
Съдържание
БЛАГОДАРНОСТИ
„РЪС & ФРАНК“
„НЯМА ДА ПОСМЕЯТ“
„КАК СТОЯТ НЕЩАТА“
„НАМЕРИ СИ ДРУГА БОКСОВА КРУША“
УНИВЕРСИТЕТЪТ НА МАЛКАТА ЕГИПТЯНКА
411 ДНИ
НАПРАВИХ КАКВОТО СЕ НАЛАГАШЕ
СЪБУЖДАНЕ В АМЕРИКА
РЪСЕЛ БУФАЛИНО
БРУСКЕТА С ПРОШУТО И ДОМАШНО ВИНО
В ЦЕНТЪРА
ДЖИМИ
„ЧУХ, ЧЕ БОЯДИСВАШ КЪЩИ“
НЯМА ТОЛКОВА ГОЛЯМ ПАРАШУТ
УБИЕЦЪТ НЕ НОСЕШЕ МАСКА
УВАЖЕНИЕ В ПЛИК
„ИСКАМ ДА ИМ ПРЕДАДЕШ НЕЩО“
„ИСТИНСКА ПОДИГРАВКА“
„ВЕЧЕ Е ПРОСТО ОБИКНОВЕН АДВОКАТ“
„ПОГАЗВАНЕ НА ПРАВАТА НА НАРОДА“
КОМЕДИЙНАТА ТРУПА НА ХОФА
ПРОСТО МИ ЗАТВОРИ ТЕЛЕФОНА
КАТО ЖИВОТНО В КЛЕТКА
„НИЩО НЕ Е ЕВТИНО“
ЧОВЕКЪТ ИМАШЕ НУЖДА ОТ УСЛУГА, ТОВА Е
ДЖИМИ НЕ БЕШЕ ТАКЪВ ЧОВЕК
„ЩЕ НАСТАНЕ СЪЩИНСКИ АД“
30 ЮЛИ 1975 ГОДИНА
БОЯДИСВАНЕ НА КЪЩА
НИКОЙ НЕ Е НЕДОСЕГАЕМ
„ВИНОВНИЦИТЕ НЕ СА ОСТАНАЛИ БЕЗНАКАЗАНИ“
ПОД ОБЕТ ЗА МЪЛЧАНИЕ
ПОСЛЕСЛОВ
ЕПИЛОГ
към второто издание на книгата от 2005 година
ИСТОРИИ, КОИТО НЕ МОЖЕХА ДА БЪДАТ РАЗКАЗАНИ ДОСЕГА
I HEARD YOU PAINT HOUSES: Frank „The Irishman“ Sheeran & Closing the Case on
Jimmy Hoffa
Copyright © 2004, 2005, 2016 by Charles Brandt
Updated edition (June 24, 2016) by Steerforth
Аll rights reserved
© Богдан Русев, превод от английски
© Дамян Дамянов, адаптация на корицата
© Сиела Норма АД
София • 2019
ISBN: 978-954-28-3031-3
БЛАГОДАРНОСТИ
Дължа благодарност на моята невероятно красива, талантлива и прекрасна съпруга Нанси,
която направи безпощадна, честна и разумна редакция на всяка глава, преди да я изпратя на
издателя си. Докато бях в Ню Йорк и Филаделфия, за да работя по тази книга, Нанси
поемаше грижата за всичко останало и всеки ден ми даваше вдъхновение, кураж и подкрепа.
Всеки път, когато ме придружаваше на посещенията ми при Франк Шийран, той сякаш се
подмладяваше. Дължа благодарност за подкрепата и окуражението им и на нашите деца:
Трип Уиър, Мими Уиър и Джени Роуз Бранд.
Дължа благодарност на моята забележителна майка, която на възраст от 89 години ми
готвеше италианска храна, търпеше ме и ме окуражаваше през дългите седмици, които
прекарах на лаптопа си в нейния апартамент в Манхатън.
Дължа благодарност на моя скъп приятел, легендарния издател Уилям Дж. Томпсън –
първият издател както на Стивън Кинг, така и на Джон Гришам, – който щедро ми позволи да
почерпя от неговия опит за развитието и изпълнението на проекта.
Ударих джакпота в деня, когато Франк Уайман се съгласи да ми стане литературен агент.
Франк взе проекта присърце като съществена част от американската история, която в
противен случай щеше да бъде изгубена, измисли оригиналното заглавие на книгата и
побутна Франк Шийран в правилната посока, за да го убеди да се съгласи последният ни
разговор да бъде записан на видео.
Когато покойният Нийл Решън предложи на моя агент да се свърже с издателството
„Стиъруърт Прес“, моята книга си намери издател, който не спира да мисли и да работи, а
вече е и мой скъп приятел. Благодаря ти, Нийл, че ни отведе при изключителния Чип
Флайшър и неговата сътрудничка Хелга Шмит.
Благодаря на авторите като Дан Молдеа, Стивън Брил, Виктор Ризъл и Джонатан Куитни,
които с риск за живота си проведоха вещи разследвания, за да разкрият и запазят за
поколенията голяма част от истината за Джими Хофа, неговите съвременници и изчезването
му.
Благодаря на пенсионирания специален агент Робърт А. Гарити за отличната,
изчерпателна и професионална работа в разследването на ФБР на случая с Хофа. Моята
работа нямаше да може да бъде свършена, ако ти и твоите колеги не бяхте свършили вашата.
Благодаря на всички агенти, полицейски следователи, прокурори и техните екипи, чиито
усилия породиха множество от онези заглавия и репортажи, използвани в книгата.
Благодаря на Кармайн Зозора, брат по творчество, за всекидневното окуражаване от негова
страна, което ми помогна да не изпускам целта от очи, когато ми беше трудно, и за мъдрите
му съвети на всяка крачка по пътя, особено когато започвах да му се оплаквам, а той ми
повтаряше: „Просто напиши книгата, всичко останало ще стане само“.
ПРОЛОГ
„РЪС & ФРАНК“
В една лятна вила на брега на едно езеро, в една стая с неколцина разплакани и
разтревожени членове на семейството на Джими Хофа, служителите на ФБР откриха един
жълт бележник. Хофа го беше държал до телефона си. В бележника с молив бяха записани
две имена: „Ръс & Франк“.
„Ръс & Франк“ бяха близки приятели и доверени поддръжници на Джими Хофа. Франк –
мъж с великанско телосложение и мускули от стомана – беше толкова верен и близък на
Джими по времето на всичките му сблъсъци с органите на реда и Боби Кенеди, че го смятаха
за един от семейството.
В този ден на езерото, събраните в стаята роднини се страхуваха до дъното на душата си,
че само някой наистина близък приятел, който се радва на безрезервно доверие, би могъл да
успее да стигне толкова близо до предпазливия и бдителен Джими Хофа, за да му навреди –
на Джими Хофа, който винаги си беше давал съвсем ясна сметка за своите смъртни врагове.
И в този ден „Ръс & Франк“ – иначе казано Франк Шийран, по прякор Ирландеца, на служба
в мафията, и неговият кръстник Ръсел Буфалино, по прякор Макджий – станаха основни
заподозрени в разследването на най-прословутото отвличане в американската история.
Всички документални книги и сериозни журналистически разследвания на случая с
безследното изчезване на Хофа потвърждават, че Франк Шийран, по прякор Ирландеца –
дотогава верен поддръжник на Хофа в профсъюзната организация IBT („Международното
братство на водачите“, основана още през 1903 година), – се е обърнал срещу своя приятел и
наставник. Проучванията твърдят, че Шийран е бил един от престъпниците, замислили и
осъществили отвличането, който е присъствал на убийството на Хофа, а самото убийство е
било одобрено и планирано от Ръсел Буфалино, по прякор Макджий. Някои от тези книги са
резултат от изрядни и подробни проучвания на всички документи по темата, включително
„Войните на Хофа“ от разследващия журналист Дан Молдеа, „Водачите“ от Стивън Брил,
основателя на документалния телевизионен канал Court TV, и „Хофа“ от професор Артър
Слоун.
На 7 септември 2001 година, повече от двайсет и шест години след началото на тази
мистерия, един от членовете на семейството, присъствал в онази вила на езерото и споделил
онези ужасяващи мигове с майка си и сестра си, организира една пресконференция. Джеймс
П. Хофа, синът на Хофа – и настоящ президент на профсъюза, – току-що беше обнадежден от
най-новото развитие в разследването на случая с неговия баща. От ФБР бяха оповестили, че
лабораторното изследване на ДНК от кичур коса е потвърдило, че Джими Хофа наистина е
бил в един автомобил, за който отдавна се е подозирало, че е използван за извършването на
престъплението. На пресконференцията водещият кореспондент на новинарския канал
„Фокс Нюз“ Ерик Шон се обърна към Джеймс с въпроса дали е възможно неговият баща да е
бил подмамен да влезе в колата от неколцина други общоизвестни заподозрени за това
престъпление. Джеймс отрицателно поклати глава при споменаването на имената на всички
останали от списъка и накрая заяви: „Не, баща ми не познаваше тези хора“. Но когато Шон
го попита дали е възможно Франк Шийран да го е подмамил да влезе в колата, Джеймс
кимна с глава и отговори: „Да, баща ми би се качил в колата с него“.
В края на пресконференцията Джеймс изрази пред медиите своята надежда случаят да
бъде разрешен с помощта на „предсмъртно самопризнание“. По това време Франк Шийран
вече беше единственият от първоначалните заподозрени, който все още беше между живите –
и наистина беше на достатъчна възраст, така че да бъде практически невъзможно да бъде
осъден приживе в резултат на доброволното самопризнание, което евентуално би направил.
Пресконференцията беше проведена едва четири дни преди трагичните събития от 11
септември 2001 година. Планираното участие на Джеймс П. в коментарното телевизионно
предаване „Шоуто на Лари Кинг“ на следващата седмица беше отменено.
Един месец по-късно, когато историята за Хофа отдавна беше изместена от други новини
от първите страници на вестниците, единствената дъщеря на Джими – съдия Барбара
Кренсър – се обади на Франк Шийран от кабинета си в съда в Сейнт Луис. По маниера на
легендарния си баща съдия Кренсър веднага заговори по същество, като се обърна към
Шийран с лична молба да даде покой на нейното семейство, като разкаже какво знае за
изчезването на баща ѝ. „Постъпи както е редно“, помоли го тя. По съвет на адвоката си
Шийран не разкри нищо и вежливо посъветва Барбара да разговаря с въпросния адвокат.
Това не беше първият път, когато съдия Барбара Кренсър се обърна към Ирландеца с писмо
или телефонно обаждане, за да се опита да го накара да разкрие тайните си. На 6 март 1995
година Барбара му беше написала следното: „Убедена съм, че съществуват мнозина така
наречени верни приятели, които знаят какво се е случило с Джеймс Р. Хофа, кой го е
извършил и защо. Фактът, че нито един от тях не е разказал това на семейството му – дори
под обет за мълчание, – е мъчителен за мен. И вярвам, че ти също си един от тези хора“.
На 25 октомври 2001 година, една седмица след разговора по телефона с Барбара, Франк
Шийран, по прякор Ирландеца – над осемдесетгодишен и принуден да използва проходилка
за възрастни, за да се придвижва, – отвори вратата на верандата си, след като някой почука на
нея. Бяха двама млади агенти на ФБР. И двамата бяха дружелюбни, спокойни и се отнасяха с
подчертано уважение към възрастния мъж в края на живота му. И двамата се надяваха, че с
възрастта беше омекнал и може би дори се беше покаял. И двамата искаха да се сдобият с
онова „предсмъртно самопризнание“. Твърдяха в един глас, че са твърди млади, за да си
спомнят за самия случай, но са прочели хиляди страници от досието по него. Не криеха, че
знаят за телефонния разговор на Шийран с Барбара, и веднага му казаха, че вече са го
обсъждали с нея. Но точно както беше правил толкова много пъти от 30 юли 1975 година
насам – денят, в който Джими изчезна безследно, – Шийран с искрено съжаление посъветва
агентите на ФБР да се обърнат към неговия адвокат, Ф. Емет Фицпатрик, бившия областен
прокурор на Филаделфия.
След като от ФБР не успяха да убедят Шийран да окаже съдействие на разследването и да
направи „предсмъртно самопризнание“, на 2 април 2002 година служителите на реда
обявиха, че предават цялото досие по случая в размер на 16 хиляди страници на областния
прокурор на Мичиган, а 1330 от същите страници ще бъдат предадени на медиите и двете
деца на Джими Хофа. Федерални обвинения нямаше да бъдат предявени. След почти двайсет
и седем години от ФБР най-сетне се бяха отказали да разкрият случая.
На 3 септември 2002 година, почти точно една година след пресконференцията на Джеймс
П., областната прокуратура на Мичиган също се отказа от разследването и го прекрати, като
изрази своите „неизменни съболезнования“ на децата на Хофа.
На пресконференцията, на която обяви това решение, областният прокурор Дейвид
Горсика каза следното: „За съжаление, това разследване по всичко прилича на страхотен
криминален роман, но без последната глава“.
Настоящата книга наистина е криминална, но не е роман. Това е истинска история,
основана на лични разговори с Франк Шийран, повечето от които са записани дума по дума.
Проведох първия от тези разговори през 1991 година в апартамента на Шийран, скоро след
като двамата с партньора ми от кантората успяхме да уредим предсрочното освобождаване
на Шийран от затвора заради влошеното му здравословно състояние. Веднага след този
разговор през 1991 година Шийран размисли по отношение на разследващия характер на
планираните разговори и ги прекрати. Вече беше признал много повече, отколкото му се
искаше да е направил. Тогава му казах да се свърже с мен, ако си промени решението и
отново е готов да се подложи на моите въпроси.
През 1999 година дъщерите на Шийран организираха с техния застаряващ и физически
немощен баща да се срещне монсеньор Хелдусор от католическата църква „Св. Дороти“ във
Филаделфия. Шийран се срещна със свещеника, който му въздаде опрощение на греховете,
така че да може да бъде погребан в католическо гробище. Тогава Франк Шийран ми каза
следното: „Вярвам, че има нещо друго, след като умрем. Ако имам шанс да го получа, не
искам да пропилявам този шанс. Не искам да затварям вратата“.
След срещата си с католическия свещеник Шийран се свърза с мен и по негова молба
присъствах на друга среща в кабинета на адвоката му. На тази среща Шийран се съгласи да
отговори на всичките ми въпроси и разговорите ни бяха възобновени, за да продължат пет
години след това. По време на тези разговори използвах целия си опит като бивш прокурор
по дела за убийство и смъртни присъди, лектор по провеждане на кръстосани разпити,
познавач на изкуството на разпита и автор на няколко научни статии за законовата
разпоредба на Върховния съд на САЩ, която не разрешава в съда да бъдат използвани
самопризнания, придобити по незаконен начин. Както ми каза веднъж Шийран: „Ти си по-
лош от всяко ченге, с което съм си имал работа“.
Прекарах безброй часове в компанията на Ирландеца, като се срещах с предполагаеми
влиятелни членове на мафията, пътувах с кола до Детройт, за да открия мястото, на което
беше изчезнал Хофа, пътувах с кола до Балтимор, за да открия мястото, на което Шийран
беше направил две доставки по поръчки на подземния свят, разговарях с адвоката на
Шийран, роднините и приятелите му, докато най-сетне не опознах в подробности истинския
човек зад лицето на героя от тази история. Прекарах и безброй часове на телефона и в лични
срещи, през които отново и отново ровех в бездънната мина от документи, послужили за
основа на тази книга.
В общия случай първото правило за водене на един успешен разпит е да вярваш, че обектът
наистина иска да си признае всичко – дори когато отрича и лъже. Случаят с Франк Шийран
беше точно такъв. Второто правило е да не го оставяш да спира да говори – а в случая с
Ирландеца това не беше никакъв проблем. Когато думите започнат да се изливат навън,
истината сама намира начин да се покаже.
Дълбоко в себе си Франк Шийран отдавна беше жадувал да свали от плещите си бремето
на тази история. През 1978 година се разрази скандал за това, дали Шийран наистина е
направил самопризнания в телефонен разговор – може би под въздействието на алкохол –
пред Стивън Брил, автора на „Водачите“. Според ФБР Шийран си беше признал всичко на
Брил и служителите на реда се опитаха да притиснат Брил, за да им предаде записа от този
разговор. В една своя статия Дан Молдеа – авторът на „Войните на Хофа“ – пише как Брил
лично му е казал на закуска в един хотел, че притежава запис от самопризнанието на
Шийран. Но Брил – може би мъдро, за да предотврати включването си в програмата за
защита на свидетелите – публично отрече този факт във вестник „Ню Йорк Таймс“.
В съответствие с всичко това през по-голямата част от съвестно документираните ни
разговори аз полагах непрестанни усилия да защитавам личните му права, така че
собствените му думи да не могат да бъдат използвани като доказателство в съда.
Докато пишех тази книга, Франк Шийран я четеше и одобряваше глава по глава. Накрая
той прочете още веднъж целия ръкопис, за да го одобри в неговата цялост.
На 14 декември 2003 година Франк Шийран почина. Шест седмици преди това, по време
на последния пристъп на болестта му, той проведе с мен един последен разговор от
болничното си легло, който беше записан дума по дума. Както ми каза тогава, вече се беше
изповядал и беше получил последно причастие от свещеника на болницата. Франк Шийран
съзнателно избягваше употребата на юридически издържана терминология, с която да се
защити от евентуално съдебно преследване, когато се обърна към моята видеокамера за своя
„момент на истината“. Вдигна в ръката си един екземпляр от тази книга и заяви, че застава
зад всичко, което ще прочетете в нея, включително и истината за личното му участие в онова,
което се е случило с Джими Хофа на 30 юли 1975 година.
На следващия ден – около една седмица, преди окончателно да изгуби силите си – Франк
Шийран се обърна към мен с молбата да се помоля заедно с него и двамата заедно казахме
„Отче наш“ и молитвата към Дева Мария.
В крайна сметка думите на Франк Шийран могат да бъдат използвани единствено в съда
на общественото мнение – и така вие, читателите, сами да определите каква ще бъде вашата
присъда за едно от ключовите събития от историята на миналия век.
Водещата нишка на тази история е уникалният, забележителен живот на Франк Шийран.
Остроумният мъж с прякора Ирландеца е заклет католик и корава рожба на Голямата
депресия; закален в битките герой от Втората световна война; високопоставен служител на
профсъюзната организация IBT; обвинен от Руди Джулиани по делото за рекет и изнудване,
заведено от тогавашния главен прокурор срещу управителния съвет на Коза ностра – един от
общо двама души от неиталиански произход в списъка на Джулиани от двайсет и шестима
мафиотски босове, включително кръстниците на фамилиите Бонано, Дженовезе, Коломбо и
Лучезе, мафиотските фамилии от Чикаго и Милуоки и техните заместници; осъден
престъпник и легендарен довереник на мафията; баща на четири дъщери и дядо, обожаван от
внуците си.
Заради всичко хубаво в противоречивия живот на Франк Шийран, включително военната
му служба и любовта му към неговите деца и внуци, аз приех да бъда един от носачите на
ковчега на Ирландеца на неговото погребение. Ковчегът му беше зелен и украсен с
американското знаме.
Това е последната глава от историята за трагедията, сполетяла Хофа – онова
престъпление, което не е спряло да измъчва всички хора, свързани с него, включително и
неговите извършители; и все пак най-вече роднините на Джими Хофа в техните усилия да
узнаят истината за неговата съдба.
Бележка на автора:
Онези части от книгата, които са разказани с гласа на Франк Шийран в течение на
стотици часове записани разговори, са отбелязани с кавички и предадени в минало време.
Други части и цели глави, написани от мен, добавят към неговите думи важни подробности
и документална информация и са предадени в сегашно историческо време.
ПЪРВА ГЛАВА
„НЯМА ДА ПОСМЕЯТ“
Помолих шефа си Ръсел Буфалино, по прякор Макджий, да ми позволи да се обадя на Джими
във вилата му на езерото. Мисията ми беше дипломатическа. Единствената ми цел по онова
време беше да направя така, че с Джими да не се случи онова нещо.
Опитах се да го вразумя в неделя следобед, на 27 юли 1975 година. В сряда, на 30 юли,
Джими вече беше изчезнал безследно. За съжаление, както казваме ние, беше заминал за
Австралия – за другата земя, там долу, от която никой не се връща. Беше ми приятел и ще ми
липсва до деня, в който отида при него.
Бях в апартамента си във Филаделфия и се обадих от собствения си телефон на Джими във
вилата му на езерото Орион, недалеч от Детройт. Ако във въпросната неделя знаех какво
става, нямаше да му се обадя от собствения си телефон, а от уличен автомат. Човек не
оцелява толкова дълго като мен, като се обажда за важни работи от собствения си телефон.
Не са ме направили със средния пръст. Баща ми е използвал каквото си трябва, за да напълни
корема на майка ми.
Докато стоях в кухнята до телефона с шайба на стената и се готвех да завъртя номера,
който знаех наизуст, се замислих как точно да подходя към Джими. През годините, в които
водих преговори в профсъюза, бях научил как винаги трябва да си преговориш нещата наум,
преди да си отвориш устата. Освен това този разговор нямаше да бъде лесен.
След като излезе от затвора през 1971 година, помилван от президента Никсън, и започна
да се бори да се върне на власт в профсъюза, с Джими стана много трудно да се говори.
Понякога се случва така с хората, когато излязат от затвора за пръв път. Джими започна да
говори съвсем безразсъдно – по радиото, по вестниците, по телевизията. Всеки път, когато си
отваряше устата, обясняваше как ще разобличи мафията и ще изхвърли мафията от
профсъюза. Дори беше казал, че ще попречи на мафията да използва пенсионния фонд. Мога
да си представя, че на определени хора не им беше станало много приятно да чуят как
златната им кокошка ще се гътне, ако той се върне във властта. А на всичко отгоре беше, меко
казано, лицемерно от страна на Джими точно той да разправя такива неща, след като
поначало собственоръчно беше вкарал така наречената мафия в профсъюза и в пенсионния
фонд. Лично Джими беше вкарал и мен в профсъюза, покрай Ръсел. Нищо чудно, че се
притеснявах за съдбата на моя приятел.
Започнах да се притеснявам около девет месеца преди този разговор по телефона, който
Ръсел ми беше разрешил да проведа. Джими беше пристигнал със самолета във Филаделфия,
за да изнесе реч на официалната вечеря в чест на мен, Франк Шийран, в казино „Латино“.
Присъстваха около 3000 мои близки приятели и роднини, включително кметът на града,
областният прокурор, ветерани от войната, с които се бях сражавал рамо до рамо, естрадният
певец Джери Вейл и танцовата трупа „Голддигър Денсърс“ с онези крака, които никога не
свършваха, както и определени други гости, които от ФБР биха нарекли Коза ностра. Джими
ми подари златен часовник, инкрустиран с диаманти. После Джими погледна гостите на
подиума и каза: „Не си давах сметка, че си толкова силен“. Това беше нещо специално за
мен, защото Джими Хофа беше един от двамата най-велики хора, които познавам.
Преди да поднесат вечерята от първокласни ребра, докато се бяхме подредили, за да ни
снимат, някакъв никакъв, с когото Джими беше лежал в затвора, помоли Джими за десет
бона за някакъв бизнес, който се канел да започне. Джими бръкна в джоба си и му даде 2500
долара в брой. Такъв си беше Джими – добра душа.
Естествено, Ръсел Буфалино също беше там. Той беше другият от двамата най-велики хора,
които познавам. Джери Вейл изпълни любимата песен на Ръс, „Испански очи“, специално за
него. Ръсел беше кръстник на фамилията Буфалино в северната част на щата Пенсилвания и
големи части от щатите Ню Йорк, Ню Джърси и Флорида. Главната му квартира не беше в
самия град Ню Йорк, така че не се числеше към затворената общност на петте големи
мафиотски фамилии от града, но всички фамилии се обръщаха към него за съвети по всички
въпроси. Ако имаше някакъв важен въпрос, който трябваше да се уреди, го възлагаха на
Ръсел. Уважаваха го в цялата страна. Когато застреляха Алберт Анастасия в бръснарницата в
Ню Йорк, определиха Ръсел за временно изпълняващ длъжността кръстник на неговата
фамилия, докато се разберат помежду си кой да го наследи. Човек просто нямаше как да се
радва на повече уважение от Ръсел. Беше много силен. Широката общественост никога не
беше чувала за него, но мафиотските фамилии и федералните служители на реда знаеха
точно колко е силен.
Ръсел ми подари златен пръстен, какъвто беше поръчал да изработят специално само за
трима души на света: за себе си, за своя заместник и за мен. Отгоре на пръстена имаше
голяма златна монета от три долара, инкрустирана с диаманти. Ръс беше важна фигура в
продажбите на крадени бижута и обирите на богати домове. Беше анонимен съдружник в
многобройни златарски ателиета в златарския квартал в Ню Йорк.
Все още нося златния часовник, който ми подари Джими, както и златния пръстен, който
ми подари Ръсел – дори тук, в старческия дом. Нося ги на едната си ръка, а на другата
пръстен със скъпоценни камъни – по един за зодията на всяка от дъщерите ми.
Джими и Ръсел много си приличаха. Бяха само мускули – от главата до петите. И двамата
бяха ниски на ръст дори за онова време. Ръс беше около метър и седемдесет и пет. Джими
беше дори по-нисък, около метър и седемдесет. По онова време аз бях метър и деветдесет и
пет и се налагаше да се навеждам, за да си кажа нещо на четири очи с тях. Освен това и
двамата бяха издокарани от главата до петите. Бяха корави и психически, и физически. Но в
едно много важно отношение двамата се различаваха помежду си. Ръс беше много дискретен,
не вдигаше шум около себе си и не повишаваше глас, дори когато се ядоса. А Джими
избухваше поне по веднъж всеки ден, за да поддържа темперамента си във форма – и
обожаваше да го прави пред публика.
В деня преди официалната вечеря в моя чест двамата с Ръс седнахме да си поговорим с
Джими. Бяхме на една маса в „Бродуей Еди“ и Ръсел Буфалино каза в прав текст на Джими
Хофа, че не бива да се кандидатира за президент на профсъюза. Каза му, че определени хора
са много доволни от Франк Фицсимънс, който беше заел мястото на Джими, след като го
прибраха зад решетките. Никой на масата не го каза по този начин, но всички бяхме наясно,
че въпросните определени хора са много доволни по-специално от големите и лесни заеми,
които могат да получават от пенсионния фонд на профсъюза под ръководството на
слабоумния Фиц. Тези хора получаваха заеми и по времето на Джими и Джими също
изкарваше по нещо под масата за тази услуга, но винаги сам определяше условията на
заемите. Фиц, от друга страна, се навеждаше точно толкова, колкото тези определени хора
поискат от него. Фиц не се интересуваше от нищо друго освен от пиене и голф. А няма
нужда да ти казвам колко сухо може да се изкара от един пенсионен фонд в размер на един
милиард долара.
– За какво ти е да се кандидатираш? – попита го Ръсел. – Нямаш нужда от пари.
– Не го правя за пари – отговори Джими. – Но няма да позволя на Фиц да управлява
профсъюза.
След срещата, докато се готвех да закарам Джими обратно в хотел „Уоруик“, Ръс ме
дръпна настрани и ми каза:
– Говори с твоя приятел. Кажи му как стоят нещата.
Това не звучи кой знае колко страшно, но когато е казано по нашия начин, е равносилно на
смъртна присъда.
Когато пристигнахме в хотел „Уоруик“, аз казах на Джими, че ако не си промени
решението да се върне на власт в профсъюза, за по-сигурно трябва да се обгради с повече
хора.
– Не искам да го правя, за да не се обърнат срещу семейството ми.
– И все пак не бива да ходиш сам по улицата.
– Хофа не се плаши от никого. Ще победя Фиц и ще победя в тези избори.
– Знаеш какво означава това – казах му аз. – Ръс сам ми каза да ти кажа как стоят нещата.
– Няма да посмеят – изръмжа Джими Хофа, като ме изгледа с блеснали очи.
До края на вечерта и на закуска на следващата сутрин от устата на Джими не излезе друго
освен такива криви приказки. Сега, като си помисля за това, може би е говорил по този
начин от притеснение, но никога не бях виждал Джими да се страхува от нещо. Въпреки че
едно от нещата, за които Ръсел беше искал да говори с Джими на онази маса в „Бродуей Еди“
предишната вечер преди официалната вечеря в моя чест, беше достатъчно да стресне и най-
безстрашния човек на света.
И ето, девет месеца след официалната вечеря в чест на Франк Шийран аз стоях в кухнята и
държах в ръка телефонната слушалка, а в другия край на линията беше Джими във вилата си
на езерото Орион. Надявах се този път Джими да размисли за решението си да се върне на
власт в профсъюза, преди да е станало късно.
– Двамата с моя приятел ще ходим на сватбата – казах му аз.
– Предположих, че двамата с твоя приятел ще бъдете на сватбата – отвърна Джими.
Джими знаеше, че „моят приятел“ беше Ръсел. Името му не се казваше по телефона.
Сватбата беше на дъщерята на Бил Буфалино в Детройт. Бил не беше роднина на Ръсел, но
Ръсел му беше разрешил да казва, че са братовчеди. Това му помагаше в кариерата. Бил беше
адвокатът на профсъюза в Детройт.
Бил Буфалино имаше една голяма къща в Грос Пойнт, където на приземния етаж имаше
водопад. Над водопада имаше едно малко мостче, по което се минаваше от едната страна на
водопада до другата. Мъжете стояха от едната страна, за да могат да си говорят по работа.
Жените си стояха от другата страна на водопада. Явно не бяха от онези жени, които бяха
слушали текста на популярната по онова време песен на Хелън Реди: „Аз съм истинска жена
и гласът ми се чува като лъвски рев“.
– Предполагам, че ти няма да идваш на сватбата? – казах аз.
– Джо не иска да привличаме внимание – отвърна Джими.
Нямаше нужда да ми обяснява повече. Говореше се за някакви записи от подслушвания,
които ФБР се кани да оповести. На записите се чували определени хора, които обсъждали
предполагаемите извънбрачни отношения, поддържани преди години между неговата
съпруга, Джозефин, и един незначителен мафиот от Детройт, Тони Чимини.
– Никой не вярва на тези глупости, Джими. Аз си мислех, че няма да ходиш заради другото
нещо.
– Майната им. Само си мислят, че могат да стреснат Хофа.
– Все повече хора се тревожат, че нещата излизат от контрол.
– Имам с какво да се защитя. Събрал съм доказателства.
– Моля те, Джими. Дори моят приятел се тревожи за теб.
– А как е твоят приятел? – разсмя се Джими. – Радвам се, че миналата седмица проблемът
му се уреди.
Джими говореше за едно дело за изнудване, заведено срещу Ръс в Бъфало, по което току-
що го бяха оправдали.
– Нашият приятел е много добре – отговорих аз. – Точно той ми разреши да ти се обадя.
И двамата бяха уважавани хора, които бяха мои приятели и бяха добри приятели помежду
си. Точно Ръсел ме запозна с Джими още през петдесетте години. Тогава имах три дъщери, за
които трябваше да се грижа.
Бях изгубил работата си като шофьор на камион за месо от веригата супермаркети „Фуд
Феър“, след като от компанията ме хванаха, че се опитвам да вляза в техния бизнес. Крадях
от доставките говеждо месо и пилета и ги продавах на ресторантите. Затова започнах да се
хващам на работа за по един ден в профсъюзния дом като шофьор на камион за различни
фирми, когато редовният им шофьор беше в отпуск по болест или нещо подобно. Освен това
преподавах спортни танци, а в петък и събота вечер работех като охрана в „Никсън“, един
танцов клуб за чернокожи.
Отделно от това уреждах разни въпроси от името на Ръс – не за пари, а в знак на
уважение. Не бях наемен убиец. Някакъв си там каубой. Просто изпълнявах по някоя и друга
задача. Правех по някоя и друга услуга. И така можех да се възползвам от друга услуга в
замяна на тази, когато ми потрябва.
Бях гледал „На кея“ по кината и според мен бях поне толкова корав, колкото беше героят
на Марлон Брандо във филма. Казах на Ръс, че искам да започна работа за профсъюза.
Двамата седяхме в един бар в южната част на Филаделфия. Той беше уредил Джими Хофа да
ми се обади от Детройт и ми подаде слушалката. Първите думи на Джими към мен бяха
следните: „Чух, че боядисваш къщи“. Казва се така, защото кръвта все едно боядисва стената
или пода, когато застреляш някого. А аз отговорих на Джими: „Извършвам и дърводелски
услуги“. С това се има предвид изработването на ковчези – означава, че сам поемаш грижата
и за труповете след това.
След този разговор Джими ме взе на работа в профсъюза и аз започнах да изкарвам повече
пари, отколкото от всичките си предишни работи, взети заедно, включително и кражбите от
камионите за доставки. Получавах и допълнителни средства за разходите. Отделно от това
изпълнявах и определени поръчки за Джими точно както го правех за Ръсел.
* * *
– Значи той ти е разрешил да ми се обадиш. Трябва да ми се обаждаш по-често.
Джими явно беше решил да се държи така, все едно нищо особено не е станало. Искаше да
ме накара сам да му кажа каква е причината Ръсел да ми даде разрешение да му се обадя.
– Преди ми се обаждаше непрекъснато – добави той.
– Точно това се опитвам да ти кажа. Ако ти се бях обадил по-рано, какво трябваше да правя
после? Какво да кажа на стареца? Защо продължаваш да не го слушаш? Той не е свикнал
хората да не го слушат.
– Старецът ще живее вечно.
– Не се съмнявам, че ще танцува на гробовете ни – съгласих се аз. – Старецът много
внимава с какво се храни. Сам си готви всичко. Не ми дава да му пържа яйца и наденички,
защото веднъж се опитах да ги изпържа с масло вместо със зехтин.
– С масло ли? Значи и аз няма да ти давам да ми пържиш яйца и наденички.
– Освен това, Джими, както знаеш, старецът много внимава колко яде. Винаги е казвал, че
човек трябва да разделя порцията си с другите. Ако сам изядеш цялата порция, ще те заболи
коремът.
– Изпитвам само и единствено уважение към твоя приятел – отвърна Джими. – И никога
няма да направя нещо, за да му навредя. Хофа ще отмъсти на определени елементи за това,
че го изхвърлиха от властта в профсъюза, но никога няма да вдигне ръка срещу твоя приятел.
– Знам, Джими, и той също те уважава. Защото сам си постигнал всичко. И заради всички
добрини, които си направил за обикновените хора. Той също подкрепя обикновените хора.
Знаеш, че е така.
– Напомни му за мен. Искам да съм сигурен, че няма да го забрави. Изпитвам само и
единствено уважение към Макджий.
Само неколцина души наричаха Ръсел по този начин. Истинското му име беше Росарио, но
всички го наричаха Ръсел. Онези, които го познаваха по-добре, го наричаха Ръс. А
малцината, които го познаваха най-добре от всички, го наричаха с прякора Макджий.
– Както ти казах, Джими, уважението е взаимно.
– Говори се, че ще бъде голяма сватба – продължи Джими. – От цялата страна ще
пристигнат италианци.
– Аха. Това е добре за нас. Аз си поговорих с нашия приятел как да се опитаме да оправим
нещата, Джими. Моментът е удобен. Всички ще бъдат там заради сватбата. Той се изказа
много насърчително по въпроса.
– Старецът ли предложи да оправим нещата или ти? – попита веднага Джими.
– Аз повдигнах темата, но нашият приятел беше много възприемчив.
– Какво каза по въпроса?
– Беше много възприемчив. Каза да седнем да си поговорим с Джими на езерото след
сватбата. Да разрешим този проблем.
– Той е от добрите момчета. Точно такъв е Макджий. Да дойдете на езерото, а?
Гласът на Джими звучеше така, все едно всеки момент ще даде воля на прочутия си
темперамент, но по хубавия начин.
– Хофа винаги е искал да разреши този шибан проблем, още от първия ден.
В последно време Джими все по-често говореше за себе си в трето лице.
– Това е идеален момент да разрешим въпроса с всички засегнати страни, когато
пристигнат в града за сватбата – казах аз. – Да уредим нещата веднъж завинаги.
– Още от първия ден Хофа искаше само да разреши този шибан проблем! – провикна се
той за всеки случай, ако в околностите на езерото Орион беше останал някой, който не го
беше чул първия път.
– Знам, че този проблем трябва да бъде разрешен, Джими – казах му аз. – Така не може да
продължава. Знам, че вдигаш много шум как ще разкриеш истината за това или за онова. И
освен това знам, че не говориш сериозно. Джими Хофа не е доносник и никога няма да стане
доносник, но хората все пак се тревожат. Хората не те познават толкова добре, за да разберат,
че само вдигаш шум.
– Хофа е адски сериозен, по дяволите. Почакай само Хофа да се върне на власт и да сложи
ръка на архивите на профсъюза. Тогава ще видим дали само вдигам шум.
Покрай живота с баща ми и работата за профсъюза съм се научил да тълкувам какво искат
да кажат хората, когато звучат по един или друг начин. Джими звучеше така, все едно всеки
момент ще даде воля на прочутия си темперамент, но по лошия начин. Все едно го бях
изгубил с това, че бях заговорил за шума, който вдигаше. Джими беше роден да води
преговори от името на профсъюза и за пореден път беше заговорил от позицията на силата,
като беше повдигнал въпроса за архивите.
– Спомни си какво стана миналия месец, Джими. С онзи господин в Чикаго. Сигурен съм,
че всички са го смятали за недосегаем, включително и той самият. Проблемът му бяха
безразсъдните приказки, с които можеше да навреди на някои определени наши влиятелни
приятели.
Джими знаеше, че въпросният „господин“ беше неговият добър приятел Сам Джанкана, по
прякор Момо – мафиотският бос от Чикаго, който беше убит съвсем наскоро. Много пъти бях
пренасял „послания“ – съобщения, които никога не се записваха, а се предаваха устно –
между Момо и Джими.
Преди да го изкарат от играта, Джанкана беше много влиятелен в определени кръгове,
както и в пресата. Беше започнал от Чикаго, за да превземе и Далас. Джак Руби беше от
неговите хора. Момо държеше и казина в Хавана. Беше отворил едно казино на езерото Тахо,
в което беше съдружник с Франк Синатра. Излизаше с една от сестрите Макгуайър –
певиците, които участваха в шоуто на Артър Годфри. Имаше обща любовница с Джон Ф.
Кенеди – Джуди Кембъл. Това беше по времето, когато Кенеди беше президент и двамата с
брат му Боби използваха Белия дом като мотелска стая. Момо помогна на Джон Ф. Кенеди да
спечели изборите. Но след това Кенеди му заби нож в гърба. Отплати му се за услугата, като
позволи на Боби да започне да преследва всички наред.
Работата с Джанкана свърши по този начин, защото предишната седмица, преди да го
ликвидират, в списание „Тайм“ излезе статия за това, че Ръсел Буфалино и Сам Джанкана, по
прякор Момо, са работили от името на ЦРУ през 1961 година, по време на опита за
нахлуване в Куба в Залива на прасетата, както и през 1962 година, в опит за покушение срещу
Кастро. А ако имаше едно нещо, което да накара Ръсел Буфалино да побеснее, това беше да
види името си отпечатано в пресата.
Сенатът на САЩ беше изпратил призовка на Джанкана, за да свидетелства за това как
ЦРУ се беше обърнало към мафията, за да извършат покушение срещу Кастро. Четири дни
преди определената дата за свидетелстване пред сенатската комисия Джанкана беше
ликвидиран в кухнята си с един куршум в тила и още шест под брадичката, в сицилиански
стил – като знак за това, че много си е отварял устата. Работата изглеждаше така, сякаш е
извършена от някой стар приятел – достатъчно близък с него, за да пържат заедно наденички
в зехтин. Ръсел винаги ми беше казвал: „Когато те съмнява, не се съмнявай“.
– Нашият приятел от Чикаго можеше да навреди на много хора, дори на теб и мен! –
провикна се Джими.
Отдалечих слушалката от ухото си, но продължавах да го чувам.
– Трябваше да събере доказателства. За Кастро. За Далас. Господинът от Чикаго никога не
си записваше нищо. Но те знаят, че Хофа си записва всичко. И ако с мен се случи нещо
противоестествено, доказателствата ще излязат на бял свят.
– Аз не съм обикновена мутра, Джими. Моля те, не ми разправяй как „Няма да посмеят“.
След онова, което се случи с нашия приятел в Чикаго, би трябвало вече да знаеш как стоят
нещата.
– Тревожи се за себе си, ирландски приятелю. Според някои хора двамата с теб сме твърде
близки. Помни какво съм ти казал. Пази си гърба. Обгради се с хора.
– Джими, време е да седнем да си поговорим и ти го знаеш. Старецът ти предлага да ти
помогне.
– По този въпрос сме на едно мнение.
Като опитен участник в преговори Джими беше решил да отстъпи съвсем малко, за да не
се стигне до патова ситуация.
– Добре – казах аз, като веднага се възползвах от тази възможност. – Ще дойдем с колата
на езерото в събота около 12:30. Кажи на Джо да не се притеснява за нас, ще оставим жените
да обядват в някоя закусвалня.
– Ще ви чакам в 12:30 – отвърна Джими.
Не се съмнявах, че ще ни чака точно в 12:30. И Ръс, и Джими държаха на точността. Ако
не дойдеш точно навреме, не проявяваш уважение към тях. Джими беше готов да ти даде
петнадесет минути закъснение. След това уговорката с него се смяташе за отменена. Няма
значение колко си силен – или колко си мислиш, че си такъв.
– Ще ви посрещна с ирландски банкет – бутилка „Гинес“ и сандвич с мортадела – обеща
Джими. – И още нещо. Елате само двамата.
Това не беше молба. Джими го изискваше.
– Да не идва онзи дребният.
– Разбирам те. Не искаш да виждаш дребния.
Не иска да го вижда? Според последното, което знаех за него, Джими искаше да го види
мъртъв. „Дребният“ беше Тони Провенцано, по прякор Про – пълноправен член на мафията
и капо от фамилията Дженовезе в Бруклин. Едно време Про беше от хората на Хофа, но след
това стана водач на фракцията в профъюза, която беше против Хофа да се върне на власт.
Враждата между Про и Джими беше започнала още в затвора, където веднъж едва не бяха
стигнали до бой помежду си в столовата. Джими беше отказал да помогне на Про да
заобиколи федералния закон, според който не можеше да прибере профсъюзната си пенсия в
размер на 1,2 милиона долара, след като е бил в затвора, докато самият Джими щеше да си
прибере своята пенсия в размер на 1,7 милиона долара, въпреки че бяха прибрали и него зад
решетките.
Няколко години след като излязоха на свобода, двамата седнали да си поговорят на една
профсъюзна конференция в Маями, за да се опитат да разрешат враждата помежду си. Само
дето в рамките на този разговор Тони Про заплашил Джими, че ще го изкорми с голи ръце и
ще избие внуците му. След това Джими ми каза, че тогава се е канил да помоли Ръсел за
разрешение да ме накара да се погрижа за дребния. Про все пак беше пълноправен член на
мафията и дори капо, така че не можеше просто да бъде ликвидиран без разрешение от
страна на Ръсел. Но по онова време аз не чух и дума за това. Затова реших, че Джими не е
искал да го направи наистина, а просто се е ядосал, както му беше навик. Ако някой
наистина искаше да направи нещо сериозно по този въпрос, щях да чуя на същия ден, когато
трябваше да се погрижа за това. Такива са правилата. Имаш около един ден да се подготвиш,
когато поискат от теб да се погрижиш за нещо подобно.
Тони Про беше президент на местната профсъюзна организация в същия квартал в
северната част на Ню Джърси, където се развива действието в сериала „Семейство
Сопрано“. Имаше двама братя, които ми бяха симпатични. Нунц и Сами бяха от добрите
момчета. Самият Про никога не ми е бил симпатичен. Беше готов да те очисти за едното
нищо. Веднъж беше накарал да ликвидират някакъв тип, защото беше получил повече гласове
от него на изборите. Двамата били в една и съща листа. Про бил начело на листата, като се
кандидатирал за президент на местната си профсъюзна организация, а горкият човек бил
следващият в листата – кандидат за някакъв по-маловажен пост, не си спомням какъв точно.
Когато Тони Про видял колко е популярен онзи тип в сравнение с него, накарал Сали Бъгс и
един бивш боксьор от еврейската мафия на име Кьонигсберг, по прякор Нокаута, да го удушат
с найлоново въже. Това беше кофти поръчка. Когато федералните сключиха сделка с дявола,
като се опитваха да докопат когото и да било от нас – малцината заподозрени за отвличането
на Хофа – по каквото и да било обвинение, стига да свърши работа, намериха един
доносник, който да свидетелства срещу Про. В крайна сметка осъдиха Про доживот заради
онази кофти поръчка. Про умря в затвора.
– Не искам да се срещам с дребния – потвърди Джими. – Майната му на дребния.
– Затрудняваш ме, Джими. Не смятам да се кандидатирам за Нобелова награда за мир.
– Ако помогнеш на Хофа да разрешим този проблем, аз ще ти дам друга награда за мир.
Само ние тримата, нали разбра? Всичко хубаво.
Трябваше да се задоволя с това, че поне ние тримата ще седнем да си поговорим на езерото
в събота. Джими щеше да седне да си поговори с „Ръс & Франк“ – с нас двамата, – след като
беше записал имената ни в жълтия бележник, който държеше до телефона си, така че всеки
да може да го намери.
Следващият ден беше понеделник, 28 юли. Беше сутрин и Айрин – втората ми жена,
майката на най-малката ми дъщеря Кони – говореше по телефона с една от приятелките си.
Двете си говореха какви дрехи трябва да си вземе Айрин за сватбата, когато звънна другата
линия, която използвах само аз.
– Джими се обажда – каза ми Айрин.
От ФБР записват всички междущатски разговори, които водим помежду си. Но според мен
Джими не говореше за тези записи, когато заплашваше да разкрие своите доказателства за
това или за онова. Хората не понасят подобни заплахи да продължават твърде дълго. Дори да
не ги отправяш на сериозно, по този начин излъчваш грешно послание към хората на дъното
на йерархията. Силни ли са лидерите наистина, ако търпят някакви хора да ги заплашват с
подобни доноси? Бог да ни е на помощ, ако реши да разкрие истината за отклоняването на
средства от казината в Лас Вегас.
– Кога пристигате с твоя приятел? – попита ме Джими.
– Във вторник.
– Това е утре.
– Да, утре за вечеря.
– Добре. Обади ми се, когато пристигнете.
– Как няма да ти се обадя?
Всеки път, когато ходех в Детройт, му се обаждах в знак на уважение.
– Организирал съм една среща в сряда следобед – каза ми Джими и замълча за миг. – С
дребния.
– Кой дребен?
– Онзи дребния.
– Може ли да попитам какво те накара да си промениш решението по отношение на
срещите с тази личност? – казах аз.
Мислите ми препускаха.
– Какво имам да губя? – отвърна Джими. – Макджий сигурно очаква Хофа първо сам да
реши собствените си проблеми. Нямам нищо против да направя още един последен опит,
преди да дойдете на езерото в събота.
– Налага се да те помоля да вземеш на срещата и малкото си братче – казах му аз.
Джими знаеше какво имам предвид: пистолет, а не награда за мир, макар целта му да беше
точно да въдворява мира.
– Като предохранителна мярка – добавих аз.
– Не се тревожи за Хофа. Хофа няма нужда от малко братче. Тони Джак е уредил срещата.
Ще бъдем в ресторант, на обществено място. В „Ред Фокс“ на авеню „Телеграф“, нали го
знаеш? Всичко хубаво.
Антъни Джакалоне, по прякор Тони Джак, беше от мафията в Детройт. Тони Джак беше
много близък с Джими, жена му и децата му. Но Джими не беше единственият в общата
картина, с когото беше близък Тони Джак. Жената на Тони Джак беше първа братовчедка на
дребния – Тони Про. А италианците гледат много сериозно на тези неща.
Разбирах защо Джими е решил да се довери на Тони Джак. Тони Джак беше от много
добрите момчета. Умря в затвора през февруари 2001 година. Заглавието във вестника
гласеше: „Прочут американски мафиот отнася тайната на Хофа в гроба“. А можеше да каже
някои неща, ако поиска.
Отдавна се говореше за това, че Тони Джак се опитва да уреди нова среща между Джими и
Тони Про след онова фиаско в Маями, но Джими посреща тази идея с два палеца надолу,
като критиците Сискъл и Ебърт, когато не одобряват някой нов филм в своето предаване. А
сега изведнъж Джими се беше съгласил да се срещне с Про – със същия онзи Про, който беше
заплашил да го изкорми с голи ръце.
В ретроспекция всичко изглежда по-ясно, нали се сещаш – може би Джими го е направил,
така че да прати Про в Австралия. Може би Джими се е надявал Про да се държи точно така,
както се държи обикновено. Тони Джак е трябвало да седне с тях двамата в ресторанта и да
види как Джими се държи разумно, а Про се държи като истински задник. Може би Джими е
искал, когато Ръсел дойде на езерото в събота, да разбере как той се беше опитал да направи
всичко по силите си, но сега вече Про наистина трябваше да си отиде.
– На обществено място, това е добре – казах аз. – Може би тази сватба наистина ще сближи
всички един с друг. Ще заровим томахавките и ще изпушим лулата на мира. Но все пак щеше
да ми бъде по-спокойно, ако и аз бях там – за подкрепление.
– Добре, Ирландецо – каза той.
Каза го така, все едно го правеше за мое успокоение, макар че пръв ме беше попитал кога
ще пристигна в Детройт. Още когато ме попита кога пристигам, веднага се досетих какво ще
поиска от мен.
– Какво ще кажеш да се разходиш и да се срещнем там в сряда, в 2:00 следобед? Те ще
пристигнат в 2:30.
– Като предохранителна мярка. Във всеки случай не се тревожи – аз ще взема малкото си
братче. Много го бива в преговорите.
Веднага се обадих на Ръс и му съобщих окуражаващата новина за това, че Джими ще се
среща с Джак и Про, а аз ще бъда на срещата като подкрепление на Джими.
Оттогава насам много съм мислил по този въпрос, но не си спомням Ръсел изобщо да
отговори нещо на това.
„
ВТОРА ГЛАВА
„КАК СТОЯТ НЕЩАТА“
Когато в понеделник вечерта двамата с жена ми Айрин пристигнахме в Кингстън, недалеч от
Уилкс-Бар в северната част на щата Пенсилвания, планът ни беше да вечеряме с Ръс, неговата
жена Кери и по-голямата ѝ сестра Мери, която беше вдовица. Двамата с Айрин щяхме да
пренощуваме в хотел „Хауърд Джонсън“, на който Ръс беше съсобственик. А след това, рано
във вторник сутринта, петимата щяхме да потеглим към Детройт с новия ми черен линкълн
континентал. (За тази кола казваха, че съм я получил по незаконен начин. Когато се опитваха
да осъдят за каквото и да е когото и да било от нас, осемте заподозрени за отвличането на
Хофа, си послужиха за доказателство точно с тази кола, за да ме тикнат зад решетките за
рекет през 1981 година.)
Пътят щеше да ни отнеме около дванайсет часа, защото Ръсел не разрешаваше в колата да
се пуши. Ръс беше спрял цигарите заради един бас с Джими Синьото око, човекa на Майер
Лански, докато пътували с един кораб от Куба през 1960 година, след като Кастро ги изрита
всичките и национализира казината им. Заради Кастро бяха загубили печалба от един
милион долара на ден. Всички бяха бесни на Кастро, особено Ръсел и неговите много добри
приятели Карлос Марчело, босът на мафията в Ню Орлиънс, и Санто Трафиканте, босът на
мафията във Флорида. Кастро беше стигнал дотам да тикне Трафиканте зад решетките. Чувал
съм, че се наложило Сам Джанкана, по прякор Момо, да изпрати Джак Руби в Куба, за да
раздаде малко зелено на когото трябва, така че да измъкне Трафиканте от затвора и от Куба.
Ръсел бил толкова бесен, че пушел цигара от цигара и тихо ругаел Кастро, докато пътувал
с онзи кораб. Джими Синьото око видял в това удобен случай да се обзаложи на двайсет и
пет бона с него, че Ръс няма да може да издържи една година, без да пуши. Ръс веднага
хвърлил цигарата си през борда и никога повече през живота си не запалил друга, дори след
като годината изминала и Джими Синьото око му изплатил сумата, на която се обзаложили.
Но дамите в нашата кола не се бяха хващали на такъв бас с никого. Затова щеше да се
наложи да спираме по пътя, за да запалят по цигара, и това щеше да ни забави. (Пушенето е
порок, за който никога не ми се е налагало да се изповядвам пред свещеника като малък.
Така и не се научих да пуша, дори през войната – даже когато бяхме под обсада в Анцио и
прекарах четири месеца в една землянка, където нямаше какво друго да се прави, освен да
играеш на карти, да се молиш на Господа и да пушиш цигари. В този живот човек има нужда
от целия въздух, който може да побере в дробовете си.)
Другата причина пътуването да ни отнеме толкова дълго време беше фактът, че Ръсел
непрекъснато трябваше да спира по работа всеки път, когато тръгнем заедно, независимо
къде отиваме – да дава разпореждания по определени въпроси, да прибира пари в брой и
други подобни неща.
В понеделник вечерта двамата с Айрин вечеряхме с Ръсел, Кери и сестра ѝ Мери в
ресторант „Брутико“ в Олд Фордж, щата Пенсилвания. Ръс се хранеше само в определени
ресторанти, които отговаряха на изискванията му. В противен случай, ако не си приготви
храната сам, през повечето време изобщо не се хранеше.
Ако не беше сивата коса на Ръс, човек никога не би предположил, че беше прехвърлил
седемдесетте. Беше много жизнен. Беше роден в Сицилия, но говореше перфектен английски
език. Двамата с Кери така и не бяха имали деца. Много пъти се е случвало Ръс да вдигне ръка
към лицето ми, за да ме ощипе по бузата и да ми каже: „Трябваше да се родиш италианец“.
Точно той ми даде прякора Ирландеца. Преди това ме наричаха Чич, съкратено от
италианския вариант на името ми – Франческо.
След като вечеряхме – доколкото си спомням, беше телешко с пипер и спагети маринара,
гарнитура от рапини и хубава салата с подправки, които Ръсел лично забърка в кухнята на
ресторанта, – се облегнахме назад, за да се насладим на кафето си, подсилено със самбука.
В този момент се приближи собственикът на ресторанта и прошепна нещо на Ръс. Тогава
нямаше преносими телефони. Ръс трябваше да стане от масата, за да приеме обаждането.
Когато се върна, беше делови. На кръглото му лице, насечено с дълбоки бръчки от онези, с
които се сдобива човек, когато присвива очи срещу слънцето, беше изписана усмивка.
Лицето му беше частично парализирано, така че едното му око винаги беше полузатворено.
Ако човек не го познаваше добре, щеше да си помисли, че постоянно намига или пие.
Здравото му око беше приковано в моите сини очи зад големите стъкла на очилата му.
Отначало Ръсел не каза нищо, все едно се опитваше да реши как точно да ми съобщи
новината, като преценяваше погледа ми. Когато говореше, гласът на Ръсел пращеше като
кречетало, но колкото повече се ядосваше, толкова повече притихваше. В онази вечер преди
официалната вечеря в моя чест, когато предупреди Джими да се откаже от опитите да се
върне на власт в профсъюза, говореше особено тихо.
На масата в ресторант „Брутико“ Ръсел говореше толкова тихо, че се наложи да наведа
прекомерно голямата си глава съвсем близо до него. С дрезгавия си шепот той ми каза:
– Плановете малко се промениха. Няма да заминаваме утре. Ще изчакаме до сряда
сутринта.
Новината ме порази като снаряд от минохвъргачка. Това означаваше, че не искаха да бъда в
онзи ресторант в Детройт в сряда следобед. Искаха Джими да бъде сам.
Останах приведен до Ръсел. Може би щеше да ми каже още нещо. Трябва да слушаш. Да не
задаваш въпроси. Сякаш мина много дълго време, преди да реши как да продължи. Или само
на мен така ми се стори.
– Твоят приятел закъсня. Вече няма нужда двамата с теб да се срещаме с него в събота на
езерото.
Пронизващият поглед на здравото око на Ръсел Буфалино не се откъсваше от мен.
Облегнах се обратно на стола си. Лицето ми не биваше да издава нищо. От устата ми не
биваше да излиза нито дума. Не биваше да показвам нищо. Ако беше видял нещо в очите ми,
което не биваше да вижда, щяха да боядисат моята къща.
Джими се беше опитал да ме предупреди да внимавам още през октомври в хотел
„Уоруик“ във Филаделфия, когато аз се бях опитал да му кажа как стоят нещата. Беше ми
казал: „Пази си гърба... може да стане така, че и ти да се превърнеш в мишена“. И едва вчера
отново ме беше предупредил по телефона, че според „някои хора“ двамата с него сме твърде
близки. Вдигнах чашата с кафе и самбука към лицето си. Ароматът на анасон от алкохола не
успяваше да се пребори с този на кафето, затова си долях още самбука.
Нямаше нужда да ми се казва, че е по-добре дори да не си помислям да се обаждам на
Джими, когато двамата с Айрин се върнем в стаята си в хотел „Хауърд Джонсън“ по-късно на
същата вечер. От този момент нататък трябваше да приема, че ме наблюдават – дори в
действителност да не беше така. Ръсел беше съсобственик на този хотел. Ако на същата вечер
се бях обадил по телефона от него, вероятно и двамата с Айрин нямаше да успеем да си
тръгнем от паркинга на следващата сутрин. Щеше да ме сполети онова, което според някои
хора отдавна си бях заслужил, а горката Айрин просто щеше да се озове на неподходящото
място с неподходящия ирландец.
Освен това нямаше никакъв начин Джими да се обади на мен. По телефона никога не се
казваше къде ще отседнеш, когато пристигнеш там, където трябва да отидеш, в случай че
федералните го подслушват. А тогава нямаше мобилни телефони. Във вторник вечерта
Джими просто нямаше да говори по телефона с мен в Детройт, както се бяхме уговорили, и
толкова. Така и нямаше да разбере причината за това. Щеше да отиде сам на уговорената
среща в сряда. А двамата с малкото ми братче нямаше да бъдем там за подкрепление.
Седях мълчаливо, докато дамите разговаряха помежду си за разни неща, които си знаеха
само те. Все едно бяха от другата страна на онова мостче над водопада на приземния етаж на
Бил Буфалино.
Бях зает бързо да премислям всичко в главата си. Веднага след като се бях обадил на Ръсел
онази сутрин, след като Джими се беше обадил на мен, Ръсел явно се беше обадил на
определени влиятелни хора. И явно беше съобщил на тези хора, че аз ще отида в ресторанта
заедно с Джими и ще взема малкото си братче. Най-доброто предположение, което можех да
направя в този момент – независимо дали отговаряше на истината или не, – беше как
въпросните хора току-що се бяха обадили на Ръсел, за да му кажат, че искат да се забавим с
един ден, така че Джими да остане сам.
Но преди да се обадят на Ръсел, те със сигурност също бяха премислили всичко. През
целия изминал ден определени хора в Ню Йорк, Чикаго и Детройт явно бяха умували дали да
ми позволят да бъда с Джими в сряда или не. По този начин един от най-верните
поддръжници на Хофа в Америка щеше да замине за Австралия заедно с него. Каквито и
тайни да ми беше споделил Джими в хотел „Уоруик“, след като бяхме вечеряли заедно в
„Бродуей Еди“, както и през всички години преди това, те щяха да отидат в гроба заедно с
мен. Но в крайна сметка тези хора бяха взели решение да ме пощадят от уважение към Ръсел.
Това нямаше да бъде първият случай, когато Ръсел ме спасява от нещо наистина сериозно.
Няма значение колко си корав или колко си мислиш, че си корав – ако те поискат, ти си
техен. Обикновено го прави най-добрият ти приятел, като идва при теб, след като сте си
говорили за залаганията на мачовете, и край. Точно както се беше случило с Джанкана,
докато беше пържил яйца и наденички в зехтин с някой стар приятел, на когото беше имал
пълно доверие.
Моментът не беше подходящ да казвам нещо, от което да проличи, че се тревожа за
Джими. Но въпреки това не можах да се сдържа. Приведох се до ухото на Ръсел, като се
стараех да не излезе, че се опитвам да спася Джими. И му казах:
– След федералните ще останат токсични отпадъци.
Стараех се и да не заеквам, но сигурно съм заеквал. Няма значение, той беше свикнал с
това; говорех по този начин още от малък. Затова не се тревожех, че ще го приеме като
някакъв знак, че имам проблем по този въпрос, защото бях особено верен на Джими и близък
както с него, така и със семейството му. Наведох глава и я поклатих.
– Токсичните отпадъци ще стигнат навсякъде. Нали се сещаш, че Джими е скрил
доказателства, които да излязат наяве, ако с него се случи нещо противоестествено?
Ръсел сви рамене:
– Твоят приятел прекали със заплахите.
– Просто искам да кажа, че когато открият тялото му, токсичните отпадъци ще стигнат
навсякъде.
– Няма да има тяло – каза Ръсел и притисна палеца на дясната си ръка в масата.
Беше загубил палеца и показалеца на лявата си ръка още като млад. Но притисна в бялата
покривка този палец, който му беше останал, и каза:
– Прах при прахта.
Отново се облегнах назад и отпих от кафето си със самбука.
– Значи така стоят нещата – казах и отпих още една глътка. – Ще пристигнем в сряда
вечерта.
Старецът вдигна ръка и ме ощипа по бузата, все едно знаеше какво се върти в главата ми.
– Направихме каквото можахме за него, Ирландецо мой. Никой не можеше да го вразуми.
Ще пристигнем в Детройт заедно в сряда вечерта.
Оставих чашата си с кафе обратно в чинийката, а Ръсел отпусна топлата си силна ръка на
тила ми и продължи шепнешком:
– Ще караме донякъде и ще спрем, за да оставим жените. А след това ще свършим малко
работа.
Естествено, помислих си аз и кимнах. Ръсел имаше работа за вършене по целия път от
Кингстън до Детройт. Щяхме да оставим жените в някоя закусвалня край пътя и да отидем
да свършим работата, докато те пушат цигари и пият кафе.
Ръсел се приведе към мен и аз също се наведох по-близо до него.
– Ще те чака пилот – прошепна ми той. – Ще направиш един бърз полет над езерото и ще
свършиш една малка работа в Детройт. После ще се върнеш със самолета. Ще вземем жените.
Дори няма да разберат, че сме ходили някъде. А след това вече няма да бързаме. Ще караме
бавно и приятно по целия път до Детройт. По панорамния маршрут. Нямаме бърза работа.
Ето как стоят нещата.
ТРЕТА ГЛАВА
„НАМЕРИ СИ ДРУГА БОКСОВА КРУША“
Какви бяха превратностите на съдбата, които ме бяха довели точно до този миг, в който седях
в един малък италиански ресторант в едно миньорско градче в щата Пенсилвания и
внимателно слушах нареждания, произнесени шепнешком? Бяха нареждания, на които нямах
друг избор, освен да се подчиня – за да изиграя своята роля в заговора срещу моя приятел
Джими Хофа.
Не бях роден за живот в мафията, както мнозина от младите италианци, родени в Бруклин,
Детройт или Чикаго. Роден съм в ирландско католическо семейство във Филаделфия и преди
да се върна от фронта, никога не съм правил нещо наистина незаконно – дори такова, заради
което да ме задържат за непристойно поведение.
Роден съм в трудни времена – не само за ирландците, а за всички. Казват, че Голямата
депресия е започнала, когато съм бил на девет години, през 1929 година – но мен ако питаш,
моето семейство никога не е имало пари. Точно както и всяко друго семейство, което
познавах.
За пръв път опитах вражески огън благодарение на фермерите от Ню Джърси още когато
бях малко момче. Филаделфия се намира на единия бряг на широката река Делауеър, а на
отсрещния бряг е Кемдън, щата Ню Джърси. И двата града са основани като океански
пристанища, свързани помежду си с моста „Уолт Уитман“. Днес, когато минеш с колата
покрай Кемдън и видиш, че не е останала свободна земя дори колкото за една зеленчукова
градинка, няма как да повярваш, че през двайсетте години, в които премина детството ми,
всичко това беше равна, оградена земеделска земя. В сравнение с Филаделфия Ню Джърси
беше дълбока провинция. Там цареше истинско спокойствие.
Баща ми, Том Шийран, взимаше назаем една голяма тромава стара кола със стъпенка
отстрани. С нея ме откарваше до нивите край Кемдън още когато бях съвсем малък. Сетне ме
оставяше там, където сега е летището, за да събера реколтата.
Отивахме в ранната вечер, когато все още беше достатъчно светло, за да се вижда, но вече
се стъмваше. По това време на деня земеделците вече сядаха на масата за собствената си
вечеря. Аз се покатервах през оградите им и хвърлях на баща си мостри от земеделската им
продукция, които събирах от другата страна. Понякога царевични кочани, друг път домати –
според сезона. Такива работи ни се налагаше да правим, за да слагаме храна на масата.
Но фермерите никак не бяха доволни от нашите идеи за споделянето на даровете на
природата. Понякога вечер ни чакаха с пушките си. Някой фермер хукваше след мен, а аз
прескачах оградата със задник, пълен със сачми.
Един от най-ранните ми детски спомени е за това, как майка ми Мери вади сачми от
задните ми части. Майка ми всеки път казваше: „Том, защо все трябва да вадя това нещо от
задника на Франсис?“. А баща ми, който винаги я наричаше „Мам“, отговаряше: „Защото
момчето не тича достатъчно бързо, Мам“.
Наследил съм едрия си ръст по майчина линия. Бащата на майка ми е бил миньор и
железничар в Швеция. Брат ѝ беше лекар във Филаделфия – казваше се доктор Хансен.
Майка ми беше около метър и осемдесет и никога не е падала под деветдесет килограма.
Всеки ден изяждаше по едно кило сладолед. Всяка вечер ходех до сладкарницата, за да ѝ
донеса сладоледа за следващия ден. Там можеше да си носиш собствена купа и ти сипваха
сладолед в нея. В сладкарницата ме познаваха. Майка ми обожаваше да готви и сама месеше
и печеше хляба за вкъщи. Никога няма да забравя аромата на печеното свинско, киселото
зеле и картофите от печката на дърва. Майка ми беше много мълчалива жена. Мисля, че
изразяваше любовта си към нас, като ни готвеше.
Родителите ми се бяха оженили много късно за онези години. Майка ми е била на
четиридесет и две, когато съм се родил аз – първото им дете, – а баща ми е бил на
четиридесет и три. Тримата се родихме през една година. Брат ми беше с тринайсет месеца
по-малък от мен, а сестра ми беше с тринайсет месеца по-малка от него. Бяхме от онези
деца, които наричат „ирландски близнаци“, защото в католическите семейства от ирландски
произход децата се раждаха веднага едно след друго.
Въпреки че майка ми беше от шведски произход, баща ми ни отгледа като ирландци.
Неговият род беше някъде от околностите на Дъблин, но аз не познавах баба си и дядо си
нито по бащина, нито по майчина линия. По онова време хората не показваха
привързаността си един към друг така, както го правят днес. Аз още се уча как да показвам
любовта си към моите внуци. Не си спомням майка ми да ме е целувала нито веднъж. Не съм
я виждал дори да целува по-малкия ми брат, нито по-малката ми сестра Маргарет. Въпреки
че в семейството уж нямаше любимци, Том беше любимото дете на баща ми, а Пеги – на
майка ми. Сигурно защото бях най-едър и най-голям от всички, родителите ми очакваха от
мен да се държа по-зряло, отколкото от по-малките деца в семейството. Дори учителите в
училището се отнасяха с мен по този начин – говореха ми така, все едно съм по-възрастен, и
очакваха да разбирам какво ми казват.
Родителите ми се справяха с това, което имаха в живота. На всеки Великден Том и Пеги
получаваха по нещо ново, което да носят, но родителите ми никога нямаха достатъчно пари,
за да има и за мен. Новите дрехи за Великден бяха важно нещо в католическите квартали, в
които съм израснал. Спомням си, че на един Великден се оплаках на баща ми за това, че
никога не ми подаряват нови дрехи за празника, а той ми рече: „Вземи новата шапка на Том,
сложи си я на главата и застани до прозореца, така че съседите да си помислят, че и ти имаш
нова шапка“.
Не си спомням някое от децата в семейство Шийран да е имало собствена играчка. За една
Коледа ни подариха общи ролкови кънки. Бяха метални и се нагласяваха на различен размер.
Бяхме свикнали да живеем без такива неща. А ако искахме нещо повече, трябваше да се
оправяме сами. За пръв път се хванах на работа, когато бях на седем години – помагах на
един тип да чисти мазета. А когато успявах да изкарам малко джобни пари, като кося
моравата на някой съсед, и баща ми разбираше за това, ме причакваше зад ъгъла, докато ми
платят, а след това ме хващаше и ми взимаше по-големите монети, като ми оставяше само по
десет цента.
Живяхме в много различни католически квартали, но, общо взето, в една и съща енория.
Карахме по няколко месеца на едно място, след това баща ми закъсняваше с наема и набързо
се измъквахме оттам, за да се преместим в друг апартамент. А когато станеше време за новия
наем, го правехме пак. Когато изобщо успяваше да си намери работа, баща ми работеше по
строежите – на високите етажи, където ходеше по стоманените греди като индианците от
племето на мохиканите. Беше опасна работа. Хората непрекъснато падаха от високото по
тези строежи и загиваха на място. Баща ми работи на моста „Бен Франклин“ във
Филаделфия, както и на строежите на малкото небостъргачи, които можеха да си позволят
да вдигнат по времето на Голямата депресия. Беше с пет-шест сантиметра по-нисък от майка
ми, около метър и седемдесет и пет, и тежеше около шейсет и пет килограма. Сума време не
можеше да си намери друга работа освен като клисар и чистач на католическото училище
към църквата „Света Дева Мария“ в Дарби, щата Пенсилвания.
Католическата религия беше важна част от живота ни. Беше задължителна. Ако трябва да
кажа какво е било хобито на майка ми, ще кажа, че тя беше много религиозна. Прекарвах
много време в католически църкви. Баща ми беше учил пет години в семинария, за да стане
свещеник, преди да го изключат оттам. Двете му сестри бяха монахини. Знаех всичко за
изповядването и опрощението на греховете. Ако умреш, докато отиваш да се изповядаш, и не
успееш да разкажеш на свещеника какви грехове имаш, цяла вечност ще гориш в ада. Ако
умреш, докато се прибираш у дома, след като си се изповядал, отиваш направо в рая.
Бях в църковния хор, докато не ме изритаха, защото съм пил от виното за причастие. Не
обвинявам другото момче от църковния хор, което ме изпорти. Момчето не беше доносник
по душа. Но отец О’Мали – честно, наистина се казваше така, точно като онзи свещеник,
когото винаги играеше Бинг Кросби – видял, че виното липсва, и казал на другото момче, че
който го е откраднал, няма да отиде в рая. Явно другото момче е решило, че има шанс да
отиде в рая, и затова ме издаде. А най-тъпото беше, че виното за причастие дори не ми
харесваше.
Баща ми обаче си харесваше бирата. Непрекъснато залагаше на мен в нелегалните барове.
Отивахме в някой нов квартал на Филаделфия, където все още не ни познаваха много добре,
той влизаше в някой нелегален бар и се хващаше на бас с някого, че има десетгодишен син,
който може да набие всяко момче на четиринайсет или петнадесет години. С някой друг
баща се обзалагаха на четвърт долар за бира, а след това ние, хлапетата, трябваше да се бием
едно срещу друго пред всичките големи мъже. Когато побеждавах, което беше почти всеки
път, той ми подхвърляше по една монета от десет цента. Иначе ми удряше по един здрав
плесник зад врата.
По едно време живеехме в един квартал, където имаше предимно италианци, и всеки ден
трябваше да се бия, докато се прибирам от училище. Тогава научих много италиански думи,
които по-късно ми свършиха работа на фронта, докато се сражавахме в Сицилия и на
континента. Докато бях на война, се научих доста добре да говоря италиански. Когато учех
езика – най-вече за да се разбирам с италианките, – дори не си давах сметка, че хората, с
които ще започна да се движа след войната, ще бъдат много впечатлени колко добре говоря
италиански език. Щяха да го приемат като знак на уважение към тях. Щеше да им бъде много
по-лесно да ми се доверяват и да ме уважават.
Баща ми, Томас Шийран, беше боксьор от аматьорската лига, който се състезаваше за
католическия спортен клуб „Шанахан“. Беше корав боксьор полусредна категория. Много
години по-късно, след войната, аз също щях да играя за същия клуб, но като футболист.
Когато бях малък, голяма част от преживяванията ни се осигуряваше от църквата. Това беше
много преди да се появи телевизията. Много малко хора имаха радио, а киното струваше
пари, които се намираха трудно. Затова хората идваха да гледат събитията, организирани от
църквата, или да участват в тях. Баща ми често се боксираше на състезания.
Освен това често се боксираше у дома. Всеки път, когато реши, че съм направил нещо
лошо, той ми подхвърляше боксовите ръкавици. Но не ми беше разрешено да отвръщам на
ударите. Баща ми беше недосегаем. Удряше ми прави в лицето, ъперкъти и крошета. И след
като беше работил цял живот по строежите, удряше здраво. Аз се опитвах да избягвам
ударите или да ги блокирам със собствените си ръкавици. Но ако сглупя да се опитам да го
ударя на свой ред, изяждах наистина як пердах. Бях единственият от семейството, на когото
подхвърляше ръкавиците. Каквото и да беше направил Томас-младши (който носеше
неговото име), никога не го биеха.
От друга страна, Томас никога не правеше такива бели като мен. Нищо страшно, но все пак
си бях бунтовник по душа. Един път, в седми клас на началното училище „Света Дева
Мария“, взех едно парче миризливо холандско сирене от стария хладилник у дома и го
занесох в училище. В училището беше доста студено сутрин, преди да пуснат отоплението, и
през зимата всички седяхме с пуловери и якета. Имаше парно отопление. В класната стая
имаше радиатори и трябваше да изчакаме да се загреят. Аз бях пъхнал парчето сирене в
радиатора. Когато се нагря, то се размекна и лека-полека изпълни цялата класна стая с
вонята си. Тогава повикаха баща ми, който беше чистач на училището. Той тръгна по следите
на вонята и намери парчето сирене, а след това някакво друго момче ме издаде. Баща ми
каза, че ще се видим у дома.
Когато се прибрах, аз го зачаках да се върне на свой ред, като си знаех, че веднага ще
извади боксьорските ръкавици и ще ми ги хвърли. Така и стана. Баща ми се прибра и съвсем
спокойно ме попита: „Как предпочиташ, първо да ядеш или първо да те набия, а после да
ядеш?“. И аз му рекох: „Първо ще ям“. Знаех си, че след това няма да ми се вечеря. Тази вечер
ме наби доста здраво, но поне бях хапнал преди това.
Като малък много заеквах и още заеквам, когато започна да говоря прекалено бързо – дори
сега, на осемдесет и три години. Когато заекваш като дете, много често трябва да се биеш.
Момчетата, които не знаеха колко добре мога да се бия, винаги ми се подиграваха, но после
си плащаха за това.
Като деца много често се биехме и просто за забавление. Всяка петъчна вечер си
устройвахме боксови мачове на ъгъла. Никога не се стигаше дотам някой да пострада
сериозно. Биехме се само за спорта и точно така се научава човек да се бие – когато от време
на време изяжда по някой пердах. Мислех си да стана боксьор, но си знаех, че никога няма да
стана добър колкото Джо Луис, а ако не си шампион, боксът не е живот. Днешните деца
играят футбол и бейзбол в детското първенство. Обичам да ходя на мачовете на моите внуци.
Но тогава трябваше да се забавляваме сами и сякаш нямаше нищо друго, освен да се бием
помежду си. Сега си мисля, че това ни се е отразило добре. По този начин изкарваш много
лоши неща от себе си. И научаваш много. А по-късно, когато страната ни имаше нужда от
войници, ние вече бяхме във форма. Вече бяхме корави психически.
Завърших осми клас в училището „Света Дева Мария“, където работеше баща ми, и затова
трябваше да внимавам. След това ме записаха в държавна гимназия, където атмосферата не
беше толкова строга. Записаха ме в девети клас в гимназията в Дарби. Но не успях да го
завърша. Един ден на сутрешната проверка директорът на училището излезе на подиума, за
да изпеем в хор една стара песен, „По пътя към Мандалей“. Докато пееше, директорът
подчертаваше всяка строфа от текста, като намигваше с всичка сила като някакъв водевилен
изпълнител. Аз бях толкова висок, че стърчах над останалите, и той ме виждаше. И всеки
път, когато намигваше, аз го имитирах и на свой ред му намигвах.
Когато сутрешната проверка свърши, директорът ми каза да отида в кабинета му. Отидох и
седнах на стола пред бюрото му. Той беше доста едър мъж, висок колкото мен, но по-тежък.
Когато влезе в кабинета си, пристъпи зад мен и ми удари един зад врата, точно както
правеше баща ми, когато загуби облог за бира заради мен. „Да ти го начукам, дебелак такъв“,
казах му аз, скочих от стола и го повалих с един удар. Счупих му челюстта и веднага ме
изключиха.
Естествено, знаех какво да очаквам, когато баща ми се прибра. Бях имал цял ден да мисля
за това, но не можех да мисля за нищо друго освен как бях счупил челюстта на директора –
голям мъж – с един-единствен удар.
Баща ми влезе бесен и с всичка сила хвърли боксьорските ръкавици към мен. Аз ги улових
във въздуха, но този път му ги хвърлих обратно. И му казах:
– Я ме погледни както трябва.
Вече бях на шестнайсет години, почти на седемнайсет.
– Няма да те удрям – казах му аз. – Ти си ми баща. Но по-добре си намери друга боксова
круша.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
УНИВЕРСИТЕТЪТ НА МАЛКАТА ЕГИПТЯНКА
А след това заминах с пътуващия цирк. Всяка пролет Филаделфия се оживяваше с
пристигането на пътуващия цирк „Риджънт“. Опъваха шатрите си на 72-ра улица, до авеню
„Айлънд“. Тогава там нямаше нищо друго освен просторни ливади. Беше си така, както го
бяха оставили индианците. Днес на същото място са само автокъщи, една до друга.
Колкото и да беше голям град, близо до Ню Йорк, Филаделфия имаше провинциална
атмосфера. В щата Пенсилвания имаше пуритански закони, които не позволяваха на баровете
да отварят в неделя. Не бяха отворени дори магазините. Това беше денят за църква. Дори
след това, когато започнаха да се играят бейзболни мачове на изкуствено осветление, двата
бейзболни отбора от Филаделфия играеха на стадиона „Шийб парк“ в неделя само докато е
светло. В този ден не им разрешаваха да светват прожекторите на стадиона. Много неделни
мачове бяха отлагани, защото се е стъмнило. А местните хора никога не отваряха вестника,
за да прочетат за гангстерските убийства покрай сухия режим или другите неща, които се
случваха в Ню Йорк, едва на два часа път с влака от Филаделфия. По тази причина
пристигането на цирка беше голямо събитие.
След като ме изключиха от гимназията в Дарби, започнах работа в супермаркета „Пен
Фрут“, където прибирах покупките на клиентите в торбички, а когато времето беше хубаво,
ходех на стоп до голф игрището „Пакстън Холоу“, за да нося стиковете на играчите. Живеех у
дома, което означаваше, че продължаваме да се местим непрекъснато, за да се справяме с
наема. Може би от цялото това местене всеки път, когато трябваше да плащаме наем, у мен
се разви неспокойна жилка – и когато циркът пристигна в града, тази неспокойна жилка
избуя като дърво през пролетта.
Най-добрият ми приятел по онова време беше Франсис Куин, по прякор Янки. Беше с една
година по-голям от мен и вече беше завършил гимназия. Няколко години по-късно отиде в
колеж, а след това и на фронта, като подпоручик. В Европа е участвал в многобройни
сражения. Но така и не се засякохме там. След войната играехме американски футбол заедно,
в отбора на католическия спортен клуб „Шанахан“. Янки беше разпределител.
В една топла вечер двамата с Янки, общо с един долар за харчене и с нула постоянна
работа, отидохме на цирка, за да видим какво става там – и преди да се усетим, и двамата
вече се бяхме цанили за общи работници за турнето на цирка по североИзточното
крайбрежие. Като младеж винаги бях искал да се махна от Филаделфия и да видя света, а
сега щях да го направя наистина – и даже щяха да ми плащат за това.
Шефът ми в цирка беше викачът на танцовото шоу. В „Риджънт“ имаше две танцьорки,
които приличаха на едновремешните кабаретни танцьорки от седемдесетте години. Но тези
от цирка бяха по-облечени. Оставяха много повече на въображението на публиката. Двете
танцьорки бяха Малката Египтянка – брюнетка, която се обличаше така, все едно току-що
беше излязла от вълшебната лампа на Аладин – и Нилската Русалка, която беше руса и
носеше многобройни сини воали, все едно беше изплувала от морските дълбини. Двете се
редуваха на сцената в собствената си шатра, където изпълняваха екзотични танци. Викачът
събираше публика за представлението, а аз събирах по петдесет цента от всеки и раздавах
билети.
Представленията на пътуващия цирк „Риджънт“ бяха чиста проба вариете – като старото
предаване на Ед Съливан по телевизията. Имаше жонгльори, акробати, игри за публиката, в
които можеше да спечелиш бебе кукла, хвърляч на ножове, гълтач на саби и оркестър, който
свиреше циркова музика. Хазарт нямаше. Публиката нямаше толкова пари, че да ги залага на
нещо. Бяха най-тежките години от Голямата депресия. Каквото и да разправят, Голямата
депресия не свърши наистина, докато не започна войната. А ние, общите работници от
цирка, определено нямахме пари за залагания. Общите работници бяха най-вече избягали от
дома си младежи и скитници. Но всички бяха много почтени хора – нямаше разбойници.
Двамата с Янки помагахме да се опънат шатрите и да се подредят местата за публиката, а
след това да се разглоби всичко, когато стане време да продължим по пътя си. Ако имаше
някакви проблеми – например хората от публиката да се сбият помежду си, – местните
служители на реда просто ни казваха да си събираме багажа и да се омитаме. Ако работата
вървеше и имаше достатъчно публика, оставахме на едно и също място по десетина дни. В
противен случай, ако не изкарвахме пари, събирахме цирка и продължавахме нататък, в
търсене на по-възприемчива публика. Имахме много представления в малки градчета в щати
като Кънектикът, Върмонт и Ню Хемпшир, както и в околностите на Бостън.
Придвижвахме се с изпочупени камиони и стари очукани коли и спяхме на открито под
звездите. Циркът не беше луксозен като този на братята Ринглинг; беше си долнопробен
пътуващ карнавал. Сигурно може да се каже, че след като цял живот се бях местил с
родителите си от място на място, все едно бяхме номади в пустинята, бях подготвен за
неудобствата на този живот.
Не ни плащаха кой знае какво, но ни хранеха, а храната беше добра. Предимно гъста
говежда яхния, която ухаеше великолепно, когато се яде на открито. Кухнята не можеше да
стъпи и на малкия пръст на майка ми, но то какво ли може? Когато валеше, спяхме на сухо
под камионите. За пръв път опитах нелегален алкохол под един такъв камион, докато валеше.
Тогава не ми хареса особено. В действителност не започнах да пия сериозно чак до войната.
За пръв път започнах да пия както трябва в Катания, на остров Сицилия. Още първия път,
когато опитах червено вино, това стана любимото ми питие – и цял живот си остана така.
Една сутрин, докато бяхме спрели по пътя в Братълбъроу, щата Върмонт, започна да вали
проливен дъжд и не спря цял ден. Всичко потъна в дълбока кал. И нямаше никаква публика,
от която да събирам по петдесет цента и да раздавам билети. Малката Египтянка ме видя, че
стоя и духам в шепите си, за да се стопля, прибра ме вътре и започна да ми шепне на ухото.
Попита ме дали искам да прекарам нощта в нейната шатра заедно с нея и Русалката. Аз вече
знаех, че и двете ме харесват, така че отвърнах: „Ами да, защо не?“. Янки щеше да спи под
някой камион, но аз щях да бъда на сухо и хубаво място през нощта.
След представлението си взех завивките и отидох в гримьорната им, която ухаеше на
парфюм още като влезеш в нея. Гримьорната им беше в една шатра, в която беше и спалнята
им. Малката Египтянка беше на леглото, подпряна с възглавници, и ми рече:
– Защо не си свалиш дрехите, за да се настаниш по-удобно? Сигурно са мокри.
По това време бях на седемнайсет години. Поколебах се малко, защото не бях сигурен дали
не се шегува с мен, и тя ме попита:
– Бил ли си някога с жена?
Аз ѝ отговорих честно:
– Не.
– Е, тази вечер ще бъдеш с жена – каза Малката Египтянка и се разсмя.
После стана от леглото и ми съблече ризата през главата. Останах гол до кръста.
– Даже с две – обади се Нилската Русалка, която беше зад гърба ми, и също се разсмя.
После ми подсвирна. Сигурно съм се изчервил.
И така, през онази нощ загубих девствеността си. От години събирах сили за това. Не
вярвах в мастурбирането. Църквата беше против него, но и аз също. Струваше ми се, че не е
съвсем правилно.
След като за пръв път правих любов (Малката Египтянка контролираше всичко), Русалката
ми каза да отида в нейното легло, а Малката Египтянка ме побутна да го направя. Когато
отидох там, Нилската Русалка ми каза първо да я лижа. Аз започнах да заеквам и отвърнах:
– Толкова време съм чакал за това, мога да почакам още малко.
По онова време, колкото и да не ти се вярва, оралният секс с жена се смяташе за греховна и
скандална практика. Поне във Филаделфия.
Когато проникнах в Нилската Русалка, ми се стори, че тя ме гледа изучаващо, все едно
очакваше някаква реакция. И когато видя, че очите ми изведнъж се отвориха много широко,
Русалката каза:
– Радвай се на това, докато ти е паднало, млади човече – сега ще те направя истински мъж.
Там долу имам истинско менгеме. Няма много други като мен.
И пресвета Дево Мария, наистина беше така! Дотогава си мислех, че аз имам здрави
мускули.
През цялата нощ наваксвах пропуснатото време, като ходех от легло на легло при тези
опитни, големи жени. И двете бяха истински фурии. А аз бях млад и силен. На следващата
сутрин си помислих: „Колко ли време продължава това, без да разбера? Какво ли друго съм
изпуснал, по дяволите?“. Малката Египтянка и Нилската Русалка ми дадоха висше
образование по задоволяването на желанията на една жена. Тогава още нямаше книги по
този въпрос, а сексуалното образование в квартала се получаваше единствено благодарение
на хвалбите на приятелите ти, които знаеха по-малко и от теб.
Прекарах много нощи в тази шатра, най-вече с Малката Египтянка. Двамата заспивахме
прегърнати в нейното легло, под разпръснатата ѝ дълга кестенява коса с аромат на парфюм.
Горкият Янки – през това време той спеше на студа навън, на мократа земя. Сигурно никога
не ми е простил за това. (Янки беше добър човек и водеше добър живот. Нито веднъж не е
направил нещо лошо. Спомина се, преди да му дойде времето, докато аз още бях в затвора.
Не ме пуснаха дори за малко, за да отида на погребението му. Не ме пуснаха и за
погребенията на брат ми и сестра ми. Янки беше управител на ресторанта „О’Мали“ на
„Уест Честър Пайк“ и ми беше писал в затвора, че ще ми организира голямо празненство за
добре дошъл, когато ме освободят, но преди това получи сърдечен удар и си отиде, горкият.)
Когато пристигнахме в щата Мейн с пътуващия цирк, лятото почти беше свършило. Беше
някъде през септември, а по това време трупата на „Риджънт“ винаги заминаваше на юг, в
щата Флорида, където прекарваха зимата. Последното ни представление на север беше в
Кемдън, щата Мейн. На около шейсет и пет километра оттам имаше лагер на дървосекачи и
ние чухме, че търсят хора за работа, така че двамата с Янки потеглихме пеша натам, по един
черен път през гората. Знаех, че Малката Египтянка ще ми липсва, но в цирка вече нямаше да
има работа за мен, след като вдигнем лагера за последен път и натоварим всичко по
камионите.
От дърводобивната компания ни наеха и двамата. Пратиха Янки в кухнята, за да помага на
готвача. А мен, понеже бях толкова едър, ме пратиха да режа дърва с голям ръчен трион, на
който работят двама души, по един от всеки край. Бях твърде млад, за да работя на големите
дървета, но можех да режа дебелите клони и да ги оформям на трупи, след като другите ги
отсекат. Сетне булдозерите избутваха трупите в реката и те поемаха надолу по течението до
мястото, откъдето ги натоварваха на камиони. Да се режат дървета с трион по цял ден не
беше лесна работа. Тогава бях едва метър и осемдесет и пет и тежах около осемдесет
килограма, и след девет месеца на тази работа по тялото ми не беше останала и грам
тлъстина.
Спяхме в едни малки бараки, които бяха оборудвали с тумбести печки на дърва, и се
хранехме с – точно така, позна – яхния и само яхния. След цял ден работа с триона нямаше
по-вкусна храна на света.
Спестявахме и малкото пари, които изкарвахме, защото нямаше къде да ги похарчим.
Двамата с Янки не играехме карти с мъжете, защото щяха да ни оберат до шушка.
В неделя дървосекачите играеха някакво си тяхно ръгби без правила. Често играех и аз.
Така и не разбрах каква беше целта на играта, ако изобщо имаше такава. Общо взето,
предимно се събаряхме един друг на земята.
Освен това сякаш всяка вечер, когато не валеше сняг, си устройвахме боксови мачове на
едно място в лагера, оградено с въжета, което приличаше на ринг. В лагера нямаше боксови
ръкавици, така че боксьорите увиваха юмруците си с парцали. Всички искаха да видят как
едрото момче се бие с мъже на по двайсет и няколко и дори тридесет и няколко години, така
че по желание на публиката участвах в много от тези боксови мачове. Това ми напомняше за
времето, когато моят баща ме изправяше срещу по-големи момчета, за да печеля облозите му
за бира. Струваше ми се, че цял живот съм се изправял срещу хора, по-големи от мен –
включително и баща ми. С тази разлика, че дървосекачите от лагера умееха да удрят по-
силно и от него. Изгубих много от тези мачове, но и аз винаги съм умеел да удрям силно, а
освен това научих ужасно много номера.
Мисля си, че умението да удряш силно е по рождение. Роки Марчиано започна да се
боксира едва след войната, когато вече беше на двайсет и шест години, но му беше вродено да
удря както трябва. Човек наистина има нужда от тежест зад ударите си, но голяма част от
силата идва от предмишницата и китката. Силният удар е като камшик от китката до юмрука
и именно тези удари нокаутират противника. Човек направо може да чуе как плющи този
камшик, когато го направи както трябва – силно, като изстрел от пистолет. Джо Луис беше
прочут със своя удар от една педя разстояние. Беше способен да нокаутира човека срещу себе
си с удар, при който ръката му замахваше само една педя. Но силата му идваше от камшика.
Все едно удряш някого с мокра хавлия по задника. В ръцете над лактите няма никаква сила.
А когато освен това научиш и един-два номера, си готов. Казват, че Джак Демпси е научил
всичко за бокса още на тринайсетгодишна възраст, когато е работил по миньорските лагери в
щата Колорадо. Готов съм да го повярвам, след като прекарах девет месеца в затънтените
гори на щата Мейн.
На следващото лято се прибрахме на стоп до Филаделфия и там изведнъж открихме, че
вече се интересуваме и от нещо друго освен от бокс – от момичета. Аз работех на две-три
места, където намеря, докато не се уредих за чирак в стъкларската компания „Пърлстийн“ на
ъгъла на 5-а улица и „Ломбард“. Тогава това беше промишлена зона, недалеч от улица „Саут“;
сега младежите ходят там, за да обикалят магазините. Учех за стъклар. Научих се как да
поставям прозорци, като работех във всички големи сгради в града. Понякога оставах на
работа във фабриката, където режех стъклата за прозорците. Научих много, а работата далеч
не беше толкова тежка, колкото дърводобивът. В края на работния ден ми оставаше
достатъчно енергия, за да се състезавам с Янки за вниманието на момичетата от квартала.
Тайното ми оръжие в съревнованието с Янки беше това, че умеех да танцувам. Повечето
едри мъже са тромави и тежкокраки, но не и аз. Притежавах добро чувство за ритъм и бях
подвижен във всяка част от тялото си. Освен това имах много бързи ръце и добра
координация. Суингът беше превзел цялата страна и всички бяха полудели по танцовите
забави. Ходех на танци по шест вечери в седмицата (но никога в неделя), като всяка вечех бях
на различно място. Така се научава човек да танцува. Научава се, като ходи да танцува. При
това всички танци имаха определени стъпки – а не като сега, когато си измисляш всичко в
движение. След войната дори работех по малко като инструктор по спортни танци.
През 1939 година, когато бях на деветнайсет, двамата с моята партньорка в спортните
танци, Розан де Анджелис, спечелихме второ място в състезанието по фокстрот в
съревнование с 5000 други танцови двойки в залата на „Медисън Скуеър Гардън“, където се
проведе състезанието „Харвест Мун“. Розан беше много грациозна танцьорка. Запознахме се
в самата зала, точно преди състезанието, след като нейният дотогавашен партньор се контузи
на дансинга, докато се упражняваха. На свой ред моята дотогавашна партньорка се умори и
се отказа, така че двамата с Розан излязохме заедно на дансинга. Състезанието „Харвест
Мун“ беше най-голямото събитие в спортните танци в цялата страна. Всяка година беше
спонсорирано от вестник „Ню Йорк Дейли Нюз“. Много години по-късно научих и
собствените си дъщери да танцуват всички спортни танци, дори танго и румба.
Във фабриката „Пърлстийн“ печелех добри пари, почти по 45 долара седмично. Повече,
отколкото изкарваше баща ми в църковното училище. От тях плащах наема и режийните у
дома, така че да не се налага да се местим повече. Сестра ми Пеги още беше ученичка, а след
училище работеше в един супермаркет от веригата A&P, където зареждаше рафтовете. Брат
ми Том не беше у дома. Беше прекъснал училище и се беше записал в младежката
природозащитна организация, която беше основал Рузвелт, за да осигурява работа за младите
хора след Голямата депресия. Момчетата от организацията живееха в лагери в провинциални
райони в цялата страна, където работеха по природозащитни проекти.
Повечето от парите, които ми оставаха от заплатата, след като платя разходите у дома,
отиваха в танцовите зали. Не ми оставаше много, с което да водя момичетата по срещи, но
двамата с Янки бяхме открили други начини да се забавляваме, без да плащаме за това. Един
следобед заведох едно хубаво младо ирландско момиче с лунички да се къпем голи в потока
до шосето „Дарби Роуд“, където сега е болницата „Мърси Фицджералд“. Потокът беше на
стотина метра от пътя. Янки се беше промъкнал след нас и ни беше взел дрехите. После
застана на високото до пътя и извика на момичето, което беше с мен, да излезе от водата, да
се облече и да си тръгне с него, иначе той ще си тръгне с нейните дрехи. И така, момичето
излезе от потока и отиде с него, а той беше дал четвърт долар на някакво хлапе да пази
моите дрехи, докато Янки и момичето не се изгубят от поглед, а после да ги хвърли на брега
на потока и да бяга колкото му държат краката.
Не се съмнявам, че и аз съм му направил някакъв номер в отговор на това; просто не си
спомням точно какъв. Дали съм разпространил слуха, че едно бременно момиче, което той
дори не познаваше, е негова работа? Нищо чудно. Дали съм запалил кибритена клечка между
пръстите на краката му, докато е спял? Несъмнено. Но това беше всичко. Правехме си
номера. Обикаляхме насам-натам и се забавлявахме. Вече не бяхме боксьори и странстващи
бойци; бяхме станали любовчии и танцьори. Аз бях завършил университета на Малката
Египтянка и следдипломната квалификация на Нилската Русалка и беше мой дълг да направя
така, че младите филаделфийски девици да се възползват от образованието ми.
Животът ми беше идеален за един младеж на моята възраст – популярен сред момичетата,
с добри приятели и без никакви отговорности; живот, в който единствената ми истинска
работа беше да събирам спомени, които да пазя до края на дните си. С изключение на това,
че не можех да стоя на едно място. Бях нетърпелив. Жадувах да стигна по-далеч. И съвсем
скоро се озовах от другата страна на земното кълбо. Но към този момент вече не можех да си
позволя лукса да бъда нетърпелив. Трябваше да правя всичко така, както се прави в армията:
първо бързаш, после чакаш.
ПЕТА ГЛАВА
411 ДНИ
За пръв път чух песента „Спирка „Смокинг“ през 1941 година. Служех във военната полиция
в щата Колорадо, като охрана на военното летище „Лоури“. Повечето хора си мислят, че тази
песен е известна заради изпълнението на Глен Милър, но в действителност тя е на един
чернокож музикант на име Ърскин Хоукинс. Той е написал песента и я е изсвирил заедно със
своя бенд – това е първият му хит. За мен тази песен беше като саундтрак на цялата война.
Когато войната свърши, на първата ни среща с Мери – бъдещата ми жена – бяхме на концерт
на Ърскин Хоукинс в старата зала на „Ърл Тиътър“ във Филаделфия.
В една студена вечер през декември 1941 година спечелих едно състезание по спортни
танци в танцовата зала в Денвър с изпълнение на суинг на песента „Спирка „Смокинг“.
Преди да разбера какво става, още в четири часа на следващата сутрин вече пътувах с един
военен влак на път за Западното крайбрежие, за да защитавам щата Калифорния от вражеско
нападение. Японците бяха бомбардирали Пърл Харбър. Току-що бях навършил двайсет и една
и бях висок метър и деветдесет. Четири години по-късно, когато войната свърши, се уволних
от армията в деня, преди да навърша двайсет и пет години; вече бях метър и деветдесет и пет.
Бях пораснал с пет сантиметра. Хората забравят колко млади бяхме на фронта. Някои от нас
все още не бяха спрели да растат.
Прекарах войната като пехотинец в Европа, в дивизията по прякор Буревестник – 45-а
пехотна дивизия. Твърди се, че един ветеран от войната има средно осемдесет дни на реални
сражения зад гърба си. Когато войната свърши, от армията ме уведомиха, че съм участвал в
сражения общо 411 дни, заради което имах право да получавам по 20 долара допълнително
всеки месец. Бях от онези, които извадиха късмет. Истинските герои – някои само с по един
ден сражения зад гърба си – си останаха там. Колкото и голяма мишена да представлявах, в
колкото и престрелки да участвах, така и не ме улучи нито един германски куршум или
шрапнел. От устата ми излязоха много окопни молитви – особено когато се бяхме окопали в
Анцио и не можехме да мръднем оттам. Но каквото и да се каже за детството ми, то ме беше
научило поне на едно: как да се грижа сам за себе си и как да оцелявам.
Да накарам Франк Шийран да ми разкаже за времето на фронта беше най-трудната част от
разговорите с него. Минаха две години, преди да успея да го убедя, че изобщо има смисъл да
разговаряме за това. След това темата за войната стана най-мъчителната и най-стресиращата
в разговорите ни. Колкото и внимателни да бяха въпросите ми към моя неохотен събеседник,
отговорите му бяха спорадични и непълни.
За да ми помогне да разбера истината за онова време, Шийран откри официалния военен
доклад на 45-а пехотна дивизия, отпечатан броени месеци след края на Втората световна
война на 202 страници с твърди корици. Колкото повече научавах както от този доклад, така
и от самия Франк, толкова повече се затвърждаваше убеждението ми, че именно този
продължителен и безмилостен период от живота му, прекаран в сражения на фронта, беше
научил Франк Шийран хладнокръвно да отнема човешки живот.
Във военния доклад се твърди: „45-а дивизия плати тежка цена за защитата на
американските ценности: 21 899 жертви на фронта.“ Като се има предвид, че съставът на
една пълна дивизия е 15 хиляди души, Шийран всекидневно е виждал как пристигат нови
войници, за да заменят онези, които са изнасяли на носилки. Според доклада общият брой
дни за цялата дивизия, прекарани в сражения, е 511; това означава 511 дни на фронта, през
които войниците от дивизията са стреляли срещу противника и на свой ред са понасяли
вражески огън. Дивизията „Буревестник“ се е сражавала храбро от първия ден на войната в
Европа до последния.
Като се сметнат дните за почивка и възстановяване за целия период, редник Франк
Шийран с неговите 411 дни, прекарани в сражения, е преживял лично повече от 80% от
времето на фронта за цялата дивизия. До края на живота му характерът на Шийран е бил
определен от това преживяване – да убива и да осакатява други хора ден след ден, като през
цялото време се пита кога ли ще дойде и неговият ред. Едни и същи събития се отразяват по
различен начин на различни хора. Всеки от нас представлява сбор от собствените си
преживявания и оставя различна следа на този свят. Други ветерани от войната, с които съм
разговарял, са оставали с отворена уста, когато спомена за 411 дни, прекарани в сражения.
– Идва ми да те пребия – каза ми Чарли Майерс, по прякор Дигси.
Бях с две години по-голям от него и с тридесет сантиметра по-висок. Двамата бяхме
приятели още от началното училище.
– Какво съм ти направил? За какво ти идва да ме пребиеш, Дигс? – попитах го аз с усмивка
от височината на ръста си.
– За това, че си имал сладка служба във военната полиция, далеч от фронта. Можеше да
изкараш цялата шибана война в Щатите. Трябва да си луд, за да поискаш да те прехвърлят
при нас. Винаги съм подозирал, че ти хлопа дъската, но това минава всякакви граници. Да не
мислиш, че тук се забавляваме?
– Исках да видя какво става на фронта – отвърнах аз, като вече се чувствах като глупак.
– Е, сега ще видиш.
Небето се разтърси от гръмотевичен тътен и пронизително свистене.
– Какво беше това?
– Това е, което става на фронта – каза той и ми подаде една лопата. – Ето, заповядай.
– За какво ми е лопата, по дяволите?
– За да си изкопаеш окоп. Започвай. Добре дошъл в Сицилия.
След като си изкопах окопа, Чарли ми обясни, че когато експлодира противопехотен
снаряд, шрапнелът се разхвърчава от него под ъгъл напред и нагоре. Затова човек трябва да
залегне по очи, да остане на земята и да изчака шрапнелът да прелети над него. В противен
случай шрапнелът го прерязва на две направо през гърдите. Когато бяхме малки, аз се грижех
да защитавам Дигси – но тук явно щеше да бъде обратното.
Как се случи така, че се озовах с лопата в ръка в Сицилия през 1943 година?
Получих призовка за армията през август 1941 година. Целият свят вече беше на война, но
ние бяхме запазили неутралитет и все още не се бяхме включили в бойните действия.
Първоначалното ми военно обучение премина в Билокси, щата Мисисипи. На първия ден
един сержант от южните щати се обърна към новобранците и каза, че може да пребие всеки
един от нас, а ако някой не е съгласен с думите му, веднага да направи една крачка напред.
Аз направих една великанска крачка напред и той ме накара да копая походни кенефи през
следващите пет дни. Това беше само номер, за да ни накара да уважаваме по-високия му чин,
както и военните чинове изобщо. Подготвяха ни да станем истински войници.
След първоначалното военно обучение от армията ми хвърлиха само един поглед и веднага
решиха, че съм перфектен екземпляр като за военната полиция. Тогава не питаха никого как
му се струва новото назначение, а преди началото на войната нямаше начин човек да се
измъкне от служба във военната полиция.
Но след Пърл Харбър, когато войната започна и за нас, разрешиха на служещите от
военната полиция да се прехвърлят в друга част, ако са готови да участват в сражения на
фронта. Допадаше ми идеята да скачам от самолет право на фронта, затова веднага се
записах за въздушнодесантна част и ме прехвърлиха във Форт Бенинг, щата Джорджия, за
обучение като парашутист. Бях в много добра форма, така че тежкото обучение за парашутист
не ме затрудни. Харесваше ми да си мисля как най-сетне ще видя истински сражения.
Представях си, че след като се приземиш с парашут на фронта, до голяма степен си
независим и разчиташ само на себе си. Мислех се за голямата работа, докато веднъж не
скочих от кулата за тренировки и не си изкълчих дясното рамо. Не се бях приземил така,
както ни бяха учили, а на това място не ти даваха втори шанс. Веднага ме изключиха. И
вместо това трябваше да замина на фронта като обикновен пехотинец.
Междувременно на света нямаше толкова военна йерархия и дисциплина, че да ми
попречат да се забърквам в моите малки неприятности. През цялата си военна служба не
спрях да се забърквам в неприятности, една след друга. Постъпих в армията като редник – и
когато се уволних от армията четири години и два месеца по-късно, все така си бях редник.
Междувременно ме повишаваха заради службата ми на фронта, но всеки път след това аз
правех едно или друго за забавление и отново ме разжалваха обратно до редник. Събраха ми
се петдесет дни, през които бях отсъствал от военната си част без разрешение. През тези
петдесет дни, общо взето, бях пил червено вино и бях преследвал италианки, французойки и
германки. Но никога не отсъствах от военната си част, когато ни изпращаха обратно на
фронта. Ако отсъстваш от военната си част, когато те изпратят обратно на фронта, по-добре
изобщо да не се връщаш, защото ще те гръмнат собствените ти командващи офицери – и дори
няма да има нужда да казват, че са го направили германците. Това си е чиста проба
дезертьорство пред лицето на врага.
Докато чаках да ме прехвърлят на европейския фронт, ме държаха в Кемп Патрик Хенри в
щата Вирджиния, където се опънах на един от тамошните сержанти от южните щати, така че
ме пратиха на КП (кухненски патрул), за да беля картофи. При първа възможност си купих
разхлабително от интендантството и го сипах в огромния контейнер, където държаха кафето
за всички. Всичко живо пипна страшна диария, включително и офицерите. За нещастие, аз
се оказах единственият, който не се яви в лазарета със същите оплаквания. Разследването
беше приключено още преди да поръчат допълнително тоалетна хартия. Нали се сещаш кой
гениален престъпник се озова на колене в тоалетната, за да търка пода?
Отплавах за Казабланка в Северна Африка на 14 юли 1943 година, зачислен в състава на
45-а пехотна дивизия. Човек нямаше право да си избира в коя дивизия да го изпратят, но
можеше да избере определена рота в дивизията, ако има свободни места в нея. Една рота се
състои от около 120 души. Нашата църква във Филаделфия издаваше бюлетин, в който
отпечатваха къде служат всички момчета от квартала, и аз бях научил от него, че Дигси е в
дивизия „Буревестник“. Подадох молба да ме зачислят в неговата рота и молбата ми беше
уважена. Това не означаваше, че ще се озова в състава на неговия взвод от около тридесет и
двама души, а още по-малко, че ще попадна именно в неговия отряд от осем души в рамките
на взвода, но точно така стана – и двамата си останахме в един и същ отряд.
През есента на 1942 година, докато Дигси и останалите военнослужещи от състава на 45-а
дивизия все още преминават военно обучение в Щатите, преди да заминат на фронта,
генерал Джордж С. Патън се обръща към тях от сцената на една зала във Форт Девънс, щата
Масачузетс. Генерал Патън казва на впечатлителните момчета от 45-а дивизия – младежи,
които за пръв път са далеч от родните си домове и всеки момент ще бъдат изпратени на
другия край на света, за да се сражават и да дават живота си за родината – че е отредил
специална роля на тяхната дивизия в предстоящите бойни действия.
По думите на полковник Джордж И. Мартин, началник на щаба на главнокомандващия на
45-а пехотна дивизия:
„[Генерал Патън] каза много неща, обилно поръсени с шокиращо груб и вулгарен език...
Разказа за случаи, в които британските пехотинци, тръгнали в атака, са подминали
откъснати вражески части, така че на свой ред са били атакувани в гръб от тях. А сетне,
когато британците се обръщали, за да ги отблъснат, германските войници са захвърляли
оръжията си и са се предавали с вдигнати ръце. „Ако това се случи с нас – каза генерал
Патън – не бива да приемаме капитулацията им; вместо това трябва да избием до крак
проклетите кучи синове.“
След това ни каза, че нашата дивизия вероятно ще участва в повече сражения от всяка
друга американска дивизия, и неговото желание беше германците да започнат да ни
наричат „Смъртоносната дивизия“.
В едно от следващите си обръщения пред състава на своята „Смъртоносна дивизия“,
документирано на 27 юни в Алжир, Северна Африка, от офицер от дивизията, присъствал на
него, Патън казва следното:
„...да убиваме и да не спираме да убиваме, защото колкото повече убием сега, толкова по-
малко ще ни останат за убиване после, и толкова по-добре за дивизията в дългосрочен
план...“ Освен това каза, че колкото повече пленници взимаме, толкова повече хора ще
трябва да храним, затова да не се занимаваме с пленници. Каза, че единственият добър
германец е мъртвият“.
Друг офицер, който е присъствал на тази реч, разказва за позицията на Патън по
отношение на цивилните: „Каза нещо за това, че ако местните граждани са упорствали да
останат близо до мястото на сраженията и са наши врагове, трябва да ги избием
безмилостно, за да си разчистим пътя“.
След като си изкопах окопа, Дигси ми разказа, че в момента се вихрят два големи скандала.
Всички мразеха снайперистите. И двете враждуващи страни ненавиждаха снайперистите на
противника, така че беше разрешено да убиеш снайперист на място, ако го заловиш. Недалеч
от летището „Бискари“ били разположени снайперисти, които бяха убили и ранили много
американски войници. Когато след това се предали около четиридесет италиански
военнослужещи, нямало как да се разбере кои от тях са били снайперистите, затова ги
строили в една редица и ги застреляли всичките. А след това някакъв сержант взел в плен
около тридесет вражески войници наведнъж, зад фронтовата линия. Когато неговите хора се
отдалечили достатъчно от тях, той взел един автомат и ги покосил наред.
Тези истории ми направиха толкова силно впечатление, колкото и снарядът, който прелетя
над нас. След като чуе нещо такова, човек се замисляше дали да се предаде, ако се стигне
дотам.
В последната си реч пред състава на 45-а пехотна дивизия, изнесена на открито през август
1943 година, след успешното представяне на дивизията в сраженията в Сицилия, Патън казва
следното на войниците и офицерите от нея: „Вашата дивизия е една от най-добрите, ако не и
най-добрата, в историята на американските военни сили“. С тези хвалебствени думи Патън
потвърждава специалното си доверие към своята „Смъртоносна дивизия“. Хората му правят
точно това, което иска от тяхната дивизия – както ги е инструктирал в предишните си
обръщения към тях.
По времето, когато произнася тези думи пред военнослужещите от 45-а дивизия, двама от
техните бойни другари вече са изправени на военен съд за убийство. Капитан Джон Т.
Комптън е заповядал на отряд за разстрел да ликвидира около четиридесет невъоръжени
военнопленници, двама от които са цивилни, след сражението за летище „Бискари“ в
Сицилия на 14 юли 1943 година. В друг случай сержант Хорас Т. Уест лично е разстрелял с
автоматично оръжие тридесет и шест невъоръжени военнопленници на същия ден, след
същото сражение.
В личния дневник на Патън за 15 юли 1943 година – на следващия ден след убийствата –
пише следното:
„[Генерал Омар] Брадли – верен другар – пристигна много развълнуван около 0900, за да
ми докладва, че един капитан от 180-и боен полк на 45-а дивизия [същият полк от
дивизията, в който служи Шийран] е приел съвсем сериозно моето предписание да се
убиват хората, които са продължавали да стрелят, докато не сме се доближили на 200 метра
до тях, и е разстрелял около петдесет пленници хладнокръвно и поголовно, което е било
още по-голяма грешка от негова страна. Отговорих му, че това сигурно е преувеличено
твърдение, но във всеки случай да нареди на въпросния офицер да свидетелства, че
убитите са били снайперисти или са се опитали да избягат или нещо подобно, за да не се
вдигне шум в пресата и цивилните да се побъркат“.
Генерал Омар Брадли, със същия чин като Патън, не прави нищо подобно. Брадли отказва
да участва в потулването на престъплението и оглавява разследването, в резултат на което
капитанът и сержантът са обвинени за убийство.
Капитан Джон Т. Комптън е изправен пред военен съд, но е оправдан с аргумента, че
просто е изпълнявал изричните нареждания на Патън към 45-а дивизия хладнокръвно да
избиват пленниците.
Сержант Хорас Т. Уест също е изправен пред военен съд по обвинение в убийство и решава
да си послужи със същата защита, която е използвал капитан Комптън. Един лейтенант
свидетелства в защита на обвиняемия, че вечерта преди нашествието в Сицилия,
подполковник Уилям Х. Шафър се е обърнал към военнослужещите по високоговорителите
на кораба, за да им напомни думите на Патън: „не бива да взимат пленници“.
Въпреки това сержант Хорас Т. Уест е осъден на доживотен затвор. Безмилостният
скандал, който се разразява в резултат на това, че един офицер е оправдан, а един обикновен
военнослужещ с по-нисък чин е осъден за едно и също нещо – извършено в един и същ ден,
след едно и също сражение, в състава на една и съща 45-а пехотна дивизия, – довежда до
незабавното освобождаване на сержанта, който е изпратен обратно на фронта, където до
края на войната служи с чин редник. Четири месеца, след като е оправдан, капитан Комптън
е застрелян на място от германски войници, размахали бяло знаме в знак, че се предават, за
да примамят враговете си в смъртоносен капан.
Съществуват потулени архиви и за други военни престъпления, извършени в Сицилия. В
книгата си „Генерал Патън: живот на война“ Станли П. Хършсън цитира думите на един
известен по онова време британски репортер, който лично е видял как разстрелват
военнопленниците от два автобуса с по шейсет души всеки, но е решил да не съобщава за
това, след като Патън му е дал дума, че ще сложи край на всички подобни зверства.
Репортерът все пак споделил за това с един свой приятел, а неговият приятел подготвил
записка, в която разказал за описаните събития. В записката се твърди следното:
„Кръвожадната реторика на Патън и начинът, по който е формулирал своите нареждания
преди нашествието в Сицилия, са били приети твърде буквално от американските
военнослужещи – особено тези от състава на 45-а дивизия“.
По-късно на същия ден Дигси ме попита дали има нещо вярно в слуха, който е чул от един
приятел от квартала, след като случайно го е срещнал на фронта – а именно, че съм се
записал в армията, защото Янки е забременил някакво момиче и е хвърлил вината върху мен.
Представяш ли си? Бях от другата страна на земното кълбо, а за мен се носеха слухове. Янки
очевидно продължаваше да си прави майтапи с мен, докато следваше в колежа.
ШЕСТА ГЛАВА
НАПРАВИХ КАКВОТО СЕ НАЛАГАШЕ
Поне за мен Сицилия беше най-лесната част от войната. Италианците бяха ужасни войници.
Единствената причина изобщо да удържат фронта бяха германците. Когато напредвахме,
понякога откривахме италианските войници буквално строени мирно, с куфари в краката си.
Докато бях в Сицилия, Мусолини се предаде и германците поеха контрола над бойните
действия от италианците. Хората от Сицилия бяха много дружелюбни. След като прогонихме
германците от Катания, успях да разгледам града – на простора за пране във всяка къща
висяха да се сушат домашно приготвени спагети. След войната на Ръсел Буфалино му хареса,
че съм минал точно през родния му град.
Първият ми нов приятел на фронта беше едно кораво момче от нашия отряд, родом от
еврейската част на Бруклин, което се казваше Алекс Сийгъл. Двамата се снимахме заедно в
Сицилия и на снимката съм го прегърнал през раменете, но един месец по-късно той загина
под картечен обстрел на брега в Салерно.
Салерно е един град точно под Неапол, на западното крайбрежие на Италия. През
септември 1943 година скочихме от палубите на щурмовите катери във водите на Средиземно
море, докато навсякъде около нас избухваха германски снаряди. Нашествието в Салерно
беше най-тежкото от общо три, в които съм участвал. Онези от нас, които успяха да стигнат
до брега, трябваше да изминат около хиляда метра нагоре по него, за да завземат бреговата
ивица. Всеки войник носеше по една лопата и започнахме да се окопаваме. Колкото и да си
уморен, когато чуваш вражеската артилерия, копаеш с истинска страст.
Позициите ни бяха обстрелвани от артилерия и германски изтребители, които прелитаха
над нас и стреляха с картечници. Ако видиш германски войници срещу себе си, трябваше
веднага да стреляш на свой ред. Знам, че бях там и стрелях. Знам също, че се питах защо съм
се записал доброволно да участвам в това, по дяволите, но нямам никакъв спомен за първия
път, когато съм стрелял срещу вражески войник в Салерно.
Германците едва не успяха да ни отблъснат от брега. Но знам, че съм удържал позицията –
точно както всички останали. Всички се страхуват. Някои не искат да си го признаят. Но
няма значение дали си го признаваш или не – страхуваш се и това е.
Във военния доклад се цитират думите на един генерал от друга дивизия, взел участие в
нашествието: „45-а дивизия беше онази, която попречи на германците да отблъснат
съюзническите войски в морето“.
Когато нашата военноморска артилерия започна да стреля с едрокалибрените оръдия,
германците се оттеглиха назад, за да излязат от обсега им. Това ни даде възможност да
продължим да напредваме, за да излезем от бреговата ивица и да обединим силите си с
останалите дивизии, с които да продължим заедно на север.
Всеки пехотинец изпълняваше онова, което му е възложено. Ако не изпълниш заповед по
време на сражение, могат да те застрелят автоматично, на място. Джими Хофа никога не е
служил в армията. Успял е да се уреди да го освободят заради някакъв здравословен проблем.
На фронта човек бързо научаваше, ако вече не го знае, че определени правила трябва да се
спазват строго и никой не е над тях. Преди да участвам в сражения, самият аз не си падах
много по изпълнението на нареждания, но там се научих да ги изпълнявам, ако не искам да
видя какво ще стане в противен случай.
И така, Шийран е бил там и е изпълнявал заповеди по време на напредването на
съюзническите сили от Салерно на север към Венафро, което военният доклад описва като
„изтощителни и сърцераздирателни сражения на суров терен“, по време на които войските
са били измъчвани от „болести и преумора“. Безмилостно скоро след това преживяване
следва „мъчителната зимна кампания в студената пустош“ на Апенинските планини под
обстрела на оръдията, разположени в контролирания от германците манастир в Монте
Касино.
Продължихме да напредваме с бой през Италия от Неапол към Рим и през ноември 1943
година стигнахме до подножието на планините, където започнаха да ни обстрелват
германците от възвишенията около Монте Касино. Останахме там като уловени в капан в
продължение на повече от два месеца. Над Монте Касино имаше един манастир, който
германците използваха като наблюдателен пост, така че виждаха всяка наша маневра.
Манастирът беше старинен и определени страни настояваха да не бъде бомбардиран. Когато
най-сетне решиха все пак да го бомбардират, стана още по-зле, защото германците можеха да
си строят укрепления от разрушените му стени. През януари 1944 година се опитахме да
атакуваме германските позиции, но ни отблъснаха надолу по склона на планината. Понякога
нощем излизахме на патрул, за да се опитаме да заловим някой германски войник, така че да
го разпитаме. Но през повечето нощи се опитвахме единствено да се скрием на сухо от дъжда
и да се постараем да не ни улучат.
Вече започвах да се научавам да не се привързвам към твърде много хора. Ако някой ти
стане симпатичен, нищо чудно по-късно да видиш как го убиват. На негово място идваше
някое хлапе на деветнайсет години, но още преди да му изсъхнат ботушите, и то загиваше на
свой ред. Това няма как да не ти се отрази психически. Бях близък с Дигси и толкова. И без
това ми беше достатъчно трудно да видя как два пъти стреляха по него.
А после започна най-трудното. Решиха да изпратят някои от нас обратно на едно място за
почивка в Касерта, недалеч от Неапол. Там е бил дворецът на италианския крал. Починахме
си десетина дни, а след това отплавахме за Анцио с щурмови катери. Анцио беше
крайбрежен град на север от фронта на германците при Монте Касино, но на юг от Рим.
Идеята беше да ги атакуваме по фланга, така че да дадем възможност на основните
съюзнически сили да пробият германската отбрана при Монте Касино.
45-а дивизия е изтеглена от непрестанните, неуспешни и скъпоструващи атаки на
съюзниците срещу манастира в Монте Касино, за да отвори нов фронт по германския фланг
посредством нашествие с щурмови катери при Анцио. Когато взима решение да изтегли
войниците от 45-а дивизия от фронта при Монте Касино, генерал Марк Кларк пише: „През
изминалите седемдесет и два дни 45-а пехотна дивизия участваше в непрестанни сражения
срещу силни вражески позиция, при екстремни бойни условия“. Генерал Кларк описва
„мъчителния студ, влагата и почти непрестанния вражески обстрел с артилерийски оръдия и
минохвъргачки“, които понасят войниците от 45-а дивизия – включително редник Франк
Шийран – при Монте Касино. Но генералът все още не знае, че е спасил 45-а дивизия от ада
при Монте Касино, само за да я запрати в още по-големия ад на Анцио.
Преди сражение или нашествие човек изпитва известно нервно притеснение. Но когато
започнат престрелките, притеснението преминава. Нямаш време за мислене. Просто правиш
каквото се налага. Едва след сражението осъзнаваш какво е станало.
Изненадахме германците с атаката при Анцио и взехме няколкостотин пленници. През
първите двайсет и четири часа на бреговата ивица беше спокойно, но вместо да продължим
да напредваме, командващият генерал реши, че това е капан. Затова реши да играе на
сигурно и да изчака да пристигнат и корабите с танковете и артилерията ни. Това закъснение
позволи на германците да докарат своите собствени танкове и артилерийски оръдия и да се
окопаят на позициите си, така че да ни притиснат и да попречат на нашите танкове и
артилерия да стигнат до брега.
По думите на сър Уинстън Чърчил и въпреки изричното му желание да се случи точно
обратното: „В този момент настъпи истинска катастрофа... Отбраната на бреговата ивица се
засилваше, но удачната възможност, за която бяха положени толкова много усилия, беше
пропиляна“. Хитлер изпраща мащабни подкрепления, с които притиска съюзническите сили,
и дава нареждания на армията си да ликвидира, по собствените му думи, „този абсцес“ на
съюзниците на брега при Анцио.
А след това пристигна и тежката им артилерия и изтребителите, с които започнаха да ни
обстрелват от въздуха. Трябваше да се окопаем надълбоко, защото плитките временни окопи
не вършеха никаква работа. В крайна сметка изкопахме окопи по два метра и половина
дълбочина в земята, като използвахме само лопатите си. Подредихме стълби, за да можем да
излизаме от тях, и ги покрихме с дъски и клони, за да ни пазят от дъжда, както и от
шрапнела от непрестанния обстрел.
А после останахме под този непрестанен обстрел през следващите четири месеца. Човек
не можеше да излезе от окопа през деня, ако не иска да го застрелят. И без това нямаше къде
да отиде, ако излезе. Нощем поемаш риска да излезеш, за да се облекчиш – или да изпразниш
каската си от онова, с което си я напълнил през деня, ако не си успял да се стискаш. Ядеш
само студена консервирана храна. Нямаше как да докарат топла. Германците бомбардираха
нашите кораби за доставки. По цял ден играеш карти и си говориш с другите за това, какво
ще правите, когато войната свърши. И най-вече се молиш. В онези окопи съм казал повече
молитви, отколкото мога да преброя. Кълнеш се да никога повече да не се вкарваш в грях,
само и само да излезеш жив от този окоп. Обещаваш да се откажеш от жените, от виното, от
ругатните и от всичко друго, което си правил, само и само да става да го включиш в
молитвите си.
Най-тежките бомбардировки бяха през нощта – от едно оръдие, на което бяхме лепнали
прякора „Анцио експрес“. Беше гигантско оръдие, което германците укриваха с камуфлажно
покритие през деня, така че нашите самолети да не могат да го открият. Държаха го на една
железопътна линия край Рим. И след като се стъмни, а нашите самолети вече бяха кацнали,
го изкарваха оттам и започваха да стрелят по нас снаряд след снаряд. Снарядите от това
оръдие звучаха така, все едно в нощното небе над главите ни преминаваше товарен вагон.
Изстрелите с оръдието бяха толкова оглушителни и страховити, че съсипваха бойния дух на
всички, колкото и да се опитвахме да не мислим прекалено много за това, че снарядите
отиваха право при някакви други нещастници като нас, за да ги взривят на толкова малки
парченца, че дори няма да има какво да изпратят на роднините им у дома. И всеки следващ
снаряд можеше да дойде при нас.
Редувахме се да стоим на пост на сто метра разстояние от окопа, така че останалите да
могат да поспят малко, но така или иначе през тези четири месеца нямаше много сън.
Честно казано, бил съм и на по-хубави места, отколкото на пост навън през нощта. Нощем
винаги е по-страшно, отколкото през деня. Дори да го нямаше „Анцио експрес“ през нощта,
по цял ден ни обстрелваха с обикновени оръдия. Това ти съсипва нервите и се налага да се
стегнеш отвътре, за да не се съсипеш целият. Няма как да не ти се отрази, освен ако не си
пълна откачалка. Германците на два пъти се опитаха да ни изтласкат от брега, но ние
удържахме позициите си.
Военният доклад твърди, че 45-а дивизия е „разкъсала на парчета“ германските войски,
които са се опитали да „заличат“ съюзническите позиции на брега. Отпорът срещу
германските атаки се редува с „дълги месеци изчакване на позиция“ в Анцио под
непрестанен обстрел, който взима над 6000 жертви от страна на съюзниците. През май
основните съюзнически сили, които дотогава са в патова ситуация при Монте Касино, най-
сетне успяват да пробият линията на германската отбрана. До края на този месец 150 хиляди
изтощени, но щастливи войници излизат от окопите при Анцио и се присъединяват към
основните сили по пътя на север към Рим. Междувременно на 6-и юни съюзниците
дебаркират в Нормандия и отварят нов фронт срещу германската армия.
Влязохме в Рим без никакви сражения. Рим беше обявен за т.нар. открит град, което
означаваше, че двете враждуващи страни са се съгласили да не го бомбардират, но все пак го
бомбардираха по малко. В Рим за пръв път видях кафене на тротоара. Седяхме навън и си
почивахме, обядвахме и пиехме по малко вино. В Рим за пръв път видях и руси италианки,
които минаваха като на парад покрай кафенетата. Преживях няколко приключения с тях. Не
беше трудно. По служба ни даваха шоколади, консервирано сирене и варени яйца. Нямаше
нужда от нищо повече. Онези хора си нямаха нищо, така че никой не може да ги съди на
морални основания. Да се сближаваме с местните жени беше против правилата, но какво
можеха да ни направят – да ни изпратят на фронта за наказание?
Известно време се сражавахме с германците в Италия, а след това ни натовариха на
щурмови катери, за да участваме в нашествието в Южна Франция на 14 август 1944 година, в
така наречената операция „Драгун“. Когато дебаркирахме там, съпротивата не беше голяма.
По-скоро неудобство, отколкото истински обстрел. От друга страна, обстрелът си е обстрел.
И два куршума могат да направят беля.
Докато тичах от прибоя към брега на Сен Тропе, изведнъж ми се стори, че съм
прострелян. Погледнах надолу и видях, че цялата ми униформа е червена. Развиках се за
лекар и лейтенант Кавота от Хейзълтън, щата Пенсилвания, дотича при мен, за да ми извика:
„Това е вино, кучи сине! Не си прострелян. Ставай и продължавай. Гръмнали са те в
манерката“. Беше добро момче.
Накрая успяхме да изтласкаме германците оттам и навлязохме в регион Елзас-Лорейн,
който е наполовина френски и наполовина германски. Имах един приятел от щата Кентъки,
на когото викахме „Папата“. Беше дяволски добър войник. За никого не можеш да кажеш, че
е бил страхливец. Просто всеки човек може да понесе едно определено количество война и
после край. В Елзас-Лорейн видях как Папата нарочно си протегна крака зад едно дърво, за
да се сдобие със скъпоценната рана, заради която ще го изпратят у дома; вместо това взе, че
го удари един снаряд от тежкокалибрено оръдие и му отнесе целия крак. Но все пак оживя и
наистина се прибра у дома, макар и само с един крак.
Друго нещо, за което съм виждал момчетата да превъртат по малко, беше въпросът за
военнопленниците. Първо германците стрелят по теб, като се опитват да те очистят и пращат
всичките ти приятели в ада, а след това, когато имаш шанс да им го върнеш тъпкано, те искат
да се предават. Според някои хора това просто не е честно. И така, може би понякога не
разбираш какво точно ти казват. Или пък, ако си ги взел в плен и си ги отвел в тила, може би
са се опитали да избягат. Не говоря за масови кръвопролития. Ако имаш много
военнопленници, няма как да не ги предадеш където трябва – но ако се случи така, че
заловиш само една шепа германци или дори по-малко, правиш каквото се налага и каквото
очакват от теб всички останали. Лейтенантът ми предаде много военнопленници, с които да
се оправя, и аз направих каквото се налагаше.
При едно сражение в Елзас Дигси беше улучен в гърба, докато се опитвахме да превземем
един склон. Лекарите го вдигнаха и го понесоха обратно надолу по склона. Към този момент
от войната вече не ми бяха останали кой знае какви чувства, но все пак трябва да призная, че
когато видях как улучиха малкия Дигси на онзи склон, почувствах нещо. Забелязах
карабината му на земята, където беше паднал. На фронта не обичаха да си губиш карабината.
Сигурно съм превъртял или нещо подобно. Затова извиках на останалите момчета да ме
прикриват и пропълзях напред, за да донеса карабината на Дигси. Докато всички пълзяхме
обратно, Дигс ми каза: „Ти си откачен. Можеше да те убият заради една шибана карабина
М-1“. А аз му отвърнах: „Ами, германците дори не знаеха, че са повече от нас“. Това беше
вторият път, когато видях да го улучват.
В Елзас-Лорейн научихме, че след нашия десант в Нормандия германците са подели
отчаяна контраатака в някаква гора в Белгия, която наричаха „Арденската офанзива“.
Германците напредваха срещу нас, за да ни попречат да продължим навътре от нормандското
крайбрежие, затова трябваше да прехвърлят там съюзнически войски от южния фронт за
подкрепление на северния. На нашата рота се падна да защитаваме целия южен фронт на
дивизията, след като останалите заминаха – с други думи, 120 души защитаваха фронт, за
отбраната на който преди това беше определена цяла дивизия в състав от 10 или дори 15
хиляди души.
Не правехме нищо друго, освен да отстъпваме. През цялата новогодишна нощ на 1945
година бяхме на път. Гледахме как френски говорещите жители на Елзас свалят
американските знамена от домовете си и връщат на тяхно място германските знамена. Но
скоро пристигнаха подкрепления и за нас, обединихме силите си и успяхме да навлезем
обратно в немски говорещата част на Елзас.
Оттам продължихме да си пробиваме път с бой към концентрационните лагери в
планината Харц. Една вечер успяхме да заловим керван от мулета, натоварен с топла храна за
германските войски на върха на планината. Изядохме колкото можахме, а в останалото се
изходихме. Не закачихме германките от кервана. Те бяха точно като нашите американки от
женския корпус. Бяха приготвили храната, нищо повече. Просто ги оставихме и си
тръгнахме. Но имаше и една шепа германски войници, които караха мулетата. Нямахме
никакво намерение да ги водим с нас обратно надолу по планинския склон, нито нагоре към
върха по време на настъплението, затова им раздадохме лопати и те сами изкопаха плитки
гробове за себе си. Човек се пита защо някой ще си прави труда сам да си копае гроба, но
сигурно са се надявали, че въоръжените момчета може да си променят решението или
техните собствени хора да им се притекат на помощ, докато копаят, или може би ако
съдействат и копаят както трябва, ще ги убият с един чист изстрел, без мъчения и страдание.
Към този момент вече дори не се замислях за това, което ми се налага да направя.
От планината Харц завихме надясно и продължихме право надолу на юг през Германия,
като превзехме първо Бамберг, а после и Нюрнберг. Вторият град на практика беше сравнен
със земята от бомбардировки. Именно Нюрнберг беше градът, в който Хитлер беше
организирал всичките си големи митинги. Всички нацистки символи, които бяха оцелели
след бомбардировките, бяха систематично унищожени след превземането на града.
Целта ни беше да стигнем до Мюнхен в областта Бавария в южната част на Германия –
градът, откъдето Хитлер беше започнал цялата си кариера в онази бирария. Но по пътя
спряхме, за да освободим концентрационния лагер в Дахау.
Военният доклад съобщава, че в лагера са открити „около 1000 трупа. (...) Газовите камери и
крематориумите бяха изградени за удобство в непосредствена близост едни до други.
Дрехите, обувките и труповете бяха подредени по един и същ начин, на спретнати купчини“.
Бяхме чували слухове за зверствата в лагерите, но не бяхме подготвени за онова, което щяхме
да видим с очите си, нито за вонята. Ако видиш нещо подобно, то завинаги се запечатва в
съзнанието ти. Гледката и вонята, която я придружаваше, никога не се забравят. Младият,
русокос германски офицер, който беше командир на лагера, както и всичките му подчинени
бяха натоварени на джипове и откарани незабавно. Чухме изстрели в далечината. Скоро след
това, ние вече се бяхме погрижили за всички останали – около 500 германски войници,
които бяха служили като охрана в „Дахау“. Някои от жертвите в лагера, които все още имаха
сили за това, взеха назаем нашите карабини и лично направиха това, което трябваше да се
направи. И никой дори не мигна, когато го направиха.
Веднага след това продължихме на юг и превзехме Мюнхен, а около две седмици по-късно
войната в Европа свърши с безусловната капитулация на Германия.
След всичките тези години, когато се заговорихме за това, отново започнах да сънувам
онези сражения – но сънищата ми вече са смесени с други неща, които започнах да правя за
определени хора след войната.
Уволних се от армията на 24 октомври 1945 година – един ден преди да навърша двайсет и
пет години, поне според календара.
СЕДМА ГЛАВА
СЪБУЖДАНЕ В АМЕРИКА
По една случайност срещнах по-малкия си брат Том във Франция, на пристанището в Хавър,
през октомври 1945 година. Войната беше свършила и двамата се прибирахме едновременно
във Филаделфия, но с различни кораби. Том също беше участвал в няколко сражения.
– Здрасти, Том – казах му аз.
– Здрасти, Франк – отвърна ми той. – Променил си се! Не си онзи брат, когото си спомням
отпреди войната.
Веднага разбрах какво искаше да каже. Така става, когато ти се съберат 411 дни в
сражения. Беше го прочел по лицето ми, а може би и в погледа ми.
Като се замисля какво ми каза брат ми на пристанището в Хавър, се питам дали тогава не
беше погледнал право в душата ми. Вече знаех, че нещо в мен се е променило. Вече не ме
беше грижа за нищо. Бях преживял практически цялата война; какво можеше да ми направи
някой след това? Някъде от другата страна на океана се бях стегнал отвътре и никога повече
не се отпуснах. Човек свиква със смъртта. Свиква с убийствата. Да, излизаш и се забавляваш,
но дори в това има някакъв риск. Не искам да се оплаквам или нещо подобно, защото все пак
бях един от малцината, които извадиха късмета да се приберат цели и невредими. Но ако не
се бях записал да замина на фронта, никога нямаше да видя онези неща или да направя
всичко, което ми се налагаше. Щях да си остана в Щатите на служба като военен полицай и
да си танцувам суинг на песента „Спирка „Смокинг“.
Когато се прибереш у дома и видиш навсякъде около себе си американци, които не са
облечени с униформи и говорят английски, това много ти повдига духа.
От армията ти плащат по 100 долара в продължение на три месеца. Мъжете, които не са
заминали на фронта, сякаш са заели всички добри работни места, а ти се връщаш точно там,
откъдето си тръгнал, и се опитваш да продължиш оттам, докъдето си стигнал. Аз се върнах
да живея при нашите в западната част на Филаделфия и отново започнах работа в
стъкларската фабрика „Пърлстийн“, където преди бях чирак. Но не можех да стоя на закрито
по цял ден, след като толкова време бях живял на открито на фронта. Семейство Пърлстийн
бяха добри с мен, но ми беше трудно да изпълнявам нареждания и след няколко месеца
напуснах.
Сутрин често ми се случваше да се събудя в Америка и да се учудя, че съм в легло. По цяла
нощ сънувах кошмари и не знаех къде се намирам. Щеше да ми отнеме доста време да
свикна, защото все още не можех да повярвам, че спя в легло. Какво правех в това легло?
След войната никога не спях повече от три-четири часа на нощ.
По онова време не се говореше за тези неща. Посттравматичният синдром все още не беше
измислен, но човек и сам си знаеше, че нещо не е наред. Дори да се опитваш да не си
спомняш нищо оттам, спомените се връщат сами. На фронта си правил всяко едно проклето
нещо, за което можеш да се сетиш – от хладнокръвни убийства до унищожаване на
имущество, кражби и пиене на толкова вино, колкото можеш да понесеш, и преспиване с
толкова жени, за колкото имаш сили. Във всяка една минута от всеки един ден си живял със
страх за живота и здравето си. Не си имал право на нито една грешка. Много пъти си
разполагал само с част от секундата, през която да вземеш решение като съдия и палач
едновременно. Имало е само две правила, на които трябва да се подчиняваш. Да се върнеш
във военната си част навреме, за да заминеш за фронта. И да изпълняваш заповеди по време
на сражение. Ако нарушиш някое от тези две правила, може да бъдеш екзекутиран, понякога
дори на място. С изключение на това властта и авторитетът нямат никакво значение. Човек
губи моралните привички, които е развил в цивилния живот, и ги заменя със свои собствени
правила. Изгражда си броня, все едно се покрива с олово. Изпитва страх повече от всякога
през живота си. Човек прави определени неща, може би понякога против волята си, но все
пак ги прави, и ако остане там достатъчно дълго време, вече дори не се замисля за тях.
Просто ги прави така, както се почесва по главата, ако го засърби.
Човек вижда ужасяващи неща. Мършави човешки тела, подредени като дърва за огрев в
концентрационните лагери; хлапета, които едва са започнали да се бръснат и са излъгали за
възрастта си, за да отидат на фронта и да свършат разкъсани на парчета; дори собствените си
приятели, проснати мъртви по очи в калта. Представи си как се чувстваш, когато видиш дори
само един умрял човек на погребална служба; там виждаш труп след труп.
Когато се прибрах у дома, често мислех за смъртта. Всички го правят. Но после си казах, за
какво толкова се тревожиш? Това не е нещо, което можеш да контролираш. Достигнах до
извода, че всички идват на този свят с две предварително определени дати: една рождена
дата и една друга дата, на която ще си отидат. Човек не може да контролира нито едната,
нито другата, така че моят девиз беше: „Каквото има да става, ще стане“. Преживях войната,
така че какво повече можеше да ми се случи? Вече не ме беше грижа за каквото и да е.
Каквото има да става, ще стане.
На фронта пиех много вино. Наливах вино в себе си така, както в джиповете се налива
бензин. И продължих да го правя, когато се върнах оттам. И двете ми жени се оплакваха от
моето пиене. Често съм казвал, че когато ме прибраха зад решетките през 1981 година, от
ФБР ми спасиха живота – макар и да не го направиха с това намерение. В седмицата има
само седем дни, но по времето, когато ме прибраха в затвора, аз вече пиех по осем дни в
седмицата.
През първата година, след като се прибрах у дома, се опитах да работя на много различни
места. Работех за транспортната компания „Бенет“, когато имаха нужда от мен. През лятото
товарех лед – по две големи парчета лед за всеки хладилник, защото след войната много хора
все още нямаха електрически хладилници. През зимата доставях въглища за отопление.
Интересно как първата ми работа на седемгодишна възраст беше да чистя мазета от праха и
пепелта, които въглищата оставят след себе си, а сега се бях издигнал чак дотам да доставям
самите въглища. В продължение на един месец работих за друга транспортна компания,
където пренасях мебели. Работих и в един циментов завод, където по цял ден подреждах
чували с цимент на купчини. Работих в строителството. Работех каквото намеря. Само банки
не съм обирал. Работех и като охрана и инструктор по спортни танци в танцовата зала
„Уогнър“ всеки вторник, петък и събота вечер. На това място се задържах през следващите
десетина години.
Работих толкова много различни неща, че не ги помня всичките. Но не съм забравил едно
място, където работата ми беше да вадя горещ пълнеж за боровинков пай от фурната и да го
изсипвам върху една алуминиева поточна лента, студена като лед. Колкото повече сипвах,
толкова повече се охлаждаха боровинките, преди да напълнят с тях готовите пайове.
Началникът непрекъснато ме караше да сипвам още. Веднъж ми каза:
– Нещо се скатаваш с този пълнеж.
Аз се опитах да не му обръщам внимание, но той настоя:
– Чу ли какво ти казах, момче?
Тогава го попитах на кого говори, по дяволите.
– На теб говоря, момче – каза той.
После ми каза, че ако не спра да се скатавам, ще ми натика лопатата в задника. Аз му
отговорих, че мога да направя нещо по-добро, като му натикам лопатата в гърлото.
Началникът беше един едър чернокож и се нахвърли да ме бие. Аз му ударих един прав и той
падна в несвяст на поточната лента. Натъпках му боровинки в устата. Това му беше за урок.
Накрая се наложи ченгетата да ме изкарат оттам.
След този случай майка ми отиде да говори с един щатски сенатор на име Джими Джъдж.
Майка ми имаше някои политически връзки. Един от братята ѝ беше лекар във Филаделфия.
Друг беше някаква важна клечка в профсъюза на стъкларите, а освен това беше нещо като
общински съветник в Кемдън. Точно той ме беше уредил на работа като чирак в стъкларската
фабрика „Пърлстийн“. Както и да е, една сутрин майка ми каза, че се е разбрала със
сенатора да ме назначат в щатската полиция на Пенсилвания. Трябваше само да издържа
изпита по обща физическа подготовка. Искаше ми се да бъда благодарен на майка си, но това
беше последното нещо на света, с което ми се занимаваше, така че изобщо не отидох да
благодаря на сенатора. Години по-късно, когато разказах тази история на моя адвокат, Ф.
Емет Фицпатрик, той възкликна: „Какъв полицай щеше да излезе от теб!“. А аз му отговорих:
„Богат полицай“. Изнасилване, тормоз над дете – за такива неща щях да те арестувам
веднага. За всичко друго щеше да ти се размине с извънсъдебно споразумение.
Опитвах се да се забавлявам така, както го правех, преди да отида на война, но не ми се
удаваше. Не ми трябваше много, за да се ядосам. Просто избухвах. Пиенето донякъде ми
помагаше да се справям с това. Излизах със старата си компания. Футболът също ми
помагаше донякъде. Играех в защита за отбора на спортен клуб „Фланахан“. Старият ми
приятел Янки беше разпределител. По онова време каските за американски футбол бяха
кожени, но главата ми беше толкова голяма, че не ми беше удобно да играя с каска. Затова
играех с плетена шапка – не защото исках да се перча, а просто защото не можех да си сложа
друго на голямата глава. Не се съмнявам, че ако се бях родил по-късно, в по-добри времена, с
удоволствие щях да си опитам късмета в професионалния футбол. Не бях просто едър. Бях и
много силен, много бърз и много пъргав и бях интелигентен играч. Всичките ми
съотборници вече са покойници освен един. Както вече казах, всички се раждаме с краен
срок на годност; просто не знаем точната дата. Но като всички млади хора по онова време и
ние си мислехме, че ще живеем вечно.
Един ден няколко души отидохме в центъра, за да продадем кръвта си по 10 долара за
половин литър, така че да изкараме още пари за шотове и бира. Докато се връщахме обратно
към бара, видяхме табела за някакъв лунапарк. На табелата пишеше, че ако издържиш три
рунда на ринга срещу тяхното кенгуру, печелиш 100 долара. Това беше по-добра оферта от
парите за кръв, които бяхме изкарали току-що. Затова отидохме на лунапарка.
На ринга имаше едно дресирано кенгуру с боксови ръкавици. Моите хора ме навиха да се
боксирам с него. Предните лапи на кенгуруто са къси и аз си помислих, че ще го нокаутирам.
Сложиха ми ръкавици и аз започнах да му удрям прави в муцуната, но тогава не знаех, че
долната челюст на кенгуруто е подвижна, така че силата на удара не достига до мозъка му и
не можеш да го нокаутираш. Освен това аз му удрях само прави, защото все пак беше кенгуру
и не исках да го повредя наистина. Но когато видях, че нищо няма да постигна така, му
изпратих едно дясно кроше – истински удар за нокаут. Кенгуруто падна на земята, а в същия
миг аз усетих един силен удар в тила – точно там, където ме удряше баща ми едно време.
Разтърсих глава и отново се заех да бия прави удари в муцуната на кенгуруто, което
подскачаше около мен, като в същото време се опитвах да разбера кой беше кучият син,
който ме беше ударил в гръб.
Защото имаше и още нещо, което тогава не знаех: кенгуруто използва и опашката си, за да
се отбранява. Опашката на кенгуруто е дълга два метра и половина и те удря като камшик в
тила, когато го събориш на земята. И колкото по-силно го удрях аз, толкова по-силно и по-
бързо се размахваше опашката му зад гърба ми. Така и не успях да я видя зад себе си, а освен
това не бях обърнал внимание на боксовата ръкавица, която поначало му бяха сложили на
върха на опашката. И така, моят противник имаше обсег от два метра и половина, за който
дори не подозирах.
В интерес на истината към този момент вниманието ми беше приковано в едно хубаво
ирландско момиче, което седеше сред публиката с очарователна усмивка. Опитвах се да ѝ
направя впечатление. Името ѝ беше Мери Леди и аз я бях виждал в квартала, но никога не бях
говорил с нея. Съвсем скоро тя щеше да си смени името на „госпожа Шийран“, но докато
седеше на третия ред и се смееше заедно с всички останали хора от публиката, момичето не
подозираше за това.
На почивката между първите два рунда моите приятели си умираха от смях, но аз още не
бях разбрал какво става. Когато излязох на ринга за втория рунд, боксовият мач продължи по
същия начин – с тази разлика, че този път успях да поваля кенгуруто в нокаут не един, а два
пъти (което поначало си беше трудна работа) и съответно на свой ред отнесох два удара по
тила. Главата ми вече започваше да се върти от това, че бях пил цял ден, бях давал кръв за
пари и ме бяха удряли по тила. Освен това не изглеждах добре и в очите на момичето от
третия ред.
На почивката между втория и третия рунд попитах моите хора какво става, по дяволите.
– Кой ме удря по главата?
Те ми казаха, че е съдията, защото мрази ирландците. Аз отидох при него и му казах, че
ако още веднъж ме удари в гръб, ще го нокаутирам.
– Връщай се на ринга, новобранец – отговори ми той.
Този път излязох на ринга с едното око на кенгуруто, а другото – на съдията. Вече бях
побеснял и кенгуруто веднага го отнесе. Съответно опашката му удари главата ми толкова
силно, че ме боля три дни след това. Обърнах се към съдията и го нокаутирах. Хората на
съдията излязоха на ринга и ми скочиха, а моите хора излязоха на ринга и скочиха на тях.
Накрая на ченгетата им се беше отворила доста работа, докато разтърват всички на онзи
ринг.
Прибраха ме в „Моко“, както наричахме ареста на градската полиция на ъгъла на 10-а
улица и авеню „Мойаменсинг“. В онези дни само те държаха там за малко, съвсем
неофициално, а след това те пускаха да си вървиш без никакви съдебни процедури. Дори не
те пребиваха, освен ако не си го изпросиш. Ченгетата си пестяха силите. Когато решиха, че
ми стига толкова наказание, ме пуснаха.
Отидох право в къщата на Мери Леди, почуках на вратата и я поканих на среща.
Уговорихме се да отидем на концерт на бенда на Ърскин Хоукинс в „Ърл Тиътър“.
Прекарахме си страхотно. Тя беше с много строго католическо възпитание и аз проявих
голямо уважение към това. Имаше прекрасна тъмнокестенява коса и най-хубавото ирландско
лице, което бях виждал през живота си. А как танцуваше само! Тази вечер реших, че точно за
това момиче ще се оженя. Исках да се кротна. Бях скитал достатъчно. Имах най-добри
намерения.
Казват, че добрите момичета харесват лоши момчета. Противоположностите се привличат.
Мери ме обичаше, но нейното семейство – никак. Според тях аз бях от „ирландците от
дъното“, а те явно се смятаха за „ирландци от сой“. А може би още тогава видяха нещо в мен;
видяха, че колкото и да се старая, си оставам прекалено непредвидим за тяхната Мери.
Мери ходеше на църква всяка неделя и аз ходех с нея. Наистина се стараех с всички сили.
През 1947 година се оженихме в същата църква, откъдето ме бяха изхвърлили от момчешкия
хор, защото бях изпил виното за причастието. Все така нямах постоянна работа и се хващах
при всеки, който ме наеме, а освен това продължавах да работя и в танцовия клуб „Уогнър“.
Обиколих четири финансови къщи и взех назаем по сто кинта от всяка, за да можем да се
оженим. След това, когато дойдоха да ме търсят от къщите, за да си вземат парите, аз ги
убедих, че не са успели да ме открият. Но после началникът на един от онези, които бях
успял да убедя, се зае с моя случай и реши да не съдейства на моето изчезване, така че една
вечер цъфна в танцовия клуб „Уогнър“ да търси Франк Шийран. Човекът не знаеше, че
охраната на входа съм аз. Аз му казах да дойде с мен, за да го заведа при господин Шийран.
Той влезе след мен в тоалетната и аз му ударих един в тялото и един в челюстта, така че той
падна на земята. Не съм го ритал или нещо подобно. Просто исках да се уверя, че е разбрал
как господин Шийран е твърде зает, за да се срещне с него – както тази вечер, така и всяка
друга. И той ме разбра.
Мери имаше хубава работа като секретарка в колежа по фармация във Филаделфия. В
началото не можехме да си позволим собствено жилище и точно както повечето ни приятели
започнахме съвместния си живот при нейните родители. Не съветвам никого да прави това,
ако може да го избегне. Вечерта на сватбата имаше празненство в къщата на нейните
родители, аз бях вкарал няколко питиета и обявих, че ще върна сватбените подаръци на
всички от рода на булката. След като не ме искаха, аз не исках техните подаръци. Това също
не е нещо, което бих посъветвал някого да прави. Фитилът ми още беше къс от войната.
Според полицейското ми досие първият ми истински сблъсък със закона е бил на 4
февруари 1947 година. Двама здравеняци от тролейбуса сигурно са ми казали нещо, което не
ми е харесало, или са ме погледнали накриво. По онова време не ми трябваше много.
Тримата слязохме от тролея, за да се бием. Бях започнал да бия и двамата, когато
пристигнаха ченгетата и ни казаха да се разкараме оттам. Двамата здравеняци нямаха нищо
против да се махнат. Аз казах на ченгето, че никъде няма да ходя, докато не приключа с тях.
И преди да се усетя, вече се биех с три ченгета. Този път ме арестуваха както си трябва, за
непристойно поведение и съпротива при арест. В джоба си носех едно джобно ножче. За да
вдигнат гаранцията за освобождаване, добавиха и обвинение за притежаване на оръжие. Ако
имах намерение да използвам оръжие срещу някого, то нямаше да бъде джобно ножче.
Платих една глоба и ме пуснаха под гаранция.
Спестявахме пари и не се наложи да останем да живеем при семейство Леди твърде дълго
време, а аз продължавах да си търся работа, на която да се задържа. Поработих в „Бъд
Мънифекчъринг“, където произвеждаха авточасти. Беше робски труд, а фабриката беше
същинска касапница. Нямаха никакви мерки за безопасност. Някой непрекъснато оставаше
без ръката си или поне без някой пръст. Днес хората забравят ролята на профсъюзите за това,
че се пребориха за по-добри условия за труд. Не ми се искаше да оставя ръката си в „Бъд“,
така че напуснах и това работно място, но работата там ми остави впечатления, които
пренесох в дейността си за профъюза по-късно.
В отчаяното си търсене на работа тръгнах по авеню „Джирард“, където бяха истинските
касапници. Видях един чернокож, който мъкнеше бутове и ги товареше в един камион с
емблемата на месарската компания „Суифт“. Попитах го за работа и той ме прати при един
тип, който на свой ред ме попита дали смятам, че ще се справя със задачата да товаря бутове.
Тренирах по три пъти седмично на боксовата круша и големия чувал, вдигах тежести и
играех хандбал. Освен това преподавах и спортни танци, така че вдигнах един бут, все едно
беше пържола, и ме взеха на работа.
Чернокожият се казваше Бъди Хоукинс и двамата станахме приятели. Всяка сутрин Бъди
изпиваше по един троен бърбън и изяждаше две парчета френска ябълкова торта на закуска.
Бъди ме запозна с Дъсти Уилкинсън – чернокож боксьор тежка категория, който навремето
се беше изправял срещу шампиона Джърси Джо Уолкот. Здравата му се беше опънал. Дъсти
беше от добрите момчета и двамата станахме приятели. Беше добър боксьор, но не обичаше
да тренира. Работеше като охрана в един танцов клуб за чернокожи, който се казваше
„Никсън“, както и в един бар на ъгъла на 10-а улица и „Уолъс“, който се казваше „Червеният
петел“. Ходех там, когато Дъсти е на работа, за да се виждам с него и да пия, без да плащам.
Вече имах постоянна заплата, а първото ни дете беше на път да се роди, така че Мери си
подаде предизвестието и двамата най-сетне успяхме да си позволим собствено жилище.
Взехме една къща под наем в предградието Дарби. Плащахме половин наем в замяна на това,
че Мери гледаше дъщерята на хазяйката ни през деня.
Първото ни момиченце, Мери Ан, се роди на рождения ден на Мери. Няма по-хубаво
чувство на света. Заклех се да изкарвам колкото мога повече пари за семейството си. Бяхме
католици и щяхме да имаме толкова деца, колкото ни даде Господ. Организирахме хубаво
кръщене на Мери Ан в къщата. Дъсти дойде на празненството, което беше донякъде
необичайно през 1948 година във Филаделфия. Бейзболният отбор на Филаделфия беше
последният от висшата лига, който взе в състава си чернокож играч.
След като товарих камиони известно време, най-сетне си намерих добра работа от
профсъюза, като шофьор на камион от веригата супермаркети „Фуд Феър“. Задържах се на
тази работа десет години. Доставях предимно бутове и пилета. Дъсти ме научи как да
изкарвам допълнително. Заделях от пилетата и слагах лед на тяхно място, така че сандъците
да не олекнат. После минавах с камиона покрай „Червеният петел“, където Дъсти вече беше
подредил желаещите на опашка, за да си купят пилета. Продаваше цели, току-що заклани
пилета за по долар парчето, и двамата деляхме парите поравно. Ако бях докарал шейсет
пилета, това правеше по 30 долара на човек.
Дъщеря ми Пеги се роди малко повече от една година по-късно, а след като вече имах
постоянна работа във „Фуд Феър“, допълнителна работа в „Уогнър“ и парите от пилетата, в
домакинството на Шийран цареше просперитет. Майката на Мери помагаше с грижите за
двете бебета.
Тогава смених някои от вечерите, в които работех в танцовия клуб „Уогнър“, с работа като
охрана при Дъсти в „Никсън“. Чернокожите момичета там ме сваляха, за да накарат
приятелите си да ревнуват, и после се налагаше да успокоявам всички. Един ден на Дъсти му
хрумна друга идея. Каза ми, че посетителите на клуба са започнали да ме смятат за
страхливец, защото всеки път ги успокоявам. Затова измислихме един номер, при който аз
отказвам ли, отказвам да се бия с тях, а през това време Дъсти се обзалага с останалите, че
мога да ги набия. Когато се съберат достатъчно пари от облози, Дъсти щеше да ми кимва с
глава, а аз щях да нокаутирам въпросния тип. Не знам дали някога си нокаутирал някого, но
най-доброто място да го удариш е там, където челюстта стига до ухото. Ако го улучиш както
трябва, човекът веднага пада по очи. Докато падаха, всеки път се опитваха да се хванат за
ризата ми и я късаха, така че се уговорих с управата на клуб „Никсън“ да включат към
заплащането ми по една нова бяла риза всяка вечер, в която работя там. Във всеки случай
двамата с Дъсти си разделяхме печалбата от облозите. За съжаление, това не продължи
много. Скоро не останаха желаещи.
Третата ни дъщеря Долорес се роди през 1955 година. Двамата с Мери ходехме на църква
всяка неделя, а за децата ни имаше отделна служба. Мери правеше всички тайнства и ходеше
на молитви по девет дни поред всеки път, когато се раждаха децата ни. Беше прекрасна
майка. Беше много мълчалива жена, точно като майка ми, но даваше любов на децата ни. На
мен това ми беше трудно, защото никога не бях получавал любов като дете. Научих се да го
правя повече с внуците си, отколкото със собствените си деца. Мери сама отгледа
момичетата. Нито една от моите дъщери не ми е създавала главоболия. Но не благодарение
на мен. За това трябва да благодаря само на вниманието, което им посвещаваше майка им, и
за начина, по който ги отгледа.
Обичах да взимам Пеги, втората си дъщеря, в клуба на Джони Монк. Мери Ан
предпочиташе да си стои у дома с майка си и новороденото бебе Долорес. Джони Монк беше
лидер на местната общност. В ресторанта на неговия клуб храната беше много добра.
Ходехме там на Нова година, макар че Мери не пиеше. Мери обичаше да организира
пикници с децата и ги водехме в увеселителния парк „Уилоу Гроув“. Невинаги съм бягал от
задълженията си. Когато бяха по-малки, и аз ги извеждах. Бях много близък с Пеги, но тя вече
не говори с мен, откакто изчезна Джими.
Всичко се промени, когато започнах да излизам в центъра. Някои от шофьорите на работа
във „Фуд Феър“ бяха италианци и аз започнах да ходя в центъра с тях в баровете и
ресторантите, в които ходеха и определени хора. Така станах част от една друга култура.
Сега ми е съвестно заради това, което направих. Не бях лош баща, но започнах да
занемарявам семейството си, а Мери беше твърде добра жена и се отнасяше прекалено
благосклонно към мен. И в някакъв момент просто потънах напълно в тази различна култура
и спрях да се прибирам у дома. Но носех пари – всяка седмица без изключение. Мислех си,
че ако аз съм добре, значи и Мери е добре. Бях егоист и кучи син. Струваше ми се достатъчно
да изкарвам пари, но не прекарвах достатъчно време с децата си. Не прекарвах достатъчно
време и с жена си. През шейсетте беше друго, когато се ожених за втората си жена, Айрин, и
ми се роди четвъртата дъщеря, Кони. Тогава вече се движех с Хофа и профсъюза, имах
постоянни приходи, бях по-възрастен и си стоях повече у дома. Не бях навън по улиците в
търсене на по-изгодно положение. Вече бях на изгодно положение.
Спомням си, че по някое време през петдесетте гледах на кино „На кея“ заедно с Мери и
си помислих, че съм поне толкова корав, колкото е героят на Марлон Брандо, и някой ден
бих искал да работя за профсъюзите. От профсъюза ми осигуряваха стабилно работно място
като шофьор във „Фуд Феър“. Така можеха да ме уволнят само ако ме хванат, че крада. Или
нека да го кажа по друг начин: можеха да ме уволнят само ако ме хванат, че крада, и освен
това успеят да го докажат.
ОСМА ГЛАВА
РЪСЕЛ БУФАЛИНО
През 1957 година мафията излиза от сенките. Не го прави доброволно, но все пак го прави.
Преди 1957 година все още може да се води рационален спор за това, дали в Америка
съществува организирана мрежа от гангстери. Директорът на ФБР Дж. Едгар Хувър с години
е уверявал американската общественост, че не съществува подобна организация, и е влагал
по-голямата част от ресурсите на ФБР в разследванията срещу предполагаеми комунисти. Но
в резултат на общественото внимание към мафията през 1957 година, дори Хувър се обръща
срещу нея. Организацията е наречена Коза ностра – буквално, „нашето нещо“ – след като
служителите на реда са чули този израз на записите от подслушани разговори на мафиоти.
По ирония на съдбата именно Ръсел Буфалино, прочут с нежеланието си да застава в
светлината на прожекторите, привлича общественото внимание към мафията през 1957
година. Ръсел Буфалино участва в подготовката на прочутата среща на кръстниците от цялата
страна в град Апалейкин, щата Ню Йорк, през ноември 1957 година. Срещата е организирана,
за да се разрешат потенциалните проблеми, които може да възникнат след кончината на
кръстника Алберт Анастасия, застрелян в бръснарницата на хотел „Парк-Шератон“ в Ню
Йорк през октомври 1957 година, докато седи на бръснарския стол с гореща хавлия на лицето
си.
Срещата в Апалейкин по-скоро нанася вреди на мафията, отколкото да ѝ помогне.
Полицията в Апалейкин се е усъмнила в причината за внезапното пристигане на толкова
много предполагаеми мафиоти в техния град и организира операция срещу къщата, в която
се провежда срещата. По онова време Върховният съд на САЩ все още не е променил
законите за обиск и задържане. Петдесет и осем от най-влиятелните мафиоти в Америка са
задържани от полицията. Други петдесетина успяват да избягат през гората около къщата.
В същата 1957 година обществеността всеки ден може да гледа организирана престъпност
по телевизията, в пряко предаваните заседания на комисията на сенатор Маклелън,
разследваща организираната престъпност в Съединените щати. Цяла Америка гледа на живо
на черно-белите екрани на телевизорите си – по-добре, отколкото може да го предаде всеки
вестник – как коравите мафиоти с диамантени пръстени на кутретата си тихо разговарят с
мафиотските си адвокати, а после се обръщат на столовете си срещу сенатската комисия и
главния съветник на комисията Боби Кенеди, за да се позоват на Петата поправка с
дрезгавите си гласове в отговор на всеки въпрос, който им е зададен. Повечето от тези
въпроси съдържат обвинения в убийство, мъчения и други тежки престъпления. Отговорът,
който декламират мафиотите, се превръща в част от културата на петдесетте години:
„Господин сенатор, по съвет на адвоката си с уважение отказвам да отговоря на този въпрос
на основание на това, че отговорът може да бъде използван за наказателно преследване
срещу мен“. И, разбира се, обществеността възприема този отговор като самопризнание за
вина.
Нито едно важно решение на комисията на Коза ностра не е взето без одобрението на
Ръсел Буфалино. При все това обществеността не е чувала за него преди събитията в
Апалейкин и заседанията на комисията на сенатор Маклелън. За разлика от последователите
на Ал Капоне и Джон Готи, наричан „Елегантния дон“, Буфалино дотолкова не бие на очи, че
прилича на обикновен италиански емигрант.
Роден е под името Росарио Буфалино през 1903 година в Сицилия и в годините след
срещата в Апалейкин и заседанията на комисията на сенатoр Маклелън от министерството
на правосъдието едва не успяват да го депортират заедно с близкия му приятел и съюзник
Карлос Марчело, дон на мафията в Ню Орлиънс. Самолетните билети вече са купени, а
Буфалино е уредил начин да вземе със себе си част от своите средства, когато най-сетне
успява да обжалва депортирането си в съда.
От ФБР не искат да рискуват същото да се случи с добрия му приятел Карлос Марчело,
затова буквално отвличат Карлос от улицата в Ню Орлиънс и го натоварват на един самолет
за Гватемала. Рожденото свидетелство на Карлос е издадено в Гватемала и според ФБР той
няма права на американски гражданин. Побеснял от гняв, Марчело се връща в страната със
следващия самолет и на свой ред обжалва депортирането си в съда.
Въпреки натиска на властите Буфалино продължава да управлява своя бизнес и да
процъфтява. Според доклада на щатската комисия на Пенсилвания за разследване на
организираната престъпност от 1980 година, озаглавен „Едно десетилетие организирана
престъпност“, към този момент „вече не съществуват престъпните фамилии Магадино и
Дженовезе – членовете на тези фамилии вече са под контрола на Ръсел Буфалино“.
Същата комисия посочва Буфалино като анонимен съдружник в най-големия доставчик на
боеприпаси за правителството на САЩ – компанията „Медико Индъстрис“. Ръсел Буфалино
притежава анонимни дялове в казина в Лас Вегас и поддържа не толкова анонимни връзки с
кубинския диктатор Фулхенсио Батиста, когото Фидел Кастро сваля от власт през 1959
година. С благословията на Батиста Буфалино е бил собственик на хиподрум за конни
състезания и голямо казино недалеч от Хавана. Когато Кастро прогонва мафията от острова,
Буфалино губи много пари и имоти, включително хиподрума и казиното.
През юни 1975 година списание „Тайм“ разкрива, че една седмица преди поръчковото
убийство на Сам Джанкана, по прякор Момо, извършено в Чикаго, един месец преди
изчезването на Джими Хофа в Детройт, и по време на заседанията на комисията на сенатор
Чърч, която разследва връзките на ЦРУ с организираната престъпност, от ЦРУ са успели да
си осигурят помощта на Ръсел Буфалино за организирането на мистериозен заговор за
убийството на Кастро. Комисията под ръководството на сенатор Франк Чърч достига до
заключението, че Буфалино е участвал в необикновена конспирация между ЦРУ и
организираната престъпност, целта на която е била Кастро да бъде умъртвен с помощта на
отровни таблетки, непосредствено преди военната операция в Залива на прасетата през
април 1961 година.
Територията, контролирана от престъпната организация на Ръсел Буфалино, включва щата
Пенсилвания с изключение на самия град Филаделфия, северната част на щата Ню Йорк,
включително и град Бъфало, бизнес интереси в щата Флорида и съседна Канада, отделни
части от град Ню Йорк и отделни части от северната част на Ню Джърси. Но истинското му
влияние се основава на уважението, което изпитват към него всички мафиотски фамилии в
страната. В добавка към това съпругата му Каролина Скиандра, наричана Кери, е от
фамилията Скиандра от Коза ностра. Макар и нито един представител на фамилията
Скиандра да не се е издигал до положението на кръстник, тя е свързана с американската
мафия още от първите ѝ дни.
Може би най-близкият приятел на Буфалино е Анджело Бруно, престъпен бос от
Филаделфия. Служителите на реда наричат Буфалино с прякора Мълчаливия дон Росарио;
Бруно е известен като „Тихият дон“ заради подобното си дискретно поведение в
ръководството на голяма престъпна фамилия. Както и във фамилията на Буфалино, в
престъпната фамилия на Бруно не е разрешено да се търгува с наркотици. Именно всеобщото
мнение, че Бруно е твърде старомоден, става причина да бъде убит от алчните си подчинени
през 1980 година. Смъртта на Бруно поставя началото на безкрайна анархия в неговата
фамилия. Наследникът му Филип Теста, по прякор Пилето, буквално е взривен една година
след като заема неговото място. Наследникът на Теста, Никодемус Скарфо, по прякор
Малкия Ники, понастоящем излежава многобройни последователни доживотни присъди за
убийство, след като го предава собственият му племенник и подчинен. Наследникът на
Малкия Ники, Джон Станфа, излежава пет последователни присъди за убийство. Франк
Шийран всяка година получаваше по пощата коледна картичка от него, изпращана от
килията му в затвора в Левънуърт. Наследникът на Джон Станфа, Ралф Натале, е първият
престъпен бос, който става доносник и свидетелства срещу собствените си хора. Франк
Шийран нарича Филаделфия „градът на плъховете“. Ръсел Буфалино, от друга страна,
доживява дълбока старост. Отива си от този свят на възраст от деветдесет години през 1994
година, в старчески дом. До деня на смъртта си продължава да упражнява контрол върху
своята „фамилия“ и за разлика от фамилията на Анджело Бруно във Филаделфия след
смъртта на Буфалино в неговата няма никакви признаци за раздор и несъгласие.
Франк Шийран ми каза, че от всички предполагаеми мафиотски босове, с които се е
срещал, Ръсел Буфалино най-много е приличал на героя на Марлон Брандо в „Кръстникът“ с
характерните му маниери и стил на поведение.
В доклад за резултатите от работата си комисията за разследване на организираната
престъпност на сенатор Маклелън нарича Ръсел Буфалино „един от най-безмилостните и
влиятелни ръководители на мафията в Съединените щати“.
При все това през лятото на 1999 година качих в колата си един мъж, съпругата му и
техния син, които бяха закъсали с автомобила си на една магистрала в северната част на щата
Пенсилвания. Мъжът се оказа пенсионираният началник на полицията в града, където беше
живял Ръсел Буфалино и все още живееше вдовицата му Кери. Представих се като бивш
прокурор и попитах човека дали може да ми разкаже нещо за Ръсел Буфалино.
Пенсионираният полицейски началник се усмихна и ми каза, че „каквото и да е правил на
други места, не го правеше при нас. Беше много вежлив човек, истински джентълмен от
старата школа. И като погледнеш къщата му или колата, която караше, никога не би
предположил, че имаше някакви пари за харчене.“
ДЕВЕТА ГЛАВА
БРУСКЕТА С ПРОШУТО И ДОМАШНО ВИНО
В деня, в който се запознах с Ръсел Буфалино, животът ми се промени. И много по-късно
самият факт, че определени хора ме бяха виждали заедно с него, положително ми спаси
живота – в момент, когато животът ми със сигурност беше подложен на риск. За добро или за
лошо, запознанството с Ръсел Буфалино и фактът, че ме бяха виждали заедно с него, ме вкара
по-надълбоко в местната култура от центъра на града, отколкото щях да мога да стигна сам.
След войната запознанството с Ръсел беше най-важното нещо, което се случи в живота ми –
ако не се смятат женитбата и раждането на дъщерите ми.
Към средата на петдесетте години, може би през 1955 година, карах един хладилен камион
с месо на „Фуд Феър“. Трябваше да стигна до Сиракюз, но двигателят започна да ми прави
номера в Ендикът, щата Ню Йорк. Спрях на един паркинг за камиони и току-що бях вдигнал
капака, когато един нисък възрастен италианец се приближи и каза:
– Да ти помогна ли, момче?
Аз нямах нищо против и той се заигра нещо под капака, май с карбуратора. Имаше си
собствен комплект инструменти. Докато работеше, аз размених няколко думи на италиански
с него. Каквото и да направи, успя да подкара двигателя. Когато камионът заръмжа, аз слязох
долу, за да му стисна ръката и да му благодаря. В ръкостискането му имаше много сила. По
начина, по който си стиснахме ръцете – с топлина, – веднага се познаваше, че сме си станали
симпатични един на друг.
По-късно, когато се опознахме, той ми каза, че още първия път му е направило добро
впечатление как се държа. Аз му отговорих, че също съм видял нещо особено в него –
държеше се така, все едно беше собственик на целия паркинг или дори на цялата магистрала,
но имаше и нещо повече от това. Ръсел притежаваше самоувереност като на шампион или на
победител, но в същото време се държеше скромно и с уважение с другите хора. Когато
отиваш да се изповядаш в църквата в неделя, знаеш при кой свещеник искаш да се наредиш
на опашка. Искаш да се изповядаш пред онзи, който ще се отнесе справедливо с теб и няма
да ти се кара. Е, той приличаше на такъв свещеник. Когато си стиснахме ръцете за пръв път,
след като се бяхме запознали току-що, нямах никаква представа кой е този човек, нито дали
ще го видя повече. Но той наистина промени живота ми.
Горе-долу по същото време вече бях започнал да ходя в центъра, в клуб „Боче“ на ъгъла на
5-та улица и „Вашингтон“, заедно с една група италианци от работата ми във „Фуд Феър“,
които живееха в южната част на Филаделфия. За мен това беше нова компания. Оттам
ходехме в бар „Френдли Лаундж“ на ъгъла на 10-а улица и „Вашингтон“. Държеше го един
тип, който се казваше Джон, но прякорът му беше Бръснача. В началото не знаех нищо за
Джон, но някои от момчетата от „Фуд Феър“ работеха за него, като даваха малки
краткосрочни заеми от негово име на различни хора по маршрутите си. Да кажем, че някоя
сервитьорка от закусвалня взима 100 долара назаем и трябва да ги върне за десет седмици по
12 долара на седмица. Ако се случи така, че някоя седмица не може да си позволи да върне
12 долара, може да плати само 2 долара – но продължава да дължи 12-те долара за тази
седмица, които се добавят накрая. Ако не плаща навреме, лихвата се трупа. Тези 2 долара от
дълга се наричаха „виг“, съкратено от жаргонната дума „вигориш“, която означава „печалба“
на идиш. От тях се трупаха приходите на лихваря.
Моите приятели италианци от „Фуд Феър“ изкарваха по някой и друг долар по този начин
и веднъж, докато бяхме във „Френдли Лаундж“, ме запознаха с Бръснача и аз също започнах
да раздавам заеми по моя маршрут. Бяха лесни пари, които се изкарваха без усилие – просто
осигурявахме една услуга на хора, които не можеха да си позволят банков кредит. По онова
време още нямаше кредитни карти и хората нямаха към кого да се обърнат за някой и друг
долар назаем до заплата. Но технически погледнато, това си бяха незаконни заеми, защото
отговаряха на определението за така нареченото лихварство.
Да се занимавам с това ми идваше отвътре, защото вече бях започнал да пробутвам билети
за футболната лотария в закусвалните за хамбургери от веригата „Уайт Тауър“ по маршрута
си от името на една ирландска мутра – бивш боксьор на име Джоуи Макгрийл, който беше от
моята местна профсъюзна организация. Италианските ми приятели от „Фуд Феър“ си
купуваха лотарийни билети от мен. Аз не изплащах печалби. Не можех да си го позволя,
защото някой можеше да удари голяма печалба. Лотарията се финансираше от Макгрийл, а аз
получавах комисиона. Самият аз също си купувах лотарийни билети. Скоро започнах да ги
продавам и в центъра, по баровете. На истинските лихвари като Бръснача не им пукаше, че
продавам лотарийни билети в техния бар, защото не се занимаваха със залагания на
футболни мачове. За тях това беше дребна работа. Въпреки това залаганията по онова време
бяха незаконни; сигурно още са такива.
Веднага си личеше, че на Бръснача му върви допълнителният бизнес с лихварството.
Трябваше само да го погледнеш как се държи в бара и с какво уважение разговаряха хората с
него, когато идват по работа. Все едно беше някакъв офицер, а всички останали бяха
обикновени войници. Но нито един от италианските ми приятели не смяташе, че той е
някакъв голям гангстер или нещо подобно. Не и с този прякор – Бръснача.
Джон се беше сдобил с прякора си, защото преди беше държал магазин, където се
продавали живи пилета, и италианските домакини идвали при него, за да си изберат пиле от
всички, които били подредени в клетките. Тогава Джон изваждал един бръснач и прерязвал
гърлото на пилето, така че италианските домакини да си го занесат у дома, да го оскубят и
да го сготвят за вечеря.
Бръснача беше много популярен и имаше страхотно чувство за хумор. Наричаше всички
„копеле“, но го правеше с добро, а не както се употребява тази дума днес. Беше много слаб и
висок, около метър и осемдесет и пет, което си беше впечатляващ ръст за хората от центъра
на града. И наистина малко приличаше на дълъг, тънък бръснач. Бръснача се отнасяше много
добре с хората, които стояха по-ниско от него. Ако сбъркаш нещо, винаги можеше да се
договориш с него – освен ако не си допуснал „сериозно нарушение“. Ако беше нещо по-
дребно, винаги щеше да си затвори очите – но човек трябваше да си знае мястото с него.
Колкото и да е трудно за вярване днес, по онова време хората наистина не знаеха, че
съществува организирана престъпност. Бяхме чували за отделни гангстери, разбира се, като
Ал Капоне с неговата банда, но за истинска мафия, която се простира на територията на
цялата страна и е замесена в почти всички бизнеси – за това знаеха малко хора. Точно както
и всички останали, аз също не знаех, че кварталният лихвар е свързан с крадеца, който
отмъква бижута от богати домове, с похитителя на товарни камиони, с шефа на профъюза
или с политика. Не знаех, че съществува нещо по-голямо от всички тях, за което щях да науча
малко по малко, докато се потапям все по-дълбоко в тяхната култура. Точно както става с
докерите на пристанището, които всеки ден са изложени на вредното въздействие на азбеста,
но не подозират колко е опасно това. От мафията не искаха хората да знаят за тях.
Моите колеги италианци от „Фуд Феър“, които раздаваха краткосрочни заеми от негово
име, дори не знаеха колко е голям онзи тип, когото наричаха Бръснача.
Докато си говорехме глупости на бутилка домашно червено вино, аз се похвалих на моите
приятели от „Фуд Феър“ за далаверата, която бяхме организирали двамата с Дъсти с пилетата
от доставките, и те ме светнаха как мога да спечеля още пари по този начин. След като
натоварят камиона ти с бутове управителят на склада, от който са ги натоварили, слагаше
един алуминиев печат на катинара на каросерията, преди да потеглиш. Когато пристигнеш в
съответния супермаркет от веригата „Фуд Феър“ с доставката от бутове, управителят на
магазина счупваше печата и шофьорът на камиона предаваше месото в хладилника на
супермаркета. Веднъж счупен, печатът не можеше да се възстанови, така че нямаше как да
отвориш камиона по пътя към супермаркета, където трябва да направиш доставката. Само
управителят на магазина имаше право да счупи печата. Но в студени, ветровити дни
управителят на склада, който по принцип би трябвало да сложи печата, след като натоварят
месото в камиона ти, го мързеше да излиза и ти даваше печата на ръка, за да си го сложиш
сам. И ако си го прибереш, можеше да доставиш например пет бута на някой друг тип, който
те чака в някоя закусвалня. На свой ред той щеше да достави месото в различни ресторанти
и да раздели парите с теб. И след като дадеш на човека от закусвалнята неговите пет бута,
едва тогава слагаш печата на катинара на камиона си. Когато пристигнеш в супермаркета,
печатът е непокътнат, управителят на магазина го счупва собственоръчно и всичко е тип-топ.
После се правиш на учтив и предлагаш на човека от месарския щанд да пренесеш месото в
неговия хладилник, за да не се занимава с това. Влизаш там и виждаш бутовете, които висят
на куки на дясната релса. Взимаш пет бута оттам и ги закачаш на лявата релса. А след това,
вместо да доставиш двайсет и пет бута, подреждаш само двайсет до тези пет, които вече си
окачил на лявата релса. Управителят на магазина преброява двайсет и пет бута и се подписва,
че ги е получил. По-късно, когато правят инвентаризация на складовата наличност, няма как
да не открият липсата – но няма и как да разберат кой е отговорен за нея, нито как точно се е
случило. Управителят на склада никога няма да си признае, че ти е дал печата, за да си го
сложиш сам, защото го мързи да излиза на студа и да си върши работата както трябва.
Поне така беше измислено на теория, но на практика почти всички знаеха какво точно
става и прибираха по нещо за себе си, за да си затварят очите.
Преди войната изкарвах с труд всичко, което притежавах. По време на войната човек се
научаваше да взима каквото си поиска и за каквото може да му се размине – на фронта
бездруго нямаше кой знае какво, което да си струва да се вземе. Въпреки това човек си
взимаше вино и жени, а ако му потрябва кола, си взимаше и кола – такива неща. След
войната вече ми се струваше съвсем естествено да си взимам каквото мога и откъдето мога.
Все пак в човешкото тяло има ограничено количество кръв, което може да се продаде по 10
долара за половин литър.
Един ден малко прекалих и продадох целия товар месо, докато пътувах за доставка в
Атлантик Сити. Сложих печата на катинара едва след като предадох целия товар на моя
човек. Когато пристигнах в Атлантик Сити, управителят на магазина счупи печата, а в
камиона нямаше месо. Бях дълбоко озадачен. Може би товарачите бяха забравили да го
натоварят? Управителят на магазина ме попита дали не съм забелязал, че карам празен
камион. Помислих си, че ми се е паднал камион с добър двигател, отговорих му аз. След този
инцидент от управата на „Фуд Феър“ разлепиха обяви във всички супермаркети от веригата,
които предупреждаваха управителите да внимават с мен. Но както вече казах, повечето от тях
бездруго бяха замесени в играта.
Обявите не ме спряха. Шефовете ми знаеха, че където и да отида, по нещо изчезва
безследно, но нямаха никакви доказателства срещу мен. Знаеха, че го правя, но не знаеха как
точно го правя. А според условията на договора ми управата не можеше да уволни член на
профсъюза, ако няма определени основания за това. Основания нямаше. Кражбата беше
основание за уволнение, но само ако успеят да я докажат. Освен това аз работех усърдно за
тях, когато не крадях от стоката им.
Но на 5 ноември 1956 година от управата все пак решиха да се пробват с това, с което
разполагаха, и ме обвиниха в кражба на стоки от междущатски доставки. Адвокатът ми
искаше да сключа споразумение с обвинението и да се измъкна с по-лека присъда, като
свидетелствам срещу другите хора, които участват в играта заедно с мен. Но аз бях наясно, че
всички хора, които можеха да свидетелстват срещу мен от името на обвинението, са същите
онези хора, с които сме заедно в играта. Ако наистина успеят да ме вкарат зад решетките,
трябваше да чакат собствените си свидетели с автобус пред съда, за да ги откарат в затвора.
Ако осъдят мен, все едно бяха осъдили всички. Затова искаха само да посоча останалите по
име и щяха да ме пуснат. На свой ред аз заръчах на свидетелите да не се огъват, защото нямам
намерение да ставам доносник. Трябваше само да си затварят устата и да се държат така, все
едно не знаят нищо. Междувременно се възползвах от възможността да вляза с взлом в офиса
на управата и да отмъкна документите за всички складови липси в супермаркетите от
веригата „Фуд Феър“ освен онези на месото, което не бях доставил.
Свидетелите на обвинението един след друг отказаха да кажат нещо срещу мен. А аз
накарах моя адвокат да предаде в съда документите на „Фуд Феър“ за всички липси от
складовете им през цялото време. От обвинението възразиха с аргумента, че съм отмъкнал
въпросните документи. Аз отговорих, че ги е отмъкнало неизвестно лице, което ги е пуснало
в пощенската ми кутия. В крайна сметка съдията прекрати делото с думите, че ако
притежаваше акции от веригата „Фуд Феър“, щеше да ги продаде. След това от „Фуд Феър“
се свързаха с адвоката ми, за да ми отправят предложение да ми платят 25 хиляди долара, ако
напусна доброволно. Аз им отговорих, че не мога да си позволя да живея с толкова ниски
доходи.
Отпразнувахме случая в центъра и аз забелязах, че на Бръснача и някои от другите хора с
него им беше направило силно впечатление, че не съм издал никого. За тях беше по-важно да
не станеш доносник, отколкото да спечелиш делото.
Някъде по същото време, когато започнах да излизам в центъра, веднъж отидохме да
вечеряме в ресторант „Вила д’Рома“ на 9-а улица. Забелязах едно познато лице и се сетих, че
това беше същият онзи възрастен мъж, който ми беше помогнал с двигателя на паркинга за
камиони. Отидох да го поздравя от уважение, а той ме покани да седна при него и неговия
приятел на тяхната маса. Оказа се, че неговият приятел е Анджело Бруно, а както щях да
науча по-късно, Анджело Бруно беше шефът на Бръснача и на цялата организирана
престъпност във Филаделфия, както и анонимен съдружник в почти всички бизнеси в
центъра на града, включително и „Вила д’Рома“.
Изпих една чаша вино с тях и Ръсел ми каза, че често идва във Филаделфия, за да си
купува брускети с прошуто. Това са едни специални хлебчета, които се пекат с пълнеж от
прошуто и моцарела. После се режат на филийки и се ядат като сандвичи. Нещо като
сандвич, но не съвсем. Реших, че говори сериозно и това наистина е единствената причина
да пътува до Филаделфия, и следващия път, когато трябваше да направя доставка до мястото,
където живееше той, му занесох цяла дузина брускети с прошуто. Представи си колко ми е
разбирала главата. Той ги прие много вежливо.
След този случай започнах да виждам Ръсел на различни места в центъра и винаги беше
заедно със своя приятел Анджело Бруно. Започнах да му нося от наденичките на „Росели“
всеки път, когато пътувам в неговата посока, защото ми беше казал, че тези наденички също
са причина да идва във Филаделфия. Междувременно, колкото повече брускети с прошуто и
наденички му носех, толкова по-често го виждах във Филаделфия. Той всеки път ме канеше
да седна при него, да пия червено вино и да си топя хлебчето в него. Много се зарадва да
научи, че по време на войната съм бил в Катания – родният му град в Сицилия. Аз му
разказах за макароните, които висяха по просторите като пране всяка неделя в цяла Катания.
Понякога ме канеше да хапна заедно с него и си говорехме по малко на италиански. Дори си
купуваше от моите лотарийни билети за футболните мачове, по два долара парчето.
Отношенията ни бяха чисто приятелски.
Но тогава моите планове да стана постоянен съдружник във веригата супермаркети „Фуд
Феър“ изведнъж удариха на камък. От управата бяха наели детективската агенция „Глоуб“, за
да държи под наблюдение един определен ресторант, в който се бяха усъмнили, и така
пипнаха човека, който им доставяше месото. Той не работеше за „Фуд Феър“. Беше просто
някакъв тип, който висеше в центъра, в бара на Бръснача. Караше пикап, натоварен с месото
от „Фуд Феър“, което му бях дал. И този път не можеха да ме пипнат с пръст, защото не
можеха да докажат, че месото е било транспортирано с камиона на определен шофьор на
работа при тях. Само им се искаше да ме пипнат с пръст. Въпреки това знаеха, че съм аз, и
ми предложиха да не се занимават с въпросния тип, ако напусна доброволно. Аз им поисках
онези 25 хиляди долара, за да напусна, но те ми се изсмяха в лицето. Бяха решили, че няма да
натопя човека, и бяха прави. Напуснах.
Съвсем скоро след този случай попаднах на Ръсел във „Вила д’Рома“, а той вече знаеше
какво е станало и ми каза, че съм постъпил както трябва. Каза ми, че човекът има жена и
деца и аз съм постъпил правилно, като съм го спасил да не отиде в затвора. Междувременно
и аз имах жена и деца, а бях останал без работа.
Започнах да се хващам на работа в профсъюзния дом. Работех по малко за различни
фирми, когато редовният им шофьор беше в отпуск по болест. Като онези докери във филма
„На кея“. Понякога имаше работа, понякога нямаше и човек през цялото време се надяваше
да си намери работа за постоянно. Аз продължавах да ходя на работа в танцовите клубове.
Но вече не карах по маршрутите на „Фуд Феър“, а без тези маршрути не ми беше лесно да
давам заеми от името на Бръснача и да продавам лотарийни билети от името на Джоуи
Макгрийл.
След като вече нямах постоянна работа, имах повече време да вися в центъра и да се
опитвам да изкарвам по някой и друг долар, като се хващам да свърша това или онова. Моите
приятели италианци от „Фуд Феър“ обичаха да се хвалят с мен, защото бяха виждали как
вдигам сто и осемдесет килограма от лежанка и как правя повторения с щанга от сто двайсет
и пет килограма от стоеж над главата, когато тренирахме заедно. Един ден при мен дойде
един тип, който се занимаваше с нелегалната лотария – казваше се Еди Рийс. Попита ме дали
искам да спечеля малко пари, като свърша една работа за него. Даде ми няколко долара, за да
отида да говоря с някакъв друг тип от Джърси, който се опитвал да се занимава с
приятелката на един негов роднина. Даде ми и пистолет, за да го покажа на въпросния тип,
но ми каза да не стрелям с него, а само да му го покажа. Така се правеше по онова време.
Беше достатъчно да покажеш пистолета. Сега няма да ти покажат пистолета, а просто ще те
застрелят с него. По онова време искаха да им върнеш парите още днес. Сега искат да им
върнеш парите още вчера. Половината вече сами взимат наркотици и това ги прави
импулсивни. Изкривява мисленето. Даже повече от половината. И дори някои от босовете.
Отидох в Джърси и говорих с човека. Казах му да не коси тревата на чуждия двор, а да си
гледа тревата на своя двор. Обясних му, че момичето е заето. Казах му да търси да топне на
друго място – така се казваше тогава, да топне. Веднага разбрах, че въпросният Ромео не
искаше да си има никакви неприятности с мен, така че дори не си направих труда да му
показвам пистолета. Той сам разбра как стоят нещата.
След като изпълних както трябва малката задача на Еди Рийс, започнах да получавам
други задачи от други хора. Случваше се някой да дължи нещо на някого от центъра и аз
трябваше да отида да събера парите. Веднъж Бръснача ми каза да отида до Атлантик Сити и
да докарам някакъв тип, който беше закъснял да плати виг по заема си. Отидох и го докарах.
На този се наложи да му покажа пистолета, за да го натоваря в колата. Докато пристигнем
във „Френдли Лаундж“, вече се беше напикал в гащите. Бръснача му хвърли само един поглед
и просто му каза да отиде да донесе парите. Човекът попита Бръснача как да се върне до
Атлантик Сити, за да му донесе парите, и Бръснача му каза да си хване автобуса.
Несъмнено бях започнал да се сдобивам с репутацията на човек, който си върши работата
както трябва, но освен това и на човек, на когото може да се има доверие. Решението ми да
напусна работата си във „Фуд Феър“, за да спася онзи човек от затвора, се възприемаше от
много хора като доказателство, че на мен може да се разчита да не се огъна. Започнаха да ми
викат Чич, съкратено от името ми Франк на италиански език – Франческо. Започнаха да ме
канят в клуб „Месина“ на ъгъла на 10-а улица и „Таскър“, където се влизаше само с покани и
сервираха най-вкусната паста с наденички и червен пипер на света. Човек можеше и да играе
карти в клуба; просто да си прекарва времето там, без да се налага да се съобразява с
присъствието на обикновени граждани на съседната маса. Клуб „Месина“ още си е там и все
още предлага най-вкусната паста с наденички и червен пипер в цяла Филаделфия.
Няколко пъти засичах Ръсел в сряда и той ми казваше да отида у дома, за да доведа жена
си. После двамата с Кери, неговата жена, вечеряха заедно с нас във „Вила д’Рома“. Сряда
беше този ден от седмицата, в който човек излизаше заедно с жена си – по този начин
нямаше опасност да видят никого с cumare, любовницата му, наречи я както искаш. Всички
знаеха, че не бива да излизат със своите cumare в сряда вечер. Това беше неписано правило.
Двамата с Мери прекарахме много приятни вечери с Ръс и Кери, винаги в сряда.
Започнах да ходя по навик в центъра, когато нямаше работа в профсъюзния дом. Там се
чувствах добре. В ръката ми винаги имаше чаша червено вино. Започнах да се застоявам до
късно, а понякога въобще не се прибирах. В неделя вечер ходех в казино „Латино“, един
луксозен нощен клуб в Чери Хил, щата Ню Джърси, където виждах всички от центъра на
едно място. На сцената на клуба излизаха Франк Синатра и всички големи звезди. Понякога
водех и Мери, но тя не обичаше такива компании, а бавачката беше лукс, който не можехме
да си позволяваме често, откакто бях останал без постоянна работа. Мери палеше свещи да
си намеря работа. Започнах да спя до късно в неделя, след като в събота вечер съм бил на
работа в „Никсън“ заедно с Дъсти, и Мери започна да ходи сама на църковните служби,
докато децата бяха на тяхната служба в църквата.
От време на време Ръсел ми се обаждаше по телефона с молба да го взема от тях и да го
закарам някъде. Имаше работа навсякъде, от Ендикът до Бъфало в щата Ню Йорк; от
Скрентън до Питсбърг в щата Пенсилвания; в северната част на щата Ню Джърси и в Ню
Йорк. Сякаш винаги знаеше къде да ме намери през деня, за да ми се обади по телефона и да
ме помоли да отида да го взема. Беше ми приятно да прекарвам времето с него и нито
веднъж не му поисках пари. Освен това той ми правеше услуга с това, че ме виждат заедно с
него, и го знаеше. Но аз не знаех точно каква е тази услуга чак до ноември 1957 година.
Тогава той ме помоли да го закарам в някакъв малък град от другата страна на щатската
граница, в северната част на щата Ню Йорк, който се казваше Апалейкин. Обясни ми, че
когато си свърши работата в Апалейкин, ще продължи към Ери, щата Пенсилвания, а оттам
към Бъфало, но вече си е уредил транспорт до Ери и Бъфало, а оттам и обратно до дома си в
Кингстън. Трябваше само да го закарам до някаква къща в Апалейкин и да го оставя там.
Реших, че в молбата му няма нищо необичайно.
На следващия ден въпросната среща в Апалейкин вече беше най-важното събитие, което
някога се беше случвало на италианските гангстери в Америка. Бяха арестували наведнъж
петдесетина гангстери от всички краища на страната и един от тях беше новият ми приятел
Ръсел Буфалино. Историята за това дни наред беше отразявана на първа страница във
вестниците. Това беше най-горещата новина по телевизията. Оказваше се, че мафията
наистина съществува и покрива цялата страна. Всеки от тези отделни гангстери си имаше
своя собствена територия. Сега разбирах защо Ръсел ме караше да го карам на различни
места и да го чакам в колата, докато той свърши малко работа в къщата на някого, в някой бар
или ресторант. Всички тези хора си вършеха работата лично, получаваха и плащаха пари в
брой, вместо да използват телефона и да плащат по банка. Ръсел Буфалино беше поне
толкова голям, колкото Ал Капоне, ако не и по-голям. Не можех да повярвам.
Четях всички статии по въпроса. Някои от тях се обличаха с копринени костюми, други
носеха обикновени дрехи, като Ръсел. Но всички бяха влиятелни хора с дебели криминални
досиета, с които човек наистина може да се похвали – а не просто с някакво сбиване с
ченгета след друго сбиване, започнало в някакъв тролейбус, или с дребни кражби на месо от
супермаркетите „Фуд Феър“. Бяха партньори в престъпленията на Ръсел Буфалино и
Анджело Бруно, замесени във всичко – от убийства и сводничество до наркотици и
отвличания. Твърдеше се, че лихварството и хазартът са важна част от техния бизнес. Както
и рекетът. Ръсел не беше идвал във Филаделфия само за брускети с прошуто и наденички от
„Росели“ – дори от пикантните. Беше идвал заради бизнеса, който управляваше заедно с
Анджело Бруно.
И Ръсел Буфалино беше един от най-големите босове в този бизнес, а аз му бях приятел.
Бяха ме виждали заедно с него. Бях пил вино с него. Познавах жена му. Той познаваше моята
жена. Винаги ме питаше как са децата ми. Говорех си на италиански с него. Носех му
брускети с прошуто и наденички. Той ми наливаше цели литри домашно червено вино.
Двамата си топяхме хлебчето във виното. Карах го с колата на различни места. Дори на онази
среща в Апалейкин.
Но след като всичко това стигна до вестниците, спрях да го виждам в центъра за известно
време и той вече не ми се обаждаше да го закарам на едно или друго място. Предположих, че
иска да избегне общественото внимание. А след това прочетох, че се опитват да го
депортират, защото е бил само на четиридесет дни, когато е пристигнал в Америка от
Сицилия. Делото и обжалванията за депортирането му щяха да продължат през следващите
петнадесет години, но си останаха неизменна част от живота на Ръсел. Накрая, когато изгуби
последното дело за обжалване и вече си беше опаковал багажа и си беше купил самолетните
билети, аз му препоръчах един адвокат, който се свърза с италианските власти, раздаде малко
лири тук-там и уреди въпроса с това, че италианските власти отказаха да приемат Ръсел
обратно в страната си. Америка нямаше друг избор, освен да го задържи. Ръсел ми беше
много благодарен за препоръката ми по въпроса за депортирането, но когато за пръв път
прочетох за него във вестника, никой не можеше да предположи, че един ден ще се издигна
толкова високо в йерархията, че да помогна на Ръсел Буфалино да се избави от депортиране.
Хората от центъра твърдяха и нещо друго, а именно как явно самият Ръсел беше
престъпният бос, който беше привикал всички останали на срещата в Апалейкин, за да
предотвратят гангстерската война след ликвидирането на Алберт Анастасия, някогашния
престъпен бос на пристанището в Ню Йорк, в онази бръснарница миналия месец. Ръсел
Буфалино – сръчният механик, който ми беше поправил двигателя на онзи паркинг за
камиони в Ендикът, щата Ню Йорк – с всеки изминал ден ставаше все по-голям в очите ми. И
трябва да ти кажа, че ако някога си се срещал на живо с някоя кинозвезда или някой друг
известен човек, у него имаше и нещо такова. Колкото и да не му харесваше, Ръсел беше
невероятна знаменитост – и във всеки, с когото го бяха виждали в центъра или на друго
място, се отразяваше поне част от неговия блясък.
И така, един ден един тип на име ДиТулио, когото наричаха с прякора Шепота, дойде на
моята маса в клуб „Боче“ и ми поръча чаша вино. Бях го виждал тук-там, но не го познавах
добре. Фамилното му име беше същото като на Бръснача, но двамата не бяха роднини. Знаех
за него, че дава заеми от името на Бръснача, но много по-големи от онези, с които се
занимавахме аз и моите приятели. Той даваше заеми на ресторанти и законни бизнеси, а не
само на сервитьорки в закусвалните от веригата „Уайт Тауър“. Шепота ми предложи да се
срещнем в закусвалнята „Мелроуз“. И аз отидох. В закусвалнята „Мелроуз“ рядко се срещаха
хора от центъра. Там ходеше по-скоро публиката на бейзболните мачове, за да хапне нещо,
преди да отиде на стадиона. Човек можеше да си поръча парче хубав ябълков кейк, залято с
горещ ванилов сироп. Шепота седна срещу мен и ме попита дали имам нужда от десет бона.
Отговорих му, че съм целият в слух.
ДЕСЕТА ГЛАВА
В ЦЕНТЪРА
Шепота беше от онези ниски италианци над тридесетте, които можеш да срещнеш навсякъде
в южната част на Филаделфия – обикновени хора, които се опитват да преживяват с една или
друга далавера. Не говоря за Шепота, когото взривиха в колата му горе-долу по същото време.
Този беше другият тип със същия прякор. Не познавам онзи, когото взривиха; само съм чувал
за това.
По онова време не знаех нищо за така наречените пълноправни членове на мафията. Това
са хора, които заемат специално място в така наречената мафия, след като са преминали
специална церемония за тази цел – и от този момент нататък са недосегаеми. Ако си
пълноправен член на мафията, никой не може да те очисти без одобрение отгоре. Радваш се
на допълнително уважение навсякъде, където отидеш. Ставаш част от вътрешния кръг. Това
специално положение е запазено само за италианци. По-късно станах толкова близък с
Ръсел, че се издигнах по-високо от положението на пълноправен член на мафията. Ръсел
дори ми го каза. Каза ми така: „Никой не може да те пипне с пръст, защото се движиш с
мен“. Още си спомням как ме ощипа по бузата със силните си пръсти и ми каза: „Трябваше
да се родиш италианец“.
Ако по онова време знаех нещо за положението на пълноправните членове на мафията,
щях да знам и това, че Шепота далеч не беше такъв. Просто се навърташе в центъра и
правеше каквото се налага. Познаваше всички и имаше по-голям опит в центъра от мен. В
неделя вечер сядаше при Бръснача и жена му в казино „Латино“. Към този момент, след
случката в Апалейкин, аз вече знаех, че Бръснача е дясната ръка на Анджело. А това
означаваше, че Бръснача от „Френдли Лаундж“ в действителност беше на второ място по
сила във Филаделфия.
Шепота носеше същото фамилно име като него и не се съмнявам, че му се искаше хората
да си мислят, че е някъде там горе заедно с Джон ДиТулио, по прякор Бръснача. Искаше да го
смятат за човек с положение, за пълноправен член на мафията.
Единственият проблем беше в това, че Шепота имаше най-отвратителния дъх, с който
някога се е раждал човек или див звяр. Имаше толкова лош дъх, все едно отглеждаше чесън в
стомаха си. На света нямаше толкова дъвки или ментови бонбони, че да го спасят от лошия
му дъх. Затова му разрешаваха да говори единствено шепнешком, когато се обръща към
някого. Никой не искаше да бъде подложен на пълната доза лош дъх на Шепота, когато си
отвори устата. Естествено, от уважение и след като беше съвсем наясно със собственото си
място в реда на нещата той и без това нямаше много да си отваря устата, когато седи с
Бръснача и жена му в казино „Латино“.
След като хапнахме нещо в закусвалнята „Мелроуз“ – което не беше лесна работа, когато
срещу теб седи Шепота, – двамата излязохме навън и се разходихме до ъгъла. Шепота ми
разказа, че е дал голям заем на една пералня за покривки и спално бельо – повече пари,
отколкото беше давал на когото и да било до този момент. Това трябваше да бъде големият му
удар, но започваше да се очертава като голямата му грешка.
При обичайни обстоятелства в пералния бизнес имаше добри пари. Големите перални
снабдяваха ресторантите и хотелите с чисти покривки и спално бельо. Взимаха покривките и
спалното бельо от ресторанта или хотела, изпираха ги, гладеха ги и ги доставяха обратно
чисти и изгладени. Все едно държаха печатница за пари.
Но специално тази пералня, на която Шепота беше дал заем, беше закъсала.
Конкуренцията ѝ беше пералнята „Кадилак“ в Делауеър, която предлагаше по-добри условия
и печелеше всички договори с хотели и ресторанти. Ако продължаваше така, щеше да мине
цяла вечност, докато Шепота си върне парите от големия заем. Единственото, което
пералнята можеше да си позволи да му плаща засега, беше виг – а понякога закъсняваха и с
него. Шепота беше сериозно притеснен, че може дори да загуби целия капитал, който беше
вложил.
Не знаех защо ми разказва всичко това, но го слушах внимателно. Какво искаше от мен, да
отида с колата до Делауеър, да им покажа пистолет и да му събера парите? За такава услуга
не се плащат по десет бона. Делауеър е на петдесетина километра от Филаделфия. А десет
бона по онова време бяха все едно петдесет бона сега, дори повече.
После той извади от пачката си два бона и ми подаде банкнотите.
– За какво са? – попитах го аз.
– Искам да взривиш, да запалиш или да изгориш до шибаните основи пералнята
„Кадилак“. Направи каквото трябва, за да ги изкараш от играта. По този начин моите хора ще
могат да хванат договорите с хотелите и ресторантите, а аз ще мога да си върна парите от
цялата шибана история. Искам бизнесът на „Кадилак“ да свърши веднъж завинаги. Не става
въпрос да им спукаш гумите на камионите. Нито да им издраскаш боята. Искам да изчезнат.
Да затворят. Да останат в миналото. Да изперат последната си покривка и да изгладят
последния си чаршаф. Нека да си приберат шибаната застраховка, ако имат такава – а те са
евреи, така че със сигурност имат, – и да се научат да не закачат моите клиенти, мамка им.
– Ти каза десет бона.
– Не се тревожи. Ще си получиш останалите осем, когато изпълниш задачата да сложиш
край на техния бизнес. Не искам след две-три седмици да отворят наново, а аз да съм
изгубил и десет бона в добавка към всичко останало.
– Кога ще получа останалите осем?
– От теб зависи, Чич. Колкото повече поражения причиниш, толкова по-бързо ще се убедя,
че наистина са изкарани от играта. Искам да изгориш шибаните еврейски перачки на пепел.
Нали си бил на война? Знаеш как се прави.
– Звучи ми добре. И парите са окей. Ще отида да погледна как е там. И ще видя какво мога
да направя.
– Нали си бил на война, Чич? Слушай, накарах те да се срещнем тук, в закусвалнята
„Мелроуз“, за да сме по-далеч от центъра, защото това трябва да си остане между нас
двамата. Разбираш ли какво ти казвам?
– Естествено.
– Освен това не искам никой друг да ти помага. Чух, че знаеш как да си държиш езика зад
зъбите. Чух, че работиш сам. Чувам добри отзиви за твоята работа. Точно затова ти плащам
големите пари. Десет бона са големи пари за такава работа. Мога да намеря някого да я
свърши за един-два бона. Затова не искам да казваш нищо на Бръснача, нито на някой друг.
Никога. Разбираш ли? Ако започнеш да си отваряш устата за това, с което се занимаваш, ще
ти се отрази лошо. Разбираш ли?
– Звучиш ми малко притеснен, Шепот. Ако не си сигурен, че можеш да ми имаш доверие,
намери някой друг.
– Не, не, Чич. Просто за пръв път работя с теб. Това трябва да си остане между нас
двамата. Ако трябва да говорим пак, ще дойдем тук. В центъра си оставаме на здрасти, както
преди.
Тази вечер се прибрах право у дома. Извадих двата бона и веднага дадох 1500 долара на
Мери за децата. Казах ѝ, че съм ударил печалбата от лотарията на залог от 4 долара.
Коефициентът беше 600 към 1, но човек винаги трябваше да остави на букмейкъра си
бакшиш от 100 долара за всеки заложен долар. Повечето букмейкъри направо си го
прибираха, преди да изплатят печалбата. Мери прие парите с благодарност и разбра, че ще
задържа 500 долара за себе си. Вече започваше да свиква с това, че получава пари в брой в
различно количество и по различно време – когато ги намеря отнякъде.
На следващата сутрин отидох с колата до пералнята „Кадилак“ и започнах да я разузнавам.
Минах няколко пъти по околните пресечки. Накрая паркирах от другата страна на улицата,
пресякох и хвърлих едно око вътре. Изглеждаше лесна работа. По онова време на такива
места нямаше аларма против крадци или някакви сериозни мерки за сигурност. Нямаше
какво да се открадне оттам, а нямаше и бездомници или наркомани, за които да се тревожи
човек. Работата изглеждаше голяма, но и парите бяха големи. Не бяха няколкостотин кинта,
колкото получавах обикновено, за да отида до Джърси и да оправя някого.
Вечерта се върнах още веднъж, за да огледам мястото по тъмно. Когато се прибрах у дома,
обмислих всичко и в главата ми започна да се оформя план, а на следващия ден отидох пак да
хвърля един последен поглед на мястото, като минах няколко пъти покрай него с колата, без
да бързам. Реших, че ще го изгоря до основи. Така веднага щях да си получа и останалите
осем бона. Трябваше да изгори бързо, преди да успеят да го загасят от пожарната, затова
първо щях хубаво да го залея с керосин.
На следващия ден влязох във „Френдли Лаундж“ и Бръснача ми каза, че отзад има един
човек, който иска да говори с мен. Отидох в стаичката зад бара, а Бръснача вървеше зад гърба
ми. Когато влязох, вътре нямаше никого. Обърнах се да изляза, а Бръснача беше застанал на
пътя ми. Затвори вратата и скръсти ръце на гърдите си.
– Какво си правил в „Кадилак“, мамка му? – попита ме той.
– Просто се опитвах да изкарам малко пари.
– За какво?
– За един тип.
– Какъв тип?
– Какво става тук?
– Ти ми харесваш, Чич. Анджело също те харесва, но му дължиш обяснение. Хората са
видели син форд като твоя, с номера от щата Пенсилвания, и са видели как от него излиза
някакъв великански кучи син. Това си ти; не е някаква висша математика. Само това ще ти
кажа. Постъпи правилно, като не се опита да го отречеш. Анджело иска да те види веднага.
По пътя натам си мислех: „Какво става тук, по дяволите? В какво ме е забъркал онзи
лайнар Шепота?“.
Когато влязох в ресторант „Вила д’Рома“, Анджело седеше на обичайната си маса в ъгъла,
а до него седеше не друг, а Ръсел. Тогава вече се замислих сериозно. В какво се бях забъркал и
дали изобщо можех да се измъкна от него? Срещу мен седяха същите тези влиятелни хора, за
които бях прочел толкова много след случката в Апалейкин, но вече не седяха срещу мен в
качеството си на мои приятели. Както вече казах, след като ме отгледа моят баща, винаги
можех да позная кога има някакъв проблем. Сега имаше голям проблем и аз бях затънал в
него. Приличаше ми на военен съд. Но военен съд по обвинение в дезертьорство в лицето на
врага, а не някакво си отсъствие без разрешение, за да отидеш да се напиеш.
Може и да не знаех много за тези хора, когато за пръв път започнах да идвам в центъра с
моите приятели италианци от „Фуд Феър“, но към този момент, след случката в Апалейкин и
заседанията на сенатската комисия, които предаваха по телевизията, вече знаех как не бива
да ги разочаровам.
Едва в този момент осъзнах, че целият ресторант беше празен – с изключение на бармана
в преддверието, когото точно в този момент чух да излиза зад бара. Чувах всичко по-ясно от
обикновено, все едно бях на щурмови катер и всеки момент щях да скоча на брега, за да
участвам в сражение. В такива моменти всичките ти сетива са изострени. Чух кристално
ясно стъпките на бармана, когато отиде до входната врата на ресторанта, заключи и обърна
табелката на „Затворено“. Прещракването на ключалката се чу толкова силно, че едва не
отекна в тишината.
Анджело ми каза да седна.
Седнах на стола, който ми посочи. После той ми каза:
– Добре, казвай сега.
– Трябваше да изкарам „Кадилак“ от бизнеса.
– Кой ти каза да го направиш?
– Шепота. Не онзи, а другият.
– Шепота? Той би трябвало да знае какво прави, мамка му.
– Просто се опитвах да изкарам малко пари – казах аз.
Погледнах към Ръсел, но лицето му беше безизразно.
– Знаеш ли кои са собствениците на „Кадилак“?
– Аха. Някакви евреи, които държат перални.
– Знаеш ли кой е съсобственик на „Кадилак“?
– Не.
– Аз.
– Ти знаеш кой е?
– Не. Аз съм съсобственик.
Едва не напълних гащите.
– Не знаех това, господин Бруно. Това е нещо, което не знаех.
– Не проверяваш ли такива работи, преди да се хванеш да правиш нещо подобно в тази
част на страната?
– Мислех си, че Шепота вече е проверил.
– Той не ти ли каза, че собствениците са от еврейската мафия?
– Нищо такова не ми е казвал. Каза ми, че са някакви евреи. Помислих си, че говори за
някакви обикновени евреи, които държат перални.
– Какво друго ти каза?
– Каза ми да си остане между нас двамата; каза ми да работя сам. Горе-долу това е.
– Изобщо не се съмнявам, че ти е казал да работиш сам. Точно затова са видели само теб да
обикаляш в Делауеър.
– Да му върна ли парите?
– Не се тревожи, няма да му трябват.
– Много съжалявам, че не проверих как стоят нещата. Няма да се повтори.
– Имаш право на една грешка. Не прави втора. И трябва да благодариш на твоя приятел,
който седи до мен. Ако не беше Ръс, нямаше да си губя времето с това. Щях да оставя
евреите да се оправят с теб. Да не мислиш, че са ги направили със средния пръст? Те не са
глупави, мамка му. Когато видят някого да обикаля в техния квартал, няма как да не го
проверят какъв е.
– Извинявам се още веднъж. Благодаря и на теб, Ръсел; няма да се повтори.
Не знаех дали не трябва да го нарека „господин Буфалино“, но към този момент вече
толкова бях свикнал да го наричам Ръсел, че ми се струваше престорено да му кажа
„господин Буфалино“. И без това не ми беше лесно да кажа на Анджело „господин Бруно“.
Ръсел кимна и меко каза:
– Не се тревожи. Шепота имаше някакви амбиции. Познавам и други като него. Това са
хора, които искат цялата порция за себе си. Завиждат на другите, когато започнат да се
издигат. Видял те е да седиш с мен, да пиеш с мен и да ядеш с мен, видял ни е да седим
заедно с жените си и според мен това не му е харесало. Изобщо не му е харесало. Сега лично
трябва да се погрижиш да оправиш този проблем и да направиш това, което е редно. Чуй
какво ще ти каже Анджело, той знае как стоят нещата.
Ръсел стана от мястото си и си тръгна от масата, а аз чух как барманът му отвори вратата,
за да излезе.
Анджело се обърна към мен:
– Кой друг е замесен освен теб и Шепота?
– Никой друг, поне доколкото знам. Не съм казвал на никого.
– Добре. Това е добре. Онзи шибаняк Шепота ти е нарисувал мишена на челото, млади
приятелю. И сега ти носиш отговорност да се погрижиш всичко да приключи така, както е
редно.
Кимнах и отговорих:
– Ще направя каквото се налага.
Анджело продължи шепнешком:
– Ти носиш отговорност да се погрижиш за този проблем до утре сутринта. Няма да имаш
друга възможност. Капиш?
Отново кимнах и отговорих:
– Капиш.
– Направи каквото се налага.
Нямаше нужда да ходя до щатския университет на Пенсилвания и да се записвам на
някакви курсове, за да разбера какво имаше предвид. Все едно някой офицер ми беше казал
да отведа няколко германски военнопленници в тила и „да се върна бързо“. Трябваше да
направя каквото се налага.
Свързах се с Шепота и му казах къде да се срещнем по-късно вечерта, за да говорим по
работа.
На следващата сутрин новината за него беше на първата страница на вестника. Беше
открит на един тротоар. Беше прострелян от упор с огнестрелно оръжие калибър .32 – от
онези, които ченгетата едно време наричаха „дамски пистолети“, защото с тях се боравеше
по-лесно и имаха по-малък откат дори от пистолет .38 калибър. По-малкият калибър
означаваше по-малко поражения, но на човек му трябва само една малка дупка, ако е на
правилното място. Хубавото на това оръжие е това, че вдига малко по-малко шум от пистолет
.38 калибър и много по-малко шум от пистолет .45 калибър. Понякога трябва да вдигнеш
много шум, например посред бял ден, когато искаш свидетелите да се разбягат; понякога не
искаш да вдигаш много шум, например посред нощ. За какво ти е да разваляш съня на хората?
Във вестника пишеше, че убийството е дело на неизвестен извършител и няма свидетели.
Така, както лежеше на онзи тротоар, парите наистина не му трябваха. След онази вечер така
и не успях да намеря моя пистолет .32 калибър – същият, който ми беше дал Еди Рийс, за да
го покажа на онзи Ромео от Джърси. Явно съм го загубил някъде.
На сутринта седях и гледах вестника. Сигурно седях така повече от час. Мислех си:
„Можеше да съм на неговото място“.
И наистина щях да бъда на неговото място, ако не беше Ръсел. Шепота беше планирал
всичко. Аз дори не знаех, че собствениците на пералнята „Кадилак“ са от така наречената
еврейска мафия. Мислех си, че са някакви обикновени евреи. Шепота беше решил да ме
натопи. Еврейската мафия щеше да види само мен, докато обикалям техния квартал, и щеше
да очисти само мен, след като свърша работата. Шепота щеше да си получи опожарената
пералня, а след като евреите се оправят с мен, нямаше да му се наложи да ми плати
останалите осем бона.
Но без никакво съмнение, преди или след като свърша работата, щях да замина за
Австралия. Ако не беше Ръсел, нямаше никакво съмнение, че с мен щеше да се свърши
дотам, и сега нямаше да съм тук и да разказвам тази история. Дължах му живота си. И това
се оказа едва първият път, в който щях да дължа живота си на този човек.
Шепота знаеше какви са правилата. Просто беше решил да играе друга игра.
Когато най-сетне станах от масата и отидох във „Френдли Лаундж“, веднага забелязах как
всички, които седяха там заедно с Бръснача, проявяваха повече уважение към мен. Бръснача
ме почерпи сума ти питиета. После отидох във „Вила д’Рома“, за да се обадя на Анджело и
да му докладвам. Той остана удовлетворен. Почерпи ме вечеря за сметка на ресторанта и ми
каза просто да внимавам повече с кого се захващам следващия път. Освен това ми каза, че
Шепота е знаел точно какво прави и е бил твърде алчен.
После двама мъже дойдоха да седнат при нас. Анджело ме запозна с Капи Хофман и Уди
Уайзман. Това бяха двамата еврейски мафиоти, които бяха съсобственици на „Кадилак“
заедно с Анджело. Бяха много дружелюбни с мен – много вежливи и очарователни хора.
Когато Анджело си тръгна с тях, аз останах на бара в преддверието на ресторанта. Същият
барман, който вчера беше заключил вратата след мен, сега не искаше да му плащам чашите
вино. Дори сервитьорките забелязаха, че всички проявяват уважение към мен и започнаха да
флиртуват. Оставих много добри бакшиши на всички.
Докато си мислех за този период от двайсет и четири часа между разговора ми с Анджело
и Ръсел и следващия ми разговор с Анджело, ми изглеждаше все по-лесно и по-лесно да не
се прибирам у дома. Или ми изглеждаше все по-трудно и по-трудно да се прибирам у дома.
Във всеки случай спрях да се прибирам у дома.
След като прекосих тази граница и влязох в тази нова култура, вече не ходех да се
изповядвам в събота и не ходех с Мери на църква в неделя. Всичко се промени. През цялото
време се бях приближавал към центъра и сега вече бях точно там. Беше неподходящ момент
да изоставя момичетата. Това беше най-голямата грешка в живота ми. От друга страна, няма
подходящ момент да изоставиш жена си и децата си.
Намерих си квартира зад ъгъла на улицата, на която беше барът на Бръснача, и пренесох
дрехите си там. Продължавах да ходя в профъюзния дом, за да се хващам на работа като
шофьор на камион, както и да работя в танцовите клубове, но получавах все повече задачи от
центъра. Вече се движех с хората от центъра. Вече бях част от тяхната култура.
ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
ДЖИМИ
За хората днес без съмнение е трудно да оценят колко прочут – или прословут – е бил Джими
Хофа на върха на славата и непосредствено преди смъртта си – период от приблизително две
десетилетия, от средата на петдесетте до средата на седемдесетте години.
На върха на славата си, той е най-влиятелният профсъюзен лидер в страната, но в днешно
време, когато ръководителите на профсъюзните движения са практически непознати на
широката общественост, това не означава нищо. Профсъюзни вражди? Профсъюзни войни?
Най-драматичното събитие от този род в наши дни е заплахата на бейзболните играчи от
висшата лига да стачкуват и по този начин да застрашат продължителността на сезона и
излъчването на финалните мачове. За сравнение, през първите две години след края на
Втората световна война – годините, през които Франк Шийран се е опитвал да си намери
постоянна работа и се е оженил – в САЩ са се провели 8000 стачки. Това прави по повече от
160 отделни стачки годишно във всеки щат от страната, а много от стачките са обхващали
цялата страна едновременно.
Днес Джими Хофа е най-известен с това, че е станал жертва на най-скандалното
отвличане в американската история. Но в продължение на двайсет години всеки американец
е бил в състояние да го разпознае незабавно – така, както би разпознал Тони Сопрано днес.
Огромното мнозинство от американците са били в състояние да го разпознаят само по гласа
му. От 1955 до 1965 година Джими Хофа е бил прочут колкото Елвис. От 1965 до 1975 година
Джими Хофа е бил прочут колкото „Бийтълс“.
Легендата за Джими Хофа като профсъюзен лидер се ражда с водещата му роля в
успешната стачка на „Ягодовите момчета“. Името му завинаги се свързва с нея. През 1932
година деветнайсетгодишният по онова време Джими Хофа работи като товарач на рампата
на хранителната компания „Крогер“ в Детройт, където товари и разтоварва камиони за 32
цента на час. Двайсет цента от заплащането се получават под формата на кредит, срещу
който работниците могат да си купуват хранителни стоки от магазините на същата
компания. Но работниците получават въпросните 32 цента само когато има работа.
Задължени са да идват на работа в 4:30 сутринта и нямат право да напускат рампата до края
на дванайсетчасовата си работна смяна. Когато няма камиони за товарене или разтоварване,
работниците седят на рампата и не получават заплащане. В един горещ пролетен следобед,
останал в историята, от щата Флорида пристига доставка с пресни ягоди и с това започва
кариерата на най-прочутия профсъюзен лидер в американската история.
Хофа дава сигнал на останалите работници и мъжете, които по-късно ще бъдат наречени
„Ягодовите момчета“, отказват да натоварят ягодите от Флорида в хладилните камиони,
докато профсъюзът им не бъде признат от компанията и исканията им за по-добри работни
условия не бъдат изпълнени. Исканията им включват гарантирано плащане за четири часа в
рамките на всяка дванайсетчасова смяна на рампата. Страхът да не изгуби цялата доставка
от ягоди в горещия пролетен ден принуждава компанията „Крогер“ да отстъпи и да приеме
исканията на младия Джими Хофа, като признае новия профсъюз за период от една година.
Роден на Св. Валентин през 1913 година, Джими Хофа е със седем години по-възрастен от
Франк Шийран. Но и двамата възмъжават по времето на Голямата депресия – време, в което
управата на компаниите по правило държи всички козове, а обикновените хора се
затрудняват дори да сложат храна на масата си. Бащата на Джими Хофа е работил като
миньор и е починал, когато той е бил на седемгодишна възраст. Майка му е работила в завод
за авточасти, за да издържа децата си. На четиринайсет години Джими Хофа е спрял да ходи
на училище, за да работи и да помага на майка си.
Победата на Хофа и „Ягодовите момчета“ през 1932 година е едно от редките
работнически завоевания по онова време. В същата година тежката съдба на ветераните от
Първата световна война се превръща в олицетворение на безсилието на обикновените
работници по време на Голямата депресия. През 1932 година хиляди ветерани, уморени от
празни обещания, се стичат на протестен митинг във Вашингтон и отказват да напуснат
панорамния булевард в центъра на столицата, докато обещаните им от американския
Конгрес бонуси, които следва да им бъдат изплатени през 1945 година, не им бъдат
изплатени веднага – сега, когато имат най-голяма нужда от тях. Президентът Хърбърт Хувър
нарежда на генерал Дъглас Макартър да разпръсне „Протеста за бонуси“, като използва
сила – и генералът, на бял кон, повежда в атака войници, танкове и оръдия със сълзотворен
газ срещу ветераните, като не им дава възможност за достойно отстъпление. Армията на
САЩ открива огън срещу собствените си, невъоръжени бивши войници, като убива двама и
ранява неколцина други – все ветерани от една кървава световна война, завършила едва
четиринайсет години по-рано, така наречената Война в защита на демокрацията.
На следващата година компанията „Крогер“ отказва да признае договорката си с
профсъюза и победата на Хофа се оказва мимолетна. Но след успеха му с „Ягодовите
момчета“, Джими Хофа е привлечен от местната профсъюзна организация на IBT в Детройт.
Задачата на Хофа е да записва нови членове в профсъюза и да работи за солидарността и
организацията с цел подобряване на живота на работниците и техните семейства. Детройт е
люлката на американската автомобилна индустрия. Говорителят на автомобилната индустрия
е Хенри Форд, който изразява генералната си позиция към работническото движение със
следните думи: „Профсъюзите са най-голямото зло, което е сполетявало тази земя“.
Бизнесът вярва, че в борбата срещу това чудовищно зло, което представляват профсъюзите,
всички средства са оправдани. И големите, и малките фирми не се свенят да наемат мутри,
за да разбиват със сила организираните стачки, волята и главите на стачкуващите и
профсъюзните водачи.
След създаването на един профсъюз единственото му оръжие в преговорите е стачката – а
една стачка не може да бъде успешна, ако достатъчен брой хора се явят на работните си
места и си свършат работата. А тъй като по времето на възхода на Хофа работните места са
силно ограничени, управата не се затруднява да наеме „стачкоизменници“ на мястото на
стачкуващите работници от профсъюзите. Когато стачкуващите откажат да разкъсат живата
верига, която възпрепятства достъпа на стачкоизменниците до работното място, наетите от
управата мутри се заемат с това, за да им разчистят пътя. Сицилианският мафиот Санто
Пероне от Детройт осигурява на бизнеса в града хора, които да изпълняват тази задача.
Пероне изпраща сицилиански мутри да разбиват стачки в Детройт, като използват палки, а
полицаите или си затварят очите за това, или се заемат да им помогнат.
По думите на Хофа: „Никой не може да опише както трябва седящите стачки, безредиците
и побоищата, които се случваха в щата Мичиган и особено тук, в Детройт, ако не е участвал
лично в тях“. В друг случай той казва: „През първата година, в която работих за местната
профсъюзна организация, имах нужда от шевове на главата не по-малко от шест пъти. През
същата тази година понесох побой от ченгета или мутри поне двайсет пъти, докато разбиваха
поредната стачка“.
В интерес на истината профсъюзите като IBT на свой ред често прибягват до физическо
насилие и терор, включително палежи, взривяване на недвижимо имущество, побои и
убийства. При това войната не се води само между работниците и управата. Конкурентни
профсъюзни организации често се сражават помежду си за една и съща членска маса. За
съжаление, жертви на насилие нерядко стават обикновени профсъюзни членове, които
призовават за демократични реформи в своите профсъюзи.
Споразуменията на Хофа с мафиоти от цялата страна, които да подкрепят собствената му
кариера и възхода на оглавявания от него профсъюз, вече са исторически документирани. Но
през петдесетте години истината за тях едва започва да излиза наяве.
През май 1956 година Виктор Ризъл, разследващ журналист от всекидневника „Ню Йорк
Джърнъл Америкън“, представя профсъюзни водачи от фракцията – противник на Хофа, във
всекидневното си радиопредаване. Ризъл е последователен в критиките си срещу
престъпните елементи в работническите профсъюзи. На същата вечер, когато Ризъл излиза
от прочутия ресторант „Линди“ на „Бродуей“, недалеч от „Таймс Скуеър“, до него се
доближава мутра и хвърля киселина в лицето му. В резултат от въздействието на киселината
Ризъл ослепява. Скоро става ясно, че нападението е поръчано от един от съюзниците на
Хофа – рекетьора Джон Диогарди, по прякор Джони Дио. Дио е обвинен в поръчителство на
бруталното престъпление, но след като извършителят е открит мъртъв, останалите
свидетели схващат посланието и отказват да съдействат на правосъдието, така че
обвиненията са оттеглени.
Образът на слепия Виктор Ризъл с тъмните му очила от телевизионния екран, който
продължава безстрашно да пледира за реформа в профсъюзите, така разгневява широката
общественост, че американският Сенат създава комисия за разследване на влиянието на
рекетьорите върху работническото движение, заседанията на която се излъчват на живо по
телевизията. Въпросната комисия става известна с името „комисията на сенатор
Маклелън“ – по името на сенатора от щата Арканзас Джон Л. Маклелън, който
председателства заседанията. Членове на комисията са бъдещите кандидати в
президентските избори, сенатор Бари Голдуотър от щата Аризона и сенатор Джон Ф. Кенеди
от щата Масачузетс. Главен съветник и водещ на разследването от страна на комисията е по-
малкият брат на бъдещия президент и бъдещ главен прокурор Боби Кенеди. Заради
агресивните си действия като главен съветник на комисията Боби Кенеди ще се превърне в
смъртен враг на Джими Хофа.
Джони Дио се позовава на Петата поправка в отговор на всеки въпрос, зададен от
комисията, включително и дали някога се е срещал с Джими Хофа. Заради положението си в
профсъюза Джими Хофа няма право да се позове на Петата поправка, ако не иска да загуби
поста си. Вместо това той отговаря двусмислено на всички въпроси и демонстрира
забележително слаба памет. Когато му пускат записи от подслушани разговори, които е
провел с Джони Дио, Хофа не може да си спомни дали някога се е обръщал към Джони Дио с
молба за услуга. На едно заседание Хофа отговаря на въпрос на Боби Кенеди за записите от
разговорите по следния начин: „Доколкото си спомням, трябва да се позова на паметта си, че
не помня.“
Скандалът щеше да бъде значително по-мащабен, ако широката общественост знаеше
какво беше казал Хофа на своите хора, когато е чул за ослепяването на Ризъл: „Този кучи син
Виктор Ризъл. Размина му се с киселина в лицето. Жалко, че не е била по ръцете му, с които
пише проклетите си статии“.
Когато Боби Кенеди му задава въпроса откъде се е сдобил с 20 хиляди долара, които да
инвестира в едно бизнес предприятие, Хофа отговаря: „От частни лица“. Когато му задава
въпроса кои са тези лица, Хофа казва: „Ако трябва да говоря конкретно, в този конкретен
момент не знам каква е била конкретната сума, но имам документи за въпросните средства,
които съм взел назаем през въпросния период, за да ги инвестирам във въпросните
предприятия“.
Е, това обяснява всичко.
Боби Кенеди нарича Джими Хофа „най-влиятелният човек в страната след президента“.
Тайната на популярността на Хофа през петдесетте години донякъде се дължи на неговия
телевизионен образ на корав бунтовник, който не си мери приказките. Той е враг на
системата още преди хората да започнат да употребяват тази фраза. Ако трябва да потърсим
сравнение в днешно време, имиджът на Хофа през онези години може би е подобен на някоя
хеви метъл банда. Днес просто няма обществени фигури, които да предизвикват големия
бизнес и системата на властта и да защитават работническата класа по този начин, по който
Джими Хофа го е правил почти всекидневно – с характерната си арогантност.
Телевизията едва прохожда, когато Джими Хофа става президент на профсъюзната
организация IBT на 14 октомври 1957 година – един месец преди събитията в Апалейкин.
Хофа се превръща в любим гост на новинарските коментарни предавания от онова време
като „Среща с пресата“. Където и да отиде, пред лицето му се протягат микрофони – и когато
реши да организира пресконференция, представителите на световната преса винаги се
отзовават, за да чуят какво има да им каже Джими Хофа.
Действията на Джими Хофа се ръководят от два постулата. По един или друг начин той
изразява собствената си философия почти всекидневно с думи или на дела. Първият от
неговите постулати е този за „целта“, а вторият – за „средствата“. „Целта“ е обобщение на
профсъюзната му философия. Хофа често казва, че профсъюзната му философия е съвсем
проста: „Америка всеки ден лъже и мами американския работник“. Втората му философия
за „средствата“ може да бъде обобщена с една реплика на Хофа, отправена към Боби Кенеди
на едно частно празненство, на което случайно попадат заедно: „Правя на другите само
онова, което другите правят на мен – но по-лошо“. Най-просто казано, Джими Хофа вярва,
че „целта“ да бъдат подобрени условията за живот на американските работници, в което
неговият профсъюз да изиграе водеща роля, оправдава всички „средства“ за нейното
постигане.
Популярността на Хофа сред собствените му последователи отразява готовността им да се
възползват от осезаемите предимства, които извоюва за тях – под формата на по-високи
надници, платен отпуск, пенсии, здравно и социално осигуряване. Както казва Хофа на
Джони Дио в един от онези записани разговори помежду им, за които не си спомня: „...ако
направиш нещо добро за тях, няма за какво да се тревожиш“.
Може би и други споделят неговото страстно желание да подобри живота на
американските работници и работнички и техните семейства, но за разлика от тях Джими
Хофа наистина притежава силата да направи нещо по въпроса. Верният му поддръжник
Франк Шийран казва, че „Джими Хофа беше изпреварил времето си като профсъюзен лидер.
В живота му имаше само две неща: профсъюзът и семейството му. Колкото и да не ти се
вярва, въпреки цялата му работа за профсъюза за него жена му, дъщеря му и синът му бяха на
първо място. За него профсъюзите бяха нещо, което помага не само на мъжете, но и на
техните семейства. В днешно време всички говорят за семейни ценности. Джими беше
изпреварил времето си и в това отношение. Тези две неща бяха най-важните в живота му.“
Веднъж Джими Хофа с въодушевление споделя с Франк Шийран следното: „Ако нещо е
стигнало до теб, Ирландецо, значи ти го е докарал някой шофьор на камион. Никога не го
забравяй. Това е цялата тайна на това, с което се занимаваме тук“. В тези думи „нещо“
означава хранителни стоки, облекло, лекарства, строителни материали, гориво за дома и
промишлеността, почти всичко. Евентуалната всеобща стачка на шофьорите на камиони
буквално може да спре цялата държава и да я докара до гладна смърт. По тази причина Боби
Кенеди определя профсъюза на Хофа като: „най-влиятелната институция в тази държава, с
изключение на правителството на Съединените щати. (...) А по начина, по който я управлява
господин Хофа, това е конспирация на злото“. Сенатор Джон Л. Маклелън стига дори по-
далеч в твърденията си. Според Маклелън профсъюзната организация под ръководството на
Хофа е „най-могъщата сила в тази страна – по-могъща и от народа, и от властта“.
От онзи момент през 1957 година, когато неговият предшественик и наставник Дейв Бек
се отказва от президентския пост в организацията и влиза в затвора за присвояването на
профсъюзни средства в размер на 370 хиляди долара, с които освен всичко останало е
построил къща за сина си, новият президент Джими Хофа упражнява абсолютна власт. Може
би е вярно, че всяка власт покварява, а абсолютната власт покварява абсолютно. Ако е така,
Джими Хофа няма никакви скрупули по отношение на криминалните досиета на хората, с
които се съюзява, за да постигне своите цели.
Веднъж Хофа заявява по телевизията следното: „Ако ще говорим по въпроса за мутрите,
работодателите бяха първите, които започнаха да наемат мутри. Ако някъде има криминални
елементи, работодателят винаги е готов да се възползва от тях. Затова, ако работата ти е да
организираш неорганизираните работници и да защитаваш профсъюза, който си изградил,
трябва да си готов да окажеш съпротива“.
„Съпротивата“ на Хофа се заключава в тясно сътрудничество с най-влиятелните
кръстници от средите на организираната престъпност, която наскоро е излязла на бял свят
след събитията в Апалейкин – онези гангстери, които са разделили Америка на двайсет и
четири територии и управляват престъпните си организации (наричани „фамилии“) с военен
ред и дисциплина. На върха са „кръстниците“, с положението на генерали; под тях са
„босовете“, еквивалент на висши офицери; следват ги своеобразните капитани на мафията,
наричани „капо“, и редовите мафиоти, които подобно на войниците в армията изпълняват
всички заповеди, спускани отгоре. В допълнение към тях има и свързани с мафията лица
като Франк Шийран – с положението, което са заслужили сами за себе си, без да им е
разрешено да носят официален чин във военизираната йерархия на италианските престъпни
фамилии.
От историческите документи не остава почти никакво място за съмнение, че Хофа е бил
съвсем наясно с един основен факт: огромното мнозинство от мафиотите, които са
съставлявали неговата „съпротива“, не са споделяли идеалите му. Самият Джони Дио е бил
собственик и управител на фабрика за облекло, работниците в която не са били профсъюзни
членове. Много от тези фигури в сянка са гледали на профсъюзите като на поредното
средство да се облагодетелстват от извършването на още повече престъпления, да натрупат
още повече средства и да се сдобият с още по-голямо влияние.
Междувременно в непрестанните си речи пред редовите членове на профсъюза Хофа не
спира да повтаря на своите другари: „Всички измишльотини за мутри и рекетьори са димна
завеса на управата, която иска само едно: да се върне онова време, когато можеха да ви
захвърлят на бунището като някой безнадеждно повреден камион“.
От другата страна на барикадата, Боби Кенеди описва впечатленията си като главен
съветник на комисията на сенатор Маклелън за разследване на организираната престъпност
и профсъюзите в своята книга „Врагът отвътре“, в която пише следното: „Видяхме с очите си
и разпитахме някои от най-прословутите гангстери и рекетьори в тази страна. Но нито една
група сред тях не отговаря по-добре на някогашния образ на Ал Капоне и неговия престъпен
синдикат от Джими Хофа и неговите съратници, в профсъюза и извън него“.
Филмовото студио „Туентиът Сенчъри Фокс“ се заема да продуцира филм по сценарий,
основан на книгата на Боби Кенеди. Написването на сценария е възложено на Бъд Шулбърг –
прочутият сценарист на филма „На кея“, – но след това проектът е изоставен от студиото.
По-късно друго студио – „Кълъмбия Пикчърс“ – проявява интерес да се заеме със същия
проект, но на свой ред го изоставя. Във въведението си към книгата за Хофа, написана от
Уолтър Шеридан, дясната ръка на Боби Кенеди в сенатската комисия, Бъд Шулбърг разкрива
защо и двете филмови студиа са се отказали от проекта: „Една мутра от профсъюза отиде
направо в кабинета на новия президент [на студиото „Туентиът Сенчъри Фокс“], за да го
предупреди, че ако снимат филма, шофьорите [от профсъюза IBT] ще обявят стачка и няма да
доставят лентата до киносалоните. А ако филмът все пак стигне до кината по друг начин,
публиката ще бъде разпръсната с димки“.
Заплахата срещу „Туентиът Сенчъри Фокс“ е подкрепена с предупредително писмо,
изпратено до „Кълъмбия Пикчърс“ от профсъюзния адвокат Бил Буфалино, който по това
време е адвокат и на Хофа. Според Бъд Шулбърг в писмото на Буфалино „буквално се твърди,
че от „Туентиът Сенчъри Фокс“ са постъпили много умно, като са се отказали от проекта
веднага след като са разбрали какви могат да бъдат последствията от него, и той не се
съмнява, че от „Кълъмбия Пикчърс“ ще проявят достатъчно здрав разум, за да направят
същото“.
ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
„ЧУХ, ЧЕ БОЯДИСВАШ КЪЩИ“
Така и не можах да се науча да стоя на едно място. И явно през целия ми живот, докато
краката ми все още ги биваше, в мен си остана скитническата жилка.
Докато ходех в профсъюзния дом ден за ден, без да се обвързвам с никого, разполагах със
свободата да бъда там, където трябва, във всеки определен ден. В дните, когато имах някоя
поръчка от центъра, просто не си правех труда да ходя до профсъюзния дом, за да си намеря
работа като шофьор на камион. Малко по малко репутацията ми растеше, така че получавах
все повече поръчки от центъра. Издържах се, а освен това се отбивах и плащах издръжка на
Мери и момичетата, в зависимост от това колко пари съм изкарал съответната седмица.
Всичко, което работех в центъра, се плащаше в брой; дори от танцовите клубове ми плащаха
в брой.
Но ако имах работа като шофьор на камион за този ден, в нея нямаше пари в брой. Няма
как да организираш кражба с камион, който караш само един ден. Трябва ти повече от един
ден тук или там, за да си направиш играта – както с онези бутове от супермаркетите „Фуд
Феър“. По тази причина, когато ходех в центъра и висях в бара, го правех за повече пари в
брой.
Научих правилата на играта от Бръснача и много от неговите хора. Все едно те бяха
ветераните в тази работа, а аз бях новобранецът, когото току-що бяха изпратили при тях на
фронта. Отстрани погледнато, аз бях по-близо до Анджело и неговите хора, отколкото до
Ръсел. Но в действителност бях верен на Ръсел. Просто по-често се срещах с Анджело и
неговите хора, защото той беше в центъра, а Ръсел беше предимно в северната част на щата.
Анджело казваше, че ме дава назаем на Ръсел, но всъщност беше точно обратното. Ръсел ме
даваше назаем на Анджело. Ръсел смяташе, че ще ми бъде полезно да науча играта в центъра,
с хората на Анджело. Един ден Ръсел за пръв път ме нарече „Ирландецо“, и след това всички
в центъра започнаха да ми викат „Ирландеца“ вместо „Чич“.
След историята с Шепота започнах да държа по един пистолет подръка по всяко време, ако
ми потрябва. Ако бях с колата, държах пистолета в жабката. Една вечер, докато се прибирах у
дома около два сутринта от танцовия клуб „Никсън“, спрях на един червен светофар на ъгъла
на улица „Спринг Гардън“, където беше много тъмно, защото уличната лампа беше счупена.
Бях сам в колата и бях отворил прозореца. Появи се един чернокож младеж и ми размаха
пистолет под носа. Предположих, че именно той беше счупил уличната лампа на ъгъла, за да
не свети. Това си беше неговият ъгъл. Зад него стоеше още един тип за подкрепление, но не
видях да има пистолет. Този с пистолета ми каза да му дам портфейла си. Аз му казах:
„Става, но е в жабката“. Освен това му казах да се „успокои“ и да не „прави нищо
прибързано, млади човече“. После се обърнах към жабката и извадих моя пистолет с къса цев
.38 калибър, но бандитът нямаше как да го види заради широките ми рамене. А когато се
обърнах към него, пак нямаше как да го види, защото ръката ми е голяма, а освен това се
завъртях по-бързо от опашката на кенгуру. Онзи беше протегнал свободната си ръка, като
очакваше да му подам портфейла си. Аз го застрелях в капачката на едното коляно, а когато
тръгна да пада, го застрелях и в капачката на другото. Докато се отдалечавах оттам, видях в
огледалото за обратно виждане как се търкаляше по улицата, а неговият приятел тичаше
право надолу по „Спринг Гардън“. Нещо ми подсказваше, че не отива да доведе някого на
помощ или още подкрепления. Нещо ми подсказваше, че онзи на земята никога повече
нямаше да тича, ама изобщо. Отсега нататък на всяка крачка щеше да усеща какво му е
останало от капачките на коленете и да си спомня за мен.
За всеки случай се отървах от този пистолет .38 калибър. Ако ще държиш пистолет в
колата или в къщата си, най-добре да е чисто нов, с който никога не е стреляно. Така не
могат да го използват като доказателство за нищо. С пистолет втора ръка никога не знаеш
дали някой друг не го е използвал за нещо, за което дори не си виновен. Затова препоръчвам
чисто нови пистолети.
Бях станал малко по-силен в заемите и вече давах по-големи суми. Хората знаеха къде да
ме намерят и сами идваха при мен за пари. Вече не ми трябваше маршрут, по който да
минавам с камиона. Заемите по 10 долара, които давах на сервитьорките от закусвалните
„Уайт Тауър“, бяха останали в миналото.
Имаше един тип, на когото бях дал заем, който нещо ми бягаше. Никъде не можех да го
намеря. Не ми плащаше нито виг, нито нищо. Една вечер едно от момчетата дойде във
„Френдли Лаундж“ и ми каза, че е видяло онзи тип, когото търсех, в „Йестъриър Лаундж“ –
бара на Хари Рикобене, по прякор Гърбавия. Когато отидох там и го хванах да играе карти в
бара на Хари, въпросният тип ми каза, че майка му е починала и заради погребението се е
охарчил с парите, които бил запазил за мен. Стана ми кофти за него, върнах се във „Френдли
Лаундж“ и разказах на Бръснача как съм го намерил при Хари.
– Взе ли си парите? – попита ме Бръснача.
– Още не – отговорих аз.
– Не ми казвай – каза Бръснача. – Нека да позная. Майка му е починала.
И аз му казах:
– Да, горкият човек. Явно и ти си чул за това.
А Бръснача ми каза:
– Майка му непрекъснато умира от десет години насам, мамка му.
Почувствах се измамен, меко казано, само защото бях нов в играта. Представи си някой да
се възползва от собствената си майка по този начин. Затова се върнах в бара на Хари и казах
на онзи боклук да става от масата за карти. Той беше висок колкото мен, но малко по-тежък.
Когато стана, вече беше готов да ме удари, но аз го изпреварих. Той падна на земята и събори
масата, така че столовете се разхвърчаха навсякъде. После скочи на крака, като държеше
един стол, но аз му го взех и го замерих с него, а после го направих на кайма и го оставих да
лежи в несвяст на пода.
Тогава изведнъж пристигна Хари, видя какво е станало и побесня. Беше гърбав, но си беше
корав тип, а освен това беше пълноправен член на мафията и Анджело го ценеше високо.
Хари започна да ми крещи, че съм изпотрошил бара му и съм изцапал пода с кръвта на онзи
тип. Аз му казах, че ще му платя за щетите. Той ми каза, че не става въпрос за щетите, а за
това, че не го уважавам, като правя такива неща в неговия бар. Все пак можеше да изкарам
онзи тип навън и да го набия на улицата, а не точно посред бара. Не познавах Хари много
добре, но му казах, че онзи тип пръв е замахнал да ме удари. Обясних му, че ми дължи пари и
не ми плаща дори лихвата. Тогава Хари рече:
– Искаш да кажеш, че този боклук има очи да взима още пари назаем? Той вече дължи
пари на всичко живо.
А аз му отговорих:
– Когато му дадох парите назаем, не знаех това.
Тогава Хари Гърбавия отиде при онзи тип на пода, вдигна главата му за косата и на свой
ред започна да го удря в лицето.
Междувременно, когато ходех при него, Бръснача започна да ми подхвърля, че не бива само
да карам камион.
– Как така не се занимаваш с нищо, копеле? – казваше ми Бръснача. – Трябва да се
занимаваш с нещо.
Повтаряше ми, че трябва да се погрижат за мен. Не биваше да ме оставят да ходя по
улиците и да си търся работа. Трябваше да започна да се издигам. Трябваше да играя с
големите. Няколко пъти ми говореше за това. И единия път аз му казах колко ми е харесал
онзи филм, „На кея“. Казах му, че бих искал да се пробвам да работя за профсъюза.
Харесваше ми как хората като Джоуи Макгрийл се грижат за подобряването на живота на
работниците от моя профсъюз, в който членуваха всички шофьори на камиони. Бръснача
сигурно беше говорил за това с Анджело, а Анджело сигурно беше говорил с Ръсел. Скоро
след това Ръсел започна да ми прави намеци по този въпрос, докато седяхме заедно и
топяхме хлебчетата си във виното. Започна да ми казва разни неща като „Няма вечно да
караш камион, Ирландецо“.
И веднъж на един друг тип му паднаха сума ти откраднати бижута, а той не плати нищо.
Когато направиш нещо подобно, няма как да не очакваш усложнения. Но много от тези хора
просто не умеят да казват истината и да бъдат искрени с другите, така че да живеят честно и
почтено. По навик прецакват всичко живо, без да се замислят, все едно дъвчат дъвка. Някои
от тях имат проблеми с алкохола или с хазарта, заради които не могат да преценяват нещата
както трябва. Не знам дали и този беше такъв; не знаех какъв му е проблемът. Знаех
единствено, че има проблем.
Изпратиха ме при този боклук, за да му предам послание. Знам, че преди това други хора
се бяха опитвали да му кажат как стоят нещата. Но той разказваше различни лъжи на всички.
От центъра ми казаха да се навъртам покрай него. И аз започнах да излизам с този тип. Една
вечер бях заедно с него в закусвалнята „Хейвърфорд“ на ъгъла на 69-а улица и „Харисън“.
Оставих го там около 8:30 вечерта, защото трябваше да чака някакъв друг свой познат.
По-късно на същата вечер някой застреля този боклук в собственото му мазе, с пистолет
.357 калибър. Тогава живеех на авеню „Сити Лайн“, ченгетата дойдоха и ме арестуваха, за да
ме разпитат. По онова време имаха право на това, защото от Върховния съд все още бяха
променили закона. Сега се напълни с всякакви типове, които обикалят на свобода, след като
са убили жените или приятелките си, и никой не може да ги пипне, за да ги арестува и дори
да ги попита как се казват. Но тогава ни арестуваха, когато им скимне. Затваряха ни в
участъка и започваха да ни разпитват от всички страни едновременно. Както си трябва.
В апартамента ми намериха един пистолет .357 калибър, но с него никога не беше
стреляно – точно за това говорех преди малко. Разполагаха с един свидетел от закусвалнята
„Хейвърфорд“, според когото непрекъснато бях питал сервитьорката на висок глас колко е
часът, докато съм бил заедно с убития. Свидетелят им твърдеше, че съм я попитал за
последен път колко е часът точно преди да стана и да си тръгна в 8:30 вечерта.
Според тях по този начин така се бях опитвал да си осигуря алиби със сервитьорката,
която щеше да запомни в колко часа съм си тръгнал и никой нямаше да може да каже, че съм
бил заедно с онзи тип по-късно вечерта, когато го бяха очистили. После ми казаха, че са
открили и пръстов отпечатък от мен на перилата на стълбището към мазето. Аз им
отговорих, че на предишния ден съм отишъл там да взема една бебешка люлка, която ми е
дал назаем, и сигурно ще открият пръстови отпечатъци от мен в цялото мазе, защото люлката
е била там. Добре, че се бях сближил с онзи тип, иначе този пръстов отпечатък щеше да
наклони везните срещу мен. Попитаха ме дали няма нещо друго, което искам да им споделя,
и аз им отговорих: „Няма нищо за споделяне, защото не съм направил нищо“. После се
опитаха да ме накарат да се подложа на разпит с детектор на лъжата, но аз им напомних, че
не са ме направили със средния пръст, и с голямо уважение им споделих, че според мен
самите те трябва да се подложат на разпит с детектор на лъжата, например по въпроса дали
някога им се е случвало да приберат за себе си нещо, което са задържали при обиск – а по
онова време това беше нещо, което се случваше непрекъснато.
Когато започнах да научавам правилата на играта, разбрах как по многобройни
основателни причини босовете и капитаните изпращаха някого от приятелите ти, когато
трябваше да те очистят. Очевидното обяснение беше, че по този начин убиецът можеше да
остане насаме с теб, преди да го направи. Не толкова очевидната причина беше друга: ако
открият някакви улики срещу убиеца, а той ти е приятел, има много възможни невинни
обяснения за това, как уликите са се озовали в къщата ти, в колата ти или по тялото ти.
Да вземем например онзи косъм от Джими Хофа, който намериха в колата. Джими Хофа
беше близък с Тони Джакалоне и семейството му. Косъмът от Джими като нищо можеше да е
попаднал върху дрехите на някого от семейство Джакалоне. След това същият този косъм
можеше да е паднал от дрехите на някого от семейство Джакалоне в колата на момчето от
същото семейство. Или беше възможно самият Джими да се е возил в тази кола в някакъв
предишен случай. Или косъмът можеше да е паднал в колата от дрехите на Чъки О’Брайън.
Имаше един милион други възможни обяснения освен това, че точно в този ден колата е била
използвана, за да вземе Джими Хофа и да го закара някъде.
Във всеки случай предишния ден аз бях ходил в къщата на онзи тип, за да взема люлката.
Ченгетата решиха, че съм отишъл на разузнаване, така да се каже – за да огледам мазето,
където бяха открили тялото му, а може би и да подготвя почвата, като оставя отворен някой
прозорец или някоя врата в мазето или нещо подобно. Но така и не можаха да достигнат до
обвинение за това убийство, колкото и да се постараха да ми го лепнат.
Ако някой тип е способен да се стиска за сума ти откраднати бижута, кой знае какво друго
може да се очаква от него. И кой знае какво е в състояние да изпее, ако някой реши да го
притисне. Това си е потенциален доносник. А ако искаш да има ред, доносничеството е
нещо като измяна. Дори държавата ще те екзекутира за измяна. Подобна грешка се смята за
„сериозно нарушение“ – особено ако са ти давали многобройни възможности да я поправиш,
както бяха направили с онзи тип. Просто си има определени правила, които трябва да се
спазват, и така стоят нещата.
По това време вече бях много навътре в културата и като приятел на Ръсел и на Анджело
едновременно се радвах на голямо уважение. Давам си сметка, че малко се главозамаях от
това. И двамата с Мери бяхме католици, така че не бяхме поискали развод, но бяхме
разделени и аз си живеех както си исках.
Срещу танцовия клуб „Никсън“ имаше един ресторант, който се казваше „Златният
фенер“. През едно лято, от Деня на загиналите във войните в края на май до Деня на труда на
първи септември, в този ресторант работеха общо четиридесет и четири сервитьорки и аз
правих секс с тридесет и девет от тях. Малката Египтянка и Нилската Русалка бяха добри
учителки и аз бях много популярен сред жените. Явно беше тръгнал слух за мен и всяка
искаше да ме пробва лично. Жените ме намираха за привлекателен, а това ми харесваше.
Отново бях необвързан. Но за какво беше всичко това? За егото ми, ето за какво. В този
живот нямаше любов. Имаше само много алкохол и много его. И двете са смъртоносни.
Дадоха ми работа в един нощен клуб, който се казваше „Адът на Данте“. Държеше го един
тип на име Джак Лопинсън, но Лопинсън дължеше много пари за клуба на един лихвар на
име Джоузеф Малито, който ходеше там. Работата ми беше да наглеждам парите на
Лопинсън и Малито, който реално финансираше клуба – да внимавам парите да отиват в
касата, а не в джобовете на барманите, и да държа клиентелата под контрол, ако някой реши
да излезе от контрол.
Един тип от местната профсъюзна организация на име Джей Фейлън, човек на Джоуи
Макгрийл, много цапнат в устата, идваше там и се напиваше, а аз трябваше да казвам на
барманите, че му стига толкова и да спрат да му сервират алкохол. Една вечер Фейлън извади
пистолет на един друг клиент и аз отидох при него и го нокаутирах. После го вдигнах от
пода, изхвърлих го навън на улицата и му казах никога повече да не идва там. Получи
доживотна забрана да влиза в този клуб и никога повече не дойде, поне докато аз работех
там.
Всеки път, когато си спомнях какво ми разправяше Бръснача за това, че трябва да направят
нещо за мен, ми ставаше все по-трудно да понасям хора като Фейлън и работни места като
„Адът на Данте“. От една страна, беше добре, че не трябваше да стоя на едно и също място и
да правя едно и също нещо, но, от друга страна, много от работните ми задължения бяха като
в армията, където първо бързаш, а после чакаш – с много скука между отделните сражения.
Все по-често си мислех какво ли ще е да се хвана работа за профсъюза, да получавам
стабилна заплата и да направя кариера в тази организация. По този начин със сигурност щях
да имам повече пари, които да давам на Мери всяка седмица – или поне щях да мога да ѝ
давам една и съща сума всяка седмица, вместо понякога да има много, а друг път нищо.
Освен това така щях да ходя на работа на друго място, а не в бар – и може би по този начин
щях да успея да огранича пиенето.
Всеки път, когато Ръсел ми споменаваше за това, че няма вечно да карам камион, аз
започнах да му отговарям направо, че ми се иска да започна работа за профсъюза.
– Тогава защо не започнеш, Ирландец? – попита ме веднъж той.
– Вече проверих как стоят нещата при Джоуи Макгрийл – отговорих му аз. – Онзи, за
когото продавам лотарийни билети. Той е шефът на местната профсъюзна организация.
Макгрийл ми каза, че нямат свободни места. Аз му казах, че съм изхвърлил един от техните
хора от „Адът на Данте“ и по-добре да се отърват от него. Макгрийл ми каза, че дори да го
направят, няма значение. Преди мен имало други хора, които чакали да се освободи място.
Обясни ми, че трябвало да познаваш някого високо в йерархията. А аз не познавам никой
друг освен Макгрийл и организатора от профсъюзния дом, който няма достатъчно влияние,
за да ми помогне. Колкото влияние има, човекът го използва за собственото си издигане в
кариерата.
Ръсел ми отговори с една сицилианска поговорка за бурите, която горе-долу се превежда
по този начин: „Не знаеш как ще се завъртят нещата. Само Господ знае какво ще е времето“.
Един следобед минах през „Френдли Лаундж“, преди да отида на работа в „Адът на
Данте“. Бръснача ми каза:
– Тази вечер ще идва Ръсел и иска да бъдеш тук преди 8:00 вечерта. Ще чака да му се обади
един човек. Иска ти да говориш с него.
Не знаех какво ще иска Ръсел или с кого ще трябва да говоря, но знаех, че трябва да бъда
точен.
Върнах се там около 7:30 вечерта и видях, че Ръсел вече беше навън и говореше с някакви
хора. Той ми каза да вляза в бара и да изляза да го повикам, когато го потърсят по телефона.
Точно в 8:00 вечерта телефонът в бара звънна и Бръснача вдигна слушалката. Станах от
масата, за да отида да повикам Ръс, но в този момент Ръс влезе – явно беше чул телефона
отвън. Бях седнал на масата, която беше най-близо до телефона. Бръснача каза на човека от
другата страна на линията:
– Как си? Добре. А семейството? Да, всички сме добре. Да чукнем на дърво. О, да,
Анджело е добре. Миналата седмица беше на преглед и лекарят каза, че всичко е наред. Да
чукнем на дърво. Чакай да дам телефона на Макджий. Да се грижиш както трябва за себе си,
чуваш ли?
После Бръснача подаде слушалката на Ръс.
Ръс взе слушалката, но не каза нищо по нея. Вместо това взе телефона, донесе го на моята
маса и седна. Сетне остави един плик на масата.
– При мен е онзи приятел, за когото ти казах. Седи срещу мен. Добро момче от профсъюза.
Искам да се запознае с президента си. Виж как ще ти се стори.
Ръсел се обърна към мен и ми каза:
– Запознай се с Джими Хофа.
После ми подаде слушалката.
Протегнах ръка да я взема, като си мислех: „Представяш ли си? Джими Хофа иска да
говори с мен?!“.
– Ало? – казах аз. – Много ми е приятно.
Джими Хофа дори не ме поздрави. Заговори направо по същество. Първите думи, които
чух от Джими Хофа в живота си, бяха следните:
– Чух, че боядисваш къщи.
– И-извършвам и д-дърводелски услуги.
Заеквах, защото се бях притеснил.
– Радвам се да го чуя. Разбрах, че сме братя.
– Точно така – отговорих аз.
Стараех се да говоря с кратки изречения с малко думи.
– Членувам в профсъюза от 1947 година.
– Нашият приятел ми каза много хубави неща за теб.
– Благодаря.
– Той има високи изисквания.
– Старая се – отвърнах аз.
– Най-доброто и най-важното нещо, без което работническото движение не може да
съществува, което трябва да има и за което трябва да се бори, е солидарността. Големият
бизнес е преминал в настъпление срещу нас; финансират фракции от отцепници с
единствената цел да разбият профсъюза. Големият бизнес стои зад агресивните опити на
определени профсъюзни организации от федерацията да ни откраднат членската маса под
носа – тук в Детройт и на други места. Големият бизнес е в коалиция с властта, за да ни
възпрепятства на всяка стъпка и да ни излага пред обществеността и пред собствените ни
членове, като по този начин посява семената на раздора точно по времето, когато най-силно
се нуждаем от единство. Солидарността никога не е била по-важна за нас през цялата ни
история – не само нашата, но и тази на борбата на американските работници за по-добър
живот. Искаш ли да станеш част от тази борба?
– Да, искам.
– Искаш ли да станеш част от тази история?
– Да, искам.
– Можеш ли да започнеш още утре в Детройт?
– Естествено.
– Ела в местната профсъюзна организация и се обади на Бил Изабел и Сам Портуайн.
Двамата отговарят за връзките с обществеността в профсъюза.
Когато затворихме, аз си помислих: „Какъв оратор, човече!“. За момент ми се стори, че
слушам Патън.
– Ръс – казах после. – Това беше голяма изненада. Не знаех, че Коледа наближава, и със
сигурност нямам рожден ден.
– Не го мисли; той се нуждае от теб точно толкова, колкото на теб ти се иска да започнеш
работа при него. Никак не ми се иска да се лишавам от теб. Надявам се да не те задържи
твърде дълго време в Детройт.
– А, да. Аз му казах, че утре ще бъда в Детройт. По-добре веднага да тръгвам с колата, за да
стигна навреме.
– Не бързай толкова – отвърна Ръс и ми подаде плика, който беше оставил на масата,
когато седнахме. – Хайде, отвори го.
В плика имаше самолетен билет до Детройт и една пачка банкноти по 100 долара.
Изведнъж започнах да се смея. Просто седях и се смеех.
– Какво да ти кажа? – казах аз. – Никой не е правил нещо такова за мен през целия ми
живот. Никога няма да го забравя.
– Ти го заслужаваш, Ирландецо. Никой не ти дава нищо даром. Ти си го заслужи. Да
отидем да вечеряме и да се видим с Анджело.
– Ами „Адът на Данте“? – попитах аз. – Тази вечер трябваше да съм на работа там.
– Бръснача вече се погрижи за това. Намериха ти заместник, докато се върнеш от Детройт.
И не се занимавай да си хващаш такси до летището. Анджело ще изпрати човек, който да те
закара на сутринта. Не бива да закъсняваш за уговорка с Джими Хофа. Той държи на
точността повече и от мен.
Когато чух това, отново започнах да се смея. Притеснявах се Ръс да не помисли, че съм
откачил. Но просто ми беше толкова смешно, че не можех да спра. Не знам защо. Сигурно
съм се чувствал неудобно от мисълта за това, колко много беше направил за мен.
ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА
НЯМА ТОЛКОВА ГОЛЯМ ПАРАШУТ
По времето на интервюто за работа на Франк Шийран, проведено по телефона, Джими Хофа
се намира в края на един период от своя живот, изпълнен едновременно с постижения и
лоша слава. От средата до края на петдесетте години Джими Хофа успява да оцелее на
заседанията на комисията на сенатор Маклелън, като се осланя единствено на безкрайно
упорство и блъфиране. По същото време става президент на профсъюза IBT. И се справя с
няколко обвинения за различни престъпления, повдигнати срещу него.
Но от по-голямо значение както за собственото му бъдеще, така и за това на обикновените
профсъюзни членове се оказва фактът, че през 1955 година Джими Хофа е създал пенсионен
фонд, в който управата на компаниите редовно внася средства за пенсионно осигуряване на
работниците, членуващи в профсъюза. Преди съществуването на този пенсионен фонд
мнозина шофьори са принудени да разчитат единствено на социалната си осигуровка, когато
се пенсионират.
Джими знаеше как да се възползва от гнева си. Когато стартира пенсионният фонд, още не
бях с него, но Бил Изабел ми разказа как е избухвал срещу представителите на транспортните
компании на съвещанията с тях. Заплашвал ги е с всичко възможно. Искал е този фонд да
бъде създаден, да бъде организиран по точно определен начин и да бъде под негов контрол.
Държал е да бъде организиран така, че определени хора – одобрени лично от него – да могат
да взимат пари назаем от фонда. С това не искам да кажа, че управителите на фонда не са
давали въпросните заеми срещу лихва. Заемите са били инвестиция от страна на фонда,
осигурена със съответните договори и гаранции. Но Джими е организирал нещата точно
така, както е искал. По такъв начин, че да може да дава парите на определени хора.
Пенсионният фонд веднага е започнал да се увеличава, защото осигурените в него работници
все още са били далеч от възрастта за пенсиониране, а компаниите са били задължени да
внасят в него определена сума за всеки работен час на всеки профсъюзен член. Когато
започнах работа в профсъюза, във фонда вече имаше около 200 милиона долара. Когато
напуснах работа в профсъюза, във фонда вече имаше един милиард. Няма нужда да ти казвам
колко сухо може да се изкара от толкова много пари.
Пенсионният фонд на профсъюзната организация IBT, създаден от Хофа, почти незабавно
започва да се използва като източник на заеми от националния престъпен синдикат, познат
на обществеността под името Коза ностра. С подкрепата на своя собствена частна банка,
този престъпен монопол се разраства и процъфтява.
Бизнес предприятията, финансирани от профсъюзния пенсионен фонд – особено
изграждането на казина в Хавана и Лас Вегас – са като сбъдната мечта за предприемчивите
кръстници. Възможностите са неограничени и не спират да се умножават. Когато Хофа
изчезва безследно през 1975 година, Атлантик Сити също се готви да легализира хазарта.
Печалбата на Джими беше от неофициална комисиона. Получаваше част от лихвата под
масата в замяна на това, че беше одобрил заемите. Джими помагаше на определени свои
приятели като Ръсел Буфалино, боса на мафията в Ню Орлиънс, Карлос Марчело, боса на
мафията във Флорида, Санто Трафиканте, Сам Джанкана от Чикаго, по прякор Момо, Тони
Провенцано от Ню Джърси и Джони Дио, стария приятел на Джими от Ню Йорк. Те му
водеха клиенти. Престъпните босове взимаха лихва от 10 процента върху заемите и
разделяха лихвата с Джими. Джими работеше много с нашите приятели, но винаги го
правеше при своите собствени условия. Пенсионният фонд беше неговата лична златна
кокошка, която му снасяше златни яйца. Джими беше близък с Ред Дорфман, от
организираната престъпност в Чикаго. Ред се беше уредил като президент на профсъюза на
работниците от чистотата в Чикаго през 1939 година, след като предишният президент на
този профсъюз беше ликвидиран. Казваха, че дясната му ръка в профсъюза е Джак Руби –
същият Джак Руби, който очисти Лий Харви Осуалд. Ред имаше връзки с Сам Джанкана, по
прякор Момо, който беше шеф на Руби, както и с Джоуи Глимко и всички останали
италиански мафиоти от Чикаго. Освен това имаше дебели връзки и на Източното
крайбрежие, с хора като Джони Дио.
Ред имаше доведен син на име Алън Дорфман. Джими възложи на Ред и Алън да
управляват застрахователната политика на профсъюза, а след това определи Алън за човека,
с когото трябваше да се свържат желаещите за заеми. Алън беше герой от войната на
тихоокеанския фронт. Беше корав евреин, който беше служил като морски пехотинец. Освен
това никога не се огъваше. Ред и Алън се позоваха на Петата поправка общо 135 пъти по
време на едно от заседанията на конгресната комисия, която трябваше да ги разследва. Алън
Дорфман сам по себе си беше човек, с когото трябваше да се съобразяваш. Алън събираше
лихвата и след това я разделяше с Джими – в съвсем разумни количества, без да прекаляват.
Джими винаги е живял скромно, макар и не бедно. В сравнение с Бек и останалите, които
дойдоха на неговото място, едва ли не можеше да се каже, че Джими почти не се
възползваше от положението си.
Въпреки това Джими Хофа има поне две малки тайни в бизнеса, които с времето се
превръщат в източник на неприятности за него. И в двете му тайни бизнес предприятия
негов съдружник е близкият му съратник от профсъюза Оуен Бърт Бренан. Бренан е
президент на една от местните профсъюзни организации в Детройт и има криминално
досие, което включва четири случая на палеж и взривяване на служебни камиони и офиси.
Бренан нарича Джими „мозъкът на операцията“.
Хофа и Бренан основават заедно транспортна компания, която наричат „Тест Флийт“.
„Мозъкът на операцията“ и неговият съдружник регистрират компанията на името на
съпругите си, като използват моминските им имена. „Тест Флийт“ има само един клиент –
превозвач на автомобили кадилак, който до този момент изпитва затруднения с
независимите си шофьори на автовози, членове на профсъюза IBT. Въпросните шофьори са
започнали стачка на своя глава, без разрешение от профсъюзното ръководство. Разгневен от
това нарушение на профсъюзната солидарност, Джими Хофа им нарежда да се върнат на
работа. С благословията на Хофа след края на стачката превозвачът прекратява договорите си
с независимите шофьори, като по този начин докарва много от тях до фалит, и сключва
договор за обслужване на всичките си транспортни нужди с новосъздадената компания „Тест
Флийт“. Според този договор през следващите десет години Джозефин Посивак (т.е. госпожа
Хофа) и Алис Джонсън (т.е. г-жа Бренан) получават дивиденти в размер на 155 хиляди
долара, без да са работили и една минута за компанията „Тест Флийт“.
Освен това Хофа и Бренан инвестират в един строителен проект в щата Флорида на име
„Сън Вали“ и гарантират инвестицията си с 400 хиляди долара профсъюзни средства, с
които се сдобиват без лихва. Когато инвестира в тези бизнес предприятия, Джими Хофа
няма почти никакви причини да смята, че съвсем скоро ще се превърне в световноизвестна
личност, която ще бъде подлагана на строга проверка от обществото – и ще му се наложи да
отговаря за миналите си прегрешения, колкото и маловажни да са изглеждали тогава.
Обзет от основателни притеснения, че комисията на сенатор Маклелън скоро ще разкрие
много от неговите малки тайни, включително и тази за ролята на пенсионния фонд като
златна кокошка, която му снася златни яйца, Джими Хофа се посвещава на задачата да
отклони вниманието на комисията от себе си.
При образуването на комисията в началото на 1957 години, основната ѝ цел е да разследва
Дейв Бек, тогавашният президент на профсъюза IBT. Според дясната ръка на Боби Кенеди,
Уолтър Шеридан, Хофа тайно е осигурил на Кенеди подробна информация за прегрешенията
на Бек. Както пише Шеридан в своята книга „Падението и възходът на Джими Хофа“,
издадена през 1972 година: „Той го организира посредством един от адвокатите на самия
Бек, който да донася информация на Кенеди за Бек“.
Това кратко изречение е истинска проява на смелост от страна на господин Шеридан.
Макар и Хофа все още да е жив, когато излиза книгата, и буквално току-що да е излязъл от
затвора, Боби Кенеди е убит още преди четири години. Ако Кенеди все още беше жив, а някой
си беше дал сметка за истинския смисъл на това изречение, щеше да има всички основания
за образуването на етична комисия. В зависимост от фактите, с които щеше да борави тази
комисия, беше напълно възможно в резултат от нейната работа Кенеди да бъде освободен от
длъжност заради това, че е позволил на адвоката на Бек да наруши етичния кодекс по
отношение на своя клиент и тайно да „донася“ информация за Бек по нареждане на Хофа.
Шеридан освен това твърди, че Хофа е „накарал същия този адвокат да му организира
среща с Кенеди, на която да предложи да сътрудничи на комисията“.
Дали може да съществува съмнение за това, че собствените приятели на Хофа от мафията
не са пропуснали да отбележат смисъла на въпросните две изречения, когато книгата е
публикувана през 1972 година? За безмилостни и влиятелни хора като Буфалино,
Трафиканте, Марчело, Провенцано и Джакалоне да бъдеш доносник е сериозен недостатък
на характера, а да доносничиш срещу своите е сериозно нарушение; на такъв човек никога
повече не може да се има доверие, а постъпката му е непростима меко казано. Хофа излиза
от затвора и се връща в Детройт горе-долу по същото време, когато книгата на Шеридан
излиза по книжарниците. Според написаното в тази книга Хофа е доносник – а самият той
не прави нищо, за да разсее въпросното обвинение срещу себе си, когато отправя публична
закана да разкрие истината за влиянието на мафията в пенсионния фонд на профсъюза IBT
при управлението на Фицсимънс в борбата си да се върне на президентския пост. Но всичко
това ще се случи много години по-късно. Към края на петдесетте години макиавелианската
стратегия на Хофа да превърне своя профсъюзен другар Дейв Бек в изкупителна жертва
изглежда безупречна и гарантира успех. Сенатската комисия съсредоточава усилията си върху
Бек и по този начин разследването на случаите с „Тест Флийт“ и „Сън Вали“ остава на заден
план, а в същото време Хофа разчиства Бек от пътя си.
Джими обичаше да контролира всичко около себе си. Самият той не пиеше, така че и никой
друг не пиеше в негово присъствие. Не пушеше, така че и никой друг не палеше цигара около
него. Понякога го хващаха бесните. Губеше търпение и в такива моменти приличаше на дете,
болно от варицела. Никой не можеше да му каже да спре да се чеше, за да не му останат
белези. Никой не можеше да му каже нищо. Хората само го слушаха.
В нетърпението си Джими Хофа развива маниакалното желание да научи колкото може
повече за дейността на комисията на сенатор Маклелън.
През февруари 1957 година Хофа се свързва с един адвокат от Ню Йорк на име Джон Сай
Чийсти. Преди да стане адвокат, Чийсти е служил във военноморския флот, а след това е
работил за тайните служби. Адвокатската му кантора се специализира в провеждането на
разследвания. Хофа информира Чийсти, че сенатската комисия планира да се възползва от
услугите на частни лица, които да провеждат разследвания от нейно име. Ако Чийсти се
съгласи да започне работа за комисията и да докладва за наученото на Хофа, го очаква
възнаграждение в размер на 24 хиляди долара в брой – по 2000 долара месечно в
продължение на една година. Хофа предплаща на Чийсти хиляда долара аванс, за да
кандидатства за работа в комисията. В нетърпението си обаче Хофа не е проверил както
трябва как стоят нещата при Чийсти. Оказва се, че той е истински патриот, който освен това
държи на професионалната си репутация в Ню Йорк. Чийсти незабавно докладва на властите
за подкупа, който му е предложен.
Боби Кенеди назначава Чийсти на работа в комисията, с годишна заплата в размер на 5000
долара. От ФБР организират подслушване и наблюдение. Чийсти се свързва с Хофа и му
съобщава, че ще му донесе плик със секретни документи от работата на комисията, но иска в
замяна още една вноска от пари в брой. Двамата се срещат недалеч от площад „Дюпон
Съркъл“ във Вашингтон, окръг Колумбия. Чийсти предава плика на Джими Хофа. Хофа дава
на Чийсти две хиляди долара в брой. Размяната е фотографирана. Веднага след това агентите
на ФБР се намесват и залавят Джими Хофа на местопрестъплението, със секретните
документи в себе си. Джими Хофа незабавно е арестуван.
Когато един репортер се обръща към Боби Кенеди с въпроса какво ще направи, ако Хофа
бъде оправдан в съда, Боби Кенеди отвръща, че „дори не е мислил за подобна възможност“,
защото обвинението е „желязно“, и накрая казва в отговор на въпроса: „Ще скоча от покрива
на Капитолия“.
През юни 1957 година Хофа влиза в съда във Вашингтон, окръг Колумбия, по обвинение в
подкуп на водещ на разследване от името на комисията на сенатор Маклелън, за да се сдобие
с вътрешна информация за работата на комисията.
Съдебните заседатели са осем чернокожи и четирима бели. При определянето на
съдебните заседатели преди началото на процеса Хофа и неговият адвокат – легендарният
Едуард Бенет Уилямс – се възползват от правото си на вето върху избора на съдебните
заседатели, като отхвърлят единствено бели кандидати. Освен това Хофа назначава в
защитата си чернокожа адвокатка, която пристига за процеса със самолет от щата
Калифорния. В същото време Хофа поръчва във вестник „Афроамериканец“ да бъде
публикувана рекламна страница, която го представяк като защитник на правата на
„чернокожата раса“. Рекламата съдържа снимка на адвокатите от защитата му – единият бял,
другата чернокожа. След излизането на вестника Хофа организира по един брой от него да
бъде доставен в домовете на всички чернокожи съдебни заседатели. За капак на всичко Ред
Дорфман – старият другар на Хофа от подземния свят в Чикаго – урежда да докарат
легендарния боксов шампион Джо Луис от дома му в Детройт. Джими Хофа и Джо Луис се
прегръщат пред очите на съдебните заседатели, все едно са приятели открай време. Джо
Луис остава в града няколко дни, през които проследява съдебните заседания от местата за
публиката.
Когато идва ред на Сай Чийсти да свидетелства пред съда, адвокат Едуард Бенет Уилямс
му задава въпроса дали някога е водил разследване срещу Националната асоциация за защита
на правата на чернокожите. Чийсти отговаря отрицателно, но семената на съмнението вече
са посяти.
Хофа е оправдан от съдебните заседатели.
Едуард Бенет Уилямс изпраща на Боби Кенеди подарък, опакован с панделка. В кутията
има парашут играчка, който Кенеди да използва, когато скочи от покрива на Капитолия.
Преди началото на процеса Джими никога не се беше срещал с Джо Луис – но съдебните
заседатели нямаше как да знаят това. От друга страна, Джими наистина беше защитник на
гражданските права. Това си беше самата истина. Проблемът беше в това, че с всяко
спечелено дело все повече си мислеше, че просто няма как да загуби. И няма съмнение, че
наистина ненавиждаше Боби. Веднъж в един асансьор се обърна срещу него и го нарече
„разглезен кучи син“ в лицето, а после тръгна да го бие. Аз хванах Джими, за да го задържа.
Много пъти ми е казвал, че не са очистили онзи от двамата братя, когото е трябвало. Но той
мразеше и другия брат, Джак. Джими винаги казваше, че „и двамата са милионерчета, които
не са работили и един ден през живота си“.
В книгата си „Врагът отвътре“ Боби Кенеди твърди, че веднага след края на делото Джо
Луис – по това време безработен и сериозно задлъжнял – е бил назначен на добре платена
работа в звукозаписна компания, която е получила 2 милиона долара заем от пенсионния
фонд на профсъюза. Впоследствие Джо Луис сключва брак с чернокожата адвокатка от щата
Калифорния, с която се е запознал в съдебната зала. Когато Уолтър Шеридан – дясната ръка
на Боби Кенеди в комисията, водещ на разследването и бъдещ автор на книгата за него – се
опитва да разпита Джо Луис от името на комисията на сенатор Маклелън по въпроса за
назначаването му в звукозаписната компания, бившият шампион отказва да съдейства на
комисията и казва следните думи за Боби Кенеди: „Предай му да ходи да се хвърли от
покрива на „Емпайър Стейт Билдинг“.
При все това към края на 1957 година Боби Кенеди все пак очаква да се смее последен.
Натрапчивата нужда на Хофа да контролира всичко около себе си е довела до федерално
обвинение срещу него, че е наел един приятел на Джони Дио за незаконно подслушване и
наблюдение на офисите на профсъюза, за да се увери, че собствените му хора не донасят
информация за него на комисията на сенатор Маклелън, както е направил самият той с Бек.
Като съучастник на Хофа в незаконното подслушване е обвинен Оуен Бърт Бренан – неговият
съдружник в бизнес предприятията „Тест Флийт“ и „Сън Вали“, достатъчно мотивиран сам
по себе си заради евентуалните си проблеми от юридическо естество, свързани с тези две
предприятия.
В допълнение към обвинението за подслушване Боби Кенеди повдига срещу Хофа и още
едно – за лъжесвидетелстване пред комисията на сенатор Маклелън, когато е разпитван по
този въпрос.
По времето, когато срещу Хофа са отправени тези две обвинения, профсъюзът IBT вече от
няколко десетилетия е част от Федерацията на американските профсъюзни организации –
най-голямата работническа организация в света. През септември 1957 година етичната
комисия на федерацията обвинява Дейв Бек и Джими Хофа за това, че са използвали
„заеманите от тях профсъюзни постове за лично облагодетелстване“. В допълнение към това
федерацията обвинява Хофа във „връзки, подпомагане и подкрепа на интересите на
прословути рекетьори“.
В отговор на това профсъюзната организация IBT за пръв път избира Джими Хофа –
обвиняем за две федерални престъпления – за свой президент.
По онова време на строг контрол върху властта в профсъюза президентът не се избира от
редовите членове на организацията, а от внимателно подбраните делегати на профсъюзната
конференция, провеждана веднъж на пет години. И за всеки случай освен това гласуването е
явно. В речта си след избирането Джими Хофа казва: „Да заровим дълбоко различията
помежду си“.
Колко дисиденти са заровили вече Джими Хофа и неговите рекетьори? На колко къщи им
предстои да бъдат боядисани?
Онова, което знаем със сигурност, е следното: след като е спечелил президентските
избори, Джими Хофа е бил в състояние да даде едно рамо на съюзниците си от мафията.
Макар и това да се променя до седемдесетте години, през 1957 година Антъни Провенцано,
по прякор Тони Про, все още е верен поддръжник на Хофа и оглавява местна профсъюзна
организация в Юниън Сити, щата Ню Джърси – една от най-големите в страната. Хофа
незабавно дава още една заплата на Провенцано, като го обявява за председател на общия
съвет на местните профсъюзни организации от щата Ню Джърси – управителен орган, който
представлява общо сто хиляди профсъюзни членове. До 1959 година държавата вече е
сформирала специален наблюдателен орган, който да следи работата на профсъюзната
организация IBT. Наблюдателният орган нарежда на Хофа да изключи Провенцано от
организацията. Вместо да го направи, през 1961 година Хофа дава на своя съюзник още една,
трета заплата и огромна власт, като го назначава за вицепрезидент на целия профсъюз. В
същата година Провенцано „заравя различията“ си с Антъни Кастелито, по прякор Трите
пръста – популярен профсъюзен организатор, който поддържа идеята за реформи – като
нарежда да бъде удушен и погребан в една ферма в северната част на щата Ню Йорк. Задачата
е изпълнена от Кьонигсберг, по прякор Нокаута, Салваторе Сино и Салваторе Бригулио, по
прякор Сали Бъгс.
Десет дни след избирането на Хофа за президент през 1957 година Федерацията на
американските профсъюзи изключва IBT с уточнението, че профсъюзът ще бъде приет
обратно във федерацията само ако успее да се освободи от „корумпираната власт“ на Джими
Хофа и неговите рекетьори на служба в профсъюза.
На 15 ноември 1957 година широката общественост научава новината за срещата на високо
равнище в Апалейкин. Въпреки твърденията на Дж. Едгар Хувър в обратния смисъл очевидно
съществува национален престъпен синдикат – истинска държава в държавата, със столица
Ню Йорк.
Десет дни по-късно в Ню Йорк е събран състав от съдебни заседатели, които да вземат
решение по обвинението за подслушване срещу Хофа и Бренан. Съдебните заседатели не
успяват да постигнат единодушие, както изисква законът. Вследствие на това е събран нов
състав от съдебни заседатели. По време на втория съдебен процес, един от новите съдебните
заседатели съобщава на съда, че са се опитали да го подкупят. Съдебният заседател е
освободен и на негово място е избран нов. В този състав съдебните заседатели достигат до
единодушна присъда – Джими Хофа е оправдан.
Боби Кенеди е съсипан от този провал, но поне му остава да се надява да се сдобие с
обвинителна присъда срещу Хофа за лъжесвидетелстването пред сенатската комисия. Не
задълго. Ключовото доказателство на обвинението са подслушаните и записани разговори
между Джони Дио и Джими Хофа. Подслушването на телефоните им е разрешено по силата
на валидните до този момент законови разпоредби в щата Ню Йорк. За нещастие на Боби по
същото време започва ерата на Ърл Уорън като председател на Върховния съд на САЩ, през
която Върховният съд установява контрол върху щатските и местните полицейски процедури.
С решение на Върховния съд подслушването с разрешение от щатските власти е обявено за
противоконституционно, а всички доказателства, събрани с такива средства, следва да се
смятат за „отровен плод“. В резултат от това срещу Джими Хофа вече няма доказателства и
обвинението в лъжесвидетелстване е оттеглено.
Започнах да работя за профсъюза по време на всичко това, веднага след като Джими беше
станал президент. След онази история с подслушването всички започнаха да разправят как
няма толкова голям парашут, че да спаси задника на Боби Кенеди, след като скочи от покрива
на Капитолия.
ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
УБИЕЦЪТ НЕ НОСЕШЕ МАСКА
Отидох със самолета в Детройт и се явих в централата на местния профсъюз на авеню
„Тръмбул“. Това беше базата на Джими в профсъюза. Офисите бяха на същата улица, на която
беше стадионът на бейзболния отбор „Тайгърс“. Местната организация беше започнала
кампания за привличане на таксиметровите шофьори от Детройт. Точно срещу профсъюзния
дом имаше един голям гараж за таксита и когато слязох от моето такси пред входа на
профсъюза, видях организаторите от другата страна на улицата. Един от тях щях да бъда и аз.
Веднага разбрах, че съм си попаднал на мястото. Много се радвах, че ще бъда организатор
към местния профсъюз в Детройт, а ако се справя с тази работа, ще ме направят организатор
към местния профсъюз в родната ми Филаделфия – дори да се наложи да отворят ново място
само заради мен. Тук щях да имам възможност да работя пряко за най-големия шеф.
Вече бях решил някой ден да стана национален организатор от профсъюза. Това е висшият
ешелон на организацията. Когато заема такъв пост, човек работи в националната централа,
но пътува по работа в цялата страна – там, където има нужда от него. Човек може да прави
всякакви услуги, които не са незаконни, но въпреки това да се погрижи както трябва за себе
си. Ако в крайна сметка с Джими не беше станало така, както стана, щях да се издигна до
национален организатор.
В Детройт ме зачислиха към Бил Изабел и Сам Портуайн. Двамата работеха в екип и се
занимаваха с връзки с обществеността, но в действителност Сам гледаше на Бил като на свой
шеф в екипа. Бил беше около метър и седемдесет на ръст и се славеше с това, че го бива с
пръчките – в неговия случай от онези пръчки, с които се взривяват разни неща. Пръчки
динамит. Бил разбираше от експлозиви и никога не ходеше невъоръжен. Беше роден в
Ирландия, но говореше с американски акцент. Беше се издигнал в организацията от редови
член, като шофьор на камион. Водеше се организатор в местния клон на профсъюза в Сейнт
Луис и в общия съвет на профсъюзите в същия град, оглавяван от Харълд Гибънс – един
човек, който наистина си тежеше на мястото. Него трябваше да определи за свой наследник
Джими през 1967 година, когато влезе в затвора, а не Франк Фицсимънс.
Сам Портуайн се водеше в местната профсъюзна организация във Вашингтон, окръг
Колумбия, и беше малко по-висок и малко по-едър, както и доста по-млад от Бил – горе-долу
на моята възраст. По онова време бях на тридесет и седем. Доколкото знам, Сам беше
започнал работа в профсъюза веднага след като беше завършил колеж. И двамата бяха много
гъсти с Джими Хофа.
В кампанията за набиране на членове сред таксиметровите шофьори участваха около осем
организатори. Събирахме се всяка сутрин, а след това отивахме на определено място, за да
събираме подписи и да раздаваме листовки на шофьорите – подготвяха ги Бил и Сам, като
отговорници по връзките с обществеността. Понякога ходехме в гаража за таксита, който
беше точно срещу профсъюзния дом. Друг път посещавахме стоянки за таксита на други
места в града – пред голямата конгресна зала „Кобо Хол“ например или пред хотел
„Уорнър“.
Задачата ни беше да хващаме шофьорите на таксита един по един, да им обясняваме какви
са предимствата на профсъюзното членство и да ги караме да се подписват на членски
карти. Според закона за профсъюзите, ако успееш да събереш подписи от 30% от
работниците в една компания, имаш право да организираш избори, на които работниците да
гласуват дали искат профсъюзна организация в компанията. Но Бил ми обясни, че избори не
се правят, докато не събереш повече от 50%, защото с по-малко със сигурност ще ги загубиш.
Освен това ми обясни, че ако все пак успееш да организираш избори, на тях по правило ще се
яви и някой друг профсъюз, за да се опита да ти ги открадне. Ако събере 10% от гласовете,
другият профсъюз получава правото да участва в изборите и така може да победи твоя
профсъюз, след като вече си свършил цялата черна работа. След като ни изритаха от
Федерацията на американските профсъюзи, винаги имаше опасност някой от техните
профсъюзи да се намеси на нашите избори и да ги спечели, или поне да успее да отклони
достатъчно гласове, така че никой да не постигне окончателна победа. За известно време
настана истинска касапница. Човек не знаеше на кого да вярва, но въпреки това трябваше да
хващаме таксиметровите шофьори един по един и да ги убеждаваме да се подпишат. По
някаква причина точно по това време в Детройт като шофьори на таксита работеха много
лесбийки. Те обичаха да се държат с тях като с истински мъже и човек трябваше да го прави,
ако иска да им вземе подписа.
Дори да се подпишат на членската карта, това не ги задължаваше на самите избори да
гласуват за твоя профсъюз – изборите бяха с тайно гласуване, така че шофьорите можеха да
се подпишат на твоята членска карта, колкото да се отърват от теб, а след това да си гласуват
за когото си искат, и нямаше какво да се направи по този въпрос.
Отседнах в хотел „Холидей Ин“ и от профсъюза ми плащаха престоя в хотела, даваха ми
командировъчни за храна и дневни разходи и освен това получавах заплата. По онова време
нямаше проблем един и същ човек да заема повече от една платена длъжност в профсъюза и
да прибира толкова заплати наведнъж, колкото успее да му уреди Джими или някой друг
шеф. Аз имах само една, но за Бил и Сам знаех, че получават по няколко заплати за няколко
различни длъжности, които заемаха по едно и също време на пълен работен ден.
Това ми изглеждаха лесни пари, а Детройт много приличаше на Филаделфия. В този град
винаги имаше какво да се прави и никога не беше скучно. Ходехме на боксовите мачове, на
футболни срещи или на каквото там имаше в града по това време. Бил и Сам пиеха много,
така че това също беше нещо, което можехме да правим заедно.
Двамата ме научиха, че думата „съюз“ наистина означава нещо. Всички трябва да работят
в съюз, в една и съща посока, иначе няма да има никакъв напредък за обикновения работник.
Съюзът беше толкова силен, колкото беше силна най-слабата му брънка. Ако настъпи раздор
в профсъюза, работодателят веднага го надушва и се възползва от него. Ако позволиш да има
раздор и фракции от отцепници, вече си напът да загубиш съюза. В профсъюза може да има
само един шеф. Шефът може да има помощници, но не може да има деветима души, които да
се опитват да управляват една и съща местна профсъюзна организация. Ако се стигне дотам,
работодателят веднага ще сключи споразумения с всеки един поотделно, ще ги настрои един
срещу друг и ще разцепи съюза. А когато съюзът се разцепи, работодателят незаконно ще
уволни най-силните профсъюзни членове и ще му се размине.
– Фракциите от отцепници са като колаборационистите по време на войната, както беше в
Норвегия и Франция – обясни ми Бил Изабел. – Джими Хофа никога няма да им позволи да
оцелеят. Работил е твърде усилено, за да изгради онова, което имаме днес. Винаги става пръв
сутрин и си ляга последен вечер. И виж колко по-добре сме сега заради него. А онези
лайнари от фракциите не са постигнали нищо за нас. За всичко трябва да благодарим на
Джими. И за пенсията, и за болничната застраховка, която защитава цялото ти семейство,
ако се разболееш. А сега се бори за национално споразумение с транспортните компании,
така че всички шофьори на камиони да получават една и съща надница в цялата страна.
Каквото и да успее да ни извоюва Джими, онези беззъби боклуци от Федерацията на
американските профсъюзи го изкопират и получават същите отстъпки за своите членове, но
наготово. А после се оплакват, че тактическите похвати на Джими били твърде груби. Ти си
бил на война; знаеш какво се налага да направиш, за да стигнеш от точка А до точка Б.
Според мен, ако по пътя се разлеят няколко халби с „Гинес“, това е лоша работа, но не е
болка за умиране, момчето ми от колониите.
Една вечер тримата заедно излязохме в града. Бил ни караше към някакъв италиански
ресторант. Бях на новата си работа едва от няколко седмици насам. Седях отзад в колата, а
Бил ме погледна в огледалото за обратно виждане. И ми каза:
– Джими ми каза, че боядисваш къщи.
Не му отговорих нищо. Само кимнах в знак на потвърждение. В същото време си
помислих: „Ето, започна се“. Ето толкова успях да се измъкна от културата в центъра и да
започна работа на ново място, където няма да е същото.
– В Чикаго трябва да се оправи едно нещо. Имаме един приятел там, който се казва Джоуи
Глимко. Той е шеф на профсъюза на такситата там, както и на камионите на пристанището.
Чувал ли си за него?
Все така мълчах. Само поклатих глава в знак на отрицание. Няколко седмици по-късно
Ръсел ми каза, че въпросният Джоуи Глимко всъщност е Джузепе Примавера. Беше работил с
Ал Капоне и беше много голям в мафията в Чикаго. Имаше дебело криминално досие, с
няколко ареста по обвинение в убийство. На заседанията на комисията на сенатор Маклелън
се беше позовал на Петата поправка на всеки въпрос, който му бяха задали, включително
дали познава Джими Хофа.
– Там има един човек, с когото трябва да се оправим – продължи Бил. – Искаме да отидеш
със самолета до Чикаго утре сутринта. Някой ще те посрещне на летището.
Това беше всичко. Не ме питай кого или какво, защото не знам. И без това не ми се говори
за такива работи. Имаше проблем, който трябваше да се оправи, и аз го оправих, защото така
ми казаха. По онова време вече ми се струваше, че цял живот съм се занимавал с това. И ако
се смятат онези дни, в които баща ми ме пращаше да пребивам други момчета, за да печели
облози за бира, може би наистина беше така.
Явно им трябваше човек, когото онзи да не познава, защото всички други вече ги беше
прецакал и сега внимаваше с тях. Но нямаше да се притесни от някакъв непознат с вид на
ирландец, с когото се размине на улицата. Освен това искаха онзи да остане на тротоара –
като послание за другите, които трябваше да разберат, че не може да ти се размине, след като
си направил нещо такова като онова, което беше направил онзи.
Всеки път, когато прочетеш във вестника за маскиран убиец, можеш да бъдеш сигурен, че
убиецът не е бил маскиран. Ако на улицата има някакви свидетели, те винаги казват, че
убиецът е бил маскиран, така че всички от отбора на убиеца да разберат, че свидетелите не
са видели нищо, а свидетелите да не се притесняват, че нещо ще се случи и с тях самите.
Бях свикнал да ме стоварват на място с щурмови катер, но явно се бях издигнал в живота,
защото пристигнах за операцията в Чикаго със самолет. Прекарах в града около един час.
Осигуриха ми оръжието, както и един човек, който да го вземе от мен, след като свърша
работата, да се качи в друга кола с него и да го откара. Единствената му задача беше да
разглоби оръжието и да го унищожи. Разполагаха и с други хора в коли за блъскане, които да
излязат на пътя на ченгетата, ако ченгетата тръгнат да преследват колата, в която бях аз.
Колата, в която бях аз, трябваше да ме закара обратно на летището.
Успокоих се едва когато наближихме самото летище. Знаех, че понякога използват така
наречените „каубои“, а след като „каубоите“ свършат работата, на свой ред приключват с тях.
„Каубоите“ са за еднократна употреба. Ръсел ми беше разказвал как Карлос Марчело обичал
да си поръчва сираци от войната в Сицилия, които нямат живи роднини. Докарвали му ги
контрабандно от Канада, например през Уиндзър – един град, който се намира точно от
другата страна на езерото срещу Детройт. Сицилианските сираци си мислели, че трябва да
свършат една работа, а след това ще могат да останат да живеят в Америка и може би ще им
дадат да въртят някоя пицария или нещо подобно. Отивали да боядисат къщата, а след това се
качвали в колата, с която си мислели, че ще избягат, но вместо това ги закарвали някъде и
боядисвали тяхната къща, а в Сицилия нямало никого, на когото да липсват. Били сираци и
нямали роднини, така че никой нямало да поиска вендета – нещо, което е много популярно в
Сицилия.
Докато пътувах с колата, неволно се сетих за Карлос Марчело и сираците от войната и
през цялото време седях с лице към шофьора. Беше дребен тип и ако бях видял, че си маха
ръката от волана, аз щях да му махна главата. Когато се прибрах със самолета в Детройт, Бил
и Сам ме чакаха на летището. Отидохме да вечеряме. Бил ми подаде един плик. Аз му го
върнах.
– Винаги съм готов да направя услуга на някой приятел – казах му аз.
Ръсел ме беше обучил както трябва. Не биваше да изглеждам така, все едно всеки може да
ме купи. „Ако направиш услуга на някой приятел – беше ми обяснил Ръсел, – някога той на
свой ред ще ти направи услуга.“
Така Бил и Сам имаха възможност да видят как работя и препоръчаха на Джими Хофа да
ме задържи на работа при тях. А по този начин самият аз щях да имам повече възможности
да науча повече за тяхната игра.
Отидохме със самолет в Чикаго и отседнахме в хотел „Еджуотър Бийч“. Профсъюзът
държеше един апартамент на осемнайсетия етаж, с две спални с по две легла във всяка. Сам
и Бил бяха в едната стая, а аз – в другата. На втората вечер в Чикаго ме запознаха с Джоуи
Глимко. Бил ми каза, че Джоуи отговаря за всички по-сериозни неща за всички профсъюзи в
Чикаго, не само за нашия, и в бъдеще сигурно ще ме изпращат при него.
На следващата вечер в Чикаго пристигна и Джими Хофа и аз се видях с него в ресторанта
„Джо Стайн“, срещу хотел „Еджуотър“. Джими Хофа беше много симпатичен човек. Беше
очарователен и умееше да слуша внимателно, въпреки че говореше толкова много. Разпита ме
за всичките ми дъщери. Разказа ми, че действителната причина да изключат нашия
профсъюз от Федерацията на американските профсъюзи е била страхът на техните лидери
да не предизвикат гнева на онзи „разглезен кучи син“ Боби Кенеди и така да започнат да
разследват и тях самите и да ги забъркат в същите юридически неприятности, с каквито е
бил принуден да се оправя Джими. Колкото и да беше под напрежение, изглеждаше
спокоен – приличаше на човек, с когото би се радвал да споделиш окопа си.
Когато сервитьорът дойде, аз си поръчах една чаша кианти, а Бил ме срита под масата и
поклати глава. Аз не се отказах и си изпих виното, но не пропуснах да забележа как всеки
път след това, когато вдигах чашата си, по лицето на Бил се изписваше известно напрежение
от ситуацията на масата. Бил и Сам си бяха поръчали безалкохолно. По-късно Бил ми
разказа, че преди вечерята лично ме е препоръчал на Джими и затова е държал да му направя
добро впечатление.
На тази вечеря Бил каза на Джими нещо, което никога няма да забравя.
– Никога не съм виждал някой друг да минава през тълпата като Ирландеца, без да докосва
нито един друг човек в множеството. Хората инстинктивно се отдръпват от пътя му. Все едно
е Моисей в Червено море.
Джими ме погледна и каза:
– Мисля си, че трябва да останеш за известно време в Чикаго.
И какъв град се оказа това само! Ако не можеш да изкараш пари в Чикаго, никъде няма да
можеш да изкараш пари. В този град оставят труповете направо на тротоара. Ако си
разхождал кучето, когато са решили да те очистят, кучето ти също е пътник.
Изпратиха ме в предградието Сисероу, за да намеря Джоуи Глимко във връзка с някакъв
проблем, аз се изгубих и влязох в един бар. Това е предградието, което едно време е било на
Ал Капоне. Когато влязох в бара, за да попитам за пътя, веднага ме обградиха двайсетина
корави мъжаги, въоръжени до последния човек. Нещо ми подказа, че съм попаднал на
правилното място. Казах им, че търся един приятел, и те ми казаха да седна, докато се
обадят по телефона. Накрая Джоуи Глимко лично дойде в бара, за да ме вземе и да ме заведе
в онзи бар, където трябваше да се видя с него.
Проблемът на Глимко беше с една транспортна фирма, която се опъваше на профсъюза и
не искаше да назначи отново профсъюзния представител, когото бяха уволнили. Джоуи
Глимко ми обясни, че заради това се излага пред хората си, и искаше да му реша проблема.
Аз му казах, че няма нужда никой да боядисва къщата на никого. Казах му да ми даде една
каса кока-кола от онази в старите бутилки. Казах му да ми даде един от неговите хора и
двамата ще се оправим с проблема. После се качих на един мост над улицата срещу офиса на
транспортната фирма. Когато оттам излизаше някой камион и потегляше под улицата,
трябваше да мине под моста и двамата с човека хвърляхме бутилки кока-кола по него.
Трошенето на бутилките звучеше като бомби, а камионите се блъскаха в основата на моста и
дори не разбираха откъде им е дошло. Накрая шофьорите отказаха да изкарват камионите, от
транспортната компания размислиха и върнаха на работа профсъюзния представител, но не
му платиха заплатата за времето, през което не е бил на работа. Може би трябваше да
използвам две каси кока-кола.
Вечер си стоях в хотел „Еджуотър“, най-често в компанията на Джими Хофа, който идваше
да спи в моята стая, когато беше в града по работа. Тримата със Сам и Бил пробивахме дупка
в някоя диня и я пълнехме с ром, така че Джими да не разбере, че пием алкохол. „Не съм
виждал други мъже, които толкова да обичат диня“, повтаряше Джими. Една вечер Джими не
трябваше да идва, а аз бях сложил на перваза на прозореца един галон вино, за да стои на
хладно. Джими пристигна, след като бях заспал, и аз се събудих. Когато си легна, той ме
попита:
– Какво е това на прозореца?
А аз му казах:
– Според мен е луната, Джими.
Сам и Бил твърдяха, че ми се разминават много повече глупости пред Джими, отколкото
на всички останали.
Джими ставаше пръв всяка сутрин. Закуската беше точно в седем и ако човек не беше
станал и не беше готов, нямаше закуска за него. Синът му, малкият Джими, също идваше в
хотел „Еджуотър“. Беше добро момче и уважаваше баща си. Джими много се гордееше с това,
че синът му ще следва право, и наистина стана така. Сега той е президент на профсъюза.
Запознах се с многобройни влиятелни хора. Сам Джанкана, по прякор Момо, идваше в
хотел „Еджуотър“. В началото не оставах да присъствам на разговорите им по работа. Но бях
там, за да го поздравя, когато пристигне в апартамента на Джими. По онова време за
Джанкана много пишеха по вестниците, защото излизаше с известни жени от сцената. По
отношение на шума, който се вдигаше около него, беше пълната противоположност на Ръсел.
По-късно, когато Джими лично се убеди в качеството на работата ми, оставах в стаята
всеки път, когато се случваше нещо важно. Понякога Джанкана водеше със себе си един
човек от Далас, който се казваше Джак Руби. Няколко пъти го видях там. Знам, че и синът на
Джими се запозна с него в хотел „Еджуотър“. Руби беше с Джанкана, а той беше с Ред
Дорфман. Веднъж всички излязохме заедно да вечеряме и Руби беше довел една блондинка,
която беше докарал от Далас за Джанкана. Няма никакво съмнение, че Джими Хофа не
просто беше виждал Джак Руби, а го познаваше – при това не само покрай Джанкана, но и
покрай Ред Дорфман.
През септември 1978 година Дан Молдеа, авторът на книгата „Войните на Хофа“, е записал
разговор с Джеймс П. Хофа, сина на Джими. В послеслова на безупречно документираната
си книга за Джими Хофа и многобройните му битки, той пише следното: „Когато напомних
на Хофа [младши], че ми е казвал за отношенията на баща си с Джак Руби, Хофа потвърди
[това]. Като лична предохранителна мярка, без Хофа да разбере, аз тайно записах
телефонния разговор с него“.
Един от горещите спорове между Джими и Сам Джанкана беше по отношение на
предстоящата президентска кампания на сенатор Джон Ф. Кенеди. Двамата бяха на коренно
противоположни позиции по този въпрос. Бащата на Кенеди беше обещал на Джанкана, че
може да контролира сина си Боби и никой не бива да се притеснява от него, ако Джак влезе в
Белия дом. Бащата на двамата братя Кенеди беше спечелил състоянието си рамо до рамо с
италианците, като контрабандист на алкохол по време на сухия режим. Беше вкарвал уиски
през Канада и го беше пласирал на италианците. Старецът беше продължил да поддържа
връзки с италианците и през следващите години, когато беше развил бизнеса си в други, по-
законни направления – например да финансира кинозвезди като Глория Суонсън, с които
имаше любовни афери.
Сам Джанкана се канеше да помогне на Джон Ф. Кенеди да спечели президентските
избори срещу Никсън, както и неговият приятел Франк Синатра, както и на практика всички
в Холивуд. Джанкана щеше да манипулира изборите в щата Илинойс, така че Кенеди да
спечели мнозинство в този щат. Джими не можеше да повярва на ушите си. Опитваше се да
го разубеди. Казваше му, че никой не може да контролира Боби, защото той е откачен.
Джими му разказа как по време на заседанията на комисията на сенатор Маклелън различни
хора са се обръщали към бащата на Кенеди с молба за помощ, но той не е можел да направи
нищо, за да озапти когото и да било от своите двама синове милионери.
Джанкана обясняваше на Джими, че Кенеди ще им помогне да разкарат Кастро от Куба,
така че да си върнат казината. Джими му отговаряше, че са луди да се доверяват на братята
Кенеди след онова, което им бяха причинили по време на комисията на сенатор Маклелън.
Джими твърдеше, че Никсън все пак ще победи Кенеди и ще им помогне за Куба. Джанкана
му припомняше, че цялото нещо с Куба е станало по време на Айзенхауер и Никсън, така че
каква полза може да има от републиканците? Беше си луда работа да ги слушаш. След
случката в Апалейкин, от която всички бяха разбрали за съществуването на Коза ностра, бяха
минали едва няколко години. А те си седяха и говореха за това дали мафията в Чикаго трябва
или не трябва да манипулира президентските избори. Където и да беше отраснал човек по
онова време, знаеше как местните избори винаги са манипулирани. Човек знаеше, че
местните избори във Филаделфия или където и да било са манипулирани, но това беше друго
нещо – и тези разговори на високо равнище се водеха пред очите ми.
Профсъюзът IBT се оказа единственият, който подкрепи Никсън в президентските избори
през 1960 година. В документалните филми от днешно време в прав текст се потвърждава, че
една от причините Кенеди да спечели тези избори е намесата на Сам Джанкана, който му е
помогнал да вземе щата Илинойс с фалшивите гласове на мъртви души – починали хора,
които уж са гласували за него.
Вече разбирах колко беше важна Куба за моите приятели от Източното крайбрежие и
всички техни приятели от цялата страна. Ръсел ме беше взел със себе си в Куба точно когато
Кастро се зае да изрита всички оттам, за да им конфискува казината, пистите за конни
надбягвания, къщите и банковите им сметки и всичко друго, което притежаваха в страната.
Никога не съм виждал Ръсел по-ядосан, отколкото беше по време на онова посещение в
Куба – а дори не съм бил с него по време на последното му ходене там, когато е бил още по-
ядосан заради това, че неговият приятел Санто Трафиканте от Флорида е бил арестуван от
комунистите. По-късно чух, че се е наложило Сам Джанкана да изпрати Джак Руби в Куба, за
да раздаде малко пари и да измъкне Санто от затвора.
По това време започнах да се издигам в профсъюза и пътувах напред-назад между
местната организация във Филаделфия и Чикаго, където работех с Бил, Сам и Джоуи Глимко.
Вече правех и други неща, освен да събирам подписи от работниците. Изпращаха ме на
стачки, за да проверявам дали стачниците идват всеки ден. Работех като „охрана“ на
стачките. Грижех се на стачките да има ред. Ако някой от стачкуващите не дойде, за този ден
не му се плащаше. Аз бях този, който се уверяваше съответният стачник да не си получи
надницата за въпросния ден.
Местната профсъюзна организация във Филаделфия беше четвъртата по големина в
страната и с нея винаги имаше проблеми. Просто беше прекалено голяма, за да се управлява
както трябва. Разследваха ги за корупция от Сената и президентът на организацията,
Реймънд Коен, непрекъснато беше под напрежение. Освен това там винаги имаше фракции
от отцепници. Джоуи Макгрийл си имаше собствени хора и не спираше да сее раздор, за да
вземе властта. Колкото до мен, аз не можех да понасям Реймънд Коен. Той се опитваше да
властва с желязна десница. Нямаше никакво уважение към хората. Всеки месец внасях
предложение да му бъде отнета служебната кола, да му бъде блокирана сметката за текущи
разходи или нещо подобно, за да го тормозя. На думи Коен беше голям поддръжник на
Джими Хофа и затова се оплака на Джими от мен.
Но Коен не знаеше, че Бил и Сам ме насърчаваха да правя всичко това по нареждане на
Хофа. Коен беше голям в профсъюза. Беше един от тримата попечители на организацията. Но
беше от онези хора, които поддържат Джими пред всички останали, но му правят сечено
насаме – всеки път, когато Джими се опита да постигне нещо. Например Коен се
противопоставяше на най-голямата мечта на Джими – за национално споразумение с
транспортните компании. Беше истински срам за организацията и в крайна сметка го
осъдиха за незаконно присвояване на средства и успяха да се отърват от него.
Джими имаше един верен поддръжник в Пуерто Рико, който се казваше Франк Чавес. При
все това този Франк Чавес определено създаваше проблеми. Беше луда глава. Именно той
изпрати онова писмо на Боби Кенеди от името на местната профсъюзна организация в
Пуерто Рико в деня, когато убиха Джон Ф. Кенеди. И в писмото казваше на Боби, че в чест на
всички неприятности, които е създал Боби Кенеди на Джими Хофа, местната профсъюзна
организация в Пуерто Рико ще се грижи на гроба на Лий Харви Осуалд винаги да има свежи
цветя. На човек няма как да не му стане неприятно от такова нещо. За мъртвите или добро,
или нищо. Човек трябва да уважава мъртвите, особено когато са такива като него. Все пак
беше герой от войната, който беше спасил живота на хората си в онзи инцидент с катера.
Колкото до Боби, той беше истински кучи син, но все пак току-що беше изгубил брат си и
освен това със сигурност си даваше сметка, че всичко е станало заради него и вината е
негова.
Франк Чавес водеше териториален диспут с мореплавателския профъюз на големия Пол
Хол от Пуерто Рико. Профсъюзът на Пол Хол членуваше във Федерацията на американските
профсъюзи и искаше да представлява интересите на шофьорите от пристанището, защото
транспортираха корабен товар и работеха на доковете. От друга страна, все пак си бяха
шофьори, така че Франк Чавес искаше да ги привлече в нашия профсъюз. Хофа и Хол се
ненавиждаха. Пол Хол беше един от онези във федерацията на профсъюзите, които бяха
настоявали да изключат IBT, и оттогава насам Джими Хофа беше убеден, че Хол прави
всичко по силите си, за да съсипе Джими Хофа и неговия профсъюз. Беше истинска
кръвопролитна война. И двете враждуващи страни си имаха собствени ударни отряди.
Една вечер Джими ми се обади във Филаделфия, за да ми каже да се кача на първия
самолет за Пуерто Рико на следващата сутрин, да оправя два проблема и оттам да продължа с
друг самолет към Чикаго, където да оправя един друг проблем, а в 8:00 вечерта да се срещна
със самия Джими в хотел „Феърмонт“ в Сан Франциско.
Само по филмите или в комиксите се случва някой да ти каже да отидеш и да очистиш
някого. В истинския живот никога не ти казват нищо повече от това, че трябва да се оправиш
с един проблем. Казват ти, че трябва да направиш каквото се налага, така че проблемът да
бъде разрешен. Когато пристигнеш на място, хората там вече са организирали всичко и ти
просто правиш каквото е нужно, а след това се връщаш при човека, който те е изпратил, за да
докладваш и да провериш дали няма нещо друго, което трябва да направиш. Все едно
рапортуваш на командващия си офицер, след като си бил на нощен патрул. И накрая се
прибираш у дома.
И така, в един и същ ден първо отидох до Пуерто Рико и се погрижих за два проблема.
После продължих с друг самолет до Чикаго и разреших още един проблем. И оттам отидох в
Сан Франциско, където минах през един бар, за да изпия няколко чаши вино, защото си
знаех, че няма да има нищо за пиене, когато отида в хотел „Феърмонт“, за да се срещна с
Джими и да му докладвам какво съм свършил. Влязох в хотелската стая на Джими точно в
8:00 вечерта и той ми се развика, че съм го накарал да чака толкова.
– Не съм закъснял, Джими – казах му аз. – Часът е точно 8:00.
– Не можеше ли да дойдеш по-рано? – извика в отговор Джими.
По-късно през същата година Джон Ф. Кенеди печели президентските избори с малка
преднина. Първата му работа е да направи брат си главен прокурор на Съединените щати. По
този начин Боби става шеф на правосъдието, на всички прокурори, на ФБР и на директора на
ФБР Дж. Едгар Хувър. А първата работа на Боби Кенеди е да подгони точно онези хора, които
са помогнали на брат му да спечели изборите. За пръв път в американската история
генералният прокурор на САЩ посвещава всичките си усилия на ликвидирането на
организираната престъпност.
За тази цел Боби Кенеди създава специален екип от адвокати и следователи в рамките на
министерството на правосъдието и поставя начело на този екип някогашната си дясна ръка
от заседанията на комисията на сенатор Маклелън Уолтър Шеридан. Боби Кенеди лично
подбира всички членове на този екип един по един. Възлага им една строго определена
задача и дава на този екип едно съвсем недвусмислено наименование: „екип за задържане на
Хофа“.
Всичко – и като казвам „всичко“, имам предвид наистина всичко – се случи в резултат от
това.
ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
УВАЖЕНИЕ ____________В ПЛИК
Когато си бях във Филаделфия на работа в местната профсъюзна организация, от време на
време минавах да видя старите си приятели в предградието Дарби и родителите си. Това бяха
единствените случаи, когато имах възможност да се порадвам малко заедно с останалите
ирландски католици, че Джак Кенеди ще стане президент на страната. В стария ми квартал,
където се събирах с приятели от едно време като Янки Куин, новият ирландски президент
Джон Ф. Кенеди беше голямата работа. Беше първият католик от ирландски произход в
историята на страната, който беше избран за президент. Да не говорим за това, че и той беше
служил на фронта точно като нас. Когато бях малък, имаше и един друг политик, който беше
ирландски католик – казваше се Ал Смит и също се кандидатира за президент. Беше сенатор
от щата Ню Йорк. Негови са думите: „Предпочитам да бъда прав, отколкото да бъда
президент“. Но по онова време много хора в страната се притесняваха, че ако го изберат за
президент, Ал Смит ще изпълнява нарежданията на папата в Рим – нали е католик. Казват, че
точно заради това е загубил изборите.
Няма нужда да се казва, че когато бях с Джими Хофа, не си правех труда да кажа и една
добра дума за Джак Кенеди. Не си правех труда дори да го споменавам, след като Джак
Кенеди обяви, че ще направи Боби главен прокурор. Още преди да го обяви, Джими си
знаеше, че изборът на Кенеди ще бъде лоша новина за него, но след като го направи, Джими
и Ръсел, и всички останали приеха решението му като особено долен удар под пояса от
стария Джо Кенеди срещу старите му приятели. Джими беше сигурен, че е само въпрос на
време неприятностите му от юридическо естество да се задълбочат.
Джими казваше: „Онзи пор Боби не се заблуждава, че брат му е единствената причина той
да стане главен прокурор. Ако го няма брат му, той е едно нищо. Докато брояха гласовете в
тяхна подкрепа, Боби беше до него и точеше лиги в очакване. Хората като тях са лицемери от
най-лошия вид. Нашите приятели от Чикаго си бяха загубили ума, когато решиха да си паднат
по блясъка на Холивуд и глупостите на Франк Синатра. Опитах се да предупредя Джанкана.
Нищо чудно, че им викат „Бандата на плъховете*“.
– Точно това представляват, банда плъхове и доносници, от които няма никаква полза.
Колкото до Ръсел, според него Франк Синатра не беше нищо особено. И знам със
сигурност, че не си падаше по блясъка на Холивуд. Ръсел ненавиждаше мафиотското перчене
на Синатра. Когато Ръсел Буфалино беше наблизо, Франк Синатра се държеше много по-
възпитано. Една вечер в клуб „500“ в Атлантик Сити чух Ръсел да казва на Синатра: „Седни
си на мястото, иначе ще ти изтръгна езика и ще ти го навра в гъза“. Синатра беше истински
задник, когато вкара едно-две питиета. Обличаше си един карнавален костюм на горила,
когато се напие. Отиваше да се бие с някого, защото беше сигурен, че ще ги разтърват.
Алкохолът изваждаше наяве най-лошото у него. Колкото до мен, когато си пийна, ми се иска
само да пея и да танцувам. Сигурно при него беше различно, защото работата му по принцип
беше да пее и да танцува.
Бил Изабел ми разказа, че след като пътищата на Джими и Боби Кенеди са се пресекли за
пръв път, Джими никога повече не е бил същият човек. Като в онази стара история за
капитана, който не спира да преследва белия кит. С тази разлика, че в случая с Боби и
Джими и двамата преследваха белия кит. И в същото време и двамата бяха белият кит, когото
преследваше другият. В действителност Джими наистина обичаше да ходи на риболов в
открито море. Профсъюзът държеше една дванайсетметрова яхта в пристанището на Маями,
така че Джими да може да ходи на риболов с нея. Яхтата си имаше капитан и спални, в които
се събираха шестима души. Веднъж Джими ми предложи да отида на риболов в открито
море с него и аз му отговорих: „Не ходя никъде, откъдето не мога да се прибера пеша“.
Една вечер през 1961 година, когато бях във Филаделфия, отидох да вечерям с Ръсел.
Трябва да е било много преди Великден, защото всяка година на Великден и на Коледа човек
отиваше да се срещне със своя определен бос на някое празненство и му демонстрираше
уважението си, като му даваше един плик. През изминалата година Ръсел беше направил
много за мен и аз вече му бях дал плика на коледното тържество, но още не му бях дал плика
за Великден. Значи сигурно е било не повече от няколко седмици след Коледа. На следващата
година Ръсел спря да взима пликове от мен. Вместо това той започна да ми подарява разни
неща – например бижута.
В тази вечер двамата с Ръсел вечеряхме на четири очи в ресторанта „Кус“ в италианския
квартал и Ръсел ми каза, че президентът Кенеди трябва да направи нещо в Куба. Вече се беше
случвало да пренасям послания – устни съобщения – между Джими и Сам Джанкана, от
които се бях досетил, че нещо ще се случи в Куба.
Ръсел ми разказа, че по време на сухия режим бащата на Кенеди е изкарвал по един долар
от всяка бутилка скоч, която влиза контрабандно в страната. Каза ми, че старецът дърпа
конците на президента и трябва да го накара да им помогне в Куба, да прекрати заседанията
на комисията на сенатор Маклелън и като цяло да нареди на властите да престанат да
тормозят всички.
Сега, като си мисля за това, старият Кенеди сигурно е казал на президента Кенеди да
направи нещо в Куба, за да се отплати на Сам Джанкана, че му помогна да спечели изборите.
Куба щеше да бъде начинът, по който да демонстрира уважение в замяна на онова, което беше
получил от тях; Куба щеше да бъде нещото в плика. Кенеди щеше да демонстрира, че помага
на хората да си върнат казината, хиподрумите за конни надбягвания и останалите бизнес
предприятия, които притежаваха там. Имаха какво ли не – дори корабчета за улов на скариди
и законен бизнес.
Ръсел имаше перде на очите и не обичаше да шофира. Ако му се налагаше да измине
голямо разстояние с колата, а аз бях на Източното крайбрежие, все така се случваше да го
карам на различни места, защото имах достатъчно свободно време. В местната профсъюзна
организация във Филаделфия невинаги имаше работа за мен. А когато имаше работа,
Реймънд Коен не ми се доверяваше да я свърша. По това време бях по-скоро като
пожарникар, който чака в организацията да избухне пожар. Когато бях в Чикаго и Детройт,
там сякаш винаги имаше пожари. Но положението във Филаделфия стана по-напечено едва
няколко месеца по-късно.
Ръсел се качваше в моя линкълн и веднага задрямваше. Ръсел умееше да спи. Проявяваше
истинска дисциплина в това отношение. За него сънят беше като лекарство. Всеки ден
правеше следобедна дрямка. Опитваше се да ме научи и мен да го правя, но това не ми се
удаваше. След войната никога не спях по повече от три-четири часа на нощ. На фронта
свикнах да се оправям с по-малко сън. Човек нямаше друг избор, защото там винаги
трябваше да бъдеш готов да скочиш по всяко време. Всеки път, когато Ръсел оставаше да
пренощува в моя апартамент във Филаделфия, недалеч от хиподрума, двамата гледахме
боксовите мачове заедно, а след това той си отиваше в стаята и в 11:00 вечерта вече си беше в
леглото. Аз не си лягах, а оставах да слушам радио, да пия вино и да чета, докато не стане
поне два часът сутринта.
Една вечер Ръсел ме помоли да го закарам в Детройт. Седна в колата и заспа още преди да
я изкарам на улицата. В колата имах радиостанция на полицейски честоти и се ослушвах за
проверки или патрули. Тази нощ нямаше такива, така че по целия път карах със 150–160
километра в час. Когато се събуди, Ръсел отвори очи и видя, че вече е в Детройт. Погледна си
часовника и каза:
– Следващия път ще хвана самолета.
Откакто го познавах, Ръсел обичаше да го закарам с колата на запад към Питсбърг, където
ходеше на гости на добрия си приятел Кели Манарино в Ню Кенсингтън. И двамата умееха да
приготвят доматен сос за паста, на който викаха просто „сос“, и го оставяха да къкри на
печката по цял ден, а понякога и по цяла нощ. На вечеря човек трябваше да изяде както това,
което беше сготвил Ръсел, така и онова, което беше сготвил Кели. Трябваше да изяде всичко,
което бяха приготвили и двамата. И накрая винаги трябваше да му остане място, за да обере
соса от дъното на чинията с хлебчето си. Ръсел беше майстор на доматения сос с прошуто.
Но и Кели си го биваше. Беше като състезание между тях двамата. Но победителите винаги
бяха домашното вино и спокойната атмосфера. И двамата имаха страхотно чувство за хумор и
винаги се шегуваха с това, което готвеше другият. Ръсел се отнасяше с мен като с роден син.
Двамата с Кери така и нямаха деца. Не знам дали наистина мислеше за мен като за свой син.
Знам, че му харесваше да съм близо до него, иначе нямаше да съм жив сега. Отдавна нямаше
да съм между живите.
Единственият път, когато съм виждал Ръс да дава воля на чувствата си, беше, когато Кели
се разболя от рак през 1980 година, точно преди първия съдебен процес срещу мен във
Филаделфия. Само за шест месеца Кели толкова отслабна, че стана 45 килограма – и Ръсел
започваше да плаче само като го погледне.
Кели имаше фирма за захарни изделия. Правеха огромни шоколадови яйца за Великден,
каквито не бях виждал на този свят – с пълнеж от нуга с кокос или нуга с фъстъчено масло.
На Великден винаги изпращах от тези яйца на жените на адвокатите си, когато бях зад
решетките.
Кели и брат му бяха съдружници на Майер Лански в казиното „Сан Суси“ в Хавана. Когато
хората си мислят за така наречената мафия, винаги си представят италианците, но
италианската мафия е само една част от цялото. Има и еврейска мафия, и различни други
видове. Но всички са части от едно и също нещо. Кели и Ръсел бяха много гъсти с Майер
Лански и Лански се радваше на голямо уважение от тяхна страна.
Винсънт Ало, по прякор Джими Синьото око – онзи, който се беше хванал на бас с Ръсел,
че не може да спре цигарите, докато пътували с кораба от Куба – беше човек на Майер
Лански. Джими Синьото око беше италианец, а беше най-добрият приятел на Майер Лански.
Двамата бяха като Кели и Ръсел.
Веднъж ме запознаха с Майер Лански в ресторанта на Джо Сонкен в Холивуд, щата
Флорида, който се казваше „Голд Коуст Лаундж“. Отидох там, за да се срещна с Ръсел, и
Майер Лански точно ставаше от масата. Двамата си казахме по две думи, колкото да се
запознаем, но след това, когато бях в затвора, а брат ми умираше от рак и във военната
болница не искаха да му дадат морфин, Ръсел се обади на Майер Лански от затвора и уреди
да изпратят доктор, който да облекчи болката на брат ми. Майер Лански, Кели и брат му
също изгубиха много неща в Куба, точно като Ръсел.
Ръсел правеше много бизнес с Кели. И двамата, точно като Анджело, бяха твърдо против
наркотиците. Там, където беше тяхната територия, не се продаваха наркотици. Кели имаше
добро сърце, като Ръсел и Анджело. Ръсел винаги се грижеше за бедните на своята
територия; раздаваха им храна за Деня на благодарността и на Коледа, както впрочем и всеки
път, когато имаха нужда, и получаваха безплатни въглища за отопление през зимата. И Кели
беше същият.
Често пътувах с колата до Холивуд, щата Флорида, когато Ръсел имаше уговорени срещи в
ресторанта на Джо Сонкен. Понякога пътувахме със самолет, ако възникне нещо спешно, но
повечето пъти отивахме с колата. Джо Сонкен беше близък със семейството на Ръсел. Всички
ходеха в „Голд Кост Лаундж“, за да се срещат помежду си. Всякакви хора от цялата страна се
събираха в този ресторант. Там сервираха най-добрите омари във Флорида. Ръсел се срещаше
там със Санто Трафиканте от Флорида и Карлос Марчело от Ню Орлиънс по много пъти в
годината. Там се запознах с адвоката на Трафиканте, Франк Рагано. По-късно го дадоха
назаем на Джими, за да работи за него по време на съдебните процеси, които започнаха Боби
и неговият „екип за задържане на Хофа“.
Там се запознах и с пилота на Карлос Марчело – един тип на име Дейв Фери. По-късно ми
казаха, че е гей, но ако наистина е бил такъв, никога не се е опитвал да ме сваля. Когато се
запознахме, още имаше коса. Говори се, че след това малко е откачил и е започнал да носи
гримове навсякъде със себе си. Веднага се виждаше, че наистина ненавиждаше Кастро, и
беше много близък с кубинците от щата Флорида, които също бяха срещу Кастро.
Една сутрин, няколко седмици след онази среща в „Голд Кост Лаундж“, на която се
запознах с Дейв Фери, се бях върнал в местната профсъюзна организация във Филаделфия,
където ми се обади Джими Хофа и ми каза да отида да проверя онова нещо, за което бяхме
говорили. Това означаваше да отида до един уличен телефон, който използвах по онова
време, и да чакам да ми се обади там. Отидох до телефона и когато звънна, вдигнах
слушалката и чух гласа на Джими, който каза:
– Ти ли си?
– Аха – казах му аз.
– Говорих с твоя приятел и той ми каза да ти предам нещо. Утре трябва да намериш
сигурен превоз и да отидеш до циментовата фабрика „Хари Кембъл“ на авеню „Истърн“ до
Балтимор. Няма как да я подминеш. Вземи си някого, за да ти помага с шофирането. Не може
да отидеш със самолет. И не забравяй да се обадиш на твоя приятел.
Затворих и се обадих на Ръсел от уличния телефон, за да му кажа, че съм получил
съобщението от човека, Ръсел каза „добре“ и затвори.
Отидох с колата да се видя с Фил Майлстоун, който имаше транспортна компания. Фил
беше взел много пари назаем и не можеше да ги върне, така че вместо това правеше различни
услуги – например да ми плаща заплата, без да работя при него. Беше контрабандист от едно
време. От добрите момчета. От него можех да взема камион, без да се притеснявам; не беше
доносник. Накрая го прибраха зад решетките, защото се беше опитал да подкупи един агент
на данъчните служби.
Фил ми даде един камион, а аз се обадих на един младеж на име Джак Флин, за да дойде с
мен. (Джак се спомина млад от сърдечен удар, както си седеше в колата си – през 1995
година, докато бях в затвора за това, че бях нарушил условията на освобождаването си под
гаранция. Тогава се обадих на когото трябва по телефона и уредих на приятелката му да се
изплаща застраховка живот от профсъюза.) Двамата отидохме с камиона на Майлстоун до
Балтимор и стигнахме до циментовата фабрика „Кембъл“. Скоро минавах оттам и видях, че
сега носи друго име – „Бонсал“. В днешно време е по-застроено, с още няколко
допълнителни постройки, но старите каменни сгради на фабриката още си стоят. През 1961
година, когато отидохме там, на територията на фабриката имаше една малка самолетна
писта. На пистата имаше един малък самолет, а от него слезе Дейв Фери – пилотът на
Карлос Марчело, с когото се бях запознал наскоро в „Голд Кост Лаундж“ – дойде при мен и
ми каза да дадем на заден с камиона, за да спрем до едни военни камиони. Когато го
направихме, от една постройка излязоха сума ти войници и се заеха да разтоварват военни
униформи, оръжия и боеприпаси от своите камиони, за да ги натоварят на нашия камион.
Дейв Фери ми каза, че военното оборудване е на националната гвардия от щата Мериленд.
Даде ми документи за товара, ако ни спрат за проверка. Каза ми да го закарам на пистата за
състезания с кучета в Ориндж Гроув, щата Флорида, недалеч от Джаксънвил. Обясни ми, че
там ще ме посрещне някакъв тип с големи уши, който се казва Хънт.
Потеглихме право на юг, по старото шосе 13. Едно време карах по него до Флорида, когато
работех за супермаркетите „Фуд Феър“ – на отиване с кафе, а на връщане с портокали.
Обичах да спирам по пътя в закусвалните от веригата „Лъмс“ за някой и друг хотдог с лют
сос. В северните щати няма такива закусвални. Стигнахме дотам за около двайсет и един
часа и предадохме товара си на Хънт и някакви кубинци, които бяха срещу Кастро. Джак
Флин остана във Флорида, за да докара камиона обратно, а аз се прибрах със самолет във
Филаделфия. По-късно Хънт се появи по телевизията покрай аферата „Уотъргейт“ – казваше
се Е. Хауърд Хънт и лично беше изпратил бандитите, – но по онова време имаше някаква
връзка с ЦРУ. Освен това явно си беше направил някаква операция на ушите, защото
следващия път, когато го видях, вече не му стърчаха толкова.
Отидох с колата до Кингстън, за да докладвам на Ръсел какво е станало, и той ми обясни
как в Куба ще сe случи нещо и точно това е причината Джими да ми се обади да закарам онзи
камион във Флорида. Каза ми, че Джими Хофа се опитва да действа без предразсъдъци по
отношение на братята Кенеди. Джими участваше в това от уважение към Сам Джанкана и от
уважение към Ръсел и защото за всички щеше да бъде добре да си върнем Куба от
комунистите. Дори да се окаже, че братята Кенеди ще спечелят от това.
А после чух по телевизията през април на същата година, че президентът Кенеди е оплел
конците във военната операция в Залива на прасетата, проведена срещу Кастро. В последния
момент Кенеди беше взел решение да не изпрати американски самолети, които да осигурят
въздушно подкрепление на пехотата от щурмовите катери. Представях си, че точно Джон Ф.
Кенеди няма да допусне такава грешка, след като е бил на фронта. Не можеш да превземеш
крайбрежна ивица без подкрепление от въздуха. Кубинците от силите срещу Кастро, които са
участвали в атаката, дори не са разполагали с военни кораби в открито море, които да
обстрелват брега с артилерийски снаряди. Когато са стъпили на сушата, все едно са били
подвижни мишени. Комунистите бяха пленили всички, които не бяха застреляли на място, и
кой знае какво е станало с повечето от тях.
Казах си, че братята Кенеди могат да оплетат конците и на погребален кортеж, дори да
няма друга кола освен катафалката.
Отидох със самолета до „Голд Кост Лаундж“ заедно с Ръсел, за да се срещнем със Санто
Трафиканте и някои други хора. Никога не съм чувал никого от тях, включително и Ръсел, да
споменава нещо за заговор с Кенеди и властите за поръчково убийство на Кастро с куршум
или отрова, но десетина години по-късно прочетох за това във вестниците. Едно време
казваха, че така наречената мафия убива само своите. Може би са решили, че Кастро много
прилича на тях самите. По своя си начин, той също беше престъпен бос. Кастро си имаше
банда и си имаше територия, но излезе от нея и нахлу в тяхната, за да им отнеме
материалните активи и да ги прогони. Подобно нещо не бива да се разминава на нито един
престъпен бос.
Мога да ти кажа нещо друго обаче: някои от хората в ресторанта на Джо Сонкен гледаха на
бащата на Кенеди като на един от своите. И в някакъв смисъл несъмнено гледаха на синовете
му Джак и Боби като на хора от неговата банда.
През лятото на 1975 година в Сената на САЩ е проведена поредица от заседания при
закрити врата за разследване на ролята на мафията както във военното нашествие в Залива
на прасетата, така и в заговора за убийство на Фидел Кастро, основно с отрова. Сенатската
комисия е оглавена от сенатор Франк Чърч от щата Айдахо и придобива известност като
„комисията на сенатор Чърч“. Комисията разпитва свидетели и събира доказателства за
предполагаемите връзки на мафията с военното нашествие в Залива на прасетата през април
1961 година, както и за евентуалния заговор между мафията и ЦРУ за поръчково убийство на
Фидел Кастро. В началото на заседанията през 1975 година ръководството на ЦРУ прави
шокиращото признание, че мафията наистина е замесена в организацията на военната
операция в Залива на прасетата и заговор между мафията и ЦРУ за убийството на Кастро
наистина съществува. В архивите на ЦРУ този заговор е наричан „Операция Мангуста“.
Няколко дни преди да се яви като свидетел пред комисията на сенатор Чърч, Сам
Джанкана, по прякор Момо, е убит. Комисията така и не успява да чуе свидетелските му
показания. Но за сметка на това успява да се срещне с Джони Росели – дясната ръка на
Джанкана, представителен и изискан мъж, който дава подробни свидетелски показания под
клетва при закрити врата. Няколко месеца по-късно, Джони Росели също е убит, а тялото му
е натъпкано в петролен варел.
Докато комисията на сенатор Чърч провежда своите закрити заседания, в броя на
списание „Тайм“ от 9 юни 1975 година е публикувана статия, според която Ръсел Буфалино и
Сам Джанкана, по прякор Момо, са престъпните босове от мафията, които отговарят пряко
за връзката с ЦРУ, нашествието в Куба и заговора за отравяне на Кастро.
В резултат от разкритията на комисията на сенатор Чърч и признанията на ръководството
на ЦРУ комисията подготвя предложения за законодателни промени, които да ограничат
намесата на ЦРУ във вътрешните работи на суверенни държави. Промените са приети, а
дейността на комисията на сенатор Чърч, нейните разкрития и законодателните реформи в
ЦРУ, които предприема в резултат на тях, се превръщат в гореща тема за дебат след събитията
от 11 септември, когато определени експерти застават на мнението, че комисията на сенатор
Чърч е стигнала твърде далеч в ограничаването на правомощията на ЦРУ.
Със Куба или без Куба, профсъюзът трябваше да работи. Някъде през юли 1961 година
Джими ме изпрати като началник на охраната на профсъюзната конференция, която се
проведе в хотел „Довил“ в Маями Бийч, щата Флорида. Конференцията се провеждаше
веднъж на пет години за избор на ръководни лица и други въпроси. Един от другите въпроси,
който ми допадна още първия път, когато чух да го обсъждат от трибуната – и може би най-
хубавото нещо, което се случи в резултат от тази конференция, – беше сериозното увеличение
на бюджета за текущи разходи. Като човек, който беше израснал без кой знае какво в живота
си, и без това вече смятах, че бюджетът за текущи разходи е най-великото изобретение на
човечеството след хляба на филийки.
Конференцията през 1961 година беше първата, на която присъствах. Реймънд Коен не
искаше да ходя, но Джими поиска така и Коен нямаше какво да каже. Като началник на
охраната работата ми беше да проверявам акредитациите на всички, които се опитваха да
влязат на конференцията. От Федерацията на американските профсъюзи се опитваха да
вкарат шпиони в залата, както и от ФБР, естествено. Но аз нямах сериозни проблеми с тях.
Опитваха се да влязат, но след като ги изгоня, не настояваха повече, а киснеха навън и се
опитваха да чуят или да видят нещо от разстояние. Сега, като си мисля, сигурно и от
федерацията, и от ФБР вече бяха инсталирали подслушвателни устройства в залата. Опитваха
се да влязат през главния вход само колкото да си помислим, че сме успели да ги спрем.
По-големият ми проблем бяха фотографите от вестниците. Избутвах ги по-назад от входа,
но те веднага се промъкваха обратно, като пукаха със светкавиците си. Имаше един, който
особено много ме дразнеше.
Обърнах се към ченгето, което бяха сложили да пази на главния вход, и му казах:
– Мисля, че ще ми трябва хирург. Може ли да се обадиш по радиостанцията, за да повикаш
хирург?
– Хирург ли? – повтори ченгето. – За какво ти е лекар?
– Не ми трябва обикновен лекар – отвърнах аз. – Трябва ми точно хирург, за да направи
операция на онзи фотограф. Ще трябва да му извади фотоапарата от задника, където ще му
го навра следващия път, когато светне с тази светкавица.
Дори ченгето се засмя, когато чу това.
Около един месец преди конференцията през 1961 година Оуен Бърт Бренан, добър
приятел на Джими, си отиде от сърдечен удар. Някои хора смятаха, че Бренан си е докарал
сърдечен удар от притеснения заради бизнес предприятията си с Джими, които разследваше
Боби.
След като неговият приятел Бренан почина, Джими трябваше да назначи друг
вицепрезидент на профсъюза и в крайна сметка избра Франк Фицсимънс вместо Боби
Холмс, който още навремето беше участвал в стачката на „Ягодовите момчета“ срещу
компанията „Крогер“. Джими хвърли ези-тура, за да реши кого от двамата да назначи. По-
късно се оказа, че това хвърляне на монетата е станало причина Фиц да се озове на
правилното място, за да замени самия Джими, след като го прибраха в затвора. Боби Холмс
беше много верен поддръжник на Хофа. Преди да дойде в Америка, беше работил в мина за
въглища в Англия. Беше участвал в първата стачка на Джими, тази с ягодите на компанията
„Крогер“. Боби Холмс никога нямаше да предаде Джими и да му причини онова, което му
причини Фиц. Струва ми се, че ако Джими се беше вслушал в сърцето си, вместо да хвърли
ези-тура, всичко щеше да се развие по друг начин за всички и някой ден самият аз щях да се
пенсионирам като национален организатор на профъюза.
На конференцията Джими имаше едно копче за изключване на микрофона и го спираше
всеки път, когато не му харесваше какво говорят по него. Обръщаше се към говорителите и
направо им казваше: „Прекаляваш, братко, затвори си устата“. Това беше конференцията, на
която Джими произнесе прочутата си реплика: „Може би невинаги съм прав, но съм прав за
това, че никога не греша“.
На тази конференция през 1962 година Джими номинира Фиц и Фиц беше избран за
вицепрезидент. После взе думата и като започна да говори за Джими Хофа, не спря. Едва ли
не положи клетва за вярност към Джими Хофа, но всички знаем какво стана после.
Джими Хофа предложи кандидат и за другото свободно място за вицепрезидент в
организацията. Делегатите гласуваха за неговата номинация и си избраха за вицепрезидент
Антъни Провенцано, по прякор Тони Про, от северната част на Джърси – онзи, когото
наричаха „дребния“. И всички знаем какво стана после.
ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА
„ИСКАМ ДА ИМ ПРЕДАДЕШ НЕЩО“
Преди конференцията Джими ме беше изпратил в Чикаго, а веднага след конференцията
отново ме изпрати там, за да работя под прякото ръководство на Джоуи Глимко. Една група
отцепници се опитваше да превземе една местна профсъюзна организация в таксиметрова
компания, която беше на Джоуи Глимко, и да я направи независима. Всички знаеха, че зад
отцепниците стоят мореплавателският профсъюз на Пол Хол и Федерацията на
американските профсъюзи и веднага ще приберат местния профсъюз на таксиметровите
шофьори, след като стане независим. Лидерът на отцепниците беше Доминик Абата. Вече
беше събрал достатъчно подписи от дисиденти, за да постави въпроса на избори.
Не се съмнявам, че отцепниците са си имали причини да искат да напуснат Джоуи Глимко.
Но Джоуи контролираше петнадесет местни профсъюзни организации само в таксиметрови
компании от Чикаго, да не говорим за всички останали клонове на IBT, които бяха в други
бизнеси, както и за всички други профсъюзи освен IBT, на които дърпаше конците. На карта
бяха заложени всички местни профсъюзи, а Джоуи Глимко не беше човек, който ще си
позволи да даде лош пример, като позволи на отцепниците от Чикаго да напуснат IBT. Може
би в крайна сметка щеше да бъде принуден да ги пусне, но поне щеше да превърне това в
особено болезнено преживяване за тях. И цената, която щяха да платят за свободата си,
трябваше да послужи за послание към останалите от неговите профсъюзи да не нарушават
дисциплината по същия начин.
Джоуи Глимко беше по-нисък и от Джими. Беше набит и много силен. Твърдяха, че е метър
и шейсет, и може би на младини наистина е бил толкова, но с възрастта човек губи от ръста
си. Едно време бях метър и деветдесет и пет. Сега дори не ми се иска да се премеря, за да
знам колко съм. Глимко имаше орлов нос и орлов поглед. Преди години беше успял да се
измъкне от няколко обвинения за убийство. Говореше така, както човек си представяше, че е
говорил Ал Капоне.
Джоуи обичаше храната и беше адски добър играч на карти. Побеждаваше Джими Хофа
всеки път, когато седнат да играят джин. Джими късаше по шест колоди карти, докато
играеха. Джоуи си купуваше лотарийни билети от мен, така че и всички останали започнаха
да го правят. В Чикаго имаше много симпатични хора, а той беше един от най-добрите.
Радваше се на голямо уважение. В Чикаго никога не беше лесно да разбереш кой е големият
шеф, защото всички се държаха така, все едно се познават открай време, и се погаждаха
помежду си. Някои от старите момчета бяха дошли още от Бруклин, преди да се преместят в
Чикаго.
В Чикаго всички обичаха храната, не само Джоуи. Момчетата от мафията в Чикаго обичаха
храната дори повече от Ръсел, Кели и Анджело. А това не е шега работа. В Чикаго се
събираха да се хранят в сауните. Сауните, които държаха, бяха много популярно място за
хранене и там не идваха външни хора, с които да се съобразяват. Затваряха сауните за
посещения, докарваха храната и виното, и останалото пиене и подреждаха всичко на големи
маси в салона за почивка. Правеха истински банкет с основни ястия от телешко, пилешко,
солена пушена треска, наденички, кюфтенца, различни ястия с паста, зеленчуци, салата,
няколко различни вида супа, пресни плодове, сирена и всякакви италиански сладкиши, а не
само сицилиански каноли. Седяха по халати, все едно бяха на плажа. Хранеха се, пиеха и
пушеха дебели пури. Между игрите на карти понякога ходеха на масаж. После пак сядаха да
се хранят. През цялото време пускаха мръсни шеги и разказваха забавни истории, а понякога
по двама от тях отиваха настрани, за да си поговорят малко по работа. Накрая влизаха в
сауната, за да изпотят цялата храна и алкохол, които бяха вкарали в тялото си. Взимаха душ и
се връщаха във форма като за световно, за да започнат да се хранят отново. Струваше си да го
види човек. Приличаше на онези римски бани, които показват по филмите за древния Рим.
Да си говорим честно – таксиметровите шофьори поначало са трудни за организиране в
профсъюз, какво остава за отцепници, които вече са събрали предостатъчно подписи, за да
напуснат организацията. Когато за пръв път пристигнах в Детройт, не успяхме да ги
организираме – а тогава дори нямаше друг профсъюз, който да ни пречи. Победиха ни
лесбийките. Таксиметровите шофьори обикновено правят и нещо друго, с което си докарват
допълнително. Държат по няколко проститутки или правят доставки на това или онова.
Прекарват с по-високи тарифи клиентите на нощните барове и определени ресторанти. По
онова време някои дори пласираха крадени бижута. Не искаха да си създават проблеми с
шефовете си, защото шефовете им си затваряха очите за много неща, с които се занимаваха
те. Бездруго повечето от тях не се задържат дълго на тази работа.
Но Джими държеше да бие Пол Хол в Чикаго, така че отидохме.
Една сутрин разузнавачите на Глимко ни докладваха, че Доминик Абата е на едно
определено място с двама от своите хора. Това беше по времето, преди да му осигурят
денонощна полицейска охрана. Джоуи Глимко се обърна към мен и ми каза:
– Отивай там. Искам да им предадеш нещо.
Това означава да не носиш пистолет, защото трябва само да предадеш послание. Работа за
мутри. Взех със себе си две мутри от Филаделфия, които Джими беше изпратил в Чикаго, и
тримата отидохме на онова място, където трябваше да е Абата. Минахме покрай една ограда
от телена мрежа и стигнахме до една бетонна постройка, и тогава изведнъж от входа срещу
нас се изсипаха петдесет души. Двамата, които бяха с мен, се обърнаха и побягнаха. Аз не
помръднах от мястото си. Множеството ме доближи.
– Знам кои сте – казах им аз. – Ако ще ми правите нещо, по-добре да ме убиете. Ако не ме
убиете, аз ще се върна да ви убия.
Абата ме погледна в очите и каза:
– И ние знаем кой си.
Отговорих му:
– Кажи ми кои са двамата ти най-добри хора и аз ще се бия с тях. Може и трима, но се
съмнявам да имаш толкова.
– Няма нужда – каза Абата. – Можеш да си вървиш. Бива си те. Но ти предлагам следващия
път да внимаваш повече с кого ще дойдеш.
Когато се върнах в хотел „Еджуотър“ и се видях с Джими, бях толкова бесен, че му казах:
– По-добре да качиш онези двама пикльовци на самолета и да ги пратиш обратно във
Филаделфия, преди да ми паднат в ръцете.
Повече никога не ги видях.
Когато му разказах какво е станало с мен тази вечер, Джими каза:
– Кучи син си ти, Ирландецо. Дори да паднеш в кофа с лайна, ще излезеш оттам с кафяв
костюм.
На следващата сутрин си го изкарах и на Глимко заради погрешната му информация. На
фронта беше същото. Ако някой патрул се върне да ти докладва, че е попаднал на един отряд
германци, по-добре да не попаднеш на цял полк германци, когато отидеш на същото място.
Защото си пътник. Ето какво казах на Джоуи:
– Следващия път, когато ме изпратиш да предам нещо на някого, по-добре да знам колко
души се очаква да пребия наведнъж.
Това лято беше много модерно да се отвличат таксита със стикер на отцепниците или на
мореплавателския профсъюз. Ако някой шофьор от отцепниците паркираше на стоянката и
отидеше да си купи кафе, когато се върне, таксито му вече го нямаше. Понякога ги палехме с
кабелите под таблото, друг път шофьорите просто си забравяха ключовете. Откарвахме
таксито до езерото Мичиган, като минавахме точно покрай патрулната кола на ченгетата,
които стояха на пост там. Слизахме от таксито и го оставяхме да продължи по инерция в
езерото и да потъне във водата, така че шофьорът да не може да го кара повече. По този
начин намалявахме приходите на отцепниците и ги глобявахме. После се качвахме в
резервната кола и си тръгвахме от езерото, като по пътя отново минавахме покрай ченгето и
му подавахме хартиен плик с пари вътре. Хартиеният плик беше за това, никой да не види
петте банкноти по двайсет долара, или колкото там бяха. Казвахме на ченгето, че спирачките
на таксито са отказали или бензинът е свършил, а ченгето се смееше, и ние се връщахме в
града, за да потърсим някое друго такси, което да вкараме в езерото.
Войната не беше с управата. Водеше се между два профсъюза, които се сражаваха помежду
си. В крайна сметка отцепниците на Абата спечелиха тези избори в Чикаго през лятото на
1961 година.
И все едно това не беше достатъчно неприятно, веднага след като Абата взе властта в
отцепническата профсъюзна организация на таксиметровите шофьори, Федерацията на
американските профсъюзи проведе конференция и Пол Хол взе думата, за да нарече Джими
Хофа „предател и мръсник“. А след това прие отцепниците в своя мореплавателски
профсъюз и във федерацията. Пол Хол си го биваше. От пръв поглед се виждаше, че беше
истински боец. Беше от онези хора, които сигурно в крайна сметка ще победиш, но ще ти се
наложи да си починеш няколко дни, преди отново да си помислиш да се биеш с тях.
След този случай Джими обяви война. Или по-точно казано, Федерацията на
американските профсъюзи обяви война на Джими, а не обратното. Защото беше ясно, че Пол
Хол не беше предприел този удар в Чикаго без подкрепата на целия управителен съвет на
федерацията, на който Пол Хол бездруго беше член. И беше ясно, че във федерацията знаят
как тактиката на Пол Хол по нищо не се различава от тази на Джими. Историята с
таксиметровите шофьори в Чикаго само щеше да разпали огъня, вместо да го изгаси.
Джими ме изпрати да направя каквото се налага по два въпроса един след друг. Единият
беше във Флинт, щата Мичиган. Другият беше в Каламазу, щата Мичиган. Но въпреки че и
двата бяха в Мичиган, по някакъв начин останах с впечатлението, че и двата въпроса бяха
свързани с таксиметровите шофьори от Чикаго или Пол Хол. Освен това знаех, че и
мореплавателският профсъюз си има собствен наказателен отряд.
След като Пол Хол прие отцепниците в своя профсъюз, двамата с Доминик Абата отидоха
да го отпразнуват в коктейл-бара на хотел „Хамилтън“ в Чикаго. Джоуи Глимко организира
митинг пред хотела, на който няколко десетки профсъюзни членове от IBT скандираха: „Не-
че-стно!“. Един от тях влезе вътре и се разкрещя на Хол и Абата, като ги наричаше с всякакви
обидни думи. Ченгетата, които охраняваха Абата, казаха на нашия човек да си тръгва и той
нокаутира едно от ченгетата. Тогава го арестуваха и го изведоха навън, където го последваха
Абата и Хол. А точно това беше планирал Джоуи Глимко от самото начало. Това беше номер,
за да ги подмами да излязат от хотела. Хората на Глимко се нахвърлиха върху ченгетата, Хол
и Абата и през следващите няколко минути, преди да започнат да пристигат патрулки с
подкрепления, там беше истинска касапница.
Докато траеше историята в Чикаго, през уикенда се върнах във Филаделфия със самолета и
отидох в бара „Адът на Данте“. И кого да видя там, ако не Джей Фейлън – онзи, на когото бях
забранил да влиза в този бар, защото беше извадил пистолет на друг клиент. Попитах
бармана какво става. Той сви рамене и ми каза, че Джак Лопинсън – собственикът на бара –
просто е започнал да позволява на Фейлън да идва. Един собственик, който позволява на
някого да влиза в неговия бар, след като му е наложена доживотна забрана за това, че е
извадил пистолет на друг клиент, определено е намислил нещо. Трябваше ми да погледна
Фейлън само веднъж, за да разбера, че нещо не беше наред. Наречи го инстинкт, ако искаш.
Или го кажи по друг начин: Фейлън беше човек на Макгрийл, за когото продавах
лотарийните билети, и аз знаех, че Макгрийл не го държи заради добрите му маниери.
Казах лека нощ и се прибрах в стаята под наем, която държах за почивните дни. В два часа
сутринта чух по радиото, че в „Адът на Данте“ е извършено двойно убийство, което прилича
на екзекуция. Бяха застреляни Джудит, жената на Джак Лопинсън, и неговият
„счетоводител“ Джон Малито, а самият Лопинсън беше ранен в рамото от неизвестен
нападател. Веднага се облякох.
„Кълна се в Дева Мария – помислих си аз. – Познай кое от трите деца на Мам Шийран ще
отвори на момчетата от отдел „Убийства“, когато почукат на вратата.“
Никак не ми се искаше да прекарам нощта в килия за разпити, където да ми светят в
очите, затова предприех благоразумната стъпка да се настаня в мотел, а на следващата сутрин
се върнах в Чикаго. Един познат от кабинета на областния прокурор в града ми върна
обаждането, за да ми каже, че хазяйката на долния етаж беше чула някого да се прибира
около десет часа вечерта и беше предположила, че съм аз, а след това беше чула някого да
слиза по стълбите и да излиза около два часа сутринта. Беше казала на ченгетата от отдел
„Убийства“, че някой е изял спагегите с кюфтенца, които беше оставила пред вратата на
стаята ми около девет часа вечерта. Празната тенджерка била оставена пред вратата на
нейната стая, когато се събудила на сутринта. Ченгетата от отдел „Убийства“ не бяха
очаровани от показанията на хазяйката, защото този път бяха решили, че вече са ме пипнали.
Моят човек ме предупреди, че ще получа призовка за дознанието, а в отдел „Убийства“ се
работи по съставяне на обвинение за убийство срещу мен.
Но преди да се стигне дотам, полицейските следователи събрали сума ти свидетели,
включително Джей Фейлън и Джак Лопинсън, и ги затворили в една голяма стая, за да видят
кой какъв е и да ги разпитат. Докарали всички посетители в бара от онази вечер, които
успели да открият във Филаделфия. Джей Фейлън също бил там и явно смятал, че не му
обръщат достатъчно внимание. През цялото време чувал как следователите разпитват всички
за мен. Накрая скочил и казал:
– Защо разпитвате за Франк Шийран? Аз ги убих.
Оказа се, че Джак Лопинсън поръчал на Фейлън да убие жена му Джудит, за да заживее с
някаква блондинка, и освен това да убие лихваря му Джон Малито, за да му останат парите,
които дължал на Малито, вместо да се налага да му ги връща. Когато Фейлън се качил по
стълбите, Лопинсън се канел да го застреля и после да каже, че Фейлън се е опитал да обере
бара, след като е убил жена му и неговия приятел. Но колкото и тъп и откачен да беше
Фейлън, успял да надхитри Джак Лопинсън. Фейлън усетил, че Лопинсън го чака в засада на
горния етаж. Затова, преди да се качи по стълбите, загасил всички лампи в бара и в крайна
сметка успял да рани Лопинсън в рамото, докато се измъквал оттам.
Джудит Лопинсън беше добра и хубава жена. Лопинсън нямаше нужда да прави нищо
друго, освен да се разведе с нея. Не познавах добре Джон Малито, но бях останал с
впечатление, че е от добрите момчета. Не се съмнявам, че щеше да даде на Лопинсън още
пари назаем, ако му беше поискал, вместо да поръчва на Фейлън да го очисти.
И двете мишки бяха осъдени доживот за това престъпление. Момчетата от отдел
„Убийства“ дори не ми се обадиха да се върна в Чикаго за дознанието.
Горе-долу по това време започнах да се срещам с жената, която щеше да стане втората ми
съпруга – всеки път, когато бях във Филаделфия. Казваше се Айрин, беше по-млада от мен и
двамата се влюбихме един в друг. Тя искаше да има семейство. Отидох при Мери, обясних ѝ
как стоят нещата и тя се съгласи да ми даде развод. Двамата с Айрин веднага се оженихме и
на следващата година се роди дъщеря ни Кони. С Айрин беше друго. Беше време да се кротна.
Отказах се да продавам лотарийни билети. Бях отнесъл няколко ареста заради това, бях
платил няколко глоби и ми беше писнало да се занимавам с хора като Джоуи Макгрийл,
който беше приятел на Фейлън. Вече не ми трябваше да въртя далавери в центъра. Въпреки
профсъюзната култура, от която бях станал част, беше време да се кротна. Спрях да ходя в
Канада – в Уиндзър, от другата страна на езерото срещу Детройт – с Бил Изабел и Сам
Портуайн. Уиндзър беше град, в който всичко беше разрешено още по онова време, преди
Америка да се отвори за такива неща през шейсетте години. В Уиндзър винаги имаше екшън.
Но отсега нататък като младоженец само щях да гледам. Може би следвах примера на Джими
Хофа. Докато бях женен за Айрин, имах добри стабилни приходи от няколко различни
длъжности в профсъюза. По-късно забраниха тази практика. Най-малката ми дъщеря Кони
израсна в семейство с пари, макар и с по-големите ми дъщери да не беше така.
Мери беше много добра жена и много добра католичка. Чувствах се виновен заради
развода, но тя сама каза, че между нас няма как да се получи. Мери беше от онези жени, на
които не можеш да разкажеш някой мръсен виц. В днешно време ми е много тъжно, когато
някоя от дъщерите ми се върне разплакана от свиждането с Мери в държавния старчески
дом, където трябва да я държат заради това, че е болна от алцхаймер.
През същата година, когато имахме толкова много проблеми в Чикаго заради Абата,
положението в местната профсъюзна организация във Филаделфия също започна да става
напечено. Беше сформирана фракция от отцепници, която се нарече „Глас“. Опитваха се да
направят същото, което беше направил Абата в Чикаго, и Джими подозираше, че зад тях
отново стоят Пол Хол и Федерацията на американските профсъюзи.
Пол Хол докара един отряд мутри от Филаделфия и ги настани на походни легла в
профсъюзния дом на мореплавателите на ъгъла на авеню „Орегон“ и 4-та улица. Джими ме
накара да се върна във Филаделфия, като взема със себе си хора от Чикаго. Отидох до техния
профсъюзен дом, за да разузная как можем да проникнем вътре. Бяха заключили входната
врата с доста стабилна ключалка. Скрих се зад живия плет, който разделяше сградата от
тротоара на улицата, и надникнах вътре като воайор. Стената откъм 4-та улица беше
стъклена и вътре се виждаха походните легла, подредени в едно голямо помещение – сигурно
беше фоайето.
Тръгнах си и отидох да взема един служебен микробус от паркинга на профсъюза, в който
натоварих осем-девет души. Раздадох на всеки по една бяла шапка и им казах:
– Внимавайте да не си загубите шапките, иначе няма как да знам дали сте от нашите.
Обясних на един от тях, че трябва да откара микробуса оттам, след като свършим работата,
а останалите ще си тръгнем пеша. В 6:30 сутринта подкарах по 4-та улица и направих десен
завой през живия плет на тротоара. Микробусът мина право през него, между двете дървета
(които все още си стоят там), и се заби в стъклената витрина. Стъклото се разхвърча
навсякъде. Мутрите на Хол все още спяха и ние започнахме да ги бием, докато ставаха от
походните легла. Само с юмруци. Хванахме ги по бели гащи, бяха замаяни от съня и нямаха
никакъв шанс. Ченгетата започнаха да прииждат от всички страни. Микробусът успя да се
измъкне, а всички останали избягахме пеша.
Ударът срещу профсъюзния дом на мореплавателите беше само послание. Не искахме
никой да пострада сериозно. Съдията щеше да приеме парична гаранция, ако ни хванат, но
специално този ден никой не беше арестуван. Един друг път, когато водихме сражения срещу
„Глас“, ме арестуваха двайсет и шест пъти в рамките на двайсет и четири часа. Откарваха ме
в „Моко“, аз си плащах гаранцията и се връщах на фронта, за да вляза в поредния тупаник с
хората от „Глас“.
През това време в местната профсъюзна организация във Филаделфия продължавахме да
се занимаваме с организиране на митинги, подаване на оплаквания и друга редовна
профсъюзна работа. Един път се опитах да организирам профсъюз във веригата от
ресторанти „Хорн и Хардарт“. Вече бяхме направили профсъюзна организация във веригата
„Линтън“ и оттам се оплакваха, че са в неравностойно положение на пазара, защото
конкурентите им от „Хорн и Хардарт“ не трябва да плащат на персонала надниците и
надбавките, които получаваха профсъюзните членове. Затова се опитвахме да съберем
подписи от сервитьорките в „Хорн и Хардарт“, но не бяхме стигнали доникъде. Много от тях
бяха домакини от предградията и по принцип бяха против профсъюзите. Един ден влязох в
един ресторант „Хорн и Хардарт“, а крачолите на панталона ми бяха завързани с връв в
долния край. Държах краищата на връвта в двете си ръце и отидох до средата на ресторанта.
Когато стигнах там, дръпнах връвта и от всеки крачол на панталона ми излезе по едно стадо
бели мишки. Внучката ми Бритъни беше написала съчинение в училище, в което го описваше
по следния начин: „Мишките минали през спагетите на една жена и тя се разпищяла и се
покатерили по краката на сервитьорката и тя се разпищяла и си изпуснала таблата. Дядо ми
така се смеел, че забравил да избяга и го хванали“. Да, наистина бях разказал на Бритъни и
малкото ѝ братче Джейк, че ме бяха хванали, а аз съм казал на хората от „Хорн и Хардарт“,
че много съжалявам и няма да се повтори.
Джими Хофа беше доста разтревожен от ситуацията във Филаделфия. Започна да ме
изпраща там все по-често. Появиха се още две фракции от отцепници. Отцепниците не
можеха да се разберат дори помежду си. Едната беше на Джоуи Макгрийл, но тя не беше
законна. Дори си нямаха име – а ако са имали, аз не го знам. Бяха просто неговите мутри,
които се опитваха да вземат властта от Реймънд Коен, за да могат да крадат вместо него.
Когато имаш местна профсъюзна организация, никак не е трудно да рекетираш бизнеса.
Собствениците ти плащат под масата определена сума всеки месец, за да няма проблеми с
работниците. Ако не ти плащат, по някаква причина непрекъснато има проблеми с
работниците. Горките работници от профсъюза не са нищо повече от пешки в тази игра.
Макгрийл искаше да влезе в този бизнес. Когато Джими Хофа ми даде да управлявам
собствена местна профсъюзна организация през 1966 година – в Уилмингтън, щата
Делауеър, – собствениците на местния бизнес ме уважаваха, защото не съм рекетирал нито
един от тях. Другата фракция от отцепници се казваше „Комитет за напредък“. Те не бяха
толкова радикални, колкото бяха „Глас“, и не бяха само мутри – имаше и по-интелигентни
хора. Напрежението във Филаделфия растеше – от едната страна бяхме ние, от другата Пол
Хол и неговите номера, от третата бяха отцепническите фракции, а на върха седеше Реймънд
Коен.
От „Глас“ организираха избори в местната профсъюзна организация. За да наберем
подкрепа за нашата кауза, организирахме митинг в една голяма зала под наем и докарахме
Джими Хофа да държи реч на членската маса, за да им обясни колко много прави за тях.
Когато Джими пристигна, ченгетата искаха да го вкарат през задния вход на залата, за да
излезе направо на сцената, без да минава по пътеката между седалките, на които бяха хората
от „Глас“ и държаха протестни плакати с дървени дръжки, които можеха да се използват
като бухалки.
Джими не беше съгласен. Ето какво каза на ченгетата:
– Хофа не влиза през задния вход. И не искам никакви ченгета да ме ескортират, докато
минавам през залата на собствения си профсъюз. Ирландеца ми е достатъчен.
Когато минах по пътеката заедно с Джими, никой не повиши глас от двете ни страни. По-
навътре сред тълпата го освиркваха, но никой не смееше да го направи до пътеката, където
щяха да го видят. Джими беше страхотен оратор. И не просто говореше добре, а казваше
истината: Джими действително правеше много за хората и имаше нужда от солидарност, за
да постигне целите си, така че всички да живеят по-добре. Не всички бяха съгласни с
позицията му, но много от онези хора, които дойдоха на митинга като негови врагове, си
тръгнаха с уважение към него. Спечелихме тези избори – не с много, може би с
няколкостотин гласа, но ги спечелихме. Фракцията „Глас“ не изчезна напълно, но беше
принудена да отстъпи. След като Реймънд Коен едва да не изгуби властта и му се наложи да
се обърне към Джими за помощ, малко се кротна и с него се работеше по-лесно.
Най-впечатляващото нещо в речта на Джими онзи ден беше фактът, че по това време срещу
него вече беше повдигнато обвинение в съда в Нешвил, щата Тенеси, по случая с
транспортната компания „Тест Флийт“, която Джими и Бърт Бренан бяха регистрирали на
имената на жените си. Двамата с покойния Бърт Бренан бяха обвинени за това, че по
незаконен начин са придобили „две плюс две“ – жаргонен израз за 200 хиляди долара. Но
когато застана срещу редовите членове на местната профсъюзна организация във
Филаделфия, Джими се държеше така, все едно нямаше нито една грижа на този свят.
Джими Хофа имаше железни нерви и топки от стомана. Но колкото и да се опитваше, все
пак не успяваше да свърши кой знае колко повече от хиляда важни неща едновременно.
В този период Джими наистина беше впечатляваща гледка. Беше замесен в профсъюзни
конфликти в цялата страна, най-вече срещу фракции от отцепници. В същото време се
опитваше да договори първото национално споразумение с транспортните компании, за
което неговият профсъюз се бореше от двайсет и пет години насам, и виждаше как
транспортните компании се възползват от проблемите с отцепниците, за да му оказват
съпротива срещу споразумението. И отново в същото време Боби Кенеди се опитваше да
заведе съдебни дела срещу него в тринайсет различни щата. При все това, откакто го
познавах, всяка вечер, когато си свърши работата – независимо дали работата му свършваше в
единайсет вечерта или в един сутринта, – Джими Хофа отиваше да си легне. И в мига, в
който помирисваше възглавницата, потъваше в дълбок сън, все едно някой го беше ударил с
чук по главата. В това отношение го биваше повече и от Ръсел. Събуждаше се в пет
сутринта – всяка сутрин, без будилник. Когато беше с Джими Хофа, човек нямаше много
шансове да си остане вкъщи и да си ближе раните.
СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
„ИСТИНСКА ПОДИГРАВКА“
Една вечер през 1962 година побеснелият от гняв Джими Хофа се обръща към един едър
организатор от профсъюза, за да го попита дали разбира от пластични експлозиви. Двамата
са сами, застанали до прозореца в кабинета на Хофа в „мраморния палат“ – централата на
профсъюза във Вашингтон, окръг Колумбия. По-късно Хофа казва на организатора, че знае
откъде да се сдобие със заглушител за пистолет. Според свидетеля думите на Хофа са
следните: „Трябва да направя нещо по въпроса за онзи кучи син Боби Кенеди. Той трябва да
си отиде“. След това Хофа описва колко лесно би било да бъде убит Боби Кенеди, защото не
взима никакви мерки за собствената си безопасност, не използва телохранители дори в дома
си, и често пътува сам с кабриолет.
Профсъюзният организатор, с когото разговаря Хофа, се казва Едуард Грейди Партин –
президентът на местната профсъюзна организация в Батън Руж, щата Луизиана. Партин е
освободен под гаранция, след като е обвинен в отвличане във връзка със спор за семейно
попечителство, в който е замесен един шофьор на камион от неговия профсъюз. Освен това
Партин е обвинен в отклоняване на профсъюзни средства в размер на 1659 долара за лично
облагодетелстване. Партин е едър, корав наглед мъж с дебело криминално досие от
младежките си години. Хофа го преценява погрешно, като решава, че след като е толкова
едър и корав, има криминално досие, освободен е под гаранция и е родом от Луизиана,
родния щат на Карлос Марчело, явно е човек, който боядисва къщи. Но Хофа така и не го
пита дали наистина е така, преди да изрече думите, цитирани по-горе – отчасти заплаха и
отчасти предложение към Партин да се заеме с тази работа. Както разказва Партин: „Хофа
просто реши, че само защото съм от Луизиана, трябва да съм човек на Марчело“.
Партин докладва за чутото на „екипа за задържане на Хофа“, оглавяван от Уолтър
Шеридан. „Беше невероятна история“, пише Шеридан в книгата си. След като я чува,
Шеридан се обръща към ФБР, за да направят тест на Партин с детектор на лъжата, който
Партин издържа блестящо. Шеридан веднага докладва на Боби Кенеди за тези заплахи срещу
живота на главния прокурор.
Скоро след това, на едно частно празненство във Вашингтон, президентът Джон Ф. Кенеди
споделя с журналиста Бен Брадли, че Джими Хофа планира да убие брат му Боби.
Президентът Кенеди вероятно е сметнал, че като разкаже за това на уважаван и влиятелен
журналист като Бен Брадли, който да публикува историята, Хофа може да размисли и да не
изпълни заплахата си. Бен Брадли ще се прочуе като редактора от вестник „Вашингтон
Пост“, който участва в свалянето от власт на президента Ричард М. Никсън по време на
скандала „Уотъргейт“, с помощта на анонимния информатор Дълбокото гърло. Същата вечер
Брадли пише в личния си дневник, че „президентът очевидно говореше сериозно“. В
автобиографията си Брадли твърди, че когато се е обърнал към Боби Кенеди, за да потвърди
съществуването на заплаха за убийството му, Боби го умолява да не публикува историята,
защото може да стресне потенциалните свидетели в съдебните дела срещу организираната
престъпност, ръководени от него. По това време Боби Кенеди е начело на най-големия удар
срещу организираната престъпност в историята на страната. Брадли се отказва да публикува
историята.
Началото на делото срещу Джими Хофа по случая с транспортната компания „Тест Флийт“
е насрочено за 22 октомври 1962 година. По-късно „екипът за задържане на Хофа“ отрича да
е нарушил конституционните права на Хофа, като е насърчил Едуард Грейди Партин да
отиде на делото и да се включи в антуража на Джими Хофа. Каквито и да са били мотивите
му за това, Партин заминава за Нешвил, където му е възложено да работи като охрана на
вратата на хотелския апартамент на Хофа. Уолтър Шеридан все пак признава, че са
оборудвали Партин със записващо устройство, за да документира всичките си разговори по
телефона с Хофа. Шеридан признава, че е инструктирал Партин да бъде нащрек за
евентуални опити за подкупване на съдебните заседатели, когато отиде в Нешвил.
Боби Кенеди вече е завел три съдебни процеса срещу Джими Хофа, но все още не е успял
да го осъди за нищо. Въпросните дела са белязани от съмнения за манипулиране на
съдебните заседатели. Обвинението срещу Хофа по случая с „Тест Флийт“ е за дребно
нарушение на закона. Ако бъде доказано манипулиране на съдебните заседатели, това вече е
углавно престъпление.
Обвинението по случая „Тест Флийт“ е за това, че компанията за превоз на автомобили е
била регистрирана на имената на съпругите на Джими Хофа и покойния Оуен Бърт Бренан.
От нарушението са минали пет години. Случаят е бил подложен на цялостно разследване от
комисията на сенатор Маклелън и министерството на правосъдието. Във встъпителната си
реч пред съдебните заседатели прокурорът Чарли Шафър твърди, че компанията „Тест
Флийт“ е основана като част от „дългосрочен план, при който Хофа непрекъснато ще
получава подкупи от работодателя“. Теорията на обвинението се основава на факта, че
компанията „Тест Флийт“ е основана непосредствено след стачка, уредена от Хофа в полза
на работодателя, когото „Тест Флийт“ ще обслужва след това.
Защитата на Хофа твърди, че според неговите адвокати не е имало нищо незаконно в това,
съпругите на Бренан и Хофа да са регистрирани като собственици на компанията, и след
като комисията на сенатор Маклелън е подложила на съмнение законността на така
регистрираната компания, съпругата на Хофа и тази на Бренан са се оттеглили от „Тест
Флийт“. Адвокатите на Джими Хофа са готови да свидетелстват в негова полза и да
потвърдят, че през 1948 година наистина са го консултирали в този смисъл.
Компанията „Тест Флийт“ е регистрирана десет дни след приемането на закона за
ограничаване на профсъюзните практики, популярен като „закона на Тафт-Хартли“, и
адвокатите на Хофа тълкуват законова разпоредба, за която все още няма прецеденти. Нещо
повече, Хофа е готов да докаже, че стачката, на която е сложил край, поначало е била
незаконна стачка, организирана от отцепници, и причината да уреди проблема в полза на
работодателя е било неговото желание да избегне „много тежкия съдебен иск“, който по
неговите думи работодателят е бил готов да подаде срещу профсъюза.
В очите на Хофа съдебният процес срещу него не е нищо повече от поредния удар във
войната, която Боби Кенеди продължава да води срещу него, а давността на информацията по
него само доказва докъде са стигнали от „екипа за задържане на Хофа“ в отчаянието си.
„Екипът за задържане на Хофа“ вече се е провалил в задачата да повдигне издържано
обвинение срещу него във всички останали тринайсет щата, където са се опитали да го
изправят пред съда.
Джими Хофа събира най-способните адвокати, които успява да намери. Водещият на
защитата му е най-добрият адвокат в Нешвил, Томи Озбърн – млад юрист, който вече се е
прочул с успешната си работа по ключовото и особено заплетено дело за преразпределение
на гласовете, гледано във Върховния съд на САЩ. Сред адвокатите от защитата в Нешвил са и
Бил Буфалино, адвокатът на профсъюза, както и Франк Рагано, адвокат на Санто Трафиканте
и Карлос Марчело.
Съдията по делото е Уилям И. Милър – човек с безупречна репутация, от когото може да се
очаква максимална обективност.
Джими Хофа се установява в луксозния хотел „Андрю Джаксън“, срещу сградата на
федералния съд. Освен адвокатите си в съдебната зала той разполага и с други адвокати в
хотела, които образуват своеобразен юридически мозъчен тръст. Адвокатите зад кулисите
играят ролята на съветници и водят проучвания за прецеденти. В добавка към тях Хофа
държи под ръка и многобройни съюзници от профсъюза и други приятели в съдебната зала и
в хотела си, отдадени на неговата кауза, включително Чъки О’Брайън, наричан „осиновеният
син на Хофа“, и управителят на пенсионния му фонд, бившият морски пехотинец Алън
Дорфман. В антуража на Хофа има и многобройни жители на самия Нешвил, готови да
осигуряват разузнавателна информация и съвети по отношение на избора на съдебни
заседатели от града. По онова време все още няма професионални експерти по избор на
съдебни заседатели.
Може би е по-точно да се каже, че мнозина от поддръжниците на Хофа са пристигнали в
хотел „Андрю Джаксън“ в Нешвил със задачата да служат на различни и разнообразни каузи
вместо на единствената кауза на правосъдието.
През следващите два месеца в съдебната зала ще се разиграват две драми едновременно.
Едната е самият съдебен процес: привикването на свидетели, кръстосаният разпит на
свидетелите, аргументацията на адвокатите, възраженията, отсъжданията, разпускането на
съда за почивка, закритите заседания на съдията с юристите от защитата и обвинението,
показанията под клетва. Но както се оказва, самият съдебен процес е второстепенната
драма. По-голямата драма е другата: тази, в която съдебните заседатели са скандално
манипулирани през цялото време, докато къртицата на име Едуард Грейди Партин докладва
на „екипа за задържане на Хофа“ всички подробности за това. И именно това манипулиране
на свидетелите се оказва престъплението, заради което Джими Хофа ще влезе в затвора.
Защо Джими Хофа прибягва до подобна измама, след като разполага с добре подготвена
защита, съдията по делото е прочут със своята обективност, адвокатският му екип се
ръководи от уважавания и талантлив Томи Озбърн, а в него са включени Бил Буфалино и
Франк Рагано, многобройни допълнителни сътрудници в съдебната зала и извън нея? Защо е
заменил едно дребно нарушение с углавно престъпление?
Заради егото си. Ако не се смятат арестите за побой и други подобни неща, Джими не беше
осъждан нито веднъж и не искаше да има в полицейското си досие дори едно дребно
нарушение на закона. Искаше досието му да бъде чисто. Не искаше да позволи на Боби
Кенеди да направи така, че в досието му да бъде записано истинско престъпление.
Не бива да забравяш, че когато Боби Кенеди стана главен прокурор, от ФБР като цяло
продължаваха да не обръщат внимание на така наречената организирана престъпност. Както
си спомняш, когато започнах да се движа с хората от центъра преди срещата в Апалейкин, аз
дори не си давах сметка за мащаба на това, в което се забърквам. Дълги години след края на
сухия режим, единствените противници на така наречените мафиоти бяха местните ченгета,
много от които бяха корумпирани. Когато се събирахме при Бръснача, дори не се сещахме за
ФБР.
Но после се случиха събитията в Апалейкин и заседанията на комисията на сенатор
Маклелън и федералните власти започнаха да тормозят всичко живо. А когато дойде и Боби
Кенеди, дотогавашният лош сън се превърна в най-страшният кошмар на всички. Изведнъж
започнаха да повдигат обвинения срещу всякакви хора, които просто си гледаха работата.
Започнаха наистина да вкарват хора в затвора. Започнаха да ги депортират. Стана много
напечено.
И сега, в този съдебен процес в Нешвил в края на 1962 година, по случая с компанията
„Тест Флийт“, Джими в действителност се изправяше срещу всичко, което представляваше
Боби – в решителното сражение от войната, която беше започнала още с назначаването на
Боби за главен прокурор.
На 22 февруари 1961 година, два дни след като полага клетва като главен прокурор на САЩ,
Боби Кенеди вече е успял да убеди всичките двайсет и седем държавни агенции на
федералното правителство, включително и данъчните служби, да започнат да споделят
цялата си налична информация за мафиотите и организираната престъпност в цялата страна.
Няколко месеца преди делото по случая „Тест Флийт“ главният комисар на данъчната
служба пише следното: „Главният прокурор поиска от службата да даде приоритет на
разследванията на данъчното състояние на рекетьори в особено големи размери.“
Въпросните лица са назовани по име и ще станат обект на „цялостно разследване“. От
думите на главния комисар става ясно, че войната ще се води с всички средства: „Наличното
електронно оборудване и други технически средства ще бъдат използвани в максималния им
капацитет“.
Една от първите мишени на данъчните служби е Джони Росели. Той води бляскав живот в
Холивуд и Лас Вегас, въпреки че не заема никаква работна длъжност и не разполага с
документирани източници на средствата за издръжката си. По времето на предишните
главни прокурори дори не му е хрумвало, че може да стане жертва на властите. Както
споделя с брата на бившия кмет на Лос Анджелис: „Непрекъснато ме разследват – заплашват
хората около мен, опитват се да разберат кои са враговете ми и кои са приятелите ми“.
Росели е още по-разгневен от това отношение, защото подозира, че Боби Кенеди е наясно с
ролята му в заговора на ЦРУ срещу Кастро. Както казва по-късно: „Аз помагам на властите,
помагам на страната, а онзи кучи син не спира да ме тормози“.
По същото време данъчните служби задължават Карлос Марчело да внесе 835 хиляди
долара неплатени данъци и наказателни лихви. Междувременно Марчело продължава да
обжалва депортирането си, а освен това е обвинен в лъжесвидетелстване и фалшифициране
на рожденото си свидетелство. Ръсел Буфалино също обжалва депортирането си.
Преди началото на съдебния процес в Нешвил Боби Кенеди лично обикаля страната, за да
се среща със своите колеги, като генерал с войските си, и да ги окуражава да съсредоточат
усилията си срещу мафията. Главният прокурор съставя списък на лица от организираната
престъпност, върху които да се концентрират разследванията на ФБР и министерството на
правосъдието, и непрекъснато го допълва с нови имена. Ходи в Конгреса, за да прокарва
закони, които да улеснят служителите на ФБР да подслушват въпросните лица и да използват
записите от разговорите им като доказателство в съда. Освен това прокарва закони, които му
позволяват по-свободно да дава съдебен имунитет в замяна на свидетелски показания.
Изборът на съдебни заседатели по делото за „Тест Флийт“ започва на втория ден от
кубинската ракетна криза. Боби Кенеди не е в Нешвил; брат му Джак Кенеди има нужда от
него, когато се изправя срещу съветския министър-председател Никита Хрушчов, за да
изиска всички ядрени оръжия, транспортирани със съветски военни кораби към Куба в този
момент, да бъдат изпратени обратно в Съветския съюз, защото в противен случай
военноморските сили на САЩ ще открият огън срещу тях. Светът е на ръба на ядрена война.
Уолтър Шеридан пише: „Легнах си в малките часове с мисълта за реалната заплаха от
ядрена война и вероятността двамата с Джими Хофа да срещнем смъртта заедно в Нешвил“.
Вместо това на следващия ден Уолтър Шеридан се сблъсква с първия случай на
манипулиране на съдебните заседатели. Един от тях, по професия застрахователен брокер,
съобщава на съдия Милър, че негов съсед се е срещнал с него през почивните дни и му е
предложил 10 хиляди долара в стодоларови банкноти, за да гласува за оправдателна присъда,
ако бъде избран за съдебен заседател. Изборът на този конкретен съдебен заседател изглежда
логичен за Хофа, защото застрахователните брокери – като представители на един бизнес,
който е свръхчувствителен към измамите и всякакви финансови престъпления – се смятат за
истински бич за адвокатите от защитата. При обичайни условия адвокатите от защитата
правят всичко възможно да наложат вето върху избора на такива хора за съдебни заседатели.
И обратно – обвинението в никакъв случай няма да се старае да изключи застрахователния
брокер от състава на съдебните заседатели.
След като задължава застрахователния брокер да разкрие името на своя съсед, съдия
Милър уважава молбата му да бъде изключен от състава на съдебните заседатели.
В този момент няколко от бъдещите съдебни заседатели споделят, че са разговаряли по
телефона с един и същ човек, който се е представил като репортер от вестник „Нешвил
Бенър“ на име Алън, за да ги попита какво мислят за Джими Хофа. В редакцията на вестник
„Нешвил Бенър“ няма репортер на име Алън. Някой незаконно се е опитал да провери
настроенията сред съдебните заседатели в търсене на такива, които биха подкрепили едната
или другата страна по делото. Всички тези съдебни заседатели са освободени.
След като е определен окончателният състав на съдебните заседатели и делото започва,
Едуард Грейди Партин съобщава на Уолтър Шеридан, че президентът на местната
профсъюзна организация в Нешвил ще направи опит да подкупи съпругата на един щатски
шериф от пътната служба в Тенеси. Съпругата на шерифа е съдебен заседател по делото.
Шеридан проверява наличната информация за съдебните заседатели и открива, че една от
жените в състава наистина е съпруга на щатски шериф от пътната служба. Хората на
Шеридан проследяват президента на профсъюзната организация до едно усамотено шосе,
където щатският шериф го чака в колата си. Хората на Шеридан виждат как двамата седят
заедно в патрулната кола на шерифа и разговарят помежду си.
С тази информация подръка, но без да разкрива нейния източник, обвинението се обръща
към съдията с искането да освободи съпругата на шерифа от състава на съдебните заседатели
и съдия Милър провежда закрито заседание с юристите от защитата и обвинението.
Обвинението привиква като свидетели хората на Шеридан, които са проследили президента
на местната профсъюзна организация до мястото на срещата му с шерифа. Съдията ги
разпитва. След това обвинението привиква самия президент на местния профсъюз, когото
довеждат от една съседна стая. Според Уолтър Шеридан в този момент Джими Хофа му
прави знак с пет разперени пръста и профсъюзният деец се позовава на Петата поправка.
След него пред съдията е привикан щатският шериф. Първоначално отрича всичко, но съдия
Милър продължава да го разпитва и щатският шериф си признава, че профсъюзният
представител му е предложил повишение в шерифската служба в замяна на все още
неназована услуга. Шерифът твърди, че профсъюзният организатор така и не му е казал
каква би била тази бъдеща услуга.
Съдия Милър освобождава съпругата на шерифа и определя на нейно място друг съдебен
заседател. По-късно същата вечер в дома си, жената през сълзи казва на репортерите, че няма
представа защо е била освободена.
Адвокат Бил Буфалино говори от името на Томи Озбърн, Франк Рагано и всички останали
от екипа си, когато твърди: „Манипулация не е имало. А ако е имало, тя е дошла право от
кабинета на Боби Кенеди“.
За младия адвокат Томи Озбърн това дело е различно от съдебния процес за
преразпределение на гласовете във Върховния съд на САЩ. Благодарение на работата си
пред Върховния съд той вече е кандидат за президент на адвокатската асоциация в Нешвил;
точно това е причината да бъде ангажиран и като водещ адвокат от защитата на Хофа. Ако
успее да отърве Хофа, това дело може да го превърне в адвокат от национална величина; но в
същото време може да съсипе кариерата му, ако го принуди да стане част от културата, с
която се сблъсква по време на съдебния процес.
Един полицейски служител от Нешвил, който се представя за частен детектив на Томи
Озбърн и извършва от негово име законни проучвания на кандидатите за съдебни заседатели,
съобщава на „екипа за задържане на Хофа“ как Озбърн му е споделил, че организира
уреждането един от съдебните заседатели за изгодна инвестиция в недвижими имоти. На
хората от „екипа за задържане на Хофа“ им е трудно да повярват в подобно нещо, а освен
това са твърде заети с всичко останало. Затова решават да оставят тази информация за някой
друг ден.
От състава на съдебните заседатели е изключен трети от тях, един чернокож мъж, когато
един чернокож профсъюзен организатор от местната организация на самия Джими Хофа в
Детройт се свързва със сина му, за да му предложи подкуп от 10 хиляди долара. Според
писмената клетвена декларация, подготвена от обвинението за подпис от Партин, авансовото
плащане на 5000 долара от подкупа е било осъществено в замяна на споразумението със
съдебния заседател още преди началото на делото и окончателния избор на състава на
съдебните заседатели. В декларацията Партин разкрива, че един ден Джими Хофа му е
казал: „Цветнокожият съдебен заседател е в джоба ми. Един от моите хора, Лари Кембъл,
дойде в Нешвил още преди началото на делото и уреди въпроса“. Подписаната клетвена
декларация е прочетена от съдия Милър, който отказва да разкрие нейното съдържание на
защитата, но сменя въпросния съдебен заседател с поредната резерва. Към този момент, в
неведение за дезертирането на Партин, екипът на защитата вече е убеден, че обвинението е
започнало да ги подслушва и да записва разговорите им още преди делото да започне.
Бил Изабел ми се обади, че им трябвам в Нешвил, затова отидох с колата. По телефона ми
обясни, че очакват да има протести и искат да отида там, за да помагам, ако някой от
протестиращите прекали с Джими. Но това беше само за по телефона, защото към този
момент вече всички бяха сигурни, че всичко се подслушва. Когато пристигнах там, все едно
попаднах в някаква научна фантастика. Онова, което искаха от мен в действителност, беше
да седя в съдебната зала по такъв начин, че съдебните заседатели да ме виждат както
трябва – в случай че някой от другите, към които се бяха обърнали, също реши да си признае
за това. Никой не ми го каза в прав текст, но аз разбрах как стоят нещата, когато ми казаха от
време на време да поглеждам съдебните заседатели в очите.
Отседнах в хотел „Андрю Джаксън“, но не бях част от екипа. И без това имаше прекалено
много готвачи, които да развалят манджата. Спомням си, че пърженото пиле по южняшка
рецепта в ресторанта на хотела беше фантастично. Освен това винаги ми беше приятно
отново да се видя със Сам и Бил. Спомням си, че видях Ед Партин в ресторанта, но не
направих връзката. Той просто си седеше там, на масата на Франк Рагано, а Рагано дори не
подозираше, че срещу него седи доносник. Представи си в днешно време обвинението да
пусне плъх в кантората на адвокатите ти. Онзи хотел им беше като кантора, а Партин беше
навсякъде с тях.
Естествено, нямаше никакви протести. И без това навсякъде имаше сума ти народ от ФБР.
Но един ден, едва ли не в потвърждение на това, което ми каза Бил Изабел, когато ми се
обади да отида там, в съдебната зала наистина дойде един побъркан, докато си говорех в
дъното с Бил и Сам. Съдът беше в почивка и един млад мъж с шлифер прекоси цялата
съдебна зала, стигна до Джими и извади пистолет. Чух изстрела и първото, което видях, беше
как всички от екиите на обвинението и защитата се блъскат за място под бюрата, все едно
бяха окопи. А после видях как Джими Хофа се нахвърли срещу побъркания с пистолета.
Оказа се, че пистолетът стреля със сачми, но изглежда като истински. Беше от онези
пистолети, с които стрелят по катерици и зайци. Побърканият беше стрелял с него в гърба на
Джими и го беше улучил, но Джими беше с плътен костюм. Джими стигна до побъркания и
му удари един. После Чъки О’Брайън също се нахвърли върху него и го събори на пода. Чъки
беше едър тип и се зае да го млати с всичка сила. Най-сетне пристигнаха и съдебните
пристави и един от тях зашемети побъркания с дръжката на пистолета си, но Чъки продължи
да го удря и след това. Накрая се наложи приставите и Джими да хванат Чъки, за да не го
убие.
После казах на Бил Изабел да внимава следващия път пак да не каже, че някой от
протестиращите може да прекали. Оказа се, че според мъжа с шлифера Господ лично му
беше казал да отиде и да убие Джими Хофа. Явно всеки си има шеф.
Съдебните заседатели не бяха в залата, когато пристигна онзи каубой с пистолета със
сачми, но въпреки това от защитата поискаха делото да се прекрати. Според тях,
побърканият с шлифера беше пример за това, че населението на Нешвил вече е настроено
срещу Джими Хофа заради цялата пропаганда около делото, която провеждаха Боби Кенеди
и неговите хора. На мен това ми звучеше основателно, но съдията не се съгласи.
Бил Изабел ми обясни, че Джими му е казал: „Винаги трябва да бягаш по-далеч от човек с
нож и да бягаш право срещу човек с пистолет“. Не съм сигурен. Зависи от обстоятелствата.
Джими има право, ако успееш да стреснеш човека с пистолета, защото не очаква да тръгнеш
право срещу него. При дадените обстоятелства Джими е постъпил правилно. Но ако тръгнеш
право срещу човек с пистолет, който не се стряска толкова лесно, колкото по-близо отиваш,
толкова по-добре може да се прицели в теб. Колкото до човека с ножа, повечето пъти дори не
виждаш ножа, докато не те пореже с него. Най-добре да си стоиш в църковния хор.
Джими каза, че „всички са били претърсени“ от съдебните пристави. Това е вярно. И мен
ме претърсиха. Наистина претърсваха всички, които влизаха в съдебната зала. Според
Джими не беше случайно, че онзи тип беше успял да стигне до него. Мисълта му беше, че
властите са използвали побъркания, за да го ликвидират. Но специално този побъркан се
оказа прекалено побъркан, за да се снабди с истински пистолет. Джими беше наясно, че
понякога определени хора използваха побъркани за определени задачи. В същата година, в
която се гледаше делото в Нешвил, във всички кина даваха филма „Манджурският кандидат“,
в който участваше Франк Синатра – добрият приятел на Сам Джанкана. Беше голям филм и в
него се разказваше за това, как комунистите използват един побъркан, за да убият един
кандидат за президент.
Но в реалния живот, когато в Америка или в Сицилия използват някой побъркан за такава
работа, го ликвидират веднага след това – дори още на местопрестъплението. Както стана
години по-късно, когато Джоуи Гало, по прякор Лудия, използва един чернокож побъркан, за
да очисти Джо Коломбо, кръстника на фамилията Коломбо в Бруклин. Побърканият успя да
пусне три куршума на Джо Коломбо на един митинг на асоциацията за граждански права на
американците от италиански произход на площад „Кълъмбъс Съркъл“, близо до „Сентрал
парк“. Не се съмнявам, че всичко е било планирано и репетирано до последната подробност
с побъркания. Показали са му точно как ще го натоварят в друга кола и ще го откарат на
сигурно място. Вместо това, естествено, определени хора го застреляха направо на тротоара,
след като си свърши работата и застреля Коломбо.
Ръсел никога не прости на Джоуи Гало, по прякор Лудия, за това прегрешение – за това, че
използва побъркан да убие Джо Коломбо. Бездруго винаги съм смятал, че Лудия Джоуи беше
нагло момче. Горкият Джо Коломбо остана в кома като някакъв зеленчук много дълго време,
преди да умре. Точно това е проблемът, когато използваш побъркан. Побърканите не работят
чисто. Заради побърканите страдат много други хора. Както стана с онзи побъркан, който
застреля Джордж Уолъс и вместо да го убие, човекът остана парализиран. Или онзи другият
побъркан, който застреля Рейгън и секретаря му за връзки с обществеността Брейди.
Съдебният процес в Нешвил продължава четиридесет и два дни. Съдебните заседатели се
оттеглят да се съветват помежду си едва четири дни преди Коледа. Докато се съветват,
Уолтър Шеридан продължава да се тревожи, че екипът на обвинението не е успял да открие
всички подкупени съдебни заседатели. Според него не е изключено да има още един или
двама, за които да не е ставало дума в присъствието на Едуард Грейди Партин.
Съдебните заседатели са изолирани от външния свят, докато се съветват помежду си, и на
третия ден съдия Милър прекратява делото, след като няколко пъти поред му съобщават, че
не успяват да достигнат до единодушно решение за присъдата. Преди да ги освободи обаче,
съдията се обръща с гръб към тях и произнася реч пред всички останали в съдебната зала, в
която между другото казва следното:
„От самото начало, докато се избираха съдебните заседатели, имаше индикации за това, че
с тях са били осъществени и продължават да се осъществяват контакти, забранени от
закона. Разпоредил съм се максимално скоро след началото на новата година да започне
нов съдебен процес, който да разследва всички инциденти, свързани с незаконните опити
за манипулиране на съдебните заседатели в настоящия, и да бъдат повдигнати обвинения
срещу евентуалните извършители. Съдебната система... се превръща в истинска
подигравка, когато на безскрупулни лица се позволява да уронват устоите ѝ с незаконни
средства. Нямам никакво намерение да подминавам подобни скандални манипулации“.
Колкото до Джими Хофа, на Бъдни вечер той се обръща към телевизионната публика с
думите: „Скандално е да се твърди, че този съдебен процес е бил манипулиран“.
ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
„ВЕЧЕ Е ПРОСТО ОБИКНОВЕН АДВОКАТ“
През 1963 година Джими Хофа ми каза, че е твърдо решен да стигне до сключване на
националното споразумение с транспортните компании до края на годината. През 1963
година имаше много други неща, които да го разсейват, но до края на годината Джими
наистина беше постигнал споразумението. Според първия договор надницата ни беше
увеличена с 45 цента на час. Освен това пенсиите ни започнаха да се покачват. Когато се
пенсионира в днешно време, един профсъюзен член получава по 3400 долара на месец. Като
прибавиш и социалната осигуровка, с тези пари може да се живее. Всичко това се дължи на
постигнатото от Джими Хофа през онази година въпреки другите неща, които го разсейваха.
След като беше подписано националното споразумение, Джими ме назначи в националния
комитет за преговори, където да представлявам профсъюза.
Мечтата за национално споразумение с транспортните компании датираше още от времето
на Голямата депресия. След като всички профсъюзни членове в цялата страна бяха включени
в него, всички щяха да получават една и съща надница, едни и същи надбавки и една и съща
пенсия. Но най-хубавото беше, че трябваше да се сключи само един договор с профсъюза.
Вместо всяка транспортна компания в страната да сключва индивидуални договори с
местните профсъюзни организации, щеше да има национален комитет за преговори от
страна на работодателите, който да сключи един-единствен общ договор с националния
комитет за преговори от страна на профсъюза. Ако се стигне до стачка, защото не успяваме
да се договорим, тя щеше да бъде национална – но никога не се стигна дотам. Джими никога
не е организирал национална стачка. И все пак управата на компаниите и властите толкова
се страхуваха от тази възможност, че можеш да си представиш колко му беше трудно да
постигне това национално споразумение. Трябваше да накара всички транспортни компании
да се съгласят с условията в него, както и всички местни организации в профсъюза. След
като имаше един общ договор, транспортните компании вече не можеха да работят на
принципа „Разделяй и владей“, а крадци като Реймънд Коен нямаше как да получават пари
под масата за по-добри условия в договорите. Коен наистина беше такъв.
Това беше причината Джими да воюва толкова безмилостно с отцепниците и понякога да
правим каквото се налага. Джими имаше нужда от солидарен профсъюз зад гърба си.
Филаделфия беше най-голямото предизвикателство за него. На първо място, Коен не беше
готов да се раздели с властта. На второ, „Глас“ и останалите фракции от отцепници
продължаваха да са много дейни и да привличат нови съмишленици. Транспортните
компании от Филаделфия се възползваха от ситуацията в местната профсъюзна организация.
Не искаха да се съгласят дори със споразумение, което да покрива само техния район.
Знаеха, че Коен няма да организира стачка. Джими ги принуди да се съгласят, като заплаши
да затвори бизнеса им със стачки в транспортните терминали извън Филаделфия.
През февруари 1963 година, докато съдът в Нешвил събира доказателства за манипулиране на
съдебните заседатели, Джими Хофа казва следното за транспортните компании във
Филаделфия: „Или ще се научат да живеят в мир с нас в този град, или ще воюват с нас
навсякъде другаде“.
Хофа адресира и проблема с отцепническата фракция „Глас“, за която е убеден, че е
поддържана и насърчавана от Федерацията на американските профсъюзи и Боби Кенеди:
„Трябва да ги убедим в нашия начин на мислене“.
Хофа казва и следното за работата на съда в Нешвил: „В тази държава се случва нещо и то
се казва Боби Кенеди. Един човек е събрал елитен отряд от двайсет и трима заместник
главни прокурори, за да упражнява диктатура върху мен“.
Заедно с всички останали, които са били част от антуража на Хофа в хотел „Андрю
Джаксън“ в Нешвил, Ед Партин е призован пред съда в Нешвил и в съгласие с партийната
линия на Хофа се позовава на Петата поправка. Бил Буфалино му написва точно какво да
каже на една картичка, която той взима със себе си в съдебната зала. Обвинението е твърдо
решено да запази в тайна дезертирането на Партин. Междувременно други хора като щатския
шериф от пътната служба решават да си признаят истината и обвинението за манипулиране
на съдебни заседатели започва да изглежда все по-обещаващо.
Джими Хофа прекарва четиринайсет седмици в хотел „Уоруик“ във Филаделфия, за да
води кампания срещу „Глас“ за предстоящите през април профсъюзни избори. В изборите,
проведени няколко месеца по-рано, „Глас“ губи с разлика от едва 600 гласа в местна
профсъюзна организация с общо 11 хиляди членове. Въпросните избори не са зачетени
заради насилието срещу представителите на „Глас“, което ги е белязало. Този път Хофа не
прибягва до насилие, а води енергична кампания, в която разяснява финансовите и
пенсионните придобивки, до които ще доведат неговите планове за профсъюза. На изборите
през април 1963 година фракцията на Хофа отново побеждава „Глас“ и му осигурява контрол
върху четвъртата по големина профсъюзна организация в страната. Хофа обещава „да
оставим миналото зад гърба си“. Не по-малко значим от победата на Хофа над „Глас“ е и
фактът, че Коен вече му дължи безусловната си вярност по отношение на националното
споразумение с транспортните компании.
На 9 май 1963 година в съда в Нешвил срещу Джими Хофа е повдигнато обвинение за
манипулиране на съдебни заседатели. Хофа пледира, че е невинен, и организира
пресконференция, на която казва, че Боби Кенеди „води лична вендета срещу мен и се
опитва да ме осъди, като манипулира пресата... Естествено, че съм невинен. В обвинението
се споменават десетина души, а аз познавам само трима от тях.“
На 4 юни 1963 година Коен е осъден за присвояване на профсъюзни средства. Вече няма
съмнение, че мечтата за национално споразумение с транспортните компании ще се сбъдне.
Коен ще бъде отстранен от длъжността на президент на местната профсъюзна организация
във Филаделфия и ще влезе в затвора. А оттам няма как да работи тайно срещу преговорите
на Хофа с транспортните компании във Филаделфия.
В същия следобед, когато е прочетена присъдата на Коен, съдът в Чикаго повдига
обвинение срещу Джими Хофа за незаконно лично облагодетелстване от пенсионния фонд.
Основната точка в него е за това, че Хофа е използвал 400 хиляди долара от пенсионния
фонд без лихва като гаранция, за да инвестира в строителния проект „Сън Вали“ в щата
Флорида. Обвинението твърди, че Джеймс Р. Хофа тайно притежава 22% от собствеността и
бъдещите печалби от това бизнес предприятие. Хофа отрича това.
Веднага след като Коен влезе на топло, отидох заедно с Джими на преговори с управата на
транспортните компании в един мотел в Арлингтън, щата Вирджиния – в покрайнините на
Вашингтон. Хванах няколко студенти и дадох на всеки по 50 долара, за да заемат всички
тоалетни в мотела и да се возят нагоре-надолу с асансьорите. После сипах разхлабително в
една от големите кани с кафе на масата за преговори. Хората от профсъюза, които искаха
кафе, си наливаха от другата кана. Представителите на управата си наливаха поравно от
двете. Скоро един от тях тичешком влезе в единствената тоалетна до залата за преговори и
повече не излезе оттам. Останалите се побъркаха да обикалят целия мотел в търсене на
свободна тоалетна. След това повече не седнаха на масата за преговори, защото бяха отишли
да си почиват и да се преоблекат. Бях разредил силите на противника. С по-малко хора беше
по-лесно да се преговаря. Въпреки цялото напрежение, под което се намираше Джими
тогава, никога не съм го виждал да се смее толкова силно както онзи ден, след като се
върнахме в стаята си.
През лятото и есента на онази година не го виждах толкова често. Джими постоянно беше
на срещи с адвокатите си заради новите обвинения срещу него. Първото дело щеше да бъде за
така нареченото манипулиране на съдебни заседатели. Беше насрочено да се гледа през
октомври в Нешвил. Планирах да присъствам и да отида на някой концерт в „Гранд Ол
Опри“, прочутата зала за кънтри музика в града. Делото за пенсионния фонд и историята със
„Сън Вали“ трябваше да се гледа в Чикаго през пролетта на 1964 година. А аз определено си
търсех извинение да отида в Чикаго.
Адвокатът Франк Рагано твърди в една книга и в документални телевизионни филми, че
Джими Хофа му е поръчал да предаде послание на Санто Трафиканте и Карлос Марчело – да
очистят президента Джон Ф. Кенеди. Казва, че това се е случило в кабинета на Джими във
Вашинттон, докато са подготвяли защитата му за предстоящото дело. Лично аз не мога да си
представя Джими да изпрати точно такова послание, точно по този човек, точно с тези думи.
През 1994 година Франк Рагано публикува мемоарите си, удачно озаглавени „Адвокат на
мафията“. В книгата Рагано твърди, че е чул разговор между Джими Хофа, Джоуи Глимко и
Бил Буфалино, проведен в началото на 1963 година, преди да бъдат предявени обвиненията
по двете дела в Нешвил и Чикаго. Докато играел джин с Глимко, Хофа попитал Буфалино:
„Как мислиш, какво ще стане, ако нещо се случи с Буби?“. (Хофа винаги наричаше своя
заклет враг по този начин.)
Присъстващите достигнали до консенсус, че ако с Боби се случи нещо, Джак ще насъска
кучетата си. Но ако нещо се случи с Джак, вицепрезидентът Линдън Джонсън ще стане
президент, а за никого не беше тайна, че Линдън ненавиждаше Боби. Всички се съгласили, че
Линдън определено ще разкара Боби от длъжността на главен прокурор. По спомените на
Франк Рагано Джими Хофа казал: „И още как, по дяволите. Той го мрази поне колкото мен“.
Рагано твърди, че няколко месеца по-късно, на 23 юли 1963 година, вторник – четири
месеца преди покушението срещу президента Кенеди, – се е срещнал с Хофа по въпроса за
новите обвинения срещу него, повдигнати наскоро през май и юни. Хофа не бил на себе си
от гняв. Според Рагано Джими Хофа му казал: „Нещо трябва да се направи. Време е твоят
приятел и Карлос да ни отърват от тях и да убият онзи кучи син Джон Кенеди. Няма друг
начин. Не забравяй да им предадеш какво съм казал. Стига толкова игрички. Времето ни
изтича – трябва да се направи нещо“.
Добре, според мен случаят с Франк Рагано е свързан с това, че те не знаеха истината за
Партин. По време на процеса в Нешвил Джими беше почти сигурен, че сред тях има
шпионин. Знам, че Джими подозираше всички от антуража си в хотел „Андрю Джаксън“. А
по това време току-що се беше запознал с Франк Рагано. С Бил Буфалино беше различно –
двамата се познаваха от много години, правеха бизнес заедно, имаха обща история, основана
на взаимно уважение. Освен това Джими по всяко време разполагаше с частен реактивен
самолет. Ако искаше да предаде толкова сериозно съобщение, че просто няма как да
съществува по-сериозно от него, щеше да отиде лично със самолета до Флорида. Джими
държеше едно хубаво жилище там, в Маями Бийч. И определено щеше да знае какво да каже
по телефона, за да организира среща. Нали така се запознах с него – с предварително
уговорено обаждане по телефона при Бръснача. Не ме разбирай погрешно, Франк Рагано се
смята за едно от добрите момчета, а Санто Трафиканте и Карлос Марчело му гласуват голямо
доверие като адвокат. Ако Франк Рагано казва, че си спомня за тази случка, явно ще трябва
да се доверя на паметта му по въпроса. Но ако се говори за нещо подобно, никой нормален
човек няма да се изрази по начина, по който го е казал Джими. Ако Джими го е казал на
Рагано, а Рагано е предал съобщението на онези хора, те няма как да не са се запитали дали
Джими е с всичкия си, след като говори по този начин пред Франк Рагано. Да не говорим за
положението, в което поставяш човека срещу себе си, след като е чул нещо такова. Карлос
имаше една табелка в кабинета си, на която пишеше, че трима души могат да пазят тайна
само ако двама от тях са мъртви.
И все едно през 1963 година и без това нямаше достатъчно неприятности, се понесоха и
слухове за това, че от ФБР са успели да привлекат на своя страна един мафиот на име
Джоузеф Валачи. Валачи беше първият, който мина на страната на противника. Беше
обикновен мафиот, от фамилията Дженовезе в Ню Йорк. Лъки Лучано беше поставил
началото на тази фамилия преди години заедно с Майер Лански и останалите. Валачи не
беше близък с никой от големите босове. Дори не бях чувал за него, какво остава Ръсел да ни
е запознавал. Ако не греша, Ръсел също не беше чувал за него, докато не се понесоха
слуховете. Но този Валачи знаеше всички минали истории. Знаеше кой кого е очистил и
защо. Беше разказал как Вито Дженовезе е накарал да хвърлят един цивилен гражданин от
покрива, за да се ожени за жена му, което след това наистина беше направил. Знаеше кои са
всички фамилии и как е устроена цялата организация от италианците.
Валачи беше плъх по рождение и долен наркодилър, и собственият му шеф Вито
Дженовезе искаше да го очисти, докато двамата лежаха заедно във федералния затвор, защото
го подозираше, че е доносник и информатор. Когато те съмнява, не се съмнявай.
В крайна сметка стана така, че Джо Валачи уби някакъв невинен затворник, за когото си
мислеше, че се кани да го очисти, и след това разказа на всички всичко, което знаеше за
всичко. Разказа каква е церемонията, с която те правят пълноправен член на мафията.
Разказа такива тайни на италианците, които дори аз не знаех. Разказа даже такива
подробности като факта, че Карлос Марчело не позволяваше на никого от останалите
фамилии дори да стъпи в Ню Орлиънс, даже на фестивала „Марди Гра“, без да го помоли за
разрешение. Карлос Марчело беше кръстник, който не поемаше никакви рискове. Държеше
на дисциплината.
Няколко седмици преди да започне делото срещу Джими за манипулиране на съдебните
заседатели, Боби Кенеди показа този Джо Валачи по телевизията, в поредното пряко
предаване от заседанията на комисията на сенатор Маклелън. Все едно пак бяхме на война и
облъчваха населението с пропаганда. Само дето в пропагандата не участваше комикът Боб
Хоуп, а този смешник Джо Валачи. Покрай разпита на Валачи от сенатската комисия се
вдигна такъв шум, че стана ясно как атаката срещу така наречената организирана
престъпност ще продължи по-мащабно от всякога. В цялата страна, в сауните и частните
италиански клубове, многобройни заинтересувани лица бяха залепени за телевизорите.
През септември 1963 година, около месец преди началото на делото срещу Джими Хофа по
обвинение за манипулиране на съдебни заседатели, Джоузеф Валачи се явява пред комисията
на сенатор Маклелън и в заседание, пряко излъчено по телевизията, разкрива пред
обществеността всички подробности за това, което Боби Кенеди е определил като „най-
големия пробив срещу организираната престъпност в американската история“.
Одисеята на Джо Валачи от обикновено „момче за мокри поръчки“ и редовен клиент на
затворите до медийна сензация и говорител на Боби Кенеди започва една година по-рано,
през лятото на 1962 година, във федералния затвор в Атланта. Валачи излежава присъда за
разпространение на наркотици по същото време, когато в затвора лежи и неговият бос Вито
Дженовезе. За да съсипят репутацията на Валачи и да създадат впечатление, че им съдейства,
агенти на федералната служба против наркотиците редовно го посещават в затвора. Идеята
им е Дженовезе да развие параноя по отношение на Валачи. Така Валачи ще се изплаши за
живота си и напрежението ще го накара да мине на страната на противника. От ФБР по-
късно се опитват да използват същия номер срещу Франк Шийран, докато лежи в затвора в
Сендстоун, за да го принудят да разкрие истината за изчезването на Хофа – но безуспешно. В
случая на Валачи и Дженовезе номерът свършва работа.
Вито Дженовезе доближава своя подчинен в престъпната организация Джо Валачи и
според показанията на Валачи бавно и замислено му казва: „Знаеш ли, ако имам едно буре с
ябълки и една от тях е натъртена... дори не съвсем гнила, а само леко натъртена... ще трябва
да я извадя от бурето, за да не развали всички останали ябълки“.
После Дженовезе хваща главата на своя подчинен с две ръце и белязва Джо Валачи с
„целувката на смъртта“ по устата.
Когато Валачи използва една оловна тръба, за да убие първия затворник, който го
доближава след този разговор, става ясно, че номерът е сработил. За да избегне смъртното
наказание и да му се размине само с доживотна присъда, Джоузеф Валачи дава на Джими
Хофа и неговите приятели още една причина да ненавиждат Боби Кенеди.
Боби Кенеди е първият свидетел, привикан от сенатор Маклелън, когато Джоузеф Валачи
се явява пред комисията на заседанията през септември 1963 година. Боби казва на
комисията и на зрителите пред телевизионните екрани в цялата страна, че „благодарение на
информацията, получена от Джоузеф Валачи... вече знаем, че Коза ностра се управлява от
комисия и ръководителите на Коза ностра в повечето големи градове отговарят пред тази
комисия... и знаем кои са членовете на тази комисия днес“.
Веднага след разпита на Валачи от сенатската комисия адвокатите на Джими успяха да
отложат делото за манипулиране на съдебни заседатели за януари 1964 година. А след това
по една или друга причина съдията реши делото да се гледа в друг съд, в град Чатануга,
защото в Нешвил се случва нещо нередно. На Нова година всички щяхме да танцуваме на
популярната песен на Глен Милър, „Чатануга експрес“.
На 8 ноември 1963 година същият полицейски служител от Нешвил, който е докладвал за
Томи Озбърн по време на делото по случая „Тест Флийт“, отново докладва за Томи Озбърн на
„екипа за задържане на Хофа“ във връзка с опит за манипулиране на съдебен заседател от
Нешвил за предстоящото дело по обвинение в манипулиране на съдебни заседатели, към
този момент насрочено за началото на 1964 година. Този път от „екипа за задържане на
Хофа“ записват показанията му и съобщават за това на съдия Милър, който ще гледа делото.
Съдия Милър привиква Томи Озбърн в кабинета си и му съобщава за обвинението от
полицията в Нешвил, че Озбърн е поръчал на полицейски служител от Нешвил да издири и
подкупи потенциален съдебен заседател с предложение за 10 хиляди долара, ако гласува за
оправдателна присъда. Потенциалният съдебен заседател трябва да получи 5000 долара, ако
бъде избран в състава за делото, и още 5000 долара в деня, когато съдебните заседатели
съобщат на съдията, че не могат да постигнат единодушие по въпроса за присъдата. Отначало
Озбърн отрича обвинението. Но тогава съдията му казва, че полицейският служител, който е
докладвал за несръчния опит за вербуване на „екипа за задържане на Хофа“, тайно е записал
разговора си с Озбърн. Томи Озбърн получава само един шанс да демонстрира, че няма
основания да му бъде отнето адвокатството свидетелство. Озбърн докладва за това на Бил
Буфалино и Франк Рагано. След това Озбърн се връща при съдията и признава, че на записа
наистина се чува неговият глас, но идеята за подкупа е била на полицейския служител, а
Озбърн не е възнамерявал да го направи наистина. С други думи, Озбърн само си е
приказвал, без да го мисли. В крайна сметка се стига дотам, че срещу него е заведено
отделно дело и той излежава кратка присъда за лишаване от свобода. Когато през 1970
година излиза от затвора, изпълнен с отчаяние, той се застрелва в главата. Но към края на
1963 година водещият адвокат от защитата на Джими Хофа за предстоящото дело по
обвинение в манипулиране на съдебни заседатели все още очаква да научи дали ще бъде
лишен от адвокатското си свидетелство заради... манипулиране на съдебни заседатели.
Съдията достига до извода, че населението на град Нешвил е безвъзвратно загубено за
каузата на правосъдието, и приема искането на защитата делото да се гледа в друг съд – в
Чатануга, през януари 1964 година.
Една сутрин, няколко дни до една седмица преди 22 ноември 1963 година, Джими ми се
обади и ми каза да отида на уличния телефон. Когато пристигнах там, той ми каза само едно
нещо: „Отиди да се видиш с твоя приятел“.
Отидох с колата до къщата на Ръсел и когато ми отвори, единствените му думи към мен
бяха следните: „Отиди да се видиш с нашите приятели в Бруклин. Ще ти дадат нещо, което
трябва да закараш в Балтимор“. Това не беше в стила на Ръсел. Начинът, по който се изрази,
определи каква ще бъде атмосферата на цялото нещо, каквото и да беше то.
Обърнах и отидох с колата в ресторант „Монти“ в Бруклин. Там се събираха хората от
фамилията Дженовезе. Това е най-старият италиански ресторант в Ню Йорк. Намира се в
южната част на Бруклин, недалеч от канала „Гоуанъс“. Има отлична кухня. От лявата страна
на ресторанта се намира собственият им паркинг. Паркирах там, влязох и застанах на бара.
Тони Про стана от масата си, отиде в дъното и се върна с един сак. Подаде ми го и каза:
– Отиди в циментовата фабрика „Кембъл“ в Балтимор, където ходи онзи път с камиона.
Пилотът на нашия приятел ще те чака там, за да вземе това.
Човек нямаше нужда да е прекарал толкова много време на фронта, за да разбере, че
държи сак с три или четири карабини в него. Разбрах, че са карабини, но нямах никаква
представа какви точно. И знаех, че не бива да отварям сака, за да видя.
Когато пристигнах там, пилотът на Карлос, Дейв Фери, чакаше с още един тип от
фамилията Дженовезе, когото познавах от ресторант „Монти“. Той вече не е сред нас, но има
добро семейство. Няма нужда да замесвам името му в това. Та той ми каза:
– Как е твоят приятел?
– Добре е – отвърнах аз.
– Носиш ли нещо за нас? – попита ме той.
Ръсел беше задал такъв тон на цялата операция, че дори не излязох от колата си. Само му
подадох ключовете. Той отвори багажника, взе сака, сбогувахме се и аз потеглих обратно към
дома.
По времето на тази среща в ресторант „Монти“ Провенцано е на свобода, след като е
обжалвал присъдата си за рекет от 13 юни 1963 година. Неговият партньор в бизнеса Майкъл
Комунале, бивш прокурор от окръг Хъдсън, е бил изправен пред съда по същото обвинение.
В крайна сметка присъдата от юни 1963 година ще влезе в сила и Провенцано ще лежи
четири години и половина в затвора в Луисбърг, а заради характера на извършеното
престъпление ще му бъде наложена забрана да се занимава с профсъюзна дейност в
продължение на пет години след освобождаването му. По време на процеса репортерът от
вестник „Ню Йорк Пост“ Мъри Кемптън определя Провенцано като „най-скъпоплатеният
профсъюзен лидер в Америка“. Към този момент Провенцано получава заплати за три
длъжности едновременно в профсъюзната организация, общата сума от които надвишава
заплатата на Джими Хофа и тази на президента на САЩ.
Ясно видимият двигател на процеса срещу Провенцано за рекет е Боби Кенеди, който
шумно го оповестява в пресата. На свой ред Провенцано заклеймява тактиката на главния
прокурор да изпраща следователи, които да разпитват неговите приятели, съседи и – особено
непростимо – децата му. Вестник „Ню Йорк Таймс“ съобщава, че Провенцано е описал
Кенеди „с толкова вулгарни изрази, че репортажът не е бил подходящ за излъчване по
телевизията, а репортерите от вестниците не са успели да извадят от думите му и един цитат,
който да може да бъде отпечатан“.
На 20 ноември 1963 година в Нешвил съдия Милър отнема адвокатското свидетелство на
Томи Озбърн.
Два дни по-късно, на 22 ноември 1963 година, президентът Джон Ф. Кенеди е убит в
Далас.
Сред всички телефонни разговори, проведени от опечаления Боби Кенеди във връзка с
убийството на брат му, има и един с Уолтър Шеридан. Боби Кенеди се обажда на Уолтър
Шеридан, за да го накара да провери дали Джими Хофа не е замесен в убийството.
Профсъюзният дом в Уилмингтън, щата Делауеър, по онова време беше до гарата. Местната
профсъюзна организация се водеше част от тази във Филаделфия. Имах някаква профсъюзна
работа там, а по пътя трябваше да спра в няколко гаражи за камиони. Когато влязох в
профсъюзния дом, по радиото съобщаваха, че Кенеди е застрелян. Когато за пръв път чух
новината от Далас, и аз се разтревожих така, както всички останали по света. Той не беше от
любимите ми хора, но нямах нищо лично срещу него, а човекът имаше добро семейство. Още
преди Руби да очисти Осуалд, започнах да се питам дали всичко това няма нещо общо с
онази работа в ресторант „Монти“. Няма нужда да ти казвам, че нямаше към кого да се
обърна, за да го попитам дали е така.
Когато новината за убийството се разпространява в цялата страна, всички държавни
служители са освободени от работа, а националните знамена във Вашингтон са спуснати
наполовина. Когато Джими Хофа научава, че вицепрезидентът на профсъюза Харълд Гибънс
от местната организация в Сейнт Луис е наредил да спуснат наполовина знамето в
профсъюзния дом и го е затворил, Хофа побеснява.
Джими никога не прости на Харълд Гибънс за това, че спусна знамето наполовина. Ето
какво казах на Джими: „Какво да направи? Знамената на всички други сгради са били
спуснати“. Но Джими не искаше да ме чуе. След това, когато Джими трябваше да влезе в
затвора, аз му казах да назначи Харълд Гибънс да отговаря за работата на профсъюза вместо
Фиц. Нямаше по-посветен на профсъюзната работа от него. Харълд Гибънс беше образцов
член на профсъюза. Но Джими ми каза само това: „Майната му“.
В деня на погребалната процесия на президента Кенеди, когато целият свят е в траур заради
смъртта на сразения главнокомандващ на САЩ, Джими Хофа излиза по телевизията в
Нешвил, за да обвини властите за това, че са натопили Томи Озбърн и са му отнели
адвокатското свидетелство. Хофа казва: „Струва ми се, че това е пародия на правосъдие.
Самият факт, че федералните и местните власти, както и съдиите са участвали в подобен
заговор, за да го хванат в капана си и да ме лишат от компетентен адвокат, който да ме
представлява на делото“.
А след това със злокобен намек за сърцераздирателното и трагично погребение, което се
провежда на същия ден, Джими Хофа злорадо казва на телевизионните зрители в Нешвил, че
„Боби Кенеди вече е просто обикновен адвокат“.
ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
„ПОГАЗВАНЕ НА ПРАВАТА НА НАРОДА“
Още на 9 декември 1963 година – едва седемнайсет дни след покушението срещу брат му –
Робърт Кенеди обсъжда накратко възможността мафията да е замесена в него с Артър М.
Шлезингър-младши. Шлезингър е историк, носител на наградата „Пулицър“ и бивш
преподавател от Харвардския университет, който работи като специален съветник на
президента Кенеди. В двутомната си биография „Робърт Кенеди и неговото време“
Шлезингър пише, че двамата с Робърт Кенеди са прекарали заедно вечерта на 9 декември и
„аз го попитах, може би нетактично, за Осуалд. Той отговори, че няма място за сериозно
съмнение във факта, че Осуалд е виновен – но продължава да има място за спор дали го е
направил сам или като част от по-мащабен заговор, организиран от кубинците или от
гангстерите.“
Две години след като комисията на Уорън публикува доклада си от 1964 година, Боби
Кенеди казва на Ричард Гудуин, бивш сътрудник от Белия дом на брат му Джак: „Никога не
съм вярвал, че са били кубинците. Ако е бил замесен някой друг, това е била организираната
престъпност. Но не мога да направя нищо по въпроса. Вече не“.
По времето, когато Боби Кенеди изказва тези твърдения пред бивши официални лица от
Белия дом и свои приятели, той знае повече за тайните на организираната престъпност от
всеки „външен човек“ в страната. Боби Кенеди със сигурност знае, че когато не се води
гангстерска война, кръстниците никога не ликвидират втория човек в йерархията на
конкурентна фамилия. За да предизвикат желаната промяна, кръстниците на мафията по
традиция са елиминирали – и продължават да елиминират – своите равнопоставени, а не
техните подчинени. На международно равнище същата тактика се нарича смяна на режима.
За италианските кръстници това е просто старата сицилианска максима, че за да убиеш едно
куче, не му режеш опашката, а главата.
В мъчителния ден, в който брат му е смъртоносно прострелян в Далас, Робърт Кенеди е
във Вашингтон начело на двудневно заседание на федералните прокурори от своята служба.
Прокурорите са пристигнали от кабинетите си в цялата страна, за да участват в тази ключова
среща в министерството на правосъдието. Целта на срещата е да се уточнят подробностите
от следващата фаза на кампанията на главния прокурор срещу организираната престъпност в
страната.
Робърт Кенеди научава съкрушителната новина от Далас по време на обедната почивка на
втория ден от срещата.
Началникът на криминалния отдел в министерството на правосъдието по това време, един
юрист на име Уилям Хъндли, се изразява по следния начин: „В мига, в който онзи куршум
улучи главата на Джак Кенеди, всичко свърши. Това беше краят. Кампанията против
организираната престъпност просто спря“.
Да разкрие истината за организираната престъпност и да освободи Америка от нея до
този момент е най-важната цел на Боби Кенеди, на която е посветил цялата си страст и
енергия. За него това е особено личен проблем, който е превърнал в личен проблем и за
хората от екипа си, и за враговете си в средите на организираната престъпност. Благодарение
на Боби Кенеди кампанията се води с необичайно ожесточение.
През първите три години от своята кампания срещу организираната престъпност, която в
крайна сметка ще продължи общо шест години, Боби е главен съветник на комисията на
сенатор Маклелън. През тези три години той непрекъснато разпитва, тормози и унижава
мнозина от най-опасните и отмъстителни хора в Америка. Кенеди задава нови и нови
многозначителни въпроси и всеки път получава един и същ отговор: „Отказвам да отговоря
на този въпрос на основание на това, че отговорът може да бъде използван за наказателно
преследване срещу мен“. По време на един от тези разпити Боби е погледнал в очите Сам
Джанкана, по прякор Момо, и му е казал: „Ти си водещият убиец на престъпната група, която
е наследила мафията на Капоне“. Боби е разпитвал добрия приятел на Франк Синатра и
негов бизнес партньор в казиното „Кал-Нева“ за това, дали се отървава от враговете си, като
натъпква труповете им в сандъци. Когато Джанкана се засмял и за пореден път се позовал на
Петата поправка, Кенеди подигравателно отбелязал: „Мислех, че само малките момиченца се
кикотят така, господин Джанкана“.
Когато казва тези думи, Боби Кенеди със сигурност знае, че Сам Джанкана, по прякор
Момо, е прословут със садистичните си методи в убийствата, които извършва. През декември
1958 година Джанкана е поръчал бруталното убийство на господин и госпожа Грийнбаум в
техния дом във Финикс, щата Аризона. След като и двамата са били измъчвани, гърлата им са
прерязани. Гюс Грийнбаум е сътрудник на Майер Лански. След убийството на Бъгси Сийгъл
Грийнбаум е заел мястото му като управител на хотел-казино „Фламинго“ в Лас Вегас.
Когато самият Грийнбаум е убит, вече е управител на хотел-казино „Ривиера“ в Лас Вегас
което собственост на Сам Джанкана. Джанкана подозира Грийнбаум в кражба от него. За да
изпрати послание до всички, които работят за него, да играят по правилата, Джанкана
заповядва да измъчват и убият както Грийнбаум, така и напълно невинната му съпруга.
През 1961 година Джанкана изпраща същото послание до собствените си хора. Уилям
Джексън, по прякор Екшън, е 140-килограмов лихвар, който работи за Джанкана. След като е
заподозрян, че е станал доносник на властите, Джексън е откаран в една
месопреработвателна фабрика, където е провесен от петнадесетсантиметрова стоманена
кука за месо и е измъчван в продължение на два дни. Джексън е систематично пребиван,
раняван с хладни оръжия, изгарян, прострелян в капачката и разтърсван с електрошокова
палка за добитък, докато не умре. Направени са му снимки и всички, които работят за
Джанкана в необятната му престъпна империя – от Чикаго до Лас Вегас, от Далас до
Холивуд и до Финикс, – са задължени да ги разгледат.
В края на трите си години като главен съветник на комисията на сенатор Маклелън Боби
Кенеди прибавя към безстрашната си кампания срещу организираната престъпност и една
книга, която става бестселър. В книгата си Кенеди разкрива истината за мафията с големи
подробности, като назовава определени лица по име и разказва за техните действия на
широката общественост. Боби Кенеди дава следното определение на организираната
престъпност в заглавието на своята книга: „Врагът отвътре“.
През следващите три години от кампанията си срещу организираната престъпност Кенеди
е главен прокурор – водещият служител на реда в страната, на когото докладва лично
директорът на ФБР
Дж. Едгар Хувър. Боби Кенеди съставя списък от гангстери, които да бъдат преследвани,
преследва ги и ги хвърля в затвора. Боби Кенеди многократно увеличава употребата на
подслушвателни устройства и доносници. Почти всекидневно той показва на Америка и
федералното правителство, особено на директора на ФБР Хувър, как организираната
престъпност наистина съществува, как държавата трябва да се прочисти от организираните
престъпници и как трябва да се използва огромната, но до този момент неупотребявана мощ
на федералното правителство, за да се постигне тази цел.
А в сърцето и ума на Боби Кенеди няма по-личен враг или по-голяма опасност за
държавата от Джими Хофа. При все това до този момент Хофа продължава да се измъква от
мрежите му.
След събитията в Далас обаче изворът на силата на Боби Кенеди пресъхва. За всички
престъпления, които биха извършили Джими Хофа и неговите приятели от този момент
нататък, Боби Кенеди вече няма да се намира в изключително влиятелното положение да
бъде главен прокурор на собствения си брат и най-добър приятел.
Но за миналите прегрешения на Хофа – онези, за които вече е обвинен – Боби Кенеди
продължава да бъде главен прокурор на Съединените щати, при това с пълна сила.
По някакъв начин Боби Кенеди и Линдън Джонсън успяват да загърбят различията
помежду си за достатъчно дълго време, така че Кенеди да остане на длъжността главен
прокурор, докато делата срещу Хофа не бъдат приключени. „Екипът за задържане на Хофа“
остава непокътнат начело със своя водач и основен стратег. И двете предстоящи дела срещу
Джими Хофа са насрочени за началото на 1964 година. Делото по обвинение за
манипулиране на съдебни заседатели трябва да започне в Чатануга на 20 януари, а делото за
злоупотреба с пенсионния фонд по случая „Сън Вали“ в Чикаго на 27 април през същата
1964 година. „Екипът за задържане на Хофа“ разчита на този двоен удар на правосъдието, за
да изпрати Джими Хофа в затвора.
В средата на януари бях в Чикаго с Джими за окончателното подписване на националното
споразумение с транспортните компании. Работех за профсъюза, който беше широко
представен в Чикаго по това време. Тогава имаше четири района, или „конференции“, както
ги наричаха, всяка си имаше вицепрезидент и всички те бяха там. Беше исторически момент
за работническото движение. Беше истинско събитие. Предстоеше споразумението да бъде
одобрено от местните профсъюзни организации, но на практика работата беше свършена в
Чикаго. Всяка местна профсъюзна организация запазваше автономията си по местни
въпроси и съответната конференция имаше право да добави допълнение по свое усмотрение
към националното споразумение, за да уреди специфичните си нужди или тези на местната
управа. Местните организации можеха да договарят по-добри условия за себе си по
определени въпроси, но никой нямаше право да договаря по-малко от това, което трябваше
да получават работниците според националното споразумение. За съжаление, и след това
имаше измами. В Ню Йорк бяха прословути с това, че плащаха по-малко на работниците.
Националното споразумение беше достъпно за всички, но ръководителите на местните
профсъюзни организации трябваше да го прилагат от името на своите членове. Тони Про
никога нямаше да получи официална вечеря в своя чест от профсъюзните членове, за които
отговаряше. Много от членовете в неговата местна профсъюзна организация получаваха по-
малко или оставаха без работа, а управата на бизнеса плащаше под масата на Про за това.
Четири дни след като подписа националното споразумение с транспортните компании,
Джими отново беше в окопа на съдебната зала – този път в Чатануга. Когато делото започна,
отидох в Чатануга, за да седя в съдебната зала при Бил Изабел и Сам Портуайн. Бяха
намерили нов местен адвокат, който да замести онзи, на когото бяха отнели адвокатското
свидетелство. Бил Буфалино и Франк Рагано също бяха там. Бяха назначили адвокати и за
всички останали обвиняеми. Алън Дорфман, който управляваше пенсионния фонд, беше
обвинен за това, че е помагал на Джими за манипулирането на съдебните заседатели. Чъки
О’Брайън също беше с Джими – несъмнено със задачата да внимава за евентуални други
побъркани, влезли в съда с пистолет.
А в Чатануга беше претъпкано, човече. В залата на съда нямаше свободно място. След като
останах там няколко дни, ми казаха как няма нужда от присъствието ми в съдебната зала и аз
си тръгнах от Чатануга и се върнах на работа. Когато заминах от щата Тенеси, всички бяха на
мнение, че обвинението разполага с доказателства за някои от хората, но няма нито един
свидетел, който може да докаже участието на Джими в цялата история. Всички говореха
така, все едно се канят да изпратят още няколко парашута на Боби Кенеди. Но все още не
знаеха за Партин. От обвинението бяха запазили Партин за последно. Той беше тайното им
оръжие.
Няма съдебно изискване свидетелите на обвинението да бъдат посочвани предварително.
Едуард Грейди Партин остава в тайна, затворен в една хижа в планината Лукаут, щата
Тенеси.
Делото за манипулиране на съдебни заседатели в Чатануга напредва, а прокурорът
Джеймс Нийл привиква нови и нови свидетели, за да подкрепи обвиненията срещу
съучастниците на Хофа – с други думи, онези, които са се занимавали с мръсната работа по
време на процеса в Нешвил. Хофа сърдечно се усмихва и излъчва самоувереност.
Но последния ден, три месеца след началото на делото, когато победата на Хофа изглежда
сигурна, обвинението привиква последния си свидетел. В съда влиза Едуард Грейди Партин
и залата експлодира. Адвокатите от защитата възразяват незабавно и шумно. Подаден е иск да
не се взимат под внимание всички евентуални показания, които може да даде Партин.
Обвинението е обвинено на свой ред – за това, че е пуснало къртица в лагера на защитата, и
по този начин е нарушило конституционното право на Хофа да бъде представляван от
адвокат в съда. Ако това обвинение бъде доказано, показанията на Партин ще бъдат
зачеркнати, а Джими Хофа за пореден път ще излезе от съдебната зала като победител.
Възражението на обвинението гласи, че Едуард Грейди Партин не е подставено лице на
прокурорите. Напротив, самият той доброволно е предложил да се яви на делото. Партин не
е докладвал на обвинението. За него е отговарял бившият агент на ФБР Уолтър Шеридан,
който не е юрист по делото. Партин просто е инструктиран от Шеридан да си отваря очите
за евентуални случаи на незаконно манипулиране на съдебни заседатели. Партин е съобщил
за такива случаи на Уолтър Шеридан, а Шеридан на свой ред е докладвал за тях на
обвинението, което е предало информацията за тях на съдията. Партин никога не е обсъждал
с Уолтър Шеридан каквото и да било, което би могъл да е чул в Нешвил по отношение на
самия случай с „Тест Флийт“, нито със защитата на Хофа по това дело.
Обсъждането на иска на защитата продължава четири часа. Съдията приема обяснението
на обвинението и на Едуард Грейди Партин е разрешено да свидетелства пред съда, така че
съдебните заседатели са привикани обратно в залата. От своето място Джими Хофа не
откъсва гневен поглед от Партин. Партин не изглежда смутен. Вместо това Партин
свидетелства за връзката на Джими Хофа с конкретните случаи на манипулиране на съдебни
заседатели, като повтаря пред съда онова, което му е казал самият Хофа за определени
случаи, в които съдебните заседатели са били подкупвани – както преди въпросните случаи,
така и по време на тях. С всяко следващо изречение става все по-ясно, че Джими Хофа е бил
кукловодът, който е дърпал конците в Нешвил.
По време на следващата почивка, когато защитата се оттегля в служебната си стая в
сградата на съда, Джими Хофа сграбчва един тежък стол и го запраща в другия край на
стаята.
След като Партин свидетелства в полза на обвинението, с разпита му се заема защитата.
Кръстосаният разпит продължава почти пет дни, но вместо да се срине под напрежението,
Партин сякаш става все по-силен с всеки изминал ден. В един момент, когато един от
адвокатите на защитата обвинява Партин за това, че е научил показанията си наизуст и ги е
репетирал, Партин му отговаря: „Ако наистина бях репетирал, щяхте да чуете много повече
от това. Забравих някои неща“.
Една вечер, в началото на участието на Партин в делото, по дома на профсъюзния
представител и добър приятел на Партин в Батън Руж е стреляно с ловна пушка.
По време на почивките в свидетелските показания на Партин Джими Хофа започва шумно
да обижда Уолтър Шеридан всеки път, когато пътищата им се пресекат. Веднъж Хофа му
подхвърля гротескните думи, че е чул как Шеридан е болен от рак (което не е вярно), и го
пита: „Колко време трябва, за да подейства?“. В друг случай Хофа казва на Шеридан:
„Нямаш и една капка кураж в тялото си“. Освен това, Хофа започва да крещи на собствените
си адвокати пред свидетели. Репортерите, които чуват думите му, съобщават за реплики от
типа на „Не ме интересува дали ще стоите будни цяла нощ“. Отношението на Хофа към тях
става причина поне един от адвокатите му да си позволява чести и шумни избухвания срещу
съдията – до степен, в която е обвинен в неуважение към съда. На една от почивките Джими
Хофа се обръща към прокурора Джеймс Нийл и му казва: „Ще те преследвам, докато си жив,
Нийл. Няма вечно да бъдеш на държавна служба“. След като Партин приключва със
свидетелските си показания, идва ред на самия Джими Хофа. Но към този момент той вече е
стреснат. Хофа не знае дали обвинението не разполага със записи за това, което е казал на
Партин в Нешвил. Нещо повече, Хофа е убеден, че обвинението разполага с такива. В
резултат от убеждението си той вече не може в прав текст да отрече много от обвиненията,
които са му отправени. Налага му се да се изразява внимателно и да обяснява думите си,
вместо просто да ги отрече.
За нещастие на Хофа въпросните думи се отнасят за реални случаи на манипулиране на
съдебни заседатели, които вече са доказани от свидетелските показания на самите съдебни
заседатели, получили предложения за подкуп. Колкото и да обяснява, това не може да го
спаси. Единственият отговор от негова страна, който можеше да удовлетвори съда, щеше да
бъде недвусмисленото отрицание, че е казвал нещо подобно пред хора като Едуард Грейди
Партин. Но страхът на Хофа, че може да има записани от подслушвателни устройства
разговори, му отнема тази възможност. Представлението, което изнася Хофа в съдебната зала
в Чатануга, не е характерното за него безочливо поведение в стил Джими Хофа.
Останалата част от защитата му е още по-слаба. Хофа и адвокатите му очевидно не са
подготвени за бомбата, която е взривил тайният свидетел на обвинението.
Франк Фицсимънс свидетелства в полза на Хофа, че е изпратил чернокожия профсъюзен
организатор Лари Кембъл в Нешвил, за да се погрижи за някакви профсъюзни дела. Целта на
това твърдение е да намекне, че Кембъл не е бил там с цел да манипулира съдебни
заседатели. Идеята му е да се противопостави на свидетелските показания на Партин,
според които Хофа му е казал следното: „Цветнокожият съдебен заседател е в джоба ми.
Един от моите хора, Лари Кембъл, дойде в Нешвил още преди началото на делото и уреди
въпроса“.
Привикан е и друг свидетел на защитата, който да заяви, че Едуард Грейди Партин е
наркоман. Колкото и да е слаб този ход сам по себе си, обвинението успява да се възползва
още повече от него, като доказва обратното. Обвинението привиква двама експерти по
наркотиците – лекари, които се занимават с лечение на пристрастени – и те свидетелстват
пред съда, че няма никакви признаци Партин да е бил под въздействието на наркотици, нито
изобщо да е употребявал такива през живота си.
В отчаянието и параноята си защитата подава иск за прекратяване на делото на основание
на това, че обвинението е използвало електронни и други средства за подслушване и
наблюдение на екипа на защитата. Искът е подкрепен с писмени клетвени декларации от
експерти по електронно наблюдение и фотографии на лица, набедени за агенти на ФБР,
които са следили адвокатите от защитата. Оказва се, че сред всички фотографирани лица
има само един агент на ФБР, който случайно е минал пред обектива с колата си. Всички
останали снимки са на обикновени граждани на Чатануга, които са искали да снимат с
личните си фотоапарати прочутите знаменитости пред съдебната зала в своя град. Докато
обсъждат иска, един от адвокатите на защитата, Жак Шифър, предизвиква прокурора
Джеймс Нийл на дуел. Шифър казва: „Не го казвай повече, ако не си готов да застанеш зад
думите си. Готов съм да се срещнем където поискаш, с каквото поискаш. Ще видим кой пръв
ще се откаже“. В крайна сметка съдията постановява, че искът за прекратяване на делото на
основание за подслушване и следене на екипа на защитата от страна на ФБР е „напълно
неоснователен“.
Следващият ход на защитата е да подаде нов иск за прекратяване на делото, този път на
основание на това, че съдебните заседатели неволно са чули същия този адвокат от защитата
на име Жак Шифър шумно да обсъжда юридически въпрос с колегите си, а някои от
съдебните заседатели са изразили критичното си отношение към невъздържаните и
агресивни изказвания на Шифър. По време на описания случай съдебните заседатели са
били изолирани в служебната си стая в сградата на съда, така че да не чуват дискусиите в
съдебната зала. Ако адвокатът от защитата не е говорил толкова силно, съдебните заседатели
няма как да са чули нито една дума, излязла от устата на Шифър. За да защити своя иск,
защитата твърди, че друг адвокат от защитата, а именно Франк Рагано, е станал от мястото
си по средата на гръмогласната реч на Шифър и се е приближил до вратата на служебната
стая на съдебните заседатели, за да провери лично дали оттам се чуват думите на Шифър.
Смаян от чутото, съдията изтъква на Рагано, че по този начин е нарушил съдебните
разпоредби за изолиране на съдебните заседатели и вместо да се опитва да изфабрикува
доказателства в подкрепа на иск за прекратяване на делото, трябваше просто да помоли
колегата си да говори по-тихо, както впрочем съдията му е повтарял през цялото време.
В обобщителното си изказване прокурорът Джеймс Нийл казва на съдебните заседатели,
че случилото се в Нешвил е „една от най-сериозните атаки срещу съдебната система, познати
на човечеството“. Колкото до достоверността на показанията на основния свидетел на
обвинението, Нийл се изразява лаконично: „Обвинението твърди, че Партин е казал
истината, защото е проверило всичките му твърдения и е удостоверило, че описаното от него
наистина се е случило“.
Джеймс Хагърти, водещият адвокат от защитата на Джеймс Хофа, нарича целия процес
„мръсна и долна манипулация“. А след това изиграва коза с Боби. Като споменава името на
Боби Кенеди и подбира думите си по такъв начин, че да намекват за робството, Хагърти се
опитва да се възползва от предполагаемите предразсъдъци на южняците срещу Боби Кенеди
за това, че директно е подкрепил процеса на расова интеграция от името на министерството
на правосъдието и е застанал на страната на Мартин Лутър Кинг. Хагърти обвинява Уолтър
Шеридан, седнал в дъното на съдебната зала – човек, който не е свидетелствал пред съда, –
за това, че е „архитект на диаболичния заговор“ срещу Джими Хофа и „верен слуга на своя
господар Робърт Кенеди“.
Следващата реч на защитата също напада Робърт Кенеди и неговия „копой“ Уолтър
Шеридан.
Но съдебните заседатели не се оставят да бъдат заблудени. Алън Дорфман – морският
пехотинец, ветеран от войната на тихоокеанския фронт, който е взел минимално участие в
манипулирането на съдебни заседатели – е оправдан. Джими Хофа и трима други, които са
изпълнявали нарежданията му, са признати за виновни. В два отделни съдебни процеса
срещу тях още двама души, действали от името на Хофа, също са признати за виновни.
При произнасянето на присъдата на 12 март 1964 година, адвокатът от защитата Жак
Шифър е осъден на шейсет дни лишаване от свобода за неуважение към съда. Адвокат Франк
Рагано е наказан с публично мъмрене за това, че е застанал на вратата на служебната стая на
съдебните заседатели, за да подслушва.
Тримата съучастници на Хофа получават по три години затвор всеки. В единия от двата
отделни съдебни процеса човекът на Хофа е осъден на пет години затвора. В другия отделен
съдебен процес – срещу Томи Озбърн, който е нарушил закона с опит за манипулиране на
съдебен заседател от името на своя клиент Джими Хофа – адвокатът е осъден на три години
и половина в затвора.
Джими Хофа, архитектът на цялата операция и единственият, който може да се
облагодетелства от нея, е осъден на осем години затвор.
Докато произнася присъдата си, съдия Франк У. Уилсън казва:
„Господин Хофа, този съд смята... че [в случаите на манипулиране на съдебни заседатели],
за които сте обвинен... вие [сте действал] с ясно съзнание за постъпката си [дори] след
като съдията по делото ви е съобщил за информацията, с която разполага по случая с
вашия предполагаем опит да подкупите съдебен заседател... [За] съда е трудно да си
представи по-съзнателно нарушение на закона при така описаните обстоятелства.
Повечето обвиняеми, които се изправят пред този съд... са погазили или имуществените
права на други хора, или личните им права.
...Присъдата срещу вас е за погазване на правата на народа“.
ДВАЙСЕТА ГЛАВА
КОМЕДИЙНАТА ТРУПА НА ХОФА
Нямаха никаква полза от Партин, ако е мъртъв. Трябваше им жив. Трябваше да може да
подпише клетвена декларация. Трябваше да може да се закълне, че всички неща, които беше
казал против Джими на процеса, са били лъжи – подготвени по сценарий от хората на Боби
Кенеди в „екипа за задържане на Хофа“. Партин трябваше да каже, че е направил всичко
това, защото е бил застрашен с обвинение в отвличане, а не защото Джими беше заплашил да
очисти Боби. Това беше най-добрата стратегия на Джими по случая с манипулирането на
съдебни заседатели. Партин беше наясно, че никой няма да го очисти, докато продължава да
ги разиграва. Партин даде на адвокатите на Джими подписани клетвени декларации, от
които нямаше никаква полза, и дори писмени свидетелски показания. Но в крайна сметка
така и не успяха да го накарат да каже, че е пуснал Джими Хофа по релсите на еднопосочния
влак на правосъдието. Единственото, което успяха да измъкнат от него по въпроса за релсите
и влаковете, не беше нищо повече от това: „Партин, момчето ми, това не е ли „Чатануга
експрес“?.
Другата причина Хофа да има нужда Партин да остане между живите още много години след
процеса беше свързана с шансовете на Хофа да се представи добре пред комисията за
предсрочно освобождаване в бъдеще или да получи помилване от президента. В
автобиографията си Джими Хофа пише, че на 27 март 1971 година Партин е предал на
адвокатите му писмени свидетелски показания, които на практика представляват
„самопризнание в размер на двайсет и девет страници“. Дори само от думите на Хофа в
книгата му за всички запознати с подобни неща става ясно, че въпросният документ не е
„самопризнание“ за манипулиране на Хофа от страна на Партин или властите. Нещо повече,
каквото и да представляват тези писмени свидетелски показания, те са получени в резултат
от това, че хората на Хофа са помогнали на Партин да започне потенциално успешно бизнес
предприятие с Оди Мърфи – филмов актьор и „най-високо отличеният герой от Втората
световна война“.
След войната Мърфи се измъчва от кошмари и сериозно е закъсал. През 1968 година е
подал искане да обяви банкрут, а през 1970 година е оправдан по обвинение в нападение с
намерение за убийство. Въпреки това за един южняк като Партин окиченият с медали
войник от щата Тенеси си остава истински герой. Хофа безочливо е написал в книгата си, че
успехът на бизнес предприятието на Оди Мърфи зависи от неуточнена услуга от Джими
Хофа. Хофа пише, че скоро след предаването на писмените свидетелски показания „сенатор
Джордж Мърфи [представител на републиканците от щата Калифорния, бивш филмов
актьор] лично е занесъл [показанията] на главния прокурор Джон Мичъл, а Оди Мърфи ги е
предал на президента Никсън“.
Не съм се срещал лично с Оди Мърфи – нито с Джими, нито на фронта. Участвали сме в
едни и същи военни операции, но сме били в различни дивизии. След войната беше започнал
да пие много, като мен. Чух, че е имал бизнес с Джими, но не знаех какъв точно. Загина в
катастрофа с малък самолет. По едно време Джими беше в бизнеса с въгледобива, но не
мисля, че Оди Мърфи беше в него.
Междувременно през пролетта на 1964 година във Филаделфия отцепниците от „Глас“
заплашиха да съдят профсъюза, ако продължава да харчи пари за съдебните разходи на
Джими. За делото в Чатануга по случая с манипулирането на съдебни заседатели вече бяха
похарчени повече от един милион долара. А сега се задаваше следващото дело в Чикаго, по
случая със „Сън Вали“. Като се има предвид какво беше заложено на изхода от него,
определено щеше да има доста разходи. Джими беше резервирал един цял етаж в хотела
„Шърман Хаус“ в Чикаго и бяха наели майстор-готвач на пълно работно време, който да
приготвя храна за всички от екипа. Процесът в Чикаго щеше да продължи няколко месеца.
По него щяха да работят половин взвод адвокати. И нищо от това не беше безплатно. За
всичко трябваше да се плати.
Джими каза на управителния съвет на профсъюза да не се притеснява за „Глас“. Каза им,
че адвокатът на профсъюза – Едуард Бенет Уилямс – е обяснил на Джими, че поемането на
съдебните разходи от профсъюзния бюджет е съвършено законно. Едуард Бенет Уилямс беше
адвокатът, когото беше наел Джими за онова дело във Вашингтон по случая с опита за
подкупване на следователя от комисията на сенатор Маклелън, когато докараха Джо Луис в
съдебната зала и изпратиха парашут на Боби Кенеди, след като спечелиха делото. Като
награда за успеха в него Джими направи Едуард Бенет Уилямс адвокат на профсъюза и сега
предположи, че Уилямс ще го подкрепи по този въпрос. Но когато от профсъюза се обадиха
на Уилямс, той им отговори, че никога не е казвал нищо подобно на Джими и поемането на
съдебните разходи, в случай че Джими е осъден, не е законно според конституцията на
профсъюза.
Знам, че на мен ми възстановяваха средствата за съдебни разходи, когато ме оправдаят, но
трябваше да си плащам сам, когато загубя делото. Или по-точно казано, някой трябваше да
организира благотворителна вечеря, на която трябваше да събера пликове от гостите. По този
начин наистина събрах доста пари, с които да си помогна за съдебните разходи по двете
дела, които загубих. Но в крайна сметка се оказва, че когато загубиш делото, винаги си
излязъл на червено.
Делото в Чикаго започна около един месец след като Джими беше осъден на осем години
затвор в Чатануга. Случи се така, че бях в Чикаго по време на процеса, така че веднъж минах
през съда и зачаках в коридора да излязат в почивка. Пожелах успех на Джими и видях от
съдебната зала да излиза голяма група хора – най-вече от профсъюза, а не от така наречената
мафия. Нямаше го дори Джоуи Глимко, който освен това беше и от профсъюза. Поговорих си
с Барни Бейкър. Беше два метра висок и тежеше около сто и шейсет килограма. Обичаше да
яде по много. Не е за вярване, но едно време се беше боксирал в средна категория. Твърдеше
се, че той има нещо общо с пристигането на Джо Луис за онова дело във Вашингтон. Джими
го харесваше. Продаваше вратовръзки. Винаги имаше много вратовръзки на разпродажба.
Барни беше куражлия. Винаги беше готов да помогне. Беше добра мутра. Разследваха го за
онзи доклад на Уорън, защото бяха проследили някакви разговори по телефона между него и
Джак Руби, няколко дни преди историята в Далас.
Бил Буфалино също беше на делото като зрител, а Франк Рагано представляваше един от
другите обвиняеми. Джими обикновено не слушаше адвокатите си. Вместо това той им
казваше какво трябва да се направи. И имаше отлична памет. Помнеше по-добре от
адвокатите какво са казали свидетелите преди две седмици, въпреки че адвокатите си водеха
бележки. Ако някой адвокат кажеше на Джими нещо, което не искаше да чуе, Джими му
отговаряше: „Ами, измисли как да го оправиш“. Но в онзи коридор ми се стори, че този път
може би ще слуша повече.
Джими ми каза да го чакам в профсъюзния дом. Когато се срещнахме в кабинета му в
Чикаго, Джими ми каза в прав текст да предам на нашите приятели от Източното
крайбрежие, че с Партин не бива да се случва нищо лошо. Джими ми каза, че разполага с
добра защита за делото в Чикаго и все още се опитват да накарат Партин да даде писмена
клетвена декларация за делото в Чатануга.
Освен това разполагаха и с един конгресмен от Чикаго, който се казваше Роланд Либонти.
Не съм го срещал лично, но съм чувал за него. Беше човек на Сам Джанкана. По-късно във
вестниците излезе, че Антони Тиши, който беше зет на Джанкана, е получавал заплата от
служебния бюджет на Либонти от Конгреса. Бяха накарали Либонти да подготви резолюция
за разследване на Конгреса срещу Боби Кенеди. Идеята им беше, че Боби Кенеди е нарушил
конституционните права на Джими Хофа с незаконно подслушване и наблюдение, а освен
това е вкарал Партин в техния екип в хотел „Андрю Джаксън“ в Нешвил. Джими нямаше
търпение да си го върне на „Буби“ и да го принуди на свой да се позове на Петата поправка,
когато се изправи пред конгресната комисия. Джими твърдеше, че разполага със записи, на
които се чува как Боби Кенеди прави секс с Мерилин Монро. Джони Росели и Джанкана бяха
монтирали подслушвателни устройства в дома на Мерилин Монро. Не ми е пускал тези
записи, но останах с впечатлението, че се кани да ги пусне – може би на заседанията на
конгресната комисия, ако се стигне до тях.
Заминах си от Чикаго и се върнах на купона във Филаделфия, като предадох нареждането
за Партин на нашите приятели. В местната профсъюзна организация все така водехме
сражения с отцепниците и другите профсъюзи от федерацията. На авеню „Делауеър“ имаше
един бар, където държахме чисти ризи, за да се преобличаме с тях. Ченгетата търсеха човек
със зелена риза, а аз си седях в бара със синя риза. Когато идваха, аз им показвах сметката си
от бара. От сметката изглеждаше, че съм седял там цял ден, само дето аз можех да изпия
толкова за един час.
Делото срещу Джими Хофа и седем негови съучастници започва в Чикаго на 27 април 1964
година, пет седмици след като Хофа е получил смазващата присъда осем години лишаване от
свобода в Чатануга. Както и в Чатануга, самоличността на потенциалните съдебни
заседатели е запазена в тайна и от защитата, и от обвинението до сутринта на първото
заседание.
Изборът на съдебни заседатели за делото преминава без инциденти и обвинението излага
пред тях своята версия на случая с присвояване на средства от пенсионния фонд – в
продължение на тринайсет седмици подробни показания от свидетели и с веществени
доказателства в размер на повече от 15 хиляди документи. Това е голямо дело във всеки
смисъл на думата.
Случаят се отнася до разработването на парцел земя в щата Флорида, на който се планира
изграждането на жилищен комплекс за членове на профсъюза, готови да инвестират лично в
него, като закупят недвижими имоти – домове, в които да живеят след пенсия или да ги
използват по време на отпуските си. Името на строителния проект е „Сън Вали“. Макар и на
профсъюзни членове, включително на самия Джими Хофа, наистина да са продадени имоти
на зелено, парцелът така и не е разработен, строителният предприемач не е построил нищо
и междувременно е починал. „Сън Вали“ обявява банкрут и закупените на зелено имоти
остават без никаква стойност.
За нещастие на Джими Хофа, преди „Сън Вали“ да обяви банкрут през 1958 година, той е
разпоредил внасянето на 400 хиляди долара в безлихвен депозит в една банка във Флорида,
които да послужат като гаранция за заем на строителния предприемач на „Сън Вали“, така
че да може да изгради пътища и да прокара комунални услуги до парцела. Джими Хофа се
сдобива с въпросните 400 хиляди долара директно от пенсионния фонд на собствената си
местна профсъюзна организация в Детройт. Когато „Сън Вали“ обявява банкрут, банката
задържа гаранцията от 400 хиляди долара. За да си върне тези 400 хиляди долара, Хофа
трябва да намери общо 500 хиляди долара – сумата, която строителният предприемач е
дължал на банката, преди да почине.
За да събере необходимия половин милион, според обвинението Хофа се заема усилено да
раздава краткосрочни заеми от пенсионния фонд в периода между 1958 и 1960 година. Хофа
и седемте му съучастници започват да раздават заеми от пенсионния фонд наляво и надясно
на рискови бизнес предприятия, като събират лихви и комисиони върху тях, и пренасочват
част от приходите към Хофа, така че да плати на банката във Флорида. Към 1960 година
мисията е изпълена и Хофа не само е платил на банката във Флорида, а плаща на местната
профсъюзна организация и 42 хиляди долара за пропуснати лихви, когато връща заема от 400
хиляди долара в пенсионния фонд на организацията.
Обвинението твърди, че всичко това представлява финансова измама поради факта, че
Джими Хофа е действал с оглед на лична облага, когато е убеждавал профсъюзните членове
да инвестират в имоти в строителния проект „Сън Вали“; действал е с оглед на лична облага,
когато е взел заем от пенсионния фонд на местната профсъюзна организация, и е действал с
оглед на лична облага, когато е раздавал краткосрочни заеми от пенсионния фонд след това,
за да спечели достатъчно пари, с които да върне заема на профсъюзната организация.
Обвинението твърди, че мотивът на Хофа за лично облагодетелстване се потвърждава от
съдържанието на един документ, който е подписал. Обвинението твърди, че Джими Хофа е
подписал тайно споразумение със строителния предприемач, по силата на което Хофа трябва
да получава 22% от всички бъдещи печалби на строителния проект, след като бъде завършен.
Защитата на Джими Хофа е съвсем проста: той ще отрича, че подписът е негов.
Строителният предприемач вече не е между живите и не може да свидетелства, че подписът
на въпросното споразумение наистина е на Хофа. Партньорът в бизнеса на Джими Хофа,
Оуен Бърт Бренан, също не е между живите и не може да свидетелства, че подписът е на
Хофа. Може би Бърт Бренан се е подписал с името на Хофа, с намерението да задържи
печалбата от 22% за себе си. Може би строителният предприемач се е подписал с името на
Хофа, за да даде гаранция на останалите инвеститори с твърдението, че Хофа – с цялата
финансова мощ на пенсионния си фонд – вече е застанал зад неговия проект.
Обвинението демонстрира, че кампанията за даване на заеми между 1958 и 1960 година с
цел да бъдат спечелени необходимите средства, с които да се плати на банката във Флорида,
включва заем от 3,3 милиона долара за изграждането на хотел „Евърглейдс“ в Маями, за
което обвиняемите са получили рушвет от 330 хиляди долара. В друг случай строителната
компания „Блек“ е получила заем от 650 хиляди долара. Строителната компания „Блек“ не
съществува; Сесил Блек е общ работник, който получава седмична заплата в размер на 125
долара и никога не е виждал и един цент от тези пари.
Делото в Чикаго е особено неприятно за Джими Хофа, защото според него цялата така
наречена кампания за даване на заеми между 1958 и 1960 година не е нищо повече от акт на
самозащита от негова страна. Всичките му усилия да върне парите на местната профсъюзна
организация в Детройт са директен резултат от напрежението, което Боби Кенеди е
упражнил върху него със заседанията на комисията на сенатор Маклелън, и негативната
светлина, в която е представена гаранцията от 400 хиляди долара, внесени в безлихвен
депозит.
Основният свидетел на обвинението в делото срещу Джими Хофа в Чикаго е експерт по
почерка от ФБР, който свидетелства, че подписът на „Дж. Р. Хофа“, положен на
споразумението със строителния предприемач, отговаря на предоставените му образци от
почерка на Джими Хофа.
Обвинението се оттегля и пред съда се изправя Джими Хофа. Както се очаква, Хофа
отрича подписът на споразумението да е негов. Неочаквано за всички, Хофа стига по-далеч,
като твърди, че никога през живота си не е подписвал официален документ с името „Дж. Р.
Хофа“. Джими Хофа дава показания под клетва, че винаги е подписвал всички официални
документи с името „Джеймс Р. Хофа“.
Този път обвинението няма таен свидетел, но се заема да прерови всички купчини от
документи, с които разполага, в търсене на еквивалентно решаващо оръжие сред тях. По
време на кръстосания разпит, обвинението задава на Джими Хофа дали лично е взел под
наем хотелски апартамент в комплекс „Блеър Хаус“ в Маями Бийч. Убеден в това, че наемът
на хотелския апартамент може да бъде представен като законен служебен разход, Хофа
отговаря утвърдително. Когато го питат дали лично е подписал договора за наем, Хофа
отново потвърждава това. В този момент прокурорът подава договора на Хофа, за да
потвърди дали подписът върху документа е негов. За безкрайно изумление на Хофа той е
подписал документа с името „Дж. Р. Хофа“.
Уолтър Шеридан красноречиво обобщава за какво се води делото в Чикаго срещу Джими
Хофа: „Хофа е използвал средства, предназначени за пенсии на профсъюзни членове, за да
се измъкне от затрудненото положение, в което е изпаднал, след като се е възползвал от
пенсионния фонд на профсъюза за лична облага“. Ако трябва да си говорим с цифри, Джими
Хофа е отмъкнал 400 хиляди долара от своите събратя от профсъюза и за да ги върне
навреме, преди да му създадат неприятности от юридическо естество, е отмъкнал други 500
долара долара от същите тези профсъюзни събратя.
На 26 юли 1964 година съдът съответно признава за виновни Джими Хофа и неговите
седем помощници по обвинението за финансова измама. На 17 август 1964 година Джими
Хофа е осъден на още пет години в затвора, които трябва да излежи непосредствено след
края на осемгодишната си присъда, с която се е сдобил в Чатануга.
Една седмица след като научава новината за дяволската дузина от години, които ще трябва
да излежи във федерален затвор, Джими Хофа научава друга – на 25 август 1964 година Боби
Кенеди подава оставката си като главен прокурор и обявява, че ще се кандидатира на
изборите за сенатор от щата Ню Йорк. Уолтър Шеридан освобождава длъжността, която
заема в министерството на правосъдието, за да помага на Боби Кенеди да води
предизборната си кампания.
Бяхме толкова свикнали Джими винаги да побеждава, че беше трудно да повярваме как ще си
позволи да загуби два пъти поред от Боби. Просто си знаехме, че няма да го приеме толкова
лесно.
При все това по време на първото дело в Тенеси той сам изигра картите си по такъв начин,
че вдигна присъдата си на сериозно количество години в затвора. Продължаваше да се опитва
да подкупва съдебните заседатели, дори след като започнаха да го хващат. Все едно онова
кенгуру не спираше да го удря с опашката си по тила, а той все така не успяваше да разбере
какво става и продължаваше да отнася нови и нови удари.
Някои от нашите приятели започнаха да се съмняват в трезвата преценка на Джими, след
като се беше раздрънкал пред Ед Партин – човек, когото почти не познаваше. В нашия свят
трябва да правиш така, че всичко да си остане между нас, ако очакваш да ти имат доверие. Не
бива да правиш така, че хората да загубят уважението си към теб.
По-късно разбрах от Харолд Гибънс, че след онова дело в Чикаго Джими винаги е
внимавал да подписва всички документи с името „Джеймс Р. Хофа“.
По времето, когато обявява кандидатурата си за сенатор, Боби Кенеди е посветил последните
три години и половина от живота си на преследване на Хофа и неговия профсъюз. Усилията
на Боби Кенеди са се увенчали с обвинения срещу 201 профсъюзни дейци и обвинителни
присъди срещу 126 от тях.
Благодарение на Боби Кенеди мафиотите в цялата страна ще бъдат подложени на толкова
щателно наблюдение, че вече дори няма да могат да се събират заедно в заведения за
обществено хранене, без да предизвикат полицейска акция срещу тях. На 22 септември 1966
година група мафиоти от цялата страна обядват в ресторант „Ла Стела“ във Форест Хилс в
Куинс, Ню Йорк, когато полицията идва да ги арестува. Сред хората, които са арестувани,
подложени на полицейски тормоз и освободени, без да бъде повдигнато обвинение срещу
тях, са Карлос Марчело, Санто Трафиканте, Джо Коломбо и Карло Гамбино. Един месец по-
късно групата предизвикателно се събира в същия състав в ресторант „Ла Стела“, но този
път взимат със себе си и своя адвокат – Франк Рагано.
Кампанията на Боби Кенеди срещу организираната престъпност и особено методологията,
разработена от него – събиране на информация, съсредоточаване върху конкретни мишени,
сключване на споразумения с доносници, употреба на усъвършенствано електронно
оборудване и настояване за обединяване на ресурсите на отделни правителствени агенции,
които дотогава често са в конкуренция помежду си, – задават модела на всички операции на
федералните власти срещу организираната престъпност оттогава насам. В днешно време
никой не се съмнява в съществуването на организирана престъпност или в твърдото
намерение на федералните власти и ФБР да се борят с нея. В днешно време благодарение на
Боби Кенеди почти никой не мисли за организираната престъпност като за проблем на
местните полицейски органи. Главата може и да е отрязана, но кучето още е живо. Щетите,
които Боби Кенеди нанася на организираната престъпност и мафиотите в профсъюзите, са
непоправими.
Джими Хофа не мислеше за парите. Не го беше грижа за тях. Но обичаше властта. И
независимо дали беше зад решетките или не, нямаше никакво намерение да се разделя с тази
власт. На първо място, щеше да направи всичко по силите си, за да не влиза в затвора. Ако
все пак влезе в затвора, щеше да продължи да управлява оттам,
докато не направи каквото трябва, за да излезе на свобода. И след като излезе от затвора,
щеше да си върне властта над всичко. А аз щях да му помогна да го направи.
През 1965 година в съда в Чатануга е подаден иск за преразглеждане на делото на основание
на това, че съдебните заседатели от предишното дело са правили секс с проститутки. В иска
се твърди, че проститутките са били осигурени от федерални шерифи като стимул за
съдебните заседатели да подкрепят обвинението. Искът е придружен от писмени клетвени
декларации от четири проститутки от Чатануга. Една от тях, на име Мери Мъндей, твърди
как съдията в Чатануга е споделил с нея, че иска да „пипне Хофа“. Човек само може да си
представя какъв смях е предизвикала тази юридическа „импровизация“ в храма на Темида в
Чатануга. Съдията незабавно отхвърля смехотворния иск. Обвинението изправя една от
проститутките пред съда, за да я осъди за лъжесвидетелстване. В резултат от това Мери
Мъндей веднага оттегля писмената си клетвена декларация.
На профсъюзната конференция през юли 1966 година в Маями Бийч Джими Хофа
прокарва промени в конституцията на профсъюза, за да създаде нова длъжност в
организацията – тази на генерален вицепрезидент. Заемащият тази длъжност разполага с
цялата необходима власт, за да ръководи профсъюза, ако президентът влезе в затвора. Хофа
назначава предполагаемата си марионетка Франк Фицсимънс на новата длъжност като
генерален вицепрезидент. В същата година Хофа увеличава и собствената си заплата в
профсъюза от 75 хиляди на 100 хиляди годишно – толкова, колкото получава и президентът
на Съединените щати. С изричното условие, че заплатата на Хофа ще продължи да му бъде
изплащана, дори президентът да влезе в затвора.
Обяснението за делегатите на конференцията е следното: Хофа трябва да продължава да
получава заплатата си, докато е в затвора, защото престоят зад решетките е еквивалент на
отпуск, предназначен за възстановяването на здравето му – нещо като служебните разходи за
риболов в открито море. Хофа убеждава делегатите да одобрят и плащането на всичките му
минали съдебни разходи от профсъюзния бюджет, независимо дали е загубил въпросното
дело или не. По времето на конференцията тези разходи възлизат на 1 277 680 долара. Хофа
убеждава делегатите да одобрят и плащането на всичките му бъдещи съдебни разходи,
каквито и да се окажат те.
Междувременно екипът на Хофа обжалва присъдата от Чатануга пред Върховния съд на
САЩ. Върховният съд се съгласява да разгледа искането за обжалване, защото юридическият
казус за конституционното право на Хофа да бъде представляван от адвокат и евентуалното
му нарушение от присъствието на Партин в хотел „Андрю Джаксън“ все още няма прецедент
в правния мир. Обжалването се провежда в апогея на „революцията в наказателното право“ –
десетилетието между 1961 и 1971 година, когато са утвърдени принципно нови права на
обвиняемите по наказателни дела. Обжалването на Хофа е компетентно проведено от
Джоузеф А. Фанели – опитен апелативен адвокат, който се присъединява към неговия екип.
Уолтър Шеридан пише, че след аргументацията на двете страни по делото пред Върховния
съд обвинението „съвсем не беше сигурно какво ще бъде решението на съда“.
За всеки случай обаче комедийната трупа на Хофа решава да извие ръката на либералния
върховен съдия Уилям Бренан. Уолтър Шеридан разказва за тази абсурдна апелативна
„импровизация“ по следния начин: „Един профсъюзен представител се е свързал с брата на
върховния съдия Уилям Бренан. Братът на съдията, собственик на пивоварна, е бил
информиран, че ако брат му не гласува както трябва по случая с Хофа, пивоварната му ще
бъде затворена и никога повече няма да отвори“.
Въпреки тази тактика за сплашване Върховният съд отхвърля обжалването на Джими
Хофа. Съдия Бренан гласува за мнозинството, говорител на което е съдия Потър Стюарт.
Говорител на малцинството е съдия Ърл Уорън, който гласува присъдата срещу Хофа да бъде
отменена. Уорън определя начина, по който обвинението тайно се е възползвало от Партин,
като „оскърбление срещу почтеността и прозрачността на федералната система за
правораздаване“.
Девет дни след оповестяването на решението съдия Потър Стюарт получава писмо от
един стар приятел от университета, от името на Джими Хофа. Писмото е изпратено от
Уилям Лоуб – собственик и издател на влиятелния вестник „Манчестър Юниън Лийдър“,
разпространяван в Ню Хемпшир. Лоуб информира своя приятел съдия Стюарт за това, че
неназован високопоставен правителствен служител го е уверил, че Боби Кенеди е използвал
незаконни методи за подслушване в желанието си да накаже Хофа. Лоуб пропуска да
спомене в писмото си важния факт, че му е обещан огромен заем от пенсионния фонд на
профсъюза – заем, който след това наистина получава. Ако беше доказано, че адвокатите на
Хофа са накарали Лоуб да напише това писмо, срещу тях щеше да бъде заведено дело за
нарушаване на професионалната етика, но въпросът не е разгледан допълнително.
Адвокатите на Хофа подават иск за преразглеждане на решението на съдия Стюарт.
Подобни искове се подават по традиция, но Върховният съд рядко ги уважава, независимо
какви писма получава от влиятелни личности.
Докато очакват решение по иска за преразглеждане, от трупата на Хофа подават пред
Върховния съд още един иск – нещо ново за юридическата практика, озаглавено от тях „Иск
за отмяна на присъдата поради подслушване, електронно наблюдение и други смущаващи
действия на обвинението“. Искът е подкрепен с писмена клетвена декларация от един
специалист по подслушване и електронно наблюдение на свободна практика на име
Бенджамин Никълс, по прякор Бъд. В писмената си клетвена декларация Никълс твърди, че
се е срещнал с Уолтър Шеридан в Чатануга, непосредствено преди началото на делото за
манипулиране на съдебни заседатели. Никълс твърди, че Шеридан му е платил, за да
монтира подслушвателни устройства в телефонните апарати в служебната стая на съдебните
заседатели и впоследствие Никълс наистина го е направил под ръководството на Шеридан.
Но в новия иск на екипа на Хофа има един малък проблем: в служебните стаи на съдебните
заседатели както в сградата на съда в Чатануга, така и навсякъде другаде в страната няма
телефони.
Смехът затихва в 3:30 следобед на 7 март 1967 година, когато – три години и три дни след
обвинителната присъда, издадена срещу него за манипулиране на съдебни заседатели –
Джими Хофа прекрачва прага на федералния затвор в Луисбърг, щата Пенсилвания. В броя на
списание „Лайф“ от 17 март 1967 година е публикуван фоторепортаж от събитието,
озаглавен „Затворник 33298-NE: Джеймс Ридъл Хофа – един самоуверен човек в началото на
един дълъг и самотен период от живота си“. Една от фотографиите е на сърце за празника
Свети Валентин, в което има снимка на Джими Хофа, придружена с думите: „Не спирам да
мисля за теб“. В продължение на години това сърце е украсявало вратата на кабинета на
Уолтър Шеридан в министерството на правосъдието. Денят на свети Валентин е 14
февруари – денят на кръвопролитието, извършено от хората на Ал Капоне в Чикаго през 1929
година, и рожденият ден на Джими Хофа. Фоторепортажът завършва с въпроса: „Дали това
събитие бележи края на ерата на Хофа в огромния профсъюз или само временна отсрочка?
Поне засега в профсъюза малцина биха заложили срещу това, че Хофа ще успее да се върне
на власт“.
ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
ПРОСТО МИ ЗАТВОРИ ТЕЛЕФОНА
Дали влизането на Хофа в затвора на 7 март 1967 година, по думите на списание „Лайф“,
„бележи края на ерата на Хофа в огромния профсъюз или само временна отсрочка“? Дали
прехвърлянето на властта в ръцете на Фицсимънс е чиста формалност, или във въздуха
наистина се носи усещането за съществена промяна? От мястото си на фронта на войната
между профсъюзите и безредиците във Филаделфия през 1967 година Франк Шийран
вероятно е първият от водачите на профсъюза – първият „човек на Хофа“, – който усеща
мразовития повей на вятъра на промяната.
Вечерта, преди Джими да влезе в затвора, отидох с колата от Уилмингтън до Вашингтон, за
да го видя. Джими ми даде 25 хиляди долара, за да ги дам на адвокатите на Джони Съливан и
другите двама обвинени за убийството на Джон Гори и приятелката му Рита в профсъюзния
дом на организацията във Филаделфия през 1964 година. Гори беше от „Глас“ и от ФБР се
опитаха да го изкарат така, все едно са го очистили, задето е бил отцепник. Колкото до
момичето, то просто се беше озовало на неподходящо място в неподходящ момент с
неподходящия човек – беше цивилна жертва.
Гори наистина беше от „Глас“, но ако случаят беше такъв, щяха да очистят по-важни хора
от него. Първо щеше да си отиде Чарли Майърс, а не Гори. Майърс беше лидерът на „Глас“.
Гори изобщо не заемаше важно положение в „Глас“. А и каква корупция можеше да излезе
наяве? Нямаше нищо тайно, което да излиза наяве. Всички знаеха за корупцията.
Гори беше комарджия. По-често, когато някой дължи пари от хазарт, вместо да правят
нещо крайно, преговарят с него. Но всичко зависи от обстоятелствата. Може би им се беше
опълчил и не беше проявил уважение. Или може би е дължал прекалено много пари, за да
преговарят за тях. Или пък са преговаряли с него прекалено дълго време и накрая са изгубили
търпение. Или е трябвало да изпратят послание на другите си клиенти, които са започнали
да натрупват дългове, например ако икономическата ситуация не е била благоприятна за това
или нещо подобно. Но най-често просто пребиват човека с дълговете. Освен ако не беше
започнало по този начин, но нещата бяха излезли от контрол.
Във всеки случай историята с Гори започваше да създава ненужни проблеми. Гори не беше
притеснявал никого. Можеха просто да го притиснат малко. Жалко за човека, както и за
момичето. Ако не друго, за днешно време може да се каже поне едно хубаво нещо. Ако не си
плащаш, просто спират да приемат залози от твое име. Съобщават на всички за теб и никой
не приема залози от твое име, докато не си платиш дълговете.
Знам, че се опитваха да го изкарат така, все едно Джими е поръчал убийството. Но мога да
ти кажа без никакво съмнение, че Джими Хофа никога нямаше да накара някого да направи
нещо подобно – да очисти някакъв тип и приятелката му насред профсъюзния дом. Тогава
защо ми даде парите за адвокатите на убийците? Знам само какво ми каза, когато го направи:
„Обещах нещо“. Това ми беше достатъчно. Не ми е работа да знам защо Джими ми даде 25
хиляди долара за адвокатите. Тази сума не беше нищо за Джими, когато иска да направи
услуга на някого. Може би го бяха помолили да направи дарение и това беше дарението.
Може би след това човекът, който беше помолил Джими за дарението, беше казал на Джими,
че Гори бездруго е бил отцепник от „Глас“. Не знам дали е станало така, но той не беше
очистен по нареждане на Джими. Гори беше обикновен тип от ирландски произход, който не
се набиваше на очи с нищо. Сигурен съм, че Джими Хофа дори не знаеше кой е.
Всички в центъра знаеха, че отивам в централата на профсъюза във Вашингтон, за да взема
дарението на Джими за адвокатите на Съливан и останалите. Когато се прибрах във
Филаделфия, Боби Марино, по прякор Големия, ми каза да му дам парите. Каза, че той ще ги
даде на адвокатите вместо мен. В отговор го попитах дали си мисли, че съм направен със
средния пръст. Тринайсет години по-късно ме обвиниха за това, че съм поръчал да очистят
Боби, но съдебните заседатели гласуваха, че съм невинен.
Следващият, който се свърза с мен, за да ми „помогне“ да предам парите на адвокатите,
беше Хари Рикобене, по прякор Гърбавия.
– Няма да стане – казах му аз. – Единствените, които ще получат тези пари от мен, са
самите адвокати.
На хората като Хари Гърбавия и Големия Боби изобщо не им пука, че някой ще отиде в
затвора. Искаха да приберат парите за себе си. Определени хора от центъра са способни на
много коварни постъпки.
Когато ме арестуваха за убийството на ДеДжордж през 1967 година, скоро след като
Джими влезе в затвора, Боби Марино, по прякор Големия, ходил до Вашингтон, за да поиска
от Франк Фицсимънс пари за освобождаването ми под гаранция. Фицсимънс му отказал.
Марино не е ходил във Вашингтон при Фиц заради мен. Двамата нямахме общ бизнес. Не
бяхме и приятели. Големия Боби беше ходил там, за да изкара нещо за себе си. Хората като
него се опитваха да приберат парите от чуждото нещастие в джоба си – просто си бяха
такива. Останах в ареста във Филаделфия в продължение на четири месеца, докато съдията
не ми разреши сам да си платя гаранцията. Когато излязох оттам, подгоних Големия Боби.
Беше около два метра висок и като нищо беше сто и шейсет килограма. Но не искаше да си
има неприятности с мен.
Когато излязох от ареста, помолих Фиц да ми възстанови разходите, но той ми отказа.
Джими дори нямаше да се замисли, преди да го направи. Обадих се на Ръсел, той се обади и
уреди да си взема парите от Фиц. Взех тридесет и пет бона от Фиц във Вашингтон. Оставиха
ми парите в ресторант „Маркет Ин“. Там имаше сухо място.
Сухо място се казва на място, където се крият пари. Като тайна квартира, в която можеш да
се покриеш за малко, без никой да разбере за това. С тази разлика, че на сухото място се
покриват пари. Тайната квартира е като обикновена цивилна квартира на обикновена улица,
която не се води на никого. Сухото място може да бъде временно, докато не вземат парите.
Ресторантът „Маркет Ин“ беше такова място. Място за оставяне и получаване на пари, без
никой да разбере. Човек оставяше плика с парите на салонния управител, докато не дойде
получателят да си ги вземе. Салонният управител нямаше нужда да знае какво има в плика.
Парите бяха на сигурно място, докато някой не дойде да ги прибере. Почти съм сигурен, че
ресторант „Маркет Ин“ още си е там, на улица „Е“ във Вашингтон, но не знам дали още го
използват за това.
Сенаторите, конгресмените и разни други хора ходеха там, за да прибират пликовете,
които оставяха за тях. По този начин не се оставяше нищо сериозно. Не говоря за суми по
половин милион долара или нещо подобно, но да кажем, под петдесет хиляди. Едно време
ресторант „Маркет Ин“ беше доста прочуто място. Както и да е, наложи се да отида дотам,
за да взема тридесет и петте бона, а след това до Ню Йорк, откъдето да взема още
петнадесет бона, за да станат общо петдесет. За петнадесетте бона отидох до кантората на
адвоката Жак Шифър.
Историята с ДеДжордж в най-добрия случай беше непредумишлено убийство, но Арлън
Спектър, преди да стане сенатор, беше областен прокурор във Филаделфия и се опитваше да
си спечели слава. Преди това Спектър беше юрист в комисията на Уорън и се беше сдобил с
известна популярност, след като беше измислил теорията за единия куршум, с която да
обясни всички рани от куршуми по телата на президента Кенеди и губернатор Конъли в
Далас.
Историята с ДеДжордж започна така, че бях президент на една местна профсъюзна
организация в щата Делауеър. Около една година преди да влезе в затвора, Джими раздели
местната профсъюзна организация във Филаделфия на три, като се надяваше по този начин
да намали безредиците и насилието. Тогава ме направи президент на новата местна
профсъюзна организация в Уилмингтън, щата Делауеър. Бях временно изпълняващ тази
длъжност, докато се проведат избори, на които редовите профсъюзни членове от
организацията да гласуват за мен. Първата задача на Джими за мен беше да отида до
Филаделфия и да уволня петима отцепници, които президентът на тамошната местна
профсъюзна организация, Майк Хесиън, не смееше да уволни. Отидох с колата по
междущатска магистрала 95 и уволних Джони Съливан, който беше човек на Макгрийл и
беше освободен под гаранция след случая с Гори. Уволних Стиви Бурас, който се беше сдобил
с длъжността си само защото беше стрелял с пистолет в тавана и така беше стреснал
Хесиън. Уволних и още един, но не си спомням как се казваше. По онова време се случваха
толкова много неща, че не е лесно да си спомня всичко, но все пак ясно си спомням как
Джими ме изпрати там, за да свърша тази работа. Уволних и Боби Марино, по прякор
Големия, и Бени Бедачио. Те имаха много приятели. След този случай не ме обичаха много,
но никой не се опита да стреля с пистолет в тавана, докато бях там.
След като ги уволних всичките, останах за малко във Филаделфия, за да се уверя, че няма
да има ответна реакция. После се върнах обратно в Делауеър, на около петдесет километра
южно оттам. Трябваше да свикна с новата си длъжност. Исках да оправдая доверието на
Джими да ми възложи ръководството на нова местна профсъюзна организация. Две седмици
карах един автовоз на компанията „Анчър Моторс“, с който превозвах автомобили от
фабриката на „Крайслер“ в Нюарк, щата Делауеър. Шофьорите на автовози имат различни
проблеми от шофьорите на камиони. Преди това бях карал само камион и не исках някой да
се оплаква, че не разбирам от автовози. Затова се научих как да превозвам колите с автовоз,
така че да знам какво да правя с оплакванията на работниците.
Докато бях в местната профсъюзна организация в Уилмингтън, посещавах всичките си
„хамбари“ (както викахме на транспортните компании) всяка сутрин. Обикалях. Не стоях на
едно място. Обичам да съм сред хората. Ходех при тях, за да проверя как вървят работите им.
Така хората се чувстват уважавани. Уважението не се купува. Уважението се заслужава.
Проверявах на място дали транспортните компании внасят средства в пенсионния фонд и
дали изпълняват своята част от споразумението. Ако компаниите не внасяха средства, а
профсъюзният представител не беше разбрал за това, можеше да го осъдят.
Това не означаваше, че човек не можеше да изкара и нещо за себе си. Когато основаваш
профсъюзна организация в нова компания, имаш право да им дадеш отстрочка до една
година, преди да започнат да внасят своя дял в пенсионния фонд. По този начин имаха време
да се адаптират към новата ситуация. Може би да вдигнат цените за крайните потребители
или нещо подобно, така че да имат време да се подготвят за допълнителните разходи заради
вноските в пенсионния фонд. Да кажем, че компанията трябва да внася по един долар на час
за всеки работник. Това прави 40 долара на работна седмица от пет дни по осем часа. Ако в
компанията има общо сто работници, това прави по 4000 долара седмично. Ако му дадеш
отсрочка от шест месеца, собственикът на компанията си спестява малко над 100 хиляди
долара. С тази разлика, че вноските поначало са повече от един долар на час. Човекът слага
на масата всичко, което е спестил, а после двамата си го разделяте под масата – и така
всички са доволни. А самите работници не губят нищо. Защото всички пенсии от профсъюза
се прилагат със задна дата до деня, в който са постъпили на работа в компанията, дори по
това време компанията да не е внасяла нищо в пенсионния фонд. Така работниците си
получават пълната пенсия, независимо дали си дал отсрочка или не.
След всичките уволнения във Филаделфия напрежението непрекъснато растеше. Джоуи
Макгрийл и неговите мутри решиха да превземат местната профсъюзна организация във
Филаделфия веднъж завинаги и да раздадат всички постове на своите хора, така че да могат
да рекетират транспортните компании и да си пълнят джобовете. И една вечер през
септември 1967 година организираха голям митинг пред профсъюзния дом на улица „Спринг
Гардън“ във Филаделфия. Събраха се сигурно 3000 души от всички фракции. Пред сградата
обикаляха и скандираха хора и имаше сбивания. Джоуи Макгрийл беше докарал мутри от
центъра – не от италианците на Анджело, но все пак мутри. С него бяха Робърт ДеДжордж,
по прякор Лони, и Чарлз Аморозо. Искаха да превземат цялата сграда. Опитваха се да
сплашат всички профсъюзни организатори, представители и служители, за да отстъпят от
постовете си. Тази вечер от конната полиция имаха доста работа.
Но аз не бях там, когато се случваше това. Късно вечерта Фиц ми се обади у дома, за да ми
каже да отида на следващата сутрин – защото на следващия ден след подобни митинги
винаги става по-напечено. Враждуващите страни се връщат, за да си отмъстят. Фиц ми каза:
„Искам да се погрижиш за това“. Знам какво щеше да иска да ми каже Джими с тези думи,
ако ми го беше казал той. Затова се обадих на Анджело Бруно и взех назаем малко мутри от
италианците. Изпратиха ми Джоузеф Джанкалини, по прякор Чики, Роко Тура и още няколко
души. Така по-добрите мутри бяха при нас. Разположих хора в профсъюзния дом, за да гледат
навън през прозорците, и други хора по улицата. Бях застанал с гръб към профсъюзния дом,
когато от двата срещуположни края на улица „Спринг Гардън“ една срещу друга тръгнаха две
групи – едната беше на Макгрийл, а другата на хората, които бяха верни на местната
профсъюзна организация.
Изведнъж започна да се стреля. Първият изстрел се разнесе зад мен и куршумът изсвири
покрай главата ми. Твърди се, че аз съм дал сигнала за началото на престрелката. Казват, че
съм посочил с пръст към ДеДжордж и някой от нашата страна го е застрелял. Но се стреляше
толкова много, че никой не можеше да каже кой по кого стреля, нито кой е започнал пръв.
Конните ченгета бяха там предишната вечер, но все още не бяха пристигнали тази сутрин.
Беше голяма битка. Чики беше улучен два пъти в корема. Хванах го, издърпах го в една кола и
го закарах при брата на майка ми, който е лекар. Доктор Джон Хансен ми каза веднага да
закарам Чики в болница, защото иначе със сигурност ще умре от раните си. Отидох в
болницата „Св. Агнес“, която е точно срещу кабинета на чичо ми. Оставих Чики на земята и
започнах да удрям по кофите за боклук, докато някой не излезе да го прибере вътре.
После отидох с колата до Нюпорт, щата Делауеър, за да се покрия в един апартамент над
един бар, докато не утихнат нещата. Обадих се на Фиц и му казах: „Един на земята. Двама
куцат“. Фиц изпадна в паника и ми затвори телефона. Тогава за пръв път разбрах, че под
ръководството на Фиц щеше да бъде съвсем различно. Но към този момент все още не
подозирах, че този човек ще бъде способен да ми откаже да ми възстанови разходите, след
като ме арестуваха заради същото онова нещо, за което той ме беше накарал да се погрижа.
Не подозирах, че накрая ще се наложи да се обадя на Ръсел, за да ми помогне да се оправя.
Само това му казах: „Един на земята. Двама куцат“. А той просто ми затвори телефона.
От кабинета на областния прокурор издадоха заповед за задържането ми. Арестуваха
Чики, един чернокож тип на име Джони Уест и Пат Черния, който беше бял. Останах в щата
Делауеър за известно време, но не исках освен това да ми повдигнат и обвинение за бягство
от правосъдието в друг щат. Затова накарах Бил Елиът, който едно време беше голяма клечка
в полицейското управление на Уилмингтън, да ме закара обратно във Филаделфия. Сложих
си една бабешка рокля и боне на главата и се предадох на един репортер от вестник
„Филаделфия бюлетин“ на име Фил Галиозо, който ме закара при началника на полицията
Франк Ризо. (Интересна работа, но през 1974 година, когато Ризо вече беше кмет на града,
дойде на официалната вечеря в чест на Франк Шийран.)
Чики оживя. Беше здрав като бик. От полицията се опитаха да накарат чернокожия тип,
Джони Уест, да ни предаде и да свидетелства срещу нас тримата. Казали му, че аз вече съм го
направил и съм свидетелствал срещу тях. Той отговорил: „Щях да ви повярвам, ако го бяхте
казали за всеки друг освен за него. Но заради него ще си държа устата затворена“. През
следващите шест седмици изправиха пред съда и тримата, и всичките ги оправдаха.
Междувременно аз си стоях в ареста. Адвокатът ми Чарли Перуто беше на почивка в Италия,
докато аз гниех в килията в продължение на четири месеца, а Фиц не си мръдна пръста.
Сигурно е бил твърде зает да играе голф или да се напива. Заради това загубих на изборите в
местната профсъюзна организация в Уилмингтън. Не можех да водя предизборна кампания,
защото бях затворен в ареста. Въпреки това загубих само с няколко гласа. Накрая съдията ми
разреши сам да си платя гаранцията и излязох на свобода.
Горе-долу по същото време профсъюзният дом на местната организация във Филаделфия
изгоря до основи. Предполагахме, че са го направили от „Глас“, фракцията на Макгрийл, но
така и не разбрахме истината. Веднага след това Майк Хесиън се оттегли от поста
президент. Хесиън беше човек, който никога няма да откаже да се бие с теб на улицата, но
явно всичко друго му идваше прекалено.
Междувременно Алън Спектър се опитал да накара най-добрия си прокурор, Дик Спрейг,
да ме изправи пред съда за предумишлено убийство на ДеДжордж. Спрейг му отговорил, че
няма да може да ме осъди дори за непредумишлено убийство, и да си гледа работата.
Спектър просто се опитваше да се издигне в политиката на гърба на профсъюза.
На митинга имаше 3000 души и се стреляше много. Как може да се каже кой по кого е
стрелял? Не бяха открити никакви огнестрелни оръжия. Обвиненията срещу мен останаха в
системата на правосъдието от 1967 до 1972 година. Накрая ме закараха в съда, за да
избираме съдебните заседатели и да го започваме това дело най-сетне. Бях довел моите
свидетели. Всички бяха от профсъюзите – един от стоманената фабрика, моят приятел Джон
Маккълоу от профсъюза на строителните работници, когото очистиха точно преди началото
на делото срещу мен през 1980 година, и няколко други. Преди да започнем да избираме
съдебни заседатели, съдията ме изправи на свидетелското място и ме попита колко пъти е
било отлагано началото на това дело от обвинението, и аз му казах: „Шейсет и осем“. После
съдията ме попита колко пъти съм подавал молба да бъде отложено началото на делото и аз
му казах: „Нито веднъж“. Тогава съдията каза, че това е позорно и делото трябва да бъде
прекратено на процедурни основания.
Новият ми адвокат – Джим Моран успя да накара съдията да го прекрати по давност от
първия път. Преди това от обвинението се опитаха да ми предложат делото да приключи с
оттегляне на иска от тяхна страна, но аз им казах да ходят да се шибат – защото в такива
случаи обвинението наистина се оттегля, но винаги могат да го повдигнат отново. Съветът
ми е винаги, когато можеш, да се опитваш да получиш прекратяване на делото по давност от
съдията, а не след оттегляне на иска от обвинението. Така се измъкнах и аз.
Когато загубих изборите през 1968 година заради това, че бях в ареста в продължение на
четири месеца, продължих да работя в профсъюза като представител. Това е хубава работа.
Работиш за хората. Грижиш се компанията да изпълнява своята част от споразумението.
Имаш определени хамбари, които трябва да проверяваш. Обработваш оплаквания. Защитаваш
хора, които компанията се опитва да уволни. Ако профсъюзът работи както трябва, няма
много спорове по този въпрос. Общо взето, ако крадеш от компанията или предизвикаш
трудова злополука поради небрежност, те уволняват. Все пак и компанията има някакви
права.
Спомням си един поляк, когото представлявах – човекът имаше дългове от хазарт. От
компанията го бяха хванали да краде шунка. В съда му казах да си държи езика зад зъбите и
да ме остави да говоря вместо него. Първият свидетел беше управителят на компанията,
който каза как е видял поляка да взима десет кашона с шунка от рампата и да ги товари в
личния си пикап. Тогава полякът се обърна към мен и каза на висок глас: „Лъже, Франк!
Бяха само седем кашона, мамка му“. Веднага подадох иск за оттегляне на оплакването,
дръпнах представителя на компанията настрани и двамата се разбрахме полякът да подаде
молба за напускане по лични причини.
Като се замислиш, аз пръв усетих накъде отиват нещата в профсъюза под ръководството на
Фиц, дори преди Джими да го разбере. Бях първият, който усети на гърба си как ще се
почувства Джими, когато Фиц го предаде. Случаят с мен беше дребна работа в сравнение с
онова, което причини на Джими, но въпреки това не ми стана приятно. Загубих изборите в
собствената си местна организация заради това, че бях в ареста. А бях в ареста в
продължение на четири месеца заради Фиц. И когато излязох на свобода, останах на улицата
и не заемах никаква ръководна длъжност в профсъюза. Онзи човек не прояви никакво
уважение към мен, а точно той ме беше накарал да свърша онази работа, заради която
поначало се озовах в ареста. Опитах се да направя, каквото ме беше накарал, рискувах
живота си в престрелка, арестуваха ме и ми повдигнаха обвинение, а той просто ми затвори
телефона.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА
КАТО ЖИВОТНО В КЛЕТКА
Извадка от информационната брошура, озаглавена „Въпроси и отговори за федералните
затвори“:
„ВЪПРОС №41: Как мога да ръководя бизнеса си, докато съм лишен от свобода?
ОТГОВОР: Трябва да определите друго лице, което да ръководи вашия бизнес вместо вас,
докато сте лишен от свобода“.
Джими Хофа живее по собствените си правила и съвсем скоро ще си изработи собствен
отговор на въпрос №41.
Федералният затвор в Луисбърг, щата Пенсилвания, където влиза Джими Хофа на 7 март
1967 година, е представен по забавен начин във филма „Добри момчета“ като място, където
италианските мафиоти живеят в удобство и лукс със собствени кухни и неограничени
доставки на вкусна храна, добро вино и отлични пури. Във филма бойният им вик беше „Да
ядем!“. Няма съмнение, че Джими Хофа няма да изпита особени затруднения да се
ориентира както трябва на това място и да открие най-ефикасния начин да дърпа конците,
опънати между хълмистата обработваема земя на щата Пенсилвания и своя марионетен
режим в профсъюза с новия му генерален вицепрезидент Франк Фицсимънс, както и
конците, които стигат по-далеч от Фицсимънс – чак до бившите старателно подбрани
сътрудници на Хофа в „мраморния палат“, централата на профсъюза във Вашингтон, окръг
Колумбия.
Разпоредбите в затвора позволяват общо три часа свиждания месечно от посетители,
които не са адвокати. Списъкът на въпросните посетители е ограничен до членове на
семейството. По онова време затворниците нямат право да използват телефон. Разрешени са
писма само до седем предварително определени получатели – роднини или адвокати.
Всички изпращани и получавани писма се проверяват от надзирателите. На Джими Хофа не
са разрешени свиждания с профсъюзни дейци, нито писмена кореспонденция с тях. Няма
никакви ограничения за свиждания с адвокати, ангажирани по текущи дела. Синът на Хофа
работи като адвокат за профсъюза и по тази причина не е част от списъка с членовете на
семейството; съответно той може да вижда баща си всяка седмица.
Макар че Джими Хофа няма право да обжалва повече решението на съда по случая с
манипулиране на съдебни заседатели, обжалванията на решението на съда в Чикаго
предстоят, когато Хофа за пръв път прекрачва прага на затвора в Луисбърг и се подлага на
обичайната процедура за всички новопристигнали затворници: обезпаразитяване,
фотографиране, снемане на пръстови отпечатъци и обличане в униформа от син дънков плат.
В добавка Хофа ще има право да се яви пред комисия за предсрочно освобождаване след две
години и половина – през ноември 1969 година. Цялата тази текуща дейност от правно
естество означава, че Хофа има право на посещения от многобройни адвокати. Сред тях е
Франк Рагано, който заедно с други адвокати посещава Хофа, дава му юридически
консултации и предава съобщения до профсъюзни дейци и мафиоти и обратно. Адвокат
Морис Шенкър представлява Хофа в процедурните машинации, свързани с евентуалното му
предсрочно освобождаване, както и по един друг въпрос: деликатните маневри, които да му
помогнат да се сдобие с помилване от президентската администрация (по-късно изобличена
за корупционни практики) на президента Ричард М. Никсън. Бил Буфалино редовно
посещава Хофа в качеството си на адвокат и съветник.
Строгите ограничения на свижданията връзват ръцете на онези затворници, които не
разполагат с финансовите ресурси, армията от адвокати или властта на човек като Джими
Хофа. Много млади мъже в затвора нямат роднини, които да могат да си позволят да пътуват
до щата Пенсилвания. По тази причина те не могат да се възползват от разрешените им три
часа за посещения всеки месец. Джими Хофа урежда на такива млади мъже „интервюта за
работа“ с Франк Шийран. Съответният млад мъж се среща с Франк Шийран в столовата,
която се използва за свиждания. Двамата сядат на съседната маса до Джими Хофа, който в
същото време се среща с някой от многобройните си адвокати.
Аз подръпвах ризата си и момчето разбираше, че това е сигнал да отиде до кенефа, така че
двамата с Джими да свършим малко работа. През това време надзирателят си затваряше
очите. Онези надзиратели имаха с какво да отпразнуват Коледа. Мен ако питаш, едно време
за някои от тях всеки ден беше Коледа. Но след това, когато бях в затвора през осемдесетте и
деветдесетте, видях с очите си как доста затегнаха режима. Мисля, че го направиха заради
общественото внимание и заради затворниците от нов вид, които бяха започнали да
прибират тогава – особено наркодилъри от Ямайка и от средите на онези кубинци, които
Кастро беше прогонил навремето.
Имаше едно момче на име Гари, на което Джими ме помоли да уредя работа в
строителството. Затворниците, които имаха уредена работа навън, по-лесно получаваха
предсрочно освобождаване. Гари трябваше да си остане в затвора. Когато излезе на свобода,
някой поръча да го очистят. Беше приятел на Томи Баркър – онзи, който след това на делото
срещу мен през 1980 година свидетелства, че съм му казал да очисти един друг тип на име
Фред Гавронски за това, че е разлял бутилка вино върху мен в един бар в Делауеър. Джоуи
Макгрийл също беше в затвора заедно с Джими, към края на присъдата му. Джоуи много се
беше кротнал и беше станал приятна компания. Томи Про вече беше вътре и чакаше Джими.
Двамата все още бяха много близки помежду си, когато Джими пристигна в Луисбърг. Чарли
Алън, доносникът, също беше там – осъден за банков обир. Истинското му име беше Чарли
Палермо, но той си го беше сменил на Чарли Алън. Беше племенник на Франк Палермо, по
прякор Мигача. Едно време Мигача уреждаше всички боксови мачове в Америка.
Чарли Алън е човекът, на когото сложиха подслушвателно устройство от ФБР в края на
седемдесетте, за да ме докопат, когато се стараеха да приберат за едно или друго всички от
списъка си, така че да ни притиснат за информация за изчезването на Джими. Бяха
сключили сделка с Алън, за да ме пипнат, въпреки че много добре знаеха, че той е
изнасилвач на малки деца, който е насилвал собствената си доведена дъщеря още когато е
била на пет години, и бяха укрили тази информация от мен и адвоката ми. Сега Чарли Алън е
в затвора в щата Луизиана заради това престъпление. Представяш ли си колко са искали да
ме пипнат, за да стигнат дотам да използват него?
На делото ми през 1980 година, както и на това през 1981 година, и на това през 1982
година, Чарли Алън твърдеше, че е бил телохранител на Джими в затвора и се е сдобил с
белега на бузата си, докато е защитавал Джими да не го изнасилят. Джими щеше много да се
смее, ако можеше да го чуе от небето. Алън се беше сдобил с белега, след като го бяха
хванали да краде вафли от запасите със сладкарски изделия на един чернокож. Колкото до
това, кой кого е защитавал, беше точно обратното. Джими защитаваше Чарли Алън. Беше
един от онези, за които му беше станало жал, така че ме накара да му уредя работа навън, за
да го освободят предсрочно. И аз дори му намерих истинска работа. Разрешавах му да се
върти покрай мен. Оставях го да ме кара с колата на разни места. А след това му дадох и
заплата като организатор в местната профсъюзна организация в Уилмингтън. Държах го там,
за да сплашвам останалите, но той взе, че се обърна срещу мен, когато пак го пипнаха за
производство на метаамфетамини. За това не го осъдиха, но не успя да се спаси от
обвинението за изнасилване на малолетна, защото не беше федерално престъпление.
За 3 долара всеки посетител можеше да обядва заедно със затворниците. В сряда винаги
имаше за обяд спагети с кюфтенца. Джими обожаваше спагети с кюфтенца. Аз му давах и
кюфтенцата от моята чиния. Джими обичаше и сладолед. Понякога му ходех на свиждане и
просто така, без да имаме работа. Един път той започна да ми се кара заради всички онези
дини, които бяхме изяли заедно с Бил Изабел в хотел „Еджуотър“ в Чикаго. Тогава Джими не
знаеше, че пълнехме динята с ром и после запушвахме дупката в кората. Беше научил за този
номер едва в Луисбърг, от някои от хората на Тони Про от Бруклин, които го правеха в
затвора.
Покрай обжалванията и всичко останало, което се случваше навън, Джими имаше да ми
казва много неща. Продължих да правя доставки на главния прокурор Джон Мичъл и след
като Джими излезе от затвора, но докато беше в Луисбърг непрекъснато доставях пари на
Мичъл от името на Джими, за да му уреди предсрочно обжалване или помилване от
президента. Хората събираха парите от средствата, които се отклоняваха от казината в Лас
Вегас или от собствените средства на Джими. Ръсел беше много силен в Лас Вегас, в казина
като „Сизърс“ и „Дезърт Ин“. Когато Джими влезе в затвора, всички се опитаха да му
помогнат да излезе оттам – Ръс, Фиц, Карлос, Санто, всичките. Джими се оплакваше, че Фиц
може би малко се размотава по този въпрос, но отначало не го подозираше в предателство –
може би само за това, че не действа достатъчно агресивно, че си седи на задника, че
прекалено много се наслаждава на длъжността си.
Веднага след като Джими влезе в затвора, някой изпрати послание на Алън Дорфман.
Когато потеглял с колата от къщата си, някакви хора стреляли с пушки в бронята на кадилака
му. Така не се ликвидира човек; било си е чисто и просто послание.
Дорфман беше куражлия. Управляваше пенсионния фонд. Никой нямаше да успее да го
сплаши за нищо. Двамата с Джими смятахме, че е по-вероятно по този начин определени
хора да са изпратили послание най-вече на Фиц.
Всички знаеха, че Фиц няма капка кураж. Ако бяха стреляли с пушките по колата на Фиц,
може би щеше да реагира твърде остро и да хукне при федералните. Вместо това по този
начин Фиц разбра какво е посланието посредством онова, което направиха с Дорфман.
Много често, когато очистват някого, това в действителност е послание за някой друг.
След този случай Фиц спря да държи под око пенсионния фонд и позволяваше на хората да
правят каквото си искат с него. Заемите не бяха осигурени със съответните гаранции. Много
хора дори не си правеха труда да си плащат вноските по заемите, докато Фиц беше на власт.
А Дорфман нямаше как да държи на дисциплината, след като Фиц не го подкрепя.
По-късно, докато бях в затвора в началото на осемдесетте, чух една лоша новина за Алън
Дорфман. По това време президент на профсъюза беше Джаки Пресър, който беше натопил
Дорфман. Пресър беше скрит доносник на ФБР – доносник, когото държаха под прикритие.
Не носи подслушвателно устройство и не свидетелства в съда, но донася на федералните за
всичко, което чуе, и на свой ред разпространява всичко, което му кажат федералните.
Именно той беше пуснал слуха за Дорфман, че е доносник и че за да се спаси от влизане в
затвора, Дорфман е решил да сътрудничи на федералните. Ликвидираха го със заглушители
на един открит хотелски паркинг в Чикаго посред бял ден. Това, което не разбирам, е как
хората в Чикаго са се хванали на информацията за това, че Дорфман е доносник. Когато аз
бях в Чикаго двайсет години по-рано, всички в Чикаго знаеха, че Пресър е доносник. Явно е
бил от онези случаи, за които казват: когато те съмнява, не се съмнявай. Но беше кофти
поръчка. Не казвам, че убийството е било поръчано от Чикаго, но нямаше как да се случи в
Чикаго, ако нямаше одобрение от Чикаго. Алън Дорфман живееше по определени правила и
не беше доносник. Беше много верен на Джими.
Адвокатът на Алън Дорфман е цитиран да казва следното за бившия морски пехотинец и
ветеран от войната: „Самата мисъл за това, че той може да капитулира по този начин и да се
предаде, е анатема, нещо невъзможно за мен“. Прокурорът, който води обвиненията срещу
Дорфман, потвърждава: „Дорфман не ни е сътрудничил по никакъв начин“.
Докато беше в затвора, Джими много говореше за Партин. Франк Рагано трябваше да се
сдобие от Партин с писмена клетвена декларация, че обвинението е натопило Джими. Един
областен прокурор от Ню Орлиънс беше арестувал Партин и нашите хора трябваше да
разкарат натиска от прокурора в замяна на тази декларация от Партин. Същият областен
прокурор беше арестувал и Уолтър Шеридан за подкуп и това трябваше да помогне на
каузата на Джими, като навреди на репутацията на Шеридан. Цялата тази помощ беше
благодарение на добрия приятел на Ръсел и Джими Карлос Марчело, престъпният бос от Ню
Орлиънс, който държеше прокурора в джоба си.
Същият областен прокурор беше и онзи, който арестуваше всичко живо за покушението
срещу Дж. Ф. Кенеди. Понякога приятелски настроените прокурори изпълняват ролята на
ловно куче, за да изкарат плъховете от храстите. Когато някой доносник се покаже от
храстите, готов да сътрудничи на прокурора, нашите хора знаят какво да правят с него. Не
знам нищо повече за въпросния областен прокурор. Никога не съм присъствал на разговори
за него. Но знам, че по онова време наистина арестува Партин и Шеридан.
Около една година след като Джими влезе в затвора, Боби Кенеди обяви, че ще се
кандидатира за президент. Доколкото можех да разбера, това по никакъв начин нямаше да се
отрази на Джими, защото Джими вече подкрепяше кандидатурата на Никсън от затвора, като
изпращаше пари в брой на Мичъл и на предизборната кампания на Никсън. Джими просто
се радваше, че Боби вече не е главен прокурор.
Всички бяха много доволни от главния прокурор, когото беше назначил Линдън Джонсън –
Рамзи Кларк. Беше точно обратното на Боби Кенеди. Не притесняваше никого. Викаха му
Памзи Кларк. Той се противопоставяше на употребата на подслушвателни устройства.
Няколко месеца по-късно Боби Кенеди беше убит от онзи терорист. Знам, че Джими не се
натъжи особено, но така или иначе не спомена почти нищо за това. Мисля, че цялото му
внимание беше посветено на задачата да се измъкне от затвора. Информираше се за
събитията навън от вестниците, които четеше постоянно, но не си губеше времето да се
занимава с нещо от външния свят, което не беше пряко свързано с въпроса за
освобождаването му. Наистина съм убеден, че Джими ненавиждаше затвора повече и от
Боби.
След като имаше достатъчно време да помисли за това всяка вечер, когато заключваха
вратите в затвора и той оставаше сам в една малка килия, където нямаше никаква друга
работа, Джими се убеди за себе си, че Фиц го е предал. И от този момент започна да го
ненавижда. Но не можеше да се издаде пред него за това, защото все още имаше нужда от
помощта на Фиц, за да се измъкне от затвора.
В крайна сметка най-големият проблем на Джими в затвора се оказа Тони Про. Про беше в
затвора за изнудване. Доколкото чух, някакъв собственик на транспортна компания беше
имал неприятности с работниците си, които не изпълнявали графика. Човекът беше платил
на Про и шофьорите пак бяха започнали да карат бързо. Такива работи се случваха от време
на време. Но този път нещо се беше объркало и Про беше влязъл в затвора.
Един ден Джими и Про си седели в столовата и Про поискал някакво съдействие от
Джими за пенсията си, а Джими не му го дал. Работата била свързана с различните
престъпления, за които били осъдени двамата. Според закона за пенсиите, когато влезеш в
затвора за изнудване, имаш някакви допълнителни неприятности, но не и когато влезеш в
затвора за онези неща, за които беше влязъл Джими. Про не разбирал защо Джими ще си
получи пенсията, а той – не. Не разбирал защо Джими не може да направи нещо, за да му
реши проблема с пенсията. Едно нещо довело до друго и накрая Джими казал на Про нещо за
„хората като теб“, все едно се смятал за нещо повече от него. В отговор Про казал на Джими
нещо за това, че ще го „изкорми с голи ръце“. Чух, че се е наложило надзирателите да се
намесят, за да ги разтърват. От този ден до смъртта и на двамата Джими ненавиждаше Про, а
Про го мразеше още повече.
На мен Про никога не ми е бил симпатичен. Братята му Сам и Нунц бяха добри момчета.
Всеки път, когато Про нямаше право да заема определена длъжност заради една или друга
присъда срещу него, той назначаваше някого от братята си. Но въпреки това и преди всичко
Про винаги си оставаше силен и верен поддръжник на Джими Хофа. Преди делото срещу
Джими за манипулиране на съдебни заседатели Про помогна на Джими да събере много
зелено за разходите по делото. Джими можеше да разчита на гласа на Про в управителния
съвет всеки път, когато имаше нужда от него. Про винаги държеше речи в прослава на
Джими.
Про беше от фамилията Дженовезе, а Ръсел от време на време изпълняваше ролята на
временен кръстник на тази фамилия, при което Про беше много по-надолу в йерархията от
Ръсел, далеч под него. Значи Джими явно е решил, че след като Ръсел е с него и двамата са
толкова близки помежду си, няма за какво да се тревожи с Про. Ръсел наистина много
харесваше Джими. Не го правеше само за показ. Симпатията му беше искрена. Ръсел
уважаваше всеки, който действа твърдо, но справедливо, като него самия. И Джими, и Ръсел
бяха хора, които заставаха зад думата си. Когато ти кажат нещо, можеш да разчиташ на него.
Независимо дали е хубаво или лошо за теб, няма никакво съмнение, че можеш да разчиташ
на него.
Не бях там, когато е станал скандалът с Про, но бях там, когато Бил Буфалино напусна
Джими. Бил редовно идваше от Детройт чак до Луисбърг само и само Джими да може да му
се кара. Един ден на обяд си говореха за Партин и на Буфалино му писна. Чух го как каза:
„Не, не съм уволнен. Напускам“. Сетне просто си тръгна. И доколкото знам, никога повече
не е идвал в затвора, за да се види с Джими. Бил си оставаше адвокат на профсъюза под
ръководството на Фиц, но от този момент нататък не беше с Джими; беше с Фиц. Бил
знаеше, че ще се оправи и без Джими. Беше президент на една местна профсъюзна
организация на собствениците на джубоксове и управляваше много други бизнес
предприятия. Беше много заможен. Ръсел беше кръстник на дъщерята на Бил.
След известно време започна да ми се струва, че Джими е като животно в клетка – като
онези тигри, които можеш да видиш в зоологическата градина във Филаделфия, които по цял
ден кръстосват напред-назад в клетката си, без да откъсват очи от хората от другата страна на
решетките.
Първата молба на Джими Хофа за предсрочно освобождаване е отхвърлена през ноември
1969 година. След като е победил Хюбърт Хъмфри на изборите през 1968 година, по това
време Ричард М. Никсън приключва първата си година като президент, а Джон Мичъл
приключва първата си година като главен прокурор. Когато Хофа подава молба за предсрочно
освобождаване през 1969 година, все още му предстои да обжалва присъдата от Чикаго. В
резултат на присъдата за пет години затвор, която все още виси над главата на Хофа след
делото в Чикаго, комисията за предсрочно освобождаване отхвърля молбата на Хофа.
Бездруго не е особено вероятно Хофа да успее да си уреди предсрочно освобождаване от
първия път, колкото и голямо влияние да си мисли, че упражнява върху новата президентска
администрация.
Следващата дата за евентуално предсрочно освобождаване на Хофа е през март 1971
година. Ако Хофа успее да излезе от затвора след заседанието на комисията за предсрочно
освобождаване през 1971 година, ще го направи навреме за профсъюзната конференция през
юли 1971 година в Маями Бийч, на която със сигурност ще бъде преизбран за президент. Така
вече няма да му се налага да дърпа конците отдалеч. Нещо повече, ще си върне властта при
благоприятни за него обстоятелства, на каквито никога не се е радвал до този момент. Хофа с
лекота ще спечели петгодишен мандат през 1971 година, а Никсън с лекота ще бъде
преизбран за още един четиригодишен мандат през 1972 година. Така Джими ще контролира
най-могъщия профсъюз в държавата, докато разполага със съюзник в Белия дом – съюзник,
чийто главен прокурор, вместо да го преследва, взима пари в брой от него. Съюзник, с когото
може да работи, така че да успее да постигне много за своя профсъюз и за своите другари.
В самото начало на 1971 година Франк Фицсимънс обявява, че ще се кандидатира за
президент на профсъюза, ако Джими Хофа не успее да си уреди предсрочно освобождаване
през март. Това е открито предизвикателство срещу Джими Хофа, защото Хофа има пълното
право да се кандидатира за президент от затвора. Престъпленията, за които е осъден, не
попадат в списъка на престъпленията, заради които един затворник не може да се
кандидатира за избираем пост с петгодишен мандат. Единственото условие е Хофа да заема
някаква профсъюзна длъжност по времето на изборите. Докато е в затвора, Хофа продължава
да заема няколко различни профсъюзни длъжности, включително и тази на президент на
целия профсъюз. След като обявява намеренията си, Франк Фицсимънс се опитва да се
сдобие с условно одобрение от управителния съвет на заседанието му през януари 1971
година в Палм Спрингс, щата Калифорния. Фицсимънс иска да получи вот на одобрение за
кандидатурата си за президент, ако Хофа не излезе предсрочно от затвора. Управителният
съвет отказва да подкрепи Фицсимънс дори условно.
На заседанието на комисията за предсрочно освобождаване през март 1971 година Хофа е
представляван от своя син, адвокат Джеймс П. Хофа, и адвокат Морис Шенкър. Хофа е
снабдил адвокатите си с писмена клетвена декларация от Партин. Партин я е подписал току-
що. Това е „самопризнанието в размер на двайсет и девет страници“, за което говори Хофа в
автобиографията си. Адвокатите на Хофа обаче не се съобразяват с него, а взимат решение да
не се възползват от въпросния документ. Човек може само да предполага, че адвокатите му са
били наясно с факта, че нито една комисия за предсрочно освобождаване не гледа с добро
око на затворници, които продължават да твърдят, че са невинни. Доколкото този въпрос
касае комисията за предсрочно освобождаване, въпросът за вината вече е решен от съдебните
заседатели и затворникът, който продължава да пледира за своята невинност, не е затворник,
който е превъзпитан от престоя си зад решетките, нито такъв, който демонстрира разкаяние
за простъпката си. Такива кандидати за предсрочно освобождаване се смятат за
непоправими случаи. Може би собственият син на Хофа е имал по-добри шансове да го
убеди в смисъла от разумни правни съвети, отколкото други адвокати преди него.
Във всеки случай Хофа не успява да си уреди предсрочно освобождаване и комисията му
съобщава, че няма право да кандидатства отново до юни 1972 година. Това означава, че Хофа
ще пропусне изборите на профсъюзната конференция през юли 1971 година. Ако иска да се
кандидатира за тях, ще се наложи да го направи от затвора.
На заседанието на комисията за предсрочно освобождаване нейните членове сякаш гледат
отрицателно на факта, че Хофа все още е президент на профсъюза. Според правилата на
комисията в срок от деветдесет дни може да се подаде молба за повторно разглеждане на
случая, ако възникнат нови обстоятелства. Това дава на Хофа един съвсем слаб лъч надежда,
че може би все пак ще има достатъчно време, за да си уреди предсрочно освобождаване
преди конференцията през юли. Но как да уреди въпросните нови обстоятелства по своя
случай? Дали в крайна сметка ще му се наложи да се кандидатира от затвора? Или да се
примири с мисълта, че ще трябва да го направи на следващата конференция, през 1976
година?
На 7 април Хофа излиза в четиридневен отпуск от затвора, за да прекара великденските
празници със съпругата си Джо, която се възстановява от внезапен сърдечен удар в
университетската болница в Сан Франциско. Хофа отсяда в хотел „Хилтън“ в Сан Франциско
и в нарушение на разпоредбите за затворническите отпуски провежда важни срещи с Франк
Фицсимънс и други официални представители и съветници от профсъюза, включително със
своя верен поддръжник от местната профсъюзна организация в Детройт и другар от
„Ягодовите момчета“ Боби Холмс. Семената на всичко, което прави Хофа през следващите
няколко месеца, трябва да са били посети на тези срещи в Сан Франциско.
ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
„НИЩО НЕ Е ЕВТИНО“
През май ми се обади Джон Франсис, за да ми каже, че е опаковал подаръка и трябва да го
занеса на празненството. Джон беше станал шофьор на Ръсел. Беше от много добрите
момчета. Двамата с Джон много се сближихме. Джон много пъти ми беше шофьор, когато
трябваше да се погрижа за някой проблем на Ръсел. На него винаги можеше да се разчита.
Беше точен като часовник. Когато трябва да свършиш една определена работа, може да те
остави на ъгъла и да влезеш в бара, а през това време Джон ще направи едно кръгче в
квартала. Отиваш в тоалетната и на излизане от бара очистваш определен посетител, а когато
стигнеш обратно на улицата, Джон ще те чака там.
Прякорът му беше Червенокосия. Беше родом от Ирландия. Там беше участвал в удари на
ИРА. Сега живееше в едно предградие на Ню Йорк. Червенокосия познаваше много от хората
в бандата „Уестис“. Бяха ирландски каубои, които живееха в Хелс Китчън, в западния край
на Ню Йорк. Вече ги няма заради наркотиците. И ненужното насилие. Двете винаги вървят
ръка за ръка. Джон от време на време се занимаваше с наркотици, за да изкара по малко
пари, но го пазеше в тайна от Ръсел, иначе никога нямаше да му стане шофьор.
Не знам кой поначало беше препоръчал Джон на Ръсел. Трябва да е бил някой в Ню Йорк.
Ръсел имаше много бизнес в Ню Йорк. В продължение на двайсет и пет години държеше
хотелски апартамент с три спални в хотел „Консюлейт“ и според мен ходеше в Ню Йорк по
три пъти в седмицата. Готвеше ни в хотелския си апартамент. Още го чувам как ме
подкачаше: „Ей, Ирландецо, какво разбирате вие от готвене?“. Често ходеше в Ню Йорк по
работа с крадците на бижута. Ръсел винаги си носеше бижутерски монокъл, който слагаше
на здравото си око. Но имаше и всякакви други бизнеси в Ню Йорк. Имаше бизнес в
облеклото, производство на части за рокли и самите рокли, транспортен бизнес, профсъюзен
бизнес, ресторанти – каквото се сетиш. Ходеше най-често в ресторант „Везувио“ на 48-а
улица, в театралния квартал. Ръс беше анонимен съдружник в този ресторант, както и в
ресторанта „Джони“ от другата страна на улицата.
Когато Джон Франсис ми се обади през май, за да ми каже, че е приготвил подаръка за
празненството, отидох с колата до ресторант „Брандинг Айрън“ на булевард „Рузвелт“ 7600.
Джон ми подаде едно черно куфарче. Сигурно тежеше четиридесет и пет кила. Не съм
сигурен дали този половин милион, който трябваше да занеса, бяха парите на Джими от
Алън Дорфман от пенсионния фонд. Може и да са били пари от лихвите, които Дорфман
събираше от негово име, докато Джими беше в затвора, а той даваше заеми вместо него.
Може би парите бяха от Ръс и Карлос и останалите, които отклоняваха средства от казината
в Лас Вегас. Това не беше моя работа.
Прибрах куфарчето на задната седалка на големия си линкълн. В багажника нямаше място,
защото бях инсталирал там допълнителен резервоар от 280 литра. Така, ако федералните
тръгнат да ме преследват, трябваше да спрат да заредят, а аз просто трябваше да натисна едно
копче, за да се прехвърля на допълнителния резервоар, и да продължа да си карам.
Отидох с колата до хотел „Хилтън“ във Вашингтон. От Филаделфия до Вашингтон са около
240 километра, право надолу през щатите Делауеър и Мериленд по междущатската
магистрала 95. Винаги слушах радиостанцията на полицейските честоти в колата, за да знам
къде има щатски шерифи от пътната служба с радари за превишена скорост. Но този път
пренасях толкова голяма пратка, че не се изкуших да превиша скоростта.
Когато пристигнах, паркирах и сам внесох багажа си във фоайето. За това куфарче не ми
трябваше пиколо. Седнах на един от фотьойлите там. След малко във фоайето през главния
вход влезе Джон Мичъл. Огледа се, видя ме и седна на съседния фотьойл. Заговори ме за
времето и ме попита как е било пътуването. Говорехме си празни приказки, така че да не
изглежда толкова очевидно какво правим. Той ме попита дали съм в профсъюза и аз му
казах, че съм президент на местната профсъюзна организация в Уилмингтън. (Защото към
този момент вече бях спечелил изборите през 1970 година, нали разбираш, и се бях върнал на
власт в организацията. Този път имах време за предизборна кампания, защото не бях в
затвора, и спечелих с разлика от три към едно.) Той ме попита къде е профсъюзният дом в
Уилмингтън и аз му казах, че е до гарата. Той ми пожела лек път обратно до профсъюзния
дом. После каза:
– Нищо не е евтино.
Когато се изправи от мястото си, вече държеше куфарчето. Аз му казах:
– Не искаш ли да отидем някъде, за да ги преброиш?
А той отговори:
– Ако трябваше да ги броя, нямаше да изпратят теб.
Този човек си разбираше от работата.
Чух, че Мичъл също притиска Партин. От министерството на правосъдието се опитваха да
лепнат нещо на Партин. Но според мен тези пари бяха за помилването или за предсрочното
освобождаване, а не за Партин. Технически погледнато, тези петстотин бона бяха за
преизбирането на Никсън.
По това време Джими не знаеше нещо, което се разбра по-късно – а именно, че Сали Бъгс
също беше донесъл петстотин бона от Тони Про, по поръчка на Фиц. Дори Ръс не знаеше за
това. Тези пари също бяха за освобождаването на Джими от затвора, но при условие да не се
кандидатира за профсъюзни длъжности, докато не изтече срокът на цялата му присъда – до
март 1980 година.
Ако трябваше да чакаме до 1980 година, за да участваме в изборите, Джими щеше да е
отсъствал от ръководното място в профсъюза цели тринайсет години. За тринайсет години
старите поддръжници на Джими щяха да бъдат сменени с други хора, а и самият той щеше да
бъде на шейсет и седем. По онова време редовите профсъюзни членове не гласуваха за избор
на президент и други ръководни лица. В изборите участваха само делегатите на
конференцията, които гласуваха с открит вот. Делегатите представляваха редовите членове
от своите местни профсъюзни организации, но слушаха най-вече Джими или този, който ги
беше назначил на поста им. До 1980 година Фиц щеше да е елиминирал много от делегатите
на Джими, много други щяха вече да са в пенсия и Фиц щеше да е сложил на тяхно място
собствените си поддръжници – например сина си Ричард Фицсимънс, който още беше в
местната профсъюзна организация в Детройт. В днешно време редовите профсъюзни
членове участват в пряко тайно гласуване, с което се избират хората на ръководни постове.
С други думи, Мичъл и Никсън получаваха пари и от двете страни.
На 28 май 1971 година Оди Мърфи загива в катастрофа с малък самолет, докато оглежда от
въздуха парцел за строителен проект, в който участва заедно с хората на Хофа. Надеждите на
Джими Хофа за помощ от страна на Оди Мърфи по въпроса с Ед Партин се разбиват заедно
със самолета на Мърфи.
Шест дни след катастрофата на Мърфи и няколко седмици след като Мичъл казва на
Франк Шийран, че „нищо не е евтино“, Франк Фицсимънс, придружаван от младия Джеймс
П. Хофа, организира пресконференция в хотел „Плейбой Плаза“ в Маями Бийч. Фицсимънс
обявява, че е получил писмо от Джими Хофа, в което Джими му съобщава, че няма да се
кандидатира за преизбиране, и подкрепя кандидатурата на стария си приятел от местната
профсъюзна организация в Детройт и генерален вицепрезидент на профсъюза, Франк
Фицсимънс за длъжността президент на профсъюза IBT.
Две седмици по-късно, на 21 юни 1971 година, Фицсимънс се обръща към управителния
съвет на редовното му заседание, провеждано четири пъти в годината в Маями. На
заседанието не се допускат репортери, но по някаква странна причина, този път Фицсимънс
е поканил фотографи от вестниците. Фицсимънс обявява на управителния съвет, че Джими
Хофа се е оттеглил от президентския пост и го е определил за изпълняващ длъжността
президент до предстоящата конференция. В този момент в залата влиза президентът Ричард
М. Никсън и сяда на съседния стол до Фицсимънс. Фотографите снимат това.
Два дни по-късно, на 23 юни 1971 година, в изпълнение на новата стратегия за преговори с
комисията за предсрочно освобождаване Джеймс П. Хофа изпраща писмо до управителния
съвет на комисията, с което ги уведомява, че неговият клиент се оттегля от постовете си на
президент на профсъюза IBT, президент на местната профсъюзна организация в Детройт,
президент на конференцията от щата Мичиган и председател на централната конференция.
На базата на тези нови обстоятелства Джеймс П. Хофа подава молба за преразглеждане на
случая от комисията за предсрочно освобождаване. В писмото си Джеймс П. Хофа изтъква,
че баща му възнамерява да се издържа от пенсията си и да се занимава с изнасяне на лекции
и преподавателска дейност.
На 7 юли 1971 година се провежда предварително заседание на комисията за предсрочно
освобождаване. На базата на „новите обстоятелства“, описани в писмото и представени пред
комисията, тя насрочва заседание за преразглеждане на случая на 20 август 1971 година.
Когато пристигнах на профсъюзната конференция през юли 1971 година в Маями Бийч,
видях една голяма хубава фотография на Джими на стената от външната страна на
конгресната зала. Когато влязох вътре, никъде в самата зала не се виждаше и една негова
снимка. Беше точно както правят в Русия. Когато решат да приключат с някого, го изтриват от
историята. Взех няколко души, излязох обратно навън, свалих снимката на Джими, донесох я
в залата и я окачих вътре. Окачих я на също толкова важно място, на каквото беше снимката
на Фиц. Искаше ми се да сваля снимката на Фиц и да я сложа навън, а после да окача
снимката на Джими на същото място, където Фиц беше сложил собствената си снимка, но
нямаше как. Враждата все още беше в подмолната си фаза. Не беше излязла наяве и аз не
можех да направя нещо подобно без разрешение от Джими.
На конференцията през юли 1971 година говори Джо, жената на Джими. Предаде на
всички поздрави от Джими и хората пощуряха. Всички станаха на крака, за да я аплодират.
Имаше огромно множество от поддръжници на Хофа. Фиц извади късмет, че не го
освиркаха.
От ФБР се опитаха да вкарат свои хора на конференцията, които се преструваха на
техници от поддръжката, но аз ги видях и ги изгоних. Човек разбираше, че е бил прав, когато
техниците от поддръжката така и не се връщаха заедно с началника си, който да гарантира за
тях. Не знам какво съм си мислел тогава, но до този момент не знаех, че Джими още е бил
президент на профсъюза, когато се върна през 1967 година. Явно не съм разбрал какво точно
става. Мислех си, че Джими се е отказал от поста и е назначил Фиц за изпълняващ
длъжността президент, докато не излезе от затвора. Мислех си, че Фиц съвместява двете
длъжности – на вицепрезидент и на президент. Фиц определено се държеше като президент
всеки път, когато си имах работа с него. Мислех си, че е президент и онзи път, когато ме
изпрати на престрелката на улица „Спринг Гардън“. Чудна работа, какво може да пропусне
човек, когато има много други неща на главата.
На 19 август 1971 година, в деня преди преразглеждането на молбата на Джими Хофа от
комисията за предсрочно освобождаване, Франк Фицсимънс провежда пресконференция, на
която възхвалява икономическите мерки на президента Никсън като добри за държавата и
добри за работниците. Всички останали профсъюзни лидери в страната, които са изразили
позицията си по този въпрос, особено президентът на Федерацията на американските
профсъюзи Джордж Мийни, вече са се изказали остро срещу въпросните икономически
мерки на Никсън.
На следващия ден, 20 август 1970 година, Джеймс П. Хофа и неговият клиент не са
приветствани от комисията за предсрочно освобождаване, както са ги подвели да очакват.
Оттеглянето на Джими Хофа от всички профсъюзни длъжности, заемани от него дотогава, е
посрещнато с отегчение. Джеймс П. Хофа е разпитван за собствената си длъжност в
профсъюза, все едно това има отношение към намеренията на Джими Хофа, ако бъде
освободен. След това Джеймс П. Хофа е разпитван и за работата на майка си в политическия
комитет на профсъюза за образоване на гласоподавателите. Когато наскоро пенсионираният
Джими Хофа получава наведнъж сумата от личния си пенсионен фонд, тя възлиза на 1,7
милиона долара. По същия начин, по който размерът на тази сума е раздразнил Тони Про,
шефа на Сали Бъгс, предвид молбата на Про към Хофа за съдействие по въпроса за
собствената му пенсия, отправена в затвора, сега размерът на пенсията на Джими
предизвиква раздразнение и у членовете на комисията за предсрочно освобождаване. Темата
е обсъждана от тях с враждебен тон и изрази. Най-сетне комисията се заема с подробно
разглеждане на връзките на Джими Хофа с организираната престъпност, все едно членовете
на комисията току-що са научили за тях и са шокирани, просто шокирани. Въпреки че през
юли са гласували за преразглеждане на молбата на Джими Хофа на базата на „новите
обстоятелства“, произтичащи от неговото оттегляне от всички профсъюзни длъжности, и
„новите обстоятелства“, свързани с плановете му да се отдаде на преподавателска дейност,
сега членовете на комисията за предсрочно освобождаване единодушно гласуват да отхвърлят
молбата му. Хофа е уведомен, че може да кандидатства отново на следващата година, през
юни 1972 година – по едно съвпадение месецът и годината на скандала „Уотъргейт“, който
ще свали Ричард Никсън и ще изпрати главния му прокурор Джон Мичъл и още няколко
служители от Белия дом в затвора.
Какви са възможните обяснения за мрачния развой на събитията, които „екипът за
изкарване на Хофа от затвора“ е принуден да разгледа в този момент, колкото и да не му се
иска? Дали Франк Фицсимънс е организирал сложна схема, за да подмами Джими Хофа да
се оттегли от многобройните профсъюзни длъжности, които заема към този момент, така че
да няма право да се кандидатира за президент от затвора през юли 1971 година? Дали Джими
Хофа е бил подведен да вярва, че ако се откаже от идеята да се кандидатира от затвора през
юли 1971 година, ще излезе оттам през август 1971 година? Дали е бил подведен да вярва, че
като се откаже от профсъюзните си постове, ще даде на комисията за предсрочно
освобождаване и администрацията на Никсън публично основание да го помилват? Нима
един човек, прочут с нетърпимостта си към компромисите от всякакво естество, е паднал в
този капан от желание да се върне при болната си съпруга и семейството си, на което е
толкова посветен? Нима е паднал в този капан, защото е вярвал, че когато излезе на свобода,
малко по малко ще може да си възвърне позициите в профсъюза и да спечели президентските
избори на конференцията през 1976 година – или дори да се върне във властта по-рано, ако
слабият и боязлив Фицсимънс буквално бъде принуден със сила да напусне? Нима Джими
Хофа е бил измамен от човек като Франк Фицсимънс и хората като него пред очите на целия
свят? В този момент изглежда, че Никсън, Фицсимънс и Мичъл играят от една и съща страна
на масата и държат всички силни карти в ръцете си.
Какво точно ще получи Джими Хофа срещу всички пари и подкрепа, които е дал на
президента Никсън, след като комисията за предсрочно освобождаване от администрацията
на Никсън му е затръшнала вратата в лицето?
На митинга за Деня на труда в Детройт президентът Франк Фицсимънс публично се
обръща към новия си приятел, президента Ричард М. Никсън, с молбата да помилва Джими
Хофа.
На 16 декември 1971 година – без никакви церемонии и в нарушение на обичайните
канали за това – адвокат Морис Шенкър подава молба за помилване в Белия дом. Вместо
молбата да мине през министерството на правосъдието, прокурорите и ФБР, както и двамата
съдии, произнесли съответните присъди, така че всички да имат възможност да изразят
мнение дали да бъде уважена, както се изисква по процедура от години насам, молбата е
подпечатана с гриф „одобрено“ лично от главния прокурор Джон Мичъл.
Отидох в Луисбърг точно преди Коледа, за да видя Джими. Мори Шенкър беше там с
документите за помилване, които трябваше да подпише Никсън. Аз седях на съседната маса с
едно момче. Надзирателят си затвори очите и те ми подадоха документите, за да ги прочета и
аз. В тях пишеше, че Джими може да излезе за добро поведение и прочие през ноември 1975
година, но Никсън го пуска още сега. Нямаше и една дума за това, че Джими няма да може да
се кандидатира за участие в изборите до 1980 година. Уверявам те, че ако имаше нещо
подобно, щях да го забележа. Джими вече планираше да участва в изборите през 1976 година.
Може и да не съм образован както трябва, но работата ми от много години насам включваше
четене на профсъюзни договори и правни документи. Бях чел стотици документи, които бяха
формулирани много по-сложно от това помилване. В него не пишеше нищо друго, освен че
Джими ще излезе на свобода най-сетне. Всички в столовата бяхме много щастливи, а след
като Партин, Фицсимънс, Никсън и Мичъл толкова дълго го бяха прецаквали, Джими най-
сетне щеше да получи това, за което си беше платил. Щеше да излезе за Коледа. Не
говорихме за нищо друго освен за това, как Джими ще излезе във ваканция за няколко месеца
и ще замине за Флорида, за да се оправи, преди да се върне в играта. В Луисбърг този ден
нямаше никакви неприятности.
Неприятностите започнаха, когато Джими излезе, отиде в Детройт и му дадоха
окончателната версия на документите, които беше подписал Никсън – и всички бяхме
принудени да си научим урока, когато прочетохме в прав текст какво е последното
прецакване. Джими нямаше право да се кандидатира до 1980 година. Щеше да пропусне
изборите през 1976 година. Ако си беше останал в затвора и си беше излежал присъдата,
щеше да излезе през 1975 година и да има предостатъчно време да се подготви за
конференцията през 1976 година. Скандалът „Уотъргейт“ още не беше започнал, така че
никой не знаеше с какви крадци си имаме работа.
Президентският указ за намаляване на присъдата на Хофа от тринайсет години на шест
години и половина е подписан от Ричард Никсън за рекордно кратко време, на 23 декември
1971 година. Предвид доброто поведение на Хофа в затвора, намаляването на присъдата на
шест години и половина му гарантира незабавно освобождаване. Още на същия ден Хофа
излиза от затвора в Луисбърг, щата Пенсилвания, и заминава със самолет за Сейнт Луис,
където живее омъжената му дъщеря Барбара, за да прекара Коледа със семейството си. Оттам
се прибира в Детройт, за да се регистрира в службата за освобождаване под гаранция, защото
продължава да се води „на отчет“ – с други думи, под гаранция, до изтичането на присъдата
от шест години и половина през март 1973 година. От Детройт Хофа ще продължи към щата
Флорида, където планира тримесечен отпуск. Докато е в Детройт, Хофа и неговите
поддръжници, включително Франк Шийран, прочитат следното в документите за помилване,
подписани от Ричард Никсън:
„...гореспоменатият Джеймс Р. Хофа да не взима участие в пряко или непряко ръководство
на никакви профсъюзни организации до 6 март 1980 година и ако така поставеното
условие не бъде изпълнено, настоящето намаляване на присъдата да се смята за нищожно
и недействително по всички точки...“.
На 5 януари 1972 година Джими Хофа пристига със самолет във Флорида, където се
настанява в хотелския си апартамент в комплекса „Блеър Хаус“ в Маями Бийч. На летището
го посреща Франк Рагано, в знак на уважение от Санто Трафиканте и Карлос Марчело, които
не могат да дойдат лично по многобройни причини. Може би най-важната от тях е
условието, че на освободените под гаранция от федерален затвор не се разрешава да се
срещат с лица от средите на организираната престъпност или осъждани престъпници. На 12
февруари 1972 година в предаването „Въпроси и отговори“ по телевизионния канал ABC,
Джими Хофа заявява, че лично ще подкрепи кандидатурата на Ричард Никсън през 1972
година. До края на изтичането на присъдата му през март 1973 година той ще играе по
правилата. Към този момент Джими Хофа вече е натрупал достатъчно опит, за да няма
доверие на администрацията на Ричард Никсън да спази своята част от уговорката за
предсрочното му освобождаване, ако той реши да ги провокира, като се изправи срещу
Фицсимънс. И Джими Хофа няма да ги провокира.
На 17 юли 1972 година, един месец след началото на скандала „Уотъргейт“, управителният
съвет под ръководството на Франк Фицсимънс официално подкрепя кандидатурата на
Ричард Никсън за преизбиране на президентския пост за втори мандат през ноември, с 19
срещу 1 гласа. Единственият глас „против“ е на Харълд Гибънс – вицепрезидентът, който е
разгневил Хофа, като е свалил националния флаг наполовина в чест на убития президент
Джон Ф. Кенеди. Госпожа Патриша Фицсимънс, съпругата на Франк, е назначена от Никсън
в комитета по изкуствата в културния център „Кенеди“.
Когато се подготви, планът на Джими Хофа е да атакува конституционността на
условието, заложено в помилването му от президента. Неговите адвокати по гражданските
права ще твърдят, че президентът е превишил правата си, като е включил въпросното условие
в своя указ. Според американската конституция президентът има властта да помилва или да
не помилва, но няма властта – изрично упомената или по подразбиране – да помилва по
такъв начин, че след това помилването да бъде отменено и осъденият да бъде върнат в
затвора. Възможността за условно помилване би дала на президента повече власт, отколкото
са възнамерявали да му дадат авторите на американската конституция и бащите на
американската демокрация.
Нещо повече, това конкретно условие добавя и допълнителното наказание на забраната да
ръководи профсъюзна организация. Хофа не е бил подложен на такава забрана, дори докато е
бил в затвора. Въпреки че разпоредбите на затвора са го затруднявали, това не му е било
забранено. Новото наказание не е било част от присъдата на Хофа по нито едно от двете
дела срещу него, а президентът няма власт да увеличава наказанието, присъдено от съдия.
В допълнение към това въпросното условие нарушава конституционните права на Хофа на
свобода на словото и мирно събиране, описани в Първата поправка, като му забранява
достъпа до законен форум за упражняване на тези права.
Но тъй като ненавижда затвора и се бои, че администрацията на Никсън ще контролира
по-строго изпълнението на условията за освобождаването му под гаранция, ако подаде
подобен иск, Хофа решава да се прави на умряла лисица, докато присъдата му не изтече и
той вече не е „на отчет“ – през март 1973 година. Поне засега Фицсимънс може да си
отдъхне.
От Белия дом под ръководството на Никсън ще излязат много взаимни обвинения по
въпроса за това, как е попаднало въпросното условие в документите за помилването. Според
Джон Дийн, съветник от Белия дом и свидетел на обвинението по делото за скандала
„Уотъргейт“, който дава показания срещу своите съучастници в него, идеята за включването
на ограничителното условие в последния момент е била негова. Според свидетелските му
показания той просто се е проявил като съвестен адвокат, защото когато Мичъл му е наредил
да подготви документите, между другото е споменал за устното съгласие на Хофа да не се
занимава с профсъюзна дейност до 1980 година.
Другият съветник от Белия дом и бъдещ затворник след скандала „Уотъргейт“, заподозрян
в съучастничество за номера с ограничителното условие, е адвокат Чарлз Колсън –
специален съветник на президента, който отговаря за прословутия списък с враговете на
Никсън. Джон Дийн свидетелства, че Колсън го е накарал да започне разследване на
данъчните служби срещу Харълд Гибсън, единствения член на управителния съвет на
профсъюза, който е гласувал против подкрепата на кандидатурата на Никсън за преизбиране.
На делото е показана служебна бележка от Колсън до Дийн, в която нарежда проверката на
финансовото състояние на Гибънс и го нарича „отявлен враг“. В собствената си писмена
клетвена декларация Джими Хофа твърди: „Обвинявам един човек [за ограничителното
условие в помилването ми]... Чарлз Колсън“. На делото по случая „Уотъргейт“ Колсън се
позовава на Петата поправка, макар и по-късно да си признава, че е обсъждал помилването с
Фицсимънс, преди да бъде подписано от президента. Трудно е да си представим, че двамата
не са обсъждали толкова важния въпрос за ограничителното условие.
Дали ограничението е резултат от съвестната адвокатска работа на Дийн? Дали Колсън и
Мичъл са наредили съдържанието на документа да бъде изготвено по такъв начин, че Дийн
си е помислил, че идеята за добавянето на условието е била негова? Ако въпросът за
ограничението е формулиран както трябва от началника му, всеки съвестен млад адвокат ще
поеме инициативата да го включи в текста на правния документ. Джон Мичъл е бил адвокат
на Уолстрийт; той със сигурност знае как да работи с колеги в кантора.
Скоро след като Колсън напуска работата си в Белия дом и преди да влезе в затвора, той се
връща към частната адвокатска практика. Франк Фицсимънс отнема апетитния договор за
правно обслужване на профсъюза от Едуард Бенет Уилямс и го дава на Чарлз Колсън, като по
този начин му осигурява хонорар от минимум 100 хиляди долара годишно.
След вихрените събития от онова време Чарлз Колсън е решил да промени живота си и е
основал християнска организация, която провежда посещения в затворите и насърчава
затворниците да следват духовен път към изкуплението. Докато бях в най-големия затвор в
щата Делауеър, за да разговарям с Франк Шийран или някой друг клиент, веднъж видях
Чарлз Колсън, покаян и достолепен, да излиза от затвора с Библия в ръка, след като беше
посещавал затворниците.
Междувременно Джими Хофа изчаква удобния момент за действие. Хофа не иска да поема
никакъв риск да го върнат в затвора. Както е написал в автобиографията си: „Прекарах в
Луисбърг петдесет и осем месеца и мога да се закълна върху цяла купчина Библии: затворите
са архаични, брутални, невъзродителни, претъпкани адски ями, където със затворниците се
отнасят като с животни, без никаква хуманна мисъл за живота им след освобождаването. Там
си като животно в клетка и точно така се отнасят с теб“.
ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ЧОВЕКЪТ ИМАШЕ НУЖДА ОТ УСЛУГА, ТОВА Е
През първата година, след като излезе от затвора, Джими трябваше да иска позволение, за да
отиде където и да било. Не го пускаха да ходи на профсъюзни конференции, но успяваше да
се сдобие с разрешение да пътува до Калифорния или докъдето му трябваше по някаква
друга причина. Там отсядаше в същия хотел като всички останали и случайно се срещаше с
тях във фоайето. Сигурно може да се каже, че се занимаваше с изнасяне на лекции и
преподавателска дейност.
Джими се занимаваше и с предизборна агитация под масата, въпреки че нямаше нужда да
го прави. Вършеше много работа по телефона. По-скоро държеше всички под око и се
грижеше да разберат, че ще се върне на власт, за да не се изкушават да преминат на страната
на Фиц.
Отидох със самолета до Флорида, за да се видя с Джими за няколко дни в неговия
апартамент. Обадих му се от летището, докато чаках да ми докарат колата под наем. Той ми
каза, че жена му Джо не е с него и да взема няколко порции хотдог с лют сос от веригата
„Лъмс“ по пътя, за да се почерпим.
След като си изядохме хотдога, двамата си поговорихме за това, че Джон Мичъл се е
оттеглил от длъжността на главен прокурор, за да работи за предизборната кампания на
Никсън. С комитета за преизбиране на президента, който бяха основали, тези момчета все
едно си бяха отворили печатница за пари.
Джими ми каза, че ще си го върне на Фиц и Тони Про за ограничителното условие. Каза
ми, че определено възнамерява да се върне на власт. Вече подготвяше съдебен иск срещу
ограничителното условие и аз му казах, че искам да участвам в него. Казах му, че Джон
Маккълоу от профсъюза на строителните работници и някои други хора във Филаделфия ще
организират официална вечеря в моя чест. Попитах го дали иска да изнесе реч на нея. Джими
ме помоли да им кажа да отложат вечерята, докато вече не е на отчет, и тогава за него ще
бъде чест да изнесе реч за мен.
По това време Джими приемаше за даденост, че е много силен с така наречената мафия.
Беше с Ръс, Карлос, Санто, Джанкана, Чикаго и Детройт. Докато беше в Луисбърг, се беше
сближил и с Кармайн Галанте от Куинс, по прякор Пурата, кръстника на престъпната
фамилия Бонано. Галанте пипаше много здраво. Не правеше никакви компромиси.
Според Джими единственият проблем, който имаше с тяхната култура, беше с Тони Про –
заради спречкването им в затвора. Беше решил, че Про подкрепя Фиц, така че Фиц да
помогне на Про да си уреди проблема с пенсионния фонд и да си прибере милиона. Джими
говореше най-вече за Про и Фиц, когато ми каза: „Ще си платят“. Джими ми каза, че ще
изпрати послание на Фиц. Каза ми, че ще накара да се погрижат за Про. Не уточни нищо
повече, но според мен посланието за Фиц щеше да бъде това, че ще се погрижат за Про.
– Нещо трябва да се направи с този Про – каза ми той.
– Вземи разрешение и аз ще му боядисам къщата – отвърнах аз. – Имам добър шофьор.
Червенокосия.
– Аз ще карам – каза Джими. – Искам той да разбере, че съм бил аз.
Когато ми каза, че иска да бъде шофьор за тази работа, вече не говореше сериозно. След
като ми го каза, аз вече си мислех, че само изпуска парата. Никой не иска шофьорът за такава
работа да е толкова известен, колкото е актьорът Милтън Бърл.
Червенокосия вече се беше доказал като надежден човек, когато става въпрос за шофиране.
Малко преди да седна с Джими във Флорида през пролетта на 1972 година, за да ядем хотдог
с лют сос, Червенокосия ме беше закарал да свърша една работа.
Късно една вечер ми се обади Ръс, за да ми каже да си взема малкото братче и да отида да
се видя с Червенокосия. Малкото братче беше пистолет. За такава работа ходех с две малки
братчета. Едното държах на колана си, а резервното – в кобура на глезена. Трябва ти револвер
.32 или .38 калибър, защото е хубаво да разполагаш с повече огнева мощ, отколкото с .22
калибър. Определено не ти трябва заглушител, какъвто се слага най-вече на пистолет .22
калибър, когато искаш да очистиш някого, без да му направиш впечатление. За такава работа
ти трябва шумен пистолет, с който да стреляш във всички посоки, така че свидетелите да се
разбягат. Но не чак толкова шумен, колкото .45 калибър, който се чува от полицейска
патрулка на няколко пресечки разстояние. Затова няма как да вземеш два револвера .45
калибър, макар че като огнева мощ нямат грешка. Освен това един револвер .45 калибър не
стреля точно на повече от десет метра разстояние.
Когато затворих телефона и се качих в колата, не знаех кого има предвид Ръс, но човекът
имаше нужда от услуга, това е. Не ти казват предварително, за да се подготвиш. Имат си хора,
които следят човека. Имат си хора, които се обаждат с информация за него. Имат си хора,
които му подслушват телефона, така че да пресметнат кога ще бъде на улицата, в беззащитно
положение. Не искат наоколо да има много други хора.
Няколко дни преди конференцията през юли 1971 година, на която сложих снимката на
Джими вътре в залата, Джоуи Гало, по прякор Лудия, използва един побъркан от Харлем, за
да очисти Джо Коломбо, кръстника на фамилията Коломбо. Направи го на един митинг на
асоциацията за граждански права на американците от италиански произход на площад
„Кълъмбъс Съркъл“ и горкият Джо Коломбо остана в кома в продължение на няколко години
след това. А на всичко отгоре стреляха по Джо Коломбо пред очите на собственото му
семейство и роднините му. Да се свърши работата по този начин беше нарушение на
протокола. Не се съмнявам, че Гало се е сдобил с позволение, за да очисти престъпен бос
като Коломбо, но не и по този начин, пред очите на семейството му. Сигурно затова му
викаха Лудия Джоуи.
Доколкото разбрах, работата с Коломбо беше одобрена заради факта, че Джо Коломбо
започнал да привлича прекалено много внимание към така наречената мафия с всичките
тези митинги и публичността покрай тях, но не слушал никого и не искал да престане.
Затова се наложило да си отиде. Ако Ръсел беше в комисията, според мен със сигурност
щеше да гласува против. Ръсел ръководеше местна организация на асоциацията на Коломбо
за граждански права на американците от италиански произход в северната част на щата
Пенсилвания. Веднъж ми дадоха награда за личност на годината. Грамотата виси на стената
в стаята ми.
И така, същият този човек, който беше оплескал работата с ликвидирането на Коломбо,
сега обикаляше Ню Йорк с всички важни клечки от шоубизнеса. През цялото време пишеха
за него по вестниците. Излизаше с тази кинозвезда или онзи сценарист или отиваше на
премиерата на някоя пиеса с каймака на обществото в Ню Йорк и фотографите от
вестниците си умираха да го снимат. По този начин привличаше голямо внимание и вдигаше
много шум около себе си. А хората нямат нужда от такива неща. По отношение на шума,
който се вдигаше около него, беше много по-тежък случай от Джо Коломбо. Коломбо
обичаше да е в центъра на вниманието, но Гало обичаше да е в центъра на вниманието
повече и от него. Но като погледнеш как стоят нещата по-отблизо, какво се оказва: Гало
рекетирал някакъв ресторант в италианския квартал, за да може да си позволи стила на
живот на богатите и прочутите, с които се движи, все едно е Ерол Флин. Поне така чух. А
човек определено не биваше да създава неприятности в италианския квартал.
Джон Франсис – Червенокосия, беше събрал цял куп снимки на Джоуи Гало, по прякор
Лудия, от вестниците в Ню Йорк. Не го познавах, но вече знаех как изглежда. Джон ми беше
приготвил и схема на рибния ресторант „Умберто“ – с входа от ъгъла, входа от улица
„Мълбери“ и мъжката тоалетна. Ресторантът беше собственост на един много влиятелен бос,
който беше сложил за управител собствения си брат. След това се премести на друго място,
но доколкото знам, още е в италианския квартал.
Гало беше излязъл да се забавлява в града за рождения си ден и по някакъв начин хората,
които искаха да се свърши тази работа, бяха сигурни за това, че ще завърши вечерта в рибния
ресторант „Умберто“, както и за това, че ще седи отляво на входа от улица „Мълбери“. Може
би някой го беше поканил да завърши вечерта там. Бездруго това беше единственото
заведение, което продължаваше да работи по това време в малките часове.
Планирането беше свършено добре, но освен това за работата трябваше добър стрелец, с
голяма точност. Джоуи Гало, по прякор Лудия, щеше да седи там с телохранителя си и
няколко жени от семейството си, включително новата му съпруга и сестра му. Да застреляш
Гало е едно. Да стреляш по жени е съвсем друго. Затова трябваше голяма точност, защото
човек не можеше да се приближи на повече от пет-шест метра до него, а не биваше да
застреля по погрешка жените от компанията му.
Причината човек да не може да се приближи на повече от пет метра до него беше
телохранителят му, който дотогава вече щеше да е извадил пистолет. Гало със сигурност
подозираше, че е на мушката. Знаеше, че е настъпил много хора по пръстите, и знаеше с
какви хора си има работа по принцип. Затова нямаше начин да не бъде особено внимателен.
Но самият той нямаше да носи оръжие. Беше осъден престъпник и никога нямаше да поеме
този риск. В Ню Йорк има строги закони за огнестрелното оръжие. Освен това не се
очакваше някоя от жените да носи пистолета му в дамската си чанта, защото тези жени не
бяха такива, с които е излязъл на среща. Бяха роднини от семейството му. Нямаше да има и
никой друг, който небрежно да седи на съседната маса и да го пази, иначе щяха да кажат на
Джон Франсис, че с неговата компания тази вечер обикаля и още един човек. Всичко това
означаваше, че най-вероятно единственият въоръжен щеше да бъде телохранителят. Значи
човек трябваше да извади от играта първо него. Няма защо да го раняваш смъртоносно, така
че ще гледаш да го простреляш в гърба или в задника, да не засегнеш някоя артерия на врата
или сърцето му. Искаш само да го обезвредиш. Следователно за тази работа определено ти
трябва добър стрелец с известни умения. Освен това трябва да е само един, за да не стане
престрелка като в Дивия запад. А за да бъде само един, не можеш да използваш когото и да
било.
Аз по никакъв начин не изглеждах заплашително, нито пък разпознаваем. Приличах на
обикновен закъсал шофьор на камион с фуражка, който влиза в ресторанта, за да използва
тоалетната – близо до входа. Имам много светла кожа. Не приличам на убиец от италианската
мафия.
Другото нещо е това, че по принцип не ликвидираш човек пред семейството му. Но
работата е там, че Гало го беше направил точно по този начин с Коломбо. Пред очите на
семейството му; при това го бяха превърнали в зеленчук. И по тази причина с Лудия Джоуи
щеше да се случи същото. Беше нагло момче.
Тогава нямаше мобилни телефони, така че след като веднъж потеглим да свършим
работата, нямаше начин да разберем дали положението не се е променило, преди да стигнем
там. Ресторантът можеше да е пълен или той да си е тръгнал. От друга страна, той беше
излязъл да празнува рождения си ден, беше започнал да пие и беше спрял да внимава. Когато
пият, бойците по рождение като него губят уменията си. А доколкото бях чувал за него, Гало
беше боец. Не бягаше от сражение. Не се съмнявах, че хората покрай него го черпят с
питиета, за да кротува. А после, след като пресметнат, че ще пристигнем скоро, същите тези
хора щяха да му пожелаят лека нощ и да се измъкнат оттам. Междувременно пред него щеше
да е останало още шампанско и още питиета, и каквото там си е поръчал за ядене.
Джоуи Гало, по прякор Лудия, несъмнено се чувстваше донякъде в свои води в
италианския квартал, на сигурно място. В ресторантите в италианския квартал не бива да се
изпълняват поръчки, защото много от хората са анонимни съдружници в тях, под масата.
Специално този италиански рибен ресторант съвсем официално си беше собственост на
някои много влиятелни хора, а и беше отворил току-що. А за туристическия бизнес в
италианския квартал не е добре, ако хората започнат да си мислят, че не е безопасно да се
ходи там. Освен това туристите може би няма да знаят как да се държат като добри
свидетели и да не се сетят да кажат на ченгетата, че извършителите са били осем джуджета
по един метър и всичките са били с маски.
Така или иначе хората бяха установили правила, но самите те винаги бяха малко над тези
правила. Да кажем, че имаха властта да отменят собствените си правила. Ако се наложи да
се изпълни поръчка в италианския квартал, те бяха готови да го обмислят. Освен това беше
много късно, на затваряне. Повечето вечери в седмицата баровете в Ню Йорк по закон
затварят в четири сутринта, а това беше или след края на работното време, или точно преди
него, така че нямаше как да има много туристи от щата Айдахо, които да създават проблеми.
И без това не беше лесно да стигнеш до Гало по всяко друго време на деня, защото навсякъде,
където ходеше в нормални часове, се навъртаха фотографи от вестниците, готови да го
снимат. Може би точно по тази причина се стремеше към толкова публичност покрай
знаменитостите, с които се движеше. Това му осигуряваше безопасност. Фотографите му
вършеха по-добра работа от телохранители.
Джон Франсис ме остави пред рибния ресторант „Умберто“ на ъгъла на улица „Мълбери“
и улица „Хестър“ в италианския квартал. Работата се правеше по следния начин: първо Джон
ме оставяше. Докато отида до тоалетната, Червенокосия правеше едно кръгче в квартала и
докато се върне, аз излизах обратно. Ако не съм там, той ме чакаше една-две минути, но ако
не изляза след това, оставах сам. Ако някога стане така, че свидетелства срещу мен, Джон не
можеше да каже нищо друго освен това, че ме е оставил, за да отида до тоалетната.
Червенокосия нямаше как да види какво е станало вътре. Знаеше какво е станало само до
един момент.
Понякога действително може първо да отидеш до тоалетната, стига да не минаваш покрай
човека, за да стигнеш там. Така имаш възможност да се увериш, че никой не те следи. Имаш
възможност да огледаш ситуацията. Имаш възможност да провериш дали в тоалетната няма
някой друг, който може да ти създаде проблеми. И освен това така имаш възможност да
отидеш до тоалетната. Защото не искаш да ти се пикае, докато се опитваш да избягаш от
няколко полицейски коли.
Но за такава работа, когато на масата има свидетели, може да решиш да поемеш риска, че в
тоалетната няма никого. Може да искаш работата да се свърши максимално бързо, без
протакане, така че свидетелите на масата евентуално да не видят нищо. Може просто да
тръгнеш към тоалетната и ако прецениш, че всичко изглежда както трябва, да свършиш
работата веднага. Барманът и сервитьорките на такова място вече знаят, че не бива да виждат
нищо, иначе нямаше да работят за такива собственици. А в този час туристите от щата
Айдахо вече са по леглата.
Във всеки случай, Джон не можеше да каже нищо друго, освен че съм отишъл до
тоалетната. Ако трябва да свършиш работата на открито, на самата улица, шофьорът ти също
трябва да бъде там, за да те чака, и ще види какво става. Понякога ти трябва да е там, за да се
отърве от оръжието или да сплаши свидетелите, но когато работиш на закрито, например
когато боядисваш къщи, по-добре да работиш сам. По този начин в най-лошия случай можеш
да кажеш, че си го направил при самозащита. През цялото време, докато работех за хората,
никога не съм се доверявал толкова на някого, че да свърша работата с друг човек в стаята.
Шофьорът знае само толкова, колкото е видял, и така е добре за всички, включително и за
самия шофьор. Когато го заплашат с електрическия стол, човек може да се срине и да се
разприказва. А когато си вършиш работата сам, можеш да издадеш само себе си.
На ъгъла имаше няколко така наречени мафиоти, които имаха за задача да поздравят Лудия
Джоуи и неговата компания, когато пристигнат. Така Джоуи нямаше да се усъмни толкова,
ако някой влезе в ресторанта. Когато видяха фаровете на колата ни, те се разпръснаха. Бяха
си изпълнили задачата. Нито един от хората от италианския квартал, Лудия Джоуи или
неговите хора не ме беше виждал преди това. Когато идвахме в Ню Йорк, двамата с Ръсел
ходехме в центъра, в ресторант „Везувио“ или в ресторант „Монти“ в Бруклин с хората от
фамилията Дженовезе.
Влязох през входа от улица „Мълбери“. Тръгнах право към бара, като обърнах гръб на тази
половина от ресторанта, където седеше Гало. После се обърнах и така се озовах с лице срещу
масата с хората. Малко се стреснах, когато видях при хората да седи едно малко момиченце,
но на фронта понякога се виждат и такива неща. За част от секундата, след като се обърнах с
лице към масата, шофьорът на Джоуи Гало беше прострелян в гърба. Жените и малкото
момиченце се скриха под масата. Лудия Джоуи изхвърча от стола си и тръгна към входа на
ъгъла, вдясно от стрелеца. Може би се опитваше да привлече огъня върху себе си, по-далеч от
масата, или просто се опитваше да си спаси живота, но най-вероятно и двете едновременно.
Не беше трудно да му се пресече пътят, като се продължи покрай бара, точно зад него. Лудия
Джоуи успя да излезе навън, през входа на ъгъла на ресторант „Умберто“. Беше прострелян
три пъти пред ресторанта, недалеч от входа на ъгъла. Може би имаше пистолет в колата си и
се опитваше да стигне до нея. Нямаше шанс да го направи. Джоуи Гало, по прякор Лудия,
замина за Австралия на рождения си ден, на един окървавен тротоар.
Говори се, че стрелците са били трима, но аз не твърдя нищо подобно. Може би
телохранителят е добавил двама стрелци от себе си, за да се представи в по-добра светлина.
Може би е имало толкова изстрели във въздуха от двата пистолета, че са създали впечатление
за повече от един стрелец. Нямам намерение да забърквам никой друг в тази работа.
Важното е, че Джон Франсис ме чакаше навън и не изпадна в паника. Имаше опит от
работата с ирландската мафия в Лондон. Джон Франсис нямаше никаква професия.
Прехранваше се от това, че главата му беше на раменете. Каквото и да стане.
Джон потегли обратно към Йонкърс по дългия път, като първо се увери, че никой не го
следи, а после смени колата. Съвсем естествено следващата му работа беше да хвърли
пистолетите в реката на едно място, което знаеше предварително. На река Скукил във
Филаделфия също има такова място; ако някой ден пратят водолази там, ще могат да
въоръжат цялата армия на една малка държава.
По-късно чух, че някакъв италианец си е приписал заслугите за ликвидирането на Гало.
Нямам нищо против. Може би човекът е искал да се прочуе. По-вероятно просто е станал
доносник или нещо подобно. Доносниците винаги украсяват професионалната си
биография, така че от властите да се отнасят с повече уважение към тях. Властите обичат
доносници, които могат да им помогнат да разкрият някое наистина голямо престъпление –
дори въпросният доносник в действителност да е долен наркодилър, който не може да
различи голямо престъпление от левия си ташак.
Един надежден източник ми съобщи, че преди Червенокосия да почине от рак, е
свидетелствал за четиринайсет поръчки, които съм изпълнил с него като шофьор,
включително и тази с Джоуи Гало, по прякор Лудия. Случило се е през осемдесетте години,
когато той е бил смъртно болен, а аз съм бил в затвора. Не съм сигурен дали е станало
наистина; може би Джон не ме е издал до последно. Но ако все пак е проговорил, докато е
бил в делириум, не му се сърдя за това. Джон е умирал от рак, изпитвал е силни болки и е
бил на силни лекарства, и не е искал да умре в затвора. По това време Червенокосия бездруго
не е бил в състояние да свидетелства в съда срещу когото и да било. Джон беше от добрите
момчета. Не обвинявам никого, ако е решил да се помири със света и да се разкае за
греховете си.
Ръсел се доверяваше на Джон и мен за такива важни поръчки като тази за наглото момче.
Другите престъпни босове никога нямаше да искат подобна поръчка да има нещо общо с
техните фамилии. Така започват войните. Фамилиите от Ню Йорк бяха италиански до
мозъка на костите си. Комисията знаеше, че Ръсел има много либерално отношение към
хора, които не са от италиански произход. Двама опитни ирландци с богат опит от сражения
бяха услуга, която Ръсел беше в състояние да предложи във важни случаи като този с Гало.
Комисията винаги се обръщаше към Ръсел, когато имаше да се свърши някоя наистина важна
работа. Освен това Ръсел беше близък с Коломбо и поддържаше асоциацията за граждански
права на американците от италиански произход.
По същото време Джими се занимаваше с политика зад кулисите. Влезе много силно в
движението за реформа в затворите. Правеше го от искрени чувства, но освен това така
имаше много възможности да агитира за себе си. Един път Джими използва Чарли Алън за
една работа, по време на благотворително събитие за реформата в затворите. Работата беше
доставка.
Чарли Алън беше излязъл от затвора в Луисбърг след Джими и Джими ме помоли да му
помогна. Вече бегло познавах Алън от центъра. Запознах се с него, когато бях останал без
работа в профсъюза след случая с ДеДжордж. Тогава карах камион за хартиената компания
„Краун Зелeрбак“. Алън беше извършил въоръжен обир и трябваше да се махне от
Филаделфия. Закарах го до Скрентън с камиона си и го оставих при Дейв Остико. Дейв от
много години беше с Ръс. Дейв прибра Алън в една тайна квартира, докато във Филаделфия
не започнаха да го издирват толкова усърдно, че Алън реши сам да се предаде. Ако не греша,
точно за този въоръжен обир беше влязъл в затвора в Луисбърг. Когато Джими ме помоли да
му помогна, взех Алън да ме кара с колата на разни места. По това време бях в такова
положение, че имах шофьор и хората правеха разни неща за мен, и ми демонстрираха
уважение по определени начини.
От всички неща, за които свидетелства в делата срещу мен, Чарли Алън в действителност
беше направил само едно: да предаде доставка за комитета за преизбиране на президента до
Джон Мичъл от името на Джими Хофа. Джими продължаваше да поддържа контактите си с
Никсън. По това време беше на благотворително събитие за реформата в затворите във
Вашингтон. Федералният служител, който отговаряше за гаранцията му, разрешаваше на
Джими да пътува до Вашингтон за такива събития. Джими канеше на тях хората, с които
искаше да прави бизнес. Освен това канеше хора, с които е бил заедно в затвора, за да
говорят за условията в затворите. Джими ми поръча да направя така, че Чарли Алън и
неговият партньор, Франк дел Пиано, да бъдат на това определено събитие във Вашингтон.
Джими беше поканил там Алън Коен, един лобист от Филаделфия, и Джими и Алън дадоха
на Чарли Алън 40 хиляди долара в брой, за да ги даде на Мичъл за предизборната кампания
на Никсън. По-късно излезе наяве, че Мичъл беше предал в комитета за преизбиране на
президента само 17 хиляди от това дарение, направено в брой. Мичъл си беше прибрал 23
хиляди долара. Както вече казах, този човек си разбираше от работата.
Три-четири години по-късно федералните служби притиснаха Чарли Алън да стане
доносник. В един от първите си разговори с тях той беше разказал на ФБР истината за
въпросния случай. Този разговор с ФБР е бил проведен около една година преди да се
съгласи да носи подслушвателно устройство, за да запише мен. В началото сигурно не е
разбрал, че искат да го използват срещу мен във връзка с отвличането на Хофа. Поне в
началото той не ме е издал по случая с Хофа – не че имаше начин някой като него, който се
намира толкова ниско в йерархията, да знае кой знае какво за работата ми. Аз много помагах
на Чарли Алън, още от деня, когато излезе от затвора – до деня, когато го хванах да носи
подслушвателно устройство, през 1979 година.
Откъс от официален доклад на ФБР, представен от обвинението на делата срещу Франк
Шийран. (Грешката на Алън по отношение на приблизителната година, в която е направил
доставката на парите за Мичъл, е изтрита от доклада и поправена в последващ доклад от 4
ноември 1977 година):
HOFFEX
На 22 септември 1977 година PH 5125-OC [Чарли Алън] информира СА [специален агент]
ХЕНРИ О. ХЕНДИ-МЛАДШИ и СА ТОМАС Л. ВАН ДЪРСЛАЙС за следното:
В отговор на въпроса кога за последен път е видял АЛ КОЕН, източникът каза: „Когато ми
даде чанта с пари, за да я дам на ДЖОН МИЧЪЛ“. Източникът си спомня, че е присъствал
на официална вечеря във Вашингтон, окръг Колумбия, в „много голям хубав хотел“ в
центъра на града. Целта на вечерята е била да набере благотворителни средства за
реформата в затворите, към която ДЖИМИ ХОФА е проявявал голям интерес. ХОФА е
присъствал на тази вечеря. (...) По време на тази вечеря ХОФА и АЛ КОЕН са дошли при
ФРАНК ДЕЛ ПИАНО, наричан още ТОНТО, и източника. ХОФА е казал на източника да
„занесе тези пари на Джон Мичъл“. В този момент Коен е подал на източника чанта, която
източникът описва като черен сак, приблизително шейсет сантиметра на дължина и
тридесет на ширина. Източникът не е отворил сака, за да види какво има в него, защото „с
Джими не се прави така“. Но все пак си спомня, че чантата е била много тежка. След като
са взели чантата, източникът и ДЕЛ ПИАНО са излезли от хотела и са се качили в
лимузината, която ги е очаквала, без да знаят къде отиват. Колата ги е откарала в „голяма
хубава къща“ в покрайнините на Вашингтон, където Джон Мичъл е отворил вратата на
източника. Източникът е поздравил МИЧЪЛ и му е казал „ДЖИМИ ме изпрати“. МИЧЪЛ
е взел чантата, казал е „благодаря“ и е затворил вратата. Източникът отново се е качил в
лимузината и се е върнал в хотела.
От всички различни професии и други работи, с които съм се занимавал през живота си, сега
ми се струва, че любимото ми беше да бъда президент на местната профсъюзна организация
в Уилмингтън. Когато ме лишиха от свобода, местната организация ме направи доживотен
почетен президент. Нямаше нужда да ме харесват, но наистина ме уважаваха и оценяваха
усилията, които полагах за тях. Уредих им да станат независими чрез Джими. Преди това
бяха под ръководството на местната организация във Филаделфия. През 1979 година им
уредих нова сграда, която използват за профсъюзен дом и до ден днешен. Всекидневно се
грижех за работата в организацията, за придвижването на оплакванията и спазването на
договорите. Когато влязох в затвора, имахме над 3000 профсъюзни членове. Днес са по-скоро
около 1000.
Старият профсъюзен дом преди 1979 година беше на улица „Ист Фронт“ 109, в един
западнал квартал до гарата. Днес този район на града е обновен. Към края на 1972 година в
старата сграда ме посети един много известен адвокат, за когото знаех, че е много силен в
Демократическата партия. Адвокатът искаше да поговорим за предстоящата избирателна
кампания за Сената на САЩ през 1972 година.
По-рано през същата година действащият сенатор от щата Кейлъб Богс също се беше отбил
в профсъюзния дом, за да ме помоли да му разреша да говори пред членската маса. Казах на
Богс, че платформата му не е в интерес на работниците. Той отрече да е така. Беше
републиканец и след като целият профсъюз подкрепяше Никсън за преизбиране, според него
трябваше да получи възможност да говори на редовите членове. Преди да стане сенатор, Богс
беше губернатор на щата и конгресмен. Мисля, че никога не беше губил избори. Всички го
харесваха. Беше много представителен човек с добра репутация, но на мен ми се струваше,
че представлява интересите на корпорациите в щата Делауеър. Обърнах се към управителния
съвет и решихме да не го каним.
Когато неговият противник на предстоящите избори, Джо Байдън, на свой ред ме попита
дали може да говори пред членската маса, аз отново се обърнах към управителния съвет, за
да сондирам мнението им, и тъй като никой не беше против, се съгласих. Байдън беше в
общинския съвет като представител на Демократическата партия, която беше излъчила
няколко много силни поддръжници на интересите на работниците в съвета. В сравнение с
Богс Джо Байдън беше хлапе. Дойде в профсъюзния дум, каза си думичките и се оказа, че е
много добър оратор. Изнесе много добра реч в защита на работниците пред редовите членове
на това профсъюзно събрание. После отговори на въпроси от публиката и като цяло се
представи като много по-възрастен и опитен човек. Каза, че вратата на кабинета му винаги
ще е отворена за членовете на нашия профсъюз.
Затова, когато този известен адвокат, когото познавах, се отби в кабинета ми малко преди
изборния ден, аз вече бях на страната на Байдън. Адвокатът беше довел още един човек със
себе си, който работеше във вестниците „Морнинг Нюз“ и „Ивнинг Джърнъл“. И двата
вестника се издаваха от една и съща компания. На практика бяха един и същ вестник и освен
тях в Уилмингтън нямаше други всекидневници.
Уилмингтън е в северния край на щата и населението е по-либерално настроено,
отколкото хората от южните части на щата. Делауеър е много малък щат и по онова време в
него живееха може би 600 хиляди души. Повече от половината живееха в северната половина,
а останалите – в двата окръга в южната половина. Границата между Севера и Юга минава
право през средата на щата Делауеър. В южните окръзи с години имаше отделни училища за
бели и чернокожи. На север също имаше откровена сегрегация, но порядките на север все
пак бяха повече като онези в големите градове в северните щати, като Филаделфия. По онова
време – а може би дори и до днес – почти всички хора, които си купуваха вестници в щата,
четяха всекидневника на Уилмингтън.
Адвокатът ми обясни, че сенатор Богс е подготвил реклами, които ще бъдат публикувани в
рекламна вложка във вестника всеки ден през последната седмица преди изборите. Богс
твърдеше, че Джо Байдън е представил в невярна светлина по какъв начин е гласувал Богс на
политическите длъжности, които е заемал до този момент, и в рекламите щеше да е
показано какво е казал Байдън за Богс, а до него – действителното гласуване на Богс или
нещо подобно. Адвокатът не искаше тези вестници да бъдат доставени до
местоназначението си. Адвокатът беше от много добрите момчета. Беше много
интелигентен. Беше опитен и знаеше, че и двете страни правят номера преди изборите.
Корпорациите също участваха в играта от години насам, като казваха на работниците си за
кого да гласуват и дърпаха конците зад кулисите.
Човекът с него, който работеше във вестника, ми каза как иска да организира символична
стачка, но няма надеждни колеги във вестника, на които може да се довери да участват в нея.
Мисля, че там вече имаше профсъюзна организация, но тази символична стачка щеше да
бъде организирана от друг профсъюз. Аз му казах, че ще наема хора, които да участват в
неговата стачка. Бяха такива хора, че никой нямаше да посмее да им попречи.
Символична стачка се прави, когато се опитваш да организираш профсъюз в компанията
или искаш да кажеш, че компанията се отнася несправедливо към работниците и не иска да
преговаря с профсъюза, или пък компанията оказва натиск на работниците да не се записват
в профсъюза. Може и да се опитваш да предизвикаш избори, за да изместиш профсъюза,
който вече си имат в компанията, както беше направил Пол Хол от мореплавателския
профсъюз срещу Джими Хофа. Всеки път, когато видиш на плакатите да пише „Протест за
справедливо отношение към работниците“, това е символична стачка. На плакатите не може
да пише, че стачката е ефективна, защото не е организирана от профсъюзна организация,
регистрирана в компанията, а това нарушава националните разпоредби за дейността на
профсъюзите.
Казах на моя приятел адвоката и на човека с него, че могат да разчитат на мен да се
погрижа за това. Винаги съм уважавал този адвокат, а и без това смятах, че Байдън е по-
добрият избор от гледна точка на работниците. Казах му, че след като организираме стачката,
аз ще се погрижа нито един шофьор на камион да не може да стигне до работното си място.
Нашият профсъюз щеше да уважи символичната стачка на другия профсъюз, както и да се
представят.
Стачката беше организирана и вестниците бяха отпечатани, но си останаха в склада и така
и не стигнаха до читателите си. От компанията, която ги издаваше, ми се обадиха и ми
казаха, че искат моите хора да се върнат на работа. Аз им казах, че уважаваме символичната
стачка. Човекът от компанията ме попита дали имам нещо общо с взривяването на един
вагон, който транспортираше материали за отпечатването на вестника – дали е било хартия,
мастило или нещо друго, не знам. Но при взрива не пострадаха никакви хора. Аз пак му
казах, че уважаваме символичната стачка, а ако той иска да си наеме някаква охрана, която
да пази товарните му вагони, да потърси в телефонния указател.
На следващия ден след изборите символичната стачка свърши, положението във вестника
се нормализира, а в щата Делауеър беше избран нов сенатор. Трудно ми е да повярвам, че
оттогава са минали повече от тридесет години.
За този случай понякога се пишат разни неща и моето име винаги се споменава в тях.
Казват, че сенатор Джо Байдън е бил избран именно благодарение на тази маневра. Особено
републиканците твърдят, че ако рекламните вложки от предизборния екип на Богс бяха
стигнали до читателите на вестниците, Джо Байдън щеше да бъде представен в много лоша
светлина. Ако рекламите наистина бяха излезли в последната седмица преди изборите,
Байдън нямаше да има достатъчно време, за да поправи щетите от тях. Няма как да знам
дали Джо Байдън е бил наясно, че тази работа със символичната стачка беше организирана в
негова подкрепа. Ако е бил наясно, никога не ми е казвал за това.
Но знам, че когато влезе в Сената на САЩ, човекът удържа на думата си, която беше дал на
членската маса. Човек винаги можеше да се обърне към него и той да се вслуша в думите му.
ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
ДЖИМИ НЕ БЕШЕ ТАКЪВ ЧОВЕК
Моментът Джими Хофа да излезе от пашкула си настъпва през март 1973 година, когато
изтича срокът на освобождаването му под гаранция. От този момент нататък той вече има
свободата да излети като пеперуда, да ходи където си пожелае и да казва каквото си иска.
През април 1973 година, на един банкет във Вашингтон, Джими Хофа се качва на подиума
и обявява, че ще отправи съдебно предизвикателство срещу ограничителното условие на
президента Никсън, включено в неговото помилване. Никой не остава изненадан, когато в
същата реч Джими Хофа съобщава и за намерението си да се изправи срещу Франк
Фицсимънс на изборите за президент на профсъюза на конференцията през 1976 година.
Моментът за това, подбран от Джими Хофа, е подходящ и поне по още една причина. По
това време Фицсимънс вече няма да се радва на приятелството и подкрепата на един силен
президент в лицето на Ричард Никсън. Точно този месец, през който Хофа обявява
намеренията си, представлява особено мрачен период за Никсън, защото скандалът
„Уотъргейт“ набира скорост. В резултат от него Никсън си има по-сериозни проблеми от
Джими Хофа. Всички хора от вътрешното му обкръжение трескаво се опитват да ограничат
последствията от скандала. В края на месеца, в който Хофа обявява намерението си да
оспори в съда ограничителното условие върху помилването си, началникът на кабинета на
Никсън в Белия дом Х. Р. „Боб“ Халдеман си подава оставката. По-късно Халдеман ще влезе
в затвора. Един месец по-рано Чарлз Колсън, специалният съветник на Никсън, вече е
напуснал Белия дом, за да се посвети на частна адвокатска практика и да се възползва от
изгодния договор за правно обслужване на профсъюза, преди на свой ред да отиде в затвора.
Скоро цялата държава ще бъде парализирана от арабското петролно ембарго, което ще
създаде още по-сериозни неприятности на Никсън.
След като Хофа обявява намеренията си за съдебно оспорване на ограничителното условие
и плановете си да се кандидатира за президент през 1976 година, Франк Шийран декларира
подкрепата си за своя приятел и наставник със следната цветиста фраза: „Ще поддържам
Хофа до деня, в който изравнят пръстта върху лицето ми с лопата и ми откраднат копчетата
за ръкавелите“.
Нямаше начин Джими да загуби изборите през 1976 година. Въпросът не беше само в това,
че делегатите щяха да бъдат на негова страна; редовите профсъюзни членове го подкрепяха
още повече. И все едно това не беше достатъчно, в профсъюза нямаше много хора, които да
са готови да кажат добра дума за Фиц. Той беше слаб лидер – и точно това беше причината
Джими да го назначи за свой заместник. Но Джими не беше преценил, че слабостта му ще се
окаже много привлекателна черта на характера за определени хора в така наречената мафия.
Поддръжниците на Джими организираха официална вечеря в негова чест за шейсетия му
рожден ден през февруари 1973 година. Вечерята се състоя в казино „Латино“ в Чери Хил,
Ню Джърси – същото място, на което щеше да бъде и официалната вечеря в моя чест около
една година по-късно. Аз също бях там, седях най-отпред по средата и видях колко много
хора бяха дошли, въпреки че Фицсимънс не искаше никой да ходи. От управителния съвет на
профсъюза дойде само Харолд Гибънс. Както и на моята вечеря, бяха ангажирали
професионален фотограф. Джими ме накара да се снимам с него много пъти, включително и
на една снимка, на която сме си стиснали ръцете – и до днес я пазя като скъп спомен за него.
Отидох да видя Джими на езерото Орион веднага след онзи проблем, който беше
възникнал в Маями на личната му среща с Тони Про. На тази среща в Маями Джими беше
искал да се увери, че Про ще подкрепи кандидатурата му през 1976 година. Вместо това Про
го беше заплашил, че ще отвлече внучката му и ще изкорми Джими с голи ръце. В Маями
след срещата Джими ми каза, че ще помоли Ръсел да ми разреши да направя каквото се
налага срещу Тони Про. Този път не каза нищо за това, че иска той да кара колата. Този път
говореше сериозно. Джими и Про се ненавиждаха помежду си и двамата бяха способни да
изпълнят заканите си един срещу друг. Въпросът беше кой ще изпревари другия.
Отидох на езерото Орион, за да продължим разговора на тази тема. Джими отново
спомена, че трябва да се направи нещо по въпроса за Про, но не ми каза да говоря с Ръсел
или да правя нещо конкретно. После каза, че Фиц не е пълноправен член на мафията и
затова той няма нужда да получава одобрение от никого, за да се погрижи за него. Джими
каза, че вече е мислил да наеме каубой, който да направи каквото трябва с Фиц, ако се стигне
дотам.
Знаех, че Джими скоро е говорил с Чарли Алън, и го попитах:
– Нали не смяташ да използваш Алън?
– В никакъв случай, по дяволите – отговори Джими. – Той е измамник. Само му знае
устата.
– Знам – отвърнах аз. – Радвам се, че и ти го знаеш.
(Тогава нито един от двамата не спомена за Лойд Хикс, но поне аз със сигурност си
помислих за него. Лойд Хикс беше профсъюзен лидер от една местна организация в Маями.
Хикс беше от фракцията на Роланд Макмастър, а Макмастър беше един от онези, които бяха
изоставили Джими и се бяха присъединили към Фиц. Макмастър беше от хората, които
Джими мразеше заради това, че са дезертьори. Когато Джими и Про се срещнаха в Маями,
Лойд Хикс беше монтирал подслушвателни устройства в стаята по поръчка на Макмастър.
След това Хикс отишъл в бара, вкарал няколко питиета и започнал да се фука, че ще се
сдобие със запис от срещата между Джими и Про. Фиц щеше да прояви интерес към тези
думи. А Джими щеше да откачи, когато разбере за това.
По-късно същата вечер откриха Хикс с не знам колко точно дупки от куршуми по тялото,
но определено повече, отколкото може да направи само един пистолет. Изглежда, къщата му
беше боядисана от двама души. Ако наистина е имал запис, след това вече нямаше. Точно по
същото време двамата с Червенокосия по една случайност бяхме в Маями заедно с Джими.)
На езерото Орион Джими ми каза, че подготвя съдебния иск срещу помилването, за да се
отърве от ограничителното условие, и ще го подаде веднага щом се снабди с още малко
амуниции за него. Аз му казах, че ще стана ищец по тази част от иска, която щеше да бъде
внесена от действащите членове на профсъюза, които искаха Джими да се върне. Джими ми
каза, че след няколко месеца ще трябва да направя доставка с пари за Мичъл, веднага след
като той се погрижи за някои неща. Каза ми да му напомня за кога е планирана официалната
вечеря в моя чест, защото ще присъства на нея, независимо какво ще стане. Аз му казах, че
съм я отложил в очакване на момента, когато той ще може да се възползва от нея по най-
добрия начин. Джими ми каза, че оценява лоялността и подкрепата ми. Знаеше, че съм се
кандидатирал за преизбиране в местната организация в Уилмингтън, и ми предложи да ми
помогне, но аз му отговорих, че няма да имам затруднения по този въпрос в моята
организация.
По-късно същата година, през октомври, Джими ми се обади да отида да се видя с
Червенокосия. Отидох в ресторант „Брандинг Айрън“ и той ми беше приготвил друго
куфарче. Не беше толкова тежко, колкото последното, но не беше и съвсем леко. В него
имаше 270 хиляди долара. Отидох с колата до ресторант „Маркет Ин“. Дори не си поръчах
нещо за пиене там. Още с влизането ми някакъв тип, когото не познавах, дойде при мен и ми
каза, че ще ме заведе там, където трябва да отида. Качихме се в неговата кола и отидохме до
една впечатляваща къща. Слязох от колата, позвъних на вратата и на прага се появи Мичъл.
Подадох му куфарчето, а той ми подаде един плик, в който имаше писмена клетвена
декларация. Този път не си говорихме за времето. Върнах се с колата до Филаделфия,
срещнах се с Ръсел в един ресторант, той прочете писмената клетвена декларация, която ми
беше дал Мичъл в онзи плик, и след това я прибра.
АЗ, ДЖОН У. МИЧЪЛ, след като положих клетва,
декларирам следното:
1. Нито аз, в качеството ми на главен прокурор на Съединените щати, нито друг
официален представител на министерството на правосъдието по време на мандата ми
като главен прокурор, доколкото ми е известно, не е издавал нареждане или предложение
в президентското помилване на Джеймс Р. Хофа да бъдат включени ограничения.
2. Президентът Ричард М. Никсън не ми е издавал нареждане или предложение, нито на
друг официален представител на министерството на правосъдието по време на мандата
ми като главен прокурор, доколкото ми е известно, ограничаването на дейността на
господин Хофа в профсъюзното движение да бъде част от президентското помилване на
господин Хофа.
Джон У. Мичъл (подпис)
Положил клетва пред мен днес, 15 октомври 1973 година
Роуз Л. Шиф
нотариус на служба към щата Ню Йорк
Малко повече от една година по-късно, докато тази писмена клетвена декларация все още се
придвижва през съдебната система по искане на своя поръчител, Джон У. Мичъл – човекът,
който я е подписал и е положил клетва за нея – ще бъде осъден за лъжесвидетелстване и
възпрепятстване на правосъдието като наказание за откровените си лъжи под клетва по
време на опита за укриване на скандала „Уотъргейт“.
Въоръжен с тази писмена клетвена декларация – юридически документ, който все още не
е обезсмислен от присъдата за лъжесвидетелстване срещу неговия автор, – Джими Хофа
стартира предизборната си кампания на скорост.
На 16 февруари 1974 година Хофа обвинява Фицсимънс за това, че „обикаля цялата страна
по всички проклети голф турнири, които може да намери, а работата на президента на
профсъюза е по 18 часа на ден“.
В едно телевизионно интервю Хофа изтъква, че „Фицсимънс е побъркан. Ходи на
психоаналитик по два пъти седмично, а в същото време ръководи профсъюз, в който
членуват повече от два милиона души?“
Хофа редовно започва да нарича Фицсимънс „побъркан“ и „лъжец“.
В отговор на това Фицсимъс уволнява съпругата на Хофа, Джозефин, от нейната длъжност
в профсъюза, с което я лишава от годишен доход в размер на 48 хиляди долара. В същото
време Фицсимънс прекратява и договора с Джеймс П. Хофа в качеството му на адвокат на
профсъюза, с което го лишава от годишен хонорар в размер на 30 хиляди долара. Чъки
О’Брайън, който е отраснал в дома на Хофа като осиновен син и нарича Хофа „татко“, остава
на работа в профсъюза. В последно време О’Брайън все по-често застава на страната на Фиц
и все повече се отчуждава от Хофа. Джими Хофа, който искрено вярва в семейните
ценности, не крие разочарованието си от развода на О’Брайън и изразява силно неодобрение
към неговото увлечение по хазарта и прахосничеството му. Когато Хофа отказва да подкрепи
кандидатурата на О’Брайън за президент на местната профсъюзна организация в Детройт,
разривът между тях се задълбочава.
На 13 март 1974 година Хофа подава дългоочаквания си съдебен иск. Този път, вместо да
се обгради с обичайните си послушни адвокати, той ангажира известен и уважаван юрист –
специалист по граждански права, Ленърд Будан. В своя иск Хофа твърди, че не е знаел за
ограничителното условие по времето, когато е излязъл от затвора на 21 декември 1971
година, и никога не се е съгласявал с него. Нещо повече, дори да се беше съгласил,
президентът няма конституционно право да ограничава по такъв начин помилването на
Хофа или на когото и да било.
Младите адвокати бързо научават една стара максима: „Ако не можеш да ги победиш със
закона, победи ги с фактите“. В този случай аргументите, които изразява Будан от името на
своя клиент, са смятани за печеливши от него самия и мнозина други конституционни
юристи. Така на обвинението не остава друга възможност за действие, освен да оспорва
фактите – и със своите действия Джими Хофа неволно дава на обвинението възможността да
го направи.
Хофа и неговите специални приятели са предоставили на Будан информацията за всички
факти, включени в съдебния иск, за да подкрепят неговата юридическа аргументация. В
съответствие с тях в иска се твърди, че ограничителното условие не е поставено от законен
източник, например главния прокурор, а е „породено и предизвикано в противоречие с
обичайната процедура за помилване“, като е „добавено в текста на указа за помилване от
Чарлз Колсън, специален съветник на президента, съобразно споразумението и заговора по
този въпрос“.
В едно телевизионно интервю, което дава след подаване на своя съдебен иск, Хофа
обяснява какво има предвид с въпросната част от него: „Убеден съм, че той е бил замесен в
това, и освен това съм напълно убеден, че е автор на формулировката на президентския
указ... Направил го е, за да угоди на Фицсимънс. И по този начин си е спечелил правото да
представлява профсъюза като адвокат. Колкото до Фиц, той го е направил посредством
Колсън, за да успее да запази длъжността си като президент на профсъюза“.
Отговорът на Фицсимънс гласи: „Не знаех нищо за никакви ограничения“.
Колсън добавя: „Това са пълни глупости. (...) Съобщих на господин Фицсимънс – мисля, че
беше в деня преди Хофа да бъде освободен – че ще бъде освободен при условията, които
изглеждаха в интерес на профсъюзното движение и на страната по онова време. Никога не
съм му казвал какви, какви точно са тези условия.“
Ако трябва да се вярва на думите на Колсън, Фицсимънс в нито един момент не е проявил
любопитство към този въпрос и не е казал нещо като: „Чакай малко, какви ограничителни
условия?“
Но колкото до всички тези спорове, които адвокатите наричат помежду си „той каза едно,
тя каза друго“, обвинението ще получи възможност да твърди, че така или иначе нямат
никакво отношение към темата. На 19 юли 1974 година съдия Джон Х. Прат от областния съд
във Вашингтон, щата Колумбия, отговаря на фактологичните обвинения на Хофа. Съдия Прат,
който разглежда съдебния иск на Хофа, застава на мнението, че дори да бъде доказано
съществуването на заговор между Фицсимънс и Колсън, президентският подпис под
ограничителното условие продължава да бъде валиден „по същата причина, поради която не
може да бъде оспорвана валидността на решение на Конгреса на основание на това, че
конгресмените, които са гласували за него, са го направили с погрешни намерения“.
След тази загуба в съда на Хофа не му остава друг избор, освен да обжалва на следваща
инстанция, където аргументацията ще бъде съсредоточена върху законовите, конституционни
положения, повдигнати от Будан. Хофа и Будан са оптимисти, че правните им аргументи ще
надделеят при обжалването. Но докато излезе присъдата на по-висока инстанция, ще мине
още една година или дори повече. Присъдата няма да бъде издадена преди края на 1975
година.
На 9 август 1974 година, по-малко от месец след като Хофа губи първия рунд в съда на
Прат, Никсън се предава. Президентът се оттегля от длъжността си и на неговото място
застава вицепрезидентът Джералд Р. Форд, когото Никсън лично е избрал няколко месеца
по-рано, за да смени Спайро Т. Агню. Агню си е подал оставката, след като става ясно, че
дори след избирането му за вицепрезидент е продължил да получава средства от
корумпирани изпълнители на обществени поръчки в щата Мериленд, където е бил
губернатор дотогава. В деня след оставката на Никсън новият президент Джералд Р. Форд,
така старателно избран от него – един от седемте членове на комисията на Уорън, – издава
президентски указ за помилване на Никсън за всякакви престъпления, в които би могъл да
бъде обвинен. Помилването на Форд не включва никакви ограничителни условия срещу
Никсън.
На Джими Хофа вече не му остава нищо друго, освен да се надява на изхода от
обжалването.
Няма никакво съмнение, че Джими очакваше да спечели това дело, и всички очакваха да го
спечели навреме, за да си върне властта в профсъюза – практически на същия ден, за който
бяха планирани празненствата за 200-годишнината от обявяването на независимостта на
САЩ. Джими можеше просто да не прави нищо през следващите години, да остави на
адвокатите си да се занимават с обжалването и да се върне на власт без никакви затруднения.
Но Джими не беше такъв човек. Джими беше такъв човек, че трябваше да се сражава с
някого, дори когато нямаше с кого да го прави.
ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
„ЩЕ НАСТАНЕ СЪЩИНСКИ АД“
В своята книга, озаглавена „Водачите“, Стивън Брил посочва, че към 1974 година
пенсионният фонд на профсъюза IBT е раздал кредити в размер на повече от един милиард
долара на различни бизнес предприятия в сферата на недвижимите имоти, включително и
казина. Това е само с 20% по-малко от кредитите, издадени от могъщата финансова
институция Чейс Манхатън Банк. „Накратко казано – пише Брил, – мафията е контролирала
една от основните финансови институции в тази страна и един от най-големите частни
източници на инвестиционен капитал за недвижими имоти в света.“
Контролът върху президента на профсъюза осигурява контрол върху пенсионния фонд и
благоприятни условия в профсъюзните договори. Много години след изчезването на Хофа и
след като Фицсимънс се оттегля от поста си, мафията продължава да контролира
президентската длъжност в профсъюза, като контролира делегатите, които гласуват на
изборите за нея. Едва през 1986 година Антъни Салерно, по прякор Дебелия Тони, член на
комисията на Коза ностра и престъпен бос на фамилията Дженовезе, е осъден за
манипулиране на избора на профсъюзния президент Рой Уилямс. От ФБР са инсталирали
подслушвателни устройства в клуб „Палма Бойс“ в Ню Йорк и Дебелия Тони е осъден на
базата на собствените му думи. Франк Шийран и Дебелия Тони ще се озоват в една и съща
федерална затворническа болница в Спрингфилд, щата Мисури, в края на осемдесетте
години. По това време Дебелия Тони е неизлечимо болен от рак.
В затворническата болница заедно с Шийран и Дебелия Тони попада и един татуиран,
мускулест рокер с вкус към приключенията от грешната страна на закона, на име Сейлър.
Подобно на Дебелия Тони, Сейлър също е смъртно болен от рак и тъй като му остават само
няколко месеца живот, го освобождават по милост. Според Шийран Дебелия Тони е
организирал при освобождаването си Сейлър да получи 25 хиляди долара. В замяна на
парите Сейлър отива в Лонг Айлънд и убива един цивилен гражданин, който е свидетелствал
срещу Дебелия Тони. Докато е в затворническата болница в Спрингфилд, Ръсел Буфалино
става религиозен, за да се подготви за отвъдното, но Салерно очевидно не е преживял
подобно откровение.
През 1975 година, по времето на отвличането на Джими Хофа, Дебелия Тони е кръстник
именно на тази престъпна фамилия, към която принадлежи Тони Про – фамилията
Дженовезе.
Официалната вечеря в чест на Франк Шийран беше на 18 октомври 1974 година. Около шест
месеца преди моя банкет се понесоха слухове, че на Джими в бъдеще няма да може да се
разчита толкова за заеми от пенсионния фонд. Слуховете идваха най-вече от лагера на Тони
Про, който водеше кампания срещу Джими. Казах на Ръсел какво съм чул тук и там, а Ръсел
ми отговори, че профсъюзът бездруго не може да даде назаем повече пари, отколкото има, а
съвсем скоро тези пари ще свършат, който и да ги управлява. С Джими винаги е било лесно
да се работи. Ръсел каза, че Тони Про и някои други в Канзас Сити създават проблеми, но
Джими може да разчита на силна подкрепа от старите си приятели. Ръсел беше на страната
на Джими и ми каза, че след делото ще ме заведе при Дебелия Тони Салерно, шефа на Тони
Про. Тони Про контролираше две-три местни профсъюзни организации в северната част на
Ню Джърси, но Дебелия Тони разполагаше с много повече възможности за влияние върху
делегатите.
Междувременно на Ръсел му предстоеше да се справи с делото, заведено срещу самия него
в северната част на щата Ню Йорк. Някои от хората на Ръсел притежаваха бизнес с автомати
за продажба на цигари в този район. В Бингъмтън, щата Ню Йорк, имаше някаква друга
компания, която им беше сериозна конкуренция. Хората на Ръсел се бяха опитали да говорят
с двамата собственици на компанията от Бингъмтън да разделят печалбите си с тях.
Собствениците на другата компания не бяха прегърнали идеята да позволят на хората на
Ръсел да им станат анонимни съдружници. И една вечер след това двамата собственици на
другата компания бяха станали жертва на побой, или поне така се твърди. Преди да се
усетиш, Ръсел и още десетина души от неговата фамилия били арестувани за изнудване.
Някои от другите арестувани били освободени заради липса на доказателства, но срещу
самия Ръсел и още пет-шест души бяха повдигнати обвинения в съда. Отидох в съда и седнах
на първия ред. Делото продължи три седмици и аз седях там всеки ден, за да демонстрирам
подкрепа за Ръсел. Съдебните заседатели виждаха, че Ръсел има приятели в съдебната зала.
На 24 април 1974 година Ръсел и останалите получиха оневинителна присъда. Това беше
същата пролет, през която Джими подаде своя съдебен иск. През пролетта на 1974 година
приятелите на Ирландеца бяха благословени с късмет.
След като беше обявен за невинен, Ръсел ме заведе в Ню Йорк и двамата се срещнахме с
Дебелия Тони Салерно в ресторант „Везувио“. Двамата с Ръсел му казахме, че Тони Про и
Джими имат лична вражда заради пенсията на Тони Про, но ще оценим по достойнство
всяка подкрепа, която може да осигури Тони за Джими на конференцията през 1976 година.
В устата на Дебелия Тони винаги имаше пура. Той ни каза, че няма да застава на пътя на
Джими. Не искаше да казва на Про какво да прави, но по този въпрос не беше на негова
страна. Все пак навремето Джими беше направил много добри неща.
Някъде през май или юни 1974 година в моята профсъюзна организация в Уилмингтън, на
улицата до гарата, пристигна неочакван посетител. В кабинета ми с танцова стъпка влезе не
друг, а Джон Мичъл. Не го попитах как ме е открил, нито дори откъде е разбрал кой съм. Той
ми каза, че има само една минута на разположение, иска само да ме поздрави и да ми каже
следното: „Искам да предадеш на Джими, че съм питал за него. Кажи му просто да се радва
на живота в пенсия, да си играе с внуците си и да забрави да се кандидатира за президент“.
Аз му отговорих: „Радвам се, че се отби. Следващия път, когато го видя, ще му предам какво
си ми казал“.
Междувременно положението в местната профсъюзна организация в Детройт започваше
да става напечено. Старият приятел на Джими от едно време, Дейв Джонсън, още беше
президент. Планът им беше Дейв да не се пенсионира, докато Джими не е готов да се върне
на власт в профсъюза. Но Фиц оказваше натиск на Дейв да се пенсионира по-рано. По този
начин Фиц щеше да получи възможност да назначи собствения си син Ричард за президент
на местната профсъюзна организация. Джими имаше нужда от собствен човек в Детройт,
докато не успее да премахне ограничителното условие срещу себе си. В този момент Дейв
Джонсън трябваше да назначи Джими за профсъюзен представител в местната организация в
Детройт. По този начин Джими щеше да стане делегат на конференцията през 1976 година и
според профсъюзната конституция щеше да има право да се кандидатира срещу Фиц за
президент на профсъюза.
Дейв Джонсън беше започнал да си има неприятности с някакви хора, които му се
обаждаха по телефона у дома, смееха се в слушалката и затваряха, без да му кажат нищо.
Някой беше стрелял с пушка по прозореца на кабинета му в профсъюзния дом. Около една
седмица преди Джими да изгуби първото дело срещу ограничителното условие на
помилването си, някой беше взривил тринайсетметровата моторна яхта на Дейв. Всичко това
беше послание от Фиц и неговите хора.
Синът на Фиц, Ричард, обяви кандидатурата си за президент на местната профсъюзна
организация в Детройт, за да измести Дейв. Ричард твърдеше, че самият Джими е отговорен
за взривяването на яхтата на Дейв. Но всички подобни неща караха хората като Дейв
Джонсън само да се окопаят още по-здраво. Дейв беше от добрите момчета. Не отстъпи от
мястото си като президент, а се разбраха с Ричард той да стане вицепрезидент. След това
някой взриви колата на Ричард, но Джими никога нямаше да стигне дотам – да поръча да
взривят колата на сина на Фиц. Джими нямаше да рискува живота на собствения си син по
такъв начин, като го изложи на опасност от ответен удар.
Джими даде да се разбере, че ще се кандидатира независимо от всичко, каквото и да кажат
в крайна сметка съдиите. Ако загуби делото и на следваща инстанция, просто нямаше да се
съобрази с ограниченията. Ако се опитаха да го вкарат обратно в затвора, това щеше да си е
тяхна работа. Независимо от всичко Джими щеше да се кандидатира през 1976 година.
Няколко души основаха организация за подкрепата му, която се казваше ХОФА – съкращение
от „Хоноруван Организационен Фронт за Активност“.
Джими не беше доносник. Но когато реши, можеше да вдига много шум. Джими започна
да разправя, че ще настоява за изплащането на всички лоши кредити, които е дал Фиц,
„дебелият дъртак“. Много от тези кредити бяха инвестирани в построяването на казина от
така наречената мафия; с единствената разлика, че по време на Фиц кредитополучателите се
бяха отнасяли нехайно към погасяването на вноските си. Когато Джими беше на власт,
всички си връщаха заемите. Колкото и налудничаво да звучи, Джими не спираше да твърди
на всеослушание, че ще изложи на показ връзките на Фиц с така наречената мафия. Джими
повтаряше, че ще разкрие всичко в деня, в който се върне на власт и получи достъп до
профсъюзните архиви. Звучеше все едно се кани да конфискува казината като неустойка за
неплатените заеми, както беше направил Кастро.
Всеки път казвах на Ръсел, че Джими просто си беше такъв човек; само вдигаше шум, но
не говореше сериозно. Ръсел ми казваше да предам на Джими да се успокои и да престане да
привлича излишно внимание върху неговите приятели. Един път Ръсел ми спомена, че вече
се говори за това, че Джими беше донесъл информация на комисията на сенатор Маклелън,
за да повдигне обвинение срещу Дейв и по този начин да го разкара от пътя си, за да вземе
властта в профсъюза. Дейв Бек е бил президент на профсъюза преди моето време в него. Не
знаех дали да вярвам на това, което се говореше за Джими, но се съмнявах да го е направил
наистина. И все пак, Джими щеше да има проблеми, ако продължаваше да говори за това как
ще разкрие приятелите си.
В предизборната си кампания Джими Хофа често жили по-силно от цяло ято пчели. В
новините се цитират неговите думи, с които обвинява Фицсимънс за това, че „се е продал на
мафията и е вкарал в профсъюза прословути рекетьори“. Хофа хвърля дръзки обвинения
срещу Фицсимънс и организираната престъпност, подобни на онези в автобиографията му,
планирана да излезе от печат шест месеца преди изборите през 1976 година: „Обвинявам го
за това, че е позволил на подземния свят да разработи престъпна схема с профсъюзни
средства. (...) С времето ще се сдобия с допълнителна информация и ще последват нови и
нови разкрития по този въпрос“.
За да изчисти репутацията си и да избегне евентуалните обвинения в конфликт на
интереси, насочени срещу самия него, Джими Хофа прекратява договорите, с които е
замесен в бизнес предприятия от въгледобивната промишленост в североизточната част на
щата Пенсилвания. Ако продължава да заема управителна длъжност в компаниите, в които
работят редови членове на профсъюза, Хофа няма да изглежда толкова чист като сълза,
колкото трябва да бъде, ако продължава да хвърля кал по Фицсимънс и „подземния свят“.
Казино „Латино“ беше затворено за официалната вечеря в чест на Франк Шийран. Беше
същото място, на което едно време ходех в неделя вечер заедно с Бръснача и хората от
центъра. Франк Синатра редовно имаше участия там. През годините на сцената на казиното
се изредиха всички големи звезди: Ал Мартино, Дийн Мартин, Либераче. Същите звезди,
които изнасяха представления в Лас Вегас, излизаха и на сцената на казино „Латино“.
Наблизо нямаше друг нощен клуб като него.
Банкетът беше организиран от Джон Маккълоу от профсъюза на строителните работници.
Имаше 3000 гости, които вечеряха първокласни ребра или омар, и безплатен бар. Беше петък
вечер, а по онова време много католици все още спазваха изискването в петък да ядат само
риба, така че си поръчаха омарите, но първокласните ребра също бяха отлични. Сред тях
имаше хора от различни местни профсъюзни организации, моите стари другари от фронта и
някои хора от управата на компаниите – най-различни хора. Президентът на местната
профсъюзна организация във Форест Хил, щата Тексас, ми даде грамота за личност на
годината от профсъюза. Джон Маккълоу обяви имената на всички високопоставени гости в
залата, а след това спомена и за всички агенти на ФБР, които се бяха покатерили по
дърветата наоколо с биноклите си. Дори човек да си беше платил за входа на вечерята,
нямаше как да го пуснат, ако не познава някого. На входа щяха да му върнат парите за билета
и да му го конфискуват, ако не познава никого.
Джими Хофа изнесе реч и ми подари часовник от масивно злато, инкрустиран с диаманти.
Речта му беше страхотна. Джими разказа на всички колко хубави неща бях направил за
трудещите се мъже и жени в щатите Пенсилвания и Делауеър. Докато беше на подиума, се
огледа и ми каза: „Не си давах сметка, че си толкова силен“. На подиума беше кметът на
града, Франк Ризо. Там беше и Сесил Б. Мур, председателят на националната асоциация за
защита на правата на чернокожите във Филаделфия. Беше и бившият областен прокурор,
Емет Фицпатрик. На подиума беше пълно с високопоставени политици и профсъюзни
дейци.
Жена ми Айрин и всичките ми четири дъщери седяха на масата на първия ред по средата.
По това време най-малката ми дъщеря Кони беше само на единайсет години. Долорес беше
на деветнайсет. Пеги беше на двайсет и шест. Мери Ан беше на двайсет и осем. Тази вечер
всички изглеждаха много горди с мен. Джими накара Айрин да се качи на сцената, за да ѝ
поднесе дузина рози. Тя се притесняваше да излезе, но той продължи да я убеждава, докато
тя не се предаде.
На първия ред, вдясно от масата на Айрин и моите дъщери, имаше още една маса. Това
беше масата на Ръсел. Единствената жена на нея беше Кери, жена му. Там седяха Дейв
Остико и Гъф Гарниери, високо в йерархията на фамилията на Ръсел. Анджело Бруно и
някои от неговите хора също седяха на масата на Ръсел. На една друга маса бяха всички хора
от центъра.
Ръсел се беше хванал на бас с мен, че ще си объркам благодарствената реч. В заключение
на речта казах следното:
– Благодаря на всички от цялото си сърце. Не знам дали заслужавам всичко това тази
вечер, но аз не заслужавам да имам и артрит, а имам. Видя ли, Ръс? Не си обърках речта.
Ръсел ми махна с ръка и всички се разсмяха.
Джон Маккълоу се беше погрижил за развлекателната програма, като беше ангажирал
Джери Вейл, който беше от италиански произход. Той изпълни всички стари италиански
песни, с които беше известен – „Соренто“, „Воларе“ и други подобни. След това изпя и
няколко ирландски балади, за които го беше подучил Маккълоу. Специално за Ръсел изпълни
и неговата (и моята) любима песен по онова време, „Испански очи“. Ако човек не знаеше
кой е на сцената, щеше да си помисли, че пее самият Ал Мартино.
В представлението участваха и танцьорките от трупата „Голддигър Денсърс“ с онези
крака, които никога не свършваха. Бяха хубави момичета. Всички се шегуваха с мен да се
кача на сцената и да танцувам с тях. Казино „Латино“ беше пълно и нямаше място за
дансинг, иначе щях да танцувам с най-красивите момичета там – моите дъщери.
Тази вечер всички се подредихме за снимки с професионалния фотограф и докато се
снимахме, Джими ми каза:
– Наистина не си давах сметка, че си толкова силен, приятелю. Сериозно оценявам цялата
подкрепа, която ми оказваше през всичките тези години. Радвам се, че си на моя страна.
Франк, когато се върна на власт, идваш с мен. Имам нужда от теб. Ако си съгласен, ще те
назнача за национален профсъюзен представител, с неограничен бюджет за текущи разходи.
– Знам, че наистина ще го направиш, Джими – отговорих му аз. – За мен ще бъде чест
някой ден да ти служа като национален представител.
За мен това щеше да бъде сбъдната мечта.
Джон Маккълоу беше поръчал лимузини под наем, които да откарат семейството ми у
дома, а аз закарах Джими обратно до хотел „Уоруик“. Нямаше начин да го оставя да се
прибере сам в хотела си, с някаква лимузина под наем. Не говорихме за нищо важно.
Важният разговор вече беше проведен предишната вечер.
Предишната вечер си бяхме организирали собствено частно празненство в „Бродуей Еди“.
Беше малък бар с няколко маси на ъгъла на 10-а улица и „Кристиансен“. Барът още си е там,
но сега носи друго име. Онази вечер беше затворен за посетители и трябваше специална
покана, за да влезеш. Всичките ми добри приятели от центъра и северната част на щата бяха
дошли там, за да засвидетелстват уважението си към Франк Шийран. Естествено, Джими
също щеше да присъства на това частно празненство. Ако някой провеждаше наблюдение над
бара, цялото събиране изглеждаше организизирано заради мен. Но в действителност беше
организирано, за да се проведе срещата, на която Ръсел и Анджело да говорят с Джими.
Ръсел ми беше казал да попитам Джими дали е съгласен да дойде на среща с моите по-
специални приятели. Джими ме беше попитал: „Важно ли е за теб?“. Аз бях отговорил: „Да“.
И така беше организирано събирането в „Бродуей Еди“.
Джими беше пристигнал във Филаделфия от Детройт същия следобед. Сигурно беше
хванал самолета, но вече не разполагаше с частния самолет на профсъюза. Сега го
използваше Фиц. Взех го от хотел „Уоруик“ и по пътя му разказах за срещата, която бяхме
провели с Ръсел с Дебелия Тони Салерно. Джими остана доволен от това. С големия ми
линкълн отидохме до Джърси, за да се видим с Джон Грийли в местната профсъюзна
организация. Грийли беше поддръжник на Хофа и Джими искаше да говори за нещо с него.
Докато бяха в среща, аз чаках навън. После отидохме в „Бродуей Еди“.
Тази вечер в „Бродуей Еди“ имаше около шейсет души. Единствените, които бяха седнали
да вечерят на маса, бяха Анджело, Ръсел, Джими и аз. Останалите седяха на бара. От кухнята
непрекъснато изнасяха табли с храна за хората на бара. Джими си беше взел спагети с
кюфтенца, а аз – равиоли. Четиримата бяхме седнали един до друг, в редица. Ако искаше да
кажеш нещо, трябваше да се наведеш малко напред. Анджело беше в края до Ръсел, а Джими
седеше между Ръсел и мен.
Анджело не каза нищо и аз също не казах нищо през цялото време. Те знаеха, че съм на
страната на Хофа. Целият ми линкълн беше облепен с предизборни стикери на Хофа.
Нямаше и дълъг разговор за това защо са дошли. Представям си, че Джими знаеше за какво го
бяха повикали, но аз не знаех.
– Защо се кандидатираш? – попита го Ръсел.
– Профсъюзът е мой – отвърна Джими.
– Трябва да изчакаш само четири години. Можеш да се кандидатираш през осемдесета.
Така е по-разумно.
– Мога да се кандидатирам и сега. Хората са на моя страна.
Джими не проявяваше неуважение, а твърдост. Ръсел не каза нищо за начина, по който
Джими водеше предизборната си кампания, нито за нещата, които обикаляше да разправя
насам-натам за така наречената мафия. Но Джими нямаше как да не знае, че такива
приказки пред хората ще разтревожат Ръсел. Джими знаеше за Джо Коломбо и вниманието,
което беше привличал, и за Джоуи Гало, по прякор Лудия. Джими знаеше как всички
неприятности за Ръсел бяха започнали след шума, който се беше вдигнал след срещата в
Апалейкин. Ако не друго, Джими поне трябваше да се запита каква беше причината Ръсел да
се среща с Дебелия Тони, за да помага на Джими през 1976 година, а сега да застане на
съвсем друга позиция и да говори по този начин.
– За какво ти е да се кандидатираш? – попита го Ръсел. – Нямаш нужда от пари.
– Не го правя за пари – отговори Джими. – Но няма да позволя на Фиц да управлява
профсъюза.
Ръсел не отговори. Просто продължи да се храни в мълчание. Никой не отказваше на Ръсел
и обикновено не му се налагаше да се повтаря.
– Ще се погрижа за хората, които ме прецакват – каза Джими.
Ръсел се обърна към Джими, така че вече седеше с лице срещу Джими и срещу мен.
– По-високо в йерархията от мен има хора, според които не демонстрираш нужната
благодарност – каза той и продължи толкова тихо, че трябваше да го прочета по устните му. –
За Далас.
Джими не отговори.
Ръсел се извърна и започна да си говори нещо друго с Анджело, което означаваше, че
срещата беше приключила. Свършихме да ядем. Аз седях и си мислех, че така стоят нещата.
Хората бяха говорили помежду си и сега Ръсел говореше от тяхно име, и те бяха против
Джими да се кандидатира, и Ръсел също беше против. Тони Про беше спечелил битката за
сърцата и умовете им. Имах чувството, че приятелите на Джими не бяха оттеглили
подкрепата си от него заради това, че се кандидатираше; правеха го заради начина, по който
водеше предизборната си кампания.
Не бях разбрал колко сериозно стоят нещата с Джими, докато двамата с Джими не
станахме от масата, за да си тръгваме. Ръсел ме дръпна настрани и ми каза:
– Някои хора имат сериозен проблем с твоя приятел. Говори с твоя приятел. Кажи му как
стоят нещата.
– Ще се постарая. Сам знаеш, Ръс – с него не е лесно да се говори.
– Той няма друг избор.
– Самият Джими също е доста високо в йерархията – казах му аз.
– Събуди се, приятелю. Ако могат да премахнат самия президент, ще могат да премахнат и
президента на профсъюза.
Джими харесваше хотел „Уоруик“. Беше близо до ъгъла на 17-а улица и „Уолнът“, съвсем
близо до „Бродуей Еди“. Отидохме с моя линкълн, с предизборните стикери на Хофа. Качих
се в стаята на Джими заедно с него, за да проведем въпросния разговор, но Джими заговори
пръв.
– Всички искат Хофа да отстъпи. Всички се страхуват от онова, което знам. Донесох нещо,
което искам да отнесеш в „Маркет Ин“.
Джими ми подаде един малък сак, не много тежък. Не беше надписан. Човекът, за когото
беше предназначен, щеше да дойде да си го вземе.
– Това ме подсеща за нещо, Джими – казах му аз. – Все се каня да ти кажа; миналата
пролет Мичъл се отби в профсъюзния дом и ми каза да ти предам да не се кандидатираш.
Каза да се радваш на живота в пенсия и на внуците си.
– Това не ме изненадва. Шибаният Мичъл вече ми каза: „Дори не си помисляй да
използваш онова, което си мислиш, че знаеш“.
– Не знам какво искаше да ти каже Ръсел тази вечер, Джими – казах му аз. – Но знам, че те
говорят сериозно, Джими. Преди да си тръгнем тази вечер, Ръсел ми поръча да ти кажа как
стоят нещата.
– А аз мога да ти кажа, че ако с Хофа се случи нещо противоестествено, ще настане
същински ад. Имам повече документи и списъци, готови за изпращане в медиите, отколкото
можеш да си представиш. В живота ми имаше прекалено много кучи синове, на които само
си мислех, че мога да имам доверие. Трябват ми повече хора като теб. И вече ги имам. Вече
знам кои са приятелите ми.
– Джими, вдигаш много шум и хората се притесняват.
– Това е само върхът на айсберга, само върхът на айсберга. Чакай да ти кажа нещо – тази
вечер чу ли думата Далас? Спомняш ли си онази пратка, която отнесе в Балтимор? Тогава не
знаех, но се оказва, че са били снайперски карабини за покушението срещу Кенеди в Далас.
Тъпите кучи синове са изгубили собствените си карабини в багажника на някакъв
тъндърбърд, който е катастрофирал, защото шофьорът им е бил пиян. Онзи пилот на Карлос
е трябвало да им предаде новите карабини, които занесе ти. Кучите синове са се възползвали
и от двама ни, за да го направят. Били сме марионетки. Как ти се струва това? Имали са и
фалшиви ченгета, и истински ченгета, които са били замесени в цялата история. Ченгетата
на Джак Руби е трябвало да се погрижат за Осуалд, но Руби е оплел конците. Затова се е
наложило лично да се намеси и да свърши работата с Осуалд. Ако не се беше погрижил за
Осуалд, какво щяха да му направят според теб? Да го провесят на кука за месо. Не се
заблуждавай. Санто, Карлос, Джанкана и други от техния сой, всички са били замесени в
историята с Кенеди. Всички до един от същата група, които са участвали в Залива на
прасетата. Същите хора дори са се наговаряли с Момо и Росели да убият Кастро. Имам
предостатъчно, с което да направя така, че всички да увиснат на въжето. И ако с мен се случи
нещо противоестествено, цялата истина ще излезе наяве. Всички ще си платят. Всички,
които ме прецакаха, ще си платят за това.
Седях със сака в скута си. Понякога Джими се качваше на метлата и нямаше кой да го спре.
Човек просто трябваше да го слуша. Но никога не го бях виждал такъв. Никога не бях виждал
никого да говори по този начин. Този път не беше реално. Просто нямаше какво да му кажа,
дори да исках да кажа нещо. Ако в стаята бяха инсталирани подслушвателни устройства, не
биваше да позволявам гласът ми да бъде записан. Доставка на снайперски карабини – олеле,
човече.
– Ти не знаеш и половината от истината – продължи той. – Фиц е още по-арогантен,
отколкото е глупав. Всички си мислеха, че Хофа ще изчезне от лицето на земята. Нито един
от тях няма и една капка кураж, с който да се изправи срещу мен. Има неща, които не мога
да ти кажа, Ирландецо, защото ако ги разбереш, това ще ти струва живота. Има тайни, които
знам, които съм виждал, в които съм участвал, и те са способни да разтърсят тази държава до
основи.
После Джими ми разказа някои други предполагаеми неща за нашите добри приятели,
които нямат връзка с тази история. Неща, които не са подходящи за публикуване. Ибез това
не мога да кажа, че знаех за всичките тези неща, но знаех за повечето и подозирах за някои
от другите. Нито едно от тези неща не беше моя работа или негова работа. Беше време да се
махам оттам. За всеки случай, ако в стаята бяха инсталирани подслушвателни устройства, аз
му казах:
– Чувал съм, че нито едно от тези неща не е вярно, Джими.
– Не се тревожи за това. Разполагам с документи, които се намират в ръцете на
правилните хора, и онези кучи синове знаят, че имам документи за всичко. И те са на
сигурно място.
– Джими, направи ми една услуга. Обгради се с хора, когато излизаш на улицата.
– Човек става невнимателен, когато има телохранители.
– Не говоря за телохранители. Просто пътувай с други хора. Пристигна сам за това нещо
във Филаделфия.
– Няма да тръгна по този път, защото ще се обърнат срещу семейството ми.
– И все пак не бива да излизаш сам на улицата.
– Хофа не се бои от никого. Ще се изправя срещу Фиц и ще спечеля тези избори.
– Знаеш какво означава това, Джими – казах му тихо аз. – Самият Макджий ми каза да ти
предам как стоят нещата.
– Няма да посмеят – каза на глас Джими Хофа.
А докато ме изпращаше до вратата, Джими се обърна към мен и добави:
– Пази си гърба.
ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
30 ЮЛИ 1975 ГОДИНА
Докладвах на Ръсел, че Джими продължава да възнамерява да се кандидатира за президент
на изборите през 1976 година. Докладвах му и онова, което Джими беше казал за
документите и списъците, с които разполага, и как те ще излязат наяве в случай, че с него се
случи нещо противоестествено. Не навлязох във всички подробности за всички крайни неща,
които беше казал Джими. Бяха неща, които не ми трябваше да знам. Ръсел отбеляза нещо за
това, че Джими не мисли с главата си и говори криви приказки.
– Не разбирам – каза Ръсел. – Не разбирам защо просто не се махне.
Направих доставката на Джими в „Маркет Ин“ и му се обадих, за да му докладвам за това.
Наистина не мога да ти кажа, че в сака имаше пари. Не съм го отварял, за да погледна вътре.
След тази вечер вече се боях да разговарям с Джими, защото трябваше да докладвам за
всичките си разговори с него на Ръсел. От всичко това останах с впечатлението, че Джими се
водеше от егото си и от желанието за отмъщение. Явно беше решил, че ако изчака до 1980
година, за да се кандидатира, дотогава Фиц ще се пенсионира и Джими няма да има
възможност да унижи Фиц на конференцията и да му натрие носа. Освен това предполагам,
че Джими не беше доволен как вървят нещата с нашите приятели. След срещата в „Бродуей
Еди“ и начина, по който Ръсел каза на Джими да не се кандидатира, Джими нямаше как да
не се досети, че Тони Про е отбелязал напредък в това отношение.
По-късно така и не разбрах защо го направиха така, че жена му Джо и децата да страдат
заради изчезването на Джими. Макар и да можеха да правят каквото си поискат, хората като
Ръсел и Анджело не искаха да навредят на най-близките роднини. Да им причинят
страдание с това, че не знаят истината, не могат да организират нормално погребение и
трябва да чакат толкова много години по закон, преди да могат да обявят Джими за мъртъв и
да наследят парите му. Освен ако Тони Про не беше имал последната дума за това и не се
беше сдобил с позволение от Дебелия Тони. Никога няма да разберем със сигурност как е
станало. Про вече беше заплашил да убие внучката на Джими. Кой говори така за внуците на
друг човек?
През април 1975 година на една профсъюзна конференция вече се носят слухове за това, че
Джими Хофа сътрудничи на ФБР. В статия, публикувана на 20 декември 1992 година, вестник
„Детройт Фри Прес“ твърди, че въпросните слухове са били разпространявани от Чъки
О’Брайън – предполагаемият шофьор на колата, в която е бил Джими Хофа по времето,
когато е изчезнал безследно. Докладът на ФБР от досието HOFFEX, посветено на
отвличането на Джими Хофа, потвърждава наличието на тези слухове и дава достоверно
обяснение защо не е изключено да са отговаряли на истината: „Сред нашите източници се
носеха слухове, че Хофа в опит да си върне властта в профсъюза може би е снабдявал
федералните власти с информация в замяна на благосклонно решение на въпроса за
повдигането на ограниченията срещу него да се занимава с профсъюзна дейност“.
• На 15 май 1975 година Джими Хофа свидетелства по случая със синекурните назначения
в бившата му местна профсъюзната организация в Детройт. Хофа се позовава на Петата
поправка. По-късно, в отговор на въпрос на репортер, Хофа заявява, че „адски се гордее с
това“. Същия ден Джими Хофа присъства на среща, организирана в адвокатската кантора
на сина му, на която са неговият син и Антъни Джакалоне, по прякор Тони Джак, мафиот
от Детройт. Джакалоне се опитва да посредничи за провеждането на среща между Хофа
и Тони Про, на която Хофа отказва да присъства. Тогава Джакалоне моли за съдействието
на Хофа, за да се сдобие с документите, които обвинението възнамерява да използва
срещу Джакалоне с цел да го осъди за застрахователна измама. Хофа отхвърля молбата на
Джакалоне.
• В края на май Франк Фицсимънс заплашва да даде местната профсъюзна организация в
Детройт – бившата местна организация и централа на Хофа – на синдик, така че да бъде
управлявана от контролна комисия, която да докладва директно на централата на
профсъюза във Вашингтон.
• На 19 юни 1975 година съюзникът и добър приятел на Джими Хофа Сам Джанкана е
убит в дома си в Чикаго, пет дни преди да свидетелства пред комисията на сенатор Чърч
за участието на мафията в заговора на ЦРУ за покушение срещу Фидел Кастро.
• На 25 юни 1975 година един поддръжник на Франк Фицсимънс от местната профсъюзна
организация в Детройт на име Ралф Проктър е нападнат в гръб, докато излиза от един
ресторант след обяд. Проктър така и не успява да види с какво са го ударили. Проктър
понася побой посред бял ден и губи съзнание. Шефът му в лагера на Фицсимънс Роланд
Макмастър коментира случая по следния начин: „Случваха се и такива неща. Проведохме
частно разследване, но не открихме нищо.“
• Следобед на 10 юни 1975 година синът на Франк Фицсимънс, Ричард Фицсимънс, си
отдъхва в бар „Немо“ в Детройт. Ричард е вицепрезидент на местната профсъюзна
организация в Детройт и като такъв използва служебен бял линкълн континентал, модел
1975 година, в изпълнение на профсъюзните си задължения. След последното си питие в
бар „Немо“ Ричард излиза от бара и докато отива към паркирания линкълн, колата се
взривява. Ричард се разминава на косъм със сериозни наранявания, но белият му
линкълн е разкъсан на парчета.
• Следобед на 30 юли 1975 година Джими Хофа изчезва безследно.
Цялото нещо беше организирано около сватбата. Дъщерята на Бил Буфалино щеше да се жени
в петък, на 1 август 1975 година. Два дни след изчезването на Джими. Щяха да пристигнат
хора от всички фамилии, от цялата страна. На сватбата щяха да присъстват над 500 гости.
Ръсел и аз, нашите жени и неговата снаха щяхме да пътуваме заедно – по права линия през
целия щат Пенсилвания, по-голямата част от щата Охайо и после надясно на север към
Детройт, щата Мичиган.
Заради сватбата Джими щеше да бъде склонен да повярва, че Тони Про и Ръсел Буфалино
са дошли по друга причина в района на Детройт, така че да имат възможност да се срещнат с
него в следобеда, когато изчезна. Историята за това, че Тони Про си е искал пенсията от един
милион долара, е била просто примамка. Про не се е интересувал толкова от пенсията си.
Просто са използвали враждата им за пенсията, за да накарат Джими да се покаже.
Джими трябваше да отиде на срещата, организирана от Тони Джакалоне в ресторант „Ред
Фокс“ на авеню „Телеграф“, в покрайнините на Детройт, на 30 юли 1975 година, в 2:30
следобед. Тони Про трябваше да пристигне там в 2:30 заедно с Тони Джак. Идеята на цялата
среща беше Тони Джак да посредничи за помирение между Тони Про и Джими. Джими е
тръгнал за тази среща и Джими е бил забелязан на паркинга на този ресторант, но Джими
така и не се прибра у дома след нея.
По времето на сватбата вече всички обсъждаха изчезването на Джими. Говорих с някои от
старите другари на Джими от местната профсъюзна организация в Детройт – Дейв Джонсън,
президентът, на когото взривиха яхтата, и Боби Холмс, който едно време беше работил като
миньор в Англия и беше участвал в стачката на „Ягодовите момчета“. И двамата ме попитаха,
на практика по едно и също време, дали според мен го е направил Тони Про.
На следващата сутрин Ръсел ми подхвърли да се обадя на Джо, за да я окуража и да я
успокоя. Може би Ръс виждаше, че не ми се иска да го правя, защото ми каза:
– Ще изглежда странно, ако не се обадиш.
Затова се обадих на Джо, а тя беше плакала.
– Джими ще се върне – казах ѝ аз. – Нали си спомняш онзи път, когато изчезна господин
Бонано? Джо Бонано, по прякор Банана. След няколко седмици се прибра у дома. След като
хората се разбраха.
Казах на Джо и други неща. Кой прави така?
ДВАЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА
БОЯДИСВАНЕ НА КЪЩА
Пилотът не излезе от самолета. Аз влязох при него. Пилотът извърна глава настрани от мен,
въпреки че го познавах. Имаше достатъчно опит с нашите приятели, за да знае, че не бива да
ми вижда лицето. Погледнах навън през прозореца на самолета към затревената писта в Порт
Клинтън, щата Охайо, и видях черния си линкълн и Ръсел, който седеше отпред на мястото
до шофьора. Ръсел вече беше започнал да клюма, преди да заспи.
Порт Клинтън се намира в южния край на езерото Ери. Представлява малко рибарско
селище на изток от Толедо. Разстоянието с кола до Детройт е малко повече от 160
километра. Пътят покрай езерото до мотел „Джорджиана“ в Детройт по онова време можеше
да отнеме почти три часа, ако не бързаш и не минеш съвсем напряко. Полетът над езерото с
кацане недалеч от Детройт щеше да отнеме може би един час.
Ако искаш да знаеш какво изпитвах, докато седях в онзи самолет, за съжаление ще трябва
да си призная, че тогава не изпитвах нищо. Все пак не отивах на сражение. Беше взето
решение къщата да бъде боядисана и това беше всичко. Естествено, че сега не ми е приятно
да мисля за това. Вече съм над осемдесетте. Но по онова време, ако започнеш да изпитваш
прекалено чувства, колкото и кураж да имаш, нервното напрежение започва да се натрупва в
теб и може да те накара да сбъркаш. Или дори да направиш някоя глупост. Времето на
фронта ме беше научило как да контролирам чувствата си, когато трябва.
Тъжното е, че Джими можеше сам да сложи край на всичко във всеки един момент, когато
поиска – но продължи да държи курс право срещу бурята. Ако беше продължил в същата
посока, можеше да потопи много хора заедно със себе си. Всички му казахме как стоят
нещата. Той си мислеше, че е недосегаем. Някои хора са си такива. Както баща ми си
мислеше, че е недосегаем, когато ми подхвърли онези боксови ръкавици.
Но никой не е недосегаем.
Дали още се тревожех за собственото си благополучие и за това на Айрин, както миналата
вечер в ресторант „Брутико“, когато Ръсел ми каза какво ще се случи днес? Не, изобщо. Пред
тях имаше само два възможни избора. Да ме убият или да ме включат. Като ме включиха, те
получиха възможност да се уверят, че могат да ми имат доверие. След като бях участвал,
никога нямаше да мога да се обърна срещу тях. Щях да докажа по най-добрия възможен
начин, че никога не съм имал намерение да отида и да очистя Тони Про или Фиц по поръчка
на Джими. Ръсел разбираше всичко това. Спасяваше ми живота отново и отново. През
годините е имало общо седем поръчки за убийството ми и Ръсел всеки път е успявал да
уреди враждите.
Въпреки че беше кръстник, и самият Ръсел нямаше друг избор. Кръстниците също не са
недосегаеми. Тази нощ в хотел „Хауърд Джонсън“ изобщо не успях да заспя, докато мислех
за всичко това, и всеки път достигах до един и същ извод. Ако бяха решили да не ме включват
в работата с Джими, Джими щеше да свърши също толкова мъртъв и аз несъмнено щях да
съм мъртъв заедно с него. По-късно дори ми го казаха в прав текст.
Стори ми се, че самолетът започна да се снишава почти веднага, след като беше излетял, и
аз слязох от него така, както се бях качил – сам, докато пилотът гледаше на другата страна.
Жена ми Айрин, жената на Ръсел, Кери, и по-голямата сестра на жената на Ръсел бяха в
един ресторант в Порт Клинтън, пиеха кафе и пушеха цигари, като си мислеха, че двамата с
Ръсел сме отишли да свършим някаква работа на Ръсел. Вече бяхме ходили да свършим една
или друга работа по пътя насам и по пътя обратно щяхме да спираме още, за да вършим едно
или друго. Най-малкото те знаеха, че Ръсел винаги си носи бижутерския монокъл, за да
прави огледи на бижута с диаманти. Когато се върнем заедно след три часа, те никога
нямаше да си помислят, че през това време съм успял да отида до Детройт и да се върна с
колата – при положение че с колата щеше да ни отнеме три часа само в едната посока да
стигнем до нашия мотел в Детройт.
Тогава дори не мислех за това, но не се съмнявах, че ще се кача обратно в този самолет
жив и здрав, след като си свърша работата. Нямаше начин да замесят жените в
разследването, ако с мен в Детройт се случи нещо противоестествено. Когато се върна в
Охайо, щях да си прибера черния линкълн с Ръсел и да взема жените. Може да се твърди, че
присъствието на жените в Порт Клинтън беше един вид психологическа застраховка, така че
да не излизам от зоната си на комфорт, но тогава не ми хрумна да се занимавам с подобни
анализи.
Освен това носех пистолет под колана отзад на кръста си. Дори днес, когато съм в
напреднала възраст и живея в старчески дом, показалецът ми работи както трябва.
Кацнах на летище „Понтиак“ – беше съвсем малко и съвсем наблизо в северна посока до
мястото, където щеше да се случи всичко. Летището вече го няма; ако не греша, сега на това
място има жилищен комплекс. По онова време човек нямаше нужда от летателен план, за да
кацне на някое летище, и не поддържаха архив за това.
На паркинга на летището имаше две-три коли. Едната беше форд, а ключовете бяха на пода
на колата, точно както ми беше казал Ръсел. Беше обикновена, сива, малко прашна кола. В
такава ситуация човек не може да очаква да го чака някоя лъскава кола, която да привлича
вниманието. Колата беше взета назаем. Такива коли изчезваха за малко от някой паркинг, а
собствениците им дори не разбираха за това. Паркингите на хотелите бяха подходящи за тази
цел. Както и дългосрочните паркинги на летищата. Някой вътрешен човек от паркинга
можеше да изкарва добри пари от време на време, като осигурява коли под наем на клиенти,
които си плащат в брой.
Ръсел ми беше дал адреса и ми беше обяснил как да стигна дотам. Познавах Детройт доста
добре от работата, която бях вършил за Джими, но и без това беше съвсем лесно да стигна.
Трябваше да поема по авеню „Телеграф“, което е продължението на шосе 24 – основна пътна
артерия за влизане в Детройт. Денят беше слънчев и достатъчно топъл, за да се наложи да
пусна климатика в колата. По пътя подминах ресторант „Ред Фокс“, който беше от дясната
страна на авеню „Телеграф“. Направих ляв завой по улица „Севън Майл“. Карах по-малко от
километър по нея и минах по един надлез над един малък поток. Завих надясно и стигнах до
още един надлез, до който имаше по-малък мост за пешеходци, направих ляв завой и се
озовах пред къщата, облицована с кафяви плочи, висока ограда на задния двор и отделен
гараж зад къщата. Съседните къщи не бяха далеч, но не бяха и една до друга. Проверих
адреса. Бях изминал с колата само няколко километра.
Както казах, по пътя към къщата на юг по авеню „Телеграф“ минах покрай ресторант „Ред
Фокс“, където Джими напразно ме чакаше да дойда на уговорената ни среща в 2:00 следобед.
Ресторантът беше доста навътре от улицата, зад паркинга. Когато минах покрай него, не се
притеснявах Джими да не ме види. Заради ръста ми и добрата стойка, която все още имах по
онова време, преди да се прегърбя от артрита, когато седях в колата, главата ми беше точно
под покрива и хората трябваше да погледнат отблизо, за да ми видят лицето. В този случай
никой никога не ме разпозна по-късно.
Трябваше да съм при Джими в ресторанта, когато пристигнат двамата Тони за уговорената
си среща с него в 2:30 следобед. Но в действителност по същото време Тони Джак беше на
масаж в Детройт. А Тони Про дори не беше в щата Мичиган. Беше в Ню Джърси, в
профсъюзния си дом, и играеше карти – а момчетата от ФБР несъмнено го следяха от
другата страна на улицата, за да го държат под око.
Къщата беше само на няколко километра от мястото, където щяха да отидат тленните
останки на Джими. Всичко трябваше да бъде много близо до всичко останало по права
линия. Човек определено не можеше да обикаля много и да прави много завои, докато кара
тялото на Джими в колата. Авторите на книги по този въпрос, които твърдят, че съм
пренесъл пратката в двесталитров варел до някакво бунище в Ню Джърси или на стадиона на
футболния отбор „Джайънтс“, явно никога не са се разправяли с трупове. Кой човек с ума си
ще тръгне да пренася толкова важна пратка дори една пресечка повече, отколкото е
необходимо, да не говорим до друг щат?
И онази теория, според която някой е ликвидирал Джими в колата на сина на Тони Джак,
също е налудничава. Ако очистиш някого в кола, никога повече няма да можеш да я
проветриш от миризмата. Колата става кола, в която са очистили някого. Всички химически
вещества и телесни отпадъци от трупа се освобождават в тясното пространство на купето. В
колата остава миризма на труп. В това отношение колата не е като къщата. Една къща не
задържа миризмата на смъртта.
Къщата с кафявите плочи също беше взета назаем. Може би в нея живееше сама някоя
възрастна госпожа, която дори нямаше да разбере, че са използвали къщата ѝ назаем за един
час. Някои специалисти, например кинезитерапевтите, които работят с възрастни хора, знаят
кога собствениците на къщите не са у дома си, така че обирджиите да си свършат работата.
Може би дори някой от мафията в Детройт имаше кинезитерапевт, който работеше с
възрастната дама, която живееше сама в тази къща. Така са разбрали, че няма да си бъде у
дома, и освен това са разбрали, че зрението ѝ е толкова отслабнало, че дори няма да
забележи, че някой е влизал, когато се прибере у дома, какво остава да усети някаква
миризма. Къщата още си е там.
Когато спрях пред къщата, видях в края на алеята за коли един кафяв буик. Завих по алеята
и паркирах моя форд зад буика.
Отидох до входа на къщата и се качих по стъпалата до него. Входната врата беше отключена
и аз влязох. Сали Бъгс вече беше в малкото антре зад входната врата и ме погледна през
стъклата на очилата си, дебели като дъното на бутилка кока-кола. Имаше гъста, къдрава
черна коса. Аз затворих вратата след себе си. Двамата си стиснахме ръцете.
Във всички книги по този въпрос пише, че са участвали братята Стив и Том Андрета от Ню
Джърси. Чух, че единият вече е починал, а другият още е жив. В дъното на къщата беше
кухнята, в която имаше двама млади, представителни италианци. И двамата ми махнаха за
поздрав, после извърнаха глави настрани от мен. Единият от двамата младежи беше онзи
брат от семейство Андрета, който вече е починал. Няма нужда да назоваваме другия младеж
по име. Бездруго и двамата имаха солидни алибита.
Спомням си, че от лявата страна на антрето имаше стълбище към горния етаж. От дясната
страна имаше дневна и трапезария, а на пода имаше килим, а не мокет. В антрето и по
дългия коридор, който водеше от антрето към кухнята, нямаше килими. Ако е имало, сигурно
преди това са ги махнали. В антрето имаше само едно парче линолеум. Не знам как беше
попаднало там.
Знаех, че тези хора са хора на Про, но до онзи ден не ги познавах. Не ми бяха приятели.
Нямаше причина да си говорим. По-късно, на различните процеси по случая с Хофа, се
засичахме тук-там. Отидох по коридора до кухнята. Погледнах навън през задния вход на
къщата, за да огледам задния двор. Високата ограда и гаражът го скриваха до известна
степен.
Върнах се обратно по коридора при Сали Бъгс в дневната. Той надничаше навън през
завесите.
– Този Чъки закъснява – каза той с характерния си акцент от северната част на Джърси.
Осиновеният син на Джими Хофа, Чъки О’Брайън, както и аз щяхме да бъдем част от
примамката, която да накара Джими да се качи в една кола със Сали Бъгс, дясната ръка на
Тони Про. Сали Бъгс беше дребен и набит. Дори да държеше пистолет в ръката си, нямаше да
имам проблеми с него. И без да ми казват, бях наясно с факта, че нямаше друга причина Сали
Бъгс да се качва в колата на Чъки, освен за да ме държи под око. За да се увери, че няма да
подплаша Джими, така че да не се качи в колата. Джими трябваше да се чувства на сигурно
място в колата на Чъки заедно с мен, за да дойде до тази къща с кафявите плочи и да влезе
право през входната врата, а аз да вървя след него.
– Идва една кола. Това Чъки ли е?
Чъки О’Брайън беше с дълги бакенбарди и риза на цветенца с широка яка, а на врата си
носеше няколко златни верижки. Приличаше на статист от филма „Треска в събота вечер“.
Чъки беше невинен свидетел. Ако Чъки знаеше нещо, с което можеше да навреди на някого,
още на следващия ден щеше да замине за Австралия. По никакъв начин нямаше да му
позволят да присъства. Чъки беше известен с това, че обичаше да се фука. Представяше се за
повече, отколкото беше в действителност, но всъщност му се налагаше да гледа с лупа между
краката си, за да си намери топките. Не можеше да му се има доверие да знае нещо, което си
струва да се знае наистина. Ако подозираше нещо, щеше да бъде прекалено нервен, когато
отидем да вземем Джими, и Джими щеше да го усети. Той не знаеше нищо друго, освен че
трябва да ни заведе да вземем Джими – човекът, който го беше отгледал и когото наричаше
„татко“, – а после да ни върне обратно тук, на важна среща с важни хора. Така щеше да бъде
спокоен пред Джими и да се държи нормално. Винаги ми е било жал за Чъки О’Брайън и
ролята му в цялата история. Ако някой заслужава прошка, това е Чъки.
Моето присъствие там трябваше да помогне на Чъки да се чувства в безопасност, за да
може да се държи нормално с Джими. Чъки караше колата на сина на Тони Джак –
червеникавокафяв форд мъркюри. Колата не беше от онези, които изглеждат застрашително.
Джими и Чъки познаваха тази кола, така че щяха да се чувстват спокойни в нея. Джими
очакваше да се срещне с Тони Джак, така че присъствието на колата на неговия син щеше да
изглежда нормално и обяснимо. Фактът, че Чъки трябваше да ме вземе от същата къща,
където щяхме да се върнем за срещата по-късно, също щеше да успокои Чъки.
Беше важно всички да се чувстват спокойни, защото нямаше по-добър от Джими в това да
надуши всяка потенциална опасност, след като беше прекарал толкова години в кървави
профсъюзни войни и знаеше какви са хората, с които си имаше работа. Срещата му с Тони
Джак и Тони Про трябваше да се проведе на обществено място – в ресторант с открит
паркинг. На света няма много хора, които да променят мястото на една среща с Джими Хофа
от ресторант с открит паркинг на частна къща – дори и аз да съм в колата. Дори и неговият
„син“ Чъки да е зад волана.
– Той е – отговорих аз.
Чъки паркира на улицата до входната врата. Двамата представителни младежи останаха в
дъното на къщата, в кухнята в края на коридора. Сали Бъгс седна отзад в червеникавокафявия
форд мъркюри, точно зад Чъки, представи се и стисна ръката на Чъки. Аз седнах отпред, до
шофьора. Джими трябваше да седне зад мен. Сали Бъгс щеше да ни вижда и двамата.
Какво щеше да стане с Чъки, след като свърши всичко? Абсолютно нищо. Той сам щеше да
си държи езика зад зъбите дори за малкото неща, които знаеше – от страх и от неудобство.
Чъки никога не се беше славил като човек, който си пати от смелостта си. Беше
единственият от семейството на Хофа, когото Фиц не уволни.
– Какво е това, да му го начукам? – каза Сали Бъгс и посочи пода на колата пред задната
седалка. – Тук е мокро.
– Там имаше една замразена риба – отвърна Чъки. – Трябваше да закарам една риба на
Боби Холмс.
– Риба, така ли? – каза Сали Бъгс. – Цялата шибана седалка е мокра.
Сали Бъгс извади носна кърпа и си избърса ръцете.
Пристигнахме за по-малко от петнадесет минути.
На паркинга вече нямаше почти никакви коли. Клиентите за обяд се бяха нахранили и си
бяха тръгнали. Докато влизахме на паркинга, видяхме зеления понтиак на Джими от лявата
си страна. По онова време по протежението на авеню „Телеграф“ имаше дървета, така че
паркингът не се виждаше толкова.
– Сигурно още е вътре – каза Чъки. – Ще отида да го доведа.
– Не си прави труда – отвърна Сали Бъгс. – Ей там, от другата страна на паркинга, има
свободно място.
Чъки спря на мястото, което му беше посочил Сали Бъгс. Оттам можехме да видим Джими
и да стигнем до него, преди да се добере до колата си. Смяташе се, че е започнал да държи
пистолет в жабката.
– Нека да си свърши – каза Сали Бъгс. – Не изгасяй двигателя. Когато тръгне към колата си,
ще го вземем.
Поседяхме една минута, за да го изчакаме. После Джими се показа откъм железарията зад
ресторанта и закрачи към колата си. Беше със спортна риза без ръкави и тъмни спортни
панталони. Докато крачеше, нетърпеливо се оглеждаше, за да види мен или двамата Тони.
Определено не носеше пистолет. Не и с тези дрехи.
Чъки бавно го настигна с колата. Джими спря. По очите му се виждаше, че беше бесен –
онзи поглед, с който можеше да накара всеки да прояви уважение към него.
– Съжалявам, че закъснях – каза Чъки.
Джими се развика:
– Какво изобщо правиш тук, мамка му? Кой те е поканил, да ти го начукам?
Докато говореше, Джими сочеше Чъки с пръст. После погледна в колата и видя Сали Бъгс,
който седеше зад Чъки.
– А този кой е, мамка му?
– Аз съм с Тони Про – обясни Сали Бъгс.
– Какво става тук, мамка му? Шибаният ти шеф трябваше да дойде в два и половина!
Джими се обърна и започна да сочи с пръст Сали Бъгс.
Няколко души, които отиваха към колите си на паркинга, започнаха да поглеждат към нас.
– Хората ни гледат, Джими – каза Сали Бъгс и посочи към мен. – Виж кой е тук.
Джими наведе глава, за да погледне към другата половина от купето. Аз също наведох
глава, за да ме види, и му махнах с ръка.
– Неговият приятел искаше да присъства – обясни Сали Бъгс. – Всички те чакат в къщата.
Джими отпусна ръце и присви очи срещу нас. След като ме беше видял там, Джими
незабавно щеше да достигне до извода, че Ръсел Буфалино вече е в Детройт и седи до
кухненската маса в някаква къща, в очакване да се срещне с него. Така Джими щеше да си
обясни внезапната промяна на плановете в последния момент с желанието на Ръсел да
присъства на срещата. Ръсел Буфалино не беше човек, който да проведе среща на обществено
място, което не му е познато предварително – като ресторант „Ред Фокс“. Ръсел Буфалино
беше от старата школа. Държеше на личното си пространство. Нямаше да се срещне с теб на
обществено място, освен ако не го познава и не му има пълно доверие.
Ръсел Буфалино беше последната част от примамката, която трябваше да накара Джими да
се качи в колата. Ако щеше да има някакво насилие, нещо противоестествено, Ръсел нямаше
да е там.
Джими щеше да повярва, че е безопасно да се качи в колата. Щеше да бъде твърде засрамен
от избухването си, дори да си помисли да не се качи в този форд мъркюри заедно с нас.
Щеше да бъде твърде засрамен, за да настоява да дойде със собствения си понтиак, където
имаше пистолет. Психологическата страна на ситуацията беше разработена до съвършенство.
Знаеха как да му влязат под кожата. Джими Хофа беше принуден да ме чака в продължение
на цели тридесет минути, от 2:00 до 2:30, само защото и без това трябваше да изчака срещата
в 2:30. А след това беше изчакал и обичайните си петнадесет минути, през които не се бяха
появили двамата Тони. След като беше чакал четиридесет и пет минути, Джими беше
откачил, точно както се предполагаше, че ще направи – и сега, за да компенсира избухването
си, беше готов да съдейства, точно както трябваше.
Да не говорим за това, че към този момент вече беше толкова нетърпелив, колкото само
Джими може да бъде. Джими заобиколи колата и седна отзад при мен. Чух, че онзи косъм от
Джими, който от ФБР са изследвали за ДНК, е бил открит в багажника на колата. Джими
никога не е бил в багажника – нито жив, нито мъртъв.
Докато се качваше в колата, никъде по Джими не се виждаше и следа от оръжие. При
положение че аз седях в колата като подкрепление за него, а всички отивахме на среща с
Ръсел Буфалино, щеше да бъде висша проява на неуважение от страна на Джими да отиде да
си вземе пистолета от колата, ако имаше такъв там. Освен това Джими вече беше осъждан и
не му трябваше да носи пистолет, ако не му трябваше да носи пистолет.
– Снощи не трябваше ли да ми се обадиш? – попита ме Джими. – Чаках те пред ресторанта
в 2:00. Нали трябваше да седиш в колата ми заедно с мен, когато пристигнат? Исках да ги
накарам да се качат при нас, за да говорим.
– Току-що пристигнах в града – отговорих аз. – Имаше забавяне.
Това не беше лъжа.
– Макджий трябваше да промени плана в движение, за да можем да проведем срещата
както трябва. А не в колата.
– За какъв се мисли Про, да му го начукам? – развика се Джими на Сали Бъгс, като се
разпали отново. – Да ми праща някакво шибано момче за поръчки?
– Ще пристигнем след две минути – обади се Чъки, като се опитваше да въдвори мир.
Чъки не го биваше да се бие дори като малко момче. Нямаше да удари никого, дори
животът му да зависи от това.
– Обадих се на Джо – каза ми Джими. – Можеше да ми оставиш съобщение по нея.
– Нали знаеш как се отнася Макджий към разговорите по телефона, когато е свързано с
плановете му? – отвърнах аз.
– Някой можеше да ми каже да дойда в 2:30 – настоя Джими. – Поне това. С цялото ми
уважение към Макджий.
– Вече почти пристигнахме – каза Чъки. – Първо трябваше да свърша една работа. Не съм
виновен.
Минахме покрай пешеходния мост, спряхме пред къщата и всичко изглеждаше нормално
като за среща. Отпред бяха същите две коли, кафявият буик и сивият форд, за да покажат на
Джими, че хората вече са вътре и го чакат. Разочаровах се, когато ги видях и двете – ако една
от двете коли беше заминала, това щеше да означава, че са отменили поръчката.
Къщата и целият квартал наоколо изобщо не изглеждаха заплашително. Приличаха на
място, където би искал да отраснат децата ти. Гаражът зад къщата беше отделен от нея, което
беше добър детайл. Никой не караше Джими да влезе тайно в къщата, през пристроен гараж.
Двамата с Джими влязохме през входната врата, посред бял ден, а на алеята пред къщата бяха
паркирани две коли.
Времето беше от ключово значение. Всичко трябваше да се свърши по график. Трябваше да
имат предвид алибитата на участниците. Все пак Тони Джак не можеше да прекара
безкрайно време на масаж, дори да го съчетае с подстригване. Освен това и аз трябваше да се
върна при Ръсел и жените в Охайо.
Чъки зави по алеята и спря колата недалеч от тухлените стъпала, които водеха към
входната врата.
Джими Хофа излезе от задната врата на червеникавокафявия форд мъркюри. В същото
време аз слязох от предната врата. Сали Бъгс не беше достатъчно важен в йерархията, за да
присъства на такава среща. Затова Сали Бъгс излезе от другата задна врата, заобиколи колата
и се качи на мястото до шофьора. Двамата с Джими тръгнахме към стъпалата, докато колата
потегли обратно по пътя, по който бяхме дошли. Чъки караше, а Сали Бъгс седеше отпред до
него. И това беше единственото, за което можеше да свидетелства Сали Бъгс някога. Не
знаеше нищо повече за това, което се беше случило по-късно. Всичко останало, което знаеше,
беше информация, за която беше научил по косвен път.
Ръсел ми каза, че Чъки е оставил Сали Бъгс при Пит Витале. Пит Витале беше недодялан
тип от старата школа, навремето част от „Пурпурната банда“ в Детройт, и сега държеше една
месопреработвателна фабрика, където можеха да нарежат труп на парчета, и една
промишлена пещ за изгаряне на отпадъци, където можеха да изгорят труп на пепел.
Джими Хофа винаги вървеше отпред, далеч пред останалите хора, с които се движеше.
Правеше малки, но бързи крачки. Настигнах го и продължих точно зад гърба му, както се
прави на опашката в затвора, и когато отвори входната врата на къщата, аз бях точно зад него
на прага и го последвах в малкото антре, където затворих вратата след нас.
В къщата нямаше никой друг освен онзи брат от семейство Андрета и другият младеж,
който беше с него, и те бяха в кухнята в дъното на дългия коридор. Човек не можеше да ги
види от антрето. Бяха там в ролята на чистачи, за да приберат линолеума, който бяха
сложили в антрето, да почистят каквото се налага, да свалят евентуалните бижута и да
приберат тялото на Джими в чувал, за да бъде кремирано.
Когато Джими видя, че къщата е празна и никой не излиза отникъде, за да го поздрави, той
веднага разбра как стоят нещата. Ако си беше взел пистолета, в този момент Джими щеше да
посегне към него. Джими беше истински боец. Веднага се обърна към мен, като
продължаваше да си мисли, че сме на една страна в това, че аз съм там за подкрепление.
Джими силно се блъсна в мен. Ако е видял пистолета в ръката ми, сигурно си е помислил, че
съм го извадил, за да го защитя. Направи една бърза крачка покрай мен, за да ме заобиколи и
да стигне до вратата. Протегна ръка към бравата и в този момент Джими Хофа беше
прострелян два пъти от известно разстояние – не прекалено отблизо, иначе боята ще те
опръска – в тила, зад дясното ухо. След като беше прострелян в тила, можеше да се завърти
някъде на половин оборот. Зависи.
Моят приятел си отиде, без да изпита болка. Бързо погледнах по коридора и се ослушах, за
да се уверя, че никой няма да излезе оттам и да се опита да се погрижи за мен самия. После
пуснах пистолета на линолеума, излязох през входната врата с наведена глава, качих се в
колата си, взета назаем, и се върнах обратно на летището „Понтиак“, където ме чакаше
пилотът на Ръсел.
Хората, които бяха планирали операцията в Детройт, бяха предвидили един час за
изпълнението ѝ от началото до края.
Ръсел ми каза, че след като двамата са почистили къщата, са прибрали тялото на Джими в
чувал. Скрити от оградата и гаража, те са го изнесли през задния вход на къщата и са го
натоварили в багажника на буика. После са откарали Джими, за да бъде кремиран. Ръсел ми
каза, че двамата чистачи са взели Сали Бъгс от месопреработвателната фабрика на Пит
Витале и са отишли с колата си до друго летище, не знам кое, откъдето тримата са се върнали
със самолет до Джърси, за да докладват на Тони Про.
Пилотът отново не ме погледна. Полетът беше съвсем кратък.
Ръсел спеше в големия ми черен линкълн на малкото летище в Порт Клинтън. Взехме
дамите и пристигнахме в Детройт малко преди 7:00. Когато влязохме в града, веднага
започна да ни следи полицейска кола. Заради сватбата местната полиция беше нащрек за
хора като нас, с регистрационни номера от други щати и големи автомобили, марка линкълн
или кадилак.
Единственото, което си казахме с Ръсел онази вечер по този определен въпрос, беше
казано на пистата в Порт Клинтън, щата Охайо, след като седнах зад волана и запалих
двигателя на моя линкълн.
Ръсел се събуди, примигна с единственото си здраво око срещу мен и тихо каза с
пресипналия си глас:
– Надявам се, че полетът е преминал добре, ирландски приятелю.
– Надявам се, че си се наспал добре – отвърнах аз.
ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
НИКОЙ НЕ Е НЕДОСЕГАЕМ
На 4 август 1975 година, пет дни след изчезването на Джими Хофа, агенти на ФБР
отбелязват провеждането на една среща в ресторант „Везувио“ на 48-а улица 163 в Ню Йорк.
На срещата присъстват Антъни Салерно, по прякор Дебелия Тони, Ръсел Буфалино, Франк
Шийран, Антъни Провенцано, по прякор Тони Про, и Салваторе Бригулио, по прякор Сали
Бъгс.
От Ню Йорк бяха отказали да се заемат с работата. Не бяха дали разрешение, но не бяха
издали и забрана. Беше от онзи тип неща, за които се казва: „Ако си го направил, си бил
сам“. Няма как да е било организирано без разрешение от Детройт, защото беше на тяхна
територия. Както и от Чикаго, защото двата града бяха наблизо и между фамилиите от
Чикаго и Детройт имаше много тесни връзки. Целта на срещата в ресторант „Везувио“, която
се проведе пет дни след изчезването на Джими, беше да се докладва на Дебелия Тони
Салерно, за да разбере как е минало цялото нещо. Дебелия Тони остана много доволен. Ако
хората от Ню Йорк бяха замесени, Дебелия Тони вече щеше да знае как е минало и ние
нямаше да сме там, за да му докладваме. Освен това трябваше да му се каже дали не е
останало нещо недовършено. На такива срещи не се говори много. Само толкова, че ако нещо
е останало недовършено, Дебелия Тони да може да нареди какво да се направи по въпроса,
защото той е човекът на върха. Полицейските следователи от отдел „Убийства“ бяха
навсякъде. Опитват се да се правят, че нищо не е станало, но то е по-силно от тях: да си
пъхат носа навсякъде. Чарли Алън ме закара дотам и чакаше на една маса в другата част на
ресторанта, където си поръча кафе. Сали Бъгс седеше на друга маса в същата част.
Първата среща в ресторант „Везувио“ премина добре, а след това Тони Про помоли
веднага след първата среща да бъде проведена още една. Втората беше заради мен. На втората
среща Тони Про каза, че през цялото време съм знаел за това, че Джими иска да го очисти.
Тони Про твърдеше, че е чул как Джими е поискал от мен да очистя него и Фиц.
После Тони Про ме погледна и каза:
– Ако зависеше от мен, и ти щеше да си пътник.
– Благодаря, подобно – отговорих му аз. – Никой не е недосегаем.
Освен това Тони Про се оплака, че съм разправял на хората на сватбата как той е способен
да убие Хофа. После двамата с Тони Про станахме от масата. Аз отидох да чакам при Чарли
Алън, а Тони Про седна при Сали Бъгс, докато Ръсел говори с Дебелия Тони за цялото нещо.
След това Ръсел се показа от тяхната част на ресторанта, за да ме вземе, но не взе и Тони
Про от мястото му. Докато се връщахме там, където седеше Дебелия Тони, Ръсел ми каза:
– Отричай.
Върнах се при Дебелия Тони Салерно и той веднага ми каза, че не вярва да съм обмислял
да очистя пълноправен член на мафията по поръчка на Джими Хофа и няма какво повече да
се каже по въпроса. Ръсел Буфалино отново се беше погрижил за своя Ирландец. После
доведоха и Тони Про и му казаха, че няма проблеми.
Тогава Тони Про започна да им се оплаква за някакъв друг случай, когато съм го изложил.
Няколко месеца преди да изчезне Джими, на една профсъюзна конференция в Атлантик
Сити се проведе банкет. Профсъюзната конференция беше организирана от Про. Фиц
трябваше да изнесе реч на официалния банкет, но отмени визитата си. Не искаше да отиде в
Атлантик Сити, защото го беше страх от мен. Про се разгорещи, докато разказваше за това на
Ръсел и Дебелия Тони. През цялото време не откъсна поглед от мен.
– Ти ме изложи – каза Про. – Президентът не дойде при мен. Президентът изнесе реч на
всеки банкет на всяка профсъюзна конференция в цялата страна освен на моя. Фиц ми каза,
че е чул как ще го очистиш по поръчка на твоя приятел Хофа, ако си покаже носа в Атлантик
Сити.
Ето какво отговорих на Про:
– Ако исках да очистя Фиц по поръчка на някого, отдавна щеше да е мъртъв. Не съм ти
сводник. Не мога да се занимавам с твоите отношения с хората. Не съм виновен за това, че
Фиц е путка и ти няма доверие, че не можеш да го защитиш в Атлантик Сити, където са
всичките ти мутри.
Ръсел ни каза веднага да си стиснем ръцете. Не беше лесно. Но ако някога бях отказвал
нещо на Ръсел, сега нямаше да съм тук. Стиснахме си ръцете, но аз ненавиждах Про заради
всичко, заради цялата история.
И после, все едно ме обстрелваха от всички страни едновременно, когато двамата с Ръсел
излязохме от ресторант „Везувио“ и тръгнахме по 48-а улица към Джони, срещнахме Пит
Витале. Той вървеше в другата посока, от Джони към ресторанта, за да се срещне с Дебелия
Тони. Пит Витале знаеше, че хич не ме е грижа за него, и винаги си мислеше, че му се
подигравам заради начина, по който говори, защото и аз заеквам като него. Пит Витале ме
изгледа сурово. Спря и заговори бавно, за да не заеква, когато ми каза:
– Ако зависеше от мен, следващия път, когато те видя с твоя приятел, в Детройт ще има
снежна буря.
Знаех какво имаше предвид. Едно време, когато се използваха много повече въглища,
хвърляхме пепел под гумите на колите, за да се получи сцепление, когато имаше снежна
буря. Но нямаше как да не се разсмея, когато чух такива приказки след толкова много време.
Постарах се да му отговоря бързо, за да заеквам повече. Ето какво казах на Пит Витале:
– Т-т-току-що обясних същото на твоя приятел, дж-дж-джуджето. Благодаря, подобно.
Никой не е недосегаем.
Ръсел ни каза да престанем и двамата.
Отдалечихме се оттам и аз се обърнах към Ръсел, като си мислех за промишлената пещ за
изгаряне на отпадъци на Пит Витале в Детройт:
– Точно както ти каза: „Прах при прахта“.
Тогава Ръсел ми прошепна, че знае какво си мисля, но пещта на Витале щеше да бъде
твърде очевиден избор. Каза ми, че това ще е първото място, на което ще проверят, и
наистина стана така. Каза ми, че са кремирали Джими в един погребален дом в Детройт, в
който хората от Детройт имат връзки. По време на разследването прочетох, че от ФБР са
проверявали погребалния дом на Антъни Баняско в Грос Пойнт Шорс, защото го използваха
хората от Детройт. Не знам дали когато Ръсел ми каза, че са използвали погребален дом, не
го направи, защото искаше да ме накара да престана с Пит Витале. Не искаше да му се
налага да слага край на още една вражда, както беше направил с Тони Про. Не искаше да се
раздрънкам за пещта на Пит Витале пред приятелите на Джими. Или може би наистина са
закарали Джими в погребалния дом. Не знам дали са имали вътрешен човек в крематориума
на погребалния дом, който се е погрижил за Джими – може би го е сложил в ковчега на
някой друг, когото е трябвало да кремират. Но знам, че тази подробност не беше моя работа и
всички, които твърдят, че знаят нещо повече по този въпрос – освен онзи чистач, който още е
жив, – имат много кофти чувство за хумор.
В деня преди срещата с Тони Про в ресторант „Везувио“ бях имал една още по-неприятна
среща. Отбих се при бившата ми жена Мери във Филаделфия, за да ѝ оставя малко пари.
Когато влязох в кухнята, при нея на гости беше втората ми дъщеря, Пеги. Пеги беше на
двайсет и шест години. Това беше преди двайсет и осем години.
Двамата с Пеги винаги сме били много близки. Когато беше малко момиче, обичаше да
идва на вечеря с мен в клуба. А по-късно обичаше да излиза на вечеря с Ръсел, Кери и мен.
Веднъж един фотограф от някакъв вестник снима Ръсел как влиза в един ресторант с Пеги в
Бристъл, щата Пенсилвания, но се наложи да изрежат Пеги от снимката, защото беше
малолетна.
Пеги ме познаваше като петте си пръста. Двете с Мери гледаха новините за изчезването на
Хофа по телевизията, когато влязох. Пеги вдигна поглед към мен и видя нещо, което не ѝ
хареса. Може би съм изглеждал суров вместо разтревожен. Може би си е помислила, че
трябваше да остана в Детройт и да помагам да открият Джими. Но Пеги ме помоли да си
тръгвам и ми каза:
– Дори не искам да познавам човек като теб.
Това беше преди двайсет и осем години и оттогава насам тя не иска да има нищо общо с
мен. Не съм виждал Пеги и не съм говорил с нея от същия този ден, 3 август 1975 години. Тя
има хубава работа и живее в покрайнините на Филаделфия. В този ден дъщеря ми Пеги
изчезна от моя живот.
ТРИЙСЕТА ГЛАВА
„ВИНОВНИЦИТЕ НЕ СА ОСТАНАЛИ
БЕЗНАКАЗАНИ“
В разследването на изчезването на Хофа участват 200 агенти на ФБР и са похарчени
неизвестно колко милиона долара. В крайна сметка са събрани седемдесет папки с
документи, които съдържат общо 16 хиляди страници – материалите по разследването,
наречени „досието HOFFEX“.
От самото начало, разследването на ФБР се съсредоточава върху една малка група хора. На
страница трета от един служебен меморандум в досието HOFFEX са посочени следните
седем души: Антъни Провенцано, по прякор Тони Про, на възраст петдесет и осем години;
Стивън Андрета, на възраст четиридесет и две години; Томас Андрета, на възраст тридесет и
осем години; Салваторе Бригулио, по прякор Сал, на възраст четиридесет и пет години;
Гейбриъл Бригулио, по прякор Гейб, на възраст тридесет и шест години; Франсис Джоузеф
Шийран, по прякор Франк, на възраст четиридесет и три години; и Ръсел Буфалино.
Ако добавим към списъка Тони Джакалоне и Чъки О’Брайън, разследването на ФБР
включва общо деветима заподозрени.
От ФБР са безкрайно убедени, че тази шепа заподозрени, изброени на трета страница от
меморандума в досието HOFFEX, са отвлекли и убили Джими Хофа – все едно агентите на
ФБР разполагат с безпогрешна вътрешна информация по този въпрос. Уейн Дейвис, бивш
директор на ФБР в Детройт, е цитиран да казва: „Смятаме, че знаем кой е отговорен и какво
се е случило“. Кенет Уолтън, друг бивш директор на ФБР в Детройт, заявява: „Спокойно мога
да твърдя, че знам кой го е извършил“.
Шест седмици след изчезването на Джими Хофа в Детройт е събрано съдебно жури, което
да определи дали има основания за започването на процес. Пред него се явяват всички тези
деветима души, които до един са представлявани от Бил Буфалино. Всички се позовават на
Петата поправка. Франк Шийран се позовава на Петата поправка в отговор на всички
въпроси, отправени към него, включително и дали жълтата писалка на прокурора е жълта.
След като Стивън Андрета се позовава на Петата поправка, съдията му дава ограничен
имунитет, за да го принуди да свидетелства. Той отказва да отговаря на въпросите и лежи в
ареста шейсет и три дни за неуважение към съда, преди най-сетне да се съгласи да отговори
на въпросите на прокурора. Стивън Андрета поставя рекорд в Детройт, като излиза от
съдебната зала повече от хиляда пъти, за да се консултира с адвоката си Бил Буфалино. Пред
съдебните заседатели е привикан Чъки О’Брайън, който също се позовава на Петата
поправка и също е представляван от Бил Буфалино. Когато му задават въпроса как може да
представлява тези хора, които отказват да съдействат на правосъдието и са заподозрени за
убийството на бившия му клиент, Бил Буфалино отговаря, че „Джими Хофа щеше да иска да
го направя“.
В днешно време във ФБР, общо взето, са доволни, че са въздали възмездие на виновниците.
Бившият заместник директор на отдела за криминални разследвания във ФБР Оливър Рендъл
заявява: „Дори случаят никога да не бъде разрешен, мога да ви уверя, че виновниците не са
останали безнаказани“. Настоящият директор на ФБР в Детройт, специален агент Джон Бел,
казва следното за заподозрените по случая с Хофа: „Не забравяйте, че федералните власти не
са осъдили Ал Капоне за контрабанда. Осъдили са го за неплатени данъци“.
• През 1976 година, една година след изчезването на Джими Хофа, Тони Провенцано и Сал
Бригулио са осъдени за убийството на касиера на местната профсъюзна организация в
Ню Джърси, извършено през 1961 година. Жертвата е Антъни Кастелито, по прякор Трите
пръста – човек, който е израснал заедно с Тони Провенцано в Ист Сайд в Ню Йорк.
Убийството е поръчано от Провенцано и е извършено от Сал Бригулио, един млад бандит
на име Салваторе Сино и един бивш боксьор на име Кьонигсберг, по прякор Нокаута. На
следващия ден след убийството Тони Провенцано е бил в един сватбен дом в щата
Флорида, на сватбата с втората си жена.
• Затворниците в цяла Америка не пропускат да отбележат важността на разследването на
случая с Хофа за ФБР. Всеки, който знае каквото и да било за когото и да било от краткия
списък с деветима заподозрени, редовно публикуван във вестниците, си дава сметка за
това, че властите ще бъдат склонни на невероятна снизходителност в замяна на
информация. Като пряко следствие от разследването на случая с Хофа Салваторе Сино се
обръща към властите, за да си признае за ролята си в убийството, извършено преди
петнадесет години, и да предаде своите съучастници. Сино твърди, че Сал Бригулио е бил
възнаграден с профсъюзната длъжност, заемана до този момент от Кастелито, а
Кьонигсберг е получил 15 хиляди долара в брой. Тони Провенцано е осъден за
убийството на Кастелито през 1978 година и е изпратен в затвора в Атика. Вестник „Ню
Йорк Таймс“ цитира източник от ФБР, който твърди: „Това са преки резултати от нашето
разследване на случая с Хофа“. След това вестникът цитира и О. Франклин Лоу, директор
на ФБР в Детройт: „Не ме интересува колко ще продължи. Няма да се отказваме. Ако
притиснем достатъчно хора, някой ще се издаде. Всичко остава въпрос на пробив в
разследването.“ Въпреки че Тони Провенцано е „притиснат“ с доживотна присъда, той не
се издава и издъхва в затвора в Атика, десет години след обявяването на присъдата срещу
него, на възраст от 72 години.
• През 1976 година Тони Джакалоне е осъден за укриване на данъци и получава присъда
десет години лишаване от свобода. Два месеца след обявяването на тази присъда
властите разпространяват в медиите уличаващи записи от подслушвателно устройство от
периода 1961-1964 година, от които става ясно, че докато Джими Хофа е помагал на Тони
Джакалоне да подкупи един съдия с 10 хиляди долара, Тони Джак е заговорничил с брат
си Вито Джакалоне, по прякор Били Джак, и майката на Чъки О’Брайън, Сали Парис, да
напият Джозефин Хофа, докато съпругът ѝ отсъства от града, и да откраднат от
апартамента на Хофа във Флорида неговия сейф, пълен с пари в брой. Заговорът пропада,
когато Хофа неочаквано се прибира по-рано у дома и открива заговорниците в
апартамента си, а съпругата си – в безсъзнание от алкохол. Всички присъстващи твърдят,
че са се грижили за нея. През 1996 година Тони Джакалоне е осъден за рекет, но заради
влошеното му здравословно състояние процесът срещу него многократно е отлаган.
Джакалоне умира през 2001 година, на възраст 82 години, без да се яви в съда по
обвинението за рекет. Новинарската агенция Ройтерс съобщава за смъртта му със
следното заглавие: „Прочут американски мафиот отнася тайната на Хофа в гроба“.
• През 1977 година Ръсел Буфалино е осъден за изнудване. Един измамник на име Джак
Наполи се е сдобил с бижута на обща стойност 25 хиляди долара на кредит от един
бижутер от Ню Йорк, свързван с Ръсел Буфалино. За да се сдобие с бижутата, Наполи се е
представил за приятел на Буфалино, макар че Буфалино никога не е чувал за него.
Буфалино провежда среща с Наполи в ресторант „Везувио“. На срещата седемдесет и три
годишният Буфалино заплашва Наполи да го удуши с голи ръце, ако Наполи не върне тези
25 хиляди долара, които е откраднал. Като пряко следствие от разследването на случая с
Хофа в този момент Наполи носи скрито подслушвателно устройство.
• Буфалино влиза в затвора за четири години. Когато излиза през 1981 година, той се среща
с двама други мъже и тримата уговарят убийството на Наполи. Преди да бъде извършено,
един от тях – Джими Фратиано, по прякор Невестулката – сключва сделка с ФБР и
предава Буфалино. Фратиано свидетелства, че на една среща в Калифорния, проведена по
въпроса за Наполи, Буфалино е казал: „Искаме да го очистим“. Ръсел Буфалино, който по
това време е на седемдесет и девет години, получава петнадесетгодишна присъда. Докато
е в затвора, той претърпява тежък сърдечен удар и е прехвърлен в затворническата
болница в Спрингфилд, където открива религията; издъхва на деветдесетгодишна възраст
в старчески дом, под зоркото наблюдение на ФБР.
• От ФБР не успяват да осъдят Чъки О’Брайън за нищо друго, освен за това, че се е сдобил
с личен автомобил от една транспортна компания, с която неговата местна профсъюзна
организация е сключила договор, и е подправил искане за банков кредит. Излежава
десетмесечна присъда през 1978 година.
• Томас Андрета и Стивън Андрета са осъдени на двайсет и осем години лишаване от
свобода всеки, по обвинение за рекет от 1979 година. В продължение на много години
двамата изнудват една от най-големите транспортни компании в страната за пари в брой,
срещу които се грижат да няма брожения сред работниците. Тони Провенцано е осъден
заедно с тях, но и без това вече излежава достатъчно години лишаване от свобода за десет
души на неговата възраст. Един интересен детайл от процеса е фактът, че Стивън Брил,
авторът на книгата „Водачите“, получава призовка от защитата, която се опитва да
разбере какво е научил от един от техните свидетели, който впоследствие се е обърнал
срещу тях и е преминал на страната на обвинението. Оказва се, че Брил никога не е
разговарял точно с този свидетел.
• Габриел Бригулио излежава седем години лишаване от свобода за рекет и изнудване.
• На базата на двете обвинения срещу него, повдигнати от министерството на труда и ФБР,
през 1982 година Франк Шийран е осъден на общо тридесет и две години лишаване от
свобода.
В един момент от всички тези усилия да бъдат „притиснати“ различни хора Джеймс П.
Хофа заявява следното: „Едва сега започва да изглежда, че разследването дава някои плодове
и някои наказания започват да носят известно успокоение. Наистина се вижда, че от ФБР
полагат усилия. Но се надявам от ФБР да възобновят усилията си да разрешат случая с
изчезването на баща ми и не смятам, че е била въздадена справедливост с това, че
определени заподозрени са прибрани в затвора по други обвинения.“
* * *
Какво дава на агентите от ФБР такава непоколебима увереност по отношение на списъка
от деветимата „определени заподозрени“, които „прибират в затвора по други обвинения“?
Защо всички агенти на ФБР – с всички възможности, с които разполагат, и правото си да
водят разследвания в цялата страна – и всички ресурси на министерството на труда са
толкова тясно съсредоточени в продължение на толкова дълго време върху една толкова
малка група от „определени заподозрени“? Защо всички усилия на обвинението,
включително и тези на следователите и счетоводителите на министерството на труда, са
хвърлени срещу тази малка група? Като бивш прокурор мога единствено да задам очевидния
въпрос: Кой е доносничил на ФБР?
Хората следят федералните учреждения. Ако те видят да влизаш във федерално учреждение и
не докладваш за това на някого, ще си имаш проблеми. Понякога си мисля, че имат вътрешни
хора във федералните учреждения, например секретарки, но никога не са ми казвали как
точно работи системата. Ръсел само ми е казвал, че ако някога вляза във федерално
учреждение, дори само защото са ми изпратили призовка, по-добре веднага да кажа за това
на някого от фамилията. Човек не ходи на такива места, за да пие кафе.
По някакъв начин хората бяха разбрали, че Сали Бъгс е влязъл във федерално учреждение,
където е имал контакт с ФБР, без да каже на никого за това. Той знаеше, че така не се прави.
Хората говориха с него по този въпрос и той си призна, че е ходил там на среща с ФБР, но
отрече да им е казал нещо. След като говориха с него по този начин, от ФБР трябваше да се
отдръпнат малко. Ако е носил подслушвателно устройство, трябва да са го махнали. Ако са го
следили, трябва да са отменили следенето.
Бях чувал, че Сали Бъгс може да е започнал да се притеснява малко, след като са му
отправили обвинението в убийството на Кастелито, докато вече е бил замесен в
разследването на случая с Хофа. Сали имаше проблем с черния дроб и може да е започнал да
изглежда малко прежълтял. Чух, че се е страхувал да не е болен от рак, което би накарало
определени хора да се притесняват за психическата му стабилност в този момент от живота
му. А може би Тони Про просто е бил в лошо настроение, защото са го съдили за рушвет,
който е получил в замяна на одобряването на един кредит.
Провенцано е на съд за това, че е взел рушвет в размер на 300 хиляди долара, като е одобрил
заем в размер на 2,3 милиона долара, получен от хотел „Удсток“ в театралния квартал в Ню
Йорк. Средствата за заема са изтеглени от финансите на местната му профсъюзна
организация. Репортерът от вестник „Ню Йорк Пост“ Мъри Кемптън пише: „Местната
профсъюзна организация в Ню Джърси работи като касичка“. Когато е повдигнато
обвинението срещу Провенцано, Виктор Ризъл – безстрашният репортер, когото Джони
Диогарди е поръчал да ослепят с киселина преди двайсет години за разкритията му за
злоупотреби в профсъюзите – съобщава в редовната си рубрика, че планът на Провенцано е
бил да се кандидатира за президент на профсъюза през 1981 година, след като се пенсионира
Фицсимънс, и за да го направи, той е трябвало да разчисти от пътя си популярния Джими
Хофа. Именно жаждата му за власт е причината и за друго: да разчисти от пътя си Антъни
Кастелито, по прякор Трите пръста, през 1961 година. И в двата случая той е използвал за
тази цел Сал Бригулио.
Не ми казаха много. Казаха ми само къде трябва да отидем двамата с Джон Франсис. И
двамата носехме револвери .38 калибър под коланите отзад на кръста си с оглед на шума. По
това време вече имах доверие на Червенокосия да работи навсякъде с мен. На 21 март 1978
година Сали Бъгс излизаше от клуб „Андреа Дориа“, на една пресечка от рибния ресторант
„Умберто“ в италианския квартал. Беше сам. Така и не разбрах откъде знаеха, че ще излезе
сам от това място по това време, но те си имаха начини за това. Сали Бъгс носеше дебели
очила – точно така се беше сдобил с прякора си, защото заради тях очите му изглеждаха
големи като на Бъгс Бъни от анимационните филми. Не го познавах много добре, но нямаше
как да сбъркам човек с такива очила, висок под метър и седемдесет. Отидох при него и му
казах: „Здравей, Сал“. Той ми отговори: „Здравей, Ирландецо“. После Сали Бъгс погледна
към Джон, защото не познаваше Червенокосия. Докато гледаше към Джон в очакване да го
запозная с него, Сали Бъгс беше прострелян два пъти в главата. Падна мъртъв на земята, а
Джон Франсис му вкара още три куршума, за да вдигне шум и да създаде впечатление за
престрелка, така че ако някой свидетел е решил да погледне през прозореца след първите два
изстрела, сега да размисли.
Когато нещо е толкова добре планирано и трябва да се вземе предвид, че в близост може да
има агенти, те чака кола с хора, които да те откарат оттам и да се отърват от оръжията.
Времето е от ключово значение и ти изчезваш оттам незабавно, на практика още преди
човекът да е паднал на земята. На място има много подкрепления. Подкрепленията са много
важни. Трябват ти и хора в коли за блъскане, които да се изпречат на пътя на колите на ФБР,
ако тръгнат да те преследват.
Във вестника пишеше, че двама мъже с качулки първо са повалили Сали Бъгс на земята, а
след това са го застреляли. Във вестника не пишеше как двама мъже с качулки са успели да
се приближат достатъчно до Сали Бъгс, за да го застрелят. Сали Бъгс не беше сляп. С тези
очила виждаше много добре. Във вестника не пишеше и защо двамата мъже с качулките са си
губили времето първо да го повалят на земята. Дали са се надявали, че докато пада на земята,
Сали Бъгс ще успее да извади собствения си пистолет и да ги застреля? Много е вероятно
свидетелят да си е помислил, че Сали Бъгс първо е бил повален на земята, защото, когато го
направиш както трябва, човекът веднага пада на земята, без да изпита болка. Свидетелят със
сигурност е бил наясно, че трябва да опише стрелците като мъже с качулки, така че никой да
не се усъмни в него. Освен това на свидетелските показания от очевидци доказано не може
да се разчита особено.
Бъгс беше поредното доказателство на правилото, че когато те съмнява, не бива да се
съмняваш.
А може би сега Тони Про щеше да се сети, че съм му направил услуга и враждата между
нас щеше да се смята за уредена. Не знам.
Имам опит и от двете страни и знам, че когато един заподозрян поиска да сключи сделка с
обвинението, властите го карат да им даде предложение за доказателство – обобщена версия
на това, което може да им предостави като информация. Трябва да се знае какво може да
каже един заподозрян на властите, за да определят дали въпросната информация е
достатъчно ценна, така че да му предложат сделка в замяна на нея. От самото начало на
разследването по случая с Хофа Салваторе Бригулио прилича на човек, който иска да
сподели нещо.
През 1976 година, в една от почивките между заседанията в съда в Детройт, един
полицейски следовател от щатската полиция в Мичиган на име Кьониг държи под око
братята Андрета и братята Бригулио. Вниманието на следователя е привлечено от Сал
Бригулио. Кьониг твърди: „Виждаше се, че нещо го измъчва и му е трудно да го понесе.
Всички бяхме съгласни, че трябва да се съсредоточим върху него“.
През 1977 година нуждата на Сал Бригулио да разкрие истината се проявява в разговорите,
които провежда със Стивън Брил, автора на книгата „Водачите“. В една бележка под линия
Брил записва следното: „През 1977 година двамата със Салваторе Бригулио разговаряхме с
условието, че няма да разкривам съдържанието на разговорите ни. На 21 март 1978 година
той беше убит. Разговорите между нас, които бяха проведени на четири очи, се водеха на
разнообразни теми и само понякога се отнасяха до убийството. Дори в тези случаи той само
потвърждаваше пасивно, с кимване на главата, определени сравнително маловажни аспекти
от престъплението, които аз излагах пред него. Не добавяше нищо от себе си и не разкри
нищо повече, с което да уличи някой друг за това престъпление освен може би самия себе
си“. През 1978 година, едва няколко дни преди да бъде убит, нуждата на Сал Бригулио да говори
го довежда до записан разговор с Дан Молдеа, автора на книгата „Войните на Хофа“. Молдеа
описва Бригулио като „изтощен и уморен човек, смазан от огромното федерално
напрежение, на което е подложен“. Молдеа цитира следните думи на Бригулио: „Не
съжалявам за нищо, освен че се забърках с властите. Ако поискат да те пипнат, няма къде да
отидеш. Вече нямам никакви стремежи; няма да стигна по-далеч. Нищо не ми остана“.
Дали Сал Бригулио е разкрил на ФБР за тази част от заговора, която е бил в положение да
знае? Дали след това от ФБР са го изоставили, за да се сдобият със записано самопризнание
с подслушвателно устройство от заподозрения убиец?
Защо източниците на органите на реда незабавно са отклонили вниманието на
репортерите от вестниците от Провенцано като заподозрян и от предателството като
възможен мотив? Карл Дж. Пелек от вестник „Ню Йорк Пост“ например пише следното в
репортажа си, публикуван на следващия ден: „Следователите твърдят, че убийството
вероятно е поръчано от мафията, за да установи контрол върху местната профсъюзна
организация на Провенцано в Ню Джърси – една от най-големите в страната – и нейните
мащабни пенсионни и застрахователни фондове, които след това да бъдат инвестирани в
бизнес предприятия за законен хазарт в Атлантик Сити“. Защо органите на реда са посочили
друг заподозрян, който вече е бил в затвора? Пелек пише: „Освен това следователите не
изключват възможността в заговора за убийството на Бригулио да е замесен и мафиотският
бос Кармайн Галанте“.
Защо от ФБР не отварят досието си за обществеността, на която служат и която им плаща
с данъците си? Срамуват ли се от нещо във ФБР?
През 2002 година в резултат от засилен натиск от страна на медиите и децата на Хофа,
които неуспешно са се опитали да осъдят ФБР, за да им даде достъп до досието за Хофа, като
са стигнали чак до Върховния съд на САЩ, от ФБР обнародват обобщена версия на досието
за Хофа в размер на 349 страници. На 27 септември 2002 година вестник „Детройт Фри
Прес“ пише: „Вестникът се сдоби с новата информация за Хофа в резултат от юридическа
война, която продължи цели десетилетия. При все това докладът беше силно цензуриран. От
него бяха зачеркнати имена и откъси от разпити на потенциални свидетели. От доклада
липсваха и множество страници“.
През март 2002 година, от ФБР отварят хиляда и четиристотин страници от досието за
вестник „Детройт Фри Прес“, като не разкриват останалата част от общо шестнайсет хиляди
страници. В последното изречение от статията за тези страници вестникът отбелязва, че
„според документите най-обещаващата линия на разследването на ФБР е приключена през
1978 година“.
Това е годината, в която Сал Бригулио е принуден да замълчи завинаги.
ТРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
ПОД ОБЕТ ЗА МЪЛЧАНИЕ
Не мога да обвинявам изчезването на Хофа за това, че пиех. Тогава не ми трябваше
извинение за пиенето – но знам, че пиех много.
Вестник „Филаделфия бюлетин“ публикува очерк за Франк Шийран на 18 февруари 1979
година, седем месеца преди началото на делото срещу него във Филаделфия. Заглавието на
очерка гласи: „Корав мафиот с големи неприятности“. Под снимката на Шийран има надпис:
„Документирана история на насилие“. В статията пише, че Шийран е „прочут с това, че
използва ръцете си по такъв начин, че няма нужда да носи пистолет. (...) Толкова едър човек,
че полицаите веднъж не са успели да му сложат белезници зад гърба.“ Единствената друга
снимка, с която е илюстрирана тази статия, е на Джими Хофа – с надпис „Близки връзки с
Шийран“. Статията подчертава, че „от ФБР смятат Шийран за заподозрян за изчезването на
Хофа през 1975 година“. Репортерите цитират неназован адвокат от Филаделфия, който
отбелязва, че Шийран никога не се е интересувал от реколтата на виното, което пие: „Стига
да е направено от грозде. Никога не съм виждал човек да се посвещава така на бутилката.
Той пие непрекъснато“.
На 27 октомври 1979 година, един месец след повдигането на обвинението срещу него и
няколко месеца преди началото на процеса, вестник „Ню Йорк Таймс“ също публикува очерк
за Франк Шийран със снимка, на която той седи на един бар с чаша уиски пред себе си. В
статията са цитирани следните думи на Шийран: „Дължа му всичко, което имам. Ако не
беше Хофа, днес нямаше да съм тук“.
В доклада на ФБР са цитирани думите на Чарли Алън за годините непосредствено след
изчезването на Джими Хофа: „Шийран пие много и се напива почти всеки ден от
седмицата“.
Докладът съдържа и мнението на Чарли Алън за типа човек, който би могъл да има
възможност да убие Джими Хофа: „Трябва да е бил човек, който го познава, за да го
организира, нали така – трябва да е бил човек, когото е познавал много добре, за да успее да
го накара да се качи в колата. Джими беше влиятелен човек и не можеше просто да отидеш
при него и да го отвлечеш просто така, нали разбираш – трябва да е бил човек, който го е
познавал отблизо, за да го качи в колата и да направи това, което е направил“.
През 1977 година отново ме изправиха пред съдебно жури, което да определи дали има
основания за завеждане на дело срещу мен. Този път в Сиракюз. От ФБР ме посъветваха, че е
дошъл моментът да стана доносник. Федералният съдия ми даде ограничен имунитет, така
че трябваше да отговарям на въпросите на съдебните заседатели. Там бяха и братята Андрета
и ме попитаха дали ги познавам. Аз отговорих, че непрекъснато ги срещам по съдилищата.
Прокурорът ме попита дали Ръс някога ме е карал да застрелям някого. По-късно през
същата седмица попитаха Ръс дали Франк Шийран има нещо общо с очистването на някого и
Ръсел отговори: „Доколкото знам, не. Доколкото знам, Ирландеца е едно голямо дете, което
се плаши от сянката си“.
Разпитваха ме за бележника на Джими до езерото Орион, в който беше записано „Франк
& Ръс“. Разпитваха ме за „Бележника“ – един частен клуб в Ендикът, щата Ню Йорк, където
се събираше фамилията на Ръс. Аз им казах, че съм ходил в „Бележника“, за да играя на
традиционната италианска игра с пръсти „Аморе“, при която се посочва кой ще бъде босът и
кой ще бъде под него, за да се определи кой ще изпие виното. Разпитваха ме за работата,
която бях свършил с един тип на име Лу Корди. Знаеха подробности. След заседанието Ръс
ми каза, че Лу Корди е направил предсмъртно самопризнание, за да си отиде в мир със света.
Както и с Джон Франсис, никой не обвиняваше Лу Корди за това, че е проговорил, докато е
бил на смъртно легло, на силни лекарства, за да получи прошка за греховете си.
Държаха ме в съда в Сиракюз девет часа. Съдебните заседатели имаха възможност да чуят
много от уроците за свидетелстването, които бях научил от Джими: „Ако можете да ми
припомните спомена по този въпрос, може би ще успея да си спомня каквото искате да си
спомня, но в този конкретен момент не си спомням конкретни подробности за това
конкретно събитие“.
Около една година по-късно стоях на бара в ресторант „Чери Хил Ин“ в Джърси и се готвех
да си тръгвам, след като бях изпил няколко питиета, когато шофьорът ми Чарли Алън се
наведе към мен и ме попита:
– Ти ли уби Джими Хофа?
– Да ти го начукам, мръсен доносник – отговорих му аз и в този момент агентите на ФБР
се показаха от всички страни, за да обградят Алън и да го защитят.
В ресторанта беше пълно с агенти, които бяха слушали какво казвам по скритото му
подслушвателно устройство. Бяха решили, че ще го очистя на място.
Всеки път, когато някой ти каже нещо, което започва с „Ти ли...?“, трябва да си платиш
сметката и да си ходиш. Единствената причина Чарли Алън да зададе този определен въпрос
в този определен момент беше тази, че федералните бяха решили, че е крайно време да го
зададе.
Носех у себе си един револвер .38 калибър, така че докато обграждаха Алън, аз изтичах
навън до моя линкълн и подкарах в насрещното по изхода за излизане от шосе 72. Стигнах до
ресторант „Брандинг Айрън“ и дадох оръжието си на една приятелка там. Тя го прибра в
дамската си чанта. Онези влязоха, тя излезе покрай тях и си тръгна.
Те ме накараха да отида в колата им заедно с тях. Аз го направих и един от агентите ми
каза, че разполагат с достатъчно доказателства срещу мен, за да ме осъдят два пъти доживот
и още 120 години отгоре. Аз го попитах:
– След колко време ще изляза за добро поведение?
Агентът ми каза, че ако се съглася да нося скрито подслушвателно устройство на срещи с
Ръс и Анджело, гаранция, че ще изляза на свобода само след десет години. Аз му казах:
– Явно това е поредният случай на човек, задържан по погрешка.
Агентът ми каза, че със сигурност могат да ме осъдят за две убийства, четири опита за
убийство и още многобройни тежки престъпления и ако не им сътруднича и не им позволя
да ме охраняват, или ще ме убият от мафията, или ще умра в затвора.
– Каквото има да става, ще стане – отговорих му аз.
Ето как ме бяха пипнали поначало. Първо бяха хванали Чарли Алън, че има лаборатория за
метаамфетамини в Ню Джърси. Естествено, Алън не искал Анджело или Ръсел да разберат,
че продава наркотици. Естествено, Алън не искал да влезе завинаги в затвора заради
лабораторията за наркотици и, естествено, Алън знаел как федералните са готови на всичко,
за да ме заковат за случая с Хофа. В крайна сметка федералните го затвориха само за две
години. Но после щатската полиция в Луизиана го затвори доживот заради това, че беше
изнасилвал малолетната си доведена дъщеря.
В обвинението срещу мен бяха изброени около двайсет съучастници, срещу които все още
не беше повдигнато обвинение, включително Ръсел и Анджело. Докато делото стигне в съда,
вече бяха очистили Анджело, но имаше много други важни хора, които не искаха властите да
ме осъдят за престъпленията, за които се твърдеше, че бях извършил заедно с тях, за да не
бъдат следващите. На първия ден от федералния процес срещу мен през февруари 1980
година от ФБР се обърнали към моя адвокат, Ф. Емет Фицпатрик, за да го предупредят, че
един от техните източници им е казал, че моите съучастници, срещу които все още не беше
повдигнато обвинение, се притеснявали за това, че когато ме осъдят, ще ги предам, и затова
били поръчали убийството ми. Казах на Емет да ги попита на кого са го поръчали, така че да
мога пръв да натисна спусъка, когато видя човека да ме доближава.
Едно от убийствата, за които се опитваха да ме осъдят, беше на Фред Гавронски – същото,
за което Томи Баркър вече беше получил оправдателна присъда, защото беше действал при
самозащита. Чарли Алън твърдеше, че аз съм поръчал на Баркър да убие Гавронски, защото
ме е полял с вино. На кръстосания разпит Емет сравни Чарли Алън със земята.
По време на една почивка видях един агент, който се казваше Куин Джон Там, да говори с
дъщеря ми Кони, която тогава беше тийнейджърка. Обърнах се към прокурора и го попитах:
– Ей, Кортни, за колко убийства ме съдите?
– Две – отговори той. – Защо?
– Ако Там пак говори с някоя от дъщерите ми – отвърнах аз, – ще трябва да ме съдите за
три.
По-късно някой изскочил зад някакъв храст и хвърлил одеяло на главата на Там. Това се
прави, за да покажеш на някого колко е лесно да го пипнеш. Човекът се стряска, а докато
успее да махне одеялото от главата си, извършителят отдавна е изчезнал. След това Там влезе
в съдебната зала и ме нарече „кучи син“. Аз само му се усмихнах.
След като Емет призова последния свидетел от името на защитата, аз казах:
– Имаш и още един свидетел.
– Кой? – попита Емет.
– Франсис – отговорих аз.
– Франсис кой? – попита Емет.
– Франсис аз – отговорих.
Винаги съм вярвал, че трябва да се свидетелства лично и човек трябва да погледне
съдебните заседатели в очите, особено ако обвинението те представя като човек, способен да
поръча да очистят някого, защото го е полял с вино. Представяш ли си какво си мислят,
когато ги поглеждаш в очите?
Заглавието във вестник „Филаделфия бюлетин“ гласеше: „Съдебните заседатели
оправдават Шийран по всички обвинения“.
Големият ми проблем беше с няколко по-дребни престъпления. Бяха записали гласа ми с
подслушвателно устройство, което беше носил Чарли Алън, докато получаваше заплата от
местната профсъюзна организация в Уилмингтън.
Тогава имах проблем с една компания, която управляваше кранове на строителни
площадки. Управителят беше уволнил двама от моите профъюзни представители и не
искаше да преговаря с мен. Разглеждането на оплакванията им наближаваше, а аз не исках
този управител да присъства. Твърдят, че съм казал на Чарли Алън да го пребие. Алън ме
беше записал да казвам: „Счупи му и двата крака. Искам да е на легло. Искам да влезе в
болницата“. След като бяха направили тайно този запис, от ФБР бяха сложили фалшив гипс
на крака на човека и го накараха да дойде в съда с патерици. Така федералните успяха да ме
осъдят за това в щатския съд в Делауеър.
От ФБР успяха да ме осъдят в същия съд и за това, че съм взел динамит от „Медико
Индъстрис“ – една компания – производител на боеприпаси от щата Пенсилвания, която
имаше големи държавни договори. Ръсел беше анонимен съдружник в „Медико“. Динамитът
беше предназначен за взривяването на офиса на компанията, за която работеше онзи тип с
фалшивия гипс на крака. Осъдиха ме общо на четиринайсет години.
Другият ми голям проблем беше с това, че от ФБР бяха записали регистрационния номер
на черния линкълн, с който бях в Детройт, когато изчезна Джими. Федералните откриха, че
съм купил колата от Юджийн Бофа, управителя на една компания, която даваше шофьори на
камиони под наем на различни транспортни компании и плащаше по-малки надници на
шофьорите. Бях платил за колата под пазарната цена и нямах бележки за месечните вноски
по лизинга, които правех в брой. Обвинението твърдеше, че съм получил черния линкълн
като подкуп, за да позволя на Бофа да плаща по-малки надници и да уволни няколко души.
Обвинението твърдеше, че освен това една година по-късно съм получил от Бофа и още един,
този път бял линкълн, и по 200 долара на седмица. Чарли Алън ме беше записал как казвам,
че съм разделял тези 200 долара с Ръсел, а „профсъюзът да върви по дяволите“. Тогава
Джими вече го нямаше и всичко беше различно.
След присъдата от това дело казах на вестник „Филаделфия Инкуайърър“ на 15 ноември
1981 година, че „единственият безгрешен човек на света е бил разпнат на кръста“.
Агент Куин Джон Там ме беше затапил, като беше казал на същия репортер, че съм имал
„повече животи от котка – досега“.
Бях на шейсет и две години и ми дадоха още осемнайсет в допълнение към онези
четиринайсет, на които вече ме бяха осъдили – общо тридесет и две. Страдах от тежък
артрит и изглеждаше, че ще умра в затвора.
Първо излежах федералната си присъда. Прекарах годините на президенстския мандат на
Рейгън като негов гост зад решетките. Изпратиха ме във федералния затвор в Сендстоун, щата
Минесота. Намира се на север, до канадската граница, и духат жестоки ветрове. През зимата
има толкова силен вятър, че температурата се усеща като седемдесет под нулата.
От ФБР непрекъснато идваха и ме викаха от килията посред нощ. По това време викат
доносниците, защото всички останали би трябвало да спят. В такива случаи агентите от ФБР
те чакат в отделна сграда, по-далеч от останалите затворници. За да стигна от килията си до
мястото, където ме чакаха от ФБР, трябваше да измина около половин километър на открито.
Бяха опънали едно жълто въже, за което да се държа, така че вятърът да не ме отнесе.
Леденият вятър пронизва всеки нормален човек, който минава оттам. А ако страдаш от
артрит и вървиш много бавно, става голямо преживяване.
Старият ми другар от фронта Дигси Майерс се кълне, че е получил артрит, защото съм му
откраднал одеялото една нощ в окопа край Монте Касино, докато е спял. Онези окопи бяха
пълни с дъждовна вода, която беше замръзнала, и човек трябваше да разбие леда с крак, за да
влезе в окопа и да избяга от шрапнела. Според мен и двамата поначало бяхме получили
артрит заради това. В затвора започнах да се прегърбвам все повече, защото артритът
разяждаше опашната ми кост и притискаше гръбначния ми стълб. Влязох в затвора метър и
деветдесет и пет, а излязох метър и осемдесет. Човек не беше задължен да говори с агентите
от ФБР, когато дойдат при него в затвора, но все пак беше длъжен да отиде при тях. Те ми
казваха, че ще ме преместят по-близо до дъщерите ми, ако им сътруднича, за да не им е
толкова трудно да ми идват на свиждания. На дясната си ръка нося един пръстен със
скъпоценни камъни – по един за зодията на всяка от дъщерите ми. Казваха ми, че ключовете
от затвора са в джоба ми, ако им сътруднича, а после аз им обръщах гръб и поемах обратно
по жълтото въже към килията си. На следващия ден се обаждах на адвоката си, за да
докладвам, че са ме посещавали федералните, така че никой да не се съмнява в мен.
В затвора в Сендстоун се запознах с някои добри момчета. Имаше един възрастен тип от
Бостън, който беше там за участието си в обира на трезора „Бринкс“, някъде през 1950
година. По онова време това си оставаше най-големият обир в историята на страната. Бяха
прибрали цели милиони. Разследването беше продължило около седем години, но накрая ги
бяха пипнали. Веднага бяха съставили списък на заподозрените, точно както с нас. И в
продължение на седем години ги бяха викали на разпит и ги бяха притискали, докато един от
тях най-сетне не се беше огънал и не беше повлякъл всички със себе си.
В затвора в Сендстоун беше и Гейб, братът на Сали Бъгс. Беше около метър и шейсет. Гейб
нямаше нищо общо с онова, което се случи с Джими. Дори не беше там, но от ФБР го бяха
включили в списъка, защото бяха предположили, че Сали Бъгс е решил да не издава брат си,
когато се е разприказвал пред тях. Затова бяха решили, че и той е участвал.
Когато артритът ми съвсем се влоши, директорът на затвора в Сендстоун ме изпрати в
Спрингфилд, в щата Мисури. Там има затворническа болница. Дебелия Тони Салерно беше
там и умираше от рак. Не можеше да контролира пикочния си мехур. Ръсел също беше там,
на инвалиден стол, след като беше прекарал сърдечен удар. Когато пристигнах при Ръсел,
отново се събрах със стария си учител, а по-добър учител от него нямаше никъде. Старецът
играеше на боче, италианския вариант на играта петанк, дори от инвалидния си стол. Беше
по-възрастен, отколкото съм аз сега, но въпреки това удряше силно за мъж на своята възраст.
От време на време, когато го биех на карти, ми удряше по някой лек тупаник. Макджий
обожаваше сладолед и аз се грижех всеки ден да има сладолед за него, защото затворниците
имаха право да пазаруват от лавката само веднъж седмично. Затова плащах на човека, който
имаше право да пазарува в съответния ден, да ми донесе сладолед за Ръс. Докато бях в
затворническата болница в Спрингфилд, дъщеря ми Кони роди за пръв път и Ръсел излезе на
игрището за боче, за да ми съобщи добрата новина. Ръс беше чул за това от жена си Кери.
Няколко пъти, когато оставахме сами заедно, си говорехме за Джими. Тогава научих и
повече подробности. Нито един от нас двамата не искаше да се стига дотам, докъдето се
стигна. И двамата смятахме, че Джими не заслужаваше това. Джими беше добър човек и
имаше хубаво семейство.
Една неделя отивах на игрището за боче, когато видях един от от санитарите да бута Ръсел
към параклиса в инвалидния му стол.
– Къде отиваш, Макджий? – попитах го аз.
– На църква – отговори Ръсел.
– На църква? – засмях се аз.
– Не се смей, приятелю. Когато станеш на моите години, ще разбереш, че има и по-важни
неща.
Не забравих думите му през всичките години оттогава.
Към 1991 година вече трябваше да ми направят операция, за да не остана парализиран, и
ме пуснаха предсрочно под гаранция по медицински причини. Бях на седемдесет и една
години. Продължавах да се водя на отчет, а от ФБР все се опитваха да ме заковат за
нарушаване на условията на освобождаването под гаранция. Сложиха подслушвателно
устройство на един тип, който едно време продаваше билети от лотарията. Жена му го беше
оставила, а всички пари в семейството бяха нейни. Тя искаше да се разведе с него, но той
искаше да я очистят, преди да се стигне до развод, така че да наследи всичко. Предложи ми
25 хиляди долара аванс и още 25 хиляди долара, след като я очистят, а по-късно, когато
наследи всичко, щеше да ми плати още повече.
– Предлагам ти да си намериш добър брачен консултант – казах му аз.
Най-сетне успяха да ме заковат за нарушаване на условията за освобождаване под гаранция
за това, че отидох да пия самбука с Джон Станфа, така наречения кръстник на мафията във
Филаделфия. Когато пиеш самбука, трябва да пуснеш три зърна кафе да плуват в чашата:
едно за вчерашния ден, едно за днешния и едно за утрешния. От утрешния ден не ми
оставаше кой знае колко, но от ФБР държаха да ми го отнемат. В съда пуснаха записа от онзи
тип и казаха, че трябвало веднага да го предам на правосъдието за това, че е искал някой да
очисти жена му. Бях на седемдесет и пет години, а ме пратиха обратно в затвора за още десет
месеца. В деня, в който ме осъдиха, организирах пресконференция, за да съобщя на света
като цяло и в частност на определени хора в центъра и в северната част на щата, че не съм
станал доносник. Нямаше да се огъна и да стана доносник само заради това, че ме пращаха в
затвора на моята възраст и в моето състояние. Исках всички хора, с които бях работил през
живота си, да знаят как не съм се огънал на стари години, както се беше случило с Джон
Франсис и Лу Корди, преди да си отидат. Освен това исках от ФБР да ме оставят на мира,
докато съм в затвора; не ми трябваха повече среднощни посещения от тях. Казах на
репортерите, че ще напиша книга, с която ще докажа, че Ричард М. Никсън е виновен за това,
което стана с Джими.
Докато бях в затвора, получих писмо от дъщерята на Джими, Барбара, която ме молеше да
разкажа какво се е случило с Джими „под обет за мълчание“.
Излязох от затвора на 10 октомври 1995 година, а жена ми Айрин почина от рак на белите
дробове на 17 декември. Чувствах се все по-зле, докато се опитвах да вървя прегърбен и с
шина на десния крак, и преди да се усетя, вече не можех да се придвижвам както трябва с
двата си бастуна. Вече ми се налагаше да използвам проходилка, за да стигна донякъде.
Трите ми дъщери, които все още искаха да имат нещо общо с мен, се тревожеха за това, че
ако умра, няма да могат да ме погребат в католическо гробище. Спомних си как Ръсел беше
ходил на църква в затворническата болница в Спрингфилд и ми беше казал, че „има и по-
важни неща“. Дъщерите ми организираха лична аудиенция с монсеньор Хелдусор от
католическата църква „Св. Дороти“ в Спрингфилд, щата Пенсилвания. Срещнах се с него,
поговорихме си за моя живот и той ми даде опрощение на греховете. Купих си зелен ковчег, а
дъщерите ми платиха за място в криптата в едно католическо гробище. По-големите
момичета се радват, че майка им Мери ще почива в криптата заедно с мен, когато си отиде от
алцхаймер.
Живея в една малка стая в един старчески дом. Държа вратата отворена. Не мога да
понасям затворени врати.
ПОСЛЕСЛОВ
На едно от празненствата за рожден ден на Франк чух неговия адвокат, Емет Фицпатрик, да
му казва: „Адски те бива да държиш телефонна слушалка, Франк. Какво ти пука дали ще те
пратят в затвора? Стига да ти разрешат да имаш телефон в килията си, няма да имаш
проблеми. Дори няма да забележиш, че си в затвора“.
През годините, които посветих на работата по този проект, Франк Шийран ми се
обаждаше по няколко пъти на ден, практически всеки ден, за да говорим практически на
всякакви теми. Почти всички хора, за които говореше, според него бяха „добри момчета“.
Завършваше почти всеки разговор с думите: „Всичко е тип-топ“. Винаги можех да позная
кога е започнал да се тревожи за това, че е признал нещо – честотата на обажданията му се
увеличаваше, както и силата на гласа му в тях, и нервната му енергия. Понякога се опитваше
да се отрече от нещо, което беше казал. Но в крайна сметка нервите му винаги се успокояваха
и той се отпускаше и дори изпитваше задоволство, че е направил съответното признание – че
най-сетне е казал на някого.
Франк стана особено нервен, когато наближи уреченият ден за нашето пътуване до
Детройт с цел да открием къщата, в която е бил ликвидиран Джими Хофа.
През февруари 2002 година откарах Франк до Детройт. По това време той живееше сам в
един апартамент на първия етаж в покрайнините на Филаделфия. Разказа ми, че отскоро е
започнал да сънува много кошмари, в които се смесват случки от войната с хора от живота му
в мафията. Беше започнал да „вижда“ тези хора и наяве и ги наричаше „химически хора“,
защото беше убеден, че причината за появата им е химически дисбаланс в мозъка му, който
ще се коригира, когато му сменят лекарствата.
– На задната седалка има двама от химическите хора. Знам, че не са истински, но какво
правят в колата?
Пътят с колата на запад през щатите Пенсилвания и Охайо до Мичиган беше истински
кошмар за мен, когато Франк беше буден. Когато не говореше за „хората“, критикуваше
начина, по който шофирах. В един момент му казах:
– Франк, знаеш ли кое е единственото хубаво нещо на това, че си с мен в колата? Така поне
не ми се обаждаш по телефона.
За щастие, той се разсмя.
Пътуването отне два дни. В мотела на първата вечер той ме накара да оставя вратата
между стаите ни отворена. От времето си в затвора не искаше да остава сам зад затворена
врата. На следващия ден в колата спа много и състоянието му значително се подобри.
Започнах да си мисля, че просто имаше нужда да се наспи както трябва – нещо, което рядко
му се случваше в собствения му апартамент.
Когато видях небостъргачите на Детройт на хоризонта, го сръчках с лакът, за да се събуди.
Той ги погледна и изръмжа:
– Имаш ли патлак?
– Какво? – казах аз.
– Патлак – настоя той.
– Как така?
– Патлак. Пистолет. Оръжие.
За да ми покаже какво има предвид, Франк се престори, че стреля с показалец в пода на
колата ми.
– Защо ми е оръжие?
– Адвокатите носят оръжие. Имаш право да си изкараш разрешително.
– Не, нямам – изръмжах в отговор аз. – Сигурно съм последният човек на света, когото
познаваш, който ще носи пистолет. За какво ти е?
– Джими имаше приятели тук. Те знаят, че съм бил от другата страна.
– Франк, какво се опитваш да направиш? Да ме стреснеш ли? Никой не знае, че сме тук.
Той изсумтя, а аз се заех да пресмятам наум приблизителната възраст на бившите
поддръжници на Джими в Детройт. Успокоих се, когато си представих как „приятелите“ на
Джими, ако изобщо бяха между живите, ни преследват с инвалидни столове.
Когато пристигнахме в мотела, с облекчение видях там и се запознах с бившия съкилийник
на Франк от затвора – човека, който през 1995 година щеше да напише книгата, обвиняваща
Никсън за убийството на Хофа. Казваше се Джон Зайтс, беше пристигнал с кола от дома си в
щата Небраска, за да демонстрира уважение към Франк, и трябваше да пренощува в стаята на
Франк. Тази вечер той щеше да смени превръзките на раните от залежаване, от които
страдаше Франк. На вечеря в един грил ресторант, Франк ме погледна и ми намигна.
– Имаш ли патлак? – попита ме той и двамата се разсмяха.
Франк ми разказа, че Джон е бил военнопленник във Виетнам. Останах завладян от
разказа на Джон за бягството му от противниковата армия на Северен Виетнам. Имаше
продълговати белези по цялото си тяло. Войниците от армията на Северен Виетнам са
обичали да режат по този начин кожата на своите пленници, защото един местен вид муха
снася яйцата си в отворените рани. Джон ми разказа, че с години след това изпод кожата му
са изпълзявали личинки.
Вечерта, когато останах сам в стаята си, започнах да се питам дали не бях закъснял с това
пътуване до Детройт. Не биваше да разчитам толкова на помощта на Шийран да открием
онази къща. На следващата сутрин помолих Джон да ни помогне, но той дори не знаеше, че е
имало такава къща. Къщата не беше част от въображаемата версия на събитията, която бяха
измислили заедно с Франк през 1995 година. Носех бележките си и открих в тях описанието
на пътя до къщата, което Франк беше дал на една среща с редактора Ерик Шон от
телевизионния канал „Фокс Нюз“. За мое изумление описанието се оказа почти толкова
точно през 2002 година, колкото е било през 1975 година. Единственото, което липсваше от
бележките ми, беше последният ляв завой по улицата срещу пешеходния мост, който се
споменаваше в тях. Оказа се, че пешеходният мост се намира на едно голф игрище от дясната
страна. Наложи се да минем няколко пъти оттам с колата, преди изобщо да го видя – и най-
сетне го забелязах, докато карах по една успоредна улица от другата страна на игрището,
която беше на по-високо равнище, с изглед към него. Тогава се върнах обратно до
първоначалния път и веднага видях откъде трябва да се мине. Казах няколко благодарствени
молитви.
През годините оттогава беше издигната ограда от телена мрежа и заради нея мостът не се
виждаше толкова ясно, както беше описано в бележките на Шийран. Когато спряхме недалеч
от този пешеходен мост на едно Т-образно кръстовище, аз слязох от колата, погледнах по
протежението на улицата от лявата си страна и забелязах задната стена на една къща в края
на пресечката отдясно – имаше точно същия заден двор, какъвто беше описал Шийран.
Естествено, помислих си аз – след като беше станал част от голф игрището, пешеходният
мост нямаше никакво значение за навигацията, освен като мястото, на което трябваше да се
направи ляв завой. Направих завоя и така стигнах до входа на къщата. Суровото и напрегнато
изражение на Шийран веднага ми подсказа, че сме достигнали целта си. Той огледа къщата и
потвърди с кимване и едно едва изръмжано „Аха“, че наистина сме на правилното място.
Улицата беше притихнала и къщата изглеждаше съвършеното място за живеене.
Единственото, което ме притесняваше в нея, беше фактът, че стените бяха тухлени – а в
описанието на Шийран къщата беше облицована с кафяви плочи. Едва когато се прибрахме у
дома и аз проявих снимките, които бях направил там, забелязах как горната половина на
къщата наистина беше облицована с кафяви плочи от задната страна и от тази, която се
виждаше, когато човек я доближава откъм пешеходния мост.
Докато пътувахме обратно на изток към Детройт, Шийран видимо се беше успокоил. Вече
нямаше „химически хора“ и оплаквания от начина, по който шофирам. Открихме летището в
Порт Клинтън, направихме няколко снимки и на същия ден се прибрахме. Скоро след това
пътуване помогнах на дъщерите му да го настанят в старчески дом. Придружих Франк и
дъщеря му Долорес при един лекар, който му изписа лекарства, за да контролира
„химическите хора“, и никога повече не го чух да говори за тях. Никога повече не съм го
виждал толкова разстроен и разтревожен, колкото беше на път за Детройт без „патлак“.
Следващото пътуване, което предприехме заедно, беше до онази компания в Балтимор,
където беше натоварил боеприпасите за военната операция в Залива на прасетата и където
беше доставил карабините непосредствено преди покушението срещу Джон Ф. Кенеди.
Преди да отидем в Балтимор, той ми беше казал, че компанията се нарича тухлена фабрика
„Кембъл“. Имаше някаква обща представа къде се намира, но не можахме да я открием.
Накрая влязох в циментовия завод „Бонсал“, за да попитам дали някой знае нещо за тази
тухлена фабрика. Когато влязохме, нещо в завода се стори познато на Шийран. Влязох в
офисите и една служителка ми обясни, че когато баща ѝ работел на същото място, преди да
стане „Бонсал“, то се е наричало циментова фабрика „Кембъл“, но тя не знаеше нищо за
никаква тухлена фабрика. Обиколихме мястото с колата. Бяха построени някои нови сгради.
Шийран посочи една от по-старите и каза:
– Ето оттам излязоха войниците, за да натоварят камиона.
Направих една снимка и се прибрахме във Филаделфия.
Някои други неща не преминаха толкова гладко, колкото пътуването до Балтимор.
Опитът ми показва, че когато един възрастен човек, развил съвестта си в детството, иска
да си признае за нещо, пътят към самопризнанието обикновено е заобиколен, на пресекулки,
с бариери и фалшиви следи, намеци и отражения на истината. Много често човекът само
намеква за нещо и оставя водещия на разпита да се досети сам за цялата истина. Добър
пример за разпит, протекъл по този начин, е прословутият случай със Сюзан Смит, която
беше удавила двамата си синове в колата си в едно езеро и обвиняваше за това „чернокож
похитител“. В разпита, продължил цели девет дни, шериф Хауърд Уелс беше демонстрирал
търпението и умението на истински майстор, който знае как да избягва капаните по пътя, да
не губи връзката с човека срещу себе си и да следва намеците, докато не дойде моментът да
стигне до истината.
Франк Шийран ми беше казвал някои неща, за които знаех, че ще възпрепятстват процеса
на изчистване на съвестта му. Той не искаше трите му дъщери, които все още бяха част от
неговия живот, да си мислят по-лоши неща за него от онези, които може би вече си мислеха.
Покойната му жена Айрин беше уверявала най-малката му дъщеря, че Франк не е имал време
да убие Хофа, защото Айрин беше убедена, че е бил „с нея“. Франк не искаше Барбара
Кренсър да го помисли за някакво чудовище заради това, че се беше обадил на майка ѝ два
дни след изчезването на баща ѝ, за да изрази съчувствието си. Франк не искаше да обиди
вдовицата на Ръсел Буфалино, Кери, нито някой друг, който все още може да е между живите.
Не искаше хората, с които беше работил през годините, да си помислят, че в крайна сметка се
е размекнал, както беше станало с Джон Франсис и Лу Корди. Ето какво ми каза: „Живях по
един определен начин. Не искам хората да си помислят, че съм се променил“. А друг път ми
каза: „Въпреки че Ръс почина, ако кажа това за него, след като бяхме толкова близки, има и
други хора, които знаят, че знам разни неща за тях“. При всичките ни разговори аз внимавах
да не се отклонявам от темата за Хофа.
Около две години след началото на нашите разговори, след като Шийран вече ми беше
признал, че той е натиснал спусъка в случая с Хофа, но около една година преди да отидем в
Детройт, за да открием къщата, моят агент организира среща в кантората на Емет Фицпатрик
с Ерик Шон, водещ кореспондент и специалист по темата за мафията от телевизионния
канал „Фокс Нюз“, и неговия продуцент Кендъл Хейгън. Намерението ни беше да създадем
условия на Франк да се чувства комфортно в присъствието на един кореспондент, на когото
може да има доверие. На срещата в съответствие с изискването за защита на личните си
права Шийран за пръв път щеше да изрече пред някой друг освен мен следните думи: „Аз
застрелях Джими Хофа“.
Две вечери преди срещата пристигнах в апартамента на Шийран, за да пренощувам в
стаята за гости. Шийран мълчаливо ми подаде едно писмо, напечатано на машина, което
предполагаемо носеше подписа на Джими Хофа. Писмото беше от 1974 година, след
официалната вечеря в чест на Франк Шийран. По-голямата половина от писмото съдържаше
неща, които Шийран ми беше разказвал през цялото време, още от първите ни разговори
през 1991 година, преди да бъдат прекратени. Останалото бяха неща, които можеха да се
разтълкуват по-скоро като доказателства за въображаемата версия на събитията, която вече
беше публикувал със своя приятел Джон Зайтс. Обещах на Франк, че в някакъв момент ще
проверя автентичността на писмото.
Срещата премина добре. Когато Шон го попита дали ще може да намери къщата, Шийран
ни обясни как се стига дотам и спомена „пешеходния мост“. Това беше първият път, когато
ми каза за него. Впечатлението от суровото му изражение и начина, по който заговори по-
ниско, беше смразяващо – за пръв път през живота си той признаваше на някой друг освен на
мен, че е застрелял Джими Хофа два пъти в тила. Всички присъстващи останаха с
впечатлението, че думите му звучат достоверно. От телевизионния канал направиха
предварителни независими проучвания и потвърдиха историческото значение на разказа на
Франк Шийран за последното пътуване на Джими Хофа.
Скоро след това се обърнах към известната криминологична лаборатория, оглавявана от
доктор Хенри Лий. Оттам ме увериха, че могат да определят автентичността на подписа на
Хофа и да снемат пръстови отпечатъци от него, останали по писмото. Но за целта трябваше
да се свържа с ФБР и да се сдобия от тях с пръстовите отпечатъци на Хофа и образци от
почерка му. По това време не бяхме намерили издател за книгата и тя все още не беше
написана. Не исках да се издавам пред ФБР и да позволя на историята да излезе наяве, преди
книгата да е в книжарниците. Реших да отложа проверката на писмото. По-късно, когато си
намерихме издател, обясних всичко това и издателят ми каза, че по едно съвпадение при тях
е била издадена книгата на самия Хенри Лий. Аз им предадох кореспонденцията си по
електронната поща с лабораторията на Лий, като се надявах, че вече установените отношения
на издателството с лабораторията ще накарат хората от лабораторията сами да се обърнат
към ФБР с необходимите искания. Издателят се свърза с лабораторията и им изпрати
писмото. Оказа се, че няма да има нужда от образци от почерка и пръстови отпечатъци;
когато писмото е било анализирано на определена светлина, от лабораторията са
установили, че е смехотворен фалшификат. Хартията, на която беше напечатано, беше
произведена през 1994, а не през 1974 година. Подписът на Хофа беше прерисуван от бледо
ксерокопие на истински подпис на Хофа. Макар че писмото не заемаше централно място в
книгата и лесно можеше да бъде извадено от историята и макар че редакторът от
издателството нямаше никакво съмнение, че Шийран наистина е убил Хофа, издателството
се отказа да издаде книгата. Бях ядосан на Франк за това, докато вече бившият ми редактор
не изтъкна, че ми се е разминало леко, като се има предвид какво беше сторил Шийран с
някои други свои приятели през живота си. Както каза редакторът: „Ако не можеш да имаш
доверие на човек, който е убил един от най-добрите си приятели, на кого можеш да вярваш в
този живот?“. После ме помоли да внимавам Шийран никога да не научи телефонния му
номер.
Когато всичко затихна и аз застанах очи в очи с Шийран, за да го попитам за това писмо,
той призна, че е смятал да го използва за застраховка, ако се наложи. Писмото беше като
бомба със закъснител, която да може да се задейства по всяко време, ако властите започнат
да го притискат. Ако книгата стане причина срещу него отново да бъде заведено дело, той
винаги можеше да разобличи писмото като фалшификат и с това да обезсмисли и всичко
останало, написано в книгата.
Моят агент Франк Уайман каза на Шийран по телефона, че ако иска да си намери друг
издател, ще трябва да каже цялата истина и да застане зад книгата. Уайман изпрати на
Шийран разпечатка от съобщението, което беше изпратил до вече бившия издател по
електронната поща, в което между другото се казваше: „Готов съм да заложа репутацията си
на тази книга по множество причини и не на последно място сред тях е историческата
значимост на „Ирландеца“. Франк Шийран е убил Джими Хофа“.
След като споразумението с издателството се провали, милата и очарователна приятелка и
постоянна спътница на Франк, Елзи, за съжаление се спомина след неуспешна операция.
Стаята ѝ беше срещу неговата в старческия дом, където се бяха запознали. Няколко пъти ги
бях водил на вечеря и бяха много забавна двойка. Франк се шегуваше с нея заради любовта ѝ
към храната. Твърдеше, че има белег от вилица на ръката си от един път, когато беше
направил грешката да се протегне към нейната чиния, за да опита нещо от нея. Въпреки че
дъщерите на Франк и аз не му казахме за кончината на Елзи, по някакъв начин той беше
разбрал за това. По същото време здравословното му състояние значително се влоши и
няколко пъти се наложи да влезе в болница. Изпитваше силни болки и не можеше да стане от
леглото.
В болницата Франк почувства, че краят му е близо, и ми сподели как не иска да
продължава да живее по начина, по който е живял. Докато обсъждахме да запишем на видео
как застава зад книгата, както беше предложил Уайман, той ми каза: „Всичко, което искам
сега моля [sic], Чарлз, е да ме боли колкото може по-малко, да съм на сухо и Онзи горе да
прави каквото трябва. Не мога повече да живея така“.
След като разговаря по телефона с Емет Фицпатрик, Франк Шийран реши да се запише на
видео, за да подкрепи всичко в книгата – включително и истината за това, което се беше
случило с Джими Хофа на 30 юли 1975 година.
Макар и да се бях съгласил да го улесня максимално, все пак щеше да му се наложи
публично да застане зад истината за станалото.
– Трябва само да подкрепиш онова, което е написано в книгата – казах му аз. – Това е
всичко. Как смяташ, готов ли си да го направиш?
– Ще взема да го направя – отговори той.
Преди да си тръгна тази вечер, той ми каза, че е получил последно причастие от
свещеника на болницата.
– Вече съм в мир със света.
– Господ да те благослови – отговорих му аз. – Ще намериш покой, като застанеш зад
написаното в книгата.
На следващия ден той ми каза, че от ФБР „ще затруднят [sic] да ме разпитат, защото не
могат да ме принудят да пътувам никъде“. Медицинските нужди, свързани със
здравословното му състояние, според него щяха да откажат всеки прокурор да си прави труда
да повдига обвинение срещу него.
Когато включих видеокамерата, той се поколеба и се затвори в себе си.
– Колебаеш се, нали? – казах му аз. – Не искам да го правиш, ако се колебаеш.
– Не, не се колебая – отговори той.
– Ако сърцето ти не е в това, не си прави труда – казах му аз.
Той отговори:
– Просто ми трябва време да се подготвя. Ще го направя.
После поиска огледалото си, за да провери как изглежда.
Поговорихме за това, че вече се беше изповядал и беше получил последно причастие на
предишния ден.
– Както и миналата седмица – добави той.
Казах му, че вече се е изправил пред „мига на истината“. Дадох му една разпечатка от
коректурите на книгата, за да я вдигне пред видеокамерата. А след това, без обичайните
юридически термини, които бяха предназначени да го предпазват от евентуално съдебно
преследване, направо му казах:
– Сега ще го запиша, става ли? И така, ти си прочел тази книга. Нещата в нея за Джими и
за това, което се е случило с него, са нещата, които си ми разказвал ти, нали така?
Франк Шийран потвърди:
– Точно така.
– И ти заставаш зад тях? – попитах го аз.
– Заставам зад това, което е написано – отговори той.
Веднага му зададох въпрос за това, какъв е бил Джими Хофа като човек, и това го накара
да отговори, че Джими „...не беше – какво да кажа – не беше... Като започнеш с въпросите, от
един въпрос следва друг. Нека книгата да говори сама за себе си.“ Разбрах, че не искаше да
навлиза в подробности, особено за Джими Хофа, но беше трудно да говорим без такива
подробности.
За съжаление, в този момент батерията на видеокамерата свърши и мина известно време,
преди да разбера за това и да я включа в контакта, за да се зареди. Нещо повече, за да му
помогна да се чувства по-комфортно, по негова молба от време на време спирах видеозаписа
и включвах един диктофон. Въпреки това записах много материал. Записите – както на
аудио, така и на видео – съдържат многобройни откъси, които говорят много за самия човек,
за някои от делата му и за характера на разговорите между нас.
В един момент той ме помоли да уточня в книгата, че всеки път, когато е имал интимни
отношения с друга жена, освен със съпругата си, това е било в момент, когато не е бил с нея.
Каза ми, че да се твърди нещо друго „няма никаква литературна стойност... Това няма да ти
спечели наградата „Пулицър“... Внимавай да напишеш, че по това време не съм бил женен.“
Когато видя предложението за корица на книгата, той ми каза:
– Според мен заглавието е тъпо.
– Но нали това са първите думи, които ти е казал Джими? – попитах го аз.
– Аха – призна той и смени темата.
Докато гледаше една снимка на Сал Бригулио от книгата, аз му споменах за това, че
следваме плана да притискаме ФБР да отворят досието си, така че съдържанието на книгата
да бъде потвърдено от информацията, която са получили от Сали Бъгс. Казах му, че снимката
е направена „преди да се погрижиш за него. Нали знаеш какво имам предвид?“
– Аха – потвърди той.
– Какво те кара да изпитваш тази снимка на Сали Бъгс? – попитах го аз.
– Нищо особено – отвърна той. – Това са минали работи.
Казах му, че ако се възстанови достатъчно, Ерик Шон иска да ни заведе на обяд в
ресторант „Монти“ в Бруклин, където той беше взел „пратката“.
– Аха – каза той. – Пратката, да... пратката за Далас.
По-късно се върнахме на темата за обяда в ресторант „Монти“ и аз подхвърлих, че когато
отидем там, „ще видим откъде си взел карабините“.
– Точно така, и ще си поръчаме тънки спагети със зехтин и чесън – отговори той.
Казах му, че бих искал да видя как топи италианското си хлебче в червено вино.
– Нали го имаш на снимка? – отговори той.
Споменах и мястото, където беше правил доставки „за политиците“.
– Как се казваше това място? – попитах го после.
Той веднага отговори:
– Ресторант „Маркет Ин“.
После добави:
– Ето, виждаш ли? Паметта ми още работи както трябва, Чарлз.
За мен най-същественият момент настъпи, когато разкрихме нещо съвсем ново. Разговорът
за това започна, докато разглеждахме една снимка на къщата в Детройт, и Франк каза:
– Трябваше да са първоначалните хора. Те първоначално бяха там... Но така и не свидетел...
Последваха няколко неразбираеми думи, после той каза:
– Те не бяха замесени.
Всеки път, когато особено много внимаваше какво ще каже и нарочно изговаряше нещо по
този начин, така че да остане неразбираемо, аз си знаех, че по-късно ще поискам да се върна
на тази тема. Когато му зададох въпроса дали къщата е била взета назаем, както колата, той
на два пъти не ми отговори, а накрая каза:
– Е, няма защо да се тревожа, че ще ми повдигнат обвинение.
Дотогавашният ми опит с него ми подсказваше, че този отговор може да е признак за
колебанието му дали да ми разкрие някаква нова информация или не.
Малко след това му посочих снимката на къщата в Детройт, „където умря Джими – където
беше ликвидиран“. Франк направи някакъв коментар, който прозвуча така, все едно в
историята с къщата е бил замесен някакъв „тип“, за когото не знаех. Думите му бяха неясно
произнесени и спряха по средата. По-късно накарах един специалист по аудиозаписи да
анализира записа; според него Франк беше казал: „...това е къщата, в която му пращаха
писмата“. Проблемът с качеството на записа се утежняваше от обстоятелството, че
петдесетгодишното изкуствено чене на Шийран вече не пасваше на челюстта му заради това,
че беше отслабнал толкова драматично. Веднага след като направи този коментар, Шийран
добави: „Заставам само зад онова, което си написал в книгата, така че...“. И преди беше
казвал подобни неща, когато имаше и някаква допълнителна информация, за която не беше
сигурен дали иска да сподели с мен. Освен ако не беше сигурен, че въпросният „тип“ вече не
е между живите, той нямаше да поиска да ми разкрие самоличността му.
Тогава ми прозвуча така, все едно този „тип“ им е дал къщата „назаем“, но днес чувам по-
скоро фразата „под наем“ в копието от аудиозаписа, което ми направи специалистът.
Във всеки случай, след като си поговорихме малко за това, че неговият приятел Джон му се
беше обадил, за да го чуе как е, и след като аз проведох един кратък разговор с доведения ми
син, продължих на същата тема.
– Добре – казах аз. – Но онази къща беше назаем, нали така?
– Аха. Хората, които бяха собствениците... – каза той и спря.
– Не знаеха нищо – продължих аз.
Беше ми казал това още преди няколко години и то вече беше включено в книгата.
– Аха – каза той. – Хората, които бяха собствениците, да. Имаше един брокер...
Това чисто ново разкритие за съществуването на някакъв брокер на недвижими имоти
беше последвано от продължителна пауза, в която не казах нищо. После той добави:
– Тогава живееха там.
– Аха – казах аз.
– И те никога... Никога не бяха разпитани.
– Но те не знаеха нищо, нали така? – попитах аз.
– Не, разбира се, че не – натърти той по такъв начин, че веднага си помислих как
въпросният „брокер“ със сигурност знаеше нещо.
Но моментът не беше подходящ да го притискам и да го подлагам на кръстосан разпит.
Имахме договорка и той я беше спазил.
– Добре – казах аз.
– Аз, аз, аз само исках да кажа... че това, което имаш написано, е всичко.
След тези думи на Шийран вече бях сигурен, че има и още – и няма да ми е лесно да се
откажа от него.
– Разбирам – казах аз. – Вече не те разпитвам. Просто ми е любопитно. Когато каза
„брокер“...
– Аха? – каза той, съсредоточен в думите ми.
– Брокер на невижими имоти. Аз... ти не ми беше споменавал за това – казах аз и се
засмях. – Няма проблеми. Всичко е наред...
– Аха – каза той и си свали очилата.
– Добре – казах аз, а Шийран се обърна, погледна сурово в камерата и започна да си
приглажда косата.
Разбрах, че това беше сигнал за мен да я спра, и аз го направих. Следващите му думи са от
аудиозаписа.
След малко любопитството ми надделя. Колкото и да не ми се искаше да го правя, не
можех да се сдържа. Трябваше да направя един последен внимателен опит да науча нещо
повече за „брокера на недвижими имоти“.
– Добре – казах аз. – Стана ми интересно за този агент по недвижимите имоти, за когото
спомена.
– За кого? – каза той.
– За агента по недвижимите имоти, когото спомена във връзка с къщата в Детройт. Досега
не си ми казвал нищо за него.
– Какво?
Долових, че проблемът беше думата „агент“, която използвах в този контекст. Трябваше да
се придържам към неговата терминология. Това беше основно правило на разпитите, а аз го
бях нарушил.
– Брокера – казах аз. – Брокера на недвижими имоти от къщата в Детройт. Ти каза, че е бил
замесен някакъв брокер. Не искаш ли да говориш за това?
Той измърмори няколко думи, които се опитах да различа, но не успях. След това явно взе
решение, защото ясно каза:
– Не. Стига ти толкова, Чарлз.
– Стига ми толкова – повторих аз.
– Бъди доволен, Чарлз.
– Доволен съм.
– Стига ти толкова. Недей да ровиш повече.
Наистина имах повече от достатъчно. Но цялата истина не може да се сравни с нищо
друго. Ако по някакъв начин бях знаел, че след няколко дни здравословното състояние на
Франк Шийран ще се влоши толкова драматично, може би щях да настоявам. Но той беше
казал на своя зет: „Това беше всичко от мен, Майк“. Сега истината за това е изгубена, освен
ако в досието на ФБР не пише нещо по този въпрос и от ФБР се съгласят да отворят досието.
Изглежда ми вероятно през 1975 година къщата да се е давала под наем заради
напредналата възраст на собственичката – неомъжена жена, която е купила къщата през 1925
година. Може би някой брокер на недвижими имоти е давал къщата под наем от нейно име и
е имал ключ от нея. Може би брокерът просто е бил приятел на възрастната жена и затова е
имал ключ от къщата. Може би на къщата е имало табела с надпис „Продава се“. Във всеки
случай участието на брокер на недвижими имоти щеше да обясни и други неща освен
въпроса за ключа. Щеше да обясни защо хората, които са планирали операцията, са били
спокойни с мисълта за това, че на алеята пред къщата ще бъдат паркирани коли. Ако къщата
се дава под наем или е обявена за продажба, е съвсем естествено непознати хора да паркират
на алеята и да влизат вътре.
Франк Шийран почина шест седмици след този разговор. Междувременно двамата със
съпругата ми поне веднъж седмично шофирахме по три часа от нашия дом, за да го
посещаваме, и отделно от това аз ходех сам още няколко пъти в седмицата. Беше оборил
глава и почти не вдигаше очи към нас, но широко се усмихваше, когато чуваше гласовете ни.
Позволяваше ми да му давам по малко замразени сокове и пиеше вода от сламка, която му
държеше съпругата ми, но като цяло се беше отказал. Не искаше да се храни. Видях го за
последен път на 6 декември 2003 година. Бях на свиждане при него с доведения си син Трип
и му казах, че заминавам за Айдахо, но ще дойда да го видя отново след Нова година.
Последните думи, които ми промърмори, бяха следните:
– Аз съм тук, няма къде да ходя.
Дъщеря му Долорес ми се обади в нощта, когато почина – на 14 декември 2003 година.
Същия ден американски войници бяха пленили Саддам Хюсеин. Когато разбрах за това,
първата ми мисъл беше: „Интересно какво ще каже Франк“. Той винаги следеше новините.
Когато съобщиха за престрелката в гимназията „Кълъмбайн“ и полицаите продължаваха да
изчакват навън, докато убийците продължаваха да стрелят вътре, Франк ми каза: „Какво
чакат тези ченгета? Едно време събираха по шестима от нас, казваха ни да отидем да
превземем някой танк и ние отивахме да превземем някой танк“. Думи на истински войник.
Когато влиятелният адвокат от щата Делауеър Том Капано беше осъден на смърт за това, че е
убил приятелката си и е изхвърлил тялото ѝ в океана, защото се беше опитала да скъса с него,
Шийран каза: „Човек не се убива за такова нещо. Ако вече не те искат, просто трябва да си
тръгнеш“. Думи на истински експерт по темата. Когато в края на деветдесетте години
взривиха посолствата ни в Африка и за организирането на нападенията беше заподозрян
човек на име Осама бин Ладен, аз казах: „Трябва да го ликвидират. Сигурен съм, че той го е
направил“. В този момент Франк ми отговори с думи на истинска легенда на мафията:
„Дори да не го е направил, си го е помислил“. За него това беше предостатъчно.
И двете съобщения за смъртта му, публикувани във вестниците „Филаделфия Инкуайърър“
и „Филаделфия Дейли Нюз“, споменаваха факта, че Франк Шийран дълго време е бил
заподозрян по случая с изчезването на Хофа.
Отидох със самолет на погребението и пред ковчега видях един човек да се навежда над
Франк, за да го целуне по челото. След погребението човекът дойде при мен. Знаеше, че
пиша книгата за Франк. Дъщеря му беше работила като домашна помощница в къщата на
Франк и ни беше виждала да работим заедно на слънчевата веранда. Мъжът ми каза, че е
лежал заедно с Франк в затвора в Сендстоун.
– Представяш ли си колко място имаше за мен в онази килия, която трябваше да делим
двамата?
– В Сендстоун не му е било лесно – отбелязах аз, като имах предвид как се беше отразил
студът на артрита му.
– Той сам си е виновен. Не се огъваше пред никого. И никога не си държеше езика зад
зъбите. Един път ми каза, че някакъв тип, който работеше в пералнята, не му показва
уважение. Каза ми да го накарам да дойде до стената, така че да може да остави бастуните
си, да се подпре на стената с едната ръка и да го нокаутира с другата. Аз му казах: „Чакай, аз
ще го ударя вместо теб“. В крайна сметка ме затвориха за пет месеца в карцера заради това,
че го ударих. А аз поначало не трябваше да съм в затвора. Дори Франк го каза. Искаха да
заковат човека на Анджело в Ню Джърси и им трябваха съучастници, така че ме натопиха.
Не казвам, че не съм направил нищо. Аз го вързах и го пребих, но той си го заслужаваше. И
все пак човек не може да бъде осъден на петнадесет години затвор за такова нещо.
– Те са притискали и Франк – отговорих аз, – за да се опитат да го заковат за случая с
Хофа.
– Аха. Имаше една книга за това, която се казваше „Водачите“. Аз лежах на горната койка
и я четях, а Франк беше на долната. И аз го питах: „Защо ти е било да пренасяш тялото в Ню
Джърси, не можа ли да се отървеш от него в Детройт?“. А той започваше: „Какво, какво
говориш там горе?!“.
И така, в затвора Франк Шийран се беше превърнал в по-сурова и по-смъртоносна версия
на онова непокорно момче, което беше пъхнало холандското сирене зад радиатора и беше
счупило челюстта на директора с един-единствен нокаутиращ удар. Както често казваше и
повтори на последния видеозапис: „Живях като бесен осемдесет и три години и наритах
няколко задника, това направих през живота си“.
В последния видеозапис му напомних за онзи случай, когато в мое присъствие беше
отговорил на въпроса на един представител на медиите за това, дали животът му е бил
удивителен. Франк беше казал, че животът му не е бил удивителен, а „уморителен“. Беше
изразил съжаление за някои части от живота си и беше отговорил на онзи човек, че понякога
се е питал „дали е постъпил правилно“, след като е направил нещо. Макар и това да не е
записано, в действителност накрая му каза: „Ако съм направил всички неща, за които се
твърди, че съм направил, и трябваше да ги направя отново, нямаше да ги направя“.
След като му напомних за този разговор, аз му казах:
– Е, сега вече си в мир със света, Франк, а това е най-важното.
Той лежеше в леглото си и гледаше снимката, на която беше с Джими Хофа на
официалната вечеря в чест на Франк Шийран.
– Животът е дълго нещо, нали? – каза ми той.
– Така е – отвърнах аз.
– Кой можеше... кой можеше... кой можеше да предвиди... Кой можеше да предвиди по
времето на тази снимка, че днес ще си говорим за това с теб?
ЕПИЛОГ
към второто издание на книгата от 2005 година
„Брокерът...“ Тази една-единствена дума ме беше накарала да потръпна, когато за последен
път записах Ирландеца с видеокамерата си. Видеозаписът беше формалност – потвърждение
на думите му, все едно се беше подписал под свидетелски показания, които вече са били
записани с диктофон. Не очаквах по време на този разговор да излязат нови самопризнания.
Но както казва героинята Сара от моя роман „Правото да запазиш мълчание“, основан на
историите за истински разпити, проведени от мен, с помощта на които са били разкрити
тежки престъпления: „Самопризнанието е жизнено необходимо, както храната и покривът
над главата. С негова помощ,мозъкът се освобождава от натрупаните психологически
отпадъци“.
Когато се опитах да науча повече за този „брокер“, Шийран ме отряза. Не ми позволи да
ровя повече. Предпазливостта му се дължеше на дълбоко вродените му убеждения. Шийран
правеше самопризнания, за да облекчи вината си и да спаси душата си, но не искаше никой
никога да го нарече „доносник“. Шийран произнасяше думата с такова презрение по време
на разговорите ни, че двамата с моя партньор от кантората, Барт Далтън, започнахме да го
имитираме в работата си като адвокати.
Но въпреки ненавистта на Шийран към доносниците и нежеланието му да стане такъв той
не хранеше лоши чувства към Джон Франсис, по прякор Червенокосия, който – смъртно
болен от рак и от желание да не умре в затвора – беше съобщил за ролята на Шийран и самия
себе си в убийството на Салваторе Бригулио, по прякор Сали Бъгс, и Джоузеф Гало, по
прякор Лудия Джоуи. След като Франсис вече беше признал за собственото си участие,
Шийран не беше готов да направи нищо повече, освен да потвърди участието на Франсис. Но
трябваше много умение и упорита работа, за да накарам Шийран да замеси дори човек,
който вече не е между живите, ако въпросният човек поне не беше заподозрян за
извършването на съответното нещо. Шийран често говореше за това, че близките на хората –
включително и собствените му дъщери – трябва да бъдат предпазвани от общественото
внимание, насочено срещу тях. Шийран ми каза: „Стига ти толкава, Чарлз. (...) Бъди доволен,
Чарлз. (...) Стига ти толкова. Недей да ровиш повече“.
На следващия ден се молихме заедно, а след това той спря да се храни. Човекът, който
беше „боядисвал къщи“ и беше определил продължителността на живота на двайсетина
други мъже – ако не се броят онези, които беше убил на фронта, – в крайна сметка определи
кога ще свърши и собственият му живот. И така, „брокерът“ щеше да остане само
интригуваща, но неволна грешка на езика.
До един ден през есента на 2004 година, когато разговарях по телефона с Джо Кофи,
пенсиониран полицейски следовател от Ню Йорк, прочут с ролята си в разкриването на
серийния убиец Дейвид Бърковиц, известен с прякора Сина на Сам, както и със схемата за
пране на пари с участието на Ватикана, организирана от мафиота Матео де Лоренцо. Тези
две разследвания, както и безброй други важни случаи, разкрити от него, са описани в
книгата му „Досиетата на Кофи“. Беше ни запознал един общ приятел – Ед Дий,
пенсиониран полицейски следовател от Ню Йорк и автор на криминални романи. Макар и
да знаеше много за мафията, Кофи никога не беше чувал за Джон Франсис. Кофи обеща да
провери случая с помощта на един довереник на мафията, с когото все още поддържаше
връзка в някогашната фамилия на Буфалино. Не можех да кажа на Кофи много повече за
Джон Франсис от онова, което вече бях написал в „Ирландецът“, така че му изпратих един
екземпляр от книгата.
Обадих се на Джо през февруари 2005 година. Той не беше прочел книгата.
– Но – каза Джо. – Все пак проверих онзи брокер. Точно както ми каза ти, човекът е бил
много близък с Ръсел Буфалино.
– Кой, брокерът?
– Шофьорът, как му беше името. Той не е бил само шофьор. Бил е доста голям сам по себе
си. Имал е фирма за недвижими имоти. Оттам е имал независими доходи. Може и да е карал
колата по поръчка за Буфалино, но не е бил просто шофьор.
– Джон Франсис? Червенокосия?
– Джон Франсис. Точно така беше. Голяма клечка в недвижимите имоти. Със собствени
доходи.
Потръпване. Същото онова потръпване, което бях изпитвал като млад прокурор, когато
истината водеше до друга истина – като снежинка след снежинка, докато не се превърнат в
истинска лавина.
През 1972 година по нареждане на Буфалино Франсис беше карал колата, когато Шийран
беше убил Гало. През 1978 година, отново по нареждане на Буфалино, Франсис също беше
стрелял, когато Шийран беше прострелял Бригулио. Дали имаше някаква вероятност този
член на триъгълника от близки съратници, съставен от Буфалино, Шийран и Франсис,
нарочно да е бил пропуснат от разказа за събитията около случая с Хофа през 1975 година?
Предполагам, че има и такава възможност. Но вече знаем поне едно нещо със сигурност:
Джон Франсис е бил „брокер на недвижими имоти“, при това не между другото, а
собственик на успешна фирма, която му носи независими доходи; човек, който със сигурност
е имал свои собствени връзки и контакти.
След първото издание на „Ирландецът“ през 2004 година един вестникарски репортер от
Детройт издири сина на собственичката на къщата, в която Шийран е застрелял Хофа.
Къщата е била собственост на междувременно починала жена, която я е купила през 1925
година и я е продала през 1978 година, три години след изчезването на Хофа. Нейният син е
разказал на репортера, че майка му се е изнесла от имота няколко месеца преди убийството
и е дала под наем една стая в къщата на някакъв неженен мъж, когото съседите са описали
като „тайнствен“. Дали имаше връзка между „брокера на недвижими имоти“ Джон Франсис,
нищо неподозиращия „агент на недвижими имоти“ в щата Мичиган, и този „тайнствен“
наемател?
Би било полезно да се прочете досието на ФБР, за да се види дали и какво пише в него за
евентуалната роля на Джон Франсис в изчезването на Хофа. През 2005 година подадох иск за
достъп до информацията, която се съдържа в досието за Франсис и други лица, включително
Шийран, братята Андрета, Бригулио и Чъки О’Брайън. Исках освен това, ако е възможно, да
получа потвърждение за ролята на Бригулио като таен информатор на ФБР. Но не очаквам
този иск да бъде удовлетворен повече от онези, които са подали роднините на Хофа и
вестниците от Детройт. Макар и отделни агенти на служба във ФБР да са безупречни
професионалисти, институцията като цяло понякога се държи повече като въоръжена
агенция за връзки с обществеността, отколкото като държавна служба в услуга на
обществото. От ФБР биха изпитвали твърде голямо неудобство да разкрият, че Бригулио
наистина им е бил информатор, а те не са успели да го защитят. Както каза за случая с Хофа
Кенет Уолтън, който е бил директор на ФБР в Детройт от 1985 до 1988 година: „Спокойно
мога да твърдя, че знам кой го е извършил, но случаят няма да влезе в съда, защото... ще се
наложи да разкрием самоличността на информатори и доверени източници“.
Ако в крайна сметка все пак получа достъп до някаква част от досието, което може да
отнеме години, черното мастило на цензурата вероятно ще е скрило провала на ФБР да
защити своя информатор и досието няма да си струва усилията.
От друга страна, ако от ФБР предоставят достъп до съответните части от досието на
областния прокурор от Оукланд, Дейвид Горсика, няма да има черно мастило. Той също е
служител на закона, на когото са предали разследването на случая с Хофа на 29 март 2002
година, когато са се отказали от него. Би било истинска обида за колега от друга държавна
служба, ако от ФБР цензурират досието, преди да му го предоставят.
За съжаление, въпреки поне три искания от Горсика от началото на 2004 година досега да
получи достъп до съответните части от досието, които съдържат информация за Шийран,
Бригулио и братята Андрета, на областния прокурор все още не е предоставена нито една
част от досието на ФБР с общ размер от седемдесет тома и шестнайсет хиляди страници.
Както ми писа Горсика: „Очевидно е, че на местно ниво има някакъв сериозен проблем с
готовността им за сътрудничество“. Горсика спомена „общоизвестните стереотипи за ФБР“
и ми сподели, че е „разгневен“ от това отношение. Но той не може да направи нищо друго,
освен да отправя искания. Едно от тях е било ФБР да организира досъдебно производство, на
което да бъдат призовани като свидетели последните живи участници, посочени от Шийран:
Томи Андрета и Чъки О’Брайън. Искането му е било отхвърлено.
Точно преди да излезе от печат първото издание на „Ирландецът“, от новинарския канал
„Фокс Нюз“ проведоха разследване по следи, за които бяха прочели в предварително
получения екземпляр от книгата. Настоящите собственици на къщата, в която Шийран по
собственото си самопризнание е застрелял Хофа, са дали съгласието си специалисти от
криминологична лаборатория да обработят дъските на пода на къщата с луминол –
химическо съединение, което разкрива следи от железния оксид, който се съдържа в кръвта.
Анализът на дъските дава положителни резултати, като разкрива осем миниатюрни следи от
кръв в конфигурация, която напълно отговаря на описанието в самопризнанието на Шийран.
Кървавата следа води от антрето по коридора към кухнята.
В резултат от два изстрела в тила се пролива сравнително малко кръв. Макар и да знаех, че
според криминологичната лаборатория, ангажирана от „Фокс Нюз“, няма достатъчно
количество кръв за провеждането на анализ на ДНК; че оттогава бяха изминали почти
двайсет и девет години и водещият криминолог доктор Майкъл Бейдън беше на мнение, че
биологичните компоненти от кръвта на Хофа, необходими за изследване на ДНК, са се
разградили по естествен път; че е имало „чистачи“, които да се уверят, че в къщата няма да
останат никакви следи от кръв; че на пода в антрето е бил разстлан линолеум, по който да
останат всички евентуални следи от „боядисването“; и че тялото е било изнесено от къщата
в чувал – аз все пак си позволих да се подведа по надеждата истината да се потвърди.
Поисках да се направи анализ на ДНК, който да потвърди, че кръвта по пода е на Хофа. Може
би от линолеума беше прокапала кръв, докато „чистачите“ са го изнасяли от къщата.
Служителите от местното полицейско управление прочетоха определени откъси от
„Ирландецът“, а след това разковаха дъските от пода и ги изпратиха в криминологичната
лаборатория на ФБР, която да определи дали източникът на кръвта може да бъде
идентифициран. На 15 февруари 2005 година директорът на лабораторията Джефри Уернър
обяви, че са открили следи от кръв по пода, която е пролята от тялото на мъж, но ДНК в
кръвта не съвпада с тази на Хофа. На пресконференцията по случая Горсика даде да се
разбере, че макар и това да не потвърждава самопризнанието на Шийран, не го и
опровергава.
Доктор Бейдън, бивш главен съдебен лекар на Ню Йорк, направи следния коментар:
„Самопризнанието на Шийран, че е убил Хофа по начина, описан в книгата, се потвърждава
от наличните доказателства, звучи напълно достоверно и дава отговор на загадката какво се е
случило с Хофа. Нищо в последното откритие по случая не опровергава смисъла на
самопризнанието и изключителната тежест на доказателствата“.
След като са изминали двайсет и девет години, откриването на чужда кръв може да
означава всичко: от това, че оттам веднъж е минало някое момче с разкървавен нос, до това,
че къщата е била използвана от мафията и за други убийства, какъвто е бил случаят с „къщата
на смъртта“ на фамилията Гамбино, описана в чудесната книга за тази фамилия „Машина за
убийства“ от Джин Мъстейн и Джери Капечи.
Осем месеца по-рано, в средата на юни 2004 година, бях получил неочаквано писмо от
професор Артър Слоун, авторът на „Хофа“ – биографията, от която бях почерпил
информация за Хофа и профсъюза. Макар че тази книга, издадена през 1991 година,
предлага друго обяснение за изчезването на Хофа, Слоун ми написа, че след като е прочел
самопризнанието на Шийран: „Вече съм напълно убеден, че в действителност го е извършил
Шийран. Освен това съм силно впечатлен колко е четивна тази книга и колко добре се
придържа към фактите във всички случаи, в които съм квалифициран да дам оценка на
това“. Когато му се обадих по телефона, за да му благодаря за това писмо, той ми каза: „Ти си
разрешил случая с Хофа“.
Когато двамата с Шийран открихме къщата през 2002 година, аз не си направих труда да
вляза в нея. Като опитен полицейски следовател и прокурор дори не си мечтаех, че почти три
десетилетия след убийството в нея са останали някакви веществени доказателства. Като
признат специалист по водене на разпити бях уверен, че съм открил правилната къща –
онази, която завинаги беше запечатана в паметта на Франк Шийран – и не исках да давам
възможност на никого да постави под съмнение достоверността на самопризнанията,
публикувани в книгата, на базата на това, че сме видели вътрешността на къщата и сме били
повлияни от видяното. Приятели са ми казвали, че притежавам необикновена дарба да водя
разпити и аз бях готов да го подложа на проверка. Нека снежинките да паднат там, където им
е мястото.
След като целият тираж на книгата „Ирландецът“ вече беше в книжарниците,
новинарският канал „Фокс Нюз“ организира посещение на къщата, на което за пръв път
влязох в нея. Присъстваха настоящият собственик Рик Уилсън, съпругата му и синът му. (По
време на посещението Уилсън и неговият син ме разпознаха като човека, който беше спрял с
колата си пред тяхната къща през 2002 година и я беше снимал.)
Отворих входната врата и влязох в малко антре. Още с влизането почувствах онова
потръпване, което изпитвах като полицейски следовател при огледа на местопрестъпление,
и разбирането ми за извършеното престъпление се задълбочи.
Шийран беше описал антрето като „малко“ и аз бях използвал думата „малко“ в книгата;
това антре наистина беше малко и създаваше клаустрофобично усещане. За мен веднага
стана очевидно, че единственият човек, който е бил в състояние да убие Джими Хофа, е бил
човекът, който го е довел в това антре – а Хофа нямаше как да е влязъл в тази непозната
къща, освен ако не е бил със своя приятел, верния поддръжник на Хофа, Франк Шийран.
Джими Хофа не беше имал накъде да избяга от това антре.
Точно пред себе си, от лявата страна на антрето, видях стълбището към втория етаж.
Стълбището беше толкова близо, че антрето изглеждаше още по-тясно, и закриваше гледката
към кухнята и по-голямата част от коридора. Закриваше и „чистачите“. На практика
стълбището закриваше задния вход на къщата като евентуален изход за бягство. Джими Хофа
не беше имал никакво време за мислене и единственият път за него е бил обратно навън по
пътя, по който е влязъл.
Вдясно от стълбището имаше дълъг коридор, който водеше към кухнята. От дясната страна
на коридора имаше две стаи: дневната и трапезарията след нея. В края на коридора беше
онази кухня, от задната врата на която беше изнесено тялото на Джими Хофа в чувал, за да
бъде натоварено в багажника на една кола и откарано за кремация на онова място, което
Шийран беше нарекъл „промишлена пещ за изгаряне на отпадъци“.
Вътрешността на къщата вече се беше разкрила пред мен точно по начина, по който ми я
беше описал Шийран и който на свой ред бях описал в книгата си. С изключение на една
важна подробност. В тази кухня нямаше заден вход към двора. Сърцето ми се сви.
– Шийран ми каза, че тялото на Хофа е било изнесено през задния вход – казах на Ерик
Шон, кореспондента на „Фокс Нюз“.
– Погледни – вляво от стълбището, което води надолу към мазето, има страничен изход –
каза той. – А последните следи от кръв бяха открити в коридора точно пред това стълбище.
Сигурно е говорил за тази врата.
– Не. Каза заден вход. В дъното на коридора, през кухнята, към задния двор. Тази врата не
излиза в задния двор, а на алеята до къщата. Това е страничен вход.
Върнах се в дневната и попитах Рик Уилсън дали някога в кухнята е имало врата, която да
води към задния двор. Той отговори:
– Махнах я през 1989 година, когато правих основен ремонт на къщата. Онази задна врата
още е в гаража ми.
Отново потръпнах; снежинките продължаваха да се трупат.
В някои съдебни системи достоверното самопризнание е достатъчно основание за
присъда. В други се изисква поне един доказан факт, който да го потвърди. Ние вече
разполагахме с факта, че през 1999 година Шийран ми беше признал, че е примамил Хофа да
се качи на задната седалка в червеникавокафявия форд мъркюри – макар че Хофа винаги
беше настоявал да се вози отпред, до шофьора. Шофьорът на онази кола – доведеният син на
Хофа, Чъки О’Брайън – беше отрекъл Хофа да е бил в нея и беше издържал разпит с детектор
на лъжата.
На 7 септември 2001 година от ФБР обявиха, че са направили анализ на ДНК от един
косъм, открит на облегалката на задната седалка в колата и запазен през всичките тези
години. Анализът беше потвърдил, че косъмът наистина е на Хофа. Самопризнанието на
Шийран и това важно веществено доказателство щяха да бъдат повече от достатъчни за
обвинителна присъда срещу Шийран. Осъдил съм четирима души на смърт с по-малко
доказателства, отколкото бях събрал срещу Шийран от собствените му думи.
По едно интересно стечение на обстоятелствата алибито на О’Брайън междувременно
също беше опровергано от ФБР. Според мен това отново потвърждаваше достоверността на
самопризнанието на Шийран. Шийран ми каза, че О’Брайън е бил невинен участник в
събитията, подведен да вярва, че наистина ще закара Хофа на среща на мафията. Вероятно
точно затова О’Брайън не беше разполагал с добре замислено и изпълнено алиби.
Адвокатът на Шийран, бившият областен прокурор от Филаделфия Ф. Емет Фицпатрик, в
мое присъствие предупреди Шийран, че срещу него ще бъде повдигнато обвинение. Двамата
обсъждаха как здравословното състояние на Шийран вероятно ще забави съдебното
производство срещу него.
Сред хубавите писма, които получих след публикуването на първото издание на
„Ирландецът“, имаше и едно от Стан Хънтъртън, адвокат от Лас Вегас. Като млад
заместник-прокурор в Детройт през 1975 година, той беше съставил текста на заповедта за
обиск на червеникавокафявия форд мъркюри и успешно беше отхвърлил искането на
адвоката на мафията косъмът и всичко останало, открито в автомобила, да бъдат върнати на
собственика на превозното средство. (Браво на теб, Стан. По този начин косъмът е бил
запазен достатъчно дълго, докато науката се развие достатъчно да бъде анализиран за ДНК.)
В писмото си Стан ме поздравяваше за това, че съм се сдобил с „първото самопризнание по
разследването за покушението“ срещу Джими Хофа.
През февруари 2002 година, пет месеца след като от ФБР обявиха, че са открили ДНК от
Хофа в косъма, двамата с Шийран потърсихме и открихме къщата на смъртта. Това откритие
беше още едно потвърждение на самопризнанието на Шийран. Местоположението и
външният вид на къщата бяха точно такива, каквито ги беше описал Шийран.
И сега, когато книгата вече беше в книжарниците, вътрешността на къщата също се оказа
такава, каквато я беше описал Шийран. Нещо повече, вече знаем, че по време на убийството
собственичката на къщата не е живяла там. Много по-лесно е да се планира и изпълни
подобно убийство, когато в къщата има само един наемател, отколкото цяло семейство от
хора, които влизат и излизат, когато си поискат. Снежинките се трупаха.
Предстояха още тръпки и не всички щяха да бъдат изпитани от мен. Лавината щеше да
започне всеки момент.
Шийран призна, че през 1972 година по нареждане на Буфалино е влязъл сам в рибния
ресторант „Умберто“ в италианския квартал на Ню Йорк и е открил огън с два пистолета, за
да убие „наглото момче“ Джоуи Гало, по прякор Лудия. Бях разпитал подробно Шийран за
тази „работа“. Популярната версия на събитията, основана на разказа на информатора Джо
Лупарели, беше друга. Според нея трима италианци, свързани с престъпната фамилия
Коломбо, към която принадлежи и отцепническата група на Гало – Кармайн ДиБиазе, по
прякор Сони Пинто, и още двама братя, известни само като Сиско и Бени, – са били в
китайски ресторант на същата улица. Лупарели е видял Гало да пристига в ресторант
„Умберто“. Тогава Лупарели е отишъл до китайския ресторант и се е срещнал с тримата
италианци там. Съобщил им е, че Гало е в „Умберто“. Сони Пинто импулсивно е обявил, че
ще убие Гало, защото за ликвидирането му е обявена „отворена поръчка“. Казал е на Бени и
Сиско да намерят пистолети и когато са се върнали с пистолетите, тримата италианци са
нахлули в ресторант „Умберто“ през страничния вход на улица „Мълбери“ и са открили огън
едновременно, като в престрелка в Дивия запад. Тримата така наречени италиански
гангстери са ранили телохранителя на Гало, Пит Диапулос, в задните части и са убили Гало,
докато се е опитвал да избяга.
След като употребих цялото си умение за водене на кръстосан разпит срещу Шийран, аз
останах с убеждението, че макар и самопризнанието на Шийран да противоречи на всички
книги по темата, един филм и цялата информация за случая, достъпна в интернет, той ми
беше казал истината за убийството на Лудия Джоуи, и както всичките му останали
самопризнания, тази истина беше станала част от съдържанието на книгата. Струваше ми се,
че Лупарели подвежда както ФБР, така и широката общественост. Може би е имал някакъв
личен мотив или е извлякъл лична облага от това, че беше продал тази версия на властите –
може би е дължал пари, които не е бил в състояние да върне, и е трябвало да се махне от
улицата. Вероятно по нареждане отгоре Лупарели е изместил вината от престъпните босове,
поръчали убийството, за да предотврати евентуална вендета от хората на Гало срещу
фамилията Дженовезе, вместо тя да бъде насочена само срещу собствената им фамилия,
Коломбо, с която хората на Гало и без това вече са били във вражда.
Шийран отдавна ми беше казал, че нито един мафиот, свързан с някой кръстник, няма „да
боядиса къща“ на територията на друг кръстник без изричното одобрение на въпросния друг
кръстник. Например Хофа няма как да е бил убит на територията на Детройт без
одобрението както на кръстника на мафията в Детройт, така и на този в Чикаго, защото
територията на Чикаго донякъде включва и тази на Детройт. На юг оттам например Карлос
Марчело толкова е държал на строгата териториална дисциплина, че дори не е позволявал на
мафиоти от други фамилии да посещават Ню Орлиънс без изричното му разрешение, какво
остава „да боядисват къщи“ там.
Рибният ресторант „Умберто“ е бил собственост на високопоставен капо от фамилията
Дженовезе – Марти Янело, по прякор Коня, който е бил в ресторанта по време на
убийството. Янело беше един от общо двайсет и шестима мафиоти, включен в списъка от
обвиняеми заедно с Шийран по делото за рекет и изнудване, заведено от Руди Джулиани
няколко години по-късно. Очевидно поне фамилията Дженовезе, ако не и лично Янело, е
трябвало да даде разрешение за убийството в ресторанта на Янело. Освен ако убийството не
е било някакъв налудничав, импулсивен и несанкциониран акт, погледите на хората на Гало,
вече предвождани от брат му Албърт Гало, по прякор Бомбичката, веднага щяха да се обърнат
към Янело и фамилията Дженовезе. Общоизвестно е, че фамилията на Буфалино поддържа
близки отношения с фамилията Дженовезе, към която се числи и Тони Про. Точно по тази
причина Лупарели казва на властите и пише в книгата си, че убийството е било „спонтанно“.
Във всеки случай нито един от тримата италианци не е арестуван за убийството на Гало
въз основа на информацията, подадена от Лупарели, защото нито една подробност от
неговите твърдения не е потвърдена. В действителност самоличността на „Бени“ и „Сиско“
така и не е установена.
След излизането на „Ирландецът“ версията за убийството на Лудия Джоуи Гало от един-
единствен стрелец, а не от трима въоръжени мъже, беше потвърдена в една статия,
публикувана на уебсайта ganglandnews.com от автора Джери Капечи, който беше изследвал
оригиналните новинарски репортажи за убийството на Гало. Капечи твърдеше, че като млад
репортер на вестник „Ню Йорк Пост“ е прекарал „няколко часа рано сутринта на 7 април
1972 година в рибния ресторант „Умберто“ на улица „Мълбери“ в Манхатън“. Капечи пише,
че Ал Сидман, легендарният главен полицейски следовател от управлението в Ню Йорк, е
излязъл от ресторанта и е обявил пред събраните репортери, че кръвопролитието е работа на
един-единствен стрелец.
Капечи пише във второто издание на своята книга „Въведение в мафията за пълни
начинаещи“, публикувано през 2005 година, че „ако трябваше да избера [кой е убил Гало],
щях да посоча Франк Шийран като извършител на тази работа“. Колкото до случая с Хофа,
той пише: „Разказът на Шийран звучи достоверно“.
А след това съдбата ми поднесе истински подарък. Обади ми се Ерик Шон от „Фокс Нюз“.
Един опитен репортер от новинарския канал му беше подсказал следа, която го беше довела
до свидетелка на убийството на Гало. Очевидката беше уважавана журналистка от вестник
„Ню Йорк Таймс“, която държи да запази анонимността си. Ерик Шон ѝ се беше обадил по
телефона и тя беше признала, че наистина е била там и е видяла стрелеца с очите си.
„Доколкото знам, в ресторанта са влезли трима души с вид на италианци и са открили огън“,
казал той. „Не, беше само един стрелец“, отговорила тя. Той я насочил към уебсайта на
Капечи и снимката на Шийран, голяма колкото пощенска марка, направена в началото на
седемдесетте години, по времето на убийството на Гало, публикувана там. Свидетелката
казала: „Господи, виждала съм този човек. Трябва да прочета тази книга за него“. Шон
веднага отишъл от централата на „Фокс Нюз“ на 47-а улица до редакцията на вестник „Ню
Йорк Таймс“ на 43-улица, за да занесе един екземпляр от книгата.
Разказах това на Тед Фюри, пенсиониран директор от телевизионния канал CBS, с когото
сме приятели. Тед ми каза: „Аз я познавам. Беше най-добрата студентка, на която съм
преподавал в Колумбийския университет. Страхотно момиче, много интелигентна,
великолепен журналист и няма по-честен човек от нея. Аз ще ѝ се обадя“.
Тримата вечеряхме заедно в ресторант „Илейн“ в Ню Йорк. Макар много нейни близки в
професията да знаят за това, че е станала свидетел на въпросната „работа“, тя ни каза, че
продължава да държи на анонимността си. Свидетелката ни нарисува схема на
местопрестъплението, като посочи къде е била нейната маса спрямо тази на компанията на
Гало и каза: „Тази нощ имаше много изстрели и аз продължавах да ги чувам дълго време след
това“. Свидетелката потвърди, че убийството наистина е извършено от един стрелец, който
„определено не беше италианец“. Свидетелката го описа като мъж с вид на ирландец и
външност, която отговаря на описанието на Франк Шийран, чертите на лицето му,
характерния му ръст и телосложение и приблизителната му възраст по онова време.
Свидетелката разгледа снимките, които бях донесъл, включително снимки на други
гангстери, и когато видя увеличената версия на черно-бялата снимка на Шийран, направена
по същото време, каза следното: „Както казах и на Ерик Шон по телефона, оттогава мина
много време, но аз съм сигурна. Виждала съм този човек“. В отговор на въпроса ми, тя
поясни: „Не, не на снимка във вестника. Виждала съм го на живо“. Показах ѝ черно-бяла
снимка на Шийран като по-млад и тя каза: „Не, прекалено е млад“. Показах ѝ снимка на
Шийран като по-възрастен и тя каза: „Не, прекалено е стар.“ После отново погледна
снимката на Шийран, направена по същото време, по което е бил убит Гало, и потрепери от
страх, когато каза: „От тази снимка ме побиват тръпки“.
Срещата ни в ресторант „Илейн“ беше по-скоро неофициална, отколкото по работа. Тед и
свидетелката бяха редовни клиенти там.
На нашата маса седна Илейн Кауфман, собственичката на ресторанта, и ни разказа как
Гало често е идвал там с актьора Джери Орбак, който изигра ролята на Гало във филма
„Бандата, която не можеше да стреля“, и съпругата на Орбак по онова време, Марта. Марта
беше получила поръчка да напише биографията на Гало. Илейн ни разказа, че Гало винаги я
е „фиксирал с поглед“. После ни показа какво имаше предвид. Каза ни, че всеки път я е
гледал право в очите, докато е обсъждал с нея колко е трудно да управляваш ресторант, и
колко било трудно да се измъкне от погледа или от компанията му.
Както във всички ресторанти, осветлението в „Илейн“ е приглушено. Исках да проведа
официален разговор на четири очи с очевидката, който да бъде записан, да ѝ покажа
снимките на по-добра светлина и да ѝ пусна цветен видеозапис на Шийран – „на живо“.
Исках да обсъдим нещата, които бях чел, които противоречаха на самопризнанията на
Шийран. И двамата бяхме много заети, така че минаха девет месеца, преди отново да се видя
с нея в дома ѝ в Ню Йорк. Донесох колекцията си от снимки и видеозаписа, който бях
направил на Шийран на 13 септември 2000 година, когато беше на седемдесет и девет
години. Макар че на записа беше с двайсет и седем години по-възрастен, отколкото е бил в
ресторант „Умберто“, записът беше цветен и тя можеше да види Шийран „на живо“.
Свидетелката ми разказа следното: „По това време бях на осемнайсет години,
първокурсничка в Чикаго. Сигурно е било по време на великденската ваканция. Бях с най-
добрата си приятелка. Двете бяхме на гости на един от нейните братя и жена му. Живееха
недалеч от кметската резиденция. Бяхме ходили на театър. Мисля, че гледахме постановката
„Еквус“, а после сигурно сме обикаляли с колата и сме разглеждали забележителностите.
Нито един от нас не беше пил. Ние бяхме непълнолетни, а братът на моята приятелка и жена
му не пиеха, докато бяха навън с нас. В крайна сметка се озовахме в ресторант „Умберто“
около двайсет минути, преди да започне стрелбата.
Няма начин там да е имало само седем души освен компанията на Гало, ако в книгата
пише така. Беше доста пълно за това време на нощта, имаше хора на четири-пет маси и още
няколко души на бара. Може би са си тръгнали някакви хора, след като сме пристигнали и
преди да се случи това, не знам. Влязохме през главния вход – на ъгъла на улица „Хестър“ и
улица „Мълбери“. От лявата страна на ресторанта, откъм улица „Хестър“, нямаше маси.
Всички маси бяха пред теб, когато влизаш – между бара от лявата страна и стената към улица
„Мълбери“ от дясната. Седнахме в дъното. Аз бях седнала с лице към улица „Хестър“. Най-
добрата ми приятелка седеше от дясната ми страна. Брат ѝ заедно с жена му седяха срещу
нас. Бяха с лице към задната стена и страничния изход към улица „Мълбери“. Спомням си
компанията на Гало от лявата ни страна заради малкото момиченце, което беше с тях, и
защото майката на момиченцето ми се стори много красива. Освен малкото момиченце с тях
имаше още две-три жени и двама-трима мъже. Не си спомням да съм видяла лицата на
мъжете.
Току-що ни бяха донесли морските дарове, когато забелязах един висок мъж да влиза от
вратата към улица „Мълбери“. Добре виждах тази врата. Беше точно от лявата ми страна. Той
влезе по диагонал към бара, като мина точно пред мен – през цялото време беше пред очите
ми. Спомням си, че ми направи впечатление, докато минаваше покрай мен. Спомням си, че
си помислих колко е характерен – доста висок и хубав мъж. Мъжът спря до бара, съвсем
недалеч от нашата маса. Бях погледнала надолу към чинията си, когато чух първия изстрел.
Вдигнах поглед и видях същия този мъж, който беше застанал с лице към масата на Гало и с
гръб към бара. Не мога да кажа, че си спомням да е държал пистолет, но определено той
стреляше. Нямам никакво съмнение в това. Мъжът си стоеше съвсем спокойно, а всички
останали залягаха да се скрият.
Компанията на Гало дори не разбра какво ги е сполетяло.
Беше Шийран. Онзи човек беше същият, който е на тази снимка. Дори на видеозаписа
повече си прилича с мъжа, когото видях онази вечер – макар че на записа е много по-стар. О,
той беше. Сигурна съм. На онези новинарски снимки [направени около 1980 година], които
ми показа, изглежда разплут и дебел, но не и на видеозаписа. На тази снимка [публикувана в
списание „Нюзуик“ през 1979 година] прилича на клоун“.
Разказах ѝ, че Шийран е започнал да пие още повече и лицето му се е подуло, след като е
бил принуден да убие Хофа през 1975 година, и тя каза: „Това е годината, в която пристигнах
в Ню Йорк, за да завърша журналистика в Колумбийския университет“.
Сетне продължи с разказа си. „Братът на моята приятелка ни извика да залегнем на пода.
Други хора също ни викаха да залегнем. Освен изстрелите съм запомнила и трясъка от
счупено стъкло, докато лежах на плочките на пода. Останахме на пода, докато стрелбата не
свърши. Когато изстрелите престанаха, братът на моята приятелка извика: „Да се махаме
оттук!“. Станахме и избягахме навън през вратата, която водеше към улица „Мълбери“. Много
други хора също викаха, че трябва да се махат оттам, и излязоха заедно с нас.
Продължихме тичешком по улица „Мълбери“. На улицата нямаше нито един човек, който
да стреля по колата, с която е избягал стрелецът – каквото и да твърди телохранителят.
Нашата кола беше паркирана до полицейското управление. Докато се прибирахме у дома, се
питахме дали сме присъствали на въоръжен обир или на поръчково убийство на мафията.
Никой не искаше да проявява предразсъдъци към италианския квартал, но всички си
мислехме, че все пак е било работа на мафията. Не си спомням дали чухме това по радиото,
докато се прибирахме, но го прочетохме във вестниците на следващия ден. Беше доста
ужасно. Мисля, че ако двамата с моята приятелка бяхме сами там, може би щяхме да се
върнем на следващия ден, но брат ми и жена му искаха да ни предпазят, така че не ни
позволиха да се замесваме в разследването.“
Тази очевидка на убийството на Гало с тренираната си журналистическа памет и
наблюдателност ми разказа как не е чела нито една от книгите и статиите за случая, които
бяха излизали през годините. Не обичаше да мисли за това или да говори за него. Дори не
беше чувала за „тримата мъже с вид на италианци“, докато Ерик Шон не беше споменал за
тях. „Абсурд – каза тя. – Няма начин през страничната врата от улица „Мълбери“ да нахлуят
трима италианци и да започнат да стрелят. Щях да ги видя, когато влизат. Ако имаше трима
въоръжени, щяхме да бъдем прекалено изплашени, за да станем и да избягаме. А ако все пак
бяхме успели да станем, нямаше да избягаме през същата странична врата.“
Приключих разговора, като отново я попитах доколко е сигурна, че Шийран наистина е
мъжът, когото е видяла онази вечер. „Сигурна съм – каза тя. – Определено е същият мъж,
когото видях онази вечер.“
Това свидетелско показание от очевидец беше последното доказателство по случая; ако бях
прокурор по делото, в този момент щях да чуя в главата си как се затръшва вратата на
килията. Макар че беше потвърдила самоличността на убиеца след много години, по това
време свидетелката е била обещаваща журналистка, която е имала възможност да види
убиеца и да си изгради представа за него, преди да се превърне в заплаха с пистолет в ръка.
Очевидците, които са се изправяли срещу пистолет, често си спомнят единствено пистолета.
В резултат от разказа на тази свидетелка реших да си купя всички книги за Гало, които
успея да намеря. Беше минало много време; много от тези книги вече са излезли от печат и
могат да се открият единствено в антикварните книжарници. Описаните в тях версии за
онова, което се е случило в ресторант „Умберто“, често са на ръба на безсмислицата.
Въпреки това открих нещо повече в една книга от 1976 година, написана от Пит Диапулос,
по прякор Гърка – телохранителят на Гало.
В книгата си, озаглавена „Шестата фамилия“, Диапулос пише, че празненството за
рождения ден на Гало е започнало в началото на същата вечер в „Копакабана“, прочутия
нощен клуб в Ню Йорк. На сцената е излязъл Дон Рикълс, който е поздравил Гало. Докато са
били в „Копакабана“, Гало е срещнал „един дъртак, Ръс Буфалино, истински италиански
боклук“. Гало забелязал на ревера на Буфалино значка на асоциацията за граждански права
на американците от италиански произход. В съответствие с любовта на Буфалино към
бижутата значката не била обикновена, а инкрустирана с диамант. Джо Коломбо, приятел на
Буфалино и кръстник като него – човека, който поръчал да убият Гало, – по това време бил в
кома от десет месеца. Гало казал на Буфалино: „Ей, защо ти е това? Да не вярваш на тези
глупости?“.
По думите на Диапулос:
„Видя се как Буфалино вирна брадичка и изправи гръб, докато ни обръщаше гръб. Франк
[спътникът на Буфалино] хвана Джоуи за лакътя с много притеснен вид.
– Джоуи, не се говори така. Хайде просто да ударим по няколко питиета.
– Да, ще ударим по няколко питиета.
– Джоуи, той е кръстник.
– Кръстник е, да. И какво? И аз съм кръстник. Да не е нещо повече от мен? Всички сме
равни. Уж всички трябва да сме братя.
Когато каза „братя“, думата прозвуча по такъв начин, все едно искаше да каже точно
обратното.
– Джоуи – казах аз. – Да се върнем на масата. Да не правим проблеми“.
Диапулос пише, че спътникът на Буфалино – човекът с „много притеснен вид“, който е
хванал Джоуи за лакътя – е бил човек на име Франк. Диапулос описва как е започнал
сблъсъкът: „Продължаваха да ни поръчват шампанско. Един мафиот на име Франк ни поръча
още. Беше с един дъртак, Ръс Буфалино, истински италиански боклук – кръстникът от Ери,
щата Пенсилвания“.
А Франк Шийран, редовният спътник на Ръсел Буфалино при пътуванията им с колата до
Ню Йорк, винаги е описвал Гало като „нагло момче“. Думите на Франк не са случайни.
Инцидентът в „Копакабана“ е свързан с Буфалино и по тази причина Шийран го е пропуснал
в самопризнанието си, направено пред мен.
Джоузеф Д. Пистоне, истинският Дони Браско, ми разказа как е ходил в ресторант
„Везувио“, докато е бил под прикритие от ФБР в мафията. Там се е запознал с Буфалино и
Шийран. Двамата са идвали всеки четвъртък. Ресторант „Везувио“ е на дълго разстояние
пеша или на кратко разстояние с кола от клуб „Копакабана“. Празненството за рождения ден
на Гало е започнало в единайсет вечерта в четвъртък в „Копакабана“. В 5:20 в петък сутринта
Джоуи Гало вече е бил мъртъв.
Ръсел и Франк са били в клуб „Копакабана“ в Ню Йорк във вечерта, в която Лудия Джоуи
се е проявил като „нагло момче“ с неподходящите хора и са му боядисали къщата. Както и с
къщата на Джими Хофа, и с къщите на всички други хора, за които Франк Шийран си
призна, че е боядисал, мистерията с Гало е разкрита.
* * *
След излизането на „Ирландецът“ една от дъщерите на Франк Шийран, Долорес, ми каза
следното: „Джими Хофа беше единият от само двама души на света, които имаха значение за
баща ми. Другият беше Ръсел Буфалино. Убийството на Джими Хофа тормозеше баща ми до
края на живота му. Баща ми живееше с толкова много вина и страдание, след като Хофа
изчезна. Не спираше да пие. Понякога не можеше да ходи. Винаги съм се бояла да се изправя
срещу истината за това, че той го е направил. Той никога нямаше да си го признае, ако не се
беше появил ти. От ФБР преследваха баща ми в продължение на почти тридесет години и го
тормозеха на всяка крачка, за да го принудят да си признае.
Беше истински кошмар да имаш такъв баща. Не можехме да се обърнем към него, за да ни
помогне за разрешаването на някакъв проблем, защото ни беше страх какви ужасни неща ще
направи, за да го реши. Той си мислеше, че ни защитава по начина, по който се справяше с
такива неща, но в действителност беше точно обратното. Не получавахме защита от него,
защото ни беше страх да се обърнем към него за защита. Имахме един съсед, който беше
ексхибиционист и ми се показваше, но аз не можех да кажа на баща си. Най-голямата ни
сестра никога не идваше с нас, когато излизахме с баща ми, защото я беше страх, че няма да
ни докара обратно у дома. Ненавиждахме заглавията във вестниците, с които растяхме.
Всички дъщери страдаме от това и до ден днешен. Сестрите ми и аз го умолявахме да не
пише тази книга с теб, но накрая се предадохме. Поне аз го направих. Той имаше нужда да
свали тази тежест от раменете си. В живота ни имаше предостатъчно заглавия за убийства и
насилие, но аз му казах да ти разкаже истината. Ако баща ми не ти беше разказал истината,
никой никога нямаше да разбере какво се е случило в действителност.
„Имам чувството, че винаги сме живели в сянката на някакъв черен облак. Искам това да
свърши. Баща ми най-сетне намери покой. Иска ми се същото да се случи и със семейството
на Хофа. Баща ми уби своя приятел и съжаляваше за това до последния си ден. В сърцето си
винаги съм го подозирала и не съм искала да получа потвърждение. Сега, когато съм
принудена да разбера какъв живот е живял баща ми, успях да го приема заедно с всички
противоречиви чувства, които предизвика у мен истината“.
И в тази книга е включена само истината.
март 2005 година
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
ИСТОРИИ, КОИТО НЕ МОЖЕХА
ДА БЪДАТ РАЗКАЗАНИ ДОСЕГА
„БРЪМ-БРЪМ-БРЪМ!“
В един прекрасен ден в средата на лятото в Сън Вали, щата Айдахо, мобилният ми
телефон звънна с оригиналната мелодия „Бръм-бръм-бръм!“ от филма „Южняшка песен“ на
„Дисни“. Бях гледал възстановената версия на този стар класически филм заедно с Бамби, на
първата си среща с бъдещата си съпруга Нанси, на която като нейни придружители
присъстваха и шестгодишният ѝ син Трип и четиригодишната ѝ дъщеря Мими – бъдещите ми
доведени деца.
На дисплея се изписа телефонен код от Ню Йорк, а една млада жена каза:
– Чарлз Бранд?
– Да.
– Моля, изчакайте да ви свържа с Боб Де Ниро.
„Бръм-бръм-бръм“ и още как.
Осем месеца по-рано, през 2008 година, списание „Върайъти“ беше провъзгласило на
корицата си, че Мартин Скорсезе и Робърт Де Ниро са сключили договор със студиото
„Парамаунт“, за да заснемат пълнометражен филм по книгата „Ирландецът“. Но след това:
тик-так. През следващите месеци нямаше новини от Холивуд, докато не получих това
обаждане.
Като продуцент на филма, в който щеше да изиграе главната роля на Франк Шийран, Де
Ниро ме попита дали имам допълнителен материал, който не е бил използван в книгата.
– Много – уверих го аз.
– Можеш ли да ми дадеш някой пример?
– Ами, да. След арестуването на определени хора и смъртта на определени други хора вече
е безопасно да се разкрият някои нови неща, които ми разказа Франк.
Продължих с няколко анекдота, които знаех наизуст.
Този разговор накара филмовото студио „Парамаунт“ да ме изпрати със самолет в
Манхатън, за да се срещна със Скорсезе, Де Ниро и сценариста Стив Зейлиън, носител на
„Оскар“ за „Списъкът на Шиндлер“.
Седях с лице към тях и гръб към панорамния прозорец в една стая на тридесет и седмия
етаж на хотел „Льо Паркер Меридиен“ на 57-а улица. Съвсем наблизо беше концертната зала
„Карнеги Хол“, а от другата страна на широката улица бяха офисите на продуцентската
компания на Скорсезе, „Сикелиа“. Бяхме на север от офисите на продуцентската компания
на Де Ниро, „Трайбека“, и гимназията ми на 19-а улица. Когато през 1959 година завърших
гимназията „Стайвесънт“, където са учили Джеймс Кагни и Телониъс Монк, празненството
беше в „Карнеги Хол“. Макар че със Скорсезе и Де Ниро бяхме завършили различни
гимназии, с тях двамата щях да бъда у дома си. Всички бяхме отраснали като италианци в Ню
Йорк по едно и също време, в зората на рокендрола.
Скорсезе седеше от лявата ми страна на една кушетка, разположена перпендикулярно на
моята, а от лявата му страна седеше Зейлиън и си водеше бележки по една чернова на
сценария си, който не бях чел. Де Ниро седеше в един фотьойл от другата страна на
масивната дървена масичка между нас. Беше на една ръка разстояние от Зейлиън и от време
на време го потупваше по рамото, за да го попита:
– Записа ли това?
Беше 5:30 следобед. Имаше свежи плодове и курабийки. В стаята се носеше аромат на
кафе и небрежната атмосфера на бистро с обедно меню. А ние бяхме просто хората, които
ходят там.
– Специалистът по водене на разпити е подложен на разпит – отбелязах аз.
От студиото „Парамаунт“ ни бяха организирали среща за един час, но въпросите, които ми
задаваха тези трима творци, бяха толкова подробни, а аз разполагах с толкова много
допълнителен материал, че срещата продължи четири часа без прекъсване, до 9:30 вечерта.
Без вечеря.
В един момент по време на разпита аз им обясних, че един малко известен филм, който
съм гледал през 1961 година в киното в увеселителния парк „Стийл Пиър“ в Атлантик Сити,
е станал причина през 1991 година да задам един привидно невинен въпрос на Франк, който
е довел до смразяващ отговор с историческо значение.
– Кой малко известен филм? – попита ме Скорсезе.
– Повярвай ми, не го знаеш. Никой друг освен мен не е гледал този филм, а това беше
преди почти петдесет години.
– Кой беше филмът? – настоя той.
– „Гръмко мълчание“.
Той се разсмя.
– Наскоро от Франция ме накараха да напиша нещо за него. Ще ти го изпратя на DVD.
Някои от нещата, които им разказах, бяха нови – събития, които се бяха случили през
годините след 2005 година, когато беше написан епилогът към второто издание. Но повечето
бяха стари, от 1991 година – материал, който бях пазил близо като бронебойна жилетка до
себе си. Ето какво им разказах за старото и новото:
ПРОВЕРКА НА ИСТИНАТА
Точно навреме за епилога към второто издание на книгата през 2005 година,
пенсионираният полицейски следовател от отдел „Убийства“ и отдела за борба с
организираната престъпност в полицейското управление в Ню Йорк Джо Кофи ми се обади с
информацията, че Джон Франсис, по прякор Червенокосия, е бил заможен брокер на
недвижими имоти – и аз включих тази информация в епилога. Един месец след излизането
на второто издание от печат Кофи изпрати писмо до редакцията на списание „Плейбой“.
Писмото му подкрепяше статията, която бях написал на основата на самопризнанието на
Франк за убийството на „наглото момче“ Джоуи Гало, по прякор Лудия Джоуи, в рибния
ресторант „Умберто“ в италианския квартал.
Убийството на Гало беше разследвано от Кофи и той вярваше, че разследването е
приключило със самопризнанието на Франк. Но след всичките тези години в устата му беше
останал неприятен вкус заради един определен инцидент. Кофи беше написал на списание
„Плейбой“, че сред хората, които са празнували рождения ден на Гало в ресторант
„Умберто“, е бил и актьорът Джери Орбак от сериала „Закон и ред“, който е отказал да
сътрудничи на Кофи в разследването на убийството.
За да благодаря на Джо Кофи за писмото му до „Плейбой“, в което подкрепяше
самопризнанието на Франк Шийран за убийството на Гало, аз му се обадих в Ню Йорк от
дома си в Сън Вали.
– Онзи боклук пристигна с адвокат – каза Кофи, като говореше за Джери Орбак. – Не ми
позволи да му задам и един-единствен въпрос.
– На едно представяне на книгата разбрах, че Орбак е завършил гимназия на територията
на фамилията на Буфалино – отвърнах аз. – Всеки, който някога е живял в североизточната
част на щата Пенсилвания, знае кога трябва да си държи езика зад зъбите.
Кофи изръмжа.
– Е, случаят с Гало е приключен – каза той. – Но можеше да го разкрия още навремето, ако
Орбак ми беше оказал съдействие.
Кофи ми разкри една от причините, поради които беше сигурен, че Шийран е казал
истината за убийството на Гало. И това не беше само потвърждението от очевидката, която
сега работеше като редактор във вестник „Ню Йорк Таймс“. Кофи ми обясни, че е позволил
на версията за трима италиански стрелци да циркулира свободно с ясно определена
полицейска цел. Използвал е фалшивата версия като проверка на истината. По този начин е
можел да отсява фалшивите следи. Всеки път, когато някой доносник се е опитвал да му
продаде „информация“ за трима стрелци от италиански произход, Кофи му е затварял
телефона, защото е знаел, че стрелецът е бил само един и не е бил италианец.
– Бил е Шийран – каза Кофи.
– Прочете ли книгата ми? – попитах го аз.
Той се поколеба, преди да отговори.
– Изпратих ти я, след като ми каза, че Червенокосия е бил брокер на недвижими имоти? –
напомних му аз.
– О, имаш предвид Джони Франсис.
– Това наистина много ми помогна. Цитирах те във второто издание. Прочете ли книгата?
– Не, не съм – каза той и се засмя. – Но я изпратих на моя източник във фамилията на
Буфалино. Само че той вече я беше чел. Всички от фамилията на Буфалино са я чели. Един от
по-възрастните ми каза, че е останал шокиран. Не можеше да повярва, че Шийран ти е
признал за всички тези неща. Всичко е вярно. Всички там са шокирани.
– Шийран много се разкайваше – казах аз. – Нали си го забелязал през годините?
– Определено.
Ако Франк още беше жив, щях да му се обадя да му кажа тази новина, след като
приключих разговора с полицейски следовател Кофи. Случаят с Гало беше приключен.
Фамилията на Буфалино гарантираше, че това е истина. „Всичко е вярно.“
Извадих от документите си една снимка на двама ни с Франк, направена, без да разберем,
докато седим на почетното място на масата на празненството за пенсионирането на един
негов другар от профсъюза. Някой ни беше снимал точно в момента, когато Франк ми беше
признал за убийството на Лудия Джоуи.
Първоначалният ми въпрос към него беше:
– Защо Ръс ти имаше такова доверие?
– Ако ти кажа – отвърна той, като се усмихна подобно на ирландски леприкон, – ще трябва
да ти кажа и нещо друго.
– Хайде, Франк. Не ме оставяй на сухо. Моментът е подходящ да ми разкажеш всичко.
Той сниши глас. Устните му едва помръдваха, когато заговори.
– Чувал ли си за Джоуи Гало?
– Естествено – отвърнах аз. – Лудия Джоуи.
– Нагло момче – каза той.
– Не схващам. Защо Ръс ти имаше такова доверие?
– Защото сам се оправих с тази работа. Червенокосия ми беше шофьор. Остави ме на ъгъла
и направи едно кръгче с колата. Ако не бях навън, когато се върне, щеше да си тръгне. Щях да
остана сам. Така се прави.
На снимката се вижда как съм се доближил до него с диктофон в ръка, за да уловя тихия
му глас сред шумотевицата на празненството. На лицето на Франк на снимката се е изписало
онова разсеяно изражение, което придобиваше понякога, когато току-що е признал за нещо
ново и е потънал в спомените си.
Когато реших да включа в книгата самопризнанието на Франк, че е убил „наглото момче“,
дори не си мечтаех включването на убийството на Гало в книгата да ми донесе нещо друго
освен главоболия. Знаех, че така ще ми се наложи да се изправя срещу общоизвестната в цял
свят версия на събитията, според която в ресторант „Умберто“ бяха нахълтали трима стрелци
от италиански произход, бяха простреляли гръцкия телохранител на Гало в задника и бяха
убили Гало, докато се беше опитвал да избяга навън по улица „Хестър“. За достоверността на
самопризнанията на Ирландеца и без това представляваше проблем, че подобно на Форест
Гъмп от филма се беше оказал замесен в толкова много събития на толкова високо равнище.
Решението ми да оставя самопризнанието за Гало в книгата се оказа възможност и за
двама ни с Франк да издържим проверката на истината на полицейски следовател Кофи.
Но преди да излезе от печат първото издание на книгата, аз все още не знаех това. Нищо
чудно някъде там да имаше някоя редакторка от вестник „Ню Йорк Таймс“, която изведнъж
да се покаже изпод някоя маса в ресторант „Умберто“ и да каже, че е видяла трима стрелци
от италиански произход да стрелят до забрава по Гало. Ами ако разпознаеше някого от тях на
снимка? Книгата ми нямаше да е единственото нещо, което щеше да потъне в земята сред
поредното фиаско по разследването на случая с Хофа.
Заложена беше и репутацията ми, която си бях спечелил с толкова много усилия. В
адвокатската ми практика единственият начин да привличам клиенти са препоръките от
други адвокати, съдии и широката общественост, а те изцяло зависят от репутацията ми.
Хората ме познаваха като бивш президент на адвокатската асоциация в щата Делауеър; бивш
заместник главен прокурор; автор на романи и коментарни статии; водещ на лекции и автор
на публикации по изкуството на разпита и кръстосания разпит. Репутацията ми беше такава,
че макар и да не бях политическа обществена фигура, председателят на Демократическата
партия ми беше предложил да се кандидатирам за губернатор на щата, а двайсет години по-
късно председателят на другата партия ми беше предложил да се кандидатирам за същата
позиция от името на републиканците. Всичко това можеше да бъде съсипано, ако бъда
разкрит като наивен глупак, който беше повярвал на лъжите на един прочут измамник.
Можех просто да оставя Гало да си лежи мъртъв на улица „Хестър“. Но бях работил
тринайсет години като член на комисията на Върховния съд, която разследва нарушения на
адвокатската етика. Бях участвал в разследването и оправдаването на тогавашния сенатор
Джо Байдън по случая, в който беше обвинен, че е укрил истината за плагиатство в
юридическия факултет, когато се беше кандидатирал за член на адвокатската комисия в щата
Делауеър. Докато редактирах книгата, преди да бъде публикувана, опитът ми в адвокатската
етика ясно и силно ми казваше, че ако Франк ме е излъгал за Гало, обществеността има
право да знае това и да подложи на съмнение всичко друго, което ми беше разказал Франк.
При все това самият аз бях твърдо убеден в думите на Франк. Както се вижда на онази
снимка от профсъюзното празненство, аз бях на броени сантиметри от него, когато ми
призна за това. Гледах го в очите. Чувах как говори. Все пак не бях разговарял с него само
един следобед, докато е на свидетелското място. В продължение на много години бях
предизвиквал Франк да обори общоизвестната версия на събитията, документирана в книги
и филми, според която „работата“ беше свършена от трима стрелци от италиански произход.
Но Франк не се отказа от своята версия, според която самият той беше натиснал спусъка.
Или по-точно и двата спусъка. А аз си познавах човека.
Никога не си бях мечтал, че решението да оставя убийството на Гало в окончателната
версия на книгата ще бъде възнаградено цели четири пъти с потвърждение на думите на
Франк.
На първо място, разбира се, беше чудодейната свидетелка – уважавана редакторка от
вестник „Ню Йорк Таймс“, която беше удостоверила самоличността на Франк като стрелеца
от онази нощ. Тази уважавана журналистка дори прие да даде телевизионно интервю за
канала PBS, макар и анонимно, с условието да не показват лицето ѝ. В интервюто тя
потвърди, че Шийран от снимката, която ѝ показаха, „определено“ е човекът, който е убил
Гало.
Второ, водещият на полицейското разследване следовател Кофи обяви случая за
приключен, след като беше прочел статията ми в списание „Плейбой“.
Трето, книгата на телохранителя от гръцки произход на Гало добавяше към общата картина
разказа за спречкването по-рано на същата вечер в клуб „Копакабана“, в което бяха участвали
Ръсел, Франк и Лудия Джоуи, когато последният се беше държал като „нагло момче“.
И четвърто, от фамилията на Буфалино бяха издали своята присъда: „Всичко е вярно“.
След като беше доказано, че на Франк може да се вярва по случая с Гало, противно на
популярната версия на събитията, която беше в драстично противоречие с думите на Франк,
аз очаквах да напиша кратка бележка към книгата, в която да разкажа за това, че Кофи е
обявил края на разследването на убийството на Гало, а вътрешните хора от фамилията на
Буфалино – най-достоверните източници по всички тези въпроси – са потвърдили
истинността на всичко в книгата. Но в действителност ми предстоеше да чуя много повече от
и за членовете на фамилията на Буфалино и кратката бележка щеше да се превърне в тези
многобройни страници.
Публикуването на книгата „Ирландецът“ сигурно е било истински шок за тези хора от
фамилията на Буфалино, верни на Коза ностра и нейния код за мълчание, наричан „омерта“,
нарушаването на който се наказва със смърт. „Когато те съмнява, не се съмнявай.“ През
цялото време знаех, че Франк казва на хората от фамилията на Буфалино и хората от
Филаделфия, с които се срещахме по клубовете, както и на своя приятел Джоуи Ломбардо,
по прякор Клоуна, кръстника на мафията в Чикаго – който често му се обаждаше по
телефона в мое присъствие, – че двамата с него работим по книга за изчистване на
репутацията му, в която ще бъде разказана, по думите на Франк, „неговата страна от
историята“. Всички те бяха подведени да вярват, че пишем опровержение на всички книги,
които замесваха Франк в убийството на Хофа. Ръсел Буфалино беше разрешил на Франк да
казва на всички, че Ръсел му е дал позволението си да напише книгата заедно с мен. Както се
изрази Франк: „Стига никой да не пострада от това“. Но двамата с Франк знаехме какво
правим в действителност. Понякога, когато бяхме с тези пълноправни членове на мафията и
техните босове, аз се чувствах като агент под прикритие.
Докато гледах снимката на двама ни с Франк, на която ми разказваше за „наглото момче“,
изпитвах облекчение, че хората от фамилията на Буфалино не са ме обвинили погрешно за
това, че съм предал Франк в книгата, уж предназначена за изчистване на репутацията му; че
не съм се възползвал от напредналата му възраст; че не съм го притиснал да каже истината,
за да облекчи съвестта си. Все пак, докато разговаряхме, той много пъти ме беше наричал
„господин прокурор“ – и ми казваше, че никога не му се е налагало да се разправя с по-корав
обвинител от мен.
Новината, която научих от полицейски следовател Кофи, беше въодушевяваща на всяко
равнище. В североизточната част на щата Пенсилвания започваха да се сипят едри снежинки.
Щеше да ги последва истинска снежна вихрушка.
ТРЕТИЯТ ПРЪСТЕН
На 31 май 2006 година, точно две години след публикуването на първото издание на
книгата ми, срещу Били д’Елиа – престъпният бос, който беше станал кръстник на
фамилията на Буфалино след смъртта на Ръсел преди дванайсет години – беше повдигнато
федерално обвинение за пране на пари от разпространение на наркотици. Големия Били
беше племенник на Ръсел и го придружаваше всеки ден. През 1972 година Ръсел беше
поръчат да изработят три еднакви пръстена от златни монети от три долара, инкрустирани с
диаманти – по един за него самия, за Франк и за още един човек, когото не бях посочил в
книгата си. Тези пръстени символизираха един вътрешен кръг, в който бяха допуснати само
трима души.
Третият пръстен беше за Били д’Елиа.
Били беше добре обучен от чичо си Ръс и знаеше как да се справи с неприятното
федерално обвинение. Били незабавно беше поръчал убийството и на двамата свидетели,
специалисти по инвестиционно банкиране, които трябваше да дадат показания срещу него в
съда. За щастие на мишените наемният убиец, на когото беше дал поръчката Били, носеше
скрито подслушвателно устройство на ФБР. Били беше заловен по същия начин, по който
бяха хванали чичо му Ръс – записан със скрит микрофон, докато издава нареждане за
извършването на онова, което Брут в Шекспировата пиеса „Юлий Цезар“ нарича „дело“, а в
мафията наричат просто „работа“.
От този момент нататък, Били беше изправен пред двойно обвинение за доста по-тежкото
престъпление, за каквото се смята заговор за убийство на федерални свидетели. Били беше
на петдесетгодишна възраст, а след като обвинението разполагаше с гласа му на запис, щеше
да умре в затвора.
През 1991 година, петнадесет години преди тези обвинения, Франк ме беше запознал с
Били д’Елиа на едно събиране на мафията в ресторант „Мона Лиза“ на 6-а улица в южната
част на Филаделфия. Франк току-що беше излязъл от затвора. А Били беше сочен за
наследник на Ръсел. Били беше висок мъж с приятни маниери, много симпатичен. Нямаше
никаква причина да не ми допадне, но през следващите години стана ясно, че аз изобщо не
съм му се харесал.
Например след един обяд за рождения ден на Франк в един италиански ресторант недалеч
от летището във Филаделфия Франк ми се обади по телефона у дома:
– Знаеш ли какво ми каза Били, след като ти си тръгна от празненството? Попита ме дали
ти имам доверие. Казах му дали му имам доверие? Ако не беше той, още девет години щях да
бъда в затвора. Дали му имам доверие?
– Чакай малко, Франк – настоях аз. – Задръж. Върни малко, моля те. Какво каза за мен
кръстникът на фамилията на Буфалино? Друго не ме интересува.
Франк ми беше обяснил как мислят неговите приятели: „Когато те съмнява, не се
съмнявай“. А Големия Били се съмняваше в мен. Всички на онази маса, на която седяхме с
Франк, Били и водещи фигури от Филаделфия и фамилията на Буфалино, знаеха за това, че
пиша книгата за Франк.
– О, той само се опитваше да ме ядоса – каза Франк. – Няма за какво да се притесняваш.
Този кучи син никога не ми е бил симпатичен, както и аз на него.
– Това трябва да ме успокои, така ли?
– Не, не, не – каза Франк. – Този кучи син никога не ми е бил симпатичен, както и аз на
него.
През годините, които прекарах с Франк, от време на време се озовавах в компанията на
Били, но той рядко говореше с мен, все едно имаше вероятност да нося скрито
подслушвателно устройство. Когато до излизането на първото издание на книгата ми
оставаха броени дни, съпругата ми Нанси получи лично съобщение по електронната поща от
една моя бивша правна сътрудничка, Даян, която беше излизала с един приятел на Били.
Даян беше препратила на Нанси копие от съобщението, което току-що беше получила от
приятеля на Били. Съобщението завършваше със следното предупреждение: „P.S. Били не
харесва Чарли“.
Опитах се да успокоя Нанси:
– Били не е виждал книгата. Тя още не се продава в книжарниците. Сигурно си представя,
че в нея пише нещо уличаващо за него.
– Беше ми по-спокойно, когато Франк беше жив – отговори Нанси.
Нанси знаеше, че следвам примера на някогашния инструктор по спортни танци Франк,
като заобикалям с танцова стъпка определени деликатни теми. Франк неведнъж ми беше
казвал: „Не можеш да напишеш това за Ръсел, защото в работата бяха замесени и други хора.
Те ще се питат какво мога да кажа за тях, след като съм казал това за него, а двамата бяхме
толкова близки. А тези хора не са много кротки, да знаеш“. В други случаи ми казваше, че не
мога да използвам нещо сравнително маловажно за Ръсел, докато съпругата му Кери още е
жива. Междувременно Кери почина.
Франк настояваше името на Били да не се споменава в книгата и аз се подчиних. Дори
сега няма да разкрия мафиотския му прякор. В книгата даже не разкрих това, че именно
Били беше източникът на информацията, според която Джон Франсис, по прякор
Червенокосия, беше признал на властите за това, че е боядисал много къщи заедно с Франк,
докато беше умирал от рак. Не споменах и за това, че Били носеше третия пръстен заедно с
Франк и Ръсел.
– След като Били прочете книгата – казах на Нанси, – всичко ще бъде тип-топ, както си
чувала Франк да казва толкова много пъти.
Нанси знаеше, че не си затварям устата само за определени деликатни теми, свързани с
определени хора. Не говорех и за себе си. Не исках да си приписвам заслугите за това, че съм
използвал определени техники за водене на разпит.
Отраснал съм в предимно италианско семейство. Макар и да бяхме американци от
италиански произход, които нямаха нищо общо със старата си родина, заглавията във
вестниците за истински престъпления винаги ме омагьосваха. Никога няма да забравя един
млад продавач на име Арнолд Шустър, който беше забелязал на улица „Бруклин“ Уили
Сътън, издирван за банков обир, и беше изтичал да доведе полицай, за да вземе обявената
награда за издирването му. Мафиотският бос Алберт Анастасия, по прякор Лудия шапкар,
прочут с това, че беше убит на стола в хотелска бръснарница през 1957 година, беше
кръстникът на фамилията, която по-късно щеше да бъде наречена Гамбино. Уили Сътън не
беше свързан с мафията. Но Анастасия „не харесваше“ Арнолд за това, че си беше приписал
заслугите за откриването му по телевизията. Затова поръча да застрелят Арнолд пред къщата
му, за да послужи за урок на младежта в Ню Йорк, включително и на мен.
Три години преди публикуването на книгата научих един урок от един от съучастниците на
Франк, Чъки О’Брайън.
Когато на 7 септември 2001 година от ФБР обявиха, че анализът на ДНК е потвърдил, че в
червеникавокафявия форд мъркюри през 1975 година е открит косъм от Хофа, Чъки не
загубил нито миг. Колата беше същата, за която Чъки отдавна беше признал, че я е използвал
само той и е бил зад волана в следобеда, в който изчезна Хофа.
О’Брайън се обадил на Франк от дома си в щата Флорида веднага щом научил новината за
ДНК. Помолил Франк да се срещнат в един бар на летището във Филаделфия. На О’Брайън
изобщо не му пукало за ФБР и техния анализ на ДНК. Страхувал се само от вероятността
определени хора да решат, че „не харесват“ Чъки.
В бара на летището Чъки уверил Франк, че няма да се огъне от новото разкритие. Нямало
да издаде никого. Имало много други обяснения за това, че в колата му е бил открит косъм от
Хофа.
Както ми обясни Франк след срещата на летището: „Косъмът може да е попаднал там от
човек на човек. В крайна сметка колата беше на сина на Джакалоне. Двамата с Джими бяха
добри приятели. Непрекъснато се прегръщаха и прочие. Имаше стотици свидетели, които ги
бяха виждали да се прегръщат на обществени места. Чъки няма за какво да се притеснява“.
О’Брайън беше хванал обратния полет, несъмнено удовлетворен от уверенията на Франк,
че няма да стане жертва на максимата „Когато те съмнява, не се съмнявай“. Два дни по-
късно беше единайсети септември и интересът към косъма на Хофа приключи.
Една важна причина да пропусна някои от разговорите си с Франк беше тази, че в ролята
си на изповедник понякога ми се налагаше да му демонстрирам по-малко уважение,
отколкото биха одобрили неговите приятели. В тяхната култура липсата на уважение е най-
тежкият грях, наказуем с незабавна смърт. Дори напористото поведение не е оправдано. Аз
не си го позволявах често. Когато се държах напористо с него, най-често го правех в опит да
накарам Франк да разкрие истината за преживяванията си на фронта.
Франк никога не ми се е ядосвал толкова, колкото в тези моменти, когато го притисках да
ми разкаже за своите 411 дни, прекарани в сражения.
„Не исках да говоря за това дори пред съдебните заседатели по делото за изнудване и
рекет, за да се спася от затвора. Емет искаше да го направя. А сега трябва да говоря за това с
теб само за да можеш да продадеш повече книги?“
Задачата ми беше да не спирам да му напомням какво ще спечели, ако свали цялата тежест
от раменете си. Помогна ми това, че и аз съм католик. В крайна сметка Франк ми
позволяваше да се държа напористо с него, защото всеки път, когато ми разкриваше нещо
ново, той се чувстваше по-добре; усещаше физическо облекчение.
Но в дъното на всичко е това, че запазих за себе си някои подробности от собствената си
роля в книгата, защото не исках никой – и особено Били – да реши, че прекалено много „не
харесва Чарли“.
Нашето семейно мото гласеше: „Когато те съмнява, затваряй си устата“.
1991 ГОДИНА
В добавка към това, че не споменах за собствената си роля и тактическите средства за
водене на разпит, които използвах между 1 март 1999 година и 14 декември 2003 година –
период от почти пет години, – не разказах някои подробности и за времето, което бях
прекарал с Франк по-рано, през 1991 година.
На тази година бях посветил само четири изречения:
„Проведох първия от тези разговори през 1991 година в апартамента на Шийран, скоро
след като двамата с партньора ми от кантората успяхме да уредим предсрочното
освобождаване на Шийран от затвора заради влошеното му медицинско състояние.
Веднага след този разговор през 1991 година Шийран размисли по отношение на
разследващия характер на планираните разговори и ги прекрати. Вече беше признал много
повече, отколкото му се искаше да е направил. Тогава му казах да се свърже с мен, ако си
промени решението и отново е готов да се подложи на моите въпроси“.
Всичко това е вярно, но нарочно е описано толкова лаконично.
От самото начало през 1991 година работата с Франк Шийран не вървеше лесно. Двамата с
моя партньор от кантората Барт Долтън го посещавахме в затвора, за да го накараме да
подпише медицинските документи, необходими за подаване на молба за предсрочното му
освобождаване под гаранция по медицински причини. Барт вече два пъти беше ходил сам до
затвора, до който се шофираше осемдесет километра в едната посока. И в двата случая
Франк беше отказал да подпише каквото и да било. Франк беше настоявал пред Барт, че
вместо да подаваме молба за предсрочно освобождаване по медицински причини, трябва да
заведем граждански искове срещу ФБР, федерални и щатски прокурори, федерални и щатски
съдии, директора на затвора и всички други служебни лица от дългия списък с виновници за
разнообразни нарушения на Осмата поправка на конституцията, която забранява налагането
на „жестоки и необичайни наказания“. При следващото посещение при нашия клиент
решихме да обединим силите си.
Според мен едно от предимствата на общата визита при него беше твърдият подход към
Шийран, който бях упражнил десет години по-рано, през 1981 година. Веднага след като
Франк си беше издействал оправдателна присъда по делото за рекет и изнудване във
Филаделфия, той ме беше ангажирал да го представлявам в Уилмингтън по делото за рекет
във федералния съд. Придружих го на заседанието, на което повдигнаха обвинението срещу
него. Пледирахме за невинност. На заседанието бяха още половин дузина мафиоти, обвинени
за същото престъпление, предвождани от Юджийн Бофа, човек на престъпния бос Тони
Провенцано от фамилията Дженовезе, един от които беше Боби Риспо от фамилията във
Филаделфия. Всеки от тях беше дошъл с луксозен адвокат от големия град – мъже с
диамантени копчета за ръкавели и монограми на колосаните си бели ризи.
Когато излязохме в коридора след повдигането на обвинението, Франк ме дръпна настрани
и ми каза:
– Харесва ми как се държиш в съдебната зала и прочие. Нямам проблем с хонорара ти. Н-
н-не ме разбирай погрешно, но става дума за този аванс, който трябва да ти платя, за да
подаваш документи и прочие. Няма нужда да се занимаваш с такива неща. Останалите
адвокати, които бяха там, ще подготвят всичко и ти само ще трябва да се подпишеш.
– Франк – казах му аз. – Ще трябва да си намериш друг адвокат. Когато беше в кантората
ми, аз ти казах какъв ми е хонорарът и ти се съгласи. В момента, в който възникне проблем с
моя хонорар, аз съм дотук. Няма да те представлявам повече или да преговарям с теб. Не се
съмнявам, че ще можеш да си намериш друг адвокат, който да работи така, както си
представяш. Но това, което ми предлагаш, не е начинът, по който представлявам клиентите
си. Когато подавам документи и искове от името на своя клиент, знам на чия страна съм. А
нямам представа на чия страна са всички тези хора, за които говориш.
Преди да успее да ми отговори, аз се обърнах и си тръгнах.
Все едно в потвърждение на думите ми, един месец по-късно прокурорът разкри, че
човекът от Филаделфия, Боби Риспо, още няколко месеца по-рано беше станал доносник на
обвинението. Риспо беше носил подслушвателно устройство през цялото време, докато тези
адвокати се бяха срещали със своите клиенти, за да обсъждат стратегията си, и по този начин
обвинението ги беше подслушвало. Това ми звучеше противоконституционно – в нарушение
на отношенията между адвокат и клиент, – но издържа в съда, след като беше обжалвано от
Бофа и останалите.
В крайна сметка Франк беше осъден по тези обвинения на осемнайсет от своите общо
тридесет и две години, които трябваше да прекара в затвора. Не се съмнявах, че не е забравил
всичко това, когато реши да ме наеме, за да му уредя предсрочно освобождаване под
гаранция по медицински причини.
Вратата на стаята за свиждания в затвора се отвори и отвътре се понесе силна миризма на
дезинфектант, несъмнено заради затворника, който миеше пода в коридора. Изненадах се,
когато видях Франк да влиза в стаята на инвалиден стол, който буташе не друг, а бившият
президент на рокерския клуб „Езичниците“ от щата Делауеър.
Години по-рано, когато защитавах в съда обвинени за убийство, преди да огранича
адвокатската си практика до медицински случаи, пресякох границата на щата на река
Делауеър и отидох в Ню Джърси, където успешно представлявах точно този езичник в съда
по обвинението за двойно убийство на свидетели. Един езичник и рокерското му гадже бяха
оставени да лежат сред солените блата в южната част на щата, простреляни в главата от друг
езичник, а не от моя клиент. Моят клиент – тъжен случай на шампион по борба в тежка
категория от гимназията, който беше станал жертва на епидемията в разпространението на
наркотици през шейсетте години – сега беше в затвора по обвинение, свързано с наркотици.
Мъжът се зарадва да ме види и ме прегърна с мечешките си лапи, твърди като скала.
Помислих си колко добре се получи, че Франк видя това – поръчителство от доволен клиент.
Търпеливо, все едно още бях учител по английски в гимназията в Куинс, се заех да обясня
на Франк, че заседанието за предсрочно освобождаване по медицински причини е дискретна
вътрешна процедура, която се провежда в същата тази стая за свиждания. Нямаше да има
юрист от страна на властите, нито представители на пресата, нито шумни церемонии. Никой
от неговите агенти от ФБР, прокурори или съдии дори нямаше да бъде информиран, че сме
подали молба за предсрочно освобождаване.
Докато говорех, най-голямото лице на най-голямата глава, които бях виждал през живота
си, изглеждаше посивяло и сурово, а студените му сини очи сухо се взираха в мен. Не се
бяхме виждали от цяло десетилетие. Коравата му кожа беше сива като гранитната фасада на
федералния съд в Делауеър, където го бяха осъдили, и докато продължавах да говоря, сякаш
посивяваше все повече и повече. Не се съмнявам, че е дишал, но нямаше как да знам със
сигурност.
– Франк – казах му аз. – Ти си на инвалиден стол. Двамата с Барт сме адвокати, които са
специализирани в процедурни нарушения от медицинско естество. Вече не работим нищо
друго и знаем как да представяме медицински доказателства. Заради напредналата си
стеноза се нуждаеш от операция на гръбначния стълб. Фред Симеоне, най-добрият
неврохирург във Филаделфия, е готов да направи операцията в университетската болница.
След операцията ще имаш нужда от интензивни грижи, физиотерапия и обслужване от
медицински персонал. Директорът на този затвор няма да иска да му се налага да ти
осигурява тези необходими грижи. Ще бъде доволен, ако си тръгнеш предсрочно оттук на
инвалиден стол по медицински причини. Комисията за предсрочно освобождаване ще бъде
от трима цивилни граждани, които ще бъдат на наша страна. В действителност няма да има
друга страна освен нашата. Но ако наистина подадем онези искове, за които настояваш,
всичките ти любими държавни служби за правораздаване ще обединят силите си зад
кулисите, за да се погрижат да излежиш присъдата си до последната секунда.
Все едно изобщо не ме беше чул – с глас, леден като погледа му, и монотонна интонация
през стиснати зъби, – той се впусна в монолога, който очевидно беше подготвен за него от
някой любител правист от затвора. Всяко изречение започваше с фразата: „Искам да дадеш
под съд...“. Подобно на ченге, което е научило по радиостанцията за двама мъже, които се
бият на някой ъгъл, и нарочно не бърза да стигне дотам, за да се изтощят взаимно, аз го
оставих да си говори за всички хора, които искаше да дадем под съд.
Когато ми се стори, че е приключил, му казах:
– Свърши ли, Франк?
– Аха – изръмжа той. – Свърших.
– Иска ми се да можеше да се чуеш отстрани. Тогава щеше да разбереш, че говориш
глупости.
Това прикова вниманието му.
– Ще подадем молба за предсрочно освобождаване под гаранция по медицински
причини – продължих бавно аз, като изговарях ясно всяка дума. – И няма да правим нищо
друго. Ако не успеем да те освободим, а ти успееш да си намериш адвокат, който да е толкова
глупав, че да подаде тези фриволни искове, давай. Барт ще дойде пак след една седмица, за
да вземе тези документи, и ако искаш да те представляваме, по-добре да бъдат подписани.
Надзирател, тръгваме си.
Следващата седмица Барт Долтън – метър и деветдесет, с атлетично телосложение – сам
отиде с колата си до затвора. Когато се върна, изглеждаше сериозно разтревожен за
сигурността ми.
– Не говореше за нищо друго освен за теб – каза ми Барт. – Наистина се тревожа за теб.
Никой никога не му е говорил по този начин. Никой, на когото да му се размине след това.
Непрекъснато го повтаряше. Опитах се да му кажа, че го правиш за негово добро, но той не
искаше да ме чуе. Все едно трябваше да уреждам вражда между мафиоти, а не въпрос от
адвокатската практика. Наистина се притеснявам. Не спря да говори за теб. Не забравяй, че е
накарал да убият Фред Гавронски за това, че е закъснял за среща с него и го е полял с вино.
– Да не говорим за това – добавих аз, – че е основен заподозрян на ФБР по случая с Хофа.
И какво, подписа ли документите?
– Подписа ги.
– Браво на теб. Значи сме в играта, нали? Да го изкараме от затвора.
И точно това направихме, разбира се.
В знак на благодарност Франк ни заведе на обяд заедно с нашите помощници от
кантората. На обяда присъстваха и няколко корави момчета от профсъюза, които изглеждаха
така, все едно току-що са се върнали от стачка – бяха осем души, които до един се казваха
Роко. Откакто беше излязъл от студената мрачна килия, състоянието на Франк се беше
подобрило и той успяваше да се придвижва сам, с помощта на бастун. Бяхме в задното
помещение на бившето му свърталище, ресторант „Винченте“ в италианския квартал на
Уилмингтън, който мафиотите от записите на ФБР наричат „винарната“. На същото място
веднъж един гангстер беше поръчал за нашата маса бутилка шампанско „Дом Периньон“,
докато празнувахме със семейството шестнайсетия рожден ден на дъщеря ми Джени Роуз.
В един момент Франк ни разказа, че дъщеря му е имала някаква котка, която обичала да
скача в скута му, докато гледал мачове по телевизията. Затова той си купил воден пистолет.
Когато ни показа как е стрелял по котката с вода, ме побиха тръпки. Изпитах същото усещане
в Детройт през 2002 година, когато се престори, че стреля с пръст по пода на кадилака ми,
взет под наем, и говореше за „патлак“.
Все едно ние не бяхме там, Франк и неговите приятели си припомняха миналото, чудеха
се как така още са живи и подлагаха на съмнение мъжествеността на определени съдии и
агенти на ФБР. Когато заговориха за един агент, когото особено много не харесваха – Джон
Там, който винаги беше спретнат като за модно ревю; същият, когото Франк беше накарал да
покрият с одеяло по време на процеса за рекет и изнудване, – един мъж с дебели устни,
черен костюм, черна риза, яркочервена вратовръзка и червена носна кърпичка в джоба на
сакото отбеляза:
– Аз знам какъв му е проблемът на Там. Ще ви кажа какъв му е проблемът на Там. През
целия си живот се е борил с гейството си.
Друг от приятелите на Франк – корав мъж със здраво стиснати челюсти на име Франи,
който ми беше донесъл парите за хонорара на Франк – дълбоко се замисли. По-късно щях да
науча, че двамата с Франк бяха приятели още от детската градина. Франи изведнъж вдигна
чашата си с вино и със затрогнат глас обяви:
– Дано федералните те оставят на мира, Франк.
Всички на масата, включително и ние двамата с Барт, единодушно се присъединихме към
тази наздравица.
След обяда Франк ме отведе настрани, където гостите му да не ни чуват.
– Омръзна ми да ме обвиняват за Джими. Във всяка статия, която се пише по въпроса. В к-
к-книжарниците има шест книги за това и всичките ме обвиняват. Нали разбираш?
Франк добави, че докато е бил в затвора, е прочел моя криминален роман „Правото да
запазиш мълчание“, който беше издаден от „Сейнт Мартинс Прес“ през 1988 година, а
филмовото студио „Трайстар Пикчърс“ беше купило правата за екранизация, макар и да не
беше снимало филм по него. Главният герой, полицейски следовател Лу Раци, е майстор на
разпитите. Романът е основан на истински случаи, които съм помогнал да бъдат разкрити
със средствата на разпита, например този срещу Фулман. Книгата е написана от гледната
точка на служителите на реда и закона, а една от главните героини нарича самопризнанието
„жизнено необходимо, както храната и покривът над главата. С негова помощ мозъкът се
освобождава от натрупаните психологически отпадъци.“ След излизането на романа по
новините в Делауеър съобщиха, че президентът Роналд Рейгън ми беше изпратил
поздравително писмо за него, в което препоръчваше „Правото да запазиш мълчание“ заради
изразената в него „твърда позиция за подобряване на законовата защита на почтените
граждани“. Франк беше прочел новината за това, че американският президент от ирландски
произход беше харесал моята книга.
– И на мен ми хареса книгата ти – каза ми Франк, по прякор Ирландеца. – Искам и аз да
издам книга, и искам ти да я напишеш вместо мен. Искам да разкажа моята страна от
историята.
Опитът и инстинктите ми веднага ми подсказаха, че Франк – поне подсъзнателно –
изпитва скрито желание да си признае.
Предишните ни срещи също ми го бяха подсказали. След твърдия подход, който бях
приложил срещу него непосредствено преди да се разбере, че Боби Риспо беше преминал на
страната на ФБР; след дори още по-твърдия подход, който бях приложил срещу него в стаята
за свиждания в затвора по отношение на предсрочното му освобождаване под гаранция по
медицински причини; и сега, след като се беше запознал с Лу Раци, майстора на разпитите,
който беше главен герой в моя роман за служителите на реда и закона – за мен не беше
останало място за съмнение, че Франк знаеше точно какво прави, когато избира именно мен
да разкажа „неговата версия на събитията“. Все пак беше лежал в затвора заедно с някои от
истинските престъпници, описани в книгата – хора, които лично аз бях вкарал зад
решетките.
Скритото желание да си признаеш пред човек, облечен във власт, беше една концепция,
която бях научил в самото начало на кариерата си като служител на закона от опитния
полицейски следовател от управлението в Уилмингтън, покойния Чарли Бърк.
– Как успяваш да се сдобиеш с толкова много самопризнания? – попитах го аз.
– Те сами искат да ти кажат, Чол – отговори ми Бърк.
Тогава си помислих, че се шегува.
Бърк ми го каза точно след като беше успял да се сдобие със самопризнание от един
крадец на име Рандолф Дикърсън. Рандолф беше използвал отвертката, с която беше отворил
прозореца в дома на една възрастна жена, за да я убие. Жената, която живееше сама и
продаваше Библии, за да изкарва нещо допълнително към пенсията от социалната си
осигуровка, се беше върнала в апартамента си и беше изненадала съседа си от горния етаж
Дикърсън, докато беше претърсвал скрина ѝ.
– Рандолф искаше да се отърве от тежестта на това убийство, Чол. Човекът искаше да се
отърве от тежестта на това убийство.
Бърки обичаше да казва всяко нещо по два пъти.
– Виновен за това е проклетият хероин. Повярвай ми, той не е лош човек. Но определено
трябва да им покажеш кой е шефът. Трябва да разберат, че ти си шефът, Чол.
Бърки не разчиташе особено на техниките, описани в учебниците, макар че на тази тема
са написани някои страхотни учебници. Бърки имаше вяра. И аз също повярвах в желанието
на хората да си признаят всичко на човек, облечен във власт. Безброй пъти щях да стана
свидетел на този феномен и да се възползвам от него, преди да се стигне до това празненство
на обяд във „винарната“ и след празненството Франк да се обърне към мен с молбата да
напиша книгата за него, в която да разкажа „неговата страна“ от „историята“ на Джими
Хофа.
След като бях работил и от двете страни на закона в областта на наказателното право, се
бях убедил – както много други преди мен, в продължение на цели хилядолетия, – че
съвестта, за която се грижат религиите, програмите от дванайсет стъпки на анонимните
алкохолици и наркомани, както и психиатрите; съвестта, която е драматизирана в
произведенията на творци като Шекспир – е съществена част от човешката природа.
Алкохолът и наркотиците могат да я притъпят, но тя остава под кожата, в очакване изкусно да
бъде изведена на повърхността.
При все това, дори когато един убиец проявява желание да си признае, желанието за
самопризнание идва от сърцето и душата му. Междувременно всяка клетка от тялото му се
съпротивлява на това желание. Защото в крайна сметка същото това тяло ще се озове в
затвора или на електрическия стол. В съзнанието, изпълнено с вина, често се случва
едновременно да работят два противоположни импулса.
Благодарение на това, че през последната ми година в юридическия факултет бях
вдъхновен от успехите на репортера Майк Уолъс в тогава чисто новото телевизионно
предаване „60 минути“, изкуството на разпита и кръстосаният разпит се превърнаха в моята
страст. В течение на кариерата си като юрист постепенно преминах от разпити на крадци и
наркомани към кръстосани разпити на специалисти по неврохирургия. Но дали щях да успея
да накарам Франк да се разкрие пред мен, дали щях да успея да стигна до дъното на
„неговата страна от историята“, щеше да зависи само от това, колко дълбоко разкаяние
изпитваше този католик.
„МОНА ЛИЗА“
Уговорихме се да се срещнем в апартамента на Франк в Спрингфилд, недалеч от
Филаделфия. Беше октомври 1991 година, много преди определената дата за неговата
операция. Реших, че в най-лошия случай ще събера материал за следващия си роман за Лу
Раци.
Франк ми отвори вратата, като се подпираше на един бастун. Беше с обичайната си
„униформа“, която се състоеше от морскосиньо памучно долнище на анцуг, блуза с качулка в
същия цвят и сиво вълнено кепе в знак на принадлежност към шофьорите на камиони, към
които все още се числеше в сърцето си. В съответствие с последното отнякъде се чуваше
радио, което предаваше кънтри музика. Зад Франк беше застанал един нисък и пълен
червендалест мъж на неговата възраст, издокаран в кафяв костюм, с колосана официална
жълта риза и вратовръзка с емблема в червено и златно. Сърцето ми се сви.
Първо правило на разпитите: разпитваният трябва да бъде сам.
Франк ме въведе в спретнатия си апартамент с две спални, в който се носеше слаба
миризма на болница, и обяви:
– Това е моят адвокат, Чарли Бранд. Това е другият ми адвокат, Джими Линч, по прякор
Католика.
Джими Линч, по прякор Католика, протегна ръка към мен и каза:
– Здрасти, Чоли, как си?
Когато чух прякора му, изпитах известна надежда. За католиците самопризнанието е свето
тайнство.
Отидох до тоалетната, откъдето чух да звъни телефонът. Когато се върнах, Франк Шийран
говореше по телефона с подчертано уважение, като кимаше и повтаряше „Да, да, да“ на
събеседника си. Оказа се, че в другия край на линията е Били д’Елиа, дясната ръка на Ръсел
Буфалино.
Когато затвори, Франк се обърна към Джими:
– Трябва да свършим онази работа сега.
– Сега? – възрази Джими.
– Отиваш, когато ти кажат, а не когато искаш. И не те предупреждават предварително.
– А какво ще правим с Чоли?
– Момчета – казах бързо аз. – Донесъл съм си работа от кантората. Нямам нищо против да
си я върша на масата в трапезарията, докато се върнете.
– Не – каза Франк. – Ще го вземем с нас. Няма проблеми.
Франк си свали шапката и блузата с качулка и си облече колосана, чисто бяла официална
риза със собствения си монограм. Върху нея си сложи черна жилетка от костюм. Отдолу
остана по анцуг.
Зад волана седна Католика. Франк седеше отпред до него, а аз – на задната седалка. По-
късно щях да науча, че в доверието си към Франк Джими Хофа също беше седял на задната
седалка по време на последното пътуване през живота си. Голямата глава на Франк с бялата
му коса ми закриваше гледката. И двамата не казваха нито дума и аз нямах никаква
представа къде отиваме. Бях наясно, че ако някой е поръчал да убият Франк, с него ще си
отидем и ние двамата с Католика. Накрая стигнахме до улица „Саут“ и скоро видях любимия
си магазин във Филаделфия – музикалният магазин на „Тауър Рекърдс“ на ъгъла на 6-а улица.
Завихме надясно покрай него и в крайна сметка спряхме на отсрещната страна на улицата
срещу ресторанта „Мона Лиза“. Стреснах се, когато някой почука по прозореца на колата.
Един мъж от италиански произход ни посочи къде да паркираме, за да не ни пишат глоба.
Когато изнасям лекции, хората често ме питат дали някога съм изпитвал страх, докато съм
бил с Франк. „Веднъж – казвам аз, – когато влязохме в ресторант „Мона Лиза“ и ключалката
на вратата щракна зад нас.“ Шумното щракване накара сърцето ми да подскочи. По-късно
Франк щеше да ми довери, че е изпитал същото усещане, когато ключалката на вратата е
щракнала зад гърба му, след като е влязъл в ресторанта „Вила д’Рома“, за да докладва на
Анджело Бруно за плана си да опожари онази пералня по поръчка на Шепота.
Двамата с Католика бяхме поканени да седнем на бара. Точно зад него имаше една голяма
кръгла маса. На нея сам седеше Джон Станфа, който току-що беше провъзгласен за кръстник
на престъпната фамилия във Филаделфия – наследник на Филип Теста, по прякор Пилето,
който беше детрониран от бомба с пирони, поставена под стъпалата на входа на къщата му; и
на Анджело Бруно, който беше свален от тази длъжност с изстрел от пушка в главата, докато
беше седял в колата си пред своя дом. Госпожа Бруно беше изтичала навън с викове „Обадете
се на Симеоне!“ – същият хирург, който трябваше да оперира Франк, – но вече е било твърде
късно. В онази вечер Джон Станфа беше откарал Анджело Бруно у дома и беше прострелян в
рамото с пистолет, за да бъде неутрализиран, точно както беше направил Франк, когато беше
прострелял телохранителя на Гало в задника.
По-късно Франк ми разказа, че едва не е бил убит, когато са боядисали къщата на „Андж“.
Същата вечер Франк е бил в ресторант „Кус“ в италианския квартал. Анджело отишъл на
масата на Франк и го помолил да го закара у дома, ако Джон Станфа не се появи скоро. Но
Стафа пристигнал и Франк си останал там.
– Защо казваш, че щяха да те убият? – попитах го аз.
– Защото си знаеха, че няма да е достатъчно да ме прострелят в рамото. Трябваше да ме
застрелят по друг начин.
Въпреки тази неудобна ситуация Джон Станфа беше успял да се издигне в йерархията и
накрая наследи Никодемус Скарфо, по прякор Малкия Ники, като кръстник на фамилията.
По това време Малкия Ники излежаваше множество доживотни присъди за многобройните
убийства, които беше поръчал. Джон Станфа, роден и отраснал в Сицилия, беше собственик
на ресторант „Мона Лиза“. Седемнайсет години по-рано, през 1974 година, всички изброени
по-горе престъпни босове от Филаделфия бяха сред общо трите хиляди гости на
официалната вечеря в чест на Франк Шийран в казино „Латино“.
Станфа посочи на Франк къде да седне, а останалите присъстващи станаха от столчетата
на бара и отидоха при тях на масата.
Знаех, че не бива да питам нищо, но лесно можех да се досетя, че пред очите ми се води
процес, а Джон Станфа е съдията. Станфа се държеше много резервирано и хладно.
Франк, ищецът по делото, обясни как двама мъже от фамилията във Филаделфия са
събирали лихварски вноски от негово име, докато е бил в затвора, а сега „не искат да извадят
зеленото“. От своя страна двамата мъже заявиха, че след като са събирали „виг“ от името на
Франк, те са предавали парите, по хиляда и петстотин долара седмично, на предишния
кръстник от Филаделфия, Малкия Ники. Малкия Ники свидетелстваше от затвора, че
двамата не са му давали никаква част от парите на Франк. Били д’Елиа, който по това време
на практика ръководеше фамилията в качеството си на дясна ръка на кръстника Ръсел
Буфалино, представляваше Франк.
Напитките на бара бяха безплатни, а на отделна маса беше сервирана храна за всички.
Направи ми впечатление, че имаше само хляб и италиански колбаси за сандвичи вместо
пищното пиршество от топли, ароматни ястия с червен сос, които щяха да бъдат сервирани
на трапезата на баба ми и дядо ми, Роза и Луиджи ДиМарко, имигранти от Италия. От друга
страна, това тук си беше съдебна зала.
Пътуването до ресторанта „Мона Лиза“ и обратно, процесът и другарските
взаимоотношения, свързани с него, щяха да продължат общо пет часа. Стори ми се, че накрая
забелязах Станфа да се усмихва. Когато излязохме навън след края, за пръв път стиснах
ръката на Били д’Елиа. Големия Били приличаше на бизнесмен в костюма си от „Брукс
Брадърс“ – по-скоро американец, отколкото италианец – и се държеше много спокойно.
Оттогава често съм се питал дали не са ме заснели тайно, докато се ръкувах с него.
Качихме се в колата на Католика. Франк обяви с гордост и дъх на кианти:
– Спечелих. Вижте колко уважение проявиха към мен. По принцип организират такива
неща само за италианците. Направиха го от уважение към мен. Показаха ми, че съм един от
тях. Ще изкараш зелено от тази работа, Джими. Онези двамата ще трябва да ми плащат по
хиляда и петстотин долара на седмица, докато не им кажа да спрат.
От мястото си на задната седалка аз се удивлявах на тази уникална форма на
правораздаване и се питах дали не ми се полагаше една трета?
Франк помълча и продължи:
– Но Франи има проблеми, Джими. Излязоха наяве някои неща за Франи и за това, с което
се занимава.
– Какво искаш да кажеш, Франк? Франи е от добрите момчета. Не ми се иска с него да се
случи нещо лошо.
Докато седях отзад, и на мен не ми се искаше с Франи да се случи нещо лошо. Двамата
говореха за същия онзи Франи, който ми беше донесъл парите за хонорара, когато Франк още
беше в затвора – същият, който на обяда след освобождаването на Франк със затрогнат глас
беше вдигнал наздравица за своя приятел от детската градина.
По пътя в тъмната, хладна есенна вечер обратно към апартамента на Франк Джими не
спря да пледира от името на Франи. Франк непрекъснато му отговаряше, че не упражнява
„контрол върху ситуацията“.
Осем години по-късно, когато двамата с Франк възобновихме разговорите помежду си, на
1 март 1999 година, аз разбрах за това, че в крайна сметка с Франи не се беше случило нищо
лошо. Франк намекна, че се е застъпил за Франи. Както ми обясни, „Франи има добра жена
и добра дъщеря“. Използвах случая да напомня на Франк, че аз също имам добра жена и две
добри дъщери. И един добър син.
Не бяха минали и пет минути, след като се върнахме в апартамента на Франк, когато
Католика – верен на прякора си – обяви колко разстроен се чувства заради Франи, така че не
може да остане повече с нас и се прибира да си легне. Стори ми се добър знак, че сред
приятелите на Франк имаше и такъв човек със съвест. След като Католика си облече палтото
от камилска вълна и си тръгна, Франк Шийран – заподозрян от ФБР за убийството за Джими
Хофа – остана само за мен.
Бяхме готови да започваме. Вече бяхме сключили споразумение да си разделим
„приходите“ от бъдещата книга, която трябваше да разкаже „неговата страна от историята“ с
цел да изчисти репутацията му – и съответно нямаше да донесе никакви приходи. Франк ме
беше уверил, че Ръсел му е дал позволение за тази книга, „стига да не навреди на никого“.
От самото начало бях убеден, че целият проект за книгата в действителност не е нищо
повече от извинение за Франк, за да започне да говори. И бях готов да го оставя да се разкрие
докрай. Изхвърлих идеята за бъдещата книга за изчистване на репутацията му през същата
врата, през която си тръгна Джими Линч. Намерението ми беше да съдействам на Франк
като катализатор, който да му помогне да разкрие такава част от истината, каквато беше
готов да свали от плещите си. Разбира се, това щеше да донесе риск за мен самия, но аз бях
готов да го поема.
В тази дълга вечер, която прекарахме само двамата с Франк, имаше върхове и спадове, но в
крайна сметка Франк произнесе първите думи, които бяха равносилни на самопризнание за
това, че знаеше нещо за Джими Хофа и изпитваше вина заради него:
– Хората си мислят, че от шибаното ФБР не знаят какво правят; от шибаното ФБР много
добре знаят какво правят.
Това сложно изречение беше вратата, която се отвори широко, така че подробностите да се
излеят навън след него. Франк беше очертал темата на разговора. След тези думи, той се
чувстваше длъжен да обясни защо смята, че „от шибаното ФБР много добре знаят какво
правят“.
Тогава все още не го знаех, но Шийран говореше за служебния меморандум от досието
HOFFEX на ФБР и потвърждаваше информацията, която се съдържаше в него. Никога не бях
чувал за този меморандум. Едва по-късно щях да прочета за него в книгите на Стивън Брил и
Дан Молдеа, посветени на изчезването на Хофа. Колкото до самия меморандум, нямаше да
го видя с очите си чак докато настоящата книга не бъде публикувана.
Боб Гарити, агентът от ФБР, който беше отговарял за разследването на случая с Хофа, беше
съставил въпросния служебен меморандум няколко седмици след изчезването на Хофа.
Имах честа да се запозная с Боб Гарити през 2005 година, четиринайсет години след
мафиотския съдебен процес с участието на Франк в ресторант „Мона Лиза“, когато Боб си
купи второто издание на книгата ми на едно представяне в книжарница. Мъжът пред мен ме
помоли да му я надпиша „На Боб Гарити“.
– Откъде ми е познато това име? – попитах го аз, като вдигнах поглед към него.
– Аз бях агентът по разследването за Хофа. Вече прочетох два пъти първото издание на
книгата.
В меморандума от досието HOFFEX, на който са основани другите книги за убийството на
Хофа, Гарити беше съставил точен списък на заподозрените, включително Шийран и
Буфалино.
– Седни при мен, моля те – казах му аз.
Боб беше облечен с фланелка на футболния отбор „Питсбърг Стийлърс“, за който работеше
по това време като организатор на охраната. Съпругата ми ни направи снимка, която сложих
на стената в кабинета си.
– Любимият ни заподозрян винаги е бил Шийран – каза ми Боб. – Роднините на Хофа
вярваха, че слънцето изгрява и залязва с Франк Шийран.
Франк също знаеше, че роднините на Хофа го идолизират, и по тази причина за него беше
още по-мъчително да понася в мълчание виновната си съвест.
Но той нямаше друг избор, докато не се появих аз – в подходящия момент, с подходящите
умения.
Всички заподозрени от списъка на Гарити в меморандума от досието HOFFEX до един
бяха направили онова, което наричам „да натиснеш копчето за изключване на звука на
дистанционното“, като се бяха позовали на конституционното си право да запазят мълчание.
Всички бяха отказали да се подложат на разпит от агенти на ФБР. С помощта на своите
информатори Боб Гарити и останалите от ФБР бяха разбрали какво е станало, но нямаха
възможност да пробият каменната стена на мълчанието, за да разберат кой какво точно е
направил. По тази причина от ФБР бяха продължили безмилостно да преследват всички от
този списък за всякакви други престъпления, за които биха могли да ги заковат, колкото и да
не са свързани с Хофа.
Неуморната работа на Боб и останалите по разследването щеше да се отплати на мен в
апартамента на Франк онази вечер. Страхът да не те заловят отключва чувството за вина.
Безмилостният натиск, упражняван от ФБР, добавяше допълнителна тежест върху съвестта
на Франк, която и без това беше подложена на адско напрежение, и аз се възползвах от
усилията на ФБР.
В онази съдбовна вечер през 1991 година умореният Франк се отпусна на креслото си,
тапицирано със сиво кадифе. И се настани удобно там, докато аз седях съвсем близо до него,
така че между нас нямаше нищо. Все още не бях виждал служебния меморандум на Боб
Гарити, нито бях чел някоя от книгите по случая с Хофа, така че не разполагах с никаква
хипотеза, която да ме води, нито следвах някакъв сценарий, на който да търся потвърждение.
Помогна ми и голямото количество кианти, което Франк беше погълнал в ресторант
„Мона Лиза“. Както се казва, in vino veritas – „във виното е истината“. Виното сигурно го
беше направило по-разговорлив, а усещането се беше засилило от победата му на
мафиотския съдебен процес. Молбите на Джими Линч, по прякор Католика, от името на
Франи също бяха оказали своето благоприятно въздействие върху него. Бяха задали моралния
тон на разговора. Двамата разговаряхме още цели пет часа след петте часа, които бяхме
прекарали на неговия процес с мафията. Когато си тръгнах към дома, вече знаех по-голямата
част от онова, което се беше случило с Джими Хофа. И имах поне известна представа какво
точно беше направил всеки от хората от списъка на Гарити от досието HOFFEX.
Осем години по-късно, през 1999 година, Франк щеше да ми каже, че само един от
деветимата заподозрени в списъка от досието HOFFEX е бил невинен. Това беше Гейб –
братът на Сал Бригулио, по прякор Сали Бъгс. Франк щеше да ми каже, че е бил в затвора
заедно с Гейб и Гейб го е уверил, че брат му Сали „не е станал доносник“. Франк отбеляза
следното за това, че беше застрелял Сал Бригулио: „Беше кофти поръчка“.
Онази вечер през 1991 година в дневната му, на четири очи, без диктофон в ръката си и без
да си водя бележки, аз помогнах на Франк да се разкрие пред мен, за да ми разкаже, че
убийството на Хофа е било извършено в къща „назаем“ в Детройт; да ми признае, че е
използван пистолет; да ми признае, че е бил във въпросната къща в Детройт по времето на
убийството; че е бил там по нареждане на Ръсел; че е пристигнал там с частен самолет и че
тялото е било кремирано от братята Андрети в ролята им на „чистачи“. Франк призна, че е
бил там в качеството си на член от престъпен заговор. По тази причина се чувстваше също
толкова виновен за това убийство, колкото ако беше натиснал спусъка. Но продължаваше да
избягва темата за това, дали наистина беше натиснал спусъка или не, и аз реших засега да не
го притискам по този въпрос.
От предпазливото му, напрегнато поведение разбрах, че изпитваше искрено разкаяние.
Следващия път щях да успея да го запиша.
Освен това засега реших да не го притискам и да отговори на въпросите, които бяха
толкова мъчни, че трябваше да бъдат формулирани като лично мнение, за да излезе котката
от торбата: „Не, не, не какво си направил. Просто те питам какво мислиш, че може да се е
случило. По твое мнение. Само мнение, нищо повече. Всеки има право на мнение“.
Мислех си, че на следващата ни среща ще довърша работата. Дори не си представях, че
това ще се случи почти цяло десетилетие по-късно.
В онази есенна вечер Франк нито веднъж не отрече, че знае кой е натиснал спусъка; в един
момент дори твърдеше, че е възможно да са го направили двама сицилиански сираци от
войната, доведени за тази цел от град Уиндзър в Канада. Но следващите ми въпроси го
принудиха да оттегли това твърдение. Освен това под давлението на моите въпроси той
оттегли и твърдението си, че е бил там, за да „наглежда как върви работата от името на
Ръсел“.
Бавно излезе наяве и фактът, че убийството е било извършено с пистолет. В началото
Франк твърдеше, че може да е било извършено с телена закачалка за дрехи, и ме стресна,
като ми показа как човек може да бъде удушен с извита телена закачалка, ако го притиснеш с
крак в гърба.
Когато най-сетне призна, че убийството е извършено с пистолет, останах със силното
усещане, че му се искаше да ми каже как самият той беше натиснал спусъка на този
пистолет, и бях уверен в това, че рано или късно ще го направи. Но трябваше да внимавам и
да не бързам. В крайна сметка той си оставаше опасен човек, а двамата почти не се
познавахме.
Държанието на Франк и особено тъжният му поглед ми показваха, че изпитва разкаяние,
предизвикано от чувство за вина, и колкото по-често ставаше дума за Джими Хофа, толкова
по-дълбока беше тази вина. Очите му бяха съвсем различни от онези студени очи, които бях
видял в затвора. Осем години по-късно, когато възобновихме разговорите помежду си, щях да
науча как бащата на Франк беше учил за свещеник, а майка му всяка сутрин беше ходила на
църковна служба. Това не ме изненада.
Третата дъщеря на Франк, Долорес, която заедно със сестрите си преди се беше
противопоставяла дори на самата идея за книга за изчистване на репутацията му, но ми
стана приятел доживот, след като беше публикувана настоящата книга, ми разказа на
погребението на майка им, че по-голямата ѝ сестра Пеги е разказала на Долорес, че в
действителност никога не е смятала, че баща им, с когото се е отчуждила след това, е убил
Джими Хофа. Измъчвала го е единствено вината му в онзи ден, четири дни след убийството,
когато Пеги се е обърнала към него в кухнята на майка си и му е казала: „Дори не искам да
познавам човек като теб“. Само силното чувство за вина го беше накарало да помисли, че
Пеги го е разкрила. До деня на смъртта си той беше убеден, че тя е погледнала право в
душата му.
ГРЪМКО МЪЛЧАНИЕ
Съзнателното мълчание играе своята роля в определени аспекти от разпита. Веднъж
успешно се възползвах от продължителното пътуване в мълчание обратно към полицейското
управление в тъмната кола, пълна със следователи от отдел „Убийства“, на които дискретно
бях казал да не произнасят нито дума и да запазят пълно мълчание в присъствието на младия
мъж с белезници, който седеше до мен, така че да се измъчи, докато се опитваше да избърше
сълзите от лицето си с помощта на коленете. Използвах този метод на съзнателно мълчание,
за да го стресна и по този начин лесно да се сдобия със самопризнание от този млад мъж,
когото току-що бяхме арестували в апартамента на приятелката му, след като беше участвал
във въоръжен обир на една закусвалня от веригата „Джак ин дъ Бокс“, но не беше произвел
изстрела с карабина .22 калибър, ранил сериозно в главата един патрулен полицай. Когато
пътуването свърши и всички излязохме в задния двор на полицейското управление, най-
сетне наруших мълчанието и казах: „Чакайте“. Изгледах го от глава до пети, като му
демонстрирах известно съчувствие, и се обърнах към полицейския следовател, който му
беше сложил белезниците: „Добре де, мамка му. Нека да разкаже своята версия на
събитията.“ Младият мъж не чакаше втора покана: „Аз дори не носех оръжие. Пинки го
застреля“.
При все това в огромното мнозинство от случаите предпочитах да поддържам диалога. Да
правя така, че заподозреният да продължава да говори – за каквото и да било. Да няма време
да мисли за това, което казва. Да не му позволявам да замълчи и да се надявам, че истината
сама ще излезе наяве.
Междувременно, както при играта на покер, човек постепенно се научава да разпознава
кога заподозреният блъфира по това, накъде поглеждат очите му, когато казва истината и си
припомня нещо, и накъде поглеждат, когато лъже и си измисля; както и по интонацията му,
езика на тялото и подсъзнателното си усещане за него. Точно като учителите по музика,
които могат да определят кое дете от целия хор пее леко фалшиво, човек трябва да се научи
да слуша. Както повтарях на полицаите в своите лекции: ВШД. „Всяка Ш’ана Дума“ има
значение. Слушайте.
Правилото обекът на разпита да не бъде оставян да замълчи важи с особена сила, когато е
толкова уморен, колкото беше Франк след онзи дълъг ден в ресторант „Мона Лиза“.
Докато го гледах в онази вечер на 1991 година, аз реших да му задам още един въпрос, само
за да не го оставя да заспи. Както в последната сцена от един слабо известен филм със
заглавие „Гръмко мълчание“, който бях гледал в увеселителния парк „Стийл Пиър“ в
Атлантик Сити цели десетилетия по-рано, когато усетих затишие в разговора, буквално
гръмко мълчание, само за да не му позволя да замълчи с напредването на вечерта, съвсем
„невинно“ попитах Франк защо са били замесени толкова много хора:
– ...Тони Провенцано, ти, Ръсел, Томи Андрета, Стив Андрета, Сал Бригулио, Чъки
О’Брайън, Тони Джакалоне.
– Защото по този начин, ако нещо се обърка – отговори ми Франк, – знаеш само какво си
направил ти самият. Не можеш да издадеш другите преди теб и другите след теб.
– Съвсем логично – казах аз.
– Просто предохранителна мярка – каза Франк.
– Освен това предполагам – продължих аз, – че ако работиш сам по поръчка за убийство на
толкова високо равнище, има голяма вероятност след изпълнението да те ликвидират.
– О, да. Трябва да си луд, за да се захванеш сам с нещо подобно.
– Това ми напомня на един филм, който гледах веднъж в Атлантик Сити. Наемният убиец,
когото бяха докарали от Кливланд, за да изпълни поръчково убийство на високо равнище в
Ню Йорк, отива да му платят след изпълнението и на свой ред става жертва на убийство.
– О, да. Трябва да си луд, за да се захванеш сам с нещо подобно. Определено няма да искат
да стане масово кръвопролитие, но ако поръчката е дадена на самотен каубой, значи е за
еднократна употреба.
– Като онзи самотен каубой Лий Харви Осуалд – казах през смях аз.
Все едно бях завъртял някакъв ключ. Видях как Франк Шийран веднага се извърна и
лицето му започна да посивява като гранит, точно както беше станало в затвора, когато му
обясних какви са плановете ни за предсрочното освобождаване под гаранция по медицински
причини.
Какво бях казал, за да предизвикам такава реакция? Приведох се напред на ръба на стола,
на който седях.
– Не съм чел нито една книга за покушението срещу Джон Ф. Кенеди – продължих с
небрежен тон.
Той не откъсваше поглед от мен, а очите му бяха широко отворени и в тях вече не се четеше
тъга.
– Но винаги съм си мислел, още откакто видях Руби да застрелва Осуалд по телевизията,
че задачата на Джак Руби...
Лицето му ставаше все по-сиво, докато продължавах.
– ...е била да се отърве от Осуалд. И когато на улицата е настанал хаос, Руби е трябвало да
довърши работата на друго място. Защото има много по-лоши неща от това, да те вкарат в
съда за убийство.
Масивните мускули на ръцете му се напрегнаха, когато се вкопчи в облегалките на сивото
си кресло.
– Ако Руби не беше застрелял Осуалд – продължих аз, като заговорих по-силно и
агресивно, – щяха да го измъчват до смърт, както и семейството му. Да го измъчват до смърт.
Франк седеше неподвижен като надгробен камък. Сетне едва помръдна дясната си ръка,
все едно искаше да ме отпъди. Това беше единственото му движение.
Продължих все по-бързо и властно, за да му попреча да ме изолира по този начин.
– Когато работех в Харлем, често виждах униформени полицаи, разхлабили вратовръзките
си, да пият кафе с пълноправни членове на мафията. Руби е имал ченгета, които...
При тези думи Франк най-сетне махна с дясната си ръка, за да ме накара да замълча.
Гласът му беше като сух лед, когато каза:
– Дори няма да споменавам за Далас.
Никога няма да забравя как ми каза тези думи по този начин. В гласа му отекваше
първичен страх. Това откровение, което се появи неочаквано от нищото, в отговор на
безсмислен въпрос за причината да бъдат използвани осем души за убийството на Хофа
вместо един-единствен наемен убиец, беше сюрреалистично. Нямаше как да го предвидя. Не
бях сигурен, че го исках. В този момент, когато осъзнах колко силно беше напрежението,
сковало цялото му същество, реших да не продължавам темата за Далас.
– Значи, с други думи... – казах бавно аз, като гледах право в очите му, в които се четеше
объркване от собствената му реакция. – С други думи, всичко е като поточна линия. Всеки
човек има определена задача. По този начин никой не може да свидетелства срещу никого от
останалите. Нали така? Франк? Като поточна линия. Така ли е? Франк?
– Да, точно така.
– Звучи логично.
С това приключихме разговора. Когато се прибрах у дома след края на онзи потресаващ
октомврийски ден във Филаделфия през 1991 година, се чувствах като изследовател, който се
връща от дълго плаване до непозната чужда земя. Казах на Нанси и Барт, че ще се наложи да
измислим по-силна дума от „разкаяние“, за да опишем съвестта на Франк Шийран – дума,
която съчетава разкаянието с мъчението. Разказах им, че Шийран вече ми е казал повечето
неща за онова, което се е случило с неговия скъп приятел и наставник Джими Хофа; както и
това, че не беше за вярване, но Шийран знаеше и нещо за покушението срещу президента
Кенеди, което го изпълваше с чувство за вина. Предадох им какво ми беше казал за Далас,
преразказах им невинния разговор, който беше накарал от него да изригнат тези думи, и се
постарах да уподобя свръхестествения начин, по който беше произнесъл това стряскащо
изречение. Нанси и Барт се разтревожиха за мен и настояваха да не се замесвам твърде
дълбоко в това. Нямаше нужда да ме убеждават.
Всеки на мое място щеше да разбере какво искаше да каже той, какъв беше гротескният
смисъл на думите му и в какво емоционално състояние се намираше, когато ги изрече.
Франк Шийран знаеше нещо за Далас, което му се искаше да признае.
Около едно десетилетие по-късно, разбира се, когато всички големи кръстници от онази
епоха вече бяха мъртви или в затвора, аз все пак поисках да науча какво знаеше Франк за
Далас – и когато го направих, го описах в книгата: мафията беше замесена в покушението, а
Франк неволно беше изиграл роля в него.
В едно интервю с телевизионния журналист Чарли Роуз през 2012 година Робърт Ф.
Кенеди-младши каза, че баща му – Робърт Ф. Кенеди-старши – е вярвал в това, че мафията
стои зад убийството на брат му Джон в Далас, и самият той също вярва в това. Кенеди-
младши разказа, че според Кенеди-старши заключенията на комисията на Уорън са били
„неудовлетворителни от професионална гледна точка. (...) Той публично подкрепяше доклада
на комисията, но лично за себе си не беше доволен от него.“ Кенеди-младши обясни: „Беше
много съвестен юрист. Лично беше проучил всички доклади. Беше експерт по анализа на
проблемите и търсенето на истината“.
Чарли Роуз го попита дали Кенеди-старши е „изпитвал някакво усещане за вина, защото е
смятал, че е възможно да има връзка между неговите особено агресивни усилия в борбата с
организираната престъпност“ и покушението срещу Джон Ф. Кенеди. Кенеди-младши
отговори: „Според мен това е истина. Той говореше за това.“ Кенеди-младши добави, че
събеседниците на Джак Руби от записаните му телефонни разговори са били като
„телефонен указател“ на организираната престъпност.
По-късно, докато сам провеждах проучвания по този въпрос, ми направи впечатление едно
име. Ървин Уайнър. Руби се беше обадил по телефона на Уайнър на 26 октомври 1963
година, двайсет и седем дни преди Далас. Може и да е било невинно обаждане. Руби и
Уайнър са били приятели. Освен това Уайнър е бил приятел и на Франк Шийран, и на
Джими Хофа. Франк понякога наричаше хората с високо положение и близки отношения с
мафията „големи връзкари“. Уайнър беше „голям връзкар“. Именно Уайнър беше
придружавал Алън Дорфман, управителя на профсъюзния пенсионен фонд в размер на един
милиард долара, на онзи паркинг в Чикаго, където Дорфман беше застрелян от двама
поръчкови убийци. Животът на Уайнър, свидетел на убийството, беше пощаден.
Джак Руби е познавал лично толкова много гангстери, че през 1959 година от ФБР
неуспешно се бяха опитали да го вербуват за платен доверен информатор.
След като знаех какво ми беше казал Франк за Далас и как ми го беше казал от сивото си
кресло преди две десетилетия, тези думи на представител на фамилията Кенеди бяха също
толкова важни и удовлетворяващи за мен, колкото всички други снежинки, които се бяха
натрупали след публикуването на моята книга.
„НЯМА ДА ПОСМЕЯТ“
През 1991 година, когато напечатах обобщените бележки от това, което ми беше разказал
Франк, нарочно пропуснах коментара му за Далас. Нямах никаква представа с кого или с
какво може да си имам работа. Наистина не бях чел нито една книга за покушението. Когато
се случи, аз още преподавах английски в гимназията – и се осланях само на паметта си, на
здравия си разум и на житейския си опит, когато небрежно подхвърлих онази забележка за
Осуалд, че е бил „самотен каубой“ за еднократна употреба.
На следващата ни среща в апартамента на Франк, на която бяхме само двамата, подадох
напечатаните бележки на Франк. Той седеше в креслото си. Докато ги четеше, лицето му
отново посивя като гранит – беше искрено потресен от онова, което беше напечатано, все
едно на предишната ни среща е бил в състояние на алкохолно умопомрачение и не помни
нищо.
Очевидно бях използвал споразумението за написване на книга за изчистване на
репутацията му, за да се добера до истината за Франк. Но го бях направил с доброволното
участие на Франк на всяка крачка по пътя. Ако не беше така, той нямаше отново да се обърне
към мен, за да продължа да го разпитвам през 1999 година.
Когато прочете всичко, Франк ми каза:
– Не можеш да пишеш такива неща. Хората, за които пишеш тук, още са живи. Ръс още е
жив. Ще задържа това.
И в момента, когато ми взе бележките, аз се убедих, че е било умно от моя страна да не
споменавам в тях за Далас. Особено много държах Ръсел да не знае, че той ми е казал за
това.
Естествено, още пазя копие от бележките си от 1991 година, озаглавени „Няма да
посмеят“. Заглавието беше взето от думите на Джими Хофа към Франк в отговор на
предупреждението на Франк, че Ръсел му е казал да предаде на Джими „как стоят нещата“.
В този контекст според Франк именно тези думи – „Няма да посмеят“ – бяха причинили
смъртта на Хофа. Същите думи станаха заглавие на първата глава от книгата.
– Знаеш къде да ме намериш, Франк – казах му аз. – Ако си промениш решението или тези
хора вече не са между живите.
Осем години по-късно, на 1 март 1999 година, след като Франк „свърши онази работа с
опрощението на греховете“ с монсеньор Хелдусор, той ми се обади отново и с това постави
началото на почти пет години записани разговори, които се превърнаха в биографията на
едрия ирландец – в историята на неговия изпълнен с приключения и опасности живот, който
веднъж беше нарекъл „уморителен“, и опита му да постигне духовно изкупление и спасение
посредством самопризнание, като каже истината за „своята страна от историята“ – страна,
която беше многократно подлагана на проверка през следващите пет години от моите
въпроси и неговите отговори.
През петте години, които прекарахме заедно, аз успешно се възползвах от думите на Хофа
„Няма да посмеят“ и други негови неразумно изречени думи и извършени дела през
последната година от живота му, за да му прехвърля вината за собствената му смърт –
класическа техника за разпит. Исках да внуша на Франк, че Хофа е знаел какви са правилата
и какви са последствията от нарушаването им, но въпреки това не е поискал да спре.
Неведнъж му го казах със следните думи: „И аз да бях, щях да го убия“.
Бях посял семената.
И ясно си спомням момент, когато тази техника даде резултат и Франк си призна, че беше
напуснал спусъка. Обади ми се на мобилния телефон, докато излизах от ресторант
„Кристина“ в Кечъм, щата Охайо, където бях обядвал веднъж през октомври 2000 година –
почти две години след като беше започнала новата ни поредица от разговори.
– Онова нещо, за което говорихме... – каза Франк.
– Да, разбира се.
– Може да се каже, че аз съм го направил.
– Може да се каже всичко, Франк, стига да е вярно. Ти ли го направи? Казваш ми, че си го
направил?
– Точно така.
– Казваш ми, че си застрелял Хофа?
– Аха, точно така.
– Браво на теб, Франк. Ти знаеш, че и без това го знаех, но винаги е най-добре свалиш
товара от плещите си. Господ да те поживи, Франк. Браво на теб.
КЪЩА ПОД НАЕМ
Двамата с Боб Гарити, водещия на разследването на ФБР по случая с Хофа, се срещнахме в
Детройт през есента на 2005 година, почти година и половина след излизането на моята
книга, за да потърсим наемателя, който беше живял в къщата, използвана за убийството на
Хофа. Започнахме издирването от семейството на Марта Селърс – вече покойната неомъжена
жена, която беше притежавала къщата по това време. Макар че в една вестникарска статия се
споменаваше за нейния „син“ и аз бях повторил тази информация в епилога към второто
издание на книгата от 2005 година, жената нямаше син. С репортерите беше говорил нейният
праплеменник. Срещнахме се с праплеменника, сестра му и майка му на кафе и кекс,
поднесени в порцеланов сервиз на сребърен поднос в просторната къща, в която живееха
заедно.
Роднините ни обясниха, че къщата на леля Марта се води на територията на града. Като
учителка в Детройт, Марта беше посочила тази къща за свой постоянен адрес, макар че в
действителност е живеела във вила извън града. Роднините ни разказаха, че един от
учениците в класната стая на Марта Селърс е бил неподражаемият шампион по бокс в тежка
категория, Джо Луис – същият онзи боксьор, който беше помогнал на Боби Кенеди да скочи с
парашут от покрива на Капитолия.
Роднините не знаеха нищо за никакъв „брокер на недвижими имоти“, но към този момент
вече бях убеден, че „брокерът на недвижими имоти“, който беше осигурил къщата за
убийството, беше Джон Франсис, по прякор Червенокосия. Бях научил, че пет дни след
изчезването на Хофа Червенокосия е бил забелязан от служителите на реда, изпратени да
държат под наблюдение ресторант „Везувио“, в качеството му на един от участниците в
заговора срещу Хофа, които са докладвали един по един на Тони Салерно, по прякор Дебелия
Тони – престъпният бос с пурата от фамилията Дженовезе и член на комисията на Коза
ностра.
Ето какво пише в доклада за наблюдението от служителя на полицейското управление в
Ню Йорк:
„Приблизително в 12:55 служителят е видял ФРАНК ШИЙРАН да влиза на мястото...
Облечен със светлосиня риза с къси ръкави и тъмни панталони... ФРАНК е попитал дали
„РЪС е вътре“... [УПРАВИТЕЛЯТ] е отговорил, че „Ръсел е в ресторанта... ФРАНК ШИЙРАН
е носел пръстен с монета от жълт метал (с нещо като малки диаманти по ръба на монетата)
на лявата си ръка и часовник от жълт метал. Циферблатът на часовника е квадратен и
обграден от малки диаманти... Няколко минути след като ДЖОНИ ФРАНСИС е влязъл в
ресторанта, той се е върнал обратно на бара при ФРАНК ШИЙРАН... В един момент от
разговора им ФРАНК е споменал името ДЖИМИ. ФРАНК е казал на господин ФРАНСИС, че
в разследването вече е замесено ФБР... По време на разговора помежду си двамата няколко
пъти са снишили глас и служителят не е успял да чуе...“.
Информацията за това, че Червенокосия е докладвал на престъпните босове в ресторанта,
го поставя право в центъра на събитията.
Роднините на Марта Селърс си спомняха наемател – възрастен мъж с бастун, – който
понякога беше пребивавал в къщата, но не знаеха името му и не знаеха дали още е бил там
през 1975 година.
Тези услужливи хора ни свързаха с един приятел на семейството, по професия адвокат,
който беше обмислял да купи къщата в края на седемдесетте години. Разговарях с него по
телефона. Адвокатът си спомни, че на един от прозорците на къщата с години е имало готова
табела с надпис „Дава се под наем“, купена от железария – включително и през 1975 година.
Значи през 1975 година къщата наистина се е давала под наем, така че за непознати хора е
било по-лесно да идват и да си тръгват от нея, без да направят впечатление на съседите.
Адвокатът беше сигурен за годината, защото през същата 1975 година се беше върнал да
живее в Детройт и сериозно беше обмислял да купи къщата.
„Спомням си възрастния наемател с бастуна – каза ми адвокатът. – Беше като призрак,
който изчезваше всеки път, когато някой идваше в къщата. Но до 1975 година от него нямаше
и следа.“
Праплеменникът на Марта Селърс ни накара да наострим уши, когато на кафе и кекс
между другото ни каза, че в мазето на къщата е имало много мощна газова пещ за изгаряне на
отпадъци. Отворът на пещта бил достатъчно голям, за да се побере човешко тяло. Като дете
често изгарял там боклуци по поръчка на леля си. През 1975 година пещта все още се
използвала, но след няколко години тези домашни пещи за изгаряне на отпадъци бяха
забранени, защото предизвикват замърсяване на въздуха. Двамата с Боб огледахме мазето и
открихме запечатания комин на пещта, но самата пещ беше демонтирана.
За да бъдем изчерпателни, двамата с Боб отидохме до местната пощенска станция, за да
видим дали няма да можем да открием пощальона от онова време, който евентуално да си
спомни името на наемателя, но със съжаление научихме, че въпросната жена беше починала.
След това Боб ме заведе на обяд в бар „Немо“ и ми показа мястото на паркинга отпред,
където две седмици преди изчезването на Хофа е бил взривен белият линкълн на сина на
Франк Фицсимънс. На по бира Боб ми разказа как Хофа е ударил плесница на Чъки на
вечерята по случай Деня на благодарността, преди да изчезне безследно. Хофа бил ядосан на
Чъки за това, че зарязал съпругата си заради любовницата си.
Боб ми каза колко е разочарован, че не съм разкрил истината по-рано, докато Франк още
беше жив. В отговор можех само да му кажа, че го разбирам напълно. Но Франк трябваше да
е жив, когато излезе книгата. Вместо това Франк предпочете да се самоубие, като
доброволно откаже да се храни – нещо, което се случва нерядко в старческите домове.
РАЗРЕШИТЕЛНО ЗА ПРЕВОЗ
Скоро след това неочаквано ми се обади един полицай на име Джеф Хансен от Тейлър,
щата Мичиган, който беше прочел книгата ми. Хансен ми описа някакъв крематориум на по-
малко от две минути от дома си – на гробището, където беше погребана майката на Хофа
скоро след изчезването на сина си, в анонимен гроб, така че да не привлича туристи.
Но освен това Джеф ми посочи и един друг крематориум, на двайсет минути път оттам,
който според него беше по-подходящ кандидат за мястото, използвано от мафията, за да се
отърве от труп. Беше известно, че вторият крематориум се намира в съседство с един
погребален дом, който беше организирал погребенията на много членове на мафията –
собственост на семейство Баняско. Преди години един от тях беше застрелян пред входа на
погребалния им дом – точно в стила на мафията.
Отидох със самолета до Детройт и се срещнах с Джеф и няколко експерти, с които се беше
посъветвал. Така научих колко зашеметяващо лесно е било през 1975 година в щата Мичиган
да се извърши законно кремиране на човешко тяло, без да останат никакви документи за
това. Единственото необходимо изискване било така нареченото „разрешително за превоз“, а
на практика нямало нужда дори от него. Въпросният документ представлявал листче хартия
с големината на доларова банкнота. Не се издавали копия, а само оригинали. Директорът на
погребалния дом, който в общия случай държал кочан с такива бланки в чекмеджето на
бюрото си, снабдявал шофьора с разрешителното за превоз. Документът не бил подаван
никъде. В крематориума не го изисквали. Бил просто документ, с който лицензираният
погребален агент давал законово право на всеки шофьор, снабден с „разрешително за
превоз“, да обикаля с труп в колата си. Названието на документа ми напомни за жадуваните
от всички разрешителни в класическия филм на Майкъл Къртис „Казабланка“.
Шофьорът пристигал в крематориума и давал на пазача деветдесет и пет долара, често в
брой. Тялото било в чувал или в евтин чамов ковчег за кремиране. Чувалът или ковчегът така
и не били отваряни. Шофьорът и неговият помощник – или пазачът на гробището, ако
шофьорът бил сам – вдигали тялото и го поставяли в отвора на пещта. Един от двамата
натискал ключа, подобен на обикновен ключ за осветление. След един час всичко в пещта,
включително и чувалът или паянтовия чамов ковчег, ставало на пепел – тленни останки във
формата на човешко тяло. Пазачът се връщал след един час и с помощта на моп за прозорци
избутвал останките в малка кутия от кремава пластмаса, така че шофьорът да ги вземе.
Пепелта не била идентифицирана с никакви научни или други средства. Много често никой
не идвал да прибере останките и те просто били прибирани в някой склад, за да бъдат
изхвърлени по-късно. В гробищата, които посетихме по време на това пътуване до Детройт,
видях цели купчини изоставени тленни останки в кутии, подредени на лавиците. Нямаше да
е било необходимо нищо повече, ако някой от семейство Баняско беше помогнал, като беше
откъснал едно разрешително за превоз от кочана си.
Съдействието на крематориума щеше да направи цялата работа още по-лесна, така че да
бъде свършена за един час без чужда помощ. Пазачите са били изпратени на работа в някоя
друга част от огромното гробище, така че шофьорът и неговият помощник да направят
каквото трябва. Натиснах ключа на една от пещите в онези крематориуми в Детройт, които
сякаш никой никога не наглеждаше, и веднага чух рева на пламъците отвътре.
Боб Гарити ми разказа, че неговият екип от ФБР е подозирал Баняско за премахването на
тялото. В действителност, както е описано в един дълъг служебен доклад на ФБР, с който се
сдобих по друг път, един много надежден източник, близък до семейство Баняско, беше
посочил техния погребален дом като мястото, където веднага бяха закарали тялото на
Джими Хофа. Агентите на ФБР бяха проверили погребалния дом, но всъщност не беше
имало начин да проверят каквото и да било. Колегите от погребалния бизнес бяха наричали
погребалния дом на Баняско „двама за един“ заради явните му връзки с мафията. През 2009
година Джеф Хансен публикува книга за своите разкрития, озаглавена „Да изровиш
истината“.
Франк никога не се беше интересувал от новините за поредното място, където бяха
започвали да ровят в търсене на тялото на Хофа. Отнасяше се с пренебрежение към всички
подобни опити. Франк неведнъж ми беше казвал: „Ако имаше тяло, което да бъде намерено,
щяха да го намерят много отдавна“.
Франк потвърждаваше, че единственият човек на света, който наистина знае
подробностите, е Томи Андрета – единственият останал жив „чистач“. Двамата с покойния
му брат Стив се бяха погрижили за тялото. Томи Андрета от местната профсъюзна
организация в Ню Джърси на покойния капо от фамилията Дженовезе, Тони Провенцано,
сега живее в Лас Вегас. Но Андрета не позволява на никого да му задава никакви въпроси.
Копчето за изключване на звука на дистанционното му постоянно е натиснато – или с други
думи, държи на конституционното си право да запази мълчание.
Когато през 2004 година излезе от печат първото издание на „Ирландецът“, Ед Барнс –
продуцент от телевизионния канал „Фокс Нюз“ и бивш щатски следовател от отдела за борба
с организираната престъпност в Ню Йорк, който в продължение на повече от двайсет години
беше запазил две досиета от времето си като служител на реда, едното с етикет „Франк
Шийран“, а другото „Ръсел Буфалино“, и който ми беше дал първото ми копие от досието
HOFFEX на ФБР – замина за Лас Вегас. Ед Барнс чакал цял ден под жаркото слънце на
пустинята пред дома на Томи Андрета – бяла къща с оранжев покрив в предградията. Когато
двуметровият Андрета се прибрал у дома, Барнс се опитал да му даде книгата и да му зададе
няколко въпроса, но Андрета го подминал, като гледал право пред себе си, и влязъл в къщата.
Докато Барнс все още стоял пред входната врата, до него се вдигнала металната врата на
гаража. Зад нея стояла госпожа Андрета с протегната ръка. Барнс ѝ подал книгата и понечил
да я попита нещо, но металната врата на гаража се спуснала обратно.
СЛУЖЕБНИЯТ АДВОКАТ НА ГОЛЕМИЯ БИЛИ
Скоро след последното ми пътуване до Детройт през 2006 година Били д’Елиа беше
обвинен в заговор за убийство на двамата инвестиционни банкери, които трябваше да
свидетелстват срещу него. След това обвинение вестниците съобщиха, че Били се отказва от
услугите на скъпоплатен адвокат по наказателно право и ще използва служебен адвокат,
определен от съда. Това ми подсказа, че Били – който със сигурност можеше да си позволи
услугите на първокласен адвокат – беше направил първата крачка към сътрудничество с
властите. Скъпите частни адвокати не се съгласяват да сътрудничат на ФБР. Това би
направило лошо впечатление на останалите им клиенти. Може дори да им струва живота.
След няколко седмици предчувствието ми се потвърди. Вестниците съобщиха, че Били
сътрудничи на обвинението и е сключил сделка с прокурора за намаляване на присъдата в
замяна на информация. Изпитах облекчение, каквото не бях усещал още от онзи ден през
1991 година, когато Франк ми конфискува напечатаните бележки, за да направи с тях кой
знае какво. След като Били вече си имаше предостатъчно грижи, дори да се сети за мен, най-
сетне бях свободен да разкрия повече за собствената си роля в цялата „работа“.
„ДОНИ БРАСКО: НЕДОВЪРШЕНА РАБОТА“
Междувременно благодарение на успеха на „Ирландецът“, получих възможността да стана
съавтор на продължението на великолепната автобиографична книга за организираната
престъпност „Дони Браско: Моят живот под прикритие в мафията“ (издадена през 1988
година) заедно с моя отдавнашен идол, истинския Дони Браско – пенсионираният агент на
ФБР Джо Пистоне. Джо беше написал „Дони Браско“ заедно с Ричард Удли. Във филма на
режисьора Майк Нюъл от 1997 година в ролята на Джо беше Джони Деп, а Ал Пачино
играеше ролята на Бенджамин Руджиеро, по прякол Лефти – основният пълноправен член на
мафията, с когото се беше сприятелил и когото Джо беше помогнал да арестуват. Двамата са
били толкова близки, че Джо е бил кум на Лефти на сватбата му.
През всичките шест години живот под прикритие, в които се е представял за крадец на
бижута от престъпната фамилия Бонано, Джо постоянно е бил застрашен от куршум в
главата. След като се разкри като агент на ФБР, от мафията обявиха награда за убийството му
в размер на половин милион долара – и той продължава да взема предохранителни мерки до
ден днешен. В съдебните процеси, които последваха операцията с неговото участие, Джо
беше решаващото оръжие на обвинението, с което в крайна сметка беше унищожена
престъпната фамилия Бонано.
Заглавието на продължението, което написахме двамата с него (издадено през 2007
година), е „Дони Браско: Недовършена работа“. Книгата съдържа героични истории, които
Джо не е можел да разкаже в първата, защото са били част от доказателствата по
продължаващи съдебни дела, в които е свидетелствал. Оттам и подзаглавието: „Недовършена
работа“.
Джо, който е израснал при сурови условия в Патерсън, щата Ню Джърси, е най-смелият
човек, за когото съм чувал. Двамата станахме братя доживот и редовно поддържаме връзка
помежду си. Джо преподава методите за работа под прикритие на полицейски и други
служители по целия свят – понякога в държави, за които не съм чувал. Отделно от това
продуцира филми, театрални постановки и телевизионни сериали.
Джо ми разказа, че докато се е представял за крадец на бижута, свързан с фамилията
Бонано, е минавал през ресторант „Везувио“ всеки четвъртък. Това е бил денят, в който в
града са идвали Франк Шийран и Ръсел Буфалино по работа с крадците на бижута. Джо
никога не е чувал някой от двамата да каже нещо, което да може да бъде използвано срещу
него. Беше излязъл на сцената в ресторант „Везувио“ през 1975 година, в началото на
периода, в който Шийран е започнал да се измъчва от силно разкаяние. „Всеки четвъртък –
разказа ми Джо – аз седях на бара с едно питие по цяла вечер, докато Шийран все повече се
напиваше.“
Джо ме запозна със своя приятел, певеца и актьор Ал Мартино, който изигра ролята на
естрадния изпълнител Джони Фонтейн във всичките три филма от поредицата
„Кръстникът“. Вече бях почитател на изпълненията на Ал от детството си и с Ал Мартино и
съпругата му Джуди станахме семейни приятели. Преди трагичната си неочаквана смърт от
сърдечен удар през октомври 2009 година Ал ми разказа, че образът на Джони Фонтейн е
основан на собствения му живот, а не – както мнозина вярват – на живота на Франк Синатра.
Ал ми разказа, че след излизането на невероятно успешния му хит „Тук в сърцето ми“ през
1952 година, Алберт Анастасия се е опитал да го рекетира. Анастасия беше Лудия шапкар,
който беше поръчал да убият Арнолд Шустър за това, че публично си беше приписал
заслугите за залавянето на Уили Сътън. Но Ал Мартино беше корав човек, който се беше
сражавал във Втората световна война и беше ранен в битката за остров Иво Джима на
тихоокеанския фронт. Преди да излезе на сцената, беше работил като зидар в района на
Филаделфия. Вместо да се огъне пред Анастасия, когото наричаше „Ани“, Ал беше заминал
да живее в Англия. След смъртта на Анастасия на бръснарския стол през 1957 година Ал
беше поискал позволение от престъпния бос на Филаделфия Анджело Бруно да се върне в
Америка. Анджело го беше изпратил при Ръсел Буфалино и Ал веднага беше разбрал, че
Ръсел държи истинската власт в американската мафия. По думите на Ал: „Каквото и да ти
разправят, Ръсел беше кръстникът, когото уважаваха далеч повече от всички останали“.
Ръсел беше разрешил на Ал Мартино да остане в Америка и вместо да настоява да получи
нещо от него, беше помогнал на Ал отново да се върне към кариерата си. Ал ми разказа, че
Ръсел е бил анонимен съдружник в легендарния нощен клуб „Копакабана“ в Ню Йорк,
където вече знаем, че Лудия Джоуи Гало се е държал като „нагло момче“.
Под крилото на Ръсел кариерата на Ал процъфтяла и той записал големи хитове,
включително любимата песен на Ръс и Франк „Испански очи“, която е била изпълнена на
официалната вечеря в чест на Франк Шийран от популярния американски тенор от Бронкс,
Джери Вейл. Мартин Скорсезе ми каза, че е използвал песните на покойния Джери Вейл в
девет от филмите си.
Ал ми разказа, че е очаквал да получи ролята на Джони Фонтейн в „Кръстникът“, но
вместо това е разбрал, че режисьорът Франсис Форд Копола държи на опитен актьор. След
като са го отхвърлили, Ал се е обадил на Ръсел. Около един ден по-късно Робърт Евънс,
директорът на филмовото студио „Парамаунт“, го е повикал в кабинета си. Евънс е казал на
Ал, че ще получи ролята, ако я иска, но Копола ще го снима по такъв начин, че лицето на Ал
често няма да се вижда. Ал отговорил, че няма значение; просто държал да получи ролята. И
така, във филма лицето му често не се вижда. На снимачната площадка някои от другите
актьори се отнасяли донякъде надменно с Ал. Но Марлон Брандо го взел под крилото си,
обучавал го на актьорско майсторство и го возел до следващото място за снимки с частния си
самолет, като се държал като кръстник и пред камерата, и зад нея.
Разказах за този случай в лекцията си на писателската конференция в Сън Вали през 2011
година. Уанда Ръди, съпругата на Ал Ръди – продуцентът на „Кръстникът“ – беше в
публиката. Уанда ми се представи и ми каза: „Сценарият на филма трябваше да получи
окончателно одобрение от Ръсел Буфалино, преди да започнат снимките“.
Сякаш всеки път, когато заговорех за него, някой също имаше история за Ръсел Буфалино –
особено хората, които бяха живели на негова територия, в североизточната част на щата
Пенсилвания.
Бърни Фолиа държи един страхотен ресторант с италианска кухня по традиционни
рецепти – „Вила Фолиа“ в Ексетър, щата Пенсилвания. Бях имал представяне в близката
библиотека. След това няколко души отидохме при Бърни, привлечени от добрата храна и
добрите истории. Бърни ми разказа, че когато бил по-млад и държал пицария, трябвало да му
направят операция на сърцето. Ръсел чул за това и минал да говори с него. Ръсел казал на
Бърни, че е твърде млад за сърдечна хирургия. Настоял да получи второ мнение от
собствения му кардиолог и му записал час за преглед при него. Ръсел изпратил Джо Сонкен,
собственика на рибарския ресторант (и свърталище на мафията) във Флорида, който носи
неговото име, да заведе Бърни на лекар. Дотогава Бърни не познавал Джо Сонкен, но скоро
свикнал с обръщението „Бойни“, с което го наричал той.
Когато пристигнали на рецепцията на лекарския кабинет, медицинската сестра ги
попитала дали говорят италиански език. Опитвала се да запише за преглед един възрастен
мъж от италиански произход, който почти не говорел английски, и не успявала да му обясни,
че ѝ трябва номерът на социалната му осигуровка. Искала някой от двамата да му преведе.
Бърни предложил да помогне. Когато се заговорил с мъжа, онзи му казал, че не може да каже
номера на социалната си осигуровка, защото няма такава. Когато пристигнал в Америка,
станал контрабандист и производител на нелегален алкохол за Ал Капоне и оттогава насам
внимавал да стои по-далеч от всякакви данъци. Нали точно данъците бяха стрували
свободата на Капоне.
Тогава Джо Сонкен, който също бил започнал кариерата си при Капоне, изведнъж си
свалил очилата, навел се пред възрастния италианец и му казал:
– Аз съм Джо Сонкен, помниш ли ме?
Бърни ми разказа: „Двамата стари контрабандисти веднага се прегърнаха и започнаха да
си говорят за едно време. А след това веднъж бях в Атлантик Сити и излизах от един
ресторант, когато видях Джо Сонкен да седи в едно сепаре с една красива блондинка. Не
исках да го притеснявам, така че продължих към изхода, но блондинката ми извика:
„Бойни!“. Обърнах се и видях, че Джо Сонкен беше с Оливия Нютън-Джон. Пред ресторанта
беше паркиран един ролс-ройс с регистрационен номер, на който пишеше „ОЛИВИЯ“.
А един друг път с един приятел се опитахме да влезем в клуб „Рейнбоу Рум“ в Ню Йорк, за
да вечеряме и да гледаме представлението, но не ни пуснаха, защото нямахме резервация.
Понечихме да си тръгнем, но после аз реших да се пробвам с нещо друго. Обърнах се и казах:
„Ръсел Буфалино ни каза да дойдем тук“. В следващия миг, салонният управител вече беше
вдигнал въжето на входа и ни заведе на най-хубавата маса. До ден днешен не знам дали Ръсел
имаше някакво участие в „Рейнбоу Рум“, но със сигурност го знаеха.“
Докато говорех с него, Бойни много внимаваше да не ми казва нищо за Били д’Елиа. По-
късно очарователната му сестра беше в публиката на лекцията ми в залата на казино
„Манделей Бей“ в Лас Вегас.
На едно друго представяне на книгата ми на територията на Буфалино, при мен дойде един
мъж и ми каза: „Като млад бях буйно хлапе. Ръсел дойде в мебелния магазин на баща ми и му
каза: „Всички обичат да пазаруват при теб, но синът ти се държи като дивак. Ако не го
усмириш, повече никой няма да идва в твоя магазин“. След това баща ми ме държеше под око
чак до края на гимназията. Сега си имам собствен бизнес“.
„Какъв бизнес?“, попитах го аз.
„Държа погребално бюро.“
„ЩЕ СПЕЧЕЛИМ ТОВА ДЕЛО“
След това Джо Пистоне ме запозна с един пенсиониран специален агент, който беше
отговарял за операциите срещу организираната престъпност във ФБР – Лин ДеВекио, друг
американски герой и приятел до живот, създателят на програмата за работа с информатори
на ФБР, според която платените информатори осигуряват гръбнака на операциите срещу
организираната престъпност. Двамата с Лин заедно написахме книга за работата на Лин и
неговите колеги, благодарение на която беше обезглавена мафията. Нарекох Лин и неговите
съюзници „Новите недосегаеми“ – по аналогия с първите „Недосегаеми“, онези федерални
агенти, които се бяха изправили срещу Ал Капоне и си бяха спечелили слава на честни и
некорумпирани бойци срещу организираната престъпност, след като Капоне безуспешно се
беше опитал да ги подкупи. Във филма на Брайън де Палма със заглавието „Недосегаемите“
ролята на Ал Капоне беше изпълнена от Робърт Де Ниро, а Кевин Костнър беше Елиът Нес –
честният и некорумпиран водач на „Недосегаемите“. В крайна сметка се случи така, че
честният и некорумпиран Лин ДеВекио, водачът на „Новите недосегаеми“, беше обвинен за
четири мафиотски убийства от един бруклински прокурор, жаден за слава – по дело,
режисирано от самата мафия като отмъщение за непоправимите щети, които бяха нанесени
от Лин на организираната престъпност. Книгата ни се казва „Ще спечелим това дело“ и
излезе през 2011 година.
Лин беше ръководил легендарното разследване срещу комисията на Коза ностра и
историческия съдебен процес през 1986 година, с който завърши това разследване. Джо
Пистоне беше ключовият свидетел в това дело – решаващото оръжие на обвинението.
Платеният доверен информатор на Лин – Грег Скарпа, по прякор Смъртоносния, от
престъпната фамилия Коломбо – беше източникът, благодарение на когото се бяха сдобили с
разрешение за подслушване и следене. Това колосално дело беше крахът на мафията. С него
окончателно беше ликвидиран управителният съвет на мафията – комисията на Коза ностра.
Кръстниците от комисията бяха признати за виновни по всички 151 обвинения заради
собствените си думи, които бяха записани от агентите на Лин, и всеки от тях получи присъда
по сто години лишаване от свобода.
Един от кръстниците от комисията, който беше ликвидиран с такава присъда, беше
престъпният бос на фамилията Дженовезе, Дебелия Тони Салерно, който беше
председателствал срещата в ресторант „Везувио“ пет дни след убийството на Хофа.
Макар и да не можех да използвам тази информация, защото Кери Буфалино още беше
жива, Франк ми беше разказал, че Ръсел беше планирал убийството на Хофа да приключи в
рамките на един час, от качването в колата до кремирането, но именно Дебелия Тони
Салерно го беше ръководил в това. И макар че Салерно формално беше заел неутрална
позиция във враждата между Хофа и Тони Провенцано, в интерес на Салерно е било Хофа да
бъде елиминиран. Престъпната фамилия на Салерно, Дженовезе, беше взела ключово
участие в самото убийство, като беше осигурила четирима участници в заговора:
Провенцано, Сал Бригулио и двамата братя Андрета.
Лин ми разказа, че едно от обвиненията срещу Дебелия Тони Салерно по делото за рекет и
изнудване срещу комисията на Коза ностра е било подкрепено с доказателства от
подслушвателно устройство, инсталирано в неговия клуб „Палма Бойс“ в Харлем, където
един плъх беше ухапал един от агентите на ФБР, докато са поставяли подслушвателното
устройство в подземието. Клуб „Палма Бойс“ беше на съвсем кратко разстояние пеша както
от центъра на социалните служби, където работех като инспектор през шейсетте години,
така и до ресторант „Джо“ – едно заведение в Харлем, което си имаше собствен отбор по
софтбол и аз играех в него. Харлем беше територията на изменника от фамилията
Дженовезе, Джо Валачи. Сприятелих се с трима от членовете на близкия клуб „Сан
Антонио“ – уличният бос Джо, по-малкият му брат Сони и техният зет Мо, който беше
женен за очарователната им сестра Фло. Фло работеше в сладкарския магазин на Сони.
Веднъж Мо ми каза: „Бил съм повече време в затвора, отколкото ти си бил жив“. Друг път ми
разказа за привилегиите, които получават „400-те“ от полицейските следователи и които ние
никога нямаше да имаме. „Ако някое ченге иска да те разпита, веднага те хваща и започва да
те върти на шиш. А госпожа Удуърд от имението „Удуърд Стейбълс“ застрелва мъжа си.
Твърди, че го е помислила за крадец. Въртят ли я на шиш? Разбира се, че не. Защото е от 400-
те.“ Тогава не знаех какви са тези „400“ и му го казах. Мо ми обясни: „Първоначалните
заселници – онези, които са пристигнали с кораба „Плимут“. По онова време дори не
подозирах, че времето, което прекарвах при Сони, ще бъде генерална репетиция за времето,
което щях да прекарам с Франк.
През осемдесетте години закарах с колата децата ни, Трип и Мими (вече тийнейджъри) в
стария си квартал. Исках младежите да видят този различен начин на живот. Мо вече го
нямаше, но Фло продължаваше да държи сладкарския магазин. Сети се кой съм и ми се
зарадва. Докато си говорехме за едно време, в магазина влезе един възрастен чернокож,
който приличаше на евтина версия на Дюк Елингтън и носеше на ръце един декоративен
пудел. Мъжът си взе вестник „Ню Йорк Дейли Нюз“, остави двайсет цента на щанда и
подвикна: „Дължа ти пет цента, Фло“. А тя му отговори: „Няма проблеми, мило“.
Подслушвателното устройство в клуб „Палма Бойс“ беше записало как Дебелия Тони
съобщава на профсъюза името на човека, когото беше избрал за следващия им президент.
Беше Рой Лий Уилямс от Канзас Сити, който след това влезе в затвора. Тоталният контрол на
мафията върху профсъюза беше точно онова, от което се беше опасявал Хофа, ако лично не
поеме юздите, като се върне на президентския пост на изборите през 1976 година. И точно
това, заради което фамилията Дженовезе не беше готова да допусне той да се върне на власт.
При Франк Фицсимънс те бяха поели контрол върху профсъюза и не възнамеряваха да се
отказват от властта си още дълго време. Виктор Ризъл – безстрашният репортер, когото
Джони Дио беше поръчал да ослепят за това, че беше представил Хофа в отрицателна
светлина – съобщи как Тони Провенцано от фамилията Дженовезе е възнамерявал да заеме
президентския пост през 1981 година. Този план беше провален от присъдата на Тони Про за
убийство, издадена през 1978 година – а именно за политическото убийство на популярния
профсъюзен лидер Тони Кастелито от Сал Бригулио и Кьонигсберг, по прякор Нокаута,
убийство, разкрито в резултат от разследването на случая с Хофа.
Под ръководството на Лин ДеВекио ФБР успя да залови и осъди всички престъпни босове
от комисията на Коза ностра на по сто години всеки, като по този начин завинаги сложи
край на съществуването на комисията. След като по този начин беше доказано, че
кръстниците не са недосегаеми за закона, никой влиятелен гангстер вече не искаше да се
превърне в мишена за ФБР, като стане кръстник – да не говорим за член на комисията на
Коза ностра. Отначало на върха се издигнаха нереализирани утайки като Джон Готи, а скоро
след това вече изобщо нямаше връх. С ликвидирането на тайното смъртоносно управително
тяло, което да прилага собствените си закони, започна упадъкът на мафията към анархия и
разпад.
Още преди да се запозная лично с Лин ДеВекио или Джо Пистоне, докато обикалях с
Франк и общувах с него, видях с очите си какви щети беше нанесъл процесът срещу
комисията на Коза ностра.
Двамата с Франк често посещавахме един капо от Филаделфия – пълноправен член на
мафията, когото ще нарека Кармайн – в неговия частен клуб, в който се влизаше само с
покана или със съдебно нареждане за обиск. Единствената очевидно незаконна дейност,
която протичаше в клуба, беше хазартът. Беше „казино за карти“, където на три-четири маси
винаги се играеше покер, а клубът осигуряваше крупие и получаваше дял от печалбата, като
хората на Кармайн бяха нащрек за това.
Първия път, когато двамата с Франк седнахме на бара на Кармайн в неговия клуб, неговата
дясна ръка – мъж на около четиридесет години с габаритите на хладилник – дойде при нас и
застана от лявата ми страна, за да си поговори с Франк, който седеше на столче на бара от
дясната ми страна. През цялото време помощникът на шефа и Франк водеха разговор над
главата ми, а онзи човек говореше с Франк, но не го поглеждаше. Вместо това стоеше на два
метра от мен и не спираше да ме гледа, все едно бях печалбата от игра на покер, която не
бива да изпуска от очи – погледът му обикаляше нагоре-надолу по мен и той ми даваше да
разбера, че никога няма да ме забрави. Усмихвах се вежливо, като Мона Лиза от истинския
живот. Кармайн беше един от многото, на които беше обяснено, че пиша книга за изчистване
на репутацията на Франк. Помощникът му никога нямаше да се държи по този начин, ако
Кармайн не му беше наредил да го направи.
Няколко години по-късно Франк предложи да отидем да видим „нашия приятел“, защото
Ралф Натале – предишният кръстник на фамилията от Филаделфия – беше арестуван и беше
започнал да сътрудничи на ФБР. Сътрудничеството на един кръстник с федералните служби
беше драматично свидетелство за разпада, който беше настъпил в мафията в резултат от
работата на „Новите недосегаеми“. Франк ми каза, че останалите капо от Филаделфия са
помолили Кармайн да стане новият кръстник на фамилията в града – водачът на цялата
престъпна фамилия от Филаделфия, която навремето беше управлявал Андж. Кармайн се
беше обърнал към Франк за съвет, но Франк не ми каза какъв съвет му е дал. Седях на
обичайното си място, а Франк седеше от дясната ми страна. Кармайн – атлетичен и
представителен мургав мъж над петдесетте – дойде при нас и отпусна голямата си ръка на
облегалката на столчето ми на бара, както беше правил много пъти.
– Как е нашият приятел? – попита Кармайн.
Говореше за предишния кръстник на фамилията от Филаделфия, Джон Станфа, който беше
в затвора. Бях се запознал с него преди десет години, когато беше в ролята на съдия в
ресторанта си „Мона Лиза“. Сега излежаваше пет доживотни присъди за убийство в затвора
в Левънуърт.
Как е нашият приятел наистина. Джовани Станфа се беше сблъскал челно с „Новите
недосегаеми“ и беше осъден през ноември 1995 година, четири години след издигането си до
кръстник през 1991 година – малко преди да се запозная с него. През по-голямата част от
времето си като кръстник, той беше водил война с Джоуи Мерлино, по прякор Кльощавия, за
контрол върху фамилията във Филаделфия – война, която нямаше да бъде толерирана, ако в
Ню Йорк все още имаше действаща комисия на Коза ностра. Сред жертвите от тази война
беше синът на Станфа, Джоуи, който беше прострелян в бузата, когато хората на Мерлино
бяха открили огън срещу кадилака на Джон Станфа. Хората на Станфа бяха отвърнали на
удара, като бяха ранили Мерлино в задника и бяха убили Майки Чанг – синът на Джо
Джанкалини, по прякор Чики, съюзникът на Шийран, който беше прострелян в корема по
време на престрелката с отцепниците пред местния профсъюзен дом през 1967 година.
Другият син на Чики, Джоуи Чанг, беше предпочел да остане верен на Станфа. Брат срещу
брата. Франк много се гордееше с това, че Чики беше казал на сина си Джоуи от затвора, че
Франк е единственият човек на света, на когото може да има доверие и към когото да се
обръща за съвет. Хората на Мерлино бяха открили огън срещу Джоуи Чанг пред неговата
закусвалня и го бяха ранили толкова тежко, че беше останал частично парализиран. Бащата
Чики излежаваше четиридесетгодишна присъда, когато Кармайн се обърна към Франк с
въпроса за Станфа: „Как е нашият приятел?“.
Франк ми разказа, че по време на войната между Мерлино и Станфа трима от хората на
Мерлино са спрели с колата си пред верандата му, докато той е седял навън. Тримата са го
помолили да запази неутралитет в гангстерската война.
– И тримата ли слязоха от колата, за да говорят с теб? – попитах го аз.
– Ако от колата беше слязъл повече от един, щяхме да си говорим в затвора. Показалецът
ми работи както трябва. Ако бяха слезли и тримата, нямаше да си тръгнат оттам.
Това се беше случило през 1993 година, когато Франк беше на седемдесет и три години и
ходеше с бастун. Въпреки това хората на Мерлино все още се бяха страхували от
възможността активно да се намеси във войната на страната на Станфа.
По същото време, по което го бяха посетили хората на Мерлино, аз успях да зърна какво
положение заемаше Франк, като го видях да се занимава с работата си, седнал на една маса в
ресторант „Ла Веранда“ на брега на река Делауеър във Филаделфия. Бях седнал през няколко
маси зад него и той дори не разбра, че съм бил в същия ресторант. Това се случи през онези
осем години, в които не се срещахме. Един по един корави наглед мъже изчакваха реда си, за
да седнат с уважение на неговата маса и да получат нареждания от него. Ако под масата беше
инсталирано подслушвателно устройство, всяка една от тези срещи щеше да представлява
доказано нарушение на условията на освобождаването му под гаранция – ако не и нещо
повече. Процесията продължаваше, когато си тръгнах оттам, без да ме забележи.
В процеса за убийство срещу Станфа през 1995 година Франк и бившият профсъюзен
представител Хенри Джанфрани, който беше осъждан за рекет, бяха посочени като
съучастници на Станфа, без да бъде повдигнато обвинение срещу тях. Участието на Франк и
Джанфрани беше записано с подслушвателно устройство в ресторант „Мона Лиза“, докато се
бяха уговаряли със Станфа, но така и не беше доказано. По времето, когато Франк току-що
беше излязъл от затвора, след като беше излежал едногодишна присъда за нарушаване на
условията на освобождаването си под гаранция, като беше напуснал Филаделфия без
разрешение, Станфа влизаше в затвора завинаги. Франк ми разказа, че е напуснал града без
разрешение, само за да отиде до Атлантик Сити и да се увери на място, че получава „колкото
трябва“ от всеки боклукчийски камион в града.
На записа от ресторант „Мона Лиза“ се чува как Джон Станфа казва: „Знаете какво ще
направя. Ще взема един нож... Ще му отрежа езика и ще го изпратим на жена му. Това е... Ще
го сложим в един плик. Ще му залепим и пощенска марка... Кълна се, че ще го направя“.
– Джон е добре – отговори Франк на Кармайн. – Още го държат в Левънуърт. Получих
коледна картичка от него. Нашият приятел е добре.
– Предай му много поздрави – каза Кармайн.
После вдигна глава и погледна нагоре към тавана, преди да продължи много внимателно,
все едно разсъждаваше на глас:
– Знаеш ли, трябва да ти призная, че не бях много близък с децата си, докато се издигах в
йерархията и се борех за място. Но мога да кажа, че съм много, много близък с внуците си,
наистина много близък, и никога не бих искал да направя нещо толкова лошо, заради което
да не ги видя повече до края на живота си.
Останах поразен, че беше използвал думата „лошо“, за да опише нещата, с които се
занимаваха тези хора. Хвърлих един поглед на Франк. Забелязах по лицето му мимолетна
усмивка. Всеки, който беше виждал Франк да се гушка със собствения си малък внук Джейк
или го беше чувал с гордост да разказва за порасналия си внук Крис Кейхил, който играеше в
националния отбор по ръгби на САЩ, можеше да предположи, че именно Франк беше дал на
„нашия приятел“ съвета, който щеше да го накара да вземе това решение.
Докато ги слушах от мястото си на бара, си помислих: „Е, трябва да играеш ролята на
съдия и да нареждаш убийства, за да поддържаш дисциплината. Това ти е работата. И точно
затова в тези дни на повсеместни дела за рекет и изнудване, ще бъдеш осъден – точно както
се случи със Станфа“. Вече знаех, че слушам последната глава от историята на мафията във
Филаделфия. Положението на кръстник дълго време беше смятано за най-високия връх,
който може да постигне един човек в мафията. Хората се избиваха заради него или
парализираха синовете на съперниците си. А сега нямаше кой да стане кръстник, дори да го
молят за това.
Благодарение на новите закони за провеждането на съдебни процеси за рекет и изнудване
и начина, по който ги приложиха „Новите недосегаеми“, вече никога повече нямаше да има
официални вечери в чест на някого.
Естествено, Кармайн не прие предложението да стане кръстник. А аз запазих като сувенир
онези пощенска картичка за Коледа от Джон Станфа, изпратена от затвора в Левънуърт.
Моята благоразумна съпруга Нанси не искаше да ми позволи да включа историята за
Кармайн в епилога на второто издание на книгата от 2005 година, за да не подразня някого,
но междувременно минах с колата покрай онзи клуб и видях, че е затворен, а на фасадата
има надпис „Продава се“ от агенцията за недвижими имоти. Явно някой си играе с внуците
си.
Благодарение на Лин ДеВекио се запознах с легендарния агент на ФБР Джим Кослър –
архитектът на стратегията да бъдат разследвани цели мафиотски фамилии едновременно,
като се използват новите закони срещу рекета и изнудването и другите законодателни
средства, осигурени от Конгреса. Джим ми разказа, че в началото на разследването на случая
с Хофа е спрял заподозрения Томи Андрета в колата му, за да се опита да го разпита.
Двуметровият Андрета под напора на емоциите в този момент се беше сринал и се беше
разплакал като дете, макар и да беше отказал да говори с него.
В разговорите си с Лин научих, че Джон Наполи, който беше носил онова скрито
подслушвателно устройство, с което беше записана заплахата на Ръсел Буфалино да убие
Наполи с „голи ръце“ заради един откраднат диамант, е бил един от неговите платени
информатори. Ръсел беше осъден за изнудване, което на свой ред постави началото на
поредица от събития, довели до края на Буфалино – с това, че след освобождаването си той
беше наредил на един пълноправен член на мафията, Джими Фратиано, по прякор
Невестулката, да убие Наполи за отмъщение. Буфалино не беше подозирал, че Фратиано също
е започнал да сътрудничи на ФБР и носи подслушвателно устройство.
Тези неочаквани подаръци от съдбата продължаваха да предизвикват благодарност у мен.
Ето как, след като бях написал книга с Джо Пистоне, който беше ходил в ресторант
„Везувио“ под прикритие като Дони Браско, за да държи под око Ръс и Франк, сега пишех
книга с Лин ДеВекио – човекът, който беше сложил край на престъпната кариера на Ръсел
Буфалино. Ето как освежителните снежинки продължаваха да се трупат сякаш от нищото.
Освен това Лин беше инсталирал и скрито подслушвателно устройство в хотел
„Консюлейт“ в Ню Йорк, за да подслушва Ръс и Франк. Но Ръс и Франк бяха от старата
школа и никога не бяха говорили по работа там. Въпросното подслушвателно устройство
беше едно от малкото, които никога не бяха записали нещо полезно.
На записите от него обаче ясно си личи колко близки са били двамата помежду си, все
едно са истински роднини. Франк ми разказа две случки, които илюстрират отношенията им
и за които вече мога да говоря. Първата беше свързана с Боби Марино, по прякор Големия –
сто и четиридесет килограмовият измамник, за убийството на когото Франк беше получил
оневинителна присъда на делото през 1980 година. Ръсел беше наредил на Франк да изпълни
поръчката, без да знае, че Марино работи като лихвар от името на Анджело Бруно. След
изпълнението на поръчката беше станало ясно, че Марино е държал осемдесет хиляди
долара от парите на Анджело, раздадени под формата на заеми. Проблемът бил в това, че
никой друг освен Марино не беше знаел на кого е дал заемите. Осемдесет хиляди долара са
отишли на кино, сякаш по вина на Франк. Андж повикал Франк, за да му обясни какво е
станало. Франк поел цялата вина върху себе си и нито веднъж не споменал за това, че Ръсел
му е наредил да извърши поръчката.
– Не исках да излагам Ръсел – обясни ми Франк – за това, че беше решил да действа, без да
провери как стоят нещата. В интерес на истината Ръс се беше опитал да откаже поръчката,
но вече беше късно. Аз бях тръгнал.
Другата случка беше за един пълноправен член на мафията, когото Франк не беше можел
да понася и обратно – Реймънд Марторано, по прякор Дългия Джон. Франк чул, че Дългия
Джон е поръчал да го убият. Франк паркирал пред къщата на Дългия Джон около три часа
сутринта в неделя и се облегнал на клаксона. Когато Дългия Джон погледнал навън през
прозореца, Франк се престорил, че го застрелва с пръст. Още на следващия ден Ръсел
организирал среща между Франк и Дългия Джон и накарал Дългия Джон да оттегли
поръчката си за Франк, а Франк – да се съгласи да остави Дългия Джон на мира.
Десетилетия по-късно, докато обикалях с Франк, Дългия Джон излезе от затвора след
дълга присъда. Беше на осемдесетина години, както и Франк. Около една седмица след
освобождаването си, Дългия Джон беше излязъл да се разходи с колата и беше завил зад
някакъв ъгъл в южната част на Филаделфия, когато между две паркирани коли беше изскочил
стрелец и беше открил огън срещу него. На следващия ден двамата с Франк отидохме до клуб
„Месина“, за да хапнем паста с наденички и червен пипер. Тът, един много нисък
италианец – около метър и шейсет, в сравнение с Франк, който в разцвета на силите си е бил
метър и деветдесет и пет – и също беше на осемдесетина години, поздрави Франк с
асиметрична прегръдка, ухили се нагоре към него и му каза:
– Радвам се да те видя на свобода. Помислих си, че са те задържали, за да те разпитват за
Дългия Джон.
– Ако ме обвинят, ще те използвам за алиби – отговори му Франк.
– Чух, че още е жив – каза Тът.
– Ето, значи това ми е защитата. Ако бях аз, Дългия Джон вече дълго време нямаше да е
между живите.
Когато Емет Фицпатрик почина през 2014 година, съобщението за смъртта му направи
връзката между двамата врагове: „Господин Фицпатрик беше прочут с работата си като
адвокат по защитата на обвиняеми с репутацията на мафиоти, включително Реймънд
Марторано, по прякор Дългия Джон (...) и профсъюзния лидер Франк Шийран“.
На едно представяне на книгата ми недалеч от Балтимор, един местен жител, запознат с
района, ми обясни как самолетната писта, която двамата с Франк не бяхме успели да
открием, е била по-нагоре по същия път, където сега има търговски център с магазин за
конфекция „Гап“ и автокъща. Франк беше доставил там един сак със снайперски карабини
на човек от фамилията Дженовезе непосредствено преди Далас. Беше страхотно да се уверя,
че сме били на прав път, след като от доставката на Франк през 1963 година бяха минали
почти четири десетилетия.
Както ми обясни Джим Кослър: „Престъпните фамилии работят заедно, за да споделят
престъпните си дейности. Например хората на Гамбино държат контрола върху асоциацията
на работодателите, а хората на Дженовезе държат профсъюза на работниците на същите тези
работодатели“.
Признанията на Франк пред мен бяха установили съществуването на важна, но неизвестна
до този момент връзка на фамилията Дженовезе с Далас. Франк беше отишъл с колата си до
ресторант „Монти“, свърталище на фамилията Дженовезе; беше се срещнал с Тони
Провенцано, капо от тази фамилия, който му беше дал сак със снайперски карабини, и беше
получил следното нареждане от Провенцано: „Отиди в циментовата фабрика „Кембъл“ в
Балтимор, където ходи онзи път с камиона. Пилотът на нашия приятел ще те чака там, за да
вземе това“. Франк беше доставил карабините на пистата в Балтимор, но не на пилота на
„нашия приятел“ Карлос Марчело, Дейв Фери, а на друг пълноправен член на мафията от
фамилията Дженовезе – „още един тип, когото познавах от ресторант „Монти“. Франк беше
отказал да ми разкрие самоличността му от уважение към „доброто семейство“ на човека от
фамилията Дженовезе. Както беше описал Франк в книгата, въпросният човек от фамилията
Дженовезе беше взел ключа от багажника на колата на Франк, без да каже дума, беше
извадил карабините оттам и се беше сбогувал с него, „и аз потеглих обратно към дома“.
Франк дори не беше излязъл от своя линкълн.
Дванайсет години по-късно в хотел „Уоруик“ Джими Хофа беше казал на Франк, че
пилотът на Карлос Марчело е отнесъл карабините в Далас, без да уточнява как и дали са
били използвани наистина. Франк беше предположил, че Джими е прав за Карлос Марчело,
Дейв Фери, Далас и карабините.
Но Франк беше очевидец на ролята на фамилията Дженовезе в доставката на карабините
от един капо от фамилията, Тони Про, в ресторант „Монти“ на същата фамилия, на друг
пълноправен член на мафията от тази фамилия.
Това са съществени елементи от заговора за убийство на президента, с които боравят хора
на най-високо равнище в престъпната фамилия Дженовезе – фамилия, която е представена в
комисията на Коза ностра и е ръководена от Дебелия Тони Салерно. Активното участие на
фамилията Дженовезе в нещо толкова монументално като Далас нямаше как да се случи без
съдействието и одобрението на комисията на Коза ностра, която две десетилетия по-късно
вече нямаше да съществува благодарение на „Новите недосегаеми“ и техния процес срещу
комисията.
„ДОРИ НЯМА ДА СПОМЕНАВАМ ЗА ДАЛАС“
След участието на Робърт Ф. Кенеди-младши в телевизионното предаване на Чарли Роуз
гледах един документален филм, озаглавен „Мафията ли уби Джон Ф. Кенеди?“. Във филма
участваше Дж. Робърт Блейки, преподавател от католическия университет в Нотр Дам, щата
Индиана. Не го познавах лично, но той играеше важна роля в книгите, които бях написал
заедно с Джо Пистоне и Лин ДеВекио. Професор Блейки беше борецът срещу
организираната престъпност, който беше продължил похода срещу нея след покушението
срещу Робърт Ф. Кенеди.
Именно Блейки беше съставил проектите за нови закони, които да бъдат гласувани в
Конгреса и подписани от президентите Джонсън и Никсън, за да послужат в борбата с
организираната престъпност – законите, които бяха дали възможността на агенти като Джо
Пистоне, Лин ДеВекио, Джим Кослър и техните съюзници във ФБР и други служби да
преследват и осъждат влиятелни и арогантни кръстници от комисията на Коза ностра като
Дебелия Тони Салерно и босовете на останалите, понякога неясно очертани престъпни
територии.
Блейки беше създал, а Конгресът беше гласувал три оръжия за масово поразяване, с
помощта на които да бъде преследвана мафията в цялата страна: 1. разрешение за използване
на специални технически средства за подслушване, записите от които да могат да бъдат
използвани като доказателство в съда; 2. разширяване на програмата за защита на
свидетелите, за да бъдат привличани свидетели, готови да сътрудничат; 3. нов закон срещу
рекета и изнудването, благодарение на който самото членство в мафията вече е незаконно.
Когато са обявени присъдите срещу кръстниците от процеса срещу комисията на Коза
ностра – виновни по всички 151 обвинения, – Джим Кослър веднага се обажда на професор
Блейки, за да го поздрави и да отпразнува случая заедно с него.
Блейки вече се е отличил като главен съветник и началник на кабинета на сенатската
комисия за разследване на покушенията от 1976 до 1978 година. Тази комисия отново е
отворила разследването, закрито с доклада на комисията на Уорън, и през 1978 година е
достигнала до противоположното заключение: а именно, че Осуалд не е действал
самостоятелно. Без да посочва самоличността на извършителите по какъвто и да било
начин – с изключение, разбира се, на самия Осуалд, – комисията заключава, че Джон Ф.
Кенеди най-вероятно е станал жертва на покушение „в резултат от престъпен заговор“. При
все това комисията е достигнала до въпросното заключение на базата на акустично
доказателство за четвърти изстрел, произведен на друго място от трите изстрела на Осуалд –
прочутото „затревено възвишение“ по-близо до мястото на покушението. Междувременно
въпросното акустично доказателство беше оборено.
В документалния филм професор Блейки посочваше и други причини да се вярва в
съществуването на престъпен заговор за покушението. Професорът каза, че единайсет
месеца преди Далас, Анджело Бруно – кръстникът от Филаделфия, за когото вече знаем, че е
бил най-близкият човек на Ръсел Буфалино – е записан от (тогава незаконно)
подслушвателно устройство да казва, че „трябва да убием големия“ (което в този контекст
означава „трябва да убием Джон Ф. Кенеди“) и „трябва да убием малкия“ (Робърт Ф.
Кенеди). Думите на Блейки бяха произнесени зад кадър, докато на екрана се виждаше
снимката на човека, когото Франк наричаше „Андж“: човекът, който беше наредил на Франк
да убие Шепота; човекът, който държеше Франк отговорен за убийството на Боби Марино, по
прякор Големия; човекът, който беше изпратил Ал Мартино при Ръсел за разрешение да се
върне в Америка.
В документалния филм с Блейки той заключи с личната си позиция по този въпрос, която
поддържаше още от времето, когато беше приключил работата си като главен съветник на
комисията, преди почти четиридесет години: „Убеден съм, че той е бил убит в резултат на
престъпен заговор, а зад този престъпен заговор стои организираната престъпност... Смятам,
че Кенеди е бил убит от мафията, и мафията не е била наказана за това“.
В книгата си „Фатален час: Покушението на президента Кенеди от организираната
престъпност“ (издадена през 1981 година), написана в съавторство с Ричард Н. Билингс,
Блейки обаче твърди, че не е открил никакви доказателства за участието на управителния
орган на мафията – комисията на Коза ностра – в Далас.
Две десетилетия по-късно Франк Шийран осигури липсващото доказателство за участието
на комисията, като уличи фамилията Дженовезе като участник в заговора.
През 1991 година, Франк ми каза: „Дори няма да споменавам за Далас“. Когато отново
започна да говори с мен през 1999 година, след осем години мълчание, ми се наложи да
използвам всичките си умения, за да го накарам да „спомене за Далас“.
Макар и Франк да ми беше казвал, че още през 1963 година е имал съмнения за това,
заради ролята на Джак Руби, никой не беше казвал на Франк нищо за заговора на мафията да
убие Джон Ф. Кенеди до онази вечер в „Бродуей Еди“ през 1974 година. Достоверният
източник на Франк по този въпрос е бил Ръсел Буфалино – сериозен човек, който е говорел
сериозно на една особено сериозна тема, когато се е обърнал към Джими Хофа в
присъствието на Франк, за да го предупреди: „По-високо в йерархията от мен има хора,
според които не демонстрираш нужната благодарност“. А след това шепнешком беше
добавил: „За Далас“.
Ръсел Буфалино е бил двойно по-сериозен по-късно на същата вечер, когато е уверил
Франк, че Джими не е недосегаем за боядисване на къщата му: „Събуди се, приятелю. Ако
могат да премахнат самия президент, ще могат да премахнат и президента на профсъюза“.
Нима е чудно, че Франк се страхуваше до смърт „да спомене нещо за Далас“ в онази вечер
през 1991 година, когато седеше на креслото си, а аз докоснах оголен нерв с това, че
споменах за Осуалд и Руби – особено при положение че тогава Ръсел все още беше жив?
До последния си ден Франк носеше на една и съща ръка златния пръстен на Ръсел и
златния часовник на Джими. Носеше и двата, като символ на верността си към тях двамата.
Бижутата символизираха емоционалните и моралните конфликти, които го измъчваха – и
един от тези конфликти беше свързан с Далас.
Шийран се намира в особено подходяща компания заедно с Блейки и Робърт Ф. Кенеди –
двама души, които имат дългогодишен личен опит с престъпното мислене на мафията по
времето, когато мафията е имала свое собствено тайно правителство със собствени закони и
съдебна система, собствен език и философия, и собствена освободена от данъци икономика.
Свидетелствата на Франк за Далас, описани в книгата, бяха подложени на подробна
проверка чрез разпит от мен. В последния си видеозапис, непосредствено преди да даде ход
на своя план да се срещне със създателя си, като откаже да приема храна, Франк отново
разказа как е взел сака с карабините за Далас от Тони Провенцано в ресторанта „Монти“ на
фамилията Дженовезе в Бруклин.
След като гледах професор Блейки по телевизията, реших да прочета неговата книга, която
след тридесет години беше също толкова жива, а тя ме отведе до страхотната книга на
Дейвид Кайзър, озаглавена „Пътят към Далас“ и издадена през 2008 година, за която Блейки
е написал следното: „Най-сетне един историк без предразсъдъци е проучил обемистата,
някога секретна документация... разкрита с отварянето на досиетата за покушението срещу
Джон Ф. Кенеди през 1992 година“.
В качеството си на историк, Кайзър е проучил огромен обем наскоро разсекретени
документи. Сред тях са и доклади на ФБР от периода между 1989 и 1990 година.
Официалните доклади разказват за един затворнически инцидент, продължил три дни през
1989 година, който уличава престъпния бос от щата Луизиана, Карлос Марчело, за участието
му в Далас. Тридневният инцидент е бил достатъчно значим, за да накара ФБР само една
седмица по-късно да се върне към отдавна приключеното разследване на покушението срещу
Джон Ф. Кенеди и да възобнови работата си по него в продължение на почти цяла година.
Във ФБР вече разполагат с уличаващ запис на Марчело от 1981 година, направен във връзка
с разследването за застрахователна измама срещу него – като подготовка за присъдата, която
ще го изпрати в затвора в последните години от живота му. На записа, направен от скрито
подслушвателно устройство в кабинета на Марчело, един негов „доверен сътрудник“ казва на
Марчело нещо за покушението срещу Джон Ф. Кенеди. През 1981 година Марчело го
прекъсва по същия начин, по който ме прекъсна Франк през 1991 година: „Тук не говорим за
това“.
После Марчело извежда своя „доверен сътрудник“ навън, за да продължат разговора си
насаме.
Карлос Марчело, както е известно, беше един от двамата престъпни босове, на които
адвокатът на мафията и Хофа, Франк Рагано, беше предал послание от Джими Хофа „да
убият онзи кучи син Джон Кенеди“.
Всеки, който пише в подкрепа на заключенията на комисията на Уорън, се сблъсква с
проблема за Франк Рагано – човек с положение, което му гарантира, че знае за какво
говори – и трябва да открие начин да го дискредитира. Винсънт Булиози, уважаваният
прокурор по делото срещу Менсън и автор на книгата за него „Хаос“ (издадена през 1971
година), е автор на друга книга в размер от 1612 страници за Далас, в която подкрепя
заключенията на комисията на Уорън и твърди, че няма доказателства за никакъв престъпен
заговор, независимо дали е дело на мафията или не: „Да си върнем историята“, издадена
през 2007 година. Въпросната книга е издадена една година преди тази на Кайзър. На
страница 1181 Булиози изтъква, че подробностите от историята на адвоката Франк Рагано
„звучат достоверно“. Но след това според Булиози Рагано сам се дискредитира. Булиози
твърди, че Рагано си противоречи в собствената си версия за това, как се е срещнал с Хофа.
Според Булиози, отначало Рагано твърди, че разговорът му с Хофа е бил проведен в
„ресторанта за ексклузивни гости на хотел „Марбъл Палас“ („Мраморния палат“) във
Вашингтон, окръг Колумбия“.
Булиози продължава със следната критика към Рагано: „През ноември 1992 година Рагано
повтаря практически същата версия пред телевизионните зрители от цялата страна в
специалното издание на коментарното предаване „Първа линия“, но този път казва, че
разговорът се е провел не в хотел „Марбъл Палас“, а в кабинета на Хофа в централата на
профсъюза във Вашингтон, окръг Колумбия. Хотелът „Марбъл Палас“? Или кабинетът на
Джими? Избери си едно от двете, Франки“.
Ако Рагано още беше жив, щеше да изтъкне, че Булиози просто трябваше да си направи
труда да се обади на телефонни справки на номер 411 – по една случайност броят на дните,
прекарани от Франк в сражения на фронта – и служителят щеше да му обясни следното:
„Във Вашингтон, окръг Колумбия, няма записан номер за хотел „Марбъл Палас“. А след това
Рагано щеше да обясни, че централата на профсъюза е била наричана „мраморния палат“.
Свидетелството на Франк Шийран като очевидец за Хофа и Буфалино, които са знаели за
Далас при разговора в „Бродуей Еди“, както и в хотел „Уоруик“ по-късно, потвърждава
твърденията на Рагано и на свой ред се потвърждава от Рагано.
Не е трудно човек да се постави на мястото на мафията, за да разбере многобройните
мотиви на хора като Карлос Марчело за убийството на Джон Ф. Кенеди. Неуважението, което
Робърт Ф. Кенеди демонстрира на престъпните босове на заседанията на комисията на
сенатор Маклелън в годините преди Джон Ф. Кенеди да бъде избран за президент, е първият
удар. Когато Робърт Ф. Кенеди оглавява министерството на правосъдието през 1961 година,
през изминалата година са повдигнати тридесет и пет обвинения срещу членове на
организираната престъпност. През 1963 година те вече са 288 и продължават бързо да се
множат. Сред тези 288 обвинения, повдигнати към 1963 година, има и едно срещу „най-
скъпоплатения профсъюзен лидер в Америка“ – Тони Провенцано, капо от фамилията
Дженовезе, който е осъден за изнудване заради това, че е получавал пари от транспортните
компании, за да не се бунтуват работниците. Тази присъда става причина Провенцано да
изгуби пенсията си и води до смъртна вражда с Хофа. Благодарение на Робърт Ф. Кенеди
всички престъпни босове се превръщат в мишени на ФБР, данъчните служби,
имиграционните служби, министерството на труда, щатската и местната полиция. Кенеди
разкрива истината за мафията в книгата си „Врагът отвътре“, издадена през 1960 година.
Подготвени са нови законопроекти. Мафиотът от фамилията Дженовезе, Джо Валачи, е
изложен на показ пред телевизионните камери през 1963 година, няколко месеца преди
Далас, с единствената цел да извади наяве тайните на мафията. От гледната точка на
кръстниците това е борба за оцеляване. Те не са имали друг избор, освен да ликвидират
Джон Ф. Кенеди.
Към тези мотиви трябва да се добави и фактът, че когато Карлос Марчело идва на
редовния си отчет в имиграционните служби на 4 април 1961 година, пълният възрастен мъж
с ръст от метър и шейсет е окован с белезници и отвлечен по нареждане на Робърт Ф.
Кенеди. Един самолет на граничната служба го откарва в Гватемала без багаж, само с
джобните му пари. Налага му се да оцелее там и да открие начин тайно да се върне в
Америка. Робърт Ф. Кенеди оправдава този мръсен номер с довода, че за да се спаси от
депортиране в Италия, Карлос Марчело се е сдобил с фалшиво свидетелство за раждане от
властите в Гватемала. Кенеди е отговорил на този блъф, като е наредил да го закарат и да го
оставят точно там.
Към отвличането се добавя и унижение, когато Марчело се връща от Гватемала и Кенеди
му повдига обвинение за измама срещу властите на САЩ за това, че е използвал фалшивото
си рождено свидетелство от Гватемала, за да саботира депортирането си в Италия. Същия
следобед, в който Джон Ф. Кенеди е убит от Осуалд, един съд в Ню Орлиънс излиза с
оневинителна присъда по това обвинение. Преди съдебните заседатели да се оттеглят, за да
гласуват решението си, съдията им е съобщил за покушението срещу президента.
Книгата от 2008 година на историка Кайзър, в която се разглеждат наскоро разсекретените
документи на ФБР, разказва как през 1989 година възрастният Карлос Марчело е излежавал
дълга присъда за застрахователна измама и подкуп на официални лица в затвора в
Тексаркана. През 1989 година Марчело претърпява здравословен инцидент, при който
състоянието му се влошава дотолкова, че в продължение на три дни е в делириум – точно
както Франк Шийран беше изпаднал в делириум през 2002 година, докато отивахме с колата
в Детройт, за да намерим къщата; тогава Франк смесваше преживяванията си с мафията с
тези от войната заради химическите реакции, предизвикани от забавения от лекарствата му
метаболизъм, които бяха отключили съответните спомени в подсъзнанието му. Докато карах
колата, Франк не спираше да говори с тези „химически хора“ за минали събития.
По същия начин, както описва Кайзър на страница 411 (отново броят на дните, прекарани
от Франк в сражения на фронта) от своята книга:
„През 1989 година един невероятен инцидент в затвора в Тексаркана, където Марчело
излежава присъдата си, става причина ФБР да възобнови своето разследване на покушението
срещу Джон Кенеди. На 27 февруари Марчело е приет в лазарета с оплаквания за
световъртеж, аритмия и замайване. През следващите три дни той остава в състояние на
делириум, в което е убеден, че се намира в собствения си дом в Ню Орлиънс, и започва да
говори със санитарите от затворническия лазарет така, все едно са негови доверени
сътрудници от едно време. В разговорите си с тях той обсъжда срещата, която току-що е
провел с Провенцано в Ню Йорк, предлага на хората си да посетят един нощен клуб и говори
за това, че съвсем скоро ще имат повод да празнуват. И в три отделни случая в рамките на два
дни, Марчело отбелязва: „Онзи Кенеди, онзи вечно усмихнат кучи син, ще го оправим в
Далас... Ще оправим онзи Кенеди в Далас“.
Наистина сами искат да ти кажат всичко, Чол.
Когато от ФБР се заемат да го разпитат, Марчело вече е излязъл от състоянието на
делириум и отрича всичко. Но през трите дни на инцидента е говорил специално за „нощен
клуб“ и „празнуване“, посочил е градовете Далас и Ню Йорк и е споменал по име
Провенцано и Кенеди. И не просто кой да е Провенцано, а онзи, с когото се е срещнал в Ню
Йорк – мястото, където се намира ресторант „Монти“ в Бруклин. А за кого знаем, че е бил
собственик на „нощен клуб“ на територията на Марчело – територия, която включва и Далас,
щата Тексас? Макар и други като Сам Джанкана, с които е бил свързан Джак Руби, също да
са имали интереси в Далас, самата територия е била на Марчело. Джак Руби сам е бил
собственик на два нощни клуба в Далас. А никой не е могъл да притежава нощен клуб в
Далас без разрешение и надзор от престъпния бос на града, Джоузеф Чивело, който се е
подчинявал на своя кръстник, Карлос Марчело.
Двамата босове на мафията са били толкова близки помежду си, че през ноември 1957
година кръстникът Карлос Марчело изпраща престъпния бос от Далас, Джоузеф Чивело да
представлява Марчело на срещата в Апалейкин, организирана от Ръсел Буфалино. На
въпросната среща, разбира се, около шейсет кръстници от цялата страна се съветват помежду
си в частен дом в едно малко градче в северната част на щата Ню Йорк. Домът е атакуван при
операция на щатската полиция; арестите и заглавията във вестниците след това
представляват първият случай, когато широката общественост научава за съществуването на
организирана мафия в цялата страна.
Книгата на Кайзър с този „невероятен“ откъс, който разкрива подробности от докладите
на ФБР отпреди деветнайсет години, е публикувана през 2008 година – четири години след
като думите на Франк Шийран разкриват още през 2004 година, че Тони Провенцано, капо от
фамилията Дженовезе, базиран в ресторанта „Монти“ в Бруклин, собственост на фамилията
Дженовезе в Ню Йорк, и още един пълноправен член на мафията от същата престъпна
фамилия са били активни участници в заговора за Далас.
Макар и Кайзър да не споменава за Шийран или за настоящата книга, след като Кайзър
разказва за тези наскоро разсекретени доклади на ФБР, в които се цитира Марчело – макар и
в състояние на делириум – да говори за „среща, която току-що е провел в Ню Йорк“, в
контекста на заговора, за който Марчело говори в множествено число (“ще го оправим в
Далас... Ще оправим онзи Кенеди в Далас“) – вече многократно доказаните твърдения на
Франк Шийран се доказват и от тези секретни доклади на ФБР. Провенцано среща
Провенцано. Франк Шийран е първият, който публично установява пряка връзка между
управляващата комисия на Коза ностра и Далас, посредством активното участие на
фамилията Дженовезе.
На свой ред, признанието на Франк потвърждава „невероятните“ думи на Марчело. Както
и в случая със списъка на заподозрените от досието HOFFEX, Франк потвърждава
достоверността на тези доклади на ФБР и решението на федералните агенти да се отнесат
сериозно към твърденията на Марчело.
Както Франк Шийран и толкова много други ме научиха в подготвителния си курс за
мафията, след като фамилията Дженовезе е постоянен член на комисията на Коза ностра, за
представители на тази фамилия би било невъзможно да участват в нещо толкова значимо
като Далас без одобрение от останалата част от комисията. Пример за това е гласуването на
комисията дали да бъде ликвидиран тогавашният главен прокурор на САЩ Руди Джулиани в
средата на осемдесетте години – при което животът му е бил пощаден със съвсем малка
разлика в гласуването.
Освен това е невъзможно който и да било член на мафията да бъде замесен в покушение в
Далас, щата Тексас, без одобрението на Марчело. Както свидетелства Джо Валачи, нито един
пълноправен член на мафията не може дори да пристъпи на територията на Марчело по
каквато и да било причина, ако не е получил предварително позволение за това.
Някои може да възразят, че Марчело е бил в състояние на делириум. Е, от всички хиляда
или повече гангстери от мафията, които Марчело е познавал лично, подсъзнанието му е
избрало точно името на Провенцано – особено влиятелен мафиот и профсъюзен водач от Ню
Джърси и особено влиятелен член на престъпната фамилия Дженовезе от Ню Йорк, който е
посещавал ресторанта „Монти“ в Бруклин – за да го свърже с Далас; точно както Франк,
който познаваше няколкостотин гангстери от мафията, беше свързал Провенцано с Далас. В
добавка към това Марчело беше говорил и за „нощен клуб“ за очакваното „празнуване“. И
по-важно – тези откровения не са изречени само веднъж, между другото. Повторени са
многократно, все едно Марчело е разговарял със своите доверени сътрудници в Ню Орлиънс.
Общо три пъти за два дни, за заговора е споменато в множествено число. Казаното от
Марчело е било достатъчно да накара ФБР отново да отвори отдавна прекратеното
разследване на Далас през 1989 година. При това във ФБР вече са разполагали със записа от
1981 година, в който Марчело е прекратил разговора за покушението срещу Джон Ф. Кенеди
в своя кабинет.
След като за активното участие на фамилията Дженовезе в заговора вече се знае както от
Франк Шийран, така и от Карлос Марчело, би трябвало да е ясно, че комисията на Коза
ностра е участвала в Далас. Марчело говори за срещата си с Провенцано в Ню Йорк – градът,
където се събира комисията. Фактът, че Марчело е пътувал до Ню Йорк за среща,
автоматично означава, че хората, с които се е срещал там, са се намирали по-високо в
йерархията от него самия.
Освен всичко друго прякото участие на фамилията Дженовезе е напълно логично. Налице
е личен мотив за отмъщение. Фамилията държи да докаже нещо. Все пак именно
пълноправен член на мафията от Харлем, човек от тяхната фамилия – Джо Валачи – наскоро
е разкрил най-дълбоките тайни на мафията и е унижил фамилията Дженовезе по
телевизията.
По думите на Робърт Ф. Кенеди: „благодарение на информацията, получена от Джоузеф
Валачи... вече знаем, че Коза ностра се управлява от комисия и ръководителите на Коза
ностра в повечето големи градове отговарят пред тази комисия... и знаем кои са членовете на
тази комисия днес“.
„Благодарение на информацията, получена от Джоузеф Валачи...“
В очите на другите фамилии мафиотската дисциплина във фамилията Дженовезе явно е
била на безобразно ниско равнище, след като един от собствените им хора е извършил такова
неописуемо предателство. Фамилията Дженовезе е била длъжна да поправи това. Думата
„вендета“ неслучайно е италианска.
Разбира се, аз съм вярващ. Чух с ушите си думите на Франк, подобни на сух лед: „Дори
няма да споменавам за Далас“. В този миг, веднъж завинаги аз повярвах, че мафията е
организирала заговор за убийството на Джон Ф. Кенеди. Всеки друг, който го беше чул да
произнася тези думи по този начин, също щеше да повярва като мен. Както и всеки друг,
готов да повярва на моята дума, с която гарантирам за неговата.
„ПОГЛЕДНИ НАГОРЕ, ЧАРЛС“
Най-голямата снежна буря започна неочаквано и както пее Лина Хорн с оркестъра на Теди
Уилсън, „...сякаш от нищото“.
Бях на вилата ни в ски курорта Сън Вали, щата Айдахо, и гледах мача на „Бронкос“ по
телевизията, когато звънна телефонът. (Тогава номерът ми още беше в указателя.) Обаждаше
се млад мъж, който се представи като Франк Павлико. Името ми прозвуча познато отнякъде.
– Повдигнаха ми обвинение заедно с Били д’Елиа – обясни той. – За пране на пари. Нали
познаваш Били?
– Познавам го – отговорих аз.
– Работя като инвестиционен банкер. Не ми отнеха разрешителното. Това беше едно от
условията на сделката, която сключих с обвинението.
Младият мъж говореше бързо като картечница, все едно беше някой брокер, който се
обажда по домовете на потенциални клиенти, за да се опита да им продаде акции.
– Слушам те – казах аз.
– Свидетелствах срещу него. Аз бях един от онези, които Били искаше да убие. Но вече си
оправихме отношенията.
– Браво.
– Честно, двамата с Били сме много близки. Винаги сме били като семейство. Баща ми и
Ръсел бяха най-добри приятели. Били ме гледаше, когато бях малък. Виках му „чичо Били“.
Понякога още го наричам така.
– Добре.
– Искам да кажа, че двама репортери, един от Филаделфия и един от североизточната част
на щата Пенсилвания, искат да напишат книга за мен, но аз искам ти да я напишеш. Били е
съгласен. Няма да има никакви проблеми с Били. Ще окаже съдействие. Ще помогне. Вече
говорихме за това. Той ще ни помогне. Няма за какво да се тревожиш.
Отговорът ми изненада Франк Павлико:
– Според мен двамата репортери са Мат Бъркбек в североизточната част на Пенсилвания и
Джордж Анастасия във Филаделфия. И двамата са отлични автори. Нямам интерес към този
проект.
Настъпи продължителна пауза. Насладих се на неловкото мълчание на „племенника“ на
Били.
– Как разбра, че са те двамата? – попита ме той, далеч не толкова напористо.
– И двамата пишат за мафията и са отлични професионалисти. Но аз вече не се занимавам
с това. Имам си други проекти.
След като го извадих от равновесие, като назовах по име двамата автори, аз реших да се
възползвам от тази възможност да извадя наяве онова, което младият Франк Павлико се
опитваше да ми продаде в действителност. Вече знаех от полицейски следовател Джо Кофи,
че неговият източник във фамилията Буфалино беше потвърдил, че Франк ми беше казал
истината, както и това, че всички от фамилията Буфалино са прочели книгата. Свързах този
факт с другия, че Били е започнал да сътрудничи на ФБР, и поверително сниших глас, преди
да продължа:
– Освен това знам, че Били вече е потвърдил информацията от самопризнанието на Франк
Шийран. Няма нужда ти да ми го казваш.
Този път настъпи още по-мъртвешка тишина и още по-дълга пауза. Когато Павлико се
съвзе, в гласа му ясно се долавяше разочарование:
– Значи това наистина би било добре за теб, нали?
– Да, би било добре – казах аз.
След като схемата, която беше замислил – да ми продаде потвърждението на Били, – вече
се беше провалила, Павлико продължи със следното доброволно твърдение:
– Това беше първият въпрос, който зададоха от ФБР на Били, когато отидоха да се срещнат
с него – какво се е случило с Хофа. Той им каза да прочетат книгата.
– Франк ми каза истината – отговорих аз. – Все пак не съм го разпитвал само един
следобед, все едно е свидетел в съда. Разполагах с него почти пет години.
– Когато излезе книгата ти – каза ми той, – Били ми я подари и написа вътре: „Понякога
можеш да вярваш на всичко, което прочетеш.“
Една част от мен – католическата част от италиански произход – приветства мисълта за
това, че Били е бил повлиян да започне сътрудничество с ФБР поне в известна степен от
разказа за духовното осъзнаване на Франк Шийран в късните години от живота му, включен
в книгата „Ирландецът“; точно както Франк беше повлиян в духовно отношение от Ръсел,
след като беше видял да го откарват на инвалидния му стол в параклиса в затвора в
Спрингфилд; и по същия начин, както моето всекидневно общуване с Франк ме накара да
паля свещи за него в катедралата „Св. Патрик“ всеки път, когато ходех на гости на майка ми в
Манхатън.
Били беше кръстникът на цялата фамилия Буфалино. Решението му да мине на другата
страна олицетворява последствията от процеса на Лин ДеВекио срещу комисията на Коза
ностра.
Около една година по-късно, на 13 декември 2012 година, Франк Павлико – в ареста в
очакване на началото на друго дело за финансова измама срещу него, заведено в щата Южна
Каролина – се самоуби чрез обесване.
Междувременно Били д’Елиа разкри двама съдии от съда за непълнолетни престъпници
на територията на Буфалино, които бяха влезли в чудовищен конфликт на интереси. Двамата
притежаваха „дял“ от частна институция за задържане за непълнолетни, която получаваше
заплащане от държавата за всеки затворник в нея. За да вкарват повече младежи в затвора,
двамата съдии осъждаха на лишаване на свобода дори обвинените за дребни престъпления
като кражби от магазини. Случаят стигна до коментарното предаване „60 минути“. Двамата
съдии най-вероятно няма да излязат от затвора, докато са живи.
Големия Били беше освободен под гаранция през 2013 година, няколко месеца след
самоубийството на Павлико. Но никога няма да свидетелства срещу двамата останали живи
участници в заговора срещу Хофа, защото Били не е бил замесен в тяхната роля в
операцията: задачата на Чъки О’Брайън да закара Хофа до къщата и тази на Томи Андрета да
се погрижи за тялото. По думите на Франк от 1991 година: „Ако нещо се обърка, знаеш само
какво си направил ти самият. Не можеш да издадеш другите преди теб и другите след теб“.
Ако Били беше изиграл каквато и да било роля в случая с Хофа или в Далас, Франк никога
не ми е казвал за това. Но положението на Били в йерархията означава, че е бил наясно с
всичко, което знае Ръсел.
Франк винаги е бил убеден, че Големия Били беше скрит доносник – сътрудник на ФБР,
когото Лин ДеВекио, майсторът на работата с информатори, би нарекъл „източник“.
Франк беше много близък с боса на мафията в Чикаго, Джоуи Ломбардо, по прякор
Клоуна. В действителност и двамата бяха обвиняеми по гражданския иск за изнудване и
рекет, заведен срещу комисията на Коза ностра – различен от наказателния иск, заведен от
Лин. Списъкът на обвиняемите по гражданския иск, ако можем да си послужим с фразата на
Робърт Ф. Кенеди-младши, е като „телефон указател“ на организираната престъпност. И това
е самата истина. Както вече беше казано, Франк беше един от общо двама души в този
списък, които не са от италиански произход.
Франк и Джоуи Клоуна често говореха по телефона в мое присъствие, така че чувах какво
казва Франк. В такива моменти все едно гледах със собствените си очи доказателството за
съществуването на престъпна конспирация, която обхваща цялата страна. Един ден отивах на
среща в едно издателство на Парк авеню, когато мобилният ми телефон звънна.
– Обади ми се нашият приятел от Чикаго – каза ми Франк. – Според него всички в Чикаго
вече знаят за това, че онзи човек от северната част на щата е скрит доносник. Внимавай
какво говориш пред Били. На него не може да се разчита.
– Стига бе, Франк – отговорих му аз. – Никога не се виждам с Били, когато не съм с теб.
Какво бих могъл да говоря пред него?
– Няма значение, внимавай какво говориш пред Били. Само това искам да ти кажа.
Лично аз виждам ирония на съдбата в това, че по-късно Били мина на страната на ФБР и
започна да им сътрудничи като свидетел, след като беше участвал в престъпен заговор за
убийството на други свидетели на обвинението.
Били винаги беше оглавявал списъка на онези хора, за които си мислех, че подобно на
Лудия шапкар може някой ден да сметнат, че съм прецакал Франк и съм се възползвал от
виновната му съвест, за да превърна една книга за изчистване на репутацията му в
изповедалня за истината. Нима някой може да ме обвинява за това, че до този момент не бях
споменавал за Големия Били?
Във всеки случай това беше книга за Франк, а Франк през цялото време беше мотивиран
от желанието си да се покае и да открие път към духовно изкупление. Признаващият има
нужда от човек, на когото да признае. И аз бях благословен с това, че се озовах на правилното
място в правилния момент, така че да мога да разговарям на четири очи с този син на
семинарист.
Скоро след краткия ми, но вълшебен разговор с бившата мишена на заговор за убийство на
име Франк Павлико, трескаво ми се обади по телефона Долорес, дъщерята на Франк
Шийран. Същата вечер агенти на ФБР от Детройт бяха посетили и трите дъщери, с които
Франк беше запазил близки отношения, в домовете им в щата Пенсилвания. Агентите на
ФБР бяха търсили писмена клетвена декларация, писмо или бележка, аудио- или
видеокасета, каквото и да е, стига да е на запис, който Франк може да е оставил на
съхранение при някоя от тях.
Разказах на Долорес за разговора си с Павлико. Обясних ѝ, че агентите са търсели нещо,
което може да е оставил нейният баща, което да потвърди или да отрече достоверността на
онова, което ми беше признал Франк – нещо, което да е оставил на съхранение при дъщерите
си, ако бъде арестуван.
– Те са длъжни да проверят дали няма да се появи нещо подобно, което може да
дискредитира показанията на новия им ключов свидетел Били.
– Татко никога не се е опитвал да отрече пред нас нещо, което е разказал на теб.
– Знам, но те са длъжни да проверят. Такава им е работата.
Долорес, с която по това време вече бяхме приятели доживот, се разсмя и каза:
– Знаеш ли, ние трите сме посрещнали агентите на ФБР точно така, както отговаря на
разликата във възрастта ни. Мери Ан практически вече беше пораснала, преди татко да
започне да има нещо общо с Ръсел. Мери Ан само дето не е изпекла курабийки за агентите
на ФБР. Аз имах представа за това, което преживя татко с ФБР, и отговорих на въпросите им,
но съвсем официално. А Кони се роди, когато татко вече беше изцяло с Ръсел. Кони дори не
ги е пуснала да влязат в къщата ѝ – държала ги е на верандата, докато говорят с нея.
Разкрещяла им се е, че не пази нищо от татко, казала им е да се обадят на теб и да я оставят
на мира. Тя още не е чела книгата. Единственото, което ми каза за нея, беше следното: „Само
ми кажи, че татко не е убил Франк Синдоне. Той винаги ми е бил симпатичен.“ А аз ѝ
отговорих: „Не, Кони, татко не е убил Франк Синдоне“.
Франк Синдоне, по прякор Баракудата, беше един от четиримата пълноправни членове на
мафията, убити по нареждане на комисията на Коза ностра през 1980 година като наказание
за убийството на Анджело Бруно, извършено без позволение по-рано през същата година.
Тъй като убийството на Бруно е било разглеждано като проява на алчност, Синдоне е бил
оставен мъртъв в една задна уличка с пари, натъпкани в устата му. Ликвидирането на
четиримата пълноправни членове на мафията, които са организирали убийството на
кръстника от Филаделфия, Анджело Бруно, вероятно е било последното проявление на
комисията на Коза ностра като орган на реда в мафията, преди разследването на Лин
ДеВекио да започне да оказва натиск върху нея. За да има управителен съвет, трябва да има
комуникация между неговите членове, а делото на Лин сложи край на това.
На следващия ден след като ми се обади Долорес, ме потърси специален агент Анди Слъс
от офиса на ФБР в Детройт. Искаше записите от разговорите ми с Шийран. Молбата на
агента ме въодушеви. Двамата си поговорихме много приятно. Разказах му какво ми беше
казала Долорес за поведението на трите сестри, когато ги беше посетил, и двамата се
смяхме. Той ме попита дали има нужда да ми изпраща призовка за записите. Отговорих му,
че няма нужда, но ще се радвам да ми изпрати призовка, за да я запазя като сувенир.
Съответно на следващия ден получих призовката, а когато направиха копия от моите записи
и ми ги върнаха, те бяха обозначени според класификацията на ФБР.
Преживяването беше едновременно удовлетворяващо и смиряващо. Както винаги ми
казваше моята майка Каролина ДиМарко Бранд, когато ѝ разказвах някоя хубава новина от
живота си: „Погледни нагоре, Чарлз“. Направих го, и още как.
Опитът ми като служител на реда ми подсказваше, че към момента на разговора с агент
Анди Слъс – за разлика от разговора с полицейски следовател Джо Кофи по случая с Гало,
когато всички сериозни заподозрени вече не бяха между живите – Томи Андрета още
живееше в Лас Вегас, а Чъки О’Брайън във Флорида, така че разследването продължаваше и
никой агент не би могъл да коментира неговия ход. (Точно както Джо Пистоне нямаше право
да коментира текущи разследвания в първата си книга „Дони Браско“ и го направи едва във
втората „Дони Браско: Недовършена работа“, двайсет години по-късно.) Бях особено
внимателен да не пристъпя от другата страна на улицата. Не споменах нито за Големия Били
д’Елиа, нито за Франк Павлико, нито за следовател Джо Кофи. Но преди да затворим
телефона, не можах да се стърпя.
– Няма да те питам какво е предизвикало този интерес към моите записи – казах му аз. –
Просто искам да знаеш, че онзи кучи син никога не ми е бил симпатичен, както и аз на него.
Двамата заедно избухнахме в смях – като двама души, които в крайна сметка бяха на една и
съща страна в цялата „работа“.
Скоро след този съвършен миг последва и срещата в хотел „Льо Паркер Меридиен“ с
Мартин Скорсезе, Робърт Де Ниро и Стив Зейлиън – още един съвършен миг, когато Скорсезе
ме попита за заглавието на онзи малко известен филм, който ме беше накарал да спомена за
„самотния каубой“ Лий Харви Осуалд. Докато се прибирах със самолета в Сън Вали, свързах
заглавието на филма с покушението на Джак Руби срещу Осуалд. Револверът .38 калибър на
Руби беше предизвикал онова гръмко мълчание, което завинаги беше заглушило гласа на
Осуалд.
Когато се върнах в Сън Вали от срещата за филма в Манхатън, на прага ме очакваше пратка
от куриерската служба „ФедЕкс“. Беше DVD с филма „Гръмко мълчание“ от 1961 година на
режисьора Алън Барън, изпратено от Мартин Скорсезе. Какво съкровище. И какъв филм
само – завладяваща криминална история в Ню Йорк от моите младежки години.
Вече всички ключови признания на Франк Шийран са потвърдени: за убийството на
Гало – от очевидката от вестник „Ню Йорк Таймс“ и полицейския следовател Джо Кофи; за
убийството на Хофа, – от Франк Павлико, Били д’Елиа и призовката на ФБР за моите
записи; и най-сетне за Далас като престъпен заговор на комисията на Коза ностра – от
думите на Карлос Марчело в Тексаркана и от участието на Тони Провенцано от името на
фамилията Дженовезе.
Когато послушам съвета на майка си да погледна нагоре, съзнанието ми избира как да
видя Франк Шийран да ми се усмихва от небето. Благодаря му, както съм правил толкова
много пъти. Виждам Ирландеца вечно млад и в униформа. Това е любимият ми образ от
неговия живот: онази снимка, на която е застанал рамо до рамо в Сицилия с Алекс Сийгъл –
младежът, загинал по-късно при Салерно.
Чарлз Бранд
ИРЛАНДЕЦЪТ
ФРАНК ШИЙРАН И КРАЯТ НА ДЖИМИ ХОФА
Американска
Първо издание
Отговорен редактор: Благой Д. Иванов
Коректор: Милена Братованова
Предпечатна подготовка: Надежда Тошева

.
* Франк Синатра и звездите от неговото обкръжение – актьори и певци като Дийн Мартин, Сами Дейвис-младши и други –
са известни с прозвището Rat Pack, буквално „Глутница плъхове“. – Бел. прев.__