Annotation _През гората се вие пътека, минава край поточе и изкорубен дънер, гъмжащ от буболечки и термити, и стига до стъклен ковчег, положен на земята. В него спи рогато момче с уши, напомнящи ножове._ Феърфолд е необикновено градче. Намира се точно в средата на омагьосаната гора Карлинг, обитавана от странни същества, които местните жители наричат Неземните. Гората крие много тайни, ставала е свидетел на безброй купони, любовни ласки и вълшебства. Едно нещо обаче остава неизменно — в стъкления ковчег под сенките на дърветата невъзможно красивото момче продължава да спи. Хейзъл и брат й Бен се убедени, че то е омагьосан принц и винаги са мечтали да го освободят, дори и това да е последното им приключение. Но желанието им изглежда все по-непостижимо. До деня, в които принцът наистина се събужда… „Атмосферата в книгите на Холи Блек е опияняващо мистериозна. Тя е една от най-любимите ми писателки.“ Джон Грийн, автор на „Вината в нашите звезди“ Холи БлекПърва главаВтора главаТрета главаЧетвърта главаПета главаШеста главаСедма главаОсма главаДевета главаДесета главаЕдинайсета главаДванайсета главаТринайсета главаЧетиринайсета главаПетнайсета главаШестнайсета главаСедемнайсета главаОсемнайсета главаДеветнайсета главаДвайсета главаДвайсет и първа главаДвайсет и втора главаЕпилог Холи Блек В най-потайните дебри На Сара Рийс Бренан — страхотна приятелка, която ме вдъхновява Я стига, дете мое! Ако искахме да ти сторим зло, щяхме ли да се спотайваме до пътеката в най-потайните дебри? Кенет Пачън   Първа глава През гората се вие пътека, минава край поточе и изкорубен дънер, гъмжащ от буболечки и термити, и стига до стъклен ковчег, положен на земята. В него спи рогато момче с уши, напомнящи ножове. Хейзъл Еванс беше чувала от родителите си, които бяха научили от своите родители, че момчето открай време си е там. И че каквото и да се случва около него, то не се събужда. Не се събуждаше през дългите летни месеци, когато Хейзъл и брат й Бен се просваха върху ковчега, зяпаха през стъклото, замъглявайки го с дъха си, и крояха велики планове. Не се събуждаше нито от погледите на любопитните туристи, нито от подигравките на разни многознайковци, дошли да докажат, че то не е истинско. Не се събуждаше през есенните уикенди, когато момичета танцуваха върху него в такт с мелодията, звучаща от оставения наблизо айпод, не забеляза как веднъж Леони Уолас вдигна кутийката с бира, сякаш вдигаше тост за омагьосаната гора. Не помръдна, когато Джак Гордън, най-добрият приятел на Бен, написа с черен флумастер от едната страна на ковчега „ПРИ СПЕШЕН СЛУЧАЙ СЧУПИ СТЪКЛОТО“, нито когато Лойд Линдблад грабна чук и се опита да последва указанието. Колкото и купони да се вихреха около рогатото момче в стъкления ковчег (тук си бяха устройвали сбирки няколко поколения младежи — в тревата блещукаха зелени и кехлибареножълти парчета от бутилки, разбивани десетилетия наред, сред храстите лъщяха смачкани, ръждясали алуминиеви кутийки в червено и в синьо), каквото и да се случваше наоколо, то спеше непробудно. Като малки Бен и Хейзъл му плетяха венчета от цветя и му разказваха как ще го спасят. По онова време искаха да спасят всички във Феърфолд, нуждаещи се от избавление. По-късно, когато порасна, Хейзъл започна да идва при ковчега само нощем заедно със свои връстници, но щом погледнеше необикновеното и красиво лице на момчето, сърцето й отново се свиваше. Не го беше спасила, не беше спасила и Феърфолд. — Здрасти, Хейзъл! — провикна се Леони и без да престава да танцува върху стъкления ковчег, отстъпи встрани, за да й направи място. Дорис Алваро, още с костюма на мажоретка (същата вечер беше подкрепяла училищния отбор, който загуби мача) също се беше покатерила върху стъкления саркофаг и докато се кълчеше, лъскавата й кестенява коса, вързана на конска опашка, се мяташе насам-натам. Лицата и на двете бяха зачервени от изпития алкохол, бяха в повишено настроение. Хейзъл махна на Леони, обаче не се качи върху ковчега (макар да й се искаше) и си запробива път сред тълпата тийнейджъри. Учениците в местната гимназия бяха малко на брой и въпреки че се бяха разделили на клики (някои се състояха само от един човек: например Меган Рохас беше единствената представителка на готическото общество), бяха принудени да купонясват заедно, иначе нямаше да се съберат достатъчно хора. Обаче това не означаваше, че са в приятелски отношения. Само допреди месец Хейзъл членуваше в момичешка банда — с дружките си наперено се разхождаше по училищните коридори, всички бяха с тежък грим и с дълги, блестящи обици, ослепителни като усмивките им. Бяха се заклели във вечна вярност една на друга и бяха скрепили обета си, изсмуквайки по малко кръв от палците си. Тя се отчужди от групичката, след като Моли Липскоум я помоли да целуне и после да разкара бившето й гадже, а след това й се развика и я нарече предателка. Оказа се, че приятелките всъщност държат само на Моли. Макар да са знаели какво крои Липскоум, се престориха на ни лук яли, ни лук мирисали и дори изкараха виновна нея, Хейзъл. Поискаха да си признае, че го е сторила само да уязви Моли. Хейзъл се целуваше с момчета поради най-различни причини: защото бяха готини, защото понякога беше позамаяна от алкохола, а друг път й беше скучно; защото й позволяваха или изглеждаха самотни, защото това успокояваше за малко страховете й и понеже не знаеше колко време й остава за целувки. Обаче целуна само веднъж гадже на друго момиче и за нищо на света нямаше да повтори. За щастие след раздялата с момичешката банда й остана брат й, който да я извежда насам-натам, само дето в момента той беше в друг град, за да се срещне с човек, с когото се беше запознал в интернет. Имаше си и Джак, най-добрият приятел на Бен, въпреки че понякога той й лазеше по нервите. И Леони, разбира се. Накратко, имаше много приятели. Дори прекалено много предвид факта, че скоро щеше да изчезне и да ги изостави. Беше обсебена от тази мисъл, ето защо не помоли никого да я закара на купона тази вечер, макар че щеше да й се наложи да измине пеш целия път до гората, минаващ край ферми и стари складове за тютюн. Беше от онези нощи в ранната есен, когато въздухът е напоен с миризмата на дървесен дим, примесена с мириса на влажни гниещи листа, и всичко изглежда възможно. Хейзъл носеше нов зелен пуловер, любимите си кафяви ботуши и евтини обеци халки, покрити със зелен емайл. Червеникавата й коса беше разпусната, къдриците й още бяха като позлатени от лятното слънце и когато преди тръгване застана пред огледалото, за да си сложи червило, реши, че изглежда много добре. Тази вечер Лиз изпълняваше ролята на диджей — беше включила телефона си в тонколоните на стария си фиат, подбираше танцова музика и така беше усилила звука, че дърветата наоколо трепереха. Мартин Силвър се беше лепнал за Лурдес и Намия, надявайки се по-късно да се изчука едновременно с двете (мечта, която никога нямаше да се сбъдне), Моли беше заобиколена от приятелките си и гръмко се смееше. Стивън, навлякъл риза, изцапана с боя, седеше в пикапа си, без да изключи фаровете, често надигаше манерка с долнопробно уиски, произвеждано от бащата на Франклин, и дотолкова беше погълнат от душевните си терзания, че не му пукаше дали ще ослепее от гадостта, с която се налива. Джак седеше с брат си (всъщност с онзи, когото приемаше като брат) на повалено дърво близо до стъкления ковчег. Кикотеха се и на Хейзъл внезапно й се прииска да отиде при тях и да се посмее на шегите им, само дето й се искаше и да потанцува, и да хукне обратно към дома си. — Хейзъл! — провикна се някой. Тя се обърна и видя Роби Делмонико. Усмивката й помръкна. — Отдавна не съм те виждал. Изглеждаш страхотно — добави той доста неохотно, сякаш му се искаше да е обратното. — Благодаря — промърмори Хейзъл. Би трябвало той да е наясно защо го избягва. Да, упрекваше се, че е голяма гадина, но откакто се бяха натискали на един купон, Роби я следваше по петите и се държеше като човек със сломено сърце, което й беше адски противно. В крайна сметка на практика не го беше зарязала, нали така? Не бяха гаджета, нито веднъж не я беше поканил на среща, само я гледаше като пребито куче и й задаваше тъпи въпроси от рода на „Какво ще правиш след часовете?“. А след като тя отговореше, че няма никакви планове, тъпакът не й предлагаше да се видят някъде, нито да й отиде на гости. Всички я мислеха за лесна, тъкмо защото се беше целувала с момчета като Роби Делмонико. Тогава й беше харесало. Вече не. — Благодаря — повтори малко по-високо, кимна и понечи да му обърне гръб. — Пуловерът ти е нов, нали? — Усмихна се печално: да, беше готин, задето забелязваше такива подробности, обаче си даваше сметка, че обикновено готините не изваждат късмет. Най-шантавото беше, че Роби сякаш не се интересуваше от нея, преди тя да му налети. Сякаш като беше допряла устни до неговите (е, и му беше позволила да я поопипа), се беше превърнала в някаква жестока богиня на любовта. — Да, нов е — промърмори и отново кимна като за довиждане. В присъствието му се чувстваше тъкмо каквато навярно беше според него — коравосърдечна. — Хайде, чао. — Чао… — смотолеви той. В този съдбовен момент, тъкмо когато възнамеряваше да му обърне гръб и да се отдалечи, внезапно изпита чувство за вина и изтърси нещо, което в никакъв случай не биваше да казва и заради което цялата вечер щеше горчиво да съжалява: — Може би по-късно пак ще се срещнем. — Видя как очите му обнадеждено грейнаха и твърде късно си даде сметка, че е изтълкувал като обещание необмислената й реплика. Оставаше й само една възможност — да се спаси при Джак и Картър. Джак (голямата й любов от времето, когато беше малка и наивна глупачка) явно се смая, когато тя изтича при него — доста необичайно поведение, като се има предвид, че той рядко се изненадваше от нещо. Веднъж майка му заяви, че Джак чува гръмотевицата преди проблясъка на мълнията. — Хейзъл, Хейзъл синеока, целува се с всеки, когото докопа — напевно произнесе Картър, който от време на време се държеше като голям гадняр. С Джак си приличаха толкова много, че сякаш бяха близнаци: и двамата бяха с черна къдрава коса и с кехлибарени очи, кожата им беше с цвят на канела, имаха плътни устни и изпъкнали скули, заради които им завиждаха всички момичета в градчето. Обаче не бяха близнаци. Джак беше подменен — елфите го бяха оставили на мястото на похитения от тях Картър. Феърфолд беше странно селище. Намираше се точно в средата на омагьосаната гора Карлинг, обитавана от същества, които дядото на Хейзъл наричаше Зеленушки или Горянчета, а майка й — Самите те или Неземните. Тук често можеше да се види черен заек, плуващ в поточето (въпреки че по принцип зайците не си падат по плуването), или сърна, която само за миг се превръща в бягащо момиче. Всяка есен част от набраните ябълки се заделяха за жестокия и своенравен Елшов крал. Всяка пролет му плетяха гирлянди от цветя. Обитателите на градчето се страхуваха от чудовището, стаено в сърцето на гората, което подмамваше туристите с викове, напомнящи плач на жена. Вместо пръсти имаше вейки, вместо с коса главата му беше покрита с мъх. Чудовището се хранеше с тъга и предизвикваше поквара. Само по време на вечерите „с преспиване“ в дома на някое от кротките момичета дръзваха шепнешком да подхвърлят, че то може да бъде подмамено с монотонно тананикане. Шушукаха си и как при пълнолуние желанието ти ще се сбъдне, ако завържеш ивица от дрехата си на глоговото дръвче, израснало сред странен кръг от камъни, и изчакаш да дойде някой от Неземните. Преди година Джени Айкман отиде там, пожела си да я приемат в Принстън и обеща в замяна да плати на елфите каквото й поискат. Приеха я, обаче майка й получи инсулт и почина в деня, в който пристигна писмото от университета. Тъкмо заради тези особености — елфите, изпълняващи желания, рогатото момче и странните гледки — туристите се тълпяха във Феърфолд, макар и градчето да беше толкова малко, че детската градина и гимназията бяха в една и съща сграда, а за да си купиш пералня или да се разходиш из търговски център, трябваше да отидеш през три града в четвъртия. Други населени места предлагаха атракции от рода на най-голямото в света кълбо от канап, най-голямата пита кашкавал или стол за исполини; някои бяха известни с живописни водопади, други — с пещери с блещукащи назъбени сталактити, трети — с прилепи, спящи под мост. Феърфолд беше забележителен с момчето в стъкления ковчег. И с Неземните. А за Неземните туристите бяха лесна плячка. Може би бяха решили, че и родителите на Картър са пришълци. Баща му беше роден в друг град, обаче майка му беше местна. В нощта, в която откраднаха бебето й, тя разбра какво се е случило и знаеше какво да стори. Измисли как да накара мъжа си да отсъства един ден от дома им и покани няколко съседки. Изпекоха хляб, нацепиха дърва и напълниха със сол глинена купа. Накрая майката на Картър пъхна в огъня ръжена, изчака го да се нажежи до бяло и допря върха му до рамото на подмененото бебе. То запищя от болка толкова силно, че прозорците в кухнята се пръснаха на парчета. Замириса на прясно окосена трева, хвърлена в пламъците, върху кожата на детенцето се появи яркочервен мехур. От изгарянето остана белег и Хейзъл го беше видяла, когато през лятото с Джак, Бен и Картър отидоха да плуват в реката — с времето беше избледнял, но още си личеше. Жигосването на подменено дете призовава майка му. След няколко секунди тя застана на прага, държеше в прегръдките си повито бебе. Жените разказваха, че била висока и слаба, косата й била кафеникава като есенните листа, кожата й — с цвета на дървесна кора, очите й непрекъснато променяли цвета си — ту били като разтопено сребро, ту жълтеникави като на сова, ту сиви като камък. Нямало начин да я сбъркаш с човешко същество. — Да не си посмяла да ни крадеш децата! — креснала майката на Картър (поне така се разказваше в историята, която Хейзъл беше чувала много пъти). — Да не си посмяла да ни отвличаш или да ни разболяваш! Така живеем столетия наред и така ще е в бъдеще! Неземната жена сякаш се постреснала и без да продума, й подала увитото в одеяла бебе, което спяло непробудно, сякаш било в люлката си. — Вземи го — казала. Майката на Картър притиснала детенцето до гърдите си, вдишвайки с наслада миризмата на прокиснало мляко, заявявайки, че тази миризма е единственото, което Неземните не могат да подправят — другото бебе не миришело като нейното. Жената протегнала ръце да поеме своето пищящо дете, обаче съседката, която го държала, отстъпила назад. Майката на Картър препречила пътя на натрапницата. — Няма да ти го дадем! — Подала на сестра си своето момченце и загребала шепа метални стружки, бъз и сол, за да се предпази от магията на Неземната. — Щом си била готова да го изоставиш дори за един час, не го заслужаваш! Ще го отгледам като свое дете и нека това да ти е наказанието, задето наруши клетвата си към нас! Неземната проговорила, гласът й бил като вятър и дъжд, като шумолене на стъпкани сухи листа: — Нямаш нито власт, нито право да ме поучаваш! Нито мен, нито другите като мен! Дай си ми детето и ще благословя дома ти, но ако го задържиш, горчиво ще съжаляваш! — Заплашваш ме, така ли? Върви по дяволите, не ме е страх от теб! — сопнала се майката на Картър според онези, които често разказваха тази история. — Разкарай се от дома ми! Ето как (въпреки мърморенето на някои съседки, че дързостта й ще им навлече неприятности) Джак заживял като брат на Картър, а по-късно и най-добрият приятел на Бен. Хората в градчето толкова свикнали с него, че никой не обръщал внимание нито на заострените му уши и на очите му, които понякога заблестявали като сребро, нито на способността му по-добре от всеки телевизионен метеоролог да предсказва какво ще е времето. — Мислиш ли, че Бен си изкарва по-гот от нас? — попита Джак, прекъсвайки мислите на Хейзъл за произхода му, за белега му и за красивото му лице. За разлика от лекомисленото й отношение към целуването Бен го приемаше съвсем насериозно. Копнееше да се влюби и да дари на любимата си все още туптящото си сърце. Открай време си беше такъв, въпреки че му струваше много — толкова много, че не й се мислеше за това. Обаче запознанствата му с момичета в интернет рядко се оказваха успешни. — Подозирам, че гаджето му ще е някаква досадница. — Хейзъл издърпа от ръката на Джак кутийката с бира и отпи голяма глътка. Стори й се вкисната. — Повечето са досадни, даже лъжкините. Всъщност най-вече те. Представа си нямам защо си прави труда. Картър сви рамене. — Може би заради секса. Бен харесва да го лъжат — намеси се Джак и затворнически се усмихна на Хейзъл. Тя избърса пяната от горната си устна — внезапно настроението й се беше пооправило — и кимна: — Май имаш право. Картър стана и огледа току-що появилата се Меган Рохас, пъхнала под мишница бутилка с канелен шнапс — косата й беше прясно боядисана в пурпурно, тънките токчета на ботушите й с избродирани по тях паяжини, потъваха в меката почва. — Ще си взема още една бира — обяви той. — Вие искате ли нещо? — Хейзъл изпи моята. — Джак кимна към нея и сребърните му обици халки проблеснаха под лунната светлина. — Ще донесеш ли още по една за двама ни? Картър се обърна към Хейзъл: — Постарай се да не разбиеш нечие сърце, докато ме няма — подхвърли уж шеговито, обаче тонът му беше доста недружелюбен. Хейзъл седна на поваленото дърво, където допреди миг беше седял той, и се загледа в танцуващите момичета и в младежите, които надигаха бутилките с алкохол. Почувства се като безполезна натрапница, носеща се по течението. Някога имаше цел, заради която беше готова на всичко, обаче се оказа, че някои цели не могат да се постигнат само като се откажеш от най-скъпото си. — Не му обръщай внимание — промърмори Джак, изчаквайки брат си да се отдалечи, за да не го чуе. — Не си виновна за Роб. Така се пада на всеки, който си поднася сърцето на тепсия. Тя се сети за Бен и се запита дали Джак не е прав, после промълви: — Непрекъснато допускам една и съща грешка: идвам на купон и се целувам с момчета, които не поглеждам в училище и които даже не харесвам. Все едно тук, в гората, ще ми разкрият своя неподозирана страна, ще ги видя в различна светлина. Само че винаги са еднакви. — Стига де, не прави от мухата слон заради някакви целувки. — Той се усмихна — странна, малко крива усмивка, която разтопи сърцето й. Странно — Картър никога не се усмихваше така. — Забавно е. Не причиняваш зло никому. Не е като да забиваш нож в сърцата на момчета само и само да се случи нещо в това задръстено градче. Тя изненадано се засмя. — Ами, кажи го на Картър. — И млъкна, защото не й се обясняваше: не целеше да прогони еднообразието и скуката, а да не е единствената, която пази в тайна другото си „аз“. Джак я прегърна през раменете, все едно флиртуваше с нея: симпатичен, мил жест. — Виж, Картър ми е брат, затова твърдя с абсолютна сигурност, че е кретен. А ти се забавлявай… иначе ще умреш от скука във Феърфолд. Хейзъл поклати глава, усмихна се и се обърна към него. Джак млъкна и тя осъзна, че лицата им почти се допират. Усети топлия му дъх върху страната си, видя как светлината от огъня позлатява тъмните му мигли, зърна плавната извивка на устните му. Сърцето й задумка в гърдите й; любовта, която навремето изпитваше към Картър, се върна с двойна сила и тя отново се почувства уязвима и глупава като някогашното влюбено до полуда десетгодишно момиченце. Ненавиждаше това чувство. Сега тя разбиваше сърца, а не обратното. Така се пада на всеки, който си поднася сърцето на тепсия. Имаше само един начин да преодолееш влюбването в някого. Само един сигурен начин. Погледът на Джак беше разфокусиран, устните му — полуотворени. Не й оставаше друго, освен да стисне клепачи и да притисне устни към неговите. Той нежно отвърна на целувката й, но след миг се отдръпна и примигна: — Хейзъл, не исках да… — Разбира се. — Тя рязко се отдръпна, лицето й пламна. С Джак бяха приятели, той беше и най-добрият приятел на брат й. Държеше на него. Не беше редно да се целуват, дори и той да пожелаеше, а явно беше тъкмо обратното, което още повече влошаваше нещата. — Разбира се. Извинявай. Извинявай! Зарекох се, че няма да се целувам с когото ми падне, а ето че пак го направих — промърмори и отстъпи назад. — Чакай! — Джак понечи да я хване за рамото, само че не й се искаше да стърчи до него, докато той се опитва да измисли как да я разкара, без да нарани чувствата й. Стрелна се край него с наведена глава, за да не гледа самодоволната му физиономия. Чувстваше се като кръгла глупачка, изпитваше и още нещо, което беше ужасно: може би заслужава да я отблъскват. Може би така й се пада: кармично възмездие, което обикновено не те връхлита в реалния живот или най-малкото не те връхлита толкова бързо. Изтича при Франклин и попита: — Ще ми дадеш ли да си пийна? Той впери в нея помътнелите си, кръвясали очи, после й подаде фласката си. — Ето. Обаче няма да ти хареса. Наистина питието беше гадно и прогори гърлото й. Тя обаче изпи още две глътки, за да забрави всичко, което й се беше случило, откакто дойде на купона. Надяваше се Джак да не каже на Бен какво е направила. Надяваше се той да се престори, че помежду им не се е случило нищо. Ех, да можеше да върне времето назад, все едно навива на кълбо преждата от разплетен пуловер… От другата страна на поляната, осветена от фаровете на Стивъновия пикап, Том Мълинс — лайнбекър, известен с гневните си пристъпи под влиянието на алкохола, рипна върху стъкления ковчег толкова неочаквано, че момичетата стреснато скочиха на земята. Май беше пият до козирката, лицето му беше зачервено, мократа му от пот коса беше щръкнала. — Ей! — провикна се и заподскача по стъкления капак, сякаш се опитваше да го счупи. — Ей, събуди се, сънльо такъв! Ставай бе, мързел! — Престани! — Мартин му направи знак да слезе. — Забрави ли какво се случи с Лойд? Лойд беше хулиган и подпалвач и ходеше на училище с нож в джоба. При попълването на дневника преди всеки час учителите доста се озорваха, докато си спомнят причината за отсъствието му: дали пак се опитваше да разбие стъкления ковчег, или беше временно отстранен от занятията. Една вечер през пролетта той се опита да разбие с тежък чук ковчега. Стъклото не се счупи, обаче при следващата си подпалваческа мисия Лойд получи сериозни изгаряния. Още се намираше в една филаделфийска болница, където му бяха закърпили лицето с кожа от задника му. Някои мълвяха, че рогатото момче си е отмъстило, понеже мрази да се гаврят с обиталището му. Други разправяха, че който го е урочасал, е прокълнал и ковчега, затова всеки, опитал се да счупи стъклото, ще си навлече страшни беди. Том Мълинс беше чувал тези слухове, обаче май не му пукаше. Хейзъл много добре разбираше чувствата му. — Ставай! — отново се провикна той и пак заподскача върху капака. — Ей, търтей, събуди-и-и-и се! Картър го хвана за ръката: — Том, ела. Ще пийнем още по едно. Не е за изпускане. — Като видя, че Том се колебае, добави: — Освен ако вече не си се наквасил порядъчно. — Да — намеси се Мартин, стараейки се да говори убедително. — Може би пък пиенето не ти понася, а? Том не издържа на предизвикателството. Скочи на земята и се отдалечи от ковчега, мърморейки, че може да изпие повече, отколкото двамата заедно. — Гледай ги само — обърна се Франклин към Хейзъл. — Поредната скучна вечер във Феърфолд, където всеки е или откачен, или елф. Тя отпи още една глътка от фласката. Започваше да свиква с усещането, че в хранопровода й гори пожар. — Май е така — промърмори. Той се ухили, кръвясалите му очи блеснаха закачливо: — Искаш ли да се погушкаме? Изглеждаше нещастен като нея — същият този Франклин, който до четвърти клас рядко обелваше дума и който според мнозина понякога вечеряше с животинки, сгазени на шосето. Нямаше да й благодари за загрижеността, ако го попиташе какво го гризе отвътре, понеже (беше готова да се обзаложи) и той като нея се опитваше да забрави много неща. Главата й беше замаяна от алкохола, изведнъж я обзе безразсъдство. — Добре — отговори. Докато вървяха към гората, се извърна. Джак я гледаше, изражението му беше непроницаемо. Тя му обърна гръб и продължи напред, ръка за ръка с Франклин. Минаха под едно дъбово дърво и й се стори, че клоните му се размърдват като пръсти, но когато го погледна още веднъж, видя само сенки. Втора глава През онова лято, когато Бен бил съвсем малък, а Хейзъл — още неродена, майка им отишла на една горска полянка, за да порисува. Постлала одеяло на тревата, намазала Бен с лосион против слънчево изгаряне, пъхнала парче сухар в юмручето му, взела четката и започнала да нанася на платното оранжеви и пурпурни мазки. Изминал почти час, преди да забележи как някаква жена стои под сянката на дърветата и я наблюдавала. След време, когато ни разказваше случката, мама обясни, че кестенявата коса на жената била прибрана под кърпа за глава и че тя носела кошница със зелени ябълки. — Страхотна художничка си! — възхитено казала непознатата, поклонила се и се усмихнала. Едва тогава мама забелязала, че широката й рокля е ушита от много фин, ръчно тъкан плат. В първия момент си помислила, че жената е от стопанките, които изхранват семейството си с продукцията от собствената си градина, отглежда кокошки и сама си шие дрехите. После обаче забелязала ушите й — дълги и заострени — и разбрала, че е от Неземните, които са хитри и опасни. Само че като при повечето хора на изкуството (тъкмо това им е слабото място) любопитството на мама било по-силно от страха. Нашата майка, израснала във Феърфолд, беше чувала безброй истории за Неземните — за червеношапковците, които си потапяли главите в човешка кръв и които според слуховете живеели близо до пещера в покрайнините на града, за жената змия, която понякога привечер, по хладина, излизала от гората. Чувала беше за чудовища от изсъхнали клони, дървесна кора, кал и мъх, превръщащи в мъзга кръвта на онзи, който ги докосне. Помнеше песничката, която си тананикала с другите момичета, докато скачали на въже: Броди чудовище в наш‘та гора, ще те докопа, не си ли добра. Ще те замъкне под съчки, гнили листа, ще те накаже за всички номера. Купчина оглозгани кости, човешка коса. Никога вече не ще видиш… дома. Пеели я колкото им глас държи, обаче никога не я довършвали, иначе имало опасност да повикат чудовището — тъкмо това била целта на заклинанието. То нямало да подейства, ако не произнесат последната дума. Не всички истории за Неземните бяха страшни. Те бяха прочути не само е жестокостта си, но и с щедростта си. След като воден дух открадна куклата на момиченце от детската градина на Бен, след седмица то се събуди в леглото си с прекрасен перлен наниз на шията си. Феърфолд се славеше като особено място тъкмо заради близостта си е магията — опасна, но все пак магия. Говореше се, че тук храната е по-вкусна, защото е подправена е вълшебство. Сънищата бяха по-ярки, художниците — по-вдъхновени, а творбите им — по-красиви. Тук хората се влюбваха по-силно, музиката галеше ухото, а идеите осеняваха местните по-често, отколкото хората в други населени места. Но да се върнем към срещата на нашата майка със странната жена. — Ще ми позволиш ли да ти направя портрет? — Мама извадила от голямата си чанта скицника и въглен за рисуване. Смятала, че рисува най-добре от всички във Феърфолд. Жената се намръщила: — По-добре нарисувай моите красиви ябълки. Вече загниват, а пък аз ще си остана същата до края на дългия си живот. Мама усетила как я побиват тръпки. Непознатата видяла изражението й и се засмяла: — О, да, виждала съм жълъда преди дъба. Виждала съм яйцето преди кокошката. И ще ги видя отново. Мама дълбоко си поела въздух и отново се опитала да я убеди: — Ако ми позволиш да те нарисувам, ще ти подаря портрета. Жената елф се позамислила, после попитала: — Наистина ли? След като се убедила, че няма да я излъжат, най-после се съгласила и мама се захванала за работа. Докато рисувала, двете разказвали за живота си. Онази споделила, че навремето живеела в кралство на изток, обаче последвала благородник, изпратен в изгнание. Не предполагала, че толкова ще обикне тъмната гора, само че понякога тъгувала за предишния си живот. Мама пък й доверила притеснението си за първородното си дете Бен (което вече хленчело, защото се било напишкало в пелената): дали като порасне, той за разлика от нея няма да се интересува от изкуство, а ще се превърне в скучен и обикновен човек? Самата тя била разочарование за родителите си, които все й натяквали, че не прилича на тях. Ами ако след време и тя се разочарова от Бен? Най-сетне завършила рисунката и жената елф ахнала от възхищение, като я разгледала. Коленичила до бебето и притиснала палеца си до слепоочието му. То мигом заплакало. Мама хванала ръката на жената: — Какво му направи? На челото на детенцето се появило червено петно, досущ отпечатък от палеца. — Това е моят дар в замяна на рисунката. — Жената се изправила и изведнъж така се издължила, че се извисила над мама, която вече прегръщала пищящия Бен. — Не мога да променя характера му, но ще му даря способността да изпълнява нашата вълшебна музика. Ще свири толкова омайно, че всеки, който го чуе, няма да мисли за друго. Музиката ще го омагьоса, ще го промени и той ще стане артист, дори да е против волята му. Всяко дете трябва да преживее трагедия, за да предизвика интерес. Това е моят подарък за теб — синът ти е обречен да стане творец, независимо дали го желае или не. Жената елф взела портрета си и си тръгнала, а мама, прегърнала Бен, останала на застланото на земята одеяло. Питала се дали синът й е бил благословен, или прокълнат. По-късно разбрала, че е и едното, и другото. Обаче Хейзъл, която по онова време още се намирала в кроткото море на околоплодните води, не била нито прокълната, нито благословена. Нейната трагедия (ако това можеше да се нарече трагедия) беше, че тя стана най-обикновено момиче, по нищо не отличаващо се от другите деца. Трета глава Хейзъл се върна у дома малко след полунощ и завари Бен в кухнята — той тъкмо довършваше вечерята си и с лъжицата ловеше последните мюсли в купичката с мляко. Въпреки късния час родителите им още не си бяха легнали и още работеха. От прозорците на ателието им, обърнати към задния двор, още струеше светлина. Понякога, когато ги обземеше вдъхновение, или имаха бърза поръчка, и двамата оставаха да спят там. Хейзъл ги харесваше тъкмо заради странностите им; гордееше се, задето са различни от родителите на съучениците й и им беше благодарна за възпитанието, което й бяха дали. — Нормалните хора ли? — възкликваха те и потръпваха. — Въобразяват си, че са щастливи, защото са твърде тъпи, за да разберат какво е щастие. По-добре да си нещастен и интересен, нали, моето момиче? — добавяха и се засмиваха. Понякога обаче, докато Хейзъл минаваше край ателието, вдишвайки познатата миризма на терпентин, лак и пресни бои, внезапно се запитваше какво ли е да имаш щастливи, нормални и скучни родители, после обаче започваха да я измъчват угризения. Бен впери в нея очите си с цвета на синчец, и повдигна вежди — черни като нейните. Рижата му коса беше по-разрошена от обикновено, от къдриците му стърчеше листо. Хейзъл пристъпи напред, за да го издърпа. Главата й беше замаяна от алкохола, а устните й разранени от целувките на Франклин — подробности, които предпочиташе да забрави. И не само тези, ами случилото се помежду им с Джак и как се беше държала като кръгла глупачка. Представи си как затваря всичко в голям сандък, увива около него верига, заключва го с катинар и го хвърля в океана. — Как мина срещата? — подхвърли на брат си. Той тежко въздъхна и побутна встрани купичката, плъзгайки я по излинялата покривка. — Общо взето — гадно. Хейзъл облегна глава на масата и се втренчи в него. От този ъгъл изглеждаше нереален, сякаш ако присвиеше очи, щеше да вижда през него. — По какво си падаше този? Гумени костюми? Гумени клоунски костюми? — Не — отговори Бен, без да се засмее. Тя свъси вежди: — Ей, добре ли си? Да не би… — Не, нищо подобно — побърза да я успокои той. — Отидохме в апартамента му и там беше бившият му. Представи си, още живееха заедно! Хейзъл едва се сдържа да не ахне — наистина беше гадно. — Сериозно? — промърмори. — Не те ли беше предупредил? — Каза, че е имал друга връзка. Нищо повече. Всеки си има бивше гадже, дори аз. А ти, ти сигурно имаш милион! — Той се усмихна, за да покаже, че се шегува. Само че в този момент не й беше до подобни шеги, затова строго каза: — Няма как да имаш бивше гадже, ако не ходиш на срещи. — Зарежи лекциите и чуй какво стана. Влизаме ние в апартамента, а онзи, бившият, седи пред телевизора и като ни вижда, увесва нос. От пръв поглед разбирам, че му е адски кофти, задето съм там, и че не го е очаквал. А „моичкият“ се изцепва, че бившият му е печен и даже ще спи на канапето, докато ние се гушкаме в спалнята. Чак тогава ми светва, че в жилището има само едно легло, и решавам на бърза ръка да се омета. Само че как да стане? Каквото и оправдание да измисля, ще е невъзпитано. Хрумва ми да кажа нещо за взаимно изградена реалност, за обществен договор, ама пак ще е адски тъпо. Хейзъл презрително изсумтя, но Бен се престори, че не я е чул. — Затуй викам, че ще отскоча до тоалетната. Затварям се аз там и се опитвам да събера смелост. После дълбоко си поемам въздух, излизам и продължавам да вървя по коридора, докато се добирам до входната врата и слизам по стълбището. Затичах се чак когато се озовах на улицата. Хейзъл прихна, представяйки си комичната ситуация, и подхвърли: — Според теб да избягаш е върхът на възпитанието, така ли? Бен поклати глава: — Не, обаче не е толкова неловко. Тя отново се изкиска, после попита: — Провели ли си имейлите? Той сигурно ще ти пише, за да пита къде си се дянал. Няма ли да ти е неловко? — Майтапиш ли се? Няма да отворя електронната си поща до края на живота си! — тържествено изрече Бен. — Чудесно. Момчетата в интернет са лъжци. — Всъщност всички момчета лъжат. — Както и момичетата. Аз лъжа, ти — също. И не ми казвай, че не е вярно. Хейзъл не се опита да го опровергае. Да, лъжеше. И то много често, а най-често мамеше брат си. — Стига съм се оплаквал — промърмори той. — Как изкара на купона? Нагледа ли нашия принц? През изминалите години с Хейзъл бяха съчини какви ли не истории за рогатото момче и бяха нарисували безброй картини, изобразявайки красивото му лице и извитите рога — отначало използваха цветни моливи, после „заемаха“ маркерите на баща си и мамините въглени. Затвореше ли очи, Хейзъл извикваше в паметта си образа му: виждаше тъмносиния му жакет, извезан със златни феникси, грифони и дракони, бледите му скръстени ръце, пръстите му, украсени с блестящи пръстени и с прекалено дълги и заострени нокти; виждаше и лицето му — толкова красиво и съвършено, че ако го гледаш прекалено дълго, всичко друго ще ти изглежда безкрайно мизерно. — Сто на сто е принц — постанови Бен, когато го видяха за първи път. — Като омагьосаните принцове в приказките, които се отърсват от проклятието само благодарение на истинската любов. По онова време Хейзъл беше убедена, че тя ще е онази, която ще събуди момчето в стъкления ковчег. — Нашият принц си е същият като преди — кисело промърмори тя — не й се говореше за тази нощ, но и не искаше да издаде неохотата си. — Всички са същите. Всичко е същото. Разбира се, Бен не й беше виновен за живота, който водеше. Беше направила своя избор — безсмислено беше да се разкайва, още по-безсмислено — да си го изкарва на брат си. След малко баща им, олюлявайки се от умора, влезе в кухнята, за да си направи чай, и им нареди веднага да си лягат. Беше под пара, опитваше се да довърши илюстрациите, които трябваше да занесе в града в понеделник. Вероятно щеше да будува през цялата нощ и щеше да забележи, ако не се подчиняха на заповедта му. Майка им вероятно щеше да му прави компания. Бяха станали гаджета, докато учеха във Филаделфийския колеж по изкуствата; и двамата бяха луди по детски книжки, в резултат на което (какъв ужас!) бяха дали на децата си имената на прочути зайци от приказките. Малко след дипломирането си се върнали във Феърфолд — нямали пукната пара и мама била бременна, затова били готови да се оженят, стига близките му да им позволят да живеят безплатно в къщичката на пралеля му. Някогашният хамбар беше преустроен в ателие, споделяно от съпрузите — той рисуваше илюстрации за детски книжки, тя — пейзажи от гората Карлинг, които продаваше в града, предимно на туристите. През пролетта и лятото във Феърфолд гъмжеше от туристи. Бяха навсякъде: тъпчеха се с палачинки с кленов сироп в ресторант „Край гарата“, пазаруваха тениски и кехлибарени преспапиета с четирилистни детелини от магазинчето „Сувенир купи, Феърфолд помни“, редяха се пред шатрата на гледачката на карти Таро, за да им предскаже съдбата, сядаха върху стъкления ковчег и си правеха селфита, купуваха си сандвичи от „Кухнята на Ани“ и си устройваха пикници край езерото Уайт, или хванати за ръце, се разхождаха по улиците и удивено се кокореха, сякаш не бяха виждали по-странно и по-живописно градче. Всяка година с неколцина се случваше нещастие. Едни се давеха в езерото Уайт, завлечени там от водните вещици, и след време подпухналите им трупове изплуваха на повърхността, разкъсвайки паяжината от водорасли. Други загиваха под копитата на препускащи в сумрака коне със звънчета на гривите, яздени от онези, които тук наричаха Бляскавите. Трети местните намираха провесени с главата надолу от някое дърво — обезкървени и с оръфани лица, четвърти — седнали на пейка в парка и с лица, изкривени от страх, сякаш преди смъртта си бяха видели нещо ужасяващо. А някои просто изчезваха. Не бяха много — по един-двама всеки сезон, — но достатъчно, че странните събития да привлекат вниманието на хора извън градчето. Достатъчно, че те да бият тревога, да се издадат брошури, предупреждаващи за опасностите във Феърфолд. Достатъчно, че туристите да престанат да посещават градчето. Само че те не престанаха. Преди много години Неземните бяха по-предпазливи, а делата им — по-безобидни. Понякога внезапно излязъл силен вятър подхващаше шляеща се туристка и я отнасяше надалеч. На неколцина души се беше случвало да се върнат в хотела след дълга нощна разходка и да разберат, че са отсъствали не няколко часа, а цели шест месеца. От време на време някой се събуждаше и установяваше, че косата му е на възелчета. Други пък намираха в джобовете си непознати вещи, вместо онези, които са били там. Невидими езици излизваха маслото, току-що оставено в чиния. Парите се превръщаха в листа, а сенките изглеждаха дрипави, сякаш се бяха изплъзнали през счупен прозорец, за да се позабавляват. По онова време рядко се случваше някой да загине по вина на Неземните, а местните презрително подхвърляха „Туристи, какво да ги правиш?“. И сега казваха същото. Защото всички вярваха (нямаше как иначе), че туристите вършат големи глупости, затова и загиват. А пък ако от време на време изчезнеше някой от градчето, всеобщото мнение беше, че сигурно се е държал като пришълец, а е трябвало да си опича ума. Местните приемаха Неземните като неизбежно зло, подобно на бурите или на течението, отнасящо хората в океана; поведението им беше типичен пример за раздвояване на съзнанието. Държаха се почтително с Неземните, но не се бояха от тях. Казваха си: „Не ние, а туристите трябва да се страхуват.“ Знаеха как да се пазят — като носят талисмани и не се пречкат на злонамерените същества. Хейзъл и Бен живяха две години във Филаделфия, където никой не вярваше на разказите им. Не им беше лесно, защото се налагаше да се прикриват, за да не издадат колко са различни от другите хора. Завръщането им във Феърфолд обаче се оказа още по-трудно, понеже вече си даваха сметка колко странно е родното им място в сравнение с другите градове. И защото тъкмо тогава Бен завинаги се отказа от своята магия и от своята музика. Следователно никога нямаше да разбере каква цена е платила сестра му за пътуването им. Но отчасти вината беше нейна — като местна трябваше да е по-предпазлива. Обаче през нощи като тази й се искаше да разкаже на някого, за да не се чувства толкова самотна. Отиде си в стаята, свали дрехите, облече си пижамата, изми си зъбите, провери дали купчинката солени мюсли са още под възглавницата й, за да я пазят от елфите, после остана без занимание, с което да прогони спомена за опияняващия миг, в който устните на Джак се впиха в нейните. Само че като заспа, не сънува, че целува него, а рогатото момче. Очите му бяха отворени. И когато тя го притегли към себе си, то не я отблъсна. * * * Хейзъл се събуди в лошо настроение — мъчеха я безпокойство и меланхолия. Реши, че причината е в снощното препиване, и взе няколко аспирина, преглъщайки ги с малкото портокалов сок, останал в кутията. Забеляза, че майка й е оставила в голямата глинена купа по средата на кухненската маса бележка с напомняне да се купят хляб и мляко, към която с щипка за пране беше прикрепила десетдоларова банкнота. Хейзъл изпъшка и се затътри обратно в стаята си. Навлече клин и широка черна риза, сложи си зелените обици-халки. От стаята на брат й се чуваше музика. Макар Бен вече да не свиреше, музиката непрекъснато звучеше като саундтрак, дори когато той спеше. Хейзъл си каза, че ако е буден, може би ще го склони да изпълни заръката на майка им. Ах, как й се искаше отново да си легне! Почука на вратата и той се провикна отвътре: — Влез, но рискуваш живота си! Хейзъл отвори вратата и видя как Бен, притиснал до ухото си мобилния си телефон, подскачайки се опитва да нахлузи тесните си жълтеникави джинси. — Здрасти — каза му. — Навит ли си да… Той й махна да влезе и продължи разговора си: — Да, станала е и сега е до мен. Дадено, ще се видим след петнайсет минути. Хейзъл изпъшка: — Какъв ангажимент пое? Бен й се усмихна и каза дочуване на човека от другата страна на линията. Тя беше сигурна, че е разговарял с Джак. Двамата бяха приятели от години и това не се промени дори след като Бен призна сексуалната си ориентация и подхвана връзка с другото момче в училището (иначе класовете се състояха само от момичета); авантюрата завърши с грандиозен скандал помежду им на празника по случай завръщането на бившите възпитаници на училището. Останаха си приятели дори когато Джак изпадна в дълбока депресия, след като Аманда Уоткинс го заряза и обяви, че всъщност си пада по Картър и че да излиза с Джак е като да ходи на срещи със сянката на Картър. Приятелството им беше нерушимо, въпреки че харесваха различни книги и различна музика. Разбира се, малката й забежка с Джак нямаше да развали отношенията между двамата. Само че тъкмо сега не й се искаше Бен да разбере какви ги е надробила. Нито пък целия следобед Джак да я гледа враждебно, все едно се страхува да не му се нахвърли. Същевременно изгаряше от желание да го види отново. Още не й се вярваше, че са се целунали, макар и само за миг. Споменът за тази целувка беше вълнуващ и красив, макар да беше помрачен от чувство за вина. Да, за първи път от много време насам беше проявила смелост, но и бе допуснала голяма грешка. Оставаше й да се надява, че безразсъдната й постъпка няма да е фатална за приятелството между брат й и Джак. Пък и никога повече нямаше да се целунат. Беше невъзможно. Не знаеше точно кога си падна по Джак. Не беше от пръв поглед, а постепенно: отначало започна да го забелязва по-често, изпитваше радостна тръпка от вниманието му и толкова се притесняваше, когато бяха заедно, че бърбореше безспир. Помнеше обаче кога се влюби до полуда в него. Беше отишла в къщата на семейство Гордън, за да напомни на Бен да се прибере навреме, за да не го чака учителят по музика (един от разхайтените приятели на баща й), и завари в кухнята цяла банда хлапаци, които си приготвяха сандвичи и се майтапеха помежду си. Джак й направи сандвич с пилешко и с тънки резенчета домат, а когато се обърна да вземе няколко солени гевречета, тя грабна дъвката му, залепена за една чиния, и я пъхна в устата си. Усети вкусът на ягоди и на неговата слюнка, и изпита същото непоносимо щастие, обзело я, когато се целунаха. Залепи дъвката на рамката на леглото си — беше й като талисман и сърце не й даваше да я изхвърли. — Ще се видим в „Находки“ — подхвърли Бен, сякаш се почувства задължен да я осведоми къде ще е срещата, без да я попита дали е съгласна да отидат. — Ще пийнем кафе, ще послушаме музика — може да са получили нови плочи. Хайде, не се цупи, сигурно господин Шрьодер се е затъжил за теб. Пък и както сама ти често повтаряш, какво друго развлечение предлага този град в неделя? Хейзъл въздъхна. Би трябвало да му откаже, но все си търсеше белята и не се спираше пред нищо, сякаш нещо я караше да целуне всяко момче, да не обръща гръб на старите гаджета и да се вкопчва най-тъпите идеи. — Ами… едно кафе ще ми дойде добре — промърмори, наблюдавайки как брат й облече червено сако — навярно за него този цвят символизираше изгрева на слънцето. * * * „Находки“ се помещаваше в някогашен склад в онзи край на главната улица, където липсваха туристическите атракции и където се намираха банката, кабинетът на зъболекаря и магазин за стенни часовници. Вътре миришеше на прашни стари книги, нафталин и силно изпечено кафе. Различни по големина и качество рафтове бяха монтирани на стените или поставени така, че да разделят помещението на тесни коридори. Някои полици бяха дъбови с дърворезба, други — сковани от дървени палети, а общото помежду им беше, че са купени на безценица от господин и госпожа Шрьодер, собствениците на магазина. До големите прозорци с изглед към пълноводен поток стояха два тапицирани стола и грамофон. Клиентите можеха да прослушват на грамофона всяка от наличните плочи. Върху боядисана дървена маса бяха поставени две големи термокани с органично кафе, произведено по програмата „Почтена търговия“, плюс чаени чаши и нащърбен порцеланов буркан с надпис „ВЯРВАМЕ В ПОЧТЕНОСТТА ВИ. Чаша кафе — 50 цента“. На многобройните стелажи в отсрещния край на помещението бяха подредени дрехи, обувки, чанти и други аксесоари: всичките — втора употреба. През лятото Хейзъл беше работила тук; работата й се състоеше предимно в това да преглежда съдържанието на стотиците чували за смет, натрупани в склада, и да отделя вещите, годни за продажба, от скъсаните, покритите с мазни петна или пропитите с неприятна миризма. По време на сортирането няколко пъти попадна на страхотни находки. В „Находки“ беше по-скъпо, отколкото в магазина на благотворителната организация „Гудуил“ (откъдето Хейзъл трябваше да пазарува по настояване на родителите си, според които купуването на нови вещи беше буржоазна отживелица), обаче стоките бяха по-хубави, пък и тя получаваше отстъпка от цената. Джак, който според критериите на нейните родители беше типичен буржоа и се снабдяваше с дрехи от мола, идваше в „Находки“, за да си купува биографични книги за почти неизвестни личности — четеше ги на един дъх и беше пристрастен към тях, както някои хора са пристрастени към цигарите. Бен идваше заради старите плочи — беше луд по тях (макар че с течение на времето се повреждаха, започваха да прескачат, съскаха или зацикляха) и твърдеше, че звукът е много поверен и по-близък до оригиналното изпълнение. Хейзъл смяташе, че всъщност му допада ритуалът: да извади плочата от обложката, да я сложи на грамофона, да постави иглата точно където трябва, после да свие длани в юмруци, за да не отмерва такта, пляскайки по бедрата си. Последното надали му се нравеше, обаче той се насилваше да го прави. Неизменно. Времето беше ясно и мразовито, докато вървяха, вятърът брулеше лицата им и щипеше страните им. В момента, в който Бен и Хейзъл влязоха в магазина, от един бор излетяха десетина врани и грозно заграчиха. Звънчето над входната врата събуди господин Шрьодер, който дремеше на креслото си. Той намигна на Хейзъл, тя също му смигна. Старецът широко се усмихна и отново се изтегна на креслото. Джак вече беше дошъл и тъкмо слагаше на грамофона плоча на Ник Дрейк. След миг зазвуча носовият глас на певеца, нашепващ за златна корона и тишина. Хейзъл изпод око наблюдаваше Джак, опитвайки се да прецени настроението му. Наглед си беше същият — хлапак с джинси, двуцветни маратонки и омачкана зелена риза, която сякаш подчертаваше сребристите отблясъци в очите му. Той се усмихна, като видя новодошлите, но на Хейзъл й се стори, че усмивката му е пресилена и неискрена. Така или иначе нямаше значение, защото погледът му се спря само за миг върху нея и след това се насочи към брат й: — Хей, разбрах, че си зарязал гаджето и си побягнал също като Брус Уейн, чул сигнала, призоваващ Батман. Бен се засмя: — Грешна ти е информацията. „Какво ме прихвана, та го целунах? — помисли ли Хейзъл. — Дали защото като малка си падах по него? Или просто защото ми се прииска?“ Трябваше да се включи в разговора, затова се насили да подхвърли: — Точно така. Батман никога не бяга. Събраха монети, за да си вземат по чаша кафе, и Бен с удоволствие отново заописва провалената си среща, само че новата версия беше по-преувеличена и по-драматична: в нея съквартирантът беше луд по бившия си любовник и дотолкова побеснял от ревност, че да е готов да убие съперника си, а самият Бен изглеждаше още по-смотан, докато се чудеше как да избяга. Накрая Хейзъл вече не знаеше кое е вярно и кое — не, пък и не беше важно. Историята за пореден път й напомни какъв чудесен разказвач е брат й и че тъкмо той е авторът на най-любимите й приказки за рогатото момче. — А вие как изкарахте снощи? — поинтересува се той, след като доразказа историята. — Според Хейзъл не се е случило нещо забележително. Усмивката на Джак помръкна. — Нима? — попита след прекалено дълга пауза. В кехлибарените му очи проблеснаха странни искрици. — Явно не ти е казала. Тя се вцепени. Брат й озадачено я погледна, после извърна очи към Джак и се навъси: — Какво? Какво не ми е казала? — Том Мълинс се насвятка до козирката, покатери се върху стъкления ковчег и се опита да го счупи. Голям кретен е, сто на сто е урочасан. — Джак отново се усмихна, но невесело. Прокара пръсти през гъстата си къдрава коса и пак я разроши. Хейзъл беше затаила дъх и едва сега се осмели да си поеме въздух. Виеше й се свят, беше на косъм да припадне. Бен поклати глава: — Защо хората са толкова гадни? Знае се, че не е на хубаво, когато някой посегне на ковчега. Томи не харесва принца, но това не означава да издевателства над него. Какво го прихваща? — Явно беше разстроен, което не беше изненадващо, защото с Том Мълинс бяха приятели, преди онзи да се пропие. — Предполагам, че му е дошло до гуша от тъпите купони, на които идват едни и същи хора — подхвърли Джак, седна на ръба на маса, върху която бяха подредени книги, колани и шалове, и погледна Хейзъл. — Може би е искал да се случи нещо. Тя потръпна. — Писна ми от ненормалници. — Бен се приведе, държейки чашата между дланите си. Под светлината, проникваща през мръсните прозорци, червеникавата му коса изглеждаше златиста. — Абе, какво ви става на вас двамата? Зяпате се като откачени. — А? — сепна се Джак и побърза да добави: — Какви ти говориш? Всичко е точно. Хейзъл стана и отиде да се налее още едно кафе. — Гледай ти! — възкликна, за да избяга от опасната тема. — Какво виждат очите ми? Бюстие с пайети! — Грабна от щендера елегантна сиво-синя рокля от полупрозрачна материя, притисна я до себе си и затанцува из магазина, после подаде на брат си костюм от плат „рибена кост“, подобен на костюмите на героите в началните сезони на сериала „Момчетата от Медисън Авеню“. Джак пусна плоча на пънкарите „Бед Брейнс“, Бен премери костюма, неколцина туристи влязоха да си купят пощенски картички… накратко, очертаваше се най-обикновен неделен следобед. Бен пъхна ръце в джобовете на сакото (разхождаше се напред-назад като манекен и все питаше дали не му е малко тясно), сестра му сгъна червения му блейзър и го преметна през ръката си. Нещо изпадна от джоба. Подскочи на пода и се изтърколи до обувката на Джак — беше орех, омотан със стръкче трева. — Ха! — възкликна Джак. — Това пък какво е? — В блейзъра ли ми беше? — попита Бен. Хейзъл кимна. — Да го счупим и да видим какво има вътре. — Джак, който беше нахлупил бомбе и изглеждаше доста комично, скочи от масата. За пореден път Хейзъл забеляза колко е грациозен — мисъл, подобна на онези, които често я забъркваха в неприятни ситуации. Лесно размотаха стръкчето трева — оказа се, че е прикрепяло двете половинки на черупката. Отвътре изпадна навито листче тънка хартия. Хейзъл се пресегна: — Дайте да го видя. — Разгъна хартийката, прочете на глас написаното със ситни букви и внезапно я побиха тръпки: — Със седем години ще платиш дълга. Няма връщане назад. Тримата се умълчаха и дълго не продумаха, Хейзъл се насили да задържи листчето, макар да й се искаше да го хвърли, сякаш пареше ръката й. — Май е някаква глупост — промърмори Джак. — Може да е на някой турист — предположи Бен; гласът му леко трепереше. — Вълшебен орех, носещ късмет — туристите си падат по такива тъпотии. В края на Главната улица се намираше магазин, наречен „Вълшебница“, от който търсачите на елфи си купуваха сувенири: пликчета с тамян, торбички, съдържащи сол, смесена с червени боровинки, предпазващи от лоши очи, карти с маршрутите към „свещени“ обиталища на елфите, кристали, ръчно изрисувани карти за таро и пъстри щори за прозорци. Нищо чудно в магазина да предлагаха и загадъчни елфически послания, скрити в орех. — Що за предсказание е това? — промърмори Джак. — Глупаво — заяви Хейзъл, мъчейки се да говори спокойно, въпреки че сърцето й биеше до пръсване. Знаеше за кого е бележката, но трябваше да се държи нормално, все едно нищо не се е случило. — Да, глупаво е — засмя се Бен и пъхна листчето в джоба си. — Но и страшничко. От този момент нататък Хейзъл само се преструваше, че й е весело. Наблюдаваше Бен и Джак, стараейки се да запомни лицата им. Опитваше се да запомни атмосферата в „Находки“, миризмата на стари книги и звуците на нормалния живот. Бен си купи папийонка на точки, после отидоха в бакалницата, откъдето Хейзъл купи кутия прясно мляко и един хляб. Джак бързаше да се прибере у дома за вечеря — семейна традиция беше в неделните вечери да играят на настолни игри и макар че Джак и Картър смятаха обичая за адски досаден и глупав, присъствието им беше задължително. Хейзъл и Бен също тръгнаха към дома си. Преди да влязат, тя се наведе да налее малко мляко в керамичната купичка, която майка й държеше до каменната пътечка. Всички във Феърфолд оставяха храна за елфите, за да им покажат уважението си и да спечелят благоволението им. Само че от кутията изпаднаха жълтеникави съсиреци. Млякото се беше вкиснало. Четвърта глава През нощта Хейзъл почти не мигна; неспокойно се въртеше в леглото и се опитваше да си внуши, че не бива да се тревожи за дадените обещания, които й предстоеше да изпълни — часът беше ударил. Насили се да прогони мислите, да ги заключи в сто обрасли с корали сейфове на дъното на океана, в хиляда заровени сандъка, омотани с тежки вериги. На сутринта беше като пребита; претърколи се, за да изключи алармата на мобилния си, та поне малко да подремне, и усети болка. Дланите й бяха издрани до кръв. От меката част на дланта й, точно под палеца, стърчеше стъкълце с дължината на карфица, в пръстите й също бяха забити стъкълца, само че по-малки. Сърцето й запрепуска в гърдите й. Отметна завивката и се навъси — ходилата й бяха покрити със засъхнала кал, която започна да се рони при ставането й от леглото. Краката й бяха изпръскани с нещо черно чак до коленете, долният край на нощницата й се беше втвърдил от мръсотията. Леглото й приличаше на гнездо, по него бяха разпилени съчки и трева. Опита се да си спомни какво е правила през нощта, но в съзнанието й се мяркаха само смътни видения, изчезващи, когато се насилваше да мисли за тях. Какво се е случило? Какво е правила и защо се е заличило от съзнанието й? Завлече се под душа и пусна само топлата вода, после, застанала под горещата струя, заизважда забитите стъкълца, наблюдавайки как водата отмива в канала миниатюрните капчици кръв. Изми мръсотията и престана да трепери, но колкото и да си блъскаше главата, не намираше отговор на най-важния въпрос. Какво беше сторила? Мускулите я боляха като след тежка физическа работа, обаче как се беше изцапала с кал и откъде бяха стъкълцата, забити в пръстите й? Дишаше на пресекулки, макар да си повтаряше, че трябва да се успокои — та нали го беше очаквала и си даваше сметка, че най-трудното предстои; всъщност би трябвало да се радва, че най-после всичко ще приключи. Преди пет години, когато беше почти на единайсет, Хейзъл сключи сделка с Неземните. Изчака да настъпи пълнолуние и малко преди зазоряване отиде при глоговото дръвче. Звездите блестяха на небето като диаманти, разпилени по черно кадифе. От клоните на дръвчето пърхаха ивици плат, призраци на безброй желания. В знак на уважение Хейзъл беше оставила меча си у дома и макар да беше преследвала някои Неземни — само злите — се надяваше, че те се сключат с нея почтена сделка. Още не беше навършила единайсет и беше много наивна. Повтаряйки си мислено желанието си, тя пристъпи в окръжността от бели камъни, седна под дръвчето на мократа от роса трева и зачака; сърцето й биеше до пръсване. Не чака дълго. След няколко минути от гората се появи белезникаво същество — тя не можеше да го назове, защото за първи път виждаше подобно нещо. Пълзеше по земята, ноктите му бяха дълги колкото пръстите й. Плътта около очите и раззината му уста с остри зъби като на акула розовееше. — Завържи на дървото парчето от роклята си — просъска то и от устата му се стрелна дълъг розов език — и си кажи желанието. Ще сключа с теб сделка от името на Елшовия крал и той ще ти даде всичко, което поискаш. С трепереща ръка Хейзъл извади от джоба си ивицата плат, която беше изрязала от подгъва на любимата си рокля. — Искам брат ми да учи музика във Филаделфия. И нашите да имат достатъчно пари да му платят обучението. В замяна обещавам да не ловувам, докато го няма. Съществото се засмя: — Куражлия си — допадаш ми. Само че предлагаш много малко, а искаш много. Обещай ми десет години от живота си. — Десет години? — изумено повтори тя. Беше готова да се пазари, обаче не беше очаквала, че ще поискат от нея толкова голяма жертва. Много й се искаше Бен да стане отличен музикант, та с него отново да са екип. Чувстваше се изгубена, когато ловуваше без него. Нямаше избор, налагаше се да приеме условието. — Толкова си млада, предстоят ти дълги години живот. Няма ли да ни дадеш няколко? — Съществото пропълзя по-близо и впери в нея мастиленочерните си очи. — Дори няма да усетиш липсата им. — Не сте ли безсмъртни? За какво са ви нечии години? — Не нечии! — То седна и взе да рови с нокти в пръстта; изглеждаше отегчено, но скрибуцането на дългите му нокти беше заплашително. — Твоите! — Седем! — отсече Хейзъл, спомняйки си кои цифри са любими на Неземните. — Ще ти дам седем години. Съществото се усмихна още по-широко: — Дадено. Завържи на дървото парчето плат и си върви у дома. Имаш нашата благословия. Тя вдигна ръце (платнената лента запърха между пръстите й), но внезапно се поколеба. Сделката беше сключена твърде бързо. Белезникавото същество от раз прие предложението й, без да се опита да се пазари. Побиха я ледени тръпки, с всеки изминал миг все по-ясно осъзнаваше, че е допуснала грешка. От друга страна, грешката не беше толкова фатална, нали така? Голямо чудо, че животът й ще приключи седем години по-рано. Беше само на десет и смъртта изглеждаше толкова далеч в бъдещето, че по-скоро й се струваше невъзможна. Обаче докато вървеше в сумрака обратно към дома си, си даде сметка, че не се е уговорила седемте години да й бъдат отнети в края на живота й. Беше го предположила. Следователно Неземните можеха да я вземат, когато си поискат, а предвид факта, че в тяхното кралство часовото време се подчиняваше на други правила, седем тамошни години биха могли да се равняват на целия й живот в реалния свят. Явно и тя като другите, пожелали си нещо, завързвайки парче от дрехата си дървото, беше попаднала в капана на елфите. Бяха я надхитрили. Оттогава се опитваше да забрави, че живее на заем. Ходеше на всички купони, целуваше се е всички момчета, използвайки забавленията като щит срещу отчаянието и задушаващия страх. Само че страхът и отчаянието отказваха да я напуснат. Сега, докато стоеше под душа, отново си спомни бележката в ореха: „Със седем години ще платиш дълга. Няма връщане назад.“ Даваше си сметка, че това е предупреждение, макар да не разбираше защо Неземните са си направили труда да я уведомят. Нито защо е още в стаята си, щом е настъпил моментът да я вземат. Да не би да са я отвлекли снощи и да са я върнали? Затова ли беше цялата в кал, когато се събуди? Дори да е така, поради каква причина са я върнали? Ще я вземат ли отново? Ами ако седем години в кралството на елфите се равняват на една нощ в реалния свят? Надали. Съмняваше се, че някой, камо ли тъкмо тя, да е извадил такъв късмет. Уви се е голямата хавлиена кърпа и тръгна към дрешника, опитвайки се да реши какво да предприеме. Само че написаното в бележката беше вярно: нямаше връщане назад. Извади от дрешника морскосиня рокля, избродирана е розово-зелени птеродактили, зелени гумени ботуши и прозрачен чадър — може би палавата дрешка щеше да подобри настроението й. Седна на леглото, за да обуе ботушите, и внезапно забеляза, че отвътре стъклата на прозореца са изцапани е кал, а на стената до него е написана думата САМАЗ. Стана и се приближи, за да разгледа написаното. Какво ли означаваше тази дума? Името на помощник? Не, по вероятно на някого, от когото да се страхува — буквите на синята стена напомняха надпис във филм на ужасите. Тръпки я побиха, като си представи как гадно белезникаво същество или някой от Неземните я проследява до дома й, коленичи на пода и пише на стената със заострения си нокът или с пръст. За миг се изкуши да изтича при Бен и да му разкаже за сделката, за бележката и как при събуждането й тази сутрин краката й са били окаляни, да сподели с него страха си, че онези ще я вземат, без да й позволят да се сбогува с него. Навремето му имаше пълно доверие, той беше другата й половина, нейният съучастник. Мечтаеха да поправят всички неправди в градчето. Може би близостта им ще се върне, ако помежду им вече няма тайни. Обаче ако му разкаже всичко, има опасност Бен да реши, че вината е негова. Би трябвало да внимава какво прави и да се пази — беше му дала обещание. Не искаше той да разбере, че се е издънила. След Филаделфия не й се искаше отново да влоши положението. Дълбоко си пое въздух, за да се окуражи, слезе на долния етаж и отиде в кухнята. Бен вече беше там и слагаше в ученическата си раница храна за обяд. Майка им беше оставила на масата чиния с домашни сладки с мюсли и стафиди. Хейзъл взе две и изчака брат й да налее кафе в две големи термочаши. Докато пътуваха към училището с фолксвагена костенурка на Бен, почти не продумаха — бяха заети да опустошават закуската си и с половин ухо слушаха пънкарската музика, излъчвана от станцията на най-близкия колеж, звучаща през скапаните тонколони на автомобила. Бен често се прозяваше — явно още му се спеше и не му беше до разговори; Хейзъл го наблюдаваше изпод око и мислено се поздрави, задето се държи нормално. Докато стигнаха до гимназията, беше съумяла да си внуши, че Неземните не се канят да я похитят тъкмо сега. Дори ако си играеха с нея като жестока котка с мишка, нямаше да улесни положението си, ако се тревожи. Влезе в училището почти успокоена и видя в коридора Джак и Картър; отдалече изглеждаха като близнаци, само дето Картър беше прегърнал през раменете самодоволно усмихнатата Аманда Уоткинс — очевидно най-после го беше свалила. Край на срещите й със сянката — някак си се беше докопала до „оригинала“. Хейзъл се намръщи, мислейки си какъв лицемер е Картър: обвиняваше я, че разбива сърцата на мъжете, а самият той помагаше на Аманда да разбие сърцето на собствения му брат. После й хрумна, че той може би не знае как се е изказала тя за Джак, наричайки го негова бледа сянка. Загледа се в безизразното лице на Джак — беше готова да се обзаложи, че не е казал на брат си за флирта с госпожица Уоткинс. Вбеси се, като се сети как той вехне по въпросната госпожица, а тя прави мили очи на Картър. Ядосваше се и на себе си, задето се чувства толкова безпомощна, и като нищо можеше да си изкара яда, като забие юмрук в корема на гадната въртиопашка. Прииска й се отново да целуне Джак — толкова страстно, че да го накара да забрави Аманда, толкова пламенно, че другите момчета, включително брат му, да се удивят от способността му да привлича жените. Само че да се приближи до него и да му се хвърли на шията… спомни си как след целувката им на купона той се отдръпна, сякаш му беше причинила болка. Не, не искаше отново да я погледне така! — Каква е тази дандания? — възкликна Бен и тя чак сега забеляза пред вратата на класната стая групичка ученици от църковната група, около които вече се трупаха възпитаници на гимназията. — Вече не е там! — провикна се Чарлийз Потс и скръсти ръце на гърдите си. Носеше твърде широка тениска „Холистър“ и розов джегингс, светлорусата й, почти бяла коса, стигаше почти до кръста й. — Днес преди училище отидохме в гората да съберем боклуците, та туристите да не се спъват в бутилките, захвърлени от вас, нещастници. Пастор Кевин много държи на реномето на нашия град. И както вече казах, ковчегът беше разбит. Сигурно някой най-после е успял да счупи стъклото. Хейзъл се вцепени. Всички други мисли отлетяха от главата й. — Невъзможно е принцът да е изчезнал! — провикна се някой. — Може да са откраднали тялото му. — Вероятно е някаква лоша шега. — Какво се случи в събота вечерта? — Том е в болницата — паднал е по стълбището и си е счупил и двата крака. Няма начин да се е върнал при ковчега. Сърцето на Хейзъл задумка в гърдите й. Не, сигурно й се е счуло, сигурно не е разбрала за какво говорят. Опита се да се приближи, но сякаш въздухът се беше сгъстил и тя едва си пробиваше път през него. Дългокракият й брат я изпревари и се шмугна сред тълпата. След няколко секунда се обърна и погледна Хейзъл — очите му сияеха. Тя вече знаеше какво ще чуе — нали всички говореха само за това, — но Бен все пак й го каза: хвана я за рамото и й прошепна (беше толкова близо до нея, че дъхът му разроши косата й), сякаш споделяше някаква тайна: — Той се е събудил. — Дъхът му разроши косата й. — Рогатото момче — принцът — е свободен. Избягал е и може да е къде ли не. Трябва да го открием, преди някой друг да го намери. — Ами-и-и-и… не знам — промърмори тя. — Вече не се занимаваме с тези неща. — Стига де, ще бъде като едно време — поусмихна се Бен. За първи път от години очите му радостно блестяха. — Стрелецът единак излиза от усамотението и се впуска в последна битка, съпровождан от верния си помощник. И знаеш ли защо? — Защото той е нашият принц — отговори Хейзъл. Знаеше, че е точно така. Знаеше, че тъкмо двамата с Бен (или само тя) трябва да спасят рогатото момче. И може би да изживеят последното си приключение. — Защото е нашият принц — повтори Бен, все едно казваше „амин“ след молитва. Пета глава Някога, преди много години, едно момиченце намери труп в гората. Родителите се отнасяха към малката и брат й със същото великодушно пренебрежение, което проявяваха към трите котки и ловджийското куче, наречено Уиски, живеещи заедно с тях в малката къща. Често канеха на гости дългокосите си приятели рокаджии, пиеха вино, устройваха си джем сешъни с китарите си и до среднощ водеха разговори за изкуство, без да забележат, че мъничетата им щапуркат насам-натам без гумирани гащички. Случваше се да рисуват часове наред, прекъсвайки само за да приготвят шишета с адаптирана бебешка храна и да пуснат в пералнята дрехите си, които дори и чисти леко миришеха на терпентин. След като децата поотраснаха, се хранеха с останките в чините на възрастните, играеха си в калта в градината и се къпеха само когато някой ги сгащеше и ги хвърлеше в плиткото езерце. Като се замисляше след години, детството й изглеждаше като прекрасен, макар и позамъглен спомен за това как се гонеше с брат си и с кучето из гората, облечена с дрехи, подарени й от някого, и си плетеше венчета от маргаритки. С Бен тичаха чак до стъкления ковчег, тананикаха песнички и разказваха приказки на заспалото рогато момче и се прибираха у дома късно вечерта, капнали от умора, като диви зверчета, връщащи се в бърлогата си. Мислеха се за деца на гората, често пълзяха около езерата и се криеха в хралупите на изсъхнали дървета. Понякога с периферното си зрение долавяха движение или чуваха смях, идващ едновременно от всички посоки и отникъде, и знаеха, че са били близо до Неземните. Знаеха, че трябва винаги да си носят талисманите и по шепа пръст в джобовете, и да са недоверчиви, но и любезни с непознати, защото може да не са хора. Само че едно беше да знаеш, че Неземните са опасни, и съвсем друго — да намериш тленните останки на Адам Хикс. През този ден Хейзъл се беше облякла като рицар — вместо плащ беше наметнала синя плажна кърпа, поясът й беше от дълъг шал. Докато тичаше, червеникавата й коса се развяваше зад гърба й и изглеждаше като златна под лъчите на бавно спускащото се към хоризонта слънце. През целия ден с Бен се бяха сражавали с мечове. Неговият беше пластмасово копие на меча на Хи Мен, купен от майка му на старо заедно с книга за рицарите на крал Артур, в която се разказваше за сър Пелинор (за когото се предполагаше, че бил Непокорен, преди да отиде при крал Артур) и за сър Гуейн (урочасан от една ужасна жена, който развалил магията и си го върнал на проклетницата), освен това в нея бяха описани рицарските добродетели: сила, доблест, вярност, учтивост и преданост. И Хейзъл искаше меч, но получи кукла, която пишкаше, ако я напълниш с вода и й натиснеш корема. Бен се фукаше с по-хубавия си подарък, тичаше след сестра си и с пластмасовото оръжие избиваше от ръцете й пръчките, с които тя се опитваше да се дуелира. Накрая на Хейзъл й писна, разрови се в работилницата на баща си, намери ръждясал нож мачете и с него удари така силно оръжието на Бен, че го счупи. Той хукна обратно към къщата, за да го залепи, а тя победоносно затанцува. За да убие времето, започна да сече с мачетето сухите папрати, въобразявайки си че са страшните чудовища от легендата, които се крият в най-потайните горски дебри. Дори прошепна няколко строфи от заклинанието, чувствайки се безкрайно смела. След малко й омръзна; реши да си набере къпини, затова затъкна мачетето в пояса си и заподскача сред високите тръстики. Отначало Уиски вървеше по петите й, после се затича напред. След няколко секунди залая. Адам Хикс лежеше на калния бряг на езерото Уайт, устните му бяха посинели. В празните му очни кухини, взиращи се в небето, гъмжаха белезникави личинки, напомнящи мънички перли. От кръста надолу беше потопен във водата и тъкмо тази част от тялото му беше изгризана. От плътта, накъсана на ленти, полюшващи се във водата като ивици плат, стърчаха бели кости. Хейзъл надуши гадна миризма както когато една нощ забрави на кухненския плот сурова кайма за хамбургери. Кучето тичаше напред-назад, душеше мъртвеца и лаеше, сякаш мислеше, че така ще го събуди. — Веднага ела тук! — опита се да извика тя, но от гърлото й се изтръгна само шепот. Бен надали беше тръгнал обратно към езерото. Беше сама. С кучето и с мъртвеца. Побиха я тръпки, затрепери като лист. Семейството на Адам се беше заселило във Феърфолд преди година, следователно момчето и родителите му не бяха туристи, но и още не ги смятаха за местни. Неопределеното им положение беше опасно, защото изкушаваше Неземните — самите те неопределени създания от зора и здрач, от светлини и сенки, съществуващи на границата между напълно и почти. Хейзъл се втренчи в зеленикавата вода, опитвайки се да не гледа празните очни кухини на Адам, и си спомни рицарите в книгата, която беше чела сутринта. Напомни си, че е една от тях и се насили да не повърне. Кучето лаеше все по-силно. Тъкмо когато се опита да го прогони, в глезена й се вкопчи влажна ноктеста ръка. Тя изпищя и докато изваждаше мачетето, затъкнато в пояса й, започна да тъпче със свободния си крак ръката, белезникава като крастава жаба. Вещицата изплува от мътната вода — съсухреното й лице напомняше череп с млечнобели очи, дългата й зелена коса се носеше по повърхността на езерото. Допирът на ръката й пареше като студен огън. Хейзъл замахна с мачетето, но чудовищната жена я дръпна за крака. Момичето се строполи по гръб на земята. От трупа на Адам се вдигна черен облак от мухи. Хейзъл почувства, че вещицата я влачи към водата — ужасно се страхуваше, същевременно изпитваше и друго, макар и смътно чувство — удовлетворение. Явно й беше разрязала бузата, защото от дълбоката рана течеше кръв. — Какво малко момиченце! — изхриптя вещицата. — Колкото едно залъче. Ама май си станало жилаво от търчането. Я по-спокойно, мъниче. Хейзъл стисна клепачи и с все сила замахна с мачетето. Зеленокосата изсъска като котка, сграбчи острието, без да обръща внимание на нарезите в пръстите си, изтръгна меча от ръката на момичето и го хвърли в езерото. Стомахът на Хейзъл се преобърна, като го чу как цопна във водата. Уиски захапа ръката на вещицата и заръмжа. — Не! — извика момичето! — Недей! Остави я! Кучето обаче не се отказа, дори захапа по-силно и замята глава. Дяволската жена вдигна високо дългата си зелена ръка. Кучето увисна на нея, зъбите му се бяха впили в плътта й чак до костта. Зеленокосата рязко свали ръката си и го удари в земята, сякаш беше леко като перушинка. Кучето вече не ръмжеше, не помръдваше. Лежеше на брега като счупена играчка. — Не-е-е-е-е-е! — изстена Хейзъл, опита се да придърпа към себе си животинчето, но то беше твърде далеч. Пръстите й напразно гребяха калта и оставяха дълбоки дири. Внезапно чу приглушена музика — пан-флейтата на Бен! Преди седмица си я беше окачил на шията на мръсна връв, обявил се беше за бард и оттогава не я беше свалил. Твърде късно, твърде късно… Хейзъл се опита да се изтръгне от хватката на вещицата и да изпълзи до кучето, но онази почти я беше завлякла в езерото. Пръски вода бликнаха като фонтан, докато момичето се съпротивляваше и се бореше за живота си. — Бен! — извика, гласът й беше прегракнал от страха. — Бен! Музиката вече звучеше по-близо — толкова прекрасна, че дърветата се навеждаха, за да я чуят по-добре, и толкова безполезна! Хейзъл се разрида — от страх и от безсилие, които прераснаха в паника. Защо брат й не престане да свири и не й се притече на помощ? Не чува ли виковете й? Краката й се потопиха във водата, слузестата тиня полепна по кожата й. Тя си пое въздух, подготвяйки се да го задържи колкото е възможно повече в белите си дробове. Дали удавянето е болезнено? Остана ли са й сили да се съпротивлява? Внезапно вещицата отпусна хватката си. Хейзъл се измъкна на брега и чак когато прескочи някакъв дънер и задъхана се облегна на един бряст, се запита как е успяла да се освободи. Бен, който беше пребледнял и изглеждаше изплашен, стоеше до водата и свиреше, сякаш от това зависеше животът му. Не, свиреше, за да спаси нейния живот. Вещицата се взираше в него като хипнотизирана. Рибешките й очи не мигваха, само устните й се движеха едва забележимо, като че ли припяваше на мелодията. Хейзъл знаеше, че Неземните обичат музиката, особено ако е толкова прекрасна, но не подозираше, че може да им въздейства до такава степен. Бен видя трупа на кучето, пристъпи към него и за миг стисна клепачи, но въпреки това нито за секунда не престана да свири. Хейзъл извърна поглед от него и се втренчи в онова място на брега, където беше паднала: дълбоките улеи, които беше издълбала в калта, още личаха, встрани бяха разлагащият се труп на Адам и безжизненото тяло на кучето, над тях се виеха облаци от мухи, наблизо нещо проблясваше под лъчите на слънцето, приличаше на дръжка на… Нож? Нима Адам е носил нож? Тя бавно запълзя обратно към вещицата. Бен извърна поглед към нея (беше се ококорил от страх) и поклати глава, за да я предупреди да не се приближава. Хейзъл се престори, че не забелязва жеста му, и продължи напред. Беше като зашеметена, същевременно изпитваше гняв. Стигна до ножа, хвана го за дръжката и го издърпа, при което калта издаде противен жвакащ звук. Златното острие беше опушено, сякаш го бяха държали в огън. Беше много по-дълго, отколкото тя очакваше (по-дълго дори от най-големия кухненски нож на майка й), и вдлъбнато по средата. _Меч!_ Истински меч като на рицар! В главата й беше пълен хаос, но тя продължаваше да върви, повтаряйки си наум „Аз съм рицар, аз съм рицар, аз съм рицар.“ Достойният рицар би спасил Уиски, но тя можеше поне да отмъсти на убийцата му. Нагази в мътното езеро, замахна с тежкия меч като с бейзболна бухалка и го стовари върху главата на жената чудовище. Черепът й се разпука като презрял пъпеш и тя се строполи във водата. — Леле! — Бен пристъпи към нея, пусна пан-флейтата, която отново увисна на шията му, наклони глава, наведе се да разгледа червеникавата каша от плът и кости, от която стърчаха зъби, покрити с мъх, накрая извърна очи към кичурите коса, плаващи във водата. Изправи се, побутна с крак мъртвата вещица и промърмори: — Не вярвах, че ще я убиеш. Хейзъл не продума. Не знаеше дали я укорява, или е изненадан, че е успяла. — Откъде го взе? — Бен посочи меча. — Намерих го — подсмръкна тя. Примигваше, неуспешно опитвайки се да си сдържи сълзите. Брат й протегна ръка, сякаш се канеше да й вземе оръжието. Може би се беше сетил за прекършения си пластмасов меч и смяташе да го замени с този. Тя направи крачка назад. Бен се подсмихна, опитвайки се да покаже, че и без това не е искал оръжието. — Ето какво ще ти кажа — подхвана, — можем да направим чудеса — ти с твоя меч, аз — с моята музика. Ще унищожим злото. Също като в приказките. Въпреки че й беше мъчно за кучето, Хейзъл се усмихна през сълзи и с ръкава на блузата си избърса от лицето си кървавите капки: — Мислиш ли? Понякога децата имат странна представа за справедливото възмездие. Могат да са жестоки, да убиват чудовища и да се гордеят със стореното. Дори момиченцето, което изнася паяците на двора, за да не ги настъпи, и което през два часа хранеше с пипета мъничко лисиче, докато го вземат природозащитниците, е способно да убие, и то неведнъж. Може да занесе у дома умрялото куче и да си поплаче, докато му копае гроб в задния двор. Да повярва, че с Бен ще са рицар и бард, които се борят със злото и някой ден може би ще намерят и ще сразят дори чудовището в най-потайните горски дебри. Това момиченце може да намери мъртво момче, да преживее смъртта на любимото си куче и да е убедено, че е по силите му да предотврати смъртта на други хора и животни. Хейзъл беше убедена, че намирането на меча е поличба. Докато стана на десет, с Бен откриха още две чудовища, погубили туристи, още две елфи, жадуващи да впримчат брата и сестрата. Бен ги омая с музиката си, а тя незабелязано се промъкна до тях и ги срази с меча си — вече наточен и излъскан, намазан със смазка и боядисан в черно, за да се скрие блясъкът на златото. Понякога на връщане от училище чуваха шумолене в дърветата и храстите, намиращи се край пътя, и се досещаха, че Неземните ги следят. Хейзъл беше нащрек, готова да окаже съпротива, но онези не ги нападаха. Моралът на елфите не е като на човеците. Те наказват грубияните, безразсъдните, фукльовците и лъжците, а не смелчаците, тарикатите и героите. Смятат ги за „свои“. Дори ако Елшовият крал държеше под око хлапетата, вероятно реши временно да не ги закача, за да види докъде ще стигнат. Ето защо братът и сестрата продължиха да търсят чудовища и да мечтаят как ще спасят спящия принц, докато един ден Бен се издъни. Бродеха из гората, внезапно от сенките изскочи баргест с черна козина и с пламтящи очи и се втурна към тях. Хейзъл не се стресна, не отстъпи нито крачка назад, само стисна зъби и извади меча от саморъчно направената ножница. Бен засвири на пан-флейтата, но за първи път изпълнението му беше неуверено, дори фалшиво. Тя сепнато се обърна към него. Отклони вниманието си само за миг, обаче баргестът използва разсейването й и се нахвърли върху нея. Заби дългите си зъби в рамото й, после се стрелна край нея толкова бързо, че мечът й само одраска хълбока му. Раната й кървеше, тя се задъхваше от болка, но се опита да запази равновесие и да вдигне меча, за да нанесе още един удар. Гоблинът се извърна към нея. Тя очакваше Бен да засвири, обаче той сякаш се беше вкаменил. Нещо се случваше с него, нещо лошо. Горещият дъх на баргеста, вонящ на съсирена кръв, я лъхна в лицето. — Бен! — извика Хейзъл с треперещ глас. — Не мога… — прошепна той, задавен от паниката. — Бягай! Бягай! Не мога да… Двамата си плюха на петите, баргестът хукна след тях, промъквайки се между дърветата като леопард. Тичаха, докато стигнаха голям дъб и се скриха в хралупата; бяха затаили дъх, сърцата им биеха до пръсване, докато се ослушваха за свистенето на дълга рунтава опашка или за тежки стъпки. Останаха в скривалището си почти до залез-слънце. Едва тогава се осмелиха да излязат и да тръгнат обратно към дома си, като се озъртаха непрекъснато. Рискуваха, защото ужасното същество може би ги дебнеше в засада, но още по-страшно щеше да е то да се нахвърли върху тях в гората, след като паднеше мрак. По-късно същата вечер, докато седяха на стълбището към задната врата и гледаха как майка им (по къс панталон и с опърпана тениска с логото на прочут нюйоркски рокклуб) пече бургери, Бен заяви: — Налага се да преустановим ловуването. Най-малкото докато не пораснем. По-трудно е, отколкото предполагах. Ами ако още нещо се обърка? Ако пострадаш? Ще е по моя вина. Хейзъл се изкушаваше да възкликне: _„Ти започна! Ти ме убеди, че ще се справим. Не можеш да си вземеш думите обратно!“_ Вместо това промърмори: — Не аз, а ти се издъни. Бен поклати глава: — Тъкмо заради това положението е още по-лошо. Може да ми се случи отново и да обрека на смърт и двама ни. Друго щеше да е, ако ме бяха приели в музикалното училище. Щях да свиря по-добре, да владея музиката, и тогава може би… — Не бери грижа за мен — прекъсна го Хейзъл — ровеше с краката си в пясъка и разсеяно дъвчеше кичур от косата си. — Аз съм рицар, длъжна съм да се пазя. Чуй, не искам да преставам! Той тежко въздъхна и нервно забарабани с пръсти по бедрото си. — Тогава ще прекъснем за малко, докато не стана по-умел музикант. _Наложително_ е! Хейзъл кимна. Щом това беше условието тя да си остане рицар, за да продължат преследването на лошите и да спасят всички, щеше да намери начин брат й да постъпи в музикалното училище. Каквото и да й струваше. И го намери. Шеста глава През онези безразсъдни и безкрайни следобеди, когато Хейзъл и Бен бродеха из околността, преструваха се на герои от приказки и търсеха истински опасности, той разказваше как ще събудят принца. Една от теориите му беше, че Хейзъл може да го изтръгне от съня, като целуне стъкления ковчег. Само дето и на други преди него беше хрумнала същата идея. Ако някой посипеше ковчега със специалния прах за снемане на отпечатъци, използван в криминологията, щеше да открие следи от хиляди устни, нежно притискани към обиталището на спящото рогато момче. Тогава обаче братът и сестрата не знаеха този факт. В приказките, измисляни от Бен, тя щеше да събуди с целувка принца, а той щеше да й каже, че ще бъде свободен само ако онази, която искрено го обича, изпълни три условия: например да открие точно определена птица, да обере и да изяде всички боровинки в гората или седем пъти да прескочи потока, без да се намокри. Хейзъл така и не успя да изпълни докрай която и да е задача, измислена от брат й. Винаги оставаше по някоя боровинка на храста, или нарочно стъпваше в потока, въпреки че никога не си го признаваше. Знаеше, че тези изпитания не притежават магическа сила, но всеки път, когато беше на път да успее, я хващаше страх. Понякога Бен разказваше как ще освободи принца с три вълшебни думички, които отказваше да изрече пред сестра си. В тези истории принцът неизменно беше злодей. Бен трябваше да го спре, преди онзи да унищожи Феърфолд, и успяваше чрез силата на любовта. Защото виждайки колко искрена е обичта на Бен, жестокостта на принца се сломяваше и той пощадяваше градчето и всичките му обитатели. По онова време на Хейзъл не й се струваше странно, че с брат й имат един и същ любим. Бяха влюбени в него, защото беше принц, елф и вълшебник, а всички обичаха принцовете, елфите и вълшебниците. Обичаха го, както обичаха Звяра при първия му танц с Красавицата с прекрасната жълта рокля. Обичаха го като Единайсетия доктор от сериала „Доктор Кой“ — смешник с папийонка и рошава коса, — и като Десетия доктор с налудничавия смях. Обичаха го като солистите на любимите си групи и като любимите си филмови актьори и обичта, която споделяха, още повече ги сближи. Даваха си сметка, че той не е истински. Че не може да отвърне на чувствата им. Че никога няма да му се наложи да избира помежду им. Само че сега той се беше пробудил и всичко щеше да се промени. Тази мисъл се въртеше в главите на брата и сестрата, когато излязоха от училището и тръгнаха към колата на Бен. Някакво гласче упорито нашепваше на Хейзъл, че неслучайно краката й бяха окаляни след нощта, в която нещо е събудило принца. Затаи в душата си тайната надежда, позволявайки си да й се порадва само една-две секунди, все едно беше скъпоценен камък, чийто блясък може да я ослепи. — Чакайте! — извика някой зад тях. Хейзъл се обърна. Джак тичешком слизаше по стъпалата пред гимназията. Беше оставил якето си в класната стая и тениската му беше станала на петна от дъжда. Тримата заедно заобиколиха сградата и се скриха на сухо под един навес, където учителите нямаше да ги видят. Тук беше пушалнята на разсилните и ако човек не ги издадеше, те си затваряха очите за всякакви съмнителни постъпки. Хейзъл не очакваше, че примерен ученик като Джак знае са пушалнята, но май преценката й за него беше неточна. — Ще го намерим — усмихнато заяви Бен, сякаш се канеха да подхванат игра, но безкрайно вълнуваща. — Недейте. — Джак въздъхна и се загледа във футболното игрище, сякаш внимателно обмисляше думите си. — За каквото и да го мислите, надали отговаря на представите ви. — Отново замълча, сякаш събираше сили да продължи. — Не бива да му вярвате. Той не е човешко същество. — Настъпи тишина, която сякаш продължи безкрайно. Бен повдигна вежди. Джак се навъси и промърмори: — Добре, разбрах. Тъпо е да ви го казвам, след като и аз не съм човек. — Ела с нас. — Хейзъл му предложи чадъра си. — Сподели безценните си нечовешки прозрения. Джак кисело се усмихна: — Не мога. Майка ми жив ще ме одере, ако пропусна теста по физика. Знаеш я каква е. Не може ли да се видим след часовете? Майка му фанатично се придържаше не само към традицията на неделните семейни игри; беше от родителките, които изпращат децата си на училище с обяд, опакован в специален поднос с разделители, знаят какви оценки изкарват отрочетата им по всеки предмет и ограничават времето им пред телевизора, за да не им пречи в подготовката на уроците. Беше убедена, че Картър и Джак ще учат в престижен университет, по възможност близо до Феърфолд, та през уикендите да отива дотам с колата и да им пере дрехите. И нямаше да допусне нищо да попречи на плановете й. Научеше ли, че Джак е избягал от часовете, щеше да го постави под домашен арест до края на света. Бан завъртя очи: — Я се стегни! За първи път в това задръстено градче се случва нещо велико, а ти се притесняваш заради някакъв тест. Не бой се, учението няма да ти избяга. Джак наклони глава — поза, която подчертаваше изпъкналите му скули и сребристото в очите му, а когато заговори, гласът му беше напевен и неузнаваем: — Съществуват много тайни, които не мога да споделя с вас, защото съм дал обещание и ако го наруша, ще бъда сурово наказан. Позволено ми е да ви предупредя само три пъти, затова слушайте внимателно. Нещо още по-опасно се крие в сянката на вашия принц. Повтарям — не го търсете! — Джак, какви ги дрънкаш? — Хейзъл машинално се отдръпна от него. Въпреки че същества като водната вещица и баргестът за малко не я убиха, нещо в загадъчните елфи я плашеше повече. В този момент Джак приличаше на елф и говореше особено. — Кой какво ти е _позволил_? Какво ти става? — Елшовият крал преследва рогатото момче. Преследва всеки, който се отърси от проклятието. И не е сам. Ще си навлечете гнева му, ако помогнете на момчето. Ще платите скъпо и прескъпо — нито един принц не заслужава такава висока цена. Хейзъл си спомни издраните си длани, забитите в тях стъкълца, изкаляните си крака и странното усещане, че през нощта се е случило нещо, което се е заличило от паметта й. — Момент! Нима твърдиш, че горските Неземни искат да убият принца? — попита Бен. Нима през цялото време си знаел тайните му и не си благоволи да ги споделиш с нас? — Споделям каквото имам право. Повтарям: може би вашият принц е в опасност, но и самият той е опасен. Не се занимавайте с него. — Защо? Какво е направил? — попита Хейзъл. Джак поклати глава: — Беше третото предупреждение. Повече не мога да ви кажа. Тя се обърна към брат си: — Може би… Бен изглеждаше разочарован, но не и учуден. Странният нов Джак явно не му се струваше нито нов, нито странен. — Благодаря за предупреждението — задължени сме ти и ще действаме възможно най-предпазливо, но ще се опитаме да намерим принца. Искам да му помогнем. — Не очаквах друг отговор. — Джак се усмихна и отново си беше предишният… поне наглед. Само че от тази усмивка тръпки побиха Хейзъл. Открай време го смяташе за примерно и възпитано момче от добро семейство и беше убедена, че въпреки склонността му да подмята хапливи забележки и страстта му към биографиите на недотам известни личности, той ще стане адвокат като майка си или лекар като баща си. Да, фактът, че беше подменен, му придаваше някаква тайнственост, но в градче, в което тайнствеността беше ежедневие, той не изглеждаше _толкова_ странен. Сега обаче, докато се взираше в него през дъждовната завеса, внезапно й се стори като напълно непознат. — Е, да бъде вашето — продължи той. Постарайте се да не ви погуби красив, параноичен елф, който си въобразява, че е герой от балада. Аз пък ще се постарая да изкарам теста по физика. — Как можа да ни наговориш тези врели… защо го каза? — възкликна Хейзъл. — Откъде знаеш тези подробности? — А ти как мислиш? — промълви той. Обърна се и тръгна под дъжда към главния вход на гимназията; в далечината се чуваше дрънченето на училищния звънец. Хейзъл гледаше как играят мускулите му под мократа риза, питаше се какво означават думите му и как… Как е узнал подробностите ли? _Само горските му родственици_ биха могли да му ги съобщят. До днес смяташе, че Джак е щастлив от живота си като човешко същество. Всъщност мислеше, че той има само този живот. — Да вървим — подкани я Бен и тръгна към колата. — Преди някой да ни е хванал, че бягаме от часовете. Хейзъл се настани до него, сгъна си чадъра и го хвърли на задната седалка. Думите на Джак я бяха разстроили, но не защото се беше изплашила от предупреждението за дебнещите ги опасности, а понеже се боеше, че няма да намерят рогатото момче. То щеше да стане поредната неразгадана мистерия — история, която местните разказват помежду си, макар да не вярват в нея. _„Помните ли красивото момче елф, което непробудно спеше в стъклен ковчег?_ — питаха се един друг и кимаха утвърдително. — _Какво ли се случи с него?“_ Тези разкази бяха като блуждаещи огънчета, мъждукащи в най-затънтената дъбрава и подмамващи пътешествениците все по-близо до опасността. Хейзъл си даваше сметка колко ужасни са понякога елфите, въпреки това беше запленена от разказите за красивите и необикновени Неземни. Преследваше ги и се боеше от тях, но и ги обичаше, както ги обичаха всички във Феърфолд. — Случвало ли ти се е и друг път Джак да ти говори по този начин? — попита, когато Бен включи чистачките и изкара колата от паркинга. Той я погледна за миг. — Не точно по този. — Беше доста страшничко — отбеляза тя и млъкна. Още се мъчеше да проумее точно какво се беше случило. Джак беше свалил маската си (очевидно нарочно), а тя се беше почувствала като кръгла глупачка, задето до този момент не беше осъзнавала, че лицето му е скрито. — Май поддържа връзка с тях, така ли? Бен сви рамене. — Имаш предвид дали се вижда с другото си семейство? Ами, да. Не й се искаше да признае, че се чувства предадена. От друга страна, ако Джак криеше тайните си, Бен също не биваше да ги издава. — Добре де, ако въпреки предупреждението на Джак решим да открием принца, къде да го търсим? Брат й поклати глава и се усмихна. — Представа си нямам. Къде търсиш някого, който може би не съществува? Хейзъл се замисли, после промърмори: — Надали е отишъл в града. Сигурно ще се изплаши от колите и от ярките светлини. — Ако се върне при своите, ще загине. — Бен въздъхна и се приведе над волана; може би също като нея си мислеше, че ще ударят на камък, че търсенето на принца е като детинска игра, която вече са надраснали. Или пък си спомняше колко пъти вълшебството го беше подвело и вероятно отново щеше да го подведе. Тя отново се изкуши да признае как се е събудила с окаляни крака и със стъкълца, забити в дланите, само че сега щеше да излезе като хвалба. А за да обясни, че не се фука, щеше да й се наложи да разкаже твърде много. По принцип в семейството им нямаха навик да обсъждат важните въпроси, а от четиримата нея най не я биваше в това отношение. При всеки опит й се струваше, че задрънчават веригите, омотаващи въображаемите й сейфове и сандъци. Страхуваше се, че ако заговори, няма да може да се спре. — Собственият му народ е стоварил върху му страшното проклятие. Той знае, че не бива да се върне при елфите — промърмори, взирайки се в чистачките, които ритмично потракваха по стъклото. Отново усети познатата тръпка: планирането, ловът, откриването на свърталище на елфи и проследяването на чудовище. Мислеше, че много отдавна се е отказала от мечтата си да стане рицар, но, изглежда, тази мисъл никога не я беше напускала. Бен сви рамене. — Добре, но тогава какво ще стори? Тя стисна клепачи и се опита да си се представи на мястото на рогатото момче: то се събужда след дълъг сън и отначало не разбира къде се намира. Изпада в паника, мята се в стъкления ковчег. Обзема го облекчение, като забелязва, че капакът е разбит. Примигва сред горския мрак, спомените за миналото, преди да бъде омагьосан, нахлуват в главата му като приливна вълна. След това обаче… — Ще поиска да се нахрани! — отсича. — Ще изпитвам _вълчи глад_, ако десетилетия наред не съм слагала залък в устата. Дори и да не ми е необходима храна, пак ще я искам. — Принцът не е като нас. — Но Джак е! — настоя тя, надявайки се да е вярно. — А рогатото момче е като Джак. Бен тежко въздъхна: — Да речем, че имаш право. Обаче няма да отиде в „Макдоналдс“ за автомобилисти, защото няма пари. С какво ще се нахрани? — Ще събере кестени. — Преди няколко години, когато обществената библиотека разпродаваше на безценица овехтели, скъсани или омазнени книги, Хейзъл си купи за двайсет и пет цента справочник за ядивните растения. Благодарение на тази ценна книга с Бен не се отровиха взаимно, докато събираха листа от глухарчета, див лук и други ядивни растения. — Не, не става, защото не може да ги яде сурови, трябва да ги изпече. Птичите яйца са чудесна храна, въпреки че през този сезон трудно се намират. Той замислено кимна и насочи колата към мястото, на което се намираше стъкленият ковчег, после подхвърли: — Може да потърси лешниково дърво. Идваше й подигравателно да изсумти, но си спомни мястото, на което събираше лешници, преди да червясат, и как ги слагаше върху камък, та слънцето да ги изсуши. — Хрумна ми нещо! — възкликна. Оставиха колата при езерото Уайт и тръгнаха пеш. Лешниковото дърво растеше недалеч от руините на стара каменна къща, обрасли с бръшлян, намираща се на около три километра от стъкления ковчег. Идеалното скривалище! Тръпки я побиха при мисълта, че може би е отгатнала къде е принцът. Дъждът все така се лееше като из ведро и въпреки че балдахинът от листата на дърветата донякъде предпазваше от влагата, Хейзъл мислено се поздрави, задето е обула гумени ботуши — с тях спокойно газеше в калта и не се подхлъзваше по мокрия мъх. С Бен прескачаха повалени дънери и си проправяха път сред къпинови храсти, които сякаш искаха да разкъсат дрехите им. Минаха край храсталаци от птиче грозде, край растящи нагъсто високи цветя, наричани „кученца“, защото приличат на кучешки муцунки, край виещи се лиани, в чиито широки зелени листа се събираше дъждовна вода, край стапелии, наричани още орденови цветя, чиито цветове, напомнящи космически спътник, се огъваха под вятъра, край глицинии, лимонова мента и красиви цветя, наричани „циганчета“, край асклепии, наречени на името на прочутия гръцки лечител, край нощни теменужки, ленивче и високи папрати. Хейзъл използваше чадъра си и като тояга, за да си пробива път през гъстата растителност. Скоро видяха каменната къща, обрасла с бръшлян. Покривът беше пропаднал преди години, от вратата беше останало само полуизгнило парче дърво, прикрепено към ръждясалите панти. Бен се затича да изпревари сестра си, а Хейзъл забави крачка и машинално посегна към хълбока си. Той се обърна и се намръщи: Какво правиш? Тя сви рамене: беше се пресегнала към нещо — към колана или към джоба си, — но там нямаше нищо. — Търсиш си ножа, а? — засмя се Бен и продължи да върви към къщата. Хейзъл нямаше представа какво я накара да спре, също както не знаеше за какво се е пресегнала. Помнеше обаче как Джак ги предупреди да внимават и как току-що купеното прясно мляко се беше пресякло, не беше забравила бележката в джоба на брат си и как преследваше елфите. Размишлявайки за тези факти, внимателно затвори чадъра си. Бен се шмугна в къщата, след около минута излезе, усмихвайки се озадачено: — Май ще се окажеш права. — И влезе обратно. Хейзъл го последва. Двамата бяха влизали в старата каменна къща преди много години, когато си представяха, че са магьосник и магьосница, току-що завършили училището за магии и вълшебства „Хогуортс“, и варяха отвара от плевели във ведро, вместо в котел. Дъждовната вода се процеждаше през останките от покрива. До едната стена стоеше очукана дървена маса, проядена от термити, на нея се виждаха корите от три изгребани с лъжичка райски ябълки, чиято тръпчива миризма удряше в носа, и накъсани листенца от зелени подправки, от които Хейзъл разпозна само ментата. Върху дървения плот бяха разпръснати гъби пачи крак и черни плодчета от бъз, напомнящи мъниста от скъсан гердан, а встрани стоеше кинжал с дръжка от слонова кост и извито острие от метал, напомнящ злато. Напомни й за меча, който беше намерила в детството си. — Да му се не види! — възкликна и посегна към ножа, но се спря, преди да го докосне. Погледна брат си — той отново се усмихваше. — Принцът е бил тук! — отсече тя. — Да. И ще се върне за кинжала. Ако почакаме, ще го заловим. Хейзъл кимна и усети как й се завива свят. Седна на камък, останал от разрушената камина, а Бен се облегна на стената. След няколко минути й се стори, че тялото й е изтръпнало от студа. Загледа се в локвичката дъждовна вода под счупения прозорец и се опита да се успокои. — Казват, че щом веднъж вкусиш храната на елфите, друга няма да ти е вкусна — внезапно подхвърли Бен. — Сигурно е така — промърмори Хейзъл, като се сети за бъзовите плодчета на масата. — Питам се дали това не важи и за Феърфолд… дали ще съм щастлив, ако живея другаде. Дали ти ще си щастлива? Дали не сме загубили вкуса към живота извън нашия град? За миг сърцето й престана да бие. Бен никога не говореше за постъпване в колеж, не беше получавал брошури по пощата. Тя нямаше представа какви са намеренията му за следващата година, когато щеше да завърши гимназия. — Ако заминеш и не ти хареса, ще се върнеш тук — промърмори. — Както са направили мама и татко. Бен направи кисела физиономия: — Не искам да се превърна в копие на нашите. Мечтая да се запозная с човек, водещ вълнуващ живот, в който да се впиша. Хейзъл си спомни как при връщането му от последната среща поради някаква оптическа илюзия й се стори, че вижда през него. Но дали е била илюзия? — Градът е почти като тъмната омагьосана гора на Феърфолд, нали? — продължи той. — Във филмите интересните събития се случват в градовете. Хората се преселват там, за да се преобразят, за да започнат отначало. Мисля, че там мога да съм какъвто си поискам. Може би дори нормален. Тя се сети какво беше мнението на родителите й за „нормалните“. Странно, че Бен подхвана този разговор тъкмо когато бяха сред гората и очакваха завръщането на елфическия принц. Ако брат й се стремеше към нормалност, май трябваше да си даде още зор. Навън бурният вятър огъваше клоните на дърветата. Стори й се, че някъде далеч звучи музика. — Чу ли нещо? — попита брат си. Той проследи погледа й и промърмори: — Утре ще е пълнолуние. Всеки жител на Феърфолд знаеше, че по време на пълнолуние (и за всеки случай през дните преди и след това) не бива да ходи в гората. Защото тогава Елшовият крал се отдава на веселие и отблизо и далеч на празненството се стичат всички хобгоблини, водни вещици, пиксита, никсита, горски и дървесни духове, за да танцуват и да се веселят до зори. Разбира се, ако Елшовият крал не беше ангажиран с издирването на рогатото момче и не му беше до празненства. Може би тя не беше чула музика, а звука на ловджийски рог. Два часа чакаха под дъжда, стичащ се през пропадналия покрив. След известно време музиката заглъхна. Бен се прозина и прокара пръсти през мократа си рижава коса. Луничките се открояваха още по-ясно върху пребледнялото му лице. — Май принцът няма да се върне. Какво предлагаш да направим? Хейзъл се позамисли и отговори: — Да му оставим нещо. Храна и… де да знам… например дрехи. За да му докажем, че може да ни вярва. Бен изсумтя: — Де да знам, може би си права. Само че надали би предпочел да замени с тениска бродираната си жилетка, колкото и дълго да я е носил. Обаче идеята ти е разумна: така ще му покажем, че макар и малко смахнати, сме приятели, а не откачени ненормалници, и не бива да се страхува от нас. — Мислиш ли, че се страхува? — Хейзъл стана и тръгна към вратата, но се обърна и погледна брат си, който още се облягаше на каменна стена, обрасла с мъх, създаващ впечатлението, че върху нея лежат тъмни сенки. — Разбира се. На негово място и аз щях да се шубелисам. Тя повдигна вежда: — Нима? Мислех, че принцът не е като нас. Бен завъртя глава и широко се усмихна: — Стига сме дърдорили, да донесем от колата каквото е необходимо. Хейзъл извади от раницата си тетрадка и химикалка, откъсна един лист и написа: „Здрасти, ние сме Хейзъл и Бен. Ще се върнем скоро и ще ти донесем храна и още нещо. Всичко е за теб, не искаме нищо в замяна. Радваме се, че най-после се събуди.“ Докато пътуваха обратно към къщи, почти не продумаха. Хейзъл обмисляше какво да занесат на рогатото момче: три сандвича с чедар и с горчица, увити във фолио, кутийка кока-кола, термос с кафе с много мляко и захар, плюс две десертчета с мюсли и стафиди. Сети се, че на тавана е виждала вехт спален чувал — щеше да свърши работа, стига да не беше прояден от молците. Бен спокойно можеше да се лиши от някои дрехи, а баща им нямаше да забележи липсата на вехтите си войнишки обувки. Даровете бяха доста скромни за един елфически принц, обаче само това можеше да изнесе незабелязано. Бен зави по алеята пред къщата им. Наближаваше четири часът и Джак седеше на най-горното стъпало пред входната врата. Като видя фолксвагена, вдигна ръка за поздрав. Дъждът беше спрял, но моравата още беше обсипана с блестящи водни капчици. Бен свали стъклото и подвикна: — Какво търсиш тук? Нали ти беше забранено да ни помагаш? — Не да ви помагам, а да ви предупреждавам — възрази Джак; сребристите му очи, контрастиращи със смуглото му лице и тъмната му коса, проблеснаха. — Мога да ви посещавам през обикновените дни, затова реших да се преструвам, че денят е обикновен. Е, открихте ли нещо? — Очевидно очакваше отрицателен отговор. Бен сви рамене. — Може би. — Важно е да разберете нещо — продължи Джак, обръщайки се и към Хейзъл, която беше слязла от колата. — Събуждането му не е случайност. И каквото и да последва, също няма да е случайност. — Да, да, ясно — промърмори Бен и тръгна към къщата. — Положението е кофти. — Влезе и тресна мрежестата врата. — Какво го прихваща? — попита Джак. — Влюбен е. — Хейзъл насила се усмихна; и тя беше обезпокоена от безразличието, което брат й проявяваше към предупрежденията. — Отнася се за всички ви — прошепна Джак, сякаш на себе си. — Всички в града са влюбени. Тя въздъхна. — Не се бъзикай, ами ела да ми помогнеш. Ще направя сандвичи, ще има един и за теб. Той наряза сиренето чедар, тя намаза хляба с горчица, през това време Бен прерови гардероба си за дрехи, които според него щяха да са по мярка на рогатото момче. Донесе сив суитчър, джинси и два чифта черни боксерки. Хейзъл ги разгледа, после донесе от таванското помещение войнишките обувки и спалния чувал и го постла на моравата, за да се проветри. Свариха кафе, разбъркаха го със сметана и захар и го изляха в термос (за принца) и в три термочаши (за тях). Бен сложи всичко в една кошница, добави десертчетата с мюсли, кока-колата, кутийка кибрит (която Джак предвидливо уви в полиетилен) и пликче със солети. Върнаха се с колата при полуразрушената каменна къща и когато влязоха, златният кинжал вече не беше на масата. Рогатото момче беше идвало и отново си беше отишло. И беше взело бележката. Седма глава _Даровитият_ — така хората наричаха Бен, откакто жената елф докосна слепоочието му и там се появи тъмночервено петно; след този ден той вече чуваше музиката на елфите и можеше да я композира. _„Много е даровит!“_ — възкликваха, когато на детската си хавайска китара той композираше песни, каквито не може да създаде нито един възрастен, и когато изпълняваше на ксилофона мелодии, разплакващи детегледачките. „Даровитият ми брат!“ — възкликна Хейзъл, след като той омагьоса горските елфи и й спаси живота. (И може би го провали.) Само че тази дарба го плашеше. Защото не можеше да я контролира. Родителите им бяха лениви и небрежни по отношение на делничните задължения — да платят навреме сметките, да заредят хладилника с продукти или да подновят шофьорските си книжки, — но изкуството бяха издигнали на пиедестал. Понякога за вечеря имаше само пуканки и твърдо сварени яйца, понякога те забравяха да подпишат бележката, разрешаваща децата им да отидат на екскурзия с класа, не знаеха дали те си лягат навреме, обаче знаеха какво да направят с дете, което е музикален гений, приятели и когато Бен стана на дванайсет години, единайсет, осигуриха препоръчително писмо безкрайно престижно училище, в което Бен щял да „реализира потенциала си“. С изпълнението си на пиано на приемния изпит той така заплени членовете на комисията, че половин час нито помръднаха, нито гъкнаха. По-късно сподели със сестра си, че било ужасяващо — все едно свирел в салон, пълен с мъртъвци. След като свършил, сякаш внезапно оживели и го обсипали с похвали, от които му призляло. Още повече му призля, когато майка му и баща му обявили, че не могат да плащат таксата за обучението му. Повече от всичко на света искаше да учи там, защото колкото и странно да беше прослушването, той си даваше сметка, че само ако овладее тънкостите на музиката, ще държи под контрол магическите си способности. Писмото, с което го уведомяваха, че му отпускат стипендия, пристига чак след няколко месеца, когато вече си мислеше, че са го забравили. В този момент се почувства така, сякаш беше спечелил голямата награда от лотарията. За да ознаменува събитието, цялото семейство отиде да се почерпи със сладолед и освен своя Бен омете и половината на сестра си. Радваше се не само защото беше приет в много престижно училище, а и задето щяха да напуснат Феърфолд. Страхуваше се, че Хейзъл ще пострада, и то така, че никога няма да си възвърне душевното равновесие, а вината ще е само негова. Още помнеше колко неуязвим се беше почувствал, когато осъзна, че музиката му е парализирала водната вещица, и как се смая, като видя сестра си с меча. Тогава си каза, че им е съдено да бъдат герои. Само че ловните им походи за елфи бяха ужасяващи. Досега той успяваше да се измъкне с правдоподобни извинения, обаче бе въпрос на време на Хейзъл да й писне и да се впусне сама в поредното „приключение“. * * * Баща им даде под наем къщата във Феърфолд и се преместиха в евтин апартамент (в който едва се побраха най-необходимите им вещи) във Филаделфия. Хейзъл намрази всичко в този град, включително клаустрофобичното жилище с тънките стени, през които се чуваха гласовете на съседите. Освен това непрекъснато беше отпаднала, макар майка й да твърдеше, че в юношеството си всеки се чувства така и че умората скоро ще премине. Ненавиждаше шумотевицата и противната миризма на изгорели автомобилни газове и на гниещите отпадъци под прозорците. Мразеше училището, защото новите й „приятели“ й се подиграваха, когато заговореше за елфите. Тежко й беше, че не можеше да се скита сама, накъдето й видят очите. А най-неприятното беше, че вече не е рицар. Сключи сделката с елфите, предполагайки, че само Бен ще замине, а тя заедно с родителите си ще остане във Феърфолд. — Не провесвай нос. Ще си поръчваме страхотна храна за вкъщи — утешаваше я майка й, припомняйки си любимите си ресторанти от времето, когато посещаваше Колежа по изкуства. — Веднъж ще вечеряме супа фо, после — питки тако, а следващата вечер — инджера и доро ват. Хейзъл сбърчи нос. — Няма да ги близна! Даже не знам какви са тия гадости. — Помисли за брат си — намеси се баща й. Не говореше строго и дори разроши косата й, сякаш приемаше поведението й като очарователна детинщина. — Няма ли да се радваш на подкрепата му, ако ти се стремиш да сбъднеш мечтата си? — Моята мечта е да се върна у дома! — отсече тя и скръсти ръце на гърдите си. — Още не си открила онова, което умееш най-добре — усмихна се майка й и разговорът по темата приключи. Хейзъл си даваше сметка какво умее най-добре, само че не знаеше как да го обясни. Искаше й се да възкликне: _„Грешиш. Онова, в което най-много ме бива, е да убивам чудовища!“_ Само че беше тъпо да се издава. Майка й щеше да изпадне в истерия или да се изплаши, а после да започне да следи всяка нейна стъпка. Освен това съхраняването на тайната й доставяше удоволствие. Почти същото, каквото изпитваше от тежестта на меча в ръката си. Понякога й се искаше родителите й да са от хората, които могат да я излекуват от страстта сам-сама да убива чудовища, но сега, когато беше на единайсет, вече знаеше, че това е невъзможно. Не че не я обичаха, обаче не обръщаха внимание на много неща, които понякога бяха важни. И така изминаха две години, през които Бен се научи да свири на различни инструменти (включително на стъклени чаши и на туба), а Хейзъл придоби ново умение — стана непоправима флиртаджийка. Не беше нито отличничка, нито слаба ученичка. Сигурно щеше да стане добра спортистка, но така и не се постара да го постигне. Вместо това започна след часовете да посещава курс по самоотбрана към Младежката асоциация и да усъвършенства техниката на бой с мечове, научена от клипове в Ютюб. На дванайсет обаче откри най-голямото си умение — да разбива сърцата на момчетата. Гледаше ги и се усмихваше кокетно, ако забележеха, че ги наблюдава. Навиваше около пръста си кичур от къдравата си червеникава коса и прехапваше долната си устна. Повдигаше гърдите си с длани или със сутиен с банели; беше накарала майка си да й купи няколко — копринени и в ярки цветове. Разправяше, че има лоши оценки по всички предмети — веднъж-два пъти беше вярно, после й стана навик да лъже. Флиртуваше ей така, за удоволствие, без определена цел. Смяташе го за невинно забавление, за начин да бъде забелязана там, където е толкова лесно да станеш невидим. Не целеше да причинява страдание, дори не предполагаше, че е способна на подобно нещо. Беше само на дванайсет, беше отегчена и не си даваше сметка какво прави. Докато тя си играеше на флиртуване, Бен се влюби за първи път — в момче на име Керем Аслан. Срещаха се всеки ден след часовете, разговаряха шепнешком, докато си пишеха домашните и крадешком се целуваха, когато мислеха, че никой не ги гледа. Понякога Бен свиреше откъси от песен, която композираше — за първи път се доверяваше някому, освен на Хейзъл. Тя никога нямаше да забрави как брат й с мокър прът изписа на ръката си името на момчето. Аслан — като лъва от „Нарния“. Всъщност Керем донякъде приличаше на лъв — очите му бяха златистокафяви, черната му коса — буйна като лъвска грива. Вече почти нищо не свързваше Хейзъл и Бен. Посещаваха различни училища, дружаха с различни хора, животът им беше различен. Тя тъгуваше, а брат й беше на върха на щастието. После обаче родителите на Керем научиха всичко, обадиха се на бащата на Бен, наговориха му какво ли не и накрая той им затвори телефона. Бен облегна глава на ръцете си, скръстени на кухненската маса, и заплака безутешно. Дълго не престана, въпреки че баща му го прегърна и му каза, че всичко ще се нареди. — Няма — прошепна той и добави, че никога не е бил така нещастен, че сърцето му завинаги е разбито. На другия ден изпрати есемес на Хейзъл: Керем го избягвал и злословел по негов адрес пред общите им приятели. След часовете тя реши да отиде до училището му, вместо да се прибере направо у дома. Знаете, че последното му занимание за деня е индивидуално обучение по флейта. Смяташе да го изчака да приключи, после да отидат в една сладкарница, където поливаха сладоледа с кафе еспресо — може би той поне за малко щеше да забрави неволите си. Никой не я спря на входа; промъкна се край човека от охраната и тръгна към музикалната зала с намерението да почака на скамейката пред вратата. Седна и внезапно се ококори — към нея се приближаваше Керем Аслан с лъвските очи и с лъвската грива. — Здрасти, сестричке — поздрави я той. — Много си ми хубава днес. Тя се усмихна; реакцията й беше машинална — отчасти от благодарност за комплимента, отчасти защото му се беше усмихвала стотици пъти. — Открай време те харесвам — продължи той. — Като идвах у вас, все се канех да те поканя да излезем заедно, обаче Бен каза, че си имаш гадже. — Керем сякаш флиртуваше, същевременно изглеждаше прекалено притеснен, та думите му да са убедителни. — Не е вярно! — сряза го тя. Много пъти беше виждала как двамата с Бен, почти допрели главите си, си шепнат и се смеят, забравили за света около тях. — _Нямаш_ си гадже, така ли? — повдигна вежда Керем. По тона му личеше, че нарочно се прави на ударен, обаче тя още повече се смути. — Друго исках да кажа… — подхвана, но не можа да довърши, защото той се огледа, после се приведе към нея и я целуна. Въпреки че беше флиртувала с много момчета, за първи път я целуваха „истински“ — целувките на бабите и лелите й, на родителите й и на брат й не се брояха. Устните му бяха меки и топли и въпреки че тя не го целуна, не се и възпротиви. Поколеба се само за миг и това се оказа фатално. — Престани! — просъска и го отблъсна. Няколко ученика се обърнаха и ги изгледаха. Учителка излезе от класната си стая и попита наред ли е всичко — без да осъзнава, Хейзъл беше повишила глас. И нищо не беше наред, защото Бен беше изникнал отнякъде и се взираше в нея и в довчерашния си най-добър приятел. След миг се втурна в музикалната зала и тресна вратата. — Направи го нарочно! — кресна тя на Керем. — За да ядосаш Бен! — Нали ти казах, че те харесвам? — Той повдигна вежди, обаче тонът му не беше победоносен. Ръцете й неудържимо трепереха, докато чакаше брат си пред залата. Изгаряше от нетърпение да му разкаже какво се беше случило в действителност, да му обясни, че Керем я е целунал насила. Само че не можа, защото след няколко минути неговата преподавателка по музика получи инфаркт, който за малко не я погуби. Пристигна линейката с парамедиците, скоро дойдоха и родителите на Бен и Хейзъл. Той отказа да говори с когото и да било — нито тогава, нито по пътя към къщи. Бил е разстроен, дори разгневен докато е свирел, и сърцето на учителката му е спряло. Хейзъл знаеше, че той обвинява себе си, обвинява магията и нея, собствената си сестра. Най-сетне събра смелост да отиде в стаята му, за да се извини; вратата беше отворена, той седеше на пода и притискаше до гърдите си лявата си ръка. — Бен? Той обърна към нея измъчените си очи, зачервени от плач. — Повече няма да свиря — прошепна едва чуто и тя разбра какво е направил, та дланта му да пострада така: беше я притиснал с вратата. И то неведнъж. Кожата не беше зачервена, а _виолетова_, пръстите бяха извити под необичаен ъгъл. — Мамо! — изписка тя. — Мамо, ела веднага! — Това трябва да престане — промълви Бен. — Някой трябва да ме спре. Отидоха с такси до болницата; лекарите в спешното отделение казаха, че пръстите му са лошо счупени. Учителите казаха, че той няма да може да свири — най-малкото, че ще измине много, много време, докато костите зараснат. Че ще се наложи да прави редовни упражнения, за да възстанови подвижността на пръстите си. И че трябва да прояви голямо търпение и да пази ръката си. Той не обясни на родителите си какво е направил и защо, Хейзъл също си премълча, обаче те се досетиха за причината и малко след инцидента семейството се върна в занемарената си къща във Феърфолд и към предишния си живот. Бен нито прояви търпение, нито пазеше ръката си. Постоянно слушаше музика, живееше с нея, буквално я поглъщаше. Само че откакто се върна у дома, дори не тананикаше. И не свиреше, което означаваше, че при поредното изчезване на турист Хейзъл щеше да ловува сама. Без него всичко беше различно, а и връщането в гората след толкова дълго отсъствие беше доста трудно. Ремъкът, с който премяташе меча на гърба си, вече й беше окъсял. Пригоди го така, че да носи оръжието на хълбока си, обаче ножницата все се удряше в бедрото й и й отвличаше вниманието. Чувстваше се нелепо — вече беше почти тийнейджърка, а се занимаваше с детински игри. Дори гората й се струваше променена. Пътеките не бяха на предишните си места и тя често се губеше, опитвайки се да мине по познатия маршрут. Сега обаче беше по-висока, по-силна и твърдо решена да се справи сама, за да покаже на брат си, че дори и без него все още е рицар. Знаеше кое е най-важното, когато си на лов за Неземни — винаги да си нащрек и да не забравяш колко коварни са те и колко лесно могат да те вкарат в капан. Преди тръгване винаги обуваше чорапите си наопаки и напълваше джобовете си с овесена каша, както баба й учеше двама им с Бен, когато бяха мънички. Да, беше подготвена. Налагаше се да се върне в гората, да открие чудовищата, да се пребори с всички, докато се добере до най-страшното чудовище в сърцето на гората. Само така щеше завинаги да унищожи покварата, та хората вече да са в безопасност. Ако дълго размишляваше какво й предстои, сърцето й започваше да бие до пръсване и я обземаше паника. Мисията й беше невъзможна, а и не знаеше колко време й остава. За момента паниката беше най-злият й враг, защото я обземаше всеки път, като си спомнеше, че е обещала на елфите седем години от живота си. А след паниката идваше отчаянието, от което се отърсваше все по-трудно. Най-важното беше да не се поддава, да не мисли колко отчаяна е мисията й. И тя се стараеше да прогонва предателските мисли, да прогонва всичко, което й пречи да притисне ръка до гърдите си, да усети биенето на сърцето си и да си даде сметка, че всеки негов удар означава пореден изгубен миг от времето, което й остава. Цели три дни издирва изчезналото момиче — висока и кльощава тийнейджърка на име Натали. Когато най-после я намери, девойката беше в безсъзнание, но още жива — висеше от клоните на трънливо дърво. Тънка струя кръв се стичаше по ръката й в дървена купа. Двама нисички елфа с дълги зачервени носове и с белезникави очи тъкмо нагласяваха въжетата така, че жертвата им да се върти и кръвта да тече по-бързо. Хейзъл за първи път намираше останал жив турист. Беше слушала истории за тези същества, но за първи път ги виждаше. Бяха червеношапковци — страховити чудовища, които се наслаждават на жестоките убийства и си боядисват с кръв дрехите. За миг впери поглед в тях и се запита какво, по дяволите, прави. Беше свикнала с градския живот. Беше свикнала със свят без чудовища и от усещането за безопасност се беше размекнала, а сега изпитваше страх. Дръжката на боядисания в черно меч се изплъзваше от потните й длани. _„Аз съм рицар, аз съм рицар, аз съм рицар!“_ — заповтаря беззвучно, само дето не беше сигурна, че още разбира значението на тези думи. Знаеше обаче, че ако не се вземе в ръце, едно момиче ще умре. Изскочи от храсталаците и замахна с меча. Единият червеношапковец изпищя, просна се на земята и повече не помръдна. Стомахът й се преобърна, обаче тя рязко се обърна към втория, готова да го парира, готова да го разсече на две. Може би щеше да победи. Беше силна и бърза, притежаваше великолепен златен меч и беше хванала неподготвени двамата червеношапковци. Само че не беше забелязала третия и той я повали на земята с един-единствен удар. Прерязаха гърлото на Натали. Казаха, че и без това е почти обезкървена, а новодошлата изглежда много по-апетитна. Завързаха въже около глезените на Хейзъл и се подготвиха да я окачат на клона като другото момиче. Зави й се свят, повдигна й се — никога досега не беше изпитвала такъв смразяващ страх. Искаше й се да повика Бен, само че той не беше наблизо. Сама се беше провалила. Никого не беше спасила. Часове наред вися с главата надолу, преди червеношапковците да тръгнат да съберат още дърва за огрев. Тя събра сетните си сили, залюля се и се вкопчи в Натали. Потрепери от ужас, когато пръстите й докосната ледената плът, но се закатери по тялото на мъртвата, докато стигна до един клон, прехвърли се на него и развърза въжето, стягащо глезените й, лицето й беше мокро от сълзи, макар да не беше забелязала, че плаче. Намери меча си сред другите откраднати вещи и тръгна към къщи, треперейки толкова силно, че се страхуваше да не се разпадне. Даваше си сметка, че дори да притежава нечувана смелост, едно тринайсетгодишно момиче не може да се пребори с древните чудовища — най-малкото не и само. С неохота призна пред себе си, че с рицарството й е свършено, както бе свършено с музиката на Бен. Най-сетне се добра до дома си, застана пред стаята му, притисна длан до вратата и дълго стоя така, но не почука. Хиляди пъти му беше казала, че съжалява, че с нищо не е насърчила Керем да я целуне; обаче дълбоко в сърцето си знаеше, че не е точно така. Флиртуваше с Керем, когато им идваше на гости, понеже той беше чаровен, а брат й имаше всичко. И се чувстваше гузна, защото ако не се беше поддала на слабостта си, Бен нямаше да се откаже от музиката. Нито от издирването и унищожаването на лошите. Може би тогава Натали щеше да остане жива… Каза на Бен, че целувката не означава нищо за нея. _Искаше_ да не означава. Искаше _да го докаже_. Само че колкото и момчета да целуна, не можа да върне на Бен неговата музика. Осма глава Същия ден, когато се разбра, че принцът не е в ковчега си, майката на Бен и Хейзъл приготви за вечеря спагети със сос от консерва, поръсени с подправка с аромат на кашкавал — типичното ястие „на бърза ръка“, но когато се разболееше, Хейзъл искаше само него, както другите хлапета искат пилешка супа. Баща им вече беше заминал по работа за Ню Йорк и щеше да остане там до края на седмицата. По време на вечерята майка им ги попита как е минал денят им, обаче и двамата ровичкаха храната си и отговаряха лаконично, защото още мислеха за случилото се и не им беше до разговори. Наостриха уши само когато тя им съобщи, че кметът вече се е обърнал към един местен скулптор (неин приятел) с питане дали е възможно да се изработи копие на принца, та туристите да продължат да посещават Феърфолд. Официалната версия беше, че вандали са откраднали рогатото момче. — Като бях на вашите години, всички момичета го обожавахме — продължи тя. — Една моя съученичка — всъщност вие я познавате, тя е майката на Леони — всяка събота почистваше ковчега със специален препарат за стъкло. Дотолкова беше обсебена. Бен завъртя очи. Майка им явно се беше пренесла в миналото и нямаше спиране: — А Даяна Колинс — тогава фамилното й име беше Рохас — се опита да го събуди с имитация на клипа на „Уайтснейк“, като само по прашки и намазана с бебешко олио се просна върху ковчега, все едно беше капакът на понтиак „Транс Ам“. Ех-х, осемдесетте бяха голяма работа… — Стана, прекоси кухнята и взе от най-долната полица на шкафа вехт, опърпан скицник. — Искате ли да ви покажа нещо? — Може — смотолеви Хейзъл — още си мислеше за майката на Меган само по прашки и намазана с бебешко олио. Майка й прелисти леко пожълтелите страници и се спря на рисунка на спящия принц, направена с молив и с черен ролер и оцветена с флумастери. Не беше направена много професионално и едва след няколко секунди Хейзъл разбра чий е портретът. — Ти си го нарисувала! — възкликна, без да си дава сметка, че тонът й е някак обвинителен. Майка й се засмя: — Разбира се! След часовете отивах в гората уж да скицирам дърветата и така нататък, обаче в крайна сметка рисувах само него. Дори го пресъздадох на голяма картина с маслени бои. Беше сред онези, заради които ме приеха в колежа. — Къде е сега? — поинтересува се Хейзъл. Майка й сви рамене: — Продадох я за няколко долара, когато живеех във Филаделфия. Известно време беше окачена в едно кафене, после не знам къде се дяна. Може да нарисувам друга, щом принцът е изчезнал. Не искам да го забравя. Хейзъл си спомни ножа, забит в дървената маса, и се запита дали наистина беше изчезнал. След вечеря майката седна пред телевизора с лаптопа на коленете си и се загледа в някакво кулинарно предаване, Хейзъл и Бен останаха в кухнята и за десерт си хапнаха печени филийки, намазани с мармалад от грейпфрут. — Какво ще правим сега? — промърмори тя. — Наложително е да намерим принца, преди предупрежденията на Джак да започват да се сбъдват. — Бен се вгледа в ръцете й и се намръщи: — Кога си паднала, та си се подредила така? Тя наведе очи към дланите си — раните вече не кървяха, дори бяха позараснали. _„Нещо се случи снощи.“_ Беше на върха на езика й, но не се осмели да го каже на глас. След като преди години червеношапковците за малко не я убиха, след като Бен видя белезите и синините и тя му разказа за случилото се, той я помоли от все сърце никога повече да не ловува сама. _„Ще измислим нещо“_ — обеща, но така и не изпълни обещанието си. Много щеше да се разтревожи, ако знаеше, че е сключила сделка с елфите. Съвестта щеше да го гризе, и то напразно, защото вече не можеше да промени каквото и да било. — Сигурно съм се одраскала на някой трънак в гората — излъга. — Дори да се беше наранила по-тежко, пак щеше да си струва. — Да-а-а — замислено промърмори Бен, стана и остави чинията си в умивалника. — Смяташ, че той е някъде там, сгушил се е в нашия спален чувал и похапва нашите баяти солети? — И пие кафе еспресо? Хм, би било хубаво. Дано е така. Дори да е злият принц от твоите приказки. — Нима ги помниш? — изсумтя Бен. Тя го погледна и се насили да се усмихне: — Разбира се. Помня ги всичките. Той се засмя. — Бях забравил как си разказвахме един на друг фантастични истории. Още не мога да повярвам, че той се е събудил по нашето време. — Сигурно има някаква причина. Джак има право, нещо се случва в гората. — А може би лошата магия е престанала да действа и той сам е счупил ковчега. — Бен се поусмихна. — Ако нашият принц е умен и не иска да попадне в ръцете на Елшовия крал, ще дойде в градчето ни и ще започне да обикаля от врата на врата. Бас държа, че на вечеря ще го поканят повече хора, отколкото проповедник в неделя. — Някои ще го поканят в _леглата_ си по-охотно, отколкото проповедника — отбеляза Хейзъл, за да разсмее брат си — хлапачките от неделното училище си падаха по пастор Кевин заради участието му в някаква недотам известна християнска рокгрупа. Само че рогатото момче беше много по-голяма местна знаменитост и ако цъфнеше на главната улица, дамите от Женското дружество вероятно щяха да устроят много секси благотворителна разпродажба на домашни печива. Бен имаше право: принцът щеше да е в безопасност, ако нямаше нищо против да се крие от Елшовия крал в спалните на местните госпожи или госпожици. — Забелязвам нещо нетипично в теб — промърмори тя, колкото да каже нещо. — Нямаш търпение да се сблъскаш с опасностите. Необичайно е. Той я изгледа някак особено. — Търсенето на нашия принц също е необичайно. Хейзъл стана. — Е, събуди ме, ако ти хрумнат други гениални идеи. Лягам си. — Лека нощ — подхвърли Бен жизнерадостно (може би прекалено жизнерадостно) и тръгна към дневната. — Ще гледам новините — интересно дали властите още се придържат към версията за вандалите. Хейзъл се заизкачва по стълбището, твърдо решена да остане будна колкото е възможно по-дълго, надявайки се да си спомни какво я изкара от леглото предишната нощ. Беше чувала разкази за омагьосани хора, които при пълнолуние тайно излизали от къщи, за да танцуват с елфите, а на разсъмване се събуждали сред концентрични окръжности от гъби, с изранени стъпала и с непреодолим копнеж към нещо, което вече се е заличило от паметта им. Искаше й се да научи всички подробности, ако Неземните са я използвали за нещо. От друга страна, таеше надежда, че ако предположението й е вярно, скоро няма да им е необходима отново. Все пак смяташе да се застрахова. Влезе в стаята си, коленичи на пода и измъкна изпод леглото стар сандък, тук-там дървото беше напукано и изкорубено. В детството й Бен лягаше в сандъка, преструвайки се на Дракула в ковчега, а после — на принца в стъкления ковчег. Като беше съвсем мъничка, майка й държеше вътре играчките и детските одеялца. Сега обаче в сандъка се съхраняваха мечът й и сувенири от детството й, скъпи на сърцето й. Камъчета, в които блестяха люспи слюда и с които тя пълнеше джобовете си, докато се разхождаше в гората. Сребристата опаковка от дъвка, която Джак беше сгънал така, че да прилича на жаба. Старият й зелен кадифен плащ, вървящ със саморъчно ушития костюм на Робин Худ. Венче от маргаритки, толкова изсъхнало, че тя се страхуваше да го докосне, за да не се разпадне. Очакваше като отвори сандъка, да види всички тези „съкровища“. Смяташе да извади боядисания в черно меч и да го скрие под дюшека си. Само че мечът го нямаше. Нямаше ги и любимите й сувенири от детството. Бяха изчезнали, вместо тях тя видя книга, сгънати туника и панталон, изработени от някаква непозната материя, и до тях бележка, написана със същия зловещо познат почерк като онази в ореха: „241“. Хейзъл извади книгата (надписът на гръбчето й гласеше „Английски фолклор“) и я разгърна на страница 241. На тази страница започваше приказка за селски стопанин; човекът си купил нива заедно с голям, космат и злонравен богарт, който изявил претенции върху имота. Спорили, карали се, накрая решили да си поделят реколтата от нивата. Богартът поискал всичко, което расте над земята, за стопанина било оставащото под нея. Обаче селянинът надхитрил злия преобразяващ се дух, като засадил картофи и моркови, и онзи получил само безполезните стъбла и листа. Богартът се вбесил, крещял като ненормален и удрял с крак. Обаче той бил предложил сделката и като всички елфи бил длъжен да спази уговорката. На другата година поискал всичко, оставащо под земята, но селянинът пак го надхитрил — засял царевица и за чудовището останали само жилавите корени. Отново се разбеснял, още повече от предишния път, но бил обвързан от дадената дума. На третата година настоял нивата да бъде засята с пшеница, обаче всеки от тях да оре своята половина и да задържи за себе си ожънатото. Селянинът знаел, че богартът е много по-силен от него, затова му хрумнало да засади в неговата половина железни пръти; плугът на онзи непрекъснато се изтънявал, а хитрият стопанин орял и си подсвирквал. След няколко часа богартът се отказал и заявил на селянина, че му оставя цялата нива — да си троши главата с нея! Думите „моркови“ и „железни пръти“ бяха оградени в кръгчета, очертани с мръсен пръст. Хейзъл навъсено се втренчи в книгата. Приказката не й говореше нищо. Стана й още по-криво, неизвестността я плашеше. Захвана се да смени спалното бельо — свали мръсните чаршафи и ги натъпка в коша с дрехи за пране, после взе от шкафа в коридора чист долен чаршаф и вехто одеяло. Накрая се преоблече в пижама с щамповани космически кораби, просна се на леглото, взе от нощното шкафче първата книга, която й попадна, опитвайки да се разсее, да си внуши, че мечът й е необходим колкото глупавия вехт костюм на Робин Худ. Оказа се, че е чела тази книга, в която се разказваше за брат и сестра, преследвани от зомбита. След няколко страници се отказа — не можеше да се съсредоточи. Нищо в книгата не изглеждаше реално като спомена й за каменната къща и ножа, изкован от елф, на дървената маса. Нито като изранените й длани, окаляните й боси крака и нощта, заличила се от паметта й. Нищо не изглеждаше реално като двойствения живот на Джак. Знаеше, че трябва да е нащрек с елфите, колкото и да са привлекателни, умни и очарователни, но открай време приемаше Джак като изключение. Сега обаче мислите за сребристите му очи и странното му говорене не й даваха покой. Преплетоха се със спомена за целувката и тя се почувства като кръгла глупачка. Лежеше със затворени очи, преструвайки се на заспала, докато чу скърцането на дървеното стълбище, а след това — стъпки по коридора. Бен ли отиваше към стаята си? Или той вече спеше и някой друг… нещо друго крадешком се промъкваше към нея? Седна и взе мобилния си, за да види колко е часът: два през нощта. Стана от леглото и в този момент някой изтопурка надолу по стълбището. Тя нахлузи гумените ботуши, взе си мобилния си телефон и също слезе, като се стараеше да се движи безшумно. Ако Неземните притежаваха способността да я измъкнат от леглото, вероятно можеха да сторят същото и с Бен. Той не им беше длъжник, не се беше спазарил с тях, обаче това означаваше само, че не им принадлежи. А те вземаха много неща, които не им принадлежаха. Грабна си палтото и хукна към външната врата. Бен вече беше на улицата и вървеше към колата си. Обзе я паника, спря в сянката на един дъб, докато реши какво да прави. Нямаше как да последва пеш брат си. Хрумна й да изтича до колата и да почука по страничното стъкло. Ако Бен е под въздействието на някаква магия, може би почукването ще го изтръгне от нея. Ами ако не е? Ако е решил сам да търси рогатото момче? Така или иначе не беше длъжен винаги да взима със себе си по-малката си сестра. Той потегли бавно по алеята, без да включи фаровете. Хейзъл си даде сметка, че няма време за размишления. Изтича в бараката и измъкна велосипеда си, загнезден между обвити с паяжини сечива. Ръцете й трепереха, но някак съумя да откъсне прикрепените към спиците светлоотражатели и ги запрати в мрака. Яхна велосипеда и натисна педалите. Излезе на улицата тъкмо когато Бен включи фаровете и зави надясно. Тя предпазливо удари спирачки, после отново потегли, като се стараеше да следва фолксвагена така, че брат й да не я забележи в огледалцето за обратно виждане. Не й беше трудно, защото шофьорите бяха задължени да се движат по черните пътища с много ниска скорост, само че щеше да изпусне Бен, ако той решеше да наруши ограничението и да натисне газта. Вятърът развяваше косата й, лунната светлина посребряваше всичко наоколо. В един миг на Хейзъл й се стори, че се движи в някакво царство на сънищата — притихнал свят, в който само двамата с брат й са будни. Постепенно умората й изчезна и тя още по-силно натисна педалите — за малко да не забележи, че брат й отбива встрани. Спря рязко и подметките на ботушите й застъргаха в пръстта. Зави след дърветата и скри велосипеда под дивите лозници и падналите клони. Побиха я тръпки, изби я студена пот, като разбра къде отива брат й — при счупения стъклен ковчег. Последва го пеш, пристъпваше много бавно и тихо. Молеше се само под краката й да не изпращи съчка и да я издаде. Дали защото беше запазила способността си да се движи безшумно из гората, или пък Бен беше твърде разсеян, но така или иначе той нито веднъж не се обърна. Хрумна й, че все едно е излязла на лов, само че този път преследваше собствения си брат. Беше толкова студено, че дъхът й образуваше облачета пара. Някакви същества шумоляха в гъсталака и се провикваха едно на друго от клоните на уродливите дървета. Сова впери в нея лъскавите си очи. Хейзъл се загърна по-плътно с палтото и съжали, че отдолу е само по пижама. Бен спря до един повален дъб, после сякаш се сепна и закрачи напред-назад, все едно се чудеше какво го е довело тук посред нощ. Хейзъл отново се запита дали да не му извика, та той да разбере, че не е сам в гората. Представи си как му казва: _„Последвах те, защото си помислих, че си под въздействието на някаква магия. Сега обаче разбрах, че съм сгрешила — омагьосаните хора не се запитват изведнъж какво търсят нощем в гората. Извинявай. Май не биваше да те следя.“_ Тъкмо се канеше да извика, Бен продължи пътя си и тя го последва. Стигнаха до горичката на спящия принц, където бяха идвали стотици пъти. Парчета от стъкления ковчег и от счупени бирени бутилки блещукаха под лунната светлина. Всичко наоколо — дърветата, храсталаците и трънаците — беше почерняло и мъртво. Изгнило, сякаш беше настъпила зимата. Дори вечнозелените растения бяха изсъхнали. И ковчегът наистина беше счупен; вече всички знаеха какво се е случило, но когато човек го видеше със собствените си очи, осъзнаваше, че е извършено светотатство. Ковчегът вече не беше магически (все едно беше най-обикновено стъкло на кола, което някой е счупил, за да открадне радиото), а най-обикновен. Бен се приближи до него, прокара длан по металния кант и вдигна капака (по-точно онова, което беше оставало от него). Още парчета стъкло се отчупиха и се посипаха на земята. Той бръкна вътре, но изведнъж се спря и се обърна към мястото, на което стоеше сестра му, като че ли тя беше стъпила накриво и беше вдигнала шум. Какво търсеше? Какво се надяваше да намери? Хейзъл си каза, че ако брат й се опита да влезе в ковчега, ще излезе от сенките и ще му се разкрещи, без да й пука колко ще го вбеси. Само че Бен само заобиколи ковчега, като че ли и той като сестра си беше поразен от гледката. После свъси вежди и се наведе. След миг в ръката му се озова нещо, което беше извадил от ковчега — проблясваше под лунната светлина, а той го гледаше удивено. Обица. Евтина обица-халка, покрита със зелен емайл — Хейзъл дори не беше забелязала, че вече не е на ухото й. В ума й се заблъскаха предположения. Може би я е загубила в нощта на купона, само че как е попаднала под стъклата в ковчега? Освен това си спомняше, че на другата сутрин си беше сложила обиците. Хрумна й още едно обяснение: може би _друго момиче_ има същите обици и е загубило едната. Подозираше, че може би е отговорна за изчезването на рогатото момче, обаче упорито се опитваше да заглуши вътрешния си глас, отказваше да му повярва. Сега обаче беше изправена пред свършен факт, обезсмислящ всички оправдания. Обзе я паника, затрепери като лист. Колко пъти се беше укорявала, че не пропуска възможност да се забърка в неприятности? Че няма задръжки, че прегръща всички тъпи идеи и се целува с всички момчета. Че чопли зараснали рани и не си мери думите. И че винаги сключва глупави сделки. Явно и сега беше направила беля, макар да не я помнеше. След няколко минути Бен, ругаейки тихо, тръгна обратно към колата. Хейзъл затаи дъх и се притисна до едно дърво, докато той отмина. Пое си дълбоко въздух — опасността беше преминала. Още не знаеше какво ще каже на брат си, но до сутринта имаше време — все щеше да измисли нещо. Върна се при велосипеда си, скрит под дивите лозници, които сякаш го бяха погълнали. Измъкна го, избута го на пътя, яхна го и подкара след Бен — за щастие не се беше отдалечил толкова, че да не вижда задните светлини на колата му. Изглежда, Бен караше обратно към къщи и тя вече не се боеше, че ще го изпусне от поглед. Поуспокои се и се съсредоточи върху онова, което смяташе да предприеме. Беше обещала седем години от живота си на Елшовия крал. Може би ако при пълнолуние отиде при глоговото дръвче сред кръга от камъни, ще й се удаде възможност да сключи още една сделка, за да получи отговори на въпросите си. Или пък ще намери къде пирува Елшовият крал и ще го попита какво възнамерява да прави с нея. Машинално натисна педалите по силно, докато си мислеше какво ще му каже, но изведнъж видя нещо в крайпътната канавка — момиче, явно мъртво. Бледите му крака бяха разтворени, главата му лежеше в локва. Над момичето се беше надвесил някой: някой с кестенява коса, падаща на челото му, и с дълги извити рога. Хейзъл се стресна и загуби равновесие. Велосипедът се изплъзна изпод нея. Случи се толкова бързо, че тя не успя да реагира — както летеше по шосето, изведнъж се просна на паважа. Рогатото момче я наблюдаваше, лицето му, озарено от лунната светлина, беше безизразно. Девета глава При падането машинално беше протегнала ръце, за да предпази лицето си, и дланите й се разраниха от паважа. Дъхът й спря за секунда. Претърколи се настрани, разрани до кръв лактите си и си удари тила. Нямаше място, на което да не я боли, устата й беше пълна с пръст. За миг остана неподвижна, очаквайки болката да попремине. Чуваше бръмченето от колелата на велосипеда си, които продължаваха да се въртят, и още някакъв шум — принцът — рогатото момче — се приближаваше към нея. Стъпките му отекваха по асфалта толкова силно, че сякаш се чупеха кости. Коленичи и се наведе над нея. Лицето му беше много бледо, вероятно от премръзването. Още беше с бродираната синя жилетка, която беше носил десетилетия наред (само дето сега платът беше потъмнял от дъжда), и ботуши с цвят на слонова кост. Рогата му, извити зад островърхите уши, прилягаха плътно до главата му и свършваха на нивото на брадичката му — ако някой го гледаше отдалеч, щеше да ги помисли за дебели плитки. Дори костната му структура — разположението на скулите, височината на челото — изглеждаше по-различна от човешката. Изглеждаше по-изтънчен — като кристален бокал, показан на човек, свикнал да пие от чаша за кафе. Неземните му очи, зелени като мъх, напомняха за дълбоки вирове и за ледена вода и той ги впери в Хейзъл, като че ли беше озадачен от нещо. Беше нечовешки красив също като преди. Дотолкова, че да се удавиш в красотата му. — Какво си й направил? — кресна тя, опитвайки се да се изправи. Пижамата беше прилепнала към тялото й, напоена от кръвта, която течеше от коленете й и по ръцете й. Не, нямаше как да избяга — беше се схванала, всичко я болеше. Принцът се пресегна към нея и тя си даде сметка, че все пак трябва да се опита. Стана, залитайки направи няколко стъпки и видя, че момичето в канавката е Аманда Уоткинс. Кожата й беше бяла — не бледа, нито дори като на болнав човек, а бяла като лист хартия. Розови бяха само върховете на пръстите и вътрешната страна на долните й клепачи. Устните й бяха леко отворени, устата й беше пълна с пръст, от която стърчаха няколко лозови вейки. Единият й сандал с висок ток липсваше, стъпалото й беше окаляно. — Аманда? — извика Хейзъл и олюлявайки се, пристъпи към нея. — Аманда! — Познавам те! Познавам гласа ти — изхриптя рогатото момче; гласът му беше прегракнал, като че ли то беше крещяло цяла седмица. Хвана я за рамото и когато тя се извърна към него, впери в лицето й блестящите си гладни очи. — Тъкмо теб търсех! Колко пъти си беше представяла как принцът ще й каже точно тези думи — та нали през целия си живот го беше чакала да се събуди. Само че вместо да е на седмото небе от щастие, сега се беше вцепенила от страх. Опита се да се отдръпне, но той още по-силно се вкопчи в рамото й — леденостудените му пръсти сякаш пронизваха плътта й. Хейзъл понечи да извика, обаче от гърлото й се изтръгна само задавено гъргорене. — Тихо! — сгълча я той. — Замълчи! Знам коя си: Хейзъл Еванс, сестра на Бенджамин Еванс, дъщеря на Гриър О‘Нийл и Спенсър Еванс. Познавам гласа ти. Известни са ми всички ти глупави желания. Знам какво си направила и сега ти казвам, че си ми _необходима_! — Ти… какво? — заекна тя. Спомни си как още като деветгодишна хлапачка му шепнеше през стъклото и лицето й пламна от срам, дори на шията й избиха червени петна. Възможно ли е да е чувал всички нелепици, които му дърдореха, всички глупости, които се говореха _около него_, докато лежеше в ковчега? — Тръгвай! — Той я побутна напред. — Не бива да стоим тук, може да ни видят. Хейзъл отново се помъчи да се освободи, обаче принцът стискаше китката й до посиняване. — Ами Аманда? Не можем да я зарежем тук! — извика тя. — Аманда е заспала. Може би по моя вина, само че не мога да променя този факт, пък и вече е без значение. Лошо се пише не само на нея, но и всички останали, ако не ми кажеш къде е. — За какво говориш? — За меча, естествено! — тросна се принцът. — Онзи, с който ме освободи. Не се прави, че не разбираш. Сърцето й се сви от страх. Сети се за почти празния сандък под леглото си. — Меч ли? Какъв меч? — Върни ми Верния. Ще си улесниш живота, ако изпълниш молбата ми. Започнеш ли да ми въртиш номера, ще ти покажа защо не бива да го правиш. — Молба ли? — машинално се тросна Хейзъл. — Откога заканите се наричат „молба“? — добави и мигом съжали за прибързаната си реакция. Ама че е загубена — бръщолеви каквото й дойде на ума, вместо да мисли как да се спаси. Даваше си сметка, че може би той я води към лобното й място, същевременно й беше гадно, че ще загине, както си е по пижама и гумени ботуши. Ако знаеше, че ще умре от ръката му, щеше да се издокара. Устните му се разтегнаха в подобие на усмивка и той я задърпа по-силно. — Така съм възпитан — да отправям молби. — Искаш ли да ти помогна? — сопна се тя. — Добре, но първо ми кажи какво си направил на Аманда. — Докато говореше, бръкна в джоба на палтото за мобилния си телефон. Може принцът да беше магическо същество, истински рицар, обаче беше спал стотици години. Сто на сто не познаваше модерните технологии. — Аз ли? Дълбоко грешиш, ако мислиш, че аз съм я подредил така. В тази гора живеят много по-страшни създания. — Така ли? Какви? — Може би си чувала за същество, което навремето е принадлежало към Неземните, но сега е нещо друго. Нещо като жена от пръст и вейки, от мъх и лозови клончета, която ме преследва. Тя нападна твоята Аманда. Само Верния може да я нарани, тъкмо затова ти казвам, че е в твой интерес _да ми дадеш меча_. „Виж ти! — мярна се мисъл в замъгленото съзнание на Хейзъл. — Няма страшно — само чудовището от горските дълбини, за което се разказва в легендите.“ Насили се да се овладее, та пръстите й да не треперят, и написа съобщение на Бен, без да гледа телефона — умение, придобито от писани на стотици есемеси по време на часовете: „ПОМОЩ АМАНДА РАНЕНА НА ЯРЕБ.ПЪТ!!! ЧУДОВИЩЕ!“ — Ти ме освободи. — Принцът отново я погледна и за миг й се стори, че под ледената му ярост се крие нещо друго. — И най-вероятно ще платиш прескъпо за добрината. Защо го стори? — Не знам. До тази вечер не подозирах какво се е случило. Спомена, че си чувал гласа ми. Имаше ли още някой наблизо? Някой, който ми е давал заповеди? Той поклати глава. — Не, беше сама. Само че когато напълно се отърсих от съня, вече се зазоряваше и теб вече те нямаше. — Така ли? Не помня да съм била някъде нощеска. Той въздъхна. — Гледай да си спомниш; мисли за участта на Аманда Уоткинс. Между другото, знам, че не я харесваш, но следващата жертва може да е скъп за теб човек. Хейзъл се сепна. До нея стоеше момче от друг свят, само че начинът, по който говореше, и допирът на пръстите му й бяха странно познати. Безброй пъти си беше представяла подобна сцена — как върви редом с него сред полумрака на гората беше и като кошмар, и като мечта, но илюзорни. Зави й се свят, сякаш всеки миг щеше да загуби съзнание. Де да можеше да припадне, за да се избави от ужаса. — Може да не я харесвам, но това не означава, че искам смъртта й — промърмори. — Чудесно — заяви принцът, сякаш думите й приключваха темата. — Защото тя още не е мъртва — добави, без дори да я погледне. Отклониха се от пътя и навлязоха в гъсталака. Сърцето на Хейзъл биеше до пръсване. Телефонът в джоба й иззвъня. Тя не посмя да го погледне, обаче й поолекна — Бен беше получил съобщението и спасителите щяха да намерят Аманда. — Оставихме ти храна и най-необходимото — каза, за да наруши неловкото мълчание и да заглуши телефона, който отново звънеше. Сигурно я търсеше Бен. — С брат ми сме на твоя страна — добави. Не искаше да си помисли, че се е усъмнила в историята му. Рогатото момче се намръщи: — Не съм дух на домашното огнище, та да ми се подмазвате с дарове. — Не ти се _подмазвахме_, а проявихме елементарна учтивост — възрази тя. Неземните се славеха като маниаци по добрите маниери, затова се запита дали принцът не изпитва угризения на съвестта, задето я влачи през гората. Надяваше се да му е кофти. Той леко наклони глава, устните му се разтегнаха в неприятна усмивка — дали не беше изпитал отвращение към себе си? — Можеш да ме наричаш Северин — заяви. — Сега и двамата сме вежливи. Оказваше й голяма чест и май й поднасяше извинение (доколкото такива като него бяха способни да се извиняват), защото беше всеизвестно, че Неземните много ценят имената си. Може би наистина се чувстваше гузен, ала това надали имаше значение. Каквото и да го мотивираше, беше по-силно от етикецията. Времето летеше незабелязано, докато вървяха из гъсталака — Хейзъл често се препъваше, принцът крачеше редом с нея и я дърпаше за ръката, ако тя ускореше крачка (въпреки че й беше трудно да върви бързо, защото всичко я болеше от падането с велосипеда). Най-после стигнаха до горичката. Северин пусна Хейзъл и се приближи до разбития ковчег: — Знаеш ли от какво е направен? Не е стъклен. — Пъхна вътре ръка и прокара длан по облицовката. — Не е от кристал, нито от камък, а от сълзи. Почти невъзможно е да бъде счупен. Изработил го е Гримсън, един от най-умелите майстори в царството на елфите. За да държат вътре чудовище. Тя смаяно го погледна. — Теб ли? Принцът презрително изсумтя: — Май всички са забравили някогашните приказки, вече никой не ги разказва. — Защо сме тук, Северин? Той въздъхна. — Непременно трябва да си спомниш у кого е Верния. Кой ти го даде и направляваше ръката ти? Кой ти каза как да счупиш ковчега и да развалиш лошата магия? — Не мога да… — Можеш — промърмори той и докосна страната й. Ледените му пръсти изстудиха пламналото й лице. Тя потрепери. — Трябва да си спомниш. Заради всички ни. Хейзъл си спомни как преди много години беше намерила край езерото Уайт меча и го беше скрила под леглото си, само че вече не беше там. — Защо смяташ, че ще ти кажа, дори да ми е известно къде е? — Знам какво искаш от мен. — Той пристъпи по-близо и всичко останало сякаш престана да съществува. Повдигна брадичката й и обърна лицето й към своето. — Знам всичките ти тайни, всичките ти мечти. Позволи ми да те убедя. Притисна я до почернелия ствол на едно дърво и я целуна. Устните му бяха горещи и сладки. Главата й се замая, нахлу мрак, който помете мислите й. Тя се разтрепери. След миг Северин отстъпи назад и се провикна в мрака: — Бенджамин Еванс, покажи се! Не ти се сърдя, че ни прекъсна. — Веднага я пусни! — Гласът на Бен прозвуча от другия край на горичката. Трепереше, но беше непоколебим. „Тъпо е да си червенокос — помисли си Хейзъл, — обаче най-гадно е как се изчервяваш.“ Първо пламнаха страните й, червенината плъзна по шията й, обзе я усещането, че главата й се е запалила. Бен излезе от сенките; и неговото лице гореше. Носеше брадвата, с която понякога майка му цепеше дърва за печката в ателието. — Хейзъл, добре ли си? Невероятно! Брат й беше дошъл да я спаси като навремето. Рицарят елф се усмихна, в очите му проблеснаха странни пламъчета. Бавно тръгна към Бен и широко разпери ръце. — Ще ме разцепиш на две като онзи дървар от приказката ли? — Ще се опитам — отговори Бен, обаче гласът му затрепери още по-силно. Беше върлинест дългуч с луничаво лице, ръцете му се полюшваха като на парцалена кукла. Накратко, ни най-малко не изглеждаше опасен. Всъщност човек би се запитал дали ще може да вдигне брадвата. Хейзъл още по-силно се изчерви, засрами се, че брат й е видял как се целува с рогатото момче — същото момче, по което двамата с него толкова отдавна се прехласваха. — Бен, добре съм! — извика. — Аз ще се сражавам, ако се стигне дотам. Той извърна поглед към нея. — Защото не ти е необходима помощ, нали? — Не си… — Пристъпи към него, но Северин извади златния си кинжал и предупреди: — По-добре никой от двама ви да не се сражава с мен. — Бенджамин, имаш силен замах и оръжието ти може сериозно да ме нарани, само че съм по-бърз от теб. Е, какво ще направиш? Ще ми се нахвърлиш? Или ще замахнеш напосоки, надявайки се да ме улучиш? — Само пусни сестра ми — каза Бен. Гласът му пак трепереше, обаче той не беше отстъпил нито крачка назад. — Изплашена е и дори е по пижама. Какво те прихвана, та я награби посред нощ? Северин пристъпи към него, движеше се грациозно като балетист. — О, трябвало е да награбя теб, така ли? — подхвърли иронично. Бен потръпна, сякаш го бяха зашлевили. — Не знам за какво намек… — Бенджамин. — Северин понижи глас. Лицето му беше неземно красиво, очите му бяха студени като небето над облаците, където въздухът е толкова разреден, че дишането е невъзможно. — Докато бях в ковчега, чувах всяка твоя нежна дума. Мед ти капеше от устата, сладкодумнико. Бен се изчерви още по-силно. Хейзъл искаше да му извика, за да го предупреди, че принцът е приложил върху нея същата тактика и че е _успял_, обаче не биваше да му отвлича вниманието: със Северин се бяха наежили и се обикаляха един друг като петли, готови за бой. Бен вирна брадичка. — Няма да си тръгна без Хейзъл! Дрънкай си каквото искаш, няма да ме накараш да я изоставя! Принцът щеше да го убие. Пръстите му вече не бяха пъргави като преди, на шията му не висеше пан-флейтата, завързана за мръсна връв. Вече не можеше да се защити със свиренето си, а през живота си не се беше сражавал с хладно оръжие. Хейзъл знаеше, че трябва се намеси, да предприеме нещо, за да спаси брат си. Грабна най-голямата пръчка, която й попадна пред очите. Странно, но тежестта на парчето дърво в ръката й й подейства успокояващо и тя зае стойка машинално и с лекота, все едно си пое въздух. Щом сражението започнеше, щеше да финтира Северин, надявайки се да го завари неподготвен. Нямаше да е честно, обаче сега не беше моментът да спазва рицарските правила. — Стига глупости! — сопна се принцът на Бен. — От дете съм обучен да се бия с меч. Откакто видях да убиват майка ми. Ранявал съм, проливали са моята кръв, убивал съм. Няма начин да ме победиш. — Погледна Хейзъл и добави: — За разлика от теб сестра ти май разбира от бой с мечове. Стойката й е добра, а твоята — ужасна. „Край на надеждата да го заваря неподготвен — отчаяно си помисли тя. — Явно ще разчитам само на късмета си.“ — Ако си решил да ме убиеш, направи го — просъска Бен. — Обаче сестра ми ще отведеш само през трупа ми! Следващият миг сякаш продължи цяла вечност. Северин вдигна кинжала си. Погледите им се впиха един в друг, сякаш коприна се закачи на трън. Хейзъл затаи дъх. Ненадейно рицарят елф презрително изсумтя и пъхна кинжала в ножницата. Направи дълбок поклон, при което дланта му почти докосна земята. — Вървете си, Хейзъл и Бенджамин Еванс. Тази вечер нямам повече претенции към вас. Знайте обаче, че делата помежду ни са неуредени. Отново ще дойда при вас и тогава охотно ще изпълните заповедите ми. — Обърна се, тръгна навътре в гората и мракът го погълна. Хейзъл погледна брат си, който дишаше на пресекулки, сякаш беше изтощен от истинска схватка. Брадвата се изплъзна от ръката му, падна и той се втренчи в нея, сякаш я виждаше за първи път в живота си. — Какво стана, Хейзъл? Наистина ли беше, или сънувах? Не може да бъде, идиотско е! Тя поклати глава — озадачена беше не по-малко от него. — Мисля, че глупавото ти безразсъдство му направи силно впечатление — промърмори. — Как ме откри? Бен се поусмихна. — След като не те намерих на Яребичия път, проследих джипиеса на мобилния ти. Беше близо до ковчега, затова реших, че си тръгнала насам. — Как се казваше в онази пословица? — Хейзъл се приближи към него; радваше се, че е до нея и нямаше намерение да му се сърди, че се е изложил на опасност. — Господ пази глупците, пияниците и кретените, размахващи брадви. Той нежно докосна рамото й, прокарвайки пръсти по тъканта, и изпъшка, сякаш си представяше колко я болят одрасканите места. Едва сега Хейзъл забеляза, че след падането е цялата в кръв. — Ей, да не ме лъжеш! Наистина ли си добре? — Паднах от велосипеда, като видях принца и Аманда. Аз съм добре, но тя май не е. — Позвъних в полицията, предполагам, че вече са изпратили някого — успокои я Бен. — Ще ми кажеш ли какво си правила на Яребичия път? Искаше да му извика „Следях те!“, но думите заседнаха в гърлото й. Ако му го кажеше, той щеше да я попита за обицата, което пък щеше да доведе до още куп неизбежни въпроси. Замълча, качи се в колата и облегна чело на таблото. — Капнала съм от умора. Може ли да се приберем у дома без повече да ме разпитваш? Бен кимна, приближи се до отворената врата и клекна до сестра си, преодолявайки желанието си да продължи да я разпитва. На лунната светлина сините му очи изглеждаха черни. — Питам те за последен път — наистина ли си добре? — Да. Благодарение на теб. Той широко се усмихна, изправи се и приглади косата на сестра си. — Нашият принц е голяма работа, нали? Хейзъл разсеяно кимна — още не можеше да забрави допира на устните на Северин до нейните. — Северин — така се казва нашият принц. Преди много години Бен й беше разказал приказка за велик магьосник, който извадил сърцето си и го скрил в хралупа, за да не загине, когато враговете го прободат отляво в гърдите. Оттогава тя криеше сърцето си в приказките за рогатото момче. Всеки път, когато някой я наскърбяваше, тя се утешаваше, представяйки си как принцът е лудо влюбен в нея. Благодарение на тези фантазии сърцето й оставаше в безопасност. Обаче сега, когато си мислеше за Северин, спомняйки си мъховозелените му очи и тръпката, предизвикана от думите му, изобщо не се чувстваше в безопасност. Мразеше го, задето се беше събудил, задето беше истински, от плът и кръв, и беше похитил мечтите й за него. Вече не беше _техният принц_. Десета глава Докато шофираше обратно към къщи, Бен беше напрегнат и изнервен — барабанеше с пръсти по волана, през няколко минути въртеше копчето за смяна на радиостанциите. На минаване край Яребичия път видяха в мрака обнадеждаващите проблясъци на лампите на покрива на патрулката на шерифа и на линейката. Някой се беше притекъл на помощ на Аманда, която според Северин още беше жива. — Спри! — прошепна Хейзъл. — Ами ако тя е… — Ти откачи ли? Да не смяташ да им разкажеш какво се случи? — Бен повдигна вежди и понечи да завърти волана, за да мине по заобиколен път. Хейзъл си спомни как Северин обикаляше около брат й, спомни си жадния му поглед и блясъка на кинжала в ръката му. В главата й нахлу друг спомен и тя потрепери: ужасяващата поза на Аманда, просната разкрачена и с разперени ръце върху мократа трева. Дали още тогава не е била мъртва? Не, каквото и да обясни, от полицията няма да й повярват. Историята беше твърде странна дори за странното градче Феърфолд. — Не, Бен! — възкликна. — Спри! Не знам какво да обясня на ченгетата, но все нещо ще измисля. Велосипедът ми е там. Не знаеше дали ще й повярват. Само че като видя брат си с брадва в ръката, си даде сметка защо преди много години той се отказа от ловуването. За разлика от нея още тогава беше разбрал колко са уязвими и на какъв риск се излагат. Не биваше отново да го постави в същото положение. Да, беше тръгнал да търси принца, обаче това не означаваше, че е готов отново да бъде изложен на опасност. Бен я погледна така, сякаш си беше загубила ума, но спря зад линейката; тя слезе от колата и тръгна към парамедиците, надвесени над Аманда. Някакъв полицай се обърна към нея. Беше толкова млад, че тя се запита дали е израснал във Феърфолд. Ако не беше местен, сто на сто щеше да му изкара акъла. — Извинете, госпожице — каза й. — Качете се обратно в колата, моля, в противен случай… — Видях Аманда преди няколко часа — прекъсна го Хейзъл. — Беше с рогатото момче. Намерете го незабавно… Младокът се приближи, а носилката и парамедиците останаха зад гърба му. — Госпожице, върнете се в колата! — повтори. Хейзъл се подчини и тресна вратата. Полицаят освети с фенерче купето. — Ако обичате, свалете стъклото. Кой е с вас? Тя отново се подчини. — Аз съм й брат — обади се Бен. — Казвам се Бенджамин Еванс. Вие разговаряхте с Хейзъл. Униформеният озадачено ги зяпна — явно при обучението не бяха упражнявали такава ситуация. — Имате ли документи за самоличност? — Бен му подаде шофьорската си книжка. Младокът внимателно я разгледа, върна я и попита: — Още ли твърдите, че сте видели някого? — Да. Рогатото момче. С Аманда. Тя вече беше в безсъзнание, а момчето стоеше до нея. Сега избяга и ако то е подредило така Аманда, животът на всички ни е изложен на опасност. Полицаят дълго се взира в брата и сестрата, после промърмори: — Тръгвайте. Веднага! — Чухте ли какво казах? — възкликна Хейзъл. — Всички сме в опасност. Целият град! Униформеният отстъпи от колата и се сопна: — А пък аз казах веднага да потегляте, ясно? — Не сте местен, нали? — попита тя. — Не сте роден в този град. Младокът се втренчи в нея и за първи път сякаш се поколеба. След миг обаче погледът му стана суров и той им направи знак да тръгват. — Поне ми кажете дали Аманда е добре! — провикна се Хейзъл след него, обаче униформеният не отговори. Бен потегли тъкмо когато първите лъчи на слънцето позлатиха короните на дърветата. Пътуването сякаш продължи цяла вечност, но най-сетне завиха по тяхната улица. Той се обърна към сестра си: — Не очаквах да го направиш. — Да де, ама не подейства — промърмори Хейзъл. — Тази нощ нещата излязоха от релси — продължи Бен, опитвайки се да говори спокойно и непринудено. — Беше неочаквано, нали? — Да. — Хейзъл допря страната си до студеното странично стъкло. Бен зави по алеята и чакълът захруска под колелата. — Да се разберем по един въпрос — аз съм по-голям от теб и не е твоя работа да ме защитаваш. Можеш да споделяш с мен всичко, да ми се доверяваш. — И ти можеш да споделяш с мен. — Хейзъл отвори вратата и слезе. Очакваше брат й да извади от джоба си обицата и да поиска обяснение, само че това не се случи. И въпреки взаимните уверения, че могат да споделят помежду си всичко, нито той, нито тя го сториха. Влязоха в къщата, която тънеше в мрак, и се изкачиха по стълбището към горния етаж. В полутъмния коридор Бен се обърна към сестра си и неочаквано попита: — Какво е да се целуваш с него? — Лицето му изразяваше странна смесица от чувства — копнеж, малко ревност и голямо любопитство. Хейзъл неволно прихна и лошото й настроение се изпари: — Какво ли? Все едно той беше акула, а пък аз — кръв във водата. — Толкова приятно? — ухили се той, а Хейзъл си каза: „Знаех, че ще ме разбере.“ Братята и сестрите имат собствен език, собствени стенографски сигли. Радваше се, че може да сподели странното и абсурдно преживяване с единствения човек, знаещ същите истории като нея, защото тъкмо той ги беше съчинил. — О, да! — възкликна. Бен се приближи до нея и я прегърна през раменете. — Ела да те превържа. Заведе я в банята на горния етаж, накара я да седне на ръба на ваната и почисти раните й с кислородна вода. Двамата гледаха как лекарството съска и образува пяна върху кожата й, преди да изтече в канала. После Бен коленичи върху напуканите бежови плочки и омота ръцете и краката й с бинтове, които в детството двамата наричаха „превръзки за мумии“. Някогашната фраза беше на върха на езика й и й навя спомени как се връщаха у дома след поредния лов, дезинфектираха ожулените си колене и превързваха изкълчените си китки или глезени. Навремето в къщата винаги беше пълно с гости и двамата можеха да влизат и да излизат, без някой да им обърне внимание. Някои хора се отбиваха само да си побъбрят, други идваха да позират, да заемат платно за рисуване или да отпразнуват с бутилка бърбън важна поръчка. Понякога нямаше нищо за хапване, освен странен на вкус кейк, напоен с шери, или консервирани равиоли, или сирене, вонящо на мръсни чорапи. С течение на времето родителите им улегнаха и станаха _по-нормални_, макар че не го признаваха. Хейзъл се питаше дали и техните спомени за онези дни са объркани като нейните, дали в съзнанието им са запечатани само замъглени очертания на лица, музика и миризма на бои. Не беше сигурна дали тъгуват по онова време, но знаеше със сигурност, че за тях „нормалността“ е била много по-привлекателна, когато е била недостижима. Преди години нормалността беше тежко одеяло, под което би се задушила. Сега обаче я възприемаше като деликатна тъкан, която ще се прокъса при издърпването дори на една нишка. Най-сетне се добра до леглото и се просна на него; беше толкова уморена, че дори не придърпа върху себе си завивката. Заспа мигновено, сякаш беше пламък, който някой беше угасил. * * * Преди зазоряване й се присъни нещо странно: беше облечена с кремава вълнена туника с ризница отгоре, яздеше през нощната гора, и то толкова бързо, че виждаше само размазаните очертания на дърветата и искрите изпод копитата на кон, бягащ пред нея. Внезапно клоните на дърветата сякаш се отдръпнаха и под светлината на пълната луна тя зърна мъж, жена и дете, коленичили на земята и заобиколени от млечнобели елфически коне. Тримата бяха с модерни спортни дрехи, явно бяха любители на къмпингуването. Край угасналия огън се беше килнала разрязана с нож палатка. Единият Неземен се обърна към спътниците си: — Да ги пощадим ли, или да умрат? — Говореше спокойно, все едно не го беше грижа за непознатите. Конят му цвилеше и риеше с копита пръстта. — Обзалагам се, че са дошли да видят как симпатичните малки елфи събират капчици роса. Дори само това е повод да ги убием, колкото и да ни умоляват да ги пощадим. — Да видим какви таланти притежават — каза друг и пъргаво слезе от коня. Сребристата му коса се разпиля по раменете му. — Може да се смилим над най-забавния. — Искате ли да украсим най-едрия с лисичи уши? — провикна се елфка с обеци, които дрънчаха като звънчетата на юздите на коня й. — А жена му — с мустачки. Или с нокти като на сова. — Запазете малката за чудовището — обади се трети и се ококори срещу детето. — Може да си поиграе с него, преди да го излапа. — Не! Оставете ги на мира! Дошли са във владенията на Елшовия крал по пълнолуние и е редно да им бъде оказано гостоприемство. — Хейзъл скочи на земята и в първия миг не осъзна, че е проговорила — толкова неузнаваем беше гласът й. Толкова властен. А човеците я гледаха със същия страх, с който се взираха в елфите, сякаш я мислеха за една от тях. Може би в съня си тя наистина беше от Неземните. — Да ги прокълнем да се превърнат в големи камъни и да останат така, докато някой смъртен не разбере какви са в действителност. — Може би дотогава ще минат хиляда години — промърмори първият елф и повдигна вежда. — Дори повече — заяви Хейзъл, сякаш чувайки отдалеч гласа си. — Помислете си обаче какви истории ще разказват, когато си върнат свободата. Мъжът притисна детето до гърдите си и се разплака. Изглеждаше изплашен и измамен. Сигурно обожаваше приказките за елфи и жадуваше да ги изживее в действителност. „Да беше ги чел по-внимателно“ — помисли си Хейзъл. Среброкосият се изкиска. — Ще е върховно да гледаме как другите смъртни си устройват пикници върху тях. Да, хайде да ги превърнем в камъни! Мъжът започна да моли за пощада, но Хейзъл вдигна глава към небето и започна да брои звездите, за да не слуша виковете на клетника. * * * Събуди се, плувнала в пот. Изключи алармата на мобилния си и неохотно стана от леглото. Вместо тревога сънят беше предизвикал у нея отдавна забравеното желание да държи меч и да се стреми към определена цел. И още нещо странно: почти не беше мигнала, обаче не чувстваше умора. Може би адреналинът беше по-силен стимулант от кофеина. Изкъпа се набързо и навлече широка сива тениска и черен клин. Беше схваната, всичко я болеше, дори кокалчетата на пръстите й бяха одрани. Завърза косата си на опашка и в паметта й нахлуха спомени, които разпиляха мислите й: спомени за рогатото момче, за _Северин_. За промяната на изражението му, за допира на пръстите му и за горещите му устни… На дневна светлина събитията от изминалата нощ й се струваха невъзможни, въпреки това вътрешният й глас й подсказваше, че са били реални. Мярна й се друг спомен: брат й е вдигнал брадвата с треперещите си ръце, лицето му е пламнало, червеникавата му коса пада в очите му. От години не го беше виждала такъв — храбър, обезумял, страдащ. Страхуваше се за живота му много повече, отколкото за своя живот, докато рогатото момче я водеше насила през гората. Запита се дали и Бен е изпитвал същото, когато тя стоеше пред него и с меч в ръка се сражаваше с елфите. * * * Слезе в кухнята и завари майка си да приготвя смути — подредила беше на плота зеле, джинджифил, кефир и мед. Навлякла беше един от развлечените халати на съпруга си, късата й кестенява коса стърчеше във всички посоки, под ноктите й още имаше боя. От радиото звучеше песен за лъснати до блясък кожени ботуши — май я изпълняваха рокдинозаврите „Велвет Ъндърграунд“. Бен (по кадифен панталон и широк пуловер) седеше на високо столче до кухненския плот, сънено разтъркваше очите си, прозяваше се и пиеше смути от голяма стъклена чаша. Миниатюрно парченце зеле беше залепнало за горната му устна. — Добро утро — избърбори прегракнало, все едно още не се беше събудил напълно, и вдигна чашата си като за тост. Хейзъл се усмихна. Майка й й подаде чаша е кафе и каза: — С Бен тъкмо си говорехме за онази Аманда Уоткинс. Снощи пострадала тежко само на няколко пресечки от нас. Чух съобщение по радиото, после предупредиха хората да не напускат домовете си след падането на мрака. Хейзъл си представи какво са видели парамедиците: Аманда е просната на земята, ръцете й са скръстени на гърдите, очите й са затворени, устата й е пълна с пръст, косата й я обгръща като плащ. — Какво съобщиха за нея? — попита задавено. — В кома е. Нещо не е наред с кръвта й. А вас двамата предупреждавам — довечера да се приберете рано, защото е пълнолуние. Обадете се в случай че ви се наложи да закъснеете. Ще предупредя и баща ви, ако реши да се върне по-рано, отколкото възнамеряваше. Бен стана от високото столче — всъщност краката му бяха толкова дълги, че не стана, а стъпи на пода. — Ще внимаваме — обеща, отговаряйки на неизречения съвет на майка си. Тя наля от блендера зеленикава течност, подаде чашата на Хейзъл и продължи наставленията си: — Да не забравите да си обърнете наопаки чорапите. За всеки случай. И сложете в джобовете си нещо желязно. Може да вземете от ръждивите гвоздеи, които баща ви държи в кофа в бараката. Хейзъл пресуши чашата. В напитката имаше бучици — може би зелето не се беше смляло добре. — Да, мамо. — Бен завъртя очи. — Знаем как да се пазим. Хейзъл не беше вземала подобни предохранителни мерки, но беше благодарна на брат си, задето реагира така, сякаш тя беше наясно. Качиха се заедно в колата и потеглиха към училището. По едно време той се обърна към нея: — По-късно ще ми разкажеш онези подробности за снощи, които пропусна да споделиш, нали? Хейзъл въздъхна. Даваше й време да си помисли какво да му каже, само че не изпитваше благодарност, само сковаваш страх. — Добре — промърмори. Бен извади от джоба си талисман — парче самодивско дърво, окачено на верижка. — Искам да го носиш непрекъснато, става ли? Мама има право. Самодивско дърво, защита от елфите. Всичките им съученици бяха изработвали още в детската градина подобни амулети, както и брошки с четирилистни детелини; повечето ги бяха запазили (или си бяха направили нови) и ги носеха в нощта преди Белтейн — галския първомайски празник. Хейзъл прокара пръст по гладкото парче дърво — беше трогната, че Бен й подарява нещо, което вероятно е изработил преди повече от десет години. Повдигна си косата и окачи амулета на шията си. — Благодаря. Той повече не продума, само няколко пъти я погледна изпод око, сякаш се опитваше да разчете изражението й, да открие нещо, което досега не беше търсил. Атмосферата в училището беше тягостна, цареше необичайна тишина, като че ли повечето родители не бяха разрешили на децата си да излязат от къщи. Онези, които бяха дошли, се бяха разделили на групички и разговаряха шепнешком. Хейзъл забеляза, че повечето носят амулети, завързани на китките им или провесени на шиите им. Сухи червени боровинки, нанизани на сребърен конец. Златна монета. Явно се бяха мазали с билкови масла и в коридора миришеше като в магазин за езотерични артикули. Докато тя прибираше в шкафчето ученическата си раница, отвътре се изтъркаля орех и отскочи от покрития с линолеум под. Хейзъл се наведе да го вземе и забеляза, че е омотан с дебел конец. Махна конеца и отвори ореха, въпреки че ръцете й трепереха. Вътре пак имаше навита хартийка. Тя я разгъна и прочете поредното съобщение, написано със същия разкрачен почерк: _„Щом на небето грейне пълна луна, лягай в кревата на бърза ръка.“_ Не! Повече нямаше да се подчинява на заповедите на някакъв незнаен елф. Не и ако можеше да го предотврати. Смачка бележката и я пъхна в раницата си. Лъхна я миризмата на цигарен дим; озърна се, и видя, че Леони незабелязано е застанала до нея. Носеше бяла тениска, върху която беше навлякла дълга бархетна риза, и странно колие — златна верижка, на която беше нанизала ключовете от дома си и шест амулета. Черната й къдрава коса, прибрана на кок, беше влажна, сякаш преди малко се беше къпала. — Е, сигурно си чула — подхвърли. — За Аманда ли? Да. — Последен я е видял Картър. Всички казват, че в тази история е замесен един от братята Гордън. — Леони сви рамене, сякаш да покаже, че не е сигурна; от друга страна, след като тъкмо тя разпространяваше слуховете, може би се съмняваше в невинността на момчетата. — Мисля, че е била омагьосана — промълви Хейзъл и потрепери, като си спомни пръстта в устата на Аманда. — Стига, бе! Ако не е Картър, значи е другото момче на Гордънови. Повечето хора обвиняват тъкмо него. — Джак е невинен! — възкликна Хейзъл. Споменът за изминалата нощ събуди у нея усещането, предизвикано от целувката на Северин. Само два дни, след като беше целунала Джак, вселената сякаш й поднасяше на тепсия всичко, за което беше мечтала, и същевременно я наказваше. Почувства се още по-гузна, като се сети за Аманда, просната в канавката. — Не се впрягай толкова — безгрижно заяви Леони. — Това са само слухове, пък и не им вярвам. — Не знам дали са слухове, но са откачени! И не бива да ги разпространяваш! — Абе, цялата история е откачена. Не е обичайната Феърфолдска странност. И този път не се случва с някой турист, а с местен. Семейството на Аманда живее тук от памтивека, не би трябвало да й се случи такова нещо. Хората са изплашени. А пък аз не разпространявам слуховете, а те осведомявам какво се говори, защото смятах, че те интересува. Хейзъл няколко пъти дълбоко си пое въздух, за да се успокои. Безсмислено беше да се сърди на Леони. — Извинявай — измънка. — Всичко, което става в гората, е ненормално — не само случващото се с туристите. Освен това не виждам връзка между Джак и бедата, сполетяла Аманда. — Нима? Ами, първо, той е от _онези_. Второ, Аманда му разби сърцето, което е ужасно, защото означава, че даже свръхестествен готин пич има същия вкус като всеки друг кретен в това училище. Мисля, че той я харесваше дори повече, отколкото харесваше теб, което според мен е равнозначно на любов. От друга страна, тъкмо това му дава мотив да й го върне тъпкано. Хейзъл завъртя очи. — Нещо си се объркала. Джак Гордън никога не си е падал по мен. Леони тръсна глава. — Все тая. Важното е, че той не е човешко същество и хората го знаят. Помниш ли оня случай, когато счупи носа на Мат? — Май да. — Хейзъл с трясък затвори вратичката на шкафчето си. Все по-трудно й беше да запази спокойствие. — Мат е нечовешки досаден, ако това имаш предвид. Звънецът удари и двете тръгнаха към стаите. Оставаха пет минути преди втория звънец. Хейзъл се надяваше, че ако Джак или Картър са чули слуховете, няма да идват на училище, докато шумотевицата не утихне. Хората бяха наплашени, а Джак беше идеалната мишена. Никой нямаше да повярва, че Картър е замесен, а дори и да се случеше, нямаше да е задълго. Пък и щом хората размислеха, вече нямаше да обвиняват Джак. Дано. Леони прекъсна размишленията й: — Присъствах на оная сцена с Мат. Беше толкова шантава, че няма как да я забравиш. Мат Йоско беше с около три години по-голям от Хейзъл и Леони — красавец със смолисточерна коса и с вечна подигравателна усмивчица. Беше най-лошият навик на Леони, по-лош от цигарите или дрогата, по-лош от всеки боклук, с когото двете бяха излизали. Жесток тип, който се загнездваше в мозъка ти и те караше да се съмняваш в себе си — тъкмо заради това Хейзъл го ненавиждаше. Беше едно от красивите момчета в градчето. И през ум не й беше минавало да се целува с него, макар той да беше сред най-красивите момчета в градчето. Да, беше гадняр, въпреки това Леони плака цяла седмица, когато той замина да учи в колеж. — Шантава? В какъв смисъл? — попита Хейзъл. Стояха пред стаята, в която щеше да се проведе урокът по история на Америка, обаче искаше да чуе отговора. Сърцето й биеше до пръсване. Изглежда, освобождаването на Северин от ковчега беше първата паднала плочка от доминото, само дето не се знаеше какви ще са последствията. А пък ако Северин _не беше_ първата плочка, тогава бъдещият развой на събитията беше напълно непредсказуем. — Джак не го удари. — Леони се огледа, сякаш да се увери, че никой не я подслушва. — Мат се държеше по обичайния си гаден начин, в един момент Джак… Джак се усмихна някак особено, наведе се и му прошепна нещо. Докато разберем какво става, Мат сякаш превъртя — взе да се удря с юмруци по лицето, докато устната му не се разцепи и от разбития му нос не шурна кръв. За миг Хейзъл си глътна езика от изненада, после промърмори: — А ти защо не… — Защо не казах какво съм видяла? Не знам. По-късно Мат сякаш си спомни, че се е бил с някого, и аз се съгласих. Стори ми се по-лесно. Обаче не бях сама там, присъстваха и други и ако тогава си затраяха, сега езиците им ще се развържат. Надали е бил първият случай, при който Джак се издава. Тъй де — по принцип не споделя нищо за себе си. Има си тайни. Може да прави разни… неща. Звънецът издрънча и Хейзъл стреснато подскочи. — Май трябваше да ти кажа по-рано — прошепна Леони. — Госпожице Еванс — провикна се господин Декампо, олиселият преподавател по американска история, — висенето пред вратата и клюкарстването с приятелка не означава, че присъствате в клас, затова моля незабавно да седнете на мястото си. А вие, госпожице Уолас, сте безнадеждно закъснели. Съветвам ви да тичате до вашата стая. — Ти си вярна приятелка — прошепна Хейзъл на Леони. — Така си е. — Леони направи физиономия зад гърба на учителя. — Ще се видим на обяд. Хейзъл седна на стола пред масата и отвори тетрадката си. Само че вместо да си води бележки за най-важните аспекти на вътрешната политика от епохата на федерализма, тя започна да описва всички известни й факти. Допадаше й да прави списъци. Действаха й успокояващо, макар да изглеждаха налудничави. ПРЕДУПРЕЖДЕНИЯ: СЪС СЕДЕМ ГОДИНИ ЩЕ ПЛАТИШ ДЪЛГА. НЯМА ВРЪЩАНЕ НАЗАД. Себе си — името на омагьосалия ме елф? Странната приказка за селския стопанин, измамил богарта. Щом на небето грейне пълна луна, лягай в кревата на бърза ръка. ДРУГА ИНФОРМАЦИЯ: Джак е магьосник, но се прикрива. Северин е на свобода и е много опасен. Аз го освободих. Още по-опасно чудовище преследва Северин и може би е омагьосало Аманда така, че да заспи. Северин е чувал всичко, което сме казвали пред него. Някой (Елшовият крал?) Заради сделката ни? Ме кара да правя разни неща, след като заспя (накара ме най-малко един път). Северин си иска магическия меч, който нарича верния, поради неизвестни и вероятно зловещи причини. (за да убие чудовището, приспало Аманда? За да се опълчи на елшовия крал? За да убие всички ни?) Някогашният ми меч е изчезнал — за един и същ меч ли става въпрос? Престана да пише: и преди й беше хрумвало, че той търси меча, намерен от нея преди толкова много години, само че не си беше позволявала да обмисли предположението. Ако то беше вярно, значи някой беше взел оръжието или тя го беше дала някому. Може би на онзи, който й оставяше бележките, носещ загадъчното име Самаз? Ами ако е сключила още една сделка с Неземните, само че е забравила за нея? Дали загубата на паметта е едно от условията на споразумението? Натисна толкова силно върху листа с химикалката, че за малко щеше да я счупи. Необходими й бяха отговори, а за да ги получи, трябваше да се добере до някой, притежаващ повече информация, и за жалост този някой можеше да е само Неземен. Замисли се за снощния сън и за пълнолунието, настъпващо тази вечер, което означаваше, че ще има пиршество. Може би Джак, който криеше много тайни, щеше да й покаже как да стигне дотам. После и оставаше само да издържи празненството, да се добере до информацията, да състави план и да го изпълни.   Фасулска работа.   Оставаше да измисли само как да убеди Джак да й разкаже за пиршеството. След часа отиде пред шкафчето му в коридора, обаче той не се появи, не присъстваше и на следващия урок, този път по литература. Хейзъл беше толкова разсеяна, че не запомни нито дума, а когато я вдигнаха на дъската, отговори на въпрос от тригонометрията, изучавана предишния час, и всички прихнаха.   Намери Джак чак в обедната почивка.   Зърна го да върви по коридора заедно с брат си. Беше твърде далеч, за да чуе всичко, което казва, но Картър явно беше разгневен. Тя долови само „с последната ми“ и „подозирам“. Джак се беше прегърбил и изглеждаше капнал от умора. Едната му скула беше насинена. Хейзъл се запита колко ли гаден е бил денят му. И колко по-гаден ще стане благодарение на нея.   — Джак! — извика, преди да се е разколебала.   Той се обърна и усмивката му беше толкова искрена, че й поолекна на сърцето… докато не видя очите му — зачервени и сълзящи от амулетите и ароматните масла, защото всички предпазни марки срещу елфите въздействаха и на него. После зърна още нещо: кокалчетата на пръстите му бяха наранени и покрити със засъхнала кръв. Очевидно се беше сбил с някого.   — Може ли за малко? — Тя тръгна към него, пробивайки си път между учениците, изпълнили коридора.   Картър шеговито побутна брат си към нея.   — Върви, не оставяй дамата да чака.   Хейзъл се запита с какво е спечелила благоволението му.   Джак май се посмути, но избърбори:   — Да, разбира се.   Тръгнаха по коридора един до друг. Той носеше раирана жилетка над вехтата тениска с логото на някакъв афропънк фестивал. Сребърните му обици-халки проблясваха. Опита се да задържи усмивката си, само дето тя не се връзваше с мрачното му изражение.   — Добре ли си? — попита Хейзъл, притискайки учебниците до гърдите си.   Той въздъхна:   — Ще ми се да не бяха забърквали Картър в тази история. Вероятно си чула всичко, но за всеки случай ще ти кажа — той няма никаква вина. — Хейзъл понечи да каже, че и без това не го вярва, обаче Джак добави: — И аз не съм сторил нищо на онова момиче, кълна се…   — Не се обяснявай! — прекъсна го тя. — Знам, че не е бил той. Нито пък ти. Снощи видях Аманда с рогатото момче.   — Какво?! — Джак повдигна вежди — любопитството измести на заден план желанието му да я убеди в невинността на Картър. — Как така?   — Казах го на полицаите, обаче май не ми обърнаха внимание. Прощавай, че като капак на всичко ще ти поискам услуга, но искам да разбера къде пируват Неземните при пълнолуние. Ще ми помогнеш ли?   — За това ли искаше да говорим? — Изражението му се промени, стана някак студено. — Затова ли ме спря в коридора?   — Важно е да го разбера.   — Да — прошепна той. — Знам къде ще е пиршеството.   — Присъствал ли си друг път?   — Хейзъл! Задаваш твърде много въпроси.   — Моля те, отговори ми. Така или иначе ще отида.   Джак наклони глава и тя за пореден път забеляза, че чертите му не са съвсем като на Картър: скулите му бяха по-високи, лицето — по-издължено. А ушите му бяха заострени. Спомни си и как докато предупреждаваше двама им с Бен, лицето му се беше променило до неузнаваемост. Спомни си и за разказаното от Леони: как той прошепнал нещо на Мат и онзи се заудрял с юмруци по лицето.   — Часът ми започва след секунди. — Той понечи да се отдалечи, но сякаш му стана неловко, обърна се към нея и добави: — Извинявай.   Хейзъл го хвана за ръката.   — Джак, моля те, кажи ми!   Той промълви, без да я погледне в очите:   — Известно ли ти е, че всяко пълнолуние има свое име? През този месец ще е Луната на ловците, а през март — Луната на червеите или Луната на враната. През май ще е Млечната луна, през юни — Луната на медовината. През февруари е Луната на глада, а в края на октомври — Кървавата луна. Прекрасни имена, нали? Нищо ли не ти говорят, Хейзъл? Нима не схващаш предупрежденията?   Вместо да отговори, тя шепнешком попита:   — Колко пъти си бил там? — Господи, ако майка му знаеше истината, щеше да е съсипана.   Джак помълча, накрая отговори с дрезгав глас:   — Много пъти.   — Ще дойда с теб! — отсече тя. — Довечера ще отидем заедно на пиршеството по случай Кървавата луна или Луната на ловците, или както там й викат — не ми пука, ако ще да е Луната на главорезите.   — Не бива. Опасно е за теб.   — Май не чу, че изобщо не ми пука! — сопна се Хейзъл. — Някой ме използва и аз трябва да разбера кой е и защо го прави. А ти — да снемеш петното от името на Картър… и от своето. Наложително е да разберем какво се случва.   — Не го искай от мен — промълви Джак.   Дали не се притесняваше, че ще извърши предателство спрямо другото си семейство? И дали неговият Феърфолд е коренно различен от онзи в представите й?   — Не те моля за нищо! — отсече тя. — Ще отида на всяка цена, ако ще и сама.   Джак въздъхна.   — След часовете. Ще те чакам на игрището. — Обърна се и се затича по коридора. Няколко ученика, закъснели за час, или имащи разрешение да не присъстват на даден урок, се отдръпнаха от него, сякаш беше прокажен. Единайсета глава Подменените деца са като уловени риби, които трябва да хвърлиш обратно във водата. Като кукувици, измътени от врабци. Те не пасват никъде. Джак израсна, давайки си сметка, че не е като другите, само дето отначало не разбираше защо. Знаеше само, че не е _осиновен_, защото си приличаше с брат си Картър. Кожата му беше смугла като на майка му, имаше нейната къдрава кестенява коса и твърде дългите палци на краката. Обаче нещо не беше наред. Да, очите му бяха кехлибарени като на баща му, беше взел и неговата брадичка, само че родителят му често го гледаше разтревожено, а изражението му беше твърде красноречиво: _„Не си, какъвто изглеждаш.“_ След като го изкъпваше, майка му го разтриваше с кокосово масло и му пееше. Баба му го прегръщаше и му разказваше приказки. „Край река Ибо имаше малко селце…“ — така започваше една, която баба му беше научила от своята баба, принадлежаща към африканския народ йоруба. В приказката се разказваше за жена на име Бола; синът й станал прекалено тежък, за да го носи на гръб, когато отива на пазар, затова го изчакала да заспи и тръгнала без него, като заключила вратата. Като се върнала, той още спял, обаче всичката храна в къщата била изчезнала. Зачудила се да не би да ги е нападнал крадец, обаче вратата не била разбита и не липсвало нищо, с изключение на храната. След няколко часа една съседка отишла при Бола и поискала да й върне заема — наниз от черупки на морски охлюви, които по онова време служели като разменна монета. Бола не била вземала заем и се възпротивила, обаче жената държала на своето: синът на Бола отишъл при нея и й предал, че майка му моли за раковините, за да купи още храна. Бола поклатила глава и поканила съседката в дома си, където момчето спяло на една рогозка. — Виж сама — казала. — Детенцето ми е прекалено малко, още не може да ходи и да говори. Няма как да е дошло при теб и да те е помолило за заем. Жената озадачено се втренчила в хлапето. Обяснила, че момчето, което отишло при нея, много приличало на спящото дете, само че било много по-голямо на възраст. Бола изпаднала в паника. Не се усъмнила в думите на съседката и решила, че в момченцето й се е вселил зъл дух. Вечерта, когато мъжът й се прибрал, побързала да сподели с него и той също се разтревожил. Двамата измислили план. Съпругът й се скрил така, че да гледа какво става. Видял как детето става от рогозката и се уголемява, докато заприличва на десетгодишно. После започнало да се тъпче. Излапало сладките картофи, рожковите, зрелите плодове манго и папая, също и бананите, прокарвайки храната с вода от кратуната, и продължило да се тъпче. По едно време бащата се съвзел от потреса от видяното, излязъл от скривалището и повикал по име детето. Като чуло гласа му, момчето на мига станало бебе. Така Бола и мъжът й разбрали, че детето им наистина е обладано от зъл дух, и започнали да го шибат с бамбукови пръчки, за да прогонят демона. Накрая злото избягало и родителите пак се радвали на милото си детенце. Джак мразеше тази приказка, но баба му не се трогваше и често я разказваше. След години, когато той разбра как е станал член на семейството, си спомни народната приказка и разбра защо баща му често го гледа особено. Не беше нито негово дете, нито на майка си, не беше избран от тях двамата, а им беше натрапен. Лицето и очите му бяха взети на заем, водеше живота, който почти беше откраднал от Картър. И също като детето на Бола непрекъснато беше гладен. Тъпчеше се с храна, омиташе буци сирене, самуни хляб и буркани с фъстъчено масло, изпиваше безброй литри прясно мляко. Случваше се когато беше с родителите си в бакалията, да омете зад гърба им поне дузина яйца. Поглъщаше ги цели, заедно с черупката, за да запълни празнотата в стомаха си. Лятото се хранеше с неузрели ябълки и поглъщаше накиснати във вода парчета памук, когато на вечеря го досрамяваше да си поиска пета порция. В деня, в който се запозна с Хейзъл Еванс, реши, че може би тя е същество като него. Приличаше на дивачка — косата й беше сплъстена от мръсотия, лицето й, изцапано със сок от боровинки — и тичаше боса през гората, а мечът й се удряше в гърба й. Бен Еванс, който я следваше по петите, също приличаше на дивак. Щом го зърнаха, двамата спряха като ударени от гръм. — Какво правите? — попита ги той. — Тръгнали сме на лов за чудовища — отвърна Бен. — Да си виждал наоколо някое? — Откъде знаете, че не съм от тях? — Стига глупости! — сряза го Хейзъл. — Ако беше, щеше да го осъзнаваш. Джак не беше сигурен, че е така. Те обаче му показаха как да намира боровинки и как да приготвя сандвич от листа от глухарче, див лук и млада папрат. Хейзъл му направи силно впечатление с естественото си поведение. Освен това беше неустрашима. Не се страхуваше и от него. А пък Бен разбираше какво е да притежаваш магически способности и че понякога те са _голяма беля_ — една от причините, поради които двамата станаха първи приятели. Сближиха се след завръщането му от Филаделфия — отчасти, защото си бяха обещали да си казват всичко, което не могат да споделят с другите. Бен призна, че музиката ту го изкушава, ту го ужасява. Разказа за родителите си — безгрижни неудачници. Джак пък сподели за магията, напираща в него, и колко трудно му беше понякога да я крие. Сподели още за глада и за самотата. — Ездачите пак са се появили, така ли? — попита веднъж Бен след поредната нощ с пълнолуние. Прибираха се от училище и минаха край стъкления ковчег, където Бен ходеше през голямото междучасие, за да си поговори със спящия принц. Джак щеше да го скъса от майтап, ако самият той не беше влюбен в рогатото момче. Предпочете да не отговори на въпроса, само кимна. — Майка ти знае ли? — настоя Бен. Джак сви рамене. — Тя все си мълчи, обаче редовно втрива в трегерите жълт кантарион, та Неземните да не могат да влязат, а аз — да изляза. А в нощта срещу Белтейн окачва над вратите гирлянди от невен. — Лоша работа. — Бен се загледа в небето. — Може би тя си трае по навик. Ако знаеше, щеше да ти каже, нали? — Може би. Онзи ден накара Картър да пъхне в джоба на якето изсушени плодове от зеленика. Той се вбеси и ме замери с тях. Да знаеш само как парят и жулят! Бен потръпна. — Сигурно. Джак си спомни как доста след това изгореното място гореше като след ухапване от паяк. Обитателите на Феърфолд бяха специалисти по предпазните средства срещу зли сили. Носеха амулети на шиите си, окачваха ги на външните врати на къщите си или на огледалцата за обратно виждане в колите си. Джак изпитваше ужасен сърбеж от плодчетата на зелениката. Почти по същия начин му действаше близостта с ковано желязо, само дето при допира то сякаш прогаряше кожата му. Овесената каша или пръстта от гробището, която хората носеха в джобовете си, му причиняваше кихавици. Някои амулети му причиняваха главоболие, други — световъртеж. Не застрашаваха живота му, само че постоянното неприятно усещане му напомняше, че е различен от хората в градчето. Вдигна от земята суха съчка и я запремята в ръцете си. — Май щеше да е по-добре тя да _знаеше_. Конниците се появиха за първи път преди два месеца по пълнолуние. Бяха трима, носеха сребристосиви дрехи, единият яздеше черен кон, другият — бял, а конят на третия беше дорест. Джак беше заспал, но от дълбокия сън го изтръгна музика, която предизвика у него копнеж да е в гората, вятърът да брули лицето му и да се чувства волен, отърсил се от бремето на земните неща. Отиде до прозореца и видя конниците на моравата — яздеха около къщата, очите им искряха, косите им се вееха като знамена. Обиколиха къщата седем пъти, после се спряха и вдигнаха глави, сякаш го бяха видели на прозореца. Бяха неописуемо красиви и неописуемо страховити, очите им бяха черни като въглени, устните — яркочервени. Лицето на единия беше толкова познато, че Джак си помисли: „Сигурно сънувам!“. Не продумаха, но той разбра, че искат да ги последва. Поклати глава и не помръдна — стоеше до прозореца, впил нокти в перваза. След няколко секунди те се обърнаха и един подир друг изчезнаха в мрака. При събуждането си сутринта Джак видя, че прозорецът е отворен въпреки предпазните мерки, взети от майка му. И подът беше осеян с листа. — Зловещи са били тези конници — промърмори Бен. — Да — отговори Джак, само дето усети колко неискрено е твърдението му. — Нали няма да ги последваш, като дойдат следващия път? — шеговито подхвърли брат му. — Я млъкни! — Джак го замери със съчката, обаче Бен се наведе и сухата клонка профуча край него. Той се спря, лукавата му усмивка помръкна. — Какво? Нима ще го направиш? — Не разбираш какви бяха. Нито какво почувствах. Няма как да го разбереш! — възкликна Джак, преди да обмисли думите си, и мигом съжали — не възнамеряваше да признае, че последния път _последва_ конниците и съжали, че не го е сторил още при първата им поява. Сърцето му се късаше, когато им отказа за втори път, но на третия не устоя на негласния им зов. Последва ги, а сега не беше сигурен, че ще прояви достатъчно воля да се възпротиви. Може би Бен прочете мислите му, защото изведнъж стана сериозен и промълви: — Понякога си мисля за Керем. Изглежда, аз му допадах заради моята музика. И макар да го знам, копнея да свиря отново. Затова си осакатих ръката — иначе нямаше да устоя на изкушението. Щях да свиря всеки път, когато желаех нещо много силно. Джак смаяно се ококори. — Защо не ми го каза преди? Бен изсумтя. — Пазех го за когато ти е най-скапано, та като ти кажа нещо кофти за себе си, да ти стане по-гот. Обаче ако не искаш да отидеш с тях, ще трябва да се завържеш за леглото както моряците са се завързвали за мачтата, за да не скочат в морето, подмамени от зова на сирените. Бен разбираше повече, отколкото предполагаше Джак, обаче нямаше как да знае какво е да препускаш в нощта или да се гмурнеш в езерце, озарено от светлината на пълната луна. Нямаше да разбере какво е да танцуваш, докато земята сякаш зейва под краката ти, да си сред същества, които не са човеци и никога няма да бъдат, да си _един от тях_. Бен никога нямаше да узнае какъв срам изпита Джак след това, когато потта засъхна по челото му, и как се зарече, че когато конниците дойдат отново, няма да ги последва. Обещание, което никога нямаше да изпълни. Дванайсета глава Вместо да отиде на обяд, Хейзъл изтича в тоалетната, наплиска си лицето със студена вода и се втренчи в огледалото, взирайки се в очите си. Надяваше се да види погледа на някой, който знае какво прави. Някой, на когото ще се довери да я измъкне от тази каша. Де такъв късмет… Може би Джак щеше да я заведе на пиршеството, но като се озовеше там, трябваше да измисли какви въпроси да зададе, та елфите да си помислят, че знае повече, отколкото й беше известно; въпроси, на които те да отговорят, без да подозират, че й съобщават нещо ново. Само че момичето в огледалото не приличаше на изкусна лъжкиня. Изглеждаше притеснено, сякаш разбираше колко е закъсало. В случай че не съумееше да излъже елфите, трябваше да им предложи нещо в замяна, защото те никога не правеха нещо даром. Ако притежаваше таланта на Бен, щеше да им изсвири нещо и въпреки счупените й пръсти мелодията така щеше да ги очарова, че те щяха да изпълнят всяка нейна молба. Ако беше като Джак, те щяха да й разкажат всичко като на една от тях. Обаче не беше нито като единия, нито като другия. Не притежаваше магически способности, затова трябваше непрекъснато да е нащрек, да мисли бързо и да обръща внимание дори на най-малките подробности. Въздъхна, избърса си лицето с хартиена кърпа излезе в коридора… и за малко не беше повалена от ученик от по-долните класове — беше по-малкият брат на Лурдес, името му беше Майкъл, ако не я лъжеше паметта. Сълзи се стичаха по пламналото му лице, а като видя Хейзъл, от гърлото му се изтръгна сподавен стон. — Какво е станало? Защо плачеш? — попита го тя. — Не мога… — изхълца през сълзи той и избърса сълзите с ръкава си. — Мога да престана. Тя идва. Вече е съвсем близо. Едва сега Хейзъл чу плача, идващ от класните стаи — ридания, прерастващи в писъци. Вратата на най-близката стая се отвори, в коридора изтичаха куп дванайсетокласници, облещени от страх и разплакани. Меган Рохас падна на колене и започна да си разкъсва дрехите. — Моля те! — изхълца Франклин; от страха лицето му се беше изкривило до неузнаваемост. — Моля те, накарай го да престане. Целуни ме! Накарай го да престане! Ненадейно Хейзъл си спомни предупреждението на Джак: „Нещо още по-опасно се крие в сянката на вашия принц.“ Отдръпна се от Франклин, от изкривеното му от ужас лице. Коридорът беше изпълнен с неприятната миризма на плесен и гнилоч. — Толкова е тъжно — повтаряше през сълзи Лиз. — Толкова е тъжно. Много, много тъжно. Хейзъл разбра, че се налага да намери Бен, преди да му се случи същото, което се беше случило на съучениците им. Затича се и зави по коридора към кабинета по рисуване. Светлина струеше през прозорците откъм училищния двор. Госпожа Нелсън, която преподаваше рисуване на горния клас, заключваше вратата на кабинета. В друга класна стая избухна взрив от смехове. Сякаш Хейзъл като по чудо се беше пренесла в друго училище, където нямаше изпаднали в истерия, ридаещи ученици. — Събрание ли има в другото крило? — попита госпожа Нелсън. — Чух някакви викове. Хейзъл се опита да отговори, заваляйки думите, но внезапно над тях изпращя високоговорител, чу се ридание. Ужасяващият звук заседна в главата на Хейзъл, както дъвчещ бонбон засяда в гърлото. Учителката се сепна, после промърмори: — Сигурно някой неволно е натиснал бутона за включване. Хейзъл чуваше плача във всеки удар на сърцето си. Във всеки свой дъх. Той отекваше в главата й. Беше толкова тъжен, че сякаш пробуди цялата печал, която беше изпитвала през живота си. Госпожа Нелсън залитна и се подпря на прозореца, дъхът й го замъгли. Очите й се наляха със сълзи. После Хейзъл видя как по стъклото пълзят зеленикави петна като от плесен или мъх. На клоните на дървото отвън накацаха черни врани и заграчиха. — Да се махаме веднага! — прошепна тя. Олюлявайки се, отстъпи назад, но чу как учителката се строполи на пода и зарида. Нямаше време за губене. Очите й вече се наливаха с горещи сълзи, които я задавяха, връхлетяха я спомени за всички ужасни мигове в живота й. Спомни си колко безпомощна се чувстваше, докато гледаше полуразложения труп на Адам Хикс. Спомни си как повърна на един купон на родителите й, когато омете голямо парче торта, преди да се усети, че блатът е напоен с ром. Прилоша й, потърси майка си, но беше заобиколена само от непознати. Изтича в тоалетната и повръща толкова дълго, че сякаш изминаха часове, докато накрая повръщаше само кръв и някакъв непознат мъж наля от чешмата чаша вода и й я подаде. Спомни си за още много вечери, за счупените пръсти на брат си и как ноктите му почерняха и опадаха един след друг. От всички момчета, с които се беше целувала, първо си спомни имената на онези, които после я намразиха, защото по-лесно си спомняше събитията, причинили й болка и скръб. Искаше й се да легне на лепкавия линолеум, да се свие на кълбо и да ридае, докато има сили. Изглеждаше безсмислено да се съпротивлява на изкушението, но все пак остана права. Изглеждаше безсмислено да прекоси коридора, но все пак го прекоси. „Включи противопожарната аларма! — заповяда си, макар да не беше сигурна, че ще може. — Не мисли дали можеш да го направиш, а действай.“ Плачът се усили и прогони мислите й. Тя хвана червената метална ръчка, отпусна се на нея с цялата си тежест и натисна. Алармата се задейства и воят й почти заглуши виковете риданията, писъците и граченето на враните. Хейзъл почувства нетърпимо главоболие, но пък умът й се беше прояснил. След секунда от класните стаи заизлизаха ученици. Бяха мъртвешки бледи, лицата им бяха мокри от сълзите, клепачите — зачервени. Обикновено в коридора настъпваше суматоха, всички говореха високо, звъняха мобилни телефони, но в момента беше тихо като в гробница. — Лиз? — Учителят по трудово обучение притича и клекна до неподвижната госпожа Нелсън. — Еванс, какво се случило? Какво става? — Не знам. — Хейзъл се загледа във високоговорителя. Мъхът пълзеше по стените и се сгъстяваше, заприличвайки на животинска козина. Ако продължаваше така, след малко щеше да заглуши алармата. Той примигна, сякаш му беше проговорила на непознат език, сякаш още се опитваше да си обясни случващото се. Госпожа Нелсън се свести и се опита да стане. — Какво се е случило? — попита — гласът й беше прегракнал. — Противопожарната аларма ли е задействана? Колегата й кимна. — Май се е случило нещо извънредно. Ще те изведа навън, на чист въздух. В стената се появи тънка пукнатина, която се разшири, раздели се на две и през цепнатините се промушиха бръшлянови клонки. — Пожар ли е избухнал? — извика момче с бръсната глава и по анцуг, идващо от другия коридор. — Веднага вън! — нареди учителят по трудово и посочи към изхода. — Ти също, Еванс! Хейзъл кимна, но не помръдна. Взираше се като хипнотизирана в гъстия мъх и в бледозелените лозови клонки, промушващи се през разширяващите се цепнатини като пръсти, стърчащи от гробове. Другите ученици я заобикаляха, устремени към изхода — вероятно си мислеха, че става въпрос за фалшива тревога, която скоро ще бъде отменена, или пък за някаква шега. Хейзъл се облегна на прозореца и няколко пъти дълбоко си пое въздух. Обърна се и видя Моли, която вървеше по коридора срещу потока от момичета и момчета, бързащи да излязат от сградата. Походката й беше странна, все едно краката не й се подчиняваха. Лицето й беше безизразно, погледът й се плъзгаше по хора и предмети, докато не се спря на Хейзъл. В първия момент на Хейзъл й се стори, че устните на момичето са посинели, но като се загледа, разбра, че са боядисани в зелено, все едно съученичката й беше яла карамелени бонбони с вкус на зелена ябълка. Вцепени се, побиха я тръпки. Изплаши се, когато видя как съучениците й ридаят безутешно, но докато гледаше Моли, изпита непознато досега отвращение. Внезапно разбра, че съществото само прилича на момичето, но всъщност вече е нещо друго. — Стой далеч от мен! — извика, когато Моли се приближи, машинално вдигна ръка и едва се сдържа да не замахне и да повали на пода съученичката си. Моли наклони глава и проговори, гласът й беше напевен и сладък като захарен сироп: — Обичах го, а сега е мъртъв, няма го вече. Обичах го и те ми го отнеха. Къде е? Къде е? Мъртъв е, няма го вече. Къде е? — Докато говореше, от езика й падаха бучки пръст. — Какво правиш на Моли? — прошепна Хейзъл и се сепна от треперещия си глас. Коридорът беше опустял. Алармата още звучеше, но някак си Моли я надвикваше. — Обичах го, а сега е мъртъв, няма го вече. Обичах го и някой го отвлече. Къде е? Къде е? Мъртъв е, няма го вече. Къде е? Баща ми го отвлече. Брат ми го уби. Мъртъв е, няма го вече. Няма го вече. Къде е? От две години Моли беше най-добрата приятелка на Хейзъл — до късно вечер двете си разменяха есемеси за момчета, само на нея Хейзъл позволяваше да й подстригва бретона. Когато вървяха заедно по коридора, често си казваше, че всъщност не е толкова лошо да си нормален и че може да купонясва, без да мисли какво ще се случи после. Моли не вярваше в елфите и смяташе, че съществуват само в хорските приказки. Според нея слуховете за изчезнали туристи бяха глупави измислици и че самите туристи са скучни тъпаци, умиращи някой да прояви интерес към тях. Гледайки Феърфолд през очите на Моли, Хейзъл виждаше съвършено различно градче, а след като онази я заряза, често си казваше, че тъкмо това й липсва повече от самата Моли. „Сега най-сетне ще повярва в Неземните“ — помисли си и се вбеси. — Няма да ми я отнемеш! — кресна, и свали огърлицата талисман, която Бен я беше накарал да носи. Съществото не реагира и тя нахлузи амулета на шията му. — Махай се! Веднага се разкарай! Моли забели очи и се строполи на пода, главата й изкънтя — глухият звук беше ужасяващ. — Помощ! — извика Хейзъл. Коленичи и хвана китката на Моли, за да провери пулса й, после осъзна, че не знае как да го направи. Отново закрещя за помощ, но напразно. После Моли отвори очи, примигна и се закашля толкова силно, че изглеждаше, сякаш се дави. Погледна момичето, надвесено над нея, и по лицето й се изписа смесица от смущение и страх — изражение, типично за човешките същества. — О, ти ли си? — изграчи, после изплю още малко пръст и нещо, което приличаше на листа от дървета или от храсти. Хейзъл изпита такова облекчение, че краката й се подкосиха и тя се облегна на стената. — Добре ли си? Моли колебливо кимна, помъчи се да седне и си избърса брадичката си. Късо подстриганата й черна коса, обикновено оформена с гел на щръкнали кичури, беше в безпорядък. При падането на пода си беше ударила главата, от повърхностната рана капеше кръв и обагряше в червено яката на бялата й блуза. — Видях го! Видях чудовището. Цялото е от възлести клони, обрасли с мъх, а очите му са черни и страшни! Хейзъл пристъпи към нея и хвана ръката й. Моли я стисна здраво. Никой не беше изключил алармата и воят на сирената ехтеше в опустелите коридори. — Открай време си знаела, че всички истории за чудовищата са истински, нали? — прошепна Моли. — Как си издържала досега? Докато Хейзъл се питаше какво да отговори, приятелката й затвори очи. Потръпна и се строполи на пода като марионетка, на която са прерязали конците. Хейзъл изкрещя, хвана я раменете и я разтърси, но все едно разтърсваше чувал с брашно. Все едно отново докосваше безжизнената Аманда. Чудовището вече не се криеше в най-потайните дебри. Беше дошло във Феърфолд посред бял ден и тя не знаеше дали може да бъде убито. Не знаеше дали е дошло за Северин, понеже някой го е повикал, или поради някаква друга причина; знаеше само, че трябва да се съсредоточи и да действа. Първо — да излезе от училището и по някакъв начин да измъкне Моли. Би могла да я метне на гърба си, само че с такъв товар нямаше как да се сражава, ако се наложи, нито да върви бързо. Изправи се и й прошепна да не мърда, отмина разширяващата се пукнатина в стената, през която като змии се промъкваха тънки бръшлянови клонки, и за малко не се сблъска с двама души, притичващи от другия коридор: Картър с мобилния си телефон в едната ръка и със стик за хокей в другата, и Роби Делмонико, размахващ бейзболна бухалка. Като видя Хейзъл, Роби отскочи назад, блъсна се в редицата метални гардеробчета и вратичките им затракаха като вериги. Тя осъзна, че неволно е стиснала юмруци. — Какво ви става, бе? — Споко. Теб търсехме — каза Картър. Носеше раменните подложки и наколенниците от футболния си екип. — За първи път Хейзъл забеляза, че екипировката прилича на рицарска броня. Картър, който беше широкоплещест и с квадратна челюст, много приличаше на сър Мориен — тъмнокожия рицар на крал Артур. — Хората от екипа за реагиране при извънредни ситуации не пускат никого обратно в училището. Бен и Джак не могат да мръднат от паркинга и с есемеси ми съобщават къде може да си отишла. — Нещо е станало — намеси се Роби. Намерихме под една маса в ученическия стол три деветокласнички. Бяха в безсъзнание — поне така ми се стори, — обаче едната отвори очи и измънка нещо страховито за някакви кости. После пак припадна. Завлякохме ги до отворен прозорец и една по една ги подадохме на някакъв парамедик, обаче решихме да останем тук, докато се уверим, че всички други са излезли. Хейзъл кимна — думите му й напомниха колко е добросърдечен и защо го беше целунала, преди всичко да тръгне наопаки. Еднакво трудно е и да си желана, и да желаеш някого толкова силно, че да те заболи коремът; да ти се иска не само да го целунеш, а и да го погълнеш, както змия поглъща мишка, както Големият лош вълк е глътнал Червената шапчица, и това желание превръща в непознат всеки, с когото си свикнала. Независимо дали е най-добрият приятел на брат ти, или спящ принц в стъклен ковчег, или пък някакво момиче, целунало те по време на купон, мигът, в който пожелаеш нещо повече от мимолетно докосване на устните ви, всички те стават противни и ти вдъхват страх. — Мъртъв е, няма го вече — промълви. Той вдигна бухалката и се ококори. — Не, не и ти!!! Не превъртай, моля те! Хейзъл въздъхна. — Моли го каза, преди да загуби съзнание. Беше… как да се изразя… обладана от зъл дух или нещо подобно. — Моли Липскоум? — Картър се загледа по-внимателно и се вцепени, като видя бездиханната Моли. — Чудовището тук ли беше? Тя поклати глава. — Не. Така или иначе трябва да я изнесем навън. Ще взема един стол. — Обърна се към Роби и му нареди: — А ти потърси въже или нещо подобно, за да я завържем за стола. Той кимна и тръгна към една класна стая. — Джак каза… — Картър осъзна, че говори по-скоро на себе си, отколкото на тях, и не довърши мисълта си, а промърмори: — Ще остана при Моли. Вие потърсете каквото сметнете за необходимо. Във втората стая, в която влезе, Хейзъл видя стол на колелца пред бюрото на учителката и го изкара в коридора, Роби също извади късмет — в един шкаф откри дебела светлосиня връв, навита на кълбо. Тя вдигна безжизненото момиче, той задържа стола, за да не се плъзне назад, после Картър им помогна да завържат здраво Моли (очите й бяха затворени, главата й беше клюмнала), все едно беше затворничка, която ще бъде подложена на разпит, или муха, попаднала в паяжина. След това Хейзъл се върна в стаята да потърси някакво оръжие. В чекмеджето намери голяма ножица и няколко пъти я удари в бюрото, докато я разполови и я превърна в два кинжала. — Леле, какъв шум вдигна! — измърмори Картър и хвана облегалката на стола. — Да вървим. Тръгнаха по опустелия коридор, надничайки в празните класни стаи, където на облегалките на столовете още висяха якета и върху чиновете бяха оставени тетрадки, писалки и учебници. На магнитните дъски се виждаха наполовина решени задачи по математика, прожекционният апарат още работеше и на екрана вървяха кадри от документален филм за генетиката. Няколко чина в дъното на една стая бяха целите обраснали с мъх. Стигнаха до спортната зала. Хейзъл влезе, „кинжалите“ й блестяха под мигащите лампи. От тавана се спускаха бръшлянови клонки и се увиваха около електрическите жици. Сърцето й биеше до пръсване — все едно в гърдите й някой думкаше с юмрук, и то толкова силно, че да ги насини отвътре. За първи път спортната зала — голямо помещение с блестящ под и амфитеатрално разположени скамейки — й се стори зловеща, сякаш чудовището би могло да дебне тъкмо тук — преобразило се е така, че да прилича на натрупани един върху друг гимнастически дюшеци, изпод които всеки миг могат да се протегнат дълги пръсти и да сграбчат нечий глезен… — Виждаш ли нещо? — обади се Роби иззад гърба й. Тя се сепна от гласа му, после поклати глава — радваше се, че не е издала уплахата си. — Не си длъжна да ни помагаш да открием хора, останали в училището — намеси се Картър. — Вземи Моли и я изкарай навън. Брат ти се безпокои за теб. _Моят_ брат — също. Под примигващите лампи момчетата изглеждаха променени. Лицето на Роби беше добило пепеляв цвят, сенките под очите му се бяха уголемили. Картър пък повече от всякога приличаше на Джак — чертите му сякаш се бяха изострили от падащите върху лицето му сенки. С малко повече въображение Хейзъл можеше да си представи, че пред нея стои брат му. Хрумна й ужасяваща мисъл — разбра защо Аманда е постъпила така. Щеше да е като да целуне стъкления ковчег на Северин. Нямаше да е истинско. Нямаше да разбие сърцето й. — Я не ме учи! Защо _ти_ не излезеш? — сопна му се, защото мразеше да се отнасят с нея снизходително, пък и се страхуваше къде ще я отведат мислите й. — Най-вече от чувство за вина. Аз последен видях Аманда — всички го повтарят и е вярно. — Какво стана? — попита тя. Вървейки към главния вход, минаха край големите стаи, в които се провеждаха занятията по литература, и край театралната зала със сцената, закрита от спуснатата завеса. Едно от колелцата на стола се беше разхлабило и при движението надаваше протестни писъци, от които Роби потръпваше. В някои стаи кънтеше ехо, само дето Хейзъл не можеше да определи откъде идва звукът. Въобрази си, че чува пълзенето на бръшляна или стъпките на чудовището, което дращи с нокти по стените. Беше ловувала в гората и знаеше, че превъзбудата и адреналинът подсилват звуците. Знаеше как понякога си убеден, че чуваш нещо, което се оказва собственото ти дишане. Обаче си даваше сметка колко опасно е да пренебрегваш интуицията си. От друга страна, беше се научила да различава шумовете в гората: прашенето на съчки, вятъра, стъпките. А тук, в училището, се чувстваше на непознат терен. Доловеше ли някакво движение, стискаше зъби и цялата настръхваше. Картър заговори отново — почти шепнеше, за да не го чуе Роби: — Скарах се жестоко. С Аманда. Тя наговори куп глупости по адрес на Джак — например че той дори не е човек. Може би само се опитваше да ме вбеси и успя. Накарах я да слезе от колата, макар да знаех, че носеше обувки с много високи токове и знаех, че ще й е трудно да върви пеш. След три пресечки си дадох сметка, че съм се държал като задник. Мама щеше да _ме убие_, ако разбереше, че съм излязъл с момиче и после съм го зарязал сам-самичко, без да ме е грижа как ще се прибере у дома. — И? — повдигна вежда Хейзъл. — Върнах се, но Аманда я нямаше. Повече не я видях, техните не ми разрешиха да й отида на свиждане в болницата. — Картър повиши глас. — Хей, Роби, а ти защо висиш тук и се правиш на герой? Защо не излезеш при другите? Роби кисело се усмихна. — Едно съм научил от филмите — никога да не се отделям от групата. Освен това вие двамата сте загубени без мен. — Така е — добродушно каза Картър, въпреки че изобщо не беше вярно. — Ей, Хейзъл, как стана така, че… — подхвана Роби, но така и не довърши изречението. Смразяващ кръвта писък прониза тишината. Втурнаха се към мястото, откъдето прозвуча; подът кънтеше под стъпките им, скърцащите колелца на въртящия се стол пищяха като заклани. Писъците идваха от дамската тоалетна. Хейзъл изпревари момчетата и блъсна с рамо вратата, готова да прониже някого с импровизираните си кинжали. Леони стоеше до умивалниците, от едната чешма течеше вода, преливаше през ръба и вече беше образувала локва на пода. Като зърна Хейзъл, Леони запищя още по-силно. Изглежда, беше сама в помещението, но като я гледаше толкова изплашена, Хейзъл реши за всеки случай да провери. Ритна вратата на първата кабинка — беше празна, само три фаса плуваха в тоалетната чиния. С ритник отвори и втората — и тук нямаше никого. Засили се към третата врата, но Леони я хвана за рамото: — Какво правиш? Престани! Плашиш ме! — _Аз_ ли те плаша? — гневно възкликна Хейзъл. — Да не би аз да пищях като заклана преди малко? — Нещото… видях го — прошепна Леони. — Помислих, че в коридора ще съм в безопасност, но то беше там. Божичко, какво й е на Моли? — Ти огледа ли го добре? — обади се Картър; заедно с Роби стояха на прага, сякаш дори при тези обстоятелства не дръзваха да влязат в момичешката тоалетна с розовите плочки и със старомодния автомат за тампони, монтиран на стената. Тя завъртя глава. — Видях _нещо_. Беше много страшно… Роби потръпна и побърза да им напомни: — Почти до изхода сме. Да побързаме. — Ами ако се е скрило някъде и дебне? — прошепна Леони. — Чувствам, че е наблизо. — Тъкмо затова трябва да си оберем крушите — каза с по-висок глас Роби, сякаш беше забравил защо шепнеха досега и че бяха останали в училището, за да помогнат на повече хора да се спасят. За миг Хейзъл се поколеба дали да не ги зареже, да се върне и да изчака появата на чудовището, за да го прониже с кинжалите си. В детството си стотици пъти си беше представяла как влиза в битка с него — то беше олицетворение на гората, на ужаса. Представяше си, че сражението с него ще е като във видеоигра, и че ако го победи, всички ужасяващи събития ще престанат да се случват. Ръцете я сърбяха да влезе в сражение, кръвта пулсираше в слепоочията й. Стисна по-здраво двете остриета — щеше да намери чудовището и да го убие. — Млъкнете и двамата! — сопна се Картър. — Хейзъл, как смяташ — да излезем ли, или да търсим още хора? — Защо питаш _нея_? — засегна се Роби. — Защото знам какво мислиш, а мнението на Моли е без значение. И понеже… — Картър млъкна и рязко се обърна, защото се чу зловещ звук, все едно някой влачеше труп по коридора. Внезапно неоновата лампа на тавана се взриви сред фонтан от искри, от умивалниците заизлиза мъх, сякаш беше сапунена пяна. Огледалата се покриха с петна от плесен. Картър изтика по-навътре стола с Моли — главата й беше клюмнала, косата закриваше лицето й. Роби затръшна вратата, а Картър заклещи дръжката с хокейния стик. Никой не продума. Хейзъл си пое въздух и го задържа в дробовете си. През матираното стъкло видяха сянката на нещо, движещо се по коридора. Беше високо над два метра и силуетът беше като на човек, ако съществуваха човеци от клони, лозови вейки и пръст. Съществото имаше гърбица, главата му приличаше на възлест пън. Несъразмерно дългите му пръсти се полюшваха като израстъци. Спря се за миг, сякаш долавяше биенето на сърцата им, сякаш бе чуло как затаиха дъх. После тръгна отново и скоро тежките му стъпки се отдалечиха по коридора. Хейзъл започна да брои наум: _„Хиляда. Две хиляди. Три хиляди. Четири хиляди. Пет хиляди.“_ — Предлагам да тръгваме — прошепна. — _Незабавно!_ Картър отвори вратата на тоалетната и тримата се затичаха към изхода; Роби буташе стола с Моли и колелцата му скърцаха, шумът от маратонките на Хейзъл отекваше в коридора. Тя тичаше най-отзад и от време на време се оглеждаше. Очакваше чудовището да се пресегне от сенките, да ги сграбчи с кошмарните си ръце и да запуши гърлата им с пръст. Паниката я подтикваше да бяга към изхода и потискаше желанието й да срази ужасното създание. Осъзна, че са излезли от училището, едва когато с пълни гърди вдишваха прохладния есенен въздух. Внезапно от дърветата наоколо излетяха грачещи врани и във въздуха се разлетяха черни пера, напомнящи рояци мухи над разлагащ се труп. Паркингът беше осветен от въртящите се лампи на патрулките и на една линейка. Блестяха и включените фарове на няколко автомобила, около които се бяха скупчили ученици (изглеждаше обаче, че повечето са се прибрали по домовете си) и под отблясъците на червените и сините сигналните лампи лицата им изглеждаха призрачни. — Има ли още някой вътре? — попита един парамедик, когато ги видя на стъпалата. — Да! Някакво страшно чудовище! — възкликна Леони. Гримът й се беше разтекъл, сякаш беше плакала. — Имало е изтичане на газ — обясни той, но изглеждаше озадачен и разтревожен. — Сигурно сте вдишали отровните изпарения… Леони само завъртя очи и го отмина. Картър грабна стола с Моли и слезе с него, а Бен изтича нагоре по стъпалата и прегърна Хейзъл. Тя също го прегърна, без да изпуска „кинжалите“, и неволно ги притисна до гърба му. — Май съвсем си откачила — прошепна й той. Хейзъл погледна през рамото му — Джак седеше на предния капак на фолксвагена и беше вперил в тях сребристите си очи. _„Позволено ми е да ви предупредя само три пъти“_ — така беше казал. Знаел ли е какво ще се случи, но не е могъл да го сподели с тях? — Знаеш, че съм си откачена — прошепна тя на брат си. Някакъв доброволец, придружаващ екипите от линейките, прегледа Хейзъл и й каза, че може да се прибере у дома, но незабавно да потърси лекарска помощ, ако почувства виене на свят. Бен я чакаше до колата си и тихо разговаряше с Леони. Тя тръгна натам, но Джак я хвана за рамото и я спря. Хейзъл стреснато се извърна и се почувства неловко от погледа му. — Май срещата ни на игрището се отлага — промърмори той. — Само не ми казвай, че отказваш да ме придружиш довечера. Не и след станалото току-що. — Опитваше се да говори спокойно, но гласът й леко трепереше. Джак поклати глава. Страната му се беше подула още повече и кожата под очите му беше добила тъмновиолетов цвят. — Ела у нас след залез-слънце, обаче не влизай. Ще се измъкна тайно и ще те чакам в задния двор. После тръгваме заедно. — Добре — смотолеви тя — само толкова, защото беше изненадана, че не й се е наложило да го убеждава. Изпитваше облекчение, но и мъничко страх. — Какво да облека? Сребристите му очи дяволито проблеснаха. За първи път през този ден нещо го беше развеселило. — Ами, каквото искаш. И без дрехи може. * * * По пътя към къщи Хейзъл описа на Бен чудовището, което беше зърнала през матовото стъкло, и как лозовите клонки и мъхът бяха плъзнали из училището. Той пък й разказа как Джак го е избутал навън, след като първата ученичка припаднала. Искал да се върне и да изведе Хейзъл и Картър, само че няколко учители му препречили пътя и му забранили да влезе отново — явно обвинявали него за случилото се. — Крайно време е тези нелепи подмятания да престанат — каза накрая. — Крайно време е да се разбере, че вината не е негова. Та нали всички в града го познават, да му се не види. Хейзъл кимна, обаче си спомни как сутринта съучениците му се отдръпваха от него като от прокажен, спомни си наскоро появилата се грозна синина на лицето му и историята на Леони, пазена в тайна от нея дълги години. Колко души бяха виждали как маската му пада и не бяха забравили този миг? — А ние с теб тепърва ще проведем сериозен разговор — добави Бен, докато паркираше пред дома им. — За Северин и за случилото се през нощта, когато се е освободил от стъкления си затвор. — Да, добре — промърмори тя, надявайки се да отложи този разговор до завръщането си от пиршеството. Майка им седеше в кухнята и пушеше цигара. Хейзъл се изненада — от години не я беше виждала да пуши. Когато двамата влязоха, майка им угаси цигарата в чинията си, стана и възкликна: — Какво ви прихваща вас двамата, та не си вдигате телефоните? Откачих от притеснение, взех да звъня на кого ли не, за да разбера какво става. От училището се обадиха, обаче ми надрънкаха такива небивалици, че хич не ме успокоиха. Сега пък е въведен вечерен час. Мисля да се свържа с баща ви и да отидем при него в града, докато не… — Вечерен час ли? — повтори Бен. Тя махна към телевизора. — Обявиха го по извънредните новини: никой да не напуска дома си, освен при крайна необходимост. А тази вечер след шест часа излизането от домовете е абсолютно забранено. — Каква причина посочват? — попита Хейзъл. — Очаквало се разразяване на буря — отговори майка й и повдигна вежди. — Я ми кажете какво е станало днес. — Разрази се буря — избърбори Хейзъл и се заизкачва по стълбището, вземайки по две стъпала наведнъж. Влезе в стаята си, отиде право при дрешника и го отвори: ретро рокли, протъркани джинси и прокъсани пуловери — някои на закачалки, други — струпани върху обувки. Нищо не изглеждаше подходящо за пиршество на елфи. Нищо, което да ги убеди, че с нея шега не бива. А и по телевизията предвещаваха буря… Тринайсета глава Джак й беше предложил да се срещнат след залез-слънце, но когато Хейзъл стигна до дома му, вече почти се беше стъмнило. Щом се облече, тя побърза да излезе от къщи — тръгна право към външната врата, стъпвайки на пръсти, за да не я чуят майка й и брат й, които бяха в дневната. Оставила беше на леглото мобилния си телефон, за да не може Бен да я търси, и бележка: молеше го да не се безпокои, защото като се върнела сутринта, щяла да му разкаже всичко от игла до конец. Джак беше в задния двор и подхвърляше топка на кучето на Гордънови — голдън ретривър, наречен Бисквитко. Лампата на верандата осветяваше тясната ивица трева, по която тичаха. В този момент Джак изглеждаше като най-обикновено момче, освен ако не забележехте заострените му уши. Освен ако не бяхте чули клюките за него. Тогава щеше да ви заприлича на зловещо същество, играещо ролята на човек. Щом Хейзъл се приближи, Бисквитко залая. — Време е да си прибираш — каза му Джак, поглеждайки към гората. Хейзъл се запита дали я е видял в мрака. Зачака, като мислено се проклинаше, задето не си е взела якето — след залез-слънце беше застудяло. За да се стопли, започна да събира от земята нападалите диви кестени и да бели корите им. Малко боцкаха, но пък толкова беше приятно да усеща как нещо се разпада в ръцете й. Стори й се, че остана там цяла вечност, но всъщност изминаха по-малко от петнайсет минути, преди прозорецът на втория етаж да се отвори и Джак да излезе на покрива. Телевизорът в дневната работеше — тя виждаше движещите се образи, също и господин и госпожа Гордън, които седяха един срещу друг. Той беше отворил лаптопа си и от бледата светлина на екрана сенките около къщата изглеждаха още по-плътни. Джак се прехвърли от покрива на един клон, плъзна се по него и скочи на земята. Хейзъл настръхна — очакваше родителите му да чуят звука и да погледнат навън, кучето отново да залае, обаче прошумоляха само листата, все едно раздвижени от внезапен полъх на вятъра. Хейзъл стоеше до дърветата в началото на гората. Беше неспокойна, но се стараеше да не се издава. — Ето те и теб — каза и хвърли поредния див кестен. — Какво ще правим сега? Вместо да отговори, Джак впери в нея сребристите си очи, блестящи в сумрака, и промърмори: — Много си шик. Тя смутено се усмихна. Докато ровеше в дрешника, се питаше какво е най-подходящото облекло за тазвечерното приключение; накрая избра джинси и блуза от зелено кадифе. Както обикновено носеше сребърни обеци халки и любимите си ботуши. Надяваше се тоалетът й да е достатъчно елегантен за царството на елфите. — Насам — прошепна Джак и тръгна напред. Хейзъл го последва. Под лунната светлина гората беше изпълнена със сенки и с тайни пътеки, сякаш показващи се само за тях двамата, и скоро стана ясно, че Джак вижда по-добре в тъмнината. Тя се постара да върви плътно зад него и да не се препъва. Не искаше да му даде повод да я изостави и да продължи сам. След като се отдалечиха от дома му, той спря и се обърна: — Искам да те предупредя за нещо. — Винаги да съм вежлива — изрецитира Хейзъл думите, които беше чувала безброй пъти от грижовните възрастни, които не искаха местните хлапета да се държат като туристи. — Винаги да изпълнявам желанията на елфите, освен когато не противоречат на някое от другите правила. Никога да не им благодаря и да не хапвам от храната им. Никога да не пея, ако съм музикален инвалид, нито да танцувам… и никога, ама никога да не се фукам. Това ли ще ми набиваш в главата? — Не позна. — Джак внезапно хвана ръката й и я стисна в топлата си длан. Изглеждаше толкова сериозен, че Хейзъл се сепна, побиха я тръпки. — Срамувам се, че ходя на тези пиршества, затова и го криех. Давам си сметка колко е безразсъдно… колко е _глупаво_. Заричам се, че няма да стъпя там, обаче усещам кога ще е следващия пир. Все едно някой си подсвирква в далечината и аз се напрягам да го чуя. Отивам, като си повтарям, че няма да има следващ път, но когато почувствам познатото желание, повтарям същата грешка. — Той пусна ръката й. Изглежда, признанието му беше струвало много. Хейзъл се засрами от егоизма си. Дотолкова се беше задълбочила в собствените си неволи, че не се беше замислила за какво го моли. Никога, ама никога не би му причинила страдание, не би го подложила на изпитание. — Виж, не искам да ме придружиш. Съжалявам, че чак сега научих какво чувстваш. Само ми покажи пътя и ще продължа сама. — Невъзможно е. Нито ти, нито който и да било може да ми попречи да присъствам на пиршеството. Тъкмо в това е проблемът. Моля те само за едно — да се прибереш у дома. — Знаеш, че няма да изпълня молбата ти. Той кимна. — Тогава слушай внимателно. Нямам идея нито как да те защитя от тях, нито какво ще се опитат да ти причинят. Знам само, че мразят да им се напомня за живота ми като човешко същество. — Смяташ, че появата ми ще е напомняне, така ли? — Да — и за тях, и за мен. — Джак отново закрачи. — Много внимавай. Бен няма да ми прости, ако ти се случи нещо лошо. Думите му я жегнаха. — Той не ми е настойник! — сопна се. — Тогава _аз_ никога няма да си простя. — Ще изглеждаш ли… — Хейзъл се поколеба, после се насили да продължи: — Ще _изглеждаш_ ли различен, когато си там? Той невесело се засмя: — Няма. Но всичко останало може да не е както обикновено. Докато вървяха през гората, Хейзъл се питаше какво ли означават последните му думи. Виждаше, че той се опитва да забави крачка, за да не я изпреварва, но желанието му час по-скоро да стигне до мястото на празненството беше почти осезаемо. По едно време спря, загледа се в пълната луна, после пак се обърна към нея: — Ще те питам нещо и настоявам да ми отговориш. Какво знаеш за рогатото момче и Аманда? — След случилото се в училището вече не съм сигурна дали знам нещо — призна тя. — Според момчето по петите му е чудовище, а ти твърдиш, че преследвачът е Елшовият крал. Мислиш ли, че той е изпратил чудовището? — Един бог знае. — Джак се поусмихна, за да покаже, че нарочно използва старовремска фраза. — Всъщност _ти_ би трябвало да знаеш — нали си разговаряла с нашия принц? — Ами… той търсеше някакъв меч — само с него можел да срази чудовището. Докато разговаряха, навлизаха все по-дълбоко в гората — там, където Хейзъл беше дръзвала да отива само в детството си, и то осъзнавайки, че се излага на голяма опасност. Тук дърветата бяха много стари и с дебели стволове, а преплетените им клони скриваха звездите. При всяка стъпка първите опадали листа хрускаха, все едно двамата вървяха по килим от трошлива хартия. Джак се обърна момичето, вървящо до него: — Ще те питам нещо — помня как каза, че те — знаеш кои — те използват. — О, значи си го запомнил! — Такова нещо не се забравя. — Ами… губят ми се отделни моменти. Не знам колко — промърмори Хейзъл — за първи път го признаваше пред някого. Той изпитателно я изгледа: — Олеле… лоша работа. Хейзъл само изсумтя и продължи напред. Джак повече не продума, което й беше добре дошло: страхуваше се, че ще я притисне да отговаря на въпросите му, както би сторила на негово място. Обаче явно беше предпочел да изчака, докато тя реши какво и кога да му довери. Стигнаха до хълмче, обградено от бодливи храсти. Стърчащи клонки обвиваха стъпалата към върха на хълмчето, където сред високата трева се виждаха основите на недовършена сграда. Стъпалата — напукани и обрасли с мъх, водеха към една арка. Отнякъде се чуваха смехове и приглушена музика — звуците ту се приближаваха, ту се отдалечаваха, сякаш отнасяни от вятъра. Изведнъж Хейзъл разбра къде се намират, въпреки че само беше чувала за това място. Каменните основи бяха за молитвения дом, който един от основателите на градчето се опитал да построи, преди да разбере, че хълмчето е свещено за Неземните. Според легендата всичко, построено през деня, нощем било разрушавано, а разчистеният терен до сутринта обрасвал с висока трева. Лопатите се чупели, мнозина работници претърпели тежки травми, докато центърът на Феърфолд не бил изместен много по на юг и молитвеният дом най-сетне бил благополучно изграден. Веднъж Хейзъл беше чула госпожа Шрьодер да казва, че хълмовете на елфите са празни отвътре. _„Празни като техните обещания_ — беше добавила. — _Забаламосват те с фокусите си, после правят с теб каквото си искат.“_ Като си спомни думите й, Хейзъл потрепери. Джак се приближи до трънливите шипкови храсти с разцъфнали алени рози, чиито мъхнати венчелистчета имаха зловеща прилика с животинска козина. Стъблата им бавно се извиха настрани, за да го пропуснат — ако човек не ги гледаше внимателно, щеше да си каже, че пътечката винаги си е била там. Джак се усмихна на Хейзъл и повдигна вежди. — Ти ли го направи? — прошепна тя, без да осъзнава, че е понижила глас. — Ще позволят ли да мина и аз? — Не съм сигурен. Стой плътно до мен! — нареди й той, опитвайки се да избегне трънлива вейка, сякаш искаща да препречи пътя му. Двамата се заизкачваха по стръмния склон, Хейзъл притискаше длан до гърба на Джак и се стараеше да не се отделя от него. Щом стигна до арката, той три пъти потропа с крак и се провикна: — Господари и господарки невидими за мене, господари и господарки, целите в зелено, по прага три пъти потропвам, пусни ме да вляза, о, хълм, който дари ми живота. Тръпки побиха Хейзъл. Подобно стихче биха измислили двамата с него в детството им, когато си играеха в гората, само че това сякаш бе от древни времена и авторът беше неизвестен. — Само това? — прошепна. — Нищо повече? — Нищо повече. — Джак широко се усмихна, все едно я предизвикваше. — Твой ред е. — Мина през арката и се преметна назад. Хейзъл така се стресна, че дори не извика. Спусна се напред да провери дали Джак е добре, само че него го нямаше. Сякаш беше потънал вдън земя. Тя виждаше само хълма, основите на някогашната сграда и сребристата висока трева, разстилаща се като килим. Не знаеше какво да направи, затова също скочи напред, надявайки се арката да пропусне и нея. Приземи се сред тревата, залитна и падна на колене — болката беше нетърпима, трънаците се впиха в джинсите й и кадифената блуза. Не се беше пренесла в друг свят. Намираше се на същото място като преди и беше сама. Вятърът разлюля бодливите храсти и донесе отнейде звънлив смях. — Джак! — извика тя веднъж, после втори път. Нощта погълна гласа й. „Нищо повече“ — беше казал той, само че трънаците не се бяха разтворили, за да я пропуснат, а стихотворението надали щеше да помогне, защото не се отнасяше за нея. Зеленият хълм не й бе дарил живота. Тя не принадлежеше към Неземните и не притежаваше магически способности. Дали не я подлагаха на някакво изпитание? Стана и отново се изкачи по стълбите. Не умееше да съчинява стихове, но ако малко променеше стихотворението, може би хълмът щеше да се отвори и да й позволи да влезе. Това беше някаква магия, и то доста страшна. Тупна с крак три пъти, дълбоко си пое въздух и изрецитира: — Господари и господарки невидими за мене, господари и господарки, целите в зелено, по прага три пъти потропвам… — Поколеба се и добави единственото, което според нея би склонило Неземните да я приемат: — И моля ви без ропот — пуснете ме да се повеселя на пиршеството. — Стисна клепачи и прекрачи през арката. Отново падна, само че този път земята се отвори под нея, обгърна я миризмата на пръст. Тя отчаяно се опита да се задържи — вкопчваше се в камъни, в бурени, в каквото й попаднеше под ръка. За последен път си пое въздух, после тъмата я обгърна. Неволно изпищя. Стомахът й се сви. Тя се преобърна във въздуха, светът под нея сякаш беше размазано петно — поредица от безумни гледки и звуци. Внезапно престана да пада; беше попаднала в мрежа от корени — белезникави, дълги и мъхнати. Под нея се вихреше празненството, сцената беше осветявана от мънички движещи се светлинки и от високите пламъци на огньовете. Елфи се бяха хванали за ръце, образувайки окръжности, движещи се в ритъма на танца. Други седяха до отрупаните с храна маси; някои бяха с облекла от кожа, други носеха доспехи, а жените бяха с разкошни бални рокли. Някои погледнаха нагоре, посочиха с пръст и се засмяха, но повечето не забелязаха Хейзъл, която висеше над тях като полилей. След миг тя видя трон върху куп каменни плочи, изглеждащ така, сякаш беше издялан в самата скала. Беше постлан с кожи и на него седеше мъж с доспехи. Един паж прошепна нещо на мъжа, който вдигна очи към Хейзъл, но дори не се усмихна. Беше се озовала в двора на Елшовия крал, и то по пълнолуние. Дори да искаше, надали би могла да постъпи по-глупаво. Оттласна се нагоре, опитвайки да се ориентира в плетеницата от корени и евентуално да се изкатери по някой… но след миг те я освободиха от хватката си. Тя отново падна и този път се удари лошо. За миг остана неподвижна, взирайки се в куполообразния таван, после се опита да застане на колене. Някой я хвана за рамото и й помогна да не залитне отново. — Благодаря — машинално прошепна тя, отвори очи… и мигновено осъзна грешката си. _„Никога не им благодари!“_ Пред нея стоеше чудовище, ококорило черните си очи; на лицето му беше изписано отвращение. На островърхия му нос растеше нещо, напомнящо белезникав мъх, който се разпростираше по скулите му чак до горната част на главата му; същият белезникав мъх растеше по раменете и по корема му. Съществото носеше нещо подобно на асиметрична набедрена препаска. Пусна Хейзъл, сякаш се беше погнусило от допира до нея, и се отдалечи. Тя примигна и се провикна „Извинявай!“, макар да не знаеше дали така няма още повече да го ядоса. Много пъти си беше представяла празненството на елфите, но сега виждаше нещо съвсем различно от онова, изникващо във въображението й, или в сънищата й, от които бе дошло рогатото момче. Не приличаше и на описанията на хората в градчето, които обичаха да разказват местните легенди. А музиката… музиката беше тъй сладка, че предизвикваше копнеж за нещо неуловимо, магично. И така омая Хейзъл, че тя ахна и залитна. Всякакви същества танцуваха на пръстения под: някои — грациозно, други тъпчеха на едно място или подскачаха. Във въздуха летяха мънички елфи с дрипави пеперудени криле и се зъбеха на Хейзъл. Ниски създания с щръкнала коса и със зеленикавокафяви дрехи играеха на зарове — едни отпиваха от гравирани бокали, други — от обикновени дървени чаши. Високи създания, сияещи в полумрака, сякаш нещо ги осветяваше отвътре, танцуваха вихрено — едни носеха рокли от листа с изкусно оформени корсети от дървесна кора, други — изящно изработени сребърни ризници. Сред танцуващите пристъпваха други същества, които никак не приличаха на хора — краката им бяха като кокили, лицата им — набръчкани като кората на вековно дърво. Бяха едновременно страшни, красиви и ужасяващи. Всички без изключение. Сред тях се мяркаха хора (очевидно не осъзнаващи опасността), които Хейзъл разпозна, защото бяха жители на Феърфолд. Госпожа Доналдсън, възпитателката в детската градина, танцуваше боса със създание, напомнящо бухал. Ухиления Ник — дългокос младеж, който си изкарваше прехраната, като чукаше от врата на врата и предлагаше на домакините да им наточи ножовете, тромаво се движеше сред тълпата — увил се беше с черни копринени шалове, които се развяваха зад гърба му. До него вървеше младеж, когото Хейзъл беше виждала и преди, но не знаеше името му. Беше общ работник в градския универсалния магазин и го използваха предимно за подреждане на стоките по рафтовете. Веднъж го беше видяла как жонглира с ябълки на пътеката между полиците. На празненството не присъстваха много човешки същества, но Хейзъл ги разпознаваше по облеклата, макар да не виждаше лицата им сред насъбралото се множество. Но… наистина ли бяха човешки същества или елфи, които живееха сред хората и изглеждаха като тях? И ако бяха човеци, знаеха ли, че се намират на пиршеството, или при събуждането си също като нея щяха да видят калните си стъпала, без да си спомнят къде са били през нощта? Тя разпозна не само хората, а и едно от съществата: космат човекоядец на име Страшилището, който седеше малко встрани от танцуващите и похапваше златни бръмбари. Беше чувала за него и за страстта му към човешка плът, дори навремето, когато беше малко момиче с голям меч, се беше досетила къде му е бърлогата. Човекоядецът я погледна и червените му устни се разтегнаха в усмивка — може би той също беше познал Хейзъл. „Не стой като препарирана!“ — каза си тя и запристъпва напред; движеше се машинално, без да има представа накъде отива. Още не беше видяла Джак, но предполагаше, че е някъде наблизо, и макар да се боеше да се движи сред елфите без него, макар страхът да я смразяваше, нямаше избор — трябваше да научи колкото е възможно повече за рогатото момче, за чудовището и за загадъчните послания от загадъчното същество Себеси. Иначе щеше да излезе, че напразно се е изложила на такава опасност. Заобикаляйки танцуващите, тя прекоси балната зала в кухия хълм. Ароматът на шибоя, розите и салвията беше толкова силен, че й се зави свят. — Искаш ли нещо за пиене? — попита я дребно дългоносо създание с къса опашка и с черни очички, напомнящи очичките-мъниста на враните. Държеше поднос с мънички дървени чаши, на дъното на които блестеше някаква течност. — Кълна се в царевицата и в луната, че не си вкусвала по-омайна напитка. — Не, благо… — Тя не довърши фразата; този път се беше сетила навреме, че не бива да се благодари на елфите. — Засега предпочитам да не пия. — Съществото сви рамене и се отдалечи, но срещата с него изплаши Хейзъл. Тя знаеше правилата, само дето й беше трудно да ги спазва. Не подозираше, че толкова лесно може да направи гаф, и то съвсем машинално. Покрай нея мина жена с червеникава коса, сплетена на дебели плитки; придружаваше я същество с козя глава. Жената се спря се за миг и подхвърли: — Май ти ме нарисува едно време. Права ли съм? Хейзъл се сепна и в първия момент не разбра за какво говори непознатата, после изведнъж си спомни старата история за случилото се е Бен. — Бъркате ме с майка ми — промълви. Червенокосата озадачено свъси вежди. — Наистина ли е било толкова отдавна? Тогава си моят музикант, само че пораснал. Ще ми изпееш ли нещо? Ще те възнаградя с благословия. Хейзъл поклати глава. — Говорите за брат ми. Тогава още не съм била родена, освен това пея толкова фалшиво, че ще ви призлее… — Запита се дали да каже на елфката колко неприятности е причинил на Бен нейният подарък, но се страхуваше да не наруши правилото за учтивост. — Ъ-ъ-ъ, ще предам на Бен, че с вас сме се видели — измънка. — Кажи му да дойде и да посвири на Мелия, а пък аз ще се погрижа от езика му да се ронят рубини. — Думите й прозвучаха като заплаха, а не като обещание, обаче Хейзъл кимна (друго не й дойде на ума), леко се поклони и заднешком се отдалечи. После закрачи по-бързо, пробивайки си път, разблъсквайки с лакти множеството; отмина гайдари и цигулари, миниатюрни елфи с крехки крилца, стройни зелени жени с черни усти и езици, издокарани с рокли, сякаш изтъкани от мъгла, дългопръсти момичета с венци от клонки, вплетени в дългите им разпуснати коси, хихикащи се момчета с лъвски лапи вместо крака, кикотещи се момичета-врани, грамадни безформени същества, обраснали с мъх, чиито зъби повече приличаха на скални отломъци. Някой я хвана за рамото. Тя изпищя и се извърна, опитвайки се да се изтръгне, преди да осъзнае кой я държи. — Хейзъл! — задъхано произнесе Джак. Изгледаше изплашен. — Не знаех къде си. Заряза ме! — тросна се тя и почти съжали за тона си. — Ти се движеше плътно зад мен. Мислех, че ще ме последваш, като ме последва по пътеката. — Не можах. Джак не беше сам — до него стоеше висока и слаба елфка; кожата й беше сребристокафява като дървесна кора. Очите й непрекъснато променяха цвета си — ту блестяха като злато, ту пламваха в зелено. Сто на сто беше майката на Джак — истинската му майка. — Хм, червенокоса си — каза тя, хвана Хейзъл за брадичката и леко обърна главата й. Хвана кичур от косата й и силно го дръпна. — Говори се, че червенокосите са вещици. Ти вещица ли си, дете мое? — Не, госпожо — отговори Хейзъл, спомняйки си правилото, че трябва да е учтива. — Какво те доведе тук? Или е по-правилно да попитам кой? — Себеси — отвърна момичето, надявайки се жената да реагира на странното име. — Ама че си шегобийка — навъси се онази. — Значи знаете кой е! — възкликна Хейзъл и се задъха от вълнение. — Моля ви, кажете ми! — Как е възможно да си забравила? — Жената я изгледа накриво, сякаш я предупреждаваше да млъкне. Извърна се и заби дългия си показалец в гърдите на Джак. — Мисля, че той те е довел. Само той и никой друг. И е допуснал голяма грешка. Много голяма. Каквото и да търсиш, не ти е тук мястото. Хейзъл не знаеше как да отговори, без да спомене Феърфолд (Джак я беше предупредил да не го прави), нито как да се върне към темата за Себеси. — Джак ли? Да, той ме доведе, но… — Елфката ги заобиколи и Джак пристъпи към Хейзъл, сякаш беше готов да я защити с тялото си, ако майка му отново посегне към нея. Елфката повиши глас: — Джак? Така ли те нарича? Кой Джак? Джак Велики? Джак Всемогъщи? Или… — Не си падам по титлите — прекъсна я той. — Предпочитам да ме нарича само Джак. Хейзъл прихна, но мигом съжали. Обаче спокойната му реакция на заяждането на майка му наистина беше забавна. — Какво ме е грижа, ако той иска да си губи времето във Феърфолд и да се прави на човешко дете? Може да се храни със същото като човеците, да спи в легло на човек и да целува момиче, родено от човеци, но никога няма да е един от тях! Винаги ще играе роля, ще се преструва! Говореше на Хейзъл, но явно думите й бяха отправени към Джак. Колко ли пъти двамата бяха спорили по този въпрос? Той се усмихна. — Порастваш там, където са те посадили. Поговорката беше измислена от човеците, но в този момент звучеше странно. Майка му продължи да се взира в Хейзъл, все едно не го беше чула. — Значи си дошла да го свалиш от белия му кон като в някоя балада, така ли? Дошла си да го спасиш от нас! — Тя посочи преплетените корени под купола. — Или пък той е тук, за да спаси теб? — Престани! — сопна се Джак и протегна ръка пред Хейзъл, сякаш да я защити. — Престани, чу ли! Не й говори така. Вече прекали. — А ти помни, че кръвта вода не става! — тросна му се тя. Висок рицар с блестящи сребърни доспехи (върху златните раменни пластини бяха гравирани пищящи лица) се приближи до тях, леко се поклони и се обърна към Хейзъл: — Елшовият крал иска да те поздрави. Неземната майка на Джак кимна, изгледа изпод око сина си и промърмори: — Кралят ти оказва голяма чест, драга. — Само че тонът й говореше тъкмо обратното. Разбира се, Хейзъл беше чувала много истории за Елшовия крал. При всяко слънцестоене хората от градчето му оставяха специални дарове. Когато времето се развалеше, казваха, че той сигурно се гневи, а когато един сезон не се сменяше с друг, че сигурно още спи. Разказаха още, че властта му е безгранична. Така или иначе и през ум не й беше минавало, че е истинска, а не градска легенда. — Заведете ме при него — каза. Джак понечи да тръгне с нея, но майка му го спря, като вкопчи в рамото му дългите си, подобни на вейки пръсти. — Не! Ти оставаш с мен. — Опитваше се да говори спокойно, но гласът й издаваше страха й. Той се обърна към нея и я изгледа надменно; дори дрехите му на простосмъртен не можеха да скрият благородния му произход. — Държа да я придружа аз, а не Маркан. Всеизвестно е, че той не се отнася добре с човеците. — Стрелна с поглед рицаря и добави. — Нали? — Виж какво, подменения, никой не те е канил тук — подхвърли онзи и злобно се усмихна. — Освен това Хейзъл няма нищо против да дойде с мен. С нея вече сме кръстосвали мечовете си. Подмятането му я озадачи. Може би този рицар беше свързан с някое от чудовищата, с които се беше сражавала в детството си. Така или иначе Джак явно нямаше да се откаже лесно. Бръкна в задния джоб на джинсите си, като че ли да извади някакво оръжие. — Спокойно — прошепна му тя. — Джак, всичко е наред. — Елфската му майка се приведе към него и го целуна по челото. До този момент Хейзъл не си беше представяла, че тази жена може да тъгува за изгубения си син, и винаги беше приемала за чиста монета историята за това как той е заживял със семейство Гордън. Обаче сега в душата й се промъкна съмнение. — Простосмъртните ще те разочароват — прошепна елфката на сина си. Той гневно стисна зъби, но отстъпи встрани и позволи на Маркан да отведе Хейзъл. Елшовият крал седеше на грамадния каменен трон, който тя беше видяла, когато висеше от тавана на подземието. Диадемата на челото му беше украсено с еленови рога, бляскавата му ризница представляваше малки бронзови люспи, които се застъпваха, все едно ризницата беше драконова кожа. Яркозелените му очи бяха толкова ясни, че навяваха мисли за отровни напитки или за вода за уста. На всеки пръст носеше по един пръстен с много сложна изработка. На скута му лежеше златен меч с богато украсена ръкохватка. За миг Хейзъл си помисли, че това е нейният меч, който беше изчезнал така загадъчно, неволно пристъпи по-близо и едва тогава разбра, че се е объркала — ръкохватката на нейния меч беше много по-обикновена. Всички рицари на Елшовия крал носеха еднакви мечове — изковани от лъскав метал, те блестяха като слънчеви лъчи в ножниците от обсидиан. В краката на Елшовия крал лежеше белезникавото същество с червени петна около очите и устата, напомнящо гол охлюв, с което преди години тя беше сключила споразумение. То впери поглед в нея полупритворените си очи, после й помаха с пръсти, напомнящи нокти на граблива птица. Въпросите се изпариха от ума на Хейзъл. Тя се отпусна на едно коляно и в същия миг видя нещо да блести в процепа между плочите на пода — приличаше на монета, отразяваща светлината. — Сър Хейзъл — каза Елшовият крал, приведе се и впери в нея необикновените си очи. Беше красив като приказен принц, същевременно вдъхваше страх — имаше нещо жестоко в устните му. — Не помня да съм ти заповядвал да дойдеш. — Не… аз… — запелтечи тя. — Всъщност изрично ти наредих да не идваш на пиршествата по пълнолуние. А снощи, когато трябваше да ловуваш с нас, ти пренебрегна заповедите ми. Толкова ли бързо забрави споразумението ни? Играеш си с огъня, Хейзъл Еванс! Не сбъднах ли най-съкровеното ти желание? Не те ли направих един от моите рицари? Знай, че мога да ти отнема всичко. Съществуват далеч по-неприятни начини да ми служиш. — Аз… — Думите заседнаха в гърлото й. Неочаквано Елшовият крал се засмя и изражението му заприлича на изражението на елфката, когато разбра, че е взела Хейзъл за майка й. — О! Ти не си моят Хейзъл, нали? Не си моят рицар. Ти си Хейзъл Еванс, която живее през деня. Четиринайсета глава Хейзъл си помисли, че може би трябва да стане, но сякаш се беше парализирала. Звуците от пиршеството глъхнеха до далечен шум в ушите й. Елшовият крал я нарече „сър Хейзъл“. А неземната майка на Джак я попита нещо странно. _„И какво — дошла си да го свалиш от белия кои като в баладата? Да не идваш да го спасиш от нас? Или той е тук, за да спаси теб?“_ Знаеше баладата, в която някой го сваляха от бял кон. Беше за Там Лин, в която смъртен рицар, принуден да служи на кралицата на елфите, бе спасен от храбро смъртно момиче — Джанет. Там Лин беше смъртен рицар. Сети се за посланието в ореха: _„Със седем години ще платиш дълга. Няма връщане назад.“_ А и рицарят й каза нещо особено, когато я доведе — че и преди са си кръстосвали мечовете. Устата й пресъхна, но се насили да изрече: — Как… — Не помниш ли каква сделка сключи? — Елшовият крал се приведе и рогата на диадемата му се насочиха срещу нея. Тя дълбоко си пое въздух и промърмори: — Обещах ти седем години от живота си. Не бих могла да го забравя. — Започваше да си връща самообладанието. Изправи се, сърцето й биеше до пръсване. Трябваше по някакъв начин да го надхитри. Ако успееше да зададе правилния въпрос както трябва… — Но… ти казваш, че си връщам дълга? Не помня… не помня да съм правила подобно нещо. Кралят се усмихна търпеливо. — Не съм ли щедър да ти отнема тези спомени? Принадлежиш ми всяка нощ — от момента, в който заспиш, докато отново не си легнеш преди зазоряване. Нощем си под мое командване, а животът ти през деня е незасегнат. Открай време имаш големи способности и аз ги реализирах. Превърнах те в един от моите рицари. Хейзъл беше съвсем сигурна, че хората, които не спят със седмици, умират. Идеята да не спиш _години наред_ беше нелепа. Също като идеята, че е обучена тук, с рицарите под хълма. Обучена да бъде като тях. Втренчи се в тримата, които стояха от едната страна на трона — изглеждаха като излезли от картина от небивали времена. — Струва ми се невъзможно. — Обаче е… — Кралят махна с ръка, сякаш това беше напълно достатъчно обяснение. И въпросът, и отговорът се свеждаха до магия. — Идвахме под прозореца ти и те пренасяхме до двора ни нощ след нощ. Ти си рицарят, който винаги си мечтала да бъдеш. „_Дишай_ — каза си Хейзъл. — Дишай!“ Припомни си умората, която я бе налегнала във Филаделфия — апатия, която така и не я напусна докрай. Сега поне знаеше причината — не беше пубертетът, както смяташе майка й. — Никога не съм мечтала да съм рицар. — Така ли? — провлече Елшовият крал, сякаш знаеше истината, скрита в сърцето й по-добре от самата нея. — Забраних ти да разкриваш на дневното си съзнание за случващото се, но да те видя така учудена е немалко удоволствие. Хейзъл занемя. Чувстваше се, сякаш не познаваше себе си. Сякаш бе предала собствените си идеали, само дето не беше сигурна колко сериозно е предателството. Спомняше си съня си, в който яздеше с други рицари и с наслада наказваше хора, и потрепери. В това ли се беше превърнала? Кралят се разсмя: — Е, сър Хейзъл, ако не си дошла като мой рицар, защо си тук? Налагаше й се да мисли бързо. Трябваше да насочи мислите си към другата си ненадеждна същност. Той не трябваше да научава, че тъкмо тя е счупила ковчега на Северин. След като през цялата предишна нощ не беше спала, а бе следвала Бен през гората, другата й същност не беше могла да се появи, не беше имало как да бъде разпитана и да разкрие каквото и да било. А след като Елшовият крал не беше искал тя да научи за нощната си същност, не той беше тайнствения САМАЗ. Което означаваше, че рицарската й същност може би имаше съюзник в двора; някой, с когото работеше. Очите й се насочиха към съществото, легнало в краката на краля. На това създание беше дала обета си и след като то го беше приело от името на господаря си, може би все още имаше власт над нея. — Дойдох, понеже във Феърфолд има чудовище. Исках да разбера как да го убия. Усмивката му застина, той посегна към сребърната чаша и я поднесе към устните си. Няколко придворни се засмяха. — Наричат я Сороу — Скръб. Великолепно и страховито създание. Кожата й е така твърда, че огъва дори метала, изкован от елфите. Не можеш да я убиеш, а преди да попиташ — единствената противоотрова за сънната болест, която разнася, за мъха, който се просмуква във вените ти, щом те докосне, е гъстата й като смола кръв. Какво ще кажеш за нова сделка, Хейзъл Еванс? — Каква сделка? — Чудовищната жена преследва Северин. След всичките тези години открих начин да я контролирам. Сега ми се подчинява. — Кралят вдигна ръка, показа пръстена си от кост и продължи да говори, без да забележи гримасата й. — Доведи ми Северин и няма да я накарам да причини злини на Феърфолд. Дори ще държа моите хора под контрол. Всичко отново ще е постарому. Хейзъл се изненада толкова много, че се засмя. — Да ти доведа Северин? — Със същия успех можеше да поиска да му поднесе на тепсия луната и звездите. Кралят, изглежда, не разбра какво е толкова смешно, а нетърпеливо отговори: — Да, това е заповедта, която възнамерявах да дам на моята Хейзъл, но снощи тя не се появи. Като броим тази вечер, това са две нощи, през които заради теб тя не ми служи. Тя трябва да залови рогатото момче — моят син, Северин, който е избягал от затвора си. Тя трябва да убие всеки, който му помага и да ми го доведе, за да го накажа. _Да му доведе Северин. Неговият син. Нейният принц. Съвсем истински принц._ _„Дали всъщност съм способна да го сторя“_ — запита се и отново я досмеша. Всичко изглеждаше толкова абсурдно. — Защо аз? — успя да промърмори. — Мисля, че е подходящо да бъде надвит от смъртна — отвърна кралят. — По-добрата ти страна нямаше да ми губи времето, но в случай че таиш някакви романтични идеи да предупредиш сина ми, ще ти обясня защо да не го правиш. Смяташ, че съм сторил ужасни злини на твоите хора, обаче ще ти покажа какво бих могъл да сторя без никакви усилия. — Обърна се към един от рицарите: — Доведи ми Лакторн. След малко пред трона се изправи страховито изглеждащ гоблин със сивкава кожа и остри уши, който въртеше в ръцете си мърлява шапка в ръце. — Какви забавления ти позволявам в града, Лакторн? — Почти никакви — вдигна рамене гоблинът. — Крада сметаната и чупя по някоя чиния. Когато една жена ме заля с мръсна вода, я удавих. Нищо повече от това, което ми позволихте. Хейзъл се изуми колко небрежно изброяваше ужасните си деяния. Ала никой друг не изглеждаше изненадан. Кралят го гледаше преспокойно, сякаш това бяха съвсем обичайни елфически капризи. А може би за него бяха точно такива. — И все пак невинаги позволяваш да стигат толкова далеч, нали? — избърбори тя. — Дадох им повече свобода щом видях колко вредите вие, смъртните. Слушай внимателно. Лакторн, ако те оставех да правиш каквото си искаш, какво щеше да сториш? — Кралят стрелна с поглед Хейзъл. — Какво щях да направя? — Дребният гоблин се изкикоти така лукаво и отвратително, че Хейзъл я побиха тръпки. — Щях да паля къщите им, докато са вътре, и да ги изгарям. Щях да ги щипя, докато не усетят болката в самите си кости. Щях да ги прокълна да чезнат и линеят, сетне щях да глозгам каквото остане. Какво щях да направя, ако ми позволите? Че какво нямаше да направя? — Знаеш ли, че лешниковите ядки, чието име носиш, някога са се смятали за носители на мъдрост? — попита кралят. — Бъди разумна, Хейзъл. Лакторн е сред най-безобидните ми воини. Представи си какво щеше да ми отговори Костната девица. Или Гнилоглав. Или пък великолепната, чудовищна Сороу. Не изпробвай добронамереността ми. Доведи ми Северин или ще изравня със земята Феърфолд. Имам си планове и няма да допусна да бъдат осуетени. В момента Сороу преследва Северин, но тя ми е необходима за друго. Хейзъл все още не можеше да си поеме дъх. Зад тях звучеше музика, с периферното си зрение виждаше, че гостите още се смеят и танцуват, но всичко й се струваше някак замъглено и нереално. Беше изгубила ума и дума. Заканата на краля беше толкова ужасна и страховита… предпочиташе да си мисли, че не го е разбрала. От изражението му й беше пределно ясно, че очаква от нея да проговори, колкото очаква крастава жаба да се превърне в краставица, но трябваше да каже нещо. Покашля се и изтърси: — Ако насъскаш Сороу срещу града, ще те спра! Елшовият крал се изсмя, в гласа му прозвучаха жестоки нотки: — Ти? Врабец да спре ураган? Хайде, върви, сър Хейзъл, и се наслаждавай на пиршеството. И утре можеш да започнеш лова. Давам ти два дни и две нощи. Рицарят с пищящите лица, гравирани върху златните му раменни пластини, пристъпи към нея и я хвана за лакътя. Засвири лютня. Лакторн се поклони и изчезна сред тълпата. Хейзъл разбра, че аудиенцията е приключила. — Момент — обади се кралят и тя отново се обърна към него. — Още нещо. Синът ми има меч — меч, който открадна от мен. Донеси ми го и ще ти опростя седемте години. Сега не се ли радваш, че ти давам тази задача? — От колко време ти служа? — попита Хейзъл. — Дадох обета, когато бях почти на единайсет. Сега съм на шестнайсет. Това са си почти пет години. — Но ми служи едва през половината време, тоест нощите — възрази Елшовият крал. — Все още ми дължиш дните си. Призля й, побиха я тръпки. Запроправя път през тълпата и най-сетне откри Джак. Стоеше до маса със златни чинии, препълнени с разрязани нарове, сочни сливи и грозде, така тъмно, че изглеждаше черно. _„Тези са неговите хора“._ Беше си давала сметка за това, но едва сега го осъзнаваше напълно. Тук всичко беше познато на Джак — това потайно, страховито, красиво, ужасно място. Тези плашещи, жестоки същества. Ала макар да го съзнаваше, все пак той си оставаше единственото познато нещо в това море от враждебност. — Какво ти каза? — попита я. Сепна се, щом тя го хвана за ръката, но личеше, че му е приятно. — Научи ли нещо? Хейзъл поклати глава. Не искаше да разказва сега, докато всички тези зорки очи и наострени уши са около тях. Тя си припомни, че това е просто поредната тайна, още едно нещо, което не може да изрича, още едно нещо, което щеше да се наложи да измисли как да оправи. Първо: Да разбере дали нощната й същност е злодей. Второ: Да разбере кой й оставя послания. Да научи дали е същият, който я накара да счупи ковчега на Северин. Да разбере дали е същият, у когото е мечът й. Трето: Да разбере дали Самаз е приятел, или поредният враг. Четвърто: Да разбере как да заведе Северин при Елшовия крал. Внезапно й се прииска да се тръшне на земята и да заплаче. Идваше й твърде много. Но нямаше кой да й помогне, така че нямаше изход, освен да се стегне и да се справи с положението. — Искаш ли да направим нещо, преди да си тръгнем? — Джак изглеждаше дяволит и странно спокоен. — Можем да потанцуваме. — Без танци! — усмихна се насила тя. — Това е едно от правилата. Джак я хвана за ръката и я заведе на дансинга. Изглеждаше толкова различен от момчето, което тя познаваше открай време, от момчето, което беше най-добрият приятел на брат й, което беше безопасно и абсолютно забранено. — Няма да танцуваме, докато подметките ти се изтъркат. Дори няма да те оставя да танцуваш до зори. Не е ли щедро обещание? Пиршеството бе и прекрасно, и ужасяващо. Може би Джак искаше покаже красотата му на нея, на момичето, принадлежащо към другия му живот. За толкова много неща не можеше да е откровена, ето защо разбираше, че за него е примамливо да бъде откровен с някого. Хейзъл завъртя очи, но след заплахите на Елшовия крал копнееше да се поразсее. — Само обещаваш — подхвърли кокетно. По лицето му пробяга сянка, след това той се усмихна и я поведе към мястото, откъдето звучеше музиката. Колкото повече се приближаваха, толкова по-дълбоко се прокрадваше мелодията в съзнанието й. Болката, която беше усетила при появата си на пиршеството, се завърна, обхвана я, пропи се в костите й и накара тялото й да се движи по своя собствена воля. Песните бяха сладки и диви, изпълнени с истории за храброст, чест и съдба, които беше слушала като дете. Внезапно й стана весело и тя пристъпи към другите танцуващи. Понесе се в ритъма на музиката, в един миг се почувства замаяна, сетне малко уплашена и отново замаяна. Джак пусна ръката й, хвана я през кръста, после изчезна. Хейзъл се огледа за него, но танцуващите бяха твърде много — всички вихрено се въртяха в кръг около цигуларя в средата на дансинга. Момиче с плитки, увити като корона, високо чело и странни черти на лицето, се смееше пронизително, сякаш пищеше. Момче с ръце, напомнящи нокти на граблива птица, докосна раменете на друго момче. Над тях куполът на хълма изглеждаше далечен като нощното небе — балдахин от корени и проблясващи светлинки. Джак се движеше в синхрон с нея — тялото му беше топло, силно и съвсем близо. Хейзъл танцуваше и танцуваше, докато я заболяха краката, а мускулите й отмаляха, но все пак не спираше. Танцува, докато забрави всичките си грижи. Докато Джак не я прегърна през кръста и не я издърпа от кръга. Паднаха заедно на отъпкания пръстен под. Той се смееше, по челото му проблясваха капчици пот. — Хубаво е, нали? Като нищо друго на света! Хейзъл изведнъж се почувства замаяна и сякаш смазана от ужасна загуба. Запълзя обратно към елфите, вихрещи се на дансинга. Струваше й се, че ако се включи в танца, всичко ще е наред. — Я чакай! — Сграбчи я отново и я отведе насила по-далеч от танцуващите. — Хейзъл, недей. Хайде, миличка, време е да си вървим. Извинявай. Не знаех, че ще ти подейства така. _Миличка._ Думата увисна във въздуха и донякъде я изтръгна от унеса. Не, не биваше да й придава толкова голямо значение. „Милички“ наричаш изгубени котенца, сладки бебета и дами в старовремски филми. Примигна срещу Джак, главата й започваше да се прояснява. Той се засмя отново, този път малко неуверено: — Хейзъл? Тя кимна и почувства, че се изчервява от срам. — Няма нищо. Вече ми се размина. Джак я прегърна през раменете. — Радвам се. В този момент от дансинга притича момиче и го хвана за яката. Хейзъл понечи да запротестира, но непознатата страстно целуна Джак. Той отпусна ръце и затвори очи. Непознатата имаше плътни червени устни, кожата й беше синкава, сини рози бяха вплетени в буйната й кестенява коса — притежаваше неземната красота, която подтиква моряците да насочват кораба право в сърцето на бурята. Хейзъл нямаше представа откъде двамата се познават и _дали_ изобщо се познават, но наблюдаваше как подскачат мускулите на шията му, как ръката на момичето елф се плъзва под ризата му. Страните й поаленяха. Не знаеше как да се чувства и отчаяно й се щеше изобщо да престане да чувства. Джак прекъсна целувката, погледна към Хейзъл, очевидно смаян. Създание, облечено в златни доспехи, носеше поднос с чаши е нещо, което приличаше на кехлибарено вино. Момичето взе една и отпи. После се обърна към Хейзъл. И я целуна — силно и дълго. Стресната и удивена, Хейзъл не се отдръпна. Усети мекотата на устните на момичето и хладината на езика й. Миг по-късно усети вкуса на виното, което непознатата преля от устата си в нейната. Без храна и напитки. Това беше едно от най-важните правила, защото след като си опитал храната им, всичко друго има вкус на прах и пепел. Или пък полудяваш и с гигантска гъба вместо шапка търчиш из града, защото си мислиш, че те гонят джуджета. А може би и двете едновременно. Така че Хейзъл определено съзнаваше каква глупост е направила. И колко опиянена се чувстваше. Сякаш в гърлото й се стичаше звездна светлина. Усмихна се глупаво на Джак. После ушите й забучаха и всичко изчезна. Петнайсета глава Бен стоеше на прага на стаята на сестра си и невярващо се взираше в бележката на леглото — страница от тетрадка с няколко думи, набързо написани с химикалка: Не се сърди на ДЖАК. Принудих го да ме заведе. Бъди спокоен, всичко е наред и не съм САМА. Той удари по стената със сакатата си ръка, потрепери от болка и намръщено се загледа в люспиците от боята, полепнали по пръстите му. Беше ядосан — на сестра си, на себе си, на целия свят. Не проумяваше защо Хейзъл не му се _похвали_, че е освободила техния принц, защо го остави да трамбова из гората под проливния дъжд и да се излага като кръгъл глупак, вместо да му каже какво е направила. Може би не е искала да го засегне, но само го беше накарала да се почувства като пълен нещастник. Нямаше втора като нея, открай време беше уникална. Непрекъснато се опитваше да закриля някого — хората в града, родителите си (когато изпускаха юздите на реалния живот), самия него — помогна му да не се помисли за страхливец, след като се отказа от ловуването. Докато нещо незнайно и страшно вилнееше в училището и всички избягаха, обзети от паника, тя остана там, за да помогне на Моли. Той помнеше как накрая сестра му излезе, демонстрирайки обичаното си перчене, сякаш казваше: „Не ми трябват нито магии, нито благословията на елфите!“ Той, Бен, разказваше истории. Хейзъл се превръщаше в главната им героиня. Беше смела. И кръгла глупачка, задето тази нощ беше отишла, където не й е мястото. — Бен? — провикна се от долния етаж майка му. — Какво стана? Удари ли се? — Нищо ми няма! — Чакам те тук. Вземи и сестра си. Майка им беше в кухнята; навлякла беше дълга, изцапана с боя риза на мъжа си и изваждаше от хладилника развалена храна, която предстоеше да изхвърли. Вдигна поглед към него, когато той влезе, после отново се втренчи в пластмасовата кутия с плесенясал йогурт и промърмори: — Баща ти се обади. Иска да отидем при него в Куинс за няколко дни. — Така ли? Кога? — Щом със сестра ти се приготвите — отговори тя и хвърли кутията в кофата за смет. — Понякога хич не харесвам този град. Тръпки ме побиват, като чувам какво се случва. Къде е Хейзъл? Бен въздъхна. — Ще я намеря. — Не взимайте много багаж, чу ли? За миг му се прииска да я попита дали фразата „тръпки ме побиват“ е признание, че и тя е изплашена. Интересно му беше да разбере как майка му съумява да си внуши, че лошото всъщност не е толкова лошо; тази й способност го изумяваше дотолкова, че понякога си казваше: „Сигурно съм луд, щом нищичко не забравям.“ Излезе навън и тъй като не знаеше какво да предприеме, около час седя на стъпалата на верандата — скубеше бурени и усукваше стъблата им, докато се скъсаха, взираше се в луната, изплувала на все още светлото небе. Накрая му писна да виси там и влезе обратно в кухнята. — Хейзъл я няма — обяви. Майка му се обърна. — Какво означава това? — Според теб какво означава? Няма я вкъщи. Излязла е преди няколко часа, вероятно за да разбере точно какво се случва в града. — Но… това е опасно! — Майка му го изгледа така, сякаш й бръщолевеше врели-некипели. — Да, знам — отвърна заядливо той и се качи в стаята си. Първо позвъни на Джак, но телефонът беше включен на гласова поща. Мобилният на Хейзъл беше в стаята й. Той се просна на леглото. Беше капнал от умора, защото предишната нощ изобщо не беше мигнал, а и усещането за безизходица беше смазващо. Нямаше представа какво да направи. Стисна клепачи, опитвайки се да разсъждава по-спокойно, и… заспа, както си беше с дрехите. Събуди го студеният ветрец, нахлуващ през отворения прозорец. Той тръсна глава и примигна, взирайки се в мрака отвън. Нямаше представа колко време е спал, но знаеше какво означава познатото свиване под лъжичката — интуицията го предупреждаваше. Нещо опасно беше наблизо. Усети едновременно страх и вълнение, което смразява кръвта: когато си легна, прозорецът беше затворен. Помнеше това усещане от времето, когато с Хейзъл бродеха из гората: косъмчетата на врата му настръхваха — сигурен знак, че макар да не вижда някое чудовище, най-вероятно то го вижда. Изведнъж чу шепот: — Бенджамин Еванс! Той се сепна, седна в леглото и видя до прозореца някакво момче, осветено от пълната луна, което носеше неговите дрехи. За миг не можа да реагира, само глуповато премигна. Качулката на суитчъра скриваше лицето на момчето, но Бен позна дрехата, която беше оставил за един елфически принц, сгъната върху стара дървена маса. — Здрасти — изхъхри; гърлото му така се беше свило, че гласът му едва се чуваше. Даваше си сметка, че това „здрасти“ е нелепо — трябваше да покаже, че не се страхува, въпреки че беше точно обратното. — Май все пак си решил да ме убиеш, така ли? Северин отметна качулката. Смолисточерната му къдрава коса се разпиля и Бен видя връхчетата на рогцата зад ушите му. Лицето му беше непроницаемо. Беше красив, убийствено красив. И принадлежеше на Хейзъл. Тя го беше освободила, затова беше предопределено той да я обикне. Онази Хейзъл, която беше целунал. Може би е била първата му целувка от един век насам. Може би тя не се беше влюбила в него от пръв поглед, но накрая щеше да го обикне. В приказките винаги ставаше така. Самият Бен… Бен щеше да се влюби в него на мига. — Дойдох да ти разкажа приказка — промълви Северин. — Ти си ми разказвал толкова много! Сега е мой ред. — Защо? — избърбори Бен; още не му се вярваше, че Северин е тук, в стаята му. — Какво искаш? — Въпреки че осветлението не беше включено, той се срамуваше от глупавите постери по стените, от джинсите, които беше захвърлил на пода и не си беше направил труда да ги вдигне. Кошът беше претъпкан с дрехи за пране, а корковото табло до гардероба беше прикрепена пооръфана снимка на спящото рогато момче. Всичко в тази стая беше… позорно. — Какво искам ли? Много неща. Засега обаче желанието ми е само да поговорим — отвърна Северин. — Установих, че гласът ти ми действа… успокояващо. Да поговорим за сестрите. — За сестрите ли? Искаш да ти разкажа за Хейзъл, така ли? — Не ме разбра — поправи го принцът. — Искам от теб само да слушаш. Бен си спомни, че Северин беше казал същото на Хейзъл, преди да я целуне, и тези думи го прободоха право в сърцето. _„Знам всичките ти тайни. Всичките ти мечти.“_ „Ако принцът знае тайните на Хейзъл, сигурно още по-добре знае моите — помисли си. — Тя нали ходех при ковчега му почти всеки ден? Аз говорех на рогатото момче така, сякаш говорех на себе си.“ Признал беше на Северин, че на Нова година се беше напил с евтино шампанско и беше повърнал в храстите пред къщата на Намия, споделил беше с него колко приятно му е станало първия път, когато го е докоснало момче; разказал му беше кои съученици се мразят и кои само се преструват. Май Хейзъл имаше право, като не споделяше с него важните неща… Северин дълбоко си пое въздух и заразказва: — В непроходимите гори, като тези около Феърфолд, живеят предимно елфи-самотници, които са недолюбвани от придворните на царя. Защото са твърде необуздани и твърде грозни, при това са склонни към насилие. — Елфи-самотници ли? — избърбори Бен, опитвайки се да не пропусне нещо. — Да — отговори Северин. — На тези _пука_ не можеш да се довериш. Сред тях са зелени жени, които ще те оглозгат до кости, ако стъпиш където не трябва; елшови девици, които вдъхновяват творците да създават шедьоври и ги запращат в дълбините на отчаянието; зли ненаситни тролове с дълги космати опашки, пакостливи гномове, домашни духове, мънички феи пикси с разноцветни криле, напомнящи стъклопис, и всички останали: всички ние, които живеем в пустошта или в домашните огнища на смъртните, а не в дворци, не си играят на крале, кралици и пажове и не са аристократи като баща ми. — О! — възкликна Бен, поразен от старомодната дума _смъртни_, използвана за всичко, което умира. Северин докосна страната на Бен, чието лице беше пламнало. Момчето усети лека миризма на земя и трева, когато принцът хвана кичур от косата му и го пъхна зад ухото му. И сякаш се вкамени от лекия допир. Северин отдръпна ръка и отново заговори, а Бен отчаяно се питаше какво е означавало докосването и дали не е било непреднамерен жест. Стори му се, че очите на принца блестят по-ярко от друг път. — Майката на сестра ми Сороу беше придворна дама, заченала от баща ми преди изгнанието му. При бягството си той отвлече Сороу и ковача, направил седемте магически меча (включително онзи, който търся), които татко също открадна. Този ковач беше същество на име Гримсън и можеше да сътвори от метал всичко, каквото ти дойде на ума. Баща ми дойде във Феърфолд заедно със свитата си и се обяви за Елшов крал, защото елшовото дърво е почитано като цар на горите. Обаче фразата „Елшов крал“ има и по-зловещо значение. Може би си чувал това: _„Mein Vater, mein Vater, jetztfabt er mich an! Erlkonig hatmir ein Leids getan!“_ Бен поклати глава. Знаеше само, че фразата е на немски. Северин се отдръпна от леглото, отиде до прозореца и се облегна на перваза така, че раменете му се опряха на стъклото. Изведнъж Бен откри, че отново може да диша. Прокара език по пресъхналите си устни, но не продума. — _„О, татко, о, татко, той ме държи! Елшовият крал стиска, ох, как боли!“_ — Северин стисна юмруци; разкошните му пръстени, проблясващи под слабата светлина, контрастираха с износените джинси и суитчъра, взети на заем. — Строфата е от стихотворение на един от вашите поети, в което се разказва за човек, чието дете умира в прегръдките му по вина на Елшовия крал. Елшовият крал се храни с болка, страданието е любимата му напитка. Той е владетел на всички елфи-самотници тук, във Феърфолд, и една от тях дори го дари със син — момче, което прилича на рода на баща си, но е взело от майка си рогата, увенчаващи челото. Моята майка беше _пука_, което означава, че макар във вените ми да тече кръвта на баща ми, аз нямам право да наследя трона — в мен има твърде много дървета, листа и пустош. Често си мисля, че ако баща ми ме харесваше поне малко, щеше да пощади мама. „Каквото и да говори рогатото момче, то е истински принц“ — помисли си Бен. Спомни си как Северин беше казал, че майка му е била съсечена пред очите му. Заради баща му ли? Северин продължаваше да говори. Беше отличен разказвач, гласът му беше мелодичен и речта му приличаше на напев. — Въпреки че непрекъснато се стараех да угодя на баща си, а Сороу не даваше пет пари за него, тя му беше любимката. Слушах го как й разказва плановете си да отстрани от трона кралица Силариал, която го беше изпратила в изгнание — времето не беше укротило нито амбициите му, нито гнева му. Сестра ми го ласкаеше, като казваше, че съдбата го е довела тук, и той се надуваше като паун. Тя харесваше и гората, и града. Всичко вървеше добре, докато тя не се влюби в смъртен младеж. — Северин произнесе последните думи така, сякаш сестра му се беше заразила от смъртоносна болест. — А това лошо ли е? — попита Бен. Ту му се искаше Северин да се върне на леглото, ту се ужасяваше от тази възможност. Чувстваше се като кръгъл глупак. Принцът повдигна вежди. — Според баща ми ли? Надали би могла да стори нещо по-лошо. — А ти беше ли съгласен с него? — промърмори Бен, питайки се колко ли противен изглежда в очите на Северин. — О, да. Момчето — русокосо и широкоплещесто — се казваше Йоханес Ерман и обичаше да се разхожда в гората. Мечтаеше и съчиняваше оди за скришни езерца и поляни с полски цветя, после рецитираше тези оди на всеки, който се съгласеше да го изслуша. Честно казано, никак не ми харесваше. Всъщност аз го убих. Бен не можа да се сдържи и се засмя. Беше като в приказка — безумно и страшно. Северин се усмихна, все едно и на него му беше забавно — заради реакцията на Бен или заради спомена какво удоволствие му беше доставило убийството. Усмивката подсили красотата му — беше твърде лесно да се забрави, че той не принадлежи към човешката раса и че е невъзможно да се държи като обикновен земен човек. — Не го убих веднага; ако го бях сторил, може би нещата щяха да се развият по друг начин. Сестра ми стана негова съпруга, отказвайки се от дрехите си, изтъкани от лунни лъчи, и от необузданите веселби сред природата. Позволи да й облекат тежка старомодна копринена рокля от Германия, която не й беше по мярка и й беше заета от майката на младоженеца, и да я отведат в една тяхна църква, където извърши техните брачни обреди. Бен се опита да си го представи. Шепненето през капака на стъкления ковчег донякъде беше като виковете на обезумелите зрители към любимия им музикант на сцената, като примирането при срещата с прочута филмова звезда. Но какво би се случило, ако изберат тъкмо теб и те поканят на частното парти след концерта? Дали този Йоханес не се беше почувствал точно така, като се е оженил за елфка? — Баща ми разреши на Сороу да се омъжи само при условие че съпругът й се съгласи на _гейс_. Знаеш ли какво е това? Бен не знаеше, затова подхвърли напосоки: — Нещо като изпитание ли? Северин поклати глава. — Ирландска дума, означаваща забрана, табу: нещо, което можеш или не можеш да правиш. Условието на баща ми беше, че ако Йоханес три пъти разплаче сестра ми, повече няма да я види. Онзи глупак беше толкова влюбен в нея, че се съгласи. Сороу беше покорна и образцова съпруга: готвеше, кърпеше дрехите, грижеше се за градината и в неделните дни ходеше на църква. Стараеше се да създаде уютен дом за съпруга си, но колкото и да се опитваше, чудатостта й биеше на очи. Бродираше красиви рози и листа на маншетите на най-обикновени палта. Опитоми си синя сойка. Когато приготвяше сладка и желета, добавяше особени билки и си тананикаше цинични песни. Обаче обожаваше Феърфолд — така и не разбрах защо. Местните я гледаха накриво, но тя ги харесваше. Харесваше й да играе с децата и да се присмива на клюките по неин адрес. И макар аз да се подигравах на Йоханес, тя го обичаше. Искам да разбереш, че ние не сме като вас, човеците — обикнем ли някого, то е завинаги. След като се ожениха, отношението на Йоханес към сестра ми се промени. Колкото и Сороу да се стараеше да му угоди, той все повече се страхуваше от странностите й. — Значи е бил гадняр. — Бен се облегна на таблата на леглото. Ах, каква тръпка беше да седиш в кревата и да водиш такъв разговор, дори и ако историята беше с трагичен край! — Тя съжали ли, че се е омъжила за него? — Ние сме верни в любовта, докато престанем да обичаме. За нас тя не помръква постепенно, а угасва като духнат пламък на свещ. За Бен любовта беше като пламък, в който мечтаеше да се прероди. Разбираше защо Сороу е избягала, за да започне на чисто. И за първи път разбра колко неразумно е постъпила. — Това ли се е случило? — промърмори. — Уви, не. — Северин се изправи и леко се обърна, профилът му се очерта на фона на лунната светлина. Навярно не искаше Бен да види промяната в изражението му. — Може би Йоханес забрави _гейса_ или не се замисли за последствията, но на няколко пъти той разплака сестра ми. Първият беше, когато й се скара публично за необуздаността й; вторият — когато я упрекна, че не спазва съботния ден — шабат. Третият — когато я удари. Четвърти път нямаше. Баща ми донесе от Източното кралство седем вълшебни меча, два от които бяха необикновени. Единият се наричаше Верния, другият — Могъщия. Първият никога не пропускаше целта. Вторият можеше да пререже всичко — камък, метал, кости. Татко ми го даде и ми заповяда да убия Йоханес. Бях вбесен, презирах човеците и много исках да си спечеля обичта на баща ми. Изчаках Сороу да тръгне да бере билки, отидох в къщата й и намушках Йоханес. — Убил си го? Хладнокръвно? — Беше от онези кошмарни разкази, след които децата не могат да заспят и се ослушват за нещо, което пълзи в мрака. — Неговата кръв кипеше — отбеляза Северин, взирайки се в гората. — Моята — също. Бях толкова ядосан, че не се замислих как ще се почувства сестра ми. Защото беше влюбена в него, разбираш ли? Чувствата й не бяха помръкнали като угасена свещ. — Той поклати глава. — Всъщност може би греша. Може би нашата любов по нищо не се отличава от вашата, може би всеки обича, докато в един момент не престане… или пък всеки — и хора и елфи — обича по различен начин. Прощавай, че се разприказвах. Израснах с хвалбите на баща ми за превъзходството на нашата раса и въпреки че десетилетия наред слушах какво говорят подобните на теб, още не съм се отърсил от противната арогантност. Бен съжали, че е попитал какво е почувствала Сороу — може би принцът си беше помислил, че му намеква нещо друго. — Не, аз исках… — избърбори, обаче Северин го прекъсна: — Не бях прозрял истината. Мислех си, че след като Йоханес е човешко същество, животът му няма стойност. Какво би означавала смъртта му? Струваше ми се нелепо, че сестра ми е влюбена в такова същество, камо ли да бъде малтретирана от него. Мислех си, че щом не се държи добре с нея, тя трябва да го замени с друг. Нямах представа колко безкрайно дълъг може да е един ден. Докато лежах неподвижен в онзи ковчег, не знаех, че животът на един смъртен ще ми се струва безкраен. Бен машинално стана от леглото и макар да подозираше, че или ще загуби съзнание, или ще умре, сложи длан на гърба на Северин, после прокара пръсти нагоре и докосна косата на тила му, фина като коприна. За миг Северин се напрегна, после тежко въздъхна. — Може ми ревността водеше ръката ми, защото Сороу беше единствената, на която се доверявах в двора на баща ми. Тя винаги взимаше моята страна, когато спорех с него. Измисляше ми глупави песнички, когато бях тъжен. Откакто напусна живота ми, бях самотен и исках всичко да е постарому. Склонни сме към самозаблуда, ако това ни устройва. Бен не беше помръднал ръката си и се чувстваше неловко — тъпо беше да я отдръпне, обаче щеше да е неописуемо дръзко да я сложи на рамото на Северин или на гърдите му. Вдишваше лъхащия от него аромат на прясно окосена трева, наслаждаваше се на допира до топлата му кожа. Веднъж беше завел едно момче в гората и се беше натискал с него до стъкления ковчег, въобразявайки си, че целува рогатото момче. Беше го споделил със Северин и това не беше най-унизителното, което му беше казвал, мислейки, че той спи и не го чува. Не си отмести ръката. След малко принцът отново заговори: — Тя скърбеше, скърбеше безкрайно за мъртвия си съпруг. Напусна дома си, скри се в гората, легна на покритата с мъх земя и продължи да плаче. Толкова силна беше мъката й, че бръмбари и птици, мишки и елени плачеха заедно с нея, докато безутешната скръб не ги превърнеше в гниещи купчинки от козина и кости. Камъните и дърветата плачеха заедно с нея — едните се пукаха, на другите падаха листата, сякаш ронеха сълзи. Намерих я и я помолих да престане да скърби, но тя дори не пожела да ме изслуша — ненавиждаше ме заради онова, което й бях причинил. Захвърлих Верния и започнах да я моля да ми отмъсти, да направи с мен каквото поиска, обаче тя отново не ме изслуша. Скръбта я преобрази в чудовище. Милата ми сестра се превърна в кошмарно същество, изтъкано от мъка и тъга, и аз бях причината това да се случи. — Сестра ти е… _онова чудовище_ ли? — ахна Бен. — Да. Съществото, което вилнее във вашия град, е сестра ми. Някогашната ми сестра. Ето защо дойдох при теб — да ти разкажа тази история. Искам да разбереш, че ако мога, ще я спася. Каквото и да ми струва. Но и ти трябва да си наясно на каква опасност се излагаш. Бен беше наясно относно сестрите. И относно историите. Не разбираше обаче с какво е заслужил честта да му бъде разказана тъкмо тази история. — Дошъл си да ме _предупредиш_, така ли? — измънка. — Когато чух гласа ти през онази нощ, веднага разбрах чий е. Познавам го по-добре от собствения си глас. Години наред бях лишен от способността да говоря. Сега обаче мога. Тъкмо с теб искам да разговарям. Тъкмо с теб, защото съм ти много задължен. — Задължен ли? — промърмори Бен, осъзнавайки, че повтаря като папагал думите на принца. — Щях да полудея, докато лежах в ковчега и слушах толкова много гласове — какофония от звуци, от неразбираеми думи, които се наслагваха, а времето течеше на неравномерни интервали и често губех представа за него. После ти започна да ми говориш. Да говориш _на мен_. Тогава започнах да измервам времето е интервалите между посещенията ти. Бен се изчерви. Това вече беше прекалено. Внезапно осъзна, че Северин ще го нарани много по-сериозно, отколкото някой го е наранявал преди, защото той, Бен, вече беше притиснал до гърдите си върха на ножа и беше накарал този непознат да хване дръжката. Обичаше Северин, а почти не го познаваше. Принцът му доразказа тъжната история — как баща му се натъжил, че Сороу се е превърнала в чудовище, но все пак решил да се възползва от силата й. Наредил на Гримсън да направи ковчег, в който да я затвори, докато намери начин да направлява действията й. Северин разказа как е бил изработен ковчегът — металната рамка била от желязо, напоено с кръв, а кристалното стъкло — от пролети сълзи, — после добави как се опълчил на баща си — Елшовия крал, — и не му позволил да затвори в ковчега горката Сороу. Кралят побеснял, заявил, че съжалява, задето Северин и Сороу са се родили, заклел се, че ако направи дете на някоя жена, по-скоро ще му пререже гърлото, отколкото да му позволи да го предаде, както са го предали братът и сестрата. Колкото и да му крещял, Северин не отстъпил, не позволи да положат сестра му в ковчега. После обаче Елшовият крал извадил от ножницата Могъщия — мечът, който винаги улучвал целта. И тъй като Северин бил захвърлил меча си, наречен Верния, не можел да се отбранява. Затворили го в ковчега вместо Сороу и останал там, докато сестрата на Бен не го освободила. Бен се опита да се съсредоточи в думите, да проумее смисъла им, но в главата му се въртеше само една мисъл: че е безнадеждно влюбен. Шестнайсета глава — Събуди се! — Хейзъл чуваше отдалеч гласа на Джак, усещаше как той леко потупва с длан страната й. Беше прегракнал, сякаш дълго беше крещял. — Моля те, моля те, моля те! Събуди се! Тя се помъчи да отвори очи. Клепачите й бяха като намазани с лепило. Най-сетне успя да примигне и видя, че Джак се е надвесил над нея и изглежда по-вбесен от всякога. Той удари с юмрук по земята и затвори очи, поемайки си дълбоко въздух, после отново кресна и гласът му отекна сред дърветата: — Как ти дойде на ума? _Как?_ Едва сега Хейзъл осъзна, че още са в гората — лежеше на тревата, нощната тъма вече отстъпваше пред зората и небето беше станало белезникаво. Помъчи се да седне, обаче още й се виеше свят. — Не знам — измънка. — Исках да… всъщност не знам. Извинявай. Какво… какво стана? — Интересува те какво се случи преди или след като се опита да се удавиш в подземното езеро, а? — Той гневно закрачи по килима от опадали борови иглички, облегна чело на ствола на едно дърво и вдигна очи към небето, сякаш не можеше да повярва, че на плещите му се е стоварил толкова тежък товар. — А може би питаш как така започна да изреждаш прости числа, вместо да изричаш думи? Или как заплаши да наръгаш някакво космато чудовище с меча, който бог знае как му отне? Или как припадна и как не можех да те свестя, което още повече ме разтревожи, защото наблизо стават много странни неща? — Извинявай — повтори Хейзъл, защото друго не й дойде наум. Помнеше само как елфката я целуна страстно и как усети аромата на мед и вино, после всичко й се губеше. — Не се извинявай. — Джак прокара длан по лицето си. — Не съм… не съм на себе си. Не ме слушай… тъкмо сега. Тя се насили да седне и се огледа. Виенето на свят беше понамаляло, вече не й причерняваше пред очите. — Как се озовахме тук? — промърмори. — Вървяхме ли? — Носих те — отвърна Джак и се поусмихна. „Сигурно съм тежала колкото чувал с картофи, може да са ми текли лиги. Мислех, че не мога да бъда унизена повече, но явно съм грешала. Колкото и ниско да паднеш, винаги може още повече“ — помисли си тя. — Благодаря — смотолеви, опитвайки се да не издаде раздразнението си. После си спомни, че Неземните мразят да им благодарят. Преди не й хрумваше, че правилата им важат и за Джак, но след среднощното пиршество вече мислеше другояче. — Извинявай. — Казваше го за трети път и й се искаше да го каже и за четвърти, и за пети… Той тежко въздъхна: — Хейзъл, не се сърдя, ясно? — Да. — Не му повярва, но беше безсмислено да спори. Отново се просна на земята. Краката й бяха мокри, ботушите й бяха подгизнали. Не помнеше как е станало, но се досещаше. Подземно езеро… Искаше й се да ги свали, но повече й се искаше да лежи неподвижно и да се съжалява. Джак седна до нея на един дебел корен. Беше захвърлил някъде сакото си, ризата му отпред беше поразкъсана, сякаш някой я беше дръпнал твърде силно. — Най-малкото не се сърдя на _теб_ — промълви, — а на себе си. — Защо? — недоверчиво попита тя. — Имаш право да се гневиш. Знам правилата, но ги наруших. — Ти се държа като всяко човешко същество, което е пило магическо вино — така е откакто свят светува. Трябваше да ти попреча. Видях какво правите с онова момиче, но не се намесих. Понякога, когато съм с тях, се чувствам като друг човек. Не, не като друг човек, а като _друго същество_. Но бях длъжен да те закрилям, а не го сторих. Държах се ужасно, а после ти се развиках — непростимо е! Ако знаеха какво съм направил, и двете ми майки щяха да ме накарат да ти се извиня. Прости ми, Хейзъл. В гласа му се прокрадваха нотки, типични за говора на Неземните; странно, обаче така звучеше повече като онзи Джак, когото тя познаваше. Зазоряваше се. През клоните на дърветата се прокрадваше бледа светлина, озаряваща папратите и тревите наоколо. Птиците в небето си подвикваха една на друга, усещаше се аромат на смачкани къпини. Утрото скоро щеше да настъпи. — Не ти се сърдя. Важното е, че не пострадах. — Хейзъл се пресегна и го хвана за ръката. Той седна до нея и промърмори: — Вярно, че не пострада, но аз нямам заслуга за това. — О, я стига! Добре съм и това е важното. Беше страхотно приключение. — Тя въздъхна и добави: — Обаче Елшовият крал поиска нещо от мен — заповяда да му доведа Северин. — Северин ли? — озадачено попита Джак. — Така се казва принцът. Ако не го заведа там след два дни, кралят ще изпрати своите поданици в града ни и тогава тежко ни и горко. Той повдигна вежди. — Нали каза, че не си научила нищо, докато си разговаряла с него? — Излъгах. Джак май не се ядоса — изглежда, любопитството му беше надделяло над гнева. — Защо ме излъга? _„Не питай, за да не бъдеш излъган“_ — фразата ненадейно изникна в ума й. Къде я беше чувала? Тя дълбоко си пое въздух и се постара да отговори откровено (доколкото това беше възможно, разбира се): — Страхувах се от изражението ти. Бях убедена, че ще се ужасиш — както изглеждаш в момента, — и ще съм принудена да призная, че сме прецакани. — Не си длъжна да се справиш сама. — Джак легна по гръб и се загледа в просветляващото небе. Хейзъл си спомни за времето, когато не беше сама, а си имаше другар в приключенията — тогава си мислеше, че няма нищо по-страшно от това Бен да се откаже и че й е съдено да бъде рицар. Рицарят на Бен. Рицарят, който върви пред него и с меча си го пази, за да спаси другите и после да разкаже за случилото се. — А ти не си длъжен да го казваш, Джак — промърмори. — Ако бях _длъжен_, нямаше да има стойност — усмихна се той. — Обаче един въпрос ме тормози. Защо Елшовият цар е избрал теб? Защо е решил, че само ти можеш да заведеш Северин при него? И защо не си задаваш същите въпроси? Хейзъл, какво криеш от мен? — За какво намекваш? — попита тя, за да печели време. Сърцето й биеше до пръсване. Джак беше умен и усещаше, че е премълчала нещо, може би дори се досещаше какво е то. Мисълта, че някой чете мислите й и узнава тайните й, я изкушаваше да се предаде и да разкаже всичко от игла до конец. Омръзнало й беше да е сама. — Не съм на себе си. Сърцето ми ще се пръсне! Дай си ръката, усети го. Джак се поколеба, но притисна хладната си длан отляво на гърдите й: — Всеки би се изплашил. Нормално е. — Никога не съм искала да съм нормална — промълви тя против волята си — ужасно беше да го признае пред човек, който не е изпитвал подобно чувство. После прошепна: — Направи нещо, за да ме успокоиш. — Да те успокоя ли? — Той я изгледа, обаче не отмести длан от гърдите й. — Да. — Хейзъл неволно се усмихна. Изражението му беше непроницаемо, но тя с лекота разчиташе езика на тялото му, стремящо се към нейното. — Наистина ли искаш да… — Повече от всичко на света — прошепна тя. Джак се наведе към нея и устните им се сляха. За миг Хейзъл се запита дали той желае нея. _Тъкмо нея, а не само секс._ Отначало целувката сякаш беше продължение на празничната нощ на елфите — целувка изпълнена с мечтателно безумие. Джак целуваше Хейзъл така, все едно искаше да се увери, че наистина е в съзнание и че всичко ще е наред, докато взаимно се докосват. Целуваше я, сякаш се боеше, че ако престане, тя ще се превърне в дим. Хейзъл се изтърколи до него, той я прегърна, притисна я до себе си. Струваше му се, че всичко се случва на забавен каданс — усещането беше като да е под вода. Хейзъл разкопча ризата му, опита се да я смъкне от широките му рамене и притисна лицето си до гърдите му. Джак изстена — звук, сякаш прикриващ други по-гърлени звуци, които тя жадуваше да чуе. Ни в клин, ни в ръкав й хрумна идиотска мисъл: колко странно е да се люби с приятел. Отдръпна се леко и се загледа в подпухналите му устни, чу накъсаното му дишане, втренчи се в притворените му клепачи. — Хейзъл… — прошепна Джак и тя осъзна, че не иска да чуе думите му — каквито и да са те. Не искаше нито извинения, нито оправдания, не искаше да престанат да се любят. Целуна го веднъж, после втори път. Той пъхна ръце под блузата й, прокара пръсти по гърдите й. Беше разкопчал и смъкнал джинсите си и изглеждаше безсрамен… и прекрасен. — Хейзъл… — каза отново и леко я отблъсна, за да я погледне в очите. Изминаха няколко секунди, докато се съсредоточи, и когато отново заговори, думите се изляха като водопад: — Хейзъл, знай, че те харесвам. Може да съм превъртял, но се питам дали ако го знаеше, щеше да искаш да се любим. Подозирам, че нямаше, затова ти го казвам. Обаче ако искаш да продължим, няма да кажа нито дума повече. Хейзъл изтръпна, за миг я обзе паника. Усмихна се, за да я прикрие, но вече беше твърде късно — Джак я познаваше много по-добре, отколкото беше предполагала. Много по-добре, отколкото й се искаше. Кимна й и отдръпна ръце, за да закопчае джинсите си. — _Харесваш ме_, така ли? — попита тя, жадувайки да чуе отново същите думи, за да е сигурна, че го е разбрала правилно. Той прокара длан по лицето си и промърмори: — Да. Изненадана ли си? Мисля, че всички го знаят. Как мислиш, защо Картър винаги се заяжда с теб? — Не знам. Не и заради това! Джак я изгледа и тя се сепна: погледът му беше изпълнен с копнеж, но и някак отчаян. — Знаеш ли колко пъти исках да те целуна, когато купонясвахме? Представях си как те притискам до някое дърво и прогонвам хлапаците, които не означават нищичко за теб. Казах си, че ще ти се стори забавно да те сваля най-добрият приятел на брат ти. — Мислиш си, че искам да наскърбя Бен, така ли? Джак сви рамене. — Мисля, че и двамата искате по нещо от онова, което притежава другият. Хейзъл се вбеси — той явно беше сигурен, че е точно така, но всъщност дълбоко грешеше. — Тогава защо не ме целуна? — възкликна гневно. Смехът му беше тих като въздишка. — Само това ми липсваше — още нещо, за което да се преструвам. Не исках да се преструвам, че нямам чувства към теб. Паднах си по теб отдавна. Веднъж мама… тя ми показа момиче с твоето лице. Хейзъл леко се отдръпна, защото топлината, лъхаща от тялото му, замъгляваше ума й. — Какви ги говориш? Как така някакво момиче е било с моето лице? — Ами, моите хора могат да се преобразяват. Бъзикаха се с мен. — Той се понавъси и добави: — Хейзъл, какво ти става? Тя не отговори. Стомахът й така се беше свил, че й призляваше. — Хейзъл? — повтори той, този път по-силно, и размаха длан пред лицето й. — Виж, не исках да те плаша. Забрави какво казах. — Не е това — прошепна тя и си навлече дрехите. — Налага се да споделя с теб нещо, което досега премълчавах. Джак не продума, само леко се отмести, за да й позволи да седне. Казвайки си, че той я познава твърде добре и навярно ще разбере защо е скрила някои подробности от него, Хейзъл продължи да говори — чувстваше, че трябва да го направи, преди да се е разколебала. Разказа му всичко от игла до конец: за ловните експедиции с Бен, за сключената сделка и как една сутрин се беше събудила с кал по ходилата и с парченца стъкло, забити в дланта й, за гатанките на чудовището и за онова, което снощи й беше казал Елшовият крал. Джак удивено я изгледа. — Не думай! Наистина ли ти каза, че през цялото време си му служила като негов рицар? Тя въздъхна. — Признавам, че изглежда тъпо, но… Джак внезапно грабна от земята дълга пръчка. Нададе вой, скочи на крака и замахна с пръчката към Хейзъл, която се стресна и реагира машинално. Ритна го в корема и измъкна пръчката от ръката му с такава лекота, че ако някой я гледаше отстрани, щеше да си каже, че я наблюдава на забавен каданс. Джак изпъшка и падна на земята, покрита с килим от опадали борови иглички. Хейзъл пристъпи към него, но се спря миг преди да го намушка със заострения край на пръчката. Той се преобърна по гръб, смаяно се втренчи в нея и гръмко се засмя. — Ти откачи ли? — кресна му тя. — Защо се смееш? Джак поклати глава — подпря се на лакът, за да се поизправи, свободната си ръка притисна до корема си. — Честно казано, не знам. Мислех, че ще разберем, ако… Боже, как боли! Явно кралят не те е излъгал. Обучена си за рицар. Хейзъл му подаде ръка, за да му помогне да стане. — Добре ли си? — Целият съм натъртен, но си го заслужих. — Залитайки, той се изправи. Какъв гениален план, нали? — Май не си знаел, че аз съм негов рицар. Не ти е било забранено да го споделиш с мен както много други неща, така ли? Джак поклати глава. — Ако знаех, щях да ти кажа. Тя неволно се усмихна, въпреки че не й беше до смях. — Излиза, че… провалих всичко. Той стисна ръката й. — Грешиш. Не всичко може да се провали, значи е невъзможно да го направиш. — Поколеба се, сякаш искаше да добави нещо, после рязко смени темата: — Да си вървим. И двамата трябва да поспим. Ако не тръгнем веднага, трудно ще се промъкнем незабелязано в домовете си. — Да, имаш право — промърмори тя. В главата й се въртяха какви ли не мисли, щеше да е чудесно да подремне и поне за малко да се отърве от тях. Тръгнаха през гората и скоро се озоваха близо къщата на Джак. Докато прекосяваха моравата, бледата водниста светлина на утрото озари небето на изток. — Да те изпратя ли до вас? — попита той. Хейзъл завъртя глава. Споменът за ласките му не й даваше покой. Още усещаше аромата на кожата му, жадуваше отново да прокара длани по тялото му, жадуваше да види усмивката му, за да се увери, че той още я харесва. — Не е необходимо. Все пак съм голямо момиче, нали? Джак пъхна ръце в джобовете си, поусмихна се и подхвърли: — Ще се видим след няколко часа. В този момент задната врата на къщата му се отвори и на прага застана госпожа Гордън. Беше боса, носеше син мъхнат халат, косата й беше завързана с копринен шал. — Картър! — извика. — Прибери се вед… _Джак?_ Двамата се втренчиха в нея — толкова бяха изненадани, че не можеха да помръднат, камо ли да продумат. — Джак? — повтори госпожа Гордън и прекоси моравата, за да се приближи до тях. — Очаквах го от брат ти, но не и от теб. И _Хейзъл Еванс_! Какво ще каже майка ти, ако разбере, че цяла нощ си била с момче, а? Кажи… — Едва сега ги огледа и така се сепна, че не довърши мисълта си. Хейзъл се изчерви, а госпожата продължи разпита: — Къде бяхте? — Ами… — смотолеви момичето. — Разхождахме се. — В гората? По пълнолуние? — прошепна госпожа Картър, сякаш говореше на себе си. Обърна се към Джак и възкликна: — _Завел си я при тях_, така ли? Как можа?! — Той отстъпи назад, сякаш го беше зашлевила, а тя продължи гневната си тирада: — Знаеш ли какво говорят за теб в града, а? Че всички беди са ни сполетели заради теб! — Ама това е нелепо… — подхвана Хейзъл. Госпожа Гордън вдигна ръка. — Достатъчно! Нито дума повече. Отнася се и за двама ви! Джак, няма да те пусна вкъщи точно сега. Отиди у семейство Еванс или при други хора, които ще ти позволят да останеш при тях известно време. И не се връщай, докато не ти кажа, разбра ли? Хейзъл не беше предполагала, че някога госпожа Картър ще изгони Джак. Да, можеше да му забрани да излиза от къщи, да го накара да изпълнява повече домашни задължения, да му вземе мобилния телефон и да не му дава джобни пари, но не и това. Не и да го изгони от дома си, сякаш никога не й е бил син. Мускулче заигра на бузата на Джак, очите му заблестяха от бликналите сълзи, но той не възрази, не помоли за прошка, дори не пожела да обясни. Само кимна, извърна се и се отдалечи. Хейзъл се затича след него: — Отиваме у нас! Той отново кимна. Вървяха по шосето, без да продумат. Хейзъл вдишваше с наслада свежия утринен въздух и макар че краката я боляха от танците, ходенето по асфалта й действаше успокояващо. Слънцето бързо се издигаше в небето и вече напичаше гърба й, но още беше твърде рано и по шосето не се движеха коли, затова тя тръгна по осевата линия. Джак крачеше до нея, все едно бяха стрелци, които влизат в непознато градче с намерението да вдигнат голяма патърдия. Седемнайсета глава Бен седеше до бюрото си и гледаше спящия Северин. Още не му се вярваше, че момчето, на което беше шепнал през капака на стъкления ковчег, лежи на неговия креват, положило глава на възглавницата, вдлъбната от единия му рог; същата възглавница, на която той, Бен, беше плакал и се беше лигавил и която още беше обсипана с пърхота му. Само като се сетеше за тези подробности, още повече му призляваше. Дори само заради това присъствието на принца беше още невероятно. Стаята беше най-обикновена — спалня на тийнейджър, в която за седемнайсетте години от живота му се бяха натрупали какви ли не вехтории, — а Северин беше всичко друго освен обикновен. Бяха разговаряли с часове в мрака. Призори принцът седна на пода, опря глава на кревата и очите му започнаха да се затварят. — Легни до мен, ако искаш. — Бен се отдръпна и отметна завивката. — Ако искаш да поспиш де. Северин отвори очи. Примигна, сякаш се събуждаше от тежък сън, или беше забравил къде се намира. — Не, не бива. Боя се, че ако заспя, никога повече няма да се събудя. Бен се позамисли, после попита: — Спал ли си, откакто лошата магия беше развалена? Та това беше преди повече от два дни! Принцът само кимна, но не отговори. — И смяташ _никога да не заспиваш_, така ли? — Бен театрално повдигна вежди. Северин се поусмихна. — Въобразяваш си, че съм прекалено уморен и няма да схвана иронията ти, така ли? — Не е ирония… е… не е _точно_ ирония. Принцът изпъшка, изправи се криво-ляво и се просна на завивката с мотиви от „Междузвездни войни“, за която Бен беше казал на сестра си, че е нелепа, въпреки че тайно много си я харесваше. — Не спах ли достатъчно? — подхвърли, но преди да довърши фразата, започна да заваля думите, отпусна се и се унесе. Беше по-красив от всякога — тъмните му къдрици се виеха покрай рогата му, веждите му бяха като нарисувани, яркорозовите му устни бяха леко открехнати. След като вече не беше под въздействието на магията, сънят му беше неспокоен, очите му се движеха под спуснатите клепачи и той неспокойно се мяташе на леглото. Може би сънуваше първия път, когато го бяха затворили в ковчега. Бен остана като единствен и самотен страж, докато небето навън просветля и дървената вътрешна стълба изскърца. Той отиде до вратата и я открехна. Видя в коридора сестра си и Джак, който вървеше след нея. Хейзъл сякаш се връщаше от купон и беше със зелено кадифено бюстие, което не беше носила вчера сутринта — явно в някакъв момент беше отскочила до вкъщи, за да се преоблече. Джинсите й бяха окаляни, бюстието беше разпрано от едната страна. Сламки и тънки вейки стърчаха от разчорлената й коса. Двамата влязоха в стаята й. Джак седна на леглото и прошепна: — Вашите няма ли да ти се скарат, задето си ме довела тук? Хейзъл поклати глава. — Мама и думичка няма да ми каже. Харесва те. Чакай да затворя… Докато се взираше в затварящата се врата, Бен се запита къде са били и какво всъщност вижда. Смяташе, че с каквото и Хейзъл да е изнудила Джак да я заведе на пиршеството на Неземните, по някакъв начин е свързано е освобождаването на Северин и лъжите й напоследък. Но мисълта, че двамата се канят да спят в едно легло, го разстрои поради съвсем друга причина. Обичаше сестра си, но тя беше разбила сърцата на много момчета. Не му се искаше и Джак да пострада. В коридора отново стана тъмно. След няколко секунди Хейзъл излезе от стаята и Бен си помисли, че тя отива в банята. Хрумна му да я пресрещне и да я разпита какво става. Обаче тя се спря, облегна се на стената и беззвучно зарида — ужасяващи хълцания, от които тя се превиваше на две и притискаше длани до корема си, сякаш изпитваше физическа болка. Свлече се на пода и продължи да плаче — полюшваше се напред-назад, сълзите се стичаха по лицето й и капеха от брадичката й. Хейзъл никога не плачеше. Беше като изкована от желязо, никога не се пречупваше. Според Бен нямаше по-издръжлив човек от сестра му. Най-много го изплаши старанието й никой да не я чуе — все едно се беше упражнявала да плаче тихо и вече беше свикнала. Той си спомни как като малък й завиждаше, задето родителите им нямаха големи очаквания за нея и в общи линии я оставяха да прави каквото й дойде на ума. Ако й скимнеше да се научи да се бие с меч, използвайки клипове в Ютюб и книги от обществената библиотека, те нямаше да я задължат да тренира например голф. Не си губеха времето да й набиват в главата, че талантът не бива да се похабява, че дарбата не е само удоволствие, но и задължение, и че изкуството е най-важното нещо на света. Едва сега той си даваше сметка как са се старали да са внимателни един с друг, та да не би неволно да се наранят взаимно. Само че да щадиш някого не е толкова лесно. Лесно е да си въобразиш, че успяваш, докато всъщност шеметно се плъзгаш по наклонената плоскост. След няколко секунди Хейзъл запретна блузата си, за да си избърше с нея сълзите. Въздъхна тежко, изправи се и се върна в стаята си. Бен прекоси на пръсти коридора, завъртя валчестата дръжка и открехна вратата. Джак си развързваше туристическите обувки, Хейзъл (чиито клепачи бяха зачервени и подпухнали) се опитваше да махне сухите листа, заплетени в косата й. Като видяха Бен, двамата се вцепениха. — Не бойте се, аз съм, а не мама — подхвърли той. — Ние не правехме… онова… — Джак посочи леглото — жест, който според Бен означаваше „Не се опитвам да озлочестя сестра ти, макар да се надявам да правя секс с нея“. Хейзъл пък започна да се извинява, задето е зарязала него, Бен. Той вдигна ръка, давайки им знак да престанат да бърборят: — Искам един от вас — за предпочитане Хейзъл — да обясни какво става, и то веднага. Първо кажете къде бяхте снощи. — Бяхме на пиршество на елфите. — Хейзъл се тръсна на леглото. Изглеждаше капнала от умора, под очите й имаше морави сенки. Бен се изненада — не беше очаквал сестра му да се даде толкова лесно. — Събитията не се развиха както се надявах, но все пак научих това-онова. Елшовият крал ми предложи нова сделка: да заловя сина му и да го заведа при него, а той да остави моите съграждани на мира, да осигури безопасността им. Има само един проблем — този тип е напълно смахнат. Всъщност има и втори проблем — че представата му за безопасност е доста разтеглива. Бен безмълвно се взираше в нея. Беше виждал само няколко Непокорни и му се бяха сторили доста страшни. Не можеше да си представи доброволно да отиде на тяхно празненство, камо ли да е на мястото на Хейзъл, която беше убила най-малко трима техни представители. Открай време се учудваше на смелостта й, но в момента едва не си глътна езика. — Елшовият крал иска да заведеш при него _Северин_? Тя го стрелна с поглед. — Откъде знаеш, че Северин е негов син? Той не ни го е казвал. Бен сви рамене. — Предположих. Пък и кой друг би могъл да бъде? Хейзъл се намръщи. — Не те бива да лъжеш. Още си с дрехите от вчера. Очевидно не само аз крия някакви тайни. И така, къде беше _ти_ снощи? Той въздъхна, влезе в стаята и затвори вратата. — Никъде не съм ходил. Тук бях. Северин дойде при мен. Искаше да му помогна. Джак повдигна вежди, а Хейзъл се вцепени: даваше си сметка, че трябва да направи нещо, но нямаше представа какво. Бен се опита да не издаде задоволството си — от време на време и той можеше да поднася потресаващи изненади. — Къде е… какво каза рогатото момче? — попита Хейзъл. Джак седна на столчето пред тоалетката — изглежда се чувстваше адски неловко, сякаш се боеше, че ще го накарат да вземе страна в спор, който още не беше започнал. — Първо, иска си вълшебния меч — отвърна Бен. — Дано не си му го обещал — намръщи се Хейзъл. — Защото не е у мен. И ще изпреваря въпросите, които смяташ да ми зададеш: не знам нито къде е, нито у кого е. Докато бях на снощното пиршество, се опитвах да разбера къде е. — И какво разбра? Хейзъл прокара длан по лицето си и се обърна към Джак. Погледът му беше достатъчно красноречив. — Не много — смотолеви тя. — Има ли начин отново да се свържеш със Северин? Може ли да го накараш да се срещне с нас? — Не съм сигурен… Нали не си намислила да го заловиш, за да го предадеш на Елшовия крал? Нали няма да му причиниш зло? — Ще направя каквото е необходимо. — Хейзъл се изправи. За миг Бен се изкуши да не й каже истината, да се върне в стаята си, без да продума. Спомни си обаче как изнасяха от училището носилки с ранените, както и онова, което Северин беше казал за сестра му. — А ти ще споделиш ли с мен _всичко_, което знаеш? — подхвърли. — И което криеш от мен? Хейзъл и Джак се спогледаха; Бен си помисли, че сестра му сигурно е издала нещо на Джак, иначе нямаше да се споглеждат така. — Да — отговори тя. — Трябваше да споделя с теб по-рано, съжалявам. Но държиш ли да е точно сега? Капнала съм от умора, едва се държа на крака. Бен се запита дали сестра му отново не се опитва да избегне разговора, после си даде сметка, че тя наистина изглежда изтощена и някак уязвима. — Добре, ще поговорим по-късно. Обаче той е в стаята ми. — Какво? — Хейзъл скочи от леглото и пристъпи към вратата. — Поднасяш ли ме? — Не, разбира се. И нямаш право да ми се сърдиш тъкмо ти, защото толкова време ме лъжеше и криеше всичко от мен. И като капак въвлече най-добрия ми приятел и го направи съучастник в лъжите. Ясно ли е? Лицето на Хейзъл посърна. — Опитвах се да те защитя. Джак, който също изглеждаше адски уморен, сякаш искаше да се намеси, но се отказа. — Той спи. Няма да го будя, за да го разпитвате! — сопна се Бен. Сърцето му се сви. Беше поискал да научи истината, но след като видя реакцията на сестра си, прозря, че тайната й е много по-опасна, отколкото е предполагал. И внезапно го достраша. — Нали ще го убедиш да остане? — попита тя. Бен кимна, макар да нямаше представа как ще го направи. — Да. Починете си, после ще решим как да действаме. Джак стана, сякаш изведнъж се беше сетил, че е недопустимо да бъде в стаята на една девойка, макар стотици пъти да беше спал в стаята на брат й. — Не, остани — прошепна Хейзъл и го хвана за ръката. Той не можа да й откаже. Като ги гледаше, Бен се запита дали не е сгрешил в предположението си, че сестра му е предопределена за Северин. — Приятни сънища — промърмори и побърза излезе, преди Джак да е размислил. Още не беше готов да подели Северин с когото и да било. Тъкмо беше започнал да го опознава, да мисли за него като за някого, когото _можеш_ да опознаеш. Върна се в стаята си и сърцето му се сви: Северин го нямаше. Все едно, като беше произнесъл на глас името му, разказвайки на сестра си за среднощното му посещение, беше развалил някаква магия. Прозорецът беше отворен, вятърът развяваше завесите и премяташе по пода изсъхнали листа от близките дървета. Бен изпадна в паника; покатери се на покрива и събори някаква лошо закрепена дъсчица, която полетя надолу. Утринното небе беше бледосиньо, росата още не се беше изпарила. Той вдиша прохладния въздух. В първия момент видя само дърветата и пътя, но след миг зърна Северин — седеше на дебел клон на явора, издигащ се близо до улука. Облекчено въздъхна и запристъпва напред бавно, за да не се подхлъзне. — Ей, защо си изля… — Не съм предмет, за който да се състезавате! — прекъсна го принцът. Беше свалил суитчъра и беше само по взетите назаем тениска и джинси; под бледата утринна светлина, засенчен от другите клони на явора, изглеждаше като извънземно същество. — Разбира се. — Бен предпазливо пристъпи по-близо до дървото. — Прости ми. Не знам какво си чул, но от реакцията ти съдя, че си чул достатъчно. Бъди спокоен, Хейзъл няма да ти причини зло, дори да можеше. Северин се усмихна. — Навярно помниш, че и аз имам сестра. Знам какво е да не виждаш брат си или сестра си в истинската им светлина. Направи ми голяма услуга, Бенджамин Еванс, която няма да забравя. Снощи ми помогна, подслони ме. Нямам право да искам нещо повече. Бен се прехвърли на дървото и за миг се подхлъзна, но някак си успя да запази равновесие. — Хейзъл е била на снощния пир. Завели са я при баща ти, той разговарял с нея. Най-важното сега е да обединим всичко, което знаем, и да обмислим следващите си ходове. Освен това знам, че харесваш сестра ми, макар да се преструваш, че е обратното. Северин го хвана за ръката и го придърпа по-навътре сред клоните и попита: — Защо смяташ така? Защото я целунах ли? — Хейзъл е толкова… Как да ти го обясня? Всички я _харесват_ — и момичетата, и момчетата. Тя живее така, сякаш нищо не я засяга, сякаш си е поставила някаква велика цел, която няма да сподели с никого. Поведението й подлудява хората. Очарова ги. — Така ли? А ти не си очарователен, така ли? — подхвърли Северин. Бен не можеше да прецени дали принцът му се подиграва, или говори сериозно. — Май като я целуна, веднага забеляза, че не е досаден, нескопосан хлапак — подхвърли и веднага се почувства нелепо. Едно е да се чувстваш неуверен, съвсем друго — да го показваш. Принцът го изгледа, после се наведе и го целуна — търсеща, жадна целувка. Бен прокара пръсти през косата му и докосна рогата му, които бяха твърди и студени като раковини. След няколко секунди се отдръпна, треперейки от страст, гняв и страх. Да, беше копнял за тази целувка, но не и да му натрапят по този начин факта за особените му сексуални наклонности. — Лошо ли е, че ми харесва как трепериш? Защо се отдръпна? — прошепна принцът. Бен преглътна. — Определено не е в реда на нещата. Северин вдигна вежди. — Според теб какво забелязах, когато те целунах? Бен въздъхна и се загледа в моравата под дървото. Искаше _принцът да му каже_. Искаше да разбере какво си е помислил, когато пръстите му са се впили в бедрото на „простосмъртното момче“, какво е почувствал, когато устните им са се слели. Не, беше детинско. И все пак… — Давам си сметка… — подхвана колебливо, — че е глупаво да ревнувам, след като на главата ти са се изсипали куп сериозни проблеми, например че сестра ти е чудовище, а баща ти — убиец. Северин се размърда и листата на дървото прошумоляха. Очите му бяха зелени като гъсти горички и незнайни долчинки, косата му обрамчваше невъзможно красивото му лице. — Моите проблеми са и твои — отвърна почти шепнешком. Всъщност те тегнат над целия ви град, както и над теб. Двамата със сестра ти сте си много близки, много държите един на друг. И за да го покажете, си разменяте купища лъжи. — Не е вярно… — Не отричай, Бенджамин Еванс! Нима забрави колко добре те познавам? Бен се подхлъзна на клона и едва не падна. Доскоро приемаше Северин като нещо нереално, като _принц от вълшебна приказка_ — красив и недостъпен. Все забравяше, че той го познава, че знае за него повече от всеки друг на този свят. — Забрави ли колко пъти ми каза, че ме обичаш? — прошепна принцът и Бен се изчерви като рак. — Сега обаче се питам дали не си обичал повече отражението на лицето си в стъклото — добави. Бен си помисли: „Не е честно, че ме познава толкова добре. Не е честно, че се възползва от всичките ми слабости, за да забоде нож в сърцето ми и кръвта ми да изтече, преди да осъзная колко дълбоки са раните.“ — Аз не… не е каквото си мислиш — измънка. — Едно е вярно — исках да се влюбя като в романите, песните и баладите, да изпитам онази любов, която поразява като мълния. И ме е яд, защото мислиш, че е нелепо. И че тайно ми се подиграваш. Гадно е да ми се присмиваш! Да, глупав съм, но поне си давам сметка какво представлявам. Северин ловко се прехвърли от дървото на покрива и подаде ръка на Бен, както кавалер подава ръка на дама, за да й помогне да слезе от коня. — Знам и това, Бенджамин Еванс. Освен това не си глупав, колкото си мислиш. Бен притегна ръка и хвана дланта му. Тъкмо когато се приближаваха до прозореца, на алеята пред къщата спря пикапът на една приятелка на госпожа Еванс — татуираната скулпторка Сузи, която изработваше лица на зелени човечета, служещи за външна украса на врати и прозорци. За разлика от друг път сега беше с рокля и косата й беше завързана на опашка, сякаш тя се канеше да отиде на църква или нещо подобно. Бен я изчака да влезе и промърмори: — Хм, странно. Отивам да проверя какво става. — И се питаш дали ще ме завариш тук, когато се върнеш — подхвърли Северин, изчака го да кимне и добави: — Никъде няма да отида, бъди спокоен. — Седна на въртящия се стол пред компютъра и впери в Бен бездънните си очи, зелени като горски мъх. Бен изтръпна, като си представи какви злепоставящи дивотии ще види принцът, ако огледа стаята, после си каза, че надали ще са по-злепоставящи от онова, което той вече знае. Северин широко се усмихна, сякаш четеше мислите му. Бен слезе на долния етаж. — О, чудесно. Буден си — каза майка му. Беше се издокарала (според собствените си стандарти) — носеше джинси, които не бяха изцапани с боя, широка блуза с щамповани цветя и три сребърни огърлици с тюркоази. Ако не беше прошарената й коса, отдалеч някой можеше да я помисли за Хейзъл. — Чух как рано сутринта сестра ти се върна. Кажи й да си приготви багажа. Щом се върна, потегляме на път. — Къде отиваш? — На събрание у Гордънови. Ще присъстват всички от града. Ще обсъждаме Джак. — Джак ли? — ококори се Бен. — Знаеш, че го харесвам. Обаче някои го обвиняват, че се е съюзил с Неземните. Други казват, че ако се върне при елфите, страхотиите, дето ни се случват, ще престанат. — Но ти не им вярваш, нали? — Бен си представи как Джак спи до Хейзъл в леглото й и изпита омраза към всички във Феърфолд, които мразеха приятеля му. Майка му въздъхна, взе една термочаша и кафявата си кожена чанта с избродирани сини птици, после промърмори: — Вече не знам… Не мисля, че Джак се е съюзил с Неземните, но навремето са го _откраднали_ от тях. Може да си го искат обратно. Нищо чудно да жадуват за отмъщение. Ако бях на мястото на майка му, със сигурност щях да си отмъстя. — Той няма никаква вина за ставащото във Феърфолд! — Спокойно, нищо не е решено. Ще се съберем у Гордънови да обсъдим положението. После с вас ще напуснем града за известно време. — Мамо! — възкликна Бен. — Ако допуснеш да направят нещо лошо на Джак, никога няма да ти простя. Той е също като нас, човек е като всички човеци… — Искам само вие с Хейзъл да сте в безопасност. Същото искат и другите жени. — В такъв случай може би не е трябвало да ни отгледате във Феърфолд — заядливо подхвърли той. Тя го изгледа накриво. — Върнахме се тук заради теб, Бенджамин. Можехме да останем във Филаделфия и ти щеше да постигнеш нещо, за което повечето хора мечтаят. Но тъкмо ти не може да понесеш мисълта за напускане на Феърфолд. Ти се отказа от възможността да промениш живота си, да тръгнеш по пътя към успеха, защото отказа да правиш рехабилитационни процедури след нараняването на ръката си. Бен беше толкова потресен, че дори не можа да възрази. Никога не бяха говорили за Филаделфия, най-малкото не и по този начин, признавайки, че се е случило нещо лошо. Никога не бяха споменавали страшните събития в детството му, за трупа, който Хейзъл беше намерила в гората. Бяха избрали лесния начин, оставяйки децата си да се скитат сами, без надзор. Ето защо той открай време смяташе, че отношенията в семейството им се подчиняват на негласно споразумение: всеки да се справя с несгодите си, без да натоварва близките си. Очевидно това правило вече не важеше. Преди да излезе, майка му се обърна и строго го изгледа. — Кажи на сестра ти да си стегне багажа, разбра ли? — После затръшна мрежестата врата. Вместо веднага да я последва, Сузи се приближи до него и сложи ръка на рамото му: — Твърдиш, че той е като всички нас, но няма как да си сигурен. Никой не знае какво се крие в сърцата на тези… същества. Преди Бен да отговори, тя също излезе. След няколко секунди чакълът по алеята захруска под гумите на пикапа. Той подпря глава на плота, сякаш това щеше да му помогне да подреди обърканите си мисли. После се изправи и наля кафе в четири чаши. Трябваше да събуди всички. Нямаше време за губене. Осемнайсета глава Хейзъл никога не беше спала в едно легло заедно с момче, освен с брат си. Струваше й се, че това ще разкрие всичките й дефекти, заради които се проваляха връзките й. Представяше се как цяла нощ ще се мята в леглото, ще издърпва завивките само върху себе си, насън ще рита човека до себе си, а на сутринта ще се чувства гузна. Не си беше представяла обаче какво ще усети, когато облегне глава на рамото на Джак. И как ще се опива от миризмата му — ухание на гори, долчинки и дълбоки езера, — без той да забележи. Не си беше представяла как той бавно ще прокара длан по гърба й, сякаш не знае как да престане, и как от допира му ще се разтрепери като лист. За първи път, откакто го беше чула да изрича _онези_ думи, тя си позволи да си ги припомни с наслада. _„Знай, че те харесвам. Да, харесвам те“_ — беше й казал, преди да му признае, че служи на Елшовия крал и че му е спестила куп подробности за себе си. Всичко се беше случило толкова бързо, че още й беше трудно да го повярва. Така и не й беше останало време да признае на Джак, че също го харесва. Можеше да му го каже сега — да го събуди и да си излее душата пред него. Може би той не спеше дълбоко, а само беше задрямал, и щеше да чуе всичко, ако му го прошепнеше… Докато се колебаеше как да постъпи, в коридора се чуха стъпки. Брат й влезе в стаята, без да почука. Носеше три порцеланови чаши с кафе, а зад него, също с чаша в ръка, беше рогатото момче, по-точно Северин, който остана на прага. Северин носеше дрехи на Бен и се държеше съвсем естествено, сякаш се намираше в гората. Северин, когото би трябвало да залови и да заведе при баща му. Северин, когото беше освободила и който сега иронично й се усмихваше. Тя отметна завивките и се прозина. Стана от леглото, взе от тоалетката шиш за коса и го насочи към принца, сякаш беше копие, после го използва, за да закрепи кока си. Северин вдигна чашата с кафе като за наздравица. — Виждам, че още не си намерила моя меч. — Повдигна вежда, поусмихна се и отпи от кафето, а Хейзъл се изчерви. Бен се приближи до нея и й подаде нейната чаша, сякаш поднасяше дар в знак на помирение. Тя отпи голяма глътка кафе, но беше толкова преуморена, че кофеинът не я ободри, но пък топлата напитка със соево мляко прогони вкуса на собствените й сълзи. Тръсна се на столчето пред тоалетката и попита: — Нещо ново? Бен се обърна към Джак: — У вас се събират хората от града. Всички смятат, че случилото се с Аманда и кошмарът в училището са станали, защото не си бил изпратен обратно в Кралството. Намислили са те върнат насила при „твоите“. Обаче ние ще те отведем на безопасно място, където никой няма да те намери. Джак се ококори. — Какви ги говориш? — Прокара длан по челото си и попита: — И майка ми ли мисли като тях? — Джак не е домашно животинче, което можеш да дадеш другиму, ако вече не ти харесва — намеси се Хейзъл. — Не вярвам родителите ти да имат вина — каза Бен. — Мисля, че е работа на групичка полудели от страх хора. — Ето защо тя ме отпрати — замислено промълви Джак. Изрече думите бавно, сякаш искаше да отговарят на истината, но се боеше да не греши. — Не защото не ме е искала в дома си, а понеже е знаела, че целият град ще се събере там. Но… но те ще обвинят семейството ми, ако не съм там. — Той взе обувките си. — Виж, както самият ти каза, целият град ще е там — спря го Хейзъл. — Нямаш никаква вина за неприятностите, които ни сполетяха. Абсолютно никаква. — Тъкмо това ще им кажа. — Той излезе от стаята и заслиза по стълбището. — Отивам с него! — Хейзъл грабна ботушите си, но не ги обу — нямаше време. Преди да излезе, нареди на Бен: — Задръж го тук. Задръж принца тук, докато се върнем. Докато слизаше по стълбището, чу как Северин се провикна: — Да беше ме взела с теб! Писна ми хората да говорят за мен, все едно още спя в ковчега. Хейзъл изтича навън и видя, че Джак вече е седнал зад волана на колата на Бен — навярно знаеше на кое място брат й държи резервния ключ. Едва успя да се отпусне на седалката до него, преди той да завие и да потегли по шосето. * * * Къщата на семейство Гордън — красива постройка в колониален стил, беше боядисана в кремаво, а прозорците и первазите — в бяло. Издигаше се на малко възвишение и сякаш гледаше с презрение по-малките и по-неугледни къщи. Беше старинна, поддържана с любов и достатъчно голяма, че да побере половината град, което явно се беше случило през този ден. Гумите на колите, паркирани от двете страни на алеята, бяха оставили дълбоки следи върху моравата. През лятото Хейзъл често виждаше как господин Гордън, плувнал в пот от жегата, коси и полива тревата. Никой не преминаваше по моравата пред къщата — нито пощальонът, нито приятелите на Джак или Картър, нито дори кучето, което знаеше, че ако иска да потича, трябва да обикаля из задния двор. Калните следи от гуми и стъпканата трева извадиха от релси Хейзъл — изглежда, правилата внезапно се бяха променили. Джак сви юмруци и закрачи по-бързо. Отвори външната врата и влезе във фоайето. Всички дървени части бяха боядисани в бяло и сякаш блестяха под лъчите на слънцето, нахлуващо през прозорците в стаите, където жителите на Феърфолд стояха прави или седяха на сгъваеми столчета и отпиваха от пластмасови чаши с кафе. Други се бяха настанили на канапетата и креслата, събрани от всички помещения в къщата, за да се сместят всички присъстващи. Изглежда, никой не забеляза Хейзъл и Джак. Госпожа Питс, която работеше в пощенската станция, говореше на госпожа Гордън и непрекъснато клатеше глава: — Ния, разбери, че не искаме да ви създава неприятности. Ще бъда откровена обаче: всички са на мнение, че онова, което ти стори, влоши отношенията ни с горските същества. Не е съвпадение, че се озлобиха, когато ти открадна от тях Джак. Хейзъл се запита дали наистина е така. Нямаше как да знае, защото тогава е била новородено бебе. Когато местните разказваха, че навремето Неземните не са били толкова кръвожадни, тя приемаше думите им за нещо, случвало се преди много десетилетия, а не само преди двайсетина години. Кога положението е започнало да се влошава? — Така не може да продължава! — заяви шерифът. — През изминалия месец нещо лошо става в гората. Някои от вас може би са чули за няколкото нещастни случая, които не бяха споменати във вестника, но всички знаят за кошмара в училището. Аманда Уоткинс не е първата, изпаднала в кома — преди месец открихме в покрайнините на града и някакъв непознат тийнейджър, явно пътуващ от щат в щат. Колата му беше сред лозниците и те така я бяха скрили, че не се виждаше от пътя. След две седмици пък Брайън Кийнинг отишъл да си играе в гората зад семейната къща и по-късно го намерили, свит на кълбо, върху купчина сухи листа. Елфите се надигат срещу нас и вече е ясно, че надеждите рогатото момче да ни спаси след пробуждането си са били напразни. Хейзъл си спомни обещанието на Елшовия крал, че положението в града ще се нормализира, че _всичко ще си бъде постарому_, ако тя му заведе Северин. Какво нахалство — сякаш това предложение беше щедро и благородно! Смяташе, че е наясно колко зле са нещата във Феърфолд, че знае всички тайни на градчето. В крайна сметка се беше оказало, че греши, и то много. — Не можем да се доверим на подменения — заяви господин Шрьодер. — Дори ако те не желаят да им бъде върнат, аз не го искам тук. Твърде опасно е. През лятото, докато работеше за него, Хейзъл го харесваше, но в този момент го намрази. Като в просъница чу гласа на майка си: — Джак е приятел на двете ми деца. Познавам го, откакто се помня. Не бива да го обвиняваме само защото е единственият Непокорен, когото сме виждали. Отгледан е тук, във Феърфолд, и е един от нас. Хейзъл изпита неописуемо облекчение, задето майка й се беше застъпила за Джак, обаче другите не бяха впечатлени от думите й. Явно вече бяха взели решение. — Елфите се държаха добре с нас — обади се възрастната госпожа Къртлинг, която стоеше под две кръстосани саби от Испано-американската война, окачени на стената, и изглеждаше непоколебима. Преди много години беше управлявала града като кметица и всички твърдяха, че се е справяла добре. — Имахме споразумение, но някой го наруши. — О, я стига! — сопна се майката на Джак. — Те _невинаги са били благоразположени_ към нас. Не се опитвайте да пренапишете историята, за да оправдаете решението си! Не е съвпадение, че се озлобиха, когато Джак заживя с нас. Навярно си спомняте, че не отвличаха децата ни, както отвлякоха Картър. — Е, може би „_благоразположени_“ е твърде пресилено — кимна госпожа Къртлинг. — Но не можеш да отречеш, че животът в нашия град не е като в другите населени места. Както и че във Феърфолд ти харесва, иначе нямаше да накараш мъжа си да напусне онзи тузарски колеж и да дойде с теб тук, вместо да останеш при него. Ако сте търсили нормалност, щяхте да живеете в Чикаго. И нямаше да има никакъв Джак. Какво стана всъщност? Върна си сина, отвлечен от елфите, и дори дълго отглежда в дома си тяхно отроче, въпреки че нямаше причина… освен недалновидността на майка му. Обаче надали си мислила, че ще го задържиш завинаги. Хейзъл беше виждала на бюрото на госпожа Картър брошури на престижни колежи — явно си е въобразявала тъкмо това — че Джак ще си остане при нея завинаги. Огледа се и видя хора, които познаваше, откакто се помнеше, дори няколко свои съученици. Повечето кимаха, сякаш предаването на Джак на елфите щеше да е нещо повече от начин да прогонят страховете си. В крайна сметка тук, във Феърфолд, елфите причиняваха злини само на туристите, тоест ако някой пострадаше, значи се беше държал като турист, беше нарушил правилата на Неземните. И докато имаха на разположение изкупителна жертва, нямаше да признаят колко са безпомощни. — Същото е като да намериш едно от ония милички пиленца на лешояд — обади се Лекси Карвър, сестрата на Франклин, която беше сред най-младите жени, присъстващи на събранието. Във Феърфолд се говореше, че семейството й се храни с животни, убити от преминаващи автомобили, и че (ако слуховете бяха верни) един от далечните им предтечи е бил трол. — Иска ти се да го занесеш вкъщи, да го гушкаш и да го нахраниш с парченца месо, но ако го сториш, ще потиснеш инстинкта му на хищник и после то няма да си намира храна. Това момче няма място тук, Ния. Опасно е и за него. Противоестествено е. — Не мислите ли, че е твърде късно за тази метафора? — Картър, който до този момент се криеше на стълбището, се изправи пред тях. — Злото е сторено. Тя вече го е нахранила с месо. И да, чета между редовете на онова, което казвате: Джак няма да оцелее, ако го върнем на елфите. — Млъкни! — сряза го майка му. Той промърмори „Извинявай“ и понечи да се върне на стълбището, но се сепна, като видя Джак и Хейзъл на прага на стаята. — Ще имаме предвид съображенията ви — отново заговори майка му, — но се надявам да разберете, че само ние имаме право да решаваме, и… — Тя проследи погледа на Картър и се вцепени. Разговорите замряха, настъпи тишина, когато жителите на Феърфолд разбраха, че онзи, когото са обсъждали, е бил тук през цялото време и е слушал какво се говори за него. — Тръгвам — промълви той. Никой не продума, хората само отпиваха от чашите си — явно не знаеха какво да кажат. — Да, разбира се — възкликна Хейзъл, давайки си сметка, че говори твърде високо. Хвана го под ръка, преструвайки се, че не го е разбрала. — Имаш право. Да _тръгваме, и то веднага_. Не ми се остава тук. Хайде! — Не! — Той поклати глава. — Само аз тръгвам. Ще се върна при тях. Щом всички тук го искат, ще се върна и… Майка му го прекъсна: — Никъде няма да ходиш! Оставаш тук! — В гласа й прозвучаха стоманени нотки, тя даваше да се разбере, че няма да се предаде лесно, само че Хейзъл видя как присъстващите се споглеждат и кимат — вече бяха приели предложението на Джак. В градчетата като Феърфолд открай време важеше законът „Казана дума, хвърлен камък“. Стига, разбира се, той да не се отметнеше. — Не, няма! — извика Хейзъл, обаче той само тръсна глава. — Кажи им, моля те! Кажи им за Елшовия крал и за сестра си Сороу. Кажи им истината. Ще гарантирам за теб. — Няма да ми повярват. И ще намерят причина да не повярват и на теб. — Ния, прояви здравомислие. Може би той не иска да остане при нас — не сме неговият народ — намеси се една жена. Хейзъл не видя коя е — кръвта беше нахлула в главата й, сърцето й биеше до пръсване и гръмките му удари заглушаваха мислите й. Сякаш стоманен обръч стегна гърдите й, образите пред очите й се размазаха. — Не се безпокой, мамо — обади се Картър. — Той остава тук. Джак се обърна към него и гневно възкликна: — Не си ти онзи, който решава вместо мен, ясно? — Съгласен ли си _аз_ да отида при елфите? Може би ги е яд, че са ме откраднали от тях. Някой помисли ли по този въпрос? — Картър огледа присъстващите, сякаш ги предизвикваше да кажат, че е недостоен за интереса на Неземните. — Може би са искали мен, а не него! — Много благородно от твоя страна — промърмори госпожа Къртлинг. — Обаче не мисля, че… — Джак, чуй ме. — Майка му се приближи до него. — Знам, че искаш да защитиш всички, стига да можеш. Дори ако това означава да се изложиш на смъртна опасност. Ти си добро момче и винаги мислиш първо за другите. Готов си да се жертваш, нали? А тези страхливци тук смятаха да те прогонят — или насила, или чрез измама. — Огледа се, готова да сложи на мястото му всеки, който се осмели да й противоречи. — Смятаха, че с баща ти отначало няма да искаме да се разделим с теб, но в крайна сметка ще го сторим заради доброто на града ни. Въобразяваха си, че когато ножът опре до кокал, ще се откажем от теб. Обзалагам се, че и другото ти семейство е на същото мнение. Хората в стаята зашепнаха помежду си. Джак стоеше като ударен от гръм. Лицето му се изопна — може би от изненада, но по-скоро от страх в очакване на следващите й думи. Тя погледна съпруга си, който се облягаше на стената, скръстил ръце на гърдите си. — С майка ти доста си поговорихме снощи — подхвана той, обръщайки се към Джак. — Пет пари не даваме, ако ще всичко в града да изгори до основи. Интересуваш ни само ти. Джак се засмя — от изненада, радост и може би притеснение. Така или иначе реакцията му беше, меко казано, странна, ако се съди по израженията на жителите на Феърфолд. Елфите се смееха на погребения и плачеха на сватби; липсваха им човешките чувства за събитията в живота на човеците. — Събрали сме се за сериозно обсъждане, но май нещата се превръщат в долнопробно представление. — Госпожица Холт стисна обилно начервените си устни и вдигна ръка към очите си. Изгледа озадачено мокрите си пръсти и захлипа. След нея заплака шерифът. Внезапно избухналата „епидемия от скръб“ бързо се разпространи сред присъстващите. Всички се просълзиха, майката на Хейзъл изстена и започна да си скубе косата. Хейзъл погледна Джак, който така беше стиснал устни, че те се бяха превърнали в тънка линия. Той поклати глава, сякаш така можеше да отрече, да заличи случващото се. Сороу — _Скръб_ — беше тук. Хейзъл усети присъствието й: почувства се, сякаш беше паднала в река и силното течение я носеше нанякъде. Или като гмуркач, загубил ориентация, който се мята в дълбините, без да знае как да изплува на повърхността. Примигна и тръсна глава. Джак завърза на възел кичур от косата й, после й прошепна: — Вече няма да плачеш. Беше я защитил от магията на Сороу. Внезапно тя осъзна, че лицето й е мокро от сълзите й. Нямаше представа колко време е плакала, виждаше само, че хората наоколо още ронеха сълзи и ридаеха. Външната врата се отвори с трясък, Бен се втурна в дневната и извика: — Да бягаме! — Гласът му подейства така, сякаш стъклена чаша падна на пода и се разби на парчета. Всички се втренчиха в него. — Чудовището… онази чудовищна жена… идва насам. След него влезе Северин. За миг Хейзъл го видя през очите на хората в дневната: висок, неземно красив, рогата му надничат измежду кестенявите му къдрици, очите му са зелени като горски мъх. Нямаше значение, че е с обикновени дрехи — самият той беше необикновен. Той беше олицетворение на представата им за елфите, той бе мечтата, довела ги във Феърфолд, която ги подтикваше да останат въпреки опасностите. Хейзъл знаеше какво чувстват съгражданите й в момента — смесица от надежда и страх. И тя изпитваше същото. Северин беше нейният принц. Съдено й беше да го спаси, а той да стори за нея същото. — Скрийте се! — заповяда той на изплашените хора, приближи се до стената, на която бяха окачени две саби и ловко ги измъкна от ножниците. За секунда ги задържа, сякаш преценяваше тежестта им, после се усмихна на Хейзъл и й подхвърли едната. Тя машинално я улови, без да се замисли дали ще успее. Ръкохватката прилегна идеално, сякаш беше липсващ крайник, който като по чудо се е появил отново. Сабята не беше тежка — очевидно беше истинска, а не някакво евтино копие. Хейзъл неволно се запита дали е скъпа — като нищо можеше да я счупи, докато се сражава с чудовищната жена. Кръвта й закипя — предстоеше битка. — Обикновени хладни оръжия не могат да я наранят — каза, приближавайки се към Северин. — Само трябва да я прогоним! — Той тръгна към вратата. — Всъщност тя не иска да стори зло никому. Джак презрително изсумтя: — Да, бе! Самата невинност! Навън внезапен повей на вятъра разлюля дърветата и клоните им затракаха като кости на скелети. Картър, който също плачеше, стоеше с майка си в отсрещния край на помещението. Джак се беше навел над баща си, милваше прошарената му коса и му шепнеше нещо. Хейзъл се опита да се подготви психически за предстоящата битка. Изведнъж я обзеха съмнения. Може би онази Хейзъл, която нощем скиташе из горите, е била обучена от Елшовия крал, но другата, живееща през деня, нямаше да издържи сражението. А и вече не разполагаше с вълшебния меч. Щеше да оплеска всичко! Дълбоко си пое дъх и стисна клепачи. _„Ти си рицар!_ — каза си. — _Ти си рицар, истински рицар!“_ Когато отвори очи, чудовището беше на прага. Всички, които още не плачеха, ужасено запищяха. Някои се затичаха към другите помещения или към стълбището, други се барикадираха зад мебелите, трети не помръднаха, сякаш от страх се бяха вкаменили. Хейзъл дори не трепна. Когато зърна Сороу през стъклото, си я представи като някакво ужасяващо и уродливо същество, но всъщност тя повече приличаше на дърво, покрито е мъх и обвито със загниващи пълзящи растения. Вместо кости имаше клони, корени, подобни на шлейф, се разпростираха от стъпалата й. От главата й стърчаха преплетени вейки, процепите сред тях бяха запълнени с бучици пръст и листа. От чворестите отвори в дървото надничаха черни очи. От тях се стичаше лепкава червеникава мъзга, напомняща сълзи. Беше и красива, и страшна. Извисяваше се над хората — беше най-малко с една глава по-висока от всеки присъстващ. — Сороу… — Северин колебливо пристъпи към нея. Дори той изглеждаше изплашен, сякаш докато беше спал, изолиран от света, тя се беше превърнала в още по-страховито създание. — Сестрице! Тя сякаш не го забеляза. От гърлата на хората наоколо се изтръгнаха гласове, задавени от сълзи, сякаш всички хорово изплакваха нейната скръб. — Обичах го, а сега е мъртъв, няма го вече. Обичах го и те ми го отнеха. Къде е? Къде е? Мъртъв е, няма го вече. Къде е? Още хора се разридаха, и то толкова силно, че се тресяха. Сороу тръгна към брат си, по пътя се спъна в една масичка и я преобърна. Когато заговори, гласът й повече приличаше на свистенето на вятър сред клоните на дърветата, отколкото на глас на живо същество: — Обичах го, а сега е мъртъв, няма го вече. Обичах го и те ми го отнеха. Къде е? Къде е? Мъртъв е, няма го вече. Къде е? Баща ми го отвлече. Брат ми го уби. Мъртъв е, няма го вече. Няма го вече. Къде е? — Не го искаш! — възкликна Северин. — Няма да го направиш, сестрице моя, моля те. Не ме принуждавай отново да ти попреча. Сороу прекоси стаята, Хейзъл и Северин вървяха от двете й страни. Хората запищяха. Госпожица Къртлинг изпадна в паника и вместо да се опита да избяга навън, попадна точно на пътя на чудовищната жена. Дълга ръка с пръсти от върбови клонки се протегна и я бръсна встрани, все едно беше паяжина. Движението беше почти незабележимо, но запрати госпожицата в стената. Мазилката се напука, бедната жена изстена и се свлече на пода. През пукнатината се изсипаха мъх и мухъл, все едно вода нахлу в продънена лодка. Някаква жена се закашля и започна да плюе пръст. Хейзъл не знаеше как да реагира, затова направи първото, което й хрумна — заби сабята в хълбока на страховитата жена. Откакто се помнеше, беше слушала разкази за чудовището в най-потайното горско кътче. Мислеше си, че ако то бъде убито, елфите ще престанат да са жестоки и злонамерени и пак ще са само палави вълшебни същества. Толкова пъти си го беше представяла, че макар да осъзнаваше безполезността на реакцията си, дълбоко в себе си вярваше — ако забие сабята в чудовището, ще го рани тежко. Острието дори не одраска Сороу, обаче я накара да се обърне към момичето и да се опита да вкопчи в него дългите си пръсти. Хейзъл се наведе, но за миг усети допира на изсъхнали листа и долови миризмата на прясно разкопана пръст. Въпреки мигновената й реакция Сороу все пак успя да я хване за косата. Няколко косъма се откъснаха и се понесоха във въздуха като перушинки. Продължавайки да я държи за косата, чудовищната жена я завлече до едно канапе и я запрати върху него. Сабята изхвръкна от ръката на Хейзъл и издрънча на пода. Хейзъл някак си успя да стане. Главата й се пръскаше от болка, костите й сякаш вече не бяха свързани помежду си. Някак си се дотътри до сабята, вдигна я и се обърна към Сороу. Северин се беше покатерил на гърба й, придържайки се за вейките и клонките, обаче жената се отърси от него и се засили към мястото, на което беше паднал. Той се претърколи и скочи на крака, движейки се с невиждана досега ловкост и бързина. Сабята му полетя нагоре и се превъртя във въздуха. Беше много умел в сраженията с хладно оръжие. Обаче и неговата сабя отскочи от чудовищната жена, а тя отново го повали на пода. В този момент господин Гордън тичешком слезе по стълбището — стискаше с двете си ръце ловджийска пушка. Подпря приклада на рамото си и се прицели в Сороу. — Недей! — извика Северин, но господин Гордън сякаш не го чу и дръпна спусъка. Изстрелът отекна като гръмотевица в затвореното помещение. Куршумите рикошираха от кората на чудовището, приличащо на дърво, и паднаха на пода, сякаш бяха камъчета, хвърлени от палаво дете. Сороу се спусна към господин Гордън. Картър застана пред баща си и заплаши чудовищната жена с тежкия свещник, който беше грабнал машинално, обаче тя вкопчи в ръката му дългите си пръсти и го придърпа към себе си. Хейзъл изтича при тях и заби сабята в гърба на Сороу. Онази сякаш дори не забеляза какво са се опитали да й причинят. — Ей! — кресна Джак и плисна нещо върху Сороу. Разнесе се тръпчивата миризма на алкохол. Той беше залял чудовището с бренди, взето от барчето на родителите му. — Ще те запаля! — извика отново и показа кибрита, който държеше в треперещата си ръка. — Назад! Остави ги на мира и се махай! Сороу впери в него страховитите си очи и захвърли встрани Картър, който беше в безсъзнание и устните му бавно позеленяваха. Всичко се случи само за миг. Хейзъл чу как майка й изпищя. Погледна натам и видя, че Бен се опитва да я завлече зад старото пиано. Джак драсна клечка кибрит. Чудовищната жена се втурна към него и клечката угасна. Хейзъл се хвърли помежду им и замахна със сабята, опитвайки се да я забие в окото на Сороу. Острието одраска страната на чудовището, но не изтече мъзга. Джак запали още една клечка и в този миг в стаята нахлу бурен вятър. Някъде в далечината заграчиха врани. Северин нададе вой и отново се хвърли на гърба на чудовищната си сестра. Придържайки се за вейките, опря сабята до гърлото й, надявайки се да я изплаши, надявайки се да я спре. Тя обаче само се отърси, сякаш да прогони досадна муха. Хейзъл размаха сабята, опитвайки се да отсече ръцете й, дори невероятно дългите й пръсти-вейки. Нанасяше удар след удар, но по тялото на Сороу не оставаше дори драскотина. В един миг на чудовището сякаш му писна и запрати Хейзъл право в групичка хора, които закрещяха, когато тя се блъсна в тях. Цялото тяло я болеше. Едва успя да се изправи. Ушите й пищяха, струваше й се, че всеки момент ще припадне. Примигна, но сълзите и кръвта, бликаща от безброй наранявания (които не знаеше кога е получила), замъгляваха погледа й. Нямаше представа още колко ще издържи, докато се опитва да съсече чудовището. Северин падна на пода, претърколи се и скочи на крака. Още не се беше отказал, но нещо в него вече се беше предало. Внезапно някой засвири на пианото. Хейзъл се извърна и Сороу отново я повали на пода — ударът беше толкова силен, че тя се задъха. Изпъшка, обърна се на другата страна и се ококори: брат й седеше на столчето пред пианото, осакатените му пръсти пробягваха по клавишите. Той свиреше. След толкова години отново свиреше! Свиреше така, че звуците напомняха човешки плач. Сороу започна да вие. В един миг Бен сякаш се умори. Музиката престана. Осакатените му пръсти, които не бяха зараснали правилно, защото се беше възпротивил да се лекува, не бяха достатъчно гъвкави, за да свири на пиано. Хейзъл се сепна, все едно се изтръгна от хипноза: защо го зяпаше, вместо да се възползва от няколкото секунди, които й беше осигурил? Изправи се бързо, надявайки се да не е твърде късно. Спусна се към Сороу, но чудовищната жена беше подготвена. Сграбчи я и я запрати с такава сила върху канапето, че краката му се счупиха. То се прекатури назад и повлече със себе си Хейзъл. Зави й се свят, като замаяна се втренчи в съществото, надвесено над нея. В клоните, мъха и в блестящите черни очи. — Мъртъв е, няма го вече, мъртъв е, няма го вече — прошепна Сороу. Протегна към Хейзъл дългата си ръка и… В този момент Бен запя. Всъщност не запя, а от гърлото му се изтръгнаха звуци — същите, които би изсвирил, ако пръстите му не се бяха уморили. Песента — ако беше песен — напомняше плач, напомняше безутешното ридание на чудовището. Въпреки предпазващата магия, направена й от Джак, сълзите я задавиха и парнаха очите й. Сороу нададе неописуем вой и се замята като обезумяла, събаряйки столовете. Пръстите-вейки разкъсаха тапицерията на канапето. Виеше от мъка. — Бен! — извика Хейзъл. — Млъкни! Става по-лошо! Той обаче не млъкна. Продължи да пее. Хората ридаеха от отчаяние и от гняв. Сълзите мокреха лицата им, просмукваха се в дрехите им. Тръшкаха се на пода, удряха с юмруци по стените. Сороу изтича до пианото, блъсна го и то с трясък се прекатури на пода. Чудовищната жена закри лицето си с пръстите-вейки. Раменете й от преплетени клони се тресяха от риданията й. После Хейзъл разбра какво прави Бен — превеждаше Сороу през бурята на скръбта. Пееше, за да я избави от гнева, отчаянието и от непоносимата самота, защото нямаше начин да я накара да забрави скръбта или да й се съпротивлява. Единственият начин да се сложи край на мъката беше тя да се преживее. Ненадейно песента му се промени — стана по-нежна, по-сладка като утрото след цяла нощ плач, когато още имаш главоболие, но сърцето ти вече не е разбито. Като цветя, разцъфнали върху гроб. Постепенно всички престанаха да плачат. Жената чудовище се вцепени. Бен престана да пее и, капнал от умора, се отпусна на столчето пред пианото. Майка му, която още плачеше, пристъпи до него и вплете пръсти в неговите. За миг се възцари гробна тишина. Сороу се огледа, странните й очи се спряха на всеки в стаята, сякаш тя се пробуждаше от дълъг сън. Северин стана и се приближи до нея. Тя наведе глава, изгледа го, протегна към него дългите си пръсти-вейки. Този път изглеждаше като мислещо, разбиращо всичко същество. Само дето „изражението“ й беше непроницаемо. Хейзъл нямаше представа дали страшната жена се кани да удари брат си, или не. Принцът вдигна ръка и докосна обраслата й с мъх страна. За секунда Сороу сякаш притисна устни към дланта му. После се отдръпна, с тежки стъпки прекоси помещението, заобикаляйки счупените мебели и онемелите жители на Феърфолд, и изчезна. Деветнайсета глава Хейзъл изпусна сабята и тя издрънча на пода. Кокалчетата на пръстите й бяха изранени. Струваше й се, че цялата е изранена, но поне костите й не бяха счупени. В дневната на Гордънови цареше невъобразим хаос — счупени столове, мебели е разкъсани тапицерии, листа и пръст по издрания паркет. В ъгъла плачеше някаква жена, друга ридаеше, но воплите, изтръгващи се от гърлото й, вече не бяха предизвикани от магията на Сороу. — Трябва да източим кръвта на чудовището — обади се Джак. Още седеше на пода и държеше в прегръдките си припадналия Картър. Хейзъл стреснато го се обърна към него — обикновено не беше толкова жесток. Щом видя изражението й, той поясни: — Нали каза, че _само с кръвта_ на Сороу ще свестим хората. Ще свестим Картър. Хейзъл кимна. Разбира се. Елшовият крал й го беше казал. Беше загадка като математическите задачи в училище: За да вземеш кръвта на чудовището, ти трябва вълшебен меч; за да се сдобиеш с вълшебен меч, трябва да знаеш чий съюзник е нощната ти същност; за да знаеш кои са съюзниците ти, трябва да знаеш кой би искал да освободи Северин; за да научиш кой би искал да го освободи, трябва… — Да тръгваме — обади се Бен. Гласът му беше прегракнал, сякаш гърлото го болеше от пеенето. Той посегна към Джак и го хвана за рамото. — Хайде. Сега всички търсим едно и също и нямаме много време, за да го открием. — Да, търсим Верния — потвърди Северин. Кимна към Хейзъл одобрително и добави: — Сражава се добре. Истината беше, че тя бе водена от интуицията си — дори не си представяше, че е способна на такива подвизи. Страхът й беше помогнал, отвличайки вниманието й от случващото се, но сега не се боеше и надали би могла да принуди тялото си да реагира по същия начин. Джак се изправи неохотно. Навсякъде около тях съгражданите им също започваха да се изправят, слизаха от горния етаж или изпълзяваха от прикритията си; някои вече тичаха през моравата към колите си, към домовете си, далеч, далеч, далеч. — Бен е прав. Да тръгваме. Хейзъл стигна до външната врата, но преди да излезе, погледна назад. Зърна майка си, която се държеше за един аплик на стената, за да не падне. Беше се втренчила в децата си, сякаш ги виждаше за първи път. Хейзъл се обърна към Джак. Той гледаше своите родители, коленичили над Картър, майка му се опитваше да го вдигне. Лицето на Джак беше изкривено от мъка. Баща му беше казал, че не му пука, ако ще градът да изгори до основи, но едва ли бе имал предвид Картър да бъде споходен от такава участ. — Не си виновен — прошепна му Хейзъл. Той кимна. Излязоха навън, минаха край дълбоките, кални следи, оставени от Сороу върху тревата — бяха грамадни и не приличаха на следи от човешки стъпки. Хейзъл огледа къщата, разбитата веранда и се зачуди как местните ще обяснят това. Дали няма да преосмислят „договора“ си с елфите, с който вече бяха свикнали? Ще осъзнаят ли, че не всички елфи се задоволяват да посръбват млечице от очукани купички и че някои жадуват за кръв? — Имаш ли нещо против пътуването с кола? — попита Бен рогатото момче, когато приближиха фолксвагена. — С _твоята_ ли? — на свой ред попита Северин, проследявайки погледа му. Недоверчивото изражение на Северин едва не накара Хейзъл да прихне… въпреки обстоятелствата. На края принцът кимна: — Ако съдбата ми е такава, готов съм да я приема. — Настани се на седалката до шофьора, а Хейзъл и Джак седнаха отзад. Тя хвана ръката му и я стисна. Той подържа дланта й, после неохотно я пусна. По обратния път не продумаха. Главоболието на Хейзъл се усилваше, усилваха се и болките в ръцете й, наранени от сблъсъка с канапето. Единият й глезен беше подут и тя накуцваше, всъщност болката се разпростираше по цялото й тяло. Знаеше, че ако заспи тази вечер, ще се превърне в друг човек, в друга личност с различни спомени, а може би и други съюзници. Непрестанно мислеше за съня си, в който принадлежеше към воините на Елшовия крал и бе жестока като тях. Не вярваше, че ще хареса онази Хейзъл, в която се превръщаше нощем. Щом се върнаха вкъщи, отиде в кухнята и дълго пи вода направо от чешмата. После с усилие се покатери на високото столче до плота. Бен сложи чайника на печката и извади от шкафа буркан с мед, след това отиде в банята за кислородна вода и бинтове. — Онова, което направи — прошепна му Хейзъл, — беше удивително. Той сви рамене. — Изненадах се, че се получи. — Тъкмо затова е още по-забележително. — Тя избърса ръце от джинсите си. Северин се приближи до масата и възседна един стол, сякаш беше елфически кон. Челюстта му вече отичаше и посиняваше. Джак стърчеше сред кухнята и изглеждаше някак отнесен. — Търсим Верния, така ли? — каза накрая Северин. — Само че май премълчаваш нещо, нали, Хейзъл? Похвалих те, че се сражава добре, и беше самата истина. Дадох ти другия меч, защото стойката ти ми подсказа, че си умел боец. По-добре щеше да е в ръцете на някой с известен опит, отколкото с никакъв. Но разпознах начина, по който се сражава — различен от този на смъртните. Хейзъл се пресегна и извади от шкафа купичка. Наля кислородна вода и натопи в нея кухненска кърпа, за да промие раните си. Тъкмо от този момент се беше бояла — моментът, в който всичко щеше да се срине. Заговори, без да се осмели да погледне момчетата: — На пиршеството научих, че през последните пет години съм служила на Елшовия крал. Вечер заспивам, а през нощта се събуждам като друга личност. Не знам какво прави тя, но са я обучили да се бие и предполагам, че тялото ми е запомнило уроците, макар да са се заличили от съзнанието ми. Джак вече знаеше тайната й и за разлика от Бен не я зяпаше, сякаш гледаше непозната. — Помъчете се да ме разберете — насили се да продължи тя. — Преди много време сключих сделка, но знам… — Сключила си сделка с Елшовия крал? — провикна се Бен и тя се стресна така, че подскочи. — Израснала си в този град. Би трябвало да си наясно какъв риск поемаш! Хейзъл се втренчи в хавлиената кърпа, порозовяваща от кръвта й, и промълви: — Бях дете. Бях глупава. Нямам друго оправдание. — За какво беше сделката? Чайникът засвири. След няколко безкрайни мига Хейзъл стана изключи котлона, после се обърна към брат си: — Когато ловувахме и се впускахме в приключения, не исках това да свърши. — Очакваше да е разгневен от глупавата й постъпка, но не и да е изплашен. — Хейзъл, какво си направила? — Сключих сделка, та приключенията ни никога да не свършват. Ти каза, че ако се научиш да свириш по-добре, ще продължим да ловуваме. — Гласът й прозвуча детински умоляващо. — Направила си го _заради мен_, така ли? — попита Бен; лицето му беше изкривено от ужас. Тя ядосано тръсна глава — нищичко не беше разбрал. — Не, направих го за себе си. Не исках да престанем. Беше егоистично. — Получил съм стипендията благодарение на теб. Ти си била причината… — добави шепнешком, сякаш говореше на себе си. — Бен… — Каква точно беше сделката? — намеси се Северин. Хладното безразличие в гласа му беше истинско облекчение. — Обещах му седем години от живота си. Мислех, че просто ще умра по-скоро. Северин мрачно кимна. Бен май не смяташе, че да умре седем години по-рано ще е по-изгодна сделка. Изглеждаше, сякаш иска да я хване и да я разтърси. На Хейзъл й се искаше да млъкне. И да направи така, че всичките й грешки да бъдат заличени. — Затова не искаше да ми разкажеш всичко това — каза той. — Затова си мълчах. Няма значение защо го направих. Така или иначе провалих всичко, което трябваше да ти се случи във Филаделфия. Съсипах всичко и няма значение какви са били намеренията ми. — За какво говориш? — недоумяващо я изгледа той. — Знаеш какво направих. — Не й се искаше да обяснява. И без това Джак я гледаше с очевидна тревога. Какво ли щеше да се случи, когато разбереше какви ги е надробила? Веднъж беше казал, че всеки, който си поднася сърцето на тепсия, си получава заслуженото, но грешеше. — Хейзъл, какво си направила? Говориш за когато Керем те целуна, така ли? — Точно така! — сопна тя. Бен гневно разпери ръце. — Вината не е твоя, а _негова_ — беше на тринайсет и прекалено се вживяваше във всичко. Направо откачаше. От време на време си чатя с него във фейсбук и знам, че е добре. Има си приятел, не се крие, родителите му са го приели. Но тогава се изплаши, родителите му също се шашнаха; искаше да докаже, че не ме харесва и те използва. Това е. — Знам какво се случи заради целувката — промълви Хейзъл, продължавайки да се занимава с чайника и с чашите. Брат й продължи да говори, този път почти шепнешком: — Не беше заради… не бива да виниш себе си, че аз загубих контрол. Непрестанно губех контрол. Исках да постъпя в музикално училище, защото вече се боях колко често губя контрол. Когато видях Керем с теб, първото, което си помислих беше, че сигурно съм му направил магия, за да ме харесва. Защото си падах толкова много по него. А след случилото се нарочно си счупих ръката. Така трябваше. За станалото във Филаделфия вината беше само моя. Хейзъл се канеше да възрази, че всичко е било по _нейна_ вина, но осъзна колко нелепо ще прозвучи. Бяха крили тайни един от друг, бяха се презирали и всичко това — напразно. Бен никога не я беше обвинявал, но тя беше подчинила живота си на решението да крие истината от него. Сега този товар беше паднал от плещите й, чувстваше се лека като перце. — Постъпи глупаво, като си премаза пръстите, Бен. Ти си невероятен музикант. — Заменила си седем години от шибания си живот за стипендията ми и дори не ми каза! — Брат й явно още беше разгневен, но вече не на нея. — Трябваше да ми кажеш. Може би щяхме да измислим нещо. — Е, сега се налага да измислим нещо — намеси се Джак. — Разкажи им останалото. Хейзъл се подчини. Разказа им за бележките, за това как се будеше с кални крака, уплашена, че е време да си плати дълга; за пиршеството и за думите на Елшовия крал. След това Северин им разказа своята история, а Бен кимаше, само накрая попита: — Защо сега? Това е въпросът, нали? Какво се е променило? Какво е намислил Елшовият крал? — Открил е някакъв начин да контролира Сороу — промълви Хейзъл. — Така ли? Джак поклати глава. — Нека помислим какво се е променило напоследък. Да погледнем назад. Нещо го е извадило от релси и е загубил влиянието си върху дивите елфи, както отбелязаха на събранието хората от града. Преди осем години Източният престол беше завзет. Възможно ли е това да го е вбесило? — Прекалено скоро е — възрази Бен. — Кой е на власт там сега? — попита Северин. Джак безпомощно разпери ръце. — Не помня имена, съжалявам. — Всичко това не ми говори нищо — каза замислено Северин. — Още имам връзки в двора на баща ми. Не сред тези, които имат сериозна власт, но някои от дивите създания, които познаваха майка ми, все още говорят с мен. Казаха ми, че преди десетилетие и половина Елшовия крал си взел за любовница необуздана жена елф. Тя обаче избягала от него, събрала се със смъртен и му родила дете. Оттогава започнали да загиват хора, и то много. Ето защо кралят намери начин да контролира сестра ми, като превърна костите на мъртвия й съпруг в омагьосан пръстен. — Кога се е случило? — попита Хейзъл и потръпна от ужас. Беше видяла кокаления пръстен на ръката на краля, но не беше предполагала, че е направен от костите на мъртвец. — Преди петнайсет години — намеси се Джак. — А жената, за която говориш, е майка ми. Бен повдигна вежди. Дори Северин изглеждаше изненадан. — Майка ти? — възкликна Хейзъл. Спомни си жената елф в двора на краля, сграбчила ръкава на Джак. Изглеждаше изплашена, дори ужасена. Джак кимна: — Затова ме е скрила. Била любовница на краля, но той се оказал голям гадняр, ето защо избягала със смъртен и ме родила. Затова е искала да ме остави при човеци, които да ме държат настрана от него. Поне докато той не забрави нанесената му обида. Хейзъл се чудеше дали досега е разказвал това на някого. Като го гледаше как се взира в чашата си, без да среща погледите им, подозираше, че не е. По лицето на Северин беше изписано съжаление. — Ако майка ти го е отритнала заради смъртен, гневът му е бил безграничен. Щял е да отмъсти не само на града, не само на смъртния, но и на майка ти. Да я нарани. — Не — възрази Джак. — Тя щеше да ми каже. — Имала е повод да иска смъртта му — отбеляза Бен. — Може би тя е взела меча… — Каза ми нещо странно — неохотно призна Хейзъл. — Когато й обясних, че търся Самаз, като че ли знаеше защо, но непрестанно намекваше, че трябва да млъкна. Джак прокара длан по устните си. — А на мен каза, че съм там, за да те спася. Възможно ли е хората на събранието да са били прави? Дали всичко е по моя вина? — Не — отсече Хейзъл. — Абсурд! — Как се казва майка ти, Джак? — намеси се Северин. — Йоланта. — Познавам я бегло. — Погледна Джак и този поглед подсказа на Хейзъл, че всъщност той я познава много добре. — Тя е красива, много умна, но не умее да се бие с меч. Ако е успяла да вземе Верния от Хейзъл било чрез измама или заради щедростта на нощното й сърце, все пак е трябвало да намери кой да го овладее. — Нека да го обмислим — предложи Бен. — Джак споменава на елфийската си майка, че познава едно момиче, което може би е намерило меч. Така че Йоланта решава да… какво? Да убеди Хейзъл да развали магията, тегнеща над Северин? Да освободи спящия принц от Вълшебното кралство, но да не му даде единственото, което ще му помогне да се изправи срещу баща си и да победи Могъщия. Джак кимна. Крачеше насам-натам, без да ги гледа, потънал в собствените си мисли. — Може като малък да съм споменал нещо за Хейзъл и за меча й. А едва ли е било нужно да убеждават дълго Хейзъл да освободи Северин. — Бен щяха да го убеждават още по-малко — засмя се Хейзъл. Брат й направи кисела гримаса, а тя добави: — Майка ти не прилича на човек, който би се съюзил с когото и да било. Най-малкото с мен. Не ме хареса. — Ами ако просто е взела меча? — предположи Бен. — Може да го е откраднала и да ни е оставила няколко неясни съобщения, за да ни обърка. Да ни накара да гоним вятъра, докато задейства плана си. — Ами проклятието над Северин? — възрази Хейзъл. — Защо да си прави труда да го събуди? — Може би за да отвлече вниманието на Елшовия крал — допусна Джак и погледна намръщено Бен, сякаш разработваха сложен план, вместо да опитат нещо по-просто, но по-ефикасно. — Освен това е доказателство, че мечът е бил у Хейзъл. Само с него може да се счупи ковчега и да се развали проклятието. Няма смисъл да го откраднеш, ако не си сигурен как действа. Северин повдигна тънките си вежди. — Значи се връщаме на това, че й е бил необходим опитен фехтувач. Бен сви рамене. — Каза, че била хубава и умна. Може да е намерила някой, който се справя с оръжията и иска да спре краля. В двора му сигурно има някой и друг наемен убиец, нали така? — Е, със сигурност има поне един — засмя се невесело Хейзъл. — Искам да го спра. — Има начин да пратим съобщение на майка ми — обади се Джак, отиде до чекмеджето с приборите и извади тънък нож. — Кръвта зове. — Отиде до вратата към задния двор и добави: — Ако мечът е у нея, ще й обещая каквото поиска, за да го върне. Ако поиска мен, ще бъда неин… — Джак — прекъсна го Хейзъл, — не е нужно да го правиш. — Може да не е тя — добави Бен. — Може да е някой, когото изобщо не познаваме, може да е някой, когото сме забравили. — А може да е жената, скрила сина си от Елшовия крал, която има основателни причини да мрази владетеля. Кое е по-вероятно? — Джак изглеждаше притеснен. — Ако не вземем меча, Картър е обречен. — Джак — обади се Хейзъл отново, но той не се обърна, дори не трепна. Заби върха на ножа в показалеца си, взе едно листо и започна да пише с кръвта си върху него, както хората биха писали с химикалка върху лист. Накрая прошепна нещо и го хвърли така, че да полети като птица. Ала миг преди това Хейзъл видя написаното: _„Майко, ако Верния е у теб, донеси го в къщата в края на Роуд и ще ти дам всичко, което поискаш.“_ * * * Съобщението беше изпратено. Не им оставаше друго, освен да чакат. Бен си каза, че името Самаз му е познато отнякъде; взе чашата с чай с мед и отиде да прегледа книгите в библиотеката, надявайки се да намери думата в някоя енциклопедия. Северин отиде в бараката да вземе брадвата на Бен и да види дали има други инструменти, които да се наострят така, че да се използват като оръжие. След като разкри тайните си, Хейзъл се чувстваше уязвима и неспокойна. Сенките дебнеха да връхлетят върху нея. За да се намира на работа, отиде да събере всички железни предмети и всички ножици в къщата, цялата сол и чакъл, всички овесени ядки, горски плодове и амулети. След като Северин внесе оръжията, тя наръси по малко от сместа по первазите и праговете. После седна на един стол и задряма. Каквато и магия да я беше държала будна нощем, за да служи на Елшовия крал, вече губеше силата си. Умората я надви. Когато се събуди, слънцето залязваше в море от разтопено злато. Чу гласа на Северин от втория етаж — тих, топъл неясен говор, последван от лаещия смях на Бен. — Ехо — прошепна Джак и се приближи до нея. Джинсите му бяха с ниска талия и разкриваха ивица смугла кожа между колана и тениската му Хейзъл си представи как слага ръка там и сви пръсти, за да спре порива да го докосне. — Дойдох да те събудя, преди… да се промениш. Тя потръпна. Почти беше забравила. — Не си виновна за нищо — увери я той. — Никак даже. Само дето загубих меча, освободих Северин, сключих глупава сделка. А ти ме изкарваш напълно невинна… — Среса коса с пръсти и се зае да я сплита, за да не й пречи. — Да знаеш, че няма да те дам на майка ти, ако не искаш да отидеш с нея. Той се насили да се усмихне. — Е, надали ще е толкова зле. Няма да се наложи да уча за матурите, нито да си търся работа за лятото или да мисля какво да следвам. По цял ден ще пия елфическо вино от бъз, ще танцувам по цяла нощ, ще спя на легло от рози. Хейзъл се намръщи: — Сигурна съм, че в немалко колежи можеш да правиш същото. Обзалагам се, че има все някой, в който можеш да се _специализираш_ в тази… дейност. — Може би. — Той поклати глава. — Животът ми във Феърфолд винаги е бил сложна игра. Въобразявах си, че съм смъртен. Че никой не смята за странно, когато мама се обажда на всички роднини и се опитва да обясни как всъщност е родила близнаци, но единият бил много болен и затова не казала на никого за него. Преструвам се, че татко не вижда нищо странно в мен. Че никой в града не ме зяпа. Че през всичките тези години понякога тайно не бягам в гората. Че нямам магически сили. Животът ми винаги е бил като буре с барут, което ще се взриви от най-малката искрица. — Ами, здравей, искрице — отвърна Хейзъл и посочи с палци себе си; усмихваше се, сякаш така щеше да намали болката от думите. — Здравей, искрице — повтори той. Странно, но гласът му — едновременно дрезгав и нежен, придаде на думите съвсем различно значение. Хейзъл си спомни събуждането в гората, мириса на борови иглички и устните му, впити в нейните, и леко се изчерви. Но сега бяха далеч от опияняващите борови гори. А и тя още не му беше казала всичко. — Харесвам те — изтърси. Прозвуча не както трябва, почти като обвинение. Джак повдигна вежди. — Сериозно? — Иначе защо ще го казвам? Така. Джак вече знаеше истината — можеха да се върнат на разговора за колежи, убийства и за каквото и да било… _друго_. Можеха отново да се тревожат да не би елфите да го върнат в кралството си. Поне вече му беше казала. Поне вече знаеше. — Ако ме харесваш, защо изглеждаш толкова ядосана? — Не съм _ядосана_ — възрази тя и осъзна, че отново тонът й е гневен. Джак въздъхна. — Не е нужно да ми казваш, че ме харесваш. Само защото имам лош ден или защото аз ти го казах — не си длъжна. — Знам. — Така беше. Знаеше. Обичаше Джак открай време, от толкова отдавна, че любовта й беше като болка, която никога не я напускаше. Джак, който я целуна, сякаш нищо друго няма значение. Джак, който я познаваше толкова добре. Обичаше го и вярваше, че никога не би я харесал; макар да помнеше, че й бе казал обратното, все й се струваше, че той ще си вземе думите назад, че ще й заяви, че се е объркал. Може би така и трябваше да направи. Страшно беше объркана. Дори не можеше да каже както трябва на момчето, че го харесва. — Не ми го дължиш — повтори той. — И ако целиш да ме утешиш за сбогом, понеже скоро няма да съм тук и няма как да те хвана в лъжа… — Хейзъл изведнъж осъзна, че той наистина не й вярва. Признанието й се беше оказало още по-голям провал от очаквания. — Не. Не лъжа! — Хейзъл… — подхвана с равен глас Джак. — Изслушай ме — прекъсна го тя, като се надяваше този път да се получи както трябва. — След като сключих сделката, смятах, че Неземните веднага ще ме отведат. И можеше да стане точно така! Не исках да се сближавам с никого, разбираш ли? Не ме бива да се сближавам с хората. Нямам гаджета. Не излизам по срещи. Не се натискам с момчета по купони и определено не им казвам, че ги харесвам. Не ме бива в това, разбираш ли? Което не значи, че не е вярно. — Добре — отвърна Джак. — Но те познавам открай време, Хейзъл. Брат ти е най-добрият ми приятел. Чувам нещата, които си казвате, а и много от онези, които не си казвате. Знам, че не искаш да се сближаваш с никого, но не само заради Неземните. — Какво намекваш? Той завъртя глава. — Не бива да говорим за това. — Не — настоя Хейзъл и почувства как леден юмрук стисна сърцето й. — Кажи какво мислиш. Джак въздъхна. — Имам предвид, че ти ми показа как да си намирам храна в гората. Бяхме на около девет-десет, когато ми показа какво става за ядене. Помниш ли защо беше станала такава специалистка? Сещаш ли се как остана за вечеря у нас и си зави в салфетката храна за вкъщи, защото не беше сигурна, че вашите са купили някаква храна, а ние трябваше да се преструваме, че всичко е наред? Купоните, които спретваха вашите, бяха легендарни, но съм чувал, че с брат ти сте яли от купичката на кучето. Всъщност съм го чувал от теб — разказваше го със смях, все едно е голям майтап. Говориш за детството си като за необуздан бохемски купон, но аз си спомням колко често не ти беше забавно. Хейзъл примигна срещу него. Умееше да потиска спомените, които не й харесват, толкова добре умееше да ги блокира! Не би трябвало думите му да я изненадват — в крайна сметка това бяха само факти от нейния живот. Но все пак беше изненадана. Беше се случило толкова отдавна, че сякаш вече нямаше значение. — Родителите ми се промениха. Пораснаха. Станаха по-отговорни. Джак кимна. — Знам. Знам още, че се смяташ за длъжна да премахнеш несправедливостите в света, но не е нужно да бъде така. На някои хора може да се има доверие, можеш да приемеш помощта им. — Исках да спася Феърфолд. — Не можеш да спасиш град. Понякога не можеш да спасиш и човек. — А можеш ли да спасиш себе си? — попита Хейзъл. — Струваше й се важно, сякаш отговорът му щеше да е решаващ. Той сви рамене. — Нима не опитахме? — Значи не вярваш… че те харесвам? Преди да й отговори, Бен се втурна в кухнята и победоносно им показа книгата, която държеше: — Открих го. Открих го! Гениален съм! Имам гениална памет. Аз съм като онези комарджии във Вегас, дето броят картите и винаги печелят! Хейзъл се изправи. — Разгадал си името, така ли? Той кимна. — Точно така. Между другото, Хейзъл, книгата беше в стаята ти. Вярно беше. Надписът на гръбчето гласеше „Английски фолклор“. Беше книгата, която бе открила в сандъка под леглото си. Възможно ли е да не е проумяла важността й? Бен разгърна томчето. — Става въпрос за нортъмбърлендска приказка за момченце, което не иска да си легне да спи. Майка му го предупреждава, че ако не го стори, елфите ще дойдат и ще го отвлекат. Малчуганът не й вярва и продължава да си играе, докато огънят в огнището почти догаря. Скоро наистина се появява елфическо дете, красиво създание, което иска да си играе с него. Момчето пита неземното момиченце как се казва и то отвръща „Самаз“. После пита малкия за името му и с лукава усмивка той също отвръща „Самаз“. Поиграват си още малко и момчето се опитва да разпали огъня. Подклажда го, но един от гаснещите въглени се изтъркулва и изгаря крачето на неземното момиченце. То закрещява като лудо и страшната му неземна майка се спуска през комина. Момчето бързо ляга в кревата си, но чува как майката пита дъщеря си кой я е изгорил. — Самаз! Самаз! — отвръща през плач детето. Очевидно думите звучат като „Самата аз“, произнесени на местния диалект, така че щом чува това, майката се начумерва. „Значи — казва, хваща дъщеря си за ухото и я повлича през комина — сама си си виновна.“ Това е цялата история. Самаз означава _самата аз_ или _самия аз_ — заключи Бен и театрално се поклони. — Дайте ми нещо за писане! — възкликна Хейзъл. Гласът й трепереше. Отвори книгата на последната бяла страница, предназначена за бележки по текста. Бен извади флумастер от едно чекмедже и й го подаде. — Какво те прихваща? Хейзъл не отговори, а написа: _„Със седем години ще платиш дълга.“_ После написа същото, но с лявата ръка. Почеркът беше същият като на посланието в ореха, същият, написал Самаз на стената й. Тя дълго се взира в изречението. Думата на стената не е била име на враг или на съюзник, а подпис. _Нейният_ подпис. Беше самата тя. Нямаше тайнствена личност, която дърпа конците, оставя указания, направлява ръката й. Самата тя беше открила как да счупи стъкления ковчег, разбрала бе каква ценност представлява меча, който притежаваше. Самата тя бе разбрала, че Елшовият крал възнамерява да унищожи Феърфолд, и се опитваше да го спре. _Самаз. Самата аз._ Съобщението беше закодирано, защото Елшовият крал й беше забранил да разкрива естеството на сделката им пред дневната й личност, затова можеше само да си оставя завоалирани подсказки. Спомни си какво бе разказал Северин за събуждането си. Чул гласа й, но докато напълно се отърсил от съня, небето просветлявало, а нея вече я нямало. Разбира се — бързала е да се върне в леглото си, за да се превърне в дневната Хейзъл. Сигурно е стигнала у дома в последния момент — нямала е време дори да измие калта от краката си. Паникьосала се е, написала е думата на стената и е скрила книгата в празния сандък. Сигурно е разбила стъкления ковчег с някаква цел — да се споразумее със Северин или да му върне меча. Каквото й да е смятала да направи, когато не се е събудил, сигурно е осъзнала: ще се разбере, че мечът е у нея. Затова го е скрила някъде, където никой не би го потърсил и където Елшовият крал не би го намерил, дори да я залови. А след това… ами, последва безсънна нощ, когато беше навлязла в гората след Бен и Северин я беше заплашил. Беше задрямала за няколко минути преди зазоряване. Напълно достатъчни нощната Хейзъл да напише съобщението, което дневното й _аз_ откри в чантата си: _„Щом на небето грейне пълна луна, лягай в кревата на бърза ръка.“_ Само че тя не се подчини. Будува още една нощ и така не даде възможност на нощната си личност да вземе меча, да измисли друг план или да направи каквото и да било. Първото послание — онова в ореха, което откри в „Находки“ — може да е било проба: нощната й личност е искала да разбере може ли да изпрати съобщение на дневната, без Елшовият крал да разбере. А следващото е било написано в паника, защото не е била сигурна дали няма да я разкрият и не е искала да оставя улики, ако случайно го види някой от Неземните. Не е искала да дава на другото си _аз_ прекалено много подсказки, заради които безпричинно да се изложи на опасност. Каква каша беше забъркала! Северин изтича надолу по стълбището; носеше нещо като копие, измайсторено от диск за циркуляр и дървена дръжка от гребло. — Навън има някой! — извика. Хейзъл изтича до прозореца и ги видя да обграждат къщата: рицари на елфически жребци. Майката на Джак, облечена със зелено-златиста развяваща се рокля, яздеше зад един от тях. Тя скочи от коня и се втурна към къщата. — Майка ми! — възкликна Джак, спусна се към външната врата и я отвори със замах. — Чакайте! — провикна се Хейзъл. — Мечът не е у нея. Но Бен вече беше изритал встрани солта и горските плодове, за да не й попречат да влезе. Очите й бяха сребристи, косата й — зелена като пролетна трева. Погледна Северин и усмивката й помръкна. — Предположих, че ще си тук. Той се поклони леко. — Милейди Йоланта, на какво дължим тази чест? С вас е кралската стража, а с краля не сме в добри отношения. Тя се обърна към Джак, който се беше вкопчил в дръжката на вратата и сякаш се беше вкаменил: — Държа да ти обясня нещо. Когато издадох на краля къде е синът му, той обеща да пощади моя син. Гарантира ми, че си в безопасност. Нямаш представа какво означава това. Хейзъл вече подозираше, че са направили грешка, допускайки, че мечът е у Йоланта. Сега осъзна, че са сгрешили и в преценката си на чия страна е тя. Фатална поредица от грешки… — Как можеш? — изсъска Джак. Трепереше като лист и изглеждаше, сякаш ще се разпадне. — Как можеш да твърдиш, че си моя майка, и да жертваш живота на приятелите ми? Йоланта направи крачка назад, стъписана от яростта му. — Направих го заради теб! Разполагам с много малко време да те отведа оттук. Да тръгваме. Каквото и да мислиш за мен, ще направиш за приятелите си повече, ако не си окован във вериги заедно с тях. — Не. Няма да дойда с теб. Няма! — Послушай я — намеси се Северин. — Да оцелееш не е срамно. Не можеш да победим без Верния. Ала Джак само поклати глава. Хейзъл трябваше да направи нещо, но се сещаше само за един възможен ход. Спомни си историята, която й беше разказала Леони — за Джак, който наредил на Мат да се удари сам в лицето и Мат го сторил. Помнеше как Джак я беше сграбчил за косата и й беше наредил да не плаче. — Джак! — Хвана го за рамото, за да я погледне. — Можеш ли да ме приспиш? Очите му бяха замъглени от гневни сълзи. Като че ли не разбра какво му казваше тя. Майка му се намръщи. — Джак, тръгвай с мен! — Можеш ли да ме приспиш? — почти изкрещя Хейзъл. — С магия, както ме накара да престана да плача. Все още е нощ, така че ако заспя и после се събудя, няма да съм аз, а другата Хейзъл. Тя ще ви разкаже всичко. Всички недоумяващо се втренчиха в нея, но не можеше да каже повече, докато Йоланта стоеше пред нея, готова да доносничи на Елшовия крал. — Ами ако нощната Хейзъл не е изцяло на наша страна? — попита Северин и повдигна вежда. — Ако не друго, нашата Хейзъл се бие за нас. Тя неволно се усмихна — принцът я бе нарекъл „нашата Хейзъл“. Също като в някоя от историите им. — Хейзъл винаги е на наша страна — намеси се Джак и леко докосна челото й. Тя си помисли, че ще й заповяда да заспи, но той се наведе и леко я целуна по устните. След това се отдръпна и прошепна: — Заспи. Заспи. Хейзъл усети вълшебството да се разлива в нея, да я обхваща като огромна вълна и в последния миг — макар да бе помолила Джак да го направи, — се опита да надвие магията и да си държи очите отворени. После политна напред. Последното, което запомни, беше как Бен извика, а Джак протегна ръка и я хвана, преди да си удари главата в пода. Двайсета глава Само след миг Хейзъл се събуди. Заедно с няколко рицари на Елшовия крал вървеше под куполообразен свод. През листата се процеждаше млечнобяла светлина, клоните на дърветата сякаш танцуваха, тласкани от поривите на вятъра. Денят беше настъпил. После навлязоха в тъмата на кухия хълм. Над тях се виеха дебели корени, напомнящи белезникави махащи ръце, пълзящите растения по стените бяха обсипани с невиждани бели цветя. От двете страни на пътеката растяха гъби със сини пънчета. Зад нея проскърцваше клетка от черен метал, изкован така, че да се създава впечатление за извити клони, монтирана върху големи, украсени с гравюри колела, и охранявана от двайсет рицари — по десетима от двете страни. В клетката бяха Северин и Бен, който седеше на пода. Изглеждаше изплашен, но не беше ранен. Северин сновеше напред-назад като животно в зоопарк, гневът сякаш се излъчваше от всяка пора на тялото му. Едната му буза беше разрязана, на корема му имаше тъмно петно — дори отдалеч личеше, че е от кръв. Хейзъл забави крачка. Защо беше свободна, а те — в плен, кога са се сражавали? Какво е направила? Защо не се е била редом с тях? Защо не е в клетката? Чу непознат глас: — Сър Хейзъл? Тя осъзна, че е сред рицарите на Елшовия крал, облечена като тях. Огледа онзи, който беше проговорил, и забеляза, че носи същите доспехи като него, само че на ръцете, лактите и долната му челюст проблясваше по една масивна златна плочка. Беше странен, заплашителен и красив. Джак го беше нарекъл Маркан. Беше го видяла на пиршеството на елфите по време на последното пълнолуние. Не, тя не само стоеше сред рицарите на Елшовия крал, не само беше облечена като тях — беше _една от тях_. Затова Маркан се беше обърнал така към нея. Познаваше я — познаваше нощната Хейзъл, която открай време служеше на краля, тази, която допреди миг трябва да е стояла на мястото й. Спомни си какво каза Маркан на пиршеството: _„Освен това Хейзъл няма нищо против да дойде с мен. С нея вече сме кръстосвали мечовете си.“_ — Всичко е наред — отвърна тя. Машинално посегна към колана си, но там нямаше меч. Разбира се — мечът й беше изчезнал. Беше го скрила. — Много си загазила — каза тихо рицарят. — Бъди нащрек. Процесията спря пред трона на Елшовия крал, където той ги очакваше, заобиколен от придворните си. Наблизо имаше ковчег от черен метал и кристал — още по-изкусно изработен от онзи в гората. До него, облягайки се собственически на стъкления капак, стоеше дребно съсухрено създание с пухкава сребриста коса, напомняща облак, и с ален жакет. Носеше изящно украсени предпазители на китките и златна игла във формата на пеперуда с очи от скъпоценни камъни, прикрепена за ризата — крилцата й потрепваха под вятъра, сякаш беше жива. Хейзъл си спомни, че това е Гримсън, за когото беше разказал Северин. Ковачът, който бил толкова умел, че Елшовият крал го отвлякъл от предишния си двор. Гримсън, който заедно с братята си бе изковал Могъщия и Верния. Той сигурно усети, че Хейзъл го наблюдава, защото се обърна към нея и лукаво се усмихна. Черните му очи проблеснаха. Хейзъл се заоглежда, търсейки Джак сред тълпите придворни; успокои се, като го видя — яздеше пред майка си, яхнал петнист елфически кон. Лицето му бе напълно безизразно — странна, неузнаваема празнота. Продължи да го гледа, докато най-сетне той я забеляза. Ококори се, отвори дланите си и се престори, че се взира в тях. Объркана, тя стори същото. Сърцето й отново задумка в гърдите й. На дясната й длан с черен маркер и с разкривен почерк беше написано „моркови“ и „железни пръти“. На лявата се виждаше надпис със собствения й почерк: „Не забравяй да коленичиш.“ Първите две подсказки бяха препратка към историята за селския стопанин и богарта — онази, която все й се струваше, че е безсмислена. Същите думи, които преди бяха оградени в кръгчета, очертани с мръсен пръст. И сега обаче подсказката представляваше загадка. А третата — да не забравя етикецията? Отново се огледа за Джак. Зърна прегърбена старица с чвореста тояжка, дългонос зелен мъж с чорлава черна коса, златисто създание с дълги като на скакалец крака. Никой не отвърна на погледа й. Джак го нямаше. — Сър Хейзъл — каза Елшовият крал. — Слънцето изгря, вече не си малката ми марионетка. — Няколко придворни дами (някои с рокли от най-фина коприна, други — без дрехи), се закискаха. Една пука се разсмя толкова високо, че все едно зацвили пони. Хейзъл стисна юмруци, опитвайки се да овладее паниката си. — Изражението! — изкрещя пуката и престорено забели златистите си кози очи. — Да можеше да си видиш изражението! Хейзъл се обърна към клетката. Бен се беше изправил и се беше вкопчил в решетките. Когато я видя да поглежда към него, се усмихна престорено, сякаш се опитваше да изглежда храбър — усмивка, която не беше заслужила. — Само че все още си моя — продължи кралят. — Не го забравяй, Хейзъл. Приближи се и коленичи пред мен. Тя се подчини и усети студа на камъните да се просмуква през странния, сякаш метален плат, от който беше ушит панталонът й. _„Не забравяй да коленичиш.“_ — Погледни ме — нареди кралят. Хейзъл впери поглед в отровно зелените му очи и пищната му мантия от гарванови пера — синьо-черни и блестящи. Беше гибелно красив, както могат да са красиви ножовете и скалпелите. Не, не биваше да го гледа по този начин — все пак той беше баща на Северин и не беше редно да е равен по красота на сина си, но докато се взираше в него, не можеше да прогони тази мисъл. Беше истински приказен крал, бляскав и ужасен. Нещо я подтикваше да му служи и докато той я гледаше, желанието й нарастваше. Насили се да отвърне очи от неговите, да впери поглед в устните му. — Може би си представяш изненадата ми, когато открих, че Северин се укрива в дома ти — продължи той. — Накратко, ти не само не изпълни заръката ми, ами излъга доверието ми. Хейзъл не продума. Стоеше с наведена глава и хапеше долната си устна. Явно кралят очакваше тъкмо такава реакция. — Ще го отречеш ли, подло момиченце? Ще се престориш ли, че си възнамерявало да ми доведеш Северин? Ще твърдиш ли, че все още ми служиш вярно? — Не — отвърна тя, опитвайки се да прикрие паниката си. — Няма. За първи път, откакто я доведоха пред него, изражението му стана враждебно. — Ела тук, Йоланта. Кажи на всички какво знаеш. Родната майка на Джак пристъпи напред, държеше листо. Наведе глава и прочете написаното с кръвта на сина й; щом назова Верния, разговорите стихнаха, сякаш самото название на меча беше заклинание. Тя се разтрепери — сигурно заради начина, по който краля я гледаше: гневно и същевременно похотливо, сякаш си беше спомнил, че й е сърдит, и споменът го възбуждаше. Хейзъл вече разбираше защо Йоланта не иска той да забележи Джак. Миг по-късно пронизващите му очи отново се обърнаха към Хейзъл. — Защо смяташе, че Верния е у някой от придворните ми? Хейзъл преглътна и промърмори: — Би трябвало да е у някого. Само с него можеше да се разбие ковчега и да бъде освободен Северин. Той се приведе към нея. — Кой сподели с теб тайната на проклятието? Този въпрос беше лесен и Хейзъл отговори без нито миг колебание: — Северин. Кралят даде знак да докарат клетката по-близо до него. Огледа сина си както колекционер оглежда много ценна картина, прибрана в хранилището, защото е била повредена: не иска да я държи на видно място, нито пък да се раздели с нея. Северин не сведе очи — напротив, погледът му беше също така гневен. Бен бе отстъпил назад, сред сенките, и беше трудно да се прецени какво е изражението му. Хейзъл се запита какво ли се върти в главата му. — Кой те освободи? — обърна се към сина си кралят. — Кажи ми къде е Верния и ще ти простя. Мини на моя страна и отново ще си мой наследник. Съгласен ли си? Имам начин да си върна Източния престол. Щом сестра ти е под мой контрол и притежавам двата меча, нищо не може да ме спре. Да разрушим Феърфолд, да съсипем всички, които те зяпаха през дългогодишния ти сън. Ще ти покажа какво може сестра ти. Ще видиш колко лесно ще си върнем Източния престол и ще детронираме самозванеца, превзел властта. Хейзъл ахна. Говореше за унищожаването на Феърфолд, сякаш градът беше като петънце, което можеш да избършеш от масата. Бен прошепна нещо на Северин, но принцът поклати глава. Впери в баща си искрящите си очи и каза: — Освободи смъртните и ще бъда твой съюзник, татко. Пусни ме от клетката и ще заема мястото си до теб. Устните на Елшовия крал се разтегнаха в иронична усмивка. — Къде е Верния? Северин поклати глава. — Първо изпълни моето условие. За миг Хейзъл се запита дали кралят няма да освободи Северин и дали принцът не смята да ги предаде. Ала кралят само се засмя и повика същество с червени доспехи, с лисичи уши и с опашка, която плющеше като камшик, когато я размахаше. — Изведи смъртния и доведи Костната девица с нейните ножове. Дузина рицари се скупчиха около клетката и пъхнаха мечовете си между решетките, за да накарат Северин да отстъпи назад, докато измъкват насила Бен. Бен закрещя, принцът сграбчи един рицар, изви му ръката и за малко не го вкара в клетката. Онзи изпищя, костите на китката му изпукаха. Хейзъл се втурна към тях. — Спри, сър Хейзъл! — нареди кралят. — Не мърдай или ще прережа гърлото на младия Бенджамин! Хейзъл се вкамени. Трима рицари бяха допрели върховете на мечовете си в гърдите на Северин. Той се задъхваше и вече не се съпротивляваше. Двама сграбчиха Бен, повлякоха го по каменния под и го хвърлиха пред вещица с лице синьо като сърпица и с черна одежда. Тя притисна до челото на Бен дългите си пръсти, напомнящи бели кости, и огледа внимателно родилното му петно. — Сега или ти, или синът ми ще ми кажете какво е станало с Верния. Ако ли не, момчето ще умре в страшни мъки — добави Елшовият крал и устните му се разтегнаха в зловеща усмивка. — Благословен и прокълнат, прокълнат и благословен — промълви синята жена, хвана палеца на Бен и безмилостно го изви. Той отчаяно закрещя. — Престанете! — извика Хейзъл. Ако знаеше къде е мечът, може би щеше да издаде тайната, но докато слушаше писъците на брат си, й беше невъзможно да мисли, да намери отговор на загадката. Благодари се, че Джак е направил възел на кичур от косата й — ако не беше я предпазил от магията, щеше да се разридае. — Спрете или аз ще ви спра! Елшовият крал се разсмя. — О, да, истинската ти същност започва да излиза наяве. Преструваш се на покорна, но покорство не означава да изпълняваш само заповедите, които ти допадат. Както прави синът ми. Бен изпищя отново. Вторият пръст! Кралят носеше Могъщия в ножница, изработена от кожа на някакво същество. Хейзъл се питаше дали ще успее да сграбчи някакво оръжие и да пререже гърлото му, преди той да извади меча си. Надали. Огледа придворните, забеляза момиче с кози крака и с нож, закачен на колана, и се поколеба. Представи си как грабва оръжието. Изчисли разстоянието до трона и за колко време ще го измине, ако тича. Машинално сви пръсти. Трябваше да предприеме нещо. — Пръстите на музиканта не могат да заздравеят, ако преди това да се счупят — прекъсна мислите й Елшовият крал. — Брат ти страда, но мъките може да се окажат дар за него. Ако не престанете да упорствате, ще прибягна до по-сериозни мерки. Има мъчения, толкова ужасни, че променят човека завинаги. Има мъчения, така страховити, че съзнанието отказва да ги понесе. Съветвам ви да кажете каквото знаете, и то веднага. — Остави Бенджамин на мира! — възкликна Северин. — Вината е моя, той няма нищо общо. Остави го! Хейзъл трябваше да направи нещо, да им попречи да изтезават Бен. — Аз! — извика. — Аз освободих Северин. Аз. Не причинявай това на брат ми! Аз го направих, при това сама. — Ти? — Кралят стана, очите му хвърляха мълнии. — Ти, която ме помоли за помощ при свещеното ни глогово дръвче? Нали се съгласи да ми дадеш седем години от живота си, дори се зарадва? Можех да си ги взема, но не проявих жестокост. Напротив — дадох ти не само това, което поиска, а и неща, за които не би се и осмелила да молиш. Когато дойде при мен, беше дете — единайсетгодишна, а ние те измъквахме от леглото ти, за да летиш в небето на клонки от кръстец и водолюб. Научихме те да се биеш с меч, да яздиш бързоногите ни коне, сякаш си самият Там Лин. Дълбоко в съзнанието ти живее споменът за вятъра, развяващ косата ти, за нощното небе над теб. За уроците по дворцови обноски, за това как се засмя, когато повали момиче от Феърфолд недалеч от магистралата, като остави другите рицари да ти дишат праха… — Не. Грешиш. Не съм го направила — възрази Хейзъл, опитвайки се да овладее гласа си, за да не трепери. Само че елфите не лъжеха, _беше невъзможно_, следователно поне донякъде твърденията им отговаряха на истината. Спомни си за един свой сън, в който измъчваше членовете на някакво семейство и прихна, когато ги прокълна да се превърнат в камъни. Доколко се беше променила, служейки на безмилостния владетел? Доколко можеше да се довери на другата Хейзъл? — Сбъднах мечтите ти. — Елшовият крал разпери ръце и се усмихна. — И ако даровете ни идват с допълнения, би трябвало да ни познаваш достатъчно, за да го очакваш. И така, чакам да науча кой ти каза как да освободиш сина ми. Искам истината, и то веднага. Кой ти даде Верния? И къде е сега? — Не знам — призна Хейзъл и изтръпна; наистина не знаеше къде е мечът, но кралят нямаше да й повярва. Той даде знак на Костната девица и тя се приближи към трона — държеше тънко, назъбено острие. Изглеждаше, сякаш металът е покрит със засъхнала кръв или прояден от ръжда. — Вие, смъртните, сте лъжци по рождение — продължи кралят. — Това е единственото, което умеете, единственият ви талант. Хейзъл преглътна и психически се подготви за онова, което предстоеше. За миг си позволи да изпита страх, да се изгуби в безвремието, да не мисли, да се довери на интуицията си. Надяваше се да изглежда толкова изплашена, че Костната девица да очаква от нея да е пасивна, да позволи да бъде изтезавана, да пищи и ридае, без да се съпротивлява. Щом съществото се приближи и тя долови мириса на стъпкани борови иглички и зърна странния блясък в рубинените му очи, се хвърли към ръждивия нож. Нарани дланта си, когато го хвана за острието, но го изтръгна от ръката на вещицата и го заби в гърлото й. Рукна черна кръв. Противното същество понечи да впие дългите си костеливи пръсти в шията на Хейзъл, но очите му вече помръкваха. Един рицар сграбчи Бен и изви ръцете му зад гърба, без да го е грижа за счупените му пръсти. Момчето изкрещя от болка. Още трима заобиколиха Хейзъл, но внимаваха да не се приближават твърде много — току-виж й беше хрумнало да нападне и тях с ножа. Тя се приведе, готова за скок, без да ги изпуска от поглед. — Не! — извика им Елшовият крал. — Оставате я! Разбираш ли, сър Хейзъл, докато брат ти е в плен, моята ръка държи ножа. — Явно ръката ти не е стабилна — иронично подхвърли Хейзъл, когато вещицата на пода се сгърчи за последен път и се вцепени. Ах, колко сладко бе усещането за победа! Сякаш отново беше смелата и опасна Хейзъл, която бродеше из горите около Феърфолд и се смяташе за техен закрилник. Придворните бяха притихнали. Беше довела смъртта тук, при тези безсмъртни древни създания, и те бяха вперили в нея погледите си, сякаш не вярваха на очите си. — А сега слушай внимателно — каза кралят, сякаш говореше на много малко дете. — Искам да изрецитираш стихчето, с което ще призовеш от най-потайните дебри чудовището — милата ми дъщеря. Помниш стихчето, нали? Кажи го или ще изкормя брат ти. Хейзъл се поколеба само за миг, после си даде сметка в каква безизходица са и тримата — Джак, Бен, самата тя. — Добре. — Пое си дълбоко въздух и зарецитира. Напевното заклинание събуди спомените за скачане на въже през горещ летен ден, за шляпането на босите й ходила по горещия асфалт и за постоянното изкушение да изрече последната дума. — Броди чудовище в нащ‘та гора, ще те докопа, не си ли добра. Ще те замъкне под съчки, гнили листа, ще те накаже за всички номера. Купчина оглозгани кости, човешка коса. Никога вече не ще видиш… дома. Почувства вибрацията на магията — полъх на ветрец в подземията на кухия хълм, — внезапно я побиха тръпки. Сороу идваше насам и ако наистина Елшовият крал я контролираше, бяха обречени. Той кимна. — Много добре. Сега да видим какво друго умееш. Порежи си ръката или рицарят ми ще пореже лицето на брат ти. Видя ли как бързо се подчиняваш? Хайде, направи го. С треперещи пръсти Хейзъл запретна ръкава на блузата си, взе закривеното ножче на Костната девица и притисна върха му до ръката си. Натисна силно — нетърпима болка прониза ръката й, бликна кръв и потече надолу по китката й. Усмивката на Елшовия крал беше ужасяваща. — Хейзъл, престани! — кресна Бен. — Не се тревожи за мен… — Стига, татко! — властно нареди Северин. — Мечът не е у нея. — Тя е лъжкиня — възрази кралят. — Всички смъртни лъжат. — Хейзъл защитава мен — намеси се Джак и пристъпи напред — беше вдигнал глава, сребристите му очи блестяха. Йоланта понечи да го спре, но той не се подчини. Придворните притихнаха. Джак пристъпи към трона на Елшовия крал и изискано се поклони — Хейзъл не беше допускала, че е способен на толкова изтънчени обноски. — Аз заговорничих да те предам. Пусни я. Пусни я и накажи мен. Майка му също извика на краля: — Не му причинявай зло! Ти се закле! Закле се да не го нараняваш! — Джак? — намръщи се Хейзъл. Виеше й се свят — може би заради кръвоизлива от раната. За миг се запита дали Джак казва истината, дали това не е поредната тайна, която тепърва ще се разкрие. После разчете изражението му — беше изпаднал в паника — и чу как трепери гласът му. Опитваше се да й спечели време, та тя да разгадае подсказките, които си беше оставила.   _Моркови. Железни пръти._ _Не забравяй да коленичиш._   Какво означаваха тези думи? Смъртният селски стопанин, който надхитрил богарта като посадил моркови, които растат под земята. А после забил в земята железни пръти… Да не би да е _заровила_ меча? — Ти? Момчето, което се преструва на смъртен? — Елшовият крал беше присвил очи и изпитателно гледаше Джак. След малко се върна до трона, свали наметалото си и седна. — Защо би искал да се опълчиш срещу мен? Раждането ти беше доказателство за измяната на майка ти, а ето че си тук — жив и здрав. _Не забравяй да коленичиш._ — Нима причината е от значение? — сопна се Джак и наперено изгледа властелина, сякаш го предизвикваше да го притисне още повече. — Позволяваш си твърде много, подменено дете — повдигна вежди кралят. — Може да съм обещал на майка ти, че няма да ти посегна, но Сороу на драго сърце ще ти причини болка, дори ще отнеме живота ти, защото тя познава само мъката, болката и смъртта. Хвърлете го в клетката при сина ми. Джак въздъхна, поусмихна се и позволи да го поведат обратно към клетката. Отчаяние връхлетя Хейзъл. Бяха обречени. Искаше й се да се просне ничком на студения каменен под, да моли за пощада и да обещае в замяна всичко, каквото пожелаеше жестокият повелител. Само че нямаше какво да му предложи.   _Моркови. Железни пръти._ _Не забравяй да коленичиш._   Внезапно й просветна, досети се за отговора. Досети се къде е Верния — мечът, който можеше да разсече всичко и бе толкова остър, че да бъде носен в каменна ножница. Сети се къде го е скрила — на същото място, на което го беше намерила: заровен дълбоко в пръстта и пясъка край езерото Уайт. Елшовият крал не би го търсил пред трона си — беше равносилно да го търси сред облаците.   _Не забравяй да коленичиш._   Сведе очи към пода, търсейки следа между масивните каменни плочи. Забеляза как нещо проблясва, но можеше да е само зрителна измама, игра на светлината. Имаше само една възможност да го открие. Трима рицари в бляскави златни доспехи поведоха Джак към клетката и предпазливо открехнаха вратата. Щом я отвориха докрай, Северин се наведе и се претърколи под мечовете, които воините промушиха през решетките, за да му попречат да излезе. Очевидно беше предвидил действията им. Реагира толкова бързо, че в мига, в който те извадиха оръжията си, вече беше от другата страна и се изправяше. Явно бе ранен в битка, състояла се по-рано — около кръста му беше омотана разкъсана и окървавена тениска — фланелката на Джак. Рицарите, които стояха до Хейзъл, се спуснаха към него, изваждайки мечовете си в движение. „Сега или никога!“ — помисли си тя. Втурна се към мястото, на което бе видяла проблясъка между плочите, но не можа да се сдържи и погледна назад към клетката. Рицарите бяха обкръжили Северин, но се страхуваха да се нахвърлят върху него, въпреки че не беше въоръжен. — Дай ми меча си — обърна се той към Маркан. В този момент приличаше на принца от детството на Хейзъл — рогатото момче, което щеше да оправи всичко след събуждането си. — Дай ми меча си и ми позволи да умра с оръжие в ръка. Не желая да се бия с вас, а Могъщия е у баща ми. Не се страхувайте за него. Той ще се сражава с мен и ще ме победи. Невъзможно е да спечеля. Придворните се спогледаха — явно се питаха какво да очакват. Елшовият крал стана от трона и измъкна от ножницата Верния. Хората му го наблюдаваха притеснено, но в погледите им се четеше и още нещо — омраза. Поне така се стори на Хейзъл. Елшовият крал не можеше да претърпи поражение, докато притежаваше вълшебния меч, но никой нямаше да се зарадва на победата му. — Вземи го! — Маркан подаде меча си на Северин. — Не съм ти позволил да му даваш оръжие! — тросна се кралят. — Нито един принц не бива да загине безславно, без да се сражава — заяви рицарят, но едно мускулче на бузата му заигра. Рискуваше живота си, отговаряйки по този начин на повелителя си. Елшовият крал се усмихна. — Само че се случва с мнозина. Северин щеше да умре, дори да притежаваше меч, изкован от елфи. Дори да беше най-добрият воин в света, щеше да умре. Никакви умения нямаше да го предпазят от меч, който никога не пропуска целта. Беше обречен, ако Хейзъл не успееше да му даде Верния. Най-сетне тя зърна онова, което й беше заприличало на блестяща ръкохватка на меч, и коленичи на студения каменен под. Опита се да хване дръжката и да издърпа оръжието, но металът се изплъзваше от потните й пръсти. Изглежда, още никой не беше забелязал странното й поведение, но много скоро и това щеше да се случи. Трябваше да действа бързо. В другия край на залата Северин и баща му се дебнеха и се въртяха в кръг. Внезапно кралят замахна с Могъщия към Северин. Принцът се опита да блокира удара, но противникът му беше по-бърз. Прониза с меча ръката му, Северин изпищя от болка и едва не изпусна своя меч. Метал отекваше в метал във вихър от яростни удари. Северин не успяваше да блокира достатъчно ловко. Отново и отново Могъщия прорязваше плътта му, зейваха малки рани, които обаче кървяха обилно. И въпреки това Хейзъл усещаше гнева на краля. Явно принцът беше по-добрият фехтовач. Кралят постоянно грешеше и вълшебният меч поправяше грешките му; нанасяше неточни удари и магическият меч ги коригираше. А Северин продължаваше, неуморно парираше, удряше свирепо, дори да нямаше надежда да спечели, дори загубата му да беше предизвестена. Елшовият крал можеше да го убие, но не и да го пречупи. — Колкото и да ми е забавно — изпъшка кралят, който едва си поемаше дъх, — време е да сложим край. Примири се. Сестра ти скоро ще е тук. Ще ти изтръгне крайниците един по един, а може би преди това ще ти прережа гърлото. Така или иначе щом отново легнеш в кристалния ковчег, наистина ще си мъртъв. Мъртъв и изложен на показ пред всички. Северин се възползва от мигновеното му разсейване и се опита да го прободе в хълбока; не го рани сериозно, но дълбоката драскотина бързо се наля с кръв. Елшовият крал погледна сина си така, сякаш го виждаше за първи път. — Могъщия се грижи _ти никога_ да не пропуснеш целта, татко — процеди Северин, когато двамата отново започнаха да се въртят в кръг и да се дебнат. — Но това не означава, че никой не може да те улучи. Кралят изръмжа, безразсъдно се хвърли напред, забравил правилата на сражението, и прониза Северин. Рогатото момче простена и падна на колене, притискайки с длан корема си. Беше намушкан на същото място, където вече беше ранен. Ала щом Елшовият крал направи крачка назад, изведнъж се хвана за рамото, от което бликаше кръв и покриваше дланта му като ръкавица. Беше ранил сина си, но принцът му беше нанесъл още един удар. — Достатъчно! — изпъшка повелителят и даде знак на рицарите си: — Довършете го! Те не помръднаха, сякаш не бяха чули заповедта. Може да бяха жестоки и своенравни, да не даваха пет пари за живота за смъртните, но си оставаха рицари като онези в книгите, които Хейзъл беше чела като дете. Рицари като в историите на Бен. Заповедта на Елшовия крал не отговаряше на техния код на честта. Нямаше да нападнат ранен човек, а още по-малко човек, който очевидно е победен в неравна битка. Миг по-късно Маркан пристъпи напред, друг рицар му подаде меч. Явно бяха взели решение, че макар да са принудени да се подчиняват на Елшовия крал, ще го сторят, като се сражават с принца един по един, както повелява честта. Хейзъл най-сетне хвана дръжката. Пъхна ръка между плочите, докъдето можеше да стигне, и започна да изтласква нагоре с пръсти. Внимателно изтегли меча от камъка, в който го беше скрила. Нейният меч. Златното му острие блестеше, черната боя отдавна се беше олющила. Мечът, който беше носила на гърба си. Същият, който я беше превърнал в рицар. _Верния._ Неспособна да осмисли случилото се, направи няколко крачки към Северин и в този момент осъзна, че е закъсняла. Кръвта струеше от многобройните му рани, той залитна, докато Маркан кръжеше около него. Дори да му дадеше Верния, нямаше да е в състояние да се бие с него и да срази баща си и зловещата си сестра. Беше се провалила. Беше закъсняла. — Бен — провикна се той, просвайки се на земята. — Бенджамин Еванс, може да допускаш грешки, но не си глупак. — Какво? — Бен стоеше в клетката, вкопчил в решетките осакатените си пръсти. Очите му шареха между Северин и Хейзъл, сякаш не знаеше за кого от двамата се бои повече. — Обичам те — продължи принцът и вдигна очи — гледаше в далечината, отвъд тълпата рицари и придворни. Изглеждаше като човек, изпитващ неописуемо щастие. — Обичам те като в приказките. Обичам те като в баладите. Обичам те безумно. Обикнах те още на третия месец, откакто започна да ме посещаваш. Харесваше ми, че предизвикваш у мен желанието да се смея. Харесваше ми колко беше мил и как от време на време преставаше да говориш, сякаш очакваше да отговоря. Обичам те и не ти се подигравах, когато те целунах, честна дума! Бен се опита да пристъпи към него, сякаш забравил, че е в клетката, но един рицар го задържа. — Ти си луд! — провикна се и Северин се разсмя. Хейзъл се приближи до трона. Не знаеше дали рицарите са видели какво държи, или пък никой не й обръща внимание. Елшовият крал се обърна към нея и стреснато се облещи, после реши да го обърне на шега: — Какво си намислила, малката? Помниш ли как се държи меч? Правиш се на много благородна, а? Само че принцът вече не може да те спаси. — Знам. Мой ред е да го спася. Той замахна към нея, но тя беше подготвена и не се опита да парира удара. Насочи меча си не в сърцето му, а в оръжието му. Верния прекърши Могъщия наполовина — трясъкът беше като от трошащо се стъкло. Кралят се втренчи в Хейзъл, сякаш не можеше да повярва какво е направила. После погледът му се спря на нещо, което тя не виждаше, и устните му се разтегнаха в зловеща усмивка. Хейзъл се вцепени от страх. Сороу беше наблизо. Придворните притискаха длани до устните си, опитвайки се да сподавят риданията си. Хейзъл чуваше зад себе си тежките стъпки и потракването на клоните на чудовищната жена. Потрепери, но се взе в ръце, дълбоко си пое дъх и притисна върха на меча в гърлото на Елшовия крал. От малката рана изтече капчица кръв, подобна на червена сълза. — Близо е — промърмори кралят. Държеше счупения меч така, сякаш беше готов да го хвърли и да се признае за победен. Тя обаче беше сигурна, че това е само коварен трик. — Не забравяй, че костният пръстен е у мен и чрез него я контролирам. Хейзъл преглътна — вече беше решила как да постъпи. Кралят продължи: — Ако се обърнеш, имаш шанс. Трябва само да се обърнеш. Мечът е у теб. Но ако не действаш незабавно, тя ще победи. Ще те накара да повръщаш пръст и лозови вейки, да спиш в езеро от собствените си сълзи. Въздухът се раздвижи, чу се свистене, сякаш нещо се движеше със светкавична бързина. Хейзъл познаваше вкуса на загубата — дотолкова силен и натрапчив, че изместваше вкуса на победата, преди напълно да му се е насладила. Може би и този път щеше да загуби. Представи си чудовищното същество, което бе видяла в училището и в дома на Джак. Да, беше чудовищно, но колкото и да беше парадоксално, притежаваше и странна, грубовата красота. Спомни си как беше пял Бен и за това как чудовището бе позволило Северин да докосне лицето й. Дали Сороу още се подчиняваше на Елшовия крал? Или вече се беше отърсила от влиянието му и нямаше да бъде заблудена от някакъв си костен пръстен? — Хайде — подкани я кралят. — Решавай бързо: на мен ли вярваш, или на чудовището? — Недей… — провикна се Джак, но Хейзъл не го изчака да довърши. Замахна и Верния разсече на две зловещия костен пръстен. — Заклех се, че ще победя чудовището в горските дебри и ще го направя. Само че това чудовище не е Сороу, а ти, кралю! В този миг Сороу сграбчи Елшовия крал със своите пръсти-вейки. Той изумено се ококори, закрещя на рицарите да му се притекат на помощ, заруга грозно. Обаче Сороу не разхлаби хватката си, докато тялото му не се отпусна и счупеният меч не се изплъзна от ръката му. После го захвърли на каменния под. Хейзъл се наведе да вземе останките от Могъщия. Щом докосна ръкохватката, кралят внезапно отвори очи и протегна ръка към нея. Прокара пръст по страната й и с дрезгав глас, задавян от кръвта, изпълнила устата му, прошепна: — Помни, сър Хейзъл. Не забравяй неверните ми рицари. Проклинам те да помниш. Проклинам те да помниш всичко. — Не! — изпищя Хейзъл, завъртя глава и отскочи назад. — Не искам. Няма! Елшовият крал затвори очи, всяка бръчица по лицето му изчезна и… той заспа непробудно. Хейзъл обаче продължаваше да пищи. Двайсет и първа глава Имало едно време момиче, което намерило в гората меч. Имало едно време момиче, което сключило сделка с Неземните. Имало едно време момиче, което станало рицар и служило на чудовище. Имало едно време момиче, което дало обет да спаси целия свят, но забравило себе си. Имало едно време момиче… Хейзъл си спомни всичко: ключалките се счупиха, спомените изплуваха от дъното на блатото, в което ги беше скрила. И не само спомените, които й беше отнел Елшовият крал. Проклятието на Неземните се оказа много по-могъщо. В паметта й се възкресиха всички спомени, които се беше опитвала да забрави. * * * В нощта, след като Хейзъл посече вещицата, родителите й спретнаха купон. Веселбата продължи до малките часове на нощта и ставаше все по-разюздана. Оживеният спор за художествената стойност на илюстрациите на този или на онзи художник прерасна в скандал за някой, който изневерил на някого. Хейзъл и Бен седяха навън до пресния гроб на кучето си и слушаха как в къщата се трошат бутилки. — Капнах от умора и съм гладен — измънка Бен. — Освен това ми е студено. — Не каза _„И не можем да се приберем у дома“_, но Хейзъл прочете мислите му. — Искаш ли да направим нещо? — подхвърли. Брат й вдигна поглед към небето, обсипано със звезди. Нощта беше ясна и студена. Изминалият ден беше изтощителен и за двамата — още вълнения щяха да му дойдат в повече. — Какво например? — промърмори кисело. — В книгата ти е описана церемония, която трябва да изпълниш, за да се подготвиш за рицарство. Нощно бдение. Хайде да го направим. Да докажем, че сме достойни за рицарското звание. Бяха оставили книгата на верандата. Хейзъл беше скрила новия си меч в бараката за инструменти, където държеше и мачетето. Взе ги и побърза да се върне при брат си. Той неохотно попита: — Какво трябва да правим? Според книгата първо трябваше да постят. Не бяха вечеряли и според Хейзъл това се броеше. След това трябваше да се изкъпят, за да се пречистят, да облекат роби, да будуват цяла нощ, коленичили в параклис, за да се молят. След това щяха да са готови за рицари. — Нямаме параклис — отбеляза Бен. — Но можем да си пригодим нещо за олтар. Така и направиха — използваха за олтар един голям камък. Намериха няколко стари ароматизирани свещи и ги запалиха — дворът мигом се озари от зловеща светлина. После двамата се съблякоха и се поляха с леденостудена вода от градинския маркуч. Зъбите им тракаха от студ, затова се загърнаха с покривките, които задигнаха от пералното помещение. — Така — каза Бен. — Значи сега предстои да се молим, така ли? Семейството им не беше религиозно. Хейзъл не помнеше да е стъпвала в църква — само снимките от кръщенето й доказваха, че поне веднъж е била в храма. Не знаеше за какво трябва да се молят, но все пак имаше представа как се прави. Побутна Бен да коленичи до нея. Странно, но мечът проникна с лекота в замръзналата земя. Хейзъл хвана дръжката и се опита да се съсредоточи върху „рицарски мисли“: за храброст, чест, искреност и справедливост. Поклащаше се напред-назад, мърмореше си и след малко Бен започна да й подражава. Стори й се, че потъва в сън. Скоро почти забрави, че й е студено, почти не усещаше тежестта на косата си, всеки кичур от която се беше превърнал в ледена висулка, почти не трепереше. В един момент усети, че Бен се изправя и й казва, че умира от студ и че иска да се приберат. Но тя само поклати глава. Гостите си бяха отишли. Беше чула как палят колите, как шумно се сбогуват с домакините и помежду си, как някой повръща в храстите. Никой обаче не забеляза момичето, коленичило в задния двор. После слънцето изгря и позлати тревата. Родителите откриха Хейзъл по-късно, когато излязоха от къщата, залитайки от снощното преливане и паникьосани, че дъщеря им не си е в леглото. Госпожа Еванс още беше с роклята от предишния ден, гримът й беше размазан. Съпругът й беше по бельо и шляпаше бос по заскрежената трева. Хвана Хейзъл за рамото и се сопна: — Какво търсиш тук? Цяла нощ ли си била навън? Боже, момиче, какви ги вършиш? Тя се опита да стане, но краката й бяха схванати. Не си усещаше пръстите. Баща й я взе на ръце. Искаше да му обясни какво е станало, обаче зъбите й тракаха толкова силно, че не можеше да изрече нито дума. * * * Спомни си и друга нощ, в която се промъкваше през гората, след като бе служила на Елшовия крал. Трепереше толкова силно, че трудно щеше да се успокои. Беше яздила с Неземните и се беше преструвала, че се смее, докато изтезаваха смъртните; подражавала беше на жестокостта им и се стараеше да запомни всичко, на което я учеха. _„Да ги прокълнем да се превърнат в камъни, докато друг смъртен не прозре какво са всъщност.“_ Хейзъл разбираше, че само тя и никой друг не може да избави ближните й, като развали магията, като прогони проклятието. Лежеше будна в миговете преди зазоряване, чакаше спомените й да се оттеглят като отлив и обмисляше плана си. Трябваше само да отиде в горичката, където се намираха те, и на мига щеше да прозре какво представляват, щеше да ги разпознае. Ала това можеше да стори само нощната Хейзъл. Дневната нямаше да ги познае. По едно време мислеше да остави бележка на Бен. Може би ако я напишеше правилно, той щеше да развали заклинанието. Ала и вероятно щеше да сподели с другата Хейзъл, живееща през деня, на която тя нямаше доверие. Да, двете бяха еднакви, но живеещата през деня Хейзъл беше по-невинната версия. Тя не знаеше какво е да яздиш с развята коса редом с Неземните на прекрасен елфически кон. Не знаеше какво е да размахваш сребърен меч с такава сила, че сякаш самият въздух запява. Не знаеше какво е да надхитряш и да бъдеш надхитрян. Не беше виждала ужасните неща, които виждаше нощната Хейзъл. Дневната трябваше да бъде пазена, защитена. Не можеше да й е от помощ. И тя измисли план. Условията на сделката, която беше сключила, бяха елементарни. „Всяка нощ, от момента, в който заспиш, докато главата ти не докосне възглавницата отново преди зазоряване, ще си моя“ — беше казал Елшовият крал. Оказа се, че е също толкова елементарно да не спази тези условия. Отпускаше глава на възглавницата, но се заставяше да не заспи. Ставаше от леглото и отново беше нощната Хейзъл, докато небето на изток не просветлееше и спомените й не изчезнеха заедно с мрака. Някои нощи си открадваше почти цял час. Други — само няколко минути. Но това й позволяваше да разваля заклинания, да поправя стореното зло. И от време на време да размишлява върху плана си. Знаеше какво смята да направи Елшовият крал със Сороу. Той й се беше похвалил с плана си да съсипе и да разруши Феърфолд; освен това често говореше пред нея за намерението си да превземе отново Източния двор и да си отмъсти за всичко, което му бяха сторили. Понякога неволно споменаваше подробности, които му се струваха маловажни — за изгубения си меч и за това как може да бъде освободено рогатото момче. Постепенно Хейзъл доби представа за ценността на оръжието, което бе открила преди много години. Малко по малко започна да проумява, че е единствената, която може да сложи край на безчинствата на Елшовия крал. „Не вярвам да се отърва от задължението да му служа — мислеше си, — но ако освободя принца, той може да победи баща си. Не е давал обет за вярност и желанието му за мъст е толкова силно, че ще отмъсти за двама ни.“ Тъкмо тогава всичко се обърка. Спомни си паниката, която се надигна в нея, щом счупи ковчега, но принцът не се събуди. Спомни си ужаса, докато се опитваше да скрие меча, да си остави закодирани подсказки и да се озове в леглото си, преди първите лъчи на слънцето да я докоснат. Смяташе, че ще има повече време, но беше откраднала броени минути, преди отново да се събуди в собствения си дом — брат й, Джак и Северин се бяха надвесили над нея, а около къщата обикаляха половината придворни на Елшовия крал. — Къде е той? — попита я Бен тогава. В този момент първите Неземни нахлуха през входната врата. Тя сграбчи флумастера и се втурна нагоре по стълбите, за да си сложи доспехите. * * * Хейзъл си спомни всичко това, докато лежеше на земята и като в просъница чуваше гласа на Бен, който крещеше, че са победили, докато по заповед на Северин занесоха баща му в ковчега, където щеше да спи до края на дните си, докато придворните се тълпяха около чудовището, а Джак повтаряше името й отново и отново, докато думите се сляха. Тя затвори очи и тъмнината я погълна. Двайсет и втора глава Хейзъл се събуди в непознато помещение, изпълнено с аромата на орлови нокти… и със звуци — недалеч някой свиреше на арфа. Лежеше на голям, изящно резбован креват под сребриста завивка по-лека от коприна, но по-топла от покривало с гъши пух. Искаше й се да се завие презглава и отново да заспи, но нещо й подсказваше, че не бива да го прави. Обърна се и видя Джак; седеше до леглото, наклонил беше стола си назад и се подпираше с крак на стената. На скута му беше отворена книга, но май дори не я беше прелистил. Меката светлина на свещите до него придаваше загадъчност на красивото му лице. Гъстите мигли и изящно очертаните му устни бяха добре познати на Хейзъл, същевременно й се струваше, че наблюдава същество от друг свят. Осъзна, че колкото и пъти да го беше гледала досега, никога не го беше виждала през очите на нощната Хейзъл. _„Коя е тя?_ — запита се. — _Знае ли какво е сторила? Прилича ли на Хейзъл Еванс, която Джак харесва? Дали е личност, която самата аз бих харесала?“_ Беше си представяла, че щом изплати дълга си към Елшовия крал (стига той да не я изиграе и да не я принуди да му служи вечно… или да я убие), той ще си вземе обратно всички спомени от времето й в неговия двор. Беше си представяла, че може да заличи нощната си личност, сякаш всичко, сторено от „другата Хейзъл“, бе като белег, който ще избледнее с течение на времето. Сега обаче спомените завинаги щяха да останат в съзнанието й. Но също знанията и уменията, предадени й от Елшовия крал. Дневната Хейзъл беше чувала да разказват как Джак е подменен, ала докато го гледаше, си спомни, че е чувала същата история и когато беше при Неземните. Родната му майка разказа, че избрала Картър, понеже бил толкова красиво дете и така сладко се смеел, когато го взела в обятията си. Разказа и ужасното си преживяване при жигосването на Джак, за миризмата на горяща плът и за страховития му писък, напомнящ вой на диво животно. Смъртните били безразлични към болката му и го задържали напук — като някакъв изрод, когото да показват на приятелите си. Накрая тя сподели, че се бояла да не го превърнат в слуга на техния син. Хейзъл беше чувала как домашните духчета надничали през прозореца, за да се уверят, че той е добре, как му оставяли жълъди и кестени пред къщата, за да си хапне, ако огладнее през нощта, как си играели с него в градината, когато смъртната му майка не била там, и жестоко щипели Картър, докарвайки го до плач. Въздъхна, готова да се обърне и да заговори, но в този момент някой влезе в стаята. След миг чу гласа на Йоланта, която упрекна сина си: — Изпратих ти куп съобщения. Дори не си направи труда да ми отговориш. — Не съм мръднал оттук. — Джак затвори книгата и я остави до свещите. — Знаеше, че съм тук. Можеше да дойдеш да говориш с мен по всяко време — както правиш сега. Хейзъл леко отвори очи, за да погледне Неземната, която стоеше до стената. — Знам, че си ми ядосан за сделката с Елшовия крал, обаче не си наясно защо трябваше да я… — Нима? — прекъсна я той, в гласа му прозвучаха враждебни нотки. Хейзъл знаеше, че не бива да се преструва на заспала и да ги остави да говорят пред нея — грозно беше да ги подслушва. Но още по-лошо беше да седне в леглото и да признае, че се е събудила преди малко и е чула репликите, които си размениха. Та нали те не споделяха някакви тайни, а само разговаряха? А когато заядливия тон на Джак й подсказа, че ще обсъждат нещо тайно, вече беше твърде късно да стори каквото и да било. — Докато говореше пред краля, ми се стори, че за миг се поколеба — сякаш искаше да кажеш още нещо, обаче се отказа — отбеляза Йоланта. — Не бях сигурен, че Верния е у теб, и се замислих за всичко, което не се връзва. — Помислил си, че съм планирала събитията, които се случиха напоследък. Е, не съм, но действително бях намислила нещо. Щом научих, че мечът е намерен, реших, че с теб може да гледаме отстрани как те се избиват помежду си. — Чу се леко шумолене на плат, сякаш Неземната се движеше из стаята. — Ако и Северин, и Елшовият крал загинеха, само един щеше да има право да наследи трона. Ако си беше замълчал, ако го беше оставил да се бие със сина си, всичко можеше да е по-различно. Няма ли да ме попиташ какво имам предвид? — Не. — Да не се боиш, че ще ти кажа кой е… — Не ме интересува! — прекъсна я Джак. — И не се боя. Ако ми кажеш, ще се престоря, че не съм те чул. — Разбирам — вече го знаеш. Дълго не продумаха, после Йоланта добави: — Надарен си със способността да познаваш какво се крие в сърцето на другите. На Северин ще му е необходим някой с твоята дарба, някой, който познава света на смъртните като теб. Вече не е нужно да се криеш. — Нищо не се е променило. Сега се прибирам у дома, при истинското си семейство. Не ме интересува кой е баща ми, разбираш ли? Дрехата на Неземната отново прошумоля. — Те никога няма да те обичат истински. Винаги ще се боят от теб. — Няма значение. Позволи ми да остана при тях, да бъда един от тях. Непрекъснато ми повтаряш да не бъда смъртен, защото човешкият живот е толкова кратък, че е без значение. Тогава ме остави да приключа човешкия си живот. Остави всички смъртни, които обичам, да умрат и да се превърнат в прах. Нека майка ми бъде Ния, баща — Чарлс, а Картър — мой брат. Нека бъда Джак Гордън и щом приключа, щом всички се превърнат в прах и пепел, ще се върна при теб и ще се науча да съм твой син. Йоланта мълчеше. — Позволи ми го, майко, защото щом те умрат, никога повече няма да го имам. В гласа му Хейзъл долови зловещото безвремие, което мислено свързваше със Северин и Елшовия крал. Да, той беше един от тях — вечен и безсмъртен. Но пък щеше да остане в нейния свят още малко. — Добре — промърмори Йоланта след малко. — Бъди Джак Гордън. Знай обаче, че да си смъртен означава да изпиеш докрай горчивата чаша. — Ще го направя с удоволствие. Хейзъл стискаше клепачи, опитваше се да диша равномерно като спящ човек и въпреки това се боеше, че някой от двамата ще разкрие измамата й. Ала след няколко минути заспа отново. Щом се събуди, зърна Бен — беше се облегнал на възглавниците и пишеше на телефона си есемес с лявата си ръка, защото другата беше омотана с бинтове. Хейзъл се насили да седне в леглото и изпъшка. Още й се виеше свят, езикът й се беше удебелил. — Това тяхната страна ли е? — попита. — Вълшебното царство на елфите? — Може би. Ако изобщо съществува. Мисълта ми е, че ако всички живеем в едно и също пространство, на практика винаги сме в царството на елфите. Но все още се спори по въпроса. Хейзъл се престори, че не е чула пояснението за спорната страна на въпроса, и продължи да го разпитва: — Значи ще изпратиш есемес от Страната на елфите. Как така телефонът ти има обхват? На кого пишеш? — На нашите. Мама се е шашнала — впрочем като всички, които са били на събранието у Гордънови. Изглежда, половината град се е събрал в голямата стара църква на главната улица — онази, със защитните средства, вградени в основите. Заключили са се, защитили са се с амулети, запасили са се с консерви и с какво ли още не. Мама мислела, че и ние ще отидем там, но както виждаш, не сме го направили, защото сме непослушни. Татко тръгнал да ни търси с колата. Писах им, че довечера ще си бъдеш вкъщи, ако се посъвземеш. Всъщност по-добре ли си? — Аз ли? Нищо ми няма. Къде е Джак? — Наложи се да занесе в болницата още малко от кръвта на Сороу. Доста се озори, докато убеди лекарите, че тази кръв е като противоотрова, но щом успя, поискаха още. Сороу позволи на Северин да я прободе с Верния и да източи кръв в стъкленица. — Тя още ли е…? — Грамадно зловещо чудовище? — Бен размърда пръстите си, имитирайки гърчещи се клони. — О, да. А кръвта й е яркозелена. Но говори с нас и ми се стори, как да се изразя… _беше мила_. Както я описа Северин. Хейзъл се прозина и за първи път огледа стаята. Килимът й се стори много интересен — сложните мотиви сякаш се движеха, колкото повече се взираше в тях — зелените ивици се гърчеха като змии и докато ги гледаше, внезапно й се зави свят. Примигна и извърна очи към бюфета до стената, богато украсен с дърворезба, изобразяваща стилизирани дъбови листа. Отгоре стоеше медна купа, а до нея — три гарафи, пълни с различни течности, и бокал. На голямата тапицирана със зелено кадифе пейка до запалената камина бяха оставени сгънати дрехи. Хейзъл отново се обърна към брат си: — И така, без да ми говориш за разни измерения, къде се намираме? — В двореца на Елшовия крал. — Бен остави телефона и стана от леглото. Беше с нови дрехи — черни джинси и ръждивооранжев пуловер (също като цвета на косата му) с черен еднорог отпред. Хейзъл си спомни, че беше особено горд с тази покупка, но беше сигурна, че предишния ден той не беше облечен така. А и през ум не им беше минало да си вземат дрехи за преобличане. Бен проследи погледа й и побърза да обясни: — Северин изпрати у нас едно домашно духче, за да ни донесе това-онова. Казах му да вземе една дрешка за теб и… повече за мен. — Замълча сякаш очакваше реакцията й. Стори й се, че разбира накъде бие той и сърцето й се сви. — Свързано ли е по някакъв начин с обещанието, което си дал на нашите? Писал си на мама, че ще се прибера у дома довечера, но не си споменал себе си. Той кимна. — Оставам при Неземните. Хейзъл отметна завивката и стана от леглото. Беше готова да направи всичко — каквото и да било, да се сражава с когото и да било. Верния вече не беше у нея, обаче й се беше случвало да попада и в по-опасни ситуации. — Какво ти обещаха? Каква сделка сключи? — възкликна гневно. Бен поклати глава. — Не е каквото си мислиш. — Нима? Заради Северин ли взе това решение? Бен потръпна, сякаш го беше зашлевила, и промърмори: — Не. Най-малкото не _само_ заради него. — Изчерви се като домат и за миг изражението му стана глуповато. — Той те оби-и-и-и-ича-а-а-а — изтананика Хейзъл; чувстваше се лека като перце заради облекчението, че е жива. — Каза ти пред всички, че те о-о-о-оби-и-и-и-ича. — _Хейзъл!_ — изпъшка той. Беше й забавно да го поднася. По този начин се чувстваше отново на себе си. Хвана го за раменете, разтърси го, двамата паднаха на леглото и прихнаха. — Не казвай, че не си го целунал! Толкова силно, че да се задави с езика ти. Ако не си, тичай да си поправиш грешката. _Веднага!_ — Млъкни! — с престорено възмущение възкликна Бен, но устните му потрепваха — явно едва сдържаше усмивката си. — Какви ги дрънкаш? Пълна отврат! Хейзъл внезапно стана сериозна: — Чакам смислено обяснение защо няма да се върнеш у дома. Брат й въздъхна. — Вече не издържам да живея така, с музиката в себе си — тя е като неизбухнала бомба. Искам да разбера какво представлява и да се науча да я контролирам. Само че не може да се случи в света на смъртните, а само тук, в кралството на елфите. — Ама… — подхвана Хейзъл. — Крайно време е да престана да си фантазирам как намирам убежище в друго съществуване. Трябва да се взема в ръце и да осмисля този си живот. — Редно е преди това да се върнеш у дома — заяви Хейзъл. — Да обясниш решението си на нашите, да се сбогуваш със съучениците. — Може би — кимна Бен, сякаш виждаше смисъла в думите й, но не смяташе да приеме съвета й. — Знаеш обаче, че героят във всички приказки има само една възможност и ако я пропусне, губи всичко. Връщаш се да потърсиш вратата, обаче тя е изчезнала. Втора покана за бала няма да има. Това е единственият ми шанс. Хейзъл искаше да възрази, но си даде сметка, че няма право да го съветва или да решава вместо брат си. Може би музиката щеше отново да оживее за него. Може би той щеше да я обикне, както не си беше позволявал преди… защото беше твърде страшно да обича нещо, което не може да контролира, защото бе твърде страшно да наранява хората и това да му доставя удоволствие. — Адски ще ми липсваш — промълви той. Впери поглед в лицето й, сякаш искаше да го запомни завинаги, и отметна назад косата й. — Съжалявам само за едно — че преди не бяхме достатъчно откровени един с друг. — Моля те, не говори така, сякаш се разделяме завинаги. Може да не делим обща баня, но пак ще се виждаме, нали? Мисълта ми е, че половината от последните пет години прекарах във владенията на Неземните, така че лесно ще се ориентирам. Освен това сега гаджето ти е голяма клечка там, а това е от съществено значение. — Да, донякъде — кимна Бен. — Разбира се, че ще се виждаме. Обаче… няма да е като преди. Искам да ми обещаеш нещо — че ще се опиташ да си щастлива. Може би и двамата щяха да се научат да са щастливи. Да не са герои в измислените си приказки, а да познаят истинското, неподправеното щастие в реалния живот. Пресегна се и го прегърна с всички сили, притисна го до себе си, докато не я заболяха ребрата. Само дето си даваше сметка, че колкото и да се вкопчва в него, колкото и да го прегръща, никога няма да й е достатъчно. — Обещавам — прошепна. — Ще опитам. * * * Бен остави сестра си сама, за да й даде възможност да се преоблече. Хейзъл свали късия втален жакет, наричан дублет, и огледа многобройните охлузвания и рани по тялото си. Наля вода в металния леген и доколкото можа, изми кръвта и мръсотията. Изплакна си устата с еликсир от борова смола и вчеса косите си със златен гребен, който магически превърна оплетените й кичури в меки червеникави къдрици. Таласъмчето — домашен дух й беше избрало клин, черна тениска с щампована отпред димяща чаша чай, широка жилетка и яркозелени кецове. Стана й приятно, като видя познатите вещи. След като се преоблече, остави на леглото разкъсаните си рицарски одежди. Дори да можеше да ги закърпи, не би ги облякла отново. Време беше да се върне в родния дом. Излезе от стаята, премина през дълги коридори с врати със странни размери — някои бяха грамадни, други — съвсем мънички, някои — тесни, други — широки. Бравите и чукчетата бяха от сребро и представляваха лица на зловещо усмихнати гоблини с остри уши, други бяха златни и изработени във формата на клонки, обсипани с плодове. Понякога Хейзъл чуваше смях или музика; понякога й се струваше, че долавя гласове в далечината. Скоро стигна до спираловидното стълбище в кухия дънер на грамадно дърво, изкачи се по него и излезе от двореца на Елшовия крал през дълъг, тесен отвор, напомнящ вход на пещера. Небето вече просветляваше, беше доста студено. Хейзъл се загърна по-плътно с жилетката и съжали, че таласъмът не й е донесъл палто. Някак си се добра до дома си, газейки през купища изсъхнали листа, преминавайки през храсталаци и орлова папрат. Входната врата висеше само на една панта. Ритникът на Неземен рицар я беше разцепил по средата. Щом Хейзъл влезе в кухнята, родителите й, седнали до разнебитената дървена маса, скочиха и се втурнаха към нея. — Ох, хлапе! — възкликна баща й и я прегърна през раменете. — Радваме се, че се върна! — Бен няма да се върне — изтърси Хейзъл, защото й се стори жестоко да ги остави да се надяват, че животът отново ще тече постарому. — Не, няма да се върне. Ще остане с тях. — Първо седни — подкани я баща й. — Знаем за брат ти. Обади се и ни го съобщи лично. Каза да мислим за владенията на Неземните като за тузарско училище с пансион в Швейцария. А пък аз му отвърнах, че ми приличат на тузарски пансион в ада. — Нима сте съгласни? — попита Хейзъл. Сигурно им беше казал, че ще остане при елфите заради музиката. Знаел е, че само така те ще приемат решението му, макар да не им харесва. — Не, не сме — промълви баща й. — Но какво ни оставаше, освен да кажем, че не сме във възторг? Каквото и да кажехме, нямаше да го накара да размисли. Госпожа Еванс се намръщи и прокара пръст по дълбоката бразда върху дървената маса, явно следа от забравена запалена цигара. — С баща ти искаме да те попитаме нещо. Видяхме как се сражава рамо до рамо с рогатото момче, което доскоро спеше в ковчега в гората и което с брат ти очевидно познавате. Хейзъл, къде си се научила да се биеш така? Как се забърка в тази история? — Случи се много отдавна — отвърна тя. В родителите й беше настъпила голяма промяна, след като бе открила в гората мъртвото момче и меча. Превърнали се бяха в хора, които никога не биха заченали непокорна дивачка като нея. Може би затова й беше трудно да им обясни каква е била в детството си. Майка й въздъхна. — Така или иначе ние сме щастливи, че и двамата сте добре. Много се притеснихме… — Не бива да се тревожите за мен, вече не. Твърде късно е. — Да, наистина родителите й се бяха променили, но не можеха да променят нея. И без това беше пропиляла прекалено много време, опитвайки се да се преобрази. — Никога не е късно да се тревожим. — Майка й се пресегна през масата и хвана ръката й. Хейзъл стисна дланта й. * * * След няколко дни училището отново отвори врати. От дирекцията разпратиха съобщения до родителите, че след трагичните събития, разиграли се наскоро и наложили прекратяването на учебните занятия, ваканцията ще бъде намалена и ако се наложи ново прекъсване, учениците ще ходят на училище чак до края на юни. Стените още бяха напукани, покривът изглеждаше зеленикав, защото все така беше покрит с мъх, от време на време течението понасяше по коридорите по някое черно перо или изсъхнала папрат, но повечето лозови вейки и изсъхнали листа вече бяха събрани в чували и занесени на сметището. Картър и Аманда отново започнаха да посещават занятията. Аманда се наслаждаваше на факта, че е център на вниманието, и разказваше скандални подробности за всичко, което беше чула по време на съня си, предизвикан от магия. С Картър вече не бяха гаджета. Наглед всичко беше като постарому… но не и за Хейзъл. Съучениците й не я оставяха на мира — спираха я по коридорите, настойчиво я разпитваха, искаха да научат повече подробности от магическото й приключение. Всички, дори Роби, се интересуваха какво представлява рогатото момче, как го е открила — та нали тя го беше освободила от стъкления ковчег. Том Мълинс настояваше тя да му покаже как да се сражава с хладно оръжие и поради липсата на меч донесе метла от стаичката на чистачките. По време на обяд Леони три пъти я принуди да разкаже историята за сближаването на Бен и Северин, а Моли все искаше Хейзъл да я успокоява, че Сороу няма да се върне и да я отвлече. Всички държаха да разговарят с Хейзъл, но не и с Джак. Тя виждаше как съучениците му го избягват и се отдръпват от него в коридорите, сякаш страхът и чувството им за вина ги подтикваха да се преструват, че той не съществува. Само Картър беше неотлъчно до него, прегръщаше го през раменете, смееше се и размиваше приятелите им, за да ги накара да признаят, че Джак не е невидим. Бърбореше за колежите, в които ще се запишат, за поредния футболен мач и къде ще отидат в събота вечер. Скоро всички щяха да превъзмогнат страха си от Джак. Щяха да забравят, че във вените му тече кръвта на елфи-вълшебници. Всички освен Хейзъл. Щом очите им се срещнеха, погледът му ставаше като бездна и тя се чувстваше, сякаш пропада в нея. Всеки път, когато видеше закачливата му усмивка, за миг сърцето й преставаше да бие. Харесваше я. Най-малкото харесваше дневната Хейзъл. Тя не го харесваше, тя го обичаше. Обичаше го толкова силно, че изпитваше физическа болка, все едно вече беше разбил сърцето й. _Така се пада на всеки, който си поднася сърцето на тепсия._ Джак Гордън беше страхотен тийнейджър, който щеше да учи в страхотен колеж далеч оттук. Щеше да изкара докрай живота си на обикновен човек, преди да започне другия, по-важния, в който щеше да е безсмъртен. Изминаха три дни, преди отново да разговарят. На четвъртия ден Джак изчака да бие последният звънец, втурна се след нея и извика: — Хейзъл, чакай малко! Тя се спря и се опита да скрие колко се радва, че чува гласа му. Веднага й направи впечатление промяната у него, настъпила след победата над Елшовия крал: ушите му бяха по-заострени, лицето — по-изпито, в косата му се бяха появили зелени кичури. Само усмивката му (от която сърцето на Хейзъл винаги се разтуптяваше) си беше същата. Картър никога не се усмихваше така, тази усмивка си беше само и единствено на Джак. — Може ли да поговорим? Хрумна ми, че двамата с теб… Хейзъл не чу последните му думи — главата й се замайваше дори само като слушаше гласа му. Почувства се толкова щастлива, че усещането й причини почти физическа болка. — Невъзможно е — промърмори. — Какво невъзможно? — Джак озадачено я изгледа. Вместо да обясни, тя продължи да говори — вече се беше престрашила и нищо не можеше да я спре. — Не съм добър човек, Джак. Едва сега започвам да си давам сметка какво представлявам в действителност. Спомням си все повече нещастия, които съм причинила, помня и онези, които са сполитали мен. Казвам всичко това, за да разбереш, че нормален човек не бива да се обвързва с мен. — Добре че не съм съвсем нормален — усмихна се той. — Ще бъде пълен провал. Никога не съм имала гадже. Обикновено не ходя на срещи, а отида ли случайно, втора среща с този човек няма. Страхувам се от любовта. Навремето казвах, че искам да видя тайната страна на момчетата, онази, която крият от всички, но ти се разкри пред мен и сега единственото ми желание е да си плюя на петите. Джак й протегна ръка, тя я хвана, вплете пръсти в неговите и тежко въздъхна. — От какво се боиш, Хейзъл? — От теб. От себе си. Той кимна, сякаш това беше напълно логично, и заяви: — Не ми трябва нормално момиче. Не искам момиче, с което ще съм в безопасност. Искам теб. Обикнах те още в първия миг, в който те видях — необуздана, волна като вятъра. Тичаше през гората, устните ти бяха почернели от сока на къпините. Предположих, че съм просто един от многото, които са влюбени в теб, но това не променяше нищо. Лицето й пламна. — Ами Аманда? Казваш, че си ме обикнал от пръв поглед, а пък аз смятах, че си влюбен в нея. Джак се усмихна, но след миг усмивката му помръкна. — Аз съм подменен — нито риба, нито рак; за разлика от Аманда не се вписвам в този свят. Мислех, че ако тя ме хареса, ако се влюби в мен, това ще означава, че съм се приобщил към вас, към човеците. Но тя се боеше от мен. Както и повечето хора. — Ако обичаш, не обобщавай! — гневно възкликна Хейзъл. — Не се страхувам от теб. — Знам. И аз не се страхувам от желанието ти да проумееш какво означава дневната и нощната Хейзъл да станат едно цяло. Не се боя да не се издъним, защото става въпрос за нас двамата. Няма да има първи и втори срещи. Ние не сме нормални, ние ще правим каквото ни хрумне. Връзката ни може да бъде каквато пожелаеш. Ние ще си я измислим. Ние ще разкажем собствената си история. — С какво ще започнем? — тихо попита тя. Той я погледна, присви очи и миглите му докоснаха скулите му. — С каквото кажеш. Можем да се разхождаме след училище. Да си пишем дълги писма. Може да ме изпратиш, на някакво изпитание, за да спечеля благоволението, ти. — О, не! — Хейзъл за първи път се усмихна, защото това беше онзи Джак, когото познаваше — момчето с нелепо дълги мигли и с нелепи идеи. — Ако ще има изпитания, то аз ще се подложа на тях. Джак се ухили. — Ами, добре тогава. Може аз да те пратя, за да спечелиш моето благоволение. Вероятно изпитанието ще се състои в донасяне на голяма чаша кафе и поничка. Или в тотално изтребление на всичките ми врагове. Още не съм решил. — Не ме плашиш. Никак дори. Знаеш ли от _какво друго не ме е страх_? Той поклати глава. — Ела — подкани го Хейзъл, облегна се на стената, придърпа го и впи устни в неговите. Джак изненадано възкликна, после от гърлото му се изтръгна друг звук… който не беше предизвикан от изненада. * * * Хейзъл отвори училищното си шкафче, за да остави учебниците си, преди да се запъти към дома си; отвътре се изтърколи орех и два пъти отскочи от пода. Орех, завързан със сребриста връвчица. Хейзъл се наведе, отвори го и извади навито листче от тънка восъчна хартия. Разгърна го и веднага позна почерка — беше съобщение от брат й: _„След три дни е пълнолуние. Ела на пиршеството. Не е нужно всичко да е в рими.“_ Тя се усмихна и стисна листчето в шепата си. Епилог През гората се вие пътека, минава край поточе и изкорубен дънер, гъмжащ от буболечки и термити, и стига до стъклен ковчег, положен на земята. В него спи елф със златна корона и със заострени уши, напомнящи ножове. Местните помнят, че преди в ковчега лежеше друг Неземен — момче с рогца и с кестеняви къдрици. Някога го обожаваха, но постепенно го забравиха. Сега си имат нов елф, който не се буди през цялото дълго лято, когато тийнейджъри, проснати върху капака на ковчега, зяпат през стъклото и го замъгляват с дъха си. Той спи непробудно, когато туристите идват да го зяпат или неверниците твърдят, че не е истински, но въпреки това се снимат с него. Той не отваря отровно зелените си очи през есенните уикенди, когато момичетата танцуват отгоре му, вдигайки бутилки, сякаш поздравяват цялата омагьосана гора. А някъде другаде в леса има още едно празненство — вихри се в кух хълм, пълен с цветя, които цъфтят през нощта. Там бледо момче, чиито пръсти вече са заздравели, свири на цигулка, а сестра му танцува с най-добрия му приятел. Там кръжи чудовищна жена и размахва ръцете си-клони в такт с мелодията. Там принц на Неземните, наметнат с кралския плащ, прегръща като брат подмененото дете, настанява до себе си младеж от човешката раса и избира за свой пръв рицар едно храбро момиче. Край! * * * Сканиране: CheZira, 2021 Разпознаване, редакция: Cherry girl, 2021 Допълнителна корекция и форматиране: Silver Moon, 2021