thriller Хъмфри Хоксли МИСИЯ ЛОНДОН bg OOoFBTools-2.40 (ExportToFB21) 13.09.2018 92CABAA4-E97D-43C0-8F27-C36DC5318383 1.0 Хъмфри Хоксли МИСИЯ ЛОНДОН Катлийн Полински е агент в спецотдел към ЦРУ, който официално не съществува. Тя самата участва в мисии, които обикновено са извън закона. След поредната ѝ акция - този път в казахстанското посолство, където заварва пет трупа, тя разбира, че по същото време сестра ѝ Сузи е убита в Лондон. Спешно заминава за Англия, без да подозира, че се изправя срещу правителствата на Русия, САЩ и Китай, които подготвят нова подялба на света. Че зад политическите споразумения за мир и сигурност се крият финансовите интереси на руски и западни компании, готови на всичко, за да постигнат целите си. Катлийн тръгва по стъпките на Сузи, която се е добрала до документи, изобличаващи бъдещата коалиция. И се сблъс­ква със серия от убийства, интриги и шокиращи разкрития. Оказва се, че баща ѝ - генерал от войната във Виетнам и по-късно известен адвокат, не е загинал в самолетна катастрофа, а е отвлечен в бивша съветска военна база, която днес се намира в Казахстан. Че майка ѝ не се е самоубила, а е била убита. Екшънът, който се вихри на няколко континента, продължава точно една седмица. Защото на седмия ден в средновековен английски замък държавните глави на 187 страни трябва да подпишат договора за новия световен ред. 1 Събота, 02:10 - Кат, чуваш ли ме? Какво виждаш? Тя приближи слушалката към ухото си. Светлината от уличните лампи пълзеше из сумрачната стая като бледи лунни лъчи над призрачен град. Усети, че ѝ се повдига. Беше преживявала и други нощи като тази, оставили в устата ѝ химичната воня на моргата и спомени, приклещили сърцето ѝ като бодливи тръни. В глухата тишина, малко след два през нощта, тя прекрачи прага на офиса на втория етаж и обгърна с поглед шестте бюра. Пред погледа ѝ се заредиха семейни снимки, чаши за кафе, компютърни монитори. Нито едно отворено чекмедже, нито една зееща вратичка на шкаф, нито един неподреден лист, нищо счупено или пръснато по пода. Нищо не бе докосвано. Единственото необичайно нещо бяха петте трупа. - Кат, кажи какво виждаш! Тя си пое дъх и с неимоверни усилия овладя гласа си. - Две тела от женски пол, млади, на вид азиатки. И двете са с дънки. Едната е облечена с червена блуза, другата - с късо синьо сако. Хванали са се за ръка. Очевидно са се свлекли по стената, след като са застреляни. Цялата стена зад тях е в кръв. - Само те ли са? - Азиатски тип от мъжки пол, слабичък, със синя, за­копчана до горе риза, и разкривени крайници. - Мъртъв ли е? - Да. На съседното бюро, отпуснала глава, се виждаше по- възрастна жена. Дългата ѝ посивяла коса беше вдигната нагоре с шнола. Около шнолата - засъхнала кръв. В дъното на помещението имаше висок прозорец, об­лят в светлината на вашингтонските улични лампи. Прозорецът в другия край гледаше към вътрешния двор - не чак толкова осветен като улицата, но достатъчно, за да разкрие близката канализационна тръба. По стените висяха плакати на хора, отдали се на ваканцията си: някои на ски, други - яхнали коне. Точно в средата беше портретът на президента. В другия край - още картини: на нефтени платформи, на нефтопроводи, плюс карта на света. Зад Кат се намираше вратата, която току-що бе заключила. На нея висеше дъска за съобщения, съдържаща спи­съка с правилата на посолството, схема на пожарните из­ходи и актуална информация. Климатиците бяха изключени. Въздухът бе натежал от влага, която се пропиваше в гърдите ѝ. Ала не въздухът бе това, което ѝ се налагаше да овладее, а собствените си нерви. Убийците бяха изчезнали. Нямаше никакво съмнение. Нощта на петък срещу събота. Значи - разполагаше с цялото време на света. В другия край на просторния офис, близо до красив ста­ринен стенен часовник, килнат на една страна, Кат зърна женски крак, обут във фин чорап, с черна елегантна обувка с висок ток. - В сградата не би трябвало да има никой, нали? - изрече тихо Кат в слушалката. - Излизай! - нареди ѝ Кейдж. - Веднага! Долови неуловимо движение покрай стената - едно бюро по-нататък от мъртвата възрастна служителка. Сграбчи фенерчето като пистолет. Кейдж държеше тя да си вземе оръжие, но ако го беше послушала, нямаше начин да не застреля някого. Единствените оръжия, с които разполагаше, бяха мобилният телефон, прилепен с тиксо за левия ѝ глезен, и фиброскопът. Кат издиша бавно. Движението се оказа проблясване на компютърен екран. Проблесна и отново угасна. - Охраната ли? - попита в слушалката. - Изтегляй се веднага! Забранявам контакт с обектите! През последните два месеца работата на Кат се състое­ше в незаконно проникване в различни посолства - на Китай, Венецуела, Нигерия и къде ли още не, - само че от името на правителството на Съединените американски щати. Точно за настоящата си задача ѝ се бе наложило да потърси Казахстан на картата - оказа се огромно петно между Русия и Китай, пълно с нефт, газ, планини и ски курорти. Офисът, в който се намираше сега, принадлежеше на търговското аташе Алия Рактаева- сигурно това беше жената с изисканите обувки, която лежеше малко по-нататък под бюрото, а мониторът върху него се обагряше във все­възможни цветове. Кат се приближи, дръпна памучната си ръкавица и намъкна на нейно място латексова. Ако искаш да откраднеш някакви тайни, вземи ги направо оттам, където ги крият - обикновено от харддиска на някой компютър в строго охраняван офис. - Кат, защо се бавиш? Тя сведе поглед към Алия Рактаева. Дори падането ѝ бе грациозно - главата ѝ под бюрото, сякаш бе решила да си подремне. Мониторът пред нея просветна и се появи прозорчето за паролата. Кат я набра, а след нея и ПИН-кода, с който Кейдж я бе снабдил. После пъхна петгигабайтова флашка. Компютърът тихичко забръмча. Върху монитора се материализира снимка. Жена, насочила пистолет към главата на някакъв мъж. Вероятно там беше студено. Тя бе облечена с дълго кожено палто, черни ръкавици и пухкава шап­ка, спусната върху ушите ѝ. - Бил, чуваш ли ме? - Разкрита си! Още ли си в сградата? - Да - отвърна Кат, все така съзерцавайки снимката. Фонът представляваше обширна, плоска, заснежена равнина, стигаща чак до хоризонта. Някъде към ръба се мержелееше крило на самолет с фирмен знак, който тя не успя да разпознае. Под крилото беше паркиран джип. Шофьорът бе въоръжен с американски автомат М-16. - Вътре има някой! - Къде? Кат отвори следващата снимка. На нея мъжът вече лежеше мъртъв на земята, а главата му се къпеше в огромна локва кръв. Измъкна флашката, пусна я в найлоново пликче, а от­там в джобчето на панталона си. Извади фиброскопа с висока резолюция и миниатюрни лещи в края. Прекоси стаята, без въобще да поглежда към труповете. Тя не беше висока и беше облечена така, че да изглежда възможно най-несъвместима с идеалите за женска красота. Никакъв грим, тъмната ѝ коса бе късо подстригана, с черна тениска, торбести черни панталони с огромни джобове, плюс чифт контактни лещи, които да крият очи­те ѝ от очните скенери. Тя се просна на пода, изви фиброскопа като закачалка и го пъхна под вратата. Но лещите на очите не ѝ позволява­ха да зърне нищо друго, освен замъгления в зелено кори­дор. А не можеше да ги свали, защото нямаше представа къде са скенерите. - Бил? - Изгубихме охраната. - Къде са? - Нямам представа. Отвори вратата. Коридорът пред нея беше дълъг най- малко шест метра и вероятно вървеше по дължината на цялата сграда. Осветлението беше флуоресцентно, но едната лампа бе изгоряла, другата примигваше. В двата края се виждаха прозорци. Единият гледаше към задния двор, а другият - към улицата. Вратата на офиса се намираше в тясна ниша, която ѝ предоставяше съвсем малко пространство за прикритие. Над главата ѝ се посипаха трески. Тя се спусна напред. Вторият куршум се размаза върху табелката на вратата с името на Рактаева. Изстрелът бе на пълна мощност, без заглушител. Който и да стреляше, значи имаше право да бъде тук. Или просто не разполагаше с време, за да сложи заглушител. Или пък беше откачалник. Кат побягна и спря до друга врата, доста по-близо до стълбите. - Не стреляйте! - провикна се тя с престорен испански акцент. - Аз съм само проклетата чистачка! - Какво става? - изрече Кейдж в ухото ѝ. - Стрелец на първия етаж - прошепна тя. - Неразбрах. Повтори! „Да, бе! Че да ми отнесат главата, когато ми чуят гласа!“ Натисна бравата на вратата. Заключено. Огледа сенките. Виждаше се единствено пространството около вратите от двете ѝ страни. Стрелецът все още не бе стигнал до тук. Но къде бе тогава? Текстовото съобщение в мобилния ѝ телефон бе предварително записано, но този път ѝ трябваше повече време, за да го изпрати, защото ръцете ѝ трепереха, а и стрелецът очевидно я беше видял. Или просто бе доловил движенията ѝ. Третият изстрел попадна толкова близо, че тя го чу как профучава покрай ухото ѝ. През светлината премина сянка. Бавна, самоуверена. Стрелецът го караше спокойно, сякаш усетил, че не разполага с оръжие. Тя се замисли какво да стори, когато той я види. Ако целта му бе да убива, никой не пропускаше удобен изстрел току-така. Обаче Кат въобще не планираше да умира. Баща ѝ бе загинал по насилствен начин и точно заради това тя бе тук сега, така че би било изключително глупаво от нейна страна, ако накрая завърши живота си простреляна като Джон Полински. Тя се изпъна като тетива на лък, но когато светлината от улицата примигна, просветна и веднага след това угасна, тя надника. Не беше стрелецът. В този миг прозорецът се раздрънча. И отново. И отново. Автоматични изстрели в бронирано стъкло. Стрелецът се разсея - беше точно толкова изненадан, колкото и Кат. Тя се опита да го зърне, обаче рязката смяна на светлината не ѝ позволи да различи нищо особено. Прилепи гръб до вратата и плъзна мобилния телефон в джоба си. Стрелецът побягна в другата посока, насочил ду­лото на пистолета си към прозореца. Тя се спусна след него. Той я усети, обърна се рязко и стреля. Пропусна. Тя се хвърли в краката му и уви ръце около коленете му. Той се стовари на пода, но веднага след това се превърна в диво животно - отхвърли я и я запрати към стената. Тя падна. Той скочи на крака. Едва сега осъзна, че си има работа с жена. Облиза устни, разтегна ги бавно в похотлива усмивка и демонстративно захвърли пистолета на пода. От дясното му око през цялата буза по диагонал се спускаше дълбок белег. Косата му беше черна и рошава. Кат долови натрапчивата миризма на силен мъжки дезодорант. Точно в мига, в който той се опита да я срита, тя се претърколи. Кракът му се заби в стената. Той сви пръст и я подкани да се изправи. Очевидно отново се канеше да я срита, преди да се е изправила. Целеше се точно в слаби­ните. Тя се извъртя рязко и кракът му попадна в задника ѝ. Кат отново изгуби равновесие. Той се изхили. - Стига, моля ти се! - изскимтя тя и той се отпусна безгрижно. Тя се стегна и центрира устата му с лакът. Той изръмжа, поклати се и примигна. Кат стовари длан право в носа му и го чу как се пука като яйчена черупка. После го удари отново, този път с две ръце, точно под брадичката. Той падна. Тя грабна оръжието и побягна. Носеше се на зигзаг по коридора. Сви към асансьора, подмина го и се насочи към стълбите, докато накрая между нея и изхода на сградата остана само един завой. Закова се намясто. Все още беше вътре, точно под високия таван на фоайето. - Кейдж! - прошепна в слушалката, но в отговор получи единствено съскащ звук. Обви с ръка дръжката на пистолета - военен, 9-милиметрова „Берета“. Уличният трафик, който се виждаше през опушените стъкла, изглеждаше нормален. Посолството се помещаваше в грозна готическа сграда с множество засводени прозорци и островърхи кулички. Светлината от прожекторите облизваше добре подържаната морава и цветните лехи отвън. После някакво тъм­но петно. След него институтът „Карнеги“, облепен с плакати и други прожектори. По стената пробягна сянка. Краката на Кат се свиха автоматично и тя залепна на пода. Обърна се бавно. Забеляза силуета на стрелеца, намиращ се по средата на стълбището. Стреля веднъж, стиснала пистолета с две ръце, с лакти, опрени на пода. Целеше се в сърцето му, обаче куршумът предпочете перилата на стълбите. Той се отдръпна. - Прекрати стрелбата! - Това беше Кейдж, в слушалките ѝ. Веднага след това се чу прещракване на метал о метал, като куршум, който влиза в цевта. - Какво, по дяволите... - Кат не откъсваше очи от стълбите. Знаеше, че той е по-добър от нея. Ако стоеше тук, щяха да я хванат. Ако не точно в тази секунда, то в следващата. Надигна се и хукна напред, прескочи преградата на входа, стигна до вратата, натисна зеления бутон за отваряне, провери различните нюанси на светлината около себе си, чу включването на охранителната аларма и се втурна наляво към мрака под поредния засводен прозорец. Високо над нея беше уличната лампа, която Кейдж бе прострелял, за да ѝ спаси живота. По улицата премина камион. Беше късничко. По това време тук трафикът беше скромен. Това не бе центърът, а периферията на града - единственото място, където бедните държави можеха да си позволят да поддържат посолства. Вратите се разтвориха. На прага се появи стрелецът. Едната му ръка прикриваше лицето му, но не успяваше да прикрие кръвта, която шуртеше от носа му. Главата му се наклони лекичко, дясната му ръка се плъзна към джоба. Очите му бяха впити точно в нея. Тя стреля два пъти. Той извика нещо на непознат език, свлече се на колене и се претърколи се надолу по стълбището. Кат скочи на крака и взе на спринт цялото разстояние пред входа на сградата, готова за друг изстрел от улицата. Но изстрел така и не последва. И нямаше да дойде, защото ако там изобщо имаше някой, досега да беше стрелял хиляда пъти. Още две улични лампи се оказаха простреляни. Очевидно пак работа на Кейдж. От стената на посолството светеше зелена лампа, осветяваща една странична врата. Малко по-нататък стената завиваше рязко и точно там Кат най-сетне зърна главата на Кейдж, надничащ зад ъгъла. - Не мърдай, ти там! - английски със силен чуждестра­нен акцент. Син работен гащеризон като на първия стрелец. Отново късо подстригана коса. Отново мрачно лице. Обаче този бе опрял пистолета в главата на Кейдж, а ръката бе обгърнала гърлото му. Кат забави крачка, а после се втурна право към тях по пустата улица. Стараеше се да остане в полезрението му, изчаквайки го да вземе решение. Ако убиеше Кейдж, Кат пък щеше да убие него. Ако направеше опит да убие Кат, или Кат, или Кейдж щяха да го убият. Очевидно никога не бе допускал, че тя ще рискува живота на партньора си. Но щом се бе хванал на тази игра, би трябвало да има по-добра преценка. Периферното ѝ зрение долови лекото движение на китката му, засилването на захвата около врата на Кейдж. На­дяваше се, че противникът ще действа по инстинкт - ще нападне нападателя. Остави го да премести оръжието си на косъм разстояние по-далече от главата на Кейдж и стреля. Пръстът ѝ остана върху спусъка в продължение на че­тири последователни изстрела, докато не видя, че стрелецът се свлича на земята. Зелената лампа на посолството разкри кървавите пет­на по стената. Кат бавно свали оръжието. Главата ѝ клюмна. Стисна очи за момент, после ги отвори. Искаше ѝ се сърцето ѝ да престане да тупа така силно. Кейдж измъкна внимателно „Беретата“ от пръстите ѝ. - Благодаря! - прошепна той, докосвайки с пръсти ус­тните ѝ. Ръката му трепереше. Кожата му бе бяла като плат­но. Върна се обратно към трупа и плъзна ръка по гърдите му в търсене на някакви документи. Не откри нищо. - Не! - изрече рязко тя, когато той се изправи. - Трябва да търсиш по-внимателно! Кейдж се отдръпна и потърка лицето си. Изглеждаше изтощен, но и любопитен. Кат приклекна до трупа. Затвори очи и пъхна ръка под ризата му. Усети грубите му косми върху дланта си. Прокара пръсти по гърдите, по гънките на врата, по слабините, по бедрата. Всичко все още беше топло. Долови мириса на потта му. В гърлото ѝ се надигна отвращение, но тя се стегна и се овладя. Извади ръка. Цялата трепереше, но не възнамеряваше да спре. Отвори устата на мъртвеца и заопипва. Вътрешната страна на бузите, небцето. Отново небцето. Струваше си да пробва пак. Самата тя често бе крила разни неща там. Нищо. - Насам! - изрече тихо и поведе Кейдж към централния вход на сградата. Трупът на първия стрелец лежеше все така с глава вър­ху стълбите. Кат разтвори рязко челюстта и го намери - точно там, залепено за небцето в устата. Миниатюрен метален предмет, плосък, увит в защитно найлоново фолио. - Никога не е излишно да си наясно за какво дават живота си разни хора - отбеляза безизразно тя, преди да го пусне в джоба си. Издърпа ръкавицата си. Ръката ѝ бе подгизнала от кръв. Озърна се. Забеляза локвичка от последния дъжд, в която плуваха листа. Изплакна ръката си в мръсната вода. Уличната мръсотия беше за предпочитане пред кръвта на един труп. Иззад ъгъла се появи черна лимузина „ Линкълн“. Кат тръгна в противоположната посока. - Насам! - подвикна ѝ Кейдж. - Много дискретно, няма що! - сопна му се тя и про­дължи напред. Кейдж хукна след нея и хвана ръката ѝ. Колата спря точно до него. - Влизай! - отсече безапелационно той. Кат се поколеба, после влезе. Вратите се затвориха. Кейдж започна: - Кат... - Стига! - прекъсна го тя. - Току-що убих двама души. Остави ме за малко на мира, става ли? Няколко пресечки но-нататък дочу полицейска сирена. Смъкна тъмната си перука, тръсна глава и прокара пръсти през късата си руса коса. 2 Събота, 03:06 Колата ги остави пред апартамента на Кат на ъгъла на „Олив“ и 29-а улица в Джорджтаун. Жилището ѝ бе разположено на приземния етаж в скъпа сграда и изискан квартал, благодарение на попечителския фонд, останал ѝ след смъртта на баща ѝ. Стаите бяха големи, с високи тавани, а на прозорците висяха стилни дантелени завеси в различни цветове. Кат бе решила да раздели предното помещение с параван в корейски стил. В едната част бе поставила ниско диванче с бяла тапицерия, телевизор, стереоуредба и цяла купчина книжки с меки корици. Другата част представляваше работното ѝ пространство - огромна маса, простираща се по цялата дължина на стаята, върху която се редяха два компютъра, един лаптоп, различни ръководства за софтуер и всякакви други устройства. Кат се насочи към кухнята, отвори хладилника, извади две бутилки бира и подхвърли едната на Кейдж, който я следваше по петите. - Очевид но знаеш неща, които аз не знам - изрече тя. - Ще бъдеш ли така любезен да ги споделиш с мен? - Все още се опитвам да ги подредя. - Замълча за миг и добави: - Надявам се, че те ще се оправят. - Искаш да кажеш, че ще разчистят след нас? - изгледа го с присвити очи тя, потрепвайки с пръст по кухненския барплот. Другата ѝ ръка опипа джъмпера в джоба ѝ. Кейдж отлепи гръб от стената, приближи се до нея и измъкна бутилката от потропващата ѝ с пръст ръка. Без да се замисля, тя постави ръка върху неговата. Кейдж беше висок, с изящно лице, което под определен ъгъл на светлината издаваше азиатски черти. Движенията му бяха меки, спокойни, сякаш отдавна бе постигнал вътрешния мир, за който тя така жадуваше. - Защо не взема да приготвя кафе, а? - попита той. - Става - кимна тя. - Няма да се бавя. Насочи се към банята, която се намираше точно до спал­нята. Френските прозорци отвеждаха към обширна тераса, потънала в лятна зеленина. Кат пусна водата, за да прикрие звука от движенията си. Извади джъмп драйва и го постави на поличката до сешоара си. После вдигна задния капак на мобилния си телефон и извади оттам СИМ-картата. Модулът за идентификация на абоната на телефона беше колкото половин пощенска марка, но всъщност предс­тавляваше умален компютър, в състояние да съхранява огромни количества информация. Правителствените агенции разполагаха с хиляди начини за съхранение на данни даже в по-малки пространства, например на връхчето на топлийка. Обаче Кат предпочиташе да не разчита на тях. В крайна сметка, ако човек се нуждае от СИМ-карта, може просто да си купи. Не ѝ се налагаше да ги пита. Сега тя размени СИМ-картата с друга, неизползвана, свърза я с инфрачервения порт на джъмпера, включи телефона на приемане и покри всичко това с една хавлиена кърпа. Всеки път, когато проникваше с взлом в поредното по­солство, извършваше точно тази манипулация - нещо като застраховка срещу Кейдж. Преди три години, точно в навечерието на нейния двадесет и първи рожден ден, тя бе арестувана за нелегално интернет хакерство. Обаче правителството, което никога не пропускаше особените талан­ти, веднага ѝ предложи сделка. Налагаше се в продълже­ние на пет години да работи под ръководството на Бил Кейдж за един специален отдел във Вътрешна сигурност, наречен Федерална агенция за сигурност. Ако си вършеше работата добре, щяха да ѝ свалят обвиненията. Поне така ѝ бяха обещали. Ако нещо обаче се издънеше или пък откажеше да изпълни заповед, веднага щяха да я тикнат в затвора. Кат се бе съгласила. И тогава Кейдж я обучи да про­никва в базата данни на чуждестранните посолства, а по­някога дори и в самите сгради. След всяка подобна операция Кат копираше откраднатата информация, за да я из­ползва като застраховка, в случай че Кейдж или неговите началници решат да ѝ погодят някакъв номер. Сега разполагаше и с джъмпера, и със СИМ-картата от устата на мъртвеца. Нещо ѝ подсказваше, че двете съ­държат една и съща информация. Все пак нали именно този човек я бе копирал първи, само че не е знаел как да изтрие файла от хардциска. А ето че после се бе появила тя и също я бе копирала. Или поне част от нея. Когато мъничката червена лампичка ѝ подсказа, че прех­върлянето е приключило, тя повтори същия процес и със СИМ-картата на мъртвеца. Щом приключи и с нея, прове­ри данните от екрана на телефона си и отново зърна сним­ките на жената с пистолета и на мъжа, паднал на земята. Второто копие бе подложено на същата процедура. Да, данните действително бяха едни и същи. Сега разполагаше с два оригинала за Кейдж и две копия за себе си, всяко от тях в найлоново фолио, а после в самозалепващ се, водоустойчив полиетилен. Прилепи го към тила на вра­та си, а другото пъхна в джоба на панталоните си. Усети аромата на прясно сварено кафе. Кейдж вече седеше на един от високите столове до барплота и я чакаше. - Бил, по-добре се прибирай вкъщи. Искам да остана сама. Той се отдръпна назад, усетил, че ѝ е необходимо лично пространство. - Сигурна ли си? - Вечерта не беше от лесните - отбеляза тя и побърза да лепне върху лицето си мила усмивка. - Знаеш ме каква съм - не ме бива много по споделянето на емоции. А мисля, че и за теб не беше лесно, за малко да ти пръснат главата. - Все пак смятам, че за теб ще е по-добре, ако остана - отвърна колебливо той. - Не е хубаво в такъв момент да си сама. - Точно от това се нуждая! - изрече тя, като този път не успя да сподави стоманената нотка в гласа си. После пъх­на ръка в джоба си и извади оттам джъмп драйва и СИМ- картата. Постави ги в ръката на Кейдж, а той рече: - Справи се добре. Задължен съм ти. Всъщност, всички сме ти задължени. Вместо да отговори, тя предпочете да го изпрати до вратата. Точно преди да излезе, тя го спря с думите: - Бил, всъщност ти добре ли си? Искам да кажа... Защо не вземеш да се обадиш на Сали или на някой друг? Да поговориш с някого? Кейдж се подпря на касата на вратата и промърмори: - Сали е в Египет. Пол също е с нея. Ще отсъстват две седмици. Но все пак ти благодаря за загрижеността. Кат се приближи до него, надигна се на пръсти и го целуна по бузата. - Ще се оправиш, нали? - прошепна тя. - Естествено. И аз ще се оправя, и ти ще се оправиш. Така сме устроени ние с теб. Обади ми се, когато ти се прииска да изпиеш онова кафе с някого! Кат забеляза, че черната лимузина вече го очаква. За­беляза и няколко мъже, които оглеждаха улицата. Той влезе в колата и ѝ помаха, сякаш току-що я беше оставил от окъсняла среща. 3 Събота, 04:32 Кат бе израснала в онази част от Вашингтон, където ухаеше на богатство, скъпи вина и власт. Но там, където сега отиваше, царяха насилие, наркотици и мизерия. Таксито я остави пред баптистка църква със счупени прозорци. От отсрещната страна на улицата, точно пред отдавна затворен магазин за спиртни напитки, шестима съмнителни типове плъзнаха погледи от Кат към задница­та на таксито и обратно. Единият от тях запали цигара и хвърли изгорялата клечка кибрит във въздуха. Иначе тотална пустота - никаква кола. Нищичко. Двама от типовете се отделиха от групичката и се приб­лижиха до бордюра на тротоара. Внезапният порив на вятъра довя аромата на сладък наркотик. - Какво търсиш на Дикс Стрийт? Кат не отговори. - Отвори уста, момиче! Брато ли си, или не? Покажи малко уважение, де! Тя не се обърна. Продължи спокойно по улицата. Когато я проследиха с погледи накъде се е запътила, типовете се отказаха да я задяват. Поставени на всяко друго място, ниските къщички с гра­динки и оградки, редящи се една след друга, биха изглежда­ли като извадени направо от лъскавите корици на американската мечта. Тук обаче не се бе получило така - не че някой се бе надявал да стане. Десет къщи по-надолу Кат открехна портичката на градинката и влезе. Предният прозорец на къщата беше напукан, а стъклото - запечатано с тиксо. На вратата висеше катинар. По тревата наоколо се въргаляха ку­тийки от бира и фасове. Кат почука на прозореца, а после заобиколи. В задната част на къщичката светна лампа. На стената висеше баскетболен кош. До страничната ограда ле­жеше подгизнал от дьждовната вода матрак. Кат пристъпи в петното от светлина, което хвърляше лампата. Вратата бе отворена от висок чернокож мъж с огромни рамене и широко ококорени от изумление очи. Нямаше ни­то панталон, нито риза - само хавлия, увита около кръста. Иззад раменете му надничаше чернокожа жена, тънка като фиданка, с разрошена, провиснала до раменете коса, увита в чаршаф. Очите ѝ се приковаха в Кат, сякаш да я предуп­редят, че не възнамерява да си тръгне, но и да я успокоят, че няма да пречи. - Как си, Ем? - попита меко Кат. - Добре съм - отговори той. Дари устата ѝ със сочна целувка, обгърнал нежно главата ѝ с големите си ръце. Ухаеше на хашиш. Върху кожата му се усещаше миризмата на друга жена. Някога двамата бяха любовници, а Кат бе превърнала къщичката на Дикс Стрийт в свой дом. А после, точно как­то неочаквано се появи, така и изчезна. И оттогава насам не бе зървала Мерцедес Вендета. - Много лошо момиче си ти - отбеляза той, въвеждай­ки я в къщата. - Изчезна яко дим, а аз се притесних за теб. Стаята не се беше променила от последния път, когато я видя. Чаршафите си бяха все така изпомачкани, все съ­щото влажно петно на тавана, все същите огледана на вратите на гардероба и на банята. Вендета се приведе и вдигна от пода дънките, бикините и блузката на другата жена. Хавлията около кръста му се отметна и Кат забеляза познатия белег от куршум върху дясното му бедро. - След като замина, една сутрин се появиха двама ду­ши и задаваха въпроси. За теб. Правителствени хора. - Какво те питаха? - Дали си била тук. Показаха ми твоя снимка. Огледаха. Постави дрехите на един стол. - Това беше много отдавна - промърмори замислено Кат. - Липсвах ли ти? - Ти беше много добра за моя живот. Кат се повдигна на пръсти, целуна го, а после докосна нежно белега от нож точно под лявото му око. - Благодаря ти, Ем! Благодаря ти, че те има! Кат така и не бе научила истинското му име. Той си бе избрал името Мерцедес, защото това беше любимата му марка кола, и въобще не му пукаше, че името бе всъщност женско, испанско. А второто име, Вендета, за него бе своебразно предупреждение към всеки, който се осмели да му пресече пътя. Иначе Мерцедес Вендета бе дребен мошеник. Някога баща му застрелял майка му, а после сам лапнал дулото. Мъртвите роднини бяха едно от нещата, които двамата с Кат споделяха. Кат извади копието от СИМ-картата, скрито в джоба ѝ, подаде му го и рече: - Имам нужда от помощта ти. Сложи това някъде, където никой няма да го намери! Вендета се втренчи в лицето ѝ: - А ти добре ли си? - Ако някой отново дойде тук и пита за мен, а ти не си ме чувал, предай го на сестра ми Сузи, става ли? - Тя върна ли се? Мислех си, че беше избягала от теб. Кат извади от джоба си визитна картичка с два теле­фонни номера. - Горе е моят номер, долу е на Сузи. А Сузи е в Англия. Разбра ли? В деня, в който Сузи избяга в Англия, Кат измина петнадесетте километра от Джорджтаун до Дикс Стрийт и от­кри Вендета. Това беше преди четири години, малко след като бе навършила деветнадесет. И Сузи, и Кат си бяха откачалки, но всяка по свой начин. Сузи беше десет години по-голяма и Кат знаеше, че колкото и да се старае, никога няма да заприлича на нея. Кат беше непокорната, Сузи - тихата. Кат беше дива, Сузи - сдържана. Сузи беше фина и елегантна дама, Кат - уличен побойник. На Кат ѝ трябваше доста време, докато прости на по-голямата си сестра това, че замина за Анг­лия. И докато се опитваше да го постигне, живееше на Дикс Стрийт - богато бяло момиче в леглото на черен гангстер, на място, където всички наоколо имаха или мъртви, или избягали роднини. Тук ѝ беше добре. Никой не очакваше нищо от нея. Мобилният ѝ телефон завибрира. Вендета ѝ направи знак с ръка да не го включва и обясни: - Имат си специални хора и слушат всичко, което правя. Кат кимна. Трябваше да се досети. Между двамата се настани мълчание. Работата бе свършена прекалено бър­зо, а толкова много неща останаха за казване. Кат реши да погледне екрана, за да провери кой я търси. Никакъв номер. Приседна на леглото му, а той се отпусна до нея. Тя пое ръката му и прошепна: - Ем, нали си убивал хора? Вендета я погледна в очите. Лицата им бяха само на милиметри разстояние едно от друго. После отговори, все така тихо: - Беше отдавна. - И какво е усещането? - Зависи. Веднъж си беше просто ей така, от жесто­кост. И това още ме изяжда отвътре. Друг път е било само­отбрана. Но дори и тогава не е добре. По-добре да не беше ставало. - Аз го направих... ей така. - О, за първи път, значи? Някой се опита да те убие ли? - Да. Мен и един човек. Вендета стисна лекичко ръката ѝ и рече: - Въобще не си пиши вина, да го знаеш от мен! Всичко ще бъде наред! Кат се изправи и изпъна блузата си. И попита: - Може ли да... така де... някой път да ти звънна? Или да намина да се видим? - Винаги ще бъда тук за теб! Тя посочи към СИМ-картата в ръката му и добави: - Пази добре това нещо, разбра ли ме? Той кимна, но не се изправи от леглото. Кат се изпрати сама. 4 Събота, 05:58 Дикс Стрийт се къпеше в маранята на ранното утро. Кат се насочи към кръстовището. Момче­тата пред магазина за спиртни напитки се бяха изпарили нанякъде. Точно срещу баптистката църква има­ше стоянка за таксита. Колата, която се насочи към нея, беше с напукано предно стъкло и вонеше на уиски. Съобщи на шофьора адреса и погледна мобилния си телефон - откри ново съобщение: „Кат, обажда се Шарлот. Обади ми се! Изпратих ти имейл. Обичам те!“ Всъщност беше Сузи, само че тя, след като се премести в Англия, започна да се нарича Шарлот, или по-точно - Шарлот Елизабет Томас. С всичките му там документи, кредитни карти и останалото. Откакто се случи онази тра­гедия с родителите им, Сузи държеше да се преструва, че не знае коя е. Мобилният телефон на Кат бе програмиран като състезателен кон - обработваше видеоданни, транзакции с кре­дитни карти, имаше достъп до интернет, разпознаваше пръстови отпечатъци. Но сигналът тук не бе достатъчен за бързо влизане в имейла на Сузи. Докато Кат успее да го прочете, вече бяха навлезли в Джорджтаун и караха по аве­ню „Масачузетс“. Кат, моля те, обади ми се! Касае се за Проект „Мир“. Нуждая се от помощта ти. Непрекъснато мисля за теб, особено когато се налага да бъда една крачка напред. През последните четири години, след мама и татко. Спомняш ли си как татко веднъж ни каза, че под претекст че ни защитават, всъщност създават полицейски държави? Всичко е свързано! Тази вечер всичко ще стане ясно! По челото на Кат избиха ситни капчици пот. Съобще­нието на Сузи звучеше адски странно. Какво иска да каже с това, че е на крачка пред нея? „Какво става, Сузи? Ти не си от хората, които се шашват лесно! “ Напоследък Проект „Мир“ беше любимата тема на всички медии. Това всъщност бе популярната фраза за споразумението, наречено Коалиция за мир и сигурност, чие­то подписване предстоеше съвсем скоро. Целта му бе да подсигури енергийните доставки на света, а основните иг­рачи в него бяха Съединените щати, Китай и Русия. Голя­ма част от нелегалните прониквания на Кат в различните посолства бяха пряко свързани с този проект. Таксито тъкмо се канеше да пресече Рок Крийк в сър­цето на Джорджтаун. Кат помоли шофьора да спре, излезе и тръгна пеш към апартамента си. По пътя реши да набере Сузи, обаче попадна на телефонен секретар. „Обажда се Кат - каза тя в телефона. - Във Вашингтон е малко след шест сутринта.“ Когато се прибра вкъщи, отново опита да се свърже. След три иззвънявания до нея достигна мъжки глас. Тя из­рече тихо: - Извинявайте, грешка. - Кат, ти ли си? - Нейт? Нейт Сейър някога работеше за баща ѝ. А след като той умря, Нейт си намери работа в Държавния департа­мент и сега беше в посолството на САЩ в Лондон. Двете със сестра ѝ никога не го бяха харесвали. - Защо се обаждаш от мобилния на Сузи? Къде е сестра ми? - Сузи е... Стана произшествие. Тя е мъртва. - Произшествие ли? Какво по-точно? - извика Кат и погледът ѝ автоматично се насочи към снимката върху шкафчето до леглото ѝ. Там бяха четиримата: мама, татко, кака Сузи и малката Кат. А сега Нейт ѝ казваше, че тя е единствената, останала жива от всички тях. - Все още се опитваме да разберем... - Нейт, за какво произшествие става дума? - И ние току-що разбрахме. Съжалявам, Кат, наистина! - О, я стига! - сряза го тя и веднага след това се опита да овладее гласа си. - Нейт, кажи ми истината! - Винаги можеш да разчиташ на нас двамата с Нанси! - отново отбягна отговора той. - От кола ли е ударена? Или някаква престрелка по пъ­тя? - Все още не знаем. Даже нямахме представа, че тя е в Лондон. Живеела е под фалшива самоличност. - Обаче разполагаш с телефона ѝ, така ли? - Посолството беше уведомено за смъртта на амери­канска гражданка. Аз поех случая. Името на жертвата бе­ше Шарлот Томас. Оказа се обаче, че е Сузи. Двамата с Нанси познаваме Сузи от бебе. Тя е единствената ти сестра. Защо не ни предоставиш малко време и ние да потъгуваме и да се почувстваме объркани? Кат вдигна очи от снимката на нощното си шкафче. Цялото ѝ лице беше плувнало в сълзи. Погледът ѝ бе замъглен. В следващия миг тя запокити снимката към стената. Рамката се счупи и по пода се разхвърчаха парчета стъкло. - Какво става? - попита я Сейър. - Сама ли си? - Добре съм. Идвам при вас! - Няма смисъл! Стой там, където си! Ще накарам Нанси да ти се обади! Пази си силите за по-късно! Ние ще дойдем при теб! Ще доведем и Сузи! 5 Събота, 21:17 Преди да отлети за Лондон, помоли Кейдж да я снабди с нов мобилен телефон с шестцифрен код, чиято цифрова последователност се менеше на всеки тридесет секунди. А после самият той я бе откарал до летище „Дълес“. Когато се приземиха на лондонското летище, Кат реши да използва новия си телефон за първи път - за да се свърже с Вендета и да го уведоми за новия си номер. Когато му съобщи, че Сузи е мъртва, а тя самата е в Англия, за да проучи нещата, той замълча за момент, а после отбеляза: - Постъпваш правилно, момиче. Ако човек като теб не направи нищо във времена като тези, със сигурност също ще завърши мъртъв. Поободрена от думите му, тя се нареди на опашката за емиграционен контрол. - Кат! Катлийн Полински! Насам! - Гласът ѝ бе поз­нат. Някъде много отдавна, от далечното минало. И всъщност би трябвало да го очаква. Облечена в масленозелен вълнен костюм, Нанси Сейър ѝ помаха с бяла копринена кърпичка, за да привлече вниманието ѝ. Нанси бе кръстница на Кат и съпруга на Нейт Сейър. Кат знаеше, че щом Нанси е наблизо, всичко се нарежда добре и дори и лошото често става добро. Кръстни­цата ѝ бе висока почти колкото нея, с посребряваща руса коса, завързана благоразумно отзад, и с кожа, опъната уме­ло по скулите на лицето, които изглеждаха като полирано дърво. Един митнически служител се приближи, освободи въ­жето пред опашката и покани Кат да премине. Нанси я докосна по бузата и промълви: - Бедното ми дете! После я прегърна и Кат веднага долови уханието на своята кръстница, познато ѝ още от детството, опитвайки се да пребори сълзите, напиращи в очите ѝ. Двете се загле­даха една в друга и сякаш доловила въпроса на момичето, Нанси кимна тъжно: - Много съжалявам, Кат! Първо родителите ти, а сега и това! - Вярно ли е? Кажи ми! - Да, вярно е - кимна Нанси и в очите ѝ също проблес­наха сълзи. - Как се е случило? - Не знам точно. Нейт е все още в полицията. Най-доб­ре е да изчакаме. - Окей! - Кат усети, че мъката ѝ се измества от все по-нарастващ гняв. Отдръпна се и се обърна към опашката, която се виеше пред гишето за емиграционен контрол. - Не се тревожи за формалностите - побърза да я успо­кои кръстницата ѝ. - Нейт се погрижи за всичко - митни­чески документи, емиграционни служби, всичко. Колата вече ни чака. - Не искам Нейт да... - Няма проблеми - прекъсна я Нанси. - Ще бъдем са­мо двете. - Първото, което искам да направя, е да отида в апартамента на Сузи! Сузи бе преустроила един някогашен склад за лодки в живописно жилище. Прозорците се възправяха от пода чак до тавана, а от обширната тераса на втория етаж се разкриваше прекрасна панорама към реката. Централният вход отвеждаше към залата за фитнес и гаража на приземния етаж, където Сузи бе паркирала сребристия си мерцедес. В другия край на гаража имаше врата, от която се виеше стълба, отвеждаща към жилищната зона на къщата. Когато Кат и Нанси стигнаха до дома на Сузи, установиха, че вятърът е утихнал. В притъмняващото след продължителния вечерен сумрак небе светеше единствено ог- ромната луна. Нощта като че ли се очертаваше по-топла от деня. - Представи си само! Сузи е живяла тук толкова време, без въобще да ни се обади! - отбеляза Нанси. После приседна на голямата маса в трапезарията, за да остави Кат насаме с мислите ѝ, докато обикаля и оглежда. Спалнята бе просторна и светла. Юрганът, застлан върху леглото, беше на същите щампи със слончета, които Сузи предпочиташе и у дома, в годините преди пристигането си в Англия. Върху тоалетката бе подредена колекция от пор­целанови прасенца и миниатюрни раклички, които, както Кат скоро установи, съдържаха бижутата на сестра ѝ. Някои от тях веднага позна, например пеперудата брошка на майка им, толкова крещящо безвкусна, че нито едно от двете момичета не се навиваше да я носи. Втората спалня Сузи бе превърнала в кабинет - с традиционната библиотека от пода до тавана, с настолен ком­пютър и изглед към кокетна малка градинка и стената на съседната къща. Кат се провикна към Нанси: - Ще си взема душ, става ли? - Разбира се! - отвърна отдолу кръстницата ѝ. - Аз ще приготвя нещичко. - Кафето би било достатъчно. Нанси отказваше да ѝ съобщи каквото и да било и Кат установи, че засега се намира все още в задънена улица. Но реши, че най-добрият ход на този етап е да запази спокойствие, все едно нищо не се е случило. Дръпна завесата около ваната и стъпи вътре, за да си вземе душ. Видя, че Сузи е използвала ароматизиран са­пун. Петната от предишната пяна все още си стояха засъхнали по калъпа, а на стената до сапунерката личаха пръските от вода. Хавлиената кърпа, украсена с вездесъщите слончета, бе метната набързо през закачалката. Кат пусна водата и я остави да облее лицето ѝ. Затвори очи, но пред вътрешния ѝ поглед автоматично изплува об­разът на човека, който се опита да я убие в коридора на казахстанското посолство във Вашингтон. Усети, че се за­дъхва. Коленете ѝ омекнаха. Знаеше, че физическата реакция от стреса все някога ще настъпи, но не очакваше, че ще се случи точно сега. В пространството между ваната и вратата на банята зърна два чифта сандали на сестра си. Едните бяха сламени, от Хавайските острови, а другите - традиционни, гумени. На облегалката на стола в спалнята видя метнати тениска, дънки и чифт бели бикини. От прозореца се разкриваше изглед към реката, окъпана в лунна светлина. Кат пусна щорите и в стаята изведнъж се настани хлад. Стори ѝ се, че някой опира в плешките ѝ нещо много студено, като острие на нож. - Кат, добре ли си? - дочу тя гласа на кръстницата си от другата страна на вратата. - Да, няма проблеми - отговори Кат. Насочи се отново към банята и забеляза снимка на Сузи сред огромна група от хора, застанали пред Бъкингамс- кия дворец. Десетина лица, нито едно от които не ѝ беше познато. Извади мобилния си телефон, провери какво дават по Си Ен Ен, после провери най-новото от уебстраницата на вестник „ Уошингтьн поуст”. Засега нищо относно казахстанското посолство. Очевидно Кейдж си е свършил добре работата. Когато отвори вратата на спалнята, до нея достигна при­ятният аромат на прясно сварено кафе. А докато слизаше по стълбите, долови и друг, по-сладникав аромат - на увяхващи цветя. Завари Нанси до масата в кухнята. - Вече изглеждаш по-добре - отбеляза кръстницата ѝ. - Полицията... - Всичко е наред. Вече идваха - отговори Нанси с тон, сякаш съобщаваше, че електротехникът вече е наминал и е оправил крушката в коридора. - Нейт беше сигурен, че ще искаш да дойдеш първо тук, затова направи всичко въз- можно полицията да освободи апартамента навреме. Кат забеляза, че на пода до камината има огромна ваза с цветя, и разбра откъде е идвал сладникавият аромат. Как­то и можеше да се очаква, бяха орхидеи - любимите цветя на Сузи. Вдигна вазата, изля мръсната вода в мивката, а после изхвърли цветята в коша за боклук. През цялото това време Нанси не помръдна нито крачка. Стоеше до масата с чаша кафе в ръка и я наблюдаваше мълчаливо. По едно време отрони: - Нейт ни очаква в болницата. - Искаш да кажеш в моргата, нали? - Всъщност да. Когато приключиш там, можеш да дой­деш да преспиш у дома. Приготвила съм ти легло и... - Честно казано, точно сега не ми се ще да имам вземане-даване с чичо Нейт. Нали знаеш... общуването между двама ни не е от лесните. - Да, понякога с Нейт се общува малко трудно, но ина­че е добър човек - отбеляза Нанси и се опита да се усмих­не. - А точно в този момент ти се нуждаеш от добри хора около себе си. - Просто искам да остана насаме със Сузи - промълви Кат. - И Нейт така каза. Точно затова се постара да докара тялото ѝ в Лондон колкото е възможно по-скоро. - Да докара ли? Откъде да го докара? 6 Събота, 23:15 Кат пристъпи прага на моргата и двамата с Нейт Сейър се спогледаха. Той направи няколко крачки към нея с ръце, разтворени за прегръдка, но нещо му подсказа, че прегръдката му не е особено желана. - Здрасти, Нейт - промърмори тя. - Кат, направо не знам какво да ти кажа... - изпелтечи сконфузено той и се опита да се усмихне. После отпусна безпомощно ръце встрани. - Къде е полицията? И какво правиш ти тук? - Ще дойдат всеки момент - отговори той и посочи към коридора зад гърба ѝ. - Тъкмо подготвят бумащината. Като нейна сестра се налага да подпишеш някои документи. Кат плъзна поглед из студеното, неприветливо помещение. Върху светещия екран на стената зърна рентгеновата снимка на зъбите на Сузи и преглътна тежко. Напра­ви още няколко крачки напред и автоматичната врата зад нея се хлопна. Върху стоманените вратички на шкафовете за трупове край стената играеше разкривеното отражение на Нейт. - Как е починала? - От полицията ще те осведомят. Тя си пое дълбоко дъх, после пак преглътна. Въздухът тук бе натежал от химикали, влага и бруталната воня на смърт. - Сузи е, нали? Няма грешка? Нейт кимна и рече: - Вече проверих. Кат докосна ръката му: - Нейт, преди да дойде полицията, би ли имал нещо против да ме оставиш няколко минути насаме с нея? - Тук не е място, където е добре да оставаш сама. - За мен е по-добре да съм сама. Сейър свъси вежди. - Добре де - кимна накрая той. - Ако имаш нужда от мен, ще бъда отвън, с Нанси. Тя го изгледа как излиза от моргата. А после видя и Нанси, която се появи като че ли отникъде, хвана съпруга си под ръка и го отведе максимално далече от момичето. За части от секундата на Кат ѝ се прииска да са напра­вили грешка, да са сбъркали самоличността на Сузи и трупът под чаршафа да се окаже на друга жена. Затвори очи, хвана ръба на чаршафа и го дръпна надолу. Но не мъничко, а целия, само с едно отривисто движение. Смачка го в ръката си и допря меката му повърхност до лицето си. За починалите често се говореше, че изглеждали спо­койни в смъртта си. Някой очевидно се бе погрижил добре за Сузи, защото тя изглеждаше точно така. Кръвта се бе оттеглила отдавна от лицето ѝ. Безжизнените ѝ очи се взираха невиждащо в Кат, устните ѝ бяха леко притворени. Очевидно съвсем наскоро си бе правила прическа - в късата ѝ, стилно подстригана коса проблясваха по-тъмни кичури. Кат имаше усещането, че наблюдава собственото си мъртвешко лице. Разликата им може и да беше цели десет години, обаче те двете си приличаха толкова много, че хората често ги бъркаха. Самата Сузи нямаше нищо против да я вземат за Кат, особено след като прехвърли тридесетте. Сега Кат се опита да си представи как изглеждаше сестра ѝ много отдавна, например преди двадесет години, но колкото и назад да отиваше, виждаше все същото - милото, спокойно, уверено лице на голямата ѝ сестра, която се грижи за малката си сестричка. Забеляза, че десният крак на Сузи е леко присвит, а от палеца му виси етикет. Забеляза и убожданията от игла по врата и слабините - местата, откъдето са извлекли кръвта. Левият ѝ крак бе изпънат като струна, както и ръцете до тялото ѝ. Пръстите ѝ все още бяха изцапани с мастилото, с което са ѝ вземали отпечатъци. Кат вдигна дясната ръка на Сузи и я постави върху бу­зата си. Веднага усети мъртвешкия хлад на пръстите. Върху рамото ѝ се виждаше участък обгоряла кожа. Пръстите ѝ бяха присвити като нокти на хищна птица. Безименният пръст на лявата ѝ ръка бе свит навътре, очевидно счупен. Пръстенът, който Сузи почти никога не сваляше от ръката си, липсваше. Беше на майка им и след смъртта ѝ по-голя­мата сестра бе решила да го вземе. И тъй като едно изгаряне на рамото и счупен пръст надали бяха в състояние да убият човек, Кат започна да оглежда трупа с надеждата, че ще открие нещо по-съществено. Погали ръката на Сузи, надявайки се да долови нещо. Искаше ѝ се да може да се моли, да изрецитира някакво стихотворение или поне да се разплаче. Ала гневът ѝ беше прекалено силен, за да отстъпи място на по-нормално човешко чувство. Постави внимателно ръката на Сузи обратно до тялото ѝ и се приведе, за да я целуне по челото. И едва тогава забеляза тъмночервения белег между веждите ѝ. Някой очевидно бе положил огромни усилия да го прикрие с грим. Но не бе успял да изтрие засъхналата кръв до ъгълчето на лявото ѝ око. Кат докосна нежно белега и тъкмо се канеше да повдигне главата на сестра си, когато изпищя и се отдръпна. Задната част на главата на Сузи липсваше. Там нямаше нищо - само обгорели, назъбени кости. Поставеното върху болничното легло лице на Сузи се взираше в тавана на моргата като куха маска. 7 Събота, 23:37 Кръвта нахлу в главата ѝ. Насред бученето в ушите си дочу отварянето на вратата. - Добре ли сте, госпожице Полински? - Гласът беше определено английски, на мъж, по-възрастен от Сейър. - От полицията ли сте? - попита тя, без да се обръща. Към металната количка се приближиха стъпки. Кат забеляза как нечия ръка вдига чаршафа от пода. - Чакайте! - изкрещя тя. - Може ли да изчакате няколко минути? - Няма проблеми. Съжалявам. - Този път гласът бе друг. Но отново не беше на Сейър. По-млад, образован. Кат вдигна глава по посока на стената, до която бяха подредени шкафовете на моргата, и в неръждаемата им стомана зърна отражението на висока мъжка фигура, някъде към тридесетте, с тъмна коса, но светъл тен. Миг след това отражението се разкриви. До младата фигура застана по-възрастен мъж със светъл шлифер, с пясъчноруса, побеляваща коса. И чак зад тях двамата надникна Нейт Сейър. - Аз съм помощник-комисар Стивън Кранли от лон­донската полиция - изрече меко по-възрастният мъж. - А с мен е инспектор Макс Грачов. За Нейт Сейър вече знаете - той е от американското посолство. Кат пое чаршафа от ръцете му и го сгъна. Държеше Сузи да си остане непокрита. И едва сега се обърна към новодошлите. Те се бяха отдръпнали с няколко крачки. Очевидно се съобразяваха с чувствата ѝ и бяха решили да ѝ предоставят малко лично пространство. Забеляза, че под светлия си шлифер Кранли е облечен с тъмна униформа. Веднага се виждаше, че може само с един поглед да въдвори ред и тишина в стаята. Последния път, когато бе зървала подобна власт, излъчваща се от не­чие лице - абсолютна увереност, но без капчица арогант­ност, - бе в очите на собствения ѝ баща. Макс Грачов излъчваше по-малка доза самоувереност, но пък беше облечен по-добре. Носеше сако и вратовръз­ка, а изпод ръкавите на сакото му се подаваха маншетите на скъпа риза - не много, но достатъчно, за да разкрият луксозните копчета за ръкавели с монограм. На години бе почти колкото Сузи, височината му към 185 сантиметра, челото - високо, за което допринасяше и оттеглящата му се назад коса. Кафявите му очи не бяха в състояние да се спрат върху нещо - непрекъснато играеха. - Сестра ми е застреляна - изрече безизразно Кат, втренчена в очите на Кранли. - Не е било произшествие. - Да. Убита е - потвърди очевидното помощник-комисарят. - И ако можете с нещо да ни помогнете... Кат го прекъсна най-безцеремонно: - И как така цял помощник-комисар се занимава с убийството на сестра ми? - Много е възможно сестра ви да е жертва на по-широка престъпна операция - отвърна Кранли. - Шарлот Томас или Сузи Полински, както вече разбрахме, че е истинското ѝ име, е работила на много високо ниво за Коалицията за мир и сигурност. Като адвокат по международно право за­дачата ѝ е била да стандартизира законопроизводството в различните държави участнички. - Тук погледна към Грачов и допълни: - Обаче има някои въпросителни. Например, защо е работила под фалшива самоличност? Защо е нап­равила всичко възможно от посолството на САЩ да не знаят, че е в Лондон? Да не би да е попаднала на някоя заинтересована групировка, която ще претърпи големи загуби с подписването на Коалицията за мир и сигурност? И ако е така, къде е седалището на въпросната групировка? - Той погледна към Макс Грачов, след което продължи: - Точно поради тази причина помолих инспектор Грачов да ни по­могне в разследването. Той е на обмяна на опит при нас. Изпратен е от един специален отдел в Москва, специалността му е международната организирана престъпност. Грачов посочи първо към чаршафа, а после към тялото на Сузи и изрече тихо: - Може би вече трябва да... Гласът му, с така специфичните за Европа нюанси, зву­чеше меко, благородно, като този на баба ѝ. Кат му позволи да хване единия край на чаршафа, а после двамата заедно покриха трупа на Сузи, оставяйки открито само лицето ѝ. - Тук ли искате да поговорим, или някъде другаде? - И тук е добре - отговори Кат. Грачов кимна. Поставил ръка върху бравата на врата­та, Кранли отбеляза: - Ние с господин Сейър имаме още малко документи за попълване. Ще бъдем наблизо. Кат не реагира. Кранли и Сейър напуснаха моргата. Грачов се премести от другата страна на количката, така че трупът остана между тях. - Била е простреляна с един-единствен, изключително мощен, високоскоростен куршум, който е направил миниатюрна дупчица върху челото ѝ и е разрушил напълно ти­ла ѝ - отбеляза той, кимвайки по посока на лицето на Сузи. - Вече направихме някои предварителни изследвания, за да проверим дали не е била насилена сексуално. Не е била. Кат отново не каза нищо. - Засега не сме открили убиеца и нямаме абсолютно никаква представа кой би могъл да бъде. Фалшивата ѝ самоличност също не ни помага особено. В Съединените ща­ти е била Сузан Ан Полински. А тук е живяла под името Шарлот Елизабет Томас. Опъна чаршафа върху тялото ѝ и оправи крайчетата му. - Кога точно е била убита? - Петък вечерта около 9:30 часа. Все още разговаряме със... - 9:30 британско време? - Точно така. Кат изчисли нещо наум, след което отбеляза: - Значи е била наясно, че животът ѝ е в опасност. - Моля? - погледна я неразбиращо инспекторът. - На следващата сутрин получих от нея гласова поща и имейл. - Отново не ви разбирам. - Вероятно е записала съобщенията и ги е приготвила за изпращане в определен час. Може би, в случай че вече не е в състояние да го стори лично. - И какво точно ви каза в тези съобщения? - попита Грачов, като подпря брадичка с ръката си. - Точно както изтъкна и вашият шеф, очевидно има нещо общо с Коалицията за мир и сигурност. Обаче само от едно от изреченията става ясно. Останалото го няма. След тези думи тя огледа инспектора, опитвайки се да прецени колко точно да му каже. Този път бе негов ред да замълчи. Свали ръката си от брадичката и я подпря върху количката. - А къде по-точно е била убита? - попита Кат. - Присъствала е на концерт от класическа музика в едно селце на има Снейп, на около сто и петдесет километра североизточно от Лондон. - И е била простреляна насред концерта?! - Не, по време на антракта, докато се е разхождала по една пътека над рекичката. На известно разстояние от кон­цертната зала. - И с кого е била? - Доколкото ни е известно, била е съвсем сама. - Защо е ходила там? - Нямаме представа, госпожице Полински. Все още остават много неща, които не са ни ясни. - От мен да знаете, че Сузи никога не е харесвала класическа музика. - Така ли? - изгледа я Грачов. - Единствената музика, която съм я забелязвала да слу­ша, беше един айпод с компилация от песни, която ѝ бе направил някакъв приятел. За колата. - Много ви благодаря - кимна Грачов. Очевидно беше емоционален човек - всяка негова мисъл се отразяваше и в очите, и в сбръчкването на челото му, и в движенията на ръцете му. Погледът му се плъзна към ъгъла до вратата, където бе оставил куфарчето си. - Господин Сейър ме осведоми, че той и съпругата му са ваши стари семейни приятели. - Да. Нанси е моя кръстница. - Това е добре. Особено в моменти като настоящия. След тези думи той дръпна чаршафа върху лицето на Сузи и този път Кат не го спря. Заобиколи количката, вдигна куфарчето си, отвори го и извади оттам голям подплатен плик. - Тук са някои от нещата ѝ - отбеляза и ѝ подаде плика. Кат го отвори и погледна вътре. Имаше ключове, кредитни карти, снимки - все обичайни неща за една дамска чанта. - А къде ѝ е пръстенът? - попита тя и измъкна лявата ръка на Сузи изпод чаршафа. - На този пръст тук носеше един голям пръстен. Сега пръстът е счупен, а пръстенът липсва. - Опишете го - кимна Грачов и извади от джоба си бе­лежник. - Голям е. Няма начин да го сбъркате - отсече Кат и реши да бъде колкото е възможно по-прецизна в описанието. - Сребърен, в горната му част има квадрат, изработен от пресован калай. Четири миниатюрни диамантчета, по едно във всеки ъгъл, с линийки - извити като въже, които свързват диамантчетата с един сапфир в средата. С една дума, цифрата осем, която означава безкрайност. - Не ми изглежда на жена, която носи... как да се изра­зя.... крещящи предмети - отбеляза Грачов. - Пръстенът е семейно наследство - обясни Кат. - От Полша. Нашият дядо го е подарил на баба, която пък го подари на майка ми, която пък го подари на Сузи. Квадратът всъщност е капаче, което се вдига. Там Сузи държеше снимка на семейството ни. Мама, татко, Сузи, аз и баба. - Благодаря ви! - кимна Грачов и продължи да пише, а след като свърши, прибра бележника си и добави: - Господин Сейър ни осведоми, че смятате да прекарате тази нощ в апартамента на сестра си. - Точно така. Грачов извади от джоба си някакво листче, разгъна го и каза: - Утре вечер сестра ви е трябвало да отиде на ето това събитие. - И ѝ подаде листчето. Беше от рекламната страница на списание. Кат пое едното ъгълче, Грачов продължи да държи другото. Една от рекламите беше оградена. - Бих искал да ви се обадя във връзка с този въпрос по- късно - отбеляза той и ѝ подаде визитката си. - А това е моят номер. Можете да ме търсите по всяко време от денонощието, ако се сетите за нещо. 8 Неделя, 00:32 Бяха насядали около голямата маса. Само тримата. Стаята беше обширна, едновременно дневна и трапезария. Кат забеляза множество мебели и картини от къщата на семейство Сейър в Джорджтаун. Не че бяха продали къщата в Джорджтаун - Нанси обичаше да се прибира в Щатите на всеки два месеца. Не беше във възторг от Лондон. Пропускателните пунктове става­ха все повече и все по-отвратителни, а времето - необи­чайно горещо. Дори и сега, посред нощ, при отворени про­зорци, не повяваше никакъв хлад. - Отношението на англичаните към климатиците е съ­щото като това към душовете - въобще не успяват да схва­нат предназначението им - отбеляза Нейт Сейър, изтри­вайки за пореден път потта от лицето си. Стената бе изпъстрена със снимки на Нейт Сейър, все в периферията на различни срещи с важни клечки из целия свят. На много от тях фигурираше и Джон Полински: групови снимки в края на посещението при производителите на какао в Африка; в пъстроцветни ризи из Тихоокеанските острови; сгушени един до друг по време на минусовите температури на московската зима, когато двамата ходиха да се запознаят с условията за работа из съветските фабрики; още една снимка от Русия по време на лов в степта, където един от домакините им държи към камерата патица; както и една снимка от панаира в Ланкастър, щата Охайо - с едната си ръка баща им е прегърнал раменете на Сузи, а с другата държи Кат. Там тя е на не повече от пет годинки. Направена бе в деня, в който откриха сиропиталището в Ланкастър за деца на имигранти, загинали или осакатени по фабриките, доковете или месокомбинатите. В това сиропиталище Кат си бе спечелила много приятели. Навремето Сейър работеше като основен детектив на баща ѝ. В началото на партньорството им бащата на Кат представляваше семейството на някакъв нелегален бразилски работник, който се порязал по време на нощна смяна в един месопреработвателен комбинат от Средния Запад и загинал от кръвозагуба. Сейър се бе престорил на временен работник, след което се инфилтрира сред останалите работници и успя да направи множество снимки на подо­ве, потънали до глезените в кръвта на телета и крави, на работници без никакви защитни средства, които да ги па­зят от куките и ножовете, и бе събрал десетки разкази за нелегални работници, които завършват осакатени или убити. Оттогава двамата бяха екип - грубостта и арогантността на Нейт Сейър допълваха прекрасно идеализма и финеса на Джон Полински. Но така и не бе успял да спечели доверието на Кат и Сузи. Даваха си сметка, че Сейър е натрапник, който с ни­що не е заслужил мястото и поста си. Докато баща им беше генерал от войната във Виетнам, с всичките му медали и почести, то Сейър едва бе успял да завърши Уест Пойнт и да стигне до чин капитан, преди да напусне армията. И тъй като Нанси беше най-добрата приятелка на майка им, Сузи винаги казваше, че баща им е взел Сейър на работа при себе си заради нея. Когато преди близо четири години родителите на Кат бяха погребани един до друг в гробището на Обединената методистка църква в Грейт Фолс, Вирджиния, Нейт и Нанси седяха на първата редица в църквата, изпълняващи ро­лята на роднини и настойници на Сузи и Кат. Спретнаха добро шоу - Нанси стоеше чинно до момичетата, докато съпругът ѝ се движеше между колеги, бизнесмени, политици и роднини, всички до един с пребледнели от шока ли­ца и със стъклени очи, неспособни да проумеят какво и защо се е случило. Сега Кат избута назад стола си, подпряла се на масата. Чинията със салата пред нея почти не беше докосната. - Благодаря ти, лельо Нанси - каза тя. - Всичко беше страхотно, но нали знаеш... - Приготвила съм ти леглото в стаята за гости - по­бърза да я спре кръстницата ѝ. - Сега ще събера чиниите. Нали вие двамата с Нейт имате да оправяте някакви доку­менти! Тя напусна стаята и затвори вратата. Кат стана и се приближи до прозореца: - В коя част на Лондон сме? В центъра или някъде другаде? - По-централно от това място няма накъде - отговори Нейт. - Американското посолство е на три преки. А точно по тази улица, която виждаш, една пресечка оттук, е Парк Лейн. От другата ѝ страна е Хайд Парк, който е еквивален­тът на нашия Сентрал Парк. Бизнес районът е на около пет километра източно, театралният е по-близо - на десетина минути път пеша. - Значи жилището на Сузи не се намира в центъра - отбеляза Кат и надникна навън, за да разхлади лицето си. - Сузи беше малко по-нататък от центъра - отговори Нейт, наблягайки на миналото време. - Това тук е зона 1. А тя беше в зона 2. Не много далече. - Тези зони... същите като във Вашингтон ли са? - Базирани са на транспортните зони, но преди някол­ко години, веднага след първия терористичен атентат в Лондон, се превърнаха и в зони на сигурност. Ако очакват нов атентат, автоматично поставят пропускателни пунктове на границите на зоните. За съжаление обаче Великобритания не е така сигурна, колкото сме ние в САЩ. Тук са някъде по средата, така да се каже. - Има ли това нещо общо с убийството на Сузи? - попита Кат, дръпна се от прозореца и се приближи до ма­сата. - Според полицията може и да има. Не трябва да забравяме, че подписването на Коалицията за мир и сигурност предстои всеки момент. Тук предпочитат да го наричат Проект „Мир“. Темата е много болезнена сред европейците, полемиките - нескончаеми. Много от хората не искат подобни крайни мерки. Като че ли и Кранли ѝ бе подсказал нещо подобно. - И Сузи нито веднъж не се е свързвала с вас, така ли? - Както знаеш, и двете се поотдалечихте от нас напос­ледък. - Тук си прав - кимна тя. - Известно ми беше, че в посолството е регистрирана Шарлот Томас, но нямах представа, че е Сузи. Работела е за международна юридическа фирма и доколкото става ясно, работата ѝ се е състояла в това да накара многонацио­налните компании да изпълняват задълженията си, предвидени в договора на Коалицията за мир и сигурност. С Други думи, нещо подобно на работата, която ние с баща ти вършехме. Докато говореше, Сейър разпределяше документите. Накрая оформи три купчинки. Остави до тях химикалка и отстъпи. - Кат, налага се да ги подпишеш. - Точно сега главата ми ще се пръсне. Не може ли да почакат до сутринта? - Най-добре е да го свършим веднага. - Виж какво - наостри се тя, - сега важното са не доку­ментите, а да разберем кой е убил Сузи! Нейт може би долови гнева в очите ѝ, но подходът, който избра, за да го укроти, беше напълно погрешен. - Убеден съм, че Сузи би искала да ги подпишеш сега! Виж, този тук казва, че си идентифицирала тялото - зао- бяснява ѝ Сейър, след което заобиколи масата, извади от първата купчинка един лист и го постави пред нея. В гор- ната му част се виждаше печатът на Държавния департа­мент на САЩ. - Този тук е същият, само че за британските власти. Обещах на инспектор Грачов, че ще ти го предоставя за подпис. Кат мълчаливо го наблюдаваше как вади лист след лист. - Този тук е, за да освободим трупа и да го пренесем в Съединените щати. Още утре мога да го пусна. А в поне­делник двамата с Нанси ще дойдем с теб, за да придружим тялото на Сузи. Кат се втренчи в документите, все така стиснала устни. Накрая отпусна ръце върху масата, вдигна очи към Нейт и го изгледа студено: - Мисля, че нямаш право да изземваш трупа на жертва на убийство, преди разследването да е приключило! Сейър сведе глава, запристъпва сконфузено от крак на крак и събра документите. - Може пък да си права. Може би наистина трябва да го оставим за утре. Тя грабна чантата си от стола край вратата и тръгна да излиза от стаята. Сейър се приближи до нея и я хвана за лакътя: - Кат, тази вечер не трябва да се прибираш в апарта­мента на Сузи! - Нищо подобно! Мога и тръгвам! - По-добре остани у нас! В този момент вратата се отвори и в трапезарията се появи Нанси. - Щом иска да си ходи, нека си ходи! - въздъхна тя. - Ще те изпратя до долу! Измина цяла вечност, докато допотопният асансьор с полирана метална рамка и старовремско звънче се изкачи до третия етаж. Докато чакаха, Нанси отбеляза: - Ако те спрат на някой от пропускателните пунктове, покажи си паспорта и печата за влизане в страната. След тези думи напъха някакви пари в ръката ѝ. Когато асансьорът пристигна, тя се обърна, за да се вър­не вкъщи, но Кат задържа вратата отворена и прошепна: - Лельо Нанси, какво ще кажеш да се поразходим? 9 Неделя, 01:10 Мокрите улици проблясваха под светлината на уличните лампи. Отсрещната градинка бе прих­лупена от ниска мъгла. Дори и в средата на ля­тото въздухът в Англия не изгубваше от традиционната си влага. Двете жени вървяха по уличка, която се спускаше ле­ко към редица от къщички, боядисани в жълто и бяло, скрити зад безупречно чисти черни метални оградки, с велосипеди, паркирани под лампите, и скъпи коли в стра­ничните алеи. Нанси знаеше, че на Кат ѝ се иска да поговори с някого. Двете вървяха мълчаливо в продължение на няколко ми­нути, а после навлязоха в калдъръмена уличка с ресторан- тчета от всякакви националности. От масичките по трото­арите пред тях се носеше жизнерадостен смях, дори и в един през нощта. - Веднъж си ме търсила, обаче аз не ти се обадих - плахо започна Кат. - Беше в деня, в който изпратих Сузи на летище „Дълес“. Намерих съобщението ти в телефонния ми секретар, обаче нямах сили да разговарям. Предпо­четох да заключа апартамента си и да изляза на разходка. Вървях, без да знам накъде, докато накрая се озовах на млсто, наречено Дикс Стрийт. Иначе в същия град, но на светлинни години далече от Джорджтаун. Искаш ли да зна­еш как изглежда Дикс Стрийт? Представи си най-отвратителния, мръсен и долен квартал на света, раждащ престъп­ност, наркотици и отчаяние. А аз бях разглезено богаташ­ко хлапе, получило частно образование, отгледано в квар­тал, богат като този тук. Обаче си взех под наем стаичка в една къща на Дикс Стрийт, защото си мислех, че това ще ми помогне да разбера какво всъщност чувствам след смъртта на мама и татко... Причината, поради която ти раз­казвам всичко това, е, че тогава заживях с един черен тип - дребен гангстер, който се наричаше Мерцедес Вендета. Закова се на място, пое ръката на кръстницата си, пог­ледна я в очите и в тях зърна нещо, което помнеше още от детството си - нещо топло и прикътващо, което я накара да се почувства по-добре. - И знаеш ли кое е най-странното? И до ден днешен, когато съм поставена до стената, осъзнавам, че започвам да говоря като Мерцедес, да скърцам със зъби, да накъс­вам фразите. Така правят на Дикс Стрийт. Вероятно е тяхната форма на самозащита. - Разбирам - отрони Нанси. Въпреки изрядния грим и цялата ѝ изисканост, тя не беше в състояние да скрие нито възрастта, нито изтощението си от живота - от дългия си и бездетен брак с Нейт. Това накара Кат да се запита дали кръстницата ѝ е наясно с онова, което самата тя знаеше. - Мерцедес винаги казваше, че когато другите около теб притежават властта, трябва да бягаш паралелно с тях. Казваше: „Не спирай! Просто продължавай да бягаш с тях, докато набереш достатъчно инерция, за да избягаш!“ Нанси не каза нищо, но изражението ѝ подсказа на Кат, че очаква да продължи. - И сега, лельо Нанси, след тази трагедия със Сузи, имам точно същото усещане - че всички останали около мен притежават властта, но не и аз. Но не възнамерявам нито да спирам, нито да бягам. Не мога просто да се върна в Щатите с теб и Нейт и да я погреба, ей така! Тук момичето замълча и след миг двете жени продъл­жиха разходката си. - Бях единственият бял човек на цялата Дикс Стрийт. Обаче хората постепенно ме опознаха, някои от тях дори ме харесаха, макар че нямаха представа коя съм. В места като онова любопитството не е на особена почит... Прех­ранвах се с престъпна дейност. Правех софтуер. Измислях фалшиви адреси на интернет потребители из целия свят - Торонто, Джакарта, остров Ман. Фабрикувах ги с десетки и стотици. Създавах програми за зашита, а после ги про­бивах. Направих много пари, които въобще не ми бяха не­обходими, защото разполагах с попечителския фонд на тат­ко. Но дълбоко в себе си не одобрявах онова, което правя и с Мерцедес, и с живота си. Не искам да завърша живота си там. И знаеш ли защо ти го казах всичко това? Защото след убийството на Сузи като нищо ще потърся убежище отново там. Обратния път до апартамента на Нанси изминаха в мъл­чание. Когато стигнаха до кооперацията, кръстницата ѝ каза: - Искаш ли да преспиш у дома, или все още държиш да се върнеш в апартамента на Сузи? - Отивам у Сузи! - кимна Кат. Нанси я прегърна: - Благодаря ти, че сподели толкова неща с мен! Поз­навам те прекалено добре и знам, че се нуждаеш от лично пространство в подобни моменти. Майка ти беше точно като теб, със същия борбен дух. Влагаше огромна енер­гия в живота на хората около себе си. Тя ми донесе много светлина, Кат, а ти притежаваш част от нейните качест­ва! Много повече, отколкото Сузи. Сузи беше адвокат ка­то баща ви, виждаше всички страни на един спор и беше в състояние да отсее всички детайли. Ти си прекалено не­търпелива за подобна работа. Не че в това има нещо ло­шо! Така че, вслушай се в съвета на Мерцедес и продъл­жи да вървиш, обаче не подминавай и този на Нейт. Кат целуна кръстницата си и прошепна: - Благодаря ти, лельо Нанси! И изчезна в нощта. 10 Неделя, 02:26 Щом влезе в жилището, тя се насочи към спал­нята, тръшна се на леглото и веднага набра Бил Кейдж. - Къде се изгуби толкова време?! - възкликна той. - Притесних се за теб! - Имах работа. Но не много приятна. - Сега ще затворим и ще те набера. На домашния теле­фон. Простичко изречение, което обаче предаде на Кат куп важни неща - преди всичко, че мобилният телефон не е сигурен и вероятно се подслушва. Федералната агенция за сигурност, за която Кат и Кейдж работеха, бе създадена през 1958 година, по време на Сту­дената война, след като Съветският съюз заплаши, че ще тръгне към Западна Германия. Теоретично се ръководеше от Държавния департамент. Но след 11 септември и реор­ганизацията на цялата разузнавателна общност, ФАС по­падна под шапката на Департамента по вътрешна сигур­ност. Най-важната му задача беше да държи под око дип­ломатите от враждебно настроените правителства, които имаха посолства в САЩ. И благодарение на наличните си ресурси, Кейдж бе в състояние да закодира обаждането си до домашния телефон в апартамента на Сузи само като натисне няколко бутона на собствения си мобилен апарат. Точно след четиридесет секунди телефонът иззвъня. - Нейт иска от мен да тръгна със сестра си оттук още в понеделник - отсече веднага Кат. - А Сузи лежи в моргата без тилна част на главата. От полицията казват, че нямат никаква представа кой го е направил, обаче очевидно ня­мат нищо против да изпратят жертвата на неразрешено убийство на хиляди километри оттук. - Ще набера няколко телефона - отбеляза Кейдж. - А ти трябва да си починеш. Междувременно аз ще прове­ря това-онова. - Какво по-точно? - Предчувствия. - Кажи какво имаш предвид, да те вземат мътните! - Както и ти самата каза, нещо не се връзва. Убиват американска гражданка в Лондон, който уж се слави като един от най-сигурните и безопасни градове в Европа... - Сузи не е умряла в Лондон. Случило се е на сто и петдесет километра североизточно оттук. - Добре де, но все пак е убийство. А да си видяла нещо в пресата по този въпрос? Това не е ли една от онези исто­рии, които медиите биха грабнали като топъл хляб?! - Петима дипломати от казахстанското посолство бя­ха застреляни - контрира го Кат. - Пред входа лежаха още два трупа. Да си виждал нещо в пресата по този въпрос?! - Ще ти звънна след няколко часа! *** Кат извади вещите на Сузи, които ѝ предаде Грачов, и ги нареди пред себе си: карти за отстъпка по самолетните линии за редовен пътник, кредитни карти, шофьорска книж­ка, фактура за платена такса по магистрала в някакъв ра­йон, наречен Ийст Англия. Всичките бяха на името на Шар- лот Томас. В плика нямаше нищо лично - никакви дрехи, грим, лак за нокти. Постави до тях откъснатата страница, която ѝ даде Грачов - с реклама от списанието „Ню Стейтсмън“. ВЕЛИКОБРИТАНИЯ И ПРОЕКТ „МИР“ Ще се превърнели Проект „Мир“ в новата официална кон- СТит УЦия на Великобритания? Ще ни донесе ли наистина мир? Кой ще спечели? Сред лекторите са доктор Кристофър Норт от страна на правителството и франк Хътън - от опозицията. Присъствието ви ще допринесе за обсъждането на идеите как­то „за“, така и „против“ създаването на Коалицията за мир и сигурност, както и на британската политика в тази насока. Домакин: Интернешънъл Полиси фокус. Вход свободен: Общински център Линтън, бул. „Принцът на Уелс“, Лондон. В полето до рекламата се виждаше бележка, изписана на ръка: „Надявам се да те видя там. Лиз. “ Извади визитката на Грачов и набра номера му. Той вдигна веднага. - Върна ли се най-сетне? Веднага идвам при теб! И наистина се появи. С изпомачкани дрехи и набола брада. И мръсни обувки. Влезе, без да се оглежда, защото вече познаваше жилището на Сузи. Това беше първото, ко­ето направиха в началото на разследването. Когато стигна до масата, спря и посочи рекламата от списанието: - На подобни лекции ходят само два типа хора. Такива, които подкрепят Проект „Мир“ и... - Не довърши, поглед­на я и попита: - Извинявай, но ти май не знаеш нищо за Проект „Мир“... - Надявам се, че ти ще ми обясниш. - Това е британското название на Коалицията за мир и сигурност. Това всъщност е сделка, чиято цел е да не поз­воли на Русия да играе политически игрички с енергийни­те си запаси и доставки. Русия наистина е голям играч. А Съединените щати, Китай и останалите се нуждаят от оно­ва, което тя има. Въпросната лекция е част от кампанията, която цели да продаде идеята за Проект „Мир“ на електо­рата. Хората, които ще присъстват там, са или върли под­дръжници, или върли противници на проекта. Въпросът в случая е коя е тази Лиз и защо са се наговорили със Сузи да се срещнат там? Тя ще се оглежда за Сузи. А ти прили­чаш достатъчно на нея, за да я накараш да се вгледа в теб. Тогава можеш да ѝ кажеш коя си всъщност, а после ще видим какво ще стане. - А ти къде ще бъдеш? Грачов извади от джоба си ключ за кола и отсече: - Вземи мерцедеса на Сузи. Лиз няма начин да не го познае. Ако ти предложи да се видите на кафе или където и да е, приеми! - А ти къде ще бъдеш? - Ще наблюдавам. Но ако всички влезем заедно в зала­та, тя може и да се покрие. - Защо? - Няма смисъл да използваш навигационната система на Сузи - продължи той, сякаш не чу въпроса ѝ, след което посочи към библиотеката край камината. - Там има карта на улиците в Лондон. И докато си в колата, не използвай мобилния си телефон! - Направи пауза, след което попи­та: - Е, ще отидеш ли? - Да - кимна Кат. Реши, че няма смисъл да пита какво­то и да било. Не тя беше тази, която определяше условия­та на играта тук. Когато Макс Грачов си тръгна, тя изгаси лампите и из­лезе на терасата. Видя, че е сам. Караше ауди лимузина. Точно тогава се обади Бил Кейдж. - Развихрил се е голям спор. Британците държат да за­държат тялото на Сузи, ние обаче си го искаме обратно. - Защо? - Още проверявам. Кат го помоли да провери що за птица е Макс Грачов, а после му каза за утрешната лекция. - Хубаво, върви - одобри Кейдж. - Но се пази от Нейт Сейър! 11 Неделя, 19:22 Кат шофираше мерцедеса на Сузи с изключе­на сателитна система за управление, точно как­то я бе инструктирал Грачов. Взе няколко погрешни завоя, поради което, докато стигне до крайната си цел, от начало­то на лекцията бе изминал почти час. Общинският център Линтън бе разположен от другата страна на реката в ъглова сграда, помещавала някога ог­ромен магазин. Пред него минаваше широка улица, от ед­ната му страна се издигаше тухлена жилшцна кооперация, а от другата имаше парк. Кат влезе във фоайето и подаде шофьорската книжка на Шарлот Томас на жена с щръкна­ла червена коса, която я пусна през четеца. Машината веднага изпринтира картонче с името „Шарлот Томас“, при­личащо на бордна карта. Оказа се, че залата е препълнена. Огромните прозорци бяха отворени, за да пропускат хладния повей на вечерта, едва успяващ да разхлажда натъпканите едно до друго раз­горещени тела. - ... поставят под заплаха суверенитета и властта, коя­то всяка държава би трябвало да притежава - тъкмо казва­ше Франк Хътън от опозицията. - Важните проблеми вече няма да бъдат решавани от нас - продължаваше той. През залата премина вълна на неодобрение. Мъжът до Кат започна да си вее с брошурата, за да се разхлади. На корицата ѝ се виждаше снимка на другия лектор - доктор Кристофър Норт. Между Хътьн и Норт седеше Джейн Том- псън, която ръководеше диспута. - Ще си прокарат своето - промърмори човекът до Кат. Забеляза я, че се заглежда в брошурата, и ѝ я подаде с ду­мите: - Заповядайте! Никога през живота си не съм виж­дал по-голяма торба с лъжи и глупости! Тя взе брошурата и се зачете в надписа на корицата: „Док­тор Кристофър Норт, автор на Проект „Мир “ - 24 начи­на за нашия свят да се придвижи безопасно напред“. Из залата се понесе гласът на Джейн Томпсън: - Крис и Франк ще отговорят на по един последен въп­рос. Ето тази дама чака от доста време! - Подставено лице! - измърмори съседът ѝ. Картонче­то на ревера му твърдеше, че се казва Тим Прескот. Жената, която посочиха, се изправи: - Господин Хътън, вие твърдите, че ако подпишем онзи договор, ще изгубим контрол върху нашата съдба като дър­жава, а вие пък, господин Норт, казвате, че ако го напра­вим, повече няма да има никакви войни, ще живеем в мир и вече няма да имаме пропускателни пунктове навсякъде. Бихте ли потвърдили, че съм ви разбрала правилно? Кристофър Норт скочи на крака: - Всеки, който твърди, че никога повече няма да има войни, е глупак! Обаче всички ние знаем, че причините за войните обикновено са несъгласия между Великите сили, така че от Пърл Харбър до Ирак тези несъгласия се въртят все около енергийните доставки. Следователно всяко едно споразумение между Великите сили относно този въпрос би могло да се тълкува и като стъпка в опита ни да овладе­ем конфликтите! Залата се разтърси от аплодисменти. Прескот се загледа в баджа на Кат и попита: - А вие какво мислите, Шарлот? - Много интересно - предпочете лаконичния отговор тя, върна му брошурата и продължи да се оглежда за жена, която може би ще търси Сузи. - От Щатите ли идвате? - Канада - отговори Кат. - И ние като вас сме поклон­ници на кралското семейство. От предната част на залата се извиси писклив женски глас: - Искам да се изкажа! - Времето свърши - Джейн Томпсън започна да съби­ра листовете пред себе си. - Съжалявам, но нямаме въз­можност да дадем думата на всеки! - Нищо подобно! - продължи да пищи жената. - Аз изгубих сина си по време на атентата при Темза. И смя­там, че имам право да говоря! - Божичко, още едно подставено лице! - промърмори Прескот. - Напоследък жертвите на терористични атаки се ползват с голяма почит. - Добре тогава - съгласи се водещата. - Изкажете се! - Когато в Лондон избухна първата бомба, се наслу­шахме на купища приказки за това как, ако не сме се вклю­чили в мисията в Ирак, нямало да бъдем обекти на теро­ристични атаки - започна жената. - След като синът ми загина, продължих да слушам тези приказки, но не бях в състояние да мисля за нищо друго, освен че съм го изгу­била завинаги. Всичко беше толкова внезапно, толкова жес­токо и безсмислено. Из залата се долови брожение. Очите на Прескот не се откъсваха от нея. Жената се запровира през тълпата към трибуната. Охранителите не се и помръднаха. Накрая тя стигна до трибуната, прегърна Норт и изкрещя: - Това е човекът, който знае как да осигури безопас­ността на семействата ни! - Много грешите! - внезапно се изправи Прескот, раз­къса демонстративно брошурата и пусна парчетата на пода. - Лекцията се закрива! - извика Джейн Томпсън. - Нищо подобно! - изрева в отговор Прескот. - Няма да бъде закрита, докато тук има хора, които искат да чуят и друго мнение! - Придърпа си стол, стъпи на него и про­дължи: - Аз изгубих съпругата, сина и дъщеря си по време на атентата на Оксфорд Стрийт! Ха сега да видим кой ще ми запуши устата! Публиката постепенно се заизвръща към него, загърб­вайки официалните говорители на подиума. - О, да! - продължи Прескот. - Всеки може да си разиг­рава ролята на жертва, но не това е подходът, който ще ни накара да мислим разумно! Затова сега държа да ви кажа нещо друго! Охранителите, които до този момент стояха отпуснати край стената, се запровираха към него. - Жената, която току-що говори, се казва Никола Батьрфийлд. Можете да я проверите! Съпругът ѝ е изпълни­телен директор на корпорация Ей Си Ар, която се готви да спечели милиони от акциите си, щом Проект „Мир“ бъде подписан! - Достатъчно! - извиси се гласът на един от охраните­лите по високоговорителя. - Предстои подписването на договори на стойност ми­лиони британски лири, без никой от нас да знае за какви суми точно и за какви цели! - продължаваше смело Тим Прескот. Добралият се до него охранител срита стола под крака­та му и с още двама свои колеги го изкараха насила от залата. Хората около Кат се скупчиха плътно едни до дру­ги. Тя едва успя да се провре и се насочи към огромния перваз, простиращ се на около два метра над пода, мина­ващ точно под големите прозорци. - Извинете! - повтаряше наляво-надясно тя, като про­дължаваше да разбутва хората. - Трябва да се кача там! Хвана се за перваза, издърпа се и седна. От това място се разкриваше прекрасна гледка към цялата зала. Вижда­ше се как хората се групират и прегрупират, кои са сами и кои си тръгват, кои просто флиртуват и кои изглеждат та­ка, сякаш носят товара на целия свят върху раменете си. - Шарлот? - Кат затаи дъх и се обърна. Забеляза висо­ка млада жена, тънка като вейка, с червен суичър, която като че ли се отдалечаваше. Косата ѝ стърчеше във всички посоки, сякаш наскоро бе ходила да поплува в морето и после бе забравила да я измие. Кат скочи от перваза. Беше ясно, че жената вече я е видяла добре, забелязала е, че тя всъщност не е Шарлот, и бе решила да се изниже от залата. Кат успя да я настигне. На баджа ѝ пишеше Лиз Лъкстън. Лицето ѝ бе издължено, с високи скули и огромно чело. Жената също погледна баджа ѝ, а после вдигна очи към лицето ѝ. Кат осъзна, че очите на Лиз се движат всяко по свой път, без никакъв син­хрон, и не могат да се задържат на едно място. - Из-з-з-винете, помислих ви за друг човек - изрече же­ната с леко заекване. Обърна се и направи крачка напред, но Кат я сграбчи за рамото и прошепна: - Аз съм сестрата на Шарлот! Лиз тръсна рамо, за да се освободи от ръката ѝ. - Аз съм Кат! Не може да не ви е говорила за мен! Лиз само поклати глава. Очите ѝ се оцъклиха. По лице­то ѝ се изписа не точно враждебност, по-скоро подозре­ние. Или може би страх. - Шарлот ми даде покана и вашето име... - Н-н-н-е е вярно! - отсече Лиз. Кат отново направи опит да протегне ръка. - Не! - извика Лиз достатъчно високо, за да накара ня­колко глави да се обърнат. Отстъпи и се измъкна навън. Движенията ѝ бяха чудати. Леко накуцваше, а между ръ­цете ѝ не се забелязваше синхрон. Кат се опита да я проследи, но група хора, избрали да си говорят точно пред вратата, ѝ попречиха. Докато ги разбута, Лиз беше изчезнала. Върна се при прозореца. Долу на улицата видя висок, як мъж да хваща ръката на Лиз. Веднага след това се появи бял микробус. Задните врати се разтвориха и отвътре се подаде ръка, която по­могна на жената да влезе. Цялото ѝ тяло трепереше в стре­межа ѝ да запази равновесие. Помагаше ѝ и още един мъж. Изглеждаше доста як - беше или черноработник, или маниак на тема вдигане на тежести. Микробусът рязко потегли и се отдалечи. Кат забеляза също, че малко по-нататък натикват Тим Прескот в поли­цейска кола. Никой не тръгна след микробуса на Лиз. 12 Неделя, 20:23 Кат шофираше обратно към жилището на сес­тра си. Нуждаеше се от време за размисъл, пре­ди да се свърже с Макс Грачов. Без съмнение Лиз имаше проблеми с координацията на тялото - заекването и накуцването го потвърждаваха. Нямаше съмнение също така, че тя отлично знаеше коя е Кат. Реакцията ѝ не беше на човек, който внезапно е осъз­нал, че се е припознал. Освен това не обърна внимание на нито една от враждуващите групи в залата. Нейните хора бяха отвън, на улицата, и точно там я очакваха. Управлението на автомобил в Лондон очевидно изис­кваше усилия от висшия пилотаж, особено с това тяхно каране в обратната страна на платното. Картата ѝ бе по­казала, че Уондсуърт Бридж, намиращ се на около кило­метър и половина по-нататък, би трябвало да я преведе от другата страна на реката. Но когато най-сетне се качи на моста, забеляза, че някаква кола се приближава плът- но зад нея и ѝ подава сигнал с фаровете. В следващия миг погледът ѝ бе заслепен от силен про­жектор. Закова спирачки. От двете страни на булеварда бяха паркирани под ъгъл две полицейски коли, стеснява­щи трафика само до средното платно. Кат вдигна ръка, за да заслони очи от силната светли­на. Пред нея проблесна оранжев сигнал. От високогово­рителя се разнесе команда: - Изключете двигателя! Завийте бавно вдясно и поста­вете дясната си ръка с дланта навън върху предното стък­ло на колата! Не правете нищо, с което да събудите подоз­рения относно вашите намерения! Тя положи дланта на дясната си ръка върху предното стъкло, за да им предостави възможност да я разчетат. Зна­еше, че Съединените щати не споделят с никоя друга стра­на идентификационните данни за своите граждани. Което означаваше, че британците не разполагат с нейните отпе­чатъци, следователно няма начин да не я запитат защо ка­ра колата на Шарлот Томас. Докато чакаше сканирането, преброи четири камери и два прожектора, поставени на отделни улични лампи наоко­ло. Вляво се виждаше закрит камион с червени и черни иви­ци, върху които бе написано: „СТОП!“, подобен на онези, които охраняваха Белия дом и Капитолия във Вашингтон. Само че върху този имаше и сателитна чиния. Забеляза и камери - едната беше на нивото на калника, очевидно пред­назначена за регистрационните номера на колите, а другите две - на самото шосе, оглеждащи шасито. Петдесетина метра по-нататък в асфалта бе вградена жълта бариера. Беше виж­дала много такива из столицата на Щатите - стреляха без предупреждение, за да спрат колите бомби. Четирите улични лампи наоколо внезапно изгаснаха и улицата около пропускателния пункт потъна в мрак. С пе­риферното си зрение долови някаква синя светлина - зад нея се приближи друга кола и бавно спря. От сенките се появи Макс Грачов. Вдигнал полицейската си значка, той се запъти право към нея. - Излез, за да могат да те огледат добре - каза ѝ той, подпрял се върху покрива на колата. Тя отвори вратата. Той почука с пръст по разрешителното, залепено вър­ху предното стъкло на Сузи, и отбеляза: - Това тук ти дава право да напускаш зона 1 и 2 само до осем часа вечерта. Извинявай, моя е грешката, че не те предупредих. Нямаше как да го знаеш. Грачов я поведе към тротоара. - Оставете ни за момент! - заповяда той на приближи­лия се униформен полицай. - Свърши много добра работа на онзи митинг. Получи се добре. Но трябва да ти призная, че не очаквахме подобна реакция от нейна страна. - Знаеш ли коя е тя? - Все още проверяваме. Схващаш ли за какво е всичко това? - той посочи към барикадата пред тях. - Вероятно не схващам, иначе надали щеше да ме пи­таш. - Лондон въобще не е безопасен град - отбеляза Грачов. - Всъщност тук е истинска лудница. Съвсем ско­ро ще обявят датата за подписването на Проект „Мир“, а доста хора във Великобритания нямат нищо против да при­бягнат и до насилие, за да му се противопоставят. Грачов отправи поглед към моста, който току-що бяха пресекли. Светлината от прожекторите на пропускателния пункт очерта лицето му. Влажната му коса проблясваше, лицето му беше спокойно и отпуснато, но неразгадаемо. - Напоследък тук се случват доста неща - продължи той. - Когато те помолих да ни помогнеш с Лиз Лъкстън, нямах представа колко сложно всъщност е всичко. - Нап­рави пауза, очевидно подбираше думите си. - Надали ис­каш да чуеш точно това, но според мен е най-добре да при­емеш предложението на Нейт Сейър и да се върнеш във Вашингтон. - Използвахте ме веднъж. Защо не ме използвате пак? - Прекалено опасно е. Вече проверихме електронната пощенска кутия на Сузи. Почти сигурно е, че смъртта ѝ е пряко свързана с Коалицията за мир и сигурност. - Дори и така да е... Грачов я прекъсна, като повиши глас: - Видя как е убита сестра ти. Убита е от професиона­лен убиец. Сега проучваме естеството на работата на Су­зи, живота, който е водила. Коя е била Шарлот Томас? Уви, засега нямаме много насоки. - И къде точно попада в тази картина Лиз Лъкстън? - Не я виждаме като способна да дръпне спусъка и да убие Сузи. - Каква е била според вас - приятел или враг? - Още проверяваме. До утре сутринта сигурно ще знаем. - Щом открием убиеца на Сузи, гарантирам ти, че ще се махна от твоя живот. Но дотогава няма да се отървеш от мен. - Чакай! Сузи е убита в петък вечерта. А днес е неделя. Сестра ти е била популярна, преуспяваща жена. Но не е била онази, за която се е представяла. Заради собствената ти безопасност държа да се прибереш в Щатите! - А аз пък държа да видя точно къде е убита! - Съжалявам, но е невъзможно! - И защо? - Защото е доста далече. А и криминолозите още не са свършили. - Някой задал ли си е въпроса какво е правила там, след като не обича класическа музика?! - Това е само един от множеството засега открити въп­роси - отговори тихо той. - Това райониране на зони... - не довърши Кат, с което предизвика любопитство в изражението на събеседника си. После продължи: - Сузи е притежавала разрешение за тран- зитно преминаване през зоните. Проверявали ли сте спи­съка с посетителите на концерта, за да разберете колко от тях са дошли отвън, като Сузи? - В момента го правим. - Какво искаш да кажеш с това, че в момента го прове­рявате? Та това е работа за пет секунди! Той не отговори. Направи знак на полицията, че си тръг­ват, нервно махна към мерцедеса на Сузи и отсече: - Карай след мен. Ще те изпратя. - Имаш ли отговор на въпроса ми, или не? - почти из­вика тя. Той отново не отговори. Тя го последва до жилището на сестра си. Преминаха покрай поредната пътна блокада, където полицаите бяха проснали двама мъже с разперени ръце и крака върху асфалта, опрели пистолети в главите им. Грачов я изчака да влезе в гаража, поздрави я с фарове­те и отпраши. Когато пристъпи в апартамента, Кат се изтегна на ди­вана, без да светва лампите. Загледа се в купола на нощното небе, надвиснал над реката. За миг позволи на изтоще­нието от последните два дена да я обгърне. Но веднага след това отвори рязко очи и скочи, за да вдигне звънящия те­лефон. Беше Нанси. - От доста време се опитваме да се свържем с теб. Бих­ме искали да те поканим на истинска вечеря. - Благодаря ти, но бях задрямала. Вероятно е от смя­ната на часовите зони. Не, добре съм. Тази вечер предпо­читам да си легна по-рано. - Помисли ли върху предложението на Нейт? Ако ка­жеш, още утре ще тръгнем за Щатите. - Да, нас тримата много ни бива да организираме пог­ребения. Нанси предпочете да не отговаря. Накрая изрече: - Нека дойда при теб, Кат! Нуждаеш се от някого, с когото да поговориш! - Така е, но не и тази вечер. Може би утре. Кажи на Нейт, че ще подпиша всичките му проклети документи. 13 Неделя, 21:17 Кат спусна щорите в спалнята на сестра си, затвори вратата и приседна на леглото с под­вити крака. Не желаеше да вижда нито реката, нито нощта, нито изкривените отражения на уличните лам­пи, нито носещите се по влажното небе кълбести облаци, а още по-малко пък колите, които се движеха от лявата стра­на на пътя. Обади се на Кейдж и каза: - Набери ме! Изключи и задържа телефона, очаквайки позвъняване­то му. - Там ли си? - Тук съм. - Добре ли си? - попита я той. Кат си представи Кейдж в малкия му кабинет, окъпан в смарагдовага светлина на настолната лампа, загледан в комбинациите от букви и цифри, които се сменяха на екра­на пред него. Докато промяната им ставаше на точно оп­ределени интервали, той можеше да бъде сигурен, че ни­кой не подслушва разговора им. Ако заподозреше нещо, щеше да включи записа, който двамата с Кат бяха напра­вили много отдавна, и да го пусне в сигнала, така че подслушвачите да слушат фалшивия, а не живия разговор. От страна на Кейдж линията беше напълно подсигуре­на, така че той можеше да говори спокойно. Но тъй като при Кат надали беше такава, тя трябваше да говори само най-общо, за да не привлече с нещо вниманието на подс- лушвачите. - Как вървят нещата? - попита той. Неопределеността на въпроса му за нея беше сигнал да продължи по същия начин, докато провери линията. - Долу-горе. Най-лошото е, че се чувствам самотна. Главният разследващ е някакъв детектив на име Макс Грачов. Руснак, специалист по организираната престъпност, който работи за британската полиция. - Изчакай, ако обичаш! Търсят ме на другата линия - каза той, използвайки още една от познатите им кодови фрази. Кат се излегна на леглото, пъхна ръка под главата си и се втренчи в тавана, изчаквайки Кейдж да приключи какво­то правеше. Бил Кейдж всъщност беше старши оперативен офицер. Макар и на петдесет и три години, той притежаваше енер­гията на човек от по-младото поколение. Веднъж бе зър­нала голото му тяло до кръста - докато се преобличаше във фрак на задната седалка на лимузината. Беше силен, с добре очертани мускули, без нито една гънчица там, къде­то не ѝ е мястото. А при един случай, след поредната ус­пешна операция, докато колата ги отвеждаше към техните домове, той ѝ сподели, че всеки мъж на средна възраст ра­но или късно се заглежда в млада жена, която му връща спомените за жената, за която съжалява, че не се е оженил. Тогава Кат го хареса още повече. Кейдж ѝ призна за някаква жена на име Сали, която никога не е преставал да обича, и за сина им Пол. Преди много години той и Сали така и не успели да създадат семейство. А сега вече било прекалено късно да го прави с друга жена. Когато телефонът отново иззвъня, тя избра общите фра­зи за отговор. - Имаш две отделни подслушвателни устройства - обя­ви Кейдж. - Едното е от американското посолство и е свър­зано директно с ФБР. Тази система ми е позната. С нея няма да имам проблеми. Втората не е чак толкова сложна, затова предполагам, че е британската полиция. Може би ще се наложи с нея да се справиш сама. Имай предвид, че наблюдават всяко твое влизане и излизане от апартамен­та! До утре сутринта ще знам всички слепи петна на каме­рите и ще ти начертая маршрут, по който няма да бъдеш забелязана. Ще го пратя по имейла. - Настояват да се прибера у дома - отбеляза Кат, убе­дена, че за подслушваните това ще прозвучи напълно нор- мално. - Добре е да отсъстваш още няколко дена, докато не оправим онази работа с казахстанското посолство. Сега проверяват самоличността на онези двамата, които се опи­таха да ни убият. Казахите ни сътрудничат, но не желаят нещата да стигат до пресата. Семействата са съгласни. А ние двамата с теб нямаме нищо общо. Начинът, по който изрече всичко това, спокойствие­то, което бликаше от гласа му, я накара най-сетне да се отпусне. От петък вечер насам душата ѝ се бе стегнала какво ще стане. - Така - продължи нехайно той. - Разполагам с някои Данни за Трейси Елизабет Лъкстън. Ако съм разбрал правилно, навършила е двадесет и седем точно преди десет дена, на 20 август. Бащата и майката са дадени като Ро­бърт и Керълайн. Ръководили са цирк по крайбрежието. Елизабет е учила в училището на Грейт Ярмут, Съфък - графство по източното крайбрежие. Доколкото виждам, ни­какъв колеж. Настоящ адрес липсва. Не ми изглежда от типа хора, с които сестра ти би се сближила. Досието ѝ е тънко, което означава, че или няма никакво значение, или значението ѝ е толкова голямо, че основната папка се пази от агенция, която отказва да го сподели с нас. Отговорът ѝ звучеше така, сякаш той я бе попитал как е прекарала вечерта. - Не, пристигнах доста късно. Наложи се да взема ко­лата на Сузи и дори забравих, че трябва да карам вляво, та се пообърках и окъснях за началото. Но все пак си заслу­жаваше. Добре е, че видях с какви типове е обичала да се обгражда Сузи, а за да вляза... Надяваше се, че Кейдж ще схване намеците, които се опитваше да му предаде. - ... Наложи се да използвам нейната шофьорска книж­ка, така че, предполагам, там е всичко: и адрес, и социален осигурителен номер! - Системата на общинския център Линтън не е регист­рирана при нас - отговори сдържано Кейдж. - Би било страхотно да се запозная с някои от истинс­ките ѝ приятели! - отвърна невинно Кат. Реакцията на Кейдж не закъсня - изглеждаше бесен, че си е позволила да навлиза в подобни подробности. - Не говори! Само слушай! - сряза я той. - След като затвориш, продължи да правиш нещата така, както е нор- мално за теб. На сутринта им посвети най-малко час. Ще се постарая да прехвана видеолинията за наблюдение на ФБР, а после ще захраня в нея всичките ти нормални дейс­твия. Така че, отбий се в банята, вземи душ, направи си кафе, огледай бюрото на Сузи. Прави всичко бавно. Не бързай. Не пускай радиото! Не включвай телевизора! Не поглеждай през прозореца! А после си легни. Остави ня­къде нощна лампичка, а щората вдигни лекичко, за да хва­на промяната в светлината на сутринта! Направи така, че наоколо да не се вижда никакъв часовник! Изгревът на слънцето утре е в 06:11 часа. Към 06:45 всичко би тряб­вало да е наред и ти ще бъдеш свободна да правиш какво­то искаш. Щом станеш от леглото, спусни щорите! За мен това ще бъде сигнал да включа записа, а дотогава вече ще знам най-безопасния маршрут, по който да се измък­неш от къщата! Бил Кейдж със сигурност щеше да разбере колко точ- но души са назначени да наблюдават записите от апарта­мента на Сузи, както и кога са им смените. Нямаше почти никаква опасност новопристигналите да си дадат сметка, че Кат повтаря абсолютно същото, което е правила пре­дишната сутрин. Когато затвори очи, за да заспи, пред очите ѝ изплува образът на Лиз Лъкстън - решителна, изненадана, недо­верчива и отчаяно настояваща да се измъкне. И същевременно - толкова уязвима. 14 Понеделник, 06:50 Светлината на утрото заструи в тесния про­цеп под щорите и обля лицето ѝ с топлина. Кат спеше по гръб, с ръце, кръстосани върху гър­дите - защитен похват, който бе придобила преди няколко години. Беше облякла една от пижамите на слончета. Сънят ѝ бе толкова дълбок, че ѝ трябваха няколко секунди, докато осъзнае къде е. Обърна се и видя, че е седем без десет, което означаваше, че вече може да започне деня си. Засега планът ѝ се състоеше от две основни точки. Първо, да провери дали Кейдж е открил безопасен маршрут за измъкване от апартамента на Сузи. И второ - да открие Лиз Лъкстън, което означаваше, че трябва да се върне в лекционната зала, да се добере до компютъра и да открие данните за самоличност, които е предоставила. Стана, нахлу широки дънки, пусна щорите до долу, от­вори вратите към терасата и лицето ѝ веднага бе обгърна­то от сутрешния хлад и бялата светлина на слънцето, про­низваща мъглата над реката. Вятърът довя миризмите на Темза - смесица от влажни листа и моторно масло. Дисплеят на мобилния ѝ телефон ѝ подсказа, че Кейдж е изпратил имейл със схемата за наблюдение на апарта­мента. Беше успял да проследи вътрешните устройства и да обозначи участъците в обсега на видимост на камерите в червено, а безопасния маршрут със слепите петна - в зелено. Екранът на телефона обаче бе прекалено дребен, за да успее да разчете маршрута. Знаеше, че домашният ком­пютър на Сузи разполага с порт за СИМ-карти. Включи го и забеляза, че компютърът не иска парола за отваряне. Извади СИМ-картата на телефона си, пъхна я и зачака появата на картата, която ѝ бе изпратил Кейдж. Когато мо­ниторът я показа, Кат запамети маршрута. После разви фо­лиото около СИМ-картата, която бе залепила за гърба си, за да провери данните от казахстанското посолство. Знаеше, че повечето от файловете със секретни данни имат собствени програми за самоизтриване, но тя разпо­лагаше със свой специален софтуер за преодоляването им. В повечето случаи се получаваше. Понякога - не. Сега въздъхна с облекчение - файлът беше в пълна из­правност. Пусна му антивирусната си програма, а после прескочи на снимката с убития. Искаше ѝ се да го разгледа целия, но нямаше достатъчно време. Влезе в електронната поща на Сузи. Там нямаше ни­що. Нито входяща, нито изходяща поща. Нито дори копие от имейла, който Кат бе получила в петък през нощта. Про­вери кошчето. И там нищо. Или Сузи беше изтрила информацията, съзнавайки, че я грози опасност, или някой друг се е постарал да го стори. А между другото какво правеше тук компютърът? Той би трябвало да е първата улика, която полицията да изземе за разследването. И защо Сузи не е ползвала парола? Изключи устройството, уви отново СИМ-картата във фолио, а след това я залепи обратно за гида си. Повтори същата процедура и със собствените си софтуерни карти, пусна ги в джоба, дръпна ципа и хвърли в една раница ком­плект за преобличане: дрехи, обувки и перука. Насочи се към кухнята, а оттам към килера. Измъкна се през малкото прозорче, което я отведе до пожарния из­ход. Прилепила гръб към тухлената стена, тя измина ня­колкото стъпки до малкия заден двор. В стената забеляза дървена врата, неизползвана и отчасти скрита от избуяло­то наблизо дърво. Натисна я. Пантите ѝ бяха ръждясали. Трябваха ѝ три последователни ритника, за да свали долната. Върху земята се посипа ръжда. Горната обаче беше прекалено високо, за да я стигне с крак. Кат се хвана за един клон, вдигна се до средата на стената и пъхна пръстите на крака си в пролука между тух­лите. Оказа се обаче, че горе имаше бодлива тел, поради което не можеше да се прехвърли през стената. Удари горната панта с дланта си. Не помръдна. Удари отново. Продължи да удря, докато не я откъсна. Скочи на земята, отвори вратата и се измъкна в задната уличка. Точно пред себе си зърна железен мост, обрамчващ ре­ката. Движението все още не бе голямо. Точно в средата на моста имаше знак, който указваше, че там напускаш зона 2 и навлизаш в зона 3. Пътят се стесняваше, принуж­давайки шофьорите да намалят скоростта, за да бъдат ща­телно проверени. Кат се загледа какво правят пешеходците - видя ги, че подават документите си за самоличност. Реши да се върне назад. Отдалечи се от Темза, насочвайки се към някакво кръстовище. Спря такси и даде адреса: - Булевард „Принцът на Уелс“, на пресечката с „Алек­сандрия“. Шофьорът вдигна очи към огледалото за задно вижда­не и я огледа. - Не сте оттук май. - Как познахте? - В Лондон не боравим с указания за пресечки. Пред­почитаме номерата на улиците. От Щатите ли сте? - Не, от Канада. - И кой отбор сега подкрепяте вие там, щом като изля­зохте от лигата? - полюбопитства шофьорът. - Може би Англия. Или пък Бразилия. - Русия и Китай ще стигнат до четвъртфиналите, това да го знаете от мен! Англия ще види сметката на Герма­ния, а Бразилия ще смачка Франция. Така че финалът ще бъде между Англия и Бразилия. Тогава пак ли Бразилия ще подкрепяте? - Може би. Едно време познавах капитана им Хавиер Лаха. Шофьорът пусна крак от газта и се извърна назад, за да огледа пътничката си - не в огледалото, а очи в очи. - Будалкате ме! - Нищо подобно. Баща ми ръководеше едно сиропита­лище, а Хавиер беше сред обитателите му - отсече тя. Не беше споделяла това с никого вече години наред и не можеше да си обясни защо сега се изпусна, и то пред абсолютно непознат човек. - Поддържате ли връзка? - Помислих си да го направя, когато той започна да се прочува, но така и не се реших. - Кат забеляза, че в лявата страна на таблото пред предното стъкло е поставен бял флаг с червен кръст. - Това е знамето на Англия, нали? - Да, кръстът на свети Джордж - кимна тъжно шофьо­рът. - Но дните му са преброени. Много скоро ще ни запо­вядат да си слагаме знамето на проклетия Проект„Мир“! Докато чакаха на червено при един светофар, малко пре­ди да се качат на моста и да прекосят реката, таксиджията се обърна, погледна я право в очите и отбеляза: - Една улица по-надолу от мястото, където ще ви оста­вя, нямате право да се придвижвате нататък с превозно средство без специален пропуск. Напоследък не сме има­ли бомбени атентати, така че поддръжниците на реда се радват на голяма подкрепа. Мнозина са убедени, че щом веднъж Проект „Мир“ бъде подписан, животът отново ще се върне към нормалния си ход. Спря точно там, където го помоли. Тя излезе. Но преди да потегли, той набра някакъв номер по мобилния си теле­фон. Кат нарочно се загледа в общинския център Линтън от другата страна на улицата. Забеляза, че шофьорът на таксито разговаря по телефона и гледа право в нея. 15 Понеделник, 08:13 Кат огледа сградата на общинския център Лин­тън. Търсеше място за влизане. Започна от двойните врати на централния вход. Оказаха се залостени с резе. Заобиколи, навлезе в страничната улич­ка и забеляза, че по цялото протежение на постройката се издига стена. Прескочи я с лекота и се приземи във вът­решния двор. Откъм улицата се чу приближаването на кола. Сините лампи облизаха стените и прозорците на сградата пред нея. В далечината се понесе сирена, която приближи и спря до първата кола. Изпращя радиостанция, а после и глас: „Оглеждаме... Да... дошло е преди пет минути от шофьор на такси... руса, Двадесет и няколко годишна, спортни дрехи... проверява­ме улиците.“ Кат запристъпва тихо покрай стената на сградата. Точно на ъгъла зърна улук, а до него - врата със забравени ключове на ключалката. Влезе и се огледа. Озова се в ог­ромен склад без прозорци. В дъното на склада имаше дру­га врата. Не беше заключена. Кат я открехна и видя пред себе си коридор, отвеждащ до стълба. От горните етажи се носеха гласове. - Както вече ви казах, аз съм единственият човек тук. - Гласът беше на възрастен мъж. - Служителите трябва да пристигнат към осем и половина. Залата беше наета от дру­ги хора за митинг на Проект „Мир“. Всеки момент очаква­ме да дойдат, за да вземат компютъра. Кат се отказа от стъпалата пред себе си. Продължи по коридорчето и малко по-нататък зърна друго стълбище. Беше по-малко от първото. На горната площадка забеляза пожарен изход. Открехна вратата. Зърна две ченгета, кои­то разговаряха с чистача - застаряващ мъж с изрядно ог­ладена униформа. Той продължаваше да им обяснява не­що, но думите му не се разбираха ясно. Върна се обратно долу, грабна една празна кофа от скла­да, напълни я с дъждовна вода, която лисна по коридора в подножието на главната стълба - все едно тръбата се е спукала и е протекло. Пак се качи до пожарния изход. Чистачът тъкмо затва­ряше портите на централния вход. После хвърли поглед към компютъра на рецепцията и се насочи към главното стълбище. Работата, която му беше създала, би трябвало да го задържи поне пет минути. Кат се промъкна до рецепцията и включи компютъра. Докато го чакаше да зареди, се качи на горния етаж. Вра­тите на лекционната зала зееха широко отворени. Столо­вете и масите бяха подредени покрай стените. В центъра на подиума се виждаше само един микрофон. Нито помен от събитията само преди дванадесет часа. Логично - зала­та се даваше под наем. След минута отново беше на партера. Компютърът вече се беше отворил. Скрийнсейвърът представляваше снимка на доктор Кристофър Норт до зна­мето на Проект „Мир“. Да, Тим Прескот се бе оказал прав. Лекцията може и да бе рекламирана като открита диску­сия по проблема, но всъщност е била платена от Проект Мир“. Това обясняваше грубото изхвърляне на Прескот и намесата на полицията. Постави пръсти върху клавиатурата. Точно в центъра на екрана, пред иначе благото лице на доктор Норт, се по­яви миниатюрното прозорче, изискващо парола за достъп. Кат измъкна една от картите в джоба си и я пъхна в ком­пютъра. Набра случайни шест цифри и зачака програмата ѝ да си свърши работата. Никой освен нея не знаеше тайните на хакерския ѝ соф­туер. За всяка отхвърлена парола се появяваше вариант, кой­то се приближаваше все повече до реалната ситуация. Прог­рамата бомбардираше охранителната система толкова бър­зо, че бе напълно невъзможно да се определи броят на греш­ните предположения, които са направени. След не повече от пет секунди хардуерът на компютъра беше отворен. Прегледа набързо опциите по екрана и извади данните на Сузи - съдържаха живота на Шарлот Томас: адрес, външна снимка на къщата ѝ край реката, регистрационния но­мер на мерцедеса, шофьорската ѝ книжка, информация за здравната ѝ осигуровка. След тях следваха поредица де­тайли: майка, баща, място на раждане, образование, рабо­та, раса, сексуални предпочитания, политически пристрас­тия, пътувания, социални контакти. Ставаше ясно, че Шар­лот Томас е родена и отгледана в Колорадо и Кьнектикът, в градчета, за които Кат даже и не беше чувала. После пробва името „Трейси Лъкстън“. Нищо. Опита и „Елизабет Лъкстън“. Пак нищо. А накрая само „Лъкстън“. Пред очите ѝ се отвори файлът за Трейси Елизабет Лък­стън. В краткото време, което ѝ бе необходимо да копира целия файл за жената, тя вече бе запомнила наизуст адреса ѝ. Изкара на екран картата на града. Оказа се, че е на шест километра южно от лекционната зала, което означаваше, че може да измине разстоянието и пеша. Лондонските так­сита се оказаха прекалено рисковани. Едва сега осъзна, че Лондон е далеч по-ефективен от Вашингтон в наблюдени­ето и следенето на гражданите. 16 Понеделник, 09:06 Вървеше на юг. Мобилният ѝ телефон завибрира. Нейт Сейър ѝ беше изпратил три съоб­щения и сега пак се опитваше да се свърже с нея. Кат реши да не му отговаря. Ако трябваше да бъде честна към себе си, нямаше ни­каква представа какво да прави с него. Никога не бе имала. Първата си компютърна програма тя състави в пристъп на отмъщение към Нейт Сейър. Майка ѝ и баща ѝ бяха организирали огромен прием в къщата си в Грейт Фолс. Баща ѝ беше в стихията си - ръсеше шеги, печелеше подкрепа за плановете си за про­мяна в някои от ключовите закони за трудовоправните отношения. Сузи и майка им бяха вътре в къщата, при­готвяха обяда. Кат плуваше в басейна. После излезе и до­като се подсушаваше с кърпата, баща ѝ се обърна към нея с думите: - Ако влизаш вътре, би ли ми донесла от бюрото голя­мата синя книга със закони? Кат се втурна към кухнята. Мина покрай сестра си, която режеше някакви плодове. Хукна нагоре по стълби­те, бутна рязко вратата на кабинета на баща си и отвори. Щорите в кабинета бяха спуснати. По бюрото играе­ха тесните слънчеви лъчи, проникващи между процепите им. А до бюрото Нейт Сейър се бе втренчил срещу нея и не помръдваше. - Имаме малко работа - изрече нехайно той. Майка ѝ се обърна и демонстративно изтри уста, загле­дана в дъщеря си. После се изправи, изпъна тениската си и се насочи към вратата. Кат разтвори побелелите си от стискане пръсти, пусна дръжката на бравата и се отдръпна. Сейър вдигна панталоните си, закопча ги и отбеляза небрежно: - Наясно ли си какво ставаше тук, Кат? Тя прекрачи прага на кабинета, затвори вратата и каза: - Татко ме помоли да му занеса онази книга там. - И посочи към бюрото. Сейър вдигна книгата и ѝ я подаде. - До този момент вероятно си си мислела, че светът е точно такъв, какъвто изглежда. Но днес ние с майка ти те научихме, че това не е така. Трябва да знаеш, че от истина­та обикновено боли. А ние не искаме да нараняваме кого­то и да било, Кат, нали така? Нито баща ти, нито Нанси! - Но нали татко ти е най-добрият приятел?! Нейт Сейър постави ръка върху рамото ѝ. Тя се отдръпна като попарена. Той почука по книгата в ръката ѝ: - Занеси я на баща си. Предполагам, че долу ще искат още бира и вино. Искаш ли да ти помогна с нещо или и сама ще се справиш? - Ще се справя - прошепна тя. Хванала подноса като сервитьорка, Кат отнесе книгата на баща си заедно с няколко студени бири. После от къща­та излезе и майка ѝ и приседна при Нанси и още няколко жени, които кудкудякаха възторжено около розовата гра­динка. Сейър вече беше заел почетно място на масата на баща ѝ и отмяташе развеселено глава в отговор на поред­ния му виц. Баща ѝ прекъсна за миг, за да благодари на дъщеря си и да обяви пред всички, че макар Кат да има големи планове да върви по стъпките на сестра си в правния колеж, според него за нея ще е най-добре да учи математика. Докато момичето поднасяше бирите на масата, Сейър докосна лакътя ѝ. Кат се престори, че не го забелязва. След като остави на­питките на масата, тя се запъти към трамплина над басейна, сключи ръце пред лицето си като за молитва и скочи. А вечерта разказа на Сузи за случилото се. Сестра ѝ потупа матрака на леглото си, подканяйки я да приседне до нея, и каза: - Мама не е щастлива. А когато жените не са щастли­ви, често вършат подобни неща. - Добре де, ама аз видях всичко! - проплака Кат, пре­дизвиквайки сестра си да я посъветва какво да прави. Нали тя бе на двадесет и пет, имаше си вече приятел и всичко останало! - Нейт не е прав, но едновременно е. Не знам дали раз­бираш какво искам да ти кажа - продължи Сузи. - Той ни­то е насилвал мама да прави каквото и да било, нито нищо. Освен това тя обича да прави такива неща от време на вре­ме, за да запълва някаква празнота в живота си. Татко го знае. Може би не точно за Нейт, но е наясно, че мама му изневерява. Обаче татко обича мама. Половината от жи­вота му се ръководи от желанието за постигане на цели, които не може да изпълни. И вероятно изневярата на мама е част от тях. А що се отнася до чичо Нейт, той се нуждае от него - за работата си. Не забравяй също така, че леля Нанси е най-добрата приятелка на мама. И твоя кръстни­ца. Следователно, ако кажеш за това на някой друг освен на мен, ще причиниш неприятности на доста хора! До сутринта вече бе ясно, че е твърде късно да казва на когото и да било. Кат никога нямаше да забрави онзи ден, в който се превърна в поредната жертва на Нейт Сейър. Защото оттогава насам винаги, когато ѝ се налагаше да бъде в близост до него, се чувстваше унизена. Въпреки че година по-късно се опита да му отмъсти. Този път купонът беше в къщата на семейство Сейър. Бя­ха поканили струнен квартет, който свиреше Моцарт в гра­дината им. Наоколо се носеха изискани сервитьори, възду­хът тегнеше от пресилен смях и политически приказки. Въ­оръжена с мобилен телефон и кабел в чантичката си, тя се промъкна в кабинета на Нейт. Кат бе идвала тук и преди и бе наясно, че Сейър държи ключето за шкафа си на бюрото, в жълтото бурканче с хи­микалите. Отключи вратичката на шкафа. Вътре нямаше нищо друго, освен един сейф. С помощта на програма, ко­ято бе съставила собственоръчно, тя направи връзка с ка­бела между мобилния си телефон и ключалката на сейфа, използвайки гумена тапичка, подобна на тези на лекарски­те слушалки. Покри дигиталния ключ със сензорен фиброскоп, набра шест случайни цифри и зачака мобилният ѝ телефон да разчете посланията, които получаваше от соф­туера на сейфа. В продължение на петнадесет минути Кат прехвърли серии от комбинации, докато накрая дисплеят на телефона ѝ светна. Натисна бутона за отваряне. Извади всички папки от сейфа и притвори вратичката на шкафа. Клекна на пода зад бюрото и ги разстла пред себе си като карти за игра. Оказаха се все предсказуеми неща: банкови извлечения, документи за ипотеката на къ­щата, застраховки за колата и дома. Сейфът беше прека­лено тъмен, за да види дали има нещо друго. Опипа сте­ните му, почука по тях, но не откри нищо. Прекъсна връзката между ключалката и телефона, а после го пъхна вътре и започна да го върти като компас. Инфрачервеният му сензор улови някакъв лъч. Дисплеят светна, питайки я дали иска да включи на приемане. И когато тя потвърди, лявата стена на сейфа се плъзна на­долу. Включи се миниатюрна лампичка. Вътре имаше дру­ги документи. Кат ги извади. Но не знаеше, че с това свое действие е включила алар­мата в мобилния телефон на Нейт Сейър. По онова време все още новак в изкуството по разбиване на сейфове, Кат продължи да си работи преспокойно. И не обърна внима­ние, че само за миг шумът от купона долу се усили. Врата­та се отвори, по килима пролази лъч от външната светлина, облиза и бюрото, а веднага след нея самият Нейт влезе в кабинета си. Кат беше напълно погълната от документите пред себе си. И с всеки следващ лист се изумяваше все повече. Не можеше да повярва, че Сейър пази доказателства, които ули­чават самия него - как дава подкупи и нарушава закона. Бан­ковите извлечения съвпадаха с датите на съответните тран­сфери. Други две папки съдържаха снимки как прави секс с определени известни жени, които я накараха да потръпне от отвращение. На друго място забеляза обвинения, повдигна­ти му от шерифската служба на Линкълн Каунти, щата Небраска - как Сейър е проникнал незаконно в някаква месопреработвателна фабрика под фалшива самоличност. А след­ващият документ бе по същество снимка как той дава подкуп за оттегляне на обвиненията срещу него. В този момент Кат усети уханието на пурата му. Лам­пите светнаха. Прииска ѝ се да потъне в земята. Сейър заключи вратата и отбеляза спокойно: - Нямам представа кой си ти там, но ти заповядвам да се изправиш на крака и да минеш пред бюрото! Кат не помръдна. Сейър извади ключ от джоба си, от­вори един шкаф в стената и извади оттам револвер. После отвори някакво чекмедже - за амуниции. Кат чу прещрак- ване - Сейър зареждаше. - Остави всичко на пода и се изправи, иначе ще ти пръс­на главата! Тук вече тя не издържа. Изправи се на крака и изломоти: - Чичо Нейт, това съм аз, Кат. Не стреляй! По лицето на Сейър се разля иронична усмивка - ся­каш се чудеше как не е могъл да се сети по-рано. Изпразни револвера, сложи всичко на мястото му, а после изтри пот­та от челото си. - Какво искаш да направя сега? Да извикам майка ти ли? Отстъпи от бюрото, за да проверя какви ги вършиш там! Кат отстъпи и запълзя заднишком покрай перваза на прозореца. Сейър видя папките на пода, отвори вратата на шкафа, видя и отворения сейф, а после и страничната му стена и възкликна: - Как изобщо успя да стигнеш дотам?! Кат просто сви рамене. Искаше ѝ се да го предизвика с нещо, обаче не се сети за точните думи. - Ти си много умна малка кучка! - просъска той. - Бих казал, че този правен колеж за теб е чиста загуба на та­лант! - Чичо Нейт - изрече накрая тя, стараейки се да звучи спокойно. - Защо пазиш подобни неща? Можеш да оти­деш в затвора заради тях! - Искам да ти кажа нещо, което трябва да знаеш! - Ли­цето му не изобразяваше нищо особено - нито гняв, нито любезност, нито дори изненада от това, което тя бе стори­ла. Единствено очите му бяха станали почти безцветни. - Точно както при аферата между майка ти и мен, за да се стори нещо нередно, обикновено са необходими двама ду­ши. При работата, която извършвам за баща ти, често ми се налага да нарушавам закона. Поради което правя всич­ко възможно, ако тръгна надолу, да повлека и някои други. Така стоят работите в този свят, Кат. - А татко знае ли? - промърмори тя. - Не - отговори Сейър, приклекна, събра папките и ги сложи в сейфа. - И само да си посмяла да му кажеш! - И защо да не му казвам, щом е толкова важно? По лицето на Нейт Сейър се разля искрена усмивка. - Баща ти е голям човек, в това няма спор! Има велики мечти. Но не е наясно, че за постигането на тези велики мечти се налага да се прибягва и до някои лоши неща. Ето тук се появявам аз! 17 Понеделник, 10:20 Докато връщаше телефона в джоба си, Кат осъзна колко унил и безрадостен е станал Лон­дон - подгизнал от дъжд, зацапан с боклуци, с клаустрофобично надвиснали мрачни облаци, без никакъв живец в походката на хората. Освен това осъзна, че някой я следи. В погледите на повечето хора, които я подминаваха, се четеше подозрение. Затова не ѝ беше трудно да фиксира опашката си - когато го погледна в очите, той отмести пог­лед една идея по-бързо от нормалното. Намираше се на половината път до крайната си цел - затънтен квартал на име Клапам. Нищо не ѝ гарантираше, че опашката ѝ е само една. Нищо чудно да ѝ бяха устроили капан - двама отзад, двама отпред и ако разполагаха с дос- татъчно ресурси, и по един от двете ѝ страни. Кат се бе научила да се слива с околната среда, да ста­ва невидима. Отдавна знаеше как да наблюдава хората, без те да я виждат. И затова не обичаше тя да е от другата страна на наблюдателната линия. Преследването на хора в Лондон може би се различаваше от методите във Вашинг­тон, но това в никакъв случай не означаваше, че не може да им се изплъзне. Прекоси някакъв парк, който беше мно­го по-запустял и мръсен от този до общинския център. От другата страна на поредната голяма улица два огромни те­левизионни екрана, вградени в стените на стара сграда, привличаха рояци от граждани. Кат се пъхна сред хората и започна да ги разбутва с лакти. Движеше се все по-бързо. Щом се озова в средата на морето от хора, се обърна. Опашката ѝ все още беше след нея. Продължи уверено напред, докато стигна до кръч­мата на ъгъла. Без да се оглежда, влезе вътре и се запъти към тоалетните в другия край на бара. 18 Понеделник, 11:46 Когато излезе от тоалетните, изглеждаше зна­чително по-висока с обувките си на токове. Бе­ше облечена в светлосива тениска с дълги ръкави и качул­ка, черни памучни панталони и кестенява перука, разсти­лаща се по раменете ѝ. Улица „Грийндейл“ беше пресечка на главната. От две­те ѝ страни се нижеха ниски къщички. Докато завиваше, Кат отново се огледа. Като че ли никой не я следеше. Край уличната лампа по-нататък висяха три хлапета. Две черно- кожи жени с къси блузки и дънки я подминаха, сякаш изоб­що не беше там. Преброи къщите пред себе си, зърна но­мер 49, насочи се право към него и натисна звънеца. Намираше се в малък преден двор, с обраснала в буре­ни пътечка, отделен от съседната къща с висока до коляно­то тухлена стена. През дантелените завеси забеляза проб- лясване на телевизионен екран. Вратата се отвори рязко. Кат се оказа очи в очи с чове­ка, който помогна на Лиз да се качи в микробуса. Беше към тридесетте - едър, набит, с огромни рамене, ниско под­стригана коса, високо чело и червена карирана риза, изва­дена над дънките му. Преди да погледне към нея, той вни­мателно огледа улицата. - Търся Лиз Лъкстън. Нали тук живее? - Не е тук - поклати глава той. Гласът му звучеше глу­хо и безизразно - точно като очите му. - Нали това е домът на семейство Лъкстън? - Не е. - Как така? - присви очи Кат. - Това е адресът, който тя ми даде снощи. Той направи няколко крачки извън прага, сграбчи ра­мото ѝ така, че ѝ причини болка, и я изтика назад. - Хей! - извика тя, но мъжът рязко ѝ обърна гръб и Вече почти бе затворил вратата, когато тя изрече високо: - Ти ли си онзи, който е отнесъл главата на сестра ми? От начина, по който се издуха вените на врата му, Кат си помисли, че той ще реагира по някакъв начин. Но се оказа, че греши. Без да се обръща назад, мъжът тресна вратата под носа ѝ. Върна се в стаята с телевизора, застана до прозореца и започна да оправя завесите. За нея вече нямаше никакво съмнение, че точно този е човекът, който бе помогнал на Лиз да се качи в микробуса. Той знаеше коя е тя, знаеше и за Сузи, знаеше защо е ум­ряла, а може би и как, а най-вероятно знаеше и защо е пред­почитала да се нарича Шарлот. Излезе на тротоара и се огледа. Когато бе сигурна, че ни­кой не я вижда, свали перуката си. Вратата на къщата се отвори повторно и той излезе. Този път бе загащил ризата в дънките си. Тръгна право към нея и прошепна: - Когото и да търсиш, не е тук. - Но ти беше с нея! Снощи! Видях те! - Ако те хванат тук, веднага ще те депортират! - про­дължи той, все едно не я беше чул. - Ако пресечеш някоя от границите на зоните оттук с такси, шофьорът ще те док­ладва. Подаде ѝ карта с магнитна лента. - Това е билет за метрото. Тръгни право напред. - По­сочи ѝ пътя, по който беше дошла. - Трябва ти не първата, а втората метростанция, „Клапам Юг“. Ирисовият скенер там е счупен. С този билет можеш да влезеш. Качи се на Северната линия до „Ватерло“. Когато слезеш, не използ­вай ескалатора. Качи се пеша по стъпалата, където прове­ряват билетите ръчно. Служителите са в стачка, така че ще минеш лесно. - А нещо за сестра ми? - Просто ти казвам как да се върнеш - рече той, загле­дан към другата страна на улицата, където висяха два го­леми екрана, а пред частен автосервиз се мотаеха десети­на чернокожи. - Иначе си куражлийка, затова ти помагам. Нищо повече. - Тогава ми помогни още мъничко! Искам да отида там, където Сузи или Шарлот, както я знаете вие, е била убита! Знаеш ли къде е това място? Можеш ли да ме заведеш до­там? - Ако се мернеш наоколо още веднъж, няма да съм толкова любезен! - Единственото, което искам да знам... - Бясна си, защото светът не е справедлив, така ли? - подхвърли подигравателно той. - Добре дошла в клуба! Възголемичък е! 19 Понеделник, 15:43 Кат изпълни точно инструкциите на непозна­тия мъж. На метростанция „Клапам Юг“ тех­ниците оправяха скенера. А на станция „Ватерло“ огромен надпис уведомяваше пътниците, че слу­жителите от билетния контрол са в 24-часова стачка. Вървеше по тротоара на широкия крайбрежен булевард, отвеждащ към апартамента на Сузи, когато мобилният ѝ телефон я уведоми, че има ново текстово съобщение. Нейт Сейър вече ѝ беше изпратил пет, а сега Нанси ѝ бе оставила съобщение в гласовата поща: „Кат, обади се! Моля те! Не изчезвай така!“ Но не тях искаше да чуе сега. Трябваше ѝ Кейдж. И Докато си мислеше за него, телефонът ѝ завибрира. Беше той. Кат се облегна на перилата, сведе глава и се заслуша. Инструкциите на Сейър са от най-високо място. Ако той не те достави във Вашингтон, ще изпратят някой друг да го свърши! - Чии са тези инструкции? - Официално са на Държавния департамент, но работата нещо ми намирисва. Надявам се да не е свързано с петък вечерта. - Аз също - отговори Кат и по гърба ѝ пропълзяха сту­дени тръпки. Загледа се във вълничките, които вятърът правеше в реката. А после разказа на Кейдж за срещата си. - Да, тя има по-голям брат - обясни Кейдж. - Казва се Майкъл. Обучен е за играч на трапец, което е съвсем нор. мално при наличието на семеен цирк, но е служил в бри­танската армия в Ирак. Вероятно си срещнала него. Освен това се оказва, че Лиз работи като филмов редактор в мяс­то, наречено „Медиа Аксис“. - С какво се занимават там? - Ръководят двадесет и четири часовите новинарски и спортни канали. - Ясно. А Макс Грачов? - Версията му се потвърждава, но не е редово ченге. Казва се Максимилиан Грачов. На тридесет и шест. За­вършил е Държавния университет на Санкт Петербург, а после Лондонското училище по икономика, където е по­лучил степен по европейска икономическа история. Едва след това се връща в Москва, където учи за детектив. И сега става още по-интересно! Майка му, Тиина Алексеевна Грачова, е руски олигарх. При „Тиина“ наистина има двойно „и“, а руските женски фамилни имена завършват на „а“. Съпругът ѝ, бащата на Макс, се казва Вадим Грачов. При него нищо особено, изряден партиен апаратчик, абсолютно лоялен на жена си. Тиина управлява ком­пания за добив и износ на нефт и газ, наречена „Рингсет“.; Бизнесът им се простира чак до Щатите. Преди да се зае­ме с тази работа, е ръководила американското бюро в СВР - Руското външно разузнаване. Когато имам нещо пове­че, ще те уведомя. - И какво печели „Рингсет“ от Проект „Мир“? - Всичко зависи от близостта на Тиина до Кремъл. - Но все пак печели нещо, нали? И точно по него е ра­ботила Сузи! Значи появата на Грачов не е случайна! А пък от „Медиа Аксис“ промиват мозъците на хората с ин­формация относно Проект „Мир“! Можеш ли да ми намериш домашния адрес на Макс Грачов? Кейдж не отговори. - Бил, къде живее той? - Не мога да ти позволя да нахлуеш в дома му с взлом! - Не ти се налага да ми позволяваш каквото и да било. Тук ние нямаме никакви правомощия! Истината е, че сест­ра ми е убита от професионален убиец! Та ще ми помог­неш ли, или ще гледаш отстрани? 20 Понеделник, 16:38 Тя застана пред входа, натисна звънеца, пог­ледна към камерата в стената и изрече високо: - Кат Полински. Вратата бе отворена от жена - с мокра руса коса, пус­ната по раменете, с халат и хавлиена кърпа около врата. Ухили се, обърна се леко и извика: - Макс, тук ли си? Приемаш ли гости? - А после се обърна към Кат и все така усмихнато изгука: - Здравейте! Вероятно търсите Макс! - Търся детектив Грачов по работа - побърза да уточни тя с официален тон. - О, тя била по работа! - извика весело жената, подсу­шавайки косата си с хавлиената кърпа. - Да я поканя ли? От вътрешността на апартамента се дочу гласът на Грачов. Жената отстъпи и наклони леко глава. Но очите ѝ нито за момент не се отлепиха от Кат. Кат реши да не я предизвиква. Не бе дошла тук, за да се меси в личния му живот. - Благодаря! - бе единственото, което каза. Жената се засмя топло и докосна ръката ѝ: - Между нас казано, нещата не са точно такива, какви­то изглеждат! - прошепна ѝ съзаклятнически. - Аз съм сестра му Юлия. Така че не прекъсваш абсолютно нищо! Фоайето на апартамента беше с висок таван и тъмни дъски по пода. Грачов се намираше в обширна дневна. Бе. ше се изправил до бюрото си и четеше вестник. Бос, само по бяла тениска и червени шорти. Юлия се промъкна неб­режно покрай нея и му каза нещо на руски, на което той отговори рязко, без да вдига поглед. После Юлия взе чаша кафе от подноса край камината и обясни на Кат: - Каза ми да ви оставя насаме. Такъв си е нашият Макс - винаги груб и сериозен. С тези думи тя изчезна от стаята. Грачов оправи купчи­ната вестници на бюрото си и отбеляза: - Да, това е сестра ми. Имам си две. Лapa е запален археолог. Много е мила. А Юлия е всичко останало, но също е мила. Пристигна тази сутрин. Ако нямаш нещо про­тив, моля те да ме изчакаш да се преоблека. - Няма да отнеме и... - Само минутка! - прекъсна я с жест той и изчезна по коридора. Този огромен хотелски апартамент миришеше на пари. Както я бе осведомил и Кейдж, майка му Тиина оглавя­ваше руския енергиен конгломерат „Рингсет“, което прев­ръщаше Грачов в наследник на милиарди долари. Това обяс­няваше и скъпия апартамент - никое друго ченге не би мог­ло да си го позволи. - Добър е, нали? Прочутият ми брат. Зад гърба ѝ се бе появила Юлия. Беше облякла тъмен костюм с панталон на тънки райета, а в ръка държеше ку­фарче и се опитваше да си завърже косата на опашка. - Не се тревожи, излизам! Предстои ми цяла вечер, пъл- на с делови срещи! Беше стиснала ластика за косата между зъбите си. - Обърни се и ще ти завържа косата! - предложи ѝ Кат. - Какво работиш? - Изучавам семейния бизнес. Нашата майка извади го­лям късмет с нефта и газа, но ѝ се иска скоро да се оттегли. - Защо тогава Макс е ченге? - Той е умният в нашето семейство. Взема своя дял от семейните дивиденти и прави онова, което му харесва. Ко­ето винаги е мечтал да прави. Като беше малък, по цял ден не вдигаше глава от детективските истории. Юлия прокара пръсти през косата си, центрира опаш­ката си, постави върху главата си яркочервена шапка с ши­рока периферия и се приближи до огледалото над камина­та, за да я оправи. - Какво ще кажеш? Неотразима съм, нали? Ще ги сра­зя всичките! - Изглеждаш великолепно! - усмихна ѝ се Кат. Внезапно изражението на Юлия стана сериозно и тя изрече: - Извинявай, не е моя работа наистина, но като знам, че Макс обикновено разследва убийства... - Да, става дума за сестра ми. Беше простреляна в пе­тък вечерта. Юлия отстъпи крачка назад с ръка върху устата си и я погледна в очите. После свали ръце, изпъна ги напред с дланите нагоре и прошепна съчувствено: - Много съжалявам! В този миг в стаята влезе Грачов: - Хайде да се поразходим! - обърна се той към Кат. - Само че върви след мен и не ме настигай, докато не ти дам знак! 21 Понеделник, 17:09 Когато излезе на улицата, той се загледа пра­во напред, все едно не я забелязваше. Очите му пълзяха по камионите и автобусите, които се носеха наоколо. Тя вървеше няколко крачки след него. Той спря на све­тофара и зачака зелената светлина. После пресече и тръг. на по пътека през моравата, аранжирана с цветни лехи. Накрая спря и направи знак на Кат да се приближи. Прегърна я, обърна я към себе си, извади от джоба си зелено памучно шалче и го уви около врата ѝ. - Гледай устата ти да стои покрита, ето така! - И го дръпна лекичко. Тя едва сега забеляза, че той също има подобно шалче. После отново тръгнаха, този път един до друг. - Да нямаш жици? - попита небрежно той и вдигна очи към небето, уж загледан в някакъв самолет. - Нищо подобно! - отвърна раздразнено тя. - И никой не те праща, така ли? - Свали ръка и я огле­да. Дъждът беше спрял. Слънцето се бе показало и той бе аранжирал нещата така, че тя да гледа право срещу него и да мижи. - Аз си се пратих сама. Той извърна поглед и заговори тихичко: - Само след пет дена, на втори септември, се подписва Коалицията за мир и сигурност. Разбираш ли за какво ста­ва въпрос? - Да, изтеглили са датата по-напред. - Точно така. И колкото повече приближава въпросна- та дата, толкова повече се затягат средствата за наблюде­ние в Лондон. В моя апартамент не можем да говорим, набъкан е с подслушвателни устройства. Телефонът ми съ­що. Мобилният - също. През повечето време някой ме сле­ди. А шалчетата са важни, защото, когато преглеждат за­писите от камерите за наблюдение, водят хора, които уме­ят да четат по устните, и с тях минават всичко, кадър по кадър. Кат отново кимна. - Ти си умна - продължи Макс Грачов. - Успя да над­хитриш системата за наблюдение, поставена в апартамен­та на сестра ти, защото имаш приятел във Вашингтон. Но не смятай, че британците са глупави! Ще пробият шифъра ти. Ако вече не са го сторили, разбира се. - Значи ти... си ме следил? - Аз разследвам убийството на сестра ти. Казах ти, че те използвам, за да се добера до Лиз Лъкстън. Напълно логично е да те поставя под наблюдение. - Обаче твоите хора ме изгубиха. - Може би. - Вие с Нейт Сейър работите срещу мен, така ли? - Никой не работи срещу теб, Кат! Точно обратното - работим заедно с теб. Ако не беше така, нямаше да можеш да се доближиш до апартамента на сестра си. Ако държиш да се правиш на умница, тогава нито аз ще науча нещо, нито ти. Хайде да минем оттук - подхвърли той, хвана я за ръката и я поведе през тревата. - Спомняш ли си какво ти казах за Проект „Мир“? - Да. За Съединените американски щати, Русия и Ки­тай как ще подпишат сделка за енергийните си доставки. - Опозицията на този проект е най-голяма във Вели­кобритания. Премиерът подкрепя Щатите и иска да подпи­ше, ала с това свое решение върви срещу настроенията в обществото. - И какво общо има всичко това със Сузи? - Сузи работеше по стандартизирането на законите между трите велики сили. В това се състоеше работата ѝ. Проверяваше всички възможни наказания, от убийство до кражба на велосипед - всичко трябваше да бъде уеднакве­но по международните норми. - Добре, но освен нея са работили и други. Тогава защо точно тя е мъртва? - А откъде знаеш, че останалите не са мъртви? Пред съзнанието ѝ изплува картината от казахсканското посолство. Вдигна помътнял поглед към Грачов и про­мълви: - Слушам те! - Сузи е била простреляна на пътека, минаваща над тре­савище, по време на антракта на класически концерт. Чайковски и Бетовен - продължи спътникът ѝ. - Защо? От ко­го? Не знам. Дали нещата всъщност не са по-сериозни? Да, със сигурност са. - Ти не разследваш убийството ѝ, нали? Открихте ли нещо в компютъра ѝ? Не! Даже не сте го взели от жили­щето ѝ. А направихте ли си труда да проверите списъка на присъствалите на онзи концерт и по-точно - на хората, ко­ито са пресекли пропускателните пунктове? Какво, по дя­волите, изобщо правите, за да откриете убиеца ѝ?! - За да отриеш убиец, първо се налага да откриеш мо­тив. Кой би искал да види Сузи мъртва? Онова, което нау­чихме за сестра ти, е следното: първо, била е вманиачена да открие как е загинал баща ви. Вярвала е, че не става въпрос за инцидент. Самолетът е бил обект на саботаж. И второ, живеела е под фалшива самоличност. Кат и Сузи бяха реагирали по различен начин на смърт­та на баща им. Кат не желаеше да мисли за случилото се. Беше изтрила от съзнанието си всички спомени, всички детайли, всички логически заключения, целия списък с вра­гове на Джон Полински. И бе предпочела да потърси уте­шение при Мерцедес Вендета. А Сузи се бе потопила в спомените. Държеше да научи всички подробности, като че ли най-важната цел в живота ѝ бе да открие точно какво се е случило. - Една сутрин преди близо четири години - започна Грачов - баща ви се е качил на своята „Чесна Скайлейн“ от летище „Фейърфийлд“, след като е ходил на гости при ба­ба ви Катлийн Мери Полински в Ланкастър, щата Охайо. „Чесната“ е била само на осемнадесет месеца. Току-що е била минала технически преглед. Атмосферните условия не са били подходящи за летене - ниска облачност, дъжд от изток - обаче Джон Полински решил, че се е справял ѝ с по-лоши обстоятелства. И докато е набирал височина, нещо е станало и самолетът се е разбил. Трупът на баща ви е бил неузнаваем... Джон Полински е поемал дела на работници от месопреработвателната, консервната и зеленчукообработващата промишленост, а първият си про­бив е направил с дело, заведено от нелегален имигрант. Около година преди да загине, е решил да се отдели и е поел случай, насочен срещу един международен енергиен консорциум - Сузи е била убедена, че точно този консорци­ум е извършил саботаж над самолета и е убил баща ви. - И ти ли смяташ така? - попита Кат със затаен дъх. - Засега не знам. Все пак от убийството ѝ са изминали само три дена - отвърна смръщено Грачов. - Но със си­гурност знам, че не е оставила раната да зарасне. - Тя не е луда! - извика Кат. - Не би тръгнала да прес­ледва призраци. Сигурно е открила нещо! - Може би. Добре, да приемем, че е била права. Ако баща ви наистина е бил убит, значи е убит от професио­нални убийци. Както и Сузи. Тук той внезапно се обърна. Покрай тях минаха две мю­сюлманки, облечени целите в черно, хванали между себе си ръчичките на малко момиченце. - Хубаво, да приемем! - разгорещи се Кат. - Да прие­мем, че всичко това е свързано! Да не би да ми предлагаш да забравя, че всичко това се е случило? - Предлагам ти да използваш самолетните билети, ко­ито е купил Нейт Сейър. - Хей, проблем ли имаш с мен? Толкова ли голям то­вар съм за теб? - Кат, чуй ме най-сетне какво ти казвам! - Не, ти ме чуй! Да предположим, че Сузи е права! - извиси леко глас тя и се приближи до него. - Да предполо­жим, че е открила доказателства за убийството на нашия баща. Че същите тези хора са убили и нея! И какво ще направиш в такъв случай, господин детектив? Ще игнори­раш две убийства и ще ме отпратиш вкъщи, сякаш нищо Не се е случило? - Млъквай! - не издържа и той. - Снощи направих го­ляма грешка, че те изпратих на онази лекция. Едва оттогава насам съм наясно колко опасен всъщност е този слу­чай! Много съжалявам! - Очите му дори не потрепнаха, когато добави: - И ако настояваш да издириш убийците на сестра си, нищо чудно ти самата да се преселиш при нея! Сега върви при Нейт Сейър и го помоли да те върне в Щатите! След тези думи той се отдалечи от нея. Кат се отказа да го следва. С треперещи ръце извади носна кърпичка. В очите ѝ напираха сълзи. Насочи се към края на тревната площ и смачка кърпичката на топка. Из­вади кутийка пудра - която иначе не използваше, - отво­ри я и използва огледалото, за да огледа обстановката зад себе си. Две жени, приличащи на майка и дъщеря, вървяха след нея. Бъбреха и се смееха, но целите бяха нащрек. Мюсюл­манките бяха завършили обиколката си и сега се връщаха по другата пътека. На едно дърво забеляза камера - изда­ваха я жиците ѝ. Две бели момчета - едното в дънков кос­тюм, а другото с кожено яке, седяха отпуснати на близка­та пейка с изпънати крака и кръстосани глезени и я съзер­цаваха. Върху стълба на близката улична лампа зърна вто­ра камера. Затвори кутийката и закрачи бързо по пътеката по по­сока на улицата. Един от белите младежи скочи на крака и се насочи към същия изход. Кат усили още повече крачка. Вече изобщо не ѝ пукаше кой ще я види. Обърна се и зърна бягащ мъж, който идваше право кьм нея. Успя да стигне до тротоара преди белия тип и вдигна ръка, за да спре такси, но после веднага я пусна надолу. Побягна колкото сили имаше. 22 Понеделник, 17:23 Побягна в южна посока. Мина покрай китайс­кото посолство, някаква църква вляво, луксозен хотел вдясно. Концентрира се върху дишането си. Ръмежът отново се събуди. Въздухът отново се изпълни с влага. На кръговото движение при Оксфорд Стрийт пешеход­ците я принудиха да забави крачка. Спусна се в някаква странична уличка вдясно, където хората бяха значително по-малко. Постепенно осъзна, че улиците ѝ са познати. Точ­но тук се бяха разхождали с Нанси през първата ѝ нощ в Лондон. Следователно беше близо до апартамента на се­мейство Сейър. Сви вдясно и излезе на широк булевард. Вляво от нея се възправяше хотел „Риц“, а точно срещу него започваше красив парк. Навлезе в парка и забави крачка. Беше тичала киломе­тър и половина, а може би и повече. И през цялото време нито за миг не бе спряла да мисли за баща си. Всички под­робности си идваха на мястото. Началото бе денят, в кой­то баща ѝ бе загинал. По онова време Кат работеше в едно кафене на улица М. Бизнесът тук вървеше с по-умерена крачка. Беше изка­рала цяла учебна година в правния колеж, но си даде смет­ка, че това не е за нея. Родителите ѝ непрекъснато се кара­ха, по-точно - майка ѝ беснееше срещу баща ѝ. А кариера­та на сестра ѝ беше във възход. Както си зяпаше през прозорците на заведението, забе­ляза някаква дълга сянка по тротоара. Пред кафенето, точ­но в зоната, забранена за паркиране, спряха две лимузини „Линкълн“. Спомняше си, че в този момент по телевизията в заве­дението показваха как Джим Абът открива президентската си кампания. Бръщолевеше някакви глупости - отново за великия си лозунг: глобална сигурност, безопасност за всички. По някакви причини, които така ѝ не ѝ станаха яс­ни, баща ѝ категорично бе забранил името на този човек да се споменава в техния дом. От първата кола се измъкна Нейт Сейър, следван от двама бодигардове, които беше наел след заплахите, отп­равени му от някаква месопреработвателна компания. Но в кафенето влезе сам. Вдигна поглед към екрана и рече: - Кат, би ли го изключила за момент? Сейър беше последният човек, който Кат искаше да ви­ди през онзи ден. - И защо? - изрече предизвикателно тя. - Появяваш се тук и се разпореждаш какво да правя! Сейър само сви рамене. Не се ядоса. През трите годи­ни, които бяха изминали от мига, откакто ги бе изловила заедно с майка ѝ, двамата почти не си бяха говорили. Но точно сега изражението му беше такова, каквото тя не бе виждала до този момент. - Кат, баща ти е мъртъв! „Чесната“ му е паднала вед­нага след излитането. Времето не е било много хубаво. Някакъв тип от летището казва, че е посъветвал баща ти да не лети днес, обаче той бързал да се прибере вкъщи. Казал им, че ще се справи с управлението. Сейър преглътна. Очите му блестяха. После извърна поглед. Между тях двамата с Кат имаше прекалено много тайни, така че надали беше най-подходящият човек за съ­общаване на подобна вест. Сузи беше в Ню Йорк. А майка им - при своите роднини в Грейт Фолс. После Сейър насочи поглед към екрана. Кат проследи погледа му и се оказа очи в очи с баща си. Говореше пред телевизионните камери пред някакъв съд. Камерата даваше в близък план лицето му - множество бръчки, но нито една тлъстинка, същите тъмносини очи като тези на Кат, високи­те скули на неговия баща и упоритото чело, леко сбръчкано от светлините на прожекторите, насочени към него. - Какви ги приказваш?! - извика тя. - Та ето го там, на екрана! И е в отлична форма! Сейър само сведе поглед и продължи: - Някои казват, че е убит. Други твърдят, че сам е сло­жил край на живота си. Но повечето са на мнение, че е просто малшанс. Кат се опита да се свърже с майка си. Пробва и домашния телефон, и мобилния, но се включваше само гласова­та поща. Сузи вече летеше от Ню Йорк към Охайо, за да потвърди самоличността на трупа. - Непременно ще разбера истината! - бе заявила сест­ра ѝ по телефона. - Вероятно ще се прибера по-късно до­вечера. Ти ще се оправиш ли там сама? - Няма проблеми - бе отвърнала Кат. - Сигурно мама скоро ще пристигне. - Грижи се за нея, разбра ли? - напомни ѝ Сузи. Кат се разбираше повече с майка им, а Сузи - с баща им. Джон Полински беше обучил голямата си дъщеря да поеме работата му. Тя беше кръстоносец точно като него. Кат положи усилия да последва голямата си сестра в пра­вото, но установи, че не я бива за тази работа. - Вероятно просто не си пригодена за този тип работа - беше казал баща ѝ само преди два дена. - Просто наст­ройката ти е различна. В крайна сметка няма никакво зна­чение какво работиш. Можеш да си адвокат, фермер, сена­тор, шофьор на камион - каквото искаш. Единственото важно нещо на този свят е какъв човек си. Така че, скъпа моя, няма нищо лошо в това да се насочиш към област, напъл­но различна от нашата! После Нейт Сейър откара Кат до къщата им на улица Р. На нея никак не ѝ се искаше да бъде едновременно с майка си и Сейър. Затова, когато колата спря пред дома им, тя само прошепна: - Остави ме тук, Нейт. Благодаря! Сейър кимна и се изниза. Даже и майка ѝ да не се бе прибрала, поне Анджела, икономката, щеше да си е вкъщи. Голяма част от детството си Кат бе прекарала около Анджела, докато всички останали бяха на работа. През последните няколко години настроенията на майка ѝ ставаха прогресивно непредска­зуеми. Един ден изражението ѝ беше слънчево, а на след. ващия се изпълваше с толкова гняв, че Кат предпочиташе да се скрие някъде. Майка ѝ произхождаше от заможно семейство на земевладелци от Грейт Фолс, щата Вирджиния. А Джон По- лински бе единствено дете на безпарично семейство на полски имигранти, заселило се в Ланкастър, щата Охайо, след Втората световна война. Станал пилот, а после вашингтонски юрист и си създал репутация като адвокат срещу корпорации, наемащи на работа незаконни имигранти. Майка ѝ се бе влюбила в идеализма му. Един ден след поредната им караница Сузи ѝ каза, че родителите на майка им така и не успели да приемат баща им. А в крайна сметка същото се случило и с майка им. И през цялото време сестра ѝ се опитваше да разглежда слу­чая като юридически казус, макар че май нищо не се бе получило. - Нещата стоят така - беше изтъкнала тя. - Мама смя­та, че татко поставя каузите си преди семейството. Татко казва, че е най-щастливият човек на света, задето се е оже­нил за мама, и че би минал и през огън заради нея. Обаче мама не желае подобни жертви. Тя просто иска татко да я обича като духовна половинка, като човек с типичните за него човешки грешки. Татко пък не е в състояние да я въз­приеме по този начин. Непрекъснато иска да спасява све­та, а това подлудява мама. И точно поради тази причина му изневерява. Тогава, през онзи ден, Кат прекоси моравата, мина пок­рай цветните лехи, за които се грижеше майка ѝ, и отклю­чи със собствения си ключ. До ушите ѝ веднага достигна викът на Анджела. Видя я на пода, коленичила, вперила поглед нагоре по стълбите. Подобно на робот, Кат се за­пъти към кухнята, взе оттам нож, подаде го на Анджела и я помоли да я придружи горе. После хвана краката на майка си и я задържа, докато Анджела режеше въжето. Кат свали майка си на пода. В ръкава ѝ откри бележка: Обичах съпруга си. Не мога да живея без него. Нямам при­вий да живея повече!“ В късните часове на нощта Сузи ѝ се обади и каза, че останките от самолета са пръснати нав­сякъде. Нямало никакъв труп - само парчета плът и дрехи. Сега Кат осъзна, че е приседнала на пейка в красивия парк. Телефонът в джоба ѝ вибрираше. Тя го извади. Беше Кейдж: - ФБР разследва случая в казахстанското посолство. Разпитваха ме. Искат да разпитат и теб. 23 Понеделник, 18:06 - Нали каза, че всичко е уредено?! - Работата е вътрешна. И става все по-гадна. - Предаде ли им файла, който измъкнах оттам? - Не. Изтрит е. Тридесет секунди след отварянето му се включи на самоунищожение. - Успя ли поне да видиш жената и застреляния? - попи­та Кат. - Да. - Доста хора загиват заради този файл! Кат бе приседнала на влажната трева до редицата шез­лонги в парка, сега самотни заради дъжда. Мъжът, който затваряше щанда за бургери, я погледна крадешком. Край близката сцена за концерти на открито стояха две ченгета и нещо си говореха, обаче бяха твърде далече от нея, за да ги чуе. Единият от тях също я погледна. Едва сега осъзна, че тази сутрин, без въобще да помис­ли бе използвала компютъра на Сузи, за да разгледа казахстанския файл. Компютърът може и да е имал пробле­ми с обработването на толкова голяма информация, натъпкана в един-единствен файл. Поради което най-вероятно е разрешил проблема, копирайки данните във временен файл в собствения си хардциск. Което пък означаваше, че трябва веднага да се прибере и да го изтрие. - Иначе как се справяш? - попита Кейдж, очевидно под. бирайки подходящите думи. - Имам предвид физически. - Добре - отговори тя. - Намери ми нещо повече за Макс Грачов и неговата сестра Юлия. Тя работи за „Рингсет“. Освен това можеш ли пак да включиш системата за контранаблюдение в апартамента на Сузи? - Не се връщай там! - Налага се. Пауза. А после: - Ще се получи само за пет, най-много десет минути, докато осъзнаят, че всичко е на запис. Преди да влезеш, ми пусни текстово съобщение. А после ще те предупредя кога да излезеш. Приближавайки жилището на сестра си, тя направи всичко възможно да остане извън полезрението на поли­цая, облегнат нехайно на стената покрай реката. Вратич­ката, която бе успяла да отвори сутринта, изглеждаше та­ка, както я беше оставила. Открехна я леко и се озова в задния двор. Придържаше се точно към маршрута, който бе използвала на излизане. Мина плътно покрай стената и се озова при пожарния изход. Изпрати съобщение на Кейдж, изчака една минута, от­ключи и влезе. Никой не беше идвал в нейно отсъствие. Като че ли нищо не беше докосвано. Кат облегна чело върху стъкло­то на вратата, отвеждаща към терасата на покрива. Никога не беше допускала колко бързо параноята е в състояние да сграбчи човек за гушата. Включи компютъра. Временните файлове нямаха име­на, само дълги числа. Единственият начин, по който може­ше да идентифицира казахстанския файл - стига да беше там, разбира се, - бе по часа на активирането му и по ин­формацията за обема му. Да, тук си беше, най-горе в ко­лонката. Обаче часът на активирането му беше даден като 02:01 днес, понеделник. Кат погледна часовника на ком­пютъра и забеляза, че сестра ѝ го е настроила на вашинг­тонско, а не на британско време. Трябва да беше този файл, няма кой друг да е. Кат бе използвала компютъра малко след седем сутринта. Отвори файла. Пред очите ѝ се материализира снимка­та на онази жена с пистолета. Изтриването на файла нада­ли щеше да помогне. При всички положения харддискът щеше да запази някакъв отпечатък от него. Най-доброто решение бе да го измъкне. Точно това и направи. После отиде в спалнята на Сузи и се съблече. Натъпка мръсните дрехи в куфара си, извади чисти и облече дънки, бежова риза и маратонки. Във водонепромокаемата си ра­ница пъхна още един комплект дрехи. Увери се, че нейният софтуер и калъфът с инструментите са си на мястото, и до­бави към тях в раницата и харддиска на Сузи. Отлепи СИМ-картата от казахстанското посолство от тила на врата си. Повърхността на фолиото беше влажна от потта ѝ, но полиетиленът и тънкият найлон отдолу си бяха свършили работата. Залепи я обратно. После в една водонепромокае­ма чантичка хвърли паспорта, парите си, личните докумен­ти на Сузи, кредитните карти и гримовете. Всичко това прик­репи към талията си. Остави куфара отворен на леглото, сякаш възнамерява да се връща - което не планираше. Беше прекарала в жилището на сестра си тридесет се­кунди след петте минути, за които я предупреди Кейдж, и тъкмо минаваше през кухнята, когато на вратата се позвъ­ни. Апартаментът разполагаше с два екрана за видеонаб- людение. Единият беше инсталиран при главния вход, дру­гият - към вратата на кухнята, точно където беше Кат в момента. Изминаха няколко секунди, докато различи образа от дигиталната цветна картина. Който и да беше пред вратата, бе навел глава. Безсъм­нено беше жена, но бе застанала прекалено близо до каме- Рата, за да бъде различена лесно. Кат веднага зумира и избра по-отдалечен ъгъл. От другата страна на улицата всичко изглеждаше чисто. В далечния ѝ край си стоеше полицай. Иначе никакви други ченгета. Мобилният ѝ телефон мъл­чеше - никакво текстово съобщение от Бил Кейдж. Звънецът отново иззвъня. И този път се чу глас: - Кат, там ли си? Жената отстъпи. В ръката си държеше червена шапка. Кат не приличаше на баща си, който бе убеден, че у всеки човек има по нещо добро. Не приличаше и на сестра си, която пък подхождаше недоверчиво към всеки, докато не ѝ докажеше какъв е. Не че и Кат не притежаваше недос­татъци. Основният сред тях беше дълбоко вроденото ѝ лю­бопитство. В мига, в който разпозна жената, която звъне­ше пред вратата, тя реши, че на всяка цена трябва да се изправи срещу нея. Но не отвори вратата. Излезе оттам, откъдето бе влязла, мина през вратичката на задния двор и заобиколи къщата. Юлия Грачова тъкмо посягаше отново към звънеца. Кат ѝ подвикна, без да я поглежда: - Ако искаш да поговорим, трябва да вървим! - Става, обаче в обратната посока! - предупреди я Юлия. - Малко по-нагоре е поредната барикада. - Доколкото си спомням, каза, че цялата ти вечер е за­пълнена с делови срещи. - Не са постигнали никакво съгласие. Всички там са шайка идеалисти, които все намират за какво да се чепкат помежду си. - Значи случайно си наминала до дома на сестра ми, така ли? - Макс ми разказа за нея. Той е много притеснен от случилото се и разтревожен за теб, но все пак не забравяй, че не е всесилен! А и според мен в случая не може да ти помогне с нищо. Но може би аз мога. - И как по-точно? - Макс е ченге, което означава, че е длъжен да прави онова, което му заповядат. Аз обаче не съм длъжна. Той ми обясни нещата в най-общи линии. Спомена, че убийството на сестра ти вероятно има нещо общо с Коалицията за мир и сигурност. Та точно в тази връзка мога да ти бъда от помощ. Кат продължи да върви. - Виж какво, не мога едновременно и да вървя, и да разговарям - отсече накрая Юлия и се закова на място. - Вече им избягахме достатъчно - добави тя, посочвайки мос­та в далечината. Кат забави крачка, обаче не спря. Юлия се примири. - Макс ми е споменавал, че реката е относително безо­пасна. Особено привечер. Нито една камера не е в състоя­ние да предаде ясни образи. Кат най-сетне спря и се облегна на близкия парапет, загледана в закотвените лодки. Не че имаше особено дове­рие на Юлия, но любопитството ѝ определено надделя. Юлия се облегна до нея, без изобщо да се притеснява, че ще изцапа хубавото си сако. После рече: - Онези делови срещи, за които ти споменах, са свър­зани с Коалицията за мир и сигурност. Точно заради нея съм тук. Може би не знаеш, но нашата семейна компания е доста големичка. В момента създаваме съвместни предп­риятия по законите на Коалицията за мир и сигурност. Най- големият играч е мама, затова тя ще се появи лично за Церемонията по подписването в събота. А аз изучавам тън­костите. Доколкото успявам да схвана, никой не иска проб­леми преди събота. Следователно, ако убийството на Сузи действително е свързано с Коалицията за мир и сигур­ност, дотогава никой няма да си помръдне и пръста, за да го разследва. - А после? - попита Кат. - Кой да ти каже? Но ние вече сме се заели със случая и Се надявам да разберем отговорите преди събота. Имаме Цял отдел, чиято работа е да е наясно какво точно става с нашите конкуренти. И щом убиват хора заради Коалицията За мир и сигурност, ние не можем да не разберем защо! Кат я слушаше, загледана в реката, помътняла от силния прилив. Ако на Юлия можеше да се има доверие, 5 думите ѝ определено имаше смисъл. Частните търговска разузнавателни агенции напоследък ставаха по-добри и от правителствените. - Макс е отстранен от разследването - продължи Юлия - Затова е бил толкова бесен в парка. Когато ми разказа за това, разбрах, че на всяка цена трябва да направя нещо - и заради него, и заради теб. Сега ме чакат, за да отлетя за Москва. Самолетът на компанията ни ме очаква на „Хийтроу“. Има достатъчно свободни места, ако желаеш. А утре сутринта ще ти предоставя най-добрите ни следователи, за да откриете кой е убил сестра ти и защо! Юлия протегна ръце и хвана ръцете на Кат. Тя обаче все още не вдигаше глава, опитваше се да си събере мислите. - Правя го и заради себе си, Кат! Моля те! Ако убийс­твото на сестра ти действително има нещо общо с Коали­цията за мир и сигурност, то всички ние трябва да открием какво точно е станало! А ти можеш да ни помогнеш! Най-сетне Кат вдигна очи към Юлия. И тогава се слу­чиха няколко неща. Почти едновременно. Мобилният ѝ телефон, поставен в горното джобче на ризата ѝ, завибрира. - Само за момент! - каза тя, пусна едната ръка на Юлия и включи телефона. Беше Кейдж. Юлия продължаваше да държи лявата ѝ ръка. Внезап­но захватът ѝ стана по-силен от обичайното. Очите ѝ се присвиха, загледани върху нещо зад гърба ѝ. Кат се обър­на. Забеляза, че към тях вървят четирима мъже, по двама от двете страни на улицата. Малко зад тях бяха паркирани две сребристи лимузини - върху тротоара, с отворени вра­ти и с по един шофьор зад воланите. Първоначално не включи. Просто хора по улицата. Ни­що необичайно. Но в следващия момент проумя. Въпреки неясната снимка, синята дебела шапка и тежкото палто, нищо не бе в състояние да скрие основните черти на жена­та пред нея. Издаваха я стойката, самоувереността, изписана по лицето, и погледът ѝ. Тя стоеше пред същата жена, която бе застреляла човек в главата и го бе оставила да пукне в снега. - Не е важно! - изрече Кат, лепна си усмивка и пусна телефона обратно в джобчето на ризата си. После също стисна ръката на Юлия, все едно ѝ благодари, макар че преценяваше ситуацията. - Много ти благодаря за съдейс­твието и предложението! И тогава нещата престанаха да бъдат нормални. Двама от приближаващите се мъже извадиха пистолети. Другите двама спринтираха към Юлия и Кат. Кат ги виждаше, но Юлия - не. Беше се обърнала леко настрани. Кат преглътна и изрече с мил тон: - Това, което казваш, ми звучи напълно логично. Така че отговорът ми е да! Устните на Юлия се поотпуснаха в лека усмивчица. Но стоманата в очите ѝ не изчезна. В погледа ѝ проблесна не­сигурност. Извърна се леко, за да види какво става зад нея, и възползвайки се от лекото ѝ разсейване, Кат изтръгна ръка от нейната. Юлия се хвърли върху нея, но Кат я срита и стовари чело първо в гърдите ѝ, а после точно под брадичката. Юлия се олюля назад. Кат използва точно този момент, за да прес­кочи крайбрежната стена и да се хвърли в реката. Зад гър­ба ѝ проехтя изстрел. Тялото ѝ проряза водата и студът я сграбчи. 24 Понеделник, 20:38 Попадна във водовъртеж. Течението я дърпа­ше все по-надолу и по-надолу. Кат се опита да плува нагоре и срещу течението, отворила очи, за да вижда през калната щипеща вода, но преди да достигне до повърхността, реката отново я повлече. В главата си чу ръмженето на Мерцедес Вендета: „Ако някога ти се прииска да видиш какво става, изчакай, докато се умориш толкова, че очите, ушите и мозъкът ти да не могат да приемат повече! И точно тогава ще видиш кое е реално и кое - не!“ Усещаше, че дробовете ѝ ще се пръснат. Водата я пов­личаше към дъното. Още един глас, този път на баща ѝ: „Твоят прадядо не успял да се измъкне. Бил убит на място, наречено Аушвиц. Дядо ти обаче преплувал река Елба, за да избяга от руснаците. А преди това е преплувал една ре­ка в Полша, бягайки от нацистите!“ Не си спомняше името на полската река. Единствено­то, за което сега бе в състояние да мисли, бе дали ще ожи­вее, за да роди деца и да им разказва как и тя е преплувала своята река. Кръвта ѝ се задъхваше от липса на кислород. Мобилният ѝ телефон беше изключил. Опита се да се отърве от обувките си, когато най-неочаквано дърпането надолу спря. Със сетни сили раздвижи крака и ръце, проби повърхността и си пое дълбоко въздух. Беше стигнала до закотвена баржа на северния бряг, където се намираше Юлия. Гмурна се обратно и изплува от другата страна на баржата. Пъхна ръка в бояджийската скоба върху корпуса и отпусна тялото си. Течението си ос­таваше все така силно. Водата бе студена, но не и непоно­сима. Раницата биеше леко гърба ѝ. Знаеше, че има само една посока, в която може да поеме - надолу по течението. Което означаваше, че трябва да пре­сече границата на зона 1. Тукашната зона 1 беше точно като Зелената зона, която бяха създали някога в Ирак, или онази около Капитолия във Вашингтон. Спокойна за обитаване, но заобиколена от десетки пропускателни пунктове. Обърна се по гръб и пусна бояджийската скоба. Тече­нието я повлече надолу. Кат стисна устни и премрежи очи, за да се спаси от мощния воден прилив. Ако човек прите­жаваше достатъчно смелост и опит, бързотечната река е много по-лесна за преминаване, отколкото мудната. Един­ствената ѝ задача бе да разпери ръце, за да направлява тя­лото си - останалото щеше да го свърши Темза. Постепенно съзнанието ѝ се проясни. Даде си сметка, че човек не стреля току-така в жилищен район. Юлия ве­роятно беше наясно, че разполага с файла, който задигна от казахстанското посолство. Но как е разбрала? Сигурно е предположила, че Кат я е познала още първия път, макар че това не беше така. Защо иначе ще поема подобен риск в този строго охраняван град?! - Малко по-надолу по течението забеляза кордон от че­тири полицейски моторници, подредени през реката. Про­пускателните пунктове като че ли бяха повече от докове­те. Точно над този кръжеше хеликоптер. Само след мину­та щеше да попадне под полицейските прожектори. Кордонът стесняваше трафика по реката до тясна иви­ца в средата. Макар че напоследък този трафик се състое­ше предимно от туристически корабчета. Прожекторите на полицейските моторници и хеликоптера бяха достатъчно мощни, за да осветят и корпусите им под водата. Когато приближи, Кат забеляза и двама полицейски водолази. От високоговорителя се разнесе глас, но точно в този момент водата плисна върху лицето ѝ и гласът заглъхна. Когато отново изпълзя нагоре, Кат зърна как един по­лицай на близкия катер излиза от кабината на щурвала, ба­лансира с крака, вдига бинокъл пред очите си и го насочва право към нея. Тя потъна под повърхността и се опита да плува срещу течението. Кокалчетата на дясната ѝ ръка се охлузиха в корпуса на преминаваща моторница. Ушите ѝ забучаха, водата навлезе в носа ѝ. Бодната струя зад лод­ката се опита да я повлече, но тя успя да парира напора ѝ. По лицето ѝ се плискаха вълните, образувани от преминаващите лодки. Тя си пое дъх и отново се гмурна. Но си даде сметка, че трябва да се махне оттук колкото е възможно по-скоро. Най-важното бе да избере правилния момент и подхо­дящия морски съд. Ако се приближи твърде близо, перка­та щеше да я повлече и разкъса. Затова избра бавно движе­що се туристическо корабче среден калибър. На първата палуба имаше ресторант, от който надничаха лицата на гос- тите. Кат изчака и се премести под задния край на корабчето, точно до една гума, спусната наполовина във водата, Прехвърли ръка през нея и затаи дъх. Корабчето забави ход. Приближаваха пропускателния пункт. Преди него имаше друго корабче - в момента поли­цията се бе качила на борда му и проверяваше пътниците. Лъчите на фенерчетата им играеха във водата. В следва­щия момент се появи оранжева надуваема лодка, пльосна във водата, а след нея и един водолаз, който се скри под корпуса на морския съд. Корабчето на Кат се намираше на петдесетина метра по-назад. Включи на задна и към очите ѝ плисна вода. Устата ѝ се напълни, върху очите ѝ залепна­ха водорасли. Музиката от палубата над главата ѝ затих­на. Перките все повече забавяха ход. В момента полицаи­те от три катера се бяха качили на два туристически кора­ба и една баржа. Никога не се знаеше кой съд ще изберат. Ако решат да претърсят нейното корабче, със сигурност щяха да я откри­ят. Хвърли поглед първо към единия бряг на реката, а после към другия. Вляво зърна сградата на Парламента и прочу­тата часовникова кула на Биг Бен. Значи онзи бряг отпада­ше от сметките. Вдясно се възправяше виенското колело „Окото на Лондон“ и една пешеходна алея. Огледа се. Плу­ването срещу течението бе абсолютно невъзможно. Ако сега я хванеха, на полицията нямаше да ѝ трябва много време, докато я идентифицира. И първият човек, на когото щяха да се обадят, бе Макс Грачов. И ако той е в комбина със сестра си, шансовете ѝ да оцелее клоняха към нула. Ако пък изискаше защита от посолството, щеше да се появи Нейт Сейър и веднага да я върне в Съеди­нените щати. Някой наду свирка. Двигателят на корабчето, под което се бе скрила Кат, се включи. Тя сграбчи с все сила гумата. Музиката отново засвири. Корабчето набираше скорост. Гумата се поклащаше и я люлееше, а водата се плискаше около лицето ѝ. 25 Понеделник, 22:06 Озова се върху кален бряг, пълен с гниещи бок­луци и дребни камъчета. Вятърът я прониза. Изтри водата от лицето си и се опита да изва­ди боклуците и треволяка от косата си, но те се бяха спле­ли в нея. Северният бряг на Темза беше ярко осветен от неонови светлини и фаровете на движещи се коли. От тази страна брегът тънеше в непрогледен мрак. Никакво движение. Никакви гласове. Никакви шумове. Петдесетина метра по-надолу зърна закотвена за вълнолома баржа. Прикрепената към корпуса ѝ моторна лодка потракваше, разлюлявана от вятъра. Покрай брега се простираше стена, чиято височи­на беше трудна за определяне в тази тъмница. От стената висяха метални вериги, но бяха прекалено високо, за да успее да ги стигне и да се изкачи. Пространството на око­ло метър и двадесет от основата на стената тънеше в неп­рогледен мрак. До него не достигаше нито светлината на луната, нито тази на уличните лампи. Кат се запъти към тъмното петно. Съблече се, хвърли подгизналите си дрехи на земята и отлепи СИМ-картата от гърба си. Комплектът дрехи, който беше прибрала в ра­ницата, беше леко влажен, но ставаше. Провери водонеп­ромокаемата чантичка, в която бе сложила софтуера си и кредитните карти на Сузи. Там като че ли всичко беше наред. Харддискът на Сузи също бе оцелял. Мобилният ѝ телефон обаче беше изчезнал в реката. Спомни си, че преди да скочи, я беше търсил Кейдж. Обмисли ситуацията. Поведението на Грачов вече ѝ се изясняваше. Избран е да оглави разследването за убийството на Сузи, обаче це прави нищо. Компютърът на Сузи си стои недокоснат в апартамента ѝ. Грачов пък си стои в Лондон, макар че мес­топрестъплението е на сто и петдесет километра оттук, Единственото, което го интересува, е как да използва Кат за да се добере до Лиз Лъкстън. Сузи вероятно е трябвало да се срещне с десетки различни хора през следващите дни. Какво толкова ѝ е особеното на тази Лиз Лъкстън? А накрая предупреждава Кат да напусне Великобрита­ния. Сигурно е очаквал Кат да се върне в апартамента на сестра си, поради което съобщава на Юлия, която я изчак­ва отвън с намерението или да я отвлече, или да я убие. Повече от ясно бе, че Макс и Юлия работят заедно, подпо­магани от екип професионални убийци. По-логично обяснение засега не ѝ хрумваше. Означа­ваше ли обаче това, че и помощник-комисарят Стивън Кранли е част от играта? Постепенно в главата ѝ се материализира друга, доста по-страховита връзка - убийството на Сузи съвпадаше с момента, когато Кат бе проникнала в казахстанското по­солство. Случиха се в една и съща нощ. Да не би работата ѝ в посолството да е била катализатор на събитията? Или пък Кат е била изпратена там точно защото Сузи е била убита? Кат ахна при мисълта за заключението, на което навеждаше тази логическа последователност. Възможно ли е и Бил Кейдж да е част от целия заговор?! Очите я засърбяха. Краката ѝ се огънаха и тя се подпря на стената, за да не падне. Едва успя да си нахлузи влажни­те дрехи от раницата. Изтощението я свари напълно не­подготвена. Затвори очи, за да събере малко сили. Фоку­сира мисълта си върху единствената цел - това, което тряб­ваше да направи. После се насочи към вълнолома, където бе закотвена баржата. Мостикът, отвеждащ към баржата, бе застлан с парчета червен килим. Бяха сухи. Отливът беше настъ­пил, така че щеше да мине доста време, докато настъпи и приливът. Кат взе двете парчета и постави едното върху пЛажа, точно под мостика. Другото постла върху подгизналите си дрехи и си спретна импровизирана възглавнич­ка. После легна. Преди да се отдаде на съня, зърна отново онези млади азиатки, хванати за ръце, оставили кървавите си дири по стената зад себе си, докато са се свличали на пода. 26 Вторник, 06:32 Първите лъчи на зората разкриха два високи жи­лищни блока от едната страна на главната ули­ца. От другата страна се виждаше изоставена стара сграда с изпочупени прозорци... Половин километър по-нататък имаше кръстовище със светофар. От отсрещна­та страна, точно пред жилищните сгради, бяха подредени пет огромни боклукчийски кофи. Кат хвърли подгизналите си дрехи в една от тях и се запъти към кръстовището. Зад нея се появи строителен камион, който намали при светофара и зави надясно. В посока запад пък се носеше двуетажен автобус. На четири от уличните лампи Кат за­беляза монтираните видеокамери за наблюдение, плюс два жълти детектора за превозни средства. Щом наближи автобусната спирка, тя забави крачка, но продължи да върви. Автобусът спря. Качиха се пет-шест човека. Двама използваха пръстовите си отпечатъци, за да докажат самоличността си. Други двама отвориха порт­фейлите си, откъдето извадиха електронни идентификаци­онни карти. Автобусът бе почти празен, за да ѝ свърши работа. А и никой от пътниците не използваше мобилен телефон. Тя продължи напред. Зона 1 беше единствената част на града, където хората се радваха на ползите от държавната защита, но за сметка на това бяха наблюдавани от много повече камери. Много повече телевизионни екрани се опитваха да промиват мозъците им. Стотина метра по-нататък попадна на две телефонни кабинки, които приемаха кредитни карти, банкноти и мо­нети. За район като този беше повече от сигурно, че всич­ки изходящи обаждания се следят. Затова Кат възнамеря­ваше да набере само един телефон - на Кейдж, на единст­вения номер, за който бе сигурна, че е недостъпен за подс- лушвателните системи. Идеята ѝ беше да открадне моби­лен телефон и да му изпрати текстово съобщение, за да може той да я набере. Но тъй като вероятно използваха метода на триангулацията, за да откриват откраднати те­лефони, щеше да се нуждае от два, а в идеалния случай и от три мобилни телефона, за да осъществи връзката. Влезе в една от телефонните кабинки и пъхна в авто­мата банкнота от 50 лири. Върху дисплея се появи съобщение: „Моля, поставете вашата лична карта или номера на кре­дитната си карта.“ Кат натисна бутона за отказ. Появи се друго съобще­ние: „ Този автомат не може да ви върне парите. Моля, поставе­те вашата лична карта и сумата ще бъде автоматично преве­дена в банковата ви сметка. Ако не разполагате с картата си, въведете вашия личен идентификационен номер.“ А после, с още по-големи букви, подобно на предупреж­дение върху кутия с цигари, се материализира следното: „Излизането безличната ви карта е незаконно. Максимално наказание – затвор.“ „Помисли малко! - каза си вбесено Кат. - Защо човек ще пъха банкнота от петдесет лири в телефон, ако не въз­намерява да проведе международен разговор?! Съвсем ло- гично е системата да включи алармата си!“ След няколко секунди от отвора на телефона се появи принтирана картичка. Върху нея се виждаше снимката на Кат, пръстовият ѝ отпечатък и бележка, че компанията Бритиш Телеком“ ѝ дължи 50 лири. А последният ред гла­веше: „ Самоличността на потребителя неизвестна. “ Кат закрачи бързо към метростанция „Родьрхайд“. Едва там видя онова, което ѝ трябваше. Под екраните над входа на станцията се беше събрала огромна тълпа. Спортният екран беше разделен на две. От едната страна показваха интервю с капитана на английския отбор по футбол. По другата течаха повторения на най-сюблимните моменти от мача с Китай. На втория екран, който никой не гледаше, се виждаше как двама брадати мъже вървят под конвой към военни казарми. Надписът отдолу гласеше: „Коман­дирите на кашмирските терористи заловени.“ Отмъкна три мобилни телефона и се запъти на юг. Вед­нага изключи и трите апарата, за да избегне риска от триангулационно засичане. Така измина близо два километра. А после от един уличен щанд си купи шоколад, кола, четка за зъби и карта на Лондон. Докато плащаше, забеляза куп­чина джобни ножчета. Купи си и ножче. Всички водещи заглавия на вестниците тръбяха за победата на английс­кия футболен отбор над Китай. Кат пое рестото си и побърза да се отдалечи. Намира­ше се близо до метростанция „Съри Кийс“. Домът на Лиз Лъкстън беше доста далече оттук. Трябваха ѝ поне два ча­са, докато стигне дотам. Но точно сега се нуждаеше от място, където много хора използват мобилните си теле­фони. Отвори картата. На около километър в южна посока имаше футболен стадион. След победата на Англия няма­ше начин там да не е оживено. Всички мобилни телефони съдържаха вграден международен идентификационен номер, който автоматично прихващаше най-близката база на мобилния оператор, когато е включен. А СИМ-картата, която можеше да бъде прехвърляна от апарат в апарат, носеше със себе си международен идентификационен номер на абоната, съдържащ самия номер, включително и международния код на страната, в която е регистриран. Ако даден телефон се обяви за откраднат, го проследяваха точно чрез този номер. Точно този идентификационен номер на абоната беше и средст­вото, чрез което полицията прихващаше и се включваше във всеки разговор по мобилните линии. Приемателните антени за мобилните телефони могат да бъдат разположени на която и да е висока постройка, а за засичане на обаждането бяха необходими най-малко три такива. Най-близката кула разпознаваше разс тоянието, на което се намираше обаждащият се, но не бе в състояние да определи посоката. Втората кула определяше дъгата на ре­гиона. А третата фиксираше мястото. Вече бяха създали мобилните апарати, притежаващи вградени устройства, които защитаваха телефона при краж­ба. Камерите им автоматично правеха снимка на крадеца и изпращаха ирисовите му данни в полицейската база дан­ни. А ламинираното му покритие се активираше, за да при­еме и отпечатъците, които също изпращаше. Имайки пред­вид всичко това, Кат си даваше сметка, че трябва да отк­рие Бил Кейдж, да си организират защитена линия за ко­муникация, а веднага след това да се отърве от апаратите. Обичайният ръмеж се събуди. Спортният екран на след­ващото кръстовище беше счупен, а политическият показва­ше Джеймс Абът в Розовата градина на Белия дом. Нюзбарът отдолу гласеше: „Енергийните съглашения потвърде­ни.“ Публиката пред футболния стадион обаче се беше кон­центрирала върху спортния екран. Предаваха интервю с бра­зилския капитан Хавиер Лаха - гласът му кънтеше, усилен от високоговорителите по цялата стена на стадиона. - Какво ще направите, ако изгубите? - попита го ре­портерът. Лаха се усмихна, отметна назад гъстата си черна коса и разтвори големите си ръце: - Ще си намеря една хубава жена и ще я любя! Кат се изхили. Но репортерът, изглежда, не схвана ше­гата. С все така сериозно изражение продължи: - Ако спечелите, победата ви ще има двойна истори­ческа стойност, защото ще съвпадне с историческото под­писване на Проект „Мир“! Лaxa се изплю на земята и отсече: - Проект „Мир“ е мръснишки номер... Екранът внезапно примигна и почерня. - Хей, а аз си мислех, че преките телевизионни преда­вания имат петсекундно закъснение! - извика един мъж, застанал близо до Кат. - Да де, обаче това беше нарочно! - отговори му жена­та до него. - Щото зна'йш ли колко народ мрази този ши­бан Проект, но пък никой не може да пипне и с пръст такъв човек като нашия Лaxa! Кат не беше виждала Хавиер Лaxa от дванадесетгодиш­ната си възраст, но и до ден днешен нещо я присвиваше, когато си спомнеше за първата им среща. Тогава и двама­та бяха осемгодишни. - Много съжалявам за майка ти и баща ти! - беше ка­зала тя на бразилското дете, изгубило родителите си - и двамата нелегални работници. Лaxa се бе втренчил точно пред себе си, поставил дес­ния си крак върху футболната топка, без да отговаря как­вото и да било. Защото не разбираше английски. Единст­вената му реакция бяха сълзите, които се изтърколиха по бузите му. А после, когато и нейните родители починаха, той ѝ написа писмо. Обаче Кат беше прекалено съсипана, за да му отговори. И докато сега екранът пред нея оживя­ваше със същата картина на китайския отбор, качващ се на самолета си за родината, която даваха и вчера, Кат си даде сметка, че коментарът на Лaxa и внезапното му изк­ачване беше принудило доста хора да извадят мобилните си телефони и да се обадят на някого. Тя се гмурна в човешкото море и включи първия от откраднатите мобилни телефони. 27 Вторник, 07:46 - Аз съм - каза тя. Миг тишина. А после: - Добре ли си? Търсих те преди дванадесет часа... - Алия Рактаева, търговското аташе на Казахстан - пре­късна го безапелационно тя. - За теб ли работеше? - Да. - Онези мъже, които убих. От същите хора ли са, които убиха Сузи? - Да. - Когато прониквах там, ти знаеше ли, че Сузи е мъртва? - Не. - Знаеше ли, че някой е проникнал преди нас в посолс­твото? - Не. - Имаш ли представа какво точно е работила тук Су­зи? - Нямам право да отговоря. Кат реши да не се заяжда. Беше ѝ казал достатъчно, но все пак попита: - Има ли нещо, което се налага да знам? - Стой далече от Нейт Сейър и от всички, свързани с правителството! - отговори той. - Ти в безопасност ли си? - Следващите двадесет и четири часа ще покажат. - Нещо друго, което трябва да знам? - Юлия Грачова и майка ѝ са от много лошите. Убийци са - натърти той. - А Макс? - Не знам. Двама полицаи на мотоциклети паркираха край стади­она и направиха знак на хората да си останат по местата. От завоя в другия край на улицата се показа лимузина с тъмни стъкла. - Там ли си още? - попита Кейдж. - Да, извинявай. Можеш ли да намериш Лиз Лъкстън и да и кажеш, че трябва да я видя? Сега! И преди Кейдж да е успял да каже каквото и да било, тя му даде адреса на Лиз и затвори. После напусна тълпата и измина половин километър, докато откри интернет кафе­не. Двама типове по анцузи с качулки тъкмо се регистри­раха на биометричния четец за пръстови отпечатъци. И два­мата платиха в брой за един компютър. Налагаше се да измисли начин как да заобиколи систе­мата за идентификация. Продължи да върви на юг. Огледа възможностите за интернет достъп на откраднатите мо­билни телефони. Проблемът бе във вградената им систе­ма за проследяване при кражба. Ако си беше у дома, при всички положения щеше да успее да я неутрализира. Но тук, по лондонските улици, това бе невъзможно. Ръмежът премина в истински дъжд. Тя се пъхна под тен- тата пред някакъв магазин, извади СИМ-картата на теле­фона, от който се обади на Кейдж, а на нейно място сложи картата от втория телефон. Така идентификационният но­мер на апарата вече нямаше да си пасва с номера на карта­та. Не че това го правеше по-безопасен, но все пак ѝ пече­леше още малко време. После се обади на Мерцедес Вендета във Вашингтон. - Секундичка! - изрече той. Някъде там се затвори вра­та. - Окей, всичко е наред. Как са нещата при теб? - Някой идвал ли е при теб? - Не и от твоя свят. А онова, за което ме помоли, е наред. Това ли е новият ти номер, на който мога да те търся? - Не! - изрече рязко Кат. - Скоро ще ти се обадя от друг! - Имаш ли време за един съвет? - Давай! - Не мисли за объркването! Не мисли за грешките! Не мисли за емоциите! - Заради това те обичам, Ем! - прекъсна го Кат. - Но сега искам да направиш за мен още нещо! 28 Вторник, 09:46 Намери онова, което търсеше, в третото интернет кафене - част от верига, наречена „Симпъл Нет“. Връзката между централната база данни и локалната биометрична система в момента не работеше. Но вместо да затворят, служителите бяха решили да пусках с лични карти или с инфрачервена картина от мобилните те­лефони. Кат използва личната карта на Сузи и плати в брой за един персонален компютър с допълнителна памет в отделна кабинка. После извади огледалцето си и се престори, че вади нещо от окото си, но всъщност провери пространст­вото зад себе си. Беше нормално. Остави огледалцето до монитора, за да наблюдава обстановката. Личният ѝ архивен файл светна, показвайки, че е акти­виран. Изпрати съобщение на Кейдж, за да му каже къде може да намери Лиз Лъкстън. И зачака включването на хард циска на Сузи. Както и отговора на Кейдж. После от­лепи копието на СИМ-картата от казахстанското посолст­во от гърба си и разви фолиото от полиетилена. Устройст­вото беше съвсем сухо. Обаче този компютър не разпола­гаше със слот за него. Затова Кат го постави в неизползва­ния откраднат телефон пред нея и го свърза с инфрачерве­ния порт. От комплекта с личния си софтуер извади една флаш карта, молейки се да е оцеляла след речното си премеж­дие. Десктопът я разпозна. Кат създаде защитен кордон срещу евентуално проследяване на операцията. Флаш кар­тата издаде радиосигнал, който блокира триангулацията на мобилния телефон. Освен това тя създаде електронен за­щитен екран, който можеше да заблуди всеки, решил Да извършва наблюдение над компютъра. Раздели екрана на две. Вляво пусна видеоинтервю с Норт, а вдясно отвори казахстанския файл. Сега вече беше сигурна коя е Юлия. Дори не ѝ беше необходимо да вижда лицето ѝ. Може би наистина я издаваше стойката - с леко пазкрачени крака и извито в кръста тяло. А и начинът, по който ръцете ѝ висяха. Кат увеличи образа, за да я разгле­да отблизо. Да, ето ги и луничките под очите, както и ро­дилния белег, точно под ръба на шапката. Продължи напред във файла. Беше наистина голям. Ня­маше време да го разгледа целия, но пък се налагаше да разбере за какво точно се разказва в него. Стопира екрана на страница с имейли, повечето от които кратки, подреде­ни по дати. Данни за компаниите липсваха. Бяха изпрате­ни от AOL, Hotmail, MSN - изобщо сървъри, до които все­ки имаше достъп и можеше да си отвори електронен адрес по всяко време. Не ставаше ясно нито кой ги е изпратил, нито кой ги е получил. Бяха на три езика. Ако разполагаше с повече време, със сигурност щеше да ги разгледа, но ин­тернет кафенето не беше най-подходящото място за това. Някои от тях гласяха: „Данните за запасите в Каспийския енергиен район не съ­ответстват на действителността.“, „Къде са неточностите?“, „Деветдесет процента от резервите са в границите на Казахс­тан.“, „Обявете само тези извън тях.“„Дванадесет процента официални. Седемдесет процента реални. Обявените резер­ви на Казахстан са 17,6 милиарда барела. В действителност са 120 милиарда барела.“ Първият от езиците не беше проблем - Кат го разпоз­на като руски. За втората версия включи търсачката. Ока­за се казахски. Доколкото схващаше, някой се опитваше да скрие истинските количества на наличните запаси от нефт и газ. И да завиши изкуствено цените им. Точно в този момент зърна образ в огледалцето си до монитора. Мъжът не се опитваше да наднича в екрана, гле­даше право към нея, подпрян върху преградата на кабинката. От зеленикавата светлина в интернет кафенето кожа­та му изглеждаше загоряла и изпъстрена с белези. Очите му бяха придобили млечносив цвят. Кат усещаше погледа му върху себе си, но предпочете да не реагира веднага Изключи екрана, сведе очи и забеляза грубите му обувки - Здрасти, Майк! - обърна се към него тя. - Благодар я ти за помощта вчера! Да не би някой да ти е казал, че съм тук? - Лиз и сестра ти бяха много добри приятелки. Кат се зачуди какво да отговори на това. Но преди всич­ко държеше да се увери, че го е изпратил Кейдж. Изправи се и заговори тихо: - Както и с още някой, нали? - Да, от Вашингтон - потвърди също така тихо той. - Но не е Нейт Сейър. - Огледа се. - Избрала си добро мес­тенце. Тук си в безопасност. После Майк Лъкстън прекрачи в кабинката ѝ. Прост­ранството беше колкото за двама души. Кат отстъпи на­зад. Ръката ѝ лежеше върху мобилния телефон. С палец и показалец извади оттам СИМ-картата от казахстанското посолство. Междувременно оглеждаше лицето на Лъкс­тън. Беше сбръчкано и небръснато, със същото унило из­ражение като преди. - Защо искаш да се видиш със сестра ми? - попита той. - Трябвало е да се срещне с Шарлот в неделя вечерта. - Точно така. - Защо? - Както казах, двете бяха приятелки. - И защо точно на лекцията на Норт? Изражението му най-сетне се промени - по лицето му запълзя усмивка. Излъчваше неподправена арогантност, хладна заплаха, но имаше и нещо друго. Постави един мо­билен телефон върху бюрото и изрече: - Ако трябва да бъда откровен, и аз самият не съм мно­го сигурен. Лиз би отишла там и сама, обаче страда от церебрална парализа, която се отразява на контрола над мускулите ѝ. Нещо при раждането ѝ се объркало и се нало­жило да я вадят с форцепс, който пренаредил мозъка ѝ, така че посланията, който той изпраща към крайниците ѝ, са крайно объркани. И сега се придвижва бавничко. - Много съжалявам - кимна Кат. - Не си и помисляй да ѝ го казваш! - предупреди я братът. - Просто я изчаквай търпеливо, когато се заплете в някое заекване. Кат реши да активира екрана на компютъра. Кейдж ѝ бе изпратил следното съобщение: „Идват. Можеш да им имаш доверие! “ Вдигна поглед към Майк Лъкстън. Определено не бе­ше от мъжете, които ти се иска да видиш ядосани. Но пък би било несправедливо да го прецениш и като жесток чо­век. Нямаше съмнение, че душевните му рани го бяха ра­зяждали отвътре. Кой знае защо ѝ напомняше за Мерцедес Вендета. - Искам да видя с очите си мястото, където сестра ми е била убита - изрече накрая тя. - Разбираемо е - кимна той. Колкото и да ѝ беше трудно, Кат положи усилия да про­дължи все така шепнешком: - Защо сестра ми е ходила там? С кого е била? Какво е правила? Защо въобще е отишла на онзи концерт? Кой друг е бил сред публиката? - Добри въпроси, обаче трябва да ги зададеш на Лиз, а не на мен. - Къде точно е бил концертът? - В едно селце, Снейп. Концертната зала се нарича „Пивоварната“. След тези думи той сведе поглед към телефона, който и беше донесъл. Тя махна задния му панел, извади батери­ята и СИМ-картата, огледа се, върна всичко обратно на Мястото му, провери номера на телефона и го запамети. През цялото време той не откъсна нито за миг очи от нея. - След като си тръгна - продължи Майк, - изчакай пет минути. После излез на улицата и тръгни към кръстови­щето. Погледай телевизионните екрани, докато Лиз се свър­же с теб! Кат го изчака да си тръгне, събра си нещата и затвори компютъра. Отиде в тоалетната, където отново залепи за гърба си СИМ-картата от казахстанското посолство. А нак­рая изпрати текстово съобщение на Бил Кейдж от новия си мобилен телефон. После излезе на улицата. 29 Вторник, 11:58 Дъждът барабанеше по телевизионните екра­ни. Кат се сля с обичайните под тях тълпи. Бя­ха все хора с много свободно време и насъб­ран срещу живота гняв. Съзерцаваха като хипнотизирани дигиталните образи над главите си, като че ли очакваха от небето да падне чудо. Кат хвърли единия от откраднатите телефони в близкия контейнер, другия пъхна в отворената чанта на някаква же­на, а третия, който още не беше използвала, задържа за себе си. Телефонът, който ѝ връчи Майк Лъкстън, иззвъня. - К-к-кат? - Да. - Виждаш ли б-б-банка Ей Си Ар? От другата страна на кръстовището зърна въпросната банка. Високо върху стената на сградата висяха още два телевизионни екрана, а до нея имаше кръчма. - П-п-пресечи, тръгни право напред и ако банката ти остава вляво, завий на първия десен завой. П-п-продължи по дъгата и ще стигнеш до железопътна линия. 3-з-завий надясно и влез под арките. Следвайки указанията ѝ, Кат се озова в началото на сля­па уличка. От едната ѝ страна се възправяше висока стена, а от другата - висяща железопътна линия, под чиито арки бяха разположени работилници - за мотори, велосипеди, автомобили. Пак зави и попадна в друга, калдъръмена уличка. Забави крачка. В другия край се виждаше кола с трима мъже, блокираща изхода ѝ. До слуха ѝ достигнаха така поз­натите соул-напеви, характерни за Дикс Стрийт. И точно както правеха на Дикс Стрийт, тримата мъже я огледаха. Намираше се в квартал, който сам се грижеше за себе си. Кат забави още малко крачка, обаче не спря. А после зърна Лиз, която бе вдигнала треперещата си ръка, за да привлече вниманието ѝ. Майк Лъкстън се бе скрил зад вдигнатия капак на колата, поставил едната си ръка върху ръба му, а с другата правещ гневен жест към сестра си. Докато се приближаваше, дочу крясъците на Лиз, на която очевидно не ѝ пукаше кой ще я чуе: - Ако ги махнеш, няма да я вземем! Този път нямаше никакво заекване - сигурно гневът ѝ го потискаше. - Ако ги оставим - отговори с равен тон брат ѝ, - ще ви хванат още на изхода на Лондон! - Искаш ли да стигнем дотам, или не?! - извика пре­дизвикателно Лиз. Поддържаше равновесието на тънкото си като вейка тя­ло, като с една ръка се държеше за отворената врата на колата, а с другата - за капака. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще падне, но все пак успяваше да се задържи права. - Искам и ти да си там, и ти самата искаш да си там! - скастри я брат ѝ. - Нали затова е цялата тази дандания?! Загледа се в нея и извади от джоба на якето си пакет Цигари. - И не смей да пушиш, докато обсъждаме този въпрос! - не му остана длъжна Лиз. - Да имате нужда от помощ? - обади се най-сетне Кат с надеждата да поуспокои напрежението. Заобиколи кола- Та и мина от страната на Лиз. Забеляза, че червеният форд ”Мондео“ е нов и е взет под наем. - 3-з-здрасти! Аз съм Лиз. Сузи беше една от най-добрите ми п-п-приятелки. И м-м-много те обичаше! - Някакъв проблем ли има тук? - По магистралата, водеща за мястото, където убиха сестра ти, наскоро сложиха нов пропускателен пункт - обясни Майк Лъкстън. - Нямам представа как стоят нещата при вас в Щатите, обаче тук всяка кола излиза от завода с три идентификационни сензора: по един на всяка от табе­лите с номерата и един в двигателя. Всеки от тях изпраща определен сигнал, който се улавя от поредния пропускате­лен пункт, към който приближаваш. И ако сензорите на колата работят, могат набързо да ти направят пълна про­верка на самоличността. Ако не работят обаче, това също ще бъде отчетено и ще те накарат да спреш. И в двата слу­чая е твърде рисковано за нас! - Незаконно ли ще бъде пътешествието ни? - Н-н-няма проблеми да отидем - обади се Лиз, като изгледа предупредително брат си. - П-п-просто не желаем те да разберат, че отиваме. Ако извадим сензорите, ведна­га ще разберат, че се опитваме да мамим. Ако ги оставим, можем да бъдем спокойни, че поне няма да бъдем обвине­ни в незаконни действия. Докато не ни спрат, разбира се. Тогава ще узнаят кои сме. Кат приклекна пред предната табела с регистрацион­ния номер и прокара пръсти по повърхността ѝ. През горната част на буквите минаваше едва различим трансми- тер, доста сходен с вида, който използваха в Съединените щати допреди няколко години. - Разполагаш ли с други табели? - Кат погледна към Майк. Той само кимна по посока на близката работилница, където на масата лежаха две нови регистрационни табели. Кат извади мобилния телефон от джоба си. - А това законно ли е? - усмихна се леко Лъкстън. Кат седна на предната седалка на мондеото. Извади флаш картата си и свърза нея и мобилния телефон, след което прехвърли софтуерна програма в телефона. После го включи. - Включи двигателя! - извика тя. Лиз отстъпи и брат ѝ включи двигателя. Кат излезе, задържа телефона си на няколко метра от регистрацион­ната табела и привика Лиз. - Виждаш ли тук? - посочи малкия дисплей на апара­та. - Това е същото като нашата система в Щатите. Табе­лите издават спецификациите на превозното средство, дан­ните за сервизното му обслужване, километража, собстве­ника му по документи. Статичен чип, който се активира само тогава, когато двигателят работи. Достъпът до него е неограничен - полиция, шофьори на камиони, всеки, който има необходимото оборудване. Не е закодиран. Върна се при колата и подвикна: - Окей, Майк, изключи! Сензопите също изключиха. - Колата е под наем, така че не вярвам да има пробле­ми - отбеляза Кат. - Предполагам, че не е на името на нито един от двама ви, нали? - Точно така - свъси чело Лъкстън. Кат прихвана нежно Лиз за лакътя и я поведе към дви­гателя. - Най-гадния обаче са скрили ето там! И никой не мо­же да стигне до него! Поставят го в самия метал на двига­теля, подобно на черните кутии на самолетите. И ако заподозрат колата, просто се настройват на честотата му. И веднага разбират кой е вътре, за какво си говорят пътници­те, накъде отиват. Всичко! Затова, ако трябва да се захва­нем с някой от сензорите, то е точно този! Кат бе напълно наясно с моторни превозни средства, за които никой скенер не е в състояние да определи на кого са регистрирани и кой кара. Когато двамата с Кейдж изпълняваха поредната задача, винаги се подсигуряваха с две коли - основна и резервна. - Сега ще подменя сигнала на двигателя с мобилния си телефон! - отсече делово тя. - Ще ми отнеме около петна­десет минути. Подмяната касае марката на колата, регистрационния ѝ номер и други подробности по нея, като изп­раща фалшива информация, така че никой няма да разбере нито кои сме, нито, когато сме между два пропускателни пункта, къде точно се намираме! Докато Кат работеше по разрешаването на проблема Майк се изгуби в работилницата, а Лиз се метна върху ка­пака. Тогава Кат забеляза още един дълъг белег - под че­люстта ѝ. Беше същият като на ръката ѝ. - Да не би да са те рязали, опитвайки се да те поправят? - обади се предпазливо тя. - Когато бях малка, веднъж се опитаха да отпуснат мус­кулите ми - заразказва Лиз. Дори и седнала, пак трябваше да се държи някъде, за да не падне. Този път бе избрала предното стъкло. - Резултатите не са блестящи, но сега поне мога да ходя. Както и да шофирам. Два от пръстите ѝ се разгънаха бавно и почукаха по главата ѝ. - Най-много искам да се отърва обаче от з-з-заекване- то. Макар м-м-мозъкът ми да изпраща верните сигнали, мускулите на езика ми не са достатъчно добре координи­рани. - Изглеждаше в превъзходна форма, докато крещеше на Майк! Едното ѝ око се стрелна в своя собствена орбита. Дру­гото продължи да гледа напред, проницателно и блестя­що. - Церебрална мистерия! Така го наричат - отвърна ус­михнато тя. - Никога не знам какво точно ще се случи. - Как се запознахте със Сузи? - Тя ме откри. Беше много умна. - Лиз изпъна напред ръце и допълни: - Като гледаш тези двете неща, никога не би допуснала, че съм филмов редактор, нали? Работя в ед­на продуцентска къща, наречена „Медиа Аксис“, която из­пълнява предимно правителствени поръчки. Преди блязо година и половина започнах работа по видеопрофила на Проект „Мир“ - нали се сещаш, онези глупости за Кристофър Норт, дето ги говориха на лекцията в събота? Точно тогава се запознахме. Работата ѝ се състоеше в това да се увери, че всичко в документалния филм съвпада със съ­държанието на печатните материали. Ето ти един пример: влаковете в Китай са снабдени със специални вагони за малцинствата, да кажем, тибетците и уйгурите. В Европа бихме нарекли подобно нещо расистка дискриминация. Ето за такъв тип детайли ставаше въпрос. Дисплеят на мобилния телефон светна. - Дали колата разполага със запалка? - Да, отпред на таблото. Кат включи там телефона си и подкани Лиз: - Слушам те! - Всъщност не това бе основната цел на Сузи. За „Ме­дна Аксис“ тя знаеше повече и от мен. Да знаеш, че всичко - ама буквално всичко, - което се записва на видео, влиза в базата данни на компанията! За съхранението на целия то­зи материал са ни необходими цели три сгради на докове­те! Та моята ншцожна задача по видеопрофила на Норт беше просто част от солиден договор на „Медиа Аксис“, чиято крайна цел е осигуряване успеха на Коалицията за мир и сигурност. Накрая, когато разбра, че може да ми има доверие, Сузи сподели с мен, че ме е открила, защото иска да докаже, че Коалицията за мир и сигурност е една огром­на измама! - И кога стана това? - Някъде около Коледа. Но не последната, а предишна­та. Кат се замисли. Спомни си, че някъде по същото време Сузи се беше свързала с нея. При това - след като месеци наред не се бе обаждала. Поговориха си по обичайния начин, само дето Кат не спомена за Дикс Стрийт, за Вендета, нито пък, че вече работи за правителството на САЩ. Сузи я е помолила за помощ, така че Кат ѝ създаде нов софтуер, а После и програма за откриване на кодове, чрез която Сузи щеше да се докопва до чужди пароли. Сигурно се бе полу­чило, защото след това Сузи не ѝ се обади доста дълго. - И ти се съгласи да ѝ помогнеш, така ли? - попита сега тя. - Аз открай време си бях против П-п-проект „Мир“ - обясни Лиз. - Сузи можеше да работи с който и да е друг редактор - такива като мен в компанията има десетки. Но двете намерихме общ език и... - Как? - прекъсна я Кат. - Може да се каже, че аз съм просто колелце от една огромна човешка машина, състояща се от хора, които не желаят подписването на Коалицията за мир и сигурност! - Огромна ли е машината наистина? - Кат излезе от колата и се изправи очи в очи с Лиз. - Засега не особено - призна тя. Лицето ѝ се зачерви от гняв. После погледна към работилницата и брат си и до­пълни: - Единственото, което мога да ти кажа, е, че се нуж­даем от помощта ти! Знам, че не трябва да ти го казвам още, но майната им! Ще го направя! Сузи се бе заела да докаже, че преди четири години баща ви е бил убит от съ­щите тези хора, които сега организират Коалицията за мир и сигурност! И които я убиха, защото успя да се докопа до доказателствата, които ѝ трябваха! 30 Вторник, 14:55 - Извинявай, но миришеш гадно - обади се по едно време Лиз. Кат ту се унасяше в сън, ту се стряскаше. Из­прави се на седалката и промърмори: - Имах работа и не остана време за душ. Не възнамеряваше да споделя речното си приключе­ние с когото и да било, дори и с Кейдж. Включеният в за­палката на колата мобилен телефон издаваше сигнали, ся­каш получаваше текстово съобщение. - Къде се намираме сега? - На десетина минути от новата пътна блокада. - Кола­та изви рязко. Лиз просто я насочваше към вътрешната лен­та на платното. - Ужасен шофьор си - обади се Кат. - Нали съм инвалид? Точно такъв шофьор трябва да съм! - пошегува се момичето. После натисна спирачките толкова рязко, че Кат се люшна напред и коланът ѝ се раз­копча. - Извинявай, както каза, гаден шофьор съм. Кат отправи поглед напред към зелените вълни на по­летата наоколо. Някои от тях бяха изпъстрени с жълто, други с лилаво. Когато се обърна, изражението на Лиз се бе променило. Езикът ѝ не спираше да играе с бенката до устните ѝ. Едва сдържаше сълзите си. - Много обичах Сузи - изхлипа тихичко тя. - Тя говоре­ше много за теб. Тревожеше се за теб! Точно затова поже­лах да се срещнем, за да те заведа там, където беше убита. Доброто ѝ око погледна към Кат, а после отново се обърна напред. Кат постави ръка върху нейната. Телефо­нът на Лиз иззвъня. Беше брат ѝ. - Би ли го вдигнала? - помоли тя. - Колко ви остава до пропускателния пункт? - попита Майк. Кат се обърна към Лиз и повтори въпроса. - Десет минути. - Ясно. Чух - отсече Лъкстън. - Днес са решили да спират коли под наем. Една от камерите ги фиксира, така Че, докато стигнете до бариерата, вече ще знаят всички под­робности за колата, както и кой би трябвало да я кара. Не искате ли да опитате утре? Предвид начина, по който се развиваха събитията на­последък, времето до утре бе равносилно на цяла година. Кат поклати глава и погледна към Лиз. - П-п-продължаваме! - отсече тя достатъчно високо, за да я чуе и брат ѝ. - Окей. Ще видя какво мога да направя. Лиз се изправи в седалката и каза: - Аз бях дотук. Карай ти. Една американска туристкаи инвалид може и да свършат работа. Спря край банкета и остави колата с включен двигател а после излезе. Кат се плъзна зад волана, без да излиза Малко по-нататък на хълма забеляза огромен търговски център и реклами на „Макдоналдс“. Лиз заобиколи с по­мощта на бастуна си, качи се и пъхна бастуна до седалка­та. После се вторачи в предното стъкло с доброто си око. Над горната ѝ устна бе избила пот. - Излез оттук и се насочи в дясната лента - промърмо­ри тя. Кат изпълни указанията ѝ. Беше се образувало огром- но задръстване - колите ту тръгваха, ту спираха. - Търси табелата за Филикстоу. Кат се огледа. Над полето от другата страна на пътя се носеше чайка, кръжаща над голям комбайн. - В-в-виждаш ли къде е червеният хладилен камион?- посочи Лиз напред. - Точно там започва пропускателният пункт. Вероятно използват външно гласово наблюдение. Аудио и разчитане на устни. - Защо са го сложили точно тук? - Заради пристанището - отговори Лиз. - Преди беше собственост на китайците, но сега го купиха руснаците. - Огледа се. - Преди около шест седмици имаше крайпътна бомба, като онези, които използваха в Ирак. Но не на прис­танището, а по пътя, който води натам. Отнесе един ками­он, заедно с шофьора. Колоната, която тъкмо се бе раздвижила, отново спря. Лиз се помести на седалката си и пак посочи: - Ето там, виждаш ли онези железни стълбове встрани от пътя? Това са аудиофилтри. Улавят звуците от колите, филтрират излишните шумове, прочистват пистата и пращят нашите гласове право в полицейската база данни! А ето откъде започва същинското наблюдение! Посредством рентгенови лъчи разчитат през шасито термалния профил на човека. Майк е използвал нещо подобно, докато беше войник в Ирак. Така могат да видят дали човекът е въоръ­жен и дори дали се поти от страх. Виждат ни дори как дишаме! - И кои сега е собственик на пристанището? - Някаква компания на име „Рингсет“. - Логично - промърмори под носа си Кат. Дали пък Юлия няма да се досети какво е намислила и вече да се е обадила, за да предупреди на пропускателния пункт да я задържат? - Знаеш ли нещо за тях? Лиз само сложи пръст на устните си. Камионът пред тях изпрати цял облак газове и се насо­чи напред. Последваха го до изходна рампа, спускаща се надолу към шпалир от високи бетонни бариери върху пъ­тя, стесняващи движението само в една лента. Вместо пок­рив, върху тях бяха поставени големи парчета пластмаса. Пространството под нея беше тъмно като в рог. Кат раз­личи четирима униформени полицаи. Указанията следваха на всеки няколко метра: Изключете мобилните телефони. Без интернет. Без радио и телевизия. Свалете ръкавиците. Изключете фаровете. Осветете купето на МПС. Подгот­вете прозореца за разчитане на отпечатъците на дланта. При запитване отговаряйте бавно и ясно. Кат отпусна колата и тя достигна до линията, откъдето започваше проверката. Веднага щом се озова под покри­тата част, очите ѝ бяха заслепени от прожектор. Прави точно това, което ти казват! - прошепна ѝ Лиз и натисна бутона на таблото, за да заключи прозореца на Кат. Прожекторът внезапно угасна и те потънаха в мрак. Маршрутът им бе очертан от светещи стрелки по бетон­ите стени - зелени за мястото, където се намираше Кат, и червени по-нататък. Отнякъде изгърмя мъжки глас: - Поставете ръка върху страничното стъкло до вас! Пог­леднете в скенера над главата ви вдясно! Светна синя лампичка. На екрана се материализира триизмерно изображение на ръката на Кат. Лиз изпълняващ абсолютно същото - ръката върху стъклото, очите към скенера. Само един бог знаеше как се справя с ленивото си око. И в двата случая обаче Лиз получи зелена светлина Данните на Кат все още се проверяваха. - Пътник Лъкстън, излезте от колата! Лиз отвори вратата. Изкара първо краката си, изправи се бавно, замръзна за няколко секунди, за да овладее тяло­то си, после си грабна бастуна и се насочи неуверено към кабинката между двете бетонни стени. От тавана към колата се спусна рентгенова кутия и спря точно пред предното стъкло. - Шофьор, свалете дясната си ръка от прозореца. Пос­тавете и двете си ръце върху волана! По дланите на Кат изби пот. Възможно ли е това да е дело на Юлия? Двамата с Макс Грачов знаеха, че тя иска да дойде насам. А Грачов разполагаше с достатъчно власт, за да разпореди задържането ѝ. Толкова много усилия - уви, напразно. Баща ѝ, майка ѝ, Сузи - всички загинаха. А на Кат очевидно бе писано да срещне края си насред студе­ния бетон на някакъв пропускателен пункт. - Дръжте си очите отворени и гледайте към скенера! Кат закова поглед в скенера. Внезапно вратата от дру­гата ѝ страна се отвори и някой изкомандва: - Без да отлепяш очи от скенера, включи двигателя! Кат не реагира. Веднага позна кой е - по тона, по само­увереността му, по движенията му. Майк затвори леко вра­тата, пресегна се и включи двигателя. Дъхът му мирише­ше на никотин, ризата - на моторно масло. - Продължи да караш! Ще пуснат червените светлини. Полицаите ще ти махнат да спреш. Надуй газта. Не се раз­бивай и не спирай! Кат освободи ръчната спирачка и потегли. В бетоннйи стени отекна сирена. Включи фаровете, иначе рискуваше на­истина да се разбие. Очите ѝ бяха осветени от ярък червен лъч. Тя скочи върху газта, изпревари камиона пред себе си и се озова в двулентов път, простиращ се право напред. Майк Лъкстън извади поредната цигара от джоба си и посочи с нея през предното стъкло: - Продължавай напред, докато не минем моста. От дру­гата му страна, на около три километра, има бензиностан­ция. Спри там! 31 Вторник, 15:22 Кат зърна Лиз, облегната на някакъв микро­бус. Мъжът, който я беше докарал, беше сре­ден на ръст, с яке от туид, зелена риза и сиво-зелено шалче около врата. През отворената странична врата на микробуса надничаше черен лабрадор. Мъжът забеляза Лъкстън, вдигна ръка за поздрав и се приближи. Кат се измъкна от колата. - Таплър - представи се непознатият. - Саймън Таплър. Чувал съм много за теб! Съжалявам, че се запознава­ме при подобни тъжни обстоятелства. Шибан късмет, че точно днес са решили да проверяват колите под наем. Но все пак ти успя да ги изиграеш, Майк! Браво на теб! - Сграбчи ръката на Лъкстън и я разтърси. - Сега ще ида да правя компания на Лиз. А вие елате, когато сте готови. Таплър се запъти обратно към микробуса, а Майкъл Дръпна силно от цигарата си и отбеляза: - Както вече се каза, добре свършена работа! - Кой е той? - попита Кат. - Помага ни. А сега чакаме още някого. После ще отидем при тях. Кат се насочи към прясно окосената трева до паркинга. Приседна, откъсна една маргаритка, разряза стъблото ѝ с нокът и се отдаде на насладата на зеления сок. Над главата падна сянката на Майкъл. - Как успя да измамиш онези на бариерата? - С пари, власт и връзки. Хората, които са на пост в пропускателния пункт, са корумпирани - отвърна той без никаква емоция в гласа. - Просто им платих. А човекът, който всеки момент ще дойде да ни види, има голям авторитет по тези краища. Обаче номерът може да бъде направен само веднъж. Никога повече няма да можем да го повторим. - За себе си ли го направи, или за мен? - Заради всички нас! Кат се отпусна назад на лакти и се остави на топлите слънчеви лъчи, играещи по лицето ѝ. Притвори очи. - Докато чакаме другия човек, би ли ми направил една услуга? - Няма проблеми. - Престани с тези игрички! Кажи ми най-сетне кой си ти, коя е Лиз, какво, по дяволите, става тук, какво общо има всичко това със Сузи, както и кой я уби - стига да знаеш, разбира се. Лъкстън се направи, че не я е чул. Сянката му отново премина покрай лицето ѝ - продължи да бере маргарита и да ги сплита. Кат отвори очи и реши да промени тактика­та. - Хубаво де. Този въпрос трябва да е лесен: как стана така, че вече не играеш на трапеца? За момент той замръзна на място. По лицето му заиг­ра усмивка. Откъсна поредната маргаритка и подсвирна тихичко. - Наистина хубав въпрос. Коронният ми номер беше тройният трапец. А и отговорът на въпроса ти е следният- постъпих в армията. До микробуса, където стоеше Лиз, спря сребрист джип. В мъжа, който излезе от него, имаше нещо странно позна­то, но беше прекалено далече от Кат, за да го познае. Лъкстън вдигна глава, също го видя и довърши: - Както вече казах, постъпих в армията. А сега работя за него! Кат тъкмо се канеше да попита кой е той, когато Лъкстън внезапно продължи: - Една вечер Лиз се прибирала у дома. Била близо до къщата ни. Но нали знаеш колко е нестабилна? Та покрай нея минала полицейска кола. Когато ѝ задали някакъв въп­рос, тя, естествено, заекнала. Притеснила се и едва не при­паднала. Те автоматично я обвинили, че е дрогирана, и ѝ издали ограничителна заповед-нещо, което вече имат пра­во да вършат, без да се явяват пред съд. Мина цял месец, докато доказвахме, че Лиз не е наркоманка. Пауза. Откъсна поредната маргаритка. - Когато това се е случило, аз бях в Ирак. Поделението ни беше разформировано в Басра, южната част на страната. После се прибрах в отпуск. Лиз не беше на себе си. От нико­го не успях да науча нищичко, затова се огледах наоколо. Осъзнах, че почти всяка седмица правителството издава по­редния нов закон за социален контрол, че се стреми да уза­кони всяка своя прищявка, така че съдиите да нямат право да им се противопоставят. До този момент въобще не си бях давал сметка за всичко това, защото не ме засягаше, но с течение на времето разбрах, че живеем в полицейска дър­жава. Как сме стигнали дотук ли? Много лесно. Правителс­твото е измислило начин да замаже очите на простолюдие­то: поставило е медиите под свой контрол и развява запла­хата от тероризъм като знаме. И когато си дадох сметка за всичко това, постепенно всичко ми се изясни. Откъсна поредната маргаритка. - Подобна е ситуацията и в Ирак. Иначе имахме хуба­ва цел - да донесем мир в региона. Но едновременно с то­ва виждах, че покрай цялата тази война много хора трупат несметни богатства. Раздаваха се милиони долари за до­говори, без никой да си направи труда да провери какво точно се случва с тези пари. Една седмица от Багдад при нас пристигна някакъв американски полковник и ни подари двадесет милиона долара. Просто ей така! Не положи никакви усилия да се увери, че парите ще бъдат харчени целесъобразно, че ще бъдат дадени на когото трябва и да. ли няма да влязат в нечия заден джоб или нечия банкова сметка. И защо да го направи? Войната в Ирак бе постави, ла началото на огромна нова индустрия! От нея извличаха изгода доста хора, но никой не се сещаше за обикновения народ. Онези, които управляваха войната, си имаха съв­сем различни планове от благородните фрази, с които заблуждаваха света! И когато видях какво стана с Лиз, реших да извърша някои проверки. Установих колко печелят аме­риканските и британски компании от охранителната индус­трия - ирисови скенери, лични карти с чипове, обмен на данни и всичко останало. Не е необходимо да си мозъчен хирург, за да схванеш какво всъщност става! Мъжът, който току-що бе пристигнал на бензиностан­цията, бе донесъл някакви документи и в момента ги прег­леждаше върху капака на микробуса заедно с Лиз. - Не разбирам - за какво му е на правителството да превръща в свой враг човек като Лиз? - обърна се Кат към Майкъл. - В случая е заради работата ѝ. Нуждаят се от нея. Не само защото е добра, но и защото са ѝ втълпили какво ще ѝ се случи, ако направи нещо, което не им е по вкуса. - Но... тя ми разказа как се е запознала със Сузи! - Да, така е, но тормозът срещу нея беше много преди това! На Кат ѝ хареса начинът, по който Майк Лъкстън огол­ваше сложните политически машинации до простичка чо­вешка мотивация. Ако нещата някога се върнеха към нор­малния си ход, нищо чудно и да се влюбеше в него. Майкъл се изправи, отръска панталоните си и ѝ подаде ръка. Тя я пое, но когато стана, веднага я пусна. - Ето какво следва сега - отсече делово той. - Ще те запозная с моя шеф! - Кой е той? - Вече си го виждала - в събота вечерта, заедно с Макс Грачов. Той е помощник-комисар Стивън Кранли. - Имаш ли представа какво правиш?! - изкрещя тя и премери разстоянието между двамата, за да го удари. - Зна­еш ли въобще кой е Макс Грачов?! Знаеш ли кой управля­ва онзи пропускателен пункт, който успя да надхитриш тол­кова лесно?! - Ако не ме прекъсваш, ще ти кажа всичко. Сега ще се срещнеш със Стивън Кранли - за втори път. Той има да ти казва нещо. Отнася се до сестра ти. Ще ти покаже също така и документите, които преди малко разглеждаха. Когато ги прочетеш, вероятно ще се обадиш на Бил Кейдж. А после двете с Лиз ще отидете до мястото, където е била убита Сузи, защото именно там се нуждаем от помощта ти. Докато Майкъл говореше, Кранли се приближи към тях. Макар и не в първа младост, беше в отлична форма. Кожа­та около очите и устните му бе набраздена от бръчки. Бе­ше облечен в бежови панталони и кафяво яке. Когато се озова на няколко крачки от тях, очите му я огледаха тре­вожно. Ала в тях нямаше нито капка враждебност. Той не търсеше враг. - С баща ти бяхме приятели - изрече той. - Не си спомням да е споменавал за теб! - Не би трябвало. - Тогава как да съм сигурна, че казваш истината? - Веднъж баща ти сподели, че Хавиер Лаха ти е пред­ложил брак - каза помощник-комисарят. - Е, и?! - вирна брадичка тя. Но вътрешно трепереше. Кранли бе избрал информация, която тя бе споделила само с трима дути - всичките мъртви. - Били сте деца и сте играели в парка към сиропитали­щето в Ланкастър. - Добре де - предаде се тя и направи крачка към него. - А сега какво следва? - Ще ти покажа нещо. Не е приятно, но ще помогне за постигането на целите ти. Тя тръгна с него към джипа. Когато стигнаха, той извади от джоба си плик. - Прочети го. А аз ще изчакам ей там - посочи към задната част на микробуса, където Майкъл и Лиз разговаряха. Кат разстла листата върху капака на колата. Оказа се че това са протоколите от аутопсията на майка ѝ. „Аутопсията показва единична фрактура на горните части на щитовидната жлеза, фрактура в долните части и травма на меката тъкан на ларинкса. Открити са и микроскопични прокървявания в ларингеалните мускули. “ Плъзна поглед надолу, търсейки нещо по-съществено. „Ясно очертаните и дълбоки лигатури са съвместими с най­лоновото въже, открито около врата и.“ Прехвърли на следващата страница. Не забеляза ни­що, което вече да не ѝ е известно. - Добре де, но какво трябва да търся? - вдигна глава тя към Кранли. Вместо него се приближи Лиз. - П-п-повечето жени, извършващи самоубийство, не се бесят. Този метод е характерен за мъжете. Жените обик­новено си режат вените или вземат свръхдоза приспива­телни и други подобни лекарства. - Лиз се приведе над ка­пака на джипа и обърна на последната страница. - Това е оригиналният смъртен акт! Тук! - И посочи към едно изре­чение сред наниза от неразбираем медицински жаргон. - Натриев пентотал, панкурониев бромид, калиев хлорид. Всички тези вещества са открити в кръвта ѝ. - Господи! - едва промълви Кат. Тези вещества бяха същите, които използваха в затворите при изпълнение на смъртна присъда чрез инжекция. - Майка ти е била убита! - прошепна Лиз. - Но защо? - Сузи знаеше, че тя не е обичала баща ви достатъчно, за да се самоубие заради него. Била е убита за всеки случай - да не би Джон Полински да е споделил с нея онова, което е знаел. Кат стоеше като замаяна. Стивън Кранли се приближи към тях. - В деня, в който си разбрала, че баща ти е загинал, си се прибрала вкъщи, където си заварила майка си мъртва - започна помощник комисарят. - А Сузи е тръгнала от Ню Йорк направо към моргата в Ланкастър. Тогава всичко е било пълен хаос. Заради самоличността на баща ти и зара­ди множеството теории за конспирация, съпътстващи смъртта му. На следващия ден, когато и двете сте били принудени да се посветите на видимото самоубийство на майка ви, Сузи е поела бумащината. Но когато е отишла в моргата, е зърнала оригиналния смъртен акт. А когато са ѝ връчили фалшив, където се е казвало, че майка ви се е самоубила, тя веднага е схванала какво точно става. Убий­ството и прикриването му са означавали, че и нейният жи­вот е в опасност. Затова е решила да напусне страната. Чу­дела се е какво да прави с теб. Знаела е, че ако си с нея, могат да ви убият и двете. А и всички са били наясно, че ти изобщо не си разбирала от работата на баща си и си няма­ла нищо общо с нея - за разлика от Сузи. Била си прекале­но млада. Затова е преценила, че ако си стоиш в Щатите, никой няма да те закача. Кат стисна очи. Опита се да овладее дишането си, но сърцето ѝ заби в ушите. Знаеше, че ако загуби контрол над себе си, ще започне да пищи и да рита. Пое си дълбоко лъх, издиша бавно и усети, че остриетата, насочени към Ордите ѝ, се оттеглят. Едва тогава отвори очи и се обърна към Лъкстън: - Случайно да имаш телефон? Кранли ѝ подаде един. Тя се отдалечи от тях и набра номера на Кейдж. Той вдигна на четвъртото позвъняване. - Аз съм - каза тя. - Видя ли се с Кранли? - Да. Означава ли това, че пак имаме карт бланш за действие? - Не. - Гласът му звучеше тихо и напрегнато. Не беше в негов стил да демонстрира притеснение. - Нещата се промениха. Състезанието по надпикаване приключи и ние изгубихме. - Какво означава това? - Че поемаме цялата мръсотия около убийствата в по­солството. - Ама нали каза... - Знам какво съм казал. Съжалявам. Касае се за феде­рално обвинение в двойно убийство, наказанието за което е смърт. - Но нали беше самоотбрана! - възпротиви се тя. - Говоря ти за всичките! - натърти Кейдж. - Плюс оне­зи вътре! Кат замълча. - Стой близо до Кранли! Но не се приближавай до Нейт Сейър! Не се приближавай до никой, който е свързан с аме­риканското правителство! 32 Вторник, 20:21 Някъде наблизо се криеха тайните около смъртта на сестра ѝ. Намираше се на тясно мостче, простиращо се на около два сантимет­ра над заблатената вода. Малко по-нататък мостчето пре­минаваше в кална пътечка, завиваща към брега на реката и отвеждаща към църквата в далечината. Из въздуха се рее­ха чайки. Приливът се беше оттеглил. Малките лодки бяха останали пленници на калта. Дали Сузи е била сама, докато се е разхождала край блатата, или е имало и други хора наоколо? Давала ли си е сметка, че животът ѝ е в смъртна опасност? С надеждата, че ще долови присъствието на Сузи на последното място, където е била жива, Кат приклекна и прокара ръка по тръстиките. Тук нямаше нищо, което да подсказва, че наскоро е била убита жена. От двете страни на мостчето се прости­ваше блатото, на места изсъхнало и напукано, на места кално и хлъзгаво. След като и вляво, и вдясно имаше само ода, човек нямаше накъде да върви освен напред, към пъ­теката. Зачуди се дали сестра ѝ е успяла да види нападателите си и накъде е била обърната, когато е била простреляна. Беше сигурна, че Сузи е била убита от куршум с кух връх. Нищо друго не би могло да отнесе задната част на главата и. По врата ѝ избиха капчици пот. Изтри чело с ръкава на ризата си и дочу някакви шумове - по-различни от шумо­ленето на тръстиките наоколо. Огледа се, за да разбере от­къде идват. В началото си помисли, че са пред нея, а после онова, което звучеше като шепот на листа, се превърна в леко жужене. В постепенно сгъстяващия се здрач тя забе­ляза излитащия самолет. В петък вечерта, по време на антракта, тук е валяло. Защо тогава е излязла навън? Да не би да е имала уговоре­на среща? Възможно ли е да е убита от човека, с когото е трябвало да се види? И защо изобщо е дошла тук?! Та сес­тра ѝ никога през живота си не бе стъпвала на концерт! Загледа се към пътеката, с която завършваше мостче­то. За части от секундата ѝ се стори, че там стои висока фигура с автомат. А после си спомни, че Лиз я чакаше там, за да я остави на спокойствие. А онова, което ѝ се стори автомат, бе просто бастунът на жената. Двете бяха сами. Майкъл беше отишъл да върне колата под наем, а Кранли се върна в Лондон. Кат направи знак на Лиз да се приближи: - Тук няма нищо особено. Лиз кимна по посока на течението на реката и отбеляза: ~ Онова т-т-там е фалшивото местопрестъпление, из­мислено от полицията. Но това тук е истинското. - Откъде си сигурна? - Един от подчинените на Кранли е бил тук. Кранли му има пълно доверие. - Дотам ли е стигнала полицията? - Полицаите просто изпълняват нарежданията на по. литиците. Така е навсякъде. - Но Стивън Кранли е поел това престъпление, така ли? - Нарочно е организирал нещата така, че да го поеме той. Лицето на Лиз бе осветено от последните отблясъци на слънцето. Кат си даваше сметка, че разполагат с не повече от половин час свястна светлина. - И къде по-точно е било тялото? - попита тя, давайки си сметка, че говори почти професионално. Не каза „сест­ра ми“, а „тялото“. - Ето там! - посочи с бастуна си Лиз към туфа тръсти­ки и крехки фиданки. - По лице или по гръб е била? - попита Кат. - По гръб. Стъпила здраво на мостчето, Кат се загледа към светлозелената равнина на блатото, обагрена от последните лъ­чи на слънцето. Между нея и концертната зала се прости­раше равнина от ниски жълто-зелени тръстики, редици от жив плет и високи борове. Никъде не се виждаше място, удобно за прикритие и стрелба. Къде е бил убиецът - зад Сузи или пред нея? Кат извади джобното ножче от раницата си и. прекрачи мостчето. Стъпи върху калното дъно на блатото. Мръсната вода автоматично се просмука в маратонките ѝ. Тя отвори нож­чето и се заоглежда. Спомни си белега от изгорено върху рамото на сестра си. Очевидно убиецът е бил зад нея. И е изгубил търпение. Стрелял е още в мига, в който тя се е обърнала. Първият куршум може би е засегнал рамото ѝ, прико­вавайки я на място за кратко, но достатъчно, за да се при­цели в главата ѝ. Панталоните ѝ се намокриха чак до глезените, докато разбутваше тръстиките. Насочи се към един прогнил дънер. Той бе единственият предмет наоколо, който би могъл да поеме куршума. И ако не го е направил, то тогава куршумът би могъл да е навсякъде наоколо, сред десетките квадратни метри блатиста площ. И тя никога нямаше да го открие. С опакото на ръката си Кат изтри потта от челото си, а после прокара пръсти по набръчканата кора на дънера. На някои места бе обрасла с мъх, на други беше гола. Нищо не ѝ гарантираше, че претърсването ще даде резултат. До­ри и на цял екип криминолози пак ще им трябва цял ден, за да покрият територията, която тя се опитваше да изследва за минути. Лиз бе приседнала по турски на мостчето. Всичко нао­коло тънеше в мъртвешки покой. Единственото, което се променяше, бе светлината - бронзовата луна поемаше смя­ната на умиращото слънце. Кат направи няколко крачки към Лиз, стараейки се да не разплисква водата. Качи се обратно на мостчето и каза: - Имаш ли нещо против да отидеш ей там? А после тръгни към мен, колкото е възможно по-тихичко! Застана с гръб към концертната зала и Лиз и се заслу­ша. И тогава е било по здрач, и тогава луната току-що е изгрявала, а вероятно е и ръмяло. Сузи безспорно е вижда­ла добре мостчето и без фенерче. Вероятно наоколо не е имало никой друг, освен нея и убиецът. Когато долови вибрациите от стъпките на Лиз, Кат се провикна: - Спри! Лиз беше на около петдесетина метра от нея, тъкмо на завоя, от който започваше мостчето. Кат се насочи бавно към нея, приклекна и заоглежда повърхността около краката на Лиз. После се приведе към Неподвижната и мътна вода, притвори очи и пъхна ръка в тинята. Бавно заопипва дъното, сантиметър по сантиметър. Отне и доста време, но накрая напипа парчето метал, което търсеше. Лиз насочи фенерчето си натам, а Кат го извади, изми го и го постави върху дланта си. Беше гилза от автоматичното оръжие, убило сестра ѝ. - Да знаеш някое място, където биха могли да я анализират? - Стивън ще го уреди. Кат пусна гилзата в джоба си и двете се насочиха обратно към концертната зала. Луната вече светеше толкова ярко, че те виждаха и църквата в далечината, и чайките, които кръжаха над нея. Речните миризми обгърнаха тяло­то на Кат - днес за втори път попадаше сред вонящи речни води. Копнееше да си вземе душ, а след това да се наспи като хората. Високо над главите им премина самолет с примигва­щи светлинки. Снижаваше се. Очевидно се канеше да се приземи на близкото летище. - Откъде идват тези самолети? - обърна се тя към Лиз. - От Байфорд. Някога там имаше американска военно­въздушна база, с най-голямата писта в Европа. Сега е на „Рингсет“. Кат се вторачи към откритата морава пред концертна­та зала. - Някой сети ли се все пак да прегледа списъка на при­състващите от петък вечер? - Официално - да. Но всъщност - не - отговори Лиз и я погледна право в очите. - Точно за това се надявахме да ни помогнеш! В крайна сметка Кат си изкарваше хляба точно с такъв тип работа. После тя каза: - Ще отида сама. А ти остани тук и изчакай Майк. 33 Вторник, 22:17 В стената, обърната към тресавището, забе­ляза малки приземни прозорци, разположени по цялото протежение на сградата. Първите три от тях бя­ха на кухнята. От четвъртия се виждаше пиано и походно легло. Едва петият обаче отговори на безмълвната ѝ мо­литва - зееше широко отворен. Кат приклекна, пъхна ръка под процепа и откачи кукичката му. Успя да се промуши, събаряйки при скачането си чело, покрито със син кади­фен калъф. Вратата на малкото помещение не беше зак­лючена. Коридорът тънеше в мрак. Кат се отправи към дру­гия му край, където видя стълби, отвеждащи към партера, а веднага след тях, скрита от външния свят, беше касата. Включи компютъра. Флаш картата ѝ вече беше на ли­ния, готова да заглуши всякакви аларми, които бяха пред­видени да се включат в подобен момент. Всемогъщият ѝ софтуер успя да намери паролата. Изкара прозорчето за търсене и набра името „Томас“. Програмата ѝ предостави трима с тази фамилия. После стесни обсега на търсенето с личното име „Шарлот“. Пред очите ѝ изплува цялото до­сие на Шарлот Томас. Оказа се, че сестра ѝ е седяла на пети ред, едно място навътре от централната пътека. Ре­зервацията е направена на нейното име, със същата карта беше платен и билетът. Досието описваше Шарлот като служител на „Юрожюст“ - правната агенция на Европейс­кия съюз. След това Кат прегледа останалите присъстващи в за­лата, като започна от последния ред. Плъзгайки курсора надолу, погледът ѝ попадна на едно познато име. Натисна един бутон, за да разгледа данните за него и да се увери, че Мозъкът ѝ не ѝ погажда странни номера. В прозорчето на монитора излезе надпис „Внимание!“, а след това и „Строго поверително“. Кат натисна бутон F5, за да реактивира флаш картата си. Екранът почерня. пред очите ѝ се размота кървавочервена спирала и изписа предупреждението: „ Опит за нелегално проникване!“ Централният процесор прещрака, изви протяжно и замлъкна Кат не можеше да повярва на очите си. Беше ясно, че точно в този момент във всяка една от охранителните агенции, ангажирани със защитата на Коалицията за мир и си­гурност, се включва алармата. Защитният кордон, обгръ­щащ резервациите за концерта, се оказа толкова могъщ че успя да измами дори нейния софтуер. Втурна се обратно по коридора, мина през стаята с че­лото, излезе през прозорчето, пресече тревната площ и се озова на някаква пътека. Заоглежда се за Лиз. Луната осве­тяваше всичко наоколо. Накъдето и да се обърнеше, виж­даше всичко. Значи и тя можеше да бъде видяна. Забави крачка, като непрекъснато поглеждаше зад гър­ба си. Намираше се в тресавището, но на друго мостче. Откъм концертната зала не се чуваха никакви сирени. Не проблясваха никакви прожектори. Закова се на място и се огледа. Вляво от себе си зърна смачкани тръстики, огра­дени с жълта лента. Единият ѝ край беше завързан за дънера на изсъхнало дърво, а другият - закован за един стълб. Върху лентата все още личеше надпис: „Местопрестъпле­ние - не пресичай“. Значи това е фалшифицираната сцена на престъплени­ето, където никой никога няма да открие изхвърлените от патрона гилзи. Ясно бе, че този, на когото му беше хрум­нала идеята да създаде фалшиво местопрестъпление, е поз­навал убиеца. Което означаваше, че Кранли може би също го знае. Внезапно се сети, че когато попита Макс Грачов за списъка на присъстващите на концерта, той не ѝ отговори нищо. Защото името, което се появи секунди преди компютъ­рът да се изключи, беше на Макс Грачов. Седял е пет реда зад Сузи, от другата страна на централната пътека. А следващият звук, който Кат чу, бе прещракване на метал в метал. 34 Вторник, 22:36 Стъпките зад гърба ѝ спряха. Кат преглътна, кръстоса ръце и се обърна бавно. Пред нея сто­еше Юлия Грачова. Държеше 9-милиметров „Сердюков“ SPS - пистолет, използван от руските военни. Лявата ѝ ръ­ка беше пъхната в джоба на дънките ѝ, а лицето ѝ излъчва­ше мекотата и симпатията, които Кат бе зърнала при пър­вата им среща. Юлия тръгна отново и спря на десетина крачки от нея. - Крайно време е да престанеш да бягаш - изрече тя. Зад нея Кат не можеше да различи никого. Виждаше единствено тръстиките и концертната зала. Нито помен от Лиз и Майкъл. - Да си засичала приятелите ми наоколо? Юлия не отговори. Пренесе тежестта на тялото си от левия на десния крак и още повече заприлича на образа от онази снимка в казахстанското посолство. - Да вдигна ли ръце? - попита я Кат. Изражението на Юлия не се промени. Изглеждаше доб­рожелателно, но и безкомпромисно. - Не желая да си губиш ценното време, като издирваш убиеца на Сузи. Кат отстъпи крачка. Юлия не реагира. - Оценявам загрижеността ти за мен, но не стоя ли в момента пред него? - Не. - Не винаги истинският убиец дърпа спусъка. - Виж какво, Кат, харесваш ми - отбеляза спокойно Юлия. - Харесах те още от мига, в който те зърнах в апар­тамента на Макс. Кат продължи да отстъпва. А Юлия продължи да не Реагира. - Макс ли е тогава? - На Макс му липсва хладнокръвие. Точно затова мама рещи да го изкара от бизнеса. За да създадеш компания като „Рингсет“, при това в Русия, се налага да бъдеш безмилостен. А Макс няма подобни наклонности. Нито пък малката ни сестра Лapa. Но аз имам. Мама го забеляза доста рано и се постара да ме дооформи. Непрекъснато ми повтаряше, че без хора като мен човешката раса никога не би постигнала онова, което е. - И какво искаш от мен? - Ти си тук, защото държиш да узнаеш кой е убил сес­тра ти. А аз съм тук, защото искам файла, който си отк­раднала в петък през нощта. Предлагам ти замяна. После можеш да си се прибереш по живо, по здраво. - Кой уби Сузи? - Професионалист е. В замяна на онзи файл, аз ще ти дам името му. Когато го откриеш и убиеш, сигурно ше се почувстваш по-добре. Кат сви рамене и отсече: - А ти можеш да прекараш целия си живот в издирва­нето на онзи файл и в страх онази снимка, на която ръцете ти са в кръв, да не се озове върху първите страници на пресата. Разбира се, този проблем е само капка в морето. По-важното е, че фалшифицирате цифрите за количества­та на нефта и газа, за да поддържате високи цени! Малки енергийни запаси, високи цени?! Оказва се обаче, че запа­сите не са никак малко! „Рингсет“ се обогатява за сметка на останалите и изкупува пристанища и летища. Махна по посока на Байфорд. Очите на Юлия просле­диха ръката ѝ. Тя изрече тихо: - Сузи беше убита, защото предпочете да върви по ос­трието на бръснача. Подписването на Коалицията за мир и сигурност е неизбежно. Но на Сузи не ѝ харесваше. И прос­то не можеше да се спре. Обаче ти можеш, Кат! Затова сега ти повтарям най-важното - давам ти избор! - Не желая да сключвам сделка с теб! - Никой не те моли за подобно нещо! Моля те единст ­ вено да спасиш собствения си живот! Посочи ми един-единствен исторически обрат, в който да не са загивали невинни хора! Такова нещо не съществува в историята! Разбери ме не става въпрос нито за теб, нито за мен, нито дори за Сузи, а за нещо, което никой от нас не може да спре, дори и да иска! - И кой го казва?! Един убиец! - просъска Кат. - А ти не застреля ли двама мъже в петък вечерта? - наежи се и Юлия. - Да, обаче Сузи не беше наемник! А онези там бяха! Погледът на Юлия притъмня. - Какво си ти, Кат? Как си изкарваш прехраната? Кат предпочете да не отговаря. - Онази снимка от файла - продължи Юлия. - Тя беше направена преди две години. Мъжът, когото застрелях, се канеше да убие не само мен, но и много други. Кой по- добре от теб може да разбере убийството в самоотбрана?! Юлия пристъпи напред. Кат прецени, че почти е готова да я удари. В главата ѝ защракаха планове как да го напра­ви с един замах. - Ако истинската ти цел е да откриеш убиеца на Сузи, тогава аз мога да ти го поднеса на тепсия! Но ако си реши­ла да преследваш някоя по-висша и морална кауза, подобно на Сузи, то тогава ще се превърна в твой враг! - Така ли виждаш нещата? Като висша морална кауза? Юлия преглътна и изрече глухо: - Баща ти би ме разбрал! През последните години вие от Запада ставахте все по-богати и по-богати. А ние от бедните държави ставахме все по-бедни. Именно това е ужасната несправедливост, която Коалицията за мир и си­гурност ще поправи! Погледът на Юлия си оставаше безкомпромисен. По­зицията на краката ѝ, балансът на тялото ѝ, небрежният начин, по който държеше пистолета - всичко това подсказваше на Кат, че и тя като нея е готова всеки момент да прибегне до насилие. - След като ти ми каза толкова неща, Юлия, и аз бих желала да ти кажа нещо. Заради случилото се в петък през нощта в Щатите ме очаква федерално обвинение в углавно престъпление. Нямам къде да отида, никъде не мога да се чувствам в безопасност, а и тук съм самотна. Ако наисти. на държиш да сключим сделка, налага се да включищ и още една клауза - да ме отървеш от онези обвинения! Юлия се усмихна притеснено: - Мисля, че надценяваш възможностите ми. - Тогава използвай връзките си, защото на този етап нямам никаква полза да ти предам файла, след като няма къде да се скрия! Докато говореше, Кат премести тежестта на крака сив позиция за нанасяне на удар. Но или беше прекалено умо­рена, за да се прикрие, или Юлия бе прекалено добра за нея. Очите ѝ се присвиха. Пръстите ѝ се сплетоха здраво около дръжката на пистолета. Кат продължи: - В момента не е у мен. Но ако ми предоставиш малко време, мога да ти го дам! Юлия вдигна пистолета над главата си и от мрака зад нея се появиха двама или трима души. Единият от тях раз­позна от случката край Темза. Зад него друг влачеше Лиз Лъкстън. Ръцете на Лиз бяха пристегнати от пластмасови белезници. Устата ѝ беше залепена. Други двама носеха Майк Лъкстън така, сякаш бе труп. Пуснаха го в краката ѝ. И неговите ръце бяха в белезници. По лицето му се сти­чаше кръв. Юлия подаде пистолета си на един от двамата мъжаги, които носеха Майк Лъкстън. После се запъти към нея и я зашлеви с опакото на ръката си. Кат не помръдна. - Дадох ти превъзходен шанс, а ти ме излъга! След превъзходната ти работа в петък вечерта съм изненадана от избора ти на приятели. Прекалено добра си за тях! Наемникът, който държеше Лиз, насочи предупредително оръжието си към Майкъл. Другите двама сграбчиха Кат. Единият срита краката ѝ, поставиха я по гръб и разкрачиха краката и ръцете ѝ. - Двамата мъже, които ти уби, се казваха Алекс и Вадим. Тези тук са техни колеги. Единият от наемниците я обкрачи и си постави латек­сова ръкавица. Юлия продължи: - Вадим беше онзи, чиято уста ти прерови и извади от­там СИМ-картата. Крайно неуважително отношение към мъртвите, не мислиш ли? Мъжът се приведе над Кат и се опита да отвори устата ѝ. Дъхът му вонеше на тютюн и метал. Очите му бяха ка­фяви и безизразни. Нито мразеше, нито харесваше рабо­тата си - просто я вършеше. Хвана долната ѝ челюст и изрече грубо: - Отвори! Тя се подчини. Пръстите му навлязоха вътре. Тя едва не повърна. Пос­ле той стисна лимфните възли под челюстта ѝ. Болката беше остра и парализираща. Порови още малко, не откри нищо и вдигна очи към Юлия за инструкции. Тя приклек­на. Лицето ѝ се изравни с това на Кат. От устата на жерт­вата ѝ се стичаше слюнка. Юлия каза: - Кат, представям ти Лев! Един от другите наемници подаде на Юлия харддрайва на Сузи, който извади от раницата ѝ. Кат си мислеше, че щом Юлия открие СИМ-картата, залепена за гърба ѝ, ще убие и нея, и Лиз, и Майкъл. Освен ако не успее да я убеди, че съществува и друго копие. Онова, което се намираше у Мерцедес Вендета във Вашинг­тон. А версията върху харддрайва на Сузи можеше и да се възстанови, но не тук, насред блатата. И в двата случая, колкото повече увърташе, толкова по-дълго можеха да ос­танат живи. -Дискът е повреден, но мога да се опитам да го поправя - изрече тихо тя. Юлия сведе очи към нея, а после се обърна към Лев: - Това единственото копие ли е? Кат кимна. - Ще проверим. Лев приклекна, сграбчи Кат за ризата и я измъкна от колана на дънките ѝ. - Виктор! - направи знак Юлия и посочи краката на жертвата си. Виктор също приклекна, събу ѝ обувките и прокара ръ­ка по ходилата ѝ. Но не се задоволи с това, а провери и между пръстите ѝ. Лев смъкна дънките ѝ. Без да мисли, Кат го зашлеви през лицето. Той я сграбчи. Друг от коле­гите му я хвана за раменете. - След двадесет и четири часа всички ще сте мъртви! - Това беше гласът на Майк Лъкстън. Кат се извърна точно навреме, за да види как някой го сритва в ребрата. Той се умълча. - Колкото повече се съпротивляваш, толкова по-груб ще става Лев! - предупреди я Юлия. Лев измъкна ризата ѝ. Отдолу беше плувнала в пот. Нощният бриз разхлади тялото ѝ. Лев притисна гърлото А с едната си ръка, а с другата затършува по гърдите ѝ. Пръс­тите му повдигнаха бюста ѝ и провериха отдолу. Ноктите му дращеха по кожата ѝ. Кат лежеше напълно неподвиж­на, със затворени очи. Пред очите ѝ отново изплуваха оне­зи две жени от казахстанското посолство, хванати за ръце - бяха убити от човек точно като Лев. Изпита задоволство, че уби онези двамата. Лев махна ръка от тялото ѝ. Виктор повдигна задника ѝ. Лев смъкна и дънките ѝ. Тук вече Кат се опита да се съпротивлява. Виктор я зашлеви през лицето с опакото на ръката си. Пръстите на Лев забърникаха под бикините ѝ. Юлия приклекна до главата ѝ и опря дулото на 9-мили­метровия си пистолет в рамото ѝ. Приведе се към ухото ѝ и прошепна: - Те са мъже! Остави ги да си свършат работата по- бързо, иначе ще се възбудят! После се изправи и каза нещо на руски. Лев и Виктор я хванаха за глезените и я обърнаха с лице към мостчето. Лекият бриз веднага улови потта по гърба ѝ и я накара да потрепери. Върху задните ѝ части се опря нечия ръка. Друга изтръгна СИМ-картата. Виктор я подаде на Юлия. Лев ка­за нещо на руски, а после на английски: - Нещо друго? Кат усети как нечия ръка се плъзва между краката ѝ. qy вика на Майкъл. А после на не повече от две крачки проехтяха два последователни изстрела. Наоколо се разх­върчаха трески. 35 Вторник, 23:06 Светна прожектор и лъчите му заслепиха Юлия. Кат дочу един познат глас: - Ако някой я докосне, ще бъде застрелян! В светлото петно изплува Нейт Сейър: - Кат, ставай и се обличай! Двамата мъже, които я претърсваха, се отдръпнаха. Сенките им паднаха върху голата ѝ кожа. Тя се изправи, взе си дънките, обу ги, а после облече и ризата си. - Добре ли си? - обърна се към нея Сейър. В очите му се четеше нещо, което си спомняше още от детството: не­търпение, примесено със съжаление. - Няма проблем - отговори тя. - Направиха ли ти нещо? - Добре съм. Юлия продължаваше да държи пистолета си. СИМ-кар- Тата беше притисната между палеца ѝ и дръжката му. Очите и се бяха превърнали в тънки цепнатини. Сейър беше застанал с гръб към концертната зала. Зад него се виждаха двама униформени морски пехотинци от армията на САЩ, приготвили своите автомати М-16 за стрелба. Очевидно с тях бяха произведени предишните из­бели. - Помогнете му! - подвикна на хората си Сейър, кимвайки по посока на Майкъл Лъкстън. От сенките изплуваха още двама пехотинци и вдигнаха Лъкстън на крака. Самият Сейър вдигна бастуна на Лиз и заповяда на мъжа, който все още я държеше: - Пусни я! - Той се подчини и отстъпи при Виктор и Лев. Сейър подаде бастуна на Лиз и попита: - Добре ли си? Тя само кимна. - Тогава помогни на брат си! - заръча ѝ той. После се обърна към наемниците и кимна към Юлия: - Вие трима­та при нея! Те затътриха крака. Никой не каза нищичко. Сейър пос­тави ръка върху рамото на Кат и прошепна: - Прави точно онова, което казвам, и всички ще се из­мъкнем невредими! Един от въоръжените пехотинци пристъпи напред и пое ръката на Лиз. - Те ще ви изпратят - обясни Нейт Сейър на брата и сестрата. - Щом стигнете до колата, вървете където иска­те. Но не се връщайте тук! Не правете опити да се свърже­те с Кат! - Обърна се към Майкъл и го попита: - Ти мо­жеш ли да вървиш сам, синко? С вече прояснен поглед, той се вторачи в Сейър, но не каза нищо. Един пехотинец подхвана дясната ръка на Лиз, но тя го отблъсна и се хвана за бастуна си. - Това е британска територия! И вие нямате никакви права тук! Сейър не реагира. Само кимна към пехотинеца, който поведе Лиз по пътеката, следван от Лъкстън. Войникът с прожектора разоръжи Юлия и хората ѝ, докато колегата му го прикриваше. - А сега и ти можеш да чуеш един съвет от мен! - обърна се Сейър, този път към Юлия. - Махни се от тази страна и никога повече не се връщай! После се отдръпна, за да ги пропусне да минат. Юлия направи крачка напред. В изражението ѝ не се долавяше нито изненада, нито негодувание. - Картата ми трябва - изрече Кат, но тихо, за да я чуе единствено Сейър. Той обаче не ѝ отговори. Само стисна лакътя ѝ. - Нейт, тя държи СИМ-картата! Ето я там, в дясната ѝ ръка! - Кат, достатъчно! - Но какво правиш, за Бога?! - Просто ти спасявам проклетия живот! - Знаеш ли колко хора умряха заради тази карта?! - Това не означава, че и ти трябва да се присъединиш към тях! Докато минаваше покрай нея, Юлия се обърна и я из­гледа. В очите ѝ се четеше победа. 36 Вторник, 23:18 Прожекторът угасна. Сейър и Кат останаха са­мо със сержанта на пехотинците. Табелката му показваше, че се казва Мейсън. - Хванали са Бил Кейдж във Вашингтон - отбеляза Се­йър. - Нейт, какво изобщо става? Сейър пристъпи притеснено от крак на крак и погледна часовника си: - Сега се връщаш у дома. А утре всички отлитаме за Вашингтон! - Нямам предвид това! - изкрещя тя, макар и да се ста­раеше да контролира гнева си. - Ти си направил сделка с убийството на Сузи. И затова я пусна да си отиде?! - Нямам представа на какво ви учат в онази агенция, за която работиш, но май не е на ум и разум! Когато стигнаха до паркинга пред концертната зала, Кат видя как Юлия и нейните хора се качват в колите си. - Нали знаеш какво ще ми се случи, ако се върна във Вашингтон? - Да, чух нещичко. - Какво си чул? - Че Бил Кейдж те е въвлякъл в нещо, в което е нямал право да те намесва. Разбрах, че са загинали седем дуцщ. Но сигурно всичко ще се оправи. „Да бе, ще се оправи! - помисли си Кат. - Като ги при­пишат всичките на мене!“ - Най-добре е вече да тръгваме, госпожо! - подканили Мейсън. Беше навил ръкавите на ризата си до лактите. Вър­ху дясната му ръка се виждаше татуировка на емблемата на морската пехота, а на дясната - американското знаме. Тримата поеха мълчаливо напред. В края на тръстики­те мостчето премина в пътека, отвеждаща към мястото, откъдето тя бе дошла. На паркинга ги очакваха две дипло­матически коли на американското посолство. Когато стиг­наха до първата кола, Мейсън ѝ подаде чантата и каза: - Моля ви, изпразнете съдържанието ѝ върху капака! Джобовете си също! Тя извади огледалцето си, химикалите и намерената гилза. - А сега вдигнете ръце! - продължи Мейсън. - Обър­нете се към вещите си, докато ви претърся! Кат улови погледа на сержанта. Беше с бръсната глава и уверени очи - човек, който не мислеше за нищо друго, освен за работата си. Той я претърси, но без прекалена наг­лост: около гърдите, около слабините и по гърба. Ако СИМ-картата беше в нея, щеше да я открие. Тя знаеше, че никой не я заплашва с нищо. Дори не и бяха сложили белезници. Мейсън вдигна гилзата от капа­ка на колата и я поднесе на Сейър. - Може би ще желаете да видите това, сър! - Гилзата е от оръжието, което е убило сестра ми! - не се стърпя Кат. Мейсън насочи лъча на фенерчето си и отбеляза: - Прилича ми на 7,62, но е невъзможно да се определи от какво оръжие е. - Прибери го като доказателство! - инструктира го Се­йър. Заповедта бе предадена от Мейсън на шофьора на ед­на от колите, който веднага излезе и поднесе найлонова самозалепваща се торбичка на сержанта. - Трябва да се подпиша за това нещо, нали? - обади се Кат. Мейсън и бездруго вече вадеше бележник от джобчето на ризата си. - Напишете къде е намерена - продължи Кат. - Пише­те и че е от 7,62... - Засега не знаем това със сигурност - отбеляза Мей­сън. - Тогава пишете, че така предполагате, както и че е от­крита от Кат Полински! Сейър запристъпва по чакъла. И кой знае защо, дълбо­ко въздъхна: - Баща ти би се гордял с теб! - Моля, подпишете се тук! - поднесе ѝ Мейсън бележ­ника, откъсна втория екземпляр и ѝ го подаде, след което допълни: - Ще задържим обаче компютърните материали. Останалите си вещи можете да приберете. - И ѝ отвори задната врата на колата. Кат напъха нещата обратно по джобовете си и се обър­на към Нейт: - Бих искала да се качиш с мен, ако нямаш нищо про­тив! Сейър се замисли за миг, но заобиколи и влезе от другата страна. На шофьорското място седна Мейсън и веднага вдигна преградното стъкло. Колата потегли. - Изглеждаш зле! Успя ли изобщо да ядеш. да поспиш и Да се изкъпеш, откакто си тук? Кат прошепна: - Ти на чия страна си, Нейт? - А, не! Нещата не стават така! - А как стават според теб? - Опитах се да спра Кейдж - заразказва Сейър. - Още тогава, когато те арестуваха. Видях името ти в списъка Получаваме бюлетина всеки месец. Наясно сме с всички умни престъпници, които правителството няма нищо про­тив да използва. Казах им, че си дъщеря на Джон Полински. Че си била травмирана от смъртта на родителите си. Защото онези типове те обучават и използват, а когато ве­че не си им нужна, те хвърлят на вълците. Сега става точно това! Напълно отричат всякакви връзки с теб! Нямам представа какво точно се е случило в петък, но знам, че са открили седем мъртъвци. И се налага някой да опере пеш­кира. Доколкото схващам, ще бъдеш ти! Нейт се помести на мястото си и забарабани по дръж­ката на вратата. - Направила си няколко погрешни хода. Преди да се появи Кейдж, си била търсена единствено за компютърна измама. За подобно престъпление можеше да се разминеш и с глоба. Но сега срещу теб е повдигнато обвинение за убийство в голям мащаб. Успели са да открият съвпадение между оръжието, с което е убит персоналът на посолство­то, и онова, с което си застреляла другите двама отвън! Колата се разлюля лекичко. Очевидно минаваха по мост. - Търсили са те в старото ти свърталище на Дикс Стрийт - нареждаше Сейър. - Там са хванали някой си Лерой Дженкинсън. Ти го познаваш по-скоро като Мер­цедес Вендета. Та той им показал къде обичате да се на­въртате вие двамата. Те взели отпечатъци, ДНК проби, проследили домашния му телефон и се оказали с още по­вече доказателства за фалшиви кредитни карти и интер­нет измами! Открили също така и нерегистриран писто­лет 45-и калибър, както и военна пушка „Бенели М4“. Дженкинсън е арестуван за незаконно притежание на оръ­жие. И той проговорил, Кат, изрисувал ти е превъзходен профил, от който прокуратурата няма как да не се въз­ползва! - И Юлия е част от сделката, нали? Той не отговори на въпроса ѝ. - Двамата с Нанси се опитахме да ти помогнем след смъртта на Джон и Хелън, но ти издигна между теб и нас висока стена! - Пак питам - и Юлия ли е част от сделката? Сейър спря да барабани. - И на мен тази работа ми харесва точно толкова, кол­кото и на теб! - Нейт - на чия страна си? - Господи, Кат! Очевидно си мислиш, че става въпрос за някаква велика политическа конспирация, и то все око­ло името на Катлийн Полински! Обаче грешиш! Виновни са типове като Кейдж, които излизат от контрол и... Хладният ѝ поглед сложи край на тирадата му. Тя просъска: - Защото, ако си на страната на хората, които избиха семейството ми, знай, че си избрал погрешния лагер! 37 Сряда, 06:30 От улицата долетя вой на сирена. Кат се събу­ди и отвори очи. По тавана над главата ѝ игра­еше синя светлина. - Успя ли да поспиш поне мъничко? - попита я Нанси и постави на нощното шкафче чаша с кафе. Кат приседна в леглото, усети, че сънят отново се опитва да я сграбчи в прегръдките си, но успя да му се противо­постави. Спомняше си как се къпа и суши косата си, как се опитваше да стои будна, докато разговаряха с Нанси. За какво говориха? Че трябва да се наспи. Нищо особено. Нищо за най-важното в момента. Днес Нейт Сейър възнамеряваше да я изпрати обратно в Съединените щати, където я очакваше обвинение в пре. думишлено убийство. Отметна завивката си, стана, запъ­ти се към прозореца и погледна през щорите. В двата края на улицата зърна две полицейски коли, паркирани по диа­гонал. - Какво става? - попита тя. - Блокираха улица „Саут Одли“ и площад „Гровнър“ където е посолството - обясни ѝ Нанси. - Всеки момент очакват президента Абът за подписването в събота, а и са получили предупреждение за бомба. - Нанси приседна на леглото: - Донесох ти горещо кафе с мляко. Нали така го обичаш? Така го обичаше, когато беше малка. Сега обаче пиеше кафето си чисто и силно. Но предпочете да не казва нищо. Пое чашата и я обгърна с ръце, сякаш беше зима. - Все още е рано, нали? - Малко след шест и половина. Прибрахте се чак към три през нощта. Беше дълбоко заспала. Кат отпи от кафето и се вторачи през прозореца. - Кат, Нейт прави всичко по силите си. Страхува се за теб, ако останеш в Лондон. Във Вашингтон ще бъдеш в безопасност. Реши да не спори с кръстницата си. Вместо това попита: - В колко часа е полетът? - Колата ще те вземе в девет. А полетът е в единадесет и половина. Погледна си часовника. Разполагаше само с два часа и половина, за да се измъкне от апартамента на Сейър. При­седна на леглото и изрече тихо: - Къде е тялото на Сузи? - Британската полиция е решила да го задържи... - Но нали Нейт каза... - Нещата се промениха - отговори Нанси, без да смее да я погледне. - Нейт ми разказа за случилото се в петък вечерта. - Не аз убих онези хора в посолството! Когато влязох там, те бяха мъртви! - Да, знам. Ние ще те пазим. - Нейт тук ли е? - попита небрежно Кат и остави чаша­та на нощното шкафче. - Скоро ще се прибере. Извикаха го заради бомбената заплаха. - А после, сякаш разчела мислите ѝ, постави ръка върху коляното ѝ: - Въобще не си и помисляй да бягаш! Пред входа ни има двама типове. Единствено на Нейт тряб­ва да бъдеш благодарна, че още не си под арест. Той ми разказа и за снощи. Трябва да престанеш да се държиш по този начин! Някои неща просто не могат да се контролират! Кат я погледна в очите. - Ти вярваш ли, че майка ми беше способна на самоу­бийство? Изненадана от въпроса, Нанси само се изсмя. - Хелън ми беше най-добрата приятелка. Но не беше лесен човек. Имаше си и тъмна страна. Нямам предвид, че е била зла или жестока, нищо подобно. Просто не прите­жаваше себеуважение. Джон така и не ѝ позволи да слезе от онзи пиедестал, където я беше поставил като богиня. Не че искам да кажа нещо лошо за баща ти! Беше силен човек. Понякога ми се иска и моят Нейт да имаше неговия кураж! Обаче майка ти и баща ти бяха двама души, които не желаеха да узнават слабостите на другия. - Значи си убедена, че се е самоубила? - Да, смятам, че го е сторила. Кат, нещата се променят значително, когато двадесет години си се опитвал да бъ- Дещ такъв, какъвто не си! Тя така и не проумя за какво к°пнее истинският ѝ човешки дух! Живееше живот, който Не ѝ подхождаше. Кат отново погледна през прозореца. Полицейските коли се оттегляха. - Тръгват си - изрече на глас. Нанси проследи погледа ѝ. Движението по улицата се нормализираше. - Вероятно са отменили бомбената заплаха. Значи Нейт всеки момент ще се прибере. Най-добре е да се приготвиш. Без да обръща внимание на думите ѝ, Кат я хвана за ръката: - Искаш да ми кажеш, че в деня, в който баща ми е загинал, тоест в деня, в който вече е била свободна да си възвърне истинската душа, тя се качва на втория етаж, за­вързва въже около врата си и се обесва! - Кой може да каже какво се е въртяло в главата ѝ. - Лельо Нанси, трябва да ми помогнеш! Вчера научих, че майка ми е била убита! Същите хора, които са убили Сузи, са ѝ били смъртоносна инжекция, а после са я прове­сили от перилата на стълбите, за да прилича на самоубийс­тво! - Престани! - промърмори кръстницата ѝ, потупвайки я по гърба. - Не си мисли подобни работи! - Това е самата истина! И ти го знаеш, нали? Винаги си го знаела! Нанси не отговори. - Ако сега се върна в Щатите, на въпросните хора ще им се размине. А мен ще ме хвърлят в затвора и ще се опитат да ме екзекутират със същите вещества, с които са убили и мама! Нанси повдигна главата ѝ и прошепна: - Обичам те като собствена дъщеря! - Тогава ми помогни! - Не мога. - Заради мен самата или заради Нейт? Нанси се отдръпна, сведе глава и прошепна: - Нямам право да вървя против Нейт! Дори и Нейт да ти е изневерявал години наред? Очите на Нанси се овлажниха. Пръстите ѝ се заиграха с шнолата ѝ. Внезапно ѝ се стори много, много стара. - Това просто не е истина. - Така ли? - извиси глас Кат. - Не се опитвай да ни скарваш с Нейт! - Искаш ли да ти кажа как ти е изневерявал, лельо Нанси? Искаш ли да ти кажа какво правеха твоят съпруг и мо­ят а майка? Искаш ли да ти разкажа какви сделки прави той с разни убийци? Искаш ли да ти кажа онова, което ти от­давна знаеш за твоя съпруг, обаче си въобразяваш, че мо­жеш да го държиш под похлупак?! Как живееш в подобна лъжа?! Та ти си добър човек! Затова ли двамата с Нейт нямате деца? Защото нямаш сили да ги погледнеш в очите и да им кажеш истината за... Внезапно забеляза, че лицето на кръстницата ѝ беше станало пепеляво. Нанси протегна ръка към нея, за да не се свлече на пода. Изтри насълзените си очи и промълви: - В събота вечерта ми разказа за Дикс Стрийт и за онзи мъж, с когото си живяла, и колко си уплашена да не би отново да побегнеш и да се скриеш на същото място. Знам, че мястото, което сама си създадох, е ад, и то се нарича брак с Нейт. Но това е и мястото, което се ужасявам да напусна! - Извинявай - прошепна Кат. - Искам да ти помогна! Наистина! Но ако се лишиш от протекцията на Нейт, те ще те убият! - Няма да знаят откъде да тръгнат! - изрече решител­но Кат. Нанси кимна. Вече беше взела решение. - Ще ти покажа как да се измъкнеш оттук! 38 Сряда, 07:03 Беше облечена с дрехи на Нанси - кожени обувки с нисък ток, сини дънки, червена блуза с къс ръкав и тъмно спортно сако, преметнато през ръката ѝ, под което държеше пистолета на кръстницата си -„Глок 38“ Регистриран с дипломатически статут към американското посолство. Макар и да беше 38-и калибър, пистолетът беше в състояние да поеме и патрони 45-и калибър и начина, по който Макс Грачов го оглеждаше в момента ставаше ясно, че и той осъзнава този факт. Когато излезе от апартамента на семейство Сейър, кат се насочи директно към неговото жилище. Насочи дулото на глока към него и го запита какво е правил в концертната зала в нощта, когато е била убита Сузи. - Както и очаквах. Продължаваш да човъркаш старите рани - отбеляза спокойно той, извади три снимки и ги раз­стла върху масичката, която ги разделяше. Едната от тях вече бе виждала - на самия Грачов, пре­гърнал елегантна, по-възрастна от него жена, на фона на снежна гора. На втората като че ли бе цялото семейство на Грачов. Намираха се около претрупана с храна и напитки маса, все­ки от тях вдигнал чаша за поздрав. И пак онази по-възрас­тна жена, плюс слаб мъж с изпито лице и бели нишки в косата; един по-млад Макс Грачов - с тъмни мустаци, ши­роки рамене, очертаващи се ясно под бялата тениска, скръб­ни очи, почти поетични, втренчен някъде далече пред себе си; красива тийнейджърка с розова блузка, концентрирана изцяло върху задачата да нарисува нещо върху салфетка­та си; и едно по-високо момиче, в началото на двадесетте, с руса коса, привързана назад и разкриваща високо чело и проницателни очи, които оглеждаха всичко и всички около себе си. Третата снимка също ѝ беше позната - баща ѝ имаше същата. Сейър също я имаше. На нея се виждаха бащата на Кат и Нейт Сейър с група хора на Червения площад в Москва. - Проумяваш ли какво е всичко това? - обади се Грачов. Не я беше заплашвал с нищо. Дори не бе споменавал име­то на Сузи. От него не се излъчваше опасност. Пистолетът ѝ не го притесняваше. - Не! - отсече грубо тя. - Нищо не разбирам! Грачов приклекна, така че лицата им се оказаха на едно също ниво. Пръстът му се насочи към първата снимка. - Това тук е майка ми. Казва се Тиина Алексеевна Грачова. Тогава не искаше да я снимат. Затова се е смръ­щила. Пръстът му се премести към втората снимка. - Това е семейството ми. Доведеният ми баща Вадим Андреевич Грачов, верен до смърт на майка ми, но мозъчната дейност не е неговата стихия. Това е по-малката ми сестра Лара, абсолютна красавица. Сега тя е археолог, един от най-младите професори в Държавния университет на Санкт Петербург. - Усмихна се гордо и допълни: - Както обичам да казвам, малко е лудичка. Работи по някакъв про­ект на река Луга, на някакъв мистериозен погребален ком­плекс, наречен Шумгора, извън старата част на Велики Новгород. - После лицето му се смрачи. - А това е Юлия, която вече познаваш. Тя ни е най-гадничката. Докато уче­ше в Колумбийския университет в Ню Йорк, излизаше с един руски студент. Обаче му изневерявала и двамата се разделили. А после, когато момчето си намерило нова при­ятелка, тя я пребила от бой. Сестра ми не е човек, когото би искала да видиш ядосан! - Така ли ти е отмъкнала „Рингсет“ изпод носа? - Безпощадността е на почит в Русия, а нея в това от­ношение я бива повече от мен. Сведе обратно поглед към снимките и после бавно на­сочи вниманието си към тази на Червения площад. - Този тук е баща ти, до него е Нейт Сейър, както и майка ми. Тогава е работила като преводач към КГБ - как­вито са били и всички съветски преводачи. По онова време баща ти е бил адвокат по трудово право. Пристигнал е в Русия, за да провери дали има области, в които двете велики сили биха могли да работят заедно. - Засмя се и се почеса по дясното слепоочие. - Не ми ли вярваш? - Не виждам в какво да вярвам, освен ако не ми кажеш къде е връзката между всичко това! - Баща ти и майка ми имали любовна връзка - изрече безизразно той. - И резултатът от нея съм аз. Което те рече, че баба ти в Ланкастър, щата Охайо, е и моя баба. Грачов се втренчи в нея, очаквайки реакцията ѝ. - Това въобще не ме интересува, Макс! Не мога да заменя Сузи с някакъв си полубрат. - Да, знам, че не е лесно. - Посочи към близкия дивани попита: - Може ли да седна? - Не! Първо да направим разбор на фактите! Ти не си английско ченге. Тук си на нещо като лична мисия. - Точно така. Аз съм руско ченге, но освен това следях живота ви със Сузи... - Как разбра, че Шарлот Томас е Сузи? - прекъсна го Кат. - Разбра го майка ми. И ми каза. Аз само проверих ин­формацията чрез нашето посолство в Лондон. Щом се пот­върди, направих всичко възможно да бъда изпратен на обмяна на опит в лондонската полиция. - Защо? - За да я опозная. Да разбера нещо повече за баща си. - Но нали си знаел, че е умрял? - Разбира се. Прочетох за това във вестниците. Голяма трагедия! - На колко години си, между другото? И на коя дата е направена тази снимка? - Аз съм с деветнадесет месеца по-голям от Сузи, ако това имаш предвид. Нашият баща... - Да не си и посмял! - Хубаво. Ще го наричам Джон, щом така се чувстваш по-добре. Та през онази зима в Москва Джон току-що е направил предложение на майка ти, Хелън Мичел, да се омъжи за него. Обаче тя му отказала. Което ще рече, че когато Джон и Тиина са спали заедно, той не е изневерявал на майка ти. Няколко месеца по-късно обаче той повторил предложението си. И този път тя се съгласила. Кат не каза нищо. - Защо Джон се е влюбил в Тина ли? - продължи Макс. -Може би, за да намери убежище. Може би, заради изгу­бената любов. Кой може да каже всъщност защо? Особено като се има предвид, че в задълженията на майка ми от онези години е влизало и съблазняването на чуждестран­ните гости. А как е забременяла? И защо не е направила аборт? Никой син не може да задава подобни въпроси на майка си. Кат продължи да мълчи. Но очите ѝ пълзяха по лицето на Грачов. Издълженото му, красиво лице и заразителният му ентусиазъм ѝ напомняха за баща ѝ. Той приседна на дивана. - Искам да ти кажа нещо за баща ти - изрече накрая. - Не! - спря го Кат. - Първо ми кажи какво знаеш за последните мигове на сестра ми! И двамата се изненадаха, когато очите им се срещнаха в огледалото над камината. В неговите Кат забеляза страх. - Ти искаш да обелиш света като плод. Но светът не сработва по този начин. - Защо си бил с нея на онзи концерт? Защо си останал и след антракга, след като си бил наясно, че я няма? - Останах именно защото знаех, че е застреляна! Ако бях направил нещо, щях да разваля прикритието си! - О, я стига! - махна с ръка тя. - Та ти си полицай! Работата ти е да... - Чуй ме най-сетне! Сестра ми Юлия не е избрала доброволно насилието! Тя просто е родена с него! Взема каквото си поиска и когато си поиска. За нея хората са важни само заради онова, което може да извлече от тях. Нито за момент не откъсва поглед от крайната си цел, а тя е да изземе контрола над „Рингсет“. Точно затова умря и Сузи - защото притежаваше властта да унищожи „Рингсет“! В този момент мобилният му телефон звънна. - Извинявай - каза той и провери кой го търси. После натисна бутона за включване. В следващата секунда Кат долови шум, наподобяващ рев на прииждащи вълни. А после и припукване, подобно на изстрели. Направи няколко крачки напред, обаче беше прекалено късно. Прозорецът зад нея се пръсна на парчета. Вихърът я поде и захвърли към другия край на стаята Откъм средата на стаята се вдигна огнена топка - в жълто, оранжево и черно. Водовъртежът на пламъците се насочи над главата ѝ, издуха останалите прозорци и остави огромна, зейнала черна яма насред стената. Огледалото се килна настрани и се стовари на земята Грачов лежеше с лице върху пода. Дясната му ръка се бе извила по странен начин върху гърба. По едно време вдигна глава, опита се да се изправи, но отново се строполи. Ръката на Кат беше порязана. От лицето ѝ се стичаше кръв. Отвън, на улицата, се бе включила алармата на някаква кола. Въздухът, който вдишваше, приличаше на горяща боя. Запълзя към него през задушаващия дим и се разкрещя: - Ставай! Пламъците, обгърнали завесите, скочиха към дивана и го подхванаха. От устата ѝ капеше кръв. Кат я облиза, но заедно с нея усети и вкус на мазилка. Макс се претърколи на пода. Лицето му беше мърт­вешко, очите му - затворени, ризата му - на парцали. Под­пря се с едната си ръка на пода, а Кат го подхвана под дру­гото рамо. Надигна го. Той изръмжа от болка. Кат обви ръка око­ло раменете му. Той се отпусна на нея и изкрещя, когато стъпи върху десния си крак. Тя усети дъха му. Миришеше на кръв. Коленете му се подкосиха. Тя пое цялата тежест на тя­лото му. Очите му помътняха. Кат го зашлеви силно. Пла­мъците вече ближеха тавана. Мазилката се пукаше и се ронеше върху тях. Около тях увиснаха кабели. Внезапно стаята се изпълни с други хора. Нечия ръка сграбчи рамото на Кат, разделяйки я от Макс. Той се свле­че на пода с прегънати крака. Забеляза пожарникарски униформи, маски. - Неее! - изкрещя прегракнало Кат. Опита се да се изтръгне от ръцете им. Обаче те бяха по-силни от нея. И си разбираха от работата. Издигнаха я на сантиметри от пода, единият от тях рит­на вратата към кухнята. Изнесоха я през задния вход, пос­ле по някакви стъпала, през задния двор, през друга врата, вече отворена, през някакъв малък апартамент, и най-сет­не излязоха на улицата. 39 Сряда, 12:16 Сестрата попълни нещо в медицинския картон и го окачи обратно в долния край на леглото. През открехнатата врата Кат зърна полицей­ски ботуш. Стаята беше единична, за специални пациенти. Екранът на телевизора беше разделен на две и звукът му беше изключен. Слънцето нахлуваше през прозореца и лъ­чите му играеха по леглото ѝ. Кат беше облечена в зелена болнична нощница. Дрехите ѝ бяха прилежно сгънати на стола в ъгъла. Цялото тяло я болеше. В устата си усещаше вкус на изгоряло и лекарства. След като отказа да бъде включена на системи и да ѝ бъде дадено успокоително, тя се престо­ри на заспала, за да може да си събере мислите. Когато телефонът звънна, Макс Грачов бе наясно кой го търси. Точно този телефон включи бомбата. Експлози­ите вероятно бяха поставени от човек, който имаше достъп до апартамента му. А секунди преди това Грачов ѝ беше казал, че нейният баща е и негов баща. Оказваше се, че някогашната любов на баща ѝ, Тиина, оглавява една от най-могъщите руски корпорации. Дъщеря ѝ Юлия е била подготвяна години наред да поеме управлението на „Рингсет“. И е положила максимални усилия да се увери, че нито брат ѝ Макс, нито сестра ѝ Лара ще ѝ се месят в работата. Юлия познаваше добре мъжете, които Кат бе убила пред казахстанското посолство във Вашингтон. Същите тези мъже обаче безцеремонно бяха убили петима дипломати. Ако наемниците на Юлия са проникнали в посолст­вото най-рано в пет следобед, значи във Великобритания вече е било десет вечерта. Антрактът на концерта е започ­нал в девет. Което ще рече, че Сузи най-вероятно е била убита преди нападението в посолството. Бил Кейдж я бе инструктирал да проникне в посолст­вото в 00:30 часа в нощта на петък срещу събота. Значи Сузи и казахстанските дипломати вече са били мъртви от около седем часа. Една от жертвите - търговското аташе Алия Рактаева, е работила за Бил Кейдж. Казахстанският файл с данни, които Кейдж ѝ бе наредил да копира, беше на нейния компютър. Иначе Юлия беше права. Лесно можеше да обясни снимката си с пистолета. А и нефтодобивните компании винаги лъжеха относно наличните си запаси. С какво тога­ва този файл е толкова важен? Изпод притворените си клепачи Кат забеляза някакво раздвижване на полицейските ботуши пред вратата ѝ. - Американска гражданка, сър. Посолството вече е ин­формирано. Пред очите ѝ веднага изплува образът на Нейт Сейър и вездесъщата папка с документи, които я гонеше да подпи­ше. Спомни си също така, че той много държеше да я вър­не в Щатите, за да я изправи пред федералния съд. Юлия очевидно беше сключила сделка със Сейър - казахстанския файл срещу гилзата от куршума, убил Сузи. Вратата се отвори. На прага застана Стивън Кранли, облечен в цивилен костюм на тънки райета. - Казаха ми, че имаш множество рани, но са само по върхностни - отбеляза той. Носеше плътна найлонова торбичка, която постави до крака на леглото. Примъкна един сгол, вдигна торбичката върху постелките и приседна. - Донесох ти дрехи. Онези там са скъсани и изцапани с кръв. Кат не пророни и думица. Само плъзна поглед из стая­та притеснена от евентуални камери за видеонаблюдение. Сякаш разчел мислите ѝ, Кранли се усмихна: - Можем да говорим спокойно. Камерите и микрофо­ните са изключени. Американското посолство получи ин­формация, че ти си прекалено зле, за да приемаш посети­тели. Което ще рече, че засега си извън лапите на Нейт Сейър. Кат се изправи в леглото и се облегна на възглавници­те. Вдясно я прониза болка, но тя не ѝ обърна внимание. - А Макс? Той добре ли е? - Състоянието му е по-лошо от твоето. Иначе сте изва­дили голям късмет. Експлозивите са били поставени под бюрото му, което е било доста далече от вас в този мо­мент. Вече разговарях с него. Обаждането, взривило бом­бата, е било от Юлия. - Сигурно е поставила бомбата още в понеделник, точно преди да се появя аз - отбеляза замислено Кат. Само преди седмица никога не би повярвала, че сестра е способна да убие брат си. Но сега, след като познаваше Юлия, вече нищо не бе в състояние да я учуди. - А Майк и Лиз? - Майк е бесен и много го боли. Лиз е добре и се владее. Върнаха се обратно в Лондон и все още работят за мен. Кат се вторачи в очите на Кранли. Огледа го. Костю­мът му стоеше много добре. Под него носеше синя риза с жълта вратовръзка, с леко отпуснат възел. На възраст беше към шестдесетте. Излъчваше сила и авторитет, но същo така и тъга. Очевидно баща ѝ е бил доста близък с този човек, за да му разкаже за историята ѝ с Хавиер Лаха. Защото Нейт и Нанси въобще нямаха представа за нея. Кранли знаеше как е умряла майка ѝ. Намираше начини да оправя и с Грачов, и със Сейър. Работеше с Майк и Лъкстън. И притежаваше властта да изключва камера за наблюдение. Кат отпи глътка вода от чашата, поставена на нощното шкафче, вторачи се пак в него и прошепна: - Кой, по дяволите, си ти? - Идвам от скучния свят на разузнаването. Запознах се с Джон, когато той все още беше млад адвокат, по време на пътуването му в Москва. Тогава работех в британското посолство. Баща ти вярваше в светли идеали. Аз - не. Ко­гато веднъж му заявих, че се държи като наивник, той ме контрира с думите, че съм бъркал наивитета с чистото чо­вешко любопитство. - Тук се засмя и добави: - Оттогава станахме страхотни приятели. Никога не сме прекъсвали връзката си, но иначе не го бях виждал години наред. А после, най-неочаквано, той пристигна в Лондон, за да се срещне с мен. По онова време бях поел доста интересен пост в Скотланд Ярд - бях свръзката между полицията и разузнавателните служби. След атентата в пристанището на Филикстоу ме изпратиха в източната зона, позната тук като Ийст Англия. Ето защо вчера успяхме да ти уредим преминаването на пропускателния пункт. Все още имам някакво влияние там, макар че след вчера вероятно вече не е толкова голямо. Направи пауза. - Както и да е. Когато се видяхме, баща ти ме попита дали мога да открия нещо за някаква среща на високо рав­нище, провела се няколко години по-рано в Санкт Петер­бург. Не можех да му откажа. Попритиснах някои хора И открих, че въпросната среща е била между президентите на САЩ, Китай и Русия. А поводът за нея е следният Китай и САЩ се нуждаят от енергия. Русия разполага с нея, обаче никой не знае точно с какви количества. Кранли спря, прокашля се и продължи: - Близкият изток разполага с около двадесет процента от обявените световни резерви на горива. Нито една отдел­на държава извън него не притежава повече от три процен­та За Русия се смята, че притежава пет процента. Централ­на Азия - може би също около пет. Но американското ра­зузнаване разполагаше с информация, че енергийните запа­ся на Русия и Централноазиатския регион са десет, петнаде­сет, дори Двадесет пъти повече от официално обявените. И затова тримата президенти се споразумели за следното: ис­тината относно количеството на въпросните запаси остава строго поверителна информация, което ще задържи цените на горивата в най-високите им граници. По силата на тази обща тайна, САЩ, Китай и Русия ще си поделят света на сфери на влияние, доста сходни на онези, които съществу­ваха по време на Студената война. И тази подялба ще се случи в събота, когато Коалицията за мир и сигурност ще се превърне в официален международен алианс. - И как татко е разбрал за всичко това? - Джон потърси помощта ми, след като към него се обърнал някакъв предприемач от Тенгизкото нефтено на­ходище в Казахстан. Имали поредица от твърде неприят­ни трудови злополуки и тъй като сред акционерите имало и американски компании, предприемачът искал да знае да­ли Джон ще се съгласи да ги представлява пред американ­ския съд. Преди да приеме случая обаче, Джон направил няколко проучвания и дочул нещо за Санкт Петербург. До­като се реши да поеме делото, въпросният предприемач беше убит. - Ясно - кимна Кат. - Значи татко е открил истината и те са го убили. После са убили и мама, а сега и Сузи. За нейно огромно изумление по лицето на Стивън Кранли се разля загадъчна усмивка. - Кат, баща ти не е загинал при самолетна катастрофа! Той е все още жив! На фона на все още нестихналото бучене в ушите ѝ след бомбата Кат не беше сигурна, че е чула добре. Устните ѝ се раздвижиха, но от тях не излезе и звук. - Нуждаем се от помощта ти, за да го опазим жив допълни Кранли. - Слушам те! - Джон така и не се е качил на онази „Чесна“. Някой друг е вдигнал самолета във въздуха, оставил го е на автопилот да падне и се е измъкнал с парашут. Самолетът сее разбил с часовников детонатор. Джон е бил отвлечен. От­карали са го на едно военно летище в Казахстан, наречено остров Возрождение. Миниатюрно късче земя. Името оз­начава „възраждане“. По време на Студената война там е имало фабрика за биологични и химически оръжия. Тога­ва Казахстан беше част от Съветския съюз. Та като част от подготовката за подписването на Коалицията за мир и сигурност, остров Воз е обявен за специална икономичес­ка зона. Всъщност това е концентрационен лагер, отдаден под наем на „Рингсет“ за четиридесет и девет години. - Тиина Грачова - промърмори Кат. - С която баща ми някога е имал връзка. - Да. Макс ми призна, че ти е казал. - Нищо не разбирам. Какъв е смисълът да го държат жив? - По изричното настояване на Тиина. Доколкото успях да схвана, тя гледа на отвличането и затварянето на Джон като на неизбежна необходимост с цел спокойното подпис­ване на Коалицията за мир и сигурност, но е отказала да одобри убийството му. Твърде необичайно за нея решение. Освен това предупредила, че ако на Джон му падне и ко­съм от главата, ще разпердушини всички. - Но с убийството на мама не е имала проблеми. - Очевидно. - Както и на Сузи. Кранли сведе поглед, без да отговори. - И как живее татко там? Окован във вериги? В килия, Знае ли, че мама е мъртва? - Точно това се опитваше да установи и Сузи - отвърна помощник-комисарят, - но онова, до което накрая се добра, надмина всички нейни очаквания. Защото касаеше неща, много по-големи от съдбата на един-единствен чо­век. Чрез събраните документи тя се канеше да събори цялата система. Затова състави подробно досие, което ос­вен документите, съдържаше доказателства за фалшифи­цирането на резервите и снимки на хора в момента на тяхното убийство. Голяма част от доказателствата Сузи отк­ри в архивите на „Медиа Аксис“. Помогна ѝ Лиз Лъкстьн. В нощта, когато беше убита, беше започнала да ги изпраща на Алия Рактаева в казахстанското посолство във Вашингтон. - Рактаева е работела за Бил. - Именно. За Федералната агенция за сигурност. - Сузи знаеше ли, че и аз работя за тази агенция? - Нямам представа - отговори кратко и ясно Кранли, подобно на Кейдж, за да не ѝ позволи да се самонавива. - Съвпадение ли е, че двете със Сузи сме работили по един и същи проект? - Различните ви и много специфични умения спомог­наха за осъществяването му. Когато те арестуваха за хакерство, Сузи направи всичко възможно да те сложат под опеката на Бил Кейдж, а не на Нейт Сейър. - Тогава кой е отговорен за всичко това? Кой е отвля­къл татко? Кой ръководи цялата система? - Отговорите на всички тези въпроси са в досието, ко­ето все още не съм имал възможност да видя. - Как стана така, че замесиха и теб? - сряза го Кат. Реши да се облече тук, за да не прекъсва разговора. Нахлузи дънките под болничната си нощница. Бяха леко опъ­нати по тялото ѝ. - Както вече знаеш, голяма част от хората не желаят подписването на Коалицията за мир и сигурност - отбеляза полицаят. - Проблемът раздели обществото. Опонентите му са готови да стигнат докрай, за да го предотвратят. Битката се води не само между отделните правителства, но и между членовете на едно и също правителство. - И ти си сред въпросната група, така ли? - запита т разгъвайки червена памучна риза. - Да. - Плюс Лиз и Майк? - Да. - Плюс Бил Кейдж? - Не само той - цялата Федерална агенция за сигур­ност. - Но без Нейт, така ли? - Нейт просто изпълнява правителствените заповеди без да задава въпроси. Кат съблече нощницата си, без да ѝ пука, че Кранли е в стаята. Облече ризата и я закопча. Кранли извърна поглед - първо към леглото, а после към прозореца, от който се откриваше изглед към перфектно поддържаната морава и градината. Кат се запъти към огледалото. - Спомена, че се нуждаете от помощта ми. - Точно така - кимна помощник-комисарят, изправи се и избута назад стола си. - Тиина пристига в Лондон в събо­та. Ще има официална церемония по подписването - пър­во между коалиционните партньори, а после с шефовете на корпорациите. Веднага след това тя ще се оттегли от поста си и ще предаде „Рингсет“ в ръцете на Юлия. А тя вече е съставила списък със затворници от остров Воз и други подобни концентрационни лагери, предвидени за ек­зекуция. Подозираме, че сред тях е и името на баща ти. Ръката на Кат замръзна във въздуха. Той продължи: - Юлия разполага с твоето копие от досието на Сузи. Копията, които предаде на Бил Кейдж, се самоунищожи­ха. Единственото останало, което ни е известно, се намира в компютъра на Лиз в редакционния отдел на „Медиа Аксис“, но от компанията са поставили допълнителна защитна преграда с нови пароли. Кранли ѝ беше купил и светлозелено яке. Тя го облече върху ризата си, обърна се към него и отсече: - Ако ме вкарате там, ще го измъкна! 40 Сряда, 15:14 Оставаха шестнадесет минути до следващата смяна, които Майк Лъкстън и Кат възнамеря­ваха да използват, за да се промъкнат в „Медиа Аксис“. Плакатът в кафенето, където тя седеше сега, рекламираше някакво токшоу с експерти по Проект „Мир“. От болницата Кранли я отведе в някакъв офис, където ги очакваше Майк Лъкстън. Като се изключеше раната над дясното му око, изглеждаше добре. Там направиха на Кат снимка, сканираха очите ѝ, взеха ѝ отпечатъци на пръсти­те и дланта, след което ѝ изработиха служебна карта за достъп в „Медиа Аксис“. Накрая ѝ връчиха няколко флаш карти и USB памет. Новото ѝ име беше Рейчъл Уилямс. После облече светлосин работен гащеризон с жълт над­пис „Медиа Аксис“ на гърба. Между кафенето и комплекса на „Медиа Аксис“ има­ше пешеходна зона. От двете страни на комплекса се из­дигаха небостъргачите на други мултинационални кор­порации. Най-сетне Лъкстън се появи. Беше облечен със същия работен гащеризон като нея. Докато минаваше покрай вит­рината на кафенето, свали скръстените си ръце. Това беше уговореният знак Кат да го последва. Тя излезе и след десетина крачки го настигна. Лъкстън сви вляво и свойски бутна летящата врата. Изчака я във фоайето. И подовете, и таваните тук бяха от неръждаема стомана, а телевизионните екрани обхващаха цялата сте­на. Бяха най-малко двадесет. Едва след няколко минути успя да различи познатите от уличните екрани телевизионни кадри. На единия гово­реше Спунър, на фона на повторенията на най-важните го­лове на английския национален отбор по време на шампионата. На другия разказът се бе пренесъл от Македония в Ку­ба. Надписът отдолу гласеше: „Извънредни новини! Хавана подписва мирен договор с Вашингтон! Санкциите ся вдигнати!“ За следващата летяща врата вече им трябваха пропус. ки. Лъкстън плъзна своята карта през четеца. Появи се зе­лена светлина, вратата прещрака и той мина. Кат направи крачка напред да го последва, но пред нея застана предста- вител на охраната. - Пропуск! - изрече безизразно, но твърдо, премест­вайки погледа си от Кат към редицата часовници на стена­ та зад рецепцията. Кат му подаде пропуска си. Той го провери и отново я огледа. - Кога започва смяната ти? - Сега - отговори тихо тя със сведен поглед. - И това за нормален отговор ли го смяташ? - извиси глас охранителят. През трите пласта стъкло Кат забеляза, че Лъкстън из­качва стъпалата покрай ескалатора. Беше сигурна, че виж­да какво става, но продължава да върви. - Смяната ми започва след четири минути - отговори послушно Кат. Вдигна ръка и обърна часовника си към не­го. - Петнадесет и двадесет и седем. Е, след три минути. Охранителят не каза нищо - само кимна. Кат пъхна про­пуска през четеца с разтуптяно сърце. Сякаш измина цяла вечност, докато светне зелената лампичка. Тя бутна вратата и небрежно прекрачи прага ѝ, сякаш го правеше всеки ден. Тръгна след Лъкстън по дълъг коридор с плазмени ек­рани от двете страни, от които към нея се взираха разни лица и нещо ѝ говореха. Лъкстън зави наляво и заслиза по стъпалата. Когато стигна на долната площадка, изчака я, отвори третата врата вдясно и я пропусна да влезе. Вратата се хлопна зад гърба ѝ. Температурата тук беше по-ниска, отколкото отвън. Въздухът беше по-сух. В дъно­то жужаха цяла гвардия компютри, заключени в рамки. Лиз седеше на въртящ се стол с висока облегалка пред полукръг от монитори. Централният показваше безредиците в Македония, които Кат гледа в кафенето преди ня­колко минути. Обаче кадърът на този монитор завършва­те край тучнозелен хълмист терен, където тя видя, че обър­натият микробус всъщност е участник в най-обикновена тройна катастрофа. - Д-д-добре дошла в моя редакторски офис! - поздрави я Лиз, изтегли се със стола си встрани и подкани Кат да си вземе втория. Кат седна. - Това тук е една пътна бъркотия от Малага, Испания - кимна Лиз по посока на монитора, сякаш разчела мислите ѝ. - Изваждам кадрите, прибавям ги до някой брониран автомобил от Ирак, смесвам всичко това с отделни сцени от размириците в Кашмир и ето че съобщавам на всички как глобалната терористична заплаха не е подминала и Ма­кедония! Разкривените ѝ от болестта пръсти се раздвижиха не­вероятно бързо по клавиатурата. Върна екрана обратно към сцените, които току-що беше изрязала. - Виждаш ли как показвам тези трупове тук? Никакви лица. Никакви ужаси. Наричам ги „мирните мъртви“. Имай предвид, че това са лошите момчета! Задачата ми е да съз­дам изображения, целящи да внушат справедливостта на войната срещу тероризма. А сега виж това! Изкара на екран кадър с бебе с полупрерязан врат. Пос­ле на село, сринато със земята от танкове. После на детска Ръка, стърчаща от пепелищата. После на трима войници с Разкъсани от бомбите дрехи и откъснати крайници - вой- ииците плачеха. - Това е Ирак! - кимна Лиз и изкара нов набор от кадри. - А това пък са обикновените руски хора, които стра­дат от издевателствата на компании от рода на „Рингсет“. Виждаш ли децата? Забелязваш ли тъпотата в очите им? Това всъщност е от замърсяването на въздуха. А този струпеи тук - посочи към изображението на момченце, - е от недохранване. Храната, която консумират, е пълен боклук. Въздухът, който дишат, е пълен боклук. Заплатите, които получават, са пълен боклук. Защото всички пари отиват в джобовете на малцината собственици на корпорации като „Рингсет“! Кадрите на екрана се редяха един след друг - все кар. тини на мизерия и оскотяване. - Всичко тук е строго секретно, разбира се - отбеляза Лиз. - От всяка история, която редактирах за официално из­лъчване, със Сузи правехме аналог със забранените карти­ни. После добавихме и останалите доказателства, които тя беше събрала, и всичко това е заровено някъде тук. Сузи нарече файла „История на нашето време“. Тук има пре­достатъчно материали, които да пратят Юлия, Тиина и ця­лата им пасмина в затвора с няколко доживотни присъди. - Ако питаш мен, всички заслужават единствено смъртоносна инжекция! - разпали се Кат, но веднага сниши глас, забелязвайки, че покрай вратата на офиса минава някой. Вратата се открехна. - Има проблем с охранителя, който те спря долу - съ­общи Майкъл. - Проверява самоличността на Рейчъл Уилямс. Ще му е необходимо доста време, но ти все пак по­бързай! 41 Сряда, 15:52 - В този офис ли работехте със Сузи? - попи­та Кат, оглеждайки уред за проследяване ударите върху клавиатурата, свързан към кабела между клавиатурата и компютъра. Макар и мъничко, устройството записваше всеки удар, в това число и паролите, които не са кодирани. Например, когато на екрана се появеше парола във вид *******, проследяващото устройство показваше истинската дума, бук­ви или символи. - През повечето време бяхме тук. Но понякога бяхме принудени да ходим и другаде. - Кога бяха инсталирани новите охранителни кодове? - В събота сутринта, веднага след убийството ѝ. - Опита ли се да проникнеш? - Естествено. Но нищо не се получи. - Някакви аларми? - Н-н-е. Просто отказ за достъп. - Какъв е кодът за потвърждение? - МС08/5783. - Какво е потребителското ти име? - L-U-X-4-6-8-3. - Парола? - Вече съм влязла. - Просто ми дай паролата си - повтори спокойно Кат. - C-L-0-U-D-N-I-N-E. - Кога я смени? - В събота. - По същото време, когато ти е бил отказан достъпът ли? -Д-д-да. - Имаш ли електронно потвърждение? Лиз се приведе през Кат, отвори списъка със своите имейли и чукна върху един от тях. Пишеше: „Работен но­мер SATAUG0014/ промяна на парола /LUX4683 /опера­тор М. Куин, ПС.“ - М. Куин ли? - изненада се Кат. - ПС означава „помощен сървър“. Там е Мелиса Куин. - Колко хора са били по онова време на смяна освен Мелиса? - Трима. - Щом тя е помогнала за промяна на паролата ти, възможно ли е да е променила и паролата на Сузи? - Би могла. Но Сузи беше наш клиент. Което означава, че разполагаше с повече правомощия от мен. - А възможно ли е същата тази парола да се промени от самия клиент, но отвън? - Нямам представа. Но съм забелязвала, че Сузи летеше по клавиатурата, без да се регистрира в помощния сървър. - Кога за последен път работихте заедно? - В четвъртък, тръгнахме си в петък сутринта. В 15 часа в петък Сузи беше изпратила имейл на по- малката си сестра. А вечерта е била убита. Кат посочи проследяващото устройство към клавиатурата и попита: - Защитено ли е? - Всеки неоторизиран достъп включва аларма някъде - отговори тихо Лиз. Под мъжделивата светлина в редак­торския офис лицето ѝ изглеждаше набраздено от тревога. - Мелиса оторизирана ли е? - Н-н-не знам. - А Сузи? - Вероятно компанията ѝ - да. Кат погледна часовника на екрана. Предстоеше ѝ тру­ден избор, при това за болезнено кратко време. Налагаше се или да опита да атакува по-високото ниво за достъп, или да проникне в проследяващото устройство на клавиатура­та и да извади оттам всичко от четвъртък и петък и насред купищата от текстове да открие коя от думите би могла да бъде истинската парола. Ако паролата се състоеше от случайна комбинация, като например gy<f*k, може би щеше да я забележи лесно. Но ако е обикновена дума, за откриването ѝ трябваше да се изчетат целите изречения. Достъпът до данните от проследяващото устройство при всички положения бе закодиран, така че Кат набра ад­реса на уебсайта, който използваше за създаването на собствения си хакерски софтуер. Когато страницата изплува пред очите ѝ, тя се зае да се запознае с видовете защита, които щеше да ѝ се наложи да преодолее. Само две от тях се оказаха достойни за строгостта на охраната, обгръщащa „Медия Аксис“. Едната от тях, използвана почти само в Съединените щати, бе известна с гальовното име ,,Трошача на топки“. Другата бe глобална и оперираше под кодовото наименование „Бял лед“. Освен ако в „Медиа Аксис“ не бяха издигнали военен бараж, като че ли щеше да бъде най-добре да използва „Бял лед“, на която и тя - чрез една от офшорните си компании - беше абонат. Въведе данните: c:\Program Files\Network ICE\White ICE\ LICENSE.KEY, и щракна мишката, за да влезе в стра­жата за подаване на парола на програмата „Бял лед“. Въ­веде личния си код. Докато кодът ѝ минаваше задължителната проверка, в горната част на екрана се появиха подробности за органи­зацията, която осигуряваше защитата на „Медиа Аксис“. След данните на английски и китайски се четеше и името на самата организация: „Национален център за защита на глобалната електронна мрежа от незаконно проникване, Шанхай“. Никога не беше чувала за подобна организация, което означаваше, че можеше да бъде отхвърлена по всяко време. Подобно на много други корпорации, които не се доверяват дори на собствения си екип, и „Медиа Аксис“ бе предпочела да прибегне до външна електронна охрана. Покрай вратата на офиса отново премина сянка, което и напомни, че Майкъл е все още на пост. Кат се насочи към иконката „Моят компютър“ и пре­мина към USB-порта на компютъра. Веднага след това набра кода за отваряне на файла в проследяващото клавиатурата устройство. Пред очите ѝ се заредиха поредици от из­речения и инструкции за действие на компютъра. - Окей! - издиша тя. Огледа екрана за данни относно датата и часа, но такива не видя. - Нещо от това тук да ти напомня за работата на Сузи? Двете се зачетоха. Пред тях се нижеха ключови фрази, пароли и реклами на кампанията за промоция на Коалицията за мир и сигурност. - Чакай! Ето това правихме в нощта срещу петък! - извика Лиз и посочи екрана. - Какво беше потребителското име на Сузи? - Т-Н-О-М-9-7-3-6. Кат пусна търсачката и плъзна курсора надолу по текста, докато накрая той спря на въпросното кодово наименование. А веднага след него следваше: L-B-U-Р-М-J-W-F. Тя си записа паролата, слезе пак по текста и по-нататьк откри втора поява на потребителското име, само че къу него беше прикачена друга парола: M-C-V-Q-N-K-X-F При следващия опит паролата се появи като: L-C-W-S-Q-О-В-*. И после пак нова версия: J-Z-S-N-K-H-U-D. След нея: F&6LUIT$. А накрая: F*SDLT*U. Една от тези шест пароли щеше да ѝ предостави дос­тъп до съставената от Сузи ИСТОРИЯ НА НАШЕТО ВРЕ­МЕ. Първите три от тях като че ли следваха някакъв уста­новен модел. За четвъртата със звездичката беше трудно да се каже. А последните две изглеждаха така, сякаш бяха предложени напосоки от самата система. Кат си даваше сметка, че разполага с два, максимум три опита. Играта приличаше на руска рулетка. При всеки отказ системата щеше да регистрира опита. Твърде много откази за твърде кратко време автоматично биха включи­ли алармата. Кат напечата F*SDLT*U. Тъй като тя се бе появила пос­ледна, предположи, че е най-новата парола. Обработката на информацията се проточи. Включи се механизмът за незаконен достъп до секретни файлове. Всяко следващо въвеждане на погрешна парола щеше да доведе до ново забавяне, преди да се отвори прозорчето за следващ опит. Кат отпусна ръце покрай клавиатурата на компютъра. На екрана се изписа очакваното червено съобщение. Вто­ри опит. Искаше ѝ се да опита третата парола от списъка, но нещо я възпираше. Замисли се. Пое си дълбоко дъх ѝ попита Лиз: - В три часа следобед в петък Сузи беше ли тук? - Да. - Ти си редактирала, а Сузи е работила на компютърa, както сме двете сега. Лиз кимна. - Значи не би могла да знаеш какво е пишела Сузи и въобще всичко, което е правела тук? - Точно така. Докато задаваше въпрос след въпрос, Кат не откъсва­те поглед от екрана, където се разстилаха ударите върху клавишите, които сестра ѝ бе направила през последните часове от живота си. А после видя: „Кат, моля те, обади ми се! Касае се за Проект „Мир“. Нуждая се от помощта ти. Непрекъснато мисля за теб, особено когато се налага да бъда прогресиращо една крачка напред...“ Господи! Като че ли точно тук е разковничето! Възмож- но ли е да се съдържа в странната фраза „прогресиращо една крачка напред“? Преди да реши, че е точно това, Кат не устоя и изчете отново съобщението на сестра си. „Неп­рекъснато мисля за теб...“ Да, точно това е. Вярната парола се съдържаше имен­но в тази фраза! Започна да си припомня реда на буквите в собственото си име. И скоро забеляза правилната парола: L-C-W-S-Q-0-B-*. Оказваше се, че Сузи ѝ е подсказала по­вече, отколкото би трябвало в подобни случаи. „Една крачка напред“ превръщаше буквата „К“ в „Л“, а „прогресира­що“ означаваше, че към втората буква трябва да се доба­вят две, към третата - три, и така нататък. - Готово! - извика тя. Лиз се надвеси отново над рамото ѝ, огледа екрана и кръстът ѝ тромаво се заби в екрана върху името на файл, озаглавен „История на нашето време“. Кат я помоли да следи вратата и се опита да подреди мислите си. После отвори файла и осъзна, че пред очите ѝ отново се разгръща жестокото и безпощадно лице на Юлия, а снегът под краката ѝ попива кръвта на поредната ѝ жертва, прехвърли набързо страниците, за да се увери, че всичко е там. На следващата снимка се виждаше военновъздушна база насред снежна пустош, без нито едно дръвче или храстче наоколо. Приличаше на бяло море. Забелязваха се само два транспортни самолета. Зад тях се виждаше контролна кула и ниски постройки, оградени от бодлива тел. „Дали пък не е остров Воз ?“ И ако е така, дали баща ѝ е още там? Щракна два пъти върху иконката на охранителната система „Бял лед“, копира символ, наречен „В движе­ние“, и прехвърли всичко това в папката „История на нашето време“. После извади самата папка. Запретната програма изиска нейното потребителско име и парола. Сега вече тя отвори собствения си закодиран интернет файл и копира в него „Историята“ - но в една далечна директория, където се съхраняваха секретните ѝ неща. Пъхна един джъмпер в USB-порта и отново копира фай­ла. Тъкмо се канеше за всеки случай да пъхне и една флаш карта, когато ръката на Лиз сграбчи рамото ѝ. През матира­ното стъкло на вратата зърнаха Майкъл, който говореше по телефона и клатеше глава. Точно в този момент върху екра­на се материализира една от снимките във файла и привле­че вниманието ѝ - лицето на убития в снега. Около посивя­лата му глава се бе образувала локва кръв. Беше облечен само по риза, без горна дреха, без шал, без ръкавици. Сигурно трупът му е замръзнал след броени минути. Защо обаче Сузи беше избрала да сложи точно тази снимка в началото на файла, ако този мъж не е техният баща? - Този не е баща ти - обади се Лиз, сякаш разчела мис­лите ѝ. - Но тук можеш да го видиш. - Зумира, разширя­вайки изображението. Зад убития мъж се виждаха редица затворници. Сигурно бяха стотина, всички до един облечени в летни дрехи, въпреки че скрежът по стъклата на джипа показваше, че температурите са далеч под точката на замръзване. А оно­ва, което в началото Кат бе взела за орел, се оказваше фирменият знак на компанията „Рингсет“ - хищна птица с разперени криле и леко извърната глава с изкривена човка. Треперещият пръст на Лиз посочи към един от мъжете в редицата. - Сузи казваше, че той е вашият баща! Кат усети как кръвта нахлува в главата ѝ и бученето в ушите ѝ се засилва. Лиз отново увеличи изображението. Въпросният човек беше прегърбен и напълно съсипан от студ и глад. Опитваше се да се сгрее, обгръщайки тялото си с ръце, но не можеше заради оковите, ограничаващи дви­женията му. Да, беше на подходящата възраст и с подходя­щия ръст, жилав и слаб, лицето му беше набраздено от петна засъхнала кръв, устните му се белеха, едното му око беше инфектирано и наполовина затворено. Но не изглеж­даше съкрушен. Лъкстън почука по стъклото. - Х-х-хайде! - подкани я и Лиз. - Само секунда! Защо този файл се появяваше повторно, без да го е ви­кала? Насочи се към копието в собствения си интернет файл. Само експерт с око, свикнало да различава детайли­те, би успял веднага да отчете, че нещо със секретния ѝ файл не е наред. Беше сигурна, че защитният бараж на „Бял лед“ ще предотврати подобно нещо. Или просто се е самоуспокоявала, защото това бе единственият ѝ шанс да спа­си живота на баща си? Защото сега, вместо копието на „Историята на нашето време“, тя съзерцаваше чифт ръце в белезници и надписа: „Заловени сте от националния център за защита на глобалната електронна мрежа от незаконно проникване, Шанхай.“ 42 Сряда, 16:07 Майкъл Лъкстън отвори вратата и изкрещя: - Сега! Сграбчи ръката на Лиз. Но Кат не помръдна. Летеше по клавишите, за да прати досието на Сузи в тайния му файл и обратно в хард диска, така че никой друг да не може да се докопа до него, нито пък да разчете ударите по клавишите в мрежата на „Медиа Аксис“. Майкъл сложи ръка на рамото ѝ, но тя се отдръпна: - Вие вървете! Идвам! - Кат, излизай! - изръмжа той. Почти беше приключила, когато алармата в коридора се включи. Лъкстън преметна сестра си през рамо и я по­несе. Хората бяха наизлезли от офисите си и се блъскаха. Сирените огласиха цялата сграда. Лъкстън бутна някаква врата. Озоваха се на едва осветено стълбище. То отвежда­ше към партера. - Ако имаме късмет, отвън ще ни чака кола - започна той, но в същия момент над главата му светна ярка лампа. Светлината го удари в очите. Той приклекна и сграбчи парапета, за да не изпусне сестра си. - На кой етаж трябва да стигнем? - попита го Кат. - Само още един. - Аз ще ги задържа, а ти изведи Лиз. Изражението му остана все така безизразно. Имаше вид на човек, който отдавна е престанал да се доверява на емо­циите. Но тя знаеше, че това е единственият начин да се измъкнат. По стълбите се чуха стъпки. Не бързаха. По стените заиграха лъчи на фенерчета. Кат тръгна нагоре, като взе­маше стъпалата по две наведнъж. На следващата площад­ка някой изкрещя: - Спри! Спри на място! Кат се извърна рязко: - Какво, за Бога... Направи се, че пропуска стъпало, спъна се и се прегьрколи по стъпалата. Изкрещя от болка. Не го беше плани­рала, но дойде точно на място. Бяха двама. В тъмносини униформи, светлосини ризи с къси ръкави и логото на частна охранителна фирма вър­ху джобчетата на гърдите. И двамата бяха на средна въз­раст, не особено уверени какво трябва да направят. Очевидно не бяха тръгнали да я хващат - само прочистваха сградата. Единият от охранителите насочи лъча на фенерчето към Лицето ѝ, приклекна до нея и попита загрижено: - Добре ли сте? Кат стискаше крака си, изчаквайки утихването на бол­ката. Накрая успя да изломоти: - Как се измъква човек от този лабиринт? - Ние ще ти помогнем, миличка - усмихна се охрани­телят. - Но доколкото разбрах, алармата е била фалшива. Нали така, Рик? - Подхвана я за лакътя: - Можеш ли да стъпваш на този крак? - Ще се опитам - кимна тя. Усети, че някой дърпа уве­сения на врата ѝ пропуск. - Ще се оправиш, Рейчъл - продължи мило охраните­лят, обърна се към колегата си и докладва: - Рейчъл Уи- лямс. Идентификационен номер 873289/f/MC/8005. Рик извади от джоба си малък преносим компютър и набра номера. - Американка ли си? - Канадка - отговори Кат. Охранителят, който ѝ беше помогнал, беше в по-лоша форма от колегата си. Рик беше по-як. Кат удари по-слабия от двамата точно под носа и се на­сочи към коленете на Рик. Него си го биваше. Олюля се, но предпочете да не бърза с отговора, като че ли разполагаше с всичкото време на света. Лицето му беше жилаво, с остри черти. Помести се, за да заеме добра позиция, и замахна с фенерчето си. Кат блокира удара, което като че ли го разко­леба. Заби крак в гърдите му, точно в слънчевия сплит, след което замахна и с юмрук. Този път той се строполи. Един етаж по-надолу тя намери необходимата врата и се промъкна през нея. Тръгна по коридора и след още една врата вече беше на улицата, където забеляза дълга лиму­зина с тъмни стъкла. По тротоарите се тълпяха евакуираните служители на компанията, които се блъскаха и си пре­чеха. Стоповете на лимузината светнаха. Задната вратасе отвори и отвътре се показа ръка, която я подкани да побъп за. Кат скочи в колата. Майкъл натисна газта и се насочи напред. По средата на улицата стояха двама полицаи, вдигнали ръце. Колата едва не ги отнесе. Лимузината ускоряваше все повече и повече. От двете им страни прелитаха улични лампи и парапети. В горния ъгъл на страничното стъкло Кат забеляза военен хеликоп­тер, който летеше необичайно ниско. Пред тях се появи поредният пропускателен пункт. Еди­ният полицай стреля срещу лимузината. Предното стъкло се пропука, но не се счупи. Другият полицай вдигна изне­надано очи към хеликоптера. - Наши ли са онези? - обърна се към Майкъл тя. - Не са - процеди през зъби той, стиснал здраво вола­на, за да не изпусне контрола над мощния автомобил. Самата тежест на лимузината, която вероятно беше бронирана, бе напълно достатъчна, за да разблъска поли­цейските коли като детски играчки. Ускорението изхвърли Кат в обятията на Лиз, а после обратно към вратата. Отк­ритият срещу тях автоматичен огън превърна едно от стра­ничните стъкла в паяжина, но не го разби. Майкъл изкатери склона на хълма, но в мига, в който се озова на билото, взе рязък десен завой и спря. - Смяна на колите - отсече той и повдигна сестра си. А към Кат изкрещя: - Хайде, излизай! Горе на върха спря полицейски микробус. Задните му врати се отвориха. От хеликоптера излетя ракета и микро­бусът избухна като фойерверк. Майкъл отвори вратата на стара червена кола и положи Лиз на предната пътническа седалка. Кат се качи отзад, а миг по-късно тъпанчетата и бяха проглушени от втора експлозия. Новият прилив на топлина разбута пушека. Следващата ракета от хеликоп­тера бе взривила тяхната лимузина. - Какво става тук, по дяволите?! - разкрещя се тя на Лъкстън. - Да не би военните да се опитват да ни убият? Лъкстън не каза нищо. Потегли, следейки едновременно и движението пред тях, и това зад тях. Хеликоптерът беше точно над тях и се бе снижил толкова, че Кат имаше чувството, че ако протегне ръка, ще го докосне. Колата се разтресе. Майкъл беше натиснал газта док­рай, но не можеше да постигне нищо. Покривът изпука. Хеликоптерът бе повдигнал задницата на автомобила с магнитните си нокти. Момент колебание, а веднага след това ноктите обгърнаха цялото шаси и ги вдигнаха във въздуха. Южно от хълма хеликоптерът ги беше вдигнал достатъчно високо, за да преминат над високата ограда от бод­лива тел на някакъв паркинг. Машината избра едно място между' старите и бракувани в по-голямата си част коли и започна да се спуска. Гумите на автомобила отново докос­наха земята. Магнитните нокти се разтвориха, прибраха се, а веднага след това хеликоптерът се заиздига бързо с вирнат нагоре нос. Отнякъде се чу високоговорител: - Излезте от колата с вдигнати ръце! Кат отвори вратата си. Тъкмо постави единия си крак на земята, когато по-скоро долови, отколкото видя дале­чен жълт проблясък. Вдигна глава и забеляза, че хеликоп­терът се разтриса. Машината се завъртя и от нея се поси­паха пръски масло. Опашката се повдигна, сякаш се кане­ше да се отчупи, при което хеликоптерът излезе от конт­рол и изпълни въздуха с огнени искри. - Бягайте! - изрева Кат. Двамата с Майкъл подхванаха Лиз и я понесоха. От резервоара на хеликоптера изригваха пламъци. Той се носе­ше към земята. Една от перките му се закачи за покрива на колата, корпусът се килна на една страна и двете машини бяха погълнати от огнен ад. Изстрел. Куршумът разби страничното огледало на близкия микробус. - Ето там са! - посочи Лъкстън мястото, откъдето смяташе, че идва стрелбата. Кат не можеше да бъде сигурна в нищо. Нито кой сва­ли хеликоптера, нито кой стреляше в момента срещу Тях - В-в-вървете! И двамата! - изкрещя Лиз. Но къде да вървят? Навсякъде около тях валяха парче­та стъкло и метал. Полицията нахлу в заграждението. От другата страна на оградата проблясваха сини лампи. Ни­какъв изход. В главата на Кат сякаш се разби гръмотевица. После всичко утихна. Усети как кожата ѝ се затопля. Краката ѝ отказваха да я държат повече. Микробусът, огнените къл­ба, горящият хеликоптер - всичко се сливаше пред очите ѝ в зашеметяващ вихър. Последното, което видя, бе ужаса в лицето на Майкъл Лъкстън, когато двама полицаи го хва­наха под мишниците и грубо го помъкнаха нанякъде. 43 Четвъртък, 04:20 Закашля се. Ала острата миризма, която я драз­неше, не беше пушек, а соленият морски въз­дух. Стоеше до илюминатора в някакъв поли­цейски катер, обгърнала с пръсти чашата топло кафе, и наблюдаваше полумесеца, който ту се гмурваше, ту по­казваше глава, следвайки люшкането на лодката. На хори­зонта проблясваха светлините на големи кораби, но нищо наоколо не подсказваше близостта на твърда земя. Двойката телевизионни екрани на стената на малката кабина бяха изключени. На масата се виждаха празна ку­пичка от супа, която тя току-що беше изяла, голям супник, кана кафе, кошничка хляб, захарница, прибори. В средата на масата, в найлоново пликче, лежеше пръстенът на баба ѝ, който последно беше носен от Сузи. След като Майкъл и Лиз Лъкстън бяха отведени нанякъде, Кат бе качена в полицейски микробус и откарана в полицейския участък, където я заключиха в килия. Полицаите, които я охраняваха, въобще не прикриваха ненавистта си към нея - сякаш тя бе виновна за смъртта на колегите им. Минути преди полунощ я отведоха на хели­коптер, който я откара някъде по източното крайбрежие, откъдето я качиха на полицейския катер. Пъхнаха я в една каюта и заключиха вратата. От илюминатора тя забеляза, че катерът се отправя на­вътре в морето. А после вратата се отвори и я отведоха в друга каюта, където я очакваше Макс Грачов в пълна по­лицейска униформа. Той я осведоми, че нападението с хе­ликоптера е извършено от отцепническо военно подразде­ление, което работело за Проект „Мир.“ Полицията имала заповед само да арестува Кат и Лиз. А екипажът на хели­коптера възнамерявал да ги отвлече. Съобщи ѝ също, че Майкъл и Лиз са добре, но са в арес­та. Опасността за живота на Кат не била отминала, поради което в момента пътували към Европа. Там щяла да бъде по-добре. Сега Грачов стоеше със скръстени ръце, облегнат на стената. В дясната страна на врата му се виждаше прев­ръзка. Леко накуцваше. И току-що бе поставил пръстена на Сузи на масата. Кат отвори самозалепващото се пликче и извади пръс­тена. Отвори капачето, под което Сузи си държеше миниатюрна снимка на цялото семейство. Но снимката не беше там. Вместо нея зърна миниатюрен сателитен предавател. - Юлия държеше да ти го дам - отбеляза Макс. Кат си сложи пръстена и сви пръсти около острите му ръбове. - Разкажи ми всичко - прошепна тя. - За петък вечерта. - Знаех, че Сузи се опитваше да открие истината за баща си. Та когато пристигнах в Лондон, започнах да я наблюдавам. От ежедневния бюлетин на регистрираните за Извънградски пътувания видях, че в петък вечерта тя ще присъства на някакъв концерт. Реших, че има среща. Затова побързах и аз да си резервирам билет. Сузи се появи и издържа цялата първа част. Свиреха Чайковски. А после дойде и антрактът. Навън ръмеше, но все още беше топло Изобщо не очаквах, че ще излезе навън. Предполагах, че има среща с някого, който също е на концерта. Обаче тя бутна вратата на терасата и се загледа в небето. Слезе по стълбите и закрачи през моравата. Постара се да се прес­тори, че просто се разхожда, но за мен беше повече от яс­но, че има конкретна цел. Последвах я, но не бях преценил добре времето. Оказа се доста по-тъмно, отколкото си мис­лех. Сузи беше изчезнала по посока на тресавището. Нея виждах. Вече ходи там и се убеди, че пътеките са две. Ед­ната отвежда към блатата. Другата е тревиста, минава през дърветата и завива към свинарниците. Та аз тръгнах по вто­рата. Оказа се, че е грешната. Пауза. Въздишка. - После чух изстрел. След него още един. Докато стиг­на дотам, Сузи беше мъртва, а пръстенът - изчезнал. Макс нямаше сили да погледне към Кат. - Виж какво, не се гордея с това, което сторих после, но съзнавах, че точно това е правилният ход. Побягнах обратно към концертната зала и престоях през цялата втора част. Изпълняваха Бетовеновата Девета симфония. През цялото време наблюдавах празното ѝ място. Знаех, че е мъртва. Знаех, че не съм успял да я предпазя. Никога през живота си не съм се чувствал по-безсилен! Кат се запъти отново към илюминатора и пое с пълни гърди миризмата на море и гориво. После се загледа в пръс­тена на баба си. Ако приемеше, че сигналът на предавате­ля е бил достатъчно мощен, за да достигне до американски военен сателит в ниска орбита, Кат постепенно проумя за­що сестра ѝ е отишла чак в Съфък, където откритото небе и ниската брегова ивица биха ѝ предоставили отлични условия за изпращане на информацията. Сузи очевидно е знаела, че часът на антракта съвпада с времето, когато сателитът минава точно над тези части на Англия, и че концертът ще ѝ предостави отлично прикритие. Кат се върна при масата. Макс Грачов не бе помръднал ѝ крачка. - Макс, не мога да разбера защо едно ченге ще изоста­ви жертва на убийство? Освен ако не иска да прикрие уби­еца, който в случая е неговата сестра! - Виж какво, не разполагам с толкова много връзки сред британската полиция. Както и цялото общество, и те са разделени на два лагера по въпроса за Проект „Мир“. За Стивън Кранли имах информация от старите досиета на КГБ в Москва. Знаех, че е приятел на Джон Полински и че сигурно му е известно какво прави Сузи. И тъй като е помощник-комисар, притежава властта да се погрижи неща­та да не излязат от контрол. Затова, преди да се върна за втората част на концерта, му се обадих. Той ме инструкти­ра да вляза вътре и да не предприемам нищо. По-късно ми звънна, за да ми съобщи, че поема разследването. Беше уредил да се класифицира като дело на международната организирана престъпност, което автоматично включваше и мен в разследването. - Някой от вас знаеше ли, че го е извършила Юлия? - Тогава все още не. Мобилният му телефон иззвъня. Включи го, после вдиг­на очи към илюминатора и погледна навън. - Колко още... Добре, ще се оправя! Изключи и се загледа навън. После изрече тихо: - Съжалявам, но като че ли имаме проблем. - Нищо подобно, Макс! Никакви проблеми повече, до­като не сме разрешили този! Кога разбра, че именно Юлия е Убила Сузи? - Кога съм разбрал ли?! Когато ми изпрати пръстена! - И не я арестува? - Стига, Кат, порасни най-сетне! Престани да търсиш всe лесните обяснения! Типично по американски! Човекът срещу теб е или приятел, или враг! Средно положение няма! В реалния живот нещата не стоят така. - Въобще не ме интересува как стоят нещата в Европа| -- извиси глас тя. - Интересува ме единствено Юлия! Грачов удари с длан по масата: - Юлия не е само една! Такива като нея има стотици! Да не би да си въобразяваш, че от „Рингсет“ са в състоя­ние сами да спретнат подобен номер?! - Ако ще Юлиите да са хиляди, мен ме интересува са­мо една - твоята сестра! - не му остана длъжна Кат. Стис­на пръстена толкова силно, че ръбовете му се врязаха в дланта ѝ. - Стивън Кранли съобщи ли ти, че Джон Полин- ски е все още жив? - Да - прошепна едва чуто Грачов. - А каза ли ти, че засега Тиина държи на живота му, но когато Юлия поеме властта, баща ми ще бъде убит? Грачов кимна. Кат се облегна назад в стола си, изгледа го с присвити очи и просъска: - И ти какво реши да направиш по въпроса? Да си се­диш на концерта и да се наслаждаваш на Бетовен? Грачов постави пръст на устните си. Погледът му се насочи към илюминатора. Откъм палубата се чуваха гласове. Мобилният му телефон отново звънна. - Колко далече? Добре. Катерът забави ход, двигателите му затихнаха и в каю­тата се възцари тишина. Кат се изправи и се запъти към илюминатора до Грачов. Той приключи разговора, пусна телефона в джоба си и из­три потта от челото си. - Американците знаят къде си. И разполагат с международна заповед за ареста ти. Изпратили са катер, който да ни настигне. - Изтри отново чело, а после се подпря на студения ръб на илюминатора. - Използвах всичките с възможни връзки, за да те откарам в Европа. Тук обаче е в международни води, а нямаме официално разрешение за използването на този катер. Светкавица проряза небето. Искрите ѝ осветиха нате­жали от дъжд облаци, които сякаш пламнаха. 44 Четвъртък, 05:07 На прага стоеше сержант Мейсън. Беше мет­нал автомата M16 през рамото си, за да си ос­вободи ръцете. - Пак ти, а? - тросна се Кат. - Налага се да дойдете с мен! - отсече спокойно той и се отдръпна, за да я пропусне да мине. Свежият летен въздух на палубата бе примесен с ми­рис на моторно масло. Точно в този момент луната разкъ­са облаците и освети черната повърхност на морето, както и Нейт Сейър, който разговаряше с Макс. Грачов забоде пръст в гърдите на Сейър. Очевидно бе ядосан. От мястото, където се намираше, Кат не можеше да чуе думите му. Приближи се едва за отговора на америка­неца. - Питал ли си се защо руснаците непрекъснато жалят душите си? Защо се напиват до посиняване или пък се са­моубиват? Смяташ, че е някаква генетична конспирация, така ли? Обаче не е! Всичко се дължи на това, че въобще не се опитвате да се промените! Вайкате се, роните сълзи и пиете като смоци, защото ви е прекалено трудно да по­мислите и да се вземете в ръце! Какво те кара да мислиш, че ти е по силите да помогнеш на Кат, когато обърка всичко, което се опита да сториш досега? После се обърна рязко и подвикна на сержанта: - Да тръгваме! Руснакът не помръдна от мястото си. Само погледна към Кат и поклати глава. Тя все още разполагаше с пръстена и джъмпера с информацията на Сузи, която бе извлякла от компютъра в „Медиа Аксис“. Грачов нито я беше претърсвал, нито бе питал за нея Бяха четирима в десантната лодка: Кат, Сейър, морс­кият пехотинец при картечницата и сержант Мейсън на щурвала. Вятърът я удари в лицето. Сейър ѝ каза нещо, но тя не го чу. Между катера на Сейър и този на Грачов имаше око­ло двеста метра. Катерът на Сейър обаче беше по-голям - истински во­енноморски съд, снабден с моторна лодка, вдигната висо­ко на палубата, и още една десантна, прикрепена по-надо­лу към корпуса. Първи слезе Мейсън, след него Кат, Сейър и накрая другият пехотинец, която остана да заключи картечницата на борда. Двете десантни лодки останаха да се удрят една в друга, поклащащи се по повърхността на вълните. - Искаш ли кафе? - обади се Сейър. - Не, не искам кафе - сряза го Кат. - Искам да знам какво става! Двигателите на катера се събудиха и палубата се разлюля. Вятърът се блъсна в кабината на щурвала. Нейт Сейър се насочи към кърмата, където плющеше американският флаг и където ревът на двигателя беше най- силен. Извика: - Всичко, което се казва и се прави на този катер, се препраща директно във Вашингтон. Това тук е единстве­ното място, където можем да говорим по частни въпроси, а след онзи номер с Нанси, който ми скрои, мисля, че се налага! - О, я не ми ги пробутвай тия! - изкрещя в отговор тя. - Да не би да те изпращат тук само защото си имаш проб­леми с брака?! Докато се качваха по мостика, Кат вече обмисляше ка­къв да бъде следващият ѝ ход. Беше наблюдавала Мейсън много внимателно, докато изключваше двигателя на де­сантната лодка. Механиката му не беше от най-сложните. Нямаше никакви ключове - само бутон за мощност и лост за горивото. А в момента дъната на лодките бяха доста­вяно близо до водата, за да скочи в една от тях. Единственият проблем беше сержант Мейсън, който не откъсваше очи от мостика. Насред морето изгревът настъпваше толкова бързо, че само за секунди водата се превръщаше от черна в сребрис­та. Щом веднъж слънцето се покажеше, бягството ѝ би би­ло невъзможно. Сейър вдигна поглед към небето. Мейсън направи съ­щото, а после погледна часовника си. - След онзи инцидент с майка ти - изкрещя по едно време Сейър, надвиквайки рева на двигателя - ти така и не ми се довери. Не те виня. Но това няма абсолютно нищо общо с информацията, която сега ще ти дам! Наоколо щъ­кат доста хора, които ще те уверяват, че баща ти е жив! Сузи например си мислеше, че той се намира в някакъв концентрационен лагер в страните от Третия свят. Но това не е вярно, Кат! Баща ти е мъртъв! И ние трябва да... Не довърши. Гласът му заглъхна насред крясъците на чайките, които се спускаха към кърмата. Посочи с палец очертанията на катера на Грачов, които постепенно се стопяваха насред ниските облаци. - Грачов е една измъчена душа! Мъничката му главица не е в състояние да се примири с факта, че никой не знае кой е баща му! Аз познавам Тиина. Вероятно си я виждала и ти на онази снимка от Москва. Още тогава ѝ личеше, че въобще не подбира - сигурно е спала с десетки мъже! - Откъде си толкова сигурен, че татко е мъртъв? Кат небрежно направи няколко крачки напред по моста, за да се озове точно над десантните лодки. Сейър продължаваше да ѝ говори и да я следва. - Сузи се побърка от хипотези. Първоначално си мислеше, че е убийство. После, когато видя, че не може да го докаже, си втълпи налудничавата идея, че Джон е бил отвлечен! - Няма нищо по-лесно от това да фалшифициращ смъш при самолетна катастрофа! - изтъкна Кат. Изпробва устойчивостта на перилата. Да, беше достатъчна, за да поеме тежестта ѝ. Скача в десантната лодка веднага натиска лоста за горивото... Дори оттук го вижда­ше съвсем ясно. А с червения бутон включва мотора. - В деня, в който загина, баща ти беше ходил в Ланкастър при баба ти. Реши го в последната минута. Никой не би могъл да планира професионално убийство толкова бър­зо! А що се отнася до отвличането, кажи ми, кой ще е този, който да отвлече човек с репутацията на Джон Полински?! За тази цел се налага да поставиш под контрол цялото ле­тище! - Тамошното е малко! - Хубаво. А какво става с хората, които работят в кон- тролната кула, с пожарникарите, с чистачите, с патолозите? Може ли някой да подкупи абсолютно всички? „Може. Вече са го направили с мама!“ - Добре де, щом Сузи е била откачалка, защо тогава беше убита?! - Защото притежаваше и друга информация! Мейсън беше наполовина скрит зад спасителната лод­ка, но си личеше, че е привел глава, обърнат с гръб към тях, и разговаря с някой друг от екипажа. Пред него някои също пушеше. А двамата пехотинци в кабината на щурвала гледаха право напред. - Какво искаш от мен? - извика тя. - Искам да ти спася задника! Двамата безпроблемно ще оборим всички обвинения срещу теб! Нали си работила за Кейдж? А Кейдж е от правителството! При това знаеш за файла, който Сузи е съставила! Лекото потрепване на мускулчето под окото му бе на пълно достатъчно за Кат. Беше виждала тази реакция преди - в кабинета му. Лекото отпускане на лицето, когато си мисли, че вече е спечелил, и прекратява опитите си да се прави на добър. С периферното си зрение тя огледа от­ново десантната лодка отдолу и изчисли разстоянието меж­ду нея и палубата. - Нещо грешиш, Нейт! Не разполагам с абсолютно ни­щичко! - Точно обратното! Взела си го онази нощ, когато Кейдж те е пратил в казахстанското посолство! А сега го взе и от „Медиа Аксис“! - Има го Бил Кейдж, не аз! - изтъкна тя. - Напоследък Бил се държи като идиот! - свъси чело Сейър. - Какво искаш да кажеш? - Пъхнал си е главата в пясъка и си мисли, че така всич­ко ще отмине по-лесно! Ако успееше да се приземи на дъното, без да изгуби равновесие, може би щеше да смогне да ги изпревари. Но щеше да ѝ се наложи едновременно да развърже въжето и да включи мотора. А после веднага да се скрие в мъглата. - Виж какво! - извика Сейър. - Заради Джон и Хелън се опитвам да ти опазя свободата! Ето това става тук, ако искаш да знаеш! Не искам да ти позволявам да правиш същите грешки, които направи и Сузи! - Окей, Нейт! - кимна с привидно примирение Кат. - С теб съм. Ясно е, че не знам много неща. Но каквото и да е онова, което търсиш, то не е у мен! А щом не е у мен, това означава ли, че ще ме хвърлиш в затвора? - Тогава ми кажи къде е! След като подпишат документите за новия алианс... Кат сграбчи здраво перилата и се преметна от другата страна. Вече не чуваше глупостите му. Очите ѝ бяха вперени в десантната лодка под нея. Опитваше се да изчисли посоката си на падане спрямо посоката, в която я люшкаха вълните. Стовари се върху дъното на лодката, падна по гръб, опита се да се изправи, но се плъзна по влажните дъски. Сейър изкрещя нещо. Светлините на палубата горе бле наха. Над Кат се извиси сянката на сержант Мейсън. В този момент Мейсън скочи отгоре ѝ. Тя се хвъря като тигрица върху него. Пехотинецът се стовари вът дъските и удари бедрото си в някаква метална тръба. Кат чу писъци и си помисли, че Мейсън е тежко ранен, но вед­нага осъзна, че писъците излизат от собствената ѝ уста А сержантът вече бе на крака и тъкмо се спускаше към нея Тя се засили като състезател на дълъг скок и се приземи на палубата на съседната десантна лодка. Този път успя да си възвърне равновесието по-бързо и веднага се насочи към кърмата. Изтегли въжето от водата и го откопча. Със стартерния бутон включи двигателя. Междувременно ръцете ѝ вече бяха на щурвала. Трябваше да отдалечи лодката колкото е възможно по-скоро, за да увеличи разстоянието между себе си и Мейсън. От първата десантна лодка Мейсън виждаше всичко, което тя се опитваше да направи. Качи се върху лафета на картечницата с намерението да се прехвърли при нея. Кат отвори леко дроселите, за да направи разстоянието между двете лодки прекалено голямо за отскок. После извъртя щурвала, за да отдалечи носа на лодката от катера и да я насочи към открито море. Щурвалът обаче се оказа заключен. Не помръдваше - нито вляво, нито вдясно. Още двама морски пехотинци се присъединиха към сержанта. Никой от тях дори и не си мислеше да стреля, нито пък допускаше, че тя ще успее да им избяга. Сигурно някъде има някаква скоба за този щурвал. Или отключващ бутон. Вероятно е нещо простичко. Мейсън включи мотора на първата десантна лодка и изкрещя някаква команда. Кат вдигна очи към тях. Прй носа бе застанал войник, приготвящ се да хване нейната лодка с дълга кука. Ниско стелещата се мъгла се сгъстяваше все повече и повече. Кат отвори докрай дроселите и се наклони, колкото сили имаше, сякаш цял живот бе управлявала подобни морски съдове. Лодката се наклони достатъчно, за да про­яли маршрута си. Чу се проскърцване на фибростъкло в метал. Кат разклати силно лодката на Мейсън, плъзна се по водата и се изстреля напред. После се върна при щурвала, опитвайки се отново да го раздвижи. Никакво помръдване. Носеше се напред с 15 възела, а и скоростта се увеличаваше. Лодката на Мейсън успя да се отлепи от катера. На щурвала беше самият той. На носа бяха другите двама пехотинци. И двамата бяха извадили автомати. Вляво от себе си Кат забеляза аптечка. По-нататък - две зелени ръчки. Панелът ѝ предоставяше контрол над тем­пературата, налягането, маслото. Над главата си зърна чер­вен бутон. Вдигна ръка към него, но се поколеба, тъй като не беше сигурна дали този бутон има нещо общо с щурва­ла. Започна да оглежда съдържанието на кутиите около себе си. В едната имаше всякакви електронни джунджурии: мо­билен телефон, система за глобално позициониране, късо­вълново радио, сателитен предавател, две фенерчета, те­левизионен монитор. Но нищо, което да освободи корми­лото. От другата ѝ страна се намираха средствата за оце­ляване: готови храни, водолазни костюми, одеяла, спални чували, дебели канадки, каски. Лодката се удари в по-висока вълна и я блъсна назад. Едва сега в долната част на кормилото зърна почти проз- Рачна скоба, пристягаща лоста му. Кат стисна щурвала с Дясната ръка, а с лявата се присегна, за да освободи скоба­та, подготвяйки се да удържи лодката срещу напора на вълните. С разкрачени крака, за да пази равновесие, тя изви лодката към бреговата ивица и леко намали налягането. Вече се носеше успоредно на брега, насочвайки се към мъгливо заливче. Но когато се гмурна в мъглата, дочу познатото бръмчене на хеликоптер. Все не успяваше да се откъсне от лодката на Мейсън. е откриваше и подходящо място за акостиране. Трябва­ше ѝ или устие на река, или брегова ивица с признаци човешко присъствие. Пейзажът наоколо бе пуст. Дори дърветата бяха рядкост. Унило, безрадостно крайбрежие богато единствено на кал и блата. Тъй като повърхността беше гладка като стъкло, а течението - северно, Кат пре­цени, че спокойно може да увеличи скоростта на лодката. Пъхна се под панела и включи системата за глобално позициониране. Дисплеят веднага ѝ даде координатите. Те обаче не ѝ говореха нищичко, докато не превключи на кар­та - оказа се, че се намира близо до източното крайбрежие на Великобритания. Извади цялото електронно оборудва­не и го пъхна във водонепромокаема раница. Добави хра­на, вода, одеяло, фенерче, самото GPS-устройство, както и мобилния телефон - почти цялото оборудване на десан­тната лодка. После извади една канадка, торба, каска и очила. Уви канадката на топка, намъкна върху нея каската, а после до­бави и очилата. Надяваше се импровизираната ѝ примам­ка да прилича отдалече на човешка глава. Закрепи я вляво от щурвала, а върху самия него залепи две ръкавици. Насочи лодката навътре към сушата, поддържайки ско­ростта, докато достигна на няколко метра от крайбрежна­та кал. Отвъд нея следваше блатиста вода и зелени туфички трева. Метна раницата на гърба си. Докъдето поглед стигаше, пред нея се простираха вода и блатисти терени. Нямаше представа колко е дълбока кал­та, нито дали е проходима. Отвори още малко дроселите. Лодката ускори. Тя скочи. Шокът от допира със студената вода се оказа по-брутален, отколкото беше очаквала. Едва не ѝ изкара дъха. Рани­цата се опита да се измъкне от раменете ѝ. Започна да рита, за да задържи глава над водата, и установи, че рита в мека кал, стигаща до коляно. Накрая се освободи от лепкавата кал и се претърколи по гръб. Точно в този момент лодката на Мейсън премина покрай нея с включени светлини. Преплува няколко метра, сграбчи здраво близката туфа трева и се измъкна на твърда земя. Едва тогава забеля­за малката рекичка, която приличаше по-скоро на поточе или канал. Пресече я лесно - на места плувайки, на места крачейки. Озова се в наскоро пожъната нива. Няколко метра по-навътре чайките преследваха трактор. Зад нея хели­коптерът се приземяваше на нещо, подобно на остров, бли­зо до дълга метална сграда, приличаща на склад. Извади уреда за глобално позициониране, смъкна во­донепромокаемото му покритие и го зачака да ѝ съобщи къде се намира. Оказа се, че е акостирала на Съдбърн Бийч и е прекосила река Олд. Трябваше да измине още близо два километра, докато стигне до най-близкото шосе. По- навътре на брега се намираше селцето Съдбърн. А след него имаше гора. Свали непромокаемото покритие на мобилния телефон. Беше стандартна военна „Моторола 358А“, каквито изпол­зваха повечето агенции за полева дейност. Смъкна задния панел, извади СИМ-картата, затвори го и го включи. От появяващите се едно след друго съобщения и символи вър­ху дисплея заключи, че в момента, в който започне да го използва, телефонът ще бъде проследен от военното ра­зузнаване в Пентагона. Единственият признак за човешко присъствие около нея беше тракторът с опашката си от чайки. С всяка следваща стъпка почвата под краката ѝ ставаше все по-твърда, но прикритията - все по-малко. През повечето време беше принудена да пълзи, освен когато не прецапваше поредни­те хилави приточета на реката. Когато стигна оградата на полето, в което сновеше тракторът, тя падна по корем и обонянието ѝ веднага бе атакувано от смрадта на оборска тор. - Нивата беше изпъстрена със заслони, подобни на стари самолетни хангари. В огромните парчета тръби дреме­ла прасета. Други се носеха на воля из полето. При всеки от заслоните тракторът спираше, трактористът слизаше, поемаше поредната торба слама от ремаркето и я оставя­ме под козирката. Наблизо подтичваше куче. Кат се плъзна по влажната от росата трева, разкопча раницата си, пъхна първо нея под оградата, а после се пъх­на и тя самата. Далече зад себе си отново чу хеликоптера Очевидно се издигаше над водата. Трактористът се качи в кабинката, включи на задна и пъхна ремаркето между два съседни заслона. Оказа се жена, не много по-висока от Кат с тъмна, вързана на опашка коса, и тъжно лице. Хеликоптерът направи широк завой по посока на море­то и се насочи на юг, където Кат бе оставила десантната лодка. Тя скочи и побягна. Земята под краката ѝ беше не­равна, изпъстрена с локвички вода, свински и говежди изп­ражнения. Нито за миг не откъсваше очи от трактористка- та, която се бе навела и оправяше нещо. А когато се надиг­на, Кат рязко залегна. Жената се насочи към задната част на ремаркето, смъкна оттам някакъв чувал, сряза го и за­почна да вади фуража с лопата. В специалната поставка вляво от волана на трактора се виждаше мобилен телефон. Кат продължи напред, като не пропускаше да надзърне и през рамо какво става отзад. Когато стигна до задното колело на трактора, към нея се спусна кучето - бяло-кафява хрътка, цепеща въздуха със силния си лай. Собственичката му се измъкна изпод заслона, подпря­ла ръка върху ниския му покрив. Тъмните ѝ очи се стрел­наха с любопитство към близките чайки, а после и към приближаващия хеликоптер. Размаха вилата си и се про­викна: - Мръсни слухтящи копелета! Веднага след това я видя. Не откъсна очи от Кат, дока­то хеликоптерът не прелетя над главите им и не зави, за да се върне оттам, откъдето беше дошъл. - Тебе ли търси оня там? - Трябва ми телефонът ти - каза Кат и посочи към волана. Очите ѝ продължаваха да я съзерцават. Не бяха нй любезни, нито враждебни. - Този телефон ще ни навлече неприятности и на двете! Дръпна лепката на джоба върху десния си крачол и из­мъкна друг мобилен телефон. Подаде ѝ го. - Този е регистриран на фалшивото ми име - Марга­рет. Когато си свършиш работата, го хвърли. - Благодаря ти! - Кат не успя да скрие изумлението си. Взe телефона, но не помръдна гръб от огромната гума на трактора, за да остане незабелязана от хеликоптера. Беше обикновена „Нокиа“, което означаваше, че СИМ-картата му би трябвало да е съвместима с „Моторолата“. Маргарет кимна към небето: - Като го гледам как се мотае наоколо, най-добре е да отидеш някъде, където няма да те види. - И посочи към заслона, който току-що бе почистила. - Аз просто трябва да... - Не искам да знам нито коя си, нито какво правиш, нито откъде идваш! Но щом онзи там е твой враг, значи ти си моя приятелка! Това е единственото, което е необходи­мо да знаем една за друга. А сега се покрий тук, докато онези мръсници не се ометат! От мястото си под заслона Кат виждаше прекрасно и двете страни на полето. Включи нокиата и глобалната по­зиционираща система на моторолата, която бе взела от де­сантната лодка. Дисплеят на подарения ѝ телефон показа, че разполага със сто лири предплатени услуги. Набра но­мера на Бил Кейдж. Беше изминал ден и половина от ми­га, когато той ѝ каза, че я търсят за двойно убийство. А ако Се вярваше на Сейър, оттогава насам Кейдж би трябвало Да е прибран за разпит. Той вдигна веднага. Знаеше, че е тя, защото никой друг Не Разполагаше с този номер. - Добре ли си? - Гласът му беше изтощен и напрегнат. - А ти? - От ФБР претърсиха къщата ми и твоя апартамент - изрече бързо той. В далечината при него се чу вой на сирена.- Очевидно вървеше по улицата, а в момента във Вашингтон беше един и половина през нощта. - Можеш ли да останеш по-далече от лапите на Сейър до неделя? - Правя всичко възможно! Защо точно до неделя? - След като подпишат онази шибана Коалиция за мир а сигурност, може би ще поохлабят юздите. - Кои са тези хора? - Ще ми се да знаех! - Баща ми... жив ли е? Мълчание. - Юлия Грачова. Тя е убила Сузи, нали? Сигналът прекъсна. Кат лежеше по корем, усещайки вонята на сламата точ­но под носа си. Забеляза сянката на хеликоптера. Той се приближаваше бързо и се приземи на сто и петдесетина метра от заслона, близо до трактора. Маргарет се запъти към него. Едва сега успя да разчете надписа на корпуса: „Полицейска служба Съфък“. Знаеше, че нито един от двата телефона не биха могли да бъдат абсолютно сигурни. Но пък чак толкова бърза реакция? Или пък беше предадена от Маргарет? 45 Четвъртък, 06:34 Щом Стивън Кранли е бил преместен в зона в Ийст Англия, най-вероятно притежаваше и дом в областта. Вероятността за откриването му беше малка, но все пак си струваше да се опита. Набра указателя на компанията „Бритиш Телеком и въведе името Кранли, С. Прозорчетата за улицата и града остави празни, а на мястото за пощенски код въведе само първите две букви от пощенския код. Появи се съобщиние: „Няма такъв абонат. “ Пилотът на хеликоптера свойски постави и двете си ръце върху раменете на Маргарет. Тя го отблъсна ядосано я отстъпи. Кат набра номера на Мерцедес Вендета във Вашинг­тон. - Ей, Кат, къде си, момиче? - Надявах се да открия човек с името Лерой Дженкинсън - отбеляза тя с лекия и напевен акцент на Дикс Стрийт, на който двамата се шегуваха. - Който и да ти го е казал, е познавал само историята. - Твоята история ли? - Аз не правя история. - Случайно да си зървал небето зад решетките преди няколко дена? - Какви глупости дрънкаш, за бога?! - Така чух. - Грешно си чула. - Да си бъбрил за мен с някого? - Никой не ме е питал за теб. - Гласът му вече не звуче­ше толкова нежно. - Слушай, Ем, без заобикалки! - И нейният тон се втвърди. - Обичам как ми казваш името! - Случайно да си чувал, че ме търсят за убийство? - Не съм. Но пък знам, че не ти е в кръвта да убиваш. - А да си чул за стрелба около някое посолство? - И това не съм чул. - Да са се навъртали наоколо ченгета, разпитващи за мен? - Не са. А трябва ли? - Спомняш ли си какво ти разказах за сестра ми Сузи? - Та ти никога не спираше да говориш за Сузи. Ще ми се и аз да си имах брат, който да ме обича така, както ти обичаш Сузи! - А за нея да си чул нещо? - Знаеш, че ние с теб живеем в два различни свята. Ама защо са всичките тези въпроси? Да не си в беда? - Добре съм. - Искаш ли да наминеш? - Сега съм извън града. Просто исках да разбера за те­зи неща, това е. Пилотът и Маргарет продължаваха да си крещят. По пътя към тях се приближи бяла кола. - Звучиш ми доста изтощена, миличка - отбеляза от другия край на света Вендета. - Ще ти кажа две неща. Пър­во, рожденото ми име беше Лерой Дженкинсън. И второ тук не се е мяркало никакво ченге, нито ме е разпитвало за теб! Значи Нейт Сейър я беше излъгал. Отново. Или пък някой бе излъгал него. Или пък Мерцедес сега я лъжеше. Или пък от ФБР са хванали Кейдж, но не и Мерцедес? Колата зави и спря в сянката на съседния заслон, без да изключва въртящата се синя лампа. Отвътре излязоха два­ма униформени мъже - с тъмни панталони и бели ризи с къси ръкави. Единият се приближи до пилота и стисна ръ­ката му. Другият говореше нещо в радиостанцията си и сочеше по посока на Кат. Докато Мерцедес продължаваше да говори нещо, в съз­нанието на Кат изплува още едно име - на мъжа, който бе докарал Лиз до паркинга, който ѝ бе говорил само пет се­кунди, без да пуска лулата си, който си имаше куче, мик­робус и аристократичен английски акцент. Саймън Таплър. - Трябва да затварям, Ем! - побърза да го прекъсне тя. - Обичам те! Веднага набра името Таплър, С. в търсачката на „Бритиш Телеком“. Ченгето от бялата кола приключи разговора си по радиостанцията. Маргарет се върна при трактора си, вдигна пръст по посока на Кат, запали цигара и дръпна силно, сякаш беше живителна глътка кислород. Пилотът се на­сочи към хеликоптера си. Двете ченгета - към колата си. Дисплеят просветна с резултата: „Таплър, С. У . Чери Трий Фарм, Брадфийлд Сейнт Марк, Съфък.“ Картата се раздвижи и след миг се установи върху някаква точка на около 80 километра навътре от мястото, където се намирaшe сега. Боботенето на трактора приближаваше. Коре­мът на Кат се сви на топка. Застана нащрек. Тракторът спря при входа на заслона. Маргарет скочи от кабината, въоръжена с вила и кофа с храна за свинете. Започна да оправя сламата близо до Кат. А после промър­мори, все едно на себе си: - Без да вдигаш глава, се примъкни към ремаркето! Залегни! Ще те покрия със свински изпражнения и ще те измъкна оттук! 46 Четвъртък, 07:16 - Знаят, че си скочила във водата, но не знаят точно къде - отбеляза Маргарет, докато зави­ваше наляво. - Когато ме видял, че работя в полето, пилотът повикал полицията. Намираха се в разнебитена кола с изтърбушени седал­ки и счупени стопове. Кучето ѝ седеше върху одеялото, метнато върху задната седалка, вирнало муцунка срещу вятъра. Маргарет бе дала на Кат широкопола плажна шап­ка, за да прикрива лицето си от шофьорите в насрещното Дзижение. Тя ѝ беше казала къде иска да отиде. - Концертната зала в Снейп - изрече по едно време Мар­гарет и хвърли крадешком поглед към Кат. - Говореха, че някаква жена е била убита там. Чакай, тя е била американ­ка, а ти си... - И аз съм от Щатите. - Имаш ли нещо общо със случая? - Тя беше моя сестра. Продължиха да пътуват в мълчание. Вляво от тях се ширна борова гора и изпълни колата със свежо ухание. Маргарет отново намали скоростта, приготвяйки се за по­редното кръстовище, огледа се за идващи от другата стра­на коли, влезе в завоя, но после натисна толкова рязко спирачки, че кучето изскимтя и се стовари върху тила на Кат. Веднага след завоя, вдясно от тях, се виждаше полицейско заграждение. Маргарет зави наляво, за да избяга далече от бариерата. Скочи върху газта и се успокои едва когато полицаите се изгубиха от погледите им. Насочи джипиес устройството към прозореца. След малко я инструктира: - След петдесет метра завий надясно. На табелата при отбивката пишеше: „Брадфорд Сейнт Марк-2“. - Около двеста метра след като навлезеш в селото, свий надясно. - Къде по-точно искаш да отидеш? - Чери Трий Фарм - отговори Кат. - Ти да не би да си от шайката на Таплър? - Просто трябва да се свържа с него. Изражението на Маргарет си остана все така сурово и неразгадаемо. - Задръж шапката. И мобилния телефон. От задната страна на къщата на Таплър има пътека. В живия плет ще забележиш пролука. Когато минеш през нея, продължи да вървиш вдясно на тенис корта. Ще стигнеш до каменна къ­щичка за инструменти, която едно време беше домашен параклис. Ще я познаеш по кръста на вратата. Оттам мо­жеш да огледаш добре къщата. Вляво е кухнята, в центъра е трапезарията, а вдясно е дневната. Ако полицейското заг­раждение е заради теб и ако знаят, че си свързана с Таплър, нищо чудно вече да са стигнали и до къщата му! Кат ѝ благодари и слезе. Маргарет побърза да отпра­ти. В алеята пред къщата бяха паркирани три коли: тъмно­син „Ягуар“ червен „Мини Купър“ и Тойота „Хайлендър“. Градинската къщичка изглеждаше пуста и занемарена. Стените ѝ бяха покрити с мъх, основите - с бурени, а от прозорците без стъкла се откриваше гледка право към кухня­та на Таплър. Прозорецът на кухнята беше много красив, изработен от подредени по диагонал малки парчета стъкло и старинна рамка. Тъй като слънцето изгряваше от другата страна на къщата, в кухнята светеше лампа. Първо забеляза Таплър. С дясната си ръка се подпира­ше на рамката на прозореца, а в лявата държеше неизмен­ната лула. Проницателният му поглед оглеждаше гради­ната. Зад него разпозна Стивън Кранли. Седеше на масата в средата на кухнята и говореше по телефона. Изражени­ето му бе на човек, преживял ужасно много през послед­ните няколко дена, но който продължава да владее ситуа­цията. Първият слънчев лъч я удари право в очите. Идваше от другия край на къщата, отразен от голямото огледало, пос­тавено за наблюдение на движението по пътя. От сенките изплува Стивън Кранли. В дясната си ръка държеше пис­толет. Тъкмо проверяваше пълнителя му. Вероятно наоколо имаше камери, които бяха регист­рирали появата ѝ. Кранли бе наясно, че трябва да очаква някого. Кат излезе от прикритието си с вдигнати ръце. Таплър отвори вратата и най-неочаквано се провикна: - Браво, момиче! Справи се много добре! *** Кранли и Таплър изчакаха Кат да се изкъпе и преобле­че. Завесите на прозорците, гледащи към градината, бяха спуснати. В стаята цареше полумрак. В камината беше поставена желязна печка за дърва, от двете страни на която бяха подредени цепеници. Няколко видеомонитора конт­ролираха всички подходи към къщата. Преди да си напълни ваната, Кат разказа на помощник- комисаря как ги е открила. После им даде джъмпера и им заръча да включат лаптопа и да проверят дали информацията извлечена от компютрите в „Медиа Аксис“, е оцеля­ла. Таплър ѝ остави комплект дрехи на жена си - тя и деца. та им заминали за Франция, докато нещата тук се поуспо­коят. Обувките на Кат съхнеха в кухнята. Тя слезе по стълбите, като подсушаваше косата си с хавлиена кърпа. Кранли ѝ посочи каничката върху масич­ката за кафе и отбеляза: - Прясно приготвено и изключително вкусно. После ѝ предложи стол. Тя предпочете да остане права. Той наля две кафета, подаде ѝ едното, а другото остави за себе си. Кат кимна към компютъра и попита: - Нещо интересно? - Не е всичко, но все пак е нещо - отговори Таплър. Кат приседна пред компютъра му и отбеляза: - Може би ще успея да извлека по-ясно копие. Влезе в интернет, набра паролите си и отвори страни­цата, към която беше препратила „Историята“ на Сузи. Ек­ранът замръзна, после се задвижи, после пак замръзна, нак­рая пак се задвижи. Кранли бе застанал край френските прозорци и наблю­даваше какво става навън, като проверяваше и монитори­те вътре. Пясъчният часовник на програмата замръзна. Зад него екранът като че ли се превъртя в самия себе си, подобно на пясъчни дюни, пренареждани от буря. Таплър хвана лулата в дясната си ръка и я натъпка с тютюн. С лявата си ръка почеса гърба на кучето си, прилегнало до стола му. - Мамка му! - промърмори Кат. Пред нея се разгърна до болка познатото послание: „За­ловени сте от националния център за защита на глобалната електронна мрежа от незаконно проникване, Шанхай. Саймън Таплър вдигна замислено поглед. Стивън Крайли пусна завесата, която бе повдигнал, приближи се към нея и надникна над рамото ѝ. - И какво става сега? - Много са добри, няма спор - Кат изключи компютъра от електрическата мрежа. После се обърна към Таплър: - Къде е сателитният приемник? Домакинът стана и се запъти към едно бюро в ъгъла, върху което лежеше правоъгълна кутия с малка антена. - Изключи го! - изкомандва тя. - И го унищожи! Таплър измъкна щепсела от контакта, постави го на пода и го стъпка. - Времето ни е ограничено. Щом са успели да пъхнат онова послание в моята система, значи знаят откъде съм се включила. Това ли е регионът, за който ми спомена, че все още имаш влияние? - Точно това проверявам в момента - кимна Кранли, докато набираше един номер на телефона си. 47 Четвъртък, 09:23 Екранът на компютъра просветна, регистрирайки USB-паметта. Кранли говореше по телефона и наблюдаваше градината. Таплър се върна от кухнята и седна зад нея. - Открихме две части, които не бяха унищожени - от­беляза той. - Набери опцията за търсене и въведи: „Ей Си Ар е основана...“ Кат набра съответните клавиши. Търсеният пасаж се материализира на екрана. Беше корпоративна уебстрани­ца със снимки на лаборатории и нефтени платформи. Ей Си Ар е основана през декември 2002 година, а днес Мва хляб на повече от 300 000 души в над 120 страни по целия свят. Има клонове във Вашингтон, Москва и Пекин... Таплър ѝ предостави време да го прочете, след което продължи с указанията: - Остани тук и го пусни за търсене на „основен снабдител“. Ей Си Ар прехвърля договорите си за изследователска развойна дейност в областта на газодобива и нефтодобива''' Централна Азия на своя филиал „Рингсет“. Резервите там се считат за полезен принос към разнообразяването на енергийните доставки, заедно с някои други терени, като например Африка и Латинска Америка. А сега пробвай със „Спортният общински център Стронгкрос“. През последната финансова година Ей Си Ар дари 29 ми­лиона долара на спортния общински център „Стронгкрос“ в Айова. При същата благотворителна акция „Рингсет“ дари 19 милиона. Печалбите на „Рингсет“ за миналата година са 7,8 милиарда долара след плащането на данъците. 2,6 милиарда от тях отидоха за Ей Си Ар, чиито печалби пък възлизат на 51 милиарда долара. Седемдесет и девет процента от приходите на Ей Си Ар идват от правителствени договори с китайските, руските и американските военни. - Кой е написал всичко това? - изуми се Кат. - Най-вероятно Сузи - отговори Кранли, който вече бе приключил с разговора си. Кат продължи да чете текста: Центърът „Стронгкрос“ е дарил 2,3 милиона долара за пре­зидентската кампания на Джим Абът. Четиристотин тридесет и шест от присъстващите на благотворителното събитие са дарили по 99 000долара - максимума за индивидуално даре­ние. Други дарения от отделни личности, самата организация и нейните клонове, например плувният отбор „Стронгкрос, са отишли за държавни и общински формирования, свързани с партията и президентската кампания. Ръцете на Кат застинаха над клавиатурата. - Схващаш ли идеята? - обади се Кранли, без да изпуска от поглед мониторите, които следяха около къщата - Да - кимна тя. - А сега въведи... - продължи Таплър. - Задръж! - вдигна ръка Кат, наливайки си второ кафе. - Компанията специализира в лизинг на свободни търгов­ски зони. Сред тях са остров Воз, пристанището Филикстоу и военната база „Байфорд“. Пусна търсачка за „Рингсет“ и „остров Воз“. Докато чакаха, постави пръст на екрана и попита: - На какво разстояние оттук е тази военновъздушна ба­за? - Осемдесет-деветдесет километра - отговори Саймън Таплър. Кат включи търсене за Юлия Грачова. Цветовете по екрана се завъртяха, програмата откри името, но водата ѝ бе причинила прекалено големи повреди, за да предостави и образ. Неочаквано Юлия се появи на видеозапис. Изображе­нието беше лошо, направено сякаш с мобилен телефон. Влезе през някаква врата и тръсна снега от ботушите си. Съблече коженото си палто и потри ръце, за да ги стопли. Изображението стана по-ясно. Юлия се намираше в го­ляма стая с нисък таван, мъжделиво осветление, а пред нея бяха подредени хора, застанали край заскрежените прозорци. Тя се движеше бързо и решително, сякаш я очаква­ше друга, по-важна работа. Избираше по един човек от вся­ка група: възрастна жена, млад мъж, още един, но малко по-стар, момиченце на десетина години, млада жена. Всич­ки те бяха облечени с летни дрехи, а лицата им - зачервени ОТ студ. Събраха ги в друга стая. Юлия влезе при тях. Както и камерата. Юлия застреля всеки от тях с по три куршума: 1,0 два в главата и един в гърдите. Още няколко секунди и екранът почерня. - Кой, по дяволите, е снимал това?! - промърмори Тап­лър. - Изглежда, е голям веселяк - отбеляза Кранли. Кат предпочете да замълчи. После екранът пак светна. Оцелелите членове на се­мействата бяха облечени в официални костюми и хубави палта. Подредени на сцената в някаква зала, те държаха сертификати. Картината внезапно промени качеството си - беше идеално чиста. Появи се и надпис на руски, върху който беше насложен английският превод: „Рингсет“ подарява документи за дялово участие на селяните ощ Аралск. “ Юлия и Тиина Грачови аплодираха събитието. Кат си спомни как веднъж баща ѝ и Сузи спореха за войната в Ирак. Тогава баща ѝ каза, че Саддам е контроли­рал обществото, като половината от него е подлагал на мъчения и убийства, а другата половина е обсипвал с об­лаги и награди. Следващата част от файла представляваше серия от снимки на Тиина и Юлия с различни световни лидери. На една бяха в Овалния кабинет на Белия дом с президента Абът. На друга - пак там, обаче с предшественика му. На трета - с британския премиер Майкъл Ранд. На четвърта - в Кремъл, докато подписват меморандум за разбирателс­тво относно проучванията на нефтените и газовите нахо­дища. После пък са на банкет с китайския президент във Великата зала на народа в Пекин. И отново в Китай, в Шанхай, подписващи някакъв до­говор. От цялата фотосесия излизаше, че всеки световен ли­дер държеше да познава Тиина и Юлия Грачови и да сключ­ва сделки с тях. Нищо чудно, че Сузи бе нарекла досието си „История на нашето време“. Появи се карта, начертана на ръка. После изчезна и на нейно място изплува метална врата с решетки, върху коя­то се виждаше надпис: F-10689. След нея следваше тъм­нина. Лъчът светлина заигра по варосана стена отзад. Движещата се камера улови окови около нечия китка и спря. Лицето на Джон Полински беше изтощено от продължителния затворнически живот. Насилваше се да се усмихне. - Скръбта нахлу в душата на Кат като отприщен порой. Баща ѝ заговори: - Би трябвало да съм мъртъв, но някой ме държи тук жив. Държат ме в лагер близо до стара съветска военна база в Казахстан. Вече доказа своята храброст, но е край­но време да спреш! Даже и да успея да се измъкна оттук, те ще ме последват и ще ме върнат! Или ще решат този път да ме убият. И което е още по-лошо, Сузи, ще докопат и теб! Целият живот е пред теб и ти си длъжна да го живе­еш! Не умирай, опитвайки се да промениш нещо, което не може да се промени! Въпреки примиренческия тон, мощното присъствие на Джон Полински бе осезаемо. Кат имаше чувството, че ба­ща ѝ е толкова близо, че всеки момент ще го докосне. Осъз­на, че ако всичко това е истина и тя може да го върне у дома, вече няма да има нужда непрекъснато да бяга. Картината примигна и изчезна. Тя не смееше да откъсне поглед от екрана, защото все още нямаше сили да се изправи очи в очи с Кранли и Тап­лър. Едва прошепна: - Кой се е срещнал с него? - Майк - отговори Стивън Кранли. - Планирането ни отне цял месец. Сузи държеше да отиде сама, но той не ѝ позволи. - Как? - Уреди си работа на пристанището, после във военно­въздушната база, а накрая като чистач на самолет. Тя удари един бутон, за да повтори началото на записа. Не се случи. Опита отново. През екрана премина черно- бяла вълна. До нея достигна разпадащият се глас на баща ѝ: - Би тряб... стара съвет.... Никаква картина. Водата бе стигнала и дотук. Имаше чувството, че е топка оголени нерви. Захлупи лице в ръцете си и някъде от дълбините на гърдите ѝ изригна мощен сърцераздирателен вой. 48 Четвъртък, 21:16 Кат насочи мощния мотоциклет към банкета на пътя, спря, подпря го на стъпенката и го ос­тави с включен двигател. Беше спала почти през целия ден. А после разказа на Стивън Кранли какво възнамерява да направи. Той не се опита да я спре. Даже ѝ даде графика на полетите между Байфорд и остров Воз. Тя го помоли да използва послед­ните си връзки, за да измъкне Лиз Лъкстьн от ареста. Ос­вен това форматира една СИМ-карта, копира в нея данни­те от повредения джъмпер и я залепи на гърба си. На няка­къв етап в бъдеще щеше да се опита да поправи щетите. Подсуши и пръстена на Сузи, уви го по същия начин и го залепи от вътрешната страна на джоба на панталоните си. След като джъмперът се беше повредил, а Кейдж и Мер­цедес може би бяха разкрити, единственото място, за което беше убедена, че файлът на Сузи ще е в сигурни ръце, бе харддискът в редакторския офис на Лиз в „Медиа Аксис“. Когато слънцето залезе, помоли Таплър да я разходи из района. На паркинга пред една кръчма забеляза „Ямаха“ в черно и сребристо. Плюс задължителната каска. Без всякакви задръжки сви мотора и за не повече от час стигна до мястото, където се намираше сега - на стотина метра от военновъздушната база на „Рингсет“. Изчака очите ѝ да се приспособят към мрака и пропъл­зя напред, за да огледа по-добре обстановката. Оградата беше трипластова. През първите два пласта сигурно про­тичаше ток - по-слаб във външния и по-силен във вътреш­ния, а третият се състоеше от бодлива тел. Извисяваха се и две наблюдателни кули - една вляво и една от другата страна на пистата, при извивката в оградата. В единия край на пистата кипеше усилена дейност. Мяркаха се хора, кои­то очевидно подготвяха поредния самолет за излитане. Тя се запъти обратно при мотора. Върна се с около три километра назад, докато стигна до знак, предупреждава за ремонт на пътя. Продължи така още около петстотин метра и навлезе в гъста гора. Докато оглеждаше базата, забеляза, че този път се използва само от камиони на „Рингсет“. Бяха бели със син фирмен знак, с по един шофьор в кабината и задължително затворени задни врати. Кат наблюдава процедурата два часа. Видя, че при по­явата на поредния камион към регистрационния му номер се насочва лъч, а дланта на шофьора се разчита през стра­ничния прозорец от неговата страна. Единият камион вле­зе в десет и седем и излезе в единадесет без двадесет и пет. Другият влезе в единадесет и четири и излезе двадесет и седем минути преди полунощ. По това време селските кръчми вече бяха празни, хо­рата се бяха прибрали по домовете си и спяха дълбоко, а облаците милостиво закриваха луната. Пътищата бяха пусти и тихи. Ако камионите се движеха денонощно, то­ва означаваше, че следващият трябва да се появи след половин час. Кат изключи светлините на мотора и се насочи към мяс­тото на пътния ремонт. Караше бавно. Двигателят тихо пърпореше. Там завърза два червено-бели конуса за задната седалка на мотора, плюс проблясваща оранжева пре­дупредителна лампа. И пое към отбивката. Според системата за глобално позициониране, лявата отбивка водеше към градче на име Удбридж, а оттам към Филикстоу. Дясната представляваше тесен страничен път, отвеждащ на север. Следващото село беше Кампсий Аш. Кат постави един от конусите точно в средата на отбивка­та, заедно с проблясващата предупредителна светлина, и паркира мотора успоредно на пътя. Фенерчето ѝ вече беше в готовност. Забеляза светлините на камиона от около петстотин метра и веднага включи фара на мотора. Шофьорът на ка­нона смени светлините от къси на дълги и намали ско­ростта. Лъчът от фенерчето на Кат се плъзна към конусите. Тук шофьорът вече не издържа и вдигна ръка, за да зас­лони очи от ярката светлина. Но Кат вече беше пред ками­она и насочваше фенерчето към очите му. В никакъв случай не трябваше да се обажда - женският глас щеше да изостри вниманието му. Той не трябваше да я вижда - дрехите ѝ изобщо не приличаха на униформата на „Рингсет“. Сега просто го чакаше да отвори вратата а после се надяваше, че ще успее да действа достатъчно бър­зо. Само дето вместо дебел, бавноподвижен мъж, очакващ с нетърпение пенсията си, зърна слаба фигура с маслинена кожа, с леко набола брада, раздразнени и неспокойни очи, и с физиката на атлет, който е в състояние да действа светкавично. Свали лъча на фенерчето към земята и го завъртя око­ло конуса. Дясната ръка на шофьора се вдигна и със знакй посочи, че е разбрал указанията ѝ. Имаше изражението на работник, успокоен, че смяната му ще завърши без инци­денти. Потегли и стоповете му се стопиха в далечината. Кат се втурна към мотора, запали го, изгаси фара и потегли в началото по-бавно, докато вземе завоя. Когато пътят се изправи, тя включи на дълги, изрева покрай камиона, про­дължи така около петстотин метра, при следващата извив­ка на пътя направи рязък обратен завой и се спусна към него с пълна газ. Стрелката на скоростомера летеше бър­зо нагоре: 80, 90,110, 130... Кат разчиташе на един типично човешки инстинкт - шофьорът беше на заплата, а за нея нещата бяха изключително лични. Камионът се показа иззад ъгъла. Той караше с 50 кило­метра в час. Тя - с тройно повече. Ръцете му държаха здра­во волана. Кат също стоеше напълно стабилно и караше право срещу него. Челният сблъсък беше неизбежен, ос­вен ако някой от двамата не отбиеше. Той леко изви и мина вляво. Кат също мина в нейното ляво. Натисна леко спирачки и освети пътя зад себе си в червено. Той ускори. Виждаше се как клати глава, възмущавайки се от лу­достта по пътищата, царяща дори и по това време на нощ­та. И в мига, когато той си позволи да отклони вниманието си, тя върна мотора срещу него, точно в средата на пътя му. Инстинктите му се включиха. Той натисна спирачките, изви волана, предницата на камиона се удари в банкета, разклати се, а после отскочи тежко назад. Кат скочи от мотора, приземявайки се болезнено вър­ху затревения банкет. Най-сетне камионът спря, вратите му се отвориха и шофьорът скочи навън. „Ямахата“ ле­жеше на една страна, с все още въртящи се гуми и виещ двигател. Кат лежеше на банкета с неестествено извити крака. Шофьорът я освети с фенерчето си. Изпсува на няка­къв чужд език. Дишането ѝ бе почти недоловимо. Заслуша се в стъпките му. Изчакваше мига, когато ще­ше да сложи край на преструвките и да го нападне. Помръдна точно толкова, колкото той да я забележи. Това автоматично го накара да се приближи още повече. Лъчът на фенерчето му се плъзна нагоре-надолу по тялото ѝ. Шофьорът коленичи, остави фенерчето на тревата до се­бе си и се приведе над главата ѝ. Вече долавяше дъха му. Тя се разви като змия и запрати лакътя си в лицето му - точно толкова силно, колкото да замъгли съзнанието му. Коляното ѝ се заби в слабините му, фенерчето - в гърдите. - Нито звук, иначе си мъртъв! - прошепна тя. - Лягай по очи! Той се претърколи, тя изви ръцете му зад гърба и го върза. - Мръднеш ли, ще те застрелям! Запъти се към кабината и я огледа, без да го изпуска от очи. В кутия за инструменти под седалката на пътника зърна отвертка, клещи, бормашина, трион, както и една „Берета 38“ - не особено мощна, но все пак по-добра от нищо. Пъл­нителят лежеше до нея - 20 патрона. Тя зареди, вкара един патрон в цевта, върна се обратно, обкрачи го и стреля в тревата, на сантиметри от дясното му ухо. После развърза ръцете му и заповяда: - Ставай! Не се обръщай! Той се изправи послушно на крака, но като че ли без страх. Беше облечен със светлосиньо яке с логото на „Рин­гсет“ на гърба и светлосини панталони с тъмни кантове Тялото му беше дребно, но изключително стегнато. Всич­ко по него говореше, че си изкарва хляба с работа на отк­рито. Спокойствието му я озадачи не на шега. Усещаше какво се кани да направи той и какво трябва­ше да направи тя. Но все още не знаеше кое ще отключи реакцията му. Възможно бе да е задължен по трудов дого­вор. Но защо някой ще си рискува живота за тези мафиоти?! Небето над главите им беше натежало от звезди. Над устните на Кат се насъбраха капчици пот. - Съблечи якето и го хвърли на земята! - заповяда тя. За всеки случай опря дулото на „Беретата“ в тила му. С леко наклонена настрани глава той изпълни, каквото му беше наредено. Извади дясната си ръка и като че ли забави движенията си. Премести тежестта си наляво. Пръстите му се плъзна­ха към вътрешния джоб. Очевидно там имаше нещо, но Кат не можеше да бъде сигурна оръжие ли е, или не. - Спри! - изкрещя тя. Този път той не се подчини. Тя не виждаше какво точно прави. Пръстите ѝ се бяха увили здраво около дръжката на пистолета, но не можеше да събере кураж да дръпне спу­съка. „Знам, че не ти е в кръвта да убиваш“ - чу тя в главата си думите на Мерцедес Вендета. Ала докато разбере, че той все пак вади пистолет, вече беше прекалено късно да стори каквото и да било, освен да се хвърли на земята. „Раздвижи се! Раздвижи се, по дяволите! Не знаеш ли колко е трудно да се прицелиш в движе­ща се мишена!“ - заповяда си наум. Изстрелът раздра тишината. Макар и леко замаяна, тя си даде сметка, че не е ранена. Краката му бяха стъпили здраво на земята, в стабилна поза за стрелба. Нито едно мускулче по него не помръдваше. Докато се търкаляше, Кат забеляза очите му - бяха фокусирани върху нея, но я възприемаха не като човек, а като мишена. Тя стреля четири пъти. Стиснала с две ръце дръжката на пистолета, за да парира отката. Шофьорът се просна на земята. Лицето му беше отнесено като това на Сузи. Само че униформата на „Рингсет“ беше в изрядно състояние, без нито една капчица кръв. С изключение на зеленикавите пет­на по коленете, на които той падна. Нещо, което - ако трябваше да бъде честна към себе си - Кат бе планирала да стане точно така, когато се прицелваше. 49 Петък, 01:06 Казваше се Марсел Ланкарик. Спокойното му лице се взираше в нея от снимката на личната карта, поставена на таблото до волана. Още една снимка - на жена с руса коса, червено сако и сребристосив дълъг шал, гушнала бебе в скута си, а до нея момченце на четири-пет години, с костюм на Батман, стиснало здраво ръка­та на майка си, а в другата - прегърнало топка. Кат отпусна глава в ръцете си и се вторачи в гравира­ния в центъра на волана символ на компанията „Волво“. Вдишваше миризмите на метал и пластмаса, които подс­казваха, че камионът е съвсем нов. През секунда-две прег­лъщаше, за да не допусне да ѝ прилошее. Накрая просто сй заповяда да натисне газта. Двигателят на камиона се събуди. Фаровете светнаха, радиото се разнесе приятен джаз. В кабината се усещаше лека миризма на тютюн - угарката от цигарата леж ше в пепелника, точно до „Беретата“. Сега разполагаше с два пистолета - „Беретата“ с шестнадесет останали патрона и неговото лично оръжие, по-малка „Берета 21“ с пет патрона. Вече беше облечена със задължителния за шофьорите на „Рингсет“ светлосин работен гащеризон, плюс бейзболна шапка. Прерови прецизно джобовете му, за да се снабди с всички необходими документи за влизане в базата. Пре­търси и кабината, предната седалка, както и леглото отзад. Направи и други неща, които никога нямаше да бъде в със­тояние да забрави. В главата ѝ изникна сентенция в стила на Мерцедес: Когато двама души отстояват онова, в което вярват, стават и убийства. Увеличи скоростта и скоро се озова на правия участък, простиращ се успоредно на оградата на базата. Забеляза, че на пистата току-що е кацнал самолет и се насочва към мястото за спиране, което му сочеше някакъв човек с флаг­че. Започна да ръми. Чистачките се плъзнаха по предното стъкло на кабината. Кат взе завоя към главния вход и примигна с фарове - тоест: „Закъснявам, пускайте ме!“ Когато се озова под жъл­теникавата светлина на лампите, намали. През пътя беше спусната една-единствена бариера, малко по-навътре от нея светеха прозорчетата на охраната. Вътре се виждаха два­ма души, които с неохота отлепиха очи от мача по телеви­зора. Върху табелата на камиона падна лазерен лъч. Отго­ре се спусна скенер, поразтресе се, а после се закова пред страничното стъкло до волана. Кат обви пръсти около парцала, подгизнал от кръвта на Ланкарик. Разтвори го внимателно и погледна ръката в него, за да се увери, че всичко ѝ е наред. Преглътна отно­во, за да овладее порива си към повръщане, присви очи, концентрира се върху задачата и усети как под ръкава и протича струйка все още несъсирена кръв. После вдигна дясната ръка, която се оказа шокиращо лесна за отделяне от тялото на убития (благодарение на собствения му трион), и я задържа стабилно върху страничното стъкло. Не след дълго се чу сигнал и бариерата бавно се издигна нагоре. Кат свали ръката от стъклото, уви я отново в парцала, постави я в скута си и подкара към вътрешността на база­та. Цялото ѝ тяло се тресеше. Всички прожектори бяха насочени към самолета, който преди малко бе видяла да рулира по пистата. Но тя не се насочи към него, а към слабо осветените ниски складове, където бе забелязала, че отиват другите камиони. Изпищя свирка. Кат се огледа, но продължи напред. Ново силно изсвирване. Кат погледна надясно. Охра­нителят беше толкова далече, че изглеждаше като мравка на фона на предния колесник на самолета. Всичко около него бе залято от светлина: оранжевите сигнални лампи на машините, обслужващи самолета, лъ­чите от лампичките под крилете, фенерчетата на техници­те, кръстосващи се около кабелите в търбуха му, освете­ния отвътре фюзелаж и ярко осветената стълба, по която вече се качваха пътниците. Охранителят ѝ махаше, подканяше я да се приближи. В страничното огледало забеляза просветването на фаро­вете на приближаващ джип. Кат направи елегантен обра­тен завой с камиона, междувременно пусна ръката на Ланкарик на пода и я сбута под седалката със свободния си крак. После смъкна козирката на бейзболната шапка по­лско над очите си, остави по-голямата „Берета“ в скута си, а по-малката пъхна в страничния си джоб. Мъжът при предния колесник на самолета ѝ направи знак да мине отзад и да се насочи към рампата. Но тя не успя от първия път. Той ѝ изкрещя нещо, плесна с длан задницата на камиона и извика: - Дай на заден! Внимавай! Самолетът беше „Боинг 767“, с две странични врати, които отвеждаха стълбички. Точно под крилото му беше паркирана цистерната с горивото. Задната платформа беше хидравлична. Поредното плясване по задницата на камиона ѝ подсказа, че вече е достатъчно близо до плат­формата. Ключът за задните врати беше у тях. Механизмът им се задвижи, вратите се вдигнаха и отзад се долови някакво движение, от което камионът се разтресе. Намираше се тол­кова навътре във въздушната база, че не успяваше да раз­личи оградата - единствено разкривените очертанията на дървета отвъд нея, осветявани от редките проблясъци на луната, пред която пълзяха дъждовни облаци. Кабината се бе изпълнила със смрад от ръката на Марсел Ланкарик. Тя тръсна глава, за да се освободи от непри­ятните мисли, и хвърли поглед в страничното огледало. Колона от мъже разтоварваше някакви кашони от камиона ѝ. Но капките дъжц, които се стичаха по огледалото, размазваха очертанията им. Кат свали стъклото на прозоре­ца, изтри огледалото и пое свежия нощен въздух. Нечия ръка отново плесна задницата на камиона. Задна­та врата на каросерията се спусна и ключалката прещрака. - Готово! Изнасяй се! Доскорошните хамали изпънаха ръце напред. От двата края на редицата тръгнаха двама мъже, оковаващи ги в бе­лезници. Кат потегли. Вече беше от вътрешната страна на огра­дата и въобще не възнамеряваше да си тръгва. Засега като че ли никой не се опитваше да я проверява, но нямаше га­ранция, че това няма да се промени, ако се опита да влезе в самолета. А с камиона какво да прави? Вече бяха регист­рирали влизането му. Кога точно очакваха да регистрират излизането му? Дали пък не трябваше да преношува на паркинга в базата? Тя подкара машината към един самолетен хангар и я пъхна на празното място между други два камиона. Светкавица проряза небето. Никой не я наблюдаваше. Не се виждаха и камери. Извади един гвоздей от кутията с инструменти под краката си, скочи долу и спука една от задните гуми на камиона. Петдесет метра навътре в хангара зърна контейнер за отпадъци. Откри наблизо една синя платнена торбичка, уви скритата в подгизналия парцал ръка на Ланкарик в нея и я изхвърли в контейнера. После взе едно малко листче, на­писа на него: „Спукана гума. Поправка след 30 минути“, пъхна го под чистачките на предното стъкло и добави към него пропуска на Ланкарик. После излезе бавно навън и се огледа. Както се виждаше, почти всички, работещи в базата, бяха въоръжени. С всичките тези оръжия наоколо корпо­рацията действително оставаше непревземаема, така че все­ки, който се намираше в нейния периметър, можеше да се чувства в безопасност. Хванала небрежно в дясната си ръка своята „Берета 38“, Кат се насочи навътре към пистата. Избра не задната, а предната стълбичка, и взе стъпалата по две наведнъж. В елегантния салон на самолета преброи само седем пътници. Трима от тях бяха със същите гащеризони на „Рингсет“ като нея - двама мъже и една жена. Други два­ма мъже бяха облечени с дънки и маратонки. А последни­те двама бяха с костюми и бели ризи. С нехайно изражение Кат свали едно одеяло от рафта над седалките, свлече се на седалката до прозореца и се престори на заспала, като внимаваше да държи пистолета и леко опръсканата си с кръв ръка под одеялото. - Ще минаваме ли през митническа проверка? - про­мърмори един от мъжете с костюмите. Беше седнал точно срещу Кат. Къдравата му коса падаше чак до яката на ризата му. В скута си държеше кожено куфарче. - Не - отговори по-възрастният мъж до него, американец с южняшки акцент. - Щом си стигнал дотук, значи са наясно кой си, а на местенца като тези никой не си пъха носа в чуждите работи. Завесата се спусна. Но не достатъчно, за да закрие напълно гледката към другата част на самолета, където всич­ки средни седалки бяха оборудвани с халки за белезниците на затворниците. Въведоха ги в обичайната колона, разкопчаха им белезниците, а после отново ги закопчаха, но този път за халките. Двигателите на самолета се включиха. - Молим пътниците да извадят амунициите от оръжия­та си за времето на целия полет! - чу се учтивият глас на стюардесата, която минаваше по пътеката между седалки­те. Кат извади пълнителя на по-голямата си „Берета“ и веднага притвори очи. В съзнанието ѝ лицата на Марсел Ланкарик и Сузи се сляха. Вратите на самолета изсъскаха и бавно се затвориха, отпускайки се върху херметизираните си легла. 50 Петък, 06:59 Бяха прекарали във въздуха шест часа. Кат се събуди от силната турбулентност и предупреж­дението за закопчаване на коланите. - Не знам колко от вас са идвали по тези краища на света, но трябва да знаете, че тук често се вихрят необи­чайни прашни бури. Представете си торнадо, само дето се носи хоризонтално, а не вертикално. И не е само едно - прииждат като приливни вълни! Едно след друго, повли­чайки праха така, сякаш навиват килим. Местните наричат явлението „буран“, което ще рече „силен вятър“. Приземиха се насред бял прах, носещ се над безцве­тен, унил пейзаж, простиращ се чак до хоризонта. Само ниски бараки и огради, и нито дръвче, нито храстче. Земя­та издишваше вълни горещина, обгръщаща всичко наоко­ло в мъжделива мараня. Самолетът рулира още няколко метра и накрая се заковa нa място. Стюардесата отвори вратите. Горещината нахлу като порой. На прага се появи пазач с вездесъщата униформа на „Рингсет“ и лице, покрито с червено шалче. Заклатушка се пилотската кабина и облегна своя автомат М16 на вра­тата на тоалетната. През илюминатора Кат вече бе успяла да установи, че се намират във въздушна база, изградена по абсолютно съ­щия модел като „Байфорд“. Очевидно „Рингсет“ строеше концентрационните си лагери, както „Макдоналдс“ - ресто­рантите си. Периметърът бе белязан от тройна телена огра­да с наблюдателни кули, разположени под прав ъгъл една спрямо друга. Точно пред тях се издигаше контролната ку­ла, а близо до самолета пълзеше булдозер, разриващ кафеникаво-белия прах около самолета, сякаш беше сняг. Между самолета и оградата се виждаха едноетажни пос­тройки с полегати покриви, покрити с плътни слоеве прах. Всички хора, които пъплеха из безбрежната равнина, вър­вяха с приведени глави, за да се пазят от вятъра. Не се забелязваха никакви пътеки или пътища, с изключение на онзи, който се почистваше непрекъснато от друг булдозер. В другия му край имаше дълга сграда с плосък покрив и варосани стени, мръсни прозорци и тъмни врати, подобно на крайпътен мотел. Облеченият в бяла униформена риза пилот излезе от кабината, връчи на охраната някакъв лист и се прибра обратно. Пазачът метна автомата през рамо, плъзна поглед към листа и се насочи към задната част на самолета, без да обръща внимание нито на Кат, нито на когото и да било от другите пътници. Задачата му беше да провери наличност­та на затворниците. Пътникът пред Кат се изправи, отвори багажника над главата си и извади оттам куфарче. Тя плъзна ръка под седалката и върна пълнителя в пис­толета си. Зареди и другата „Берета 21“. По средата на полета бе успяла да измие ръцете си от кръвта на Ланкарик. Изправи се бавно и се озова на пътеката. Сведе очи. В пределите на „Рингсет“ хората очевидно избягваха да навлизат в личното пространство на другите. Пътникът с мекия южняшки акцент извади от куфарчето си шалче и го уви около лицето си, покривайки носа и устата си. След това се насочи към стълбата. Кат го следваше по петите. Слънцето грееше високо в безоблачното, яркосиньо небе. Нещо попари лицето ѝ - стори ѝ се, че я ухапа насекомо. Изминаха няколко секун­ди, докато осъзнае, че изложената ѝ на стихиите кожа се намира под ударите на носещите се едри частици прах. - Внимавайте! - предупреди я пътникът пред нея. - Ня­кога това тук е било Аралско море! Обаче съветските влас­ти решили да го пресушат. И сега от него е останала само тази пустош, из която се носят сол, пясък и дребни парчен­ца изпочупени черупки, които буквално режат лицата на хората! Докато слизаха по стълбите, Кат забеляза, че долу ча­кат четири джипа, точно като онези от снимките - с по един шофьор, един въоръжен пазач и голяма задна седалка за пътниците. На вратите им бяха изрисувани задължителни­те хищни птици на „Рингсет“. Кат беше запомнила картата. Разполагаше също така и с номера: F-10689. Зави сирена. Под самолета се плъзнаха два камиона с хидравлични рампи. Пилотът се показа горе на вратата, размаха неопределено ръка, очевидно визирайки времето, и изкрещя: - Затворете проклетите врати! Веднага! По задната стълбичка слизаха десетина затворника. Вратите на самолета се треснаха зад тях. Откъм джиповете се чуха високи, едновременни коман ди, подчертани от шумно тряскане на вратите. Ревна двигател. В далечината вятърът поде праха по земята. Кафеникаво-белият режещ прах се задвижи бавно, вълнообразно, на бирайки все повече скорост, подобно на приливна вълна. Първият от джиповете се измъкна. Охраната на други­те два бързо уви оръжията си в мазни парцали. Кат никога досега не бе виждала подобно време, но от онова, което правеха хората, и от автоматизираността на действията им беше ясно, че се случва доста често. Само за секунда сгра­дата пред нея изчезна. Вятърът я заблъска, опитвайки се да я събори. Прахът под краката ѝ беше минимум сантиметър. Вмъкваше се в обувките ѝ и скърцаше. Успя да се вмъкне под крилото на самолета, притворила клепачи, стиснала здраво уста, опип­вайки пътя си като слепец. В един момент газеше през водовъртеж от прахоляк, а в следващия се озова върху настилката на пистата. Докос­на гумата на самолета и усети топлината ѝ. Светлината от лампичката под крилото показваше праха, но лъчът ѝ не отиваше наникъде, сякаш се блъскаше в бетонна стена. Огромната машина над главата ѝ се тресеше като пер­це. Крилата вече бяха покрити с дебел слой прах. А фак­тът, че пилотите продължаваха да си стоят в кабината, под­сказваше, че възнамеряват да излетят в първия удобен мо­мент. След утихването на бурята самолетът със сигурност щеше да бъде презареден. Но засега не се виждаше ника­къв камион цистерна. Пилотите сигурно ще искат да бъде направена техническа проверка на външните части на ма­шината. Освен това вътре бяха останали още затворници, които ще трябва да бъдат изведени. По най-груби изчисле­ния разполагаше с не повече от час, за да измъкне баща си - ако изобщо беше тук и ако намереше килията му, и ако успееше да го изкара незабелязано оттам. Изведнъж, без никаква подготовка, вятърът стихна. И Всичко наоколо се проясни. Зад нея се намираха джиповете. Вдясно бяха затворниците, в другия край на крилото, легнали по корем на земята. Над тях кръжеше надзирател с автомат М-16. В момента, в който Кат се насочи към него, вятърът отново задуха. Но този път тя продължи да върви. Пори вът му подхвана бейзболната ѝ шапка, вдигна я и я отнесе нанякъде. Ръката ѝ стисна дръжката на пистолета, показа­лецът ѝ легна върху спусъка. Концентрира се върху надзи­рателя. Беше на не повече от четири-пет метра от нея, но скърцането на вятъра и едрите прашинки беше толкова силно, че се налагаше да се приближи още повече. Беше чувала, че най-трудно е първото убийство - оста­налите стават от само себе си. Сега вече знаеше какво имат предвид хората, които го казват. След първите двама в ка захстанското посолство трябваше да овладее сълзите си. След убийството на Марсел Ланкарик беше повърнала, но това беше заради ръката. И ако сега се наложеше да убие и този пазач, вече не знаеше в какво ще се превърне. Не че тази мисъл щеше да я спре. Той се обърна, изненадан от появата ѝ. Пръстите ѝ се стегнаха около дръжката на пистолета. Пазачът забеляза оръжието ѝ, но подобни неща бяха нещо напълно обичай­но за база на „Рингсет“. Продължи да я гледа спокойно. Тя посочи първо към самолета, после към логото на компанията върху гащеризона си, а накрая му показа лис­тчето, на което бе написан номерът на килията. Лицето му беше увито с шалче, което откриваше само очите му. Пог­ледна зад нея към пелената на бурята, извика нещо, посо­чи нагоре, сграбчи ръката ѝ и я поведе към затворниците. Вероятно си мислеше, че идва да вземе някой от тях. През полузатворените си очи и болката от щипещите лицето ѝ частици прах тя успя да зърне единствено прос­натите на земята затворници. Надзирателят свали шалче­то от лицето си, мина зад нея и ѝ го завърза, за да улесни видимостта ѝ. Не че и така виждаше много добре. Все пак закрачи покрай налягалите затворници и накрая спря при един, за който беше убедена, че е Майкъл Лъкстън. Приклекна, за да се увери, че очите ѝ не я лъжат. Срита го. Никаква реакция. Приближи се до главата му. Да, вече няма­ше никакво съмнение. Той беше. Смъкна шалчето от устата си и прошепна, но така, че той все пак да я чуе: - Майк! Лъкстън не помръдна. Тъкмо се канеше да се надвеси над ухото му, когато той се хвърли отгоре ѝ. Пръстите му се увиха около китката ѝ, полагайки максимални усилия да измъкне пистолета от ръката ѝ. Пясъкът бе изсушил гърлото ѝ до такава степен, че поч­ти я бе лишил от глас. Кат се дръпна рязко назад, но тези ръце, обучени да подхвърлят човешки тела от трапец към трапец, бяха много по-силни от нейните. Без да я изпуска, той се изправи на колене и се приготви да стане. Надзирателят приближаваше към тях. А пистолетът ве­че се изплъзваше от ръката ѝ. Знаеше, че ако Лъкстън ус­пее да ѝ го измъкне, пазачът ще стреля. А Лъкстън ще зас­треля Кат, освен ако в последния момент не я познае, кое­то беше малко вероятно сред тази прашна пелена. Реши да прибегне до помощта на резервния пистолет в страничния джоб на панталона си. Плъзна лявата си ръка надолу, измъкна го и свали предпазителя. И стреля във въз­духа. Лъкстън продължи да я стиска все така силно, но то­зи път очите му срещнаха нейните над шалчето. - Аз съм, Кат! - изкрещя тя. И точно в този момент прашната пелена отново се свле­че на земята. Видимостта се върна. По лицето на надзирателя се изписа объркване. Зачуди Се какво да прави. Кат държеше единия си пистолет с ду­лото нагоре, а сега, след като Лъкстън отпусна ръката ѝ, овладя и другия. Изпъна гръб, прибра резервния пистолет, насочи по-големия към Лъкстън и извика: - Държа го на мушка! Всичко е наред! И се усмихна. Пазачът я изгледа неразбиращо с кръвя­салите си очи. Тя се усмихна още по-широко, но в този Момент видя, че точно зад него приижда нова вълна прах. Този път ударът върху тялото ѝ беше толкова силен, че тя изкрещя. Изпусна пистолета си. Олюля се и едва успя да се задържи на крака. Лъкстън се хвърли напред и нанесе мощен удар в лицето на пазача с окованите си в белезници ръце. Той се строполи на земята. Лъкстън грабна падналата от ръцете на Кат „Берета“ и се приготви да стреля. - Неее! - изпищя Кат. - Тогава поне го завържи! - изръмжа Майк, насочил дулото в челото на пазача. Кат развърза шалчето, което той ѝ беше дал, изви ръ­цете му зад гърба и ги завърза. Лъкстън провери здравина­та на възела. После се просна по корем на земята, изпъна нагоре ръце и ги раздалечи толкова, колкото можа. - Стреляй! Бурята погълна звука от изстрела. Макар и на санти­метри един от друг, двамата почти не се виждаха. Стори ѝ се, че той ѝ извика нещо. После усети ръката му върху своята, а пръстите му - около пистолета. Приведе се над ухото ѝ и изкрещя: - Дръж се за мен! Тръгваме! Тръгнаха с приведени глави. Вятърът духаше право сре­щу тях. Дори наоколо да имаше други хора, Кат не ги виж­даше. - Разполагаме най-много с половин час! - изкрещя Лък­стън. - Преди излитането на самолета ли? - извика му в от­говор тя. Забеляза го как поклаща глава. - Не! Преди да ни убият! Никой не може да избяга от това място! - Но нали си идвал и преди? Той ускори крачка и свали ръката си към китката ѝ. От­говори: - Тогава ни отне шест месеца планиране! Не можеш просто да кацнеш в подобно място и да си тръгнеш! Искаш ли да видиш баща си? Вятърът отново се опита да я събори. Майкъл почти успяваше да се задържи на крака. Удържа и нея. Докато размахваше ръце насред вихрещия се наоколо прах, тя усе­ти куршум, профучал на сантиметри от главата ѝ. Нещо зад нея се движеше по ясно определена траектория - за разлика от всичко останало във въздуха. Стреля два пъти. Забеляза искрите. Долови ехото от нечий болезнен вик, погълнато почти автоматично от вя­търа. Лъкстън пусна ръката ѝ и се върна назад. Пазачът бе паднал на колене и се люлееше. Повдигна треперещата си ръка към гърлото, опитвайки се да спре шуртящата кръв. Лъкстън взе автомата му и го простреля в главата. Кат го изгледа смръщено, - Май това ти достави удоволствие, а? - Дошла си в лагер на смъртта и очакваш да няма смърт ли? - измърмори Лъкстън, докато претърсваше джобове­те на охраната и измъкваше документите му. После я придърпа към себе си и заобяснява в ухото ѝ: - Бурята идва на приливи от по три-четири пристъпа. Досега имаше две затишия. С повече късмет ще разпола­гаме с още две. Обаче още при следващото колегата на този тук като нищо може да включи алармата! Кат кимна и извика: - Знаеш ли точно къде е баща ми? Лъкстън ѝ посочи пътя напред и точно в този момент вятърът утихна. Парчетата прах и пясък се свлякоха на зе­мята и Кат се оказа очи в очи с Майкъл. Погледът му си беше все така твърд и непреклонен - същият човек, който само преди четири дена я бе извел от Клапам и я бе пре­дупредил да не се намесва във всичко това. И неговото лице подсказваше, че е прекосил прекалено бързо прекалено много мостове. Само преди няколко минути се намираше сред затвор­ниците, нарочени за екзекуция. А сега единственото, което искаще да стори, бе да заведе Кат да види баща си, преди и дамата да бъдат убити. 51 Петък, 07:33 Набъбващият прашен облак потъмняваше все повече и повече и Кат имаше чувотвото, че я обгръща лавата на изригващ вулкан. - Това вероятно е последният цикъл - обяви Лъкстън - Значи ще продължи по-дълго. Десетина минути. Когато всичко свърши, ще бъдем лесни мишени. После дръпна ръката ѝ и изрече: - Ето там! Или поне там беше последния път. Ръката му бе застинала върху врата с белеща се черна боя. Кат виждаше на не повече от няколко сантиметра пред себе си. Отиде до края на сградата и започна да брои: F- 10687, F-10688, а накрая, със същите бели цифри, точно както на записа, и F-10689. Опипа повърхността, търсейки бравата. Лъкстън докосна рамото ѝ и поклати глава. По­мисли си, че ѝ казва, че вратата не е заключена. Но не мо­жеше да бъде сигурна - нито чуваше нещо, нито можеше да чете по устните му. Бутна вратата. Не помръдна. Лъкстън натисна с рамо. Само горната част подцаде, при това едва сантиметър. Долната си оставаше все така заклинена. Лъкстън насочи пистолета напред с намерение да стреля. Тя вдигна ръка, за да го спре, и заудря силно по врата­та. Нещо в долната част проскърца. Тя натисна по-силно и ѝ се стори, че дочу глас. Заблъска с все сили. Лъкстън добави тежестта си към нейната и накрая успяха да отворят. Макар и само толкова, колкото да се промъкнат вътре. Не­що блокираше вратата отзад, но беше прекалено тъмно, за да различи какво е. Пристъпи в килията. Вътре цареше мрак и тишина. Вратата се оказа приклещена от прахоляка, който бе всмукан навътре. В гърдите ѝ се надигна странно усещане, някакво жу­жене на сетивата, което нямаше нищо общо нито с времето, нито с това, че се намираше в концентрационен лагер. Вратата поддаде още мъничко и Лъкстън се промъкна зад нея. Включи фенерчето си и освети стените. Бяха из­пъстрени с изрезки от вестници и снимки. Килията се оказа доста по-голяма, отколкото си беше представяла, най-малко 4 на 6 метра. Таванът беше висок, в единия край се виждаше баня, на тавана - луминесцент­ на лампа, климатик, бюро с настолна лампа, двойно легло с изпънат бял чаршаф и нощна масичка, върху която бяха струпани книги. Банята беше снабдена само с най-основните неща, но иначе беше чиста. Обстановката приличаше не толкова на затворническа килия, колкото на мотелска стая от ада. На стената зад бюрото бяха подредени прецизно мно­жество снимки - фотографска хроника на издигането на Тиина Грачова до върховете на руската олигархия. През седмицата, когато е бил заченат Макс, тя е била преводач­ка към КГБ, рамо до рамо с бащата на Кат, на Червения площад. След нея идваше още една снимка, където двамата бя­ха съвсем сами, на лов за патици в Смоленск. После Тиина в униформа на висш офицер от КГБ. После - с модерен делови костюм на бизнес дама. Тии­на, излизаща от огромна лимузина. Тиина - при дипломи­рането на дъщеря си. На церемония по откриване на неф­тена рафинерия, заедно с Юлия. Пак с нея - на банкет в огромна зала. Единствено с Юлия. Нито следа от Макс или Лара. Кат претърси всичко: чекмеджетата на бюрото, хартий­ките по пода, страниците на книгите. После под леглото. Установи, че лампите не светят. Пъхна ръка под дюшека, измъкна чаршафите, измъкна и чекмеджето от нощната масичка. Измъкна калъфката на възглавницата и я тръсна. Пъхна ръка в абажура на нощната лампа. Лъкстън докосна ръката ѝ, приканвайки я да тръгват, Но тя отказа. И втората възглавница остана без калъфка. Тук обаче пръстите ѝ докопаха някакво твърдо парченце Измъкна го. - Кат! - извика нетърпеливо Лъкстън. - Той не е тук! Бил е, но са го преместили! Очите ѝ вече се бяха приспособили достатъчно към мра­ка, за да различи до болка познатата ѝ снимка - смачкана местена от едно скришно място на друго, с откъснато крайче, но иначе всички бяха там: отзад татко, до него Сузи, ма­ма, хванала ръката на Кат, и зад тях баба Полински. Съща­та снимка, която Сузи носеше в огромния, грозен пръстен. - Да, наистина е бил тук - прошепна тя. Лъкстън вече я дърпаше към вратата. Около тях пра­хът продължаваше да се вихри. Единичен изстрел, разкъсващ воя на бурята. Лъкстън насочи пистолета си напред, но в този момент прозвуча втори изстрел. Отново не улучи. А после пред нея изникна и нападателят ѝ. Беше по-близо, отколкото очакваше. Прицели се в краката му. Той се строполи на земята. Още два изстрела, но не от нея. Лъкстън насочи пистолета си към главата на пазача. Лицето на Кат беше на сантиметри от неговото. Човекът беше дребен и набит, не по-висок от нея самата. Очите му гледаха умолително, главата му се тресеше на всички стра­ни. Не му пукаше за гордостта - пукаше му за живота. Кат му показа смачканата семейна снимка и посочи с пръст фигурата на баща си. - Къде? - изрева Лъкстън, но после се окопити и пре­мина на руски: - Где он? Сграбчи пазача за яката на ризата, изправи го и чове­кът посочи напред през облака прах. - Хайде! - подкани я Лъкстън. Вече бяха добре запознати с цикличността на бурята. Разполагаха с още няколко минути. С всеки изминал миг ставаше все по-тъмно, а прахът - все по-режещ. Озоваха се пред варосани бетонни килии без прозорци и врати, само с железни решетки, през които Кат зърна мъж. Беше почти гол. Краката му бяха оковани, а закопча­ете му с белезници ръце бяха вдигнати и завързани за халка високо в тавана. Благодарение на лъча от фенерчето на Лъкстън забе­ляза локвичка урина под краката му. А когато освети сте­ната зад него, зърна още един мъж. Но от смрадта, която стигаше до носа ѝ, заключи, че е отдавна мъртъв, а онова, което ѝ се бе сторило като петно на гърба му, се оказа дуп­ка, разяждана от червеи. В сенките се стрелна плъх и се спусна между решетки­те към съседната килия. Кат сложи ръка на устата си, за да не повърне - плъхът очевидно се хранеше с човешката плът на трупа, оставен нарочно да прави компания на баща ѝ. - Ключовете! - изрева Лъкстън на пазача, когото все още държеше на мушка. Човекът бръкна в джобовете си. Лъкстън ги грабна, отвори решетката и пропусна Кат. Майкъл Лъкстън прихвана Джон Полински за краката, за да го задържи, а Кат развърза въжето, което държеше ръцете му нагоре. Очите на баща ѝ бяха здраво стиснати. Опита се да сграбчи въжето, за да се задържи. Болката в раменните му стави беше толкова голяма, че не бе в със­тояние да ги отпусне надолу. Бавно, много бавно тънките като клечки ръце се спус­наха. И клепачите се опитаха да пробият насъбралата се и засъхнала слуз. Пред нея стоеше баща ѝ. Лицето му бе бледо, набръчкано, изнурено. Кожата на тялото му буквално висеше върху костите му. - Аз съм, Кат - успя да прошепне тя. По начина, по който очите му се раздвижиха и я огледаха, тя разбра, че я е познал. Но нямаше нито изненада, нито радост. Въпреки че я виждаше, мозъкът му сякаш от­казваше да се справи с чувството на щастие. Очите му се стрелнаха към нейните и най-неочаквано се загледаха някьде встрани. Разтрепери се. Приседна на голата земя. Тре­пещата му ръка се вдигна към лицето му. После я насочи към дъщеря си. Кат се свлече на земята, за да го улесни. Сърцето ѝ бушуваше в ушите ѝ, докато докосваше пръстите му. Нежно хвана ръката му, страху­вайки се да не разкъса наново грозните рани. И когато пог­ледите им отново се срещнаха, този път той вече си позво­ли да се зарадва, че я вижда. Обгърна нежно костеливите му рамене. Майкъл Лъкс­тън се присъедини към прегръдката. Отвън беше единствено пазачът, легнал по корем на земята, със завързани на гърба ръце. Видимостта беше все още много слаба. Дори и да имаше някой наблизо, нито той можеше да ги види, нито те – него. Изнесоха Джон Полински навън, а после го свалиха бав­но до проснатия на земята пазач. Лъкстън отново опря дулото на пистолета в главата му и подкани Кат: - Съблечи го! Двамата съблякоха пазача, а после Майкъл се обърна към баща ѝ и попита: - Можеш ли да облечеш тези дрехи? Полински кимна. Лъкстън отново завърза ръцете на па­зача зад гърба му. После двамата с Кат помогнаха на баща ѝ да навлече униформата му. Беше му малко широчка, но вършеше работа. - Ще те носим! - изрева Лъкстън. Двамата с Кат направиха столче с ръцете си и понесо­ха баща ѝ към самолета. Тя имаше чувството, че дробове­те ѝ ще се пръснат всеки момент. Всяка следваща крачка през прашния ад беше чудовищно изпитание за нея. Внезапно Лъкстън се закова на място. Видимостта бе­ше толкова слаба, че ако бяха направили още няколко крач­ки напред, щяха да се блъснат в търбуха на самолета. Из­правиха Джон Полински на крака и Лъкстън извика: - Бързо горе! Точно в този момент прахът започна да се уталожва. Небето отгоре просветна. Прежурящото слънце се върна. Този път Кат бе принудена да нагоди очите си към яркостта. В далечината се виждаха наблюдателните кули. Коли- хе наоколо се раздвижиха. Хората наизскачаха изпод зас­лоните. Камионът цистерна се насочи към самолета. Пилотът в кабината стана, обърна се с гръб към прозореца и излезе. Джон Полински се приведе, подпря ръце на коленете си и се закашля. Едва сега Кат започна да си дава сметка колко болен беше баща ѝ. Даваше си сметка също така, че всеки миг могат да ги открият. Както и двамата пазачи - единия убит, а другия завързан и гол. Вратата на самолета просъска и бавно се отвори. Майкъл и Кат само се спогледаха. Не беше необходи­мо да говорят. Всеки знаеше какво да направи. Знаеха, че този път първа трябва да бъде тя, защото е жена, а често пъти нещата се уреждаха благодарение точно на този факт. От камиона цистерна се издигна маркуч и се насочи към резервоара под крилете. Товарната рампа се спусна. Задната врата се отвори и от нея надникна глава, за да про­вери какво става с времето. Лъкстън приклекна до баща ѝ и провери пулса му. Кат хукна нагоре по главните стълби, сякаш самоле­тът беше неин. В кабината бяха влезли две чистачки и чис­теха пода. Тя вдиша дълбоко въздуха от място, напълно защитено от прашните бури. Пилотът се беше облегнал на вратата на тоалетната с чаша кафе в ръка. Беше среден на ръст, с изваяни от фитнес рамене, едва забелязващо се коремче, и силни ръце. Но устата му беше прекалено голяма за лицето му, за да бъде определен като красив, а освен това му липсваше и усмивка. Вдигна очи към Кат и продължи да я съзерцава студено. - Ти ли си онзи, дето ни докара насам? - подхвърли весело тя. Погледът му се плъзна от лицето ѝ към посипаното с прах лого на „Рингсет“, а после обратно към лицето ѝ. Кимна - А какво ще стане, ако машината ти попадне насред този ад, на който току-що станахме свидетели? - попита невинно Кат, посочвайки с палец назад към вратата. - Просто в такива случаи не летим - отговори нацуле- но той. - Хей, ти откъде си? - продължи Кат и направи стъпка напред към кабината. Той остави чашата си на близкия рафт, огледа едно пе­тънце на ризата си и бавно отговори: - Израснах в една ферма в Канзас. А сега прелитам над прашни бури. Кат се разсмя на шегата му. Май удължи смеха малко повечко, отколкото се полагаше. - Хей, ама това е много смешно! Никога не бях чувала подобно нещо! - Нещо напълно обичайно за тези части на света. Осо­бено през лятото. Обърква ми графика на полетите, мамицата му! - Ами самолетът? Целият му задник е прашен! Тук вече пилотът не издържа и се усмихна. - А, самолетът си е добре, ти не го мисли! - Потупа с обич стената до себе си. - Иначе графикът за полетите от­ново се провали. Ще трябва да чакаме друга дупка. - Че защо? Трафикът горе не ми се вижда особено на­товарен през последните дни! Той пак се ухили. - Да де, обаче там горе минават всички въздушни ко­ридори от Азия за Европа и обратно! На това място Кат прецени, че е най-добре да замълчи за миг и да се направи, че обмисля чутото. Сведе леко очи и отбеляза: - Знам, че нямаме право да издаваме самоличността си, но какво ще кажеш аз да те наричам Джон, а ти мен - Джейн? - Ако искаш, можеш да ме наричаш Дан. От „Дания“. От там са дошли баба ми и дядо ми. Когато бях дете, всички ме наричаха така. А ти откъде си, Джейн? - От Ланкастър, Охайо - отговори Кат. Радиостанцията от пилотската кабина изпука. Дан си погледна часовника и промърмори: - Извинявай, само секунда. Това може да се окаже на­шата така чакана дупка! Тръгна напред, но после веднага се обърна, сякаш се страхуваше, че тя ще си тръгне. От горната площадка на стълбицата Кат направи диск­ретно знак на Майкъл да изчака още минутка. Крилото, под което се намираше камионът цистерна, виб­рираше от налягането на горивото. Из лагера сновяха джи­пове. Беше невъзможно да се определи накъде отиваха и с каква цел. Чистачките продължаваха да работят в самоле­та. Кат отново надникна през завесата - отзад се бяха качи­ли двама надзиратели и отвеждаха затворниците. Обърна се към пилотската кабина. Дан беше със слу­шалки на главата, говореше нещо в микрофона си и натис­каше някакви бутони. Затворниците и техните надзирате­ли вече напуснаха основния салон. Кат направи знак на Майкъл и той качи баща ѝ на борда. В очите на възрастния мъж се четеше огромна болка, но и не по-малко изумле­ние. Тя само им посочи завесата и те се изгубиха зад нея. Кат почука на отворената врата на пилотската кабина. Дан я покани да влезе, като посочи седалката за втория пилот. - Разбрано - тъкмо казваше в радиостанцията си, а пос­ле щракна няколко ключа на панела над главата си. - Ще стане! - извърна се щастливо към Кат. - Всеки момент очакваме кацането на един самолет, а веднага след това, ако успеят да ме заредят навреме, разполагаме с превъз­ходна дупка! - Колко още ще трябва да чакаме? - попита небрежно тя. - Не особено много - плъзна поглед по картата на екрана пред себе си. Харесваше му да бъде с нея. - Ще ми се да попитам какво правиш тук, но предполагам, че за подо­бен въпрос и двамата можем да бъдем уволнени. - Това е сигурно - кимна тя. - Просто придружавам двама болни на борда. Може и да не приличам на такава но аз съм медицинска сестра - поясни тя и невинно докос­на ръкава му. - На място като това е истинско удоволствие да разго­варяш със сънародник! Тя се усмихна: - Още ли имаш онази ферма? - Де да беше така! - отговори, без да откъсва очи от картата, върху която се бяха появили числа, обозначава­щи тегла и разстояния. - Банката ни я отне точно година преди да поема щафетата от родителите ми. Това буквално ги съсипа. Затова после се записах във военновъздуш­ните сили, научих се да управлявам самолет и накрая се оказах тук, защото плащат двойно повече, отколкото всички останали международни компании. Освен това непрекъс­нато ни се втълпява, че работим в името на доброто и си­гурността на нацията. Надявам се да успея да събера достатъчно пари, за да си откупя обратно фермата, преди мо­ите хора да са се преселили на онзи свят. Обърна се към Кат: - Е, вече знаеш всичко важно за мен. При теб как са нещата? - Детството ми беше добро, като твоето. После баша ми почина и аз излязох от правия път. Нали се сещаш, по­падаш сред лоша компания и други подобни. Сигурно дъ­щерите обичат бащите си повече, отколкото си въобразя­ват, не знам... После се взех в ръце, отидох да уча за меди­цинска сестра. И ето ме сега тук. Както каза и ти, защита­вам нацията. Загледа се през стъклото на кабината към затворни­ческата колона, която се отдалечаваше нанякъде. Бяха девет човека. Трябваше да освободи всички тук! Не сега, естествено. Но много скоро. На всяка цена щеше да се върне и да ги освободи! Мълчанието ѝ бе продължило достатъчно дълго, но кар­аната на затворниците не беше подходяща тема за разго­вор между възпитани хора. Дан отвори уста, но се усети и я затвори. Вместо него заговори Кат: - Е, имаш ли си семейство? Или си самотник като мен? - Ето го! - извика внезапно той и посочи през предното стъкло към пистата. Колесникът на другия самолет гькмо докосваше земята. - Някога имах жена - допълни в отговор на въпроса ѝ. - Но очевидно все си падам по жени, които не си падат по мъжете, когато се приземят. А ти? - И мен не ме бива много с мъжете - нито горе, нито долу. Сега работя с един тип, с когото не бих имала нищо против да се установя, но като че ли засега изобщо не ме е забелязал. Такива ми ти работи... Пред самолета изникна някакъв човек, който направи на пилота знак с вдигнат палец. - Дават ни разрешение за излитане! - извика пилотът. - Къде, по дяволите, е... Да бе, вярно, имената ни са строго секретни, обаче сега ми трябва вторият пилот! Кат извади бавно „Беретата“ и я остави небрежно в ску­та си. Той видя пистолета едва тогава, когато вдигна очи КЪМ панела над главата си. По лицето му се изписа изумление. Опита се да каже нещо, но се отказа, когато видя, че Кат зарежда оръжието. 52 Петък, 07:59 - Няма да излезеш жива оттук - изрече спо­койно той, сякаш съобщаваше за лека турбулентност. Ала усмивката му изгасна и очите придобиха стоманения блясък на мъж, вбесен, че е до­пуснал да бъде измамен по този начин. Отпусна ръце върху коленете си и изпъна гръб. - Виж какво, за да стигна дотук, убих човек! - просъс ка Кат. - Няма да ми мигне окото да убия още един, за да се махна! - Не става въпрос за убийство - отбеляза Дан и извър­на леко глава към страничния прозорец. Бурята беше отминала. Над прахоляка се носеше лек бриз, който разлюляваше степта като морска повърхност Жълтите очертания на хоризонта, обагрен от залязващото слънце, смекчаваше остротата на пейзажа. - Изкарай ни оттук и ще получиш достатъчно пари, за да си откупиш фермата! А и както ти сам каза, в крайна сметка всичко се свежда до това, нали? - „Рингсет“ със сигурност не е компания, за която си струва да умреш, но не желая да нося отговорност за смърт­та на невинни хора! - отсече Дан. - Ти вече я носиш! - контрира го Кат. - Убий ме, щом толкова държиш, но сега ще прочистя самолета! Очите му се впиха в нейните. Не му пукаше за ничии чувства, включително и за неговите. - Всички да напуснат, за да проведем вътрешна про­верка на машината! - обяви той в микрофона. И включи поредния монитор. Върху него се материализираха мно­жество екрани, показващи салона от различни ъгли. Джон Полински беше заел едно място до прозореца на първа класа. Главата му се люлееше, очите му бяха полупритворени. Майкъл Лъкстън оглеждаше раните му и ги превързваше, използвайки материали от близката аптечка. Зат­ворниците бяха напуснали самолета, но чистачите и тех­ниците все още продължаваха работата си. Когато чуха съобщението на капитана, те послушно се заизнизваха през задната врата. Кат тъкмо се канеше да инструктира Дан да потегля без втория пилот, когато в слушалките му се чу нечий глас. Капитанът промърмори: - Това е контролната кула. Търсят те. Кат се свлече на пода зад седалката му и насочи дулото на пистолета към главата му. - Вдигай машината! Повърхността на пистата изглеждаше размазана под слоя на маранята, играеща над нея. Сред облаци прах към тях се носеха два джипа с проблясващи жълти лампи. Ид­ваха откъм контролната кула. Дан свали слушалките и се зае с обичайната си задача - да управлява самолет. - Първи двигател включен - изрече под носа си. - Вто­ри двигател включен. Лъкстън затвори предната врата на салона, дръпна лоста нагоре и се насочи към задната врата. - Горивните клапи включени. Изходното налягане на газта - в норма. Пръстите на Дан играеха по панелите около него. Джи­повете пред тях се разделиха. Единият се насочи към да­лечния край на пистата, намиращ се на километър и поло­вина от тях, а другият приближи самолета. - Задната врата все още е отворена - отбеляза Дан и посочи една незагасваща червена лампичка. - Тръгвай! - извика Кат. - Излитай с отворена врата! - Не можем да херметизираме салона! - Но можем да летим, нали? Излитай! Дан натисна лоста вдясно от себе си. Празният само­лет се разтресе. Извъртя леко щурвала и машината се обър­на по посока на слънцето. Долу се появи трети джип и се втурна към края на пистата, за да предотврати откъсване­то на самолета от земята. По лицето на Кат се стичаха ручейчета пот. В единия от мониторите долови внезапно движение. Фюзелажът се разтресе и изображението примигна, така че в първия мо­мент не успя да схване какво точно става. Самолетът вече набираше скорост. Шестдесет възела... Седемдесет и два възела... Осемдесет и един възела... Облак прах удари страничното стъкло подобно на дъждовна пелена. Покрай тях летяха размазани изображения на стари возила и ниски сгради. Земната повърхност се завихри и джиповете избледняха. Подобно на мираж, писта­та се трансформира от катраненочерна в жълта, а после в сребристосива. Небето се изцъкли като след грозна буря А после отново нещо странно в монитора. Към Лъкстън вървеше мъж. Иначе познат. Лъкстън държеше здраво масивната ръчка на вече поч­ти притворената задна врата. От все по-бързо увеличава­щата се скорост очертанията ѝ се размиваха. Очевидно все още не бе забелязал другия човек, който вече се намираше на двадесетина крачки от него и тъкмо вадеше пистолет. Мъжът, който се канеше да убие Майк Лъкстън, беше Саймън Таплър! Нищо чудно, че я засякоха в къщата му! Нищо чудно, че Юлия я откри до концертната зала! Сигурно този човек е бил наясно с всяка нейна крачка! Таплър произведе изстрел, но точно в този момент ма­шината се разтресе и той не уцели. Опита се да запази рав­новесие, хванат за близката седалка. Въпреки че Майк бе­ше толкова близо до него, нестабилността на самолета го превръщаше в трудна мишена. Дан извърна поглед към монитора. Оръжието на Кат продължаваше да стои насочено към тила му. Таплър произведе втори изстрел. И пак пропусна. Са­молетът изви и го запрати към отворената врата. Въздушната тяга засмука една възглавница и едно одеяло. - Ако се вдигна, той ще умре! - опита се да надвика Дан шума от двигателите. - Ако остана тук, ти ше умреш! Пред носа на самолета се стрелна птица. Сто и дваде­сет възела... Сто двадесет и пет... Сто двадесет и девет... - Двадесет секунди! - извика Дан. - Вдигай! - изкрещя Кат. Таплър се хвана за облегалката на поредната седалка. На монитора изглеждаше само на сантиметри от Лъкстън. Стреля за трети път. Но този път Майкъл се хвърли нап­ред и изби пистолета от ръката му. После го срита в носа. - Продължавай! - извика Кат на пилота. Погледът ѝ сяовеше между монитора и носа на машината. - Готово! - промърмори Дан. Точно в другия край на маранята изплуваха два джипа, блокирали пистата. Единият от тях бе обърнат към само­лета. Последните лъчи на слънцето разкриха картечница­та, монтирана в багажника му. - Няма връщане назад! - промърмори Дан, дръпна ряз­ко лоста и почти вирна носа на самолета. Машината се разтресе от острия ъгъл на излитане. Кри­лете се напрегнаха, за да поемат допълнителното притег­ляне на гравитацията. Под тях се понесоха трасиращи кур­шуми, образуващи пътека през носещия се наоколо прах. Таплър се изправи непохватно на крака. Лъкстън се опитваше да преодолее притеглянето на въздушната тяга при вратата. Самолетът се наклони на една страна. Кат зас­тина на място и усети как потта ѝ изсъхва. Едното крило се приведе рязко и земята се втурна към тях. Целият фюзелаж се наклони, докато Дан правеше остър, нисък ляв завой, за да избегне трасиращите куршуми. Таплър сграбчи краката на Лъкстън и го избута навън. Алтернативите бяха две - или Лъкстън щеше да изгуби силата на ръцете си, или краката му щяха да бъдат премазани от вратата като в менгеме. Вратата се тресеше, пок­лащайки се напред-назад, заплашвайки или да се затръшне сама, или да се измъкне от пантите си. - Поддържай височината! - изкрещя Кат на Дан. А после хукна към задната част на самолета. Поредното разтърсване я хвърли към близката седалка. Над крилото прехвърча дъга от куршуми. Тягата продължаваше да изсмуква Лъкстън. Вратата се клатеше все по-ожесточено на пантите си. Таплър полагаше неимоверни усилия да от късне пръстите на Лъкстън от ръба. Ако сега стреляще шансовете да уцели който и да било от тях бяха равни д ако вратата не се затвореше след броени секунди, нямаха никакви шансове да се измъкнат оттук. Саймън Таплър я изгледа с безразличие, сякаш отдав­на я бе очаквал и въобще не му пукаше, че тя е тук. Кат се втурна към него. Той бе принуден да раздвои вниманието си между Майкъл и Кат. Премести тежестта на тялото си. Но твърде късно. Кат стреля. Първо в гърдите му, а после в бедрото. Той се свлече на пода и тя се хвърли отгоре му. Закоравелите от работата на трапеца ръце на Майк го издигнаха обратно нагоре и с рязко движение изрита Таплър директно през вратата. Саймън Таплър се гмурна сред пороя от трасиращи кур­шуми, които вече не достигаха самолета. Кат задържа краката на Майк, докато той избута вра­тата и я заключи с лоста. В самолета се възцари тишина. Най-сетне машината се заизкачва плавно нагоре. 53 Петък, 10:03 Слънцето играеше по лицето ѝ. Пред тях се простираше безкрайно светлосиньо небе. Дан извърна леко поглед и обяви: - Под нас е Каспийско море. Добрата новина в случая е, че планът за полета е вече попълнен и самолетът просто ни носи обратно до Байфорд. Другата добра новина е, че никой не ни преследва. От контрола на въздушния трафик ни говорят така, сякаш нищо не се е случило. - Което означава, че от „Рингсет“ не са съобщили на никой друг извън остров Воз, така ли? - попита Кат. - Говоря само за въздушния контрол - отбеляза Дан. - И за какво им е да съобщават? И без това ще постигнат онова, което искат! Ако се приземим в Байфорд, сме мъртви! Ако пък отидем някъде другаде, ще те арестуват за отвличане на самолет! Поради което не виждат никакъв смисъл да ни преследват. - А ти къде оставаш в това уравнение? По издълженото лице на Дан проблеснаха слънчеви лъ­чи. Изглеждаше здрав и в отлична форма. Едва наболата брада само подчертаваше силните черти на лицето му и решителността в очите му. - Банката, която ми отне фермата, е собственост на Ей Си Ар, а „Рингсет“ е филиал на Ей Си Ар. След като ти ограбят целия живот, какво по-лошо може да ти се случи?! - О, не се тревожи, виждала съм и по-лошо! Например в онзи концентрационен лагер на остров Воз! Значи си с нас, така ли? - Ти обеща да ми откупиш фермата. Да, понякога жи­вотът се свежда до нещо толкова просто като една ферма. Ако не желаеш да изпълниш обещанието си, тогава и аз имам правото да преценя в чия полза са интересите ми! - Щракна някакъв превключвател на панела над главата си и насочи поглед към дисплея пред себе си. - По моя прецен­ка това ще стане след около... пет часа и десет минути, когато стигнем до британското въздушно пространство. Появи се Майкъл. Двамата си поговориха тихо на прага на кабината, хвърляйки очи към пилота. Кат му вярваше, но все пак не желаеше да рискува. Което означаваше, че два­мата с Майк трябваше да се редуват, за да го наблюдават. - Как е той? - обърна се тя тихо към Майк, имайки предвид баща си. - Както и може да се очаква. Тя сведе поглед към ръката му. Беше увита с парцал, ио не преставаше да кърви. - Наблюдавай Дан! - инструктира го тя и тръгна за аптечката. Когато се върна, почисти раната му, сложи ѝ ан­тисептичен крем и я превърза. Той докосна леко лакътя ѝ и прошепна: - Досега нямах възможност да ти го кажа, но ти благо даря! - И аз на теб! - кимна тя. Пауза. - Таплър? Майк само поклати глава, но нищо не каза. - Това означава ли, че и Кранли? - Не мога да си го представя. - Кранли беше с Таплър в къщата му. Само двамата. Включих всяка проклета електронна джаджа за защита, ко­ято познавам, и пак ме засякоха! Майк погали лицето ѝ и плъзна пръсти по нейните. Дви­жението му я изненада. Но беше искрено. И тя се нуждае­ше от него. Затова не го спря. - Нека оставим проблема с Таплър за по-късно - рече той. - Аз ще стоя при Дан. А ти върви да видиш баща си. Джон Полински дишаше равномерно. Очите му ту се затваряха, ту се отваряха, сякаш искаше да се събуди, но не можеше. Остави го да поспи. Запъти се към кухнята и реши да приготви нещо за ядене. Когато видя, че се размърдва, тя отнесе два подноса първо към пилотската ка­бина, а после още един - на баща си. Потупа го леко по рамото и прошепна: - Татко, гладен ли си? - Той отвори бавно очи, примигна и обгърна обстановката, за да разбере къде е. - Ако се вярва на менюто, разполагаш с крем супа от стриди. След нея идва пиле в зеленчуков бульон, а после и хрупкав бе­кон. За десерт предлагаме ябълково брюле, плодове и шоколадчета! - Последното изрече през смях, имитирайки то­на на стюардесите. Очите ѝ се овлажниха. Не беше сигурна, че е в състоя­ние да сдържа сълзите си. Пък и не беше сигурна, че го иска. Пое белязаната му от незараснали рани ръка - крех­ка, но и достатъчно силна, за да стисне нейната. Постепенно реалността се завърна в света на Джон По­лински. Той се изправи в седалката си, огледа се и потреп­на панически. - Онзи мъж... Искам да кажа, кой още... Сузи? Тя тук ли е? - Тя закъсня за самолета. - Значи ти знаеш? - примигна баща ѝ. - Сузи ли те прати? Тя ми каза, че някой ще дойде... Тя преглътна, приведе се към него и ласкаво го подка­ни: - Хайде, първо хапни! За да си върнеш силите! Джон Полински безмълвно прие грижите на дъщеря си. Позволи ѝ да му постави подноса, да разгъне салфет­ката и да му налее минерална вода. Той докосна бузата ѝ и отрони: - Преместиха ме преди една седмица в онази килия. Точно тогава навън бе застрелян един мъж. Сложиха тру­па му при мен, а на мен ми увесиха ръцете на онази халка. Дотогава разполагах с по-голяма стая. Дори бях свикнал с нея. Имах си легло, бюро... - Да, видях ги - прекъсна го тя, макар че се питаше дали не е по-добре да го остави да говори. Той замълча за момент, изпълнен с кратка нерешител­ност. Накрая допълни: - Не е така, както изглежда. - Няма проблеми. - Не! - контрира я той и постави ръка върху нейната. - Държа да разбереш! Онези снимки на стената... - Да, знам. Всичко разбирам. Обаче открих и това! - И му показа семейната снимка от Ланкастър. - Те бяха гаранти за моя живот - прошепна той. Косте­ливите му пръсти докоснаха ъгълчето на снимката, а очи­те му се присвиха, за да види образите. - Баба ти жива ли е още? - Да, жива е. - Все същата мърморана? - Разбира се. - На всяка цена трябва да отидем да я видим, Кат! Ти, аз, Сузи, мама - всички ще отидем при нея за Деня на благодарността! - Присви изпитателно очи и изгледа Кат Мама си е отишла, нали? В гърдите на Кат се надигна безмълвен вик. Значи той не знае! Нищо не знае! Ще трябва да започне да му разказ­ва всичко от самото начало! - Сузи, мама... - започна, но млъкна. Кръвясалите му очи се обърнаха сякаш навътре и той се извърна към шпоминатора. След няколко секунди я пог­ледна отново и рече: - Кат, кажи ми! Всичко! От самото начало! Докато говореше, Кат имаше чувството, че се разкъс­ва отвътре. Когато му разказа как бяха открили майка ѝ, а после как бе разбрала, че са я убили, Джон Полински само поклати разбиращо глава, но не я прекъсна. После му разказа и за казахстанското посолство, за Су­зи, за имейла, за блатата, за Макс Грачов, Тиина и „Рингсет“. Когато спомена името на Бил Кейдж, в погледа му проблесна одобрение. При споменаването на Стивън Кранли той даже кимна и устните му се раздвижиха. А когато започна да описва снимките от онези зверски екзекуции, той за първи път от началото на разказа ѝ проговори: - Юлия! Юлия Ивановна Грачова! Прокара пръсти през косата си и се огледа, като че ли за миг Кат бе изчезнала и той очакваше появата на някой друг. После вниманието му се върна към нея и той изрече тихо: - Юлия е ужасен човек! Тя разпръсква злото като... Не довърши. Устните му потрепериха. - Сузи, казваш. Преди една седмица. - Да, в петък през нощта. Ръцете му се отпуснаха безсилно. Главата му клюмна. - Точно в петък през нощта ме преместиха в онази кошмарна килия. 54 Петък, 14:06 Кат отиде до кухнята за плодове и ги отнесе в пилотската кабина. - В момента летим над Германия - съобщи Дан. Лъкстън протегна крака и изпъна ръце. Начинът, по кой­то я гледаше, я караше да се чувства добре. Вече не ѝ се налагаше да се доказва пред него. Следваха линията на слънцето, така че сега то беше точно там, където го бяха оставили при излитането си. Но вместо глухите цветове на степта, сега то проблясваше над линия бели облачета. А на 10 000 метра под тях беше толкова ясно, че Кат раз­личаваше очертанията на къщичките, сгушени насред лят- ната зеленина на планините и полетата. - Когато стигнем над Холандия, ще изключим единия от двигателите - каза Дан. - И ще поискаме разрешение за извънредно кацане на летище „Шипхол“ в Амстердам. А оттам все ще измислим накъде да тръгнем. Кат се върна в салона и съобщи новината на баща си. Сънят беше повъзвърнал енергията му. - Срещата на високо равнище в Санкт Петербург - из­рече най-неочаквано тя. - Как разбра за нея, щом никой друг не е знаел? - Нейт. Той попадна на нея. Съвсем случайно - отгово­ри баща ѝ. - Нейт? - Да. Нейт изкопаваше всякакви неща. Иначе не беше политически тип и не проумяваше значението им. Майкъл се показа от пилотската кабина, приближи се до тях и прошепна: - След две минути ще изключим единия от двигатели­те. Ще се поразтърсим и вероятно ще изгубим малко... Не успя да довърши. Прозорците до седалката на Джон Полински се пръс­ваха. Тягата от ледения въздух го засмука автоматично и го залепи за вътрешната стена на корпуса. Кат сграбчи дръжката на седалката си, подпъхна крака си под съседна та и се помъчи да устои на водовъртежа. Не можеше да стигне до баща си. Носът на самолета рязко заора надолу. Откъм изклю­чения двигател лумнаха пламъци. През отворената врата на кабината тя зърна зейнала в корпуса на самолета дупка. Дан се стовари тежко върху контролния панел. Лъкстън протегна ръка към една от пад­налите от тавана кислородни маски и я сложи върху уста­та на капитана. Плесна го през лицето. Дан като че ли се посъвзе и изтри кръвта от челото си. По протежение на целия таван на салона висяха кисло­родни маски. Кат си сложи една от тях. Вдиша няколко пъти и съзнанието ѝ се възвърна. Джон Полински лежеше на пода пред седалката си. Ледената вихрушка помиташе чаши, подноси и одеяла, изсмуквайки ги навън. Самолетът се заклати и се разтресе. Кат грабна една кислородна маска и се опита да я сложи на баща си, но тя не можа да стигне до него. Скъса се. Кат се закрепи здраво за дръжките на седалката и го повдигна нагоре достатъчно, за да може да му сложи друга. Но той бе изгубил съзнание. Дишането му беше накъ­сано, зениците - разширени. Тя изкрещя, но гласът ѝ се изгуби сред виелицата. Майкъл помогна на Дан да изправи носа на машината. Бяха започнали да губят височина. Здравото крило се кла­теше неестествено, от резервоара под него пръскаше го­риво, а земята се приближаваше заплашително към тях. Джон Полински се закашля. Дробовете му изхъхриха и за миг дишането му спря. Гърдите му не се повдигаха. Кат постави два пръста на врата му и долови пулса. Беше мно­го слаб. Повдигна единия му клепач. Никаква реакция. Баща ѝ беше жив, но спешно се нуждаеше от кислород. Задиша дълбоко, опитвайки се да напълни докрай соб­ствените си дробове, а после постави устни върху негови­те. Стисна леко носа му, наклони назад главата му и изди­га своя въздух в неговите дробове. Гърдите му се издиг­наха, но после отново спаднаха. Опитваше се да диша, но нещо, заседнало в гърлото му, не му позволяваше. Прихвана го под мишниците, постави главата му на по­па на салона, а краката му вдигна на седалката. След ня­колко секунди изгладнелият му за кислород мозък щеше да спре да функционира. Не можеше да използва дори кис- лородната маска, защото пък така рискуваше той да се за­дави. Пъхна два пръста в устата му и извади оттам парчета храна, които той очевидно е повърнал при разбиването на стъклата и които сега бяха заседнали в трахеята му. Отново се зае с изкуственото дишане. Постави две ръ­це върху гърдите му и започна да натиска ритмично, за да помогне на сърцето му да заработи по-добре. Дишане, пом­пане, дишане, помпане, дишане, помпане. Докато накрая баща ѝ се разкашля и дишането му се стабилизира. Кат му постави кислородната маска. През вратата на пилотската кабина забеляза как Май­къл пристяга кислородната маска на Дан. От раната в гла­вата на пилота капеше кръв, ръкавът на бялата му риза висеше, развяван от вятъра, който нахлуваше през дупка­та. Но ръцете на капитана не напускаха контролния панел. Дан беше истински професионалист. Дори и при това положение той заговори в микрофона: - Две хиляди метра...Хиляда и осемстотин... Самолетът попадна на турбулентност, която отхвърли Кат към прозореца. Небето притъмня. Навлизаха в обла­ци. Внезапно те изчезнаха и разкриха все по-големия ъгъл На падане. Дан отвори клапаните на левия двигател, който зави, но повдигна крилото. Но когато се опита да направи също­то и с десния, фюзелажът потрепери. От крилото изригнаха пламъци, подхранвани от изтичащото гориво. - Изключи двигателя - мърмореше си Дан. – Изгаси пожара. Изгаси проклетия пожар! Дай посоката на вятъра! Ляв двигател! Скорост на спускане! Светлините от контролния панел проблеснаха и изгас наха. - Енергийният генератор! - извика Дан. Вече бе изгубил представа за реалността около себе си. Едва успяваше да движи ръце по бутоните и превключ­вателите на панелите. - И двата двигателя изключени - прошепна той, като че ли най-сетне осъзна реалността. - Спускаме се по ко­рем! Извъртя се рязко и изкрещя: - Вие двамата! Обличайте спасителните жилетки! При­гответе се за скачане от аварийния изход! Кат си сложи спасителната жилетка, сложи една и на баща си, после се завърза с колана за седалката до негова­та и сграбчи ръката му. - Тук съм, татко! Точно до теб! Майкъл беше седнал на мястото на втория пилот и да­ваше сили на капитана. От високоговорителя до тях дос­тигна заглъхващият глас на Дан: - Падаме! Скорост - двеста и десет възела. Височина - сто и десет метра. Кат зърна за миг зелената брегова линия на Англия, но после тя изчезна и единственото, което остана за гледане, бе водата. Гърдите ѝ се стегнаха. Сграбчи колана, който я държеше, и затвори очи. Първото докосване върху водата беше леко. Големият празен самолет се плъзна напред по повърхността ѝ с все така вирнат нос. През дупките във фюзелажа проникна во­да и се втурна към Кат. Последва силен пукот през целия самолет и тя залепна за облегалката. Дясното крило разцепи водата и разклати самолета. Подскочи, потъна и нак­рая налягането на водата обели алуминиевата му кожа с втрисащ, кошмарен звук. Откъм задната част на машината долетя грохот, подобен на земетресение. Грохот, който разкъсваше всичко по пътя си. Опашката се откъсна. Внезапно всичко се укроти. Носеха се по повърхността на водата. Баща ѝ не помръдваше. Долови миризма на го­рящ керосин. Докато откопчаваше колана си, вратата на пилотската кабина се откъсна и през нея влетя порой. Водата я пов­дигна, хвърли я към баща ѝ и я притисна срещу зейналия илюминатор. Ризата ѝ се закачи на ръба на метал и се скъ­са. После пак я подхвана и най-неочаквано я запрати към плитчина. Под себе си зърна морското дъно. Кат размаха ръце и крака, за да се измъкне нагоре, на­гълта се с вода, изплю я и отвори очи. Огледа се. Точно срещу нея се извисяваше бялото туловище на техния са­молет. Оказа се, че бе потопен само наполовина. Сигурно бяха близо до брега. Приливът я бутна назад. Хвана се за една възглавничка на седалка, която се носеше покрай нея, а после и за две спасителни жилетки. - Таткоооо! - изкрещя. Носът на самолета се разтресе. Илюминаторите се на­мираха над повърхността на водата, но това означаваше, че няма никакъв начин да се изкачи обратно вътре. Извика Майкъл. Налагаше се да се върне за баща си. Ръцете ѝ напипаха подгизнала човешка коса. Покрай нея премина лицето на Дан. Очите му бяха изцъклени. Кат заплува през плитчините, разбутвайки предмети­те, които се изпречваха на пътя ѝ. През огромната дупка във фюзелажа нахлуваше вода, но скоро след това зърна и Майкъл. Беше хванал баща ѝ под мишниците, държеше го здраво на крака и стоеше на прага на вратата на пилотска­та кабина, сякаш се намираше на ръба на дълбока пропаст. За момент се възцари гробовна тишина. Дългите сенки На залеза багреха отломките, носещи се по вълните. А после се появиха и чайките. Но писъците им бяха заглушени от бръмченето на хеликоптер. Близо до Кат се посипаха куршуми, пробивайки бронята на самолета - но с такава точност, сякаш бяха нарочно предназначени да предупредят, а не да я уцелят. Водата под хеликоптера се завихри. През отворената му странична врата стърчеше картечница. Кат вдигна ръ­це, за да покаже, че не е въоръжена. На мястото, където опашката на самолета се бе откъс­нала от основния корпус, се появи военен катер. Върху ръ­кава на човека, застанал на носа точно зад картечницата Кат забеляза емблемата на американската морска пехота. Макар че все още беше ден, катерът бе включил про­жекторите си и я заслепяваше. Лампите на дъното на кор­пуса му осветяваха сивата вода и разкриваха останките от самолета, легнали върху морското дъно. Обърна се към баща си и Майкъл. Той оглеждаше хе­ликоптера и катера, всеки от които бе насочил картечница­та си право към тях. Катерът се вмъкна в пролуката между отчупената опаш­ка и фюзелажа. Зад картечницата стоеше сержант Мейсън, плюс още един пехотинец на щурвала. А Мейсън не ходе­ше никъде без Сейър. А през предното стъкло на хеликоптера Кат зърна Макс Грачов със слушалки на главата. Даде си сметка, че мяс­тото на катастрофата на самолета вероятно е било предва­рително планирано от цялата група, очакваща с нетърпе­ние завръщането им. Зад гърба на Грачов, при отворената врата на хеликоптера, се появи Юлия Грачова. 55 Петък, 15:29 Тялото на Дан, увито като мумия, със стегна­ти с тиксо крака и рамене, поставено в черен найлонов чувал, подскачаше в ремаркето зад военния джип, управляван от сержант Мейсън. Кат и Майкъл седяха на задната седалка на необозначена лимузина, шофирана от пехотинеца, който преди миг бе управлявал катера. Табелата на униформата му го представяше като Рот. Юлия и Макс Грачови ги следваха по петите с хеликоптера. Очите на Кат бяха кръвясали от недоспиване. Когато се изкачиха на билото на ниския хълм, в страничното ог­ледало на колата тя забеляза, че на мястото на разбилия се в плитчините самолет кръжат два хеликоптера и три поли­цейски катера, а около корпуса на машината се въртяха водолази. Сякаш разгадал обърканите ѝ мисли, Майкъл изсумтя тихо: - Сключили са споразумение. Юлия и Сейър, Русия и Съединените щати. А британците разчистват след тях. Вече пътуваха по широк път, който следваше брегова­та ивица под балдахин от дървета. Проблясващите между листата лъчи на слънцето играеха по лицето на Майкъл. Колите завиха наляво и пресякоха черните метални пор­ти във висока тухлена ограда. Минаха покрай малка дървена къщичка, а после поеха по тясна асфалтова пътека, пресичаща неокосена затреве­на площ. Пред тях се разкри стара тухлена къща с високи засводени прозорци, тесни комини и алея за карети. После идваха скупчените постройки, помещаващи работилници, конюшни и къщите на персонала. Оградената ливада за ко­нете беше разчистена, за да освободи достатъчно място за приземяването на хеликоптера. Той вече се снижаваше. Въртящата се перка разгони ниско летящите гълъби, запращайки ги към близката горичка. Рот изгаси двигателя, излезе, отвори вратата на Кат и я покани учтиво: - Заповядайте, госпожо! Майкъл излезе сам. Наоколо цареше атмосфера, доста сходна на тази в ла­герите на „Рингсет“ - щом веднъж се озовеш вътре, ня­маш нужда от белезници. Независимо дали ролята ти е жертва или на палач, пак си оставаш обикновена пионка световния план на великите. И без това поискат ли, ведна га могат да те сграбчат, защото знаят, че никой не е в със тояние да ги спре. Кат се приближи до баща си, който се бе подпрял на ка­пака на колата. Разкъсаният му ръкав висеше като парцал Той вдигна очи към нея и прошепна: - Добре ли си? - Да, а ти? - Като гледам, днес надали ще умрем по естествени причини - отбеляза той и по устните му заигра болезнена усмивка. После погледът му се плъзна някъде зад Кат. Тя се обър­на и се озова очи в очи с Нейт Сейър. Двамата мъже приковаха погледи. Между тях пробляс­ваше недоверие и съжаление за проваленото приятелство. - Радвам се да те видя, Нейт - изрече накрая Джон По­лински. - И аз теб - кимна Сейър. Но не помръдна. Стоеше с кръстосани ръце, с леко при­ведена глава и очи, пробягващи от Полински към тревата и обратно. Не смееше да отговори втори път на погледа му. Нито пък да срещне очите на Кат. Накрая изломоти: - Вижте какво, въобще не се гордея с онова, което сто­рих, нито пък с това, което правя сега! Но истината е, че точно то ни поддържа все още живи! - В деня, когато ме отвлякоха от Ланкастър... - започ­на Джон Полински, но не довърши. Гласът му все още бе­ше слаб. Подпря се на капака, за да не падне. - Точно аз ги заведох там, Джон. Ако не го бях сторил, щяха да те убият! Полински не отговори. Главата му клюмна безсилно. - След всичко, което преживяхме заедно... Сейър стисна устни, присви очи, приближи се до някогашния си приятел: - Ти вече беше отишъл твърде далече! Съзнаваше го, но не бе в състояние да се спреш! - Далече за кого? Беше най-добрият ми приятел, но... - Далече за кого? - повтори Полински, премести те­жестта върху другия си крак, сграбчи рамото на Сейър и примижа от болката, прорязваща тялото му. Кат го прихвана за другата ръка. - Татко, недей! - Хвърли гневен поглед на Сейър: - Махни си от него мръсните ръце, Нейт! Юлия скочи от хеликоптера. Беше облечена с червена риза, избелели дънки с широк колан и дълги до коленете кожени ботуши. Насочи се към Кат. Слънчевите петна, иг­раещи по лицето ѝ, разкриваха странна смесица от мла­дост, елегантност и неподправена злонамереност. Сивите ѝ очи излъчваха настървеност и безчувственост. Кат бе виждала подобни погледи по Дикс Стрийт - при хора, кои­то измерваха самоувереността си по количеството щети, които могат да причинят на другите. Юлия свали предпазителя на своята 9-милиметрова „Берета“ - същото оръжие, което носеха и наемниците в казахстанското посолство. Макс Грачов се изниза от другата страна на хеликопте­ра и се насочи към оградата в далечния край на загражде­нието. Пилотът остана в кабината. Лицето на Сейър беше абсолютно безизразно. От време на време поглеждаше кра­дешком към Юлия. Кат улови очите на Макс. В тях се четеше притеснение и може би безпомощност. Не направи никакво усилие да спре онова, което предстоеше. Погледът на Юлия се плъзна към Полински и Сейър, Но не те бяха обектите на днешния ѝ интерес. Беше Кат. Сграбчи я за рамото и замахна злобно към лицето ѝ с дръжката на пистолета. - Трябваше да го направя много по-рано! - просъска тя. - Това е за Алекс! После заби пистолета в корема ѝ. - А това е за Вадим! Кат разпери напред ръце, за да се задържи на крака но Юлия я срита и тя се строполи на земята. Седна върху нея сграбчи я за косата, вдигна главата ѝ и прошепна: - Марсел Ланкарик! Помниш ли го? Запокити обратно главата ѝ. Челото ѝ попадна върху камък, полузаровен в тревата, и усети как косата ѝ се ов­лажнява от кръв. Юлия завъртя Кат по гръб, сякаш беше труп, и при­тисна коляното си в корема ѝ. Кат вдигна ръце и се опита да я удари. Юлия блокира удара ѝ и ѝ отвърна с нов, по- силен, точно под лявото слепоочие. Но когато се приготви да нанесе следващия, Кат се помести леко и я срита под коляното. Юлия се залюля за миг и Кат скочи на крака. Рускиня­та вдигна пистолета си и се прицели. В очите ѝ проблясва­ше задоволство. - Лягай на земята! - изкрещя тя. Малко по-нататък от тях Мейсън и Рот вдигнаха трупа на Дан от джипа и го занесоха в края на гората. Грачов се отдалечи с още няколко крачки и се облегна на оградата. Кат легна на земята, както ѝ бе заповядала Юлия. Тре­вата беше влажна и миришеше на конска тор. Над главата ѝ падна сянката на рускинята. Дулото на пистолета в дясната ѝ ръка бе насочено право в челото ѝ. Кат си даде смет­ка, че може би това ще бъде краят. Или Юлия ще продъл­жи да си играе с нея, докато не я пречупи. Най-лесният начин да накараш един психопат да стра­да, е да му покажеш, че е загубил контрола над ситуация­та. Кат изобщо не възнамеряваше да остави Юлия да с разиграва коня, както си иска. - Между другото - заговори нехайно тя, - какво озна чава „сучка“? Наскоро го чух. На руски ли е? Пръстът на Юлия, поставен на спусъка, потрепна. - Това бе последното, което каза Марсел Ланкарик, пре­ди да го застрелям! - продължи тя. - Означава „малка кучка“. - О, ясно. Логично е да ме нарече така. Аз му обясних, че го правя заради теб. Юлия сбърчи вежди. Доколкото Кат бе успяла да я опоз­нае, тя нямаше да я убие, докато не се увери, че си е въз­върнала контрола над ситуацията. - Каза ми също така, че си въобразяваш, че си страхотна в леглото. Момчетата обаче разказвали, че се чувства­ли така, сякаш чукат изхвърлен на брега кит! - Млъкни! - Та затова ти бил отказал чукането. Макс Грачов свали ръце от оградата и бавно се обър­на. - Ти си идиот! - изкрещя Юлия. - Точно като сестра си! Нито мускулче не помръдваше по лицето ѝ. Очевидно още не беше готова да дръпне спусъка. Кат се помести лекичко и продължи с подигравките: - Странна работа, точно това ми каза и Марсел Ланка­рик! Каза: „Юлия Грачова е такъв идиот, че...“ Изстрел. Но не от Юлия. 56 Петък 16:03 Куршумът уцели стълба в оградата близо до Кат. Вторият се удари в камъка до краката на Юлия и произведе искри. Когато Нейт Сейър спря да стреля, Макс Грачов на свой ред стреля три пъти през вратата на хеликоптера, свали пилота, а после премести мушката си леко наляво и изпрати още два куршума към тракториста, който се свлече върху волана. Сержант Мейсън извади пистолета от кобура си и се прицели в Грачов. - Остави го, сержант! - изкрещя Сейър. По лицето на Юлия се изписа объркване. - Пусни оръжието, госпожице Грачова! - заповяда Сейър. - Ако я убиеш, ще направя всичко възможно целият ти свят да се срине! Юлия не помръдна. Сейър също. Ако Юлия решеще да стреля, щеше да умре. Изборът си беше неин. Мейсън вече стоеше рамо до рамо със Сейър и също покриваше Юлия. Рот бе останал в другия край на заграж­дението и покриваше всички. - Веднага предай файла на Сузи! - обърна се Сейър към Кат. - Ако не го направиш, Мейсън ще те претърси! Кат протегна ръка към тила си и отлепи малкото па­кетче, което си бе залепила в кухнята на Таплър предиш­ната вечер. - Но не всичко е тук - обясни тя, докато го подаваше. - Водатае повредила част от файла. Сейър пое СИМ-картата, разопакова я от фолиото и по­лиетилена, извади от джоба си мобилен телефон и я поста­ви. Включи го и се запъти към Грачов. Показа му онова, което се появи на екрана. Грачов кимна. Юлия прибра оръжието си и скръсти ръце. Мейсън по­даде ръка на Кат и ѝ помогна да се надигне от земята. Грачов се запъти към Кат. Накуцването, което му оста­на от бомбата, все още бе забележимо. Отведе я встрани от останалите, облегна автомата си на оградата и отбеля­за: - Разполагаме с копие от твоя интернет файл. ФБР Разполага с двете копия, които си дала на Бил Кейдж. Кажи ми, че няма повече копия! - Няма повече копия! - изимитира го тя. - Благодаря ти. - Браво на теб, Макс! - изрече подигравателно Кат. - Добра работа за ченге, чиято сестра се опита да го убие. - А сега направи онова, което отказа да сториш в понеделник, когато говорихме в парка. Все още си жива, защо­то Нейт Сейър е тук и те пази! Едва успя да спре Юлия да не те убие! Знаеш, че не харесвам Нейт, но двамата с него имаме договорка. Приеми го като споразумение между Ру­сия и Съединените щати. Юлия остава жива, ти и баща ти „също. Ние си задържаме СИМ-картата. Колите на Сейър разполагат с дипломатически имунитет и разрешение за достъп до летище „Хийтроу“. Затова оттук отиваш право във Вашингтон! И този път направи точно това, което ти казвам! Просто те моля да спасиш живота на нашия баща! - Ти си зъл, Макс. Точно като нея. - Аз имам дълг към семейството си, към родината си и към онова, което е правилно. Ако се сетиш за ситуация, при която съвместяването на тези три задължения е възможно, покажи ми я! Обърна се и се насочи към Юлия. Кат го сграбчи за рамото, обърна го и извика: - Какво искаш да ми кажеш, Макс? Че правиш всичко това, за да зарадваш мамичка, така ли? Не можеш прос­то... - Такова беше споразумението - прекъсна я той. - Ня­кога, в по-добри времена, вероятно ще имам време да те опозная като сестра, и ще започна да те обичам и да ти се възхищавам. Но не сега. Сега е невъзможно! - Кат, откажи се! - Този път прекъсването дойде от Се­йър. - За бога, поне веднъж се откажи! - Не, няма да се откаже! - извика властно Джон Полин­ски, макар че едва се държеше на краката си от изтощение. - Тя е моя дъщеря! Ние виждаме същността на нещата! Грачов грабна автомата си и се насочи към колите. След неочаквания изблик на Полински никой не продумваше и думица. Гробната тишина се наруши единствено от включения двигател на колата на Макс. Докато потегляше, той свали стъклото си и погледна първо към Джон, а после и към Кат. Не удостои с поглед Юлия. А после отпраши по дългата алея на имението. Кат се приближи до баща си и пое ръката му. Сейър се присъедини към тях. - Джон, кажи ми... кой се грижи за последиците, докато вие с Кат виждате същността на нещата? Кой?! - изрече той тихо, но гневно. - Кой постига компромисите?! Хора като Макс и мен! Ето кой! Докато идеалистите спасяват планетата, такива като нас трябва да вървят и да метат след тях! Джон Полински поклати глава и също така тихо отбе­ляза: - Кой беше онзи, дето е казал, че лошите неща, извър­шени от добри хора, са двойно по-лоши, защото добрите знаят кое е добро и все пак ги вършат? - Виж какво, ти така и не успя да се вгледаш достатъч- но дълбоко в нещата, за да си дадеш сметка за щетите! - контрира го Сейър. Този път Полински не отговори. Изгуби равновесие и се залюля. Сейър го хвана за едната ръка, Кат - за другата. Така. Значи Юлия е свободна. Толкова лудост през пос­ледните дни, а сега просто ще гледа как убийцата на Сузи се изнизва елегантно оттук с компрометиращия файл. Без една драскотина. Но пък и в думите на Сейър имаше нещо смислено. Важно бе, че баща ѝ е жив, защото Юлия дейс­твително се канеше да го убие. Общо погледнато, сделка­та си я биваше. Единственият проблем беше в това, че Кат вече обмисляше начин как да направи така, че подобни не­ща да не се случват никога повече. - Нейт е прав, татко - изрече на глас и си наложи да се усмихне. - Да сложим точка! Погледът на баща ѝ се заби в земята. Ръката му стисна ръката ѝ. Кат вдигна очи към Нейт Сейър и допълни: - Аз ще се кача в колата с теб. А татко и Майк ще се качат в другата. 57 Петък, 18:15 Оставиха Юлия в имението и дипломатичес­кият им конвой се включи в натовареното дви­жение по магистралата, характерно за петъчната вечер. На двете коли се вееха американски знамена. Сейър и Кат бя­ха в първата кола, която шофираше сержант Мейсън. Полински и Лъкстън - във втората, шофирана от Рот. Колкото и да се опитваше да разгадае изражението на Нейт Сейър, Кат все удряше на камък. То си оставаше все така неразгадаемо. Знаеше, че времето ѝ е ограничено - само до Лондон. После щеше да е прекалено късно. Спряха край един мол. Сейър купи на Кат, Джон Полински и Майк Лъкстън по една хавлиена кърпа и нови дре­хи. Нямаха възможност за душ, но все пак измиха ръцете и лицата си, подсушиха се и се преоблякоха. - Мейсън отгатна само наполовина - обади се най-сет- не Сейър, след като отново потеглиха. Извади пликчето с гилзата, която Кат бе намерила в блатата. - Не е 7,62. Всъщност е 9-милиметров, от руска снайперска пушка, на­речена ВСС. Със заглушител. - На Юлия ли е? - попита Кат. - Няма доказателства в тази насока. Не е най-точното далекобойно оръжие. Максималният му обхват е петсто­тин метра. Но иначе е смъртоносно. Куршумът е предназначен да пробива бронирани жилетки... - И кой е дръпнал спусъка? - Какво значение има? Както вече казах, крайно време е да се откажеш! - Успя ли да намериш самото оръжие? - Не. И престани да питаш! Престани дори да мислиш! - Но Макс и Юлия се измъкнаха безнаказано! - Макс е чист. Той работеше с мен. Що се отнася до Юлия, руското правителство ще се погрижи за нея. - Значи вие двамата сте се договорили, така ли? - Той спаси Юлия. Аз спасих теб и Джон. - Ами онези хора, дето ги държат в Казахстан, където беше татко? - Случват се и такива неща. - Ами лъжите? Как ще продължиш да живееш с всички тези лъжи? Сейър се извърна, огледа пътя, а после, когато се обър­на отново към Кат, челото му се бе сбръчкало. - Сержант, спри на следващия завой! - заповяда той. Мейсън веднага изпълни заповедта. Втората кола спря зад тяхната. - Ела с мен! - подкани я той. Тръгна по затревения банкет и навлезе в полето. Кога­то стигна оградата, спря, подпря ръка на нея и я изчака. - Онази нощ в катера не можах да ти кажа нещо, затова ще го кажа сега - започна той и заби пръст в рамото ѝ: - Ако още веднъж се опиташ да се подиграеш с брака ми, ще те увеся да съхнеш на най-близкото дърво! Кат отблъсна ръката му. - Да не би да си претърпял някои нежелани щети? - Нанси е във Вашингтон - изрече той вече по-спокойно. - Браво на нея! - Заминаването ѝ се дължи на онова, което си ѝ казала. - Е, и? Тя никога няма да те напусне, ако от това се притесняваш. Поне на мен така каза. - Някой е проникнал с взлом в къщата ни там. Кат се извърна по посока на полето и проследи с пог­лед пътеката, която се виеше през него и навлизаше в го­рата. Благодари на бога за Мерцедес Вендета. Значи все пак бе изпълнил онова, за което го беше помолила, и бе про­никнал в къщата на Сейър на улица Р. - Нещо липсва ли? - Отворили са единствено сейфа. Само ти знаеше как­во има там! - Да. Доколкото си спомням, беше някаква застрахов­ка. Ако ти пропаднеш, да повлечеш и други заедно с теб. Долу на пътя Мейсън се бе облегнал на колата и не изпускаше от поглед магистралата. Рот също бе излязъл от втората кола, но оглеждаше полето. - Ще повлека и Джон - изрече Сейър. - Вършил съм много лоши неща за него, макар че той не ги знае. Ще пос­трада и Сузи, по-точно, нейната репутация. Защото тя ра­ботеше заедно с Джон. - А други? - Други също. Все хора с власт. - Кой по-точно? - За теб това няма никакво значение, защото няма да те отведе при убиеца на Сузи! - Аз го направих, Нейт! Аз разпоредих да ти ограбят сейфа! Очите на Сейър блеснаха. Вероятно вече се беше досе­тил, иначе нямаше да настоява да разговарят по този въп­рос насаме. - Виж какво, Нейт, истината е, че не съм длъжна да предавам тези файлове на никого - отбеляза тя. - От друга страна, може и да го направя. Изборът е изцяло твой. - Кой го направи? Кейдж ли беше? - Лична история. Точно до нея никога няма да се добе­реш! - Слушай, момиченце! Без мен досега отдавна да беше мъртва! Баща ти също! Така ли ми се отплащаш?! Безспорно бе, че Вендета е все още на свобода, иначе Сейър не би бил толкова разбит от случилото се. Да, рано или късно ще навърже нещата. Но какво ще направи тога­ва? Ще му се наложи да се изправи лично срещу Мерцедес Вендета. А Кат въобще не си го представяше да тръгне сам-самичък към Дикс Стрийт. - Не виждам смисъл да провалям живота на когото и Да било - изрече бавно тя. - И? - преглътна Сейър и се успокои. Забарабани с пръс­ти по оградата на полето и впи очи в нея. - Искаш Юлия, така ли? - Да. - Тук не мога да ти помогна. - Аз и не искам да ми помагаш. Моля те само да взе меш татко с теб. Заведи го на лекар, грижи се за него Но пусни Майк! Или просто не ни спирай! - Подложи дланта си пред ръката му и допълни: - И ми предай гилзата. Тя е единственото доказателство, с което разполагам. Сейър веднага ѝ връчи найлоновото пликче с гилзата Кат го набута в джоба на панталона си. После ѝ обърна гръб, насочи се към банкета и каза нещо на Мейсън. Сер­жантът отвори вратата на Майкъл Лъкстън и му посочи Кат. Той веднага излезе от колата и тръгна към нея. Кат и Майкъл се загледаха в отдалечаващия се по ма­гистралата дипломатически конвой. Тя помаха на баща си за довиждане. Той също. Но вече беше прекалено далече, за да види лицето ѝ. - Отлично свършена работа! - похвали я Лъкстън и я поведе напред. Прекосиха полето и се насочиха към пъте­ката, която отвеждаше към гората. - Можем ли да отидем някъде, където да си починем мъничко и да обмислим нещата? - попита тя. - Точно това и правим - отсече той, без да спира. - Ако отидем на хотел, ще ни хванат, дори и да платим в брой. Компютърът автоматично ще вдигне тревога, ако разбе­рат, че според личните ни карти живеем в радиус, по-ма- лък от петдесет километра. Или ако кредитните ни карти не съвпаднат с номера на колата. Или ако биометричните ни данни не съвпаднат с техните. - Тогава защо бързаме толкова? - Щом Таплър е бил двоен агент, това означава, че и Кранли може да е бил двоен агент, което пък означава, че Лиз - където и да се намира - е в голяма беда! Той не изрече „ако все още е жива“, макар че фразата увисна между тях. Когато стигнаха края на горичката, спря. На двадесетина метра пред тях се виждаше главен път, където колите бяха наблъскани на една броня разстояние. От отсрещната страна имаше бензиностанция, а до нея голям мол с претъпкан паркинг. Все пак беше петък вечер. - Изчакай ме тук! - заповяда той. - Чакай! Държа да знам какво си намислил! - Да взема някоя кола и да отидем в Лондон. - И какво ще направиш, когато стигнем там? - извика Кат, хвана го за раменете и го разтърси. Лицето му беше цялото нарязано. Превръзката на ръката му беше мръсна от засъхналата кръв. Очите му бяха кръвясали. Не че тя се чувстваше по-различно. - С какво ще ти помогне това да намериш Лиз? Ръката му се плъзна към нейната. В докосването му имаше гняв, но и обич. - Виж какво, ти преследваш убиеца на своята сестра! А аз искам да стигна до моята, за да не се наложи да прес­ледвам убиеца ѝ! - Да, разбирам - кимна Кат. - Имам нужда от кола. Имам нужда от телефон. Имам нужда от пари. И от оръжие. - Но това тук е Англия! - изтъкна тя. - Притежанието на оръжие се счита за незаконно. - Замисли се и добави: - Знаеш ли, сещам се за едно място! Би трябвало да е праз­но, а и никой не ни очаква точно там! 58 Петък, 20:40 Майкъл и Кат се намираха на осем километра от Чери Трий Фарм. Пътуваха в лендроувъра, който той беше откраднал от паркинга пред мола. Караше Майкъл. Разполагаха с пари в брой, които бяха изтеглили от три различни карти, както и с четири мобилни телефона. Единият неутрализираше проследяващото устройство на откраднатата кола. Другият вече беше използван три пъти: обаждане до Лиз и едно до Кранли. И в двата случая бяха прехвърлени на гласова поща. После Кат размени СИМ-картите и проведе разговор с Мерцедес Вендета. Вдигна самият той. Тя му каза от какво има нужда и веднага затвори. Заровиха телефона заедно със СИМ-картата му на два метра под земята, за да отсла­бят проследяващия сигнал. Минаха през малък град, където телевизионните екрани показваха президента Джеймс Абът с премиера Майкъл Ранд - пред вратата на английска селска къща. Надписът отдолу гласеше: „Абът в Чекърс в навечерието на срещата на висо­ко равнище“. Руският, китайският и останалите политичес­ки лидери също трябваше да пристигнат в Чекърс, но за ве­черя. Подписването щеше да се проведе в историческия за­мък Хамптън Корт, в покрайнините на Лондон. Спортният екран показваше феновете на английския на­ционален отбор, наметнати с бяло-червените цветове на националния флаг - пред стадиона, приготвящи си спал­ните чували, за да прекарат нощта преди мача там. Фина­лът между Англия и Бразилия започваше в 13:00 часа. А подписването на Коалицията за мир и сигурност беше пред­видено за 12:45. Нюзбарът в долната част на новинарския екран уведо­мяваше, че товарен самолет се е разбил в Северно море, но жертви няма. Майкъл намали скоростта и подкара през имението Чери Трий Фарм. В кухнята светеше. Светеше и в дневната, където Кат, Таплър и Кранли бяха гледали „Историята на нашето време“, съставена от Сузи. Завесите бяха наполо­вина спуснати. В банята на горния етаж също светеше. Тойотата обаче липсваше. Мини купърът и синият ягуар още бяха там. Предната част на къщата гледаше към полето. Задната част беше защитена от китна градина и високи дървета. Беше доста отдалечена от главния път на селото. И доня­къде изолирана, но не достатъчно, за да се превърне в иде­алното убежище. Предимството им в случая се състоеше в това, че Кат вече бе идвала веднъж тук. Майкъл Лъкстьн също познаваше къщата. Ташгьр му бе доказал и охранителната система. Затова беше наясно с об­сега на камерите, със специалните възглавнички за натиск, намиращи се под тревата на моравата и в алеята, с инфра­червената защитна преграда през градината и главния вход. Знаеше и кода за изключване на устройствата. Едното таб­ло се намираше в антрето до главния вход, а другото - до задната врата. Разполагаше само с двадесет секунди, за да набере шестцифрения код, ако Ташгьр не го беше променил или ако не беше настроен на автоматична промяна. И двамата знаеха, че в градинските бараки Ташгьр дър­жи цял боен арсенал. Ако не беше тъй, Майкъл нямаше да се навие да дойдат дотук. Защото разполагаха с всичко, което им беше нужно, с изключение на оръжията. Майкъл паркира на селския път петстотин метра наго­ре от къщата. Оставиха мобилния телефон свързан с уст­ройството с надеждата, че колата ще остане невидима. Пос­ле се върнаха обратно към къщата. На около двеста метра вдясно преминаваше по-голям път, с постоянно движение. Вляво пътят се спускаше по хълма и завиваше. В живия плет, който отделяше фермата на Таплър от пътя, имаше пролука, която отвеждаше ди­ректно към главния вход. Складът с оръжията се намира­ше на около петдесет метра по-нагоре, след паркираните коли. Лъкстьн нямаше представа дали постройките прите­жават отделни охранителни системи. Но пък знаеше, че Таплър бе разделил оръжията в два различни сандъка. Автоматичните пушки и по-сериозното въоръжение бя­ха заключени в метален сейф в задната стая. Когато Тап­лър му гй показа, Лъкстьн бе видял пет 26-милиметрови леки картечници, автомати „Калашников“, автомати М-16, гранатомети, 7,26-милиметрови автоматични пушки „Хеклер и Кох“ и много други. Амунициите обаче бяха скрити в специално подземие, до което се достигаше през тайна вратичка, скрита под килима на пода. Освен тях там се съх­раняваха и два ракетни гранатомета М-72. Саймън Таплър му бе показал цялото това въоръже ние, за да му спечели доверието. Един вид доказателство че на всяка цена и с всички средства ще се противопостави на Коалицията за мир и сигурност, ако се наложи - дори и с насилие. Кат тръгна пред него, заобиколи и мина в задната част на къщата, точно както бе направила и преди. Лъкстьн ос­тана на пътя. Тя огледа градината. Търсеше някакви сенки, въртящи се около лампата в стаята. Светлината от лампата струе­ше към градината. Оттук виждаше и очертанията на дъл­гия тухлен склад, откъдето можеха да се въоръжат. Мо­билният ѝ телефон завибрира. Беше текстово съобщение от Вендета. Потвърждаваше, че все още разполага със СИМ-картата, която Кат му остави на съхранение, и че ве­че е на мястото, където тя му каза да отиде - едно кафене на улица P., с удобни канапета и стереоуредба, където хо­рата висяха по цели часове. Кат изпрати текстово съобщение на Майкъл. Той вед­нага ѝ отговори. Майкъл наистина беше добър. Безшумен. Не го видя, докато лицето му не се освети за миг от оран­жевите странични светлини на мини купъра, докато отк­лючваше колата със съобщението, програмирано от Кат и изпратено до неговия мобилен телефон. Преди много години тя използва абсолютно същата сис­тема, за да проникне в сейфа на Нейт Сейър. Ако човек успееше да налучка правилната честота, нямаше никаква разлика между мобилен телефон и ключ за кола. Лампичките в купето на мини купъра светнаха. Лъкстън отвори жабката, взе онова, от което се нуждаеше, и затвори вратата. Съпругата на Таплър, която беше във Франция с децата, бе оставила дистанционното за изключ­ване на домашната охранителна система в колата си. Само за миг градината се обля в светлина, която вед­нага угасна. Някъде в къщата се включи аларма. И изклю­чи. А после настъпи тишина. Задната врата на къщата беше с две ключалки - едната компютризирана, която отвориха с дистанционното, а дру­гата от старите ключалки за блиндирани врати, с която Кат се справи за по-малко от десет секунди. Пристъпиха вътре. Никакъв звук. Лампите бяха запа­лени, но прозорците - затворени. Лъкстьн затвори бавно вратата зад гърба си. Намира­ха се в кухнята. Охранителната система мълчеше. Във въз­духа се усещаше някаква странна тежест, доста по-слад- никава от обичайната за къща, която е изоставена само от едно денонощие. В следващия миг Кат долови вонята. Лъкстьн срита вратата на дневната. Вонята се превър­на в остра смрад. - Да, тук се крият отговорите на много въпроси - изре­че безизразно той. Зад дивана лежеше трупът на Стивън Кранли. Върху него беше метнат чаршаф. Беше прострелян в тила. 59 Петък, 22:16 След моравата в задната част на градината следваше хълмисто възвишение с ябълкова градина. Там Кат и Майкъл погребаха трупа на Стивън Кранли. Никой не отрони и думица. После Майкъл намери ключовете за арсенала и излезе. Кат затвори вратата на кухнята и отвори прозорците, за да проветри. Едва тогава забеляза, че лампичката на телефон­ния секретар проблясваше. „Стивън, Саймън, там ли сте? Лиз е! Обадете ми се при първа възможност!“ Съобщението бе дошло в 05:23 часа - преди седемна­десет часа. Лиз бе оставила и номер, но Кат предпочете да йе го използва. Вместо това се обади на Бил Кейдж. - Кранли е мъртъв. Таплър го е застрелял. - Къде си? Кат не отговори. Вместо това попита: - Какво става с КМС? - Абът вече е в Англия. Ако подпише, сме загубени Ако не подпише, ще се оправим. - А във Вашингтон? - Никой не предприема нищо. Нито Конгресът, нито полицията, нито военните. Всички са в очакване. - Две неща. - Съобщи му номера, който беше остави­ла Лиз. - Първо го проследи. Трябва да знам точно къде се намира. Или се е намирала. И второ, осигури ми обезопа­сена линия, за да го набера. - Става. - Освен това искам да се срещнеш с един тип. Огро­мен, черен, с леко налудничави очи. - Даде му адреса на кафенето на улица Р. Следващия час тя посвети на преформатиране на лап­топа на Таплър. На практика създаде нов компютър, който не можеше да бъде проследен. Беше толкова погълната от задачата си, че отварянето на кухненската врата я накара да подскочи. - Избирай! - отсече Майкъл. Подреди на масата един колт 45, автоматичен глок 18, плюс една 9-милиметрова картечница „Хеклер и Кох“ МР5. - Останалото е в колата. Ще донеса и още някои неща, в случай че ни потрябват за през нощта. А после ще включа всички аларми. Кат пъхна кабела на лаптопа и го включи. Майкъл си изми ръцете. Кейдж се обади. - Мобилен телефон - отсече без увод той. - В момента се намира на третия етаж на централния офис на „Медна Аксис“ в Лондон. След като затворя, ме изчакай шестде­сет секунди. Подсигурих линията ти. Ще говориш спокой­но най-малко три минути. - Благодаря ти - рече Кат и затвори. Вдигна очи към Майкъл: - Лиз е оставила съобщение на телефонния сек­ретар на Таплър. Кейдж проследи номера. - Къде е? - В „Медиа Аксис“. Поне телефонът е там. - Подсигурени ли сме? - За три минути. Но да знаеш, че на мен ми трябват две! Тя излезе за момент от стаята, за да ги остави да си поговорят, но само след минута се върна. Майкъл изтри­ваше сълзите от бузите си. - До скоро! - изрече и подаде слушалката на Кат. - Лиз? - К-к-какво мога да направя за теб? - Добре ли си? - Всички са в очакване на утрешния ден. Стивън Кран- ли ме изкара от затвора. На работа съм. - Можеш ли да влезеш в онзи офис, където оставих файла на Сузи? - Да. Кат ѝ продиктува кода за пробиване на дигиталните стени, които бе издигнала около файла на Сузи. Лиз го повтори. - След като свършиш това, отдели го, копирай го и го изпрати ето на този имейл. Кат въздъхна с облекчение и се отпусна назад в стола си, вдигна крака на масата и покри лице с ръцете си. - Ще стане ли? - обади се Лъкстьн. - Сестра ти ще създаде такъв шедьовър, че никога ня­ма да могат да го забравят! - Благодаря ти! - отрони Майкъл. Той се засмя, отиде до прозореца, запали цигара и се загледа към градината. Луната се опитваше да се промък­не през облаците. Накрая изрече: - Тази вечер това е може би най-сигурната къща в цяла Англия. Кат пък си мислеше за Кейдж, за колата и за десетките други начини, по които биха могли да я проследят дотук. Но сега поне бяха въоръжени. А и тя имаше план. От дру­га страна, както беше казал и Майкъл, това беше послед­ната къща, в която би им хрумнало да ги търсят. Взе колта, изчака го да си изпуши цигарата, хвана го за ръка и го поведе по стълбите към спалнята, където вчера се бе къпала и преобличала. Затвори вратата и остави пис­толета на нощното шкафче. - Легни! - изрече меко. - Не говори! Просто прави каквото ти кажа! Сложи го на леглото и започна да му съблича дрехите. Не говореше, нито пък сваляше очите си от неговите. Тя­лото му беше стегнато, раменете - чудовищно силни. Кат си съблече ризата, седна върху него, приведе се и го целуна по устата, наслаждавайки се на миризмата на цигари и на мъжка пот. Той погали гърдите ѝ. А после тя се надиг­на, свали си бикините и се приведе над него, отдавайки му цялото си тяло. В дълбините на очите му зърна сълзи. Прие го в себе си, прилепи устни в неговите, докосна пръстите му и ги преплете в своите. После го притисна до себе си и двамата се сляха в едно. А след като екстазът му наближи, а после и нейният, тя затвори очи. Защото знае­ше, че каквото и да се случи утре, нищо не би могло да разруши връзката, която тази вечер бяха създали. 60 Събота, 06:23 Световните лидери ще се съберат в двореца Хамптьн Корт малко след 13:30 часа за орга­низирания в Голямата зала коктейл сред фламандски гоб­лени, илюстриращи библейската легенда за Авраам. В га­лерията, разположена над залата, ще свири оркестър. След подписването делегатите ще излязат на разходка из гради­ните. Така гласеше програмата за дългоочакваната среша на върха, която Кат току-що прочете. Беше сама в кухня­та. Майкъл все още спеше. Кейдж трябваше да ѝ се обади всеки момент и да ѝ прати информацията от СИМ-картата, която съхраняваше Вендета - необработената версия на файла, съставен от Сузи. Кат на свой ред щеше да я качи в лаптопа си. А после Кейдж щеше да обезопаси ли­нията за разговор с Лиз, която ще разпрати частите, кои­то е редактирала. Както ставаше ясно от програмата, щяха да присъст­ват 187 световни лидери. Лошите държави не бяха покане­ни. Няколко страни бяха бойкотирали събитието. При самото подписване водачите на трите Велики си­ли - САЩ, Китай и Русия - щяха да седят в средата на дълга маса. Непосредствено зад тях бяха отредени места за представителите на бизнеса. В тази сфера Русия щеше да се пред­ставлява от Тиина Грачова от „Рингсет“. Самото подписва­не беше предвидено да протече в рамките на петнадесет минути. Веднага след това в другия край на Лондон щеше да започне финалният мач между националните отбори по футбол на Англия и Бразилия. Кат провери още няколко сайта, без да изпуска от очи телевизора. Никой не съобщаваше подробности относно точната програма на президента Джеймс Абът, с изключение на факта, че в момента се намирал в селската къща на британския премиер, близо до село на име Принцеса Рисбъро, графство Бъкингамшир - на сто и петдесет кило­метра южно от мястото, където тя се намираше сега. Кат не можеше да си представи, че американският пре­зидент ще подпише подобен договор, особено в присъст­вието на Тиина Грачова, след като бъде запознат с истинс­ката ситуация на остров Воз. Телефонът иззвъня. Беше Кейдж. - Готова съм - отсече тя и веднага подготви кода за Достъп на лаптопа. Зелената лампичка просветна и прех­върлянето на информацията започна. - Големичко е - обади се по едно време Кейдж. - Ще отнеме поне няколко минути. - Няма проблем. Я кажи, Абът как ще стигне до Хамп- тън Корт - с Марийн Едно ли? - попита тя, като имаше предвид президентския хеликоптер. - Да. Тръгва от Чекърс в 11:35. А в Хамптън Корт тряб­ва да пристигне в 12:00. - Раничко. - Той така обича да си пристига. - Можем ли да проникнем в комуникациите на Марийн Едно? - Кои - аудио или видео комуникациите? - Видео. В Чекърс е невъзможно, там е територия на британците. Единственият ни прозорец е, когато се нами­ра в хеликоптера. - Ще проверя. - И още нещо. Намери телефона на Хавиер Лaxa. Но истинския. Онзи, на който ще отговаря, докато не излезе на терена. - Няма проблеми. - Татко пристигна ли? - Все още не. Последното, което знаем за тях, е, че пъту­ват към „Хийтроу“. А Сейър бил същинско кълбо от нерви. - Разбира се - нали притежава татко! А той е най-доб­рото доказателство за всичко! Чакай малко! - Прехвърля­нето на информацията беше приключило. Отвори файла на снимката с Юлия, която бе зърнала преди седмица в казахстанското посолство. - Добро е, Бил! Даже много доб­ро! Окей, ще се чуем след половин час, след като получа нещата от Лиз. Сега Кат разполагаше с пълно копие на файла от пре­форматирания хардциск. В прозореца на кухнята надник­наха първите лъчи на зората. Това вероятно щеше да бъде най-дългият ден през живота ѝ. Набра телефона на Лиз Лъкстьн. - Десет кадъра! - веднага каза тя. - Около двадесет секунди. Готови, старт! Кат натисна бутона за приемане на лаптопа си. Прехвърлянето отне броени секунди. Но още преди да успее да отвори файла, за да го разгледа, Лиз промълви: - Нещата нещо поз-з-загрубяват! Т-т-трябва да вървя! На екрана се разгърна снимка - Юлия, готвеща се да убие селяните. Лиз бе затворила. Кат набра повторно номера ѝ. Механичен глас изрече: - Набрали сте несъществуващ номер. Усети върху рамото си ръката на Майкъл. - Какво? - извика рязко тя, стресната от внезапната му проява. - Полицията издига барикада на кръстовището - каза спокойно той. - Ела горе! Кат грабна колта. Майкъл взе глока и картечницата. Изгасиха лампите в спалнята. През един процеп в завеси­те той ѝ показа какво има предвид. Пътят, отвеждащ на север, беше блокиран от две поли­цейски коли. Сините им лампи просветваха. Южният край на пътя също бе блокиран. - Погледни вдясно, на електрическия стълб, в ъгъла на училищния двор! - подсказа ѝ Майкъл. Не успя да я види веднага. Но ето я накрая и нея - скритата видеокамера, насочена директно срещу входа на имението Чери Трий Фарм. - Жалко, че не успях да я видя навреме! - промър­мори той. - Може и да е камерата, може и да не е - отбеляза за­мислено тя. - А може и да са открили лендруовъра. Или са засекли телефонните ти разговори. Или са следели Лиз. - Или Кейдж - добави Кат. - А може да няма нищо общо с нас. - Може да е всичко - съгласи се той. - Важното обаче е, че след броени минути ще бъдем под обсада. 61 Събота, 07:01 Мини купърът беше регистриран на името на Дженифър Таплър. Разрешителното му изти­чаше на 18 декември, беше купен преди по-малко от годи­на, а резервоарът на газта беше пълен догоре. Майкъл беше облечен с жълто полицейско яке, с над­пис „Пристанище Филикстоу“ на гърба. - Висеше в градинската барака - обясни той на Кат когато тя влезе в колата. - По тези места хората от приста­нището се ползват с голяма тежест. Така че може да се окаже полезно. Кат бе взела със себе си лаптопа и телефоните. Над­зърна отзад. На пода се виждаше одеяло. Под него бяха оръжията. - Вероятно блокадата е дело на местната полиция - про­дължи да разсъждава на глас Майкъл. - Ако пък е по по­ръчка на Проект „Мир“, няма да сторят нищо, докато не пристигнат големите момчета. Мини купърът има местна регистрация. Съмнявам се Саймън Таплър да се е регист­рирал официално, че напуска страната. Вероятно същото се отнася и за жена му и децата. Все пак е лято. Хората пътуват. Майкъл потегли бавно, зави надясно и се отправи на­долу по хълма. След следващия завой пътят се стеснява­ше още повече и пълзеше между гъсто избуяла трева. Прецениха, че второстепенните пътища са по-безопас­ни. Пътуваха на север. Колкото са по-далече от Лондон, толкова по-трудно ще бъдат засечени. Майкъл откри още по-забутан път - между две ферми. Така пътуваха повече от час. Хълмистата местност постепенно бе изместена от обширна равнина. Майкъл реши да се насочи по един черен път, който отвеждаше към гора. - Продължавай! - подкани го Кат. Той я изгледа неразбиращо. - Да се скрием под дърветата - обясни тя. - Осигуря­ват прикритие от сателитно проследяване. Майкъл паркира колата и излезе. Въздухът наоколо бе кристално чист. Той запали цигара. Знаеше, че макар мо­билните им телефони и СИМ-картите да бяха разкрити, Кат няма друг избор, освен да ги използва. А лаптопът на Таплър беше толкова стар, че не можеше да предава извън обсега на къщата. След шест часа президентът Джеймс Абът щеше да се качи на своя хеликоптер и да се отправи към Хамптън Корт. След осем часа щеше да е подписал Коалицията за мир и сигурност. Ако сега тръгнеха към Лондон, още на първия голям пропускателен пункт щяха да ги спрат. Майкъл отвори задната врата на колата и извади оттам лека картечница и кутия с амуниции. Беше открил едно местенце, откъдето се разкриваше панорама във всички по­соки. На запад от тях нахлуваше мъгла. На изток изгрява­щото слънце насищаше небето в розово сияние. Ако някой приближи към тях по суша, нямаше откъде другаде да мине, освен по черния път, по който и те току- що бяха минали. А Майкъл щеше да го забележи от кило­метър. Ако приближи по въздух, картечницата „Хеклер и Кох“ бе в състояние да причини непоправими щети на все­ки летящ обект, намиращ се на 400 метра в небето. Ако им готвеха обсада, Майкъл държеше той да определя прави­лата. Кат отвори вратата, постави лаптопа в скута си и акти­вира файла, който ѝ беше пратила Лиз. Беше брилянтен. Лиз беше създала десет филмчета, пет от тях директно от „Историята на нашето време“ на Сузи. За останалите беше използвала техниката за бързо наслагване на кадри­те, за да противопостави Абът на резултатите от неговата политика. Юлия убива селяните. Юлия и Тиина поднасят серти­фикатите на роднините на същите селяни. Абът приема Тиина на официална церемония в Белия дом. Два успоредни кадъра на Абът и Юлия. Изправен пред необходимостта да вземе спешно реше­ние, след като току-що е бил запознат с безсмислената смърт на невинни хора, никой американски президент не би си направил труда да реагира. Ако обаче убийствата бя­ха на фона на неговата личност, ситуацията със сигурност се променяше. Докато Кат копираше файловете на мобилния си теле­фон, над нея падна сянката на Майкъл Лъкстън. - Ако са намерили начин да ни следят, ще бъдат тук всеки момент. Ако отидат в къщата на Таплър и открият гроба на Кранли, може би ще разполагаме с един час пове­че. Затова предлагам да изчакаме един час. Ти изпрати фай­ловете. А после ще се разделим. Кат се облегна на колата. Вдясно от нея бе колтът, вля­во - автоматът „Калашников“. Майкъл зае позиция в края на гората, зад колата. Всеки от тях обхващаше половината от периметъра. Кат бе обърната на изток, към слънцето. Видя как розовата зора се превърна в синкав летен блясък. Долови дима от цигарата на Майкъл, носещ се зад гърба ѝ. Спомни си последните думи на Лиз: „Нещата нещо позагрубяват. Трябва да вървя.“ Беше ги споделила с Май­къл. Небето бе чисто, пътят - също. Нито хеликоптери, ни­то коли. Зад себе си чу стъпките на Майкъл. - Аз ще поема наблюдението - каза той. - А ти се кон­центрирай върху работата си. Отдалечи се от колата и застана така, че да може да вижда и на запад, и на изток. Кат се свърза с Кейдж. - Кога ще качиш снимките на Марийн Едно? - Не мога - отговори Кейдж. - Спуснали са защитен екран над целия електронен трафик. Разполагат със сведе­ния за заплаха, грозяща подписването на Коалицията за мир и сигурност, но не и с конкретно име. Подобен защитен екран означаваше, че разузнавател­ните агенции ще разполагат с правомощията да разбиват всички пароли и кодове в интернет. Ще пуснат за проверка отделни думи, гласовата идентификация, идентификаци­онните номера на мобилните телефони, електронните ад­реси, данните за движенията на колите, термалното скани­ране, биометричните данни и скенера на очите. Ако си за­подозрян и решиш да направиш и една крачка, веднага ще те сгащят, в която и точка на света да се намираш. Кат знаеше как стават тези неща. Кейдж също го знае­ше. Самите те го бяха правили десетки пъти. Очевидно планът им нямаше да сработи. Кат се върна мислено седмица назад - към мига, когато зърна снимката на Юлия в казахстанското посолство. - Алия Рактаева, търговското аташе в казахстанското посолство, е работила за теб. А Сузи се е намирала тук, в Англия, с данните, които е била събрала. Тя също е работи­ла за теб. Както и Стивън Кранли. Изпратила е данните чрез пръстена, който е бил специално преработен за тази цел. - Всичко това е вярно - потвърди Бил Кейдж. - Сузи е ходила в блатата, за да изпрати данните дирек­тно към сателита. За да не рискува да бъде засечена по интернет. - Точно така. До един наш сателит в ниска орбита - потвърди отново Кейдж. - Там само ние имаме достъп. - Неговата обиколка е към деветдесет минути, нали? - Деветдесет и осем. - Точно затова Сузи е избрала блатистите терени по източното крайбрежие. За да осъществи по-лесно връзка­та със сателита. - Нашата птица се намира на триста и осемдесет кило­метра над земната повърхност. Препраща сигналите по спе­циално кодирани линии в другата птица, на Националната агенция за сигурност, която се намира в орбита на дваде­сет и пет хиляди километра от нас. Оттам го е препратила директно в казахстанското посолство. - И кога е следващото преминаване на сателита на Фе­дералната агенция за сигурност по тези места? - Кои места по-точно? Кат му продиктува името на селцето, през което току- що бяха минали. - Прозорците са дванадесет минутни. Току-що си про­пуснала последния. Следващият е в 10:36 часа британско време. После-в 12:14 часа, в 13:52, 15:30 и така нататък. - Значи разполагаме с цели два прозореца, преди Абът да се качи на Марийн Едно. - Кат - изрече търпеливо Кейдж, сякаш и без това ѝ беше позволил да стигне твърде далече, и искаше да ѝ ка­же, че е крайно време да спре. - Чуй ме! Не мога да стигна до Марийн Едно! - От големия сателит може и да могат. - И как възнамеряваш да качиш файла дотам? - По същия начин, по който го е направила и Сузи - отговори и пипна пръстена в джоба си. - Разполагаш с пръстена ѝ? - Точно така. После ще ти обяснявам. Дали обаче все още работи? - Би трябвало. - Ако успеем за прозореца в 10:36, можеш ли да ми кажеш как става? - Постави го хоризонтално. Ще видиш, че ъгълчетата са изпилени, за да поеме СИМ-карта. Диамантите бяха сме­нени със специални антени. Трудно ще ги забележиш с прос­то око. Изпълняват функцията на бутон за включване и изключване, който осъществява връзката със сателита. После той автоматично започва да изтегля данните. - И как човек може да бъде сигурен, че прехвърлянето е успешно? - Не може да бъде сигурен. Защото не може да провери дори силата на сигнала. Просто чакаш от другия край да ти съобщят, че всичко е получено. - Очевидно Сузи се е справила. - Тогава и ти можеш. Но първо пусни най-добрите кар­тини, в случай че част от информацията се изгуби по пътя. Кат се надяваше, че ще успее да се подготви за не пове­че от четиридесет и пет минути - много преди поредното преминаване на сателита. Подреди файловете в обратен ред, като се постара първият от тях да е с лицето на Абът в близък план. А после постави СИМ-картата в пръстена. В този миг звънна телефонът, който бе използвала, за да се свърже с Кейдж. Посланието бе кратко - една снимка. Снимката остана на екрана петнадесет секунди - дви­жеща се картина, преминаваща последователно през ли­цата на петима души: Нейт Сейър, сержант Мейсън, Макс Грачов, Лиз Лъкстън и Джон Полински. Ръцете им бяха зад гърбовете им - вероятно оковани в белезници. Седя­ха на под, който приличаше на бетонен. Бяха притиснати един до друг. Главите им бяха сведени ниско до коленете. Юлия никога не би им позволила да покажат непокор­ството си. При финалните кадри, когато камерата се изтегляше назад, Кат забеляза висока стена, в основата тухлена, на­горе от гофрирана стомана. Размерът на изображението не позволяваше да се види таванът. Очевидно зад камера­та беше някой друг, защото в края се виждаше Юлия с пистолет в ръката. Тя се обърна към обектива и изрече: - Кат, очаквай обаждането ми! После картината се изгуби. Екранът почерня. Майкъл извади цигара от джоба си, но не я запали. Хвър­ли я на земята, размаза я с тока си, подпря картечницата до краката си и се загледа на запад. Кат подготви пръстена на Сузи за предаване на инфор­мацията. След седемнадесет минути дойде обаждането от Юлия. - Майк! - подвикна му Кат. Той не се приближи до нея. Изтегли се на позиция, коя­то му позволяваше да обхване колкото е възможно повече от периметъра около тях. Този път обективът на камерата бе насочен директно към лицето на Юлия. - Кат - изрече бавно Юлия, - при други обстоятелства бихме могли да станем добри приятелки. Лично аз те ха­ресвам. Напомняш ми за мен самата преди десетина годи­ни. Никоя от нас не е виновна за ситуацията, в която се оказахме днес. Усмихна се. На дясната ѝ буза се очерта трапчинка. - Затова сега държа да чуеш предложението ми. Добър ли е сигналът при теб? - Да - отговори сухо Кат. - Единственото, което трябва да направиш, за да раз­решиш днешния проблем, е да не правиш нищо. След като подпишат Коалицията за мир и сигурност, можеш да пра­виш всичко, което поискаш! Гарантирам ти, че ще се по­чувстваш добре, защото ще си спасила четири човешки жи­вота! Сега те са изцяло в твоите ръце! Решението е твое - ще ги пощадиш ли, или ще ги пожертваш! Изглежда, Юлия беше сбъркала в броенето - Макс, Лиз, сержант Мейсън, Нейт и баща ѝ. Общо петима. А не четирима. Кат реши, че Юлия е уморена и разсеяна. Обективът на камерата се насочи рязко встрани и пока­за петимата заложници. Седяха така, както и преди. А пос­ле се чу глух изстрел. Затъмнение. Екранът отново се про­ясни. Сержант Мейсън се бе свлякъл до Нейт Сейър, кой­то пък се бе изцъклил от ужас. Някакъв мъж изтегли Мейсън от редицата. Кат го поз­на - беше Виктор, един от бабаитите, които я бяха хванали в блатата. Мейсън обаче не беше мъртъв. Виктор го сграб­чи за ръката и го изтегли от кадър. После се чуха два пос­ледователни, отново глухи изстрела. - Та както вече казах - продължи невъзмутимо Юлия, - предоставя ти се възможност да спасиш четири човешки живота. Единственото, което трябва да направиш, е да не правиш нищо! И те ще живеят! Кат предположи, че следващата мишена след Мейсън вероятно ще е Нейт Сейър. Юлия може би щеше да гради- ра заложниците по значението им за нея самата. Следващият кадър я опроверга. Треперещите ръце на Джон Полински държаха пистолет, насочен към главата на Макс, неговия син. А Виктор бе насочил пистолет към главата на Лиз. - Правилата на тази игра са простички, Кат - отбеляза Юлия. - Ако предприемеш нещо, каквото и да било, вед­нага ще разбера. Това включва изпращането на информа­ция до сателити в ниска орбита, бъбрене с Бил Кейдж - въобще всичко! И тогава ще заповядам на баща ти да убие Макс. Ако той не се подчини в рамките на пет секунди, Виктор ще убие Лиз! И когато това приключи, ще започ­нем играта отново. Е, разбра ли правилата? 62 Събота, 10:03 Майкъл Лъкстьн седеше върху капака на ко­лата и дърпаше ожесточено от цигарата си. - Моля те, припомни ми отново всичко! Всяка подробност! - изрече тя. - От момента, в който си тръг­нахме от заграждението в онова имение! - Макс си тръгна пръв - започна да изброява Майкъл. - После тръгнахме ние, в две коли. Юлия остана. Лиз се намираше в „Медиа Аксис“ на сто и петдесет километра от нас. Според мен истинските заложници са Лиз и баща ти. За Макс Грачов и Нейт Сейър не можем да бъдем си­гурни. Възможно е да са просто за камуфлаж. - Според мен Макс е реален заложник - не се съгласи Кат. - Юлия се опита да го убие още преди няколко дена в апартамента му! Той открай време е заплаха за нея за­ради контрола над „Рингсет“! - Звучи логично - съгласи се Майкъл. - А и работеше със Стивън Кранли. - Саймън Таплър също работеше с Кранли - напомни му тя. - Да, но Таплър се нуждаеше от пари, а Грачов е мили­онер! - Така е. Което означава, че Нейт Сейър спокойно би могъл да е съучастник на Юлия - да е измъкнал Лиз от „Медиа Аксис“ и да ѝ е предал баща ми! - Ами Рот, другият пехотинец? Какво се е случило с него? - Сигурно е убит. Не са имали нужда от него. Мейсън им е трябвал, за да ни докажат сериозността на намерени­ята си. Кат пусна отново записа, изпратен ѝ от Юлия. Когато стигна до лицето на Сейър, стопира кадъра. Той беше за­бил поглед в земята. Виждаше се плешивината на темето му, която обикновено криеше. - Добре де, но за когото и да работи, би ли позволил наистина на Юлия да убие Лиз, баща ми и Макс? - възк­ликна тя. - Е, и? - Какъвто и да е случаят, тук Нейт е заложник. Добре знаеш, че всеки, който работи за „Рингсет“, всъщност е заложник. Всичките им служители действат под сянката на насилието. - Вдигна очи към Майкъл: - Знаеш ли колко летища притежава „Рингсет“? - Най-голямото със сигурност е Байфорд. Кат зумира и изображението стана още по-неясно. За­би пръст във фона: - Бетонен под, стени от гофрирана стомана - спокойно би могло да бъде и самолетен хангар! На Юлия в случая въобще не ѝ пука дали ще разберем къде е. За нея е по-важно да бъде на място, откъдето може да се измъкне колкото е възможно по-бързо! Басирам се, че са в Байфорд! И ведна­га щом подпишат Коалицията за мир и сигурност, тя ще отлети заедно с майка си! А заложниците или ще бъдат уби­ти на място, или ще бъдат отведени на остров Воз! Майкъл не каза нищо. Вдигна картечницата, но ведна­га я хвърли на пода. Изпод одеялото извади друго оръжие - пушката „Ремингтън“ за издухване на затворени врати. Остави я на седалката. После отвори багажника и оттам извади ракетния гранатомет М72 за еднократна употреба и го хвърли до пушката. Между двете предни седалки пъх­на шест гранати. На пода пред седалката на пътника на­мести един автомат „Калашников“, след което провери и зареди всички пистолети, но без да им вдига предпазите­лите. - Е, тръгваме ли? - погледна я той. - Тръгваме! Кат знаеше, че в мига, в който пръстенът на Сузи уста­нови връзка със сателита, Юлия ще разбере. Ако се опита­ше да се свърже с Бил Кейдж, Юлия пак щеше да разбере. Всички електронни връзки бяха под неин контрол. Единствената изненада, с която разполагаха, бе да ата­куват директно летището. Кат вече беше ходила там. И имаше идея как да стане. Остави лаптопа и трите телефона на крачка от дясната гума и ги покри с пръст и влажни листа. С четвъртия теле­фон се поколеба какво да прави. Ако го използваха за не­утрализиране на проследяващата система на колата, Юлия вероятно щеше да разбере. Ако подкарат колата без него, съществуваха големи шансове никой да не ги следи. Пос­тави СИМ-картата с филма, редактиран от Лиз, в пръсте­на на Сузи, затвори капака и провери два пъти, за да се увери, че миниатюрният бутон е на позиция „Изключено“. - Майкъл, смятам, че ако използваме телефоните, Юлия Ще знае всяка наша крачка. Ако ги заровим тук обаче, ня­ма да има никаква представа в коя кола точно сме. - Може би, но знаеш, че в тази игра няма нищо сигурно. - И все пак сме принудени да поемем този риск. - Искаш да кажеш, че няма да разполагаме с никакви комуникации, така ли? - Точно така. - Окей. Пътят ще ни отнеме около два часа. Ти караш. 63 Събота, 11:47 Пристигнаха за по-малко от два часа. А и не попаднаха на нито един пропускателен пункт. Двамата с Майкъл се намираха върху ниска могила, обрасла с трева, и наблюдаваха входа към военно­въздушната база „Байфорд“. Когато беше идвала тук в чет­въртък, беше нощ. Днес слънцето грееше ярко, небето бе­ше кристално чисто, а охраната - подсилена. Пред портала беше поставена допълнителна, антите­рористична рампа. А от вътрешната страна бяха издигна­ти още две наблюдателни кули. При портала стояха четирима пазачи. Двама патрули­раха, двама бяха в контролната зала. Телевизионните ек­рани бяха изключени. Светеха единствено контролните мо­нитори. На пистата зад оградата се виждаше самолет, под­готвен за полет. И към предната, и към задната му врата бяха поставени стълби. Втори самолет рулираше малко по- нататък, към центъра на базата. Тъкмо се бе приземил. Вляво от него се издигаха четирите хангара - три ог­ромни и един дълъг, но тесен. Полегатият му покрив дос­тигаше почти до земята. Юлия надали беше избрала точ­но него. Този тип покрив не пасваше на картината, която и беше изпратила по телефона. Заложниците очевидно се на­мираха в някой от останалите три. Движението по пътя не беше оживено. Последната ко­ла беше минала преди повече от десет минути. Иначе ка­мионите на „Рингсет“ си вървяха на същите равни интер­вали като онази нощ. Но само някои от тях бяха с издължени кабини, които подсказваха, че са снабдени с допъл­нително място за преспиване. Точно такъв камион търсе­ше Кат. Двамата с Майкъл се смъкнаха от могилата и се вър­наха неколкостотин метра назад, до кръстовището, където онази нощ Кат бе пресрещнала Ланкарик. Мини купърът им беше паркиран двеста метра по-нататък. Този път Кат остана в засада, за да покрива Майкъл. Беше заела позиция в една канавка и разполагаше с дирек­тна възможност за изстрел към мястото, на което се нами­раше той. Майкъл беше с жълтото яке с надпис „Пристанище Филикстоу“ на гърба и с логото на „Рингсет“ на ръкава. Са­мата седалка от колата беше изнесъл и поставил на банке­та на пътя. Приседна небрежно на нея, откъсна стръкче тре­ва и започна да го дъвче небрежно. Седемдесет и пет метра зад него се намираше Кат. Кар­течницата ѝ имаше обсег двеста метра. Чу приближаването на камион. За техен късмет се ока­за с по-голяма шофьорска кабина. Майкъл вдигна седал­ката на колата, сякаш беше перце, и тръгна напред. Когато камионът приближи, той вдигна десен палец като обикно­вен стопаджия и кимна по посока на логото върху ръкава си. В четвъртък Марсел Ланкарик беше сам. Но в този ка­мион имаше придружител – мъж с тъмно сако, вратовръз­ка и риза. Камионът намали и спря. Мъжът до шофьора смъкна прозореца. Кат се опитваше да покрива Майкъл, но ако се наложе­ше да промени ъгъла на стрелба, за да хване предното стък­ло, нямаше гаранции, че ще уцели шофьора. А и от опит знаеше, че е за предпочитане той да остане жив. Прицели се в главата на другия мъж, но се оказа, че воланът ѝ пре­чи. Пренасочи мишената към гърдите му. Майкъл остави седалката на земята, обърна се и посочи към мини купъра в далечината, оставен с вдигнат капак. Раз­мяната на реплики отне не повече от петнадесет секунди. И тогава нещо се случи. Кат видя как Майкъл скача на стъпалото, вади колта, застрелва пътника и насочва дуло­то му към шофьора. Тя спринтира към тях и застана пред предното стъкло на камиона, насочила картечницата към главата на шофьо­ра. Майкъл отвори вратата, измъкна тялото на придружи­теля и го отнесе в канавката. Докато трупът му се търкаля­ше, Кат забеляза, че е Лев - мъжът, който ѝ разкъса бики­ните онази нощ при блатата, и когото Майкъл се бе зак­лел, че ще убие. Когато Кат се намъкна в кабината след него, забеляза колко умело бе прострелял Лев. Нито шасито, нито стък­лата бяха одраскани. - Почакайте! - внезапно извика тя. Върна се при канавката. Пъхна ръце под водата, брък­на в джоба на Лев и извади мобилния му телефон. Оказа се сух. Върна се тичешком и се сгуши върху седалката за прес- пиване. Покривът над главата ѝ беше висок точно толкова, колкото да седне на леглото. Майкъл притисна гръб в сте­ната на кабината, напълно невидим отвън, но все така зас­трашително близо до главата на шофьора. Двамата се спогледаха. Майкъл прехвърли приказките на Кат - знаеше, че тя може да се владее повече от него. - Успокой се, човече! - изрече тя. - Единственото, кое­то искаме от теб, е да ни вкараш в базата. Обещавам, че и косъм няма да падне от главата ти! - Но те ще ме убият! - прошепна шофьорът. Не беше като Ланкарик, но очевидно беше чул за инци­дента. Очите му се стрелкаха във всички посоки. Ръцете му трепереха. На сантиметри от него току-що бе застре­лян човек. От незапомнени времена това бе един от най- ефективните методи за убеждение. Кат набра указателя в телефона на Лев. Забеляза ини­циалите „Ю.Г.“. Дали пък не беше номерът на Юлия Грачова? 64 Събота, 12:05 - Никой няма да те убие, ако се държиш по обичайния начин - продължи Кат. - Правил си го десетки пъти. Когато стигнеш до портала, погледни в скенера за очите и подложи дланта си за проверка на отпе­чатъците. Шофьорът бавно потегли. Пътят пред тях беше пуст. Над асфалта се носеше лека мараня. - Как се казваш? - Сам - прошепна шофьорът. - Добре, Сам. А сега се отпусни! Я кажи, кой ще спече­ли според теб финалите по футбол? Той не отговори. - Сигурна съм, че децата ти непременно ще го гледат! Продължи да мълчи. - Няма проблеми, Сам - кимна тя. - Във времена като днешните по-добре човек да не мисли за семейството си. Той стисна волана още по-силно. Кокалчетата на ръце­те му побеляха. По челото му избиха капчици пот. - Очакват ли Лев? Или той се е качил на стоп при теб? - Надали го очакват. Просто го качих при мен. Да, шофьорът си беше чистокръвен англичанин. Акцен­тът му много приличаше на трактористката, която ѝ по­могна оня ден - Маргарет. Погледът на човека се плъзна към страничното огледало, срещна очите на Майкъл Лъкстън и веднага се стрелна обратно. Лицето му беше преб­ледняло от ужас. И най-неопитният пазач щеше да го на­души. - Знаеш ли, аз съм за Бразилия - не се отказваше Кат. - Иначе съм американка, обаче си падам по Хавиер Лаха. Шофьорът си лепна една светкавична усмивка - оче­видно, за да ѝ угоди. - Ясно, за Бразилия - изрече тихо. Превключи скоростите и даде десен мигач, за да завие към базата. Към тях идваше червена лимузина, над която се вееше английското знаме. Сам спря и пропусна колата - Добре. А сега ще легна тук долу - обясни му Кат. - Просто мини през портата така, както си го правил и досега Покри се с одеялото и се сви, стиснала дръжката на глока. Майкъл вдигна стъклото между себе си и главата на шофьора. Знаеше, че отвън никой не може да го види. Но продължи да седи притиснат в стената на кабината. Камионът се закова на място. Сам не казваше нищич­ко. Пазачите - също. Звуков сигнал. Скърцане на метал в метал - задната бариера се спусна. Сам премести камиона си напред. И пак спря. Спусна се още една бариера. Двете приклещиха камиона. В караулното звънна телефон. Някой го вдигна. Минаха петнадесет секунди. Нищо не помръдваше. Ни­кой не помръдваше. Никой не проговаряше. Кат надникна изпод одеялото. Майкъл я погледна. Още тридесет секунди. А после - почукване по вратата. - Лев Чичагов къде е? Отбелязан е, че пътува с теб - изрече нечий глас. Усещаше се силен акцент. Вероятно бе­ше руснак. Сам вдигна дясната си ръка от волана и посочи с палец назад: - Задържаха го на пристанището. Каза, че ще хване следващия колега. - Но тук няма записан никакъв следващ! - В такъв случай нещо се е объркал. Де да го знам! Ето, проверете телефона ми и ще видите съобщението от него! Минаха още десет секунди. Кат не виждаше нищо. Мо­жеше само да си представя как Сам протяга ръка през про­зореца и си подава телефона. - Добре де, влизай! Вече започнаха товаренето на са­молета. Предната бариера се вдигна. Камионът потегли бавно напред. Едва сега Кат си позволи да си поеме дъх. Надник­на през страничния прозорец - първият от хангарите се намираше на около четиристотин метра пред тях. Зад него бяха и останалите три. - Какво трябваше да направиш с Лев, Сам? Къде тряб­ваше да го оставиш? - Не ми е казвал. Просто поиска да го дръпна до база­та, това е. Погледът на Сам се насочи към огледалото за обратно виждане. Като че ли страхът му бе понамалял. И като че ли стигаше до заключението, че няма да посмеят да го зас­трелят вътре в базата. - Хубаво. Сега намали и ми подай телефона си! Сам продължи да кара. В отговор на реакцията му Май­къл зареди шумно. - Намали скоростта, Сам! - просъска Кат. - И ми дай телефона си, иначе приятелят ми ще те гръмне, без да му мигне окото, и ще те хвърли на асфалта! Камионът закова рязко, а после отново потегли. Сам ѝ подаде телефона си. Тя набра Бил Кейдж и каза: - Можеш ли да проследиш това обаждане? - Естествено. - Чуваш ли това, Сам? Това е шефът ми от Вашингтон! Може би не знаеш, но тази база тук е незаконна и след не повече от час от нея няма да е останало нищичко! Твой е изборът дали ще прекараш остатъка на живота си в затвор, или ще се превърнеш в герой! Ако не ми вярваш, когато сега приключа, натисни бутона за повторно набиране. Сам не каза нищо. Кат се обърна към Кейдж: - Успя ли да ме локализираш? - Военновъздушна база „Байфорд“. - Каква ти е резолюцията? - Триста метра. - Виждаш ли самолетните хангари? - Потвърждавам. Ти самата си в камиона, който в мо­мента се намира на петдесет метра от оградата. - Точно така. Изключи десния хангар. Останалите под­реждам от изток на запад като номера едно, две и три. - Разбрано. - Някакви сигнали от някой от тях? - Смесени. Нищо определено. - Термално изображение? - Отрицателно. - Добре, Бил. Сега ще набера един номер. А после ис­кам от теб незабавната му локализация! Тя направи връзка с телефона на Лев и натисна иници­алите „Ю. Е“. Телефонът иззвъня. Камионът буквално пълзеше. Сам се извърна леко, та­ка че Кат зърна опашката на чакащия самолет, а после и стълбичката, отвеждаща към задната му врата. - Засега нищо - обади се Кейдж. - Но ако от другата страна вдигнат... - От портала ни наблюдават - обади се тихо Сам. Телефонът продължаваше да звъни. - Ако се включи на гласова поща, губим го! - предуп­реди Кейдж. На горната площадка на стълбичката се появи някакъв човек и направи знак на Сам да се приближи. - Подчини му се! - прошепна Кат. - Само че карай бавничко! Хангарите изчезнаха от погледите им. Вече вървяха в обратната посока. До самолета оставаха не повече от триста метра. Дори и с петнадесет километра в час, пак щяха да стигнат дотам за по-малко от минута. Телефонът се включи на гласова поща. - Съжалявам - прошепна Кейдж. - Хванала е татко! - простена Кат, без да се усети. Под крилото на самолета се плъзна камион цистерна. От него излязоха двама души, за да пресрещнат Сам. В този момент телефонът на Лев иззвъня. Дисплеят показ­ваше, че онзи, който го търси, има инициали „Ю.Г.“ Кат вдигна, но не каза нищо. Юлия заговори. Гневно. Нещо на руски. Кат не казваше нищо, но продължаваше да държи ли­нията отворена. Кейдж продължаваше да чака на телефона на Сам. - Номер две! - извика той. - Тя е в средния хангар! 65 Събота, 12:14 Вратите на хангара зееха широко разтворени. От камиона Кат успяваше да различи единст­вено очертанията на малък самолет. Навътре бе прекале­но тъмно, за да види каквото и да било. Майкъл посочи към якето си, което отваряше всички врати по тези места. Кат го разбра и кимна. - Сам - обади се за първи път той, - спри на тридесетина метра от самолета, на самата писта. А после извърти камиона така, че задните му врати да се обърнат към са­молета. След това ги вдигни. - Има и допълнителен ключ за ръчно отваряне - обяс­ни шофьорът. - Добре. Дай ми го. Един слънчев лъч проблесна върху крилото на самоле­та и сребристото му отражение се удари в предното стък­ло. Сам заслони очи с ръка и отговори: - Не е у мен. - Едва ли е точно така - отбеляза спокойно Майкъл. - Защото, ако се случи нещо непредвидено, ти си длъжен да ги извадиш отвътре, нали така? Преди да е дошла полици­ята. Сам не отговори нищо. Подаде ключа на Майкъл. - Така. А сега забави и спри - продължи да го инструк­тира той. - Но не изключвай двигателя. Сам направи плавен обратен завой. Майкъл се плъзна на предната седалка. Когато камионът се закова на място, той отвори вратата и слезе. Носеше колта, както и картеч­ницата, която доскоро беше у Кат. Тя се прехвърли на пред­ната седалка. В страничното огледало видя как Майкъл по­бягна назад, за да отвори вратите. При отварянето си вратите издадоха някакъв сигнал. Но не се отвориха. Майкъл вече беше изложен пред погле­дите на цялата охрана на самолета. Още няколко минути и прикритието му щеше да падне. Той удари с ръка вратата. Кат хвърли поглед на Сам, който продължаваше да съзер­цава втренчено далечината. Най-неочаквано тя го зашлеви през лицето: - Отвори вратата! Сам се извърна към нея - очите му бяха уплашени. Не бе в състояние да вземе решение, а и не разполагаше с не­обходимите думи. Кат замахна с все сила към лявата му ръка, отпусната върху волана. Извика у себе си цялата жес­токост, на която беше способна, и изкрещя: - Отвори вратата, Сам! С дясната си ръка той натисна някакъв бутон под пред­ното табло. В страничното огледало Кат забеляза, че пазачите прис­тъпиха напред, леко озадачени. Майкъл изкрещя нещо на руски. Вече излезе от полезрението ѝ. Ръкомахаше и обяс­няваше нещо, но съвсем свойски. Единият от охранителите на пистата вдигна оръжието си. Колегата му на върха на стълбичката грабна телефона. Но веднага замръзна на място. Той беше първият застрелян. След него Майкъл заст­реля двамата охранители на пистата. От мястото си Кат виждаше проблясъка на хвърчащите зад гърба му гилзи. Общо шест. По два за всяка от мишените. Изстрелите проз­вучаха като експлозия насред мъртвешката тишина в ба­зата. Кат огледа наблюдателните кули и портала. Нищо. Но след секунди всичко щеше да се превърне в огнен ад. Майкъл отвори рязко предната врата, измъкна Сам и зае мястото му. Кат натисна бутона за повторно набиране на телефона на Лев и го подаде на Майкъл. Той ускори бавно и равномерно, извивайки професионално камиона по посока на средния хангар. Юлия отговори на второто позвъняване. И отново за­почна да пищи нещо на руски. Камионът вече се намираше на триста и петдесет мет­ра от хангара и набираше скорост. - Лев? Лев! - крещеше Юлия. Майкъл Лъкстьн отговори на руски. Тридесет секунди - и щяха да бъдат там. Във вътрешността на хангара све­теше лампа. Кат забеляза две фигури. А самолетът беше „Гълфстрийм“, за ръководни бизнес кадри. Зад него над­ничаше и хеликоптер. От заложниците - никаква следа. - Лев! - Тук е британската полиция, госпожице Грачова - из­рече Майкъл, този път вече на английски. - Всичко свър­ши! Предното стъкло се разби. Майкъл се строполи върху волана. Камионът забави ход. Кат грабна волана, опитвай­ки се да го изтръгне изпод тежкото му тяло. Главата му беше цялата в кръв. Не помръдваше, а кракът му отказва­ше да се вдигне от педала на газта. Вторият изстрел попадна отново в кабината, този път малко над главата ѝ. Камионът се движеше в кръг и всеки момент заплашваше да изгуби равновесие и да се обърне. Кат се пресегна през тялото на Майкъл и натисна дръж­ката на вратата. Тя поддаде и се отвори. Със сетни сили избута тялото му на пистата. Вече владееше волана. В предното стъкло се заби още един куршум. Тя се сниши. Стъклото не издържа на маси­раната атака, пропука се и пропадна в кабината. На входа на хангара стоеше самата Юлия, грабнала ав­томат. Приведена ниско, Кат натисна педала на газта до край. Още един куршум, този път в двигателя. И още два, над главата ѝ. Юлия беше почти пред нея. Кат изви леко волана, за да я прегази. Юлия обаче отскочи встрани и камионът влетя в хангара. Лазерният лъч се насочи право към очите ѝ и я заслепи. Тя извърна глава и зад себе си чу поредният авто­матичен откос. Камионът изви рязко надясно - задната му гума беше спукана. Кат се опита да коригира завоя, но не успя. Ками­онът се завъртя в кръг. Долови миризмата на изгоряла гу­ма. Хангарът около нея се въртеше: крилото на „Гълфстрийма“, перката на хеликоптера, дървените щайги, скла­дирани покрай стените. Отпусна педала на газта, за да овладее машината. От начина, по който се въртеше воланът под ръцете ѝ, усети, че и втора гума е спукана. От мястото, където се намира­ше, не можеше да види Юлия. Но пък виждаше Виктор. По лицето му играеше зловеща усмивка - същата, като тази на господарката му. А после точно пред себе си зърна очите на баща си. Бяха насълзени, но от цялото му същество се излъчваше гордост. И тогава Кат осъзна, че в рамката на предното стъкло се очертава цялата групичка: баща ѝ, Нейт, Лиз и Макс. Вторачени право в нея. Намираха се на стотина метра пред нея, завързани, неспособни да помръднат. Намираха се точ­но на пътя на камиона. Кат натисна педала на газта докрай, извъртя волана ряз­ко на дясно и дръпна ръчната спирачка. Камионът се пов­дигна, извъртя се и се стовари настрани. Кат се плъзна по седалката, за да добави и собствената си тежест кьм дви­жението. Една от въртящите се гуми мина на сантиметри от ли­цето на Нейт Сейър и се удари в дървен сандък, който на свой ред запрати камиона в друга посока. Страничните стъкла се пръснаха. Въздушната възглавница закова Кат на облегалката на седалката. Камионът се преобърна и спря с непоносимо скърцане. Въздушната възглавница се сви, но я остави увита в най­лон. Кат се оказа притисната към покрива на кабината. Жаб­ката се отвори автоматично. Отвътре се разпиляха листове. Върху корема ѝ се стовари граната. В ребрата си усети цевта на пушката „Ремингтън“. Точно пред нея се очертаваше търбухът на „Гълфстрийма“. Вдясно се виждаха купчини сандъци. Ръката ѝ стър­чеше през прозореца, приклещена заради позата ѝ. Вижда­ха се краката на Сейър, както и тези на Лиз. Значи камионът не ги беше прегазил. Значи бе спече­лила на всички още няколко мига живот. Едва сега си спом­ни как изхвърли Майкъл от кабината. Нямаше представа дали е мъртъв, или просто ранен. Спомни си и за Сам и сърцето ѝ се изпълни със съжаление. Успя да се извърти лекичко и да сграбчи пушката, за­бита в лявото ѝ бедро. Долови мирис на барут. Но наоколо никой не стреляше. Може би бе от калиевия нитрат във въздушната възглавница. Усети и миризмата на автомо­билни гуми и бензин - едва тогава зърна петното върху бетона, протекло от резервоара. Идваше към нея. Но на същия този бетонен под падна сянка. Юлия прик­лекна пред очите ѝ. - Добре ли си, Кат? Не се тревожи, ей сега ще те из­мъкнем! Кат не отговори. - Като знам каква е техническата поддръжка на тези камиони, въобще не съм изненадана. Подозирах, че рано или късно някой ще се убие с един от тях! - продължи тя. После вдигна телефона и изрече: - Пипнахме ги! Да. Доб­ре. Няма смисъл да идвате. - Затвори. - Нали чу, Кат? Та­зи история ще завърши така, както ти бях обещала! Облегна оръжието си до преобърнатата кабина на ка­миона. От дървения приклад Кат се досети, че това е така наречената специална снайперска пушка. Същата, с каква­то, според анализа на гилзата, поръчан от Сейър, е била убита Сузи. Същата, с която преди малко бе прострелян Майкъл. Очевидно нарочно я бе оставила сега пред очите ѝ, за да я дразни. Юлия повдигна лявата ѝ ръка, на която бе сложен пръс­тенът на Сузи, и отново заговори с мил и приятелски тон: - О, господи! Семейното наследство! - Постави вни­мателно ръката на Кат върху бетона и добави: - Сега ще сваля този така важен за теб пръстен, а после ще те измък­на оттук. Пръстите ѝ се сключиха около пръстена като нокти на хищна птица. Кат също стисна своите. Юлия реши да се откаже и се отдръпна лекичко. - О, Кат! Миличка Кат! Иначе много те харесвам! - Изправи се и извика грубо: - Виктор! Явно искаше първо да я пречупи и едва тогава да я убие. Но преди това щеше да я принуди да гледа как баща ѝ и другите умират. Юлия искаше да организира специална церемония, ритуална поредица от убийства, завършваща със самата нея. Тя отново приклекна до нея и измърка: - Какво ще кажеш да го направим като при зъболекар? Виктор срязва пръста с пръстена ти, докато ние с теб си почиваме и гледаме телевизия. В момента подписват Коа­лицията за мир и сигурност. Защо не се отпуснеш, за да се насладиш на момента? Кат се помести още със сантиметър и освободи закле­щената под тялото ѝ дясна ръка. Пред нея се спусна огро­мен телевизионен екран. Виждаше ръцете на мъжете, кои­то го носеха, но не и лицата им. Подпряха го на дървените сандъци до стената. Виждаше се и кабелът, вляво от нея. Телевизията показваше Хамптън Корт, пълен с поли­тици - някои насядали, други застанали прави зад дълга, тъмна дървена маса. В центъра на масата се виждаха три поставки с микрофони, а до тях – националните флагове на САЩ, Китай и Русия. Изображението премигна и екранът се раздели. Вляво се разкри най-големият стадион на Лондон, приличащ на огромна летяща чиния, чийто покрив се извиваше като ар­ка над футболното поле. Пред него се разхождаха фенове, увити с червено-бялото знаме на Англия. Вътре зрителите аплодираха английския национален отбор, който тъкмо из­лизаше на терена. Лицето на Джеймс Абът беше сковано и сериозно. Бе­ше облечен с тъмносив костюм и бледосиня риза. Докосна леко слушалката в ухото си. Погледът му се сведе надолу, но нито за миг не забави крачка. Ръката му се плъзна в страничния джоб на сакото му, откъдето извади химикалка. Обективът на камерата се пренасочи към останалите присъстващи в залата. - Ето, виждаш ли тук? - обади се Юлия и посочи една дребна, красива жена на средна възраст с бял костюм с панталон, седяща точно зад руския президент. - Това е ма­ма! И тя ще каже няколко думи след подписването! Дигиталният часовник в горния десен ъгъл на екрана подсказа на Кат, че часът е 12:56:14. След по-малко от че­тири минути церемонията щеше да се превърне в история. - Джон! - изкрещя Юлия. - Виждаш ли я добре? Спом­няш ли си как я чука и как накрая я остави с Макс? Хей, Макс, виждаш ли мама? Май за първи път виждаш мама и истинския си баща заедно! Юлия беше седнала на пода с кръстосани крака и неиз­менния пистолет в ръце. Намираше се точно до Кат. От другата ѝ страна беше седнал Виктор. Той пък държеше двойна кама. Едното ѝ острие беше гладко, а другото - назъбено. Държеше небрежно лявата ръка на Кат. - Приятелчето ти Лев е мъртво - прошепна тя на Вик­тор. - Предполагам, че вече ти е казала, нали? Докато говореше, Кат незабележимо изместваше тя­лото си милиметър по милиметър, докато накрая измъкна напълно дясната си ръка и размърда схванатите си пръсти. Виктор стисна здраво ръката ѝ и отдели безименния ѝ пръст от останалите. Кат беше стреляла с пушка „Ремингтън“, но само на учебното стрелбище. Иначе отлично знаеше, че макар и с малък обсег, това оръжие е в състояние да причини голе­ми разрушения. Че впитата в ребрата ѝ цев, която вече бе успяла да извърти към Виктор, е дълга само четиридесет и пет сантиметра. Че пушката е заредена с девет патрона, защото бе гледала Майк, докато я зареждаше. Че задният край на цевта е скрит във въздушната възглавница под тя­лото ѝ. Знаеше още, че предпазителят е спуснат. Единст­веното, което не знаеше, бе, че откатът на пушката бе по- жесток дори и от този на автомат. Виктор насочи острието на камата към пръста ѝ. Кат дръпна спусъка на скрития под тялото ѝ „Ремингтън“. Четири пълнителя изригнаха последователно от цевта, надупчвайки цялото тяло Виктор като сито. Ребрата на Кат пламнаха от горещината на загрятата цев. Ревът буквално я лиши от слух за няколко секунди, но най-важното бе, че Виктор изчезна насред червено-бял дъжд. Иначе лявата му ръка продължаваше да държи нейната. Кат изпълзя от кабината на камиона. Изтръгна ръката си от превърналото се в пихтия тяло на наемника. Закашля се от дима. Забеляза, че Лиз също кашля от барутния прах, но иначе бе здрава и читава. Срещу хората на Юлия изригна автоматичен огън. Те изпопадаха по бетонния под. В далечината, подпрян на вратата на хангара, стоеше Майкъл Лъкстън. Отново стреля. Още един наемник пад­на. В хангара се възцари тишина. Мъртвешка тишина. От Юлия нямаше и следа. 66 Събота, 12:58 - Кат, насам! - изкрещя Лиз. - Камата! Тя извърна поглед към камата на Виктор. Из­мъкна я, приклекна и сряза въжето, което държеше чети­римата заложници вързани заедно. После сряза кордата око­ло китките на Сейър и му подаде камата, за да освободи и останалите. Вдигна пушката от пода. Майкъл изглеждаше изцеден, но все още стоеше на крака. Кръвта бе обагрила и главата, и раменете му - така и не се разбираше къде точно е рана­та му. Не помръдваше. А може би и не можеше да помръд­не. Или просто стоеше там, за да я прикрива. - Къде е Юлия? - извика му тя. Баща ѝ се изправи бавно на крака. Нейт Сейър помог­на на Лиз. Макс не погледна към никого. Стана и се отпра­ви към разбитата кабина на камиона. Екранът беше почернял, сигурно уцелен от някой кур­шум. Но Кат си спомни, че последния път, когато бе зър­нала часа, бе 12:56:14. Хукна навън. - Мобилният! - изкрещя към Майк. - Ти нали... Телефонът лежеше в окървавената му длан. Тя го граб­на, без да спира, и излезе под открито небе. Най-близкият прозорец в орбитата на сателита се бе отворил в 12:42. Продължителността му от дванадесет минути означаваше, че се е затворил в 12:54. Обаче те се бяха преместили сто километра на юг, което не можеше да няма значение. Сега сигурно бе някъде към 12:58. Вече отдавна бе про­пуснала възможността да изпрати кадрите на президента Абът, преди да се появи в Хамптън Корт, а до подписване­то оставаха само две минути. Слънцето грееше толкова ярко, че не ѝ позволяваше да види ясно клавиатурата на телефона. Все пак набра номе­ра на Кейдж. Той веднага вдигна. - Кат, добре ли си? - Да, всичко е наред. Изпуснахме ли го? - Какво, по дяволите, става там при вас? - Попитах те дали сме го пропуснали! - Не. Има малко закъснение в програмата. Разполага­ме с още три минути. Тя се свлече на земята и кръстоса крака. В ден като този три минути се равняваха на цял човешки живот. - Пускам ти жива картина от Хамптън Корт - каза Кейдж. Кат заслони дисплея на телефона, за да вижда по-доб­ре. Президентът Абът бе подпрял ръце от двете страни на микрофона и се бе обърнал към китайския президент. Зас­мя се, обърна се и погледна пред себе си. - Готова ли си? - попита я Кейдж. - Не мърдай! Дори и най-слабото движение би могло да повлияе на връзката! - Готово! - извика Кат и постави бутончето в пръстена на Сузи на позиция „Включване“. - Приемаме! - извика и Кейдж. До ушите ѝ достигна шум на двигател. Не го виждаше. Слънцето не ѝ позволяваше. А и не можеше да заслони очи. Не можеше дори да помръдне заради пръстена. - Кат, твое ляво! - извика Кейдж. - Кола! - Приемаш ли изображение? - изкрещя тя. - Ставай! Към нея летеше джип. Зад волана седеше самата Юлия. - Кат! - Кейдж вече пищеше в ушите ѝ. Тя отново погледна екрана. - Готово ли е? - попита, а после пак погледна към Юлия. Лявата ѝ ръка беше на волана, а в дясната държеше пистолет. Кат не помръдна. Продължаваше да държи пръстена абсолютно неподвижен. - Абът вижда ли ги вече? Отговорът на Кейдж бе погълнат от рева на джипа. Ня­къде в далечината, отвъд ниската мараня, Кат забеляза Макс Грачов. Подпрял автомата си върху капака на друг камион, а от дулото му изригват бели пламъци. В един момент по лицето на Юлия се очерта усмивка, а в следващия откъм задницата на джипа изригна огън. И внезапно целият джип бе обгърнат в пламъци, но продъл­жи да се носи към Кат - същинска летяща огнена топка. Юлия скочи и се претърколи. Гърдите ѝ бяха незасег­нати, но гърбът ѝ гореше. Произведе два изстрела по посо­ка на Кат, но не уцели. После започна да се търкаля по настилката на пистата, за да изгаси огъня от дрехите си. - Какво става, Бил? - попита Кат. - Срив на сигнала - отговори ѝ Кейдж. - Ти добре ли си? - Колко от файла стигна до тях? - Трудно е да се каже. Силната слънчева светлина не ѝ позволяваше да види какво точно прави в момента президентът Абът. - Той реагира ли по някакъв начин? - Не. Кат бе решила, че няма да помръдне от мястото си, докато „Историята на нашето време“ не достигне там, къ­дето трябва. Юлия лежеше на пистата на двеста метра от нея, обви­та от черен пушек. Отнякъде проехтя изстрел на автомат. - Бил, казвай какво става! - подкани го тя. Ако протег­неше ръка към пушката, ако направеше каквото и да било леко движение, сигналът щеше да се изгуби. Но от друга страна, ако Юлия я уцелеше, сигналът пак щеше да се из­губи. - Шест секунди - изрече Бил Кейдж. Нов изстрел - на десетина крачки от нея. - Четири секунди. Два изстрела. Единият куршум профуча встрани, но другият се удари близо до краката ѝ. Вятърът постепенно издухваше пушека. Юлия вече раз­полагаше с отличен прицел. - Всичко е вътре! - изкрещя Бил. - Бързо! Махай се! Кат се претърколи вдясно точно в мига, в който на мяс­тото, където бе седяла до този момент, попадна автомати­чен откос. Грабна „Ремингтъна“ и на прибежки се насочи към Юлия. За да бъде сигурна, че изстрелът ѝ ще бъде смъртоносен, се налагаше да се приближи до рускинята. Джипът експлодира. Към Кат се надигна гореща вълна и я блъсна. Тя се препъна в нещо на земята, олюля се и падна. Изтърва пушката, която изстреля автоматично пос­ледните си три патрона. Кат побърза да се изправи на крака и да се скрие в пу­шека от експлозията. Бягаше успоредно с дима. Очите ѝ сълзяха, гърлото ѝ се давеше. Юлия я дебнеше. Веднага щом димът се разсее, тя щеше стреля по Кат. Беше въп­рос на секунди. Мярна жестоката усмивка на рускинята, уверена в своята победа. Кат разполагаше с още едно оръжие. Без да спира да тича, тя го опипа. Да, щеше да стане, но само ако се приб­лижи достатъчно, за да се прицели добре. Завъртя се в кръг, оставяйки горящия джип между се­бе си и Юлия. Макс Грачов продължаваше да седи пред вратите на хангара, поставил ръка върху автомата си. Чо­векът, който бе убил тракториста в полето, който бе заст­релял пилота на хеликоптера, без да му мигне окото, сега не можеше да събере сили да стреля по сестра си. - Макс! - изкрещя Кат, когато поредният порив на вя­търа разбута дима пред очите ѝ. Погледът на Юлия се плъзна към брат ѝ, който я бе взел на мушка. Мигът колебание бе напълно достатъчен за Кат, за да ѝ позволи да използва капака на горящия джип като трамплин и да се изхвърли към Юлия. Стовари се право отгоре ѝ. И докато рускинята се опитвате да я отх­върли от себе си, Кат замахна с юмрук и се постара да забие връхчетата на пръстена на Сузи колкото бе възможно по-дълбоко. Двете се затъркаляха на земята. Кат нито за миг не дръпна ръка от врата на Юлия. Натискаше все по-силно и зверски, докато накрая острите ръбове не пробиха кожата ѝ и кръвта шурна. Вероятно бе успяла да уцели сънната артерия. После продължи да я държи, за да не ѝ позволи да се съпротивлява. И докато силите я напускаха, Кат сведе ли­це към нейното. Изгасващите очи на Юлия се втренчиха в нея. Кат пусна главата ѝ и се изправи. Ръцете ѝ бяха подгизнали от кръв. Заля я страховита ярост, че Юлия е мър­тва. Искаше да направи още нещо. Пъхна крак под тялото ѝ и я обърна по гръб. Изтри ръце в дрехите ѝ, вдигна пуш­ката ѝ, провери пълнителя и насочи цевта към главата ѝ. Върху рамото ѝ падна нечия ръка. Кат я отблъсна. Но Макс прихвана и двете ѝ рамена. - Кат, всичко свърши! - прошепна той. - Тя е мъртва. Макс Грачов продължаваше да я държи. Насред мириз­мите на кръв, бензин и огън и под палещите лъчи на слън­цето тя изчака тялото ѝ да се успокои, да спре да трепери. Но преди този миг да настъпи, слушалката в ухото ѝ се включи. Гласът на Кейдж: - Там ли си още? - Да, всички сме тук и сме добре - отговори тя и се отдръпна леко от Макс. - Гледаш ли Абът? - Секундичка! - Веднага активира телефона си и се заг­леда в екрана. Джеймс Абът говореше. Кат включи говорителя. - Независимо от свръхвисоките цени на горивата, аме­риканският народ превърна икономиката си в обект на за­вист за целия свят! - тъкмо казваше президентът на САЩ. - Но поддържането на конкурентноспособността на стра­ната ни изисква наличието на лесно достъпни и сигурни енергийни източници. Точно затова съм горд, че Съеди­нените щати са водещ партньор в Коалицията за мир и сигурност! Дясната ръка на президента се вдигна към слушалката в ухото му. Той се загледа в руския президент и Тиина Грачова. После отново сведе поглед към микрофона пред себе си. Кат чу гласа на Кейдж, който обясняваше: - Току-що се загледа в аутокюто, откъдето чете речта си. Ние му казваме да се оттегли от подписването, иначе снимките му ще се появят върху всички футболни екрани по света. Абът се прокашля и продължи, макар и вече не така уверено: - Обаче... - кратка пауза. - Днешното събиране всъщ­ност цели избистрянето на някои детайли от договора за общи действия... Руският и китайският президент сведоха глави към предварително представения им текст. - ... споразумението между всички партньори ще оси­гури... - Оттегля се! - изкрещя в ухото ѝ Кейдж. - Браво на теб, Бил! - изрече тихо Кат. Не знаеше какво да мисли. Не знаеше какво да прави. Просто тръгна към изгорелия джип. Макс държеше снайперската пушка, втренчен в мъртва­та си сестра. В очите му бликнаха сълзи. Кат се приближи и го прие в обятията си. От неговата прегръдка я заболя. Беше цялата в синини и рани. Точно тогава забеляза, че Майк лежи на земята. Лиз бе коленичила до него и подсушаваше лицето му. Баща ѝ пък се подпираше на рамото на Нейт Сейър. Двамата излизаха заедно от хангара. Кат се откъсна от Макс и каза: - Върви да се запознаеш с баща ни! Той се насочи към Джон Полински. Едва тогава Кат забеляза, че наблюдателните кули и порталът са пусти. - Плъховете са побързали да напуснат потъващия ко­раб - каза тя на Кейдж, с когото още не бе прекъснала връз­ката. - Полицията ще бъде при вас всеки момент. Засега все още ги задържаме. Разполагате с не повече от петнадесет минути! - А забавянето при подписването... как го направи? - попита тя. - Графикът на политическото събитие беше в пряка връзка с началото на финалния мач от шампионата. Изро­вих номера на Хавиер Лаха, както ми предложи ти, обадих му се, споменах името ти и той веднага се съгласи да по­могне. Отдаде се на характерните за всяка разглезена фут- болна звезда глупави приказки малко повече, отколкото беше предвидено. И така успях да спечеля още мъничко време. Важното е, че вече всичко е наред. Ние победихме! - Да бе! - прошепна в микрофона тя. - Само че на как­ва цена, Бил?! Усети, че отново се разтреперва. 67 Събота, 13:14 Кат се приближи до баща си. Той все още се държеше на крака, благодарение на помощта на Макс Грачов и Нейт Сейър. Кат пое ръцете му в своите. Той преглътна. Беше прекалено изтощен, за да говори. А и тя не знаеше какво да му каже. Ако Сузи беше тук, все щеше да измисли нещо. Тя винаги се бе раз­бирала с баща им по-добре от нея. Обърна се към Сейър: - Грижи се за него, Нейт! Заведи го вкъщи жив и здрав! Сейър кимна. - Вземи и Сузи. Сейър пак кимна. - Довиждане, татко! Ще се видим във Вашингтон! - промърмори притеснено Кат. - Благодаря ти - отрони той. Кат пъхна ръка в джоба си и извади оттам гилзата, ко­ято Сейър ѝ беше върнал. - Макс, ако все още си ченге, можеш ли да откриеш оръжието на това бебче тук? Подозирам, че следата ще отведе до Юлия. Бих искала в досието по убийството на Сузи името на убиеца ѝ да фигурира черно на бяло! После, без да дочака отговора му, се насочи към Лиз, приклекна и я прегърна. - Ти си истинска звезда! Всичко това стана възможно благодарение на теб! - Да вървят по дяволите онези, които ни п-п-принудиха да вършим подобни неща! Майкъл се надигна на лакти, прошепна нещо на сестра си, а после тя му помогна да се изправи. Куршумът на Юлия бе охлузил лявото му слепоочие и той временно бе загубил съзнание. Но помнеше какво след­ваше да сторят двамата с Кат, защото го бяха решили предварително - в случай че се измъкнат живи. Кат го отведе до близкия джип и подкара към самоле­та. Там двамата метнаха телата на тримата убити пазачи. После върнаха джипа в средата на хангара и спряха под крилото на „Гълфстрийма“. Свалиха труповете. На тяхно място качиха трупа на сер­жант Мейсън. Кат подкара по посока на Сейър и отсече: - Трябва да го отведеш и него у дома! Майкъл и Нейт свалиха трупа на сержанта върху настил­ката на пистата. Сейър свали сакото си и покри лицето му. После Майкъл и Кат се върнаха обратно в хангара. Той измъкна гранатомета от разбитата кабина на камиона. Две от гранатите постави в джипа, а другите две - в хеликоптера. Излязоха. Кат притвори леко вратите на хангара. А Майкъл изстреля ракета от гранатомета в резервоара на самолета. Хангарът избухна сред вихър от пламъци. Към небето изригна червено-жълт език. А след това огнената паст го погълна. После Кат се сбогува с Майкъл при изоставения вход на базата, качи се в мини купъра, оставен по-надолу по пъ­тя, и подкара към летище „Хийтроу“. Бил Кейдж вече бе възстановил документите ѝ в бри­танската система за сигурност. От терминала си купи но­ви дрехи, изкъпа се и хапна. Всички телевизионни екрани показваха победата на Бразилия над Англия с 2:1. А под­писването на Коалицията за мир и сигурност беше отло­жено по технически причини. Новините предадоха и кра­тък репортаж за някаква експлозия на изоставено летище в провинцията. Бил разрушен само някакъв хангар. Ни­какви човешки жертви. Кат се качи на самолета за Вашингтон. От летище „Дъ- лес“ хвана такси директно за Дикс Стрийт и даде на шофьо­ра стотачка, за да я изчака. Беше едва дванадесет и десет през нощта, затова Мерцедес Вендета веднага отвори вра­тата. - Хей, момиче, какво става с теб? Онези глупости, кои­то ми спомена, са по всички телевизионни канали! Кат не влезе. Предпочете да остане на прага. Усети уис­кито в дъха му. - Благодаря ти, Ем! - изрече тя. - Ти си съкровище! Той се втренчи в лицето ѝ: - Нещо май си се порязала, а! Ей там, над окото! Вдигна нежно ръка към лицето ѝ, а после отвори по-широко. Кат веднага долови смесените аромати на уиски, тютюн и хашиш. - При теб ли са онези неща от улица P.? - попита го тя. - Че къде да са! - Можеш ли да ми ги дадеш? - А ти можеш ли да ми дадеш себе си? - Става. Само че някой друг път - отговори тя и го целуна в устата. Вендета се засмя, остави вратата отворена и само след миг се върна с най-обикновена найлонова торбичка, нате­жала от документи. - Хей, да знаеш, че ме плашиш така, както никой на нашата улица! Ама това не значи, че не си те обичам! Кат се усмихна. Почувства се добре, макар да знаеше, че това усещане ще продължи не повече от минута. - Аз също! Таксито я остави точно пред апартамента ѝ. Беше пре­търсван, но нямаше нищо разхвърляно. Едва сега успя да се види в огледало. Над лявото ѝ око се виждаше порезна рана, същата имаше и на дясната буза. После си взе душ, уви тялото си с една хавлия, а с дру­га - косата си. Направи си кафе, седна на столчето пред барплота и започна да си лакира ноктите в нежно бургундово червено, което открояваше великолепно русата ѝ ко­са. Междувременно пусна и телевизора. Предадоха как един самолет на Червения кръст каца на остров Воз. Когато ноктите ѝ изсъхнаха, тя си облече леки бежови панталони, маратонки и блузка в бургундово червено. Ка­то никога досега реши да си сложи лек грим и червило. Поколеба се какво да прави с пръстена на Сузи. Накрая го остави в найлоновата торба, която ѝ бе връчил Вендета. Докато излизаше, сред разпръснатите по целия под на фо­айето пликове забеляза почерка на Кейдж. Реши да го ос­тави за после. Навън беше тихо и приятно. Тръгна към улица P., мина къщата на баща си, пресече на кръстовището, натисна звъ­неца на Нанси и каза името си в интеркома. Отвори ѝ самата Нанси. Не изглеждаше изненадана. Сигурно Нейт ѝ бе разказал всичко. По-скоро беше изтоще­на, но все така гостоприемна. - Здравей, лельо Нанси! - възкликна Кат и вдигна тор­бичката с документите. - Нейт ме помоли да оставя тези неща в кабинета му. - Знаеш къде е - изрече топло кръстницата ѝ. Кат хукна нагоре по стълбите. Сейфът стоеше отво­рен. Тя сложи документите и го заключи. Кат беше само на двадесет и четири години и няколко месеца. Осем дена по-възрастна, отколкото миналата сед­мица, когато проникна с взлом в казахстанското посолст­во. Беше се справила чудесно с последната си задача, но ѝ предстоеше да научи още много неща за света. Нанси вече я очакваше в подножието на стълбите. - Знаеш ли, кръстнице... Навън е много приятно, та се питах ... Просто ми се искаше да се поразходя и да погово­ря с някого. Стига да имаш време, разбира се! Хъмфри Хоксли МИСИЯ ЛОНДОН Humphrey Hawksley The History Book, 2007 Антоанета Дончева-Стаматова, превод, 2009