Table of Contents

 	ПРОЛОГ
 	1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 
 	11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 
 	23
 	24
 	25
 	26
 	27
 	28
 	29
 	30 notes 
 	1
 	2
 

 	 
 	ХОЛИ БЛЕК

 	 

 	 

 	  

 	 

 	 

 	 

 	 

 	 

 	 

 	Превод

 	БОРЯНА ДАРАКЧИЕВА

 	 

 	 

 	Издателство ИБИС

 	София

 	 

 	 

 	 

 	 

 	 

 	 

 	 

 	 

 	 

 	 

 	 

 	 

 	 

 	 

 	 

 	 

 	 

 	  

 	 

 	 

 
 	 

 	 

 	 

 	 

 	 

 	 

 	КНИГА ПЪРВА


 	 

 	И тъй, речи му, че отричам

 	безчестието и развалата му.


 	И като смъртен враг пред всички


 	аз ще разглася провалите му.


 	Ако можех да отсъждам сам,


 	с ярост ще го поваля от трона.


 	Крал не е за нас, а срам


 	за вълшебната корона.


 	 

 	МАЙКЪЛ ДРЕЙТЪН

 	„Нимфидия"

 	 

 
 	 
  ПРОЛОГ 
 


 	 
 	Джуд вдигна тежкия тренировъчен меч, заемайки първа позиция - готовност.
 	Свикни с тежестта му - беше й казал Мадок. - Трябва да си достатъчно силна, за да можеш да удряш, удряш и удряш, без да се измориш. Първият урок е да станеш толкова силна.
 	Ще боли. Болката те прави силна.

 	 
 	Тя заби крака в тревата. Вятър рошеше косата й, докато сменяше позициите. Първа: мечът пред нея, наклонен настрани, защитаващ тялото й. Втора: дръжката високо, сякаш острието е рог, изникнал от главата й. Трета: до хълбока, после измамно небрежно спускане пред нея. Четвърта: пак нагоре, до рамото. От всяка позиция може лесно да премине в нападение или в защита. Боят е като шахмат, очакваш хода на противника и го предотвратяваш, преди да е стигнал целта.
 	Но това беше шах, който се играе с цялото тяло. Шах, след който беше насинена, изморена и вбесена на целия свят и на себе си.
 	Или може би приличаше повече на каране на колело. Когато се учеше да кара колело в истинския свят, пада много пъти. Коленете й бяха така разранени, че майка й си помисли, че ще й останат белези. Но Джуд бе свалила помощните колелета сама и не караше внимателно по тротоара като Тарин. Джуд искаше да кара по улицата бързо като Виви и ако в кожата й се забиваше чакъл, какво пък - баща й щеше да го извади с пинсета вечерта.
 	Понякога Джуд копнееше за колелото си, но в Царството на феите нямаше велосипеди. Тук тя имаше гигантски жаби, слаби зеленикави понита и стройни като сенки коне с диви очи.
 	Имаше и оръжия.
 	Тук беше и убиецът на родителите й, сега неин втори баща. Генералът на върховния крал, Мадок, който искаше да я научи да язди много бързо и да се бие до смърт. Колкото и силно да замахваше към него, само го разсмиваше. Той харесваше гнева й. Огън, така го наричаше.
 	И на нея й харесваше да е гневна. Гневът беше за предпочитане пред страха. За предпочитане пред това да си спомня, че е смъртна сред чудовища. Никой вече не й предлагаше да използва помощни колела.
 	В другия край на полето Мадок показваше на Тарин серия позиции. Тарин също се обучаваше на бой с меч, макар че имаше различни проблеми от Джуд. Нейните позиции бяха по-съвършени, но тя ненавиждаше спаринга. Комбинираше очевидни защити с очевидни атаки, затова бе лесно да я примамиш към поредица от удари и после да отбележиш точка, като нарушиш модела. Всеки път когато станеше така, Тарин се ядосваше, сякаш Джуд променяше стъпките на танц, а не побеждаваше.
 	- Ела тук - извика Мадок на Джуд през сребристата трева.
 	Тя тръгна към него, опряла меча на раменете си. Слънцето тъкмо залязваше, но феите бяха създания на здрача и техният ден бе едва в средата си. Небето бе осеяно с медно и златно. Тя вдиша дълбоко аромата на борови иглички. За миг се почувства просто като хлапе, което учи нов спорт.
 	- Ела да се сражаваме - каза й той, когато тя се приближи. -Вие двете срещу един стар червеношапковец.
 	Тарин се облягаше на меча си, върхът му бе забит в земята. Не биваше да го държи така - не беше добре за острието, - но Мадок не й каза нищо.
 	- Власт - каза той. - Властта е способността да получаваш каквото искаш. Властта е способността да си онзи, който взема решенията. И как се сдобиваме с власт?
 	Джуд застана до близначката си. Беше очевидно, че Мадок очаква отговор, и то грешен отговор.
 	- Като се научим да се бием добре? - отвърна тя, колкото да каже нещо.
 	Мадок й се усмихна и тя видя връхчетата на долните му кучешки зъби, по-дълги от останалите. Той разроши косата й и тя усети острите му нокти по скалпа си, твърде леко, за да заболи, но все пак напомняне за природата му.
 	- Получаваме властта, като си я вземем.
 	Той посочи към нисък хълм, на който растеше акация.
 	- Нека превърнем следващия урок в игра. Това е моят хълм. Вървете да го превземете.
 	Тарин послушно тръгна натам, следвана от Джуд. Мадок вървеше по-бавно, усмивката разкриваше всичките му зъби.
 	- И сега какво? - попита Тарин, без особено въодушевление.
 	Мадок погледна в далечината, сякаш размишляваше и отхвърляше възможности.
 	- А сега ще го защитавате от атака.
 	- Какво, какво? - попита Джуд. - От теб ли?
 	- Това стратегическа игра ли е, или бойна тренировка? -попита смръщена Тарин.
 	Мадок пъхна пръст под брадичката й и вдигна главата й, докато тя не погледна в златните му котешки очи.
 	- А нима спарингът не е стратегическа игра, която се играе бързо? - попита той напълно сериозно. - Поговори със сестра си. Когато слънцето стигне до дънера на дървото, ще тръгна към хълма. Трябва да ме повалите само веднъж, за да победите.
 	Той се отдалечи към малка горичка, а Тарин седна на тревата и каза:
 	- Не искам да правя това.
 	- Това е просто игра - напомни й нервно Джуд.
 	Тарин я гледа дълго - както се поглеждаха, когато някоя от тях се преструваше, че всичко е нормално.
 	- Е, добре, според теб какво трябва да правим?
 	Джуд погледна към клоните на акацията.
 	- Какво ще кажеш една от нас да хвърля камъни, докато другата се бие?
 	- Добре - каза Тарин, надигна се от земята и започна да събира камъни в полата си. - Мислиш ли, че това ще го ядоса?
 	Джуд поклати глава, но разбираше въпроса на Тарин. Ами ако неволно ги убиеше?
 	Сам избираш на кой хълм да умреш - казваше майка им на баща им. Това бе една от странните поговорки, които възрастните очакваха от нея да разбира, макар че тя не намираше никакъв смисъл в тях - като например „Една птичка в ръката струва повече от две на дървото" или „Всяка пръчка си има два края", или абсолютно неразбираемото „Котката може да гледа краля"1. Сега, когато стоеше на истински хълм с меч в ръка, разбираше много по-добре.
 	- Заеми позиция - каза Джуд и Тарин веднага се покатери на акацията.
 	Джуд погледна към слънцето, като се чудеше какъв ли номер ще използва Мадок. Колкото повече чакаше, толкова по-тъмно щеше да става и тогава той щеше да вижда добре в мрака, а те - не.
 	Оказа се, че той не използва никакви номера. Излезе от гората и тръгна към тях, като крещеше, все едно предвожда армия от стотина воини. Коленете на Джуд омекнаха от ужас.
 	Това е само игра - напомни си тя трескаво. Колкото повече се приближаваше Мадок обаче, толкова по-малко й вярваше тялото й. Всичките й първични инстинкти настояваха да бяга.
 	Сега, пред лицето на неговото могъщество и тяхното нищожество, стратегията им й изглеждаше глупава. Тя си спомни как майка й лежеше окървавена на земята, спомни си миризмата от разкъсаните й вътрешности. И този спомен изтътна като гръмотевица в главата й. Щеше да умре.
 	Бягай - подтикваше я цялото й тяло. - БЯГАЙ!
 	Не, майка й беше избягала. Джуд заби крака в земята.
 	Принуди се да заеме първа позиция, макар че коленете й трепереха. Той имаше преимущество, дори изкачвайки се по хълма, защото инерцията бе на негова страна. Камъните, с които го обсипваше Тарин, почти не го забавиха.
 	Джуд се извъртя от пътя му, без дори да направи опит да блокира първия му удар. Мина зад дървото и избегна втория и третия. Четвъртият обаче я повали на тревата.
 	Затвори очи в очакване на фаталния удар.
 	- Можеш да си присвоиш нещо, когато никой не гледа. Но да го защитиш, дори когато всички предимства са на твоя страна, не е лесна задача - каза й Мадок през смях. Тя го погледна и видя, че й подава ръка. - Много по-лесно е да вземеш властта, отколкото да я задържиш.
 	Заля я облекчение. Все пак това беше само игра. Само поредният урок.
 	- Не беше честно - възрази Тарин.
 	Джуд мълчеше. В Царството на феите нищо не беше честно. Вече бе спряла да очаква друго.
 	Мадок я вдигна от земята и я прегърна през раменете с тежката си ръка. Привлече и Тарин в прегръдка. Миришеше на дим и засъхнала кръв и Джуд се отпусна до него. Беше приятно някой да те прегръща. Дори да е чудовище.
 	 

 
 	 
  1 
 


 	Новият върховен крал в Царството на феите се е изтегнал на трона си, короната е килната небрежно на главата му, дългото му злодейско алено наметало, закачено на раменете, се спуска към пода. Обица блести на връхчето на едното от заострените му уши. Тежки пръстени сияят по ръцете му. Но най-впечатляващото му украшение са неговите меки, нацупени устни.
 	Те го карат да изглежда гадняр, какъвто си е.
 	Стоя от едната му страна, на почетното място на сенешала. Би трябвало да съм най-довереният съветник на върховния крал Кардан и затова играя тази роля, а не истинската си роля -ръката в сянка, която винаги може да го накара да се подчини на волята ми.
 	Оглеждам тълпата, търся един шпионин от Двора на сенките. Те прехванаха послание от Кулата на забравата, където е затворен братът на Кардан, и го донесоха на мен, вместо на онзи, за когото е предназначено.
 	И това е само последната от кризите.
 	Изминаха пет месеца, откакто принудих Кардан да седне на трона на Елфхейм като моя марионетка, пет месеца, откакто предадох семейството си, откакто сестра ми отведе малкия ми брат в света на смъртните, далече от короната, която трябваше да носи, пет месеца, откакто се сражавах с Мадок.
 	Пет месеца, откакто не съм спала повече от няколко часа на денонощие.
 	Струваше ми се добра сделка - истинска вълшебна сделка дори: да сложа някого, който ме презира, на трона, за да бъде
 	Оук извън опасност. Беше вълнуващо да измамя Кардан да ми обещае да ми служи една година и ден, беше вълнуващо, когато планът ми проработи. Тогава една година и един ден ми се струваха цяла вечност. Но сега трябва да измисля как да продължа да го държа във властта си - далече от проблеми -доста по-дълго. Достатъчно дълго, за да има Оук шанса да получи онова, което аз нямах: детство.
 	Сега година и един ден ми се струват съвсем малко време.
 	И въпреки че възкачих Кардан на трона чрез машинациите си, въпреки че възнамерявам да го държа там, не мога да не се дразня колко удобно се чувства той на него.
 	Владетелите на вълшебния народ са обвързани със земята. Те са кръвта и сърцето на своите владения по някакъв мистичен начин, който не разбирам напълно. Но Кардан със сигурност не е такъв, не и когато е решен да бъде пълен безделник, който не се занимава с управлението.
 	Като чели задълженията му се изчерпват с това да позволява да целуват обсипаните му с пръстени ръце и да приема обожанието на народа си. Сигурна съм, че се наслаждава на тази част - целувките, поклоните и интригите. И определено се наслаждава на виното. Постоянно иска да пълнят с бледозелено вино инкрустирания със скъпоценни камъни бокал. Само от миризмата му ми се замайва главата.
 	По време на едно затишие той ме поглежда и извива черната си вежда.
 	- Забавляваш ли се?
 	- Не колкото теб - отвръщам.
 	Колкото и да ме презираше, когато бяхме в училище, онази омраза беше само мъждукаща свещ пред силния пламък на ненавистта му сега. Устата му се извива в усмивка. Очите му сияят от злоба.
 	- Погледни ги само твоите поданици. Жалко, че никой не знае кой е истинският им владетел.
 	Лицето ми пламва леко при тези думи. Той има дарбата да превърне един комплимент в обида, в острие, което наранява повече заради изкушението да се поласкаеш.
 	На толкова много пирове съм оставала незабележима. Сега всички ме виждат, озарена от светлината на свещите, с един от трите си еднакви черни жакета, които нося всяка вечер, с меча Здрач на хълбока. Те се въртят в танц и пеят песните си, пият златното си вино и съчиняват гатанките и проклятията си, докато аз ги гледам от кралския подиум. Те са красиви и ужасни и дори да презират смъртността ми, дори да се подиграват с нея, аз съм тук, а те не са.
 	Разбира се, това вероятно не е много по-различно от кри-енето. Вероятно просто се крия пред очите на всички. Но не мога да отрека, че властта ме изпълва с енергия и с удоволствие, когато си помисля за нея. Просто ми се ще Кардан да не вижда това.
 	Ако се вгледам внимателно, мога да видя и сестра ми Та-рин, която танцува с Лок, годеника й. Лок, за когото някога смятах, че ме обича. Лок, когото някога смятах, че мога да обичам. Но всъщност ми липсва Тарин. В нощи като тази си представям как скачам от подиума и отивам при нея, опитвам се да й обясня решенията си.
 	Сватбата й е само след три седмици, а още не сме разговаряли.
 	Все си казвам, че трябва тя да дойде при мен. Тя ме направи на глупачка с Лок. Още ми е неловко, когато ги погледна. Дори да не се извини, поне може да се престори, че нищо не е станало. Дори това бих приела. Но няма аз да отида при нея и да се моля.
 	Очите ми я следват в танца.
 	Не си правя труда да поглеждам към Мадок. Неговата обич е част от цената, която платих, за да стигна дотук.
 	Едно ниско, слабо създание с облак сребриста коса и алено палто коленичи пред подиума и чака да бъде забелязано. Копчетата на ръкавелите му са от скъпоценни камъни, а иглата, която задържа наметалото, има пърхащи крилца. Въпреки смирената поза очите му гледат алчно.
 	До него стоят две бледи създания от хълмовете с дълги крайници и развяваща се зад тях коса, макар че в залата няма вятър.
 	Пиян или трезвен, сега Кардан е върховният крал и трябва да изслушва поданиците си, които се обръщат към него, без значение дали молбата им е важна, или незначителна.
 	Не мога да си представя защо някой би положил съдбата си в ръцете му, но вълшебните създания са непредвидими.
 	За щастие, аз съм тук да прошепна съвет в ухото му, като всеки сенешал. Разликата е, че той е длъжен да ме послуша. И дори да ми шепне в отговор ужасни обиди... е, поне е принуден да шепне.
 	Разбира се, остава въпросът дали заслужавам цялата тази власт. Не бих се държала ужасно само за забавление - казвам си. - Това сигурно значи нещо.
 	- О - казва Кардан и се навежда на трона, а короната се килва към челото му. Отпива няколко пъти от виното и се усмихва на тримата молители. - Сигурно имате сериозен проблем, щом се обръщате към върховния крал.
 	- Сигурно вече сте чули за мен - казва дребният. - Аз създадох короната, която е на главата ви. Наричат ме Гримсен Ковача, отдавна в изгнание с Алдъркинг. Сега костите му почиват в мир и има нов Алдъркинг във Феърфолд, както тук има нов върховен крал.
 	- Северин - казвам аз.
 	Ковачът ме поглежда, явно изненадан, че съм проговорила. После отново се обръща към върховния крал:
 	- Умолявам ви да ми позволите да се върна във Върховния двор.
 	Кардан примигва няколко пъти, сякаш се опитва да фокусира погледа си върху него.
 	- Значи, бил си изгнаник? Или сам си решил да заминеш?
 	Спомням си, че Кардан ми каза малко за Северин, но не спомена Гримсен. Чувала съм за него, разбира се. Той е ковачът, който е създал кръвната корона за Маб и я е омагьосал. Казват, че може да направи всичко от метал, дори живи същества -метални птици, които летят, метални змии, които се плъзгат и нападат. Той е направил двата меча Сърцетърсач и Сърцезаклет - единият никога не пропуска, а другият може да посече всичко. За нещастие, ги е създал за Алдъркинг.
 	- Заклех му се като негов слуга - казва Гримсен. - Когато отиде в изгнание, бях принуден да го последвам. И така и аз изпаднах в немилост. Макар че правех само дреболии за него във Феърфолд, баща ви все пак ме смяташе за негов съмишленик. А сега, когато и двамата са мъртви, копнея за позволение да си намеря място тук, във вашия двор. Не ме наказвайте повече и предаността ми към вас ще е голяма като мъдростта ви.
 	Оглеждам по-внимателно дребния ковач, внезапно осъзнала, че той си играе с думите. Но с каква цел? Молбата изглежда искрена, дори и смирението на Гримсен да не е... Е, нищо чудно, все пак е прочут.
 	- Добре тогава - казва Кардан, изглежда доволен, че го молят за нещо толкова лесно. - Изгнанието ти свърши. Закълни се пред мен и Върховният двор ще те приветства.
 	Гримсен се покланя ниско, изражението му е престорено угрижено.
 	- Благородни кралю, ти искаш най-дребното и най-ес-тественото нещо от твоя слуга, но аз, който съм изстрадал толкова клетви, не искам да ги полагам отново. Позволи ми това, позволи ми да ти покажа своята преданост чрез дела, а не като се обвържа с думи.
 	Слагам ръка на рамото на Кардан, но той се отдръпва от предупредителния ми жест. Мога да кажа нещо и той ще е принуден да се подчини, или поне няма да може да ми противоречи, но не знам какво да кажа. Ще е добре ковачът да е тук, да работи за Елфхейм. Вероятно това си струва да пропуснем клетвата.
 	И все пак нещо в погледа на Гримсен ми изглежда твърде самодоволно, някак е прекалено уверен в себе си. Подозирам измама.
 	Кардан заговаря, преди да съм проумяла всичко:
 	- Приемам условието ти. Всъщност ще ти дам дар. В края на дворцовата градина има стара сграда с ковачница. Вече ще е твоя, както и толкова метал, колкото ти е нужен. Нямам търпение да видя какво ще сътвориш за нас.
 	Гримсен се покланя ниско.
 	- Вашата добрина няма да бъде забравена.
 	Това не ми харесва, но вероятно съм прекалено предпазлива. Може би просто не ми харесва самият ковач. Нямам много време за мислене, преди следващият молител да пристъпи напред.
 	Вещица - стара и достатъчно могъща, за да пращи въздухът около нея от силата на магията й. Пръстите й са като вейки, косата е с цвят на дим, а носът й е като сърп. На шията си има огърлица от камъни, върху всеки са гравирани спирали, които сякаш улавят и объркват погледа. Когато върви, тежката й роба се развява около нея и аз зървам ноктести крака като на хищна птица.
 	- Мой кралю - казва тя. - Майка Мароу ти носи дарове.
 	- Трябва ми само верността ти - казва нехайно Кардан. -Засега.
 	- О, аз съм се заклела пред короната - казва тя, посяга към един от джобовете си и вади плат, който изглежда померен и от нощното небе, толкова черен, сякаш изпива светлината. Платът се плъзга по ръката й. - Но изминах толкова път, за да ти донеса рядък дар.
 	Вълшебният народ не обича дълговете, затова никога не се отплащат за услуга само с благодарности. Ако им дадеш овесена питка, те ще напълнят една от стаите ти със зърно, ще се отплатят пребогато, за да бъдеш задължен ти. И все пак на върховните крале винаги са се поднасяли ценности - злато, услуги, мечове с имена. Но обикновено не ги наричаме подаръци. Нито пък дарове.
 	Не знам какво да мисля за думите й.
 	Гласът й е мъркащ.
 	- Дъщеря ми изтъка това от паяжинна коприна и кошмари. Дреха, ушита от този плат, може да се превърне в острие и все пак да е мека като сянка по кожата ти.
 	Кардан се мръщи, но великолепният плат продължава да привлича погледа му.
 	- Признавам, че не съм виждал подобен.
 	- Тогава ще приемеш ли моя дар? - пита тя, в очите й свети коварен пламък. - Аз съм по-стара от баща ти и от майка ти. Постара съм от камъните на този дворец. Стара като костите на земята. Но ти си върховният крал. Майка Мароу иска твоята дума.
 	Кардан присвива очи. Виждам, че тя го дразни.
 	Тук има някакъв трик и този път знам какъв е. Преди да е заговорил, аз казвам:
 	- Ти каза дарове, но ни показа само този великолепен плат. Сигурна съм, че короната би искала да го има, ако е подарен безусловно.
 	Тя спира поглед на мен, очите й са твърди и студени, като самата нощ.
 	- А коя си ти, че говориш вместо върховния крал?
 	- Аз съм неговият сенешал, майко Мароу.
 	- И ти ще позволиш на това смъртно момиче да отговори вместо теб? - пита тя Кардан.
 	Той ме поглежда така снизходително, че бузите ми пламват. Гледа ме дълго. Устните му потрепват и се извиват.
 	- Да, така ми се струва - казва накрая. - Тя се забавлява да ме пази от неприятности.
 	Прехапвам език, когато той поглежда спокойно към майка Мароу.
 	- Значи е умница - казва вещицата, изплювайки думите като проклятие. - Е, добре, платът е твой, ваше величество. Давам ти го безусловно. Давам ти само това и нищо друго.
 	Кардан се навежда напред, сякаш споделят някаква шега.
 	- О, кажи ми и останалото. Харесват ми номерата и капаните. Дори онези, в които замалко да се хвана.
 	Майка Мароу пристъпва от единия си ноктест крак на другия - първият признак на притеснение, който показва. Дори за толкова стара вещица гневът на върховния крал е опасен.
 	- Е, добре. Ако беше приел всичките ми дарове, щеше да се озовеш под забрани, които ще ти позволят да се ожениш само за онази, изтъкала този плат. За мен... или за дъщеря ми.
 	Студена тръпка минава през мен при мисълта какво можеше да се случи. Възможно ли е върховният крал в Царството на феите да бъде впримчен в подобен брак? Сигурно щеше да има начин да се измъкне. Мисля си за предишния върховен крал, който така и не се ожени.
 	Бракът е необичаен сред владетелите в Царството на феите, защото един крал остава такъв или до смъртта си, или докато не абдикира. Сред поданиците му и благородниците браковете се уреждат така, че да може да бъдат разтрогнати -не е като при смъртните „докато смъртта ни раздели", а се сключват с условия от рода на ,„цокато и двамата не се отречете един от друг" или „докато единият не удари другия в гнева си", или дори по-хитрото „за времето на един живот", без да се конкретизира чий живот. Но брачният съюз на крале или кралици не може да бъде разтрогнат.
 	Ако Кардан се ожени, ще се наложи да свалям не само него от трона, за да възкача Оук. Ще трябва да премахна и жена му.
 	Кардан извива вежди, но продължава да изглежда блажено нехаен.
 	- Милейди, ласкаете ме. Нямах представа, че се интересувате от мен.
 	Погледът й не потрепва, когато подава плата на един от личната стража на Кардан и казва:
 	- И нека постигнете мъдростта на съветниците си.
 	- О, мнозина се молят пламенно за това - казва той. - Кажи ми. Дъщеря ти дойде ли с теб?
 	- Тук е - казва вещицата.
 	Едно момиче излиза от тълпата и се покланя ниско пред Кардан. Млада е, с буйна спусната коса. Също като на майка й, крайниците й са странно дълги и тънки, но старата вещица е кокалеста, а момичето е изящно. Може би защото краката й приличат на човешки.
 	Макар че, честно казано, са извити наобратно.
 	- Аз не ставам за съпруг - казва Кардан, насочвайки вниманието си към момичето, което сякаш се свива под погледа му. - Но ако ми позволиш един танц, ще ти покажа другите си дарби.
 	Поглеждам го с подозрение.
 	- Ела - казва майка Мароу на дъщеря си, хваща я не особено нежно за ръката и я влачи към тълпата. После пак се обръща към Кардан. - Ние тримата ще се срещнем отново.
 	- Всички ще искат да се оженят за теб, нали знаеш - казва Лок.
 	Разпознавам гласа му, преди да видя, че е застанал на освободеното от майка Мароу място.
 	Хили се на Кардан, изглежда доволен от себе си и от целия свят.
 	- По-добре си вземи консорти - казва Лок. - Много, много консорти.
 	- И това го казва мъжът, който ще се жени - напомня му Кардан.
 	- О, остави. Също като майка Мароу и аз ти донесох дар. -Пристъпва към подиума. - Само че не толкова коварен.
 	Не поглежда към мен. Сякаш не ме вижда или просто съм безинтересна част от мебелировката.
 	Ще ми се това да не ме притесняваше. Ще ми се да не помнех как стоим на върха на най-високата кула в имението му и колко топло бе тялото му до моето. Ще ми се да не ме бе използвал като изпитание за любовта на сестра ми. Ще ми се да не му бях позволявала това.
 	Ако желанията бяха коне - казваше смъртният ми баща, -и просяците щяха да яздят. Още една от онези фрази, които проумяваш, когато му дойде времето.
 	- О?
 	Кардан изглежда по-скоро объркан, отколкото заинтригуван.
 	- Искам да ти даря себе си като твой повелител на пиршествата - заявява Лок. - Дай ми този пост и за мен ще е дълг и удоволствие да не позволявам върховният крал на Елфхейм да се отегчава.
 	В двореца има толкова много служби - слуги и министри, посланици и генерали, съветници и шивачи, шутове и създатели на гатанки, коняри за конете, пазачи на паяците и още десетки други, които съм забравила. Но не знаех, че има и повелител на пиршествата. Може би всъщност няма. Досега.
 	- Ще ти осигуря наслади, каквито не си си представял.
 	Усмивката на Лок е заразителна. Той ще осигури проблеми, това е сигурно. Проблеми, за които нямам време.
 	- Внимавай - казвам и привличам за първи път вниманието му. - Сигурна съм, че не искаш да обидиш въображението на върховния крал.
 	- Така е, не би искал - казва Кардан по начин, който ми е трудно да разбера.
 	Усмивката на Лок не потрепва. Той скача на подиума и рицарите от двете страни веднага тръгват да го спрат. Кардан им махва с ръка.
 	- Ако го направиш повелител на пиршествата... - започвам аз бързо, отчаяно.
 	- Заповядваш ли ми? - прекъсва ме Кардан, извил вежда. Знае, че не мога да кажа „да“, не и когато Лок ще ме чуе.
 	- Разбира се, че не - отвръщам през зъби.
 	- Е, добре - казва Кардан, извръщайки поглед от мен. -Реших да изпълня молбата ти, Лок. Напоследък е доста скучно.
 	Виждам усмивката на Лок и прехапвам вътрешността на бузата си, за да възпра думите на заповедта. Щеше да е толкова хубаво да видя изражението му, когато разбере каква е властта ми.
 	Хубаво, но глупаво.
 	- Преди врабците, чучулигите и соколите си съперничеха за сърцето на двора - казва Лок, говорейки за фракциите, посветени на гуляите, изкуствата или войната. Фракции, които печелеха и губеха благоволението на Елдред. - Но сега сърцето на двора е твое и само твое. Нека променим това.
 	Кардан го поглежда странно, сякаш за първи път му хрумва, че може и да е забавно да бъде върховен крал. Сякаш си представя какво би било да управлява, без да усеща опъването на моята юзда.
 	И тогава, от другата страна на подиума, най-сетне виждам Бомбата, шпионка от Двора на сенките, с ореол от бяла коса около кафявото лице. Тя ми дава знак.
 	Не искам Лок и Кардан да бъдат заедно - не ми харесва мисълта за развлечения, - но се опитвам да не мисля за това, докато слизам от подиума и тръгвам към нея. Все пак няма начин да заговорнича срещу Лок, когато той се занимава с онова, което най-много го забавлява...
 	На половината път до Бомбата чувам , гласа на Лок да звънти над тълпата:
 	- Ще празнуваме пълнолунието в Млечния лес и там върховният крал ще ви даде такова пиршество, за което бардовете песни ще пеят, обещавам ви.
 	Страх свива стомаха ми.
 	Лок издърпва няколко пиксита от тълпата към подиума, пъстрите им крила сияят на светлината на свещите. Едно момиче се смее гръмко, посяга към бокала на Кардан и го изпива до дъно. Очаквам той да се ядоса, да я унижи или да разкъса крилата й, но той само се усмихва и иска още вино.
 	Каквото и да е намислил Лок, Кардан изглежда готов да го следва. Всички коронации в Царството на феите са следвани от месец на пиршества - празнуване, пиене, загадки, дуели и какво ли не. От вълшебния народ се очаква да танцуват, докато протрият подметките на обувките си, от залез до изгрев. Но пет месеца след като Кардан стана върховен крал, голямата зала още е пълна, а роговете преливат от медовина и вино от детелина. Пируването не секва.
 	Отдавна Елфхейм не е имал толкова млад върховен крал и придворните са обзети от диво, безгрижно настроение. Пълнолунието наближава, по-скоро е дори от сватбата на Тарин. Ако Лок смята да разпали огъня на пируването още повече, колко ще се забави опасността?
 	С известно усилие обръщам гръб на Кардан. Все пак какъв смисъл има да привличам погледа му? Омразата му е толкова голяма, че ще направи всичко възможно да ми се противопоставя, макар и обвързан от заповедите ми. А много го бива в непокорството.
 	Ще ми се да можех да кажа, че винаги ме е мразел, но за един кратък, странен период имах чувството, че се разбираме, може би дори се харесваме. Необичаен съюз, който започна с острието на ножа ми, опряно в гърлото му, и доведе до това, че ми се довери достатъчно, за да се постави в моята власт.
 	Доверие, което аз предадох.
 	Някога той ме тормозеше, защото беше млад, отегчен, гневен и жесток. Сега има по-добри основания да ме тормози, след като изтече една година и един ден. Ще е много трудно да го удържам винаги във властта си.
 	Стигам до Бомбата, тя пъха парче хартия в ръката ми и казва:
 	- Още една бележка за Кардан от Бейлкин. Тази успя да стигне чак до двореца, преди да я прехванем.
 	- Същата ли е като първите две?
 	Тя кима.
 	- В общи линии. Бейлкин се опитва да поласкае нашия върховен крал, за да отиде при него в килията му. Иска да му предложи някаква сделка.
 	- Сигурна съм - казвам аз и пак си мисля колко добре стана, че се включих в Двора на сенките и че те сега ми пазят гърба.
 	- Какво ще правиш? - пита ме тя.
 	- Ще отида да се видя с принц Бейлкин. Ако иска да направи предложение на върховния крал, ще трябва първо да убеди сенешала му.
 	Едното крайче на устата й се извива.
 	- Ще дойда с теб.
 	Поглеждам пак към трона и правя неясен жест.
 	- Не, остани тук. Опитай се да не позволиш на Кардан да се забърка в неприятности.
 	- Той е неприятността - напомня ми тя, но не звучи особено притеснена от това притеснително заявление.
 	Когато тръгвам към коридорите на двореца, забелязвам Мадок в другия край на залата, почти в сенките, гледа ме с котешките си очи. Не е достатъчно близо, за да заговори, но ако беше, не се съмнявам какво би ми казал.
 	По-лесно е да вземеш властта, отколкото да я задържиш.

 	 

 
 	 
  2 
 


 	Бейлкин е затворен в Кулата на забравата в най-северната част на Инсуиъл, Злочестия остров. Инсуиъл е един от трите острова на Елфхейм, свързан с Инсмиър и Инсмур чрез големи камъни и парчета земя, населени единствено от няколко ели, сребристи елени и дървесни хора. Възможно е да стигнеш пеша от Инсмиър до Инсуиъл, ако нямаш нищо против да скачаш по камъните, да прекосиш сам Млечния лес и вероятно доста да се намокриш.
 	Аз имам против и затова решавам да яздя.
 	Като сенешал на върховния крал имам право да използвам конюшните му. Не съм голям ездач, затова избирам кон, който ми се струва достатъчно кротък, с мек черен цвят и сплетена на сложни и вероятно магически възли грива.
 	Извеждам го навън, а един коняр гоблин ми носи мундщук и оглавник.
 	После се качвам на седлото и насочвам коня към Кулата на забравата. Вълни се разбиват в скалите под мен. Солени пръски замъгляват въздуха. Инсуиъл е страховит остров, големи участъци от него са голи, без никаква зеленина, само черни скали, приливни басейни и кула със скелет от студено желязо.
 	Връзвам коня за една от металните пречки, забити в каменната стена на Кулата. Той процвилва нервно, присвил опашка към тялото си. Докосвам муцуната му с надеждата да го успокоя.
 	- Няма да се бавя, а после се махаме от тук - казвам му и съжалявам, че не попитах коняря за името му.
 	И аз не се чувствам по-различно от коня, когато чукам на тежката дървена врата.
 	Отваря ми огромно космато създание. Има красива кована броня от плочи, между които стърчи руса козина. Явно е войник, който преди щеше да се държи добре с мен заради Мадок, но сега вероятно ще е тъкмо обратното.
 	- Аз съм Джуд Дуарте, сенешал на върховния крал - казвам. - Идвам по работа на короната. Пусни ме.
 	Той отстъпва встрани и отваря вратата, а аз влизам в сум-рачното преддверие на Кулата на забравата. Смъртните ми очи свикват бавно и зле с липсата на светлина. Аз не притежавам способността на вълшебните създания да виждам в почти пълен мрак. Тук има поне още трима стражи, но различавам единствено силуетите им.
 	- Сигурно си дошла при принц Бейлкин - казва глас от дъното.
 	Зловещо е да не мога да видя ясно кой говори, но не показвам притеснението си и кимам.
 	- Заведете ме при него.
 	- Вулсибър - казва гласът. - Заведи я.
 	Кулата на забравата е наречена така, защото в нея затварят онези, които монархът иска да изличи от паметта на двора. Повечето престъпници са наказвани чрез хитри проклятия, странствания или друга форма на капризното правосъдие на вълшебния народ. За да се озовеш тук, трябва наистина да си вбесил някой важен.
 	Стражите са предимно войници, на чийто темперамент подхожда такова скучно и самотно назначение, или войници, чиито командири искат ги да научат на смирение. Поглеждам неясните фигури, но не мога да разбера от кой вид са.
 	Вулсибър идва към мен и аз разпознавам косматия войник, който ми отвори вратата. Трябва да е поне отчасти трол с това издадено чело и дългите крайници.
 	- Води ме - казвам.
 	Той ме поглежда с неприязън. Не знам какво точно не му харесва - смъртността ми, рангът ми или натрапничеството ми тази вечер. Не питам. Просто го следвам надолу по каменни стъпала към влажен, миришещ на минерали мрак. Мирише силно и на пръст, и на нещо гнило и гъбесто, което не мога да определя.
 	Спирам, когато мракът става твърде плътен, защото се страхувам да не се спъна.
 	- Запали фенерите - казвам.
 	Вулсибър се приближава, усещам дъха му по лицето си, носи миризмата на влажни листа.
 	- И какво, ако не го направя?
 	Тънък нож пада леко в дланта ми, плъзнал се от ножницата в ръкава. Притискам върха му към тялото на войника, точно под ребрата.
 	- Най-добре да не разбираш.
 	- Но ти не виждаш! - настоява той, сякаш съм му изиграла някакъв мръсен номер, като не се оставих да ме сплаши.
 	- Може би просто предпочитам да е малко по-светло -казвам възможно най-спокойно, макар че сърцето ми бие лудо, а дланите ми започват да се потят.
 	Ако ще се бием на стълбите, по-добре да удрям бързо и точно, защото вероятно няма да имам втора възможност.
 	Вулсибър се отдръпва от мен и от ножа. Чувам тежките му стъпки надолу и започвам да ги броя, в случай че се наложи да го следвам в тъмното. Но тогава една факла пламва и засиява зелен огън.
 	- Е? - пита той. - Идваш ли?
 	Стълбите минават покрай няколко килии, едни празни, а обитателите на други седят толкова далече от решетките, че светлината на факлата не ги достига. Не разпознавам никого, освен последния.
 	Черната коса на принц Бейлкин е придържана от диадема, напомняне за кралската му кръв. Въ пре ки че е затворник, изглежда, се е настанил доста удобно. Три килима покриват влажния каменен под. Той седи на резбовано кресло и ме гледа с притворени, зорки като на сова очи. На малка елегантна масичка има златен самовар. Бейлкин завърта кранчето и в крехкия порцелан потича горещ ароматен чай. Миризмата ми напомня за морски водорасли.
 	Но колкото и елегантен да изглежда, той все пак е в Кулата на забравата и няколко червени молци са кацнали на стената над него. Когато той проля кръвта на стария върховен крал, капките се превърнаха в молци, които запърхаха във въздуха, а след това сякаш умряха. Мислех си, че всички са изчезнали, но явно няколко са го последвали тук - като напомняне за греховете му.
 	- О, нашата лейди Джуд от Двора на сенките - казва той, сякаш смята, че ще ме очарова. - Може ли да ти предложа чаша чай?
 	Чува се движение от една от другите килии. Питам се как ли протичат тези чаени партита, когато не съм тук.
 	Не съм доволна, че знае за Двора на сенките или за връзката мис тях, но не съм и особено изненадана - все пак принц Дейн, нашият господар и работодател, беше негов брат. А ако Бейлкин знае за Двора на сенките, вероятно е разпознал и онзи от тях, който открадна кръвната корона и я сложи в ръцете на брат ми, за да може той да короняса Кардан.
 	Бейлкин има много добра причина да не е особено доволен да ме види.
 	- За съжаление, ще трябва да откажа - отговарям. - Няма да се бавя. Изпратил си писма до върховния крал. Искаш някаква сделка? Договорка? Тук съм от негово име, за да чуя онова, което искаш да му кажеш.
 	Усмивката му като че ли потрепва и става грозна.
 	- Мислиш, че си ме превърнала в нищожество - казва Бейлкин. - Но аз все още съм принц от Царството на феите, дори тук. Вулсибър, би ли зашлевил сенешала на брат ми по красивото малко личице?
 	Ударът идва с отворена длан по-бързо от очакваното и плясъкът е шокиращо силен, когато ръката му ужилва кожата ми. Бузата ми пари, а аз съм вбесена.
 	Ножът ми се озовава в дясната ръка, близнакът му - в лявата.
 	Вулсибър изглежда нетърпелив.
 	Гордостта ме кара да се бия, но той е по-едър от мен и познава средата. Това няма да е просто тренировъчен двубой. И все пак поривът да го победя, поривът да изтрия това изражение от самодоволното му лице ме завладява.
 	Почти ме завладява. Гордостта е за рицарите - напомням си, - не за шпионите.
 	- Моето красиво личице - шепна на Бейлкин, като приби -рам бавно ножовете. Докосвам с пръсти бузата си. Вулсибър ме удари толкова силно, че съм прехапала вътрешността й. Изплювам кръв на каменния под. - Колко ласкателно. Аз ти отнех короната, така че сигурно трябва да ти позволя известна неприязън. Особено когато идва под формата ка комплимент. Само не го прави отново.
 	Вулсибър вече изглежда объркан. Бейлкин отпива от чая си.
 	- Говориш много дръзко за смъртно момиче.
 	- И защо не? - питам аз. - Говоря от името на върховния крал. Да не мислиш, че ще слезе чак тук, далече от двореца и удоволствията там, за да угоди на по-големия си брат, в чиито ръце толкова е страдал?
 	Принц Бейлкин се навежда напред.
 	- Интересно какво се опитваш да кажеш.
 	- А на мен ми е интересно какво послание искаш да предам на върховния крал.
 	Бейлкин ме гледа - без съмнение, едната ми буза е зачервена. Той отпива внимателно от чая.
 	- Чувал съм, че при смъртните влюбването много приличало на страха. Сърцето ти бие бързо. Сетивата ти се изострят. Главата ти олеква, може би дори се замайва. - Гледа ме. - Така ли е? Това би обяснило много за вашия вид, ако е възможно двете чувства да се сбъркат.
 	- Никога не съм се влюбвала - отговарям невъзмутимо.
 	- И разбира се, ти можеш да лъжеш - отвръща той. - Виждам защо Кардан би сметнал това за полезно. Защо Дейн би го сметнал за полезно. Много хитро от негова страна да те вкара в малката си банда от неудачници. Много хитро да осъзнае, че Мадок винаги би те пощадил. Какъвто и да е брат ми, той беше великолепно лишен от сантименталност. Аз пък изобщо не се сещах за теб, а когато го правех, бе само за да дразня брат си с твоите постижения. Но ти имаш онова, което на него му липсва: амбиция. Ако бях видял това, сега щях да съм крал. Но мисля, че и ти не ме прецени правилно.
 	- О?
 	Знам, че това няма да ми хареса.
 	- Няма да предам съобщение за Кардан. То ще стигне до него по друг начин, и то скоро.
 	- Тогава губиш времето и на двама ни - казвам подразнена.
 	Дойдох чак дотук, удариха ме и се страхувах за едното нищо.
 	- О, време - казва той. - Само на теб то не ти достига, смъртна. - Кима към Вулсибър. - Можеш да я изпратиш.
 	- Да вървим - казва пазачът, като ме блъсва не особено нежно към стълбите.
 	Докато се качвам, поглеждам към лицето на Бейлкин, строго на зелената светлина на факлата. Притеснително много прилича на Кардан.
 	Почти съм изкачила стълбите, но една дългопръста ръка посяга през решетките и ме стиска за глезена. Стресната, аз се подхлъзвам, ожулвам си дланите и си удрям коленете, когато се просвам на стълбите. Старата рана от пробождане в центъра на лявата ми длан внезапно започва да пулсира. Едва успявам да се задържа и да не се изтърколя чак до долу.
 	Виждам до себе си слабото лице на жена. Опашката й се усуква около решетките. Къси рогчета се извиват над челото й.
 	- Аз познавах твоята Ева - казва ми тя, очите й блестят в мрака. - Познавах майка ти. Знаех доста от малките й тайни.
 	Изправям се и тръгвам възможно най-бързо нагоре, сърцето ми препуска по-трескаво и от мига, в който си помислих, че ще трябва да се бия с Вулсибър. Дъхът ми излиза накъсан и дробовете ме заболяват.
 	На върха на стълбите спирам да изтрия в жакета си ожу-лените си длани и да опитам да се овладея.
 	- О - казвам на Вулсибър, когато дишането ми малко се успокоява. - Щях да забравя. Върховният крал ми даде свитък със заповеди. Иска да промени някои неща в отношението към брат му тук. Той е отвън, в дисагите. Ако ме последваш...
 	Вулсибър поглежда въпросително към пазача, който го изпрати да ме заведе при Бейлкин.
 	- Върви бързо - казва сенчестата фигура.
 	И така Вулсибър излиза с мен от голямата врата на Кулата на забравата. Озарени от луната, черните скали сияят от солените пръски, блестяща глазура като на захаросан плод. Опитвам да се концентрирам върху пазача, а не върху името на майка ми, което не съм чувала от много години, и дори не разбирам защо е толкова важно за мен.
 	Ева.

 	- Този кон има само мундщук и оглавник - казва Вулси-бър, като се мръщи към черния жребец, вързан до стената. -Нали каза...
 	Пробождам го в ръката с малка игла, която крия в подплатата на туниката си.
 	- Излъгах.
 	Не е лесно да го вдигна и да го просна на гърба на коня. Той е свикнал да изпълнява военни команди, сред които и колениченето, и това помага. Действам възможно най-бързо, страхувам се да не би някой от стражите да излезе да види какво става, но имам късмет. Никой не идва и ние потегляме.
 	Това бе другата причина да дойда на Инсуиъл с кон, а не пеша - никога не знаеш какво ще носиш на връщане.
 	 

 
 	 
 3
 


 	- Нали се смяташ за господар на шпионите - казва Хлебарката, когато поглежда мен и затворника ми. - Това означава да си предвидлива. А да разчиташ единствено на себе си, е добър начин да те хванат. Следващия път вземи някой от кралската стража. Вземи някой от нас. Вземи облак духчета или пиян сприган. Просто вземи някого.
 	- Когато някой ми пази гърба, има чудесната възможност да забие нож в него - напомням му.
 	- Говориш като Мадок - казва Хлебарката и сумти под-разнено с дългия си крив нос. Сяда до дървената маса в Двора на сенките, шпионското леговище дълбоко сред тунелите под двореца на Елфхейм. Обгаря върховете на стрели за арбалет, после обилно ги покрива с лепкав катран. - Ако не ни вярваш, просто го кажи. Разбрахме се за едно, можем да се разберем и за друго.
 	- Не това имам предвид.
 	Отпускам глава на ръцете си за един дълъг миг. Наистина им вярвам. Не бих говорила така свободно, ако не им вярвах, но просто излях раздразнението си.
 	Седя срещу Хлебарката, ям сирене, хляб с масло и ябълки. Това ми е първото хранене за днес и коремът ми къркори от глад - още едно напомняне, че моето тяло не е като техните. Техните кореми не къркорят.
 	Вероятно съм толкова сприхава от глад. Бузата ми още пари и макар че обърнах ситуацията с главата надолу, това е последното, което бих признала. А и все още не знам какво искаше да каже Бейлкин на Кардан.
 	Колкото по-изтощена съм, толкова по-голям е рискът от
 	грешка. Човешките тела ни предават. Те гладуват, разболяват се и се изтощават. Знам го и все пак трябва да свърша толкова много неща.
 	Освен това Вулсибър седи вързан на стол, с покрити очи.
 	- Искаш ли малко сирене? - питам го.
 	Пазачът сумти неразбираемо, но се размърдва на стола. Буден е от няколко минути и колкото по-дълго не му проговаряме, толкова повече се изнервя.
 	- Какво правя тук? - вика накрая, като клати стола на- пред-назад. - Пуснете ме!
 	Столът се преобръща и той се стоварва настрани на земята. Започва да се бори яростно с въжетата.
 	Хлебарката свива рамене, става и маха превръзката от очите му.
 	- Привет! - казва му.
 	В другия край на стаята Бомбата си чисти ноктите с дълго извито ножче. Призрака седи в ъгъла така тихо, че понякога забравям, че е тук. Неколцина от новите попълнения наблюдават с интерес случващото се - едно момче с крила на врабче, три спригана и момиче слуа2. Не съм свикнала да имам публика.
 	Вулсибър се взира в Хлебарката, в зелената му гоблинска кожа и в светещите в оранжево очи, в дългия нос и едничката туфа коса на главата му. После оглежда стаята.
 	- Върховният крал не би позволил това - казва той.
 	Усмихвам му се тъжно.
 	- Върховният крал не знае и ти едва ли ще му кажеш, ко-гато ти отрежа езика.
 	Почти прелестно задоволство ме изпълва, докато гледам как страхът му нараства. Аз, която цял живот не съм разполагала с почти никаква власт, трябва да съм внимателна с това чувство. Властта твърде бързо ми размътва главата, като вълшебно вино.
 	- Нека позная - казвам, като се обръщам в стола си към него с пресметнато студен поглед. - Мислеше си, че можеш да ме удариш и да ти се размине без последствия.
 	Той се свива при тези думи.
 	- Какво искаш?
 	- Кой казва, че искам нещо? - питам го. - Може би просто малко отмъщение...
 	И сякаш сме го репетирали, Хлебарката вади един особено гаден нож от колана си и го нас-очва към Вулсибър. После му се ухилва.
 	Бомбата вдига поглед от ноктите си, на устните й играе лека усмивка, докато гледа Хлебарката.
 	- Май забавлението започва.
 	Вулсибър се бори с въжетата, мята глава напред-назад. Чувам как столът скърца, но той не се освобождава. Поема няколко пъти дълбоко дъх и се отпуска.
 	- Моля ви - прошепва.
 	Докосвам брадичката си, сякаш току-що ми е хрумнало.
 	- Или можеш да ни помогнеш. Бейлкин иска да сключи сделка с Кардан. Можеш да ми кажеш нещо за нея.
 	- Не знам нищо за нея - отвръща той отчаяно.
 	- Жалко.
 	Свивам рамене, вземам парче сирене и го пъхам в устата си.
 	Той поглежда към Хлебарката и грозния нож.
 	- Но знам една тайна. Тя струва повече от живота ми, повече от онова, което Бейлкин иска от Кардан. Ако ти я кажа, ще ми се закълнеш ли, че ще ме пуснеш тази нощ невредим?
 	Хлебарката ме поглежда и аз свивам рамене.
 	- Ами добре - казва Хлебарката. - Ако тайната е каквато твърдиш и се закълнеш, че няма да казваш на никого за посещението си в Двора на сенките, кажи ни я и ще те изпратим по живо по здраво.
 	- Кралицата на Морските дълбини - казва Вулсибър, вече нетърпелив да говори. - Хората й пълзят по скалите нощем и си шепнат с Бейлкин. Промъкват се в Кулата, макар че не знаем как, и му оставят миди и зъби от акула. Разменят си послания, но не можем да ги разчетем. Говори се, че Орлаг смята да наруши споразумението си със сушата и да използва информацията, която Бейлкин й дава, за да съсипе Кардан.
 	От всички заплахи пред царуването на Кардан, най-малко очаквах заплаха от Морските дълбини. Кралицата има дъщеря - Никасия, тя е отгледана на сушата и е една от ужасните приятели на Кардан. Също като с Лок, имам минало и с Никасия. И също като с него, то не е много добро.
 	Но си мислех, че заради приятелството й с Кардан майка й е доволна, че той е на трона.
 	- При следващата такава среща - казвам аз - ела право при мен. И ако чуеш още нещо, което смяташ, че ще ме заинтригува, ела да ми кажеш.
 	- Не се разбрахме така - възразява Вулсибър.
 	- Вярно е - отвръщам. - Ти ни разказа нещо и то си струва. Ще те пуснем тази нощ. Но аз мога да те възнаградя много по-добре от някакъв принц убиец, който е в немилост и никога няма да получи благоволението на върховния крал. Има и по-хубави назначения от това да пазиш в Кулата на забравата... и те те очакват. Има и злато. Както и всички награди, които Бейлкин може да обещае, но едва ли може да даде.
 	Вулсибър ме поглежда странно, вероятно се опитва да прецени дали, след като той ме удари, а аз го упоих, все още е възможно да бъдем съюзници.
 	- Ти можеш да лъжеш - казва накрая.
 	- Аз гарантирам за наградите - казва Хлебарката.
 	Посяга и реже въжетата му със страховития си нож.
 	- Обещай ми назначение другаде - казва Вулсибър, докато разтрива китките си и се изправя - и ще ти се подчинявам, сякаш си самият върховен крал.
 	При тези думи Бомбата избухва в смях и ми смига. Те не знаят, че Кардан наистина е в моята власт, но знаят, че имаме сделка, според която аз ще върша повечето работа и Дворът на сенките ще действа пряко за короната и ще му се плаща пак от нея.
 	В нейната малка пиеска аз играя върховния крал - чух веднъж Кардан да казва. Хлебарката и Бомбата се засмяха. Призрака - не.
 	След като с Вулсибър си разменяме обещания и Хлебарката го извежда със завързани очи по коридорите от Гнездото, Призрака идва да седне до мен.
 	- Ела да се бием - казва той и взема парче ябълка от чинията ми. - Да изгориш малко от този къкрещ гняв.
 	Аз се смея тихо.
 	- Не подценявай това. Не е лесно да поддържаш постоянна температура - казвам му.
 	- И то толкова висока - отвръща, като ме гледа внимателно с пъстрите си очи.
 	Знам, че в рода му има смъртен - виждам го във формата на ушите и в пясъчната коса, необичайна за вълшебния народ. Но той не ми е разказал историята си и тук, в това място на тайни, не смея да попитам.
 	Макар че Дворът на сенките не ме следва винаги, ние четиримата дадохме клетва. Обещахме да пазим върховния крал, да се погрижим за безопасността и просперитета на Елфхейм с надеждата за по-малко кръвопролития и повече злато. Дадохме клетва. Аз също дадох, макар да знаеха, че тя не може да ме обвърже така, както обвързва тях, чрез магия. Аз съм обвързана чрез честта си и от тяхната вяра, че притежавам такава.
 	- Самият крал даде аудиенция на Хлебарката три пъти за последните две седмици. Учи се на джебчийство. Ако не внимаваш, ще стане по-добър шпионин от теб.
 	Призрака бе включен в личната стража на върховния крал, което му позволява да пази Кардан, но и да е в течение на навиците му.
 	Въздъхвам. Съвсем тъмно е, а имам още много работа до зазоряване. И все пак е трудно да отклоня тази покана, която жегва гордостта ми.
 	Особено сега, когато новите шпиони ще чуят отговора ми. Привлякохме още членове, останали без работа след избиването на кралското семейство. Всеки принц и принцеса имаше по няколко шпиони, които сега работят за нас. Сприганите са потайни като котки, но идеални за изравяне на скандали. Момчето врабче е неопитно като мен преди. Ще ми се разширяващият се Двор на сенките да вярва, че не ме е страх от предизвикателства.
 	- Голямата трудност ще дойде, когато някой се опита да научи нашия крал да върти меча - казвам, като си мисля колко вбесен беше Бейлкин от това и как Кардан заяви, че единствената му добродетел е, че не е убиец.
 	Аз не притежавам тази добродетел.
 	- О? - казва Призрака. - Може би ти трябва да го научиш.
 	- Хайде. - Ставам. - Да видим дали мога да науча теб.
 	Призрака се смее с цяло гърло. Мадок ме обучи на боя с меч, но докато не се присъединих към Двора на сенките, познавах само един начин на сражение. Призрака е учил по-дълго и знае много повече от мен.
 	Следвам го към Млечния лес, където чернорогите пчели жужат във високите си кошери по белокорите дървета. Хората корени спят. Морето се плиска в скалните поли на острова. Светът е притихнал, когато заставаме един срещу друг. Колкото и да съм изморена, мускулите ми помнят по- добре от мен.
 	Вадя Здрач. Призрака налита бързо, мечът му се стрелва право към сърцето ми, аз го отбивам и замахвам към тялото му.
 	- Не си в толкова лоша форма, колкото се опасявах - казва той, докато си разменяме удари, докато се изпитваме взаимно.
 	Не му казвам за тренировките си пред огледалото, както не му казвам и за всички други начини, по които се опитвам да поправя недостатъците си.
 	Като сенешал на върховния крал и действителен управник, имам още много да уча. Военни задължения, послания от васалите, искания от всички краища на Елфхейм, написани на всякакви езици. Само преди няколко месеца още ходех на училище, още си пишех домашните, които учителите поправяха. Мисълта, че мога да преобърна всичко, ми се струваше така невъзможна, както мисълта, че мога да преда злато от слама, но всяка нощ будувам, докато слънцето се издигне високо в небето, и се опитвам да правя точно това.
 	Но това е проблемът при марионетното управление: не иска да работи от само себе си.
 	Може да се окаже и че адреналинът не е достоен заместител на опита.
 	След като ме провери в основното, Призрака започва истински двубой. Танцува леко по тревата и стъпките му не създават почти никакъв шум. Удря, удря ли, удря, не ми дава време да се опомня. Аз парирам отчаяно и всичките ми мисли са насочени към това - към боя. Тревогите ми избледняват някъде назад, а вниманието ми се изостря. Дори изтощението отлита от мен като пухчета от главата на глухарче.
 	Прелестно е.
 	Разменяме си удари напред и назад, нападаме и отстъпваме.
 	- Липсва ли ти светът на смъртните? - пита той.
 	С облекчение установявам, че все пак е малко задъхан.
 	- Не - отвръщам. - Аз почти не го познавам.
 	Той напада отново, мечът му е сребриста риба, която се стрелка в морето на нощта.
 	Гледай острието, не войника - повтаряше ми Мадок. -Стоманата никога не лъже.
 	Оръжията ни се удрят отново и отново, докато обикаляме в кръг един срещу друг.
 	- Все трябва да помниш нещо.
 	Мисля за името на майка ми, прошепнато през решетките на Кулата.
 	Той замахва настрани и аз, разсеяна, осъзнавам твърде късно какво прави. Удря ме в рамото с плоското на меча. Можеше да ме пореже, ако не бе обърнал меча в последния момент, сега само ме насини.
 	- Нищо важно - казвам, опитвам се да не обръщам внимание на болката. В играта на разсейване могат да участват двама. -Вероятно твоите спомени са повече от моите. Какво помниш?
 	Той свива рамене.
 	- И аз като теб съм роден там. - Напада и аз блокирам. - Но предполагам, че преди сто години нещата са били различни.
 	Извивам вежди и отбивам още един удар, излизам от обхвата му.
 	- Щастливо дете ли беше?
 	- Вълшебно. Какво друго да бъда?
 	- Вълшебно - повтарям и извъртам меча си, един от номерата на Мадок, и избивам неговия от ръката му.
 	Той примигва пред мен. Пъстри очи. Изкривената уста се отваря от удивление.
 	-Ти...
 	- Задобрявам? - помагам му аз, толкова доволна, че дори не обръщам внимание на болката в рамото.
 	Имам чувството, че съм победила, но ако се биехме наистина, раната щеше да направи последния ми удар невъзможен. Все пак изненадата му ме вълнува не по-малко от победата.
 	- Хубаво е, че Оук ще израсне така, както ние не можахме -казвам след миг. - Далече от двора. Далече от всичко това.
 	Когато видях брат си за последно, той седеше до масата в апартамента на Виви и се учеше да умножава, сякаш беше някаква игра на гатанки. Ядеше пръчици от сирене. И се смееше.
 	- Когато кралят се завърне - цитира Призрака една балада, -розови цветчета ще се пръснат по пътя му и стъпките му ще донесат края на яростта. Но как ще управлява твоят Оук, ако има толкова малко спомени от Царството на феите, колкото ние имаме от света на смъртните?
 	Въодушевлението от победата си отива. Призрака ми се усмихва леко, сякаш да измъкне от мен жилото на думите си.
 	Отивам до близкия поток и потапям ръце в него, доволна от студената вода. Поднасям я в шепи към устните си и отпивам с благодарност, тя има вкус на борови иглички и тиня.
 	Мисля за Оук. Съвсем нормално вълшебно дете, нито особено жестоко, нито лишено от жестокост. Свикнало да бъде прегръщано, да бъде пазено от всякакви страдания, благодарение на грижовната Ориана. Сега свиква със зърнената закуска, с анимациите и с живот без коварство. Мисля си за прилива на удоволствие, който почувствах при временната си победа над Призрака, тръпката да съм властта зад трона, притеснителното задоволство, което изпитах, докато карах Вулсибър да се гърчи от страх. По-добре ли е за Оук да няма такива импулси, или ще е невъзможно да управлява без тях?
 	И сега, когато усетих вкуса на властта, ще мога ли да се откажа от нея?
 	Прокарвам влажни длани по лицето си, прогонвайки тези мисли.
 	Съществува единствено настоящето. Съществуват единствено утрешният ден и тази нощ, сега, скоро и никога.
 	Тръгваме обратно, вървим заедно, докато зората позлатява небето. В далечината чувам рев на елен и нещо като барабани.
 	По средата на пътя Призрака накланя глава в лек поклон.
 	- Тази нощ ме победи. Няма да позволя да се случи отново.
 	- Щом казваш - отвръщам с усмивка.
 	Когато стигам в двореца, слънцето вече е изгряло и искам само да спя. Но откривам, че някой ме чака пред вратата на покоите ми.
 	Близначката ми Тарин.
 	- На бузата ти се появява синина - отбелязва тя.
 	Първите думи, които ми казва от пет месеца.
 	 

 
 	 
  4 
 


 	Косата на Тарин е украсена с венец от лаврово дърво, а роклята й е кафява със зелени и златни нишки. Облечена е така, че да се подчертаят извивките на бедрата и гърдите й, и двете рядко срещани в Царството на феите, защото тук всички са много слаби. Дрехите й отиват и има нещо ново в положението на раменете, което също й отива.
 	Тя е огледало, което отразява онази, която можех да бъда, но не съм.
 	- Късно е - казвам смутено, докато отключвам вратата към покоите си. - Не очаквах някой да е буден.
 	Вече се е зазорило. Целият дворец е притихнал и вероятно ще остане такъв чак до следобеда, когато пажовете ще хукнат по коридорите и готвачите ще запалят огньовете. Придворните ще станат от постелите си много по-късно, по тъмно.
 	Колкото и да искам да я видя, сега, когато е пред мен, се изнервям. Тя сигурно иска нещо, щом внезапно си е направила този труд.
 	- Идвах вече два пъти - казва, като ме следва вътре. - Нямаше те. Този път реших да изчакам, дори и да чакам целия ден.
 	Паля лампите; макар че отвън е светло, покоите ми са много дълбоко в двореца и нямат прозорци.
 	- Изглеждаш добре.
 	Тя маха с ръка на скованата ми любезност.
 	- Завинаги ли ще сме скарани? Искам да носиш корона от цветя и да танцуваш на сватбата ми. Вивиен ще дойде от света на смъртните. Ще доведе и Оук. Мадок ми обеща, че няма да се кара с теб. Моля те, кажи, че ще дойдеш.
 	Виви ще доведе Оук? Изстенвам вътрешно и се питам има ли някакъв шанс да я разубедя. Може би защото е по-голяма от мен, но понякога ми е трудно да я накарам да ме приема сериозно.
 	Сядам на дивана и Тарин прави същото.
 	Отново се питам защо е тук. Дали да настоявам за извинение, или трябва да забравя за минал-от о, както очевидно иска тя.
 	- Добре - предавам се.
 	Липсва ми прекалено много, за да рискувам да я изгубя отново. За да бъдем отново сестри, ще се опитам да забравя целувките на Лок. Заради самата себе си ще се опитам да забравя, че тя е знаела за играта, която той играеше с мен, докато я ухажваше.
 	Ще танцувам на сватбата й, макар да се страхувам, че ще е като танц по ножове.
 	Тя посяга към торбата в краката си и вади плюшената ми котка и плюшената змия.
 	- Ето - казва ми. - Реших, че не би искала да се разделиш с тях.
 	Те са реликви от нашия предишен живот на смъртни, талисмани. Вземам ги и ги притискам до гърдите си като възглавница. Сега ги усещам като напомняне за това колко съм уязвима. Карат ме да се чувствам като дете, което си играе на възрастен.
 	Мразя я мъничко, че ми ги донесе.
 	Те ми напомнят за общото ни минало - нарочно напомняне, сякаш не е била сигурна, че ще си го спомня сама. Карат ме да усетя цялата си уязвимост, когато се опитвам да съм така твърда, че да не чувствам нищо.
 	Не продумвам дълго и тя продължава:
 	- Липсваш и на Мадок. Ти винаги си му била любимката. Изсумтявам.
 	- Виви е негова наследница. Първородната. Онази, която той дойде да търси в света на смъртните. Тя е неговата любимка. А след нея си ти. Ти живееш в дома му и не го предаде.
 	- Не казвам, че все още си му любимка - смее се Тарин. -Макар че малко се гордее с теб как го измами, за да качиш
 	Кардан на трона. Въпреки че беше глупаво. Мислех си, че мразиш Кардан. Мислех си, че и двете го мразим.
 	- Мразех го - отговарям. - И още го мразя.
 	Тя ме поглежда странно.
 	- Предполагах, че искаш да го накажеш за всичко, което ти стори.
 	Мисля за ужаса му от желанието му към мен, когато се приближих за целувка, за кинжала, който бях опряла в кожата му. За невероятната, разяждаща наслада от тази целувка. Имах чувството, че наистина го наказвам - наказвам и него, и себе си.
 	Толкова много го мразех.
 	Тарин отключва всички чувства, които искам да пренебрегна, всичко, което искам да прогоня.
 	- Сключихме сделка - казвам, което е близо до истината. -Кардан ми позволява да бъда негов съветник. Сега имам положение и власт, а Оук е извън опасност.
 	Искам да й кажа всичко, но не смея. Тя може да каже на Мадок, може да каже дори на Лок. Не бива да споделям тайните си с нея, не бива дори да се хваля.
 	А признавам, че отчаяно ми се иска да се похваля.
 	-А в замяна ти му даваш короната в Царството на феите...
 	Тарин ме гледа, сякаш е смаяна от самонадеяността ми. Все пак коя бях аз, едно смъртно момиче, та да си мисля, че мога да решавам кой да седне на трона на Елфхейм?
 	Получаваме властта, като я вземаме.

 	Тя дори няма представа колко съм самонадеяна. Откраднах короната на Царството на феите - искам да й кажа. -Върховният крал, Кардан, нашият стар враг, сега е в моята власт. Но разбира се, не мога го да изрека. Понякога ми се струва опасно дори да го мисля.
 	- Нещо такова - отвръщам.
 	- Сигурно е много уморително да си му съветник.
 	Тя оглежда стаята, като ме принуждава и аз да сторя същото. Настаних се в тези покои, но нямам прислуга, освен слугите в двореца, които рядко допускам тук. По лавиците има чаши от чай, чинийките им лежат на пода, сред подноси с остатъци от плодове и трохи. Дрехите лежат, където съм ги захвърлила. Всичко е осеяно с книги и документи.
 	- Ти се развиваш като макара. Какво ще стане, когато конецът свърши?
 	- Тогава ще изпреда още - казвам, продължавайки метафората.
 	- Нека ти помогна - казва тя и лицето й светва.
 	Извивам вежди.
 	- Искаш да предеш конеца?
 	Тя извърта очи.
 	- Стига де. Мога да правя неща, за които ти нямаш време. Виждам те в двора. Имаш най-много два читави жакета. Мога да ти донеса старите ти рокли и бижута. Мадок няма да забележи, а дори да забележи, няма да има нищо против.
 	В Царството на феите всичко е задължения, обещания и дългове. Тъй като съм израснала тук, разбирам какво ми предлага тя - дар, подарък вместо извинение.
 	- Имам три жакета - отговарям аз.
 	Тарин извива вежди.
 	- Е, в такъв случай всичко е наред.
 	Още се чудя защо е дошла точно след като Лок бе провъзгласен за повелител на пиршествата. И тъй като тя още живее в дома на Мадок, не мога да не се запитам на чия страна е.
 	Срамувам се от тези мисли. Не искам да мисля за нея като за всички останали. Тя е моя близначка и много ми липсваше, надявах се да дойде - и ето я тук.
 	- Добре - казвам. - Щом искаш, ще е чудесно да ми донесеш старите неща.
 	- Чудесно! - Тарин става. - И трябва да отбележиш какво огромно въздържание показвам, като не те питам къде си била тази нощ и как си се наранила.
 	Усмивката ми се появява на мига и е съвсем истинска. Тя посяга с пръст, за да погали плюшената ми змия.
 	- Обичам те, нали знаеш. Точно както Господин Съсък. И двамата не искаме да се отделяме от теб.
 	- Лека нощ - казвам й и когато тя целува насинената ми буза, а аз я прегръщам за миг, яростно.
 	След като тя си отива, вземам плюшените си играчки и ги слагам до мен на килима. Някога ми напомняха, че е съществувало време преди Царството на феите, когато всичко си беше нормално. Някога те ме успокояваха. Поглеждам ги за последно, дълго, а после ги хвърлям една по една в огъня.
 	Вече не съм дете и нямам нужда от утеха.
 	 
 	* * *

 	 
 	След това нареждам малки блещукащи стъклени мускал-чета пред себе си.
 	Митридатизация, така се нарича процесът, при който приемаш малки количества отрова, за да станеш неуязвим за пълната доза от нея. Започнах преди година, още един начин да поправя дефектите си.
 	Все още има странични ефекти обаче. Очите ми блестят твърде ярко. Основата на ноктите ми е синкава, сякаш кръвта ми не получава достатъчно кислород. Сънищата ми са странни, твърде живи.
 	Капка от кървавочервената течност на бисерната гъба, която може да причини смъртоносна парализа. Венчелистче от смъртослад, който може да предизвика стогодишен сън. Парченце от призрачен плод, който кара кръвта ти да препуска и те докарва до буйство, преди да спре сърцето завинаги. И семе от вечнобълка - вълшебния плод, който замъглява съзнанието на смъртните.
 	Замаяна съм и леко ми се гади, когато отровата влиза в кръвта ми, но щеше да ми е много по-зле, ако бях пропуснала доза. Тялото ми е свикнало и сега копнее за онова, което би трябвало да отхвърля.
 	Подходяща метафора и за други неща.
 	Изпълзявам на дивана и лягам. Думите на Бейлкин веднага ме заливат: „Чувал съм, че при смъртните влюбването много приличало на страха. Сърцето ти бие бързо. Сетивата ти се изострят. Главата ти олеква, може би дори се замайва. Така ли е?".
 	Не съм сигурна, че спя, но определено сънувам.
 	 

 
 	 
  5 
 


 	Мятам се из гнездо от одеяла, хартии и свитъци на килима пред огъня, когато Призрака ме буди. Пръстите ми са изцапани с мастило и восък. Оглеждам се, опитвам се да си спомня кога съм станала, какво съм писала и на кого.
 	Хлебарката стои до отворения панел на тайния проход към покоите ми, гледа ме със своите отразяващи светлината нечовешки очи.
 	Кожата ми е потна и студена. Сърцето ми препуска.
 	Още усещам по езика си вкуса на отрова - горчив и натрапчив.
 	- Той отново започна - казва Призрака.
 	Няма нужда да питам за кого говори. Може и да измамих Кардан да стане крал, но още не съм се научила как да го накарам да се държи подобаващо.
 	Докато аз събирах информация, той е бил с Лок. Знаех си, че ще има проблеми. Търкам лице с мазолестата си длан.
 	- Ставам.
 	Още съм с дрехите от вечерта и изчетквам жакета си. Влизам в спалнята, прибирам косата си назад, връзвам я с кожена връв и я покривам с кадифена шапка.
 	Хлебарката ме гледа смръщено.
 	- Измачкана си. Не бива да виждат негово величество със сенешал, който прилича на току-що измъкнат от леглото.
 	- Вал Морен имаше сламки в косата през последното десетилетие - напомням му, като вадя няколко полуизсъхнали листа мента от шкафа си и ги дъвча, за да освежа дъха си. Последният сенешал на върховния крал беше смъртен като мен, склонен към не особено достоверни пророчества и смятан от
 	всички за луд. - Вероятно едни и същи сламки.
 	Хлебарката се прокашля.
 	- Вал Морен е поет. За поетите правилата са други.
 	Не му обръщам внимание и следвам Призрака през тайния проход, който води към сърцето на двореца. Спирам само да проверя дали ножовете ми са още в гънките на дрехите. Стъпките на Призрака са така тихи, че когато е твърде тъмно за човешките ми очи, ми се струва, че съм сама.
 	Хлебарката не ни следва. Той тръгва със сумтене в обратната посока.
 	- Къде отиваме? - питам в мрака.
 	- В неговите покои - казва ми Призрака, когато излизаме в коридор един етаж под покоите на Кардан. - Там става някаква суматоха.
 	Трудно ми е да си представя в каква неприятност може да се е забъркал върховният крал в собствените си покои, но не след дълго разбирам. Когато пристигаме, виждам Кардан сред отломките на мебелите му. Завесите са смъкнати, рамките на картините са строшени, платната са изритани, мебелите са изпочупени. В ъгъла тлее огън и мирише на дим и разлято вино.
 	И той не е сам. На един диван седят Лок и две красиви феи - момче и момиче, едното с рога на овен, а другото с дълги уши с туфички в края, като на сова. Всички са много пияни и разсъблечени. Гледат как стаята гори с някакъв мрачен интерес.
 	Слуги се спотайват в коридора, не знаят дали трябва да се изправят пред яростта на краля и да почистят. Дори стражите му изглеждат стреснати. Стоят смутено пред огромните врати -едната едва се крепи на пантите си, - готови да защитават върховния крал от всяка заплаха, но не и от него самия.
 	- Карда... - Но се опомням и се покланям ниско. - Ваше пъклено величество.
 	Той се обръща и за миг като че ли вижда през мен, сякаш няма представа коя съм. Устата му е оцветена в златно, а зениците му са огромни от интоксикацията. После устните му се извиват в познатата подигравателна усмивка.
 	-Ти.
 	- Да. Аз.
 	Посочва към мях с вино.
 	- Пийни си.
 	Ловната му риза с широки ръкави виси разкопчана. Краката му са боси. Сигурно трябва да съм доволна, че поне е с панталон.
 	- Алкохолът не ми понася, милорд - казвам напълно ис-крено, като присвивам предупредително очи.
 	- Не съм ли твой крал? - пита той, предизвиквайки ме да му противореча, предизвиквайки ме да откажа.
 	И аз покорно, защото сме пред свидетели, вземам мяха и го допирам до стиснатите си устни, като се преструвам, че отпивам дълга глътка.
 	Не знам дали съм го заблудила, но той не настоява.
 	- Оставете ни сами - казвам аз, като соча феите на дивана, включително Лок. - Вие. Излизайте. Веднага.
 	Двамата непознати се обръщат умолително към Кардан, но той почти не ги забелязва и не отменя заповедта ми. След дълъг момент те стават намусени и излизат през строшената врата.
 	Лок не бърза да стане. Усмихва ми се на излизане с онази изпълнена с намеци усмивка, която не мога да повярвам, че някога съм смятала за очарователна. Поглежда ме, сякаш споделяме някакви тайни, макар да не е така. Не споделяме нищо.
 	Мисля за Тарин, която ме чакаше пред покоите ми, когато тази забава е започнала. Питам се дали е чула за това. Питам се дали е свикнала да стои до късно с Лок и да гледа как разни неща горят.
 	Призрака кимва с русата си глава към мен, очите му светят от веселие. Той е с дворцова ливрея. За рицарите в коридора и за всички останали той е просто член на личната стража на върховния крал.
 	- Ще се погрижа всички да си останат по местата - казва ми, като излиза навън и издава някакви заповеди на другите рицари.
 	- Е? - питам и оглеждам стаята.
 	Кардан свива рамене и сяда на току-що освободения диван. Дърпа малко от пълнежа от конски косъм, който стърчи през разкъсаната тапицерия. Движенията му са лениви. Струва ми се опасно да спра задълго погледа си върху него, сякаш е така пропит с развала, че може да се заразя.
 	- Имаше още гости - казва той, сякаш това е обяснение. - Те си тръгнаха.
 	- Не мога да си представя защо - казвам възможно най-сухо.
 	- Разказаха ми една история - отвръща Кардан. - Искаш ли да я чуеш? Имало едно време едно човешко момиче, откраднато от феите, и заради това тя се заклела да ги унищожи.
 	- Еха - казвам аз. - Това е истинско доказателство колко не те бива за крал, щом вярваш, че твоето управление може да унищожи Царството на феите.
 	Все пак думите му ме притесняват. Не искам да гадаят за мотивите ми. Не бива да ме смятат за твърде влиятелна. Изобщо не бива да мислят за мен.
 	Призрака се връща от коридора, обляга вратата на рамката и я затваря, доколкото е възможно. Пъстрите му очи са мрачни.
 	Обръщам се пак към Кардан.
 	- Не ме извикаха тук заради тази историйка. Какво стана?
 	- Това - казва той и тръгва със залитане към стаята с леглото.
 	В сцепеното дърво на таблата виждам две дълбоко забити черни стрели.
 	- Ядосан си, че някой от гостите ти е стрелял по леглото? -питам.
 	Той се смее.
 	- Не се целеха в леглото.
 	Разпъва ризата си и виждам дупката в плата и ивица разранена кожа на торса му.
 	Дъхът ми спира.
 	- Кой го направи? - пита Призрака. После се вглежда по-внимателно в него: - И защо стражите отвън не са по-при-теснени? Не се държат, сякаш не са успели да предотвратят опит за убийство.
 	Кардан свива рамене.
 	- Ами сигурно си мислят, че аз съм стрелял по гостите си.
 	Пристъпвам към него и забелязвам няколко капки кръв по една от разхвърляните възглавници. Има и бели цветчета, сякаш израснали от плата.
 	- Някой друг беше ли ранен?
 	Той кима.
 	- Стрелата я уцели в крака, тя се разпищя и въобще се държеше като обезумяла. Затова е разбираемо някой да реши, че аз съм я прострелял, когато сме били сами. Истинският стрелец избяга през стените. - Той присвива очи към мен и Призрака, накланяйки глава, очите му пламтят обвинително. - Явно има тайни проходи.
 	Дворецът на Елфхейм е построен на хълм, като покоите на върховния крал Елдред се намират в самия му център, а стените им са покрити с корени и цъфнали лози. Целият двор предполагаше, че Кардан ще живее там, но той реши да се премести възможно най-далече от тях, на самия връх на хълма , с кристални панели, вградени в земята, като прозорци. Преди коронацията му това бяха покоите на най-непривилегирования член от кралското семейство. Сега всички тук се опитват да се наместят така, че да са възможно най- близо до новия върховен крал. А покоите на Елдред - изоставени и твърде великолепни, за да дръзне някой да се настани в тях - са празни.
 	Знам само няколко входа към покоите на Кардан - единствения огромен, покрит с дебело стъкло прозорец, омагьосан никога да не се чупи; двойните врати и явно някакъв таен проход.
 	- Няма го на нашата карта с тунелите - казвам му.
 	- О... - отвръща той, но не съм сигурна, че ми вярва.
 	- Видя ли кой стреля по теб? И защо не каза на стражите какво се е случило наистина? - питам го.
 	Той ме поглежда подразнено.
 	- Видях само нещо черно. И защо не съм казал на стражите... ами защитавах теб и Двора на сенките. Не мисля, че бихте искали кралската стража да нахлуе в тайните ви проходи!
 	На това нямам отговор. Най-притеснителното у Кардан е колко добре играе ролята на глупак, за да прикрие острия си ум.
 	Срещу леглото има вграден в стената гардероб, който заема цялата й дължина. На него е изрисуван циферблат със съзвездия вместо цифри. Стрелките на часовника сочат към съзвездие, предвещаващо особено страстен любовник.
 	Отвътре това изглежда просто гардероб, препълнен с дрехите на Кардан. Вадя ги и ги хвърлям на пода на купчина от кадифе, сатен и кожа. Той възкликва от леглото с престорен ужас.
 	Притискам ухо към дървения гръб на гардероба, ослушвам се за някакво въздушно течение. Призрака прави същото в другия край. Пръстите му намират резе и една тънка врата се отваря.
 	Макар да знаех, че дворецът е изпълнен с тайни проходи, никога не съм си представяла, че има и в спалнята на Кардан. И все пак... трябваше да претърся всеки сантиметър от стените. Можех поне да накарам някой от другите шпиони да го стори. Но избягвах това, защото не исках да остана насаме с Кардан.
 	- Остани с краля - казвам на Призрака, вземам свещ и тръгвам в мрака зад стената, за да не бъда отново сама с него.
 	Тунелът е сумрачен, осветен единствено от златни ръце, които държат факли с бездимен зелен пламък. Каменният под е покрит с протрит килим, странен декоративен детайл за таен проход.
 	След няколко крачки намирам арбалета. Не е малък като онзи, който носех аз. Този е масивен, повече от половината ми ръст и очевидно е довлечен тук - виждам как килимът е нагърчен в посоката, от която са дошли.
 	Който и да е стрелял, направил го е от тук.
 	Прескачам арбалета и продължавам. Подобен проход би трябвало да има много разклонения, но този няма. От време на време се спуска надолу като рампа и се извива, но има само една посока - право напред. Бързам все повече и повече, ръката ми заслонява пламъка на свещта, за да не угасне.
 	Стигам до тежка дървена плоча, на която е гравиран кралският герб, същият като на пръстена на Кардан.
 	Бутам я и тя се мести, явно е на релси. От другата страна има лавица.
 	До този момент само бях чувала истории за великолепието на покоите на върховния крал в самото сърце на двореца, като огромните клони на самия трон пълзят през стените. Макар че не съм ги виждала досега, по описанията съдя, че няма как да съм другаде.
 	Тръгвам през огромните високи зали на покоите на Елдред със свещ в едната ръка и нож в другата.
 	И там, на леглото на върховния крал, седи Никасия с мокро от сълзи лице.
 	Дъщерята на Орлаг, принцеса на Морските дълбини, отгледана в Двора на върховния крал според условията на сключения преди десетилетия мирен договор между Орлаг и Елдред. Никасия, която някога беше от групата на ужасните приятели на Кардан. Тя беше и негова любима, докато не го предаде заради Лок. Откакто Кардан стана крал, не съм ги виждала често заедно, но едва ли подобно пренебрежение от негова страна може да се сметне за смъртна обида.
 	- Ти? - крещя аз. - Ти ли стреля по Кардан?
 	- Не му казвай! - Тя ме гледа яростно и бърше мокрите си очи. - И прибери този нож.
 	Никасия е с роба, бродирана с феникси и увита плътно около тялото й. На ушите й блестят по три обици, които се вият по тях чак до синкавите връхчета. Косата й е станала по-тъмна, откакто я видях за последно. Тя винаги е с цветовете на морето, но сега е с цвета на бурно море - наситено зеленикавочерно.
 	- Да не си откачила? - крещя аз. - Опита се да убиеш върховния крал на Царството на феите.
 	- Не съм - отвръща. - Заклевам се. Исках да убия момичето с него.
 	За миг съм твърде стъписана от тази жестокост и безразличие, за да мога да продумам.
 	Поглеждам я отново, поглеждам робата, която притиска така плътно. И докато думите й още отекват в главата ми, внезапно съвсем ясно разбирам какво се е случило.
 	- Искала си да го изненадаш в покоите му.
 	- Да.
 	- Но той не е бил сам... - продължавам с надеждата, че тя ще ми разкаже останалото.
 	- Когато видях арбалета на стената, ми се стори, че няма да е толкова трудно да се прицеля - казва тя, забравила за онази част с влаченето му през прохода, макар че е бил тежък, неудобен и едва ли е било лесно.
 	Питам се колко ли ядосана е била, колко обезумяла от гняв.
 	Разбира се, може и да е разсъждавала съвсем ясно.
 	- Това е измяна - казвам високо. Осъзнавам, че треперя. Може би остатъчен ефект от мисълта, че някой се е опитал да убие Кардан, от осъзнаването, че можеше да умре. - Ще те екзекутират. Ще те накарат да танцуваш до смърт с железни обувки, нажежени като ръжени. Ще си късметлийка, ако просто те хвърлят в Кулата на забравата.
 	- Аз съм принцеса на Морските дълбини - казва тя високомерно, но виждам шока по лицето й, когато осъзнава думите ми. - Не се подчинявам на законите на сушата. Освен това ти казах, че не се целех в него.
 	Сега разбирам кое беше най-ужасното в поведението й в училище: тя си мислеше, че никога не може да бъде наказана.
 	- Преди стреляла ли си с арбалет? - питам я. - Изложила си живота му на опасност. Той можеше да умре. Идиотка такава, той можеше да умре.
 	- Нали ти казах, че... - започва отново тя.
 	- Да, да, договорът между сушата и морето - прекъсвам я все още вбесена. - Но по една случайност разбрах, че майка ти има намерение да го наруши. Ще каже, че е бил сключен със стария върховен крал Елдред, а не с Кардан. И вече не важи. Което означава, че той няма да те защитава.
 	И тогава Никасия зяпва насреща ми, изплашена за първи път.
 	- Откъде знаеш това?
 	Не бях сигурна - мисля си. - Вече съм.
 	- Нека просто приемем, че знам всичко - казвам аз. - Всичко. Винаги. И все пак съм готова да сключа сделка с теб. Ще кажа на Кардан, на стражите и на всички останали, че стрелецът е избягал, ако направиш нещо за мен.
 	- Да - отговаря тя, преди още да е чула условията ми, и разкрива колко е отчаяна.
 	За миг в мен се надига жаждата за мъст. Някога тя се смееше на унижението ми. Сега мога аз да се надсмивам над нейното.
 	Ето каква е властта, чистата, неограничена власт. Чудесно е.
 	- Кажи ми какво планира Орлаг - казвам аз, прогонвайки тези мисли.
 	- Нали вече знаеш всичко - отвръща тя намусено и става от леглото, като все още придържа робата си.
 	Предполагам, че под нея няма много дрехи, ако изобщо има.
 	Просто трябваше да влезеш при него - внезапно искам да й кажа. - Просто трябваше да му кажеш да забрави за другото момиче. И може би той щеше да го направи.
 	- Искаш ли да купиш мълчанието ми, или не? - питам, като сядам в края на възглавниците. - Нямаме много време, преди някой да дойде да ме търси. Ако те видят, ще е твърде късно за отричане.
 	Никасия въздъхва страдалчески.
 	- Майка ми казва, че той е млад и слаб крал, позволява твърде много да му влияят. - И ме поглежда многозначително. -Смята, че той ще отстъпи пред исканията й. Ако го направи, тогава нищо няма да се промени.
 	- А ако не го направи...?
 	Тя вирва брадичка.
 	- Тогава с мира между сушата и морето е свършено и сушата ще страда от това. Островите на Елфхейм ще потънат под вълните.
 	- И после какво? - питам. - Кардан едва ли ще избяга с теб, ако майка ти наводни палата.
 	- Ти не разбираш. Тя иска ние да се оженим. Иска да стана кралица.
 	Толкова съм изненадана, че за миг просто се взирам в нея, борейки се с напушилия ме див, паникьосан смях.
 	- Ти току-що стреля по него.
 	Погледът й е изпълнен с нещо повече от омраза.
 	- Е, ти уби Валериан, нали? Видях го в нощта, когато изчезна, и говореше за теб, казваше как ще ти отмъсти, задето си го ранила. Хората говорят, че е умрял по време на корона-цията, но аз знам, че не е така.
 	Тялото на Валериан е погребано в имението на Мадок, до конюшните, и ако са го изровили, щях да съм разбрала. Тя само предполага.
 	И какво, ако съм го убила? Аз съм дясната ръка на върховния крал на Царството на феите. Той може да ми опрости всяко престъпление.
 	И все пак споменът за това връща ужаса, с който се борих за живота си. И ми напомня колко щеше да е доволна тя от смъртта ми, както бе доволна и от всичко, което Валериан ми причиняваше. Както беше доволна и от омразата на Кардан.
 	- Когато ти хванеш мен в измяна, ще можеш да ме принудиш да ти разкрия моите тайни - казвам аз. - Но в момента предпочитам да чуя какво смята да прави майка ти с Бейлкин.
 	- Нищо - казва Никасия.
 	- А аз си мислех, че вълшебните създания не могат да лъжат.
 	Тя крачи из стаята. Обута е с пантофки, чиито носове се извиват като папрати.
 	- Не лъжа! Майка ми вярва, че Кардан ще се съгласи с условията й. Тя просто ласкае Бейлкин. Кара го да си мисли, че е важен, но няма да бъде. Няма.
 	Опитвам се да осъзная целия заговор.
 	- Защото той е нейният резервен план, ако Кардан откаже да се ожени за теб.
 	Завива ми се свят при мисълта, че в никакъв случай не бива да позволявам Кардан да се ожени за Никасия. Ако го направи, няма да мога да ги сваля от трона. Оук никога няма да царува.
 	И аз ще изгубя всичко.
 	Тя присвива очи.
 	- Казах ти достатъчно.
 	- Мислиш си, че още играем някаква игра.
 	- Всичко е игра, Джуд - отвръща тя. - Знам го. И сега ти си на ход. - С тези думи тя тръгва към огромните врати и отваря едната. - Върви и им кажи каквото искаш, но знай едно. Някой, на когото вярваш, вече те предаде.
 	Чувам тракането на пантофките й по камъка, а после тежкото затръшване на дървената врата.
 	Мислите ми бушуват, докато се връщам по тайния проход. Кардан ме чака в главната стая на покоите си, изтегнат на един диван. Ризата му още е отворена, но раната е превързана. Монета танцува по пръстите му - един от номерата на Хлебарката.
 	Някой, на когото вярваш, вече те предаде.

 	През разбитата врата Призрака ни гледа от мястото си до личната стража на върховния крал. Улавя погледа ми.
 	- Е? - пита Кардан. - Разкри ли моя неуспял убиец?
 	Клатя глава, не мога да се накарам да продумам. Оглеждам отломките в стаите. Тук не може и дума да става за безопасност, а и смърди на дим.
 	- Хайде - казвам, хващам го за ръката и той се изправя нестабилно. - Не може да спиш тук.
 	- Какво е станало с бузата ти? - пита ме, когато погледът му се фокусира върху мен.
 	Достатъчно близо е, за да видя дългите мигли и златния обръч около черните ириси.
 	- Нищо.
 	Позволява ми да го изведа в коридора. При появата ни Призрака и останалите пазачи веднага застават мирно.
 	- Свободно - казва Кардан с махване на ръка. - Моят се-нешал ме води някъде. Не се тревожете, сигурен съм, че има някакъв план.
 	Стражите му тръгват в колона след нас, някои от тях се мръщят, докато почти го влача към покоите си. Не искам да го водя там, но не смея да го оставя никъде другаде.
 	Той оглежда с изумление бъркотията там.
 	- Къде... Ти наистина ли спиш тук? Вероятно трябва да подпалиш и твоите покои.
 	- Може би - отвръщам, като го водя към леглото.
 	Странно е да докосвам гърба му. Чувствам топлината на кожата му през тънката риза, усещам свиването на мускулите.
 	Не ми се струва редно да го докосвам, сякаш е някой обикновен, сякаш не е върховният крал и мой враг.
 	Той не чака втора покана, за да се просне на леглото ми с глава върху възглавницата, черната му коса се разпилява като гарванови пера. Поглежда ме с очи с цвят на нощ, красиви и ужасни едновременно.
 	- За миг се зачудих дали ти не си стреляла по мен.
 	Кривя лице.
 	- И защо реши, че не съм аз?
 	Той ми се ухилва.
 	- Защото не уцелиха.
 	Вече казах, че умее да направи комплимент, но така, че да те заболи. Но може и да каже нещо, което трябва да е обидно, но звучи наистина проницателно.
 	Очите ни се срещат и нещо опасно проблясва в неговите.
 	Той те мрази - напомням си.
 	- Целуни ме пак - казва ми, пиян и оглупял. - Целувай ме, докато ми омръзне.
 	Усещам тези думи като ритник в корема. Той вижда изражението ми и се смее подигравателно. Не знам на кого от двама ни се присмива.
 	Той те мрази. Дори и да те желае, пак те мрази.

 	Може би заради това те мрази още повече.

 	След миг очите му се затварят. Гласът му стихва до шепот, сякаш говори на себе си:
 	- Ако ти си болестта, сигурно ти си и лекът за нея.
 	Унася се в сън, но аз оставам будна.
 	 

 
 	 
  6 
 


 	Цялата сутрин седя на стол, опрян на стената, в собствената ми спалня. Мечът на баща ми лежи в скута ми. Не спирам да превъртам в ума си думите на Никасия.
 	Ти не разбираш. Тя иска ние да се оженим. Тя иска да стана кралица.

 	Макар че съм в другия край на стаята, погледът ми често се отклонява към леглото и момчето, което спи там.
 	Черните му очи са затворени, тъмната му коса е пръсната по възглавницата ми. Отначало като че ли не успяваше да се настани удобно, оплиташе крака в чаршафите, но накрая дишането му се успокои, както и движенията. Нелепо красив е както винаги - мека уста с леко отворени устни и толкова дълги мигли, че когато очите му са затворени, те лягат на бузите му.
 	Свикнала съм с красотата на Кардан, но не и с уязвимостта. Странно ми е да го виждам такъв, без бронята на красивите дрехи, хапливия език и злия поглед.
 	Вече повече от пет месеца след нашата сделка все се опитвам да очаквам най-лошото. Издадох заповеди, които да му попречат да ме избягва, игнорира или да се отърве от мен. Измислих закони, с които се забранява примамването на смъртни, за да се превърнат в роби задълго, и го накарах да ги оповести.
 	Но все не ми се струва достатъчно.
 	Спомням си как се разхождахме с него в градините на двореца по залез. Той бе сключил ръце зад гърба си и спря да помирише огромно кълбо от бели рози, увенчано с алени, точно преди да го запрати във въздуха.
 	Ухили се и изви вежда към мен, но аз бях твърде притеснена, за да се усмихна.
 	Зад него в края на градината имаше половин дузина рицари, личната му стража, в която вече бе назначен и Призрака.
 	Макар че премислях отново и отново какво да му кажа, пак се чувствах като глупачка, която си въобразява, че може да извлече десетина желания от едно-единствено, ако успее да го формулира правилно.
 	- Ще ти дам заповеди.
 	- О, така ли? - каза той.
 	Златната корона на челото му улови светлината на залеза.
 	Поех си дъх и започнах:
 	- Никога няма да ми отказваш аудиенция или да издаваш заповед да бъда отстранена от теб.
 	- Че защо ще искам да ме напуснеш? - попита той сухо.
 	- И никога няма да заповядваш да ме арестуват, да ме хвърлят в тъмница или убият - казах аз, без да му обръщам внимание. - Нито да ме наранят или да ме задържат.
 	- А може ли да накарам някой слуга да сложи много остро камъче в обувката ти? - попита ме с дразнещо сериозно изражение.
 	В отговор аз го изгледах, надявам се, изпепеляващо.
 	- Нито сам ще вдигнеш ръка срещу мен.
 	Той направи жест, сякаш всичко това е нелепо очевидно, и като изричам тези заповеди на глас, показвам, че му нямам никакво доверие.
 	Продължих упорито:
 	- Всяка вечер ще ме приемаш в покоите си преди вечеря и ще обсъждаме политиката. И ако научиш, че нещо се готви срещу мен, ще ме предупредиш. Трябва да се опитваш да попречиш на всички да се досетят, че аз те контролирам. Колкото и да ти е омразно да бъдеш върховен крал, не бива да го показваш.
 	- Не е така - отвърна той и погледна към небето.
 	Аз го погледнах изненадана.
 	-Кое?
 	- Не ми е омразно да съм върховен крал. Невинаги. Мислех си, че ще бъде, и все пак не е така. Разбирай го както искаш.
 	Това ме притесни, защото ми беше много по-лесно, кога- то си мислех, че не само е неподходящ за трона, но и няма никакъв интерес към него. Всеки път когато погледнех към кръвната корона на главата му, трябваше да си представям, че не е там.
 	Не помагаше и това колко бързо убеди всички благородници, че е в правото си да властва над тях. Заради репутацията му като жесток, те се страхуваха да му се противопоставят. А неговото благоволение ги караше да вярват, че всякакви удоволствия са възможни.
 	- Значи, приятно ти е да си моя марионетка?
 	Той се усмихна лениво, сякаш нямаше нищо против да се заяждам с него.
 	- Засега.
 	Погледнах го по-остро.
 	- И доста по-дълго от това.
 	- Ти си издейства една година и един ден - каза той. - Но много неща може да се случат за една година и един ден. Заповядвай ми колкото си искаш, но не можеш да предвидиш всичко.
 	Някога аз бях тази, която го вадеше от равновесие, някога аз разпалвах гнева му и съсипвах самообладанието му, но сега нещата се обърнаха. Всеки ден оттогава усещам опасността от подхлъзване.
 	Като го гледам сега, изтегнат на леглото ми, съм притеснена повече от всякога.
 	 
 	* * *

 	 
 	Хлебарката влиза в стаята в късния следобед. На рамото му е кацнала совата с лице на таласъм, някогашен пратеник на Дейн, а сега вестоносец на Двора на сенките. Наричат я Снапдрагон, макар че не знам дали не е само прозвище.
 	- Живият съвет иска да те види - казва Хлебарката. Снапдрагон примигва сънливо с черните си очи към мен. Изстенвам.
 	- Всъщност - кима той към леглото - те искат да видят н е го , но сега ще се задоволят с теб.
 	Ставам и се протягам. После закачам ножницата на колана си и тръгвам към салона на покоите ми, за да не събудим Кардан.
 	- Къде е Призрака?
 	- Почива си - казва Хлебарката. - Много слухове се носят за снощи, дори сред дворцовата стража. Клюките започват да тъкат паяжините си.
 	Отивам към банята си, за да се измия. Правя си гаргара със солена вода, измивам си лицето и подмишниците с кърпа, сапунисана със сапун от лимонова върбинка. Сресвам си косата, защото съм твърде изтощена, за да направя нещо повече.
 	- Сигурно вече си проверил прохода - викам.
 	- Да - отвръща Хлебарката. - И знам защо го няма на нашите карти. Не е свързан с другите проходи по цялата си дължина. Не съм сигурен, че е бил направен, когато са прокарани те.
 	Мисля си за изрисувания часовник и съзвездията. Звездното пророчество за страстен любовник.
 	- Кой е спал там преди Кардан?
 	Хлебарката свива рамене.
 	- Неколцина. Никой особено значителен. Гости на короната.
 	- Любовници - казвам, най-сетне сглобила пъзела. - Любовници на върховния крал, които не са били негови кон-сорти.
 	- Хм. - Хлебарката кима към спалнята и Кардан. - И точно там намери да спи нашият върховен крал?
 	Поглежда ме многозначително, сякаш аз знам отговора на тази загадка, макар че досега дори не съм осъзнавала, че е загадка.
 	- Не знам - отвръщам.
 	Той клати глава.
 	- Най-добре отиди на срещата на Съвета.
 	Не мога да отрека, че изпитвам облекчение при мисълта, че няма да съм тук, когато Кардан се събуди.
 	 

 
 	 
  7 
 


 	Живият съвет беше сформиран по времето на Елдред, уж за да помага на върховния крал да взема решения, и се превърна в група, с която е трудно да се спори. Не толкова защото министрите сами по себе си са много силни - макар че са си страховити, - а защото заедно те имат властта да вземат по-дребни решения за управлението на кралството. От онези малки решения, които, взети заедно, могат да вържат ръцете на всеки крал.
 	След провалената коронация и избиването на кралското семейство, след неяснотата относно наследника на короната Съветът е скептичен относно младостта на Кардан и объркан от моята власт.
 	Снапдрагон ме води на срещата под купол от сплетени върби, към маса от вкаменено дърво. Министрите ме гледат как вървя по тревата, аз също ги гледам - министъра на тъмните елфи, трол с голяма глава, с рошава коса, в която са вплетени парчета метал; министъра на светлите елфи, зелена жена, която прилича на богомолка; великия генерал Мадок; кралския астролог, много висок тъмнокож мъж с изящно оформена брада и звездни орнаменти по дългата тъмносиня коса; министъра на ключовете, прошарен стар таласъм с рога като на овен и кози очи; и великия шут, който носи бледолилави рози по главата си, за да отиват на лилавите му дрехи.
 	По дължината на масата са поставени гарафи с вода и вино, подноси със сушени плодове.
 	Навеждам се към един от слугите и го изпращам за най-силния чай, който намери. Ще ми трябва.
 	Рандалин, министърът на ключовете, седи в подобното на трон кресло на върховния крал; върху дървената облегалка е жигосан кралският герб. Забелязвам това - и онова, което би трябвало да означава. Пет месеца след като облече мантията на върховен крал, Кардан все още не е идвал в Съвета. Само един стол е празен - между Мадок и Фала, великия шут. Оставам права.
 	- Джуд Дуарте - казва Рандалин, като ме гледа с козите си очи. - Къде е върховният крал?
 	Винаги е било притеснително да стоя пред тях, но присъствието на Мадок влошава положението още повече. Той ме кара да се чувствам като дете, което изгаря от желание да каже или направи нещо умно. Част от мен копнее да докажа, че съм повече от това, за което ме мислят - слаб и глупав служител на слаб и глупав крал.
 	Да докажа, че има и друга причина Кардан да избере смъртна за сенешал, освен че съм способна да лъжа вместо него.
 	- Аз съм тук вместо него. За да говоря от негово име.
 	Погледът на Рандалин е смразяващ.
 	- Говори се, че е прострелял една от любовниците си снощи. Вярно ли е?
 	Един слуга поставя поисканата кана с чай до мен и аз съм благодарна, защото не само ще се подкрепя, но и имам извинение да не отговоря веднага.
 	- Днес царедворци ми казаха, че онова момиче носи на глезена си гривна с рубини, изпратена й като извинение, но още не можела да се изправи - казва Нихуар, представителката на светлите елфи. Тя свива малките си зелени устни. - Смятам това за проява на много лош вкус.
 	Шутът Фала се смее, явно случилото се е по неговия вкус.
 	- Рубини заради проливането на нейната рубиненочер-вена кръв.
 	Не може да е вярно. Кардан трябва да го е уредил, докато аз стигна до залите на Съвета. Но това не означава, че някой друг не го е сторил вместо него. Всички са готови да помогнат на един крал.
 	- Нима предпочитате да я беше убил? - питам аз.
 	Дипломатическите ми умения са позатъпени от раздразнението. Освен това съм изморена.
 	- Аз не бих имал нищо против - казва през смях представителят на тъмните елфи Микел. - Новият върховен крал изглежда съвсем от нашата порода и си мисля, че ще ни предпочита. Щом има вкус към такива неща, ние можем да му устроим по-хубави увеселения от онова, с което неговият повелител на пиршествата се хвали.
 	- Говорят се и други неща - продължава Рандалин. - Че един от стражите е прострелял върховния крал Кардан, за да спаси онази придворна. Че тя е с кралско потекло. Трябва да кажеш на върховния крал, че неговият Съвет е винаги готов да го напътства, за да не бъде управлението му очерняно от подобни истории.
 	- Със сигурност ще го направя.
 	Кралският астролог Бафен ме поглежда проницателно, сякаш разбира правилно намерението ми да не казвам нищо на Кардан.
 	- Върховният крал е свързан със земята и със своите поданици. Един крал е живият символ, биещото сърце, звездата, според която се пише бъдещето на Елфхейм. - Той говори тихо и все пак гласът му се чува ясно. - Сигурно си забелязала, че откакто започна царуването му, островите са различни. Бурите идват по-бързо. Цветовете са малко по-ярки, миризмите са по-силни.
 	- В гората са забелязани разни неща - продължава той. -Древни неща, смятани за отдавна изчезнали от света. Те идват да го видят. Когато той се напие, поданиците му се чувстват замаяни, без да знаят защо. Когато кръвта му пада по земята, от нея покълва нещо. Върховната кралица Маб е призовала Инсмиър, Инсмур и Инсуиъл от морето. Всички острови на Елфхейм са се образували само за час.
 	Докато Бафен говори, сърцето ми бие все по-бързо. Дробовете ми сякаш не могат да поемат достатъчно въздух. За-щото всичко това няма нищо общо с Кардан. Той не би могъл да е свързан така силно със земята, не може да направи всичко това и да бъде под мой контрол.
 	Мисля за кръвта по завивката му - и пръснатите по нея бели цветя.
 	Когато кръвта му пада, от нея покълва нещо.

 	- Така че - казва Рандалин, несъзнаващ колко съм изплашена - всяко решение на върховния крал променя Елф-хейм и влияе на обитателите му. По време на царуването на Елдред, когато се раждаха деца, те първо бяха водени при него, като дар към кралството. Но в нисшите дворове някои наследници бяха заченати в смъртния свят и израснаха извън влиянието на Елдред. Тези деца се върнаха да управляват, без да са положили клетва пред кръвната корона. Поне един двор има такова дете за кралица. Кой знае колко диви елфи са успели да избегнат полагането на клетви. А генералът на Двора на зъбите Грима Мог като че ли е изоставила поста си. Никой не знае какво е намислила. Не можем да си позволим никакво нехайство от страна на върховния крал.
 	Чух за Грима Мог. Тя е ужасяваща, но не колкото Орлаг.
 	- Трябва да наблюдаваме и кралицата на Морските дълбини - казвам аз. - Тя има план и ще се обърне срещу нас.
 	- Как така? - пита Мадок, за първи път заинтригуван от разговора.
 	- Невъзможно - казва Рандалин. - Откъде чу подобно нещо?
 	- Бейлкин се среща с нейни пратеници - отговарям.
 	Рандалин сумти.
 	- И сигурно си го научила направо от неговата уста.
 	Ако прехапя езика си по-силно, ще го откъсна.
 	- Научих го от не един източник. Ако съюзът й е бил с Елдред, значи, вече е приключил.
 	- Морските създания имат студени сърца - казва Микел.
 	В първия момент ми се струва, че е съгласен с мен, но после осъзнавам одобрителния му тон.
 	- Защо Бафен не погледне звездните си карти? - казва Рандалин умиротворително. - Ако открие там пророчество за заплаха, ще обсъдим проблема.
 	- Нали ви казвам, че... - настоявам аз, вбесена.
 	В този момент Фала скача на масата и започва да танцува. Мадок изсумтява през смях. Една птица каца на рамото на Нихуар и те започват да си говорят тихичко.
 	Ясно е, че никой не иска да ми повярва. Все пак откъде ще знам нещо, което те не знаят? Аз съм твърде млада, твърде неопитна, твърде смъртна.
 	- Никасия - започвам отново.
 	Мадок се усмихва.
 	- А, твоята приятелка от училище.
 	Ще ми се да можех да му кажа, че единствената причина да е още в този Съвет съм аз. Въпреки че прониза Дейн със собствената си ръка, той още е великият генерал. Бих могла да кажа, че искам да го държа зает, че той е оръжие, което е по-добре да бъде в нашите ръце, отколкото насочено срещу нас, че е по-лесно за шпионите ми да го наблюдават, кога- то знам къде е, но част от мен е наясно, че той още е велик генерал, защото не мога да се накарам да лиша баща си от толкова много власт.
 	- А остава и въпросът с Гримсен - заявява Микел, сякаш нищо не съм казала. - Върховният крал прие тук ковача на Алдъркинг, създателя на кръвната корона. Сега той живее сред нас, но все още не работи за нас.
 	- Трябва да го накараме да се почувства добре дошъл - казва Нихуар в рядък миг на съгласие между фракциите на светлите и тъмните елфи. - Повелителят на пиршествата има планове за пълнолунието. Вероятно може да добави и някакво развлечение за Гримсен.
 	- Зависи по какво си пада Гримсен - обаждам се аз.
 	Отказвам да ги убеждавам, че Орлаг ще се обърне срещу нас. Никой не ме слуша.
 	- Сигурно обича да рови в пръстта - казва Фала. - Да търси труфила.
 	- Трюфели - поправя го автоматично Рандалин.
 	- О, не - казва Фала, бърчейки нос. - Не такива.
 	- Ще се заема да открия какви забавления предпочита. -Рандалин си записва нещо на лист хартия. - Освен това ми казаха, че представителят от Двора на термитите ще присъства на пира по пълнолунието.
 	Опитвам се да не показвам изненадата си. Дворът на тер -митите, предвождан от лорд Ройбен, помогна за възкачването на Кардан на трона. И в замяна аз обещах на лорд Ройбен услуга, но нямам представа какво може да поиска и сега не е моментът за още едно усложнение.
 	Рандалин се прокашля, обръща се и ме поглежда многозначително.
 	- Предай на върховния крал нашите съжаления, че не можахме да го посъветваме директно и че винаги сме готови да му помогнем. Ако не успееш да му предадеш това убедително, ще намерим други начини да го сторим.
 	Аз се покланям отривисто и не отговарям на тази явна заплаха.
 	Когато си тръгвам, Мадок ме настига.
 	- Разбрах, че си говорила със сестра си - казва той, гъстите му вежди се свиват в подобие на загриженост.
 	Свивам рамене и си напомням, че той не каза и дума в моя защита днес.
 	Поглежда ме нетърпеливо.
 	- Не ми казвай колко си заета с твоето момче крал, макар че сигурно наистина има нужда от грижи.
 	И така само с няколко думи Мадок ме превръща отново в нацупена дъщеря, а той самият става пак търпеливо страдащ баща.
 	Въздъхвам в поражение.
 	- Говорих с Тарин.
 	- Добре - казва той. - Прекалено си самотна.
 	- Не се преструвай на загрижен. Това обижда и двама ни.
 	- Не вярваш, че може да ме е грижа за теб дори след като ме предаде? - Гледа ме с котешките си очи. - Аз още съм твой баща.
 	- Ти си убиецът на баща ми - сопвам се аз.
 	- Мога да бъда и двете - казва Мадок с усмивка, която разкрива зъбите му.
 	Опитвах се да го смутя, но успях само да разстроя себе си. Въпреки изминалите месеци споменът за последния му неуспешен скок към мен, когато осъзна, че е отровен, още е свеж в паметта ми. Помня как изглеждаше - сякаш иска да ме посече надве.
 	- И точно затова и двамата не трябва да се преструваме, че не си ми ядосан.
 	- О, ядосан съм, дъще, но съм и любопитен. - Прави пренебрежителен жест към двореца на Елфхейм. - Наистина ли това искаше? Него?
 	Също като с Тарин, аз преглъщам обяснението, което не мога да изрека. Тъй като мълча, той стига до свои заключения.
 	- Така си и мислех. Не съм те преценил правилно. Пренебрегнах желанието ти да станеш рицар. Пренебрегнах способностите ти на стратег, силата ти... и жестокостта. Това беше грешка и няма да я допусна отново.
 	Не съм сигурна дали е заплаха, или извинение.
 	- Кардан сега е върховният крал и докато носи кръвната корона, аз съм се заклел да му служа - продължава той. - Но теб не те обвързва никаква клетва. Ако съжалиш за стореното, направи друг ход. Играта не е свършила.
 	- Аз вече победих - напомням му.
 	Той се усмихва.
 	- Пак ще говорим.
 	И когато си тръгва, не мога да не си помисля, че май ми беше по-добре, когато не ми обръщаше внимание.
 	 

 
 	 
  8 
 


 	Срещам се с Бомбата в старите покои на върховния крал Елдред. Този път съм решена да претърся всеки сантиметър от тях, преди Кардан да се настани - и съм категорична, че той ще живее тук, в най-безопасната част от двореца, без значение какво иска.
 	Когато пристигам, Бомбата пали и последната от дебелите свещи над камината. Струйките восък от тях са образували нещо като скулптура. Странно е да съм тук сега без Никасия или друг, който да ме разсейва, и мога да разгледам. Стените блестят от слюда, таванът е от клони и зелени лози. В преддверието сияе черупката на огромен охлюв - лампа с размерите на малка маса.
 	Бомбата ми се усмихва за миг. Бялата й коса е сплетена на плитки, в които има блещукащи сребърни мъниста.
 	Някой, на когото вярваш, вече те предаде.

 	Опитвам се да прогоня думите на Никасия от ума си. Все пак може да означават всичко. Това е типична за феите глупост, зловеща, но с така неясен смисъл, че може да е примамка към капан или да се отнася за нещо вече случило се, когато учехме заедно. Може би ме предупреждава за шпионин, на когото вярвам, или пък намеква за историята с Тарин и Лок.
 	И все пак не мога да спра да мисля за това.
 	- Значи, убиецът е избягал оттук? - казва Бомбата. -Призрака казва, че си хукнала след него.
 	Клатя глава.
 	- Нямаше убиец. А просто романтично недоразумение.
 	Тя извива вежди.
 	- Върховният крал е доста зле в романтиката - казвам аз.
 	- Сигурно. Искаш ли ти да претърсиш дневната, а аз спалнята?
 	- Да - отвръщам и тръгвам натам.
 	Тайният проход е до камината, която е във формата на ухилената уста на гоблин. Лавицата още е изтеглена настрани и разкрива спираловидни стъпала в стената. Затварям я.
 	- Наистина ли мислиш, че можеш да накараш Кардан да се настани тук? - вика ми Бомбата от другата стая. - Ще е жалко такова великолепно жилище да стои неизползвано.
 	Навеждам се, за да започна да свалям книги от лавиците. Отварям ги и ги изтърсвам, за да видя дали ще изпадне нещо от тях.
 	Няколко пожълтели и разпадащи се парчета хартия политат надолу заедно с перо и извит нож за писма от слонова кост. Някой е издълбал едната книга, но в полученото гнездо няма нищо. А друга е проядена от насекоми. Изхвърлям я.
 	- Стаята на Кардан се запали - викам на Бомбата. - Нека се изразя по друг начин. Не се запали, ами той я запали.
 	Тя се смее.
 	- Ще му трябват дни, за да изгори всичко тук.
 	Поглеждам към книгите и не съм толкова сигурна. Те са така изсъхнали, че сякаш ще лумнат в пламъци само ако ги гледам достатъчно дълго. Трупам ги с въздишка и минавам към възглавниците, вдигам килимите. Под тях откривам само прах.
 	Изпразвам всички чекмеджета на огромното писалище: метални писци за пера, камъни с гравирани лица, три пръстена с печат, дълъг зъб от създание, което не мога да определя, три мускала с течност, която е изсъхнала в нещо черно и твърдо.
 	В друго чекмедже намирам бижута. Огърлица от черен кехлибар, гривна от мъниста със закопчалка, тежки златни пръстени.
 	Накрая откривам кварцови кристали, шлифовани като гладки топчета и копия. Когато вдигам един към светлината, нещо вътре помръдва.
 	- Бомба? - викам малко пискливо.
 	Тя идва в стаята, носи така обсипано със скъпоценни камъни палто, че не мога да си представя как някой би стоял изправен с него.
 	- Какво има?
 	- Виждала ли си такова нещо?
 	Вдигам кристалната топка.
 	Тя се вглежда в нея.
 	- Като че ли е Дейн.
 	Вземам я пак и поглеждам вътре. Младият принц Дейн седи на черен кон, държи лък в едната си ръка и ябълки в другата. Елоуин седи на пони до него, а Рия е от другата му страна. Той хвърля три ябълки във въздуха и всички опъват тетивата и стрелят.
 	- Случило ли се е? - питам.
 	- Вероятно - казва тя. - Явно някой е омагьосал тези глобуси за Елдред.
 	Мисля си за легендарните мечове на Гримсен, за златния жълъд, който пазеше последните думи на Лириопа, за плата на майка Мароу, който може да се превърне в най-наточено- то острие, и за всички други вълшебни дарове за върховния крал. Тези тук изглеждат достатъчно обикновени, за да бъдат прибрани в чекмедже.
 	Вадя всички, за да видя какво има в тях. Виждам Бейлкин като новородено дете, бодлите вече никнат по кожата му. Той плаче в ръцете на смъртна акушерка с изцъклени от магията очи.
 	- Виж това - казва ми Бомбата със странно изражение.
 	Виждам Кардан, като много малък. Облечен е с твърде голяма ризка, която му виси като рокля. Бос е, краката му и ризата са опръскани с кал, но на ушите му висят големи халки, сякаш някой възрастен му е дал обиците си. Една жена с рога стои наблизо и той тича към нея. Тя стиска китките му, преди да е залепил мръсните си ръце на полите й.
 	Жената му казва нещо строго и го отблъсква. Когато той пада, тя почти не забелязва, твърде потънала е в разговор с други придворни. Очаквам Кардан да се разплаче, но той се отдалечава към едно дърво, по което се катери по-голямо момче. Момчето казва нещо и Кардан го сграбчва за глезена.
 	След миг момчето пада на земята и малката пухкава ръка на Кардан се свива в юмрук. Щом чува шума от борбата, жената се обръща и се смее, явно доволна от лудориите му.
 	Кардан се обръща към нея и също се усмихва.
 	Аз прибирам кристалната топка в чекмеджето. Кой би искал да пази това? Ужасно е.
 	И все пак не е опасно. Няма причина да правя нещо с него, освен да го оставя на мястото му. С Бомбата продължаваме да претърсваме стаята. Щом се уверяваме, че е безопасна, минаваме през врата с резбована сова и се връщаме в спалнята на краля.
 	В средата на стаята има огромно легло със зелен балдахин, на който е бродиран със златно символът на рода Грийнбрайър. Дебели одеяла от коприна като паяжина са постлани върху дюшека, който мирише така, сякаш е пълен с цветя.
 	- Хайде - казва Бомбата, тръшва се на леглото, претърка- ля се и се взира в тавана. - Нека се уверим, че е безопасно за новия върховен крал. За всеки случай.
 	Аз поемам рязко дъх от изненада, но я следвам. При тежестта ми дюшекът хлътва и ме залива замайващ аромат на рози.
 	Хипнотизиращо е да лежиш върху завивките на краля на Елфхейм, да вдишваш аромата на неговите нощи. Бомбата слага ръце под главата си, сякаш не е кой знае какво, но аз помня как ръката на върховния крал Елдред докосваше главата ми и леката тръпка на притеснение и гордост, която изпитвах всеки път когато ме погледнеше. Да лежа на това легло, за мен е все едно да си обърша мръсните селски крака в трона.
 	И все пак как бих могла да не го направя?
 	- Нашият крал е голям щастливец - казва Бомбата. - И аз бих искала такова легло, достатъчно широко за някой гост или пък за двама.
 	- О, така ли? - питам, за да я подразня, както правех със сестрите си. - Някой конкретен ли?
 	Тя извръща смутено очи и това привлича вниманието ми. Надигам се на лакът.
 	- Чакай! Познавам ли го?
 	Отговорът й се бави само миг, а това си е достатъчно дълго.
 	- Познавам го! Призрака?
 	- Джуд! Не.
 	Мръщя се.
 	- Хлебарката?
 	Бомбата сяда, дългите й пръсти дърпат завивката към нея. Тъй като не може да лъже, само въздъхва.
 	- Не разбираш.
 	Бомбата е красива, с деликатни черти и топлокафява кожа, огромна бяла коса и сияещи очи. Мисля си, че с нейната комбинация от чар и умения може да има когото си поиска.
 	Черният език на Хлебарката, извитият му нос и туфичка-та коса на върха на скалпа му го правят впечатляващ и страховит, но дори според естетиката на Царството на феите, дори на място, където нечовешката красота се цени наред с почти отвращаваща грозота, той едва ли би предположил, че Бомбата си пада по него.
 	Аз никога не бих предположила.
 	Не знам как да й кажа това, без да прозвучи като обида към него.
 	- Май наистина не разбирам - признавам.
 	Тя дърпа една възглавница в скута си.
 	- Моите близки загинаха в един жесток, кръвожаден двор преди векове и аз останах сама. Отидох в човешкия свят и станах дребен крадец. Не бях особено добра в това. Най-често просто използвах магия, за да прикрия грешките си. Тогава ме забеляза Хлебарката. Той установи, че макар да не ме бива особено за крадец, съм много умела в приготвянето на отвари и бомби. Останахме заедно десетилетия. Той беше толкова внимателен, елегантен и очарователен, че можеше да измами хората без никаква магия.
 	Усмихвам се при мисълта за Хлебарката с бомбе и жилетка, с джобче за часовника, развеселен от света и всичко в него.
 	- После му хрумна да откраднем нещо от Двора на зъбите на Север. Измамата не се получи. Хванаха ни и ни обсипаха с проклятия и забрани. Промениха ни. Накараха ни да им служим. - Тя щракна с пръсти и излетяха искри. - Забавно, нали?
 	- Сигурна съм, че не е било.
 	Тя пак ляга и продължава:
 	- Хлебарката... Ван, не мога да го наричам Хлебарката, до-като говоря за това. Благодарение на Ван издържах там. Той ми разказваше приказки как кралица Маб пленила леден гигант, как победила всички велики чудовища на древността и спечелила върховната корона. Приказки за невъзможното. Не знам дали щях да оцелея без него. И тогава, при един провал, Дейн ни хвана. Искаше да предадем Двора на зъбите и да се присъединим към него. И ние го направихме. Призрака вече беше на негова страна и тримата станахме страховит екип. Аз правех експлозивите. Хлебарката крадеше всичко от всеки. А Призрака беше безшумният точен стрелец. И ето ни сега, най-сетне в безопасност в двора на Елфхейм, работим за самия върховен крал. Погледни ме, проснала съм се на кралското му легло дори. Но вече няма причини Ван да ми държи ръката и да ми пее, когато страдам. Вече няма защо да се занимава с мен.
 	Тя млъква. И двете се взираме в тавана.
 	- Трябва да му кажеш - продумвам.
 	Не е лош съвет, мисля си. Не е съвет, който бих послушала, но това не го прави лош.
 	- Сигурно. - Бомбата се надига на леглото. - Няма никакви уловки или капани. Мислиш ли, че е безопасно да настаним краля тук?
 	Мисля си за момчето от кристала, за гордата му усмивка и свития юмрук. Мисля си за рогатата жена, сигурно майка му, която го отблъсна от себе си. Мисля си за баща му, върховния крал, който не си е направил труда да се намеси, не си е направил труда да се погрижи той да бъде облечен и с почистено лице. Мисля си как Кардан не искаше да дойде в тези покои.
 	Въздъхвам.
 	- Ще ми се да можех да се сетя за друго по-безопасно място за него.
 	 
 	* * *

 	 
 	В полунощ трябва да присъствам на пиршество. Седя на няколко места от трона и ровя из чинията с печени змиорки. Три пиксита пеят акапелно, докато придворните се опитват да се впечатлят взаимно с остроумия. Над нас от полилеите се спускат дълги восъчни струи.
 	Върховният крал Кардан се усмихва великодушно на събралите се и се прозява като котка. Косата му е рошава, сякаш е прокарал само пръсти през нея, след като е станал от леглото ми. Очите ни се срещат и аз ги извръщам първа, с пламнало лице.
 	Целувай ме, докато ми омръзне.

 	Виното е сервирано в цветни гарафи. Те сияят като аква-марин, сапфир, цитрин, рубин, аметист и топаз. Идват и следващите ястия, със захаросани теменужки и замразена роса.
 	След тях се появяват стъклени похлупаци, под които малки сребристи рибки се носят из облак бледосин дим.
 	- От Морските дълбини - казва една от готвачките, облечена подобаващо за случая, и се покланя.
 	Поглеждам през масата към Рандалин, министъра на ключовете, но той демонстративно не ми обръща внимание.
 	Навсякъде около мен се вдигат похлупаци и димът, ухаещ на пипер и билки, изпълва стаята.
 	Виждам как Лок се настанява до Кардан, като дърпа в скута си момичето, чието място заема. Тя рита с копита и отмята рогатата си глава със смях.
 	- О
 	- - казва Кардан, като вдига златен пръстен от чинията си. - Явно моята риба е имала нещо в корема си.
 	- И моята - казва придворна от другата му страна и вдига сияеща перла колкото напръстник. Смее се от удоволствие. -Дар от морето.
 	Във всяка сребриста риба има съкровище. Готвачките са повикани, но започват да заекват, че рибата била прясно уловена и наложена само с билки в кухнята. Мръщя се към чинията си, към мънистата от морско стъкло, които намирам под хрилете на рибата си.
 	Когато вдигам поглед, виждам, че Лок държи златна монета, вероятно част от съкровището на потънал кораб на смъртните.
 	- Виждам, че го зяпаш - казва Никасия, като сяда до мен.
 	Тази нощ е с рокля от златна дантела. Тъмната й турма-линова коса е прибрана назад с два златни гребена във формата на челюсти на акула.
 	- Или пък гледам просто дрънкулките и златото, с които майка ти си мисли, че може да си купи благоволението на този двор - казвам аз.
 	Тя взема една теменужка от чинията ми и я слага деликатно на езика си.
 	- Изгубих любовта на Кардан заради нехайните думи и още по-нехайните целувки на Лок, захаросани като тези цветя - казва тя. - Сестра ти изгуби твоята любов, за да получи неговата, нали? Но всички знаем какво изгуби ти.
 	- Лок ли? - смея се. - Моля ти се.
 	Тя сбърчва вежди.
 	- Е, със сигурност не самия върховен крал, когото не спираш да зяпаш.
 	- Със сигурност - повтарям, без да срещам погледа й.
 	- Знаеш ли защо не издаде на никого моята тайна? - пита ме тя. - Вероятно си си казала, че е приятно да ме държиш в ръцете си. Но всъщност знаеш, че никой няма да ти повярва. Аз съм част от този свят. Ти не си. И го знаеш.
 	- Ти дори не си част от сушата, морска принцесо - напомням й.
 	И все пак не мога да не си помисля как не ме послушаха в Живия съвет. Спомням си как ми влязоха под кожата нейните думи.
 	Някой, на когото вярваш, вече те предаде.

 	- Това никога няма да бъде твоят свят, смъртна - казва тя.
 	- Това е мое - отвръщам, гневът ме прави безразсъдна. -Моята земя и моят крал. И аз ще ги защитавам. Ти можеш ли да кажеш същото?
 	- Той не може да те обича - казва ми тя с внезапна острота.
 	Очевидно не й хареса, че обявих Кардан за свой. Очевидно още е влюбена в него и също толкова очевидно няма представа какво да стори по въпроса.
 	- Какво искаш? - питам я. - Просто си седях тук, гледах си моята работа, ядях си вечерята. Ти дойде при мен. Ти ме обвиняваш в... дори не знам в какво.
 	- Кажи ми с какво го държиш - казва Никасия. - Как го измами да те направи своята дясна ръка, точно теб, която презираше и не можеше да понася? Как така те слуша?
 	- Ще ти кажа, ако и ти ми кажеш нещо.
 	Обръщам се към нея и й посвещавам цялото си внимание. Чудех се за тайния проход в двореца, за жената от кристала.
 	- Казах ти вече всичко, което... - започва тя.
 	- Не това. За майката на Кардан - прекъсвам я аз. - Коя е тя? Къде е сега?
 	Тя се опитва да превърне изненадата си в подигравка.
 	- Ако сте такива добри приятели, защо не попиташ него?
 	- Не съм казала, че сме приятели.
 	Един слуга с остри зъби и пеперудени крила ни носи следващото ястие. Сърце на елен, полусурово и пълнено с печени лешници. Никасия човърка месото и го къса, кръв потича по пръстите й.
 	Тя прокарва език по червените си зъби.
 	- Тя беше никоя, просто едно момиче от по-нисшите дворове. Елдред така и не я направи наложница, дори след като му роди дете.
 	Примигвам от изненада.
 	Тя изглежда безкрайно доволна, сякаш невежеството ми по този въпрос доказва веднъж завинаги колко неадекватна съм.
 	- Сега е твой ред.
 	- Искаш да знаеш какво направих, за да го накарам да ме издигне така? - питам, като се навеждам към нея, достатъчно близо, за да се усеща топлината на дъха ми. - Целунах го по устата и после го заплаших, че ще го целуна отново, ако не прави точно каквото искам.
 	- Лъжкиня - съска тя.
 	- Щом сте толкова добри приятели - повтарям аз думите й с огромно удоволствие, - защо не го попиташ?
 	Тя поглежда към Кардан, устата му е червена от кръв, короната е килната на челото му. Те си подхождат - и двамата са чудовища. Той не поглежда насам, зает е да слуша свирача на лютня, който композира игрива ода за управлението му.
 	Моят края - мисля си. - Но само за година и един ден, а пет месеца вече изминаха.
 	 

 
 	 
  9 
 


 	Татерфел ме чака, когато се връщам в покоите си, бръм-баровите й очи ме гледат неодобрително, докато вдига панталона на върховния крал от дивана.
 	- Значи, така живееш сега - мърмори малкият дух пакостник. - Като ларва в пашкул на пеперуда.
 	Има нещо успокояващо познато да ти се карат, но това не означава, че ми харесва. Извръщам се, за да не види колко съм засрамена от занемарената си стая. Да не споменаваме какво сигурно си мисли, че съм правила, и с кого.
 	Тя е на служба при Мадок, докато не изплати стар дълг на честта, затова не може да е дошла тук без негово знание. Грижи се за мен още откакто бях дете - решеше ми косата и оправяше роклите ми, нижеше плодове от калина, за да ме предпази от магии, - но е предана на Мадок. Знам, че е привързана към мен по свой си начин, но никога не съм бъркала това с обич.
 	Въздишам. Слугите в двореца щяха да изчистят покоите ми, ако им бях позволила, но така щяха да забележат в какви странни часове будувам и можеше да ровят из книжата ми, да не споменаваме за отровите. Не, по-добре да залостя вратата и да спя в мръсотията.
 	От спалнята се чува гласът на сестра ми:
 	- Рано се връщаш.
 	Тя подава глава от вратата, държи някакви дрехи.
 	Някой, на когото вярваш, вече те предаде.

 	- Как влязохте? - питам аз.
 	Ключът ми влезе в ключалката. Механизмът се завъртя. Изучавала съм скромното изкуство на разбиването на клю -
 	чалки и макар че не съм голям талант, мога да позная кога една врата е заключена.
 	- О - казва Тарин през смях. - Ами представих се за теб и ми направиха нов ключ.
 	Идва ми да изритам стената. Сигурно всички знаят, че имам близначка. И всички знаят, че смъртните могат да лъжат. Нима никой не й е задал поне някой труден въпрос, преди да й даде достъп до дворцовите покои? Ако трябва да съм честна обаче, аз самата съм ги лъгала неведнъж и ми се е разминавало. Едва ли мога да се сърдя на Тарин, че е направила същото.
 	Просто отново лошият ми късмет - да се появи тук точно тази нощ, когато дрехите на Кардан са разпилени по килима и на една ниска масичка още стои купчината от превръзките му.
 	- Убедих Мадок да ти подари остатъка от дълга на Татер-фел - обявява Тарин. - И ти донесох всички палта, рокли и бижута.
 	Поглеждам в мастиленочерните очи на духа пакостник.
 	- Искаш да кажеш, че Мадок я е накарал да шпионира за него.
 	Устните на Татерфел се извиват и аз си спомням колко силно може да щипе.
 	- Ама не си ли коварно и подозрително момиче, а? Трябва да се срамуваш, че говориш такива неща.
 	- Благодарна съм за всеки път, когато си била добра с мен -казвам аз. - Ако Мадок ми прехвърля дълга ти, смятай го за отдавна изплатен.
 	Татерфел се мръщи недоволно.
 	- Мадок пощади живота на любимия ми, когато можеше да го отнеме по право. Заклех му се да му служа сто години и те почти изтичат. Не опозорявай клетвата ми, като си мислиш, че можеш да я пренебрегнеш просто с махването на твоята ръка.
 	Думите й ме ужилват.
 	- А съжаляваш ли, че те прати тук?
 	- Още не - казва тя и пак се залавя за работа.
 	Тръгвам към спалнята си, като събирам окървавените превръзки на Кардан, преди тя да ги е взела. Когато минавам покрай огнището, ги хвърлям в пламъците. Огънят се издига.
 	- Е - питам сестра си, - какво си ми донесла?
 	Тя посочва към леглото ми, където е разстлала старите ми дрехи върху новите смачкани чаршафи. Странно е да видя роклите и бижутата, които не съм носила от месеци, нещата, които Мадок ми е купил с одобрението на Ориана. Туники, рокли, бойно облекло, жакети. Тарин дори е донесла простата рокля, с която навремето се промъквах в Холоу Хол, и дрехите, които обличахме за света на смъртните.
 	Когато поглеждам всичко това, виждам човек, който едновременно съм аз и не съм. Хлапе, което ходеше на училище и не мислеше, че онова, което учи, е особено важно. Момиче, което искаше да впечатли единствения баща, когото познаваше, което искаше място в двора и все още вярваше в честта.
 	Не съм сигурна дали вече подхождам на тези дрехи.
 	Все пак ги окачвам в дрешника си, до двата черни жакета и единствения чифт високи ботуши.
 	Отварям кутия с бижута. Обици, подарявани ми за рождени дни, златно копче за ръкавел, три пръстена - един с рубин, който Мадок ми даде на пиршество за Кървавата луна, един с неговия герб, който дори не помня кога съм получила, и тънък златен пръстен, подарък от Ориана. Огърлици от лунен камък, парченца кварц и гравирана кост. Плъзгам рубинения пръстен на лявата си ръка.
 	- И ти донесох няколко скици - казва Тарин. Вади листове хартия и сяда с кръстосани крака на леглото ми. И двете не сме големи художнички, но нейните рисунки на дрехи са поне по-разбираеми. - Искам да ги отнеса на шивачката си.
 	Тя ме е изобразила с много черни жакети с високи яки и поли, които се разтварят настрани за улесняване на движенията. Раменете изглеждат като бронирани и в няколко случая е нарисувала нещо като лъскав метален ръкав.
 	- Могат да ги мерят по мен - казва тя. - Дори няма да е нужно да ходиш на проби.
 	Поглеждам я. Тарин не обича конфликтите. Тя се справя с всички страхове и объркването в живота ни, като става безкрайно приспособима, като онези гущери, които си променят цвета, за да се слеят с обкръжението си. Тя е човекът, който знае какво да облече и как да се държи, защото изучава внимателно всички и им подражава.
 	Бива я да избира дрехи, за да изпрати определено послание -посланието на рисунките й като че ли е: „Стой далече от мен, или ще ти отрежа главата“, - и не че мисля, че не иска да ми помогне, но усилията, които е положила за това, особено когато сватбата й наближава, ми се струват прекалени.
 	- Добре - казвам. - Какво искаш?
 	- Какво имаш предвид? - пита тя, самата невинност.
 	- Искаш да бъдем отново приятелки - минавам аз на по-съвременен език. - Оценявам това. Искаш да дойда на сватбата ти, което е чудесно, защото и аз искам да го направя. Но това... това е прекалено.
 	- Мога да бъда мила - отвръща, но не среща погледа ми.
 	Чакам. Дълго и двете мълчим. Знам, че е видяла дрехите на Кардан по пода. Това, че не ме попита веднага за тях, трябваше да е първият признак, че иска нещо.
 	- Добре. - Въздъхва. - Не е кой знае какво, но искам да поговоря за нещо с теб.
 	- Без майтап - казвам аз, но не успявам да сдържа усмивката си.
 	Тя ме поглежда с огромно раздразнение.
 	- Не искам Лок да бъде повелител на пиршествата.
 	- Значи, ставаме две.
 	- Но ти можеш да направиш нещо по въпроса! - Тя усуква с ръце полите си. - Лок обожава драматичните преживявания. И като повелител на пиршествата може да си създаде такива... дори не знам как да ги нарека, истории. За него един пир не е храна, напитки и музика, а нещо динамично, в което може да назрее конфликт.
 	- Така...
 	Опитвам да си представя какво би означавало това в политически смисъл. Нищо добро.
 	- Той иска да види как ще реагирам на онова, което прави -казва тя.
 	Това е вярно. Той искаше да разбере например дали Та-рин го обича достатъчно, за да му позволи да ухажва мен, докато тя стои отстрани, мълчи и страда. Мисля, че му беше любопитно да разбере същото и за мен, но аз се оказах твърде докачлива.
 	Тя продължава:
 	- И Кардан. И кръговете в двора. Той вече говори за кръговете на чучулигите и врабците, търси слабостите им, опитва се да разбере какви раздори може да разпали и как.
 	- С чучулигите ще му е по-лесно - казвам. - Трябва само да им възложи да напишат балада.
 	Колкото до врабците, трябва да ги надмине по гуляй-джийство, което сигурно му е по силите, но съм достатъчно умна, за да не го изричам на глас.
 	- Сега говори за това като за някакво забавление, макар че е ужасна идея - казва Тарин. - Ако стане повелител на пиршествата, ще е пълен ужас. Не ми пука дали ще си има любовници, но мразя да е далече от мен. Джуд, моля те. Направи нещо. Знам, че ти идва да ми кажеш: „Казах ли ти?", но не ми пука.
 	Имам си по -големи проблеми - всъщност ми се ще да й кажа.
 	- Мадок сигурно също ти е казал да не се омъжваш за него. Обзалагам се, че и Виви. Дори съм сигурна.
 	- Но ти ме познаваш твърде добре, за да ми го кажеш. - Тя клати глава. - Когато съм с него, се чувствам като героиня от приказка. От моята приказка. И когато не е до мен, нищо не е наред.
 	Не знам какво да отговоря на това. Мога да изтъкна, че май тя е тази, която измисля приказката, като отрежда на Лок главната роля в нея, а на себе си ролята на негова любима, към която обаче чувствата му изчезват, щом тя изчезне от страницата.
 	Но помня какво е да си с Лок, какво е да се чувстваш специална, избрана и красива. И при този спомен сега се чувствам просто глупава.
 	Сигурно бих могла да заповядам на Кардан да отнеме титлата на Лок, но той ще негодува, че използвам властта си за нещо толкова жалко и лично. Така ще изглеждам слаба. А Лок ще се досети, че аз съм виновна за отнемането на титлата му, тъй като не крия неприязънта си към него. Ще разбере, че имам твърде голяма власт над Кардан.
 	А всичко, от което Тарин се страхува, така или иначе, ще се случи. Не е нужно Лок да е повелител на пиршествата на върховния крал, за да се забърква в подобни каши; титлата просто му позволява да го прави в по-голям мащаб.
 	- Ще говоря с Кардан - лъжа я аз.
 	Погледът й се отклонява към пода, където бяха пръснати дрехите му, и тя се усмихва.
 	 

 
 	 
  10 
 


 	С наближаването на пълнолунието гуляите в двореца набират сила. Но насоката на пиршествата се променя - стават по-трескави, по-диви. Вече присъствието на Кардан не е необходимо, за да бъдат такива. Сега, когато слуховете го описват като някой, който би застрелял любовницата си в леглото, от това се превръща в легенда.
 	Спомени за по-ранните му дни - как препускаше с кон на уроците ни, сбиванията, жестокостите, които извършваше - се възраждат. Колкото по-ужасна е историята, толкова по-интересна е. Вълшебните създания не могат да лъжат, но тук мълвата нараства както навсякъде другаде, подхранвана от амбиция, завист и желание.
 	Следобед прекрачвам спящи тела из залите. Не всички са придворни. Слуги и стражи като че ли също са паднали жертва на тази дива енергия и изоставят задълженията си заради удоволствия. Голи създания тичат из градините на Елфхейм, а поилата за конете са пълни с вино.
 	Срещам се с Вулсибър, за да открия още информация за Морските дълбини, но той не знае нищо. Макар да съм наясно, че Никасия се опитва да ме подразни, премислям всички, които може да са ме предали. Питам се кой и с каква цел, чудя се защо е дошъл посланикът на лорд Ройбен и как да удължа властта си над трона повече от една година и един ден. Съжалявам, че не попитах Кардан за истинското му име, докато го държах на мушка с арбалета. Преглеждам старите документи и пия отровите си, планирам хиляди парирания на удари, които може и да не дойдат.
 	Кардан се премести в старите покои на Елдред и стаите с
 	изгорелия под бяха изпразнени. Ако му е неприятно да спи там, където е спал баща му, не го показва с нищо. Сега се е изтегнал небрежно, докато слугите махат гоблени и дивани, за да направят място за ново легло, изработено по неговите изисквания.
 	Не е сам. С него има малка група придворни - неколцина непознати плюс Лок, Никасия и сестра ми, която е порозовяла от виното и се смее, седнала пред огъня.
 	- Излезте - казва им, когато ме вижда на прага.
 	- Но, ваше величество - започва едно момиче. Тя е цялата кремаво и златно, със светлосиня рокля. Дълги бледи антени се издигат от крайчетата на веждите й. - Все пак скучните новини, които ще ви донесе вашият сенешал, се нуждаят от противоотровата на нашето веселие.
 	Внимателно съм обмислила властта си над Кардан. Ако му налагам твърде много заповеди, ще се дразни, а ако са твърде малко, ще успява да ги заобикаля. Но съм доволна, че се погрижих никога да не отказва да ме приеме. И съм особено доволна, че не може да отмени заповедите ми.
 	- Скоро ще ви повикам пак - казва Кардан и придворните излизат весело.
 	Един от тях носи голяма чаша, очевидно открадната от света на смъртните и пълна догоре с вино. На нея пише „Аз командвам“. Лок ме поглежда с любопитство. Сестра ми хваща ръката ми на излизане и я стиска с надежда.
 	Отивам до един стол и сядам, без да чакам покана. Искам да напомня на Кардан, че над мен няма власт.
 	- Пиршеството за пълнолунието е утре вечер - казвам аз.
 	Той се е изтегнал на стол срещу мен, гледа ме с черните
 	си очи, сякаш аз съм тази, която ще създава проблеми.
 	- Ако искаш да научиш подробности, трябваше да накараш Лок да остане. Аз не знам много. Това ще е просто още едно от моите представления. Аз ще пирувам, докато ти замисляш кроежи.
 	- Орлаг от Морските дълбини те наблюдава...
 	- Всички ме наблюдават - казва Кардан, играе си с пръстена с печат, не спира да го върти.
 	- Изглежда, нямаш нищо против - отвръщам. - Сам каза, че не ти е неприятно да си крал. Може би дори се наслаждаваш на това.
 	Той ме поглежда с подозрение.
 	Опитвам се да му се усмихна искрено. Надявам се да съм убедителна. Трябва да съм убедителна.
 	- И двамата можем да имаме каквото искаме. Ти можеш да управляваш много повече от година. Трябва само да удължиш клетвата си. Нека те контролирам още десетилетие и една-две години и заедно...
 	- Не мисля - прекъсва ме той. - А знаеш колко опасно ще е да сложиш Оук на моето място. Той ще е само с година по-голям. Не е готов. И все пак само след няколко месеца ще трябва да ми заповядаш да абдикирам в негова полза или да сключим споразумение, което ще изисква взаимно доверие. А не както аз ти се доверявам сега без никаква надежда за взаимност.
 	Бясна съм на себе си, че дори съм допуснала, че може да се съгласи нещата да останат същите.
 	Той ми се усмихва с най-сладката си усмивка.
 	- Може би тогава наистина ще бъдеш мой сенешал.
 	Скърцам със зъби. Някога дори не бях мечтала да стана сенешал. Сега ми се струва като унижение. Властта е заразна. Властта е алчна.
 	- По-добре внимавай - казвам му. - Мога да направя останалите месеци наистина много дълги.
 	Усмивката му не потрепва.
 	- Някакви други заповеди? - пита ме.
 	Трябва да му кажа повече за Орлаг, но мисълта, че може да е доволен от предложението й, е непоносима. Не мога да позволя този брак и точно сега не искам да мисля за него.
 	- Не се напивай до смърт утре - казвам му. - И наглеждай сестра ми.
 	- Тарин ми се струва доста добре тази нощ - отвръща той. -С рози на бузите и веселие на устните.
 	- Просто се погрижи да си остане такава - казвам.
 	Той извива вежди.
 	- Да не искаш да я отнема от Лок? Мога да опитам. Нищо не обещавам, но може да е забавно.
 	- Не, не, абсолютно не, не го прави - отговарям и дори не се опитвам да анализирам горещото копие на паника, което думите му забиват в мен. - Искам просто да попречиш на Лок да покаже най-лошото, на което е способен, пред нея, това е.
 	Той присвива очи.
 	- А не би ли трябвало да искаш точно обратното?
 	Вероятно би било по-добре за Тарин да открие нещастието с Лок възможно най-скоро. Но тя ми е сестра и не искам да й причинявам болка. Клатя глава.
 	Той прави неясен жест.
 	- Както искаш. Сестра ти ще е обгърната от атлаз и власе-ница, възможно най-добре защитена от самата себе си. До-колкото ми е по силите.
 	Ставам.
 	- Съветът иска Лок да организира някакви забавления за Гримсен. Ако му харесат, вероятно ще ти изкове бокал, в който виното никога не свършва.
 	Кардан ми хвърля поглед през мигли, който не мога да разгадая, и също става. Хваща ръката ми.
 	- Няма нищо по-сладко - казва той, като я целува - от онова, което не достига.
 	Кожата ми пламва, силно и неконтролируемо.
 	Когато излизам, придворните са в коридора, чакат да бъдат допуснати при него. Сестра ми изглежда леко неспокойна, но когато ме вижда, залепва широка фалшива усмивка на лицето си. Едно от момчетата е измислило музика за шеговит стих и я свири отново и отново, все по-бързо и по- бързо. Смехът им изпълва коридора - звучи като грачене на гарвани.
 	 
 	* * *

 	 
 	Вървя през двореца и минавам покрай стая, в която са се събрали неколцина придворни. Там е и старият дворцов поет и сенешал на върховния крал Елдред - пече змиорка на пламъците в голямата камина.
 	Около него са се настанили артисти и музиканти. След
 	смъртта на почти цялото кралско семейство той се оказа центърът на една от фракциите в двора, Кръга на чучулигите. В косата му са оплетени калини и той си пее тихичко. Смъртен е като мен. Освен това вероятно е луд.
 	- Ела да пиеш с нас - казва един от чучулигите, но аз отказвам.
 	- Красива, красива Джуд. - Пламъците танцуват в очите на Вал Морен, когато ме поглежда. Започва да сваля изпечената кожа и яде меката бяла плът на змиорката. После казва: - Защо още не си дошла при мен за съвет?
 	Казват, че някога е бил любовник на върховния крал Елдред. Вал Морен е в двора много преди аз и сестрите ми да дойдем тук. Въпреки това никога не е показвал, че сме свързани от смъртността си. Никога не се е опитвал да ни помогне, никога не се е опитвал да се свърже с нас, за да не се чувстваме толкова самотни.
 	- А имаш ли какво да ме посъветваш?
 	Поглежда ме и хвърля едното око на змиорката в устата си. То блещука на езика му. После Вал Морен го гълта.
 	- Може би. Но няма голямо значение.
 	Толкова съм изморена от гатанки.
 	- Нека позная. Защото, ако те помоля за съвет, ти няма да ми го дадеш?
 	Той се смее, сухо и някак кухо. Питам се колко ли е стар. Под рошавата коса изглежда млад, но смъртните не могат да остареят, докато не напуснат Елфхейм. Но макар че не виждам старостта по лицето му, я виждам в очите.
 	- О, аз ще ти дам най-добрия съвет, който някога са ти давали. Но ти няма да ме послушаш.
 	- Тогава каква полза от теб? - питам и понечвам да отмина.
 	Нямам време да се чудя какво означават някакви безполезни гатанки.
 	- Аз съм отличен жонгльор - казва той, като бърше ръце в панталона си и оставя петна.
 	Посяга към джоба си, вади камък, три жълъда, парче кристал и нещо като ядец. Започва да хвърля жълъдите, после добавя и ядеца. Неколцина от чучулигите започват да се побутват и шепнат възхитени.
 	- Колкото и неща да добавиш, имаш само две ръце, така че можеш да подхвърляш само два предмета. Просто трябва да го правиш все по-бързо и по-бързо, все по-високо и по- високо.
 	Той добавя камъка и кристала и нещата летят между ръцете му така бързо, че почти не виждам какво подхвърля. Поемам си дъх.
 	Тогава всичко пада, стоварва се на каменния под. Кристалът се пръска. Един от жълъдите се изтъркулва близо до огъня.
 	- Моят съвет - казва Вал Морен - е да се научиш да жонглираш по-добре от мен, сенешале.
 	Толкова съм ядосана, че дълго не мога да помръдна. Чувствам се нажежена от гняв, предадена от единствения човек тук, който трябва да разбира колко е трудно да сме такива, каквито сме.
 	Преди да направя нещо, за което ще съжалявам, аз се обръщам и отминавам.
 	- Нали ти казах, че няма да послушаш съвета ми - вика той след мен.
 	 

 
 	 
  11 
 


 	Във вечерта на пълнолунието целият двор отива в Млечния лес, където дърветата са покрити с коприна и за моите смъртни очи приличат на яйца на пеперуди или може би на омотани с паяжина жертви на паяци.
 	Лок е наредил да изградят от плоски камъни нещо като груб трон. Огромна каменна плоча служи за облегалка, а широк камък за седалка. Тронът се извисява над горичката, на него седи Кардан и на челото му блести корона. В близката клада горят салвия и бял равнец. За един странен миг той ми се струва по- значителен, отколкото е, превърнал се в мит, истински върховен крал на Царството на феите, а не нечия марионетка.
 	Благоговение забавя стъпките ми, паника ме следва по петите.
 	Един крал е живият символ, биещо сърце, звезда, според която се пише бъдещето на Елфхейм. Сигурно си забелязала, че откакто започна царуването му, островите са различни. Бурите идват по-бързо. Цветовете са малко по-ярки, миризмите са по-силни. Когато той се напие, поданиците му се чувстват замаяни, без да знаят защо. Когато кръвта му пада по земята, от нея покълва нещо.

 	Просто се надявам да не види това по лицето ми. Когато стигам пред него, свеждам глава в поклон, благодарна, че имам извинение да не срещам погледа му.
 	- Кралю - казвам.
 	Кардан става от трона, отмята наметалото от блестящи черни пера. Нов пръстен блещука на кутрето му, червен камък улавя пламъците на кладата. Много познат пръстен. Моят пръстен.
 	Спомням си, че хвана ръката ми в покоите си.
 	Стискам зъби и поглеждам към ръката си. Откраднал е пръстена ми. Откраднал го е, без да забележа. Хлебарката го е научил.
 	Чудя се дали Никасия би сметнала това за предателство. Със сигурност изглежда такова.
 	- Ела с мен - казва ми той, хваща ме за ръка и ме води през тълпата.
 	Таласъми и григове, зелени кожи и кафяви, опърпани крила и дрехи от дървесна кора - всички поданици на Елф-хейм са дошли тази нощ с най-красивите си одежди. Подминаваме мъж с палто от златни листа и друг със зелена кожена жилетка и шапка, която се извива като връхче на папрат. Одеяла покриват земята и са отрупани с подноси с грозде с огромни като юмрук зърна и рубинени череши.
 	- Какво правим? - питам, когато Кардан ме насочва към края на гората.
 	- Омръзна ми всеки мой разговор да се следи - казва той. - Исках да ти кажа, че сестра ти не е тук тази нощ. Погрижих се за това.
 	- А какво е планирал Лок? - Не искам да показвам благодарност или да го похваля за ловкостта му на крадец. - Определено е заложил репутацията си тази вечер.
 	Кардан прави физиономия.
 	- Не тревожи красивата ми глава с подобни неща. Ти би трябвало да вършиш работата. Като мравката от баснята, която работи в пръстта, докато щурчето пее цяло лято.
 	- И не му остава нищо за зимата.
 	- На мен не ми трябва нищо - казва той, клатейки глава в престорена печал. - Аз съм Крал Зърно все пак, който ще бъде пожертван, за да може малкият Оук да заеме мястото ми през пролетта.
 	Над нас в нощта се носят глобуси, които сияят с топла, вълшебна светлина, но думите му предизвикват тръпка на страх в мен.
 	Поглеждам го в очите. Ръката му се плъзга на хълбока ми, сякаш иска да ме привлече към себе си. За един замаян, глу -пав миг нещо като че ли потрепва между нас.
 	Целувай ме, докато ми омръзне.

 	Не се опитва да ме целуне, разбира се. Не е чак толкова пиян, не е така изпълнен със самоненавист.
 	- Не бива да си тук тази нощ, малка мравчице - казва той и ме пуска. - Върни се в двореца.
 	А после тръгва през тълпата. Придворните му правят път с поклон. Неколцина, най-дръзките, хващат палтото му, флиртуват, опитват се да го накарат да танцува.
 	А той, който някога откъсна крилото на едно момче, за-щото не му се беше поклонило, сега със смях им позволява подобна фамилиарност.
 	Какво се е променило? Нима е различен, защото аз го принудих да стане такъв? Или защото е далече от Бейлкин? Или изобщо не е различен и аз виждам само онова, което искам да видя?
 	Още усещам топлия натиск на пръстите му по кожата си. Наистина нещо не ми е наред, щом искам онова, което мразя, щом искам някой, който ме презира, дори и той да ме желае. Единствената ми утеха е, че никой не знае какво чувствам.
 	Каквато и поквара да е замислил Лок, аз трябва да остана тук, за да открия представителя на Двора на термитите. Колкото по-скоро върна услугата на лорд Ройбен, толкова по-скоро ще имам един дълг по-малко на плещите си. Освен това едва ли вече могат да ме смаят с нещо.
 	Кардан се връща на трона точно когато Никасия пристига с Гримсен, чието наметало е прихванато с игла във формата на молец.
 	Гримсен започва някаква, без съмнение, ласкателна реч и вади нещо от джоба си. Прилича на обица - една висулка, която Кардан вдига към светлината, за да й се възхити. Сигурно ковачът е направил първото си вълшебно творение в служба на Елфхейм.
 	На дърво близо до тях виждам примигващата сова с лице на таласъм Снапдрагон. Макар че не мога да ги забележа, Призрака и още неколцина от шпионите трябва да са наоколо -наблюдават пиршеството от такова разстояние, че да се намесят, ако се наложи.
 	Един подобен на кентавър музикант с тяло на елен прис -тъпва напред - носи лира, изваяна във формата на пикси, като крилата му образуват горните извивки на инструмента. Струните й май са многоцветни. Музикантът започва да свири, а лирата пикси пее.
 	Никасия се приближава към мястото, където е седнал ковачът. Облечена е с лилава р-окля, която става зелено-синя на светлината. Дебелата й плитка е увита около главата, а на челото има верижка, от която висят много мъниста в блестящо лилаво, синьо и кехлибарено.
 	Гримсен се обръща към нея и лицето му светва. Смръщвам се.
 	Жонгльори започват да жонглират с какво ли не - от живи плъхове до блестящи мечове. Слуги разнасят вино и медени питки.
 	Най-сетне забелязвам Дулкамара от Двора на термитите, червената й като макове коса се спуска на къдрици, а двуръчният меч е препасан на гърба й. Сребърната рокля се развява около нея. Приближавам се, като се опитвам да не изглеждам изплашена.
 	- Добре дошла! - казвам й. - На какво дължим честта на това посещение? Да не би твоят крал да е решил, че мога да...
 	Тя ме прекъсва, като поглежда към Кардан.
 	- Лорд Ройбен иска да знаеш, че дори в нисшите дворове чуваме това-онова.
 	Бързо превъртам в главата си всички притеснителни неща, които Дулкамара може да е чула, после си спомням за слуховете, че Кардан е прострелял своя любовница просто за забавление. Дворът на термитите е от малкото дворове, в които има членове както от светлите, така и от тъмните елфи; не съм сигурна дали са против подобна жестокост, или просто не им харесва да имат толкова нестабилен върховен крал.
 	- Дори без лъжци, пак може да има лъжи - казвам внимателно. - Каквито и слухове да си чула, мога да ти обясня какво се случи наистина.
 	- Защото трябва да ти повярвам? Едва ли. - Тя се усмихва. -Винаги можем да изпратим наш човек тук, смъртно момиче. Например лорд Ройбен може да ме изпрати да ти стана лична охрана. - Смръщвам се. Под охрана тя очевидно има предвид шпионин. - Или пък можем да наемем вашия ковач Гримсен. Той ще направи на лорд Ройбен острие, което разсича клетви.
 	- Не съм забравила дълга си. Всъщност се надявах да ми кажеш как да го изплатя - казвам, като се опитвам да добия властен вид. - Но лорд Ройбен не бива да забравя...
 	Тя ме прекъсва с ръмжене.
 	- Гледай ти да не забравиш.
 	И отминава, като ме оставя да съчинявам всички остроумни отговори, които можех да й кажа. Все още съм задължена на Двора на термитите и все още не съм открила начин да удължа властта си над Кардан. Все още нямам представа кой може да ме е предал и какво да правя с Ни-касия.
 	Поне пиршеството като че ли не изглежда много по-лошо от останалите въпреки цялото перчене на Лок. Питам се дали е възможно да изпълня желанието на Тарин и да го отстраня от поста повелител на пиршествата просто защото ги прави скучни.
 	И сякаш прочел мислите ми, той плясва с ръце, за да призове за тишина. Музиката спира, спират и танците, жонгли-рането и дори смеховете.
 	- Имам още едно забавление за вас - казва Лок. - Време е да коронясаме някого тази нощ. Кралицата на веселието.
 	Един от флейтистите засвирва весела импровизация. От множеството се чува смях.
 	През мен преминава студ. Чувала съм за тази игра, макар че никога не съм я виждала. Тя е съвсем проста: отвличат смъртно момиче, опияняват го с вълшебно вино, ласкателства и целувки, после го убеждават, че е избрано да бъде коронясано - като през цялото време се подиграват с неведението му.
 	Ако Лок е довел смъртна девойка тук, за да се забавляват за нейна сметка, ще се разправя с мен. Ще го вържа за черните скали на Инсуиъл, за да го изядат морските създания.
 	Докато мисля за това, той казва:
 	- Но разбира се, само кралят може да короняса кралица.
 	Кардан се изправя от трона, слиза по камъните и застава до Лок. Дългото му наметало от пера се влачи след него.
 	- Е, къде е тя? - пита върховният крал с извити вежди.
 	Не изглежда развеселен и се надявам, че ще сложи край на това, преди да е започнало. Какво удоволствие би могъл да намери той в тази игра?
 	- Нима не се досети? Има само една смъртна сред нас - казва Лок. - Ами че нашата кралица на веселието не може да е друга освен Джуд Дуарте.
 	За миг в главата ми става съвсем пусто. Не мога да мисля. После виждам ухиления Лок и усмихнатите лица на придворните и всичките ми чувства се превръщат в страх.
 	- Нека вдигнем наздравица за нея - казва Лок.
 	Те започват да крещят с нечовешките си гласове и аз се опитвам да потисна паниката. Поглеждам към Кардан и виждам някакъв опасен блясък в очите му - там няма съчувствие.
 	Никасия се усмихва тържествуващо, а до нея ковачът Гримсен определено се забавлява. В края на гората Дулкамара гледа какво ще направя.
 	Изглежда, Лок май все пак си е свършил работата. Обеща удоволствие на върховния крал и аз съм напълно сигурна, че сега Кардан е много доволен.
 	Мога да му заповядам да спре това. Той го знае, защото знае и че не искам онова, което ще стори, но не толкова, че да му заповядам да спре и да разкрия всичко.
 	Наистина мога да изтърпя много, преди да го сторя.
 	О, ще съжаляваш за това. Не изричам думите, но гледам Кардан и ги мисля с такава сила, че сякаш съм ги изкрещяла.
 	Лок дава знак и група духове пакостници тръгват към мен с грозна разкъсана рокля и корона от клони. Към нея са прикрепени гадни малки гъби, които миришат на гнило.
 	Проклинам под нос.
 	- Нова одежда за нашата нова кралица - казва Лок.
 	Чуват се смехове и ахване от изненада. Това е жестока игра, която се играе с омагьосани смъртни момичета, които не осъзнават, че им се подиграват. Точно това е смешното -глупостта им. Възхищението им от роклята, която в техните очи е прекрасна. Те ликуват при вида на короната, която сякаш блести от скъпоценни камъни. Примират от обещанието за истинска любов.
 	Благодарение на защитите на принц Дейн такива магии не могат да ми подействат, но дори да можеха, всеки член на двора би очаквал сенешалът на върховния крал да носи някакъв талисман за защита - наниз плодове на калина, малка муска с вейки от дъб, ясен и акация. Те знаят, че аз виждам какво всъщност ми подава Лок.
 	Всички ме гледат, стаили дъх от нетърпение. Със сигурност никога не са виждали кралица на веселието, която знае, че й се подиграват. Това е някаква нова игра.
 	- Кажи ни какво мислиш за нашата господарка? - обръща се високо Лок към Кардан със странна усмивка.
 	Изражението на върховния крал се сковава, но само след миг отново се отпуска, когато се обръща към двора.
 	- Много често ме спохождат сънища за Джуд - понася се гласът му. - Нейното лице присъства в най-честите ми кошмари.
 	Придворните се смеят. Лицето ми пламва, защото той им разкрива тайна и я използва, за да ми се подиграе.
 	Когато Елдред беше върховен крал, пиршествата му бяха по-спокойни, но един нов върховен крал не означава просто обновление на земята, а и промяна на самия двор. Зная, че те се наслаждават на неговото непостоянство и склонността му към жестокост. Бях глупачка да си мисля, че се е променил.
 	- Някои сред нас не намират смъртните за красиви. Всъщност някои от вас биха се заклели, че Джуд не е красива.
 	За миг се чудя дали пък не иска да ме вбеси достатъчно, за да му заповядам да спре и да разкрия сделката ни пред двора. Чувам ударите на сърцето си така силно в главата си, че не мога да мисля.
 	- Но според мен нейната красота е просто... уникална. -Кардан замълчава и тълпата отново се смее и дюдюка. - Мъчителна. Притеснителна. Разстройваща.
 	- Вероятно тя има нужда от нова дреха, която да разкрие прелестта й - казва Лок. - По-фина одежда за така изискана дама.
 	Духовете пакостници се приближават, за да навлекат парцаливата рокля върху моята за радост на всички.
 	Още смях. Цялото ми тяло пламва. Част от мен иска да избягам, но съм обзета от желанието да покажа, че не могат да ме сплашат.
 	- Чакайте - казвам, като повишавам достатъчно глас.
 	Духовете пакостници спират. Изражението на Кардан е неразгадаемо.
 	Посягам надолу, хващам подгъва на роклята си и я събличам през главата. Тя е съвсем проста - без корсаж, без копчета - и се съблича много лесно. Стоя пред всички по бельо, предизвиквам ги да кажат нещо. Предизвиквам Кардан да заговори.
 	- Вече съм готова да облека новата си рокля - казвам.
 	Чуват се приветствени викове, сякаш не разбират, че тази игра е унижение. Странно, но Лок изглежда доволен.
 	Кардан пристъпва до мен, поглъща ме с поглед. Не съм сигурна дали ще понеса да ме унижи отново. За щастие, той сякаш е изгубил дар слово.
 	- Мразя те - прошепвам му, преди да е заговорил.
 	Той свежда лице към мен.
 	- Кажи го отново - шепне, докато духовете пакостници сресват косата ми и слагат на главата ми грозната смърдяща корона.
 	Той говори съвсем тихо, за да го чуя само аз.
 	Отдръпвам се от него, но не и преди да видя изражението му. Той изглежда, както когато бе принуден да отговаря на въпросите ми, когато ми призна желанието си към мен. Изглежда, сякаш се изповядва.
 	През мен преминава объркваща топлина, защото съм едновременно ядосана и засрамена. Извръщам глава.
 	- Кралице на веселието, време е за първия ти танц - казва ми Лок и ме бута към тълпата.
 	Пръсти с дълги нокти хващат ръцете ми. Нечовешки смях звънти в ушите ми, когато музиката започва. Щом танцът се подновява, и аз съм част от него. Краката ми удрят пръстта в оглушителния ритъм на барабаните, сърцето ми препуска стрелите на флейта. Въртя се и съм предавана от ръка на ръка в тълпата. Блъскат ме, бутат ме, щипят ме, удрят ме.
 	Искам да се откъсна от плена на музиката, да се откъсна от този танц, но не мога. Когато се опитвам да провлача крака, ръце ме дърпат, докато музиката не ме плени отново. Всичко се превръща в див вихър от звук и развяващи се дрехи, от искрящи тъмни очи и остри зъби.
 	Изгубена съм в музиката, вече нямам контрол над себе си, сякаш отново съм дете, сякаш не съм сключила сделка с Дейн, не съм се тровила и не съм откраднала трона. Това не е магия. Не мога да спра да танцувам, не мога да спра тялото си и ужасът ми нараства. Няма да спра. Ще танцувам, докато изтрия подметките на обувките си, докато краката ми се разкървавят, докато припадна.
 	- Спрете музиката! - крещя възможно най-силно, паниката превръща вика ми в писък. - Като ваша кралица на веселието и като сенешал на върховния крал, трябва да ми позволите сама да избера танца!
 	Музикантите спират. Танцьорите забавят стъпките си. Вероятно това е само временен отдих, но не вярвах, че ще получа дори толкова. Цялата треперя от гняв, страх и от усилието да се боря с тялото си.
 	Стягам се, преструвам се, че също като тях съм облечена в разкош, а не в дрипи.
 	- Нека танцуваме рил - заявявам, като се опитвам да си спомня как втората ми майка Ориана би произнесла тези думи. Като никога гласът ми излиза точно какъвто го искам, изпълнен с хладна властност. - Ще танцувам с моя крал, който тази нощ ме обсипа с толкова много комплименти и дарове.
 	Придворните ме гледат с блеснали влажни очи. Това са думи, които биха очаквали от кралицата на веселието, думи, които със сигурност безброй смъртни момичета са изричали при други обстоятелства.
 	Надявам се да се изнервят от мисълта, че мога да лъжа.
 	Все пак, ако обидата към мен е насочена към смъртността ми, тогава тя ще е и моят контраудар: аз живея тук и познавам правилата. Вероятно ги познавам дори по-добре от родените сред тях, защото трябваше да ги уча. Вероятно ги познавам по-добре от тях, защото те имат по-голяма свобода да ги нарушават.
 	- Ще танцуваш ли с мен? - питам Кардан с отровен глас и правя реверанс. - Защото и аз те намирам за така красив, както ти мен.
 	Шепот минава през тълпата. Отбелязах точка срещу Кардан и дворът не знае как да реагира. Те харесват неочаквани неща като изненадите, но вероятно се питат дали трябва да харесат тази.
 	Все пак изглеждат смаяни от малкото ми представление.
 	Усмивката на Кардан е неразгадаема.
 	- С удоволствие - отговаря и музикантите отново започват да свирят.
 	Той ме прегръща.
 	И преди сме танцували - на коронацията на принц Дейн. Преди убийствата да започнат. Преди да взема Кардан за заложник с ножа си. Питам се дали мисли за това, докато ме върти из Млечния лес.
 	Може и да не е особено умел с меча, но както каза и на дъщерята на вещицата, много го бива в танците. Оставям го да ме води през стъпките, които сама със сигурност бих объркала. Сърцето ми препуска и кожата ми е лепкава от пот.
 	Пеперуди с тънки като хартия крила кръжат над главите ни, обикалят, сякаш са трагично привлечени от светлината на звездите.
 	- Каквото и да ми направиш - казвам му, твърде гневна, за да си замълча, - аз мога да ти причиня нещо много по- лошо.
 	- О - казва той, стиснал пръстите ми. - Не мисли, че го забравям дори за миг.
 	- Тогава защо ? - питам.
 	- Мислиш, че аз съм планирал унижението ти? - Смее се. -Аз? За това си трябва работа.
 	- Не ми пука дали си ти - отвръщам. Твърде съм ядосана, за да се опитам да осъзная какво чувствам. - Въпросът е, че му се наслаждаваш.
 	- И защо да не се наслаждавам, когато гледам как се мъчиш?
 	Ти ме измами - казва Кардан. - Ти ме направи на глупак и сега съм Кралят на глупаците.
 	- Върховният крал на глупаците - поправям го подигравателно.
 	Очите ни се срещат и усещам внезапен шок, когато и двамата осъзнаваме колко плътно са притиснати телата ни. Усещам кожата си, потта, избила над устната ми, плъзгането на бедрата ми едно в друго. Усещам топлината на тила му под пръстите си, бодливата коса и колко много искам да заровя ръце в нея. Вдишвам аромата му - на мъх, дъб и кожа. Взирам се в коварната му уста и си я представям по мен.
 	Върни се в двореца - каза ми Кардан, но аз не го послушах.
 	Мисля си за изражението на Лок, докато Кардан говореше, за нетърпението, изписано на лицето му. Той не гледаше мен. За първи път се питам дали унижението ми не беше случайно, дали не беше просто примамка на кукичката му.
 	Кажи ни какво мислиш за нашата господарка.

 	За огромно мое облекчение, в края на танца музикантите отново спират и поглеждат към върховния крал за заповеди.
 	Аз се отдръпвам от него.
 	- Запленена съм, ваше величество. Моля да ми разрешите да се оттегля.
 	За миг се питам какво ще сторя, ако Кардан не ми разреши. Дадох му много заповеди, но не се сетих да му забраня да наранява чувствата ми.
 	- Свободна си да си отидеш или да останеш, както искаш -казва Кардан величествено. - Нашата кралица на веселието може да отиде където пожелае.
 	Обръщам се и се отдалечавам от тълпата. Облягам се на едно дърво и вдъхвам дълбоко от хладния морски въздух. Бузите ми пламтят, лицето ми гори.
 	В края на Млечния лес вълните се разбиват в черните скали. За миг забелязвам някакви фигури на пясъка, сякаш сенки се раздвижват сами. Примигвам отново. Не са сенки. Селки се издигат от морето. Поне двайсет са. Те хвърлят своите гладки тюленски кожи и вдигат сребристи остриета.
 	Морските дълбини идват на пиршеството по пълнолуние.
 	 

 
 	 
  12 
 


 	Хуквам обратно, разкъсвам дългата рокля на тръните и храстите в бързината. Отивам веднага при най-близкия член на стражата. Той изглежда стреснат, когато се появявам задъхана и все още с дрипите на кралицата на веселието.
 	- Морските дълбини - успявам да кажа. - Селки. Идват. Защитете краля.
 	Стражът не се колебае, не се усъмнява в мен. Събира рицарите и тръгват да обградят трона. Кардан ги гледа объркан, а после виждам проблясък на паника в очите му. Вероятно си е спомнил как Мадок нареди на стражите да обградят подиума на коронацията на принц Дейн точно преди Бейлкин да започне да убива.
 	Преди да мога да обясня, от гората излизат селки. Гладките им тела са голи, само на вратовете им има дълги въжета от водорасли и перли. Музиката стихва. Смеховете също.
 	Посягам към бедрото си, вадя дългия нож от ножницата.
 	- Какво става? - пита Кардан и се изправя от трона.
 	Едно женско селки се покланя и отстъпва встрани. Зад тях идват благородниците на Морските дълбини. Пристъпвайки с крака, които не съм сигурна, че са притежавали преди час, те се плъзват през гората с мокрите си рокли, жакети и чорапи и никак не изглеждат смутени. Изглеждат страховити, дори така издокарани.
 	Търся с поглед в тълпата Никасия, но не виждам нито нея, нито ковача. Лок седи на един от подлакътниците на трона и целият му вид показва, че щом Кардан е станал върховен крал, няма как това да е голяма работа.
 	- Ваше величество - казва един сивокож мъж с палто, което изглежда направено от кожа на акула. Има странен глас, сякаш прегракнал от липсата на употреба. - Орлаг, кралицата на Морските дълбини, ни изпрати с послание за върховния крал. Позволете ни да говорим.
 	Полукръгът от рицари около Кардан се сгъстява.
 	Кардан не отговаря веднага, а сяда на трона.
 	- Морските дълбини са добре дошли на пира на пълнолунието. Танцувайте. Пийте. Нека никой не може да каже, че не сме щедри към гостите си, дори към неканените.
 	Мъжът коленичи, но изражението му изобщо не е смирено.
 	- Вашата щедрост е безмерна. И все пак ние не можем да участваме в пира, докато не предадем посланието от господарката си. Трябва да ни чуете.
 	- Трябва ли? Ами добре - казва след миг върховният крал. Прави небрежен жест. - Какво има да ми каже тя?
 	Сивокожият мъж кима на едно момиче с мокра синя рокля и сплетена на плитки коса. Когато отваря уста, виждам, че зъбите й са тънки, страховито заострени и странно полупрозрачни. Тя произнася думите като песен:
 	 
 	Морето си търси жених,

 	земята си търси невеста.

 	Вземете се млади или морето ще ви разруши.

 	Откажеш ли първия път, ще вземем ний твоята кръв.

 	Откажеш ли втория път, ще вземем ний твоята пръст.

 	Трижди откажеш ли, знай, короната пада докрай.

 	 
 	Събралите се създания от сушата, придворни и молители, слуги и благородници, отварят широко очи при тези думи.
 	- Това предложение ли е? - пита Лок.
 	Мисля, че иска единствено Кардан да го чуе, но в тишината гласът му изкънтява силно.
 	- Заплаха, опасявам се - отвръща Кардан. Поглежда към момичето, после към сивокожия мъж и останалите. - Е, предадохте съобщението си. Аз не съм намислил стихче, с което да отвърна. Сам съм си виновен, че сенешалът ми не е и дворцов поет, но ви уверявам, че ще надраскам нещо и ще го пусна във водата, когато съм готов.
 	За миг никой не помръдва. Кардан плясва с ръце и стряска морските създания.
 	- Е? - вика той. - Танци! Забавлявайте се! Нали за това сте дошли?
 	Гласът му звънти властно. Той вече не просто изглежда като върховен крал на Елфхейм; той звучи като върховния крал.
 	През мен преминава тръпка на предчувствие.
 	Пратениците на Морските дълбини с подгизналите дрехи и блестящите перли го гледат с бледи, студени очи. Лицата им са така безизразни, че не мога да разбера дали думите му са ги разстроили. Но когато музиката започва отново, те се хващат за ципестите ръце и се включват в пиршеството, скачат и се въртят, сякаш така се забавляват и под вълните.
 	Моите шпиони останаха скрити по време на тази сцена. Лок се включва в танците с две почти голи селки. Никасия отново не се вижда никъде, а когато се оглеждам за Дулкамара, не откривам и нея. С тази рокля не смея да говоря с никого като сенешал. Свалям смърдящата корона от главата си и я хвърлям на земята.
 	Мисля си дали да не смъкна и парцаливата рокля, но преди да реша какво да сторя, Кардан ми маха да се приближа до трона.
 	Не се покланям. Тази нощ все пак аз също съм господарка. Кралицата на веселието, която не се весели.
 	- Нали щеше да си тръгваш - сопва ми се той.
 	- Аз пък си мислех, че кралицата на веселието е добре дошла навсякъде - съскам в отговор.
 	- Събери Живия съвет в покоите ми в двореца - казва той, гласът му е студен, дистанциран и кралски. - Ще дойда веднага щом мога.
 	Кимам и съм на половината път през тълпата, когато осъзнавам две неща: първо, той ми даде заповед; и второ - аз се подчиних.
 	 
 	* * *

 	 
 	Щом влизам в двореца, изпращам пажове да свикат Съвета. Изпращам Снапдрагон със съобщение до моите шпиони да разберат къде е Никасия. Логично е да се предположи, че ще е наблизо, за да научи отговора на Кардан, но като се има предвид колко несигурна е в чувствата му, щом е стреляла по любовницата му, вероятно не изгаря от желание да го чуе.
 	Дори да вярва, че той ще избере нея пред войната, това пак не е особено постижение.
 	В моите покои свалям бързо дрехите си и се мия. Искам да се отърва от миризмата на гъбите, от вонята на огъня и от унижението. Истинска благословия е, че старите ми дрехи са тук. Обличам невзрачна кафява рокля, твърде просто- вата за настоящото ми положение, но все пак успокояваща. Прибирам косата си назад в строга прическа.
 	Татерфел не е тук, но очевидно е идвала. Стаите ми са чисти, нещата ми са изгладени и окачени в гардероба.
 	Щом сядам на писалището си, виждам бележка до мен: От великия генерал на армията на върховния крал до негово височество сенешала.
 	Разкъсвам плика. Бележката е по-кратка от написаното на плика:
 	Ела веднага във военната зала. Не чакай Съвета.

 	Сърцето ми бумти глухо. Мисля си дали да не се престоря, че не съм видяла бележката, и просто да не отида, но това би било страхливо.
 	Ако Мадок все още се надява да възкачи Оук на трона, не може да позволи този брак с Морските дълбини. Но няма как да знае, че поне по този въпрос съм изцяло на негова страна. Това е добра възможност да го накарам да разкрие картите си.
 	И така, аз тръгвам неохотно към военната зала. Тя ми е позната; играла съм си там като дете - под голямата дървена маса, покрита с картата на Царството на феите, с малки фигурки, които представляват дворовете и армиите. Неговите „кукли", както ги наричаше Виви.
 	Когато влизам, залата е смътно осветена. Свещи догарят на писалище до няколко дървени стола.
 	Спомням си как четях книга, свита на един от тези столове, докато тук се крояха жестоки планове.
 	От същия този стол сега става Мадок и ми прави знак да седна срещу него, сякаш сме равни. Изненадващо внимателен е с мен.
 	На стратегическата дъска има само няколко фигури. Орлаг и Кардан, Мадок и фигура, която не разпознавам, докато не я разглеждам по-внимателно. Осъзнавам, че това съм аз, изваяна от дърво. Сенешалът. Господарят на шпионите. Създателят на крале.
 	Внезапно ме хваща страх от всичко, което съм сторила, за да се озова на тази дъска.
 	- Получих бележката ти - казвам му, докато сядам.
 	- Струва ми се, че след тази нощ най-сетне ще премислиш някои от изборите, които направи - казва ми той.
 	Понечвам да заговоря, но той вдига ноктестата си ръка, за да ме спре.
 	- Ако бях на твое място, гордостта не би ми позволила да го призная. Вълшебните създания не могат да лъжат, както знаеш, не и със собствения си език. Но можем да заблуждаваме. И сме не по-малко умели в самозаблудите от всеки смъртен.
 	Боли ме, че знае, че бях коронясана като кралица на веселието и станах за посмешище пред целия двор.
 	- Ти си мислиш, че не знам какво върша?
 	- Е - казва той внимателно, - не съм сигурен. Виждам само как се унижаваш с най-младия и най-глупавия от принцовете. Той обеща ли ти нещо?
 	Прехапвам вътрешността на бузата си, за да не му се солна. Колкото и зле да се чувствам вече, ако той ме мисли за глупачка, тогава ще се държа като глупачка.
 	- Аз съм сенешалът на върховния крал, нали?
 	Но е трудно да се преструвам, когато смехът на целия двор още звънти в ушите ми. Докато гадният прах на онези гъби още е в косата ми и още помня противните думи на Кардан.
 	Мъчителна. Притеснителна. Разстройваща.

 	Мадок въздъхва и протяга ръце пред себе си.
 	- Знаеш ли защо Елдред не се интересуваше от най-малкия си син? Бафен видя лошо предзнаменование в звездите му още щом той се роди. И все пак, докато Кардан носи кръвната корона, аз съм му се заклел във вярност така, както на баща му, както щях да бъда верен и на Дейн или дори на Бейлкин. Възможността, която се появи на коронацията - възможността да променим съдбата, - бе изгубена за мен.
 	Той замълчава. Както и да го формулира, значението е ясно. Възможността беше загубена, защото аз му я отнех. Аз съм причината Оук да не е върховен крал и Мадок да не използва влиянието си, за да промени Елфхейм по свой образ и подобие.
 	- Но ти - казва Мадок, - теб думите не те обвързват. Ти можеш да не изпълниш обещание...
 	Мисля си какво ми каза след последната среща на Живия съвет: Теб клетвите не те обвързват. Ако съжалиш за хода си, направи друг. Играта още не е свършила. Виждам, че е избрал този момент, за да разшири темата.
 	- Искаш да предам Кардан - казвам, за да изясня нещата.
 	Той става и ми кима към стратегическата маса.
 	- Не знам какво си научила за Орлаг от дъщеря й, но на-времето Морските дълбини доста приличаха на сушата. Имаше много кралства с много владетели. Когато дойде на власт, Орлаг изби всички по-малки владетели и сега цялото морско селение се подчинява само на нея. Още има неколцина крале на морето, които не е подчинила, няколко прекалено могъщи и няколко твърде отдалечени. Но ако омъжи дъщеря си за Кардан, можеш да си сигурна, че ще накара Никасия да стори същото и на сушата.
 	- Да избие владетелите на по-малките дворове? - питам аз.
 	Той се усмихва.
 	- На всички дворове. Вероятно отначало ще прилича на серия от инциденти. Или просто на глупави заповеди. Или може би ще се случи още една касапница.
 	Гледам го внимателно. Все пак последната касапница бе отчасти по негова вина.
 	- А ти не си ли съгласен с философията на Орлаг? Не би ли направил същото, ако ти беше властта зад трона?
 	- Не бих го направил в полза на морето - казва той. - Тя иска да превърне сушата в свой ва-сал. - Посяга към масата и взема малка фигурка, която представлява кралица Орлаг. - Тя вярва в насилствено наложения мир на абсолютната власт.
 	Поглеждам към дъската.
 	- Ти искаше да ме впечатлиш - казва той. - Правилно се досети, че няма да видя истинския ти потенциал, докато не ме победиш. Смятай ме за впечатлен, Джуд. Но и за двама ни ще е по-добре да спрем да се сражаваме един с друг и да се концентрираме върху общия си интерес: властта.
 	Това увисва злокобно между нас. Комплимент, поднесен под формата на заплаха. Той продължава:
 	- Върни се на моята страна. Върни се, преди наистина да съм предприел нещо срещу теб.
 	- И какво би представлявало подобно завръщане? - питам аз.
 	Той ме поглежда преценяващо, сякаш се чуди колко може да ми каже.
 	- Имам план. Когато му дойде времето, ти ще ми помогнеш да го изпълня.
 	- План, в чието замисляне не съм участвала и за който няма да ми кажеш нищо? Ами ако съм по-заинтригувана от властта, която вече притежавам?
 	Той се усмихва и показва зъбите си.
 	- Тогава явно не познавам добре дъщеря си. Защото Джуд, която познавам, би изтръгнала сърцето на онова момче заради стореното тази нощ.
 	Той отново запраща срама от пиршеството в лицето ми и аз избухвам:
 	- Ти позволяваше да ме унижават, когато бях дете. Ти позволяваше да ме нараняват, да ми се смеят и да ме тормозят. -Вдигам ръката си с осакатеното кутре, което един от собствените му стражи отхапа. В средата на дланта има друг белег, когато Дейн ме принуди да пробода дланта си с кинжал. -Бях омагьосана на един пир, плачех и бях съвсем сама. Доколкото си спомням, единствената разлика между тази нощ и онези нощи на унижения бе в това, че тогава ги изтърпявах заради теб, а сега го изтърпях заради себе си.
 	Мадок изглежда потресен.
 	- Не знаех.
 	- Ти не искаше да знаеш - отвръщам.
 	Той поглежда пак към дъската, към фигурките на нея, към малката фигурка, която представлява мен.
 	- Това беше добър удар, право в черния ми дроб, но не съм сигурен дали успява да парира моите доводи. Момчето е недостойно...
 	Той щеше да продължи да говори, но вратата се отваря и Рандалин надниква вътре, държавническата му роба изглежда набързо облечена.
 	- О, и двамата сте тук. Добре. Срещата започва. Побързайте.
 	Аз понечвам да изляза, но Мадок ме хваща за ръката. Говори тихо: -
 	- Опита се да ни кажеш, че това ще се случи. Тази нощ те моля само да използваш цялата си власт на сенешал, за да попречиш на този съюз с Морските дълбини.
 	- Да - отвръщам, като си мисля за Никасия, Оук и всичките ми планове. - Това мога да ти гарантирам.
 	 

 
 	 
  13 
 


 	Живият съвет се събира в огромните покои на върховния крал, около маса, на която е инкрустиран символът на рода Грийнбрайър - цветове и тръни с виещи се корени.
 	Нихуар, Рандалин, Бафен и Микел вече са седнали, а Фала стои в средата на залата и пее песничка:
 	Рибки. Рибки. Рибки с крачета.

 	За рибка се жениш, животът е песен.

 	Пържи я в тигана, костиците плюй.

 	Че рибята кръв е студена, ти чуй.

 	Кардан се хвърля драматично на един диван и пренебрегва напълно масата.
 	- Това е нелепо. Къде е Никасия?
 	- Трябва да обсъдим предложението - казва Рандалин.
 	- Предложение ли? - сопва се Мадок, докато се настанява. -Така поднесено, не виждам как би могъл да се ожени за момичето, без да излезе, че сушата се страхува от морето и капитулира пред исканията му.
 	- Е, наистина беше поднесено малко прекалено - казва Нихуар.
 	- Време е да се подготвим - казва Мадок. - Ако тя иска война, тогава ще й дадем война. По-скоро ще изкарам цялата сол от морето, отколкото да позволя Елфхейм да трепери пред яростта на Орлаг.
 	Война, винаги съм се страхувала, че Мадок ще ни вкара във война, и все пак тя се появява без неговото подстрекателство.
 	- Е - казва Кардан, като затваря очи, сякаш смята да подремне. - Тогава няма нужда да правя нищо.
 	Мадок извива устни. Рандалин изглежда малко смутен. От толкова време настоява Кардан да присъства на срещите на Живия съвет, а сега не знае какво да прави с присъствието му.
 	- Можеш да вземеш Никасия за наложница вместо за съпруга - казва Рандалин. - Нека ти роди наследник, който ще може да властва над сушата и морето.
 	- Значи, да не се женя по заповед на Орлаг, само да се размножа? - пита Кардан.
 	- Искам да чуя какво ще каже Джуд - обажда се Мадок, за моя огромна изненада.
 	Останалите от Съвета се обръщат към мен. Те изглеждат безкрайно объркани от думите на Мадок. На срещите досега се появявах единствено като проводник между тях и върховния крал. А сега, когато и той е тук, очакват да кажа нещо, колкото очакват някоя от дървените фигурки по стратегическата маса да проговори.
 	- За какво? - пита Рандалин.
 	- Защото преди не я послушахме. Тя ни каза, че кралицата на Морските дълбини ще предприеме нещо срещу сушата. Ако я бяхме послушали, можеше вече да сме измислили стратегия.
 	Рандалин се мръщи.
 	- Това си е така - казва Нихуар, сякаш се опитва да намери някакъв начин да обясни притеснителната проява на компетентност от моя страна.
 	- Може да ни каже какво още знае - заявява Мадок.
 	Микел извива вежди.
 	- Отхвърлиш ли веднъж морето, ще вземем кръвта ти. И още ли има? - пита Бафен.
 	- Джуд? - настоява Мадок.
 	Внимателно премислям думите си.
 	- Както ви казах, Орлаг е във връзка с Бейлкин. Не знам каква информация й е предал, но морето изпраща на сушата създания с дарове и послания за него.
 	Кардан изглежда изненадан и явно недоволен. Осъзнавам, че не съм му казала за Бейлкин и за Морските дълбини, въпреки че информирах Съвета.
 	- И за Никасия ли знаеше? - пита той.
 	-Ами... - започвам.
 	- Тя явно не обича да ни споделя всичко - казва Бафен с лукав поглед.
 	Сякаш аз съм виновна, че никога не ме слушат.
 	Рандалин ме поглежда ядосано.
 	- Така и не ни обясни как си научила всичко това.
 	- Ако питате дали имам тайни, мога да ви попитам същото
 	- напомням му аз. - Досега тайните ми не ви интересуваха.
 	- Принц на сушата, принц под вълните - казва Фала. -Принц на затворите, принц на ножовете.
 	- Бейлкин не е стратег - казва Мадок, с което почти признава, че той е планирал екзекуцията на Елдред. - Но е амбициозен. И горд.
 	- Откажеш ли първия път, ще вземем ний твоята кръв -казва Кардан. - Предполагам, че това е Оук.
 	С Мадок бързо се споглеждаме. Поне за това сме единодушни - Оук трябва да бъде опазен. Радвам се, че е далече от тук и го охраняват шпиони и рицари. Но ако Кардан е прав за значението на този стих, питам се дали не му е нужна още по-голяма защита.
 	- Ако Морските дълбини планират да отвлекат Оук, вероятно са обещали короната на Бейлкин - казва Микел. - Най-безопасно е да има само двама от кралския род, когато трябва единият да бъде коронясан. Трима са много. Трима са опасност.
 	Което е заобиколен начин да каже, че някой трябва да убие Бейлкин, преди той да се опита да убие Кардан.
 	Аз не бих имала нищо против да видя Бейлкин мъртъв, но Кардан упорито се противопостави на екзекуцията на брат му. Помня какво ми каза в Двора на сенките: Може и да съм покварен, но единствената ми добродетел е, че не съм убиец.
 	- Ще взема това предвид, съветници - казва Кардан. - А сега искам да говоря с Никасия.
 	- Но ние още не сме решили... - започва Рандалин, но за-мълчава, щом вижда изпепеляващия му поглед.
 	- Джуд, доведи я - казва върховният крал на Елфхейм.
 	Още една заповед.
 	Стискам зъби и отивам до вратата. Призрака ме чака.
 	- Къде е Никасия? - питам.
 	Оказва се, че е затворена в моите покои с Хлебарката. Гъ-лъбовосивата й рокля е разстлана на дивана ми, сякаш ще позира за картина. Питам се дали не е избягала, за да може да се преоблече за тази аудиенция.
 	- Я виж ти какво довя вятърът - казва, когато ме вижда.
 	- Върховният крал изисква присъствието ти - отвръщам аз.
 	Тя ме поглежда със странна усмивка и става.
 	- Де да беше така.
 	Тръгваме по коридора, рицари гледат преминаването й. Тя е величествена и нещастна едновременно и когато огромните врати към покоите на Кардан се отварят, влиза вътре с високо вдигната глава.
 	В мое отсъствие слуга е поднесъл чай. Той се запарва в кана в центъра на дългата маса. Чаша от него вдига пара в тънките пръсти на Кардан.
 	- Никасия - изръмжава той. - Майка ти изпрати съобщение за двама ни.
 	Тя се мръщи, докато оглежда съветниците, но не получава покана да седне и не й се предлага чай.
 	- Това си е неин план, не мой.
 	Кардан се навежда напред, вече не изглежда сънлив или отегчен, а истински страховит господар на елфите, с празни очи и неизмерима власт.
 	- Вероятно, но предполагам, че си знаела за това. Не си играй с мен. Познаваме се твърде добре за подобни номера.
 	Никасия свежда очи, миглите й докосват бузите.
 	- Тя иска друг вид съюз.
 	Вероятно Съветът я вижда като смирена и плаха, но аз не съм толкова глупава.
 	Кардан става и запраща чашата си към стената.
 	- Кажи на кралицата на Морските дълбини, че ако ме заплаши отново, дъщеря й ще стане моя затворница вместо невеста.
 	Никасия изглежда смаяна.
 	Рандалин най-сетне намира думи:
 	- Не е подобаващо да замеряте така дъщерята на Морските дълбини.
 	- Малка рибке - обажда се Фала, - свали си крачетата и отплавай.
 	Микел се смее с цяло гърло.
 	- Не бива да бързаме - казва безпомощно Рандалин. -Принцесо, нека върховният крал си помисли още малко.
 	Притеснявах се, че Кардан ще е развеселен, поласкан или изкушен. А ето че е ядосан.
 	- Нека поговоря с майка ми. - Никасия оглежда залата, съветниците и мен и явно осъзнава, че няма да убеди Кардан да ни отпрати. Затова просто обръща поглед към него и му говори, сякаш не сме там: - Морето е жестоко, както и методите на кралица Орлаг. Тя настоява, когато трябва да помоли, но това не означава, че искането й не е мъдро.
 	- Тогава би ли се омъжила за мен? Да свържем морето и сушата и да се обречем на вечно нещастие?
 	Кардан я гледа с насмешката, която някога пазеше за мен. Сякаш целият свят се е обърнал с главата надолу.
 	Но Никасия не отстъпва. Прави крачка напред.
 	- Ще се превърнем в легенди - казва му. - Легендите не бива да се тревожат за толкова незначителни неща като щастието.
 	И после, без да изчака да бъде освободена, се обръща и излиза. Стражите й правят път, без да са получили заповед.
 	- Охо - казва Мадок. - Тази вече се държи като кралица.
 	- Вън - казва Кардан и когато никой не реагира, прави гневен жест. - Вън! Вън. Сигурен съм, че ще искате да продължите обсъждането, сякаш ме няма в стаята, така че идете някъде, където наистина ме няма. Махайте се и не ме безпокойте повече.
 	- Моля за извинение - казва Рандалин. - Ние искахме само...
 	- Вън! - вика Кардан и сега дори Фала тръгва към вратата.
 	- Освен Джуд - добавя той. - Ти остани за момент.
 	Ти. Обръщам се към него, унижението от тази нощ още гори по кожата ми. Мисля си за всичките си тайни и планове и какво би означавало да влезем във война с Морските дълбини, за всичко, което рискувах и което вече е изгубено завинаги.
 	Чакам, докато и последният от Съвета излезе.
 	- Заповядай ми още веднъж - казвам - и ще ти покажа какво е истинско унижение. Игричките на Лок ще ти се сторят нищо.
 	След това излизам след другите в коридора.
 	 
 	* * *

 	 
 	В Двора на сенките обмислям възможните ходове.
 	Да убием Бейякин. Микел беше прав, че за Морските дълбини така ще бъде по-трудно да отнемат короната на Кардан.
 	Да оженим Кардан за някоя друга. Мисля си за майка Ма-роу и почти съжалявам, че се намесих. Ако Кардан се беше оженил за дъщеря й, вероятно Орлаг нямаше да се захване с това войнствено сватосване.
 	Разбира се, тогава щях да имам други проблеми.
 	Усещам болка зад очите си. Разтривам с пръсти основата на носа си.
 	Сватбата на Тарин наближава и Оук ще бъде тук само след дни. Не ми харесва тази мисъл при заплахата на Орлаг, която тегне над Елфхейм. Той е твърде ценна фигура на стратегическата дъска, твърде необходим за Бейлкин, твърде опасен за Кардан.
 	Спомням си последната си среща с Бейлкин, влиянието, което имаше над стражата, как се държеше, сякаш е крал в изгнание. И докладите от Вулсибър намекват, че нищо не се е променило. Бейлкин изисквал лукс, приемал посетители от морето, които оставяли локви вода и перли след себе си. Питам се какво ли му казват, какво му обещават. Въпреки вярата на Никасия, че той няма да е необходим, Бейлкин сигурно се надява на обратното.
 	И тогава си спомням нещо друго - жената, която искаше да ми разкаже за майка ми. Тя е била там през цялото време и щом беше готова да продаде някаква информация в замяна на свободата си, може би ще иска да продаде и друга.
 	Докато мисля за онова, което искам да разбера, ми хрумва колко по-полезно ще бъде да изпращаме информация на Бейлкин, вместо да получаваме такава от него.
 	Ако накарам тази затворничка да повярва, че съм я освободила временно, за да ми разкаже за майка ми, тогава ще мога да й подшушна нещо. Нещо за Оук, нещо за това къде се намира или за пропуск в охраната. Тя не би могла да излъже, когато му го предаде, ще вярва, че е чула истина и говори истината.
 	След още малко размисъл осъзнавам, че е твърде рано за това. Първо трябва да дам на затворничката някаква по- проста информация, информация, която ще мога да контролирам, за да се уверя, че тя е добър източник.
 	Бейлкин искаше да изпрати на Кардан съобщение. Ще намеря начин да му позволя това.
 	Дворът на сенките започна да систематизира документите за поданиците на Елфхейм, но в нито един свитък не се споменават затворниците в Кулата, освен Бейлкин. Тръгвам по коридора към новоизкопания кабинет на Бомбата.
 	Тя е там, хвърля кинжали по картина със залез.
 	- Не ти ли харесва? - питам, като соча платното.
 	- Харесваше ми - казва тя. - Но сега ми харесва повече.
 	- Трябва ми една затворничка от Кулата на забравата. Имаме ли достатъчно униформи, за да преоблечем неколцина от новите? Рицарите там познават лицето ми. Вулсибър може да ни помогне, но предпочитам да не рискувам. По-добре да подправим някакви документи и да я изкараме от Кулата без много въпроси.
 	Тя се смръщва в концентрация.
 	- Коя е тя?
 	- Една жена. - Вземам лист хартия и правя скица на долния етаж. - Беше нагоре по стълбите. Ето тук. Сама.
 	Бомбата се мръщи.
 	- Можеш ли да я опишеш?
 	Свивам рамене.
 	- Слабо лице, рога. Красива беше май. Вие всички сте красиви.
 	- Какви рога? - пита Бомбата, като накланя глава настрани, сякаш обмисля нещо. - Прави или извити?
 	Посочвам към темето си, помня, че рогата бяха там.
 	- Мънички. Като на коза. И имаше опашка.
 	- В Кулата на забравата няма много затворници - обяснява Бомбата. - Жената, която описваш...
 	- Познаваш ли я?
 	- Никога не съм говорила с нея - казва Бомбата. - Но знам коя е... или коя беше: една от любовниците на Елдред, която му роди син. Тя е майката на Кардан.
 	 

 
 	 
  14 
 


 	Барабаня с пръсти по старото писалище на Дейн, докато Хлебарката въвежда затворничката.
 	- Казва се Аша - обявява той. - Лейди Аша.
 	Аша е слаба и така бледа, че чак изглежда сивкава. Не прилича много на смеещата се жена, която видях в кристалната топка.
 	Замаяна и объркана, оглежда стаята. Явно е доволна, че я изкарахме от Кулата на забравата. Очите й гледат жадно, попиват всяка подробност от тази доста скучна стая.
 	- Какво е престъплението й? - питам, като се правя на не особено осведомена.
 	Надявам се, че тя ще се хване на въдицата и ще издаде повече неща.
 	Хлебарката сумти, подхванал играта.
 	- Била е наложница на Елдред и когато се е отегчил от нея, я е хвърлил в Кулата.
 	Със сигурност не е само това, но доколкото можах да разбера, е свързано със смъртта на друга любовница на върховния крал и някак Кардан е забъркан в това.
 	- Лош късмет - казвам и посочвам стола пред писалището. Онзи, на който преди пет месеца беше вързан Кардан. - Седни.
 	Виждам лицето му в нейното. И двамата имат изразени скули и меки устни.
 	Тя сяда и ме поглежда остро.
 	- Много съм жадна.
 	- Така ли? - пита Хлебарката, като облизва устна с черния си език. - Може би чаша вино ще ти дойде добре.
 	- И ми е студено - казва му тя. - Измръзнала съм до кости. Студена съм като морето.
 	Хлебарката ме поглежда.
 	- Ти си поговори тук с нашата кралица на сенките, а аз ще се погрижа за останалото.
 	Не знам с какво съм заслужила подобна екстравагантна титла и се опасявам, че ми е отредена така, както някой би нарекъл огромен трол с прозвището Дребния, но Аша изглежда впечатлена.
 	Хлебарката излиза и ни оставя сами. Проследявам го с поглед за миг, мисля за Бомбата и нейната тайна. После се обръщам към лейди Аша.
 	- Каза, че си познавала майка ми - напомням й, надявам се да се разприказва, докато измисля как да мина към онова, което наистина искам да знам.
 	На лицето й се изписва лека изненада, сякаш е толкова разсеяна от обкръжението си, че е забравила защо е тук.
 	- Ти много приличаш на нея.
 	- Тайните й - напомням й аз. - Каза, че знаеш тайни за нея.
 	Тя най-сетне се усмихва.
 	- На Ева й беше трудно да се откаже от всичко от стария си живот. О, отначало й беше забавно тук. Винаги е така, но накрая ги хваща носталгия по дома. Често се промъквахме през морето сред смъртните и вземахме разни дреболии, които й липсваха. Шоколадчета. Парфюм. Чорапогащи. Но това беше преди Джъстин, разбира се.
 	Джъстин и Ева. Ева и Джъстин. Майка ми и баща ми. Стомахът ми се свива при мисълта, че Аша ги е познавала по-добре от мен.
 	- Разбира се - повтарям.
 	Тя се навежда над писалището.
 	- Ти приличаш на нея. Приличаш и на двамата.
 	А ти приличаш на него - мисля си.
 	- Сигурно си чувала историята - казва Аша. - Как единият или и двамата са убили жена и са изгорили тялото й, за да скрият изчезването на майка ти от Мадок. Мога да ти разкажа как се случи.
 	- Доведох те тук точно заради това - отвръщам аз. - За да ми кажеш всичко, което знаеш.
 	- А после да ме хвърлиш отново в Кулата? Не. Моята информация си има цена.
 	Преди да отговоря, вратата се отваря и Хлебарката влиза с поднос, отрупан със сирене, черен хляб и димяща купа с греяно вино. На рамото си е преметнал наметало и след като оставя храната, завива Аша с него.
 	- Някакви други желания? - пита той.
 	- Тя тъкмо стигна дотам - казвам му.
 	- Свобода - отвръща тя. - Искам да се махна от Кулата на забравата и да ми се осигури безопасно бягство от Инсмур, Инсуиъл и Инсмиър. И искам да ми обещаеш, че върховният крал на Елфхейм никога няма да разбере за освобождаването ми.
 	- Елдред е мъртъв - казвам й. - Няма от какво да се тревожиш.
 	- Знам кой е върховният крал - сопва се тя. - И не искам да разбира, че съм свободна.
 	Хлебарката извива вежди.
 	В тишината тя отпива голяма глътка от виното. Отхапва от сиренето.
 	Осъзнавам, че Кардан вероятно знае къде е изпратена майка му. И щом не е сторил нищо, за да я освободи, нито да я види, когато стана върховен крал, значи, го е направил нарочно. Мисля за момчето в кристалното кълбо и за обожанието, с което я гледаше, и се питам какво се е променило. Аз едва помня майка си, но бих направила много неща, за да я видя отново, дори само за миг.
 	- Кажи ми нещо, което има стойност, и ще си помисля.
 	- Значи, днес няма да получа нищо? - пита тя.
 	- Не те ли нахранихме и облякохме със собствените ни дрехи? Освен това ще можеш да се разходиш из градините, преди да се върнеш в Кулата. Да усетиш аромата на цветята и мекотата на тревата под краката си - казвам аз. - Нека сме наясно: не искам успокояващи спомени или любовни истории. Ако имаш нещо по-добро, вероятно ще ти осигуря нещо. Но не си мисли, че си ми притрябвала.
 	Тя се цупи.
 	- Е, добре. Една вещица дойде в земите на Мадок, когато майка ти беше бременна с Вивиен. Тя можеше да прави пророчества и да гадае бъдещето по яйчени черупки. И знаеш ли какво каза? Че на дете на Ева е съдено да стане по-велико оръжие, отколкото Джъстин някога ще изкове.
 	- Виви? - питам аз.
 	- Нейно дете - казва Аша. - Макар че Ева сигурно е реши-ла, че става дума за детето в утробата й. Може би затова си тръгна. За да го защити от съдбата му. Но никой не може да избяга от съдбата.
 	Аз мълча, устните ми са стиснати в мрачна линия. Майката на Кардан отпива отново от виното. Няма да позволя на лицето си да издаде чувствата ми.
 	- Това не е достатъчно - казвам аз, като се опитвам да остана концентрирана върху надеждата тази информация да стигне до Бейлкин, надеждата, че ще намеря начин да го надхитря. - Ако се сетиш за нещо по-добро, можеш да ми изпратиш съобщение. Нашите шпиони наблюдават всички съобщения за и от Кулата на забравата обикновено когато стигнат до двореца. Каквото и да изпратиш, без значение до кого е адресирано, ако излезе от ръката на стража, ние ще го видим. Няма да е трудно да ме известиш, ако се сетиш за нещо по-съществено.
 	После ставам и излизам от стаята. Хлебарката ме следва по коридора и слага длан на ръката ми.
 	Дълго стоя там безмълвна и се опитвам да обуздая мислите си.
 	Той клати глава.
 	- Разпитах я малко по пътя насам. Като че ли е била опиянена от живота в двореца, зашеметена от вниманието на върховния крал, заслепена от танците, песните и виното. Кардан бил оставен да суче от малка черна котка, чиито котенца са се родили мъртви.
 	- Оцелял е с котешко мляко? - възкликвам аз.
 	Хлебарката ме поглежда, сякаш напълно съм пропуснала важното в думите му.
 	- След като са я затворили в Кулата, Кардан бил изпратен при Бейлкин - казва той.
 	Отново си мисля за глобуса, който намерих в кабинета на Елдред, за облечения в дрипи Кардан, който поглежда тази жена за одобрение, а то идва само когато се е държал ужасно. Изоставен принц, закърмен с котешко мляко и жестокост, оставен да броди из двореца като малък призрак. Мисля за себе си и как се криех в кулата на Холоу Хол и гледах как Бейлкин нарежда на смъртен да бие по-малкия му брат заради неумението му да върти меча.
 	- Върни я в Кулата - казвам на Хлебарката.
 	Той извива вежди.
 	- Не искаш ли да научиш повече за родителите си?
 	- Тя като че ли се наслаждава твърде много на това. Ще получа информация от нея и без толкова сделки.
 	А и вече посях по-важно семе. Сега трябва само да изчакам да покълне.
 	Той ми се усмихва леко.
 	- Харесва ти, нали? Да си играеш с нас? Да дърпаш струните ни и да гледаш как танцуваме?
 	- Имаш предвид с вълшебния народ?
 	- Предполагам, че би ти харесало и сред смъртните, но с нас се упражняваш. - Думите му не звучат неодобрително, но все пак се чувствам като прикована с игла. - И вероятно някои от нас ти доставят особено удоволствие.
 	Той ме поглежда над извития си гоблински нос, докато не отговарям:
 	- Това комплимент ли беше?
 	И усмивката му разцъфва.
 	- Е, не е обида.
 	 

 
 	 
  15 
 


 	Роклите пристигат на следващия ден - цели сандъци с рокли, заедно с палта и елегантни жакетчета, кадифени панталони и високи ботуши. Всички изглеждат така, сякаш принадлежат на някой яростен, някой едновременно по-добър и по-лош от мен.
 	Обличам се и преди да приключа, Татерфел влиза. Тя настоява да среши косата ми назад и да я прихване с нов гребен, резбован във формата на жаба с око от жълт скъпоценен камък.
 	Поглеждам се с палтото от черно кадифе, поръбено със сребро, и си мисля за усилията, които Тарин е положила, за да го избере. Искам да мисля само за това и за нищо друго.
 	Някога тя ми каза, че малко ме мрази, задето ставам свидетел на униженията, на които я подлагат благородниците. Питам се дали затова ми е така трудно да забравя за случилото се с Лок - защото тя го видя и всеки път щом я погледна, си спомням какво е чувството да те направят на глупак.
 	Когато се гледам в новите си дрехи обаче, си мисля за всички хубави неща, които произтичат от това някой да те познава достатъчно добре, за да разбира надеждите и страховете ти. Може и да не съм признала на Тарин всички ужасни неща, които сторих, и страховитите умения, които придобих, но тя ме е облякла така, сякаш знае.
 	С новите си дрехи тръгвам към набързо свиканата среща на Съвета и ги слушам как обсъждат дали Никасия е предала на Орлаг гневното съобщение на Кардан и дали рибата може да лети (това е Фала).
 	- Няма никакво значение дали го е направила - казва Ма-
 	док. - Върховният крал ясно показа позицията си. Ако няма да се ожени, тогава трябва да приемем, че Орлаг ще изпълни заплахите си. Което означава, че ще иска кръвта му.
 	- Много бързате - казва Рандалин. - Не трябва ли първо да обмислим дали споразумението още е в сила?
 	- Какъв смисъл има да обмисляме това? - пита Микел и поглежда косо към Нихуар. - Дворовете на тъмните елфи не се осланят на надежди.
 	Представителката на светлите елфи свива малката си уста.
 	- Звездите казват, че идва време на голям смут - казва Бафен. - Виждам нов монарх, но дали това означава, че Кардан ще бъде свален, Орлаг ще падне или Никасия ще стане кралица, не зная.
 	- Имам план - казва Мадок. - Оук скоро ще бъде в Елф-хейм. Когато Орлаг изпрати хората си за него, смятам да й направя засада.
 	- Не - обаждам се и всички ме поглеждат изненадани. - Няма да използваш Оук като примамка.
 	Мадок не изглежда особено смутен от избухването ми.
 	- Може да изглежда, че това правя...
 	- Защото именно това правиш.
 	Гледам го страховито и си спомням защо точно не исках Оук да стане сега върховен крал с Мадок за регент.
 	- Ако Орлаг смята да плени Оук, ще е по-добре да знаем кога ще удари, отколкото да чакаме хода й. И най-добрият начин да разберем е да й създадем възможност.
 	- А какво ще кажеш да елиминираме възможността? - питам аз.
 	Мадок клати глава.
 	- Това са само надежди, за които говори и Микел. Вече писах на Вивиен. Смятат да пристигнат до седмица.
 	- Оук не може да дойде тук - настоявам аз. - И преди беше достатъчно зле, а сега съвсем.
 	- Мислиш, че в света на смъртните е в безопасност? - изсмива се Мадок. - Мислиш, че не могат да го достигнат там? Оук е мой син, аз съм великият генерал на Елфхейм и си разбирам от работата. Прави каквото решиш, за да го защитиш, но остави другото на мен. Не е време за истерии.
 	Стискам зъби.
 	- Истерии?
 	Той ме поглежда спокойно.
 	- Лесно е да заложиш своя живот, нали? Да се изложиш на опасност. Но един стратег понякога трябва да рискува и други, дори онези, които обича. - Той ме поглежда многозначително, вероятно да ми напомни, че го отрових. - За доброто на Елфхейм.
 	Прехапвам отново език. Това не е разговор, който искам да водя пред целия Съвет. Особено след като не съм сигурна, че съм права.
 	Трябва да науча повече за плановете на Морските дълбини, и то бързо. Ако съществува алтернатива на това да рискуваме живота на Оук, трябва да я открия.
 	Рандалин има още въпроси за личната стража на върховния крал. Мадок иска нисшите дворове да изпратят повече от обичайното подкрепление от войници. Нихуар и Микел възразяват. Оставям думите им да се изливат върху мен, опитвам се да събера мислите си.
 	Когато срещата приключва, един паж ми носи две съобщения. Едното е от Виви, доставено до двореца. Моли ме да отида и да отведа нея, Оук и Хедър в Елфхейм за сватбата на Тарин след ден - дори по-скоро, отколкото Мадок предлага. Втората е от Кардан, вика ме в тронната зала.
 	Проклинайки под нос, ставам да изляза. Рандалин ме хваща за ръкава.
 	- Джуд - казва той. - Позволи ми да ти дам един съвет.
 	Питам се дали смята да ме упреква отново.
 	- Сенешалът не е само гласът на краля - казва той. - Той е и неговите ръце. Ако не ти харесва да работиш с генерал Мадок, намери друг велик генерал, който не е извършил измяна.
 	Знаех, че Рандалин често е в противоречие с Мадок на срещите на Съвета, но нямах представа, че иска да го елиминира. И все пак не му вярвам повече, отколкото на Мадок.
 	- Интересна мисъл - казвам неутрално, за да мога да изляза.
 	Кардан се е изтегнал настрани на трона, единият му крак виси от подлакътника.
 	В голямата зала още има сънливи гуляйджии около все така отрупани с лакомства маси. Миризмата на прясно изровена земя и разлято вино виси във въздуха. Когато тръгвам към подиума, виждам, че Тарин спи на килима. Едно пикси, което не познавам, дреме до нея - дългите му като на водно конче крила потрепват, сякаш сънува, че лети.
 	Лок е съвсем буден, седи на ръба на подиума и крещи на музикантите.
 	Вбесен, Кардан се надига и спуска крака на пода.
 	- Какъв е точно проблемът?
 	Едно момче, което от кръста надолу е елен, пристъпва напред. Разпознавам го от пиршеството на пълнолунието. Гласът му трепери, когато заговаря:
 	- Моля да ме извините, ваше величество. Но просто ми откраднаха лирата.
 	- Тогава за какво се разправяте? - пита Кардан. - Една лира или е тук, или я няма, нали? Ако е изчезнала, нека свири флейтистът.
 	- Той я открадна.
 	Момчето сочи към друг от музикантите, с коса като трева.
 	Смръщен, Кардан се обръща към крадеца.
 	- Моята лира има струни от косите на красиви смъртни, които са умрели трагично млади - заеква музикантът с тревистата коса. - Отне ми десетилетия да ги събера и не е лесно да се поддържат. Когато свиря, гласовете на смъртните пеят печално. Мога да накарам дори вас да заплачете, ако ми позволите да отбележа.
 	Кардан прави нетърпелив жест.
 	- Ако си приключил със самохвалството, кажи какво общо има това? Не те питах за твоя инструмент, а за неговия.
 	Музикантът с тревистата коса като че ли се изчервява, кожата му става по-тъмнозелена - това вероятно не е точно цветът на плътта му, а на кръвта му.
 	- Ами той я взе назаем една вечер - казва и сочи към момчето елен. - След това полудя по нея и не я остави, докато не я унищожи. Аз взех неговата лира като компенсация, защото, макар и да не е същата, все пак трябва да свиря на нещо.
 	- Трябва да накажеш и двамата - обажда се Лок. - Задето се обръщат с такава дребна молба към върховния крал.
 	- Така ли е? - Кардан поглежда към момчето, което твърдеше, че лирата му е открадната. - Да въздам ли сега правосъдие?
 	- Почакай, умолявам те - казва момчето елен, ушите му потрепват от притеснение. - Когато свирех на тази лира, гласовете на мъртвите, от чиито коси са направени струните, ми говореха. Те бяха истинските собственици на лирата. И когато я унищожих, аз ги спасих. Те бяха пленени в нея.
 	Кардан се тръшва на трона си, отмята подразнено глава и короната му се килва настрани.
 	- Достатъчно. И двамата сте крадци, и то не особено умели.
 	- Но ти не разбираш какво мъчение беше това, писъците...
 	Момчето елен притиска ръка към устата си, когато си спомня, че говори на върховния крал.
 	- Не знаеше ли, че добродетелта е награда сама по себе си? - казва любезно Кардан. - Защото няма друга награда за нея.
 	Момчето пристъпва с копита по пода.
 	- Ти си откраднал лира и твоята лира е открадната - казва тихо Кардан. - В това има някаква справедливост. - Обръща се към музиканта с тревиста коса. - А ти си взел нещата в свои ръце, така че, предполагам, си направил каквото си искал. И двамата ме дразните. Дайте ми този инструмент.
 	Музикантите изглеждат недоволни, но онзи с тревистата коса пристъпва напред и подава лирата на един страж.
 	- И двамата ще имате възможност да свирите на нея и който свири по-хубаво, ще я има. Защото изкуството е нещо повече от добродетел или порок.
 	Приближавам се внимателно към стъпалата, когато момчето елен започва да свири. Не очаквах на Кардан да му пука достатъчно, за да чуе как свирят музикантите, и не мога да реша дали присъдата му е гениална, или е просто шега. Отново се тревожа, че виждам в действията му онова, което ми се иска да видя.
 	Музиката е пленителна, пулсира по кожата и в костите.
 	- Ваше величество - казвам аз. - Искали сте да ме видите?
 	- О, да. - Гарвановочерен- кичур пада над едното му око. -Значи, сме във война?
 	В първия миг си мисля, че говори за нас.
 	- Не. Поне до следващото пълнолуние.
 	- Не можеш да се биеш с морето - казва философски Лок.
 	Кардан се изсмива тихо.
 	- Можеш да се биеш с всичко. Да победиш обаче, това е друго нещо. Нали, Джуд?
 	- Джуд е истински победител - казва Лок ухилен. После поглежда към музикантите и пляска с ръце. - Достатъчно. Сменете се.
 	Кардан не противоречи на своя повелител на пиршествата и момчето елен неохотно предава лирата на музиканта с тревистата коса. Нова вълна от музика се разлива из хълма, така жива, че ускорява ударите на сърцето ми.
 	- Нали щеше да си тръгваш - казвам на Лок.
 	Той се хили.
 	- Много си ми е добре тук. Едва ли имаш да казваш на краля нещо толкова лично.
 	- Жалко, че никога няма да разбереш. Махай се. Веднага.
 	Мисля за съвета на Рандалин, напомнянето му, че имам власт. Може би наистина имам, но вече от половин час не успявам да се отърва от повелителя на пиршествата, да не говорим за великия генерал, който освен това ми се пада и баща.
 	- Излез - казва Кардан на Лок. - Не я извиках тук за твое удоволствие.
 	- Много си лош. Ако наистина те беше грижа за мен, щеше да го направиш - казва Лок и скача от подиума.
 	- Отведи Тарин у дома - викам след него.
 	Ако не беше тя, щях да му забия един право във физиономията.
 	- Така ми харесваш - казва Кардан. - Със зачервени бузи и ядосана.
 	- Не ми пука как ти харесвам.
 	- Като че ли твърде много не ти пука.
 	Гласът му е сух и когато го поглеждам, не мога да разгадая лицето му.
 	- Защо съм тук? - питам го.
 	Той сваля крака от трона и става.
 	- Ти - сочи към момчето елен. - Днес ти е щастлив ден. Вземи лирата. И гледайте да не ми се мяркате отново пред очите. - Когато момчето се покланя, а другият музикант започва да се цупи, Кардан се обръща към мен. - Ела.
 	С известно усилие игнорирам заповедния му тон и го следвам зад трона, слизаме от подиума и стигаме до малка врата в каменната стена, почти скрита от бръшлян. Никога не съм била тук.
 	Кардан отмята бръшляна и влизаме.
 	Озоваваме се в малка стая, явно предназначена за лични или любовни срещи. Стените са покрити с мъх, по който малки сияещи гъби хвърлят бледа бяла светлина. Има и ниско канапе, на което можеш да седнеш или да се излегнеш, зависи от ситуацията.
 	Отдавна не сме оставали сами така и когато той пристъпва към мен, сърцето ми пропуска удар.
 	Кардан извива вежди.
 	- Брат ми ми изпрати съобщение.
 	Вади го от джоба си.
 	Ако искаш да си спасиш главата, посети ме. И обуздай се-нешала си.

 	- Е - казва той, като ми го подава. - За какво става дума?
 	Аз въздъхвам от облекчение. На лейди Аша не й трябваше много време да предаде информацията, която й казах за Бейлкин, и на него не му трябваше много време, за да действа съгласно нея. Едно на нула за мен.
 	- Ами погрижих се да не получиш няколко съобщения -признавам.
 	- И реши да не споменаваш за тях. - Кардан ме поглежда без особена омраза, но не изглежда и доволен. - Точно както пропусна да ми кажеш за срещите на Бейлкин с Орлаг или какво планира Никасия за мен.
 	- Виж, естествено, че Бейлкин ще иска да те види - опитвам се да отклоня разговора от неговия печално непълен списък с неща, които не съм му казала. - Ти си му брат, който е живял в къщата му. Ти си единственият с власт да го освободи, който наистина би го направил. Предположих, че ако си решил да му простиш, ще идеш при него, когато пожелаеш. Не е нужно той да те кани.
 	- И какво се промени? - пита той, като размахва листа пред мен. Сега наистина звучи ядосан. - Защо ми беше позволено да получа това?
 	- Осигурих му източник на информация - казвам. - Източник, който мога да компрометирам.
 	- И трябва ли да отговоря на тази бележчица?
 	- Накарай да ти го доведат окован. - Вземам листа от него и го пъхам в джоба си. - Ще е интересно да разбера какво си мисли, че ще получи от теб с този разговор, особено след като не знае, че си наясно за връзките му с Морските дълбини.
 	Кардан присвива очи. Най-лошото е, че и сега го заблуждавам, като премълчавам нещо. Не му казвам кой е източникът ми на информация, източникът, който мога да компрометирам -собствената му майка.
 	Нали уж искаше аз да правя това - искам да му кажа. - Нали уж аз щях да управлявам, а ти да се веселиш.
 	- Предполагам, че ще се опита да ми крещи, докато не му дам каквото иска - казва Кардан. - Може и да успея да го накарам да изтърве нещо. Възможно, но не вероятно.
 	Кимам и стратегическата част от мозъка ми веднага ми предлага ход.
 	- Никасия знае повече, отколкото казва. Нека ни каже и останалото и тогава ще го използваме срещу Бейлкин.
 	- Да, но не мисля, че ще е политически целесъобразно да измъчваме принцеса на морето.
 	Пак го поглеждам, меката му уста и високите скули, жестоката красота на лицето му.
 	- Няма да я мъчим. Ти ще отидеш при Никасия и ще я очароваш.
 	Той извива вежди.
 	- О, стига - казвам аз. Планът вече се оформя в главата ми, план, който мразя, но знам, че ще даде резултат. - Ти буквално си окичен с придворни всеки път когато те видя.
 	- Аз съм кралят - отбелязва той.
 	- Те не се откъсваха от теб и преди това.
 	Ядосана съм, че трябва да му го обяснявам. Сигурно и сам съзнава какъв ефект има върху поданиците си.
 	Той прави нетърпелив жест.
 	- Имаш предвид времето, когато още бях само принц?
 	- Използвай хитростта си - казвам аз, ядосана и смутена. -Сигурна съм, че имаш поне малко такава. Тя те иска. Няма да е трудно.
 	Веждите му се извиват още по-високо.
 	- Ти сериозно ли предлагаш да направя това?
 	Поемам дъх, осъзнавайки, че ще се наложи да го убеждавам, че това ще свърши работа. И знам какво да му кажа.
 	- Никасия е минала през прохода и е простреляла момичето, което си целувал - казвам.
 	- Имаш предвид, че се е опитала да ме убие? Честно, Джуд, колко още тайни криеш?
 	Мисля си пак за майка му и прехапвам език. Твърде много.
 	- Стреляла е по момичето, не по теб. Видяла те е в леглото с друга и от ревност е стреляла два пъти. За твое нещастие, но за щастие на всички останали, тя е ужасен стрелец. Сега вярваш ли ми, че те иска?
 	- Не знам в какво да вярвам - казва той ядосан, може би на нея, може би на мен, вероятно и на двете.
 	- Тя се е опитвала да те изненада в леглото. Дай й каквото иска и научи информацията, която ще ни помогне да избегнем войната.
 	Той тръгва към мен, достатъчно близо е, за да усетя как дъхът му разлюлява косата ми.
 	- Нареждаш ли ми?
 	- Не - отвръщам, стресната и неспособна да срещна погледа му. - Разбира се, че не.
 	Пръстите му докосват брадичката ми, вдигат главата ми така, че поглеждам право в черните очи, гневът гори в тях като въглени.
 	- Само си мислиш, че трябва да го направя, че мога да го направя, че съм добър в това. Ами добре, Джуд. Кажи ми как да го направя. Според теб дали ще й хареса, ако се приближа така и погледна дълбоко в очите й?
 	Цялото ми тяло се напряга, оживяло от ужасно желание, смущаващо със силата си.
 	Той знае. Знам, че знае.
 	- Вероятно - отвръщам, гласът ми излиза леко треперлив. -Каквото правиш обикновено.
 	- О, стига - казва той, сякаш едва удържа гнева си. - Ако искаш да се правя на проститутка, поне благоволи да ми дадеш съвет.
 	Отрупаните с пръстени пръсти плъзват по бузата ми, после по устните и по шията ми. Чувствам се замаяна.
 	- Така ли да я докосна? - пита той, притворил очи.
 	Сенките рисуват контурите на лицето му, релефа на скулите.
 	- Не знам - казвам, но гласът ми ме издава.
 	Излиза твърде висок и задъхан.
 	Той притиска устни до ухото ми, целува ме там. Ръцете му се плъзват по раменете ми, карат ме да треперя.
 	- И после така? Така ли да я съблазня? - Усещам как устните му оформят думите до кожата ми. - Мислиш ли, че ще свърши работа?
 	Забивам нокти в дланта си, за да не се притисна в него. Цялото ми тяло трепери от напрежение.
 	- Да.
 	И тогава устата му е върху моята и устните ми се разтварят. Затварям очи пред това, което ще сторя. Пръстите ми посягат да се заровят в черните къдрици. Той не ме целува гневно, целувката му е нежна, изпълнена с копнеж.
 	Всичко се забавя, става течно и горещо. Не мога да мисля.
 	Исках това и се страхувах от него, а сега се случва. Не знам как някога ще поискам нещо друго.
 	Политаме назад към кушетката. Той ме навежда към възглавниците и аз го дърпам към себе си. Изражението му е като моето - изненада и лек ужас.
 	- Кажи ми пак каквото ми каза на пиршеството - прошепва той и ляга върху мен.
 	- Какво?
 	Почти не мога да мисля.
 	- Че ме мразиш - казва с дрезгав глас. - Кажи ми, че ме мразиш.
 	- Мразя те. - Думите излизат като милувка. Казвам го отново, отново и отново. Литания. Заклинание. Защита срещу това, което всъщност чувствам. - Мразя те, мразя те, мразя те.
 	Той ме целува по-силно.
 	- Мразя те - шепна в устата му. - Мразя те толкова много, че понякога не мога да мисля за нищо друго.
 	И тогава той издава дрезгав, нисък звук.
 	Едната му ръка се плъзга по корема ми, проследява формата на тялото ми. Той ме целува отново и сякаш падам от скала. Сякаш се спуска лавина, която набира инерция с всеки допир, устремена към пълното разрушение.
 	Никога не съм изпитвала нещо подобно.
 	Той започва да разкопчава жакета ми и аз се опитвам да не се сковавам, да не показвам неопитността си. Не искам да спира.
 	Това е като омагьосване. Като зловещото удоволствие да се измъкнеш от дома, като гадното удовлетворение на кражбата. Напомня ми за мига, преди да забия острието в ръката си, изумена, че съм способна на такова предателство към самата себе си.
 	Той се надига, за да свали жакета си, и аз се опитвам да сваля моя. Гледа ме и примигва като в мъгла.
 	- Това е абсолютно ужасна идея - казва с някакво изумление в гласа.
 	- Да - отвръщам и изритвам ботушите.
 	С чорапи съм и не мисля, че има изискан начин да ги сваля. Определено не го намирам. Докато се оплитам в тях и се чувствам глупаво, осъзнавам, че мога да спра сега. Мога да си събера нещата и да си тръгна. Но не го правя.
 	Той съблича бялата си риза през главата с едно елегантно движение и разкрива гола кожа и белези. Ръцете ми треперят. Той ги хваща и целува кокалчетата с нещо като благоговение.
 	- Искам да ти кажа толкова много лъжи - прошепва той.
 	Треперя и сърцето ми бие лудо, когато ръцете му се плъзват по кожата ми и едната минава между бедрата ми. Аз започвам да разкопчавам панталона му. Той ми помага да го смъкна надолу, опашката му се извива до крака му, после се свива до моя, мека като шепот. Посягам да плъзна ръка по плоския му корем. Не си позволявам да се колебая, но неопитността ми е очевидна. Кожата му е гореща под дланта ми, под мазолите ми. Пръстите му са умели.
 	Сякаш потъвам в усещането.
 	Очите му се отварят, гледат зачервеното ми лице, дъхът ми е накъсан. Опитвам се да спра да издавам такива смущаващи звуци. Това е по-интимно от начина, по който ме докосва - да ме гледа такава. Мразя се, когато отмятам глава назад и разкривам шията си. Мразя начина, по който се вкопчвам в него, как ноктите ми се забиват в гърба му, как мислите ми се пръскат и последното, което остава в главата ми, е, че го харесвам повече, отколкото съм харесвала когото и да било, и че от всичко, което ми е причинил, това е най- ужасното - че ме накара да го харесвам толкова много.
 	 

 
 	 
  16 
 


 	Едно от най-трудните неща, които правиш като шпионин, като стратег и дори като човек, е да чакаш. Спомням си уроците на Призрака, как ме караше да седя с часове, стиснала арбалета, без да позволявам на мислите си да бродят, в очакване на идеалния изстрел.
 	Чакането е голяма част от победата.
 	Другата част обаче е да стреляш, когато настъпи моментът. Да отприщиш цялата инерция.
 	Отново съм в покоите си и си спомням това. Не мога да си позволя да се разсейвам. Утре трябва да доведа Виви и Оук от света на смъртните и да измисля по-добър план от този на Мадок или начин да направя неговия безопасен за Оук.
 	Концентрирам се върху онова, което ще кажа на Виви, вместо да мисля за Кардан. Не искам да мисля за случилото се между нас. Не искам да мисля за начина, по който мускулите му се движеха, и каква беше на допир кожата му, или за тихите стонове, които издаваше, или как устните му се плъзгаха по моите.
 	Определено не искам да мисля колко силно трябваше да прехапя устна, за да остана тиха. Или колко очевидно беше, че никога не съм правила това, което направихме, да не говорим за онова, което не направихме.
 	Всеки път щом се сетя за това, прогонвам спомена възможно най-яростно. Прогонвам го заедно с огромната уязвимост, която усещам, чувството, че съм била оголена до нерви. Не знам как ще се изправя пак пред Кардан, без да изглеждам като глупачка.
 	Ако не мога да мисля за проблема с Морските дълбини, или
 	за проблема с Кардан, тогава вероятно мога да се погрижа за нещо друго.
 	Облекчение е да облека костюм от тъмен плат и високи кожени ботуши, да закача остриетата към китките и прасците си. Облекчение е да правя нещо физическо, да тръгна през гората и после да се промъкна в една недобре охранявана къща. Когато един от обитателите й влиза, ножът ми се озовава за секунда до гърлото му.
 	- Лок - казвам мило. - Изненадан ли си?
 	Той се обръща към мен, очарователната усмивка потрепва.
 	- О, цветчето ми. Какво става?
 	След миг на изумление осъзнавам, че ме мисли за Тарин. Наистина ли не може да ни различава?
 	Изпълнената с горчивина яма, където трябва да е сърцето ми, е доволна от тази мисъл.
 	- Ако си мислиш, че сестра ми би опряла нож в гърлото ти, вероятно трябва да отложиш сватбата - казвам, правя крачка назад и му соча един стол с ножа. - Върви там и седни.
 	Лок сяда точно когато изритвам стола, полита назад и се просва на пода. Претъркулва се и ме гледа възмутено.
 	- Това не е възпитано - казва ми, но на лицето му има нещо ново.
 	Страх.
 	От пет месеца се опитвам да впрегна цялото си самообладание, за да се обуздавам. Опитвам да се държа, сякаш имам само мъничко власт, власт на важен слуга, и все пак да не забравям, че аз управлявам. Труден баланс, който ме кара да мисля за урока по жонглиране на Вал Морен.
 	Позволих ситуацията с Лок да излезе от контрол.
 	Слагам крак на гърдите му, притискам леко, за да му напомня, че ако натисна по-силно, ще строша кост.
 	- Вече приключих с любезностите. Няма да си играем на остроумия или гатанки. Унижаването на върховния крал е лоша идея. Но моето унижаване е ужасна идея. А да разиграваш сестра ми е просто тъпо. Може би си мислиш, че съм била твърде заета, за да си отмъстя? Е, Лок, искам да разбереш, че за теб винаги ще намеря време.
 	Той пребледнява. Очевидно не знае какво да мисли. Знае, че навремето прободох Валериан, но не знае, че го убих, нито че съм убивала и други. Няма представа, че съм шпионин и дори техен господар. Дори за схватката с Тарин само е чувал.
 	- Просто се пошегувах, когато те направих кралица на веселието - отвръща, гледа ме от пода с нещо като топлота в лисичите си очи, в ъгълчето на устните му играе усмивка, сякаш иска и аз да се усмихна с него. - Стига, Джуд, пусни ме. Наистина ли би ме наранила?
 	Гласът ми е подигравателно сладък.
 	- Ти някога ме обвини, че играя в голямата игра. Така я нарече: „игра на крале и принцове, на кралици и корони“. Но за да я играя добре, трябва да съм безмилостна.
 	Лок понечва да седне и аз го притискам още повече с крак и хващам по-здраво ножа. Той спира да се движи.
 	- Нали обичаш историите - напомням му. - Каза, че искаш да създадеш фойерверк от истории. Е, приказката за близ-начката, която убива годеника на сестра си, е хубава, не мислиш ли?
 	Той затваря очи и вдига ръце с дланите нагоре.
 	- Мир, Джуд. Може би попрекалих. Но не мога да повярвам, че искаш да ме убиеш заради това. Сестра ти ще бъде съсипана.
 	- По-добре никога да не стане невеста, отколкото да се окаже толкова скоро вдовица - отбелязвам аз, но свалям крак от гърдите му.
 	Той се изправя бавно и изтупва дрехите си. После оглежда стаята, сякаш не може да разпознае собственото си имение сега, след като го е видял от пода.
 	- Прав си - продължавам. - Не искам да те нараня. Нали ще ставаме роднини. Ти ще си мой брат, а аз твоя сестра. Нека бъдем приятели. Но за целта трябва да направиш нещо за мен. Първо, спри да се опитваш да ме притесняваш. Престани да се опитваш да ме превръщаш в героиня на твоите драми. Намери си друг, около когото да плетеш историите си. Второ, какъвто и да ти е проблемът с Кардан, каквото и да те кара да се опитваш да си играеш с него, каквото и да те е накарало да мислиш, че можеш да отнемеш любимата му и да я захвърлиш заради смъртно момиче, сякаш за да му покажеш, че най-скъпото за него е нищо за теб, престани. Каквото и да те кара да мислиш, че като ме направиш кралица на веселието, ще тормозиш него заради чувствата, които смяташ, че има, престани. Той е върховен крал и това е твърде опасно.
 	- Опасно - казва той, - но забавно.
 	Не се усмихвам.
 	- Ако унижаваш краля пред двора, придворните ще започнат да разпространяват слухове, а поданиците му ще спрат да се страхуват от него. Скоро по-нисшите дворове ще решат, че могат да му се опълчат.
 	Лок се опитва да изправи строшения стол и го обляга на една маса, когато става ясно, че не може да стои сам.
 	- О, добре, ядосана си ми. Но помисли. Ти може и да си сенешал на Кардан и явно го очароваш с бедрата, устните и топлата си смъртна кожа, но аз знам, че в сърцето си, каквото и да ти е обещал, още го мразиш. Искаш да го видиш унижен пред целия двор. Ако не бяхме те облекли в дрипи и не те бяхме направили за посмешище, вероятно щеше да ми простиш всички прегрешения срещу теб.
 	- Бъркаш - казвам.
 	Той се усмихва.
 	- Лъжкиня.
 	- Дори да ми е харесвало, трябва да спре.
 	Той като че ли преценява колко съм сериозна и на какво съм способна. Пита се, вероятно не за първи път, как съм успяла да стана сенешал, как съм успяла да се добера до короната на Елфхейм и да наредя нещата така, че малкият ми брат да я сложи на главата на Кардан.
 	- И още нещо - казвам. - Ще бъдеш верен на Тарин. Щом се ожените, ако искаш да имаш други любовници, нека тя да е с теб и да е съгласна. Ако не й е приятно, няма да се случва.
 	Той ме гледа безучастно.
 	- Да не ме обвиняваш, че не се грижа за сестра ти?
 	- Ако наистина вярвах, че не се грижиш за Тарин, нямаше да водим този разговор.
 	Той въздиша дълго.
 	- Защото щеше да ме убиеш?
 	- Ако си играеш с Тарин, Мадок ще те убие преди мен.
 	Прибирам ножа си и тръгвам към вратата.
 	- Нелепото ти семейство може да се изненада да разбере, че не всичко се разрешава с убийства - вика Лок след мен.
 	- Наистина ще се изненадаме - викам в отговор.
 	 

 
 	 
  17 
 


 	За петте месеца от заминаването на Виви и Оук съм посещавала света на смъртните два пъти. Веднъж да им помогна да се настанят в апартамента и втория път - за партито, което Хедър даде за рождения ден на Виви. Тогава с Тарин седяхме смутено на ръба на дивана, ядяхме сирене с мазни маслини и колежанките ни позволяваха да пийнем само малко вино, защото сме „твърде малки и законът го забранява". Нервите ми бяха изопнати цяла нощ, питах се какви ли проблеми се случват в мое отсъствие.
 	Мадок беше изпратил подарък на Виви и Тарин предано го пренесе през морето - златна солница, която никога не се изпразва. Обръщаш я и тя се пълни отново. Смятах този подарък за смущаващ, но Хедър само се засмя, сякаш е някакво изобретение с фалшиво дъно.
 	Тя не вярва в магията.
 	А как щеше да реагира на сватбата на Тарин - никой не знае. Надявам се само Вивиен да я е предупредила поне за някои от нещата, които ще се случат. Иначе новините, че русалките са истински, ще й се стоварят заедно с информацията, че русалките искат да ни завладеят. Не мисля, че това е идеалният начин да се поднасят такива новини.
 	След полунощ с Хлебарката прекосяваме морето с лодка, направена от речни течения и бриз. Прекарваме и смъртните, които изкопаха новите помещения за Двора на сенките. Отведени от леглата им точно след залез, те ще се върнат преди зазоряване. Когато се събудят, ще намерят златни монети по чаршафите и в джобовете си. Не вълшебно злато, което ще се превърне в листа и камъни, а истинско - месечна заплата за една открадната нощ.
 	Може да ме мислите за безсърдечна, щом съм позволила това и даже съм го заповядала. Може и да съм. Но те направиха сделка, дори и да не разбираха с кого. И мога да обещая, че освен златото, на сутринта просто ще изпитват умора. Няма да си спомнят за пътуването до Елфхейм и няма да ги вземем отново.
 	По време на пътуването те седят тихо в лодката, потънали в мечти, докато морето се вълнува и вятърът ни носи напред. Над нас Снапдрагон лети и се оглежда за неприятности. Взирам се във вълните и си мисля за Никасия, представям си как ръце с ципи между пръстите хващат лодката ни, представям си как морските създания се качват в нея.
 	Не можеш да се бориш с морето - каза Лок. Надявам се да греши.
 	Близо до брега слизам в леденостудената вода, която стига до прасците ми. Под краката ми има черни камъни и аз тръгвам по тях, като оставям лодката да се разпадне, когато Хлебарката развали магията си. Снапдрагон полита на изток, за да търси нови работници.
 	С Хлебарката отвеждаме всеки от смъртните до леглото му, понякога до спящ любим, когото много внимаваме да не събудим, докато ги отрупваме със злато. Чувствам се като фея от приказка, която се промъква в човешките домове и изпива сметаната от млякото или прави възли в детските коси.
 	- Това обикновено е самотна работа - казва Хлебарката, когато приключваме. - Твоята компания беше удоволствие. Остават часове до зазоряване, ела да хапнем.
 	Вярно е, че е твърде рано да будим Виви, Хедър и Оук. Освен това съм гладна. Напоследък все отлагам храненето, докато не озверея от глад. Чувствам се като змия, която или умира от глад, или гълта цяла мишка.
 	- Добре.
 	Хлебарката предлага да отидем в закусвалня. Не му казвам, че никога не съм била в закусвалня. Следвам го през гората.
 	Излизаме на магистрала. От другата страна на пътя има ярко осветена и блестяща от метал сграда. До нея виждам знак, който обявява, че работи денонощно, а паркингът е огромен - достатъчно голям дори за няколкото камиона, които са паркирани на него. Толкова рано сутринта почти няма трафик и лесно пресичаме магистралата.
 	Вътре се плъзвам послушно в сепарето, което той избира. Хлебарката щраква с пръсти, малката кутийка до масата ни оживява и от нея зазвучава музика. Потрепвам изненадана и той се смее.
 	Една сервитьорка идва при нас, химикалка с добре на-дъвкана капачка е затъкната зад ухото й, точно като по филмите.
 	- Нещо за пиене? - пита тя, слива думите и в първия миг не разбирам, че е въпрос.
 	- Кафе - казва Хлебарката. - Черно като очите на върховния крал на Елфхейм.
 	Сервитьорката само се втренчва в него, примигва, после записва нещо в бележника си и се обръща към мен.
 	- Същото - казвам, защото не знам какво друго да поискам.
 	Когато тя си тръгва, аз вземам менюто и гледам картинките. Оказва се, че имат всичко. Купища храна. Блеснали от глазура пилешки крилца до малки купички с бял сос. Пържени картофки, покрити с печени наденици и яйца на очи. Пшенични питки, по-големи от дланта ми, с масло и сироп.
 	- Знаеш ли - казва Хлебарката, - твоите хора някога са вярвали, че вълшебните създания са идвали и са вземали цялата питателност на човешката храна?
 	- Така ли? - питам с усмивка.
 	Той свива рамене.
 	- Е, някои номера сигурно са забравени с времето, но те уверявам, че човешката храна е много питателна.
 	Сервитьорката се връща с горещи кафета и аз топля ръце на чашата, докато Хлебарката поръчва пържена туршия и пържени крилца, бургер и млечен шейк. Аз поръчвам омлет с гъби и някакво сирене, което се нарича „Пепър Джак".
 	Седим в мълчание известно време. Гледам как Хлебарката разкъсва пакетчета със захар и ги изсипва в чашата си. Аз не добавям нищо в кафето си. Свикнала съм с пълните със сметана кафета, които Виви ми носеше, но е много приятно да пиеш кафето така - горещо и горчиво.
 	Черно като очите на краля на Елфхейм.

 	- Е - казва Хлебарката, - кога ще кажеш на краля за майка му?
 	- Тя не иска.
 	Той се мръщи.
 	- Ти направи подобрения в Двора на сенките. Млада си, но амбицията ти е характерна точно за младостта. Аз те преценявам само по три неща: колко честна си с нас, колко си способна и какво искаш за света.
 	- И къде е мястото на лейди Аша във всичко това? - питам точно когато сервитьорката носи храната ни. - Защото определено усещам, че има връзка. Ти не би отворил темата просто така.
 	Омлетът ми е огромен, като че ли от яйцата на цял кур-ник. Гъбите са с еднаква форма, сякаш някой е настъргал истински гъби и после е направил курабийки от тях. И вкусът им е такъв. С храната на Хлебарката масата скоро се отрупва.
 	Той отхапва от едно крилце и облизва устни с черния си език.
 	- Кардан е част от Двора на сенките. Ние може да мамим света, но не се мамим взаимно. Едно е да крием бележките на Бейлкин, но това е майка му... Той изобщо знае ли, че е жива?
 	- Според мен драматизираш излишно - отговарям. - Нямаме причина да смятаме, че не знае. И той не е един от нас. Не е шпионин.
 	Хлебарката отхапва хрущял и започва да го хруска. Изял е всички крилца и бута чинията настрани, започва туршията.
 	- Ти сключи сделка, според която трябваше да го обучавам, и аз го взех под крилото си. Ловкост на ръцете. Джеб-чийство. Малко номера. Бива го.
 	Мисля си за монетата, която играеше между дългите пръсти на Кардан, докато стоеше сред горящите останки на стаята си. Взирам се в Хлебарката.
 	Той само се смее.
 	- Не ме гледай така. Нали ти сключи тази сделка.
 	Едва си спомням тази част, толкова ми беше важно да накарам Кардан да се съгласи да ми служи една година и един ден. Защото само след тази клетва можех да го кача на трона. Бях готова да обещая много повече от уроци по шпионаж.
 	Но щом се сещам за нощта, когато стреляха по него, нощта, в която той правеше онзи номер с монетата, не мога да не си спомня как ме погледна от леглото ми, опиянен и притеснително опияняващ.
 	Целувай ме, докато ми омръзне.

 	- А сега той се преструва, нали? - продължава Хлебарката. -Защото, ако той е истинският върховен крал на Елфхейм, на когото трябва да се подчиняваме до края на дните си, значи, сме малко непочтителни, като управляваме кралството вместо него. Ако просто се преструва, значи, е шпионин, и то по-добър от повечето от нас. Което го прави част от Двора на сенките.
 	Изпивам кафето си на една гореща глътка.
 	- Не можем да говорим за това.
 	- У дома не можем - смига ми Хлебарката. - Затова сме тук.
 	Аз го накарах да прелъсти Никасия. Да, може би наистина съм „малко непочтителна" към върховния крал на Елфхейм. И Хлебарката е прав: Кардан не се държа, сякаш е под кралското му достойнство да получава нареждания от мен. Не се обиди от това.
 	- Добре - признавам. - Ще намеря начин да му кажа.
 	Хлебарката се усмихва.
 	- Тук храната е хубава, нали? Понякога светът на смъртните ми липсва. Но за добро или зло, работата ми в Елфхейм още не е приключила.
 	- Да се надяваме да е за добро - казвам аз и отхапвам от картофената палачинка, която дойде с омлета ми.
 	Хлебарката сумти. Преминава към млечния шейк, другите чинии вече са празни и натрупани една върху друга до него. Вдига чашата в наздравица.
 	- За победата на доброто, но не преди да сме получили своето.
 	- Исках да те питам нещо - казвам аз, когато чуквам чашата си в неговата. - За Бомбата.
 	-Нея забърквай в това - отвръща, като се взира в мен. - И ако можеш, не я забърквай в плановете си срещу Морските дълбини. Знам, че винаги си залагаш шията така, сякаш си влюбена в секирата, но ако някой ще си слага врата до теб на дръвника, нека не е толкова красив.
 	- Може би ти? - питам аз.
 	- Да, така ще е по-добре - съгласява се той.
 	- Защото я обичаш?
 	Хлебарката се мръщи.
 	- И какво, ако я обичам? Нима ще ме излъжеш за шансовете ми?
 	- Не... - започвам, но той ме прекъсва.
 	- Харесвам добрата лъжа - казва той, става и слага няколко купчинки сребристи монети на масата. - А добрия лъжец харесвам дори повече, което е в твоя полза. Но някои лъжи не си струва да бъдат изричани.
 	Прехапвам устна, не мога да кажа нищо повече, без да издам тайните на Бомбата.
 	След закусвалнята се разделяме, и двамата със стръкчета якобея в джобовете. Гледам го как се отдалечава и си спомням думите му за Кардан. Толкова усилено се опитвах да не мисля за него като за пълноправен върховен крал на Елф-хейм, че напълно забравих да се запитам дали той се смята за такъв. И ако не се смята, това означава ли, че се смята за един от моите шпиони.
 	 
 	* * *

 	 
 	Тръгвам към апартамента на сестра ми. Макар че съм обличала дрехи на смъртни, за да обикалям мола, и съм се опитвала да се държа съвсем нормално тук, оказва се, че ако се появиш в Мейн с жакет и ботуши за езда, ще привлечеш само няколко погледа, но не и съмнения, че идваш от друг свят.
 	Може да съм от някакъв средновековен фестивал - както предположи едно момиче, покрай което минах. Тя ходила на такъв преди години и много й харесал турнирът. Получила голямо пуешко бутче и за първи път опитала медовина.
 	- Удря те в главата - казвам й.
 	Тя се съгласява.
 	Един възрастен мъж с вестник предполага, че сигурно участвам в Шекспирова пиеса в парка. Хулигани от стълбите пред една къща ми подвикват, че Хелоуин е през октомври.
 	Вълшебните създания, без съмнение, отдавна са научили този урок. Не е нужно те да заблуждават хората. Хората сами ще се заблудят.
 	И с тази мисъл прекосявам морава, пълна с глухарчета, и стигам до стълбите пред вратата на сестра ми. Чукам.
 	Отваря Хедър. Розовата й коса е наскоро боядисана за сватбата. За миг сякаш се сепва - вероятно заради дрехите, -после се усмихва и отваря широко вратата.
 	- Здравей! Благодаря ти, че дойде чак тук. Всичко е почти готово. Колата ти достатъчно голяма ли е?
 	- Определено - казвам и оглеждам отчаяно кухнята за Виви.
 	Как си въобразява, че ще тръгнат, щом не е казала на Хедър нищо? Щом си мисли, че имам кола вместо стръкчета якобея.
 	- Джуд! - крещи Оук и скача от мястото си до масата. Прегръща ме. - Може ли да тръгваме? Ще тръгваме ли? В училище направих подаръци за всички.
 	- Нека видим какво ще каже Виви - отговарям и го стискам леко.
 	Сега е някак по-солиден. Дори рогчетата му са малко по-дълги, макар че не може да е пораснал толкова само за няколко месеца, нали?
 	Хедър натиска едно копче и кафе машината започва да къркори. Оук сяда на стол и изсипва пъстра зърнена закуска в купа, после започва да я яде така, без мляко.
 	Аз тръгвам към другата стая. Там е бюрото на Хедър, отрупано със скици, маркери и бои. Нейни творби са преснимани и окачени по стените.
 	Освен че прави комикси, Хедър работи почасово и в копирни услуги, за да помага за сметките. Тя смята, че и Виви работи, което може да е така, но може и да не е. В света на смъртните има работа и за вълшебните създания, но не такава, за която човек казва на гаджето си.
 	Особено ако много удобно е забравил да му каже и че не е човек.
 	Мебелите им са събрани от гаражни разпродажби, довлечени отвсякъде. По стените има стари чинии със смешни животни с големи очи; бродерии със злокобни фрази; и колекцията на Хедър от диско сувенири, още от нейните творби и рисунките с молив на Оук. -
 	На една от тях той е с Виви и Хедър, изобразени така, как-то ги вижда - Хедър с кафява кожа и розова коса, Виви със светла кожа и котешки очи, а той е с рогца. Сигурно Хедър смята за много сладко как Оук е изобразил себе си и Виви като чудовища. Вероятно си мисли, че това е признак на творчески заложби.
 	Тази история няма да свърши добре. Подготвена съм, че Хедър може да се разкрещи на сестра ми - Виви си го заслужава. Но не искам да нарани чувствата на Оук.
 	Виви още събира багажа в стаята си. Тя е малка в сравнение със стаите, в които сме израснали, и много по-разхвър-ляна от останалата част на апартамента. Дрехите й са навсякъде. Шалове са преметнати по таблата на леглото, гривни са окачени по едната от колоните му, обувки надничат изпод него.
 	Сядам на матрака.
 	- Хедър къде си мисли, че ще ходи днес?
 	Виви ми се усмихва до уши.
 	- Получила си съобщението ми... явно все пак е възможно да се омагьосат птиците, за да свършат нещо полезно.
 	- Нямаш нужда от мен - напомням й. - Ти си напълно способна да си направиш кончета от якобея. Нещо, което аз не мога.
 	- Хедър смята, че ще присъстваме на сватбата на сестра ми Тарин, което и ще направим, на остров до брега на Мейн, което също е така. Виждаш ли? Не съм я излъгала.
 	Започвам да разбирам защо ме извика.
 	- И когато е поискала да кара, ти си казала, че сестра ти ще дойде да ви вземе.
 	- Е, тя предположи, че ще има ферибот, и аз не можах нито да отрека, нито да се съглася - казва Виви с нехайната та откровеност, която винаги съм харесвала и която все пак винаги ме вбесява.
 	- А сега ще трябва да й кажеш по-истинската истина - заявявам аз. - Или... имам предложение. Недей. Продължавай да си траеш. Не идвайте на сватбата.
 	- Мадок каза, че така ще кажеш - отвръща тя смръщена.
 	- Твърде опасно е... по сложни причини, за които знам, че не ти пука. Кралицата на Морските дълбини иска дъщеря й да се омъжи за Кардан и обработва Бейлкин, който пък си има свои планове. Тя вероятно само си играе с него, но тъй като го надминава по коварство, това не е нещо хубаво.
 	- Права си - казва Виви. - Не ми пука. Политиката е скучна.
 	- Оук е в опасност. Мадок иска да го използва като примамка.
 	- Винаги съществува опасност - отвръща Виви и хвърля чифт ботуши върху няколко смачкани рокли. - Царството на феите е един огромен капан, пълен с опасности. Но ако позволя на това да ни спре, как ще погледна своя решителен баща в лицето? Да не споменавам за решителната си сестра, която ще ни пази, докато татенцето крои плановете си - продължава Виви. - Поне според него.
 	Аз изстенвам. Колко типично за Мадок да ме натовари с роля, която не мога да отхвърля и служи на целите му. И толкова типично за Виви да ме игнорира и да си мисли, че знае най-добре.
 	Някой, на когото вярваш, вече те предаде.

 	Вярвам на Виви повече, отколкото на всеки друг. Поверих й Оук, доверих й истината, целия си план. Доверих й се, защото тя е по-голямата ми сестра, защото не й пука за Царството на феите. Но сега ми хрумва, че ако тя ме е предала, с мен е свършено.
 	Ще ми се да не ми напомня постоянно, че е говорила с Мадок.
 	- И ти му вярваш? Това е нещо ново.
 	- Не го бива за много неща, но знае как да крои планове -казва Виви, което не е особено успокояващо. - Хайде. Кажи ми за Тарин. Много ли е развълнувана?
 	Как да отговоря на това?
 	- Лок се провъзгласи за повелител на пиршествата. Тя не е особено доволна от новата му титла, нито от поведението му. Мисля, че той донякъде се държи така, за да й влезе под кожата.
 	- Това не е скучно - казва Виви. - Продължавай.
 	Хедър влиза в стаята с две чаши кафе. Ние спираме да говорим, когато тя ги подава на мен и на Виви.
 	- Не знаех как го пиеш - казва ми. - Затова го направих като на Виви.
 	Отпивам. Много е сладко. Вече изпих достатъчно кафе тази сутрин, но все пак продължавам.
 	Черно като очите на върховния крал на Елфхейм.

 	Хедър се обляга на вратата.
 	- Приключи ли с багажа?
 	- Почти.
 	Виви поглежда куфара си и после хвърля вътре и чифт гумени ботуши. Оглежда стаята, сякаш се чуди какво още може да натъпче в него.
 	Хедър се мръщи.
 	- Ще носиш всичко това само за една седмица?
 	- Само отгоре са дрехи - казва Виви. - Отдолу са предимно неща за Тарин, които трудно се намират на... острова.
 	- Смяташ ли, че роклята, която избрах, е подходяща?
 	Мога да разбера защо Хедър се тревожи, след като още не познава семейството ни. Тя вярва, че баща ни е много строг. Няма си и представа.
 	- Разбира се - казва Виви и после ме поглежда. - Много яка сребърна рокля.
 	- Облечи каквото искаш, наистина - казвам на Хедър, като си мисля, че в Царството на феите и балните рокли, и дрипите, и голотата са нещо нормално; там тя ще си има много по-големи проблеми.
 	- Побързай. Не искаме да хванем задръстванията - казва Хедър и отново излиза.
 	В другата стая я чувам как говори с Оук, пита го дали иска мляко.
 	- Е - казва Виви. - Та казваше, че...
 	Въздъхвам продължително, вдигам чашата към вратата и се кокоря.
 	Виви клати глава.
 	- Хайде де. Няма да можеш да ми кажеш нищо, щом отидем там.
 	- Ти вече го знаеш. Лок ще направи Тарин нещастна. Но тя не иска да чуе това и особено не иска да го чува от мен.
 	-Ти все пак започна бой с мечове заради него - изтъква Виви.
 	- Точно така. Аз не съм обективна. Или поне не изглеждам обективна.
 	- Знаеш ли обаче какво се чудя - казва тя, като затваря куфара и сяда върху него, за да го притисне. Поглежда ме с котешките си очи, същите като на Мадок. - Принуди върховния крал на Царството на феите да ти се подчинява, но не можеш да намериш начин да накараш един смотаняк да направи сестра ни щастлива?
 	Искам да кажа, че не е честно. Всъщност точно преди да дойда тук, заплаших Лок, наредих му да не си играе с Тарин, след като се оженят... И все пак думите й ме жегват.
 	- Не е толкова просто.
 	Тя въздъхва.
 	- Сигурно нищо не е.
 	 

 
 	 
  18 
 


 	Оук ме държи за ръка и аз нося малкия му куфар по стълбите към празния паркинг.
 	Поглеждам назад към Хедър. Тя влачи чанта след себе си и някакви ластични въжета, с които щяла да прикрепи багажа на покрива на колата. Още не съм й казала, че няма кола.
 	- Е? - поглеждам към Виви.
 	Тя се усмихва и протяга ръка към мен. Вадя стръкчетата якобея от джоба си и й ги подавам.
 	Не мога да погледна Хедър. Обръщам се към Оук. Той къса четирилистни детелини от тревата, намира ги съвсем лесно и прави букетче.
 	- Какво правиш? - пита объркана Хедър.
 	- Няма да ходим с кола. Ще летим - казва Виви.
 	- Към летището ли отиваме?
 	Виви се смее.
 	- Това ще ти хареса. Конче, полети и ни отнеси, където ти заповядам.
 	Чувам задавено ахване зад гърба си. После Хедър изпищява. Обръщам се въпреки волята си.
 	Конете са там, пред жилищния комплекс - много слаби жълти понита със зелени гриви и смарагдови очи, като морски кончета на сушата. Те започват да цвилят и сумтят. А Хедър е запушила устата си с длани.
 	- Изненада! - казва Виви, като продължава да се държи, сякаш това е нищо работа.
 	Оук явно го е очаквал, защото решава, че сега е моментът да свали магията, и разкрива рогчетата си.
 	- Виж, Хедър - казва той. - Ние сме вълшебни. Изненадана ли си?
 	Тя поглежда към Оук, към чудовищните коне от якобея, после сяда немощно на куфара си.
 	- Добре - казва. - Това е някаква тъпа шега, но някой от вас ще ми каже какво става, иначе влизам в къщата и ще ви заключа отвън.
 	Оук изглежда посърнал. Той наистина е очаквал да я зарадва. Прегръщам го и галя рамото му.
 	- Стига, сладурче. Нека ние натоварим нещата, а те ще дойдат после. Мама и татко нямат търпение да те видят.
 	- Мъчно ми е за тях - казва той. - И за теб ми е мъчно.
 	Целувам го по меката бузка, когато го вдигам на гърба на коня. Той поглежда през рамо към Хедър.
 	Чувам как Виви се опитва да обясни:
 	- Царството на феите е истинско. Магията е истинска. Аз не съм човек, брат ми също. И ще те отведем на вълшебен остров за цяла седмица. Не се страхувай. Ние не сме страшни.
 	Опитвам се да взема въжетата от изтръпналите ръце на Хедър, докато Виви й показва заострените си уши, котешките очи и се опитва да й обясни защо не й е казала нищо досега.
 	Определено сме си страшни.
 	 
 	* * *

 	 
 	Няколко часа по-късно сме в салона на Ориана. Хедър, все още изумена и разстроена, обикаля из къщата, взира се в странните картини по стените, в страховитите шарки на бръмбари и тръни по драпериите.
 	Оук седи в скута на Ориана, която го прегръща така, сякаш е още много малко дете. Бледите й пръсти си играят с косата му - която тя смята за твърде къса, - а той й разказва някаква дълга история от училище и как звездите са различни в света на смъртните, и какъв вкус има фъстъченото масло.
 	Малко ме боли да ги гледам, защото Ориана не е родила Оук, както не е родила мен или Тарин, но съвсем очевидно е негова майка, макар че упорито отказваше да стане наша.
 	Виви вади подаръци от куфара си. Пакети кафе, стъклени обици с формата на малки листенца, консерви с млечен карамел.
 	Хедър идва при мен.
 	- Всичко това е истинско.
 	- Да, съвсем истинско - потвърждавам аз.
 	- И е вярно, че тези хора са феи, че Ви е фея, като от приказка?
 	Тя оглежда отново стаята - предпазливо, сякаш очаква през стената да нахлуе еднорог в цветовете на дъгата.
 	- Аха - отвръщам.
 	Изглежда изплашена, но май не е много ядосана на Виви, което все е нещо. Може би новината е твърде голяма, за да предизвика гняв, поне засега.
 	А може пък Хедър да е доволна. Може би Виви беше права да й каже така, просто радостта й не настъпи в самото начало. Какво знам аз за любовта?
 	- И това място е... - Тя млъква. - Оук е нещо като принц? Той има рога. А Виви има особени очи.
 	- Котешки очи като на баща й - казвам аз. - Често се срещат, уверявам те.
 	- Сигурно е страшен - казва Хедър. - Баща ви. Извинявай, имах предвид бащата на Виви. Тя каза, че той не ти е истински баща.
 	Потрепвам, макар да съм сигурна, че Виви не го е имала предвид в този смисъл. Може би дори не го е казала по този начин.
 	- Защото ти си човек - опитва се да обясни Хедър. - Ти си човек, нали?
 	Кимам и облекчението й е очевидно. Тя се засмива леко.
 	- Не е лесно да си човек тук - казвам й. - Ела да се поразходим. Искам да ти покажа някои неща.
 	Хедър се опитва да улови погледа на Виви, но тя още седи на килима и рови из куфара си. Виждам всякакви джунджу-рии, пакети с бонбони, панделки за коса, голям пакет, увит с бяла хартия и златна панделка с надпис „Поздравления".
 	Несигурна какво да стори, Хедър тръгва с мен. Виви като че ли не забелязва.
 	Странно е да съм отново в къщата, където израснах. Изкушавам се да изтичам на горния етаж и да отворя старата си стая, за да видя дали има някаква следа от мен. Изкушавам се да отида в кабинета на Мадок и да поровя из документите му като шпионин, какъвто съм всъщност.
 	Вместо това излизам на моравата и тръгвам към конюшните. Хедър поема дълбоко дъх. Поглежда към кулите в далечината, над дърветата.
 	- Виви каза ли ти какви са правилата тук? - питам я.
 	Хедър клати глава, явно объркана.
 	- Правила ли?
 	Виви много пъти е доказвала, че държи на мен. И все пак имам чувството, че нарочно не иска да види колко трудно ни е на нас с Тарин тук като смъртни, колко внимателни трябва да бъдем и колко внимателна трябва да бъде Хедър.
 	- Тя каза, че трябва да стоя до нея - казва ми Хедър, вероятно е видяла гнева на лицето ми и иска да защити Виви. - Да не се отдалечавам сама, без някой от семейството.
 	Клатя глава.
 	- Това не е достатъчно. Чуй сега, вълшебните създания могат с магия да карат нещата да изглеждат не такива, как-вито са. Могат да размътят съзнанието ти, да те омагьосат да направиш неща, които не би направила никога. Освен това има и един вълшебен плод. Ако го вкусиш, вече ще мислиш единствено как да опиташ още от него.
 	Говоря като Ориана.
 	Хедър ме гледа с ужас и вероятно не ми вярва. Питам се дали не съм стигнала твърде далече. Правя усилие да смекча тона си.
 	- Ние сме в неизгодна позиция тук. Вълшебните създания не остаряват, те са безсмъртни и владеят магията. И не обичат особено хората. Затова винаги бъди нащрек, не сключвай никакви сделки и винаги трябва да носиш плодове на калина и сол.
 	-Добре - казва тя.
 	В далечината виждам двете ездитни жаби на Мадок на моравата, конярите са ги извели на паша.
 	- Приемаш го доста добре - отбелязвам аз.
 	- Имам два въпроса. - Нещо в гласа й или в поведението й ме кара да осъзная, че може би й е по-трудно, отколкото си мисля. - Първо, какви са тези плодове на калина? И второ, ако всичко е както казваш, защо живееш тук?
 	Отварям уста, после я затварям и накрая произнасям:
 	- Това е домът ми.
 	- Но не е задължително да бъде - казва тя. - Щом Ви може да си тръгне, значи, и ти можеш. Както каза, ти не си една от тях.
 	- Ела в кухните - обръщам се аз към къщата.
 	Щом влизаме там, Хедър е омагьосана от огромния казан, в който можем и двете да се изкъпем. Взира се в дебелите яребици на плота, до тестото, омесено за пай.
 	Отивам до стъклените буркани с билки и вадя няколко плодчета на калина. После вземам дебел конец, с който шият пълнените кокошки, и с малко от плата, в който изкисват сиренето, й правя нещо като муска.
 	- Сложи го в джоба си или в сутиена - казвам й. - Нека е винаги в теб, докато си тук.
 	- И то ще ме опази? - пита Хедър.
 	- Донякъде - отвръщам и й подавам торбичка със сол. -Поръсвай с нея всичко, което ядеш. Не забравяй.
 	- Благодаря ти. - Тя хваща ръката ми и леко я стиска. -Просто тук нищо не ми се струва истинско. Знам, че сигурно звучи глупаво. Стоя пред теб. Усещам миризмата на билките и на кръвта на тези странни малки птици. Ако ме убодеш с игла, ще ме заболи. Но все пак не ми се струва истинско. Дори някак си да обяснява всички странни неща, които неволно ми е казвала, например къде е ходила в гимназия. Но всичко това означава, че светът се е обърнал с главата надолу.
 	Когато бях там - в мола и в апартамента на Хедър, - разликите между тях и нас ми се струваха така огромни, че не можех да си представя как Хедър ще понесе това.
 	- Каквото и да кажеш, няма да ми се стори глупаво - отговарям аз.
 	Погледът й, когато се обръща към имението и вдишва дълбоко, е изпълнен с интерес и надежди. Спохожда ме неприятният спомен за едно момиче с камъни в джобовете и съм отчаяно облекчена, че Хедър е способна да приеме, че светът й се обръща с главата надолу.
 	Щом се връщаме в салона, Виви ни се усмихва.
 	- Джуд показа ли ти всичко?
 	- Направих й амулет - казвам и от тона ми става ясно, че тя е трябвало да стори това.
 	- Добре - отвръща щастливо Виви, защото е нужно много повече от леко подразнен тон, за да я смутиш, когато нещата се нареждат както ги иска. - Ориана казва, че не си ги посещавала наскоро. Явно враждата ти със скъпия ни стар татко е доста сериозна.
 	- Знаеш какво му струва всичко това - казвам аз.
 	- Остани за вечеря. - Ориана се изправя, бледа като призрак, и ме поглежда с рубинените си очи. - Мадок ще е доволен. Аз също.
 	- Не мога - отвръщам, но със съжаление. - Забавих се тук повече от предвиденото, но ще се видим на сватбата.
 	- Тук нещата винаги са супер драматични - казва Виви на Хедър. - Епични. Всички се държат като излезли от страховита балада.
 	Хедър я поглежда, сякаш и тя току-що е излязла от балада.
 	- Добре - казва Виви, посяга пак към куфара си и вади още едно смачкано пакетче с черна панделка. - Може ли да отнесеш това на Кардан? Подарък по случай това, че стана крал.
 	- Той е върховният края на Елфхейм - казва Ориана. - Без значение дали сте си играли заедно, не можеш да се обръщаш към него както когато бяхте деца.
 	Смущавам се за миг и не посягам към пакета. Знам, че Виви и Кардан бяха в приятелски отношения. Все пак тя каза на Тарин за опашката му, защото я беше видяла, докато плували заедно с една от сестрите му.
 	Просто бях забравила.
 	- Джуд? - пита Виви.
 	- Мисля, че ще е по-добре да му го дадеш лично - отвръщам и след това излизам от старата си къща, преди Мадок да се е прибрал и носталгията да ме е надвила.
 	 
 	* * *

 	 
 	Минавам покрай тронната зала, където Кардан се е настанил до една от ниските маси и се е навел към Никасия. Не мога да видя лицето му, но виждам нейното, когато отмята със смях глава назад и показва дългата си шия. Тя сияе от радост, вниманието му е светлина, в която красотата й става особено блестяща.
 	Тя го обича, осъзнавам смутено. Тя го обича и го е предала с Лок, и е ужасена, че той никога няма да я обича отново.
 	Пръстите му се плъзват по ръката й към китката и аз си спомням съвсем ясно какво е усещането тези ръце да ме докосват. Кожата ми пламва при спомена, червенината тръгва от шията ми и се разлива навсякъде.
 	Целувай ме, докато ми омръзне - каза той и сега със сигурност целувките ми вече са му омръзнали. Сега определено вече му се гади от тях.
 	Ужасно е да го виждам с Никасия. Мразя мисълта, че я докосва. Особено ужасно е, че това беше мой план и няма на кого другиго да се сърдя за него.
 	Аз съм идиотка.
 	Болката те прави силна - каза ми веднъж Мадок, когато ме караше да вдигам меча отново и отново. - Свикни с те -жестта му.
 	Принуждавам се да не гледам повече. Отивам да се срещна с Вулсибър, за да координирам довеждането на Бейлкин в двореца за аудиенцията му с Кардан.
 	После слизам в Двора на сенките и слушам информация за придворните, слухове, че Мадок събира войските си, сякаш се готви за войната, която се надявам да избегна. Изпращам двама шпиони в нисшите дворове, където има най-много незаклети във вярност смъртни, за да се опитат да научат нещо. Говоря с Бомбата за Гримсен, който е изработил за Никасия брошка със скъпоценни камъни. Благодарение на нея могат да й пораснат прозрачни крила и да отлита с тях.
 	- Според теб какво иска той? - питам аз.
 	- Награда, ласкателства - казва Бомбата. - Вероятно да си намери нов покровител. Сигурно не би отказал и целувка.
 	- Мислиш ли, че се интересува от Никасия заради Орлаг, или заради нея самата?
 	Бомбата свива рамене.
 	- Интересува се от красотата на Никасия и от силата на Орлаг. Гримсен отиде в изгнание с първия Алдъркинг; мисля, че следващия път, когато даде клетва, първо ще се погрижи да е съвсем сигурен в монарха, на когото я дава.
 	- Или може би не иска да полага клетва отново - казвам аз и решавам да го посетя.
 	 
 	* * *

 	 
 	Гримсен е решил да живее в старата ковачница, която Кардан му даде, макар че тя е обрасла с розови храсти и е малко порутена.
 	Тънка струйка дим се извива от комина, когато приближавам. Чукам три пъти по вратата и чакам.
 	След няколко секунди той отваря и отвътре ме лъхва такава гореща вълна, че отстъпвам назад.
 	- Познавам те - казва той.
 	- Кралицата на веселието - признавам, като се отдръпвам настрани.
 	Той се смее и клати глава.
 	- Познавах смъртния ти баща. Той веднъж ми направи нож, дойде чак до Феърфолд, за да ме попита какво мисля за него.
 	- И ти какво мислеше за него?
 	Питам се дали това е било, преди Джъстин да дойде в Елф-хейм, преди да срещне майка ми.
 	- Ами той имаше талант. Казах му, че ако се упражнява петдесет години, може да изкове най-великото острие, създавано от смъртен. Казах му, че ако се упражнява сто г од ини, може да създаде едно от най-прекрасните остриета, създавани някога. Това обаче не му хареса. После му казах, че ще му издам една от тайните си: може да научи стогодишен опит за един ден, ако сключи сделка с мен. Ако се раздели с нещо, което не би искал да изгуби.
 	- И той сключи ли сделката?
 	Гримсен изглежда доволен.
 	- О, не би искала да знаеш. Влизай.
 	Влизам с въздишка. Жегата е почти непоносима и ме залива миризма на метал. В сумрака виждам единствено огъня. Ръката ми посяга към ножа в ръкава.
 	За щастие, минаваме през ковачницата и влизаме в жилищната част на къщата. Разхвърляно е, навсякъде са пръснати красиви неща - скъпоценни камъни, бижута, ножове и какво ли не. Той издърпва малък дървен стол за мен и сяда на ниска пейка.
 	Има старо, загрубяло лице и сребристата му коса стърчи на кичури, сякаш я е дърпал, докато е работил. Днес не е облечен с покрит със скъпоценности жакет; днес е със стара кожена престилка над сива риза, изцапана с пепел. Седем тежки златни халки висят от големите му заострени уши.
 	- Какво те води в моята ковачница? - пита той.
 	- Надявах се да намеря подарък за сестра си. Тя се омъжва след няколко дни.
 	- Значи, нещо специално.
 	- Знам, че ти си легендарен ковач, и си помислих, че може би вече не продаваш стоката си.
 	- Колкото и да съм прочут, още съм търговец - казва той с ръка на сърцето. Изглежда много доволен, почти поласкан. -Но е вярно, че вече не работя с монети, само срещу размяна.
 	Трябваше да се сетя, че ще има някакъв номер. Все пак примигвам към него, самата невинност.
 	- Нима мога да ти дам нещо, което вече нямаш?
 	- Нека видим. Кажи ми за сестра си. Бракът по любов ли е?
 	- Би трябвало - казвам след известен размисъл. - Тъй като няма практическа причина за него.
 	Той извива вежди.
 	- Да, разбирам. А сестра ти прилича ли на теб?
 	- Близначки сме.
 	- Сини камъни тогава, заради тена ти - казва той. - Вероятно огърлица от сълзи, за да плаче вместо нея? Игла със зъби, които хапят дразнещи съпрузи? Не. - Продължава да обикаля из малката стая. Вдига един пръстен. - За да роди дете? - И после, като вижда лицето ми, взема чифт обици.
 	Едната с формата на полумесец, а другата с формата на звезда. - О, да, ето. Точно това ти трябва.
 	- Те какво правят?
 	Той се смее.
 	- Ами красиви са. Не е ли достатъчно?
 	Поглеждам го скептично.
 	- Би било достатъчно, като се има предвид изяществото им, но се обзалагам, че не е.
 	Това го разсмива.
 	- Умно момиче. Те не са само красиви, но и добавят към красотата. Правят онзи, който ги носи, още по-красив, болезнено красив. Съпругът й няма да се отдели от нея доста време.
 	Изражението му е предизвикателно. Като че ли ме мисли за твърде суетна, за да направя такъв подарък на сестра си.
 	Колко добре познава егоистичното човешко сърце. Тарин ще е красива булка. Готова ли съм аз, близначката й, да се оставя в нейната сянка? Колко красива мога да понеса да бъде тя?
 	И все пак какъв по-добър подарък за едно смъртно момиче, което се омъжва за вълшебен красавец?
 	- И какво ще искаш за тях?
 	- О, само някои дреболии. Една година от живота ти. Блясъка на косата ти. Звука на смеха ти.
 	- Моят смях не е чак толкова благозвучен.
 	- Сигурно, но се обзалагам, че е рядък - казва той и аз се чудя как е разбрал това.
 	- Ами сълзите ми? - питам. - Можеш да направиш още една огърлица с тях.
 	Той ме поглежда, сякаш преценява колко често плача.
 	- Ще взема само една сълза - казва накрая. - А ти ще предадеш предложението ми на върховния крал.
 	- Какво предложение? - питам.
 	- Вече стана ясно, че Морските дълбини заплашват сушата. Кажи на твоя крал, че ако обяви война, ще му направя броня от лед, която ще разбива всяко острие и ще вледени сърцето му така, че да не чувства жалост. Кажи му, че ще му направя три меча, които, ако се използват в една и съща битка, ще се бият с мощта на трийсет войници.
 	Шокирана съм.
 	- Ще му кажа. Но защо искаш това?
 	Той криви лице и взема една кърпа, за да излъска обиците.
 	- Трябва да възстановя репутацията си, милейди, и то не само като създател на дрънкулки. Някога при мен идваха крале и кралици като молители. Някога изковавах корони и остриета, които променяха света. Върховният крал може да ми върне славата, а аз мога да умножа неговата власт.
 	- Какво ще стане, ако той предпочита света какъвто е? Непроменен.
 	Гримсен се смее.
 	- Тогава ще ти направя малко огледалце, в което да спираш времето.
 	Той взема сълзата от ъгълчето на окото ми с дълга тръбичка. После си тръгвам - с обиците на Тарин и нови въпроси.
 	Щом се прибирам в покоите си, вдигам обиците до ушите си. Дори в огледалото те карат очите ми да изглеждат сияйни и влажни. Устата ми е по-червена, а кожата ми свети, сякаш току-що съм излязла от ваната.
 	Опаковам ги, преди да съм размислила.
 	 

 
 	 
  19 
 


 	До края на нощта оставам в Двора на сенките, подготвям планове за опазването на Оук. Крилати стражи, които могат да го отнесат във въздуха, ако бъде примамен от вълните, с които някога си играеше. Шпионка, дегизирана като бавачка, за да го следи, да се грижи за него и да опитва всичко, което той може да вкуси. Стрелци по дърветата, които да се целят във всеки, който се приближи до брат ми.
 	Докато се опитвам да предвидя какво може да стори Орлаг и как да разбера веднага за него, на вратата се чука.
 	- Да? - викам и влиза Кардан.
 	Аз скачам на крака от изненада. Не го очаквам тук, но ето го - облечен с раздърпани красиви дрехи. Устните му са леко подути, а косата - разрошена. Изглежда, сякаш идва право от леглото, и то не своето.
 	Хвърля свитък на писалището ми.
 	- Е? - питам аз, гласът ми излиза подобаващо студен.
 	- Ти беше права - казва той, но звучи като обвинение.
 	- Какво?
 	Обляга се на рамката на вратата.
 	- Никасия издаде тайните си. Нужни бяха само малко нежност и няколко целувки.
 	Погледите ни се срещат. Аз извръщам очи, иначе ще разбере колко съм смутена, но се опасявам, че и така му е ясно. Бузите ми пламтят. Питам се дали някога ще мога да го погледна, без да си спомня какво е да го докосвам.
 	- Орлаг ще действа по време на сватбата на Лок и сестра ти.
 	Облягам се в стола си, вгледана в писмата пред мен.
 	- Сигурен ли си?
 	Той кима.
 	- Никасия каза, че силата на смъртните нараства и сушата и морето трябва да се обединят. И те ще се обединят или как-то се надява тя, или по начин, от който трябва да се страхувам.
 	- Зловещо.
 	- Като че ли имам особен вкус към жени, които ме заплашват.
 	Не мога да измисля отговор на това, затова му разказвам за предложението на Гримсен да му изкове броня и мечове, които да го отведат до победата.
 	- Ако решиш да се биеш с Морските дълбини.
 	- Той иска да започна война, за да си върне предишната слава? - пита Кардан.
 	- Горе-долу.
 	- Ето това е амбиция - казва Кардан. - Може да остане само наводнена суша, над която да стърчат няколко пламтящи бора, но четиримата оцелели в някоя влажна пещера ще са чували името на Гримсен. Как да не му се възхитиш. Сигурно не си му казала, че обявяването на война е твоя, а не моя работа.
 	Ако той е истинският върховен крал на Елфхейм, на когото да се подчиняваме до края на дните си, значи, сме малко непочтителни, като управляваме кралството вместо него. Ако просто се преструва, значи, е шпионин, и то по-добър от повечето от нас.

 	- Разбира се, че не - отговарям.
 	За миг мълчим. Той пристъпва към мен.
 	- Онази нощ...
 	Прекъсвам го:
 	- Направих го по същата причина като теб. За да го изкарам от себе си.
 	- И успя ли? - пита той. - Да го изкараш от себе си?
 	Поглеждам го в лицето и лъжа:
 	- Да.
 	Той ме докосва, ако направи още една крачка към мен, лъжата ми ще бъде разобличена. Не мисля, че мога да скрия копнежа, който се изписва на лицето ми. Но за мое облекчение, той стиска устни, кима и излиза.
 	От съседната стая чувам как Хлебарката вика на Кардан, предлага да го научи на номер с летяща карта за игра. Кардан се смее.
 	Хрумва ми, че вероятно не можеш да се справиш с желанието, като му се отдадеш изцяло. Може би е като при мит-ридатизацията; може би приемам убийствена доза, когато трябва да се тровя бавно, целувка по целувка.
 	 
 	* * *

 	 
 	Не се изненадвам да видя Мадок в стратегическата му зала в двореца, но той е изненадан от мен, от тихата ми поява.
 	- Татко - казвам.
 	- Някога си мислех, че искам да ме наричаш така - отговаря. - Но сега се оказва, че когато го направиш, рядко следва нещо добро.
 	- Нищо подобно. Дойдох да ти кажа, че беше прав. Не искам да излагаме Оук на риск, но ако успеем да разберем кога ще дойде ударът на Морските дълбини, за него ще е по-безопасно.
 	- Планираш да го пазиш, докато е тук. - Той се усмихва и показва острите си зъби. - Трудно е да се покрие всяка вероятност.
 	- Невъзможно - въздъхвам и влизам по-навътре в стаята. -Затова идвам, за да помогна да заблудим Морските дълбини. Имам необходимите ресурси.
 	Той е генерал от много време. Той планира убийството на Дейн и му се размина. По-добър е от мен в това.
 	- А ако само искаш да ми попречиш? - пита той. - Едва ли очакваш да приема просто така, че си искрена.
 	Наистина има основателни причини да не ми вярва, но все пак ме заболя. Питам се какво щеше да е, ако беше споделил с мен плана си да възкачи Оук на трона, преди да стана свидетел на касапницата на коронацията. Ако ме беше посветил в плана си, дали щях да се освободя от съмненията. Не ми харесва да мисля, че е възможно, но се опасявам, че е така.
 	- Не бих поставила брат си в опасност - казвам, отчасти като отговор на него, отчасти като отговор на собствените ми страхове.
 	- О? - пита той. - Дори за да го спасиш от моите лапи?
 	Сигурно си го заслужавам.
 	- Каза, че искаш да бъда пак на -тв оя страна. Ето ти възможност да ми покажеш какво би било да работя с теб. Да ме убедиш.
 	Докато контролирам трона, няма как да бъдем наистина на една и съща страна, но вероятно бихме могли да работим заедно. Може би той ще канализира амбицията си към сразяването на Морските дълбини и ще забрави за трона, поне докато Оук не порасне. Тогава всичко ще бъде различно.
 	Мадок сочи към масата с картата на островите и дървените фигурки.
 	- Орлаг има една седмица, за да удари, освен ако не смята да заложи капан за Оук в света на смъртните в негово отсъствие. Ти имаш стражи при апартамента на Вивиен. Не си ги наела от армията и не приличат на рицари. Умно. Но нищо и никой не е непогрешим. Мисля, че най-подходящото място да ги изкушим да ударят е...
 	- Те ще го направят по време на сватбата на Тарин.
 	- Какво? - Гледа ме с присвити очи. - Откъде знаеш?
 	- От Никасия. Мисля, че мога да огранича още повече риска, ако работим бързо. Имам начин да предавам информация на Бейлкин, информация, на която ще повярва.
 	Мадок извива вежди.
 	Кимам.
 	- Една затворничка. Вече изпратих чрез нея информация, и то успешно.
 	Той се извръща от мен, за да си налее малко тъмен ликьор, и сяда отново в коженото кресло.
 	- Това ли са ресурсите, за които спомена?
 	- Не идвам при теб с празни ръце. Не си ли поне малко доволен, че реши да ми се довериш?
 	- Бих могъл да кажа, че всъщност ти най-сетне реши да ми се довериш. Сега остава да видим колко добре ще рабо -тим заедно. Има още много проекти, в които можем да си сътрудничим. Например в отнемането на трона.
 	- Нека караме едно по едно - предупреждавам го аз.
 	- Той знае ли? - пита Мадок, като се усмихва по леко ужасяващ, но все пак бащински начин. - Нашият върховен крал има ли представа колко добре се справяш с управлението на кралството вместо него?
 	- Да се надяваме, че не знае - отвръщам с нехайна увереност, която никога не чувствам, когато стане дума за Кардан или за нашата сделка.
 	Мадок се смее.
 	- О, да, дъще. Но аз ще се надявам още повече ти да осъзнаеш колко по-добре щеше да бъде, ако го управляваше в името на своето семейство.
 	 
 	* * *

 	 
 	Аудиенцията на Бейлкин при Кардан се провежда на следващия ден. Моите шпиони ми казват, че Кардан прекарал нощта сам - нямало гуляи, нямало пиянства, нямало кавги за лири. Не знам как да разбирам това.
 	Бейлкин е доведен окован в тронната зала, но върви с изправена глава, облечен твърде разкошно за затворник от Кулата. Той се перчи със способността си да си осигурява лукс, с арогантността си, сякаш Кардан ще се впечатли от това, вместо да се ядоса.
 	Но и Кардан изглежда доста страховито. Носи наметало от зелено като мъх кадифе, бродирано цялото със златна нишка. Обицата, която Гримсен му даде, се люлее на едното му ухо и улавя светлината, когато той обръща глава. Днес няма гуляйджии, но залата не е празна. Рандалин и Нихуар стоят до подиума, близо до трима стражи. Аз съм от другата страна, до сенките. Слуги чакат, готови да налеят вино или да свирят на арфи, както пожелае върховният крал.
 	Разбрала съм се с Вулсибър да предаде бележка на лейди Аша точно когато Бейлкин е извеждан по стълбите на Кулата за тази аудиенция.
 	В бележката пише:
 	 
 	Мислих за предложението ти и искам да преговаряме. Има начин да те измъкна от острова веднага след сватбата на сестра ми. За по-безопасно брат ми ще бъде откаран обратно с лодка, защото от летенето му прилошава. И ти можеш да дойдеш, без върховният крал да разбере, тъй като пътуването е тайно. Ако си съгласна, изпрати ми вест и ще се срещнем отново, за да обсъдим моето минало и твоето бъдеще.

 	Дж.

 	 
 	Има някаква възможност да не каже нищо на Бейлкин, когато той се върне в килията си, но тъй като вече му е предавала информация и той ще види, че получава бележка, смятам, че няма да устои да разбере какво пише в нея, особено като се има предвид, че тя като вълшебно създание може само да увърта, но не и да го излъже направо.
 	- Малки братко - казва Бейлкин, без да чака реакция от краля.
 	Носи оковите на китките си като гривни, които сякаш добавят към ранга му, а не го бележат като затворник.
 	- Поискал си аудиенция с короната - казва Кардан.
 	- Не, братко, исках да говоря с теб, а не с украшението на главата ти.
 	Лукавата непочтителност на Бейлкин ме кара да се зачудя защо изобщо поиска тази среща.
 	Мисля за Мадок и как около него винаги се чувствам като дете. Не е лесно да пренебрегнеш мнението на човека, който те е отгледал, каквото и да е сторил. Тази среща не е свързана толкова с настоящето, колкото с огромната шир на тяхното минало, с основата и вътъка на старото негодувание и старите съюзи между тях.
 	- Какво искаш? - пита Кардан.
 	Гласът му остава мек, но не се усеща отегчената власт-ност, която обикновено съдържа.
 	- Какво иска всеки затворник? - пита Бейлкин. - Пусни ме от Кулата. Ако искаш да успееш, имаш нужда от помощта ми.
 	- Ако си искал да ми кажеш само това, значи, усилията ти са били напразни. Не, няма да те пусна. Не, не ми трябваш.
 	Кардан звучи уверен.
 	Бейлкин се усмихва.
 	- Ти ме затвори там, защото се страхуваш от мен. Все пак ти мразеше Елдред повече от мен. Презираше Дейн. Защо ме наказваш за смърт, за която не съжаляваш?
 	Кардан го поглежда изумен, почти се надига от трона. Стиснал е юмруци. Изражението му показва, че сякаш е забравил къде е.
 	- Ами Елоуин? Ами Каелия и Рия? Ако мислех само за моите чувства, то тяхната смърт е достатъчна причина да ти отмъстя. Те бяха наши сестри и щяха да са по-добри владетели и от двама ни.
 	Мислех си, че Бейлкин ще се сепне от това, но не става така. На устните му се разлива коварна усмивка.
 	- А те застъпиха ли се за теб? Нима някоя от скъпите ти сестри те прибра? Как можеш да мислиш, че са те обичали, когато не бяха готови да се опълчат на баща ни заради теб?
 	За миг си мисля, че Кардан ще го удари. Ръката ми полита към дръжката на меча. Ще застана пред него. Ще се бия с Бейлкин. За мен ще е удоволствие.
 	Но Кардан сяда пак на трона. Гневът напуска лицето му и той говори, сякаш не е чул последните думи на брат си:
 	- Ти беше затворен не защото се страхувам от теб или за отмъщение. Не те наказах за собствено удоволствие. Ти си в Кулата, защото така е справедливо.
 	- Не можеш да направиш това сам - казва Бейлкин и оглежда залата. - Никога не те е било грижа за някаква работа, никога не си искал да ласкаеш дипломати или да изпълняваш дълг, вместо да се отдаваш на удоволствия. Възложи на мен тези трудни задачи, а не на някакво смъртно момиче, на което се чувстваш задължен и което само ще те провали.
 	Нихуар, Рандалин и неколцина от стражите ме поглеждат, но Кардан гледа брат си. След доста време отговаря:
 	- Искаш да бъдеш мой регент, макар че съм вече пълнолетен? Идваш при мен не като молител, а като при улично куче, което можеш да командваш.
 	Най-сетне Бейлкин изглежда смутен.
 	- Може и да съм бил суров с теб, но само защото ти мислех доброто. Нима смяташ, че може да си мързелив и да мислиш само за удоволствия и все пак да успееш като владетел? Без мен би бил нищо. Без мен ще бъдеш нищо.
 	Мисълта, че Бейлкин изрича тези думи, без да ги смята за лъжа, е шокираща.
 	Кардан се усмихва леко и казва някак нехайно:
 	- Заплаши мен, поласка себе си. Издаде желанията си. Дори да бях склонен да помисля над предложението ти, след тази малка реч вече съм сигурен, че не ставаш за дипломат.
 	Бейлкин пристъпва яростно към трона и стражите веднага застават пред него. Виждам, че е изпълнен с желание да накаже Кардан.
 	- Ти само си играеш на крал - казва Бейлкин. - И ако не го знаеш, значи, си единственият. Изпрати ме обратно в затвора, лиши се от помощта ми и ще изгубиш кралството.
 	- Точно така - казва Кардан. - Избирам втория вариант, в който ти не участваш. - Обръща се към Вулсибър. - Аудиенцията приключи.
 	Когато Вулсибър и останалите стражи тръгват да отведат Бейлкин отново в Кулата на забравата, той поглежда към мен. И в очите му виждам кладенец, пълен с омраза. Толкова е дълбок, че ако не внимаваме, цял Елфхейм може да се удави в него.
 	 
 	* * *

 	 
 	Две нощи преди сватбата на сестра ми стоя пред голямото огледало в покоите си и бавно вадя Здрач. Минавам през всички позиции, на които ме научи Мадок, и онези, които научих в Двора на сенките.
 	После вдигам меча и го подавам на опонента си. Поздравявам я в огледалото.
 	Напред-назад, танцувам по пода, бия се с нея. Удрям и парирам, парирам и удрям. Блъфирам. Гмурвам се. Виждам потта по челото й. Бия се, докато ризата й не става мокра от пот, докато тя не започва да трепери от изтощение.
 	И все пак не е достатъчно.
 	Никога няма да я победя.
 	 

 
 	 
  20 
 


 	Капанът за Орлаг е заложен. Прекарвам целия ден с Ма-док, обсъждаме подробностите. Определихме три момента и три места, когато и където Морските дълбини може да нападнат с някакъв шанс за успех:
 	Лодката, в която ще е примамката, е очевиден вариант. Трябва един таласъм да се престори на Оук, свит под наметало, а самата лодка трябва да бъде омагьосана да лети.
 	Преди това има един момент по време на приема на Та-рин, когато Оук ще броди сам из лабиринта. Част от зеленината ще бъде заменена с дървесни хора, които ще останат невидими, докато не се наложи да нападнат.
 	И дори преди това - при пристигането в имението на Лок за сватбата - Оук уж ще излезе от каретата на едно открито място, видимо от океана. И пак ще бъде примамка. Аз ще чакам с истинския Оук в каретата, докато останалите от семейството слязат и - да се надяваме - морето нападне. Тогава каретата ще завие и ние ще се покатерим през един прозорец. В този случай дърветата близо до брега ще са пълни с духчета, готови да забележат морските създания, а под пясъка ще бъде опъната мрежа, в която да ги уловим.
 	Три шанса да хванем Морските дълбини в опит да навредят на Оук. Три шанса да ги накараме да съжаляват за това.
 	Не сме забравили и охраната на Кардан. Личната му стража ще е в пълна бойна готовност. Той има своя собствена ко-терия от стрелци, които ще го следват навсякъде. И разбира се, нашите шпиони.
 	Тарин иска да прекара последната нощ преди сватбата със сестрите си, затова аз опаковам една рокля и обиците
 	в торба и я връзвам на гърба на коня, с който ходих до Инс-уиъл. Закачам Здрач на седлото. После препускам към имението на Мадок.
 	Нощта е красива. Бриз се носи през дърветата, носи аромат на борови иглички и вечнобълка. В далечината чувам тропот на копита. Лисици издават странните си писъци, викат се една друга. Мелодия на флейта долита някъде отдалече заедно с песните на русалките на скалите - пронизи- телни и лишени от думи.
 	После внезапно тропотът на копита вече не е толкова далечен. През гората препускат ездачи. Седмина, на мършави коне с бели като перли очи. Лицата им са покрити, оръжията им са боядисани в бяло. Чувам смеха им, когато се разделят, за да ме приближат от различни посоки. За миг си мисля, че сигурно е някаква грешка.
 	Един от тях вади секира, която блясва на светлината на непълната луна, и кръвта ми се смразява. Не, няма никаква грешка. Те идват да ме убият.
 	Опитът ми в сражения от седлото е ограничен. Мислех, че ще стана рицар в Елфхейм, ще защитавам кралска особа, а няма да препускам в битка като Мадок.
 	Сега, когато приближават към мен, се питам кой точно знаеше за този уязвим момент. Определено Мадок знаеше. Вероятно това е неговият начин да ми се отплати за предателството. Сигурно само се преструваше, че ми вярва. Все пак той знаеше, че ще тръгна тази нощ към неговото имение. А цял следобед заедно планирахме капаните.
 	Със съжаление си спомням за предупреждението на Хлебарката: Следващия път вземи и някой от кралската стража. Вземи някой от нас. Вземи облак духчета или пиян спри- ган. Просто вземи някого.
 	Сега съм сама. Сам-сама.
 	Пришпорвам коня си. Ако успея да изляза от гората и да се приближа достатъчно до къщата, ще съм в безопасност. Там има стражи и без значение дали Мадок е изпратил тези конници, никога не би позволил негов гост, да не говорим за негово дете, да бъде посечен на собствената му земя.
 	Това не съответства на правилата на вежливостта.
 	Трябва само да успея да стигна до там.
 	Копитата трополят зад мен, докато летим през гората. Поглеждам назад, вятърът бие в лицето ми, косата ми се развява и влиза в устата ми. Те препускат далече един от друг, опитват се да ме изпреварят, за да ме отдалечат от имението на Мадок, към брега, където няма къде да се скрия.
 	Приближават се все повече. Чувам ги как си подвикват, но вятърът отнася думите им. Конят ми е бърз, но техните се носят като вода през нощта. Когато се обръщам, виждам как един от тях вади лък с намазани с катран стрели.
 	Насочвам коня настрани, само че друг конник пресича пътя ми за бягство.
 	Те са с брони и с оръжия в ръце. Аз имам само няколко ножа и Здрач, закачен на седлото, както и малък арбалет в дисагите. В детството си съм минавала стотици пъти през тази гора; не съм и предполагала, че ще ми се наложи да нося броня тук.
 	Една стрела изсвистява покрай мен, докато друг от ездачите приближава, размахал меча си.
 	Няма начин да му избягам.
 	Изправям се в стремето, номер, за който не съм сигурна, че ще проработи, и се хващам за първия здрав клон. Един от белооките жребци оголва зъби и захапва хълбока на моя кон. Горкото животно цвили и залита. На лунната светлина ми се струва, че виждам кехлибарени очи, когато дългият меч на конника изсвистява във въздуха.
 	Издърпвам се на клона. За миг просто се държа там и дишам тежко, докато конниците минават под мен. Обръщат. Трима започват да обикалят под дървото. Нещо проблясва и към мен полита секира. Навеждам се, като гледам да не се изплъзна. Секирата се забива в дънера.
 	- Добър опит - викам, опитвам се да не показвам, че съм ужасена.
 	Трябва да се отърва от тях. Трябва да се кача по-високо. Но после какво? Не мога да се бия със седмина. Дори да исках, мечът ми още е вързан на коня. Имам само няколко ножа.
 	- Слез, човешко момиче - казва конник със сребристи очи.
 	- Чували сме за твоята ярост. Чували сме за твоята свире-пост - казва друг с дълбок, мелодичен глас, вероятно женски. -Не ни разочаровай.
 	Трети изстрелва още една стрела с черен връх.
 	- Ако аз ще играя котката, тогава позволете ми да драскам -казвам аз, докато вадя два ножа с остриета във формата на листа и ги изпращам в сияещи арки към конниците.
 	Единият пропуска, другият се удря в броня, но се надявам, че това ще ги разсее достатъчно, за да измъкна секи- рата от дървото. После, докато стрелите летят около мен, започвам да скачам от клон на клон, благодарна за всичко, на което Призрака ме научи.
 	И тогава една стрела се забива в бедрото ми.
 	Не мога да потисна вика на болка. Пак хуквам, боря се с шока, но вече не съм така бърза. Следващата стрела се забива толкова близо до мен, че ми се разминава на косъм.
 	Те виждат много добре дори в тъмното. Те виждат много по-добре от мен.
 	Всички предимства са на тяхна страна. Тъй като не мога да се скрия, горе на дърветата съм просто малко по-трудна, но все пак забавно трудна мишена. И колкото повече се изморявам, колкото повече кървя, колкото повече ме боли, толкова по-бавна ще ставам. Ако не променя играта, със сигурност ще изгубя.
 	Трябва да изравня шансовете. Трябва да направя нещо, което не очакват. Щом не мога да виждам, трябва да се доверя на другите си сетива.
 	Поемам дълбоко дъх, игнорирам болката в крака си и стрелата, която още стърчи от него, и с брадва в ръка скачам с рев от клона.
 	Ездачите се опитват да обърнат конете си далече от мен.
 	Забивам брадвата в гърдите на единия. Върхът й огъва бронята навътре. Което си е чудесен номер - или поне щеше да бъде, ако не губя равновесие след миг. Оръжието излита от ръката ми, докато падам. Удрям се тежко в земята и въздухът излита от дробовете ми. Веднага се претъркулвам, за да избегна копитата. Главата ми звънти, краката ми сякаш пламтят, когато се надигам. Чупя стърчащата от крака ми стрела, но така я забивам по-дълбоко.
 	Конникът, когото ударих, виси от седлото, тялото му е отпуснато, а от устата му капе кръв.
 	Друг се завърта настрани, а трети налита към мен. Вадя нож, докато стрелецът се опитва да замени лъка с меч.
 	Вече сме шестима на един, много по-добре, особено когато четирима от ездачите започват да изостават, сякаш не са очаквали, че и те може да пострадат.
 	- Е, сега достатъчно ли съм свирепа? - крещя към тях.
 	Среброокият идва към мен и аз хвърлям ножа. Не уцел-вам него, а хълбока на коня. Той се изправя на задните си крака и докато ездачът се опитва да го овладее, друг налита към мен. Грабвам брадвата, поемам си дълбоко дъх и се концентрирам.
 	Мършавият кон ме гледа с бели очи без зеници. Изглежда гладен.
 	Ако умра тук, в гората, защото не съм била добре подготвена, защото съм била твърде разсеяна, за да запаша на кръста си собствения си меч, ще съм ужасно бясна на себе си.
 	Стягам се, когато друг конник препуска към мен, но не съм сигурна, че ще успея да удържа атаката. Трескаво се опитвам да измисля друг вариант.
 	Когато конят наближава, падам на земята, борейки се с всичките си инстинкти за самосъхранение, с всички пориви да избягам от огромното животно. То ме връхлита, аз вдигам брадвата и удрям нагоре. Кръв плисва по лицето ми.
 	Създанието продължава още малко, после пада с ужасно цвилене и притиска крака на ездача с тялото си.
 	Надигам се и бърша лице точно навреме, за да видя, че среброокият рицар се готви за атака. Усмихвам му се и вдигам окървавената брадва.
 	Конникът с кехлибарените очи тръгва към поваления си другар и вика на останалите. Среброокият се обръща и също поема към тях. Двама от рицарите помагат на затиснатия от коня да се освободи и го качват на един от другите коне. После и шестимата се отдалечават в нощта, но вече не се смеят.
 	Чакам, страхувам се, че може да се върнат, страхувам се, че нещо още по-лошо може да ме дебне в сенките. Минутите се изнизват. Най-силните звуци са накъсаното ми дишане и ревът на кръвта в ушите ми.
 	Тръгвам през гората, трепереща от болка, но виждам, че конят ми лежи на тревата, а конят на мъртвия рицар яде месата му. Замахвам с брадвата и го прогонвам, но за съжаление, не мога да помогна на коня си.
 	Торбата ми вече я няма на седлото. Трябва да е паднала по време на ездата, заедно с роклята и арбалета. Ножовете ми също ги няма, пръснати из гората, след като ги хвърлих по рицарите. Вероятно са някъде из храстите. Поне Здрач е още тук, вързан за седлото. Откачвам с треперещи пръсти меча на баща ми.
 	Като се подпирам на него като на бастун, успявам да измина пътя до имението на Мадок и отмивам кръвта на помпата отпред.
 	Вътре виждам, че Ориана седи до прозорец и бродира. Поглежда ме с розовите си очи и не си прави труда да се усмихне, както би сторил смъртен, за да се почувствам добре.
 	- Тарин е горе с Виви и нейната любима. Оук спи, а Мадок крои планове. - После ме оглежда и казва: - Да не си паднала в езеро?
 	Кимам.
 	-Тъпо, нали?
 	Тя прави още един бод. Тръгвам към стълбите, но тя заговаря отново, преди да съм сложила крак на първото стъпало:
 	- Толкова ужасно ли ще е за Оук да остане с мен в Царството на феите? - Прави дълга пауза и добавя шепнешком: - Не искам да изгубя любовта му.
 	Неприятно ми е, че трябва да кажа онова, което тя вече знае:
 	- Тук ще има безкрайна върволица от придворни, които ще изливат отрова в ухото му, ще говорят какъв крал би бил той, ако Кардан се махне от пътя му, и това може да накара верните на Кардан да поискат да премахнат Оук. Да не говорим за дори по-големите заплахи. Докато Бейлкин е жив, за Оук ще е най-безопасно да бъде далече от Царството на феите. Да не забравяме и Орлаг.
 	Тя кима с безизразно лице и се обръща към прозореца.
 	Може би просто има нужда някой друг да бъде злодеят, някой друг да е виновен, че те са разделени. Какъв късмет за нея, че и без това никога не ме е харесвала.
 	Все пак помня какво беше да изпитваш мъка по онези, които са те отгледали.
 	- Ти никога няма да изгубиш обичта му - казвам, гласът ми излиза тих като нейния.
 	Знам, че ме чува, но все пак не се обръща.
 	После се качвам горе, кракът ме боли. На площадката съм, когато Мадок излиза от кабинета си и ме вижда. Подушва въздуха. Питам се дали надушва кръвта, която още тече по крака ми, или миризмата на пръст, пот и студена кладенчова вода.
 	Студ плъзва през костите ми.
 	Влизам в старата си стая и затварям вратата. Посягам под таблата на леглото и с благодарност установявам, че ножовете ми са още там, в ножниците, макар и малко прашни. Не ги вадя, но вече се чувствам донякъде в безопасност.
 	Куцукам до старата си вана, като хапя вътрешността на бузата си от болка, и сядам на ръба. После събувам панталона и оглеждам остатъка от стрелата, забита в крака ми. Тя е от върба, с петна от пепел. Доколкото мога да видя, върхът й е от назъбен еленов рог.
 	Ръцете ми започват да треперят и осъзнавам колко бързо бие сърцето ми, колко съм замаяна.
 	Раните от стрели са лоши, защото при всяко движение стават все по-тежки. Тялото ти не може да се излекува, дока-то това остро парче реже плътта ти, а колкото по-дълго стои там, толкова по-трудно е да го извадиш.
 	Поемам дълбоко дъх и плъзгам пръст по острието, натискам го леко. Боли толкова много, че изпъшквам и дори леко се замайвам за миг, но изглежда, не е забито в кост.
 	Стягам се, вземам ножа и разрязвам около два сантиметра от кожата на крака си. Ужасно е и дишам плитко и накъсано, докато бъркам с пръсти в разреза и дърпам върха на стрелата. Има много кръв, плашещо много кръв. Притискам раната с ръка, опитвам се да спра кървенето.
 	Известно време съм твърде замаяна, за да направя нещо друго, освен да седя там.
 	- Джуд?
 	Виви отваря вратата. Поглежда ме, после поглежда и ваната. Котешките й очи се отварят широко.
 	Клатя глава.
 	- Не казвай на никого.
 	- Ти кървиш.
 	- Дай ми... - Започвам и спирам, защото осъзнавам, че ще трябва да зашия раната, но не съм се сетила за това. Може би не съм толкова добре, колкото си мисля. Шокът невинаги удря веднага. - Трябва ми игла и конец, но не тънък, като за бродерия. И кърпа, за да притискам раната.
 	Тя се мръщи, когато вижда ножа в ръката ми и колко прясна е раната.
 	- Сама ли си го причини?
 	Това ме откъсва за миг от замайването.
 	- Да, сама се прострелях със стрела.
 	-Добре, добре.
 	Тя ми подава една риза от леглото и после излиза от стаята. Притискам плата към раната, за да намаля кървенето.
 	Виви се връща с дълъг бял конец и игла. Този конец няма да остане бял задълго.
 	- Добре - казвам, опитвам да се концентрирам. - Искаш да държиш или да шиеш?
 	- Да държа - отвръща тя и ме поглежда, сякаш съжалява, че няма трети вариант. - Дали да не доведа Тарин?
 	- В нощта преди сватбата й? Абсолютно не. - Опитвам се да вдяна иглата, но ръцете ми треперят много силно. - Добре, сега притискай раната, за да се затвори.
 	Виви коленичи и го прави, като криви лице. Аз из-пъшквам и се опитвам да не припадна. Само още няколко минути и ще мога да седна и да се отпусна, обещавам си. Само още няколко минути и ще бъде, сякаш никога не се е случвало.
 	Шия. Боли. Боли, боли, боли. След като приключвам, измивам крака си отново и откъсвам най-чистата част от ризата, за да го превържа.
 	Виви се приближава.
 	- Можеш ли да се изправиш?
 	- След малко - клатя глава.
 	- Ами Мадок? - пита тя. - Можем да му кажем...
 	- Не, на никого... - отвръщам и хващам ръба на ваната, прехвърлям крак вътре и потискам писък.
 	Виви развърта кранчетата и водата потича, отмива кръвта.
 	- Дрехите ти са подгизнали - мръщи се тя.
 	- Подай ми една рокля от ей там - казвам аз. - Гледай да е по-широка.
 	Принуждавам се да докуцукам до един стол и се отпускам в него. После свалям жакета и ризата си. Гола до кръста съм, но не мога да продължа, защото болката ме спира.
 	Виви ми носи рокля - стара рокля, която Тарин не е сметнала за нужно да ми донесе - и я събира така, че да може да я облече през главата ми. После пъха и ръцете ми в ръкавите, сякаш съм дете. Внимателно ми сваля ботушите и панталона.
 	- Може да си легнеш - казва ми. - Почини си. С Хедър ще разсейваме Тарин.
 	- Ще се оправя - отговарям.
 	- Казвам само, че не е нужно да правиш нищо. - Виви сякаш вече размисля по отношение на предупреждението ми. -Кой стори това?
 	- Седмина конници... може би рицари. Но кой стои зад атаката? Не зная.
 	Виви въздиша дълго.
 	- Джуд, върни се с мен в света на хората. Това не може да е нормално. Това не е нормално.
 	Ставам от стола. Предпочитам да вървя с ранения си крак, отколкото да слушам това.
 	- И какво щеше да стане, ако не бях дошла? - пита ме тя.
 	Сега, когато съм права, трябва да продължа да се движа, иначе ще изгубя инерция. Тръгвам към вратата.
 	- Не знам. Но знам едно. Опасността може да ме намери и в света на хората. Като съм тук, мога да се погрижа вие с Оук да бъдете охранявани там. Виж, знам, че според теб това, което върша, е глупаво. Но не се дръж, сякаш е безсмислено.
 	- Не това имах предвид - казва тя, но аз вече съм в коридора. Отварям рязко вратата на Тарин и виждам, че с Хедър се смеят на нещо. Спират, когато влизам.
 	- Джуд? - пита Тарин.
 	- Паднах от коня - отвръщам и Виви не ми противоречи. - За какво си говорехте?
 	Тарин е нервна, обикаля стаята и докосва ефирната рокля, която ще облече утре, вдига диадемата от растения, отгледани в гоблински градини и свежи като в мига, в който са откъснати.
 	Осъзнавам, че обиците, които купих за нея, вече ги няма, изгубени заедно с останалото в торбата. Пръснати сред листа и храсти.
 	Слуги носят вино и сладкиши и аз облизвам сладката глазура, като оставям разговора им да ме облива. Болката в крака е разсейваща, но по-разсейващ е споменът за смеещите се конници, споменът как ме обградиха под дървото. Как бях ранена, изплашена и съвсем сама.
 	 
 	* * *

 	 
 	В деня на сватбата на Тарин се будя в леглото от детството ми. Имам чувството, че се будя от дълбок сън, и за миг не само не знам къде съм, ами дори не помня коя съм. За тези няколко секунди, докато примигвам на светлината на късното утро, аз съм послушната дъщеря на Мадок, която мечтае да стане рицар в двора. После последната половин година се завръща като вече познатия вкус на отрова в устата ми.
 	Като болката в непохватно направените шевове.
 	Надигам се и развивам превръзката, за да видя раната. Тя е грозна и подута, а шевът е направен зле. Кракът ми е скован.
 	Гнарбоун, огромният слуга с дълги уши и опашка, влиза в стаята ми със закъсняло почукване. Носи поднос със закуска. Бързо покривам тялото си с одеялата.
 	Той оставя подноса на леглото, без да каже нищо, и отива към банята. Чувам шуртене на вода и миризмата на билки. Седя скована, докато той излиза.
 	Можех да му кажа, че ме боли. Би било съвсем просто. Ако го бях помолила да доведе военния хирург, той щеше да го направи. Щеше да каже на Ориана и Мадок, разбира се. Но кракът ми щеше да бъде зашит както трябва и няма да се инфектира.
 	Дори ако Мадок е изпратил конниците, мисля, че пак би се погрижил за мен. От учтивост. Но щеше да сметне това за отстъпление от моя страна. Така щях да призная, че се нуждая от него, че е победил. Че съм се прибрала у дома завинаги.
 	И все пак сега, на светлината на утрото, съм почти сигурна, че не Мадок е изпратил конниците, дори това да беше капан в негов стил. Той никога не би изпратил убийци, които ще отстъпят и ще си отидат, докато все още имат числено преимущество.
 	Когато Гнарбоун излиза, аз пия жадно кафето и тръгвам към ваната.
 	Тя е млечна и ароматна и само под водата мога да си позволя да заплача. Само под водата мога да призная, че едва не умрях и че бях ужасена, и че искам да имаше на кого да кажа всичко това. Стаявам дъх, докато вече няма какво да стаявам.
 	След ваната се увивам със стара роба и тръгвам към леглото. Опитвам се да реша дали си струва да изпращам слуга в двореца, за да ми донесе друга рокля, или просто трябва да взема някоя от Тарин. Точно тогава Ориана влиза в стаята ми, носи някакъв сребрист плат.
 	- Слугите ми казаха, че си дошла без багаж - казва тя. -Сигурно си забравила, че ще ти трябва рокля за сватбата на сестра ти. Или по принцип.
 	- Там ще има поне един гол - отвръщам аз. - Знаеш, че е така. Не съм била на нито един пир в Царството на феите, на който всички да са облечени.
 	- Е, ако това планираш - казва и се обръща. - Тогава сигурно ще ти трябва само красива огърлица.
 	-Чакай, права си. Нямам рокля и ми трябва. Моля те, не си тръгвай.
 	Когато се обръща, на лицето й има лека усмивка.
 	-Колко нетипично за теб да кажеш каквото мислиш и то да не е изречено с неприязън.
 	Питам се какво ли е за нея да живее в къщата на Мадок, да бъде покорната съпруга на Мадок, след като е участвала в осуетяването на плановете му. Ориана е доста по-проница-телна, отколкото си мислех.
 	И ми е донесла рокля.
 	Това ми се струва много мило, докато тя не я разстила на леглото ми.
 	- Една от моите е. Мисля, че ще ти стане.
 	Роклята е сребърна и ми прилича малко на ризница. Красива е, с бухнали ръкави, с процепи по дължината им, за да се показва кожата, но с голямо деколте, което би изглеждало по един начин на Ориана и по съвсем друг на мен.
 	- Малко е дръзка за сватба, не мислиш ли?
 	Няма как да я облека със сутиен.
 	Тя само ме поглежда объркано за миг, почти като насекомо.
 	-Е, може да я пробвам - отвръщам, като си спомням, че само преди миг твърдях, че ще отида гола.
 	Това е Царството на феите и тя не понечва да излезе. Обръщам се с надеждата, че така няма да забележи раната на крака ми. Навличам роклята през главата и я оставям да се плъзне по бедрата ми. Блести великолепно, но както и подозирах, показва доста от гърдите ми. Имам предвид доста.
 	Ориана кима доволна.
 	- Ще изпратя някой да ти фризира косата.
 	След малко едно слабичко момиче пикси сплита косата ми на овнешки рога и връзва на връхчетата сребърни панделки. Гримира клепачите ми и устата ми със сребърно.
 	После слизам долу, за да се присъединя към другите от семейството в салона на Ориана, сякаш последните няколко месеца не са се случвали.
 	Ориана е облечена в бледовиолетова рокля с яка от свежи цветчета, които се издигат към напудрената й брадичка.
 	Виви и Хедър са с дрехи на смъртни, Виви е с рокля с щампа на очи, а Хедър с къса розова рокля, покрита със сребърни пайети. Косата й е прибрана назад с блестящи розови фиби. Мадок е с тъмносиня туника, също като Оук.
 	- Здравей - казва Хедър. - И двете сме в сребърно.
 	Тарин още я няма. Сядам в салона, пия чай и ям кифли.
 	- Наистина ли мислиш, че тя трябва да изстрада това? -пита Виви.
 	Хедър я поглежда, скандализирана, и я перва по крака. Мадок въздъхва.
 	- Казано е, че се учим от грешките си, а не от успехите -казва той и поглежда многозначително към мен.
 	Тарин най-сетне слиза. Изкъпала се е в люлякова роса и е с рокля от невероятно фини слоеве, между които са пленени билки и цветя, за да създадат впечатлението, че е едновременно красива, ефирна фигура и жив букет.
 	Косата й е сплетена като корона със зеленина из нея.
 	Изглежда красива и болезнено човешка. В тази светла рокля прилича по-скоро на жертвоприношение, отколкото на булка. Усмихва ни се срамежливо и сияеща от щастие.
 	Всички ставаме и й казваме колко е красива. Мадок хваща ръцете й и ги целува, гледа я като горд баща. Дори да мисли, че тя прави грешка.
 	Качваме се в каретата заедно с малкия таласъм, който ще е дубльор на Оук. Те си разменят жакетите и таласъмът сяда притеснен в ъгъла.
 	По пътя към имението на Лок Тарин се навежда напред и хваща ръката ми.
 	- Щом се омъжа, всичко ще бъде различно.
 	- Някои неща - казвам аз, не съм много сигурна за какво говори.
 	- Татко обеща да го държи изкъсо - шепне ми тя.
 	Спомням си молбата й да отстраня Лок от поста му на по-велител на пиршествата. Мадок ще е доста зает да го обуздава, така че това май не е лошо нещо.
 	- Щастлива ли си за мен? - пита ме тя. - Наистина?
 	Тарин ми беше най-близкият човек в целия свят. Тя познаваше приливите и подводните течения на желанията ми, на болките ми, малки и големи, почти през целия ми живот. Би било глупаво да позволя на нещо да попречи на това.
 	- Искам ти да бъдеш щастлива. Днес и завинаги.
 	Тя ми се усмихва притеснено, пръстите й стискат по- здраво моите.
 	Още държа ръката й, когато лабиринтът се появява пред нас. Виждам три момичета пиксита с прозрачни рокли да летят над растенията, смеят се, а зад тях другите гости вече започват да се събират. Като повелител на пиршествата, Лок е организирал сватба, достойна за поста му.
 	 

 
 	 
  21 
 


 	Първият капан вече е освободен. Примамката слиза със семейството ми, докато ние с Оук се привеждаме в каретата. Той първо ми се усмихва, когато се свиваме между тапицираните седалки, но след миг усмивката му е заменена от тревожно изражение.
 	Хващам ръката му и я стискам.
 	- Готов ли си да се покатериш през прозорец?
 	Това връща радостта му.
 	- От каретата ли?
 	- Да - отвръщам и чакам тя да обърне.
 	Когато спира, се чува почукване. Надничам и виждам, че Бомбата е в имението. Тя ми смига и аз вдигам Оук към нея с копитата напред и й го подавам през прозореца на каретата.
 	Покатервам се тромаво след него. Роклята ми е нелепо разголена, а и кракът ми е още скован и ме боли, когато падам на каменния под на Лок.
 	- Нещо ново? - питам Бомбата.
 	Тя клати глава и ми подава ръка.
 	- И без това не беше особено вероятно. Аз залагам на лабиринта.
 	Оук се мръщи и аз разтривам раменете му.
 	- Не е нужно да го правиш - казвам му, макар че не съм сигурна какво ще правим ние, ако откаже.
 	- Няма проблем - отвръща той, без да ме поглежда в очите. - Къде е мама?
 	- Ей сега ще я намерим, мъник - казва Бомбата, прегръща го през раменете и го отвежда. На вратата се обръща към
 	мен и вади нещо от джоба си. - Като че ли си се наранила. Колко хубаво, че ме бива не само с експлозивите.
 	И ми хвърля нещо. Улавям го, без да знам какво е, после го преобръщам в дланта си. Гърненце с мехлем. Вдигам глава да й благодаря, но вече я няма.
 	Отварям малкото гърненце и вдишвам аромата на силни билки. Още щом го намазвам на кожата си, болката отслабва. Мехлемът охлажда раната, която вероятно пламти от неизбежната инфекция. Кракът още ме боли, но не както преди.
 	- Сенешале мой - казва Кардан и аз едва не изпускам мехлема. Дърпам роклята си надолу и се обръщам. - Готова ли си да посрещнеш Лок в твоето семейство?
 	Последния път, когато бяхме в тази къща, в лабиринта на градините, устата му беше омазана със златен невърмор и той ме гледаше как целувам Лок така, сякаш в погледа му къкреше нещо - тогава реших, че е омраза.
 	Сега ме гледа с не по-различен поглед и единственото, което искам, е да се хвърля към ръцете му. Искам да удавя всичките си тревоги в прегръдките му. Искам да ми каже нещо съвсем неприсъщо за него - че всичко ще бъде наред.
 	- Хубава рокля - казва той.
 	Знам, че дворът сигурно вече си мисли, че съм луда по върховния крал, щом изтърпях да ме коронясат като кралица на веселието и все още служа като негов сенешал. Сигурно всички си мислят, също като Мадок, че съм негова. Дори когато ме унижава, аз допълзявам обратно.
 	Ами ако наистина започвам да полудявам по него?
 	Кардан е по-опитен в любовта и може да използва това срещу мен, точно както го накарах да го използва срещу Ни-касия. Може би все пак е намерил начин да обърне нещата.
 	Убий го - казва част от мен, част, която помня от нощта, когато го взех за заложник. - Убий го, преди да те е накарал да се влюбиш в него.
 	- Не бива да си сам - заявявам, защото, ако Морските дълбини ще нападат, не бива да им осигуряваме лесни мишени. -Не и тази нощ.
 	Кардан се хили.
 	- Не съм го планирал така.
 	Намекът, че не е сам през повечето нощи, ме притеснява и се мразя заради това.
 	- Добре - отвръщам, преглъщайки чувството, макар че горчи като жлъчка. - Но ако възнамеряваш да водиш някого в леглото си - или по-вероятно неколцина, - нека да бъдат стражи. И да ви пазят още стражи.
 	- Истинска оргия.
 	Той изглежда доволен от идеята.
 	Продължавам да мисля за начина, по който ме гледаше, когато бяхме голи, преди да свали ризата си и да разхлаби елегантните ръкавели. Трябваше да обявим примирие - каза тогава той, като отметна нетърпеливо мастиленочерната си коса назад. - Отдавна трябваше да обявим примирие.
 	Но и двамата не го направихме, нито тогава, нито по-късно.
 	Джуд - каза той, като галеше крака ми, - страхуваш ли се от мен?
 	Прокашлям се и прогонвам спомените.
 	- Заповядвам ти да не оставаш сам от залез тази нощ до изгрев утре.
 	Той се отдръпва като ужилен. Вече не очаква да му заповядвам така официално, сякаш му нямам доверие. Върховният крал на Елфхейм ми се покланя леко.
 	- Както желаеш... не, чакай, на твоите заповеди.
 	Не мога да го погледна, докато излиза. Аз съм страхливка. Може би е заради болката в крака, може би е от тревога за брат ми, но част от мен иска да го извикам и да се извиня. Накрая, когато вече съм сигурна, че си е отишъл, тръгвам към пиршеството. Само няколко крачки и съм в коридора.
 	Мадок се обляга на стената. Скръстил е ръце на гърдите си и клати глава.
 	- Така и не го проумявах. Досега.
 	Спирам.
 	-Кое?
 	- Идвах да взема Оук, когато те чух да говориш с върховния крал. Прости ми за подслушването.
 	Едва успявам да мисля през бумтенето в ушите си.
 	- Не е каквото си...
 	- Ако не беше, нямаше да знаеш какво си мисля - парира той. - Много хитро, дъще. Нищо чудно, че не се изкуши от всичко, което ти предложих. Казах, че вече няма да те подценявам, и все пак го направих. Подценихте, подцених не само амбицията ти, но и арогантността ти.
 	- Не - казвам аз. - Ти не разбираш...
 	- О, мисля, че разбирам - отвръща, без да чака да му обясня, че Оук не е готов за трона, че искам да избегна кръвопролития и че дори не знам дали ще мога да продължа с това, когато изтече една година и един ден. Твърде ядосан е, за да ме слуша. - Най-сетне. Най-сетне разбрах. Ще прогоним Орлаг и Морските дълбини заедно. Но когато си отидат, отново заставаме от двете страни на шахматната дъска. И когато те победя, ще се уверя, че съм те победил така изцяло, както бих направил с всеки враг, който е доказал, че ми е равен.
 	Преди да успея да измисля какво да отговоря, той ме сграбчва за ръката и излизаме заедно навън.
 	- Хайде - казва ми. - Трябва да си изиграем ролите.
 	Там, примигвайки на късното следобедно слънце, Мадок ме оставя, за да говори с неколцина рицари, които стоят до декоративния басейн. Кима ми, когато тръгва, както се кима на противник.
 	През мен минава тръпка. Когато му се опълчих в Холоу Хол, след като отрових виното му, си помислих, че вече сме врагове. Но сега е много по-лошо. Той знае, че аз стоя между него и короната, и няма никакво значение дали ме обича, или мрази - би направил каквото е нужно, за да изтръгне властта от ръцете ми.
 	Нямам друг вариант, освен да тръгна към лабиринта и празненството в центъра му. След три завоя ми се струва, че гостите се отдалечават. Звуците стават по-приглушени, тих смях долита от всички посоки. Храстите са достатъчно високи, за да се объркаш.
 	Седем завоя и вече наистина съм изгубена. Връщам се, но откривам, че лабиринтът се е променил. Пътеките не са, където бяха.
 	Разбира се. Не може да е обикновен лабиринт. Не, трябва да ме обърква.
 	Спомням си, че сред растенията има дървесни хора, които чакат да защитят Оук. Не знам дали те си играят с мен така, но поне знам, че нещо ме чува, когато заговарям:
 	- Ще си отворя път с меч през вас - заявявам на стените от листа. - Хайде да играем честно.
 	Клоните зад мен прошумоляват. Когато се обръщам, виждам нова пътека.
 	- Дано да води към гостите - мърморя и тръгвам по нея.
 	Надявам се, че не води до някоя тайна тъмница, запазена за онези, които заплашват лабиринта.
 	Още един завой и излизам на поляна с малки бели цветя и миниатюрна каменна кула. Отвътре чувам приглушен звук, почти рев, почти плач.
 	Вадя Здрач. Малко създания в Царството на феите плачат. А най-разпространените от тях тук - като баншите например -са много опасни.
 	- Кой е там? - питам. - Излез или аз ще вляза.
 	Изненадана съм, когато се появява Хедър. Ушите й са дълги и покрити с козина като на котка. Носът й е с друга форма, а над веждите и по скулите сякаш никнат котешки мустачки.
 	И най-лошото е, че това не е магия, защото не мога да видя през нея. Това си е истинско заклинание и не мисля, че й харесва. По ръцете й расте светла козина с шарките на петниста котка.
 	- Какво... какво стана? - заеквам.
 	Тя отваря уста, но вместо да отговори, се чува жално мя-укане.
 	Въпреки себе си се смея. Не защото е смешно, а защото съм смаяна. После се чувствам ужасно, особено когато тя из-съсква.
 	Клякам и се смръщвам от болката в раната.
 	- Не се паникьосвай. Извинявай. Просто ме хвана неподготвена. Точно затова те предупредих да носиш талисмана.
 	Тя изсъсква отново.
 	- Да - казвам и въздъхвам. - Никой не обича да му казват „Нали ти казах“. Не се тревожи. Който и да е решил, че това е смешен номер, много ще съжалява. Хайде.
 	Тя ме следва, трепереща. Когато се опитвам да я прегърна, потрепва и изсъсква отново. Поне остава на крака. Поне е все още достатъчно човек, за да остане с мен и да не избяга.
 	Минаваме през храстите и този път лабиринтът не си играе с нас. След три завоя сме вече сред гостите. Един фонтан се плиска нежно, шумът му се смесва с разговорите.
 	Оглеждам се, търся някой познат.
 	Тарин и Лок ги няма. Най-вероятно са отишли в някоя беседка, където да разменят тайните си обети, което е истинският им вълшебен брак, без свидетели, мистериозен. В земя, в която няма лъжи, не е нужно обещанията да се правят публично, пред свидетели, за да бъдат обвързващи.
 	Виви хуква към нас и хваща Хедър за ръцете. Пръстите й са свити като на лапи.
 	- Какво е станало? - пита Ориана.
 	- Хедър? - пита Оук.
 	Тя го поглежда с очи като на сестра ми. Питам се дали не е това в основата на шегата. Котка за момиче с котешки очи.
 	- Направи нещо - казва Виви на Ориана.
 	- Не съм умела в заклинанията - казва тя. - Никога не съм можела да ги развалям.
 	- Кой направи това? Той може да го развали.
 	Гласът ми излиза като ръмжене, звуча като Мадок. Виви ме поглежда със странно изражение.
 	- Джуд - предупреждава ме Ориана, но Хедър вече сочи с кокалчетата на пръстите си.
 	Близо до трима фавни, които свирят на флейта, стои момче с котешки уши. Тръгвам през лабиринта към него. Стискам меча си в ръка; цялото безсилие, което чувствам заради всичко, което не мога да контролирам, се насочва към разрешаването на този проблем.
 	Избивам бокала със зелено вино от ръката му. Течността се излива в тревата и попива в земята под краката ни.
 	- Какво искаш? - пита той.
 	- Ти си направил заклинание на онова момиче там - казвам аз. - Отмени го веднага.
 	- Тя се възхищаваше на ушите ми - отвръща момчето. -Просто й дадох това, което искаше. Малка услуга.
 	- Точно това ще ти кажа и аз, след като те изкормя и направя червата ти на гирлянди - заявявам. - Ами просто му дадох това, което искаше. Все пак, ако не е искал да бъде изкормен, можеше да удовлетвори съвсем разумната ми молба.
 	Той оглежда вбесен гостите, после тръгва по тревата и изрича няколко думи. Заклинанието -започва да се разваля. Хедър обаче пак се разплаква, щом си връща човешкия облик. Разтърсва се от ридания.
 	- Искам да си отида - казва накрая с немощен глас. -Искам да се прибера веднага у дома и никога да не се връщам тук.
 	Виви трябваше да я подготви по-добре, трябваше да се погрижи винаги да носи талисман - или два, за всеки случай. Не биваше да оставям Хедър да броди сама.
 	Опасявам се, че в известна степен вината е моя. С Тарин криехме от Виви най-лошото на това да си човек в Царството на феите. Тя сигурно е решила, че щом сестрите й са добре, значи, и с Хедър ще бъде така. Но ние никога не бяхме добре.
 	- Всичко е наред - казва Виви и гали успокояващо Хедър по гърба. - Всичко е наред. Само беше малко странно. По-късно ще ти се вижда забавно.
 	- Не, няма да й се види забавно - казвам аз, а Виви ме поглежда ядосано.
 	Риданията продължават. Накрая Виви вдига с пръст брадичката на Хедър, за да я погледне.
 	- Всичко е наред - казва отново Виви и аз чувам магията в гласа й. От нея цялото тяло на Хедър се отпуска. - Не помниш последния половин час. Прекарвала си си чудесно на сватбата, но после си се подхлъзнала. Плачеш, защото си си ожулила коляното. Не е ли глупаво?
 	Хедър се оглежда объркана и бърше очите си.
 	- Чувствам се малко странно - казва през смях. - Сигурно просто се изненадах.
 	- Виви - съскам аз.
 	- Знам какво ще кажеш - прошепва ми Виви. - Но само този път. И преди да попиташ, не съм го правила досега. Не й трябва да помни всичко.
 	- Разбира се, че й трябва - отвръщам. - Иначе няма да внимава следващия път.
 	Едва говоря от ярост, но искам да я накарам да разбере. Искам да я накарам да осъзнае, че дори ужасните спомени са за предпочитане пред странните празнини или странно кухите чувства, които не можеш да проумееш.
 	Но преди да започна, до мен се появява Призрака. Вулсибър е с него. И двамата са с униформа.
 	- Ела с нас - казва Призрака, нетипично грубо.
 	- Какво става? - сопвам се аз.
 	Още мисля за Виви и Хедър.
 	Никога не съм виждала Призрака толкова мрачен.
 	- Морските дълбини направиха своя ход.
 	Оглеждам се за Оук, но той е там, където беше преди секунди, с Ориана, слуша как Хедър настоява, че е добре. Смръщил е леко вежди, но иначе изглежда в пълна безопасност от всичко, освен от лош пример.
 	Кардан стои в другия край на поляната, близо до Тарин и Лок, които тъкмо са се върнали, след като са дали клетвите си. Тарин изглежда срамежлива, с розови бузи. Всички отиват да я целунат - гоблини и григове, придворни дами и вещици. Небето над нас е ярко, вятърът носи аромат на цветя.
 	- Кулата на забравата. Вулсибър настоява да отидеш - казва Бомбата. Не съм забелязала кога се е приближила. Цялата е в черно и косата й е прибрана на стегнат кок. - Джуд?
 	Обръщам се към шпионите си.
 	- Не разбирам.
 	- Ще ти обясним по пътя - казва Вулсибър. - Готова ли си?
 	- Само секунда.
 	Трябва да поздравя Тарин, преди да тръгна. Да я целуна по бузите и да кажа нещо мило, за да знае, че поне съм била тук. Но когато поглеждам към нея, за да видя колко време ще ми отнеме това, зървам обиците й.
 	От ушите й висят полумесец и звезда. Същите, за които се спазарих с Гримсен. Същите, които изгубих в гората. Тя не ги носеше, когато бяхме в каретата, затова сигурно ги е...
 	До нея Лок се усмихва с лисичата си усмивка, а когато тръгва, леко накуцва.
 	За миг само се взирам в него, умът ми отказва да повярва на очите. Лок. Лок е бил с конниците, Лок и приятелите му в нощта, преди да се ожени. Нещо като ергенско парти. Сигурно е решил да ми върне, задето го заплаших. Или пък е знаел, че не може да остане верен на Тарин, и е решил да ме убие, преди аз да го погна.
 	Поглеждам ги за последно и осъзнавам, че не мога да направя нищо сега.
 	- Предай новината за Морските дълбини на великия генерал - казвам на Бомбата. - И се погрижи...
 	- Ще наблюдавам брат ти - уверява ме тя. - И върховния крал.
 	Обръщам гръб на сватбата и тръгвам с Вулсибър и Призрака. Жълти коне с дълги гриви чакат наблизо вече оседла-ни. Качваме се на тях и потегляме към затвора.
 	 
 	* * *

 	 
 	Отвън единственото доказателство, че нещо не е наред, са вълните, които се разбиват по-високо от всякога. Вода се е събрала по неравните плочи.
 	Вътре виждам телата. Рицари лежат бледи и неподвижни. Неколцина са по гръб, устите им са пълни с вода, сякаш са ръбът на чаша. Други лежат настрани. Очите на всички са заменени с перли.
 	Удавени на сушата.
 	Хуквам надолу по стълбите, ужасена за майката на Кардан. Тя е там обаче, жива, примигва към мен в мрака. За миг просто стоя пред килията й с ръка на гърдите от облекчение.
 	После вадя Здрач и посичам ключалката. Изскачат искри и вратата се отваря. Аша ме гледа с подозрение.
 	- Върви - казвам й. - Забрави за сделките ни. Забрави за всичко. Махай се от тук.
 	- Защо правиш това? - пита ме тя.
 	- Заради Кардан.
 	И не изричам другото: Защото неговата майка е още жива, а моята не е, защото дори да те мрази, поне ще има шанса да ти го каже.
 	Тя се обръща объркана към мен и започва да се изкачва по стълбите.
 	Трябва да разбера дали Бейлкин е още в затвора, дали е още жив. Слизам надолу, минавам през сумрака, като опипвам с едната си ръка стената, а с другата държа меча.
 	Призрака вика името ми, вероятно защото Аша внезапно се е появила пред него, но аз съм фокусирана върху целта си. Краката ми стъпват по-бързо и по-сигурно по витото стълбище.
 	Килията на Бейлкин е празна, решетките са огънати и счупени, разкошните му килими са мокри и покрити с пясък.
 	Орлаг е взела Бейлкин. Откраднала е принц на Царството на феите точно под носа ми.
 	Проклинам се за недалновидността си. Знаех, че се срещат, знаех, че кроят план, но бях сигурна, заради Никасия, че Орлаг иска Кардан да стане жених на морето. Не ми хрумна, че тя може да действа, преди да е чула отговора. И не мислех, че когато заплаши да отнеме неговата кръв, е говорила за Бейлкин.
 	Бейлкин. Ще е трудно да сложи короната на Царството на феите на главата му, без Оук да я постави там. Но ако Кардан някога абдикира, това би означавало период на нестабилност, още една коронация, още един шанс Бейлкин да управлява.
 	Мисля си за Оук, който не е готов за всичко това. Мисля за Кардан, който трябва да бъде принуден да ми се закълне отново, особено сега.
 	Все още проклинам, когато чувам как вълна се удря в камъните, достатъчно силно, за да отекне ударът в Кулата. Призрака пак вика името ми, по-близо, отколкото очаквам.
 	Обръщам се, когато той се появява в другия край на стаята. С него са три морски създания, които ме гледат с бледите си очи. Изминава миг, преди да сглобя картинката и да осъзная, че Призрака не е нито пленен, нито заплашен. За да осъзная, че това е предателство.
 	Лицето ми пламва. Искам да съм ядосана, но вместо това бученето в главата ми поглъща всичко друго.
 	Морето отново се блъска в брега, блъска се в стената на Кулата. Радвам се, че Здрач е в ръката ми.
 	- Защо? - питам, а думите на Никасия бумтят в ушите ми като прибоя: Някой, на когото вярваш, вече те предаде.
 	- Аз служих на принц Дейн - казва Призрака. - Не на теб. Понечвам да заговоря, когато чувам шум зад себе си. После усещам удар по тила си и нищо повече.
 	 

 
 	 
 	 
 	 
 	КНИГА ВТОРА


 	 

 	 

 	 

 	Малката Бриджит отведоха


 	за седем дълги години.


 	А щом на земята се спусна;


 	не свари там свои роднини.


 	Дойдоха и взеха я пак


 	на утрото в сивия мрак


 	И мислеха, че е заспала,


 	а тя бе от скърби умряла.


 	И там я положиха нежно


 	на езерно дъно безбрежно,


 	в постеля от водни треви,


 	докато отвори очи.


 	 

 	УИЛЯМ АЛИНГАМ

 	„Феите"

 	 

 
 	 
  22 
 


 	Събуждам се на дъното на морето.
 	Отначало се паникьосвам. Имам вода в дробовете и усещам ужасно напрежение върху гърдите. Отварям уста да извикам и от нея излиза звук, но не онзи, който очаквам. Това ме сепва достатъчно, за да спра и да осъзная, че не се давя.
 	Жива съм. Дишам вода, тежко, с мъка, но я дишам.
 	Под мен има легло с формата на корал, застлано с водорасли, чиито дълги филизи потрепват с течението. Аз съм в някаква сграда, която също изглежда от корали. Рибки се стрелкат през прозорците.
 	Никасия се носи към края на леглото ми, вместо крака има дълга опашка. Имам чувството, че тук, под водата, я виждам за първи път - синьо-зелената коса се рее около нея, бледите очи светят с метален блясък под вълните. На сушата е красива, но тук е стихийно, ужасяващо красива.
 	- Това е заради Кардан - казва тя точно преди да забие юмрук в корема ми.
 	Не съм вярвала, че е възможно да се набере нужната инерция, за да удариш някого под вода, но това е нейният свят и тя се справя отлично в него.
 	Изпъшквам и се опитвам да докосна мястото, където ме удари, но на китките ми има тежки окови, които ограничават движенията ми. Обръщам глава и виждам канарите, които ме приковават към пода. Нов пристъп на паника ме сграбчва и ме изпълва с усещане за нереалност.
 	- Не знам какво си му направила, но ще разбера - казва тя.
 	Предположението й е притеснително близо до истината и все пак означава, че не знае нищо.
 	Опитвам се да се концентрирам върху това, върху сегашния момент, да разбера какво мога да направя и да съставя план. Но е трудно, защото съм много ядосана - ядосана на Призрака, че ме предаде, на Никасия и на себе си, винаги на себе си повече, отколкото на всеки друг. Бясна съм на себе си, че се озовах в това положение.
 	- Какво стана с Призрака? - съскам аз. - Къде е той?
 	Никасия ме поглежда с присвити очи.
 	- Какво?
 	- Той помогна да ме отвлечете. Платихте ли му? - питам, като се мъча да звуча спокойно.
 	Но най-много искам да разбера онова, за което не мога да попитам - знае ли какви са плановете на Призрака за Двора на сенките? Но за да разбера и да го спра, трябва да избягам от тук.
 	Никасия слага ръка на бузата ми и приглажда косата ми назад.
 	- Тревожи се за себе си.
 	Може би иска да ме държи тук само от ревност. Може би все пак мога да се измъкна някак.
 	- Мислиш си, че съм изиграла някакъв номер, защото Кардан ме харесва повече от теб? - казвам аз. - Но ти го простреля с арбалет. Разбира се, че ще харесва мен повече.
 	Лицето й пребледнява, устата й се отваря от изненада и после се разкривява от гняв, когато осъзнава какво намеквам -че съм му казала. Може би не е гениална идея да я вбесявам, докато съм безпомощна, но се надявам да я подмамя да ми каже защо съм тук.
 	И колко дълго трябва да остана. Вече е минало известно време, докато съм била в безсъзнание. Време, в което Мадок може необезпокоявано да замисля кроежи за война, когато вече знае какво е влиянието ми над короната, време, в което Кардан е напълно свободен да прави каквото пожелае хаотичното му сърце, време, в което Лок може да се подиграва с всеки и да го въвлича в своите драми, време, в което Съветът може да настоява за капитулация пред морето, и аз не мога да сторя нищо, за да спра това.
 	Още колко време ще остана тук? Още колко време ще измине, преди постигнатото с толкова труд през тези пет месеца да отиде по дяволите? Мисля си как Вал Морен жонглираше и остави всичко да падне. За човешкото му лице и лишените от съчувствие човешки очи.
 	Никасия като че ли се овладява, но дългата й опашка се мята напред-назад.
 	- Е, ти вече си наша, смъртна. Кардан ще съжалява за деня, в който ти се е доверил.
 	Тя иска да ме изплаши още повече, но аз усещам малко облекчение. Те не мислят, че имам някаква специална власт. Мислят, че имам специална уязвимост. Мислят, че могат да ме контролират, както биха контролирали всеки смъртен.
 	Все пак облекчението е последното, което трябва да показвам пред нея.
 	- Да, Кардан определено трябваше да ти вярва повече. Ти изглеждаш напълно достойна за доверие. Защото в момента изобщо не го предаваш.
 	Никасия посяга към колана на гърдите си и вади острие - зъб на акула. Държи го и се взира в мен.
 	- Мога да те нараня и ти няма да помниш това.
 	- Но ти ще помниш - казвам аз.
 	Тя се усмихва.
 	- Вероятно споменът ще е много приятен.
 	Сърцето ми бумти в гърдите, но не смятам да показвам страха си.
 	- Искаш да ти покажа къде да ме прободеш ли? - питам аз.
 	- Не е лесна работа да причиниш болка, без да нанесеш фатална вреда.
 	- Да не би да си твърде глупава, за да се изплашиш?
 	- О, изплашена съм - казвам й. - Просто не от теб. Онзи, който ме е довел тук - майка ти вероятно и Бейлкин, - го е направил с някаква цел. Страхувам се каква е тази цел, а не от теб, неумела мъчителка, която не влиза в ничии планове.
 	Никасия казва нещо и в дробовете ми се взривява задушаваща болка. Не мога да дишам. Отварям уста и агонията само се засилва.
 	Най-добре да свършва бързо - казвам си. Но не е достатъчно бързо.
 	 
 	* * *

 	 
 	Когато пак се събуждам, съм сама.
 	Лежа сред водата, с чисти дробове. Макар че леглото е още под мен, аз се нося над него.
 	Главата ме боли, усещам болка и в стомаха - от глад и от удара на Никасия. Водата е студена, студът се влива във вените ми и прави кръвта ми ленива. Не знам колко дълго съм била в безсъзнание, не знам колко време е изминало, откакто ме отвлякоха от Кулата. Докато минутите изтичат и рибите се приближават, за да хапят краката ми, косата ми и шева на раната ми, гневът ми изтича и ме изпълва отчаяние. Отчаяние и съжаления.
 	Ще ми се да бях целунала Тарин по бузата, преди да тръгна. Ще ми се да бях накарала Виви да разбере, че ако обича смъртна, трябва да е по-внимателна с нея. Ще ми се да бях казала на Мадок, че винаги съм възнамерявала да възкача Оук на трона.
 	Ще ми се да бях измислила още планове. Ще ми се да бях оставила повече нареждания. Ще ми се да не се бях доверявала на Призрака.
 	Надявам се да липсвам на Кардан.
 	Не знам откога се нося така, колко пъти се паникьосвам и дърпам веригите, колко пъти тежестта на водата над гърдите ми ме кара да се задушавам. Един тритон доплава в стаята ми. Движи се с невероятна грация във водата. Косата му е сякаш на зелени ивици и същите ивици продължават и по тялото му. Големите му очи сияят в студената светлина.
 	Движи ръце и издава звуци, които не разбирам. После, явно осъзнал какво да стори, заговаря отново:
 	- Тук съм, за да те подготвя да вечеряш с кралица Орлаг. Ако ми създаваш проблеми, мога да те поваля в безсъзнание. Точно така се надявах да те заваря.
 	Кимам.
 	- Никакви проблеми. Разбрах.
 	Още морски създания влизат в стаята - с големи жълти или зелени опашки с черни краища. Плават около мен, гледат ме с големите си сияещи очи. Един сваля оковите ми, друг ме изправя. Във водата съм почти безтегловна. Тялото ми се носи, накъдето го бутнат.
 	Когато започват да ме събличат, аз пак се паникьосвам, почти животинска реакция. Извивам се в ръцете им, но те ме държат здраво и навличат прозрачна рокля през главата ми. Тя е къса и тънка, почти не може да мине за дреха. Носи се около мен и знам, че тялото ми се вижда. Опитвам се да не поглеждам надолу, защото ме е страх, че ще се изчервя.
 	После ме увиват с нанизи от перли, косата ми е прибрана назад с корона от миди и мрежа от водорасли. Раната на крака ми е покрита с превръзка от морска трева. Накрая ме повеждат през огромен коралов дворец, сумракът е озаряван от сияещи медузи.
 	Водните създания ме въвеждат в банкетна зала без таван и когато поглеждам нагоре, виждам рибни пасажи и дори акула, а над тях - блещукащата светлина на повърхността вероятно.
 	Може би е ден.
 	Кралица Орлаг седи на огромен, подобен на трон стол в края на масата. Тялото й е покрито с раковини и миди, раци и живи морски звезди пълзят по нея, подобни на ветрила корали и ярки анемонии се движат от течението.
 	Самата тя е невъобразимо царствена. Черните й очи се взират в мен и аз потрепвам, знам, че гледам владетел, който е царувал по-дълго от много поколения смъртни животи.
 	До нея седи Никасия, столът й е почти толкова впечатляващ, а в другия край на масата е Бейлкин, на много по-нев-зрачен стол.
 	- Джуд Дуарте - казва той. - Сега знаеш какво е да си затворник. Как е да гниеш в килия? Да си мислиш, че ще умреш там?
 	- Не знам - казвам му. - Винаги съм знаела, че ще се измъкна.
 	Кралица Орлаг отмята глава назад и се смее.
 	- Вероятно ще го направиш в някакъв смисъл. Ела при мен.
 	Чувам магията в гласа й и си спомням как Никасия ми каза, че няма да помня какво ми е сторила. Всъщност трябва да съм благодарна, че не направи нещо по-лошо.
 	Прозрачната ми рокля показва съвсем ясно, че не нося талисмани. Те не знаят за забраните на Дейн. Вярват, че съм напълно податлива на вълшебство.
 	Мога да се преструвам. Мога да го направя.
 	Плавам към тях, като се старая лицето ми да е безизразно. Орлаг се взира дълбоко в очите ми и е мъчително трудно да не извърна поглед, да запазя открито и искрено изражение.
 	- Ние сме твои приятели - казва тя, като ме гали по бузата с дългите си нокти. - Ти много ни обичаш, но не бива да казваш на никого извън тази зала колко много ни обичаш. Ти си ни предана и си готова да сториш абсолютно всичко за нас. Нали така, Джуд Дуарте?
 	- Да - казвам с готовност.
 	- И какво би сторила за мен, малка рибке? - пита тя.
 	- Всичко, моя кралице.
 	Тя поглежда към Бейлкин в другия край на масата.
 	- Видя ли? Ето така се прави.
 	Той като че ли се цупи. Има високо мнение за себе си и не му харесва да го сложат на мястото му. Най-големият сред децата на Елдред, той негодуваше, че баща му не обмисля сериозно да му предаде короната. Сигурна съм, че и сега мрази начина, по който Орлаг му говори. Ако този съюз не му беше необходим и ако не беше в нейното кралство, едва ли щеше да го позволи.
 	Вероятно тук има разлом, който мога да използвам.
 	Скоро внасят цял парад от ястия, в пълни с въздух похлупаци, за да може дори под водата да останат сухи до поднасянето им.
 	Сурова риба, нарязана на красиви розетки и интересни форми. Стриди, ароматизирани с печени водорасли. Блестящ червен и черен хайвер.
 	Не знам дали да ям, преди да са ми дали изрично разрешение, но съм гладна и съм готова да рискувам.
 	Суровата риба е приятна и е смесена с нещо зелено. Не очаквах да я харесам, но е така. Бързо преглъщам три розови ивици от риба тон.
 	Главата още ме боли, но коремът ми веднага се успокоява.
 	Докато ям, си мисля какво трябва да сторя: да слушам внимателно и да се държа, сякаш им вярвам, сякаш съм им предана. А за да го направя, трябва да си въобразя поне сянката на подобно чувство.
 	Поглеждам към Орлаг и си представям, че тя, а не Мадок, ме е отгледала, че съм нещо като сестра на Никасия, която понякога е била зла, но общо взето, се е грижила за мен. Поглеждам към Бейлкин и въображението ми засича, но се опитвам да мисля за него като за нов член на семейството, някой, на когото ще започна да се доверявам, защото всички други го правят. Усмихвам им се с благодарност, която почти не усещам като лъжа.
 	Орлаг ме поглежда.
 	- Разкажи ми за себе си, малка рибке.
 	Усмивката ми почти потрепва, но се концентрирам върху пълния си стомах, върху чудесата и красотата на обкръжението ми.
 	- Ами няма кой знае какво за разказване. Аз съм смъртно момиче, което е отгледано в Царството на феите. Това е най-интересното нещо за мен.
 	Никасия се мръщи.
 	- Целувала ли си Кардан?
 	- Това важно ли е? - интересува се Бейлкин.
 	Той яде стриди, отваря ги една след друга с малка виличка.
 	Орлаг не отговаря, само кима към Никасия. Харесва ми, че прави това, че избира дъщеря си пред Бейлкин. Хубаво е да има какво да харесвам в нея, нещо, върху което да се концентрирам, за да запазя топлината в гласа си истинска.
 	- Важно е, ако това е причината той да не се съгласи на съюз с Морските дълбини - казва Никасия.
 	- Не знам дали трябва да отговарям - казвам и се оглеждам с, надявам се, искрено объркване. - Но, да.
 	Лицето на Никасия се сбърчва. Сега, когато съм „омагьосана", тя като че ли не смята за нужно да се прави на невъзмутима пред мен.
 	- Повече от веднъж? Той обича ли те?
 	Не съм осъзнавала колко много се е надявала да я лъжа, когато й казах, че съм го целунала.
 	- Повече от веднъж, но, не. Не ме обича. Нищо подобно.
 	Никасия поглежда към майка си и накланя глава, за да покаже, че е получила отговорите, които е искала.
 	- Баща ти сигурно ти е бил много ядосан, че провали плановете му - казва Орлаг, насочвайки разговора към други неща.
 	- Така е - отвръщам.
 	Кратко и мило. Не е нужно да лъжа.
 	- А защо генералът не каза на Бейлкин за произхода на Оук? - продължава тя. - Нямаше ли да е по-лесно, отколкото да търси принц Кардан из цял Елфхейм?
 	- Не съм му довереница - казвам аз. - Не бях тогава и определено не съм и сега. Знам само, че си имаше причина.
 	- Без съмнение - казва Бейлкин, - искаше да ме предаде.
 	- Ако Оук беше върховен крал, тогава Мадок щеше да управлява Елфхейм - казвам аз, защото те и без това го знаят.
 	- А ти не искаше това. - Един слуга носи малка копринена кърпичка, пълна с риба. Орлаг набучва една с дългия си нокът и във водата се проточва панделка от кръв. - Интересно.
 	Това не е въпрос и няма защо да отговарям.
 	- А ще ни заведеш ли до дома на Оук? - пита Бейлкин. -Ще ни заведеш ли в света на смъртните и ще го отнемеш ли от голямата си сестра, за да ни го дадеш?
 	- Разбира се - лъжа аз.
 	Бейлкин поглежда към Орлаг. Ако вземат Оук, могат да го отгледат в морето, да го оженят за Никасия и така ще имат наследник на Грийнбрайър, който ще е предан на Морските дълбини. Ще имат и друг вариант освен Бейлкин за завземането на трона, което едва ли го радва.
 	Дълга игра, но в Царството на феите това е съвсем разумен начин да играеш.
 	- А онова същество Гримсен - пита Орлаг дъщеря си, - наистина ли мислиш, че може да направи нова корона?
 	Имам чувството, че сърцето ми спира за момент. Добре, че никой не ме гледа, защото за миг не успявам да скрия ужаса си.
 	- Той е направил кръвната корона - казва Бейлкин. - Така че със сигурност ще може да направи и друга.
 	Ако не им трябва короната, значи, не им трябва и Оук. Няма нужда да го отглеждат тук, нито той да коронясва Бейлкин. Изобщо не им трябва жив.
 	Орлаг го поглежда с укор. Чака Никасия да отговори.
 	- Той е ковач - казва Никасия. - Не може да кове под водата, затова винаги ще е на страната на сушата. Но след смъртта на Алдъркинг копнее за слава. Иска върховен крал, който да му я осигури.
 	Това е планът им - казвам си, докато се опитвам да потисна паниката. - Вече знам плана им. Ако успея да избягам, ще мога да го спра.
 	Нож в гърба на Гримсен, преди да е довършил короната. Понякога се съмнявам в способностите си като сенешал, но като убиец - никога.
 	- Малка рибке - казва Орлаг и насочва вниманието си към мен. - Кажи ми какво Ти обеща Кардан, за да му помогнеш.
 	- Но тя... - започва Никасия, но Орлаг я поглежда.
 	- Дъще - казва кралицата на Морските дълбини, - не виждаш това, което е точно под носа ти. Кардан получи трона от това момиче. Спри да мислиш с какво го държи тя и започни да търсиш с какво я държи той.
 	Никасия ме поглежда с раздразнение.
 	- Какво имаш предвид?
 	- Казваш, че Кардан се е държал зле с нея. И все пак тя го направи върховен крал. Може би е осъзнал, че е полезна, и е използвал това чрез целувки и ласкателства, както ти обработи малкия ковач.
 	Никасия изглежда объркана, сякаш цялата й представа за света се преобръща. Вероятно не е мислила, че Кардан е способен да измисли това. Все пак виждам, че донякъде е доволна. Ако Кардан ме е прелъстил да му помогна, значи, тя няма защо да се тревожи, че той ме обича. Ще трябва да се тревожи единствено за моята полезност.
 	- Какво ти обеща той, за да му дадеш короната на Елф-хейм? - пита ме Орлаг с изящна любезност.
 	- Винаги съм искала място в Царството на феите. Той ми каза, че ще ме направи сенешал и ще бъда дясната му ръка, като Вал Морен в двора на Елдред. Ще се погрижи да съм уважавана и дори да се страхуват от мен.
 	Това е лъжа, разбира се. Никога не ми е обещавал нищо, а Дейн ми обеща много по-малко от това. Но ако някой го беше направил - ако Мадок го беше направил, - щеше да ми е много трудно да откажа.
 	- Казваш ми, че предаде баща си и сложи онзи глупак на трона в замяна на служба? - пита невярващо Бейлкин.
 	- Да си върховен крал на Елфхейм, също е служба - отвръщам аз. - А виж какво бе пожертвано заради нея.
 	За миг спирам, чудя се дали не съм говорила твърде дръзко, за да повярват, че още съм омагьосана, но Орлаг само се усмихва.
 	- Така е, скъпа моя - казва след малко. - А и не се ли осланяме на Гримсен, макар че му предлагаме не много по-различна награда.
 	Бейлкин изглежда нещастен, но не спори. Много по-лесно му е да повярва, че Кардан е замислил всичко, а не някакво смъртно момиче.
 	Успявам да изям още три парчета риба и да пия чай от печен ориз и водорасли през хитра сламка, която не му позволява да се смесва с водата. После ме отвеждат в морска пещера. Никасия тръгва със стражите.
 	Това не е спалня, а килия. Щом ме пъхат вътре, установявам, че макар да съм съвсем мокра, там е сухо и е изпълнено с въздух, който в първия миг не успявам да вдишам.
 	Задавям се и тялото ми се сгърчва. От дробовете ми излиза всичката вода, заедно с няколко парчета несмляна риба.
 	Никасия се смее.
 	А после, с изпълнен с магия глас, казва:
 	- Не е ли красива стая?
 	Виждам само груб каменен под, няма мебели, няма нищо.
 	Тя говори замечтано:
 	- Много ще ти хареса леглото с колони и отрупано със завивки. А и малките масички, собственият ти чайник с чай, който още вдига пара. Ще бъде идеално топъл и много вкусен, когато го опиташ.
 	Тя оставя чаша с морска вода на пода. Предполагам, че това е чаят. Ако го изпия, тялото ми бързо ще се обезводни. Смъртните могат да изкарат няколко дни без прясна вода, но тъй като доста време дишах морска вода, вероятно вече съм загазила.
 	- Нали знаеш - казва тя, докато аз се преструвам, че се възхищавам на стаята, въртя се с изумление и се чувствам много глупаво, - че каквото и да ти сторя, то няма да е толкова ужасно като онова, което сама ще си сториш.
 	Обръщам се към нея и се мръщя с престорено объркване.
 	- Няма значение - казва тя и ме оставя, за да прекарам остатъка от вечерта във въртене на твърдия под и в опит да изглеждам така, сякаш ми е извънредно комфортно.
 	 

 
 	 
  23 
 


 	Събуждам се с ужасни спазми и замайване. Студена пот е избила по челото ми, крайниците ми треперят неконтролируемо.
 	Вече повече от година тровя тялото си всеки ден. Кръвта ми е свикнала с дозите, много по-високи, отколкото в началото. Пристрастих се към тях. Сега не мога без отровата.
 	Лежа на каменния под и се опитвам да събера мислите си. Опитвам се да си спомня всички пъти, когато Мадок беше на военна кампания и ми е казвал колко е било неудобно. Понякога е спял директно на земята, с възглавница от плевели или на собствената си ръка. Понякога е бил ранен или пребит. Но не е умрял.
 	И аз няма да умра.
 	Повтарям си това, но не съм сигурна, че го вярвам.
 	С дни никой не идва.
 	Предавам се и пия морската вода.
 	Понякога си мисля за Кардан, докато лежа тук. Мисля си какво ли е било да растеш като почетен член на кралското семейство, могъщ и необичан. Хранен с котешко мляко и забравен от всички. Да бъдеш редовно бит от брат си, на когото най-много приличаш и който като че ли единствен ти обръща внимание.
 	Представям си как всички придворни ти се кланят, позволяват ти да им крещиш и да ги удряш. Но колкото и да ги унижаваш или нараняваш, винаги знаеш, че тях някой ги смята за достойни за обич - а теб никой.
 	Въпреки че съм израснала сред вълшебния народ, неви-наги разбирам какво мислят или чувстват. Приличат повече на хората, отколкото предполагат, но в мига, в който си позволя да забравя, че не са хора, винаги правят нещо, което ми напомня това. И дори само по тази причина би било глупаво да си мисля, че познавам сърцето на Кардан, щом познавам миналото му. И все пак се чудя.
 	Питам се какво би се случило, ако му бях признала, че не съм преодоляла привличането си към него.
 	 
 	* * *

 	 
 	Те най-сетне идват за мен. Позволяват ми да пийна малко вода и да хапна. Но вече съм твърде изтощена, за да се преструвам на омагьосана.
 	Казвам им каквото помня за стратегическата зала на Мадок и какво мисли той за намеренията на Орлаг. Разказвам им за убийството на родителите ми в най-големи подробности. Описвам един рожден ден, за да покажа верността си, обяснявам им как съм изгубила пръста си и как съм излъгала за това.
 	Дори ги лъжа, по тяхна заповед.
 	И после се преструвам, че съм забравила всичко, когато ми казват да го забравя. Трябва да се преструвам, че съм сита, когато ми казват, че съм пирувала, и че съм пила въображаемо вино, когато ми дадоха само бокал с вода.
 	Трябва да им позволя да ме зашлевят.
 	Не мога да плача.
 	Понякога, когато лежа на студения каменен под, се питам дали има граница на онова, което мога да им позволя, дали нещо ще ме накара да се съпротивлявам и така да се обрека.
 	Ако има - значи, съм глупачка.
 	Но може би ако няма, значи, съм чудовище.
 	- Смъртно момиче - казва Бейлкин един следобед, когато сме сами във водните зали на двореца.
 	Той не обича да ме нарича по име, вероятно защото не иска да си го припомня, тъй като ме смята за заменима като всички човешки момичета, които са минали през Холоу Хол.
 	Слаба съм от дехидратацията. Те редовно забравят да ми дават прясна вода и храна, омагьосват ме да усещам илюзорна ситост, когато помоля за тях. Трудно ми е да се концентрирам върху каквото и да било.
 	Въпреки факта, че с Бейлкин сме сами в коралова зала, с патрулиращи на равни интервали стражи, които броя автоматично, не се опитвам да се бия или да избягам. Нямам оръжие, нямам и сили. Дори да можех да убия Бейлкин, не съм достатъчно силен плувец, за да стигна до повърхността, преди да ме хванат.
 	Планът ми се е свел само до издръжливост, да оцелявам час след час, да изкарвам без слънце ден след ден.
 	Вероятно не може да бъда омагьосана, но това не означава, че не може да бъда пречупена.
 	Никасия каза, че майка й има много дворци в морето и този, построен на скалата на Инсуиъл и по морското дъно под нея, е само един от тях. Но за мен е ужасно мъчение да съм така близо до дома и все пак на левги под него.
 	Из целия дворец във водата висят клетки, някои са празни, но в много има смъртни със сивкава кожа; смъртни, които изглеждат като мъртви, но някое случайно движение издава, че не са. Това са удавените, както ги наричат понякога стражите, и повече от всичко ме е страх да не стана като тях. Помня как ми се стори, че видях на коронацията на Дейн момичето, което измъкнах от къщата на Бейлкин, момичето, което се хвърли в морето и трябваше да се е удавило. Вече не съм много сигурна, че съм сгрешила.
 	- Кажи ми - казва днес Бейлкин. - Защо брат ми ми открадна короната? Орлаг мисли, че разбира, защото тя разбира жаждата за власт, но не разбира Кардан. Той никога не се е интересувал от каквато и да било работа. И без значение дали Никасия би го признала, тя също не разбира. Кардан, когото познава, може и да те е манипулирал, но не с такава цел.
 	Това е изпитание - мисля си замаяно. Тест дали ще излъжа, но се опасявам, че способността ми да разсъждавам ме е напуснала.
 	- Не съм оракул - казвам, като си спомням за Вал Морен и за убежището, което намира в гатанките.
 	- Тогава предположи - казва той. - Когато се появи пред килията ми в Кулата на забравата, ти намекна, че го е направил, защото съм бил твърде суров с него. Но точно ти от всички трябва да знаеш, че му липсва дисциплина, и аз се опитвах да го възпитам.
 	Сигурно си спомня за турнира, в който Кардан ме измъчваше. Оплитам се в спомени, в лъжи. Твърде изтощена съм, за да измислям нови.
 	- По времето, когато го познавах, той препускаше пиян на кон на уроците при по-неуважаваните учители, опита се да ме хвърли на никситата и нападна едно момче на пир - казвам аз. -Не изглеждаше някога да е наказван. Като че ли винаги е получавал каквото е искал.
 	Бейлкин изглежда изненадан.
 	- Той търсеше вниманието на Елдред - казва накрая. - За добро или за зло, но най-често за зло.
 	- Тогава вероятно иска да бъде върховен крал заради Ел-дред - отвръщам. - Или за да му отмъсти след смъртта му.
 	Това като че ли привлича вниманието на Бейлкин. Макар че го казах само за да го насоча в друга посока и да не мисли твърде много за мотивите на Кардан, щом излезе от устата ми, се замислих дали пък няма някаква истина в него.
 	- Или е бил ядосан на теб, че отсече главата на Елдред. Или че уби брат му и сестрите му. Или защото се страхуваше, че ще убиеш и него.
 	Бейлкин потрепва.
 	- Замълчи - казва той и аз млъквам с благодарност. След миг ме поглежда. - Кажи ми кой от нас заслужава да бъде върховен крал, аз или принц Кардан?
 	- Ти - отговарям веднага, като го поглеждам с вече отработен поглед на обожание.
 	Не изтъквам факта, че Кардан вече не е принц.
 	- И би ли му казала това лично? - пита той.
 	- Ще му кажа каквото пожелаеш - отвръщам с цялата искреност, която мога да изобразя.
 	- Ще отидеш ли в покоите му и ще го пробождаш ли отново и отново, докато червената му кръв изтече? - пита Бейлкин, като се навежда към мен.
 	Изрича думите тихо, като любовник. Не мога да спра тръпката, която плъзва през мен, и се надявам, че ще я вземе за нещо друго, а не за отвращение.
 	- Заради теб ли? - питам, като затварям очи заради близостта му. - Заради Орлаг? За мен ще бъде удоволствие.
 	Той се смее.
 	- Каква свирепост.
 	Кимам, опитвам се да изглеждам кипяща от готовност заради мисълта, че ще ме изпратят на мисия извън морето, заради шанса за бягство.
 	- Орлаг ми даде толкова много, държа се с мен като със своя дъщеря. Искам да й се отплатя. Колкото и да е разкошна стаята ми и с каквито и деликатеси да ме храни, не искам да бездействам.
 	- Чудесна реч. Погледни ме, Джуд.
 	Отварям очи и се взирам в него. Черна коса се носи около лицето му и тук, под водата, бодлите по кокалчетата му и по ръцете се виждат като бодливи перки на риба.
 	- Целуни ме - казва той.
 	- Какво?
 	Изненадата ми е искрена.
 	- Не искаш ли? - пита ме.
 	Това е нищо работа - казвам си, - определено е по-добре, отколкото да ме зашлеви.
 	- Мислех, че си любовник на Орлаг - отвръщам. - Или на Никасия. Няма ли да са против?
 	- Ни най-малко - отговаря, като ме гледа внимателно.
 	Всяко колебание от моя страна би изглеждало подозрително, затова тръгвам към него през водата и притискам устни в устата му. Водата е студена, но целувката му е още по-студена.
 	След достатъчно дълъг интервал се отдръпвам. Той избърсва устата си с опакото на дланта си, явно отвратен, но когато ме поглежда, очите му пламтят.
 	- Сега ме целуни, сякаш съм Кардан.
 	За да спечеля миг за размисъл, аз се взирам в очите му на сова и прокарвам длани по осеяните с бодли ръце. Явно това е изпитание. Иска да разбере каква власт има над мен. Но мисля, че иска и да разбере нещо друго, нещо за брат си.
 	Принуждавам се да се наведа отново напред. Те имат еднакви черни коси, еднакви скули. Трябва само да си го представя.
 	 
 	* * *

 	 
 	На следващия ден ми носят кана с чиста речна вода, която изпивам с благодарност. На следващия ден започват да подготвят завръщането ми на повърхността.
 	 
 	* * *

 	 
 	Върховният крал е сключил сделка, за да ме върнат.
 	Мисля си за всичките заповеди, които съм му дала, но нито една не му нарежда конкретно да плати откуп, за да бъда върната от плен. Той се освободи от мен, а сега доброволно ме връща обратно.
 	Не знам какво означава това. Вероятно политиката го изисква; вероятно той наистина, наистина не иска да ходи на срещите на Съвета.
 	Знам само, че съм направо опиянена от облекчение, полудяла от ужас, че това може да е някаква игра. Опасявам се, че ако не тръгнем към повърхността, няма да мога да скрия болката от разочарованието.
 	Бейлкин ме „омагьосва“ отново, кара ме да повтарям, че съм им вярна, че ги обичам, че искам да убия Кардан.
 	Той идва в пещерата, където крача напред-назад и всяко триене на босите ми крака по камъка сякаш отеква в ушите ми. Никога не съм била толкова сама, никога не е трябвало толкова дълго да играя роля. Чувствам се куха и нищожна.
 	- Когато се върнем в Елфхейм, няма да може да се виждаме често - казва ми той, сякаш ужасно много ще ми липсва.
 	Толкова съм нервна, че не смея да заговоря.
 	- Ти ще идваш в Холоу Хол винаги когато можеш.
 	Чудя се защо си мисли, че ще живее в Холоу Хол, защо не очаква да го хвърлят пак в Кулата. Сигурно неговата свобода е част от цената за освобождаването ми. И отново съм изненадана, че Кардан се е съгласил да я плати.
 	Кимам.
 	- Ако ми потрябваш, ще ти дам сигнал. На пътя ти ще бъде пусната червена кърпа. Когато я видиш, трябва да дойдеш веднага. Очаквам да измисляш някакви оправдания за това.
 	- Ще го направя - казвам и гласът ми отеква твърде силно в ушите ми.
 	- Трябва да си върнеш доверието на върховния крал, да го завариш насаме и да намериш начин да го убиеш. Не се опитвай да го правиш, когато има други наоколо. Трябва да си хитра, да изчакаш подходящия момент. И вероятно ще успееш да разбереш повече за плановете на баща си. След смъртта на Кардан ще трябва да действаме бързо, за да се предпазим от военните.
 	- Да - казвам. Поемам дъх и после се осмелявам да попитам онова, което наистина искам да разбера. - А имаш ли короната?
 	Той се мръщи.
 	- Скоро.
 	Задълго не отговарям. Оставям тишината да се проточи.
 	Бейлкин казва:
 	- Гримсен има нужда ти да свършиш твоята работа, за да може той да свърши своята. Необходимо му е брат ми да е мъртъв.
 	- О... - казвам, мислите ми препускат.
 	Някога Бейлкин рискува живота си, за да спаси Кардан, но сега Кардан стои между него и короната и той като че ли е готов да го пожертва. Опитвам се да проумея това, но не мога да се концентрирам. Мислите ми продължават да се лутат.
 	Бейлкин се усмихва като акула.
 	- Има ли някакъв проблем?
 	Почти ми призлява.
 	- Малко ми прилошава - казвам аз. - Не знам защо. Помня, че ядох. Поне си мисля, че помня, че ядох.
 	Той ме поглежда с тревога и вика един слуга. След няколко минути ми носят поднос със сурова риба, стриди и черен хайвер. Гледа ме с отвращение как се тъпча.
 	- Няма да носиш никакви талисмани, разбра ли? Нито калина, нито дъб, ясен или акация. Няма да ги носиш. Няма дори да ги докосваш. Ако ти дадат такъв, просто ще го хвърлиш в огъня при първа възможност.
 	- Разбрах - отговарям.
 	Слугата не ми е донесъл прясна вода, а вино. Пия го жадно, без да ми пука за странния послевкус или че ме удря в главата.
 	Бейлкин ми дава още заповеди и аз се опитвам да го слушам, но когато си тръгва, съм замаяна от виното, изтощена съм и ми е зле.
 	Свивам се на студения под на килията си и за миг, точно преди да затворя очи, почти мога да повярвам, че съм във великолепната стая, която създадоха за мен с магиите си. Тази нощ каменният под ми се струва пухено легло.
 	 

 
 	 
  24 
 


 	На следващия ден главата ме боли, отново съм облечена, косата ми е сплетена. Морските създания са ме облекли в моите дрехи - сребърната рокля, която носех на сватбата на Тарин, вече избеляла от солта на водата и разнищена от обитателите на Морските дълбини. Дори ми запасаха Здрач, макар че ножницата е ръждясала, а кожата изглежда така, сякаш нещо я е дъвкало.
 	После ме водят при Бейлкин, облечен с пъстри дрехи с герба на Морските дълбини. Той ме оглежда от глава до пети и окачва нови перли на ушите ми.
 	Кралица Орлаг е събрала огромна процесия от свои поданици. Русалки и тритони, ездачи с огромни костенурки и акули, селки в тюленската си форма, всички се носят през водата. Създанията върху костенурките носят дълги червени знамена, които се къдрят след тях.
 	Настаняват ме на една костенурка, до русалка с два колана с ножове. Тя ме хваща здраво и аз не се съпротивлявам, макар че е трудно да стоя неподвижно. Страхът е ужасно нещо, но комбинацията от страх и надежда е по-ужасна. Лашкам се между двете, сърцето ми бие така бързо, че дишането ми се учестява и вътрешностите ме заболяват.
 	Когато започваме да се издигаме нагоре, нагоре и нагоре, ме обхваща усещане за нереалност.
 	Излизаме на повърхността в тясната ивица между Инсу-иъл и Инсмиър.
 	На брега на острова стои Кардан с обшито с кожа наметало, царствен върху своя петнист сив жребец. Обграден е от рицари със златни и зелени брони. От едната му страна е Мадок, на як червеникав кон. От другата е Нихуар. Дърветата са изпълнени със стрелци. Кованото злато на дъбовите листа на короната на Кардан сияе на отслабващата светлина на залеза.
 	Аз треперя. Имам чувството, че ще се разпадна.
 	Орлаг заговаря от мястото си в центъра на процесията:
 	- Кралю на Елфхейм, както се разбрахме, след като ти плати моята цена, аз се погрижих за безопасното завръщане на твоя сенешал. И ти я водя ескортирана от новия посланик на Морските дълбини Бейлкин, от рода Грийнбрайър, син на Елдред, твой брат. Надяваме се, че този избор ще те удовлетвори, тъй като той добре познава обичаите на сушата.
 	Лицето на Кардан е неразгадаемо. Той не гледа брат си. Поглежда към мен. Цялото му поведение е ледено.
 	Аз съм дребна, нищожна, безпомощна.
 	Свеждам поглед, защото, ако не го направя, ще сторя нещо глупаво. Ти плати моята цена - каза му Орлаг. Какво може да е сторил заради завръщането ми? Опитвам се да си припомня заповедите си, да си спомня дали съм го принудила да направи това.
 	- Ти ми я обеща жива и здрава - казва Кардан.
 	- И както виждаш, е точно такава - казва Орлаг. - Дъщеря ми Никасия, принцесата на Морските дълбини, ще й помогне да слезе на сушата със собствените си царствени ръце.
 	- Да й помогне ли? - казва Кардан. - Не трябваше да има нужда от помощ. Държали сте я на мокро и студено твърде дълго.
 	- Може би вече не я искаш - казва Орлаг. - Може би ще искаш да се договорим за нещо друго, кралю на Елфхейм.
 	- Ще я взема - казва той, но звучи едновременно сигурен и неохотен. - А брат ми ще бъде ваш посланик. И всичко ще бъде, както се разбрахме.
 	Кима към двама рицари, които нагазват във водата към мен и ми помагат да сляза, а после и да ходя. Срамувам се от нестабилните си крака, от слабостта си, от нелепостта на това, че съм облечена с неподходящата рокля на Ориана, макар че пиршеството отдавна е отминало.
 	- Още не сме във война - казва Орлаг. - Но още не сме и в мир. Обмисли добре следващия си ход, кралю на сушата, сега, след като знаеш каква е цената на неподчинението.
 	Рицарите ме водят на брега, близо до събралите се. Нито Кардан, нито Мадок се обръщат, когато минавам покрай тях. Една карета ни чака на известно разстояние сред дърветата и те ме натоварват вътре.
 	Един рицар сваля шлема си. Виждала съм я и преди, но не я познавам.
 	- Генералът нареди да те отведа в дома му - казва тя.
 	- Не, трябва да отида в двореца.
 	Тя не ми противоречи, но и не отстъпва.
 	- Трябва да направя каквото ми е наредил.
 	И макар да знам, че трябва да се съпротивлявам, че преди щях да го сторя, аз не правя нищо. Оставям я да затвори вратата на каретата. Облягам се в седалката и затварям очи.
 	Когато се събуждам, конете ритат пръст пред крепостта на Мадок. Рицарят отваря вратата и Гнарбоун ме вдига от каретата така леко, както аз бих вдигнала Оук - сякаш съм от вейки и листа, а не от плът и кръв. Отнася ме в старата ми стая.
 	Татерфел ни чака. Тя разплита косата ми и ми сваля роклята, отнася Здрач и ми облича риза. Друга слугиня оставя поднос с горещ чай и чиния с кърваво еленско върху препечен хляб. Сядам на килима и ям, като топя намазания с масло хляб в соковете на месото.
 	Заспивам там. Когато се събуждам, Тарин ме разтърсва.
 	Примигвам сънливо и се изправям.
 	- Будна съм. Колко дълго съм лежала тук?
 	Тя клати глава.
 	- Татерфел казва, че си била в безсъзнание цял ден и цяла нощ. Тревожеше се, че имаш някаква човешка болест, затова изпрати мен. Хайде, качи се на леглото.
 	- Вече си омъжена - припомням си внезапно аз.
 	И с това идва и споменът за Лок и конниците, за обиците, които трябваше да й подаря. Всичко ми се струва много отдавна, много далечно.
 	Тя кима и слага длан на челото ми.
 	- А ти приличаш на призрак, но не мисля, че имаш треска.
 	- Добре съм - отвръщам, лъжата излиза автоматично от устните ми.
 	Трябва да стигна до Кардан и да го предупредя за Призрака. Трябва да се видя с Двора на сенките.
 	- Не бъди така горда - казва тя. В очите й има сълзи. - Ти изчезна в нощта на сватбата ми и аз дори разбрах за това чак на сутринта. Така се изплаших. Когато дойде вест от Морските дълбини, че са те отвлекли, върховният крал и Мадок започнаха да се обвиняват взаимно. Не знаех какво ще стане. Всяка сутрин ходех до морето и гледах във водата с надеждата да те видя. Питах всички русалки дали си добре, но те не ми отговаряха.
 	Опитвам се да си представя каква паника е изпитала, но не мога.
 	- Явно са изгладили разногласията си - казвам, като си спомням, че бяха заедно на брега.
 	- Нещо такова.
 	Тя прави физиономия и аз опитвам да се усмихна.
 	Тарин ми помага да легна, като нарежда възглавниците зад мен. Всичко ме боли, чувствам се натъртена, стара и посмъртна от всякога.
 	- Виви и Оук? - питам. - Те добре ли са?
 	- Да. Върнаха се у дома с Хедър, която май изкара посещението си във Вълшебната страна без големи перипетии.
 	- Беше омагьосана.
 	За миг виждам как на лицето й се изписва гняв, рядка гледка.
 	- Виви не биваше да го прави - казва тя.
 	Облекчена съм, че не само аз мисля така.
 	- Колко време ме нямаше?
 	- Малко повече от месец - отвръща тя, което ми се струва невъзможно малко време.
 	Имам чувството, че остарях със сто години в морето.
 	И не само това, но и вече е изминала половината от годината и един ден, които Кардан ми обеща. Потъвам отново във възглавниците и затварям очи.
 	- Помогни ми да стана.
 	Тя клати глава.
 	- Нека от кухнята ти изпратят още супа.
 	Не й е трудно да ме убеди. После ми помага да облека дрехите, които някога ми бяха тесни, а сега ми висят. И остава, за да ме нахрани с лъжица.
 	Когато е готова да тръгне, събира полите си и вади дълъг ловен нож от кания, закачена на жартиера й. В този момент е съвсем очевидно, че сме израснали в един и същи дом.
 	Слага ножа на завивките до един талисман, който вади от джоба си.
 	- Ето - казва ми. - Вземи ги. Знам, че ще се чувстваш в по-голяма безопасност с тях. Но трябва да си почиваш. Кажи ми, че няма да направиш нещо прибързано.
 	- Едва си стоя на краката.
 	Тя ме поглежда строго.
 	- Нищо прибързано - обещавам аз.
 	Прегръща ме, преди да излезе, и аз стискам твърде дълго раменете й, отпивам от човешката й миризма на пот и кожа. Не на океан, не на борови иглички или на кръв, или на цъфтящи през нощта цветя.
 	Задрямвам с ръка върху ножа. Не съм сигурна кога се будя, но ме сепва шум от спор.
 	- Каквото и да е наредил великият генерал, аз съм дошла да видя сенешала на върховния крал и няма да търпя повече извинения!
 	Гласът е женски и ми е някак познат. Ставам от леглото и тръгвам замаяна към коридора, където поглеждам от балкона. Забелязвам Дулкамара от Двора на термитите. Тя вдига глава към мен. На лицето й има прясна рана.
 	- Моля за извинение - вика с тон, който ясно показва, че изобщо не моли за извинение. - Но трябва да ме приемеш. Всъщност дойдох тук да ти припомня задълженията ти, сред които е и това.
 	Спомням си за лорд Ройбен и неговата бяла като сол коса, за обещанието, което му дадох, когато подкрепи Кардан преди половин година. Той се закле пред короната и новия върховен крал, но при конкретно условие.
 	Някой ден ще поискам услуга от твоя крал.

 	Какво казах аз тогава? Опитах да се пазаря: Нещо със същата стойност. И в нашата власт.
 	Предполагам, че е изпратил Дулкамара да поиска тази услуга, макар че не знам каква полза може да има от мен, докато съм в това състояние.
 	- Ориана в салона си ли е? Ако не е, поканете Дулкамара там и аз ще говоря с нея - казвам, като стискам перилата, за да не падна.
 	Стражите на Мадок са недоволни, но не ми противоречат.
 	- Насам - казва един от слугите, Дулкарама ме поглежда враждебно и го следва.
 	Това ми дава време да сляза треперливо по стълбите.
 	- Баща ти заповяда да не излизаш - казва един от стражите, който още смята, че съм дете в тази къща, а не сенешал на върховния крал, към когото трябва да се обръща по-офи-циално. - Иска да си почиваш.
 	- Което означава, че не ми е заповядал да не давам аудиенции тук, но само защото не се е сетил за това. - Стражът не ми противоречи, но се мръщи. - Неговите притеснения... и твоите... са взети предвид.
 	Успявам да стигна до салона на Ориана, без да падна. И ако се държа твърде дълго за дървената дограма на прозорците или за масите, не е голяма работа.
 	- Донесете ни чай, моля, възможно най-горещ - казвам на един слуга, който ме гледа някак твърде внимателно.
 	Стягам се, пускам се от стената и влизам в салона, кимам на Дулкамара и сядам в кресло, макар че тя остава права, стиснала ръце зад гърба си.
 	- Вече виждаме каква е лоялността на твоя върховен крал -казва тя и пристъпва към мен, лицето й е толкова враждебно, че се питам дали смята да се ограничи само с приказки.
 	Инстинктът ме подтиква да се изправя.
 	- Какво се е случило?
 	Тя се смее.
 	- Много добре знаеш. Твоят крал даде на Морските дълбини позволение да ни нападнат. Случи се преди две нощи, изневиделица. Много от нашите бяха изклани, преди да осъзнаем какво става, и сега ни е забранено да отвърнем.
 	- Забранено да отвърнете?
 	Мисля за думите на Орлаг, че не сме във война, но как така сушата не е във война, ако морето вече е нападнало? Като върховен крал Кардан дължи на всичките си поданици силата на войската си - армията на Мадок, - когато са заплашени. Но да им забрани да контраатакуват е нещо нечувано.
 	Тя оголва зъби.
 	- Консортът на лорд Ройбен беше ранена - казва тя. - Тежко. Зеленокожото чернооко пикси, което говореше като смъртна. Пиксито, с което ужасяващият владетел на Двора на термитите се съобразяваше, с което се смееше.
 	- Ще оживее ли? - питам тихо.
 	- Надявай се, смъртна - казва Дулкамара. - Или лорд Рой-бен ще унищожи твоето момче крал, въпреки клетвата, която положи.
 	- Ще ви изпратим рицари - казвам аз. - Нека Елфхейм се реваншира за грешката ни.
 	Тя се изплюва на пода.
 	- Ти не разбираш. Твоят върховен крал го направи заради теб. Това бяха условията, които кралица Орлаг постави, за да те върне. Бейлкин избра Двора на термитите като мишена, морето ни атакува и твоят Кардан й позволи. Не беше грешка.
 	Затварям очи и стискам основата на носа си.
 	- Не. Не е възможно.
 	- Бейлкин отдавна ни мрази, дъще на пръстта.
 	Потрепвам при тази обида, но не я поправям. Тя може да ми крещи колкото си иска. Върховният двор е предал Двора на термитите заради мен.
 	- Не биваше да се присъединяваме към Върховния двор. Не биваше да се заклеваме във вярност на твоя глупав крал. Дойдох да ти предам това съобщение и още едно. Ти дължиш на лорд Ройбен услуга и най-добре да я изпълниш.
 	Тревожа се какво може да иска от мен. Опасно е да обещаваш неизвестна услуга, дори за смъртна, която не е принудена да я изпълни.
 	- И ние си имаме шпиони, сенешале. Те ни казват, че си доста добър убиец. Ето какво искаме: убий принц Бейлкин.
 	- Не мога да го направя - казвам, твърде изумена, за да обмисля първо думите си. Не съм обидена от оценката й за уменията ми на убиец, но не е особено ласкателно и да искат от мен нещо невъзможно. - Той е посланик на Морските дълбини. Ако го убия, ще започне война.
 	- Тогава водете война.
 	И тя излиза от стаята, като ме оставя да седя в салона на Ориана, когато подносът с горещия чай пристига.
 	 
 	* * *

 	 
 	Чаят вече е студен, когато се качвам в стаята си. Там вземам ножа на Тарин и другия, скрит под леглото ми. Пробивам единия джоба на роклята си, за да мога да закрепя нож за бедрото си и да го вадя бързо. В къщата на Мадок има много оръжия - включително моя Здрач, - но ако започна да ги търся и да ги запасвам както трябва, стражите със сигурност ще забележат. Трябва да ги накарам да мислят, че съм се върнала кротко в леглото.
 	Отивам до огледалото, за да видя дали ножът е добре скрит под роклята ми. За миг не разпознавам момичето, което ме поглежда оттам. Ужасена съм от вида си - кожата ми има нездрав цвят, толкова съм отслабнала, че крайниците ми изглеждат крехки като съчки, лицето ми е изпито.
 	Извръщам се, не искам да се гледам повече.
 	После излизам на балкона. Обикновено не ми е трудно да прекрача парапета и да сляза по стената до моравата. Но когато прехвърлям крак, осъзнавам колко гумени са станали крайниците ми. Едва ли ще успея.
 	Затова правя другото, което ми остава: скачам.
 	 

 
 	 
  25 
 


 	Ставам от земята, с петна от трева по коленете. Дланите ми са ожулени и мръсни. Главата ми е замаяна, сякаш все още очаквам да се движа с течението, макар че съм на сушата.
 	Поемам няколко пъти дълбоко дъх, опивам се от ласката на вятъра по лицето ми и от шума на листата по дърветата. Обградена съм от земни аромати, ароматите на Царството на феите, на дома.
 	Продължавам да мисля за думите на Дулкамара: че заради мен Кардан им забранил да отвърнат на нападението. Това едва ли е зарадвало поданиците му. Не съм сигурна дори дали Мадок би го сметнал за добра стратегия. И точно затова ми е трудно да повярвам, че се е съгласил, още повече че ако бях останала в морето, той щеше да се освободи от контрола ми. Никога не съм мислила, че ме харесва достатъчно, за да ме спаси. И не съм сигурна, че дори сега вярвам в това, докато не чуя причината за всичко от неговата уста.
 	Защото каквато и да е причината да ме върне, трябва да го предупредя за Призрака, за Гримсен и короната, за плана на Бейлкин да ме превърне в негов убиец.
 	Тръгвам пеша към двореца, защото така стражите ще се усетят, че ме няма, по-късно, отколкото, ако конярите забележат, че липсва ездитно животно. Все пак скоро се задъхвам. На половината път трябва да спра и да си почина на един дънер.
 	Добре си - казвам си. - Ставай.
 	Отнема ми много време да стигна до двореца. Докато вървя към вратите, изпъвам рамене и се опитвам да не показвам колко съм изтощена.
 	- Сенешале - казва един от стражите на вратите. - Моля за извинение, но ви е забранено да влизате в двореца.
 	Никога няма да ми отказваш аудиенция или да издаваш заповед да бъде отстранена от теб. За един странен миг се питам дали не съм била в морето по-дълго, отколкото ми каза Тарин. Може би една година и един ден. Но това е невъзможно. Присвивам очи.
 	- По чия заповед?
 	- Моля за извинение, милейди - казва друг рицар. Името му е Диармад. Знам, че е от доверените рицари на Мадок. -Генералът, вашият баща, издаде заповедта.
 	- Трябва да видя върховния крал - казвам аз с властен глас, но усещам в него пропълзяването на паника.
 	- Великият генерал ни каза да ви извикаме карета, ако дойдете, и ако е необходимо, да се качим в нея с вас. Мислите ли, че ще ви е нужно присъствието ни?
 	Стоя там, бясна и измамена.
 	- Не.
 	Кардан не би могъл да ми откаже аудиенция, но може да позволи на друг да издаде заповедта. Ако Мадок не му е поискал разрешение за това. Кардан не престъпва заповедта ми. А не е толкова трудно да се досетиш какви заповеди съм издала на Кардан - все пак повечето са все неща, които самият Мадок сигурно би му заповядал.
 	Знаех, че Мадок иска да управлява Царството на феите задкулисно. Но не ми е хрумвало, че може да намери начин да се озове до Кардан и да ме отреже.
 	Те ме изиграха. Заедно или поотделно, но ме изиграха.
 	Стомахът ми се свива от тревога.
 	Усещането да си измамен, срамът от това са ужасни. Оплитат мислите ми.
 	Спомням си как Кардан седеше на своя сив петнист кон на брега, безизразното му лице, наметалото, обшито с кожа, короната, която подчертава приликата му с Елдред. Може да го измамих да поеме тази роля, но не съм принуждавала земята да го приеме. Той има истинска власт и колкото по-дълго е на трона, толкова по-голяма ще става тя.
 	Той е станал върховният крал, и то без мен.
 	Това е всичко, от което се страхувах, когато замислих този глупав план. Вероятно Кардан отначало наистина не е искал властта, но сега тя вече му принадлежи.
 	Но най-лошото от всичко е, че за Кардан има смисъл да е далече от мен, да не мога да стигна до него. Когато Диармад и другите рицари ме спряха на вратите на двореца, се сбъдна страхът ми, който ме мъчи още откакто сложихме короната на главата на Кардан. И колкото и да е ужасно, това е по-логично от онова, в което опитвам да се убедя от месеци - че съм сенешалът на върховния крал на Царството на феите, че аз съм истинската власт, че мога да продължавам тази игра.
 	Питам се единствено защо не ме остави да гния в морето?
 	Обръщам се и тръгвам през дърветата към един от входовете към Двора на сенките. Надявам се да не се натъкна на Призрака. Ако се случи, не знам какво ще стане. Но ако се добера до Бомбата или Хлебарката, може би ще успея да си почина малко. И да получа необходимата информация. И да изпратя някой да пререже гърлото на Гримсен, преди да е довършил новата корона.
 	Когато стигам там обаче, откривам, че входът е срутен. Не, когато се вглеждам по-внимателно, виждам, че не е точно така - прилича на експлозия. Каквото и да е съборило входа, не е унищожило само него.
 	Не мога да дишам.
 	Коленича на боровите иглички, опитвам се да разбера какво виждам, защото ми се струва, че Дворът на сенките е бил погребан под земята. Сигурно е работа на Призрака - поредното предателство. Надявам се само Хлебарката и Бомбата да са оцелели.
 	Моля те, нека са живи.
 	И все пак вече нямам начин да ги намеря и съм в безизходица. Сковано се връщам през градините.
 	Група вълшебни деца са се събрали около учител. Едно момче от чучулигите къса сини рози от кралските храсти, докато Вал Морен стои до него и пуши дългата си лула, а на рамото му е кацнал неговият гарван.
 	Косата му е рошава, сплъстена на места и сплетена с пъстри ленти и звънчета. Около устата му има бръчки на усмивка.
 	- Можеш ли да ме вкараш в двореца? - питам го.
 	Малко вероятно, но вече не ми пука дали ще се изложа. Ако успея да вляза вътре, вероятно ще разбера какво се е случило с Двора на сенките. Ще се добера до Кардан.
 	Вал Морен извива вежди.
 	- Знаеш ли какви са те? - пита ме и маха с ръка към момчето, което се обръща да ни погледне с неприязън.
 	Вероятно Вал Морен не може да ми помогне. Може би Царството на феите е място, където един луд може да се прави на глупак и да прилича на пророк - но може и да си е просто луд.
 	Момчето продължава да къса розите и си тананика.
 	- Елфи...? - питам аз.
 	- Да, да - отвръща нетърпеливо. - Вълшебни създания. Невеществени, не остават в една форма. Като семената на цветята, хвърлени към небето.
 	Гарванът започва да грачи.
 	Вал Морен дърпа дълго от лулата си.
 	- Когато срещнах Елдред, той яздеше млечнобял жребец и всичките ми предишни мечти станаха на прах и пепел.
 	- Обичаше ли го?
 	- Разбира се - казва ми той, но сякаш говори за далечното минало, за стара приказка, която просто иска да разкаже, както я е разказвал преди. - Когато го срещнах, дългът, който усещах към семейството си, се разнищи и прокъса като старо палто. И в момента, в който ръцете му докоснаха кожата ми, бях готов да изгоря воденицата на баща си до основи само за да ме докосне отново.
 	- Това любов ли е? - питам аз.
 	- Ако не е любов, то нещо, което много прилича на нея.
 	Мисля за Елдред, какъвто го познавах, стар и прегърбен. Но си спомням, че изглеждаше по-млад, щом короната бе свалена от главата му. Питам се колко ли още щеше да се подмлади, ако не беше посечен.
 	- Моля те, просто ми помогни да вляза в двореца.
 	- Когато Елдред яздеше своя млечнобял жребец - казва
 	отново той, - той ми направи предложение. „Ела с мен - каза ми - в земите под хълма и ще те храня с ябълки, с медовина и с любов. Никога няма да остарееш и ще узнаеш всичко, което някога си искал да знаеш."
 	- Звучи доста добре - признавам аз.
 	- Никога не прави сделки с тях - казва ми, като внезапно хваща ръката ми. - Нито добра, нито лоша сделка, нито глупава, нито странна, но най-вече такава, която звучи много добре.
 	Въздъхвам.
 	- Живея тук почти цял живот. Знам това!
 	Гласът ми стряска гарвана, който скача от рамото му, за да полети към небето.
 	- Тогава узнай и това - казва Вал Морен, като ме гледа. -Може да не ти помогна. Това е едно от нещата, от които се отказах. Обещах на Елдред, че щом стана негов, ще се отрека от човеците. И никога няма да избера смъртен пред елф.
 	- Но Елдред е мъртъв - настоявам.
 	- Но обещанието ми остава.
 	Той вдига ръце пред себе си сякаш в безсилие.
 	- Ние сме човеци - казвам аз. - Ние можем да лъжем. Можем да нарушаваме обещанията си.
 	Но той ме поглежда със съжаление, сякаш аз съм тази, която греши.
 	Гледам го как се отдалечава и вземам решение. Само един от тях има причина да ми помогне, само в него мога да съм сигурна.
 	Ще идваш в Холоу Хол, когато можеш - каза ми Бейлкин.
 	Сега е подходящ момент.
 	Принуждавам се да вървя, макар че пътят през Млечния лес не е пряк и минава твърде близо до морето. Когато поглеждам към водата, през мен преминава тръпка. Няма да е лесно да живея на остров, ако се ужасявам от вълните.
 	Минавам покрай Езерото на маските. В него виждам три пиксита, които ме гледат с явна тревога. Потапям ръце и мия лицето си с чистата вода. Дори пия малко, макар че е вълшебна и не съм сигурна дали е безопасно. Все пак прясната вода беше твърде ценна за мен, за да подмина такава възможност.
 	Щом виждам Холоу Хол, спирам, за да събера дъх и кураж.
 	Тръгвам към вратата възможно най-смело. Мандалото минава през носа на зловещо резбовано лице. Вдигам ръка да докосна халката и лицето отваря очи.
 	- Помня те - казва вратата. - Дамата на моя принц.
 	- Грешиш - казвам аз.
 	- Едва ли. - Вратата се отваря с леко скърцане, което говори за рядка употреба. - Привет и добре дошла.
 	В Холоу Хол няма слуги и пазачи. Без съмнение, на принц Бейлкин му е трудно да примами вълшебни създания да му служат, когато е съвсем ясно, че е на страната на Морските дълбини. А заради новите заповеди на Кардан вече не може да примамва смъртни във вечно робство. Тръгвам през отекващите зали към салона, където Бейлкин пие вино, обграден от десетина дебели свещи. Над главата му танцуват червени молци. Беше се отървал от тях в морето, но след завръщането му отново го обграждат като привлечени от пламък на свещ.
 	- Някой видя ли те? - пита ме.
 	- Не мисля - отвръщам с реверанс.
 	Той става, отива до дълга маса и взема малко стъклено мускалче.
 	- Сигурно не си успяла да убиеш брат ми?
 	- Мадок е забранил да ме пускат в двореца - отвръщам. -Мисля, че се страхува от влиянието ми над върховния крал, но не мога да сторя нищо на Кардан, ако не ми позволяват да стигна до него.
 	Бейлкин отпива отново от виното си и тръгва към мен.
 	- Ще има бал, маскарад в чест на един от владетелите на нисшите дворове. Ще се състои утре и ако успееш да се измъкнеш от Мадок, ще намеря начин да те вкарам. Ще можеш ли да си намериш костюм и маска, или ще трябва и за това да се грижа аз?
 	- Да, мога.
 	- Добре. - Той вдига мускала. - Ще е твърде драматично да го пронижеш с нож пред всички. Отровата е много по-лесен начин. Искам да носиш това с теб, докато не останеш насаме с него, и после да я излееш тайно във виното му.
 	- Добре - отвръщам тържествено.
 	Той ме хваща за брадичката, в гласа му се усеща магия.
 	- Кажи ми, че си моя, Джуд.
 	После слага мускала в ръката ми и затваря пръстите ми над него.
 	- Аз съм твоя, принц Бейлкин. - Гледам го право в очите и го лъжа от цялото си разбито сърце. - Прави с мен каквото искаш. Аз съм твоя.
 	 

 
 	 
  26 
 


 	Преди да напусна Холоу Хол, внезапно ме залива изтощение. Сядам замаяна на стълбите и чакам слабостта да отмине. В ума ми назрява план, план, който изисква прикритието на мрака и да съм добре отпочинала и екипирана.
 	Мога да отида в къщата на Тарин, но Лок ще бъде там, а той вече се опита да ме убие.
 	Мога да се върна при Мадок, но там вероятно ще е заповядано на слугите да ме увият в пухкави одеяла и да ме държат в мек плен, докато Кардан не се закълне да се подчинява на своя велик генерал.
 	Ужасяващо, но се питам дали няма да е най-добре да остана тук. Тук няма слуги, няма кой да ме безпокои, освен Бейлкин, а той сега мисли за друго. Съмнявам си, че дори ще забележи присъствието ми в тази огромна и отекваща къща.
 	Искам да бъда практична, но е трудно да се преборя с инстинкта да избягам възможно най-далече от Бейлкин. Все пак вече съм твърде изтощена.
 	Достатъчно често съм се промъквала из Холоу Хол и знам входа към кухните. Пия още вода от помпата пред тях и осъзнавам, че съм отчаяно жадна. После тръгвам по стълбите към стаята, в която преди спеше Кардан. Стените са голи, каквито ги помня; леглото с балдахин властва в стаята с неговите дърворезби на танцуващи момичета котки с голи гърди.
 	Преди имаше книги и документи, вече ги няма, но гардеробът още е пълен с екстравагантни и изоставени дрехи. Сигурно вече не са достатъчно нелепи за върховния крал.
 	Доста от тях са черни като нощта и дори има чорапи, които ще ми станат. Пропълзявам в леглото на Кардан и макар да се страхувах, че ще се въртя неспокойно, веднага потъвам в дълбок сън без сънища.
 	Будя се на лунната светлина, отивам до дрешника и се обличам с най-семплите му дрехи - кадифен жакет, от чиято яка и маншети късам перлите, и обикновен мек панталон.
 	Излизам отново, вече не съм така нестабилна. Когато минавам през кухните, не откривам много храна, но захапвам един твърд крайшник и тръгвам в мрака.
 	Дворецът на Елфхейм е огромен хълм, като най-важните помещения - включително грандиозната тронна зала - са под земята. На върха има дърво, чиито корени се вият много по-дълбоко от нормалното, явно с помощта на магия. Точно под него обаче има няколко стаи с кристални прозорци, които пропускат светлина. Те не са разкошни, приличат на онази, която Кардан подпали и където Никасия изскочи от гардероба, за да го простреля.
 	Тази стая сега е запечатана, двойните врати са заключени и залостени, за да не може никой да влезе през прохода в кралските покои. Невъзможно е да се влезе откъм двореца.
 	Но аз ще се изкача по хълма.
 	Тръгвам тихо, прокрадвайки се, като забивам двата си ножа в пръстта, издърпвам се и опирам крака на камъни и корени. Все по-високо и по-високо. Виждам прилепи да кръжат над мен и застивам, надявам се, че не са нечии очи. Сова се обажда от близко дърво и аз осъзнавам колко много създания може да ме наблюдават. Мога само да се катеря по- бързо. Близо съм до първите прозорци, когато слабостта ме надвива.
 	Стискам зъби и се опитвам да не обръщам внимание на треперещите си ръце, на нестабилността в краката си. Дишам твърде бързо и искам само да си почина. Сигурна съм обаче, че ако го направя, мускулите ми ще се сковат и няма да мога да продължа. Затова пълзя нагоре, цялото тяло ме боли.
 	Когато забивам ножовете в пръстта и се опитвам да се издърпам, ръката ми е твърде слаба. Не мога да го направя.
 	Взирам се надолу по каменистия хълм, към блещукащите светлини около входа на укреплението. За миг ми причернява и се питам какво ли ще стане, ако просто се пусна.
 	Това е глупава мисъл. Ще стане това, че ще се търкалям надолу по хълма, ще си ударя главата и ще се нараня много тежко.
 	Събирам сили и продължавам да драпам към прозорците. Виждала съм картите на двореца достатъчно често и ми трябва само да надникна през трите прозореца, за да открия правилния. Той гледа към мрак, но аз веднага се захващам да удрям кристала с ножа си, докато не се пропуква.
 	Увивам ръце в ръкавите на жакета и чупя парчетата. После се спускам в мрака на покоите, които Кардан изостави. Стените и мебелите още миришат на дим и на вкиснало вино. Тръгвам опипом към гардероба.
 	После е лесно да отворя прохода и да тръгна по коридора, по виещия се път към кралските покои.
 	Плъзгам се в стаята на Кардан. Макар че още не се е зазорило, имам късмет. Там няма гуляй. По диваните и в леглото му не спят придворни. Промъквам се до него и притискам с ръка устата му.
 	Той се буди и се опитва да отблъсне ръката ми. Аз натискам толкова силно, че усещам зъбите му под кожата си.
 	Той ме хваща за гърлото и за миг се ужасявам, че не съм достатъчно силна, че не съм тренирана достатъчно добре. После тялото му се отпуска напълно, сякаш ме е познал.
 	Не би трябвало да се отпуска така.
 	- Той ме изпрати да те убия - шепна в ухото му.
 	Тръпка минава през него и ръката му се вдига към кръста ми, но вместо да ме отблъсне, той ме дърпа в леглото до него и ме превърта от другата си страна върху бродираните завивки.
 	Ръката ми пада от устата му и съм смутена да се озова тук, в новото легло на новия върховен крал - онова, в което съм твърде много човек, за да легна, до някой, който ме ужасява толкова повече, колкото нарастват чувствата ми към него.
 	- Бейлкин и Орлаг планират убийството ти - казвам, изчервена.
 	- Да - отвръща той лениво. - Тогава защо се събудих?
 	Близостта му ме смущава от мига, в който се пробуди и ме издърпа до себе си.
 	- Защото не може да бъда омагьосана.
 	Той се смее тихо, посяга и докосва косата ми, проследява скулата ми.
 	- И аз можех да кажа на брат си това - прошепва с мек глас, за който съм напълно неподготвена.
 	- Ако не беше позволил на Мадок да ми забрани да те видя, щях да ти го кажа по-скоро. Имам информация, която не може да чака.
 	Кардан клати глава.
 	- Не знам за какво говориш. Мадок ми каза, че си почиваш и трябва да те оставим да се възстановиш.
 	Мръщя се.
 	- Ясно. И междувременно, без съмнение, е заел мястото ми като твой съветник. Наредил е на стражите ти да не ме пускат в двореца.
 	- Аз ще им дам други заповеди - казва Кардан.
 	Сяда в леглото. Гол е до кръста, кожата му е сребриста на мекото сияние на магическите светлини. Продължава да ме гледа странно, сякаш ме вижда за първи път или е мислил, че вече няма да ме види отново.
 	- Кардан? - Името му оставя странен вкус на езика ми. -При мен дойде представител от Двора на термитите. Тя ми каза...
 	- Какво поиска Орлаг, за да те върне - довършва той. -Знам какво ще кажеш. Че е било глупаво да се съгласявам на това, че така дестабилизирам управлението си. Че това е било тест за уязвимостта ми и аз съм се провалил. Дори Мадок смята, че съм предал задълженията си, макар че и неговата алтернатива не беше особено дипломатична. Но ти не познаваш Бейлкин и Никасия като мен. По-добре да си мислят, че си важна за мен, отколкото да смятат, че могат да ти сторят всичко без последствия.
 	Спомням си как се държаха с мен - все едно вярваха, че имам някаква стойност - и потрепвам.
 	- Откакто изчезна, не спирам да мисля и искам да ти кажа нещо. - Кардан изглежда сериозен, почти мрачен, какъвто рядко си позволява да бъде. - Когато баща ми ме отпрати, отначало се опитах да докажа, че не съм такъв, за какъвто ме мисли. Но когато не се получи, се опитах да бъда точно такъв, за какъвто ме мисли. Ако ме смяташе за лош, щях да бъда още по-лош. Ако ме считаше за жесток, щях да стана ужасяващ. Щях да отговоря на очакванията му. Щом не можех да спечеля благосклонността му, щях да имам яростта му. Бейлкин не знаеше какво да ме прави. Караше ме да присъствам на гуляите му, да сервирам вино и храна, за да покаже как е опитомил малкия принц. Когато пораснах и станах още по-лош, му харесваше да има кого да наказва. Наказваше мен за всичките си разочарования и цялата си несигурност. И все пак той беше първият човек, който видя нещо в мен, което да харесва -самия себе си. Окуражаваше жестокостта ми, разпалваше гнева ми. И аз станах по-лош.
 	- Не бях добър, Джуд - продължава той. - С мнозина. С теб. Не знаех дали те искам, или искам да се махнеш от очите ми, за да спра това чувство, което ме караше да ставам още по-лош. Но когато ти си отиде, когато наистина потъна във вълните, се намразих повече от всякога.
 	Толкова съм изненадана от тези думи, че все търся някакъв скрит смисъл в тях. Няма как да го има предвид наистина.
 	- Може да се държа глупаво, но не съм глупак. Ти харесваш нещо в мен - казва той и лицето му просветва дяволито, релефът му става по-ясен. - Предизвикателството? Красивите ми очи? Няма значение, защото повече неща не харесваш, и аз го знам. Не мога да ти вярвам. Но все пак, когато си отиде, трябваше да взема много решения и взех правилните, като си представях, че ти си до мен, Джуд, че ми даваш някакви нелепи заповеди, на които аз все пак се подчинявам.
 	Губя дар слово.
 	Той се смее, топлата му ръка ляга на рамото ми.
 	- Или съм те изненадал, или наистина си толкова болна, колкото твърди Мадок.
 	Но преди да кажа нещо, преди дори да измисля какво да отговоря, към мен внезапно се насочва арбалет. Държи го Хлебарката, зад него стои Бомбата с два кинжала в ръце.
 	- Ваше величество, ние я проследихме. Тя дойде от къщата на брат ви и е тук да ви убие. Моля, отстъпете от леглото -казва Бомбата.
 	- Това е нелепо - възкликвам.
 	- Така ли? Тогава ми покажи талисманите си - казва Хлебарката. - Калина? Имаш ли сол в джобовете? Защото Джуд, която познавам, не би се размотавала без талисман.
 	Джобовете ми са празни, разбира се, тъй като Бейлкин можеше да ме претърси, а и талисмани не ми трябват. Но така нямам и никакви доказателства. Мога само да им кажа за забраните на Дейн, но те едва ли ще ми повярват.
 	- Ваше величество, моля, станете от леглото - повтаря Бомбата.
 	- Аз трябва да стана... леглото не е мое - казвам и се надигам.
 	- Не мърдай, Джуд - казва Хлебарката.
 	Кардан се измъква от чаршафите. Гол е, което за миг е шокиращо, но той най-невъзмутимо облича бродиран халат. Мъхестата му опашка потрепва напред-назад от раздразнение.
 	- Тя ме събуди - казва той. - Ако смяташе да ме убие, едва ли щеше да ме буди.
 	- Изпразни си джобовете - нарежда ми Хлебарката. - Да видя оръжията ти. Сложи всичко на леглото.
 	Кардан се настанява в едно кресло и халатът се разлива около него като кралска мантия.
 	Нямам почти нищо. Недояден крайшник хляб. Два ножа, покрити с пръст и трева. И запушеният мускал.
 	Бомбата го взема, поглежда ме и клати глава.
 	- Ето. Откъде го взе?
 	- От Бейлкин - отвръщам, вбесена. - Който се опита да ме омагьоса, за да убия Кардан, защото само тогава ще убеди Гримсен да му направи нова корона на Елфхейм. Точно това дойдох да кажа на върховния крал. Щях да кажа първо на вас, но не можах да вляза в Двора на сенките.
 	Бомбата и Хлебарката се споглеждат със съмнение.
 	- Ако наистина бях омагьосана, щях ли да ви кажа всичко това?
 	- Вероятно не - казва Бомбата. - Но може да е просто по-хитра заблуда.
 	- Не може да бъда омагьосана - признавам. - Това беше част от сделката ми с принц Дейн, в замяна на услугите ми като шпионин.
 	Хлебарката извива вежди. Кардан ме поглежда остро, сякаш смята, че нищо, свързано с Дейн, не може да е хубаво. Или просто е изненадан, че имам още една тайна.
 	- Питах се какво ли ти е дал, за да те убеди да дойдеш при нас, неудачниците - казва Бомбата.
 	- Предимно цел, но и способността да устоявам на омагьосване.
 	- И все пак можеш да лъжеш - казва Хлебарката.
 	Обръща се към Кардан.
 	- Изпробвай я.
 	- Моля? - пита Кардан, като се надига, и Хлебарката внезапно си спомня с кого говори по този неуважителен начин.
 	- Не се дръж като ощипана мома, ваше величество - казва той, свива рамене и се усмихва. - Не ти заповядвам. Предлагам да се опиташ да омагьосаш Джуд, за да разберем истината.
 	Кардан въздъхва и тръгва към мен. Знам, че това е необходимо. Знам, че не иска да ме нарани. Знам, че не може да ме омагьоса. И все пак автоматично се отдръпвам.
 	- Джуд? - казва той.
 	- Давай.
 	Чувам как магията навлиза в гласа му, замайваща, прелъстителна и дори по-силна, отколкото очаквах.
 	- Пълзи пред мен - казва той с усмивка.
 	Бузите ми пламват от смущение.
 	Оставам на мястото си и гледам всички в лицата.
 	- Доволни ли сте?
 	Бомбата кима.
 	- Не си омагьосана.
 	- А сега ми кажете защо аз трябва да ви вярвам - казвам им.
 	- Призрака дойде с Вулсибър, за да ме отведат в Кулата на забравата. Отведоха ме точно до мястото, където бях пле нена , и все още не знам защо. Вие участвахте ли в това?
 	- Не знаехме, че Призрака ни е предал, докато не стана късно - казва Хлебарката.
 	Кимам.
 	- Видях стария вход към Двора на сенките в гората.
 	- Призрака активира част от собствените ни експлозиви.
 	Хлебарката кима към Бомбата.
 	- Срути се част от замъка заедно с леговището на Двора на сенките, да не споменаваме за старите катакомби, където лежат костите на Маб - казва Кардан.
 	- Планирал го е от известно време. Успях да огранича щетите - казва Бомбата. - Неколцина са невредими. Снапдрагон е добре и те забеляза да се катериш по хълма на двореца. Но много други пострадаха при взрива. Слуагът Ниниел обгоря тежко.
 	- Ами Призрака? - питам аз.
 	- Изчезна - казва Бомбата. - Избяга. Не знаем къде е.
 	Напомням си, че щом Хлебарката и Бомбата са добре, положението не е толкова страшно.
 	- Значи, сега всички сме загазили и трябва да решим какво да сторим - казва Кардан.
 	- Ако Бейлкин си мисли, че може да ме вкара на маскения бал, тогава нека го направи. Аз ще играя играта. - Спирам и се обръщам към Кардан. - Или може просто да го убия.
 	Хлебарката се смее и ме плясва по врата.
 	- Голяма работа си, хлапе, да знаеш. Върна се от морето по-корава от преди.
 	Свеждам очи, защото съм изненадана колко много съм искала някой да каже това. Когато вдигам поглед, Кардан ме гледа внимателно. Сякаш е потресен.
 	Клатя глава, за да не каже каквото мисли.
 	- Бейлкин е посланикът на Морските дълбини - казва той вместо това, като ехо на моите думи към Дулкамара. Благодарна съм, че се връщаме на темата. - Той е под защитата на Орлаг. А тя държи Гримсен и има огромно желание да ме изпита. Ако нейният посланик бъде убит, тя много ще се разгневи.
 	- Орлаг вече нападна сушата - напомням му аз. - Единствената причина да не е обявила открито война е, че иска да спечели всякакво предимство. Но ще го направи. Така че нека ние нанесем първия удар.
 	Кардан клати глава.
 	- Той искаше да убие теб - настоявам аз. - Гримсен му е поставил това условие, за да направи короната.
 	- На ковача му трябват ръце, за да кове - казва Бомбата. -Да ги отсечем до китките и няма да създава повече проблеми.
 	Хлебарката кима.
 	- Ще го открия тази вечер.
 	- Вие тримата знаете само едно решение за всеки проблем. Убийство. Няма ключ, който отваря всички ключалки. -Кардан ни поглежда строго, вдигнал дългопръстата си ръка, на кутрето му още стои моят пръстен с рубин. - Някой се опитва да предаде върховния крал, убийство. Някой ви поглежда накриво, убийство. Някой ви обижда, убийство. Някой ви съсипва прането, убийство. Колкото повече ви слушам, толкова повече осъзнавам, че съм спал съвсем малко. Ще наредя да донесат чай и някаква храна за Джуд, която изглежда бледичка.
 	Кардан става и изпраща един слуга за овесени питки, сирене и две огромни кани чай, но не позволява на никого да влезе в стаята. Внася сам подноса от резбовано дърво и сребро и го слага на ниска маса.
 	Твърде гладна съм, за да устоя, и си правя сандвич от питките и сиренето. След като изяждам втори и го прокарвам с три чаши чай, се чувствам малко по-стабилна.
 	- Маскеният бал е утре - казва Кардан. - Той е в чест на лорд Ройбен от Двора на термитите. Той дойде чак дотук, за да ми се накрещи, така че трябва да му дадем възможност да го стори. Ако плановете за покушение над мен държат Бейлкин зает, още по-добре. Хлебарка, ще ни е от голяма полза, ако успееш да отведеш Гримсен някъде, където няма да създава проблеми. Време му е да избере страна и да подгъне коляно пред някой от играчите в тази малка игра. Но не искам Бейлкин да умира.
 	Хлебарката отпива от чая си и извива рошава вежда. Бомбата въздъхва шумно.
 	Кардан се обръща към мен.
 	- Докато те нямаше, аз проучих историята на отношенията между сушата и морето. Откакто първата върховна кралица, Маб, е призовала островите от дълбините, нашите два народа понякога са враждували, но сякаш изглежда ясно, че ако се сбием наистина, няма да има победител. Ти каза, че според теб кралица Орлаг чака да натрупа преимущества, за да обяви война. Аз пък мисля, че тя иска нов крал, някой, когото се надява да контролира или да замени с друг, който й е задължен. Мисли ме за млад и безразсъден и смята да ме свали.
 	- Тогава? - питам аз. - Или трябва да търпим игрите й, колкото и смъртоносни да са, или да започнем война, която не можем да спечелим?
 	Кардан клати глава и пие още една чаша чай.
 	- Ще й покажем, че не съм безпомощен върховен крал.
 	- И как ще го направим? - питам.
 	- Много трудно - отговаря той. - Тъй като се опасявам, че тя е права.
 	 

 
 	 
  27 
 


 	Не е трудно да взема някоя от старите си рокли от покоите ми, но не искам Бейлкин да се досети, че съм влизала в двореца. Затова тръгвам към Мандрагоровия пазар в края на Инсмур, за да си намеря нещо подходящо за маскения бал.
 	Идвала съм два пъти тук, все много отдавна, и с Мадок. Това е точно място, на което -Ориана не искаше да ходим с Тарин - пълно със създания, готови да сключват сделки. Пазарът отваря само в мъгливите утрини, когато почти цял Елфхейм спи, но ако не мога да намеря там рокля и маска, ще се наложи да открадна от гардероба на някоя придворна.
 	Вървя покрай сергиите и леко ми се гади от стридите, които се опушват върху водорасли. Миризмата ми напомня за Морските дълбини. Подминавам табли с животни от захарен памук, малки чашки от жълъди, пълни с вино, огромни скулптури от рог и сергия, където една гърбава жена рисува с четка заклинания върху подметките на обувки. Налага се да пообиколя малко, но накрая откривам няколко кожени маски. Закачени са на една стена и са оформени като муцуни на странни животни, смеещи се гоблини или грубовати смъртни, боядисани в златно, зелено и всевъзможни цветове.
 	Намирам една с неухилено човешко лице.
 	- Тази - казвам на продавачката, висока жена с извит гръб.
 	Тя ми се усмихва зашеметяващо.
 	- Сенешале - казва с блеснали очи. - Нека това е подарък от мен.
 	- Много мило - отвръщам, леко отчаяно. Всички подаръци тук си имат цена и вече ми е трудно да изплащам дълговете си. - Но предпочитам...
 	Тя ми смига.
 	- А когато върховният крал ти направи комплимент за маската, ще ми позволиш да направя и за него. - Кимам, доволна, че казва направо какво иска. Тя взема маската от ръцете ми, слага я на масата и вади гърненце с боя. - Нека я пром е ним малко.
 	- Как така?
 	Тя взема четката.
 	- За да прилича на теб.
 	И само с няколко щрихи на четката маската наистина заприличва на мен. Взирам се в нея и виждам Тарин.
 	- Ще запомня добрината ти - казвам, докато тя я опакова.
 	После продължавам и се оглеждам за развяващи се платове, по които ще позная магазин за рокли. Но откривам само майстор на дантели и се залутвам малко сред майстори на отвари и гадатели. Докато се опитвам да открия пътя обратно, минавам покрай сергия с малък огън. Една вещица седи на столче пред нея.
 	Разбърква гърне, от което се носи аромат на варени зеленчуци. Когато ме поглежда, познавам майка Мароу.
 	- Ще седнеш ли до огъня ми? - пита тя.
 	Колебая се. В Царството на феите не бива да си груб, тук най-върховният закон е законът на любезността, но наистина бързам.
 	- Опасявам се, че...
 	- Хапни малко супа - казва тя, пълни купа и ми я подава. -Само от полезни неща.
 	- Тогава защо ми я предлагаш?
 	Тя се смее.
 	- Ако не беше провалила мечтите на дъщеря ми, можеше да те харесам. Седни. Яж. Кажи ми защо си дошла на пазара.
 	- За рокля - отвръщам и сядам до огъня. Вземам купата, която е пълна с не особено апетитна рядка кафява течност. -Все пак сигурно си доволна, че дъщеря ти няма съперница в лицето на морска принцеса. Поне това й спестих.
 	Тя ме оглежда преценяващо.
 	- По-скоро й спести себе си.
 	- Е, може и така да се каже - отвръщам.
 	Майка Мароу сочи към супата и тъй като не мога да си позволя повече врагове, я вдигам към устните си. Има някакъв познат вкус, който не мога съвсем да определя - на топли следобеди, на плясък в басейни, на ритане на пластмасови играчки по покафенялата трева на летни морави. В очите ми избиват сълзи.
 	Искам да я излея в прахта.
 	Искам да я изпия до капка.
 	- Тя ще те оправи - казва вещицата, докато аз примигвам, за да потисна чувствата, и се взирам в нея. - Е, а за роклята. Какво ще ми дадеш за нея?
 	Вадя перлените обици от Морските дълбини.
 	- Искаш ли тези? За роклята и супата.
 	Струват колкото десет рокли, но не искам да се пазаря повече, особено с майка Мароу.
 	Тя ги взема, захапва седефа, после ги прибира в джоба си.
 	- Предостатъчно.
 	От друг джоб вади орех и ми го подава.
 	Вдигам вежди.
 	- Не ми ли вярваш, момиче? - пита ме.
 	- Не особено - отвръщам, а тя пак се смее.
 	Все пак в ореха има нещо, вероятно някаква рокля, защото иначе нямаше да преговаря толкова. А аз няма да се правя на наивна смъртна, която не знае как стоят нещата. Ставам.
 	- Не те харесвам много - казва ми тя, което не е огромна изненада, но ме жегва. - Но още по-малко харесвам морските създания.
 	И отпратена така, аз вземам ореха и маската и тръгвам пак към Инсмиър и Холоу Хол. Взирам се във вълните около нас, в огромния океан, който се простира във всички посоки, в постоянните, неуморни вълни с бели гребени. Когато поемам дъх, солените пръски стигат до гърлото ми и по пътя си трябва да избягвам приливните басейни с малки рачета в тях.
 	Струва ми се безнадеждно да надвием нещо толкова огромно. Нелепо е да мисля, че можем да победим.
 	 
 	* * *

 	 
 	Бейлкин седи в кресло близо до стълбите, когато влизам в Холоу Хол.
 	- И къде прекара нощта? - пита той многозначително.
 	Отивам при него и показвам новата си маска.
 	- Търсех костюм.
 	Той кима, отново отегчен.
 	- Приготвяй се - казва ми и маха към стълбите.
 	Качвам се. Не знам коя стая иска да ползвам, но отивам отново в стаята на Кардан. Там се къпя. После сядам на килима пред незапалената камина и отварям ореха. От него се изливат дипли муселин с цвят на кайсия. Вдигам роклята. С висока талия е и е много широка, с набрани ръкави, които започват точно над лакътя и раменете ми са голи. Полите се спускат до пода на няколко набора.
 	Когато я обличам, осъзнавам, че платът много отива на тена ми, макар че нищо не може да скрие мършавостта ми. Колкот о и да е хубава роклята, не мога да се почувствам добре в кожата си. И все пак ще свърши работа за тази нощ.
 	Докато я нагласям обаче, осъзнавам, че роклята има хитри скрити джобове. Слагам отровата в единия и най-малкия си нож в друг.
 	После се опитвам да се приведа в представителен вид. Намирам гребен сред нещата на Кардан и започвам да оправям косата си. Нямам с какво да я вдигна, затова я оставям да се спуска по раменете ми. Измивам си устата. После изпробвам маската и тръгвам към Бейлкин.
 	Отблизо вероятно неколцина ще ме познаят, но иначе бих могла да остана незабелязана в тълпата.
 	Когато ме вижда, Бейлкин не показва друго освен нетърпение. Изправя се.
 	- Знаеш ли какво да правиш?
 	Понякога е истинско удоволствие да лъжеш.
 	Вадя мускала от джоба си.
 	- Бях шпионин на принц Дейн. Бях част от Двора на сенките. Можеш да ми се довериш, че ще убия брат ти.
 	Това го кара да се усмихне.
 	- Кардан е неблагодарно дете, щом ме хвърли в затвора. Трябваше да бъда до него. Трябваше да направи мен сене-шал. Всъщност трябваше да ми даде короната.
 	Аз мълча, мисля си за момчето, което видях в кристалната топка. Момчето, което все още се надяваше, че ще бъде обичано. Признанието на Кардан за миналото продължава да ме преследва: Ако ме смяташе за лош, щях да бъда още по -лош.
 	Колко добре познавам това чувство.
 	- Ще скърбя за малкия си брат - казва Бейлкин, сякаш да се поразведри с тази мисъл. - За другите не съм скърбил, но ще поръчам да създадат песни в негова памет. Само той ще бъде запомнен.
 	Спомням си как Дулкамара ми нареди да убия Бейлкин, защото той е наредил атаката над Двора на термитите. Може би той е накарал и Призрака да взриви експлозивите в Двора на сенките. Спомням си го в морето, ликуващ от властта си. Мисля за всичко сторено от него и всичко, което иска да стори, и съм благодарна, че съм с маска.
 	- Ела - казва той и аз го следвам навън.
 	 
 	* * *

 	 
 	Само Лок може да направи нещо толкова нелепо - да устрои маскен бал по такъв сериозен държавен въпрос като пристигането на лорд Ройбен след нападението над земите му. И все пак, когато влизам в двореца под ръка с Бейлкин, веселието е започнало. Гоблини и григове, пиксита и елфи се въртят в безкрайните преплетени кръгове на танца. Медовина се лее от рогове, масите са отрупани с узрели череши, френско грозде, нарове и сливи.
 	Тръгвам сама към празния подиум, оглеждам тълпата за Кардан, но не го виждам никъде. Вместо това зървам бяла коса. По пътя към делегацията от Двора на термитите срещам Лок и се обръщам към него.
 	- Опита се да ме убиеш.
 	Той се сепва. Може би не помни, че е куцал на сватбата си, но сигурно знае, че съм видяла обиците на Тарин. Вероятно след като толкова време това е останало без последствия, е решил, че ще му се размине.
 	- Недей да си толкова сериозна - казва той и посяга към ръката ми. На лицето му се появява нелепа усмивка. - Исках само да те изплаша, както ти изплаши мен.
 	Издърпвам пръстите си от ръката му.
 	- Сега нямам време за теб, но ще намеря по-късно.
 	Тарин се приближава към нас. Облечена е с разкошна сиво-синя бална рокля с обръчи и бродерия от нежни рози. На лицето си носи дантелена маска.
 	- Ще намериш време за Лок? Защо?
 	Той извива вежди, после я прегръща през раменете.
 	- Близначката ти ми е ядосана. Беше избрала подарък за теб, но вместо това аз ти го подарих.
 	Това си е вярно и не мога да му противореча, особено при подозрителния поглед, с който ме гледа Тарин.
 	- Какъв подарък? - пита тя.
 	Би трябвало просто да й кажа за конниците, че скрих за схватката в гората, защото не исках да я разстройвам на сватбата й, как съм изгубила обиците, как съм повалила единия от ездачите и съм пронизала с кинжала си съпруга й. И как, без значение дали е искал да ме убие, той определено ме остави да умра.
 	Но ако й кажа всичко това, дали ще ми повярва?
 	Докато се опитвам да реша какво да отговоря, лорд Ройбен застава пред нас. Гледа ме със сияещите си сребърни очи.
 	Лок се покланя. Сестра ми прави красив реверанс и аз я имитирам доколкото мога.
 	- Каква чест - казва тя. - Чувала съм много от баладите ви.
 	- Не са мои - отвръща той. - И са доста преувеличени. Макар че кръвта наистина отскача от леда. Този стих е самата истина.
 	Сестра ми се смущава за миг.
 	- Доведохте ли консорта си?
 	- Кайе ли? Да, и за нея се пее в тези балади, нали? Опасявам се, че този път не дойде. Последното ни посещение на Върховния двор не мина точно както й бях обещал.
 	Дулкамара каза, че тя е тежко ранена, но той не го споменава. Интересно. Нито една лъжа, но мрежа от заблуди.
 	- Коронацията - казва Тарин.
 	- Да. Не беше точно приятното пътуване, на което се надявахме.
 	Тарин се усмихва леко и лорд Ройбен се обръща към мен.
 	- Може ли да ви отнема Джуд? - пита той Тарин. - Трябва да обсъдим нещо важно.
 	- Разбира се - отвръща сестра ми и Ройбен ме отвежда към един от тъмните ъгли на залата.
 	- Кайе добре ли е? - питам.
 	- Ще оцелее - отвръща той. - Къде е твоят върховен крал?
 	Оглеждам пак залата, подиума и празния трон.
 	- Не знам, но ще дойде. Снощи той изрази съжалението си за вашата загуба и желанието си да говори с вас.
 	- И двамата знаем кой стои зад това нападение - казва Ройбен. - Принц Бейлкин ме обвинява, че помогнах на твоя принц с влиянието си, когато ти му даде короната.
 	Кимам, доволна съм, че говори спокойно.
 	- Ти ми обеща нещо - казва той. - Сега е време да видим дали една смъртна наистина държи на думата си.
 	- Ще оправя нещата - заричам се аз. - Ще намеря начин да ги оправя.
 	Лицето му изглежда спокойно, но сребърните му очи не са и аз си спомням как се е добрал до своя трон - чрез убийства.
 	- Ще говоря с твоя върховен крал, но ако той не удовлетвори молбата ми, ще се наложи да си поискам дълга.
 	И си отива, следван от вихъра на дългото му наметало.
 	Залата е пълна с придворни, които изпълняват сложен танц - кръг, който се върти, после се разделя на три и пак се събира. Виждам някъде там Лок и Тарин, заедно са, танцуват. Тарин знае всички стъпки.
 	Все някога ще трябва да се погрижа за Лок, но няма да е тази нощ.

 	Мадок влиза в залата под ръка с Ориана. Облечен е в черно, а тя в бяло. Приличат на противникови шахматни фигури. След тях влизат Микел и Рандалин. Оглеждам бързо залата и забелязвам, че Бейлкин говори с някаква рогата жена, която не разпознавам веднага. После се сепвам.
 	Лейди Аша. Майката на Кардан.
 	Знаех, че преди е била придворна, видях го в кристалния глобус от писалището на Елдред, но като че ли едва сега я виждам за първи път. Тя е с рокля, която разкрива глезените й над малки обувки с формата на листа. Цялата й рокля е в есенни нюанси и по нея са пришити листа и цветя от плат. Връхчетата на рогата й са боядисани в медно и тя носи медна диадема, която не е корона, но прилича на такава.
 	Кардан не ми каза нищо за нея и все пак явно някак са се помирили. Когато друг придворен я повежда на танц, аз смутено си мисля, че бързо се е сдобила с власт и влияние - и няма да стори нищо добро с тях.
 	- Къде е върховният крал? - пита Нихуар.
 	Не съм забелязала, че представителката на Дворовете на светлите елфи е до мен, и се стряскам.
 	- Откъде да знам? Едва днес ме допуснаха в двореца.
 	Точно тогава Кардан най-после влиза в залата. Пред него вървят двама от личната му стража, които отстъпват встрани, щом го отвеждат до трона.
 	След миг Кардан пада. Просва се на пода сред разкошната си мантия и започва да се смее. Смее се и се смее, сякаш това е най-веселият номер, който е правил някога.
 	Очевидно е пиян. Много, много пиян.
 	Сърцето ми се свива. Когато поглеждам към Нихуар, виждам, че е безизразна. Дори Лок изглежда смутен.
 	Междувременно Кардан става и грабва лютнята от ръцете на един смаян музикант гоблин. Скача нестабилно на дълга банкетна маса.
 	Дърпа струните и започва такава вулгарна песен, че целият двор спира да танцува, слуша и се смее. После всички се включват в тази лудост като един. Придворните не са от срамежливите. Пак започват да танцуват, вече на песента на върховния крал.
 	Аз дори не знаех, че той може да свири.
 	Когато песента свършва. Кардан пада от масата и се приземява тромаво настрани. Короната му се килва напред и увисва над едното му око. Стражите хукват да го вдигнат от пода, но той им маха с ръка.
 	- Добре ли беше като за запознанство? - обръща се към лорд Ройбен, макар че вече са се срещали. - Аз не съм скучен владетел.
 	Поглеждам към Бейлкин - той се усмихва доволно. Лорд Ройбен е с каменно изражение, неразгадаемо. Поглеждам към Мадок, който наблюдава с отвращение как Кардан си оправя короната.
 	Ройбен мрачно преминава към онова, заради което е дошъл.
 	- Ваше величество, дойдох да ви помоля за разрешение да отмъстя за народа си. Бяхме нападнати и сега искаме да отвърнем.
 	Виждала съм мнозина, които не умеят да се смирят, но лорд Ройбен го прави с голямо изящество.
 	И все пак, като гледам Кардан, разбирам, че това няма значение.
 	- Казват, че си специалист в кръвопролитията. Сигурно искаш да покажеш уменията си.
 	Кардан размахва пръст към Ройбен.
 	Тъмният елфски крал изкривява лице. Явно му се иска да покаже уменията си веднага, но мълчи.
 	- И все пак няма да стане - казва Кардан. - Бил си толкова път за нищо. Поне има вино.
 	Лорд Ройбен обръща сребърните си очи към мен и в тях прочитам заплаха.
 	Явно няма да мине така, както се надявах.
 	Кардан маха към масата с храна и напитки. Кожицата на плодовете се сгърчва и обелва, а няколко глобуса се пръскат в дъжд от семена и стряскат придворните наблизо.
 	- Аз също упражнявах уменията си - казва той през смях.
 	Тръгвам към него, за да опитам да се намеся, но Мадок хваща ръката ми. Извива устна.
 	- Така ли го беше планирала? - пита той тихо. - Разкарай го от тук.
 	- Ще се опитам.
 	- Чаках достатъчно - казва Мадок, котешките му очи се взират в моите. - Разкарай марионетката си от трона в полза на брат си или ще има тежки последствия. Няма да те моля отново. Сега или никога.
 	Отвръщам също толкова тихо:
 	- След като ми забрани да влизам в двореца?
 	- Беше болна - отвръща той.
 	- С теб не се работи, винаги се работи за теб - отвръщам. -Така че, не.
 	- Наистина ли ще избереш това пред собственото си семейство? - хили се той и поглежда към Кардан, преди да се обърне отново към мен.
 	Потрепвам, но колкото и да е прав, все пак греши.
 	- Без значение дали ми вярваш, правя това за семейството си - отвръщам и слагам ръка на рамото на Кардан с надеждата, че ще мога да го изведа от залата без повече проблеми.
 	- Охо - казва той. - Моят скъп сенешал. Нека обиколим залата.
 	Сграбчва ме и ме дърпа към танца.
 	Едва си стои на краката. Три пъти се препъва и три пъти трябва да го задържам, за да не падне.
 	- Кардан - съскам. - Това не е поведение на върховен крал.
 	Той се кикоти. Мисля си колко сериозен беше предната нощ в покоите си, сега изглежда съвсем различен.
 	- Кардан - опитвам отново. - Не бива да правиш това. Заповядвам ти да се съвземеш. Заповядвам ти да не пиеш повече и да се опиташ да изтрезнееш.
 	- Да, скъпа ми злодейке, моя богиньо. Ще съм трезв като статуя при първа възможност.
 	И после ме целува по устата.
 	Усещам истинска какофония от чувства. Бясна съм му, ядосана и примирена заради провала му като върховен крал, покварен, суетен и слаб, точно както Орлаг се надяваше. А после и тази целувка пред всички; шокиращо е да парадира така пред двора. Той никога не е показвал желание към мен
 	пред другите. Вероятно ще съжали за това, но вече е късно.
 	Но ме залива и слабост, защото, докато бях в Морските дълбини, не спирах да мечтая за целувката му и сега, когато усещам устните му върху моите, искам да забия нокти в гърба му.
 	Езикът му докосва горната ми устна, вкусът му е замайващ и познат. Призрачен плод.
 	Той не е пиян; той е отровен.
 	Отдръпвам се и го поглеждам в очите. Тези познати очи, черни, обрамчени със златно. Зениците са много разширени.
 	- Сладка Джуд. Ти си моето най-скъпо наказание.
 	Той се отдалечава с танцова стъпка и веднага пада пак, със смях, разперил широко ръце, сякаш да прегърне цялата зала.
 	Гледам го, ужасена и изумена.
 	Някой е отровил върховния крал и той сега ще се смее и ще танцува до смърт пред целия двор, който ще се лашка между удоволствието и отвращението. Ще го мислят за глупак, докато сърцето му спира.
 	Опитвам се да се концентрирам. Противоотрова. Трябва да има такава. Вода, със сигурност, за да се прочисти организмът му. Глина. Бомбата ще знае повече. Оглеждам се за нея, но виждам само замайващо множество от пируващи.
 	Обръщам се към един от стражите.
 	- Занесете в покоите ми ведро, много одеяла и две гарафи вода.
 	- Както заповядате - казва той и дава заповеди на другите рицари.
 	Обръщат се към Кардан, който, естествено, е тръгнал във възможно най-неправилната посока. Върви право към съветниците Бафен и Рандалин, които стоят с лорд Ройбен и Дулкамара и без съмнение, се опитват да оправят положението.
 	Виждам лицата на придворните, блясъка в очите им, докато го гледат с насмешка и презрение.
 	Гледат го как вдига гарафа с вода, накланя я назад и я излива в устата си, докато не се задавя.
 	- Извинете ни - казвам и го хващам под ръка. ,
 	Дулкамара ни наблюдава с отвращение.
 	- Изминахме толкова път заради аудиенция при върховния крал. И той ни посреща така. - -
 	Той е отровен. Думите са на езика ми, когато чувам Бейл-кин да казва:
 	- Опасявам се, че върховният крал не е на себе си. Мисля, че е отровен.
 	И тогава, твърде късно, разбирам целия план.
 	- Ти - казва ми той. - Обърни си джобовете. Ти си единствената, необвързана от клетва за вярност.
 	Ако наистина бях омагьосана, щях да извадя запушения мускал. И щом дворът го види и открие, че е пълен с отрова от призрачен плод, всякакви протести от моя страна ще бъдат безсмислени. Смъртните все пак са лъжци.
 	- Той е пиян - казвам аз и с удоволствие виждам ужасеното изражение на Бейлкин. - Обаче и ти не си обвързан с клетва, посланико. Не и с клетва към сушата.
 	- Да съм пил твърде много? Не, само чаша отрова за закуска и още една за вечеря - казва Кардан.
 	Поглеждам го, но не отговарям, водя го препъващ се през залата.
 	- Къде го водите? - пита ме един от стражите. - Ваше величество, искате ли да излезете?
 	- Всички танцуваме по свирката на Джуд - казва той и се смее.
 	- Разбира се, той не иска да отива - казва Бейлкин. - Гледайте си вашата работа, сенешале, нека аз се погрижа за брат си. Той има задължения тази нощ.
 	- Ще ви повикат, ако сте необходим - отговарям, за да се измъкна някак от това.
 	Сърцето ми препуска. Не съм сигурна дали някой тук би застанал на моя страна, ако опре дотам.
 	- Джуд Дуарте, пусни веднага върховния крал - казва Бейлкин.
 	При този тон Кардан се съвзема малко. Виждам как опитва да се концентрира.
 	- Не, няма да ме пусне.
 	Тъй като никой не може да му противоречи, дори в това състояние, аз успявам най-сетне да го изведа. Той се обляга на мен с цялата си тежест, докато вървим по коридорите на двореца.
 	 

 
 	 
  28 
 


 	Личната стража на върховния крал ни следва от разстояние. В главата ми препускат въпроси: Как е бил отровен? Кой е сложил отровата в ръката му? Кога се е случило?
 	Хващам един слуга в коридора и го изпращам да намери Бомбата, а ако не може да я открие, да доведе алхимик.
 	- Ще се оправиш - казвам на Кардан.
 	- Знаеш ли - казва той, все така опрян на мен, - това трябва да е успокояващо, но когато го казват смъртни, не означава същото, както когато го казва вълшебният народ, нали? За вас това е надежда. Нещо като пожелателна магия. Казваш, че ще се оправя, защото се страхуваш от противното.
 	В първия миг не продумвам, после казвам:
 	- Отровен си. Знаеш го, нали?
 	Той не се сепва.
 	- О, Бейлкин.
 	Аз не отговарям, само го настанявам пред камината в покоите си, облегнат на дивана. Изглежда странно там, красивите му дрехи контрастират с простия килим, лицето му е бледо, с пламнали в червено бузи.
 	Посяга нагоре и притиска ръката ми към лицето си.
 	- Странно, нали, как ти се подигравах за смъртността ти, а сега със сигурност ще ме надживееш.
 	- Няма да умреш - настоявам аз.
 	- О, колко пъти ми се е искало да не можеше да лъжеш? Сега повече от всякога.
 	Килва се настрани, а аз грабвам една гарафа с вода и наливам в чаша. Поднасям я към устните му.
 	- Кардан? Пий възможно най-много вода.
 	Той не отговаря, като че ли ще заспи.
 	- Не. - Потупвам го по бузата, все по-силно. - Трябва да останеш буден.
 	Той отваря очи и казва замаяно:
 	- Само ще поспя мъничко.
 	- Ако не искаш да свършиш като Северин от Феърфолд, пленен в стъкло за векове, докато смъртните се редят на опашка да снимат тялото ти, трябва да останеш буден.
 	Той се изправя леко.
 	-Добре. Говори ми.
 	- Тази нощ видях майка ти. Издокарана. Преди това тя беше в Кулата на забравата.
 	- И се питаш дали съм я забравил? - казва безгрижно и аз съм доволна, че успях да привлека вниманието му дотолкова, че да остроумничи отново.
 	- Радвам се, че имаш сили да остроумничиш.
 	- Надявам се остроумието да ме напусне последно. Разкажи ми за майка ми.
 	Опитвам се да измисля какво да кажа за нея, което да не е съвсем негативно. Затова избирам нещо неутрално.
 	- Когато я срещнах за първи път, не знаех коя е. Искаше да ми продаде информация, за да я изкарам от Кулата. И се страхуваше от теб.
 	- Добре - казва той.
 	Извивам вежди.
 	- И как така сега е част от твоя двор?
 	- Сигурно все пак съм запазил малко топли чувства към нея -признава той.
 	Давам му още вода и той я изпива по-бавно, отколкото ми харесва. Пълня отново чашата.
 	- Аз бих искала да попитам толкова много неща моята майка
 	- признавам.
 	- Какво би я попитала?
 	Думите му се сливат, но все пак успява да говори.
 	- Защо се е омъжила за Мадок - отговарям. Соча чашата и той послушно я вдига към устните си. - Дали го е обичала и защо го е напуснала, и дали е била щастлива в света на хората.
 	Наистина ли е извършила убийство и е скрила тялото в изгорелите останки на първата крепост на Мадок.
 	Той изглежда изненадан.
 	- Винаги забравям тази част от историята.
 	Решавам да сменя темата.
 	- А ти имаш ли такива въпроси към баща си?
 	- Защо съм такъв, какъвто съм? - Тонът му показва, че всъщност изрича нещо, което смята, че занимава мен, а не него. - Няма истински отговори, Джуд. Защо бях жесток към вълшебните създания? Защо бях ужасен с теб? Защото можех. Защото ми харесваше. Защото за миг, когато бях толкова зъл, се чувствах могъщ, а през повечето време бях безсилен, макар че съм принц и син на върховния крал на Царството на феите.
 	- Това е отговор - казвам аз.
 	- Така ли? - И след миг добавя. - Трябва да излезеш.
 	- Защо? - питам го подразнена.
 	Все пак това е моята стая. Второ - трябва да го опазя жив.
 	Поглежда ме печално.
 	- Защото ще повърна.
 	Грабвам кофата и той я взема от мен, цялото му тяло се разтърсва от силата на конвулсията. Съдържанието на стомаха му прилича на сплъстени листа и аз потрепвам. Не знаех, че отровата причинява това.
 	На вратата се чука и отивам да отворя. Бомбата е на прага, останала без дъх. Въвеждам я вътре и тя минава покрай мен право към Кардан.
 	- Ето - казва и вади малък мускал. - Това е глина. Може да помогне, като извлече и задържи токсините.
 	Кардан кима, взема мускала от нея и преглъща съдържанието му с гримаса.
 	- Има вкус на пръст.
 	- Защото е пръст - информира го тя. - Има още нещо. Всъщност две неща. Гримсен вече го нямаше в ковачницата, когато се опитахме да го заловим. Трябва да предположим най-лошото: че е с Орлаг. И ми дадоха това. - Тя вади бележка от джоба си. - От Бейлкин е. Хитро е написана, но означава следното: той ти предлага противоотрова, Джуд, ако му отнесеш короната.
 	- Короната ли?
 	Кардан отваря очи и осъзнавам, че ги е затворил, без да забележа.
 	- Иска да я отнесеш в градините, близо до розите - казва Бомбата.
 	- И какво ще стане, ако не приеме противоотрова? - питам аз.
 	Бомбата опира опакото на дланта си до бузата на Кардан.
 	- Той е върховният крал на Елфхейм, може да черпи сила от земята. Но е вече много слаб. И не мисля, че знае как да го стори. Ваше величество?
 	Той я поглежда великодушно и неразбиращо.
 	- Какво имаш предвид? Току-що глътнах част от въпросната земя заради теб.
 	Мисля за казаното от нея, за онова, което знам за силите на върховния крал.
 	Сигурно си забелязала, че от началото на неговото царуване островите са различни. Бурите идват по-бързо. Цветовете са по-ярки, миризмите са по-силни.

 	И всичко това, без да го прави нарочно. Едва ли е забелязал, че земята се е променила заради него.
 	Погледни ги твоите поданици - каза ми той на един пир преди месеци. - Колко жалко, че никой не знае кой е истинският им владетел.
 	Ако Кардан не вярва, че е истинският върховен крал на Елфхейм, ако не си позволява достъп до собствената си мощ, то аз съм виновна за това. Ако отровата го убие, вината ще е моя.
 	- Ще донеса тази противоотрова - казвам.
 	Кардан сваля короната от главата си и за миг сякаш не може да разбере как въобще се е озовала в ръцете му.
 	- Ако я изгубиш, няма да стигне до Оук. Макар че и без това ще стане трудно, ако умра.
 	- Вече ти казах - отвръщам. - Няма да умреш. И аз няма да отнеса короната.
 	Отивам в дъното на стаята и сменям съдържанието на джобовете си. Слагам си наметало с голяма качулка и нова маска. Толкова съм ядосана, че ръцете ми треперят. Призрачен плод, към който някога бях неуязвима благодарение на митридатизацията. Ако успея да уцеля дозите, вероятно ще мога да измамя и Бейлкин, както измамих Мадок. Но след затворничеството ми в Морските дълбини предимството ми е отслабнало, а залозите са по-високи. Изгубих имунитета си. Сега съм уязвима за отровата също като Кардан.
 	- Ще останеш ли с него? - питам Бомбата и тя кима.
 	- Не - казва Кардан. - Ще дойде с теб.
 	Клатя глава.
 	- Бомбата знае много за отровите. Тя владее и магия. Може да се погрижи да не се влошиш.
 	Той не ми обръща внимание и хваща ръката й.
 	- Лиливер, като твой крал ти заповядвам - казва с огромно достойнство за някой, който седи на пода до кофа с повръщано. - Отиди с Джуд.
 	Обръщам се към Бомбата, но по лицето й разбирам, че ще му се подчини - тя е положила клетва и му е казала името си. Той е нейният крал.
 	- Проклети да сте - прошепвам и на двамата.
 	Казах, че ще донеса противоотровата бързо, но не ми е лесно да тръгна, когато знам, че призрачният плод може да спре сърцето му. Изпепеляващият му поглед ни изпраща до вратата, зениците му са разширени, а ръцете му още стискат короната.
 	 
 	* * *

 	 
 	Бейлкин е в градината, както е обещал, близо до цъфнало дърво със сребристосини рози. Когато стигам там, забелязвам фигури не много далече от нас, други придворни са излезли на среднощна разходка. Това означава, че той не може да ме нападне, но и аз не мога да нападна него.
 	Не и без да ме видят.
 	- Ти си огромно разочарование - казва той.
 	Сама съм шокирана, когато избухвам в смях.
 	- Защото не бях омагьосана ли? Да, разбирам защо това е много разочароващо за теб.
 	Той ме гледа злобно, но сега дори Вулсибър не е до него, за да ме заплашва. Вероятно си мисли, че щом е посланик на Морските дълбини, е неуязвим.
 	Аз обаче мисля само за това, че е отровил Кардан, че ме измъчваше, че е накарал Орлаг да нападне сушата. Треперя от гняв, но се опитвам да го преглътна, за да свърша каквото трябва.
 	- Донесе ли ми короната? - пита той.
 	- Наблизо е - лъжа аз. - Но преди да ти я предам, искам да видя противоотровата.
 	Той вади мускал от палтото си, почти същия като онзи, който ми даде и който аз вадя от джоба си.
 	- Щяха да ме екзекутират, ако го бяха открили у мен -казвам и разклащам мускалчето. - Ти това искаше, нали?
 	- Пак може да бъдеш екзекутирана - отвръща той.
 	- Ето какво ще направим. - Вадя тапата от мускала. - Аз ще изпия отровата и ти ще ми дадеш противоотровата. Ако подейства на мен, ще ти донеса короната и ще я разменя за мускала. Ако не, тогава сигурно ще умра, но короната ще бъде изгубена завинаги. Без значение дали Кардан ще живее, или ще умре, короната е скрита достатъчно добре, за да не я намериш никога.
 	- Гримсен ще ми изкове друга - казва Бейлкин.
 	- В такъв случай защо сме ти ние?
 	Той криви лице и аз си мисля, че дребният ковач може би все пак не е на страната на Орлаг. Може би е изчезнал, след като се е погрижил да се хванем здраво за гушите.
 	- Ти открадна короната от мен - казва Бейлкин.
 	- Вярно е - признавам. - И ще ти я върна, но не просто така.
 	- Аз не мога да лъжа, смъртна. Щом казвам, че ще ти дам противоотровата, значи, ще го направя. Думата ми е достатъчна.
 	Смръщвам се красноречиво.
 	- Всички знаят, че не бива да сключват сделки с вълшебния народ. Ти заблуждаваш с всяка дума. Ако наистина имаш противоотровата, какво ти пречи да ме оставиш да се отровя? Мислех си, че това ще ти достави удоволствие.
 	Той ме поглежда изпепеляващо. Сигурно е ядосан, че не
 	съм омагьосана. Сигурно се е вбесил, когато изведох Кардан от залата. Дали е имал противоотровата от самото начало? Дали си е мислел, че може с нея да принуди Кардан да го короняса? Дали е достатъчно арогантен да вярва, че Съветът няма да му попречи?
 	- Добре тогава - казва той. - Една доза от противоотровата за теб, останалото за Кардан.
 	Отварям мускала с отровата и я поглъщам. Изпивам я цялата с преувеличено смръщване. Отново съм бясна, като се сетя колко ужасно се чувствах, когато се тровех с малки дози. И всичко това за нищо.
 	- Усещаш ли как отровата влиза в кръвта ти? На теб ще подейства много по-бързо, отколкото на нас. И ти изпи голяма доза.
 	Наблюдава ме с яростно изражение, очевидно много му се иска да ме остави да умра. Ако можеше някак да се измъкне сега, щеше да го направи. За миг си мисля, че ще го стори.
 	После той пристъпва към мен и отваря мускала в ръката си.
 	- Само не си мисли, че ще ти го дам - казва той. - Отвори уста като малка птичка и аз ще изсипя дозата. А ти ще ми дадеш короната.
 	Отварям послушно уста и той излива гъста, горчива, подобна на мед течност на езика ми. Отдръпвам се от него, за да съм по-близо до входа на двореца.
 	- Доволна ли си? - пита той.
 	Изплювам противоотровата в стъкления мускал, в който преди имаше отрова, но сега беше пълен само с вода.
 	- Какво правиш? - възкликва той.
 	Запушвам мускала и го хвърлям към Бомбата, която го хваща ловко. Щом тя изчезва, аз се обръщам към него. Зяпнал е от удивление.
 	- Какво направи? - повтаря той.
 	- Измамих те. Малка заблуда. Излях твоята отрова и измих мускала. Ти все забравяш, че съм израснала тук и сделките с мен също са опасни, и естествено, аз мога да лъжа. А и както ми напомняш от доста време, моето време е ограничено.
 	Той вади меча си от ножницата. Тънко, дълго острие. Не мисля, че с него се би с Кардан в кулата, но може и да е същият.
 	- Ще ни видят - напомням му. - Аз още съм сенешал на върховния крал.
 	Той се оглежда и забелязва придворните наблизо.
 	- Махайте се - вика им.
 	Нещо, което никога не би ми хрумнало, че ще стори, но той все пак беше принц. Свикнал е да му се подчиняват.
 	И наистина, те като че ли се стапят в сенките, разчистват сцената за дуела, който определено не трябва да водим. Аз плъзгам ръка в джоба си и докосвам нож в кания. Не може да се сравни с меч. Както Мадок веднъж ми обясни: Мечът е оръжие за битка, кинжалът е за убийство. Ножът е по-добре от нищо, но ми се ще да имах Здрач.
 	- Дуел ли искаш? - питам го. - Сигурна съм, че не би искал да опозориш името си, като ме нападнеш невъоръжена.
 	- Да не очакваш да повярвам, че имаш чест? - пита той, което, за нещастие, си е така. - Ти си страхливка. Страхливка като онзи, който те отгледа.
 	Пристъпва към мен, готов да ме посече, нищо че съм невъоръжена.
 	- Мадок ли?
 	Вадя ножа. Не е малък, но все пак не е дълъг и наполовина на меча, който е насочил към мен.
 	- Мадок искаше да ударим по време на коронацията. Планът беше негов. След като премахнем Дейн, Елдред ще разбере, че трябва да короняса мен. Всичко замисли той, но си остана велик генерал, а аз отидох в Кулата на забравата. И направи ли нещо да ми помогне? Не. Сведе глава пред брат ми, когото презира. А ти си същата като него, готова си да се молиш, да пълзиш и да се унижаваш пред всеки, стига да ти даде малко власт.
 	Съмнявам се, че Мадок някога е възнамерявал да сложи Бейлкин на трона, каквото и да го е накарал да мисли, но все пак думите му ме ужилват. Цял живот се опитвах да не храня големи надежди, че ще си намеря място в Елфхейм, и после, когато извърших най-големия, най-грандиозния преврат, трябваше още повече да крия способностите си.
 	- Не - отвръщам. - Не е вярно.
 	Той изглежда изненадан. Дори в Кулата на забравата, ко-гато беше затворник, накара Вулсибър да ме удари. В Морските дълбини се преструвах, че нямам достойнство. Защо да мисли, че в собствените си очи не изглеждам такава, каквато той ме вижда?
 	- Ти си този, който сведе глава пред Орлаг, вместо пред собствения си брат. Ти си страхливец и предател. Убиец на своите. Но си и нещо по-лошо Ти си глупак.
 	Той пристъпва озъбен към мен и аз, която се преструвах на покорна, си спомням най-дразнещия си талант: да ги вбесявам.
 	- Хайде - казва той. - Бягай като истинска страхливка.
 	Отстъпвам назад.
 	Убий принц Бейлкин. Мисля си за думите на Дулкамара, но не чувам гласа й. Чувам своя глас, груб от морската вода, до-като бях ужасена, измръзнала и сама.
 	Думите на Мадок от миналото се връщат: А нима спарин-гът не е стратегическа игра, която се играе бързо?
 	Смисълът на една битка не е да се биеш добре, а да победиш.
 	Той има предимство с меча, голямо предимство. И аз още съм слаба от затворничеството си в Морските дълбини. Бейлкин може да изчака момента, когато няма да мога да отбия меча му. Може да ме насича бавно, парче по парче. Единственият ми шанс е да скъся бързо дистанцията. Трябва да вляза под гарда му и не разполагам с лукса да изчаквам удобен момент. Трябва да го изненадам.
 	Имам право само на един опит.
 	Сърцето ми бумти в ушите.
 	Той скача към мен и аз удрям с ножа основата на меча му, после хващам ръката му и я извивам, за да го обезоръжа. Той се съпротивлява. Аз вдигам ножа към шията му.
 	- Чакай - крещи Бейлкин. - Преда....
 	Артериална кръв шурва по ръката ми и плисва по тревата. Блести по ножа ми. Бейлкин се превива и пада.
 	Всичко стана много бързо.
 	Много бързо.
 	Искам да почувствам нещо. Искам да се разтреперя или да ми се догади. Искам да съм човек, който ще се разплаче. Искам да съм всяка друга, но не и тази, която съм, тази, която се оглежда, за да се увери, че никой не е видял, която бърше ножа си в пръстта, а ръцете в дрехите му и се измъква, преди да са дошли стражите.
 	Бива те за убиец - каза Дулкамара.
 	Когато се обръщам, очите на Бейлкин още са отворени, взира се в нищото.
 	 
 	* * *

 	 
 	Кардан седи на дивана. Ведрото го няма, Бомбата също.
 	Той ме поглежда с ленива усмивка.
 	- Роклята. Пак си я облякла.
 	Поглеждам го объркана: трудно ми е да мисля за последствията от стореното - включително и как ще му кажа. Но роклята е същата, с която бях и преди, онази, която извадих от ореха на майка Мароу. На ръкава й сега има кръв, но иначе си е същата.
 	- Станало ли е нещо? - питам.
 	- Не знам? - пита той, объркан. - Стана ли? Аз ти дадох дара, който искаше. Баща ти в безопасност ли е?
 	Дар?
 	Баща ми?
 	Мадок. Разбира се. Мадок ме заплаши, Мадок беше отвратен от Кардан. Но какво е направил и какво общо има това с рокли?
 	- Кардан - казвам, като се опитвам да запазя спокойствие. Отивам до дивана и сядам. Той е голям, но Кардан е изпънал крака на него, покрит с одеяло и облегнат на възглавница. Колкото и далече да съм седнала, пак ми се струва твърде близо. - Трябва да ми кажеш какво стана. Не бях тук последния час.
 	Той добива все по-угрижено изражение.
 	- Бомбата ми донесе противоотровата - започва той. -Каза, че ти ще дойдеш след малко. Аз още бях много замаян. После един страж влезе и каза, че има спешен случай. Тя отиде да види какво става. А след това ти влезе, точно както Бомбата каза. Ти обясни, че имаш план...
 	Той ме поглежда, сякаш чака да разкажа остатъка от историята. Но разбира се, аз не го правя.
 	След миг затваря очи и клати глава.
 	- Тарин.
 	- Не разбирам - казвам, защото не искам да разбера.
 	- Планът ти беше баща ти да вземе половината армия, но за да действа независимо, трябваше да бъде освободен от клетвата си пред короната. Ти беше с един от твоите жакети, онзи, който винаги носиш. И странни обици. Луна и звезда.
 	Той клати глава.
 	Хлад плъзва през мен.
 	Като деца в света на смъртните с Тарин понякога се разменяхме, за да правим номера на мама. Дори тук сме го правили, когато можеше да ни се размине. Нима един учител ще види разликата? Или Ориана? Мадок? Оук? Какво остава за великия и могъщ принц Кардан?
 	- Но как те накара да се съгласиш? - питам аз. - Тя няма власт. Може да се представи за мен, но не може да те принуди да...
 	Той отпуска глава на дългопръстите си ръце.
 	- Тя не ми заповяда, Джуд. Нямаше нужда да използва магия. Аз ти вярвам. Повярвах ти.
 	И аз вярвах на Тарин.
 	Докато аз убивах Бейлкин, докато Кардан беше отровен и дезориентиран, Мадок е направил своя ход срещу короната. Срещу мен. И то с помощта на дъщеря си Тарин.
 	 

 
 	 
  29 
 


 	Върховният крал се върна в покоите си, за да си почине. Аз хвърлям окървавената си рокля в огъня, обличам роба и съставям план. Ако никой от придворните не е видял лицето ми, преди Бейлкин да ги отпрати, защото бях с наметалото и качулката, може да не успеят да ме идентифицират. И разбира се, мога да излъжа. Но въпросът как да избегна обвинение в убийство на посланика на Морските дълбини избледнява пред въпроса какво да правя с Мадок.
 	Щом половината армия е тръгнала с него, ако Орлаг реши да нападне, нямам представа как ще я отблъснем. Кардан трябва да избере нов велик генерал, и то бързо.
 	И ще трябва да каже на по-нисшите дворове за измяната на Мадок, за да знаят, че генералът не говори от името на върховния крал. Трябва да има начин да го върна във Върховния двор. Той е горд, но практичен. Вероятно отговорът все пак е свързан с Оук. Вероятно трябва да покажа по-явно надеждите си Оук да управлява. Точно обмислям това, когато на вратата се чука.
 	Отварям и виждам вестоносец - момиче с люлякова кожа и кралска ливрея.
 	- Върховният крал изисква присъствието ви. Дойдох да ви отведа до покоите му.
 	Поемам треперливо дъх. Може никой да не ме е видял, но Кардан и сам се е досетил. Той знае с кого отидох да се срещна и колко късно се върнах. Видя кръвта по ръкава ми. Ти командваш краля, не обратното - напомням си, но все пак се чувствам зле.
 	- Нека се преоблека.
 	Тя клати глава.
 	- Кралят ясно показа, че иска да дойдете веднага.
 	Когато стигам до кралските покои, Кардан е сам, облечен просто. Седи в подобно на трон кресло. Изглежда изтощен, очите му светят прекалено, сякаш още има отрова в кръвта си.
 	- Моля те, седни - казва той.
 	Аз го правя предпазливо.
 	- Някога ти ми предложи нещо - казва Кардан, - сега и аз имам предложение за теб. Върни ми свободната воля. Върни ми свободата.
 	Поемам рязко дъх. Изненадана съм, макар че не би трябвало. Никой не иска да е под властта на друг, макар че според мен балансът на силите между нас постоянно се лашка в едната и в другата посока, въпреки клетвата му. Моят контрол над него прилича повече на балансиране на върха на нож, почти невъзможно и вероятно опасно. Все пак да се откажа от това, би означавало да се откажа от всякакво подобие на власт. Би означавало да се откажа от всичко.
 	- Знаеш, че не мога да го направя.
 	Той не изглежда особено възмутен от отказа ми.
 	- Изслушай ме. Ти искаш да ти се подчинявам една година и един ден. Изтече повече от половината ти време. Готова ли си да сложиш Оук на трона?
 	В първия миг не отговарям, надявам се, че може да сметне въпроса си за реторичен. Когато става ясно, че случаят не е такъв, аз клатя глава.
 	- И затова искаш да продължиш клетвата ми. Как точно смяташ да го направиш?
 	Отново нямам отговор. Не и подходящ.
 	Той се усмихва.
 	- Мислиш си, че нямам с какво да преговарям.
 	И преди съм сглупявала да го подценявам, опасявам се, че ще го направя отново.
 	- Нима е възможна сделка? - питам го. - Когато аз искам да положиш отново клетва пред мен, поне за още една година, ако не за десетилетие, а ти искаш да се отървеш от нея?
 	- Баща ти и сестра ти ме изиграха - казва Кардан. - Ако Та-рин ми беше заповядала, щях да разбера, че не си ти. Но бях болен и изморен и не исках да ти отказвам. Дори не попитах защо, Джуд. Исках да ти покажа, че можеш да ми вярваш, че не е нужно да ми заповядваш. Царството на феите страда, когато ние сме се хванали за гърлата. Ти се опитваше да ме накараш да правя каквото смяташ за необходимо и когато бяхме в противоречие, не можехме да ст-ор-им друго, освен да се манипулираме взаимно. Това не свърши работа, но и няма как просто да се откажем. Не можем да продължаваме така. Тази нощ го доказа. Трябва да мога да решавам сам.
 	- Нали каза, че нямаш против да изпълняваш заповедите ми - отвръщам аз в опит да се пошегувам, но той не се усмихва.
 	Извръща очи, сякаш не иска да срещне погледа ми.
 	- Още една причина да не си позволявам този лукс. Ти ме направи върховен крал, Джуд. Позволи ми да бъда върховен крал.
 	Скръствам ръце на гърдите си.
 	- А аз какво ще бъда? Твоя слугиня?
 	Ужасно е, че всъщност е прав, но няма начин да му дам това, което иска. Не мога да отстъпя встрани, не и когато Мадок е някъде там, не и при толкова много заплахи. И все пак не мога да не си спомня какво каза Бомбата - че Кардан не знае как да призове връзката си със земята. Или думите на Хлебарката - че Кардан се мисли за шпионин, който се преструва на крал.
 	- Омъжи се за мен - казва той. - Стани кралица на Елфхейм.
 	В мен се разлива студ от шока, сякаш някой е казал особено гадна шега по мой адрес. Сякаш някой е погледнал в сърцето ми и е видял най-нелепото, най-детинското желание и после го е използвал срещу мен.
 	- Не можеш.
 	- Мога - отвръща той. - Кралете и кралиците обикновено се женят по политически причини, но може да се приеме, че и сега е така. Ако станеш кралица, няма да ти трябва подчинението ми. Можеш да издаваш собствени заповеди. А аз ще бъда свободен.
 	Не мога да не си спомня, че само преди месеци се опитвах да си извоювам място в двора, отчаяно се надявах на рицарство, а не получих дори него.
 	И точно Кардан, който все казваше, че не ми е мястото в Царството на феите, ми предлага това.
 	Той продължава:
 	- А и няма да е завинаги. Браковете на кралете продължават, докато трае управлението им, а в нашия случай то няма да е дълго. Само докато Оук порасне достатъчно, за да управлява, ако приемем, че иска това. Ще получиш всичко, което желаеш, ако просто ме освободиш от клетвата ми за подчинение.
 	Сърцето ми бумти така силно, че ме е страх да не се пръсне.
 	- Ти сериозно ли? - успявам да попитам.
 	- Разбира се. Сериозно и искрено.
 	Търся някакъв номер, защото това сигурно е от вълшебните сделки, които изглеждат едно, но се оказват съвсем друго.
 	- Нека позная, искаш да те освободя от клетвата ти, защото обещаваш да се ожениш за мен? Но сватбата ще се състои на куково лято, когато луната изгрее от запад и приливите се обърнат.
 	Той клати глава и се смее.
 	- Ако се съгласиш, ще се оженя за теб тази нощ. Не, дори още сега. Ще разменим клетвите си и готово. Това не е брак между смъртни, за който трябва да има свидетели. Аз не мога да лъжа. Не мога да се отрека от теб.
 	- Не след дълго клетвата ти ще отпадне - казвам, защото да мисля за предложението му... че не само ще съм част от двора, но и ще го оглавявам... е твърде изкушаващо и е трудно просто да го отхвърля, въпреки последствията. - Едва ли мисълта, че още няколко месеца ще си обвързан с мен, е така непоносима, че искаш да се обвържем за години напред.
 	- Както казах, много неща може да се случат за година и един ден. Много неща се случиха и за половината от това време.
 	Мълчим, опитвам се да мисля. От седем месеца въпросът какво ще сторя след година и един ден ме преследва. Това е решение, но не го усещам особено практично. То е като някаква абсурдна мечта, родена в лятна дрямка на зелена поляна, твърде смущаваща, за да я призная дори пред сестрите си.
 	Смъртните момичета не стават кралици на Царството на феите.
 	Представям си какво би било да имам своя корона, своя власт. Може би тогава вече няма да се страхувам да го обичам. Тогава сигурно ще е редно. Може би тогава няма да се страхувам от всичко, от което цял живот се плаша - че ще бъда унижена, слаба, незначителна. Може би дори ще стана мъничко вълшебна.
 	- Да - казвам, но гласът ми ме предава. Излиза като въздишка. - Да.
 	Той се навежда напред, извил вежди, но го няма обичайното арогантно изражение. Не мога да разчета лицето му.
 	- С какво се съгласяваш?
 	- Добре. Ще го направя. Ще се омъжа за теб.
 	Той ми се усмихва дяволито.
 	- Нямах представа, че ще е такава голяма жертва за теб.
 	Ядосана се тръшвам на дивана.
 	- Не това имах предвид.
 	- Обикновено се смята, че брак с върховния крал на Елфхейм е голяма награда и чест, за която малцина са достойни.
 	Е, явно с откритостта беше дотук. Извъртам очи, благодарна, че отново се държи като себе си и мога да се преструвам на не твърде смаяна от случилото се току-що.
 	- Е, какво ще правим?
 	Мисля за сватбата на Тарин и за онази част от церемонията, която никой не видя. Мисля за сватбата на майка си. Сигурно и тя е дала брачна клетва на Мадок. И внезапно през мен преминава тръпка, за която се надявам да не е лошо предчувствие.
 	- Просто е - казва той и се издърпва на ръба на стола. -Заклеваме се във вярност. Първо аз... освен ако не искаш да изчакаме. Сигурно си представяш нещо по-романтично.
 	- Не - отвръщам бързо.
 	Не искам да призная, че изобщо съм си представяла нещо такова.
 	Той сваля моя пръстен от ръката си.
 	- Аз, Кардан, син на Елдред, върховен крал на Елфхейм, вземам теб, Джуд Дуарте, смъртна повереница на Мадок, за моя невеста и кралица. Нека сме свързани, докато не пожелаем друго и не предадем короната другиму.
 	Докато той говори, аз започвам да треперя от нещо средно между надежда и страх. Думите му са така значителни, че ми се струват нереални, особено тук, в покоите на Елдред. Времето като че ли се забавя. Над нас клоните започват да напъпват, сякаш самата земя е чула думите му.
 	Той хваща ръката ми и плъзга на нея пръстена. Размяната на пръстени не е ритуал на вълшебния народ и аз съм изненадана.
 	- Твой ред е - казва Кардан. Усмихва ми се. - Надявам се, че ще изпълниш обещанието си и ще ме освободиш след това от клетвата ми за подчинение.
 	Усмихвам се, което ми помага да се съвзема. Все още не вярвам напълно, че това се случва. Стискам ръката му, когато заговарям:
 	- Аз, Джуд Дуарте, вземам Кардан, върховен крал на Елф-хейм, за мой съпруг. Нека бъдем свързани, докато не пожелаем друго и не предадем короната другиму.
 	Той целува белега на дланта ми.
 	Под ноктите ми още има кръв от брат му.
 	Нямам пръстен за него.
 	Над нас пъпките разцъфват. Цялата зала ухае на цветя.
 	Отдръпвам се и отново заговарям, като прогонвам всички мисли за Бейлкин и за бъдещето, когато ще трябва да му кажа какво съм сторила.
 	- Кардан, син на Елдред, върховен крал на Елфхейм, освобождавам те от властта си. Освобождавам те от клетвата за подчинение сега и завинаги.
 	Той въздиша и се изправя леко нестабилно. Още не мога да проумея, че... дори не мога да мисля за това. Твърде много неща се случиха тази нощ.
 	- Изглеждаш много изтощен.
 	Ставам, за да мога да го хвана, ако падне, но и аз не съм стабилна.
 	- Ще си легна - казва той и ми позволява да го отведа до огромното легло. Там не пуска ръката ми. - Ако легнеш с мен.
 	Няма причина да възразявам и лягам, а усещането за нереалност се засилва. Докато се изтягам на бродираната покривка, осъзнавам, че съм направила нещо много по-оск-верняващо от това да легна в постелята на върховния крал, много по-дръзко от това да сложа пръстена с печат на ръката си, дори от това да седна на трона.
 	Станах кралицата на Царството на феите.
 	 
 	* * *

 	 
 	Целуваме се в мрака, замаяни от изтощение. Не очаквам да заспя, но го правя, ръцете и краката ни са преплетени. Първият ми спокоен сън, откакто се върнах от Морските дълбини. Будя се от чукане по вратата.
 	Кардан вече е станал, играе си с мускалчето от глина, което Бомбата донесе, прехвърля го от ръка на ръка. Още е облечен и изглежда раздърпан като след пир. Аз се увивам по-плътно с робата си. Не искам да личи, че съм спала в леглото му.
 	- Ваше величество - казва вестоносецът, един рицар. - Брат ви е мъртъв. Имало е дуел, доколкото успяхме да разберем.
 	- О... - казва Кардан.
 	- И кралицата на Морските дълбини. - Гласът на рицаря трепери. - Тя е тук и иска възмездие за убийството на посланика й.
 	- Обзалагам се. - Гласът му е сух, накъсан. - Е, да не я караме да чака. Ти. Как ти е името?
 	Рицарят се колебае.
 	- Ранох, ваше величество.
 	- Сър Ранох, събери отряд рицари да ме придружи до водата. Чакайте във вътрешния двор.
 	- Но генералът...
 	- Той не е тук - довършва вместо него Кардан.
 	- На вашите заповеди - казва рицарят.
 	Чувам вратата да се затваря и Кардан се обръща със странно изражение към мен.
 	- Е, съпруго - казва ми с леден глас. - Явно все пак пазиш още тайни в зестрата си. Ела, трябва да се облечем за първата ни аудиенция заедно.
 	Сърцето ми се свива, но няма време да обяснявам, а и нямам добро обяснение.
 	Хуквам по коридорите, облечена с робата. Щом влизам в покоите си, искам да ми донесат меча и обличам кадифения жакет, като през цялото време се питам какво ли означава всъщност новият ми статут и какво ще стори сега Кардан, когато не е под властта ми.
 	 

 
 	 
  30 
 


 	Орлаг ни чака в бурния океан, придружена от дъщеря си и рицари, яздещи тюлени, акули и всякакви други острозъби морски създания. Самата тя седи върху косатка и е облечена като за битка. Покрита е с лъскави сребристи люспи, които изглеждат от метал, но сякаш са изникнали от кожата й. Шлем от кости и зъби скрива косата й.
 	Никасия е до нея, на акула. Днес няма опашка, дългите й крака са покрити с броня от миди.
 	По целия бряг има купчини водорасли, изхвърлени сякаш от буря. Струва ми се, че виждам и други неща във водата. Гърбът на някакво огромно създание, което плува точно под повърхността. Косите на удавени смъртни, развяващи се като водорасли. Войската на Морските дълбини е много по-голяма, отколкото изглежда на пръв поглед.
 	- Къде е моят посланик? - пита Орлаг. - Къде е твоят брат?
 	Кардан седи на сивия си жребец с черни дрехи и алено наметало. С него са двайсетина рицари на коне, както и Ми-кел и Нихуар. По пътя насам те се опитаха да разберат какво планира той, но Кардан не им каза и което е по-притесни-телното - не каза и на мен. След като чу за смъртта на Бейл-кин, той не ми говори и дори не ме поглежда. Стомахът ми кипи от тревога.
 	Кардан се обръща към Орлаг със студенина в очите, за която от личен опит знам, че е породена от гняв или от страх. В този случай вероятно и от двете.
 	- Както добре знаеш, той е мъртъв.
 	- Ти трябваше да го опазиш - казва тя.
 	- Така ли? - пита Кардан с преувеличено изумление, докосвайки леко гърдите си. - Аз пък си мислех, че просто трябва да не му преча, а не да го предпазвам от последствията от собствените му действия. Доколкото разбрах, се е бил в дуелче. А дуелът със сигурност е нещо опасно. Но нито съм го убил, нито пък съм го окуражавал за това. Всъщност дори го обезкуражавах.
 	Опитвам се да не позволя на изражението си да издаде какво чувствам.
 	Орлаг се навежда напред, сякаш надушва кръв във водата.
 	- Не биваше да позволяваш такова неподчинение.
 	Кардан свива нехайно рамене.
 	- Сигурно.
 	Микел се размърдва на коня си. Явно е смутен от начина, по който говори Кардан - нехайно, сякаш просто си приказват приятелски и Орлаг не е дошла да отнеме властта му или да я отслаби. Ако знае, че Мадок го няма, може дори да нападне.
 	Докато я гледам, докато гледам подигравателната усмивка на Никасия и странните влажни очи на морските създания - аз се чувствам безсилна. Отказах се от властта си над Кардан и получих в замяна брачната му клетва. Но ако никой не знае за това, все едно не се е случило.
 	- Дойдох тук да настоявам за справедливост. Бейлкин беше мой посланик и ако ти не смяташ, че е бил под твоя защита, то аз определено смятах, че е под моя. Трябва да предадеш убийцата му на морето, където за нея няма да има прошка. Предай ни твоя сенешал Джуд Дуарте.
 	За миг имам чувството, че не мога да дишам. Сякаш отново се давя.
 	Кардан извива вежди. Гласът му е небрежен.
 	- Но тя тъкмо се върна от морето.
 	- Значи, не оспорваш вината й? - пита Орлаг.
 	- Че защо? - пита Кардан. - Щом с нея се е дуелирал, сигурен съм, че е победила; брат ми се мислеше за голям майстор на меча, имаше нереална представа за способностите си. Но тя е моя и аз ще реша дали да я накажа.
 	Мразя да говори за мен така, сякаш ме няма, въпреки че ми даде брачна клетва. Но вероятно проблемът би бил още по-сериозен, ако кралицата е убила посланика.
 	Орлаг дори не ме поглежда. Съмнявам се да й пука особено за каквото и да било, но Кардан й даде голям откуп за мен и като ме заплашва сега, тя се надява да получи още.
 	- Кралю на сушата, не съм дошла тук да си разменяме остроумия. Моята кръв е студена и аз предпочитам остриетата. Някога те смятах за партньор на дъщеря ми, най-скъпоценното нещо в морето. Тя би довела до истински мир между нас.
 	Кардан поглежда към Никасия и макар че Орлаг го чака да заговори, той мълчи. Когато най-сетне го прави, казва само:
 	- Също като теб, и мен не ме бива да прощавам.
 	Нещо в поведението на кралица Орлаг се променя.
 	- Щом искаш война, не е много мъдро да я обявяваш на остров.
 	Около нея вълните стават по-високи, белите им шапки се пенят по-яростно. Въртопи се завихрят точно до брега, малки, но все по-дълбоки, пораждащи нови и нови.
 	- Война ли? - Той се взира в нея, сякаш е казала нещо напълно объркващо, което го озадачава. - Нима искаш да повярвам, че наистина искаш да се биеш? Да не предизвикваш мен на дуел?
 	Очевидно се опитва да я примами към нещо, но не мога да си представя какво.
 	- И какво, ако искам? Какво тогава, момче? - пита тя.
 	Усмивка извива разкошните му устни.
 	- Под твоето море има земя. Кипяща, вулканична земя. Тръгнеш ли против мен, ще ти покажа на какво е способно момчето, милейди.
 	Той протяга ръка и като че ли нещо се издига от водата около нас. Пясък. Плаващ пясък.
 	И тогава водата около двора на Морските дълбини започва да кипи.
 	Взирам се в Кардан с надеждата да уловя погледа му, но той се е концентрирал. Каквато и магия да прави, именно това имаше предвид Бафен с думите, че върховният крал е свързан със земята, че е биещото й сърце и звездата, която определя бъдещето на Елфхейм. Това е мощ. И докато гледам как Кардан я владее, осъзнавам до каква степен не е човек, колко е преобразен, колко далече извън контрола ми е вече.
 	- Спри! - крещи Орлаг, докато кипенето нараства.
 	Част от океана бълбука и къкри, а морските създания пищят и се пръсват надалече. Няколко тюлена излизат на черните скали близо до сушата и си подвикват на своя език.
 	Акулата на Никасия се завърта настрани и тя пада във водата.
 	Пара се издига от вълните, лъхва жега. Огромен бял облак се събира пред погледа ми. Когато се разнася, виждам, че от дълбините се е издигнала нова суша - нажежена скала, която изстива пред очите ни.
 	Никасия е коленичила на издигащия се остров, а на лицето й са изписани изумление и ужас.
 	- Кардан? - вика тя.
 	Устата му е извита леко в усмивка, но очите му са разфо-кусирани. Той искаше да покаже на Орлаг, че не е безсилен.
 	Сега разбирам, че е имал план как да постигне това. Точно както е измислил план и за да се отърве от моя контрол.
 	През месеца, който прекарах в морето, той се е променил. Започнал е да планира и сега пуска всичко в ход притеснително ефикасно.
 	Мисля си за това, докато гледам как под краката на Ника с ия пониква трева, диви цветя се появяват по ниските хълмове. След това поникват и дървета, и храсти, а един ствол започва да се увива около тялото на Никасия.
 	- Кардан! - пищи тя, докато кората се увива около нея и стига вече до кръста й.
 	- Какво направи? - пищи Орлаг, но кората пълзи нагоре, израстват клони, осеяни с листа и ароматни цветове.
 	Цветчета отлитат към вълните.
 	- Е, ще залееш ли сега сушата? - пита я Кардан съвършено спокоен, сякаш не е създал четвърти остров от морето. - Ще изпратиш ли солена вода да разяде корените на дърветата ни и да напълни потоците и езерата ни? Ще потопиш ли плодовете ни и ще изпратиш ли слугите си да прерязват гърлата ни и да крадат розите ни? Ще го направиш ли, ако и дъщеря ти изстрада същото? Хайде, предизвиквам те.
 	- Освободи Никасия - казва Орлаг, поражението се чува ясно в гласа й.
 	- Аз съм върховният крал на Елфхейм - напомня й Кардан. -И не обичам да ми заповядват. Ти нападна сушата. Ти отвлече моя сенешал и освободи брат ми, макар че го бях затворил заради убийството на нашия баща Елдред, с когото някога ти беше в съюз. Някога уважавахме териториите си. Позволих ти твърде голямо неуважение и ти изигра козовете си. Е, кралице на Морските дълбини, ще сключиш ли мир с мен, както с баща ми, както с кралица Маб? Ще сключим ли мир, или ще водим война, но тогава ще съм безмилостен. Нищо и никой няма да бъде пощаден.
 	Орлаг мълчи, аз поемам рязко дъх, не знам какво ще последва.
 	- Добре, върховни кралю. Нека сключим мир. Върни ми дъщерята и ще си отидем.
 	Издишам. Той постъпи мъдро, като я притисна, макар че беше ужасяващо. Все пак, ако беше разбрала за Мадок, тя вероятно щеше да се възползва от предимството си. По-добре беше да се стигне до сблъсъка сега.
 	И се получи. Свеждам глава, за да скрия усмивката си.
 	- Нека Никасия остане тук и бъде твой посланик вместо Бейлкин. Тя е израснала на тези острови и тук мнозина я обичат.
 	Това изличава усмивката от лицето ми. На новия остров кората започва да се отдръпва от кожата на Никасия. Питам се какво е решил, защо иска да я върне в Елфхейм. Тя винаги носи неприятности.
 	И все пак той може би иска подобни неприятности.
 	- Ако желае да остане, нека. Доволен ли си? - пита Орлаг.
 	Кардан накланя глава.
 	- Да. Няма да позволя да бъда воден от морето, колкото и велика да е кралицата му. Аз съм върховният крал, аз трябва да водя. Но трябва и да бъда справедлив.
 	Той замълчава. После се обръща към мен.
 	- А днес ще раздам справедливост. Джуд Дуарте, отричаш ли, че уби принц Бейлкин, посланик на Морските дълбини и брат на върховния крал?
 	Не знам какво точно иска да кажа. Дали ще помогне, ако отрека? Тогава нямаше да го каже по този начин - сякаш вярва, че наистина съм убила Бейлкин. Кардан имаше план за всичко останало. Сега трябва да му се доверя, че има план и за това.
 	- Не отричам, че се дуелирах с него и победих - отвръщам, гласът ми обаче е по-несигурен, отколкото ми се иска.
 	Всички ме поглеждат и за миг, докато се взирам в безмилостните им лица, усещам много силно отсъствието на Ма-док. Усмивката на Орлаг е изпълнена с остри зъби.
 	- Чуй тогава присъдата ми - казва властно Кардан. - За-точавам Джуд Дуарте в света на смъртните. Докато и освен ако не бъде помилвана от короната, няма да стъпва в Царството на феите, иначе ще заплати с живота си.
 	Ахвам.
 	- Не можеш да направиш това!
 	Той ме гледа дълго, но някак меко, сякаш е очаквал да приема безропотно изгнанието. Сякаш не съм нищо повече от един от неговите молители. Сякаш съм без никакво значение.
 	- Разбира се, че мога - отвръща.
 	- Но аз съм кралицата на Царството на феите - крещя и за миг всички притихват.
 	После започват да се смеят.
 	Усещам как бузите ми пламват. Сълзи на безсилие и ярост избиват в очите ми, защото Кардан се смее с тях.
 	В този момент рицарите ми слагат оковите. Сър Ранох ме сваля от коня. За един безумен миг си мисля да се бия с него, сякаш не сме заобиколени от двайсетина рицари.
 	- Тогава отречи - крещя. - Отречи се от мен!
 	Той не може, разбира се, и не го прави. Очите ни се срещат и странната усмивка на лицето му очевидно е предназначена за мен. Спомням си какво беше да го мразя с цялото си сърце, но твърде късно.
 	- Елате, милейди - казва сър Ранох и аз не мога да сторя друго, освен да тръгна.
 	Все пак не устоявам и се обръщам назад. Точно когато Кардан пристъпва на новия си остров. Изглежда истински владетел, като баща си, истинско чудовище, в каквото брат му искаше да го превърне. Гарвановочерната му коса се развява назад, аленото наметало се вихри около него, очите му отразяват сивата пустош на небето.
 	- Ако Инсуиъл е Злочестият остров, ако Инсмиър е Островът на могъществото, а Инсмур е Каменният остров - казва той, а гласът му се носи над новопоявилата се земя, - нека тогава това да бъде Инсиър, Пепелният остров.
 	ЕПИЛОГ
 	Лежа на дивана пред телевизора. Пред мен има чиния, в която изстиват претоплени в микровълновата рибни пръстчета. На екрана анимационен фигурист се цупи. Не е толкова добър - мисля си. - Или пък е много добър. Все забравям да чета субтитрите.
 	Напоследък ми е трудно да се концентрирам върху каквото и да било.
 	Виви влиза в стаята и се тръшва на дивана.
 	- Хедър не отговаря на съобщенията ми - казва тя.
 	Появих се на прага на Виви преди седмица, изтощена, със зачервени от плач очи. Ранох и котерията му ме доведоха тук с един от летящите си коне и ме зарязаха на случайна улица в случаен град. Вървях ли, вървях, докато не си разраних краката и започнах да се съмнявам в уменията си да се ориентирам по звездите. Накрая стигнах до бензиностанция, където зареждаше едно такси, и стресната, си спомних, че съществуват таксита. Тогава вече не ми пукаше, че нямам пари и че Виви вероятно ще му плати с шепа омагьосани листа.
 	Но не очаквах да дойда и да установя, че Хедър я няма.
 	Когато с Виви са се върнали от Царството на феите, тя сигурно е имала много въпроси. И после е имала още въпроси, докато Виви не й е признала, че я е омагьосала. И тогава всичко се е разпаднало.
 	Виви я освободила от магията и Хедър си върнала спомените. После се изнесла.
 	Сега спи при родителите си, затова Виви все още се надява, че може да се върне. Част от нещата й са тук. Дрехи. Масата за рисуване, комплект неизползвани маслени бои.
 	- Ще ти пише, когато е готова - казвам, макар че не съм сигурна в това. - Просто се опитва да се съвземе.
 	Само защото аз съм огорчена в любовта, това не означава, че и другите трябва да бъдат.
 	Известно време седим заедно на дивана и гледаме как анимационният фигурист продължава да пада на леда и се влюбва все повече и все по-несподелено в треньорката си.
 	Скоро Оук ще се прибере от училище и ние ще се преструваме, че всичко е наред. Аз ще го заведа в горичката до жилищния комплекс и ще го уча да се бие с меч. Той няма нищо против, но за него това е само забавление. Не намирам сили да го изплаша така, че да погледне на боя с меч по друг начин.
 	Виви взема едно рибно пръстче от чинията и го топи в кетчуп.
 	- И колко дълго ще се цупиш? Изтощена си от затворни-чеството в Морските дълбини. Е, твоята игра не успя. Той те надхитри. Случва се.
 	- Няма значение - казвам, докато тя яде храната ми.
 	- Ако не те бяха пленили, щеше да изметеш пода с него. Не съм сигурна какво значи това, но е приятно да го чуя.
 	Тя ме поглежда с котешките си очи, същите като на баща й.
 	- Исках да дойдеш в света на смъртните. Вече си тук. Може пък да ти хареса. Дай му шанс.
 	Кимам разсеяно.
 	- Ако не ти хареса - добавя, извила вежда, - винаги можеш да се присъединиш към Мадок.
 	- Не мога. Той няколко пъти се опита да ме привлече на своя страна, но аз все го отблъсквах. Вече е късно за това.
 	Тя свива рамене.
 	- На него не би... е, добре де, ще му пука за това. Ще те накара да попълзиш малко, ще го споменава на всеки военен съвет следващите няколко десетилетия, но ще те приеме.
 	Поглеждам я строго.
 	- И какво? Ще работя за каузата да сложим Оук на трона? След всичко, което направихме, за да го опазим?
 	- Ще работиш срещу Кардан - казва Виви, очите й светят яростно.
 	По принцип не я бива да прощава.
 	И в момента съм доволна от това.
 	- Как? - отвръщам, но стратегическата част на мозъка ми бавно започва да завърта колелцата си.
 	Гримсен е още в играта. Ако е можел да направи корона за Бейлкин, какво би могъл да стори за мен?
 	- Не знам, но не се тревожи сега за това - казва Виви и става. - Отмъщението е сладко, но сладоледът е по-сладък. - Отива до фризера и вади кутия с ментов сладолед с шоколадови парченца. Носи го с две лъжици на дивана. - Стига подобно удоволствие да не е недостойно за кралицата на Царството на феите в изгнание.
 	Знам, че не иска да ми се подиграе, но все пак от споменаването на титлата боли. Вземам лъжицата си.
 	Трябва да си достатъчно силна, за да удряш, удряш и удряш отново, без да се измориш. Първият урок е да станеш достатъчно силна.

 	Ядем, окъпани в потрепващата светлина на екрана. Телефонът на Виви мълчи на масичката за кафе. Моите мисли препускат.
 	 
 	 
 	 
 	Следва книга трета от

 	трилогията ВЪЛШЕБНИЯТ НАРОД

 	 

 
 	БЛАГОДАРНОСТИ

 	 
 	Щеше да ми е много по-трудно да напиша втората книга от поредицата без подкрепата, окуражаването и критиките на Сара Рийс Бренън, Лий Бардуго, Стив Берман, Касандра Клеър, Морийн Джонсън, Кели Линк и Робин Уосърман. Благодаря ви, моя дива тайфа!
 	Благодаря на читателите, които идваха да се срещнат с мен и ми пишеха, за да ми кажат колко много са харесали „Жестокият принц“, както и за рисунките на героите.
 	Огромни благодарности на всички в „Литъл Браун Букс Фор Янг Рийдърс“, които подкрепиха създаденото от въображението ми. Особено съм благодарна на невероятния ми редактор Алвина Линг и на Керин Календър, Сиена Кончсъл, Виктория Степълтън, Дженифър Макклиланд-Смит, Емили Полстър, Алегра Грийн и Елена Ийп, като и на останалите. А в Обединеното кралство - благодаря на „Хот Ки Букс“ и особено на Джейн Харис, Ема Матюсън и Тина Морийс.
 	Благодаря и на Джоана Волп, Хилъри Печионе, Пуя Шах-базиян и на всички в „Ню Лиф Литъръри", задето направиха трудните неща лесни.
 	Благодаря на Катлийн Дженингс за прекрасните и въздействащи илюстрации.
 	Най-много благодаря на съпруга си Тео, че ми помогна да създам историите, които искам да разказвам, и на нашия син Себастиян, който е разсейване и вдъхновение едновременно.
 	
 notes


 1 


 	По времето на английския крал Хенри VIII поданиците нямали право да гледат към кралските особи. Котките обаче не подлежали на санкции и можели да си гледат кралете колкото си искат. Така се появява английската поговорка „А cat may look at the king", чието значение е, че дори и човек от най-ниските обществени слоеве има своите права. - Б. пр.
 2 


 	В ирландския и шотландския фолклор духовете на неспокойните мъртъвци. - Б. пр.