thriller Хенри Портър Б. О. С. bg OOoFBTools-2.40 (ExportToFB21) 13.09.2018 B53829A1-FA88-42D2-887A-DB8325E6FFC0 1.0 Хенри Портър Б. О. С. Самолет на ООН се разбива над летище Ла Гуардиа. Единственият оцелял е Робърт Харланд, бивш агент от английското разузнаване, натоварен със специално разследване лично от Генералния секретар на ООН. Обектът е тайнствен международен аферист, наречен Виктор Липник. фирмата му, базирана в Остенде, Белгия - под носа на НАТО, - продава оръжие на ембаргови държави и терористични организации. Издирват го Трибуналът за военни престъпления в Хага и тайните служби на няколко държави. Според разузнаването на НАТО Липник е застрелян в Босна, но някой избива свидетелите на престъпленията му. Харланд трябва да открие Липник - жив или мъртъв. И да се върне към шпионското си минало, за да разбере, че е предаден от всички. От колегите си, от най-близките си, от жената, която е обичал... Единственото, което му остава, е да разкрие мръсните игри на няколко съюзнически тайни служби. И ако може, да спипа Липник. Операцията е Б.О.С. Б ез О пити за С пасяване На Лиз с любов БЛАГОДАРНОСТИ Дължа дълбока признателност на много хора, които ми оказаха помощ при написването на тази книга. Особе­но бих искал да благодаря на моята редакторка Джейн Уд и на моя агент Джорджина Кейпъл, които ме насърчаваха и допринесоха много за „Б.О.С.", а също и на Памела Мерит, която чете ръкописа и направи много интересни пред­ложения. Има безброй много хора в САЩ, Чешката република и бивша Република Югославия, които отделиха време, за да ми разяснят как точно стоят нещата. Някои биха предпочели да не бъдат споменавани, но искам специално да изтъкна Мила Радова и Хасан Нуханович, които ми помогнаха особено много да разбера тези две страни. В Прага ми оказа съдействие човек, тясно свързан със събития, които са част от романа. Той си знае. Надявам се да разбере колко съм му благодарен за гос­топриемството и откровеността. В седалището на Обединените нации в Ню Йорк бях пос­рещнат търпеливо и с внимание от служителите, които ми раз­криха сложността на тяхната организация. Други ми съдейст­ваха да получа много ценен достъп до различни места в сгра­дата. В сферата на авиацията съм задължен на трима пилоти - Филип Уотърър, Марк Сеймур и Фил Бачълър - от Управле­нието по безопасност на националния транспорт в САЩ, как­то и на д-р Шарл Семфърд Краус, автор на „ Безопасност на самолетите: разследване на злополуки, анализи и приложе­ния“ (издателство „Макгроу хил“), впечатляваща и ужасява­ща книга. Колкото до медицинските изследвания, много съм задъл­жен на журналистите от научната програма на Би Би Си „На­уката днес“, които ми предоставиха материала за „Синдрома на заключването отвътре и на д-р Каролайн Милър, която ми помогна да разбера някои важни подробности, отнасящи се до наследствеността. И както винаги приятелите ми помагаха много. Благода­ря на Люси Хельр, Шамин Батиа, Ксан Смайли, Люси Никълс, Дейвид Кембъл и Жанин ди Джовани за тяхната подкрепа и идеи. Х.П. Лондон, 2001 1. ИЙСТРИВЪР Парче лед се откъсна от брега и доплава точно пред лице­то му. Беше само на около метър и той го виждаше съвсем ясно в светлината, идваща откъм гърба му. Съзерцаваше леда през леката пара от дъха си и забеляза, че по ръба има линии, подобни на кръговете в дървесен дьнер. Разбра, че са се обра­зували, когато приливът е прехвърлял замръзналата повърх­ност, добавяйки нов тънък пласт, после се е отдръпвал и е ос­тавял ледът да виси над калта. Беше останал без сили, но мозъ­кът му все още работеше ясно. Това беше добре. Харланд помръдна леко глава и се ослуша. В ушите му звънеше, но все пак долови шума от плискането на вълните и от разклатени сухи тръстики някъде вляво от него. Намесваха се и странични звуци - писък на сирени и буботене на хели­коптер. Светлината не му беше достатъчна, за да види в какво се е заклещил, но усещаше нещо тежко да го тегли надолу откъм гърба и осъзнаваше, че краката му са прегънати назад, защото мускулите на корема и на хълбоците му пламтяха от болка. Останалата част от тялото не реагираше. Осъзна, че очевидно е в това положение от известно време. Облегна се на ръцете си, затънали дълбоко в тинята. При това движение лицето му се наклони напред към дълбоката тиня и ноздрите му се изпълниха с мириса на море. Приливът! Разбра, че водата се е покачила, откакто бе дошъл в съзнание. Приливът щеше да продължи и да покрие лицето му. Трябваше да се освободи - да се измъкне от тежестта, която се опитваше да го повлече надолу. Но се чувстваше слаб, без сили и не мо­жеше да държи лицето си по-далеч от калта. Заопипва зад себе си и усети седалката. Исусе, още се намираше закопчан с ко­лан в самолетна седалка! Прекара ръка нагоре-надолу пред се­бе си, като търсеше колана, и го откри стегнат върху горната част на гърдите си. Това обясняваше и болката в областта на сърцето. С мъка напипа катарамата, откачи езика с показалец и заби глава в тинята. Нещата се оправяха. Трябваше само да помръдне седал­ката и да измъкне краката си изпод нея. Нужно бе да положи още малко усилие. Но не беше никак лесно. И най-малкият напън го тласкаше още по-дълбоко във водата. Знаеше, че дъл­боката тиня беше убила силата на удара и бе спасила живота му, но сега я проклинаше. Започна да рови с пръсти в калта. След няколко минути докосна нещо твърдо, старо парче дъска. Беше хлъзгаво, но не помръдна, когато го хвана с две ръце и след това с все сила се оттласна напред, като се опита да помръдне и краката си. Ни­що не стана. Смъкна се обратно надолу и усети дъха на гние­щи водорасли. Трябваше да овладее дишането си, сега поема­ше дъх на пресекулки. Докато изчакваше, вятърът забрули лицето му с ледени зрънца и той за първи път осъзна колко е студено. Пое дълбоко въздух и отново сграбчи с ръце дървото в калта. Трябваше да се справи. Да се измъкне от проклетото самолетно кресло - не беше оцелял от катастрофата само за да се удави в няколкото сантиметра тиня на Ийст Ривър. Помръдна се отново и този път усети, че дясната страна на седалката се повдига малко. Измести леко задника си и с отчаяно въртеливо движение успя да освободи първо единия, после другия си крак и да се претърколи в морската вода. Ос­тана без дъх от студ. После прекрачи напред, като разби ново парче лед, което се счупи с леко пукване, заби пръсти в брега и застана в клекнало положение. Коленете му потъваха в тиня­та. Видя седалката, парче метал и скъсана пластмаса, закачени към облегалката. Вдигна очи нагоре към Манхатън, очертан на хоризонта като миниатюрна диадема. Разбра, че го вижда през пелена от ледени частици, понесени от морския бриз. Но има­ше и нещо друго - вътрешната страна на клепачите му като че ли беше залята от златиста светлина, която припламваше при всяко премигване. А в главата си усещаше нещо ново - нещо средно между болка и звук. Като прикри лицето си от вятъра, Харланд се обърна и погледна към Ла Гуардиа. Трудно беше да види какво става там заради ярките светлини на летището. Като че ли имаше два пламтящи пожара, които пожарните коли заливаха със струи пяна. Най-близката беше на неколкостотин метра. Светлината идваше над една хоризонтална сянка, която Харланд взе за ди­га, предпазваща аерогарата от приливите на тиня и мръсна пя­на от морето. Чудеше се защо останките на самолета на ООН бяха толкова далече от него. Може би той бе продължил да се движи, след като се бяха разбили; или бе станало някакво сблъс­кване на пистата, което обясняваше двата пожара. Но това не съвпадаше със спомените му от минутите, когато приближа­ваха пистата. Не беше усетил удар, само страшен тласък от­дясно тъкмо когато местеше поглед от светлините на Райкърс Айланд към лицето на Гризуалд. Спомняше си само това, пре­ди някаква мощна сила да го помете и да изтрие всичко друго от съзнанието му. Изкатери се бавно на брега, изтърси парчетата кал от кра­ката си и разтърка бедрата и прасците си, за да възстанови кръ­вообращението. Сушата, която бе взел за част от бреговата ивица, се оказа малко островче от няколко квадратни метра. Въпреки че всичко бе замръзнало, под тежестта на тялото му повърхността леко поддаваше и парчета пръст и мъртви водо­расли потъваха във водата. Взря се в мрака, за да разбере кол­ко разстояние му остава до брега, мозъкът му се опитваше да прецени обстановката. Трябваше да вземе предвид дълбочина­та на водата и възможността да затъне в тинята или да се запле­те в боклуци. И трябваше да има предвид прилива, защото въ­обще не беше в състояние да плува дори и на късо разстояние, като имаше предвид теченията, които се образуваха в Ийст Ри- вър. Освен това беше леденостудено. Температурата очевидно бе спаднала под нулата и вледеняващият вятър го блъскаше, като изстискваше и последната му енергия. Можеше да умре от премръзване, преди да го открият. Къде ли беше хеликоптерът, който бе чул? Къде, по дяво­лите, зяпаха ония? Би трябвало да открият, че самолетът се е разбил и че може би има ранени тук, във водите край брега. Но пистата беше доста по-високо от тинестите наноси и той си даваше сметка, че ако не претърсваха специално местността, нямаше да го открият. Трябваше да се приближат и да поглед­нат надолу - трябваше да знаят, че и тук би могло да има хора. Погледна над водата, за да разбере дали са спуснати спа­сителни лодки. Нито звук, нито светлини - нищо. Огледа тъм­ното пространство около себе си и когато очите му се насочи­ха през морето по посока към Бронкс, погледът му долови не­що на десетина метра разстояние. Беше останка от разбития самолет - още една седалка. Още по-близо до него имаше друг овален предмет, носен върху водите - може би врата. В гърди­те му се надигна вик и той изхриптя: - Насам, помощ! Насам. Веднага си каза да не прави глупости. Никой не можеше да чуе отслабналия му глас през шума на вятъра. Помъчи се да овладее обзелия го страх. Трябваше да икономисва силите си. После разбра, че и някой друг би могъл да се намира наб­лизо и също може да е заклещен като него. Погледна отново и реши, че вижда крак, подаващ се от края на седалка. Без да мисли повече, се гмурна във водата и внимателно провери дъл­бочината. Тинята откъм дясната му страна се спускаше надо­лу, но пред него все още бе достатъчно плитко, макар че крака­та му с всяка стъпка затъваха все по-навътре в калта и имаше голяма опасност да хлътне изведнъж. Продължи бавно напред към мястото, където вятърът ди­гаше бяла пяна над вълните. Фаровете на камион, който манев­рираше в далечината, изпратиха сноп светлина над водата и осветиха част от самолетната седалка. Беше изминал вече по­ловината разстояние до нея и видя, че е заседнала в купчина влажна пръст, оплетена с треволяци. Около нея имаше още много останки, които се полюляваха върху малките вълни. Граб­на един дълъг пластмасов панел и продължи напред. Когато достигна до седалката, извика веднъж, после отстъпи крачка, за да може да вижда по-добре, и я побутна с панела. Седалката се наклони и едно тяло попадна в осветеното пространство. Знаеше, че пред него е Альн Гризуалд, макар че по-голя­мата част от лицето му бе отнесена и част от врата и рамото му бяха разкъсани. Сигурно е загинал моментално. Нещастното копеле: в един момент си пийваше напръстник уиски, в следващия беше тук, смазан и разкъсан до смърт. Харланд усети почти убийствен студ. Тръпка премина през целия му гръб и обхвана тялото. Беше глупаво да се мокри толкова, защото това намаляваше шансовете му да оцелее. До­сега можеше да изчаква, но вече беше толкова измръзнал, че нямаше друга възможност, освен да се върне назад, да мине през малкото островче и да се насочи към светлините на коли­те за спешна помощ - натам, където се надяваше, че е истинс­кият бряг. Същевременно разбираше, че силите го напускат - и нещо още по-тревожно - усещаше надигащата се вълна на приближаващия прилив, която ближеше краката му. Обърна се да си върви, после спря заслушан напрегнато в един нов звук. Сложи ръка на ухото си. Беше приглушен звук - тих, но настоятелен - и идваше откъм тялото на Гризуалд. Внезапно разбра: това беше клетъчен телефон. Гризуалд беше оставил телефона си включен и сега той звънеше. Зашляпа из водата, прокара забързано ръце по тялото и откри апарата в предния вътрешен джоб до гърдите. Подпъхна ръка под сакото на Гризуалд, като изтръпваше от допира с кръвта и тъканите от гърдите му, и измъкна мобифона, а с него и един портфейл. За малко щеше да го хвърли, когато нещо му подсказа, че може би ще е необходим при разпознаване на тялото. Мушна го в джоба си. Телефонът продължаваше да звъни. Натисна бутона за включване и го приближи до бузата си. - Ало? - Ало? - прозвуча женски глас. Чуваше се съвсем слабо и вятърът пречеше, но той реши, че е разпознал гласа. - Вижте - измърмори Харланд. - Кой се обажда? - настойчиво попита жената. - Вижте, Алън не може да се обади. - Харланд се смръщи. - Кой се обажда? Къде е Алън? - В гласа ѝ се надигаше паника. - Защо сте взели телефона на мъжа ми? Харланд не каза нищо повече и изключи връзката. Сали Гризуалд съвсем скоро щеше да научи. Той задържа апарата пред себе си и набра директния си номер в сградата на ООН. - Марина? - На телефона. - Гласът беше рязък и разтревожен. - Марика, искам да ме чуеш внимателно. - О, боже! Господин Харланд? Не знаете какво се случи. Нещо ужас но! Самолетът е катастрофирал на Ла Гуардиа. По­летът от Вашингтон. Всички онези хора. Само преди няколко минути съобщиха новината. - Бях на борда на самолета. - Какво казвате? Не ви чувам добре. - Летях с този самолет. Аз съм добре. Но трябва да им съобщите къде се намирам. - Не разбирам. Това не беше в програмата ви. - За бога, Марика, слушай! - Той крещеше и знаеше кол­ко ужасяващо ѝ действа това. - Бях на борда на този самолет. Сега съм затънал в Ийст Ривър. Трябва да им кажеш къде да ме намерят. - О, боже мой. - Кажи им, че се намирам по права линия между северо­източната писта и Райкърс Айланд. Марика, не затваряй! Дръж линията отворена. Марика? В слушалката се чу нов глас: - Боби, обажда се Нилс Лангстрьом. - Слава богу - каза Харланд. Лангстрьом беше хладно­кръвен човек. - Бях на самолета, който катастрофира. Затънал съм в Ийст Ривър. Предполагам на около сто и петдесет, може би двеста метра от пистата, успоредна на Райкърс Айланд. Аз съм във водата и ще се опитам да се измъкна на сушата. Ще открият останки от разбития самолет. Ще чакам там. Но им кажи да действат бързо. Може би тук има и други оцелели. - Ясно. Ще се постарая да разберат къде точно се на­мираш. - Ще трябва да затворя и да се придвижа към острова. - Не поемай излишни рискове. Харланд изключи мобифона и го стисна между зъбите си. Не обърна внимание на вкуса на кръвта върху апарата и се огледа, за да разбере къде се намира. Не беше лесно. Да се примъкне към мястото на Гризуалд беше сравнително лесно, защото идващата откъм гърба му светлина му показваше пътя. Връщането беше друга работа. Извън далечните светлини от камиона всичко останало тънеше в черен мрак. Повдигна пласт­масовия панел, който бе стиснал между краката си, и започна да се придвижва, като шляпаше във водата пред себе си. Нався­къде около него се надигаха вълнички, предсказващи прибли­жаващия прилив. Част от него оставаше извън реалността, безстрастен наб­людател, отбелязващ трудността, с която измъкваше крака от жвакащата тиня, учестеното дишане, безжизнеността на ръце­те му, изнемогата, замъгляваща съзнанието му и караща очите да се затварят. Никога досега не бе усещал толкова силен студ. Това смазваше волята му, забавяше мислите и спъваше движе­нията му. Онази част от Харланд, активната, преценяващата, съзна­ваше, че му остава съвсем малко време. Започна да вали сняг. Големи снежни парцали танцуваха пред очите му, като създаваха малка вихрушка в светлините на фаровете. Наведе глава и размърда рамене, за да устои на ня­колко последователни вълни. Водата се бе изкачила до средата на бедрата му, когато, премествайки левия си крак, не усети дъно и цопна странично в течението. Дробовете му се свиха от внезапния сковаващ студ, като изхвърляха въздуха с пресекливи, хрипливи викове, първият от които го накара да изпусне телефона от устата си. После запляска във водата като дете, учещо се да плува, и изпусна и пластмасовата плоча. Знаеше, че сега единственият му шанс е да се върне назад към мястото, където можеше да стои изправен, но течението беше доста бър­зо, а силите съвсем го бяха напуснали. Дробовете му не бяха задържали въздух и той погълна известно количество вода. От­метна назад глава и разпери ръце, мозъкът му възстановяваше част от наученото по време на тренировъчния лагер в залива Пул. Носеше се отгоре, позволявайки на течението да го от­мъкне и да го върти като отломка от корабокрушение. Съзна­ваше, че гледа нагоре към снега. Светлината отслабваше и сне­говалежът ставаше по-гъст. Ужасът, който изпитваше, започ­ваше да преминава в празнота и примирение. Само една мисъл го изпълваше: това е, скоро ще умра, това е, скоро ще умра. После кракът му докосна нещо и течението го завъртя, така че задника му опря отново в тинята. Протегна назад ръце и ги зарови неуверено в калта, като се опитваше да задържи главата си над вода. Усети някакви корени точно под повърх­ността на водата. С последни сили се обърна и застана на чети­ри крака, като плюеше солената студена течност. Стоя така няколко дълги минути, поемаше дълбоко дъх и жадно преглъ­щаше в страхотния студ. После повдигна глава и огледа морс­ката повърхност, която още щипеше очите му. Нямаше никак­ва следа. Не го търсеха. Ослуша се. Една чайка изкряка в тъмното и отново чу шу­моленето и пращенето на тръстиките наблизо. Трябваше да мисли. По дяволите, трябваше да измисли нещо. Но мозъкът му работеше бавно, толкова бавно. Трябваше да се промъкне през камъша, където тинестото дъно щеше да е по-твърдо за­ради коренищата, и тогава можеше да се изправи на крака и да стои така, че да могат да го забележат. Това трябваше да стори. Да се надигне и да ги чака там и да не се предава на студа. Все някой щеше да дойде. Сигурен беше. Марика и Лангстрьом щяха да им обяснят къде се намира. Той се пресегна към сноп тръстики, събрани от морската пяна и снега, сграби наръч су­хи растения и започна да се промъква към тях. Изправи се мъ­чително на крака и застана, поклащайки се като пиян. Няколко секунди по-късно чу бученето на хеликоптер, обърна се и видя светлина, идваща към него. Вдигна двете си ръце и ги задържа така, докато машината започна да се спуска пред него, вдигайки вихрушка от сняг и сухи тръстикови стъб­ла. След това видя няколко приведени фигури да се появяват през облак сняг и морска пяна и да тичат към него. Носеха фенери и носилка. Почувства, че краката му се подкосяват, зак­лати се назад и падна в ръцете им. 2. ИЗЧЕЗНАЛИЯТ Сестра Рафаел беше много горда с пациента от стая 132. Предишната вечер беше докаран от британски служител на ООН, а после го бе видяла по телевизията: лежащ в Ийст Ривър с разперени ръце, като че ли предизвикващ смъртта. Ис­тинско чудо беше, че не е загинал заедно с останалите. Телеви­зионните новини съобщиха, че жертвите са общо двайсет и двама души от двата самолета и сега телата им бяха във вре­менната морга на летището; повечето обгорели до неузнаваемост. Това я караше да изтръпва пред мисълта за хорската мъка, особено сега, пред празниците. Тя опипа китката и докосна челото му с опакото на ръката си. Нямаше признаци на треска, а и пулсът му бе нормален. Вгледа се в него в оскъдната утринна светлина, промък­ваща се между спуснатите завеси. Беше едър мъж и тя предпо­ложи, че е имал здрав организъм. Когато го донесоха, трябва­ше трима души да го повдигнат до „жилетката на Хейблър“ [1] , за да може да стабилизират температурата му. Но най-много я интересуваше лицето - нямаше нищо об­що с онази хилавост, която тя смяташе за характерна при бри­танците. Челюстта беше добре оформена, както и тъмните му вежди: хоризонтални, само накрая извити надолу. Косата бе светлокафява, късо подстригана, така че се забелязваше как започва да оредява към челото. В чертите му имаше някаква откритост. С изключение на устата, която дори и в това състо­яние под въздействието на медикаментите беше пльтно затво­рена. Но беше много напрегнат - личеше от дълбоките бръчки, спускащи се от скулите към челюстта, от мрежата бръчици в края на очите и от единствената дълбока резка в средата на челото. Торбичките под очите му бяха почернели от изтоще­ние. Чудеше се как ли изглеждаха очите му, когато бяха отво­рени, и как ли звучеше гласът му, и дали беше женен. Нямаше венчална халка на пръста си и когато сестра му се обади от Лондон, за да говори с доктор Айзъксън, въобще не спомена за семейство или за някакъв партньор. В едно обаче бе сигурна. Господин Харланд беше важна личност. Два пъти тази сутрин се бе обаждала една жена от канцеларията на Генералния сек­ретар, за да пита за положението му. Поръчаха ѝ да не дава да го безпокоят и да им съобщи, когато докторът разреши да се разговаря с него. Всеки искаше да се срещне с него - и хора от телевизията, и следователи по злополуката, дори и Генерални­ят секретар възнамеряваше да дойде и да го види в болницата. Хората разбираха, че избавлението му е необикновено. Точно заради това един кадър от телевизионния филм беше увеличен и публикуван във вестниците и непрекъснато го споменаваха в новинарските бюлетини. Запечатала се бе в съзнанието ѝ - зас­танал там, с леко разтворени крака, с ръце разперени в почти религиозна поза. Придвижи се към прозореца, разтвори завесите и поглед­на надолу към ослепителната снежна белота. Четири или пет новинарски екипа още от най-ранни зори стояха все още там, чакайки да научат нещо за пациента. После се върна към лег­лото и погледна лицето му за последен път, преди да напусне стаята. Щеше да поспи още малко. *** Кьсно сутринта на третия ден след катастрофата Харланд се събуди и му донесоха закуската. Чувстваше се бодър, но същевременно бе с изненадващо празна глава. През кратките пробуждания в изминалите четирийсет и осем часа той се бе опитал да осмисли събитията, които го бяха довели до болничното легло, и докато сънено бе гледал репортажа по телевизи­ята, успя да научи повече или по-малко това, което искаше да знае - броя на жертвите, шоковата реакция в главната кварти­ра на ООН, оценки за обстоятелствата около катастрофата и малко дразнещия факт, че беше вдигнат от хеликоптер, на кой­то се промъкнал и телевизионният екип, заснел спасителната операция. Минаха няколко секунди, преди да разпознае абсурдната, изпаднала в паника фигура, размахваща лудо ръце към брега. Той бе натиснал дистанционното и почти незабавно бе­ше заспал. Сега почувства глад и с удоволствие се захвана с яйцата и препечения хляб, но умът му се върна към катастрофата. Има­ше много неща, които не разбираше, особено това как той и Гризуалд бяха изхвърлени от опашката на самолета и защо бяха паднали толкова далече от другите останки. Мислеше си как бе открил тялото на Алън Гризуалд и как бе чул звъненето на телефона в тъмното, как после говори със Сали Гризуалд. Спомняше си я отпреди години, когато семейство Гризуалд оби­каляха източноевропейските посолства. Можеше да си я пред­стави и сега: дребна, пухкава, естествено руса жена от Сред­ния запад, която никога не взимаше нищо на сериозно и най- вече работата на мъжа си в ЦРУ - като началник на база в чуж­бина. Тя беше глътка свеж въздух в иначе самомнителните и благоприлични събирания на шпионския и посланическия пер­сонал. Тогава семейство Гризуалд имаха две малки момчета. Сега те бяха в колеж. Гризуалд му бе говорил за тях в самоле­та. Щяха да се приберат у дома за коледните празници и той смяташе да прекарат десетина дни заедно. Вратата се отвори и влезе жената, която предния ден се бе представила като сестра Рафаел. Следваше я доктор, който го прегледа бързо и заяви, че е доволен от възстано­вяването му. - Има ли нещо, което би трябвало да знаем за вашата медицинска история? – попита той. - Има ли сте една или две операции - махане на апендикс... и...? - Той посочи някъде в средата на слабините му. - О, това беше много отдавна. - И е било това, което си мисля ли? - Да, но оттогава съм чист - повече от десет години. - Значи е бил рано диагностициран, така ли? - Да - каза той. Тонът му ясно показваше, че не иска да говорят повече за това или най-малкото не желае да го обсъж­да пред сестрата. - А онези белези по китките и гърдите. Има ли нещо, което би могло да повлияе на лечението? - Не. - От какво са причинени? - Злополука - каза Харланд и го погледна обезкуража­ващо. Айзъксън кимна, но в очите му пробягна следа от съмне­ние. Съобщи му накратко, че след катастрофата температура­та му рязко е била спаднала под двайсет градуса и че като са го докарали, почти си е бил заминал и за да го загреят, са използ­вали специален кувьоз. Бе прекарал първата нощ подпомаган от леко затоплен, овлажнен кислород. Сега всичко, от което се нуждаеше, беше да се съсредоточи върху възстановяването си чрез активна почивка и висококалорична храна. Предупреди го, че след инцидента може да има и други странични ефекти. Щеше да се чувства слаб за известно време и мускулите да продължават да го болят още няколко дни. Можеше да има проблеми и с продължаващия шок. Ако се чувства необикно­вено потиснат или разсеян в близките седмици, би трябвало да потърси съвет за следгравматичното си състояние. Важно бе­ше да не се опитва да пробва свои методи, а да се консултира с професионалист. Харланд кимаше послушно, макар че идеята му се струваше абсурдна. В живота си бе говорил само веднъж с психоаналитик - една възрастна жена в Северен Лондон, - за да открие, че е изключително трудно да се оценят резултатите от усилията ѝ. Айзъксън забеляза изражението му. - Чувствате ли се в достатьчно добро състояние, за да говорите с хората, разследващи катастрофата? Имам предвид за фактите около катастрофата - какво си спомняте за полета? Много биха искали да разговарят с вас. Харланд се съгласи и след нова проверка на данните от апаратурата Айзъксън си тръгна. След половин час почти це­ремониално се появиха двама мъже, съпроводени от сестрата. Те се представиха като Мъри Кларк от Националното управление по безопасност на авнотранспорта (НУБА) и специален агент Франк Олинз от ФБР. Харланд спусна краката си от леглото и посочи на сест­рата, че иска халата, който висеше до вратата. - Наред ли сте за този разговор, господин Харланд? - попита Мъри Кларк. - Можем да дойдем и по-късно. - Добре съм - отвърна той, - само исках да се избръсна и измия, преди да дойдете. Той кимна към сестрата, която напусна с видимо съжале­ние. Изправи се и ги погледна. Кларк беше нисък, възпълен мъж и изглеждаше като че ли току-що е измъкнат от някоя университетска лаборатория. Агент Олинз беше на около трий­сет и пет години, стегнато облечен в син костюм и бяла риза. Имаше напрегнат поглед и изглеждаше по-целенасочен от Кларк. Двамата бяха наметнати с тежки анораци и по обувки­те им имаше кал. Разположиха се от двете страни на малката масичка, бли­зо до леглото му. - Защо сте включен и вие? - обърна се Харланд към агент Олинз. - Това несъмнено не е криминално разследване. - Още е рано да се каже какъв точно е случаят - отвър­на Олинз със спокоен тон. - Надяваме се, че именно вие бих­те могли да ни помогнете да се ориентираме по-добре. Има­ше много важни личности на борда и трябва да огледаме не­щата отвсякъде. Господин Кларк трябва да открие какво не е било наред със самолета ви. Ние бихме искали да разберем дали някой или някои нарочно са предизвикали въпросните повреди. - Имали сте късмет с клетъчния телефон - прекъсна го весело Кларк. - Ако не го бяхте намерили, можеше още да сте там. Чухме, че сте пострадали твърде зле от премръзването, но хубаво е, че сега изглеждате значително по-добре, сър. Той включи малък магнетофон и помоли Харланд да им разкаже за полета, като си припомни всичко, което би било от полза за тях. Разказа им как си свършил работата в Роквил, Мериленд, и отишъл до националното летище „Вашингтон“, като си мис­лел, че е изпуснал полета, предложен му от Алън Гризуалд. Каза им също, че срещнал Гризуалд преди седмица в Холандия - бяха пътували към Вашингтон в два последователни дни и се надяваха да се видят там и да летят заедно към Ню Йорк. И двамата знаеха, че са заети хора, и уговорката им беше съвсем несигурна. Както и да е, той се натъкнал на Гризуалд на лети­щето, което бе и причината да пътува с този полет. Каза им също, че с него имаше още няколко души от ООН, хора, присъствали на срещи в Конгреса. Бяха пътували заедно, но съществуваха дипломатически правила, според които това не беше официална делегация от ООН в Конгреса на САЩ. Гризуалд познаваше някои от тях, но не всички. Спомни си, че в групата имаше две или три млади жени. - Откъде познавате господин Гризуалд? - попита Олинз. - Работихме в едни и същи дипломатически кръгове през осемдесетте. - Правилно - вие сте били дипломати. - Да - каза Харланд, - бяхме дипломати в Европа. Гри­зуалд беше дълго време в Германия и Австрия с кратко прех­върляне в Близкия изток. Работили сме на едни и същи места, виждал съм се често с него и жена му в онези дни. Той замълча и отпи глътка кафе. - Бихте ли искали малко? Сигурен съм, че може да се намери една каничка прясно кафе. И двамата поклатиха отрицателно глава. - Къде в Близкия изток сте били двамата с Гризуалд? - Не, само Гризуалд беше. - Е, добре, разкажете ни за полета. - Потеглихме почти веднага, след като се срещнахме, и летяхме към Ню Йорк без никакви проблеми. Около двайсети­на минути преди Ла Гуардиа отидох в тоалетната и забелязах, че в пътническия салон стана много студено. И докато пишках, лампите угаснаха. Върнах се в салона, но там беше непроглед­на тъмнина. После се разклатихме от някаква турбулентност, която предизвика известно неудобство, но не беше нещо сери­озно. Мисля, че пилотът дойде и ни каза да си сложим отново коланите. - Капитанът каза ли още нещо? - попита Кларк, като си отбеляза нещо. - Може би. Не обърнах голямо внимание. Вече можех­ме да видим светлините на Ню Йорк долу и не бяхме особено разтревожени. - Какво друго си спомняте? Каза им, че не би могъл да прибави още много. Спомни си, че Гризуалд беше обърнал лаптопа си, за да използва свет­лината от екрана му. Докато говореше, си представи лицето на Гризуалд, осветено от синьо-сивия отблясък на екрана, усмих­ващ се при мисълта, че един от синовете му се връща от коле­жа. Гризуалд бе повдигнал компютъра и те се бяха мъчили да сгънат масичката в тъмното. После се загледаха към Бронкс. В спомена си Харланд мина над белите покриви, покрай плете­ницата от малки улички и свежите следи на камиони в снега. Гризуалд бе направил някаква забележка за времето. - Включиха ли се отново светлините, преди да се спус­нете за кацане? - попита Кларк. - Не. - Може ли да си спомните нещо друго необикновено? Нещо за звука на двигателите? Някакво значително увеличава­не на мощността на моторите, докато бяхте в турбулентната зона? Спомняте ли си за промяна в машинния шум, когато са­молетът приближаваше летището? - Не съм сигурен - може би точно преди сблъсъка. Гле­дах навън към Райкърс Айланд вляво от самолета и Алън Гри­зуалд каза нещо, което не можах да чуя. Обърнах се да го погледна. И тогава, бум! Повече нищо не помня. - Нека повторим отново - каза бавно Кларк. - Гледате навън към Райкърс от лявата страна на самолета? Първият въп­рос е: виждахте'ли Райкърс Айланд? - Виждах някакъв оранжев блясък и предположих, че то­ва са светлините от затвора. - Но тогава сте гледали надясно от вас, а не наляво. - Не, бях седнал на срещуположната седалка, точно сре­щу Алън Гризуалд. - Аха, разбирам. Предполагам, че това е била една от причините да оцелеете. Като сте били в задната част на само­лета и сте седели с гръб, вие сте избегнали отчасти силата на сблъсъка. Кажете ми, забелязахте ли нещо друго необикнове­но при подхода към летището? - Не. - Не си ли помислехте, че самолетът лети необикновено ниско? - Не, не съм мислил за това. Имате ли и други теории? - Точно сега обмисляме поредица от възможности. Чер­ните кутии бяха открити в сряда; и двете се анализират в наша­та централа във Вашингтон. Ще имаме резултати до края на седмицата. Олинз махна една прашинка от костюма си, погледна на­горе и заговори. - Ние все още не знаем защо самолетът е катастрофи­рал, господин Харланд. Няколко теории, с които разполага­ме - за обледеняване, за силен порив на вятъра, за лоша видимост или за необикновено сблъскване със северните еле­ни на Дядо Коледа, - не могат да обяснят инцидента. Как може този самолет, пилотиран от професионалист с повече от десет хиляди летателни часа, да изгуби височина - без да е докладвано за никакви проблеми - и просто да се забие в пистата? Харланд стана от края на леглото, направи няколко крач­ки и се завъртя на петите си, за да се освободи от изтръпването в краката. Те го наблюдаваха. - Никой не ми е казал всъщност какво се е случило - каза той, гледайки в Кларк. - Искам да кажа, все още не разби­рам как е бил засегнат другият самолет. Сигурно се е намирал наблизо, когато сме се приземявали? Олинз и Кларк си размениха погледи, като че ли търсеха разрешение. - Просто е - каза по-ниският мъж. - Вашият самолет е бил доста ниско, наклонил се е надясно и е засегнал осветител­на кула с дясното крило. Горивният резервоар е избухнал, останките са полетели назад, разкъсали са задната част на пътни­ческия самолет и са откачили сглобките, поддържащи десния двигател. Моторите вече са били включени на пълна тяга, защото пилотът е разбирал, че трябва да набере височина. И три­те двигателя са били пълни с гориво. В този момент самолетът „Фолкън“ се вдига, рязко се спуска, премята се на деветдесет градуса, накланя се надясно и удря други осветителни кули с невероятна сила. Корпусът претърпява още повреди: десният двигател се откача и изхвърча напред на значително разстоя­ние. Удря крилото на „Лиърджет“, чакащ разрешение за изли­тане. Другият самолет се взривява и се запалва, всичките му седем пътници загиват, както и пилотът. Междувременно фолкънът изравя дълбока бразда под ъгъл трийсет градуса от пис­тата към лиърджета. Тогава и вашият самолет се запалва. - Исусе - възкликна Харланд, - как, по дяволите, съм се измъкнал? - Някъде в ранния етап от тези събития - отвърна Олинз - скобите на седалката във вашия сектор на фолкъна са се от­качили, вие сте изхвръкнали от опашната част и сте кацнали меко на брега на Ийст Ривър. Той спря и се усмихна бегло. - Шансовете на човек да оцелее невредим от подобна катастрофа са едно на петдесет милиарда, господин Харланд. Хората не се измъкват обикновено толкова леко. Мисля, че ще го разберете, когато видите останките. - Искате да разгледам останките ли? - По-скоро бих искал да участвате в една възстановка, която сме направили там. Харланд седна обратно на леглото и Кларк го попита да­ли би искал да си тръгват, но очевидно Олинз не бе още готов. - Има още няколко въпроса, които бих искал да ви за­дам, преди да си тръгнем - каза той. - Много е важно да ми отделите още пет минути, господин Харланд. Едно от нещата, които сме длъжни да направим, е да изработим профили на всички пътници и екипажа. Също бихме искали да научим мал­ко повече и за вашия живот. - Какво бихте искали да знаете? - Нещо накара Харланд да застане нащрек. - Първо да ми разкажете за работата си, сър. Вие сте подготвяли специален доклад за кабинета на Генералния секре­тар. Така ли е? - Звучи по-тържествено, отколкото е. Изследвах акти­вите на доставчиците на прясна вода в Азия и Източна Европа. - Бихте ли обяснили по-подробно? - Олинз изглеждаше озадачен. - Един от големите проблеми, пред които е изправен раз­виващият се свят - всъщност цялата планета, - е недостигът на прясна вода. Има много хора и големите източници на вода, главно езера и извори, се пресушават доста бързо. Намалява­нето на обемите на такива големи езера като Аралско море се вижда от спътниковите снимки. Други пък, като езерото Бай­кал, съдържащо близо една пета от световните сладководни запаси, се замърсяват от промишлеността - например от го­лям завод за хартия. Всичко това означава, че прясната вода става много рядък и ценен продукт. Генералният секретар иска да знае. кой притежава това богатство. Уверен е, че не след дъл­го това ще се окаже значителен проблем. Интересът към тези сведения е изключително голям. - Но невинаги сте се занимавали с това, нали? - Олинз трудно скриваше нетърпението си. Харланд разбра, че Олинз вече е говорил с хора от ООН. - Знаете, че съм вършил много неща. Като млад се зани­мавах с банково дело, работил съм в британския Форин офис, в Червения кръст - десет години. Започнах като инженер - то­ва съм завършил в Кеймбридж и с тази диплома са свързани и следващите ми занимания. - Доста различни професии за един живот. А сте едва към края на четирийсетте си години, нали? - Четиридесет и девет. - Форин офис - става дума за дипломатическа работа, нали? - Да, вече ви съобщих, че съм срещал Гризуалд по време на дипломатическата си работа. - Бяхте назначен в ООН специално за този доклад, нали? - Не е точно така. Постъпих като съветник по спешните хуманитарни програми. Три години по-късно все още съм там. Ще бъда готов с доклада си след шест или седем седмици. То­гава ще видим какво ще стане. - И сте посетили Роквил във връзка с този доклад? - Да, там има две компании, интересуващи се от водни­те ресурси. Опитах се да установя техните настоящи активи и размерите на амбициите им. - Нещо като разследване, така ли? - В най-широкия смисъл на думата да. Задачата е да се проследи кой какво притежава. - Тоест бихте могли да си спечелите врагове по тази ли­ния? - Не съвсем, повечето от материалите, които ме интере­суват, са широко оповестени - в различни справочници. Въп­росът е да се открият и както казах, да се разберат плановете на някои от големите мултинационални компании. Лесно можеше да се забележи, че Олинз се отегчава от този вид подробности. Той изчака около десет минути, после се извини и пое инициативата. - Е, добре, да се върнем отново към полета. Говорили ли сте с някой друг освен с господин Гризуалд. - Поздравих Крис Ламър и Андре Блок. Имаше някои други познати лица - един мъж от Комитета по прехраната на ООН, но му забравих името. - Филип Маас? - Да, така беше. Всички седяхме близо един до друг. До­колкото разбрах, били са на същата среща във Вашингтон. - Значи може да назовете имената на трима или четири­ма души в самолета? - Да, мисля, че мога. Важно ли е? - Бих казал. Имаме неидентифицирано тяло - на един мъж. А и не сме сигурни в точния брой на пътниците, защото още някой може да е паднал във водата. Мина време, докато ви открием, и е възможно някои от другите жертви вече да са по­тънали в океана. - Нима е нямало списък на пътниците - някакъв доку­мент? - Не, макар и да е трябвало. Но това е бил частен полет, непресичащ национални граници, и предполагам, че са про­пуснали тази подробност. - Да, но този човек би трябвало да е потърсен от близки­те си. - Така си помислихме и ние, но никой не се обади. Проб­лемът е, че повечето неща са изгорели и много малко от лич­ните вещи са избегнали огъня и са излетели от самолета заед­но с вас и господин Гризуалд. Продължаваме да ги търсим и може би ще открием още някои материали и ще идентифици­раме телата по данни от зъболекарските кабинети, бижута и други вещи, обаче операцията ще отнеме много време. Но сте прав, много е странно, че близките не са ги потърсили. През цялото време Кларк остана мълчалив, като разглеж­даше добронамерено Харланд и само от време на време про­веряваше дали лентата се върти. - Какво ви подсказва това, господин Харланд? - продъл­жи Олинз. - Не знам - може би не е казал на никого, че се качва на самолета. А може и да е бил чужденец, чието семейство не може да открие липсата му веднага. Но след като е бил на са­молет на ООН, сигурно по някакъв начин е свързан със служ­бите на Обединените нации или с някой чиновник - секретар, началник-отдел или с хора от някоя от националните мисии - все някой би забелязал, че го няма. Същите мисли се въртяха и в нашите глави. Странно е, нали? Но може да се погледне и от друга страна: ако вие сте убит, ще отнеме известно време, преди някой да свърже изчез­ването ви с катастрофата. Може би ще минат няколко дни, преди някой да погледне във вашата програма и да направи разслед­вания в Мериленд, за да свърже след това нещата. Ето защо искаме точно да опишете хората, които сте видели на борда. Може би по този начин ще открием най-после кой е бил той. Бих искал да си помислите за всички тях и да нахвърляте ня­кои бележки. Бих искал също да си припомните отново цялото пътуване и да си отбележите всяко нещо, което не е било в реда на нещата - и най-малката подробност би могла да има ключово значение за разследването, както каза и господин Кларк. Мислете за пътниците, господин Харланд - какво носе­ха, къде бяха седнали, с кого говореха. Помислете за поведението на екипажа, какво каза капитанът на пътниците - за всич­ко. Знам, че може би ще е болезнено за вас в този момент, но ви повтарям, имаме голяма нужда от помощта ви. Ще погово­рим отново утре сутринта и може би ще се чувствате достатъчно здрав, за да дойдете с нас до летището и да видите моде­ла на самолета, който сме направили. Той погледна към Кларк, който кимна и изключи магнето­фона си. Двамата му подадоха визитните си картички с номе­рата на мобилни телефони и взеха неговия номер и адреса му в Бруклин. - Позвънете ни кога бихте желали да отидете до лети­щето - каза Олинз от вратата с къса, студена усмивка. - И не забравяйте да донесете онези бележки, които ще напише­те за мен. *** С внезапно сепване Харланд разбра, че е пропилял почти три дни. Телефонира на сестра си Хариет в Лондон и обсъди въпроса дали да прекара Коледата със семейството ѝ. Дълбоко в съзнанието му обаче се бе загнездил въпросът как би понесъл един нов полет толкова скоро след катастрофата. Отговор ня­маше, но беше сигурен, че не иска да изкара празниците сам в Ню Йорк. Повечето от офисите на ООН щяха да бъдат затво­рени, а много от служителите си отиваха по родните места за цели две седмици. Харланд съобщи на сестра си, че ще реши окончателно на следващия ден, и телефонира в офиса си, за да помоли Ма­рика да му донесе дрехи от апартамента. Помоли я да вземе и нов клетъчен телефон. Неговият беше счупен заедно с дипло­матическото куфарче. Следобед се мушна отново в леглото си и загледа как слън­цето слиза зад перленосивия саван. Това му напомняше за свет­лината над Фенс в Англия и огромното студено небе на мла­достта му. Харланд избягваше старите спомени, макар че сега животът му се състоеше от две части: „преди“ и „след“, разде­лени от няколкото минути, през които се носеше по течението и беше уверен, че ще умре. Той се вгледа в себе си без сантименталност или страх и осъзна, че чудодейното му оцеляване сигурно ще доведе до ня­каква лоша последица: например значителна загуба на самоу­вереност, както се бе случило и преди много време, когато бе­ше прикован към едно друго болнично легло. Тогава го бяха пребили толкова лошо, че първите дни сестрите се стремяха да не гледат раните му. Трябваше му доста време, за да преодо­лее последиците, но се справи и му се искаше да повярва, че и този път ще стане така. Затвори очи и си помисли за Гризуадц и за групата хора, стоящи скупчени на летището. Това беше типичната тълпа от ООН, с мобилни телефони и лаптопи. Всички те бяха добри хора, бъкащи от смели инициативи, като всеки от тях все още приемаше яростната възбуда като предпоставка за успех в ра­ботата. Опита се да задържи в съзнанието си тази гледка - имаше две или три групи хора, чакащи минибуса за самолета. Ня­кои бяха пред сградата, за да пушат. Другите стояха вътре на групички по двама-трима. Но нещо не беше наред в начина, по който си спомняше нещата; нещо му се изплъзваше. Оглежда­ше мислено групите, опитвайки се да извлече още информа­ция. Двама млади мъже с компютърни чанти. Жена в дълго черно палто. Аноракът на Ламър с качулка, обрамчена с кожа. Много неща липсваха. Реши да помисли за това по-късно. Сега беше по-добре да поспи. И той се отпусна отново, като този път не мислеше за. равнините на детството си, а за празния площад на един итали­ански град, сгушен между хълмовете. Понастоящем този осо­бен спомен го преследваше все по-рядко. *** На следващия ден се събуди рано и тъй като нямаше как­во да прави, отиде да вз 'ме химикалка и хартия от дежурната сестра на партерния етаж. Движеше се значително по-леко, кра­ката му не бяха толкова схванати, а и неясните невралгични болки в областта на корема и хълбоците, които го тормозеха първата нощ след катастрофата, бяха изчезнали. Само охлуз- ванията по гърба и гърдите все още му причиняваха остра бол­ка при по-дълбоко вдишване. На връщане в стаята си взе и ка- ничка с прясно кафе. Зората настъпваше с жълтеникавия цвят на горчица. Той се отпусна на леглото и погледът му падна върху малка черна чанта. Сигурно Марика се бе отбила предишната вечер, за да му остави дрехи. Вътре имаше бележка, с която му съобщава­ше, че му оставя малко дрехи, триста долара за първоначални разходи, нов телефон и ключове от апартамента му. Той се ус­михна на нейната уредност. Сви краката си в леглото и се об­легна на възглавниците, за да опише впечатленията от полета, но откри, че не може да съобщи нещо много повече от това, което вече бе казал на Кларк и Олинз, и затова се зае да надрас­ка план на пътническия салон, като постави някои от имената в малките овални очертания, бележещи седалките. Отбеляза се­бе си и Гризуалд, седнали един срещу друг в две кресла в задната част на кабината от дясната страна. Знаеше, че Андре Блок беше малко по-напред, седнал срещу една от жените. От дру­гата страна, откъм вратата, седеше Крие Ламър. Спомни си и че преди да излетят, Блок се бе навел през прохода, за да пока­же нещо на Ламър. Те се смееха заедно с мъжа от Комисията по прехраната на ООН Филип Маас, което означаваше, че той е седял срещу Ламър. Беше трудно да си спомни как бяха облечени хората, а още по-малко какво носеха със себе си на борда - нещо, което очевидно интересуваше Олинз. Един от по-младите служите­ли бе седнал по-напред и носеше куфар. Спомни си и че стюар­десата вдигна малко шум, защото искаше да го отнесе. Написа всичко колкото се може по-обективно и приложи скицата с местата и имената на пътниците, които бе успял да си спомни. Отново и отново се връщаше към сцената, опитвайки се да възстанови повече подробности. Усещането за първи удар отново се върна, ужасния тласък отдясно, който го хвърли към стената на кабината. Видя отново лицето на Гризуалд, очерта­но от някакъв проблясък в прозореца. Задържа тази картина в съзнанието си, докато хартията се изплъзна от скута му и хи­микалката падна на пода. *** Младият човек напусна хотела на Десето авеню и 23-а улица рано сутринта. Тялото му все още реагираше на евро­пейското време и той не бе успял да се наспи добре. Наведе глава срещу студа и забърза към кафенето, където бе закусвал един-два пъти, откакто пристигна. Вътре не бе много просторно, но това не му пречеше, защото беше евтино, а той трябва­ше да внимава с разходите си. Освен това имаше и маси до прозореца, от които се виждаше добре част от сградата и входа на хотела. Съмняваше се, че може да са го проследили, но все пак трябваше да внимава. Поръча на келнерката - уморена дребна брюнетка, с твър­де много очен грим и с привични маниери, които може би не се променяха. Тя беше другата причина, поради която харесваше заведението. Жената погледна надолу, за да запише поръчката му, и той отново бе поразен от забележителната ѝ красота - прелестно, бледо лице и красиво оформена уста, която се из­виваше в нервна усмивка, докато говореше. Когато тя се отдалечи, той извади донесената от Англия вестникарска изрезка и разгледа снимката на единствения оце­лял от самолетната катастрофа. Снимката беше на първа стра­ница, нещо напълно обяснимо предвид жестокостта и драматичността на сцената. В големия кадър от катастрофата има­ше врязана друга, по-малка снимка и именно тя бе привлякла вниманието му - портретът на Робърт Коуп Харланд, предос­тавен от ООН след катастрофата. По нея той бе разбрал, че вече е открил мъжа, когото търсеше, и шест часа след като бе прочел вестника, подреди раницата си и хвана самолета. Келнерката се върна с храната и той остави вестникарс­ката изрезка настрани. Тя подхвърли нещо за снимката и ка­тастрофата и го попита откъде идва. Швеция, каза той. Във ва­канция ли? Нещо такова. Прочете името ѝ на малката табелка - Шошана - и призна, че никога досега не е срещал човек с такова име. Смятала, че баща ѝ го е измислил. После го похва­ли за английския му и каза, че се вписва добре в града. Това му хареса, защото бе горд със способността си да се слива. Тя се отдалечи, като го гледаше през рамо. Чувстваше се уверен и спокоен въпреки всичко, което очакваше да му се случи през следващите няколко дни. Беше доволен от себе си, че така лесно беше намерил адреса на Харланд, и се чудеше дали хората там винаги са толкова небреж­ни. В крайна сметка беше толкова просто да отиде в ООН като турист, да купи текущия справочник на Обединените нации и да потърси подходящо впечатляващо име - в случая на помощ­ника на Генералния секретар по външните работи, някоя си док­тор Ерика Мос Клайн. После звънна в офиса на Робърт Хар­ланд и се представи за неин сътрудник, като каза, че помощник генералният секретар се интересува от адреса на Харланд, и обясни, че една пратка трябва да бъде занесена там още тази вечер. Жената отначало бе малко смутена, но очарована от не­говата любезност, му го съобщи, без да се замисли. Сега оставаше само да определи подхода си. Знаеше, че трябва да обмисли нещата сериозно и да намери подходящите думи, с които да поднесе зашеметяващата новина, но те някак си му се изплъзваха. Откакто бе видял вестника, повтаряше няколко пъти речта си - само за това бе мислил и по време на пътуването. Но всяка версия му се струваше безнадеждно мелодраматична и изкуствена. Добре, че се сети да вземе личните карти със себе си. Ако не успееше по друг начин, може би те щяха да го убедят, че не е някой смахнат. Отиде до купчината вестници на тезгяха и избра новинар­ската секция на „Ню Йорк Таймс“. Искаше да види дали има нещо ново за катастрофата. Предишния ден вестникът съоб­щаваше, че Харланд е все още в болницата, но се очаквало да се подобри достатъчно до края на седмицата. И когато прег­леждаше страниците, се зачуди дали Харланд може да е напус­нал преди два дни и да е отишъл в Бруклин. Не, помисли си, трябва да опита днес. Нямаше нищо ново във вестника и той го остави на място. Шошана прие това като сигнал, че е готов да си побъбрят. Предложи му още кафе и го попита как се казва. - Лapc - отвърна той, като си помисли колко мразеше това име. Но в шведския му паспорт фигурираше името Лapc Едберг и трябваше, да живее с него. Нямаше никаква причина да съобщава на момичето истинското си име. - Какво работиш, Лapc? - попита тя, като се облегна на стола срещу него. - В музикалния бизнес съм. - Това не бе съвсем вярно, но все пак имаше нещо общо. - Работя в една компания, която предлага оригинална музика по Интернет. В някои отноше­ния, предполагам, това е антимузикален бизнес. - Имаш ли си момиче в Лондон? - Да, имам - каза той и си помисли за Фелисити - Флик. Тя беше десет години по-възрастна от него и притежаваше пре­успяващ цветарски магазин. Беше го открила в един бар, бе го прибрала при себе си и не задаваше въпроси за миналото му. - Това означава ли, че не можем да отидем довечера на кино, Ларс? - Мисля, че да. Забеляза обидата в очите ѝ и протегна ръка през масата. - Имам много работа, Шошана. Бихме могли да отидем на кино някой друг път. Но... Тя го накара да замлъкне с жест. - Всичко е о’кей, забрави - и стана от стола. Не искаше да се обвързва с момичето и нямаше време, но не това бе най-важното. Проблемът беше в това, което носеше в себе си, тежестта в сърцето - чувството за вина, което, вмес­то да намалява с годините, растеше и сега бе обхванало по- голямата част от съзнанието му. Флик някак си го беше усети­ла и бе намерила начин да си общуват, без неизречената тайна да влияе много върху връзката им. Но тя подозираше, че нещо го мъчи, и той знаеше това. 3. МУЗИКАТА НА ГРИЗУАЛД Колата приближи Ла Гуардиа и Харланд си спомни, че е забравил бележките и схемата, приготвени за Франк Олинз в болницата. Нямаше значение. Можеше да помоли да ги изпратят по факса по-късно, когато се върнеше, за да събере вещите си и да го прегледат за последен път. Колата го остави пред старата пристанищна гара. Отве­доха го в един хангар, където бяха поставени временни знаци, предупреждаващи, че могат да влизат само служители на ФБР, федералните авиационни власти и от Управлението по безо­пасността. Той натисна звънеца, обозначен „за посетители“, и погледна към черните води на залива Бауъри в края на пистата, където се бе разбил самолетът с пътниците от ООН. В момен­та там кацаше средно голям реактивен пътнически самолет; крилата му видимо се поклащаха, за да преминат последните стотина метра полет. Харланд се загледа мрачно в появилите се облачета дим, когато колелата докоснаха пистата. После се обърна и видя Олинз, който го чакаше до вратата. - Когато видите това тук - каза му той, като посочи с ръка зад себе си, - ще разберете какво чудо е, че те не катаст­рофират по-често. Олинз го поведе към обширното студено помещение на хангара, в средата на който лежаха останките от самолета „Фол- кън“, грубото очертание на корпуса. Временните осветителни тела, издигнати наоколо, придаваха на парчетиите суров вид на вкаменелости. - Виждате ли какво исках да кажа - рече Олинз делово. - Не е необходимо много време, за да се превърне съвършена машинария за няколко милиона долара в това. Просто някол­ко секунди. Харланд не отвърна нищо. Гледаше хората, занимаващи се с разследване на злополуката, които се въртяха наоколо. Всяко парче от остс-нките беше номерирано с цветен спрей и тук-там имаше ленти или табелки, прикачени към изкривения метал. От предишния бяло-червен корпус на самолета не бе останало почти нищо, с изключение на опашката и на един от трите двигателя. Пилотската кабина бе неузнаваема, както и дясното крило, макар че на самия му край се виждаше запазен фар. Корпусът беше смачкан като стара бирена кутия. Тъмни­ят метал с мастилен цвят му напомняше за шлаката от стария бойлер в дома, където бе прекарал детството си. - Какво правят? - попита той Олинз. - Определят точната последователност на събитията при сблъсъка, търсят обяснение на случилото се и избират парчета от остатъците за по-нататъшни анализи - такива работи. Мно­го неща ще бъдат изпробвани тепърва. Кларк би ви обяснил по-добре от мен тези неща. - Той се спря. Следа от пренебре­жение премина по лицето му. - Кларк и хората му вече вярват, че са привършили с разследването и са опаковали документи­те като коледен подарък с панделка отгоре. - А вие не сте на същото мнение, така ли? Олинз му се усмихна с онази професионална усмивка, която Харланд си спомни, че бе виждал нееднократно у коле­гите си от „Сенчъри хауз“ в Лондон. Израз, съчетаващ знание­то с принудителното мълчание. - Управлението по безопасността не смята, че има нуж­да от криминално разследване - каза Олинз. - Но няма да крия от вас, че за нас тук все още съществуват нерешени въпроси. По-рано, когато се срещнаха в болницата, специален агент Олинз изглеждаше свеж и уверен; сега по лицето му се четеше голяма умора, дори изтощение. Харланд познаваше и това из­ражение. Закрачиха мълчаливо около останките. Харланд бе изу­мен колко малък изглеждаше самолетът, а също така го пора­зи и миризмата, в кояте имаше няколко съставки - изгоряла пластмаса, самолетно гориво, примесено с лъх на обгорен ме­тал и ръжда. Когато разгледаха достатъчно, Олинз го поведе по едни открити стълби към някакъв кабинет, където бе направен три­метров модел на самолета, положен върху голяма платформа. Горната част на корпуса беше отрязана, за да може да се разг­леда вътрешността на пътническия салон. Ясно беше, че моде­лът е използван по-скоро за обучение, отколкото за някакви научни изследвания. Наоколо имаше стрелки и етикетчета, во­дещи към седалките. Неговото име и това на Гризуалд бяха закачени на две срещуположни кресла в задната част на моде­ла. Надписите за Маас, Лемър и Блок бяха извън самолета, какго и на трите жени от самолета - Елза Майнертзаген, Кьртни Мор и Ноала Шимон. Имаше още три етикета, обозначени мъж „А“, мъж „Б“ и мъж „В“. Освен това бяха нанесени и зна­ци с червен маркер, които очевидно показваха багажа, който бе разпознат като собственост на една или друга от жертвите. Олинз му каза, че повече от чантите са изгорели, но тук-там имаше останки, които спомагаха предметите да бъдат иденти­фицирани. - Открихте ли имената на мъжете „А“, „Б“ и „В“? - „А“ и „Б“ са уточнени като Роджър Клемънс и Джеймз Глийсън. Господин Глийсън е работил за ООН в Ирак и напос­ледък е включван в различни групи за наблюдение под ръко­водството на Съвета за сигурност. Клемънс е бил адвокат от Нова Зеландия, който е работил в Африка - Сиера Леоне, Ру­анда. - А за последния мъж - „В“? - За него нямаме все още нищо. Пълна загадка. - Олинз отиде до каничката с кафе и кимна към Харланд, който поклати отрицателно глава. Агентът си наля. - Защо не седнете, госпо­дин Харланд, и не ми разкажете отново за хората, които видях­те на националното летище „Вашингтон“ миналия вторник сле­добед - хората, които заедно с вас се качиха на самолета? До­несохте ли бележките си? - Съжалявам, глупашки ги забравих в болницата. - Това наистина е жалко - остро каза Олинз. - По-късно бих могъл - започна Харланд, - ще ви ги пратя по факса... - Бихте ли изчакали за секунда? - вдигна ръка Олинз. Той се наведе назад и почука по прозореца на съседната стая с ключ, който държеше в ръката си. - Елате, и вие трябва да чу­ете това. Влязоха четирима мъже. Всеки от тях кимваше на Хар­ланд и се прислоняваше до стената. Всички държаха бележ­ници. Харланд бе озадачен от поведението на ФБР. Ако Управ­лението по безопасността беше приело версиите за злополу­ката и не я разглеждаше като саботаж, защо Олинз работеше по хипотезата, че е било именно така? Агентът му кимна и Харланд започна да обяснява това, което можеше да си спом­ни от срещата на летището и видяното в минибуса, който ги бе откарал до самолета. Сега вече определено можеше да каже, че Блок, Лемър и една от жените се бяха събрали на групичка вътре в аерогарата, докато друга от жените пушеше навън за­едно с Филип Маас. Третата жена, с късо подстригана черна коса, говореше с двама мъже, които той не познаваше. Не бе­ше сигурен, докато не видя няколко снимки. Настрана от всички беше стоял един мъж в началото на трийсетте - добре изг­леждащ, очевидно в добра форма и с изискани маниери. - Това е мъжът „В“ - отряза Олинз. Жената с черната коса беше Кьртни Мор, което означаваше, че е говорила с Кле­мънс и Глийсън. - Може ли да си спомните какво носеше всеки от тях, господин Харланд? - Повечето от тях бяха с ръчен багаж - чанти за кратки пътувания и служебни куфарчета. Алън Гризуалд и аз носехме по-големи куфари - двамата бяхме пътували за по-дълго. - За­мисли се за качването в минибуса. Той и Гризуалд трябваше да поставят куфарите си в задната част, докато другите си ги дър­жаха при себе си. - Мъжът, когото наричате „В“, имаше голя­ма раница и я постави върху багажа на Гризуалд. Мисля, че' носеше и нещо друго - може би по-малка чанта. - Когато сте тръгнали за летището - каза Олинз, като въртеше чашката между дланите си, - сте мислели да вземете „совалката“. Но там сте се видели с господин Гризуалд. Кой пръв забеляза другия? - Мисля, че аз видях Ал. - С кого говореше той тогава? - Той беше с „В“ - каза Харланд, след като се замисли малко. - Стояха заедно, но не говореха. Олинз огледа агентите на ФБР около себе си, за да се уве­ри, че са разбрали значението на това. - Но той не ви запозна с него, така ли? - Нито с някого от другите, пък и не съм сигурен колко от хората в самолета е познавал. - И така, къде седна мъжът „В“ в самолета? Харланд отиде до модела. - Тук, в предната част. Една от жените, руса, на около трийсет и пет, седна срещу него. Тя го заглеждаше още от аеро­гарата. - Това е Елза Майнертзаген... И неговият багаж би тряб­вало да е бил при по-едрите неща, нали така? - Не, мисля, че това предизвика известен спор. Той го внесе в пътническия салон и стюардесата се зае с него. - И не е говорил с Гризуалд по време на полета? - Не, бях с Гризуалд през цялото време, освен когато отидох до тоалетната. - Кога беше това - десет, петнайсет минути преди Ла Гуардиа? - Да, нещо такова. - Светлините бяха угаснали и вие се върнахте на място­то си. Казахте, че сте забелязали, че по това време отоплител­ната система не е работила. В салона беше студено, така ли? - Да. В групата настъпи тишина. Олинз премисляше чутото. Всички изглеждаха уморени. Помещението бе изпълнено с ат­мосферата на дълга и безплодна, изнурителна работа. - Искате ли да опитам да установя местата на хората в този модел? - попита Харланд. - Разбира се - каза Олинз, - и после ще отидем навън до мястото на катастрофата. Пистата за кацане ще бъде изключе­на и планираните полети забавени с половин час; ще ви помо­ля да се опитате да опишете движенията си там, на брега на Ийст Ривър. Харланд мина през кабината, като постави табелките по местата. Не беше сигурен за мъжете „А“ и „Б“ и не можеше да си спомни коя от жените седеше от другата страна на пътеката срещу него. Но Олинз като че ли бе загубил интерес и нетър­пеливо очакваше да отидат на пистата. Обадиха се на кулата за въздушен контрол и след няколко минути получиха разреше­ние да отидат с кола до края на пистата. По пътя Олинз лаконично сочеше къде бяха падали глав­ните части от корпуса и къде беше ударен лиърджетът. Всички останки бяха разчистени и там, където покритието на пистата беше разкъртено от експлозията на лиърджета, бе излята нова бетонова замазка. Преминаха по пистата покрай огромната чер­нееща бразда, сочеща пътя на разбилия се „Фолкън“. На днев­ната светлина разстоянието изглеждаше далеч по-късо и кога­то излязоха от джипа „Чероки“, Харланд беше изумен колко е близо дигата. Сега вече разбра защо не го бяха забелязали. Про­жекторите от пожарникарските коли бяха осветили наоколо, но сигурно се бяха плъзнали над него, защото той се намира­ше на около шест-седем метра под равнището на пистата. Заедно с Олинз отидоха до ръба на дигата и погледнаха надолу. Няколко мъже, облечени със светлоотразяващи якета, газеха в калта и проверяваха повърхността с детектори за ме­тал. Други двама бяха в гумени костюми. Единият проверяваше малките ручейчета, а другият взимаше проби. Приливът все още не бе дошъл. В калната вода плаваха сигнални буеве и стърчеха пръчки с малки знаменца. Имаше и доста лед наоко­ло и за момент очите на Харланд се спряха на малка бяла плос­кост, стърчаща над калта. - Там намериха черната кутия и записите за данните на полета - каза Олинз, като посочи въпросното обозначение. - Те са били в опашния сектор, затова са изхвърлени толкова далеч. А ей там - той махна с ръка - намерихме тялото на господин Гризуалд. Вдясно е мястото, откъдето ви взе хели­коптерът. Има доста голямо разстояние между двете точки. Как се озовахте там, господин Харланд? Харланд откри, че е много по-болезнено, отколкото бе очаквал. Той се взря в туфите трева и в малките поточета, кои­то криволичеха из калта. Сега всичко изглеждаше далеч по- безопасно, но тогава в тъмнината и при приближаващия при­лив той беше напълно убеден, че ще загуби живота си. Помис­ли си за тялото на Ал Гризуалд, гротескно свито в креслото му, и за ледената вода, въртяща се около гърдите и плискаща в краката му. - Господин Харланд! - викна Олинз през рева на самоле­та, който в момента кацаше на съседната писта. - Какво се случи? Как се озовахте там? - Плувах - викна той в отговор. - Има повече от стотина метра. Вие сте плували в Ийст Ривър? - Бях завлечен там - от течението. - А телефонът? - попита Олинз, навеждайки се към ли­цето на Харланд, като се опитваше да надвика шума на само­лета, който сега маневрираше към сградата на летището. - Мо­же ли да кажете къде бяхте, когато изпуснахте телефона? Харланд погледна надолу, където е било тялото на Гризу­алд, и откри, че се е движил по линия, успоредна на пистата. Сега, когато приливът беше толкова нисък, беше трудно да се определи мястото, където бе паднал във водата и бе изпуснал телефона, но предположи, че това е някъде там, където калта се спускаше стръмно към една падина. Високият прилив беше отминал, можеше да забележи, че бе останала вода, която като ручей се спускаше по лекия склон. Олинз извади радиостанция от джоба си и насочи проверяващите брега към мястото. Един глас му се обади в отговор, за да му каже, че вече са претърсва­ли там няколко пъти. Може би апаратът е бил отвлечен от при­лива. Можеше да е навсякъде. - И защо телефонът е толкова важен за вас? - Просто търсим колкото се може повече факти и мате­риал за жертвите. На Харланд му се стори, че им се искаше да разберат с кого е говорил Гризуалд. Олинз погледна към Райкърс Айланд и после се обърна към него: - Трябва да ви запитам: дали сте взели и нещо друго от тялото на Алън Гризуалд? - Не - отвърна Харланд съвсем смутен. - Мислех, че ще загубя живота си. Пък и не ограбвам мъртъвци. - Нищо ли? - Не. Олинз го загледа напрегнато. Вятърът повдигна нагоре ко­сата му. - Били ли сте... хм... в някакви по-особени отношения с господин Гризуалд? Имам предвид неговите работи в Трибу­нала за военнопрестъпници. Имахте ли нещо общо с това? - Работата ми не е толкова славна, ако мога така да се изразя. Знаех съвсем повърхностно какво прави Ал и очаквах вече да сте разбрали, че той беше извънредно дискретна лич­ност. - Да, така ни казаха от Агенцията. Сигурен сте, че не сте взели нещо? Може да е нещо важно. - Защо ме питате? Олинз не отговори, само се обърна към колата и каза: - Да се махаме от този студ, господин Харланд. - Кларк каза, че двете черни кутии са намерени - каза Харланд вече в колата. - Сигурно са разкрили всичко, което сте искали да знаете за самолета? Доколкото знам, те записват всичко, случващо се по време на полета. В наши дни това са много усъвършенствани уреди. Олинз запали колата разсеяно и направи широк завой към морската гара, като въртеше кормилото с два пръста. - Прав сте. Данните от записите са много добри - почти идеален запис на полета. Господин Кларк и колегите му от НУБА смятат, че имат достатъчно доказателства за това, което се е случило на самолета. Но аз мисля, че трябва да науча още някои отговори. Той шофираше мълчаливо до хангара и там настани Хар­ланд в таксито, което трябваше да го откара до болницата. - Ще държим връзка - каза той, като се отдалечаваше - и не забравяйте да ми изпратите по факса бележките, които сте направили. Номерът ми е във визитката, която ви дадох. *** В болницата Харланд обядва и подремна малко, преди да отиде на последния преглед. После зачака таксито от „Куинс лимузин сървиз“ да пристигне и започна да прибра вещите си. Вече почистваше чекмеджето на нощното си шкафче,, когато откри черен портфейл: беше обемист и кожата беше подпух­нала, сякаш е била мокра и после е изсъхнала. Отвори го и откри кредитните карти на Гризуалд. Постепенно си припомни как портфейлът се бе оказал там. В момента, когато се опитваше да отговори по телефона на Гризуалд, той го бе мушнал в джоба си и после бе забравил за него. Болничният персонал сигурно го бе изсушил заедно с останалите му дрехи и го бе поставил до неговия портфейл в чекмеджето. Погледна го отново и видя снимка на Гризуалд и децата му. И снимката, и квитанцията бяха повредени от вода­та, както и опаковката на един минидиск, поставен в едно от отделенията. Харланд го извади и видя, че е сборни записи на творби от Брамс, Шопен и Менделсон. Това го изненада, защо­то Гризуалд бе прочут с враждебността си към всяка музика, която не включваше саксофон и тромпет. Огледа диска, приб­ра го в калъфката и го върна в отделението на портфейла, при­помняйки си в същото време колко вечери бе прекарвал с Гри­зуалд по-скоро заради приятелството, отколкото от споделен ентусиазъм в търсене на все по-трудно откриващите се записи на джаз в Западен Берлин. Постави портфейла заедно с останалите неща, като си на­помни да съобщи на Олинз за това, и тръгна да види какво е станало с таксито. Сестра Рафаел отиде да провери и след ня­колко минути надникна през вратата, за да му съобщи, че так­сито е на път, но междувременно някакъв човек го търси по телефона - някой си господин Уолтър Виго от Англия. Виго! Какво, по дяволите, искаше? Не беше виждал Виго най-малко десетина години. Един ден през 1990 година, когато Харланд бе напуснал МИ-6 за добро или лошо, Вито беше до­шъл при него и му бе подал влажната си длан в жест на съжа­ление заедно с уверението, че шефовете им биха го взели обратно, ако нещата му не потръгнеха. И двамата знаеха, че това е невъзможно. Харланд вдигна телефона. - Боби - каза гласът, - обажда се Уолтър. Как си? Звъня, за да разбера как си и да ти кажа колко бяхме разтревожени за положението ти. Ние , помисли Харланд. Кои, по дяволите, са тези ние? Голяма тълпа доброжелатели р новата централа на СИС [2] , неспособни да мислят за нищо друго освен за здравето на колегата си? - Благодаря ти - каза хладно той, - много мило, че се обади. Откъде ми звъниш? Сега е девет вечерта в Лондон и е събота - едва ли си на работа. - Аз съм тук, в Ню Йорк. Девайна пожела да понапаза- рува малко за Коледа и да види един-два спектакъла. Взех си няколко дни отпуск и дойдох с нея. Приятно ми е да ти кажа, че нашият полет беше далеч по-скучен от твоя. Харланд си припомни, че Девайна Виго беше богата. Има­ше нещо зад гърба си - евфемизма на Виго за пари, което поз­воляваше на Виго да се отнася към държавната заплата като към дребни стотинки. Живееха в огромна къща в Холанд парк и прескачаха за уикендите до Италия или Швейцария. Хората се чудеха защо не напуска службата си, след като жена му по­лучи наследството още в средата на осемдесетте, но това бе­ше, защото не разбираха Уолтър Виго и дълбоката му привър­заност към професията. Той обичаше разузнавателната работа и беше фантастично добър в нея и Харланд знаеше, че сигурно вече е достигнал върховете в службите. - Колко ще останете в Ню Йорк? - До понеделник - само едно кратко пътуване. Чудя се дали би желал да те посетя. Много ще се радвам да се измъкна от пиесата, която Девайна е решила да гледаме тази вечер. Ако нямаш нищо против, да се видим късно следобед, това би било достойно извинение за цялата вечер. - Изписват ме - каза Харланд, - очаквам кола, за да ме вземе. - Наистина ли! Това е добра новина. Тогава какво ще правиш тази вечер? Едва ли ще е много весело да се върнеш в пустия си апартамент в Бруклин. Колко нехарактерно е за Виго да прави такава грешка, помисли си Харланд. Виго можеше да знае, че живее в Брук­лин, само ако беше разпитал за него, защото той не фигурира­ше в телефонния указател и макар да не беше държал адреса си в тайна, всъщност много малко хора го знаеха. - Откъде знаеш, че е празен? - попита Харланд, като се усмихна вътрешно. - Предположих - засмя се Виго. - Разчитах на това, че както винаги личният ти живот е в безпорядък. Иначе някой би дошъл да те прибере и ти не би чакал за такси. Бързо се оправи, помисли си Харланд. Може би не бе за­губил напълно формата си. - Извини ме, ако греша - каза Виго, - но няма ли да е прекрасно, ако се видим. Защо да не похапнем в късния следо­бед? Да кажем, в „Нунънс стекхауз“ в седем? Това е на „Лексингтън“ и на Четирийсет и осма улица. Ще направя резерва­ция - поканен си. Харланд се готвеше да отклони поканата, но после по­мисли, че една самотна вечер не би му се отразила много доб­ре. Чувстваше се отпочинал, а и беше любопитен да разбере какво точно искаше Виго. Залагаше си живота, че Уолтър Виго не би се обадил без точно определена причина. Той винаги има­ше някаква цел, макар и никога да не я обявяваше в началото. 4. ФИЛОСОФЪТ-ШПИОНИН Харланд закъсня за „Нунънс“ и пристигна в седем и двай­сет. Почака да вземе номерче за старото си синьо палто, което носеше вместо загубеното при катастрофата, огледа ресторанта и реши, че Виго е избрал странно място: фалшива клубна ат­мосфера; радушни, тупащи се по гърба мъже и жени, с луксо­зен, карамелизиран вид на натруфен с глазура сладкиш. Не, „Нунънс“ не беше характерното за Виго. Оберкелнерът го насочи към едно сепаре в отсрещния ъгъл на ресторанта и му каза, че господин Виго го чакал от известно време. Той бе там, сврян в сепарето, с гръб към останалите посетители. Пръстите на ръката му почиваха върху чаша с кок­тейл водка-мартини, докато другата разгръщаше страниците на един каталог за „Сотби“ [3] . Той стана и протегна ръка към Харланд, когато гостът му се приближи. - Боби, какво щастие е да те видя - така добре изглеж­даш. Намествай се и нека пием по едно. Той разгледа Харланд под светлината на лампата над ма­сата и добави: - Нека те огледам. Слава богу, нямаш и драскотина. Ти си истинско чудо и при това прочуто чудо. Предполагам, зна­еш, че всеки ежедневник по света отпечата снимката на твоето спасение. - Започвам да оценявам това - каза Харланд с нотка на съжаление. - Ще се превърнеш в една от онези икони на фотографи­ята - изключително комична съдба за бивш шпионин, не мис­лиш ли? - Той се спря, за да освети Харланд с ослепителна усмивка. - Сега какво ще пиеш, Боби - шампанско? Харланд прие и си напомни да стои нащрек пред привидното добродушие на приятеля си. Виго затвори каталога и го подаде на Харланд да го разг­леда. - Инкунабула! - обяви той. - Не е ли вълшебна дума? Така наричат всички книги, печатани преди 1501 - само някол­ко години след печатницата на Какстън. - Да, Уолтър, мисля, че знам това. - Но знаеш ли какво означава на латински? Онзи ден на­учих, че „инкунабула“ означава пелени - предполагам, че е свързано с представата за началния етап на определен процес. Виго не бе загубил педагогическия си стил. Физически съ­що не се бе променил много, макар Харланд да знаеше, че би трябвало да е прехвърлил петдесетте. Имаше същата гладка, сякаш полирана кожа, същия впечатляващ месест нос и леко изпъкнали очи. Дори косата му - плътна маса от гъсти къдри­ци, опираща в яката му като дълга перука, беше все така буйна и силна, като по времето, когато Виго бе пристигнал, за да преподава проблемите на еврокомунизма на групата от СИС в тренировъчния център „Форт“, където беше и Харланд. Но все пак бе увеличил теглото си в раменете и гърдите, а лицето му бе понапълняло около челюстите, което добавяше към външ­ния му вид елемент на охолство. Човек, който не го познава­ше, можеше да го вземе за професионален познавач на вина, за търговец на картини или алкохол. Но същевременно в Уолтър Виго нямаше нищо изтънчено или деликатно. Той можеше да се смеси с най-добрите, но когато обстоятелствата изискваха, бе способен и на демонични изпълнения. Сега, когато седеше срещу Харланд с блестяща усмивка, като че ли излъчваше силна, развихрена интелигентност. Пристигна шампанското и Виго церемониално вдигна ча­шата си. - За твоето оцеляване, Боби. Наздраве. - Той изпи мартинито си, без да сваля очи от Харланд. - От това, което чух, било е забележителен подвиг. Когато са те открили, си бил полуумрял. - Бях късметлия, а останалите не бяха. Това е всичко. - Да, но оцеляването в онези условия. То изисква нещо особено - дори не става дума и за личната ти смелост, Боби. Знам го. Знаем какво свърши в Германия и Чехословакия. А чувам, че си бил в доста напрегнати положения и след като ни напусна. - Както ти казах, имах късмет. - Предполагам, че в известен смисъл е било така. Имам предвид, че си намерил онзи телефон. Това наистина е стра­шен късмет. И си познавал мъжа, който е притежавал мобифона, нали? - Да, това беше Алън Гризуалд. Очевидно Виго беше напълно информиран за обстанов­ката, въпреки че почти нищо от това не бе публикувано в печа­та. Харланд разбра, че хората на СИС бързо са събрали ин­формацията от Обединените нации, където имаха доста прия­тели. - Да, разбира се, Алън Гризуалд. И преди сме си преси­чали пътищата с него, нали? - Така ли, Уолтър - Харланд не искаше да му помага, - не знаех. - Да, къде ли съм се срещал преди това с господин Гри­зуалд? - Той беше в Европа - Виена и Берлин. Също и в Близ­кия изток. - О, да, Алън Гризуадц. ЦРУ до мозъка на костите си, добър войник, един добър боец от времето на Студената вой­на. Помня го. Имаше и съпруга... ммм? - Сали. - Да, Сали. Бедната жена. Разбира се, има още много жертви, но е съвсем различно, когато познаваш някого. Гризу- алд се пенсионира от Агенцията. Какво ли е правил след това? Беше ли свързан с ООН? - Работеше за Трибунала за военнопрестъпниците. Ви­дях го в Хага миналата седмица. Бях там заради Световната конференция по водите. Сблъскахме се пред залата на конфе­ренцията, а после налетяхме на Гай Гъшинг - помниш ли чове­ка от финансовата служба в Далечния изток, който имаше па­рични проблеми? Изгониха го заради дългове и игра на комар, нещо такова. - Разбира се - каза Виго без особен ентусиазъм, - Гъ­шинг. - Гай работи в Комисията за химически оръжия на ООН в Хага. Заедно вечеряхме в стария град - едно място близо до двореца, но Гризуалд не говори много с какво се занимава, за­щото и Гай беше там. Обясни, че е зает с някакво разследване за Трибунала. Не разбрах какво точно имаше предвид. Каза ми, че отивал във Вашингтон, и така ние между другото се раз­брахме да се търсим на летището, защото аз пък отивах в Роквил, което не беше далеч от Окръг Колумбия. Така и се озовах в онзи самолет. - Да, някой ми разказа за това. - Виго махна за още едно мартини. - Имаш ли представа дали се е готвил да се срещне с някой от старите си началници в Ленгли, Вирджиния? Това съ­що не е далеч от Вашингтон. - Не - каза Харланд, вече сигурен, че срещата не беше плод на приятелски настроения. Внезапно се почувства доста гузен за портфейла на Гризуалд. Той очевидно беше стигнал до някакво голямо откритие и когато пътуваха с такси към ресто­ранта, Харланд определено си спомни как приятелят му се бе потупал по предния джоб на сакото си и бе споделил, че е открил нещо дяволски важно за предстоящия процес. - Някой ден - беше му рекъл - ще ти разкажа, Боби, цялата проклета смразяваща история и сигурно ще ти бъде интересно. Това беше и проблемът му през последните няколко дни, помисли си Харланд. Толкова бе разсеян; сега започваше да си спомня по-ясно нещата, но много бавно. - Е, летяхте с един и същ самолет за Ню Йорк - продъл­жи тихо Виго. - Срещахте се във Вашингтон, нали? - Не, нямаше как, защото бяхме много заети. - Но сте се уговорили да пътувате заедно със самолета на ООН? - Не съвсем. Гризуалд ми съобщи времето на замина­ване и къде ще се намират на аерогарата. Мислех си, че от­давна съм ги изпуснал, но когато ги открих на летището, по­теглих с тях. - Познавал ли съм някой друг от самолета? - Не мисля, но още не са уточнени всичките жертви. - Колко останаха неидентифицирани? - Само един мъж. - Странно. Искам да кажа, че досега някой би трябвало да го потърси. Какво ти казаха хората от разследването? Си­гурно са говорили с теб? - Да, срещах се с тях два пъти. Днес бях и на летището, оглеждахме мястото на катастрофата. - Имат ли някаква представа за тази личност? - Казаха ми, че нямат. Оберът се появи в сепарето им. Харланд си поръча раци и агнешки шишчета, а Виго - омари в сос и блини със специален хайвер от белуга - белезникав вид есетра. Виго каза на мъжа да донесе и виното, на което вече се бяха спрели с Харланд. - Как е сестра ти? - попита отново той, докато разчупваше филийка препечен хляб. - Знаеш ли, Хариет е била в Окс­форд заедно с жена ми, Девайна. Тя винаги ми е казвала, че сестра ти е била най-способната от техния випуск. Какво пра­ви сега? - Омъжи се за Робин Боузи, човек от рекламния биз­нес. Може би си чувал за „Уайт Боузи кен“. Това е неговата агенция. - О, да, знам какво искаш да кажеш: не слиза от вестни­карските страници; сам си проектира дрехите, работи за лейбъристите. - Нотка на неодобрение премина през погледа на Вито. - И тя щастлива ли е с Робии? - Така мисля. Занимава се с финансови консултации, но в основни линии се грижи за децата. Имат три деца, последно­то е на четири години. - Струва ми се, че това е ужасно разхищение за такъв забележителен ум - имам предвид Хариет, която си стои вкъ­щи, омъжена за човек като Боузи. Вие сте си много близки, нали? Убеден съм, че тя ти оказа огромна подкрепа в онова тежко за теб време, когато Луиз те напусна, а ти се разболя. Сигурно е било много труден период за теб, Боби. Сега всичко наред ли е? Харланд кимна и се усмихна на патетичната грижа на Виго за здравето му. - Наистина каква година беше тогава? - промърмори Виго. - Объркването след развалянето на голямата игра. Вра­гове и приятели, облечени в едни и същи костюми, шофиращи еднакви коли и внезапно всички полагащи много усилия да раз­берат новите условия на играта. Беше адски неудобно и много възбуждащо едновременно. Онези, които предположиха, че два­десетото столетие завърши в онези месеци, бяха абсолютно прави. И виж какво се случи - техническа революция и насоч­ването към глобализация. Трябваше ни наистина известно вре­ме да си признаем, че дигиталната информация е безкрайно по-бърза и гъвкава, отколкото информацията, записана на пар­че хартия, поставена в досие и затворена в железен шкаф. На тайните им пораснаха криле. Неща, които бяха неподвижни, получиха многобройни крака; онези, които изглеждаха солид­ни и непроницаеми, изведнъж станаха порести. Секретността вече не беше абсолютно условие, а нещо, измервано със сте­пени. Той се спря, за да опита виното, което оберкелнерът бе донесъл, кимна и изчака да бъде разлято по чашите. Харланд вдигна своята, размишлявайки върху факта, че наистина се нуж­даеше от питие, за да понесе вечерта. - Но, разбира се - продължи Виго, - това, което беше наша слабост, бе слабост за всички. Имаше нови цели за ата­куване, нови пътеки за изследване и нови приятели, които тряб­ваше да бъдат спечелени. Много изпусна, Боби. Беше предиз­викателство за старите бойци, които упорито го издържаха. Очевидно Виго беше издържал. Харланд бе чул достатъч- но подробности от техен колега, препънат в служебната си ка­риера. За известно време Виго работил във Вашингтон. През 1995 успял да направи сложни ходове и да оглави новосфор­мирания отдел, отговарящ за Близкия изток и Африка. Пет го­дини по-късно беше станал началник на отдела за Централна и Източна Европа. Напоследък бе стигнал до някакъв още по-значителен пост, изискващ титла, която никой не можеше да си спомни ясно, но която, изглежда, съчетаваше сигурността и обществените въпроси. - Но ти се справи много добре, Уолтър. Чух, че си при­добил голяма власт в службата. Сигурно си се прицелил вече във върха? - Не, не съм. Сигурен съм, че няма да го постигна. Робин Текмън може би ще бъде помолен да остане още три години, което значи, че наследникът му ще бъде избран от поколение­то зад мен. Тим Лаптхорн или Майлс Морсхед са очевидни кан­дидати. Доволен съм от съдбата си, а и има още много какво да направя през годините, които ми остават в службата. Харланд помнеше Лаптхорн и Морсхед, две ярка звезди в началото на осемдесетте. Морсхед беше сигурният избор. Още от първите години на кариерата си бе успявал да изглежда дьрзък и солиден едновременно. - Звучиш ми като политик, Уолтър - каза той. Виго не обърна внимание на забележката. Пристигна хра­ната и той започна да смуче омарите си с едно постоянно заг­ребващо движение. - Разбира се - каза той след малко, - ти също би се изка­чил по стълбата нагоре, Роби, ако не се бе омел. Имаше всички необходими за това качества - интелигентност, въображение, дисциплина и очарование. Ти беше добър в спечелване на хор­ското доверие, много лесно се справяше и с най-трудни харак­тери. Помниш ли онзи руски дипломат в Турция, когото убеди да премине границата с парче от новата съветска броня, прика­чено към двигателя му? Как му беше името? - Тишков, Ави Тишков. Той спря и огледа ресторанта с вид на човек, качващ се на обществен транспорт за първи път. - Защо напусна? - запита с напрегнат тон. - Защо? Си­гурно нямаше някаква определена причина? Сигурно щяхме да ти осигурим време да се възстановиш. Ти беше определено за място на върха, Боби. Харланд разтвори ръце в умолителен жест. - Когато се докоснеш до рака, преосмисляш целия си живот и го виждаш в друга светлина. Това е ужасно клише, но е вярно. Реших да правя нещо друго. Това е всичко. Това, което не оцених навремето, бе, че и Луиз е мислела по същия начин. - Да, дисциплината - промълви Виго, като изпусна ниш­ката за напускането на Луиз. - Това винаги е било доминира­щото ти качество. Никога не си подценявал дисциплината, ма­кар че всъщност си бурна натура. Именно напрежението меж­ду импулса и контрола те правеше добър агент. Ти се наблюда­ваше толкова внимателно, колкото никой друг. И стана фило­соф, мислител само защото по този начин можеше да оцеле­еш Възхищавам ти се за тази разсъдителност и за начина, по който си свикнал да претегляш нещата, свързани с работата ти. Сега мога да ти призная, че съм се страхувал какво ще ста­не, ако случайно си изпуснеш спирачките. Това би било краят на философа-шпионин. Винаги съм бил сигурен в това - край за човека, който обясняваше Декарт на някой беден търговски служител от Полша и го караше да подари цялата икономичес­ка информация за страната си на нашата база данни. Харланд забеляза, че разговорът се бе променил изцяло, и някак си остана с впечатление като че ли голям кораб захож­да към пристана си. - За какво е всичко това, Уолтър? - попита той. - Има нещо, което би искал да научиш ли? Виго вдигна поглед от почти празната си чаша, очите му блестяха от вътрешно напрежение. За момент Харланд бе поразен от вида и чувствеността на лицето му. Спомни си как някой в „Сенчъри хауз“ бе открил копие на церемо­ниална маска от някакъв тихоокеански остров и на една от неделните им сбирки беше посочил колко много приличаше тя на Уолтър Виго. След това за известно време му викаха Любовната маска. - О, да, Боби. Много неща бих искал да знам. Искам да знам кой е бил на онзи самолет и какво точно е говорил Гризуалд във Вашингтон. И нещо по-конкретно, искам да узная дали отношенията ти с Гризуалд са били по-дълбоки. Питам се дали наистина случайно сте се видели в Хага и сте вечеряли в „Тоасон д’ор“? И дали не сте имали някаква обща работа там, а после и във Вашингтон? Искам да знам дали твоето появяване на борда на самолета има някакво значение, или трябва да се занимавам само с Алън Гризуалд. Да, бих искал да знам отго­ворите на тези въпроси. Можеш ли да ми помогнеш? - Всъщност не, Уолтър - каза Харланд. - Между друго­то не съм споменавал „Тоасон д’ор“. Откъде знаеш? - Предположих. „Златното руно“ е единственото прилично място там. Умно, помисли си Харланд, но немного убедително. - Не съм имал професионални отношения с Гризуалд, поне в последните десет-дванайсет години - каза той. - Харес­вах го и затова реших да летя с него. И заради това бях на борда. Няма нищо съдбовно или зловещо в това. Виго стоеше неподвижен, ръцете му бяха отпуснати вър­ху масата, след като чиниите бяха вдигнати. - Значи съм прав, че някога ти и Гризуалд сте се познава­ли много добре - каза той, когато келнерът се оттегли. - През осемдесетте сте работили заедно и двамата сте участвали в операцията, след като падна Стената - в операция за измъква­не на досиетата на Щази от Източен Берлин. Боже, какво въл­нение беше тогава! И напълно оправдано. Тези досиета бяха безценни. Съдържаха всичко, което бихме искали да знаем за източногерманците и за разузнавателната им служба - абсолютно всичко. Той се спря, като че ли да улови нещо изплъзващо се от паметта му, очите му се вдигнаха към тавана, ръцете потупва­ха покривката. - Да... досиетата бяха предадени в една вила край Бер­лин - в Карлсхорст, но не на теб, не и на ЦРУ, а колкото и да е учудващо - на КГБ. Тогава приятелят на Гризуалд от московската ни база ги придоби срещу значителна сума пари. Спомням си превъзходния ти доклад относно ключовата ро­ля на Алън Гризуалд в този удар, в който се подчертаваше какво биха означавали досиетата за западногерманското об­щество и за нас - разбирането на стратегията на Щази, висо­копоставените им агенти, които са работили за Изтока, да не говорим за изтънчената им професионална техника. Те бяха добри, нали така? - Да, предполагам, че бяха, но това ми се струва толкова отдавна. Светът върви напред, както сам отбеляза. Виго не се разсейваше лесно. - Но тогава ти и Гризуадц надминахте себе си и отидох­те на юг, в Чехословакия, на един извънредно съмнителен ри­боловен излет, за да грабнете досиетата на Държавна сигурност в Прага. Това беше случай, в който вие по-скоро се бяхте движили под влияние на импулса, отколкото на разсъдъка. Но всички бяхме заразени от ентусиазма ти. Боби Харланд, ма­гьосникът от бюрото за Източна Европа, щеше да донесе у до­ма бекон - всичко, което искахме да знаем за чешкото ДС. Тво­ят аргумент беше толкова уместен. Ако си спомням добре, ти подчерта, че не бихме могли лесно да разберем какво става в Източна Европа. Всичко би могло да бъде само един кьорфи- шек и затова е необходимо да действаме бързо. Знаехме, че това е разузнаване, свързано с пари, и дяволски се нуждаехме от тези данни. - Всички харесаха тезата ми - каза Харланд, като се уло­ви, че гласът му звучи оправдателно. - О, да, знам, планът ти бе одобрен от началника на отде­ла за Съветския съюз и от старшия офицер по сигурността - които по принцип не бяха задължени да дават мнението или разрешението си за подобен налудничав проект. Оперативна сигурност! Нямаше оперативна сигурност и всеки го знаеше. Не познавахте обстановката в Прага и нашите хора там много се съмняваха в контактите, които ти и Гризуадц бяхте изнаме­рили отнякъде. Но ти настояваше, че парите ще отворят нуж­ните врати, и предполагам, че всички бяхме жертви на алчност­та, не беше ли така? След няколко дни ти беше арестуван и бит толкова зле, че не можеше да вървиш. Ако Пилето и Мейси Харп не те бяха измъкнали, съмнявам се дали щеше да бъдеш жив днес. Харланд внезапно си спомни прегърбената фигура на Кът Евосит, известен на всички като Пилето, и неговия невероятен партньор - Мейси Харп. И двамата бяха обучени в МИ-6, ра­ботеха на хонорар и по време на Студената война бяха зад Желязната завеса, за да помагат за решаването на проблеми, наричаха ги „обстановки“ на жаргона на голямата игра. - Колко време лежа тогава в онази австрийска болница - пет-шест седмици? Още ми е чудно. Чувствах, че е нещо пове­че от хвърлянето на едно око. Сигурно е нещо, което в бъдеще би представлявало ценност, казах си, защото ми се струваше, че там са ви очаквали. Не си бил задържан в стандартен затвор, нали? Някаква проклета къща в предградията на Прага. Спря се, за да позволи на келнера да сервира новите пор­ции, после погледна надолу към хайвера си с израз на съжале­ние, защото си помисли може би, че не може да му посвети цялото си внимание. Харланд се опита да прогони от съзнанието си спомена за стаята, където бе държан всички онези дни и бе бит до безчув­ственост. Но не успяваше. После видя Пилето, прекрачващ пра­га с думите „Здрасти, старче. Време е да си тръгваш, не мис­лиш ли?“. И после Пилето го беше освободил от кожените ремъци, с които го бяха завързали, и буквално го бе понесъл извън пустата вила. По пътя минаха покрай двама пазачи, кои­то той беше ликвидирал. След малко стигнаха до Мейси Харп, който ги чакаше на близкия ъгъл на улицата на кормилото на старото си, но много бързо БМВ, и те се понесоха с луда ско­рост към австрийската граница. На един граничен пункт Пиле­то бе уредил нещата с чешките граничари. Имаше и други за­месени в операцията, но той така и не научи имената им и след време, когато посети Пилето и Мейси, за да им благодари, те мълчаха тъпо по въпроса как го бяха открили и кой им бе по­могнал. Както и да е, той не смяташе повече да обсъжда този въпрос. Сега Виго го наблюдаваше. - Заради боя ли беше, Боби? Това ли беше причината да се настроиш окончателно срещу Службата? Убеден съм, че е било ужасно преживяване, но едва ли е много по-тежко от ситуациите, в които си се оказвал в следващата си работа. Имам предвид Кюрдистан в началото на деветдесетте, след това Таджикистан и какво беше още? Азербайджан, Чечня? В никакъв случай не можеш да наречеш това сигурен и спокоен живот. Да ти кажа истината, винаги ми се е струвало, че изле­зе от своя път, за да потърсиш друга опасност. Опитвал съм се да мисля какво може да е това. - Той се спря и изреченото увисна във въздуха. - Ако беше някой друг, бих заложил, че този стремеж е израз на някаква вина. - Няма вина, Уолтър - Харланд го погледна меко, - само смяна на интересите. Причината, заради която пътувах по оне­зи места, е, че говорех руски. И както можеш да предположиш, Червеният кръст не разполагаше в онези дни с много хора, го­ворещи руски език. И знаеш ли още нещо? Свършихме добра работа в онези места и точно това е, което харесвам в сегаш­ната си дейност. Виго му отвърна с разбираща усмивка, после въздъхна: - Но нека се върнем към настоящия въпрос, ако не въз­разяваш - към общото, което имахте с Гризуалд, връзката, партньорството. Би трябвало да ти е дал знак върху какво работи. Разбираш ли, знаем, че е носил за Ню Йорк нещо от извънредно голямо значение. Когато разбрах, че си бил в същия полет, помислих си: Гризуалд може да е споделил подобна ин­формация със стар и надежден приятел като Боби Харланд. - Отговорът е не. Наистина нямам и най-бегла предста­ва какво е вършил. Предположих, че е нещо важно - всъщност той ми каза, че е така. Но на практика не мога да ти кажа нищо повече от това. - А мен ми подсказаха, че всъщност може би знаеш за всичко това. Харланд си припомни Гай Гъшинг в Хага и се замисли да­ли Виго не го е инструктирал да се лепне за Гризуалд и да се опита да измъкне информация от него в „Тоасон д’Ор“. Харланд не бе пропуснал сянката на отвращение, преминала по лицето на Виго, когато спомена Гъшинг. Нищо чудно онзи да е следил Гризуалд от известно време. Сигурно е дължал на Виго различни услуги след безцеремонното му изхвърляне от Служ­бата, което за времето си беше страшно наказание. Да, сигур­но беше длъжник на Виго и той го бе притиснал да си плати. Често действаше по този начин. - Питаш ме, Уолтър, защо напуснах Службата. Отчасти за да не прахосвам живота си с подобни мръсотии. Нека се изясним. Едно време Гризуалд и аз си сътрудничехме и наисти­на имах най-приятелски чувства към него, но после нашите съдби тръгнаха по различен път. Данните, за които говориш, не са точни. Виго не каза нищо. - Другото, което си забравил - продължи Харланд, - е, че катастрофата, изглежда, е злополука и може би е точно та­ка. Ако беше саботаж, щеше да бъде уредено самолетът да избухне на седем километра височина, а не на петнайсет метра, когато се приближаваше до пистата. - Той махна салфетката от скута си и започна да се измъква от сепарето. - Не мога да отговоря на въпросите ти, Уолтър, защото са адски глупави. - Няма нужда да си тръгваш, Боби - каза Виго, като раз­пери ръце. - Моля те, остани. Ще ти обясня, доколкото мога. Разбираш ли, вярвахме, че Гризуалд черпи от необикновен из­точник. - Какъв източник? - Нямам възможност да ти кажа, но мога да ти съобщя, че източникът е под наблюдение и от време на време действа особено непредпазливо. Искахме да научим малко повече за него и така естествено стигнах до теб, смятайки, че може би Гризуалд ти е разказал за него. - Виж - Харланд почувства как започва да се ядосва, - нямам абсолютно никаква връзка с Гризуалд. Не би ми казал какво върши. Трябва да разбереш това. Защо не попиташ този проклет източник? Виго се замисли, докато добавяше кисел сос и хайвер вър­ху нарязаните върху блините варени яйца. Когато привърши, вдигна хапката, стисна я от двете страни и я пъхна в устата си. Последва мълчание. - Не мога да говоря с този източник - каза той след мал­ко, - защото засега е анонимен. - Виж, някъде по линията трябва да има физическо лице, което може да сграбчите за врата и да го накарате да ви каже това, което ви интересува. - В този случай не можем. Нещата не са толкова прости, колкото изглеждат, и положението е твърде деликатно, да не кажа опасно. - Всичко това от уебстраниците ли си научил? Някакъв смахнат разузнавателен сайт ли си преглеждал? - Не, това е доста по-специализнрана информация - пред­назначена, както подозирам, само за търгуване. Смятам, че Гри­зуалд е получил демонстративна услуга, ако може така да се каже. Само за търговия! Демонстративна услуга! Искаше му се Виго да престане да говори като някой шибан портиер. Той го погледна и се зачуди дали този човек имаше и бегла представа за живота извън „Сикрет интелиджънс сървис“. - Но този източник е приятелски глас, така ли? - предпо­ложи Харланд. - Не бих могъл да кажа. - Тогава за какво, по дяволите, говориш? - Разбирам, че си скептичен по отношение на всичко то­ва, но те уверявам, че вярваме в значимостта на тази история. - Аз не вярвам в нея, но също смятам, че отдавна не съм водил разговор като този - разговор, при който нямам и най- бегла представа за какво ми говорят. - Е, хайде, Боби, подценяваш се. Както добре знаеш, ти си много добър в подобни неща. Не ми казвай, че си се превър­нал в отнесен човек като колегите ти от ООН. Просто няма да ти повярвам. - Шибана работа - отсече Харланд. - Извън това място има огромни проблеми с бедността и с околната среда. Тези проблеми се влошават все повече и хората трябва да мислят за тях. Когато се стигне до това, разузнавателната общност - както смехотворно се нарича тя - няма да може да помогне с ни­щичко. Виго започна да разглежда Харланд иронично развеселен, в очите му се четеше превъзходство и злоба. - Виждам философа-шпионин в обятията на моралните императиви - или това е най-важната повеля? Никога не съм бил сигурен. Все пак, преди да се отнесеш, позволи ми да отбе­лежа, че много от хората в ООН принадлежат към общността, която ти подценяваш. Не по-малко от двайсет процента от вся­ка национална мисия в ООН се занимават с непривлекателна­та дейност на предишната ти служба. Те се въртят наоколо, душат, ровят, ловуват, крадат, интригантстват и, общо взето, полагат най-големи усилия, за да разберат с какво се занима­ват другите. Могат да носят национални носии и да говорят за хуманни акции, докато висят пред вегетарианския бюфет в ка­фето на ООН, но нека ти кажа, че повечето от тях са шпиони и при това второкласни шпиони. Харланд отпи малко вино и реши да не отговаря. Беше време да си върви. - Виж, Уолтър, не ставам много за компания. Бих ис­кал да ти помогна относно Гризуалд, но не мога. И сега наис­тина мисля, че трябва да си легна. Все още се чувствам доста разбит. Той се изправи. Виго изглеждаше разочарован. - Да, разбира се. Напълно те разбирам, Боби. Беше ми много приятно да те видя. Надявам се, че не си се засегнал от разговора ни. Може би разбираш, че е важно за мен. Надявам се също, че ще ме разбереш, ако ти звънна отново. - Той се стегна и се усмихна. - Какво ще правиш по Коледа? Ще се връщаш ли в скъпата стара Англия, или ще останеш тук? - Още не съм мислил. - Добре, ще държим връзка. И, Боби, извън всичко, кое­то си наговорихме, беше ми много драго да те видя жив. Харланд повдигна рамене, благодари за вечерята и отиде до гардероба да вземе дрехата си. Момичето се затрудни да я открие и доста се забави. Докато чакаше, Харланд хвърли един поглед отново към Виго, който остана в сепарето. Ръцете му прелистваха каталога на инкунабулата и едва се виждаха. Пос­ле се появи един мъж, може би от отсрещната страна на ресто­ранта, и отиде да му каже нещо. Виго така и не повдигна глава да погледне мъжа. Харланд излезе и закрачи по Четиридесет и осма улица към Ийст Ривър, облекчен, че вече не е в потискащата компа­ния на Виго, като малко се гневеше на себе си, че бе позволил бившият му колега да го омотава с въпросите си. Сигурен беше, че цялата история с Прага се бе стоварила като железен прът върху масата и имаше за цел да го сплаши. Разбира се, Виго не знаеше нищо за Прага, но може да имаше известни подозрения и сега да беше решил да използва истори­ята като лост. Е, можеше да я забрави! Нямаше начин да се поддаде на подобна елементарна заплаха. Но въпреки многократните опити той не можеше да спре да мисли за едва приключилия разговор. Какво бе научил Гри­зуалд, което Виго така отчаяно се опитваше да разбере? Ако преди известно време на Харланд му бе хрумнало, че мини- дискът можеше да крие нещо, беше само заради факта, че из­борът на музиката въобще не подхождаше на Гризуалд. Утре щеше да го занесе на Сали и да я попита дали той имаше някак­во особено значение. Щеше да я пита дали знаеше нещо за ра­ботата на мъжа си. Семейство Гризуалд си бяха много близки и беше сигурен, че Ал почти нямаше тайни от нея. Но защо всичко това засягаше Виго? Какви, по дяволите, бяха мотивите му? Като се замисли, Харланд почувства, че беше седял с някого, който играеше ролята на Виго, а не със самия Виго. Хуморът и неумерената бързина на ума му бяха заменени с пантомимна версия на оригинала - може би това беше заради отчаянието му. Очевидно проблемът бе изчерпил всичките ресурси на Виго, защото той бе много добре инфор­миран за катастрофата. Може би имаше канал във ФБР? Но като че ли събираше тези неща за някого в ООН, някой, който знаеше за напредъка в разследването. Харланд зави надясно по Второ авеню и продължи да кра­чи просто така, за удоволствие, в свежия нощен въздух покрай мяркащите се картини на Централен Манхатън. Умът му се бе прояснил и заедно с това се появи оптимистична нотка, която бе чакала само да напусне болницата. Беше оцелял, по дяво­лите, и само това имаше значение. Той се спря в един супер­маркет и си купи малка кутия прясно изстискан портокалов сок, за да промие устата си от тежкия, застоял дъх на виното. Отвори капачката още докато чакаше продавачът да му разва­ли двайсетдоларовата банкнота, и изжабурка устата си, преди да го преглътне. После нещо се мярна в дълбочината на съзна­нието му. Старо нервно окончание помръдна и го накара да погледне през вратата, за да зърне мъжкия силует на другия тротоар на Второ авеню. Беше се спрял и се занимаваше с една машинка за продажба на вестници, каквито имаше на все­ки ъгъл в центъра. Харланд разбра, че е бил следен още от ресторанта. Взе си рестото и се насочи към вратата, като зача­ка свободно такси да се появи откъм ъгъла. Мъжът погледна един-два пъти към него, после издърпа един вестник от автома­та и започна да го прелиства небрежно. Глупав любител, помисли Харланд, докато излизаше от вратата и махаше на таксито. Какво всъщност мислеше, че пра­ви Виго, изпращайки такива идиоти да го преследват? 5. ТВЪРДОГЛАВИЯТ През по-голямата част от деня младият човек причакваше Харланд пред сградата на „Флинт“, разположена на Бруклинските хълмове. Но вятърът духаше право откъм Ийст Ривър и той беше принуден на няколко пъти да се крие от студа; първо намери убежище в някакъв бар, а след това влезе в едно кино на улица „Хенри“. След филма реши да разбере дали Харланд въобще има намерение да се прибере този ден. Разговаря с ки­селия портиер руснак във „Флинт“ и откри, че го е изпуснал - Харланд се бе върнал от болницата и пак излязъл. В десет ве­черта младият мъж се върна на поста си зад някаква боклук­чийска кофа на срещуположния тротоар и реши да чака още само един час - ако Харланд не се появеше, щеше да се върне в хотела си. Десет минути по-късно от едно такси слезе мъж в дълго палто и бавно се запъти към входа на сградата, като се потуп­ваше по джобовете за ключовете си. Стигна вратата, спря се и бързо огледа празната улица. И тогава успя да го разгледа. На­истина беше на тридесетина метра от него и светлината в тази част на улицата не бе много добра, но той беше сигурен, че високата, леко прегърбена фигура е на Робърт Харланд. И точно сега, когато настъпи моментът, откри, че мозъкът му се лу­та, за да подбере подходящите думи. По дяволите, бе имал достатъчно време да мисли какво ще каже, а сега не можеше да свърже едно свястно изречение. И все така вцепенен гледаше как Харланд дръпна вратата и мина във фоайето. Замисли се колко време би трябвало да изчака, преди да помоли портиера да звънне в апартамента на Харланд, и точно тогава в края на улицата спря друго такси и от него излязоха двама мъже. Инстинктивно се сви в сенките зад кофите и видя как единият от мъжете изтича надолу по улицата и спря, като закри очи с ръка от светлината на лампата. Изглежда, се интересуваха от таксито, което беше докарало Харланд и сега точ­но си тръгваше. След няколко секунди мъжът се оттегли и за­едно с партньора си изчезнаха по улица „Хенри“. Всеки път, когато влизаше в сградата „Флинт“, Харланд си мислеше за големия късмет, благодарение на който бе наел този апартамент, след като предишният наемател беше зами­нал за Рим. Отправи се към асансьора и махна весело с ръка на младия руснак, който работеше като портиер в празничните дни. Борис изръмжа нещо, но не вдигна поглед от малкия теле­визор, поставен в скута му. Харланд отключи вратата на апартамента си, влезе и без да пали лампите, си наля едно питие, загледан за няколко ми­нути в пейзажа навън. Стаята беше голяма и просторна и предлагаше панорамен изглед от Ийст Ривър към Уолстрнйт и Све­товния търговски център. После запали светлините, защото лампичката на телефонния секретар мигаше. Натисна копчето за прослушване и машината му съобщи с колебливия си женс­твен глас: „Имате... пет... нови съобщения.“ Първият бе затво­рил, без да каже нещо. Следващите три бяха благопожелания от ООН, а накрая чу Хариет, която отново настояваше да пре­карат Коледа заедно в Лондон. Докато я слушаше, очите му пробягаха по бюрото. Нещо не беше в ред. Писмата, които беше взел от пощенската кутия този следобед, бяха поставени в друг ред. И сметката от електрическата компания, която беше оставил върху лаптопа си, за да не забрави да я плати, сега бе бутната встрани и обърната наопаки. Освен това капакът на компютъра беше леко отво­рен. Знаеше, че го беше оставил напълно затворен. Огледа се. Като че ли нищо друго не беше пипано. Отиде отново до компютъра и го включи. Всички файлове за неговия доклад за водата бяха наред и очевидно не бяха пипани. Него­вият имейл обаче беше изтеглен и прочетен. Там имаше около шестнайсет съобщения, които не бе виждал преди, а сега бяха преместени в инбокса. Не беше останало нито едно неотворено съобщение. Първата му мисъл беше, че Виго е организирал това пре­търсване, знаейки, че ще вечеря с него. Ръката му се повдигна и попипа кожата на портфейла на Гризуалд в сакото и твърдия ръб на диска. Това беше единственото, което Виго би желал, защото той беше убеден, че лаптопът на Харланд съдържа ня­какъв ключ към тайната на Гризуалд. И все пак нещо не беше както трябва. Професионален екип от СИС би проникнал в апартамента и би проверил нещата, без да остави следа. Те сигурно не биха направили грешката да отворят имейлите, а после да не изключат компютъра. Излезе от апартамента и слезе до фоайето, където отк­ри Борис изтегнат в стола, разсеяно премятащ дъвка в уста­та си. - Борис, някой търсил ли ме е, докато бях навън? - Опита се да се свърже с вас нек’ва шибана жена - каза той, без да се обръща. - Доста хора ви търсеха, някои от тях дойдоха. - Доста хора ли? Какво искаш да кажеш - от печата ли? - Много хора. Не от печата. - Тогава кои? Борис обърна нагоре към Харланд полузаспалото си лице. - Двама мъже от ООН. Показах им апартамента. - Какво! Какви мъже от ООН? - Те показаха лични карти и документи. Нищо не взеха. Проверих. - Искаш да кажеш, че си пуснал непознати хора в апар­тамента ми. - Имаха документи. Имаха и специални карти. - Борис стана и разтвори ръце с прекалената невинност на футболист, който е фаулирал противник. - Както и жената, която идва вчера. - Каква жена? - Жената, която ви занесе дрехите в болницата. - Да, това беше моята секретарка, която ми донесе и резервни ключове. Но какви бяха онези мъже? Как изглеж­даха? - Единият висок, със сива коса, като Бил Клинтън. Дру­гият мъж по-млад. Стояха пет минути. Аз бях пред вратата. После си отидоха. - Това не е проклетата ти Русия, Борис. Не трябва да правиш всичко каквото ти каже някой само защото е размахал служебната си карта. Защо не ми каза, когато се прибрах? - Не сте мъ питал. Харланд се поучуди колко бързо Борис бе усвоил улич­ния жаргон. - Как, по дяволите, да предположа, че си позволил на двама напълно непознати да влязат в апартамента ми? Смятам да говоря с управителя на сградата за това, Борис. Той се обърна към асансьора. - Не сте мъ питали и за детето! За момчето. - Какво момче, за бога? - Мъж на около моите години - може би по-млад. Гово­ри руски и английски, кат’ мене. Умно момче. Каза, че ще се върне по-късно. - Как изглеждаше? - Висок като вас, господин Харланд. Носи големо яке и шапка като тъзи, ей така - Борис сложи длани върху гла­вата си. - Плетена шапка ли? - Да, плетена - каза победоносно Борис. - Каза ли какво иска? - Каза, че ще се срещне с вас, когато се върнете. - Добре, звънни ми, когато се появи. Но не го пускай в апартамента. Разбра ли? Харланд още не бе затворил вратата на апартамента и домофонът задрънча. На другия край беше Борис, който сега се мъчеше да бъде полезен. - Момчето с плетената шапка е на улицата. Видях го сега. Идва към сградата... Не... Стои пред вратата. Сега си тръгва - допълни той. - Ще сляза долу. Слезе и намери Борис, който се въртеше около входната врата. Без да се опитва да се крие, Харланд надникна през стък­лото и видя фигурата на отсрещния тротоар. - Сигурен ли си, че това е същият човек? - Да - каза Борис твърдо, - казах му къде, по дяволите, се загуби? - Е, нека видим какво иска. - Харланд отвори вратата и разгледа по-ясно мъжа. Той се придвижваше към светлината на уличната лампа и поглеждаше в негова посока, като подска­чаше от крак на крак заради студа. Харланд излезе и го повика. - Какво искаш? Фигурата направи безсилен жест с ръце и като че ли се усмихна, макар че беше трудно да се каже в мрака. После зак­рачи през празната улица. - Искаш ли нещо? - викна отново Харланд. - Вие сте господин Харланд, нали? - каза младият човек. - Да. Бих искал да говоря с вас за няколко минути. Борис се отдръпна, за да застане зад него, като очевидно очакваше някаква неприятност. - Изглежда наред - каза Харланд. - Защо не влезеш вът­ре, Борис? Ако има проблеми, може да викнеш полицията. Но Борис не бързаше да се дръпне. Мъжът бе някак си безгрижно усмихнат. Харланд предпо­ложи, че е на около двадесет и пет години. Беше слаб, с дълго, почти красиво лице и леко набола брада. Носеше провиснало скиорско яке, черни панталони и боти с катранен цвят. На гла­вата си бе нахлупил тъмносиня плетена шапка, а около врата си беше увил пухкав шал в мастиленозелено и черно. - Господин Харланд? - каза той все още усмихнат. - Да. Какво желаете? - Да говоря с вас. Имам да ви кажа някои неща - важни неща. Харланд отбеляза културен чужд акцент и загледа двете светлокафяви очи, които гледаха като че ли малко притеснено - или най-малко колебливо. - Какви неща? - Трудно е да се обясни. - Сега младият мъж стоеше на около метър и половина от Харланд. Вятърът отнасяше пара­та от дъха му встрани. - За какво става дума? - каза нетърпеливо Харланд. - Няма да стоя цялата проклета нощ навън. Непознатият отвори якето си и доста небрежно пъхна вът­ре ръка, което накара Борис да промени позицията си. Млади­ят човек протегна другата си ръка и му каза на добър руски: - Няма за какво да се безпокоите. Аз съм приятел. - Хар­ланд откри, че произношението отново беше безгрешно. Мла­дият мъж извади портфейл и измъкна визитна картичка, която прикри от малките снежинки, които се носеха вече по вятъра. - Бих искал да ви покажа това. Харланд взе картичката и я погледна на светло. Беше ита­лианска лична Карта, изтъркана по ръбовете, с излинели цве­тове. Снимка на млада жена, размазана с нещо, което би тряб­вало да представлява официален печат. Погледна по-отблизо. Не можеше да я сбърка. Името на личната карта потвърди стра­ховете му. Под снимката беше напечатано с главни букви ЕВА ХУРЕШ и с друг почерк бяха прибавени думите „Студент по дизайн“. Личната карта беше с дата 1975 година. Харланд почувства как стомахът му се свива. Но той не реагира - не можеше да реагира, защото беше сигурен, че това момче е изпратено при него от Виго. Напрегнато обмисляше дали срещата се наблюдава. Дали го филмираха? Погледна към тъмните прозорци на жилищната сграда отсреща, а после и към синия микробус, който стоеше под редицата от дървета гинко от другата страна на улицата. - Познахте ли я? - каза младият човек, който беше смък­нал шапката си и сега стоеше доста притеснен. Очите му съл­зяха и лицето му се беше смръзнало от студ - Сега бих ви показал и това. - Той извади още две лични карти и ги подаде на Харланд. - Имат различни имена. И след миг ще ви кажа защо. Харланд разгледа първата, членска карта от Комунисти­ческата партия на Чехословакия, датирана 1980. Ева Хуреш фигурираше с името Ирина Рат. Професията ѝ не беше посо­чена - косата беше по-къса, лицето малко по-състарено. Ако не друго, изглеждаше по-привлекателна. Фотографът беше за­печатал характерния леко подигравателен израз, който той пом­неше толкова добре. Очите ѝ гледаха дръзко към обектива и устните бяха готови да се разтегнат в усмивка. Последният документ беше членска карта от 1988 и при­надлежеше на Ирина Кочалин. Фотографията беше почти съ­щата като тази от преди осем години, но картата беше в по- добро състояние и всичко в нея изглеждаше наред - печатът, серийният номер и другите подробности изглеждаха автентич­ни. Харланд заключи, че тези карти биха свършили чудесна работа в СИС. Но как се бяха добрали до снимките на Ева? Това го разтревожи много. Той върна картите. - Не знам защо мислите, че се интересувам от това. Момчето изглеждаше сконфузено. - Мислех, че ще познаете тази жена. - Съжалявам. Нямам представа коя е. - Трябва да имате! Помните я! Това е жената, която поз­навате като Ева Хуреш! Истинското ѝ име е Ирина Рат, а след сватбата стана Кочалин. - Съжалявам - Харланд поклати глава, - мисля, че сте сбъркали адреса. - Но вие сте Робърт Харланд, нали? Видях вашата сним­ка във вестниците след злополуката и разбрах, че това сте вие. Знаех кой е Робърт Харланд и исках да ви открия. Харланд го гледаше внимателно. Беше учтив и умен, го­вореше превъзходно английски, но не беше професионалист. По лицето му бе изписана твърде много неподправена емоция. Само много талантлив актьор можеше да изиграе трепетите на надежда, смущението в погледа му. Но Харланд все още не искаше да се доверява - в никакъв случай. - Вижте, съжалявам - каза той. - Но се страхувам, че грешите, ако мислите, че съм познавал тази жена. Бих искал да ви помогна. Но не мога - това е положението. Той кимна на Борис да отвори вратата, за да влязат вътре, обърна се и си тръгна. - Не искам помощ - каза младежът обидено. - Дойдох, защото мислех, че сте мъжът, когото тази жена е обичала. - Ами... съжалявам - каза категорично Харланд, - по­паднали сте на грешния човек. - Ако вие сте този мъж, мисля, че трябва да ви кажа и още нещо, нещо много важно - продължи непознатият. Харланд продължаваше да върви - просто не искаше да слуша повече. Имаше нещо в начина, по който се държеше момчето, което го караше да се чувства неловко; гледаше го по един особен начин и в съзнанието му се прокрадваше мъчител­но съмнение. - Господин Харланд, моля ви - каза младежът бързо, ка­то пристъпи няколко крачки напред и го хвана за ръката. - Мис­ля, че лъжете, когато казвате, че не я познахте. Ще ви кажа и още нещо - това е майка ми. Ако сте човекът, който я е обичал, когато е била млада... Той погледна надолу. След малко се вгледа в лицето на Харланд и добави: - Ако вие сте тази личност, тогава много е възможно вие да сте моят баща. Всъщност смятам, че е точно така. Харланд загуби ума и дума. - Знам кога сте се срещнали, разбирате ли? Знам, че сте отишли в един град, наречен Орвието в Италия и сте пазили вашата история в тайна, защото тя е била чехкиня, а вие сте работили за британското разузнаване. Знам също и за Иглата на Клеопатра. - Той като че ли загуби увереност и измърмори: - Аз... аз не исках да ви говоря по този начин. Само Ева знаеше за Иглата на Клеопатра - мястото, къде­то се бяха уговорили да се видят в Лондон, но поради някаква причина Харланд така и не бе разбрал, че това е последното, което чу от Ева. Работата беше там, че никой друг не знаеше за това. Възможно бе Ева да е била посетена от Виго и да му е разказала как е пропуснала да се обади и... за всичко останало. Но защо Виго би се заел с това близо тридесет години по-кьсно? Какво всъщност беше това? Мъчеше се да свърже тази не­обикновена среща с разговора с Виго и се опитваше да разбере мотивите му. Нищо не се получаваше. - Какво точно искате да ми кажете, като идвате тук с тази история? - попита той. - Може би се нуждаете от някаква медицинска помощ, защото мога да ви кажа, че имате доста опасна фантазия. - Той се спря. - Нещо друго да искате? Нап­ример пари? Младият мъж повдигна рамене и отново погледна към кра­ката си. - Не искам нищо от вас. Съвсем нищо - той се изсмя иронично. - Странно. Вече ви казах, не искам нищо. - Той се спря и като че ли си припомни нещо, после протегна ръка с обезоръжаваща усмивка. - Съжалявам, че не ви се представих. Името ми е Рат - аз съм Томас Рат. - Вие може да намирате това за забавно, но не и аз. Сега бихте ли си тръгнали? Харланд знаеше, че се опитва да печели време. Нямаше причина Томас да не е син на Ева Хуреш и той беше готов да приеме този факт. В действителност точно това и си помисли, когато видя първата лична карта, на която Ева беше такава, каквато я беше срещнал в Рим. Момчето ѝ приличаше. Негова­та външност беше същата, особено светлината в очите и фи­ната черна коса. И въпреки че не искаше да го приеме, той трябваше да признае, че момчето имаше и маниерите на Ева. Снимките бяха съживили паметта му и моменти, за които не си беше спомнял десетилетия, нахлуха в главата му. Той видя Ева - разглеждаше някакви фрески в Орвието и спореше за тяхната стойност. Той можеше да бъде дете на Ева със сигурност, но от това не следваше, че е негов син. Всъщност това момче въобще не му приличаше. Нищо познато: нито една черта, нито поглед, нито коса, нито жестове. Не, това не беше негов син. 6. РАЗКАЗЪТ НА МОМЧЕТО - Кой уреди това? - попита Харланд. - Някакъв номер ли е? Свързан ли е Уолтър Виго с вашето посещение? Томас поклати отрицателно глава и по лицето му преми­на притеснение. - Никога не съм чувал за този Виго. Никой не знае, че съм тук. Дойдох от Лондон, когато видях вашата снимка. Не съм казвал на никого, че смятам да пристигна тук. Беше- импулс, реакция на снимката ви. - Как успяхте да ме откриете? Името ми го няма в теле­фонния указател. Младежът му каза, че е взел адреса от ООН. Харланд го разпита по-иодробно с кого бе говорил, той спомена името на помощник главния секретар. Изглеждаше невероятно, че е могъл да измъкне адреса му с толкова елементарен блъф. От дру­га страна, беше напълно възможно хората от неговия етаж да се бяха доверили на обаждащия се по телефона. Той отвори вратата и покани с жест Томас да влезе. - Ще почакате тук - каза той. - Ще си взема палтото и после ще отидем някъде да поговорим и надявам се да ми каже­те какво, по дяволите, е всичко това. Много по-лесно бе да покани Томас горе в апартамента, но Харланд искаше да проведе разговора на обществено мяс­то. Но се чувстваше някак си неловко. Освен това имаше голя­ма вероятност апартаментът му вече да е натъпкан с „бръмба­ри“ от хората, идвали през деня. Докато взимаше палтото си, той си отбеляза мислено, че по-късно трябва да прочисти мяс­тото. Слезе долу и намери Томас с нахлупена шапка да седи спокойно на полираната пейка до вратата под подозрителния поглед на Борис. Харланд си помисли, че той прилича на един от хилядите младежи по улиците на Ню Йорк. Повървяха няколко преки до един ресторант, който има­ше и бар в предната част. Беше студена съботна нощ и място­то бе доста пълно, но намериха една масичка до прозореца в задната част на помещението. Харланд поръча две бири на кел­нера и покани Томас да седне. - Сега - каза той остро, - кажете ми вашата дата на раж­дане. Томас не бързаше. Той махна шала, свали якето си и ос­тана по сив пуловер и карирана риза. Сгъна небрежно шала си и го сложи на стола до Харланд заедно с ръкавиците и шапка­та. Огледа се, изтри влагата от прозореца с една кърпичка и надникна към улицата. - Готов ли сте? - каза Харланд. - Роден съм на 15 ноември 1975 година - каза бавно То­мас. Цветът се връщаше на лицето му. - Къде? - В Прага. - На колко години е била майка ви, когато сте се ро­дили? - Беше навършила двадесет и две на 12 октомври съща­та година. Датите напълно съответстват, помисли си Харланд. - И къде живее сега майка ви? - Извън Прага, но пътуваше много, когато бях дете. - Омъжена ли е? - Тя се омъжи за един руски гражданин, но сега са разве­дени. - И живее в Чехия, така ли? - Да. - А вие? Къде живеете? - Живеех в Стокхолм и там работех. От известно време съм в Лондон. Може би скоро ще се местя пак. Имаше нещо объркано в това момче: очевидно се отпус­каше все повече пред Харланд, но същевременно все още ли­чеше някаква напрегнатост в държанието му. Очите му про­дължаваха да се взират в едно огледало зад Харланд. - Мога да ви разкажа за майка ми, ако искате - каза той. - Попитайте ме нещо. Харланд помисли какво друго би могъл да го пита. - Има ли някакви отличителни белези? - Да, в горната част на гърба под линията на косата има петно - тъмнокафява кожа. Той си спомни момента, когато беше открил овалното рождено петно в леглото. Те бяха избягали, поне така им се струваше и на двамата, в Орвието към края на зимата. Беше в началото на 1975 и се познаваха само от пет месеца. Трябваше им време да останат заедно. И двамата бяха твърде млади за напрежението на професията. Останаха там четири нощи в най- хубавия апартамент на един стар хотел. Градът беше празен, замръзнало спокоен и студен и той беше поразен от това без­мълвие; като че ли нямаше жива душа и единственото, което се чуваше, бе непрестанният звън от градските камбанарии. Беше съвсем просто: през тези четири дни те проникнаха един в друг. Тя му стана толкова близка, колкото никое друго чо­вешко същество в живота. Но това продължи само няколко седмици, докато се върна в Лондон, за да довърши обучението си. По това време нямаха тайни помежду си. Той знаеше каква е тя в действителност - агент, работещ за ДС, чешката Държавна сигурност. Езиковите ѝ познания и забележителната ѝ красота я бяха докарали в Рим; в началото работеше сред чешките дисиденти, които вършеха пропагандна работа там, а след това целта ѝ беше да компрометира дипломати от американс­кото и британското посолство. Тя съобщи на Харланд, че е бил оценен като млад, неопитен офицер от СИС, който би се под­дал на нейните прелести. Каза му всичко, но никога не откри истинското си име, защото беше много наплашена. Очевидно онези имаха нещо срещу нея. Но тя не знаеше какво е то. Една сутрин се разделиха на гарата в Рим. Харланд си спомняше тази сцена, която навремето усети като ампутация. - И как майка ви е срещнала мъжа, който според вас съм аз? - Било в един бар. Запознал ви е американски дипломат, който майка ми е познавала. Вие сте били негов редовен тениспартньор. Така ми каза тя. Малко по-късно същата вечер сте излезли с голяма компания. Говорили сте за книгите, които сте чели. За нея е било забележителна вечер - много вълнува­ща, да бъде в Рим със западняци, да пие и да се смее. Доста различно от живота, който е познавала в Чехословакия. Макар че е работила за Държавна сигурност, за нея това е била една от най-безгрижните вечери в живота ѝ. Тя каза, че след това сте се разхождали из града почти цяла нощ. Било е късно лято - месец август или септември, и призори сте намерили едно ка­фене до някакъв си пазар близо до френското посолство. Взе­ли сте такси и направо сте отишли на работа. Виждате ли, гос­подин Харланд, знам всичко това. Харланд поръча още бира за себе си, момчето не беше докоснало своята и попита келнерката дали би могла да му намери цигара. Тя бръкна под престилката си и му подаде една от смачкан пакет „Марлборо“. Томас взе кибрита от масата и му я запали, като се облегна назад с усмивка. - Не си ви представях като пушач - каза той. Харланд не обърна внимание на забележката. - Кой ви даде идеята да ме потърсите? - Никой - каза откровено Томас. Той се наведе и постави лактите си отново на масата. - Вие си мислите, че просто си въобразявам. И не може да повярвате на всичко това? - Вие ми отговорете. Причаквате ме на улицата като ня­кой професионален изнудвач, съобщавате ми, че сте мой син, и очаквате да ви посрещна с отворени обятия. Според вас как­во трябва да направя сега? Да си променя завещанието ли? Да завещая фамилното сребро на ваше име, така ли? Сериозно ли очаквате да повярвам на всичко това? - Знам за Иглата на Клеопатра - каза младежът. - Това може да докаже, че говоря истината. Никой освен вас и майка не знае за нея, - Споменахте го и преди - отбеляза небрежно Харланд. - Какво друго може да ми кажете за това? - Майка ми разказа, че сте се шегували, че тя била Клео­патра, защото сте вярвали, че вашата любов към нея ще ви убие. Казваше ми, че това било някакъв черен хумор. Няколко седмици по-късно сте напуснали Рим и ви е звъннала да ви ка­же, че ще бъде в Лондон. Уредили сте си среща същата вечер при Иглата на Клеопатра край Темза, защото не сте искали да рискувате да ви видят с нея. Тя ви е разбирала. Било е много трудно за вас и тя го е знаела. Каза ми, че си спомняла всичко много добре. Било е чудесен пролетен ден. Тя е намерила мяс­тото за срещата, после се разходила покрай реката и размис­лила. Имала голям проблем, който искала да сподели, но пос­ле решила, че не може да говори с вас за това. И така, тя не се появила и вие никога повече не сте я видели отново. Така и не сте научили защо е идвала в Лондон. Той изчака, но Харланд не каза нищо. - И тук моята история става по-прозаична, макар че не мога да ви укорявам, защото сте вярвали, че ви обича. Когато ви се е обадила по телефона, не ви е обяснила, че смята да прави аборт, нали? Разбира се, че не. Тя не е искала да говори за това. - Думите се забиха като пирон в главата на Харланд. - Както сам ще се съгласите - продължи Томас, - такива неща по онова време са били невъзможни в Рим. Тя е намерила ня­какво извинение, за да напусне Рим, защото отчаяно е искала да ви съобщи новината. Предполагам, че някаква част от нея е допускала, че вие можете да уредите нещата. Но още тогава е знаела, че е попаднала в клопка. Имала е две възможности - или да се освободи от детето, или да се върне обратно в Че­хословакия, за да роди. Ако беше направила първото, би мог­ла да се види още няколко пъти с вас, макар и да сте били в Лондон, а тя в Рим и да не е било много лесно. Но някъде през този ден в Лондон решила да роди детето и затова не се поя­вила на срещата. Не е могла да ви каже за решението си да се върне обратно в Прага, което би означавало никога повече да не ви види. Направила е своя избор и ето ме тук, пред вас. Аз съм това дете, господин Харланд, и колкото и невероятно да ви изглежда, аз съм ваш син. - Той взе бирата си и я изпи на един дъх, очевидно облекчен от това, че се е освободил от тайната си. Дори и да искаше, Харланд не би могъл да реагира. Няма­ше представа какво трябва да чувства или как трябва да се от­нася с това момче. Единственото чувство, което усещаше, бе­ше безпокойство. Това бяха неговите тайни, историята му, ко­ято този младеж разказа, съобщавайки му повече неща, откол­кото той помнеше за самия себе си. Беше едновременно гне­вен и наплашен. Всъщност никога не му бе хрумвало, че Ева може да е бременна. Беше помислил за всичко друго, но не и за това. Когато тя не се появи, изпадна в отчаяние и погълнат от собственото си чувство за загуба, не обмисли нещата както трябва. Седмици наред след това набираше телефонния ѝ но­мер в Рим. Звъня на хора, които биха могли да знаят къде е отишла, но никой нямаше представа. После един уикенд отле­тя до Рим и я търси по старите места, където бяха ходили. Ева Хуреш просто бе изчезнала и беше оставила Харланд да се чувства изоставен и безпомощен. Беше толкова объркан, че се върна в Лондон и сподели мъката си с един приятел - приятен тип на име Джими Кимлок от неговия отдел в СИС. Джими му бе казал, че се е измъкнал - една връзка като тази би могла да провали кариерата на всеки и освен това да го вкара в много бели. Така Харланд забрави за Ева. Най-малкото спря да мисли за нея и да се измъчва, нещо доста по-различно от това да я забрави. Той се опита да се ос­вободи от мисълта за Ева, но някаква част от нея продължава­ше да живее в него. - Кажи ми, защо майка ти е трябвало да се върне в Че­хословакия. Не би ли могла да избяга? Ако беше така, както казваш, и тя е била бременна, би могла да избяга и да роди бебето на Запад. После щеше да му мисли. - Отговорът е съвсем очевиден. Ако сте я слушали вни­мателно, щяхте да знаете, че не е могла да напусне заради май­ка си - Хана. Хана беше причината тя да се върне. Тя и досега е все още жива. Знаете ли нейната история? Харланд смътно си спомняше, че майката на Ева е била в концентрационен лагер. Той кимна на момчето да разкаже ис­торията. - През 1945 баба ми, Хана Рат, се намирала в Терезин, немците са го наричали Терезиенщат. Нацистите са го превър­нали в лагер за евреи от Бохемия и Моравия. Тя е била 9-годишна и е единствената оцеляла от семейството си. Всички били транспортирани в Аушвиц, но тя успяла да се скрие. Те­резин бил пълен с евреи, които са си помагали един на друг. Но без никаква защита - без семейство и приятели - на нея ѝ е било много трудно. Тя ми разказваше, че е запомняла имената на три деца от последните групи, които пристигали в Терезин и научавала откъде идват. По този начин твърдяла, че е от новата пратка. Освен това е имала скривалище, където отивала, кога­то са събирали транспортите за лагерите на смъртта. Поняко­га стояла там цял ден само с малко вода. Каза ми как си е пред­ставяла, че е невидима, и дори днес твърди, че има способност­та да не я забелязват. Може да ходи по улиците и да не я виж­дат. Можете ли да повярвате на това, господин Харланд? Харланд кимна. Беше срещал много такива хора, докато упражняваше стария си занаят. Наричаха ги „духове“. - Когато Терезин бил освободен от руснаците през май 1945, тя се намирала при вратите на лагера. Била е една от първите, която е получила медицинска помощ от военни лека­ри на руснаците. По-кьсно, през лятото на 45-а, била премес­тена в дом за сираци близо до Прага. Била е една от трите хиляди оцелели от Терезин. Други 90 хиляди са изчезнали в лагерите, но малкото момиченце е оцеляло. Тя е останала жи­ва, но не е могла да претендира за собствеността на семейст­вото си. Домът и фирмата били изчезнали. Не е могла да каже какво точно е притежавало нейното семейство, не е имала ня­какви документи, нито пък е знаела къде се намира тази собст­веност. Не е могла дори да потвърди коя е, защото от града не бил останал никой, който да я разпознае. Нито един – нито учител, нито лекар, нито приятел или някой член на семейст­вото ѝ. Всички са били мъртви. И тя е останала само с името си - Хана Рат. Това било всичко. И така останала в сиропита­лището. А после на 16 години забременяла с майка ми. Вдиг­нало се е много шум. Тя не искала да каже кой е бащата и е трябвало да напусне. Но Хана била много умна. Тя си намери­ла работа и отгледала майка ми в една стая в Прага почти без никакви средства. Били са само те двете. Това е историята на жената, в която сте се влюбили в Рим. Може би не сте я знаели цялата? - Вие не ми обяснихте защо майка ви се е върнала в Прага - отбеляза Харланд с очевидно безразличие, макар че всъщност сърцето му се свиваше при мисълта за Ева. - Просто го е направила. Не е могла да остави майка си там. Припомнете си какво е било там по онова време - „нор­мализацията“ след Пражката пролет. Немислимо е било за май­ка ми да избяга на Запад и да остави Хана да понася послед­ствията. Всичко в живота ѝ е зависело от това да бъде добре с властите - и работата, и домът. А тя е притежавала много мал­ко. Майка ми не е могла да стори това на жената, която е пра­вила толкова много жертви за нея. Той спря и погледна напрегнато Харланд за момент, пос­ле се обърна, за да махне на келнерката за още една бира. - Трябваше да ви разкажа моята история. Какво друго мога да направя, за да ви убедя? Предполагам, че има ДНК тес­тове, които биха могли да докажат това. Но би било обидно, а пък и няма защо - вие трябва да знаете, господин Харланд - аз не искам нищо от вас. Наистина нищо. - Нека още веднъж ви попитам, Томас, защо дойдохте? Сигурно сте ме търсили и преди това. - Научих историята наскоро. Преди мислех, че баща ми е друг - мъжът, за когото майка ми се беше оженила. А освен това не знаех къде живеете. Има много Харландовци в теле­фонния указател на Лондон. Имах си и мои грижи. - Какво искате да кажете? - Не искам да говоря за тях сега - отвърна той много сериозно. Погледна настрани. - Може би някой ден ще ви раз­кажа, господин Харланд. - Вижте, хайде да забравим това „господин Харланд“? Използвайте първото ми име, ако трябва да ме наричате ня­как си. - Мисля, че предпочитам „господин Харланд“, докато нещата между нас не се променят. - Както искате. - Харланд остави чашата и мислено си призна, че е развълнуван от прямотата в поведението на То­мас. - В Лондон ли отивате? - попита Томас, който очевидно се бе успокоил. - Да, прескачам понякога. Имам сестра, която живее там, но през последните десет години не оставам там за дълго. - Ще посетите ли сестра си за Коледа? - Може би. Не съм решил още. - Ако отидете, може да се видим. Приятелката ми е в Лондон и ще ви оставя нейния номер заедно с моя. Ако почув­ствате, че искате да ме видите отново, може да ми звъннете. - Той замълча. - Знам, че в момента не вярвате на моята исто­рия. Но може би след време... - Може би, но първо бих искал да говоря с майка ви. Томас поклати отрицателно глава. - Виждате ли се с майка си? - Не - той отново поклати глава, - не съм я виждал от известно време. Вижте, трудно е да ви обясня всичко, господин Харланд. Има много неща, които не знаете. И по-добре да не ви казвам всичко наведнъж. - Какво искате да кажете? - Сега не мога. - Но нямате нищо против, ако запиша телефонния ѝ номер? - Не, но тя ще се ядоса, казах ви вече. Тя не знае, че съм тук. - Е, добре, но бих искал да говоря с нея за това. Мисля, че ме разбирате. Томас вдигна рамене и през следващите няколко минути между тях се възцари тишина. Харланд го изучаваше, докато той премести стола си, за да направи място за две млади жени, които се тръснаха шумно на съседната маса и започнаха да се разсъбличат в горещото помещение. Погледнаха го няколко пъти и се разхилиха. Томас предложи да помогне на едно от момичетата да си свали якето и тя кокетно му позволи. Имаше нещо в тези две момичета, помисли си Харланд. Внезапно се почувства невероятно уморен. Притвори очи и златистата светлина, която виждаше след катастрофата, проб­лесна пред него. Той стана и показа с жест на Томас, че отива до тоалетната в дъното на ресторанта. Застана пред писоара и се облегна на стената, за да се успокои и да помисли за младата Ева. Опита се да си представи как изглежда сега - понапълняла и може би прошарена. Трябваше да ѝ се обади колкото се може по-скоро и да разбере дали момчето казва истината. Ако се окажеше, че това е някакво изтънчено изнудване, измислено от Виго, би трябвало да си подготви защитата и да разбере какво се крие зад това. Изглеж­даше толкова невероятно - за да се изработи историята на То­мас и фалшивите лични карти с действителните снимки на Ева, беше нужно много повече време от няколкото дни след катас­трофата. Мислите на Харланд бяха нарушени от някакъв мъж, кой­то се появи от една от кабините зад него. Той си вдигна ципа и се обърна, за да изплакне лицето си на чешмата. Трябваше да се стегне и да се концентрира, защото искаше да разбере по­вече за характера на Томас - много повече. Върна се в бара и с учудване забеляза, че столът на Томас е празен, а купчината от зимни дрехи - изчезнала. Погледна към вратата и го мярна заедно с една група от шест-седем души, които точно напус­каха. Томас жестикулираше като плувец с двете ръце към две момичета. После махна с дясната си ръка към челото като за поздрав. Харланд седна на масата. Едно от момичетата го пог­ледна. - Хей, вашият син трябваше да тръгне, но остави това за вас. - Какво искате да кажете, синът ми ли? - каза той, като взимаше парчето хартия, което тя му подаваше. - О, съжалявам - каза жената, - ние решихме, че сте роднини. - Приятелката ѝ прехвърли дъвката в устата си и кимна. На хартията имаше два телефонни номера. Единият беше на мобифон; другият беше с код на Централен Лондон. „Пи­тайте за Ларс Едберг“ - гласеше бележката. Ларс Едберг, помисли си Харланд. Защо Томас използва чуждо име? Нямаше го и номера на Ева. - Каза ли ви защо трябва да тръгва? - попита Харланд, като погледна двете озадачени лица. - Не - отвърна тази, която дъвчеше. - Той просто гледаше към улицата и изведнъж се обър­на, стана и потегли. Даде ни бележката и каза, че ще го разбе­рете. Харланд остави двайсетачка и тръгна през масите към вра­тата. На улицата нямаше и следа от Томас. Той забърза към кръстовището на хълма и мярна една фигура, бягаща надолу по улица „Клинтън“. Който и да беше той, очевидно се движе­ше много бързо, после сви надясно и изчезна зад един камион. От Томас Рат нямаше и следа. 7. ПУЛСЪТ На следващия ден след дълъг, неспокоен сън Харланд из­лезе в сивата нюйоркска неделя и осъзна, че част от него иска­ше да приеме историята на момчето. Но след като обмисли, реши да отложи решаването на този проблем и да се концент­рира върху загадката около Гризуалд. Три часа по-късно слезе от един влак, пътуващ за Канада, на малка гара, стотина километра северно от Ню Йорк. Посе­дя там, като гледаше през река Хъдсън към Кетс Хилс и си мислеше за Гризуалд. Тази част от долината Хъдсън, беше му казал веднъж Гризуалд, е била населена от германци и оттам били и предците на Гризуалд. Долината им напомняла за Рейн и за тяхното отечество и затова дали такива имена на местните градчета - Рейнебек, Рейнклиф, Щатсбург. Старият пикап на Сали Гризуалд се появи на паркинга. Тя излезе. Изглеждаше така, както я помнеше отпреди десетина години. Усмихна му се късо, без думи. После взе ръцете му, придърпа го към себе си и го погледна доверчиво. Накрая промълви! - Ако той би искал да оцелее някой, то сигурно това щеше да бъдеш ти, Боб. Повярвай ми, утешение е за мен да знам това. Имаше малко хора, от които Ал се възхищаваше и обичаше толкова, колкото теб. Харланд почувства загубата ѝ с внезапна, безпомощна яс­нота. Стигнаха до широка бяла къща зад хвойнови дървета, раз­положена върху двадесет или тридесет декара замръзнала ли­вада. Момчетата на Гризуалд - Ерик и Сам - го чакаха, за да го поздравят. Те стояха в антрето и се преструваха, че си спомнят Харланд от миналото, опитвайки се усилено да скрият мъката си. И двамата бяха безпогрешни копия на Гризуалд - едри и дружелюбни, с характерната за Ал непокорна веселост в изра­женията си. Сали го заведе до кухнята, където вече беше сложена ка- ничката с кафе и няколко чаши. Храната беше във фурната. Всички седнаха. Момчетата го гледаха с очакване, като че ли щеше да им донесе някакви новини или просветление. - Значи ти беше този, който отговори на телефона от­там - каза Сали, като клатеше глава. - Колко страшно е било за теб да разговаряш с мен. Искам да знаеш, че напълно те разбирам. Помниш ли - когато затвори. Радвам се, че го сто­ри... по този начин. Даде ми да разбера, че си бил с Ал навън и че съм говорила с теб в този ужасен момент. - Ти спаси живота ми, Сали - каза Харланд. - Не знаеха, че сме паднали там. Сигурен съм, че не бих оживял, ако не беше позвънила в този момент. - Късметът е, че татко си бе оставил телефона - каза Ерик, по-голямото момче. - Той можеше и да го е изключил. - Наистина - каза Харланд. - Но ако ти не беше отишъл да му помогнеш, никога нямаше да го чуеш, нали - обади се с тънък гласец Сам. По време на обеда говориха за старите времена в Европа, истории, които съживяваха спомена за Алън Гризуалд в съзна­нието им. Сали трябваше да обяснява на момчетата обстоя­телствата за всяка една от историите - кои са били героите и каква е била политиката на посолството по онова време. Хар­ланд допълваше някои подробности, които понякога караха ли­цето ѝ да светва. Той остави разговора да върви по реда си и само на края на обеда започна да пита как Гризуалд се е вклю­чил в работата на Трибунала за военни престъпления. Сали му каза, че Ал напуснал ЦРУ през 1994 и отишъл като наблюдател на Балканите за „Уърлд стадис форъм“ във Вашингтон, който издавал доклади за западната политика. Не харесвал много тази страна на работата си, защото трябвало да пише много доклади, но бил поразен от гражданската война в Босна и убеден, че западната политика се колебае фатално между неадекватната помощ и престъпното объркване. Те се тревожели за парите и тя трябвало да се оправя с трудностите през по-голямата част на деветдесетте, когато Ал пътувал по линия на форума. Тя разбирала, че е погълнат от проблема за неуспеха на Запада да залови хората, обвинени за престъпле­нията, които е видял в Босна. Според него имало още много несвършена работа на Балканите и тя подкрепяла неговата ре­шимост да се стигне до някаква справедливост. Постепенно се прикрепил към Трибунала за военните престъпления и започнал работата си, прилагайки уменията, които бил изучил в ЦРУ, за да преследва военнопрестъпници - целия шпионски арсе­нал, който тя нямаше нужда да обяснява на Харланд. В началото на деветдесетте се преместила в дома, който Гризуадц бил оставил, отчасти за да пести пари, но по-скоро да осигури на момчетата база в Щатите. Ал продължавал да пъту­ва до Европа. Все още работел извън къщи, но понякога тя го питала за някои неща и той ѝ отговарял без заобикалки. Преди около месец, когато за последен път дошъл у дома, отишли да вечерят в Рейнебек и говорили за делото, по което работи. Той ѝ разказал за пет или шест мъже, отговорни за масови кланета в Босна в края на войната. Тя не можеше да си припомни под­робности, но каза, че имало и друг случай, който би могъл да се окаже много важен. Той се надявал, че ще може да привър­ши разследването, а после мислел да намери работа, която ще му позволява да остане в Щатите. - Знаеш ли нещо повече за последното дело? - попита Харланд. - Не. Защо питаш? Би трябвало да подходя по-меко, помисли си той. Сали мислеше бързо като съпруга си и той не искаше да я тревожи. - Ами... има толкова голям интерес към това, което Ал е могъл или не е могъл да донесе със себе си в Ню Йорк. - От страна на кого? - От ФБР, което, както обикновено, разследва катастро­фата, а което е още по-любопитно, и от моите стари колеги. Британското разузнаване? Те пък защо се интересу­ват? - Очите ѝ се присвиха. - Имаш да ми кажеш нещо друго ли, Пол? Намекваш, че има и нещо друго в тази катастрофа? Знам, че печатът публикува различни предположения, но мис­лех, че това са просто празни приказки - но не е било така, нали? - Доколкото знам, катастрофата е злополука. От Националното управление по безопасност на авиотранспорта ще съ­общят скоро изводите си и очевидно смятат, че това е било злополука. - Добре, а какво смяташ ти? Харланд се поколеба. Погледна към Ерик и Сам и образът на Томас Рат пробяга през съзнанието му. Той си спомни гор­достта на Гризуалд от неговите момчета и между другото си помисли какво е това да имаш син. Извади от своя джоб порт­фейла, който носеше със себе си, след като напусна болни­цата. - Знам, че може да ти се стори странно, но го взех от тялото на Ал, когато извадих телефона. Не мога да си спомня какво съм мислил в този момент, но предполагам, че съм искал да се уверя, че там има някакви лични документи. Вчера си спомних как той каза, че носел някакво много важно доказа­телство. - И постави портфейла от другата страна на масата. Изправена пред нещо толкова свързано със смъртта на мъжа ѝ, Сали Гризуалд закри с ръце лицето си, после погледна портфейла с потресаващо внимание. Тя го взе внимателно и докосна твърдата, загрубяла от водата кожа с пръстите си. Не каза нищо, докато преглеждаше съдържанието. След малко измъкна минидиска и го подаде на Ерик, който поклати глава. - Татко не слушаше такава музика - каза той. - Тук в шкафа има четиристотин записа и нито един не е композиран преди 1920 година. Знаете, че той беше фанатик на тема джаз, нали? - Достатъчно известен беше - кимна Харланд. - Пускали ли сте го? - попита Сам. - Не, но вчера си спомних, че го намерих в портфейла. Освен това аз нямам уредба за компактдискове. Вие имате ли? Сам каза, че имат, взе диска и отиде да го пусне. Ерик тръгна след него, а Сали и Харланд се вгледаха един в друг. - Има ли някой в Хага - наруши мълчанието Харланд, - когото бих могъл да попитам дискретно за разследването, вър­ху което е работил Ал - някаква секретарка, сътрудник? - Да, казва се Сара Хеземанс. Беше секретарка на Ал, но не съм сигурна какво би могла да ти каже. Знаеш колко затво­рен беше Ал. Тя написа името и номера на бившия офис на Гризуалд върху лист от кухненския бележник. - А нещо за този, с когото е пътувал? - В самолета ли? Не вярвам да е имало някой друг освен теб. Харланд изостави този въпрос. - А има ли във Вашингтон хотел, където е отсядал ре­довно? - Да, отсядаше в хотел „Филмор“, на Десета улица - поз­наваше се там с управителя и имаха някаква договореност. - Познавал е управителя? - Да, но съм забравила името. - Имаш ли представа какво е правил във Вашингтон? - Ами предполагам, че е ходил до Ленгли. Знам, че аген­цията му помагаше за разни неща, като въздушни снимки и прехващания на радиовръзки. Той ходеше там често, защото искаше да изправи пред съда онези типове от Югославия. - Тя замълча и погледът ѝ пробяга встрани, за да се спре върху една саксия с магданоз на прозореца. - Още не са ни изпратили Ал. Искам да кажа тялото му. Това наистина е мъчително. Смешно е, защото Ал често говореше, че това, което най-много подлу­дявало онези хора в Босна, е, че никога не намирали телата на близките си и не са можели да понасят мисълта, че не могат да ги погребат, както подобава. Знаеше ли това? Харланд поклати отрицателно глава. - Той ми каза, че това било нещо много голямо за тях - рече тя, - и аз започвам да ги разбирам. Наистина е важно. Момчетата се върнаха с една уредба за компактдиск с пре­носим високоговорител. - Послушахме го горе за малко - каза единият. - Нищо особено освен това, че Бетовен и Шопен въобще не са по вкуса на татко. Прослушаха отново диска и Харланд съобрази, че запи­саната музика беше различна от това, което пишеше на калъф­ката - там се изреждаха оркестрови творби от Брамс, Шопен и Менделсон, а това, което сега звучеше, беше втора част от ед­но цигулково трио на Бетовен. Той вдигна обложката и я разг­леда. - И аз забелязах - обади се Ерик, - опаковката на диска не отговаря на съдържанието. Пред следващата пиеса се чу бързо изщракване - нещо средно между звука от гайгеров брояч и скърцане при отваря­не на врата. Шумът продължи почти пет минути и беше пос­ледван от първите ноти на едно ноктюрно от Шопен. Заслуша­ха се дали този шум ще се появи отново, но не чуха нищо. После Ерик предложи да направи запис на шума и да го пусне по-бавно. Двамата се качиха заедно, облекчени, че могат да се занимават с нещо. Върнаха се след десетина минути, като носеха записва­щата уредба на Ерик и спореха както всички тийнейджъри. - Това е код - обади се категорично Ерик. - Откъде знаеш? - Просто знам. Слушай. Ерик пусна лентата, която беше записал по-бавно, и я за­бави още, доколкото можеше със своето оборудване. Чуваше се, че има определена структура на звука, почти като пулс. Докато слушаха, разбраха, че това са отделни пулсации, със­тавени от много различни елементи. - Ако бихме могли да го забавим още малко, мисля, че щяхме да разберем нещо. - Може би ще намеря кой да свърши това - каза Хар­ланд. - Бихте ли ми го дали? - Сали кимна. - Ще взема ориги­налния диск и ако може, забавения запис. - Аз направих още един запис - обади се Ерик, - така че, ако го загубите, ще знаете къде да го търсите. - Добре. Виж, няма да споменавам за това на никого. Нека остане между нас. Ако наистина има нещо, не желая ня­кой да знае, че вие го притежавате. Не след дълго Сали го откара до гарата и изчака на пар­кинга, докато влакът се появи. - Боб - каза тя, забила поглед пред себе си, - открий, ако можеш, какво става. Знаеш какво имам предвид. Направи го заради мен и заради Ал, той би искал това. Харланд обеща, че ще направи всичко, което може. *** Късно следобед стигна до ООН - залязващото слънце къ- пеше в розова светлина западната част на огромния монолит. Все още имаше малко туристи, но служебните зони бяха пус­ти. Той беше доволен - искаше да работи на спокойствие и да избегне шумотевицата, която би съпроводила връщането му на работа в понеделник. Отключи офиса си, забеляза двуседмичната купчина пис­ма и седна зад бюрото си, за да помисли. Набра номера на хо­тел „Филмор“ във Вашингтон и помоли да говори с управите- ля, казвайки, че е приятел и колега на Алън Гризуалд. След известно време уморен английски глас се обади по линията. Харланд обясни, че прави известни разследвания за ООН за действията на Гризуалд малко преди смъртта му. Просто да се свържат някои несъответствия и празноти. Ако това безпокои управителя, той би могъл да звънне обратно през централата на ООН. Харланд усети как гласът се отпуска. - Никога не може да бъдете достатъчно предпазлив - ка­за управителят. Харланд се усмихна на този девиз и продължи с равен, бюрократичен глас: - Ние се занимаваме с разходите, направени при пос­ледното му пътуване. При тези обстоятелства се стараем да бъдат напълно възстановени. Смятам, че господин Гризуалд е пътувал с друг човек, който също е работил към Обединените нации. - И това го вършите в неделя? – каза мъжът. - Всичко е заради предколедната суматоха. Бихме ис­кали да сме сигурни, че семейството ще си получи парите преди празниците. - Той се намръщи при плачливостта на това обяснение и продължи: - Проблемът е, че не можем да разберем името на втория човек. Дали е записан някъде във вашите книги? Чу как управителят моли рецепцията да погледне в книга­та за предишната седмица. Докато чакаше, управителят му ка­за как се е запознал с Алън Гризуалд преди около петнадесетина години, по времето, когато е бил заместник-управител в хо­тел „Джеферсън“. Смъртта му, разбира се, е една трагедия, каза той. Харланд усети лека нетърпеливост в тона. После се чу глас по интеркома. Две стаи били заети за две нощи, платени от господин Гризуалд. Харланд сви юмрук. - Името на другия джентълмен не фигурира в сметката - каза управителят, повтаряйки това, което беше чул, - но го има в регистрационната карта. Става дума за Люк Безие, оче­видно френски гражданин. Не е оставен домашен адрес. - Нещо друго? - Не. Няма номер на паспорт, нито регистрация на лека кола или телефон за контакт. Само името Безие. - Има ли към сметката някакви допълнителни разходи - телефонни обаждания? Храна? Управителят отвърна, че имало някои допълнителни смет­ки, и Харланд го убеди да му прати копие от сметката по фак­са, както и копие на регистрационните им карти. Пет минути по-късно листовете безшумно изпълзяха от машината на бю­рото на Марика. Откри това, което търсеше в края на втората част от сметката - телефонен номер, записан от централата в хотела, който започваше с кода на Франция. Имаше два разго­вора със същия номер в двата последователни следобеда, про­дължили от 7 до 14 минути. Харланд бе готов да заложи цига­ра, че Люк Безие е звънял на съпругата или любовницата си. Той провери номера през международната информация и откри, че съответства на областта Каркасон. Беше почти пет - твърде късно, за да позвъни, а освен това той би искал да знае дали личността, която щеше да вдигне телефона във Франция, е информирана за смъртта на Безие. Беше твърде възможно да не знаеха, въпреки че сигурно са започнали да подозират не­що, след като редовните обаждания са спрели така внезапно след понеделник. Може да са го търсили в офиса на Гризуалд в Хага или във френското посолство във Вашингтон. Рано или късно щеше да се разбере, че именно Люк Безие е летял с Гри­зуалд. Сега Харланд беше сигурен, че ФБР щяха да се съсредо­точат върху разследванията на Гризуалд и да се натъкнат на името на Безие. Олинз беше така заинтересуван от факта, че някой, приличащ на чужденец, е бил с Гризуалд на летището, че сигурно беше проследил данните в хотела и вероятно бе намерил името му в списъка на пристигналите от Франция ми­налия уикенд. Необходимо му беше само едно обаждане, за да получи подробностите за паспорта на Безие от Граничната служба на САЩ. А това означаваше, че Олинз знаеше всичко необходимо за Люк Безие. Тогава защо Безие не беше включен в окончателния списък на загиналите? Каква беше причината за премълчаването на факта, че е бил на аерогарата? Бяха ли принудили Олинз да пази в тайна името на Безие, или той има­ше някакви свои причини? Харланд позвъни на Сали Гризуадц и попита дали е чува­ла за Безие. Името не ѝ говореше нищо. Ал не беше спомена­вал, че е работил с някого от Франция. Харланд се готвеше да затвори, когато тя му каза, че прегледала последната поща на Гризуадц и открила куп разшифровани интервюта, които са били изпратени от офиса му в Хага, след като е напуснал. Тя ги прегледала бегло и мислела, че може да са интересни. Щеше да му изпрати страниците по факса. Обади се още два пъти, първия път на сестра си Хариет, за да ѝ каже, че ще бъде в Лондон за Коледа, а после звънна на мобилния номер, който му бе оставил Томас Рат. Предполо­жи, че телефонът беше на европейско обслужване, и не очаква­ше някой да вдигне. Така и стана и затова изпрати съобщение. - Обажда се Робърт Харланд - каза той ясно. - Ще бъда в Лондон следващата седмица, така че можем да продължим разговора си от последната нощ. Надявам се, че всичко е на­ред. Тръгнахте си много бързо. - Той свърши, като остави своя нов мобилен номер и домашния номер на Хариет и му каза да не звъни преди вторник. Спусна краката си и отиде до факса, за да види дали доку­ментите не са дошли. Сигналът за включване светеше и той изчака, докато първият лист от 32-те номерирани страници пад­на в теленото кошче. Прочете част от интервюто с една бос­ненска мюсюлманка на име Селма Симич. Не му се стори осо­бено важно, така че го остави и отиде в кухненския бокс, за да си приготви малко чай. Етажът беше тих и празната сграда ехтеше. Повечето от офисите наоколо бяха тъмни. Той си приготви чай, мислейки си за поредицата от телефонни разговори, които трябваше да проведе рано сутринта с Европа. После се върна обратно в офиса. Докато вървеше към бюрото на Марика, усети полъх на въздух отляво. Не видя нищо, но усети мощен удар по ребрата отляво, после една ръка посегна към адамовата му ябълка. В същото време друг със сила го блъсна отзад. Два удара по вра­та, един юмрук в бъбреците, последван от ритник в долната част на гърба. Харланд се приведе и се хвърли назад с цялата си мощ, като разля чая, който все още държеше в лявата си ръка. Един мъж извика и се хвърли към него, но не успя да го удари силно. Харланд пресрещна замаха на втория, отблъсна го и онзи се стовари назад, разбивайки една от преградите към коридора. Чу го как диша на пресекулки зад него, но онзи тип беше здрав и много бързо скочи на крака. Харланд се изви и го удари с юмрук в стомаха, като същевременно го срита с коля­но в брадичката. Онзи падна. И тогава усети страшен удар от­зад, по главата си, и потъна в забрава. 8. ЗАВИХРЯНЕ Дойде на себе си от светлина в очите. Над него стояха двама мъже. В офиса беше студено и можеше да чуе как вятъ­рът развява някакви хартии през счупения прозорец. Повдигна глава от пода, но един глас му каза да стои спокойно. Всичко щяло да бъде наред; линейката пристигала. Харланд не обърна внимание. Той повдигна отново главата си и бутна встрани свет­лината. Усещаше вкуса на някакъв химикал върху езика и гърло­то си. Помръдна още малко. Болеше го главата, също и ребра­та, а гърбът му беше покрит с нови наранявания. Той се претърколи на една страна и се надигна, за да види двама от охра­ната на ООН, които бяха приклекнали пред него. Огледа се, като се зачуди за миг защо прозорецът е отворен, и разбра, че не се намира там, където бе паднал - бяха се нахвърлили вър­ху него навън, пред вратата на секретарката, а сега беше встра­ни от бюрото и наоколо беше страшна бъркотия. - Как се чувствате? - попита единият от охранителите, като се опитваше да надзърне в очите му. - Добре съм. - Всъщност му се повдигаше и беше много напрегнат. - Вижте, няма ли кой да затвори този проклет про­зорец? - Не може - каза другият пазач, - отворен е насила, счу­пен е. Харланд седна неподвижно за няколко минути, като се опитваше да успокои стомаха си. После обърса носа си с опа­кото на ръката, прочисти гърлото си и погледна към пазачите. - Какво стана? - Джим ви намери преди пет минути - каза единият. - Смята, че онези хора може би са се уплашили, когато са чули асансьора. Чак сега Харланд разбра, че вкусът в устата му е на кока­ин и сигурно затова се чувстваше толкова бодър въпреки уда­ра по главата. Тoй се обърна към прозореца, втренчи се в пом­ръдващите парчета блиндирано стъкло и разбра защо прозо­рецът е отворен. Искали са да го хвърлят навън и да изглежда като че ли е бил дрогиран и е скочил сам. Единствената му мисъл беше за това дали Уолтър Виго има нещо общо с този жесток план. Но реши, че колкото и да страдаха от липса на морал, бившите му колеги от „Воксхол крос“ рядко прибягва­ха до подобни гангстерски методи. - Дали са взели нещо? - попита пазачът на име Джим. Харланд се изправи неуверено и се хвана за бюрото. Пос­ле опипа лентата и диска в джоба на сакото си. Бяха изчезнали. - Имах известно количество пари в брой - каза той, - няколко стотачки - взели са ги. - Взели ли са ви портфейла? - Парите бяха в джоба ми, а портфейлът - в палтото, ей там до вратата. Бихте ли проверили вместо мен? Докато пазачите отидоха да проверят палтото, Харланд огледа бюрото. Копието от хотелската сметка беше все още там и един поглед към факса му показа, че документите на Са­ли Гризуалд са пристигнали благополучно. Значи този, който го бе нападнал, се интересуваше само от диска и от лентата. Той се сети за копието, което Ерик Гризуалд беше запазил при себе си, и се зачуди дали и те не са в опасност. Но беше сигу­рен, че не бе следен до долината на Хъдсън, защото взе всички предпазни мерки, преди да напусне гара Пен, и когато си купи билет първа класа за Трентън, Ню Джърси. Освен това знаеше, че никой друг не беше слязъл от влака на неговата спирка и затова реши, че поне за момента Сали и момчетата са в безо­пасност. - Сър, портфейлът си е в палтото - каза единият от паза­чите. Харланд прибра хотелската сметка и отиде да вземе фак­са на Сали, без да обръща внимание на суетенето на пазачите - всичките 32 страници бяха на място. Той се отпусна в стола на Марика и поиска чаша вода. В болницата се опитаха да го задържат за наблюдение, но Харланд беше толкова враждебен към младия лекар, че много скоро го пуснаха да си отиде вкъщи. На следващия ден се чув­стваше толкова добре, колкото можеше след такъв удар в ти­ла. Един фелдшер беше му казал, че цицината има цвят и раз­мер на малък патладжан. Не се съмняваше, че някой е искал да го убие, и това доста го подплаши. Но, от друга страна, го за­интригува и го постави на бойна нога. Пробудиха се старите навици. Напусна апартамента в осем, като взе багаж само за една седмица, и успя да вземе такси до сградата на ООН. Когато пристигна, откри, че офисът му беше оправен и прозорецът - снабден с нови ключалки. Марика беше там и го поздрави с дълги словоизлияния, придружени от също толкова дълга прег­ръдка. Харланд така и не свикна с американските прегръдки и никога не знаеше кога и как да ги спре. Накрая беше освободен от обемистия бюст и можа да си проведе телефонните разго­вори. Тя не каза нищо за големия лейкопласт, поставен на тила му - може би реши, че е резултат от катастрофата. Първият разговор бе със Сара Хеземанс, сътрудничката на Гризуадц в Хага, която настоя първо да провери самолич­ността му чрез Сали Гризуадц. Пет минути по-късно му се оба­ди и изслуша неговото малко оплетено обяснение за интереса му към последното разследване на Алън Гризуадц. - Това, което е включвало и един френски сътрудник. - Съжалявам, но не мога да ви помогна - каза тя войнст­вено. - Всичко е поверително. - Но знаете личността на този французин, както и защо е бил в самолета с Гризуадц? Тя не каза нищо. - Прав ли съм да мисля, че името му е Люк Безие? Отново нямаше отговор. - Знаете ли дали има семейство във Франция, някого, на когото бих могъл да се обадя и да попитам за това? - Не знам нищо за него. Той се появи при господин Гризуалд неизвестно откъде. Просто позвъни и поиска да се срещ­нат. Аз бях първата, с която той говори, и само затова знам името му. Господин Гризуадц не ми каза почти нищо за него и това е всичко, което мога да ви съобщя. - Помоли ли ви да не говорите за това? - Вижте, господин Харланд, трябва да разберете, че по­вечето от работата, която вършим, е много секретна. Не ми е разрешено да говоря с външни лица за текущите разследва­ния. - Сега тя говореше много по-спокойно. Харланд предпо­ложи, че някой е влязъл в офиса ѝ. - Искам да ви задам някои въпроси, на които бихте мог­ли да отговорите с „да“ или „не“, става ли? - Добре. - Това дело отнася ли се за убийствата в Североизточна Босна през 1995 година? Това ли разследваше той? - Да... и... същевременно не. - Опитвали ли сте се да влезете в контакт с близките на господин Безие във Франция? - Не. - Тоест не знаете дали им е съобщено. - Не. - Някой от Трибунала за военни престъпления обсъж­дал ли е въпроса за смъртта на господин Гризуалд и мосю Бе­зие? - Да. - Кой, главният прокурор? Старшите следователи? - Да... да. - Дали подозират, че катастрофата е причинена от сабо­таж? - Не, не мисля така. - Има документи, които са изпратени в дома на Алън Гризуалд от вашия офис миналата седмица. Сали Гризуалд ми ги даде. Изглежда, че това са записи на интервюта от 1995 и 1996 години. Свързани ли са с последното дело, което разслед­ваше Алън Гризуалд? - Може би. Харланд си припомни мъчителния подход на Гризуалд към всеки проблем, внимателното му отношение към всеки възмо­жен резултат от разузнаването. - Искаше да ги прочете с надежда да намери нещо, което е пропуснал в миналото ли? - Да - каза тя. Можеше да усети, че ѝ стана приятно, че е направил вярно предположение, и знаеше, че сега тя наистина иска да си говори с него. - Може би е по-добре за мен да прочета тези документи внимателно и после да ви звънна? - Да, това е добра идея. - Някъде привечер по ваше време, да кажем, в осем часа днес или утре. - Да - каза тя и внезапно затвори. Харланд погледна към номера, който Безие беше наби­рал от Вашингтон, и премисли дали да позвъни сега, или да изчака, докато говори отново със Сара Хеземанс. След извест­но време реши, че няма смисъл да избързва. Следващата му грижа беше дискът. Очевидно кражбата беше важна, но той не искаше да тревожи Сали Гризуалд, така че просто ѝ звънна, за да ѝ съобщи, че дискът и лентата са били откраднати през нощга от офиса му, без да споменава нападе­нието. Но дори и така тя се обезпокои от факта, че Ерик е нап­равил копие, и заяви, че се чувства застрашена от присъствие­то му вкъщи. Харланд ѝ предложи да изпрати записа на него­вия служебен адрес или да го пусне с куриерска служба до до­ма на Хариет. Той ѝ даде и двата адреса и се зае да обмисли още малко кражбата. В следващия час и нещо остана затворен в офиса си, като разсъждаваше и драскаше малки схеми. Те приличаха на електрически вериги, чиито елементи бяха свър­зани един с друг. Когато Харланд не беше сигурен за някоя връзка, което се чувстваше често, той слагаше пунктирана ли­ния, за да очертае още недоказаното. Прекара доста време и на прозореца, загледан към сините оттенъци в далечината на Лонг Айланд. След това се връщаше до бюрото си, за да прибави още няколко линии към друга кутийка в схемата. Резултатът не беше много задоволителен, защото нямаше просто обясне­ние за последните събития. Все пак продължаваше да го търси. Когато Марика му донесе малко кафе, главата му вече се беше прояснила до известна степен и започна да се оформя естест­вото на следващата му задача. Тя остави чашката и погледна през рамото му с нескрит интерес. Харланд ѝ каза да му резервира място за полета за Лондон в шест часа и да пресметне разходите за едно пътуване в началото на ноември. Тогава Марика се удари по челото и каза, че съвсем е забравила да му съобщи за пресконференци­ята във връзка с катастрофата, която щеше да започне на тре­тия етаж. Може би иска да отиде? Да, помисли си Харланд, много би искал да чуе какво ще каже Управлението по безо­пасност за злополуката. Тръгна към залата за конференции, като се смеси с голя­ма група, току-що излязла от съвещание на Съвета за сигур­ност, и изчака пресконференцията да започне. После осъзна, че не би трябвало да влиза. Зад него имаше монитор, показващ работата в залата. Можеше да види Франк Олинз от ФБР и Мъри Кларк от Националното управление по безопасност на авио- транспорта от двете страни на Мартин Доул, един от прес-служителите на ООН. Кларк, който на фона на синьото знаме на ООН изглежда­ше по-едър от обикновеното, току-що беше станал и обясня­ваше на репортерите процедурата, която изпълняваха след намирането на двете черни кутии. Той каза, че предварителните разследвания на НУБА изключват съмнението за саботаж. - Това беше злополука - каза той. После се огледа, повтори думата „злополука“ и се пре­сегна към някакви таблици, които държеше далеч от погледа от журналистическата публика. - Сега знаем, че канадският правителствен „Фолкън-900“, който е бил нает от Обединените нации, е бил подло­жен на извънредна турбулентност, причинена от американс­кия самолет, който е кацнал на Ла Гуардиа осем секунди пре­ди катастрофата. Това се нарича „завихряне“ и става, когато минават такива големи самолети като например „Боинг-757“, чийто размах на крилата създава мощни въздушни вихри. На­пълно възможно е това да е причина следващият самолет да изгуби контрол. При тази злополука летящият малко по-нап­ред самолет е бил „Боинг-767“, който може би е създал по- добно завихряне, макар че има малко данни за подобни инци­денти с модел „767“. Кларк взе с два пръста една от таблиците, за да покаже диаграмите на двата самолета, минали по един и същ възду­шен път, разделени от три морски мили. Камерата даде крупен план и Харланд можеше да види, че зад всяко крило беше нари­сувана спирала. - Това са завихрянията - каза Кларк, като показваше с показалец. - В техните краища скоростта на въздушния поток може да надхвърли 90 възли. Те могат да продължат до минута и половина след като самолетът е минал, и постепенно се раз­падат или се отдалечават. Други се спускат до земята, преди да се разпилеят, и създават реално препятствие по пътя на след­ващия летателен апарат. Това е невидим феномен, който съз­дава сериозни проблеми. Енергията в повърхността на тези завихряния е толкова мощна, че може да изведе от равновесие дори такъв голям самолет като „Макдонъл-Дъглас-88“, който е три пъти по-тежък от фолкъна. - Той се обърна към публика­та: - За ваша информация той тежи около 10 000 кг. Изчака малко и продължи: - Годишно има четири или пет сериозни инцидента, свър­зани с този феномен. В наши дни има по-малко, защото Феде­ралната агенция по въздухоплаване на САЩ и Националното управление по безопасност на авиотранспорта са определили минимално разстояние между кацащите самолети. Тези пре­поръки и последните данни за злополуки със завихряния са напечатани в информационния годишник, който се раздава на всички пилоти. Той извади нова схема и показа как завихрянето опира в земята и после се издига на около 40 метра, където посреща фолкъна. - Трудно е да се изчисли скоростта и продължителност­та на едно завихряне, защото тя има различни стойности в за­висимост от силата и посоката на вятъра. Но смятаме, че мощно завихряне е пресякло пътя на фолкъна, когато се е спускал към пистата. Пилотът е опитал да маневрира и да се издигне, но не е имал Време да възстанови контрола върху машината и самолетът е продължил да се спуска, докато дясното му крило очевидно се е ударило в кулата за осветление. От записите на полета личи, че пилотът се е опитал да изравни самолета, но не е могъл навреме да го овладее. Имал е само части от секунда­та, за да реагира. Всички данни показват, че той е направил възможно най-доброто, за да реагира на обстановката. Кларк спря да пийне малко вода, което позволи на журна­листа от „Ню Йорк Таймс“ да зададе един въпрос. - Скоростта на реакция не оправдава съвсем пилота - каза той. - Вашата диаграма показва, че е бил достатъчно бли­зо зад боинга, за да изложи своя самолет на подобни завихря­ния. Това не е ли грешка на въздушните диспечери. Мартин Доул се включи в играта. Той очевидно познава­ше репортера. - Господин Парсънс, ще отговаряме на въпроси в края на конференцията. Кларк се наведе напред и каза, че няма нищо против да отговори, защото това е важно за семейството на пилота. - Смятаме, че той е бил на безопасно разстояние и не е имал причини да мисли, че условията ще доведат до образува­не на въздушен вихър. От контролната кула не е постъпило никакво предупреждение. Това означава, че самолетът, кацащ на същата писта в часа преди катастрофата, не се е сблъскал с никакви трудности като това катастрофално завихряне, в кое­то е попаднал фолкънът. Един женски глас попита за списъка на жертвите. - Ще стигнем и дотам - каза Доул успокояващо. Той вдигна едно готово изявление и започна да го чете със сериоз­ността на съдия. Харланд слушаше напрегнато, чакайки да чуе официалното становище. Но Доул загуби време, първо, за да опише задачите на служителите на ООН на борда; оказа се, че е било неофициално съвещание в Конгреса на САЩ относно средствата, необходими за мироопазващи операции, после за­сегна причините за това защо е нает самолет от Канада за пред­стоящата обиколка на Генералния секретар в южноамериканс­ките столици. Завърши, цитирайки съболезнователните думи на Генералния секретар за смъртта на дванайсетте професио­налисти, работили за Обединените нации. Толкова, помисли си Харланд, за тялото, познато като „мъж В“. То като че ли бе потопено в Ийст Ривър. Излизаше, че Люк Безие никога не е бил на самолета. Доул завърши изявлението. После камерата се спря на Парсънс, който стана и зададе нов въпрос. - През цялата седмица ни беше съобщавано, че 13 души от ООН са загинали в самолета. Сега заявявате, че са били 12. Може ли да бъде допусната такава грешка? Доул свали очилата си и кимна на Кларк, който започна да говори нарочно бавно и спокойно. - Трябва да разберете условията в района на катастро­фата, където е имало страшно силно сблъскване и останките след злополуката са пръснати из целия район на неколкостотин метра, докато корпусът на самолета е бил обхванат от пламъци с температура, достигаща хиляди градуси. При тези условия откриването на телата е било доста затруднено. Страху­вам се, че е станала грешка. - Но сигурно - отново се обади Парсънс - има някакъв списък на пътниците, които сте търсили след катастрофата? - Не и в този случай - отвърна Кларк, като погледна към Доул, като че ли въпросът засягаше него. - Нищо ли? - каза репортерът, като премести погледа си надясно към мястото, където седеше Доул. - Не - отвърна Доул. - Този самолет се връщаше в Ню Йорк и персоналът от ООН го е използвал по съображения за икономия. Не сте ли забелязали, че повечето от хората в само­лета са били в Конгреса, за да спорят по въпросите на допъл­нителните плащания в бюджета на ООН. - Значи не сте знаели кой е бил на самолета. Как да бъ­дем сигурни, че не е направена грешка? Може би все още има неоткрити лица. Така ли е? Доул поклати отрицателно глава. - Не, това не е възможно. - И казвате, че със следващия полет е трябвало да пъту­ва Генералният секретар? Кога е било решено това, господин Доул? - Миналия петък. Той трябваше да посети Колумбия с членове на Икономическия и Обществения съвет. - И пътуването не се състоя? - Точно така. Колумбия е опасно място. А сигурно това е било ясно на хората, разследващи злополуката, както и на ФБР. Искам да кажа, че ако тази катастрофа не беше предизвикана от завихряне, би трябвало да търсите друга причина. Нали така? Прегле­дали ли сте всичко, свързано със системите на самолета? - Това е хипотетичен проблем, защото Националното управление по безопасност е установило вече, че именно за- вихрянето е предизвикало злополуката. - Ако не се лъжа - върна репликата репортерът, - един­ственото хипотетично изказване тук беше на господин Кларк. Колкото и убедителна да е теорията му, това все пак е една хипотеза. Кларк го прекъсна отново с вдигане на ръка. - Вижте, ние сме сигурни, че тази злополука е причине­на от завихряне. Това е повече от хипотеза - целият самолет и данните от пилотската кабина са сравнени с предишни инциденти. От 1973 година насам 17 сериозни злополуки са изслед­вани много внимателно, и то само в Съединените щати. През един десетгодишен период във Великобритания са докладвани 550 инцидента - не злополуки, само на лондонското летище Хийтроу. Знаем за какво говорим. Всичко е добре документи­рано и става дума за изследван феномен. - Очевидно феноменът не може да се избегне - каза Парсънс и преди някой да е реагирал, добави: - Ако фолкънът е бил достатъчно близо до боинга, някой би трябвало да е отго­ворен за това, господин Кларк. - Разстоянието между двете машини е било задоволи­телно. Ние разгледахме метеорологичните данни по това вре­ме и разбрахме, че завихрянето се е задържало ненормално дълго. Тези открития ще бъдат включени в окончателния док­лад. Но подчертавам, че разследването вече е завършено. - Точно така - добави Доул. - И тази конференция е опит да предпази вас, представителите на печата, от прибързани зак­лючения. Харланд беше чул всичко, което му трябваше. 9. НЕУЛОВИМИЯТ ПРОТИВНИК Харланд се върна в офиса и намери Марика, която царст­вено бе скръстила ръце пред гърдите си и наблюдаваше чове­ка, който оправяше факса. Тя му махна с ръка да влезе в нейна­та канцелария и каза строго: - Защо не ми казахте какво ви се е случило снощи? - Не исках да ви тревожа - сви рамене той. - Просто ми взеха малко пари, това е всичко. И получих няколко натъртва­ния. - Но вие сте били в безсъзнание! Тук, в сградата на Обе­динените нации! Ужасно. Всички са потресени, че това ви се е случило само седмица след катастрофата. - Е, така е. Малко ме насиниха, но сега всичко е наред. Гледам напред и искам да остана известно време на спокойст­вие. Между другото, откъде разбрахте? - Човекът от охраната, който ви е открил, идва тук. По­пита дали не липсва и нещо друго. Казах му, че всичко е наред освен ролката от факс-апарата. Някой е откраднал проклетата ролка. Можете ли да повярвате? - Какво искате да кажете? - Знаеше чудесно какво има­ше тя предвид и веднага разбра значението на кражбата. Проя- вителният слой, който минаваше между двете ролки на маши­ната, можеше като старомоден фотоапарат да запечата отра­жението на всички факсове, получени предната нощ. За да се прочетат документите, изпратени по факса, трябваше само да се пуска филмът страница по страница през фотокопирната машина. Беше просто като да държиш парче овъглена хартия на светлината - всъщност всяка част от този тънък проявите- лен слой беше използвана само по веднъж. - Може би я е взел някой от етажа, защото тяхната ма­шина е спряла да работи. - Харланд се опита да скрие истинс­ката си реакция. Това не задоволи Марика, но тя нямаше какво да каже. От кабинета на Генералния секретар се обадиха - в програмата на Бенджамин Джайди имаше малък прозорец след два следобед и той искаше да се срещне с Харланд. Той пристигна пред просторния кабинет на Генералния секретар малко по-рано и започна да се разхожда нагоре-надолу по коридора, като гледаше графиките на новата сграда на ООН, поставени в рамка. Внезапно забеляза пазача в края на коридора: беше замръзнал до стола си. Погледна наляво и раз­бра, че Генералният секретар стоеше близо до него. - Добър номер, нали - каза той, - усвоих го още като малък. Човекът, който ме научи, ми обясни, че тайната да се промъкнеш незабелязано след някого се състои в това да при­емеш, че си оставил половината от себе си назад. Навремето той ме дърпаше за единия крак, но все пак има ефект, нали? Харланд погледна надолу към гарвановочерните очи на Бенджамин Джайди. Беше го виждал отблизо пет или шест пъ­ти преди това и винаги го поразяваше свръхестественото му, поразително присъствие. Дипломат, обществен борец, поли­тик и прелъстител на деспоти. Джайди изпълняваше много ро­ли, но Харланд бе готов да се съгласи с описанието на един негов предшественик, който бе казал, че Генералният секретар е нещо като вечен папа. Имаше нещо вярно в това, но то не обясняваше напълно цялата магическа мощ, която този спрет­нат, неразгадаем дребен мъж непрекъснато излъчваше. Хар­ланд го оприличаваше на съвременен, тъмнокож Мерлин. От пръв поглед не можеше да се установи произходът му. Говоре­ше някак си напевно, по начин, който някой би описал като „песничка от доковете“, и според външния му вид можеше да идва отвсякъде - от Близкия изток, Африка, от Индия или дори от Южна Америка. Но всъщност бе роден в Занзибар, завършил университет в Европа и прекарал повечето от своя служе­бен живот в Съединените щати. Той го хвана под ръка и д вамата тръгнаха бавно към него­вия огромен кабинет, докато възрастният мъж продължаваше да излъчва очарование и загриженост. Докато крачеха с Джай­ди, Харланд се чувстваше обгърнат от симпатия. Седнаха на един диван, загърбили панорамните про- « зорци. - Бих казал, че сте ударен много тежко по главата. Това резултат от катастрофата ли е? Или го получихте снощи? Значи Джайди знаеше. - Снощи, но изглежда по-зле, отколкото го усещам. - Да, очевидно сте попаднали в някаква война, господин Харланд. Трябва да бъдете по-предпазлив в бъдеще. - Да. - Така - каза Джайди, като скръсти ръце около коляното си, - Алън Гризуалд ви беше приятел, нали? - Да, много добър приятел. - Знаете ли, че той пътуваше за ООН, за да донесе ин­формация, която можеше да предаде само лично на мен? - Предполагах нещо подобно. Имате ли нещо против, ако ви попитам за какво се отнасяше тя? - Засягаше работата на Международния трибунал за во­енни престъпления в Хага, но не мога да ви кажа повече, защо­то не знам. - Той се спря. - Мислите ли, че тази катастрофа е злополука, както твърдят? - Ами... - Харланд претегляше отговора си - наблюда­вах пресконференцията долу на Управлението по безопасността и резултатите ми изглеждат доста сериозни. Няма доказателство за саботаж. - Да, въздушният вихър сигурно е доста убедително обяс­нение - каза замислено Джайди. - Не бях чувал досега за нещо подобно. Но нека ви попитам, какво мислите всъщност вие, господин Харланд? - Смятам, че има много сериозно основание да се подо­зира саботаж. Някой не е искал Алън Гризуалд да говори с вас. - Да, но както казахте - няма доказателства. Потресава­що е как може да се случи такова нещо - толкова много хора да загинат и да няма никакво доказателство за престъпление. Това кара човек да се чувства слаб и гневен. - Да, така е. Джайди седеше мълчаливо, с озадачено изражение на ли­цето си. През една отворена врата зад него Харланд можеше да види, че в канцеларията на Генералния секретар кипеше рабо­та, но Джайди като че ли не бързаше. - Не съм обядвал. Искате ли да видим дали може да по­лучим малко чай? Мисля, че се нуждаем от чай и сладки, нали? Той се изправи пъргаво и отиде към отворената врата. Много скоро висока жена с вид на скандинавка донесе под­нос. Джайди взе чинийка с бисквити и започна да говори, като същевременно бързо ги поглъщаше. - Мисля, че и двамата знаем повече, отколкото призна­ваме, господин Харланд. Мога ли да предположа това, без да ви засегна? Харланд кимна и се почуди какво, по дяволите, ще пос­ледва. - Разбирате ли, научих, че вече знаете за мосю Безие и че сте правили разследвания във връзка с работата на вашия приятел Гризуалд. - Видя, че Харланд е готов почти да го пре­късне, и вдигна ръка: - Моля, оставете ме да завърша. Аз раз­бирам, че може би сте ядосан от всичко това, но трябва да нау­ча колкото се може повече факти. Аз съм изправен - или по- точно ние сме изправени - пред много труден период. Мисля, че трябва да се прегърнем и да споделим това, което знаем. - Какво имате предвид, сър? - попита Харланд, уморен от непрозрачната официалност на Джайди. - Имаме общи цели и трябва да го осъзнаем. - Не, преди това - за Безие. Как стигнахте до тези факти? Джайди въздъхна и леко наклони глава. - Искате да кажете, че някой от вашите хора е взел рол­ката от факса в офиса ми? И че имате нещо общо с нахлуване­то в апартамента ми и нападението миналата нощ? Не мога да го повярвам. Излиза, че е било по ваше внушение, така ли? - Знаех, че това ще бъде най-трудно – въздъхна отново Джайди. - Да, признавам се за виновен и по двете точки. Нека обясня. На нас ни се струва, под „нас“ разбирам на мен, на господин Олинз от ФБР и на Шон Кенеди, началника на сигур­ността тук, че може би сте взели нещо от тялото на Алън Гри­зуалд. Подозирахме, че знаете какво ми е носил той, защото бяхте приятели. Стари приятели, искам да подчертая. Имало е нещо такова, нали така? Но вчера през нощта то беше открад­нато от вас. Господин Кенеди се чудеше какво друго знаете и затова отиде в офиса ви и взе ролката от факса. Страхувам се, че той е наредил да претърсят и апартамента ви през уикенда, макар да ми каза, че са били пуснати от портиера. Тоест това не е било точно нахлуване. - Това не го прави по-добро, сър - каза остро Харланд. - Чели са личната ми кореспонденция. - Да, съгласен съм, това е непростимо, но до тази сут­рин не бяхме съвсем сигурни какво всъщност знаете. Сега ни е ясно, че и вие сте толкова заинтересован, колкото и ние в откриването на случилото се със самолета и с какво се е занима­вал Гризуалд. Действията ви разкриха добре мотивите ви и за­това ви моля да ми кажете какво сте взели от тялото на Гризуалд. Харланд му разказа за портфейла на Гризуалд и как го бе намерил в съботния следобед, след което бе изслушал диска и звуковите пулсации, за които подозираше, че са някакъв код, но не спомена за посещението си в семейството на Гризуалд. - И вече не притежавате този диск ли? - Не, беше ми отнет снощи. - Да, помислихме си, че е станало точно така. Много жалко, че не сте казали веднага на Олинз, не е ли така? - До събота следобед не подозирах дори, че го притежа­вам. А по това време вече бях започнал да мисля, че Олинз не е напълно откровен. Това впечатление отново бе потвърдено и от пресконференцията тази сутрин, когато не беше споменато нищо за французина. - Той замълча. - Сър, може ли да ви по­питам, защо бяхте склонни да скриете присъствието на Безие на борда на самолета? Рано или късно някой ще разбере, че той е загинал там заедно с другите. - Да, така е. Отговорът е, че Олинз и Кенеди, които спо­менах, колегиално ме помолиха за още малко време, за да ра­зучат нещата около Безие. Също така е много важно тези хо­ра, които се опитват да ми попречат да науча за доказателства­та на Гризуалд, да не знаят, че Безие е бил на самолета. - Но ако това е било саботаж, очевидно Безие е бил една от целите. - Не, не е задължително. Така ми подсказва разумът - не, моят инстинкт - Гризуалд е бил единствената цел. Не мисля, че са знаели за Безие. Всъщност най-важното е, че научихме за какво става дума. - Продължавате да споменавате „те“. Кои са „те“? - Запознат ли сте с квантовата теория? - Отчасти - каза неуверено Харланд. - Защото именно нея спомена Алън Гризуалд в един от разговорите, които водихме напоследък. Той каза, че си има работа с един заподозрян, който бил нещо като квантова еди­ница. - Какво, по дяволите, може да означава това? - Не съм сигурен, но квантовият свят е съставен от мно­го малки единици, които могат да бъдат едновременно и вълна, и частица. Могат също така да бъдат на различни места по едно и също време. Това надхвърля здравия разум. - Да - каза Харланд, като се мъчеше да си припомни една от лекциите по физика в Кеймбридж. - Това има нещо общо с принципа на неопределеността. Когато едно действие е опреде­лено, другите се разпадат и стават хаотични. Въпросът е, че ни­кога не можете да бъдете сигурен в хаотичното състояние. Точно така! Гризуалд каза, че е успял да открие един от аспектите на тази личност, засягащ престъпления на Балкани­те, но той не беше много наясно за другите роли на въпросната личност и за влиянието ѝ, което би могло да се простира дори и до Трибунала за военните престъпления. Той каза, че било почти невероятно как този тип използвал множество са- моличности, за да действа на толкова много и различни равни­ща. Ето защо бе дошъл при мен и използва квантовата анало­гия. Трибуналът за военни престъпления, както знаете, е орга­низация, спонсорирана от ООН. Искаше да знае, че има моята подкрепа, преди да се заеме по-здраво с този въпрос. Очевид­но, не е получил цялата ми подкрепа, защото през следващата седмица Гризуалд ще бъде погребан заедно с всички загинали при катастрофата. - Значи сте сигурен, че това е саботаж. - Не, не съм. Мога да кажа само, че може да е нещо подобно, че има такава вероятност, но моята сила не е там. Раз­читам на хора като Шон Кенеди да следят нещата; той, разбира се, има приятели, но в света на шпионажа ние сме като деца в гората. - Шпионажа? Какво общо има това с шпионажа? - Не ви ли споменах? Алън Гризуалд ми каза по телефо­на, че мъжът, когото разследвал, имал много сериозни връзки с няколко разузнавателни централи. Страхувам се, че не попи­тах кои разузнавателни централи, защото мислех, че ще мо­жем да обсъдим това в личен разговор. - И какво смятате да правите, сър? Джайди млъкна и на лицето му се появи момчешка ус­мивка. - Ами - той си взе още една бисквита, - надявах се, че ще ми помогнете. Вашият доклад за водните ресурси сигурно вече е завършен. Нали така? Харланд кимна. - Смятам да ви предложа продължение на договора, по време на който ще откриете какво е разследвал Алън Гризу­алд. Смятам, че нещата все пак ще се изяснят. Трябва да получим доказателството и хората, причинили катастрофата, няма да спечелят нищо. - Но - протестира Харланд, - дори и да се съглася, тряб­ва да сте голям оптимист относно изгледите ми за успех. - Вие се подценявате, господин Харланд. Вече сте се за­ели с това, за което сега официално ви моля. - Да, но... - Но какво? - Нямам тази власт. - Разполагате с моята власт. Ще бъдете мой личен пред­ставител, това все още има някаква тежест на определени мес­та. Ще ви дам писмо, в което ще потвърдя, че сте мой предста­вител, с което ще можете да изисквате сътрудничеството на правителството на всяка държава - членка на ООН, относно разследването ви. Това, разбира се, би трябвало да се употре­бява само при крайна нужда, защото аз бих предпочел нашето споразумение да остане поверително. По този начин ще може­те да научите много повече. Бихте ли се съгласили на продъл­жение на досегашните условия с още шест месеца? След това можете да ми предадете доклада за водните ресурси. Разбира се, в по-далечен план има и други важни проблеми, но засега смятам, че това е много належащо. Харланд не виждаше как да се измъкне. Освен това вече беше обещал на Сали Гризуалд, че ще направи това, което сега Джайди искаше от него. - Ако предположим, че се съглася, как ще действаме? Бихте ли искали редовни доклади? - Може да ми телефонирате по всяко време, но ще дър­жите постоянна връзка с Шон Кенеди. Предлагам да идете и да се срещнете с него още сега. Той знае за предложението, което ви направих, и вече е подготвил пълномощното ви. - Добре. Но аз все още се съмнявам, че ще открия нещо. - Естествено, че ще се съмнявате - стана Джайди. Разго­ворът очевидно беше свършил. Харланд също се изправи и го последва в коридора. - Не знам как да се изразя - рече Джайди, като протегна ръка, за да се сбогува с Харланд, - но ми се струва, че тази история сама ви е открила. Наречете го както искате - съдба или лош късмет, - но събитията като че ли сти­гат право до вас, Харланд. Хубаво е, че тръгвате срещу тях, не мислите ли?! Ще поддържаме връзка след Коледа. С лека усмивка се обърна и се мушна отново в каби­нета си. Харланд погледна часовника си. Беше три часът - девет в Европа. Знаеше, че е пропуснал разговора със Сара Хеземанс; щеше да се наложи да ѝ звънне на следващия ден. Оставаше му малко време до полета и той побърза да намери офиса на Шон Кенеди, който беше сбутан в една от последните стаи на тре­тия етаж. Борис беше прав. Кенеди бе подстриган като Клинтън и очевидно приглаждаше стърчащата си, твърда коса с ежеднев­на употреба на лак. Харланд забеляза лекия блясък на причес­ката, докато пристъпваше напред, за да се здрависа с мъжа. Ръкостискането му също говореше за демонстративна мъжес­твеност. - Разбрах, че сте се съгласили с предложението на Гене­ралния секретар - каза той. - По дяволите, в състояние е да убеди зала, пълна с масови убийци от Балканите, да заиграят националните си танци. Харланд вече беше сигурен, че не харесва Кенеди. - Някой обаждал ли се е на телефона на Безие във Фран­ция? - попита той. - Не. - Искате да кажете, че близките му не са осведомени? - Не, не още. - Добре. Кой ще го свърши? - Мислех, че бихме могли да обсъдим това сега. - Искате да кажете, че бихте искали аз да го свърша? - Ами, ако започнете да работите по този проблем, това би било най-доброто решение. Харланд помисли за миг, после вдигна телефона и се оба­ди на Марика. - Отложи полета ми до Лондон. Искам да се кача на пър­вия възможен самолет за Тулуза във Франция. - Как разбрахте, че е Тулуза? - попита Кенеди. - Проверих номера. Той е от областта Каркасон. Тулуза е най-подходящото летище за това време на годината. - Правилно. - Отивам да проверя дали някой ще се обади на този телефонен номер още този следобед. После бих искал малко подкрепа. На тези хора трябва да се изплати нещо като осигу­ровка или някаква еднократна помощ. И бих желал някой да се обади и да обясни тези неща непосредствено след като се срещ­на с тях. Най-подходящо е това да се случи още преди Коледа. - Добре, мисля, че ще уредим нещо. Ще говоря с финан­совия отдел. - Освен това бих желал пълна информация за делата на Гризуалд от Трибунала за военни престъпления - и всичките му предишни разследвания. Също ми трябва да разбера нещо за структурата на Трибунала за военни престъпления - как е изграден и кои хора работят там. Можете да ми изпратите тези неща по имейла. Естествено, не би трябвало да им обяснявате защо са ви нужни тези материали. Те сигурно подозират нещо, но нека никой да не знае, че работя върху това. Кенеди кимна. - Жалко за диска - каза той, като отново се опита да вземе надмощие. - Така е - каза Харланд сухо. Не искаше да обяснява на Кенеди, че има копие. - Сега бихте ли се обадили на Олинз, за да му кажете, че ще действаме заедно. Трябва да си разменяме всяка информация, до която се доберем. И аз ще спазвам пра­вилата. Кажете му, че ще му звънна в близките дни. Имам му номерата. А сега всичко, което желая от вас, е това пълномощно от Генералния секретар и ролката от факса, която сте взели от моя офис тази сутрин, плюс всички копия, които сте напра­вили. Няколко минути по-късно Харланд отново беше в офиса си. Той затвори вратата и дълго мисли за това какво трябваше да каже. После вдигна телефона и набра номера във Франция. 10. ДВАМАТА ОФИЦЕРИ Телефонът звъня няколко минути, после се обади една жена и Харланд я попита дали говори с госпожа Безие. - Не - отвърна жената с явно подозрение. - Тук няма госпожа Безие. Това е домът на полковник Безие. - Полковник Безие? - Да, полковник Бертран Безие. - Не на Люк Безие? - Не! - каза жената малко троснато. - Той не живее тук. Той е възрастен мъж. Живее в Париж. - Разбирам - каза Харланд, като предположи, че полков­ник Безие трябва да е бащата. - Аз се обаждам от Съединените щати. Мисля, че се налага да говоря с полковника. - Невъзможно. Той е болен човек. Не може да бъде без­покоен. - Много е важно. Свързано е с Люк Безие. Госпожо, не­гов син ли е Люк Безие? - Да, капитан Безие е негов син. - Разбирам. Много ми е трудно, госпожо. Може би тряб­ва да обясня на вас. Мога ли да попитам коя сте вие? - Госпожа Клерг. Аз съм болногледачка и икономка на полковника. - Разбирам. Имам лоши новини. - Той се спря за част от секундата. - Смятам, че Люк Безие е станал жертва на само­летна катастрофа миналия вторник. От другата страна на жицата се чу изохкване. - Това да не е някаква шега? Започна да обяснява кой е и да ѝ разказва за катастрофата и след известно време тя като че ли разбра, че той говори исти­ната. - Това ще го убие - не спираше да повтаря тя. - Ще го убие. Той е много болен. Харланд ѝ каза, че е готов да поднесе лично новината, ако тя смята, че може да го изчака да пристигне следващия ден във Франция. Отвърна му, че би било по-добре, ако полковникът чуе за станалото от някого, когото познава. Тя работела при него вече две години и би му казала - може би утре сутринта - в присъствието на лекаря, който и без това идвал на посеще­ние и щял да бъде подръка, ако полковникът получи припадък. Съгласи се, че Харланд би могъл да дойде следобеда и да гово­ри с полковника, като първо се обади от летището. Харланд не започна да я разпитва веднага, но все пак се опита да научи нещо за Люк Безие. Изглежда, Безие бе стара военна фамилия и още по времето на Наполеоновите войни един от прадедите на Люк служил в императорската гвардия и се сражавал при Ватерло. Люк не използвал контактите на ба­ща си и се записал във Френския чуждестранен легион, а по- късно се прехвърлил в Парашутния полк. Напуснал армията преди две години и отишъл да работи в Париж. Харланд затвори телефона. Предположението му, че Бе­зие се е обаждал на съпруга или любовница, не беше вярно. Нямаше цигари. *** Не беше пил, защото се страхуваше, че болката в тила му ще се засили. Чаша или две уиски можеха да му помогнат да приспи новите си познания за това колко бързо един самолет може да се превърне в купчина железария, но той се качи на борда трезвен и когато се отпусна в седалката, вече със сигур­ност знаеше две неща: лъжеше се, че е оздравял и дясната му ръка леко трепереше. Знаеше, че трябваше бързо да се отвлече с нещо, защото разбираше, че увереността или поне това, кое­то беше оставил при Ийст Ривър, го е напуснало изцяло. Той взе една от разпечатките и започна да ги чете. Имаше шест интервюта, всички бяха отпечатани отделно. Първите четири бяха личните впечатления на една жена, чиито мъж и деца бяха изчезнали от някакво селище в Източна Босна, наречено Кукува, едно от „безопасните убежища“, нападнато по време на сръб­ската офанзива през лятото на 1995 година. А последните две бяха на мъже, които очевидно се бяха изплъзнали от масовия разстрел и се промъкнали през босненската фронтова линия. Той прочете всичко, което имаше, за Селма Симич. Тя беше работила като помощничка при един зъболекар, живеей­ки със съпруга си и с двете си деца в града, който описваше като малко селище, където всички се познавали и си помагали един на друг. В една юлска вечер съпругът ѝ взел двете деца, на 12 и 14 години, и ги завел в хълмовете над града. Знаейки, че няма да може да издържи такъв партизански преход към мю­сюлманските територии, тя останала с по-старите жени, за да помага на майките, които имали малки бебета. Сърбите пристигнали рано на следващия ден, много от тях лъхали на сливова ракия. Жените били наредени на градс­кия площад и разпитвани къде са мъжете им, повечето от които са били избягали преди около 24 часа. Слънцето огрявало площада и жените помолили войниците да им дадат вода и да позволят на малките деца да останат на сянка. Селма Симич била една от жените, които отишли напред и говорили с офи­цера. Той казал на нея и на приятелката ѝ, че могат да си нато­чат вода от една близка кръчма. Вътре те открили 12 сръбски войници, които си почивали. На четири пъти им позволили да занесат вода с една стомна и с един котел на другите жени и после, без да кажат дума, им препречили пътя. Войниците за­почнали да ги закачат първо с приказки, защото не могли да направят нищо друго. Там имало телевизор и някои от тях гле­дали новините, докато започнало изнасилването. Симич и ней­ната приятелка не посмели да викат, защото не искали да тревожат хората навън, особено децата. Това озверило мъжете и ги подтикнало към още по-варварски действия. Те очевидно ис­кали да ги чуят как пищят. Но те отказвали. Селма казала пред представител на Трибунала, че издържала, защото се взряла в едни мушици, които се въртели около някаква храна на пода. Когато след известно време войниците свършили с тях, ги изхвърлили на площада. Войниците, отбелязала тя, били от­вратени от собственото си поведение, като че ли към това ги били подтикнали Селма и приятелката ѝ. В този момент усе­тила, че може би ще ги убият. Но войниците се оттеглили на­някъде. Двете жени се върнали при групата на площада и открили, че повечето от младите жени били изтеглени настрани и с тях било сторено същото. Една от жените получила спонта­нен аборт, а друга умряла след гаврата, която Селма нямала сили да опише пред интервюиращия. Денят продължавал и след известно време на площада се появил един автобус. На него били качени петдесет и осем ду­ши. Повечето от тях стари жени, които страдали от изтощителната жега, и деца, докарани до истерия. Преди да отпътува автобусът, жените видели, че някои от старите мъже, които останали в града, били докарвани от скривалищата им под ду­лата на оръжията. Те гледали в земята и не поглеждали към жените, които ги викали. Селма Симич видяла нейния съсед, вдовец на 65 години, който отглеждал рози и дялкал дървени украшения в свободното си време. Тя разказала за ужаса в очи­те му, защото той знаел, че ще бъде убит, макар че и тогава сърбите настоявали, че те ще се съберат отново, след като мъ­жете им бъдат разпитани за терористични актове. Тя разбрала, че в групата на мъжете имало две момчета, едното малко по- малко от нейните синове. Общо били 46 мъже и момчета. По­вече не видели никого от тях. Когато автобусът тръгнал, жените смятали, че и те ще бъдат убити, и започнали ужасно да крещят. Но вместо това поели на запад и трябвало да спират няколко пъти, докато сър­бите обсъждали къде да ги изпратят, а на едно кръстовище ча­кали почти два часа, наблюдавайки колони от мъже и бронира­ни машини да профучават в сумрачния ден, запътили се да ата­куват една мюсюлманска крепост на север. По това време за­белязали и един зловещ сръбски генерал, чието лице били виж­дали по телевизията. Не било възможно да са се припознали - бил огромен, потящ се човек, с едро червено лице и с бирен корем. Била потресена да види виновника за толкова злини да стои близо до нея. Гласът му се чувал през пътя и през отворените прозорци на автобуса и жените могли да чуят командите му, които давал с лаещ глас по радиотелефона. Те били пре­късвани от забележки за жени и за това какво ще се яде ве­черта. По това време Селма не знаела още за клането, което пред­стояло през следващите няколко дни. Но като се замислила и си припомнила нещата, не могла да подмине факта, че той го­ворел за ядене и пиене в момент, когато може би са замисляли да избият хиляди хора. Тя казала на интервюиращия, че никога няма да забрави тази картина: как стоял там в горещата лятна вечер. Той я отвращавал и плашел едновременно и не прили­чал на нищо друго от света, който тя познавала. Другите три жени споделяха подобни потресаващи исто­рии за това как са били отделени от мъжете си, тероризирани и изнасилвани. Грубостта на преживяванията караше Харланд да ги чете по-внимателно и да търси евентуална връзка с разс­ледването на Гризуалд. Харланд бе виждал много подобни не­ща по южните граници на Русия, но никъде не беше ставал свидетел на подобно безгранично насилие като описаното тук. Онези жени са били малтретирани от техни съседи, от хора, живели на няколко километра разстояние и посещавали тех­ните градове; от планински момчета, които са водели някога своите стада на пазара в Кукува, отдали се сега на най-тъмните си желания и страхове. Той прочете и свидетелствата на двама мъже - един трак­торист на име Орович и един учител по физкултура, който бе­ше означен със своите инициали Д. С. Те били хванати един ден по-късно и изпратени до местата за ликвидиране с различ­ни автобуси. Били са принуждавани да наблюдават от прозор­ците как извеждат по десетина души от автобуса, нареждат ги пред вратата на един разрушен хамбар и ги разстрелват. Хора­та плачели, умолявали войниците и дори се опитвали да се па­зарят за живота си, като предлагала спестяванията си в гер­мански марки. Някои от тях посрещнали смъртта си, прокли­найки убийците. Редът на Орович дошъл рано следобед. Когато проехтели изстрелите, той паднал назад в купчина тела, без да е ранен, и лежал абсолютно неподвижен, докато телата на другите пада­ли върху него. Кьсно следобед клането прекъснало и Орович разбрал, че до входа на хамбара е застанал генералът. Той съ­що познавал лицето му добре. Очевидно ставало дума за ня­каква проверка. Генералът дошъл, за да провери дали телата са добре нахвърляни и дали неговите хора имат достатъчно му­ниции, за да могат да изпълнят квотата от убийства на следващия ден. Чул го да казва, че са задържали още неколкостотин души около километър надолу. Когато гласовете отминали, Орович отворил очи и видял, че генералът все още стои набли­зо и разговаря с някакъв друг мъж. Те се обърнали, хвърлили последен поглед към хамбара и отпътували с една кола. По-късно, когато вече се стъмнило, Орович чул шепот в тъмното. Това бил учителят Д. С. - бил ранен в рамото, но в действителност останал невредим. Изчакали ранните часове на следващия ден, измъкнали се от купчината окървавени те­ла и ужасната смрад, която вече изпълвала хамбара, и избяга­ли през счупени дъски в задната стена на постройката. Вой­ниците ги чули, когато преминали през чакъла на шосето, и стреляли по тях. Двамата мъже се скрили сред храсталаците от другата страна и започнали да пълзят нагоре по хълма. След четири дни успели да преминат босненската фронтова линия, страдайки жестоко от раните си, от глад и обезводняване. Докато четеше показанията на Д. С., които бяха почти същите като на тракториста, нещо започна да се прояснява пред Харланд. Това, което свързваше всички тези шест души, беше свидетелството за присъствието на генерала на местоп­рестъплението. Но това едва ли е интересувало Гризуалд, за­щото генералът вече беше изправен пред Трибунала за воен­ни престъпления и обвинен в геноцид, като имаше достатъчно доказателства за вината му. Харланд се върна към края на свидетелството на Симич, там, където тя описваше, че е видя­ла генерала на шосето. „С него имаше още един човек - беше казала тя - в съв­сем нова униформа. Не можех да видя ранга му, пък и всички мъже в камуфлажни униформи си приличаха. Но очевидно то­зи човек беше доста важен. Това можеше да се забележи от начина, по който генералът се съветваше с него. Не си спом­ням много от това, което си казаха. Бяхме много наплашени, за да обърнем внимание, но съм сигурна, че мъжът беше чуж­денец, а не сърбин. Но говореше добре езика, без акцент. На няколко пъти трудно се разбираха и генералът сърдечно потупваше мъжа по гърба. Въобще можеше да се разбере, че ге­нералът се стараеше да му се хареса.“ На следващия ден била помолена да даде пълно описание на спътника на генерала. „Беше по-нисък от генерала - бе го описала тя. – Почти на същата възраст, в края на 40-те си години, може би начало­то на 50-те. Беше чернокос мъж, с дребно лице, добре офор­мен нос и уста. Може би е изглеждал симпатичен на младини. Генералът беше развълнуван, много енергичен и някак си нер­вен, но този мъж не се поддаваше на емоции. Беше много стег­нат.“ Харланд разбра, че във всяко от досиетата се споменава­ше за този човек. Всички жени бяха отбелязали неговото при­съствие пътьом, той бе забелязан и от двамата оцелели мъже при клането в хамбара. Учителят по физкултура го беше видял много по-ясно, отколкото тракториста, защото бил паднал от другата страна на вратата и имал възможност да наблюдава през една цепнатина между дъските. Той бе заявил, че мъжът се движел с къси, бързи стъпки. Той също бил усетил някакъв чуж­дестранен акцент. Харланд беше сигурен, че Гризуалд е разследвал този чо­век. Той предположи, че стотици, може би хиляди интервюта бяха събрани, за да докажат неговото присъствие в Източна Босна по времето на поредната сръбска офанзива преди мирното споразумение в Дейтън. Свидетелските показания пот­върждаваха присъствието му на клането заедно с генерала и очевидно бяха от голямо значение за възбуждането на дело сре­щу този човек, чиято личност Гризуалд очевидно бе узнал. Но какво означаваше това, погледнато отстрани? Защо Гризуалд беше толкова потаен, както при никой от другите престъпни­ци, преследвани от Трибунала? Харланд сгъна разпечатките и ги мушна в джоба на сако­то си. В останалата част от пътя той се опита да подремне. Събуди се едва когато самолетът се спускаше към Тулуза, и се чувстваше ужасно. Взе си закуска и помоли да му осигурят кола под наем. Преди да слезе от самолета, той звънна на ма­дам Клерг, за да ѝ съобщи, че тръгва към тях. *** Томас Рат слезе на Хийтроу от един двумоторен реакти­вен самолет, пристигащ от Рейкявик. Предишния ден летя от Ню Йорк до Исландия с надеждата, че този маршрут ще събу­ди по-малко подозрение. Докато чакаше на опашката пред пас­портния контрол, определен за пътници от Европейската общ­ност, извади мобифона си и прегледа получените съобщения. За своя изненада чу небрежния глас на Робърт Харланд, който му предлагаше да се видят, когато пристигне в Лондон на след­ващия ден. Той записа в паметта на мобифона си двата номера, оставени му от Харланд, и си помисли, че това наистина е го­ляма новина. По пътя към Лондон на няколко пъти звъня на Флинт. Ис­каше да ѝ разкаже за Харланд, за импулсивното си посещение в Ню Йорк и как беше свършило всичко. Но така и не можа да се свърже с нея. Предположи, че е отишла на пазара в Ковънт гардьн, защото тя често ходеше там, за да приеме поръчките за деня. Томас обикновено я придружаваше - това беше част от съвместния им живот и той обичаше да седи в микробуса, да слуша колекцията на Флинт от „Адреналинов рок“, да седи в огромната зала с цветя малко по на юг от Темза, където закусваше кафе и сандвич с бекон, докато Флинт събираше заявки­те. Негова работа беше да натовари после касетките, така че в началото той само я наблюдаваше как се движи между щандо­вете, киска се и флиртува с търговците. Една сутрин преди две седмици се бе вгледал в лицето ѝ, огрято от светлина, и сърце­то му се беше разтопило. Разбираше, че започва да се влюбва. Стигна метростанцията на Парка „Белис“ и направи сложна маневра, която включваше двойно прехвърляне от северната линия към Кемдън Таун, оттам трябваше да напусне станцията и да иде до апартамента на Флинт в Хазлит Гроув, Южен Хемпстед. Когато пристигна, му се стори странно, че тъмносиният ѝ микробус е паркиран отпред. По това време обикновено тя беше или на пазара в Хемпстед, или на цветната борса. Той отключи предната врата на къщата и откри бележка на брава­та. Беше подписана от Пит - управителя на магазина. В бележ­ката, датирана от вчера, той питаше какво става. Обхванат от лоши предчувствия, Томас изкачи стълбите. На първата площадка се спря и се ослуша - от етажа не доли­таше никакъв звук. Още един знак, че нещо не е наред. Ако Флинт беше горе, щеше да се чува музика. Той изкачи послед­ните две спирали на стълбата и като се опитваше да не стъпва върху скърцащите стъпала, прекрачи до вратата. Застана пред рамката и притисна ухо до вратата. Не можеше да чака повече. Мушна ключа в бравата и отвори. Откри Флинт, лежаща гола в зародишна поза на леглото. Краката и ръцете ѝ бяха вързани. Беше убита с куршум в гла­вата. Имаше кръв по стената и по възглавницата, която беше използвана, за да заглуши изстрела. Томас се отпусна на коле­не до леглото и докосна ръцете ѝ, които бяха вързани за глезе­ните. Знаеше, че е страдала ужасно. Видя белези по ръцете, гърдите и хълбоците ѝ - имаше следи от изгаряния с цигари и удари, които очевидно ѝ бяха нанасяни, преди да умре. Още преди да погледне, вече знаеше, че жилището е преобърнато наопаки и не са намерили нищо. Тук нямаше нищо скрито. Погали лицето ѝ с ръка. Беше ужасно студена. Той изви­ка, но не от мъка, а от разкаяние. Бяха я измъчвали, за да разбе­рат къде е той, и са се опитвали да я накарат да каже какво знае за неговите работи. Но Флинт не знаеше нищо. Никога не го беше питала и въобще не бяха говорили. Това беше то, възмез­дието, което очакваше. В този момент би дал живота си за нея и по-добре да не я беше срещал. Но тя му се бе усмихнала през бара, беше седнала до него. Той би трябвало да направи нещо, за да я отблъсне, но се беше оставил да го заведе в дома си и да сподели с него своя забързан, красив и приличен живот. А сега беше мъртва, убита заради него. Остана там известно време, измъчван от угризения. Това беше и неговият край. Нямаше къде да отиде. Не можеше да причини ужасната съдба на Флинт и на някой друг. Трябваше да си свърши работата и да зареже всичко - всичко. Стана и напусна апартамента почти обезумял. На първа­та площадка ейря, вдигна нагоре прозореца на стълбите и за­слиза през него към задната част на къщата по тясната тухлена колона, която подпираше стената. След като едва успя да се закрепи отвън, се наведе, спусна прозореца и скочи от метър и половина в стръмна вдлъбнатина, образувана от продължени­ето на острия викториански покрив. Застана на едно място, където знаеше, че покривът може да издържи тежестта му, и се промъкна до тесен прозорец, гледащ към задната градина. Дос­тигна с ръка прозореца и повдигна част от покривната ламари­на, прикриваща малка кухина. Бръкна вътре, взе един пакет, обвит в няколко пластмасови торбички, и го мушна във вътрешния джоб на якето си. Когато за пръв път се бе пренесъл при Флинт, беше по­търсил къде да скрие този пакет и откри, че не може да стигне по обратния път до табакерата на съседния покрив, защото той се спускаше много стръмно. Оцени това като предимство, за­щото мястото би изглеждало непристъпно за другите. Сега, след като взе пакета, той се придвижи към другата страна на покрива и се спусна до градинската стена, огражда­ща малък павиран участък, в който държаха боклукчийските кофи. След няколко секунди вече беше на земята и крачеше надолу по „Хазлит Гроув“. Накъде, не знаеше. *** Харланд пътуваше под ясното слънце на юг, към Пиренеите. Караше бързо и пристигна в малкия замък на брега на ре­ката час по-рано. Изчака в края на една широка алея, обградена с брези, докато видя един мъж да напуска замъка с „Рено“. Пос­ле тръгна към дома и спря пред входната врата. Привлекател­на жена, около четиридесетте, побърза да го посрещне и му се представи като госпожа Клерг. Харланд ѝ показа служебната си карта от ООН, но тя не я взе. Както се бяха уговорили преди, полковник Безие вече зна­еше за своя син. Нещо му подсказало, че мълчанието от Съе­динените щати предвещава лоши новини. Госпожа Клерг обяс­ни, че той е усещал, че Люк е починал, и именно това твърдо вътрешно убеждение разклатило здравето му през последната седмица. Помоли Харланд да не го безпокои много. Той бе въведен в малък затворен вътрешен двор, засенчен от една стара лоза. От стъкления покрив висяха тежки гроздо­ве, а под масата се бяха събрали сухи листа. Полковник Безие седеше в зелен плетен стол, наметнал върху раменете си пух­кав шал. Беше зареял поглед през отворената врата към лива­дата, ширнала се край редицата тополи, израсли на брега на реката. До него имаше маса с няколко шишенца с лекарства, една книга, вестник „Льо Монд“, минерална вода, чаши и стара настолна лампа. Харланд разбра, че той прекарва почти цяло­то си време тук. Малко след като Харланд влезе, полковникът се обърна и му махна с ръка към стола да седне. Изглеждаше много по-млад, отколкото Харланд бе очак­вал - на около 65 години. Във вида му нямаше нищо, което да подсказва неговата инвалидност освен изключителната бледност - имаше здрави, стегнати челюсти и скули и ниско подст­ригана тъмносива коса. Той огледа Харланд за миг с воднистите си очи, а после със слаб глас го помоли да разкаже какво знае за смъртта на сина му. На доста скован френски Харланд му обясни за катастро­фата и за следващите разкрития - за делата на Гризуалд и Люк Безие в Ню Йорк. Той не скри почти нищо, защото усещаше, че полковникът иска да чуе всичко. Дори му каза и за диска и разпечатките. Болният мъж слушаше и кимаше, докато Хар­ланд потвърждаваше нещата, които той отдавна беше подозирал. След време му каза, че е чул достатъчно, и методично се зае да вади цигара от пакет „Голоаз“. Запали и предложи на Харланд, който отказа, макар и ръката му неволно да се мръд­на напред. - Тава е - каза с равен глас полковникът, - тези неща ме приковаха в този стол. - Той изпусна тънка струйка дим от притворените си устни. - Знаете ли, че моят син беше герой? Не от този вид, за който може да прочетете във вестниците, защото водеше специални операции. Четири медала и много други отличия. Такъв беше Люк. Такъв беше моят син. - Той се спря. - Още от началото знаех, че този бизнес на Балканите ще бъде пълна катастрофа. Онези хора се избиват на всеки пет­десет години. Те са варвари. Останалата част от Европа не тряб­ва да има нищо общо с тях. Ние, французите, сме разбрали това, но американците и НАТО се намесиха. Оставете ги да се варят в собствената си омраза, така бих казал. Но Люк отиде, защото не можеше да подмине това предизвикателство. Той беше превъзходен в своята работа, нали разбирате. Знаете ли, че той научи сърбохърватски за няколко месеца, така че да мо­же да говори като един от тамошните проклети селяни? Харланд поклати глава и се усмихна. - Какво точно правеше той, господине? - Ръководеше нелегален отряд. Опитваха се да залавят военнопрестъпници. И неговата работа беше като моята първоначална служба в Алжир. Повече се занимаваха с наблюде­ние, но хванаха един или двама от ония копелдаци - само из­пълнителите, нищо значително. Застреляха още двамина, ма­кар че синът ми каза, че онези типове били свикнали да пътуват с децата си в колите, така че не беше никак лесно за военните да ги вземат на прицел. Най-сериозната му задача беше свър­зана с един човек, Липник, когото наричаха Голямата котка. За тази операция екипът на Люк трябваше да излезе от зоната, охранявана от френските части на ООН в Босна, и да навлезе в Сърбия. Следиха го около две седмици. Трябваше да разучат навиците му и начина му на живот, макар че той беше много потаен. Мисля, че планът беше да заловят този Липник в няка­къв ресторант; знаеше се, че той го посещава редовно, рано вечер. Люк ми разказа подробности. Ще разберете след мо­мент защо. Знаели, че са намерили въпросния човек, защото амери­канците били проследили телефонните му разговори и под­слушали един, в който Липник уговарял среща в този ресторант. Люк се съмнявал дали ще могат да го хванат и измъкнат навън без борба и затова съставили план, според който трябва­ло да се престорят на сръбски тайни агенти, изпратени да го защитят срещу опит за убийство. Това можеше да е чудесно извинение, за да го отвлекат и да го вкарат в колата. - Звучи доста убедително - каза Харланд. - Да, но не свършили нищо - отбеляза тихо полковни­кът. Харланд се безпокоеше, защото той много се вълнуваше. Чудеше се дали осъзнава факта за смъртта на сина си. - И какво се случи после, господине? - попита той тихо. - Видели го да пристига пред входа на хотела, но няма­ло охрана - само шофьор. За тяхно учудване Липник избрал маса в предната част на ресторанта, с изглед към улицата. Целият екип можел да наблюдава и него, и госта му. Люк ос­тавил колите на позиция и изчакал да мине една сватбарска група. После дал заповед да влязат. В този момент двама мъже се отделили от шествието на сватбарите и започнали да стрелят. Мъжете на масата били незабавно убити - каква иро­ния, като се има предвид историята, измислена от екипа на Люк. В суматохата, която последвала, един от мъжете на Люк влязъл в ресторанта, за да провери дали Липник е мъртъв. Било е ужасна сцена, тотална касапница. Онези мъже били мъртви и почти неузнаваеми. - Кога е станало това? - В края на 96-а или в началото на 97-а, не съм сигурен. Погледът на полковник Безие се отмести от Харланд и се отправи към ливадата пред него. Слънцето отново се беше по­казало, за да освети малкото яркожълти листа, които все още висяха по тополите, и да затанцува по игривата повърхност на реката. Ръката му потърси нова цигара. Харланд разбра, че се­га полковникът бе решил да пуши толкова, колкото му се ха­ресваше. Нямаше защо да пази вече здравето си. Седяха мъл­чаливо дълго време. После полковникът разтърси малък звъ­нец и отнякъде се появи слугинята. Той поръча коняк и повдиг­на въпросително вежда към Харланд. Харланд благодари и на­помни, че шофира. - Но това не е краят на историята - каза полковникът. - Малко след това Люк напусна армията. Беше му дошло много и се интересуваше само да спечели малко пари и да се установи някъде. Беше чувствително момче. Започна бизнес с изкус­тво. Това звучи, разбира се, странно за един бивш войник, осо­бено от калибъра на Люк, но той имаше много добро око и беше готов да учи. Започна успешно, защото вложи всичко от себе си. Почти две години държеше една галерия, но миналото лято го изпратиха по работа във Виена. Там, докато се разхож­дал по улиците пред хотела, почти се сблъскал с Липник, кой­то излизал от една кола. Това беше само преди два или три месеца - около три години след стрелбата в Сърбия. Но Люк беше сигурен, че това е същият човек. Спомнете си, мосю, че те са следили този субект много внимателно. Той познаваше маниерите му, походката, всичко. Това е бил Голямата котка! Вървял е по улицата, дишал е като вас и мен - по-скоро като вас. - Кой е този Липник? Знаете ли първото му име? - Момент, мосю - каза той раздразнено. - Оставете ме да свърша. Естествено, Люк направил всичко възможно да раз­бере кой е човекът, когото видял, и разказал случката на един приятел от Националната разузнавателна служба. Но те не предприеха нищо. За него беше очевидно, че цялата работа е била нагласена - стрелбата е била инсценирана, за да се попречи на неговия екип. В този ден са били убити двама души, спомнете си, били са разкъсани от куршуми и никой не е мо­гъл да влезе и да пита дали един от тях е бил Липник. Имало е достатъчно непосредствени свидетели и идентификацията не е била под въпрос: резервацията в ресторанта, фактът, че някол­ко души са вадели Липник да влиза в сградата, и нещата, които са намерени в неговото тяло, е трябвало да ги убедят, че е бил Липник. Но не е бил той. Мъжът в ресторанта е бил нищо неподозиращ двойник, някой, който е бил убеден да играе ролята на Голямата котка този следобед и заради това е бил убит. - А подслушването на телефона? - Всичко е било част от плана - каза решително полков­никът. – Люк бе разбрал, че всичко това е било сложна, предва­рителна схема. Телефонният разговор е бил стръвта, която да примами екипа на Люк. - Но едва ли са подозирали, че американците са замесе­ни в това? - Знае ли се, мосю, кой на кого е сътрудничил? Може би те наистина са чули гласа на Липник по телефона и са били измамени за мястото, където ще отиде. - Полковникът млък­на, за да постави ръка върху една едра котка с кафяво-жълта козина, която се появи откъм градината и се отърка около кис­лородния цилиндър, поставен близо до стола му. - Или може би в този случай всичко е било инспирирано от американци. От началото до края. Люк каза, че няма как да се разбере. Пре­ди около четири седмици беше тук на лов и ме помоли за съ­вет. Казах му, че ако е убеден, че това е същият човек и че се е измъкнал по някакъв начин, би трябвало да отиде в Трибунала за военни престъпления и да ги накара да се заемат с това. Ето защо той се срещна с господин Гризуалд. И заради това умря. Харланд замълча за момент. - Ще бъда откровен с вас, господине. Не мога да разбе­ра, защо Гризуалд е пътувал заедно със сина ви? Той е имал цялата информация, която му е била необходима. Можел е да продължи разследването сам. - Би било така, ако Трибуналът не беше под натиск от Съединените щати, Великобритания и Франция. Очевидно гос­подин Гризуалд не им е вярвал. Чувствал е, че Люк може да ги убеди в значимостта на това съдебно дирене. - Мога ли да ви попитам отново, кой е бил Липник? - Още в началото, когато чух тази история, помолих Люк да ме държи в течение. Интересуваше ме и той ми даваше теми за размисъл, докато седя в този проклет стол. Мосю Гризуалд му е повярвал, че Липник не е истинското име на този човек. Това беше „ном дьо гер“ - бойно име, използвано по времето, когато е работил със сърбите през войната. Той им е продавал оръжие и муниции и е разменял тайни с тях, а същевременно е използвал и тази самоличност. - Дали синът ви е знаел неговата националност? И дали Гризуалд е имал някаква представа? - Те смятали, че е руснак. Бяха убедени в това, но не мога да ви кажа защо. Знаели са, че си имат работа с някого, наречен Протей. Харланд попита какво значи това. Полковникът обясни, че става дума за човек, който може да приема различни форми, като морския бог Протей - вярвали са, че онзи има няколко различни самоличности и е свикнал да живее с тях. - Дори ако е така, доставянето на оръжие и търгуването с тайни не е кой знае какво престъпление - каза Харланд, все още несигурен, че е на верен път да разбере за какво е събирал Гризуалд сведения от 1995. - Въпросът е, че те знаеха от други източници, че Лип­ник е замесен в организирането на масови убийства. Това е било известно отпреди и дори са знаели как е изглеждал. С други думи, не биха изпратили екипа на Люк там, ако нямаше сериозни причини. Въпросът е дали Люк е бил манипулиран. Той подозираше, че е така. Това е всичко, което мога да ви кажа. Харланд виждаше, че полковникът се уморява, и каза, че трябва да си тръгва. Но преди да стане, госпожа Клерг донесе телефон на полковника и го попита дали би искал да говори с някаква личност от Обединените нации в Ню Йорк относно прехвърлянето на тленните останки на Люк Безие. Той поглед­на към Харланд с израз на голяма тъга и поклати глава. - Дали вие ще можете да се занимаете с това, Беатрис? - каза той. Гласът му отслабваше, очите му се затваряха все по за дълго, докато мигаше. Харланд стана и докосна ръката му. - Благодаря ви, полковник. Мисля да тръгвам вече. - Ис­каше да каже още нещо окуражаващо за това, че ще продължи разследването, но думите му убягнаха. Пожела на полковника здраве и му благодари, че му бе отделил време. В този момент полковникът се наведе напред и потупа ръката на Харланд. - Както разбирате, мосю, няма да живея дълго. Аз съм последният от фамилията Безие. Ние сме служили на Франция двеста години и сме живели на тази земя поколения наред. Всич­ко, което ми оставаше, бе моят син, но сега той е убит. Ако можете да отмъстите за смъртта му, моля ви, направете го, мосю Харланд. 11. ПОЛОГЪТ По времето, когато кацна на Хийтроу, Харланд вече беше изтощен. Успя да дремне малко в самолета от Тулуза, но от това се почувства още по-зле. Докато чакаше на една опашка от изнервени бизнесмени, които се прибираха за Коледа, изва­ди мобифона си и звънна на Хариет, за да ѝ каже, че ще бъде при нея към девет часа. Тя му съобщи, че Робин е организирал парти в офиса си и затова ще закъснее. Няколко секунди след като затвори, телефонът му иззвъня. Той остави чантата си долу и отговори. Беше Томас. - Господин Харланд? Къде сте? - Той се опитваше да надвика шума на движението. - В Лондон. А вие? - Също. Трябва да говоря с вас. Много е важно. Случи се нещо ужасно. - Току-що пристигиах на летището. Малко ми е трудно. Нека поговорим по-късно. Томас не го слушаше. - Убита е приятелката ми. Тя е застреляна... - Убита ли? - Харланд излезе малко встрани от опашка­та. - Какво говорите, за бога? Кой е застрелян? Каква прия­телка? - Фелисити - Флик. Убили са я... Когато се върнах, я намерих в апартамента. Мъчили са я, после са я застреляли. - Съобщихте ли на полицията? - Не, не можах. Оставих я там. Харланд му даде адреса на Хариет в Сейнт Джон Уд и му каза да отиде там незабавно. Накара го да повтори адреса, пос­ле се обади на Хариет, за да ѝ обясни, че един младеж ще дойде у тях и че ще бъде малко напрегнат. Щеше да ѝ обясни по- късно, когато се прибере. Изгубил беше мястото си на опашката и пътниците от следващия полет сега бяха пред него. Той отново се присъеди­ни към опашката, като размишляваше бясно върху това, което беше чул от Томас. Закрачи бавно напред към граничния конт­рол, където служител в зле скроен блейзър разглеждаше пас­портите като че ли по-дълго от обикновено. Над рамото му надничаха двама мъже, които от време на време поглеждаха към опашката. Единият от тях зърна Харланд и каза нещо на спътника си. Когато Харланд приближи бюрото, единият изле­зе напред - едър мъж с къдрава черна коса и изпъкнали келтски скули. - Господин Харланд? - каза той. - Казвам се Грифитс. - Да - каза троснато Харланд, - какво желаете? - Бихте ли дошли с нас, сър? Господин Вито иска да ви каже няколко думи. Отвън чака кола. Ако дадете на моя колега бележката за багажа си, ще ви го докараме. - Отнякъде се беше появил и трети мъж, протегнал сега ръка. - Какво иска Виго? - Не бих обсъждал това сега, ако нямате нищо про­тив. Господин Виго желае да говори с вас още тази вечер. Няма от какво да се безпокоите. Каза, че няма да ви отнеме много време. Харланд се учуди как са разбрали, че трябва да го прес­рещнат при полета от Тулуза, но после се сети, че в СНС лесно биха могли да открият заминаването му от САЩ и след една справка бързо са разбрали, че е на борда на самолета за Лон­дон. Нямаше какво да разсъждава, защото знаеше чудесно, че биха могли да го принудят да тръгне с тях, и пусна бележката за багажа в ръката на другия мъж. Откараха го в една четириетажна сграда в Западен Лондон, някъде между Хамърсмит и Ърлс Корт. Кблата зави в една странична улица и мина край знак, който съобщаваше: „АГРОПРОДУКТИ: САМО НА ЕД­РО“, а после и покрай гараж, където бяха паркирани няколко коли. Вратата автоматично се затвори, след като влязоха. Харланд разбра, че беше в „Полога“, почти митична сгра­да, за която се говореше сред персонала на МИ-6. Тя периодич­но сменяше мястото си, но винаги служеше за една и съща цел. Това беше мястото, където МИ-6 провеждаха първона­чалните си разпити и където различни заподозрени и бегълци от чужбина бяха „замразявани“ в нещо като полуарест. Почти бе сигурен, че всички оперативни отдели на СИС са вече в но­вата централа на Воксхол Крос, но очевидно не беше така. Та­зи сграда още притежаваше атмосферата на тайната разузна­вателна служба, в която беше постъпил - изнурителната рабо­та и подозрителността от времето на Студената война. Сграда­та създаваше чувството за временност, като че ли обитателите ѝ бяха готови да напуснат всеки момент. Беше заведен в стая, където имаше малка кръгла маса, няколко стола и по един ди­ван във всеки ъгъл на помещението. Помолиха го да седне и му казаха, че няма да чака дълго. После напуснаха и заключиха вратата. Можеше да чуе как гласовете затихват в коридора. Осъзна, че разполага с твърде малко време. Взе мобифона и отново набра Хариет. - Боби, къде си, по дяволите? - Слушай, искам да звъннеш в Обединените нации в Ню Йорк. Свържи се с офиса на Генералния секретар. Обяс­ни, че телефонираш от мое име. Кажи им, че британското правителство се опитва да ме задържи без основания. Това е свързано с аферата, която Генералният секретар ме натовари да разследвам. - Къде си? - Намирам се в една сграда, принадлежаща на СИС - някъде в Западен Лондон. Един бивш колега - Уолтър Виго - ме взе от аерогарата веднага след като говорихме с теб. Нака­рай хората на Генералния секретар да се обадят на дежурния във Форин Офис [4] и да ги притиснат. С когото и да говориш, обясни, че работя по лично нареждане на Генералния секретар. Разбра ли? Добре. Докато говореше, използва свободната си ръка, за да пре­мести страниците на интервютата, които видимо издуваха вът­решния джоб на сакото му, отпред в панталоните си. Щом зат­вори мобифона, махна батерията, измъкна симкартата и я пъх­на във вътрешната гънка на яката на ризата си. После отвори портфейла си и измъкна парченцето хартия, на което беше на­писал различни номера, и го мушна в едно малко джобче за монети на кръста си. Нито една от тези мерки нямаше да бъде ефикасна, ако го претърсеха, но се надяваше нещата да не стиг­нат дотам. Пред вратата се чуха приглушени гласове. Влезе Грифитс с още двама мъже. Те не се представиха, нито се усмихнаха или поздравиха. Като седнаха срещу него, той се наведе напред, сложи ръцете си на масата и запита: - Къде е Виго? - Господин Виго ще бъде тук след известно време, надя­вам се - каза единият от тях. - Беше около 50-годишен, еле­гантно облечен със сако тип „Уиндзър“, кремава риза и черве­на връзка, бродирана с тънки водни кончета. Стар играч от МИ- 5, помисли си Харланд, несъмнено доведен от някой провин­циален град специално за случая. - По-добре е да дойде. Доколкото разбирам, аз съм тук, за да говоря с Виго. Отсега ви заявявам, че бих искал да си тръгна. Ако ми попречите да го направя, вие нарушавате зако­на и освен това ще трябва да обясните действията си на външ­ния министър и на директора на СИС. - Да - отвърна спокойно мъжът, - първо да видим как ще потръгнат нещата, нали така? Другият мъж беше бегло познат на Харланд. Беше по- пълен от своя партньор, носеше големи очила с квадратни рам­ки, зад които очите му бяха замръзнали в напрегнат израз. Ус­тата му бе присвита в отблъскваща черта и не беше толкова елегантен на вид - поовехтял тъмносив костюм, петно от кафе върху бялата риза и връзка, от която стърчаха нишки. Харланд помисли, че това е някакъв закоравял тип и това наблюдение му помогна да си спомни името му. Това беше Бланчард - Дерек Бланчард, - беше го срещал през 80-те години на заседа­ние за координиране на усилията за проникване в организаци­ите, борещи се за ядрено разоръжаване. Бланчард също беше от МИ-5, но не от едрите риби, може би беше пенсиониран от пет или шест години, предположи Харланд. - Знам името ви - каза той на Бланчард, после погледна другия мъж, - но как е вашето? - Ривърс - отвърна онзи, - Антъни Ривърс. Ще започ­нем ли? Не бих нарекъл това обичаен разпит, господин Хар­ланд. Имаме само няколко въпроса, които бихме искали да ви зададем, и се надяваме, че ще задоволите нашето любо­питство. Така че ще започна направо. Знаем категорично, че сте предали страната си и сте нарушили Закона за служебна­та тайна. Между 1975 и 1990 вие сте работили под кодовото име „Лемплайтър“ за ДС, чехословашката служба за сигур­ност и разузнаване. Харланд не отвърна нищо. Беше подготвен за този мо­мент и знаеше точно как трябва да се държи. Но защо се случ­ваше точно сега? И защо използваха за разпита тези двама от­давна амортизирани мъже? Остана с впечатлението, че зад та­зи операция не стои точно СИС. В цялата работа имаше нещо неясно. Ривърс измъкна досие от чантата до себе си и го отвори. - Вие сте Робърт Коуп Харланд. След стандартните ин­тервюта и положителни резултати от предварителното разслед­ване сте приет за обучение в СИС. При първото интервю от вас са изискали да прочетете и да подпишете Закона за служеб­ната тайна. - Без да погледне дори, той размаха някакви хар­тии, всяка от които носеше подписа на Харланд, и продължи да говори: - След като сте завършили първоначалната си подго­товка в Лондон и Портсмут, сте били изпратен през 1974 на първата си оперативна работа. Тогава сте имали чисто наблюдателска задача, период на обучение на фронтовата линия, ако може така да се каже. В онези дни това е било нещо обикнове­но - да се хвърлят хората в дълбокото малко по-рано, откол­кото правим това днес. Изпълнили сте си задълженията с уме­рен успех и сте били включен в операция, целяща да определи размерите на влиянието на Източния блок в редица междуна­родни институции. По това време ние също бяхме загрижени за действията на комунистите между дисидентските групи, раз­положени в Рим, и главно тези, които се занимаваха с разпрос­транението на античехословашка пропаганда след Пражката пролет. Всичко това вярно ли е? Харланд кимна уморено. - В някакъв момент от вашата служебна обиколка в Рим, смятаме, че това е станало през септември - октомври 1974, сте се запознали с една жена, за която сте разбрали, че е агент, работещ за ДС. Тя е живеела в Рим под името Ева Хуреш и кодовото ѝ име е било Лапис. И сте започнали любовна афе­ра с Лапис, знаейки, че е член на враждебна разузнавателна служба. Харланд не реагира. Ривърс изчака секунда или две, стисна устни, за да покаже, че е имал нещастието да се среща с много лъжци на тази служебна маса и Харланд не е изключение. - Върнали сте се в Лондон и сте заемали различни длъж­ности, работейки в отдела за Източна Европа. Постъпили сте в разузнавателния сектор и сте действали в Берлин, Виена и за кратко време в посолството ни в Съветския съюз. Прекарвали сте и кратки периоди в Близкия изток - Ливан и Турция. Няма нужда да възстановявам подробности от кариерата ви; знаем я твърде добре. Достатьчно е да се каже, че сте влезли в контакт с мъж, наречен Йозеф Капек, агент на ДС, който е бил свързан с Търговската мисия на Прага в Лондон. Той ви е показал ваша снимка в леглото с Лапис, която е правена през 1975 година. Това според нас е станало през 1980, като по това време вие сте приеман от колегите си като надежден, дори обещаващ ма­териал. - Той извади една снимка на Капек, правена на улица­та, и я показа на Харланд. Този път той оглеждаше лицето на Харланд за реакция. Когато не видя такава, се усмихна слабо и разбиращо и я върна в досието. - Капек е заплашил да изпрати тези доказателства до началника на вашия отдел заедно с под­робности за биографията на жената. Впоследствие сте се съг­ласили да му доставяте биографични описания на хората, кои­то работят в Сенчъри хаус и в различни посолства. Той също ви е разкрил, че има и магнетофонен запис за любовната ви връзка. Казал ви е, че Ева Хуреш ви е признала за службата си в ДС, а в замяна на това вие сте разкрили, че работите в СИС. Той млъкна. Ривърс извади една целофанена опаковка и измъкна с известна тържественост една снимка. Тя показваше Харланд и Ева, които правеха любов, е, най-малкото лежаха заедно в леглото. Лицата на двамата се виждаха ясно. Харланд не погледна по-отблизо снимката. Спомняше си я достатьчно добре, макар че не беше сигурен кога е правена. Забеляза оба­че, че копието, е ново, което беше интересно, защото означава­ше, че досието, което притежава Ривърс, е събрано съвсем на­скоро. Учуди се дали имат и нови снимки, които показват как говори с Томас Рат в Ню Йорк. Дали момчето беше също част от това? Дали беше опит да се потвърди връзката с Ева Ху­реш? Ако беше така, как би могло да обясни обаждането му преди час? Харланд не намери отговори на въпросите си, но дълбоко в себе си бе убеден, че Ривърс и Бланчард бяха, въпре­ки самоувереността си, някак несигурни в това, което правеха. Той отново се взря в Ривърс. - В следващите десет години - между 1980 и 1990 - се знае, че сте сътрудничили на Капек и на неговия помощник Милош Хенце, дипломат, работещ в Чешкото посолство във Виена. В този период контактите между вас, Капек и неговия посредник са чести и са помогнали да се изгради доста добра представа в ДС за западните начини на връзка и за методите ни за разузнаване. Има сериозни основания да се смята, че ваша­та дейност като Лемплайтър същевременно е служила и на КГБ. През май 1981 например сте съобщили на Хенце за учас­тието си в операция „Стормбрейн“, опит за подхранване на КГБ с поредица от фалшиви данни за защитните възможности на Великобритания и нейните съюзници. Две години по-късно сте потвърдили самоличността на чужди журналисти в Пол­ша, които са били членове на западни разузнавателни служби. Има многобройни документирани примери за разкриването от ваша страна на западните усилия да се проникне в политичес­ки институции на държавите - членки на Варшавския договор. Едно особено обстоятелство, което привлича вниманието, е контактът ви с Капек в Анкара, Турция, през 1987, по време на който сте предупредили чехите за присъствието на една жена на име Ана Толунд в секретариата на президиума. По-късно Ана Толунд е била заловена и екзекутирана като американски агент. Няма нужда да ви обяснявам, че нейната смърт е пряк резултат от информацията, която сте дали на Капек. - Още няколко минути Ривърс продължи да чете литургията на пре­дателството. Харланд седеше облегнат в стола, като се опит­ваше да покрие леката издутина в панталоните си със сакото. Спомни си една дума, която Гризуалд беше употребил, когато се срещаше със слаб материал. „Кофа с въглища - бе казал той. - Това е проклета кофа с въглища, Боб.“ Досието беше точно това, което Харланд бе очаквал, че ще подготвят за един разпит, който се основаваше на устни сведения, а не на ориги- налното досие от архивите на ДС. Защото те не можеха да го намерят поради факта, че Алън Гризуалд го беше изгорил пред него в 1990 - един закъснял коледен подарък, както го бе наре­къл той. Дори и да беше някакво копие на досието му в ДС, Хар­ланд знаеше, че винаги би могъл да се защити срещу намеците за шпиониране в полза на Изтока. На всеки отделен етап би могъл да докаже, че ги е захранвал с погрешна информация или разузнавателни данни, които вече сигурно бяха стигнали до тях по други канали. Що се отнасяше до Ана Толунд, знае­ше, че Капек просто я беше цитирал като източник, защото много му се искаше да се похвали, че нейното разкриване било част от мащабен удар на ДС срещу западните служби. Капек беше небрежен и разхайтен второразряден агент и като не зна­еше нещо, си го измисляше. Харланд имаше отговор за всичко - за всеки жест, стъпка или маневра, която му позволяваше да държи чехите на една ръка разстояние, докато в същото време запазваше лоялността си към СИС. Заключи, че досието на Ри­върс беше събрано от различни данни от други досиета. Вина­ги беше знаел, че сигурно е споменаван в личното досие на Капек, в това на Ева и на много други. Ликвидирането на него­вото досие не беше отстранило проблема, само го бе направи­ло по-малко опасен. Сега беше видно, че СИС са стигнали до архивите на ДС, за които знаеше, че съществуват все още в Прага, със заповедта да проучат колкото се може повече и кол­кото се може по-бързо какво има там за него. Снимката сигур­но е била намерена в досието на Ева или в някаква друга част от архива. Нейното съществуване беше притеснително и Хар­ланд се опасяваше, че тя ще бъде открита. Но сега, когато бе­ше настъпил моментът, беше сигурен, че ще се справи. - Ето с какво разполагаме - заключи Ривърс след още няколко изречения. - Това е пълният разказ - от А до Я - за вашето предателство. Харланд замълча, после остави бегла усмивка да преми­не през лицето му. - Предполагам, че очаквате сега да се хвърля в краката ви и да моля за милост. Но, разбира се, знаете, че всичко това е боклук. Като начало нито едно от тези обвинения не е подкре­пено с независими доказателства, събрани от СИС или Служ­бата за сигурност. Не отричам, че бях въвлечен в любовна афе­ра, грешка на млад мъж, която отдавам на недостатъчния про­фесионализъм. Но мога да докажа, че използвах това като пре­димство за нас, а не за предателство към службата. Дори спо­делих навремето с Джими Кинлок, така че можете да разбере­те, че това не е толкова голяма тайна. Бланчард въздъхна уморено, но Харланд продължи, като гледаше втренчено Ривърс: - Това, което имате тук, са само слухове, събрани от един-двама нещастници, които отчаяно са се опитвали да впе­чатлят господарите си. Трябвало е спешно да съставят доклади и понеже са знаели, че са посредствени, ги допълват с всякакви глупости. Всички знаехме това и използвахме тази тяхна нуж­да, като ги захранвахме с постоянен приток на информация, насочена всъщност срещу тях. Уолтър Виго добре знаеше за Капек. Именно той ми каза как и кога да го използвам и точно си спомням докладите, които съм правил за контактите си как­то с Капек, така и с Хенце, които несъмнено сте забутали някъ­де. Хора като Капек бяха емблематични за времето си. По този начин залъгвахме противника. Ние ги използвахме, докато те мислеха, че използват нас. - Да, но малко хора от нашите са били толкова глупави, че да позволят да ги снимат с известен агент - каза Ривърс, като се опитваше да възстанови контрола върху разпита. - Вие сте компрометирали себе си и вашата вярност, Харланд. Мис­ля, че не разбирате сериозността на положението си. Изправен сте пред една много дълга затворническа присъда. Харланд го погледна със смес от учудване и недоверие. л - О, за бога! Всеки прокурор би се смял на тази купчина лайна. Къде са тайните снимки на моите срещи с Капек и Хен­це, а? Къде са копията от банковите документи, които да дока­жат, че ми е плащано? Къде са свидетелствата за моите идео­логически убеждения? Мъжете и жените, на които съм се отчи­тал по време на работата си за чехите? Записите на телефонни разговори? Снимки на тайници за писма? - Харланд спря и погледна последователно към Бланчард и Ривърс. - Вие няма­те нищо такова с изключение на купчина фантазии, изгребани от дъното на няколко досиета в Прага. Съмнявам се дори, че можете да докажете съществуването на Капек и Хенце. Бланчард изпусна шумно въздуха от гърдите си и завъртя с палец венчалната халка върху тлъстия си пръст. - Харланд, уверяваме ви, че имаме всичко, което ни тряб­ва - каза Ривърс. - Можем да измъкнем Йозеф Капек и Милош Хенце по всяко време, когато пожелаете. Вие забравяте, че ко­гато архивите на Василий Митрохин са били предадени тайно от Съветския съюз на Запад, са получени данни за вашата фак­тическа вина. И няма да имаме никакъв проблем да убедим съдебния състав, Харланд. - Материалът на Митрохин не може да служи пред един съд - това са по-скоро евтини сензации за вестниците и нищо друго. - Но онези хора не са служили като офицери на СИС. Съвсем различно е да събираш свидетелства за поведението на един човек от СИС. Знаем всичко, разбирате ли? И вие не може да пренебрегнете подобно сериозно престъпление. Дори знаем, че сте се опитали да унищожите вашето досие по време или след „Нежната революция“. - За бога, аз бях в болница. Бях пребит от чехите - съ­щите хора, за които казвате, че съм работил! Това не ви ли звучи крайно нелогично? Искам да кажа, защо ще ме бият, ако съм им служил през всичките тези години? Не ви ли стана яс­но, че съм бил задържан и мъчен поради същата причина, че съм ги подвел? Измъчван, разбирате ли. Колко офицери от СИС са минали през това? - Сега вече крещеше. - Почти незабавно след като бях освободен, ме лекуваха от рак - операция, хи­миотерапия и т. н. Така че трудно бих могъл в такова положе­ние да обикалям заради някакви проклети досиета. Между дру­гото, как си мислите, че ще изглежда това в съда? - Знаем за вашите проблеми, Харланд - каза Бланчард. - Но фактът си остава: вие сте се опитали да унищожите дока­зателства. За щастие, не сте успели да премахнете всичко. - Добре, ако вие сте толкова дяволски уверен, защо не ме арестувате и не ме обвините? - Разбира се, ще го направим. Можете да бъдете сигурен - каза Бланчард. - Ще трябва да тръгвам - Харланд стана, - това става смешно. - Страхувам се, че не е възможно - каза Ривърс и също стана. - Ще говорим сутринта, когато, сигурен съм, че ще об­мислите вашето положение по-сериозно. Това, което се иска от вас, Харланд, е да подпишете признание за ролята ви в ДС. После ще решим какво да правим с вас. Засега това се иска от вас, Харланд, и бих ви посъветвал да ни съдействате колкото се може по-акгивно. Говорейки, Бланчард бутна стола си назад и тръгна към вратата. Харланд побесня. - Ако ме задържите дори още миг тук, утре ще отгова­ряте за действията си пред министъра на външните работи и пред началника на Общия разузнавателен комитет. Аз не съм някакъв пикльо. Представлявам Генералния секретар на ООН, което на практика ме прави негов личен посланик. Това озна­чава, че вършите своеволие. - О, и в качеството си на какъв представлявате Генерал­ния секретар? - попита Бланчард саркастично. - За разследва­нето на инсталациите за отходни води в света ли? Или за раз­пределението на електрическите уреди в развиващите се стра­ни? Има ли доказателства за вашите пълномощия, или трябва да вярваме на думите ви? - Просто приемете, че това е така. - Харланд все още не искаше да вади писмото. Много по-добре беше да им се обадят от офиса на Джайди. Молеше се Хариет да е успяла да се свърже. - Ще се видим утре сутринта, господин Харланд - каза Ривърс, отваряйки вратата. - Междувременно ви препоръчвам да помислите много внимателно върху положението си. Харланд седна. След около минута-две двамата мъже, ко­ито го бяха взели от летището, дойдоха и му казаха да ги пос­ледва. Заведоха го до едно помещение няколко врати по-надо­лу по коридора, което приличаше на казармена спалня, където Грифитс го помоли за личните му вещи. Харланд му подаде портфейла си, паспорта и мобифона и каза, че няма нищо дру­го. Грифитс като че ли прие това. Той огледа стаята. Имаше малък прозорец високо над лег­лото, маса, стол и лампа за четене. Предположи, че някога то­ва е било склад. На еднакви разстояния по стените имаше сле­ди, показващи, че са билк поставяни лавици от пода до тавана. Помещението миришеше, като че ли беше мито наскоро с по­чистващ препарат. Седна в студения застоял въздух и отвори капачката на бутилка минерална вода, оставена на масата заедно с няколко сандвича. Наля съдържанието ѝ в картонена чаша, махна опа­ковката на сандвичите и ги погълна автоматично. Когато свър­ши, се излегна на леглото и се обърна настрани. Нямаше възг­лавница, а главата му още беше чувствителна при допир. За­мисли се за обаждането на Томас. Дали беше част от този ви­зантийски план на Виго? Ако е така, сигурно щяха да покажат Томас като някакво доказателство. Фактът, че те не бяха споменали името му, правеше неговата история по-вероятна. После изведнъж съзнанието му изключи. Затвори очи и заспа. Около шест сутринта чу, че вратата се отваря. Изненада­ха го в момент на най-дълбок сън и минаха няколко мига, пре­ди да разбере, че Виго стои на прага. Разтърка очи, докато той влезе в стаята и запали настолната лампа, насочвайки я към Харланд. Харланд изруга. - За бога, обърни я. На какво си играеш? Виго завъртя лампата така, че светлината подскочи към стената и направи светъл кръг около него. После седна и про­тегна крака. Така, Виго беше дошъл да чуе признанието му: Виго, Глав­ният изповедник. - Предполагам, че са ти се обадили от ООН - каза Хар­ланд. Другият не отговори. - Знаеш много добре, че не можете да ме държите тук. Тези стари герои от МИ-5, които насъска срещу мен, бяха сме­хотворни. Нито една тяхна дума не може да издържи в съда. - Въпрос на гледна точка, Боби, въпрос на гледна точка - въздъхна Виго, за да подчертае сериозността на положение­то. - Знаеш ли, винаги съм имал известни подозрения към теб. Ти беше някак си много добър. Много се стараеше да се харе­саш, много се контролираше. Знаех, че това не е твоят стил. Знаех, че има някаква причина за тази фасада. И тази причина, разбира се, беше вината. Харланд се надигна. - Какво те мъчи, Уолтър? Не искам да се занимавам с проблемите ти, но това ми прилича на нещо съвсем паническо и аматьорско. Искам да кажа, за бога, ние сме говорили толко­ва много за онези термити от Изтока, така че защо, по дяволи­те, ме преследваш сега? Какво изведнъж те притесни така? - Защото си предател - предател, който е успокоявал съзнанието си с разни безсмислици за това, че работи за меж­дународната общност. Ето затова. - Той спря и погледна тъж- но Харланд. - Чувал ли си за поетесата Сафо? Може би трябва да ти разкажа за нея. Разбираш ли, нито една от поемите на Сафо не е оцеляла. Има само части от поеми, които са използ­вани като материал по граматика. Така че имаме някаква пред­става за гения на Сафо и знаем от нейните съвременници, че е съществувала, но не притежаваме нейни творби. Такъв е по- малко или повече и твоят случай, Боб. Сега има само частични доказателства за твоята дейност, но от тези фрагменти можем да си съставим сериозна представа за действията ти като агент за ДС. Харланд се изправи и изпъна сакото си. - Седни. Не съм свършил още. - Тонът беше учудващо остър. За първи път му хрумна, че Виго без колебание би мо­гъл да убие някого. Виго не би се поколебал за такова нещо, помисли си той. Но това не беше най-важният въпрос сега. Виго търсеше нещо, нещо, което смяташе, че Харланд е взел или научил от Гризуалд. И тогава Виго потвърди предположенията му. - Докато не забележа знак за сътрудничество, Боби, ще те държа в изолация. Най-малко ще съсипя кариерата ти. Лично аз смятам, че на горните етажи ще преценят престъпления­та ти като толкова сериозни и съществени, че няма начин да не те осъдят. - Вече ти казах, не мога да ти помогна с нищо. - Разбира се, че можеш. Защо тогава Генералният секре­тар би те помолил да разследваш катастрофата, ако няма как­во да се открие - тоест ако не притежаваш някаква специална информация. Каква е тази информация, Боби? Защо ти? С как­во си по-различен? Единствената възможност е да си измъкнал нещо от Гризуалд. Човека, който те придружи до Прага през 89-а; човека, с когото си пътувал до Ню Йорк; човека, който е носил своята голяма тайна в Обединените нации. Всичко това води към Гризуалд, нали така? Харланд слушаше, поразен от изкривеното лице на Виго. - Губиш форма, Уолтър. От това, което казваш, разби­рам, че Генералният секретар вече е звънял във Форин офис. Като съдя за часа на появяването ти тук, предполагам, че е го­ворил с външния министър. Това означава, че ти е казано доста остро да ме освободиш. - Той се спря. - И така, Уолтър, ако нямаш нищо против, смятам да се измъквам оттук. И той тръгна към отворената врата, но Виго вдигна ръка. - Нямаш абсолютно никаква представа с какво се захва­щаш, Боби - просто нямаш представа. - Той помръдна в стола си и се обърна с лице към Харланд. - А колкото до разследва­нето на предишната ти дейност, не мисли дори за минута, че е завършило. Пъхнал си глава в клупа и няма да изпуснем въ­жето. Харланд го остави да седи в стаята и закрачи към светли­ната, която струеше в коридора от една канцелария. Човек, ко­гото беше видял преди време, му подаде вещите. - Поръчайте ми такси - каза Харланд - и го наемете за ваша сметка. *** Беше седем часът, когато го оставиха пред къщата ѝ в Сейнт Джонс Уд, голяма постройка в стил „Ню Джордж“, коя­то сестра му наричаше „Нюджорджия“. Хариет го бе чакала цяла нощ и той я видя през прозореца още докато пресичаше посипаната с чакъл пътека, сега покрита със скреж; беше зас­пала на кухненската маса с глава, положена върху ръцете . Надигна се над една саксия и тихичко почука по прозореца. Тя се събуди, дръпна се от масата и му отправи измъчена усмив­ка. Близостта им беше учудваща въпреки осемте години раз­лика и различните пътища в живота. Харланд беше висок, тъм­нокос и сдържан в движенията си, а тя беше ниска, със светли коси и много жива. Хариет просто излъчваше енергия: негово­то лице, както често му бе казвала Луиза, издаваше малко, до­като нейното постоянно се променяше - понякога изглеждаше напрегнато, понякога весело или пък щастливо съсредоточе­но. Когато мислеше задълбочено, тя се усмихваше отнесено и може би затова много малко хора разбираха какво всъщност се готви да каже. Обикновено слушаше със същата тази ус­мивка и с блеснали очи, но поглъщаше информацията с изу­мителна бързина. После разбиваше противника си с няколко изречения, изковани от желязната ѝ логика, а изражението ѝ ставаше още по-меко. Тя отключи двойната врата и се наведе към Харланд, за да го целуне по бузите. - Боби - каза тя, - трябва да престанеш. Не мога да се справям с постоянната тревога около твоите пътувания. Ти ка­то че ли не можеш да слезеш от самолета като нормален чо­век. Първо тази ужасна катастрофа, а сега и този проклет Уолтър Виго, който те води по разни тайни места. Помня го, Боби! Нали той се ожени за Девайна Кьмингс. Какъв чудовищно на­дут пуяк! Предполагам, че не се е променил с възрастта. Все пак разбирам по твоето изражение, че телефонният разговор е свършил работа. Те изглеждаха много загрижени, когато им обясних положението. - Да, благодаря ти, Хал. Дали се появи момчето? - Не, не е. Кой, по дяволите, е той сега пък? И какво става тук? - Дълга история. Може би е по-добре да я чуеш утре - искам да кажа, по-кьсно. - Не. Не мога да понасям повече напрежението. Стоях будна цяла нощ и сега искам някакво обяснение. - Но сега е навечерието на Коледа, сигурно имаш да вър­шиш куп неща. - Не, нямам, свърших ги. Всичко е направено: подаръ­ците са купени и опаковани; яденето е приготвено; съпругът е прекалил с шампанското и флиртовете. Виж, Боби, искам да знам какво става с теб. Не съм те виждала пет месеца, за бога. И ако нямаше някакво провидение, скъпи братко, може би ни­кога повече нямаше да те видя. Трябва да ми разкажеш всичко. Моля ти се, не мога да чакам повече. Двамата отидоха в кухнята. Хариет приготви чай, поста­ви малко шунка и сирене между две парчета хляб и ги сложи в един детски тостер за сандвичи, оформен като жаба. Харланд ѝ разказа всичко и докато тя поглъщаше историята, очите ѝ заб­лестяха с познатия трепет. Разказа ѝ за Томас, а тя зяпна, ус­михна се и сложи ръка на устата си, за да не се изсмее. - Знам, че всичко това е сериозно, Боби. Но все пак е и малко смешно. Искам да кажа, малко прилича на „Дванайсета нощ“. Изгубена любов, хора, оказали се на чужди брегове, род­нини, появяващи се от неизвестността. „Коя страна, приятелю, е тази? Илирия, госпожо.“ Ти си точно това, Боби - Илирия. 12. КОЛЕДНО ПАРТИ Томас размисли и реши, че е по-добре да не отива на по­сочения му от Харланд адрес. Вместо това се регистрира в един малък туристически хотел в Бейзуотър, където ливанецът на рецепцията се радваше на всеки клиент и не му поиска лична карта. Ако беше дошъл да спи, едва ли щеше да успее да се отпусне заради шумната двойка в съседната стая, но имаше да свърши още много неща. Приготви си двата лаптопа и започна да ги зарежда с кодирани съобщения. Работеше бързо, но не преставаше да се чуди как е бил проследен до дома на Флик. Беше просто поразен. Дори не бе използвал телефоните в ней­ния апартамент и никога не се беше докосвал до лаптопа ѝ. Държеше я съвсем настрани и винаги се стараеше да е абсолютно неуловим. И все пак нещо ги бе насочило - беше сгре­шил през последните шест месеца, сигурно съвсем наскоро и в резултат на това Флик бе мъртва. Представи си я - цялата изранена и изпотрошена - и отново се разтрепери. Помисли си да позвъни в полицията, но съобрази, че управителят на ма­газина сигурно вече се е разтревожил и съвсем скоро щяха да я намерят. Прекъсна работата си, облегна се в стола и се замис­ли за последните няколко месеца. После му хрумна нещо. Мо­же би Морц имаше нещо общо с всичко това. Морц беше свръзката му в Стокхолм - негов приятел, макар че никога не бяха говорили и не бяха се срещали. Е, може би веднъж, в един бар в Стокхолм преди около две годи­ни, но никой от тях не беше сигурен в това и той не можеше да си представи лицето на Морц, нито пък имаше някаква идея за истинската му самоличност, за работата или за възрастта му. Морц можеше да бъде университетски професор или компю­търен хакер. Томас по-скоро бе склонен да приеме първото, защото се държеше някак замислено и сдържано - странна се­риозност, стремеж към един по-разбираем изказ. Двамата с не­го бяха много различни, но бяха станали приятели - другари по оръжие, партньори в големия проект. Често се бе чудил за­що Морц толкова се старае и веднъж го беше попитал за моти­вите му в един доста деликатен имейл. Морц не беше отгово­рил. Беше мълчал седмица и после се бе обадил с нова инфор­мация за половин дузина най-различни хора от разузнаването, които открил чрез Интернет. И нещата отново се нормали­зираха. Това беше неговата работа. Всички канали за проникване бяха измислени от него. Беше започнал, като използваше те­лефони, включени към стандартни преки предавания в ефир на радиостанции по цял свят, и по време на разговорите пускаше запис на лента, съдържаща компресирано кодирано съобще­ние. Усъвършенства тази процедура, като атакува компютърните системи на радиопредавателите с много активен вирус - преносител на съобщението. Останалото се оказа изненадва­що лесно - като комар, хапещ задрямал слон. Станциите, около 30 на брой, не можеха да разберат какво става, но Морц и той бяха сигурни, че съобщенията изпълняваха предназначе­нието си и будеха неудобство и тревога в различните разузна­вателни служби. Морц искаше да разкрие как разузнавателните агенции на пет-шест западни сили, които демонстрираха най-приятелски отношения, използваха ресурсите си, за да се шпионират вза- имно. Това беше, както бе казал в едно от своите послания, много разточително лицемерие. Именно това искаше да нап­рави публично достояние и го подчертаваше още от началото. Томас трябваше да си признае, че беше запален от него­вата гениалност, както и от желанието му да си отмъсти. Ин­формацията пристигаше в пощенски пратки - такъв вид общу­ване, който някой не би заподозрял - и му даваше широки въз­можности да я използва. Това беше нещо като архив на шпи­онски операции, но в пакета имаше също и неща, които го за­сягаха лично. Пакетът пристигна един ден през септември. Морц му каза да очаква пратка, адресирана до господин Дж. Фенгъл. Нямаше номер на апартамента, така че дебелият плик беше оставен просто на масичката във входното антре. Томас разбра, че единствени­ят начин някой да стигне до къщата беше чрез Морц; ако той бе записал някъде адреса. А това означаваше само едно: Морц е заловен, някой е прегледал нещата му и е разкрил играта. Томас осъзна, че това трябва да се е случило през последните десет дни, защото бе получил две пратки от него в неделята точно преди да напусне Лондон на път за Ню Йорк. Оттогава му бе изпратил два имейла, но не получи отговор. Въпросът беше, как бяха открили Морц? Как бяха намерили местоположението на човека, когото дори Томас не познаваше? И двамата знаеха, че има рискове. Особено за Томас, за­щото неговата задача включваше и използването на телефон­ни връзки. И наистина преди девет месеца имаше проблем - един от интернет клубовете, който бе използвал в Стокхолм, беше внезапно и необяснимо нападнат и Томас реши да се пре­мести във Великобритания, за да се прикрие за известно вре­ме. Точно тогава съвсем случайно откри идеалния начин да из­ползва телефона, без да може да бъде проследен, и двамата с Морц започнаха отново. Той кодира фотографията, която па­зеше през всичките тези години, с нов алгоритъм и пусна вируса - носител на кодираното съобщение, към една малка радио­станция в Германия. Томас си представяше как снимката ще мине през разузнавателната йерархия и ще попадне на нечие бюро и оттам ще трябва да открият кои хора са в кадъра и защо фотографът я е разпространил по този необичаен начин. Щяха да се заемат сериозно със задачата, защото знаеха какво още бяха получили по този път. А Морц бе открил чрез източ­ниците си доста неща. Някои от агенциите щяха да бъдат при­теснени от снимката; други, като британската и американска­та, нямаше да имат трудности при разпознаването на мъжа, заснет на преден план. Те, разбира се, не биха разпознали То­мас, който стоеше встрани от главния субект, но и той не беше „цензурирал“ снимката - това бе начин да си признае вината, както често казваше сам. След известно време Морц му бе ка­зал, че е използвал снимката, като я разменил с един бивш агент на ЦРУ за друга, по-ценна информация - нови данни за дей­ността на ЦрУ и Агенцията за национална сигурност. Тогава Томас му бе изпратил и втора закодирана снимка, която смята­ха да използват на някакъв по-късен етап, за да може Морц да си набави още информация. Томас работи през по-голямата част от нощта и мозъкът му прескачаше от инцидентите в миналото към Флик и Ро­бърт Харланд. Трескаво премисляше всичко и същевременно си го представяше с идеална яснота. Разполагаше със съвсем малко време. Знаеше, че скоро ще го открият. Бяха го прос­ледили до жилището на Флик, бяха я измъчвали да им каже името, което използваше, и почти сигурно бяха научили, че е заминал за Щатите. Може би затова не бяха наблюдавали къ­щата, когато се върна? Или защото вътре лежеше тялото на Флик? Може би мислеха, че се е притеснил и избягал, и сега го търсеха в Щатите. Спомни си за бара в Бруклин, където бяха говорили с Хар­ланд. Исусе, колко трудно се разбираха! Как можеше да очак­ва, че Харланд ще повярва на тази история? Харланд беше подозрителен, но малко наивен и съвсем не бе такъв, какъвто го описваше майка му. Но той беше видял другия мъж в огледа­лото и сега мислеше за него. Същия тип, който бе слязъл от колата в края на улицата и бе проявил такъв интерес към сгра­дата, в която живееше Харланд, и който бе дошъл направо в бара. Едва ли беше съвпадение. Ето защо бе напуснал така набързо, макар да знаеше, че така само щеше да затвърди по­дозренията на Харланд към него. Докато говореха по телефо­на миналата нощ, Томас бе доловил и нещо друго в гласа на Харланд, който почти не реагира на неговата тревога. Прос­то му даде адреса на сестра си и му каза, че ще бъде там. Но на Томас сега това не му трябваше. Щеше да го посети утре, да му разкаже как бе намерил Флик и да го убеди, че не го е извършил той. Около пет часа сутринта привърши работата си и се зае с някои други процедури, за да се увери, че двата лаптопа рабо­тят точно. После напусна хотела, като сподели с нощния портиер, че не може да заспи и трябва да се поразходи. Не познава­ше добре тази част от Лондон, но беше сигурен, че ще намери каквото му трябва, и наистина след няколко минути забеляза познатата обла кутия в края на улицата. Реши, че мястото е прекалено видно, и продължи нататък, докато намери една по- спокойна улица, с големи частни домове, където намери друга, малко по-голяма разпределителна кутия. Хората минаваха всеки ден покрай тези метални кутии, монтирани на височина на кръста, без да се питат какво съдър­жат. Разбира се, и Томас не ги забелязваше, докато веднъж не видя телефонен техник да отваря една от тях близо до апарта­мента на Флик. Мъжът му обясни, че служебно ги наричат „пър­вични точки за връзка“ - първия етап по пътя за свързване на телефоните в даден район. Томас незабавно разбра, че ако ус­пее да отвори някоя кутия, щеше да може и да използва теле­фонните линии, влизащи в нея. Без да каже нищо повече на техника, тайно бе измъкнал универсалния му ключ, висящ на вратата, и го беше мушнал в джоба си. И оттогава използваше тези кутии непрекъснато, като свързваше компютъра си за ня­колко минути с произволна телефонна линия. Така кодираните му послания бяха практически неуловими. Той работеше бързо. Отвори металната кутия, постави компютъра върху панела с жиците, за да го прикрие, и го свър­за с няколко различни телефонни абоната. По този начин, ко­гато компютърът набираше телефонните номера на радиос­танциите, автоматично щеше да използва различни телефонни абонати. Знаеше, че когато някой се заинтересува от нелегалното включване, съобщението вече щеше да е предадено, ку­тията - отново затворена, а информацията от драйвъра - изтрита. Няколко преки по-надолу повтори процедурата с втория компютър и се прибра в хотела напълно изтощен и измръзнал. *** Харланд спа до 11 часа, после стана и провери съобщени­ята по мобифона си. Нямаше и дума от Томас. Слезе долу и Хариет му показа материал в „Дейли Телеграф“ за убийството на 35-годишна собственичка на цветарски магазин от Хампстед на име Фелисити Макинли. Тя била открита в своя апарта­мент от управителя на магазина ѝ. Полицията изтъкваше, че е била завързана, измъчвана и горена, преди да бъде застреляна отблизо в главата. Офицерът, водещ разследването, смяташе, че има някаква сексуална причина за убийството, но не споме­наваше нищо за други предположения. Издирваше се за разпит мъж на име Ларс Едберг, швед на около 25 години, който се върнал във Великобритания по вре­мето на нейната смърт. Дадено бе съвсем бегло описание на Едберг и цитираха управителя, който признаваше, че знае съв­сем малко за него и че го е виждал само понякога, когато е носел цветя сутрин. Шведските власти бяха заявили, че Едберг сигурно е пътувал с подправени документи. В последните пет години не е бил издаван паспорт на името на Ларс Едберг, не е имало мъж на такава възраст с подобна фамилия. Харланд ос­тави вестника, без да каже нищо. - Мислиш ли, че е той? - попита Хариет. - Не - каза Харланд, - казах ти, че ми звънна снощи. Едва ли би го направил, ако беше виновен. - Значи се нуждае от помощ и място да се скрие. - Може и да не търси помощ или скривалище. - Може. Но не мисля, че този младеж е способен на това. - Ако се появи, ще го прецениш и сама. - Добре, сигурно ще е нещо ново да имаме гост за Коле­да, преследван от правосъдието. Шумът, който вдигнаха трите деца на Хариет, припомни на Харланд, че още не е купил коледни подаръци, и той поръча такси, за да прескочи до улица „Риджънт“. Вече пресичаше але­ята в двора, когато Хариет отвори кухненския прозорец и му подвикна. - Обади се на твоите приятели в Щатите - нали знаеш, на вдовицата на Гризуалд, и ѝ кажи да не използва имейла ти. Хората на Виго снощи сигурно са копирали всичко от компю­търа ти. Можеш да ѝ изпратиш тукашния адрес. Харланд звънна веднага след като се качи в таксито. Сали разпозна гласа му и каза, че синът ѝ ще изпрати материала - Харланд забеляза, че говореше небрежно и използваше съвсем неутрални думи. Тя добави, че Гризуалд ще бъде погребан в близките дни, а през пролетта ще има религиозна служба в негова памет и се надяваше, че и той ще дойде. След като затвори, обмисли разговора и разбра, че не бе употребила името му нито веднъж. Освен това имаше нещо особено в начина, по който говореше. Предположи, че може да е потисната от перспективата да посрещне Коледа без Ал, но знаеше, че е възможно да има и друга причина. Може би някой беше влязъл в контакт с нея. Някой, който искаше да узнае точния характер на разследването на Алън Гризуалд, и понеже не беше наясно с тази материя, Сали подозираше, че телефо­нът ѝ вече не е напълно сигурен. На улица „Риджьнт“ коледните тълпи бяха вече изтънели и имаше само мъже купувачи, мъчещи се отчаяно да изберат подаръците си в последните няколко часа, които оставаха. Бързо купи един кашмирен пуловер за Хариет от „Бърлингтън Ар- кейд“, а от „Хатчардс“ - две биографични книги на известни предприемачи за своя зет. Когато излизаше от книжарницата, забеляза двама мъже да висят на отсрещната страна на улица­та - един тип на около 30, който се мотаеше около телефонна будка, и мъж в спортен анорак, загледан във витрината на ту­ристическа фирма на ъгъла с „Пикадили“. Интересното и за двамата бе, че въобще не бързаха и никой от тях не носеше пазарски торби. Когато стигна до улица „Риджьнт“, вече беше сигурен, че е следен от агентурен екип. Внезапно, като че ли беше забравил нещо, се шмугна в един магазин за дрехи, наречен „Кевит & Бристъл“, който все още беше доста пълен, и бързешком се изкачи по стълбите към горния етаж. Там незабавно сви надясно към асансьора, слезе отново на партера и както очакваше, откри, че аноракът стоеше, колебаейки се, в началото на стълбите. С безгрижен вид Харланд отиде до щанд с вратовръзки и избра две, занесе ги до касата и ги подаде на една индийка, която започна да ги опакова. Без да променя изражението си, той я информира, че то­ку-що е видял, че мъжът с анорака е скрил под дрехата си два пуловера. За по-сигурно добави, че подозирал и жената, която се спускаше бавно край перилото от сектора за мъжка конфек­ция, че е в комбина с него. Харланд я бе зърнал още когато влизаше в магазина, и докато отиваше към щанда за вратовръз­ки, се запита какво ли пазарува тази жена за мъжа си няколко часа преди Коледа? Продавачката вдигна телефона и много скоро мъжът и же­ната бяха придружени от охраната до офисите отзад. Мъжът протестираше и се дърпаше от пазачите, но те го бяха хванали здраво. Харланд кимна с коледна усмивка на продавачката и се измъкна, като пропусна край ушите си молбата ѝ да остане и да свидетелства за това, което беше видял. Скоро приключи и с останалите покупки и хвана такси обратно за „Сейнт Джонс Уд“. Осезаемо спокойствие се спус­каше върху града, докато първите звуци от коледната служба в „Кингс колидж“, Кеймбридж, прозвучаха от радиото в такси­то. Харланд си спомни за баща си и за една коледна вечер пре­ди двайсет години, когато заедно отидоха на среднощната меса в една голяма, ехтяща църква, издигаща се над Фенс, на около километър от техния семеен дом. Все още можеше да чуе ко­ледната песен от тази служба, която звучеше в главата му и надвиваше шума от дизеловия мотор. Погледна към пустее­щите улици и се зачуди къде ли е Томас сега. Когато се върна, завари своя зет да наблюдава поставяне­то на подаръците под идеално украсената коледна елха. Беше облечен в дълга черна туника без колан и обут с пантофи, бродирани с инициалите му. Подаде ръка на Харланд и го прегър­на любезно; Харланд си спомни, че Робин беше свикнал да се държи така с всеки, като знак за своята откритост и съвремен­ност. Робин накара децата да седнат и да чуят сбита версия на катастрофата и когато той свърши разказа, зет му стана и от­ново бързо го прегърна. - Много е хубаво, че си сред нас - каза той, след като накара най-малкия му племенник, Конрад, да млъкне. Момче­то искаше да знае колко умрели е видял. Очевидно Хариет беше забравила да му каже, че около 50 души - съкварталци, както добави Робии - щяха да се съберат в къщата около шест часа за краткото традиционно парти по случай Коледа, което Робин организираше. Харланд се качи в малкия кабинет на Хариет, подготви нов имейл адрес и го из­прати на Сали Гризуалд. После се постара да помогне за подго­товката на партито, като нареждаше чаши и мезета в кухнята. В уречения час наведнъж пристигнаха няколко двойки, ня­кои от които бяха докарани от шофьори. Увеселението скоро достигна критичната си точка и за известно време Харланд из­бягваше да разговаря, като само подаваше питиета, макар че и това беше излишно, тъй като двама келнери се появиха отня­къде, а и децата вече минаваха между гостите с отворени бу­тилки шампанско. След време Робин го извика и го представи на една двойка, наречена Лембтън. - Това е прочутата фигура на тази вечер - единственият оцелял от катастрофата на Ла Гуардиа. Видели сте снимката му във вестниците миналата седмица. Много сме щастливи и доволни, че е сред нас. Жената, някаква психоложка, му се захили и след като изслуша един още по-къс вариант на историята за катастрофа­та, посъветва настоятелно Харланд да си намери психоанали­тик. Мъжът ѝ я гледаше мрачно, а тя пристъпваше все повече и повече към Харланд. Когато най-накрая спря, за да поеме дъх, Лембтън се намеси и сподели, че също много често посещавал Ню Йорк. Би ли могъл Харланд да го посъветвал кой хотел да избере. Беше уморен от „Дъ Пиър“ и искаше нещо по-ново и свежо. - За да води там приятелките си - намеси се съпругата му с висок нервен смях. Очите на Харланд обходиха стаята и се спряха на една красива жена, малко над 40-те, която говореше с Хариет. В този момент тя се обърна и му кимна настоятелно, което поз­воли на Харланд да се извини пред семейство Лембтън. - Това е Ан Уайт - представи я Хариет, когато стигна при тях, - бивша съпруга на един от партньорите на Робин. Ан ми разказваше, че отиват на вечеря с Люк Хемиг и неговата съпруга някъде наблизо и затова дошли първи. Познай кой щял да бъде с тях тази вечер 4 ? Харланд сви рамене с добродушна усмивка. - Девайна и Уолтър Виго. И още по-добрата новина е, че семейство Хемиг са предложили на Виго заедно да минат от­тук преди това. Ти и Уолтър ще може да си спомните добрите стари времена. Ан Уайт го погледна с интерес, като се опитваше да раз­бере подтекста в съобщението на Хариет. - Не се безпокой, Хал - промърмори Харланд, - той няма да дойде. - Много се лъжеш - каза тя отчетливо, - всъщност те вече са тук. И му прошепна тихо: - Проклетата мазна муцуна. Харланд се обърна и видя, че Робин посреща една двойка на вратата, като се опитваше да бъде любезен. Зад тях мерна Уолтър Виго, говорещ в антрето с едно от децата. Гледката му се стори странна. Децата не бяха част от света на Виго. Разби­ра се, Уолтър Виго сам по себе си изглеждаше странно на ко­ледно парти. Той вдигна поглед и видя Харланд, който кимна незабележимо, без да променя изражението си. Ан Уайт се оба­ди до него. - Значи и вие сте шпионин - каза тя с предизвикателна усмивка. Харланд отрицателно поклати глава. - Трябва да сте такъв, щом работите с Уолтър Виго. Все­ки знае, че той е важна клечка във Форин офис, което означава агент на всеки език. - Аз не работя с Уолтър Виго - каза той. - Изследвам водопроводите, за да си изкарвам хляба. Тя продължи с една-две флиртуващи теми, но Харланд ѝ се усмихна и лека-полека се отдръпна от нея. Скоро децата се наредиха пред коледното дърво с две свои приятелчета и поис­каха да изпеят коледна песен. Робин застана прав до тях със скръстени ръце в замръзнало ръкопляскане. Когато свършиха, той се обърна към гостите си с широка усмивка, с която, пред­положи Харланд, беше приключвал много рекламни презентации, и пожела на всички весела Коледа. Изкашля се и добави: - Ние сме много радостни, че тази година сред нас е Бо­би, прочутият брат на Хариет. Както сигурно знаете, миналата седмица избягна една ужасна самолетна катастрофа в Ню Йорк и е единственият оцелял. Но все пак Боби успя да дойде тук, за да бъде със семейството си за Коледа. Боби, благодарим на Провидението за твоето оцеляване. Харланд се усмихна и поблагодари на Робин, макар че от цялото си сърце му се искаше той да пукне. Ан, която го наблюдаваше, каза: - Сигурно се чудите защо вашата блестяща сестра се е оженила за него, напи? - Тя млъкна, за да дръпне от цигарата си. - Отговорът е, че той не ѝ пречи. Разбира се, той е напълно смешен във всяко отношение, но също така е и много мил. - Да - каза Харланд. - Знаете ли, че тя направи страшно много пари, докато се грижеше за децата? - Не, не знаех. - Той беше истински заинтригуван. - Работеше на една стокова борса и направи свой собст­вен инвестиционен фонд от спестяванията на няколко души, макар да не смятам, че още контролира парите. Това би било вече нарушение на закона. Робин ми каза, че последната годи­на е изкарала двеста хиляди. Умна сестричка, нали? - Да, умна сестричка - отвърна Харланд. Наблюдаваше Хариет, която ръкомахаше към Девайна Виго - жена, която не познаваше никаква трудност в живота си. И той се замисли колко малко всъщност познава сестра си. Един или два пъти усети тежкия поглед на Виго, но когато се обърнеше, той изместваше поглед в друга посока. Присъст­вието му не създаде никакво притеснение, всеки от присъства­щите го познаваше, макар че повечето нямаха дори и малка представа кой или какво беше той. Веселбата се развихряше и се стигна дотам, че гостите вече трудно се придвижваха във всекидневната и скоро много от тях се насочиха към по-просторната лятна градина, която англичаните строяха, без да знаят за какво ще бъде използвана. Сега към Харланд и Ан се присъедини и един адвокат с пъпчи­ва кожа на име Дийкин, който очевидно бе привлечен от дама­та. Харланд се отдръпна от разговора и се зачуди какво точно искаше Виго. И от какво беше уплашен? Бе разказал на Хари­ет цялата история и тя се опита да намери някаква разумна теория, като реши, че понякога трябва да приемем, че нещата са просто несвързани. Внезапно Харланд забеляза, че Виго се движи към него. Обърна се и видя, че той си пробива път през тълпата; на устата му бе лепната приятелска усмивка, макар да очите му да издаваха съвсем друго нещо. Ан тактично се отдръпна, като отвлече настрани и Дийкин, което той прие като обещаваща интимност. - Е, Уолгьр? - каза Харланд с тиха враждебност. - До­шъл си да ми се извиниш за простотиите от снощи ли? - Не. Просто исках да ти обясня, че разбрахме за това чак когато говорихме със семейство Хемиг, и нямах друга въз­можност, освен да дойда. - Да, но сега си тук и си щастлив да се присъединиш към веселбата. Предполагам, че вече си наредил да се наблюдава къщата. - Вярвай в каквото искаш, Боби, но те уверявам, че не е така. Харланд чу, че някой го вика през шума на партито. Той се огледа и видя един от келнерите да се насочва към него, след като му беше посочен от господин Лембтън. В същия момент зърна Хариет, която с тревожно изражение си пробиваше път от друга страна на стаята. Келнерът пристигна първи. - Господин Харланд? Един джентълмен ви търси. Той е на вратата. Каза, че не иска да влиза. Очите на Виго се спряха с интерес на келнера. Хариет пристигна. - Нещо не е наред ли? - Не, госпожо, един млад джентълмен иска да види гос­подин Харланд. Той е на вратата отпред. - О - каза Хариет, без да поглежда към Харланд. - Това трябва да е момчето на Смитсън, Джим. Той току-що е завър­шил Лондонския икономически университет и казах на майка му, че може да се намери нещо за него в Обединените нации. Защо не идеш и не го поканиш на едно питие, Боби? - Тя пос­тави ръка върху рамото на Виго. - Девайна току-що ми разка­за как сте я завели на изненадващ уикенд в Ню Йорк. Бих иска­ла и Робин да ми предлага такива неща. Нещо съм пропуснал, помисли си Харланд, като ги оста­вяше. Едно изненадващо посещение, извършено от Виго неза­бавно след като е научил за катастрофата. Това значеше ли, че той е пътувал служебно? Хвърли още един поглед към тях, докато пресичаше хола, и видя, че Хариет подканя трима-четирима души заедно с Виго, като ги насочваше към лятната градина. Междувременно тя се откъсна от тях и по изражението на лицето ѝ личеше, че иска да дойде при него. Томас стоеше и го чакаше в нишата до предната врата, която служеше като гардероб. Очевидно беше впечатлен от размера на къщата. - Исусе – каза Харланд, - изглеждате ужасно. Къде сте били? Защо не дойдохте вчера? - Настаних се в един хотел и имах да свърша някои неща. - Някои неща! Вижте, онази ваша приятелка - Фелисити Макинли... Знаете ли, че полицията ви търси? - Господин Харланд, не съм го направил. Трябва да ми повярвате. - Да, вярвам ви. Но трябва да говорите с тях. Томас го погледна объркано. - Не разбирате ли? Невъзможно е. Освен това е много сложно и доста опасно. - Какво е сложно, за бога? Трябва да започнете да гово­рите, Томас. Стига с тази проклета загадъчност. Защо, по дява­лите, напуснахте тогава бара в Ню Йорк? - Харланд се чу как говори. Звучеше много бащински. Няколко души минаха покрай тях и погледнаха доста оза­дачено към Томас. Хариет дойде в антрето, притвори вратата зад себе си и се обърна към Харланд: - Виж, не можете да останете тук. Уолтър Виго всеки момент ще дойде. - Кой е Уолтър Виго? - попита Томас и двамата. - Той е бивш колега на Робърт и не искам да ви вижда тук, особено след всичко това, което беше публикувано във вестниците тази сутрин. Ако желаете, можете да се качите го­ре и да почакате, докато завърши партито. Томас вдигна чантата си, но изведнъж нещо се промени. - Господин Виго е в областта на разузнаването, както и вие? - Да - каза забързано Харланд, - сестра ми е права. За­що не се качите горе? - Мисля, че не бива да оставам тук, в една къща с него. Ще се върна отново. Ще ви се обадя по телефона и ще ви кажа къде да се видим. - Дайте ми един час - каза Харланд. - Искате ли пари? - He - каза Томас с къса, срамежлива усмивка към Хари- ет, която клатеше глава. - Имам пари, господин Харланд. - А, тук ли сте? - чу се глас зад тях. Беше Девайна Виго и семейство Хемиг, зад които идваше и Уолтър. Харланд забе­ляза неговия любопитен поглед над рамото на жена му, докато Томас изчезваше през входната врата. Всъщност не успя да види добре, защото Хариет се беше навела, за да целуне съп­ругата му, а после и всеки от семейство Хемиг. - Какво чудесно парти - каза Девайна. - Трябва да дойде­те да вечеряме в първите дни на новата година. Ще накарам Уолтър да погледне в бележника си. Харланд и Виго размениха сковани погледи. Семейство Хемиг и Виго се насочиха към един мерцедес, който се бе приб­лижил по чакълестата пътека, след като Девайна му махна с малката си чантичка. Нямаше и следа от Томас. Хариет затво­ри вратата зад тях, вдигна очи и издиша шумно. - Защо те нарича „господин Харланд“? Не сте ли в по- близки отношения? - Отказва да използва друго име - въздъхна Харланд, - докато не го приема напълно. Все пак досега съм изкарал с него само няколко часа. Как трябваше да реагирам според теб? - Е, мисля, че е по-добре да се срещнете някъде на друго място. Боби, той не би могъл да бъде дете на друг. Той е пълно твое копие, когато беше на неговите години. Жилест и напрег­нат. Няма спор в това отношение. Той е твой син. 13. ИГЛАТА НА КЛЕОПАТРА В 9,45 минути телефонът на Харланд иззвъня, но не беше Томас. Вместо това се чу шумолене на хартия, а после и гла­сът на агент Франк Олинз: - А, господин Харланд. Радвам се, че ви открих. Нали не ви безпокоя много? - Не твърде - отвърна Харланд. - Няма да ви задържам дълго, сър. Имам още няколко въпроса, които искам да ви задам, за периода непосредствено преди катастрофата. Харланд се плесна по челото с досада. Последното, което искаше сега, бе да му ангажират телефонната линия и бе убе­ден, че това можеше да изчака. - Добре - каза, - но може да се наложи да ви прекъсна. Очаквам важен разговор. - По това време? При вас е почти Коледа, нали? - каза скептично Олинз. - Вижте, бих желал да обсъдя с вас послед­ната част от полета. Мога ли да ви припомня отчета, който ни предадохте неотдавна? - Той замълча за миг. - Петнайсет ми­нути преди да стигнете „Ла Гардиа“, сте станали от мястото си и сте отишли в тоалетната. Така ли беше? - Да. - В този момент са загаснали светлините в пътническия салон и вие сте се върнали на мястото си? - Да. - Тогава сте забелязали, че и отоплението не работи доб­ре - станало е дяволски студено. - Точно така - каза Харланд уморено. - Преди катастрофата светлините не се запалиха отно­во, нали? - Не, не се запалиха. Вижте, толкова важно ли е това? Имам предвид, от значение ли е за характера на катастрофата? - Успокойте се, господин Харланд. Важно е. Трябва да се огледа всичко внимателно, но ще отговоря на въпроса ви - не, светлините и отоплителните системи не са толкова важни в прекия смисъл на думата. Може да отчетем кога точно са били изключени и по записа от черната кутия на самолета и изглеж­да, че тези два дефекта нямат нищо общо с катастрофата. От­говорих ли на въпроса ви? - Той направи пауза. - Сега, докол­кото си спомням, казахте, че докато сте се приземявали, гос­подин Гризуалд е държал своя лаптоп и е използвал светлината от екрана, за да вижда какво прави. Споменахте, че сте можели да виждате лицето му в светлината на лаптопа. Това е записано при първия ни разговор миналата седмица. - Да, спомням си добре. - По какъв начин държеше компютъра си? Харланд се опита да си спомни. - Мисля, че той го повдига няколко пъти, но не разбирам какво имате предвид, като ме разпитвате за това. - Искам да кажа, как е държал лаптопа, за да си осигури максимална светлина от екрана? - Ами веднъж го наведе, за да види колана на седалката си, а после мисля, че го повдига няколко пъти, за да сгъне ма­сичката на седалката и да прибере личните си вещи. Намеква­те, че може би компютърът е влязъл във взаимодействие със системите на самолета ли? - Бих предпочел да ме оставите аз да задавам въпросите. Не, не намеквам такова нещо. Нека отново обсъдим подроб­ностите. Първо, държеше ли компютъра нагоре, все едно че го вдига от масата - тоест с клавиатурата в хоризонтално поло­жение? - Не съм сигурен, беше тъмно. Трудно се виждаше. - Възможно ли е господин Гризуалд да е извъртял лапто­па си и да го е държал като отворена книга, така че екранът и клавиатурата да са били в отвесно положение? Така може би по-резултатно се използва светлината от екрана, за да се огле­дате, не съм ли прав, господин Харланд? - Да, напълно е възможно да го е държал тъкмо по този начин. Предполагам, че в даден момент го държеше точно така. Харланд бе видял как Гризуалд държеше компютъра си - пипкава работа заради специалната защитна калъфка на лап­топа. - И той го държеше пред себе си, а не встрани или над главата си, така ли? Харланд усети, че и някой друг също слуша разговора им. Долавяше се шум от движение покрай гласа на Олинз. - Да, вече казах, че го държеше пред себе си, макар че го беше помръднал по едно време, за да види какво върши. - Сигурен ли сте в това? - Дотолкова, доколкото мога да бъда. - Благодаря ви. - Мога ли да ви запитам защо е всичко това? - Просто разглеждаме всеки възможен аспект от катаст­рофата - пробваме нови теории, това е всичко. Весели празни­ци, господин Харланд. - Почакайте! Мисля, че се договорихме да си споделяме информация чрез Кенеди в ООН. Бихте ли ми казали нещо по­вече? - Не знам за какво говорите. Но ако има подобно спора­зумение, това сигурно засяга и вчерашното ви посещение във Франция. Не си спомням да сте ми се обаждали по този повод, макар че това, което сте научили, би могло да има пряка връз­ка с катастрофата. - Добре, какво ще кажете да се спазарим? - Ще помисля за това, докато си ям коледния сладкиш. Харланд пробва друг подход: - Открихте ли компютъра? Последва мълчание, докато Олинз предъвкваше въпроса. - Добре, ще ви съобщя това безплатно. Да, открихме лаптопа от другата страна на пистата. - Беше ли обгорял? - Не. - Тогава сте научили какво има записано в него. - Не, харддискът бе съвсем повреден. Това силно озадачи Харланд. Каква беше целта на всички тези въпроси, ако лаптопът не е представлявал заплаха за елек­тронната система на самолета и не е предоставил полезна информация за действията на Гризуалд? - Но все още си мислите, че компютърът е от значение, нали? - Би могло и така да се каже. Просто отново преглежда­ме всичко, като гледаме да си оставим един ден за възстановя­ване и почивка. - Агентът замълча за момент. - О, забравих да ви попитам: може ли да потвърдите, че измъкнахте клетъчния телефон от предния вътрешен джоб на сакото на господин Гризулад? Това сте го споменали в разговора, но го няма в подписания от вас протокол. - Да, беше във вътрешния му джоб, до гърдите. - Имате предвид левия вътрешен джоб, така ли? - Не, десния. - Това звучи разумно. Господин Гризуалд е бил левак и предполагам, че е предпочитал да използва десния си вътре­шен джоб. Точно в този момент Харланд трепна, чувайки, че по дру­гата линия настойчиво го търсеха. - Вижте, трябва да затварям. - Добре. И без това имам да свърша още доста работа. Ще си поговорим след Коледа. С това той прекъсна разговора и мобифонът автоматично превключи гласа на Томас. - Господин Харланд? - Да, Томас - каза той, - искам да знаеш, че приемам всичко, което ми каза във връзка с раждането ти. Наистина го приемам, разбра ли? И, моля те, не ме наричай така офи- циално. Добре, кажи сега къде се намираш. Тръгвам, за да се срещнем. - Внимавайте да не ви проследят. Беше глупаво, че дой­дох в дома на сестра ви. Страхувам се, че е наблюдавана. - Добре, не се тревожи. Партито беше извънредно доб­ро прикритие - много хора идваха и си отиваха. Харланд се замисли върху това, което момчето току-що каза. Едва ли можеше да знае, че хората на Виго го преследват. - Томас, кой смяташ, че би могъл да те следи? - Същите хора, които са измъчвали и убили Флик. Тези, които биха убили и мен, ако ме открият. - Кои са те? Защо, за бога, някой ще иска да те убива? - Дълга история. Ще ви я разкажа по-късно. Ще бъда при Иглата на Клеопатра след половин час. Не сте забравили къде е, нали? - попита той и затвори, преди Харланд да успее да му каже, че чудесно си спомня къде се намира мястото. Мушна телефона в джоба си и се върна двайсет и пет го­дини назад, като се чудеше дали е в състояние да разбере и преосмисли всичко това. Отиде в другата стая и намери Хариет, която се занимава­ше с няколко досадници, заседели се на партито. Дръпна я встрани и ѝ прошепна нещо. Тя се усмихна и съобщи незабав­но на групичката, че трябва да придружи брат си до среднощ­ната църковна литургия и ще бъде радостна, ако може да из­прати някого с колата до вкъщи, ако се нуждае от това. Дори и най-упоритите не си позволиха да останат повече след този неприкрит намек. Харланд нарочно бе помолил Хариет да не изважда своя ровър пред къщата, така че всички трябваше да минат в колона през кухнята и да се вмъкнат в гаража. Той се настани на сред­ното място на задната седалка, като настоя обзетия от внезап­но любовно чувство Дийкин да седне на мястото до шофьора. Когато вратата на гаража се отвори и колата потегли към изходната алея, той се смъкна надолу в седалката, та да не може да се разбере, че напуска къщата. След като изпратиха гостите на четирите адреса, останаха сами в колата и Хариет заяви, че не са я следили, но за да се подсигурят, той я накара да завият във входа на голям жили­щен блок, който не се виждаше от пътя заради високата ограда, където Харланд отвори вратата и скочи в движение. Изчака мал­ко, докато Хариет изчезне от погледа му, и пое към метростан- цията на Бейкър стрийт. Пристигна на кея „Виктория“ малко преди единайсет и излезе от северния край на метрото. Известно време, докато крачеше, чуваше тътнежа на музика от клубовете, разположе­ни в сградите на гара „Чаринг Крос“. Насочи се бързо към стъл­бите от дясната страна на улицата, като се опираше от време на време на перилата, и навлезе в градините на кея. За измина­лите двайсет и пет години, откакто бе идвал тук, нищо не се бе изменило - подредбата на парка беше горе-долу същата и ко­ваните порти, водещи към стъпалата на речния кей, не бяха променени, макар и да знаеше, че вече са леко ръждясали. Бър­зо закрачи в южна посока, където зачака - оттам, където се намираше, можеше лесно да види Иглата на Клеопатра, изди­гаща се зад портите, но трябваше да се приближи, за да види дали Томас е пристигнал. Запита се защо всъщност е толкова внимателен - в край­на сметка никой не би могъл да узнае къде възнамеряваха да се срещнат. Може би, помисли си той, напрежението бе предиз­викано от спомените за времето, когато като млад очакваше със смесица от надежда и плахост срещата с Ева. В тогаваш­ния ден бе взел всички онези смешни мерки срещу проследя­ване, които съвсем наскоро бе усвоил в тренировъчната база, и сигурно е изглеждал доста глупаво. Всичките упражнения да наблюдава незабелязано зад себе си, да хлътва и да излиза от различни кръчми в крайна сметка му попречиха да отиде нав­реме на срещата. А когато се оказа на мястото, Ева не се виж­даше никъде. Беше чакал дълго, после обикаля наоколо чак до полунощ. Тя така и не дойде. Проклинаше се за закъснението, макар че ставаше въпрос само за петнайсетина минути - най- много двайсет, - и си представяше как е решила, че той няма да се появи. После напразно очакваше тя да му се обади. Но от нея нямаше никаква вест. Залови се за острите метални пръчки на върха на вратите и се покачи внимателно, докато намести и двата си крака от другата страна на напречната греда. След това скочи леко на земята. Железните порти бяха доста навътре от главния вход на градините, така че можеше да премине през тях, без да бъде забелязан. Погледна към обелиска на Клеопатра, а после надо­лу по кея към моста Хангърфорд, където двама полицаи стоя­ха до колата си и пиеха кафе. Движението беше съвсем слабо и почти никой не се мяркаше наоколо. Изчака малко и се огледа внимателно. После пресече пътя, тръгна успоредно на реката и забеляза, че приливът още не е дошъл. Вятърът донасяше слабия мирис на тиня и умът му се върна отново към премеж­дието в Ийст Ривър. Когато доближи първия от двата огромни бронзови сфин­кса, които охраняваха Иглата на Клеопатра, разбра, че не е забравил нищо за мястото. Улови се, че си спомня всички под­робности от историята - рискованото пренасяне на скулпту­рите през Бискайския залив, когато бяха загинали шестима; как бяха запазени белезите и изровените места около един от сфинксовете, оставени нарочно, за да напомнят първото въздушно нападение на германците над Лондон през 1917; и фак­та, че обелискът е бил изсечен близо хиляда и петстотин годи­ни преди раждането на Клеопатра. Легендата приписваше съз­даването на обелиска на Клеопатра, макар че тя едва ли го бе зървала, когато бил издигнат в Александрия няколко години преди рождението на Христос и нейната собствена смърт. Но Харланд приемаше тази митична история и докато продължа­ваше търсенето на Ева, постепенно в съзнанието му Ева и Кле­опатра се сляха в нещо общо, в някакъв митичен противник. - Времето не може да изтрие спомена за нея - промър­мори си, докато докосваше една от страните на сфинкса, - ни­то навика ѝ непрекъснато да търси разнообразие. Колкото по­вече удоволствие си е доставяла, толкова по-ненаситна е ста­вала: защото в нея са се събуждали най-гнусните неща... Знаеше твърде много за проклетата игла и това му на­помни за напористия, наперен млад офицер от разузнаването, който смяташе, че има отговори на всички въпроси. Заобиколи края на сфинкса, за да огледа няколкото стъпа­ла, водещи към широка каменна платформа, от която започва­ше кеят на Темза. Нямаше и следа от Томас, така че обиколи и постамента на втория сфинкс. Отново се спря и се огледа. Ни­що. Погледна към пътя - от светофара, малко по на изток, в момента тръгваха седем-осем коли. После изкачи стъпалата, водещи към платформата. И там го откри. Седнал на един ръб, скрит точно под фигурата на сфинкса. Повика го, но Томас не се обърна. Беше поставил ръце над слушалките си и зяпаше през реката към моста „Ватерло“ и осветения купол на катед­ралата „Свети Павел“. Харланд пристъпи пред него и сложи ръка на рамото му. Забеляза, че стъпалата са покрити с тънък слой засъхнала кал, така че седна край Томас и вдигна крака на каменния ръб. Ще­ше да каже нещо, но замълча, поразен от гледката. Никога не си бе представял, че Лондон може да е толкова тих и спокоен. Дори постоянният шум от движението беше изчезнал с приб­лижаването на Коледа. - Е - поде след малко той, - какво ще правим сега? Томас го погледна. Трепереше леко, лицето му се беше смръзнало от студа, както когато Харланд го бе видял пър­вия път. - Какво щеше да стане, ако майка ми беше дошла на срещата в оня ден? Чудя се дали щях да се родя? Щях ли да отрасна с вас като мой баща? В Лондон ли щях да живея? Дали Флик днес щеше да бъде жива? Мисля си за всички тези неща. Харланд разтвори ръце в безпомощен жест. - Не знам отговорите на всички въпроси - каза той, - но съм сигурен, че сега трябва да ми разкажеш всичко, което кри­еш от мен. После можем да решим какво ще правим занапред. Може би ще трябва да се обадим и на майка ти и да оправим нещата. - Не съм говорил с майка си две години. - Защо? - Защото ме е лишила от баща, защото не можех да го­воря с нея за нещата, които бях видял и вършил - неща, за които не мога да говоря и с вас, господин Харланд. - За бога, наричай ме Боби. Ще ми бъде много по-лесно. - Боби - каза той с безцветен глас. - Изплюй камъчето - каза меко Харланд. - Рано или късно ще трябва да говориш с полицията и да им кажеш какво знаеш за убийците на Флик. Иначе ще продължават да мислят, че имаш нещо общо с това. - Ами аз наистина имам. Аз съм причина за смъртта ѝ, както бях виновен и за смъртта на един човек в Босна. - Босна? Защо, по дяволите, говориш за Босна? - В ума му пробягаха куп предположения, но не искаше да насилва не­щата. Наложи си да остави Томас сам да му каже всичко с вре­мето. Започна да ръми. Томас стана, отиде до каменния парапет и се обърна към Харланд. Беше на около шест метра и на свет­лината от трите лампи, монтирани върху ръба на парапета, изглеждаше като далечен силует. Харланд наблюдаваше ситната мрежа на дъжда и чакаше сина си да заговори. - Всичко започва оттук - каза Томас, като разпери ръце. - Всичко в живота ми е започнало оттук. Кажи ми има ли нещо подобно в живота ти, Боби, някое толкова значително място. - Да - каза Харланд след минута. - Това. - Колко странно... - В гласа му се долови нотка смях. Внезапно той размаха ръце нагоре и пристъпи напред. Пос­ле тялото му се сви неестествено на две и беше отхвърлено назад с ужасна сила. Харланд подсъзнателно отброи още два изстрела. Единият уцели средния прожектор и го пръсна на парчета; другият рикошира в парапета на около трийсетина сантиметра от мястото, където се намираше главата на Томас. Той се хвърли напред към тялото на Томас. Друг куршум с писък рикошира между парапета и обелиска. Харланд поглед­на към сина си и веднага разбра, че е мъртъв. Той се плъзна назад по стълбите, които от неговата стра­на бяха десет, а от другата - шест. Блясъкът в храсталаците оттатък шосето му показа къде се намира стрелецът. Не чуваше изстрелите, виждаше само фонтанчетата пръст и дребните камъчета на няколко метра от себе си. Надзърна отново. В храс­тите се забеляза някакво слабо раздвижване. Убиецът се изтег­ляше. Може би тръгваше да го преследва. Запълзя обратно към Томас и погледна безжизненото му лице. Имаше локва кръв, изтекла от раната в гърлото му, оче­видно бе прострелян и в стомаха. Харланд почувства, че до раната на врата му нямаше и следа от пулс. После мушна ръка под горната част на якето на младежа. Имаше нещо, съвсем слабо припламване на живот, но не беше съвсем уверен дали не чувства ударите на собственото си сърце. Вдигна очи и забеляза движение. Някой тичаше през пътя. Може би бяха двама. Отново се смъкна към земята и се хвана за желязното перило, което ограждаше стръмните стълби към реката. Под светлината на уличните лампи можеше да забеле­жи, че приливът беше повдигнал нивото на мазната вода. Претърколи се наляво, улови металната тръба на парапета и се плъзна надолу, като се препъваше по стръмните каменни стъ­пала, но не изпускаше перилото. Хрумна му, че би могъл да побегне по пясъчния бряг, кой­то се очертаваше край водата в сянката на каменната стена на кея. Но идеята отлетя с лаещия шум на два различни пистоле­та зад него и внезапната пареща болка в рамото. Ръката му инстинктивно пусна перилото и той падна надолу, като успя някак да прехвърли тежестта си през масивните викториански каменни блокове в пълната тъмнина. Болката го измъчваше, но беше сигурен, че не е нещо се­риозно. Най-малкото можеше да свива и разтваря юмрука на дясната си ръка. Той се опря на влажния камък, като се опитва­ше да забие нокти в процепите на каменния зид. Изчака диша­нето му да се поуспокои. Мъчеше се да разбере какво става на десетина метра над него, но бумтенето на стар катер за раз­ходки, закотвен до големи дървени пилони наблизо, му прече­ше да чува. Изчака. Чу се остър писък на сирени и изсвирване на гуми. Още изстрели. После точно зад него някой зашляпа и един глас изхриптя в мрака: - Ей, ти! Какво става тук? Той се извъртя и видя как слабо фенерче осветява два кра­ка близо до главата му, а над тях се подаваше едно много старо лице, обрамчено от голяма рошава брада. Очевидно фенерче­то беше част от някаква миньорска лампа, защото всеки път, когато лицето мърдаше, светлината следваше движението. Чифт воднисти очи се приковаха към Харланд. - Загаси тази лампа - каза той с тих глас, - ако не искаш да бъдеш убит. Една ръка се появи в кръга на светлина и изключи светли­ната. - Какво става там, горе? - Има сериозно ранен - синът ми. Кой, по дяволите, си ти? - Сейнт Джордж - каза фигурата. Очевидно новината не направи впечатление. - Сирил Сейнт Джордж - Блатното цве­те. Това тук е личната ми градинка. Навъртам се вече двайсет и две години на това място. Преди това бях в Саутхемптън - близо до стария вълнолом. Може би го знаеш. Харланд не отговори. Разбра, че старецът рови из калта на брега, за да търси монети след прилив. - Можеш ли да ме измъкнеш оттук? - каза той. – Ранен съм. - Сега точно не мога. След няколко минути е приливът и е сигурно като две и две, че няма да ме чака. - Той запали отно­во лампичката и погледна към часовника, закачен към едно от многобройните му джобчета. - Пет минути или нещо такова, и всичко ще бъде наред. Тази вечер условията са добри. Не може да се пропусне прилив като тазвечершния. Те почакаха, без да говорят. Старецът дишаше дрезгаво точно до ухото на Харланд. - Добре, сега можем да поемаме - прошепна той, хвана лявата ръка на Харланд и я постави върху много груб ръб. - Дръжте се здраво и ме следвайте. Аз ще навляза в течението, не се плашете. Знам какво правя - би трябвало след всички тези години. Той се разкашля с дрезгав смях. Тръгнаха и закрачиха край стената точно под обелиска, нагазили до колене във водата, после се обърнаха надясно, та­ка че да поемат по течението. Харланд се чудеше дали старият човек не носи някакъв прът, но очевидно той знаеше пътя си. Измъкнаха се от сянката на стената в онази част от брега, където беше по-светло. В сенчестите места можеше да види отраженията на пътните зна­ци, които според него старецът използваше като маркери до­къде е стигнал приливът. - Никой не може да ни види тук - каза той. - Мислите, че ви виждат, но те не могат. Хайде, по-живо! Спряха след малко, за да може Сирил Сейнт Джордж да си поеме дъх. - Оръжия! - каза той замислено. - Намирам много пис­толети тук. Хвърлят ги в реката, след като са стреляли с тях, и се надяват да изчезнат. Но приливът ми ги носи и аз ги взимам и ги отнасям право в полицията. Но не само оръжия намирам тук. Сейнт Джордж знае къде да гледа и намира пръстени, би­жута и различни старинни предмети. А виждам и тела. Самоубийци и жертви на убийства - всички минават покрай моя бряг. Харланд едва го чуваше. Рамото му гореше и трябваше напълно да се стегне, за да стои във водата, без да крещи. Тръгнаха отново, като шляпаха бавно покрай един понтон, закот­вен на около стотина метра пред тях. Водата стана по-дьлбока и Харланд чувстваше силата на започващия отлив, съчетана с течението на реката. Пляскането и шуменето наоколо отново му напомни за Ийст Ривър и си помисли, че този път водата сигурно ще победи. На двадесетина метра от понтона старият мъж спря. - Оттук нататък продължаваш сам, синко. Аз ще ида да си видя моя терен, защото нямам време. Ще чакам, докато бре­гът е чист, после ще се кача по стълбите. Харланд заобиколи стареца и продължи напред, като се опитваше да се задържи. Беше сигурен, че всеки момент може да прекрачи напред, да стъпи в нищото и да потъне. Толкова беше уплашен от това, че с мъка правеше всяка следваща крач­ка, но старият човек го поощряваше, докато не стигна на ня­колко метра от понтона. Забеляза метална стълба, закрепена на края му. Забеляза също, че понтонът се надига и спада с колебанието на водата на реката, и разбра, че му трябва време, за да се хване за последното стъпало, преди то да се вдигне над водата. Наблюдаваше понтона и се опита да се ориентира в движението му, докато се вслушваше в шума на водата, която отекваше в огромните му празни резервоари. Когато стълбата достигна върха на своето издигане, той се хвърли напред, като се надяваше, че ще я пресрещне по пътя ѝ надолу. Няколко отчаяни удара, и той хвана стъпалото със здравата си ръка, докато водата теглеше краката му под понтона. Със следваща­та вълна цялата структура се вдигна нагоре и го издърпа от водата като тапа на бутилка. След няколко секунди се изкачи по стълбата и се просна върху платформата на понтона. - Продължавай, синко - чу глас зад себе си. Сега единствената мисъл на Харланд беше за Томас. Той изтича към края на понтона, мина по мостика към кея и прес­кочи заключените портички в края. Не можеше да види никак­во движение около обелиска, само една полицейска кола беше спряла наблизо. Синята ѝ светлина проблясваше и двете ѝ вра­ти бяха отворени. Чак когато приближи Иглата, видя, че тела­та на двама полицаи лежат на пътя. Една кола точно потегляше иззад техния патрулен форд и шофьорът говореше по мобил­ния си телефон. Харланд изкрещя, че има още един ранен чо­век на пътя, и се спусна по стъпалата. Томас беше там, където го беше оставил. Клекна и потърси пулса му. Беше прав. Има­ше нещо. Искрица живот. Той разкъса ризата си, направи малка топка и я притисна до раната с дясната си ръка. В този момент си даде сметка, че и той самият кърви обилно. Със свободната ръка опипа гърба си и усети голямо влажно петно в горната част на рамото си, но без да обръща внимание, затърси отново пулса на Томас. *** Оперираха Томас шест часа, като измъкнаха един кур­шум от стомаха му без много трудности и превързаха раната, където вторият беше минал през рамото. Но най-много време отне деликатната процедура по изваждане на куршума, засед­нал в тилната част на мозъка му - в областта, където мозъкът се свързва с гръбначния стълб. Куршумът се бе плъзнал по една метална закопчалка на якето на Томас и бе преминал през гърлото до мозъка. Докато превързваха Харланд, един от хирурзите дойде да го види и да му обясни какво правят. Каза, че положението е много критично, защото Томас беше загубил много кръв. Харланд внезапно трепна и се надигна от леглото. Той си припом­ни собствената си кръвна група, която беше наследил от баща си. Нулева - резус-фактор положителен. Това беше една от най-редките в света и той бе разбрал това, след като го опери­раха от рак. А най-същественото беше, че тази кръв не бе съв­местима с О-отрицателна, която се използваше при повечето спешни операции. Сестрата го изслуша и заяви, че това може да е възможно, погледна го странно и се обади в операционния център. През първия коледен ден Томас беше преместен в интен­зивното отделение. Хирургът се върна с един изтънчен човек около 50-те и сестрата съобщи, че това е Филип Смит-Кенън, известен неврохирург. Специалистът се представи и попита Харланд дали би изпил чаша кафе с него в съседния кабинет. - По кръвната група разбрах, че сте роднини. Харланд поклати глава. - Ще потърся майка му в Чехия. Ще бъде по-добре, ако приемате нея за най-близък роднина. Смит-Кенън погледна озадачено, но реши да не се спира на този въпрос. - Питам ви, защото трябва да се вземат трудни решения в следващите десет дни. Пациентът е в крайно сериозно поло­жение и дори да отмине пряката опасност за живота му поради куршума в мозъка и белодробното възпаление, той е застра­шен от тежка инвалидност. - Какво искате да кажете ? - Това, че може би ще страда от пълна парализа и невъз­можност да общува. Съжалявам, че ви съобщавам толкова неп­риятни неща, но не мога да скрия, че прогнозата е много лоша. Този вид наранявания се равняват на мозъчен удар или на сери­озен тумор в мозъка. Каквато и да е етиологията, може да пред­речем изхода с относително малка възможност за грешка. Разбира се, той все още е в рисково състояние, но е млад и здрав, което значи, че може и да дойде в съзнание. Господин Харланд - гласът му омекна, - той ще се събуди и ще установи, че не може да движи ръцете и краката си, че страда от немота и ли­цева пареза, което може да включи и възможността му да мига. Това е само половината. Ще има и многобройни по-маловажни симптоми: затруднения с дишането, неволни движения на лицето, невъзможност да сдържа пикочния си мехур и сфинктера. Разбирате за какво ви говоря, нали? Говорим за едно със­тояние на крайна безпомощност, страх и неудобство. Но ина­че ще може да мисли нормално и ще бъде в съзнание. - Няма ли никакъв шанс за подобрение? - Не и от моя личен опит. Травмата в задната част на мозъка е много мъчителна и въпреки че може и да не изпита всички симптоми, които ви описах, основната ми прогноза е категорична. - Разбирам. Но вие сте знаели това, когато сте оперира­ли, за да извадите куршума. - Не и докато не извършихме операцията. Обикновено трябва да се докосне и види нещо, за да може да се говори по-ясно за него и да обсъждаме въпросите за последствията. Мо­же би след седмица или малко повече ние ще бъдем изправени пред дилемата дали да продължаваме лечението или не. Често в такива случаи пациентът е предразположен към пневмония, но това може да бъде предотвратено с подходящо лечение. Той спря и отпи глътка кафе. После погледна към Хар­ланд с истинско съчувствие. - Смятам, че вие сте неговият баща, господин Харланд. Няма да обсъждам причините, поради които криете този факт, но кръвната група прави това почти очевидно. Има въпроси обаче, които не могат да бъдат подминати. Ако вашият син оживее, той ще има огромни проблеми във връзка със специ­алното лечение и необходимите грижи. В това положение ни­кой човек не може да съществува без денонощна грижа. Харланд се замисли за момент. - Вижте, както предположихте, аз наистина съм баща му. Научих за това преди по-малко от седмица и обстоятелст­вата са много трудни за... - Гласът му затихна и той се почувс­тва изтощен до крайност. - Откога не сте спали нормално, господин Харланд? - Не мога да мисля. Може би три дни? - Предлагам ви първо да се наспите. - Оставете ме да завърша. Исках да кажа, че не мога да ви съобщя защо някой е искал да убие Томас, но допускам, че някой много зъл човек стои зад тази стрелба и смъртта на при­ятелката му. Затова ще ви бъда много благодарен, ако не раз­кривате, че Томас е мой син. - Карате ме да излъжа ли? - Не. Ако полицията ви попита, не желая да ви карам да лъжете. Казвам го само в случай, че полицията не ви попита. В крайна сметка няма причина да разговарят с вас. Смит-Кенън кимна. - Много добре. Аз съм съгласен и ще помоля Сюзън Ар- митейдж, която излезе преди малко, да направи същото. Но ще се нуждаем от неговия най-близък роднина, за да се консулти­раме в следващите няколко дни. Къде е майка му? - Ще се опитам да я намеря в Чехия. Но ще е трудно. На няколко пъти е сменяла имената си. - Разбирам - каза Смит-Кенън. - Ако напусна страната, ще изпратя сестра ми, която ще държи връзка с мен независимо къде съм. Името ѝ е Хариет Боузи. - Добре, нека тогава да се разберем така - вашият син ще остане тук, докато премине опасността за живота му. Пос­ле ще уредя да бъде преместен в моята клиника и ще наблюдаваме положението. Харланд му даде телефонните си номера и стана от сто­ла. Ръката все още го болеше, но болката вече не го безпокое­ше толкова, след като научи истинското състояние на Томас. Закрачи надолу по коридора, далеч от операционните зали, къ­дето, както предполагаше, полицията вече го очакваше. 14. ГОРЧИВАТА КУРАБИЙКА Харланд разказа на двамата следователи за стрелбата и бягството си край реката. Те му съобщиха, че единият полицай е убит, а другият щял да се възстанови, но вероятно нямало да може да се движи повече. След двайсетина минути му прило­ша. Лекарят го прегледа и каза, че незабавно трябва да почине. Откараха го до къщата на Хариет, където охраняваха двама постови. Спа до шест и половина вечерта, когато Хариет го събуди и му поднесе нещо като съкратен вариант на тържествения ко­леден обяд. Тя не го пита нищо за случилото се, защото вече бе научила всичко от полицейския екип, който бе нахранила в кух­нята. Чула бе и подробния репортаж във вечерните новини, който наблягаше по-скоро на трагичната смърт на младия по­лицай в коледната вечер. Харланд беше сигурен, че ще има много по-голям медиен отзвук. Рано или късно името му ще­ше да се появи в новините и някой щеше да се сети за катастро­фата на „Ла Гардиа“. После щеше да бъде направена връзка между смъртта на младата цветарка в апартамента в Северен Лондон и стрелбата по нейния приятел. Робин влезе в стаята на пръсти. Беше истински ужасен от казаното от хирурга и заяви, че ще направи всичко, което е необходимо, за да помогне на Томас. Всички сметки щяха да бъдат платени от него. Хариет го докосна по ръката и се ус­михна. В този момент Харланд разбра защо техният брак е сполучлив. - Едно нещо ме тревожи - каза тя. - Как са те проследи­ли до кея? Предполагам, че са те следили оттук. - Не - каза категорично Харланд, - тогава биха го заст­реляли още тук, пред къщата, без значение колко хора има на­около. Очевидно на всяка цена са искали да го ликвидират. - В такъв случай сигурно са искали да се срещнете, пре­ди да стрелят. В крайна сметка те са се опитвали да те отстра­нят още в Ню Йорк. - За това са им трябвали много подробности. На първо място, трябва да са ме разпознали при Иглата на Клеопатра. Освен това те едва ли са искали да ме убият, защото не ме преследваха, след като побягнах по онези стълби. - Наполовина не са успели - каза Робин, като погледна превръзката на рамото му. - Не, не мисля така. Бяха професионални убийци. Ако съм бил тяхна мишена, щяха да ме преследват покрай реката. - Но тогава е дошла полицията и сигурно са решили да се измъкнат - каза Робин - и така не са могли да те преследват. - Не, това не звучи като обяснение. Първите изстрели бяха произведени от относително безшумна, снайперска пуш­ка. Едва когато се прехвърлиха през пътя, използваха автома­тични пистолети, които можеше да бъдат чути. И това привле­че вниманието на полицейската кола. Разбирате ли, аз чух ней­ната сирена чак когато стигнах до реката. - И как според теб може да се обясни всичко това? - попита Робин. - Боби мисли, че са направили връзка между него и То­мас - каза Хариет - или по някакъв начин не са го разпознали предната нощ. Така ли е, Боби? - Да. - Защо не са го застреляли, преди да се появиш? - попи­та Хариет, но После плясна с ръце и си отговори сама. - Защо­то чак тогава са дошли самите те! И това е най-интересното, Боби, защото макар да са пристигнали по същото време, са знаели достатъчно за срещата, за да се разположат отсреща в парка. Така е, нали? И това може да означава само едно: подслушали са телефонния ви разговор с Томас. Така, нека обоб­щим нещата: ако приемем, че не са знаели с кого се е свързал Томас - а вече установихме, че има достатъчно основания за това, - значи са подслушвали мобилния му телефон и са знае­ли само неговия номер - това е единственото обяснение. - Може би си права - каза Харланд. - И сигурно не е било трудно да научат номера от приятелката му или от няка­къв запис в апартамента - телефонна сметка или нещо такова. Робин седна в края на леглото. - Но за да се извърши подобно нещо, се изискват доста усилия, нали? За проследяването на мобилен номер е необхо­димо доста сложно оборудване. Такива неща се правят от се­риозни служби - помниш ли, когато проследяваха нелегални­те барони от Марбела? - Да, прав си. Нужно е доста впечатляващо оборудване - бавно каза Харланд и си спомни за Люк Безие и за операция­та за проследяване на телефонните разговори, която беше из­вършил екипът на френските специални части в един хотел на Балканите. - Добре, може би трябва да обясниш всичко това на по­лицията - каза Робин, доволен, че е успял да помогне в обсъж­дането. - Те са долу - двама детективи с твърде висок чин. За­това и се качих. Но ако искаш, мога да им кажа да си ходят. През последната седмица имаше достатъчно основания да по­молиш да те оставят поне една нощ на мира. Но Харланд предпочете да говори с тях след няколко ми­нути и когато Робин слезе, започна да си облича ризата с по­мощта на Хариет. - Няма да им кажеш нищо от това - каза тя. - Разбира се, че не, Хал. - И няма да им съобщиш, че Томас е твой син? - Не, но те може би ще го открият сами. Дори и полици­ята да не го стори, сигурен съм, че Виго ще успее. Той няма да забрави, че един млад мъж е изчезнал вчера от вратата ви. И без това твърди, че съм шпионирал за чехите и съм имал любовна афера с Ева Хуреш; няма да му отнеме много време да открие кой е Томас. - След което ще ти е още по-трудно да отричаш подмя­танията за твоето минало. Харланд кимна мълчаливо. - Каква страшна каша, Боби. Слезе долу и отиде при двамата полицаи, които го чакаха във всекидневната. Единият от тях, нисък мъж с живи очи и рязък маниер, скочи на крака и се представи като командир Морис Лайторн. Другият бе с жълтеникава кожа, воднисти очи и мустачки и съобщи, че е главен инспектор Роджър Неврат. Харланд седна, но полицаите останаха прави. - Как се чувствате, сър? - попита Лайторн. - По-добре, след като поспах малко. - А раната. Как е? Боли ли ви много? - Не, но очаквам да заздравее бързо - повърхността е. - В такъв случай, дали бихте искали да ни придружите до участъка. - Арестувате ли ме? - Не, сър, но ни е нужна помощта ви и трябва да погово­рим доста подробно във връзка с този случай. По-лесно ще е в участъка. Харланд се съгласи, макар че Робин и Хариет се опитаха да убедят командира да изчака до следващия ден. Лайторн ги изслуша непоколебимо. - Не искам да бъда груб, мадам, но злополуката е много сериозна и имаме основания да смятаме, че е свързана и с едно друго убийство. Двама души са мъртви, а други двама - тежко ранени. Според това, което знам, обстоятелствата изискват бър­за реакция. Те отпътуваха към участъка до централната гара на Уест Енд, където почти всичко беше замряло, само няколко унифор­мени полицаи стояха уморено, чакайки края на смените си. Лайторн обясни, че разследването се извършва в Ню Скотланд Ярд, но все още не са получили всичко, от което се нуждаят. Тяхната поява раздвижи обстановката и те бързо бяха отведе­ни в една от стаите за разпити. Донесоха и кафе. Неврат вклю­чи магнетофона и официално представи всички, които бяха в помещението. - Господин Харланд - започна Лайторн, след като Нев­рат му кимна. - Имаме показанията ви за стрелбата, които ще бъдат прибавени към сегашните ви изявления. Това, което ис- хам да направя сега, е да ви разпитам за връзките ви с мъжа, известен като Ларс Едберг. Мога ли да започна с въпроса отко­га го познавате? - За първи път го видях миналата седмица в Ню Йорк. - При какви обстоятелства? - Ами пихме по няколко питиета в един бар, близо до жилището ми в Бруклин. - Там ли се срещнахте? - Не, първо говорихме на улицата, пред моя апартамент, а после му предложих да пием по чашка. - Просто ей така? - Горе-долу. Правеше впечатление на приятен млад чо­век, много умен - добра компания. - И вие не сте го познавали преди този момент. - Нито му бях виждал очите, нито бях чувал името му преди тази вечер. - Но, изглежда, сте си изработили здраво приятелство за късо време. Имате ли нещо против, ако ви попитам какъв е характерът на тази връзка? Ще се съгласите, че е необичайно за мъж на вашите години да започне разговор с някой на въз­растта на господин Едберг. - Както казах, беше интересен човек. - А имаше ли - как да се изразя - някакъв сексуален мотив? Харланд поклати отрицателно глава. - Не, нищо подобно. - Обаче установихте връзка и тази седмица, след като се върнахте тук, в страната. - Да. - Знаехте ли тогава или по-късно, че Лapc Едберг е пъту­вал с фалшив паспорт? На името на Ларс Едберг не е издаван шведски паспорт. - Разбрах едва когато вчера прочетох за това във вестни­ците. - Дали господин Едберг ви е разказвал за убийството на жената, с която е живял - Фелисити Макинли? - Да, в телефонен разговор преди две вечери. - Бихте ли могли да опишете душевното му състояние по това време, господин Харланд? - Беше кратък разговор и нямах възможност да го раз­питвам много. Но мога да кажа, че беше извънредно развълш ван. Дадох му адреса на сестра си и му казах да отиде там. - И той дойде ли? - Не и тази вечер. - Кога след това го чухте отново? - Снощи, когато се появи в къщата на сестра ми. Всъщ­ност беше доста сложно да говорим, защото имаше парти и се уговорихме да се видим по-късно. - Снощи - в коледната вечер? - каза Лайторн натъртено. - Това означава, че когато сте го видели, вече сте знаели, че полицията го търси. Защото, както сам казахте, вече сте били прочели в сутрешните вестници, че Едберг е пътувал с фалши­во име. Въпросът ми е следният: защо не се обадихте на полицията още тогава, господин Харланд? В крайна сметка той е главният заподозрян. - Исках да разбера какво се е случило. В действител­ност, когато го видях на брега на реката, му казах, че рано или късно ще трябва да обясни това сам на властите. - И все пак е жалко - някои биха употребили и по-силни думи, - че не сте се обадили още на този етап в полицията. Това със сигурност би предотвратило стрелбата и би спасило трима души - четирима, ако включим и вашето собствено ра­няване, сър. - Вижте, знам, че не би могъл да има нищо общо с убийс­твото. Знам също, че беше много уплашен. Лайторн се втренчи в Харланд. - Искате да ми кажете, че в един обикновен разговор сте добили увереността, че този мъж не би могъл да извърши убийс­тво? Знаете ли как жестоко е била измъчвана онази жена, пре­ди да бъде убита - измъчвана, изнасилена и екзекутирана? - Не знаех подробности - каза той. - Но сигурно сте чели във вестниците, че смъртта е била извънредно отблъскваща. И все пак сте отишли до кея, за да се срещнете с този Едберг - за когото се е знаело, че пътува с фалшив паспорт и който е търсен от полицията. Това предпо­лага много кавалерско отношение към вашата собствена си­гурност, доколкото сте знаели от какво бяга Едберг. Така ли е? Каза ли ви нещо друго господин Едберг в Ню Йорк? - Не, освен подозрението си, че някой се опитва да го убие. - Защо? - Очите му отново се впериха в лицето на Хар­ланд. - Направи неясни намеци за опасността, в която се на­мира, но не я определи точно. Лайторн сякаш се опитваше да преосмисли чутото. При други обстоятелства Харланд като че ли би могъл да се възхи­ти от неговата техника. Той имаше ясен ум и притежаваше безподобен инстинкт за истината. Но в него имаше нещо ме­ханично и бездушно. - Причината, поради която ви задавам тези въпроси, е не защото подозираме господин Едберг. Ние го изключихме от разследването на убийството по много сериозна причина - защото знаехме, че се е върнал в страната 24 часа след като госпожица Макинли е била убита. Една бележка за багаж, която беше оставил в апартамента ѝ, ни даде информацията за поле­та, който е взел. Така че открихме лесно времето на неговото отпътуване за Ню Йорк по друга авиолиния. Това, което е важ- но, е, че хората, които са работили в цветарския магазин на Фелисити Макинли, ни казаха, че Едберг щял да ѝ помогне с голяма доставка на коледни дръвчета този ден. После без обяс­нение напуснал. И това ни подсказва, че е тръгнал бързешком и е заминал за Щатите с определена цел. Знаете ли каква е тя? Харланд повдигна рамене. - Хайде, господин Харланд, вие сте интелигентен човек. Сигурно сте го попитали за какво е било всичко това? - Така и сторих и той щеше да ми разкаже, когато го застреляха. - Да, по всичко личи, че е стреляно от професионалист. Не е било случайна стрелба. Това е работа на много умел про­фесионалист, който е нает, за да проследи този човек. Личи и по начина, по който е измъчвал и екзекутирал младата жена, убил единия от полицаите и осакатил другия. - Имаше откро­вено омерзение в начина, по който говореше Лайторн. Вратата се отвори и млад униформен полицай прошепна нещо на Лайторн. Той погледна към Харланд, като че ли иска­ше да му попречи да чуе. После напусна за пет минути и се върна с плик, който остави на масата. - При тези обстоятелства, когато един човек е застрелян на тайна среща, обикновено се предполага, че една от страни­те е организирала стрелбата. - Какво? - каза Харланд раздразнено. - Намеквате, че аз съм подготвил убийството? - Възможно е. - Тогава защо, по дяволите, ще стрелят и по мен? Пък и защо ще ги насочвам към То... - той каза първата сричка от името на Томас, осъзна се и довърши с името Лapc. - А и защо ще се връщам и ще чакам полицията да дойде? Харланд бе сигурен, че Лайторн беше забелязал замлък- ването, но той не се спря на този въпрос. - Точно това е въпросът, за който бих искал да говоря с вас. Защо, за бога, се върнахте на мястото на стрелбата? Каза­ли сте на полицаите в болницата, че сте паднали по стъпалата на Иглата на Клеопатра и сте се срещнали с този оригинал Сейнт Джорж, който ви е помогнал да избягате. Припомнете си, на този етап сте били сигурен, че младият мъж е мъртъв. Вие също сте казали на моя служител, че сте проверявали за признаци на живот и не сте открили такива. Тоест защо се вър­нахте на мястото на произшествието, когато това е било оче­видно опасно. Били сте сигурен, че Едберг е мъртъв. Очевидно най-доброто е било да избягате в обратната посока и да потър­сите телефон. Вместо това сте се върнали до паметника. - Да, не бях сигурен, че е мъртъв, затова се върнах да проверя. По това време чух сирената и... - И новата престрелка. Това сте казали на моите служи­тели. - И още стрелба. За какво намеквате? - Намеквам, че връзката с този млад човек е била много важна за вас. Достатъчно важна, за да се върнете покрай кея, за да стигнете до него. Достатъчно важна, за да останете пред опе­рационната зала цяла нощ, докато самият вие сте страдали от болка и от приключението в реката. - Той спря и вдигна плика. - Бих искал да погледнете това. Брой на „Дейли телеграф“ от миналата седмица. - Той разгърна вестника и го сложи на ма­сата. - Беше намерен в кошчето за боклук на госпожица Макинли и както може да видите, липсва голяма част от първа страница. Наш служител реши да открие какво е било отрязано от вестника и се свърза с редакцията преди малко. За къс­мет те работят и днес и той успя да установи, че това е било снимка на вашето оцеляване след катастрофата на „Ла Гардиа“ миналата седмица. И аз си спомням тази снимка. Сигурно сте преживели много миналата седмица. Ако се размислим, защо на господин Едберг му е трябвало да изрязва тази снимка от вестника, преди да се срещне с вас? Как ще обясните дейст­вията му? - Не мога. - Това ли е всичко, което искате да ми кажете? Ясно е, че тази вестникарска публикация е подействала като стимул за господин Едберг. В рамките на няколко часа, след като я е прочел, е отпътувал със самолет за Ню Йорк и сигурно е носил изрезката, защото не я намерихме в апартамента му. - Да, говорихме за катастрофата. Показа огромен инте­рес към нея. Може би затова ме е спрял на улицата. Спомена, че е видял и снимката. - Аха, но някак си изпускаме основния въпрос. Очевид­но е дошъл в Ню Йорк, за да говори с вас, като е показал съ­щевременно същата ангажираност, с която пък вие после сте се отнесли към него на речния бряг. Това означава, че е знаел къде да ви намери. - Той погледна към Наврат победоносно, защото знаеше, че това ще затрудни Харланд. - Вече изпратих един от моите полицаи да направи справка в международния указател и се оказа, че не фигурирате в телефонния указател за Бруклин. Как ви е намерил, като не е знаел къде живеете. Ако е знаел къде живеете, може да се предположи по какъв начин сте се срещнали миналата седмица. - Всичко, което мога да кажа, е, че никога не съм го виж­дал преди онази нощ, нито съм говорил с него, нито съм имал някакъв вид контакт с него. Нямам и най-бегла представа как ме е проследил, макар че човек, който има някаква цел, не би срещнал трудност да измъкне номера ми от ООН. Лайторн го погледна втренчено. - Искате да повярвам, че този младеж с чуждестранен акцент се е появил от нищото пред дома ви, започнал е да гово­ри за катастрофата и вие сте го поканили на едно питие, без да имате представа кой е и откъде идва? В това няма никакъв сми­съл. Ясно ми е, че Едберг е дошъл в Ню Йорк с цел да ви види. По време на това посещение ви е предал много важна инфор­мация, от която може да се разбере защо е била убита госпо­жица Макинли и защо е стреляно на кея. Искам да знам за как­во става дума. Всъщност това не ме интересува, търсим чове­ка или хората, които безмилостно са застреляли двама поли­цейски служители и са убили една млада жена. Онези мъже сигурно още са в страната. Вярвам, че може да знаете нещо за тяхната самоличност. - Това е смешно, как е възможно да ги познавам? - Той се наведе напред и изкриви лицето си от болка, като размърда превръзката на рамото си. - Казах ви каквото знам. - Тогава не ми оставяте друга възможност, освен да ви задържа. Може да се смятате за арестуван, господин Харланд. - На какво основание? - На основание, че сте заподозрян в някаква връзка с убийството на полицай Джефри Гибън и стрелбата по полицай Клайв Лоу и мъжа, познат ни като Ларс Едберг. Смятам, че криете информация, която може да ни помогне да извършим арестите. Надявам се през следващите няколко часа да разбе­рете, че единствената ви възможност е да бъдете напълно от­кровен с нас. - Но вие не вярвате на нищо от това! Държите ме тук и ме принуждавате да ви дам информация, която не притежавам - която не бих могъл да имам. Искам среща с адвокат. Смятам, че не можете да пренебрегнете това, нали! - Може да се обадите по телефона - каза бавно Лайторн. - Ще се видим по-късно. Той прибра изрязания вестник, като остави Наврат да се оправя с магнетофона. Харланд се обади на Хариет. Тя задъха­но му съобщи, че Робин вече е влязъл във връзка с един адвокат - Лио Костигън, който имал готовност да се намеси. Тя му казa, че е звъннала и в болницата и че момчето е още в кома и не е ясно дали ще дойде на себе си. Заведоха Харланд в килията. Няколко пияници и бездом­ници бяха също тук. Сигурно нарочно се бяха оставили да ги хванат, за да изкарат коледната нощ на топло. В коридора се усещаше слаб мирис на урина. Внезапно Харланд изпита без­причинна паника. Докато го водеха към килията, осъзна, че ве­че е задържан една нощ и не беше изпитал особено неприятно чувство. Въпреки това усети, че не може да контролира страха си, и помоли полицая да изчака няколко мига, преди да го зак­лючи. Каза му, че може би ще припадне. - Трябваше да мислите за това, преди да увъртате пред командир Лайторн - каза му той и бутна Харланд в килията. Вратата тресна и се заключи. Той чу как полицаят тръгна обратно по коридора. Опита да овладее ужаса си, като потърси причината за това: откъде идваше тази паника. Разбира се! То­ва беше мирисът на урина, тази смрад, която усети още първа­та нощ във вилата в Прага. Тази миризма го отвращаваше. Той знаеше, че това бе неговият мирис и че се е напикал в пантало­ните, докато беше в безсъзнание. И това беше само началото. Следваха още много дни, в които лежеше в собствената си смрад, когато го будеха с кофа студена вода и го влачеха в една стая, в която беше започнала да се заражда ужасяващата близост с неговия безименен мъчител. В повечето време той бе с превързани очи и не можеше да разбере кой е вътре, но усеща­ше по ехото и по шума колко хора има в стаята. Бяха трима или четирима, понякога само един. Мъжът, който го разпитваше, имаше тих, дрезгав тлас на закоравял пушач; връщаше се постоянно към миналото, настоявайки за повече и повече подробности, и когато Харланд не можеше да каже нищо, му зая­вяваше, че лъже и че ще бъде наказан. Лъжеше? Но за какво? Питаха го за неща, които не можеше да знае, защото просто никой не му ги бе съобщавал, които засягаха една или другз, операция или някоя друга личност от този период. Мъжът об­работваше Харланд с една почти безсмислена упоритост, за­щото всичко в Източна Европа - Харланд не знаеше точните мащаби - вече се надигаше срещу комунистическите режими. И все пак тази стара вила със смърдящите си килии все още напомняше за Сталинова Русия. Седем десетилетия на потис­ничество и жестокост, които - чрез мъчителя му - бяха про­никнали и в сетивата на Харланд. Харланд не можеше да понася тъкмо тази близост. Всеки ден започваше с това, че мъжът го биеше. След което започва­ха да говорят, предлагаха му чаша вода или понякога кафе и мъчително бавно изкарваше по-голямата част от деня с него, обсъждайки такива странни въпроси като ловуването на елени в Карпатите или качеството на сливовата ракия в Югославия. Инквизиторът му претендираше да е светски човек, с вкус и високи изисквания към живота. Но нищо не можеше да задово­ли напълно този тънък познавач. Докато говореше, изкушава­ше Харланд да приеме това за обичайна близост между двама мъже, при което от него се искаше да изказва мнението си за студенината на английските жени, за митичната френска страст, за превъзходството на руските хокеисти и за немарливостта и нечистопльтността на поляци, турци и цигани - очевидно не­известният мъж ги мразеше от сърце. Независимо дали Харланд отговаряше или не, идваше мо­мент, в който мъжът отново го биеше. Така че той си бе изра­ботил стратегия как да отлага възможно по-дълго време побоищата. Колкото повече отлагаше мъченията, толкова по-дълго можеше да издържи, толкова повече се увеличаваше шансът му да бъде спасен. Затова говореше с невидимия мъж, праве­ше всичко възможно, за да участва активно в обсъжданите те­ми. Това по някакъв особен начин го свързваше с мъчителя му, той даваше отговори на въпросите му и на моменти му се стру­ваше, че води обикновен, нормален разговор, а не че е завър­зан за един стол или проснат на маса, обгърнат от мириса на собствената си урина. Хвърляше много сили, за да отложи мо­мента на следващия побой. Разбира се, мъчителят му усещаше това. Даваше му да разбере, че приема това поведение на Хар- ланд като категорично потвърждение за собствената си власт: само той би могъл да накара един англичанин да обсъжда въп­роса дали пъстърва, хваната на муха, а не с блесна, е по-вкусна, докато тялото на англичанина, завързано здраво, се огъва­ше мъчително вече пет часа на каменния под. И докато денят напредваше, обсъждаха доколко руснаци­те си падат по пушената сельодка; когато той не се съгласява­ше, другият го наказваше като баща, който възпитава непос­лушното си дете, отказващо да си легне навреме. После извед­нъж отново се хвърляше да бие Харланд. Казваше, че се връ­щат към деловата част. Започваше да го разпитва за операции, за които Харланд въобще не беше чувал, и за сектор от разуз­наването, за който вече беше разказвал нещо, но то било не­точно. Защо? Кой? Кога? Поради какви причини? Караше Хар­ланд да си спомня всяко нещо, което е вършил, и да разказва едва ли не за всички акции на западното разузнаване през пос­ледните 15 години. Това може би беше единственият намек, с който мъжът му бе дал да разбере какво се е случило, след като беше паднала Берлинската стена. Неговият свят беше свър­шил и сега провеждаше последно разследване. Една инквизиция. Но беше много ясно, че това е един вид отмъщение. За какво? За падането на комунистическата система? За надмо­щието на страната на Харланд? За края на неговата власт и възможности? Харланд геройски се мъчеше да намери правилното раз­решение и да му внуши нещо успокояващо по време на разго­ворите, но никога не успяваше. Понякога мъжът започваше да пее или да говори нещо съвсем различно, импровизирани без­дарни стихове, като настояваше Харланд да изразява мнение­то си в рима. Харланд знаеше, че мъжът наблюдава израза му, и се опитваше да крие отвращението си. Преди мъжът да започнеше отново да го мъчи с електроди или с горещо желязо, или да го бие с кожени ремъци, с палки, или да го изтезава с игли, той се приближаваше много до Хар­ланд, като приклякаше или понякога дори лягаше на пода до него и той можеше да усети дъха на неговия одеколон и лекия мирис на кожено палто или на вълнен пуловер. Нито веднъж не можа да види лицето на мъжа, защото той винаги проверя­ваше дали очите на Харланд са завързани добре, преди да влезе в стаята. Все пак беше виждал другите, биячите, които бяха викани, за да го налагат, и които го вдигаха, когато мъчителят му нареждаше Харланд да бъде окачен над варел или да виси на кука от тавана. Макар че не беше го виждал никога, той познаваше този мъж. Истината беше, че се бе огънал. Ужасното безлико при­съствие го беше победило. В редките съзнателни моменти в килията си той си даваше сметка, че се мъчеше само да оцелее, но също разбираше, че е в положението на просител. Почти като от любовник беше зависим от настроението на мъчителя си, трябваше да се съобразява с неговите настроения и плано­ве, да се мъчи отчаяно да му хареса, но винаги знаеше, че нак­рая отново ще бъде измъчван. Това беше някаква близост от демоничен вид и тя остави в Харланд чувството на особен ужас. След това за него всяка близост беше мъчителна, може би с изключение на връзката му с Хариет. По някакъв начин беше преодолял това усещане. Тези спомени нахлуха през главата на Харланд за първи път от десетилетия, от времето, когато едно такси го бе дока­рало в спокойния Северен Лондон и беше споделил с една много добра жена историята на тези мъчения. Тя бе създала дискре­тен лечебен център за жертви на инквизиции като него и беше отишъл там по препоръки на лекаря с усещането, че трябва да признае нещо. Беше изненадан да научи, че мъчението му втълпило чувство на вина, също както тежките пияници могат да изпитат срам. Поражението беше толкова голямо и специфич­но, че мозъкът му можеше да се изразява само чрез някои от най-елементарните човешки емоции. Много пъти се беше връ­щал при тази жена, която само го слушаше и му позволяваше да изразява на глас най-ужасни мисли. След около шест месе­ца се възстанови и си намери работа. Никога не я видя по-късно и никога не си беше спомнял за нея отново, най-малкото по причината, поради която искаше да прогони спомените за вре­мето, когато бе живял с превързани очи. Сега си спомни за тази жена. Тя беше истинска противо­положност на неговия мъчител и много странно, но с нея гово­реше трудно и не усещаше онази близост, с която бе привик­нал във вилата. Той беше споменал за това с ирония, а тя кимна и каза, че го разбира. Спомни си лицето ѝ, когато лягаше на леглото в полицейската килия и виждаше как ръцете му трепе­рят, сякаш ги наблюдаваше отдалеч. Забеляза, че отново се отделя от себе си, същото усеща­не, което хладнокръвно му шепнеше, че ще умре в Ийст Ривър. Но сега посланието беше друго - просто една странна фраза постоянно се въртеше в главата му: „Изчезни. Изчезни. Изчезни.“ Искаше да го няма и този ужас да свърши. Малко по- късно през нощта осъзна, че вратата на килията се отваря. До нея стоеше мъж в сребристосин костюм, който постоянно кла­теше глава. Харланд го разгледа с някаква свръхестествена яс- ност. Нисък, възпълен мъж, с чанта в ръка, с палто и малка астраганена шапка. - Не може така - повтори мъжът няколко пъти. - Пог­леднете го, за бога. Кога за последен път го е преглеждал лекар? Той седна на леглото до Харланд. - Казвам се Лио Костигън. Аз съм вашият адвокат. Ще ви изведа отгук колкото се може по-скоро. Тези копелета ще платят за това. Харланд погледна към посивялото лице на полицая, кой­то го бе заключил. - Господин Харланд? - каза адвокатът и разтърси силно рамото му. - Господин Харланд! - После се обърна към поли­цая. - Този човек е в шок. Не стойте така. Повикайте лекар, идиот такъв! Полицаят побягна по коридора. - Всичко ще бъде наред. Ще бъдете добре, господин Хар­ланд. Чувате ли ме? Аз съм вашият адвокат, Лио Костигън. Той замълча, сложи ръка на челото му и го погали. Пора­ди някаква причина Харланд не можеше да отговори. Полицаят се върна с един униформен сержант и Наврат, чието безразличие беше заменено с израз на чиста паника. - Очевидно този мъж е изпаднал в нервен шок в резултат на вашите грижи - каза Костигън. - Не искам да мърда оттук, докато лекар не установи състоянието му. Всички можете да видите, че се е напикал и че ръцете му треперят. Не може да се фокусира и не реагира. Всички тук сте се запътили към края на кариерата си. Предполагам сте наясно, че този човек е личен представител на Генералния секретар на Обединените нации? - Той погледна към тримата полицаи. - Не, не мисля, че знаете. Харланд се усмихна вътрешно. Костигън беше страшна работа. Хариет беше права за него - истински приятел, като малък териер. Чувстваше се странно - опитваше се да говори, но нищо не се получаваше. Това му напомни за ефекта на един компю­търен вирус: думите се движеха много бавно до мозъка му и като стигнеха пред очите му, се разпадаха. Но той знаеше, че вътрешно е добре. Беше минавал през това състояние и бе оце­лял. Просто трябваше да се наспи - това беше всичко. 15. ДВЕ ПОЛОВИНКИ НА ЕДНА ДОЛАРОВА БАНКНОТА През следващите няколко дни не позволяваха на никого да го безпокои. Семейният доктор го посети и потвърди мне­нието на полицейския лекар, че страданието му е резултат от забавена реакция на травмите от въздушната катастрофа и прес­трелката. Положението беше усложнено и от липсата на достатъчно сън. Харланд се съгласи с тази диагноза, но знаеше много добре, че шокът в организма му е много по-стар от пос­ледните събития. Бяха му предписали хапчета за сън и лече­ние, което докторът нарече „подобряване на настроението“. Той не взе второто лекарство и вместо това се вглъби в био­графията на един от пионерите на авиацията, като гледаше стари филми с децата на Хариет. Посети го и Лио Костигън, който му съобщи, че полиция­та нямала намерение да възбужда дело срещу него. Той насто­яваше за разследване на случилото се и вече се бе свързал със службата за оплаквания срещу органите на реда. Харланд го помоли да разбере какво притежава Ларс Едберг. Тъй като Едберг беше жив, той имаше всички права върху нещата си. Най- важните неща може би бяха в раницата: той се надяваше да намерят някакъв вид музика, която би му помогнала да излезе от комата. Харланд обърна специално внимание на раницата, защото се страхуваше, че там има много неща, които евенту­ално можеха да попаднат в ръцете на Виго. Особено старите лични карти на Ева. Костиган обеща да направи каквото може, макар и да се съмняваше в успеха си, тъй като полицията вече беше задържала раницата, за да разследва самоличността на Томас. В понеделник вечер Харланд се почувства по-добре. Ле­жеше на кушетката във всекидневната и се чудеше как да от­крие Ева. Нямаше да бъде лесно, особено след като Томас не му бе съобщил нищо за местожителството ѝ или за името, ко­ето сега използваше. Знаеше, че ако се наложи да отиде до Че­хия, трябва да бъде много внимателен както при пътуването, така и при самото търсене. Внезапно си спомни за Кът Евоусит-Пилето и за Мейси Харп. Не можеше да се сети за други хора, които познаваха по-добре Прага, а и бе сигурен, че Пилето все още живее в приятната фермерска къща между Лембърн и Нюбъри, където жена му се занимаваше с отглеждане на коне. И ако Пилето беше още там, Мейси Харп не можеше да бъде много далече. Късно на следващата сутрин Харланд помоли Робин да отиде за известно време в офиса му, ако е възможно. Каза му, че би искал да излезе малко от къщи и трябва да звънне някол­ко телефона. С колата на Робин отидоха до сградата „Уайт Бо- узи Кейн“, в началото на улица „Чарлот“. Влязоха в голям прос­торен офис, където имаше няколко компютъра, телевизор с плосък екран и една жена с плоско лице на двайсет и няколко години, която се казваше Кери и имаше вид като че ли страда от многобройни алергии. Тя се зае да помогне на Харланд. Той ѝ обясни, че му трябва отделен кабинет, телефон и връзка с Интернет. Осигури му всичко без затруднение, защото пове­чето хора от агенцията бяха излезли в отпуска. Това беше всич­ко, от което се нуждаеше Харланд - спокойно място и сигур­ност, че никой няма да подслушва телефонните му разговори. Извади бележките, които си бе водил предишната нощ. Първо беше името на Сара Хеземанс, помощничката на Гризуалд в Хага. Набра директния ѝ номер и се свърза направо с нея. - Сама ли сте? - попита той. - Да, много от хората са в отпуска - отвърна тя. - Защо не ми се обадихте по-рано? Чаках ви две вечери миналата сед­мица. - Изглеждаше малко раздразнена и леко разочарована. Харланд го прие като добър знак, защото това означаваше, че тя искаше да говори. - Съжалявам, нямах телефон подръка в подходящия мо­мент. Но, повярвайте ми, наистина трябва да говорим с вас за последното разследване на Алън. - Той спря, за да погледне бележките си. - Кажете ми, говорихте ли нещо за Люк Безие? - Спомена го само бегло. - Успях вече да прегледам всички документи, които сте пратили на господин Гризуалд. Очевидно субектът, от който се е интересувал Алън, е човекът, пребивавал в Босна през юни 1995. Той не фигурира като име в показанията на свидетелите, но предполагам, че това е индивидът, който групата на Безие е трябвало да залови в Сърбия. Това означава, че е бил преслед­ван от Трибунала за военни престъпления. Прав ли съм? - Да. - Разбрах от полковник Бертран Безие, бащата на Люк Безие, когото посетих миналата седмица във Франция, че име­то му е Липник. Не знам първото му име. - Името му е Виктор Липник и наистина е бил издирван. Но ние смятаме, че е по-добре той да не научава, че е бил раз­следван. - А той дали е знаел за обвиненията? - Възможно е. Всичко е било прекратено, когато са док­ладвали, че по всяка вероятност е убит. Разбирате ли, Люк Бе­зие е свидетел на стрелбата в хотела. Предполагам, докладът, потвърждаващ, че Липник е убит, е бил изпратен на КФОР - частите на НАТО в Босна. После разследването е било прекра­тено. Харланд спря и се опита да си представи Сара Хеземанс - пряма, очилата блондинка с изключително чувство за дълг. След малко попита отново: - Вижте, Сара - нали мога да ви наричам така? - Разбира се. - Сара, трябва да ви съобщя, че имам пълномощия да продължа това разследване от името на Обединените нации. Но искам в същото време да ви предупредя, че въпросите ми биха могли да компрометират вашата лоялност. Ако е така, просто не отговаряйте. Но моля ви се, не крийте неща­та от мен. - Продължавайте - каза тя. - Подозирам, че Алън Гризуалд отново е работил по об­винението срещу Виктор Липник, но се е натъкнал на известна съпротива. Хората или не са вярвали, че той е още жив, или са имали причини да пречат на Алън. И така, ако съм разгадал правилно действията му, той е събрал много убедителни дока­зателства, че Липник е все още жив - факти, които никой не би могъл да отхвърли? - Да отхвърли ли? - Да, категорични доказателства. - О, той имаше такива неща - каза тя. - Дори се обади във Вашингтон и Ню Йорк, за да съобщи за откритието си. Люк Безие също беше негово доказателство. Мосю Безие бе­ше видял Липник във Виена. - Да, знам. Но е имало и нещо друго, нали? - Трудно е да се разбере. - Защо? - Защото и аз самата не съм напълно сигурна... Първо всичко беше наред и господин Гризуалд имаше разрешение да открие каквото може за Липник. После каза, че са се намесили дипломатически интереси. - Тя придаде на фразата почти иро­ничен оттенък. - Знаете какво означава това. Натискът идваше отгоре. Господин Гризуалд вярваше, че има връзка с щаб-квартирата на НАТО или с Обединените нации - може би от роди­ната на Липник. Не беше сигурен, но бе много озадачен, защо­то твърдо знаеше, че Виктор Липник има нова самоличност и че е един безнаказан убиец. - Какво беше доказателството? - Не знам. Пристигна преди няколко седмици. Може би някакъв имейл, не съм сигурна. Но не дойде по каналния ред в офиса му. - Значи може би е било изпратено до неговия лаптоп? - Така мисля. - Не знаете ли какво е съдържало съобщението? - Не. Господин Гризуалд го нарече „двете половини на доларовата банкнота“. - И какво имаше предвид? - Отначало не разбрах, но после, като се размислих, се сетих, че става дума за първата част от информация, която ня­ма никакъв смисъл без втората. Като две половинки на един долар. Само ако имате и двете половинки и ги съедините, ще можете да го похарчите. - Значи частите са дошли по различно време и Алън ги е съединил? - Не знам. - Тя замълча. - Смятам, че господин Гризуалд даде нещо, за да получи втората част. Той спомена бегло за това. Ставаше дума за моралната страна на въпроса. Алън ка­за, че има и по-големи проблеми, но го мъчеше лошо предчув­ствие за това, което вършеше. Имаше някакви пазарлъци и бе­ше решил да даде на информатора това, което той желаеше. След това получи и втората част от информацията. Харланд се опита да осмисли чутото. - Имейлите бяха кодирани, така ли? - Откъде знаете? - Трудно е да се обясни. Май не всичко е било разруше­но в катастрофата. - Мисля, че грешите, господин Харланд. Имало е само един имейл. Той получи втората част от информацията лично. Разбирате ли, преди три седмици замина на изток. Никой не знаеше къде отиде. Не каза дори и на мен и не отчете разходи­те. Не каза абсолютно нищо. Харланд се замисли за минидиска. Беше сигурен, че там се съдържаше въпросното доказателство и че Гризуалд е пла­нирал да го покаже лично на Джайди, и че сигурно е разпола­гал с всичко необходимо на борда на самолета. Спомни си как Гризуалд се тупаше по джоба и как каза, че щял да му обясни един ден всичко, защото щяло да му бъде особено интересно да чуе историята. После му хрумна, че Гризуалд и Безие бяха прекарали две нощи във Вашингтон. Това означаваше, че биха могли да се срещнат там и с някой друг във връзка с доказател­ствата. Вашингтон беше близо до щаба на ЦРУ в Ленгли, Вир­джиния, а също така и до Агенцията за национална сигурност, базирана във Форт Мийд, Мериленд - сигурно беше ходил и на двете места, за да намери потвърждение за своя материал. Той попита Сара Хеземанс какво мисли за това. - Да. Той се е срещнал там с професор Норман Рийв, който работи във „Форум за изследване на войната и мира“. - Но това не е било просто посещение на любезност, нали? - Не. Отиде да вземе някакви снимки, които професор Рийв беше получил. Това бяха въздушни снимки на някакво място в Босна. Не знам нищо повече. По време на гражданската война бяха правени много снимки, а също и по време на войната в Косово. - Какво е имало на тези снимки? - Не мога да ви кажа. Господин Гризуалд се надяваше да открие нещо, но не ми обясни какво точно. - Харланд си отбе­ляза да потърси номера на Рийв. - Споменахте, че при вас са обсъждали смъртта на Алън. Какво говорят хората? - Нищо определено. Когато умря, част от работата му беше дадена на други, макар че някои от нещата можеше да ги свърши само той. - Допускат ли, че самолетът е бил нарочно повреден, защото е превозвал Гризуалд и Безие? - Някои хора обсъждаха и това, но никой не знаеше за Безие. - А знаеха ли за другите неща, например за доказателс­твата, които е носил със себе си? - Да, беше се разчуло, че е притежавал нещо важно. - Случаят Липник беше ли даден на някого да го про­дължи? - Не. Делото беше затворено отново. Сметна се, че това е субективна хипотеза на господин Гризуалд. Харланд се сбогува със Сара Хеземанс, като обеща да ѝ съобщи, ако открие нещо. После седна и се замисли върху вто­рата част от информацията, която бе намерил Гризуалд. Знае­ше, че беше дал нещо много важно на своя информатор, може би нещо, което беше научил в миналото от Сеул. Гризуалд нямаше навик да споделя мислите си с хората около него и това, че беше говорил със Сара, означаваше, че е обезпокоен от стъпките, които би трябвало да предприеме. Затова ли Виго се интересуваше толкова от дейностите на Гризуалд? Затова ли Гай Гъшинг бе се въртял около тях в Хага? Той погледна часовника на бюрото и реши да звънне на Сали Гризуалд, макар че на Източния бряг беше едва седем и половина сутринта. Тя вдигна незабавно. - Може ли да говориш? - попита Харланд, надявайки се, че тя ще разпознае гласа му. - Да - каза тя. - Миналата седмица си мислех, че имам проблем. Може би е по-добре да се подсигурим. - Да, като имаме предвид материала - той се спря. - Сали, помниш ли един еднокрак мъж, който се въртеше около нас в Германия и Австрия. Той беше наш човек. В търговския смисъл на думата. Ал го накара да пропее. Помниш ли името му? Не го казвай. - Да - разсмя се след малко Сали Гризуалд. - Мисля, че си го спомням. - Добре. Ще си направя адрес в „Хотмейл“ на негово име. Можеш ли да пратиш материала на този адрес след час? - Веднага ще го направя. - Още нещо. Възможно ли е Ал да е видял един стар приятел от службите в окръг Колумбия? Не от ЦРУ, но бивш служител. - Да, те бяха големи приятели. Ал го уважаваше и често се съветваше с него. Имаш ли името му? - Да - каза Харланд. - Може ли да ми дадеш номера му, за да проверя нещата? - Няма проблеми, но ми съобщи, ако не успееш да го чуеш. Струва си да се говори с него. Мислих за това преди известно време. - Ще му звънна още днес - каза той и затвори. В следва­щия час и нещо той проверяваше постъпващата поща в хотмейл-адреса, който беше изпратил на Тони Уидьршинс. След време пристигна съобщението - имаше два големи материала. Ерик Гризуалд съобщаваше, че двамата с неговия приятел ус­пели да декодират пулсациите, но не успели да разчетат различните алгоритми, които се появили. Двете съобщения съ­държаха оригиналния звук и една диаграма, в която Ерик по­казваше нещата, които бяха разкодирали. Харланд копира двете съобщения. После се обади на Норман Рийв във Вашингтон, изслуша подробното обяснение за неговото движение и след известно време го откри във Флорида. Докато Рийв говореше, Харланд си спомни смътно, че е чел за него в едно чуждестранно списание за международна политика - австрийски евреин с англо-саксонско име, оцелял в лагерите на смъртта и през 60-те години основал частния институт „Форум за изследване на войната и мира“. Рийв беше много предпазлив. - Нямам снимки - каза му той. Не бил виждал Гризуалд близо 18 месеца. - Какво мислите за самолетната катастрофа? - попита Харланд. - Имате ли някакви подозрения, като знаете какво разследваше Алън? - При тези неща винаги е сложно - каза Рийв. - Предпо­читам да работя с факти, а не с предположения, господин Хар­ланд. - Ако ви покажа някои факти, дали ще ми помогнете? - Значи смятате, че съм в състояние да ви помогна. Но аз едва ли ще мога, ако ми казвате само общи неща. - Може ли да формулирам въпроса така - каза Харланд. - Ако имахте данни за нацистки военнопрестъпник, сменил самоличността си и избегнал правосъдието, бихте ли сметна­ли за ваш дълг да спомогнете за залавянето на този човек? - Не ми четете лекции за Холокоста, господин Харланд - сряза го Рийв. - Само казвам, че последното разследване на Алън Гри­зуалд беше точно такова. Той се опитваше да открие човек, който е симулирал собствената си смърт и се е измъкнал от съдебно преследване за ужасни престъпления. - Очевидно сте доста неопитен в тези проблеми, госпо­дин Харланд, но приемам, че мотивите ви са почтени. Не мо­жете просто така да ми се обаждате насред ваканцията и да очаквате, че ще ви помогна, като не съм чувал нищо за вас и нямам вашите препоръки. - Какво трябва да направя, за да ми повярвате? - Това отново предполага, че имам нещо, което да ви дам. - Вижте, самолетът може би е бил умишлено повреден. Аз бях на този самолет, професор Рийв, и оцелях. Алън Гризу­алд ми беше добър приятел и искам да съм сигурен, че работа­та му няма да отиде напразно. Затова ви моля за тези снимки. Доколкото разбрах, те са правени през 1995 от спътник или от шпионски самолет Ю-2. Алън смяташе, че това би подсилило отчасти неговите доказателства. От другата страна на линията настъпи мълчание. - Казвате, че сте били в самолета заедно с господин Гри­зуалд? - Да, и с Люк Безие, и с много други невинни хора, които бяха убити. Да не говорим за хората в другия самолет или за четиримата простреляни в Лондон миналата седмица - двама от тях умряха. Много е възможно човекът, когото Гризуалд разследваше, да е отговорен за тези убийства и стрелби. Харланд знаеше, че върви по тънък лед, затова предпоче­те да замълчи за малко. Професорът въздъхна. Харланд си го представи как седи и превърта шнура на телефона. После заго­вори отново: - Разбира се, имам много снимки, направени от амери­канските военни по време на Босненската война и, разбира се, от други агенции също. Някои от тях бяха използвани, за да се установят големи престъпления, които са ставали тогава. Раз­бира се, те са посочвали мястото на престъпленията, а не лич­ностите, които са били замесени, макар че и това може да се разбере с помощта на допълнителна информация. - Подслушвания на телефони, на радиопредавания. - Да. И, разбира се, свидетели, които потвърждават съ­битията, заснети от въздуха. - По този начин може да се докаже събитие, станало на определена дата, така ли? - Не. Те доказват, че в тази зона е имало военна актив­ност или някакво придвижване по земята в определен район, но не могат да докажат престъпление. Харланд помисли за момент и след това му хрумна нова мисъл. - Възможно ли е Гризуалд да е разследвал престъпен акт, който не е бил разкрит или е бил пренебрегнат? - Трябва да питате Трибунала за военни престъпления за това - каза Рийв, като се върна към защитния си тон. - Те няма да ми кажат. Делата на Гризуалд са били затво­рени. Знам, че са се отнасяли към последното му разследване скептично и че някой дори е пречил за провеждането му. Всъщ­ност Бенджамин Джайди ме помоли да разследвам тези неща и затова се обръщам за помощ към вас. Съжалявам, че не го спо­менах преди това. От звуците и въздишките от другия край на линията Хар­ланд можеше да предположи, че е възбудил интереса му. Пос­ле професорът каза остро: - Казвате, че Генералният секретар ви е помолил да прег­ледате тези неща. Кое точно? Катастрофата? Разследването на господин Гризуалд? Поведението на Трибунала за военни прес­тъпления? Какво? - Всичко заедно и още някои други въпроси. Но има и още един аспект, който не разбирам. Истина ли е, че Виктор Липник - ако съществува - има специална защита. - Вие сте истинска еднолична комисия за престъпления, господин Харланд. Надявам се, че ще успеете. - Също и аз. Кажете, какво искате да ви съобщя. - Датата и зоната, която ви интересува, и ще видя дали ще може да ви помогнем. - Сигурно знаете датата? Гризуалд би трябвало да ви я е казал. - Не, той не ми я каза. Но не съм го виждал, преди да тръгне за Ню Йорк. Имахме среща и знам, че ме чакаше във Вашингтон, но бях много болен. Сега съм във Флорида, за да се възстановя от пневмонията. - Той спря и се изкашля, като че ли за да подчертае казаното. - Датата, господин Харланд. Дай­те ми дата и ще свършим работата. С това линията прекъсна. Старият неверник го изпробва­ше. Замисли се дали би могъл да използва влиянието на Сали, за да убеди професора. Може би трябваше да му се обади лично самият Джайди. Очите му пробягаха по списъка и се спряха върху името на Франк Олинз. Чу тревожен звънец в главата си. Все повече разбираше, че защитата за Виктор Липник по всяка вероятност идваше от американска страна. Може би и британците бяха замесени. Сигурно така можеха да се обяснят и маневрите на Виго. Към това се прибавяше и възможността Томас да е бил проследен с извънредно сложна екипировка, притежавана са­мо от големите сили. Великобритания и Америка имаха голе­ми подслушвателни станции и сигурно американците бяха хо­рата, които са проследили телефона на Липник в Сърбия, пре­ди той да бъде „убит“. Да се говори с човек от ФБР при тези обстоятелства беше малко налудничаво и глупаво. Харланд набра мобилния номер на Франс Олинз и го хва­на в колата му на път за работа. Звучеше бодро и отпочинало. - Чудех се как ли се развиват нещата - каза Харланд. - Вървят добре, благодаря. - От тона му беше ясно, че Олинз беше готов да беседват и да разменят информация. - Мислех си - каза небрежно Харланд, - какво имахте предвид с вашите въпроси миналата седмица? За това как е държал компютъра си Алън Гризуалд, преди да кацнем. Какво обяснява това? Какво значение има? - Вижте, имам чувството, че не играете открито с мен, Харланд. - Защо? - Колкото повече си мисля за хората, които са ви напад­нали в сградата на ООН, толкова повече смятам, че имате не­що, което те са търсили. Предполагам, че те даже са ви го взе­ли. Така ли е? - Отговорът зависи от вашата позиция, Олинз. Ние не се познаваме добре. Тази история става все по-сложна и открове­но казано, не мога да си позволя да говоря с някой, който би споделил това, което съм открил, с много хора. - Значи не сте загубили всичко през онази нощ в ООН? - Харланд не каза нищо. - 0’кей, предлагате някакъв пазарлък, така ли? - Зависи с какво разполагате и каква ще е позицията ви. - Тя е следната: сигурни сме, че самолетът е бил свален, но доколкото онези от Управлението по безопасност са на дру­го мнение, това не се съобщава на обществеността, защото би могло да има ужасни последствия. Така че искам да намеря хората, които са извършили това. Работим от една и съща страна на фронта. - Добре - Харланд реши да бъде откровен, - наистина не ви казах всичко, което знаех. - А - рече Олинз, - бихте ли имали нещо против да изча­кате, докато спра колата? Не искам да изпусна нещо. - Пос­ледва пауза. - Добре, кажете сега, какво не сте ми съобщили? Харланд му обясни за портфейла и как беше открил, на­пускайки болницата, че там има един компактдиск с кодирано съобщение, скрито между музикалните фрази. - Това сигурно е много интересно и тъй като работим от една и съща страна, ще ви кажа още нещо, което трябва да запомните добре. Намерихме телефона, който сте взели от джо­ба на Гризуалд, и по симкартата успяхме да открием много неща. И знаете ли какво установихме? Един имейл с дължина точно 108 дигитала, който също беше закодиран. - Тогава сигурно разполагаме с двете половинки на бан­кнотата - каза Харланд. - Аз научих, че при разследването си Гризуалд е получил две отделни послания, които звучат смис­лено само ако се съберат. Получава се така, че аз имам по- голямата половина, но тя няма никакъв смисъл без вашата част. - Значи ще направим сделка, така ли? Какво ще кажете да си изпратим тези две парчета от информация един на друг по имейл? В девет часа по наше време - в два, по ваше? - Харланд каза, че това му звучи добре. Даде адреса на Уидьршинс и записа този на Олинз. После Олинз се сети нещо: - А какво ще стане, ако разшифровате материала преди мен? Ще ми го изпратите ли? - Ако уговорката ни е такава, да. Олинз се съгласи, но Харланд не беше готов да прекъсне разговора. - А какво ще кажете за въпросите, които ми задавахте? Какво искахте да разберете? Очевидно има нещо общо с теле­фона, защото ме питахте дали той е бил закрит от компютъра. - Сега това не е нещо, което мога да ви дам безплатно. - Но смятате, че това е част от решението на задачата как самолетът е бил объркан в последните секунди на полета? - Това не е причина, това е симптом. И това е всичко, което мога да ви кажа в момента. Ще държим връзка. Десет минути по-късно пристигна кодираното послание. Харланд не знаеше какво да прави с него и се почувства доста безпомощен. Трите разговора, които беше водил тази сутрин, бяха интересни, но не му бяха помогнали да разбере нещо по­вече. Това, че бе събрал кодирания материал, беше добре, но интересът и познанията му в тази област бяха слаби. Те го от­далечаваха от човешките проблеми на мотивацията и преда­телството. Но притежаваше тайната на Гризуалд и трябваше да намери начин да я разшифрова. Единственото, което му хрумна, беше да се срещне с Пилето и да види дали той не познава някого, който би се справил с тази задача. В следващите часове Харланд се обади на още няколко души. Първо на Филип Смит-Кенън, неврохирурга на Томас, с когото се уговориха да се срещнат по-късно следобеда. После звънна в кабинета на Генералния секретар и остави съобщение с молба някой да звънне на Рийв, за да го склони да сътрудничи; допълни, че предпочитал Джайди да свърши това лично. Най-накрая се свърза с Пилето, който пътуваше извън Риджуей. Кът го изслуша с неподправен интерес, но отвърна, че могат да се видят през следващите 24 часа само ако Харланд е готов да пътува до Челтнъм за утрешното новогодишно конно надбяг­ване. Кът имаше дял в един състезателен кон от средна класа. Мейси също беше съдружник и щеше да бъде там. Щяха пери­одично да се търсят в „Аркъл бар“, който работеше само за членове на клуба. Харланд му обясни малко неща, и то съвсем общо, като спомена между другото, че би искал да дешифри­рат един текст. Кът му поръча да донесе материала и го попита в каква компания се движи през последните дни. Харланд разб­ра, че го питаше дали е следен, и отвърна, че е видял само ня­кои стари приятели, откакто е дошъл в Лондон. - Разбирам - каза Пилето. - Добре, няма да казваме за това на други. Едно клубно питие по време на конните надбяг­вания, нали? - Харланд се усмихна. Щеше да бъде хубаво да види отново двамата. *** Неврологичното отделение, в което беше прехвърлен То­мас, се намираше в неугледна болница с фасада от червени тухли в Блумсбъри. Когато Харланд пристигна, вече се свече- ряваше. Лампите проблясваха по пустия паваж; наоколо се мяр­каха малко хора. Една сграда в кома, помисли си Харланд. Знаеше прекрасно, че трябва да събере цялата си енергия, за да намери сили да посети Томас през уикенда, но аналогията със собствения му ужас от затвора и болката му беше много прясна. Доктор Смит-Кенън се появи веднага след като Харланд съобщи името си на рецепцията, и настоя незабавно да отидат в стаята на Томас. Каза, че напредъкът бил добър, като се имат предвид сериозните наранявания, но Харланд би трябвало да се подготви да види Томас, който особено в началото изглеж­дал доста смущаващо. Въведоха го в слабо осветена стая. Една медицинска сес­тра стана от стола, като притисна списание до гърдите си. Тя премести поглед от Смит-Кенън към Томас и обратно и каза, че няма промени в състоянието му. Докторът кимна и като усе­ти колебанието на Харланд, го поведе за лакътя към леглото. Горната част на тялото на Томас беше изправена под ъгъл от 30 градуса. Цялата му глава беше бинтована и навсякъде имаше системи и превръзки, които показваха къде бяха минали куршумите. Към гърлото му беше пристегната тръба за трахе- отомия, която му позволяваше да диша. Към носа и устата му, както и към стомаха, под завивката, имаше тръби. Машините, поставени отзад и покрай главата му, шумяха тихо и въздиша­ха в някакъв свой ритъм. Смит-Кенън каза, че на този етап Томас се нуждае от пос- тоянно внимание. Така например беше нужно да се внимава тръбата в отвора на трахеята да не се запуши от слюнка. Вни­манието на Харланд беше разсеяно от въздуха в стаята - то­пъл и влажен, наситен с някакъв остър медицински мирис. Смит-Кенън хвана дясната ръка на Томас и провери пул­са му. После се наведе над лицето му и светна с фенерче в едното око, като повдигна клепача с два пръста. Харланд видя слабия проблясък под свитата безизразна зеница. Докторът пус­на клепача и се обърна към Харланд: - Страхувам се, че няма признаци да е дошъл в съзна­ние, но това се случва често: пациентите се крият зад безсъзна­нието и въпреки че изглеждат за света като умрели, могат да бъдат напълно наясно с обстановката около себе си. Обясни на Харланд предназначението на оборудването около леглото му, като подчерта, че трахеотомията трябва да остане много месеци, може би за цял живот. За момента го хранеха през тръба, която отиваше право в стомаха му, защо­то имаше опасност пациентът да вдиша впръсканата смес. Но трябваше да се вземат мерки и за пикочния мехур и сфинктера, за да могат отново да работят. Харланд погледна лицето на сина си. Не беше съвсем безизразно. Определено приличаше на майка си и в намръщването на челото можеше да отгатне израз на застинало разбиране. Помисли си дали ще остане та­ка за цял живот, но не попита лекаря. Обзе го чувството, че Томас, независимо от проблемите, му беше откраднат точно сега, когато го беше приел като свой син. Докторът погледна съчувствено към Харланд. - Знам, че гледката е много неприятна. Но трябва да сте напълно наясно с положението. Той ще се нуждае от много грижи и има още доста неща, които трябва да ви обясня, но първото, което бих искал да направите, е да седнете и да му поговорите. Мисля, че е по-добре, ако го сторите сам. Той кимна към сестрата с усмивка и след като тя излезе, добави: - Смятам, че е време да започнем да използваме истинс­кото му име. Разбира се, ще отразявам в досиетата и в матери­алите, че името е Лapc Едберг, но ако продължаваме да се об­ръщаме към него с Лapc, може да не разпознае сигнала. От друга страна, истинското му име е нещо важно за него. Също­то се отнася и за английския език. Не знам колко добре говори английски, но дори да го владее безпроблемно, мисля, че род­ният език ще му се отрази по-добре. Майка му - имахте ли възможност да я откриете? Харланд поклати отрицателно глава. - Добре. На всяка цена трябва да бъде намерена. Когато дойде на себе си, няма да усеща нещата както обикновено и няма да може да общува нормално. Първото му усещане ще бъде много потискащо и може да го доведе бързо до депресия. Това често се проявява при такива пациенти, които се заключ­ват в себе си и по-нататък отказват всякакво общуване - това е единственото, което могат да контролират. Но има няколко начина за общуване - например да се използват веждите или вертикалното движение на клепачите. Пациентите, които са се самоизолирали, трябва да бъдат обучавани да променят актив­ността на своя мозък, така че да могат да придвижват курсор по екрана на компютъра. - Той спря и погледна Томас. - Но това е само малък етап по пътя, който ви предстои. Сега най- важното е да го събудим. Така че седнете тук за малко и му говорете неща, които биха били важни за него. Харланд съзнаваше, че последното нещо, което би искал, е да остане сам с Томас в това безжизнено състояние. Онова, което виждаше, някак си го отблъскваше и го изпълваше с чув­ство за вина. - Знам, че отначало ще ви е трудно - каза Смит-Кенън. - Но отворете сърцето си за него. Говорете за неща, които зна­чат много за вас. Сестрата ще бъде отвън, така че, ако искате помощ, когато свършите, ще може да я намерите там. После ще си поговорим. Той се усмихна и си тръгна. Харланд придвижи един стол към главата на Томас и сед­на. Няколко минути се чудеше как да започне. Проклинаше се, че толкова малко е разпитвал Томас за живота му. - Томас? Надявам се, че ме чуваш. Докторът каза, че мо­жеш да ме чуваш дори и когато си заспал дълбоко. Той спря, като се наведе към главата на младежа, изпит­вайки бегъл страх от тази близост. Спомените му отново се върнаха към вилата в Прага. Колко странно беше, че сега гово­реше тихо на ухото на един човек. Човек, който не можеше да го прекъсне, да му възрази или да си тръгне. - Трудно ми е, не знам какво да кажа, защото разбирам, че бях много недружелюбен при първата ни среща. Не съм те питал нищо за теб... Така и не научих много за живота ти. Ако можеш да чуеш това, бих искал да знаеш, че съжалявам за поведението си. Също искам да разбереш, че те приемам за мой син. Той замлъкна за момент. Очите му се спряха на ръцете на Томас. Пръстите бяха дълги и чувствителни, почти женски. Бе­ше шокиран, че за пръв път забелязва това. - Може би - започна отново - би искал да чуеш как срещ­нах майка ти. Познавах я като Ева, но тя има друго име, което ти знаеш, а аз не знам. Бях млад човек, по-млад и от теб, колко­то си сега - и това беше първата ми работа зад граница. По- скоро беше учебен сеанс и имах малко задължения. Не беше трудно и разполагах с много време да разглеждам Рим и да се запозная с нови приятели. Знаеш как сме се запознали, защото сам ми каза това. Майка ти сигурно си спомня по-ясно. Бяхме в един ресторант и седяхме редом един до друг и до края на вечерта си бях загубил ума по нея. Невъзможно е да говориш за такива неща, без да звучиш като идиот. Но бях хлътнал страшно. След това прекарвахме много време заедно. И два­мата работехме в разузнаването и трябваше да пазим връзката ни в тайна. В края открихме, че е по-лесно, ако напускаме Рим за уикендите. Ходехме до красиви, тихи места. Веднъж оти­дохме до Анкона, курорт на Адриатика, за два дни. Беше щас­тливо време. Можехме да гледаме далматинския бряг от про­зореца на нашата спалня. Римляните са го наричали Илирия. Обещахме си един ден да отидем там заедно. Такива неща си говорехме. Предполагам, че и двамата не знаехме нищо един за друг и мислехме дали ще можем да сдържим обещанието си. - Той млъкна. - Боже, бих искал да съм по-добър в тези неща. Чувствам, че отново се провалям. Може би лекарят е прав, че е по-добре да си говорим на чешки. Ето защо ще се опитам да открия майка ти и да я доведа тук. Това ще свърша през следващите няколко дни, така че няма да мога да те виж­дам. Когато се върна от Чехия, ще дойда и ще можем да споделим много неща. В този момент главата на Томас помръдна назад и като че ли през цялото му тяло премина електрически ток. Ръцете му се размърдаха във въздуха, пръстите му се раздвижиха. Едини­ят му крак ритна, другият се сви към стомаха. Харланд гледа­ше ужасен как мускулите и вените под превръзката, прикрепя­ща тръбата в трахеята, се размърдаха и лицето на Томас стана тъмнолилаво. После всичките му четири крайника започнаха бавно и ритмично да се движат. Харланд скочи от стола назад и извика. - Събужда се. Движи се. Идва на себе си. Още преди да свърши, сестрата вече беше в стаята, бу­тайки го встрани. Тя взе една спринцовка от близкия поднос, погледна я на светлината и я заби в хълбока на Томас. Движе­нието на краката и ръцете започна да отслабва и главата му се отпусна на възглавницата. - Защо не си отвори очите? - попита Харланд. Обърна се и видя Смит-Кенън. - Това е несъзнателен спазъм - каза той тихо. - След няколко минути ще е наред. Това е един от проблемите със синдрома на самозатваряне, макар че обикновено става с па­циентите, когато са в съзнание. Мисля, че трябва да оставим сестра Робъртс да се справи сама. След няколко минути всичко ще бъде наред. Те отидоха в кабинета на Смит-Кенън и седнаха на един малък диван. Харланд се чувстваше изтощен. - Тези епизоди може да бъдат избягвани, след като свик­нем с пациента - каза Смит-Кенън. - Във всеки случай трябва да разберем какво предизвиква спазмите. Понякога е свързано със затруднение в дишането и използването на трахеотомията, друг път - с проблеми в пикочния мехур. Усети, че Харланд не иска да слуша подобни неща, и прик­лючи: - Добре, виждам, че за днес ви е достатъчно. - Да - каза с отсъстващ глас Харланд. - Вижте, не знам как да ви обясня нещо. През уикенда бях посетен от мъж на име Уолтър Вито. Трябва да призная, че не ми хареса много. - Да, познавам го. И какво искаше? - Не е лесно да се каже. Той е много хлъзгав тип, ако разбирате какво искам да кажа. Той не ми каза с какво точно се занимава, но подчерта, че е изправен пред спешен проблем, засягащ националната сигурност. Интересуваше се от личност­та на Томас и питаше дали съм разбрал нещо. Попита ме дали съм се свързал с негови роднини. И беше особено заинтересуван от неговото положение - дали ще умре и какво бъдеще ще има, ако оживее. - Какво му казахте? - Казах му, че това е поверителна информация и не е негова работа. Все пак реших, че трябва да знаете това. Оче­видно е свързан с нещата, за които ми говорихте онзи ден. Сигурно предполага, че Томас е извън релсите и че няма да пред­ставлява повече проблем за него. - Благодаря ви за това. Уолтър Виго е старши служител на МИ-6. Не съм сигурен какво точно го интересува, но сте прав, интересът му е свързан с това, което говорихме по-рано. - Да, така си помислих и аз. Вижте, има едно нещо - той отвори чекмеджето на бюрото си. - Като си спомних молбата ви да не разкривам личността на сина ви, реших да не давам това на полицията. - Той извади един лек пластмасов порт­фейл на масата. - Беше в джоба на якето му. Всъщност смя­там, че е било в бельото му. Във всеки случай полицаите са го пропуснали. Мисля, че може да ви помогне. Харланд го отвори и видя, че съдържа малко кожено порт­моне с трите лични карти на Ева и две кредитни карти на името на Едберг. Имаше и малко пари - десет 50-доларови банкноти и две 100-доларови. - Благодаря ви. Не мога да скрия факта колко съм об­лекчен, че тези неща не са отишли при Виго или в полицията. Много биха ме затруднили да разбера къде се намира сега май­ка му. - Да, мога да ви разбера. В крайна сметка вие сте му най-близкият роднина и не мога да допусна, че полицията би се справила по-добре. Харланд стана, за да си тръгне. - Надявам се, че ще я намерите, господин Харланд. Това е много важно за момчето. И отново ви благодаря. 16. ДЕН ЗА КОННИ НАДБЯГВАНИЯ Харланд се качи на специалния влак за конните надбягва­ния, който тръгваше в десет и половина от гара „Падингтън“, и пристигна навреме за първата гонка, макар и никъде да не мо­жа да мерне до средата на следобеда Мейси Харп или Пилето. Той се разхождаше наоколо, наблюдаваше тълпата - спокойна смесица от джентълмени, запалянковци и местни фермери. Преди следващата гонка, обявена за 2,35 следобед, мина през един широк тунел, спускащ се под пейките към пистата, с надеждата да ги зърне и някой го потупа по ръката. Това беше Мейси Харп, който бе изникнал от една врата в тунела. - Насам - каза той със съзаклятническа усмивка. - Пи­лето нае самостоятелна ложа. Никой от тия сегашни ченгета не може да се сравнява с Кьтбърн Евоусит. Мейси не беше много променен - грубо, червено лице, бягащи очи и бързи, неуловими жестове. Откриха Пилето, разположил се в предната част на ложа­та и насочил бинокъла си към тълпата долу. Без да се обръща към тях, той махна с ръка по посока на Харланд и каза: - Боби, вземи си едно питие. В ден като тоя черпя с мал­цово уиски. След няколко секунди той се изви и се изправи. - Боже милостиви, Боби, имаш ужасен вид. Така ли изглежда човек, като започне да се занимава с хуманитарна помощ? - И с някои други работи също - каза Харланд. - Така и предположих. Оттук се вижда много добре. Ви­дяхме те как се мотаеш нагоре-надолу. Искахме да сме сигур­ни, че не те следят. Долу имаше един-двама подозрителни ти­па, но мисля, че пешовете на палтото ти са чисти. - Така и би трябвало да бъде след сложния начин, по който напуснах къщата на сестра ми в Лондон. - Радвам се - каза Пилето с насърчителна усмивка. - Познавам те добре и няма да те питам дали вчера си ползвал сигурен телефон. Мейси му подаде питие в едната ръка и голям резен пло­дов пай в другата. - Сядай долу, момче. Това е обичайният коледен пай на Вероника Харп. Двамата взеха биноклите и се обърнаха към гонката. - Нашият е в сиви и кафяви цветове - каза Кът. - Има малтийски кръст на син фон. Не можеш да го сбъркаш. Чудес­но животно, но невинаги се развихря в студено време. Харланд се опита да покаже интерес към съдбата на Менс Лейди, но вниманието му неволно се насочи към начина, по който бяха облечени двамата му приятели. И Пилето, и Мейси бяха в шити по поръчка костюми, като палтото на Мейси беше и с шоколадовокафява кадифена яка и скъпи метални украше­ния, лъснати до блясък по военному. През последните десет години Харланд не беше чувал много за тях, но знаеше, че са разпрострели деловите си интереси в много предприятия в Източна Европа, като са използвали старите си контакти зад Желязната завеса. Занимаваха се с търговия на черен хайвер, дър­вен материал, части за камиони, алуминий и машини за строи­телство. Състезанието продължаваше и Менс Лейди преодоля хъл­ма трета поред. Пилето и Мейси крещяха поощрително, но нямаше резултат. - Проклет жокей - каза Пилето, - мисли, че му плаща­ме, за да се разхожда из природата. Мейси прибра бинокъла си в калъфката. Пиха по още едно и Харланд започна да усеща топлината на уискито в краката си. - Гледам, че добре се справяте - каза той. - Предпола­гам, че бизнесът ви върви добре. - Не можем да се оплачем - разтри русата си брадичка Мейси. - Нали така? - Както знаеш, Боби - добави Кът, - природата винаги ни се е усмихвала, сега и съдбата се присъедини към нея. Изглеждаха и говореха като двама любители, помисли си Харланд, макар че в своята област бяха ненадминати. И двама­та бяха във форма и Пилето би представлявал страшно предизвикателство за всеки, който рискуваше да се изправи на пъ­тя му. - Е, ние пък чухме, че бая си пострадал - каза Мейси. - Какво стана всъщност? - Откъде искате да започна? - Ами почвай с нещо конкретно - каза Пилето. - Каза ми, че си ни донесъл нещо, някакъв кодиран материал. Имаме приятел, който е тук и може да го погледне още сега. - Наистина ли? И откъде го изкопахте? - Не сме. Той винаги си е тук. Луд е по конете, но работи в областта на електрониката. Понякога наглежда и поправя ка­мерите за фотофиниша и изкарва прехраната си, като от време на време подслушва телефонни разговори. Може да дешифри­ра на практика всичко - с изключение, разбира се, на картата за конните състезания. Но иначе е железен и няма да проговори. - Къде да го намеря? - Няма смисъл да го търсиш. Мейси ще го доведе тук. Казах му, че сигурно ще му трябва и компютър. Харланд подаде на Мейси двата диска, единият от които съдържаше материала от Олинз, другият - имейла на Сали Гризуалд. Обясни му, че двете части работят заедно. - Сега - каза Пилето - разкажи ни какво става. Знам, че стреляха по тебе, че беше жертва на самолетна катастрофа и че някой се е опитвал да те хвърли от сградата на ООН. Нещо друго? - Добре сте запознати. Как разбра за историята в ООН? - Вървят разни слухове. Виж, защо не ни разкажеш ця­лата гадна история? Останалата част от състезанията не е тол­кова важна и имаме много време. Докато Харланд говореше, Кът слушаше внимателно, а подвижните му очи се местеха постоянно от лицето на Хар­ланд към подноса с плодовия кейк. Когато Харланд му показа личните карти на Ева, той ги огледа поотделно на светлината, помириса ги и ги огъна. После му ги върна, седна на стола си и изпъна крака. Харланд говори половин час. Завърши историята, като описа състоянието на Томас и обясни, че спешно му се налага да открие Ева. Пилето извади тънка кутия за цигари от вътрешния си джоб. - По дяволите, Боби, ти си като лоша прокоба. Знаех, че имаш някаква чешка връзка, но не и че става дума за семейна история - той се разсмя, но скоро лицето му стана отново сериозно. - Интересът на Вито ме озадачава. Не мога да повяр­вам, че той наистина е загрижен дали си чукал някаква чешка девойка през средните векове. Ти предаде ли нещо на чехите? - Нищо ценно. Странното е, че те вече знаеха повечето неща. Работих в наша полза - знаеш как става това. - Да, но невинаги си бил толкова хитър. Тогава, през 1990, бая са те мъчили, нали, старче? Мога да ти кажа, че из­глеждаше наистина страшно, което означава, че някой се е пог­рижил добре за тебе. Какво им бе сторил? - Точно това обясних на приятелите на Виго от Служба­та за сигурност, които се опитваха да ме разследват. Като че ли се мъчеха да разбият голяма комунистическа разузнавател­на мрежа. - Да - настоя Кът, - но ти не ми отговори на въпроса - какво им бе сторил? Чехите обикновено не се занимаваха с такива неща. Вкарваха хора в затвора и не бяха много мили с тях, но измъчването не беше в стила им. - И да съм им причинил нещо, не съм усетил. Първо си мислех, че са ме взели за размяна, но после започнаха да ме разпитват за неща, които не знаех. - Той се спря, сепнат от погледа на Пилето. - Това бе специалитет на руснаците и мис­ля, че човекът във вилата беше руснак. - И, разбира се, ти току-що спомена, че онзи тип, при­съствал на убийствата в Босна, също е руснак. За един и същ човек ли говорим? - Очевидно, защото Гризуадц каза, че е много заинтере­сован да закове онзи тип. - Но това не обяснява мотива, нали? Имам предвид ця­лата тая дивотия. - Той потърка брадичката си и им наля по още една чаша малцово уиски. - Бих искал Мейси да е тук. Той е добър в тези неща. Но нека поговорим за Гризуалд. И така, той си е свършил работата в Берлин, в резултат на която, евен­туално КГБ е продало източногерманските архиви на американците. После вие двамата отивате в Прага с идеята да вземе­те и чешките досиета. Нахлувате в града. Откривате, че място­то ври от революционен кипеж, и започвате преговори. Прав ли съм? Харланд кимна. - Колко пари носехте? - 50 000 долара за първоначалното плащане. Половина­та беше осигурена от американците, половината - от нас. - И кои бяха контактите ви в Прага? - Те поддържаха връзка с Гризуалд. Аз не исках да из­ползвам човека, с когото бях работил преди години, защото не беше много надежден и невинаги изпълняваше уговорките. - И ти не се видя с тази жена, Ева. - Не, от 1975 година не съм я виждал. - И какво се случи? - Ал отиде да се срещне със своя информатор и после нападнаха квартирата, където бяхме отседнали, и ме арестува­ха. Първата нощ прекарах в централата на ДС, където очевид­но не знаеха какво да ме правят. После бях прехвърлен на оно­ва място - заведоха ме във вилата. - Кой знаеше, че си там? - Доколкото ми е известно, немного хора, с изключение на свързаните с акцията и някой от служителите в Сенчъри хаус. - А Гризуалд - какво се случи с него? - Той не можа да продължи преговорите. Всъщност приб­раха парите и го оставиха на сухо. Американците се отнесоха с разбиране към това, но в Сенчъри хаус за жалост не бяха така благосклонни. И все пак са ви платили, за да ме измъкнете оттам. - Е - усмихна се Пилето, - нашето споразумение с Алън Гризуалд ми позволява да кажа категорично, че не ни нае Сен­чъри хаус. Сега той е мъртъв, затова мога да ти кажа, че Гризу­алд плати лично операцията. Имаше много разходи, но му вър­нахме част от парите -- разбира се, след като си удържахме стандартния хонорар. Мисля, че можеш да предположиш как­во е направил с останалите пари. Харланд се замисли за момент. - Би трябвало да се досетя по-рано. Откупил е досието ми от ДС. - Определено ти е бил приятел, Боби, което прави смърт­та му още по-тъжна. Но нека поговорим за тези досиета още малко. След като дребните помагачи на Виго са могли да се набутат в архивите им, няма причина и ние да не можем. Това е най-сигурният начин да проследим Ева през нейните различ­ни самоличности. Междувременно можем да научим и какво точно интересува хората на Виго - той се спря и отпусна сто­ла на четирите му крака. - Знаеш ли, мисля, че можем да нап­равим това за теб. Но ще потрябва време. Вратата се отвори и Мейси се появи, следван от набита жена в синя домашна престилка, която мъкнеше прахосму­качка. - Трябва да излезем за около десетина минути - каза той. - Искат да изчистят ложата. - Жената измърмори нещо и ги остави. - Току-що изслушах патилата на Боби. От тях може да ти настръхне и малкото коса, която ти е останала. Между дру­гото, какво каза нашият малък гений за кодовете на Боби? - Доста е развълнуван, това мога да кажа. - Не може ли да се справи? - Не, не това е трудното. Смущава го видът на използва­ния код. Не иска да говори повече. Очевидно е някаква шиф- ровка, използвана, за да се пускат фалшиви информации за дей­ността на агенциите в Европа. Всички - британци, американ­ци, германци, французи и дори холандците - са засегнати. Ис­ка да знае откъде го имаш. Очевидно в момента това е приори­тетна задача на тайните служби: да открият първоизточника на материала. - Какво съобщава кодираният материал? - Нищо. - Какво искаш да кажеш с това „нищо“? - Това е фотография - една снимка. Мъж в униформа до една планина. - Предполагам, че е приятелчето Липник. - Погледът на Пилето се насочи към Харланд. - Но предполагам, че това е нещо повече от една проклета ваканционна снимка. Иначе Гризуалд не би си правил труда да държи кодовете разделени. Мо­же ли да я видим? - Не. Както казах, той е много развълнуван. Предлага да се срещнем в една кръчма на около трийсетина километра по шосето към Оксфорд - „Куинс хед“. Там ще ни чака и тримата след час. - Иска да види и Боби, нали? - Така изглежда. След като тръгнаха, Пилето измърмори: - Това представя тази проклета самолетна катастрофа в нова светлина, нали? Насочиха се към рейнджровъра на Кът и въпреки протес­тите му, не кръчмите в навечерието на Нова година не са идеал­ното място за среща, потеглиха за „Куинс хед“ - стар хан за карети, издигнат на самотно място, на един хълм в Котсуолдс. Празният паркинг показваше, че едва ли ще има много хора. Мейси хлътна в кръчмата, за да открие своя човек, а Харланд и Пилето зачакаха в колата, наблюдавайки как дъждът се превръща в мокър сняг, докато приятелят им се появи на входа и им махна да влязат. - Поръчах няколко питиета. Нашият човек е там, в дъ­ното. Откриха го седнал пред една висока дървена маса близо до разпалените въглища на камината. Харланд беше очаквал да види някакъв кабинетен учен на около 50 години, бюрократ, поел по хлъзгавата пътека към пенсионирането, но там ги очак­ваше млад мъж, който ги поздрави със стеснителна усмивка. Сигурно беше около 40-те и имаше по-скоро живо, отколкото академично лице. Все още беше със закопчано догоре яке, кръс­тосал крака и протегнал туристическите си обувки към огъня. На масата имаше кутийка с тютюн и една машинка за свиване на цигари. Не ги представиха официално един на друг. Мейси донесе питиетата. - Казаха ми, че се безпокоиш във връзка с материала - рече Мейси тихо. - Би ли ни обяснил проблема? - Не точно - каза мъжът след известно мълчание, като започна да си свива цигара. Той вдигна поглед към Харланд. - Къде го намерихте? - От един приятел. - И как този приятел е стигнал до това? - Не съм сигурен. Мисля, че го е получил от един или от двама познати. Какво значение има? - Вашият диск съдържа фамилия кодове, свързани с една от най-големите разузнавателни катастрофи в посткомунис­тическия период. Това е всичко. Харланд си спомни разговора с Виго в Ню Йорк, в който той споменаваше „необичайни разузнавателни източници“ и настояваше, че Гризуалд е имал достъп до тях. Беше изтъкнал този проблем, но не бе съобщил подробности на Харланд. - За мен това не е най-важно - каза Харланд. - Повече ме интересува снимката, която Мейси твърди, че сте намерили в кода. Тя може да ми помогне за разследване, което този при­ятел вече не е в състояние да извърши. - Повярвайте ми, проблемът въобще не е в проклетата снимка. Кажете ми в каква форма пристигна при вас кодът? - Половината като звук, другата половина като съобще­ние с размер 188 цифри. - Точно така - каза човекът. - Звук. Там е вашият проблем. - Хайде сега, успокой топката - каза Мейси. - Това е наш приятел. Кажи му какво трябва да знае. Мъжът остави халбата с бира. - Разберете, това не е въпрос на услуга, която ви дължа, или пък на който и да е там, този ваш приятел. Това е нещо изключително сериозно. - Той спря, за да запали саморъчно направената си цигара. - Преди около десет месеца, може би малко повече, никой не е сигурен - нашите партньори от Изра­ел забелязаха, че определен брой радио- и телевизионни стан­ции са обект на постоянни намеси в радиовълните. Звучеше като статично електричество, причинено от бушуваща буря, и все пак беше ясно, че звукът не е предизвикан от атмосферни промени. Разследвали явлението и открили, че си имат работа с някакъв усъвършенстван, все още напълно непознат тип ко­диране. Струваше им се, че това е работа на талантлив люби­тел, който изпраща серия от сигнали, знаейки, че хората, кои­то биха изследвали неговите шумове, ще са професионалисти. Някои от тези кодове бяха направо гениални. Например еди­ният бе на основата на Периодичната таблица на Менделеев и използваше връзката между символите на елементите и атом­ните им тегла. Друг код беше изграден на базата на класиране­то в Първа английска футболна лига в една определена неделя на миналия октомври. Той отпи глътка бира. - Всичко това се приемаше като игра, човекът си пуска­ше съобщенията в ефира, използвайки нищо неподозиращите служби на около 30 различни радиостанции. Всеки в Европа може би е чувал в някакъв момент този шум през миналата година, но само малцина бяха в състояние да го разберат. Ни­кой нямаше представа откъде идва, но беше очевидно, че този, който го е сторил, беше разработил някакъв вирус, проникващ в телефонната система на практически всяка радиоразпръскваща станция. Има много незащитени апаратури в едно студио и по някакъв начин този шегаджия беше открил начин да вклинява скритите си послания в програмите. По-късно, след като привлече вниманието на всички професионалисти, съоб­щенията му станаха много по-сериозни. Започна да изнася дан­ни за тази или онази операция - общо взето, все обезпокоител­ни факти за засегнатите агенции. Очевидно имаше добри из­точници на информация и сигурно хора от бизнеса му прода­ваха материали. Беше ясно, че много от неговите данни идват от служители, напуснали разузнаването, които са разговаряли с него чрез Интернет. Някои от информациите много прилича­ха на материалите, пускани по Интернет от известни дисиденти и нарушители на реда. Той даваше имената на агенти най- вече в икономическия сектор. Например една жена в германс­кото финансово министерство, която беше продавала инфор­мация на французите. Нямаше никаква логика в тези съобще­ния, защото не бяха в услуга на една или друга страна, но съ­щевременно изобличаваха корумпирани сделки, подкупи на ви­соко ниво и подобни неща. Както и да е, накратко казано, прес­ледването на тази личност или личности стана приоритет за всички големи западни разузнавателни агенции. Искаха на вся­ка цена да стигнат до първоизточника. Това желание нарасна, когато той разкри тревожни подробности за това, как амери­канци и британци са използвали своите източници, за да съби­рат разузнавателни данни за европейски бизнесконкуренти. Той беше много точен за дейността на Националната служба за сигурност в Бад Айблинг. - Напомнете ми какво беше там - каза Харланд. - Чрез Бад Айблинг американците могат да чуят как тра­кат зъбите на някого в Украйна. Това е централа за подслушва­не на около 100 километра южно от Мюнхен. Много голяма централа, която използва значителна част от 11-те хиляди ду­ши разузнавателен персонал, който все още е в Германия. - Разбирам. Той е засегнал всички - но защо? - Не знаем каква е причината. Дисковете, които ми доне­сохте, използват същите кодове. Те са много елементарни, но съм сигурен, че това не е разпространявано досега. А и за мен е съвсем ново, което би трябвало да означава, че приятелят, който ви е дал материала, и човекът, който го е кодирал, имат директна връзка. Ако можете да намерите ключ към самолич­ността на източника, това би било от голямо значение. Пилето погледна към Харланд. - Това представя нещата в нова светлина. Може и да са открили вече самоличността му. - Това не е в моята сфера - отвърна мъжът. - Каквото знам или съм чул, е от прехванатото от ефира. Но знам, че имаше известно прекъсване преди около три седмици. Чудех­ме се дали посланията не са свършили. За много хора Коледа щеше да се провали, ако този приятел не беше спрял. Но преди около седмица той започна отново. Всяко проклето коледно концертно предаване в Източна Европа беше прекъсвано от неговите сигнали. - Мога ли да погледна снимката, която сте получили? - Те са две. Открих още една, докато ви чаках. Но не бих искал да ви ги показвам тук. Всеки момент някой мой колега може да нахлуе с тълпа празнуващи Нова година. Излязоха навън и отидоха в рейнджровъра. Мъжът извади от калъфката тънък лаптоп, който беше мушнал в якето си, и натисна един ключ. - Ще ви покажа първо втората фотография. Незабавно се появи снимка на мъж на средна възраст. Той стоеше до една плетена масичка. Сакото му беше прехвърле­но на стола и отзад се виждаше плувен басейн. На масата има­ше поднос с питиета, вестник и документи. Мъжът държеше някакви папки и като че ли говореше нещо. Очевидно не знае­ше, че го снимат. Харланд се наведе от задната седалка, за да погледне по- добре екрана. Мъжът беше облечен всекидневно - делови мъж, носещ вратовръзка дори край басейн. Беше средно висок, едър, с голяма глава, не съвсем пропорционална с тялото. Пантало­ните му леко се издуваха от малко шкембенце, но иначе беше в сравнително добра форма. Очите му бяха в сянка и трудно можеше да се отгатне изражението им. Сега Харланд разбра значението на тази снимка. Сгъна­тият вестник бе може би немски, но по-важното беше, че на страницата имаше дата. Ако това беше Липник, то снимката доказваше, че е жив след инсценираиото убийство. След като увеличиха снимката, можеше да се видят някои информации от документите - имена, дати и видът на бизнеса, с който се занимаваше в момента. - Ще ви оставя дисковете, за да можете да ги разгледате по-внимателно. - Мъжът очевидно искаше да се махне. - А сега ще ви покажа набързо и другата. Машината се поколеба, преди да покаже и втората сним­ка: стопкадьр от видеоматериал. Тя се разгъна на височина по екрана - първо няколко сантиметра от ясно лятно небе, което освети вътрешността на рейнджровъра, после се показаха вър­ховете на далечните хълмове, над които имаше облаци, и нак­рая се появи и цялата снимка. Харланд видя в центъра ѝ същия мъж, но този път в униформа с цвят „каки“. Той стоеше пред група войници, които гледаха надолу към нещо, което прили­чаше на пропаст - в основата на снимката се виждаше нещо тъмно, в сянка. Мъжът беше със слънчеви очила и въпреки ле­кото размазване от видеото можеше добре да се разпознае. Но­сеше островърха шапка и беше бръкнал с два пръста в колана на униформата си, където висеше кобурът на пистолета му. Изглеждаше по-слаб. Харланд си помисли, че между двете снимки сигурно има няколко години разлика. Погледна към останалата част от картината и очите му се заковаха върху един от войниците. Не знаеше дали ъгълът на главата или малко по-различният начин, по който войни­кът стоеше по-назад от другите, привлече вниманието му. Но разбра със сигурност, че това бе Томас. Томас, стоящ на пла­нинския хълм в изнурителната лятна жега на Балканите. То­мас заедно с един военнопрестъпник. Томас в униформата на сръбски войник. Харланд пое шумно дъх и се облегна назад. Все още виж­даше екрана между двете предни седалки. - Има ли начин да увеличиш някой детайл? - попита Пи­лето. Човекът измърмори нещо и трака известно време по кла­виатурата. После обърна екрана към тях. - Да, така си и мислех. - Пилето посочи с нокътя на мал­кия си пръст към сенчестата част в дъното на снимката. - Виж­дате ли? Мисля, че това са тела. Може да видите тук крак и по- нататък някой, който лежи напряко. Предполагам, че са се сни­мали пред ръба на изкоп. Може да греша, но според мен вижда­ме мястото на масово убийство. Не си ли съгласен, Боби?' - Да - кимна Харланд. - Мисля, че си прав. 17. НОВОГОДИШНАТА ВЕЧЕР В осем и половина вечерта Пилето и Мейси Харп остави­ха Харланд на гара Оксфорд. По време на късото им пътуване от кръчмата Пилето запозна Мейси с професионално сбит раз­каз за историята на Харланд. За тях това беше въпрос на про­фесионално любопитство и само толкова. Представи как с удо­волствие я предъвкват на връщане към Бъркшир, където съп­ругите им приготвяха новогодишното увеселение. Чудеше се дали техните съседи фермери, отглеждащи коне, имаха предс­тава, че Пилето и Мейси обикалят страната в скъпо струващи костюми. На раздяла Пилето увери Харланд, че ще държат връз­ка и че ще тръгнат за Чешката република веднага след като намерят надежден водач. Нямаше много влакове, но когато най-после се появи един локален, Харланд се качи в почти празната първа класа, отпус­на се в седалката и остана сам с мисълта за това, че Томас е участник в масово убийство. По-кьсно щеше да погледне сним­ките отново и да види дали Пилето не е объркал детайлите в дъното на картината. Това можеха да бъдат и счупени клони или някакви дънери. Но имаше и още нещо, което Харланд не можеше да пренебрегне: Томас беше в компанията на Виктор Липник, човек, заподозрян във военни престъпления. Смъртно уморен, Харланд се опита да мисли без много емоции. Снимката най-малкото беше ценна с това, че изяснява нещата. Той бе събрал двата края на банкнотата. Сега беше време да премисли нещата. Всичко, което се опитваше да на­мери, бе свързано с Гризуалд, но най-странно беше, че колко­то повече научаваше за дейността на Гризуалд, толкова по-трудно успяваше да си спомни лицето му. Алън Гризуалд беше се превърнал в абстрактна част от тази загадка и нищо повече. Важното откритие на деня беше информацията, че аме­риканците и британците се опитваха да се отърват от разкри­тията за шпионската им дейност срещу европейските сили. Възможно беше Гризуалд да е разменил тези тайни - лесно събираеми от някого в неговото положение - срещу доказателства­та, които показваха, че Виктор Липник въобще не е погребан в някой балкански гроб, а е жив и се радва на процъфтяващия си бизнес. Каквото и да мислеше за присъствието на Томас в сним­ката, копирана от видеокасетата, знаеше, че Гризуалд не би се трудил толкова да я намери, ако тя не доказваше участието на Виктор Липник в конкретно военно престъпление на опреде­лена дата. Боже мой, разбира се! На снимката бе запечатана и датата от видеокамерата, откъдето беше изтеглена снимката. Харланд бе толкова погълнат от изображението, че не беше обърнал внимание на датата. В крайна сметка това щеше да му помогне да убеди професор Рийв да му изпрати спътниковите снимки. Но доколко готов бе той да продължи тази линия? В край­на сметка каква беше целта? Гризуалд бе мъртъв. Томас леже­ше в болница и вероятно нямаше да може да говори или да се движи отново. Другите бяха убити или осакатени. Не беше ли време да остави цялата тази работа? Цяла минута мислеше не на шега дали да не изхвърли дисковете от прозореца на влака. Но това не беше толкова просто. Не дисковете бяха при­чинили убийствата и ако се освободеше от тях, това нямаше да успокои Виго. Нямаше и да уреди сметките с Виктор Липник или да извади Томас от комата. Снимките съществуваха като самостоятелен, неоспорим факт. Той се обърна и видя отраже­нието си в стъклото на прозореца - отгам го гледаше един из­мъчен мъж на средна възраст. Спомни си за младините си, за първата година в университета, за големите очаквания на про­фесорите, които го смятаха за много обещаващ. Сети се за абсолютната увереност, за лекотата, с която вършеше неща­та. Спомените за него самия по някакъв начин го върнаха към мисълта за снимката на Томас - на планинския връх, във воен­на униформа, застанал на ръба на пропастта - или може би това беше набързо изкопана яма за трупове? Ако тази снимка беше спомен за масово убийство, това означаваше, че Томас е свидетел и че би могъл да обясни защо се е мъкнал с банда убийци. - Или не е било така? - попита Харланд празното купе. *** Томас знаеше, че е жив. Бе го разбрал преди известно вре­ме. До него достигаха неща от външния свят - миризми, шу­мове, светлини и сенки, които минаваха покрай затворените му очи. Но болката в главата и пристъпите на неспокойство в различни части на тялото му идваха твърде много и той се връ­щаше назад по стълбата. Беше странно защо си представяше, че се намира на стълба. Можеше да я види, да я почувства и знаеше, че отива към върха ѝ, където забелязваше някои под­робности за нея - стените бяха студени на допир и имаше въ­же, което се спускаше от едната ѝ страна. Не беше сигурен как да слезе надолу и затова много внимаваше, като се стараеше да не падне, докато не стигне дъното, където нямаше нито светлина, нито чувства - само сънища. Беше доволен, когато е до­лу, макар че веднъж започнал пътуването нагоре, знаеше какво е оставил там и какво имаше на горния край. И така, той не искаше да изостави стълбата. На върха знаеше, че ще открие себе си, което значеше, че тялото и мозъкът му отново ще бъ­дат едно цяло. А после Томас Рат щеше да е отново жив и да е като другите хора, но все още не желаеше това. Яснотата на тези му мисли го изненадваше, защото раз­бираше, че се носи из някаква странна мъгла, съвсем различна от болката, която периодично го сграбчваше и изтласкваше всичко останало. Но той мислеше ясно и съзнаваше, че когато достигне върха, скоро щеше да се наложи да вземе решения по тези въпроси. Не разбираше какви са те, но знаеше, че са там и скоро щеше да се изправи срещу тях. Наблизо се чуваше женски глас. Реши да отвори очи и да види кой е. В този момент го прониза слаба болка - парене в гърба и хълбоците, слабост в шията и раменете и леко изтръпване на главата, но нищо не можеше да направи. Изчака гласът да стане по-ясен. Някой му говореше и из­ползваше неговото име - Томас. Говореха на английски. Това беше малко неудобно, но той се справяше. Започна да отваря очи - отвори се само едното и в първия момент светлината го заслепи. Мигна няколко пъти и постепенно свикна с блясъка. Чак тогава му стана ясно, че диша с голямо усилие. Във възду­ха се носеше някакъв слаб съскащ шум и сърцето му туптеше, като че ли извършваше тежко физическо упражнение. Сега ис­тинската болка беше съсредоточена в гърлото му. Не беше като предишната агония, но усещаше устата си напукана и суха, като при лоша треска. Имаше чувството, че нещо му пречи да диша и беше жаден. Никога не бе знаел, че от жажда боли. Опита се да преглътне и да вкара малко слюнка, но гърлото му не позволяваше. Разбра, че отляво се бе намесил нов глас и че може би жената говореше с другиго. Но той не слушаше, защото се бе съсредоточил и се опитваше с все сили да помръдне главата си. Никога преди това не бе се замислял как се прави това и колкото и да е невероятно, беше забравил. Но той трябваше да си припомни, защото искаше вода, искаше да се надигне и да намери вода или най-малкото да каже на жената, която му говореше по някакъв странен, успокояващ начин, че преди всич­ко друго иска вода. Преди всичко, чувате ли? Той говореше, беше сигурен, че говори, но не чуваше думите си. И тогава разбра - имаше толкова много неща в устата си, че сигурно затова не можеше да говори. Трябваше да ги извади, за да го чуяг и да му дадат вода. Започна да премества ръката си, за да махне нещата, на­бутани в устата му, които му причиняваха това грапаво, паре­що чувство в гърлото. Нямаше значение с коя ръка ще посегне - важното беше да свърши с това. Но нищо не се получи. Опи­та да се огледа, макар че чувстваше ръцете си, но когато не можете да погледнете надолу и те не отговарят на командите ви, не е ясно дали още ги притежавате. Внезапно и другото му око се отвори. Мина малко време, преди да свикне със светлината. Премигна няколко пъти и успя да се огледа. От тавана струеше светлина, а в края на леглото видя мъж и две жени. Беше в болница. Погледна надолу, но ръцете не бяха в полезрението му. Трябваше да помръдне гла­вата си, за да ги види. Сега, когато вече беше буден, това не бе никак сложно - помръдна, или по-точно даде инструкция да си мръдне главата, но не се случи нищо. Отново се зачуди как може да забрави такива основни неща. Може би му бяха дали някакви хапчета, за да го обездвижат. Погледна нагоре пред себе си и му хрумна, че май е по-добре да слезе надолу по стълбата, където поне нямаше да из­питва такава пареща жажда и където крайниците му щяха да се движат според неговите желания. Но мъжът му говореше не­що. Сигурно беше лекарят. Говореше много бавно и много настоятелно, като че ли Томас беше малоумен. Това, че временно не можеше да се движи, не означаваше, че е оглупял. - Томас - каза той. - Томас. Това е твоето име, нали? Радваме се, че отново си с нас. Беше в безсъзнание почти сед­мица. Беше в кома. - Отговаря ли? Клепачите му могат да мърдат като част от последиците от шока. - За бога, Клеър - каза докторът с тих глас. Трудно скри­ваше нетърпението си. - Ако не може да кажете нещо по-добро, моля ви, замълчете. Томас можеше да види жената. Носеше очила, имаше пра­ва черна коса и красиво, но строго лице. Беше доста секси. Надяваше се, че не изглежда като глупак пред нея, лежейки така безпомощно. - Сигурно имате болки - продължи лекарят. - И това е, защото на Коледа бяхте прострелян. Може би не си спомняте много от това, което се случи, но, общо взето, куршумът е влязъл през гърлото ви и е минал през основата на главата ви. Успяхме да го извадим, но ви трябва още време, за да се опра­вите. Всъщност вие напредвате превъзходно, Томас. Той пое дълбоко дъх и се приближи. - Въпросът е, че за известно време ще се чувствате мал­ко странно. Отчасти - в резултат от операцията - ще останете парализиран. Той се спря, за да могат думите му да бъдат разбрани по- добре, и съобрази, че Томас си превежда изреченията на чеш­ки. Думата „ парализовани “ повтори няколко пъти за себе си. - Няма да можете да мърдате известно време. Това, от една страна, е добре, защото по този начин и другите ви рани ще могат да заздравеят, но във всеки случай ще бъде много неудобно и притеснително за вас. Но можете да бъдете сигу­рен, че ще работим много сериозно, за да подобрим нещата и да ги направим по-леко поносими. Той спря отново и почти се доближи до лицето на Томас. За Томас бе трудно да фокусира очите си толкова отблизо и като че ли само успяваше да вдига и сваля поглед. Опитваше се да мръдне назад главата си, за да види по-добре мъжа. - Радвам се, че сте на себе си, Томас. Това е много добра новина. Наистина не мога да бъда по-доволен. Браво на вас. „Браво на мен?“, помисли Томас. Колко английски звучеше това. А всичко, което бе направил, бе да се изкачи по стъл­бата. Жената дойде до леглото на Томас и застана до лекаря. Томас видя табелката с името ѝ и усети дъха ѝ. - Не дава вид, че разбира това, което казвате. - Очевидно и тя беше лекар. - О, да, той разбира - каза мъжът убедено. - Знам го. Той стисна леко ръката на Томас. - Знам също и че усеща. Вие напълно съзнавате какво става около вас, нали така, стари приятелю? - Той замълча отново. - Мисля, че мога да ви разкажа накратко за това, какво ще направим. За известно време ще бъдете хранен през тези тръби тук и ще ви помагаме да дишате с тази машина, която може би чувате от лявата си страна. За тази цел сме направили една много малка дупчица отпред на гърлото ви, за да позво­лим на въздуха да влиза направо в тялото ви без особени уси­лия. Това може да ви се стори малко неудобно и странно, дока­то свикнете с него. Сега Томас отчиташе всичко, което му беше казано, не нещата за онези тръби, а за предположенията. Дали това озна­чаваше, че нямаше да може да изрече и най-малкото си жела­ние и те трябваше да предугаждат неговите нужди? Как може­ха да знаят, че гърлото му е изсъхнало и че задникът му е мо­кър, и че отстрани има някаква неясна, тъпа болка, която му напомняше за остър запек? Как можеха да разберат тези не­ща? И колко време щеше да продължи това състояние на пъл- на зависимост? Кога щеше да се почувства по-добре? Искаше да знае преди всичко отговора на този въпрос. Това, което го притесняваше, беше неопределеността в обяснението на лека­ря. Ако така щеше да бъде месеци, би искал да му кажат. Той отново се съсредоточи върху това, което говореше докторът. - В момента е много важно да установим начин, по кой­то ще можете да изразявате нуждите си. Бихме искали да мо­жем да ви задаваме такива въпроси, като „искате ли да сменим канала на телевизора?“ - и вие да можете да ни отговаряте с „да“ или „не“. Може да го правите с клепачите си, които съм сигурен, че можете да контролирате. Сега... разбирам, че гово­рите чешки, но също така владеете много добре и английски. Господин Харланд, когото познавате, ми каза, че ще посети Чешката република възможно най-скоро, за да влезе във връзка с майка ви. Той ще я доведе и ще може да си говорите с нея на родния език. Разбира се, силно се надявам, че ще можем да изработим този код за съобщения и на английски. Това ще улесни взаимоотношенията ни през следващите три месеца и нещо. Три месеца, помисли си Томас. Можеше да издържи три месеца - ако в този срок всичко щеше да свърши и щеше да може да се мръдне. После се сети за майка си и нейното прекрасно, мургаво, овално лице се появи пред него. Очите, които се усмихваха и не казваха нищо; уравновесеността, с която преодоляваше противоречията; разговорите, в които оставяше толкова дразнещи празноти - как щеше да се справи с то­ва? Как щеше тя да се справи? Заля го отчаяние. Вече нямаше избор и ако тя дойдеше, нямаше как да се измъкне. Боже! Би искал да си спомни какво се бе случило. Спом­няше си, че беше с Харланд. Бяха до реката. По някаква причи­на се чувстваше оптимистично. Харланд му беше казал нещо важно за него. Беше го приел. Томас усещаше, че някои неща му се губят. Да, беше застрелян. Лекарят каза така, макар че той не можеше да си спомни кога се бе случило. След като се срещнаха край реката ли? Спомни си Флик. Тя беше мъртва. Видя спалнята и тялото ѝ, свито на леглото. Въобразяваше ли си? Не, истина беше и заради това бе избягал и се беше скрил в малката хотелска стая, за да довърши работата си. Забеляза, че умът му се колебае и се разсейва; трудно го задържаше вър­ху една-единствена мисъл. Замисли се за Флик, после в съзна­нието му отново се появи майка му; спомняше си какво му беше казал Харланд и после видя голямата къща, пълна с хора; спря да се лута межцу тези картини. Някой се смееше. Ослуша се. Невероятно, но звукът излизаше от неговата собствена ус­та. Устата, която не можеше да говори, да пие и да диша, сега се смееше. Но това не беше никак смешно: той не отговаряше на шега, подхвърлена от доктора, и определено не бе мислил за нищо смешно. Просто коремът му пулсираше, очите се зат­варяха и шумът минаваше по тръбите и през дупката в гърло­то му, за да изпълни стаята с едно отчаяно, неясно гъргорене. Внезапно смехът спря и Томас разбра - или по-скоро предпо­ложи, - че лицето му е замръзнало в плашеща маска на смях, защото лекарят се наведе към него и той с ужас видя съжале­ние в очите му. Жената лекар попита нещо тихо. Томас чу, че докторът отхвърля предположението ѝ, а после долови фразата „невол­на моторна активност“, чието значение не можеше да разбере напълно, защото се затрудняваше с английските термини. В главата му започна да се оформя ужасна мисъл - тази парализа очевидно не беше страничен ефект от лекарствата, а постоянно състояние. Може би той никога повече нямаше да може да ходи до чешмата и да си налива вода, никога нямаше да усети вятъра в лицето си или докосването на женската гръд и нямаше да може да се изпишка, без някой да му държи пит­ката, нито да се нахрани без тръба. Известно време мисли за миризмата в стаята и разбра, че това е неговата собствена ми­ризма. Трябваше да живее с нея ли? С тези катетри и найлонови пликове? С топлината и натрупващата се пот по собствено­то му тяло? Заля го паника. Усети как сърцето му бие бързо и нещо става с дишането му. Отначало усещането беше неясно - той се бори да вкара въздух в дробовете си, после се усети, че в него влизат малки вълнички въздух. Чу лекарите, които гово­реха нещо, и след малко видя краката и ръцете си, които се вдигаха пред него и се движеха нагоре-надолу, като че ли дири­жираше някакво забавно музикално парче. Вдървяването в задната част на мускулите му и във върха на хълбоците му беше ужасно. Но една мисъл просветна в главата на Томас - той все още можеше да се движи. Този внезапен рефлекс беше доказа­телство, че може би постепенно, с времето, щеше да може да командва тялото си отново. Усети боцването на иглата в хълбока си и после видя от­ново как крайниците му падат на леглото. Сестрата, която му бе поставила инжекцията, помогна на краката му да застанат пак на мястото си и намести завивката му. Но той не искаше това. Беше му горещо и искаше да ѝ каже да го остави да реша­ва сам дали да бъде завит. Инжекцията имаше незабавен ефект. Усети се по-спокоен. Лекарят заговори отново, но не на него. Обясняваше нещо на жената, чийто мирис той харесваше. Изчака, чудейки се какво ще последва. Хрумна му, че не той беше затворник в собст­веното си тяло, а всъщност то бе обявило странен вид незави­симост и правеше каквото си иска, само дето не служеше на своя господар. А какво щеше да стане в бъдеще? Имаше свръх­естественото усещане, че е завладян от същество, което го ка­раше да се смее и плаче и да жестикулира в най-неподходящи моменти само за да изпитва жестоко удоволствие от това. Почувства съня и започна да се унася, знаейки, че никога вече няма да слезе отново до дъното на стълбата. *** Харланд пристигна в къщата на Хариет доста уморен, за да се интересува дали някой го следи. Към края на пътуването с влака от Оксфорд му се стори, че присъствието на Томас на едната от снимките му беше попречило да види истинската им стойност. Независимо че бяха едно проклятие, очевидно те да­ваха някаква власт на притежателя им. Отиде в кабинета на Хариет на горния етаж на къщата и постави диска в компютъ­ра. Първо погледна снимката в планината, после изолира и уве­личи образа на Томас. Нямаше съмнение. Това беше той, със странно, някак си празно изражение, единият му крак бе от­пуснат надясно, явно искаше да се обърне. Доколкото Харланд можеше да види, не беше въоръжен. Започна да преглежда останалата част от снимката и да търси допълнителна информация. Беше прав за датата - по­паднала бе върху една белезникава скала и затова не се забе­лязваше веднага. Записаните събития бяха станали в 2,15 сле­добед на 15. 07. 1995. Това беше всичко, което му трябваше, за да изиска спътниковите снимки от професор Рийв. Той си отбе­ляза датата и времето, като за момент се запита дали скалите на снимката са варовикови. Това може би щеше да се окаже ключ към мястото. Върна се към другите части на снимката, очерта тъмната зона в левия ъгъл и накара компютъра да уве­личи детайла. Първото му впечатление бе, че гледа подробнос­ти от средновековните картини за Деня на Страшния съд, ду­шите в прокълнатите низини на ада. Имаше пет или шест тела, лежащи в сенките. Всичките като че ли бяха на мъже. Проб­лясваща част от машина привлече окото му - парче метал, може би някакъв булдозер. Времето и мястото очевидно бяха важни за разследване­то на Гризуалд и Харланд разбра, че приблизителното место­положение можеше да се определи по планините в горната част на екрана. Отново разгледа цялата картина. В близката планинска верига имаше една V-образна седловина, която се об­разуваше от доста висок връх - по него можеше да се опреде­ли посоката на камерата. Но ключът към всичко това беше във времето. Снимката очевидно е била направена в два часа сле­добед или малко по-късно. Времето можеше да се определи по осветеността на снимката и дължините на сенките. По-важно обаче беше, че сенките падаха в противоположната посока на обектива, което означаваше, че този, който е снимал сцената, е бил с гръб към слънцето. Харланд затвори очи, за да комбинира малкото известни неща и да използва слънцето за ориентация. По пладне сянка­та, хвърляна от вертикален предмет, щеше да сочи на север, защото слънцето се намира на юг. Следобедът сянката щеше да се мести и ако се използваше принципът на слънчевия ча­совник, би могло да се определят градусите между 0 и 90. И така, когато слънцето отиваше на запад, сенките се отклонява­ха на изток под ъгъл от 90 градуса. Знаеше, че и сезонът би оказал влияние при такова пресмятане, но тъй като снимката беше направена около три седмици след лятното равноденст­вие, на 21 юни, предположи, че този елемент може да се пре­небрегне. Не бе съвсем сигурен в геометрическите си умения, зато­ва копира снимката и започна да прекарва поредица от линии, започващи от една точка в дъното на рамката. До известна сте­пен бе въпрос на налучкване, но все пак, след като прокара няколко ъгъла с транспортира на племенника си, прецени, че сенките сочат ъгъл между 20 и 25 градуса. Това означаваше, че V-образната седловина на планинската верига е под ъгъл 15 градуса и че високият връх се пада на няколко градуса североиз­точно, да кажем, 355. Ако профилът на планинската верига мо­жеше да бъде уточнен, той би могъл да определи приблизител­но и зоната, където е извършено масовото убийство. Процесът можеше да бъде подпомогнат и от изчисление на разстоянието между камерата и планинската верига - това сигурно не беше проблем за едно спътниково наблюдение, но би трябвало със сигурност да се приеме, че мястото е близо до път или до ня­каква временна просека, защото булдозер не би могъл да се движи по неразчистен терен. Накрая извади и другата снимка и увеличи частите, които искаше да изследва по-отблизо. Екранът се изпълни с отделни сектори от масичката - немски вестник с дата 29 май 1998, поднос с питиета, включващ бутилка „Периньон“, мартини, уис­ки с неясна марка и различни ядки. Харланд се съсредоточи върху документите в предната част на подноса. Те бяха на нем­ски и очевидно ставаше дума за някакъв доклад. Печатните бук­ви бяха твърде дребни, за да се прочетат от екрана, но в дъното на листа имаше два подписа, които с голямо увеличение биха могли да бъдат разчетени. Върна се отново към общия план и се опита да види какво друго има там. Някъде отзад се виждаха двама мъже в тъмни костюми, скръстили ръце, готови да поемат тежестта на целия свят. Пейзажът беше по-скоро хълмист, отколкото планински, можеше да се забележат пасища и групи плодни дървета. Това може да е навсякъде, помисли си Харланд. Такъв изглед може­ше да се види и на Балканите, и в Централна Европа, но ако се съди по вестника, би трябвало да е някъде в Австрия или Гер­мания. Накрая той се спря на Виктор Липник, като увеличи обра­за му на целия екран. Снимката на Липник бе в три четвърти фас и му даде по-добра представа за него, отколкото профилът от първата снимка. Имаше дълго лице с леко изгърбен нос в края, пръстите му бяха много тънки. Косата му бе права и чер­на - може би отчасти опадала, - над устната му се виждаше леко набола четина. Общо взето, нямаше неприятно лице. Харланд се загледа отново в цялата снимка. Тя му напом­няше нещо, макар и да не знаеше какво точно - не беше източ­ноевропейският стил с лъскавия костюм, с ъгъла на яката или вързаната на уиндзорски възел вратовръзка. Не беше и подоз­рението, че Виктор Липник е прекарал козметична операция, което се разбираше по отвесния белег зад ухото му. По-скоро ролексът - същият знак на богатство, който с изненада бе ви­дял на ръката на Томас в първата снимка. Знаеше, че Томас не го носеше при първата им среща. Той извади две копия на снимките и две на детайлите, ко­ито бе разглеждал, и ги постави в различни пликове. Набра мобилния номер на Франк Олинз, без да откъсва очи от сним­ките. Както обикновено, Олинз вдигна веднага. - Открихте ли нещо в материала? - попита Харланд. - Не още. - Олинз беше неприятно изненадан, че Харланд не го поздрави. - Хората, които го разучават, още не са се появили. - С какви хора работите? Разбирате ли, има някои, кои­то могат да решат, че материалът е опасен и подлага на риск националната сигурност. - За когото и да говорите, той не може да стигне чак дотам. Става дума за разследване на ФБР на едно много сери­озно престъпление. Никой не може да ни отклони от това разследване, уверявам ви. - Харланд беше поразен от служебния тон. Може би Олинз говореше в присъствието на други хора. - Добре - каза Харланд, като мислеше за останалата част от публиката. - Разбира се, този, който иска да прикрие доказа­телствата, би трябвало да знае, че е възможно тази информа­ция да мине по Интернет и да бъде пусната във вестниците. По това време на годината винаги има недостиг в новините. - А какво открихте вие? - Две снимки на мъж, наречен Липник, който е обвиня­ван като военнопрестъпник, преди да бъде убит при очевидно инсценирано убийство. Снимките доказват, че Липник е жив, както и че е взел участие в масово убийство. Този човек е бил предметът на последното разследване на Гризуалд и по всяка вероятност би трябвало да се разглежда и като заподозрян за катастрофата на фолкьна. - Какво ще правите със снимките? - Ще ги пратя до офиса на Генералния секретар. - Не и преди да ми ги дадете, както се споразумяхме, нали? Точно такъв беше и планът на Харланд, но той искаше Олинз да разбере, че му прави услуга. - Защо не ми кажете нещо повече за катастрофата? Как­во означаваха тези въпроси, които ми задавахте? - Съжалявам - каза Олинз решително, - не мога да кажа нищо повече. - Добре. Кажете ми дали информирахте Генералния сек­ретар за развитието на разследването. Последва пауза. - Да - каза Олинз, - вижте, да се върнем към нашето споразумение. Ние се разбрахме, че който пръв декодира ма­териала, ще го изпрати на другия. Така се споразумяхме, нали. Отмятате ли се? - Не. Ще ви го изпратя по електронната поща тази ве­чер, като използвам същата процедура както миналия път. - Харланд звучеше примирено, но в действителност се радваше, че ще препрати снимките на ФБР - представляваха сила, която бе по-добре да не задържа. Казаха си довиждане и си размениха новогодишни позд­равления с кисел тон. Следващото позвъняване бе до офиса на Джайди, в който все още имаше хора. Каза на жената от другия край, че ще прати две страници меморандум до Генералния секретар и че му трябва личният му факс-номер или имейл адрес, за да бъде сигурен, че Джайди ще го прочете още на следващата сутрин. Подчерта, разбира се, и необходимостта от пълната секрет­ност. Тя му даде един факс-номер в Давос, Швейцария, където Джайди бе отишъл за няколко дни с шведската си съпруга и децата си. Той остави телефона и се опита да се съсредоточи отново, но мислите му бяха прекъснати от Хариет, която му каза, че има само десет минути до полунощ. Вече отваряха шампанското. Харланд слезе долу и завари Робин почти в хоризонтално положение, с изпънати напред крака. Той се усмихна на Хар­ланд. - Как я караш, Боби? Не съм те виждал, откакто изчезна вчера от офиса ми. Хариет го погледна, сякаш беше предположила, че е от­крил нещо важно. - Е, горе-долу - каза той възможно най-любезно. Въпре­ки не особения си интелект Робин определено беше добър до­макин и заслужаваше любезност. Скоро долетяха ударите на Биг Бен. Те се прегърнаха и целунаха, Харланд понесе про­дължителната прегръдка на своя зет. Телефонът иззвъня. Беше Филип Смит-Кенън, който съ­общи новината, че Томас е излязъл от кома. Бил буден вече 25 минути, но много слаб и имал проблеми с мускулните спазми. По този въпрос щели да работят в следващите няколко дни. - Харланд затвори и им предаде новината. - Е, това са все пак добри вести за началото на годината. - Не съм много сигурна - каза Хариет. 18. КАРТАТА НА ВИГО След известно време Хариет и Робин се качиха горе, а Харланд се върна в малкия кабинет, за да напише меморанду­ма до Джайди. Това беше лаконично съобщение, в което меж­ду другото засягаше и хипотезата за саботажа на самолета и споменаваше, че ФБР са направили някакви разкрития във връз­ка с електронните системи на самолета. В останалата част се спираше върху снимките на Липник, за когото предполагаше, че е човекът, наречен от Джайди „квантова единица“. Той мо­леше Генералния секретар да обясни своята фраза, защото, до­колкото знаеше, Липник имаше само една самоличност - тази, която беше възприел след неговото предполагаемо убийство. Изказваше също предположение, че при по-детайлно изслед­ване на двете снимки можеше да се извлече необходимото до­казателство. Накрая обясни, че ще продължи разследването си в Източна Европа, и завърши с подпис и надежда, че скоро ще говорят отново. Изпрати имейла заедно с фотографиите, зна­ейки, че Джайди няма да се интересува от личността на младия войник на фона на първата снимка. Тъкмо бе приключил и се готвеше да си легне, когато Ха­риет, навлякла стар вълнен халат, се мушна в кабинета и седна до него. Лицето ѝ беше почистено от грима и лъщеше от хидратиращия крем. - О’кей - каза тя с груб американски акцент, - ще споде­лиш ли и с мен какво откри? - Много неща - каза той мрачно, измъкна една от разпе­чатките от плика и ѝ я подаде. - Това е снимано в Босна и е сцена от масово убийство. Можеш да видиш Томас в задната част на снимката. - Боже! - изпъшка Хариет. - Откъде, по дяволите, наме­ри това? - Гризуалд го е носил със себе си на самолета. Интере­сувал се е от човека на преден план, който сигурно е Липник. - Какво ще правиш сега? - Отивам в Прага, за да открия майката на Томас. Важно е, за да може да му помогне да общува. Предполагам, че тя ще ни обясни и как се е озовал в Босна едва 20-годишен. - На кого друг си показвал снимките? - Само на ФБР и на Джайди. Пратих ги преди около час и на двата адреса. - Разбирам. - Тя замълча за момент. - Липник с основа­ние би могъл да предположи, че те вече не съществуват. След като са ти взели минидиска от сградата на ООН, едва ли са очаквали, че си го копирал. Но това не обяснява как Томас се е забъркал в тази история. Не може да е свидетелствал за неща­та в Босна, защото биха го открили много по-рано. Тогава за­що едва сега? Каква е връзката? - Може би Томас е знаел, че Липник е жив. - Харланд не беше много убеден в думите си. Той продължи да ѝ разказва за следобедната си среща с човека от специалния отдел за дешиф­риране. - Тоест връзката може да има нещо общо с тези кодове? - Може би. - Това означава, че си все още в опасност, така ли? - Не мисля. Но кой знае? Трябва да стигна до дъното на тая история. - И отиваш до Прага? Това прозвуча като обвинение. Тя знаеше за последното му пътуване дотам, разбира се, не подробностите, но го беше видяла в болницата няколко дни след като Пилето и Мейси го бяха освободили. Тя въздъхна тежко и потри ръцете си. В очи­те ѝ се появиха сълзи на гняв и притеснение. Харланд се опита да обясни, че все пак се налага. - О, за бога! Защо смяташ, че трябва да се отпишеш от живите, Боби? Спомни си как се върна от полицейския учас­тък миналата нощ, в какво ужасно състояние беше. И знам какво го бе причинило. Както и ти. Старият шок не е преми­нал. А ти искаш да се върнеш в Прага. Какво мислиш, че ще се случи там? Не можеш ли да откриеш тази жена оттук и да ѝ телефонираш? - Не е толкова лесно. Трябва да погледна и някои стари досиета. Тя притисна ръцете си. - Ти си копеле, щом ми причиняваш такива тревоги. Ис­кам да знаеш това. Той премълча. - Сериозно говоря, Боби - ти си истинско копеле. - Съжалявам. - Той се размърда в стола си. – Наистина съжалявам. Но съм притиснат в центъра на събитията. Не мо­га да отстъпя. Трябва да продължа напред. - Ами... тогава ще ти трябват и нещата, които запазих. Знаех, че ще ти бъдат полезни някой ден. Тя го бутна леко с рамо, клекна до най-долното чекмедже на шкафа и извади червена картонена кутия. - Помниш ли, че ме помоли да запазя всичко, което има­ше нещо общо със СИС? - Тя го погледна очаквателно. - Нали знаеш - твоите прикрития! Ти ми даде да пазя тия проклети фалшиви самоличности, за да си сигурен, че няма да ти се преч­кат в бъдещия ти живот. Разбира се, Харланд помнеше. От момента, когато отиде в Сенчъри хаус в курса за новопостъпили офицери от разузна­ването, мислеше как да си изгради и да поддържа прикритие. По времето, когато беше в СИС, имаше пет или шест различ­ни легенди. Всяко прикритие обикновено - невинаги - включ­ваше фалшив паспорт, шофьорска книжка, кредитна карта и чекове. Беше му внушавано още от първите дни, че тези само­личности трябваше да имат „родна почва“, което означаваше, че животът му трябваше да бъде подкрепен от членски карти, квитанции на името на фалшивата самоличност, писма и така нататък. Също беше препоръчително да има и адрес за прик­ритие, където би могъл да получава кореспонденцията си и къ­дето, ако разследват биографията му, някой би могъл да про­вери. Харланд беше намерил един мъж в Уимбълдьн, пенсио­ниран служител от СИС, установил се там с една холандска вдовица, десет години по-млада от него. Името му беше Джийвънс. Известно време връзката им работи добре и Харланд на­учи много за занаята от него. Но беше много уморително постоянно да ухажва Джийвънс и винаги да следи дали има достатъчно „суми“ в порт­фейла за самоличностите, които използваше. Към края на службата му в СИС Джийвънс загуби интерес и съпругата му го принуди да се откаже от взаимоотношенията с Харланд. После госпожа Джийвънс започна да намира причини Хар­ланд да я посещава, обикновено когато съпругът ѝ отсъства­ше. Беше ясно, че трябваше да легне с нея или да премести прикритието си. Предпочете второто и помоли Хариет да уре­ди нещата, докато намери някой нов адрес. Това беше идеално, но тя се ожени и взе ново име, като запази обаче неизчер­паемата си енергия. По това време той имаше две главни прикрития - Чарлз Суарес, строителен инженер от британската общност в Буе- нос Айрес, и Тристан О’Донъл, търговски пътник от Каунти Корк. И двамата имаха фалшиви паспорти от съответните стра­ни, уредени от СИС, където стриктно спазваха тези неща. Ко­легите му, които бяха издали документите за фалшивите лич­ности, държаха, когато не ги използва, да ги пази в Сенчъри хаус. Но никой не беше обвиняван, ако му откраднеха някой фалшив паспорт, и Харланд успя да запази своите, след като напусна работа. В скривалището на Хариет имаше и две банкови сметки, едната в банка „Коутс“ в Странд, а другата в „Роял Банк ъф Скотланд“ на улица „Виктория“. През годините Харланд беше натрупал известни суми и в двете сметки, като ги използваше обикновено да съхранява в тях свои пари и да плаща с тях до­макинските сметки на Луиза. От двете сметки обикновено се плащаха абонаменти за списания, разходи по видеотеки, лич­ни дарения за „Амнести интърнешънъл“ и за други благотво­рителни организации. В дните, когато се нуждаеше от услуги­те на О’Донъл и Суарес, той използваше свободното си време, за да поднови работните характеристики на всяко име, дори притежаваше писма, адресирани до тях, които също се пазеха в тайника. В късната есен на 1989, когато Харланд пътуваше като нелегален до Прага, той отиде без дипломатическия си пас­порт и взе документите на Чарлз Суарес. Това беше негово лично решение, защото не искаше името му да се върти в спи­съците на граничната полиция или на митниците, когато пре­сичаше Източна Германия към Чехословакия. С ареста полез­ността на Чарлз Суарес и грижливо поддържаната легенда ста­на безполезна. Всъщност никога повече не видя паспорта или чантата, съдържаща лични документи на името на Суарес. Ко­гато напусна службата няколко месеца по-късно, никой не го попита за другите самоличности, които беше изфабрикувал. Хариет отключи кутията и бръкна вътре. Имаше банкови отчети, шофьорска книжка, видеокарта и членство в клуб в Мейфеър, наречен „Риджънси Румс“. - Хал - каза той, - паспортът може би е изтекъл. Има десетина години, откакто за последен път преглеждах тия неща. - Не е така - каза тя, като измъкна новичък паспорт от Европейската общност в кафява опаковка. - По едно време из­пратих молба за нов паспорт, за да видя какво ще стане, и те ми пратиха този, без дори да се замислят. Както и да е, някак си не ми се щеше този Тристан да хвърля топа толкова рано. Виж, това си ти - тя му показа снимката, - не изглеждаш зле. Даде ми цял комплект снимки за визи. Забрави ли? Харланд си спомни смътно. - Предполагам, че и шофьорската книжка е наред? - А ти как мислиш? Той погледна няколко банкови отчета и се спря на послед­ния, от 1999. Очите му се заковаха на колоната вдясно. - Хал! Миналата година в сметката ми са постъпили 25 000 лири. Откъде се появиха толкова пари? - Не исках Трис да умре - каза тя, като се ухили. - Имах успехи на борсата. На практика Тристан в момента има състо­яние от 41 000 лири. - Тя му подаде последния банков отчет. - Исусе, това твои пари ли са? - Да, и са напълно законни. Исках просто да пазя някои преводи отделно. Трис има две кредитни карти - банката му предложи златна, платинена и представи си, той прие. Мина­лата зима той ни плати да отидем до Антигуа с първокласен полет. - Тя му подаде документите. - Всичко е абсолютно чис­то. Ако трябва да идеш отново до Прага, можеш да заминеш като Трис О’Донъл. - Знаеш, че сега Прага е различно място. - Той понечи да докосне дланта ѝ, но оттегли ръката си в последния момент. - Те вече са членове на НАТО и официално са част от Запада. Чехите са един цивилизован народ и всички искат само да ку­пуват маратонки и да се хранят в „Макдоналдс“. - Полузапад. И аз чета вестници. Половината от корупционните скандали в Източна Европа са с адрес Прага или Бу­дапеща. Виж, просто не искам да бъдеш наранен - това е всичко. - Тя го погледна предано. Той измърмори нещо успокои­телно, макар и да знаеше, че няма да я убеди. - Когато всичко свърши, искам да говориш с някой до­бър психиатър. Изглежда, че не си съвсем наясно с нещата и изпитваш страх, без да имаш представа за опасността, без да имаш концепция за риска. Преди не беше такъв. Беше по-ба­лансиран. - Тя се изправи с кутията в ръка. - Може би си права. - Така е. - Мислех си за Вито - каза той, като премести стола си. - Твърде странно е как изчезна от радара. Ходил е да говори с лекаря на Томас. И после нищо. Какво смяташ, че е станало? - Може би е открил каквото иска и няма да те притиска повече. - Как би го задоволило едно посещение в болницата, след като Вито беше донякъде в течение на преследването на Томас и много се мъчеше да разбере дали той е наистина ликвидиран като свидетел? Мисля, че трябва да посетя Уолтър. Ти позна­ваш хората, които го доведоха на коледното парти - семейст­во Хемиг? Дали можеш да ги убедиш да ти дадат домашния адрес на Девайна? - Няма смисъл да ги питаме. Девайна Кьмингс е споме­ната в годишника „Кой кой е?“ може би само за да съобщи на своите съвременници какъв прекрасен живот води. - Тя про­тегна ръка до един шкаф и извади тънък том. - Ето: Девайна Кьмингс-Виго - площад „Кенингстън хил“ номер 23, Лондон W 11. Смешно, мислех си, че живеят в Челси. И все пак книгата излиза само веднъж в годината, така че би трябвало да е вярно Харланд си отбеляза адреса. - Има и нещо друго. Ще отсъствам три или четири дни. Можеш ли да идеш и да кажеш на Томас къде съм и какво вър­ша? Сигурно е ужасен от случилото се и ще му е добре да види приятелско лице. Но преди това трябва да говориш с лекаря. Томас може би не знае какво точно е състоянието му. - Разбира се. В крайна сметка той е мой племенник. *** Той стана рано и взе едно такси до площад „Кенингстън хил“ в Холанд парк. Денят беше студен и слънцето още не беше разпръснало мъглата по малките улици. Спря пред номер 15 и преброи входовете до 23, една доста луксозна рези­денция за този район, с две конусовидни лаврови дървета пред входа. Терасата на къщата бе издърпана зад линията на пътя, но през оградата стил XIX век можеше да се види входната врата. Той реши да се появи в осем часа и изкара следващите 15 минути, премисляйки въпросите, които трябваше да зададе на Виго, и същевременно преценявайки колко струва тази къща. Сигурно има два и половина милиона лири, помисли си той. Девайна Виго очевидно имаше „мая“. Малко преди осем черно лондонско такси мина край него и спря пред номер 23. Харланд се смъкна по-ниско в седалката и загледа двамата мъже, които излязоха. Когато се обърнаха да платят на шофьора, Харланд разпозна главния си разпитван в Полога Антъни Ривърс. Другият беше Дерек Бланчард, един неприятен мъж от МИ-5. Очевидно ги очакваха, защото влязо­ха веднага вътре. Няколко минути по-късно се появи тъмноси­ньо „Мондео“ и още трима мъже влязоха в къщата. Беше сигу­рен, че единият от тях е Грифитс, набитият келт, който го прес­рещна на летището. А човекът в якето? Той май бе същият тип, който го следеше на улица „Риджънт“. Изчака час, наблюдавайки прозорците за някакво дви­жение. Колкото повече мислеше, толкова повече тази сре­ща на закуска, проведена в празничен ден в дома на старши служител на СИС, му изглеждаше неофициална. Спомни си, че му бе направило впечатление в Полога, че го разпитват двама бивши служители. Същото се отнасяше и за другите - хората, които се бяха мяркали в Полога и които го бяха преследвали така грубо на следващия ден. Една истинска опе­рация за наблюдение би трябвало да използва повече мъже и жени, така че колкото и да се опитва, да не може да се измъкне от тях. Значи Виго работеше с ограничени ресурси, с група бив­ши служители от разузнаването, които вече не работеха за МИ-5 или МИ-6 - хора, които му дължаха услуги, като Гай Гъшинг например. Целта на този личен кръстоносен поход озадачи още повече Харланд. Но очевидно Виго беше добре с колегите си от „Воксхол Крос“ и този факт прибави мощно допълнително оръжие към това, което Харланд вече прите­жаваше. Мислите му бяха прекъснати от пристигането на още едно такси пред номер 23. Бланчард и Ривърс се появиха и влязоха в него. Другите трима ги последваха през отворената врата и без да се оглеждат, скочиха в мондеото и потеглиха. После излязоха мъж и жена, които сигурно бяха пристигнали по-рано от другите. За момент Харланд се почуди дали да проследи някоя от тези коли, но разбра, че за да научи нещо повече, трябва да изненада самия Виго. Изчака около десет минути, за да не може Виго да запо- дозре, че той е видял неговите посетители, приближи се до яр- козелената предна врата и натисна звънеца. Минаха няколко минути, преди гласът на Виго да прозвучи в интеркома. - Тук е Боби Харланд, Уолтър. Мисля, че трябва да пого­ворим. - Не е най-подходящият момент, Боби - обади се отно­во гласът отсреща. - Ще промениш мнението си, когато чуеш какво имам да ти кажа. Интеркомът замлъкна и след няколко секунди вратата се отвори. Харланд забеляза първо дрехите му: домашни пантало­ни, връзка и кадифено сако. - Работиш навръх Нова година ли, Уолтър? Сигурно мно­го печелиш. Виго го погледна с войнствен интерес. - Мога ли да вляза? - Ако е толкова спешно, да. Но наистина имам доста работа. Той преведе Харланд през големия хол към една малка стая, подредена с шкафове за книги и антични карти. И трите прозореца бяха защитени с внушителна метална мрежа. По­дът беше от стари бели и черни плочи, а над камината от XVIII век висеше голямо огледало в бронзова рамка. На катедра стил „Джеферсън“ имаше два отворени тома. Стаята изглеждаше като притихнал кабинет на пенсиониран учен. - Значи тук пазиш твоите инкунабули? - Само това, което притежавам - отговори Виго без нас­троение. - Много приятна стая. Кара ме да се замисля къде живея и с какво се ограждам. Възхищавам ти се, Уолтър. Много важно е в твоята работа да поддържаш равновесие. Още ли тичаш до Лондонската библиотека да четеш следобед? - Не толкова често, колкото бих искал - каза Виго. Чака­ше Харланд да се спре на конкретния въпрос. - Дойдох да ти говоря за Алън Гризуалд. Ти беше заин­тересован да откриеш какво е носил. Добре, вече имам инфор­мацията. Вито вдигна едната си вежда. Харланд измъкна плика и извади разпечатката на Липник пред плувния басейн. - Това е Виктор Липник, военнопрестъпник, смятан за убит. Гризуалд е разбрал, че е жив. Тази снимка беше кодирана по начин, който подозирам, че те интересуваше. Виго погледна към снимката като човек, поканен да се възхити на детска рисунка. - Ами добре... благодаря ти, Боби. Много хубаво е, че ми помогна. Харланд извади и втората снимка и я показа на Виго, като небрежно постави палеца си върху главата на Томас. - И тази е на Липник, на мястото на масово убийство в Босна. Увеличението на сектора долу вляво показва няколко тела. Както виждаш, датата съвпада с периода на масовите убийства в Сребреница, Североизточна Босна. Виго мушна ръцете си в джобовете. - Много добре направи, че ми показа тези неща. Няма съмнение, че си напреднал в разследването си. - Както и ООН и ФБР. Те разглеждат възможността за саботаж в електронните системи на самолета. Между другото Виктор Липник е главният заподозрян в това разследване. Виго издаде мляскащ звук. - Да. Допускам, че е много вероятно. - Уолтър, не виждам никаква реакция. - Какво очакваш? - За начало обяснение за разследването на моето мина­ло, което проведе. - Това е съвсем очевидно, Боби - каза той бавно. - Ти си заподозрян в сериозни простъпки срещу страната си. Всъщ­ност властите ще решат какво да правят с теб. То е извън моя­та власт. Аз не съм служител на закона. Харланд погледна надолу и забеляза отпечатъците върху двата дивана, оставени от неотдавнашните гости на Виго. Той седна долу и поглади с ръка тъканта. - Това са тъпотии, Уолтър. Единственото нещо, което властите знаят за онази нощ в Полога, е, че им позвъниха от кабинета на Генералния секретар на ООН. Басирам се, че спеш­но е трябвало да обясниш това на Робин Текман и на министъ­ра на външните работи. Не се съмнявам, че са били във въз­торг от това обаждане, и си представям как са си го изкарали на тебе. Знаеш, че са те накарали да ме пуснеш и да ликвиди­раш онова място. Аз, разбира се, знам, че това не беше Поло­га, Уолтър. Ти просто беше наел някаква тъпа сграда, за да ме обработиш. Виго извади ръце от джобовете си и закрачи към антични­те карти на стената, където спря, загледан в бреговата линия на Северна Европа. - И щом Пологът е фалшив - продължи Харланд, - зна­чи Бланчард, Ривърс, Грифитс и другите са действали извън закона и съм сигурен - без знанието на директора на СИС. Интересното е защо си се захванал с тая изтънчена игра. Очевид­но не се интересуваш от снимките на Липник, защото нищо от това доказателство за страховито престъпление не те вълнува. Спомням си как ми каза, че Гризуалд е ползвал необикновен източник, за да осигури своите доказателства. Може би са те интересували средствата за комуникация и възможността Гри­зуалд да обмени нещо срещу тези снимки. Прав ли съм? Виго остана неподвижен, после махна към картата. - Знаеш ли, смятало се е, че истинската карта е използ­вана за основа на една от картините на Вермеер, което е много интересно. Разбира се, няма доказателство, но очевидно е приятно да докоснеш нещо, което той е държал в ръка. И това е въпросът. Ако някой специалист дойде и докаже категорично, че тази история е мит, чарът на картата ще падне драстично. - Той се обърна и изгледа изпитателно Харланд. - Същото е и със снимките на този човек, Боби. Твоята увереност в тях е различна от времето, когато се възстановяваше след самолет­ната катастрофа и съзнателно и упорито ме лъжеше. Но като оставим това настрана, ти им придаваш особено значение, заб­равяйки съвета на по-рационалната половина от твоето „аз“, че тези снимки не могат да бъдат важно свидетелство срещу един военнопрестъпник независимо дали е жив или мъртъв. Например сцената, показваща го в униформа, може едновре­менно да бъде тълкувана и като изравяне на масов гроб. Един офицер нарежда на своите подчинени да разкрият свидетелствата за престъпленията на друга армия. Какво би казал за тази алтернативна хипотеза? Виго нямаше и най-малка представа как го изкушава с това тълкуване. - На снимката има дата - отвърна той. - И свидетелски показания, които доказват участието на този мъж в операцията по прочистване. - Много мъгляво, нещо като произхода на моята карта. Но виж, Боби, защо си се загрижил за Босна? Това беше толко­ва отдавна. Винаги е имало масови убийства на Балканите и винаги ще има; там хората са неподатливи на промени и крият в себе си склонността да убиват. Това не може да се промени, без значение колко помощ и намеса ще им окажат доброжелателите от ООН. На Харланд му омръзна от опитите на Виго да го бу­далка. - Не става дума за Босна, Уолтър. Става дума за изнася­нето на разузнавателни тайни посредством електронните ме­дии в Източна Европа. Знам за кода и за начина, по който е бил използван срещу големите разузнавателни агенции. Причина­та, поради която ти толкова се стараеше да сложиш ръка на тези снимки, беше, че ще те отведат до първоизточника. Но това не променя факта, че снимките са ценно свидетелство и нещо по-важно - те може би са мотива за катастрофата. - Вярвай в каквото искаш, но наистина имам работа. То­ва ли е всичко, което искаше да ми кажеш? - Разбира се, че не. Но съм изненадан, че толкова леко възприемаш разрушението на два самолета и загубата на двай­сет човешки живота. И дойдох при тебе, за да се уверя, че тво­ята група от наемници няма да се бърка в работата ми и няма да затруднява повече разследването ми. - О, това е съвсем друг въпрос, Боби. - Добре. Ще го кажа по друг начин, Уолтър, защото ти, Ривърс и Бланчард не сте действали по официално нареждане и съм съвсем сигурен, че Робин Текман ще бъде заинтригуван да чуе как сте злоупотребявали с положението си. А какво ще кажеш за Майлс Морсхед и Тим Лаптхорн, двамата ти главни съперници за най-важния пост в СИС? Ти отричаш амбициите си, но те познавам твърде добре. Искаш властта и съответната благородническа титла. Сигурен съм, че те с удоволствие биха изслушали тази история. Виго отново се обърна, за да разгледа бреговата линия на Холандия от XVII век. Лицето му беше изкривено от гняв. - Ти като че ли не си притеснен от преживяното в поли­цейския участък. Казаха, че е нервен срив. Извадили са те от килията с напикани панталони. - Сега гласът му притихна, но не от съчувствие - беше пълен със заплаха. - Нека ти кажа съвсем ясно, че имам възможност да те ликвидирам, Боби. Те­зи досиета от Прага ми дават първокачествен материал: истин­ски неща. Ти си бил един проклет комунистически шпионин. И направо си изгърмял. При тези обстоятелства бих те посъвет­вал да си затвориш устата и да вървиш с наведена глава. Но ако продължаваш да разпространяваш дивотии, тези разкри­тия могат също да намерят път до печата и тогава разследване­то ще бъде неизбежно. Знаеш как печатът никога не позволява такива неща да минат метър и колко ще им се усладят снимки­те с чешката прелъстителка. И последната драма в твоя живот, самолетна катастрофа, стрелби, измъчвания и екзекуция на ед­на цветарка? За тях историята ще е истинско пиршество. - Освен това - прекъсна го Харланд, - колегите ти ще бъдат много заинтересовани да научат за твоята малка група. Нейното съществуване ще ги накара да предположат, че заговорничиш срещу тях и срещу интересите на СИС. - Той спря, като сплете пръсти и вдигна поглед към Виго, за да го излъже. - Разбираш ли, всеки от тях е филмиран как идва тази сутрин в къщата ти. Бланчард, Грифитс, Ривърс, цялата групичка. Мога да ги изредя всичките, но съм сигурен, че това няма да отнеме много време на сър Робин. Естествено, ти ще се опиташ да се измъкнеш, като му предложиш една лекция за произхода и на­чина, по който са направени снимките. Може би ще му обяс­ниш, че това е ранна среща на едно Дружество на инкунабулата, сеанс за любители шифровчици или местна среща на клона на благотворително дружество. Сигурно версията ти ще е ге­ниална, напълно съм убеден. Но няма да ти повярват, дори и да пуснеш лудите си твърдения за миналото ми. Виго седна. Най-накрая беше готов на пазарлък, помисли си Харланд. - Защо дойде тук? - В гласа му нямаше и следа от трево­га. - Ти си умен мъж, Боби, но ми се струва, че към това те е тласнало чувството ти за вина. Това ли е всичко - вината? Или желаеш нещо друго? - Връзките - искам връзките, Уолтър. Как се връзва Вик­тор Липник с този кодиран материал? Какво общо има със стрелбата по Ларс Едберг? Защо си правил разследване в болницата, за да разбереш състоянието му? – Харланд знаеше ня­кои от отговорите на тези въпроси, но искаше да види реакци­ята на Виго. Виго сложи ръце на коленете си и се наведе напред. - Ларс Едберг - промърмори той. - Трябва да призная, че съм развълнуван от твоята преданост към него. Наистина това е впечатляващ аспект от цялата история. Предполагам, че го мернах в дома на сестра ти вечерта, малко преди да го заст­релят, но може и да греша. Може би е просто приятел на сест­ра ти? Кой знае? Кой се интересува? Разбираш ли, нямам пове­че време, за да се ровя в твоите необикновени приключения край Темза. Ти вече не ме интересуваш, Боби, и заради това бих искал да напуснеш още сега. Той се прегърби и погледна встрани. - Предполагам, че още живееш в дома на сестра си. - Нова пауза. - Девайна е права - Хариет има забележителни качества. Това можеш да ѝ го кажеш още сега. Масивната му глава се обърна към Харланд. На слънче­вата светлина, струяща сега от високия прозорец, Харланд за­беляза, че бръчките около очите му бяха се задълбочили, а долните клепачи - поувиснали. За пръв път му хрумна, че Виго е под постоянно напрежение. - Би било тъжно, ако се набъркаш в тези неща. - Заплашваш ли ме, Уолтър - каза Харланд изненадан. - Казваш, че ако изпратя филма до Текман, не отговаряш за бе­зопасността на сестра ми? Няма да понеса това. Ако нещо се случи с нея или със семейството ѝ, ще те убия. Много е прос­то, разбираш ли? - Почувства, че е гневен и глупав едновре­менно. Заедно станаха и излязоха. - Ще ти кажа още нещо, Боби. Остави тая работа. Ня­маш представа в какво се набъркваш. Ако упорстваш, ще пос­тавиш в опасност живота и на други хора. Харланд чу женски глас, който викаше откъм стълбите. - Това е Девайна - каза Виго. - Мисля, че е по-добре да напуснеш веднага, нали? В този момент Девайна влезе в стаята. - Боби тъкмо си тръгваше - каза Виго на жена си, която го гледаше учудено. Харланд кимна бегло и мина край нея към външната врата. Чак като затвори вратата след себе си, разбра, че е направил непростима грешка със своето идване. 19. БОХЕМИЯ Паспортът на О’Донъл преведе Харланд през залата за пристигащи на пражкото летище без всякаква трудност. Пиле­то му бе казал да се оглежда за шофьор с табелка, на която трябваше да има едно от двете имена - ако пишеше „Блюхер“, Харланд трябваше да мине крайчовека и да вземе такси до хотел „Интерконтинентал“, където да чака допълнителни инс­трукции. Ако пишеше „Шмид“, трябваше да му се обади и шо­фьорът щеше да го заведе до мястото на срещата. Харланд забеляза почти веднага младежа, облечен в изно­сено яке от овча кожа, близо до щанда за кафе. Носеше табел­ка, но името беше скрито от ръката му. Харланд се приближи и младежът повдигна табелката, на която бе изписано „Шмид“, усмихна му се незабележимо и го поведе към паркинга. Вън беше влажно и студено и бе навалял сняг. Харланд усети във въздуха металния дъх, който свързваше с изоставени минни галерии и с мириса на градовете в бившата Източна Европа. Не след дълго поеха покрай брега на река Вълтава. Опит­ваше се да си припомни обстановката. В главата му изплува споменът за едно място, наречено Дейвице, където прекара пър­вата нощ след задържането си от Държавна сигурност. Датата беше 17 февруари 1989, паметен, но кървав ден, в който започ­на Нежната революция. Харланд бе разбрал значимостта на събитията, на които стана свидетел чак след време. Той погледна и видя зад реката старото градско кметство и си спомни как Гризуалд го бе чакал там за тайна среща. Тога­ва нямаше какво да прави и цял ден бе скитал из Стария град. Когато денят вече свършваше, стана очевидно, че нещо зрее. Често се натъкваше на забързани групи студенти, които си раздаваха позиви един на друг и когато забележеха, че приб­лижават униформени милиционери, се пръсваха из малките странични улици. Млада жена с бяла плетена шапчица му бут­на в ръката листовка, съобщаваща, че се готви демонстрация в памет на Ян Оплетал, студент, убит от нацистите преди бли­зо петдесет години. Говориха няколко минути и Харланд спо­дели, че му се струва малко странно, че докато светът наблю­дава с внимание дали събитията от въстаналата Източна Гер­мания ще се разпространят и в съседна Чехословакия, сту­дентите се готвят да отбележат годишнина на неизвестна жер­тва от нацистката ера. Тя му бе отвърнала, че това е символи­чен протест срещу настоящия режим. През двете десетиле­тия след руското нахлуване и рухването на Пражка пролет на чехите беше станало нещо като втора природа да протес­тират метафорично. Харланд се безпокоеше повече заради раздвижването на тайните служби, отколкото заради студентите, и докато мра­кът настъпваше по градските улици, той забеляза грижливо прикриваното навлизане на части, облечени в защитни унифор­ми и с червени барети. Очевидно това бяха мъже от Дивизията със специално предназначение, антитерористични ударни гру­пи, които изпълваха града, за да подготвят клопка. Няколко часа по-късно щяха да се хвърлят срещу студентите и след схватките по улиците щяха да останат стотици ранени младе­жи, тъй като техните съграждани, сковани от страх, нямаше да отварят на бягащите студенти вратите на жилищните блокове. Тогава се изкушаваше да остане и да види как ще се разви­ят събитията, но реши да е по-предпазлив и се завърна в зле осветената стая, която бяха наели заедно с Гризуалд за двайсет и четири часа. Там го чакаха петима от ДС и трима униформе­ни полицаи. Бяха убедени, че е изпратен от чужди сили, за да ускори уличните бунтове. Листовката, която откриха в джоба му за вечерната демонстрация, само усложни неговото поло­жение. Отведоха го в централната сграда на Държавна сигур­ност и го подложиха на разпит. Следващата сутрин, когато из­бухна открито недоволство сред всички професионални и со­циални слоеве и Вацлав Хавел спешно се завърна от изгнание­то си в Храдчек, за да оглави революцията, Харланд бе поет от трима мъже, които го отведоха в една вила. За чехите времето тръгна напред, а за Харланд - назад, към ерата на сталинските чистки. Всичко това сега изплуваше в паметта му с мъчителна яснота. Харланд направи съзнателно усилие да мисли за нещо друго. Шофьорът зави остро надясно, встрани от лениво носе­щата се Вълтава, и пое по малка улица, покрита с едър паваж. Докато чакаха на един светофар, той се обърна и подаде на Харланд черно-бяла туристическа карта на пражкия замък Храдчани. Харланд я разтвори, разучи я и си припомни, че преди да го арестуват, бе възнамерявал да се изкачи до старата кралска цитадела, властваща над Прага. На картата с червен молив бе отбелязан обект в центъра на втория двор, където според ле­гендата на картата се намираше фонтан. Изминаха последните неколкостотин метра през пустия площад пред замъка. Започналият отново снеговалеж биеше почти хоризонтално под светлината на уличните лампи. Хар­ланд плати на шофьора, който стрелна ръка напред и му посо­чи, че ще трябва да мине през централната порта. Беше кучеш­ки студ. Двамата пазачи като че ли не го забелязаха и той се загуби в огромните вътрешни дворове на древната сграда. От­кри фонтана право срещу себе си в следващия вътрешен двор, но наблизо не се виждаше жива душа. Някъде встрани се чува­ха стъпките на пазачите, обикалящи постовете. Харланд зак­рачи през току-що падналия сняг и мина през втора арка, за да разбере, че се е оказал пред западната страна на катедралата „Свети Витуш“. Фасадата се издигаше пред него с яркостта на фотографски негатив, снегът подчертаваше всеки детайл от скулптурите. Загледа я за минута, после се върна към фонта­на, следван от трима пазачи в големи сиви шуби с високи ко­жени яки, които се зададоха откъм стария кралски дворец. До фонтана се бе появила висока фигура. Човекът говореше ожи­вено по мобифона си и бе очертавал кръг със стъпките си. Мъ­жът вдигна ръка към Харланд и приключи разговора. С акцент на образован човек, почти като Томас, той за­пита: - Вие сте приятелят на Мейси Харп, нали? Харланд? - Да. - Харланд погледна суховатия, леко прегърбен върлинест човек. Беше облечен в древно палто от кафява кожа, което се надигаше на гърба му и висеше отпред. Под него се виждаше костюм и зле вързана вратовръзка. Черната му ко­са беше права и дълга, сресана по модата на седемдесетте години. - Казвам се Зигмунт. Господин Харп е и мой приятел. Трябва да изчакаме малко и ако искате, можем да отбележим Новата година с чаша бира, нали? - Зигмунт? - Зигмунт Мислбек. Отидоха до една шкода, спряна пред оградата на замъка, и Зигмунт се напъха на шофьорското място. След десетина ми­нути влязоха в неизвестен бар, изпълнен с цигарен дим и ми­ризма на бира. Зигмунт посочи към една врата, която се оказа вход към подобна на пещера зала, в дъното на която имаше подиум. - Тази вечер няма оркестър - каза Зигмунт с извините­лен тон. - Снощи беше голямата веселба. Седнаха. Донесоха им бири и наденички, гарнирани с гор­чица. Харланд разгледа новия си познат на светло и предполо­жи, че е някъде към средата на петдесетте. Някога лицето му е било впечатляващо, но сега бузите му бяха хлътнали и кожата му бе посивяла от работа и цигари. Очевидно бе страстен пу­шач и дори сега, докато преглъщаше наденицата, държеше ди­мящата цигара в лявата си ръка. Известно време отпиваха мълчаливо от халбите си. Зиг­мунт се загледа в пищно скроена жена в изопнати джинси, блу­за и обувки с високи токчета. Без да откъсва поглед от нея, пророни: - Съжалявам за това, което ви се е случило в Прага, гос­подин Харланд. - Мейси ви е разказал, така ли? - каза Харланд. - Имате ли нещо против да попитам откъде го познавате? - Не, разбира се. Срещнахме се през седемдесетте, кога­то работеше за нашата кауза. - Харланд си припомни, че Мей­си и Пилето известно време работеха на щат към британското разузнаване. - Предавах на Мейси произведения на дисиденти, които не можеха да бъдат публикувани тук. Той ги прехвърля­ше на Запад. - А какво работите сега? - Известно време бях заместник-ръководител на новите разузнавателни служби на Чешката република. Харланд не можа да скрие учудването си. Зигмунт се ус­михна отново. - След революцията имахме превъзходен директор. Аз му бях заместник при изграждането на новите служби. Но тук всъщност има само една организация, която поема както вът­решните, така и чуждестранните задачи. - А в момента с какво се занимавате? - Работя тук и там и мога да си поспивам до обед, когато поискам. Харланд погледна Зигмунт с нови очи. - Какво сте завършили? - Архитектура. Бях архитект, но не можах да си намеря работа като такъв по времето на комунистическия режим. За­това превеждах, за да си изкарвам прехраната, и готвех. - Готвехте ли! - Да, готвех и написах няколко готварски книги - тради­ционни рецепти от Бохемия и някои мои собствени. След Праж­ката пролет превърнахме готвенето в страст. Чехите потънаха в зимен сън и всеки запали малък огън в себе си и го поддържа­ше, докато дойде новата пролет. Правехме любов, говорехме с хора, на които вярвахме, и готвехме. По това време готварс­кият бизнес се оказа много добър - през седемдесетте най-много се продаваха готварски книги. - Той замълча. - Сега да се върнем към тази жена. Мейси ми разказа за нея, но нито едно от имената не ми говори нищо. Ако е живяла в Прага, сигурен съм, че щях да я познавам. Все още много от хората, работили за ДС при стария режим, са тук - кротуват си и не вдигат мно­го шум. Харланд му показа трите лични карти - студентската на Ева Хуреш от 1975, членската карта за комунистическата пар­тия на Ирина Рат от 1980 и тази на Ирина Кочалин от 1988. Последната като че ли подсказа нещо на Зигмунт. Той раз­гледа внимателно трите документа и понечи да каже нещо, но замълча и очевидно реши да го обмисли по-добре. - Значи предполагате, че нейното моминско име е Ири­на Рат? - Да. Синът ѝ се казва Рат, а и знаех, че Ева не е истинс­кото ѝ име. - Но тя не фигурира в нито един телефонен указател в Чехия. Днес ги прегледах. - Обаче вие имате и достъп до старите досиета, нали? - Неофициален достъп - каза Зигмунт с усмивка. - Чух, че някога са оценявали високо тази жена. Досието ѝ се пази отделно от другите. Трябва да почакаме, докато сътрудникът ми се обади. - Кажете ми - рече Харланд, - известно ли ви е някой от британските тайни служби наскоро да е посещавал архивите? Зигмунт се загледа продължително в бедрата на пищната мадама с острите като кама токчета, която се беше облегнала до бара. - Онази дама е приятелка на един от големите руски мафиоти, когато той се намира в града. Тя е спортистка. Дискохвъргачка, състезаваща се за Чехия. Мощна жена, нали? - Той погледна Харланд. - Да, бяха тук преди две седмици. Но не знам какво точно са търсили. Бяха за кратко и като че ли не се интересуваха от определени досиета. Малцина го правят. Харланд му обясни, че очевидно са се добрали до досието на Ева, защото разполагат с нейни снимки от младите ѝ го­дини. - Може би са попаднали на нещо, но не изцяло. По-късно ще разберем. Моят приятел ще е в състояние да ни разкаже подробности. Пиха още един час. Харланд се отпусна покрай това необременено от официалности поведение на чеха. Секретност­та за него очевидно беше случаен ангажимент, а не религиозна убеденост. Заговориха за това и Зигмунт изведнъж се наведе и го хвана за рамото. - Кажете ми, защо англичаните вярват, че шпионажът е като градинарството? Харланд не разбра въпроса. - Вижте само какъв език използвате в разузнаването - вие култивирате контакти, посявате подслушвателни устройс­тва или бръмбари, имате молци и подкастряте документи. За­що е така? - Не знам. Но мисля, че думата „молец“ е измислена от някой романист. Двайсетина минути след полунощ някой телефонира на Зигмунт и този път пътуваха доста по-дълго към южните пред­градия на столичния град. След известно време стигнаха до сгра­да с безлична тухлена фасада и спряха пред нея. Зигмунт натисна звънеца на единствената врата и каза нещо по домофона - чу се избръмчаване, изщракване и сложният електронен ме­ханизъм на ключалката се задвижи. Минаха по къс коридор и отново повториха процедурата пред друга врата, която откри пред тях просторно помещение, осветено от луминесцентни тръби. Харланд разбра, че архивите на ДС се държат в нещо, което преди е било хладилен склад. Беше инсталирана дъждо- вална система в случай на пожар и покрай стените бяха издиг­нати многоетажни рафтове, но първоначалното предназначе­ние на помещението личеше по релсите, веригите и портални­те кранове, които все още висяха под високия таван. В единия край на помещението имаше дълга метална маса с десетина настолни лампи за четене, а близо до нея бяха сглобени някол­ко подвижни стъклени клетки, които осигуряваха работни места за персонала. - Тук е складирана вината на нацията - каза Зигмунт ти­хо. - Всяко предателство, голямо или малко, на петнайсет ми­лиона души е на тези рафтове: всяко прошепване на квартал­ния доносник, всяка мръсна, малка клевета на някой обикно­вен човек, който просто се е опитвал да държи главата си над водата. Всичко е тук, пазено под ключ. До тази сграда имат достъп съвсем малко хора дори от нашите. - Чели ли сте собственото си досие? - Чак сега Харланд разбра, че помещението е много по-голямо, просто не бяха запалени всички светлини. В далечината забеляза даже и реди­ца от стоманени каси. Зигмунт бавно кимна. - Това беше първото нещо, когато започнах работа. Ед­но от най-лошите решения, които съм взимал. Открих много неща за хора, на които смятах, че спокойно мога да се доверя. Опитах се да оставя всичко зад гърба си, но ми беше трудно да забравя, че приятел от студентските години в архитектурния факултет дълго време е писал донесения за мен. Всеки прове­ден разговор с мен е бил регистриран. Поради тази причина той си намери много хубава работа, а на мен никога не ми бе позволено да се занимавам по специалността си. Но вече не се срещам с него. Един мъж излезе от канцеларията и се приближи към тях. Той погледна към Харланд над очилата си и заговори бързо на чешки. Зигмунт превеждаше. - Каза ми, че е открил досието, което ви интересува, но то покрива периода само до началото на осемдесетте години. Също така каза, че не е показвал досието на двамата господа, които са били тук непосредствено преди Коледа. Те проявили интерес и към вашето досие, но независимо че има отправки към вашето име, очевидно то е изчезнало. Той не е харесал мъжете, които са идвали. Казва, че се държали арогантно и той не им е оказал голямо съдействие. Направили са копия на ня­кои снимки от секцията за оперативно разузнаване. Но не са открили много информация. - Би ли имал нещо против да ми покаже досиетата, кои­то са разглеждали? - попита Харланд. Мъжът очевидно разбра въпроса и подаде на Харланд ед­на зелена папка, като посочи към масата за четене. После се отправи към далечния край на помещението. - Трябва да седна до вас - каза Зигмунт, - отговарям за вас. Харланд нагласи настолната лампа и разгърна досието. - Радвам се, че сте тук, защото всичко е на чешки. С трепетно очакване или даже малко плахост Харланд за­почна да превежда страниците на досието на Ева, като прове­ряваше всеки пасаж и го подаваше на Зигмунт за превод. Оказа се, че пълното ѝ име включва „Ева“. Тя се наричаше Ирина Ева Рат, единствена дъщеря на Хана Рат. Беше родена през 1952 в Прага и бе посещавала училище и университет в същия град, като завършила и езикови курсове през 70-те. Зигмунт отбеля­за, че е много рядко някой да завърши университета толкова бързо и сигурно е била много талантлива. Към досието бяха включени копия от дипломите ѝ по английски и немски и те потвърждаваха твърдението му. Имаше дълъг абзац, посветен на обстоятелствата около живота на майка ѝ, както и мнения на съседите за нея и за дъ­щеря ѝ. Излизаше, че за да се предпазят, майката и дъщерята са били активни поддръжници на режима и са членували в ко­мунистическата партия. Майката е била член на няколко мест­ни комитети и е била доброволен, макар и немного активен информатор. Когато завършила университета, Ирина Рат била поканена да работи в Държавна сигурност, където е била обу­чена. Нямаше подробности за това, но се споменаваше, че е работила под кодовото име Лanuc. - Тя е била много обещаващ материал - каза Зигмунт. - И много привлекателна. Разбирам какво сте видели в нея, гос­подин Харланд. - Той извади черно-бяла снимка на Лапис, муш­ната в целофанена опаковка. Харланд също се загледа. Беше странно: въобще не се развълнува, както очакваше и както бе станало, когато Томас се появи за пръв път и му показа личните ѝ карти в Ню Йорк. Зигмунт четеше мълчаливо и Харланд започна да нервни- чи. Помоли го да му съобщи какво е открил. - Всичко за Рим е тук. Изглежда, не сте първото ѝ завое­вание. Имало е един американец на име Морис, който е пома­гал на Държавна сигурност в НАТО - става дума за Дрю Мо­рис, военноморско аташе, на 30 години. Това беше ново за Харланд. Зигмунт прелисти няколко страници. - Нейният контрольор е човек, споменат като „К“. - Какво друго пише? - Този документ е „пресяван“. - Той погледна нагоре и примигна. - Две страници липсват. Разбирате ли, в края на та­зи страница се споменава вашето име, но повече след това не се появява. Освен това тук има още едно заличено име. Той вдигна листа, за да покаже как са били изрязани думи­те от машинописния текст и са заменени с тънки лентички, залепени от задната страна на листа. - Трябва да е станало преди революцията. Сега никой не го е грижа за това. Нито пък би имал достъп до тези досиета. - Той спря и се вгледа отново. - От смисъла на тези страници предполагам, че са изрязали името на мъжа, познат като „К“. Но на няколко пъти са го изпуснали, особено в края. Знаете ли кой е „К“, господин Харланд? - Може да е Йозеф Капек, но едва ли. Капек беше един от хората ми за контакт след 1980 година. Той работеше в чеш­ката търговска мисия в Лондон и сигурно е можел да контролира Лапис. Но той беше твърде дребна риба. Пиеше много и по времето, когато го познавах - преди около десет години, - не можа да изкопчи от мене нито парченце полезна информа­ция. Тъпоглавец. - Тъпоглавец - повтори Зигмунт, като осмисляше дума­та. - Тогава ние търсим друг господин „К“. Но след като Капек ни подсказва нещо, защо да не е той? Това означава, че вие сте били задържан от ДС, а не от КГБ. Това ми дава известна идея за„К“. - Каква идея? - Всичко по реда си. Кажете ми, помагали ли сте на тези тъпоглавци, или сте ги водили по лъжлива следа? Давали ли сте им оригинална информация? - Зигмунт го загледа през тесните рамки на очилата си. - Не, предавах им неща, които можеха да ги подведат, или такива, които вече знаеха. Вие сте запознат с безсмислие­то на разузнавателната работа и знаете какво имам предвид. Вижте, защо не прочетете досието от началото до края? Тогава ще получа по-добра представа за всичко. Зигмунт започна да чете монотонно. Имаше много опе­ративни подробности - данни за това как са били следени в Рим и Анкона, но не и в Орвието. Разговорите, които бяха во­дили за неговата служба в английското посолство в Рим, също бяха описани. Нямаше нищо, което да изненада или шокира Харланд. В Орвието тя му беше разкрила всичко, което би ис­кал да знае, че е съобщила за него. Имаше още няколко бележ­ки. В едната се твърдеше, че Лапис е прекъснала оперативна работа в 1988 и че пет години преди това е служила като пре­водач и специалист по кодове, а от време на време е работила и към службите на една приятелска страна. - Това означава КГБ - каза Зигмунт. Отново прегледаха досието. Библиотекарят им донесе и два много дебели тома от един тъмен ъгъл в архива и се върна в кабината, където протегна уморено крака. - Той не изкарва пари и тази нощ е дошъл, за да ми услу­жи - каза Зигмунт, като погледна през рамо към библиотекаря. - Дайте му нещо, когато си тръгнем. Малко чужда валута. Харланд кимна. Продължиха с досието на Хенце, по-малкото от двете, и откриха четири споменавания за Харланд, включително едно съобщение, че са пили заедно кафе във Виена. Харланд не можа да разбере как подробности от докладите на Хенце от онова време са били вмъкнати в делото, представено му от Ривърс. Операция „Стормбрейн“ - кампанията за дезинформация от­носно подготовката на английските военни - беше силно пре­увеличена от Хенце, макар че когато те говориха за това, и двамата разбираха, че тези неща отдавна са престанали да имат значение. Но всички пет срещи с агента Лемплайтър бяха за­писани. Досието на Капек беше по-богато. Отношенията с Лемп­лайтър очевидно съставляваха голяма част от кариерата му и той беше посветил повече време да анализира характера на Харланд, като намекваше за сексуална разюзданост, склонност към пиене, дълговете и склонност към меланхолия. Зигмунт прочете един пасаж, който описваше срещата им в една худо­жествена галерия, където Харланд беше описан по най-жалък начин. - Никога не съм срещал тази изтривалка в художествена галерия - каза Харланд, отвратен от лъжите. - Изтривалка, харесвам и тази дума. Капек все пак бе внимавал да не прекали с описанието на характера му. В заключението се беше опитал да убеди шефо­вете си, че докато Лемплайтър страда от симптомите на общ духовен упадък, неговата информация ще е още по-ценна. На два пъти споменаваше как Харланд му казал, че мрази Милош Хенце. - Този тип е искал да ви запази за себе си, за да остане в Лондон - коментира Зигмунт. Харланд осъзна, че нещо го напрягаше, и внезапно се се­ти. Капек му беше показал копие от снимка на двамата в лег­лото, но никога не му бе показвал магнетофонния запис. Беше го споменал между другото, с хитра усмивчица, която трябва­ше да покаже, че Харланд е вече негов и трябваше да работи за него дори и това да го застрашава. Но никога не му беше пока­зал касета. Харланд реши, че е бльф, и не му обърна внимание. Обаче, колкото и важно да е било това, и в трите досиета не се споменаваше за магнетофонен запис. Това означаваше, че Ви­го има друг източник - източник, който го заблуждаваше. Прегледаха документите втори път. Зигмунт извади една манерка, напълни малката метална чашка и я предложи на Хар­ланд, който поклати отрицателно глава. - Каква е вашата теория за „К“? - попита той. - Господин „К“, господин „К“. Мисля, че има друг „К“ в тази история и това е Кочалин. Името от последната лична карта на вашата приятелка. - Това е името ѝ след сватбата. Знам, че вече не е омъже­на. Това означава ли нещо за вас? - Знаете ли, имаше един мъж на име Кочалин - Олег Кочалин. През 70-те беше един от оперативните служители на КГБ в Прага. За него не се знае много освен това, че беше в съветското посолство през първите години на Нормализация­та. Ако той е същият, това може да обясни защо Лапис е рабо­тила за КГБ, докато Хенце и Капек са служили на ДС. Кочалин беше нещо като връзка между двете агенции. - Но вие казвате, че той е бил тук през 70-те, а Ева се е омъжила през 80-те години. - Има неща, които могат да обяснят това. Може би се е забавила с промяната на името си. Става въпрос за това, че когато поехме сегашната служба, имаше много неща за по­чистване. Трябваше да сме сигурни, че хората, които използва­ме, не са свързани със старата Държавна сигурност и не са корумпирани. Именно по това време се натъкнахме на бившия агент от КГБ. Беше известен като Петер и отговаряше за опе­рация „Петер“, която всъщност подготвяше едно предприятие да върти търговия със Запада. Създаваше впечатление, че е ба­зирано в Будапеща, но ние разбрахме, че всъщност центърът беше там, където беше и Петер. Той нямаше офиси, нямаше документи, нямаше сметки, нямаше персонал. Петер беше цар на петрола. Това означаваше, че е измъкнал от държавата ми­лиони печалба. В Унгария измамата е свързана с разликите в цените при вноса на нафтата за отопление и дизеловото гори­во, които от химична гледна точка са едно и също. Унгарците слагат един химикал в нафтата за горене, така че да не може да се използва като дизелово гориво. Организацията „Петер“ внасяше тонове нафта за отопление и отделяше червения оцвети­тел със сярна киселина. С друг химикал пък отделяше кисели­ната от нефта. Подобна схема беше използвана и в Чешката република. Скоро разбрахме, че зад това стои Петер и че цяла­та измама се ръководи от бивши хора на КГБ и техните свръз­ки в разузнавателните служби в Чехословакия, Полша, Унга­рия и Румъния. - И Югославия ли? - намеси се Харланд. - Разбира се. Където имаше връзка между КГБ и местни­те разузнавателни служби, Петер подхващаше този бизнес. То­ва бяха умни хора, които по-бързо усетиха изгодите на капи­тализма от обикновените граждани. Година след революцията те вече контролираха четирите главни източника на нелегален доход - продажбата на оръжие, незаконната емиграция в За­падна Европа, пътищата на дрогата и проституцията. Схемите за избягване на данъците на различните територии бяха техни. Хората от КГБ бяха свикнали да боравят със стратегически понятия и да мислят за страните от Варшавския договор като за едно цяло. За тях границите не означаваха нищо. Трябваше им малко време, за да разкрият как да използват общата банко­ва система, за да крият и перат парите си. - И вие мислите, че Петер и Олег Кочалин са едно и съ­що лице? - Той беше един от нашите главни заподозрени. Но така и не открихме никакво доказателство. Може би сега може да се намери. Трябва да попитам. Харланд му показа снимката на Липник при басейна. - Това е човек, от когото се интересувам. Мислите ли, че би могъл да е също и Петер-Кочалин? - Снимката нищо не ми говори. Ще ѝ направя копие, за да я покажа на мои стари приятели. Може би ще го разпознаят. Имаше още едно досие, което хората на Виго не бяха из­теглили, защото нямаха причини да се ровят в миналото на Лanuc. Това беше тънка папка, посветена на Хана Рат. Имаше подробности за нейната личност, но повече се говореше за об­разцовата ѝ служба в комунистическата партия на районно ни­во и особено за нейните прояви на слабо посещаваните митин­ги, на които трябваше да се слушат нарежданията и инициати­вите на партията. Една бележка от 1985 съобщаваше, че се е преместила от Прага в рдно село в района, известен като Жизерске Хори. Зигмунт си записа адреса. - Доста възрастна трябва да е, но може би е още там - каза той. Няколко пъти се споменаваше и дъщеря ѝ, но нямаше връзка с досието на Лanuc в разузнавателната секция. Една пре­поръка обаче бе подчертана с червен химикал и насочваше за­интересувания читател към папка с вестникарски изрезки. Зиг­мунт предложи да не им обръщат внимание, но Харланд бе сигурен, че там биха могли да намерят интересни факти. Пликът всъщност съдържаше само една изрезка - жълта вестникарска снимка с руско заглавие от 25 август 1968. По­казваше жена, снимана с руски войници, наредени пред един танк. В ръцете си държеше плетена кошница, от която се показваше самун хляб и бутилка; в другата имаше чиния с колба­си и нарязано месо. Заглавието на снимката гласеше: ВЕРНИ ЧЕШКИ РАБОТНИЦИ ПРИВЕТСТВАТ СЪВЕТСКИТЕ СПА­СИТЕЛИ. Текстът към снимката обясняваше как Хана Рат раз­давала храна и напитки на младия екипаж на руския танк, чия­то задача била да защити чехите от преврат, организиран от Запада. Харланд прочете изявлението на командира на танка в края на информацията. „Ние се чувстваме поласкани от реакцията на обикнове­ните чешки работници към нашето присъствие тук. Това е само един от многото актове на благодарност, които срещаме“ - казва О. М. Кочалин, командир на танка. - Господин „К“! - възкликна Зигмунт. - Да - каза Харланд. - А може би и господин Липник. Той разгърна отново принтираната снимка на Липник и я постави до главата на младия човек, приклекнал в средата на екипажа, стискайки шлема под едната си мишница. Зигмунт изруга на чешки. Харланд не каза нищо: нямаше нужда. Очите бяха същи­те, ъгълът на ноздрите беше еднакъв. Начинът, по който О. М. Кочалин държеше брадичката си, не беше се изменил за 30 го­дини. Те затвориха досиетата и мълчаливо почукаха на вратата на кабината, за да събудят библиотекаря. Харланд остави ед­ното досие леко отворено, за да може той да забележи 50-доларовата банкнота, която лежеше вътре. - Добре сторихте - каза Зигмунт, когато напускаха сгра­дата. - Нищожна цена - отвърна Харланд. 20. ПРИМИГВАНЕТО Една муха разкри на Томас какво е положението му. Тя беше влязла някак си в неговата стая предишния ден и се раз­хождаше по откритите части на тялото му. Чувстваше я по лицето си, на ухото или ръцете си или върху рамото. Цял ден гъделичкащото, студено усещане от краката на мухата го под­лудяваше. А тази муха беше и много умна. Когато сестрата дойдеше наблизо, мухата изчезваше. Той си представяше как тя се крие из машините, докато теренът се очисти, и после се връщаше, за да продължи подробното изследване на тялото му. Чудеше се дали се готви да снесе яйца върху него, яйца, които щяха да се превърнат в личинки в топлите му гънки и е гой щеше да започне да ги храни. Казваше си, че това е невъз­можно, но просто подлудяваше при тази възможност и бесне­еше, че сестрите могат да пропуснат някои важни части от ко­жата му, когато го мият, и да позволят на яйцата да оцелеят. След време мухата изчезна някъде. Но заедно с тази ми­лост разбра по някакъв начин, че е загубил възможност за дви­жение и това е завинаги. Лекарите, разбира се, бяха твърде мъгляви, но по време на три кратки консултации Томас напразно се бе напрягал да чуе някакви намеци за продължителността на това обездвижване. Такива нямаше; заедно с това той осъзна, че е ограбен и от смяната на деня с нощта. В стаята му нямаше естествена светлина, нито мрак. Винаги една и същата мека, розово-оранжева светлина, която усещаше, когато се събуж­даше. Нямаше нито ядене, нито часовник, който можеше да види, нито някаква промяна на персонала, която да му дадеше ключ за времето. Когато и да отвореше очи, до леглото му се­деше сестра или бързо влизаше в стаята, наблюдавайки раз­личните машини и помпи, които преливаха нещо, после сест­рите го миеха и променяха положението му. Вече беше свик­нал с всяка от сестрите и беше запознат с тяхното поведение и степента им на грижливост. Най-много му харесваше сестра Робъртс. Тя имаше внимателни маниери и не се плашеше от положението му. Другите едва успяваха да скрият своя ужас. Едната говореше с висок отнесен глас - като учителка, даваща напътствия на цял клас; друга се суетеше, като постоянно оп­равяше гънките на завивката. Третата, едно пълно розовобузесто момиче, обикновено спираше и го гледаше - не като сес­тра, а като някакъв любопитен минувач. Тя нямаше въображе­ние: не можеше да разбере, че зад всичките туби и дишащата машинария, и диво размахващите се крайници той я наблюда­ваше отвътре спокойно и бе уязвим като всеки обикновен чо­век. Той намрази тази жена. Тя не бе по-привлекателна от тлъсто кюфте. Така я и нарече: Кюфтето. Сестра Робъртс също не я обичаше. Той усещаше това по тона ѝ, когато говореше с Кюф­тето. Беше официален и твърд. Всеки път, когато Кюфтето се опитваше да продължи разговора или да направи някаква забе­лежка за положението му или за способностите на другия пер­сонал, сестра Робъртс я отрязваше. А каква беше сестра Робъртс? Тя миришеше хубаво и се грижеше за неговия външен вид. Умееше бързо да прочете из­раза в очите му и по този начин се осведомяваше кое положение би предпочел при смяна на телевизионния канал. Те си имаха и малки тайни. Понякога тя му разправяше какво ѝ се е случило вчера, когато излизала, или какво е прочела във вестниците. Всичко, което му говореше, беше ясно и разбрано. Тя го гледаше, дока­то говореше, и разбираше, че той предпочита да я слуша, от­колкото да зяпа проклетата телевизия. Понякога в стаята имаше повече хора, отколкото би му се искало. Би искал да каже на някои от тях да се махат. В крайна сметка това беше неговата стая. Но поне можеше да изчислява времето на деня според посещенията на лекарите - мъжът, който се представи като Филип, и 30-годишна сексапилна жена, която докторът наричаше Клеър. Те идваха два пъ­ти на ден, а Филип и по-често. Клеър беше студена и догматична, но Филип бе по-скоро стар боец, който не се вслушваше много в мнението на колегите си. Тези наблюдения за хората в новия му живот го поглъщаха и го отвличаха малко от безк­райното денонощие. Болката в главата му редовно се разраст­ваше до пищящо кресчендо, после намаляваше, но никога не изчезваше напълно. Понякога виждаше светлини дори и със затворени очи. Напомняха му дните, когато беше малко мом­че и разтриваше очите си силно. Сега светлинките бяха по- силни и пулсираха болезнено в главата. Той бе впечатлен от тях и си представяше, че са нещо като проява на объркани нев­рони, изгарящи в мозъка му. Беше си направил списък на проблемите, за да реши кое е най-лошото, което му се налагаше да изтърпява всеки ден. Днес това беше дишането и болката в десния му бял дроб - усещаше го наедрял и твърд и понякога чувстваше пареща бол­ка в ребрата. Ако машините се изключеха, беше сигурен, че ще чуе подрънкване в дроба си. Вчера беше жегата, мокротата на пижамата му и влагата на гърба и хълбоците. Само ако мо­жеше да се мръдне натам, където имаше повече свеж въздух. Само ако на някой му хрумнеше да сложи един вентилатор, за да поохлади тялото му. Вчерашният ден беше белязан с невероятна жажда и су­хота. Сега не искаше да си припомня, защото това му причиня­ваше такова мъчение. Мъчение. Това беше думата, която се опитваше да намери. Не беше дума, за която се бе замислял преди, но това беше точното понятие. Той бе измъчван от по­ложението си и от изненадите, които тялото му предлагаше непрекъснато. Щеше да лежи тук, опитвайки се да се успокои или да заплаче, или постоянното бръмчене и звънене пак ще­ше да се появи в ухото му, или пък да се окаже в положението на рак, който се движи напред-назад; мъчително усещаше сър- .цето си, което туптеше в главата му, пламтящите си мускули. Проблемът беше, че няма как да изгони болката - не можеше да примигне или да заплаче, или да свие юмруци. Беше заклю­чен тук заедно с болката. Положението му го държеше винаги нащрек. И макар че мислите му бяха спокойни и контролирани, имаше периоди на крещяща, червена паника, когато мозъкът отказваше да му слу­жи. Тогава не му оставаше много време, за да мисли какво трябва да направи. После стигна до едно заключение. Искаше да умре. Не беше трудно решение при тези обстоятелства и бе сигурен, че би могъл да даде това да се разбере с едно мигване на окото. Вече можеше да контролира клепачите си и когато сестра Робъртс му задаваше някакъв въпрос, той отговаряше с едно премигване за „да“ или с две - за „не“. Това беше тяхната тайна. Кюфтето опита тази техника и издиша в лицето му облаци гот­варска мазнина, но той не ѝ отговори, защото не искаше да я насърчава. Освен това му беше приятно, че все още можеше да контролира с кого да общува и с кого не. Това беше едно от малкото неща, които му бяха останали, и макар да се притес­няваше, когато не отговаря, и дори страдаше, все пак запазва­ше границата на тази независимост. Лекарят го посети отново. Кюфтето се суетеше нагоре- надолу, като се опитваше да го впечатли, като не престана да издава неприятни звуци, докато не си тръгна. - Здравей, Томас - каза лекарят. - Добре ли се отнасят с тебе? Хубаво. Дошъл е един човек и иска да те види. - Той спря и каза на Кюфтето, че трябва да си почине малко. Когато тя си тръгна, той му съобщи. - Тя се казва Хариет и е сестра на баща ти. Преди споменах, че баща ти ми се довери, но не бях сигу­рен, че ще ме разбереш. Сега обаче сестра Робъртс ми каза, че ти напълно съзнаваш всичко, което ти се казва, и разбираш много добре английски. Нашата тайна, помисли Томас. - Това е много добра новина. Мисля, че баща ти в този момент е в Прага и се опитва да намери майка ти. Сестра му се надява, че би могла да надникне и да те види за малко. Дано компанията ѝ те освежи. Томас не беше доволен, че ще му се наложи да се срещне с някого, когото не познава. Беше глупаво да бъде толкова себелюбив, но усещаше различно хората от външния свят. Надя­ваше се, че в следващите няколко минути тялото му ще се дър­жи прилично, и реши да не позволява нищо да напряга съзна­нието му, защото сигурно това причиняваше спазмите. Жена­та влезе. Лицето ѝ се показа в края на леглото. Беше приятно, живо лице. - Здравей - каза тя, - аз съм сестра на Боби и се казвам Хариет. Видях те бегло преди седмица и нещо, но съм сигурна, че не ме помниш. - Той я помнеше, но не можеше да се сети къде я беше виждал. Първата му мисъл беше, че тя не прилича на брат си. Изчака. Сега той беше жертвата на разговора. Хората вли­заха и му говореха и той трябваше да слуша. Понякога би ис­кал да не разбира какво му се казва. Но английският му се бе­ше върнал и всъщност мислеше повечето време на английски, макар да бе убеден, че сънува на чешки. Тя започна да говори бавно, без да бърза, с което повечето хора запълваха мълчанието и криеха притеснението си. Гледа­ше го право в очите и това беше добър знак. Само сестра Ро­бъртс правеше така. - Знам, че Боби не ти е казал нищо за себе си, затова може да ти разкажа малко за него - тя се спря. - Винаги си е бил такъв - не говори много за себе си, но на средна възраст стана още по-затворен. Прекарва доста време сам. Пътува мно­го и предполагам, че вече е отвикнал да говори нормално с хората. Добър е в това, което прави, и е много убедителен и очарователен, когато поиска. Но е истинско мъчение, че не поз­волява на хората да разберат нещо повече за него. Знам, че може да бъде наистина забавен. Много малко хора познават тази страна на характера му. Именно това му трябваше - една история, историята на живота на баща му. Хариет придвижи стола, на който допреди малко беше седяло Кюфтето, и седна. Тя се наведе, за да докос­не ръката му и после реши да седне на ръба на леглото. - Надявам се, нямаш нищо против - каза тя, - така те виждам по-добре. - Хариет беше безстрашна, но не бе всемо­гъща. Тя продължи да говори, като се спираше от време на време, за да си поеме дъх, нещо съвсем обикновено при един разговор. Това беше важно за него, защото мозъкът му не се движеше толкова бързо, както бе свикнал, и му трябваха ня­колко мига, за да схване казаното. Тя беше твърде умна и често предвиждаше какво би искал да я попита. Заговори му точно така, както му се искаше да чуе историята за живота на Харланд. - Между нас има осем години разлика и през повечето време от детството ми Боби беше далеч. Майка ни почина твърде рано и затова беше чудесно, когато той се връщаше вкъщи. Баща ми - казваше се Дъглас - беше учен, преподаваше и пи­шеше трудове по въпросите на теологията. Работеше в уни­верситета в Кеймбридж, където имаше лекции, и често водеше Боби със себе си за уикендите вкъщи, а понякога и за по-дълго през ваканцията. Тогава всичко беше чудесно. Баща ми започ­ваше да се усмихва отново и пак бяхме семейство. Разбираш ли, страшно ни липсваше мама. - Хариет се спря. - Тя загина при пътна злополука на няколко километра от къщи. Не помня много с изключение на ужасно мрачната атмосфера, която настъпи в живота ми после. Нямаше никакво спасение, защото живеехме в изолирана и скучна част на Англия, наречена Фенз. Нещата замръзват във Фенз. Нищо не се помръдва, така беше и с нашата скръб. Тя си стоеше. Баща ми така и не можа да преодолее смъртта на майка ми и почина доста рано. Тогава бях на двайсет, а Боби - на двайсет и осем. Мисля, че това ни сближи. Оттогава насам се чувстваме много близки. Тя погледна встрани. Томас усети, че го прави заради тъ­гата и съжалението и че не е свързано с положението му. Тя се държеше естествено и това му беше много приятно. Тя продължи още известно време да му разказва как брат ѝ се отказал да следва физика и се прехвърлил в инженерния курс, един знак за неговата особеност, както и за пословичната му скромност. - Той беше много по-умен, отколкото мислеше - каза тя. - Може би затова отиде и в разузнаването. Баща ни би смет­нал това за пропиляване на таланта му и нарушаване на приличието. После му разказа за срещата с Ева. - Ева ли се казваше? Той мисли, че тя има друго име. - Хариет го погледна в очите. - Бих искала да ми го кажеш, То­мас, наистина. Трябва да работим върху начините за общува­не. Сестрата каза, че използваш клепачите си. Вярно ли е? Томас мигна веднъж. - Това „да“ ли означава? Томас отново премигна. - А два пъти е „не“? Отново мигване. - Сега вече знам и обещавам да не ти досаждам с въпро­си - не всичко изисква отговор „да“ или „не“. Но мога да те питам дали се нарича Ева. Томас мигна веднъж и после мигна два пъти по-бързо. - Едно „да“ и едно „не“. Може би Ева е част от пълното ѝ име? Томас мигна веднъж. - Разбирам, тя е използвала второто си име. Майка ти беше нещо много значимо в неговия живот. Не мисля, че ти е казал колко важна беше тя за него. Едва сега започвам да раз­бирам, че когато спря да се вижда с нея, някаква част от него се затвори. Не знам подробности. Може би знаеш повече, но оче­видно е нещо, свързано с появяването ти на бял свят. - Тя го погледна твърдо в очите. - Колко странен е животът. Да има син е нещо, което би свързвало Боби със света. Твоята поява му е повлияла много дълбоко, но не съм сигурна, че още го е осъзнал. Беше ли много подозрителен, когато те срещна за първи път? Тя се усмихна и зачака. Едно мигване. - Така си и мислих - усмихна се отново. - Това е съвсем типично за него. Но трябва да му простиш. Изстрадал е много. Искаш ли да чуеш нещо повече? Премигване. - Не си ли уморен? Той я излъга: две мигвания. - Добре. Ще ти кажа още нещо, което ще ти позволи да го разбереш по-добре. Томас слушаше как тя разказва за пътуването на баща му до Прага през 1989. Разказа му, че с него са се отнесли зле - били са го много. Томас се учуди какво точно означаваше това. После баща му се бил разболял сериозно. Като че ли преодо­лял всичко, но тя беше сигурна, че преживяното е още в съзна­нието му. Томас внезапно осъзна, че диша трудно. Машината пом­паше въздух в тялото му, но като че ли то не го искаше. И в някаква далечна част - може би в краката му? - нещо го гъделичкаше, нещо средно между усещането за топлина и съживя­ването на кожата, изложена на силен студ, с помощта на активна разтривка. Направи усилие, за да отпрати от мислите си 14-годишното момче, какъвто беше по време на Нежната ре­волюция. Отстрани картините от съзнанието си и се насили да се съсредоточи върху други подробности. Беше видял присти­гането на влака в Прага. Това беше първата седмица. Бяха чу­ли, че полицията напада студенти в града, защото горе в пла­нините прекарваха повечето от времето си, гледайки германс­ка телевизия. Беше странно: майка му обикновено бе толкова внимателна и предпазлива пред властите. Няколко дни след ка­то тези новини се разпространиха, тя го взе от училище и купи два билета за влака до Прага. Денят, в който пристигнаха, един четвъртък, те отидоха до площад „Вацлавски намести“, за да се присъединят към тълпите. Беше страшно студено - първи­те дни на зимата. Чакаха от сутринта до късно вечерта. Майка му се беше зачервила и постоянно разтриваше лицето му или го потупваше, което малко го притесняваше. „Помни това, Томас - беше му казала тя, докато държеше ръцете му между своите ръкавици. - Ти наблюдаваш как се прави история. Обещай ми, че никога няма да го забравиш.“ И той запомни този ден повече заради атмосферата, коя­то я обгръщаше. Никога преди тя не беше толкова жива, тол­кова страстна, толкова активна. Като че ли през всичките тези години се беше преструвала на друг човек. В следващите дни митингите на площад „Вацлавски на­мести“ продължаваха. Те отиваха там всяка сутрин и стояха до късно вечерта. Купуваха си храна от улични продавачи, които се появяваха в края на тълпите. По едно време реши, че е досадно да слуша тези речи, едва разбираеми заради лошите ви­сокоговорители. Но постепенно разбра, че тълпата се бореше да извоюва своята свобода. Беше впечатлен от майка си през тези дни. Непознати в тълпата разговаряха с нея и се ръкуваха, привлечени от нейния заразителен оптимизъм. Всичко, което мислеше, беше изразено на лицето ѝ и това ѝ придаваше нова красота. Никога нямаше да забрави онези дни на „Вацлавски намести“. Сега беше по-добре. Временното разсейване беше свър­шило работа. Той пак се отвори за Хариет. - Мога ли да ти задам още един въпрос? - попита тя. Той се чувстваше уморен, но мигна веднъж. - Добре, мисля, че за днес май стига. Трябва да си оти­вам. Ще дойда утре, ако искаш. Тя се спря и огледа лицето му. После внимателно докосна бузата му над устната. - Оставих малко музика, която знам, че обичаш. Казах на полицията да ми дадат всичко от твоята чанта. Те не ми да­доха оригиналните компактдискове, така че секретарката на съпруга ми тази сутрин трябваше да им направи копия. Той ѝ благодари, като се надяваше, че тя ще разбере три­те мигвания. - Има още нещо - каза тя, като ставаше от леглото. - Направих малко разследване за твоето положение в уебсайто­вете. Има някои уреди, които могат да ни помогнат да общува­ме по-лесно. С тях би могъл и да изпращаш имейли. Ще гово­ря с лекаря, за да разбера какво мисли, че е най-доброто за теб. Наистина е важно да можеш да казваш това, което искаш. Той мигна веднъж и затвори очи. *** Зигмунт остави Харланд пред един малък хотел в Старе место - древната централна част на града, и не се върна цели 24 часа. Обади се някъде на следващия ден по обед, за да каже, че ще му трябва още време за издирване. Обеща да звънне на следващия ден вечерта. Градът беше обвит в мъгла и навън се виждаха малко хо­ра. Харланд прекара свободното си време, като се разхождаше и четеше вестници в кафенетата. В ранния следобед се върна в малката си хотелска стая с роман на Дикенс с меки корици, който бе купил от една английска книжарница близо до хоте­ла. Чете малко, отвори си бутилка вино и се загледа в здрача навън. Знаеше със сигурност, че всичко си идва на мястото. Ко­чалин беше Липник. Кочалин беше и съпруг на Ева. Това обяс­няваше защо Томас е бил в Босна и защо бе проследен до Лон­дон и застрелян. Кочалин беше наредил убийството на своя доведен син и измъчването и смъртта на младото момиче, за което не знаеше нищо. А колкото до самолетната катастрофа, тя също би трябвало да е работа на Кочалин, макар че точната причина, заради която самолетът се бе блъснал в прожектор- ните кули при кацането, беше известна само на ФБР. Имаше почти всичко, което му трябваше, за пълен доклад до Джайди. В десет вечерта му се обади Пилето. - Нашият приятелят Зигмунт ми даде твоя номер. Съ­действа ли ти? - Да, много - каза Харланд. - Защо ми се обаждаш? - Защото нещата се развиват и могат доста да те при­теснят. - Как? - Изглежда, нашият дисководещ на кънтри и западна му­зика започна вчера отново да работи с голям успех. Харланд, си спомни стария прякор на Службата за прос­лушване и шифроване. Тя се намираше в провинцията, запад- но от Лондон. - Всеки мъж, жена или дете с талант за разшифроването и други тъмни изкуства е хвърлен да разкрие източника на ко­дираните сигнали. От Коледа насам си избълваха куп неща и в първите дни на седмицата има огромна активност. Американ­ците и нашите приятели от Службата много се надяват, че най- после ще открият какво е това нещо. Мейси чу от друг източ­ник, че се проследяват и няколко радиостанции, използвани в миналото от въпросните „шегаджии“, и са започнали да наб­людават всички входящи обаждания. - Това е голяма операция. - Да. Но не е много по-лесно от преди. Очевидно онези типове имат някаква засекретена система в Стокхолм - там май е пълно със специалисти по Интернет. Миналата година са нахлули в някаква къща, а само преди месец са открили за­секретената система и сега работят, за да открият източниците на тази информация. Предполагам, че някакъв смутител на ре­да, някой си Морц, си е изпатил. Господ знае кой го е убил, но нещата за известно време замряха и всъщност всички бяха до­волни. После изведнъж всичко се взриви отново и радиостан­циите започнаха да излъчват онези нещица по време на колед­ната седмица. Отново, след като вече се смяташе, че са разре­шили проблема - въпреки че не знам защо бяха решили така. Както и да е, кодираните сигнали продължиха да се излъчват. И познай какво? - Ти ще ми кажеш, Кът. - Проследили са последните обаждания до Лондон - око­ло дузина номера, използвани подред в района Бейсуотър. И с познатата си некомпетентност бившите ни колеги са разслед­вали всяка къща, откъдето биха могли да идват тези сигнали. Решили, че някой работи с мобилен телефон в района и бяга от къща на къща с лаптоп. Но всъщност това е арабски квартал в Лондон, а арабите не прекарват зимата във влажния стар метрополис. Повечето от къщите били празни и нямало никакъв признак на живот. Тогава някаква умна глава разбрала, че те­лефонните обаждания биха могли да са свръзани помежду си, и така открили два компютъра, монтирани в местните комута- торни кутии. И кризата свърши. Всички си отидоха вкъщи за чая и започнаха сърдечни поздравления в тайното братство. Единственият проблем беше, че те така и не откриха човека или хората, отговорни за това. Но един от хората на нашия дисководещ ми казва, че вече нямало кодирани сигнали по ра­диостанциите от 36 часа или малко повече. - Което означава, че компютрите в тези съединителни кутии са непипнати. И човекът, причинил толкова проблеми, би могъл да е навсякъде. - От Сейнт Барт до Санкт Петербург. Или в една неврологична болница в централен Лондон, помисли си Харланд. Нямаше друго обяснение. Ето защо са убили младото момиче и са преследвали Томас, използвайки всички възможни средства. Чудеше се дали Виго е част от тази операция. Защо иначе е ходил в болницата и е разпитвал док­тора за положението на Томас, ако не за да е абсолютно сигурен, че Томас на практика е извън играта? И след като се е успокоил, беше казал на Харланд, че вече няма интерес към този случай. Разбира се, че имаше. Но вече искаше само да намери уредите, изпращащи кодираните съобщения. Ето защо не се нуждаеше повече от Харланд. Но това би означавало, че Вито знае за истинската връзка на Харланд с Томас, а нямаше причина да мисли, че Вито не би се възползвал от този факт. Нещо повече, той се бе срещнал с Харланд в Ню Йорк, защото знаеше за съществуването на Томас. Но нещо все още липсва­ше в пъзела. - На телефона ли си още? - Съжалявам, замислих се за отношението на Вито към всичко това. Не мога да го разбера. - Да, но можеш да си сигурен, че той има нещо общо с всичко това. Той никога не се оттегля, без да си вземе процент от акцията. - Пилето се закашля. - Виж, Мейси цял ден тича по задачи. Ще помоля Зиг­мунт да ти обясни подробностите, когато се видите. Само ще объркам нещо, ако ти се обадя отново. - Харланд знаеше, че Кът винаги бе разчитал на умението на Мейси да събира разуз­навателни данни и да се справя с деловите проблеми. - Но сигурно можеш да ми кажеш с две думи какво се обсъжца? - Приятеля Олег - човека, когото откри на снимката. - А, разбирам. - Успешен лов. Мисля, че нещата ще се изяснят напъл­ноцОбади ми сe, когато се върнеш. Харланд затвори и седна за малко в кънтящата, силно осветена всекидневна на своя апартамент. Забеляза две цига­ри, забравени от чистачката в пепелника му, очевидно оста­нали от предишния гост. Взе една, отиде до прозореца и я запали. Отвори прозореца и погледна влажната павирана ули­ца. В отсрещния жилищен блок се чуваше цигулка. Мелодия­та изпълни Харланд с дълбока меланхолия. Радваше се, че не трябва да стои дълго в този град. 21. ЕВА Тръгнаха от хотела рано на следващия ден с кола под на­ем, която Зигмунт беше взел на евтина тарифа от един от сът­рудниците си на летището, като обясни, че не е сигурен дали собствената му кола може да измине пътя до Жизерске Хори. Когато минаваха през западните покрайнини на града, Харланд го попита за разговорите му с Мейси Харп. Зигмунт обър­на бавно жълтеникавото си лице, което не беше много симпатично в бледата сутрешна светлина. - Да, говорих с Мейси. Говорих също и с ФБР. Знаете ли, че имат бюро в Прага? Как се променят нещата, а? - И какво казват? - ФБР затвориха уста, когато започнах да задавам въп­роси за Кочалин. Казаха, че не разследвали такова име. Но не беше истина. Мейси е чул за някакво официално разследване на банкова сметка в Лондон, чрез която са прехвърлени голе­ми суми в Ню Йорк. Мейси знае тези неща, защото върти тър­говия из цяла Източна Европа. Банковата сметка е на името на Драйвър - руснак, който е взел името на жена си. Тя е чинов­ничка в „Илинойс стейт метъл банк“ и заради това са следили много внимателно парите, минаващи по неговата сметка. Прех­върлени са осем милиарда долара - а може и повече - и са пръснати в стотици посоки, повечето от които са плащания на задокеански компании. Операцията е много трудна за просле­дяване, защото някои от сумите са отишли в други посоки, за да объркат следите. Но паричният поток Изток-Запад е факт и е много голям. - И това са били пари на Кочалин? - Да, определено - каза той и хвърли цигарата си през прозореца на колата. - Но е открита само една сметка, а ФБР - макар че не потвърждава това - знае, че има още много други. - Мейси ли ви го каза? - Да. - Но какво може да означава това? Всеки руски мафиот пере пари през западната банкова система. Няма нищо ново. - Чуйте - Зигмунт изглеждаше малко раздразнен, - опис­вам ви историята, господин Харланд. Може би ще се нуждаете от нея. Въпросът е, че господин „К“ е станал толкова могъщ, че западните правителства разчитат на него за известни услу­ги. Той помага за договорите между Изтока и Запада, посред­ничи при размяна на информация, купува хора и урежда избо­ри. Гарантира, че ще има само един подкуп при един договор. Този подкуп отива при него, после той следи договорът да бъде подписан навреме. Това е много важна гаранция за вас, ако стро­ите язовир в Турция или електроцентрала в Словакия. Бизне­сът би платил много пари за това. - Искате да кажете, че е толкова полезен за западните правителства, та те не обръщат внимание на прането на пари? - Да. Но пропускате най-важното: господин „К“ е много гъвкав, много приспособим човек. Той е навсякъде и никъде. Той няма база, няма определен дом, няма офис или определе­но гражданство. Има много различни самоличности и се зани­мава с разнообразен бизнес. Може да контролира всичко от компютърния си екран. Не е необходимо да се вижда с хората, за да изпълнява договорите. Той е като облаче дим и когато обстановката се нажежи, като в Югославия, се превръща в ня­кой друг. Той е като процес - каква е думата, когато една ли­чинка става какавида, а след това пеперуда? - Става дума не за личинка, а за гъсеница и процесът се нарича метаморфоза. - Метаморфоза - като в историите на Кафка. Как можах да забравя. Но трй има много повече етапи от пеперудата. Те са безгранични, йо в крайна сметка винаги стигат до фазата на някаква личинка. - Всичко това разбрахте от Мейси, така ли? - Не, той ми даде само информация за сметката на Драйвър. Останалото дойде от мои колеги от службите. - Когато говорите за делата му в Югославия, имате пред­вид участието му във военни престъпления ли? - Да, отчасти. Но е имало и друга причина да премахне Липник. Той е бил обвързан и с взимане на пари от сърбите. При започването на войната сърбите са замразили всички час­тни спестявания и са сложили ръка върху националния резерв - частта, която беше оставена в Белград. През следващите три години много пари бяха изнесени извън страната - отишли са в Кипър, а оттам голяма част са изчезнали. Той е предлагал на сърбите да пере пари, като използва традиционните пътища за внос и износ. Не е взимал тлъсти комисиони, но е откраднал по-голямата част от тези пари. Затова през 1997 сърбите са наредили да бъде убит. Което, помисли си Харланд, е довело до плана за инсценираното убийство. С помощта на една престрелка са били уредени както сметките на Липник със сърбите, така и с Трибунала за военни престъпления. - Но той все още развива бизнес на Балканите. Мои бив­ши колеги разследват незаконната емиграция, която минава през Чешката република, защото го изискват от Европейската общност. Те знаят, че главните пътища за бягство от Украйна и Румъния са през Югославия, Босна и Хърватия и подозират, че господин „К“ е свързан и с това. - Той спря за момент, за да запали нова цигара. - Този човек не е идиот. Сръбските лидери се затвориха в собствената си страна. Не могат да излязат за­ради обвиненията на Трибунала за военни престъпления. „К“ е бил много важен за тях, защото е могъл да се движи навсякъде и по всяко време. И е играл за тяхна сметка. Знаете ли защо ви разказвам това? - Да. Мисля, че ме предупреждавате. Казвате, че Липник и Кочалин са едно и също лице и че доказателството, че е жив, е нещо много опасно. - Правилно, защото не знаете какви връзки има този чо­век на Запад. Много хора се опитват да го запазят жив и свобо­ден, за да изпълнява бизнеспоръчките им. А сега вие сте на път да се срещнете с бившата му съпруга. Те може още да поддър­жат приятелски отношения. Домът ѝ би могъл да бъде наблю­даван. И може би знаят за вас. - Възможно е да сте прав. Но този мъж се опита да убие единственото ѝ дете, така че едва ли са в толкова добри отно­шения. - Не ме слушате внимателно. Вашият план е много рис­кован и смятам, че трябва да помислите как да се свържете с нея. Припомнете си, тя е работила за Държавна сигурност и е шпионирала за комунистите. Може да не е съвсем надеждна. Харланд не каза нищо. Отвори прозореца, за да почувст­ва свежия въздух навън. Няколко минути по-късно Зигмунт по­сочи неопределено с ръка. - На това място бяха дислоцирани частите на Варшавс­кия договор, преди Съветите да им наредят да влязат в Прага през лятото на 68-а. Харланд погледна към сивата безизразна равнина. - Искам да погледнете пътния знак тук. - Защо? - Ако съм запомнил този път правилно, сам ще разбере­те. - Харланд усети иронична интонация на Зигмунт. След като минаха няколко километра, се появи знак, кой­то насочваше пътниците на север към град, отдалечен на 25 километра. Името му беше Липник. - Разбирате ли, онзи тип живее с нещата от миналото. Сигурно е бил тук през август 68-а и сега използва това име за една от своите фалшиви самоличности. Помнете го, когато срещнете онази жена - той живее със спомените. Мина още час, докато стигнаха до големите планини и започнаха да се изкачват към Жизерске хори. Зигмунт обясни, че районът е бил прочистен от германци в края на Втората све­товна война по заповед на Съюзническите сили. Изоставените имоти били раздадени на чехите или взети от правителството. Спряха на един селски площад и Зигмунт слезе да попита за посоката. Харланд се разходи до близкия църковен двор. На всички надгробни паметници имаше немски имена. По улица­та зад него, под излющената боя на един магазин все още се виждаха готически букви. Странно, но Зигмунт заговори един от малкото немци, които не са били изселени обратно в Саксония. Беше слаб, брадясал, русокос мъж с обветрено лице, който точно минаваше по селската улица, като си проправяше с гребло път през нападалия сняг. Две овчарски кучета трепереха в снега, докато той се спря, за да отговори на Зигмунт. Говореше неправилен чешки, а после, когато разбра, че Зигмунт и Харланд го разби­рат, мина на немски. Да, знаел старата госпожа Рат. Била доб­ра жена - говорела добре немски. По-рано ѝ носел дърва, а в замяна на това тя лятно време му наглеждала овцете на пасби­щето. Живеела тук от 15 години, а преди време дъщеря ѝ и внукът ѝ пристигнали при нея. Напуснали преди десетина го­дини. Мислел, че са в Карлсбад, Западна Бохемия. Съобщи им, че сигурно пощаджията би могъл да им даде адреса ѝ. През следващите няколко часа гонеха пощенската кола от село на село. Накрая я стигнаха на един мост и човекът им даде адреса в Карлсбад. - Все пак научихме нещо за жената Рат - каза Зигмунт, когато поеха отново по дългия път. - Те не са бедни. Онзи гер­мански приятел ми каза, че разполагали със средства. Значи може би господин „К“ е бил щедър към жените от домакинст­вото си. Мина час, преди да излязат от планините и се насочат на запад по една равна местност. Говореха малко и в един момент Харланд осъзна, че Зигмунт поглежда често в страничното ог­ледало, въпреки че пътят не беше натоварен. Той гледа някол­ко минути в огледалото от своята страна, но не видя нищо и се отпусна в седалката. - Кой знае, че сте тук? - запита обвиняващо Зигмунт. - Никой освен Мейси, Пилето и сестра ми. - И някой друг. От време на време ни следят, после изведнъж изчезват и отново се появяват. Една, може би две коли. Не знам точно. Но те са зад нас, господин Харланд, сигурен съм. Харланд се обърна в седалката си. Пътят зад тях все още беше празен. След няколко километра Зигмунт вкара колата в едно от­клонение и с голяма скорост спря зад полуразрушен хамбар. Излезе и надникна през дъските. Харланд направи същото. - Излязохте прав. Имаме си компания. Това е колата, нали. Синият сааб трябваше да намали, преди да завие, и успя­ха да видят вътре двама мъже. Колата очевидно не бързаше, но Зигмунт беше развълнуван. Той извади мобифона си, набра бързо някакъв номер и започна да говори бавно, като съобща­ваше регистрацията на сааба, която беше надраскал върху мръс- ното задното стъкло на тяхната кола. - Обадих се на един стар колега - каза, като свали теле­фона. - Той ще уреди полицията да спре колата в следващия град и да я прегледа за фалшиви документи. Това ще ги забави. А ние ще поемем по пътя на юг, така че ако някой ни следи, да реши, че се връщаме в Прага. Изчакаха десет минути, преди да потеглят отново. Пейза­жът стана мъгливо син и след малко залязващото слънце се появи на запад. Зигмунт каза, че поради отклонението ще стиг­нат в Карлсбад едва в осем часа вечерта. - Знаете ли - каза той след много мълчание. - Мислех си за Остенде. - Остенде? В Белгия? Защо? - Много интересно място. Много самолети от тамошното летище летят празни до Бургас в България, където ги то­варят. Знаете ли с какво? Военни доставки. После самолетите тръгват в различни направления към Азия и Африка - поняко­га и за Южна Америка. Това е пътят на нелегалния трафик на оръжие през последните седем години. - Остенде?. - Близо до Главната квартира на НАТО. Много от не­законните доставки на оръжие се правят с благословията на НАТО, защото са предназначени за армии и милиции, които пактът поддържа. Кочалин е голям ас в търговията с оръжие и неговите контакти в България са превъзходни. Възможно е НАТО да му дължи една-две услуги, нали? - Забравяте нещо - каза Харланд. - По време на Боснен­ската гражданска война НАТО се опита да спре търговията с оръжие от Изток към Югославия. И Кочалин се е свързал със сърбите точно по този начин, като им е доставял оръжие и го­риво. Така че едва ли винаги е бил най-добрият приятел на НА­ТО. - Да, но нещата се променят! Вече никой не се интере­сува от Босна! Може би НАТО се нуждае от помощта му, за да изпраща пратки до други страни в света - разбирате какво ис­кам да кажа, нали? Може би те са уредили фалшивата му смърт, за да попречат на вашите приятели да го разследват. - И какво общо има Остенде с това? - Една от фирмите, в които знаем, че господин „К“ има дялово участие, е в Остенде. Ако йената е добра, два модифицирани боинга и няколко по-малки товарни самолета могат да стигнат навсякъде. Теорията се оказа по-добра, отколкото Харланд беше очаквал в началото на кратката реч. Винаги бе подозирал, че операцията за проследяване на телефона, която беше завела войниците на Безие до хотела, включва някакво участие на НА­ТО - сигурно те бяха установили местоположението на Липник и бяха го съобщили на французите. И по същите причини, поради които бяха предотвратили неговата истинска смърт, ня­кои кръгове сега притискаха Трибунала за военни престъпле­ния, който изцяло зависеше от НАТО, за да осуетят издаването на заповед за задържане. Това не означаваше, че Трибуналът е корумпиран, по-скоро доказваше, че на някои места доказа­телствата на Алън Гризуалд не са били приети с радост и в Трибунала са решили, че той може да използва времето си за други задачи. Харланд се поизправи в седалката си и посегна към ци­гарите на таблото. Зигмунт му отправи една хитра усмивка и му посочи към колана. Скоростомерът се качи над 120 кило­метра. - Това необходимо ли е? Зигмунт не отговори. Завиха по един по-тесен път и пъту­ваха със същата главоломна скорост още 20 километра. Пос­ле Зигмунт свърна в един пуст склад и след няколко маневри спря зад ръждясал петролен резервоар, като изключи мотора и фаровете. Чакаха мълчаливо. След три-четири минути една кола бързо премина край тях. - Добре, ама това не беше сааб - каза Харланд - Не, не беше. Ще се върнем на главния път и ще про­дължим да правим периодични отклонения. Мисълта на Харланд се върна към Кочалин - по-скоро се замисли как да съобщи новините на Ева. Замисли се за кода. Очевидно неговото значение беше двусмислено. В по-широк контекст той се бе превърнал в неотложен проблем за разузна­вателните организации, които се стараеха да прикрият дейност­та си. Това е било достатъчна причина за пет или шест големи агенции да проведат съвместно проследяването на източника на предаванията, което е довело до бързото откриване на двата компютъра в Лондон. И така, в това отношение Кът беше прав: обстановката се нажежаваше. От друга страна, интересът на Кочалин към кодираното съобщение бе много жив, защото то разкриваше, че Липник е военнопрестъпник и все още е жив. Харланд се замисли и си спомни разговора със Сара Хеземанс. Тя беше казала, че Алън Гризуалд е получил най-важната част от доказателствата си след едно посещение на Изток. Това пъ­туване трябва да е било до Стокхолм, защото снимките бяха скрити със същия код като този на предаванията и би трябвало да се предположи, че са били или приготвени за излъчване, или вече са били пускани в ефир. Във всеки случай това нямаше особено значение. Важният момент бе, че този, който е убил Морц, е трябвало да знае, че Гризуалд притежава снимките. Плановете са предвиждали да се унищожат Гризуалд и доказа­телствата. После е останал само един човек, с когото да се оправят. Седмица по-късно Томас ефективно беше накаран да замлъкне от снайперски куршум. Харланд се замисли за мотивите на сина си. Колкото по­вече мислеше за тях, толкова повече му изглеждаха героич­ни. Защото, използвайки снимките, Томас би трябвало да е разбрал, че подписва собствената си смъртна присъда. Кочалин сигурно е знаел, че само той може да ги притежава. Но защо Томас е разпространил и този кадър от видеофилма, кой­то го показва с Кочалин в планините? Дали това е било няка­къв вид признание пред света на собствената вина - нещо ка­то изкупване на греха? Или се целеше директно в Кочалин? Сигурно е знаел, че след време ще бъде открит и убит. И тук идваше ред на изумяващи съвпадения. Томас вижда неговата снимка във вестниците и решава да рискува с едно пътуване до Ню Йорк. Той знае, че има малко време и иска да види истинския си баща. Харланд повече не се чудеше по отношение на Виго. Още в началото неговата цел е била да открие какво е останало след самолетната катастрофа. Всички негови действия са били ръ­ководени от идеята, че Харланд е измъкнал някаква информа­ция или че по някакъв начин е бил в съюз с Гризуалд и с хората, подготвящи кодовете. Спешното преглеждане на досиетата в Прага, фалшивият Полог и използването на проследяващ екип - всичко това доказваше намеренията на Виго. Всичко беше предназначено да притисне Харланд да им предаде доказател­ствата. Това водеше до единственото заключение: че той рабо­ти за Кочалин. Зигмунт посочи към светлините над хълмовете. - Добре дошли в Карлсбад - каза той. Извади манерката си и посочи с нея към града. - Да пием за Карлови Вари - както ние наричаме този град - и за вашата успешна среща. - Подаде малката манерка на Харланд, който я надигна в мълчалив тост. После си спомни нещо, което Томас му беше казал при пос­ледния им разговор. Един мъж в Босна бил убит заради него. Как би могъл да забрави това? *** Намериха лесно жилищния блок. Отминаха го бързо и се върнаха от другата страна на улицата, за да направят по-внимателна проверка. Ъгловата сграда, строена в началото на ми­налия век, беше боядисана и украсена с детайли от архитек­турния стил „ар нуво“. По горните етажи минаваха изработе­ни от метал балюстради, които се извиваха напред в поредица от балкони, всеки от тях поддържан от двойка мускулести ги- ганти-хермафродити. В ъгъла на сградата имаше някакво по­добие на кула, което стърчеше високо над покрива, покрито с малък метален купол. - Пари - каза Зигмунт, като гледаше нагоре към затво­рените прозорци. - Тези хора са богати. Регистрираха се в малък хотел и оставиха колата наблизо в обществен паркинг. Помолиха за стая, която гледа към ули­цата, така че да могат да виждат жилищния блок насреща. Меж­ду тях и блока имаше едно дърво, което до известна степен пречеше, но все пак можеха да виждат входа от ъгловия прозо­рец. Харланд предложи един от тях да остане вътре и да наб­людава сградата, докато другият отиде да хвърли поглед по- отблизо. Зигмунт напусна и не се появи до ранните часове. Дойде леко възбуден и избъбри без прекъсване информацията, нау­чена от чистача, някакъв съсед и собственик на бар. Семейство Рат се преместили в сградата преди десет години, защото на старата дама ѝ били препоръчани топлите извори на Карлсбад като лек за артрита ѝ. По-младата жена - известна като Ирина - преподавала йога. Но не защото ѝ трябвали пари. Семейство Рат били добре обезпечени. Доколкото Зигмунт беше разбрал, сградата не се наблюдаваше. - Някой спомена ли за Томас? - Никой не можа да си спомни момче, живяло тук или' посещавало жените от семейство Рат, но това е жилищен блок: хората влизат и излизат незабелязано. Зигмунт извади от една пластмасова чанта, купена в су­пермаркет, яке в царскосиньо, с емблеми на гърба и предни­цата. - Това принадлежи на фирмата, която поддържа асан­сьора. Последният техник забравил чантата и чистачът я пазе­ше. Купих я за петдесет долара. Облечете якето, когато тръг­нете утре. Наблюдаваха сградата на смени. Харланд трябваше да деб­не до изгрев-слънце. В осем часа разбуди Зигмунт и му каза, че тръгва. Взе в една ръка якето, а в другата черна пластмасова папка, в която се пазеха хотелските писма и бланки. Папката трябваше да имитира служебен дневник на техниката. Десет минути по-кьсно Харланд мина покрай портиера в жилищния блок и тръгна с тежка въздишка към асансьора. Ка­чи се и натисна бутоните за всички пет етажа, в случай че пор­тиерът проявеше по-голям интерес да види къде отива. Апар­тамент 7 беше на втория етаж срещу вратата на асансьора. Той отиде към двукрилата врата и се ослуша. Тишина. Звънна и след кратка пауза се обади женски глас. Изглежда, питаше нещо. Харланд каза „Здравейте“ на английски, което му проз­вуча страшно глупаво, но имаше желания ефект. Чу как се ма­хат две резета и след това се превърта ключ. Срещу него заста­на Ева. Тя малко се беше променила от времето, когато бе сни­мана за последната си лична карта. Ако не друго, бе поотслаб­нала. Видя му се леко зачервена и челото ѝ беше покрито с пот. Дрехите ѝ - черна свободна блуза и торбести червени пан­талони - също показваха, че досега беше правила упражнения. Тя се смръщи леко, като се опитваше да свърже английс­кия поздрав и служебното яке. Попита нещо на чешки. - Ева - каза Харланд, като я гледаше напрегнато, - аз съм Боби Харланд. Аз съм Боби. Ръцете ѝ се вдигнаха към лицето, устата се отвори леко, но не излезе никакъв звук. Очите ѝ издаваха различни чувства - съмнение, страх, радост. Тя направи крачка назад. - Боби? Боби Харланд? Боже, това си ти! - Тя се поко­леба, после се усмихна. Същият перфектен английски, помисли си Харланд, съ­щият музикален глас, същите светли кафяви очи. - Съжалявам, че идвам така направо - каза той, - би трябвало да ти телефонирам, но реших, че е по-добре да дойда лично. - Как ни откри? Защо си тук? - Тя го огледа от горе на долу. Очите ѝ спряха на надписа върху якето. - Мога ли да вляза? Трябва да говоря с теб. Откъм коридора вдясно се чу глас на възрастна жена. Тя използваше името Ирина. - Съжалявам, забравих, че не се наричаш Ева. Не съм свикнал с Ирина - каза го шеговито, но Ева го погледна така стреснато, като че ли я обвиняваше за нещо. Срещата нямаше да бъде лесна. Майката на Ева се появи откъм светлината, която струе­ше от апартамента. Беше от онзи тип дребни, добре облечени стари дами, които виждате в чайните салони из цяла Средна Европа. Държеше метален бастун и се движеше трудно. Хар­ланд кимна и погледна бързо в апартамента. Беше голям и доб­ре обзаведен. Тъмният паркет бе покрит със скъпи килими. Двете жени заговориха помежду си на чешки. Очите на Ева не се откъсваха от лицето на Харланд. - Майка ми задава същия въпрос като мене: защо си тук? Харланд изчака момент. Беше намислил какво да каже. - По-добре е да вляза. Ева отстъпи и му показа двукрила врата към всекидневна­та, изпълнена с аромата на голям букет лилии, после застана до майка си със скръстени ръце. - Майка ти знае ли кой съм? - Да, знае. - Става дума за Томас - каза той. - Чул си нещо за Томас? – В гласа ѝ звънна собствени­ческа нотка, която като че ли казваше: „Нямаш право да гово­риш за сина ми.“ - Да, дойде да ме види в Ню Йорк. Каза ми, че съм му баща. - Къде е сега? - попита тя. - В Лондон. Старата госпожа докосна ръката на дъщеря си. Очите на Ева се уголемиха. - Но... - Харланд се плашеше от това, което трябваше да каже, притеснен от съдбовността, довела го тук, за да съоб­щи тази вест. - Но той е болен. В болница е. Затова съм тук, за да ти съобщя. - Болен? - попита тя. - Как? Тежко болен ли е синът ми? Какво искаш да кажеш с това „болен“? - Моля ти се - настоя той, - мисля, че трябва да седнеш. И майка ти трябва да седне. Никой не се помръдна. - Кажи ми защо е в болница! - каза тя настъпателно, като че ли той можеше да скрие истината. - Беше прострелян. - Едва думите бяха излезли от устата му, когато тя се хвърли към него и му удари шамар. Спря за секунда, но се хвърли отново, като го удряше по главата и раменете с юмруци. Харланд не помръдна. След малко тя обгър­на глава с ръце и се обърна към майка си. - Кажете ми, какво се е случило с Томас? - каза Хана Рат на съвършен английски. - Това е дълга история - въздъхна Харланд, - но тя за­върши със стрелба миналата седмица. Бях с него, когато се случи. Страхувам се, че Томас беше улучен няколко пъти. - Но е жив, така ли? - каза Ева, като приглади косата си назад. Очите ѝ блестяха, но нямаше сълзи. - Да, жив е, но не е добре. Донесох ви телефонния номер на лекаря. Можеш да говориш с него и да получиш последните вести за състоянието на Томас. Когато напуснах Англия, беше започнал да се подобрява. - Той изчака. - Там е едва седем сутринта, но можем да звъннем на сестра ми, Хариет. Тя ще знае какво е положението. - Кой го застреля? Кой стреля по Томас? - Не са хванали никого. - Беше решил предварително да не споменава намесата на Кочалин и Томас в предаванията. Щеше да ѝ дойде много. - Виж, искаш ли да си тръгна? Мога да дойда по-късно. Ева отиде до прозореца и се загледа навън. Харланд я чу, че казва нещо на чешки - на себе си или може би на майка си, защото Хана ртиде в съседната стая към трапезарията. Ева на­веде глава, раменете ѝ потръпваха от скръб. - Защо не дойде по-рано? - каза тя през сълзи. - Защото не знаех къде живееш. - Но Томас знаеше. Томас има телефонните ни номера. - Тя отново се вгледа в лицето на Харланд. - Защо не ти ги е казал? Харланд поклати безпомощно глава. - Защото не е могъл да ти ги каже - каза тя най-после. Харланд направи две крачки към нея и застана до рамото ѝ, но се спря, когато видя, че се стяга. - Беше в кома - каза той. - Когато напусках Англия, чух, че е излязъл от комата. Ева, извадиха куршум от основата на мозъка му. Може да остане неподвижен завинаги. Харланд видя как Хана гледа ужасено през вратата. Като че ли двете жени се бяха вкаменили. - Ще отида в Лондон - каза Ева. - Трябва да ида до Лон­дон, за да го видя. Ще тръгна още днес. - Тя пресече стаята, очевидно опитваща се да се съсредоточи и да помисли как ще постъпи. - Аз ще дойда с теб - каза Харланд, - ще те заведа до болницата. Хана се върна в стаята и му посочи да седне. - Сега ми разкажете защо е бил застрелян Томас. - Какво знаете за дейността на Томас през последната година? - „Дейност“ е дума, която звучи зловещо - каза тя. - Предполагам, че е нещо не съвсем законно. Но Томас е добро момче. Искаше просто да попътува. Имаше проблеми и бяхме доволни, че иска да се справи с тях сам. Дъщеря ми и Томас известно време не си говореха. Но знаехме, че е в Стокхолм и че използва възможностите си за добри цели. - Имате ли нещо против да ми кажете защо не ви е гово­рил? Хана погледна към дъщеря си. Харланд изчака, но никой не каза дума. - Добре, няма значение. Мога да ви кажа, че беше напус­нал Стокхолм и се бе преместил в Лондон. Там имаше прия­телка. - Не знаехме това, но както казвате, сега няма значение. Най-важното е дъщеря ми да го види. - Не - каза Ева от прозореца, - искам да знам всичко. Искам да чуя и най-лошото. Още сега. Харланд не можеше да не забележи красотата ѝ. - Колко си готова да чуеш сега? - Всичко. Харланд нямаше намерение да ѝ разказва всичко. - Виж, много е притеснително. Защо не я караме поред. Ще хванем полет за Англия и можем да говорим по пътя. - Не! - викна тя. - Кажи ми всичко сега! - Кажете ѝ - каза Хана. - Кажи ми, Боби! - За първи път го наричаше с малкото му име. - Ами... - той спря и си пое въздух - мисля, че има сери­озни основания да се предполага, че Олег Кочалин е отговорен за стрелбата по него. - Това е невъзможно - каза Ева с явно несъгласие. Хана огледа Харланд. - Защо говорите така? Олег не би направил зло на То­мас. Те бяха близки. В по-голямата част от живота си Томас мислеше, че Олег е негов баща, и той му беше добър баща. Двамата се виждаха и след развода на дъщеря ми. - Кога е станал този развод? - През 88-а - каза старата госпожа. - Решението беше приятелско. Олег се погрижи за нас. Ирина и той все още под­държат добри отношения, нали разбирате. Ето защо смятам, че грешите. Харланд нямаше намерение да я убеждава. - Вижте, мисля, че ви трябва време. Това, което се слу­чи, е ужасно. Може би ще искате да го обсъдите, след като си тръгна. Ще се върна в хотела и ще изчакам да ми звъннете. - Той измъкна парче лист от папката, която носеше, и го постави на масичката за кафе. - Това са телефонът и номерът на стаята. Напусна сградата. Реши, че почти не е ял последните 24 часа, и отиде да закуси, преди да се върне в хотела. Искаше да събере мислите си, преди да говори със Зигмунт. Срещата с Ева го беше разтърсила, макар че по-скоро това беше непрео­долимият стремеж към нея, а не толкова потрес. Все още из­питваше дълбоки чувства, независимо че се бе държала студе­но и с подозрение. Това беше естествено. И той в началото се бе отнесъл така към Томас. След час и половина се върна в хотела. Когато се качваше по тесните стълби към третия етаж, двама мъже избързаха на­долу покрай него, но той не им обърна внимание, докато не стигна до стаята и не видя, че вратата е отворена. Зигмунт лежеше в леглото почти в същото положение, както го беше оставил преди два часа. Само че с куршум в главата. 22.БЯГСТВО Първият му инстинкт беше незабавно да напусне стаята. Двамата мъже сигурно щяха да се върнат, след като осъзнаеха, че се бяха разминали с асансьорен техник, качващ се по стълбите на хотела, който не притежаваше асансьор. Харланд бе­ше хванат натясно. Огледа двете рани от малък калибър на няколко сантиметра от слепоочието и мрачно се замисли за загубата. Беше харесал този мъж, възпитанието и усета му за хумор, и почувства, че му е длъжник и че трябва да остане и да се увери, че ще се отнесат с необходимото уважение към тяло­то му. Но не можеше. Огледа се наоколо. Съдържанието на чантата му беше пръснато на пода. Набута го бързо обратно, знаейки, че нищо не издаваше фалшивата му самоличност, и я преметна през рамо. Бръкна в джоба на сакото на Зигмунт и измъкна ключо­вете на колата. После напусна, без да погледне повече към уби­тия, и забърза по стълбите. Още носеше якето, което беше спасило живота му, когато на бегом пресече пътя и нахлу във входа на Ева. Портиерът, сега вече подозрителен, подвикна не­що след него. Харланд не му обърна внимание и затича по стъл­бите към втория етаж. Ева отвори вратата веднага след като почука, и го погледна равнодушно. Беше сменила спортните си дрехи и сега носеше черни панталони и сив пуловер с висо­ка яка. Изглеждаше стегната - далечна. Той мина край нея, ка­то затвори вратата зад себе си. - Току-що убиха човека, който ми помогна да те открия. Тялото му е в хотелската стая от другата страна на улицата. Беше заспал на леглото, когато са го застреляли с пистолет със заглушител. Убийството му е било поръчано от същия чо­век, който застреля Томас. Ева погледна към него, а после към майка си, все така седяща на дивана. Липсата на реакция го обезпокои. - Чухте ли ме? Кочалин отново уби. Старата дама заговори първа. - Нямате доказателство, господин Харланд, че Олег е отговорен за смъртта на вашия приятел. - Не, нямам. Но имам доказателство, че той е психопат-убиец. Същото доказва и вашият син - нашият син - и го е докладвал на Трибунала за военни престъпления в Хага. Това доказателство е толкова опасно за Кочалин, че бе готов да при­чини смъртта на двайсет и трима души, за да го прикрие. Тази цифра включва и една млада жена, наречена Фелисити - прия­телката на Томас. Измъчвали са я, за да издаде подробности, после са я екзекутирали, също като моя приятел. Тази сметка включва много хора, които никога не са чували за Олег Коча­лин - пътниците на два самолета към Ню Йорк, единият от които катастрофира. Също така и един млад полицай в Лон­дон, убит онази вечер, когато стреляха по Томас. Другият полицай между другото е осакатен за цял живот. - Той спря, за да поеме дъх. - А Томас? Ще бъда брутално откровен за бъдеще­то му. Томас никога няма да може да се движи отново. Никога няма да може да говори отново. Няма да може да се храни сам. Той е затворник на собственото си тяло. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си. - А доказателството, което предизвика толкова мъка? Това са тези снимки на Олег Кочалин, известен и като военнопрестъпника Виктор Липник. Той извади принтерните копия и ги постави на масичката за кафе. - Тук е заснет Кочалин, наблюдаващ погребването на жер­твите на масова екзекуция в Босна. Както виждате, и Томас е в дъното на снимката. Ясно е, че е станал свидетел на тези от­вратителни неща още преди да навърши двайсет години - и то принуден от мъж, когото вие очевидно приемате за идеален баща. Погледна надолу към Хана. - Простете ми - каза остро той, - не знам как се е случи­ло това, но е ясно, че от момента, когато сте поздравили Коча­лин с „добре дошъл“ в Прага през 1968 година с кошница хра­на, винаги сте му вярвали. Не знам дали познавате истинското му лице, но би трябвало да имате някаква представа, след като Томас се е върнал от малкото пътуване през 1995 година. - Знаехме, че нещо се е случило - каза Хана. - Но той не ни разказа. Тя беше потресена. - Не го ли принудихте? - попита Харланд. Той се обърна към Ева. - Какво мислиш, че сте правили? - Удари по сним­ките. - Как позволихте на Кочалин да го заведе в Босна? Ева поклати глава. Изглеждаше така, като че ли не може­ше да възприеме нищо повече. - Вие не разбирате - заговори майка ѝ. - Томас имаше проблеми с наркотиците. Хероин. Олег плати на една клиника в Австрия, където го излекуваха от наркоманията. Олег беше привързан към момчето и Томас го слушаше. Както казах, той го заведе по бизнесдела в Белград и решихме, че това ще се отрази добре на Томас. Знаехме, че отива в Югославия, но мис­лехме, че е в Белград. - И нищо ли не ви каза после. Нито намек? Тя наведе очи. - Знаете ли, че вашият приятел от КГБ е доставял оръ­жие и гориво за сърбите? Знаете ли, че е прал пари и е окрал междувременно доста неща? - Той разпери ръце. - Ева, за бо­га, откъде мислите, че идва всичко това? - Казвам се Ирина. - Не и за мен. Старата дама погледна дъщеря си. - Томас ни каза, че е видял нещо ужасно, и усетихме, че се е променил много, когато се завърна. Но не искаше да гово­ри с нас. - Тя погледна към Харланд. - Знаете ли, той все пак отиде да се види с Олег известно време след тези събития. - Направил го е, защото е искал да събере колкото се може повече доказателства срещу Кочалин - отвърна Харланд. Той извади втората снимка на масата. - Направена е на 29 май 1998 - може би от Томас. Тя доказва, че Кочалин - който също така е и Липник - е жив след едно инсценирано убийство в Босна. Томас сигурно е знаел какво върши той. Тази фотография по ред причини е много по-важна от първата. Двете жени погледнаха снимката. Харланд изчака, после каза: - Кога сте му разказали за мен? - Преди две години - каза Ева, без да вдига глава. - И той е реагирал остро и е скъсал отношенията си с теб - прав ли съм? Тя се поколеба. - Не сме го виждали, но ни писа, че е започнал нов живот в Стокхолм. Каза ни, че се справя добре и си осигурява средства от някаква Интернет фирма. Каза, че трябва да си оправи живота. Не изпрати адрес и не знаех как да го открия. - Тя млъкна и отиде към майка си. - Разбира се, ние се тревожехме за него, Боби, но какво можехме да направим? Знаех, че се нуждае от време, за да реши проблемите си. Най-много се тре­вожех да не започне да употребява отново дрога. Харланд я наблюдаваше; половината му съзнание поглъ­щаше чертите на изящното ѝ лице, а другата се чудеше какви компромиси е трябвало да направи, за да се ожени за Кочалин. А може би нямаше компромиси? Може би бе искала това. - Разбирам, че имаш проблеми - каза той. - Имаш ли деца? - попита тя остро. - Искам да кажа, други деца? Не? Добре, какво знаеш тогава за тези неща? - Може би си права. Но знам, че синът ми лежи в болни­цата и че се връщам в Англия. Можеш да дойдеш с мен или да пътуваш отделно. Във всеки случай сега тръгвам. - Той взе снимките. - Тези неща ме правят белязан човек. И е въпрос само на време, преди да бъде открито тялото на Зигмунт и мо­ето описание да бъде съобщено от персонала на хотела. Телефонът иззвъня. Ева понечи да отиде да отговори, но промени решението си. - Свързан е със секретар - каза тя. Телефонът продължи да звъни. Тя наведе глава и когато той спря, прозвуча записано съобщение. Мъж заговори на чешки - сериозен, контролиран глас, без колебания. След няколко къси изречения затвори, без да си каже името. Ева го погледна да разбере дали Харланд е отгатнал. - Това беше Кочалин, нали? Какво иска? - Помоли да му се обадя. Имало нещо, което искал да обсъди с мен. Но не е важно. - Обаче не остави телефонен номер? Това означава, че поддържате връзка. - Да, имам номер, на който да го търся, когато искам. - Колко често е това? Тя сви рамене. - Няколко пъти годишно. Оставя ми съобщение и ми се обажда отново. - И за какво говорите? - Нищо - финансови въпроси. Той ни плаща сметките. - И? - И понякога прави опити да открие Томас. Не съм гово­рила със сина си, но той все пак проверява. Заявява - както казва, - че искал да ме успокои. - И сега звъни, за да разбере дали си чула нещо за него, нали? Тя кимна. - Добре. Сигурен съм, че е много загрижен - каза Хар­ланд. - Но за щастие Томас се е укрил добре. Той се е сдобил с нова самоличност и живее под името Ларс Едберг. Ева се изсмя със странен, сух смях. - Какво? Осъзна, че нещо е докоснало дълбоко душата ѝ и я е пре­обърнало. - Семейна черта - каза тя. - Винаги сме се правили на други хора. Харланд не отговори. Сега разбра за какво става дума. Онзи глас на телефонния секретар - беше го чувал и преди. Това бе човекът от вилата. Първия ден, когато го вързаха за стола и го оставиха със завързани очи в килията. Прекара час или повече в пълна тъмнина и тишина. Като мислеше, че е сам, разсъждаваше за разни неща, което е характерно за човек, кой­то знае, че го застрашава смърт. После човекът заговори - дрез­гавият глас на пушач, който току-що бе чул. Беше шокиращо близко и Харланд внезапно разбра, че е бил там, седял е през цялото време безмълвно до него, наблюдавайки страховете му. Първия път нямаше разговори. Но имаше болка, внезап­но доказателство за силата на мъжа. Първият удар беше в сла­бините му. После имаше още много други. Мислеше, че може би го бие с палка или с бейзболна бухалка, но също така може­ше да бъде с върха на обувката или с носа на тежък ботуш. Странно, но Харланд не беше учуден. През цялото време беше мислил за връзката между руснака във вилата и изплъз­ващия се Кочалин. Той погледна към Ева. Знаеше ли нещо за това? А какво можеше да се каже за старата дама, която беше се запознала първа с младия офицер танкист и го бе довела в дома си. И практически му беше предложила дъщеря си? - Как дойдохте дотук? - попита Ева. - С кола. Но ни проследиха. Те познават колата и може би я наблюдават. Обаче взех ключовете и ако няма друг начин, ще се опитам да я използвам. - С истинските си имена ли се регистрирахте в хотела? - Не. Зигмунт взе стаята на свое име и показа своята лична карта - така и не поискаха моята. - Хората, които са го убили, сигурно знаят кой си. - Разбира се. И знаят, че съм дошъл да те търся, и имен­но затова току-що ти се обадиха по телефона. Сигурно са раз­брали, че съм научил доста неща срещу него. Сигурно знаеш много за миналото на Кочалин и той не би позволил това да бъде свързано с материала, който имам. Всичко, което знаеш за него, би помогнало на процеса - например датите на него­вото делово пътуване с Томас през 95-а. Ева, скоро Олег Коча­лин ще трябва да решава какво да те прави. Възможно е този човек още да изпитва чувства към теб. - Той спря, седна на ръба на дивана и махна служебното яке. - Но колко време ще продължи това? Струва ми се, че докато не знаеше какво се е случило с Томас, ти не си била заплашена. Но сега той подози­ра, че си научила за стрелбата и за това кой я е причинил, както и за другите варварства, така че скоро ще се превърнеш в опас­ност за него. - Той никога няма да се отнесе с нея така - каза Хана. - Изглежца, сте много убедена. - Да. Тя е единствената личност, която този човек някога е обичал. Не би могъл да ѝ стори зло. Харланд се почуди колко ли бе съдействала старата дама за връзката им. - Не бъдете толкова сигурна - каза ѝ той. - Опита се да убие момчето, макар да твърдите, че изпитва топли чувства към него. Ева притисна слепоочията и разтри лицето си с ръка. - Тръгваме веднага - каза, като погледна към пода. - Ба­гажът ми е готов. Тя поговори малко на чешки с майка си, после вдигна телефона и набра някакъв номер. Този път говореше на нем­ски, като без предизвестие заяви, че се обажда във връзка с позвъняването отпреди петнайсет минути. Съобщи, че изли­зала, за да поеме своя клас в балнеосанаториума и да купи нещо. Щяла да се върне рано следобед, а междувременно ще носи мобифона си. Отиде да си вземе чантите и започна да събира още неща за пътуването - книги, портмоне, паспорт, мобилен телефон и плик с пари, които взе от бюрото. - Знаеш ли, че може би Томас е бил проследен от Кочалин, защото е използвал мобифон - каза той. - Всичко, което трябва да направи, за да разбере къде се намираш, е да ти звънне. Ева помисли за секунда. - Ще ми трябва - каза твърдо тя. Изтича долу и каза на портиера да ѝ поръча такси, после го заведе до стълбищната площадка на първия етаж, минаха през една метална врата и се спуснаха по спирална стълба до приземието, където се намираха котелното и други служебни помещения. Друга метална врата ги изведе на неугледна, мал­ка уличка на гърба на сградата, отрупана с мръсен сняг. Тя се огледа наляво и надясно, после пресече улицата. Харланд я последва, носейки двете торби. При първия завой надясно тя вдигна дистанционното и Харланд видя мигащите задни свет­лини на тъмнозелено БМВ. Влезе в него и запали мотора още преди той да успее да мушне чантите на задната седалка. - Сега извади мобифона - каза тя, като оглеждаше ули­цата пред тях. - А също и една от кредитните карти от чантич­ката ми. Докато пътуваха, Ева притисна телефона до рамото си и потърси номера на бюрото на „Бритиш Еъруейз“ в Прага. Пос­ле говори още веднъж. Харланд разбра, че запазва места за следобедния полет до Хийтроу, извади паспорта си и го отвори пред нея. Тя кимна и изрече името на Тристан О’Донъл. Хар­ланд нямаше представа какво прави, но не каза нищо. Напуснаха страничната уличка и потеглиха внимателно към източните предградия. Движението намаляваше и когато стигнаха до голямата магистрала, Ева погледна в огледалото и натисна газта. Около 20 минути пътуваха със смразяваща кръвта скорост, като стрелката на скоростомера не падаше под 140 километра в час, а на правите отсечки стигаше 180 километра. В някаква гориста местност намалиха и завиха зад едни хъл­мове. - Кога се научи да караш така? - викна той, докато тя излизаше с газ от един завой. - В Русия. Някога бях на курсове там. Щеше да я пита за това по-късно. - Смяташ, че ни следят ли? Няма никой зад нас. - Надявам се да са сметнали, че отиваме в Прага - ще пратят някой да провери регистрациите за самолетите. Инс­тинктът ми подсказва, че няма да оставят нещата на случайността и ще се опитат да ни проследят. - Тя спря. - Предпола­гам, че са ни изпуснали при последния завой, но са достатъчно умни, за да ни прехванат по на север. Зависим само от това колко бързо можем да минем разстоянието. Каза му, че в джоба на вратата има карта и че би могъл да разгледа пътищата през Северна Бохемия към Германия. Смя­таше да мине през Теплице и Устри. На всеки етап искаше да ѝ съобщава и за наличието на друг възможен път през планините. Минаха през гъста гора от оголени дъбови и букови дър­вета, после се озоваха в равнина и поеха по шосе, което тряб­ваше да ги изведе до границата. Харланд си спомни за едно друго пътуване с БМВ през чешкия пейзаж до граничния пункт. Лежеше по гръб на задната седалка. На кормилото бе Мейси; Пилето беше отпред, до него, но през по-голямата част от пътуването се обръщаше и го придържаше за рамото. Мислеха, че ги следят, но бяха въоръжени до зъби и въобще нямаха на­мерение да спират. В предградията на един град, наречен Чумотов, Харланд и Ева влязоха в район, известен като „Черният триъгълник“. Около тях земята беше цялата в катраненочерни рани от лиг­нитните мини, а гора от комини бълваше мазен, серен пушек. Всеки град беше черно-бяла илюстрация на комунистическия функционализъм- бездушни панелни блокове, потънали в мръ­сотия; заводи с огромни размери, отрупани с отпадъци. Всич­ко беше почерняло - купчините сняг, повърхността на водата, пътните знаци. В тази атмосфера хората се движеха като сен­ки. Градът изглеждаше така, като че ли все още се управляваше от комунистически функционери. Спряха за бензин в едно селище, наречено Мост, и докато Харланд пълнеше резервоара, погледът му се спря на изоста­вена сграда през пътя. Проститутка, облечена като момиче за родео, беше вдигнала крак, опитвайки се да заеме съблазни­телна поза. Показа се и друга на прозореца и се ухили глупаво. Изведнъж синият „Сааб“ прелетя край тях. От гишето Ева видя как Харланд се навежда и изчаква няколко секунди, преди да излезе и да се върне при колата. - Сребрист мерцедес ли беше това? - запита тя. - Какъв мерцедес? Беше син „Сааб“. - Мисля, че има и мерцедес - с германски номера. Не видяха колата до Усти, където настигнаха сааба при един светофар и се оказаха на няколко метра зад него. Преми­наха кръстовището и го загубиха, но Ева твърдеше, че едва ли онези са се объркали. На десетина километра по-нататък вля­зоха в Дечин, последния голям град преди границата, и тя свърна към една пуста жилищна сграда. След неколкостотин метра очевидно видя това, което търсеше - четирима млади грубия­ни, тримата типични „бръснати глави“, висящи пред един бар. Тя излезе и ги заговори, като ръкомахаше и се усмихваше. В началото я гледаха войнствено, враждебно, но след няколко минути тя ги спечели. Върна се с двама, които кимнаха неб­режно на Харланд, качиха се отзад в колата и сложиха чантите в скутовете си. - Какво, по дяволите, правиш? - попита Харланд. - Мисля, че е по-добре да вземем влака. Тези момчета отиват да изкарат една нощ в Прага. Обещах им сто долара. Не искаха да приемат, докато не им обясних, че няма никаква уловка. Когато се готвеха да слязат пред гарата, Харланд забеля­за как Ева изважда телефона от джоба си и го мушка под табло­то. Това беше умно от нейна страна: оставяше го на младежи­те и по този начин залагаше фалшива следа. След час и половина местният влак пристигна в Дрезден. Те излязоха и се разделиха. Харланд отиде и купи два билета за Амстердам през Берлин и Кьолн. И в трите града имаха въз­можност да слязат от влака и да вземат самолет за Лондон. Като разбра, че влакът тръгва след 35 минути, тръгна към мяс­тото, където се бяха разбрали да се срещнат, но я мярна в тъл­пата още преди да стигне там. - Мисля, че са тук - каза тя, като гледаше пред себе си. - Има влак, който тръгва за Варшава след десет минути. Ще се видим в него. Забърза напред и изчезна към главния изход на гарата. Харланд се обърна и бързо тръгна в друга посока, после се качи на влака, чакащ на най-близкия перон - експрес за Мюнхен. Мина през два вагона и попадна на задръстване в третия. И отпред, и отзад имаше пътници, които се бутаха, търсеха местата си и качваха багаж. Тръгна назад през група войници на входа. Но тук също беше задръстено. Тогава разбра, че вра­жата на вагона отстрани също може да се отвори. Дръпна я, скочи на релсите и побягна към другия перон. Успя да се качи на варшавския експрес в последните тридесет секунди. Ева не се виждаше никъде. Тръгна да я търси напред и седна на маса с двама млади немски свещеници. След около половин час тя се появи и каза, че си е запазила купе в предната част на влака. Беше купила два билета за Варшава, където можеха да направят връзка и да се върнат обратно в Берлин. Той кимна на свещениците и я последва до купето. По пътя срещнаха кондуктора, с когото Ева вече беше установила добри отношения. Седнаха един сре­щу друг. Сега бяха сами и между тях се установи странна официалност. Ева се опита да чете книга, но погледът ѝ непрекъснато се запиляваше по непоносимо скучния пейзаж. Очите ѝ обхож­даха еднаквите селски църкви и непроходимите борови гори. Скоро навън падна мрак и можеха да виждат само собствените си отражения в прозореца. - Видях те по телевизията - каза тя внезапно. Гласът ѝ беше едва доловйм. - Видях те по телевизията през 89-а. - Не съм се показвал по телевизията през 89-а - каза той. - Още работех за СИС. Действащите агенти не се показ­ват по телевизията. Това е едно от нещата, на които ги учат още първия ден. - Но теб те показаха. - Тя не се усмихна. - Така разбрах, че си в Прага. Затова взех и Томас в Прага и останахме в ста­рия апартамент на майка ми. Надявах се отново да те видя по улиците. Сигурно съм била луда. - Какво искаш да кажеш с това, че си ме видяла по теле­визията? - Истина е. Видях те. Помниш ли как започнаха тогава събитията - с войниците, които биеха студентите. Той кимна. - Имаше германски телевизионен екип в Прага, който тайно снимаше улиците през целия ден. Очакваха да се случи същото като в ГДР. След пет дни филмът беше прекаран нелегално и показан по германската телевизия, която можехме да гледаме оттам, където живеехме. Първо познах походката ти. Ти се дръпна от камерата и някой ти даде нещо. Лицето ти гле­даше право към обектива за няколко секунди, макар да не зна­еше, че там има камера. Говореше с една млада жена, а после се обърна. Боби, познах те. Някъде в края на „Вацлавски На­мести“ - откъм булевард „Народни“, където полицията атаку­ва студентите. Но защо ти беше там? - Заради теб - каза той просто. - Търсил ли си ме? - Тя беше поразена. - Не, бях там заради теб. Опитвах се да ликвидирам ар­хивите на Държавна сигурност. Виж, не би трябвало да ти обяс­нявам това, сигурно знаеш за снимките ни в леглото. Заплашваха ме, че ще изпратят и други материали до СИС, и се опит­вах да иззема тези досиета, преди да падне режимът. - За какво говориш? Никакви фотографии не е имало? Загледа се в нея и му се прииска да запали цигара. - Всичко е било нагласено. Мисля, че е направено в хо­тела близо до Кампо деи фиоре. Но не съм сигурен, само знам, че не е било в Орвието. - Трябва да ми повярваш, Боби. Никога не съм сътруд­ничила на подобен план. - Добре де, няма никакво значение - каза той. - Но това беше едно от нещата, които се опитвах да направя, преди всич­ко в страната ти да се срути. - Как се надяваше да свършиш това? - По същото време досиетата на Щази бяха измъкна­ти от Източна Германия. КГБ в крайна сметка ги продаде в Москва. - Да, но в Чехословакия тези неща бяха охранявани. - Не чак толкова. Моят партньор имаше свръзка. И оти­де в Прага, за да уреди разплащането. Тя обмисли чутото. - Знаеш ли кой е бил свръзката ти? - Това беше човек на моя приятел. Аз само представях британската страна. Но той ме вкара в сделката, защото бяхме стари приятели и партньори. Американците щяха да понесат по-голямата част от финансовата тежест на сделката, макар че искахме да имаме равен достъп до досиетата. - Намери ли нещо? - Малко, но достатъчно, за да премахна всички мои следи. Тя се приближаваше много до темата за задържането и измъчването му. Това можеше да се очаква от някой, който не знае нищо, но също така и от човек, който се прави, че нищо не знае. - Повярвай ми, Боби. Не знам нищо за тази снимка. Не бих позволила това да се случи. - О, майната му! Същото ли щеше да кажеш и за военно­морското аташе? Ти си го компрометирала точно по същия начин, преди да се запознаем. И си спала с него, нали? Казвал се е Дрю Морис. И е бил принуден да предава тайни за ДС - друга победа за господин „К“. - Как откри тези неща? - Тя изглеждаше уплашена. - Видях досиетата. Зигмунт ми ги даде тази седмица. Проследих те през досието на майка ти. Виждаше я как пресмята какво друго би могъл да научи. Челото ѝ се беше смръщило и застинало в безчувствена мас­ка, която използваше, за да скрие мислите си. Лицето ѝ все още го впечатляваше; дори и при недостатъчната светлина в купето то беше извънредно жизнено. За пръв път забеляза бръч­ките ѝ - половин дузина покрай носа, още съвсем-съвсем мал­ки. Устата ѝ бе очертана с тънки характерни линии, а в косата ѝ се виждаха една-две блестящи нишки. Беше много красива, но за него това сега беше просто обективна преценка. - Тогава знаеш всичко. - Не. Твоето досие беше забележително тънко. Кочалин отдавна го е прочистил. - Трябва да ми повярваш. Не знаех за апарата и фото­графа. - Сега няма значение. - Не, истината е такава и е много важно да я приемеш. Харланд погледна отражението си в прозореца. - Защо не ми каза, че си бременна? - Защото знаех, че няма да можеш да направиш нищо. Нямах избор: ако бях избягала, майка ми щеше да бъде наказа­на. Затова не се срещнах с теб. - Да, майка ти. Тя е играла основна роля във всичко - каза той горчиво. - Знаеш ли, че в архивите от 68-а година има нейна снимка как дава на Олег Кочалин и на неговия екипаж кошница с храна? Била е поместена в съветските вестници. Това е променило изцяло живота ви. Но едно нещо не разби­рам. Бил ли е Кочалин тогава в КГБ, или се е замесил, когато се е върнал в Съветския съюз? - Искаш да знаеш, така ли? - каза тя, като го погледна открито. - Много просто е. Олег работеше в КГБ и бе в арми­ята под прикритие. Безпокояха се, че частите им няма да свър­шат необходимото, и такива като Олег, които са били в арми­ята, преди да постъпят в КГБ, били назначени за командири на танкови екипажи, за да са сигурни, че няма да има съчувствие към чехите и че няма да се допусне размекване или колебание между войниците. Когато на танковете им беше наредено да влязат в Прага, нямаше храна. Знаеш ли това? Великата съветска военна машина беше забравила да достави храна на арми­ята. На третия или четвъртия ден онези войници бяха отчаяни. Не бяха яли нищо, нямаха дори вода. Това беше през август и бе много горещо, а те не можеха да напуснат танковете си, за да намерят провизии. И все пак чехите не отидоха да им по­могнат. - Но твоята майка го е сторила и съветски фотограф е успял да заснеме тази сцена за руските вестници. - Не беше точно така. Този танков екипаж стоя пред апар­тамента ни цял ден. Мъчеха се и затова им дадохме храна. Ко­гато руснаците чуха за това, те изпратиха фотограф и трябва­ше да повторим сцената отново. Разбира се, мама беше срещу нахлуването - както всички. Но им даде храна, защото един руски войник е спасил живота ѝ. Томас не ти ли каза, че е оце­ляла от лагера в Терезин - Терезиенщат? Харланд кимна нетърпеливо. - Когато лагерът бил освободен от руските войски, един танков командир от Трети гвардейски корпус на генерал Рибалко я намерил. Онази нощ се грижил за нея - дал ѝ вода и малко храна, защото е можела да яде само по малко. Била е много слаба, на ръба на смъртта. Може би му е напомнила за собственото му дете - тя така и не разбра защо се е грижил толкова за нея. Но тя казва, че милостта и успокоението, че отново има доброта в света, са я спасили. Дали са ѝ надежда, разбираш ли? И след всички тези години тя вижда един танков екипаж, който се нуждае от същото, което онзи офицер ѝ е дал - храна, вода, доброта. Разбираш ли, видяла ги е като хора. И в сърцето си е знаела, че има дълг, морален дълг. И това е било по-важно за нея от проблема с нахлуването. Това е било едно лично задължение. Заради този акт тя плати много скъпо. И двете платихме. Оттогава съседите ни избягваха и хората не ни говореха. Заплюваха ни по улиците. Наричаха ни „руски курви“. Тя спря и погали корицата на книгата си. - Разбираш ли, нищо не е толкова просто, колкото изг­лежда. - И как стана така, че Кочалин продължи да поддържа връзка с вас? - Олег остана в Прага. Беше назначен на щат в Програ­мата за нормализация и наблюдаваше работата на Държавна сигурност. Беше настанен за постоянно в Прага. Не знам как го намери майка ми, но това беше добре, защото новият ре­жим започна отново да се настройва срещу евреите. Малкото евреи, които бяха останали след войната в Чехословакия, бяха обвинени в антидържавна и антисоциалистическа дейност - ци- онистки заговор. Олег беше защита за нея и ни намери друг апартамент и друга работа. Ева млъкна. - Хората на Запад сега не разбират колко ни беше трудно. Тя зависеше от него. Когато излязла от Терезин, вече няма­ла живи роднини. Така че, ако бях избягала през 75-а, тя отново щеше да загуби всичко. Трябваше да се върна, Боби, а не мо­жех да ти обясня защо. Харланд се запита дали Хана Рат е била любовница на Кочалин, преди той да прехвърли вниманието си върху дъще­ря ѝ. Дали е чакал през цялото време Ева? Дали Хана го е нака­рала да ѝ бъде закрилник? - А ти? - попита той тихо. - Ти кога влезе в сделката? - Много си жесток. - Тя погледна встрани. - Не си спом­ням да си бил такъв. - Кога му стана любовница? - настоя той. - Преди или след мен? Очите ѝ помръкнаха. - След теб. Трябваше да оцелея. Бях бременна, за бога! - Значи си родила Томас и си започнала отново да рабо­тиш за ДС или за КГБ? Какво направи? Каза ми, че си ходила на шофьорски курс в Русия. Това ми звучи като че ли си била подготвяна за активна работа. Какво вършеше? Мокри дела? Куриерска работа? Искам да знам всичко. - Нямаш право над моя живот, Боби. Ти ми беше любов­ник преди двайсет и осем години. Това е всичко. - И баща на сина ти. - Биологически - да. Но това не ти дава никаква морална власт. Кой си ти да съдиш решенията, които бях принуде­на да взимам? Те бяха много трудни. И изживях най-добрата част от живота си, след като ги взех. А ако си честен, трябва да признаеш, че си нямал нито една от тези отговорности. Нали? Ти просто продължи кариерата си в британските тайни служби. Вече нямаше и намек за учтив разговор. - Нека ти напомня две неща - каза студено Харланд. - Живяла си с един касапин и садист от КГБ. Колкото и да отбяг­ваш този факт, трябва да го приемеш. Второ, служила си на режим, чиято единствена цел е била да потиска чехите и слова­ците - твоя народ. Така че, когато става дума за моралност, дори и аз мога да те превъзхождам. - И ти си донасял на този режим - каза тя. - Какво пред­ставляваш тогава? Той я погледна с ново разбиране. - Откъде знаеш какво съм правил? - Ти сам ми каза. - Не съм ти казвал нищо. Просто ти съобщих, че ме зап­лашиха да изпратят материала на моите началници. Не съм ти казвал как съм реагирал. В този момент вратата се отвори и офицер от полската гранична полиция им поиска паспортите. - И двамата ли пътувате за Варшава, сър? - Да - отвърна Харланд, - делово пътуване - един или два дни. Той погледна отново паспортите. - Този паспорт е издаден преди три години. Но снимката е много по-стара, вие сте доста по-млад на тази фотография, господин О’Донъл. Харланд се усмихна печално и се изкашля. - Суета. Харесвах тази снимка. Мъжът като че ли прие това и се обърна към Ева. - Приятно пътуване - каза той. 23. СПИРКА В ПОЛША Мълчаха половин час. Харланд би предпочел да има не­що за четене, защото очите му неволно се връщаха към изоп­натото лице на Ева. Тя знаеше повече, отколкото му казваше - сигурен беше. Но засега не искаше да я притиска. Внезапно влакът удари спирачки. Ева стана и провря гла­ва през прозореца, за да погледне. Харланд отиде в коридора и отвори прозореца от другата страна. Обърнаха се един към друг. Ева излезе от купето и побърза към вратите в края на вагона. Отвори прозорците от двете страни на вагона и над­никна. - Има гара на около километър пред нас - каза тя. Харланд отиде при нея и се надвеси през прозореца. Вя­търът свиреше в жиците на електрическата мрежа. Той забеля­за някакви бели светлини отпред и вдясно от тях и оранжеви примигвания, за които предположи, че са електрическите круш­ки от селата. На пръв поглед нямаше никакъв проблем, но зна­еше от германското разписание, което беше взел заедно с би­летите, че експресът не би трябвало да спира никъде преди Вроцлав, но дотам имаше още половин час. А това пред тях бе малка гара. Той промъкна глава през прозореца, за да се огле­да отново, и видя два или три чифта светлини, които пробиваха мрака около гарата. Първият чифт спря и светлините угасна­ха. Харланд Се обърна към Ева, за да ѝ каже да стяга багажа си, но тя вече го беше сторила и гледаше през отсрещния прозо­рец. Изчакаха. Влакът започна да се движи бавно напред, колелата изс- кърцаха и увеличиха скоростта. Пропътуваха неколкостотин метра със същата скорост и беше очевидно, че се готвеха да спрат непредвидено на гарата. Той обмисли възможностите. Може би машината не бе в ред; може би линията пред тях бе­ше блокирана; или просто ставаше дума за обикновено закъс­нение. Но бе странно, че в същия момент се появиха и двете коли. - Какво мислиш? - викна той към Ева. Без да каже нищо, тя опита дръжката и разбра, че е вклю­чена автоматичната затваряща система. - Можеш ли да излезеш през този прозорец? – попита тя, като прехвърли пътната си чанта през рамо, повдигна края на палтото си и вдигна крак така, че да стъпи на горния край на прозореца. - По тоя начин. - Може - каза Харланд, - но не мислиш ли, че е по- добре да излезем от другата страна, където няма релси? - Ставаше дума за показно - отвърна тя със саркастична гримаса, - но ако искаш, можеш да останеш във влака. Не си в много добра форма, Боби. Той отново подаде глава навън. На перона пред тях има­ше няколко фигури. - Не, мисля, че трябва да се махнем. Можем да вземем друг влак на гарата или да спрем някоя кола. - В това време? Не вярвам - каза тя. Ева излезе първа и без голямо усилие прехвърли кра­ката си през прозореца. След това се обърна, за да може да се наведе и да стъпи под вратата. Държеше прозореца с една ръка и се опитваше да отвори вратата с другата от­вън. Накрая успя. Тя му се усмихна и скочи от влака, сви се за секунда и се изтъркаля в тъмнината като опитен па­рашутист. Харланд хвана вертикалната дръжка и слезе на долното стъпало. После се отдръпна и затръшна вратата. Дръжката му позволяваше да се приведе на около метър - метър и половина над земята. Откри, че не може да виси съвсем удобно с чантата на рамо, и реши да изчака гарата, преди да се хвърли в тъмно­то. На около двеста и петдесет метра преди края на перона спирачките на влака отново заскърцаха. Той скочи, като отка­чи чантата от рамото си и я задържа с две ръце. Скокът му не беше така чист като на Ева. Не прецени добре разстоянието и се удари в пряспа сняг, която го обсипа с ледени пръски. На­дигна се, изтръска снега от себе си и се огледа за Ева, която вече тичаше към него, като се мъчеше да стои встрани от свет­лините на вагоните. Тя стигна до него точно когато край тях мина последният вагон и ги освети със стоповете си. Влакът спря със скърцане, когато локомотивът и първият вагон стигнаха перона. Четири фигури се измъкнаха от навеса на гарата и се качиха. На Хар­ланд му се стори, че вижда униформи. - Какво става? - попита Ева. - Мисля, че е полиция. - Стана му ясно, че на влака му е било наредено да забави, за да може да спре на гарата, след като дойдат колите. Но в това нямаше смисъл. Всеки, който искаше да се скрие, можеше да скочи покрай релсите, както направиха те. Придвижиха се на 50 метра напред, където имаше ръжди­ви петролни варели и бетонни траверси. В клоните на един оголен храст се беше омотала скъсана лента от счупена маг­нетофонна касета и потрепваше като коледно украшение. При­таиха се зад храста и зачакаха. Харланд забеляза двама поли­цаи, които крачеха по линията и преглеждаха снега с фенери, търсейки следи. Стигнаха до последния вагон и спряха. Пови­каха ги от другата страна на влака, където очевидно се провеж­даше същата операция. Двамата се спогледаха, когато една гла­ва се показа от вратата на последния вагон. Размениха няколко думи, в които Харланд забеляза нотка на отрицание. Ева се наведе към ухото му и прошепна, че са прегледали вагоните и не са открили нищо. Влакът тръгна леко напред, полицаите го следваха и над­ничаха да видят дали някой не се е скрил под вагоните. Той се изравни с перона и спря, там пък провериха покривите и свръз­ките между вагоните. Накрая всички полицаи се събраха на перона. Имаше оживени разговори, ръкомахания и тропане с крак. Харланд разбра, че изоставяха един безрезултатен план. Надигна се малко, надникна над храста и тръгна към перона. Ева му изсъска да се върне, но той не ѝ обърна внимание. Тя изруга и тръгна след него, като широкото ѝ синьо палто се влачеше по замръзналия сняг. В средата на групата имаше офицер, който се обърна към някого, скрит в сенките. Последва шумна размяна на реплики. Пътниците се показаха на прозорците, искайки да знаят на как­во се дължи това закъснение. Един гаров чиновник дойде и за­почна да ръкомаха. Тогава мъжът от граничната полиция, кой­то им беше проверил паспортите, се присъедини към него и заяви, че железопътните служители са задържали влака на га­рата. Платили са му, помисли си Харланд. - Готвят се да го пуснат - каза Ева. - Добре, нека тръгнем с него. - Да се качим отново ли? - Не можем да останем тук - изсъска той. - Няма коли, няма пътища - нищо. Тук сме в клопка. Без да говори повече, той се приведе и се плъзна покрай линията в сянката от другата страна на влака. Ева вървеше съв­сем тихо и няколко секунди Харланд не знаеше дали е след него. Но тя го следваше плътно, като гледаше към вратата на последния вагон, а раменете ѝ се повдигаха бавно. Планът му беше да се качи и отвори вратата точно когато влакът потегли, но видя светлините на друг влак, който бързо се приближаваше от отсрещната посока, и реши да се качат, когато той се приближеше до тях. Шумът, който предшества­ше експреса, нарасна, влакът профуча през района на гарата и ги обсипа с облак ледени частици. Харланд се хвърли и натис­на дръжката на вратата надолу, но тя не помръдна. Помисли, че е замръзнала, и посегна да я удари с юмрук. Нищо. В този момент колелата тромаво изскърцаха и се завър­тяха по линията, като забързваха все повече и повече. - Мамка му! Мамка му! Мамка му! - Харланд изплю думите. Ева го погледна и кимна с глава надясно. Мина зад пос­ледния вагон и затича след сигналните светлини. Той я послед­ва, не желаеше да остане така прав, като идиот, насред релси­те. Имаше един вагон разстояние между тях и края на перона. Точно когато последните няколко метра от вагона го отминаваха, той разбра какво беше планирала. Тя приклекна, хвърли се над релсите и падна в тъмнината под бетонния ръб на перона, който предлагаше около метър укритие, но сянката беше много по-дълга. Секунда по-късно Харланд се хвърли до нея, но пак не успя да го направи както трябва. Ръбът на панта­лона му се закачи на болта, придържащ релсата към една тра­верса, и той се търкулна през чантата си. Ева протегна бързо ръка, освободи крачола му и дръпна чантата към себе си. Вла­кът вече беше почти преминал, преди да успеят да се скрият под бетонния ръб, прибрали плътно колене към гърдите си. Внезапно всичко затихна. Повечето от гласовете в сгра­дата заглъхнаха. Но все още се чуваха двама или трима души, които обикаляха наоколо. Близо до ръба, на около три метра от мястото, където се бяха прислонили, дойде някакъв човек. Изглеждаше замислен. Харланд погледна към Ева. Тя постави пръст пред устата си и леко повдигна глава. Разбра, че е усети­ла дъха на тежкия му одеколон. После в тишината на пустата гара се чу глас - гласът на Олег Кочалин. Ева потрепери. Харланд сложи ръка върху ус­тата ѝ. - Тръгваме - каза Кочалин на руски. - Не са тук. Палете двигателя. Отговор не последва, само се чу как краката забързаха, за да изпълнят заповедта. Той постоя още няколко мига. После тръгна и след мину­та се чу виенето на хеликоптерен ротор. Харланд разбра, че Кочалин е пристигнал на гарата малко преди полицията и не беше учуден, че ги е открил - разбрали са на кой влак са се качили в Дрезден. Но как е накарал полските власти да спрат влака и да го претърсят? Чудеше се каква история беше изпол­звал, за да ги убеди. Шумът на двигателя достигна високи тонове и с внезапен рев хеликоптерът се вдигна във въздуха. Застина за малко над гарата и се стрелна на запад към шосето. - Какво ще правим сега? - попита Харланд разтреперан. - Още е рано. Ще вземем следващия влак, закъдето и да пътува. Повечето от светлините на перона бяха загасени и успяха да се измъкнат. Час по-късно един локален влак ги откара до следващата гара, откъдето взеха бързия за Варшава. Късно през нощта се качиха на влак за Познан и Берлин. Рушвет от 50 долара им помогна да купят последното празно спално купе. Преди да тръгнат, Харланд намери телефон и се обади на Пилето, за да му каже, че Зигмунт Мислбек е убит тази сутрин. Пилето вече знаеше, но искаше да чуе подробностите. Каза, че Мейси е много ядосан: познавал Зигмунт от двайсет години. После Харланд телефонира и на сестра си, за да ѝ съобщи, че се връщат с Ева. Тя беше много предпазлива и каза само, че пациентът имал един или двама неочаквани посетители, но за­сега е добре. Харланд я бомбардира с въпроси, но тя отказа да говори. Върна се в спалното купе и видя Ева, седнала на долното легло, да чисти панталоните си с една малка четчица за нокти. Не вдигна поглед. - Как е той? - попита. - Казаха ми, че бил добре - поправял се. - Нищо повече? - Не, сестра ми не можеше да говори. Тя вдигна глава. Близостта, която така естествено ги бе обвързвала преди няколко часа, сега се беше изпарила. - Мисля, че трябва да ми обясниш всичко - каза. Харланд се позабави. - И ти също - трябва да ми кажеш за Кочалин и какво сте правили в Прага през ноември 89-а. Тя погледна притеснено. - Не знам какво имаш предвид. - Добре, нека хапнем, после ще говорим. Отидоха във вагон-ресторанта и си поръчаха, когато вла­кът потегли - супа, агнешко с картофи и бутилка добро черве­но вино. Харланд изпразни чашата си наведнъж. - Казваш, че аз нямам право да знам твоята история. Не съм съгласен, защото целият ми живот беше повлиян от наша­та... от срещата ни в Рим. - Моят също се промени - каза тя остро. - Аз носех дете - разбери това! - Добре, във всеки случай много бих искал да знам за връзката ти с Кочалин, особено след развода. Искам първо ня­кои отговори, а после ще ти кажа защо те питам. - Просто е. Трябваше да се оженя за него, защото по този начин можехме да оцелеем. Казах ти, че никой не може да разбере онези дни. Като поглеждаме сега назад, знаем, че всичко свърши през 89-а, но в началото на 80-те комунизмът беше така здрав и твърд, като че ли щеше да продължи столетия. Системата изглеждаше неразбиваема и трябваше да се съобразяваме с това. Олег беше моят изход. - Той беше луд по теб, нали? - Да, предполагам, че може да се каже така. - А преди това е бил любовник на майка ти? Тя поклати отрицателно глава. - Ще ти разкажа моята история, не нейната. - А щом ти е трябвал, защо се разведе през 88-а? - Трудно е да се обясни. - Болка премина по лицето ѝ. - Сексът ли беше причина? - Много си груб, Боби. Разбира се, че беше сексът. Не го обичах. Той знаеше за теб и смяташе, че заради това не отгова­рям на чувствата му. - Но все пак поддържахте добри отношения. - Олег не е нормален човек. Никога не е познавал роди­телите си. Те са умрели скоро след войната. Той е сирак и се потопи в нашето малко семейство. Уважаваше някои неща в майка ми - липсата на родители, от една страна - и това беше неговият странен, натрапчив мотив да стане член на нашето семейство. Прекарвахме много време разделени и затова бе­ше поносимо. Питаш ме за секса. Ще ти кажа. Нямаше ника­къв - най-малко що се отнася до нормалния секс. - Садистичен ли беше? - Не е толкова просто. Да, имаше и такива опити. Той беше ненормален - извратен. - Биеше ли те? - Харланд не искаше да знае, но нещо го накара да запита. - Боби, няма да разбереш. Този човек беше душевно разстроен. Показваше привързаност към мен, към майка ми и Томас, но това беше някакво изключение в живота му. Не можех да му отвърна. Когато разбра, че не може да има вза­имност, започна да намира оправдание за своето държание. В него има нещо много тъмно. Не знам как да се изразя по- ясно. - Унижение? - Да. - Тя беше озадачена. - Но не разбирам защо си продължила да поддържаш връзка с него;и след развода. Това е било преди около 14 годи­ни. През цялото време той те е държал по някакъв начин. Тя го погледна студено. - Да, защото го познавах, знаех тайните му; познавам го както никой друг. Аз държа част от него. За мъж като Олег, който е загадка дори за себе си, е важно да знае, че някой го познава. - А Томас? - Той беше част от идеята на Олег да се реализира като баща. Нямахме деца - просто нямаше начин. Но Олег искаше да даде на Томас това, което той самият не е получил. И затова бе от особено значение, че Томас няма баща. Това беше едно от малкото нормални неща в него. И всъщност беше другата причина, поради която продължихме да поддържаме връзки и след развода. - Ти ли му каза, че съм бил в Прага през ноември? - Не, защо да го правя? - Тя замълча. - Боби, исках да те видя. Защо бих казала на Олег? Освен това тогава не знаех къде е той. Беше обзет от манията да държи в тайна действията си. Винаги е живял по този начин. Телефонираше или правеше уговорки чрез посредник. Защо питаш за 89-а? Какво значение има това сега? - Тогава ти работеше ли за ДС? - Той се усмихна слабо. - Не. Работих до 88-а. Но не активно, както каза преди. Всъщност не съм работила като шпионин след Рим. - А защо беше тази подготовка в Русия? - Бях предложена за работа с висока степен на секрет­ност и руснаците искаха да ме пробват. И така бях изпратена на рутинен курс, който беше един вид изпробване на надежд­ността ми. - В каква област беше новата ти работа? - Разузнавателни съобщения. - Аха! - възкликна Харланд. - Разшифроване на кодове - в това има смисъл. Тя го погледна странно. - И беше назначена в Прага? - Да, след подготовката получих одобрение и започнах работа в Прага. - Разкажи ми за тази операция. Веждите ѝ се сключиха. Навикът за секретност умира бав- но, помисли си Харланд. Той ѝ наля още малко вино. - Прехващахме шифрован материал от западните по­солства в Прага. - Но операциите по разшифроването в Източния блок се ръководеха от руснаците - каза Харланд. - Всички приятелски агенции, като ДС, захранваха Цен­тралата. Доколкото си спомням, всичко това беше задача на 16-о управление на КГБ. - Сигурно не си минавала школата по шифроване? - Не. Обучаваха ме в Московския център. Специалната школа беше само за руснаци. Те я държаха в тайна, но ние знаехме за нея. - Така че ти се върна в Прага с нови умения. Участваше ли Кочалин в тази работа? Тя поклати глава. - Но имаше достъп до твоя материал? - Да. - Тоест ти си работила с него и след развода си? - Не пряко. - Кажи ми, как успяхте? - Това беше интересно от исто­рическа гледна точка за Харланд. Спомни си, че американците и британците бяха абсолютно сигурни, че трафикът на съоб­щения между тях е разшифрован от КГБ, особено след като бяха изтекли нелегално данни за компютърната шифровъчна техника през 80-те. - Можехме да четем всичко - каза тя просто. - Всичко! - И съобщенията между американци и британци? - Всичко. Работихме върху това много години. Вашите хора... твоите хора бяха небрежни в много области. Имаше един мъж в американското посолство. Той се влюби в една от нашите агентки и така и не разбра колко много неща му отк­радна тя. - Тоест ти си чела всички съобщения от 89-а? - Да, знаехме какво предаваше вашето посолство на бри­танското външно министерство. Следяхме линията от телекс­ния център до машината за шифриране. - Тя млъкна. Значи бяха получавали всички телеграми. Може би така Кочалин е научил за плана, който бяха подготвяли с Гризуалд. Преди да тръгнат от Берлин, имаше трескава размяна между Прага ц Лондон; посолството настояваше, че пла­нът да се запознат преговори за досиетата на ДС е много опасен. Пристигнаха три или четири телеграми с настоя­ване това да не става при никакви обстоятелства. Защо Сенчъри хаус не бе реагирал на тези тревожни призиви, Хар­ланд никога нямаше да научи, но беше убеден, че на посол­ството е било съобщено, че операцията се отменя. Но ня­кой, който нямаше представа по какъв начин вървят неща­та в СИС, щеше да заключи, че операцията по-скоро е за­почнала. След това е било съвсем просто да се проследи влизането им в страната. И когато Гризуалд е започнал да търси местните си връзки, е нямало начин да не бъдат прос­ледени от Кочалин. Мълчаха дълго време. Харланд обмисляше какво да ѝ ка­же за случилото се след това. - По това време срещнах твоя приятел - срещнах се с Кочалин. Тя го погледна изумена. Той въздъхна тежко и отпи малко вино. - Аз бях... задържаха ме в Държавна сигурност, която тогава е била подчинена на Кочалин. Но едва от тази сутрин вече съм сигурен, че беше той. Никога не съм виждал лицето, му. Подозирах, че е руснак и че един или двама от неговите хора също са руснаци. Всичко, което знаех тогава за него, бе­ше гласът му - същият глас, който чух да оставя съобщение на секретаря ти тази сутрин. И се уверих напълно в това на гара­та, когато го чух отново. - Не разбирам. Защо не си виждал никога лицето му? - Бях със завързани очи. - Той млъкна. Очите му се спря­ха на един мъж в края на вагон-ресторанта. - Твоето наблюдение е вярно - Кочалин е една загадка и за самия себе си. Сега го разбирам. Но в крайна сметка така живеехме. Нашите истории са скрити в самите нас. Всичките тези години нямах представа, че той ме е заловил. Едва днес разбрах кой е. Аз... той... като че ли искаше да ми отмъсти заради теб. - Би ли те? - Да. Никога не можах да разбера безсмислието на това, което правеше - вниманието към подробностите при причиня­ване на болка. Но сега разбирам. Той си отмъщаваше. Отмъщаваше си за нашата снимка в леглото - снимката, за която казваш, че не знаеш нищо. Ръцете ѝ се вдигнаха към устата. - И допускам, че същият мотив го е тласнал да вземе Томас в Босна. Искал е да го зарази. Искал е да го разруши, защото е бил мое дете, а не негово. Няма друго обяснение затова каква е сторил. Разбираш ли, Ева, той е знаел какво ще стане в Източна Босна онова лято. Той е доставял оръжие, му­ниции, гориво. Кочалин е знаел какво се върши там. Мислех си за онези снимки, които ти показах и от които разбрах, че То­мас е бил свидетел на масово убийство - той сигурно е участ­вал в него. Точно преди да го застрелят, ми каза, че е убил човек. Не обърнах много внимание тогава. После Томас влезе в болницата и започна борба за живота си и забравих какво ми бе казал. Но те не са го оставили, направили са го съучастник - така постъпват. Той продължи да гледа встрани от нея, макар че усещаше горещия ѝ поглед. - И това са вършили в Босна. Разказваха за шофьори на автобуси, които са били използвани, за да карат мъже мюсюл­мани до местата за изтребление. Всеки от тях е трябвало да убие по един човек. По този начин не са можели да свидетелс­тват, без да признаят и собствените си престъпления. Сигурен съм, че не биха позволили на Томас да види тези неща, без да го омърсят. Те са искали да разбере разликата между себе си и коленичилия пред него човек. - Би могъл да ми каже - промълви тя безнадеждно. - Не - очите му се спряха върху нея, - той е знаел къде живеете. Знаел е колко много пари е вложил Кочалин в апарта­мента ти. Знаел е, че той плаща сметките ти, плаща за вашия живот. И е знаел, че сте задължени на Кочалин за лечението му от наркоманията. Мислел е, че няма да му повярваш, което означава, че е трябвало да се справи сам със своята вина. Зато­ва е напуснал. - Да, но той знаеше, че аз и Олег вече не сме... - Не сте какво? В този момент на Харланд му стана ясно, че Кочалин е поддържал връзката и след развода по една много сериозна при­чина. Сигурно е имал някакви специални сексуални предпочи­тания, които само Ева е могла да задоволи. - Кога свърши това, Ева? Или все още продължава? Това ли имаше предвид, като казваше, че знаеш тайните му, позна­ваш го така, както никой друг? Исусе, Ева, какво сте правили двамата? Зачака отговор. Тя не каза нищо. - Добре - продължи той. - Сигурно това обяснява защо Томас се е махнал от живота ти и, предполагам, че заради това ти никога не си се опитвала да влезеш в контакт с мен. Тя сведе глава. - Прав си. Имаше нещо. Но не и сега. И Томас го знаеше. - Едно не разбирам - каза Харланд. - Как е позволила майка ти да се случи това? Сигурно е имала доста точна пред­става какъв е Кочалин дори като по-млад. - За бога, Боби! Нямаш милост. Можеш ли да спреш да говориш? Харланд бутна чинията с агнешкото си настрана. - Отговорът ми е не, не мога да спра. Ти повече от всички хора знаеш как този човек е обсебил живота ни - твоя, моя, на Томас и на безброй други хора. Той ни е заразил, Ева, изпол­звал ни е, използвал е теб - той е боклук и трябва да бъде спрян. Ето защо искам да открия всичко за него, да го закова веднъж завинаги. Не го правя само заради Томас. Правя го заради Гризуалд, за хората от двата самолета. Онези престъпления в Бос­на още не са наказани. - Той замълча. - Знаеш ли, когато спо­менах самолетната катастрофа тази сутрин, окото ти не миг­на. Не попита за нея. Може би вече не се вълнуваш от такива неща. Само помисли какво е направил този човек, с когото си живяла четвърт век. Два самолета - двайсет души, пометени ей така. Боже, невинни хора, които си вършеха незабележимо работата в този полудял свят. Хора, които работеха, за да си изкарат прехраната. За да изхранят семействата си, Ева. И не бяха лягали по гръб, за да ги чукат за пари. Имаха семейства и приятели, и любими хора. И изведнъж - нищо. И знаеш ли какво? Той не само е разрушил доказателствата, които Томас е дал на моя приятел. Разбираш ли, не ти съобщих за последната шега на съдбата. Аз бях в самолета. Бях със следователят кой­то трябваше да разкрие, че Липник е Кочалин. Бях единстве­ният оцелял. И Томас ме е открил точно по този начин. Видял снимката ми във вестниците. - Отново снимка - каза тя. - Да, отново снимка - повтори той с равен глас. Някаква част от него беше загубила вече интерес към всичко. - Как се отърва? - С малко късмет и място в задната част на самолета. Минаваше полунощ. Беше казал всичко, което можеше. Платиха сметката и се върнаха в спалното купе. Харланд изча­ка в коридора, докато Ева се приготви за лягане, а като влезе, видя, че е заела горното легло и е изключила светлината. Не си казаха нищо. Той легна долу с дрехите, заслушан в ритъма на колелата. След двайсетина минути се отказа от опитите да зас­пи и се върна в ресторанта, където келнерът с разбиране му наля чаша уиски. Отпиваше бавно питието си, докато черното пространст­во на Средна Европа се плъзгаше край него. *** Томас имаше трудности с името. Лайхорн или Лайдътхорн? Или имаше още един твърд звук в средата на думата? Опитваше различни вариации. Искаше да пробва звука в уста­та си, да опре езика зад горните зъби, за да оформи твърдо, избухващо „т“. Разбираше, че това е проблем за езика му. Кол­ко много нещо зависеше от малката кухина в устата му, къде­то се раждаха думите. Сега вече не можеше да ползва устата си по този начин и трудно си припомняше как се произнасяха отделните думи. Докторът се обърна за четвърти път към него и Томас ре­ши, че Лайторн е с твърдо „т“ в средата - инспектор Лайторн, очевидно полицай, който бе дошъл да му зададе няколко въпроса. Бяха научили, че може да отговаря с клепачите си, но не знаеха за уредбата, която Хариет бе изнамерила от друга бол­ница. Беше работил с нея целия ден, но сестра Робъртс я бе махнала няколко минути преди пристигането им. Обясни, че програмата трябва да се доправи, и после се наведе над него, намигайки заговорнически. Освен доктора сега в стаята имаше трима мъже. Лошо облеченият, но усмихващ се Лайторн, един мъж, наречен Неврат - никакви трудности с това име, - и третата личност, която носеше чанта, Томас я мярна, когато влизаха. Обстановката беше напрегната. Смит-Кенън се мъчеше да прикрива враж­дебността си, а придружителите на Лайторн откровено изразя­ваха съмненията си, че е имало някакъв смисъл да идват тук. Личеше си, че Неврат се плаши от вида му, а мъжът с чантата правеше всичко възможно, за да не го гледа. Очите на Лайторн обаче го оглеждаха и бездушно го оценяваха. Той се приближи към края на леглото. - Така, лекарите ми казаха, че сте извън непосредствена опасност и че се чувствате по-добре. Исках да говоря с вас още след стрелбата, защото се надявах, че можете да ми по­могнете, Ларс - той се спря. - Първо ми кажете дали е вярно, че имате друго име. Сигурен съм, че вие не сте Ларс Едберг, и вече почвам да се съмнявам дори че сте швед. - Той се вгледа в лицето на Томас за реакция. - Знам, че във вашето състояние е възможно пациентът да използва клепачите си, за да влиза в контакт. Доктор Смит-Кенън смята, че сте способен на това. Късметлия сте - каза той, - че можете да мигате. Можете да мигнете веднъж, за да ми кажете, че сте разбрали какво ви говоря. „Глупав ли е тоя?“ - помисли си Томас. Много неща беше загубил, но все още имаше право да мълчи. - Само едно мигване - каза Лайторн. - Знам, че умен младеж като вас може да се справи. - Вижте, не е точно така - каза Смит-Кенън яростно. - Аз ви казах, че това може би е възможно, но невинаги се полу­чава. Моля ви се, отнасяйте се с уважение с пациента ми. Да не чувам никакви грубости. - Аз не съм груб с пациента, сър. Моля ви да ни съдейс­твате в много сериозно разследване. Двама от нашите поли­цейски служители са застреляни и приятелката на този мъж е брутално убита заради него. - Той отново погледна към Томас. - Вярно ли е това? Тя беше убита заради теб. Очаквам да полу­ча някаква представа кой я е убил, какво знаете за тези, които са отговорни за събитията в коледната вечер. Вижте, Лapc, знам, че сте затънали до шия в нещо. Взехме пръстовите ви отпечатъци от апартамента, същите отпечатъци са били наме­рени и върху едно оборудване - тоест върху две машини, ако трябва да бъда точен. Две, замисли се Томас. Значи бяха открили и двата ком­пютъра. Помисли си какво ли биха могли да разберат, преди да ги изключат. - Виждам, нещо в очите ви ми подсказва, че знаете точно за какво говоря. Разбира се, имате много по-ясна представа от мен за какво служат тези машини. Строго секретен материал, доколкото разбирам. Смятам, че онези компютри са били из­ползвани от вас в нощта преди стрелбата. Тук сме, за да разбе­рем връзката между тези апарати и вас, Ларс, и да открием как се връзват с тази история; това пък ни насочва към мъжа, кой­то е бил с вас. Загадъчният господин Харланд-той спря и приб­лижи лицето си до Томас, - Робърт Харланд изчезна. Той прос­то се стопи във въздуха в новогодишния ден и оттогава не сме чували нищо за него. Смятам, че ви е казал къде отива. Ще е тъжно, ако не можете да ми кажете, защото много бих искал отново да видя господин Харланд. Томас не помръдна поглед от стената, в която се бе загле­дал, откакто тоя беше дошъл, и се замисли дали Харланд е открил майка му. - Не разбирам как господин Харланд се вписва в цялата история - продължи Лайторн. - Знам, че сте отишли специално да се срещнете с него в Ню Йорк, защото сте изрязали сним­ката му от вестникарския репортаж за катастрофата на лети­ще „Ла Гардиа“. Но защо? Какво ви накара да зарежете всичко и да хукнете за Америка? Може би той има нещо общо с онези компютри? - Това е смешно - намеси се Смит-Кенън. - Имате ли представа колко натоварващо е за човек в неговото положе­ние? - А какво да правя? - попита тихо Лайторн. - Вярвам, че знае всичко това, което казвам, и може да отговори на въпро­сите ми. - Но вие не задавате въпроси - протестира докторът. - Вие му говорите за неща, които знам, че ще го притеснят. Съ­жалявам, но не мога да го позволя. - Докторе, разбирам вашата загриженост за пациента, но осъзнавате ли, че той трябва да реши дали да ни помогне и затова се налага да знае всички подробности, които се опитвам да му обясня? - Не е много ясно какво разбира. Томас слушаше, като че ли беше далеч от стаята. Чувст­ваше се странно, като говореха пред него напоследък. - Но, докторе, преди малко ми казахте във вашия каби­нет, че господин Едберг няма когнитивни усложнения. Тази фра­за употребихте. Аз не съм си я измислил. Той може да разбира всичко, което му казвам. Не можете да го отречете. - Да, и жертвите на инфаркт нямат когнитивно наруше­ние - каза Смит-Кенън, - но не можете да се отнасяте с тях по този начин. От мозъка на този мъж е изваден куршум преди по-малко от две седмици. Не трябва да ви обяснявам, че има мал­ко стресови положения по-силни от това, в което е той сега. Лайторн млъкна за няколко секунди. - Ще имате ли нещо против да му взема пръстови отпе­чатъци? Докторът въздъхна. Томас предположи, че е кимнал в знак на съгласие. Това го вбеси, но той не можеше да направи нищо и преди да разбере какво става, мъжът с чантичката беше граб­нал дясната му ръка и опираше всеки пръст в намастилена ролка, а след това ги натискаше върху един лист. Операцията отне известно време. Томас реши да се оттегли и да обмисли неща­та, които беше научил през този ден за апаратурата на Хариет. Идеята беше много проста. Пред главата му поставяха екран, чиито електроди бяха закачени на челото и ушите му. Преди дори Хариет и техниците да му обяснят, той бе разбрал, че машината измерва електрическата активност в мозъка му. С просто мислене можеше да запали една точка в горната част на екрана и да извика група букви. Отначало беше доста трудно да си представи как може да мърда нещо във външния свят, но постепенно свикна да напряга мозъка си и после да го изпраз­ва, като желаеше светлата точка да мърда до долния край на екрана. Повтори процедурата, изцяло елиминирайки всичко ос­вен буквата, която искаше да извика. Програмата беше при­готвена да следва оператора с една версия на буквено изговаряне. Така например буквата ,,t“ се появяваше на определен етап в дума, с идеята, че може би следва „h“. Имаше известни трудности, защото програмата бе написана за англоговорещи, а неговото английско произношение не беше много добро. И той гледаше да свикне, да задържа в съзнанието си думата, ко­ято трябваше да изрече по букви, като в същото време напря­гаше и освобождаваше мозъка си. Все пак първият сеанс изле­зе успешен и техникът, когото Хариет бе довела, каза, че не е виждал по-бърз начинаещ. Хариет плесна с ръце, когато той написа първото си послание: „здрсти, пша имейл.“ Трябваше му още много време, но вече се учеше да мис­ли на малки части. Ако можеше да говори още веднъж с техни­ка, би могъл да му предложи начини за подобряване на соф­туера. Върна се към това, което ставаше край него. Полицаят, който му беше взел отпечатъци, сега с притеснен вид чистеше мастилото от пръстите му с парченце памук, потопено в спирт. Лайторн се появи от другата страна на леглото и го погледна. - Разбира се! - каза изведнъж. - Той ме е гледал в лицето през цялото време. Как не съм се сетил! Сега виждам прилика­та като бял ден. Ти си син на Харланд, така ли? Докторът се изкашля. 24.УРОЦИ ПО ИСТОРИЯ Качиха се на ферибота от Кале за Дувър късно в неделна­та нощ. Поради проблем с времето в Ламанша нямаше да мо­гат да отплават до пет часа на следващата сутрин, докато не спаднеше вълнението. Харланд беше телефонирал миналата вечер от Франция на Мейси Харп, за да го помоли да намери безопасно убежище за тях в Лондон. Той му отвърна, че ще уреди да ги вземат от Дувър и да ги заведат до място, което Харланд знаел добре, но за което никой друг не можел да се сети. Харланд подремна малко на ферибота, после се качи на горната палуба, за да подиша свеж въздух. Ева излезе при него на мократа палуба с две чаши кафе. Бяха приказвали малко от миналата вечер, но сега като че ли тя искаше да разговарят. - От двайсет и осем години не съм идвала във Великоб­ритания - каза тя. - Харесва ли ти тук? - Хубаво е да се върнеш у дома. Но предпочитам да жи­вея в чужбина. - Жена ти англичанка ли беше? Не си я споменавал. Бе­ше женен, нали? - Забеляза, че лицето и косата ѝ са покрити със ситни капчици влага. - Почти десет години. Разведохме се през 1991, макар че тя още преди това се бе изнесла. Беше американка и работеше в една банка. Казва се Луиз Брийтли. Срещнахме се, когато прекарах няколко месеца в една търговска банка след универ­ситета. По-късно се сприятелихме и се оженихме. Тя го погледна с любопитство. - Нямали сте деца. Защо? - Пътувах много. Луиз имаше добра работа и не искаше да остане вкъщи без пари, за да гледа деца. Разбрахме се да го отложим за по-късно. - Каза ли ѝ какво ти се случи в Прага? Той не отговори. Спомни си как я бе обрисувал Уолтър Виго. Луиза харесваше Виго и мислеше за него като за почте­ната страна на шпионажа. Искаше да живеят като Виго и съпругата му и не разбираше защо Харланд не ѝ осигурява такъв живот. По времето, когато се върна в Англия, Луиза си беше отишла. Тя никога не дойде да го види в болницата във Виена, но той подозираше, че Вито не ѝ бе обяснил точно степента на нараняванията му. - Значи не искаш да говориш за това. - Тя замълча и поклати глава. - Как изглеждаше? - Неуморна, с голямо самочувствие, подвижна, амбици- озна, привлекателна. - Харланд си спомни за постоянната ѝ напрегнатост. Винаги изглеждаше така, сякаш е забравила не­що. - Сега живее някъде на Западния бряг. Не сме се виждали десет години. - Не ти ли се обади след катастрофата? - Не е знаела къде да ме открие. - Но Томас успя. - Да, той беше твърдо решен. - Харланд се замисли за момент. По някакъв начин бяха стигнали до неутрална терито­рия и можеха да говорят. - Разкажи ми за него. - Ти си го видял. - Само два пъти. Тя погледна морето. - Той е самотна душа, като теб. По едно време учители­те му бяха притеснени, че се самоизолира и не взима участие в груповите дейности. В една комунистическа държава такъв ин­дивидуализъм се смяташе за опасен знак. Но се справяше доб­ре с уроците си и нямаше лошо поведение. По-късно реших, че е по-добре за него да иде в провинциално училище и да про­дължи заниманията си, без да бъде толкова наблюдаван. - Къде учеше? Кое му се удаваше най-добре? - Математиката и езиците. Когато беше малък, се увли­чаше от приказките и историята. Обичаше средновековието - всичко, свързано с рицари, войни и кръстоносни походи. - Искаш да ми кажеш, че в едно комунистическо учили­ще са преподавали предимпериалистическа история като нап­ример кръстоносните походи? - Той четеше много - не прие тя закачката. - На тринай­сет години започна да показва невероятни способности, особе­но в математиката. Спечели всички училищни награди и после влезе без конкурс в университета. Казваха, че бил много инте­лигентен - един от най-добрите умове сред връстниците си. Но проблемът беше, че не всичко правеше така добре. Напус­на университета рано и потъна в музиката. За пръв път си намери приятели и понеже нямаше много опит, избра погрешни­те хора. Тогава започнаха и наркоманските му проблеми. Има­ше едно момиче - първата му приятелка. Тя го въвлече и поли­цията го хвана в един апартамент в Прага. Олег го освободи и плати за възстановяването му. - Защо му каза за мен? - Беше просто: защото вече бе разбрал, че не е син на Олег. Ако това, което казваш за Босна, е вярно, значи е имал много сериозно основание да разпитва. - Но той е бил в Босна, преди да му кажеш - какво е правил по това време? - Той се върна в Прага и се зае с компютрите. Разбра много по-рано от повечето хора в Източна Европа какво е Ин­тернет. Започна да програмира и направи някои сайтове, свър­зани с музиката. - Тя замълча. - Вършеше нещо и за Олег. Не знам точно какво - нещо техническо. - По това време редовно ли е виждал Кочалин? - Да, преди да изчезне. - И не знаеш какво е правил за него? - Не. - Какво му харесваше през този период? Майка ти каза, че се е променил, откакто се върнал през 95-а. По какъв начин? Тя вдигна поглед към скалите, които се виждаха отдясно. - Беше, някак си закоравял - по-вгльбен от обичайното и апатичен. Не го бяхме виждали такъв. Разбрах, че е търсил психотерапевт в Прага, но на мен не ми бе казал нищо. Открих бележка за лекарски хонорар в джоба му. Може би лекарят му е предложил да ме пита за баща си. Откъм британска страна морето изглеждаше доста по-бурно. По високоговорителите съобщиха, че фериботът ще тряб­ва да изчака пред Дувър, за да се подобри времето. Изкараха няколко неприятни часа, подскачайки нагоре-надолу - носът на кораба беше насочен на север-северозапад, срещу вълните. Чак късно следобед успяха да слязат и бяха поети от шофьора на Мейси. *** Харланд разбра къде се намират още щом минаха покрай Кралския военен музей в Южен Лондон. Той се вгледа навън през тъмните прозорци на мерцедеса. Кафенето си беше все още там, бръснарницата и вестникарският щанд край булевард „Кенингтън“ също не бяха променени. Шофьорът, мрачен тип с вид на бивш военен, не говореше нищо. Завиха надясно по „Уестминстър бридж роуд“ и минаха през метростанцията „Лембит норд“, преди Харланд да може да попита накъде отиват. - Ще спрем тук, сър - рече шофьорът накрая. - Но това е Сенчъри хаус, старата щаб-квартира на... - гласът му заглъхна. - Господин Харп ми каза да ви доведа тук, сър. Сенчъри хаус беше сграда, построена в началото на 60-те. Безличен комплекс, състоящ се от двайсететажен блок с четириетажно крило и тяло, съединяващо останалите две. Към него имаше бензиностанция, използвана някога от служители­те на СИС, тя се намираше във високия тунел между двете големи сгради. Основната част от сградите си беше все още там, облечена с хром, метал и стъкло и светло оцветени тухли на първите няколко етажа. Рекламен знак показваше, че тук могат да се наемат апартаменти с една, две или три спални и панорамен изглед. Спряха пред нов вход, далеч от старата бро­нирана врата, през която Харланд беше влязъл за пръв път през 73-а. Ева нямаше представа къде са и не питаше. Единствено­то, което искаше, беше да стигне до болницата. - Първо - обясни ѝ той - трябва да се установим някъде за довечера. Взеха асансьора до апартамента на двайсетия етаж и бяха посрещнати от Пилето, който бе сменил провинциалния си кос­тюм от туид и беше добил вид на чиновник. - Винаги съм знаел, че трябваше да се изкача до върха на тази сграда, но не мислех, че за това ще ми се наложи да я купя. - Ти си купил сградата? - Не, само няколко етажа. Видях, че се продава минала­та година и не можах да устоя. Сега вършим по-голямата част от бизнеса си оттук. В центъра на света. Той се представи на Ева, която не беше много впечатлена. Харланд вдигна извинително рамене към Пилето и поеха към помещението, където някога беше кабинетът на директора на СИС. Той не можа да сдържи усмивката си, като видя обзавеж­дането на стаята - малко бюро със странна настолна лампа, до него разклатен диван и кресло. Изглеждаше като че ли Еди Симънс, директорът на СИС, при когото бяха служили Пилето и Харланд, е излязъл само преди секунда от стаята. - Това е мебелировката на Симънс. Мейси си направи шега, макар че никой от нашите чужди клиенти не я разбира, а е много сложно за обяснение. Мисля, че щеше да бъде по-доб­ре, ако я беше украсил с един стар брой на списание „Коне и кучета“ и чифт бинокли за наблюдение на птици, както и с вил­ки за стрелба, бяла риза, готова за официални вечери, шлифер и екземпляр от телефонния указател на Москва. Харланд не обърна внимание на озадаченото изражение на Ева и надникна през съседната врата, където пет души рабо­теха, седнали пред компютри. - Това е нашият персонал - каза гордо Пилето. - Те са сърцето на търговската дейност. Бог знае какво бихме прави­ли без тях. Познаваш ли някого? Всички са се въртели в стара­та фирма. Харланд поклати глава. За миг пред очите му мина друга картина - видя Сенчъри хаус преди двайсет години: секретар­ка, понесла по коридора чаши кафе, минавайки покрай табло­то, на което бяха окачени бележки относно упражненията по стрелба или мероприятия, които трябваше да бъдат осъщест­вени до края на деня, особено относно връщането на досиетата в сейфа; възможности за съвместно наемане на апартаменти и странни вестникарски изрезки, подбрани по нечия шеговита идея. Покрай коридора, който беше еднакъв на всеки етаж на Сенчъри хаус, бяха кабинетите на петте големи отдела - Западно полукълбо, Централна и Източна Европа, Близък изток, Далечен изток и Африка. Всичко беше забележително нормално, като че ли бяха корабна компания или застрахователна фирма. Вътрешният чо­век усещаше едва доловимите различия в облеклото, харак­терния тип служител и непоносимостта между отделните ди­рекции, но външният човек, минаващ през Сенчъри хаус, не би схванал тези различия. Единственото, което щеше да забеле­жи, бяха поредицата от врати без табели, в които хората рабо­теха върху едно или две досиета, без да имат нищо друго вър­ху бюрото си. Наистина имаше саксии с растения, снимки на близките, телефони и пишещи машини, но натрупването на бумаги беше рядка гледка. Разбира се, нямаше компютри, а новоназначеният екип на отдела по дешифриране току-що бе измайсторил първите модели, излъчващи такава светлина, че някой да може да прочете досието от другата страна на ули­цата. Харланд си спомняше всичко за старата тайна база - праш­ните отпечатъци на магнолия по стените, изтъркания мокет, металните прозорци, които не се затваряха добре и в които слагаха хартиени ленти, за да спрат течението, тайните агенти - недомлъвките, флиртовете, нервните новопостъпили служи­тели, които показваха извънредна активност, която не можеше да заблуди никого. Пилето го потупа по рамото. - Може би трябва да обясниш на твоята приятелка къде се намираме. - По-късно. Не е толкова важно. Трябва да отидем до болницата. Имаш ли някаква идея за настаняването довечера? - Ами тук има спални и може би това е най-сигурното място. Мога да ти дам ключове. Едно момче наблюдава тези два етажа - то е винаги на разположение, а има и шофьор, кой­то е много полезен в тази обстановка. Решавай. Харланд погледна към Ева. Тя повдигна рамене в знак на съгласие. Пилето им показа няколко стаи в другия край на апарта­мента. Ева ги остави за малко и каза, че трябва да се измие и преоблече, за да изглежда възможно най-добре. Харланд знае­ше, че тя събира сили. Преди малко, когато минаваха край Дувър, той ѝ описа стаята, в която беше настанен Томас, камара­та от медицинска апаратура и грижите, които се полагаха, за да го поддържат жив. Каза ѝ също за спазмите и за внезапните пристъпи на безсмислено хълцане и смях. Обясни ѝ това, за­щото още като я видя в Карлсбад, отбеляза, че тя притежава любопитната способност да се изолира и да не навлиза дълбо­ко в проблема. Може би по този начин беше се държала и с Кочалин. Но той искаше тя да разбере още сега колко сериоз­но е положението на Томас, за да ѝ спести шока, когато го видеше. Опита се да ѝ обясни всичко това, но тя го обвини, че изпитвал садистично удоволствие, като ѝ говори. Спокойстви­ето, обхванало я по време на пътуването по морето, беше съв­сем краткотрайно. Докато я чакаха, той помоли Пилето за телефон и се оба­ди на някои места. Откри Хариет в болницата с Томас, което беше добре дош­ло, защото това означаваше, че тя би могла да му съобщи, че Ева пристига. Попита я как е Томас. - Добре е - отвърна, - ще бъдеш впечатлен, но си мисля, че не му се занимава дълго време. Това е само едно усещане. После набра специален агент Франк Олинз, но се нало­жи да го изчака известно време. - Питам се как вървят нещата - започна Харланд, без да се представя. - Минаха няколко дни, откакто говорихме. Олинз прочисти гърлото си. - Чух някои лоши неща за вас - каза той с равен глас. - Не знам дали е истина или не, но тези твърдения правят сът­рудничеството ни с вас доста трудно. - Какво сте чули? - Че ви разследват за шпиониране за страните зад Же- лязната завеса през осемдесетте, и делото срещу вас е почти готово. - Откъде разбрахте това? - Дойде по каналния ред - британците ни предупреди­ха. Има и съмнение за начина, по който сте взели материала от самолета. Хората не са много доволни от връзката ви с Гризуалд и от факта, че тези снимки са закодирани със същия код, който е подпалил задниците на всички агенции в Европа. - А какво мислите вие, Франк? Вие сте ме виждали. Мислите ли, че съм комунистически шпионин? - Не е важно какво мисля аз. Трябва да се съобразя с факта, че ме излъгахте за това, което сте намерили при тяло­то на господин Гризуалд и че всички ми казват да стоя далеч от вас. - И от Обединените нации също ли? - Не съм говорил с тях. - Но поне можете да ми кажете за разследването на катастрофата. - Не мога да ви кажа нищо. - Още ли разследвате възможността за електронен са­ботаж? - Това е просто едно наше предположение. Не казвам, че е факт. - Но все пак сте най-наясно с причината за катастрофа­та - протестира Харланд. - Ако искате да знаете подробности за катастрофата, моля, задайте въпросите си на господин Кларк в Управление­то по безопасност или на техния говорител. - Значи ли това, че не разследвате повече за саботаж? - Това означава, че разговорът ни приключва. Утре за­минавам в отпуска и трябва да си подготвя нещата. Беше ми приятно да се чуем. Той затвори телефона, без да позволи на Харланд да му каже нещо повече. Очевидно беше, че Виго разширява атаката си. Но за­що? Самият той беше казал, че вече не се интересува от тези снимки. Да, но това можеше да е вярно само донякъде. Сним­ките не бяха от значение, защото бяха разпространени по съ­щия начин, както и другите тайни. Сега най-голямата опас­ност за интересите на Виго беше възможността Кочалин да се превърне в главен заподозрян за саботажа на самолета. Ако наистина беше така, значи Виго е посочил опасността на американците и е оклеветил Харланд, за да е сигурен, че ни­кой няма да го приема сериозно. Харланд се замисли дали е бил очернен по същия начин и пред Обединените нации. Преди да звънне в кабинета на Джайди, той се обади на професор Норман Рийв, шефа на Института за изследване на войната и мира във Вашингтон. Рийв отговори с едно нетърпеливо „Да?“. - Сър, обажда се Робърт Харланд от ООН. Искам да ви съобщя две неща. Първо, имам датата, която ми поискахте. Тя е 15 юли 1995. Ако разполагате с някакви материали от спътник или от самолет U-2 от тази дата, ще ви бъда много благодарен. Снимката, която имам, е правена в два часа и пет­найсет минути следобед и всичко, заснето в този период, ще ни бъде от полза. - А второто нещо? - попита остро Рийв. - То е по-трудно за обяснение. Не съм сигурен какво става, но смятам, че съществува нещо като международно усилие да се окачестви самолетната катастрофа като злопо­лука. Подозирам връзка между разузнавателни агенции, кои­то са отговорни за това - същите хора, които са използвали услугите на един военнопрестъпник, известен като Виктор Липник. Всъщност той е руснак и истинското му име е Олег Кочалин. - Разбирам - каза Рийв. - Нека ви попитам, доколко сте сигурен в това? - Мога само да ви кажа, че ще представя тези си изводи в доклад до Генералния секретар на ООН. Въпросът е много сложен, професоре, и очевидно някой полага големи усилия да попречи на разследването ми, в дъното на което е споме­натият военнопрестъпник. А доколкото знам, вие се интере­сувате от военните престъпления. - Господин Харланд - реагира Рийв войнствено, - не съм ви молил да ми четете лекции и не се опитвайте да влия­ете върху решението ми по тези въпроси. - Ще направя всичко възможно, за да повлияя на вашето решение, сър. Помолих кабинета на Генералния секретар да се свърже с вас и да ви убеди да ми помогнете. Обадиха ли ви се? - Да, но това, което ми казаха, не ме интересува. - Добре, какво друго бих могъл да направя, за да ви заинтересувам? - Нищо - разкажете ми за снимките, които притежа­вате. Харланд му обясни, че е открил в снимките вътрешни ключове за определяне на месторазположението. Ако се из­ползват и снимки от въздушно наблюдение, може би щеше да е възможнб да се определи мястото и да се извърши ня­какво разследване. Въпреки първоначалното мнение няма­ше да възбудят съдебно дирене за Кочалин без доказателст­ва за масовите убийства, които са били извършени. Харланд - добави, че някои от свидетелските показания, върху които е работил Гризуалд преди смъртта си, засягат едно село, на­речено Кукува, откъдето са изчезнали стотина мъже мюсюл­мани горе-долу по същото време. Снимката може би е от техния масов гроб. - Според мен - каза Рийв, след като мълча известно време - трябва да изкачите доста високо дърво, господин Хар­ланд. - Да, но имам свидетел - някой, който може да докаже, че Липник и Кочалин са една и съща личност и че е видял масовото убийство. - Тогава защо не ви каже къде е това място? - Работим върху този въпрос. Рийв му обеща, че ще види какво може да направи през следващите 24 часа, даде на Харланд своя имейл адрес и зат­вори. Докато се опитваше да звънне в Обединените нации, се появи Ева и той реши да остави разговора за по-късно. Имаше още много време, докато свършеше американският рабо­тен ден. *** Томас се чувстваше по-добре, защото вече можеше да раздели мозъчната си дейност на два потока - мисли, които още бяха свежи и неоформени, с които трябваше да извиква светлата точка на екрана, и после оформянето на това, което искаше да каже. Днес бе работил доста време, за да може ком­пютърният техник да направи подобренията, които биха му позволили да използва Интернет, да отваря и затваря програ­мата сам, да пише и да изпраща имейли. Процедурата беше доста сложна, но програмистът бързо схвана идеите на То­мас, а направи и някои допълнения. Единственият проблем беше, че не можеше да живее с постоянно закачените към главата му електроди. Трябваше да разчита на някого да му ги поставя и да включва машината. Хариет прекарваше повечето от времето си при него. Тя предположи, че ако се постави видеокамера, която да просле­дява движението на клепачите - би могла да допълва това, което наричаха „връзка мозък - компютър“. По този начин той можеше да поглежда към определено място и така да включва компютъра. Томас очакваше с нетърпение да бъдат направени тези допълнения, защото усещаше, че отпада. Чувстваше се из­тощен през цялото време и това много го учудваше, защото не изразходваше почти никаква енергия. В началото мисле­ше, че се дължи на лекарствата, но сега бе почнал да подози­ра, че неподвижното му тяло разполага с много малко резер­вни сили. Реши да поспи, но точно тогава позвъни Харланд и той научи това, което отдавна подозираше. Харланд и майка му бяха на път към болницата. Исусе, това беше последното нещо, което искаше. Макар да знаеше, че срещата няма да изис­ква нищо от него - нито реакция, нито извинение, нито излишни думи, - все пак осъзнаваше, че трябва да изрази отношението си и да води разговор за различни неща. Боже, беше странно - щеше да види за първи път родителите си в една и съща стая. Трябваше му време да се подготви. Разбира се, нуждае­ше се и от много други неща - от свежия въздух на зимния ден, от чаша червено вино или бира, усещането за женска коса - косата на Флик в пръстите му, секс, чаша кафе и вест­ник, жива музика и някакъв изглед. Искаше да види простора пред себе си, да остави очите си да пътуват по полета и гори, да се зарее в невероятната красота на този свят, преди да го напусне. Това беше странно, защото през целия си зрял жи­вот се бе интересувал най-много от музика и математика. Но това бе някаква непонятна склонност на мозъка му и той мис­леше само в образи, прекарвайки времето, като обикаляше с въображението си различни места, припомняйки си най-мал­ките подробности от баровете, които беше свикнал да посе­щава в Прага, дома на приятеля му, как бяха свикнали да хо­дят по планините - той, майка му и баба му, - крачещи през горите, а селото под тях приличаше на картина от Брьогел. Как се казваше? А, да, „Ловци в снега“. Липсваше му снегът и много му се искаше да го задържи в дланите си, да го докосне с устните си. Реши да подремне, докато дойдат. Когато заспиваше, чу Хариет и техника да бутат устройството от едната страна и разбра, че откачат електродите. Преди да излезе, тя нежно стисна ръката му. 25. ВОЕННИ БЕДСТВИЯ Харланд знаеше, че болницата може би се наблюдава от хората на Виго. Може би хората, които бяха забили куршума в главата на Томас, щяха да се опитат да сложат край и на живота на Ева. Тя гореше от нетърпение да тръгнат, мачкаше един шал в ръцете си и се оглеждаше наоколо, както беше правила в апартамента в Карлсбад. Но той държеше да се обади на Филип Смит-Кенън, преди да тръгнат. Свърза се и попита доктора дали има друг вход към болницата. Той му обясни, че има и служебен вход, но бил доста открит, така че му предло­жи да изпрати някого да ги посрещне в една кръчма, наречена „Агнето и ястребът“, която се намираше на две преки от бол­ницата. Щеше да изпрати сестра Робъртс, която да им донесе бели манти и всичко необходимо за сестринска униформа, за да минат незабелязано през служебния вход. Смит-Кенън му съобщи, че полицията е идвала в болни­цата, за да снеме отпечатъци от пръстите на Томас, и са нап­равили връзка между Томас, апартамента на убитото момиче и откритите два компютъра в Лондон. Но най-важното беше, че полицаят е забелязал приликата между Томас и Харланд и заявил, че може би младежът е негов син. Сбогуваха се с Пилето, който каза, че може би ще от­съства тая вечер по неотложни дела, и поеха във влажната ранна привечер към Блумсбъри. По пътя Харланд си мисле­ше за Виго. Беше само въпрос на време Виго да разбере за връзката му с Томас. Но ако работеше за Кочалин, би трябва­ло да знае, че Томас е участвал в някои операции, а от дейст­вията на Виго се виждаше, че той не е наясно. Харланд усе­щаше, че има неща, които не разбира; някакво друго равнище на тази афера, за което нямаше дори бегла представа. Пристигнаха до пивницата и откриха сестрата, която Хар­ланд познаваше от първото си посещение в неврологичната клиника. Тя носеше голяма торба от супермаркета „Сейнсбъри“, в която имаше престилка и сестринска униформа. Те ги облякоха и тя ги поведе обратно към болницата. По пътя им каза, че Томас е измайсторил ново оборудване, което му поз­волява да пише съобщения. Минаха през някаква желязна порта и по къса стълба стигнаха до служебния вход. Хариет ги чакаше пред стаята на втория етаж. - Доста е уморен - тя се усмихна и се ръкува набързо с Ева. - Лекарят е при него, но каза да влизате направо. Харланд побутна Ева, като обясни, че ще се присъедини към нея по-късно. Знаеше, че тя би искала да остане насаме със сина си. Тръгнаха с Хариет да пият по чаша кафе в дъното на коридора. - Как е той? - попита Харланд. - Слаб - дробовете му не са добре. - Какво става с полицията? - Ами, докато е тук, не могат да направят нищо. Не иска да отговаря на въпросите им, но те не могат да аресту­ват някого, който вече е в затвор. - Значи не знаят, че може да общува. - Подозират, но нямат представа, че може да използва новото си оборудване. Доста е впечатляващо. - Ева каза, че имал много добър ум - бил блестящ сту­дент и така нататък. Хариет го погледна със забележимо повдигане на веж­дата. - А ти? Как се почувства, след като я видя отново? - Не е това, което очаквах. Съвсем не. Разбрах за някои неща. Но тя се е изменила. - Той ѝ разказа историята за Кочалин. Разказа я набързо, като вмъкваше къси забележки за жи­вота на Ева и как се бе отнесъл към нейната зловеща връзка. Каза ѝ, че Кочалин е палачът, когото тя е прегръщала. По някаква причина той намигна. Обясни как Кочалин е измес­тил вниманието си от Томас към Ева, която сега представля­ваше по-голяма опасност за него. - И ти също - каза сестра му бързо. - И ти си в голяма опасност. - Ето защо ще трябва да напиша целия си доклад още довечера. Повечето неща са в чантата ми. След като го пре­дам, никой няма да може да направи нещо повече. - А Виго? Доколко е замесен? Той се усмихна неволно, макар и да не знаеше защо. - Питам се, колко пъти съм си задавал този въпрос през последните три седмици? - каза той. - Иска ми се да отида, да му дам копие от доклада и да му кажа да се шиба. - Споменаваш ли го в материала? - По име не. Защото нямам доказателства. Знам, че ра­зузнавателните агенции отчаяно искат да приключат опера­цията на Томас и са използвали Кочалин за това. Но Органи­зацията на обединените нации може би ще приеме, че различ­ни държави защищават интересите си. Както и да е, не успях да стигна дотам, че да свържа Виго със заговора да се отърве Кочалин от Трибунала за военни престъпления. И нямам до­казателства за катастрофата, защото контактът ми с ФБР е замразен. Така че всичко се изчерпва с доказване на военните престъпления. - А какво ще стане с Ева? Може ли да окаже някакво съдействие? - Да, предполагам с биографични данни. И Томас мо­же. Той е присъствал на масовото убийство и може да даде показания. Това ще бъде важно допълнение към всичко, което Гризуалд вече е събрал. Сега трябва да открием мястото на убийството и много се надявам, че ще успеем. *** Сънят не го отведе до приятните сцени на детството, а до едно високо планинско място, където шумът на насекоми­те беше оглушителен, а съзнанието му изпълнено от страх и несигурност. Колко странно беше сега, че очите му бяха впе­рени в дърво с любопитни черни клони и увиснали сиви лис­та, които навремето не бе забелязал. Но сега го виждаше, ка­то че ли отново бе застанал пред него. Знаеше, че е в стаята - беше чул вратата. Отвори очи и я видя до себе си. Тя го гледаше, като че ли очакваше някаква реакция. Имаше същото притеснено изражение, с което го поздравяваше, когато се връщаше от училище и не говореше нищо за изминалия ден. Поиска да ѝ отвърне със същия жест сега - усмивка и докосване до бузата, както винаги бе пра­вила. Видя, че е шокирана. Не можеше да приеме, че той е напълно парализиран. Очите ѝ се движеха трескаво из стаята, като оглеждаха всеки уред. Тя искаше да разбере какво става. Докосваше ръцете му, дланите, но очите ѝ дълбаеха тубите, цилиндрите и мониторите. Той знаеше, че изглежда като ня­каква инсталация, и беше сигурен, че лицето му се криви в неконтролирани гримаси - виждаше го по ужаса на нейното лице. Уплахата я загрозяваше. Той ѝ мигна за „здравей“. Това като че ли я окуражи и тя започна да говори, като скачаше от тема на тема, без да за­върши изреченията. Искаше му се майка му да се отпусне и да му разкаже как я бе открил Харланд и какво мислеше за него след всичките тези години. Сърдеше ли му се, че бе оти­шъл да намери баща си? Чакаше. Вече се беше научил, че хората се успокояват след известно време. Рано или късно разбираха, че звучат глу­паво или истерично. После се случваше и нещо друго, свър­зано с липсата на емоционален отзвук. Започваха да говорят като че ли са сами. Възприемаха го като огледало в баня, ка­то някакъв довереник. Майка му спря и въздъхна. Вдигна лявата си ръка и я прокара по лицето си. - Прости ми, Томас. Аз съм в шок. Намирам, че това е много потресаващо. Аз не мога... не знам какво да кажа. Прос­ти ми за всичко. Боже! Как се стигна дотук? Когато ти си тръгна, Томас, бях много засегната. Но разбрах защо е тряб­вало да тръгнеш и да откриеш своя собствен живот далеч от мен и Нана. Много ѝ липсваш. С минало като нейното ѝ бе­ше много тежко, когато една трета от семейството ѝ изчезна. Но четяхме твоите имейли и знаехме, че някой ден отново ще се върнеш при нас. Тя го погледна. Очите ѝ бяха омекнали; страхът я напус­каше. - Боби каза ли ти кой ти е направил това? Най-накрая пряк въпрос, помисли си той. Мигна веднъж, означавайки, че знае кой го е направил. - Какво друго ти каза? Лош въпрос? Не мигна с надеждата тя да разбере, че мо­же да отговаря само с „да“ и с „не“. - Съжалявам - беше разбрала. - Каза ли ти нещо друго? Той мигна веднъж, макар да му се стори, че трябваше да каже повече за Харланд. - Как се чувстваш? Харесваш ли го? Той мигна веднъж. - Каза ми какво се е случило в Босна. Вярно ли е? Едно мигване. - О, боже, как можах да допусна това? Все пак тя не го бе допуснала. Истината беше, че той знаеше какво представлява Олег - но тогава още бе тийней­джър, който си представяше, че той е много велик, истинско предизвикателство, човек, който прескача правилата и зако­ните. Минутите минаваха, тя започваше различни изречения, а после ги изоставяше. - Той ми каза, че си бил принуден да убиеш някого. Вярно ли е? Едно мигване. Тя скри лицето си и измърмори нещо в ръце. - И той те намеси в това? - каза, като пусна лицето си. По бузите ѝ течеха сълзи. Беше я виждал как плаче само ня­колко пъти. - Искаш ли да ти разкажа всичко? Тя подсмръкна и се стегна. - Спомняш ли си как пристигнахме в Прага през 89-а? Помниш ли, аз те взех от училище. Исках да усетиш големия момент, защото знаех, че ще го помниш през целия си живот. Това, което не ти казах тогава, е, че бях видяла Боби Харланд по телевизията. От петнайсет години не го бях виждала, но той се беше изменил съвсем малко и веднага го познах. Боби беше в Прага. Не мога да ти кажа колко бях щастлива. По­мислих си, че ще можем да се срещнем отново. Сигурно съм била много луда? Но все пак бях права - той е бил в Прага. И по това време е бил арестуван. Тогава го е хванал Олег. Не знам как го е открил, но Олег винаги е знаел кой е той и че ти си негов син. И той ревнуваше лудо - спомняш си какъв мо­жеше да бъде? Затворили са Боби и той го е бил много лошо през цялото време. Ето защо, когато те взе със себе си в Бел­град, би трябвало да предположа, че ще се случи нещо. Томас искаше да я спре, но тя продължаваше бързо на­татък. Искаше да знае какво бе сторил Олег на Харланд. Това беше важно - не можеше ли да го забележи? Как беше избя­гал Харланд? Какво му се бе случило след това? Дали е знае­ла тогава какво е свършил Олег? Защо не го е открила, щом толкова е искала да го види отново? Утре щеше да напише тези въпроси на екрана за нея и да я помоли да му говори по- бавно и да обмисли нещата, които би искал да узнае. - Боби казва, че през цялото време си използвал знани­ята си за Олег, за да го следиш. Вярно ли е? Той мигна. - И си публикувал снимките му, за да помогнеш на Три­бунала за военни престъпления? Едно мигване. Тя му се усмихна с бърза шеговита ус­мивка. Сякаш искаше да му каже нещо, но внезапно замълча. Помисли си, колко ли е незначителен между електроуредите наоколо - парче плът всред ритмичните пулсации на машините. Не можеше да ги понася повече. Затвори очи и потъна в сън по-бързо от обикновено. *** Дойде една сестра и каза на Харланд, че Томас спи, а Ева стои до него. Той отиде да ѝ занесе чаша кафе и сандвич. Тя му благодари, но дори не ги погледна. Остави я, защото чув­стваше, че иска да остане сама с Томас. Единственото му впе­чатление от Томас беше, че е по-блед и по-слаб отпреди. Прекара част от вечерта сам в чакалнята. Хариет беше отишла да се преоблече, да вземе лаптопа и телефона, интер­вютата от Трибунала за военни престъпления и копия на две­те кодирани снимки. Той щеше да използва повечето от тези неща, за да подготви доклада си късно тази нощ. Точно в десет вечерта Смит-Кенън се появи в коридора с Ева. Тя изглеждаше изтощена и се усмихваше нервно на Хар­ланд, засрамена може би от това, че показва мъката си пред чужд човек. Усещайки, че трябва да използва предоставената му въз­можност, Смит-Кенън се беше върнал след една официална вечеря, за да говори с тях. Заведе ги в кабинета си, извади чаши и им наля уиски, разредено със сода. Харланд му благо­дари за това, което бе направил, особено, че беше запазил тайната за самоличността на Томас. Това им бе спестило цен­но време. Последва мълчание. Харланд усещаше, че Смит-Кенън не знае как да се държи с Ева. - Вашият син е много способен младеж. Никога не съм виждал някой да усвоява толкова бързо подобна мозъчна компютърна технология. Той има извънредни възможности за кон­центрация - и огромна мозъчна активност, бих добавил. Вярно ли е, госпожо Рат? - Тя кимна. Харланд му беше благодарен, че говореше за качествата на Томас в сегашно, а не в минало време. - Радвам се, че сте тук, защото трябва да обсъдим ня­кои трудни проблеми. За нещастие, не можем да ги подми­нем, тъй като пациент като Томас може да бъде засегнат мно­го бързо от инфекция - той млъкна и отпи глътка уиски. - Преди два дни му обясних точно положението. Беше трудно да го понесе, особено с мен и с госпожа Бози в стаята, но знаех, че вече е разбрал почти напълно докъде стигат въз­можностите му. Казах му за рисковете от инфекция, главно в дихателната и отделителната система. Първото е по-опасно и почувствах, че трябва да разбера отношението му към евен­туална кардио-белодробна намеса, в случай че се развие застрашаваща живота инфекция. Ако операцията, която нарича­ме КБО, не е желана от пациента, важно е да го знаем предва­рително. Вашите мнения също се зачитат и мога да ви дам необходимите съвети. Но проблемът е, че Томас изрази мно­го ясно желанието си. Тази сутрин той написа, че не иска ни­какви оперативни намеси. Имам копие от неговото съобщение тук. - Той подаде на Ева лист хартия. Тя го погледна за момент и го подаде на Харланд. Имаше само един ред: „Искам естествена смърт - не не­естествен живот - Томас Рат.“ - Разбира се - продължи Смит-Кенън, - той може да промени мнението си. Може да променя мнението си всеки ден, ако желае - на практика всеки час е добър за мен. Това в крайна сметка е неговият живот. И все пак струва ми се, че трябва да знаете какво мисли той, защото може би ще искате да обсъдите това помежду си и да поговорите с него. Ева погледна надолу към ръцете си. - Страда ли от болки, докторе? - Известно неудобство - да. Страда от спазми и те са доста мъчителни. Работата с катетрите и тръбата за трахео- томия също е неприятна, а има и много други, по-малки оплаквания, които правят живота му много тежък. Мозъкът се справя много добре, но допускам, че страда от неприятни гла­воболия. Разбира се, има някои неща, които може да се по­добрят, като например тъканите при зарастването на мозъка му. Забелязахме, че реакциите на неговите клепачи са много по-добри и има по-добри странични движения с очите си, отколкото първия път, когато излезе от комата. Но трябва да подчертая, че шансовете да възстанови двигателните си фун­кции са много слаби. - Той спря и потърка брадичката си. - Много съжалявам, госпожо Рат. Не обичам да говоря подоб­ни неща. Наистина много, много съжалявам, че това се е слу­чило на един толкова умен младеж като вашия син. Харланд видя, че Ева е трогната от неговата съпричаст­ност. - И така - той изпи последната си глътка уиски, - ско­ро, без съмнение, ще водим отново разговор. Междувремен­но можете да идвате и да си тръгвате когато ви е приятно. *** Щом приближиха Сенчъри хаус, Ева се обърна към него на задната седалка и каза тихо: - Боби, каквото поискаш от мен да направя, ще го нап­равя - всичко. - Тя задържа погледа си няколко секунди след това. Той разбра. Сега бяха от една и съща страна. Излязоха от асансьора на най-горния етаж и бяха при­ветствани от млад мъж в джинси и груб пуловер, който им се представи като Джим, пазача. Той щеше да бъде един етаж под тях. Работата му беше да охранява двата етажа през нощ­та, така че ако искаха нещо, просто биха могли да звъннат. Той би се отзовал по всяко време. Харланд се настани край дълга стъклена маса с изглед към станцията на метрото „Ватерло“ и към сградата на Пар­ламента и отвори лаптопа. Ева седна в едно правоъгълно кожено кресло и го загледа. Едната ѝ ръка поддържаше другата, а два пръста бяха опрени до слепоочието ѝ. - Готвиш се за доклада ли? - Да - каза той, без да я погледне, - трябва да го изпра­тя утре. Колкото по-бързо стане, толкова по-малко сме изло­жени на опасност. - Не си спал вече два дни. - Поспах малко - Харланд я погледна, - но така работя по-добре. Освен това винаги съм могъл да се концентрирам в тази сграда. - Той се плесна по челото. - Съжалявам, не ти казах. Това е старата главна квартира на МИ-6. Аз работех на шестия етаж през 80-те - оттам нямах толкова добра гледка. - Но защо сме тук? - Тя изглеждаше притеснена. - Защото Кърт Евоусит също е свикнал да работи тук и очевидно е решил, че е забавно да настани търговската си централа в сградата, която вече е била за продан. Твърди, че на това място никой не би ни търсил. - Наистина е много британско да се постъпи така. - Не беше впечатлена. - Защо всичко трябва да ви е забавно? - Не е. Това е само някаква негова идея. Не означава нищо. Не можа да я убеди. Тя стана да си налее питие. Докато отвори бутилка червено вино и се върне с нея и две чаши, той беше написал заглавието на доклада си. - Не разкриваш нищо, нали, Боби? Ти си запечатан ка­то някоя стара сграда, която е застрашена от срутване и ни­кой не може да влиза в нея. Харланд не отговори, но се обърна от екрана и я погледна. - Усещаш нещата - продължи тя, - но не ги изразяваш. Знам, че ти е много болно за Томас - затова и си дошъл да ме намериш. Но не казваш нищо за това какво чувстваш и не искаш да разбереш какво усещат другите. Разбира се, беше права. Луиз също бе права. Хариет бе­ше права. Всеки беше дяволски прав. - Виж, много време се пилее, когато хората се самосъ- жаляват. Като напиша този доклад, поне ще мога да променя нещо. Мога да уредя нещата с Кочалин и то няма да бъде са­мо заради мен. - Той ли ти е сторил това - той ли е осакатил способ­ността ти да съчувстваш? - Говориш като че за някакъв физически орган - отговори остро. - Трябва да знаеш, че той не е нарушил мое­то съчувствие , както се изрази. - Виж, погледни се как ме отблъскваш. Не искаш да говориш за тези неща. Може би това не е липса на съчувст­вие. Може би е неспособността ти да вярваш на други хора. - Откъде научи, че си толкова чувствителна - в леглото с един военнопрестъпник ли? Думите му я жегнаха и тя се обърна. Той смекчи тона си: - Виж, може би си права за моите недостатъци - но не ми казваш нищо, което да не знам отпреди. Точно сега искам да се съсредоточа върху материала. Всъщност това е всичко. Тя седна, загледана към пейзажа пред нея. - Надявам се, че няма да ти преча тук - каза тихо, - не искам да съм сама. Той не я чу. Вече започваше първото изречение на док­лада, с което напомняше на Джайди, че не разполагат с много време. Бързаше да запише всичко, защото извън пълномощ- ното между тях не беше разменен никакъв документ. Около пет часа сутринта беше свършил с черновата. По­вечето от материала му се удаде лесно, но имаше един проб­лем с раздела, засягащ масовото убийство. Трябваше да бъде по-точен за мястото и да обясни произхода на двете снимки. Трябваше да разполага и със становището на Томас. Стана и наметна дългото синьо палто над Ева, която се беше свила и заспала на дивана. Стоя така и я наблюдава за малко, усещайки съчувствието, което по-рано му бе убягна­ло. После се просна на дивана срещу нея. *** Томас започна да пише показанието си в единайсет сутринта. В стаята при него беше Хариет. Той дремна малко, после продължи, когато Харланд беше до леглото му, до око­ло два следобед. По предложение на Ева те се редуваха да стоят при него, защото тя знаеше, че той трудно се съсредо­точава, когато и тримата са в стаята. Никой не поглеждаше екрана, докато той не свърши. После Хариет го разпечата на принтер. Харланд седна и зачете единствената страница. С един поглед разбра, че е точно това, което му трябваше. аз съм томас рат - чешки гражданин - на 15. 7. 95 бях в босна с олег кочалин наречен също виктор липник - и станах свидетел на едно масово убийство организирано от кочалкн и сръбската армия - ние следвахме четири сръбски камиона в хълмиста местност - в тях имаше 70 мюсюлмански мъже и момчета - когато стигнахме чух­ме първите изстрели - не знаех за това докато не видях телата - ръцете на жертвите бяха вързани отзад - по­могнах на един мъж който падна от камиона - понеже направих това те ме държаха докрая и ме накараха да го застрелям - аз убих този човек - казаха че ще ме застре­лят ако не го убия - виновен съм за убийството - и бих искал да се извиня за това което съм сторил - олег кочалин е моят пастрок - предавам две снимки на трибунала - една с него в австрия което доказва че той не е убит - другата от масовото убийство заснето с камера от сръб­ски войник - е взета по-късно от филма - свидетелствам че това е истина - т. рат. Томас беше изтощен от усилията да пише, но не можа да заспи. Наблюдаваше Харланд, който четеше декларация­та, после майка си и Хариет. Изпитваше огромен срам. Поне­же всяка буква и всяка дума му отнемаха много време, той си беше припомнял тази сцена в последните четири часа и нямаше сили да набере още 1000 букви, за да им каже как е уловен в капан като свидетел на това масово убийство. Олег му беше казал, че щяло да има някаква акция в предпланините. Те се качиха в един армейски джип заедно с изпокаляни сръбски войници и изминаха два километра нагоре по тесен, черен път. Изкачването беше дълго. Войниците си по­даваха един на друг бутилка сливова ракия. Когато спряха, Томас видя мъжете в камионите пред тях и му стана ясно как­ва е акцията, за която беше споменал Олег. Затворниците бя­ха ужасени. Знаеха, че няма как да избягат, защото дори да скочеха от камионите и да се опитаха да бягат, хълмовете бяха голи и нямаше къде да се скрият. Сърбите се радваха на страха им и си играеха с няколко мюсюлмани, като се праве­ха, че ги освобождават, после ги разстрелваха. Нареждаха ги в малки групи пред една отвесна скала и ги разстрелваха. Някои се молеха за живота си, но повечето бяха така шокирани, че не можеха да говорят и гледаха смърт­та си с една оловна отреченост. В буквалния смисъл кръвта изтичаше от лицата им; те изглеждаха почти като мъртви още преди да са се забили куршумите в тях. Томас не вярваше на това, което вижда, начина, по който войниците равнодушно ги екзекутираха. Олег помагаше с един специален пистолет със заглушител, застанал до по-млад от него сръбски офицер, който също стреляше с пистолета си. Томас беше започ­нал да се отдръпва. Ръцете му бяха свободни и можеше да побегне, но си помисли, че Олег ще го застреля. Докато се отдръпваше край един камион, мъж на средна възраст беше избутан с приклада на автомата и падна върху скалистата зе­мя. Разби си челото и Томас инстинктивно се хвърли да му помогне, като го вдигна от пътя и огледа раната му. Томас никога нямаше да забрави огромното учудване в очите на мъ­жа. Мъжът не можеше да разбере този прост акт на човешка загриженост, сравнявайки го с това, което знаеше, че става на 50 метра от него. Сърбите видяха възможност за малко веселба. Те се престориха, че мъжът е спасен от Томас, и му позволиха да заста­не от другата страна на пътя, така че да се върне в селото си. Той стоеше, изпълнен със скръб за приятелите и близките си, които вече бяха убити. В края на касапницата сръбският офи­цер, мъж на около 30 години, с тесни очи и порочен нрав, тръгна към него, извади един пистолет и го подаде на Томас. После насочи своя пистолет срещу слепоочието на Томас и му нареди да убие човека. Томас отказа. Олег дойде и излая срещу него: - Не мисли, че ще те спася. Или ти, или той. Ако не го убиеш, ти ще бъдеш застрелян. Той се засмя, като че ли беше някаква шега, и Томас на­тисна спусъка. Не можеше да направи нищо друго, проста сметка - един умрял вместо двама. Първите няколко дни с мъка мислеше за това, но когато излезе от шока, реши две неща. След време щеше да признае престъплението си пред които и да е власти и щеше да дейст­ва като свидетел на масовото убийство и да потвърди, че Олег Кочалин е участвал в него. Поради това продължи да поддър­жа контакт с Олег и след връщането си от Босна. Беше отишъл, въобразявайки си, че пътуването до Югославия няма да бъде нещо повече от ловно сафари и една възможност двама­та мъже да се сближат. Кочалин го беше изпробвал, като леко напомняше за, събитията, за да види реакцията му. Томас само се усмихваше многозначително. След месеци и години на прикриване се добра до всичко, което му трябваше. Вече има­ше доказателства за бързо разширяващата се търговска дей­ност на Олег и за огромния брой хора, които той бе корумпи­рал. Беше разбрал, че човекът, когото познаваше цял живот, не е личност, а някаква дяволска сила. Звучеше много драматично, но нямаше друг начин да го опише. В стаята настъпи тежко мълчание. Всички бяха прочели показанието. Харланд се изкашля, застана над него, сложи ръка на непревързаната част от рамото му и каза: - Не си имал друг избор. Това не е твое престъпление, негово е. Всеки съд в света ще го приеме. Най-важната част от показанието е чудесно написана - добра работа. - Той го притисна леко и се усмихна. Майка му и Хариет се присъединиха към поздравления­та. Не можеха да го излъжат; знаеше, че е виновен. - Томас сега има достъп до Интернет - каза високо Хариет. - Техникът сутринта оправи апаратурата. Той му вкара имейл адрес, който може да отваря сам. - В такъв случай може би се нуждае от моя адрес - каза Харланд. - Да го сложа ли в списъка за контакти? Томас мигна. Докато работеше на клавиатурата, Харланд каза: - Написах доклада, за да препоръчам съдебно разслед­ване на това, което се е случило. Трябва ми мястото на масо­вото убийство. Кукува говори ли ти нещо? Това е село в сръб­ската част на Босна с мюсюлманско население. Две мигвания. - Всичко това отдавна е минало все пак. Имаш ли ня­каква идея къде сте били онзи ден? Две мигвания. - Предположих, че нямаш. Все още има възможност да го открием по друг начин. Тази сутрин получих от Станфорд няколко карти и ги разучавам, така че може да ги разгледаме заедно. Остави компютъра си и извади една пластмасова торба. - Но първо - допълни той - трябва да те снимаме. Мо­жеш ли да го понесеш? Мигване. Той извади снимката, която беше кадър от видеото. За пръв път от няколко месеца Томас я видя. - На някакъв етап ще трябва да включим това в твоето показание и двете неща трябва да бъдат заверени от нотари­ус, което значи, че един юрист ще дойде тук, за да се закъл­неш, че написаното е истина и снимката е направена по вре­ме на събитията, които описваш. - Той спря, нагласи компю­търния екран на 1-2 метра пред лицето на Томас и окачи фотографията пред него. - Струва ми се, че има един или два ключа в снимката, които могат да ни помогнат. Например зна­ем, че мъжът, който държи камерата, я е насочил малко или повече на север, защото времето на филма го показва, както и сенките на земята. Това означава, че масовото убийство е станало на 40 километра южно от планинската верига - мо­же би малко повече. Не съм сигурен. Ако можем да опреде­лим тези планини на картата, ще очертаем коридор, в който се намира това място. - Харланд посочи нагоре с пръст, после надолу. - Ето картата, която съм приготвил. - Той я сгъна и я постави пред екрана. Майка му застана до Харланд. Изг­леждаха естествено заедно, помисли си той. Той видя, че Харланд е начертал една стрелка към Източна Босна. Тя започваше от река Дрина, на изток от Сарае­во, и продължаваше на запад и от Фока на юг към Тузла на север. Вертикалната скала беше номерирана от 1 до 20, дока­то хоризонталната бе означена с букви от А до О. Харланд взе един молив и започна да минава по картата, като спираше на всяка линия и се обръщаше да види реакци­ята на Томас. Това не беше добре. Ръката на Харланд се движеше, а на Томас му трябваше повече време, за да обмисли посоката. Трудността идваше от това, че се бяха мотали нагоре-надолу със сръбските части. - Той не може да види картата - обади се майка му с нетърпение, което познаваше добре. - Защо не му позволиш да я погледне, а после да съобщаваш числата и буквите? Харланд кимна. Томас започна да си спомня. Пресякоха река Дрина и се насочиха на север към Вишеград, където бяха на лагер първа­та нощ. После продължиха в същата посока. После два дена Олег беше отсъствал и го остави сам със сръбския отряд в едно пусто селище. Върна се сутринта на 15 юли. Това беше денят на масовото убийство и те пътуваха на запад, което значеше, че cat били някъде на северозапад от Вишеград. Той откри ръба на картата и мигна, показвайки, че е готов. Хар­ланд не го забеляза. - Мисля, че е готов - обади се Хариет от мястото до беглото. Харланд започна да движи молива по картата. На всяка линия той се обръщаше, за да види очите на Томас. Вместо да мигва „не“ всеки път, той изчака моливът да стигне ред 7, 8 и 9, като мигваше по веднъж всеки път. Повториха процедура­та, движейки се от запад на изток. Този път Томас мигна за буквите Н, I, J и К. Харланд свали картата и защрихова местността. - Това означава, че планините на видеофилма може би са от веригата Яворник. Хубавото е, че показа зона, която включва Кукува - той посочи едно място на картата. - Мисля, че тези хора са оттам и е важно, защото властите ще са спо­собни да проследят техните роднини и да извършат ДНК тес­тове. Браво, наистина е добре, че успяхме да открием това. Томас си помисли, че за пръв път вижда Харланд да се усмихва истински. 26. ПИСМО ДО ТОМАС През следващите два дни не се случи нищо особено. Ня­маше следа от Виго, нито знак, че ги преследват хора на Кочалин. Харланд се занимаваше предимно с доклада, като вмъкна в него снимките и показанието на Томас заедно с картата. Помоли Томас да прибави още няколко реда към показание­то си за пътуването на Кочалин до Белград и Източна Босна и спомените си за хората, с които Кочалин е имал контакти, особено с кървавия сръбски генерал, който присъстваше в две от свидетелските показания на Гризуалд. Той помоли и Ева да се закълне пред свидетел във връзка със сведенията ѝ за нейните отношения с Кочалин, което тя направи пред юрис­та Лио Костигън. Така окончателният текст беше много по- убедителен, особено в раздела, отнасящ се за миналото на Кочалин и неговите бизнесотношения в Източна Европа. Ева очерта кариерата му в Първо управление на КГБ (външно разузнаване), периода в 16-о управление (комуникации, под­слушване), кратките му пътувания в Чехословакия и Унгария през 80-те години, които бяха в сферата на Първо управле­ние, отдел 11 (връзки със социалистическите страни). Изтъкна как последната му дейност бе прераснала в престъпна кариера по време на първите месеци след падането на кому­низма. За изненада на Харланд разказът ѝ беше ясен и конкре­тен, особено за деловите му отношения. Например тя знаеше много за данъчните измами, включващи нафтата за отопление и дизеловото гориво за автомобили, а също и за пратки­те, правени от „Корниш-ХДС Авиасион“ - фирмата на Коча­лин в Белгия. Той бързаше да изпрати доклада, но чувстваше, че му трябват повече подробности за самолетната катастрофа. Като редактираше този раздел, си помисли, че може би има сми­съл да се свърже с Мъри Кларк в САЩ. Кларк беше основни­ят привърженик на теорията за завихрянето, в крайна сметка би могъл да даде някои обяснения за странните въпроси, кои­то бе задавал Олинз. Освен това беше малко вероятно Виго да е очернил името на Харланд пред службата на Кларк - Управлението по безопасност на полетите, - както бе напра­вил пред ФБР. Струваше си също да запознае Томас по-подробно с ка­тастрофата. Очевидно той имаше нужда от по-активно включ­ване в нормалния живот. Томас също работеше върху пока­занията си, а и Ева нанасяше поправки тук и там, като добавя­ше дати. Сестрите казваха, че прекарвал доста време пред компютъра, като очевидно следял материали по Интернет и четял за свое собствено удоволствие. Никой не знаеше какво прави всъщност, защото Ева настоя компютърът да бъде не­гова частна сфера, освен когато той настояваше съобщения­та да бъдат четени. Това се стори справедливо и на Харланд. Хрумна му още нещо. Ева беше казала, че Томас е по­магал на Кочалин при някои технически проблеми в периода след Босна. Беше я питал за това отново и тя го бе погледна­ла с празен поглед. Вместо да пита Томас лично, той реши да му прати имейл. Това би му помогнало да обмисли проблема на спокойствие. „Скъпи Томас - написа той, - мога да те посетя, преди да прочетеш това, но бих желал да ти кажа, че въпреки всички ужаси и трагичната случка от миналата седмица нищо в моя живот не е било толкова важно, колкото откритието, че си мой син. Благодаря ти, че има смелостта да ме намериш. Съ­жалявам за първоначалната си реакция, когато ме откри, и бих искал да ти го кажа ясно.“ Той добави отново една успо­кояваща нотка, като посочи, че Томас не би трябвало да жи­вее с чувство за вина във връзка с убийството в Босна. Съзнаваше, че стилът на написаното е малко сух, но про­дължи нататък, питайки дали Томас би искал да анализира самолетната катастрофа. Едно от нещата, които бе разбрал за сина си, беше, че той има изключителни умствени способ­ности, а освен това е много добре подготвен в техническо отношение. Харланд описа точно какво се бе случило преди и след катастрофата, после разказа за загадъчното обаждане на Олинз в навечерието на Коледа. Защо Олинз толкова се интересуваше от телефона и от ъгъла, под който Гризуалд беше държал компютъра в последните моменти, преди само­летът да почне да пада надолу? Изглежда, тези две подроб­ности вълнуваха Олинз повече, отколкото възможността да разгледа паметта на мобифона и компютърния хардциск. Оче­видно имаше някакво значение. Той препрочете съобщението, като чувстваше, че може би иска малко повече от своя син, но все пак беше важно да види как ще реагира. Тъй като беше онлайн, реши да погледне в сайта на Уп­равлението по безопасност на авиационните полети и да раз­бере дали е добавено нещо към предишното изявление на Мъри Кларк за това, че падналият самолет „Фолкьн“ е бил жер­тва на мощно завихряне. Нямаше нищо повече, така че преди да се опита да намери Кларк, той прегледа набързо и някои други злополуки, включващи въздушни завихряния, така че да изглежда по-подготвен за предстоящия разговор. Откри по- добна злополука със самолет „Чесна“, който се разбил през декември 1992 при кацане зад един „Боинг-757“ на летище Билингс Лоуган Интърнешънъл, Монтана. В този случай по-малкият „Чесна“ летял под коридора на боинга и разстоянието между двата самолета било по-малко от пет километра. 40 секунди преди самолетът да влезе в завихрянето и да се завърти, пилотът бил чут да казва: „Ей, поч­ти се набутахме в тоя 757.“ Харланд си отбеляза да пита за разстоянието между две­те машини. Той като че ли си спомняше, че фолкьнът беше на около 80 секунди зад „Боинг-767“. Това му беше останало в съзнанието, защото му се стори, че е много кратко време. А какво означаваше като разстояние? При катастрофата в Мон­тана самолетът „Чесна“ бил на 74 секунди зад боинга и започ­нал да снижава от 4730 метра. На Харланд му се струваше, че фолкьнът би могъл да бъде също в тази опасна зона под пет километра зад боинга. Няколко минути по-късно видя и бележки за въздуш­ните завихряния. Прочете, че крилата на „Боинг“ модели 747, 757 и 767 оформят големи въздушни струи от кор­пуса до задкрилките. Именно това предизвикваше завихрянето. Но трябваше да има и подходящи условия и съответна скорост на вятъра. Първо, скоростта на вятъра тряб­ваше да бъде много ниска. Един вихър, който продължава 85 секунди, би могъл да се образува само когато вятърът е със скорост по-малка от 5 възла. Вятър между 5 и 10 възла скъсяваше продължителността на завихрянето и я намаляваше до 35 секунди. Спомни си за борбата в Ийст Ривър и внезапно разбра, че вятърът по това време беше много по-силен от 10 възла. Спомни си също, че гледаше към силуета на Манхатън в далечината и усещаше как ле­дените частици шибат лицето му. Морето беше набразде­но. Вълните удряха брега, където беше паднала седалка­та на Гризуалд. Зачете се и откри, че посоката на крилата също е от кри- тично значение. Въздушният вихър обикновено трае по-дъл- го, когато вятърът го пресича, което повишава общата рота- ционна енергия. Ако вятърът е срещу ротационното направ­ление на завихрянето, това остро намалява силата и продъл­жителността му. Затвори сайта и извади визитната картичка на Кларк от портфейла си. Набра номера и чу насърчителния, но леко са­модоволен глас на Мъри Кларк. - Какво мога да направя за вас? - попита той. Харланд се усмихна. За разлика от Олинз Кларк не бе­ше обработен. - Не искам да ви отнемам много време. Но Генерални­ят секретар ме помоли да разбера как вървят нещата. На чис­то неофициална основа, нали разбирате. - Нямам какво повече да споделя от това, което вече бе съобщено на обществеността. - Мога ли да ви задам няколко въпроса? Те са наистина важни. - Давайте. Имам малко време - каза Кларк. - Генералният секретар има сведения, че самолетът мо­же би е бил с малко гориво, и се пита дали това е отбелязано в разследването. Кларк въздъхна. Харланд почти дочу думата идиот. - Не - каза Кларк, - разгледахме тази възможност. Самолетът е бил зареден с гориво на летището във Вашинг­тон. Размерите на пожара показват, че е носил достатъчно керосин. - А какво ще кажете за умората на пилотите? Очевидно е имало някакво безпокойство в националното авиационно управление, че пилотите са летели, когато са били вече доста уморени. Преди няколко години е имало катастрофа, при ко­ято пилотът буквално бил заспал в кабината. - Не, не. Пилотът на вашия самолет е бил свеж и отпо- чинал. Медицинският преглед преди два месеца показа, че е в добро здраве. И здравният му картон е безупречен. - Значи тогава е било... как го нарекохте? - Завихряне. Да, така смятаме. - Самолетите са били твърде близко тогава, нали? - Не е необходимо - каза Кларк. Харланд усети как умът му е на друго място. - А колко беше разстоянието между двете машини? Осемдесет секунди? Какво означава това като разстояние? - Малко повече от пет километра и неколкостотин метра. - Тоест били са на безопасно разстояние? - Да - каза Кларк, сега повече нащрек, забелязвайки промяната в насоката на въпросите на Харланд. - Каква е била скоростта на вятъра по това време? - Защо задавате тези въпроси, господин Харланд? Стру­ва ми се, че имате списък. - Това не е мой списък. Това е списък на Генералния секретар и на Съвета за сигурност на ООН. - Той добави Съ­вета за сигурност, без да му мигне окото. - Предположих, че това е неофициален разговор. - Така е. И аз ще имам неофициален разговор с Генералния секретар, когато свършим нашия. - По дяволите, по­мисли си Харланд, това беше глупаво. Нямаше смисъл да при­теснява този човек. - Съжалявам - каза Кларк със служебен тон. - Мисля, че би трябвало да се посъветвам, преди да продължа да ко­ментирам тези въпроси с вас. - О, простете. Съжалявам, увлякох се. Не бих искал да компрометирам вашите професионални стандарти. - Той ни чака. - Относно задаваните въпроси, господин Харланд - ка­за Кларк накрая, - бих могъл да ви помогна. Но каква е при­чината за тях? Има ли някакъв смисъл? - Сигурно. - Какво точно бихте искали да знаете? - Само скоростта на вятъра - каза той невинно, после добави: - и направлението му. - Нека видя. Скоростта на вятъра беше между 15 и 20 възла, по-скоро 25 до 30. - А посоката? - Югозападна, доколкото си спомням. Да, така беше, югозападна. Харланд получи това, което му трябваше. Искаше му се да затвори телефона, но не желаеше да тревожи Кларк, зато­ва помисли какво друго да го попита. - Кога ще напряпите окончателния си доклад? - До дни. - Благодаря ви много. Не искам да ви губя повече вре­мето. Знаеше, че това е особено деликатен разпит, но нямаше как. Скоростта на вятъра беше далеч над условията, които позволяваха да се създаде завихряне, а посоката му също не допринасяше за това. Трябваше да свери с картата, но беше сигурен, че пистата е в югозападна посока - и затова силуе­тът на Манхатън му се падаше отдясно, когато започна да се опитва да излезе от седалката си. Самолетът се беше снижил при силен вятър и нямаше начин от тази страна дълго време да съществува) завихряне. Значи теорията беше фалшива, но може би от Управле­нието по безопасност не бяха сторили това съзнателно. Мо­же би данните от черната кутия са повторили така точно движенията на самолета в обхвата на едно завихряне, та Управ­лението беше решило, че това е единственото разумно обяс­нение - въобще не се бяха съобразили със скоростта и посо­ката на вятъра. Той добави още два пасажа към раздела,за самолетната катастрофа и после се обади в кабинета на Джайди. След мал­ко един от старшите сътрудници беше на линията и предупреди Харланд, че Генералният секретар няма да може да го изчете в следващите пет дни. Харланд протестира, но не мо­жа да постигне нищо. Затвори, като си припомни, че Джайди работеше най- малко с три от правителствата, които подкрепяха аферата „Кочалин“. В тези дни международната програма беше пълна с всевъзможни революции и преврати по планетата - ед­на самолетна катастрофа, така трагична и озадачаваща пре­ди седмици, сега представляваше малък исторически инте­рес. Никой не очакваше доклада. Разбира се, може би пред­почитаха той да не бъде написан. И дори големият майстор на приспособяването и на извъртанията да го прочетеше, Харланд трябваше да се изправи пред факта, че има слаба надежда да предприеме нещо във връзка с Кочалин. Той ще­ше да се приспособи, да избегне наказанието и пак да оце­лее, защото знаеше, че общественото внимание се променя с всеки изминат ден. Но имаше още едно или две неща, с които можеше да удари Кочалин. Той копира доклада и го изпрати на имейл адреса на професор Норман Рийв. После помисли за журналиста на пресконференцията в Обединените нации. Името му беше Парсънс, работеше във вестник „Ню Йорк Таймс“. Ако му предадеше доклада заедно с обясненията за операцията на Томас, която разобличаваше действията на СИС и ЦРУ в Ев­ропа, сигурио щеше да се получи страшна вестникарска ис­тория. Но още не беше дошло времето за това. Поне засега. *** Томас изкара два добри дни - само няколко малки спазъ­ма. Сега големият проблем бяха сънищата му - сънуваше движения. Някаква неясна част от подсъзнанието му беше ре­шила, че трябва да сънува само нещата, които бе свикнал да прави. Последната нощ се занимаваше със ски-бягане, какво­то беше правил в планините като момче. Можеше да усети потта на челото си в студения въздух, докато се оттласкваше, когато ръцете и краката му работеха с максимум напреже­ние. Можеше да види подробностите от зимния пейзаж и да усети вкуса на топлото червено вино, което пиеше с майка си в края на всяко подобно приключение. Сънуваше разходки, бягане и всеки път подсъзнанието му поднасяше точното удо­волствие, което никога вече нямаше да усети. Погледна през прозореца към новия изглед. В следобед­ното небе се виждаше слаба следа от лунния сърп. През пло­щада в офисите започваха да се палят лампи и една жена бе­ше отворила прозореца и се бе навела, за да пуши. В ранния здрач навън жена в пухкаво палто беше застанала под едно дърво, което още пазеше няколко изсъхнали листа. Томас гле­даше към дървото по-често, откакто леглото му беше помес­тено. Отново насочи вниманието си към стаята. Майка му бе­ше влязла и се сбогуваше любезно с Хариет. Тя му се усмих­на и бързо закачи електродите на главата му, включи компю­търа и нагласи екрана срещу него, като закри по-голямата част от площада. Той насили мозъка си да се активира и с малко труд успя да запали светлината и да докосне новата икона за имейл. Има­ше току-що получено съобщение. Прочете първата част и се усмихна вътрешно, после се зачете в обяснението на Харланд за моментите преди катастрофата. Това очевидно беше любопитен проблем. С удоволствие щеше да работи по него по-късно. 27. СТРАННА СРЕЩА Харланд напусна Сенчъри хаус през подземния паркинг и закрачи на изток през един спокоен жилищен квартал. Каза на шофьора на Кът да стои при Ева, която между разговорите с Томас търсеше апартамент близо до болницата, за да го наеме за няколко седмици. Вече чувстваха, че досаждат в Сен­чъри хаус. Няколко минути по-късно напусна жилищния квартал, за да пресече един доста оживен път и да се смеси с тъл­пата при метростанция „Ватерло“. И тук усети, че е следен, но този път от по-опитен екип. Спря при главния вход на стан­цията, купи си един вечерен вестник и взе ескалатора надолу към метрото. Като се върна по ескалатора нагоре, не видя никого, но усети позната тежест зад врата си. Чудеше се кога са го засекли - при Сенчъри хаус или по-късно. Купи си билет за всички зони и в следващия час и нещо се прекачва на десетина влака. После забеляза, че на тези, които го следят, вече им омръзна да се крият. Когато пътува­ше по околовръстната линия, разбра, че поне пет души са се лепнали за него. При всяко движение го следваха. Постепен­но засече последния - висок мъж около средата на 30-те си години, който носеше раница - и го попита какво, по дяволи­те, прави. Пътниците около тях ги погледнаха със слаб инте­рес, типичен за претъпканите вагони. Мъжът не отговори, а просто се усмихна на Харланд, като че ли той беше някакъв луд. На гара „Виктория“ слезе и продължи към изхода на ули­цата. Когато слагаше билета си в автомата, друг мъж в кос­тюм и връзка го приближи. - Какво, по дяволите, желаете? - попита Харланд. - Господин Виго иска да се срещнете. - За какво? За да си играем на загадки в някое тайно местенце? - Не, сър. Предлага да се срещнете на място, което знаете. - Къде? - „Карлтън хаус теръс“. - И затова ли се мотаехте наоколо? - Просто чакахме подходящ момент, сър. - Глупости. - Навън има кола. Можем да отидем там за пет минути. - Първо ще проверя. Ще ида дотам с такси, ако не въз­разявате. Номер три, „Карлтън хаус теръс“, нали? Мъжът кимна. Двайсет минути по-късно таксито го остави пред позна­тата веранда на „Сейнт Джеймс“. Преди близо трийсет годи­ни Харланд беше тук, поканен от един мъж, който се нарече Флечър. Имаше три разговора и на последния Флечър го по­моли да подпише Закона за служебните тайни и така стана постъпването му в МИ-6. Очевидно беше, че Виго иска да даде на Харланд ясен сигнал: първо, да му покаже, че не може да се движи в Лон­дон, без да бъде проследен, и по-важното: че той, Виго, вече не ползва екип от нередовни сътрудници. Той имаше достъп и до екипите за проследяване, които бяха част от СИС. Въведоха Харланд във величествената, но малко прет­рупана с мебели зала, която някога беше пресякъл с госпо­дин Флетчър и с двамата му мълчаливи колеги в един топъл пролетен следобед. Виго се появи почти незабавно. - Здравей, Боби. Хубаво е, че ми отделяш време. Исках да поговорим за доста променената обстановка. - По-точно? - Харланд беше забелязал, че изразът на загрижена общителност се бе върнал на лицето на Виго. - Последния път се видяхме при доста сложни обстоя­телства. Може би не проведохме разговора, който трябваше да проведем. Приемам, че грешката е моя, и искам да използ­вам възможността да я поправя. Това е всичко. - Какво искаш да поправиш, Уолтър? - Грешното впечатление, което може би е останало в теб. Искам да те уверя, че през цялото време сме от една и съща страна, Боби. - Не, Уолтър, няма да стане така. Ти работиш за Кочалин, аз работя за ООН, която въпреки грешките си е една доб­ра сила. Ти работиш за човек, който е избил безброй хора. - Бих искал да спреш с тази драматичност, Боби. Това, което казваш, просто не е истина. - Искаш да ме накараш да повярвам в това, след като се опита да ме заплашиш с официално обвинение; след като банда от разни типове ме преследваха из цял Лондон; след като си­нът ми - да, знам, че ти е известно, че това е мой син - беше проследен със специална екипировка, за да се открие мобифонът му? Уолтър, ти си загазил до гуша и понеже Томас вече не заплашва комбинациите ти, не мисли, че аз или ООН въз­намеряваме да потулим нещата. Виго седеще с ръце, скръстени върху корема си, и го гледаше с добре|репетирано съчувствие, което включваше еле­менти на съжаление, опрощение и разочарование. - Именно затова Робин ме помоли да се срещна с теб. Той спомена името на свещения шеф на СИС, неопетне­ния сър Робин Текман. Това също значеше нещо. - О’кей, Уолтър, изплюй камъчето. Какво става? Ня­каква битка в СИС, в която без съмнение ти печелиш? - Знаеш, че нямам възможност да обсъждам подобни неща. - Но отговорът е „да“, нали? И това се опитваш да ми кажеш по твоя хитър начин с екипи за проследяване, с чай и кейкове в „Карлтън хаус теръс“ и като използваш името на Текман. Какво е станало с Майлс Морсхед и Тим Лаптхорн, а? По-рано са се пенсионирали; привлечени са с високоплатени постове в петролната индустрия? Виго не каза нищо. - Така - рече Харланд, - значи цялата бъркотия около Коледа беше част от някаква кална борба в СИС. Ти вече се появи на сцената, Уолтър, като използваше малката си армия и си играеше на шпионаж. Знаеше, че си имаме работа с военнопрестъпник, нали? Няма нищо по-сложно от това - един много садистичен човек, виновник за смъртта на ужасно мно­го хора. Ти знаеше, че Олег Кочалин е човекът, който ме е измъчвал в Прага през 89-а, нали? - Харланд го погледна мрачно. - Да, знаел си това проклето нещо. И си бил запознат с причината, нали? - Имах предположения и за двете, Боби. Нямах точна представа и не бях сигурен напълно, за да ти съобщя тези факти. - Знаеше ли, че Томас ми е син? - Не. Нямах представа, че е отговорен за предаванията. - Глупости. Знаел си. Трябвало е да знаеш. И за това, че отделът за дешифриране е проследил сигнал от неговия мобифон. - Грешиш, Боби, и бих те посъветвал да пазиш тия идиотщини за себе си. - Тогава как, по дяволите, са го открили на кея? - Проследили са го от дома на сестра ти. Когато е прис­тигнал по-рано, те са разбрали, че чака някого. Някакъв кон­такт. Оказало се, че си ти, и затова са започнали да стрелят, когато си пристигнал. Опитахме да те прикриваме, но ти се изплъзна от нашия екип, а, разбира се, ние не познавахме То­мас и не знаехме как изглежда, затова е успял да се измъкне от дома на сестра ти незабелязано от нас. - Но защо не ме убиха при реката? Защо не са се опит­вали да ме убият оттогава? - Мисля, че са се опитвали. Чухме за смъртта на Зигмунт Мислбек. Знаем за твоето пътуване, което беше така грижливо прикрито. Всъщност доста е учудващо, че ти се върна там. След като стана престрелката при кея, можеше да пред­положа, че са решили, че си удавен и се носиш по реката. Както и да е, по това време разбрах, че двамата нещастни полицаи са пристигнали на местопроизшествието и стрелци­те е трябвало да се измъкнат. Повярвай ми, наистина искахме да те защитим. - Глупости - отсече Харланд, - само сте ме използвали. Вие сте мислели, че знам много повече за тези кодирани предавания, отколкото всъщност знаех, и сте ме използвали като стръв. - Той се замисли за известно време. Виго го наб­людаваше внимателно. - Но сте ограничили средствата, за­щото някой в СИС е казал на Кочалин какво става. Затова започна да работиш с малката си банда от доверени лица. Всъщност предполагам, че значителна част от действията ти по един или друг начин са били съгласувани с Кочалин. Но после смущаващото за теб, а и за всички останали беше как съобщенията са продължили да се излъчват в ефир. Не мо­жехте да разберете, нали? Знаехте, че не съм отговорен, и ви бе известно, че Ларс Едберг е в болницата на животоподдържащи системи. И в този момент вашият интерес се измести. Снимките на Липник бяха стара история. Не ви пукаше за тях, защото бяха съвсем малка част от това, което Морц и Томас бяха събрали. Бяхте притеснени от далеч по-голямата заплаха и от една далеч по-голяма награда. Заплахата за вашата люби­ма служба беше купчината от подробности, които Томас публикуваше - нечестните операции срещу конкурентите ви в Европа, провалянето на преговори за договори, мъжете и же­ните, наети, за да шпионират икономическите планове. И да не забравяме самолетите в Остенде, които качваха товара си в Бургас и летяха да го доставят до мръсните малки войни в Африка. Не можехте да позволите нищо повече да изтече - нито пък можеха американците, холандците или французите, германците или проклетите белгийци. Трябваше да спрете те­зи компютърни разкрития и сутринта, когато те посетих у вас, ти знаеше, че сте на милиметри да го свършите. Затова беше и срещата: съобщил си на твоята банда доверени лица за последните предавания. Виго се опита да отрече, но видя погледа в очите на Харланд и се отказа. - Голямо бягане е паднало - продължи Харланд. - Тво­ите юнаци срещу официалния екип на СИС. И ти си спечелил наградата. Докато те са проверявали къщите в Бейсуотър, ти или някой от твоите приятели е имал блестящата идея да прег­леда телефонните съединителни кутии. Това означава, че сте намерили компютрите с цялата информация в тях и ти си могъл да я използваш в състезанието, за да станеш наследник на Робин Текман. - Хайде стига - каза Виго, - има неща, които не разби­раш и никога няма да разбереш. - О, не съм свършил още, Уолтър. Мислиш си, че си уредил тази среща, за да ме накараш да мълча. Но нека ти кажа, че държа всички козове. При натискане на един бутон всичко, което знам по тази афера, ще отиде в пресата и това означава, че правителствата ще започнат да задават въпроси, които едва ли ще спомогнат за кандидатурата ти. Така че, ако бях на твое място, щях да си стоя кротко и тихо. - Боби, няма смисъл в това - наистина - каза Виго. - Не виждаш цялата картина. - Той наведе глава при звука на отварящи се врати. - Виж, сега при нас ще дойдат и други хора. Надявам се, че ще можеш да ги изслушаш. - Не, смятам, че ти трябва да слушаш... - Гласът му затихна, защото Виго беше станал. - Почакай само секунда - каза той раздразнено и на­пусна залата. Харланд се разхождаше нервно около махагоновата ма­сичка. След малко вратата се отвори и влезе Виго, следван от едрата, елегантна фигура на сър Робин Текман. Той седна и се усмихна на Харланд. - Уолтър ми съобщи за вашата история... - Да, сигурен съм - каза остро Харланд. Той харесваше и уважаваше Текман от времето, когато беше с него в отдела за Източна Европа, но не искаше да бъде накаран да замълчи със сладки приказки. - Тъкмо казвах, че има много важни проб­леми за обсъждане. Престъпленията на Кочалин би трябвало да бъдат наказани. Има едно масово убийство в Босна, само­летна катастрофа, в която и аз бях участник, стрелби и убийс­тва в Лондон. Само заради това, че имате вътрешни труднос­ти, не мисля да забравя какво е сторил Кочалин. - И какво сте намислили, Боби? Как смятате да се от­насяте към тези въпроси? - Меката, насърчителна усмивка беше изчезнала. - Първо, Великобритания трябва да настоява за възста­новяване на съдебното дирене в Хага. После е ясно, че ние сме му съучастници и сме помагали при убийствата, които е извършил. - Не е вярно - каза бавно Текман, - смятаме, че друга чужда сила е отговорна - може би Франция, която държи от­ворени контактите си със сърбите през цялото време на Бос­ненската гражданска война и конфликта в Косово, както мо­же би знаете. - Защо биха правили това? - попита Харланд. - Смятаме, че е свързано с някакъв договор, включващ и голяма сделка за самолетната индустрия. Страхувам се, че не мога да бъда по-точен, защото не знам всичко. Както и да е, подозирам, че той е доставял периодично информация на най-важните лица в преговорите. На свой ред те са били за­дължени да инсценират драмата в хотела и да използват соб­ствените си военни части като свидетели. - Ако не сме участвали в тази история, няма да има нищо смущаващо за британското правителство. - Боби, надявам се да разбереш духа, в който правя тези бележки, опитвам се да бъда откровен с теб. Кочалин ни създаде значителни проблеми, най-вече защото различни час­ти от СИС бяха заангажирани с отделни негови прояви. Чак когато Уолтър започна да ги събира в едно преди две години, тогава разбрахме, че си имаме работа с един-единствен чо­век. Мисля, че това може да бъде казано за няколко различни разузнавателни агенции, които също бяха в еднаква степен компрометирани и затруднени от тези незаконни предавания. Кажи ми, научи ли нещо за мотивите на твоето момче и на неговия приятел Морц? Ясно, че момчето е изпитвало дълбо­ко омерзение срещу пастрока си, а Морц е бил един умен непрокопсаник от радикалите на 70-те години. Заедно са пред­ставлявали ужасно разрушителна комбинация. Обаче техни­ят мотив ме озадачава. Разбираш ли, момчето може да е било близо до Кочалин и да използва информацията, която е има­ло. Но все пак какво е дръпнало спусъка? Кое е довело до неговото решение? Имаше нещо, което не знаеха, и Харланд не искаше да им го обяснява. - Той е мразел Олег Кочалин, защото се е отнасял зле с майка му, това е очевидно. Но не съм имал точно възможността да го разпитам. Той е много крехък и не мо­же да говори. - Но разбрах, че все пак е способен на някакво елемен­тарно общуване. - Понякога, но е трудно да се разпитва за такива неща. Неговият лекар казва, че е предразположен към инфекции и трябва да бъде оставен на спокойствие. - Разбирам - каза Текман. - Въпросът е - продължи Харланд, - че имам задълже­нието да докладвам всички тези неща на Генералния секретар на ООН. Не само за масовото убийство в Босна, но и за самолетната катастрофа в Ню Йорк. Налице са известни основа­ния да се смята, че и това е работа на Кочалин. - Какви доказателства имаш? - каза Текман с маниера на наставник, който пита своя студент. - Смятам, че самолетът е свален от някакъв електро­нен уред - може би от вирус. Може би щях да успея да прос­ледя това и по-нататък, ако Уолтър не беше настроил агенти­те на ФБР срещу мен, но съм уверен, че катастрофата не е предизвикана от завихряне. Доказателствата за скоростта на вятъра, неговата посока и разстоянието между двете кацащи машини - всичко това прави завихрянето практически невъз­можно. - Може това, което казваш за завихрянето, да е вярно, но не виждам как то все пак доказва, че самолетът е саботи­ран. Биха могли да кажат, че разстоянието между двете ма­шини е било малко. Отново нямаше следа от предизвикателство. Харланд усещаше, че го манипулират внимателно с цел да го прину­дят да заяви, че съществуват малко конкретни доказателства и че няма смисъл от по-нататъшни разследвания. - Да, изтъкнах това в предишния си доклад - каза той с донякъде защитен тон. В очите на директора проблесна съсредоточаване. - Изпратил си вече това до Генералния секретар, та­ка ли? - Да, макар че има още много да се добави. - И какво смяташ, че ще направи с доклада Генерални­ят секретар? - Предполагам, че ще го използва като доказателство да възбуди отново съдебното дирене срещу дейностите на Кочалин през 1995, и може би това ще бъде урок за големите държави, които са използвали този човек. - Или пък може нищо да не направи - каза Текман. - Докладът е негов - той ще се разправя по-нататък. Но аз ще настоявам за съдебно разследване на военните прес­тъпления. Между другото знаете, че има доказателства за присъствието на Кочалин най-малко на едно от тези масови убийства. Текман въздъхна и погледна към Виго. - Естествено, Боби, ние сме заинтересовани този док­лад да не попадне в лоши ръце. Ще ми бъде много неприятно, ако историята се появи в медиите в този незавършен вид. - Искате да изчакам, докато получа още материал ли? - Не, разбира се, не. Това е много опасен материал, който води до извода, че нашите институции са деградирали. Ние искаме да завоюваме доверието на обществеността, а не да го разрушаваме. Мисля, че Уолтър и аз ти показахме, че стигнахме до корените на трудностите, които имаме, и че те­зи неща могат да бъдат оправени, без да се безпокои никой. Това изисква смелост, знаеш. Виж, разбирам, че това е нещо като твой личен кръстоносен поход - кой би могъл да те кори за онова, което ти се случи в Прага, и за това, което сториха на момчето ти? Но искам също да помниш, че все още си гражданин на тари страна и че си подписал Закона за държавната тайна. Ако има някаква публичност, мисля, че нацио­налните интереси ще бъдат засегнати по непредвидим начин. Харланд стана от стола и разкърши рамене. Искаше да покаже, че не се чувства притеснен в тяхната компания. - По какъв начин ще бъдат засегнати? - попита той. - С твоя бивш опит би трябвало да разбираш, че отно­шенията между отделните държави не са проста работа. Две страни могат да бъдат приятели на едно равнище, но конку­ренти, дори врагове, на друго. Например по въпросите за тра­фика на наркотици сме заедно и съществува висока степен на сътрудничество между държавите, но когато става дума за важни договори по отбраната или когато се наддава за строеж на язовир в Турция, всяко правителство защитава собствените си интереси. Обществеността обикновено трудно разбира то­ва - но все пак има система, която работи въпреки всичко. Когато нещо подобно излезе пред публиката, съществува възможност цялостните отношения да бъдат оцветени в негативни краски за дълъг период. Политиците се хващат за тази исто­рия и раздуват въпроса за свои собствени интереси - ненуж­но е да се казва, че това не е в ничий интерес. - Но все пак има един принцип - каза Харланд. - Знаем личността на един военнопрестъпник, който е извършил без­брой престъпления. Какво лошо има, ако бъде изправен пред съда, за да отговаря за това, което е свършил? - Това предполага, че можеш да стигнеш до този човек. Но нека приемем, че вече сме извършили този вълшебен арест, после какво? Кочалин се появява в Хага и след като разбира, че го заплашва дългогодишен престой в затвора, решава, че няма какво да губи, ако разкаже историята от последните де сетина години. Нали не смяташ, че американците ще позво­лят да стане такова нещо? Или французите, или германците? Те всички са го използвали по някакъв начин. - Да не говорим за британците. - Да не говорим за британците - повтори Текман с къса патрицианска усмивка. - Именно това би станало, Боби. И там е цялата трудност. - И после какво? - Е, веднага нищо, но нека те уверя, че Кочалин няма да може да продължава операциите си, както досега. Има твърде много хора, които знаят какво е правил в различните си роли. Това до голяма степен се дължи на твоя син. Тоест рано или късно ще потъне в кашата и все пак ще можеш да бъдеш задо­волен до известна степен. - Има ли някаква уговорка с него? - Боже милостиви, не. Просто ще дойде и неговото вре­ме - това е всичко, което мога да ти кажа. Ще бъде изобличен. Той вече е разкрит. Хората са направили изводите си; знаят какво е извършил; например Уолтър ми каза, че е откраднал много пари. Това озверява хората, знаеш. - Но не вярвате, че би могъл да отговаря и за престъп­ленията в Босна? - Разбира се, вярвам, Боби. - Текман изглеждаше умо­рен. - Моля те, припомни си колко усилия положи Велико­британия, за да улови онези хора. Никоя държава няма по-дълъг списък от заловени военнопрестъпници от нас. Никоя! Харланд седна отново и ги изгледа подред. - Съжалявам, не мога да се съглася с това. Светът може би наистина действа по този начин, но невинаги е било така. Някога имаше критерии за доброто и злото, колкото и незре­ли да бяха. Предполагахме, че сме от добрата страна, защото знаехме за лошите режими на Изтока. Това беше нашата вя­ра, която ни мотивираше, кояго ни караше да действаме дори и при опасност. Но сега... - Сега сме изправени пред много труден избор - каза тихо Виго. - Робин е прав. Не можем да позволим твояг док­лад да се мотае наоколо и да създава у хората грешно впечатление. - Странното във всичко това е - каза Харланд, все още гледайки в Текман, - че в доклада ми няма почти нищо за тези предавания. Знаете ли защо е така? Защото не знам много за тях. Подозирам, че преди да откриете онези два компютъра, сте записали доста предавания, за които нищо не знам. Томас едва ли е в положение да ми каже нещо. - Нито Текман, нито Виго реагираха по някакъв начин. - И така - продължи той, - докладът ми засяга главно въздушната катастрофа и военни­те престъпления. Както казах, той вече е предаден на Гене­ралния секретар. Нищо друго не мога да направя. - Мисля - Виго прочисти гърлото си, - че сър Робин иска да има някаква увереност, че няма да позволиш докладът да бъде публикуван. Харланд не каза нищо. Представи си как вече е задейст­ван план, който би трябвало да убеди Джайди да забута в ар­хивите доклада в замяна на известни дипломатически услуги. Сега всичко, което им трябваше, беше да осигурят неговото мълчание. - Бихме искали да напуснем тази зала на чисто - каза Текман. - Без вражда или неразбирателство. - Той се спря. - Наясно си, че работим от една и съща страна, Боби, дори и в миналото, когато имаше известни съмнения за това. Знаеш за какво намеквам. Харланд разбираше много добре, че отново го заплаш­ваха. Едно публикуване на този доклад би могло да бъде пос­ледвано от обвинение и, разбира се, от кампания в пресата, която би го унищожила. Беше виждал какво се случва с някои хора от СИС, които бяха нарушили правилата, и знаеше, че неговите бивши началници няма да се поколебаят да използ­ват материала, който имаха срещу него - „Пражката връзка“. - От една страна ли сме, Боби? - попита Текман, като повдигна въпросително вежди. Харланд се готвеше да поклати глава отрицателно. - Вярвам, че сме, повече, отколкото предполагаш. - Тек­ман кимна на Виго, който стана и напусна залата, като затво­ри вратата след себе си. След по-малко от 30 секунди Виго влезе и застана на прага. Някой се бавеше отвън. Харланд се наведе и видя Ева, застанала тревожно в светлината на коридора. - Виждаш, наистина сме от една и съща страна - каза Текман. 28. ПОСЛЕДНАТА РАЗРАБОТКА През главата на Харланд премина само една мисъл. - Откога? - попита ледено. - Откога работиш за тях? Очите ѝ се местеха от Виго към Текман, когото очевид­но не беше виждала досега. Той вдигна ръка и ѝ посочи един стол. - Три години. Сега всичко доби смисъл за Харланд. Сега вече разбра защо беше останала любовница на Кочалин и защо можеше да му осигурява толкова много подробности за доклада за Джайди. - Ти си знаел това, Уолтър? Знаел си коя е? - Необходимо беше - кимна Виго мрачно. - Трябваше да получим информация за Кочалин. Знаеш как е, Боби. - Ти си копеле, Уолтър. - Но - Виго вдигна ръка, за да отпъди обидата - Ирина ще потвърди: нямахме представа, че тя е Лапис до миналата година. Просто ни беше известна като бивша съпруга на Ко­чалин. Искахме да очертаем образа на този човек - характера му, навиците, делата, с които се занимаваше. Искахме да съ­берем на едно място различните му съществувания. Ирина до голяма степен ни помогна и сме ѝ много благодарни. Мо­же да не ми повярваш, но нито веднъж не е споменато името ти. Разбираш ли, ти не беше в кадър, докато не стана онази история със самолета във Вашингтон. - Истина е, Боби - каза с тъжен глас Ева, - че не знаеха за нас допреди месец. Не знаеха и за Томас - не съм им казва­ла. Просто помагах да изобличат Олег - това е всичко. Въоб­ще не е ставало дума кой е истинският баща на Томас? Томас си имаше свой живот. А ти?... Ти беше в миналото. Харланд седна. - Ти ли им набави информация от моето досие? - Не - каза тя, - не са ме питали нищо за теб. Защо? Виго кимна утвърдително. - Но защо не ми спомена за това споразумение по-рано? Пътувахме заедно почти три дена. Дори когато стигнах­ме в Сенчъри хаус - ти си знаела, че Уолтър и аз сме работи­ли заедно в тази сграда. Би трябвало това да ти освежи па­метта. - Но ти не ми каза къде се намираме, дори не спомена за историята на сградата, преди да видя Томас. Дори не знаех, че се познаваш с тези хора. Как бих могла? Вие и двамата бяхте достатъчно дискретни. - Това са наказателните точки за дискретност - под­хвърли Текман, който се бе отпуснал на предишното си мяс­то. - Но истината е такава, Боби. Трябва да кажа, че и аз бях изумен като теб, когато Уолтър ми изтърси цялата история преди два дни. Разбира се, трябва да подчертая отново, че всич­ки сме от една и съща страна. Всички работим срещу Олег Кочалин. Харланд наблюдаваше Ева. За част от секундата тя се втренчи многозначително в него. - Има нещо кухо - каза Харланд. - Уолтър, защо не ѝ съобщи, когато застреляха Томас. Би трябвало да ѝ кажеш. - Защото все още не бяхме направили връзка между Ирина, Томас и теб. Полицията закъсня да ни съобщи за вест­ниците, намерени в апартамента му, и за онзи брой с изрязаната снимка. Тогава, ако си спомняш, отчаяно търсехме из­точника на предаванията и истинската самоличност на Ларс Едберг беше приоритет. Знаехме, че може би има нещо общо с предаванията, но те продължиха и след като той бе прост­релян. А нашата единствена цел тогава беше да ги спрем. По- късно, когато открихме източника, накарах полицията да му вземе отпечатъци от пръстите и така установихме връзката на Ларс Едберг с апартамента и компютрите. - На този етап - продължи разговора Текман - започ­нахме да преглеждаме информацията, която ни беше доста­вила Ирина, и да я сравняваме с нещата, които вече знаехме от предаванията. Достатъчно е да се каже, че там имаше едно недоглеждане. Информацията идваше по един и същ път. По този начин Уолтър съедини всички парченца на пъзела в едно. - А кога точно разбрахте, че Томас е наш син? - Миналата седмица. - По времето, когато заминах за Прага? - Да, разбрахме, че отиваш да кажеш на Ирина и да я доведеш. - И ни следяхте. - Възможностите ни в Чешката република са ограниче­ни - каза Текман. - Засякохме ви едва в Карлсбад и ви прос­ледихме до Дрезден, но там ви загубихме. Имаше някакво объркване на гарата. Безпокояхме се, защото нашите агенти разпознаха хора на Кочалин, които също бяха по петите ви. - А тук - попита страшно учуден Харланд, - в Брита­ния? - Покривахме ви през цялото време - отвърна Текман. - Фактът, че Кът Евоусит ви настани в старата сграда, много ни помогна. - И телефоните ли подслушвахте? - Не - каза Текман, - главната ни грижа беше да разбе­рем дали Кочалин все още ви преследва. Тогава щяхме наис­тина да си поприказваме с него. - Той се усмихна уморено. - Хората му са тук, но той не ни е облагодетелствал с личното си присъствие, което никак не ме изненадва. Това би било твърде опасно за него. Всъщност ти си все още жив, защото Уолтър те наблюдава още откакто шофьорът на Пилето те взе на брега при Кент. Колкото до телефоните - не сме те подслушвали. Освен това при безкрайните операции на „Харп- Евоусит“ е много трудно да хванеш отделен разговор. Плоска лъжа, помисли си Харланд. Те бяха свикнали да подслушват телефонните линии. Това обясняваше защо по­искаха да се срещнат с него. Сигурно бяха прочели всяка ду­ма от доклада му до Джайди и бяха принудени да направят своя ход: извадиха Ева в отчаяното си усилие да го спрат да рови повече. Трябваше да приеме, че знаеха за разговорите му с Кларк, за уебсайтовете, които беше посетил, докато че­теше за завихрянето, както и за съдържанието на имейлите до Томас и професор Норман Рийв. - А Пилето и Мейси? И те ли са забъркани? - Информирахме ги днес следобед, че си в опасност и че те прикриваме - каза Виго. - Но те подозираха нещо, шо­фьорът им веднъж засече нашите хора през седмицата. Текман несъзнателно въртеше памучен конец около ед­но скъсано копче на сакото си. Харланд знаеше, че показната му разсеяност прикрива колко е съсредоточен. Значи изглежда, че сте проникнали дълбоко във всички неща - каза той със следа от примирение в гласа си. - Бих се съгласил с това - каза Текман отчасти успоко­ен. Той вдигна поглед от копчето си. - Просто не искаме по­вече убийства на наша територия. Искаме работата с Кочалин да мине по нормалния си ред и ти го гарантирам. Точно затова настоявах да ти съобщя, че сме от същата страна на фронта. - И какво ще правим сега? - Ти продължаваш, както досега, а ние ще ти пазим гър­ба. Не знам колко дълго ще продължи всичко това, но на определен етап ще решим някои допълнителни мерки за си­гурността ти. На Кочалин ще му стане ясно, че не може да разчита повече на Ирина. След като са простреляли Томас, той сигурно е знаел, че това ще се случи. Разбира се, ще предполага, че тя не знае къде е Томас и е чула за стрелбата след известно време. Тоест сега за него Ирина е приоритетна цел, но той е наясно, че тя ще бъде защитена. Предполагам, ще предприеме нещо, след като уреди другите си проблеми, и ще се опита да я елиминира - нея, а също и майка ѝ. Между другото, Ирина, бих искал да спомена, че открихме онова жи­лище за Хана, за което говорихме в Швейцария. Той спря и опря ръцете си на масата. - И така, за да приключим, мисля, че за момента трябва да останеш в Сенчъри хаус, за да можем да те наблюдаваме. Ще продължиш да посещаваш сина си в болницата, където също ще си в безопасност. Той погледна към Харланд. - Междувременно бих искал да съм сигурен, че няма да допълваш доклада си. Това, което е казано вече за аферата, сигурно изчерпва твоите задължения. Не искам повече жес­тове, Боби, нито отчаяни стъпки. Просто стой по-кротко, раз­брано? Харланд кимна късо. Това несъмнено беше напътствие и нямаше смисъл да показва на директора, че няма никакво на­мерение да се подчинява. - И така, смятам да приключваме - каза Текман, като се плесна по коленете и стана. - Ще поддържаме връзка. Ако имаш нужда от нещо, просто звънни на Уолтър. Той тръгна към вратата. - Радвам се, че си поговорихме. Искам да знаеш колко е важно, че работим от една и съща страна. *** Томас не беше видял кога е излязла майка му, защото бе задрямал. Беше работил напрегнато два часа и бе заспал, до­като тя още стоеше при него. Събуди се от остра болка меж­ду ребрата при всяко пето или шесто вдишване. Би му се ис­кало да задържи дъха си, за да види дали болката ще намалее, но машината му пречеше. Тя командваше дробовете да се раздуват и спадат на редовни интервали и трябваше да диша не­зависимо от желанието си. Имаше и някакво друго чувство, неизвестно досега - ед­но общо изнервяне, което той свързваше с това, че тялото му е обезкръвено. Тази мисъл беше свързана и с неговата параноя. Преследваше го идеята, че го пазят жив за някакъв меди­цински опит, за някакво преливане на кръв, дори за дарителс­тво на органи. Как можеше да бъде сигурен например, че все още има два бъбрека? Дали имаха планове за очите му, за сърцето му, за черния му дроб? И за ръцете му? Дали лекари­те щяха да му вземат ръцете и да му пришият други, като прикрепят неговите към запазените нерви на друг човек? На друг мъж. Или пък на жена? Флик винаги беше казвала, че ръцете му са деликатни. Били чувствителни, казваше тя - ар­тистични. Тя не знаеше, че това са ръце на убиец. Не му бе минавала подобна мисъл, когато взимаше хероин. Тогаваш­ните изпотявания и артритни трески бяха като пикник в срав­нение със сегашните мъки. Сега, когато мозъкът му беше об­зет от тази мисъл, изглежда, изпитваше удоволствие да премисля безброй ужасяващи вариации. Концентрираше се вър­ху различни части от своето тяло. Може би бъдещите прием­ници на органи вече го бяха нарочили и го чакаха в леглата си в различни болници, надявайки се да умре и да им подари нов живот. Той се вглъби още повече в себе си. Болката нарасна. Какво беше това? Дали сърцето му не бе напълно изтощено? Отвори очи и отново видя, че бялата точица мигаше пред него. Компютърът беше включен и електродите предаваха па­рещата му паника на екрана, като караха светлината да мига постоянно. Реши да продължи с работата си. На практика всич­ко беше изпълнено, защото майка му бе помогнала. Тя му беше създала тръпка да работи с нея и за няколко мига този следобед успя да забрави кой е и какво е положението му. Той спря мигащата светлина и се опита да помисли за проблемите, които баща му бе споделил тази сутрин. Не бе­ше нещо особено - светлините и отоплението в самолета бя­ха изчезнали, а малко след това той катастрофирал. Това мо­жеше да означава, че се е вмъкнал някакъв вирус, макар да не беше ясно защо е трябвало да угасват светлините. Може би грешеше. Може би лампите бяха изгаснали и това бе накара­ло Гризуалд да отвори компютъра си и да използва светлина­та от екрана, за да види какво върши. Те бяха попитали за ъгъла на компютъра и как Гризуалд го е държал по отноше­ние на мобифона в десния си джоб. Но какъв смисъл имаше всичко това? Зарея мисълта си, като се надяваше, че ще му хрумне нещо. Пет минути по-късно се оформи някакво решение, но изчезна след миг, заглушено от ужасно острата болка в гър­дите. Сестрата не го забеляза, нито пък се потруди да го по­пита дали му трябва нещо, а той отчаяно искаше нещо успо­коително. Замисли се отново. Да! Това беше! Причината, поради която искаха да знаят как е бил държан лаптопът - смятали са, че лаптопът е екранирал мобифона. И затова са искали да знаят как е функционирал той в джоба на Гризуалд след ка­тастрофата. Защитен от какво? Сигурно не е от силата на удара? Изведнъж разбра защо следователите са толкова вни­мателни. Беше чувал за подобни неща. Но по-важното бе, знаеше го със сигурност, че Кочалин познава този уред. Той се опита да си припомни точно за какво ставаше ду­ма, но болката се върна и изпълни гърдите му. Беше сигурен, че има треска, усещаше и силни бодежи в очите. Изпитваше странно чувство - топлина и студ едновременно. Знаеше, че това е началото на края. Слизаше отново по стълбата надолу. Но още не беше свършил. Имаше да приключи с някои работи. Той се стегна. Да! Спомни си. Някъде през 97-а - или 98-а? - Олег беше се срещнал с един човек от Института за развитие на военната техника в Украйна. Господ знае как бе­ше разбрал за това място - може да е бил свързан с него в миналото. Човекът дойде да му обясни технологията и по- късно същата седмица Олег извика Томас и го изведе навън, за да обсъдят производството на подобен уред, защото знае­ше, че младежът се интересува от радиочестоти. И Томас на­истина беше много заинтригуван от простотата на уреда. Събра всичката си воля и влезе в една търсачка на Ин­тернет. Чете около час, после копира най-важните части в един имейл и го адресира до Харланд. Направи и второ копие на харддиска за себе си. Харланд излезе прав, помисли си той. Това беше чисто логичен проблем и той се радваше, че бе успял да го разреши. Болката го притисна, треската се засилваше, но трябва­ше да я преодолее. Помъчи се да се съсредоточи за последен път тази вечер и влезе в личния си архив - бе си изградил виртуален сейф, след като Морц му изпрати пакета, и почна да подбира кодираната информация. Повечето от нея бе из­ползвал и преди, но имаше една или две теми, които беше запазил. Той ги постави в пет отделни файла, прикрепи към тях вируса, който бе изработил заедно с майка си през пос­ледните дни, и започна да се обажда на номерата, които май­ка му бе записала в лаптопа. След половин час всичко беше изпратено. Но трябваше да свърши и още нещо. Върна се обратно в архива, извади всичко - кодираните и некодираните материа­ли - и го постави в един стар чешки уебсайт, който беше из­ползвал преди пет-шест години - www.rt.robota.cz . За всеки случай добави и последния материал, който бе написал за Хар­ланд. 29. Б.О.С. - Е, надявам се, че това е всичко? - каза Харланд. - Няма повече изненади? Тя поклати глава, дръпна два пъти от цигарата и неопит­но я смачка. - Не - каза тя, - няма повече изненади, Боби. Седеше на дивана със скръстени крака. Той се бе облег­нал на северния прозорец и гледаше към Парламента. Бяха говорили за всичко: как Виго бе установил контакт с нея; как я срещнал веднъж в Хановер и как по-късно тя му пращала имейли, за да му съобщава какво е научила за работите на Кочалин. Всичко изглеждаше необикновено. Той се дръпна от прозореца, отиде до хладилника и ог­леда двете бутилки бяло вино - избра „Шабли“ и наля две чаши. Пи за Пилето, който ги беше настанил там, като ѝ по­даде другата чаша. - Виго беше използвал различни данни, за да може да ме следи и арестува - каза той със съвсем делничен тон. - Нямам нищо общо с това. Въобще не знаех, че са се ровили в архива. - Знаеш ли, като видях нашата снимка, се почувствах много стар. - Не си се променил много, Боби. Малко си понатежал и нямаш толкова коса. Но си същият. - И от време на време по нещо ме боли - каза той ус­михнато. - Чувствам възрастта си и се наблюдавам. Но ти си в страхотна форма. Може би заради проклетата йога. Тя му се усмихна на свой ред. - Виждала ли си снимката? - Не, разбира се, че не съм. Трябва да ми повярваш. Нямам нищо общо с това. Но знаех, че съществува, защото Олег ми каза за нея. - Вярвам ти. - Нито пък за магнетофонния запис. Никога не бих ти сторила това, Боби. Никога не бих те подредила така. Той я погледна сериозно. Беше много красива. Вяр­ваше ѝ. - Разбира се. Знаеш ли, никога не са успели да запишат наш разговор. Капек ме плашеше, но това беше само блъф - нещо, което бе измъкнал от вълшебния цилиндър и се хвале­ше в доклада си за Кочалин. Може би му е съобщил лично, не знам. - Нямало е магнетофонен запис? - Не, само въпросната снимка. - Сигурно не съм разбрала добре. - Да, може би. Но това, че спомена за лентата, е много интересно, защото означава, че на някакъв етап на Виго и при­ятелите му е било съобщено, че има такава. - Не съм им казала. - Чудя се, откъде им е дошло това наум? - Не знам. - Тя изглеждаше наистина притеснена. - Кой ти каза, че има магнетофонен запис - Коча­лин ли? - Не мога да си спомня - знаела съм го години наред. Всъщност Олег не беше свързан с операцията в Рим, но има­ше достъп до информацията. Може би той ми е казвал. Защо се интересуваш? - Защото това ме навежда на две неща. - Той сложи чашата си на масата и седна срещу нея. - Едното е, че Виго има самостоятелен източник, който им е помогнал да попъл­нят досието ми преди Коледа. Но кой би могъл да им помогне в такъв кратък срок? Очевидно не е Кочалин. Не е и Капек, защото той знаеше, че няма магнетофонен запис, а никой тук не знаеше. Не си ти, защото Виго не би искал да те тревожи с факта, че имат нещо срещу мен. Разбира се, има и друго ре­шение. Може би вече са имали досието и са го изровили, ко­гато ме разпитваха. Разбираш ли какво искам да кажа? - Не, не разбирам. - Тя го гледаше изпитателно. - В началото мислех, че си ти. Мислех, че си работила за Виго още през 80-те години. - Не, Боби - поклати глава тя. - Бих искала по много причини, сърцето ми го искаше. Но не можех да рискувам Томас и майка си и затова си останах лоялна. - Да, така мисля и аз. Освен това като във всяка разуз­навателна организация и в ДС е имало престрелки между раз­личните отдели. Не е имало начин един специалист по дешифриране да не знае, че Капек ме е следил. И обратното, разбира се. Само малко хора са имали пълен достъп и са можели да наблюдават цялата картина. Така че който и да им е казан за лентата, или е отговарял пряко за Капек, или е стоял още по-нагоре. Капек беше чех и се предполага, че е доклад­вал на някой по-старши началник от ДС. Може би тази лич­ност е била информатор на СИС, но имам вътрешното убеждение, че е някой друг. Защо толкова си заинтересуван от това сега? То няма нищо общо с настоящето. Напротив. Един човек е имал достъп до всичко, което се е вършело в ДС - Кочалин. И именно той ти е казал, че съществува магнетофонен запис, повтаряйки глупавата ле­генда на Капек. Може и да не е знаел, че е измислица. В крайна сметка ти сама казваш, че е нямал нищо общо с операция­та в Рим и може би е приел на доверие думите на Капек. Важ- ното е, че това никога не е влязло в досието на Капек, което значи, че СИС е могло да получи тази информация само от Капек или от Кочалин. - Искаш да кажеш, че Олег е работил и за СИС? Това е твърде невероятно. - Тя спря и потърси нова цигара. - Не отдаваш ли твърде голямо значение на тази лента и на факта, че не е спомената в досието на Капек? Да, може би - каза той. - Но има и нещо друго. През последните няколко дни си мислех за Ана Толунд. Тя работе­ше в секретариата на Президиума на компартията в Прага. Беше една много малка „мишка“, но във всеки случай под­хранваше западните разузнавания двайсет години след Праж­ката пролет. Тя беше много добра - гъвкава, смела и ни прех­върляше всичко, което минаваше през ръцете ѝ. После през 88-а беше хваната, съдена и екзекутирана. Чух за нея малко преди ареста ѝ, не знам подробности за това дело и сигурно не съм говорил с Капек за нея. Както и да е, когато ме разпит­ваха преди Коледа, ме обвиниха, че съм съобщил на чехите за Толунд. Капек беше този, който си е придавал важност около това събитие. Но по някакъв начин историята се е върнала обратно към СИС. Това би могло да бъде направено само от Кочалин. - Защо не си бил обвинен тогава, след като тя е била толкова важна? - Защото са знаели, че нямам достъп до информацията за Ана Толунд. Били са наясно, че не бих могъл да знам за нея, и се придържаха към това, което им беше казал Кочалин за досието. Както виждаш, всичко е отбелязано и се пази. - Но ти нямаш доказателства, че е бил Олег. - Не, и никога няма да имам. От друга страна, знаем, че по-късно, след Нежната революция, Кочалин е поддържал връзка със СИС. Известно е, че основната му мотивация са били парите. Не ти ли се струва вероятно той да е бил на хонорар при СИС, преди революцията? Той би бил невероят­но ценен източник за тях и когато режимът се е срутил, много са искали да разширят връзката. Басирам се, че по този начин са му направили няколко сериозни услуги. Тя отпи глътка вино и седна да премисли чутото. - Истина е - каза тя, - че той винаги разполагаше със средства. Нищо не му е пречело да предава информация, ако е решил, че от това може да изкара нещо. Може би си прав, но никога няма да разберем. Може би си малко прекалено обсебен от тази мисъл. Не е зле да спреш да мислиш за мина­лото, Боби. - Може би - каза той, - но това е моето минало. Даже и след като говорих с Томас в Ню Йорк, разбрах колко дяволс­ки малко знам за собствения си живот. Ти ми говореше във влака за историята на една личност, която е била скрита от тях. Искам да знам собствената си история. - Но тук има нещо по-важно за теб, нали? Смяташ, че Кочалин е научил от твоите колеги за плановете ти да купиш разузнавателните архиви на чехите. Мислиш, че те са му ка­зали, че пристигаш в Прага? - Точно така - отвърна той. - Имам теория за прехва­щането на кодираните съобщения между центъра и посолст­вото, но ми се струва по-логично, че му е било съобщено отделно. И това е всичко, което му е трябвало. Той знаеше точно къде да ме намери и е могъл да разбере всичко, което го интересува, от Лондон. - Смяташ ли, че бившите ти колеги знаят за това? - Интересен въпрос. Мисля, че Виго има определени подозрения. Може би той е отговорен, че е вдигнал Кочалин по тревога първоначално, но се съмнявам да е обсъждал какво би могло да се случи впоследствие. - Той млъкна - Ще ти кажа и още нещо. Кочалин ми спаси живота. - По какъв начин? - Олег Кочалин ми спаси живота. Когато болката в сла­бините ми не премина, докторите ме изследваха и откриха, че имам рак в единия тестис. Забелязаха го точно навреме. - Сериозно ли говориш? - Устата ѝ се отвори в учуд­ване. - Няма съмнение. Не подозирах, че има нещо лошо. Ако Кочалин не беше ми направил услугата да ме рита в топ­ките първия път, когато се срещнахме, може би сега щях да съм мъртъв. - А сега добре ли си? - намигна тя. - Няма и знак оттогава. Свършиха добра работа. Всич­ко е наред в този участък. Последва тишина, двамата потънаха в собствените си мисли. Харланд стана и отиде отново край прозореца. Беше странно, че се озоваха с Ева в Сенчъри хаус заедно с призра­ците на старите подозрения. - Ти ме погледна особено, когато бяхме с Текман и Виго - каза той край прозореца. - Искаше да ми кажеш нещо. За какво става дума? - Разбрал си - усмихна се тя. - Имаш много умен син, Боби. Като теб е. Обмислях всичко внимателно, докато стиг­на до решението. - Тя погледна към тавана, после внезапно всичко в нея се сви. Главата ѝ потъна в гърдите и раменете ѝ се разтърсиха от ридания. Започна да движи разсеяно ръцете си през косата и раменете ѝ продължаваха да потреперват. - Не мога да повярвам какво се случи с хубавия ни син. Греш­ката е моя. Харланд приближи до нея, сложи ръце на раменете ѝ и я погали леко. - Не е твоя грешка - прошепна той, - трябва да разбе­реш това. Тя се опита да говори, но от устата ѝ не излизаха думи. Той я притисна към себе си и погали главата ѝ с дясната си ръка. - Той ще умре - каза тя, - знам, че ще умре. Каза ми, че искал да умре. Боби, не знам как ще живея без него. Наисти­на не е хубаво, че не бях го виждала толкова време, но все пак знаех, че е жив. - Не ти ли е хрумвало, че може да те е напуснал, защото е знаел, че прави нещо опасно и не е искал да те намесва? - каза той тихо. - Все едно че си ти. Не, той напусна, защото не може­ше да понася мисълта, че се виждам с Олег. Нямаше как да му кажа какво правех. - Но сега можеш - каза Харланд, знаейки, че тя сигур- но му е разказала цялата история и е стояла дълги часове до леглото му. - Да. О, Боби, не мога да понеса това, което се случи с Томас. Не мога да живея с мисълта в какво положение е. Знам, че за него е по-добре да умре, но... - тя се приведе, потънала в мислите си. Харланд я галеше по гърба, като не знаеше как да я успокои. Сега откри, че близостта в споделената мъка е толкова трудна, колкото интимността на любовта. Седеше загледан в празното, в тъмните офиси, които се намираха до жилищните помещения, питайки се дали някой път ще възс­танови тази част от себе си. Постепенно Ева се успокои и изтри очите си. Имаше отнесения вид на някой, чийто ум е на съвсем друго място. За известно време погледа през прозореца, главата ѝ беше дели­катно наведена, но мисълта ѝ бягаше. После се протегна към бутилката с вино на другия край на масата. Харланд се наве­де напред, взе го от нея и напълни чашата ѝ. Тя му благодари и отново се протегна, този път за пакета с цигари. Докато го правеше, косата ѝ падна на врата и той мярна точно под ли­нията на косата родилния белег, който беше целувал стотици пъти по време на дългата нощ в Орвието. Изглежда, че това беше най-важното в нея - белегът на нейната уникалност. Той се наведе напред и целуна врата ѝ, когато тя отново се изпра­ви в седнало положение. Това беше импулс. Не мислеше да го прави и за част от секундата след това очакваше тя да ско­чи и да го изгледа ужасено. Ева каза нещо, което той не дочу, и се обърна, усмихвайки се слабо. - Спомням си, че го правеше и по-рано. - В Орвието - каза той. - Орвието. Той се наведе, за да положи лицето си зад главата ѝ, и отново целуна тъмното петно, мърморейки нещо, което се беше оформило като фраза някъде дълбоко в съзнанието му, сякаш бе чакало да бъде изречено четвърт век. - Обичам те, Ева. Винаги съм те обичал. Не съм спрял да те обичам. И не мога да спра. - Странно е, че продължаваш да ме наричаш Ева. - Тя обърна лицето си към него. - Харесва ми. - Ева, Ева - настоя той. - Обичам те, Ева! Сам се учуди. Не се контролираше, просто беше смък­нал гарда. Тя задържа лицето му между пръстите си, като се опит­ваше да се взре в него. Очите ѝ бяха отчаяни. - Ти трябва да... - отрони тя. - Ти можеш... - Да ти помогна ли? - попита той. - Разбира се, ще ти помогна. Знаеш, че ще стане така. - Ще умре много скоро - каза тя тихо, но ясно. В предишния си живот - преди пет минути - Харланд би искал да я окуражи, като ѝ каже, че има шанс Томас да възста­нови някои от движенията си - все пак беше следствие от изстрел, не от мозъчен удар. Щеше да говори как Томас може да се възстанови донякъде и да намери начин да живее при тези условия. Но сега Харланд беше преминал пустотата, ко­ято съществуваше между тях, или по-точно между него и ос­таналата част от човечеството, и не можеше да каже нищо такова. И изрече точно това, което мислеше: - Когато умре, ще ти помогна във всичко, което мога. Никога няма да те оставя. Аз съм тук. Нищо друго не е важно за мен. Тя го целуна, първо с благодарност и облекчение, после със страст. Ръцете ѝ слязоха от бузите му към основата на ,врата и тя го придърпа към себе си, като вдигна краката си на дивана и се придвижи към него. Той я притисна близо, почув­ства мекотата на гърдите ѝ срещу своите и твърдостта на ръ­ката и раменете ѝ в своите ръце. Учуди го нейната лекота, както когато бяха млади. Той ѝ се любуваше и се сгуши във врата ѝ, после я целуна по устата, по очите и по бузите. Ароматът ѝ събуди спомени в Харланд, които не бяха напълно еротични. Можеше да чуе отново часовниковата ку­ла близо до хотела в Орвието и мириса на дърва, който изпълваше града в онази зимна привечер. После имаше необяс­ними шумове в хотела. Дървените тавани скърцаха недовол­но. Дъските на коридора пред вратата също издаваха различ­ни шумове, а рамките на прозорците потракваха от вятъра. Припомни си как тя лежеше на грубите ленени чаршафи, из­вила корема си под невероятен ъгъл, така че краката бяха встрани от него, но тялото ѝ оставаше проснато на леглото. Спомни си чудесните извивки на хълбоците ѝ - добре офор­мени хълбоци, беше казал по един глупав начин тогава, дока­то галеше с ръка слабините ѝ и надолу по гънките между кра­ката, и отново нагоре, чувствайки съпротивата на къдравите косъмчета под пръстите си. По някое време в дългата вечер на техния любовен уикенд той се откъсна от нея и отвори широко прозорците и капаци­те, загледан в огромния пуст площад пред катедралата. Видът на този тих оперен декор - осветените фасади на среднове­ковната църква, една котка, която се промъкваше тихо в сем­ките, натрупаните сухи листа близо до сградите, които заобикаляха площада - беше се запазил ясно в съзнанието му; един ярък сън, като че ли само в този момент той успя да види истински заобикалящия го материален свят. В целия площад имаше някаква призрачност и това му внушаваше едновре­менно радост и страх, караше го да си представя, че са един­ствените живи хора, останали в града. Беше се върнал, треперейки, при нейната топлина и бе поставил глава на корема ѝ. Тя беше свила крака и се бе на­дигнала, за да го гледа, докато устата му се движеше надолу към линията на нейния окосмен триъгълник и надолу между краката, където разтваряше плътта ѝ с език. С ъгъла на окото си можеше да забележи, че тя го гледа с напрегнато, сериозно изражение. Ръката ѝ внезапно го достигна, за да натисне уст­ните му по-близко, и тя внезапно свърши треперейки, глава­та ѝ се отметна назад, така че той виждаше само алабастровата тъкан на гърлото ѝ. След известно време тя въздъхна, гла­вата ѝ се склони към него и го обсипа с целувки, прекарвайки косата си по тялото му В ранните етапи на тяхната любов, по време на обиколките по хотелите на Рим, Харланд, който беше свикнал на блудкавия секс в армията, беше поразен от силата на нейното внимание. Ева даваше, но също и взимаше с еднаква страст и когато получаваше точно това, което иска­ше, се изтягаше на леглото, напълно лишена от скромност. Беше поразен от белотата на тялото ѝ и от неговата сила. Както сега. Стояха в полумрака, чувствайки се така млади и привлечени, поразени от своя възторг, както преди двайсет и осем години. Радостта им беше безгранична и лавинообраз- на. Но между тях нямаше много думи. Той повече държеше очите си затворени, за да я чувства добре, и в редките момен­ти, когато ги отваряше, виждаше, че нейните също са затво­рени. Някъде в средата на нощта отидоха в нейната спалня и се хвърлиха в леглото, където той се пребори с последните ѝ дрехи. Главата ѝ се мърдаше лениво от една страна на друга, докато той махаше сутиена и издърпваше бялата блуза от ръцете ѝ. Спря за момент и погълна нейната красота, чувст­вайки самодоволство, че можеше да си спомни всичко. Тя изглеждаше пияна от очакване. Докато той сваляше обувките и махаше собствените си дрехи, тя започна да се увива около него, да го хапе леко със зъби. Не трябваше да му казва, че го обича, въпреки че често бе възстановявала в паметта си начина, по който са се люби­ли, защото всичко беше като по-рано, само че по-бързо, по- сериозно. Той я наблюдаваше как приближава към края, вдигнала глава от леглото и отворила очи с изненадан вид. Около час по-късно телефонът във всекидневната започ­на да звъни. Харланд се събуди и гневно се запита колко е часът. Потърси часовника си, но се оказа, че го е оставил в другата стая, и реши да не отговаря. Но телефонът продължи да звъни и след няколко минути, вече съвсем буден, той се смъкна от легДото и отиде да го вдигне. - Господин Харланд. Обажда се професор Рийв. Имам информацията, която ви трябва. - Да - каза Харланд и прочисти гърлото си. - Добре. Искате ли я? - попита Рийв. - След като ми изпратихте доклада, доста трудно се добрах до тази инфор­мация заради вас. - Разбира се, че я искам, сър. Само ми позволете да взема писалка - той протегна ръка към джоба на сакото си. - Добре, сега съм готов. - От информацията, която ми дадохте - каза отривисто Рийв, - моят познат можа да определи вероятното местопо­ложение на масовото убийство. Така че записвайте - 40 гра­дуса и 2 минути на север, 15 градуса и 13 минути на изток. Компютърните модели на местната топография потвържда­ват, че снимката, която ми изпратихте, е направена от някой, който е стоял срещу планинската верига Яворник. Профилът на планините, които можете да видите, е на около 25 кило­метра северозападно от това място. - Благодаря ви - каза Харланд, като се оглеждаше за картите, които бяха използвали с Томас в болницата. - Ще бъде добре да определим мястото в доклада. - Той замълча, отвори картата и бързо прекара пръста си върху една точка, немного далеч от пътя, който криволичеше през планините. - Там ли сте? - каза Рийв, който не му беше обяснил, че неговият познат е разузнавач от ЦРУ, добре запознат с терена на Балканите. - Да, разбира се - каза той забързано, - просто гледах картата и се чудех как може да се разбере дали масовият гроб е известен на властите в Хага. - Няма защо да се грижите - отсече Рийв. - Вече прове­рих базата данни. Мястото е ново за нас, а също така и за хората в Хага. Очевидно това е искал да съобщи господин Гризуалд. - Много съм ви признателен. Моите сърдечни благо­дарности, професоре. - Не съм свършил. Звъня ви, защото мястото претър­пява някакви промени в последните 24 часа. Моят познат нап­рави проверка в тази зона с обичайните източници, с които разполага. И е забелязал във вчерашните снимки, които са извънредно чисти, че там има машини за земекопни работи. Има два часа разлика между първата снимка, показваща, че тези машини се движат по пътя към мястото, и втория комп­лект снимки, които свидетелстват, че машините са разполо­жени около гроба. - Унищожават доказателствата. Сигурно изравят те­лата. - Точно така. При лошото време в онези планини в тоя сезон едва ли някой е започнал мащабни строителни работи. Тоест това е единственото сериозно обяснение. Някой би трябвало да снима какво правят там. Но това може да стане чак утре на дневна светлина. На онези хора няма да им трябва много време, за да разкопаят и да разхвърлят останките око­ло хълмовете, и после ще бъде много трудно да се докаже, че нещо се е случило на това място. - Разбирам мисълта ви - каза Харланд. - Така че оставям на вас - продължи Рийв. - Късмет, господин Харланд. Ще ви изпратя вчерашните снимки. Има­те нужда от тях, за да откриете точното разположение. Съоб­щете ми какво е станало. - Той затвори, без да се сбогува. Харланд си помисли да се върне обратно в леглото, но после погледна на картата. Можеше да лети до Сараево, да наеме кола и да бъде на мястото в ранния следобед. Трябваше само да си купи един фотоапарат, може би и видеокамера. Беше само пет часът, така че направи малко чай и се върна при Ева, която спеше в своята половина. Той отпиваше от чашата с чай, докато разглеждаше лицето ѝ. Харланд наостри уши. Някой се движеше на техния етаж. Остави чая, открехна вратата и надникна навън. Фигурата спря и погледна някаква карта. Когато се придвижи към уличната светлина, идваща от прозореца, Харланд разпозна профила на Пилето. Той се обади тихо, за да не събуди Ева. - Здравей, стари приятелю. Съжалявам, че те събуж­дам толкова рано. - Не си ме събудил. Какво става? - Нищо особено. Само дето цялата разузнавателна сис­тема се тресе, но това не би трябвало да те тревожи. Сигурен съм, че всичко работи в твой интерес. - За какво говориш? - Радиостанциите по цяла Европа отново пускат кода - този път само един код и цялата тая проклетия е разпростра­нена навсякъде. Споменат е Виго, както и братлето Морсхед и приятелчето Лаптхорн. Знаеш ли, че са били свързани с Олег Кочалин? - Предполагах - кимна Харланд. - Но не знаеш, че невинно изглеждащият малък шиба- няк Морсхед е бил на ясла при него. Очевидно Морсхед е бил свикнал да плаща на Кочалин. Идва революцията и Кочалин почва да плаща на Морсхед. Това е край за него и неговите амбиции. - Кой ти разказа тази история? - Човекът, когото срещна на конните състезания. Пър­вото предаване е било в полунощ. На онези в Челтнъм са им се изправили косите. Нашият приятел успял да проследи еми­сията. Боби, сигурни са, че първоизточникът е в Лондон. Макар че още не са установили точното място. Казах му да ме държи в течение. - И ти дойде да провериш дали не сме ние? - Хрумна ми, че бяхте донесли някаква апаратура тук, докато се разхождате с изкусителката от Бохемия. - Ама не съм аз. - А тя? - Не знам. Спи. Мога да я събудя, ако се тревожиш. - Остави я - каза Пилето, като погледна към разтворе­ната карта. - За какво ти е това? Харланд му каза за обаждането на Рийв и за решението си да замине за Сараево още днес. - Значи още преследваш нещата? - Да. При цялата тая бъркотия всички забравят, че съ­ществува един шибан военнопрестъпник, който се разхожда където си иска. - Защо не оставиш това, Боби? Този човек е чиста от­рова. Знаеш го по-добре от всеки друг. Само ще се самоуби­еш, ако продължиш. - Очевидно, Кът. Олег Кочалин е опорочил всичко в жи­вота ми. Искам да го видя закован. Сега ще получа снимките на мястото, където е станало онова масово убийство. - Сигурно - каза Пилето. Той огледа отново Харланд. - Убеден ли си, че тези предавания не са твоя работа, Боби? - Да. - Тогава кой, по дяволите, е отговорен? Чуха шум, който идваше откъм спалнята. Появи се Ева, увита с една хавлия. Тя ги изгледа поред. - Знам за какво говорите. Отговорът е Томас. Оказах му малко помощ, но той го направи сам. Ще ти кажа, Боби, че той е много умен. Изискваше се силнаволя, за да направи това, което свърши през последните два дни. - Но как? - попита Харланд. - Как е възможно да се направи това от болнично легло? Тя седна на ръба на дивана. - Беше запазил всичко в един електронен архив. Един­ственото, което му трябваше, беше вирусът - но кодовете и всичко друго беше там, очакваха го да ги използва. Той се научи да работи с тази апаратура и аз му помогнах малко. - Тя погледна часовника си. - Скоро ще има друго съобщение. Смятам, че това сигурно ще бъде последното. - Бих казал - обади се Пилето разсеяно, - че хората няма да забравят това дълго време. Единственото утешение е, че цветът на Флийт стрийт няма да може да прочете исто­рията в проклетия Интернет. Ева погледна към картата. - Там ли отиваш, Боби? - каза тя. - Да, току-що ми се обадиха от Вашингтон. Спътнико­вите снимки показват някаква активност на това място. Тя искаше да каже нещо, но тогава телефонът звънна. Пилето отговори и подаде слушалката на Харланд. На теле­фона беше дежурна сестра от болницата. Томас беше развил двойна бронхопневмония и имаше висока температура. Тя ка­за, че би трябвало да отидат колкото се може по-бързо. Пилето ги закара за 15 минути и влезе вътре, като на­помни, че опасността от страна на Кочалин все още е доста голяма. В стаята на Томас ги накараха да сложат хирургичес­ки маски. Имаше две сестри, всяка от които наблюдаваше раз­лични уреди, и една лекарка, която стоеше до главата му. Ко­гато Харланд мина до края на леглото, той видя инициалите Б.О.С. - „Без опити за съживяване“, - написани върху меди­цинския му картон. Ева си намери място и седна до леглото на Томас, като с едната ръка Докосна главата, а с другата - китката му. Сест­рите поглеждаха към Ева, като се опитваха да привлекат вни­манието ѝ. Респираторът потракваше в обичайния ритъм, но от Томас се чуваше нов шум, едно гъргорене, някакъв бълбу­кащ звук в гърдите му, от които изтегляха течност, но те от­ново се пълнеха. Харланд сведе поглед към разперените край­ници на сина си и после към малкия възел на съсредоточава­не върху челото му. - Той е изтощен - каза лекарката. - Разбира се, резер­вите са му много малки. - Това беше насочено към Ева - пре­дупреждение, че може да очакват най-лошото. - Инфекцията започна късно снощи. Дадохме му няколко много мощни ан­тибиотика. Но очевидно много го болеше и му облекчихме болките с морфин. Проблемът е, че неговите защитни сили са ниски, а освен това стомахът му реагира лошо на антиби­отиците. Ева не обърна внимание на думите. Очите ѝ бяха насо­чени към бялата пластична маска над неговата уста и нос. Харланд я докосна по рамото и ѝ каза, че излиза. Намери Пи­лето, който се беше настанил удобно до кафе-машината и разглеждаше медицинско списание. Той вдигна очи и се ус­михна съчувствено. - Новините не са добри, нали? - Не - каза тежко Харланд, - страхувам се, че не са. - Ужасно съжалявам за вас двамата. - Благодаря ти - каза Харланд, като без причина си спомни за кея и за внезапната вълна от мъка, която бе изпи­тал, докато чакаше да дойде линейката. - Значи все пак няма да можеш да отидеш до прокле­тите Балкани - каза му той. - Нищо добро няма да излезе оттам. - Да, но това означава, че доказателството, което Гризуалд и Томас са искали да публикуват, ще бъде унищожено. Тяхната работа - жертвата им, ще бъде напразна. Това има значение, Кът. Пилето се замисли над чутото. - Погледни го по тоя начин - двамата направиха много, за да извадят на бял свят връзките между Кочалин и нашите бивши колеги. Ще има страшен шум, когато това се узнае в системата. - Да, така предполагам, но това няма нищо общо с Ко­чалин. - Но какво, по дяволите, можеш да направиш? Да бя­гаш до някакво забравено от Бога планинско място в Босна с фотоапарата си не е кой знае каква помощ. Харланд предпочете да не спори. Половин час по-късно доктор Смит-Кенън се появи и ка­за, че иска да говори с Харланд и Ева. Нямало да продължи дълго, но било важно. Влязоха в неговия кабинет. - Не искам да ви разправям небивалици. Положението е много сериозно. Може би ще успеем да го спасим, но това ще ни отнеме всички възможности и дори тогава няма да сме сигурни колко време ще издържи. Ева кимна тъпо. Той изчака. - Разбирате ли какво ви казвам? Тя кимна отново. - Ние сме записали желанията на сина ви. Дали са още същите? Без да проговори, тя се обърна към вратата. Смит-Кенън потърси лицето на Харланд за обяснение. Той кимна и последва Ева обратно към стаята на сина им. Тя седна пак до Томас, а Харланд се изправи зад нея, като я държеше за ра­мото. *** Томас не усещаше почти нищо. Малка част от него още взимаше решения и възприемаше нещата, като ги предаваше до центъра. Това беше като глас по лоша телефонна линия, която постоянно заглъхваше. Той знаеше, че също отслабва. Какво имаше повече да се каже? Отиваше си и скоро нямаше да може да води тези разговори със самия себе си. Не беше като първия път. Нямаше усещането за опреде­лената обстановка на комата. Сега нямаше стълби, нямаше влажни стени, нямаше топло място на дъното, където може­ше да си почива. Съзнанието му беше пълно с нещо - малки светлинки и припламвания на паметта. Те не му помагаха мно­го и го уморяваха. Още веднъж. Трябваше да отвори още веднъж очите си и да види какво има там. Беше трудно, но успя и когато се със­редоточи, видя майка си много близо. Изглеждаше така ужасена, че той едва я позна. Видя също в зрителното си поле и Харланд, който се беше попривел. Те стояха заедно - майка и баща. Това беше добре. Тя заговори на чешки, което беше облекчение: не може­ше да се справя с нищо друго. Казваше му колко го обичала и искаше да се бори и да победи болестта, така че да си излязат заедно от болницата. Знаела, че можел да го стори. Той се усмихна вътрешно. Беше свикнала да го казва, когато беше малък - знаеше, че то му помага при детските болежки. Но този път не можеше да се справи. Беше направил най-добро- то, което бе по силите му, и сега искаше да заспи. Затвори очи. Тогава се чу шум в стаята. Високи и нервни гласове. Усети как креватът се мърда. Какво ставаше? Не си даде труд да открие. Не, беше уморен и трябваше да поспи. *** Суматохата започна в коридора. Харланд чу гласовете на Смит-Кенън и на Пилето да спорят с някого. После доле­тяха и други гласове. Но не се обърна към вратата, защото знаеше, че моментът е близко. Томас беше отворил очи и гле­даше към Ева със зачервени клепачи, после ги затвори с едно примигване. Мониторът от другата страна на леглото започ­на да показва нарастваща нередовност на сърдечния ритъм. Няколко секунди по-юьсно шумът нахлу в стаята. Хар­ланд се обърна и видя Виго все още с балтон да се втурва към компютърния стенд, който беше дръпнат към стената. Смит- Кенън влезе, последван от двама мъже, за които разбра, че са офицери от Специалния отдел. - Чувате ли ме? - изсъска Смит-Кенън, като дърпаше Виго за ревера. - Пациентът ми умира! Нямате право да сте тук. Веднага напуснете. Лицето на Виго изразяваше крайна решителност. - Няма да отнеме много време. Трябва ни само апара­турата. Това е всичко. Харланд скочи, бутна леглото и застана между Виго и компютъра. - Изчезвай от стаята на сина ми, Уолтър. Другите мъже се промъкнаха край него и започнаха да откачат компютъра и да махат електродите, които още стоя­ха там. Харланд се изви към тях. - Давате ли си сметка какво правите? - запита той. Харланд погледна към монитора до Томас, после към Смит-Кенън, който се беше дръпнал напред и стоеше, като клатеше глава до леглото. Ева вдигна ръката на Томас до бузата си, затвори очи и бавно се смъкна върху гърдите му. В този момент Харланд разбра, че Томас не беше ги на­пуснал, но се бе отдръпнал в някакво отдалечено ниво на съ­ществуване. Изглежда, беше възможно едно тяло, почти безжизнено през последните няколко седмици, все още да бъде пристанище за част от съзнанието и това му се стори като някакво чудо. Сякаш четейки мислите му, Смит-Кенън се на­веде и изключи респиратора. Шумът на машината отслабна и лекото повдигане на гръдния кош на Томас спря. Харланд се приближи до Ева и я докосна леко по гърба, после докосна ръката на Томас. Тя беше вече студена, той си беше отишъл. Виго се поколеба още няколко секунди, после кимна на двамата мъже, които бяха взели компютъра и кабелите. - Дано да имате някакво разрешение да правите това - каза Пилето с израз на отвращение. - Законът за държавната тайна - отвърна Виго, напус­кайки. 30. ПОЛЕТЪТ Мина час и денят нахлу с изненадваща яркост заедно със звуците на града, събуждащ се за новия работен ден. В стаята бе тихо и тежко заради скръбта на Ева. Хар­ланд стоя около половин час с нея, но после предположи, че предпочита да остане сама с Томас, и се измъкна тихо. Откри д-р Смит-Кенън, за да му благодари за всичко, което бе свършил. На връщане към него се приближиха двама офи­цери от Специалните служби, които очевидно го причакваха з края на коридора. Единият от тях, млад мъж с хлътнали бу­зи и руси мустаци, му съобщи, че той и Ева са арестувани. Харланд го погледна невярващо. - Ако бях на ваше място - каза той, - щях да проверя али нареждането идва от най-високо ниво, защото само една дума да кажа; и цялата история ще излезе в печата. А сега се разкарайте. - Така ни е наредено, сър. - Въпреки това - каза яростно Харланд - съобщете на шефовете си, че всяка разправия ще бъде за тяхна сметка. А освен това, ако се стигне до разпити, настоявам към госпожа Рат да се отнасят като към човек, загубил наскоро единстве­ното си дете. Когато влезе в стаята, Ева вдигна очи към него. Очевид­но бе дочула част от разговора пред вратата. - Не се тревожи - рече той, - няма да посмеят да те безпокоят. - Какво ще правим сега? - попита тя след известно време. - Трябва да уредим някои формалности - каза той тихо, като погледна към Томас. - Предполагам, че трябва да върнем тялото му в страната ви. - Да - съгласи се тя, - а ти какво ще правиш? - Отивам до Босна, за да снимам мястото. Сега или никога. Утре всичко ще бъде унищожено - поспря за миг. - Знам, че трябва да съм с теб, но... - Не, Боби - поклати глава тя, - трябва да заминеш. - Ще отсъствам само няколко дни. - Той сведе поглед към лицето ѝ. Очите ѝ бяха големи, изпълнени с мъка и нап­режение. След половин час напуснаха болницата заедно със слу­жителите от Специалните служби. Заповедите за арест оче­видно бяха отложени - поне временно. Минаха през плетеница от пасажи близо до арката на Адмиралтейството и се озоваха в просторна стая, заобиколени от керамични фигури от Викторианската епоха и картини на морски сражения. Яр­ката светлина от прозореца падаше в центъра стаята и ог­ряваше полирания до блясък под; въздухът бе изпълнен със слаб аромат на смола и кожа и усещането, че залата е част от епохата на газови светилници и шлемове с пера. Виго е изб­рал странно място, помисли си Харланд. Той и още трима мъже седяха на конферентна маса, пок­рита със зелено сукно, предпазващо лакираната повърхност. Харланд предположи, че двама от тях бяха от МИ-5, а трети­ят сигурно беше от външното министерство или пък колега на Виго от МИ-6. Виго им посочи два стола и придърпа своя по-близо до голямата маса. - Всички знаем защо сме се събрали - започна той, свел поглед към масата. - Тук сме за да уточним какви показания трябва да се дават във връзка с новите обстоятелства около предаванията на Томас по Интернет. - Със сигурност - изкашля се Харланд - имате всичко необходимо в компютъра, който иззехте от болницата. - В компютъра имаше поредица засекретени файлове, които се самоунищожиха веднага след като бяха отворени. - Очите му се насочиха от черния бележник към Ева. - Очевид­но Томас е научил нещо ново, след като му отнехме компю­търа. Или може би това е ваша работа, Ирина? Той не би могъл да свърши цялата работа без ваша помощ. Даваме си ясна сметка, че допълнителната информация, която беше разпространена през последните девет часа, също би трябвало да произхожда от вас. Незабавно трябва да разберем какво е станало. Правителството иска да има яснота в тази бъркотия. - С това се занимаваше само синът ми - поклати отри­цателно глава Ева. - Не сте ли му помагали в болницата? - Къде те стиска обувката, Уолтър? - каза Харланд, ка­то се опита да поеме огъня върху себе си. - Този материал бе използван и преди това. Виго се наведе напред така, че раменете и гърдите му се сляха в една безформена, сива маса. - Мисля, че никой от вас двамата не си дава сметка за сериозността на положението ви. - Нито вие за вашето - отби топката Харланд. - Един от двамата, за които Харланд предполагаше, че са от МИ-5, въздъхна. Той оглеждаше внимателно Харланд, ка­то че ли искаше да запомни чертите му. - Имам предвид - продължи да настъпва Харланд, - че отново пролича лицемерното ви отношение - шпиониране на съюзници, използване на военноирестъпник за пренасяне на оръжия, вместо да съдействате за неговото арестуване и предаването му на съда. Всичко това сега ще изплува. - Разбирам, че ни заплашвате с медиите - каза типът от външно министерство. - Да, след като ваш полицейски служител ми заяви, че трябва да ме арестува. Но както знаете, аз не съм имал дос­тъп до целия механизъм на операцията и все още имам съв­сем обща представа за истинската ѝ природа. Тоест ще ми е трудно да публикувам тези неща, нали така? - Обаче вие, Ирина, бихте могли - обади се Виго. - Имате ли копия на документите, които Томас откри? Тя поклати отрицателно глава. Виго я изгледа сър съмнение и отново се обърна към Харланд: - Фактът, че си готов да изпълниш заплахата, .само под­силва страховете ни. Вчера обеща, че докладът ти няма да се разпространява по-нататък и ще се придвижи само до онези, които вече са имали достъп до него, но очевидно си пренеб­регнал обещанието си. Виго каза това с умерен, делови тон, но Харланд не си правеше илюзии за намеренията му - той се опитваше да нас­трои колегите си срещу него, като посочваше нестабилност­та на Харланд и неговата склонност да се горещи. - Забравяте - каза той със същия равен и сдържан тон, - че аз съм служител на Обединените нации. Работя за Гене­ралния секретар. Поради това не мога да защищавам интере­са на една отделна държава. Очевидно тази афера ви затруд­нява, но неоспоримият факт, че един човек, обвинен от Три­бунала за военни престъпления в бивша Югославия, е рабо­тил за вас и за американците, остава. Като постоянен член на Съвета за сигурност Британия е подписала резолюция за съз­даването на този съд и по закон се е обвързала да го поддър­жа. Същото се отнася и за САЩ. Но и двете страни не са спазили правилата. Кой точно е инсценирал убийството на Кочалин в Босна, вече не е толкова интересно. Важното е, че Кочалин е свързан с вас още от зимата на 96-а - 97-а и досега. Приемам, че не си отговорен за това, Уолтър, но нещата са твърде лоши. Носиш тежестта за твърде гъвкавия морал на твоите приятели. - Нямаш доказателства, че той е работил за нас или американците - заяви Виго. - Преки - може би не, но ако се свържат фактите за катастрофата и фалшивото убийство заедно с останалия на­личен материал - снимките и така нататък, - сигурен съм, че съдебните власти ще стигнат до правилните заключения. Харланд бе разбрал с известно закъснение, че те се опа­сяваха от възможната алхимия между неговия доклад и пре­даванията на Томас. Ако кодираният материал стигнеше до обществеността, енергично щеше да се твърди, че това е са­мо плод на фантазията. Но един доклад на ООН, утвърден от Джайди, подкрепящ някои от твърденията, щеше да придаде достоверност и на всичко останало. Вниманието на Виго пак се насочи към Ева. - Разбира се, тук въпросът съвсем не опира до висши морални принципи, както твърдите, нали? Тя не отговори нищо. - Ирина, известно ни е, че синът ви е замесен в убийст­вото на онези мюсюлмани - той признава това в кодирания материал от миналата нощ и очевидно е заявил същото и на Харланд. - Откъде знаете това? - попита Харланд, разтревожен от възможността някой да е чел имейла му. - Защото го е включил в последната част на предаване­то си. Това ли беше последната му дума? - Да - каза Ева. - Преди да умре, той пое отговорност за своите действия. Но това не е било негов грях. Той е бил принуден да убие онзи човек. - И, разбира се, по този начин той се оневинява за ма­лкия инцидент - рече Виго с безразличие. - Под това ли ще­ше да се подпише? Имам предвид така ли е смятал да прик­лючи цялото предаване на информацията? Тя го погледна и кимна бавно. - Да, няма нищо друго. - Добре, - каза Виго, - тогава вече знаем с какво си има­ме работа и може да подготвим отговора си. Колкото до док­лада, смятам, че обещанието ти е още в сила, нали? Харланд не отговори, озадачен от внезапното облекче­ние в гласа на Виго. - Нека ти напомня - продължи той, - че ти се съгласи да не го разгласяваш ..иьсче и да не добавяш нищо към него. Надявам се, и на двамата ви е ясно, че ще срещнете целия отпор на държавата, ако престъпите обещанието си. Сега имам ли отново вашето потвърждение? - Ако това означава, че ще оставите мен и Ева на мира, тогава да - вдигна рамене Харланд. - По този начин задачата ни за тази сутрин е приключе­на - обобщи Виго. - Можете да си тръгвате и не очаквам да се срещнем отново, освен ако не нарушите обещанието си. Харланд чудесно знаеше, че работата им въобще не бе приключила. Виго щеше да смята проблема за закрит едва когато той и докладът му бъдат неутрализирани. Напуснаха залата и слсд като се ориентираха в лаби­ринта от коридори, се озоваха право на огрения от слънце Мол. Харланд прегърна Ева през рамо. - Мисля, че трябва да отидем и уредим нещата в болни­цата. - Искаш ли? - Да - каза тя. Разбираше, че срещата беше минала добре. По-късно в Сенчъри хаус бяха посрещнати от Пилето, който бе понесъл няколко анорака и ботуши към асансьора. Той ги поздрави бодро, а очите му не преставаха да шарят. - Изпуснахте полета до Виена, който имаше връзка с този за Сараево днес следобед - каза той. - Но няма смисъл да се ходи до Загреб, защото там няма връзка със Сараево до утре. Така че направих друга комбинация. Една чартърна фир­ма, която сме използвали и друг път, изпраща утре сутрин самолет до Атина, за да вземе група моряци. Те с готовност приеха пътем да се отбият до Сараево. Но имат три условия: плащате таксата за кацане и един резервоар гориво, давате на пилота достатъчно солиден бакшиш и ме взимате със себе си по време на полета. Той ги погледна, очаквайки някаква реакция. - Имам някои познати в Сараево. - Кога въобще си ходил в Сараево? - Никога, но се срещам с различни хора. Запознах се с тях, когато едни приятелчета твърдяха пред съпругите си, че работят по възстановяването на Босна, но всичко, което вър­шеха, беше да чукат красавици от Балканите. - Познавам този тип хора. - Ти си тип - каза Пилето, като погледна надолу към камарата дрехи и ботуши. - Съгласни ли сте? Тогава да смък­вам тези неща до колата. След по-малко от час трябва да сме на летище Блекбъш. А между другото намерил съм добър дигитален фотоапарат, така че няма защо да се затруднявате да търсите. - Колко ще ни струва всичко това? - попита Харланд, когато Ева тръгна да събира част от нещата. - Не повече от три хилядарки - ще се разбере, когато направят общата сметка. - Благодаря ти за организацията - благодаря ти за всич­ко, Кът. - Не му мисли много. Искам да заловя онзи шибаняк не по-малко от теб. - Той замълча за миг. - Много жалко за мом­чето ти. - Да - Харланд замълча. - Кът, нали знаеш, че Виго ще ни проследи до летището и ще получи плана на полета. Бро­ени минути след като отлетим, ще разбере къде сме се отпра­вили и няма да му отнеме много време, за да схване, че ти си подготвил това. Сигурен ли си, че би искал да си навлечеш гнева му? - Да се шиба. Брат Уолтър винаги е бил голям загубе- няк. Не ми хареса начинът, по който нахлу в болницата. Харланд взе няколко комплекта дрехи, мобифон, карта и компютър, на който да разгледа снимките, изпратени от Нор- ман Рийв. Десет минути по-кьсно рейнджровъра на Кът изс­кочи от подземния паркинг и се устреми през Лондон към Блекбуш. Тъмночервен „Форд“, мотоциклет и син „Нисан“ проследиха пътя им, но изостанаха, след като те профучаха през вратите на летището. Малкият „Гълфстрийм“ излетя да­леч преди някой да се опита да им попречи да заминат. Почти подсъзнателно Харланд седна в задната част на малкия самолет и сигурно щеше да се замисли за рисковете от поредния полет, ако не беше толкова разтревожен за Ева. Вече във въздуха той откачи колана си, наведе се напред и взе ръцете ѝ в своите. Тя му се усмихна бегло, но погледът ѝ бързо се отмести надолу към английския пейзаж, позлатен от яркото следобедно слънце. Той разбираше, че не ѝ се говори. Затвори очи и се замисли за предстоящите задачи, но не след дълго задряма. Скоро след това някой разтърси ра­мото му. - Имаме по-малко от час до кацането. - Пилето се бе изправил над него. - Трябва да обмислим плана. Харланд надзърна през прозореца, за да види приближа­ващите се Алпи. Над ръба на крилете на гълфстрийма треп­теше слой горещ въздух. - Каква информация имаме за мястото? - попита Пи­лето. - Ще се опитаме ли да се приближим дотам тази нощ, или ще изчакаме до утре сутринта? Харланд показа мястото на картата. - Ще отнеме час или два път от Сараево. Ще се стъмни далеч преди да сме пристигнали. Имаш ли последните сним­ки на обекта? - Трънки - каза Харланд, като триеше очите си. - Мис­лех да ги презапиша на дискета и да проверя имейла си. Заб­равих. - Не се тревожи. До лакътя ти има телефонна розетка. Може да се включиш през комуникационната система на са­молета. Харланд провери пощата си. Имаше три съобщения - две от Норман Рийв с допълни­телни файлове и трето - от адрес, който не му говореше ни­що. Първото включваше снимка от предишния ден, показва­ща коли, малко по-големи от точица на хълма. Харланд успя да различи някакви скали и път, който водеше към мястото на четирите коли. Втората снимка беше много увеличена и оче­видно направена по-късно през деня. Показваше два камиона, един багер и един скрепер. В средата на снимката имаше че­рен изкоп, където багерът беше изгребал снега и камъните. Наоколо личаха следи от вериги. Пилето надникна към екрана през рамото на Харланд. - Може да бъде какво ли не - каза той. - Може би копаят за резервоар. - По това време на годината? А и мястото е близо до върха на хълма. Можеш да го забележиш по светлината и сянката. Кой би правил резервоар на върха на хълм, когато наоколо няма вододайна зона? Затвори снимката и се премести на втория имейл. Рийв беше написал: „Това е заснето в 11 часа по Гринуич, при вас - обедно време. Надявам се, че ще се върнете с плячка, госпо­дин Харланд - Н. Р.“ Той отвори допълнителния файл. Ками­оните бяха променили положението си, но багерът и скрепе­рът бяха почти на същите си места. Към тях имаше и пета кола, малък зелен джип или пикап. Харланд се взря в екрана отблизо, така че можеше да различи точките, изграждащи кар­тината. Беше сигурен, че размерът на изкопа на планинския склон не беше увеличен. Помисли си: дали тези тънки чер­тички представляваха хора? Той обърна лаптопа към Ева. - Може би ще успеем. Като че ли нищо не се е случило днес. - Мисля си - погледна тя със съмнение, - дали той пред­полага, че това може да бъде наблюдавано? - Ами имали са късмет да направят тези снимки - каза Пилето. - Валял е доста сняг. Ще трябва да си намерим мно­го сигурна и здрава кола, за да се доберем дотам. Харланд се готвеше да каже нещо, но загуби мисъл­та си. - Имаш ли представа къде бихме могли да си намерим такава? Пилето отвърна, че имал нещо наум, но щял да се зани­мава довечера с това. Говориха още малко време, докато пи­лотът се показа през вратата на кабината и им извика, че след двайсет и пет минути кацат в Сараево. Пилето седна от дру­гата страна на салона и затегна колана си. Харланд провери още веднъж пощата си и отвори третия имейл, който идваше от един адрес на AOЛ, което нищо не му говореше. Трябваха му няколко секунди, докато разбере, че това беше от Томас, защото съобщението носеше само инициала „Т“ след заглавието „Решение на катастрофата“. Осъзна, че е бил изпратен само няколко часа преди смъртта му. Може би това беше пос­ледният акт в живота му. Реши да не казва нищо на Ева и започна да чета. Беше ясно, че материалът е извлечен от различни уебсайтове - ли­чеше си от различните формати. Всички цитати засягаха мощ­ни микровълнови оръжия и един нов, евтин вариант, наречен „Импулсен електромагнитен уред“, изстрелващ разрушите­лен енергиен лъч. Харланд разгледа една схема, показваща цилиндър, обвит с медна жица и свързан с мощен експлозив в единия край. Очевидно избухването и ударната вълна през цилиндъра създаваха пулсация на електромагнитна енергия в намотките. Тя излиташе с огромна скорост от носа на цилин­дъра и повреждаше всяка електрическа верига по пътя си. Харланд незабавно разбра приложението. Един порта­тивен вариант на това оръжие би могъл да се постави някъде по брега на Ийст Ривър и да бъде стреляно по самолета „Фол- кън“ тъкмо когато е минавал над водното пространство към сушата. Електрическите вериги в самолета са били незабав­но извадени извън строя, предизвиквайки катастрофална за­губа на контрол, което доста наподобяваше ефекта от завихряне. Веднага му стана ясно значението на въпросите на Олинз за това как е държал лаптопа си Гризуалд, за да използва свет­лината от екрана му. Когато енергийният импулс е ударил самолета, защитната кутия на лаптопа е прикрила електри­ческите му вериги и - най-важното за Харланд - мобифона в джоба на Гризуалд. Уважението му към Олинз скочи рязко. Беше дяволски интелигентно от негова страна да се добере до това откритие. Но беше още по-умно, да не кажем героично, от страна на Томас да използва последните си часове, парализиран и да­вещ се от телесни течности, за да се справи с този проблем. Пилотът съобщи, че започват да се спускат и ще кацнат след петнайсет минути. - Не мога да повярвам - каза развълнувано Харланд. - Този имейл е от Томас. Той е открил защо самолетът е катас­трофирал в Ню Йорк. Невероятно! Сторил го е от леглото си и го е изпратил снощи. Нещо повече, ФБР са стигнали до съ­щото заключение много преди него. Те са знаели, че е сабо­таж, и са си мълчали. Ева и Пилето слушаха напрегнато, докато той обяснява­ше теорията. - И защо им е трябвало на ФБР да го крият? - попита Пилето - Какво би ги засегнало? - Кой знае? Предполагам, че може би не желаят да пуб­ликуват данни за потенциала на това оръжие. Но вероятно сме свидетели на едно затъмнение, включващо всички голе­ми разузнавателни агенции на Съединените щати и Брита­ния. Господ знае! - И твърдиш, че САЩ са помогнали да бъде свален то­зи самолет, така ли? - Франк Олинз е стигнал до дъното на това разследване и някой му е казал да забрави за всичко, което е открил, и да продължи с друга теория, включваща завихряне от самолета, кацнал преди това. Не знам кой дърпа лостовете и не знам причините. Но очевидно прилича на прикриване. - Това би изисквало внимателно планиране - каза бър­зо Ева. - Би трябвало да знаят приблизителното време на тръгване и пристигане и пистата, която ще бъде използвана за кацане. Много неща могат да се променят в последния мо­мент. - Да, истина е. Но спомни си, че Кочалин притежава собствена авиационна компания. По дяволите, той я използва за пренасяне на оръжие по целия свят. Вкарването на един такъв уред в Щатите би се доказало много трудно. По-важното е, че хората, работещи за „Корниш-ХДС Авиасион“, сигурно знаят едно-две нещица за подслушването на връзките между пилота и контролната кула. - Боже, ще ми се да продължим този разговор по-къс- но - каза Пилето. - Побиват ме тръпки. Това накара Харланд внезапно да се съсредоточи. - Какво каза преди малко? - попита той Ева. - За кое? - За спътниковите снимки. - Всички знаят, че масовите гробове около Сребрени- ца са регистрирани от спътници на САЩ и шпионски само­лети. Спомням си, че съм виждала подобни снимки във вест­ниците. - Тоест какво би било по-добро да привлече нашето внимание и да ни раздвижи от разравянето на един гроб? - попита Харланд. - Малко е късно сега да мислим за това - каза Пилето, като се размърда в креслото си. - И защо не продължават да разкопават днес? - настоя Харланд. - Може би той е направил достатъчно, за да привле­че вниманието ни, и е наредил работата да спре. - Но той би трябвало да е уверен, че ти си узнал за въпросните разкопки - обади се Ева. В този момент пилотът намали светлините в кабината: самолетът се готвеше за кацане. Спускаха се с десен завой, като прелетяха покрай склона на планината. Харланд може­ше да види къщи, всяка с една или две светлинки, блестящи сред заскрежения пейзаж. От дясната страна на самолета мяр­на Сараево, разположено в огромната чаша на долината. До­чу шума от пускането на колесника. Той махна колана си и забърза към пилотската кабина. - Не мога да ви обясня точно сега - викна той, застанал зад гърба на пилота, - но е възможно да използват някакъв уред, който блокира всичките ви електрически схеми. Може ли да кацнете без тях? Вторият пилот се обърна назад и свали наушниците си. Очевидно смяташе Харланд за луд. - Ще успеете ли да се приземите без електрониката? Защото могат да я извадят от строя. - Заемете мястото си, сър - каза спокойно пилотът. - Вече сме доста близко. Харланд погледна напред и забеляза приближаващите светлини на пистата. - Седемстотин метра - каза вторият пилот. Обади се глас по радиото и пилотът спусна задкрилките. Харланд чу как завиха моторите. - Петстотин метра - равномерно говореше вторият пи­лот. - Триста и петдесет. Насочили сме се за кацане, сър. Мо­ля ви, седнете, докато спрем на пистата. Харланд се върна обратно в кабината, знаейки, че вече не може да предотврати бедствието. Отпусна се в седалката до Ева и затегна колана си. И после се случи чудото. Докоснаха земята - толкова меко, че на Харланд му трябваха няколко секунди, за да раз­бере, че са вече на пистата. Реактивният самолет мина край една военна кула за въздушен контрол и започна да се забавя към края на пистата. - Добре дошли в Сараево - обади се капитанът с под­чертано спокойствие. - Местно време пет часът и десет ми­нути. Ясна привечер. Температурата е минус седем градуса по Целзий, деветнайсет градуса по Фаренхайт. Вятърът е си­лен. Облечете се дебело и приятно прекарване. Ние продъл­жаваме полета си за Атина, така че ще се надявам да напусне­те бързо самолета. Изпълнен с нервна енергия, Харланд беше вече на кра­ка, махнал предпазния колан и намъкващ анорака си. - По дяволите, Боби - каза Пилето, - ще си помисля два пъти, преди да тръгна да летя с теб отново. Харланд се почувства малко глупаво. - Съжалявам - каза той, - помислих си, че той е плани­рал нещата така, че да отстрани самолета, когато пристигне. Гълфстриймът забавяше в края на пистата. Ева се из­прави. - На пътя ни има камион - каза капитанът. - Ще ви за­карам до терминала. Ще бъдем там след няколко минути, та­ка че се разположете удобно. Ева се наведе и надникна през прозореца между седалки­те им към негостоприемната пустош на летището. Внезапно тя се блъсна назад в Харланд, който също гледаше навън. - Залегни! - викна тя. Харланд бе видял оранжевия пламък на стотина метра разстояние откъм дясната им страна. Но не успя да реагира така бързо както Ева и едва когато ракетата удари опашката на самолета отдясно, разбра какво става. Пилотът също реагира мигновено. Той форсира мото­рите, като вдигна буря от ледени кристали и повали тримата пътници назад. Самолетът излезе от бетонната настилка на пистата и през снега се насочи към сградата на летището. Харланд се изправи на крака и се хвърли към пилотска­та кабина. - Какво, по дяволите, правите? - викна той през шума на моторите. -Опитваме се да избягаме от него. Тук няма никой, който да ни помогне. Харланд погледна през прозореца на кабината към пус­тото поле на летището и малките постройки на аерогарата. Нищо не се движеше. Пред тях се виждаше камионът, в каро­серията му имаше двама мъже. Единият повдигаше нещо на рамото си. Ракетата излетя и мина току под носа на пилотс­ката кабина. Пилотът свирна с облекчение. Харланд инстинктивно се наведе. Усети, че някой го дърпа за рамото. Обърна се и видя Ева. Пилето се беше опрял с две ръце на вратата и се готвеше да скочи долу. Харланд посегна да вземе торбата си и тази на Ева и когато се обърна, видя, че Пилето придърпва навътре вратата и я опира до стената на пилотската кабина. Оглуши­телният шум на моторите нахлу вътре заедно с вледенява­щия въздух. Пилето сграбчи Ева, но тя му сигнализира да скача пръв. Той скочи и тя го последва. Малко след това Харланд рипна и се стовари върху земята на колене. От светлините на отминаващия самолет забеляза Пилето, който помагаше на Ева да се изправи на крака. Самолетът се бе отдалечил вече на десетина метра от тях. В този момент трета ракета го уда­ри от дясната страна на корпуса. Преди експлозията да взри­ви резервоара с гориво в крилото, самотна фигура се претър- коли през вратата. Самолетът продължи да се движи част от секундата, после като че ли замръзна, преди да се разтресе и да се разпадне пред очите им. В този миг и вторият резервоар избухна и разкъса корпуса на две. Харланд изтича там, където бе паднал човекът, и откри, че това е вторият пилот. Лежеше в снега. Викна им, че си е ударил зле крака и не е сигурен дали може да ходи. Харланд вече усещаше силната горещина на пламъ­ците през дебелите си дрехи. Прегърна мъжа през раменете и го повлече, доколкото имаше сили, през снега. Пилето се спус­на да му помогне. Заедно довлякоха втория пилот до един бетонен хангар, където го оставиха на земята, като опряха главата му на твърдата, студена стена. Харланд се наведе напред, опрял ръце на коленете си, запъхтян от усилието. - По-добре не им разказвайте, че сме слезли. Правете се на глупак. Кажете, че не знаете кой друг се е измъкнал. Много е важно. Може ли да го сторите? Мъжът кимна изтощено. - Става въпрос за двайсет и четири часа - каза Хар­ланд. - После може да си възвърнете паметта. - Той се изпра­ви и се обърна към Пилето и Ева: - Хайде да се измъкваме, преди да са ни видели. Те се хвърлиха към оградата, по-далече от самолета и камиона. От сградата на летището изхвърчаха две пожарни коли и се насочиха към самолета. Откъм пистата се появиха и две военни коли, които караха направо през преспите сняг. Харланд достигна пръв оградата и се огледа назад. Ка­мионът беше изчезнал в мрака на летището на изток. Това означаваше, че трябваше да се насочат към аерогарата, която беше на около 300 метра разстояние. Минаха край една зак­лючена ограда, после край една едномоторна „Чесна“, чиито криле бяха привързани към земята, и продължиха покрай хангарите, докато не се приближиха на около 50 метра от бетон­ната рампа пред аерогарата. Суматохата беше спряла. Воен­ните от охраната бяха излезли от сградата и тичаха към сво­ите коли, а в същото време изглеждаше, че целият персонал на летището се беше наврял някъде, гледайки пожара. Никой не забеляза Харланд, който се приближи и пог­ледна през един от прозорците. Терминалът бе елементарна постройка, всъщност нещо немного по-голямо от склад, и всичко вътре се виждаше. Сега се инсталираха отоплителни инсталации и електрически кабели, митническите и паспорт­ни постове приличаха повече на будки за билети. Никъде не се виждаха хора. Той се обърна и помаха на другите. Те минаха тихо през вратата и през паспортното гише и скоро се оказаха на един пуст паркинг от другата страна на сградата. Тъй като послед­ният пътнически полет беше кацнал отдавна, наоколо няма­ше таксита. Те потропваха с крака на студа и се гледаха взаимно. - Ти си член на персонала на ООН - възкликна Пилето, гледайки към редица от бели джипове с емблемите на ООН. - И идваш с важна мисия от името на Генералния секретар. Бързо се придвижиха към редицата от коли и стигнаха до едно „Исузу“ със светещи стопове, чийто ключ все още висеше на таблото. Шофьорът очевидно беше изтичал, за да види какво става на летището. Без да се колебаят и за секун­да, скочиха вътре и потеглиха по един пуст, слабо осветен булевард, който водеше към централната част на града. Откриха хотел на улица, наречена „Куловица“, в стара­та част на Сараево и паркираха исузуто под един навес отзад, като дадоха на служителя бакшиш, по-голям от месечната му заплата, за да наблюдава цяла нощ колата. Записаха се в хо­тела, но не оставиха паспортите си и за тази цел Кът трябва­ше да сложи в дланта на служителя още една доста тлъста сумичка. След половин час отидоха в ресторант близо до хотела и хапнаха домашно меню, приготвено за служителите на за­падните хуманитарни мисии. Когато изминаваха няколкото метра назад към хотела, Пилето внезапно заяви, че отива да види нещо, и изчезна бързо по улицата с ръце, мушнати в тъмнозеленото му яке, душейки въздуха като хрътка. Изтощени и напрегнати, Харланд и Ева отидоха до стая­та си, където тя се хвърли направо в леглото. Харланд дръпна завесите и погледна надолу, към хаотичното струпване на стръмни места, тераси и изоставени строежи. Точно срещу него се издигаше минаре, осветено от самотна лампа. Замис­ли се без излишна сантименталност за траекторията, която го беше хвърлила в това странно, изтърбушено малко град­че, и за двамата шпиони, които бяха танцували странен кадрил от разстояние през годините - Уолтър Виго и Олег Кочалин. Слезе по стъпалата на спомените си. Първите включва­ха незабравимото прекарване в Рим и историята, в която се бе оплел. Но Кочалин, използвачът, ако не дори диригентът на това оплитане - защото всъщност бе така, - вече е бил купен от СИС, за да продава тайните на Изтока. После дойде рухването на комунистическата система. Кочалин очевидно е изкушил някои хора от СИС с предложения за обмен на информация в един променящ се свят, където Тайната служ­ба се бореше за терен; борба, завършила с пълното корумпи­ране на най-малко един служител - Майлс Морсхед. В отго­вор на това В иго беше наел Ева, за да научи колкото се може повече за всяко следващо начинание на Кочалин. В това отношение силите бяха почти равни, но после дойде ходът на Виго срещу колегите му, един отличен шут, който отстрани съюзниците на Кочалин в СИС и остави Виго - неоспоримия наследник на шефското място, спасителя на Службата. Харланд знаеше обаче, че всички представи за непокла- тимост всъщност са илюзорни. Всичко беше временно и не­устойчиво. Ако имаха обща цел, Виго и Кочалин можеха да си подадат ръце за временно партньорство. Бяха го правили и преди и нищо нямаше да ги спре да го направят отново. Това пак го върна към въпроса, който бяха обсъждали в ресторанта: как Кочалин е научил за внезапното им пристига­не на летището в Сараево? Дали беше използвал спътникови снимки, или някой в Лондон го държеше в течение? Извърна се от прозореца, погледа няколко минути Ева и се мушна в леглото до нея. Спаха прегърнати. В един момент през нощта някъде иззвъня камбана в града на жертвите. Те се събудиха и се люби­ха почти насън. 31.БЕЗИМЕННАТА ПЛАНИНА Ева беше под душа, а Харланд вече се обличаше, когато чу някой да чука на вратата. Пилето изглеждаше изтощен. Край очите му имаше сенки, а оптимистичният му маниер на държане бе изчезнал. - Трябва да се измъкваме бързо - каза той тихо. - Нека се опитаме да излезем от града в шест и половина. Носеше поднос с кифлички и кана кафе с мляко, което беше взел от хотелската кухня с помощта на нощния упра­вител. - Влизай - каза Харланд. Навън капеше силно от капчуците и светлините бяха за­мъглени от влага. Снегът започваше да се топи. Харланд си наля чаша кафе, изпи го на няколко глътки и погледна към Пилето. - Какво става? - попита той. - Къде беше снощи? - В един бар, който управителят на хотела ми посочи. Там, в стария град, се събират дипломатите. Открих един приятел, който охранява британските граждани. Сериозен човек. Мейси и аз отдавна се опитваме да го накараме да работи за нас. Харланд отново се запита какъв точно е характерът на делата на „Харп-Евоусит“. - Какво откри? - попита той. - Целият град говори за нападението срещу нашия са­молет. Всички участници несъмнено са мъртви, както и пи­лотът. Добрата новина е, че не са ни забелязали на летището. - И това е нещо. А колата? - Никой не я споменава. Разбрах, че автомобилите тук постоянно ги отмъкват и после ги продават обратно на скъ­пите стари приятели от ООН на парчета като резервни части. Наричат го „предварително рециклиране“. - Какво те мъчи, Кът? - попита Харланд, като отново се спря на поведението на Кът. - Същото, каквото и теб, Боби, същото. Кой, мамка му, им каза, че идваме? - Може би никой. Може би това е уредено още от нача­лото - каза Харланд. - Може би цялата история в планините е предназначена да ни привлече тук, за да могат да ни ликвидират. Може би са засекли как Рийв ми прати онези спътнико­ви снимки. В крайна сметка той ги е взел от ЦРУ - американ­ците също са компрометирани в тази афера както нашите при- ятелчета. И на тях им пари под задниците. Те не биха искали докладът да обикаля повече, също както и Виго, защото това ще придаде допълнителна тежест на твърденията на Томас. - Той спря и помисли. - Другата теория е подслушване на те­лефоните в Сенчъри хаус. Сигурен съм, че Виго се е залепил за моите телефони и имейли, което значи, че знае какво ми е изпратил Рийв. Знае, че съм научил точното място на убийс­твото, и не трябва да си гений, за да разбереш намеренията ни, както и времето на отпътуването. Все пак това е човек, за когото половината СИС говори в последните двайсет години. - Виго е шибана курва - присви очи Пилето. - Но чак толкова ли? - Той е отчаян. Всички са отчаяни. - Да, но би било много по-чисто, ако ни спрат, преди да тръгнем за планините. Искам да кажа, за какво, по дяволите, беше цялата тая бъркотия на летището снощи? Харланд не отговори, вместо това си наля още кафе. Ева се показа от банята, като още бършеше косата си. - Просто е - каза тя, без да ги гледа. - Знаем, че Олег ни иска мъртви и че това е изгодно и за британските СИС. И двете страни имат еднакви мотиви. Така че възможно е и от двата лагера да се опитват да ни убият - поотделно или заедно. - Значи ракетната атака е организирана от Виго? - каза Харланд. - Това ли искаш да кажеш? - И е направил така, че да изглежда като нападение на терористи? - обади се Пилето. - Възможно е - отвърна тя. Харланд отново се замисли. - Вижте, ще работим с максимално внимание и пред­пазливост, което значи - приемаме, че и двете страни искат да ни премахнат от пътя си. При тези обстоятелства трябва да отиде само един от нас - аз. Ще направя снимки, ако е необходимо, ще донеса кости и тогава ще настояваме място­то официално да бъде разследвано - или най-малкото охра­нявано, докато докарам екип тук. Пилето поклати глава. - Много благородно, Боби, но няма да стане. Остави Ева, ако искаш, но аз идвам. Освен това вече уговорих нещо като шофьор и гид едновременно. Той тръгва само ако дойда и аз. - Пилето извади ключовете на исузуто от джоба си и ги размаха пред Харланд. - Всички отиваме - обади се Ева. *** Ибро ги чакаше във фоайето на хотела, бъбрейки си с нощния дежурен. Размерите му провокираха познанията за човешкото тяло. Беше нисък, не повече от метър и шейсет, с тяло, което беше необикновено широко и здраво. Нямаше врат, да не говорим, че трябваше да държи ръцете си леко разпере­ни заради размера на гръдните мускули и на бицепсите. Главата му се подаваше от вдигнатата яка на старо американско пилотско яке. Той се усмихваше, докато те влязоха във фоа­йето, и махаше трохи от наболата си черна брада. - Това е Ибро - каза Пилето, все едно че бяха стари приятели. - Говори малко английски и доста немски. - Те се ръкуваха. - Виждате една легенда - един от героите от обса­дата на Сараево. Той ми разказа, че е поправял прицелите на ..оръдията, като е вдигал лафетите на ръка. После станал пър­вият личен телохранител на министър-председателя, а сега е шофьор на хотела. Тръгнаха в шест и двайсет и се насочиха на изток покрай река Милячка. Ибро показваше разни забележителности по пътя - бомбардираната Национална библиотека и едно гро­бище на хълма, където били погребани негови другари. - Weil Ich war - изрецитира той - wie Ihr wart und Ihr werdet sein, wie Ich. - Я го повтори - каза Пилето, като се опитваше да очис­ти немските думи от балканския акцент. - Защото аз съм бил като вас и вие ще бъдете като мен - каза Ева. - Това е надпис от надгробен камък - послание от мъртвия към живите. - Memento mori - измърмори Харланд. Като излязоха от града, минаха покрай редица окопи от гражданската война, после край едно кафене-паркинг, наречено кафе „Дейтън“, и влязоха в тунел, който ги отведе към Република Сръбска - сръбската част на Босна. На изток просветваше зората. Сега се движеха през по-мек, почти селски пейзаж, с добре под­държани малки стопанства. Нямаше разрушения. Пресякоха невзрачния град Пале, столицата на босненс­ките сърби, където бяха замисляни масовите екзекуции през 1995, и се насочиха към полупланинските райони на изток. Покритието на пътя беше изровено, пресичано от поточета топящ се сняг. При едно селище, наречено Рогатица, завиха на север към планините. Харланд започваше да усеща, че се приближават, и веднъж или дваж му се стори, че вижда планинската верига от снимката. Спряха колата в диво, усамоте­но място над една долина и разгледаха картата и спътникови­те снимки отново. Харланд прецени, че са на около пет кило­метра от мястото, където имаше отклонение наляво, което трябваше да ги заведе до целта. - Какво знаем за терена? - попита Пилето. - Немного. Има малка падина в горната част, която всъщност е действителното място на масовото убийство. Край нея минава черен път и отива към другата страна на планина­та. Достатъчно е широк, за да преминат камиони от среден клас. За момент замълчаха, докато Пилето размишляваше над картата с Ибро, който смяташе, че пътят води до някакво се : лище от другата страна на планината. Продължиха мълчаливо, докато достигнаха гориста мес­тност. Тук-там забелязваха парченца кал, пръскана в снега от двете страни на пътя. Ева попита Ибро какво е било времето през последните два дни. Той ѝ отвърна, че температурата не се е качвала над точката на замръзване през последните 36 часа. Харланд разбра какво мислеше тя. Тежкият студ обясня­ваше защо няма промяна в спътниковите снимки. Невъзмож­но беше да се копае замръзналата земя. Минаха един завой и се озоваха на отклонението, точно както Харланд беше очаквал. Следите от кал по шосето ясно показваха, че от планината са слизали камиони. Ибро спря, погледна напред и поклати глава. Пътят беше изровен, коло­возите бяха много дълбоки за лекото „Исузу“. Решиха да се разделят. Харланд и Ева щяха да тръгнат по шосето, а Пиле­то и Ибро да продължат в планината и да се оглеждат за друг, обиколен път. Ако не успееха да се срещнат на върха на хъл­ма, трябваше да се върнат на това място след два часа. Докато Харланд отваряше вратата, Пилето скочи от пред­ната седалка, заобиколи и го пресрещна. Подаде му фотоапа­рат, а от джоба си извади пистолет „Глок“, който пъхна без колебание в ръката на Харланд. Даде един черен пистолет на Ева, отбелязвайки, че това е „Збройовка“ - оръжие, произве­дено в Чехия. Изглежда, Ибро беше дошъл с малък арсенал от пистолети. Двамата закрачиха по шосето, като се мъчеха да разберат дали камионите са минавали тази сутрин. Предположи­ха, че не са, защото беше едва осем и петнайсет. Постепенно земята ставаше по-твърда и можеха да вървят по-бързо. В далечината се появи планинската верига и видяха, че черният път се вие нагоре по склона вляво от един заоблен връх. Про­дължиха да се изкачват. Всичко наоколо беше притихнало. Единственият шум идваше от двойка големи гарвани, които мързеливо се въртяха над долчинката. Изкачването към върха беше по-дълго, отколкото очак­ваха. Спряха да си поемат дъх и се огледаха всред сиво-белия планински пейзаж. Ева го докосна по лицето с ръкавицата си и продължиха напред. Около петнайсет минути вървяха по стръмния черен път нагоре, после внезапно той зави наляво през широко място, издълбано в скалите. Озоваха се на едно плато, заградено от двете страни с отвесни скали, които се издигаха десетина метра над тях. Мястото приличаше на ста­ра каменоломна и имаше акустика на естествена аудитория. Всеки звук, който издаваха, отекваше около тях. Огледаха обстановката. Отпред имаше място за обръ­щане, където беше спрял един стар камион с изтекло на земя­та масло. Очевидно гумите му бяха затънали в замръзналата кал. До него стърчеше голям багер, кофата му беше опряна на земята. По снега се виждаха много следи, но нямаше и помен от колите, запечатани на спътниковата снимка. От ля­вата им страна земята леко преминаваше в наклон, в чийто край имаше изкоп. На това място се виждаха верижните сле­ди на скрепера. Харланд огледа голия склон вдясно и втренчи поглед в овчарската колиба, кацнала на една скала на около 200 метра нагоре. Видя, че черният път минава през платото и продъл­жава към северната страна на планината. Там снегът изглеж­даше недокоснат. Ева промърмори, че мястото има лош дъх. Харланд не отвърна. Напрегнато слушаше и искаше да се увери, че не ги наблюдават. Очите му отново огледаха цялата сцена, преценяваше възможните места за укритие и пътищата за отстъп­ление. Ева издиша шумно. Като се стегна, тя тръгна към разко­паното място. Наведе се, опита да се хване за нещо и отскочи назад. Той отиде да ѝ помогне и видя, че в отвора на ямата са нах­върляни големи борови клони. Започнаха да ги дърпат, без да влизат в ямата, като се опитваха да не се изцапат. Но не мо­жаха да се опазят. Слънцето се показа на изток и хвърли студена светлина в ямата. Това, което видяха, беше съвсем ясно. Ева отстъпи ня­колко крачки и погледна надолу. Имаше много останки и в редки случаи - цели скелети. Багерът беше копал отвесно - срещу хоризонтално положените тела. Зъбите на кофата бук- вално бяха минавали през тях, смесвайки костите и оставяй­ки дълги линии през изкопа. Харланд преброи останките на около двайсетина души, но разбра, че гробът е много по-дълбок, отколкото беше предположил отначало. Телата бяха нах­върляни едно върху друго. Когато масовото убийство е за­вършило, дупката е била допълнена с пръст и камъни, така че преди да стигне до телата, багерът е трябвало да махне пласт чакъл, една врата на кола, стари гуми, ръждясал хладилник и една желязна рамка от легло. Той извади фотоапарата си и започна да снима, като в същото време разбираше, че апаратът е някаква преграда меж­ду него и този ужас. Насочи обектива към багера, после към камиона, като внимаваше да запечата и техните регистраци­онни номера. Спря. Ева се беше смъкнала на колене пред ръ­ба на гроба. На лицето ѝ имаше израз на безкрайна скръб. Отиде към нея и видя какво гледа. В края на ямата имаше скелет на дете - малко момче, ако се съдеше по панталонките и излинялата червена тениска, които все още можеха да се забележат. Ръцете му бяха вързани на гърба с тел. Черепът беше извит наляво, устата отворена. Наблизо лежеше запа­зен скелет на мъж. - Дали е бил баща му? - попита тя просто. Харланд направи още две снимки, но вече нямаше сили да се дистанцира от сцената. Очите му се напълниха със съл­зи на ярост и ужас. Помисли си за жегата на онзи ден, за увереността на всеки мъж и дете, че войниците ще извършат то­ва чудовищно дело. Помисли си за Томас и за уплашения, просълзен старец, с когото се бяха подигравали, карайки го до последния момент да вярва, че ще го оставят жив. Жесто­костта на това действие го порази, като че ли ставаше в съ­щия момент. Помисли си за пияните войници. Дали си спомняха този ден и дали този спомен ги преследваше, както бе преследвал Томас. Искаше да се увери, че нищо няма да бъде загубено. Оби­коли масовия гроб, като снимаше от всеки ъгъл, качи се в кофата на багера и насочи апарата към някои останки от човешки кости. Снима отсрещната каменна стена, където хора­та са били разстрелвани: куршумите бяха издълбали скалата, запечата гилзите, изровени от движението на багера и сплес­кани на земята. Огледа как ръцете на жертвите са били върза­ни с тел, снима подробности от облеклото, които по-късно можеха да помогнат за идентификация на жертвите. После отиде до камиона и свали задния капак, за да види срещу себе си половин череп, лежащ между пръст и части от кости. Сни­ма и това отблизо, отгоре и отдалеч. Отиде при Ева, овладян от чувство на срам - срам за Томас, срам за себе си, срам за всички хора. Това бе най- страшното нещо, което някога бе виждал. Ева го погледна и поклати бавно глава. Вече, каза той, би трябвало да се махат, защото не след дълго мъжете щяха да дойдат, за да привър­шат работата си. Трябваше да се върнат в Сараево със сним­ките, преди всички следи от престъплението да бъдат унищо­жени. Тя се обърна и пак го погледна. Трябвало да направят акт на възпоминание, каза тя. Нещо, с което да признаят учас­тието на Томас в случилото се тук. Тя не употреби думите „масово убийство“, „клане“ или „военно престъпление“. То­ва, което наблюдаваха, нямаше нужда от думи, но и двамата знаеха, че е резултат на една невероятна омраза, видима дори и по човешките останки. Ева измърмори, че хората в гроба не са по-малко обичани, отколкото в деня, когато са били убити. Харланд не беше се замислял за това и разбра колко страда тя от загубата на Томас. Поклати глава, не знаеше какво оз­начава „акт на възпоминание“. В този момент чу гърмеж от северната страна на плани­ната, не изстрел от пистолет – една експлозия, която накара двата гарвана да се вдигнат във въздуха над тях. Изтичаха да погледнат надолу и видяха исузуто в пламъци на около 400 метра под тях. Пилето и Ибро не се виждаха никъде. Харланд забеляза някакви жици в снега и спря, като разбра, че може би има мини. Онзи път е бил миниран, за да защити мястото от любопитни, но той нямаше време да сподели тази мисъл с Ева. Обърна се и видя, че тя сочи към няколко фигури, които излязоха от каменната хижа и сега крачеха с мъка през снега към колата. Харланд и Ева се наведоха и се отдръпнаха към багера. Харланд предположи, че мъжете бяха оставени да наглеждат мястото, докато времето се постопли и работата почне отно­во. Може би досега бяха спали или са се напили снощи, но във всеки случай не бяха поглеждали платото. Оттам, където стоеше, не можеше да види колата, но малко по-късно мъжете, някои от които облечени в стари бой­ни униформи, се появиха отново, като държаха Ибро. Гласо­вете им се засилваха и беше очевидно, че се движат право към тях. Прииска му се да побегне обратно по пътя, по който бяха дошли. Но не можеше да остави Ибро и Пилето. Двама­та с Ева тихо се промъкнаха покрай каменната стена, в края на която откриха добро скривалище зад ствола на един бор. Но тук не можеха да се скрият двама души. Той набута Ева долу и ѝ каза да не мърда, после се изкачи към върха на пади­ната и се спусна към съседните скали. Пристъпи няколко крач­ки напред, където каменната стена се спускаше стръмно на­долу. Улови се за тънкото стъбло на едно дърво и го използва, за да се мушне в дупката между два камъка. Под него имаше пропаст от около десетина метра. Харланд усети как гласовете приближават. Млад мъж със скиорска шапка и ботуши се появи и веднага забеляза, че клоните от ямата са махнати. Изтича до ръба, надникна и после викна на другите. Дойдоха още двама и накрая четвъртият мъж, който влачеше Ибро за яката на якето. Харланд видя, че той е ранен в главата и че десният му крак кърви. Заведоха го до края на ямата и го накараха да клекне с ръце зад главата; започнаха да го разпитват. Повечето неща бяха рутинни, но след малко Харланд разпозна една или две думи, защото при­личаха на руски. Разбра, че го питаха кой друг е бил в колата. Ибро гледаше мълчаливо нагоре към разпитващите, заради което получи няколко ритника и удара. Накрая го набутаха в ямата и му казаха да легне по лице до един скелет. Стори им се много смешно. Харланд чакаше, прилепен до ледената скала. Ако мръднеше малко, можеше да види мястото, където бе оставил Ева. Молеше се тя да не мърда и да не издаде присъствието си. Внезапно младият мъж с плетената шапка вдигна авто­мата във въздуха и изстреля няколко куршума. Харланд се обърна и видя, че единият от двойката гарвани се преметна във въздуха и падна на земята. Това, изглежда, стресна двама от мъжете и те скочиха и размахаха оръжията си към него. Скараха се, но спорът свърши бързо. Стори му се, че тези мъже са част от полувоенния отряд, който беше извършил убийствата. Сигурно ги използваха да наблюдават работата, защото можеше да се разчита на мълчанието им. Това прес­тъпление беше колкото на Кочалин, толкова и тяхно. Дочу двигателя на камион, който с рев взимаше послед­ните метри от черния път. Появи се няколко секунди по-къс- но, хвърляйки струи кал със задните си гуми. Спря и оттам изскочи друг мъж в униформа. Новопристигналият отиде до ямата, за да разгледа Ибро, и изруга на свой ред. Другите го повикаха при себе си. Извадиха цигари и бутилка алкохол, която мина от ръка на ръка, и започнаха да се смеят и да се бутат един друг. Познатата приятелска атмосфера на група мъже, които нямат работа. Един от мъжете извади клетъчен телефон. Очевидно трудно ловеше добър сигнал и закрачи наоколо, за да намери по- добро място. Веднъж или два пъти Харланд си помисли, че може да го забележи, но мъжът беше много зает с работата си, за да го види. След десетина минути подвикна на другите и слезе долу, за да се присъедини към тях. На Харланд му беше страшно студено. Мускулите на хълбоците му, разтегнати след самолетната катастрофа на Ла Гуардиа, отново се обадиха. Той разтри крака си, сви и разтвори длани и засвива пръсти в ботушите. После погледна пистолета си, извади пълнителя и се опита да види с колко патрона разполага. Загледа се в петната бледосив мъх по ска­лите, смачка изгнилите листа пред себе си, така че да може да гледа, без да подава лице. От време на време хвърляше пог­лед към мястото, където беше Ева, но не забелязваше движе­ние. Сега беше сигурен, че Пилето е бил убит при експлози­ята, което означаваше, че могат само да стоят и да чакат мъжете да свършат работата си до вечерта. Защо, по дяволите, не започваха? Какво чакаха? Минаха още петнайсет минути. Харланд наостри уши. Стори му се, че долавя слабо бръмчене във въздуха. Да, беше шум от хеликоптер, който идваше от север. Огледа небето и видя един „Сикорски“ да се появява над каменната стена, къ­дето се криеше Ева, и да завива към платото. За момент увис­на точно над него и той се уплаши, че може да го забележат. Погледна към Ева и видя едната ѝ ръка да стиска някакъв клон, за да не я отвее въздушното течение. Все пак за няколко се­кунди се мярна един ръкав. Той насочи пистолета си към ка­миона. Сърбите закриваха очи от вихрушката от сняг и пръст. Слава богу. Не я бяха забелязали. Хеликоптерът зави и кацна на малко по-издигнатото мяс­то, където мъжът беше използвал мобифона си. Той си спом­ни кръговете, запечатани на спътниковата снимка. Хеликоп­терът беше идвал тук и преди. С крайчеца на окото си забеляза движение. Ибро беше използвал разсейването при кацането на хеликоптера, за да се измъкне до кръста от ямата. Надигаше се на ръце; десният му крак въобще не се движеше. Младият мъж, който пръв забеляза разместените клони, го мярна и вдигна буци пръст пред него с добре прицелен автоматичен огън. Рикошетите звъннаха в скалата около Харланд. Главата на Ибро се сви надолу. Ръцете му останаха протегнати нагоре. Харланд бе­ше съвсем сигурен, че шофьорът им не е уцелен. Роторът на хеликоптера намали с виене и перките започ­наха да се накланят към земята. След малко моторът угасна и вратата на кабината се отвори. До ноздрите му достигна дъх на авиационно гориво. Не се осмеляваше да погледне нагоре, защото се опасяваше, че всяко движение може да бъде забе­лязано от хеликоптера. Така че застина там, дясната му буза беше притисната в скалата, като наблюдаваше облаците с ля­вото си око и се опитваше да не обръща внимание на посто­янните призиви на пикочния му мехур, който не беше изпраз­вал от Сараево. Харланд дочу измърморените уважителни поздрави. Повдигна съвсем малко глава и видя трима мъже да излизат от хеликоптера, но пилотът остана вътре. Те се придвижиха към платото и бяха заведени до отсрещната скална стена, където застанаха с поглед към другата страна на планината. Не можеше да види лицата им, но беше ясно, че обясненията се даваха от човека, който се беше обадил по мобифона. Опит­ваха се да се представят добре пред новодошлите и ръкома­хаха възбудено по посока към исузуто. Харланд надигна глава над скалния процеп и се огледа. Групата се движеше в негова посока и се пръсна, за да открие една фигура, застанала неподвижно до ръба на масовия гроб. Мъжът носеше тъмносиво палто и черна кожена шапка. Ръ­цете му в ръкавици бяха скръстени отпред - гледаше фигура­та на Ибро. Олег Кочалин беше по-нисък, отколкото Харланд си : представяше, но имаше осезаемо излъчване. За Харланд, който лежеше сега в адски неудобна поза, той въплъти забравения страх от старите разпити, страх, който беше проникнал в съ­ществото му и предизвикваше у него слабост и отпадналост. Той премести поглед и няколко секунди съзнателно се бори с паниката. После погледна нагоре и видя потъмнялото небе, което някак си свърза с пристигането на Кочалин, макар всъщ­ност да бе заслонено от ниски облаци, запречили слънцето и обгърнали върховете на планината. Отново загледа групата. Кочалин не беше мръднал, ни­то бе казал нещо. Просто стоеше така и очите му оглеждаха мястото. Посочи клоните, издърпани от гроба от Харланд и Ева и попита нещо на руски. Мъжете се стараеха много да схванат какво казва, после започнаха в надпревара да му обяс­няват, че не са успели да разберат кой е махнал клоните. Загледаха се един друг мълчаливо. Внезапно над тях се чу силен, глух шум, който се спусна надолу по хълма. По-скоро беше тътен, отколкото експлозия, последван от едно по-чувствително разтърсване. Вътре в колибата нещо беше избухнало. Мъжете се разкрещяха. Предположиха, че някой от тях е ос­тавил включена газта за готвене, и се хвърлиха да разберат на какво се дължи експлозията. Във всеки случай пожарът бързо се разпространяваше и димът вече излизаше през вратата и малкото прозорче. Трима от мъжете се хвърлиха да спасяват своите вещи, без да обръщат много внимание на заповедите да спрат. В крайна сметка, помисли Харланд, тези планинци правеха това, което си искаха. Наблюдава ги още няколко секунди, като се чудеше дали експлозията може да е свързана с Пилето. Горе нямаше и следа от човек и той отново надникна между цепнатината в скалите. Сега нещо ставаше. Видя, че двама мъже се спусна­ха в гроба и хванаха Ибро за ръцете. Измъкнаха го навън за нов разпит, този път от Кочалин. Всеки път, когато отказваше да говори, го удряха в бъбреците или в стомаха с прикладите, удари, които биха осакатили някой по-слаб мъж. Харланд не можеше да наблюдава повече. Болката му беше много позна­та. Няколко пъти се готвеше да стреля и да повали когото успее, но това едва ли щеше да спаси Ибро и почти сигурно щеше да изложи на огромен риск Ева. Остана да лежи там присвит и безпомощен, като че ли ударите се сипеха върху него. После се случи нещо странно с неговия мехур. Някаква дълбока психическа памет се про­буди у него и той започна да пикае, също както когато Коча­лин го държеше в агонизираща поза часове, преди да почне да го измъчва. Той опря гърба си на скалата, извади пениса си и продължи да пикае. Когато свърши, закопча ципа си и поглед­на през цепнатината. Всичко беше наред: не бяха го видели. Сега се чувстваше по-добре и по-способен Да мисли за това, което трябваше да свърши. Кочалин направи слаб жест с ръка и Ибро беше завлечен до ръба на ямата. Той извика, когато един от мъжете срита левия му крак. Харланд разбра, че го водят към багера. Трябваше да разбере какво става. На­дигна глава и веднага видя сцената. Ибро беше вързан на една верига, ръцете му бяха пристегнати към тялото. Омотаха ве­ригата допълнително около врата му. Харланд знаеше какво ще последва. Моторът на багера се закашля и в небето хврък­на облак черен дим. Забеляза, че веригата е закачена към ко­фата на багера. Ръцете на един от мъжете започнаха да мес­тят лостовете. Чу се изскърцване и кофата се вдигна във въз­духа, като повлече и веригата: готвеха се да обесят Ибро, ако не им отговореше на въпросите. Не можеше да издържа повече. Харланд измъкна апара­та от джоба си и засне през процепа три кадъра. Провери снимките в прозорчето на фотоапарата. Кочалин ясно се виждаше и на трите кадъра. Всички бяха датирани по ден и час. После сложи апарата в ръкавицата си и го набута между ска­лите. Някой ден някой може би щеше да намери това и да надникне в паметта на фотоапарата. Възможността беше малка може би, но все пак докладът му бе там, с точните коорди­нати. Беше сигурен, че дори да изчезне, някой щеше да дойде и да разгледа мястото. Измъкна пистолета, приклекна и се прицели. Единстве­ното лице, което гледаше в негова посока, беше на Ибро. Та­ка че изскочи на скалите и започна да върви напред, прицелен в гърба на Кочалин. В главата му се мернаха думите на инст­руктора му във Форд - цели ниско и позволи на злобното копеле в теб да направи останалото. Беше абсолютно споко­ен и напълно решен да убие Кочалин. Знаеше, че също ще бъде убит, но сега това малко го интересуваше, след като и Кочалин щеше да си замине. Погледна към хеликоптера, очак- г вайки да види пилота, но кабината бе празна. Все още никой не се обръщаше. После разбра, че това е чудо: моторът на багера буксуваше и рамото на кофата не можеше да се вдиг­не, защото не бе смазано добре. А и мъжете бяха погълнати от това, което се случваше на Ибро. Кофата най-после се вдиг­на със скърцане, веригата се опна и вдигна Ибро във въздуха. Харланд видя как лицето му почервенява. Той стигна края на ямата и беше на около десетина метра от багера, когато спря, подпря пистолета на лакът и се прицели. Чак тогава видя Ева, която вървеше откъм другата страна. Тя викаше на руски: - Достатъчно, Олег! Стига! Появяването ѝ изненада мъжете. Те се обърнаха притес­нени. Не вдигнаха оръжията си към нея, защото тя вървеше с празни ръце. Кочалин я погледна. После кимна към мъжа, кой­то управляваше багера. Кофата се спусна и Ибро се пльосна на земята, като дишаше тежко и се опитваше да поеме въз­дух. Ева се наведе и откачи веригата от врата му. Никой не се помръдна да я спре. - Достатъчно - каза тя, като се изправи. - Тези убийст­ва, тези мъчения - този позор. Двама от мъжете видяха Харланд и вдигнаха оръжията си към него. Кочалин се обърна и го погледна, после кимна без изненада. Но не това смръзна кръвта на Харланд, а лице­то на мъжа, застанал близо до Кочалин. Мейси Харп! Кочалин видя изражението му и се усмихна. - Не всичко е такова, каквото изглежда, господин Хар­ланд - каза той. Харланд не можеше да го преглътне. Мейси! Мейси Харп, който го беше измъкнал с Пилето от онази вила в Прага - от лапите на Кочалин. Мейси, забързаният дребен играч с приятния, провинциален маниер на държане. Какво, по дяволите, правеше при Кочалин? Боже, помисли си той, дали и Пилето беше в тая игра? Дали бяха работили заедно с Кочалин? Ко­чалин започна отново да говори, но по-тихо, така че Харланд трябваше да пристъпи няколко крачки, за да го чуе. Сега всички дула бяха насочени към главата му. Той продължаваше да се цели, но не можеше да стреля, без да рани Ева, и Кочалин го знаеше. - Този мъж е истинският убиец на Томас - каза Коча­лин. - Томас ми беше като син, Ирина, знаеш го. Платих за неговото лечение. Въпреки нашите несъгласия не можех да го убия. Харланд беше единственият, който знаеше какво пра­ви момчето. Помисли си, Ирина. Дали е по-вероятно аз да съм убил Томас, или по-скоро е Харланд? Той още е техен шпионин. Той ги заведе до Томас, защото беше единственият човек, който можеше да го стори. Харланд не вярваше на ушите си. Опита се да възрази, но Кочалин не му обърна внимание. - Опитвах се да го намеря, но Харланд го откри пръв. Той организира удара при реката. Ако не ми вярваш, попитай този господин тук. Името му е господин Харп. Знае истина­та, защото е работил с Харланд. Знае какво представлява то­зи мъж. Мейси се усмихна угоднически. - Страхувам се, че е истина - каза той на английски. - Господин Харланд беше нает, за да проследи Томас, а след това и господин Кочалин. Той е тук, за да убие бившия ви съпруг. Докато Мейси продължаваше да говори, Кочалин прис­тъпи към Харланд. - Този мъж има някои луди идеи в главата си. Казва, че съм го измъчвал в Прага. Това е следствие на положението, в което е - неговото душевно заболяване. Но дори ако сега го питаш, ще ти каже, че никога не ме е виждал. И ако попиташ господин Харп, който го измъкна от ръцете на ДС със съд­ружника си господин Евоусит, той ще каже, че също не ме е виждал там. - Мейси кимна утвърдително. - Защо бих искал да измъчвам този човек? Може би не знаеш, но съм работил за британското разузнаване - той кимна. - Да, аз, Олег Кочалин, работех за свалянето на корумпираната комунистичес­ка система. Видях какво става около нас. Всеки го виждаше. Бяха опасни времена, Ирина. Естествено, не можех да ти ка­жа какво съм правил, но се попитай - защо ще чествам края на тези лоши дни, като го измъчвам? Защо да го правя? Няма смисъл! Кочалин беше възприел риторичния стил, който бе из­ползвал при разпита на Харланд, начина, по който предизвик­ваше диалог, преди да използва електродите. Харланд наблюдаваше изпълнението му, сякаш това ставаше някъде далеч г от него - восъчна кожа, увиснали вежди, извънредно жесток нос, болезнено жълт цвят в бялото на очите му и зеници, ко­ито не разкриваха нищо. Забеляза скъпите, но безвкусни дре­хи, блясъка на злато там, където свършваха ръкавиците и за­почваше ръкавът на палтото му, часовника, който беше мернал по-рано на снимката от видеозаписа. Облик на дребен мошеник, нищо по-забележително. Това, което го беше из­дигнало над средното зло, бе неговото умение да манипулира другите. Погледна към Ева и видя сянка на съмнение в очите ѝ. Тогава, като че ли за да направи по-убедително нереалното предизвикателство на Кочалин към истината, мъглата се спус­на от планината и набързо изпълни старата каменоломна, ка­то ги изолира от останалата част на света. Хеликоптерът, ка­мионите и дори ямата изчезнаха. Харланд забеляза Мейси да се оглежда, а мъжът, който очевидно беше телохранител на Кочалин, се помръдна и погледна нагоре към планината. - Сигурно не вярваш на това, Ева? - попита Харланд. - Това е купчина лъжи, знаеш го. Кочалин се усмихна. - Ти я наричаш Ева, когато името ѝ е Ирина? Виж кол­ко луд е станал този човек, погледни го. Той трепери. Беше истина. Той трепереше, но защото беше стоял тол­кова дълго на студа. Ева погледна Кочалин с любопитство. - Тогава защо си тук, Олег? Защо бяха убити всички тези хора? Защо се готвехте да убиете този човек? - О, този мъж е дребна риба. Знаехме, че Харланд е тук, и искахме да го открием и да разберем кой друг е в кола­та. Трябва да защитавам себе си, знаеш. Както и да е, той нямаше да бъде убит. Ако повярва на това, помисли си Харланд, сигурно си е загубила ума. - Но защо си тук, Олег? Ако беше невинен, както каз­ваш, защо трябваше да идваш тук? - За да защитя репутацията на момчето, което обичам. Вярно, че платих на тези мъже, за да отстранят доказателст­вата. Те се потрудиха доста. Те са сурови хора, както можеш да забележиш, и Томас беше много развълнуван. Нищо не можех да направя. Дори не бях тук, когато започнаха да уби­ват онези хора. Лоша история, определено, но Томас не беше., отговорен за действията си и не исках паметта му да е опет­нена от това - той махна към общия гроб. После се обърна към Ибро: - Нямам намерение да го убивам, макар че той е дошъл тук, за да ме убие. Намериха много оръжие в колата. - А нападението срещу самолета снощи - ти ли го из­върши? Той поклати убедително глава. - Разбира се, не. Може би вашите приятели от британ­ското разузнаване, Ирина. Те са и твои приятели. Да, знам, че си работила за тях. Много ме заболя, когато го научих за пръв път. Но после реших да не обръщам внимание, защото разб­рах, че всички сме обречени на предателство. Всички ние на някакъв етап сме били приятели на господин Уолтър Виго - той се усмихна царствено и после намигна на Мейси, който отвърна с печален поглед. - И ти си готова да повярваш на тия боклуци? - каза Харланд. - Той не е тук, за да изчисти някакви младежки прег­решения на Томас. Принуден е да изкопае тези тела, защото всички знаят за масовото убийство. Той ще направи всичко възможно, за да скрие действията си. Той свали самолета на ООН. Той измъчва и уби приятелката на Томас. Неговите хо­ра убиха Зигмунт Мислбек. Няма какво друго да прави тук, освен да прикрива доказателства. - Виж какво, Ирина - Кочалин небрежно махна с ръка, - този мъж е полудял. Смята, че всичкото зло в света е дело на Олег Кочалин. И ти ли смяташ така? Нямам намерение да го слушам. Мога да го убия на секундата, но ще го оставя да продължи, защото искам да разбера какво всъщност мисли. Той е убиецът на сина ти. Кажи му да свали пистолета си, преди някой да е ранен. Ева тръгна към Харланд и протегна ръка. На Харланд му се стори, че вижда блясък в кафявите ѝ очи, някакво тайно намерение. Тя застана пред него за няколко секунди, като кла­теше глава. Той трескаво обмисляше какво ли смята да нап­рави. После Мейси Харт, който беше най-близко до тях, прис­тъпи напред, протегна ръка, блъсна глока нагоре и го изби от дланта на Харланд. Отдръпна се, като внимателно разглежда­ше оръжието. - Добре - каза Кочалин, очите му разглеждаха сцената с убийствено задоволство. - Сега ти трябва да решиш какво ще правим с този човек, убиеца на твоя син. Сега Харланд разбра защо Кочалин беше използвал то­зи трагикомичен аргумент. Искаше да види как Ева ще го убие. Това щеше да бъде последното му отмъщение за тяхната лю­бов - отплатата за предателството на Ева. Той чувстваше как отвращението се надига в него, както в Ийст Ривър, когато си мислеше, че ще умре. Въпреки това, когато видя погледа в очите ѝ, не можа да повярва. Връзката между нея и Кочалин беше несъмнена. Личеше от всеки неин жест. Но в момента той не се интересуваше дали ще умре. Сега животът му не беше нищо повече от поредица болезнени недоразумения. По дяволите, дори не беше разбрал какво представлява Мейси. Ева очевидно беше взела някакво решение. Кочалин я наблюдаваше очакващо. Тя огледа групата, после тръгна към мъжа с автомата. Кочалин му кимна. Някак си примирено той махна ремъка от рамото си и показа на Ева как да зареди. Харланд не разбираше. Знаеше много добре, че тя има собс­твен пистолет. После тя обърна гръб към Харланд, като кимна на мъ­жете от двете му страни да го заведат към ямата. Очите ѝ още пазеха този преценяващ поглед, но сега Харланд беше убе­ден, че зад него имаше само омраза. - Не разбираш ли, Ева? - обърна се той на английски към нея. - Той иска да ме убиеш. Тогава ще ти разкаже какво всъщност е извършил и също ще те убие. Това е отмъщени­ето му, че си ме обичала. - Гласът му беше станал тих и мрачен. Единият от мъжете насочи към ухото му дуло на писто­лет, после го хванаха за ръце и го замъкнаха към края на яма­та. На ръба Харланд се спъна и падна в невъобразимата мръ­сотия. Вдигна се и избърса калта от лицето си. С изключение на Мейси, който по някакъв начин показваше отвращението си от екзекуцията и се беше отдръпнал, останалите се приб­лижиха към ямата, Кочалин и телохранителят му бяха в цен­търа. Кочалин кимна. Харланд погледна Ева, която беше насочила оръжието към него. - Лъжеш се, Боби - каза тя, - никога не съм те обичала. Винаги съм обичала един мъж. - Не го прави - каза ѝ той. - Заради себе си - не га прави. – Гласът му угасна, той погледна нагоре в мъглата, сигурен, че ше умре. Зърна нещо с крайчеца на окото си, неопределена сянка, която се движеше между камионите. Обърна се да погледне към Ева. Премигна. Чу се вик, последван от дълъг автоматен откос, който изрови земята около мъжете. В този момент Харланд мярна как Мейси Харп се хвърля в снега със своя пистолет, и Ева, която се обръща, за да открие огън срещу хората пред нея. Харланд беше толкова изненадан от внезапния обрат на събитията, че просто стоеше зяпнал към Пилето, който се появи иззад един от камионите и сега бавно напредваше, като обстрелваше района пред себе си с автомата. Някои от мъ­жете се бяха обърнали към него, но сега срещу тях се стреля­ше от три посоки и никой не успя да извади оръжието си. За секунди всички се прегънаха и изпопадаха. Харланд мигна отново. Всичко беше свършило. Кочалин беше паднал на колене до края на гроба, точно пред него. Лицето му не издаваше това учудване, което твър­дяха, че обхваща застреляните хора, но Харланд можа да ви­ди застиналата злоба в безжизнените му очи. И това беше всичко, което забеляза в следващите някол­ко минути. Неговият дъх, вълненията и мислите като че ли напуснаха тялото му. Когато постепенно възвърна гласа си, рече: - Какво... какво, по дяволите, правеше Мейси с Коча­лин? Кой беше на хеликоптера, за бога? Пилето погледна към Мейси и Ева, които помагаха на Ибро. - Нашият Мейси е шибано хитро копеле - каза той без чувство за хумор, като предлагаше ръка на Харланд да се из­мъкне от ямата. - Когато убиха Зигмунт Мислбек в Карлсбад, Мейси много се ядоса. Разбираш ли, дълго време бяха работили заедно и се бяха сприятелили. Мейси реши да не оставя убиеца на приятеля си ненаказан. Реши да открие къде е тоя тип Кочалин и сметнахме, че единственият начин да се промъкне при него е, ако Мейси отиде с една или две инфор­мации. Излезе, че имаме бизнесинтереси в едни и същи об­ласти, с две думи, Мейси и господин „К“ откриха, че имат много общи неща. Говореха на един и същи език, нали разби­раш. Мейси подслушваше телефоните в Сенчъри хаус за не­го. След това вече той не можеше да не вярва на Мейси. Това му беше Голямата грешка. - И ти знаеше за това? - попита го невярващо Харланд. - Знаеше, че Мейси му предава всичко? - Ъхъ, ето защо ви пазех като великденска торта за празничната маса. Когато Кочалин реши да направи своя ход, Мей­си ме предупреди. Знаех, че е с него, но нямах представа, че ще бъде на проклетия му хеликоптер. И аз трудно повярвах, когато го видях да излиза. - А къде се беше скрил ти, по дяволите? Не беше ли Ибро в колата? - Не. Реших, че е по-добре да остана с вас двамата, така че ви последвах по черния път на известно разстояние. - А хижата? Ти ли го стори? - Да, стар номер от войната. Слагаш запалена свещ в най-високата част на помещението, в случая в комина, пус­каш газта и се махаш. Понеже е по-тежка от въздуха, на газта за горене ѝ трябва известно време, за да стигне до пламъка, след което цялото помещение гръмва. Научих този трик от Ибро. Както и да е, това за малко разсея онези типове. - Той кимна по посока на колибата. - Двама от тях са в безсъзна­ние. Третият загина вътре - каза той равнодушно. Изчакаха известно време пилотът да се възстанови от удара, който Пилето му бе нанесъл по главата, но решиха, че няма да бъде във форма, за да ги закара до Сараево. Така че занесоха Ибро до втория камион и го натовариха в кабината. После Пилето седна на волана и след като Харланд измъкна фотоапарата си от скривалището в скалите, Ева, Мейси и той се качиха отзад. Харланд избърса ръцете си от калта и погледна Ева в очите. - Добре ме подведе - каза той, - наистина мислех, че ще ме застреляш. - За момент и аз си помислих същото - обади се Мейси с усмивка. - После разбрах, че тя би могла да използва собс­твения си пистолет, но ѝ трябваше по-мощно оръжие. Много умно от нейна страна да те набута за прикритие в ямата на гроба. - Двамата изчакаха тя да каже нещо. Моторът изрева и Пилето се зае с мъчителната задача да обърне камиона, катб : ги подхвърляше в каросерията. - Трябваше да разбереш, че не искам да те убия - нак­рая викна тя. - Не го ли видя в очите ми? - Не и този път - каза мрачно Харланд. Тя погледна към ямата и към гротескната фигура на Олег Кочалин. Ръцете му бяха разперени встрани, главата - леко наклонена надясно, така че черната му шапка се крепеше под много смешен ъгъл. Изглеждаше, като че ли някаква невиди­ма ръка го е принудила да коленичи и натиска тялото му в поклон пред десетките, може би стотици хора, които лежаха в незнайния гроб. Около него бяха пръснати мъжете, извър­шили убийствата - виновниците за дълго пренебрегваното варварство. Справедливостта е възстановена, помисли си Хар­ланд, макар и доста грубо. Започнаха да се спускат по пътя и да излизат от мъглата. Като подскачаха заедно с друсането на камиона, втренчиха погледи в хълмовете на запад, далеч от позора на тази бези­менна планина. С крайчеца на окото си Харланд видя самот­ния гарван, който летеше над тях, търсейки другаря си. Хенри Портър Б. О. С. Henry Porter A SPY’S LIFE 2001 Превод от английски Петър Герасимов, 2002 Notes 1 Вид кувьоз за стабилизиране на телесната температура. - Б. пр. 2 СИС - Тайната разузнавателна служба на Британия. - Б. пр. 3 Известна фирма в Лондон, организираща търгове на произведения на изкус­твото и старинни предмети. - Б. пр. 4 Форин офис - Министерство на външните работи на Британия. - Б. пр.