяло. — Няма следа от тяло? — Лу отвори широко очи. — Значи… значи, не се е самоубил! Мадмоазел Перо поклати глава. Мрачно. — Нищо не значи. Може просто да се е завлякъл някъде и да го е направил. Докато не намерим тялото, нищо не се знае. Трябваше да се съглася с нея. — Братята ми уведомени ли са? Тя стисна устни. — Да. Претърсват църквата и кулата. Един отряд тръгна да го търси из града. Добре. Последното, което ни трябваше сега, бе някой да се натъкне на труп, смърдящ на магия. Хората щяха да се паникьосат. Кимнах и стиснах рамото на Лу. — Ще го намерят, Лу. По един или друг начин. Не се тревожи. Лицето й остана сковано. — Ами ако е мъртъв? Обърнах я да ме погледне — за раздразнение на мадмоазел Перо. — Значи, вече не го боли. — Наведох се към ухото й, косата й докосна устните ми: — Той знаеше къде отива, Лу. Той не се страхуваше. Тя се наведе назад, за да ме погледне. — Аз си мислех, че самоубийството е смъртен грях. Посегнах и прибрах един кичур зад ухото й. — Само Бог може да ни съди. Само Бог може да разчете дълбините на душата ни. И мисля, че той разбира силата на обстоятелствата. На страха. — Отпуснах ръка и се прокашлях. Изрекох думите, преди да съм размислил. — Мисля, че има малко абсолютни неща на този свят. Само защото Църквата вярва, че мосю Бернар ще страда вечно заради душевната си болест… това не означава, че ще стане така. Нещо се появи в очите на Лу при тези думи. В първия миг не разбрах какво е. Осъзнах чак след няколко часа, когато се унасях в сън на пода в спалнята ни. Надежда. Беше надежда. 
  Почетният гост 
 


  Лу  Крал Огюст бе насрочил бал в навечерието на Деня на свети Никола, за да започне уикенд на празненства. И да почете Рийд. Очевидно кралят се чувстваше задължен на Рийд, задето бе спасил семейството му от нападението на вещиците. Макар че не бях свидетел на хаоса тогава, не се съмнявах, че съпругът ми е действал… героично. Все пак беше странно да се празнува победата на Рийд, когато провалът му щеше да разреши моята съдба. Ако кралят и децата му бяха вече мъртви, нямаше да има причина и аз да умирам. Всъщност моето гърло много би се зарадвало на провала му. Рийд поклати глава от раздразнение, когато Коко нахлу в стаята, без да чука, носеше семпла бяла рокля. Той преметна най-хубавата си куртка на рамо и въздъхна, наведе се да прибере един кичур зад ухото ми на сбогуване. — Трябва да се видя с архиепископа. — Застана до вратата, ъгълчето на устата му се изви в крива усмивка. Вълнение танцуваше в морскосините му очи. Въпреки резервите ми не можех да се сдържа, усмихнах му се. — Ще се върна след малко. Коко вдигна роклята пред мен, когато той излезе. — Ще изглеждаш божествено с нея. — Аз изглеждам божествено във всичко. Тя се усмихна и ми смигна. — Това се казва самочувствие. — Хвърли роклята на леглото, накара ме да седна до писалището и прокара пръсти през косата ми. Потреперих при спомена за пръстите на Рийд. — Свещениците се съгласиха да ме пуснат на бала, след като съм толкова близка приятелка на теб и на съпруга ти. — Тя извади четка от робата си с решителен блясък в очите. — Е, време е да те среша. Смръщих се и се наведох настрани. — Не мисля. Никога не си фризирах косата. Това беше едно от малкото правила, които спазвах, и определено не виждах причина да го нарушавам сега. Освен това Рийд ми харесваше косата. Откакто го помолих да я сплете, той сякаш реши, че може да я докосва при всяка възможност. Не го поправих, защото… ами просто не го направих. — О, но аз мисля. — Тя ме блъсна пак на стола и нападна косата ми, сякаш й бе нанесла лична обида. Когато се опитах да се отдръпна, тя ме удари по главата с четката. — Стой мирна! Тези възли трябва да се оправят! След почти два часа се гледах в огледалото. Предницата на роклята — от тънка бяла коприна — обгръщаше тялото ми, преди да се издуе красива на коленете, мека и семпла. Деликатни цветчета и сребристи кристали обсипваха плата по гърба и Коко бе прибрала косата ми на тила в красива и сложна прическа. Освен това настоя да излекувам остатъците от синините си. Поредната кадифена панделка покри белега ми. Общо взето, изглеждах… добре. Сега тя стоеше зад мен, взираше се в отражението ми. Прилепнала черна рокля акцентираше всяка нейна извивка — високото деколте и тесните ръкави засилваха сексапила й — и беше прибрала къдриците си в елегантен кок на темето си. Погледнах я с познатото пробождане на завист. Аз не изпълвах така добре роклята си. Тя попи червилото по устните си с пръст и после млясна леко. — Изглеждаме като излезли от „Белроуз“. Бабет би се гордяла с нас. — Това обида ли трябваше да бъде? — Посегнах към роклята си, за да повдигна гърдите си, свих рамене и се смръщих на резултата. — Куртизанките са толкова красиви, че хората плащат, за да бъдат с тях. Ансел влезе в банята след миг. Той бе укротил къдриците си и ги бе пригладил назад, така скулите и безупречната му кожа изпъкваха. С новата прическа изглеждаше… по-възрастен. Огледах високото му тяло — рязката линия на брадичката, пълните устни — с нови очи. Неговите се ококориха, щом видя Коко. Не можех да го виня. Роклята й нямаше нищо общо с широките роби, които носеше обикновено. — Мадмоазел Перо! Изглеждате… изглеждате много… много добре. — Тя изви развеселено вежди. — Искам да кажа… — Ансел поклати бързо глава и опита отново: — Рийд… капитан Дигори… искаше да ви кажа… всъщност на Лу, че… — Господи, Ансел. — Усмихнах се, когато откъсна очи от нея. Примигна бързо, зашеметен, сякаш някой го беше ударил по главата. — Чувствам се леко засегната. Но той явно не ме слушаше. Очите му пак се бяха извърнали към Коко, която тръгна към него с котешка усмивка. Наклони глава, сякаш оглеждаше особено сочна мишка. Той преглътна с усилие. — И ти изглеждаш много добре. — Тя го обиколи, като плъзна пръст по гърдите му. Той се скова. — Нямах представа, че си такъв хубавец под цялата тази коса. — Трябва ли ти нещо, Ансел? — описах с жест стаята покрай впечатляващото деколте на Коко. — Или просто дойде да се възхитиш на обстановката? Той се прокашля, очите му блестяха решително, когато отново отвори уста: — Капитан Дигори поиска да ви ескортирам до двореца. Архиепископът настоя той да отиде с него. Аз мога да придружа и вас, мадмоазел Перо. — О, с удоволствие. — Коко го хвана под ръка и аз избухнах в смях, когато видях паниката на лицето му. Всеки мускул в тялото му се напрегна, дори клепачите. Това беше изумително. — И моля те… наричай ме Бри. Той положи огромни усилия да я докосва възможно най-рядко, докато вървяхме по стълбището, но Коко направи всичко по силите си, за да го затрудни. Ловците, които бяха принудени да останат в кулата, ни гледаха най-нагло. Коко им смигна. — Може да им направим представление — прошепнах. Коко се ухили порочно и ощипа в отговор Ансел по задника. Той изписка и подскочи напред, като се извъртя възмутен, а пазачите се закикотиха след нас. — Не е смешно. Не бях съгласна. * * *



 Стар и без украси, дворецът на Сезарин представляваше крепост, която подхождаше на града. Нямаше сложни контрафорси или кули, нямаше прозорци или бойници. Издигаше се над нас, когато се вляхме в тълпата от карети, които вече пристигаха, а залязващото слънце обливаше камъните с кървавочервена светлина. Иглолистните дървета в двора, високи като устремени в небето кули, правеха картината още по-мрачна. Чакахме сякаш с часове, преди един лакей с кралската ливрея да дойде при каретата ни. Ансел излезе да го поздрави, прошепна нещо в ухото му и мъжът отвори широко очи. Бързо пое ръката ми. — Мадам Дигори! Капитан Дигори очаква с нетърпение пристигането ви. — И правилно. — Коко не изчака лакеят й да помогне да слезе от каретата. Ансел понечи да я хване за лакътя, но тя го отблъсна. — Аз нямам търпение да видя дали този твой ловец е така предан пред хората, както и насаме. Лакеят изглеждаше стреснат, но не каза нищо. Ансел изстена под нос. — Моля ви, дами, заповядайте в антрето — каза лакеят. — Глашатаят ще се погрижи да обяви появата ви. Спрях рязко. — Да обяви появата ни? Но аз нямам титла. — Да, мадам, но съпругът ви е почетният гост. Кралят настоява тази нощ да бъде почитан като кралска особа. — Това може да е проблем — прошепна Коко, когато Ансел ни дръпна напред. Определено беше проблем. И то не от забавните. Нямах намерение да бъда обявявана пред цяла зала с непознати. Не се знаеше кой е сред тях. Бях си научила урока с Естел. Нямаше нужда от второ представление. Огледах се, търсех някакъв по-дискретен вход. На бала в чест на съпруга ми обаче нямах никаква представа как бих могла да бъда дискретна — особено с тази толкова нелепо красива рокля. Изругах наум, всички се обръщаха след нас. Разкошната фигура на Коко не облекчаваше положението. Богато облечени аристократи се тълпяха в преддверието, което бе тъмно и неприветливо като двора. Като затвор. Затвор със свещи в златни полилеи, венци от борови клонки и хвойна над вратите. Мисля, че дори видях имел. Ансел проточи врат да открие глашатая. — Ето го. Посочи един нисък набит мъж с перука и свитък, който стоеше до огромна арка. Музика и смях се изливаха от залата зад нея. Още един слуга се появи, за да вземе наметалата ни. Макар че аз не исках да го пусна, слугата все пак успя да го изтръгне от ръцете ми. Чувствах се гола и беззащитна, докато отнасяха наметалото ми. Когато Ансел ме дръпна към глашатая обаче, аз се опънах. — Няма да ме обявяват. — Но лакеят каза, че… Измъкнах се от ръката му. — Не ме е грижа какво е казал лакеят! — Лу, кралят настоява… — Скъпи мои. — Коко се усмихна широко и ни хвана под ръка. — Нека не правим сцена, а? Поех си дълбоко дъх и се принудих да се усмихна и кимна на подслушващите аристократи. — Аз ще вляза от там — информирах Ансел през зъби, като посочих една по-малка двойна врата в другия край на преддверието, през която влизаха и излизаха слуги. — Лу — започна той, но аз вече бях тръгнала натам. Коко забърза след мен и заряза Ансел. Балната зала беше много по-голяма и по-разкошна от преддверието. Метални свещници висяха от тавана, а дървеният под блестеше на светлината им. Музиканти свиреха някаква празнична мелодия в ъгъла, до огромна елха. Част от гостите вече танцуваха, макар че повечето предпочитаха да се разхождат по края на залата, да пият шампанско и да ласкаят кралското семейство. Ако се съдеше по високите, провлачени гласове на аристократите около мен, явно се наливаха от часове. — Да, „Древните сестри“, и аз така чух… — Дошли чак от Амандин за представлението! Братовчед ми каза, че били разкошни. — Значи, в неделя? — След службата. Какъв подходящ край на седмицата. Архиепископът заслужава честта… Смръщих се и минах покрай тях в залата. Всички, които избираха да съчетаят думите: Архиепископът заслужава честта, не си струваха вниманието ми. Огледах морето от сини куртки и бляскави рокли за Рийд, забелязах медната му коса в края на балната зала. Група обожателки го обграждаха, но вниманието ми бе привлечено от младата жена, която се притискаше към ръката му. Сърцето ми подскочи. Чакал ме бил с нетърпение — друг път. Дори оттук виждах, че жената е красива: нежна и женствена; порцелановата й кожа и гарвановочерната коса сияеха на светлината. Тя се тресеше от искрен смях на нещо казано от Рийд. В мен изпърха смущение. Тази жена можеше да е само една. Една скучна, тъпа и безумно неподходяща въздушна кула. Коко проследи погледа ми и сбърчи нос с отвращение, когато забеляза Рийд и чернокосата красавица. — Моля те, кажи ми, че не е тази, която си мисля. — Ще те намеря после. Очите ми не се откъсваха от лицето на Рийд. Коко знае, че не бива да ме следва. Тъкмо се бях спуснала в балната зала, когато друг мъж излезе на пътя ми. Макар че не го бях виждала така отблизо, разпознах светлокафявата кожа и притворените клепачи. Черната коса бе фризирана съвършено, той носеше повече диаманти на короната си, отколкото имаше в сейфа на Трембли. Борегард Лион. По дяволите. Нямах време за това. Точно сега, когато онази тъпа крава вероятно забиваше ноктите си все по-дълбоко в съпруга ми — напомняше му за красивите си устни и усмивка, и очи, и смях… — Разкошна рокля. Принцът огледа лениво тялото ми и изви ухилен вежда. — Ваше Височество. Направих реверанс, затъвайки в блатото на подходящите почести. Той погледна одобрително гърдите ми, когато се наведох, и аз веднага се изправих. Проклет мръсник. — Името ви. Това не беше въпрос. — Мадам Дигори, Ваше Височество. Усмивката му стана още по-широка. — Мадам Дигори? Като… мадам Рийд Дигори? — Същата. Той буквално отметна глава назад и се засмя. Благородниците около нас застинаха и ме огледаха с нов интерес. — О, чувал съм много за вас. — Златните му очи блестяха от веселие. — Кажете как точно измамихте нашия скъп капитан да се ожени за вас? Чух слухове, разбира се, но всеки си има различна теория. Бях готова отново да си счупя пръст, стига да можех да счупя някой от другите му израстъци. — Нямаше измама, Ваше Височество — казах сладко. — Ние сме влюбени. Усмивката му помръкна и той изви леко устни. — Колко противно. В този момент тълпата се раздели и разкри Рийд и обожателките му. Чернокосата жена посегна да махне нещо от косата му. Кръвта ми кипна. Принцът изви вежди, когато проследи погледа ми. — Любов, значи? — Наведе се към мен и усетих дъха му на ухото си. — Да го накараме ли да ревнува? — Не, благодаря — сопнах се аз. — Ваше Височество. — Наричай ме Бо. — Усмивката му стана дяволита, когато се отдръпна. Аз профучах покрай него, но той ме хвана за ръката и целуна леко дланта ми в последната секунда. Устоях на порива да му счупя пръстите. — Намери ме, ако размислиш. Ще се позабавляваме заедно. Изгледа ме продължително и отмина, като смигна на една от жените, кръжащи наблизо. Смръщих се след него за миг, после се обърнах пак към Рийд. Но той и Сели бяха изчезнали. 
  Опасна игра 
 


  Лу  Не ми отне много време да ги открия, тъй като Рийд се извисяваше над всички в тълпата. Проклетата Сели още стискаше ръката му, когато тръгнаха към врата, отчасти скрита от две елхи. Последвах ги. За мое раздразнение и вероятно безпокойство, те оставаха напълно погълнати един от друг, минаха през вратата, без да погледнат назад. Понечих да тръгна след тях, но една ръка ме хвана. Обърнах се и се озовах пред архиепископа. — Аз не бих. — Той пусна ръката ми, сякаш се притесни да не се зарази. — Ревността е смъртен грях, дете. — Както и изневярата. Той не ми обърна внимание, взираше се във вратата. Лицето му бе по-бледо от обичайно и изпито и като че ли беше отслабнал от последната ни среща. — Ние му отнехме бъдещето, ти и аз. Сели е всичко, което една жена трябва да бъде. Рийд можеше да е щастлив. — Погледна ме отново и стисна устни. — Сега той плаща за нашите грехове. — За какво говорите? — Не те виня заради хедонистичното ти възпитание, Луиз, но ти си езичница. — Очите му светеха трескаво. — Вероятно ако някой се беше намесил, всичко това можеше да се избегне. Стоях неподвижна, направо бях пуснала корени като елхите до нас, когато той започна да крачи. — Вече е твърде късно. Нека Рийд се наслади на това малко удоволствие далече от твоята развала. Изумлението ми се превърна в нещо блестящо и студено при тези думи. Сякаш аз бях тази, която бе причина за развалата. Сякаш аз трябваше да се срамувам. Вирнах брадичка и пристъпих напред, докато не се озовах дръзко близо до бледото му лице. — Не знам за какво говориш, по дяволите, но най-добре се виж в огледалото. В ада има специален кръг за лъжците и лицемерите, Ваше Високопреосвещенство. Вероятно ще се видим там. Той зяпна насреща ми, но когато се обърнах, не направи опит да ме последва. Свирепо задоволство се разля в мен, но бързо изчезна, когато влязох в нещо, което, изглежда, беше кухня. И беше празна. Скоро леден вятър ужили кожата ми и аз осъзнах, че отсрещната врата е оставена открехната. Вятърът свиреше през тясната пролука. Отворих я, за да видя, че Рийд и Сели седят в градина с изсъхнали билки. Сняг покриваше кафявите стръкчета салвия и розмарин. Наведох се напред, едва успях да различа гласовете им над вятъра. — Съжалявам, Сели. Рийд бе хванал дланите й. Тя бе сковала рамене от гняв. Не бива да си тук — предупреди ме тихото неодобрително гласче в главата ми. — Това не е редно. Това е лично. Предаваш доверието. Той предаваше доверието. — Вероятно можем да направим нещо — каза горчиво Сели. — Това не е редно. Архиепископът знае, че ти си невинен. Можем да отидем при него да го помолим за анулиране. Той те обича като свой син. Едва ли ще те остави в плен на брак без любов. Стомахът ми падна някъде под глезените. Рийд погали пръстите й с палец. — Архиепископът предложи този брак. — Тогава кралят. Баща ми е виконт. Сигурна съм, че може да уреди аудиенция… — Сели — каза той тихо. Тя подсмръкна и аз инстинктивно разбрах, че не е заради студа. — Мразя я. — Сели… ти не ме искаше. Гърдите ми се свиха от емоцията в гласа му. От болката. — Винаги съм те искала — каза тя яростно. — Просто не беше писано. Бях гневна, съсипана и просто… имах нужда от време. Исках да се пожертвам за нея. За Пип. — Тя уви ръце на врата му и аз за пръв път видях ясно лицето й. Имаше хубави високи скули, големи, тъмни като на сърна очи и пълни устни. — Но вече не ми пука, Рийд. Не ми пука дали съм егоистка. Искам да бъда с теб. Няма нищо по-красиво на света от твоята усмивка — освен, разбира се, очите ти. Смехът ти. Устните ти. Видях я как притисна тези устни в бузата му и ми призля. Внезапно любовните им писма вече не ми бяха смешни. Той се отдръпна, преди тя да е минала към устата му. — Сели, недей. Моля те. Не усложнявай нещата. Тя спря, долната й устна трепереше. Следващите й думи бяха като удар право в гърдите ми. — Обичам те, Рийд. — Притисна се умолително към него. — Много съжалявам, че те отблъснах, но още можем да бъдем заедно. Можем да оправим това. Ти не си консумирал брака. Говори с архиепископа, говори за анулиране. Той ще изпрати тази курва в затвора, където й е мястото, и… — Тя не е курва. Наведох се напред, когато Сели се отдръпна, смръщена заради нещо, което видя на лицето му. — Тя е крадла, Рийд, и ти заложи капан. Тя… тя не те заслужава. Рийд внимателно се освободи от ръцете й. — Сели, това не може да продължи. — Говореше тихо, с примирение. — Без значение дали я харесваш, аз съм дал клетва. И ще я спазя. — А ти харесваш ли я? — попита тя, присвила очи. — Това няма значение. — За мен има! И за мен. — Какво искаш да кажа, Сели? Тя ми е съпруга. Разбира се, че я харесвам. Сели се люшна назад, сякаш я бе зашлевил. — Какво е станало с теб, Рийд? — Нищо… — Рийд, когото познавам, би ненавиждал тази жена. Тя е всичко, срещу което се бориш… — Ти не я познаваш. — Явно не познавам и теб! — Сели, моля те… — Обичаш ли я? Стаих дъх, пръстите ми стискаха рамката на вратата. Настъпи тежка пауза. А после… — Не — изпъшка той, като гледаше надолу. — Но мисля… мисля… че бих могъл… — Но нали каза, че обичаш мен. — Тя отстъпи бавно, отворила широко очи от шок и болка. Сълзите се стичаха по бузите й. — Ти искаше да се ожениш за мен! За мен… не за нея! — Аз… Сели, исках. Но Лу… — Въздъхна и поклати глава. — Няма да я нараня. — Няма да нараниш нея? — Тя вече викаше, на бледите й бузи се появиха червени петна. — Ами аз, Рийд? Познаваме се още от деца! — Сълзите й попиваха в корсажа, съсипваха черната коприна. — Ами Пип? Ами твоята клетва? Ръцете висяха до тялото. — Съжалявам. Не исках да става така. — И аз съжалявам, Рийд — проплака тя. — Съжалявам, че изобщо те познавам. Отдръпнах се от вратата, крайниците ми бяха изтръпнали. Не биваше да съм тук. Този момент не бе предназначен за моите очи. Когато се върнах в балната зала, застанах встрани от тълпата, още бях замаяна. Рийд я бе обичал. Поклатих глава, отвратена от себе си. Разбира се, че я беше обичал. Той го казваше в тъпия си дневник — който изобщо не трябваше да чета, — и дори да не беше така, той бе млад, привлекателен мъж. Можеше да има всяка жена, ако не бе отдал живота си на ловците. Тази мисъл ме измъчваше повече, отколкото би трябвало. Както и мисълта за устните на Сели — за устните на която и да е жена, — притиснати в бузата му. Сели се появи след малко, бършеше лицето си възможно най-незабележимо. Сведе глава, преди някой да я е попитал нещо, и тръгна право към преддверието. Преглътнах буцата в гърлото си, когато и Рийд се появи. Гледах го как ме търси и се чудех дали да последвам Сели. Как щях да се изправя пред него след чутото? След като научих от какво се е отказал? Обичаш ли я? Не. Но мисля… мисля, че бих могъл… Дали? Да ме обича? Паника заби нокти в гърлото ми при тази дума. Точно когато събрах поли, за да хукна към каретата обаче, Рийд ме видя в тълпата. Помахах му смутено, проклинайки се за колебанието си, когато сините му очи срещнаха моите и се отвориха широко. Той тръгна към мен, любезно извинявайки се на благородниците, които се опитваха да го спрат и да го поздравят. Аз пристъпих от крак на крак — ужасно силно осъзнаваща ударите на сърцето си, тръпнещите си крайници, зачервената си кожа, — когато той най-сетне стигна до мен. Хвана ме за ръка. — Много си красива. Изчервих се още повече. За разлика от мръснишкия оглед на принца, Рийд ме гледаше някак… с благоговение. Никой не ме беше гледал така. — Благодаря ти. Дъхът ми секна и той наклони глава, настрани търсеше погледа ми с неизречен въпрос. Извърнах се смутена, но Коко избра точно този миг да се появи до нас. Тя не си губи времето с любезности. Никога не го правеше с Рийд. — Я кажи, ловецо Дигори, коя беше онази хубавица с теб преди малко? Сестра ти, вероятно? Погледнах я кръвнишки, но тя не ми обърна внимание. Деликатността не й беше силна черта. — О… ами не — каза Рийд. — Това беше дъщерята на виконта, Мадмоазел Трембли. — Близка приятелка? — попита Коко. — От типа: нейният татко е приятел на твоя татко? — Аз не познавам баща си — смотолеви Рийд. Но на Коко не й мигна окото. — И откъде се познавате тогава? — Бри. — Насилих се да се усмихна и посегнах към ръката й, стиснах я безмилостно. — Мисля, че бих искала да остана насаме със съпруга си. Къде е Ансел? Тя махна назад с другата си ръка. — Сигурно в момента предизвиква онзи другия ловец на дуел. Погледнах накъдето махна. — Кой друг ловец? — Онзи надутият. — Тя сви устни в концентрация, но не беше нужно да си спомня. Много добре знаех за кого говори. — Жан Люк. — Какво е станало? — О, обичайните мъжки глупости. Ансел не искаше Жан Люк да си поиграе с новата му играчка. — Тя извъртя очи. — Заклевам се, моите женски обожателки никога не са създавали толкова грижи. Усмивката ми вече беше искрена. Горкият Ансел. Нямаше никакъв шанс пред Жан Люк… или Коко. — Вероятно трябва да отидеш като рефер. Коко огледа стиснатите ни ръце и зачервените ми бузи. Близостта му до мен. Твърде голяма близост. Присви очи. — Може би трябва. Тя се приближи да ме прегърне, но Рийд не пусна ръката ми. Тя го стрелна с поглед и все пак ме прегърна — непохватно, но яростно. — Ще се видим по-късно — промърмори в ухото ми. — Кажи ми, ако се наложи да го обезкървя. Рийд я изгледа с неразгадаемо изражение как се отдалечава. — Трябва да поговорим — каза той накрая. — Някъде насаме. Последвах го с тревога до същата увехнала градина, където бе разбито сърцето на Сели. Този път се погрижих да затворя плътно вратата на кухнята зад нас. Каквото и да искаше да ми каже — и имах предчувствието, че ужасно ще ме заболи, — не ми трябваше публика. Той прокара ръка през косата си. — Лу, жената, с която ме видяхте с мадмоазел Перо, беше… — Недей. — Обгърнах се през кръста, за да не затреперя. Не можех да го понеса. Не можех да мина отново през този проклет разговор. Веднъж ми беше достатъчно. — Не е нужно да ми обясняваш нищо. Разбирам. — Но трябва да обясня — възрази той. — Виж, знам, че не се оженихме при идеалните обстоятелства. Но, Лу, аз… искам да се получи. Искам да бъда твой съпруг. Знам, че не мога да те принудя да искаш същото, но… — Аз искам същото — прошепнах. Той отвори широко очи и пристъпи колебливо към мен. — Така ли? — Да. Усмихна се, а после се усмихна по-широко, преди да се смути. — Тогава между нас не може да има тайни. — Поколеба се, сякаш търсеше правилните думи. — Жената, която видя, беше Сели. Ти прочете писмата ми, така че знаеш, че я обичах. Но… но нищо не се случи. Уверявам те. Тя дойде при мен, когато пристигнах с архиепископа, и отказа… отказа да ме пусне. Заведох я навън преди малко, за да й обясня какви са новите ни отношения. Казах й, че не… — Знам. Поех си дълбоко дъх, подготвих се за неприятните думи, които щяха да последват. Той се смръщи. — Откъде би могла да знаеш? Ами защото съм гаден човек. Защото не ти вярвах. Защото тя е всичко, което ти заслужаваш, а аз съм твой враг. — Аз ви последвах навън — признах тихо. — Аз… чух всичко. — Шпионирала си ни? — попита той с изумление. Потреперих. Дали от студ, или от срам, и аз не знам. — Е, старите навици умират трудно. Веждите му се събраха и той се отдръпна леко. — Не така исках да разбереш. Свих рамене, опитах се да си върна част от старата закачливост, но не ми се получи. — Е, така е по-лесно. Той се втренчи в мен дълго — толкова дълго, че не знаех дали изобщо ще заговори. Свих се пред силата на погледа му. — Вече няма да имаме тайни, Лу — каза той накрая. — Няма да има лъжи. Проклех се, че не съм в състояние да му отговоря както искаше. Както аз исках. Защото то си стоеше там — и ми се присмиваше. Не исках да го лъжа повече. — Аз… ще се опитам — прошепнах. Това бе най-доброто, което можех да му дам. Той кимна, бавно и с разбиране. — Да се върнем вътре. Трепериш. — Почакай. — Хванах ръката му, преди да се е обърнал, сърцето ми се качи в гърлото. — Аз… искам да… Да се направя на абсолютна, пълна глупачка. Поклатих глава и се проклех наум. Не ме биваше в това. Искреност, честност — и двете бяха твърде проблемни, за да се занимавам с тях обикновено. Но сега… с Рийд… му дължах и двете. — Искам да ти благодаря… за всичко. — Стиснах пръстите му, моите бяха сковани и болезнени от студа. — Сели беше права. Не те заслужавам. Напълно ти обърках живота. Другата му ръка легна върху моята. Топла и стабилна. За моя изненада, той се усмихна. — Радвам се, че го направи. Кръв пропълзя в замръзналите ми бузи и внезапно ми стана трудно да го гледам. — Ясно, тогава… да влезем вътре. Замръзна ми задникът. * * *



 Празненството още бушуваше, когато се върнахме в балната зала. Грабнах чаша с шампанско от един преминаващ слуга и я пресуших на една глътка. Рийд ме погледна смаян. — Пиеш като мъж. — Може би мъжете могат да научат това-онова от жените. — Махнах на слугата да се върне и взех още две чаши, като дадох едната на Рийд. Той не я взе. — Отпусни се, ловецо. Поглези се малко. Това е най-хубавото шампанско. Ще обидиш Негово Величество, ако не пиеш от него. — Огледах тълпата с престорена скука. — Къде е крал Огюст? Нали трябваше да бъде тук? — Тук е. По-рано ме представи. — Какво представлява? — Ами каквото би очаквала. — Значи, мазно копеле като сина си? Размахах чашата под носа му, но той само поклати глава. Свих рамене, пресуших и неговата и се засмях на изражението му. След малко приятна топлина плъзна през тялото ми. Музиката — досега бавен и скучен валс — вече ми харесваше повече. Стана по-живичка. Гаврътнах и третата чаша. — Танцувай с мен — казах внезапно. Той ме погледна смаян. — Какво? — Танцувай с мен! Изправих се на пръсти и го прегърнах през врата. Той се напрегна, огледа се, но аз го дръпнах решително надолу. Той се подчини, наведе се леко и ме прегърна през кръста. Засмях се. Изглеждахме нелепо, аз изправена на пръсти, а той наведен, но нямаше да го пусна. — Това… това не е правилният начин да се танцува. Вирнах брадичка и го погледнах право в очите. — Разбира се, че е. Ти си почетният гост. Можеш да танцуваш както си искаш. — Аз… обикновено не правя това… — Рийд, ако не танцуваш с мен, ще отида и ще намеря друг. Той ме стисна по-силно. — Не, няма да идеш. — Тогава работата е ясна. Ще танцуваме. Той издиша и затвори очи. — Добре. Колкото и да се притесняваше от танците, се оказа доста способен, движеше се с неестествена грация за толкова висок човек. Аз самата се препънах неведнъж. Бих обвинила шарфа на тъпата си рокля, но всъщност не беше виновен той. Аз не можех да се концентрирам. Ръцете му бяха силни на кръста ми и все си ги представях… навсякъде. Кръвта ми се сгорещи при тази мисъл. Музиката свърши твърде бързо. — Трябва да вървим — каза той с дрезгав глас. — Става късно. Кимнах и отстъпих от него, не смеех да продумам. Не ми отне много време да намеря Коко. Тя се бе облегнала на стената близо до преддверието и говореше не с друг, а с Борегард Лион. Той беше опрял ръка на стената над главата й. Дори отдалече виждах, че флиртуват най-безсрамно. И двамата ме погледнаха, когато се приближихме с Рийд. — Охо… това не е ли мадам Дигори? — Очите на принца блестяха развеселени. — Виждам, че съпругът ви е направил правилния избор. Не му обърнах внимание, макар че Рийд настръхна при тези думи. — Бри, готови сме да си вървим. Ти идваш ли? Коко погледна принца, който се ухили. — Това прекрасно създание няма да се отделя от мен до края на вечерта. Съжалявам, скъпа — прошепна ми заговорнически. — Ще трябва да отложим онова предложение… освен ако ти и съпругът ти не искате да се присъедините? Изгледах го злобно. Задник. Рийд присви очи. — Какво предложение? Дръпнах го за ръката. — Да идем да намерим Ансел. — Той вече си тръгна. — Коко прегърна принца през кръста. Коварен блясък просветна в тъмните й очи. — Ще се приберете сами. Надявам се, че нямате нищо против. Оголих зъби в опит за усмивка. — Може ли да поговорим малко насаме, Бри? Изненада просветна по лицето й, но тя бързо се съвзе. — Разбира се. Повлякох я към преддверието. — Какви ги вършиш? Тя разкърши бедра. — Опитвам се да ти осигуря малко време насаме със съпруга ти. Танците като че ли не ви бяха достатъчни. — Имам предвид принца. — О… — Тя изви вежда и се усмихна. — Вероятно същото, — което ти ще правиш с Рийд. — Ти ненормална ли си? Той ще види белезите ти! Тя сви безразлично рамо, като дръпна назад черния си ръкав. — Е, ще му кажа, че съм преживяла злополука. Защо ще заподозре нещо? Все пак не всички знаят за Червените дами и тук ме мислят за Бри Перо, лечителка и близка приятелка на капитан Рийд Дигори. Освен това не си ли малко лицемерка? Това между мен и Бо ще е само секс, но ти и Рийд… Не държа да знам какво точно се случва между вас, но става нещо. Смръщих се, но лицето ми се зачерви издайнически. — Ти наистина си ненормална. — Така ли? — Коко хвана ръцете ми и се вгледа в лицето ми. — Не искам да ти казвам какво да правиш, Лу, но моля те… внимавай. Играеш опасна игра. Рийд още е ловец и ти още си вещица. Знаеш, че все някога пътищата ви ще се разделят. Не искам да те видя наранена. Когато видях тревогата й, гневът ми се изпари, стиснах ръцете й, за да я успокоя. — Знам какво правя, Коко. Но знаех и че е лъжа. Нямах представа какво правя, когато ставаше дума за Рийд. Тя пусна ръцете ми. — Добре. Тогава ще ви оставя насаме и ще можете да продължите с тази глупост. Стомахът ми се сви необяснимо, докато я гледах да се отдалечава. Не обичах да се карам с Коко, но този път нямаше как да оправя нещата. Рийд се появи до мен след миг, хвана ме за ръката и ме поведе към каретата — каретата, която ми се стори твърде тясна и твърде топла, когато той седна до мен. Пръстите му докоснаха бедрото ми в привидно невинен жест, но аз все пак си спомних допира им на кръста ми. Потреперих и затворих очи. Когато ги отворих след миг, Рийд ме гледаше. Преглътнах и погледът му се спусна към устните ми. Исках да се наведе напред, да скъси разстоянието между нас, но очите му се затвориха в последната секунда и той се отдръпна. Разочарование се разля из мен, бързо заменено от острото жило на унижението. Така е по-добре. Погледнах през прозореца. Коко беше права: Рийд още беше ловец, а аз още бях вещица. Каквото и да станеше между нас, нищо нямаше да промени това огромно, непреодолимо препятствие. И все пак… вгледах се в скования му профил, в очите, които все се отклоняваха към мен. Би било глупаво да тръгна по този път. Той можеше да доведе само до едно. Тази мисъл обаче не накара сърцето ми да спре да препуска заради близостта му, нито потуши искрата надежда. Надежда, че вероятно нашата история може да свърши по друг начин. Но… Коко беше права. Аз наистина играех опасна игра. 
  Въпрос на чест 
 


  Рийд  Напрежението в стаята ни онази вечер бе физически болезнено. Лу лежеше в леглото ми. Чувах я как шава в мрака, дишането й ставаше по-силно и притихваше. Тя се размърда отново. Обърна се бавно настрани. По гръб, настрани. По гръб. Опитваше се да лежи мирно. Незабележимо. Но не успяваше и аз я чувах. Отново и отново, и отново. Тази жена ме подлудяваше. Накрая се наведе от леглото, синьо-зелените й очи срещнаха моите в мрака. Косата й се спусна към пода. Надигнах се на лакти твърде бързо и погледът й се спусна към отворената на гърдите ми риза. Жега лумна в корема ми. — Какво има? — Глупаво е. — Тя се смръщи, но аз не разбирах защо е раздразнена. — Не е нужно да спиш на пода. Погледнах я с подозрение. — Сигурна ли си? — Добре, първо, спри да ме гледаш така. Не е кой знае какво. — Извъртя очи, преди да се отдръпне и да ми направи място. — Освен това тук е ужасно студено. Трябва ми телесната ти топлина. — Когато пак не помръднах, тя потупа приканващо леглото с ръка. — Хайде, ловецо. Не хапя… много. Преглътнах с усилие, яростно прогонвах образа на устните й по кожата ми. С бавни и предпазливи движения — за да й дам възможност да размисли — легнах до нея. Настъпиха няколко секунди неловко мълчание. — Отпусни се — каза тя накрая, макар че също лежеше скована като дъска. — Не се притеснявай. Едва не се засмях. Едва. Все едно можех да се отпусна, докато тя беше така… така близо. Леглото, стандартно за спалните помещения, не беше предназначено за двама. Половината ми тяло стърчеше навън. Другата половина се притискаше в нея. Не се оплаквах. След още малко мъчителна тишина тя се обърна към мен, гърдите и докоснаха ръката ми. Пулсът ми се повиши и аз стиснах зъби, за да овладея необузданите мисли. — Разкажи ми за родителите си. И просто така всичките ми мисли за интимност изчезнаха. — Няма какво да се разказва. — Винаги има какво да се разказва. Взирах се решително в тавана. Тишината се спусна отново, но тя продължи да ме гледа. Не можах да устоя и я погледнах. Имаше заинтригувано изражение, с широко отворени очи. Поклатих глава и въздъхнах. — Бях изоставен. Една прислужница ме намерила на боклука, когато съм бил бебе. Тя се взираше ужасена в мен. — Архиепископът ме прие. Доста време бях паж. После рязко пораснах. — Устните ми потрепнаха сами. — Не след дълго той започна да ме обучава за ловец. Извоювах си място сред тях, когато станах на шестнайсет. Само това знам. Тя отпусна ръка на рамото ми. — Получи място? Затворих очи и опрях брадичка на главата й, въздъхнах. Дълбоко. — Има само сто балисарди, по една капка от реликвата на свети Константин във всяка от тях. Това ограничава възможните позиции. Повечето служат до живот. Когато един ловец се оттегли или умре, се провежда турнир. Само победителят може да се присъедини към редиците ни. — Чакай. — Тя седна и отвори рязко очи. Усмихна ми се, косата й гъделичкаше гърдите ми. — Искаш да кажеш, че Ансел е победил всички други претенденти? — Ансел не е ловец. Усмивката й повехна. — Не е ли? — Не. Но се обучава за ловец. Той ще се състезава на следващия турнир, заедно с другите послушници. — О… — Тя се смръщи и завъртя кичур на пръста си. — Е, това обяснява много. — Какво? Сгуши се пак с въздишка до мен. — Ансел е различен от всички тук. Той е… толерантен. По свободомислещ. Настръхнах при намека. — Не е престъпление да имаш принципи, Лу. Тя не ми обърна внимание. Пръстите й проследяваха яката на ризата ми. — Разкажи ми за твоя турнир. Прочистих гърло, опитвах се да не обръщам внимание на нежното докосване. Но пръстите й бяха много топли. И ризата ми беше много тънка. — Бях може би на възрастта на Ансел. Засмях се при спомена… как ми трепереха коленете, как повърнах по куртката си минути преди първия рунд. Архиепископът бе принуден да ми намери друга. Макар че беше само преди няколко години, имах чувството, че споменът е много стар. В друго време. В друг живот. Когато живеех само с една цел — да си осигуря бъдеще в света на моя патриарх. — Всички други бяха по-големи от мен. И по-силни. Не знам как го направих. — Напротив, знаеш. — Права си. — В гърлото ми отново се надигна смях, неканен. — Така е. Те не бяха чак толкова по-големи и аз се упражнявах всеки ден, за да стана по-силен. Архиепископът ме обучаваше лично. Нищо друго нямаше значение, освен да стана ловец. Усмивката ми помръкна, когато спомените се появиха, един след друг, с болезнена яснота. Тълпата. Виковете. Дрънченето на метал и миризмата на пот във въздуха. И… и Сели. Окуражителните й възгласи. — В първия турнир се бих с Жан Люк. — И го победи. — Да. — Той те мрази заради това. — Знам. Така победата ми е още по-сладка. Тя ме побутна по корема. — Ти си задник. — Вероятно. Но той е по-лош. Нещата… между нас се промениха с годините. Той още беше послушник, когато архиепископът ме направи капитан. Трябваше да изчака до следващия турнир, за да си спечели място. Не мисля, че ми прости това. Тя не каза нищо известно време. Накрая го направи, но ми се ще да не беше. — А… Сели? Продължихте ли да се виждате, след като ти даде обета си? Всички останки от веселие се изпариха и умряха на езика ми. Вгледах се отново в тавана. Макар че тя мълчеше, пръстите й отново плъзнаха по яката ми. Подтикващо. В очакване. Въздъхнах. — Видя писмата. Ние… продължихме ухажването. — Защо? Сковах се, внезапно застанах нащрек. — Как така защо? — Защо си продължил да я ухажваш, след като си дал обет на ловец? Не бях чувала друг ловец да се е оженил досега. Няма други съпруги в кулата. Бях готов да дам балисардата си, за да сложа край на този разговор. Колко ли бе чула от разговора ми със Сели? Дали… — преглътнах с усилие, — дали знаеше, че Сели ме отхвърли? — Не е нещо нечувано. Само преди няколко години капитан Баре се ожени. Не споменах, че беше напуснал братството ни година по-късно. Тя седна и ме погледна с изнервящите си очи. — Ти си щял да се ожениш за Сели. — Да. — Извърнах поглед към тавана. Една снежинка се понесе от прозореца. — Докато растяхме… ние със Сели бяхме влюбени. Харесваше ми добротата й. Аз бях гневно дете. Тя ме укротяваше. Молеше ме да не хвърлям камъни по жандармите. Принуди ме да си призная, когато откраднах виното за причастие. — Усмихнах се леко при спомена. — Бях луда глава. Архиепископът трябваше да изкара това от мен. Тя присви очи при думите ми, но мъдро си замълча. Отпусна се пак бавно на гърдите ми и отново прокара пръст по голата ми ключица. Кожата ми — и всичко останало — изтръпваше след допира му. Размърдах хълбоци и изругах наум. — Колко вещици си убил? Изстенах и извъртях глава на възглавницата. Тази жена можеше да смрази и ада. — Три. — Наистина ли? Ясно чух укора в гласа й. Кимнах, опитвах се да не изглеждам засегнат. — Макар че е трудно да хванеш вещица, те са уязвими без магията си. Все пак вещицата в театъра беше по-умна. Не ме нападна с магия. Използва я, за да ме нападне. Има разлика. Тя прокара пръст по ръката ми. Леко. Устоях на тръпката. — В такъв случай знаеш ли много за магията? Прокашлях се и се принудих да се концентрирам върху разговора. Върху думите й. Не върху допира. — Знаем това, на което архиепископът ни е научил? — И то какво е? Стиснах челюст и извърнах очи. Не разбирах интереса й към окултното. Тя неведнъж ясно бе показала, че не е съгласна с нашата идеология. Но продължаваше да го прави, сякаш искаше спор. Сякаш искаше да ме ядоса. Въздъхнах тежко. — Вещиците черпят магията си от ада. Тя изсумтя. — Това е нелепо. Разбира се, че не я черпят от ада. Те черпят магията си от своите предци. Огледах я смаян. — И откъде знаеш това? Разбира се. Вещицата от къщата на Трембли. Вещицата, която още не бяхме открили. Устоях на порива да й се сопна. Нямаше начин да я убедя да ни даде повече информация. Бях изненадан, че архиепископът не я заплаши, че ще я качи на кладата. Но никога не бях чувал нещо подобно. — От предците си? Пръстът и продължи надолу по ръката ми. Докосна космите по пръстите ми. — Аха. Изчаках да продължи, но тя като че ли се беше замислила. — Значи… едно такова създание… — Една вещица. — Вдигна рязко глава. — Вещицата не е просто едно създание, Рийд. Въздъхнах, почти се изкуших да приключа разговора тук. Но не можех. Без значение дали имаше вещица за приятелка, Лу не можеше да разнася такива сквернословия из кулата, иначе наистина щеше да отиде на кладата. И тогава нямаше да мога да попреча на това. Трябваше да сложа край на този интерес веднага. Преди да е излязъл от контрол. — Знам, че си мислиш, че… — Знам, че… — … само защото една вещица прилича и се държи като жена… — Ако прилича на патица и кряка като патица, значи… — … това не означава, че е патица. Искам да кажа жена. — Вещиците могат да раждат, Рийд. — Тя ме перна по носа. Примигнах, устните ми потрепнаха от изненада. — Това ги прави жени. — Но те раждат само жени. — Ухилих се и приближих лицето си до нейното в отговор. Тя се отдръпна и едва не падна от леглото. Извих вежда развеселено. — Това ми звучи като просто възпроизвеждане. Тя се смръщи и по бузите й пламна червенина. Ако не я познавах по-добре, щях да си помисля, че е смутена. Ухилих й се по-широко, питах се какво бе предизвикало тази внезапна промяна. Физическата ми близост? Думата възпроизвеждане? И двете? — Не ставай глупав. — Тя удари възглавницата, за да я оформи, и легна отново. Този път не ме докосваше. — Разбира се, че имат и синове. Усмивката ми изчезна. — Никога не съм срещал мъжка вещица. — Защото няма такива. Магията се предава само по женска линия. Мъжете се отпращат след раждането. — Защо? Тя сви рамене. — Защото нямат магия. Моята приятелка каза, че мъжете се допускали в замъка само като любовници и дори тогава не им позволявали да останат. — Тя ти е казала всичко това? — Разбира се. — Вирна брадичка и ме погледна отвисоко, сякаш ме предизвикваше да й противореча. — Наистина трябва да се образоваш, ловецо. И една улична крадла знае повече от теб за врага ти. Много притеснително. Огорчение се разля из мен. Лу се зарови под одеялата, защото вятърът отвън се засили. — Студено ли ти е? — Малко. Приближих се и вдигнах ръка. — Ще приемеш ли маслинова клонка? Тя преглътна с усилие и кимна. Придърпах я към гърдите си и сключих ръце на кръста й. Тя беше скована като дърво. Дребна. Напрегната. Неподатлива. Когато не задаваше любопитни въпроси и не говореше обидни неща, изглеждаше някак… нервна. — Отпусни се — прошепнах до косата й. — Не хапя… много. Тих смях изтътна в гърдите ми. Тя се скова още повече. Нямаше от какво да се тревожи. Със сигурност бе чула бумтенето на сърцето ми и бе осъзнала предимството си. — Това шега ли беше? Ръцете ми се стегнаха около нея. — Може би. Когато не каза нищо, се отдръпнах да я погледна. Още една усмивка изви устните ми. И внезапно си спомних първата ни нощ заедно. — Не е нужно да се притесняваш, Лу. — Погалих я по гърба, като се насилих да не помръдна, когато тя се разшава до мен. — Няма да ти направя нищо. Тя изсумтя някак възмутено. — И защо не? — Ами явно помня как ме заплаши да ме разпориш, ако те докосна без разрешение. — Вдигнах брадичката й, проклех се и се поздравих едновременно, когато очите й се затвориха, когато дъхът и се накъса. Наведох се и устните ми леко докоснаха нейните. — Няма да те докосна, докато ти не го поискаш. Тя отвори рязко очи и ме отблъсна с ръмжене. — Не говориш сериозно. — Напротив. — Усмихнах се отново и се настаних на възглавницата. — Късно е. Трябва да спим. Очите й блестяха от гняв. Но и от разбиране. От неохотно възхищение. Победоносно наблюдавах промяната в нея — как всяка емоция се изписва по луничавото й лице. Тя ми се намръщи. — Явно съм те подценила. Извих вежди. — Просто кажи думичките. Помоли ме. — Ти си задник. Свих рамене. — Както кажеш. С едно плавно движение вдигнах ризата си и я съблякох през главата. Тя се ококори невярващо. — Какво правиш? Грабна ризата ми и я хвърли по мен. Аз я хванах. Хвърлих я на пода. — Горещо ми е. — Ти… ти… Стани от леглото ми! Махай се! Забута ме вероятно с цялата си сила, но аз не поддадох. Само се ухилих. — Това е моето легло. — Не, тук спя аз. Ти спиш на… — Леглото. — Събрах ръце под главата си. Тя ме зяпаше погледна ръцете ми… гърдите. Ухилих се още по-широко и устоях на порива да ги свия. — От две седмици гърбът ми е скован. Приключих със спането на пода. Това е моето легло и аз вече ще спя на него. Ти си добре дошла да се присъединиш, иначе ваната е свободна. Тя отвори гневно уста. Затвори я. — Аз… Това е… няма да спя в… Огледа леглото, явно търсеше нещо, с което да ме удари. Спря се на възглавницата. Бух. Хванах я, преди да ме е ударила отново, и я стиснах до гърдите си. Усилено се опитвах да не се засмея. — Лу… лягай. Заспивай. Нищо не се е променило. Освен ако не искаш да ме помолиш нещо? — Не си сдържай дъха. Тя издърпа възглавницата от мен. Засмях се, преди да се обърна. — Лека нощ, Лу. Тя заспа много преди мен. 
  Кръв, вода и дим 
 


  Лу  Събудих се на следващата сутрин, заровила лице в гърдите на Рийд. Ръцете му бяха отпуснати на ребрата ми, а дланите на кръста ми. Извих се сънливо към него, наслаждавах се на усещането на кожата му до моята — после застинах. Нощницата ми се бе събрала на кръста през нощта и краката и коремът ми бяха голи до него. По дяволите, по дяволите. Опитах се да издърпам нощницата, но той се събуди от движението. Веднага застана нащрек, погледна от паникьосаното ми изражение към празната стая. Устните му потрепнаха и по врата му плъзна червенина. — Добро утро. — Добро ли е? Отдръпнах се от него, бузите ми пламтяха предателски. Той се усмихна по-широко и грабна ризата си от пода, преди да тръгне към банята. — Къде отиваш? — попитах. — На тренировка. — Но… днес е Денят на свети Никола. Трябва да празнуваме. Той ме погледна развеселен. — О? — О… — потвърдих и се плъзнах от леглото. Той отстъпи, когато минах покрай него, макар че ръката му се стрелна и хвана кичур от косата ми. — Отиваме на празника. — Така ли? — Да. Храната е невероятна. Има от онези сладки с джинджифил… — Замълчах, устата ми се напълни със слюнка и поклатих глава. — Не мога да ги опиша добре. Трябва да се опитат. Освен това трябва да ти купя подарък. Той пусна неохотно косата ми и отиде до шкафа. — Не е нужно да ми купуваш нищо, Лу. — Глупости. Обичам да купувам подаръци почти толкова много, колкото да ги получавам. * * *



 След час вървяхме хванати под ръка през Ист Енд. Макар че бях присъствала на празника миналата година, тогава не се интересувах от украсените с плодове и сладкиши дръвчета, нито хвърлях цепеници в огъня в центъра. Не, тогава бях по-заинтригувана от игрите на зарове и сергиите с евтини джунджурии — и от храната, разбира се. Ароматът на канелени сладки се носеше из въздуха, примесен с вездесъщата воня на риба и дим. Погледнах с копнеж към една количка с лакомства до нас. Бисквити, мадлени и сълзици. Когато посегнах да взема една — или три, — Рийд извъртя очи и ме дръпна напред. Стомахът ми нададе възмутен рев. — Как може още да си гладна? — попита ме, смаян. — Изяде три порции на закуска. Направих физиономия. — Ама беше риба тон. Имам втори стомах за десерт. Наоколо кипеше от празнуващи, увити с палта и шалове, и лек снежец покриваше всичко — магазини, сергии, карети, улици. Венци с червени панделки висяха над почти всяка врата. Вятърът развяваше панделките и ги караше да танцуват. За Сезарин си беше красиво. Но нелепите обяви, закачени на всяка сграда, не бяха. ПЪТУВАЩА ТРУПА „ДРЕВНИТЕ СЕСТРИ“ 
 Ви кани да почетете нашия патриарх НЕГОВО ВИСОКОПРЕОСВЕЩЕНСТВО КАРДИНАЛ ФЛОРИН КЛЕМЕНТ, АРХИЕПИСКОП НА БЕЛТЕРА, като присъствате на представлението на века утре сутрин, на седмия ден от декември, в катедралата „Сент Сесил дьо Сезарин“ Весела Коледа! Заврях една обява под носа на Рийд и се засмях. — Флорин? Що за ужасно име! Нищо чудно, че не го използва. Той ми се смръщи. — Флорин е второто ми име. Смачках я и я хвърлих в едно кошче. — Истинска трагедия. — Когато се опита да ме отведе, аз издърпах ръката си и вдигнах качулката на наметалото. — Добре, време е да се разделим. Още смръщен, той огледа претъпкания площад. — Не мисля, че е добра идея. Извъртях очи. — Можеш да ми вярваш. Няма да избягам. Освен това подаръците трябва да са изненада. — Лу… — Ще се срещнем при Пан след час. Да ми намериш нещо хубаво. Без да обръщам внимание на възраженията му, аз се обърнах и тръгнах през тълпата към ковачницата в края на улицата. Ковачът Ейб винаги се държеше приятелски с престъпниците от квартала. Бях купувала много ножове от него — и откраднах един-два. Преди случилото се при къщата на Трембли, Ейб ми бе показал един красив кинжал с медна дръжка. Много щеше да отива на косата на Рийд. Надявах се да не го е продал. Вдигнах качулката и си върнах донякъде старата походка, докато се устремявах към ковачницата, но освен една бъчва с вода и чувал с пясък, нямаше нищо на пръстения под. Нямаше мечове. Нямаше кинжали. Нямаше клиенти. Смръщих се. Ковача също го нямаше. — Ейб? Тук ли си? Един набит брадат мъж излезе през страничния вход и аз се ухилих. — Ето те, старче! В първия миг си помислих, че те няма. — Но усмивката ми помръкна, когато той се смръщи. Огледах се трескаво. — Как върви бизнесът? — И имаш наглостта да се връщаш тук, Лу. — За какво говориш? — Говори се, че ти си издала Андре и Грюе. Ист Енд е пълен с жандарми благодарение на теб. — Той пристъпи към мен със стиснати юмруци. — Идваха два пъти, разпитваха за неща, за които не бива да питат. Клиентите ми са подозрителни. Никой не иска да търгува, докато жандармите душат наоколо. Олеле. Вероятно все пак не биваше да казвам всичко на ловците. Извадих кесията си от наметалото със замах. — Да, но аз искам помирение. Виж! Разтърсих я и монетите вътре задрънчаха весело. Тъмните му очи обаче останаха подозрителни. — Колко? Хвърлих небрежно кесията във въздуха. — Достатъчно, за да купя един красив меден кинжал. Подарък за съпруга ми. Той се изплю с отвращение на пода. — Омъжи се за синьо прасе. Не мислех, че дори ти можеш да паднеш толкова ниско. Гняв припламна в гърдите ми, но не беше нито мястото, нито моментът да се сражавам за честта на съпруга си. — Направих каквото трябваше. Не очаквам да разбереш. — Ето тук грешиш. Разбирам. — Така ли? — Всички правим каквото се налага. Огледа кесията в ръката ми с алчен поглед. — Помня медния кинжал. По-скоро бих си отрязал пръстите, отколкото да го видя у ловец, но златото си е злато. Стой тук. Ще го донеса. Пристъпвах неспокойно от крак на крак в последвалата тишина, прокарвах пръсти по кесията. Да се омъжиш за синьо прасе. Не мислех, че дори ти можеш да паднеш толкова ниско. Исках да кажа на Ейб да си гледа работата, но част от мен помнеше какво е да мразиш ловците. Да мразиш Рийд. Помнех как бягах в сенките, когато те преминаваха, как се криех всеки път, щом зървах нещо синьо. Страхът още си беше тук, но за моя изненада… омразата я нямаше. Едва не си изкарах ангелите от тихия шум до вратата. Вероятно мишка. Мислено се отърсих и изпънах рамене. Не мразех вече ловците, но те определено ме бяха направили самодоволна. А за това нямах извинение. Сега, докато стоях в стария си квартал и подскачах от всеки шум, осъзнах колко много са се променили нещата. И къде, по дяволите, беше Ейб? Необяснимо бясна — на Ейб, на Рийд, на архиепископа и на всеки друг проклетник, заставал някога на пътя ми, — аз се завъртях и тръгнах към страничната врата, през която бе изчезнал Ейб. Петнайсет минути бяха достатъчни. Ейб можеше да вземе кроните ми и да си ги завре в задника, ако искаше. Понечих да отворя вратата, решена да му кажа точно това, но спрях рязко, когато докоснах дръжката. Стомахът ми се сви. Вратата беше заключена. По дяволите! Поех си дълбоко дъх. После отново. Вероятно Ейб просто не искаше да влизам вътре. Вероятно беше заключил вратата, за да ми попречи да се промъкна вътре и да свия нещо ценно. Вече го бях правила. Може би просто беше предпазлив. И все пак по гърба ми пролази тръпка, когато се обърнах да опитам главния вход. Макар че не виждах нищо през покрития със сажди и мръсотия прозорец, знаех, че малцина празнуващи са стигнали толкова надолу по улицата. Завъртях дръжката. Заключено. Отстъпих и се опитах да преценя възможностите си. Прозорецът. Можех да го счупя и да изляза, преди… Страничната врата изщрака и за една прелестна секунда аз се заблудих, че на прага виждам фигурата на Ейб. — Здравей, Лулу. — Грюе пристъпи напред и изпука кокалчетата на пръстите си. — Ти си била много трудна за хващане. Паника се надигна в мен, когато Андре се появи след него, извади нож от наметалото си. Тъмните очи на Ейб се появиха зад рамото му. — Ти беше права, Лу. — Изви устна. — Всички правим каквото трябва. После се обърна и изчезна в съседната стая, като затръшна вратата след себе си. — Е, здравей, Грюе. Андре, окото ти е заздравяло чудесно. Принудих се да се държа нехайно, въпреки надигащата се истерия, с периферното си зрение търсех нещо, което да използвам като оръжие: бъчвата с вода, чувала с пясък, ръждивата маша до пещта. Или… или можех да… Златното просветна диво по периферията на зрението ми. Озърнах се към водата, към меховете, закрепени за ковачницата. Бяхме в затворено помещение. Никой нямаше да види какво правя. Никой нямаше да разбере, че съм била тук. Щях да изчезна много преди Ейб да се върне и вероятността да извика жандармите или ловците беше съвсем малка. Така рискуваше да уличи и себе си. Трябваше да обясни защо двама мъже са убити в ковачницата му. Защото аз щях да ги убия, ако ме докоснеха. По един или друг начин. — Ти ни предаде — изръмжа Андре. Запримъквах се към ковачницата, като насочих вниманието си към ножа му. — Не можем никъде да се скрием. Онези копелета знаят всичките ни свърталища. Те едва не ни убиха вчера. А сега ние ще убием теб. Луд блясък се появи в очите му и аз разбрах, че е по-добре да си мълча. Дланите ми бяха потни. Един погрешен ход, една погрешна стъпка, една грешка и щях да бъда мъртва. Златото просветна още по-силно, по-настоятелно, промъкваше се към въглените в пещта. Огън за огън. Знаеш каква е болката. Знаеш, че отминава. Изгори го — прошепна гласчето. Свих се инстинктивно, като си спомних агонията на Естел в пламъците, и посегнах към друг модел. Този блестеше невинно в пясъка, рееше се близо до очите на Андре — и моите. Ослепяваше ме. Око за око. Но не можех да се откажа от зрението си заради зрението на Андре. Не и когато бяха двама. Мисли. Мисли, мисли, мисли. Продължих да отстъпвам, моделите се появяваха и изчезваха по-бързо, отколкото можех да ги следвам. Пръстенът на Анжелика се загря, когато наближих пещта. Разбира се. Проклех се, че не си спомних по-рано за него, и бавно го плъзнах по пръста си. Андре видя това движение и присви очи, когато видя кесията с парите в ръката ми. Алчно копеле. Със силен тласък на палеца си свалих пръстена на Анжелика, но той се плъзна твърде бързо по влажната ми кожа и изтрака на пода. Един. Два. Три пъти. Гледах с ужас как кракът на Грюе стъпва отгоре му. Очите му светеха, когато се наведе да го вземе, гадна усмивка разделяше лицето му. Устата ми пресъхна. — Значи, това е твоят вълшебен пръстен. Толкова проблеми за парченце злато. — Прибра ухилен пръстена в джоба си и се приближи. Андре го последва. — Никога не съм те харесвал, Лу. Винаги си се мислила за по-добра от нас, за по-умна от нас, но не си. И ни се изпречи твърде много пъти. Той се хвърли към мен, но аз бях по-бърза. Грабнах машата — въпреки ужасната жега в ръката ми — и го ударих през лицето. Отвратителна миризма на печена плът изпълни стаята и Грюе залитна назад. Андре се хвърли към мен, но аз замахнах с машата. Той спря точно навреме с разкривено от гняв лице. — Не приближавай! — Размахах пак машата за всеки случай. — Не приближавай! — Ще те нарежа на парченца. — Грюе пак налетя, но аз отскочих и размахах диво машата. Ножът на Андре изсвистя покрай лицето ми. Отскочих назад, но Грюе беше вече там. Хвана края на машата и я изтръгна с огромна сила от ръката ми. Посегнах към пясъка, отчаяно насочвах модела към очите му — и далече от моите. Андре изпищя, когато пясъкът се надигна като вълна и се спусна към него. Отстъпи назад, размахал ръце пред лицето си, дращеше кожата си, опитваше се да отблъсне миниатюрните ножове от очите си. Гледах го обезумяла — моите очи бяха напълно незасегнати, — докато Грюе не се озова до мен. После се завъртях, вдигнах ръце да се защитя, внезапно виждах всичко забавено. Той вдигна юмрук. Втренчих се в него. Не можех да разбера какво смята да прави. Не можех да предвидя следващия му ход. И тогава той удари. Твоето зрение за неговото. Болка избухна в носа ми и аз залитнах назад. Той се ухили, хвана ме за гърлото и ме вдигна от земята. Аз дращех по ръцете му, разкървавих ги, но той не ме пусна. — Никога не съм убивал вещица. Трябваше да се досетя. Ти винаги си била изрод. — Наведе се към мен, дъхът му беше горещ и гаден. — След като те нарежа, ще те изпратя на твоето синьо прасе, парче по парче. Замятах се още по-силно, пред очите ми започнаха да се появяват звезди. — Не я убивай твърде бързо. — Сълзи и кръв се стичаха от съсипаните очи на Андре. Пясъкът вече бе паднал на земята и се смесваше със златния прах в краката му. Златото проблесна отново, преди да изчезне. Той се наведе да вземе ножа си. — Искам да се насладя на това. Грюе отпусна хватката си. Закашлях се и започнах да плюя, а той ме стисна за косата и дръпна главата ми назад, оголвайки гърлото. Ножът на Андре откри белега там. — Май някой ни е изпреварил. Пред очите ми се появиха бели петна и аз се замятах лудо. — О, о, о. — Грюе дръпна косата ми и болката лумна в скалпа ми. — Не и отново, Лулу. — Той кимна към ножа до гърлото ми. — Не тук. Твърде бързо е така. Започни от лицето й. Отрежи едно ухо. Не, почакай. — Ухили ми се, очите му горяха от омраза. — Нека първо й изтръгнем сърцето. Това ще е първото парче, което ще изпратим на прасето. Андре прокара ножа от гърлото ми към гърдите. Концентрирах се върху отвратителното му лице, призовавах нов модел. Какъвто и да е. И той се появи, сияеше по-силно от преди. Примамваше ме. Не се поколебах. Стиснах пръсти и дръпнах силно нишката, въглените в пещта се плъзнаха към нас. Приготвих се за болката, ударих с лакът Грюе в корема и се извъртях. Когато въглените се удариха в лицата им, кожата ми пламна. Но аз познавах тази болка. Можех да я издържа. Бях я издържала. Стиснах зъби и грабнах ножа на Андре, забих го в гърлото му, разпорих кожа, сухожилие и стигнах до кост. Писъкът му завърши с гъргорене. Грюе се хвърли сляпо към мен, ревеше от ярост, но аз използвах инерцията му да забия ножа в гърдите му. И в корема, и в рамото, и в гърлото му. Кръвта му плисна по бузата ми. Когато телата им се стовариха на пода, аз се срутих заедно с тях, посегнах към трупа на Грюе за пръстена на Анжелика. Пъхнах го на пръста си точно когато на вратата се почука. — Всичко наред ли е тук? Сковах се от познатия глас, пъхтяща и трепереща. Дръжката изтрака и нов глас се присъедини към първия. — Ключът е счупен. — Чух викове. — Още едно почукване, този път по-силно. — Има ли някой вътре? Вратата изтрака отново. — Чува ли ме някой? — Какво става там? Този глас познавах. Силен. Уверен. Ужасно неуместен. Скочих бързо и тръгнах към бъчвата с вода, като се молех вратата да издържи на силата на Рийд. Проклинах тихо. Разбира се, че Рийд ще се появи точно сега, когато магията още витаеше из въздуха и на пода горяха два трупа. Подхлъзнах се леко в кръвта им, когато бутнах бъчвата. Водата се изля върху тях и разтвори леко миризмата. Въглените засъскаха, задимяха леко и ковачницата се изпълни с гадна миризма на изгоряло. Наклоних още бъчвата и полях и себе си. Гласовете отвън замълчаха, когато бъчвата се изплъзна от ръцете ми и се стовари на пода. Тогава… — Има някой вътре. Без да чака потвърждение, Рийд изрита вратата. Тя се изви от удара. При втория ритник дървото поддаде със страховит трясък. Скочих към пещта и започнах бързо да помпам с меховете. Дим се издигна в стаята, гъст и черен. Вратата се разцепи, но аз продължавах. Продължих, докато очите ми се насълзиха и гърлото ми пламна. Докато вече не усещах миризмата на магия. Докато вече не усещах никаква миризма. Пуснах меховете точно когато вратата избухна. Слънчева светлина нахлу вътре, озари силуета на Рийд сред валмата дим. Огромен. Напрегнат. В очакване. Той бе извадил балисардата си и сапфирът блестеше сред пушека. Двама загрижени граждани стояха зад него. Когато димът се разнесе, видях по-добре лицето му. Очите му огледаха бързо сцената, присвиха се, щом видя кръвта и телата… и спряха на мен. Той пребледня. — Лу? Кимнах, не можех да продумам. Коленете ми поддадоха. Той хукна бързо, въпреки кръвта, водата и дима, и коленичи до мен. — Добре ли си? Стисна ме за раменете, принуди ме да го погледна. Отметна мократа коса от лицето ми, вдигна брадичката ми и докосна белезите по гърлото ми. Пръстите му спряха на тънкия белег там. Студената маска на яростта се пропука, остана само разтревоженият мъж зад нея. — Те… те нараниха ли те? Смръщих се и хванах ръцете му, за да го спра. Ръцете ми трепереха. — Добре съм, Рийд. — Какво стана? Бързо му разказах кошмарното преживяване, като пропуснах магията. Водата и димът си бяха свършили работата… и почернялата плът. С всяка дума лицето му ставаше все по-каменно и когато приключих, той затрепери от гняв. Издишах тежко, той опря чело на ръцете ни. — Искам да ги убия, задето са те докоснали. — Твърде късно — казах немощно. — Лу, аз… ако те бяха наранили… Погледна ме в очите и отново видях уязвимостта в тях. — Как разбра, че съм тук? — Не съм. Дойдох да ти купя един от коледните подаръци. — Той замълча, вдигна глава, за да отпрати другите двама. Ужасени, те излязоха навън, без да кажат нищо. — Нож. Втренчих се в него. Вероятно заради адреналина, който още бушуваше в тялото ми. Или неподчинението му на архиепископа. Или на осъзнаването, че съм изплашена. Истински изплашена този път. И имах нужда от помощ. Не. Имах нужда от него. Каквато и да беше причината, не ми пукаше. Както бяхме коленичили на окървавения под, в следващия миг го прегърнах през врата и го целунах. Той се отдръпна за миг, стреснат, но после стисна наметалото на гърба ми и ме притисна към себе си, устните му бяха твърди и неотстъпчиви. Изгубих контрол. Рийд ме държеше толкова близо, но исках да съм още по-близо. Исках да усетя всеки сантиметър от него. Стиснах го още по-силно, прилепих тялото си до твърдата му фигура — широките гърди, корема, краката. С тих стон той плъзна ръце под бедрата ми и ме притисна към себе си. Аз увих крака на кръста му и той ме вдигна от пода, задълбочавайки целувката. Нещо топло се процеди през роклята ми и аз се отдръпнах рязко и се сковах. Погледнах към Андре и Грюе. Кръв. Лежах в тяхната кръв. В този миг Рийд осъзна същото и се надигна, като ме издърпа със себе си. По бузите му избиха червени петна, дишането му беше неравно. — Трябва да тръгваме. Примигнах, отпуснах се леко, когато топлината между нас охладня и се завърна ледената реалност. Бях убила. Отново. Отпуснах се до гърдите му и погледнах назад към Андре и Грюе. Насилих се да се вгледам в техните студени мъртви очи. Те се бяха втренчили в тавана невиждащо. Кръв още течеше от раните им. Отвращение сви стомаха ми. Смътно осъзнах, че Рийд се отдръпва от ръцете ми, и се вгледах в наметалото си. Бялото кадифе беше съсипано — изцапано с червено. Още две смърти. Още два трупа оставаха след мен. Още колко трупове щеше да има, докато всичко приключи? — Ето. — Рийд пъхна нещо в отпуснатата ми ръка и аз свих инстинктивно пръсти над него. — Ранен коледен подарък. Това беше ножът на Андре, още хлъзгав от кръвта на господаря му. 
  Далече от дома 
 


  Лу  Слънцето залязваше, когато се прибрахме в Кулата на ловците. Рийд бе настоял да докладва за случилото се на жандармерията. Те не спряха да ме разпитват, докато накрая не откачих. — Виждате ли гърлото ми? — Дръпнах яката си, за да покажа синините за стотен път. — Мислите ли, че сама съм си го причинила? Рийд след това се разбърза да си ходим. Предполагам, че трябваше да съм благодарна на репутацията му на ловец. Иначе едва ли жандармите нямаше да ме хвърлят в затвора за убийство. Отвън извърнах лице към залязващото слънце, вдишах дълбоко и опитах да се успокоя. Андре и Грюе бяха мъртви. Ловците още не бяха открили мосю Бернар, което означаваше, че вероятно и той е мъртъв. Не бях виждала Коко от спора ни на бала, а ние с Рийд току-що… Той спря до мен, без да каже и дума, плъзна пръсти в моите. Затворих очи и докоснах мазолестата му длан, грубата му кожа. Дори студеният вятър по бузите ми беше поносим, когато той бе близо до мен. Вятърът се вихреше около мен и ме изпълваше с аромата му — леко горски, като свеж въздух и планински борове, с намек за нещо по-плътно, по-наситено, което бе изцяло негово. — Искам да ти покажа нещо, Рийд. Устните му потрепнаха в любимата ми крива усмивка. — Какво? — Една тайна. Дръпнах ръката му, за да го отведа, но той не помръдна, внезапно подозрителен. — Да не е нещо незаконно? — Разбира се, че не. — Дръпнах го по-силно, но Рийд не поддаде. Все едно да накараш планина да се раздвижи. Той изви вежди пред безплодните ми опити, явно развеселен. Накрая се предадох и го плеснах по гърдите. — Господи, страшен задник си! Не е незаконно, ясно ли е? Хайде, или, кълна се, ще се съблека точно тук и ще затанцувам bourrèe! Сложих ръце на кръста си и го погледнах с очакване. Той дори не погледна към хората около нас. Не се изчерви. А Рийд винаги се изчервяваше. Само се взираше в очите ми, бавна усмивка се разля по лицето му. — Направи го. Присвих очи и изправих рамене, изпънах се в целия си — не съвсем значителен — ръст. — Ще го направя. Не си мисли, че не мога. Ще го направя още сега. Той изви вежди още ухилен. — Чакам. Втренчих се в него, ръцете ми посегнаха към сребристата връв на наметалото. Принудих се да не поглеждам към минувачите около нас, макар че те определено ни гледаха. Проклетото бяло наметало не беше особено невзрачно. — Не се страхувам да направя сцена. Мислех си, че го знаеш. Той сви рамене и пъхна ръце в джобовете си. — Първия път нещата се развиха добре за мен. — Наметалото ми падна на земята и той го огледа одобрително. — Мисля, че и този път ще е така. Стомахът ми, този предател, се сви при думите му, от начина, по който очите му следваха всяко мое движение. — Ти си прасе. — Ти сама го предложи. — Кимна към сладкарницата на Пан, когато аз започнах да развързвам роклята си. — Но трябва да знаеш, че имаме публика. Разбира се, Пан стоеше до витрината и ни наблюдаваше внимателно. Той се сепна леко, когато се обърнах и му помахах твърде бързо, за да е естествено. Пръстите ми още бяха на връзките. — Имаш късмет. Грабнах наметалото от земята, метнах го отново на раменете си, но наобратно, за да скрия петната от кръв. Не се сдържах и се огледах, но минувачите бяха изгубили интерес. Облекчение ме заля. — Така е. — Ти наистина си голямо прасе! Завъртях се към Кулата на ловците, но той ме хвана за ръка. — Спри, моля те. — Вдигна другата умиротворително, но арогантната усмивка още играеше на устните му. — Искам да видя тайната ти. Покажи ми я. — Жалко. Размислих. Не искам да ти я показвам. Той ме обърна към себе си и ме прегърна. — Лу, покажи ми я. Знам, че го искаш. — Изобщо не ме познаваш. — Знам, че не би се съблякла на обществено място, дори ти. — Той се засмя. Беше приятен звук. — Знам, че никога не би си го позволила. Веселието в очите му бавно помръкваше и аз болезнено осъзнах близостта ни. Той се вгледа в палеца си, с който докосна долната ми устна. — Знам, че имаш плътни устни. — Притисна силно устната ми. Потреперих. — Свикнала си да става на твоето. Знам, че си вулгарна, нечестна и коварна… Свих се и сбърчих нос, но той само ме стисна още по-силно. — … но си и състрадателна, свободолюбива и смела. — Прибра косата зад ухото ми. — Никога не съм срещал друг като теб, Лу. Ако се съдеше по смръщването му, тази мисъл го притесняваше. Не се опитах да се замисля особено над тези емоции. Да се омъжиш за синьо прасе. Не мислех, че дори ти можеш да паднеш толкова ниско. Какъвто и да беше Рийд, не беше синьо прасе. Но още беше ловец. Той вярваше в каквото вярваше. Не бях толкова глупава да си мисля, че мога да променя това. Той щеше да ме види съвсем различна, ако знаеше каква съм всъщност. Ръцете му — докосваха ме така нежно сега — щяха да ме докосват различно. Лицето на Естел просветна в ума ми. Ръцете на Рийд се свиха на гърлото й. На моето гърло. Не. Отстъпих от него с широко отворени очи. Той смръщи вежди. Спусна се неловка тишина и аз се засмях нервно, избърсах длани в полите си. — Ами пак размислих. Все пак искам да ти покажа изненадата. * * *



 Наближихме „Слънце и Луна“. — Театърът? — Рийд се вгледа в празните стъпала с изумление. — Това не е ли доста кротко за теб? Очаквах някаква нелегална контрабандна операция… — Не ставай глупав. — Спрях пред задния вход, събрах полите си и се покатерих на кофата за боклук. — Никога няма да ме хванеш в нещо незаконно. Той издиша рязко, когато осъзна какво съм намислила. — Това е нахлуване в чужда собственост, Лу! Ухилих му се през рамо. — Само ако ни хванат — отвърнах. После се издърпах по улука, смигнах му и изчезнах от поглед. Той изсъска името ми от сенките, но аз не му обърнах внимание, избърсах калта от ботушите си и зачаках. След малко се появиха ръце и той се издърпа след мен. Не се сдържах и се разсмях на физиономията му. — Не бързай, ще останем тук цяла нощ. — Аз съм ловец, Лу. Това е крайно неподобаващо! — Винаги с бастун в задника… — Лу! — Очите му се стрелнаха към покрива. — Няма да се катеря по тази сграда. — О, ловецо. — Ококорих се, когато осъзнах какво казва, и изсумтях неприлично. — Моля те, кажи ми, че не те е страх от височини. — Разбира се, че не ме е страх. — Той стисна здраво камъка. — Става дума за принципа. Няма да наруша закона. — Ясно. — Кимнах в подигравателно съгласие и се усмихнах. Нямаше да го закачам за това. Можех да устоя на порива поне този път. — Е, за щастие, на мен не ми пука за закона. Така или иначе, се качвам. Ако искаш, извикай жандармите. — Лу! — Той се опита да ме хване за глезена, но аз бях вече на няколко метра над него. — Слез! — Ела да ме свалиш! И за бога, спри да гледаш под полата ми! — Не ти гледам под полата! Засмях се и продължих да се катеря, наслаждавайки се на жилещия студен въздух по лицето си. След кошмара в ковачницата ми беше хубаво просто… да разпусна. Да се смея. Искаше ми се Рийд да направи същото. Смехът му много ми харесваше. Погледнах към него. Позволих си да се зазяпам в могъщите му рамене само секунда по-дълго, преди да продължа дори по-бързо. Нямаше да го оставя да ме изпревари. Той ахна, когато се плъзнах през строшения прозорец на тавана, и изсъска притеснено името ми. В следващия миг се издърпа след мен. — Това е взлом с нахлуване, Лу! Свих рамене и тръгнах към купчината костюми, която някога ми служеше за легло. — Не е нахлуване, ако това е домът ти. Настъпи тишина. — Това… тук ли си живяла? Кимнах и вдишах дълбоко. Миришеше точно както го помнех: парфюм на стари костюми, смесен с кедър, прах и малко дим от маслените лампи. Плъзнах пръсти по раклата, която споделяхме с Коко, и накрая го погледнах. — Две години. Стоик, както винаги, той не каза нищо. Но знаех къде да го погледна, за да разбера мислите му — в напрегнатите рамене, стиснатата челюст, свитите устни. Той не одобряваше. Разбира се. — Е — казах и отворих широко ръце, — това е тайната. Не е много романтична, но… заповядай в скромната ми обител. — Това вече не е твоят дом. Тръшнах се на леглото, свих колене към брадичката си. — Този таван винаги ще бъде мой дом. Това е първото място, където се почувствах в безопасност. Думите се изплъзнаха, преди да съм осъзнала, че ги изричам, и се проклех наум. Погледът му се изостри. — Какво се е случило преди две години? Втренчих се в синьото наметало, което използвах за възглавница, и преглътнах с усилие. — Не искам да говоря за това. Той клекна до мен, вдигна нежно брадичката ми. Очите му задържаха моите с неочаквана сила. — Аз искам. Никога не бях чувала по-ненавистно изречени думи. Или по-страховито. Смачках кадифето с юмрук, насилих се да се засмея и се зачудих как да го разсея. — Ами натъкнах се на погрешния край на друг нож, това е. Ама по-голям. Той въздъхна тежко и пусна брадичката ми, но не се отдръпна. — Не ми позволяваш да те опозная. — О, но ти вече ме познаваш толкова добре. — Усмихнах му се победоносно, надявам се, пак за разсейване. — С мръсна уста, коварна, фантастична в целувките… — Не знам нищо за миналото ти. За детството ти. Защо си станала крадла. Коя си била преди… всичко това. Усмивката ми изчезна, но се насилих да отвърна лековато. — Няма какво да се знае. — Винаги има какво. Проклет да е, че използваше думите ми срещу мен. Разговорът затихна, докато той ме гледаше с очакване, а аз се взирах в синьото кадифе. Молците бяха направили дупки по разкошната тъкан и аз ги човърках с престорена досада. Накрая той ме обърна да го погледна. — Е? — Не искам да говоря за това. — Лу, моля те. Просто искам да науча повече за теб. Толкова ли е ужасно? — Да, толкова. — Думите излязоха по-остри, отколкото ми се искаше, и аз потрепнах вътрешно, когато видях болката на лицето му. Ако трябваше да хапя и драскам, за да го откажа от този проклет разговор, така да бъде. — Тази гадост неслучайно е останала в миналото ми и аз казах, че не искам да говоря за това. С никого, особено с теб. Не е ли достатъчно, че ти показах дома си? Моята тайна? Той се сви и издиша рязко. — Казах ти, че са ме намерили на боклука. Мислиш ли, че ми беше лесно да говоря за това? — Тогава защо го направи? — Разкъсах една дупка в кадифето. — Не съм те принуждавала. Той вдигна отново брадичката ми, очите му бяха напрегнати. — Защото ме попита. Защото си моя съпруга и ако някой заслужава да познава най-лошите части от мен, това си ти. Отдръпнах се рязко. — О, не се тревожи, знам ги всичките… — Например. — Ами нали ме помоли да не те лъжа. — Стиснах челюст и се изправих, скръстих ръце на гърдите си. — Не говори за моето минало и няма да те лъжа. Той бавно последва примера ми и се извиси над мен с мрачно изражение. Стисна челюст, отпусна я, докато се взираше в гърлото ми. — Какво криеш, Лу? Втренчих се в него, сърцето ми внезапно се разбумтя в ушите ми. Не можех да му кажа. Не можеше да ме пита за това. Щеше да съсипе всичко. И все пак… Все някога трябваше да му кажа. Тази игра не можеше да продължи вечно. Преглътнах с усилие и вирнах брадичка. Вероятно след всичко, през което преминахме, той щеше да го приеме. Вероятно можеше да се промени. Заради мен. Заради нас. Вероятно и аз можех. — Не крия нищо, Рийд. Питай ме каквото искаш. Той въздъхна тежко при треперенето в гласа ми, дръпна ме към себе си и вдигна ръка да ме погали по косата. Няма да те насилвам. Ако още не си готова да ми кажеш, вината е моя, не твоя. Разбира се, че щеше да мисли така. Разбира се, че щеше да мисли най-лошото за себе си, вместо да види истината — че най-лошото е в мен. Зарових лице в гърдите му. Дори в яростта си Рийд беше по-мил към мен от всеки, когото познавах. Не заслужавах това. — Не си виновен ти. — Прегърнах го в сгъстяващия се мрак, вдишах аромата му. Той се сля идеално с успокояващите миризми на тавана. На дома ми. — Заради мен е. Но аз… мога опитам. Мога да опитам да ти кажа. — Не. Не трябва да говорим за това сега. Поклатих решително глава. — Моля те… попитай ме. Ръката му застина в косата ми и светът сякаш застина — като зловещото безвремие преди магията. Дори вятърът през прозореца като че ли спря, задържа се в косата ми, между пръстите му. Чакаше. Забравих как се диша. Но въпросът не дойде. — От Сезарин ли си? Ръката му се спусна по косата към кръста ми, вятърът задуха, недоволен. Аз се концентрирах върху нежното движение, в сърцето ми се сражаваха разочарование и огромно облекчение. — Не. Израснах в малка общност северно от Амандин. — Усмихнах се с копнеж до гърдите му при тази полуистина. — Обградена от планини и море. — А родителите ти? Думите вече излизаха по-лесно, стягането в гърдите ми се отпусна, когато непосредствената опасност отмина. — Не познавам баща си. С майка ми са се… разделили. Ръката му спря отново. — Значи, тя е жива? — Да. Много. — Какво се е случило между вас? — Отдръпна се, взираше се в лицето ми с подновен интерес. — И тя ли е в Сезарин? — Искрено се надявам, че не. Но предпочитам да не говоря за случилото се. Още не. Вечната страхливка. — Добре. Вечният джентълмен. Погледът му се спусна към белега ми, той се наведе леко и го целуна. Кожата ми настръхна. — Как получи това? — От майка ми. Той се отдръпна така рязко, сякаш белегът го ухапа, ужас помъти очите му. — Какво? — Давай следващия въпрос. — Аз… Лу, това е… — Следващия, моля те. Челото му още беше сбръчкано от тревога, но той ме притисна към себе си. — Защо си станала крадла? Гласът му бе по-дрезгав, по-сериозен от преди. Прегърнах го през кръста и го стиснах силно. — За да се махна от нея. Той се напрегна до мен. — Значи, няма да ми обясниш? Опрях буза на гърдите му и въздъхнах. — Не. — Имала си жестоко детство. Почти се засмях. — Нищо подобно. Майка ми всъщност ме глезеше. Даваше ми всичко, което едно малко момиченце би могло да поиска. Гласът му бе изпълнен с изумление. — Но тя се е опитала да те убие. Когато не отговорих, той поклати глава, въздъхна и отстъпи встрани. Ръцете ми се отпуснаха тежко. — Сигурно е наистина адска история. Бих искал да я чуя някой ден. — Рийд! — Плеснах го по ръката, всички мисли за кървави ритуали и олтари си отидоха, на лицето ми се появи смаяна усмивка. Той доби срамежлив вид. — Ти да не би да каза „адска“. — Това не е ругатня. — Той не срещаше очите ми, взираше се в закачалките за костюми зад мен. — Адът е място. — Разбира се. — Облегнах се на прозореца, на устните ми се появи усмивка. — Като стана дума за забавни места… Искам да ти покажа още една тайна. 
  Където и да идеш 
 


  Лу  Той се стовари на покрива след малко, пребледнял и задъхан, очите му бяха затворени. Побутнах го в ребрата. — Пропускаш гледката. Той стегна челюст и преглътна, сякаш му се гадеше. — Чакай малко. — Осъзнаваш ли иронията на всичко това? Най-високият мъж в Сезарин се страхува от височини! — Радвам се, че се забавляваш. Вдигнах единия му клепач и му се усмихнах. — Просто отвори очи. Обещавам ти, че няма да съжаляваш. Той стисна устни, но отвори неохотно очи. Те се разшириха, когато видя звездния свод пред нас. Свих колене към гърдите си и се вгледах в тях с копнеж. — Не са ли красиви? „Слънце и Луна“ беше най-високата сграда в Сезарин и предлагаше единствената невъзпрепятствана гледка към целия град. Над дима. Над миризмата. Небето се простираше във великолепна панорама от обсидиан и диаманти. Безкрайно. Вечно. Имаше само още едно място с такава гледка… а аз никога вече нямаше да посетя замъка. — Така е — каза тихо Рийд. Въздъхнах и се свих още повече заради студа. — Харесва ми да мисля, че Бог е нарисувал небето само за мен, в нощи като тази. Той откъсна поглед от звездите. — Ти вярваш в Бог? Какъв сложен въпрос. Опрях брадичка на коленете си, още вгледана нагоре. — Така мисля. Той изправи гръб. — Но ти рядко ходиш на служба. Ти… празнуваш Коледа, не Рождество. Свих рамене и взех едно сухо листо от снега. То се разчупи под пръстите ми. — Никога не съм казвала, че е твоят бог. Твоят бог мрази жените. Ние сме се появили като добавка. — Това не е вярно. — Така ли? Прочетох твоята Библия. Като твоя съпруга не съм ли твоя собственост? Нямаш ли законното право да правиш с мен каквото си поискаш? — Изкривих лице, като си спомних как думите на архиепископа оставиха горчив вкус в устата ми. — Да ме заключиш в килера и да не помислиш повече за мен? — Никога не съм те смятал за моя собственост. — Архиепископът ме смята. — Архиепископът… греши. Извих вежди. — Да вярвам ли на ушите си? Ти току-що каза това за твоя скъпоценен патриарх? Рийд прокара ръка подразнено през медната си коса. — Просто… недей, Лу. Моля те. Каквото и да мислиш, той ми е дал всичко. Даде ми живот, цел. — Поколеба се, очите му срещнаха моите с искреност, от която сърцето ми потрепери. — Той ми даде теб. Хвърлих натрошеното листо и се обърнах да го погледна. Наистина да го погледна. Рийд искрено вярваше, че неговото предназначение е да убива вещици. Той вярваше, че архиепископът му е дал дар, че архиепископът е добър. Посегнах към ръката му. — Не архиепископът ме даде на теб, Рийд. — Погледнах към небето и се усмихнах. — Той го направи… Или тя. Взирахме се един в друг. — Имам подарък за теб. — Наведе се към мен, сините му очи се взираха право в душата ми. Стаих дъх, исках да се приближи още, по-близо към устните ми. — Още един? Но нали не е дошла Коледа? — Знам. — Погледна към ръцете ни и погали безименния ми пръст. — Това е… венчален пръстен. Ахнах, когато го извади от джоба на куртката си. Тънка златна халка с овална перла. Явно беше много стар. Освен това бе най-красивото нещо, което съм виждала. Сърцето ми се разбумтя лудо, когато ми го подаде. — Може ли? Кимнах и той свали пръстена на Анджелика от пръста ми и плъзна на негово място своя. И двамата се вгледахме в него за миг. Той преглътна с усилие. — Бил е на майка ми… или поне така мисля. Стискал съм го в юмручето си, когато са ме намерили. — Поколеба се, погледна ме в очите. — Напомня ми за морето… за теб. От няколко дни искам да ти го дам. Понечих да кажа нещо, да кажа колко е красив и каква чест е за мен да нося нещо толкова значимо, да нося винаги малка частица от него, но думите заседнаха на гърлото ми. Той ме гледаше с очакване. — Благодаря ти. — Гърлото ми се сви от непозната емоция, която заплашваше да ме задави. — Аз… прекрасен е. Наистина. Беше прекрасен. Той ме прегърна през кръста и аз се облегнах на гърдите му, треперейки от осъзнаването. Обичах го. По дяволите. Аз го обичах. Дъхът ми излизаше все по-трудно — всяко вдишване бе едновременно болка и ласка. Хипервентилирах. Ето какво правех. Трябваше да се стегна. Трябваше да събера мислите си… Рийд нежно отметна косата ми настрани и от това едва не полудях. Устните му докоснаха извивката на шията ми. Кръвта забуча в ушите ми. — Моля те, не ме карай да те оставя или да се отрека от теб. — Той прокара пръсти по ръката ми бавно и мъчително. Главата ми се опря на рамото му, очите ми се затвориха и устните му продължиха да се движат по шията ми. — Където и да идеш, аз ще дойда с теб. Където бъдеш, там ще бъда и аз. Тих, задъхан звук излетя от гърлото ми — така различен от пламенните му думи. Пръстът му застина веднага и той се вгледа в моите бързо надигащи се гърди. — Не спирай — изпъшках. Умолявах го. Тялото му се напрегна и ръцете му стиснаха здраво моите. — Попитай ме, Лу. Гласът му бе тих, настоятелен. Дрезгав. Топлина се събра в корема ми. Устните ми се отвориха. Времето за игри бе отминало. Той беше мой съпруг и аз бях негова съпруга. Беше глупаво да продължа да се преструвам, че не искам тази връзка. Да се преструвам, че не жадувам за вниманието му, за смеха му, за… допира му. Исках да ме докосне. Исках да стане мой съпруг в истинския смисъл на думата. Исках го… Исках него. Исках го целия. Можеше да се получи. Можехме сами да напишем края на историята си, какво като бяхме вещица и ловец на вещици. Можехме да бъдем щастливи. — Докосни ме, Рийд. — За моя изненада думите излязоха стабилни въпреки накъсания ми дъх. — Моля те. Докосни ме. Той се усмихна — бавно и победоносно — до шията ми. — Това не е въпрос, Лу. Отворих рязко очи и се обърнах намръщена. Той изви вежда въпросително, притиснал устни до кожата ми. Взираше се в очите ми. Отвори устни и започна да ме целува по шията, чак до рамото. Езикът му се движеше бавно, боготвореше ме с всяко движение и аз буквално избухнах. — Добре. — Предателската ми шия се изви под устните му, но гордостта ми отказваше да се предаде толкова лесно. Ако искаше да продължим с игричките, добре. Аз щях да победя. — Би ли ти, о, смели и добродетелни ловецо, пъхнал езика си в гърлото ми и ръцете си под полите ми? Задникът ми има нужда от сграбчване. Той се сепна и се отдръпна смаян. Извих се към него и се ухилих. — Прекалих ли? Когато не отговори, в пламналата ми кръв се процеди разочарование. Обърнах се да го погледна добре. Очите му бяха широко отворени и — за мое огорчение — лицето му беше бледо. Не изглеждаше, сякаш жадува да ми се нахвърли. Вероятно бях изиграла погрешно ръката си. — Съжалявам. — Протегнах плахо ръка към лицето му. — Не исках да те разстройвам. Имаше нещо в погледа му — някакво колебание, нещо почти като срам, — което ме накара да спра. Ръцете му трепереха леко, гърдите му се надигаха и спадаха бързо. Той беше нервен. Не… ужасе`н. Отне ми само секунда да проумея какво става: Рийд наистина беше добродетелен ловец. Свят ловец. Рийд никога не беше правил секс. Той беше девствен. Въпреки цялата му предишна напереност, той просто се беше перчил. Не беше докосвал жена — не и по този начин поне. Опитвах се да не се взирам в него, но от посърналото не и по този начин му лице разбрах, че е прочел мислите ми. Как бе възможно Сели да го остави така? Каква друга полза от първата любов, освен от ласки и задъхани открития? Поне го беше научила да се целува както трябва. Предполагах, че трябва да съм благодарна за това. Гърлото и рамото ми още тръпнеха от езика му. Но имаше много други неща освен целувките. Бавно и решително аз се размърдах в скута му и хванах лицето му. — Нека ти покажа. Очите му потъмняха, когато го обкрачих. Полите ми се плъзнаха нагоре при това движение, вятърът облъхваше босите ми крака, но аз не чувствах студ. Съществуваше само Рийд. Видях как адамовата му ябълка подскочи, чух как дъхът му се ускорява. Очите му се стрелнаха към моите въпросително, когато дръпнах ръцете му да развърже роклята ми. Кимнах и той внимателно дръпна. Въпреки студа пръстите му бяха умели. Движеха се уверено, докато предницата на роклята ми не се отвори, разкривайки тънката риза отдолу. И двамата не дишахме, когато той протегна ръка и докосна голите ми гърди. Притиснах се към дланта му и той вдиша рязко. Само за миг той свали ризата от раменете ми и тя се събра около кръста ми. Очите му се взираха жадно в гърдите ми. Не можах да не се усмихна. Вероятно все пак нямаше нужда от много обучение. За да не остана по-назад, извадих ризата от панталона му. Той я съблече през главата си, като разроши медната коса, преди устните му да се залепят силно за моите, и ние се притиснахме един в друг, кожа до кожа. След това всичко протече бързо. Той лесно ме вдигна и свали роклята ми. Очите му горяха, зениците бяха разширени, синьото около тях едва се виждаше, когато се взираха в корема ми, в гърдите и бедрата. Пръстите му стиснаха собственически хълбоците ми, но не достатъчно силно. Исках, не, имах нужда да ме стисне по-силно, да съм по-близо до него. — Толкова си красива — прошепна той. — Млъкни, ловецо — изпъшках аз. Прегърнах го през врата и притиснах хълбоци към него. Устните му срещнаха моите и той изстена. Стиснах го за раменете, за да го задържа. — Ето така. Наведох се назад и се насочих към мястото, където телата ни се срещаха. Гледахме се, докато се люлеех към него — бавно, устремено, търках се в него с агонизиращо темпо. Той се опита да ме накара да побързам — ръцете му бяха настоятелни, отчаяни, — но аз устоях, притиснах се, пламнала, към гърдите му и захапах чувствителното място, където шията преливаше в рамото му. Той потрепна и отново изстена. — Ето така се докосва жена. — Долепих се по-силно към него, хванах ръката му и я пъхнах между краката си. — Ето как трябва да докосваш мен. — Лу — каза той задавено. — Точно там. — Насочих пръстите му, дъхът ми се накъса. Гърдите ми се надигаха, докато той продължаваше да ги движи, както му показах. Наведе се рязко напред и лапна зърното ми, аз изпъшках. Езикът му беше горещ, настоятелен. Дълбока, прелестна болка се събираше бързо в корема ми. — Господи, Рийд… Щом чу името си, той ме захапа леко. Разтърсих се, изгубена в удоволствието и болката. Ръцете му се стегнаха около мен, докато свършвах, устните му се притиснаха в моите, сякаш да погълнат виковете ми. Не беше достатъчно. — Панталона. — Задърпах връзките, притискайки устни в неговите. — Свали го. Веднага. Рийд моментално се подчини, вдигна ме непохватно, за да го смъкне по краката си. Хвърли го настрани и ме погледна нетърпеливо. Още беше блед, когато отново седнах върху него. Усмихнах се, прокарах пръст по него, наслаждавах се на допира му. Той потрепери, очите му блестяха от желание. — Някои друг път — казах и го бутнах леко да легне на покрива — ще ти покажа колко точно е мръсна устата ми. — Лу — повтори той умолително. С едно плавно движение се спуснах надолу и го поех в себе си. Очите му се затвориха, цялото му тяло се устреми нагоре и той влезе по-дълбоко, докрай. Щях да извикам — беше твърде дълбоко, — но не го направих. Не можех. Имаше болка, но когато той се отдръпна и тласна отново, болката се превърна в нещо друго, нещо остро и дълбоко. Нещо необходимо. Изпълни ме напълно и начинът, по който се движеше… Отметнах глава назад и потънах в усещането. В него. Болката се изви в спирала нагоре и аз не можех да спра да го целувам, да заравям пръсти в косата му, да драскам ръцете му. Болеше — този пулсиращ копнеж в гърдите ми. Той поглъщаше, изличаваше, превземаше всичко. Ръката му се плъзна на кръста ми и той се завъртя, притисна ме под себе си. Извих се нагоре — отчаяно исках да съм по-близо, да облекча натрупващата се болка — и обгърнах с крака потния му гръб. Ръката му мина между нас, докато засилваше темпото, краката ми започнаха да се сковават. Той ме докосна точно както му бях показала, галеше ме решително, неуморно. Гърлен рев изскочи от устата му. — Лу… Всичко в мен се стегна и аз се вкопчих в него, докато ме водеше до ръба. След един последен разтърсващ тласък той се срути отгоре ми, задъхан. Лежахме така известно време, нехаещи за студа. Взирахме се безпомощно един в друг. За пръв път в живота си останах без думи. Замайващата болка в гърдите ми си беше там — по-силна сега, по-болезнена дори от преди, — но усетих, че съм беззащитна пред нея. Безкрайно и напълно беззащитна. И все пак… никога не се бях чувствала така в безопасност. Когато Рийд най-сетне се отдръпна, аз се смръщих неволно. Той не пропусна това. Ръката му се стрелна към брадичката ми, вдигна я, очите му бяха широко отворени и изпълнени с тревога. — Нараних ли те? Опитах се да се измъкна изпод него, но той бе твърде тежък. Осъзнал какво искам, се надигна на лакти, за да ме освободи, преди да легне по гръб. Вдигна ме над себе си. — Границата между болката и удоволствието е тънка. — Започнах да целувам гърдите му, хапех го леко, после внезапно по-силно. Съскане изскочи от устните му, ръцете му ме стиснаха. Когато се облегнах назад да срещна погледа му обаче, в очите му нямаше болка, само копнеж. Моите гърди запулсираха в отговор. — Това е хубава болка. — Усмихнах се и го пернах по носа. — Браво на теб. 
  Мосю Бернард 
 


  Лу  Фестивалът на свети Никола кипеше около нас, когато излязохме от сладкарницата на Пан на следващата сутрин. Рийд ми беше купил още едно наметало — този път червено. Много подходящо. Но аз отказах да позволя на събитията в ковачницата да отровят доброто ми настроение днес. Погледнах го усмихната и си спомних усещането от снега по голата ми кожа. От ледения вятър в косата ми. Останалата част от вечерта се оказа също толкова паметна. По моя молба той се съгласи да остане с мен на тавана и аз прекарах последната си нощ там. Нямаше вече да се върна в „Слънце и Луна“. Бях си намерила нов дом. И начинът, по който сега ближеше глазурата от пръстите си… Стомахът ми се сви приятно. Той ме погледна и устните му потрепнаха. — Защо ме гледаш така? Извих вежда, вдигнах пръста му към устата си и облизах бавно остатъка от сметаната. Очаквах очите му да се ококорят и да се стрелнат настрани, бузите му да се изчервят и челюстта му да се стегне, но той остана невъзмутим. Дори дръзна да се изсмее. — Ненаситна сте, мадам Дигори. Доволна, аз се вдигнах на пръсти и го целунах по носа — после го пернах, за всеки случай. — Още нищо не знаеш. Имаш още много да учиш, ловецо. Той се ухили, притисна пръстите ми към устните си, а после стисна ръката ми под лакътя си. — Наистина си езичница. Какво? Бузите му пламнаха и той се озърна смутено. — Ами преди те наричах така. В главата си. Засмях се, нехаеща за минувачите. — Защо ли това не ме изненадва? Разбира се, че не би ме наричал по име… — И ти не ме наричаш по име! — Само защото си много скован! — Вятърът довя изкаляна обява за „Древните сестри“, която се завъртя в спирала към снега. Стъпих върху нея с ботуша си. — Хайде. Трябва да побързаме, ако искаме да не закъснеем за специалното представление в чест на архиепископа… Очите му се впериха в нещо зад мен и думите замряха в гърлото ми. Обърнах се и видях, че мадам Лабел върви устремено към нас. — По дяволите! Той ме погледна предупредително. — Недей. — Много се съмнявам, че ругатните ще я засегнат. Тя е мадам. Повярвай ми, чувала е и е виждала много по-лоши неща. Тя беше с друга рокля, която караше великолепното синьо на очите й да изпъква, а ярката червена коса бе прибрана назад с перлен гребен. Някакво леко притеснение плъзна по тила ми при вида й. Като сърбеж, който не можех да почеша. — Луиз, скъпа! Колко прекрасно е да те видя отново. — Тя стисна свободната ми ръка в нейните. — Много се надявах да се срещнем… Спря рязко, защото видя пръстена с перлата на ръката ми. Аз стиснах по-здраво ръката на Рийд. Това движение не остана незабелязано. Тя се взираше в пръстена, после към нас и очите й се разшириха, а устните се отвориха, когато се вгледа в лицето на Рийд. Той пристъпи смутено. — Как да ви помогнем, мадам? — Капитан Рийд Дигори. — Тя изрече думите бавно, сякаш ги вкусваше за пръв път. Сините й очи още светеха от изумление. — Мисля, че не са ни запознавали официално. Казвам се мадам Елен Лабел. Той се смръщи. — Помня ви, мадам. Вие се опитахте да купите съпругата ми за бардака си. Тя се втренчи в него, като че ли незабелязала враждебността му. — Фамилията ви означава „изгубен“, нали? Гледах ту единия, ту другия, жуженето в тила ми се засили. Стана по-настоятелно. Това бе неочакван, странен въпрос. Рийд като че ли не знаеше как да отговори. — Така мисля — промърмори накрая. — Какво искате, мадам? — попитах с подозрение. Всичко, което знаех за тази жена, ме предупреждаваше, че тя не е дошла само за да си побъбрим. Очите й ме погледнаха още по-отчаяно — с някаква стряскащо позната интензивност. — Той добър човек ли е, Лу? Мил човек? Рийд се скова при този обидно личен въпрос, но жуженето в тила ми започна да придобива форма. Погледнах ги отново и забелязах еднаквото синьо на очите им. Господи! Сърцето ми падна някъде под глезените. Бях се взирала достатъчно дълго в очите на Рийд, за да ги разпозная на друго лице. Мадам Лабел беше майка на Рийд. — Да. Шепотът ми едва се чу над глъчката на пазара, над бумтенето на собственото ми сърце. Тя издиша и издайническите сини очи се затвориха с облекчение. После се отвориха отново, внезапно и притеснително рязко. — Но той познава ли те, Лу? Познава ли те наистина? Кръвта ми се вледени. Ако мадам Лабел продължаваше така, и двете скоро можехме да водим съвсем различен разговор. Внимателно задържах погледа й, за да предам неизреченото послание. — Не знам за какво говорите. Тя присви очи. — Ясно. Неспособна да се сдържа, погледнах към Рийд. Объркването на лицето му бързо се бе превърнало в раздразнение. Ако се съдеше по стегнатата челюст, никак не му харесваше да говорим за него, все едно го няма. Отвори уста — вероятно да попита какво става, — но аз го прекъснах. — Да вървим, Рийд. Погледнах за последно към мадам Лабел, предупредително, преди да се обърнем, но ръката й се стрелна и сграбчи моята. Тази, на която носех пръстена на Анжелика. — Носи го винаги, Лу, но не й позволявай да го види. — Понечих да се отдръпна, притеснена, но хватката й беше желязна. — Тя е тук, в града. Рийд пристъпи напред, стиснал юмруци. — Пуснете я, мадам. Тя само ме стисна още по-силно. Рийд бързо отвори пръстите й. Тя потрепна от болка, но продължи да говори, докато Рийд ме влачеше по улицата. — Не го сваляй! — Паниката в очите й беше съвсем очевидна, дори отдалече, даже когато гласът й започна да отслабва. — Каквото и да правиш, не й позволявай да го види! — Какво — изръмжа Рийд, държеше ме по-здраво, отколкото бе необходимо. — Какво беше това? Не отговорих. Не можех. Умът ми още се маеше от нападението на мадам Лабел, но внезапна яснота започна да се проявява сред мъглата на мислите ми. Мадам Лабел беше вещица. Нямаше как да не е. Интересът й към пръстена на Анжелика, знанията й за силите му, за майка ми, за мен нямаха друго обяснение. Но това разкритие доведе до повече въпроси, отколкото отговори. Не можех да се концентрирам върху нищо друго, освен върху силния, изтощаващ страх, който ме стегна за гърлото, лепкавата пот, която избиваше по кожата ми. Озърнах се бързо и неволно потреперих. Рийд говореше нещо, но не го чувах. Някакъв тих рев забуча в ушите ми. Майка ми беше в града. * * *



 Празникът на свети Никола изгуби очарованието си, докато се връщахме към Кулата на ловците. Елхите вече не ми се струваха така красиви. Огньовете не сияеха така ярко. Дори храната изгуби очарованието си, вездесъщата миризма на риба се завърна и ме задавяше. Рийд ме нападаше с въпроси по целия път. Когато осъзна, че нямам отговори, замълча. Не можех да се накарам да му се извиня. Можех само да крия треперенето на пръстите си, но знаех, че го вижда. Тя не ме е открила. Тя няма да те открие. Повтарях си тази мантра отново и отново, но не успях да се убедя. „Сент Сесил“ скоро се издигна пред нас и аз въздъхнах с облекчение. Въздишката веднага се превърна в писък, когато нещо неочаквано помръдна в уличката до нас. Рийд ме дръпна към себе си, но лицето му се отпусна след миг. Издиша подразнено. — Няма нищо. Просто просяк. Но не беше просто просяк. Крайниците ми изтръпнаха, когато се вгледах по-внимателно… и разпознах лицето, което се извърна към нас, и мътните очи, втренчени в мен от сенките. Мосю Бернар. Той беше клекнал на една кофа за боклук и от устата му висяха останките от мъртво животно. Кожата му — някога покрита със собствената му кръв — беше станала още по-черна, а линиите на тялото му бяха някак неясни. Размазани. Сякаш се бе превърнал в жива, дишаща сянка. — О, господи! — ахнах аз. Рийд отвори широко очи. Избута ме зад себе си и извади балисардата изпод куртката си. — Стой назад… — Не! — Хвърлих се под ръката му и застанах пред ножа. — Остави го! Той не е наранил никого! — Погледни го, Лу… — Той е безобиден! — хванах ръката му. — Не го докосвай! — Не можем просто да го оставим тук… — Нека говоря с него. Може би ще се върне с мен в кулата. Аз… аз винаги го посещавах в лечебницата. Може би ще ме послуша. Рийд гледаше ту мен, ту него. След дълга секунда лицето му се изопна. — Стой до мен. Ако понечи да те нарани, избягай зад мен. Разбираш ли? Щях да извъртя очи, ако не бях така ужасена. — Мога да се грижа за себе си, Рийд. Той хвана ръката ми и я стисна до гърдите си. — Аз имам нож, който може да поразява магията. Разбираш ли? Преглътнах силно и кимнах. Берни ни гледаше с празни очи как приближаваме. — Берни? — усмихнах се окуражително, като ясно осъзнавах присъствието на ножа на Андре в ботуша — Берни, помниш ли ме? Нищо. Посегнах към него и нещо проблесна в празните му очи, когато пръстите ми докоснаха кожата му. Без предупреждение той прескочи кофата към мен. Изписках и отстъпих бързо, но той стисна здраво ръката ми. На лицето му се появи ужасна усмивка. — Идвам за теб, скъпа. Чист, концентриран страх плъзна по гърба ми. Парализира ме. Идвам за теб, скъпа… скъпа… скъпа… Рийд ме дръпна назад с ръмжене, като изви китката на Берни. Почернелите пръсти се отвориха и аз успях да измъкна ръката си. Берни веднага се отпусна — като марионетка с прерязани конци. Рийд все пак го прониза. Когато балисардата се заби в гърдите му, сенките, обгръщащи кожата му, се стопиха и разкриха за пръв път истинския мосю Бернар. Жлъчка се надигна в гърлото ми, когато видях бялата кожа, бялата коса, бръчките от смях около устата му. Само млечните очи си останаха същите. Слепи. Той изпъшка и кръв — този път червена, чиста, незамърсена — изби на гърдите му. Коленичих до него и хванах ръцете му. Сълзи се стичаха по бузите ми. — Съжалявам, Берни. Очите му се обърнаха за последно към мен. После се затвориха. * * *



 Фургоните на „Древните сестри“ се събраха пред църквата, но аз почти не ги виждах. Движех се като в чуждо тяло, реех се тихо над тълпата. Берни беше мъртъв. Дори по-зле — той бе омагьосан от майка ми. Идвам за теб, скъпа. Думите отекваха в мислите ми. Отново и отново, и отново. Потреперих, когато си спомних как Берни се съживи при допира ми. Как ме гледаше в лечебницата. Глупаво си бях мислила, че иска да сложи край на болката, когато се опитваше да скочи през прозореца. Но бягството му… предупреждението на мадам Лабел… Това едва ли бяха съвпадения. Той се бе опитвал да отиде при майка ми. Рийд не каза нищо, когато влязохме в стаята си. Смъртта на Берни като че ли бе разтърсила и него. Златната му кожа беше посивяла, а ръцете му трепереха леко, когато отвори вратата. Смърт. Тя ме следваше навсякъде, докосваше всеки и всичко скъпо за мен. Като че ли не можех да й избягам. Не можех да се скрия. Този кошмар никога нямаше да свърши. Когато той затвори вратата след нас, аз свалих новото си наметало и окървавената рокля и хвърлих ножа на Андре на писалището. Отчаяно исках да махна от себе си кръвта и спомена за нея. Ножът нямаше да ме защити, така или иначе. Не и от нея. Облякох чиста рокля, като се опитвах и не успявах да скрия треперенето на пръстите си. Рийд бе стиснал устни и ме гледаше и от мълчанието му разбрах, че няма да ме остави на мира. — Какво? Седнах на леглото, тревогата победи всички остатъци от гордостта ми. Погледът му не омекна. Не и този път. — Ти криеш нещо от мен. Но аз нямах сили за този разговор сега. Не и след мадам Лабел и Берни. Не и след ужасното осъзнаване, че майка ми знае къде съм. Паднах на възглавницата, клепачите ми натежаваха. — Разбира се. Казах ти го в театъра. — Какво искаше да каже мадам Лабел, когато попита дали те познавам наистина? — Откъде да знам? — Седнах и му се усмихнах вяло. — Тя очевидно е ненормална. Той присви очи и посочи към пръстена на Анжелика на ръката ми. — Тя говореше за пръстена ти. Тя ли ти го даде? — Не знам — прошепнах. Той прокара ръка през косата си, явно се изнервяше още повече. — Кой идва за теб? — Рийд, моля те… — В опасност ли си? — Не искам да говоря за… Той удари с юмрук по писалището и един от дървените крака се разцепи. — Кажи ми, Лу? Отдръпнах се инстинктивно от него. Гневът му изчезна при това леко движение и той падна на колене пред мен, очите му горяха от неизречена емоция, от страх. Хвана ръцете ми като спасително въже. — Не мога да те защитя, ако не ми позволиш — каза той. — Каквото и да е, каквото и да те плаши толкова, можеш да ми кажеш. Майка ти ли е? Тя ли те търси? Не можех да спра сълзите, които плъзнаха по бузите ми. Още по-голям страх ме превзе, докато го гледах. Трябваше да му кажа истината. Тук. Сега. Беше време. Ако майка ми знаеше къде съм, Рийд също бе в опасност. Морган нямаше да се поколебае да убие ловец, особено ако стоеше на пътя й към нейната цел. Не биваше да го заблуждавам. Той трябваше да е подготвен. Бавно… кимнах. Лицето му потъмня от объркване. Притисна ръце към бузите ми, избърса сълзите с нежност, която никак не подхождаше на яростта в погледа му. — Няма да й позволя да те нарани отново, Лу. Ще те защитя. Всичко ще бъде наред. Поклатих глава. Сълзите потекоха по-бързо. — Трябва да ти кажа нещо. — Гърлото ми се сви, сякаш тялото ми се бунтуваше срещу това, което смятах да направя. Сякаш знаех каква съдба го чака. — Истината е… Вратата се отвори и за мое изумление в стаята влезе архиепископът. Рийд стана и се поклони и той изглеждаше изненадан… и притеснен. — Сър? Архиепископът ни гледаше с ярост и решителност. — Току-що получих вест от кралската стража, Рийд. Десетки жени са се събрали пред замъка и крал Огюст е притеснен. Бързо ги разпръснете. Събери всички ловци. Рийд се поколеба. — Някой потвърдил ли е магия, сър? Ноздрите на архиепископа потрепнаха. — Да не предлагаш да изчакаме, докато се потвърди? Рийд ме погледна, разкъсваше се, но аз преглътнах с усилие и кимнах. Думите, които не бях изрекла, се събраха в гърлото ми и ме задушаваха. — Върви. Той се наведе да стисне бързо ръката ми. — Съжалявам. Ще изпратя Ансел, докато се върна… — Няма нужда — каза рязко архиепископът. — Аз ще остана при нея. И двамата се обърнахме и го зяпнахме. — Вие… ли, сър? — Трябва да обсъдя нещо спешно с нея. Ръката на Рийд се задържа върху треперещото ми коляно. — Сър, ако мога да попитам… не е ли възможно да отложите този разговор? Тя имаше много тежък ден и още се възстановява от… Архиепископът се втренчи в него. — Не, не мога. И докато ти стоиш тук на колене и спориш с мен, може да умират хора. Твоят крал може би умира. Изражението на Рийд се скова. — Да, сър. Пусна ръката ми и ме целуна бързо по челото. — Ще говорим по-късно. Обещавам. С мрачно предчувствие го гледах как върви към вратата. Спря на прага и се обърна към мен. — Обичам те, Лу. И после изчезна. 
  „Древните сестри“ 
 


  Лу  Взирах се в коридора дълго, преди да проумея думите му. Обичам те, Лу. Топлина се разля от върха на пръстите ми чак до пръстите на краката, прогони сковаващия страх, който ме измъчваше. Той ме обичаше. Той ме обичаше. Това промени всичко. Ако ме обичаше, нямаше да има значение, че съм вещица. Щеше да ме обича и такава. Щеше да разбере. И наистина щеше да ме защити. Ако ме обичаше. Почти бях забравила за архиепископа, когато той заговори. — Ти го заблуди. Обърнах се замаяна към него. — Можете да си тръгнете. — Думите бяха изречени без злобата, която очаквах. По лицето ми още се спускаха сълзи, но ги избърсах бързо. Повече от всичко исках да потъна в замайващата топлина, която ме превземаше. — Наистина не е нужно да оставате. Представлението ще започне скоро. Той не помръдна, продължи, все едно не ме беше чул: — Ти си много добра актриса. Разбира се, трябваше да го очаквам, но няма да ти позволя да ме заблудиш два пъти. Мехурчетата щастие се пукнаха. — За какво говорите? Той пак не ми обърна внимание. — Почти изглежда, сякаш наистина те е грижа за него. — Тръгна към вратата, затвори я със зловещо щракане. Аз се изправих, погледнах към чекмеджето на писалището, където бях сложила ножа на Ансел. Той изви устна. — И двамата знаем, че това е невъзможно. Приближих се до писалището. Рийд може и да му вярваше безрезервно, но не и аз. Онзи потаен блясък още светеше в очите му и нямаше да му позволя да ме докопа на леглото. Сякаш прочел мислите ми, той спря. Премести се така, че застана точно пред чекмеджето. Устата ми пресъхна. — Наистина държа на него. Той е мой съпруг. — И биде свален големият змей, древният змей, наричан дявол и сатана, който мами цялата вселена. — Очите му блестяха. — Ти си този змей, Луиз. Усойница. И аз няма да позволя да унищожиш Рийд. Вече не мога да стоя безучастно… На вратата се почука. Той смръщи вежди и се обърна във вихър от алено и жълто. — Влез! Един паж надникна вътре. — Моля за извинение, Ваше Високопреосвещенство, но всички ви чакат отвън. — Знам — сопна се архиепископът — и скоро ще дойда да наблюдавам хедонизма. Първо имам друга работа. Невъзмутим, пажът като че ли подскачаше на място от едва сдържано нетърпение. Очите му светеха от вълнение. — Но представлението скоро започва, сър. Те… казаха ми да ви доведа. Тълпата става неспокойна. Един мускул затрепка на челюстта на архиепископа. Когато стоманените му очи най-сетне се спряха на мен, аз посочих към вратата, изпращайки мислена благодарствена молитва към небесата. — Нали не искате да ви чакат. Той оголи зъби в усмивка. — Ти ще ме придружиш, разбира се. — Не мисля, че е необходимо… — Глупости. — Той посегна и ме хвана за ръката, стисна я здраво под лакътя си. Аз се дръпнах инстинктивно, но без полза. След секунди вече ме влачеше по коридора. — Обещах на Рийд да остана с теб и ще остана. * * *



 Тълпата се бе събрала около фургоните, ядеше лакомства и стискаше кафяви книжни кесии. Хората бяха със зачервени носове от студа. Архиепископът им помаха, когато ги видя — после спря рязко, щом забеляза шарената група изпълнители на стълбите на катедралата. И не беше единственият. Тези, които не се тъпчеха със сладки и ядки, зашепнаха неодобрително зад шепите си. Една дума се надигна над останалите, тихото съскане се повтаряше отново и отново. Жени. Всички актьори в трупата бяха жени. И то не какви да е жени: макар че бяха на всякаква възраст, от старици до девици, всички се движеха с издайническата грация на актриси. Горди и изправени, но и някак плавни. Те наблюдаваха шепота на тълпата с дяволити усмивки. Най-младата едва ли беше на повече от тринайсет и смигна на един-два пъти по-възрастен от нея мъж. Той замалко да се задави с пуканките. Не знам какво бяха очаквали тези идиоти. Все пак трупата се казваше „Древните сестри“. — Възмутително. — Архиепископът спря на върха на стълбите, извил устна. — Една жена не бива да се унижава с такава непочтена професия. Ухилих се и отдръпнах ръката си. Той не ме спря. — Чувала съм, че били много талантливи. При тези думи най-младата ни видя. Очите й срещнаха моите и проблеснаха в дяволита усмивка. Тя развя русите си коси и вдигна ръце към тълпата. — Весела Коледа на всички! Нашият почетен гост пристигна! Моля за тишина, за да започнем специалното си представление! Тълпата веднага притихна и всички очи се извърнаха с очакване към нея. Тя спря, ръцете й още бяха широко отворени. За толкова младо момиче се държеше доста уверено. Дори архиепископът я гледаше смаян. При кимването й другите актьори се втурнаха към един от фургоните. — Всички знаем историята на свети Никола, който носи подаръци на децата и е техен пазител. — Тя се завъртя бавно в кръг, с широко отворени ръце. — Знаем и за злия касапин Пер Фуитар, който примамва глупавите братя към своята касапница и ги насича на малки парченца. — Тя размаха ръце, сякаш режеше с нож. Хората близо до нея се отдръпнаха възмутени. — Знаем, че свети Никола пристигнал и победил Пер Фуитар. Знаем, че той възкресил децата и ги върнал живи и здрави на родителите им. — Тя наклони глава. — Знаем тази история. И я обичаме. Ето защо всяка година се събираме, за да честваме свети Никола. Но днес… днес ви носим друга история. — Тя замълча, на устните й пак се появи лукава усмивка. — Не толкова позната и по-мрачна, но все пак история за свят човек. Ще го наречем архиепископ. Архиепископът се скова до мен, когато една жена излезе от фургона, облечена с много подобно на неговото расо. Дори аленото и златното бяха в същия оттенък. Лицето й имаше строго изражение. Веждите бяха смръщени, а устните — изопнати. — Имало едно време в едно далечно място — започна младата разказвачка, гласът й стана напевен, — или не чак толкова далечно всъщност, едно сираче, нещастно, пренебрегвано сираче, което открило своето призвание да служи на Бог. С всяка дума жената, която играеше архиепископа, се приближаваше, вирнала брадичка и втренчена в нас. Истинският архиепископ остана неподвижен като камък. Дръзнах да го погледна. Той се взираше в младата разказвачка, лице то му беше пребледняло. Смръщих се. Театралният архиепископ запали клечка кибрит и я вдигна пред очите си, гледаше я с притеснителна страст как гори. Разказвачката снижи глас до драматичен шепот. — С вяра и огън в сърцето той преследваше порочните и ги изпращаше на кладата заради извършените злини… защото Божието слово не допуска магия. Мрачното ми предчувствие се завърна, десетократно по-силно. Нещо тук не беше наред. Суматоха надолу по улицата разсея публиката и се появиха ловците. Рийд яздеше отпред, следван от Жан Люк Идентичните им притеснени изражения станаха очевидни с приближаването им, но фургоните на трупата и публиката блокираха улицата. Те бързо започнаха да слизат от конете. Тръгнах към тях, но архиепископът ме хвана за ръката. — Стой тук. — Моля? Той поклати глава, още се взираше в лицето на разказвачката. — Стой близо до мен. — Настоятелността в гласа му ме накара да спра и безпокойството ми се засили. Той не пусна ръката ми, кожата му беше лепкава и студена. — Каквото и да стане, не се отделяй от мен. Разбра ли? Нещо тук никак не беше наред. Театралният архиепископ вдигна юмрук. — Не оставяй жива вещица! Разказвачката се наведе напред с дяволит блясък в очите и вдигна ръка до устата си, сякаш разкриваше тайна. — Но той бе забравил Божията повеля да се прощава. И така, Съдбата, жестока и коварна господарка, бе планирала друг край за този кръвожаден човек. Една висока елегантна жена с тъмнокафява кожа излезе от следващия фургон. Черната й роба се развяваше, когато тя започна да обикаля около театралния архиепископ, но той не я виждаше. Истинският архиепископ ме стисна още по-силно. — Красива вещица, облечена като дама, скоро го подмами по пътя към ада. Трета жена излезе от фургона, облечена с ослепителна бяла роба. Тя извика и фалшивият архиепископ хукна напред. — Какво става? — изсъсках, но той не отговори. Театралният архиепископ и жената в бяло започнаха да се въртят чувствено един около друг. Тя прокара ръка по бузата му и той я прегърна. Съдбата ги гледаше със зловеща усмивка. Тълпата зашумя, хората започнаха да поглеждат към архиепископа. Рийд спря да си пробива път през множеството. Стоеше като вкоренен на мястото си и гледаше представлението с присвити очи. Ушите ми зазвъняха. — Той я отведе в леглото си, забравил клетвата си, наслади се на тялото й… на извивката на шията й. И разказвачката погледна към архиепископа и смигна. Кръвта напусна лицето ми и внезапно вече виждах само бялата й кожа, тя сияеше от младост. Виждах зловещо познатите зелени очи. Като смарагди. Звънтенето стана по-силно и умът ми се изпразни от всякаква мисъл. Коленете ми се подкосиха. Театралният архиепископ и жената в бяло се прегърнаха, тълпата ахна скандализирана. Разказвачката се изсмя. — Тя изчака, докато той извърши греха си, преди да разкрие магията в себе си. После скочи от леглото му и изчезна в нощта. Как проклинаше той нейната лъчиста коса и бялата й кожа! Жената в бяло се засмя и се измъкна от ръцете на театралния архиепископ. Той падна на колене, вдигнал юмруци, и тя изтича към фургона. Лъчиста коса. Бяла кожа. Обърнах се бавно, сърцето ми биеше силно в ушите ми. Погледнах архиепископа. Той стискаше болезнено ръката ми. — Чуй ме, Луиз… Дръпнах се и изръмжах. — Не ме докосвай. Разказвачката надигна глас: — От онази нощ нататък той се опитваше да забрави, но уви! Съдбата още не се бе отегчила от него. Жената в бяло се появи отново, коремът й бе издут от дете. Тя затанцува грациозно, робата й се развяваше около нея и тя извади от гънките й бебе. На не повече от годинка, детето гукаше и се смееше, сините му очички светеха от удоволствие. На нослето му вече имаше лунички. Фалшивият архиепископ падна на колене, когато я видя, дращеше лицето си и разкъсваше расото си. Тялото му се люлееше от безмълвни писъци. Тълпата чакаше със стаен дъх. Разказвачката се наведе до него и го погали по гърба, като изгука тихо в ухото му: — Скоро вещицата се завърна с най-лошата от всички новини. — Замълча, погледна към хората и се усмихна похотливо. — Тя бе родила детето му. Рийд хукна през тълпата, когато хората зароптаха по-силно и се обърнаха към архиепископа. Изумлението в очите им преливаше в подозрение. Ловците последваха Рийд стиснали балисардите си. Някой извика нещо, но думите потънаха в глъчката. Разказвачката се надигна бавно — младо спокойно лице сред наставащия хаос — и се обърна към нас. Обърна се към мен. Лицето от кошмарите ми. Лицето на смъртта. — И дете има той не от коя да е. — Усмихна се и протегна ръце към мен, лицето й остаряваше, косата й изсветля до ярко сребро. Писъци избухнаха зад нея. Рийд вече тичаше, крещеше нещо неразбираемо. — А от Вещицата, кралицата… Господарката на вещиците. 
  Част трета 
 


  C'est cela l'amour, tout donner, Tout sacrifier sans espouir de retour. Това е любовта — да дадеш всичко, да пожертваш всичко, без дори най-малкото желание да получиш нещо в замяна. Албер Камю  
  Разбулени тайни 
 


  Лу  Писъци разкъсваха въздуха, тълпата се пръсна, паникьосана и объркана. Изгубих Рийд от поглед. Изгубих всичко от поглед, виждах само майка си. Тя още стоеше сред кипящото множество — като бял маяк в сгъстяващите се сенки. Усмихната. Протегнала молитвено ръце. Архиепископът ме дръпна зад гърба си, докато вещиците се събираха. Аз се свих, неспособна да разбера емоциите, които бушуваха в мен — дивото неверие, съсипващия страх, жестокия гняв. Вещицата в черно, Съдбата, стигна първа до нас, но архиепископът извади балисардата от расото си и я посече през гърдите. Тя залитна по стълбите към ръцете на сестрите си. Друга изпищя и се втурна напред. Просветна нещо синьо и един нож щръкна от гърдите й. Тя ахна, стисна безпомощно раната, преди една ръка да я бутне напред. Тя се плъзна бавно от острието и се свлече. Там стоеше Рийд. От балисардата му капеше кръв, очите му горяха от дива омраза. Жан Люк и Ансел се биеха зад него. Той бързо ми кимна да се приближа. Не се поколебах, изоставих архиепископа и хукнах към протегнатите му ръце. Но вещиците продължаваха да прииждат. Още и още, като че ли изникваха от въздуха. И дори по-зле — изгубих майка си от поглед. Омагьосан мъж с празни очи се заклатушка към архиепископа. Една вещица стоеше зад него, гърчеше пръсти с грозно разкривено лице. Магия избухна във въздуха. — Вкарай я вътре! — извика архиепископът. — Барикадирайте се в кулата! — Не! — отблъснах се от Рийд. — Дай ми оръжие! Мога да се бия! Три чифта ръце ме хванаха и ме завлякоха в църквата. Още ловци нахлуха сред тълпата. Гледах с ужас как вадят сребърни спринцовки от куртките си. Рийд блъсна вратата на църквата след нас точно когато започнаха нови писъци. Бързо вдигна огромната дървена греда, за да залости вратите. Жан Люк хукна да му помогне, а Ансел стоеше пребледнял до мен. — Това вярно ли е? Това, което казаха вещиците? Наистина ли архиепископът… наистина ли има дете от Морган льо Блан? — Вероятно. — Раменете на Жан Люк се бяха изопнали под тежестта на гредата. — Но може и да е… диверсия. — С един последен тласък нагласиха гредата на мястото й. Той ме огледа от глава до пети, дишаше тежко. — Като вещиците в замъка. Те едва не нахлуха вътре, когато пристигнахме. А после изчезнаха. Стъкло се строши и всички вдигнахме глави, една вещица се промъкваше през витража високо над нас. — О, господи! — изпъшка Ансел, лицето му се разкриви от ужас. Жан Люк ме блъсна напред. — Отведете я горе! Аз ще се оправя с вещицата! Рийд сграбчи ръката ми и заедно хукнахме към стълбите. Ансел трополеше след нас. Когато стигнахме до стаята ни, Рийд затръшна вратата и пъхна балисардата си в дръжката. В следващия миг прекоси стаята и погледна през прозореца, после извади от куртката си малка кесия. Сол. Посипа трескаво белите кристалчета по перваза на прозореца. — Това няма да помогне. Гласът ми бе тих и трескав. Виновен. Ръцете му застинаха и той се обърна бавно — Лу, защо вещиците те преследват? Отворих уста, отчаяно търсех някакво разумно обяснение, но не открих такова. Той стисна ръката ми, наведе се и каза тихо: — Истината. Не мога да те защитя, ако не я знам. Поех си дълбоко дъх и се стегнах. Всеки смях, всеки поглед, всяко докосване — всичко бе водило до този момент. Ансел издаде задавен звук зад нас. — Вижте! Обърнахме се и видяхме една вещица да се рее пред прозореца, сивата й коса се развяваше диво около лицето. Сърцето ми спря. Тя стъпи на перваза. През ивицата от сол. С Рийд понечихме да застанем един пред друг едновременно. Той ме настъпи и аз паднах на колене. Вещицата наклони глава, когато Рийд посегна към мен — към мен, не към балисардата си. Ансел не направи същата грешка. Той се хвърли към ножа, но вещицата беше по-бърза. Размята ръка и усетих силна миризма на магия. Ансел полетя към стената. Преди да мога да го спра, преди да мога направя нещо друго, освен да извикам, Рийд се хвърли към нея. Тя пак раздвижи ръка и тялото му полетя напред, главата му се заби в тавана. Цялата стая потрепери. Той се стовари в краката ми, ужасно неподвижен. — Не! Сърцето ми скочи в гърлото, обърнах го по гръб с трескави пръсти. Клепачите му потрепнаха. Беше жив. Главата ми рязко се извърна към вещицата. — Кучка! Лицето й се изкриви в свирепа гримаса. — Ти изгори сестра ми. Появи се спомен — една сивокоса жена в края на тълпата плачеше, докато Естел гореше. Прогоних го. — Тя щеше да ме хване. Вдигнах предупредително ръце, търсех някакъв модел. Златото бързо запросветва около нея. Накарах го да се сгъсти, докато тя се спускаше от перваза. Под зачервените й очи имаше тъмни сенки, ръцете й трепереха от ярост. — Ти опозори майка си. Опозори Белите дами. — Белите дами да горят в ада. — Ти не си достойна за честта, с която Морган те удостои. Никога не си била. Златните нишки се гърчеха между нейното и моето тяло. Хванах една наслуки и я последвах, но тя се разклоняваше в стотици други, които се увиваха около костите ни. Свих се пред тях, цената и рискът бяха твърде големи. Тя се озъби и вдигна ръце, очите й светеха от омраза. Аз се стегнах за удара, но такъв не дойде. Макар че тя мяташе ръка към мен отново и отново, магията ме обливаше и изчезваше. Пръстенът на Анжелика пареше на пръста ми — разпръскваше моделите й. Тя се взираше смаяно в него. Вдигнах по-високо ръце с усмивка, забелязах обещаващ модел. Отстъпвайки, вещицата се озърна към балисардата, но аз стиснах юмруци, преди да е посегнала към нея. Тя се блъсна в тавана също като Рийд и по главата ми заваляха парченца дърво и хоросан. Сърцето ми забави ритъм, всичко се завъртя пред очите ми, когато тя падна на пода. Вдигнах ръце, търсех втори модел, нещо, което да я повали в безсъзнание, но тя се втурна покрай мен към писалището. Писалището. Отворих рязко чекмеджето, стиснах ножа, но тя ме хвана за китката и я изви силно. Изкрещя като животно и блъсна глава в носа ми. Аз залитнах настрани, кръв потече по брадичката ми, докато тя се опитваше да изкопчи ножа от ръката ми. Балисардата на Рийд блестеше на вратата. Хвърлих се към нея, но вещицата замахна с ножа пред носа ми и ми препречи пътя. Златото просветна за миг, но не можех да се концентрирам, не можех да мисля. Забих лакът в ребрата й. Когато тя се преви и запъшка, аз най-сетне видях своя шанс. Забих коляно в лицето й и тя изпусна ножа ми. Грабнах го победоносно. — Давай. — Тя притискаше ребрата си, кръв капеше от носа й по пода. — Убий ме, както уби Естел. Убийца на вещици. Думите й ме нараниха повече от нож. — Аз… направих каквото трябваше… — Ти уби една от своите. Ти се омъжи за ловец. Ти си единствената Бяла дама, която ще гори в ада, Луиз льо Блан. — Тя се изправи, изплю кръв на пода и избърса брадичката си. — Ела с мен сега, приеми рожденото си право и Богинята може да пощади душата ти. Филизи на колебание се увиха около сърцето ми. Вероятно наистина щях да горя в ада заради това, което бях сторила, за да оцелея. Бях лъгала, крала и убивала без колебание, за да остана жива. Но такъв живот струва ли си да се живее? Кога бях станала толкова безпощадна, кога свикнах с кръвта по ръцете си? Кога станах една от тях — дори по-лоша? Белите дами и ловците поне бяха избрали страна. Всеки защитаваше нещо, а аз нямах кауза. Аз бях страхливка. Исках само да усетя още веднъж слънцето на лицето си. Не исках да умра на онзи олтар. Ако това ме правеше страхливка… така да бъде. — С твоята саможертва ние ще си върнем родната земя. — Тя пристъпи към мен, сякаш усетила колебанието ми, гърчеше окървавените си ръце. — Не разбираш ли? Ние ще владеем Белтера отново… — Не — отвърнах. — Вие ще владеете Белтера. Аз ще бъда мъртва. Гърдите й се надигнаха. — Помисли колко вещици ще спасиш със саможертвата си! — Не мога да ви позволя да убивате невинни хора — казах решително. — Трябва да има друг начин… Млъкнах, когато Рийд се надигна на колене някъде встрани. Лицето на вещицата не беше съвсем човешко, когато се обърна към него. Тя вдигна ръка. Усетих неестествена енергия да прелита между тях, усетих смъртоносния удар, преди да бъде нанесен. Замахнах отчаяно към него. — НЕ! Рийд полетя настрани, отвори широко очи, когато магията ми го вдигна, и черната енергия на вещицата се заби в стената. Но облекчението ми не продължи дълго. Преди да стигна до него, тя се стрелна и притисна нож в гърлото му, бръкна в куртката му и извади нещо малко. Нещо сребърно. Втренчих се в него ужасена. Злобна усмивка се появи на лицето й, докато той се бореше. — Ела тук или ще му прережа гърлото. Краката ми тръгнаха към нея без колебание. Инстинктивно. Макар и оловни, макар и внезапно тромави и сковани, те знаеха къде трябва да отида. Къде винаги ми е било съдено да отида. Още от раждането ми. Още от зачеването. Ако така щях да спася Рийд, бях готова да умра. Рийд дишаше тежко и се взираше в пода, докато аз се приближавах. Не избяга, когато вещицата го пусна, не понечи да я спре, когато заби спринцовката в гърлото ми. Усетих пробождането сякаш в чуждо тяло. Болката бе някак далечна, когато гъстата течност се вля във вените ми. Беше студена. Ледени пръсти плъзнаха по гърба ми, парализираха тялото ми, но те не можеха да се сравнят с леда в очите на Рийд, когато най-сетне погледна към мен. Този лед прониза сърцето ми. Свлякох се напред, без да откъсвам очи от лицето му. Моля те — зовях го мислено. — Разбери. * * *



 Но в очите му нямаше разбиране, докато ме гледаше как падам на пода, как крайниците ми започват да се гърчат и потрепват. Имаше само шок, гняв и… отвращение. Нямаше го мъжа, който бе коленичил пред мен и нежно бършеше сълзите ми. Нямаше го мъжа, който ме бе прегръщал на покрива, който се смееше на шегите ми и защитаваше честта ми, който ме целуваше под звездите. Нямаше го мъжа, който бе казал, че ме обича. Сега бе останал само ловецът. И той ме мразеше. Сълзи се смесиха с кръвта от лицето ми по пода. Това бе единственият външен признак, че сърцето ми беше разбито. И все пак Рийд не помръдна. Вещицата вдигна брадичката ми, заби нокти в кожата ми. Чернота трептеше по ръба на зрението ми и аз се борех да остана в съзнание. Отровата се вихреше в ума ми, изкушаваше ме да потъна в забравата. Тя се наведе до ухото ми. — Мислеше си, че той ще те защити, но той би те вързал лично на кладата. Виж го, Луиз. Виж омразата му. Вдигнах глава с огромно усилие. Пръстите й се отпуснаха от изненада. Погледнах Рийд право в очите. — Обичам те. И после потънах в мрак. 
  Забрава 
 


  Лу  Когато се събудих, смътно усетих, че подът се движи под мен… И дълги тънки ръце. Те ме обгръщаха през кръста, придържаха ме. После дойде пулсиращата болка в гърлото. Притиснах ръка към него и усетих кръв. — Лу — каза тревожно познат глас. — Чуваш ли ме? Ансел. — Събуди се, Лу. Подът още се движеше. Нещо се стовари наблизо, последвано от гръмовен тътен. Една жена се изсмя. — Моля те, събуди се! Очите ми се отвориха. Бях просната на пода зад леглото, главата ми бе в скута на Ансел, до нас бе захвърлена спринцовка. — Това е антидотът — прошепна той трескаво. — Не беше достатъчен за пълна доза. Той губи, Лу. Вещицата… тя разби вратата. Балисардата му излетя в коридора. Трябва да му помогнеш. Моля те! Той губи. Рийд. Адреналин ме изпълни и аз бързо седнах, закашлях се от праха във въздуха. Светът около мен се завъртя. Рийд и вещицата бяха опустошили стаята; в пода и в стените имаше дупки, писалището и таблата на леглото бяха на трески. Ансел ме извлече настрани, когато парче мазилка се стовари на пода, където допреди миг бяха краката ми. Рийд и вещицата се въртяха един срещу друг в центъра на стаята, но Рийд като че ли се движеше трудно. Той стискаше зъби, насилваше мускулите си да се подчиняват, докато замахваше с ножа към вещицата. Тя отскачаше с лекота извън обхвата му, а после пак размаха пръсти. Рийд вдиша рязко. Надигнах се. Мракът още се въртеше пред очите ми, крайниците ми бяха тромави и натежали като на Рийд. Но това нямаше значение. Трябваше да прекратя това. И двамата не ми обърнаха внимание. Вещицата протегна ръка напред и Рийд отскочи настрани. Ударът се заби в стената. Садистична усмивка заигра по устните й. Тя си играеше с него. Играеше си с мъжа, който бе изгорил сестра й. Ансел следеше всяко нейно движение. — Всички още са отвън. Олюлях се, всичко пред очите ми се размазваше, когато вдигнах ръце. Но нямаше нищо. Не можех да се концентрирам. Стаята се килна и завъртя. Вещицата погледна към нас. Рийд нападна, но тя размаха длан и го запрати отново към стената. Аз тръгнах напред. — Ти си глупачка — каза вещицата. — Видя омразата му и все пак му се притичаш на помощ… Една нишка се появи, устреми се към гърлото й. Стиснах юмрук и думите й замряха. Кръвта ми се стичаше гъста от дупките от спринцовката, докато тя се опитваше да диша. Олюлях се отново, нарушавайки концентрацията си, но Ансел ме хвана, преди да падна. Вещицата ахна и стисна гърлото си, когато си пое дъх. Бях твърде слаба, за да продължа да се бия. Едва стоях на краката си, камо ли да се бия с вещица и да се надявам да победя. Не ми беше останала никаква физическа сила, а умът ми бе твърде замаян, за да различавам моделите. — Вие двамата се заслужавате. Вещицата ме изхвърли от ръцете на Ансел и аз полетях през въздуха и се блъснах в гърдите на Рийд. Той залитна назад от удара, но ръцете му ме хванаха и омекотиха сблъсъка. Звезди затанцуваха пред очите ми. Бойният вик на Ансел ме съживи, но бързо секна. Още един тътен прозвуча зад нас и той се плъзна на колене. — Не мога… да я победя. — Макар че кървенето бе спряло, още се чувствах слаба. Замаяна. Не можех да държа очите си отворени. — Твърде… слаба… Мракът ме зовеше и главата ми се олюля. Но Рийд ме стисна почти болезнено. Очите ми се отвориха и го видях как се взира решително в мен. — Използвай ме. Поклатих глава, само за това ми стигнаха силите. Причерняваше ми. — Може да се получи. — Ансел кимна трескаво и Рийд ме пусна. Олюлях се. — Вещиците използват постоянно други хора! Отворих уста да кажа „не“ — нямаше да го нараня, нямаше да използвам тялото му като другите вещици, — но една ръка ме хвана за косата. Стоварих се в прегръдката на вещицата, гърбът ми бе притиснат към гърдите й. — Вече взе да ми писва, майка ти чака. Ще ги убиеш ли или аз да го направя? Не можех да отговоря. Бях напълно концентрирана в тънкото, смъртоносно въже, което се появи във въздуха между вещицата и Рийд. Модел. Аз бях слаба, но Рийд… той още беше силен. И въпреки всичко го обичах. Обичах го достатъчно, за да го приеме природата за истинска размяна. Той не беше просто едно тяло. Още един щит от плът. Той беше… аз. Щеше да се получи. Стиснах юмрук, дишах накъсано. Моделът изчезна във взрив от злато. Очите на Рийд се ококориха, когато вратът му се изопна и гърбът му се отлепи от стената. Гръбнакът му се напрегна, за да остане невредим, докато магията го държеше нагоре, сякаш бе закачен на примка. Вещицата изпищя и ме пусна и аз разбрах, без да я поглеждам, че тя е в същото положение. Преди да отвърне, замахнах с длан и ръцете на Рийд се прилепиха до тялото му, а пръстите му се сковаха заедно. Главата му се наклони неестествено назад, разкривайки гърлото. Оголвайки го. Ансел се хвърли към коридора, докато писъците на вещицата ставаха задавени, отчаяни. — Ансел — казах рязко. — Меч. Той хукна напред и ми подаде балисардата на Рийд. Вещицата се бореше усилено с магията, която я удържаше. Най-сетне видях страх в изпълнените с ненавист очи, но аз я държах здраво. Вдигнах ножа до гърлото й, поех си дълбоко дъх. Очите й се стрелкаха лудо. — Ще се видим в ада — прошепнах. Свих ръка и вещицата и Рийд се свлякоха едновременно, моделът се пръсна. Острието преряза гърлото й, докато тя падаше, и кръвта й шурна, топла и гъста, по ръката ми. Тялото й се отпусна на пода. След секунди спря да трепери. Убийца на вещици. * * *



 Тишината в стаята бе оглушителна. Взирах се в тялото й, балисардата висеше в ръката ми и гледах как кръвта й се събира в краката ми. Покриваше ботушите ми и цапаше подгъва на роклята. Шумът от битката навън бе отслабнал. Не знаех кой е победил. И не ми пукаше. — Ансел — каза Рийд ужасно спокоен. Потрепнах при гласа му. Моля ме. Ако ме чуваш, Господи, нека разбере. Но видях как очите на Ансел се отварят широко заради нещо, което видя на лицето на Рийд, и аз не посмях да се обърна. — Излез. Ансел ме погледна и аз го замолих мислено да не излиза. Той кимна, изпъна се и пристъпи към Рийд. — Мисля, че трябва да остана. — Махай се. — Рийд… — ВЪН! Завъртях се, сълзите течаха по бузите ми. — Не му говори така! Очите му искряха от гняв, ръцете му се свиха в юмруци. — Ти като че ли забравяш кой съм, Луиз. Аз съм капитан на ловците. Ще му говоря както си искам. Ансел отстъпи бързо към коридора. — Ще съм отвън, Лу. Обещавам. Вълна от безнадеждност ме заля, когато той излезе. Усещах как погледът на Рийд изгаря кожата ми, но не можех да се накарам да го погледна отново. Не можех да се накарам да видя омразата, която щях да открия там… защото видех ли я, тя щеше да стане истинска. А не можеше да е истинска. Не можеше. Той ме обичаше. Тишината се проточи. Не можех да я понасям повече и погледнах нагоре. Сините му очи — някога толкова красиви, като морето — пламтяха. — Моля те, кажи нещо — прошепнах. Той стисна зъби. — Нямам какво да ти кажа. — Но аз още съм аз, Рийд… Той завъртя бързо глава с пренебрежение. — Не, не си. Ти си вещица. Още сълзи се стичаха по лицето ми, докато се борех да събера мислите си. Исках да му кажа толкова много неща — имах нужда да му ги кажа, но не можех да се концентрирам върху нищо друго, освен върху ненавистта в очите му, в начина, по който бе изкривил устна, сякаш бях нещо отвратително и странно. Затворих очи, брадичката ми потрепери. — Исках да ти кажа — започнах тихо. — Тогава защо не го направи? — Защото… не исках да те изгубя. — Още се взирахме един в друг, подадох му колебливо балисардата. Като приношение. — Обичам те, Рийд. Той се смръщи и дръпна дръжката на кинжала. — Обичаш ме. Сякаш такава като теб изобщо е способна да обича. Архиепископът ни каза, че вещиците са хитри. Каза ни, че са жестоки. Но аз се хванах на номерата ти, както и той. — Гневен, неестествен звук изскочи от гърлото му. — Вещицата каза, че майка ти те чака. Това е тя, нали? Морган льо Блан. Ти… ти си дъщеря на Господарката на вещиците. Което означава… — Той издаде измъчен стон, изпълнен с неверие, сякаш бе прободен в сърцето без предупреждение. Не отворих очи да видя осъзнаването. Не можех да понеса да видя как последното парченце си идва на мястото. — Историята, разказана от вещиците, е вярна, нали? Представлението им. Архиепископът… Той замълча рязко и тишината отново се спусна. Усетих погледа му по лицето си като клеймо, но не отворих очи. — Не знам как не съм го видял досега. — Гласът му беше още по-студен. Смразяващ. — Неестественият му интерес към теб, отказът да те накаже за неподчинението ти. Начинът, по който ме принуди да се оженя за теб. Вече всичко става ясно. Вие дори си приличате. Не исках да е вярно. Исках да не е вярно с всяка частица от разбитото си сърце. Сълзите ми потекоха по-бързо, поток от мъка, на който Рийд не обръщаше внимание. — И после аз изливам глупавото си сърце пред теб. — Гласът му ставаше все по-силен с всяка дума. — Паднах право в капана ти. Това беше, нали? Трябваше ти място да се скриеш. Мислеше си, че ловците ще те защитят. Решила си, че аз ще те защитя. Ти… — Дишането му се накъса. — ТИ ме използва. Истината в думите му беше като нож в сърцето ми. Очите ми се отвориха. За част от секундата видях проблясък на нещастие и болка под яростта му, но после те изчезнаха, бяха заровени под цял живот омраза. Омразата се оказа по-силна от любовта. — Не е вярно — прошепнах. — Отначало може би, но нещо се промени, Рийд. Моля те, трябва да ми повярваш… — Какво трябва да направя, Лу? — Той вдигна ръце във въздуха, гласът му се превърна в рев. — Аз съм ловец! Дал съм клетва да преследвам вещици… да преследвам теб! Как можа да ми го причиниш? Потрепнах отново и заотстъпвах, докато краката ми не опряха в рамката на леглото. — Ти… Рийд, ти даде клетва и на мен. Ти си мой съпруг и аз съм твоя съпруга. Ръцете му се отпуснаха до тялото. Пораженски. Искрица надежда проблесна в гърдите ми. Но после той затвори очи — като че ли се сви в себе си — и когато ги отвори отново, те бяха лишени от всякакви чувства. Празни. Мъртви. — ТИ не си ми съпруга. Това, което бе останало от сърцето ми, се разби окончателно. Притиснах ръка към устата си, за да потуша стоновете. Сълзите замъгляваха зрението ми. Рийд не помръдна, когато изтичах покрай него, не посегна да ме хване, когато се препънах в прага. Стоварих се на колене от другата страна. Ансел ме прегърна. — Нарани ли се? Отблъснах го диво и се изправих. — Съжалявам, Ансел. Съжалявам. После хукнах. Тичах с колкото сили бяха останали в съсипаното ми тяло. Ансел викаше след мен, но не му обърнах внимание, спуснах се по стълбите. Отчаяно исках да се отдалеча от Рийд. Не ме карай да те оставя или да ти обърна гръб. — Думите му се забиваха в мен на всяка крачка. — Където и да идеш, ще дойда с теб. Където си ти, там ще съм и аз. Няма да й позволя да те нарани отново, Лу. Ще ме защитя. Всичко ще бъде наред. Обичам те, Лу. Ти не си ми съпруга. Нахлух във фоайето, дишах тежко. Покрай разбития витраж. Покрай труповете на вещици. Покрай щуращите се ловци. Господ — ако беше там, ако гледаше — се смили над мен, защото никой не излезе на пътя ми. Архиепископът не се виждаше никъде. Ти не си ми съпруга. Ти не си ми съпруга. Ти не си ми съпруга. Излетях през отворените врати и изтичах сляпо на улицата. Залезът бе твърде ярък за възпалените ми очи. Препънах се на стълбите пред църквата, озърнах се невиждащо, преди да тръгна по улицата към „Слънце и Луна“. Можех да се справя. Можех да потърся там подслон за последен път. Една бяла ръка се стрелна зад мен и се уви на врата ми. Опитах се да избягам, но нещо се заби в гърлото ми. Замятах се немощно, жалко в ръцете на похитителя си, но познатият студ вече се стичаше по гръбнака ми. Мракът се спусна бързо. Клепачите ми потрепнаха, когато политнах напред, но бледите тънки ръце ме задържаха. — Здравей, скъпа — каза познат глас в ухото ми. Бяла коса, като лунен лъч падна на рамото ми. Злато потрепна пред очите ми, белегът на гърлото ми запулсира от болка. Началото на края. Моделът се повтаряше. Никога вече никога вече никога вече. — Време е да се прибереш у дома. Този път приветствах мрака. 
  Да се биеш с мъртва вещица 
 


  Рийд  — Какво направи? Гласът на Ансел отекна твърде силно в тишината на стаята — или поне това, което бе останало от нея. По стените имаше дупки, вонята на магия бе полепнала по мебелите. По чаршафите. По кожата ми. Локва кръв бе изтекла от прерязаното гърло на вещицата. Взирах се в трупа, ненавиждах го. Копнеех да го подпаля, да го изгоря. И вещицата, и тази стая, този миг — да ги излича напълно от паметта си. Обърнах се, не исках да виждам мътните й очи. Безжизнените й очи. Това създание изобщо не приличаше на изящната актриса, която щяхме да изгорим в пещта тази нощ. Не приличаше на красивата белокоса Морган льо Блан. Не приличаше на дъщеря й. Спрях при тази мисъл, преди да е продължила в опасна посока. Лу беше вещица. Усойница. И аз бях глупак. — Какво направи? — попита по-високо Ансел. — Оставих я да си тръгне. Краката ми бяха като дървени, не искаха да ме слушат. Пъхнах балисардата в канията й и коленичих до трупа. Макар че тялото още ме болеше от атаката на Лу, вещицата трябваше да бъде изгорена, иначе щеше да се съживи. Спрях до локвата с кръв. Не исках да я докосвам. Не исках да се приближавам до това създание, което се бе опитало да убие Лу. Защото колкото и да не исках да го призная, колкото и да проклинах името й, светът без Лу някак не беше наред. Беше някак празен. Когато вдигнах трупа, главата се люшна гротескно назад, раната на гърлото се отвори. Кръв попи в синята вълна на куртката ми. Никога не бях ненавиждал по-силно този цвят. — Защо? — попита Ансел. Не му обърнах внимание, фокусирах се върху тежестта в ръцете си. Отново предателските ми мисли се насочиха към Лу. Към предишната нощ, когато я прегръщах под звездите. Тя беше толкова лека. И уязвима. И забавна, красива и топла… Спри. — Тя беше упоена и очевидно ранена — настоя той. Вдигнах по-високо тялото и изритах разцепената врата. Изтощението ме заливаше на вълни. Но той не се отказваше. — Защо я остави да си тръгне? Защото не мога да я убия. Погледнах го. Той я защитаваше дори след като узна истинската й същност. Дори след като тя се оказа лъжкиня, змия, Юда. И това означаваше, че Ансел няма място сред ловците. — Това няма значение. — Има значение. Майката на Лу е Морган льо Блан. Не чу ли какво каза вещицата, че ще си върнат родната земя? С твоята саможертва ще си върнем родната земя. Ние ще владеем Белмера отново. Не мога да ви позволя да убивате невинни хора. — Да. Чух го. — Лу може да се грижи за себе си. Ансел мина покрай мен и застана в средата на коридора. — Морган е в града тази нощ, Лу също. Това… това е по-голямо от нас. Тя има нужда от помощта ни… Минах покрай него, но той пак ми препречи пътя и ме блъсна в гърдите. — Чуй ме! Дори да не те е грижа вече за Лу… дори да я мразиш… вещиците планират нещо и то включва Лу. Мисля… Рийд, мисля, че те ще я убият. Отблъснах ръцете му, отказвах да чуя думите. Отказвах да призная начина, по който ме замайваха, по който караха гърдите ми да се стягат. — Не, ти ме чуй, Ансел. Ще го кажа само веднъж. — Сведох бавно лице към него, докато очите ни се изравнят. — Вещици. Лу. Не можем да вярваме на всичко, което чухме тази нощ. Не можем да вярваме, че тази вещица говореше истината. Той се смръщи. — Знам какво ми казва интуицията и тя казва, че Лу е в опасност. Трябва да я намерим. Моята интуиция казваше същото, но аз не я слушах. Чувствата ми веднъж ме бяха предали. Не и този път. Не и отново. Трябваше да се концентрирам върху настоящето, върху онова, което знаех — и то беше да унищожа трупа на вещицата. Пещта в подземието. Братята ми долу. Продължих да крача. — Лу вече не е наша грижа. — Мислех си, че ловците са длъжни да защитават невинните и безпомощните? Пръстите ми стиснаха по-здраво трупа. — Лу едва ли е невинна или безпомощна. — Тя сега не е на себе си! — Той хукна след мен по стълбите, едва не се препъна и не събори и мен. — Тя е упоена и слаба! Изсмях се. Дори упоена, дори ранена, Лу беше победила вещица, както Иаил бе убила Сисар[16]. — Ти я видя, Рийд. — Гласът му стигна до дрезгав шепот. — Тя няма да има шанс срещу Морган. Проклех и Ансел, и милостивото му сърце. Защото наистина я бях видял. Това беше проблемът. Бях направил всичко по силите си да забравя, но споменът бе отпечатан на клепачите ми. Кръв покриваше красивото й лице. Гърлото. Ръцете. Роклята. Вече се образуваха синини от нападението на вещицата… но не това ме измъчваше най-много. Не това проникваше през мъглата на яростта ми. Не… Бяха очите й. Светлината в тях бе угаснала. Заради опиата — казах си. — Заради него помръкнаха. Но дълбоко в себе си знаех, че не е така. Лу бе прекършена. Моята дива, устата, волева езичница беше прекършена. Аз я бях прекършил. Ти не си ми съпруга. Мразех се заради това, което й сторих. Мразех се дори повече заради онова, което още изпитвах към нея. Тя беше вещица. Невеста на Луцифер. Тогава аз какъв бях? — Ти си страхливец — изсъска Ансел. Спрях рязко и той се блъсна в мен. Гневът му угасна, когато видя изражението ми — яростта, която шуртеше в кръвта ми, пламналото ми лице. — Тогава отивай — изръмжах аз. — Върви след нея. Защити я от Морган льо Блан. Вероятно вещиците ще ти позволят да живееш с тях в замъка. Можеш и ти да изгориш с тях. Той отстъпи стъписан. Наранен. Добре. Обърнах се свирепо и продължих към фоайето. Ансел бе пресякъл опасна граница. Ако другите разберяха, че съчувства на една вещица… Жан Люк влезе през отворените врати, носеше вещица на рамо. Кръв се стичаше по врата на демона от инжекцията. Зад него сред мъртвите на стъпалата на катедралата лежеше гълъб. Перата му бяха окървавени и смачкани. Очите му бяха празни. Невиждащи. Извърнах се, без да обръщам внимание на паренето в очите си. Братята ми се движеха устремено около нас. Някои носеха трупове от улицата. Макар че повечето вещици бяха избягали, във фоайето вече имаше купчина тела — отделно от другите. Никой не ги докосваше. Екзекуцията нямаше да е публична. Не и след „Древните сестри“. Не и след представлението. Дори ако архиепископът успееше да овладее щетите, слухът щеше да се разнесе. Дори да отречеше обвиненията, дори някой да му повярваше — семето беше посято. Архиепископът бе направил дете на Господарката на вещиците. Макар че не го виждах никъде, името му изпълваше залата. Братята ми говореха тихо, но аз ги чувах. Виждах косите им погледи. Подозрението. Съмнението. Жан Люк избута Ансел с лакът, за да застане пред мен. — Ако търсиш жена си, тя си отиде. Видях я как изтича оттук преди четвърт час… плачеше. Плачеше. — Какво стана горе, Рийд? — Той наклони глава и изви вежда. — Защо избяга тя? Ако се е страхувала от вещиците, то кулата е най-безопасното място за нея. — Замълча и истински страховита усмивка се разля на лицето му. — Освен ако, разбира се, сега не се страхува повече от нас? Пуснах трупа на купчината тела. Опитвах се да не усещам оловото в стомаха си. — Мисля, че жена ти крие нещо, Рийд. И мисля, че ти знаеш какво е то. — Жан Люк се приближи, гледаше ме настоятелно. — Мисля, че и аз знам какво е то. Оловото се превърна в истинска паника, но се опитах да запазя спокойно изражение. Да не показвам никакви емоции. Нямаше да им кажа за Лу. Те щяха да я преследват. И мисълта, че ще я докосват, ще я наранят, ще вържат тялото й на кладата… Не можех да го позволя. Погледнах Жан Люк право в очите. — Не знам за какво говориш. — Тогава къде е тя? — Той надигна глас и посочи наоколо, привличайки вниманието на братята ни. Пръстите ми се свиха в юмруци. — Защо избяга малката вещица? Пред очите ми падна червена пелена, която скри всички около нас — застинали, извърнали глави към нас, когато чуха думите на Жан Люк. — Внимавай какви ги говориш, ловец Тусен. Усмивката му потрепна. — Значи, е вярно. — Той прокара ръка по лицето си и въздъхна тежко. — Не исках да повярвам, но виж се само. Ти още си готов да я защитаваш, макар да знаеш, че тя е… Хвърлих се с рев към него. Той опита да отскочи, но не беше достатъчно бърз. Юмрукът ми се заби в челюстта му и се чу изпукване, счупи се кост. Ансел скочи напред, преди да съм замахнал отново. Въпреки че дърпаше ръцете ми, аз се хвърлих покрай него, без дори да го усетя. Жан Люк отстъпи бързо, изкрещя от болка и ярост, когато отново го ударих с юмрук. — Достатъчно — каза рязко архиепископът зад нас. Застинах с вдигнат юмрук. Неколцина от братята ми се поклониха, притиснаха юмруци до сърцата си, но повечето не помръднаха. Решително. Архиепископът ги огледа яростно и още неколцина сведоха глави. Ансел пусна ръцете ми и последва примера им. За моя изненада, Жан Люк също — макар че лявата му ръка остана притисната до подутата му челюст. Той се втренчи в пода с убийствен блясък в очите. Настана напрегната тишина, докато всички чакаха мен, капитана, да почете отеца. Не го направих. Очите на архиепископа проблеснаха при моята дързост, но той все пак тръгна напред. — Къде е Луиз? — Отиде си. Смайване разкриви лицето му. — Как така си е отишла? Не отговорих и Ансел пристъпи напред. — Тя… тя избяга, Ваше Високопреосвещенство. След като вещицата я нападна. Той посочи към трупа на върха на купчината от тела. Архиепископът се приближи да го огледа. — Ти ли уби тази вещица, капитан Дигори? — Не. — Юмрукът ми пулсираше от удара в челюстта на Жан Люк. Приветствах болката. — Лу я уби. Той ме потупа по рамото, за да покаже пример за братство, но аз чух неизречената му молба. Видях уязвимостта в очите му. В тази секунда разбрах. Всички съмнения си отидоха, заменени от толкова дълбоко отвращение, каквото никога не бях изпитвал. Този човек, този човек, когото бях почитал като баща, беше лъжец. Измамник. — Трябва да я намерим, Рийд. Сковах се и се отдръпнах. — Не. Изражението му стана по-твърдо и той посочи към един от братята ми да се приближи. Труп бе преметнат на рамото му. Яростно червени изгаряния личаха по лицето и врата на вещицата и потъваха под яката на роклята й. — Имах удоволствието да говоря с това създание през последния половин час. С малко убеждение получих доста информация. — Архиепископът взе трупа и го хвърли на купчината. Телата се разлюляха и кръв потече по ботушите ми. Жлъчка се надигна в гърлото ми. — Ти не знаеш какво са планирали вещиците за кралството, капитан Дигори. Не можем да им позволим да успеят. Жан Люк се изправи, внезапно нащрек. — Какво са планирали? — Революция. — Очите на архиепископа останаха втренчени в моите. — Смърт. Настъпи тишина след тези зловещи думи. Ловците пристъпваха смутено. Озъртаха се. Никой не смееше да го попита какво има предвид — дори Жан Люк. Както и никой не посмя да зададе другия важен въпрос, единствения въпрос, на който се крепеше цялата ни вяра. Погледнах към братята си, докато те се взираха в архиепископа и измъчваната, обезобразена вещица. Докато убеждението се завръщаше на лицата им. Докато подозрението им изчезваше, пробиваше си обратно път към удобния познат за тях свят. Към удобните лъжи. Всичко това беше диверсия. Да, диверсия. Вещиците са коварни. Разбира се, че ще го измамят. Освен Жан Люк. Неговите проницателни очи не можеха да бъдат измамени лесно. Дори по-зле — на лицето му се появи зловеща усмивка. — Трябва да намерим Луиз преди вещиците — каза архиепископът. Умоляваше. — Тя е ключът, Рийд. Когато тя умре, ще умрат и кралят, и цялото му потомство. Всички ние ще умрем. Трябва да забравиш за раздора си с нея и да защитиш кралството. Да изпълниш клетвата си. Клетвата ми. Ярост ме изпълни при тези думи. Този човек, който бе легнал с Господарката на вещиците, този човек, който мамеше, предаваше и нарушаваше клетвата си на всяка крачка, не можеше да ми говори за чест. Издишах бавно през носа. Ръцете ми още се тресяха от гняв и адреналин. — Да вървим, Ансел. Архиепископът оголи зъби при пренебрежението ми и се обърна неочаквано към Жан Люк. — Ловец Тусен, събери отряд. Искам ви на улицата след час. Извикайте жандармите. Тя ще бъде открита до сутринта. Ясно ли е? Жан Люк се поклони, погледна ме с победоносна усмивка. Аз го изгледах кръвнишки, търсех на лицето му следа от колебание или съжаление, но не намерих. Най-сетне бе настанал неговият миг. — Да, Ваше Високопреосвещенство. Няма да ви разочаровам. * * *



 Ансел ме последва бързо навън. Вземахме стълбите по три наведнъж. — Какво ще правим? — Ние нищо няма да правим. Не искам да се забъркваш в това. — Лу ми е приятелка! Негова приятелка. При тези думи търпението ми — вече доста изтъняло — се скърши напълно. Бързо, преди момчето да успее да ахне, аз го хванах за ръката и го блъснах в стената. — Тя е вещица, Ансел. Трябва да разбереш това. Тя не ти е приятелка. Тя не ми е съпруга. Бузите му горяха от гняв и той ме блъсна в гърдите. — Продължавай да си го повтарящ. Гордостта ти ще я убие. Тя е в беда… Блъсна ме отново за по-ясно, но аз хванах ръката му и я извих зад гърба му, като притиснах гърдите му в стената. Той дори не потрепна. — На кого му пука дали архиепископът лъже? Ти си по-добър от него, ти си по-добър. Изръмжах, наближавах точката на пречупване. Лу, Ансел, Морган льо Блан, архиепископът… всичко това ми идваше в повече. Твърде внезапно. Умът ми не можеше да смели емоциите, които бушуваха в мен прекалено бързо, за да ги различа, твърде болезнени, за да ги издържа, но времето да избера бързо приближаваше. Аз бях ловец. Аз бях мъж. Но не можех да бъда и двете. Вече не. Пуснах Ансел и се отдръпнах, дишах накъсано. — Не, не съм. — Не вярвам. Свих юмруци, устоявайки на порива да ги ударя в стената — или в лицето на Ансел. — Тя не направи нищо друго, освен да лъже, Ансел! Гледаше ме в очите и ми каза, че ме обича! Откъде да знам дали и това не е лъжа? — Не те е излъгала. Знаеш го. — Той замълча, вирна брадичка и така ми заприлича на Лу, че едва не заплаках. — Ти… ти говориш за нея като за „тя“, не като за „то“. Сега вече ударих стената. Болка избухна в кокалчетата ми. Приветствах я, приветствах всичко, което ме разсейваше от агонията, разкъсваща гърдите ми, от сълзите, които пареха в очите ми. Опрях чело в стената и си поех дъх. Не, Лу не беше то. Но тя все пак ме излъга. Предаде ме. — А какво друго можеше да направи? — попита Ансел. — Да ти каже, че е вещица, и да се върже сама на кладата? Гласът ми се прекърши. — Трябваше да ми се довери. Той ме докосна по гърба, гласът му омекна. — Тя ще умре, Рийд. Ти чу архиепископа. Ако не направиш нещо, тя ще умре. И просто така гневът ме напусна. Ръцете ми паднаха до тялото. Безжизнени. Раменете ми увиснаха… в поражение. Никога не бе имало избор. Не и за мен. Още откакто я видях на парада — облечена с онзи нелеп костюм и с мустаците, — съдбата ми беше решена. Обичах я. Въпреки всичко. Въпреки лъжите, предателството, болката. Въпреки архиепископа и Морган льо Блан. Въпреки братята ми ловци. Не знаех дали ще отвърне на тази любов и не ме беше грижа. Ако й бе съдено да гори в ада, аз щях да горя с нея. — Не. — Смъртоносна решителност забушува във вените ми, когато се отблъснах от стената. — Лу няма да умре, Ансел. Ние ще я намерим. 
  И адът не познава такъв гняв 
 


  Рийд  Неколцина послушници се мотаеха пред разрушената стая, когато с Ансел се върнахме там. Те надничаха предупредително и влязох вътре да помисля. Да съставя план. Лу бе прекарала последните две години като крадла, затова много я биваше в изчезването. Можеше да е навсякъде. Не бях толкова глупав да мисля, че познавам всичките й скривалища, но все пак имах по-голям шанс да я открия от Жан Люк. Все пак пълният с ловци град усложняваше нещата. Затворих очи и се принудих да дишам дълбоко и да мисля. Къде би отишла? Къде би се скрила? Но магията във въздуха гореше гърлото ми, разсейваше ме. Тя се бе задържала по чаршафите и по разтрошеното писалище. По окървавените страници на моята Библия. По кожата и косата ми. Очите ми се отвориха и аз устоях на порива да изрева от ярост. Нямах време за това. Трябваше да я намеря. Бързо. Всеки миг можеше да й е последен. Тя ще умре, Рийд. Ако не направиш нещо, тя ще умре. Не. Това не можеше да стане. Мисли. Театърът изглеждаше най-вероятното й скривалище. Но дали щеше да се върне там, след като ми го беше показала. Вероятно не. Вероятно можехме да проверим при Пан. Беше само въпрос на време тя да посети сладкарницата — освен ако не бе напуснала Сезарин. Сърцето ми се сви. Ансел отиде до прозореца и погледна навън към маршируващите ловци. Той знаеше, че не бива да предлага да се присъединим към тях. Макар че имахме обща цел, да намерим Лу, архиепископът ме бе излъгал — той бе нарушил доверието, беше нарушил вярата. И най-важното — не знаех какво смятат да правят с Лу, когато я открият. Архиепископът вероятно щеше да се опита да я защити, но Жан Люк знаеше, че тя е вещица. Колко време щеше да мине, преди да каже на останалите? Колко време щеше да мине, преди някой да предложи да я убият? Трябваше да я намеря пръв. Преди тях. Преди вещиците. Ансел се прокашля. — Какво? — сопнах му се. — Мисля, че трябва да отидем при мадмоазел Перо. Двете са… близки. Тя може да знае нещо. Мадмоазел Перо. Разбира се. Преди да тръгнем обаче, остатъкът от вратата се отвори. На прага, задъхана и с широко отворени очи, стоеше мадмоазел Перо. — Къде е тя? — Тя тръгна към мен със заплашителен поглед в очите. Беше сменила бялата роба на лечителка с кожен панталон и опръскана с кръв риза. — Къде е Лу? Смръщих се, когато видях мрежата от белези по ключицата и ръцете й. Сепнат, Ансел понечи да обясни, но аз тръснах глава и минах пред него. Изрекох думите, преди да съм се отказал. — Тя си тръгна. — Как така си е тръгнала? Имаш трийсет секунди да ми кажеш какво е станало, преди да съм проляла кръв, ловецо. Тя изплю последната дума към мен, сякаш искаше да ме обиди. Смръщих се. Поех си дълбоко дъх. После отново. Чакай… да пролее кръв? — Тик-так — изръмжа тя. Макар че ненавиждах мисълта да й кажа какво се случи между мен и Лу, не трябваше да лъжа. Не и ако исках помощта й. Ако тя не знаеше къде е Лу, нямах представа какво ще правя. Шансът да я открия беше малък. А това не можеше да се случи. — Вещиците нападнаха замъка като диверсия и дойдоха тук… — Знам. — Тя махна нетърпеливо с ръка. — Бях в замъка с Бо, когато те изчезнаха. Питах какво стана с Лу. — Тя избяга — повторих през зъби. — Една вещица ни последва дотук и ни нападна. Лу ми спаси живота. — Замълчах, гърдите ми се стегнаха, чудех се как да й съобщя новината. Тя трябваше да знае. — Мадмоазел Перо… Лу е вещица. За моя изненада, тя дори не мигна. Само леко стисна устни и нищо повече. — Разбира се, че е. — Какво? — попитах смаян. — Вие… вие сте знаели? Тя ме погледна изпепеляващо. — Трябва да си пълен идиот, за да не го видиш. Като теб. Неизречените думи отекнаха в стаята. Не им обърнах внимание, острото жило на още едно предателство ме остави за миг без думи. — Тя… Тя ли ви каза? Тя изсумтя и извъртя очи към тавана. — Няма защо да изглеждаш толкова обиден. Не, не ми е казала. Тя не каза и на Ансел, но и той знаеше. Ансел гледаше ту нея, ту мен. Преглътна с усилие. — Аз… нищо не съм знаел… — О, моля те — смръщи му се тя. — Обиждаш ни с тези лъжи. Раменете му се отпуснаха и той се втренчи в пода. Отказваше да ме погледне. — Да, знаех. Всичкият въздух изскочи от дробовете ми. Две думи. Два удара. Горчив гняв нахлу в мен заедно с дъха ми. — Защо не ми каза нищо? Ако Ансел ми беше казал, ако Ансел беше истински ловец, това нямаше да се случи. Аз нямаше да съм така сляп. Щях да се справя с това преди… преди… — Казах ти. — Ансел още се взираше в ботушите си, побутваше с крак едно парче от мазилката. — Лу ми е приятелка. — Кога? — Бях стъписан. — Кога разбра? — По време на изгарянето на вещицата. Когато… когато Лу припадна. Тя плачеше, а вещицата пищеше, а после се размениха. Всички си помислиха, че Лу е припаднала, но аз я видях. Надуших магията. — Вдигна очи, гърлото му подскочи. Очите му светеха. — Тя гореше, Рийд. Не знам как, но тя отне болката на вещицата. Изпита я сама. — Той вдиша тежко. — Ето защо не ти казах. Защото, макар да знаех, че Лу е вещица, знаех и че не е зла. Тя вече изгоря на кладата. Не заслужава да изгори два пъти. Настъпи тишина. Аз се взирах в тях, очите ми пареха. — Никога не бих я наранил. Когато изрекох тези думи, осъзнах, че са истина. Дори Ансел да ми беше казал, това нямаше да промени всичко. Не бях способен да я вържа на кладата. Отпуснах глава на дланите си. В поражение. — Достатъчно — каза рязко мадмоазел Перо. — Откога я няма? — Около час. Ансел пристъпи смутено от крак на крак, после промърмори: — Вещицата спомена Морган. Отпуснах ръце, когато видях как лицето на мадмоазел Перо се разкриви от страх. Очите й — преди изпълнени с омраза и обвиняващи — сега срещнаха моите с тревога и настойчивост. — Трябва да вървим. — Отвори вратата и изтича в коридора. — Не можем да говорим тук за това. Стомахът ми се сви от тревога. — Къде може да отидем? — В „Белроуз“. — Тя не се обърна. Останали без избор, ние с Ансел я последвахме. — Казах на Бо, че ще го чакам там, а и там има и друг човек, който може да знае къде е Лу. * * *



 В „Белроуз“ бе сумрачно. Никога не бях влизал в бардак, но предполагах, че мраморният под и позлатата по стените означават, че това е по-луксозен бардак от останалите. В ъгъла седеше арфистка. Тя свиреше на инструмента си и припяваше печална балада. Облечени в бяло жени танцуваха бавно. Неколцина пияни мъже ги гледаха с гладни погледи. Фонтан бълбукаше в центъра на стаята. Това бе най-разгулното нещо, което бях виждал. Напълно подхождаше на мадам Лабел. — Губим време. Трябва да търсим Лу… — казах гневно, но мадмоазел Перо ме стрелна с изпепеляващ поглед през рамо, преди да тръгне право към отчасти скритата маса в ъгъла. Борегард Лион се изправи при приближаването ни и присви очи. — Те какво правят тук, по дяволите? Тя седна на стола с въздишка и махна с ръка към нас. — Виж, Бо, имам по-важна работа тази вечер от теб и проклетите ти спорове. Той седна до нея, скръсти ръце и се нацупи. — Какво може да е по-важно от мен? Тя ме погледна. — Този идиот е изгубил Лу и аз трябва да направя търсеща магия, за да я открия. Търсеща магия? Гледах объркан как тя извади малко мускалче от наметалото си. Отпуши го и изсипа тъмен прах на масата. Бо изглеждаше отегчен и се залюля на стола. Погледнах към Ансел за потвърждение, че жената пред нас е откачена, но той не отвърна на погледа ми. Когато тя извади нож и го вдигна до ръката си, стомахът ми се сви от осъзнаването. Градската къща на Трембли. Трите отровени кучета. Кръвта по муцуните им. Вонята на магия във въздуха — черна и остра, по-остра от магията в лечебницата. Различна. Очите й срещнаха моите, когато тя разряза дланта си и остави кръвта да капе по масата. — Вероятно трябваше да ти кажа, ловецо, че името ми не е Бри Перо. А Козет, но приятелите ми ме наричат Коко. Козет Монвоазин. Тя се беше крила през цялото време в кулата. Точно под носовете ни. Посегнах инстинктивно към балисардата, но Ансел хвана ръката ми. — Рийд, недей. Тя ни помага да намерим Лу. Отдръпнах се от него, ужасе`н и гневен, но се сдържах. Тя ми смигна, преди да насочи пак вниманието си към масата. Тъмният прах се събра под кръвта й и започна да се движи. Жлъчка се надигна в гърлото ми, носът ми пламна. — Какво е това? — Изсушена кръв на хрътка. — Тя гледаше напрегнато странните символи, които се образуваха. — Тя ще ни каже къде е Лу. Бо се наведе напред, подпря лакът на масата и брадичка на дланта си. — И къде според теб може да е? Между веждите на Коко се появи бръчка. — При Морган льо Блан. — Морган льо Блан? — Принцът се изправи и ни погледна смаян, сякаш очакваше да се засмеем. — И защо проклетата кралица на вещиците ще се интересува от Лу? — Защото й е майка? — Формите внезапно застинаха и Коко ме погледна в очите. Паникьосана. — Следата на Лу изчезва на север, в гората на очите. Не мога да видя по-нататък. — Вгледах се в нея и тя кимна едва забележимо на неизречения ми въпрос. Брадичката й трепереше. — Ако Морган е хванала Лу, все едно вече е мъртва. — Не. — Поклатих яростно глава, не можех да приема това. — Трябва да намерим замъка. Ти си вещица. Можеш да ни заведеш до него… В очите й се появиха сълзи от гняв. — Не знам къде е този замък. Само Белите дами могат да го намерят, а ти изгуби единствената, която познавам! — Ти… ти не си ли Бяла дама? Тя размаха окървавената си длан под носа ми, сякаш това трябваше да означава нещо. — Разбира се, че не съм! Ловците толкова ли са невежи? Втренчих се почти в истерия в кръвта на дланта й. Усетих същата остра миризма. — Не разбирам. — Аз съм Червена дама, глупако. Кървава вещица. — Тя плесна длан на масата и разпръсна черните фигури. — Не мога да намеря замъка, защото никога не съм била там. Ушите ми зазвъняха. — Не — поклатих глава. — Не може да е вярно. Трябва да има друг начин. — Няма. — Сълзите се стичаха по бузите й, тя стана рязко и ги избърса. Миризмата около нас се засили. — Освен ако не познаваш друга Бяла дама. Друга Бяла дама, която е готова да предаде сестрите си и да заведе един ловец до дома им. В противен случай с Лу е свършено. Не! — Познаваш ли такава вещица, ловецо? — попита, забивайки пръст в гърдите ми, като още плачеше. Сълзите й съскаха и се изпаряваха, когато покапваха по ризата й. Бо се надигна и я докосна плахо по гърба. — Познаваш ли вещица, която е готова да пожертва всичко заради теб така, както бе готова Лу? Познаваш ли? Не. — Всъщност — произнесе един хладен, познат глас — познава. Обърнахме се да погледнем към спасителката ми. Едва не се задавих, когато видях червената й коса. Господи, не! * * *



 Мадам Лабел махна с ръка към подслушващите мъже наоколо. — Това е личен разговор, скъпи мои. Надявам се, че разбирате. Магия — от нормалния, лепкав вид — избухна във въздуха и техните зачервени очи се изцъклиха. Те насочиха вниманието си към танцуващите момичета, които вече имаха същите отнесени изражения. Коко скочи напред и я посочи обвинително. — Ти знаеше за Морган. Предупреди Лу. Ти си вещица. Мадам Лабел смигна. Гледах ги объркан, ноздрите ми горяха. Главата ми се маеше. Вещица? Но мадам Лабел не беше… И тогава осъзнах, и гореща кръв се устреми към лицето ми. По дяволите! Бях такъв глупак. Толкова сляп. Стиснах юмруци и станах от мястото си. Усмивката на мадам Лабел посърна и дори Коко се сви пред яростта в очите ми. Разбира се, че мадам Лабел бе вещица. И мадмоазел Перо беше Коко. И Коко беше вещица. Но не просто вещица, а Червена дама. Съвсем нов вид вещици, които практикуваха с кръв. А съпругата ми — проклетата любов на живота ми — беше дъщеря на Господарката на вещиците. Наследница на Шато льо Блан. Проклета принцеса на вещиците. И всички го знаеха. Всички освен мен. Дори проклетият Ансел. Това ми дойде в повече. Нещо в мен се прекърши. Завинаги. В тази секунда аз вече не бях ловец — ако изобщо някога съм бил. Извадих балисардата си и огледах с отмъстително удоволствие всички, които се взираха в мен. Предпазливи. Изплашени. Арфистката в ъгъла спря да свири. Втренчи се невиждащо в пода, устата и зейна отворена. Тишината стана зловеща. — Седнете — казах тихо на мадам Лабел и Коко. И двете не помръднаха, затова пристъпих напред. Ръката на Бо стисна Коко за китката. Дръпна я към себе си. Но мадам Лабел остана права. Насочих кинжала си към нея. — Лу си отиде. — Посочих бавно с острието към един празен стол. — Морган льо Блан я отведе. Защо? Тя присви очи, погледна към безформените символи по масата. — Ако Морган наистина я е отвела… — Защо? Приближих острието към носа й и тя се смръщи. — Моля ви, капитане, дръжте се прилично. Ще ви кажа всичко, което искате да знаете. Неохотно свалих ножа и тя седна на стола. Кръвта ми кипваше все повече с всяко потрепване на челюстта ми. — Какъв нещастен обрат на събитията. — Тя се втренчи в мен, приглаждайки полите си. — Предполагам, че вещиците са разкрили истинската самоличност на съпругата ти. Луиз льо Блан. Единственото дете на Господарката на вещиците. Кимнах сковано. Ансел се прокашля, преди мадам Лабел да продължи. — Моля за извинение, мадам, но защо никога не сме чували за Луиз льо Блан? Тя го погледна одобрително. — Скъпо момче, Луиз беше най-ревностно пазената тайна на Морган. Дори някои вещици не знаеха за съществуването й. — А ти откъде знаеш? — попита Коко. — Аз имам много шпиони в замъка. — Но самата ти не си добре дошла там? — Защо? — попитах. Мадам Лабел не ми обърна внимание. Погледна към Бо. — Вие какво знаете за баща си, Ваше Височество? Той се облегна назад и изви тъмната си вежда. Досега бе наблюдавал всичко с хладна безпристрастност, но въпросът на мадам Лабел като че ли го хвана неподготвен. — Същото като всички останали, предполагам. — И какво е то? Борегард Лион сви рамене. Извъртя очи. — Той е прочут женкар. Презира жена си. Финансира преследването от архиепископа на тези великолепни създания. — Погали с нежност Коко по гърба. — Той е дяволски красив, ужасен политик и ужасен баща. Да продължавам ли…? Не разбирам какво общо има всичко това. — Най-добре да не говорите така за него. — Мадам сви гневно устни. — Той е ваш баща… и добър човек. Бо изсумтя. — Определено сте първата, която мисли така. Тя подсмръкна и приглади пак полите си. Очевидно не беше доволна. — Няма значение. Това е нещо по-голямо от баща ви, макар че ще свърши с него, ако Морган постигне своето. — Обясни — изръмжах аз. Мадам Лабел ме погледна подразнено, но все пак продължи: — Тази война се води от стотици години. Много по-стара е от всички вас. От мен. По-стара е дори от Морган. Започнала е с вещица, наречена Анжелика, и един свят мъж, наречен Константин. Свят мъж, наречен Константин. Тя нали нямаше предвид онзи, който бе изковал меча балисарда. Светеца. — Лу ми разказа тази история! — Коко се наведе напред, очите й светеха. — Анжелика се влюбила в него, но той умрял и от сълзите й се появили Тъжните води. — Това не е цялата истина, опасявам се. Да ви разкажа ли всичко? — Мадам Лабел замълча, погледна ме. С очакване. — Уверявам ви, че имаме време. Изръмжах от нетърпение и седнах. — Имаш две минути. Мадам Лабел кимна одобрително. — Не е много приятна история. Анжелика наистина се влюбила в Константин, рицар от съседно кралство, но не посмяла да му каже. Нейният народ живеел в хармония с неговия и тя не искала да нарушава деликатния баланс между кралствата. Както често се случва обаче, тя скоро закопняла той да я опознае напълно. Казала му за нейния вълшебен народ, за връзките им със земята и отначало Константин и кралството му я приели. Ценили и нея, и народа й. Наричали ги Белите дами. Чисти и светли. И като най-чистата и най-светлата от тях, Анжелика станала Господарка на вещиците. Очите на разказвачката потъмняха. — Но с времето Константин започнал да ненавижда магията на любимата си. Започнал да ревнува и се гневял, че той не я притежава. Опитал се да я отнеме от нея. Когато не успял, превзел земите на народа й. Войниците му нахлули в Белтера и избили всички. Но магията не искала да служи на него и на братята му. Колкото и да се опитвали, не успели да я овладеят. Не и както го правели вещиците. Полудял от желание, накрая той загинал от собствената си ръка. Тя погледна Коко и се усмихна леко. — Анжелика заплакала и го последвала в отвъдното. Но братята му оцелели. Те принудили вещиците да се крият и обявили земята им и магията им за свои. Знаете остатъка от историята. Кървавата вражда е жива и до днес. Всяка страна става все по-ожесточена, все по-отмъстителна. Наследниците на Константин продължават да контролират тази земя, въпреки че преди години са се отказали от магията в полза на религията. Всяка нова Господарка на вещиците се опитва да укрепи силите си и с всеки опит се проваля. Освен че са далеч по-малобройни, сестрите ми не могат да се надяват да победят и монархията, и Църквата, не и с вашите балисарди. Но Морган е различна от предшественичките си. Тя е по-умна. Коварна. — Като Лу — обади се Коко. — Лу не прилича на тази жена — изръмжах аз. Бо се наведе над масата. — Простете, но изобщо не ме е грижа за Лу или за Морган, или за Анжелика, или за Константин. Кажете ми за баща ми. Стиснах така кинжала, че кокалчетата ми побеляха. Мадам Лабел въздъхна и потупа ръката ми предупредително. Когато се отдръпнах от нея, тя извъртя очи. — Ще стигна и до него. Както и да е… Да, Морган е различна. Като дете тя осъзна двойната власт на това кралство. — Погледна към Бо. — Когато баща ти беше коронясан, се оформи една идея… начин да удари и короната, и Църквата. Тя се погрижи той да се ожени за чужда принцеса, за майка ти, и да роди теб. Радваше се, когато след това той създаде и много копелета. Тя замълча и издиша леко. Дори аз я гледах с напрегнато внимание как извъртя очи. — Морган научи кои са, научи лицата им… дори онези, за които самият Огюст не знаеше. Очите й срещнаха моите и стомахът ми се сви необяснимо. — С всяко дете радостта й, манията й само нарастваха, макар че тя не бързаше да разкрие целта си пред нас. — Колко са? — прекъсна я остро Бо. — Колко са децата? Тя се поколеба, преди да отговори: — Никой не знае точно. Мисля, че последно бяха около двайсет и шест. — Двайсет и шест? Тя побърза да продължи: — Малко след като вие се родихте, Ваше Височество, Морган обяви на сестрите ни, че чака дете. И то не какво да е, а дете от архиепископа. — Лу — казах аз, призляваше ми. — Да. Морган разказа какъв е планът й да освободи вещиците от преследване, как едно дете ще сложи край на тиранията на Лион. Огюст Лион щеше да умре… както и всичките му наследници. Детето в утробата й беше цената. Дар, каза тя, изпратен на Богинята. Последният удар над кралството и Църквата. — Защо Морган не е убила Лу? — попитах горчиво. — Защо не я е убила веднага след раждането? — Една вещица става такава на шестнайсетия си рожден ден. Тогава става жена. Макар че вещиците очакваха раждането, повечето от тях не искаха да бъде убито дете. Морган бе доволна да изчака. — Значи, Морган… тя е заченала Лу само за отмъщение. Сърцето ми се сви. Бях се съжалявал заради собствената си съдба, но Лу — нейната беше много по-тежка. Тя буквално бе родена, за да умре. — Природата изисква баланс — прошепна Коко и проследи порязването по дланта си. — За да сложи край на кралския род, Морган трябва да сложи край и на своя. Мадам Лабел кимна притеснено. — Господи — каза Бо. — Дори адът не е толкова яростен. — Но… — смръщих се. — Това няма смисъл. Един живот срещу двайсет и шест? Това не е баланс. Мадам Лабел смръщи вежди. — Зависи как го погледнеш. Като убие Лу, Морган ще сложи край на рода Льо Блан завинаги. Магията на Господарката на вещиците ще премине към друг род, когато Морган умре. Нима краят на нейния род не е достойна размяна? Аз се смръщих още повече. — Но все пак сметките не излизат. — Защото мислиш твърде буквално, Рийд. Магията е в нюансите. Всичките й деца ще умрат. Всичките му деца ще умрат. — Тя изтупа несъществуваща прашинка от полите си. — Разбира се, няма смисъл да разсъждаваме за това. Никой друг не може да види модела, затова трябва да приемем интерпретацията на Морган. Коко вдигна рязко глава и присви очи. — А каква е твоята роля във всичко това, мадам? Ти се опита да купиш Лу. — За да я защитя. Мадам Лабел махна нетърпеливо с ръка. Смръщих се при това движение. Имаше златни пръстени на всеки пръст, но на левия безименен… Там имаше пръстен с перла. Беше почти същият като този, който бях дал на Лу. — Знаех, че Морган накрая ще постигне своето, но сторих всичко по силите си, за да й попреча. Така че, да, опитвах се да купя Лу, както така красноречиво се изрази, но само за да я защитя. Щях да се грижа за нея в „Белроуз“, доколкото мога. Можех да я опазя, докато се уреди нещо друго. Но винаги ми отказваше. Вирна брадичка и срещна очите на Коко. — Миналата година моите шпиони ме информираха, че пръстенът на Анжелика е откраднат. Свързах се с всеки трафикант в града, всички, които имаха жертва на вещиците в семейството си. Напрегнах се при тези думи. Филипа. Филипа беше убита от вещиците. Това означаваше, че… — Когато разбрах, че мосю Трембли се е сдобил с пръстена, най-сетне видях моя шанс. Затворих очи. Поклатих глава от смайване. От мъка. Мосю Трембли. През всички тези месеци се опитвах да отмъстя за семейството му, да накажа вещиците, които ги бяха наранили. А сега излизаше, че самите вещици бяха отмъщавали. Моят вероятен тъст. Трафикант на вълшебни предмети. Той бе причината за смъртта на Филипа. За болката на Сели. Но аз се принудих да се върна към настоящето. Да отворя очи. Има време за скръб, има и време да продължиш напред. — Знаех, че Лу го търси отчаяно — каза мадам Лабел. — Накарах Бабет да се свърже с нея, да й помогне да подслуша разговора ми с Трембли. Заради нея дори го попитах къде го е скрил. И тогава, когато Бабет потвърди, че вие двете сте решили да го откраднете, аз писах на архиепископа къде ще бъде дъщеря му тази вечер. — Какво? — възкликна Коко. Тя сви леко рамене. — Ами говореше се, че я търси от години. Много вещици вярваха, че заради нея ни преследва така фанатично. Искаше да я открие. Предпочитах да си мисля, че ни убива като някакъв вид ужасно разкаяние за греха си, но няма значение. Поех пресметнатия риск, че той няма да я нарани. Все пак й е баща и едва ли можеше да го отрече, след като я види. Те на практика са идентични. И какво по-добро скривалище за нея от Кулата на ловците? Коко поклати смаяна глава. — Малко честност щеше да е от голяма полза! Мадам Лабел сплете пръсти на коляното си и се усмихна доволно. — Когато тя избяга от къщата на Трембли, си помислих, че всичко е загубено, но сцената в театъра принуди архиепископа да действа. Тя се сдоби не само с неговата защита, но и със съпруг. И то не с кой да е съпруг, а с капитана на ловците. — Усмивката й стана още по-широка, когато посочи към мен. — Наистина всичко се нареди така, както не съм и предполагала… — Защо? — Вгледах се в перлата на пръста й. — Защо си направила всичко това? Защо те е грижа дали Огюст Лион ще умре? Ти си вещица. Само ще спечелиш от смъртта му. Тогава очите ми бавно спряха на лицето й. На червената коса. На сините очи. Един спомен се появи в ума ми. Гласът на Лу отекна в главата ми: Не става глупав. Разбира се, че вещиците имат синове. И тогава започнах да проумявам. Усмивката й изчезна. — Аз… не можех да стоя безучастно и да гледам как невинни хора… — Кралят едва ли е невинен. — Кралят нямаше да е единственият пострадал. Десетки хора щяха да умрат… — Като децата му? — Да, децата му. — Тя се поколеба, погледна към мен и към принца. — Няма да има оцелели наследници. Аристокрацията ще се раздели в съперничество за властта. Авторитетът на архиепископа вече пострада… ако твоето присъствие тук е някакво доказателство за това. Бих се изненадала, ако кралят вече не е поискал аудиенция. Ловците скоро ще останат без водач. В последвалия хаос Морган ще нанесе удара си. Едва чувах думите й. Струйката на осъзнаването се превърна в порой. Той течеше през мен и разпалваше още повече гнева във вените ми. — Ти си се влюбила в него, нали? Гласът й стана по-остър. — Е… скъпи, малко по-сложно е от това… — Ударих с юмрук по масата и тя потрепна. Срам се смеси с гнева ми, когато лицето й посърна. — Да, влюбих се. Настана тишина. Думите й ме обливаха. Минаваха през мен. Смаян, Бо изви вежди. — Не си му казала, че си вещица — казах сурово, остро. Тази жена не заслужаваше съчувствието ми. — Не. — Тя се втренчи в ръцете си, стиснала устни. — Не съм. Никога не му казах каква съм. Аз… не исках да го изгубя. — Господи! — изпъшка Бо. — А Морган… тя разбра ли за вас? — попита Коко. — Не — каза тихо мадам Лабел. — Но… скоро забременях и… направих грешката да й се доверя. Някога бяхме приятелки. Най-добри приятелки. По-близки от сестри. Мислех си, че тя ще разбере. — Преглътна и затвори очи. Брадичката й трепереше. — Бях глупачка. Тя откъсна детето от ръцете ми още когато се роди… моето красиво момченце. Така и не казах на Огюст. Лицето на Бо се разкриви от отвращение. — Родила си ми брат? Коко го сръга с лакът. — Какво стана с него? Очите на мадам Лабел останаха затворени. Сякаш не можеше да понесе да ни погледне да погледне мен. — Не разбрах. Повечето мъжки бебета бяха давани в други домове или в сиропиталища, ако детето нямаше късмет, но аз знаех, че Морган никога не би удостоила моето дете с такава милост. Знаех, че ще го накаже заради стореното от мен, заради стореното от Огюст. — Тя издиша треперливо. Когато отвори очи, погледна право към мен. — Търсих го с години, но той бе изгубен за мен. Изгубен. Лицето ми се разкриви. Можеше и така да се каже. А можеше и: хвърлен на боклука и оставен да умре. Тя потрепна при ненавистта, изписана на лицето ми. — Вероятно винаги ще бъде изгубен за мен. — Да. — Омразата пламтеше в самата ми сърцевина. — Ще бъде. Изправих се, без да обръщам внимание на погледите им. — Изгубихме твърде много време тук. Лу може вече да е по средата на пътя към Шато льо Блан. Ти… — посочих с кинжала си мадам Лабел — ще ме заведеш там. — Ще ни заведеш — каза Ансел. — И аз идвам. Коко се изправи. — Аз също. Бо изкриви лице, но също стана. — Е, това май означава, че идвам и аз. Ако Лу умре, явно и аз ще умра. — Добре — казах, — но тръгваме веднага. Лу вече е на километри пред нас. Трябва да побързаме, иначе ще я убият, преди да сме стигнали до замъка. — Няма. — Мадам Лабел също се изправи, избърса сълзите от бузите си. Изпъна рамене. — Морган ще изчака с жертвоприношението. Поне две седмици. — Защо? — Макар че не исках да говоря повече с тази жена, — тя бе единственият ми път към Лу. Необходимо зло. — Откъде знаеш? — Познавам Морган. Гордостта й много пострада, когато Лу избяга, затова ще се увери, че на триумфа й ще присъстват възможно най-много вещици. За тях Коледа е Модранит. Вещици от цялото кралство вече пътуват към Шато льо Блан за празника. — Тя ме погледна настойчиво. — Модранит е нощ в чест на майките. Морган ще се зарадва на иронията. — Какъв късмет, че аз нямам майка. — Не обърнах внимание на наскърбеното й изражение, обърнах се и минах покрай замаяните танцьорки и пияниците към изхода. — Ще се срещнем тук след час. Уверете се, че никой не ви е проследил. 
  Душата помни 
 


  Лу  Дървеният под под мен се надигна рязко и аз паднах в нечий скут. Меки ръце ме обгърнаха заедно с хладната и остра миризма на евкалипт. Застинах. Миризмата, която ме бе преследвала в кошмарите ми през последните две години. Очите ми се отвориха, когато опитах да се отдръпна, но — за мой ужас — тялото ми не реагира. Бях парализирана, можех само да се взирам в яркозелените очи на майка си. Тя се усмихна и ме целуна леко по челото. Кожата ми настръхна. — Липсваше ми, скъпа. — Какво си ми направила? Тя замълча и се засмя тихо. — Тези малки инжекцийки са изключителни. Когато мосю Бернар ми донесе една, аз усъвършенствах лекарството. Мисля, че моята версия е по-хуманна. Засяга само тялото, но не и ума. — Усмивката й стана по-широка. — Мислех си, че ще ти хареса да опиташ от лекарството на твоите приятелчета. Те работиха така усилено, за да го създадат за теб. Подът подскочи отново и аз се огледах. Бяхме в покрит театрален фургон. През дебелото платнище не проникваше светлина, затова не можех да разбера колко дълго сме пътували. Вслушах се, но чувах само ритмичния тропот на конете. Бяхме напуснали града. Това нямаше значение. Никой нямаше да ми помогне. Рийд ясно бе показал това. Мъка ме заля като вълна, когато си спомних последните му думи. Една самотна сълза се стече по бузата ми. Пръстът на Морган я избърса и я поднесе към устата й. — Моето красиво, скъпо момиче. Никога няма да му позволя да те нарани отново. Ще е много хубаво да го гледаш как гори след това, което ти причини, нали? Вероятно ще уредя ти лично да запалиш кладата. Това ще те зарадва ли? Кръвта се стече от лицето ми. — Не го докосвай. Тя изви бялата си вежда. — Забравила си, че той е твоят враг, Луиз. Но не се тревожи… всичко ще бъде забравено на Модранит. Ще се погрижим съпругът ти да изгори преди нашия малък празник. Тя замълча, очакваше да й отвърна нещо, но не го направих. Нямаше да й доставя това удоволствие. — Помниш празника, нали? Мисля, че тази година ще е много специален. Филиз на страх плъзна през мен. Да, помнех Модранит. Нощта на майките. Белите дами от цяла Белтера се събираха в замъка, за да празнуват и почитат своите майки предтечи с жертвоприношения. Не се съмнявах каква ще бъде моята роля тази година. Сякаш прочела мислите ми, тя ме докосна нежно по гърлото. Ахнах, когато си спомних болката в белега, преди да припадна. Тя се засмя. — Не се тревожи. Изцелих раната ти. Няма да пролеем и капка от тази скъпоценна кръв, преди да стигнем до замъка. Косата й гъделичкаше лицето ми, когато се наведе до ухото ми. — Беше хитра малка магия и много трудна за разплитане, но дори тя няма да те спаси този път. Почти стигнахме у дома. — Това място не е мой дом. — Винаги си била твърде драматична. — Тя се засмя, посегна напред да перне носа ми и сърцето ми спря, когато видях златния пръстен на ръката й. Тя проследи погледа ми с многозначителна усмивка. — О, да. Гадно, нали? — Но как… — задавих се с думите и се заборих срещу ефекта от инжекцията, но крайниците ми останаха все така неподатливи. Морган не можеше да има пръстена на Анжелика. Не можеше. Той ми трябваше, за да разваля магията й. Ако той беше на ръката ми, когато тя източеше кръвта ми, тази кръв щеше да е безполезна. Магията щеше да е разрушена. Аз щях да умра, да, но не и кралското семейство. Всички невинни деца щяха да живеят. Заборих се по-силно, вените на шията ми почти се пръснаха от усилието. Но колкото повече се борех, толкова по-трудно ми ставаше да говоря, да дишам и тялото ми натежаваше. Имах чувството, че крайниците ми ще пропаднат през пода на фургона. Паникьосана аз се концентрирах върху призоваване на модел, на какъвто и да е, но златото потрепваше, неясно и несвързано заради опиата. Изругах, решимостта ми бързо отслабваше и се превръщаше в безпомощност. — Наистина ли мислеше, че няма да позная собствения си пръстен? — Морган ми се усмихна с нежност и прибра кичур коса зад ухото ми. — Но трябва да ми кажеш как си го открила? Или ти го открадна от нас? — Когато не отговорих, тя въздъхна тежко. — Колко ме разочароваш, скъпа. Бягството, криенето, пръстенът… сигурно осъзнаваш, че всичко това е глупост. Усмивката й изчезна, когато вдигна брадичката ми, очите й се взираха в моите с внезапна, хищна настойчивост. — Защото за всяко зрънце, което ти си пръснала, Луиз, аз пръснах още хиляди. Ти си моя дъщеря. Познавам те по-добре, отколкото сама се познаваш. Не можеш да ме надхитриш, не можеш да избягаш от мен и не можеш да се надяваш да триумфираш. Тя спря, сякаш чакаше отговор, но не й доставих това удоволствие. Бях се концентрирала върху усилието да помръдна ръка, да помръдна китка, дори един пръст. Мрак заплува пред очите ми от усилието. Тя ме гледа няколко минути как се боря. Интензивността на погледа й помръкна до странна тъга, преди да продължи да ме гали по косата. — Всички накрая ще умрем, Лу. Приканвам те да се примириш с това. На Модранит твоят живот ще придобие смисъл и смъртта ти ще освободи нашия народ. Трябва да се гордееш с това. Малцина са получили такава славна съдба. С едно последно отчаяно усилие се опитах да замахна към нея — да я ударя, да я нараня, да сваля някак пръстена от ръката й, — но тялото ми остана студено и безжизнено. Вече мъртво. * * *



 Дните ми минаваха мъчително. Макар че лекарството парализираше тялото ми, то не спираше болката в костите. Лицето и китката ми продължаваха да пулсират от нападението на вещицата, а на шията ми се бе появила буца от пробождането с толкова много игли. Като си помислех само, че Андре и Грюе ми бяха най-големият проблем навремето. Бледите пръсти на Морган проследиха издутината, после и сините следи от пръсти под ухото ми. — Това приятелите ти ли го направиха, скъпа? Смръщих се и се концентрирах върху изгарящото усещане в ръцете и краката ми — това беше първият признак, че ефектът от лекарството отминава. Ако действах бързо, можех да грабна пръстена и да се изтърколя от фургона, да изчезна, преди Морган да извади познатата стоманена спринцовка от торбата си. Затворих очи, опитах се и не успях да попреча на брадичката си да трепери. — Сестрите ти ще излекуват тялото ти, когато стигнем в замъка. Тези ужасни синини трябва да изчезнат до Модранит. Ти отново ще бъдеш цяла и чиста. — Тя започна да масажира издутината на шията ми, за да я подготви за иглата. — Чиста като девица. Отворих очи. — Не съм девица. Захаросаната й усмивка потрепна. — Нали не си легнала наистина с онзи мръсен ловец? — Подсмръкна деликатно и сбърчи нос в отвращение. — О, Луиз. Какво разочарование. Усещам миризмата му по теб. — Погледна към корема ми и наклони глава, вдиша дълбоко. — Наистина се надявам да си взела предпазни мерки, скъпа. Майката е привлекателна, но нейният път не е твоят. Пръстите ми потрепнаха. — Не се преструвай, че не би убила внука си. Тя заби иглата в гърлото ми в отговор. Прехапах буза, за да не изпищя, когато пръстите ми отново натежаха. — Твоята кръв е цената. — Тя погали с копнеж гърлото ми. — Утробата ти е празна, Луиз. Ти си последната от моя род. Почти е жалко… — Тя се наведе и целуна леко белега ми. Дежавю сви отново стомаха ми, когато си спомних как Рийд ме целуна на същото място преди дни. — Мисля, че с радост бих убила детето на един ловец. * * *



 — Събуди се, скъпа. Примигнах и отворих очи, щом чух шепота на Морган. Макар да не знаех колко време е изминало — дали минути, часове или дни, — покривалото на фургона най-сетне беше свалено и нощта се бе спуснала. Не се опитах да седна. Морган посочи към нещо в далечината. — Почти пристигнахме у дома. Виждах само звездите над мен, но познатият шум на вълните в скалите ми каза достатъчно. Самият въздух тук ми казваше достатъчно. Беше различен от миризмата на риба, която ме измъчваше в Сезарин: чист, остър, свеж, напоен с аромат на борови иглички, сол и пръст… и само лек дъх на магия. Вдишах дълбоко и затворих очи. Въпреки всичко стомахът ми пак се преобърна при тази близост. Най-сетне се връщах у дома. След минути колелата на фургона затракаха по дървения мост. * * *



 Мостът. Легендарният вход към Шато льо Блан. Вслушах се по-усилено. Тих, едва доловим смях скоро отекна около нас и вятърът се надигна, завихри сняг в студения нощен въздух. Щеше да е зловещо, ако не знаех, че всичко това е сложен замисъл. Морган имаше вкус към драматизма. Но не беше нужно да си прави труда. Само една вещица можеше да открие замъка. Древна и могъща магия го обгръщаше — магия, към която всяка Господарка на вещиците допринасяше от хиляди години. Ако нещата бяха различни, аз самата вероятно щях да засиля магията някой ден. Погледнах към Морган, тя се усмихна и помаха на облечените в бяло жени, които тичаха боси до фургона. Те не оставяха следи в снега. Тихи призраци. — Сестри — поздрави ги тя сърдечно. Смръщих се. Това бяха печално известните пазителки на моста. Актриси в представлението на Морган — макар че наистина се наслаждаваха да примамват по някой мъж към моста през нощта. И да го давят в мътните води под него. — Скъпа, виж. — Морган ме надигна в ръцете си. — Това е Манон. Помниш ли я? Като малки бяхте неразделни. Бузите ми пламнаха, когато главата ми се килна към рамото. Дори нещо повече, всъщност Манон бе дошла да види унижението ми, тъмните й очи блестяха, докато тичаше до фургона. Тя се смееше радостно и обсипваше фургона със зимен жасмин. Жасмин. Символ на любовта. Сълзи пареха в очите ми. Исках да закрещя — да крещя, да се разбеснея и да изпепеля Шато льо Блан и всичките му обитателки. Те твърдяха, че ме обичат, някога. Но пък… и Рийд така казваше. Обич. Проклета дума. Манон посегна към фургона и се качи в него. На главата й имаше венец от зеленика; червените плодчета приличаха на капки кръв по черната й коса и кожа. — Луиз! Най-накрая се върна! — Тя ме прегърна през врата и отпуснатото ми тяло се килна към нея. — Страхувах се, че няма да те видя отново. — Манон пожела да те придружи до замъка — каза Морган. — Не е ли прекрасно? Така ще се забавлявате заедно. — Много се съмнявам в това — промърморих. Абаносовото лице на Манон посърна. — Не ти ли липсвах? Някога бяхме сестри. — Често ли се опитваш да убиеш сестрите си? — сопнах се аз. Манон прояви приличието да потрепне, но Морган само ме щипна по бузата. — Луиз, не се дръж така. Много е глупаво. — Тя вдигна ръка към Манон, която се поколеба, погледна ме и побърза да я целуне. — А сега бягай, дете, и подготви ваната в стаята на Луиз. Трябва да я измием от кръвта и вонята. — Разбира се, милейди. Манон целуна безжизнените ми ръце, прехвърли ме пак в скута на Морган и скочи от фургона. Изчаках, докато изчезне в нощта, преди да заговоря. — Остави преструвките. Не искам компания. Нито нея, нито някоя друга. Просто сложи пазачи на вратата ми и да се приключва. Морган взе жасминови цветчета от пода на фургона и ги сложи в косата ми. — Колко си груба. Тя ти е сестра, Луиз, и иска да прекара време с теб. А ти как отвръщаш на обичта й? Ето пак тази дума. — Значи, според теб обичта я накара да гледа, докато бях прикована на олтара? — Ти я мразиш. Колко интересно. — Пръстите и се плъзнаха в оплетената ми коса, приглаждаха я назад от лицето ми. — Вероятно, ако вместо олтар беше клада, щеше да се ожениш за нея. Стомахът ми се сви. — Рийд никога не ме е наранявал. Въпреки всичките му недостатъци, въпреки предразсъдъците му, той не бе вдигнал и пръст срещу мен, след като вещицата ни нападна. Можеше, но не го направи. Запитах се какво ли щеше да се случи, ако бях останала. Дали щеше да ме върже на кладата? Вероятно щеше да е по-милосърден и да ме прободе в сърцето. Но той вече го беше сторил. — Обичта прави всички ни на глупаци, скъпа. Макар да знаех, че ме дразни, не можах да си замълча. — Ти какво знаеш за обичта? Обичала ли си някого освен себе си? — Внимавай — каза тя нежно, пръстите й бяха още в косата ми. — Не забравяй с кого говориш. Но аз нямах намерение да внимавам. Не. Когато огромният бял силует на замъка се появи над мен и пръстенът на Анжелика проблясваше на пръста й, аз се чувствах точно обратното на предпазлива. — Аз съм твоя дъщеря — казах гневно, дръзко. — А ти искаш да ме пожертваш като някаква крава… Тя изви главата ми назад. — Много шумна и нахална крава. — Знам, че си мислиш, че това е единственият начин. — Гласът ми вече беше отчаян, задавен от емоции, които не исках да осмислям. Емоции, които бях заключила много дълбоко, когато пораснах достатъчно, за да осъзная напълно какво е планирала майка ми за мен. — Но не е така. Аз живях с ловците. Те могат да се променят, могат да станат толерантни. Виждала съм го. Можем да им покажем и друг начин. Можем да им покажем, че не сме такива, за каквито ни мислят… — Те са те покварили, дъще. — Тя наблегна на последната дума със силно дърпане на косата ми. Болка се разля по скалпа ми, но не ми пукаше. Морган трябваше да разбере. Тя трябваше да проумее. — Опасявах се, че ще стане така. Отровили са ума ти, както отровиха родината ни. — Вдигна брадичката ми. — Виж ги, Луиз… виж своя народ. Нямах друг избор, освен да се вгледам във вещиците, които още танцуваха около нас. Познах някои лица. Други — не. Всички ме гледаха с неподправена радост. Морган посочи две сестри с кафява кожа и сплетени коси. Розамунд и Саша — майка им бе изгорена, след като роди дете на един аристократичен задник. Те бяха на шест и четири години. Тя посочи към дребна смугла жена със сребристи белези, обезобразяващи половината й лице. — Виера Бюшен избяга, след като се опитаха да изгорят нея и съпругата й, този път с киселина, а не с пламък. Експеримент. — Тя посочи към друга. — Женевив напусна родината ни с трите си дъщери, за да се омъжи за духовник, прекъсна връзките си с предците ни. Средната й дъщеря скоро се разболя. Когато Женевив помоли съпруга си да се върне тук, за да я излекува, той отказа. Дъщеря й умря. Най-голямата и малката сега я презират. Пръстите й стиснаха така силно брадичката ми, че щяха да останат синини. — Кажи ми пак за тяхната толерантност, Луиз. Кажи ми пак за чудовищата, които наричаш приятели. Кажи ми за времето си с тях, как си плюла върху страданията на сестрите си. — Мамо, моля те. — Сълзи се стичаха по лицето ми. — Знам, че те постъпват зле с нас, знам, че ги мразиш, и те разбирам. Но не можеш да направиш това. Не можем да променим миналото, но можем да продължим напред и да се изцелим… заедно. Можем да споделяме тази земя. Не е нужно никой да умира. Тя само стисна по-силно брадичката ми, наведе се към ухото ми. — Ти си слаба, Луиз, но не се плаши. Аз няма да се пречупя. Няма да се поколебая. Ще ги накарам да страдат, както страдаме ние. Тя ме пусна и се изправи с въздишка, аз се катурнах на пода на фургона. — Лион ще съжаляват за деня, в който откраднаха земята ни. Народът им ще се гърчи и мята на кладата, а кралят и децата му ще се задавят с твоята кръв. Съпругът ти ще се задави с твоята кръв. Объркване проблесна за миг, преди да ме погълне ужасно отчаяние, изличаващо всяка разумна мисъл. Това беше моята майка, моята майка, и това бе нейният народ. Това беше моят съпруг и неговият народ. Всяка страна беше презряна — извратена версия на онова, което трябваше да бъде. Всяка страна страдаше. Всяка страна бе способна на голямо зло. А ето ме и мен. Солта на сълзите ми се смеси с аромата на жасмин в косата ми, две страни на една и съща грозна монета. — Ами аз, мамо? Някога обичала ли си ме? Тя се смръщи, очите й бяха по-скоро черни, отколкото зелени в мрака. — Няма значение. — За мен има! — Тогава, значи, си глупачка — каза тя студено. — Обичта е просто болест. Това отчаяно желание да си обичан… това е болест. Виждам в очите ти, че те поглъща, отслабва те. Вече е съсипало духа ти. Ти копнееш за неговата любов, както копнееш за моята, но няма да получиш и двете. Ти избра своя път. — Устните й се извиха. — Разбира се, че не те обичам. Луиз. Ти си дъщерята на моя враг. Беше зачената с висша цел и аз няма да отровя тази цел с любов. С твоето раждане аз нанесох удар на Църквата. Със смъртта ти ще ударя Короната. И двете скоро ще паднат. — Мамо… — Достатъчно. — Изрече го тихо, смъртоносно. Предупреждение. — Скоро ще стигнем до замъка. Неспособна да понеса жестокото безразличие на лицето й, аз затворих очи в поражение. Скоро ми се прииска да не го бях направила. Друго лице изникна под клепачите ми. Ти не си моя съпруга. Ако тази агония беше любовта, тогава Морган вероятно бе права. Вероятно щеше да ми е по-добре без нея. * * *



 Шато льо Блан се издигаше на скала над морето. Верен на името си, замъкът бе построен от бял камък, който сияеше като фар на лунната светлина. Вгледах се с копнеж в него, очите ми проследиха тесните заострени кули, които се устремяваха към звездите. Там — в най-високата западна кула, с изглед към скалистия бряг — беше моята детска стая. Сърцето ми се качи чак в устата. Когато фургонът стигна до портата, аз сведох очи. Гербът на семейство Льо Блан беше гравиран на древните врати: гарван с три очи. Едно за Девицата, едно за Майката и едно за Старицата. Винаги бях мразила тази гадна стара птица. Страх плъзна през мен, когато вратите се затвориха зад нас с отекваща окончателност. Тишина покриваше заснежения двор, но аз знаех, че вещиците са някъде наблизо. Усещах погледите им — търсещи, преценяващи. Самият въздух потрепваше от присъствието им. — Манон ще е с теб ден и нощ, докато дойде Модранит. В случай че се опиташ да избягаш — предупреди ме Морган, очите й бяха студени и жестоки. — Аз ще убия твоя ловец и ще те нахраня със сърцето му. Разбра ли ме? Страхът замрази изпепеляващия отговор на езика ми. Тя кимна с усмивка. — Мълчанието ти е злато, скъпа. Много го ценя в разговорите ни. — Насочи вниманието си към ниша извън полезрението ми и извика нещо. След секунди две смътно познати прегърбени жени се появиха. Старите ми бавачки. — Заведе те я до стаята й, моля, и помогнете на Манон да се погрижи за раните й. И двете кимнаха с готовност. Едната пристъпи напред и обхвана лицето ми със сбръчканите си ръце. — Най-сетне се завърна, мила моя. Дълго те чакахме. — Само три дни остават — каза другата и целуна ръката ми, — докато отидеш при Богинята в Лятната страна. — Три? — погледнах с тревога към Морган. — Да, скъпа. Три. Скоро ще изпълниш предназначението си. Сестрите ни ще празнуват и танцуват в твоя чест до края на света. Предназначение. Чест. Така казано, звучеше много хубаво, сякаш щях да получа великолепен подарък, опакован с червена панделка. Истеричен кикот избухна от устните ми. Кръвта щеше да е червена поне. Една от бавачките наклони притеснена глава. — Добре ли си? Беше ми останал достатъчно разсъдък, за да разбирам, че изобщо не съм добре. Три дни. Само това ми беше останало. Засмях се по-силно. — Луиз. — Морган щракна с пръсти пред носа ми. — Нещо смешно ли има? Примигнах, смехът ми внезапно затихна. След три дни щях да бъда мъртва. Мъртва. Ритмичното пулсиране на сърцето ми, студеният нощен въздух по лицето ми — всичко това щеше да изчезне. Аз щях да спра да съществувам — поне каквато бях сега. С луничава кожа и синьо-зелени очи, и онази ужасна болка в корема. — Не. — Очите ми се извърнаха към синьото небе над нас, където звездите се простираха до безкрая. Като си помисля само, че някога си бях мислила, че оттук гледката е по-хубава, отколкото от театъра. — Няма нищо смешно. Никога вече нямаше да се смея с Коко. Или да дразня Ансел. Или да ям канелени кифлички при Пан, или да се катеря на покрива на „Слънце и Луна“, за да гледам изгрева. Дали имаше изгреви в отвъдното? Дали щях да имам очи, за да ги видя? Не знаех и това ме плашеше. Откъснах поглед от звездите, по миглите ми трепкаха сълзи. След три дни щях да се разделя завинаги с Рийд. Мигът, в който душата ми напуснеше тялото, щяхме да сме разделени завинаги… защото бях сигурна, че Рийд няма да ме последва там, където отивах. И това ме плашеше най-много. Където и да идеш, ще дойда с теб. Където и да си, ще бъда там. Но нямаше място за един ловец в Лятната страна и нямаше място за вещица в рая. Ако такива места изобщо съществуваха. Дали душата ми щеше да го помни? Малка част от мен се молеше да не е така, но останалата искаше друго. Обичах го. Дълбоко. Такава любов не беше само от сърцето и ума. Не беше нещо, което чувстваш и после забравяш, не може да бъдеш докоснат от нея, без да остане следа. Не… тази любов беше нещо друго. Нещо безвъзвратно. Беше свързана с душата. Знаех, че ще го помня. Ще усещам отсъствието му дори след смъртта, ще копнея да е до мен, както никога вече няма да може да бъде. Това беше съдбата ми — вечно мъчение. Колкото и да ме болеше да мисля за него, щях да понеса болката с радост, за да запазя дори малка част от него. Болката означаваше, че сме били истински. Смъртта не можеше да ми го отнеме. Той беше аз. Душите ни бяха свързани. Дори да не ме искаше, дори да проклинах името му, ние бяхме едно. Смътно започнах да осъзнавам, че два чифта ръце ме прегръщат, отнасят ме. Къде ме водеха, не ме беше грижа. Рийд нямаше да е там. И все пак… щеше да бъде. 
  Предвестник 
 


  Рийд  — Замръзвам — изстена Бо. Бяхме направили лагер сред древни разкри — лунната и звездната светлина. Мъгла лепнеше по палтата и одеялата ни. Тежка. Неестествена. Снегът по земята беше попил в панталона ми. Потреперих и огледах останалите. Те също страдаха от студа: зъбите на Бо тракаха силно, устните на Ансел посиняваха, а устата на Коко беше почервеняла от заешка кръв. Опитах се да не се взирам в трупчето в краката й. Но не успявах. Когато забеляза това, тя сви рамене и каза: — Тяхната кръв е по-гореща от нашата. Неспособен да стои мирно, Ансел се примъкна към нея. — А ти… винаги ли използваш животинска кръв за магия? Тя го изгледа за миг, преди да отговори: — Невинаги. Различните заклинания изискват различни съставки. Както Белите дами усещат уникални модели, всяка Червена дама усеща уникални съставки. Лавандуловите цветчета могат да предизвикат сън, но това се постига и с кръв от прилеп, с вишни или с милион други неща. Зависи от вещицата. — Значи… — Ансел примигна объркан, лицето му се сгърчи, когато погледна към мъртвия заек. — Значи, просто ядеш вишни или…? Коко се засмя, вдигна ръкава си, за да му покаже белезите по кожата си. — Моята магия живее в кръвта ми, Ансел. Без нея вишните са си просто вишни. — Тя се смръщи, сякаш се притесни, че е казала твърде много. Ансел не беше единственият, който я слушаше внимателно. Мадам Лабел и Бо поглъщаха всяка нейна дума и за мой срам, аз също се бях примъкнал към нея. — Защо е този внезапен интерес? Ансел се извърна и бузите му порозовяха. — Просто исках да разбера повече за теб. — Неспособен да устои, той пак я погледна в лицето. — А… всички кръвни вещици ли изглеждат като теб? Тя изви развеселено вежда. — Искаш да кажеш дали всички са смайващо красиви? — Той кимна с широко отворени искрени очи и тя се засмя. — Разбира се, че не. Ние сме всякакви по размери и цвят, също като Белите дами и ловците. Тогава погледна към мен и аз бързо се извърнах. Бо изстена отново. — Не си чувствам пръстите на краката. — Да, вече го спомена — сопна се мадам Лабел и примъкна пъна си по-близо до мен. За мое огромно раздразнение, се беше залепила за мен през цялото пътуване. Като че ли искаше да ме притеснява възможно най-много. — Всъщност няколко пъти, но на всички ни е студено. Оплакването не помага. — Но един огън ще помогне — измърморих аз. — Не — повтори тя твърдо. — Никакви огньове. Колкото и да не исках да го призная, бях съгласен. Огънят щеше да привлече нежелано внимание. Всякакви зли същества бродеха из тези гори. Една безформена черна котка — предвестник на лош късмет — вече бе започнала да ни следва. Макар че се държеше на голямо разстояние, първата нощ се бе промъкнала до провизиите ни и бе изяла почти всичката ни храна. Сякаш в отговор стомахът на Ансел изкъркори силно. Примирен, аз извадих последното парче сирене от торбата си и му го хвърлих. Той отвори уста да възрази, но аз го отрязах: — Просто го изяж. Настана унила тишина, когато той се подчини. Макар че беше много късно, никой не спеше. Беше твърде студено. Коко се бе приближила до Ансел, предлагаше му одеялото си. Той зарови ръце в него със стон. Бо се намръщи. — Вече сме съвсем близо още няколко дни — каза мадам Лабел. — Остават още няколко дни. — Модранит е след три дни — изтъкна Бо. — Ако преди това не умрем от глад или от студ. — Да, ще е на косъм — призна мадам Лабел. — Губим време — казах аз. — Трябваше да продължим. И без това никой не спи. Само няколко часа след като тръгнахме от града, мадам Лабел бе открила, че две вещици ни следват. Съгледвачки. С Коко ги разгонихме лесно, но мадам Лабел бе настояла да поемем по нов маршрут. — Пътят се наблюдава — каза тя мрачно. — Морган не иска изненади. Не виждах друг вариант, освен да избия вещиците, затова бях принуден да се съглася. Мадам Лабел погледна към черната котка, която отново се бе появила. Спотайваше се в клоните на близкия бор. — Не. Оставаме тук. Опасно е да пътуваме през тази гора нощем. Бо проследи погледите ни. Присви очи и скочи от място то си. — Ще убия тази котка. — Аз не бих — предупреди го мадам Лабел. Той се поколеба и се смръщи още повече. — В тази гора нещата невинаги са такива, каквито изглеждат, Ваше Височество. Той се отпусна пак на земята и изпъшка. — Престани да ме наричаш така. И моят задник мръзне тук, също като твоя… Замълча рязко, когато Коко вдигна глава. Взираше се в нещо зад мен. — Какво има? — прошепна Ансел. Тя не му обърна внимание, отметна одеялото и дойде до мен. Погледна ме предупредително. Надигнах се бавно на крака. Гората беше тиха. Твърде тиха. Филизите на мъглата се извиваха около нас… наблюдаваха, чакаха. Всеки нерв на тялото ми се изопна. Предупреждаваше ме, че вече не сме сами. Една вейка се пречупи някъде пред нас и аз приклекнах, пропълзях и отдръпнах един боров клон, за да се вгледам в мрака. Коко правеше същото. Ето ги, на камък хвърлей от нас вървеше отряд от двайсет ловци. Крачеха тихо през мъглата с извадени балисарди. Остри погледи. Напрегнати мускули. Изтръпнах, когато видях късата тъмна коса на водача им. Жан Люк. Копелето. Сякаш усетил погледите ни, очите му се извърнаха към нас и ние бързо се отдръпнахме. — Спрете — промърмори той, гласът му прозвуча в зловещата тишина. Братята ми спряха веднага и той се приближи, насочил балисардата си към нас. — Тук има нещо. Трима ловци тръгнаха напред по негова заповед. Аз извадих бавно, тихо балисардата си, но нямах представа какво да правя с нея. Жан Люк нямаше как да знае, че сме тук. Той щеше да се опита да ни задържи или дори по-лошо — да ни последва. Стиснах силно ножа. Можех ли наистина да нараня братята си? Едно беше да ги обезоръжа, но… те бяха твърде много. Обезоръжаването нямаше да е достатъчно. Вероятно можех да ги разсея достатъчно дълго, за да избягат останалите. Преди да съм решил, черната котка мина покрай мен и измяука силно. По дяволите! С Коко посегнахме към нея, но тя се изплъзна и хукна право към ловците. Тримата отпред едва не подскочиха сепнати, преди да се засмеят и да се наведат да я почешат по главата. — Просто котка, ловец Тусен. Жан Люк я гледаше с подозрение как се увива около краката им. — Нищо не е просто в Гората на очите. — После въздъхна недоволно и махна на ловците да продължават. — Замъкът трябва да е близо. Отваряйте си очите и не пускайте ножовете. Изчаках няколко минути, преди да си поема дълбоко дъх. Преди стъпките им съвсем да заглъхнат. Преди мъглата отново да се завихри необезпокоявана. — Беше на косъм. Мадам Лабел сплете пръсти и се наведе напред на пъна си. Котката — неочакваният ни спасител — потърка глава в краката й и тя се наведе да я погали. — Бих казала, че не беше точно така. — Какво имаш предвид? — Не знаем какво ни очаква в замъка, капитан Дигори. Сигурно няма да е зле да сме повече… — Не. — Поклатих глава, не исках да я слушам и се върнах отново на мястото си до дървото. — Те ще убият Лу. След като опасността отмина, Ансел се зарови по-дълбоко под одеялото. — Не мисля, че архиепископът ще им позволи. Тя му е дъщеря. — А другите? Спомних си страховитата усмивка на Жан Люк, как очите му блестяха от тайното знание. Дали го беше казал на братята ни, или го бе запазил за себе си, доволен от новата си власт? Вероятно чакаше да разкрие информацията в най-подходящия за него момент. — Ако някой подозира, че е вещица, няма да се поколебаят. Можеш ли да гарантираш, че тя не е застрашена от тях? — Но архиепископът ги предупреди — възрази Ансел. — Той каза, че ако тя умре, всички ще умрем. Никой не би рискувал да я нарани. — Освен ако не знаят истината. — Коко потъркваше ръце заради студа и се настани пак до него. Той й предложи половината одеяло и тя зави раменете си с него. — Ако Лу умре преди церемонията, няма да има никаква церемония. Няма да има заплаха. Кралското семейство ще е в безопасност и една вещица ще е мъртва. Те ще я убият само за да се отърват от кръвта й. Мадам Лабел се смръщи. — Сякаш архиепископът някога би се уличил с истината. Залагам красотата си, че не им е казал, че тя е вещица. Не и след „Древните сестри“. Би било твърде уличаващо… не че има значение. Огюст ще бъде принуден да го накаже, което вероятно е и причината той и веселата му банда да тръгнат така бързо към гората. Той просто отлага неизбежното. Едва я чувах. Още виждах усмивката на Жан Люк. Той беше твърде близо. Твърде близо. Отваряйте си очите и не пускайте ножовете. Намръщих се и станах отново, започнах да крача напред-назад. Докоснах всички ножове в ремъка на гърдите си, балисардата до сърцето. — Жан Люк знае. — Той не ти ли е най-добрият приятел? — смръщи вежди Коко. — Наистина ли ще убие жената, която обичаш. — Да. Не. — Поклатих глава, прокарах замръзналата си ръка по врата си. — Не знам. Не бих рискувал. Мадам Лабел въздъхна нетърпеливо. — Недей така, скъпи. Без тях ще сме твърде малобройни. Сигурна съм, че ще успеем да измъкнем Лу, преди този Жан Люк да я е докоснал… — Не. — Махнах рязко с ръка, за да я накарам да замълчи. — Казах, че няма да рискувам. Този разговор приключи. Тя присви очи, но не каза нищо. Мъдро. Наведох се да почеша котката зад ушите, а мадам Лабел просто измърмори нещо под нос. Създанието застина, сякаш я слушаше, преди да се измъкне в мъглата. 
  Унес 
 


  Лу  Когато се събудих, Манон галеше косата ми. — Здравей, Луиз. Макар че се опитах да се отдръпна, тялото ми само потрепна. Дори по-зле — пред очите ми изскочиха звезди и ми се зави свят. Насилих се да дишам дълбоко. Концентрирах се върху позлатата над главата ми. Върху едно от многото метални цветчета, които пълзяха по тавана и шумоляха на вятъра. Въпреки отворения прозорец в стаята беше топло и влажно, всяка снежинка се въртеше в сребърна спирала, щом минеше над перваза. Някога ги наричах лунен прах. Морган ми беше подарила това на един особено студен Самайн[17]. — Внимавай. — Манон притисна студена кърпа към челото ми. — Тялото ти е още слабо. Морган каза, че не си яла както трябва от дни. Думите й проникнаха в пулсиращата ми глава, придружени от поредната вълна на гадене. С радост бях готова да не ям никога вече, само да замълчи. Концентрирах се, смръщена, върху златната светлина, която се изливаше в стаята. Значи, беше утро. Оставаха два дни. — Нещо не е наред ли? — попита Манон. — Ако можех да помръдна, щях да повърна в скута ти. Тя изцъка съчувствено. — Морган каза, че може да имаш такава реакция на лекарството. То не е предназначено за продължителна употреба. — Така ли го наричате? Лекарство? Интересна дума за отрова. Тя не отговори, но в следващия миг размаха един овесен мъфин с боровинки под носа ми. Затворих очи и устоях на порива да повърна. — Махни го. — Трябва да ядеш, Лу. — Без да обръща внимание на протестите ми, тя седна на ръба на леглото и ми се усмихна плахо. — Дори ти направих течен шоколад от лешници, този път със захар, а не като онзи гадния, който правех със сол. Когато бяхме деца, с Манон най-много обичахме да погаждаме номера, обикновено свързани с храна. Бисквитки със сол вместо със захар. Карамелен лук вместо ябълка. Ментова паста вместо глазура. Не отвърнах на усмивката й. Тя въздъхна и докосна с ръка челото ми. Макар че се напрегнах да се отдръпна, усилието остана напразно и главата ми се замая неприятно. Отново се концентрирах върху листото, върху дишането през носа и издишането през устата. Точно както Рийд правеше, когато искаше да се овладее. Рийд. Затворих нещастно очи. Без пръстена на Анжелика не можех да защитя никого. Фамилията Лион щяха да умрат. Църквата щеше да падне. Вещиците щяха да разгромят кралството. Можех само да се надявам, че Рийд и Ансел ще оцелеят. Вероятно Коко щеше да им помогне — можеха да заминат далече от Белтера, през морето до Амарис или Лустера… Но аз все пак щях да умра. Късно снощи, докато всички в замъка спяха, аз се бях примирила някак със съдбата си. Дори ако Морган не ме беше отровила, дори ако не беше наредила да има пазачи пред вратата ми, изобщо не се съмнявах, че ще изпълни обещанието си, ако някак не успеех да избягам. Жлъчка се надигна в гърлото ми при мисълта да вкуся кръвта на Рийд. Да се задавя със сърцето му. Затворих очи и се опитах да призова отново покоя, който бях постигнала през нощта. Изморих се да бягам. Изморих се да се крия. Просто бях… изморена. Сякаш усетила, че съм разстроена, Манон вдигна приканващо ръце. — Може да ти помогна за болката. Погледнах я само за миг, преди да отстъпя. Тя се зае да преглежда раните ми с нежни пръсти и аз затворих очи. След миг ме попита: — Къде отиде? След като избяга от замъка? Отворих неохотно очи. — В Сезарин. Тя махна с пръсти и бумтенето в главата ми и гадната болка в стомаха отслабнаха съвсем леко. — И как успя да се криеш толкова време? От ловците… от нас? — Продадох си душата. Тя ахна, ужасена, вдигна ръка към устата си. — Какво? Извъртях очи и уточних: — Станах крадла, Манон. Крих се из мръсни театри и крадях храна от невинни пекари. Причинявах лоши неща на добри хора. Убивах. Лъжех и мамех, и пушех, и пиех, и дори веднъж спах с проститутка. Така че в крайна сметка ще горя в ада. Когато видях смаяното й изражение, гневът ми се разпали в гърдите. Проклети да са и тя, и въпросите й. Не исках да говоря за това. Не исках да си спомням. Онзи живот, нещата, които бях правила, за да оцелея, хората, които бях обичала и изгубила, си бяха отишли. Точно както животът ми в замъка. Беше изгорен, от него останаха само пепел и черни спомени. — Нещо друго? — попитах горчиво. — Хайде, да продължим с наваксването. Все пак бяхме големи приятелки. Ти още ли спиш в една стая с Мадлен? Как е сестра ти? Предполагам, че е все така по-красива от теб? Още щом изрекох това, знаех, че не е трябвало да го казвам. Изражението й се втвърди и тя отпусна ръце, вдишвайки остро, сякаш я бях пробола. Вина се процеди в мен въпреки гнева. По дяволите. По дяволите. — Не ме разбирай погрешно — добавих неохотно, — тя е по-красива и от мен… — Тя е мъртва. Гневът ми се превърна в нещо мрачно и предупредително при думите й. Нещо студено. — Ловците я намериха миналата година. — Манон зачовърка завивката, в очите й проблясваше болка. — Архиепископът беше в Амандин. Фльор знаеше, че трябва да внимава, но… неин приятел от града си беше счупил ръката. Тя го излекува. Не след дълго ловците усетиха миризмата. Фльор се паникьоса и избяга. Не можех да дишам. — Те я изгориха. На единайсет години. — Тя поклати глава, затвори очи, сякаш се бореше с атака на образи. — Не можах да стигна до нея навреме, нито мама. Плакахме, докато вятърът разнасяше пепелта й. На единайсет. Изгорена жива. Тя стисна внезапно ръката ми, очите й светеха яростно… от непролети сълзи. — Имаш шанса да поправиш несправедливостите на този свят, Лу. Как може да се отказваш от подобна възможност? — Значи, още искаш да умра. Думите ми прозвучаха вяло, празни и безчувствени като ямата в гърдите ми. — Бих умряла хиляда пъти, за да върна сестра си — каза рязко Манон. Пусна ръката ми и въздъхна треперливо, а когато заговори отново, гласът й беше по-мек. — Бих заела мястото ти, ако можех, сестро. Всяка от нас би го направила. Но не можем. Трябва да си ти. — Сълзите потекоха по бузите й. — Знам, че е твърде много. Знам, че нямам право, но моля те, Лу. Моля те, не бягай отново. Ти си единствената, която може да сложи край на това. Ти си единствената, която може да ни спаси. Обещай ми, че няма да се опиташ да избягаш. Гледах сълзите й, сякаш бях в чуждо тяло. Някак натежавах и това нямаше нищо общо с инжекциите. Тежест притискаше гърдите ми, носа ми, устата — задушаваше ме, потапяше ме надолу, изкушаваше ме да потъна в забрава. Да се предам. Да си почина. Господи, бях толкова изморена. Думите излязоха от устните ми по своя воля. — Обещавам. — Наистина ли? — Да. — Въпреки че мракът ме зовеше, аз се насилих да я погледна в очите. Те сияеха от надежда. — Съжалявам, Манон. Не исках никой да умира. Когато… след като това се случи, аз… обещавам да потърся Фльор в отвъдното… където и да е то. И ако я намеря, ще й кажа колко много ти липсва. Колко много я обичаш. Сълзите й потекоха по-бързо и тя стисна ръцете ми между своите. — Благодаря ти, Лу. Благодаря ти. Никога няма да забравя какво си направила за мен. За нас. Цялата тази болка скоро ще свърши. Цялата тази болка скоро ще свърши. Копнеех за сън. * * *



 През следващите два дни нямах какво да правя, освен да потъвам в мрака. Бях измита и излекувана напълно, всеки белег и всеки спомен от последните две години бяха изличени от тялото ми. Един съвършен труп. Бавачките ми идваха всяка сутрин призори, за да помогнат на Манон да ме изкъпе и облече, но не говореха много. — Тя умира пред очите ни — каза накрая едната, неспособна да пренебрегне все по-хлътналите ми очи и болнавия цвят на кожата ми. Манон я изгони от стаята. Вероятно беше истина. Чувствах се по-свързана с Естел и Фльор, отколкото с Манон и с бавачките. Вече бях пристъпила в отвъдното. Дори болката в главата и стомаха ми отслабна. Още я имаше, още бе там, но някак… далечна. Сякаш съществуваше отделно от мен. — Време е да се облечеш, Лу. — Манон ме погали по косата, тъмните й очи бяха угрижени. Не се опитах да се отдръпна от нея. Дори не примигнах. Просто продължих да се взирам в тавана. — Ще се случи тази нощ. Тя съблече нощницата ми през главата и ме изкъпа бързо, но без да ме поглежда наистина. След двете седмици пътуване ребрата ми се брояха. Бях много слаба. Жив скелет. Тишината продължи, докато тя ми обличаше церемониалната роба, избрана от Морган. Същата като роклята, с която бях на шестнайсетия си рожден ден. — Винаги съм се чудила… — Манон преглътна с усилие и погледна към гърлото ми. — Винаги съм се чудила как успя да избягаш предния път. — Отказах се от живота си. Настъпи пауза. — Но… не. Ти оцеля. — Отказах се от живота си — повторих бавно и летаргично — Нямах намерение да се върна тук. — Примигнах към нея, преди да се втренча отново в лунния прах на перваза. — Да видя теб, майка си или някой друг отново. — Намерила си пролука. — Тя въздъхна тихо и се засмя. — Гениално. Символичният ти живот в замяна на физическия. — Не се тревожи — промълвих с огромно усилие. Думите се търкаляха, тежки и отровни, от езика ми и ме изтощаваха. Тя ме положи отново на възглавницата и аз затворих очи. — Няма да се получи отново. — Защо не? Отворих едното си око. — Защото не мога да се откажа от него. Погледът й спря на пръстена с перлата в неизречен въпрос, но аз не казах нищо, само затворих очи. Смътно осъзнах, че някой почука, но звукът бе много далечен. Стъпки. Отваряне на врата. Затваряне. — Луиз? — каза плахо Манон. Отворих очи… след секунди или часове, не зная. — Господарката иска да отидеш в покоите й. Когато не отговорих, тя вдигна ръката ми през раменете си и ме издърпа от леглото. — Мога само да те отведа дотам — прошепна ми. Сестрите ми се отдръпваха, изненадани, когато излязохме в коридора. По-младите извиваха шии, за да ме огледат по-добре. — Явно имаш посетител. Посетител? Умът ми веднага предостави неясни образи на Рийд, вързан и със запушена уста. Ужасът в гърдите ми обаче бе някак притъпен. Не беше така болезнен като преди. Вече бях свършена. Или поне така си мислех. Защото, когато Манон ме стовари в преддверието на Морган, когато вратата на покоите й се отвори, сърцето ми отново започна да бие. Заради онзи, когото видях там. Не Рийд седеше вързан и със запушена уста на канапето на майка ми. Беше архиепископът. Вратата се затръшна зад мен. — Здравей, скъпа. — Морган седеше до него и прокарваше пръст по бузата му. — Как се чувстваш днес? Втренчих се в него, не можех да чуя нищо заради бумтенето на сърцето си. Очите му — сини като моите, но по-тъмни — бяха широко отворени и трескави. Кръв се стичаше от бузата му и капеше по парцала в устата му. Вгледах се по-внимателно. Парцалът бе откъснат от ръкава на расото му. Морган буквално го беше накарала да замълчи с църковната му одежда. В друго време, в друг живот може би щях да се засмея на нелепото му положение. Може би щях да се смея, докато ме заболи коремът и главата ми се замае. Но това беше преди. Сега главата ми се замая по друга причина. Сега нямаше нищо смешно. — Ела, Луиз. — Морган се изправи, хвана ме и ме въведе в стаята. — Господи, приличаш на ходещ мъртвец. Седни и се сгрей до огъня. Настани ме до архиепископа на избелялото канапе, а после седна от другата ми страна. Канапето не беше достатъчно голямо за трима ни и краката ни се притиснаха в ужасна интимност. Въпреки смущението ми тя ме прегърна през раменете и придърпа лицето ми към шията си. Миризмата на евкалипт веднага ме задуши. — Манон ми каза, че не искаш да ядеш. Много си непослушна. Не можех да се насиля да вдигна глава. — Няма да умра от глад до довечера. — Да, вероятно си права. Но не искам да те виждам такава, скъпа. Всички не искаме. Не казах нищо. Макар че трескаво се опитвах да потъна отново в приятния мрак, кракът на архиепископа притискаше моя. Твърде реален. Котва, която ме държеше в съзнание. — Открихме този отвратителен мъж рано сутринта. — Морган го огледа с неприкрита злоба. — Бродеше из Гората на очите. Има късмет, че не се е удавил в Тъжните води. Трябва да призная, че съм разочарована. — Аз… не разбирам. — Наистина ли? Мислех си, че е очевидно. Той търсеше теб, разбира се. Но се е отдалечил твърде много от разпасаната си банда ловци. — Макар че не смеех да се надявам, сърцето ми все пак подскочи при тези думи. Тя ми се усмихна жестоко. — Твоят не беше сред тях, Луиз. Изглежда, че си е измил ръцете от теб. Болката беше по-слаба от очакваното — вероятно защото все пак го очаквах. Разбира се, че Рийд няма да е с тях. Той, Коко и Ансел сега бяха в безопасност в морето — някъде много, много далече от смъртта, надвиснала тук. Морган гледаше внимателно реакцията ми. Недоволна от празното ми изражение, тя посочи към архиепископа. — Да го убия ли? Това ще те зарадва ли? Очите на архиепископа се извърнаха към моите, но иначе тялото му остана неподвижно. Чакаше. Вгледах се в него. Някога бях пожелавала на този човек всякаква ужасна и болезнена смърт. Заради вещиците, които бе изгорил, си го заслужаваше. Заради Фльор. Заради Вивиен. Заради Розамунд и Саша, и Виера, и Женевив. Сега Морган ми предлагаше това, но… — Не. Очите на архиепископа се отвориха широко и зла усмивка се разля по лицето на Морган. Сякаш беше очаквала този отговор. Сякаш беше котка, която наблюдава особено сочна мишка. — Колко интересно. Нали говореше за толерантност, Луиз. Моля те… покажи я. — Тя издърпа със замах парцала от устата му и той ахна. Морган се вгледа в нас с трескави очи. — Попитай го каквото искаш. Попитай го каквото искаш. Когато не продумах, тя ме потупа окуражително по коляното. — Хайде. Имаш въпроси, нали? Ще си глупачка, ако нямаш. Сега е твоят шанс. Няма да получиш друг. Макар че аз ще уважа молбата ти да не го убивам, други няма да я уважат. Той ще изгори пръв, когато си върнем Белтера. Усмивката й добави това, което думите не казаха. Но ти вече ще си мъртва. Бавно се обърнах да го погледна. Никога не бяхме седели така близо. Никога не бях виждала зелените точици в очите му, почти неразличимите лунички по носа. Моите очи. Моите лунички. Стотици въпроси нахлуха в мислите ми. Защо не ми каза? Защо не ме уби? Как е възможно да си сторил тези ужасни неща? Как можа да убиеш невинни деца? Майки, сестри и дъщери? Но вече знаех отговорите на тези въпроси и друг се надигна към устните ми неканен. — Мразиш ли ме? Морган се засмя, плесна с ръце от удоволствие. — О, Луиз! Не си готова да чуеш отговора на този въпрос, скъпа. Но все пак ще го чуеш. — Тя заби пръст в раната на бузата му. Той се сви. — Отговори й. Бях достатъчно близо, за да виждам всяка емоция, прелитаща по лицето му, и го зачаках да отговори. Казах си, че и без това не ми пука, и вероятно наистина не ми пукаше, защото войната, която се водеше зад очите му, беше и моя война. Аз го мразех. Имах нужда да се разкае за ужасните си престъпления, за омразата си, за своето зло и все пак малка част дълбоко в мен не искаше той да пострада. Устните му се раздвижиха, но не излезе звук. Наведох се към него въпреки волята си и гласът му се надигна до шепот, интонацията му се промени, сякаш рецитираше нещо. Стих. Сърцето ми се сви. — „Кога влезеш в земята, която Господ, Бог твой, ти дава — прошепна той, — да се не учиш да вършиш гнусотии, каквито са вършили тия народи. Не бива да се намира у тебе такъв, който прекарва сина си или дъщеря си през огън, предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, нито който пита мъртви. — Очите му се вдигнаха към моите, срам и съжаление горяха в тях. — Защото всеки, който върши това, е гнусен пред Господа и тъкмо поради тия гнусотии Господ, Бог твой, ги изгонва отпреде ти.“[18] Буца заседна в гърлото ми. Преглътнах я, смътно осъзнавайки, че Морган пак се смее. Разбира се, че не те обичам, Луиз. Ти си дъщерята ми. Ти беше зачената заради по-висша цел и аз няма да тровя тази цел с обич. Гнусотии. Господ, Бог твой, ги изгонва отпреде ти. Ти не си моя съпруга. — „Но — продължи архиепископът, гласът му стана по-решителен — ако някой се не грижи за своите, а особено за домашните си, той се е отрекъл от вярата и е по-лош от неверник.“[19] Една сълза се плъзна по бузата ми. Когато я видя, Морган се засмя още по-силно. — Колко трогателно. Изглежда, всички те са неискрени, нали, Луиз? Първо съпругът ти, сега и баща ти. И двамата не ти донесоха нищо друго, освен разбито сърце. Къде е толерантността, за която говориш? Тя замълча, явно чакаше някой от нас да отговори. Когато не го направихме, тя се изправи, усмивката й изчезна от разочарование. — Изненадана съм от теб, Луиз. Очаквах повече съпротива. — Няма да се моля за обичта му, нито за живота му. Тя се смръщи. — Не неговия. Имах предвид скъпоценния ти ловец. Смръщих се. Нещо смътно притеснително се спотайваше в ума ми. Пропусках нещо. Някаква жизненоважна информация, която не си спомнях съвсем. — Аз… не очаквам той да ме търси, ако това имаш предвид. Очите й светеха злобно. — Не. Смътното нещо ставаше по-осезаемо, по-настоятелно. — Тогава какво…? Кръвта се оттече от лицето ми. Рийд. Забравените думи на Морган се завърнаха сред плътната мъгла в ума ми. Сред болката в сърцето, сред гнева, безпомощността и отчаянието не бях успяла да осъзная значението им. Лион ще съжаляват за деня, в който откраднаха тази земя. Народът им ще се гърчи и мята на кладата, а кралят и децата му ще се задавят с кръвта ти. Твоят съпруг ще се задави с кръвта ти. Но това означаваше… — Знам, че ти обещах възможността да запалиш кладата му. — Думите й прекъснаха нишката на мислите ми. — Но се опасявам, че няма да имаш този шанс все пак. Кръвта на краля тече във вените на твоя ловец. Не. Затворих очи, фокусирайки се върху дишането си, но бързо ги отворих отново, когато мракът зад клепачите ми се завихри. Само с волята си, не, със силата на отчаянието се принудих да задействам безполезните си крайници. Те потрепнаха и се сгърчиха в протест, когато се катурнах и паднах към протегнатите ръце на Морган, към обещанието на пръстена на Анжелика… Тя ме притисна към гърдите си в отвратителна прегръдка. — Не се бой, скъпа. Скоро ще го видиш. Махна с ръка и всичко притъмня. 
  В сговор с врага 
 


  Рийд  В средата на следобеда мадам Лабел посочи над главите ни. — Ето го Шато льо Блан. — Погледнахме към планината в далечината, вероятно на два часа път. — Трябва да пристигнем навреме за празника. Трябваше да приемем думата й за това. Никой не виждаше нищо освен дървета. Когато Бо го каза, мадам Лабел сви рамене, седна изящно на един пън и сви ръце в скута си. — Това е магията на замъка. Никой освен Бяла дама не може да го види, докато не мине през заклинанието. — При объркания поглед на Бо, тя добави: — През моста, разбира се. Бо отвори уста да отговори, но аз вече не ги слушах, тръгнах към края на лагера ни. В гората миризмата на магия се усещаше по всичко. Но тук беше някак по-слаба, смесена с миризмата на сол и дървета. Сякаш тук бе естественото й място. Затворих очи и вдишах дълбоко. Вълни се разбиваха в далечината. Макар че никога не бях стъпвал на това място, то ми се струваше познато… като Лу. Есенцията й бе пропита във всичко. Слънчевата светлина струеше през боровете, реката шуртеше до нас въпреки студа. Дори вятърът като че ли танцуваше. Той завихряше аромата й около мен, успокояваше изпънатите ми нерви като балсам. Ето те — сякаш ми казваше. — Не мислех, че ще дойдеш. Обещах да те обичам и пазя. И аз обещах да те обичам и да ти се подчинявам. И двамата сме големи лъжци… Отворих очи, гърдите ме боляха, видях, че Коко стои до мен. Тя се взираше през дърветата, сякаш също водеше някакъв тих разговор. — Усещам я тук. — Поклати глава. С тъга. — Познавам я още от детството ни и все пак… понякога… се питам дали изобщо съм я познавала. Примигнах от изненада. — С Лу се познавате от деца? Тя ме погледна, сякаш се питаше как да отговори. Накрая въздъхна и се обърна към дърветата. — Срещнахме се, когато бяхме на шест. Аз… бях се отделила от моето сборище. С леля ми… не се разбирахме много и тя… ами… — Замълча. — Ами няма значение. Лу ме намери. Опита се да ме разсмее, вплиташе цветя в косата ми, за да се почувствам по-добре. Когато накрая спрях да плача, тя хвърли пай от кал в лицето ми. — Усмихна се, но само за миг. — Продължихме приятелството си в тайна. Дори не казах на леля си. Тя нямаше да одобри. Тя ненавижда Морган и Белите дами. — Като че ли Лу има навик да се харесва на враговете си. Коко сякаш не ме чу. Макар че още се взираше в дърветата, не знаех дали ги вижда. — Нямах представа какво планират Белите дами. Лу така и не ми каза. Не каза и дума, нито една, през всички тези години. И тогава един ден просто… изчезна. — Тя преглътна и сведе глава, втренчи се в краката си. — Ако знаех, аз… щях да ги спра някак. Но не знаех. Мислех, че е мъртва. Обзе ме необясним порив да я успокоя, но устоях. Не беше време за утехи. Беше време да слушам. — Но ти я намери. Тя се засмя безрадостно и вдигна отново брадичка. — Не, тя ме намери. В Сезарин. Когато тя изчезна, аз реших, че имам нужда от време… далече от моето… сборище… затова станах джебчийка в Ист Енд. Никак не ме биваше — добави. — Жандармите ме арестуваха на втория ден. Лу падна просто от небето и ме спаси. — Замълча, клатейки глава. — Сякаш видях призрак. Призрак с белег на гърлото. Коричката тъкмо бе паднала, но раната още изглеждаше много страшно. — Тя вдигна ръкава си, разкривайки своите белези. — Дори за мен. Погледнах настрани. Можех да си го представя съвсем ясно. Сребристият белег се появи в ума ми, следван бързо от зейналата рана на гърлото на мъртвата вещица. Прогоних спомена, в гърлото ми се надигна жлъчка. — Исках да я убия — каза горчиво Коко. — Или да я целуна. Засмях се печално. — Разбирам те. — И дори после, след всичко, тя пак не искаше да говори за това. И до днес, две години по-късно, аз още не знам какво се е случило през онази нощ. Не знам как е избягала. Аз… не знам нищо. — Една сълза се спусна по бузата й, но тя я избърса гневно. — Още го държи заключено в себе си. Очите й най-сетне се извърнаха към мен, умоляващи. Не знаех точно за какво ме моли. — Трябва да я спасим. — Вятърът се засили и разроши косата й. Тя затвори очи и вдигна лице към него. Брадичката й трепереше. — Трябва да й кажа, че съжалявам. Смръщих вежди. — За какво? Лу не беше споменавала да се е карала с Коко. Но аз вече знаех, че Лу не споменава много неща. Тя беше невероятно потаен човек. Усмивките, смехът, номерата, грубият език и сарказмът бяха все защитни механизми. Разсейване. Имаха за цел да ти попречат да се вгледаш твърде внимателно. Дори на Коко. Дори на мен. — Трябваше да съм там, когато Морган нападна. Трябваше да й помогна… да я защитя. Но не бях. Отново. — Отвори очи и насочи внезапната си ярост към мен. — На твоя бал спорихме. Казах й да не се влюбва в теб. Не се сдържах и се намръщих. — Защо? — Не е тайна, че ловците убиват вещици. Не ви харесвам, Дигори, и няма да се извинявам за това. — Тя замълча и след кратка вътрешна борба въздъхна тежко. — Но дори аз виждам, че се опитваш. С теб сме най-добрият й шанс сега. Не мисля, че дори тя може да се измъкне отново от това място. — Не я подценявай. — Не я подценявам — сопна се тя. — Реалистка съм. Ти не познаваш Белите дами като мен. Те са фанатички. Не знам на какви мъчения я е подложила Морган. Тревогата се спусна в стомаха ми като олово. — Каквото и да стане — продължи тя със стоманен глас, — ти трябва да я измъкнеш. Аз ще се погрижа за останалите. — Тя погледна през рамо към мадам Лабел, която седеше до Ансел и Бо. — Мадам Лабел няма да има нужда от голяма помощ, но другите двама ще са уязвими. — Ансел е обучен да се бие. Това обаче прозвуча неубедително дори в собствените ми уши. На шестнайсет, момчето още не се беше сражавало извън тренировъчния плац. — Както и Бо. — Тя извъртя очи. — Но той първи ще се напикае, когато се изправи пред вещерска магия. И двамата нямат защитата на твоята балисарда, а тези вещици не са като Лу. Тя много време не практикува магията си, криеше я с години. Тези вещици ще са много умели и зажаднели за кръвта ни. Те няма да се поколебаят да ни убият. Всички това повтаряха. Всички повтаряха, че Лу е слаба. Тревогата ми се засили. Тя не изглеждаше слаба, когато ме свърза с вещицата, когато едва не ми прекърши гръбнака и притисна ръцете ми към тялото като на парцалена кукла. Ако това беше слабо, тогава другите вещици сигурно притежаваха мощта на самия Бог. Мадам Лабел дойде зад нас. — Какво си шепнете вие двамата? Не исках да преживявам отново този болезнен разговор, затова смених темата: — Каква ще е стратегията ни, ако не можем да виждаме стените, през които искаме да проникнем? Тя преметна косата си над едното рамо. — Скъпо момче, вече отговорих десетина пъти на този въпрос. Няма да проникваме през нищо. Ще минем през входната врата. — Вече ти казах, че няма да ни променяш лицата. Мадам Лабел сви рамене и погледна към Ансел и Бо с престорено нехайство. — Твърде късно е. Въздъхнах подразнено — или вероятно примирено — и погледнах към тях. Зад нас седяха двама млади мъже, но изглеждаха напълно непознати. Когато по-високият от двамата ми се усмихна смутено обаче, аз познах в него Ансел. Още имаше прав нос и къдрава коса — вече черна, а не кестенява, — но приликите стигаха дотук. Бо също беше напълно променен. Само презрителната усмивка беше останала същата. Той изви гъсти тъмни вежди към мен и извика: — Харесваме ли ти? — Млъкни — изсъска Ансел. — Да не искаш вещиците да ни чуят? — Не се безпокой, скъпи — каза мадам Лабел. — Засега съм създала около нас защитен балон. В този момент ние не съществуваме. Тя пак насочи вниманието си към мен. Взирах се в нея, сякаш й беше поникнала втора глава. — Скъпи, нека ти обясня за последен път: не можем да влезем в замъка по твоя начин. Катерене по стените или каквато там глупост обмисляш, просто няма да се получи. Целият замък е защитен от хилядолетно заклинание, за да попречи на всякакви подобни начинания, освен това Морган би очаквала именно нещо подобно от теб. Груба сила. Проява на сила. Така ще попаднем право в хищните й ръце. Бо се приближи. — Наистина ли са хищни? Свирепо задоволство се прокрадна през мен, когато видях, че мадам Лабел му беше дала топчест нос и брадавица на брадичката. — Как промяната на лицата ще ни помогне да влезем вътре? — попита Коко. — Ние сме твърде разпознаваеми. — Мадам Лабел посочи към мен и Бо. — Особено тези двамата. — Защо пък той? — попита със съмнение Бо. — Ами защото е висок почти два метра и е с червена коса — каза мадам Лабел. — И си е спечелил известна слава с убийството на Естел… както и с покваряването на скъпоценната им принцеса. Вещиците със сигурност знаят за него. Покваряването на скъпоценната им принцеса. Всяка дума се забиваше в гърдите ми, но аз се опитах да се концентрирам. — На мъжете не е позволено да влизат в замъка, така че, освен ако не смяташ да ни превърнеш в жени… — Не я изкушавай — промърмори Бо. Мадам Лабел се засмя и ме потупа по лакътя. — Колкото и да е странно, скъпи Рийд, мъжете се допускат в замъка като любовници, особено по време на празненства като Модранит. Всяка присъстваща вещица вероятно ще дойде с някого под ръка. Не се тревожи — добави тя към Коко. — Много вещици предпочитат женска компания. Всъщност ще е по-лесно да вкарам теб, отколкото тези здравеняци. — Знам. Аз също съм вещица, в случай че си забравила. — Коко скръсти ръце и се втренчи в нея. — Но да не очакваш просто да минем през портите и да попитаме дали има свободни вещици за през нощта? — Разбира се, че не. Но през тези гори сега минават много вещици. — Тя посочи през дърветата, където три вещици тъкмо се бяха появили. Млади. Стройни. С кукленски черти, тъмни коси и кехлибарена кожа. Смееха се спокойно, без да съзнават, че са наблюдавани. — Но трябва да побързаме. Не сме единствените кандидати на планинския склон днес. И сякаш в отговор на това един кльощав млад мъж се появи зад вещиците и им поднесе букет борови клонки. Те се закикотиха, доволни и жестоки, преди да побягнат от него. — О, боже! — Мадам Лабел гледаше как момчето хвърли букета на земята. — Почти ми е мъчно за горкия нещастник. Трябва да се постарае доста повече, за да хване вещица. Ние имаме безупречен вкус. Бо изсумтя гневно. — Тогава как точно се очаква аз да хвана вещица с това жабешко лице? — Ами като имаш дяволски красиви приятели, разбира се. Мадам Лабел му смигна и по-бързо, отколкото смятах за възможно, издърпа балисардата от канията. Размаха пръст към мен, когато посегнах към нея, и от средата на лицето ми се разля странно усещане — сякаш яйце се счупи в носа ми. Стреснат, аз застинах, докато то се разпростираше по бузите ми. Очите ми. Устата ми. Но когато започна да се плъзга по гърлото ми, аз се втурнах отново напред, стиснал устни срещу магията. — Почти успя — каза весело мадам Лабел и отскочи настрани. Другите гледаха трансформацията ми с голям интерес. Дори Бо забрави да се цупи. След като покри връхчетата на косата ми, магията най-сетне изчезна. Спусна се тишина и аз издишах стаения си дъх. — Е? — Това е пълна гадост — каза Бо. * * *



 Косата ми беше потъмняла до черно. По бузите ми имаше набола брада. Макар че не можех да видя останалите промени, ъгълът, от който виждах света, беше различен. Сякаш се бях… смалил. Стиснах зъби и измъкнах балисардата от мадам Лабел, прибрах я в канията и тръгнах след вещиците. — Чакай, чакай! — извика тя. Обърнах се неохотно и тя протегна отново ръка. — Дай ми я. Гледах я смаян. — Не мисля. Махна настоятелно с ръка. — Може и да си мислиш, че тези кинжали са изковани със светена вода, но не е така. Мечът балисарда е изкован в същата вода, в която е направен и пръстенът на Анжелика. — Тя посочи с пръст през рамо. — В Тъжните води. От вещица. — Не. Изкован е от свети Константин… — Изкован е от любовницата на свети Константин, Анжелика — каза нетърпеливо мадам Лабел. — Приеми го. Хайде. Присвих очи. — Откъде знаеш? Тя сви рамене. — Магията винаги оставя следа. Само защото ти не можеш да я подушиш на твоята балисарда или на пръстена на Анжелика, не означава, че една хитра вещица няма да я усети. А Морган е много хитра вещица. Наистина ли искаш да рискуваш да ни открие? Ръката ми посегна към канията и пръстите ми се свиха около сапфирената дръжка до сърцето ми. Наслаждавах се на гладкостта и… на успокояващата тежест. Нашите балисарди не можеше да са магически. Те защитаваха от магия. Но всичко друго в моя проклет живот се бе оказало лъжа. Защо и това да не е? Извадих кинжала и погледнах към небето. — Искаш да отидем в Шато льо Блан напълно невъоръжени? — попита невярващо Бо. — Разбира се, че не. Вземете всякакви немагически оръжия. Просто ще оставим балисардата в лагера. — Тя се усмихна сладко. — Можем да я вземем, след като спасим Луиз. — Ти си луда… Замълчах стъписан, когато оставих балисардата в протегнатата й ръка. Без да кажа и дума повече, аз се обърнах и тръгнах след вещиците. * * *



 Те ме погледнаха и започнаха да пищят неразбираемо. — О, челюстта му може да разреже стъкло! — каза една от тях въодушевена. Говореше силно. Сякаш не бях там. Не… сякаш бях просто една жертвена крава, неспособна да разбере и дума. Опитах се да не се смръщвам, но се чувствах ужасно. — О, виж му миглите — въздъхна втората. Тази дори дръзна да докосне лицето ми. Принудих се да не помръдвам. Да не я ударя по китката. — Имаш ли сестра, красавецо? — Той е мой — каза бързо третата, като отблъснах ръката й. — Не го докосвай! — Аз съм най-възрастната — прекъсна я първата. — Затова избирам първа! Зад гърба ми Ансел и Бо се хилеха тихо. Копнеех да им блъсна главите една в друга, проклинайки мадам Лабел, задето ги беше изпратила с мен. Опитах се да кажа възможно най-любезно: — Госпожици, може ли да ви представя братята си? — Хванах Бо и Ансел за яките и ги издърпах напред, усмивките им изчезнаха. — Това е Антоан. — Блъснах Ансел към една от тях. После сграбчих Бо. — А този е Бърк. Вещицата, която получи Бо, сбърчи нос. Мадам Лабел се беше смилила над Бо му беше махнала брадавицата, но той определено беше най-непривлекателният сред нас. Невъзмутим, или просто от глупост, той се усмихна чаровно на вещицата и разкри дупка между предните си зъби. Отвратена, тя отстъпи от него. Първата вещица ме хвана под ръка и се опита да ме издърпа към себе си. — А ти как се казваш, красавецо? — Раул. Пръстите й опипваха бицепса ми. — Много ми е приятно да се запознаем, Раул. Аз съм Илейна. Бил ли си в замъка? Опитвах се да запазя любезно изражение. Заинтригувано. — Не, но съм чувал, че е много красив. — Както и обитателките му. Бо им смигна дръзко, но никоя не му обърна внимание. — О, такъв си сладур! — Вещицата до Ансел се провря покрай сестра си и ме хвана за другата ръка. — Аз съм Елоди. Сигурен ли си, че нямаш сестра? — рече тя и се вгледа с надежда зад мен. — Ей! — извика третата, когато осъзна, че нямам повече ръце. — Това е Елинор — каза пренебрежително Илейна. — Но Елоди е права. Днес е най-подходящата нощ да предложиш услугите си. Тази нощ е Модранит, а утре е Коледа. Нашата господарка планира голямо празненство тази година… — Идваме чак от Сюли, за да празнуваме… — каза Елоди. — Защото Луиз най-сетне се завърна! — добави Елинор. Тя хвана ръката на Ансел и ни последва през дърветата. Сърцето ми спря и се препънах. Две ръце посегнаха да ме задържат. — Добре ли си? — попита Илейна. — Малко си блед — каза Елоди. — Коя е Луиз? — попита Бо, който ме погледна остро. Елинор го погледна и сбърчи нос. — Луиз льо Блан. Дъщеря и наследница на Господарката на вещиците. Ти да не си тъп? — Явно. — Бо се огледа развеселен. — Е, госпожици, какво е планирала нашата прекрасна господарка за тази вечер? Храна? Танци? Ще видим ли красивата Луиз? — Ти не — каза Елинор. — Ти няма да дойдеш. Спрях рязко. — Той идва с мен. Илейна се нацупи. — Но никоя от нас не го иска. — Ако искате мен, идва и той. — Отдръпнах се от нея и тя се нацупи отново. Мислено се скастрих. — Моля те. — Прибрах кичур черна коса зад ухото й и опитах да се усмихна. — Той ми е брат. Тя се наведе към ръката ми и въздъхна. — Е, щом настояваш. Продължихме да вървим. Ансел се прокашля. — И… какво да очакваме тази нощ? Елинор се усмихна лукаво. — Не се притеснявай, Антоан, аз ще се грижа за теб. Ансел веднага се изчерви. — Не, аз не… Елинор се засмя и се сгуши в него. — Ами ще има обичайните подаръци и дребни жертвоприношения. Нашата майка почина преди години, затова ще почетем Господарката вместо нея. — И Богинята, разбира се — добави Елоди. — И после — каза с нетърпение Илейна, — след празненството и танците, Морган ще направи своето жертвоприношение към Богинята в полунощ. Полунощ. Крайниците ми изтръпнаха. — Нейното жертвоприношение? Илейна се наведе към мен поверително. — Дъщеря си. Ще бъде ужасно, но ние с теб ще станем свидетели на историческо събитие тази нощ. Елоди и Елинор изпухтяха подразнено, че са изключени, но аз не ги чувах. Ушите ми започнаха да звънтят и ръцете ми се свиха в юмруци. Бо ме ритна леко по петата. Спънах се и се откъснах от ръцете на вещицата, преди да се обърна към него. — Извинявай, Раул. — Той сви рамене и се усмихна, но в очите му се четеше предупреждение. — Май не мога да си контролирам краката, а? Поех си дълбоко дъх. После отново. Насилих се да отпусна юмруци. Едно. Две. Три… — О, виж! — посочи наляво Елинор. От дърветата се появи малка група хора. — Това са Ивет и Сабин! Не сме ги виждали от деца! Илейна и Елоди изпищяха от радост и повлякоха мен и Ансел към новодошлите. Бо се помъкна след нас. При по-внимателно вглеждане разпознах Коко с една от вещиците. Оставаше само мадам Лабел. Когато Коко ме погледна угрижено, аз й кимнах, че разбирам. — Затваряйте си устите и си отваряйте очите — беше ни предупредила мадам Лабел. — Ще ви намеря вътре. Неясни и незадоволителни инструкции. Без повече обяснения. Без непредвидени обстоятелства. Ние бяхме един ловец, един послушник, един принц и кръвна вещица, които вървяхме на сляпо към Шато льо Блан. Лу не беше единствената, която щеше да умре тази нощ, ако нещата се объркат. Илейна ме представи на приятелките си, преди да ме хване за ръката и да притисне глава към мен. Аз се озъбих в усмивка, като си представях, че тя е Лу. Лу, жизнена и весела. Перва ме по носа и ме ругае. Представих си лицето й. И се уповавах на него. Само така можех да продължа, без да удуша някого. Елоди огледа една от жените до Коко с очевиден интерес, преди да ме потупа по бузата. — Съжалявам, сладурче. Ако имаше сестра… Тя тръгна, без да погледне назад, и Ансел спря до мен. Под прикритието на дърдоренето на момичетата, той ме побутна по ръката и кимна към място отпред, където имаше по-малко дървета. — Виж. Пред нас се простираше мост. Невъзможно дълъг. Дървен. Приказен. Над него, на върха на планината, се издигаше Шато льо Блан. Бяхме пристигнали. 
  Модранит 
 


  Рийд  Навсякъде имаше вещици. Дъхът ми секна, когато тълпата ме повлече към заснежен вътрешен двор. Беше толкова пълно, че бе почти невъзможно да се движиш. Накъдето и да се обърнех, се блъсках в някого. Имаше старици, бебета, жени на всякаква възраст, във всякакви размери и цветове блеснали от вълнение очи. Всички зачервени. Смеещи се. Възхваляващи езическата богиня. Една тъмнокоса жена изтича към мен през тълпата, застана на пръсти и ме целуна по бузата. — Добра среща! Тя се засмя, преди да изчезне отново сред множеството. Старица с кошница със зелени клонки дойде след това. Огледах я с подозрение, не бях забравил старицата от пазара, но тази само сложи венец от хвойна на главата ми и изграчи някаква благословия. Малки момиченца тичаха и пищяха около мен в дива игра на гоненица. Боси и с мръсни лица. С панделки в косите. Това беше лудост. Илейна и Елинор, които бяха изоставили Ансел, след като осъзнаха, че Елоди се отказа от него, ме дърпаха в различни посоки, решени да ме представят на всичките си познати. Аз не си направих труда да им запомня имената. Преди месец щях да искам да са мъртви. Сега усещах някаква странна яма в стомаха си, докато ги поздравявах. Тези жени — с техните красиви усмивки и грейнали лица — искаха смъртта на Лу. Бяха дошли тук, за да празнуват смъртта на Лу. Веселбата скоро стана нетърпима. Както и силната миризма на магия, по-силна от всякога. Отдръпнах се от Илейна с насилена усмивка. — Трябва да ида до тоалетната. Макар че се оглеждах за мадам Лабел, нямах никаква представа какъв облик е приела сега — и дали изобщо е влязла в замъка. — Не може! — Илейна ме стисна по-здраво. Слънцето бе потънало зад замъка и сенките в двора се издължаваха. — Празникът тъкмо започва! И наистина, вещиците тръгнаха към портите, сякаш в отговор на тих зов. Вероятно наистина имаше такъв. Ако се концентрирах достатъчно, почти можех да чуя лекото му свирене по кожата ми. Потреперих. — Разбира се — казах, когато тя ме дръпна напред. — Мога да почакам. Ансел и Бо вървяха близо до мен. Коко бе завлечена нанякъде още щом преминахме моста и не я бях виждал оттогава. Отсъствието й ме притесняваше. Бо избута с лакът една пълна вещица, за да ни настигне. — Господарката ще присъства ли на празника? — Извинен си. Тя почти го събори в отговор и той залитна към мен. — Господи! Бо огледа широкия гръб на вещицата, когато тя мина през каменните врати. Над тях имаше изображения на нова, пълна и намаляваща луна. — Мисля, че споменаваш погрешното божество — промърморих. — Идваш ли, или не? — Елинор ме дръпна напред и аз нямах друг избор, освен да я последвам. Залата бе огромна и древна — по-голяма дори от храма в „Сент Сесил“ — с извити тавани и огромни греди, покрити със сняг и растения, сякаш самият двор се бе изсипал някак вътре. Лози пълзяха по извитите прозорци. Лед блестеше по стените. Дълги дървени маси бяха покрити с мъх и блещукащи свещи. Хиляди свещи. Те хвърляха меко сияние върху вещиците около тях. Никой още не беше седнал. Всички гледаха другия край на залата с нетърпение. И аз се обърнах натам. Самият въздух около нас като че ли застина. Там на трон от фиданки седеше Морган льо Блан. И до нея — със затворени очи и отпуснати крайници — се рееше Лу. Дъхът ми напусна болезнено дробовете, докато се взирах в нея. Само за две седмици тя бе станала като скелет. Косата й беше подстригана и сплетена, луничките й бяха изчезнали. Кожата й — някога златиста — сега изглеждаше бяла. Сивкава. Морган я бе омагьосала да се рее във въздуха по гръб, почти превита надве. Пръстите на краката и на ръцете й леко докосваха подиума. Главата й се люлееше надолу, а дългата й тънка шия бе оголена пред очите на всички в залата. Разкриваше ясно белега. В мен избухна гняв, по-силен от всякога. Те се гавреха с нея. Със съпругата ми. Два чифта ръце ме хванаха за гърба на куртката, но не беше необходимо. Аз стоях неестествено неподвижен, втренчен в тялото на Лу. Елинор се изправи на пръсти, за да вижда по-добре. Засмя се зад шепата си. — Не е толкова красива, колкото я помня. Илейна въздъхна. — Но виж колко е слаба. Обърнах се да ги погледна. Бавно. Нечии ръце ме стиснаха още по-здраво. — Спокойно — прошепна Бо зад мен. — Още не. Принудих се да дишам дълбоко. Още не, повтарях си. Още не още не още не. — Какво ви става на вас тримата? — отекна неестествено силно в тихата зала, пронизителен и неприятен, гласът на Илейна. Преди да успея да отговоря, Морган стана от трона си. Шумът в залата стихна веднага. Тя се усмихна на множеството като майка, видяла любимото си дете. — Сестри! — Вдигна ръце. — Бъдете благословени! — Бъди благословена! — извикаха вещиците в съзвучие. Дива радост озаряваше лицата им. Тревога се смеси с гнева ми. Къде беше мадам Лабел? Морган слезе по първото стъпало на подиума. Гледах безпомощно как Лу се носи зад нея. — Благословени да са нозете ви — извика Морган, — които са ви довели тук! — Благословени да са! Вещиците запляскаха с ръце и затропаха диво с крака. Ужас се плъзна по гърба ми, докато ги гледах. Морган слезе още едно стъпало. — Благословени да са коленете ви, които ще се превият пред свещения олтар! — Благословени да са! Сълзи се стичаха по лицето на дебелата вещица. Бо я гледаше с интерес, но тя не го забелязваше. Никой не го забелязваше. Още едно стъпало. — Благословени да са утробите ви, без които нямаше да ни има! — Благословени да са! Морган вече беше слязла от подиума. — Благословени да са гърдите ви, красиво оформени! — Благословени да са! Тя разпери широко ръце и отметна глава назад, гърдите й се надигаха. — И благословени да са устните ви, които ще изрекат свещените имена на боговете! Виковете на вещиците станаха оглушителни. — Благословени да са! Морган свали ръце, още дишайки тежко, и вещиците постепенно утихнаха. — Добре дошли, сестри, и честит Модранит! — Снизходителната й усмивка се завърна, когато пристъпи към средната маса. — Елате при мен, яжте и пийте до насита! Защото тази нощ ще празнуваме! Вещиците извикаха отново и се втурнаха към столовете до нея. — Любовниците не може да сядат на масите — извика бързо Илейна през рамо. После хукна след сестра си. — Отидете до стената при другите! Заля ме облекчение. Бързо се присъединихме към останалите до стената. Бо ни насочи към един от прозорците. — Тук. Започва да ме боли главата от толкова благовония. От тази позиция виждахме добре Морган. Тя махна лениво с ръка, за да поднесат храната. Скоро вече се чуваха тракането на прибори и смях, които отекваха в залата. Една от любовниците до нас се обърна и каза с благоговение: — Тя е толкова красива, че почти е непосилно да я гледаш. Господарката на вещиците. — Не я гледай тогава — сопнах и се аз. Момичето примигна стреснато и се извърна. Насочих вниманието си пак към Морган. Тя изобщо не приличаше на рисунките в Кулата на ловците. Беше красива, да, но и студена, и жестока — като лед. Нямаше нищо от топлината на Лу в нея. Изобщо не приличаше на Лу. Двете бяха като деня и нощта, зимата и лятото… и все пак… в израженията им имаше нещо подобно. В линията на брадичката. Нещо решително. И двете бяха уверени в способността си да накарат света да се подчинява на волята им. Но Лу изглеждаше така преди. Сега се рееше близо до Морган като заспала. Една вещица стоеше до нея. Висока, с абаносова кожа. Зелени клонки бяха сплетени в черната й коса. — Горката вещица — промърмори един глас до мен. Коко. Тя гледаше Лу и черната вещица с неразгадаемо изражение. Една ръка ме докосна през прозореца. Обърнах се рязко. — Не се обръщай! Спрях веднага, но не и преди да зърна ягодово русата коса и притеснително познатите сини очи на мадам Лабел. — Изглеждаш същата. — Опитах се да движа възможно най-малко устни. С Коко се наведохме назад, докато не се притиснахме до перваза. Ансел и Бо бяха от двете ни страни, закривайки мадам Лабел от поглед. — Защо не си се дегизирала? Къде беше? Тя изпъшка подразнено. — Дори моите сили си имат ограничения. След като направих защитното заклинание на лагера и преобразих вас, и поддържам тези трансформации, вече не ми останаха сили. Едва успях да си изсветля косата, което означава, че не мога да вляза вътре. Ще ме познаят. — За какво говориш? — изсъска Коко. — На Лу не й се налагаше да поддържа модели в лечебницата. Тя просто… не знам… правеше ги. — Искаш ли да променя лицето ти завинаги тогава? — погледна я лошо мадам Лабел. — Така или иначе, ще ми е много по-лесно да приключа с това и да си останете развратни малки кретени завинаги… Жега плъзна по врата ми. — Лу е практикувала магия в църквата? — Е, какъв е планът? — прошепна настоятелно Ансел. Опитах да се концентрирам отново върху масите. Вечерята бързо вървеше към края си. Музика се носеше някъде отвън. Някои вече ставаха от столовете си, за да отидат при любовниците си. Илейна и Елинор скоро щяха да се върнат при мен. — Планът е да чакате сигнала ми — каза сопнато мадам Лабел. — Уредила съм всичко. — Какво? — Устоях на порива да се обърна и да я удуша. Сега не беше време за неясни и безполезни инструкции. Сега беше време за яснота. За действие. — Какво си уредила? Какъв сигнал? — Нямам време да обяснявам, но ще разберете, когато го видите. Те чакат отвън… — Кои? Рязко замълчах, защото Елинор се присъедини към нас. — Ха! — извика тя триумфално. Дъхът й миришеше на вино. Бузите й бяха порозовели. — Изпреварих я! Това означава, че получавам първия танц! Забих крака, когато тя ме дръпна, но когато погледнах през рамо, мадам Лабел я нямаше. * * *



 Въртях Елинор из поляната, без да я виждам. Отне ни четвърт час да стигнем до това неестествено място, скрито дълбоко в сянката на планината. Същата магическа мъгла като в Гората на очите се носеше над земята. Въртеше се около краката ни, докато танцувахме, полюляваше се с мелодията. Почти можех да видя духовете на отдавна мъртвите вещици, танцуващи с нея. Руините на един храм — светли и порутени — се издигаха към нощното небе в средата на поляната. Морган седеше там с Лу, която бе почти в несвяст, и наблюдаваше дребните жертвоприношения. До тях се издигаше каменен олтар, който сияеше на лунната светлина. Умът ми се сражаваше с тялото. Той искаше да чакам знака на мадам Лабел. А тялото копнееше да се хвърли между Лу и Морган. Не можех да гледам безжизненото й тяло повече. Да гледам как се носи из въздуха, сякаш вече беше призрак от мъглата. А Морган… Никога не бях копнял толкова много да убия вещица, да забия нож в гърлото й и да отрежа бялата й глава. Нямах нужда от балисардата си, за да го направя. Тя щеше да кърви и без нея. Още не. Чакай сигнала. Ако само мадам Лабел ни беше казала какъв ще е този сигнал. Музиката продължаваше безкрайно, но никъде не се виждаха музиканти. Елинор неохотно ме предаде на Илейна и аз изгубих представа за времето. Изгубих представа за всичко, освен за паникьосаното пулсиране на сърцето ми, за студения нощен въздух по кожата ми. Колко още искаше да чакам мадам Лабел? Къде беше тя? Кого очакваше? Твърде много въпроси и недостатъчно отговори. И все още нямаше и следа от нея. Паниката бързо отстъпи пред отчаянието, когато и последната овца беше заклана и вещиците започнаха да поднасят даровете си на Морган. Дървени статуи. Връзки с билки. Бижута от хематит. Морган ги гледаше как ги слагат в краката й и мълчеше. Тя галеше разсеяно косата на Лу, когато абаносовата вещица излезе от храма. Не чух какво си казаха, но лицето на Морган светна. Гледах с мрачно предчувствие как тя се обръща към храма. Ако Морган беше доволна, това означаваше беда за нас. Илейна и Елинор скоро ме оставиха, за да поднесат даровете си на купчината. Оглеждах се, за да видя нещо необичайно, нещо, което да прилича на сигнал, но нямаше. Ансел и Коко се плъзнаха до мен, ясно виждах тревогата им. — Не можем да чакаме повече — изпъшка Ансел. — Почти полунощ е. Кимнах, като си спомних гадната усмивка на Морган. Нещо щеше да се случи. Не можехме да си позволим да чакаме повече. Без значение дали мадам Лабел щеше да даде сигнал, времето за действие бе настъпило. Погледнах към Коко. — Трябва да ги разсеем някак. С нещо да отвлечем вниманието на Морган от Лу. — Нещо като кървава вещица? — попита мрачно тя. Ансел отвори уста да възрази, но аз го прекъснах: — Ще е опасно. Тя поряза китката си с бързо движение на палеца. Събра се тъмна кръв, остра, горчива миризма се издигна във въздуха. — Не се тревожи за мен. Коко се обърна и се отдалечи в мъглата. Проверих ножовете под куртката си възможно най-незабележимо. — Ансел… преди да го направим… аз… просто искам да ти кажа, че аз… — замълчах и преглътнах с усилие, — аз съжалявам. За преди. В кулата. Не биваше да го правя. Той примигна с изненада. — Няма нищо, Рийд. Беше разстроен… — Не е нищо. — Изкашлях се смутено, не можех да срещна погледа му. — Какви оръжия имаш? Преди да отговори, музиката внезапно спря и на полянката настана тишина. Всички гледаха към храма. Аз наблюдавах с ужас как Морган се изправи, очите й светеха от нетърпение. Това беше. Наистина нямахме никакво време. Последвах вещиците, когато се приближиха към нея като пеперуди към пламък. Стиснах един нож под куртката си и си запробивах път към началото на тълпата. Ансел вървеше след мен, а Бо скоро се присъедини към него. Добре. Те щяха да се пазят взаимно. Макар че, ако аз не успеех, и с тях беше свършено. Морган беше мишената. Нож в гърдите щеше да я разсее не по-малко ефикасно от Коко. Ако имах късмет, щеше да я убие. Ако не, поне щях да спечеля достатъчно време да грабна Лу и да бягам. Молех са другите да успеят да се измъкнат незабелязани. — Много от вас са изминали дълъг път, за да почетат този Модранит. — Гласът на Морган беше тих, но се носеше ясно в тишината на поляната. Вещиците чакаха, стаили дъх. — Вашето присъствие е чест за мен. Приемам смирено даровете ви. Веселието ви тази нощ укрепи духа ми. — Тя се взираше внимателно в лицата, очите й като че ли се задържаха на моето, преди да продължат. Издишах бавно. — Но вие знаете, че тази нощ не е само веселба — продължи тя все така тихо. — В тази нощ почитаме нашите предци. Това не е нощ, в която почитаме Богинята, която ни носи светлина и мрак, която ни вдъхва живот и смърт. Тя, която е единствената истинска Майка на всички ни. — Тя пак замълча, този път по-дълго. — Нашата Майка е гневна. — Болката на лицето й почти убеди и мен. — Децата й страдат от човешката ръка. Ние сме преследвани. — Гласът й се издигна. — Изгаряни сме. Изгубихме сестри, майки и дъщери заради тяхната омраза и страх. Вещиците се размърдаха неспокойно. Аз стиснах по-здраво ножа. — Тази нощ — извика тя и вдигна ръце към небесата — Богинята ще отговори на молитвите ни! После ги свали рязко и Лу, все още носеща се във въздуха, се наклони напред. Краката й увиснаха над пода на храма. — Когато принеса в жертва собствената си дъщеря, Богинята ще сложи край на мъките ни! — Ръцете й се свиха и главата на Лу се изправи. Призляваше ми. — С нейната смърт ще получим нов живот! Вещиците затропаха и завикаха. — Но първо — каза тя съвсем тихо един дар за моята дъщеря. Тя пак размаха ръка и очите на Лу най-сетне се отвориха. Поколебах се само за миг, за да видя синьо-зелените очи, красиви, живи, отворени широко от шока. После скочих напред. Ансел ме хвана за ръцете с изненадваща сила. — Рийд. Потрепнах и в следващия миг разбрах: черната вещица се беше появила отново и сега влачеше втора жена, отпусната и неподвижна, от храма. Жена с червеникаворуса коса и пронизващи сини очи, които оглеждаха отчаяно тълпата. Спрях поразен. Не можех да помръдна. Майка ми. — Вижте тази жена! — извика Морган над глъчката. — Вижте предателката Елен! — Тя хвана мадам Лабел за косата и я повлече по стълбите на храма. — Тази жена, някога наша сестра, някога мое сърце, заговорничи с човешкия крал. Роди му копеле. — Писъци на гняв разкъсаха въздуха. — Тази нощ тя бе открита да се опитва да влезе в замъка. Искаше да открадне най-ценния дар за нашата Майка, като отнеме сама живота на дъщеря ми. Заради нея тиранинът щеше да изгори всички ни на кладата! Виковете станаха оглушителни и очите на Морган блестяха победоносно, докато слизаше по стъпалата. После извади зловещ на вид остър кинжал от колана си. — Луиз льо Блан, дъщеря и наследница на Господарката на вещиците, ще ви почета със смъртта й. — Не! Тялото на Лу се загърчи, когато с всички сили се опита да се раздвижи. Сълзи се стичаха по бузите на мадам Лабел. Аз се откъснах от ръцете на Ансел и се хвърлих напред, към стълбите на храма — отчаяно исках да стигна до тях, да спася двете жени, от които се нуждаех — точно когато Морган заби кинжала в гърдите на майка ми. 
  Моделът 
 


  Рийд  — НЕЕЕЕЕЕЕЕЕ! Паднах на колене пред тялото й, извадих кинжала от гърдите й и се опитах да притисна раната, за да спра кръвта. Но вече знаех, че е твърде късно. Аз бях закъснял твърде много. Имаше толкова кръв, че раната със сигурност беше фатална. Отказах се от опитите да спра кръвта и стиснах ръцете й. Очите й не се откъсваха от лицето ми. Взирахме се жадно един в друг — сякаш в този кратък миг можеха да се поберат хиляди неизживени други. Тя държи пухкаво пръстче. Тя се грижи за ожулено коляно. Тя се смее, когато целунах за първи път Сели, и ми казва, че не съм постъпил добре. После мигът отмина. Студената тръпка на магията й напусна лицето ми. Дъхът й секна и очите й се затвориха. Едно острие опря в гърлото ми. — Стани — заповяда Морган. Изправих се внезапно, хванах китката й и я счупих с лекота — със свирепо удоволствие. Тя изпищя и изпусна кинжала, но аз не спрях. Хвърлих се върху нея. Стиснах я за гърлото и стисках, докато не усетих как трахеята й поддава. Изритах кинжала по стълбите към Ансел… Другата й ръка се заби в стомаха ми, зашемети ме и невидими нишки се стегнаха около тялото ми, притиснаха ръцете ми. Краката ми се сковаха. Тя ме удари отново и аз политнах напред, като се мятах да се освободя от оковите. Колкото повече се борех, толкова повече се затягаха те. Забиваха се в кожата ми, извличаха кръвта ми… — Майко, спри! — Лу се сгърчи отново, треперейки от усилие да стигне до мен, но тялото й остана да виси във въздуха. — Не го наранявай! Морган не я слушаше. Тя като че ли посегна към нещо във въздуха. Очите й се стрелнаха нагоре, когато проследи невидимата нишка в тълпата. Дръпна силно и двама мъже политнаха напред. Сърцето ми се сви. Морган дръпна още по-силно и Ансел и Бо паднаха на стълбите на храма, като се мятаха в невидимите си окови. Лицата им си бяха върнали предишния вид. — Нейните заговорници! В очите на Морган светеше луд блясък и вещиците обезумяха от жажда за кръв, тропаха и пищяха, после се устремиха към храма. Магия се стрелна покрай лицето ми. Ансел извика, когато заклинанието се удари в бузата му. — Синовете на краля и ловецът! Те ще станат свидетели на нашата победа! Те ще гледат как отърваваме този свят от рода Лион! Тя размаха здравата си ръка и Лу се стовари на олтара. Вещиците запищяха от възторг. Аз се хвърлих напред. Търкалях се, дращех и се извивах към Лу с всички сили, които ми бяха останали. Нишките около мен се изопнаха. — Природата изисква баланс! — Морган се наведе да вземе кинжала от стъпалата. Когато заговори отново, гласът й се бе снижил до злокобен тембър, сякаш хиляди вещици говореха чрез нея. — Луиз льо Блан, твоята кръв ще е цената. Заклинанието се разля из храма, изгори носа ми и помъти разсъдъка ми. Стиснах зъби. Принудих се да видя през магията — да видя нея. Бо веднага се отпусна. Очите му се изцъклиха, когато кожата на Морган засия. Ансел се бореше, но решимостта му бързо отслабваше. — Нека тя напълни чашата на Лион, защото онзи, който пие от нея, го чака сигурна смърт. — Морган тръгна бавно към Лу, косата й се развяваше от несъществуващ вятър. — И такова беше пророчеството: агнето ще изяде лъва. Тя притисна Лу да застане по корем. Дръпна плитката й, за да изпъне шията й над купела на олтара. Очите на Лу търсеха моите. — Обичам те — прошепна тя. По красивото й лице нямаше сълзи. — Няма да те забравя. — Лу… Това беше отчаян, задавен стон. Молба и молитва. Опитах яростно да разкъсам нишките. Остра болка прониза тялото ми, когато едната ми ръка се освободи. Хвърлих се напред, бях само на сантиметри от олтара, но все пак недостатъчно близо. Гледах — сякаш времето се забави — как Морган вдига високо кинжала. Той още блестеше от кръвта на майка ми. Лу затвори очи. Не. Ужасен писък прозвуча и Коко се хвърли към гърлото на Морган. Ножът й потъна дълбоко между врата и рамото й. Морган изпищя, опита да я отблъсне, но Коко заби ножа още по-дълбоко. Опитваше се да приближи устни до кръвта й. Очите на Морган се отвориха широко от ужас — и паника. Измина цяла секунда, преди да осъзная, че нишките, които ме пристягаха, са изчезнали след нападението на Коко. Скочих на крака и стигнах до Лу на една крачка. — Не! — изпищя тя, когато понечих да я вдигна. — Помогни на Коко! Помогни й! Каквото и да става, спаси Лу. — Лу… — казах през зъби, но пронизителен писък заглуши думите ми. Обърнах се точно когато Коко падна. Не се изправи повече. — Коко! — изпищя Лу. Настана хаос. Вещиците се втурнаха напред, но Ансел се изправи срещу тях — самотна фигура срещу стотици. За мое изумление, Бо го последва, но той не размахваше оръжие. Беше свалил палтото и ботушите си и оглеждаше диво тълпата. Когато видя дебелата вещица, посочи към нея и изрева. — ЦИЦОРЕСТАТА ЛИДИ! Тя се ококори, когато той си свали панталона и започна да пее с цяло гърло: — „Цицорестата Лиди не беше баш красива, но имаше балкон като обор.“ Вещиците най-близо до него — Елинор и Илейна бяха сред тях — спряха насред крачка. Гневът им отстъпи пред изумление, когато Бо свали ризата си през главата и продължи да пее: — „БЕЛИТЕ БАЛОНИ ВЛУДЯВАХА МЪЖЕТЕ, НО СЛЯПА БЕ ЗА ТЕХНИЯ МЕРАК.“ Морган оголи зъби и се извърна към него, кръв течеше обилно от рамото й. Точно от такова разсейване се нуждаех. Преди да е вдигнала ръце, вече бях отгоре й. И притиснах ножа си в гърлото й. — Рийд. Това бе гласът, който най-малко очаквах, единственият глас на света, който можеше да ме накара да спра за миг. И аз наистина го направих. Това беше гласът на архиепископа. Морган понечи да се обърне, но аз забих по-дълбоко острието. — Само посмей да вдигнеш ръце. — Трябваше да те удавя в морето — изръмжа тя, но все пак не вдигна ръце. Обърна се, бавно и внимателно. Абаносовата вещица се беше върнала, пред нея във въздуха се носеше вързаният архиепископ. Очите му гледаха лудо — с паника и още нещо. Нещо трескаво. — Рийд. — Гърдите му се надигаха. — Не ги слушай. Каквото и да стане, каквото и да казват… Абаносовата вещица изръмжа и думите му секнаха в писък. Ръката ми се изплъзна, Морган изсъска, когато кръвта потече от гърлото й. Черната вещица се приближи. — Пусни я или той ще умре. — Манон — обади се Лу. — Не го прави. Моля те… — Мълчи, Лу. Очите й светеха маниакално, безумно. Архиепископът продължи да крещи. Вените под кожата му почерняха, както и ноктите, и езикът. Взирах се ужасе`н в него. Не видях ръцете на Морган, докато не ме хванаха за китките. Свирепа жега стопи кожата ми и ножът изтрака на пода. Преди да реагирам, тя го грабна и се втурна към Лу. — НЕ! — Викът се откъсна от гърлото ми, животински, отчаян, но тя вече бе вдигнала ножа и замахна, като разпори напълно гърлото на Лу. Спрях да дишам. Ужасен рев се надигна в ушите ми и аз започнах да пропадам — в огромна зейнала яма, докато Лу се давеше, а кръвта и изтичаше в купела. Тя се мяташе, най-сетне освободена от онова, което я оковаваше. Още се бореше, докато се опитваше да си поеме дъх, но тялото й бързо се отпусна. Клепачите и изпърхаха… и се затвориха. Земята изчезна под краката ми. В далечината звучаха викове и тропот, но аз не ги чувах. Не виждах нищо. Имаше само мрак — ужасна пропаст в света там, където трябваше да е Лу. Втренчих се в нея, исках да ме погълне. И тя го направи. Аз се спусках надолу, надолу, надолу в мрака с нея и все пак тя не беше там. Нямаше я. Бяха останали само счупена черупка и море от кръв. И аз… аз бях сам. Внезапно в мрака заблестя една златна нишка. Тя се понесе от гърдите на Лу към архиепископа — пулсираше като ехо на сърце. С всеки удар светлината й помръкваше. Взирах се в нея цяла секунда. Знаех какво е така добре, както познавах собствения си глас или образа си в огледалото. Позната и все пак чужда. Очаквана и все пак стряскаща. Нещо, което винаги е било част от мен, но което никога не бях познавал наистина. В този мрак нещо в мен се пробуди. Не се поколебах. Не мислех. Задвижих се бързо и грабнах втори нож от гърдите си, хвърлих се покрай Морган. Тя вдигна ръце, огън проблесна от пръстите й, но аз не усетих пламъците. Златната светлина обгръщаше кожата ми, защитаваше ме. Но мислите ми се пръснаха. Колкото и сили да бе събрало тялото ми, умът ми се беше предал. Препънах се, но златната нишка бележеше пътя ми. Прескочих олтара след нея. Очите на архиепископа се отвориха, когато осъзна намерението ми. Тихо, умоляващо гласче излезе от него, но аз вече го връхлитах. И забих ножа в сърцето му. Живот за живот. Обич за обич. Очите на архиепископа още бяха широко отворени объркани, когато политна в ръцете ми. Златната светлина се пръсна и светът отново дойде на фокус. Виковете около мен станаха по-силни. Взирах се в безжизненото тяло на архиепископа, но яростният писък на Морган ме накара да се обърна. Накара ме да се надявам. Сълзи на облекчение се събраха в очите ми. Лу още беше бледа и неподвижна, но раната на гърлото й се затваряше. Гърдите й се издигаха и спадаха. Тя беше жива. Морган изкрещя и вдигна ножа да отвори отново раната, но една стрела профуча във въздуха и се заби в гърдите й. Тя изпищя отново, завъртя се яростно, но аз веднага разпознах синия край на стрелата. Ловци. Водени от Жан Люк, те изскочиха на поляната. Вещиците запищяха в паника, пръснаха се във всички посоки, но още от братята ми чакаха сред дърветата. Те не показаха милост, посичаха жени и деца без колебание. Тела падаха в мъглата и изчезваха. Страховит вой се надигна от самата земя и скоро ловците също започнаха да изчезват. Ярост разкриви лицето на Жан Люк, когато изстреля още една стрела и хукна към храма. Очите му вече не бяха втренчени в Морган — бяха втренчени в мен. Твърде късно осъзнах, че още стискам ножа, който стърчеше от гърдите на архиепископа. Пуснах го бързо, тялото на архиепископа падна с него, но вредата вече беше сторена. Жан Люк се прицели и стреля. 
  Гората на очите 
 


  Рийд  Грабнах Лу и я скрих зад олтара. Ансел и Бо хукнаха след мен, държаха почти припадналата Коко. Стрели валяха над главите ни. Морган превърна повечето от тях в пепел само с един мах на ръката си, но една се заби дълбоко в крака й. Тя изпищя от ярост. — Насам. — Коко посочи към дълбините на храма. — Има… друг изход. Поколебах се само за секунда. Още един дъжд от стрели разсея Морган — сега или никога. — Изведи ги. — Плъзнах Лу в ръцете на Бо. — Аз ще ви настигна. Преди да е успял да възрази, аз изскочих иззад олтара към тялото на мадам Лабел. Още не я беше пронизала нито една стрела, но късметът ни нямаше да продължи дълго. Когато ловците наближиха, обхватът им стана смъртоносен. Една стрела изсвистя покрай ухото ми. Грабнах мадам Лабел и я вдигнах на ръце. Опитах се да я заслоня с тялото си. Огън и стрели ме преследваха, когато хукнах обратно през храма. Остра болка прониза рамото ми, но не посмях да спра. Шумът от битката отслабна, когато влязох в неочакваната тишина на вътрешното светилище. Пред мен Ансел, Коко и Бо тичаха към изхода. Хукнах след тях, опитвах се да не обръщам внимание на топлата влага, която се разлива по ръката ми. Тихи стонове излизаха от гърлото на мадам Лабел. Тя е жива. Жива. Не погледнах назад да видя дали Морган или Жан Люк ни преследват. Концентрирах се върху малкия правоъгълник лунна светлина в края на храма, върху подскачащата коса на Коко. Коко. Коко можеше да я изцели. Настигнах ги, когато навлизаха в сенките на гората. Не забавиха ход. Хвърлих се напред и хванах Коко за ръката. Очите й бяха потъмнели, изцъклени. — Помогни й, моля те. — Гласът ми трепереше, очите ми горяха, но не ме беше грижа. Притисках майка си в прегръдката си. — Моля те. Ансел погледна към нас, дишаше тежко. — Рийд, няма време… — Моля те. — Очите ми не се откъсваха от лицето й. — Тя умира. Коко примигна бавно. — Ще се опитам. — Коко, твърде слаба си! — Бо нагласи Лу в ръцете си, за червен и задъхан. — Едва стоиш на краката си! Тя отговори, като вдигна китка към устата си и разкъса кожата си. Познатата остра миризма се разнесе из въздуха, по устните й имаше кръв. — Това само ще ни спечели време, докато стигнем до лагера. Вдигна китката си до гърдите на мадам Лабел. Ние гледахме смаяни как кръвта й капе и съска по кожата на мадам Лабел и раната се затвори. — Как…? — попита Бо, стъписан. — Не сега. Коко изви китка и тръсна глава, погледът й се изостри, когато отвъд храма се чу мъжки вик. Вещиците сигурно се бяха прегрупирали, след като се бяха съвзели от паниката. Макар че вече не виждах поляната, си представях как използват единствените оръжия, с които разполагат: техните любовници. Човешки щитове срещу балисардите на моите братя. Коко погледна към тялото на мадам Лабел. — Трябва бързо да стигнем до лагера или тя ще умре. Нямаше нужда да повтаря. Сведохме глави и хукнахме през гората в нощта. * * *



 Боровете още тънеха в мрак, когато намерихме изоставения си лагер. Макар че мадам Лабел ставаше все гърдите й още се движеха. Сърцето й още биеше. Коко зарови из торбата си и извади буркан с гъста кехлибарена течност. — Мед — обясни тя, когато видя притеснения ми поглед. — Кръв и мед. Оставих мадам Лабел на земята и гледах с мрачен интерес как Коко отново захапа китката си и смеси кръвта си с меда. После намаза с него раната на гърдите на мадам Лабел. Почти веднага дишането й стана по-дълбоко. Цветът се върна на бузите й. Аз коленичих, не можех да откъсна очи. Нито за секунда. — Как? Коко седна, затвори очи и потърка слепоочията си. — Казах ти. Моята магия идва отвътре. Не е… не е като на Лу. Лу. Скочих на крака. — Тя е добре. — Ансел прегръщаше главата й в скута си в другия край на лагера. Забързах към тях и се вгледах в бледото лице. В прерязаното гърло. В изпитите бузи. — Тя още диша. Пулсът й е силен. Въпреки това се обърнах към Коко. — Можеш ли да излекуваш и нея? — Не. — Тя се надигна, сякаш осъзнала нещо, и извади наръч билки и хаван чукче от торбата си. После се зае да стрива билките на прах. — Ти вече я излекува. — Тогава защо не се буди? — сопнах се аз. — Дай й време. Ще се събуди, когато е готова. — Като дишаше тежко и накъсано, тя остави кръвта от китката й да покапе по стритите билки, преди да загребе с пръсти от сместа. После коленичи до Лу. — Действай. Тя има нужда от защита. Всички имаме. Огледах с отвращение сместа и се наведох между тях. Миришеше ужасно. — Не. Коко изсумтя нетърпеливо, отблъсна ме встрани и прокара окървавения си палец по челото на Лу. После по челото на мадам Лабел. След това по челото на Бо и Ансел. Огледах ги и отблъснах ръката й, когато посегна към лицето ми. — Не ставай идиот, Рийд. Това е салвия — каза тя подразнено. — Най-доброто, което мога да сторя срещу Морган. — Ще рискувам без нея. — Не, няма. Ти ще си първата й цел, когато не намери Лу… Ако не намери Лу. — Погледна към Лу и се сви. Бо и Ансел протегнаха ръце да я подкрепят. — Не знам дали съм достатъчно силна, за да ви опазя от нея. — Всички ще помогнем — каза Бо. Празни приказки. Той не знаеше за магията повече от мен. Тъкмо отворих уста да му го кажа, когато Ансел въздъхна тежко и докосна рамото ми. Умолително. — Направи го заради Лу, Рийд. Не помръднах, когато Коко размаза кръвта си по челото ми. * * *



 Разбрахме се да напуснем лагера възможно най-скоро, но планинският склон се оказа не по-малко опасен от замъка. Вещиците и ловците бродеха из гората като хищници. Неведнъж бяхме принудени да се катерим по дърветата, за да не ни открият, защото не знаехме дали защитата на Коко ще издържи. Потни длани. Треперещи крака. — Ако я изпуснеш, ще те убия — изсъска тя и погледна Лу в ръцете ми. Сякаш можех да я изпусна. Сякаш някога вече щях да я оставя да си отиде. През цялото това време Морган не се появи. Всички усещахме присъствието й над нас, но никой не смееше да го изрече — сякаш ако го кажехме, страхът ни ще я доведе и тя ще връхлети отгоре ни. Не споменавахме и онова, което бях сторил в храма. Но споменът продължаваше да ме тормози. Ужасното усещане, когато ножът потъна в плътта на архиепископа. Допълнителният натиск, за да стигне острието между костите чак до сърцето. Очите на архиепископа — широко отворени и объркани, — когато мъжът, за когото се бе грижил като за син, го предаде. Щях да горя в ада заради стореното. Ако изобщо съществуваше такова място. * * *



 Мадам Лабел се събуди първа. — Вода — изграчи тя. Ансел посегна към манерката си, а аз тръгнах към нея. Не казах нищо, докато тя пиеше. Само я гледах. Опитвах се да успокоя сърцето си. Също като Лу, тя още беше много бледа, под познатите сини очи имаше сенки. Когато най-сетне свали манерката, ме погледна. — Какво стана? Издишах стаения си дъх. — Измъкнахме се. — Да, очевидно — каза тя с изненадваща острота. — Питам как? — Ние. Погледнах към другите. Доколко се бяха досетили? Колко бяха видели? Те знаеха, че убих архиепископа, и знаеха, че Лу оцеля — но дали бяха свързали двете събития? Един поглед към Коко ми даде отговора. Тя въздъхна тежко и пристъпи напред, протегнала ръце към Лу. — Нека аз я взема. — Поколебах се и погледът й стана по-твърд. — Ти се погрижи за майка си, Рийд. Идете на разходка. Кажи й всичко… иначе аз ще го направя. Огледах всички, но никой не беше изненадан от думите й. Ансел не вдигна глава. Когато Бо го направи и оформи с устни „приключвай с това“, сърцето ми се сви. — Добре. — Оставих Лу в протегнатите й ръце. — Няма да се отдалечаваме. Отнесох мадам Лабел на известно разстояние, оставих я на най-мекия участък от земята и седнах срещу нея. — Е? Тя приглади нетърпеливо полите си. Аз се смръщих. Явно близкият досег със смъртта беше направил майка ми още по-раздразнителна. Всъщност нямах нищо против. Раздразнението й беше нещо, върху което да се концентрирам, и ме разсейваше от смущението. Много неизречени неща бяха минали между нас, когато тя падна пронизана. Вина. Гняв. Копнеж. Разкаяние. Не, беше много по-лесно да се справям с раздразнението. Разказах всичко случило се в храма, накъсано, неохотно, като оставих собствената си роля в събитията доста смътно представена. Но мадам Лабел беше изключително умна жена. Тя веднага ме надуши като лисица. — Не ми казваш нещо. — Наведе се напред да ме огледа със свити устни. — Какво си направил? — Нищо не съм направил. — Така ли? — Тя изви вежда и се облегна назад на ръцете си. — Значи, според теб си убил архиепископа, човек, когото обичаше, без никаква причина? Обичаше. Буца запуши гърлото ми при това минало време. Прокашлях се. — Той ни предаде… — И тогава съпругата ти се съживи, също без очевидна причина? — Тя не беше мъртва. — И ти как разбра това? — Защото… — Замълчах рязко, осъзнал твърде късно, че не мога да обясня нишката на живота, която свързваше Лу и архиепископа. Не и без да се разкрия. Тя присви очи при колебанието ми и аз въздъхнах. — Аз… някак го разбрах. — Как? Втренчих се в ботушите си. Раменете ме боляха от напрежението. — Имаше една нишка. Тя… тя ги свързваше. Пулсираше в ритъма на сърцето й. Тя изправи рязко гръб и се смръщи от движението. — Видял си модел. Не казах нищо. — Видял си модел — повтори тя, сякаш на себе си — и си го разпознал. Ти… и си действал с него. Как? — Тя пак се наклони към мен, стисна ръката ми с изненадваща сила, въпреки че нейните трепереха. — Откъде се появи той? Трябва да ми кажеш какво си спомняш. Притеснен, аз я прегърнах през раменете. — Трябва да си почиваш. Ще говорим по-късно. — Кажи ми. Ноктите й се забиха в ръката ми. Изгледах я лошо, тя направи същото. Накрая осъзнах, че няма да се откаже, и въздъхнах ядосано. — Не помня. Случи се твърде бързо. Морган преряза гърлото на Лу и аз реших, че е мъртва, и… и тогава настана мрак. Той ме погълна и аз не можех да мисля ясно. Просто… реагирах. — Замълчах и преглътнах с усилие. — Оттам се появи нишката… от мрака. Взирах се в ръцете си и си спомнях онова безутешно място. Бях сам там, напълно, абсолютно сам. Пустотата му ми напомни за представата ми за ада. Ръцете ми се свиха в юмруци. Макар че бях отмил кръвта на архиепископа, някои петна бяха попили дълбоко. — Невероятно. — Мадам Лабел пусна ръката ми и се облегна назад. — Не вярвах, че е възможно, но… няма друго обяснение. Нишката… балансът… всичко си пасва. И ти не само си видял модела, но и си успял да го манипулираш. Безпрецедентно… това е… това е невероятно… — Тя ме погледна смаяна. — Рийд, ти владееш магията. Отворих уста да го отрека, но я затворих почти веднага. Не беше възможно. Лу ми бе казала, че не е възможно. И все пак ето ме. Опетнен. Опетнен от магията и от смъртта, която неизбежно я следваше. Взирахме се един в друг няколко напрегнати секунди. — Как? — Гласът ми прозвуча твърде отчаяно, но имах по-голяма нужда от отговор, отколкото от гордостта си. — Как е възможно? Благоговението в очите й угасна. — Не зная. Явно неизбежната смърт на Лу е отключила нещо в теб. — Тя стисна ръката ми. — Знам, че е трудно, но това ще промени всичко, Рийд. Ти си първият, но ако има и други? Ако сме грешили за синовете си? — Но не съществуват вещери. Думите прозвучаха вяло и неубедително дори в моите уши. Тъжна усмивка докосна устните й. — И все пак ти си такъв. Извърнах се, не можех да понасям съжалението в погледа й. Призляваше ми. Нещо повече — чувствах се грешен. През целия си живот бях отричал вещиците. Бях ги преследвал. Убивал. И сега… по някакъв жесток обрат на съдбата внезапно и аз се оказвах такъв. Първата мъжка вещица. Ако имаше Бог, той или тя определено притежаваше чувство за хумор. — Тя разбра ли? — попита тихо мадам Лабел. — Морган? — Нямам представа. — Затворих очи, но веднага съжалих за това. Твърде много лица изникнаха. Особено едно от тях. С широко отворени очи. Изплашени. Объркани. — Ловците ме видяха да убивам архиепископа. — Да, това може да стане проблем. Отворих рязко очи и ме прониза нова болка. Силна, остра, свирепа. — Може да стане проблем? Жан Люк се опита да ме убие. — И ще продължи да се опитва, сигурна съм, както и вещиците. Мнозина умряха тази нощ в глупавия си стремеж към отмъщение. Никой няма да забрави твоето участие в това, особено Морган. — Тя въздъхна и стисна ръката ми. — Освен това остава въпросът с баща ти. Сърцето ми се сви още повече. — Какво за него? — Той ще разбере за случилото се в храма. Скоро ще научи името ти и това на Лу. — Но Лу не е виновна… — Няма значение кой е виновен. Кръвта на жена ти има силата да изличи целия му род. Наистина ли мислиш, че някой, особено крал, ще позволи на подобна опасност да се разхожда свободно? — Но тя е невинна. — Пулсът ми се ускори, бумтеше в ушите ми. — Не може да я затвори заради престъпленията на Морган… — Кой е казал, че ще я затвори? — Тя изви вежди и ме погали пак по бузата. Този път не се отдръпнах. — Ще иска да я убие, Рийд. По-конкретно да я изгори, за да не може и капка от кръвта й да бъде използвана за целите на Морган. Втренчих се дълго в нея. Бях убеден, че не съм я чул добре. Убеден, че сигурно ще се засмее или ще просветне блуждаещ огън и ще се върна в реалността. Но… не. Това беше новата ми реалност. Гневът изригна в мен, изгаряйки и последните ми задръжки. — Защо, мамка му, всички в това кралство се опитват да убият жена ми? Мадам Лабел се засмя, но аз не мислех, че има нещо смешно. — Какво да правим? Къде да отидем? — Ще дойдете с мен, разбира се. — Коко излезе иззад един голям бор, усмихваше се с неприкрито удоволствие. — Съжалявам, но подслушвах, макар че едва ли ще имаш нещо против… — каза и кимна към Лу в ръцете си. Лу. Всяка следа от гняв, всяко съмнение, всеки въпрос, всяка мисъл излетяха от главата ми, когато синьо-зелените очи срещнаха моите. Тя беше будна. Будна и ме гледаше така, сякаш ме виждаше за пръв път. Пристъпих към нея, паникьосан, молех се да не е засегнато съзнанието й. Да ме помни. Господ да не ми е погодил поредната ужасна, жестока шега… — Рийд — смаяна, промълви тя, — ти псуваш? После се облегна на ръката на Коко и повърна на земята. 
  La voisin[20] 
 


  Лу  — Добре съм, наистина. — Повтарях това за стотен път, но не бях съвсем сигурна, че съм добре. Имах чувството, че вътрешността на гърлото ми е придържана единствено от грозния белег, стомахът ми се свиваше от гнусното лекарство на майка ми, краката ми бяха изтръпнали, а главата ми още се маеше от чутото току-що. Рийд беше тук. Той беше вещер. И… и беше казал, мамка му“. Вероятно все пак бях умряла. Това бе по-вероятно, отколкото Рийд да псува така майсторски. — Сигурна ли си, че си добре? — настоя той. Не обърна никакво внимание на повърнатото на земята в бързината да стигне до мен. Благословен да е. А Коко — вероятно усетила, че той е на ръба — ме подаде веднага в ръцете му. Опитах да не се ядосвам, че ме подхвърлят като чувал с картофи. Знаех, че искат да ми помогнат, но честно казано, бях напълно способна да се движа и сама. Да си призная, главата ми наистина се въртеше от близостта на Рийд, така че вероятно беше добра идея да ме носи. Прегърнах го здраво през врата и вдишах миризмата му. Да, това беше много добра идея. — Сигурна съм. Рийд въздъхна с облекчение, преди да затвори очи и да опре чело в моето. Мадам Лабел се усмихна многозначително на Коко. — Скъпа, мисля, че бих искала да се поразходя. Би ли ме придружила? Коко се подчини и й помогна да се изправи. Макар че я поддържаше, мадам Лабел все пак пребледня при движението. Рийд отвори очи и пристъпи към нея. — Наистина не мисля, че трябва да вървиш. Мадам Лабел го накара да замълчи със смръщване. Впечатлена, аз запомних това изражение за по-нататъшна употреба. — Глупости. Тялото ми трябва да си спомни как да действа. — Съвсем вярно — промърморих. Рийд се намръщи. — И ти ли искаш да се разхождаш? — Аз… Не. Много съм си добре така, благодаря. — Ще поговорим по-късно. — Коко извъртя очи, но усмивката й стана още по-широка. — Но ми направете услуга и се отдалечете повече този път. Нямам желание да подслушвам точно този разговор. Разкърших вежди. — Ти губиш. Мадам Лабел изкриви лице в отвращение. — Е, стига толкова. Козет, моля те, води, и по-бързо. Усмивката ми посърна, докато ги гледах как се отдалечават. За първи път оставах сама с Рийд, откакто… е, след всичко случило се. Той като че ли също усети внезапната промяна във въздуха между нас. Всеки мускул в тялото му се напрегна, скова се. Сякаш се готвеше да избяга — или да се бие. Но това беше нелепо. Аз не исках да се караме. След всичко преживяно, след всичко, което и двамата преживяхме, вече ми беше дошло до гуша от схватки. Извих вежди, посегнах да докосна бузата му. — Плащам крона, за да узная мислите ти? Тревожните морскосини очи се вгледаха в моите, но той не каза нищо. За нещастие, поне на Рийд, аз не бях човек, който понася мълчанието. Смръщих се и отпуснах ръка. — Знам, че ти е трудно, Рийд, но опитай се да не правиш ситуацията още по-неловка. Това свърши работа. Очите му проблеснаха. — А защо не си ми ядосана? О, Рийд. В очите му наистина светеше ненавист — но не към мен, както някога се страхувах. А към него самия. Отпуснах глава на гърдите му. — Нищо лошо не си сторил. Той поклати глава, ръцете му се стегнаха около мен. — Как можа да го кажеш? Аз… аз позволих това да се случи. — Той огледа гората с измъчено изражение, после очите му се спряха на гърлото ми. Преглътна и поклати глава с отвращение. — Аз обещах да те пазя, а те изоставих още при първата ситуация. — Рийд. — Когато отказа да ме погледне, аз обхванах лицето му отново. — Знаех какъв си. Знаех в какво вярваш… и въпреки това се влюбих в теб. Той затвори очи, все още клатейки глава, и една сълза плъзна по бузата му. Сърцето ми се сви. — Никога не съм ти се сърдила за това. Наистина. Рийд, чуй ме. Чуй ме. — Той отвори неохотно очи и аз го принудих да срещне погледа ми, отчаяно исках да разбере. — Когато бях малка, виждах света черно-бял. Ловците бяха врагове. Вещиците бяха приятели. Ние бяхме добри, а те бяха зли. Нямаше нищо помежду им. Тогава майка ми се опита да ме убие и внезапно този ясен свят се разби на милион парченца. — Избърсах сълза от бузата си. — Можеш да си представиш колко бях стъписана, когато един висок, меднокос ловец се появи и превърна тези парченца на прах. Той седна на земята и ме сложи в скута си. Но още не бях приключила. Той рискува всичко заради мен, като дойде в замъка. Той изостави живота си, изостави вярванията си, когато ме избра. Не го заслужавах. Но все пак бях благодарна на Бог. — След като те издърпах през завесата — прошепнах аз, — казах, че трябва да очакваш от мен да се държа като престъпница. Не ти казах, че съм вещица, защото следвах собствения си съвет. Очаквах да се държиш като ловец, но ти не го направи. Не ме уби. Пусна ме да си отида. Понечих да отдръпна ръката си, но той я хвана и я задържа до лицето си. Гласът му беше изпълнен с емоция. — Трябваше да тръгна след теб. Вдигнах другата си ръка към лицето му и се наведох към него. — Аз не биваше да те лъжа. Той си пое треперливо дъх. — Аз… аз казах ужасни неща. — Да. — Смръщих се леко при спомена. — Така е. — Не ги мислех. Освен едно. — Ръцете му покриха лицето ми, очите му се взираха в моите, сякаш можеше да види в душата ми. Вероятно можеше. — Обичам те, Лу. — Очите му се напълниха със сълзи. — Аз… никога не съм виждал някой се наслаждава така на нещо, както ти правиш всичко. Ти ме накара да се почувствам жив. Пристрастяващо е дори само да съм в твоето присъствие. Ти си пристрастяваща. Няма значение, че си вещица. Начинът, по който гледаш на света… искам и аз да го виждам така. Искам да бъда винаги с теб, Лу. Не искам да се разделяме отново. Не можах да спра сълзите и те се спуснаха по бузите ми. — Където и да отидеш, аз ще дойда с теб. Нарочно бавно притиснах устни към неговите. * * *



 Успявах да вървя сама, но тялото ми бързо се изморяваше. Когато най-сетне стигнахме до лагера, другите вече приготвяха вечеря. Коко бе запалила малък огън, а мадам Лабел разпръскваше дима с пръсти. Два дебели заека се печаха на шиш. Стомахът ми се сви и аз притиснах юмрук към устата си, за да не повърна отново. Ансел ни видя първи. Широка усмивка се разля на лицето му, той остави котлето, което държеше, и хукна към нас. Прегърна ме яростно. Рийд ме пусна неохотно и аз отвърнах силно на прегръдката на Ансел. — Благодаря ти — прошепнах в ухото му. — За всичко. Той порозовя, когато отстъпи, но продължи да ме държи през кръста. Рийд ни гледаше, сякаш усилено се опитваше да не се усмихне. Бо се бе облегнал на дърво, скръстил ръце на гърдите си. — Знаете ли, не точно това имах предвид, когато ви предложих да се позабавляваме заедно, мадам Дигори. Извих вежда, когато си спомних как голите му гърди проблясваха на лунната светлина. — О, не знам. Мисля, че някои части от вечерта бяха забавни. Той се усмихна. — Значи, ти е харесало представлението? — Много. Изглежда, си падаме по едни и същи кръчми. Пръстите на мадам Лабел се движеха лениво във въздуха. От тях струяха малки искри магия, докато димът не изчезна напълно. — Не искам да ви прекъсвам, но зайците изгарят. Усмивката на Бо изчезна и той се втурна да свали почернелите зайци от шиша, като изстена: — Лових ги цяла вечност. Коко извъртя очи. — Искаш да кажеш, че ме гледа как ги ловя. — Моля? — Той вдигна възмутено по-малкия заек. — Този аз го прострелях, извинете! — Да, така е. Право в крака. Трябваше да преследвам горкото животно и да го отърва от мъките. Когато Бо отвори уста да отговори с блеснали очи, аз се обърнах към Рийд. — Да не съм пропуснала нещо? — Те са така още откакто тръгнахме — каза Ансел. Не пропуснах задоволството в гласа му и кривата усмивка. — Принцът малко трудно свиква с живота в гората — обясни спокойно Рийд. — Коко не беше… впечатлена. Не се сдържах и се засмях. Докато спорът набираше скорост обаче — без никакви признаци на затишие, — аз размахах ръка, за да привлека вниманието им. — Извинете — казах високо. И двамата се обърнаха към мен. — Колкото и да е забавно всичко това, имаме по-важни неща за обсъждане. — Например? — сопна се Бо. Задник. Почти се ухилих, но видях свирепото смръщване на Коко и се въздържах. — Не можем да се крием вечно в гората. Морган вече познава лицата ви и ще убие всеки, който ми е помогнал да избягам. Бо изсумтя. — Баща ми ще набучи главата й на кол, когато разбере какво е намислила. — И моята — отбелязах аз. — Вероятно. Абсолютен задник. Мадам Лабел въздъхна. — Огюст не успява да залови Морган от десетилетия. Точно както неговите предци не успяха да заловят нито една Господарка на вещиците в своята дълга и печална история. Крайно невероятно е той да успее. Тя ще продължи да бъде заплаха за всички ни. — Но сега ловците знаят къде се намира замъкът — изтъкна Рийд. — Все пак още не могат да влязат без вещица. — Вече го направиха. — О… да. — Мадам Лабел се прокашля деликатно и извърна очи, приглади смачканите си и изцапани с кръв поли. — Защото аз ги пуснах. — Какво? — Рийд се скова до мен и по врата му плъзна издайническа червенина. — Ти… ти си се срещнала с Жан Люк? Ти луда ли си? Как? Кога? — След като ви изпратих с онези чуруликащи сестрички. Тя сви рамене и се наведе да докосне почернелия дънер в краката си. Когато той се размърда, примигвайки със светещи жълти очи, сърцето ми едва не се качи в гърлото. Това дори не беше котка. Беше… беше… — Матаготът отнесе съобщението на другарите ти малко след като се разделихме. Жан Люк не беше много доволен, че един демон се мотае из съзнанието му, но дори той не можа да пренебрегне открилата се възможност. Срещнахме се на брега пред замъка и аз ги преведох през заклинанието. Трябваше да чакат сигнала ми. Но когато не се появих, Жан Люк пое нещата в свои ръце. — Тя докосна покрития с кръв корсаж на роклята си, сякаш си спомняше как ножът на Морган се забива в гърдите й. Гърлото ми запулсира съчувствено. — И слава на Богинята, че го направи. — Да — съгласих се бързо, преди Рийд да се намеси. Червенината беше стигнала чак до връхчетата на ушите му и той изглеждаше така, сякаш смята да удуши някого. — Но сега положението е по-зле от преди. — Защо? — смръщи чело Ансел. — Ловците избиха десетки вещици. Сега Морган би трябвало да е по-слаба, нали? — Вероятно — промърмори мадам Лабел, — но едно ранено животно е опасен звяр. Ансел още изглеждаше объркан и аз го стиснах за китката. — Всичко, което се случи, всичко, което сторихме, само я направи още по-свирепа. Както и другите вещици. Тази война не е приключила. След думите ми настана зловеща тишина. — Точно така — вирна брадичка Коко. — Има само един начин. Всички ще дойдете с мен в моето сборище. Морган няма да може да ви навреди там. — Коко… — Срещнах неохотно погледа й. Тя беше стиснала — челюст и бе сложила ръка на кръста си. — Те едва ли ще ни помогнат, по-вероятно е да ни убият. — Няма. Вие ще бъдете под моята защита. Никой от моя род няма да посмее да вдигне ръка срещу вас. Пак настъпи пауза, в която се взирахме един в друг. — Нямаме много други варианти, скъпа Луиз — каза накрая мадам Лабел. — Дори Морган не е толкова безразсъдно смела, за да те нападне в кръвно сборище, а Огюст и ловците никога няма да ви открият там. — Ти няма ли да дойдеш с нас? — смръщи се Рийд. Тилът му почти се бе слял с цвета на медната коса, а ръцете му оставаха стиснати в юмруци. Напрегнати. Докоснах го леко, за да отвори юмрука си, и преплетох пръсти в неговите. Той си пое дълбоко дъх и се отпусна малко. — Не. — Мадам Лабел преглътна с усилие и матаготът потърка глава в коляното й в стряскащо домашен жест. — Макар че минаха години, откакто не съм го виждала, мисля, че… мисля, че е време да си поговоря с Огюст. Бо се намръщи. — Ще си голяма глупачка, ако му кажеш, че си вещица. С Рийд го изгледахме кръвнишки, но мадам Лабел само сви елегантно рамо. — Е, значи, добре е, че не съм голяма глупачка, нали? Ти ще дойдеш с мен, разбира се. Вече не мога просто да вляза в двореца. Заедно ще имаме по-голям шанс да разубедим Огюст от безумния план, който със сигурност замисля. — Какво те кара да мислиш, че ти ще можеш да го убедиш — в каквото и да било? — Някога той ме обичаше. — Да. Сигурен съм, че майка ми ще бъде възхитена от всичко това. — Съжалявам, но още не разбирам. — Ансел поклати глава и погледна Коко. — Защо мислиш, че ще сме в безопасност в твоето сборище? Ако Морган е толкова опасна, колкото всички казват, те ще могат ли да ни защитят? Коко се изсмя рязко. — Не знаеш коя е леля ми, нали? Ансел смръщи вежди. — Не. — Тогава позволи ми да те просветля. — Усмивката й стана по-широка и на отслабващата слънчева светлина очите й като че ли заблестяха в алено. — Леля ми е вещицата Ла Воазин. Рийд изстена. — По дяволите! 
  Информация за текста 
 


 Shelby Mahurin Serpent & Dove series: 1. Serpent & Dove (2019) Превод: Боряна Даракчиева Издателство „Ибис“ София, 2020 ISBN 978-619-157-342-4 	 
 Сканиране, разпознаване и корекция: I_kusheva notes


 
  Бележки под линия 
 


 
  1 
 


 Развратница (фр.). — Б. пр. 
  2 
 


 Господарка на вещиците (фр.). — Б. пр. 
  3 
 


 Невежа уличнице (фр.). — Б. пр. 
  4 
 


 Послание на свети апостол Павел до ефесяни — 4:25 — Б. пр. 
  5 
 


 Кучи син! (Фр.) — Б. пр. 
  6 
 


 Задник! Копеле! (Фр.) — Б. пр. 
  7 
 


 Еклесиаст, 4:9-12 — Б. пр. 
  8 
 


 Лайняна дупка (фр.). — Б. пр. 
  9 
 


 Псалтир, 36:7. — Б. пр. 
  10 
 


 Пак там, 36:9–9. — Б. пр. 
  11 
 


 О, млъкни! (Фр.) — Б. пр. 
  12 
 


 Притчи Соломонови, 27:15. — Б. пр. 
  13 
 


 „Колко рисковано!“ (Фр.) — Б. пр. 
  14 
 


 Притчи Соломонови, 27:17. — Б. пр. 
  15 
 


 Притчи Соломонови, 27:19. — Б. пр. 
  16 
 


 От старозаветната книга Съдии Израилеви, Иаил, жената на кенееца Хевер, убива военачалника Сисар. — Б. пр. 
  17 
 


 Келтски обичай, ознаменуващ края на жътвата и началото на зимата — Б. пр. 
  18 
 


 Второзаконие, 18:9-13. — Б. пр. 
  19 
 


 Послание на св. апостол Павел до Тимотея, 5:8. — Б. пр. 
  20 
 


 Съседката (фр.). — Б. пр.