thriller

Уилям

Лашнър

ДОБРИЯТ САМАРЯНИН
bg






OOoFBTools-2.40 (ExportToFB21)
13.09.2018
AAA68269-7C8E-4234-BC12-38C63F9D7F88
1.0





УИЛЯМ ЛАШНЪР


ДОБРИЯТ САМАРЯНИН





Вие сте в безизходица и отчаяно търсите героя, който ще ви спаси?


Добре дошли в кантората на Виктор Карл -- самовлюбен, манипулативен адвокат със съмнителен морал. Но затова пък той е невероятно интелигентен, със светка­вичен ум и, въпреки недостатъците си, доста симпатичен, французинът Франсоа Дюбе е обвинен в убийството на красивата си съпруга. Примамен от високия хонорар, Виктор поема защитата на Дюбе и предизвиква нов съдебен процес. Но случаят се оказва твърде заплетен и новите факти по делото заплашват да унижат и дори да унищожат уважавани обществени личност Самоувереният адвокат влиза в словесна битка с настъпателен прокурор и поли­цейски инспектор, използвал съмнителни методи, за да обвини Дюбе. И все пак за Виктор си остава загадка кой ДОБЪР САМАРЯНИН му тъпче банковата сметка и какза е връзката между приятеля му Боб и жертвата.



Уилям Лашнър създава един ст най-интересните и противоречиви герои в криминалната литература - своенравния Виктор Карл.



Многопластов, детайлно изпипан роман, ДОБРИЯТ САМАРЯНИН се отличава с богат стил, подправен с малко меланхолия и чандлъровски хумор.




На милата ми дъщеря Нора Лий





1


За разлика от вас аз чистосърдечно си признавам, че съм абсолютен егоист. Аз съм самонадеян, самовлюбен, самозадоволяващ се, самооблагодетелстващ се, дори самоосъждащ се по цякакьв трогателен начин. Накратко, присъщи са ми всички качества със „само-“ без саможерт­ва. При все това доста често се сблъсквам с една природна сила, която разклаща из основи абсолютния ми егоцентризъм. Понякога тя преминава през мен като торнадо и оставя след себе си само развалини. Нещо като Боб.
Да вземем например странните събития от онази нощ, когато заведох Боб в бар „Чосър“.
Това си беше квартална кръчма, прозаична както и да я погледнеш, освен името. По стените имаше стари пла­кати на рокаджийски банди, сервираха евтина наливна бира, а джубоксът беше зареден с песни на Джим Морисън и Ела фицджералд. Типичен бар, в който отиваш да пиеш, когато не ти се обуват нови обувки.
- Какъв колорит - възкликна Боб, когато влязохме.
- Обикновена кръчма.
- О, не, това е нещо много повече, Виктор. Никоя кръчма не е „обикновена“. Всяка от тях е като езерце във великата африканска савана, където всички животни, големи и малки, се събират около бистрата синя вода да си починат и да се освежат.
- Май нямаш навик да ходиш по барове.
- Огледай се. Не виждаш ли как природният кръговрат тече пред очите ти?
Огледах се, но не видях нищо интересно. Четири студентчета се кискаха на нещо в едно от сепаретата. Мъж и жена, които явно не си подхождаха, се караха на бара. Един старец с халба бира се жалваше пред друг свой набор, кой­то не проявяваше интерес към друго освен към уискито си. Обичайна делнична вечер в „Чосър“.
Седнахме до прозореца. Махнах на сервитьорката, поръ­чах си коктейл „Морски бриз“ и погледнах Боб.
   - „Джим Бийм“ с лед и безалкохолно.
Можеше да се очаква, поне второто. На пръв поглед Боб не изглеждаше да държи много на пиене. Беше нисък и закръгленичък, с големи очила, които постоянно се плъзгаха по носа му и му придаваха вид на зубрач. Дори с наболата брада в стил Фред Флинтстоун в него имаше нещо безполово. Жените, които оглеждаха бара за мъже, просто го пропускаха. Спираха погледа си върху лигави хиени от Южно Джърси, върху дръвни­ци от Южна Филаделфия, върху стари павиани със скъпи прически, дори върху празни столове, но никога върху Боб. Той им беше по-безинтересен от мебелите. Този тип мъже им е познат - човечец, който си изкарва прехраната с работа, нищо не зависи от него, приема света такъв какъвто е, в събота вечер гледа телевизия, защото няма какво по-интересно да прави, човек с хоби. И в известен смисъл бяха прави. Тъй де, наистина се оказа, че има хоби.
- Като малък ходех за риба - изтърси Боб, след като ми обясни какво прави след работа. - Ловях жълт костур на бодливки. При това състояние на Скайлкил обаче това е невъзможно тук. Затова напоследък само се опитвам да помагам.
- Много често го казваш. Какво точно имаш предвид? Като доброволец ли работиш?
- В известен смисъл.
- Общественополезен труд? Помощ за бездомниците? Кризисен отряд?
- Различно. Помагам, където имат нужда.
- Добротворец на свободна практика, а?
- Да, може да се каже. Нещо такова. Ти вършиш ли много добри дела, Виктор?
- Съзнателно, не.
- Ами несъзнателно?
- Адвокат съм, представям клиентите си и се старая да си върша добре работата. Ако покрай това сторя някоя добрина, нямам нищо против.
- Нещо като делото за убийство, по което работиш сега.
Наострих уши.
- Да.
- Леко кървава история, а?
- Точно по твоята част.
Той плесна с ръце и се засмя. Смехът му бе като автомобилна аларма: когато започне, не знаеш колко ще продължи, но след известно време ти се приисква да уду­шиш някого.
- Прав си - каза, след като сирената позатихна. - Не съм от ония, дето пищят от една капка кръв. А понякога, както добре знаеш, е доста повече от една капка. Мислиш ли обаче, че ще е добре клиентът ти да излезе на свобода?
- Честно ли какво мисля? Не. Не го харесвам и изобщо не му вярвам.
- Но въпреки това го защитаваш.
- Плаща си.
- Доста комерсиално мислене.
- Може ли да има друго?
- Разбира се, че има. Много по-добро. Чакай да ти по­кажа. Гледай внимателно. Виждаш ли мъжа и жената на бара?
- Ония, дето се карат ли?
- Браво, Виктор, впечатлен съм. Така, спорът им се раз­горещи и мъжът ядосано отиде в тоалетната. От известно време са заедно, но сега са на кръстопът. Нали знаеш този момент, до който стига всяка връзка? Когато трябва да решат дали да се разделят, или да се оженят. Сега те са на този етап.
- Откъде знаеш?
- Наблюдавам, слушам. Установил съм, че хората са много прозрачни. Тя е ядосана и почти е допила бирата си. - Боб изгълта уискито си и шумно остави чашата на масата. - Чакай тук, отивам да я почерпя.
Понечих да отбележа, че това може би не е най-добрият момент да сваля мацката, но той вече бе станал и оти­ваше към бара. Докато беше с гръб към мен, с една салфетка взех чашата му, изсипах лимончето и леда в моята, вече празна, и я прибрах в найлоновото пликче, което но­сех за целта. Внимателно го пъхнах в джоба на сакото си.
Боб се облегна на бара през няколко стола от жената, погледна я веднъж, втори път, след което извика бармана и поръча. Човекът му наля уиски с лед и занесе на жената нова бира.
Тя изненадано вдигна глава, погледна Боб и кимна. Той се усмихна, примъкна се до нея и заговори.
Не чувах какво казва, говореше тихо, но явно имаше ефект. Жената слушаше, кимаше, по едно време дори се усмихна. Беше дребничка брюнетка със слабо лице, явно не от ония, които често приемат напитки от непознати. Изглеждаше едновременно поласкана и неспокойна. Боб се наведе към нея. Зад очилата очите му я хипнотизираха. Жената ставаше все по-благосклонна към него. Поотпус­на се, започна да се усмихва повече, дори по едно време се засмя с глас, за момент постави ръка върху неговата.
„Мамка му - помислих си, - тоя негодник ще извади късмет.“ На Боб щеше да му се отвори парашутът. В кварталната ми кръчма. На Боб. Идеше ми да го удуша, честна дума, идеше ми да го стискам за гушата, докато очите му изхвръкнат. Жената пак каза нещо и той прихна с гадния си смях.
Още се смееше, когато приятелят ѝ се върна.
Както вече споменах, мъжът и жената изобщо не си под­хождаха, изглеждаха почти смешно. Тя беше дребничка, слабичка, безлична; той - едър, як като мечок. Излезе от тоалетната вече ядосан от спора преди това, а сега, щом видя дребосъка до гаджето си, направо побесня.
- Какъв си ти, бе? - изрева мъжагата.
Боб го погледна, без ни най-малко да се смути. Усмих­на се и му подаде ръка:
- Казвам се Боб.
- Я се чупи.
- Успокой се, Дони - намеси се жената. - Само си при­казвахме.
Това беше моментът, когато Боб трябваше да се оттег­ли, да се извини. Това бе моментът, в който трябваше да осъзнае, че е нарушил правилата на мъжете в баровете, и да остави двамата да се разбират сами. Обаче той не го направи. Напротив, пристъпи към мъжагата и каза:
- Би ли ни извинил за момент, Дони - наблягайки върху името, сякаш беше обидна дума. - Със Санди водим ли­чен разговор.
- Със Санди? Личен? Не ми се вярва.
- Доналд, престани веднага - сопна се жената. - Това е смешно. Той просто ме почерпи едно питие.
- Млъкни и ме остави да се оправя с тоя мухльо.
- Така не се говори с дама - бодро поде Боб. - Всъщност мисля, че ще е най-добре за всички, ако просто се пръждосаш и ни оставиш на мира.
- Така ли мислиш?
- Да.
Той се усмихваше и това беше още по-дразнещо, защо­то не изглеждаше плах или неуверен.
Другият мъж пристъпи към него. Санди изпищя:
- Доналд, недей.
Гаджето ѝ вдигна юмрук.
Надигнах се, готов да направя всичко възможно, за да спра кръвопролитието. Мъжагата несъмнено щеше да на­прави Боб на кайма. Щяхме да го остъргваме от стената.
В този момент обаче Боб се наведе, рязко се изправи и фрасна с лакът Дони в лицето; чу се глух удар като от бу­халка в разгара на бейзболен мач.
За миг сякаш времето спря, всички в бара застинаха в очакване на нещо ужасно.
Дони изкрещя, залитна и падна, поваляйки един стол, хвана се с две ръце за носа и през пръстите му рукна кръв.
Боб протегна ръката си към Санди. Тя го удари през пръстите, коленичи до Дони и вдигна главата му в скута си.
- Миличък. Дони? Добре ли си, Дони? Миличък? Кажи нещо, моля те.
- Носът ми - изстена приятелят ѝ. - Счупи ми носа.
Боб гледаше спокойно. Барманът посегна да го хване за рамото, но той го отблъсна. Отдалечи се, намигна ми и излезе, изчезна, преди някой да успее да го спре.
С бармана изтичахме след него. Огледахме улиците, ко­ито се виждаха от ъгъла: „Ломбард“, после Двайсета. Нищо, празни, нито следа от Боб.
- Кой беше тоя, мамка му? - попита барманът.
- Боб.
Влязохме. Дони още седеше на пода и притискаше носа си, бялата му риза бе опръскана с кръв. Санди го прегръ­щаше, галеше го, утешаваше го.
Един от по-старите клиенти се надвеси над него:
- Я дай да видя?
Той свали ръката си. Носът му беше безформено кърва­во парче месо.
- Счупен е - със задоволство отбеляза старчокът. - Счу­пен, счупен, счупен. Няма съмнение. Много такива съм виждал. На няколко пресечки има болница. Трябва да оти­деш да ти го оправят.
Помогна му да се изправи и го изпрати до вратата. Изблъска ни, когато се опитахме да помогнем, и заедно с жената бавно поведе пострадалия към ярките светлини на спешното отделение.
Платих сметката, напразно претърсих околността, на­края се отказах и се прибрах вкъщи. Боб ме чакаше пред сградата. Стоеше облегнат на стената, със скръстени ръце и изглеждаше безкрайно доволен от себе си.
- Луд ли си? - попитах го.
- Направих на Дони най-голямата услуга в живота му.
- Не искаше ли да свалиш Санди.
- Моля ти се, предпочитам малко повече месце по ко­калите.
- Значи е било само сцена?
- Връзката им беше в застой, имаше нужда от малко съживяване. След години, когато празнуват годишнина­та от сватбата си, заобиколени от деца, ще си спомнят за най-важния ден в живота си, деня, когато са се обрекли един на друг. Деня, в който той се би за нея; деня, в който тя му се притече на помощ.
- Предизвика го и после му счупи носа.
- Опитах се да им помогна.
- Да, но счупи носа му.
- Е, признавам, че не беше част от плана. Нещастен случай, стават такива неща, Виктор. Понякога и при най- добри намерения се получават грешки. Най-често обаче са за добро. Помисли си за Дони и новия му нос. Така ли­цето му ще стане по-изразително, не смяташ ли? Ще му придаде характер, какъвто винаги му е липсвал.
- Какво ти дава право да постъпваш така?
- Всички пътуваме в един влак. Не можем да не си по­магаме.
- Значи ти се намесваш, независимо дали другите ис­кат.
- Върша си работата.
- Ти си луд - заключих аз.
- От луд по-луд. Но дай да те попитам нещо, Виктор. Ти днес на кого помогна?
Както споменах вече, той имаше хоби. И имаше право, през този ден не си бях мръднал пръста за никого. Вероят­но беше прав и за Дони и Санди. Изглеждаха много близ­ки, когато тя го извеждаше, притиснал с ръка кървящия си нос, прегърнати като истински влюбени. Може би счуп­ването на носа наистина щеше да подобри външния вид на Дони, дори да отпуши синусите му. Кой знае, може би Боб наистина беше онова, от което се нуждаеха. Но въпре­ки това не можех да забравя кръвта, която се стичаше между пръстите на мъжагата, окървавената му риза, кап­ките по пода. И се запитах дали отговорът, който търсех, истината за убийството, което се опитвах да разкрия, не е в тази кръв.
Работех по делото за убийство срещу Франсоа Дюбе и имах чувството, че по някакъв начин Боб също е замесен в него - затова го бях завел в бара, затова взех чашата с отпечатъците му. Случаят „Дюбе“ беше необичаен за ад­вокатската ми практика - убийство, твърдение за невин­ност, дълга история, включваща болен зъб и добри наме­рения, довели до фатален край. Да не говорим за изврате­ния секс и насилието. Да не говорим.
За мен това не беше просто разследване на смъртта на една самотна жена, намерена да лежи в локва от собстве­ната ѝ кръв. Случаят ме накара да се замисля какво полу­чаваме и какво губим, когато се намесваме в чуждия жи­вот. Кога трябва да помогнем? Кога добронамереността се превръща в досаждане? Кога досаждането прераства в убийство? Оказа се, че въпросът изобщо не е тривиален, беше на живот и смърт.
Например моите.
Цялата тази каша обаче не започна с Боб. Не. Наисти­на, ролята му беше важна, но той ще се появи малко по- късно в разказа ми. В самото начало още го нямаше. Не, за мен тази история започна с чек за петстотин долара, подписан от друг самовлюбен мръсник - Франсоа Дюбе.



2


- Благодаря, че дойдохте, господин Карл - каза Франсоа Дюбе със силен френски акцент. - Мога ли да ви на­ричам Виктор?
- Разбира се. Няма проблем.
- Ами Вик?
- Виктор.
- Много съм ви благодарен, че дойдохте.
- Изпратихте ни чек за петстотин долара. Не ви правя услуга.
- И все пак, Виктор. Вече се чувствам по-добре. Отново имам надежда в живота.
- Аз съм обикновен адвокат, господин Дюбе.
- В сегашното ми положение само вие можете да ми помогнете. Не ми трябва свещеник или лекар. Имам нуж­да от адвокат.
Тук беше съвсем прав.
Франсоа Дюбе приличаше на ония развлечени универ­ситетски преподаватели, в които всички момичета се влюбват през първата година в колежа. Може би затова бях малко неспокоен - защото изглеждаше по-добре от мен, но това едва ли бе основната причина. А може би заради френския му акцент и всички тия финтифлюшки и ударе­ния, с които изписваше името си, като барокови орнаменти. Не, едва ли. Мисля, че безпокойството ми се дължеше на вродена неприязън към неговата персона. Чувствах опасност, склонност към насилие. Беше в очите му, бледосини и непроницаеми, със златисто петънце в левия ирис, което като че ли блестеше с демонична светлина. Беше в ръцете му, целите в белези, стиснати, сякаш едва се сдържаше да не заръкомаха гневно. Да, наистина, може би и затворническата униформа ми влияеше, не съм най- непредубеденият човек, но трябва да отбележа, че нещо в него ме накара да стоя нащрек. Освен това споменах ли, че беше французин?
- Искам да знаете, Виктор, че не съм направил онова, в което ме обвиняват. Аз обичах жена си. Не съм в състоя­ние да извърша такова нещо. Трябва да ми повярвате.
Хубаво, ама не му вярвах. Не вярвах не на твърдението, че не е убил жена си, защото как бих могъл да знам, преди да съм видял уликите? Нито че я е обичал, защото как бих могъл да надзърна в сърцето на човек? Не, не вярвах, че не е в състояние да извърши такова нещо - че не би могъл да се промъкне в апартамента на жена си, да я про­стреля във врата и да я остави бавно да умре от загуба на кръв - не вярвах на пламенните му, отчаяни молби, защо­то нещо в него издаваше склонност към насилие.
Бяхме в стаичка без прозорци в Грейтфордския затвор, безлична стара сграда, разположена на възвишение над река Пъркиомен. Външната стена на затвора е висока де­сет метра, почти максимумът при строежа на такива за­ведения, и като се имаше предвид кой лежи вътре - най- опасните филаделфийски престъпници - всеки сантиметър оправдан. Униформата на Франсоа беше кафява, стаич­ката - сива, въздухът - застоял. С колежката ми Бет Дерингър седяхме срещу него от другата страна на метална маса, закрепена с болтове за пода, та да не може да я вдиг­не и да я използва като оръжие. Сега бях доволен от тази предохранителна мярка.
- Няма значение дали сте го извършили или не, госпо­дин Дюбе. И няма значение какво вярвам. Работата ми не е да ви съдя. Дванайсет съвестни граждани вече са го направили.
- Не бяха съвестни. Бяха глупаци и много сгрешиха.
- Съдебните заседатели са като рефера на бейзболен мач. Дори топката да е изхвърчала извън полето, ако отсъ­ди точка, значи е точка. Разбирате ли?
- Не разбирам от бейзбол. Знам само истината.
- Истината, каквато и да е тя, няма значение. По закон вие сте виновен. Осъден сте да прекарате остатъка от жи­вота си в затвора. Законът ви дава право да обжалвате и вие сте упражнили правото си. Всичките ви молби за об­жалване са отхвърлени. Според закона много сте загазили.
Може би говорех прекалено остро, може би трябваше да покажа малко съчувствие. Тъй де, човекът щеше да гние цял живот в тази дупка. Беше приблизително на моите години, до неотдавна е имал хубав живот извън десетметровите стени, за който бих могъл да му завидя: собствен ресторант, репутация на най-добрия готвач в града, хуба­ва жена, малка дъщеричка. Падението му бе катастрофално. Аз съм адвокат, инстинктите ме сближават с онези, които са загазили, а този човек определено беше. Нещо обаче ме възпираше да изпитам съчувствие към Франсоа Дюбе. Може би причината беше в него, а може би моите проблеми тогава, включително с един зъб, бяха твърде сериозни, за да се занимавам с неговите.
Мислех, че в Америка правосъдието е нещо свято - с нескрита горчивина отбеляза той, - но след като Върховният съд отказа да разгледа случая ми и адвокатът ми заяви, че нямам шанс, реших да се обърна към вас. Трябва да има начин да ми помогнете. - Втренчи се изпитателно в мен, после в Бет: - Нали затова дойдохте.
- Дойдохме, защото ни платихте - отвърна Бет. - Тази среща е само проучвателна. Не сме се съгласили да по­емем случая ви.
- Няма ли да ми помогнете?
- Ако съдим по написаното във вестниците, не вижда­ме причина за насрочване на ново дело. Трябва да има основание за ново обжалване. Излязоха ли нови резулта­ти от изследване на ДНК?
- Не.
- Появил ли се е нов свидетел?
- Не.
- Открити ли са улики, които не са били представени в съда?
- Не, нищо.
- Искате ли да проверим нещо?
- Да, всичко.
Раздразнено разперих ръце:
- Това не означава нищо. Трябва да има нещо ново, което да убеди съдията да преразгледа случая ви. Какво да му кажем?
- Че не съм го направил - настоя Франсоа Дюбе.
- Твърдението за невинност не е основание за нов про­цес, господин Дюбе. Още при първото дело сте заявили, че сте невинен, но сте се провалили.
- Не съм се провалил аз. Адвокатът ми ме провали. Беше некадърник.
- Смятате да подадете жалба за некомпетентна защи­та, така ли? - уточни Бет.
- Това ще ме изкара ли на свобода? - попита той и ли­цето му грейна обнадеждено.
Поклатих глава:
- Ще ви спечели петнайсет минути разпит, не нов про­цес. Адвокатът ви беше Уитни Робинсън, нали?
- Изкуфял дъртак. Представата му за стратегия е лип­сата на всякаква стратегия.
Присвих очи:
- Освен че е мой близък приятел, Уитни Робинсън е един от най-добрите адвокати по криминални дела.
- Може би в други дела, но не и в моето. Беше твърде стар и твърде разсеян. Старческа деменция. Пенсионира се веднага след като Върховният съд ме отряза. Той е ви­новен, че съм тук.
Опипах с език болния си зъб. Ох! Да, ясно, виновни са адвокатът, съдебните заседатели, съдията, само не и онзи, който е застрелял жена си от упор. Бях видял снимка във вестника. Лиза Дюбе е била млада и красива, със здрави зъби. Единствената ѝ грешка бе, че се е омъжила за Франсоа.
- Да прегледаме фактите - предложих. - Доколкото раз­брах, оръжието на убийството е регистрирано на ваше име.
- Да, но го оставих на жена си, когато се изнесох. За да се защитава.
- Било е открито увито във ваша фланелка, напоено с кръвта на жена ви, във вашия гардероб.
- Не знам как се е озовало там. Може полицаите да са го подхвърлили. Детективът беше мръсник и лъжец.
- Ваши отпечатъци са намерени на местопрестъплени­ето.
- Това беше и мое жилище, преди да се преместя. Раз­бира се, че ще има мои отпечатъци.
- Нямате алиби.
- Бил съм сам и съм спал. Това престъпление ли е?
- Освен това има очевидец, който ви е забелязал да из­лизате от блока на жена ви в нощта на убийството.
- Объркал се е. Не съм бил аз.
- Дори най-способните адвокати, като господин Ро­бинсън, зависят от уликите. Истината, господин Дюбе, е, че никой не се интересува защо сте загубили делото, а какво сте извършили. Ако искате да обжалвате, трябва да наме­рите нови улики, нови резултати от изследвания, нови сви­детели. Трябва ви нещо прясно, ново и изненадващо. Съдебните стандарти са много високи.
- Точно затова се нуждая от помощта ви. За да открием такова нещо. Четох за вас във вестника, за онова нещо с Върховния съд и лодката. Освен това един от клиентите ви работи при мен в кухнята. Изказа се много ласкаво за вас.
- Да, но фактът, че и той е тук, трябва да ви говори, че не съм магьосник. Не мога да създавам улики, а ако няма как­во да покажа на съдията, нищо не мога да направя за вас.
- Не можете ли поне да прегледате случая? Да видите дали няма да се появи нещо?
- Господин Дюбе, така само ще си загубим времето. Че­стно казано, вие имате предостатъчно време, но не и ние. Ако нямате важни нови доказателства, нищо не можем да направим.
- Нуждая се от помощта ви, господин Карл. Отчаян съм. Имам дъщеричка. От три години не съм я виждал. Роди­телите на жена ми.не ме допускат до нея.
Погледна Бет с просълзени очи. Тя се втренчи в него за няколко секунди, после утешително постави ръка върху неговата:
- Успокойте се, господин Дюбе.
- Наричайте ме Франсоа, моля. А вие сте Бет, нали?
- Да. На колко години е дъщеря ви?
- Сега е на четири. Не съм я виждал от три години, от­както ме арестуваха. Сърцето ми се къса.
- Съжалявам.
- От три години не съм прегръщал дъщеричката си, гос­подин Карл. Моля ви като баща. Помогнете ми, моля!
Молбите му може би биха трогнали нечие сърце, но не и моето. Аз не се размеквам пред сълзливи увещания, а и баща ми не беше много по прегръдките.
- Не става - отсякох, взех си куфарчето и станах. - Же­лая ви късмет, господин Дюбе. Няма как да ви помогнем.
- Можем да прегледаме материалите - измънка Бет.
Спрях и я погледнах изненадано. Тя още седеше, още държеше ръката си върху неговата. Не че не беше в неин стил. Бет Дерингър бе богинята на безнадеждните дела, заради нея финансите ни винаги бяха на ръба. По необяс­ними причини тя не си вадеше поука и продължаваше да поема такива случаи.
- Бет, нищо няма да стане.
- Не можем да ви обещаем нищо - обърна се тя към Франсоа, - но можем да прегледаме материалите. Когато тръгне по следите на уликите, Виктор е като куче сле­дотърсач. Ако има нещо, той ще го намери.
- Няма да стане, Бет.
Тя ме погледна:
- Виктор, моля те. Трябва да му помогнем. Не е прегръ­щал дъщеричката си от три години. Нуждае се от помощ­та ни.
- Нищо не можем да направим.
- Не можем ли все пак да се опитаме? - Тя още държе­ше ръката си върху неговата и като че ли изглеждаше по- млада, като момиченце. - Моля те.
- Не.
- Какво да направя, за да ви убедя? - попита Франсоа.
- Нищо.
- Ами ако уредя така, че да получавате всички пари, които поискате?
- Предварително ли?
- Разбира се.
- Може да са много.
Той сви рамене.
- От порядъка на десет хиляди долара?
- Няма проблем - отговори той.
Веднага седнах.
- Добре тогава, господин Дюбе. Убедихте ме.
Както виждате, понякога човек сам пада в капана.



3


Излязохме от затвора и докато отивахме към колата, попитах Бет какво означава сцената в стаичката.
- Не знам - отвърна, - просто ми стана нещо. Изглеж­даше толкова отчаян, толкова безпомощен. Страда за дъщеричката си и тя страда за него.
- Нима?
- Разбира се, че страда.
- Разговаряла ли си наскоро с нея?
- Представям си как чака баща ѝ да се прибере вкъщи. Не можем да стоим така.
- Можем.
- Трябва да направим нещо.
- Не, не трябва.
- Той се нуждае от помощта ни. Това не е ли до- статъчно?
- Слушай, какво ти става? Ти гледаш на адвокатската професия като на самарянска мисия. Аз пък, ако реша да помагам на някого, помагам на себе си. Така е при капи­тализма, аз съм типичен свободен капиталист и единст­веното, от което имам нужда, е капитал.
- Понякога си такъв мръсник.
- Може би си права, но никога няма да мога да се меря с оня вътре.
- С кого? С Франсоа ли?
- Да, с Франсоа. От пръв поглед не ми хареса. Честно, изобщо не вярвам, че е невинен, и не горя от желание да събера този убиец с малката му и невинна дъщеричка.
- Тогава защо пое случая?
- Нали сме партньори, ти искаше да се заемеш, пък и ни обещаха десет хиляди долара. Добра комбинация. Ако адвокатите защитаваха само онези, които харесват, видът ни щеше да е на изчезване. Предлагам да осребрим чека и да изхарчим капарото за подготовка на нов процес. След това стоически ще изслушаме съдията, когато ни отреже.
- „Направихме, каквото можахме - ще кажем на Франсоа. - Съжаляваме, че не стана.“ Лесна печалба.
- Кога пък е имало такова нещо?
- Сега.
- Не мислиш ли, че имаме шанс?
- В този случай няма да намерим съдия, който да раз­реши обжалване. Дюбе няма нищо, само парите, които ни плаща, а съвсем скоро и те ще свършат.
- Утре ще отида в съда да взема материалите по дело­то. Предполагам, че преглеждането им е моя работа.
- Права си. Не искам да се ровя цял месец в тези бумаги.

- В замяна можеш да се заемеш с онзи случай
просто боно
[1]
при съдия Систин.

- Не става. Нали съм ти казал вече, че не ме бива за добри каузи.
- Това не е кауза, това е дете. Представяме момченце, малтретирано от майка си.
- „Про боно“ - „празна банкова сметка“ на латински. Не можа ли просто да кажеш, че сме заети?
- Не, и ти не можеш.
- Бет, мисля, че причината да работим заедно толкова години е, че все още нямаш представа за истинската ми същност.
- Тогава нека да остане така. - Тя се замисли за мо­мент и добави: - Сладък е.
- Кой?
- Франсоа.
- Всеки изглежда сладък в затворническо кафяво.
- Не мислиш ли, че е безумно красив?
- В известен смисъл. Като подбудител на ритуални убийства.
- Очите му имат някакво излъчване.
- Сатанинско?
- Знаеш ли, Виктор, когато каза, че не го е направил, почти му повярвах.
Спрях и я погледнах. Тя също спря. Обърна се към мен и очите ѝ пак заблестяха с онзи девически пламък. Беше казала, че нещо ѝ е станало, и явно бе така, но какво, все още нямах представа. От една страна, имаше някаква романтика в това да защитава клиент, на когото вярва, но не беше само това. Имаше нещо, свързано с мъж, кой­то е в затвора, и дъщеричка, която не е прегръщал от три години. За момента нямах представа какво е, но по-късно щях да науча, всъщност научих го от Боб.
- Той е осъден убиец - изтъкнах.
- Освен това е и човешко същество.
Извадих мобилния си телефон.
- Сега ще проверим.
- На кого се обаждаш?
Сложих пръст пред устните си и заговорих по телефо­на:
- Ало, свържете ме с „Честнът Хил“. Името е Робинсън, Уитни Робинсън. - Погледнах Бет. - Ако искащ да над­никнеш в гниещото блато на нечия душа, обади се на ад­воката му.



4



Терминът УАСП
[2]
е бил измислен от един филаделфий­ски професор, израснал сред местната аристокрация, кой­то решил да пише за своята класа. Макар че не е позна­вал Уитни Робинсън Трети, професорът веднага би приел за свой побратим човека, който отвори вратата на голя­мата каменна къща в най-баровската част на Филаделфия. „Честнът Хил“ е квартал на масивни каменни сгра­ди и големи басейни, коне, клубове по крикет и скъпи ко­стюми. Ако играете тенис в „Честнът Хил“, сигурно ще се запитате защо изобщо някога сте играли върху друга настилка освен трева и защо сте носили други дрехи, а не елегантен бял екип. Прехвърлил седемдесетте, висок, с прошарена коса, леко прегърбен, с плетени чорапи на ромбчета и благороден пърхот, поръсил раменете на черното му сако, Уитни Робинсън, бе олицетворение на филадел­фийски патриций с наследствено място сред местния хай-лайф и висока длъжност в семейната фирма. Прав нос, издължено лице, лека походка, съвършени маниери. Би трябвало да го мразя заради принципа, но не можех.

- Виктор, каква изненада - леко завадено ме поздрави Робинсън. - Много се радвам да те видя.
Ето, съвършените маниери, държеше се, сякаш му пра­вя услуга, въпреки че аз бях помолил да се срещнем. Ма­ниерите повече от всичко премахват естествените разли­чия между класите.
- Здравей, Уит. И аз се радвам да те видя.
- И аз теб, момчето ми. В последно време стана доста известен. Хубаво, хубаво. Винаги е по-добре да си извес­тен, отколкото да те пренебрегват. Предлагам да посед­нем, ако искаш.
- Разбира се.
- Ела тогава. - Той се обърна и тръгна по главния ко­ридор на къщата. - Направил съм от знаменитата си ли­монада.
- Розовата ли?
- Познаваш ме, Виктор, не би могла да е друга.
Уит все още бе председател на филаделфийския клуб, организация, която по-скоро би се разтурила, отколкото да приеме човек като мен, и член на Джърмантаунския клуб по крикет, където бе трикратен клубен шампион по тенис, но навремето отказал място в адвокатската канто­ра, основана преди век от прапрадядо му с единствената цел богатите ѝ клиенти да стават все по-богати. След като завършил юридическия факултет, той решил - подобно на мен десетилетий по-късно - да започне самостоятелна практика и да си прокара сам път сред дебрите на наказа­телното право. В хода на колоритната си кариера Уит се превърнал в легенда за Филаделфия, защитавал убийци от хайлайфа и корумпирани политици без потекло, соци­алисти терористи от шейсетте и бизнесмени измамници от осемдесетте. В същото време бе покровителствал и обу­чавал десетки млади юристи, опитващи се да се справят сами, сред които и един нахакан млад адвокат без особен талант и шансове за успех.
- Как е кантората, Виктор?
- Още се държим.
- Хубаво, хубаво. Да оцелееш, това е деветдесет процен­та победа.
- Може би, но другите десет процента ме съсипват.
- Да, последните метри винаги са най-трудни.
Никога не бях идвал в дома на Уит - движехме се в раз­лични кръгове, приличащи по-скоро на различни плане­ти - затова, докато вървяхме с типичната му бърза поход­ка през къщата, любопитно оглеждах обстановката. Уит­ни Робинсън винаги е бил страшно жизнен човек, все още беше, но жилището му изглеждаше някак си старо и за­пуснато. Бе обзаведено както може да се очаква при така­ва стара фамилия: класически американски кресла, френ­ски дивани, масивни вази, по някой и друг бароков шкаф. Мебелите изглеждаха поставени на тези места от десети­летия и непипвани след това. Стените бяха прашни, тапи­цериите - избелели, килимите - износени. Миришеше силно на застояло, но и на нещо друго, нещо необичайно. Миризмата бе като на лекарство, като от мрачна клини­ка, в която лекари с черни престилки режат гангренясали крайници и кръвта пръска по ръкавите им. Минахме по­край една врата и аз надникнах през нея. Имаше тъмна трапезария, а в дъното ѝ, през друга отворена врата видях края на болничен креват, наведена над него сестра с бяла престилка и нечие тяло, което болезнено се гърчеше под чаршафите.
- Насам - покани ме Уит и отвори двойна плъзгаща се врата към каменна тераса откъм задната страна на къща­та.
Върху кръгла масичка имаше запотена кана с лимона­да, наоколо бяха подредени железни столове със зелени раирани възглавнички, над главите ни пееха птички. Сед­нахме и той ми наля. Лимонадата бе кисела.
- Нещо се намръщи. Не е ли достатъчно сладка?
- Не, идеална е - отговорих, след като преодолях шока от киселото. - Просто ме боли зъб.
- Това обяснява подутата буза.
- Толкова ли зле изглежда?
- О, да. Трябва да отидеш на зъболекар.
- Прав си. Ще отида.
- Исках да ти благодаря за съболезнователната бележ­ката за жена ми, Виктор. Много си мил.
- Тя беше забележителна жена, сигурно много ти лип­сва след четирийсет години заедно.
- Не можеш да си представиш колко ми липсва.
- Без да искам, забелязах болничното легло.
- Дъщеря ми живее при мен. Цяло чудо, че е още жива, но е много болна и се нуждае от постоянни грижи. Поло­жението се влоши след смъртта на жена ми, но се справям някак. Пък и човек постепенно свиква с несгодите.
- Винаги си се справял с трудностите.
- И аз така си мислех. Сега имам доста време да разсъждавам и да си спомням, но ти, Виктор, си зает чо­век. Затова давай по същество.
- Франсоа Дюбе.
Уит се извърна за момент, погледна към големия про­зорец, зад който се издигаше жива стена от рододендрони. За момент сякаш се вгледа в нещо скрито сред зеленина­та.
- Уит? Добре ли си?
Той рязко се обърна към мен.
- А? Ох, Боже! Извинявай, Виктор. Как наричат това... „старческо блуждаене“? Когато станеш на моите години, ще видиш, че някои спомени стават по-реални от самата действителност, Франсоа Дюбе казваш...
- Бил ти е клиент, струва ми се.
- Да, беше. Тъжна история. За какво става дума?
- Иска да обжалва и ме нае. Интересува ме дали може да изскочи нещо.
- Едва ли, макар че му желая късмет.
- Какъв е случаят?
- Имали тежък развод. Някакви проблеми с попечи­телството над дъщеря му. Жалка история. Били са почти идеална двойка, но може би точно това е проблемът, не мислиш ли?
- За щастие не съм имал възможност да го изстрадам. Значи разводът не вървял добре, така ли?
- Замервали се с обвинения като с развалени яйца и оплескали всичко. Накрая обаче играта съвсем загрубя­ла. Той я обявил за наркоманка, твърдял, че не става за майка. Тя пък го обвинила, че блудствал с момиченцето.
- С една дума, забавление.
- Да, за съжаление обвиненията продължили, обстанов­ката се нажежила и накрая намерили жена му мъртва. Про­стреляна във врата, кръв навсякъде. Жестоко убийство.
- Кой е водил разследването?
- Торичели.
- Оня тъпак ли?
- Претърсил апартамента на Франсоа и намерил оръ­жието на убийството, увито в негова риза, напоена с кръвта на жертвата.
- Много удобно.
- Определено. И, разбира се, отпечатъците на Франсоа били навсякъде. От самото начало изглеждаше зле за него, но си мисля, че можех да се справя. Нали знаеш, винаги има начин. Излезе обаче друга, по-интересна улика извън намерените от Торичели. В предсмъртната си агония же­ната (мисля, че се казваше Лиза) хванала нещо. Когато намерили трупа, вече се била вкочанила. Разтворили пръстите ѝ в моргата. И то било там.
- Кое?
- Опитах всичко, за да не го допуснат като доказателст­во в съдебната зала, обявих го за предубедено, за основано на слухове, всичко. Съдия Армстронг обаче го допусна, смет­на, че е решаваща улика за делото, и така се оказа.
- Какво беше?
- Снимка, която пазела от по-щастливи години, сним­ка на Франсоа.
- Като послание от мъртвата.
- Така твърдеше обвинителят. Все пак това бе послед­ното дело на многоуважаваната ни окръжна прокурорка преди надпреварата за най-висшия прокурорски пост. О, тя дълго обикаля пред съдебните заседатели, размахвай­ки измачканата и окървавена снимка. Издадоха присъда­та за по-малко от ден.
- Според вестниците имало свидетел, който го видял на местопрестъплението.
- Да, един младеж. Твърдеше, че видял Франсоа да из­лиза от блока на жертвата в нощта на убийството.
- Нямаше ли начин да се опровергае?
- Потърсихме всякаква документация за него, но не на­мерихме нищо. Не мисля обаче, че той е наклонил везни­те. Той не беше основният проблем.
- А кое?
- Освен снимката ли? Ами, нямаше други заподозре­ни. Нямаше друг, който би могъл да го извърши. Нямаше следи от грабеж или изнасилване, в квартала нямаше се­рийни кражби. Колкото и да твърдях, че доказателствата са неубедителни, нагласени или несъществени, не можех да намеря никакво друго правдоподобно обяснение за убийството. Беше от онези неясни случаи, при които е много трудно да докажеш каквото и да било, особено при това послание от жертвата.
- Представям си. Какво можеш да кажеш за клиента си?
- Говори ли с него?
- Да.
- Значи знаеш. Неразбран, манипулатор, арогантен. Много хитър, но не толкова, колкото си мисли. Очевидно
- Кое е очевидно?
- Ако беше толкова хитър, за колкото се мисли, няма­ше да се остави да го хванат. Между другото, защо си поел случая?
- Плаща добре.
- Разбира се, каква по-добра причина? Сигурен съм, че отлично ще се сработите, макар че на твое място не бих се радвал, докато не видя парите си в банката. След процеса се оказа, че съм го защитавал безплатно. Вече нямаше никакви средства, доколкото знам.
Това беше едновременно интересно и разочароващо. Откъде Франсоа бе намерил петстотинте долара, които ми плати за срещата, и как щеше да осигури десетте хиля­ди за хонорара ми? В затвора не го попитах - той твърде­ше, че може да ми плати, и аз го приех на честна дума - но както винаги, когато става дума за пари, беше грешка да си вадя каквито и да било заключения.
В този момент, все още мислейки за пари, погледнах зад гърба си, към задната част на каменната къща. Сте­ната бе обрасла с бръшлян, растението впиваше коренче­тата си в напуканата мазилка за опора. Като в рамка на квадратното прозорче зърнах издължено, бледо лице с шапчица на милосърдна сестра върху тъмната коса. Уст­ните ѝ бяха тънки и прави, очите - черни и безизразни, втренчени в мен. Когато любопитно повдигнах глава, ли­цето изчезна.
- И така, Виктор - отново привлече вниманието ми Уит, - на какво основание ще поискаш преразглеждане?
- Още не знам. Все още търсим. Разбира се, ще трябва да говоря със свидетеля.
- Трудна работа. Той умря преди няколко години.
- Как?
- Нещастен случай. Застрелян при сделка с наркотици.
- Използвал ли е наркотици, докато се водеше делото?
- Доколкото знам, не. Както ти казах, потърсихме вся­каква информация за него. Беше чист. Порядъчен млад човек, такова бе мнението на всички. - Уит погледна за миг над рамото ми, вероятно към онова прозорче. - От­там няма да излезе нищо.
- Значи ще трябва да търся друго. А пък партньорката ми, която също работи по случая, мисли, че трябва да се напънем, нали знаеш...
- И още как - възкликна той с малко пресилен ентуси­азъм. - Разбира се, че е права. Всичко за клиента. Аз също ще ти помогна, ако искаш. Извикай ме за свидетел, може да изнеса едно представление пред съдията. Ще ме обя­виш за некадърен поради старост.
- Някои аргументи, Уит, са толкова невероятни, че дори аз не ги използвам.
- О, Виктор, съмнявам се - засмя се той. - Много се съмнявам.
На връщане пак минахме по мрачния коридор. Мириз­мата на болница бе натрапчива като мръсна тайна. Уит отвори входната врата, застанахме на прага и той поста­ви ръка на рамото ми.
- Виктор, непременно трябва да отидеш да ти оправят зъба. Ще ти препоръчам един зъболекар.
- Не обичам зъболекарите.
Той извади от джоба си картичка и писалка, написа име и телефон и ми я подаде.
- Този човек е вълшебник, гарантирам ти.
Опипах подутата си буза и погледнах името, което ми бе написал. Доктор Пфефер.
- Обади му се.
Той се усмихна и кимна. Точно в този момент отвътре се чу писък и трясък от счупено. Погледнах Уит. На лице­то му се изписа странна смесица от емоции: страх и срам.
- Дъщеря ми - обясни. - Трябва да я видя.
- Разбира се. Благодаря ти, Уит. - Стиснах ръката му. - Благодаря за всичко.
- Дръж ме в течение на случая.
- Непременно?
Той понечи да влезе, но изведнъж спря, обърна се към мен, сграбчи ме за раменете и се наведе. В първия момент се отдръпнах, като си помислих, че ще ме целуне по ня­каква необяснима причина, но той не го направи. Хвана ме за раменете, наведе се над ухото ми и прошепна, сякаш наоколо гъмжеше от шпиони:
- Откажи се, зарежи този случай. За твое добро. Не мо­жеш да си представиш цената.
Пусна ме, влезе и затвори вратата.



5


Знаете какви неща продават по аптеките, ония помии, дето гълташ и би трябвало да облекчат зъбобола ти. Да, ама не действат. Сигурен съм, защото изгълтах тройна доза спрямо препоръчаното в рецептата, а болката само се усилваше. Сякаш къртица дълбаеше венеца ми, рие­ше и дъвчеше. Но от хапчетата езикът ми се поду и за­почнах да говоря, сякаш съм се надрусал с разредител за боя.
Лежах на дивана, притиснал студен парцал до бузата си, олигавен от вдървения език, като типичен мазник от висшето общество, когато телефонът иззвъня.
- Той те е харесал - каза Бет.
- Кой?
- Франсоа. Обади ми се днес, докато ти беше у Уит. Каза, че е много благодарен, задето се зае със случая, и че те харесва.
- О, Боже, каква радост!
- Защо говориш така? Пиян ли си?
- Де да бях. Имам проблем. Помниш ли, когато на лод­ката оня негодник ме фрасна с пистолета. Оттогава зъбът ми не е в ред.
- Трябва да се прегледаш. Познавам един зъболекар...
- Да, както изглежда, всички познават зъболекари. - Извадих от джоба си картичката, която ми беше дал Уит Робинсън, и се вгледах в името. - Вече ми препоръчаха един. Твърдят, че бил вълшебник. Сигурен съм обаче, че ще ми мине и така.
- Да не те е страх от зъболекари, Виктор?
- Какво необичайно има в това да се страхуваш от кос­мати ръце, които завират в устата ти остри предмети? Как­во е казал Шекспир: „Най-напред трябва да се избият всич­ки зъболекари“?
- Май не беше точно това. Както и да е, обаждам се да ти напомня, че утре имаш предварително изслушване в съдилището за семейни дела.
- Знам. Говорих по телефона с майката на момчето и си уредихме среща, преди да се явим пред съдията.
- Добре. Аз ще съм в движение. Според съдия Систин за гледането няма да е нужно много време.

- Същото се отнася и за заплащането. „Про боно“ - „без пари“ на латински.
f

- Няма да е зле за спасението на душата ти, ако напра­виш някоя и друга добрина.
- Душата ми си е добре, обаче портфейлът ми има про­блеми. След като си говорила с приятеля си...
- Спри дотук.
- Той спомена ли кога ще ни плати аванса?
- Каза, че скоро.
- Защото се говори, че не плаща на адвокатите си. Говори се, че Франсоа Дюбе няма пукнат цент на свое име.
- Кой ти каза?
- Уит.
- Каза ли друго интересно?
- Не, макар че срещата ни свърши малко странно. Но спомена, че Франсоа останал на червено преди края на делото. Затова, естествено, започвам да се питам как този негодник ще ни плати.
- Не знам. Той не каза.
- Бъди добра и се постарай да узнаеш при следващо­то му обаждане. Хубаво ще е, ако някой ни плати за нещо по някое време този месец. Хазаинът вече нервничи.
Затворих и отново погледнах картичката на Уит. Док­тор Пфефер, чудотворецът. Точно тогава нещо не ми върве­ше. Бизнесът ми бе пред фалит, вялият ми интимен жи­вот бе достоен за монография от Сартър - „Общуване с нищото“ - колата ми се нуждаеше от поправка, апарта­ментът ми - от чистене, тялото ми - от малко физическо натоварване, макар че кой щеше да ми го осигури, нямах представа. Бях твърде млад, за да се чувствам стар, но при все това вече навлизах в кризата на средната възраст. А сега имах клиент, който не можеше да ми плати и се обаж­даше от затвора на партньорката ми, за да ѝ каже колко ме харесвал. Нека да ви кажа: да научиш, че убиец, който излежава доживотна присъда в мъжки затвор, внезапно е започнал да те харесва, не е много добра новина. И на всич­кото отгоре тази невидима къртица, която дълбаеше ли, дълбаеше все по-дълбоко във венеца ми. Точно от чудо се нуждаех. Ако зъбът ми не се оправеше скоро, трябваше да се обадя на доктор Пфефер.
Но преди това - ох, какъв късмет - имах изслушване в съда за семейни дела.



6


Филаделфийският съд за семейни дела се помещава в стара неокласическа сграда на булевард „Бенджамин Франклин“ до градската библиотека, която е негово точ­но копие. Сградите са построени по модел на дворците близнаци в началото на „Шанз-Елизе“ от амбициозни об­щественици, стремящи се да превърнат Филаделфия в аме­риканския Париж.
Голям провал.
Влязох без настроение в просторната, зле поддържана чакалня пред съдебната зала на съдия Систин на третия етаж в съда за семейни дела. Беше шумно като в детска градина. В един ъгъл имаше разхвърлени грозни пласт­масови играчки. Малки деца, събрани с майките им за последен отчаян опит да се сближат, се оглеждаха и пи­щяха, сякаш искаха да попитат: „Само това ли има?“ По- големите деца седяха мрачно на пластмасовите столове и се мръщеха, бебета ревяха, майки се суетяха, мъже се ог­леждаха за най-близкия изход, сякаш бяха готови да по­бягнат при първа възможност.
Записах се при секретарката и започнах да обикалям, като разпитвах всяка жена в чакалнята дали случайно не е Джулия Роуз. Нямаше я.
В тънката папка в куфарчето ми се съдържаше всичко. В социалната служба се получила анонимна жалба за от­ношението към четиригодишния Даниел Роуз. След крат­ко разследване стигнали до заключението, че интересите на детето ще бъдат защитени най-добре от адвокат. Ня­маше да забогатея от този случай, нито снимката ми щеше да излезе на първа страница във вестниците, затова смя­тах да го претупам колкото се може по-бързо. Една слу­жителка от социалната служба на име Исабел ме беше уверила, че за детето няма непосредствена опасност. Пред­полагах, че съдията ще определи на майката серия от кон­кретни правила, към които да се придържа, че жената ще се съгласи и толкова.
Отсъствието на Джулия Роуз обаче объркваше плано­вете ми за бързо приключване и оттегляне.
Седнах примирено на един твърд пластмасов стол и вни­мателно потърках подутата си буза. Можете да си пред­ставите колко се зарадвах, когато една жена с бебето си седна до мен. То плачеше и хлипаше, от устата му течаха лиги. Отдръпнах се, за да сведа до минимум щетите върху костюма си. Срещу мен седеше хилав възрастен чернокож с папийонка и черно кепе и потропваше с единия си крак. Погледнах го в очите и за известно време останахме втрен­чени един в друг като своеобразно съревнование кой ще издържи повече. Аз загубих и отместих очи към другия край на помещението, сякаш там се случваше нещо мно­го интересно. Отново хвърлих поглед към стареца. Той още ме наблюдаваше и се усмихваше, доволен от спечелената битка.
„За това ли - запитах се, докато се пазех от лигите на бебето и се преструвах, че не съм забелязал триумфалния поглед на дъртака, докато около мен тичаха и крещяха деца, а отнякъде се разнасяше миризма на несменени пе­лени, - за това ли станах адвокат?“
- Даниел Роуз - обяви чиновничката.
Помещението, в което влязох, не приличаше толкова на съдебна зала, колкото на мизерна съвещателна стая. Съдия Систин, едра жена с мускули на щангист и очила, които едва се крепяха на върха на носа ѝ, седеше на председателското място на масата. От едната ѝ страна бе секретарката ѝ, а от другата - Исабел Чандлър служителката от социалната служба, с която бях говорил по телефона. Тя се оказа висока, със строги черти и хубавичка. Седнах на противоположния край на масата, чувствах се неудобно, сякаш ме съдеха.
- Срещнахте ли се с клиента си, господин Карл? - по­пита съдията.
- Още не.
- Не мислите ли, че би трябвало? - осведоми се тя и ме погледна строго над очилата си.
- Смятах да се срещнем днес. Телефонирах на майката и тя ме увери, че ще дойде.
- Както виждам, било е само уверение. Затова сме тук. Госпожице Чандлър, разговаряхте ли днес с майката?
- Не, госпожо съдия.
- Това е много обезпокоително. Обезпокоително е, за­щото не мога да получа представа за условията, в които живее детето. Колко пъти се опитахте да посетите дома му, госпожице Чандлър?
- Два пъти, госпожо съдия, и двата пъти неуспешно. Госпожица Роуз все се извинява и обещава, че ще си е вкъщи, а все я няма.
- В анонимния сигнал се споменаваше за любовник. Искам да разговарям и с него. Опитайте се да го намери­те, госпожице Чандлър.
- Едва ли ще успея, но ще се опитам.
- Господин Карл, истината е, че госпожица Чандлър е затрупана с работа, която би затруднила и слон. Повече не може да направи. Вие сте адвокат на това дете. Очак­вам от вас конкретни отговори, и то скоро. Надявам се, че ще отделите на това дете толкова внимание, колкото и на клиентите си бизнесмени.
- Нямам клиенти бизнесмени, госпожо съдия, но ако видите някого, който се нуждае от адвокат, непременно ми позвънете.
Исабел Чандлър прехапа устни, за да сдържи усмивка­та си, но на съдийката не ѝ беше смешно.
- Свършете си работата - сопна се. - Ако не можете да се справите, кажете ни, за да потърсим някой по-кадърен. Отлагам разглеждането за след три седмици в девет часа. Ако майката не се появи и тогава, ще издам нареждане, за да я принудя. Кажете ѝ го, господин Карл. И очаквам да разберете какво става клиента ви.
- Той е на четири години, госпожо съдия.
- Ами тогава говорете му по-бавно.
Когато излязохме, Исабел Чандлър поклати глава, ся­каш бях непослушният хлапак, който пак е сгафил. Беше слабичка и мургава, с естествена красота като водеща в образователно филмче за уличното движение, толкова не­вероятна, че не можех да отместя поглед от нея.
- Съдия Систин май няма чувство за хумор - отбелязах в опит да се оправдая.
- Преди шест месеца, когато започна да гледа дела в семейния съд, беше доста жизнерадостна, но явно търпе­нието ѝ се е изчерпало. Всъщност за последните месеци конското, което ви изнесе, е било най-забавното в работа­та ѝ.
- Ще ми държи няколко седмици.
Тя пак се опита да скрие усмивката си.
- Какво ви е нй бузата?
- Боли ме зъб.
- Отидете на стоматолог.
- Всеки ми го казва, но служителката в застраховател­ната служба ме погледна като извънземен, когато я попи­тах дали ще ми покрият разходите.
- Изсмя ли ви се?
- И не само тя. Включи ме на вътрешната уредба и ско­ро всички на етажа се превиваха от смях.
- Значи не покриват стоматологична помощ, така ли?
- Това е горчивата истина.
- Колко жалко. Слушайте, ако искате, пак ще уредя сре­ща с Роуз и можем да отидем заедно.
- Чудесно.
- Не знам какво става с Даниел, имаме само аноним­ния сигнал, но трябва да разберем. Ще ви се обадя.
- Благодаря.
- Всъщност как попаднахте на този случай?
- Партньорката ми ме натопи.
- Досега не сте ли имали такъв?
- Не.
- Голяма шега, а?
Наблюдавах я как се отдалечава, когато зад гърба си чух дрезгав глас:
- Двойно нещастие, да, двойно.
Обърнах се и видях хилавия дъртак, който седеше сре­щу мен в стаята. Още стоеше с кепе и се мръщеше.
- Кое е нещастие? - попитах.
- Че грозник като тебе може да бъде такъв тъпак.
Сигурно не чух правилно.
- Извинете?
- Не ми се извинявай - изръмжа той, като наблягаше на всяка сричка. - Не си ти виновен, че майка ти е била грозна като подметката ми.
- Моля?
- Или че баща ти е бил прост като другата ми подмет­ка.
- Я стига. Само аз имам право да обиждам баща си.
- Такъв си глупак. Сигурно си мислиш, че си свалил онази мацка.
Погледнах към Исабел.
- А вие не мислите ли така?
- Синко, в муцуната си като ритан от кон, това ти е проблемът.
Обърнах се и се ухилих:
- Имам по-добър шанс от теб, старче.
Той свали кепето си, плю в дланта си и заглади лъска­вото си теме, после заподсвирква.
- Не се обзалагай, момко.
- Виктор Карл - представих се и му подадох ръката си.
- Знам кой си - отвърна той, като я плесна със своята. - Да не си мислиш, че обиждам всеки срещнат?
- Ами, да, така си помислих.
- Казвам се Хорас Т. Грант. Приятелите ме наричат Пържолата. Ти можеш да ми викаш „сър“.
- Служили сте в армията, предполагам.
- Да, по дяволите, но не съм бил офицер, ако това си мислиш. Обикновено говоря с устата си и пърдя със зад­ника си. При ония педали е обратното.
- Добре, с какво мога да ви помогна, сър?
- Да ме черпиш едно кафе.
Така и направих.



7


Звучи странно, но е самата истина. Погледнах в енцик­лопедията за „сприхав“ и видях рисунка на Хорас Т. Грант с кепето му.
- На това кафе ли му викаш, бе? Това не е кафе. Ако бяха сварили конски фъшкии, щеше да има по-приятен вкус.
- Може би трябва да му се сложи още захар.
- Захарта няма да помогне, глупако. Слагал ли си ня­кога захар в лайна?
- Не.
- Аз съм слагал и ще ти кажа, че не стават като торта. Личен опит, момко, постигнат с пот на челото. Ако беше по-досетлив, можеше да ми вземеш и от ония понички, ама като гледам, през тоя изветрял мозък рядко минава свястна мисъл. Какво чакаш, панаир ли да дойде, танцу­ващи момичета по Броуд Стрийт?
- Поничка с конски фъшкии или с обикновени лайна?
- С черни боровинки. Ако нямат черни, с червени. А пък ако нямат и червени, майната им, не заслужават па­рите ми.
- Вашите пари ли?
- Мърдай, момко, няма да се разтакаваме цял ден.
- Слушам, сър.
- И още едно кафе.
Защо си губех времето с Хорас Т. Грант, като можех да си намеря по-приятни занимания - например да ловя та­ралежи с голи ръце или да си изливам горещо кафе в га­щите? Защото бях прецакал всичко. Съдията с пълно пра­во ми чете конско. Макар че още не го бях виждал, макар че бе твърде малък, за да знае какъв съм и каква роля играя в живота му, макар че изобщо не исках да се заемам с този случай, Даниел Роуз бе мой клиент и му дължах нещо повече от един кратък телефонен разговор в деня преди предварителното слушане. Да, бях се доверил на майка му, но ако можеше да ѝ се има доверие, изобщо ня­маше да се налага да се занимавам с това, нали? Затова отидох с Хорас Т. Грант в уютното кафене в хубавия жи­лищен район зад съдилището, почерпих го кафе, а сега с готовност скочих, когато той ме помоли по трогателния си начин да му купя поничка. От една страна, това бе един вид покаяние, да се подчинявам на този грубиян, но има­ше и още нещо. Хорас Т. Грант знаеше името ми.
- С какво казваш, че е поничката? - попита той, кога­то се върнах.
- С червени боровинки.
- Не виждам никакви боровинки. Къде са ти боровинки­те? Има само червени петна. Това е поничка с дребна шар­ка. Не ям понички с шарка - заяви, като отхапа от поничка­та. - Следващия път да ме заведеш на по-свястно място.
- Следващия път ли?
- О, да, ще трябва да ми се реваншираш, задето ме до­веде в тая дупка. Имам стандарти.
- Не се съмнявам. Защо не ми кажете онова, което ис­кате да ми кажете?
Той ме погледна, докато отпиваше кафе.
- Нямам какво да ти казвам.
- Защо тогава ви черпих кафе?
- Не питай мен. Ти си тоя, дето не може да се стърпи да покаже портфейла си, да се изфука колко е дебел: „Вижте ме, гледайте колко печеля.“
Извадих портфейла си, тънък като филийка леберкез.
- Дебел ли ви изглежда?
- Мен ли ще обвиняваш за проблемите си? Не съм ви­новен аз, че нямаш пари за свестен костюм. И я си виж вратовръзката.
- Какво ми е на вратовръзката?
- Ужасна е. Има една думичка, дето сигурно ти е непо­зната. Елегантен. Това със сигурност не се отнася за вра­товръзката ти.
- Нека аз да ви кажа две думи, господине: Даниел Роуз.
За пръв път през краткото ни познанство Хорас Т. Грант замълча. Само за миг. Погледна ме, отмести очи, отпи от кафето и се намръщи.
- Това някакво цвете ли е? - попита.
- Не, момченце. Даниел Роуз е мой клиент, както мно­го добре знаете. В социалната служба е бил подаден ано­нимен сигнал за него. Предполагам, че от вас. Може да се преструвате, че не ви интересува, но сте били достатъчно загрижен, за да подадете сигнала, а сега сте дошли да сле­дите делото. Затова бяхте в съда и затова знаете името ми. Видяхте ме да търся майка му в чакалнята.
- Като пълен глупак, какъвто си.
- Ще ви бъда благодарен, ако ми разкажете какво е по­ложението на момчето.
- Вижте какво, господин Карл, има една подробност около анонимните сигнали, която явно е убягнала от из­ключителната ви прозорливост. Те са анонимни. Явно не разбирате значението на тази думичка, също като на „еле­гантен“.
- Добре, защо човекът, който е подал сигнала, иска да остане анонимен?
- Къде си израснал, момко?
- Във Филаделфия.
- Вече лъжеш. Глупак и лъжец, нищо чудно, че си ста­нал адвокат.
- Е, за да бъда честен...
- Не се насилвай заради мен.
- Израснал съм на север в самите покрайнини на гра­да. В едно градче на име Холивуд.
- В предградията - презрително изсумтя Грант. - Пус­тош, обитавана от неконтактни типове. От пръв поглед се вижда, че си кух като кратуна. Там специално ви от­глеждат такива, нали? Момчетата от предградията не могат да разберат градския живот, колко близко живеем един до друг. Колко деликатни са отношенията ни.
- Значи се страхувате.
- Не бъди наивен. След онова, което съм видял на този свят, малко неща могат да ме уплашат. Но може би гос­подин Анонимен просто е предпазлив.
- Ясно. И може би е толкова предпазлив заради любов­ника на госпожица Роуз.
- Слушай, бе, глупако, онзи, който е подал сигнала, може да не е знаел какво точно става, може да няма дока­зателства. Може би просто е загрижен. Предпазливо за­грижен.
- На какво основание?

- Заради миналото на квартала.
Драматис персоне.
Зна­еш ли какво означава, или тия думи са твърде големи за главата ти. Драматис персоне. Ще рече, че ако толкова се интересуваш, трябва лично да посетиш действащите лица в драмата.

- Това и смятам да направя, но няма да е лесно. Изли­за, че винаги когато се уговори среща, майката я няма.
- Е, може би красивата социална служителка просто търси на грешен адрес.
- Майката завежда детето някъде и се крие, за да не се срещнат, така ли?
- Не си мисли, че си някакъв гений. Не забравяй колко ограничен е скромният ти мозък.
- И вие може би знаете къде се крие?
- Знам доста повече, отколкото може да се побере в праз- ната ти глава.
- В такъв случай - казах с усмивка - мога ли да ви по­черпя още нещо, сър?
- Да, можеш. Това е най-малкото, което можеш да на­правиш, неблагодарен провинциален боклук. Ама не ща повече сладкиши като детски болести, не ща понички с дребна шарка или морбили. Нито със заушки, ясно? До­като се усетя, може бузите ми да се издуят и оная ми рабо­та да падне, та да стана като теб.
Купих му още една поничка, от трици, защото сметнах, че влакната ще са полезни за храносмилането му. След това седнах и продължих да слушам обидите му, докато сметна, че е време да ми каже адреса.



8


Обикновено не ми дреме под каква форма идват пари­те. Дали ще са в луксозен плик, в кафява амбалажна хар­тия, като чек, както искате ми ги дайте. Трябва да при­зная обаче, че когато се върнах от съда за семейни дела и намерих пратката с пари в кабинета си, не пачките, а са­мото средство, чре^з което ми бяха предадени, привлече вни­манието ми - високо, стройно и русо.
Чакаше ме срещу бюрото на секретарката и седеше като манекен в скъп универсален магазин - с изпънато тяло, крака, кръстосани при глезените, с чантичка в тон с обув­ките ѝ на високи токчета, които пък бяха в тон с перлите. Боже мили! С бежово ленено костюмче и неестествено гладко чело, изглеждаше като музеен експонат дори в нашата мизерна кантора, дори на паянтовия пластмасов стол. Прическата ѝ бе от скъп фризьорски салон, всеки кичур беше измит, боядисан и подкъсен отделно. През целия ми живот не са ме глезили дори колкото едно косъмче от косата ѝ. Устните ѝ бяха сочни.
- Господин Карл - изрече с нежен, задъхан глас, когато влязох.
- Аз съм.
- Ще ми отделите ли минутка?
- Да, разбира се.
- Може ли да разговаряме... - погледна за момент сек­ретарката - ...насаме?
- Да, може - отвърнах, погледнах Ели и вдигнах много­значително вежди: „Намери си занимание.“
Жената седна на едно кресло и огледа кабинета ми с големите си сини очи. Нямаше много за гледане. Стените бяха олющени, големите кафяви шкафове - надраскани, по ъглите имаше купчини папки. Големият портрет на Юлисис С. Грант зад гърба ми висеше накриво. Бюрото ми бе отрупано с листа. Бях готов да се извиня за състоя­нието на кабинета си, но се сдържах. Такава жена е добре дошла във всяка адвокатска кантора в града, колкото и трудно да е делото и колкото и високи да са хонорарите. Щом бе избрала моя, вероятно не се ръководеше от обза­веждането.
- Господин Карл, преди два дни сте имали среща.
- Преди два дни имах доста срещи.
- На тази сте обсъждали известна сума пари.
- Бихте ли се изразили по-точно, госпожице...
- Госпожа.
- Да - измънках. - Разбира се. - Имаше венчален пръстен. - Но не разбрах името ви.
- Не, не го разбрахте.
Тя замълча, кръстоса крака и приглади фината си ле­нена пола. Забелязах татуирана бодлива лиана около гле­зена ѝ.
Хареса ми, Боже, как ми хареса. Трябва да призная, че бях повече от впечатлен от пратката, макар че очевидно не беше за мен. Татуираните бодли обаче съвсем ме довършиха, и не само заради гладкото платно, върху кое­то бе работил художникът. Самият факт, че татуировката остана на показ пред мен, и цялата ѝ предизвикателна външност бяха красноречиви. Бодливата лиана бе спомен от по-щуро минало, но жената не беше пожелала да я мах­не. Това бе начин да покаже, че макар гласът ѝ да бе неес­тествено пресипнал, че косата ѝ да бе неестествено руса, че устните ѝ да бяха неестествено сочни, а тялото ѝ беше напудрено и изтупано до съвършенство, в нея все още има нещо, непохабено от парите.
- Преди два дни сте имали среща, на която сте се съгла­сили да работите за определен клиент срещу определено предварително заплащане - каза тя.
- Значи говорим за Франсоа Дюбе.
Тя вдигна чантичката в скута си, отвори я, извади де­бел плик и го остави на бюрото ми.
- Надявам се, че това стига.
Едва се сдържах да не грабна плика и да не затанцу­вам, пръскайки банкнотите около себе си като конфети.
- И десетте хиляди ли са тук?
- Девет хиляди и деветстотин.
- Бяхме се споразумели за десет.
- Помислих си, че сто долара не са от значение.
- О, от значение са, и още как.
Устните ѝ потрепнаха развеселено и тя извади портфейла си от чантичката. Отброи пет банкноти по двайсет, сякаш отлепваше марли от рана, и ги остави внимателно до плика.
- Макар че - отбелязах, - за да съм честен, бих предпо­чел чек.
- Наистина ли? Помислих си, че сте от любителите на плащането в брой.
Изведнъж излязох от унеса си. Някои хора се държат така, сякаш ти вършат услуга, когато ти дават онова, ко­ето ти се полага.
- Сгрешили сте - отвърнах по-рязко. - Парите в брой създават всякакви счетоводни проблеми. Банките не оби­чат много тегленето и внасянето на големи суми, както сигурно знаете, след като сте изтеглили само толкова, кол­кото да не задействате системата за проверка на банката. Каквото и да сте си мислили, тук въртим легален бизнес. Обичаме да осчетоводяваме приходите си. Трябва ми раз­писка.
- Касова бележка не става ли?
- Не, трябва ми разписка, подписана от клиента.
- Невъзможно е.
Облегнах се назад, вдигнах краката си върху ъгъла на бюрото и я огледах внимателно. Тя се държеше грубо с мен, това не ми харесваше, но и на нея не ѝ беше приятно. Нещо не беше наред.
- Каква се падате на Франсоа Дюбе?
- Няма значение.
- За да приема парите, трябва да знам кой плаща.
- Има причини да ги донеса аз.
- Кажете ми ги.
Тя взе плика от бюрото.
- Не съм дошла да си бъбрим. Ето ви парите, господин Карл. Ако искате ги вземете, ако не, недейте.
- Няма да ги взема.
Тя махна с ръка, сякаш подуши нещо гадно. Вероятно мен.
- Беше ми приятно да се срещнем, госпожо която и да сте - рекох, като свалих краката си и насочих вниманието си към хаоса върху бюрото ми. Взех някакъв документ и химикалка. - Секретарката ми ще ви изпрати.
- Ами клиентът ви?
- Не ми е клиент, докато не ми плати.
- Аз се опитвам да ви платя.
Погледнах я:
- Да, но не се стараете достатъчно. Защо не се запозна­ем най-напред? Добре дошли в „Дерингър и Карл“. Аз съм Виктор Карл, а вие сте...
- Велма Такахаши.
Отдръпнах се назад.
- Много добре. Такахаши, а? Откъде ми е познато това име?
- За съпруга ми често пишат по вестниците.
- Самюел Такахаши, който има имоти за целия китай­ски народ?
- Японски.
- Ясно. Не искате да ми дадете чек, защото не желаете плащането да се свърже с името на съпруга ви.
- Някой бил ли ви е? Защо ви е подута бузата?
- Забавно нещо е общуването с хората. Като танц. Съветвам ви да отговаряте на въпросите ми, за да не се препъваме.
- Не смятам да танцувам с вас.
- Хората правят какви ли не неща, които не са очаква­ли. Например идването ви в кантората ми. И така, госпо­жо Такахаши, каква е връзката ви с Франсоа Дюбе?
- Нямам връзка с Франсоа Дюбе. Той е долен мръсник.
- Плащате десет хиляди долара, за да го измъкнете от затвора.
- Чувствата ми към него, колкото и да са лоши, не са важни в случая. С Лиза бяхме добри приятелки много пре­ди да се оженят.
- И мислите, че като приятелка трябва да платите за освобождаването на човека, осъден за убийството ѝ?
- Мисля, че тя би пожелала така.

- Сега вече излъгахте. Не вярвам и на половин дума от онова, което ми наговорихте досега, включително на „гос­пожа“ и „Такахаши“, но
това
вече е нагла лъжа. Лиза Дюбе е водила жестока битка за настойничество над детето им; обвинявала е съпруга си в най-ужасни неща. Единствено­то, което би я развеселило, е съпругът ѝ да прекара остатъ­ка от живота си зад решетките.

- Не сте я познавали, господин Карл. Тя не беше така­ва. Накрая играта наистина загрубя, но той е баща на дъщеря ѝ. Беше твърде добра, за да го остави да гние в затвора за нещо, което не е извършил.
Поне за едно беше права, не познавах Лиза Дюбе и ня­мах право да предполагам, че би желала злото на мъжа си.
- Добре, ако Лиза би искала така, значи по някаква причина смятате, че той не е виновен.
- Нямам време за повече приказки.
Наведох се към нея и я погледнах изпитателно.
- Наистина нямате време, нали?
Тя затвори чантичката си и се изправи.
- Имам среща. Вземете парите, господин Карл. Напра­вете каквото можете за Франсоа.
- Вие знаете нещо.
- Трябва да вървя.
- Кажете ми какво знаете.
- Не мога, моля ви, повярвайте ми. Просто не мога.
Тогава го видях, само за миг, зад грима, зад сочните устни и гладката кожа, зад съвършената коса и сините контактни лещи. Зад най-елегантната фасада, която може да се постигне с пари, видях нещо удивително. Видях жената, която е била навремето, жената, която си е направила татуировката и е била приятелка на Лиза Дюбе, преди да затъне в блатото на парите, което като че ли я беше погълнало. Тази жена бе непокорна, амбициозна, твърде умна за онова, в което се беше превърна­ла. Видях някакво ужасно бреме в очите ѝ. Дали скръб? Дали разкаяние? А може би чувство за вина, което я раздираше?
Щеше да е интересно да разбера какво, нали?
Взех плика и разлистих банкнотите.
- Сигурно разбирате, госпожо Такахаши - заговорих, докато броях бързо, - че този аванс е само за вкарване на делото в съдебната зала. Ако успеем, ще са ни нужни още пари за самия процес.
- Тогава да се надяваме, че пак ще се срещнем.
- Да, Да се надяваме. - Наистина се надявах. - Секре­тарката ми ще ви даде разписка за парите.
- Не ми трябва.
- Може да не ви трябва, но аз съм длъжен да ви дам. Имаме си правило, всеки, който остави тук голяма сума в брой и не получи разписката, има право на безплатен сла­долед при следващото си посещение.
Излязох от кабинета, изчаках Ели да напише разпи­ската, вдишах възбуждащия скъп аромат на гостенката и ми се зави свят. Разберете, въпреки лъжите ѝ, въпре­ки изкуствената ѝ хубост, не можех да не вдъхна този парфюм и да не почувствам как стомахът ми се свива. Честно да ви кажа, единственото по-възбуждащо от ес­тествената, неподправена красота е наглият, безочлив фалш.
Върнах се в кабинета, извадих пачката от плика и раз­вях банкнотите, за да почувствам миризмата им, и отно­во ги преброих, този път по-внимателно. Нямаше да се по­колебая да изтичам след нея по улицата и да извикам: „Госпожо Такахаши, госпожо Такахаши“, дори само двайсетачка да не достигаше. Сумата обаче бе точна. Десет хи­ляди долара. Денят не започваше зле.
Извадих една картичка от джоба си. Предположих, че делът ми ще е достатъчен, за да отида на зъболекар, дори осигуровката ми да не покрива разходите. Сега можех да си позволя лукса доктор Пфефер да прави чудеса със зъба ми.
Но нима не се досетихте? Зъбът ми внезапно бе преста­нал да ме боли. Парите имат това свойство - да облекча­ват всяка болка. Следователно болката по-скоро е била екзистенциална, а не от зъба, може би е била свързана не толкова със зъба ми, колкото с живота ми. Може би пра- вилното решение бе не да оставям някой да рови в устата ми, а да се разровя миналото на безумно богатата Велма Такахаши. Оставих картичката и телефонирах на частния си детектив Фил Скинк.
Започваше да става интересен този случай, с който не исках да се заемам, този безсмислен опит за обжал­ване делото на клиент, когото не харесвах. Първо, Уитни Робинсън възбуди любопитството ми с думите, кои­то прошепна, сякаш някой ни подслушваше: „За твое добро е. Не можеш да си представиш цената.“ Каквото и да означаваше това. После Велма Такахаши - краси­ва и фалшива като ласвегаските красавици, за които ми бяха текли лигите като юноша - самата Велма Та­кахаши остави пачка пари на бюрото ми и ме помоли да помогна на Франсоа Дюбе, макар че по неизвестни причини премълчаваше някаква подробност за убийст­вото. Да, наистина ставаше интересно. Сега ми остава­ше само да убедя съдията да върне за преразглеждане дело отпреди три години, за което е било отказано вся­какво право на обжалване, въпреки че не разполагах нито с нови улики, нито с нови свидетели. Щеше да е адски трудно.
Но проклет да съм, ако не знам откъде да започна.



9


- Казвал се е Шеймъс Дент - обясних на Бет, докато пътувахме северно от града. - Той е свидетелствал, че Франсоа Дюбе е бил на местопрестъплението.
Пътувахме към изолираните работнически квартали на север от Кенсингтън, южно от Сентър Сити, на самата река, част от Филаделфия, но съвсем независимо селище. Името навяваше мисли за стачки, евтини закусвали, пи­янски сбивания - Фиштаун.
- Нали каза, че е умрял - отбеляза Бет. - Едва ли може да ни помогне.
- Така изглежда, но Уит спомена нещо, което привле­че вниманието ми. Според официалната версия Шеймъс е бил убит при сделка с наркотици скоро след като е свидетелствал в съда. Но при кръстосания разпит защитата не е открила никаква връзка с наркотици.
- Мислиш, че приятелят ти Уит е пропуснал нещо в процеса?
- Не знам. Младежът не е имал полицейско досие. Чо­век не може един ден да е чист, а на другия да се забърка в сделка с наркотици, която завършва с престрелка. Какво е правил на улицата през онази нощ? Какво е търсил? Просто се е шляел? Едва ли. Това нещо би могло да се изясни при кръстосания разпит. И понеже е бил в кварта­ла и отчаяно се е нуждаел от дозата си дрога, това автоматично го прави заподозрян.
- Дори да е вярно, това не е достатъчно, за да поискаме преразглеждане на делото, нали?
- Това е проблемът. Законът е ясен по този въпрос. Не можеш да използваш нови улики, които поставят под съмнение показанията на свидетел.
- Какъв тогава е смисълът да опитваме?
- Просто тук нещо не е наред. Защо Уит не е знаел? Кой е укривал уликите? Имам предчувствие, това е. Имаш ли по-добро предложение?
- Не. Но като начало не изглежда много обещаващо.
- Бет, да ти кажа честно, самият случай не е много обе­щаващ.
Спряхме в тясна уличка между струпани набързо раз­нородни къщички. Погледнах записките си за адреса и на­мерих къщата, която ни трябваше. Спрях отпред.
Позвъних на вратата на схлупена сива постройка. Една жена през три входа ми извика:
- Кого търсите?
Отстъпих назад, изгледах къщата и отговорих:
- Търсим госпожа Дент.
- За какво ви е?
- Да ѝ зададем няколко въпроса.
- За какво?
Обърнах се към жената, раздразнен от любопитството ѝ. Беше млада, дебела и носеше синя престилка. До нея седеше друга, кльощава, с къса рижа коса. Бе опряла лак­ти върху коленете си, пушеше цигара и ме гледаше с не­мигащи очи. Трета жена седеше на стъпалото над тях. Три махленски клюкарки, които си нямат друго занимание, освен да обсъждат кой прах за пране бил по-добър, какво са пазарували, да сплетничат за съседите и да къркат. При­свих очи и ги огледах изпитателно. Обикновени жени, сед­нали да си побъбрят, понякога те са най-подходящи, кога­то ти трябва информация.
- Интересуваме се за сина ѝ - казах, като пак поглед­нах празната къща.
- Божичко - възкликна дебеланата, - в какво пак се е забъркал Хенри?
- Не Хенри. Шеймъс.
- Шеймъс е покойник - изграчи рижата жена с цигара­та.
Добави и още нещо, нещо тъжно, издаващо скрита мъка, а не изпусната случайно дума. Бет също я чу, защото по­пита:
- Вие ли сте госпожа Дент?
- Ченгета ли сте? - поинтересува се третата жена.
Беше дребничка, ръцете ѝ трепереха и очите ѝ проблесваха. Беше още сутрин, но това явно не пречеше на жела­нието ѝ да си пийне.
- Приличаме ли на ченгета? - попитах.
- Тя прилича - отвърна третата жена и посочи Бет.
Отстъпих крачка назад, обърнах се към колежката си, скръстих ръце и я огледах критично, сякаш бе модернистична скулптура.
- Сериозно? И по какво прилича на ченге?
- По тази бледа кожа като на чиновничка на регистра­ция.
- Моля? - възмути се Бет.
- Пък и тези очи.
- Какво ми е на очите?
- Може би сте права - съгласих се аз. - Доста е бледа и очите ѝ постоянно шарят.
- Очите ми не шарят, те са красиви и спокойни. Ами за него какво ще кажете? - сопна се Бет и ме посочи.
- Изглежда твърде мекушав - отвърна жената. - При­лича на застрахователен агент.
- Или на училищен психолог - добави колежката ми. - Не съм ли права?
- Може би.
- Такъв ли е?
- Не.
- Вие ли сте госпожа Дент? - попитах жената с цигара­та.
Тя ме изгледа, дръпна за последно, хвърли угарката на земята и я смачка с крак.
- Не - отговори. - Бети е на почивка.
- Имате ли представа къде?
- При сестра си в Калифорния.
- Колко време ще отсъства?
- Не е казала, но на ваше място не бих я чакал да се появи скоро.
- Хенри се грижи за къщата - добави дебеланата, - кое­то е все едно да пуснеш дебел шопар да ти оре в градината.
- Хенри едър ли е?
- О, да, буца от сланини.
- И създава главоболия, нали?
- И още какви. Всички момчета на Дентови са такива.
- И Шеймъс ли?
Червенокосата запали нова цигара.
- Най-лошият от тримата, ако питате мен - измърмо­ри.
Погледнах Бет и вдигнах вежди.
- Той и приятел четата му - добави третата жена. - Бяха като глутница вълци.
- Кой, момчетата на Дентови ли? - уточни Бет.
- Не, Шеймъс и двамата му приятели. Кайли и Уейн, вторият син на Харбоу.
- Шеймъс, Уейн и Кайли - повторих. - Ужасната трои­ца. Какво са правили? Разни бели? Палили са найлони с кучешки фъшкии и са ги оставяли пред вратите на къщи­те?
- Това ли си вършил като малък? - попита червеноко­сата.
- Вчера го направих в „Честнът Хил“.
- Лошо момче.
- Децата просто бяха лоши - обади се нервната жена, която седеше зад другите две. - Влизаха в чужди домове, кражби, секс и наркотици. Дори като малки правеха бели. Но тия наркотици, да знаете, просто те съсипват.
Говореше, сякаш си припомняше стари случки, които би искала да забрави с няколко чашки алкохол.
- Предполагам, че ченгетата са им вдигнали мерника - отбелязах. - Сигурно все са се навъртали наоколо.
- Едва накрая. Тия хлапетии бяха хитри и не се оставя­ха да ги хванат, въпреки че всички знаеха какво правят.
- Шеймъс ли беше главатарят?
- Не - отвърна червенокосата с цигарата. - Кайли.
- Имате ли представа къде можем да намерим тази Кай­ли?
- Не. Изчезна.
Отново в гласа ѝ прозвуча някакво потиснато чувство, като сподавена мъка, която я терзае от години. Втренчих се в нея.
- Вие сте майката на Кайли, нали? В гласа ви долавям обич.
- Стара история.
- Наистина ли не знаете къде е?
- Не знам и не ме интересува. Но мога да ви кажа, гос­подине, че където и да е, нищо хубаво не прави.
- Странни думи на една майка.
- Кой казахте, че сте?
- Не съм се представял.
- Защо ви интересува Шеймъс? - попита дебеланата.
- Такава ми е професията, че да се интересувам. Адво­кат съм, което означава, че съм алчен и си вра носа на­всякъде.
- Значи сте си попаднали на мястото - отбеляза дебеланата и трите се засмяха.
- Ами Уейн? Още ли е в квартала?
- Работи в църквата - отвърна третата жена.
- Да не е свещеник?
- Портиер.
- Е, и това е нещо. Казахте, че полицията ги е надуши­ла едва накрая. Какво имате предвид с това „накрая“?
- След като убиха Шеймъс - каза майката на Кайли. - Дойде един детектив да говори с Бети. Мисля, че се казва­ше като онзи дебелак по телевизията.
- Детектив Глийсън?
- Точно така. Каза на Бети, че са открили кой го е извършил.
- Имаше ли дело?
- Нямаше да има голям смисъл, защото убиецът е завършил с куршум в главата.
- Време беше ченгетата да направят нещо за този квар­тал - изсмя се дебеланата и другите две последваха при­мера ѝ.
Това ми стигаше. Добри, любезни квартални клюкар- ки се забавляват с куршума в нечия глава. Ако бях прека­рал живота си на прага на някоя къща, разказвайки клю­ки на минувачите, и аз щях да си го заслужа.
Замислих се върху казаното от тях и отново погледнах празната къща на Дент.
- Тази Бети Дент много ли пътува?
- Не - отвърна дебеланата, - цял живот не беше мърда­ла от квартала.
- Как така изведнъж замина за Калифорния? С кола ли?
- Със самолет. Лично я закарах на летището.
- Кога?
- Преди ден-два.
- Каза ли как си е взела билет?
- Само, че си е намерила.
- Много хубаво. - Извадих три визитни картички и им ги раздадох. - Казвам се Виктор Карл. Ако си спомните нещо за Шеймъс, за нещата, които е правил, или за про­блеми с полицията, особено за това, ще съм ви благода­рен, ако ми се обадите.
- Не се надявайте много - посъветва ме майката на Кай­ли.
Трите отново се разкискаха.
- Защо си мисля, че току-що съм участвал в сцена от „Макбет“ - измърморих, когато си тръгвахме.



10


- Колко време мислиш, че седят на това стълбище? - попита Бет, докато шофирах по тесните улички на Фиштаун.
- Всеки ден от сутрин до здрач. Те са погребали царе, президенти, съпрузи, Шеймъс Дент. Ще погребат и нас, ако имат късмета да загинем.
- Трийсет секунди ни бяха достатъчни, за да им изкопчим историята на Шеймъс.
- Добро постижение. Ако бяхме останали още двайсет минути, щяхме да научим за интимния живот на целия квартал, включително на свещеника.
- Защо Уитни Робинсън не е дошъл да разпита тези дами за свидетеля преди делото на Франсоа?
- Уместен въпрос. Уит беше добър адвокат и си разби­раше от работата. Може би е дошъл, научил е, каквото е могъл, но е решил, че няма да свърши работа в съда.
- Да, но и на теб не ти е казал нищо.
- Не ми каза. Ето една загадка, която трябва да решим. Освен това изгарям от нетърпение да узная кой е изпра­тил на Бети Дент билет за Калифорния, след като поехме случая. А, ето я църквата.
Спряхме на Гоул Стрийт, точно срещу църквата „Име Исусово“, сграда в романски стил със стандартните мато­ви стъкла с витражи, изобразяващи Исус с кръста на рамо, а после - прикован на него. От нашата страна на улицата имаше училище и параклис на Света Богородица от Нок. Хрумна ми една шега за името, но си замълчах, защото параклисчето бе хубаво и направено с любов, а тази сут­рин бях чул достатъчно мръсни шеги.
Витражите на църквата бяха от синьо и червено стъкло. Вътре покрай всяка стена имаше редица дебели колони, а в дъното - красиво боядисан олтар. Скамейки­те бяха лакирани, изповедалните не бяха прекалено на­труфени, свещите бяха залети с восък и в помещението цареше онази тържествена тишина, характерна за праз­ните църкви.
Отпред една жена оправяше олтара. Погледна ни, ко­гато влязохме, и ни проследи, докато се приближавахме до нея. Беше възрастна, с бяла коса, дълга пола и мара­тонки.
- Мога ли да ви помогна?
- Търсим Уейн Харбоу - каза Бет.
Жената наклони главата си на една страна и ни огле­да, мен - по-изпитателно, сякаш познаваше този тип хора. После ни каза да изчакаме.
- Винаги съм се чувствал неловко в католическа църква - споделих, когато седнахме на една скамейка. - Сякаш съм нелегален в тила на врага.
- Обикновена църква.
- За теб може би, ти си отгледана в топлата прегръдка на християнството. Аз обаче винаги се страхувам, че ще разберат, че съм евреин, и ще започнат да ме налагат до главата и раменете, докато избягам с писъци.
- Инквизицията е била премахната... - тя погледна ча­совника си - ...преди около петстотин години.
- Е, все пак я е имало.
- Какво си мислиш, Виктор, че щом те погледнат, хо­рата веднага разбцрат, че си евреин?
- Мога да се закълна, че тази дама точно затова ме из­гледа така.
- Монахиня е, сигурно всекиго гледа подозрително.
- Не трябва ли да носят от онези черни дрехи?
- Вече не.
- Не е честно. Така как ще разбереш кой какъв е?
- За твоя информация - обясни Бет, като се изправи и кимна към един червендалест мъж с обърната яка, който тъкмо влизаше - това е свещеник.
- Да, здравейте. Добре дошли в скромната ни църква. Аз съм отец Кенет. С какво, в името на доброто, можем да ви помогнем?
Отец Кенет бе нисък, набит и енергичен мъж, често се усмихваше, което веднага те предразполагаше. Не ме гле­даше като таен агент, а сякаш бях приятел, който смята да стори някоя голяма добрина на енорията му.
- Казаха ни, че Уейн Харбоу работи тук.
- Да, вярно е. Тук работи.
- Бихме искали да поговорим с него.
- Проблем ли има?
- Тук ли е сега? - попита доста рязко Бет.
- Да, тук е - отвърна свещеникът, все още усмихнат. - Сега е в училището. - Замълча, за да наблегне на думите си, и се усмихна още по-широко. - С децата. Да не е напра­вил нещо?
- Не, нищо не е направил - намесих се, като погледнах предупредително Бет.
Нямаше нужда да го разпитва, сякаш бяхме ченгета. Може би тя мислеше повече по полицейски, отколкото бях подозирал. Представих себе си и нея на свещеника и му дадох визитната си картичка.
- Адвокати, а? Не е много добър знак да те посети ад­вокат.
- Може Уейн да е наследил голямо богатство и аз да съм изпълнител на завещанието.
- Да, но не сте, нали?
- Не. Искаме да го разпитаме за един негов приятел.
- За кого, ако не е тайна?
- За Шеймъс Дент.
Свещеникът кимна и стисна тънките си устни.
- Горкият Шеймъс. Беше кръстен тук, както и братята му. Всъщност бе добро момче, ако го опознаеш. Да мо­жехте да чуете как свиреше на китара. Вълшебник. Голя- ма трагедия беше това, което му се случи.
- Убийството ли имате предвид?
- Да, и преди това. Проблемите му. как излезе от пра­вия път. Макар да изглежда, че всичко се е струпало мал­ко преди смъртта му.
Озадачено се спогледахме с Бет.
- Как така?
- Изглеждаше толкова чист, господин Карл. Той дове­де Уейн тук и ме убеди да го взема на работа. Шеймъс твърдеше, че е променил коренно живота си, че се посве­щава на добрата кауза. Беше малко амбициозен, но всич­ки имаме нужда от амбиция. Да направи такава голяма крачка и после да загине по този начин, с това трагедията става двойна.
- Можем ли да поговорим за Шеймъс с Уейн? - попита Бет.
Свещеникът събра дланите си и замислено притисна с показалците устните си.
- Защо се интересувате толкова от Шеймъс?
- Поехме защитата на един човек, който е бил осъден за убийство отчасти заради показанията на Шеймъс. Ис­каме да разследваме всички аспекти на случая, а това оз­начава да научим колкото се може повече за свидетелите.
- Клиентът ви в затвора ли е сега?
- С доживотна присъда.
- Разбирам загрижеността ви. Виждам защо сте толко­ва настоятелна. Добре, госпожице Дерингър, ще пратя да извикат Уейн. Мислите ли, че ще му е нужен адвокат при този разговор?
- Няма да е необходимо - отвърнах. - Искаме само да поговорим за Шеймъс. Да получим представа какъв е бил. Това не засяга Уейн.
- Все пак нали нямате нищо против, ако присъствам, за да съм сигурен, че всичко е наред?
- Разбирате ли от право, отче?
Той ми намигна:
- Всичко, което знам за правото, съм го научил от те­левизионните сериали.
- Странно, аз също. - Погледнах Бет и свих рамене. - Както искате, отче.
Той ни заведе в тъмна стаичка, която се намираше от едната страна на олтара. Имаше много книги. На една закачалка висяха няколко раса, пред малко бюро бяха под­редени столове с кожена тапицерия. Той ни покани да сед­нем, телефонира, след което се настани зад бюрото и се втренчи в нас. Леко се приведе напред и отвори уста, ся­каш да каже нещо, но само сви рамене и замълча. Наис­тина, какво можехме да си кажем? Зачакахме мълчали­во, докато вратата се отвори.
Мъжът, който влезе, беше патологично слаб, с тъмни, хлътнали очи и рядка брада. Носеше дънки, фланелка и синя спортна шапка. Когато видя мен и Бет с костюми, седнали с отец Кенет, свали шапката си, стисна я с две ръце и сведе глава, като притисна брадичката си в гърди­те. Приличаше на изтощен боксьор, очакващ последния удар, който ще го изпрати в нокаут.
- Уейн - каза отец Кенет, - тези хора са адвокати и искат да ти зададат няколко въпроса.
- Нищо не съм направил.
- Знаем това, синко. Я затвори вратата и седни.
Уейн Харбоу се огледа плахо, затвори вратата и седна на ръба на един от столовете, като още стискаше шапка­та си.
- Уейн - продължи отец Кенет, - интересуват се за Шеймъс.
- Какво за него?
- Свидетелствал е на дело срещу човек, който е бил об­винен за убийството на жена си - казах му. - Спомняте ли си?
Уейн придоби още по-смутен вид, макар това да изглеж­даше невъзможно.
   - Да, спомням си. Той ми разказа.
- Какво ви разказа?
- Ами, каза, че адвокатите го изнервяли.
- Тоест, все едно че ние сме го изнервяли?
- Нещо такова.
- Чудя се, Уейн, дали не бихте ни разказали нещо за Шеймъс. Честен човек ли беше или не? Имаше ли навик да говори истината?
- Разказвай, Уейн - подкани го отец Кенет. - Кажи на господин Карл дали Шеймъс говореше истината.
- Вероятно - отвърна той, - но не когато трябваше.
Приведох се напред и погледах Бет, която се ококори.
- Какво имате предвид?
- Когато беше най-важно да каже истината, той бе най- големият лъжец на света.
- Уейн? - изненада се отец Кенет. - Той ти беше при­ятел, синко. Най-добрият ти приятел.
- Но каза, че всички ще работим заедно и излъга, нали, отче Кен? Излъга те, като отново се захвана с онова. Излъ­га и мен.
- Бихте ли ни разказали, Уейн? - намесих се аз.
- От кой момент.
- От самото начало.
Той погледна отец Кенет, който остана втренчен в него за няколко секунди, след което кимна.
- Значи трябва да разкажа за нея - започна.
- Разказвай - подкани го свещеникът.
Уейн затвори очи и замълча за момент. Когато отново заговори, гласът му бе по-силен и звучеше по-младежки:
- Защото всичко стана заради нея. Всичко стана зара­ди Кайли.
Започна да разказва, отначало предпазливо, после с по­вече плам, сякаш е копнял да се отърве от това бреме. В присъствието на кимащия с разбиране отец Кенет много приличаше на изповед. И честно да ви кажа, не се изнена­дах, че името на Кайли се появи като призрак, витаещ над драматичните обрати в разказа на Уейн Харбоу. Бях чул за нея от махленските клюкарки, бях видял майка ѝ. Все още не знаех каква роля е играла, Кайли, хубавата Кайли, но от самото начало предчувствах, че каквото и да се е случило с Уейн и Шеймъс, в основата му стои тя.
Имаше обаче и още някой, замесен в историята, скрит зад кулисите, ръководещ събитията, като побъркан сце­нарист с бележник и мегафон. Все още не го познавах. Как бих могъл? Тепърва предстоеше да се срещнем. Вгледайте се внимателно. Не го ли виждате? Не виждате ли Боб?



11


Най-яркият му спомен бе как тримата тичат по улиците, играят на игри с ръце - камък, листо, ножица - по време на проповедите в църквата, как Шеймъс пляска с два пръста дланта му, как Кайли шепне на ухото му за някоя нова беля, която е измислила. Наистина, майка му му се карала, баща му го биел, сестрите му го дразнели и го гъделичкали, дока­то заплачел, но приятелите му помагали да забрави непри­ятностите в семейството. Те били тайфа, Шеймъс, Кайли и Уейн, тримата, винаги задружни, неразделни.
Спомняше си също кога за пръв път се озовали в стара­та текстилна фабрика от другата страна на железопътна­та линия, под моста на магистралата. Били още второ­класници. Промъкнали се през един счупен прозорец и за­почнали да лудеят в пустото помещение, да се въртят с разперени ръце, докато им се завило свят и паднали на земята.
- Не казвайте на никого - рекла Кайли. - Това ще е нашето скривалище.
- Тайната ни база - съгласил се Уейн.
Шеймъс кимнал и Кайли се засмяла. Така се настани­ли в изоставената влажна сграда и тя се превърнала в те­хен дом. Клуб, място за игра, светилище. Крепост. По­кривът бил паднал и през дупката прониквали не само гълъби, а и достатъчно светлина, за да виждат през деня; през нея излизал и димът от огньовете им нощем. Там ходели винаги тримата, Шеймъс, Кайли и Уейн, да се за­бавляват, да играя, да си разказват смешки, да пушат, когато пораснали, да пият бира и да се друсат с марихуа­на, когато пораснали още.
Уейн бил по-дребен и по-хилав, шегобиец, винаги с го­това хаплива забележка или шега. Шеймъс бил по-едър, но по-добродушен, не толкова агресивен, по-чувствителен. Срамувал се от кривите си зъби и никога не се усмихвал, постоянно имал сенки под очите и изглеждал така, сякаш всеки момент ще заплаче. Кайли била душата на компа­нията, красива и стройна, с тъмна коса и още по-тъмни очи. Тя давала идеите, тя ги осъществявала, била забавно момиче, хитруша, външно можела да изглежда като най- невинното същество, а в същото време да крои коварни планове. Обичала да краде, тръпката от това ѝ доставяла удоволствие.
Заради нея започнали да крадат от кварталния мага­зин. Уейн и Шеймъс отвличали вниманието на стария про­давач, а тя тайно пъхала сладки и бонбони в джобовете си. Заради нея започнали да крадат незаключени велоси­педи от дворовете. Накрая в изоставената фабрика събра­ли десетина, неизползваеми и ръждясали, със спуснати гуми и целите в курешки от гълъбите, опрени на стените като футуристична скулптура на разложението. Шеймъс ѝ служел като стълбичка, като заставал под отворените прозорци на къщите, а тя се качвала на раменете му и вли­зала. Уейн се измъквал от къщи нощем или по време на следобедната почивка и заедно обирали всичко, което на­мерели оставено без надзор. Така Шеймъс се сдобил с ки­тарата, на която непрестанно свирел, когато били в скри­валището, така Уейн си намерил коженото яке, твърде го­лямо за него, така Кайли взела първите си цигари, отмъкнала цял стек от кухнята на една празна къща.
Виждало се, че момичето не е добре, почти не се хране­ло, а понякога по ръцете му се появявали драскотини.
Първия път им казала, че станало случайно, и те повече не я разпитвали. По начина ѝ на пушене си личало, че изпитва страстна нужда от нещо. От първата цигара ни­котинът я обсебил, тя се пристрастила към пушенето. Вдишвала дима толкова дълбоко, сякаш искала цялото ѝ тяло да се превърне в пепел. Винаги държала цигара меж­ду пръстите си или се оглеждала нервно за нова, винаги се нуждаела от пари, за да си ги набавя, винаги.
После започнали да пият бира, откраднали първите си две бутилки от бащата на Уейн. Много скоро Кайли, с тъмни сенки, неприкрити от грима, започнала да се навърта около закусвалнята за китайска храна, като мо­лела клиентите да им даде пари, за да ѝ купят някой стек. Кайли обичала бира, пиела бързо (за да не се стопли, обяс­нявала) и много, докато започнела да повръща. В един ъгъл на скривалището се образувала планина от празни кутии и бутилки.
За Уейн обаче всичко се променило с марихуаната. И не само защото се оказала най-добрият начин да си губят времето. Или защото започнала да поскъпва, което ги принудило да станат по-дръзки в кражбите. Или защото Кайли се държала, сякаш цял живот е копняла за мариху­ана. Не, за Уейн наркотикът променил всичко, защото под неговото въздействие той проумял истината за връзката им.
Те били най-добри приятели, така се възприемали, по- близки, отколкото с родителите, с братята и сестрите си. Открито обсъждали сексуалните си похождения. Шеймъс бил пълен неудачник в отношенията си с противополож­ния пол, но Уейн бил нещо като гадже на Ерин Макгил и вече били правили тройка в Палмър Парк. Около Кайли пък постоянно се навъртали ухажори, тя ги мамела и си играела с тях, оставяла ги да си мислят, че са по-хитри от нея, а после им се подигравала пред Уейн и Шеймъс.
С марихуаната обаче положението се променило. При първия им опит били с още десетина хлапета. Хенри дал на Уейн две цигари и когато изпушили първата, Шеймъс и Кайли се разкискали истерично. Уейн се ядосал, защо­то не усетил ефект. Втората обаче изпушил съвсем сам, за да е сигурен, че ще му подейства, и дрогата го ударила, завило му се свят и го обхванали необоснован страх и параноя. Затворил очи и земята се разлюляла под краката му, уплашил се, че никога няма да се оправи, че се е увре­дил. Опитал се да се контролира, да преодолее гаденето и когато успял, когато пак отворил очи, светът се бил променил.
Видял неща, които до този момент не забелязвал. Кай­ли била променена, хубавите ѝ очи, подчертани от грима, му се сторили по-тъжни от всякога. Шеймъс също изглеж­дал друг, по-едър, по-красив, нереален като филмов акть­ор, с китарата сякаш били слети в едно. И най-странното - въздухът между тях сякаш трептял, сякаш нещо, което не бил виждал досега, изведнъж се материализирало. Ко­гато приятелите му се спогледали, той доловил чувството между тях и веднага го разпознал. Било любов. Шеймъс обичал Кайли; Кайли обичала Шеймъс. Остра болка стег­нала гърдите на Уейн. Той си дал сметка, че въпреки лу­дориите с Ерин Макгил той е лудо и безнадеждно влюбен в Кайли и че Шеймъс от приятел се превърнал в съпер­ник.
Не можел да ѝ каже. Как би могъл? Кайли му била като сестра, по-близка от истинските му сестри, а и с Шеймъс постоянно били заедно. Пък и какво ли щял да ѝ каже? Затова си мълчал. Продължили да се друсат или да се на­пиват с бира, когато нямали пари за марихуана, слушали как Шеймъс свири, търкаляли се в скривалището и се по­дигравали на останалия свят или мълчаливо седели око­ло огъня и го подклаждали.
Неочаквано открили нов начин да намират пари за ма­рихуана. Кайли чакала пред закусвалнята някой клиент да им купи бира, когато един мъж ѝ направил предложе­ние, ей-така, направо. Тя бързо си направила сметка. Мах­нала на Уейн и Шеймъс и повела мъжа към фабриката. После, точно когато негодникът си мислел, че сексът с малолетно момиче му е в кърпа вързан, момчетата го на­паднали, Уейн - с особена злоба. Изпратили го да си ходи окървавен и със счупен нос и си разделили двеста долара. Било толкова просто, ясно и безопасно, защото нямало как да се оплаче в полицията. Следващия път вече не ста­нало случайно, следващия път жертвата се хванала на кокетния поглед на Кайли като шаран на въдица и потръгнало все така гладко, по мед и масло.
За Уейн тръпката била огромна. Той харесвал голяма­та уредба, която си купили с парите и занесли във фабри­ката, обичал замайването от дрогата, но най-вълнуващ бил самият грабеж, много повече от обикновените краж­би в магазина. Докато жертвата точела лиги за Кайли, Уейн побеснявал от ревност. Стомахът му се свивал от страх; докато с Шеймъс тръгнели след тях в храстите, ни­кога не знаел как ще се развият нещата. После - гордост­та, че е спасил Кайли, своята тайна любов, от поредния дъртак, който я опипвал, притискал мръсното си тяло до нея, галил косите ѝ, търкал се в слабините ѝ и докосвал невинната ѝ уста с напуканите си устни. И страхът върху лицето на негодника - да, това също го възбуждало - ко­гато го хващали и започвали да сипят удари върху него, когато измъкнели парите от портфейла му.
Уейн винаги щял да помни изражението на Кайли в такива моменти, зачервена от гордост, но също и малко разочарована, макар че това не го разбирал. След това - прекрасните моменти, когато тримата седели около огъ­ня в скривалището, пушели, заливали се от смях и се прегръщали щастливи.
Веднъж обаче номерът не минал, както го замислили. Последвали Кайли и поредната жертва, ухажорът започ­нал да гали косата ѝ, да опипва бедрата ѝ, прегърнал я, навел се и притиснал устни до шията ѝ. Шеймъс и Уейн изтичали и го издърпали от нея, но тя ги изгледала хладно и размърдала устните си беззвучно, но повече от ясно: „Махайте се.“ Те се оттеглили, оставили я с мъжа, избяга­ли като бити псета.
Уейн искал да се върне, но Шеймъс го спрял:
- Тя така иска.
- Не, не го иска.
- Нито пък нас. Тя не иска нищо. Това е същото като драскотините по ръцете и дрогата. Нищо не можем да на­правим, Уейн, нищо.
Затова останали скрити в храстите да слушат похотли­вото пъшкане на ухажора, който не бил вече жертва, а кли­ент. Когато си тръгнал, Уейн го настигнал на линията, нападнал го като тигър и го пребил, пребил го до безсъ­знание, удрял го, докато Шеймъс не го спрял.
Тогава се намесила полицията. Похотливецът едва оце­лял и цял Фиштаун гръмнал. Плъзнал слух, че те са ви­новниците, тримата нехранимайковци. Ченгетата ги аре­стували, затворили ги в отделни килии, държали се с тях като с убийци. Но никой не проговорил. Уейн казал, че си е одраскал ръцете, докато играел баскетбол. Играли с Шеймъс, паднал и се одрал на бетона. Кайли не знаела нищо. Пострадалият бил от друг град и скоро друг случай на насилие привлякъл вниманието на квартала. Остана­ли само подозренията.
Така обаче дошъл краят на приятелството им, краят на събиранията в изоставената фабрика. И тримата съзна­вали, че нещо се е променило, че бирата, наркотиците и сексът не са им достатъчни. Кайли тръгнала да търси нещо по-силно, което да я избави от действителността, от нея самата. Шеймъс и Уейн решили да ѝ помогнат. Защо­то ако тя искала това - да се погуби - те били готови да ѝ помогнат.
Оказало се, че не е толкова трудно да го намери.



12


- След време се разделихме - каза Уейн. - Просто вече не бяхме приятели.
- Какво вземахте, синко? - попита отец Кенет.
Уейн виновно сви рамене:
- Всичко. Хапчета, кокаин, марихуана, напоена с бал­самираща течност, която крадяхме от погребалното бю­рото.
- Боже мой!
- Всъщност не е лошо, ако свикнеш с вкуса. После - хероин.
- И Шеймъс ли взимаше хероин? - попитах.
- Започнахме заедно. Заради хероина се случи и най- странното.
- Това, че са го убили при сделка за дрога? Не ми из­глежда странно.
- Не - отвърна Уейн. - Преди това.
Погледнах отец Кенет. Докато слушахме тъжния раз­каз на Уейн, очаквах свещеникът да избухне в справедлив гняв и да изнесе някаква проповед. Това обаче не стана. Отецът слушаше спокойно и показваше неодобрение в най- шокиращите моменти, колкото да покаже, че слуша вни­мателно, но не да уплаши Уейн и да го накара да замълчи. Беше добър слушател, трябваше да му се признае. Може би имаше богат опит в изповедалнята, но при все това ме впечатли.
- Разкажи ни за това, Уейн - подкани го отец Кенет. - Разкажи какво направи Шеймъс.
- Имаше един наркоман с прякор Пойзън, едър мъжа- га с хипнотизиращ поглед, който сякаш привличаше всич­ки отрепки от улицата. Така попаднах на него. Имаше връзка с пласьори и беше готов да те зарежда редовно, стига да изпълняваш програмата му. Тя се състоеше главно в това да изпълняваш заповедите му, да извършваш рисковани поръчки и да се оставяш да те бие, когато си поиска, тоест почти винаги. Веднъж захванеш ли с него обаче, не можеше да се откачиш току-така. Замесиш ли се с него, той бе готов по-скоро да те убие, отколкото да те пусне, беше го направил веднъж, пред очите ни. Разпори корема на един пич.
С Шеймъс не се бяхме виждали повече от година. Говореше се, че някакъв дърт педал го прибрал и му помогнал да се откачи от улицата. Дори уредил да му оправят зъби­те. Това ми изглеждаше по-зле от Пойзън и не бях подози­рал, че Шеймъс е такъв, да се продаде на един обратен. Ама в нашето положение бяхме отчаяни, готови на всич­ко. Предположих, че е тръгнал по стъпките на Кайли. За­това го отписах, мислех си, че вече няма да го видя.
Една нощ заведох Пойзън и хората му в скривалището. Беше студено, затова отидохме и си запалихме огън да се топлим. Бяхме се скупчили и обсъждахме следващия удар, когато на вратата се появи сянка. Не се виждаше нищо, само силует. Беше висок, едър човек, с дълго палто, до­стигащо почти до земята. Заговори:
- Търся един боклук на име Пойзън.
Пойзън пропълзя настрана от огъня и попита:
- Какво искаш от него?
- Имам предложение. Една сделка за малко пари.
- Казвай.
- Първо искам да знам с кого говоря.
- Добре - каза Пойзън и се изправи, пъхна ръце в джо­бовете си и се приближи, докато пламъците осветиха гроз- ното му, нашарено с белези лице. - Колко?
- Петстотин.
- Само за мен ли? Какво трябва да направя?
- Нищо - отвърна сянката. - Искам да взема един от бандата ти, без да създаваш проблеми. - Излезе в освете­ното петно. Беше Шеймъс. Появи се пред мен като насън. - Искам да отведа Уейн.
Пойзън ме погледна и се озъби:
- Уейн е един от нас.
- Вече не.
- Носиш ли парите?
Шеймъс извади плик от джоба си. Пойзън се прибли­жи и посегна. Шеймъс дръпна плика:
- Споразумяхме ли се?
- Ще трябва да го обсъдим - отвърна Пойзън и се ус­михна злобно. Внезапно измъкна ръката си от джоба на палтото и се нахвърли върху Шеймъс с голям нож.
Шеймъс се извъртя странично и го изрита в лицето. Пойзън падна и изпусна ножа. Понечи да се изправи, но той пак го ритна. Бога ми, направо го размаза. Огледа другите, видя ме и каза:
- Тръгвай, Уейн.
- Тръгнах и той ме доведе при теб, отче Кен, помниш ли?
- Помня - кимна отец Кенет. - Дадохме ти да се изкъ­пеш, облякохме те и те включихме в програмата за отказ­ване. Успяхме, но само благодарение на теб. Ти го поиска и се справи.
- Защото Шеймъс ми каза, че така трябва. Защото ме убеди, че в мен има и нещо добро.
- Прав ли е бил? - попита отец Кенет.
- Ти как мислиш, отче?
- Мисля, че ти извървя много дълъг път.
- Но ако във всеки от нас има нещо добро, защо Шеймъс не пожела да се върне към истинския живот? Защо се за­меси в това, та да го убият?
- Не знам, синко. Не знам.
- Затова ли мислите, че ви е измамил? - попитах.
- Остави ме сам тук - отвърна Уейн, - а той си отиде.
- Кой му е помогнал? Узнахте ли изобщо?
- Не. Не искаше да ми разкаже за него и го разбирах. Кой би искал да говори за такова нещо?
- Шеймъс винаги ли е умеел да се бие толкова добре?
- Не. Беше едър, но кротък младеж.
- От случката с Пойзън не изглежда да е бил много кротък.
- Тогава ми се стори съвсем друг човек, като герой от комиксите.
- Бил ли е арестуван някога?
- Не знам за такъв случай. Поне докато бяхме приятели.
- Знаете ли какво е станало с Кайли?
- Изчезна. Най-добре питайте майка ѝ.
- Питах я, но не знае. Не ми се стори много загрижена.
- Можем ли да ви помогнем с нещо друго, свързано с вашия случай? - попита отец Кенет.
Погледнах Бет и тя сви рамене. Плеснах се по коленете и се изправих. Бет също стана.
- Мисля, че няма какво повече да научим тук, отче. Уейн, беше ми приятно да се запознаем. Много ви благо­даря, че ни отделихте от времето си. Желая ви късмет.
- Изчакай ме, Уейн - рече отец Кенет, преди да ни из­прати от стаичката.
Минахме мълчаливо между скамейките в църквата.
- Не знам дали сме помогнали - заговори накрая той, - но ако ви интересува още нещо, просто се обадете, ще на­правя всичко, за да ви помогна.
- Благодаря, отче.
- Кажете ми, господин Карл, след онова, което чухте, мислите ли, че Уейн може да има проблеми със закона?
- Не мисля. Това се е случило отдавна. Вече има дав­ност за всички престъпления, които може да е извършил.
Свещеникът погледна назад към все още отворената врата.
- Успокоихте ме.
- Изглежда, че искрено се старае да се поправи - отбе­лязах.
- О, старае се, господин Карл, повярвайте ми. Но ис­тинската битка тепърва предстои. Понякога само разкая­ние не е достатъчно. Понякога човек не може да продължи напред, преди да е уредил сметките си с миналото. Мисля, че ще е добре за него, ако намерим Кайли. И онзи човек, когото е пребил. Не ми звучи да е приятна личност, но въпреки това искам да го открия. Може би Уейн ще наме­ри начин да му се реваншира. Ще ме информирате ли за всичко, което откриете за Шеймъс?
- Разбира се, отче, щом искате.
- Да, искам. Желая ви късмет в делото.
- Благодаря, няма да ни е излишен.



13


- Каква история! - измърмори Бет, когато тръгвахме от Фиштаун.
- Да, така е.
- Трима стари приятели затъват в блатото на кражби, наркотици и проституция, след това привидно скъсват. Обаче най-неочаквано Шеймъс Дент се появява като ге­рой и спасява приятеля си от лапите на злото. Много вълну­ващо, но научихме ли нещо, с което бихме могли да по­могнем на Франсоа?
- Още не.
- Какъв беше смисълът тогава?
- Повечето факти около убийството на съпругата на Франсоа Дюбе са били представени в съда. Те ще са важ­ни при евентуално дело, но не и когато обосноваваме мол­бата си за обжалване. За това ще ни трябва нещо ново, нещо, което да привлече вниманието на съдията. Истори­ята на Шеймъс Дент е точно такова нещо.
- Да, но нали каза, че факти, които могат да се отразят върху тежестта на показанията му, не са достатъчно осно­вание за нов процес?
- Самите факти, не. Но на кого са били известни тези факти? Ако в полицията са знаели за тях, значи са били известни и на прокурорката. Укриването им от Уит е на­рушение на прецедента „Брейди“.
- Да поискаме ревизия на документацията ѝ.
- Няма да намерим нищо. Дори някой да е знаел за тези неща, сигурно няма писмени свидетелства. Трябва сами да направим връзката.
- Как?
- Не знам.
-  Виктор, доникъде няма да стигнем. - В гласа ѝ про­звуча отчаяние.
- Успокой се - изрекох бавно. - Не се вживявай. Това е случай като всички останали. Днес работим вече три часа, умножено по двама адвокати, умножено по обичайния ни хонорар, плюс разходите, включително бензина за кола­та. Трябва да си заработим хонорара и тази сутрин започ­нахме добре.
Тя се засмя:
- Боже мили, с всеки изминал ден ставаш все по-голям циник.
- Просто от практиката съм научил, че повечето хора в затвора заслужават да са там.
- С Франсоа не е така.
- По очите му ли познаваш?
- Да.
- Да, ама не може така. Има си правила, Бет. Може да е невинен или виновен, може да е светец или най-големи­ят престъпник, но за това не можеш да съдиш по очите. Очите не са прозорци към душата, те са просто едни топ­чета от желе.
Тя замълча, изгледа ме недоволно, най-вероятно беше отвратена от цинизма ми.
- Хайде да се отбием някъде да обядваме - предложих.
- За сметка на клиента ли?
- Разбира се, но през това време ще обсъждаме случая. Един сандвич ще ми дойде добре.
- Виктор!
- Няма да обядваме, но трябва да се отбием още на едно място.
- Къде?
- На кръстовището на „Уитакър“ и „Макалистър“, съвсем близо до Джуниата Парк.
- Какво ще търсим там?
- Един човек, който може би знае как е загинал Шеймъс Дент.


Сержантът седеше прегърбен над бюрото си, леко вдиг­нал вежди. Изглеждаше уморен като цялата ниска тухле­на сграда на участъка, сякаш изнемогваше под постоян­ния поток на престъпността. Във Филаделфия стават по двайсет хиляди автомобилни кражби на година. И напук на всяка логика повечето коли се намират. В какво състо­яние ги получават собствениците им, това вече е друг въпрос, но все пак ги получават и в основата на това сизифовско усилие е отдел „Автомобилна престъпност“ на филаделфийското полицейско управление.
- Подадохте ли заявление в кварталния участък? - по­пита сержантът, щом влязохме.
- Не - отговори Бет.
Той въздъхна тежко. Изглеждаше твърде уморен, за да се ядоса на това неспазване на каналния ред, твърде умо­рен дори да свие рамене.
- Трябва да подадете заявление в квартала си.
- Не искам да подавам заявление.
- Няма друг начин, такава е процедурата.
- Колата ми не е открадната.
Сержантът почеса носа си с палец.
- Не се занимаваме с откраднати телевизори.
- Телевизорът ми също не е откраднат.
Сержантът размърда вежди. Приличаха на гъсеници, пълзящи по избледняло листо. Почти ми стана жал за него.
- Доколкото си спомням - казах, като се облегнах на бю­рото, - думите ви трябва да са „Кой“, „Какво“ и „Не знам“.
- Господине, не разбирам какво говорите. Изяснете се.
- Ще ви го кажа по-просто - заговорих по-бавно, сякаш пред мен стоеше чужденец. - Търсим детектив Глийсън.
- Защо не казахте от самото начало?
- Не ни дадохте възможност - сопна се Бет. - Той тук ли е?
- Да, тук е. За кого да предам?
- Кажете му, че Виктор Карл иска да разговаря с него. Това със сигурност ще повдигне настроението му.



14


- Виж ти - измърмори детектив Глийсън, без да си дава труд да стане от бюрото си. - Старият ми талисман за лош късмет Виктор Карл е дошъл да развали и без това скапа­ния ми ден.
- Как я караш, детективе?
- Бачкам - отвърна той с лек южняшки акцент. - Не сме се виждали, откакто ме нарече лъжец на делото за убийството срещу Ди Стефано.
- Нищо лично. Само си вършех работата.
- Аха. Е, и аз нямах нищо лично срещу теб, когато пред съдебните репортери те нарекох малоумен тъпанар с лай­на вместо мозък.
- Трябваше да ти благодаря за рекламата. Така името ми пак се появи във вестниците, а това е единственото, което ме интересува. Преместил си се.
- Изкарах късмет. След десет години бъхтене в отдел „Убийства“ най-после си намерих спокойно местенце в автомобилния. След още две години правя стаж за пенсия и мога да се оттегля в заслужена почивка. Можеш да си представиш колко съм щастлив.
- Направо грееш от радост - отбелязах.
Само че никак не изглеждаше щастлив. Зад фалшива­та усмивка личеше някакво напрежение. Беше висок, строен мъж, с големи бакенбарди, които му придаваха аро- гантно изражение, но винаги изглеждаше някак неспоко­ен. С изпъкналите си очи едва ли бе олицетворение на са­моуверен детектив, разкриващ жестоки убийци. Постоянно изглеждаше изненадан, като човек, който съвсем слу­чайно е глътнал муха. Явно най-накрая хапката му беше заседнала.
- Можем ли да седнем? - попитах.
Той се втренчи в мен, потърка устните си с опакото на дланта си и за момент надуших лек дъх на алкохол. Въпреки старомодния си стил и глуповатото си изражение Глийсън бе доста способен полицай, първо в нравствена­та полиция, после в „Убийства“. Сега обаче нещо му има­ше, нещо не беше наред. Може би се бе пропил и това го беше извадило от строя, а може би онова, което го бе изва­дило от строя, го бе накарало да се пропие. Е, нямаше го­ляма разлика, нали? Той потърка устата си и махна към два стола зад съседните бюра.
Занесох ги пред неговото и седнахме.
- Детектив Глийсън, запознай се с Бет Дерингър.
- Здравей, сладурано, как я караш?
- Ако не броим това, че някои надути тъпаци ме нари­чат „сладурана“, добре я карам.
- Спокойно, бе, не съм искал да те обиждам. Малко е докачлива, а?
- Бет ми е партньорка в кантората.
- Аха, това обяснява всичко. И така, кого защитаваш сега, Виктор? Пак ли някой наркопласьор? Или побой­ник? Или хлапе, решило да се повози с чужда кола?
- Не, става дума за най-обикновено убийство.
- Сбъркали сте адреса. Отдел „Убийства“ е в Раундхаус.
- Не, на точното място сме.
- Тъй ли? Да не би да познавам извършителя?
- Франсоа Дюбе - каза Бет.
Дали не забелязах странен блясък в очите му? Някак­ва тревога, когато чу името? Или ми се е сторило? Не беше лесно да определя при вечно изненаданото му изражение.
- Спомням си случая „Дюбе“ - каза Глийсън, като се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си. - Беше убил жена си, осъдиха го преди три години на най-тежкото на­казание, струва ми се. Доживотна. Торичели водеше раз­следването. Питайте него.
- Да, но убийството на Шеймъс Дент беше ваш случай, нали?
Той се намръщи, сякаш мухата, която е погълнал, се опитва да изпълзи от стомаха му.
- Няма връзка - измърмори.
- Има, и още как. Шеймъс Дент е свидетелствал срещу Дюбе, заявил, че го е видял на местопрестъплението.
- А, да, така беше. Това сигурно е документирано. Но показанията на хлапето нямат нищо общо със смъртта му.
- Как точно е станало?
- Не е съвсем ясно. Случило се е в една изоставена къща в Кенсингтън, временно скривалище на наркопласьори. Скарали се за нещо. Според едни било спор за територия, според други - за пари, според трети - за жена. Пък и не е задължително да е имало причина. Причина винаги се намира, нали? Трудно е да се разбере какво точно е стана­ло, при положение че единствените свидетели са били нар­комани, които при първия гърмеж се разбягват като хле­барки. Все пак имаме сравнително добро описание на скар­ването преди стрелбата.
- Кой с кого се е скарал?
- Жертвата, Дент, с един саморасъл гангстер и импре­сарио на рапмузика по прякор Ред Роувър. Имало размя­на на обиди и удари! Когато Ред Роувър посегнал към пи­столета си, Дент го ритнал в лицето. Позашеметил го, но не достатъчно. Ред Роувър се окопитил, измъкнал глока си и застрелял Дент в челото. Изпратил го направо на оня свят.
- Какво стана с Ред Роувър?
- Хванахме го в къщата на майка му.
- Каза ли нещо при арестуването?
- Едва ли. Когато го накарахме да вдигне ръце и да се предаде, извади пистолет и получи три куршума в гърди­те.
- Значи нямате показания от него?
- Схватлив си. Сметнахме реакцията му за самоприз­нание.
- Може и да си прав, но нали ни знаеш адвокатите, го­леми сме педанти. Обичаме екзекуцията да се извършва след процеса, не преди това. Един разпит би изяснил не­щата по-добре. Нещо нередно около застрелването му?
Той поклати глава:
- Всичко беше по правилата. Беше рецидивист, убил човек, извади оръжие. Не вярвам някой да е заплакал за него.
- Какво научихте за убития?
- Че е мъртъв, това ни беше достатъчно.
- Какво се разбра от аутопсията?
Глийсън се наведе напред и се озъби:
- Нали ти казах. Куршум в челото.
- Имах предвид следи от дрога в кръвта, детективе.
- Има ли значение?
- Да, има.
- Имаше сведения, че е употребявал наркотици.
- Но в кръвта му не е имало наркотични вещества, нали?
- Така казаха.
- Как си го обясняваш?
- Може би е бил зависим, затова е бил толкова агреси­вен. Искал е да си вземе дозата, а Ред Роувър го е пратил по дяволите. След като е получил куршума в челото, едва ли има значение.
- Научихме, че преди да бъде убит, Дент е бил прибран от някакъв човек, който се е опитал да го излекува от за­висимостта - намеси се Бет. - Може да са имали и сексу­ална връзка, но в крайна сметка се е оправил. Имате ли информация за това?
- Не.
- Изобщо поинтересувахте ли се от положението на Дент?
- Е, не е бил ангелче, ако това намеквате. Вижте, напра­вихме всичко, което трябва. Разследвахме, каквото трябва­ше да разследваме, открихме убиеца и се погрижихме за него. Благодаря за посещението, но имам работа. За времето, ко­гато си изгубих с вас, са изчезнали още два автомобила.
- Радвам се, че ни обърна такова внимание, детективе.
- Ако изникнат други въпроси - добави Бет, - имате ли нещо против да ви телефонираме?
- Бъди добра, сестричке, недей — измърмори Глийсън.



15


Не знам защо, но последното изречение на детектив Глийсън се запечата в съзнанието ми. Както вече споме­нах, акцентът му бе южняшки, но той изрече тези думи мелодично и завалено, което ми се стори странно позна­то.
Замислих се за това, докато с Бет пътувахме към кан­тората. Тя не изглеждаше особено доволна от срещите ни досега, нито от мен, не знам защо. Държеше се като учи­теля ми по физическо в училище, когато отказах да се по­катеря по въжето в салона и той ми каза, че не харесва поведението ми. Явно Бет също не го харесваше.
- Дент е мъртъв - измърмори тя, - убиецът е бил убит, тук ударихме на камък. От самото начало си знаех, че са ни пратили за зелен хайвер.
- Обичам хайвер, но предпочитам черен.
- Да не говорим за добавката към хонорара.
- Да не говорим за нея.
- Обаче все още сме с празни ръце, нали?
- От самото начало ти казах, че това е загубена кауза.
- Но все пак взе парите му.
- Те не са негови, но да, взех ги. Ако нищо не излезе, вината няма да е наша. Той е убил жена си, не ние.
- Така ли мислиш? Честно?
- Според съдебните заседатели той е виновен. Колкото до мен, чистосърдечно си признавам, че не ми дреме за него. Не съм длъжен да вярвам на клиента си, аз само взе­мам парите му. Адвокатът е като монтьор. Докарваш ми живота си, разказваш ми за проблемите си и аз отварям капака, опитвам се да отстраня повредата. Няма място за чувства. Аз не давам оценка за автомобила. Просто за­претвам ръкави и действам. Виждала ли си монтьор да се разчувства, когато Ти поправя клапаните? Поклаща гла­ва, цъка с език, старае се да ти представи жестоката исти­на колкото се може по-безболезнено, като лекар, когато ти казва, че си болен от рак, но повярвай ми, изобщо не се вживява. Интересува го само да си получи парите.
- Не съм учила право, за да стана монтьорка.
- Адвокатите идеалисти се срещат само в романите или умират от глад. Ох!
- Какво?
- От опяването ти зъбът пак ме заболя.
- Хубаво. Искаш ли да задълбая в раната?
Така се разделихме - с моя зъбобол и първите разно­гласия в кариерата ни. Истината е, че не можех да опреде­ля откъде идва това напрежение. Аз винаги съм бил ци­ник и егоист. Откога Бет ми се връзваше?
Продължих да си мисля за това, когато се затворих в кабинета си. Замислих се над казаното от детектив Глийсън. Имаше нещо, нещо в разказа му за изоставена­та постройка, нещо в мрачната сграда и скучната длъжност, на която работеше сега, нещо в начина, по кой­то оправдаваше убийството на Ред Роувър, и реакцията му към намека на Бет за сексуалността на Шеймъс Дент. И всичко това изкристализираше в последното му изрече­ние, в последната му дума: „Бъди добра, сестричке, недей.“
„Недей.“ Това бе казал. Думата кънтеше в ушите ми. Неочаквано ми хрумна нещо, една теория.
Обадих се на Торичели. Тони Торичели беше абсолю­тен тъпак и не бяхме в особено добри отношения, но той бе разследвал убийството на Лиза Дюбе, той беше открил кървавата фланелка и пистолета, той бе заключил, че убиецът е Франсоа Дюбе, той беше свидетелствал в съда срещу него. Нямаше много да се зарадва, че пак се ровя в това разследване. Но преди да му поднеса тази малка из­ненада, имах още няколко въпроса.
- Как я караш, детективе?
Не гореше от желание да ми отговори. Нищо не иска­ше да ми каже, освен да вървя по дяволите, което и напра­ви. Не се бях срещал с Торичели в съда, но достатъчно добре се познавахме, за да сме нащрек. Аз имах славата на адвокат с остри зъби, който не щади противниците си.
Той бе известен като полицай, който не се притеснява да наруши някоя и друга разпоредба, за да постигне своето. Едва ли бяхме добра компания, по-скоро бяхме като куче и котка.
- Обаждам се да видя как я караш - излагах - и да обсъ­дим някои новини, които могат да те заинтересуват. Но първо една клюка.
Торичели излъга на свой ред, като каза, че не е махлен­ска клюкарка. Всъщност през него минаваха всички клю­ки в управлението като коли през натоварено кръстови­ще.
- Случайно минах през автомобилния отдел на „Макалистър“. Натъкнах се на детектив Глийсън. Как се е озо­вал в тая дупка?
Той ми каза.
- Виж ти - изненадах се. - Защо не са го изритали?
Той обясни, че нямали доказателства, но все пак го пре­местили.
- Е, значи няма други проблеми. Освен тия бакенбарди и южняшкия акцент.
Той се изсмя и направи хаплива забележка.
- Да, повече му подхожда някой бар на Саут Стрийт. Имаш ли представа къде си пие уискито?
Той ми даде адреса и описа заведението.
- Не може да бъде. Мислех, че такива барове има само в Мемфис. Ходил ли си там с него?
Отвърна, че не е, нямало начин да завлекат дебелия му италиански задник на такова място дори с конски впряг.
- Вярвам ти.
Той изръмжа нещо.
- Знаеш ли, детективе, в последно време все за теб си мислех. Някой ден трябва да те заведа на обяд. В някой хубав ресторант. Със свещи, цигулки. Някое романтично местенце, където сервират хубави спагети. Аз черпя.
Той замълча, после избълва тирада, която нарочно про­пускам.
- Можем да си побъбрим за новия ми клиент, за когото работя само от няколко дни. Франсоа Дюбе. Спомняш ли си го?
Отдалечих слушалката от ухото си, за да спася тъпан­чето си, докато той - по малко особен начин - отговори, че си спомня Франсоа Дюбе и много се радва, че аз съм се заел със случая му. Това ми е едно от любимите неща в адвокатската професия - създаването на такива приятни и плодотворни взаимоотношения с нашите храбри поли­цаи. Докато слушах ругатните на детектива, изпитах също­то вълнение както когато слагате последните парченца на пъзел. Убедих се, че ако науча повече за убийството на Шеймъс Дент, може би ще получа и основания за обжал­ване присъдата на Франсоа Дюбе.
Ставаше късно, но картината все повече ми се изясня­ваше. Бет си беше тръгнала, секретарката ми Ели - също. Бях сам в кантората, единственият представител на „Дерингър и Карл“, но това бе достатъчно. Седнах на стола на Ели, извадих празен лист, поставих го в пишещата ма­шина, на която секретарката попълваше готови бланки, и като търсех с един пръст клавишите, връщах, поправях грешките и пак търсех клавишите, написах нещо.
Прибрах документа в джоба на сакото си, качих се в колата и тръгнах за кратка разпивка „В сянката на Кра­ля“.



16


„В сянката на Краля“ не беше заведение за случайни хора. Ако не го търсиш специално, няма как да го откри­еш, пък и не ти трябва.
Оставих колата на паркинга на малък търговски център край булевард „Рузвелт“. Имаше магазин за елек­троника, домашни потреби, химическо чистене, един пра­зен магазин, аптека, стоки за един долар. Позната кар­тинка. Номерът, който търсех, беше до магазина за евти­ни джунджурии. Отворих вратата и веднага ме блъсна мощно думкане на баси, които резонираха в болния ми зъб. Когато се качвах по стълбите, минах покрай няколко табели, закачени по стените:


МАРАТОНКИТЕ СА ЗАБРАНЕНИ


НОСЕНЕТО НА ОРЪЖИЕ ЗАБРАНЕНО


БАНАНОВ САНДВИЧ С ФЪСТЪЧЕНО МАСЛО
[3]
- 57 ЦЕНТА


Заведението не беше от любимите ми. Дано да сервира­ха „Морски бриз“.
До затворената врата на края на стълбите седеше ста­рец с бележник в ръка. Беше висок и прегърбен, с бели кожени обувки и коса, сякаш върху главата му се е наста­нил сив пудел. Когато се опитах да мина покрай него, той ме хвана с кокалестата си длан.
- Коя е твоята песен?
- Искам да се видя с детектив Глийсън. Тук ли е?
- Приличам ли ти на бюро за запознанства?
- „Здравей, Доли“.
- Казвам се Скип.
- Тия са ви от ученическите лагери, нали? Хубави обув­ки.
- Специални за танци. Познавам един пич, който по­знава друг, дето познава онзи, който ги внася директно от Хонконг.
- Значи можеш да ме уредиш с един чифт.
- Искаш ли?
- Не. И така, Глийсън тук ли е?
- Да.
Намигнах на стареца и пак понечих да отворя вратата, но кокалестата ръка отново ми препречи пътя. Поглед­нах я за момент, после - стареца.
- Какво, куверт ли има?
- Няма куверт, но тази вечер е за караоке.
- Пусти късмет. Трябваше да дойда утре.
- Все тая. Всяка вечер има караоке. Коя е твоята песен?
- Не пея.
- Щом ще влизаш, трябва да пееш. Всеки изпява поне една песен. Така участваш в шоуто и помагаш за веселото настроение. - Старецът вдигна рязко глава и очите му за­блестяха налудничаво, пуделът се разтресе. - Има караоке.
- Знам „Чувства“. Мога ли това да изпея?
Той ме погледна, после - бележника, разлисти го, пак ме погледна.
- Нямаме я.
- Ами „Кумбая“.
Старецът пак погледна списъка.
- Имаме „Кисмет“, имаме „Целуни ме бързо“, имаме „Ку-уи-по“, но „Кумбая“ няма.
- „Сатисфекшън“?
- Не.
- Не предлагате голям избор.
- Само нещата, които той е пял.
- Аха, сега разбрах. Ами, изберете ми вие тогава.
- Как сте с високите?
- Зле.
- Значи нещо по-басово, по-лесно. Ето нещо, което обик­новено се удава на начинаещите. Има бавна партия, къде­то можете и да говорите.
- Дадено.
- Име?
- Франц.
- Странно - измърмори старецът, като откъсна едно листче от бележника, попълни го и ми го подаде, - не ви отива. Десет долара.
- Десет долара на песен?
- Само за първата, след това е безплатно.
Извадих портфейла си и измърморих:
- Е, добре поне, че няма куверт.

Влязох в помещение, осветено от неонови лампи и ук­расено с всичко, свързано с Елвис. Пана, осветени с улт­равиолетова светлина, часовници с форма на китари, злат­ни плочи, керамични бюстове, снимки от всички периоди в живота му: Елвис - невероятно млад, Елвис - невероят­но красив, Елвис - невероятно строен и с черни кожени дрехи, Елвис - невероятно дебел и с бял костюм. Маси по средата, барплотове покрай стените, сепарета в дъното. Сервитьорки, облечени като ученички, с вързани на опаш­ка коси, разнасяха чаши върху кръгли подноси. На тясната сцена отпред разрошена червенокоса миньонка с вид на Ан-Маргарет
[4]
се дереше с „Вива Лас Вегас“, текстът течеше на телевизионен екран, а другите клиенти ръко­пляскаха в такт с музиката и подвикваха окуражително.

Посрещна ме мъж с тъмни очила и широка усмивка.
- Добре дошли - изрече с плътен глас. - Разписката?
Подадох му листчето. Той го погледна.
- Добър избор, Франц - похвали ме той. - Искате ли компания за тази вечер?
Махна към три жени, седнали на бара, с бухнали коси и дълбоки деколтета. Някога явно са били привлекателни.
- Не, благодаря, днес вече приказвах с баба си.
Огледах сцената, забелязах онзи, когото търсех, в едно крайно сепаре. Седеше сам, надвесен над чашата си, полупразна, с нещо тъмно на дъното. Не ръкопляскаше на пе­вицата. Почудих се дали посещението ми този следобед не е развалило настроението му за цялата вечер. Имайки предвид какво бях научил малко по-късно, най-вероятно да.
Седнах пред Глийсън и той ме погледна, но не изглеж­даше изненадан.
- Откъде разбра за това място? - попита.
- От Торичели.
Той кимна, разбра. Торичели не ми беше казал само за бара, а и за престрелката.
- Трябва да си сложа табелка: „Не ме безпокойте“.
- Нали знаеш, че когато настъпиш дъвка, няма как да я отлепиш от подметката си, налага се да я дръпнеш с ръка, а тя залепва по пръстите ти. Е, аз съм такава дъвка.
- Представих си нещо друго, което можеш да настъпиш. Какво искаш?
- Искам да знам ти ли научи Шеймъс Дент на карате.
Той се ококори, сякаш се канеше да каже нещо, но точ­но в този момент се приближи една сервитьорка с учени­ческа престилка. Очите ѝ бяха оградени като в черни рам­ки, устните ѝ бяха като изкуствени.
- Нещо за пиене, момчета?
- Аз черпя - обявих.
- Чудо на чудесата - възкликна Глийсън. - Искам още един бърбън, чист.
- Имате ли „Морски бриз“? - попитах. - С лимон.
- Най-близкото е „Блу Хавай“.
- Какво представлява?
- Водка, сок от ананас, кокосов крем и синьо кюрасо.
- Става.

- Благодаря, Присила
[5]
- каза Глийсън, преди тя да се отдалечи.

Вдигнах вежди:
- Присила ли?
- Всичките така се казват. Как се сети за каратето?
- Елементарна логика. Въпреки ръста си Шеймъс Дент никога не е бил голям бияч. После изведнъж започва да раздава ритници като Джеки Чан. Замислих се за цялата тая мания по Елвис, бакенбардите и южняшкия акцент, който се опитваш да докарваш, въпреки че си от Манаюнк, не от Мемфис. Пък и както описа борбата на Шеймъс с оня наркопласьор, сякаш знаеш точно какъв удар му е нанесъл. Всичко съвпада.
- Голям си ми умник.
- Достатъчно дълго се занимавам с ченгета, прихва­нал съм нещо.
- Какво толкова се интересуваш от Шеймъс?
- Защото е свидетелствал срещу Франсоа Дюбе.
Той се втренчи в мен за момент, после нещо го накара да се извърне към сцената, където жената размахваше ръце и виеше.
- Не е зле - отбелязах. - И прилича на Ан-Маргарет.

- Да, но не на Ан-Маргарет във „Вива Лас Вегас“, а във „Всяка божия неделя“
[6]
.

- Човек не може да има всичко.

-
Внимание, внимание
- заговори от сцената диджеят, който беше взел разписката ми; гласът му звучеше от всич­ки страни. -
Аплодисменти за прекрасната Елвира.
- Кли­ентите заръкопляскаха. -
Сега е ред на Харви от Хънтингтън Вали, който ще изпълни един кратък блус от петдесет и седма.

На сцената излезе младеж със синкавочерна коса, с из­даден напред перчем и лице като боксова круша. Взе мик­рофона, изкашля се и измърмори:
- Да започваме.
След кратка встъпителна мелодия запя леко преграк­нало „Една нощ“.
- Не е това, което намекна съдружничката ти - каза Глийсън, докато слушахме Харви от Хънтингтън Вали, който не пееше никак зле. - Не сме имали нищо сексуал­но.
- Няма нужда да се оправдаваш. Интимният ти живот не ме интересува.
- Точно в това е проблемът. Всеки смята, че истината е най-лошото, което може да си помисли. Но не винаги е така.
- Каква е истината?
- Хлапето беше загазило. Опитах се да му помогна. - Глийсън допи уискито си. - Това, приятелю, е всичко.
Говореше, сякаш не му дремеше дали ще му повярвам.
- Как се запознахте?
- Имаше убийство в Джуниата. Влязохме в една изо­ставена съборетина да търсим свидетели. Шеймъс седеше свит в една стая и стискаше китарата си. Свалих пистоле­та и го попитах дали може да свири. Той ми показа.
Присила донесе питиетата ни. Казах ѝ да приготви още по едно и да ми ги пише на сметката. Глийсън отпи глътка бърбън и присви очи - по-скоро от спомена, отколкото от силния алкохол, предположих аз. Моят „Блу Хавай“ беше студен и твърде сладък, но изглеждаше добре в чашата. Най-хубавото при сините питиета е това, че отдалеч им личи, че са сладникав бълвоч, забъркан за хора, които не могат да пият уискито си чисто. Коктейл, който вдъхва кураж с неподправения си вид.
- Добре ли свиреше? - поинтересувах се.

- „Добре“ е меко казано. Чувал ли си някога запис на Робърт Джонсън
[7]
, дрънкащ на старата си кухарка?

- Не.
- Тогава няма да ме разбереш. На външен вид беше пълна скръб, кирлив, дрогиран, с насинено око, но свире­ше божествен блус. Затова го взех и го почерпих кафе. Той ми разказа за наркотиците, какво е правил с приятелите си, всичко. Беше жестока, тъжна история, но в него има­ше нещо. Той искрено съжаляваше. В моя бранш такива хора трудно се намират, искрени, не да играят само за пред съдията. Затова му осигурих лечение, работа. Прибрах го вкъщи. Заедно свирехме и пеехме. Спиричуъли, ако щеш вярвай. Помагах му, с каквото можех.
- Дори си уредил да си оправи зъбите.
- Бог ми е свидетел, имаше нужда. Уредих го при един зъболекар, който работеше безплатно. Един ден мина през участъка и остави картичката си, искаше да направи нещо в полза на обществото.
- Ами каратето?
- Момчето беше здравеняк, но не можеше да се отбра­нява. Не беше честно. Запитах се какво би направил Ел­вис. Би го научил на карате, така и направих. Имам черен колан, трети дан, през уикендите давам уроци в един клуб. Заведох го. След толкова години в полицията ти писва да обучаваш ченгета. Хубаво беше да помогна на момче, в което все още има някаква надежда. А му помогнах, виж­даше се. Той бързо се оправи.

-
Ръкопляскания за Харви от Хънтингтън Вали.
- По­следваха аплодисменти, подсвирквания. -
Сега ще чуем един новак. Да приветстваме Франц. Хайде, Франц, твой ред е.

Ако е бил толкова чист - казах, сякаш не съм чул диджеят, - какво е правил в онази изоставена къща, кога­то са го убили?
Глийсън затвори очи за момент.
- Не знам.
- Не успя ли да разбереш?
- Опитах се.

-
Хайде, Франц, не се крий. Да извикаме Франц. Всич­ки.

Тълпата закрещя:
- Франц, Франц, Франц.

-
Къде си, Франц?
- заприглася диджеят.

- Куршумът не е най-подходящото средство за търсене на истината - отбелязах.
- Не исках да убивам онзи човек, не че не си го заслу­жаваше. Надявах се да разбера какво е станало, но може би наистина малко съм преиграл. Видях Шеймъс мъртъв и сигурно съм преминал границата.

-
А, ето къде си бил, Франц, при нашия приятел Патрик Глийсън. Франц, Франц, Франц. Излез на сцената, Франц.

Глийсън погледна към диджея, после - мен.
- Ти ли си Франц?
- Това е адвокатският ми прякор.
- Значи е твой ред. Излизай.
- Не съм дошъл да пея.
- Няма как. Всички пеят. Това е караоке бар.



17


Бях в капан. Не можех да си тръгна. Затова изгълтах остатъка от коктейла си, излязох под прожекторите, ско­чих на сцената, взех микрофона и закрих очите си от яр­ката светлина. Понякога престорената самоувереност е най-добрата тактика.
- Ето за дамите - рекох, като разхлабих вратовръзката си. - Очаквам ви пред стаята си довечера.
Това предизвика смях, което беше хубаво, защото му­зиката започна.
Щом си отворих устата, в залата настъпи мълчание. Слушателите ми зяпнаха, втренчиха се удивено в мен, ня­кои запушиха ушите си. Не знам дали заради тембъра, тем­пото, тоналността или заради липсата и на трите, но до­като пеех „Недоверчиви умове“, усетих как публиката настръхва. Когато разтресох бедра, опитвайки се да под­ражавам на Елвис, по лицата им се изписа ужас, смразя­ващ, панически страх. Аз бях „Тексаската резачка“ на тяхното вечерно караоке парти. По едно време на припева ми се стори, че някъде дерат котка, но после осъзнах, че е от високоговорителите.

- Благодаря, Франц, благодаря за тази интересна ин­терпретация на хит номер едно за шейсет и девета -
каза диджеят и музиката утихна. -
Това бе едно от любимите ни парчета... до тази вечер.

Отново закрих очите си От прожекторите.
- Много кратко беше.

-
Не и за нас, Франц -
отбеляза диджеят и слушате­лите заклатиха глави в съгласие. -
Много благодарим, че ни уважи с присъствието си, и лекувай тази настин­ка.

- Ама на екрана вървят още думи - запротестирах аз. - Пък и къде отиде бавната част? Много исках да изпея бавната част.

-
Ние също, Франц, но повярвай ми, тази песен не може да понесе повече осакатяване. А сега един гост чак от Мантуа ще ни изпее едно от най-най-най-старите парчета на Краля, добър пример за Франц в певческата му кариера. Да чуем Великолепния Марв със,, Сърендър“.

На сцената се качи плешив, прегърбен старец с разкри­вени от артрит пръсти. Ушите му стигаха на нивото на бедрото ми. Грабна микрофона от ръцете ми и ме натири:
- Слизай от сцената, безобразнико. Дай да ти покажа как се прави.
И наистина го направи, негодникът.
Когато се върнах в сепарето, Глийсън лежеше върху ма­сата, покрил главата си с ръце. За миг си помислих, че е припаднал, мъртвопиян от мъка по Шеймъс Дент, но по­сле видях, че раменете му се тресат от смях.
- Нали ти казах, че не съм дошъл да пея.
- Така ли го наричаш?
Той вдигна глава, страните му бяха мокри от сълзи.
- Толкова ли беше лошо?
- Като блеене на прежаднял козел.
- Чудесно. Водил ли си Шеймъс тук?
- О, да.
Той се усмихна при спомена.
- Как се справяше?
- Шеймъс пееше добре. Изпълни версия на „Американ­ска трилогия“, от която да ти се прииска да се запишеш в армията, а пък изпълнението му на „В бащиния дом“ би разплакало дори атеист.
- Какво се е случило с него? Какво е правил при Ред Роувър? За какво са се карали?
- Не знам. Просто не знам. Намерих оня мръсник при майка му. Отидох сам и това ми беше грешката. Партнь­орът ми беше другаде, трябваше да го изчакам, но нямах търпение. Почуках на вратата. Майката отвори. Още не се бях представил, когато онзи мръсник ме събори и по­бягна навън. Хукнах след него. Той спря, обърна се и измъкна нещо от джоба на панталона си. Нямах избор.
- Имаше ли разследване за стрелбата?
- Винаги има.
- Какво се установи?
- Излязох чист.
- Какво извади той?
- Нож.
- Ти си имал револвер.
- Той се обърна. Извади нещо от панталона си. Може­ше и мобифон да е, но в такива моменти не се чака да видиш какво е. Оправдаха ме.
- Но пак те прехвърлиха в „Автомобилни кражби“.
- Случаят стигна до вестниците. От вътрешния отдел казаха, че не е трябвало да ходя без подкрепление. Начал­ството ме прехвърли в автомобилния, за да свали напре­жението от „Убийства“. Сега търся коли. Като куче.
В този момент Присила се приближи.
- Браво, каубой - каза, като ми оставяше втората чаша „Блу Хавай“.
- Всяка вечер ще идвам.
- Моля те, недей. Ще бъде катастрофа за бакшишите.
Отпих голяма глътка от коктейла и присвих очи от бол­ка.
- Какво ти е? - попита Глийсън.
- Боли ме зъб...
- Иди на зъболекар.
- Всеки ми го казва.
- Човекът, който оправи зъбите на Шеймъс, направи чудеса.
- Вече ми препоръчаха един.
- Помисли си. Зъбите на Шеймъс бяха като Стоунхендж, а след това изглеждаше доста сносно.
- Беше ли ти благодарен за това, което си направил за него?
- О, да. Това е най-важното. Той бе свястно момче и оценяваше добрината. Колкото повече правиш за него, толкова повече ти се приискваше да му помагаш.

-
Благодаря, Марв, беше много хубаво и прочувствено. Дамите са луди по теб.
- Чуха се истерични писъци. -
Да помогнем на Марв да слезе от сцената. Следва нашият обичан, страхотен полицай Патрик Глийсън. Той ще ни изпее нещо от специалния албум на Краля от шейсет и осма. Заповядай, Патрик.

Глийсън изгълта бърбъна си, оригна се за прочистване на гърлото, намигна ми и се изправи. Важно се приближи към сцената. По пътя махна към бара на трите красавици с дълбоките деколтета и те го последваха.
- В памет на един добър приятел - каза той по микро­фона.
Наведе глава, раздвижи коляното си и изчака съпрово­да - приглушен тромпет, нежното припяване на беквокалистките, тиха цигулка.
Когато вдигна глава, Глийсън гледаше някъде в прост­ранството и изглеждаше променен, като в транс. Запя с прекрасен дълбок глас за светлини, блестящи все по-ярко, за птици, летящи все по-високо, за по-синьо небе и по-красива земя, за братя, държащи се за ръце.
Беше сълзлива песен, сантиментална и простичка. И въпреки че този подражател на Елвис стоеше на мизерна­та сцена в изпадналия караоке бар пред скромна публика, замаяна вече от изпълнения на хора като Харви от Хънтингтън Вали, Великолепния Марв и моя милост, на фона на прочувствената музика и нежното припяване на трите жени гласът на Глийсън, наситен с емоции, извися­ващ се, издаваше истинска мъка. Неговата искрена вяра във всяка дума, която изпяваше, ме накара да се засрамя.
Глийсън беше полицай. Някои хора стават ченгета заради властта, оръжията, адреналина, когато си на предната линия в нечия чужда трагедия. Други избират тази професия, защото не е добре платена, а изисква пълно отдаване и понякога позволява на онези, които я практикуват, да направят нещо, за да стане този свят по-добър. Не винаги можеш да различиш едните от дру­гите.
- Страхотен си - похвалих го, когато се върна на маса­та. - Занимавал ли си се професионално с пеене?
- Помниш ли онзи бърз рокаджийски стил преди две десетилетия? „Стрей Катс“. Робърт Гордън. „Липсваш ни, липсваш ни, Джин, Джин Винсънт“. Няколко момчета от академията направихме състав. Аз бях вокал и свирех на китара.
- Как се казваше групата ви?
- „Полицейски кучета“. Свирехме по барове. Бяхме до­ста добри. Имахме предложения от клубове в Ню Йорк. Но беше само хоби. Винаги съм искал да работя това, ко­ето правя сега.
- Ченге.
Той сви рамене.
- Това, което си направил за Шеймъс, е много хубаво.
- Той беше добро момче.
- Не са много хората, които биха му помогнали.
- Нищо не съм направил.
- Има обаче нещо, което не мога да разбера. Знаеше ли за показанията му по случая „Франсоа Дюбе“?
- Да.
- И си знаел, че защитата ще се интересува от минало­то му, за наркотиците, престъпленията му като малоле­тен, как си го намерил в тайна квартира на наркопласьори. Знаел си, че това е важно, нали?
- Знам как действа системата. Вие, адвокатите се за­хващате за някоя дреболия и я изкривявате.
- Може би си прав, детективе... всички си вършим ра­ботата. Но когато си научил, че ще свидетелства, заЩо не каза на никого какво си знаел?
- Никой не ме е питал.
- А пък ти не си проявил желание да помогнеш. Не ти ли хрумна, че Торичели ще се заинтересува? Прокурорката? Много от аргументите им се основават върху показа­нията на момчето. Не ти ли хрумна, че могат да се заинте­ресуват от миналото му?
- Той тъкмо се беше откачил от наркотиците. Чакаше го светло бъдеще. Не беше необходимо всички да научат какво е правил.
- Нито за връзката ти с един бивш наркоман.
- Казах ти, че не е имало нищо нередно.
- Може би.
- Просто исках да го предпазя.
- Или си пазил своята кожа. Както сам каза, хората приемат за истина най-лошото, което може да им мине през главата.
Той не отговори, истината бе изписана на лицето му. Но ако тогава е бил проговорил, събитията са щели да се развият различно. Прокурорката е щяла да даде инфор­мацията на защитата и на Шеймъс наистина е щяло да му бъде трудно на свидетелската скамейка. Нещата са щели да се наредят по друг начин за Франсоа Дюбе, а също и за детектив Глийсън. Защото ако са знаели за връзката му с Шеймъс Дент, началниците му нямаше да го натоварят да разследва убийството на момчето, той нямаше да тръгне да търси убиеца, нямаше да убие човек, нямаше да го из­ритат в отдела за автомобилни кражби. И нямаше да из­падне в това положение, съдбата му да е в моите ръце.
- Трябваше да им кажеш - повторих.
- Вече знам.
- Ако разберат, ще преразгледат случая със стрелбата.
- Най-вероятно.
- Вече няма да прилича на самозащита, а на отмъще­ние.
- Казах ти как беше.
- При все това.
- Да, знам.
- Ще стане лошо.
Той сви рамене.
- Сигурно разбираш, че нямам друг избор.
- Опитвах се да направя нещо добро.
- Така е устроен светът, детективе. - Извадих искането за разследване, което бях написал в кантората, и внима­телно го поставих пред него. - Никое добро дело не остава ненаказано.
Той не погледна документа, не беше нужно.
Изпих втория коктейл. Алкохолът защипа гърлото ми, от ананасовия сок остра болка прониза зъба ми. За мо­мент устните ми потрепериха, прилоша ми и очите ми се премрежиха.
Глийсън ме хвана за рамото.
- Осъзнай се, момко. Какво ти стана? Напи ли се?
Поклатих глава и веднага съжалих, все едно шило прободе зъба ми.
- От зъба ли? Чакай да ти дам името на онзи зъболекар.
- Вече ми дадоха - отговорих и зарових в джоба си за картичката, която ми беше дал Уит.
- Опитай с моя човек. Говорят, че работи сравнително безболезнено.
- Точно това „сравнително“ ме притеснява.
- Трябва да се лекуваш, човече, сериозно. Аз ще му се обадя.
Притиснах студената чаша до бузата си.
- Как се казва?
- Пфефер.
Ококорих се.
- Доктор Пфефер - повтори детектив Глийсън. - Той помогна на момчето и според Шеймъс бил истински вълшебник.


18

- О, господин Карл - посрещна ме секретарката на док­тор Пфефер, - радваме се, че ни посетихте. Много сте спрет­нат, трябва да отбележа. И каква елегантна вратовръзка. Преди вас има друг човек, но докторът ви очаква. Ще сме ви много благодарни, ако попълните въпросника ни за нови пациенти.
Чакалнята в кабинета на доктор Пфефер бе ярко осве­тена, твърде ярко. Цветовете на списанията, грижливо под­редени на масичките покрай креслата, се размиваха под безжалостната флуоресцентна светлина, самият въздух като че ли беше наелектризиран от успокоителната музи­ка, звучаща от високоговорителите на тавана. И на всич­кото отгоре - младата секретарка, твърде весела, твърде любезно усмихната и твърде неискрена по отношение на вратовръзката ми. От забележката ѝ зъбът ме заболя още повече. В чакалнята на доктор Пфефер сякаш попаднах в стерилна камера, отделена от времето и пространството. Можехме да сме на луната или във Филаделфия, но къде­то и да беше това, всичко щеше да е все така бяло и весе­ло.
Когато взех въпросника, забелязах нещо странно над бюрото на секретарката. На стената в рамки висяха сним­ки на усмивки, на блестящи, съвършени зъби, една над друга, само усмивки, като в музей на перфектната зъбна хигиена. Втренчих се в тези съвършени усти и прокарах език по неравните си зъби, след това седнах на едно от безличните кафяви кресла и се заех с въпросника:

ИМЕ: Това добре.
ДАТА НА РАЖДАНЕ: В далечното минало.
ОБРАЗОВАНИЕ: Твърде много.
ДОХОДИ: Не достатъчно.
СЕМЕЙНО ПОЛОЖЕНИЕ: Неясно, меко казано.
ЗДРАВОСЛОВНО СЪСТОЯНИЕ: Удивително добро, ако изключим един зъб.
ЕСТЕСТВО НА ПРОБЛЕМА: Стоматологично.
ЛЕЧЕНИЕ ДО МОМЕНТА: „Морски бриз“ привечер.
ЗДРАВНА ЗАСТРАХОВКА: Липсва.
ЗАСТРАХОВКА ЗА ИНВАЛИДНОСТ: Защо този въпрос ме изнервя?
ЗАСТРАХОВКА „ЖИВОТ“: Е, стига де!
НАЙ-ГОЛЯМО ПОСТИЖЕНИЕ В ЖИВОТА: Това пък защо?
НАЙ-ГОЛЯМ ПРОВАЛ: Моля?
НАЙ-СРАМНА ТАЙНА: Абе, това шега ли е?
ЧОВЕК, С КОГОТО НАЙ-МНОГО ИСКАТЕ ДА СЕ ВИДИТЕ: Зъболекар. Боли ме зъб и искам да се срещна със зъболекар.
В МОМЕНТА ИМАТЕ ЛИ НАСИЩАЩА СЕКСУАЛ­НА ВРЪЗКА?

Последният въпрос ме накара да се върна при секре­тарката.
- За какво е всичко това?
- Това е въпросникът ни за нови пациенти, господин Карл. Всеки нов пациент го попълва.
- Не мислите ли, че въпросите са твърде лични? На­пример номер шестнайсет, за сексуалната връзка?
- И какво?
- Не разбирам какво е значението за болния ми зъб.
- Доктор Пфефер практикува холистичен подход в сто­матологията. „Тук не лекуваме зъби - обича да казва, - тук лекуваме хора.“
- Ами ако хората искат само да им излекува зъбите?
Тя въздъхна, все така усмихната:
- Добре, господин Карл, отговорете на въпросите, кои­то сметнете за уместни, само попълнете информацията за застраховките.
- Нямам за стоматологична помощ.
- Тогава ще трябва да платите.
- Разбира се.
- Посочете номера на кредитната си карта и датата на изтичане. Но запомнете, господин Карл, доктор Пфефер винаги напомня на пациентите си, че всеки зъб има нерв, който в крайна сметка е свързан с цялата нервна система чрез мрежа от връзки с все още неизяснена същност. - Изведнъж усмивката ѝ помръкна. - Не искаме да излеку­ваме зъб, а нещо друго да престане да функционира.
Усмихнах се учтиво, докато ме заболя зъбът, седнах на креслото и пак погледнах въпрос шестнайсет.
„В момента имате ли насищаща сексуална връзка?“ Как се отговаря на такъв въпрос? За миналите си връзки ли да говоря, или за бъдещите си планове? Дали за сре­щите си през последните два месеца, или онези, които сега замислях? И всъщност какво означаваше „насищаща“? Можеш ли да оприличиш една връзка на пържола, от ко­ято след третата хапка можеш да оставиш чинията и да кажеш: „Достатъчно, наситих се“? В общи линии при мен задоволяващите връзки обикновено не бяха сексуални, а сексуалните не бяха задоволителни и ми се струваше, че при всички хора трябва да е така. Продължих да размиш­лявам за различните аспекти и тълкувания на въпроса, когато вратата на кабинета се отвори.
Излезе жена с папка в ръка, усмивката ѝ беше ослепи­телна, широка, съвършена. Беше висока, слаба, с права руса коса. Бе облечена като манекенка на ревю и също толкова красива.
Подаде папката на секретарката.
- Как мина, госпожице Кингсли?
- Много добре, Диърдри, отлично. - Красавицата потърка с език блестящите си горни зъби. - Такива вни­мателни ръце.
Погледна ме. Опитах се да се усмихна. Тя се обърна към секретарката, сякаш креслото ми беше празно.
- Докторът иска да дойда пак след четири месеца. В сряда ще ми е най-удобно. Следобед.
Побъбриха си още малко, докато секретарката ѝ запис­ваше час. Госпояйща Кингсли посегна да вземе химикал­ка от бюрото. Стройното ѝ тяло се изви като дъга, тя по­вдигна единия си крак назад и изпъна пръстите си. Когато пак се изправи, сбърчи нос, прехапа долната си устна и започна да пише адреса си на картончето за запазен час.
Погледнах въпрос шестнайсет и написах: „Не“.
- Виктор Карл - чух глас с немски акцент, нетърпящ възражения, глас на фюрер.
Изправих се и застанах мирно, като се огледах за из­точника на гласа. На вратата стоеше висока жена с бяла престила, държеше папка. Раменете, гърдите и ръцете ѝ бяха странно несъразмерни с тялото. Изглеждаше така, сякаш може да ме усуче като мокър парцал.
- Д-да?
- Готови сме да ви приемем - рече тя, без нито едно мускулче на каменното ѝ лице да потрепне. - Аз съм Тилда, стоматологичната сестра на доктор Пфефер. Много се радваме да ви приемем. Елате насам. И вземете въпрос­ника си.
Погледнах нервно Диърдри и госпожица Кингсли, кои­то ми кимнаха окуражително. Душици.
- Да, идвам.
Сестрата ме пусна да вляза в коридора. Около нея се разнасяше аромат на борова гора. Светлината понамаля. Музиката едва се чуваше и вратата зад нас се затвори.
- Ще ви приеме в манипулационна Б.
„Манипулационна“ ми прозвуча като „екзекуционна“.
Въведе ме в чиста, ярко осветена стая. Около оранжев зъболекарски стол имаше машинки и лампи, рентгенов апарат, мивка, таблички, пълни с варварски инструмен­ти. Тилда ми заповяда да седна на стола и аз се подчиних, отпуснах се назад, докато тя нагласяваше височината. Оранжевата изкуствена кожа ми убиваше на гърба.
- Удобно ли е така?
- С малко музика и една „Маргарита“ щях да се почув­ствам като на плажа.

-
Я, гут -
измърмори тя на немски, явно не особено раз­веселена. - Тук не е курорт. Изчакайте така. Докторът сега ще дойде.

- Точно от това се боях.
След няколко минути той влезе. Познах, че е докторът, защото носеше лекарска маска на устата, лекарска шап­чица и на лекарската му престилка имаше избродирано: „Доктор Пфефер“.
- Я да видим какво имаме тук. - Взе картона ми и бързо прегледа въпросника. - Виктор Карл, а? И имате някакъв проблем?
- Със зъба.
- Хубаво, хубаво. Ако беше с крака, щях да ви кажа, че сте сбъркали адреса. - Засмя се на шегата си. - Разкажете ми за зъба.
- Боли.
- Много ли?
- О, да.
- Имало ли е ускоряващо събитие?
- Не знам, но преди време ме удариха с ръкохватка на пистолет.
- Пистолет? Леле! Случайно ли беше?
- Не, съвсем нарочно.
- Много интересно. Някой ден ще трябва да ми разка­жете. С най-малки подробности. Ще ми е много интерес­но. Но засега нека да погледна зъба.
Отиде при умивалника, изми ръцете си и извади гуме­ни ръкавици от едно чекмедже.
- Къде е този зъб?
- Долу, доктор Пфефер, вдясно.
- О, хайде без официалности - засмя се той, докато на­хлузваше ръкавиците. - Мога ли да ви наричам Виктор? - Стегна едната с гумен ремък. - А вие можете да ме нари­чате Боб.



19


- Много съм загрижен - каза съдия Армстронг и наис­тина много загрижено поклати голямата си глава. - Мно­го, много загрижен.
Наведох се към Бет и прошепнах, без да движа подута­та си челюст:
- Мисля, че е сериозно загрижен.
- Какво?
- Няма значение.
- Какво?
Така става, когато извадят зъба ти на парченца и по­ловината ти челюст се подуе като грейпфрут - никой не разбира и една думичка от това, което казваш.
Посещението ми при зъболекаря завърши с изважда­не на зъба ми, зловеща манипулация - от спомена още ме побиват тръпки. Затова Бет изложи аргументите ни за обжалване по случая „Франсоа Дюбе“. От едната ѝ страна седеше клиентът ни, изглеждаше много хрисим в кафявата затворническа униформа. От другата бях аз и полагах всички усилия да не плюя кръв по пода в съдеб­ната зала.
- Върховният съд нееднократно е заявявал, че всяка ин­формация, която би могла да постави под съмнение думи­те на свидетелите, е изключително важна за един спра­ведлив процес - продължи съдията. - В светлината на пред­ставените доказателства по делото срещу Франсоа Дюбе показанията на Шеймъс Дент, че подсъдимият е бил за­белязан на местопрестъплението, са от особено значение. Ако информацията за пристрастеността му към наркоти­ците е била известна на защитата, това сериозно би раз­клатило доверието в показанията му.
- Ама ваша чест - възрази прокурор Мия Долтън, - като се имат предвид пръстовите отпечатъци, мотивът, сним­ката на подсъдимия, която жертвата е стискала, доказа­телствата в това дело остават...
- Знам какви са доказателствата, госпожице Долтън. Аз водих делото, ако сте забравили. Въпросът е дали тази нова информация за свидетеля би могла да повлияе върху решението на съдебните заседатели в светлината на оста­налите факти и смятам, че доводите на госпожица Дерингър са убедителни.
- С цялото ми уважение, позволете да не се съглася.
Мия Долтън се изправи. Макар че не беше висока, тя внушаваше респект. В първия процес срещу Франсоа Дюбе обвинител е бил тогавашният окръжен прокурор и сега тя се чувстваше задължена да защити честта на началнич- ката си.
- Дори без показанията на Шеймъс Дент защитата едва ли щеше да докаже невинността на клиента си.
- В такъв случай, госпожице Долтън, ще имате възмож­ност да ни го докажете. Моята отговорност в случая е по­вече от ясна. Информацията за свидетеля е била налице, в ръцете на полицията и следователно е трябвало да се представи на защитата.
- Да, но не е била в ръцете на обвинението, ваша чест. - Долтън се обърна и мрачно изгледа Патрик Глийсън, кой­то седеше зад нея в залата. - Детектив Глийсън не е уве­домил за миналото на Шеймъс Дент нито детектив Тори- чели, който е водел разследването, нито прокуратурата. Как можете да ни държите отговорни за грешката на де­тектив Глийсън?
- Не съм казал, че вашата институция е направила нещо нередно, госпожице Долтън. Както постоянно повтарям на дъщеря си, тук не става дума за вас. Става дума за кон­ституционните права на Франсоа Дюбе.
- Какво ще кажете за конституционните права на Лиза Дюбе?
- Това като аргумент ли го казвате, госпожице Долтън?
- Мисля, че е достатъчен аргумент...
- Според прецедента „Брейди“ няма значение дали ук­риването на информация относно свидетеля е било умиш­лено или не. А пък в „Кайлс срещу Уитли“ съдът е поста­новил, че обвинението е длъжно да узнае всяка информа­ция в полза на обвиняемия, с която разполагат институ­циите, действащи от името на държавата, включително полицията.
- Това е твърде тежко бреме за нас.
- В никакъв случай не е така, господин съдия - намеси се Бет. - В противен случай полицията би могла да реша­ва сама, без участието на прокуратурата, каква информа­ция да доведе до знанието на защитата. И ми се струва, че в този случай може би точно това е станало.
- Напълно сте права, госпожице Дерингър - съгласи се съдията.
Долтън погледна колежката ми почти с възхищение, след това насочи погледа си към мен. Опитах се да ѝ се усмихна, а тя наду едната си буза, имитирайки моето състо­яние. Много мило.
Обсъждането продължи. Обърнах се да огледам посе­тителите в залата. Имаше неколцина репортери - някои просто бяха влезли, за да си запълнят времето, но имаше и такива, които бяха отразявали първото дело. Групичка сърдити близки на жертвата седяха от страната на обви­нението, намръщени и притиснати един до друг. По среда­та седяха възрастни мъж и жена с каменни лица, изглеж­даха напрегнати, на ръба на инфаркта. Това е обичайна гледка на дело за убийство, приятелите и роднините на жертвата идват да изразят скръбта си за любимия човек. Възрастната двойка бяха родителите на Лиза Дюбе и на­стойници на четиригодишната дъщеря на Франсоа, която не беше в залата. Усмихнах им се, но те се преструваха, че не ме забелязват.
Детектив Глийсън седеше отпред и с тъжно, изненада­но изражение понасяше упреците. Положението му не беше розово; двама детективи от вътрешния отдел на полиция­та също бяха в залата и си водеха записки. Трябваше да му се признае обаче, че когато Бет започна да го разпитва за Шеймъс Дент, той не мънкаше и не шикалкавеше. За­кле се да казва истината и само истината, след което сми­рено отговори на въпросите ѝ, рядко явление при наказа­телен процес. Дори бе изоставил престорения южняшки акцент и говореше като обикновен филаделфиец, сякаш духът на Елвис го беше напуснал, прогонен от проблеми­те му. Жалко, помислих си, защото през следващите ня­колко месеца щеше да му е нужен доста кураж.
Седнал зад нас, Уитни Робинсън ми кимна, в очите му личеше лека тревога. Бет искаше да пледира за неефек­тивна защита и той нямаше да се обиди - ако го помолех, щеше да признае всичките си грешки по време на първото дело - но я убедих да не го прави, първо, защото основните ни аргументи бяха за пропуски на обвинението, а и поне­же не исках да уронвам авторитета му.
Най-отзад със скръстени ръце седеше Велма Такахаши, облечена с потресаващ зелен костюм. Присъствието ѝ ме изненада, но тя несъмнено идваше да се убеди, че не дава парите си напразно. Доста добре изглеждаше тази Велма - такъв външен вид се постига само с много пари - пък и се оказа права, наистина съвсем скоро пак щяхме да си говорим. Може би веднага след като съдията вземеше ре­шение.
- Както вече казах - рече той, като се почеса по глава, сякаш така щеше да изчопли отговора, - загрижен съм, много съм загрижен. Това жестоко престъпление още ме ужасява и съзнавам колко е важно виновникът да бъде наказан. В същото време съм длъжен да спазвам разпо­редбите на конституцията.
- Може ли и аз да добавя нещо? - попита Франсоа Дюбе и се изправи. За пръв път проговаряше и френският му акцент прозвуча дразнещо в съдебната зала.
Това не беше добре, можеше само да си навреди. Хва­нах ръката на Бет и поклатих глава. Тя се наведе към него и му прошепна нещо. Той леко я отблъсна.
- Господин съдия, може ли да кажа нещо?
- Можете да говорите каквото искате, господин Дюбе, но ми се струва, че на адвоката ви това не му харесва. Съветвам ви да се вслушвате в думите му.
- Днес никой не каза дали съм виновен или невинен за това, в което съм обвинен.
- Осъден - вметна Долтън.
- Искам да знаете, господин съдия - продължи Франсоа, като се обърна към гневната групичка в другия край на залата, - искам родителите на Лиза, господин и госпо­жа Калън, да знаят, че не съм я убил. Аз обичах Лиза. На­истина, имахме проблеми, но аз я обичах, винаги съм я обичал.
Старицата в средата на залата изскърца със зъби, ся­каш чупеше орехи:
- Седни, за Бога, направи ни тази услуга и си затвори мръсната уста!
- Тишина - призова съдията. - Вашето твърдение за невинност няма да се отрази върху хода на делото, госпо­дин Дюбе. Направихте същото изказване и на предишния процес, но съдебните заседатели не ви повярваха.

- Но аз не съм го извършил. Невинен съм. Моля ви,
маман, папа
- обърна се към Калънови, които го разкъ­сваха с погледи; другите в залата ахнаха при употребата на тези фамилиарни обръщения, - искам да видя дъще­ричката си. Моля ви, искам да видя Амбър. Моля ви.

В този момент госпожа Калън се изправи, изхлипа спо­давено, бързо мина покрай хората, които седяха на ска­мейката до нея, и избяга от залата. Една от по-младите жени от групичката изгледа свирепо Франсоа, изправи се и излезе след нея. Господин Калън продължи да гледа зет си с омраза, която би пропукала и камък.
Дюбе пак се обърна към съдията:
- Това исках да кажа.
- Беше повече от достатъчно - не прикри гнева си Армстронг. - Седнете сега и мълчете. Господин и госпожа Калън са преживели страшна трагедия. С нищо не може­те да облекчите страданието им, господин Дюбе, и няма да ви позволя да го утежнявате.
- Ваша чест - намеси се Бет, - господин Дюбе само...
- Знам какво се опитва да прави, госпожице Дерингър. Постарайте се да контролирате клиента си. Той само ме затрудни при вземането на това решение, но нямам избор. Давам ход на нов процес.
В залата се чуха възгласи на изненада и гняв. Франсоа Дюбе пак се изправи и прегърна Бет. Мия Долтън скочи на крака:
- Господин съдия...
Армстронг удари два пъти с чукчето си, приставът из­вика: „Тишина“ и шумът поутихна.
- Бихме искали да ни бъде предоставена възможност да обосновем становището си по проблемите, засегнати на това предварително гледане.
- Не искам да слушам обосновките ви. - Съдията по­стави ръката си върху половинметровата купчина доку­менти на катедрата си. - Обосновките ви са изписани върху хартия, за която е била изсечена цяла гора. И на мен не ми е приятно, госпожице Долтън, но съм чел материали­те и по двата прецедента, които цитирате, и виждам, че нямам избор. Не се сърдете на мен, а на детектив Глийсън. Готова ли сте да водите обвинението без показанията на Шеймъс Дент?
- Разбира се, ваша чест.
- Кой води обвинението?
- Аз, господин съдия.
- Имате ли нужда от допълнително време, за да се под­готвите?
- Не.
- А вие, госпожице Дерингър?
- Колкото по-скоро, толкова по-добре, господин съдия.
- Добре. Затегнете коланите, защото започваме ведна­га. Слушам ви, госпожице Дерингър.
Бет се изправи и започна да излага аргументите си за освобождаване на Франсоа Дюбе от затвора по време на процеса. Отново огледах залата - тъжното лице на Глийсън, състрадателното изражение на Уит (състрада­ние към кого?). Погледнах очите на господин Калън, ко­ито святкаха от гняв и обида, и плъзнах поглед по тънки­те тюркоазенозелени токчета, стройната фигура и лъска­вата руса коса на Велма Такахаши, докато тя излизаше.
Станах и тръгнах след нея като разгонен помияр след расова кучка.



20


Настигнах я при асансьора. Ухаеше на скъп парфюм, на люляк. В портокалова градина. Напролет. Докато лакей ти сервира коктейл, а от морето полъхва лек бриз. Да, нещо такова.
- Хареса ли ви представлението, госпожо Такахаши?
- Никога не съм била в Талахаси, господин Карл, защо?
- Кой говори за Талахаси?
- Не разбрах много добре какво казахте. Каните ме в Талахаси? Доста дръзко.
Пъхнах език в дупката между кътниците си и опипах празното място от болния зъб. Доктор Боб ме беше преду­предил в никакъв случай да не пъхам езика си там, затова постоянно го правех, не можех да се спра.
- Какво ви има на главата? - поинтересува се тя. - Тази сутрин изглежда особено безформена.
- Извадиха ми зъб.
- Ударили сте се в ръб? Било е сериозен сблъсък.
Постарах се да говоря по-бавно и колкото се можеше по-отчетливо в това състояние:
- Извадиха ми зъб.
- Аха, ясно - каза тя, като натисна копчето на асансьо­ра. - Това обяснява защо пръскате слюнка навсякъде. Е, пожелавам ви скоро да ви мине.
- Ще ми отделите ли минутка?
Велма погледна вратата на асансьора, сякаш се надява­ше да я спаси, но когато се отвори, тя не влезе, а се отдръпна встрани. Изглеждаше смутена да стои с мен в коридора. Раз­бирах я - бях се видял сутринта в огледалото. Изкушавах се да я убедя, че не съм изрод, а обикновен човек, но се опася­вах да не би да разбере, че я каня в Кливланд.
Изговаряйки думите колкото можех по-отчетливо, ка­зах:
- При предишната ни среща споменах, че ако искането за обжалване успее, ще имаме нужда от нов аванс за само­то дело.
- Спомням си, но не може ли да го обсъдим на друго място и по друго време?
Тя кимна назад и аз проследих погледа ѝ. Госпожа Калън ни наблюдаваше от входа на залата. Интересно.
- Разбира се, само ви напомням. Заповядайте, когато ви е удобно, стига да е скоро. Подготвянето на един про­цес изисква много пари и време.
- И предпочитате чекове, нали?
- Колко мило, че си спомняте. Съдията сигурно ще оп­редели гаранция за Франсоа Дюбе. Ще е сериозна сума, но една Такахаши може да си я позволи. Ще съдействате ли?
- Не.
- Не е задължително да е в брой, може и имуществена гаранция.
- Подкрепена с подписа ми?
- Или на съпруга ви.
- Няма да дам и цент. Кажете на Франсоа сам да си търси пари. Може тъстът му да му помогне.
- Някак си не ми се вярва. Не ви разбирам, госпожо Такахаши. Плащате разходите по защитата, но не и га­ранцията, така ли?
- Поне слухът ви е по-ясен от речта ви. Франсоа е пре­карал три години зад решетките. Ще издържи още някол­ко месеца.
- Стига съпругът ви да не научи, че му помагате в про­цеса.
- Това ли искахте да ми кажете? Сега мога ли да си вървя?
- Някой оставя цветя на гроба на Лиза Дюбе. Всеки четвъртък. Много трогателно.
- Родителите ѝ много я обичаха.
- Не се съмнявам, но не Калънови оставят цветята. Всеки четвъртък следобед шофьорът ви ви закарва на гро­бището. Коленичите пред гроба на Лиза и оставяте една бяла роза на тревата над ковчега ѝ. Оставате още малко, почиствате от листата и вземате цветето от предишното ви посещение.
- Бяхме добри приятелки.
- Ежеседмичните посещения и сълзи не са израз на при­ятелство. Те говорят за нещо друго. Любов, може би. Или чувство за вина.
Тя ме погледна мрачно, очите ѝ проблеснаха. Пристъ­пи към асансьора и натисна копчето. Скръсти ръце, троп­на нервно с токче и пак се върна при мен.
- Следили сте ме.
- Да, но само с най-добри чувства и уважение.
- Не забравяйте къде ви е мястото, господин Карл. И се постарайте, каквото и да правите, да не ме замесвате.
Вратата на асансьора се отвори. Велма Такахаши нео­чаквано протегна ръка и ме ощипа по подутата буза. След това се качи в асансьора, оставяйки ме да се превивам от болка до стената.
За втори път се отнасяше към мен като към слуга, чий­то единствен смисъл в живота е да служи на тайнствени­те ѝ цели. За втори път ме третираше по-зле и от куче. Започваше да става интересно.


Госпожа Калън препречи пътя ми към съдебната зала. Беше едра жена с бледа кожа и къса бяла коса, носеше обувки в тон с тъмносиния ѝ костюм. Изглеждаше стра­ховито и не беше предразположена към мен. Това обичам в съдебните дела, чудесните отношения между страните.
И ако си мислите, че разводите са тежки, само вижте някой процес за убийство.
- Съжалявам, госпожо Калън - изрекох бавно и отчет­ливо, когато се приближих. - Знам, че е тежко за вас.
- Знаете ли, господин Карл?
- Е, не точно, предполагам.
- Тя беше най-малката ми дъщеря, последното ми дете. Роди се късно, беше дар от Бог.
- Не го правим от неуважение към паметта на дъщеря ви. Просто искаме господин Дюбе да бъде съден справед­ливо.
- Той получи, каквото заслужаваше, повярвайте ми, младежо. А какво получи дъщеря ми?
- Заслужавала е много повече.
- Видях, че разговаряте с Велма Виковски.
- Виковски ли?
- Това беше името ѝ, когато обикаляше града като раз­гонена кучка. Каква работа имате с такава жена?
- Каквато и да е, това е моя работа.
Възрастната жена презрително изсумтя:
- Като кукла е, нали? Красива, но опасна. Нали знае­те, че първо тя се умилкваше около него.
- Около кого?
- Около клиента ви. Но той не беше достатъчно богат за вкуса ѝ, затова кучката го подхвърли с играчките му на моята Лиза.
- Играчки ли? Какви играчки?
- Няма значение. Важното е, че подхвърли този боклук на дъщеря ми. Никога няма да ѝ го простя.
- Велма, изглежда, че е била много близка с дъщеря ви.
- Не достатъчно, за да я предпази от тази френска змия, която стана неин съпруг. Той е лош човек, обаятелен наи­стина, но лош. Човек може едновременно да е чаровник и животно. Замая главата на дъщеря ми, но аз през цялото време си знаех що за стока е. Казвах ѝ, но Лиза не ме слу­шаше. Затова въпреки преценката си дадохме дъщеря си на този изрод и ето какво стана. От самото начало си зна­ех. Виждах злото в него.
- И как изглежда то, госпожо Калън, злото в един чо­век?
- Тя се приближи и ме хвана за ръкава.
- Той е белязан, господин Карл. Погледнете лявото му око. Ще го видите.
- Недостатъчната пигментация на окото?
- Това е знак.
- Добре, но това не означава, че я е убил.
Тя пусна ръкава ми и се обърна към вратата на залата.
- Може би не, но означава, че в него се таи зло.
Странно, но и аз си го бях помислил при първата ми сре­ща с Франсоа Дюбе. Не за това обаче го съдеха. Понякога се налагаше да си припомням защо изобщо съм станал адво­кат на наказателни дела. Не заради парите, защото, честно да си кажа, не изкарвах достатъчно, а и не беше защото съм смятал, че клиентите ми са несправедливо обвинени добри хорица. Повечето не бяха нито добри, нито несправедливо обвинени, а Франсоа Дюбе можеше да се окаже един от най- големите негодници. Не, причината да се занимавам с кри­минални дела бе, че се чувствах най-комфортно, когато съм на страната на онзи, срещу когото са настроени всички.
- Можете да сте сигурна, че прокурор Долтън, която води обвинението, е способна юристка. Ако има до­статъчно доказателства, за да бъде потвърдена присъда­та на господин Дюбе, тя ще го направи. Моята работа е да се погрижа процесът да е справедлив.
- Лъжете, господин Карл. Знам много добре каква ви е работата. Работата ви е да разпространявате лъжите му, да представяте истината като лъжа, да разпръсквате съмнения, както селянин разхвърля тор.
- Трябва да имате вяра на съдебната ни система, госпо­жо Калън.
Тя наведе глава и ме погледна гневно изпод вежди:
- Не вярвам в това.
В злобата ѝ към мен имаше нещо странно.
- Ако сте видели злото във Франсоа Дюбе, какво виж­дате в мен?
Тя се приближи, протегна ръка, сякаш извличаше ин­формация направо от душата ми.
- Виждам някаква празнина, нещо липсва.
- Имате ли представа какво?
- Ами, като начало - отговори тя и се усмихна, - един зъб.
Засмях се, кимнах и тръгнах към вратата, но преди да мина покрай нея, тя ме хвана за ръката.
- Той е чаровник, както вече казах, но крие змия в паз­вата си. Внимавайте кого се опитва да омайва, господин Карл.
Прозвуча зловещо, затова не е чудно какви мисли ми минаваха, когато влязох в съдебната зала. Всъщност поч­ти очаквах да видя огромна кобра с жълто петно в едното око да се поклаща над плетена кошница, да има тюрбан на главата и да свири на флейта, не подчинена на змиеу кротителя, а хипнотизираща всички със зловещата си харизма.
Вместо това видях Франсоа Дюбе изправен пред ска­мейката на защитата, един полицай го държеше за рамо­то, канеше се да го върне в затвора. Клиентът ми обаче не гледаше полицая. Не, той стоеше зад него. Погледът му бе насочен напред, право към очите на съдружничката ми. Държеше я за ръцете, гледаше я в очите и говореше спо­койно и тихо, сякаш я хипнотизираше.
А Бет, Бог да ѝ е на помощ, го гледаше в захлас и слу­шаше, а чарът му все повече я омайваше.



21


Тук е мястото да разкажа повече за посещението ми при доктор Боб. Помните ли, че споменах насилие и произвол?
- Охо - весело възкликна зъболекарят, когато надник­на в устата ми. - Виждам абсцес, но това не е най-лошото.
С разчекната от ръката му уста аз произнесох:
- Ааааауаааауоооо?
- Счупен. Пети долу вдясно е счупен. Ето.
Почука по зъба ми с огледалцето и аз се опитах да рит­на лампата до тавана.
- Сигурно се е счупил от удара с пистолет. Това е при­чинило възпалението. Бактерии като гладни паяци са пропълзели навътре и са си направили уютно гнезденце във венеца ви. Бих искал да го спасим, нищо не е по-добро от една бърза процедура, но какво мога да направя при това положение? Налага се да го извадя. - Изкиска се като доволен джебчия, въодушевен от идеята да лиши устата ми от един зъб. - Какво мислите, Виктор?
- Няма ли начин да го запазя?
- На верижка около врата може би, но не и в устата.
- Какво ще стане с дупката?
- О, ще се погрижим за това, не се безпокойте.
- И без това вече е късно да се безпокоя.
Той се отдръпна и ме погледна над очилата си.
- Искате ли да се посъветваме с още някого? Мога да попитам Тилда, но тя обикновено е на моето мнение.
Изсмя се като автомобилна аларма. Не казах нищо.
- Наистина, Виктор, не се безпокойте. Това е рутинна процедура, а и наистина няма друг начин.
- Е, щом няма...
- Така е, Виктор, трябва да се извади.
- Добре тогава.
- Чудесно. Хайде, да не се бавим повече. Да решаваме този проблем веднъж завинаги. Късметлия сте, че имам дупка в ангажиментите.
- Да, голям късмет.
- Сега ще повикам Тилда и започваме.
Едрата сестра веднага изникна на вратата като Вал ки­рия на стоматологията, дошла да отнесе смъртоносно ране­ния ми зъб от бойното поле. Зад гърба си чух страховито подрънкване на инструменти, нагласяване на накрайници на машинката, зловещо съскане на пълнеща се спринцовка.
Когато се подготви, Боб кимна. Тилда се приближи и ме стисна за раменете с огромните си ръчища. Миризма­та на бор почти ме задуши.
- Няма да боли, Виктор. Ще почувствате само леко боцване.
Заби дебелата игла във венеца ми, извади я и пак я заби, докато безпомощно се гърчех в лапите на помощничката му. Постепенно венецът и устната ми изтръпнаха, стана­ха безчувствени като гьон.
- Спокойно - изръмжа Тилда, затискайки с мощните си гърди ръцете и тялото ми към стола. - Не се дръжте като малко дете. Това е най-безболезнената част.


Докато вадеше зъба, Боб разправяше някаква история и нито едното от двете не предвещаваше добър край.
Разказваше за семейство колумбийски селяни, които лекувал безплатно като доброволец в Богота. Дъщерята била хубаво четиринайсетгодишно момиче и местният наркобарон ѝ бил хвърлил око. Мафиотът наредил на родите­лите да му я дадат, когато стане на петнайсет. Бащата се опитал да го разубеди, но наркобаронът бил непреклонен. Когато селянинът дошъл при доктор Боб, половината му зъби били разбити с бухалка.
- Устата му беше в трагично състояние. Много по-зле от вашата, ако щете вярвайте. Говоря перфектно испан­ски и пак едва разбирах какво ми приказва.
„Може би защото ръцете ти са били в устата му“ - по­мислих си, но си замълчах: първо, защото ръцете му бяха в устата ми и второ, защото ваденето на зъба ми не вървеше добре и бях твърде уплашен, за да говоря. Отначало той хвана зъба ми с клещи, напъна се и задърпа с всички сили. Нещо излезе. „Бога ми, лесно стана“ - помислих си, като си спомних за нежните ръце на доктора, но пак чух „Охо“ и характерния му пронизителен смях.
Заоглеждах стените да видя дипломата му.
- Разпадна се, Виктор. Зъбът ви се разпадна. Пораже­нията са по-сериозни, отколкото предполагах. Ще стане малко по-сложно. Тилда, подай ми, моля, тънките пинсети.
Тогава започнаха мъките. Косматите ръце на доктор Боб се тресяха от усилие, той хващаше едно по едно парче­тата от счупения ми зъб, дърпаше, теглеше, напъваше и през цялото време не спираше да говори.
- Разказът на бащата толкова ме трогна, че не можех да стоя със скръстени ръце, без да помогна. Трябваше нещо да направя. Чувствах се задължен. Може би това ми е вро­дено. И така, след като пооправих зъбите му, доколкото можах, си взех една седмица отпуск и отидох в свъртали­щето на наркобарона. Един ден с автобус, един ден с мага­решка каруца до фермата, цял ден в убийствената жега, докато изкача близката планина, сляза от другата страна и си проправя път през джунглата. Беше тежко пътуване, свикнал съм на по-хладен климат, но издържах. Пропълзяхме до края на гората и залегнахме. С бинокъла огледах пътя, високата стена, портата и двореца, извися­ващ се на върха на един хълм. В двора няколко деца бяха излезли на пикник. Покрай стената патрулираха мъже с автомати, през портата влизаха и излизаха лъскави коли. Спомням си, че имаше балони и един самолет. Аха!
Извади ръцете си от устата ми. От пинсетите стърчеше кърваво парче кост и корен.
- Напредваме - рече и пусна парчето в метална панич- ка; то издрънча, - макар че при толкова много кръв трудно се вижда. Изплюйте.
Изплюх. Подпрях се на вече не толкова белия умивал­ник и използвах момента да опипам с език останките от зъба си. Като Дрезден след бомбардировките - разрушени стени, стърчащи останки от комини.
- Да продължаваме.
Доктор Боб бръкна в устата ми. Тилда притисна раме­нете ми с яките си ръце. За опора докторът се опря с крак в стола.
- Докъде бях стигнал? А, да.
Стисна нещо в устата ми. Челюстта ми се разтресе от натиска.
- Това беше по времето, когато работех в американско­то посолство. Обичайното чистене на зъбен камък и плом­биране. Вадене на семки от люти чушки. Нашите служи­тели в чужбина се доверяват само на американски стома­толози и една кратка разходка из Богота е достатъчна, за да ги разбереш. След посещението на селянина започнах да изучавам пациентите си в посолството. Можеш много да научиш за един човек от поведението му на стола. От­вориш ли зъб - обичам да казвам, - отваряш душата. Дръжте се сега здраво, ха така.
Издърпа главата ми напред, напрегнах мускулите на врата си, нещо се изтръгна от венеца ми и тилът ми се удари назад в стола. Поредното парче кост падна с трака­не в табличката.
Знаех много добре какво да търся. Непринудено държа­не, привидна небрежност, използване на фамилни имена само при сърдечни поздрави. Здрави кътници и кучешки зъби. Не ми беше трудно да го намеря. Червендалест мъжага с измачкан костюм и самодоволно изражение, който всеки път, щом ме видеше, казваше: „Радвам се да ви срещна пак, Пфефер.“ Заговорихме се, обичайните любезности между лекар и пациент, както си приказваме сега с вас, Виктор. Няколко думи за времето, за вино. Уж между другото му спо­менах за разходката си в джунглата, за изкачването в пла­нината, как съм използвал възможността да видя истинско­то лице на Колумбия. Разказах му за странната гледка, за двореца насред гората, постоянно влизащите и излизащи камиони - е, това си го измислих за колорит - за частния самолет. Казвам ви, Виктор, лицето му моментално загуби самодоволното си изражение. Дръжте се, младежо.
Изстенах, а той изръмжа доволно. Поредно подрънква- не върху металната табличка.
- Отворете, отворете, почти сме на края. - Отново заби пинсетите във венеца ми. - Когато излезе от кабинета ми, зъбите му бяха бели и блестяха, а в джобчето на сакото си носеше карта с географски координати. Така направих каквото можах. Оставаше ми само да чакам и да се надя­вам. Дръжте се. Аха, ето.
Дрънкане в табличката.
- Почти свършихме. Виждам още един отломък. Дръжте се, този е дълбоко. Малко преди да отпътувам от Богота, селянинът дойде да му сложа изкуствените зъби. Беше много доволен от новата си захапка и че проблемът с дъщеря му се е решил. Имало тайна военна операция, с бомби - бомби, Виктор, и напалм. Имението в джунглата било изравнено със земята. Бил сложен край на терора и дъщерята на селянина не била пожертвана за местния гла­ворез. Благодарният баща ми донесе торба със зелени ка­фейни зърна и жива кокошка. Хапвали ли сте кокошка, Виктор, сготвена минути след като е била заколена? Вкусът е неповторим, несравним. Малко като печена змия. Дръж го, Тилда, тук ще ми трябва помощ.
Почувствах как дърпа челюстта ми като с кран. Очите ми щяха да изскочат, едва не припаднах, преди главата ми пак да се фрасне в облегалката на стола. Пак чух изтракване.
- Струва ми се, че е готово. Отворете пак, за да прове­ря. Да. Да. Чисто е. Готово. И кръвта си тече, както тряб­ва. Не беше толкова страшно, нали?
Тъкмо се канех да отговоря с някоя хаплива забележ­ка, но той ме прекъсна:
- Изплюйте.
Изплюх.
- Затова станах стоматолог. За да помагам на пациен­ти в нужда, да облекчавам страданието им, да направя жи­вота им малко по-добър. Трябва да знаете това за мен, Вик­тор, искам да го знаете. Единственото, което искам от този живот, е възможност да помагам на хората. Елате пак след една седмица.
Опитах се да кажа нещо, но само измучах и затова се отказах.
- Напълно сте прав - заяви доктор Боб, сякаш бе чул ясно всяка дума. - Нека да ви предупредя, Виктор. Кръвта ще се съсири. Това е добре. Предпазва раната и ускорява зарастването. Не го пипайте, защото последствията мо­гат да бъдат сериозни. Не го човъркайте с клечки, не го докосвайте с език. Никакви цигари, алкохол или газира­но. Разбрахте ли?
Кимнах и опипах раната с езика си.
- Добре. Тилда ще ви довърши. Довиждане, ще се срещ­нем след една седмица.
Пфефер свали кървавите ръкавици и ги хвърли сръчно в кошчето за биологични отпадъци, докато излизаше.
Тилда, която до този момент стоеше с широкия си гръб към мен и подреждаше нещо, рязко се обърна. Във всяка ръка като пистолети държеше по една кутийка, увита с целофан.
- Стига сте хленчили и избирайте. Зелената четка за зъби или синята?



22


Все още ближех раната си, когато Исабел Чандлър, социалната служителка от случая, по който работех безплат­но, спря пред кантората ми с яркожълтия си фолксваген. Усмихна се лъчезарно и бодро попита:
- Какво ви е на лицето?
- Не е за обясйкване. Да тръгваме.
Трябваше да отидем при четиригодишния ми клиент Даниел Роуз и майка му Джулия, да видим при какви условия живее, да се уверим, че жената се грижи добре за момчето, и да я убедим да се яви следващия път в съда и да спазва препоръките на детската служба.
- Трябва да си е вкъщи - каза Исабел. - Преди да тръгна, се обадих да проверя. Обеща, че ще ни чака.
- Значи няма да е вкъщи.
- Моля?
- Няма да ни чака - произнесох бавно.
- Какво ви е на устата?
- Изгубих един зъб.
- Трябва да го намерите, защото така устата ви се раз­пада.
- Благодаря за съвета.
- Дано Джулия да си е вкъщи. Съдията губи търпение.
- Бих казал, че вече го е загубила.
- Към вас също.
- Нали се явих.
- Съдията очаква повече от вас, не само да присъства­те. Иска сериозни предложения за доброто на вашия кли­ент.
- Аз себе си едва оправям, откъде ще знам кое е най- добро за едно четиригодишно хлапе?
- Трудна работа, нали?
- Ще направя, каквото ме посъветвате вие.
- Не, Виктор, разберете, това не е достатъчно. Аз тряб­ва да се съобразявам с интересите на всички, включител­но на Джулия и щата. От друга страна, вие защитавате само интереса на Даниел. Имате достатъчно време да го направите, ако пожелаете. Нали така, Виктор?
- Той ми е клиент.
- Какво означава това?
- Почти всичко.
- Добре тогава. Ами този зъб, боли ли ви много?
- Имам чувството, че в устата ми се боричкат катерич­ки.
- Олеле!
- И аз така казвам.
- Целта ни не беше далеч, от другата страна на река Скайлкил, след Пенсилванския университет, в самото сърце на Западна Филаделфия.
Исабел спря при малка кръчма и магазинче за китай­ска храна с плексигласова витрина. Кварталчето бе при­ветливо, някои къщи бяха запуснати и изоставени, други - ярко боядисани и с имитация на трева около верандите. Навън играеха деца, пред стълбищата седяха старици и бдяха за реда, един дракон от реклама на ателие за татуи­ровки се зъбеше на минувачите.
Тръгнахме по улицата, костюмирани и с куфарчета. С полички от палмови листа едва ли щяхме да изглеждаме по-нелепо.
- Ето - каза Исабел, когато стигнахме до бар на име „Точната топка на Томи“.
- Какво предлагате? Първо да пийнем по едно?
- Не е лоша идея, но не. - Тя махна към вратата до вхо­да на кръчмата. - Джулия живее с приятеля си и Даниел в стаичка над бара.
- Уютна семейна обстановка.
- Все пак е някакъв дом - отбеляза Исабел и позвъни.
Докато тя чакаше някой да се покаже, отворих врата­та на „Точната топка на Томи“ и надникнах вътре. Ня­маше много хора, не беше твърде задимено, нито твърде тъмно. Не беше много чисто и светло, но изглеждаше нормално. На бара седяха неколцина мъже, други играе­ха на карти в едно сепаре, а непосредствено до вратата двама мъже седяха от двете страни на маса с шахматна дъска, а трети ги гледаше. Единият премести фигура и ме погледна.
Набръчкано черно лице, червена папийонка, черно кепе. Хорас Т. Грант. Можеше да се очаква.
Тъкмо се канех да извикам нещо от рода на „Здрасти, бе, главанак“, когато Хорас Т. Грант направи нещо много странно. Погледна ме, вдигна едната си вежда, колкото да покаже, че ме е познал, и отново се надвеси над дъска­та, без да продума.
- Е, аз разбирам от намеци, пък и помнех какво ми беше казал за анонимността, докато нагъваше понички с дреб­на шарка, затова не му извиках, не му помахах, дори не изчаках пак да ме погледне. Обърнах се към бара, кимнах на бармана - невероятно висок и с невероятно бяла коса - който ме гледаше подозрително, и отново излязох. Иса­бел още чакаше пред вратата.
- Не отваря - оплака се тя.
- Защото я няма.
- Може би звънецът не работи.
- Работи. Пробвахте ли вратата?
Тя ме погледна, после - вратата. Отвори я.
Качихме се по влажното и мрачно стълбище, пропито с миризма на вкиснала бира и цигарен дим от бара, и спрях­ме пред боядисаната дървена врата на горната площадка.
Исабел леко почука. След малко - пак.
Никакъв отговор.
Похлопах не толкова внимателно, направо задумках с юмрук.
- Госпожице Роуз - закрещях. - Аз съм служебният ад­вокат на Даниел. Идваме по съдебно нареждане. Отворе­те.
Нищо.
- Няма я - повторих.
- Ама нали ми обеща. Каза, че ще ни чака.
- Не иска да ѝ се месим в живота. А може би, което е по-интересно, някой друг не иска да ѝ се месим в живота.
- Толкова по-зле - измърмори Исабел и извади мобил­ния си телефон.
- Какво правите?
- Ще се обадя на съдията. Ще поискам прокурорско на­реждане.
- И какво ще постигнете? Кога полицията ще дойде да я търси? Какво ще стане, когато я намерят? Какво ще ста­не с Даниел?
- Какво предлагате?
- Елате.
- Къде?
- Просто елате с мен.
Слязох и отворих долната врата. Исабел се подвоуми, но ме последва.
Хорас стоеше облегнат до вратата на бара с шахматната дъска под мишница. Минах покрай него, като само ким­нах. Знаех накъде да вървя, още в кантората бях набеля­зал маршрута си на картата. Завих надясно, после - наля­во на следващата пресечка.
Спрях пред малка къща на тиха улица. Щорите бяха спуснати, вътре не светеше, нямаше признаци на живот.
- Качете се и почукайте - казах на Исабел.
- Кой живее тук?
- Почукайте и ще видите.
Тя ме изгледа, сякаш бях извънземен, сякаш се бях превърнал в друго същество, но се качи на верандата. По­следвах я. Отвътре се чуваше говор от телевизор.
Исабел позвъни, изчака, почука леко по вратата. По­гледна ме, показах ѝ юмрука си и тя задумка.
Отвори ни жена по дънки и тениска, с кт^са тъмна коса, тъмни очи и ревящо бебе в скута. Обърна се назад и из­крещя:
- Намали тоя проклет телевизор.
След това отново ни погледна.
- Какво искате? - попита ядосано, преди да познае Иса­бел.
- Здравейте, госпожице Роуз.
- Мамка му - измърмори Джулия.



23


Даниел Роуз седеше със свити юмруци на дивана и гле­даше равнодушно и съсредоточено анимационно филмче. Беше дебеличко русоляво хлапе с бледа кожа, носеше гу­менки без връзки и се стараеше да не ме гледа, което е характерно за повечето ми клиенти.
В кухнята жените разговаряха на четири очи. Исабел не беше доволна от оправданията на майката. Приятелката ѝ трябвало да свърши някаква работа, затова Джулия тряб­вало да гледа бебето ѝ и това се случвало всеки път, когато се уговорели за среща със социалната служителка. Нямало как да отиде на консултациите за родители, които ѝ била препоръчала Исабел, защото просто не можела да намери разписание на автобусите. Не била завела Даниел на ле­кар, защото бил много болен и не можел да излиза.
За това, което Джулия Роуз се опитваше да пробута на Исабел, си има юридически термин. Тази сцена можеше да скъса нервите и на светец, а аз не съм светец, затова се отказах да слушам оправданията ѝ, влязох в хола и седнах до момчето на дивана.
- Даниел - казах, като се опитах да надвикам телеви­зора. - Знаеш ли какво е адвокат?
Той не отговори и продължи да се взира в екрана. Из­кушавах се да изключа апарата, за да привлека внимани­ето му, но рискувах да се разреве и да избяга; така щях да проваля шанса си да говоря с него. Освен това благодаре­ние на телевизора Джулия не можеше да ни чуе. Изчаках да ми отговори и след като не го направи, отговорих си сам:
- Адвокатът помага на хората, когато са в беда. Аз съм адвокат.
Той не реагира на думите ми, само се засмя на някаква шега във филмчето.
- Днес, Даниел, ти си човекът, на когато съм дошъл да помогна.
Зачаках. Никаква реакция. Нямах голям опит с деца и дори не знаех дали това четиригодишно момче разбира какво му говоря. Вероятно не. Тъкмо смятах да се откажа и да се върна в кухнята, когато Даниел, все още вторачен в телевизора, проговори:
- Приказваш смешно.
- Ти пък изглеждаш смешно.
Очаквах да се засмее на шегата или поне да се усмихне, но той не реагира. Стисна зъби и продължи да се взира в телевизора. Как се общува с деца?
- Говоря смешно, защото си загубих един зъб. Искаш ли да видиш?
Той кимна.
Отворих устата си и дръпнах надолу долната си устна, за да му покажа. Той погледна, кимна и пак се обърна към телевизора.
- Болеше ли? - попита.
- Не много.
- Нищо не съм направил.
- Знам, приятел, знам, че нищо не си направил.
- Значи не съм в беда.
- Не си, но може би пак имаш нужда от адвокат. Затова добрата госпожа съдия ме нае, за да дойда и да ти помог­на. Как се държи с теб майка ти?
- Добре.
- Хубаво. Държи се добре. Много хубаво. Дава ли ти достатъчно да ядеш?
- Да.
- Къпе ли те?
- Понякога.
- Чете ли ти приказки?
Той сви рамене и преплете пръстите си.
- Пошляпва ли те?
- Когато не слушам.
- Колко често става това?
- Не знам.
- Боли ли, когато те пошляпва?
- Не много.
-  Обичаш ли да гледаш телевизия?
- Да.
- Много ли гледаш?
- Мама ми позволява.
- Играеш ли си с други деца?
- Не знам. Сега гледам.
- Аз също, но пак можем да си приказваме.
- Не те чувам.
- Разбира се, че чуваш, Даниел. Имаш ли приятели?
- Не знам.
- Кажи кои са ти приятелите.
- Може ли да не говорим вече?
- Още не. Разхождаш ли се в парка?
- Да.
- Какво правиш там?
- Пързалям се на голямата пързалка.
- Кой те води в парка?
- Мама.
- Майка ти има ли си приятел?
Той помълча, после взе дистанционното и увеличи зву­ка.
- Как се казва приятелят на майка ти?
- Не знам.
- Знаеш, сигурен съм.
- Ранди.
- Ранди. Хубаво. Той добре ли се държи с теб?
- Не знам.
- Играе ли си с теб?
- Не.
- Чете ли ти приказки?
- Не.
- Къпе ли те?
- Не.
- Удрял ли те е?
Даниел пак взе дистанционното и увеличи звука.
- Намали това чудо - изкрещя Джулия от кухнята.
Даниел намали звука. Доста добре боравеше с дистанционното. Не знаех дали може добре да реди конструкто­ри или пъзели, дали лесно разлиства книжки с картинки, но с дистанционното си служеше много добре.
- Слушай, Даниел, дали ще може някой ден, ако майка ти разреши, да те заведа в парка?
- Не знам.
- Ще те почерпя сладолед. Какъв сладолед обичаш?
- Шоколадов.
- Добре. Обичаш ли захарни пръчици?
- Да. Разноцветни.
- С всякакви цветове, а? Добре, шоколадов сладолед, поръсен с цветни захарни пръчици. Ще направиш ли нещо за мен, Даниел? Можеш ли да се усмихнеш? Искам една голяма усмивка. Усмихни се, за да ми покажеш, че сме приятели, и ще те оставя да си гледаш телевизия.
Той се обърна, усмихна се пресилено и пак се загледа в екрана. Гърлото ми се сви.
- Джулия се съгласи да посещава курсовете за родители - каза Исабел, когато се върнах в кухнята; беше взела бебе­то на съседката. - И без повече оправдания, нали, Джулия?
- Да. Обещавам.
- Ще кажа на съдията. И посещението при лекаря, там също трябва да отидеш. Разбери Джулия, положението е сериозно. Ако не направиш тези неща, ако не се явиш в съда следващия път и не изпълняваш препоръките, може да се принудим да ти вземем детето и да го дадем за от­глеждане.
- Не го правете - проплака Джулия. - Моля ви, обе­щайте, че няма да го направите.
- Ще бъдем принудени за доброто на Даниел.
- Ще направя всичко, •'което ми казахте. Ще отида при доктора. Обещавам.
- Знаеш ли как да стигнеш до съда?
- Автобусът е скъп, затова не дойдох онзи път. Исках да дойда, но автобусът е два долара във всяка посока, а трябва плащам и за детето.
- Какво ще кажете да дойда да ви взема? - намесих се аз. - Така може ли?
- Да. Добре.

- Ще ви взема от апартамента.
С
Даниел и Ранди.

Тя се стресна и отвори широко очи.
- Какво? Не, не Ранди. Няма да може да дойде. Той ра­боти.
- Къде?,
- Не искам да говоря за него. Какво общо има с Даниел?
- Не живее ли и той в стаичката над бара?
- Не съвсем. Вече не. Няма го. Тръгна си.
- Скъсахте ли?
- Да, скъсахме. Разкарах тоя мръсник. Само не го на­месвайте, става ли? - Личеше, че се страхува, което не ми хареса. - Ще направя каквото кажете, само не го замес­вайте.
Исабел ме погледна. Свих рамене.
- Добре, засега толкоз - каза тя. - Да видим как ще се справите до следващата среща в съда. Ако всичко върви добре, ще направя нов план за действие. Искате ли да допълните нещо, Виктор?
- Да, искам. Какво им е на зъбите на Даниел?



24


- Откъде знаехте, че ще е там? - попита Исабел, дока­то вървяхме към колата.
- Имам си информатори.
- Значи се преструвахте.
- Какво ви казах?
- Че детето ви е клиент. Още не мога да разбера какво трябва да означава това.
- Защо станахте социален работник?
- За да помагам на семейства в затруднение. Да напра­вя света по-добър, предполагам.
- Ето, тук се разминаваме. Аз не искам да спасявам ки­товете, не искам да спасявам планетата, не искам да спася­вам децата. Честно казано, не искам да правя света по-добър, защото се опасявам, че ще стане точно обратното. Аз съм един обикновен адвокат, който се старае да си върши рабо­тата. Четиригодишен или по-голям, Даниел Роуз е мой кли­ент, затова ще се постарая да го обслужа добре.
- Въпреки че случаят ви е натрапен и няма да получите и един цент за това?
- Това е най-лошото в цялата история.
- Не знам дали да ви се възхищавам, или да се възму­щавам.
- Когато решите, кажете ми. Какво мислите за клиен­та ми?
- Мисля, че е малко дете, чиято майка не знае какво прави.
- Смятате ли, че има опасност за него?
- Да бъде малтретиран от майка си ли? Разбира се, като всяко американско дете.
- Мога да ви разкажа случки от детството си, които ще ви накарат да заплачете.
- Все пак не виждам причина да отнемем детето от майка му. Това винаги нанася поражения, а и рядко се намират добри приемни семейства. Искам обаче да следя как ще се развият нещата. Положението изглежда дели­катно. Прав сте, че зъбите му са проблем. Ще трябва да търсим зъболекар.
- Това винаги води до проблеми. Освен това тази рабо­та с приятеля ѝ ме тревожи.
- Джулия каза, че са скъсали.
- Да, така каза; но ако съдим по всичко, което е гово­рила досега, едва ли можем да ѝ вярваме.
- Даниел каза ли нещо за него?
- Изглеждаше ми твърде уплашен, за да говори.
- Ще трябва да научите повече за приятеля.
- Как?

-
Вие
сте адвокатът на детето. Намерете начин.

- Лесно е да се каже. Замислих се за детето, за майката, за гаджето ѝ Ранди, започнах да умувам откъде мога да намеря повече информация, когато чух:
- Оарф.
- Извинете?
- Няма нищо, Виктор, и друг път съм чувала да се ориг- ват.
- Не съм се оригвал. Вие казахте нещо.
- Нищо не съм казала.
Спрях и се огледах, забелязах черно кепе, което се пода­ваше зад верандата на близката къща.
- Ще ме извините ли за момент - казах на Исабел. - Трябва да телефонирам.
Когато тя се отдалечи достатъчно, извадих мобилния си телефон, приближих се до верандата и се облегнах на стената, като се престорих, че набирам номер.
- Ти ли се изкашля - заговорих, като вдигнах изключе­ния апарат до ухото си, - или някой пусна вода в тоалет­ната?
- Я си дръж езика, да не ти размажа фасона - изръмжа Хорас Т. Грант зад мен. - Макар че някой май вече е свършил тази работа. Виждам, че намери къщата. Как мина посещението?
- Добре.
- Двайсет минути престой и едно „добре“, с това ли се изчерпва всичко? Да не бързаш за някъде, момче? Да ня­маш час при маникюристката?
- Останахме един час - отговорих спокойно. - Уредих­ме да посещава консултации за родители и да заведе дете­то на лекар, а следващия път лично ще закарам Джулия и Даниел в съда. Това не заслужава ли поне малко одобре­ние?
- Не ми е работа да одобрявам, благодарение на това още дишаш, освен на този нос, за който би ти завидил и слон.
- Благодаря.
- Не беше комплимент.
- Дадохме ѝ да разбере, че я наблюдаваме много вни­мателно - продължих. - Това би трябвало да оправи не­щата. Има обаче още нещо, което ме тревожи. Какво зна­еш за приятеля ѝ? Казва се Ранди.
- Знам името му, тъпако, и това ми е повече от до- статъчно.
- Толкова ли е зле?
- Като цирей на задника на света.
- Получих известна представа. Още ли ходи с Джулия?
- Лепнал ѝ се е като дупе на гащи.
- Какво означава това? Изразът не е ли „те са като дупе и гащи“.
- Ти си адвокат, трябва да знаеш по-добре.
- Хорас, находчивостта ти отстъпва само пред добрите ти обноски. Знаеш ли къде работи Ранди?
- Абе, аз да не съм ти бюро „Справки“? Ти остана с жената, както твърдиш, цял час, защо не я попита?
- Не искаше да говори за приятеля си.
- Може и аз да не искам. Да не си издрънкал за мен?
- Не, сър.
- Хубаво.
- Добре, разбирам.
- Какво разбираш? Разбираш по-малко от червей, кой­то се изхлузва от кукичката, докато голямата риба плува към него да го лапне. Разбирал. Разбираш дръжки. Обза­лагам се, че не си разбрал нищо за дъщерята.
- Каква дъщеря?
- Ето, видя ли? Ти си като таратайка без мотор, грозен и ръждясал отвън, кух отвътре. За нищо не ставаш.
- Джулия има дъщеря, така ли?
- Толкова си некадърен, че се чудя как изобщо ходиш по земята.
- Къде е тя?
- Аха, вече влизаш в час. Започна да задаваш въпроси.
- Знаеш ли къде е?
- Абе, малоумник, ако знаех къде е, щях ли да се зани­мавам с такива като теб?
- Не, сър. Едва ли.
- Първата ти умна приказка за деня. Хайде, чупката, имаш работа да вършиш.
Отдръпнах се от стената и тръгнах към Исабел, без да поглеждам назад. Голямо удоволствие беше да разгова­ряш с Хорас Т. Грант, но най-лошото бе, че почти винаги излизаше прав, което означаваше, че наистина имах ра­бота. Значи Джулия Роуз имаше дъщеря, клиентът ми Да­ниел имаше сестра, но никой дори не подозираше за съще­ствуването ѝ. Значи пак аз трябваше да я търся.
Ако имах куче, щях да го ритна, за да си изкарам яда. Затъвах все по-дълбоко в нещо, което не разбирах, за кое­то не бях квалифициран и от което нямаше да получа и цент.
Проклета благотворителност.



25


Ето как се озовах проснат по гръб, стенещ от болка, размахващ ръце към бялата светлина в далечината.
Бяхме издействали нов процес за Франсоа и сега тряб­ваше само да измислим някакъв адски находчив начин да спечелим. Най-сполучливият план ми се струваше да използваме френския чар на клиента си и да го оставим да ни понесе на гребена на вълната. За тази цел обаче той трябваше да свидетелства, затова беше време най-сетне да го поразпитаме. В стаичката за свиждания на затвора беше горещо, Бет мълчеше, аз се потях, а при всеки отговор очите на Франсоа сякаш казваха: „Как можете да не ми вярвате, Виктор?“ Как можех ли? Не вярвах на нито една негова думичка. Не лъжите му обаче ме вбесяваха - бях свикнал да ме лъжат, какво бих правил с клиент, кой­то казва само истината? Дразнеше ме лекотата, с която го правеше, сякаш му идваше отвътре. Изнервих се.
- Разкажете как се запознахте с жена си.
- Има едно заведение, което се казва „Маракеш“, соб­ственост на Джефри Съншайн.
- Онзи, дето името му всеки ден е във вестниците?
- Същият. На втория етаж имаше клуб. Беше много забавно, истински спектакъл. Имаше и ресторант, а с Дже­фри може да се каже, че бяхме приятели. Той все ме уве­щаваше да му стана готвач, затова често ходех там. Кане­ше ме в клуба, представяше ме на момичетата. Беше мно­го приятно. Едно от момичетата, които работеха там, беше Лиза. Репутацията ѝ не беше много добра, но нещо в нея ме заплени. Свободният дух може би, и добротата. Започ­на на шега, можете да си представите. Постепенно обаче прерасна в нещо по-сериозно, ако ме разбирате.
- Защо се оженихте за нея?
- Как защо? Обичах я.
- Защо тогава се провали бракът ви?
- Трудно е да се каже.
- Опитайте.
- Когато се появи дете, нещата се променят. Амбър беше хубаво бебе, наистина, но нещата се промениха. Раждане­то бе трудно и дълго време след това Лиза имаше болки. Бебето плачеше, дереше се, винаги беше гладно, а Лиза беше потисната. Лекарите казаха, че е нормално да има депресия, но това не ни облекчи. Тъкмо бях отворил но­вия си ресторант. Исках да го направя идеален и не се задържах вкъщи достатъчно. Лекарят предписа на Лиза лечение за болките и депресията.
- Какво лечение.
- Нещо с „окс“, не му помня името. Болките премина­ха, но лекарството не ѝ се отрази добре. Стана сприхава, изпадаше ту в депресия, ту в истерия. Не се интересуваше от бебето. Започнахме да се караме. Говореше, че се чув­ства едновременно ограничена, поробена и изоставена. И не беше само тя. Аз също се потиснах. Отчуждихме се. На­края тя ме обвинй, че ѝ изневерявам.
- Изневерявахте ли ѝ?
- Има ли значение?
- Да.
- Може да се каже, да. Не беше нещо особено.
- С кого?
- Не ви влиза в работата.
- Повярвайте ми, Франсоа, всичко, свързано с вас, ми влиза в работата. С кого ѝ изневерявахте?
- Ами, с една клиентка. С едно момиче с колело... Как­во очаквате, Виктор? Аз съм французин все пак.
- Искам имена.
- Откъде да помня? Катрин? Лорен? Да, Лорен. - Франсоа се усмихна и махна пренебрежително. - А, и едно мо­миче от кухнята. Дарси. Дарси ди Анджело. С нея беше малко по-сериозно. Но не любовните ми авантюри прова­лиха брака ни. Те бяха само... авантюри.
- Какво тогава?
- И двамата бяхме нещастни. Това бе причината. За­почнахме да се тормозим взаимно. Изнесох се. Мислех, че така ще е най-добре, но Лиза явно не беше на това мнение.
- Уреждането на развода не е било много приятно, пред­полагам.
Той изсумтя презрително:
- Исках да улесня нещата. Тревожех се за Лиза и Амбър, но жена ми реши да ми вгорчи живота. Искаше да ми отмъ­сти, не се грижеше за Амбър. Пък и пристрастеността ѝ към хапчетата... Опитах се да я накарам да се откаже, но вече можехме да общуваме само чрез съдията. Затова по­вдигнах въпроса в съда. Разказах за зависимостта ѝ от лекарствата и това влоши нещата.
- Колко странно. Къде бяхте в нощта на убийството?
- В апартамента си. Бях в ресторанта за обедната и ве­черната смяна. След като затворихме, пихме по чашка, но бях твърде уморен и не останах дълго. Бях изтощен. Ко­гато се прибрах, дори не съм свалил готварската си пре­стилка. Направо си легнах и заспах. Полицаите ме събу­диха и ми съобщиха новината. Пуснах ги да претърсят апар­тамента ми. Нямах какво да крия. Тогава намериха ре­волвера и кръвта.
- Как е попаднал там?
- Не знам. Не мот а да си обясня. Дебелият детектив го намери.
- Торичели ли?
- Да. Може би го е донесъл, за да го подхвърли. Винаги съпругът е виновен, нали? Искал е да е сигурен, че ще ме осъдят.
- Не бих казал, че не е способен на такова нещо.
- Не ми се стори много интелигентен този детектив.
- Достатъчно е интелигентен, за да сте тук сега. Още тогава ли ви арестува?
- Да, разбира се. Същата сутрин. Оттогава не съм из­лизал от затвора. Ако съм знаел, да бях изпил още някоя и друга чашка през онази вечер.
- Какво стана с нещата ви в апартамента?
- Докато бях в затвора, престанах да плащам наема. Не знам къде са. Дрехите ми, книгите, тенджерите. Кой знае? Не ме интересува. Медният тиган за сьомга едва ли ще ми влезе в употреба скоро.
Крачех напред-назад. Седнах срещу Франсоа и се вгле­дах изпитателно в лицето му.
- Защо Велма Такахаши плаща, за да ви защитавам?
- Не знам.
- Лъжете.
- Трябва да ми повярвате, Виктор. Не знам. Кълна се. Дойде ми на свиждане. Познавахме се, тя бе приятелка на Лиза от „Маракеш“, може малко да сме се заигравали на­времето, ако ме разбирате, но никога не сме били прияте­ли. Всъщност винаги съм си мислел, че ме мрази.
- Защо?
- Аз ги разделих. Бяха големи приятелки, а след като се разделих с Лиза, се събрали, ако можем да вярваме на слуховете. Затова се изненадах, когато дойде тук. Каза, че само искала да види как съм. Излъгах я, че съм добре. Но не бях добре. Кой може да се чувства добре на това място? Мисля, че ѝ стана ясно. По някаква причина това я раз­чувства. Погледна ме, окото ми беше насинено от една случка под душовете, и видях сълзи. Сякаш се почувства виновна за синината ми. Каза ми, че ще ми помогне с как­вото може, че ще ми плати за нов адвокат.
- Защо избрахте нас?
- Видях името ви във вестниците, Виктор. Поразпитах. Реших, че вие сте най-подходящият човек, и ви писах. На­времето бях рибар. Нищо не се хваща на празна кукичка. От това, което бях чувал за вас, веднага ми стана ясно какво ще привлече вниманието ви. Обадих се на Велма и я помолих да ви изпрати чека.
- За стръв?
- Да, разбира се. Червей на кукичка. Ето, че така полу­чих нов шанс да се боря за живота си. - Той се усмихна като котарак с пера от канарче, полепнали по муцуната. - Номерът стана, нали?
- Явно.
- Имате ли още въпроси?
Замислих се.
- Има още нещо, което ме озадачава. Защо вашите ко­леги готвачи никога не ми допичат пържолата в ресто­рантите?
- С месото трябва много да се внимава. Има един мо­мент, в който вкусът и консистенцията са съвършени. Ако се изпусне, мускулните влакна се свиват и всичко отива по дяволите. Все едно ядете гьон.
- Добре, де, ами ако обичам пържолите добре изпече­ни?
- Значи сте варварин, Виктор.
Поне за това не излъга.


- Ще бъде страхотен на свидетелската банка - заяви Бет, след като отведоха Франсоа Дюбе в килията му.
Все още бяхме в стаичката и чакахме някой да ни изведе.
- Да, бе, сигурно.
- Съдебните заседатели ще попиват думите му като жи­вителен дъжд.
- Може би, ако си падат по френска префърцуненост. Лич- но мен ме дразни. Като котка, мяукаща от преяждане.
- Котка ли?
- Французите не ти ли приличат на котараци? Надмен­ни, независими. И си облизват устните, след като се нахра­нят.
- Спри.
- Наистина, виждал съм ги.
- Той ще се представи отлично. Ако говори истината.
- Голямото „ако“.
- Призна за любовните си връзки - изтъкна тя.
- С голяма гордост, смея да добавя.
- Ако наистина е използвал револвера, защо ще го връща в апартамента си и ще пуска полицията да го претърси.
- Не знам.
- Може би казва истината. Как смяташ, Виктор?
Опипах с език венеца си. От нерви езикът ми непрекъсна­то беше в дупката на извадения зъб. Всеки въпрос повдига­ше нови въпроси. Като алибито от нощта на убийството, което изобщо не беше алиби. Като разказите как се е за­познал с жена си и за връзката си с Велма Такахаши. И двете истори противоречаха на онова, което ми беше каза­ла госпожа Калън. Пък и това решение за раздялата из­глеждаше твърде удобно за него, нали? Все пак странната тъга, която бях видял в очите на Велма Такахаши, се виж­даше и в неговите.
- Лъже - заявих уверено. - Крие нещо. Само не знам какво.
- Вечният скептик.
Стига, Бет. Колко пъти ще ти повтарям? Кое е първо­то правило в адвокатската професия?
- Клиентът лъже.

- Точно така.
;
,Искам да проверя някои неща.

- Какво например?
- Например материалите по делото за развода. И тряб­ва да отида във въпросния клуб „Маракеш“.
- Мислиш ли, че ще намериш нещо там?
- Не, но ми се стори добро място за свалки.
Бет се засмя.
- Но преди това - добавих - искам да говоря с Мия Долтън за... аууу.
- Виктор? Какво ти стана, Виктор?
Задавих се и напразно се огледах за кърпичка. Отчаяно изплюх онова, което се освободи в устата ми, в ръката си. Не се стърпях и го погледнах.
Беше кръгло парче съсирена кръв с големината на зъб.
- Виктор, добре ли си?
Отново се задавих, успях някак си да се съвзема, колко­то да кажа: „Мисля, че да.“ Поех си въздух и остра болка преряза челюстта ми, коленете ми се подкосиха.
- Виктор. Какво ти става?
Бет изтича при мен. Хванах я за ръката и почувствах как кръвта се оттича от главата ми, пред очите ми се спус­на бяла мъгла.
В следващия момент в ушите ми звучеше музика, мека и ефирна, а пред мен блестеше ярка светлина, като виде­ние от друг, по-добър свят.
Най-странното бе, че светеше към устата ми.



26


- Гола капсула - обяви доктор Боб. - Костта е незащи­тена заедно с всички прекъснати нерви. Предупредих ви, Виктор. Не ви ли предупредих? Но вие явно сте прекалено твърдоглав. Сега имаме проблем. Езикът ви непрекъсна­то е бил на мястото на извадения зъб, нали?
- Ауааааъа.
- Да, да, старали сте се да не го правите, всички така казват, но не сте се стърпели. Обзалагам се, че сте пили газирано или бира. Не ви ли предупредих изрично? Въпре­ки усилията ми другите провалят всичко и ето какво се случва. Не мога да ви опиша колко досадно става поняко­га. Е, вашето ще се оправи, не се бойте.
Да кажеш на някого да не се бои, докато седи на зъбо­лекарския стол, е все едно да накараш духа на Боб Марли да оживее.
- Някакви промени в здравното или личното ви състо­яние от последната ни среща?
- Аааауъеее.
- Освен болката в устата ви, разбира се. Не? Чудесно. Значи да разбирам, че все още нямате удовлетворителна сексуална връзка. Знам, че за тези неща е нужно време, но може би ще успея да ви помогна. Отворете по-широко уста. Да, да, много добре. Ще се наложи да почистя, преди да сложа дренаж. От водата може малко да ви погъделичка. Да, да, много добре. Защо кракът ви трепери така? Не ви заболя много, нали? Стига сте клатили глава, не виждам така. Хайде сега да го изсушим с малко студен въздух.
Взе помпичката с въздуха и изсуши дупката. Обувката ми изхвърча в другия край на стаята.
Доктор Боб се обърна и огледа следите върху мазилка­та.
- За втори път се случва тази седмица.
Отвори малко бурканче и се разнесе миризмата на ка­рамфил. Взе парче марля с пинсетите и го натопи в раз­твора. Когато я извади, марлята бе напоена с гъста кафя­ва течност.
- Отворете широко, тази процедура понякога не е мно­го приятна. Но с моя помощ много пациенти са възвърна­ли лъчезарните си усмивки. Задръжте така, ще трябва да я напъхам цялата. Миризмата е приятна, но самата теч­ност има вкус малко като ушна кал. Напрегнете мускули­те на врата, когато натйскам навътре. Отлично. Сега ще избърша сълзите. Скоро свършваме.
Обърна се и започна да рови из инструментите на таб- личката.
- Постигнал съм голям успех при намирането на поло­винки на пациентите си. Не ми е основно занимание, не съм бюро за запознанства, опазил ме Бог, но обичам да помагам на хората. И трябва да призная, от зъболекар­ския ми стол е изпаднало не едно жълъдче, от което е из­раснал могъщ дъб на брака.
Наведе се над мен и изтръска нещо от гърдите ми, до­като нагласяваше лампата.
- Отворете сега и дайте да погледна. Ах, да, сега на­прегнете врата.
Докато работеше, ахкаше и охкаше, главата ми подска­чаше нагоре-надолу като баскетболна топка.
- Имах един пациент от Балтимор е ужасна обратна захапка, който беше, както може да се очаква от човек с такава уста, бесен републиканец. Когато сме разговаря­ли, докато отчаяно се опитвах да сложа някакъв ред в зъби­те му, той говореше само за политика, политика и пак политика, винаги някакви безумни доктрини. Все едно канал „фокс Нюз“ на зъболекарския ми стол. Ако изклю­чим захапката, не беше много грозен, но както се подраз­бира, не се виждаше с много жени.
Погледна ръцете си, отново нагласи светлината и при­ближи толкова близо лицето си до моето, за да надникне в устата ми, че можех да преброя космите в ноздрите му.
- Красота. Добре, почти свършихме. Тилда - провикна се, - би ли дошла за малко?
Огромната сестра се появи на вратата.
- Да, докторе?
- Тук почти свърших. Подготви, моля те, госпожа Уинтърхърст.
- Добре, докторе.
- Погрижи се да покриеш дрехите ѝ с кърпи. Тя винаги много кърви, а не искам да похабя още един „Живанши“. А, освен това пак ще трябва да боядисваме стената.
Тя надникна вътре, огледа отпечатъка на стената и обувката ми на пода, изсмя се презрително и излезе.
- Отворете широко - нареди доктор Боб. - В същото време имах една пациентка с два развалени мъдреца. Дреб­ничка жена, вечно ядосана на нещо. Тя също постоянно говореше за политика, само че беше бясна либералка, демократка до мозъка на костите си, и ругаеше всичко, кое­то Републиканската партия е съсипала - цитирам - в тази страна. По някаква причина много се тревожеше за бюд­жетния дефицит. Нейният календар също беше безнадежд­но празен.
- Аяяяуей.
- Абсолютно. Аз лично не съм много по политиката. Тези хора са ужасни егоисти. Пък и много напомнят на спортни запалянковци, не мислите ли? Демократите мра­зят републиканците, както филаделфийците мразят нюй­оркските „Мец“. Доста малоумно, как смятате? Макар че не мога да си представя партия, която да ми е по-омразна от „Мец“.
- Аяхииий.
- О, само не зачеквайте темата за Дон Йънг.
- Оооох?
- Казах, не подхващайте темата. Успехът на един е ка­тастрофа за друг. Можех да чуя рева на публиката от двора си. Както и да е, и двамата пациенти от Балтимор от­говориха на въпрос шестнайсет подобно на вас, Виктор, и във всеки от тях освен самотата аз съзрях стаена чувстви­телност.
Натисна още веднъж челюстта ми и изтръпналият ми врат се сгърчи.
- Мисля, че приключих. Как се чувствате, Виктор?
Разтърках врата си, поех си дълбоко въздух и внимател­но опипах с език вече закритата рана, натиснах по-силно.
- Добре е - отговорих, леко изненадан, че наистина е така. - Болката изчезна.
- Това беше целта. Всъщност е доста просто. Сега се постарайте езикът ви да не е постоянно там, макар че знам колко е трудно за човек като вас. И в никакъв случай не яжте агнешки пикочен мехур.
- Защо? Ще навреди на раната ли?
- Не, но е отвратително, не мислите ли? - Той се засмя и аз присвих очи. - Сега, Виктор, трябва да решим как ще третираме дупката от липсващия зъб. Бих искал да про­бия челюстта ви.
- Не се съмнявам.
- Ще пробия костта и ще завинтя щифт. Ако всичко върви добре, той ще се срасне здраво с костта ви. Процесът се нарича остеоинтеграция. След три до шест месеца, в зависимост от скоростта на интеграцията, ще облека ос­новата и ще изградя коронка. Тя прилича на зъб. Това е най-трайното решение на проблема. Освен това е най-болезненото и най-скъпото.
- Защо не се изненадвам? И казвате, че отнема шест месеца?
- Някои зъболекари правят веднага коронката, но така опасността от неуспех е по-голяма.
- Каква е другата възможност?
- Мост. Става по-лесно, по-малко болезнено е и е по- евтино.
- Звучи по-добре.
- Да, но така дългосрочната прогноза не е много добра.
- Може да ви прозвучи странно, но предпочитам по- лесният, по-безболезнен и по-евтин вариант. Аз ли съм единственият, който цени в зъболекарската помощ същи­те неща, които очаква от една любовна връзка?
- Забелязах, че нямате застраховка за стоматологична помощ.
- Да.
- Все пак, Виктор, трябва да подхождате към оправя­нето на зъбите като към купуването на нов костюм. Най- евтиното не винаги е най-доброто. Добре, ще сложим мост. Следващия път започваме с изпилването.
- Какво изпилване?
- Не се безпокойте, Виктор, сравнително безболезнено е.
- „Сравнително“?
- Искам да направя рентгенови снимки на костта. Тилда.
Тя се появи бързо като призрак на вратата, огромните ѝ ръце висяха като пушени бутове до тялото.
- Две фронтални и една странична снимка, моля. Поста­рай се дясната страна на долната челюст да излезе добре.
- Разбира се, докторе. Нещо друго?
Не, това е всичко. Благодаря. - Той се изправи, хвърли ръкавиците в кошчето, взе картона ми и започна да пише нещо. - Довиждане до другата седмица, Виктор.
- Благодаря, че ме приехте толкова спешно.
- Всички трябва да си вършим работата.
- Какво стана с онези хора от Балтимор?
- Ожениха се. Имат две деца. Живеят си щастливо като мидички. Не мислите ли, че мидите са по-щастливи ме­котели от охлювите?
- Как ги събрахте?

- О, имам си начини. Каква беше онази латинска сен­тенция?
Minutus cantorum, minutus balorum, minutus carborata descendum pantorum.

- He съм я учил в юридическия факултет.
- Означава: „Малко песни, малко танци, малко гази­рана вода в панталона.“ Натискам на едно място, издърпвам от друго и така оформям действителността. Това правя, когато не оформям зъби. Преминавам през живота на хората и го променям към по-добро. Проверете в джоба на ризата си, Виктор.
Опипах джоба си, бръкнах и извадих листче с име и те­лефонен номер. Името беше „Каръл Кингсли“.

- Видяхте я в чакалнята - каза доктор Боб, - спомняте ли си? Хубава жена с изискан вкус, малко
над
вашето ниво, предполагам, но за ваше щастие е отговорила на точка шестнайсет от въпросника за нови пациенти също с „не“. Тя очаква да ѝ се обадите.

- Аз ли да ѝ се обадя?
- Да, Виктор, вие. И се опитайте да се държите прилично. Един съвет от мен, облечете се елегантно и никога не говорете за политика на първата среща.
Той излезе и Тилда се зае с мен. Покри гърдите ми с тежка оловна престилка. Смъкнах я до слабините си. Тя забеляза и поклати глава.
- Какви мъже харесваш, Тилда?
- Хокеисти и затворнически надзиратели.
- Ще трябва да изгубя още няколко зъба, за да се дока­рам така.
- Може да се уреди, умнико. Отвори сега.
Отворих устата си. Тя постави филмче с бяло пластма­сово калъфче между зъбите ми.
- Затвори.
Затворих. Ъгълчетата на филма се забиха болезнено от вътрешната страна на бузата ми. Тилда ме сграбчи за гла­вата с мускулестите си ръце и я изви така, че вратът ми изпука.



27


Бяхме в старата сграда на Младежката християнска асо­циация, която сега приютяваше окръжната прокуратура. Дръпнах долната си устна, за да покажа дупката от зъба и Бет, седнала до мен, се намръщи отвратена. Мия Долтън се надигна и се наведе над бюрото си, за да погледне по-добре.
- Да, няма го - отбеляза. - Каква е тази кафява гадост в дупката?
- Дренаж.
- Боли ли?
- Болеше, сякаш някой дълбаеше с нажежен нож вен­ците ми. Но ми мина. Зъболекарят ми го оправи.
- Добър ли е? - попита детектив Торичели, който стое­ше зад бюрото на Долтън. - Може да се наложи да ми погледне един кътник.
Торичели беше нисък и топчест, с чип нос и подпухна­ли очи като на сърдито прасе. Надничаше в устата ми с интерес и побутваше с език едната си буза, за да предпо­ложа, че и той има проблем със зъбите.
- О, страхотен е, детективе, наистина - отговорих. - И работи безболезнено.
- Безболезнено?
- О, да. Никаква болка. Такива нежни ръце. Трябва да пробваш при него.
- Защо ли не ти вярвам за безболезненото, Карл?
- Защото си циник и имаш необоснован страх от зъбо­лекари.
- Може и да съм циник, но страхът ми от зъболекарите е съвсем обоснован.
- Какво ще кажете да се заемем с онова, за което сме тук? - предложи Бет. - Интересуваме се дали сте обсъжда­ли възможност за споразумение с Франсоа.
- Това пък за какво? - поинтересува се Мия Долтън.
- За компенсация на крещящото нарушение на консти­туционните му права при предишния процес - сопна се съдружничката ми и гласът ѝ затрепери от справедливо възмущение, - за компенсация на годините, които е пре­карал в затвора в резултат на несправедлива присъда, ко­ято само преди няколко дни съдия Армстронг отмени, за компенсация на страданието му и признаване на времето, което е излежал в затвора.
- Да, нещо от този род - додадох.
Докато Бет говореше, Мия Долтън стана и започна да тършува из кабинета си, сякаш не може да намери нещо изключително важно.
- Какво търсите? - раздразнено попита Бет.
- Скритите репортери или някой друг, за когото е пред­назначена речта ви.
Торичели изсумтя презрително. Бет помръкна.
- Няма ли да разрешите пускане под гаранция?
Мия се облегна на бюрото и се наведе към нас.
- Огледайте ме добре.
Двамата се втренчихме в нея. Мия Долтън беше ниска и набита жена, с решителен поглед. Беше се издигнала в йерархията на прркуратурата от гражданския съд до об­винител в дела за убийства, но не с любезно държане или приятен характер, а защото беше властна и безкомпромис­на. Ченгетата я мразеха, защото ги караше да се скъсват от работа като нея, но пак се надпреварваха за нейните дела, защото винаги печелеше. Беше честна, умна и не понасяше глупаците, затова винаги се чувствах малко не­ловко в нейно присъствие.
- Приличам ли ви на добрата фея?
- Нямате магическа пръчица.
- Ето споразумението. Убийство втора степен, двайсет години с възможност за намаляване на тринайсет, три от които вече са излежани. Очаквам решението ви до чети- рийсет и осем часа.
Погледнах Бет и вдигнах вежди.
Тя поклати глава:
- Не можем да отговорим веднага. Той няма да приеме. Иска да излезе на свобода веднага.
- В такъв случай ще се съдим - заключи Долтън не без задоволство. - Толкова време се познаваме с Виктор, а никога не сме се изправяли един срещу друг в съдебната зала.
- Искаме да прегледаме веществените доказателства колкото се може по-скоро. Разбира се, ако не са се загуби­ли след толкова години.
- Всичко е при нас - изръмжа Торичели. - Готови сме да ви ги предоставим.
- Можете да ги видите, когато поискате - добави Долтън. - Ще използваме всичко, което е било представе­но на предишното дело.
- Освен Шеймъс Дент, ключовия ви свидетел.
- Не толкова ключов, но все пак добре се справихте в това отношение, трябва да се признае. Впечатлена съм.
- Винаги на ваше разположение.
- Бет, аргументите ви бяха много силни. Говорих с шефа си за вас. Имаме свободно място, ако ви интересува.
- И да изоставя Виктор? Никога.
- Каква съм глупачка. Помислих си, че това ще е ос- новната причина да приемете предложението.
- Като заговорихме за Дент - намесих се аз, - какво става с детектив Глийсън?
- Нищо хубаво - отвърна Торичели. - Добре го подре­ди, Карл. Взеха му оръжието и го преместиха на рецепци- ята в пътната полиция, докато тече разследването. Не знам дали ще се измъкне. Майката на убития младеж е завела дело срещу общината.
- Разбира се, че ще заведе.
- Изненадах се, когато видях материалите по това дело - сподели с усмивка Мия Долтън. - Очаквах вие да пред­ставяте ищеца. Изоставате. Навремето щяхте да сте първият, който ще се появи на вратата ѝ с вече подготве­на пледоария.
- Остарял съм. А може би вярвам на детектива, че не е имал друг избор, освен да стреля. Той се е опитал да на­прави нещо добро за онова хлапе, Дент. Не е успял, но все пак.
- Без свидетеля ще се съсредоточим върху мотивите - върна се на темата прокурорката. - Тежкия развод. Спо­ровете за настойничеството над детето и за имуществото. Любовниците.
- Какво?
- Детектив Торичели не си губи времето. Клиентът ви е имал няколко извънбрачни връзки. Всичко това ще бъде описано в материалите на обвинението.
- Ще ни кажете ли имената сега?
- Не, няма.
- Дарси ди Анджело? - намеси се Бет. - Момичето от ресторанта?
Очите на Долтън се разшириха от изненада.
- Той ни разказа за нея - обясни съдружничката ми. - Разказа ни всичко, включително това, че не е убил жена си.
- Е, не се случва за пръв път - изсумтя Торичели.
- Какво не се случва за пръв път?
- Клиент да излъже адвоката си.
- Нищо не знаете.
- Има ли нещо друго? - попита Мия Долтън.
Извадих един документ от куфарчето си, прегледах го набързо и го оставих на бюрото ѝ.
   - Имам въпроси по това.
Тя го прочете набързо.
- Това е списък на нещата, иззети от апартамента на клиента ви при първоначалния обиск. Претърсването е било със съгласието на подсъдимия и е дало основания за арест. Какво искате?
- Да знам какво е станало с вещите на клиента ми.
Торичели се приближи и взе листа.
- Всичко, което сме иззели, е описано и се съхранява в полицията. Освен револвера, кървавата фланелка и обув­ката със следи от кръв нищо друго не ни заинтересува. Ос­тавихме останалите вещи. Предполагам, че превзетият ви клиент се е погрижил за тях.
- Хазаинът ги е продал, но някои вещи липсват дори в списъка ви на намереното в апартамента. Има ком­пютърни кабели, но не и компютър. Има видеокамера, но не и видеокасети. И няма играчки.
- Играчки ли?
- Да, играчки.
В разговора ни пред съдебната зала госпожа Калън бе споменала за играчки, но такива не бяха намерени в апар­тамента на Дюбе. Дори играчки за дъщеричката му.
- Не знам за никакви играчки - измърмори Торичели. - Може би не е имал играчки. Може би е дал част от ве­щите в заложна къща, за да събере средства за адвокат.
- Може би, може би, може би - усмихнах се аз. - Така не се води обвинение по наказателно дело.
- Описали сме всичко, което сме намерили - сопна се той и хвърли листа върху бюрото. - Онова, което сме взе­ли, е инвентаризирано.
- Всичко ли?
- Всичко. Спазили сме точно закона. Това е. Не се опит­вай да ни оцапаш с лайна, беззъб торен червей такъв.
- Това ми е работата.
- Искам да ви изясня едно, приятели - прекъсна ни Мия Долтън. - Окръжната прокурорка спечели това дело, пре­ди да бъде избрана на сегашния си пост, и очаква от мен пак да го спечеля. Не я познавате, когато се ядоса. Пря­корът ѝ „Бясната ламя“ е напълно заслужен. Когато се ядоса, гризе мебели, фучи, плашейки до смърт кученца и прокурори, бълва пламъци. Не искам да се опърля.
- Какво ще рече това?
- Ще рече да не очаквате услуги от мен в това дело. Съветвам ви да подготвите нещо по-убедително от сърце­раздирателни твърдения за недоказана вина, защото имам намерение да сервирам задника на този убиец на златна тепсия пред съдебните заседатели. Ако искате да имате някакъв шанс в този процес, извадете скрития си коз.
- Нямаме скрит коз.
- Тази мисъл ще ме сгрява в дългите студени нощи. И аз мисля, че нямате.



28


Зората с усилие креташе по мрачните улици като грох­нал беззъб старец, но без видим напредък. Може би срав­нението е твърде силно, но такова беше и напрежението в пикочния ми мехур.
Седях в колата, чаках да се съмне и страдах. Бях попи­тал Фил Скинк, частния си детектив, за съвет как се сле­ди апартамент.
- Друг начин, освен да платиш на някого, който знае как се прави, това ли имаш предвид?
- Да, Фил, това имам предвид.
„Про боно“, латински израз за „мизерия“.
Той ми каза. Първо, проверяваш дали няма друг вход. Второ, използвай кола, която отговаря на социално-ико­номическите характеристики на квартала. Трето, нами­раш най-подходящото място за чакане. Четвърто, спираш пред магазин или бар. Пето, седиш на дясната седалка, за да изглежда, сякаш чакаш някого. Шесто, не се показваш много. Седмо, измисляш си оправдание, в случай че полицията или някой съсед започне да любопитства. Осмо, не пиеш много кафе. Само последното не спазих и затова сега страдах.
Тръгнах рано, доста преди старецът ден да нахлузи лас­тичните си чорапи, затова малко кафе нямаше да ми по­могне. Защо не поне средно? Или дълго? Абе, давай на­право голямо. „Дай едно голямо“ - казах на продавача в кварталното кафене, дебел грък, който би ме фраснал, ако го нарека „кафеджия“. Изпих кафето рано сутринта и сега си патех от това.
Нервно потропвах с крак, стараех се да мисля само за сухи неща и наблюдавах вратата до „Точната топка на Томи“, входа за апартамента на Даниел Роуз. Бях спрял малко по-надолу по улицата пред един все още затворен магазин. Все още нямаше раздвижване, но бях сигурен, че щом изляза да освободя морето, събрало се някак си в пи­кочния ми мехур, онзи, когото чаках, ще се появи и чака­нето ми ще е напразно. Затова чаках, гледах, тактувах с крак и си мислех за пустинни пясъци, камили и бедуини, за всякакви сухи неща. Тогава започнах да сравнявам зо­рата с Хорас Т. Грант.
Следенето не ми се удаваше много. Нямах нужното търпение, исках да се прибирам вкъщи и да се изпикая, но Джулия Роуз бе казала, че се е разделила с приятеля си. Не ѝ вярвах и се съмнявах, че ме е излъгала просто така. Някой друг я беше накарал да излъже. Според Даниел името му беше Ранди. Джулия каза, че Ранди не иска да се замесва. Но той вече се беше замесил, нали? Ако исках да оценя условията, в които живее Даниел, трябваше да уз­ная колкото се може повече за приятеля на майка му. Като начало реших да разбера къде работи. Затова и следях апар­тамента им.
Малко след седем и половина вратата до входа на „Точ­ната топка на Томи“ се отвори. Излезе среден на ръст чо­век, широкоплещест, с очила и къса руса коса. Носеше синя работна риза с избродирано име на джобчето и пан­талони в същия цвят.
Спря пред вратата, измъкна цигара от измачкан пакет, запали я, дръпна, извади парченце тютюн измежду зъби­те си.
Смъкнах се надолу на седалката. Мъжът издиша през носа си. Имаше нещо заплашително в стойката му, в го­лемите му ръце, в двете силни струйки дим. Огледа се на­ляво и надясно, погледна ме. Тръгна към мен.
Смъкнах се още по-ниско. Коленете ми се опряха в таб­лото. Той вървеше право към мен.
Тъкмо се опитвах да се навра под седалката, когато по­чука по покрива на колата ми.
Погледнах през прозореца.
Той се усмихна:
- Здравейте.
Махнах му, изправих се и отворих вратата, за да можем да говорим.
- Някакъв проблем? - попита той.
- Не, не, няма проблем. Просто си седя тук, пред мага­зина, и чакам един приятел.
- Магазинът е затворен.
- Е, значи ще почакам още.
- Наблюдавах ви през прозореца. Седите тук повече от час.
- Ами, приятелят ми много се забави.
Дръпна вратата ми.
- Бихте ли слезли за малко?
- Така ми е добре.
- В този квартал има малки деца, господине. Не иска­ме разни извратени да се навъртат наоколо.
- Аз не съм извратен.
- Защо тогава си клатите така крака?
- Пикае ми се.
Той погледна в колата, видя синята чашка от кафе в пластмасовия държател.
- Трябваше да си вземете малко.
- Вече знам.
- Слизайте - нареди и аз се подчиних.
Застанах пред него, като подскачах от крак на крак. Той все още се усмихваше, но не добронамерено. Имаше голе­ми зъби. Името, избродирано на ризата му, беше „Ранди“, отдолу пишеше: „Железария „Уилсън“.
- Тук е спокоен квартал - заговори. - Има много млади семейства, деца. Грижим се един за друг. Не обичаме на­около да се навъртат хора с треперещи крака. Дайте да видя шофьорската ви книжка, за да предупредя полиция­та, ако пак се появите.
- Казвам се Виктор Карл.
Усмивката му помръкна за момент, достатъчно за да покаже, че името му е познато.
- Точно така - добавих. - Аз съм адвокатът на Даниел. И съм тук, защото чакам вас, Ранди. Имате ли малко вре­ме?
Той се наведе леко и пак се усмихна:
- Нямам. Отивам на работа.
- Искате ли да ви закарам?
- Ще взема автобуса.
- Няма да ме затрудните. Впечатлихте ме със загриже­ността си за сигурността в квартала. Това ми вдъхва на­дежда за положението на Даниел.
Той отмести поглед.
- Правя каквото мога.
- Умеете да се справяте в такива ситуации. Да не сте работили в силите на реда?
- Имам известен опит. Бил съм войник.
- Личи си. Хайде да ви закарам.
Той се замисли, погледна прозореца на апартамента и отвърна:
- Добре.
Махнах му към отворената врата.
- Хайде да се отбием в някое кафене. Знаете ли къде има наблизо?
- Има две.
- Добре, но нека да е с клозет.



29


- Няма защо да се тревожите за Даниел - каза Ранди Флиър, докато го карах към склада в Североизточна Филаделфия, където работеше. - Аз ще се грижа за него. Джулия наистина е малко... така де, ясно ви е. Разбирам за­грижеността на съдията. Но вече аз ще се грижа за Дани­ел. Той е добро момче и просто има нужда от мъжка под­крепа. Вече аз съм до него и всичко ще е наред.
- Радвам се да го чуя, Ранди, но ми е интересно защо Джулия не искаше да говори за вас.
- Тя ли така ви каза?
- Личеше от държанието ѝ. Освен това каза, че сте се разделили.
- Но вие не ѝ повярвахте.
- Не.
- Тя е единствената жена, която познавам, да не може да лъже. Вижте, аз имам работа. Работя в „Уилсън“ и по­някога с един приятел изпълняваме частни поръчки. Измазване, такива неща. Нямам време да чакам цял ден някой да ме учи как да гледам това дете. Въпреки че рабо­тя, за момента не мога да осигуря медицински грижи за семейството. Затова с Джулия още не сме се оженили. С Даниел все още са в социалната програма. Ако узнаят, че живея с тях, ще им спрат помощите.
- С тях ли живеете?
- От време на време.
- Имате ли свое жилище?
- В момента не. Не е изгодно при тези наеми, дори да ни е доста тесничко в онази дупка над бара. Имам обаче планове за нас за тримата. Щом си изплатя дълговете и си стъпя на краката, ще купя къща, където да живеем. Харесал съм едно кварталче в Мейфеър, където живеят колегите. Знам от какво има нужда Даниел. Искам да ста­нем истинско семейство. Той го заслужава. Всяко дете се нуждае от семейство.
- Джулия трябва да направи някои неща за Даниел. Съдията разпореди да посещава курсове за родители, да се яви в съда и да заведе детето на лекар. Зъбите му също трябва да се оправят.
- Ужасни са, нали? Тя само го глези. Мисли си, че де­цата се възпитават само с лакомства и киснене по цял ден пред телевизора. А нощем спи с биберон.
- Това добре ли му се отразява?
- Успокоява го.
- Погрижете се да го заведе при зъболекар.
- Не знам дали социалната програма покрива и стома- тологична помощ. Пък това са още млечните му зъби.
- Ако намеря зъболекар, който да го лекува безплатно, ще се погрижите ли тя да го заведе?
- Да, разбира се. За другите неща също ще се погрижа. Винаги съм искал да имам син, да ритаме топка, да го водя на мачове. Даниел е моят шанс и съм решил да на­правя всичко, което трябва. Да го видите само как тича. Като вятъра. От него ще стане човек. Добро дете. Ще се погрижа за него.
- Добре.
- Колко време ще ни наблюдавате?
- Колкото сметне за нужно съдията.
- Защо не му кажете, че вече всичко е наред?
- Първо, не е „той“, а „тя“.
- Има логика.
- Второ, докато има съмнение за положението на Да­ниел, тя няма да се откаже. Искам да се уверя, че се гри­жите за здравето му, за зъбите му, че майка му се отнася добре с него.
- Нали ви казах, аз ще се погрижа.
- Били ли сте в затвора, Ранди?
- Какво означава това, по дяволите?
- Просто ми хрумна. Тази самоделна татуировка на ръката ви издава.
- Беше за изпитателен срок. Съвсем за кратко. Е, забърках се с лоши хора и направих някои глупости. Наи­стина, имам минало, не отричам. Казват, че армията те прави човек, но за мен това направи затворът. Искам да си върна пропиляното. Какъвто и да съм бил, каквото и да съм правил, сега искам да направя най-доброто за това момче. И за Джулия. Искам да се оженим, може би да си родим наше дете. Ще бъдем истинско семейство.
- Това наистина ще е най-доброто за него.
- Знам.
- Само дето си мислех, че сте четирима. Джулия няма ли дъщеря?
- Тя ли ви каза?
- Не.
Кой тогава?
- Има ли или не?
- Не.
Замълчах. Като адвокат понякога се налага да поглед­неш човека в очите и да го наречеш лъжец; понякога не се налага да казваш нищо, мълчанието говори само.
Искам да създам семейство, от което Даниел да се гордее - заяви Ранди след малко.
- Не мога да си го представя.
- Не се и налага. Това не е ваше семейство. Няма вие да живеете в Мейфеър. Женен ли сте?
- Не.
- Имате ли деца?
- Не.
- Как се развива интимният ви живот.
- Зле.
- За какво тогава можем да си говорим? Вие нищо не разбирате.
- Може би.
- Оставете ме тук.
Бяхме на оживена улица около булевард „Рузвелт“. Спряхме пред тухлена сграда с магазин за продажба на едро, зад нея имаше голям склад и двор, в който бяха на­трупани водопроводни тръби, кофи и сандъци. По средата имаше електрокар и около него мъже с каски пиеха кафе.
Имаха онзи замаян вид на бачкатори сутрин преди нача­лото на работния ден.
Ранди слезе от колата ми и аз го последвах.
- Къде тръгнахте? - попита.
Докато си приказвахме, се беше държал приятелски, но след последните няколко въпроса отношенията ни се бяха обтегнали и сега долових раздразнение в гласа му.
- Нали нямате нищо против да поговоря с шефа ви, да видя как се справяте в работата? Съдията може да се по­интересува.
Той се огледа за момент, после сви рамене:
- Щом искате. Спуквам се от работа тук, не съм отсъ­ствал дори един ден.
- Хубаво. Това говори добре за вас.
Той ме изгледа мрачно, понечи да каже още нещо, но се отказа и се отдалечи. Да, него разпитвах повече за дъще­рята и не му зададох много въпроси, на които бях сигурен, че няма да получа отговор. Не проведох истински кръсто­сан разпит. Границата между раздразнение и гняв е тънка и макар че не ми дремеше особено за душевното му състо­яние, нали все пак трябваше да мисля за тези, с които живееше.
Това обаче не означаваше, че нямах въпроси. „Искам да създам семейство, от което Даниел да се гордее“ - така бе казал. Какво, по дяволите, трябваше да означава? Ис­ках да узная отговора, но не знам защо имах чувството, че няма да ми хареса.



30


Говорехме за Боб.
- Мисля, че е прекрасен човек - каза Каръл Кингсли и набоде малко салата. - Има нещо тайнствено в него. Ко­гато ми работи зъбите, чувствам леко гъделичкане в ус­тата.
- Сигурна ли сте, че „гъделичкане“ е най-точната дума?
- О, да, да, гъдел ме е.
Засмя се, което ме накара да се усъмня, че говори само за устата си. Доктор Боб? Пфу!
- От колко време го посещавате?
- Само от няколко седмици. Инструкторката по йога ми го препоръча. Вие занимавате ли се с йога?
- Не, но понякога се навеждам, за да си вдигна бирата.
- Трябва да опитате йога. Много е възвишено. И е пре­красно за кожата. Инструкторката ми, Миранда, е пре­красно момиче. Удивително гъвкава. Винаги шепне, ко­гато говори за зъболекаря. Казва, че чакрите му са много отворени, особено сърдечната. Това е енергийният източ­ник, който му помага да лекува. Как можех да не проб­вам? Преди него ходех при зъболекаря на списание „Филаделфия“, един от най-уважаваните специалисти в реги­она, но никога не съм се чувствала толкова удобно като на стола на доктор Пфефер. А след онова, което направи за приятелката ми Шийла, мисля, че е светец.
- Възможно ли е за един зъболекар?
- Защо не?
- Винаги съм мислил, че зъболекарите се пекат някъде между богохулниците и содомитите в седмия кръг на ада.
- Виктор!
- Имам чувствителни венци.
Каръл Кингсли се усмихна и за да бъда честен към док­тор Боб, усмивката ѝ беше прекрасна.
Преди няколко часа бях извадил листчето от джоба си, събрах смелост, телефонирах ѝ и я поканих на вечеря. Тя толкова се зарадва да ме чуе, че направо се уплаших. По­вторих ѝ името си три пъти, за да се уверя, че не ме бърка с друг Виктор Карл. Сега седеше пред мен в лъскавото бистро недалеч от „Индипендънс Хол“, което бе избрала, и ми се усмихваше лъчезарно. Но не бях тук само заради усмивката ѝ, стройното ѝ тяло или красивите ѝ очи, по­сини, отколкото си ги спомнях от ярко осветената чакал­ня. Не, поканих я, за да разговаряме за Боб.
Кой, по дяволите, беше този човек? Откъде идваше? Каква цел имаше в живота? Все повтаряше: „Обичам да помагам.“ Да, и аз обичам осолено телешко, но това не даваше отговор на тези въпроси, нито на най-важния от всички, заради който бях отишъл при него: Случайност ли беше, че Уитни Робинсън, адвокатът на Франсоа Дюбе, и Шеймъс Дент, главният свидетел на обвинението, са хо­дили при един и същи зъболекар?
- Откъде е доктор Боб, знаете ли?
- Чувала съм, че бил от Албъкърк или от Сиатъл, но е израснал в Бирма, доколкото знам.
- Май никой не знае кой е родният му град, а?
- Миналото му е малко загадъчно и мисля, че така му харесва. Издава пред пациентите си само откъслечни по­дробности. Преди да дойде тук, е работил в Балтимор и има диплома от Каролинския институт в Швеция, но името му не се чете добре. - Тя се усмихна и облиза устните си. - Никой не знае със сигурност нищо за него.
- Човек-загадка.
- Точно така. Мога ли да ви попитам нещо, Виктор. Объркана съм.
- Разбира се, кажете.
- Тази вратовръзка. Семейно наследство ли ви е?
- Не. Защо си помислихте така?
- Чудех се защо я носите. Единственото, което ми хрум­на, бе, че е някакъв варварски обичай, предаван от баща на син като семейно проклятие.
- Уви, за адвокатите носенето на вратовръзка е непи­сано задължение.

- Не, нямах предвид вратовръзките изобщо. Те са хуба­во нещо; да стегнеш клуп около врата на един мъж е стъпка в правилна посока. Но защо носите точно
тази
вра­товръзка?

- Много е удобна, не се мачка.
- Знаете ли правило номер едно на елегантния човек, Виктор?
- Какво е то?
- Никога не обличай нещо, което може да се пере в съдомиялната машина.
- Вратовръзката ми харесва.
- Виктор, не упорствайте като дете. След обяда ще оти­дем в „Строубридж“ да ви избера нещо по-подходящо.
Потърках вратовръзката си с палец, насладих се на ле­кото шумолене и деликатните ръбове на полиестера.
- Споменахте за някаква ваша приятелка - реших да сменя темата. - Шийла, нали?
- Да. Тя също ходи на уроци при Миранда. Добро мо­миче, малко тъжно, малко намусено, разбирате ме. Още страдаше за бившия си приятел, който ѝ се обаждал, но искал да са само приятели, шефът ѝ я ухажваше. Не ѝ вървеше. Миранда с години се опитваше да отвори сакралната ѝ чакра - онази, която се намира в корема и е свързана с емоционалното здраве и сексуалността - но напразно. Беше се отчаяла. Веднъж Шийла я заболяха мъдреците.
- Ох!
- Миранда ѝ препоръча доктор Пфефер.
- Леле-мале.
Каръл присви очи и ме погледна неодобрително:
- Голям сте страхливец. Трябва да вземем мерки. Как­то и да е, тя отиде при доктор Пфефер и той оправи не само зъбите ѝ. Оттогава минаха четири месеца и промя­ната в Шийла е удивителна. Сега е много жизнена. От­слабна и изглеждастрахотно. Миналата седмица се сгоди за един педикюрист.
- Мечтата за всяка жена.
- Наистина е така, Виктор. Педикюрист. Помислете какви обувки ще може да носи сега.
- Мислите, че промяната се дължи на доктор Боб, така ли?
- Не мога да съм сигурна, но не изглежда случайно съвпадение, нали? Тя отива при доктор Пфефер и на след­ващия ден досадното бивше гадже престава да я тормози. А когато Шийла, вечно загрижена за другите, се опитала да се свърже с него, той не вдигал. Странно, а? После шефът ѝ, онзи негодник, дето ѝ създаваше всякакви не­приятности, беше преместен във фресно. И познайте кой е отишъл на негово място.
- Досещам се. Педикюристът?
- Той също е пациент на доктор Пфефер.
- Разбира се.
- Наистина не е за вярване. И на всичкото отгоре Ми­ранда казва, че всички чакри на Шийла изведнъж са за­блестели. Затова, когато доктор Пфефер се обади и ме по­пита дали не искам да се лекувам при него, веднага приех.
- Разбира се.
Вече знаех защо толкова се зарадва, когато ѝ се обадих.
- Трябва да ви кажа, Виктор - рече тя, отново се усмих­на широко и постави топлата си ръка върху моята, - че много се зарадвах, когато се обадихте. Имам предчувст­вие, че ще ни се случи нещо прекрасно.
Скоро след това излязохме от ресторанта и отидохме в близкия универсален магазин „Строубридж“. Почувствах топлото ѝ докосване по врата ми, докато разхлабваше вра­товръзката.
- Най-напред трябва да се отървем от този ужас.
Тя развърза възела. Когато я свали, я хвана с два пръста и протегна ръка далеч от тялото си, сякаш държеше ум­рял плъх. Хвърли я в кошчето зад отдела за вратовръзки.
- Хайде да потърсим нещо, което повече ви отива.
Каръл ме заведе направо в отдела за мъжки аксесоари.
С опитно око заоглежда копринените вратовръзки зад стъклото на щанда.
- Може ли да видим тази? - попита, като посочи една широка и светлосиня. - Също и тази.
Посочи една жълта.
- Не знам - измънках. -Харесвам по-тънки вратовръзки.
- С тези ревери?
- И не са съвсем по моя...
- Само пробвай, Виктор, не знаеш каква промяна може да направи една вратовръзка дори при този безличен син костюм, който носиш.
В крайна сметка ми нахлузи жълтата.
- Прекрасно - възкликна. - Много осъществяващо.
„Какво осъществява?“ - запитах се аз. Това ми липсва­ше, жълта вратовръзка. Не бях нито банкер, нито дизайнер, а жълтото по никакъв начин не прикрива неизбежните маз­ни петна. И все пак бях позволил на тази жена да нахлузи жълта копринена вратовръзка на врата ми. Защо? Ще ви кажа. Защото харесвах топлото докосване на ръцете ѝ, харе­свах как прехапва долната си устна, докато нагласяваше вратовръзката, харесвах аромата на мента в дъха ѝ, когато се наведе, за да провери дали добре е пъхнала вратовръзката под яката ми. Пък и честно да си призная, не изглеждах чак толкова зле с тази проклетия. Придаваше ми, по-интели- гентен вид. Когато се огледах, изведнъж се почувствах изис­кан, член на висшето общество.
- Следваща задача, Виктор. Часовник. Каква е тази ед­нодневка, която носиш? „Таймекс“? Спешно трябва да го смениш.
Оглеждахме часовниците „Мовадос“, когато казах:
- Чакай малко, трябва ми нов портфейл и тук си харе­сах един.
Изчаках момента, когато продавачката показваше на Каръл нещо смехотворно тънко и смехотворно скъпо. Промъкнах се към кошчето зад касата, за да спася тънка­та си червена полиестерна вратовръзка от купчината изхвърлени опаковки и касови бележки.
- Извинявай, стара приятелко - прошепнах, докато я пъхах във вътрешния джоб на сакото си.



31


-  Днес изглеждате променен, Виктор - отбеляза Велма Такахаши, влизайки в кабинета ми, след като нарочно я бях оставил да чака десетина минути при секретарката ми. - Някак си по-авторитетно. Да не сте се подстригали?
- Не.
- Да сте ходили на маникюр?
- Не.
- Наистина сте много по-жизнен. - Сочните ѝ устни се изкривиха в злобна усмивка. - Да не би като в рекламата да сте взели дневната си доза виагра?
- Засега не употребявам, не ми се налага. Все пак бла­годаря за комплимента. - Погладих новата си жълта вра­товръзка. - Сега да говорим по същество.
- Нося ви новия аванс. Втори аванс.
Наведе се и ми подаде нещо. Едва откъснах очи от по­казващите се над деколтето съвършено оформени, абсолютно изкуствени гърди, за да погледна плика, който държеше.
- Чудесно - отбелязах.
Чекът също ми хареса.
Велма бе облечена за тенис - с бяла блуза с деколте и къса плисирана поличка. Изящните ѝ глезени, едва се по­казваха над маратонките. Не съм любител на тениса, предпочитам да гледам готварски предавания по телеви­зията вместо турнири, но след като видях Велма, вече оце­нявах хубавите страни на този спорт.
- Често ли играете? - попитах непринудено, докато от­варях плика и оглеждах чека.
- О, да.
- Тенис имам предвид.
- Знам какво имате предвид.
- Забелязвам, госпожо Такахаши, че на чека не е напи­сан адрес. Това нов влог ли е?
- Ще ви го изплатят, не се безпокойте.
- Не се безпокоя. Просто се чудя кога най-накрая ще кажете на мъжа си, че използвате парите му, за да финан­сирате защитата на Франсоа Дюбе.
- Семейните ни отношения не ви засягат. Бъдете сигу­рен обаче, че съпругът ми получава добра стока срещу па­рите си.
- Нали не вземам твърде малко?
Тя не се усмихна.
- Ако това е всичко, имам и друга среща.
- Не, има и още нещо. Малко съм любопитен за някои неща. Франсоа къде се запозна с жена си?
- Някъде.
- Каза, че в някакъв бар.
- Ами, значи в бар.
- Вие бяхте ли там?
- Може би.
- Защо не ми разкажете?
- Запознаха се в един бар. Бях с Лиза. Франсоа дойде. Собственикът ни запозна. Какво друго искате да знаех­те?
- Кой бар?
- На втория етаж на „Маракеш“.
- И Джефри Съншайн ви е запознал, така ли?
- Да.
- С коя от двете се прибра Франсоа през онази вечер?
- Важно ли е?
- Да.
- Защо?
- Защото забавлението свърши, госпожо Такахаши. Животът на този човек е в ръцете ми. Основната причи­на да осъдят Франсоа първия път е, че няма други заподо­зрени. Моята задача е да намеря.
- И тъй като сега съм пред вас, аз съм най-подходящата възможност, такa ли?
- Да, може да се каже. Защо плащате за защитата на Франсоа?
- Вече ви казах. Заради приятелството ми с Лиза.
- Не ви вярвам. Коя отиде у Франсоа през онази нощ? Вие ли?
- Да.
- Лиза разсърди ли се?
- Не.
- Не се ли почувства изоставена?
- Не беше изоставена.
Изведнъж се сепнах. Велма Такахаши се изсмя. Бяха ми нужни няколко секунди, за да осъзная. Този мръсник Франсоа!
- Това ли е всичко? - попита тя и вдигна изящно офор­мените си вежди.
- Как стана така, че на Лиза ѝ излезе късметът да се оженят?
- Влюби се в него, така стана. Виктор, трябва да разбе­рете, че ние не бяхме от онези момичета, които киснат по баровете и чакат да бъдат забелязани. Бяхме като пира­ти, търсещи забавление и богата плячка. Когато нещо ни харесаше, вземахме го. И на двете ни харесваше, споде­ляхме си всичко. Никоя от жертвите ни не се е оплакала, доколкото си спомням. Накрая, като добри другарки, раз­деляхме поравно плячката. Повечето мъже хвърляхме зад борда, но Франсоа имаше качества, които харесаха на Лиза. Той никога не е бил достатъчно богат за вкуса ми, затова ѝ го отстъпих. Тогава съпругът ми вече ме ухажваше.
- Знаеше ли за тройката ви с Франсоа?
- Знаеше какво получава, нямаше търпение да го взе­ме.
- Франсоа беше ли съгласен две жени да определят бъде­щето му?
- Нямаше голям избор. Но направи глупост и се ожени. Казал на Лиза, че искал да я спаси от лошото ми влияние. Това беше голям виц, как сме се смели двете, но той на­прави всичко възможно, за да ни раздели. И накрая, кога­то се ожениха, успя.
- Затова ли не го харесвате?
- Да.
- Това пак не обяснява защо всяка седмица носите цве­тя на гроба ѝ.
- Трябва да тръгвам.
Тя стана и оправи блузата си.
- Защо изпитвате вина за смъртта на Лиза, госпожо Та­кахаши?
- Обадете ми се, когато ви потрябват още пари.
- Бъдете сигурна в това.
- Приятен ден, Виктор.
- Не отговорихте на въпроса ми.
- Вашата прозорливост, Виктор, много ме забавлява. - С тези думи излезе.
Отидох до прозореца, видях я как излиза от сградата и чака нетърпеливо лимузината си на тротоара. Шофьорът слезе и ѝ отвори вратата. Тя се качи, седна и сви стройни­те си крака. Когато лимузината потегли, изтичах при се­кретарката си.
- Снима ли я, Ели?
- Да.
- Излязоха ли?
- Е, не са като за списание, но стават.
- Дай да видя.
Тя ми подаде мобилния си телефон. Прегледах снимки­те на дисплея. Велма Такахаши с екип за тенис, седнала, с кръстосани крака и нетърпелив поглед. Велма Такахаши, докато говори по телефона си. В близък план, загледана напред.
- Усети ли, че я снимаш?
- Мисля, че не. Не изглежда от онези, които обръщат внимание на прислугата.
- Права си. Би ли изкарала по няколко копия в някое фотоателие?
- Защо, господин Карл? Да си ги закачите на стената ли?
- Позна. Но преди това трябва да се видя с един стар негодник.



32


Ако искате да отворите ресторант във Филаделфия, първо трябва да си купите банка. След това уволнявате касиерите, преустройвате сградата по свой вкус, наемате известен готвач и момчета да паркират колите на гости­те, слагате цени по трийсет и шест дола за порция риба и готово. Така бяха започнали „Ивичестият костур“, „Съркьл“ и „Риц-Карлтън“, така бе започнал и Джефри Съншайн, след като купил сградата на Първа филадел­фийска банка с величествените ѝ колони и позлатените орнаменти на тавана. Ресторантът „Маракеш“ бе екзотич­на мароканска фантазия, предлагаше интимна атмосфе­ра и отбрана средиземноморска кухня, романтично освет­ление и луксозна обстановка. Таваните бяха сини, тапи­цериите - зелени, разнасяха се пикантни аромати. Резер­вациите се правеха няколко месеца предварително и пак те караха да чакаш, когато пристигнеш, само защото мо­жеха да си го позволят. Най-интересното обаче ставаше не в ресторанта, а на втория етаж, в клуб „Баия“.
- Тя има ангажимент за вечерта - казах на Бет, докато стояхме на бара в клуба и се опитвахме да привлечем вни­манието на барманите. - Работи в областта на връзките с обществеността. Каза, че все пак ще се отбие за малко, преди да слезе в ресторанта.
- Как се запознахте?
- Зъболекарят ни запозна.
- Зъболекарят ли? Мислех, че ги мразиш.
- Така е. Садистични негодници.
- Характерното им пискливо кискане, преди да пипнат оголения ти нерв, кара дъха ми да спре - кимна тя. - И начинът, по който ти говорят като на бавноразвиващо се дете: „Отпуснете долната си устна, пречите ми.“ Иска ми се да отвърна: „Разбира се, че ще ти преча, садист такъв, разкъсваш ми венците.“
- Да, доктор Боб точно това прави.
- Но все пак си му се доверил, за да ти уреди любовна среща?
- Е, той е доста интересен човек.
Бар „Баия“ бе пълен с хора с елегантни костюми. При­личаше на султански палат, с инкрустации и мозайки, теж­ки завеси, килими и златни статуи на голи жени. Около препълнения дансинг на издигнати платформи бяха подре­дени кресла и дивани. Около кръглия бар имаше един ред маси, на които не се виждаше празно място. Отзад имаше отделна пушалня за пури, барманите не можеха да си вдиг­нат главата от работа и сякаш им доставяше удоволствие да се преструват, че не те забелязват. А беше едва сряда. В неделя вечер пред входа се извиваше голяма опашка.
Накрая привлякох вниманието на мускулестия младеж зад бара. Носеше обица и косата му бе подстригана късо. Той Избърса ръцете си в една кърпа и се приближи.
- За мен „Морски бриз“ - поръчах и погледнах Бет.
- Бира - каза тя, - в бутилка.
- Каква? - поинтересува се барманът.
- Тъмна.
Младежът я изгледа неразбиращо, след няколко секун­ди сви рамене и се зае да изпълни поръчката.
- Казваш, че зъболекарят бил интересен човек - продължи разговора Бет. - Защо мислиш така?
- Твърди, че обича да помага на хората. Мисля, че има предвид да се меси в живота им, като се надява да напра­ви света по-добър.
- Предполагам, че като зъболекар го прави с гумени ръкавици и маска, като Батман.
- Не си го представях така, но мисля, че си права. Може да се напише цял сценарий. Лигата на професионалните добротворци. Счетоводйтеля-паяк. Великолепната застрахователка. Робин Худ Нотариуса. Ужас.
- Как ще се нарече твоят зъболекар?
- Желязното шило, предполагам, решен завинаги да по­чисти света от зъбния камък, борец в жестоката битка срещу зъбното разложение.
- С онова природно бедствие, фаталната жена Сестрата-котка.
- О, представям си я с кафяв котешки костюм и лека миризма на разложено месо.
- Как го намери?
- Уитни Робинсън ми го препоръча. След това се оказа, че е лекувал и Шеймъс Дент.
Не мога да опиша удоволствието, което изпитах при вида на ококорените очи на Бет.
- Твоят зъболекар знае ли за Франсоа?
- Все още не съм го питал.
- Защо?
- Защото с доктор Боб не можеш да действаш направо. Трябва да го разпитваш по заобиколен път. Той ми раз­казва само онова, което иска да знам, и то по много заво­алиран начин. А, ето напитките ни.
Барманът постави „Морския бриз“ пред мен, тръсна една „Дос екис“ пред Бет и каза баснословна сума, сякаш искаше откуп за първородния ми син. Извадих от джоба на сакото си снимките на Велма Такахаши, които секре­тарката ми бе направила.
- Виждали ли сте я тук?
- Хубава е. Изгубила ли се е?
- Само целулитът ѝ. Познаваш ли я?
Той се почеса по брадичката.
- Не съм сигурен.
- Ти си услужлив младеж, нали? Как се казваш, мом­ко?
- Антоан.
- Добре, Антоан, сега ще ти платя за питиетата... - из­вадих двайсетарка от портфейла си и вдигнах вежди - ...но това може да е само за теб.
- Сигурен ли сте, че можете да си го позволите?
- Жалко тогава. Ще ги дам на портиера.
Преди да пъхна банкнотата в портфейла си, барманът ме хвана за ръката.
- Никога не съм я виждал, а бих забелязал такава жена.
- О, не се съмнявам, Антоан. - Пъхнах снимката в джо­ба си. - Откога работиш тук?
- От година и два месеца.
- Кой от персонала работи най-отдавна в заведението?
- Силия започна след мен. Пинар е от около две годи­ни, но скоро ще напуска. Заради шефа никой не се задържа.
- За Джефри Съншайн ли говорим?
- Да.
- Труден характер?
През първите един-два месеца ти е пръв приятел, по­тупва те по гърба, разговаряте си, дава ти най-хубавите смени. След това става нетърпимо. Такава му е полити­ката. Казва, че честата смяна на персонала помага за све­жата атмосфера.
- Е, и ароматизаторите вършат работа.
- Постоянно ни следи, има скрити камери и други та­кива, сякаш се опасява, че ще го оберем.
- Ще го оберете ли?
- Достатъчно сме хитри, за да го направим, без да ни хване. Цялата тази шпионска мания обаче ти писва. Пък и невалидните чекове.
- Сериозно?
- Казва, че било грешка, че само преди месец нямало проблем, но намекът е ясен.
- Значи единственият, който работил тук през послед­ните пет години, е шефът, така ли?
- Точно така.
- Тази вечер тук ли е?
- Още не, но ще дойде.
- Кажи ми, когато го видиш.
- Добре.
Обърнах се и я видях да се носи плавно към мен. Каръл Кингсли. Не бях сигурен колко я харесвам, но бога ми беше красавица. Носеше сиво костюмче, сиви обувки с високи токчета, копринена блуза и перлен гердан на тънката шия. Придружаваше я някакво конте, един от онези неестест­вено красиви мъже с блестящо бели зъби и коса, пригладена назад с индустриални количества от някакъв нефтен продукт. Той носеше кафяв костюм и крещяща раирана вратовръзка.
- Здравей - каза Каръл и със собственически жест хва­на ръката ми, сякаш бях неин от години; с другата си ръка поглади вратовръзката ми. - Изглеждаш страхотно.
- Благодарение на новата ми модна съветничка. Тя е номер едно. Ще пиеш ли нещо?
- Умирам от жажда.
След като поръчах напитки за всички, запознах Бет и Каръл и започнахме един от онези безсмислени разгово­ри между полунепознати в претъпкани барове с прекале­но силна музика. За времето, за Филаделфия, за храната в ресторанта, хапливи забележки за последния скандал око­ло някоя знаменитост. Каръл не пускаше ръката ми и бе твърде словоохотлива. Контето се казваше Ник и, изглеж­да, си падаше по Каръл. Бет, която обикновено умираше за гелосани типове, не проявяваше интерес към него, но възмутено гледаше Каръл, която стискаше ръката ми и кокетничеше. От всичко това ме заболя главата. Изви­ках Антоан и поръчах още по едно.
След двайсет минути Ник погледна часовника си и за­яви:
- Време е.
- Дългът ни зове - каза Каръл. - Извинявай, че тръгвам и те оставям сам-самичък.
- Ще го преживея някак - отвърнах.
- Имаме среща с голям магнат в търговията с недви­жими имоти - обясни тя, като широко отвори очи. - Не би трябвало да говоря за това, но може да доведе до обрат в кариерата ми. Един от доверениците му е пациент на док­тор Пфефер. Така се запознахме. Той казал на доктора, че шефът му си търси нова фирма за връзки с общественост­та.
- Много удобно.
- Също така си търсели нов адвокат, който да им пома­га за някакъв юридически проблем. Да му кажа ли за теб?
- Не разбираме от недвижими имоти - намеси се Бет.
- Ще се научим - казах и дадох визитната си картичка на Каръл.
- „Дерингър и Карл“ - бавно изрече тя. - Звучи автори­тетно. Какво знаете за недвижимите имоти?
- Най-важно е разположението.
- Това сигурно е достатъчно.
Дръпна ме рязко и пред жалния поглед на Ник ме це­луна шумно по устата. Това бе първата ни целувка, но тя го направи толкова непринудено, сякаш имахме връзка от месеци.
- Приятно ми беше да се запознаем, Бет.
- И на мен, уверявам те.
- Чао, Виктор. И умната. Ще ти се обадя да ти кажа какво е станало.
- Значи това е Каръл - измърмори съдружничката ми, докато двамата си проправяха път през тълпата на изли­зане от бара.
- Това е Каръл.
- Очарователната Каръл.
- Занимава се йога.
- Отива ѝ. Стори ми се, че с онзи младеж доста сте хлътнали.
- Така изглежда.
- Наистина ли?
- Не мисля, че съм хлътнал чак толкова, но човек ни­кога не знае как ще се развие една връзка. Тази едва ли ще е по-различна от досегашните. Предполагам, че ще ме зареже, преди да наберем скорост.
- На Мазния Ник ще му хареса.
- Сигурно. Изглежда, че кипи от страст, нали?
- Не се ли притесняваш, че новата ти приятелка се дви­жи в компанията на красивия господин Ник?
- С тази вратовръзка? Моля ти се.
В този момент Антоан се пресегна през бара и ме поту­па по рамото.
- Ето го.
Посочи нисък, прегърбен мъж с чуплива черна коса и остри черти. Приличаше на накипрен пор с гръбначно из­кривяване. Вървеше през салона, поздравяваше и се ръку­ваше с някои от гостите. Пред него крачеше горила с че­рен пуловер и разчистваше пътя за своя Цезар.
- Обикновено се затваря в пушалнята - каза Антоан. - Не обича да го безпокоят.
- Благодаря за предупреждението.
Останахме още няколко минути на бара, допихме напит­ките си, платихме и наблюдавахме как Джефри Съншайн влиза в остъклената, задимена стая. Джефри Съншайн, ресторантьорът милионер, който бе запознал Франсоа Дюбе, Лиза Калън и Велма Такахаши, взривоопасна комбинация, завършила с убийство. Имах няколко въпроса към него.
- Пушила ли си пури, Бет?
- Никога.
- Сега е моментът да опиташ. - Станах и тръгнах към салона за пушачи. - Напред към газовата камера.



33


- Вие сте адвокатите, които водят защитата на Франсоа - измърмори Джефри Съншайн.
Имаше дебели клепачи и тънки устни и всяка дума, която излизаше от устата му, навяваше мисли за духовно и морално разложение.
   - Да.
- И искате да говорите с мен?
- Ако бавачката ви няма нищо против - отвърнах и по­сочих горилата с черния пуловер.
В момента, когато влязохме в салона, бодигардът се из­пречи пред нас, сякаш шефът му беше самият президент, а ние - атентатори - самоубийци. Сега разговаряхме над мощните рамене на мъжагата, който държеше ръцете си разперени, готов да ни изхвърли от стаята.
Съншайн дръпна няколко пъти от абсурдно дългата си пура. Огледа ни замислено, след което каза:
- Пусни ги, Шон.
Бодигардът се озъби като разочаровано куче, но се отдръпна.
- Как е Франсоа? - попита Съншайн, като съзерцава­ше пурата, сякаш тя бе единственото, което го интересу­ваше. - Ще успеете ли да го измъкнете от затвора?
- Издействахме му ново дело - отвърна Бет. - Нещата изглеждат по-добре от преди.
- Предайте му, че ако се измъкне, в кухнята ми винаги ще има място за него. - Мъжът показа ситните си зъби в някакво подобие на усмивка. Нещо в това лице на пор ми беше познато. - Ще ми е полезен, особено след като се­гашният ми главен готвач разви зависимост към куркума.
- Сигурна съм, че Франсоа ще ви бъде много благода­рен.
- Седнете, заповядайте - покани ни Съншайн и махна към един диван, разположен под ъгъл на креслото му.
На дивана седяха двама дебелаци с пури, бизнесмени, дошли да обсъждат нещо с магната, но Съншайн им ким­на и те чевръсто скочиха от местата си. Звучи извратено, но ми стана приятно как ги натири като псета.
- Така - рече той, след като седнахме, - с какво мога да помогна на добрия си приятел Франсоа?
Показах му снимката на Велма:
- Познавате ли тази жена?
Той я погледна, присви мъничките си очи, пак я огле­да. Не си спомнях да сме се виждали преди, но нещо в са- модоволното му държание ми беше познато.
- Това сигурно е Велма - отвърна накрая, - но изглеж­да много променена.
- Може би заради пластичните операции.
- Да, да, със сигурност е Велма. - Той смукна от пурата. - Велма Виковски, едната от знаменитите сестри Виковски.
- Не знаех, че има сестра.
- Имам предвид Лиза Калън. Така ги наричахме, кога­то не бяха омъжени, знаменитите сестри Виковски. Изоб­що не си приличаха, това беше шега. В първите години, след като отворих бара, все се навъртаха тук. Много често ставаха вечерната атракция на заведението.
- Пееха ли?
- Повече пиеха. Консумираха твърде много алкохол и твърде много флиртуваха. - Съншайн вдигна цинично веж­ди. - Прекаляваха с всичко. Това беше, преди да се запоз­наят с Франсоа. Той унищожи приятелството им. Бракът убива чувството за хумор на хората, не мислите ли? Това, което се случи с Лиза, е истинска трагедия.
- Да, така е.
- Какво е станало с Велма?
- Омъжила се е. Знаете ли, господин Съншайн, изглеж­дате ми познат.
- Наричайте ме Джефри.
- Добре, Джефри. Отнякъде сте ми познат.
Той подсмръкна шумно и потърка острия си нос.
- Сигурно ме бъркате с някого.
- Къде сте завършили колеж?
- В Темпъл.
- А гимназия?
- В Абингтън.
- През коя година.
Той пъхна пурата в устата си и я премести с език.
- Ти ли си оня Виктор Карл?
Щракнах с пръсти:
- Джери Зоненшайн. Кучи син, знаех си, че те познавам!
Извикахме в един глас „Хей“ и се потупахме по рамене­те, сякаш бяхме най-добри приятели от училище.
- Хубаво си се уредил Джери - казах, след като се поус­покоихме.
- А ти си станал адвокат - подсмихна се той, сякаш минавайки покрай бара, съм паднал в незатворена дупка на канализацията.
- Защо си си сменил името?

- В този бизнес е добре името ти да прави впечатление. Какво по-забележимо от Съншайн
[8]
?

- Ти беше по филмите и озвучаването, спомням си как разкарваше прожекционни апарати по коридорите, сякаш си собственик на училището.
- А пък ти пишеше глупави статии за онзи вестник. Как му беше името?
- „Абингтониан“. Мислех, че са забавни.
- Бяха глупави, Виктор. Не забавни, а глупави. Всички в кръжока ти се подигравахме.
- Вие пък бяхте толкова надути, сякаш като можете да работите с прожекционен апарат, сте нещо повече от дру­гите.
- Ние управлявахме училището.
- Само дето футболистите ви набутваха главите в тоа­летната.
- Не си спомням да си бил във футболния отбор.
- Знаеш ли какво още си спомням, Джери.
- Казвам се Джефри.
- Спомням си, че никога не съм те харесвал.
Втренчихме се един в друг като хлапета, готови да се сбият за някаква дреболия. Сетне отново извикахме силно „Хей“, после „Хо“ и пак се потупахме, този път по-силно, сякаш вече сме превъзмогнали хлапашкото съперни­чество.
- Пура? - предложи Съншайн.
- Може.
- Шон, донеси от специалната партида.
След няколко минути тримата седяхме блажено облег­нати назад и пафкахме гъсти облаци дим, закриващи от време на време лицето на Съншайн, който заразказва за Франсоа Дюбе и сестрите Виковски. Бет си избра панатела „Артуро Фуенте“, тънка и ароматна, с приятен ми­рис на орехи и екзотична дървесина. Аз предпочетох „Консул Хоя Антано“ от „Давидоф“, кралицата на пу­рите, както ме увериха, къса, дебела и силна. На Бет май наистина ѝ беше приятно. Аз се опитвах да се усми­хвам, но от кралицата на пурите стомахът ми се бунту­ваше.
- Как се запозна с клиента ми, Джери?
- Джефри.
- Добре, де, както кажеш.
Той ме изгледа сърдито, после се успокои, вгледа се в пурата си и заговори:
- Майсторът ми на сосове ми каза, че Франсоа, тогава заместник главен готвач в „Льо бек фен“, е решил да на­прави собствена кухня. Имах проблеми в ресторанта и се нуждаех от нов главен готвач, Франсоа беше идеален за тази длъжност. Поканих го да обсъдим възможностите за съвместна работа.
Съншайн се облегна на масичката между креслото и дивана, леко почука пурата и в пепелника падна парче пепел. Разсеяно се загледа в самотната роза в черна стъкле­на ваза, поставена на масичката, и отново се облегна на­зад.
- Тогава знаменитите сестри Виковски бяха неоспорваните владетелки на бара, смъркаха кокаин, сваляха мъже като разгонени кучки, правеха секс в тоалетната, когато им скимнеше, тоест често. Вършеха каквото си поискат, но бяха очарователни и честно казано, създа­ваха репутация на заведението, която привличаше елит­на клиентела. Бяха полезни за бизнеса. Също и забав­ни.
Той изпусна облак дим, цинично се изкиска. Започва­ше да ми се повдига.
- И така, когато поканих Франсоа, ги помолих да се държат добре с новия ми приятел. Помислих си, че щом опита чара на сестрите Виковски, щом види колко е забавно при мен, ще можем да се споразумеем. Събитията не се развиха, както очаквах.
- Какво се случи? - намеси се Бет.
- Дойде краят на една епоха, ето какво. Най-напред хва­нах най-добрия си барман да краде от касата. Когато го изхвърлих, голяма част от клиентите ми също престанаха да идват. Не беше добре. След това знаменитите сестри Виковски изчезнаха.
- Защо?
- За известно време се забавляваха тримата, Лиза, Вел­ма и Франсоа. После чух, че на Велма ѝ дотегнало и дала Франсоа на Лиза.
- Дала ѝ го?
- Нещо такова. Скоро след това тримата просто изчез­наха. Чух, че Лиза се омъжила за Франсоа, той отворил собствен ресторант, а Велма намерила друго поприще. Това сложи край на всичко. Без бармана и двете момиче­та барът изведнъж престана да бъде толкова привлекате­лен. Разходите за ресторанта заплашваха да ме разорят, бях взел големи заеми за обзавеждането, а изведнъж се оказах собственик на клуб, който не носеше печалба като преди. Три години ми бяха нужни, за да се измъкна от тази дупка.
- Изглежда, че си успял.
Той се ухили, стиснал пурата между зъбите си.
- О, да.
- Виждал ли си Велма оттогава? - попитах. - Минава­ла ли е насам?
- Не - отвърна той, като пак се загледа в цветето. - Лиза също не е идвала. Предполагам, че са се срамували от предишното си поведение. За Лиза научавах от вестни­ците, но Велма сякаш пропадна вдън земя. За кого се е омъжила?
- Не знаеш ли?
- Не.
- За някакъв бизнесмен - отговорих уклончиво. - Бла­годаря ти за помощта, Джери.
- Ако мога да направя нещичко за Франсоа, само ми се обади. Беше голям готвач. Наистина имам място за него.
- Благодаря.
Смукнах от пурата и изведнъж стомахът ми се пре­обърна. Бях прекалил с морските бризове. Бях прекалил с пушенето.
- Какво ти става, Виктор? - загрижи се Джефри Съншайн. - Лошо ли ти е?
Извадих „Консул Хоя Антано“ от устата си, докато се опитвах да преодолея гаденето.
- Би ли ме извинил - измънках, като загасих пурата в пепелника и се изправих. - Трябва да отида до тоалетната.
Проклетата му кралица на пурите. Добрата новина бе, че успях да спася вратовръзката си.



34


Докато подготвяше поставянето на моста, доктор Боб изпили два от здравите ми зъби почти до корен. Това явно му доставяше удоволствие. Личеше си по усмивката му, която би отивала на стриптийзьорка, но на лицето на зъбо­лекар изглеждаше твърде обезпокоително.
- Това трябва да е знаменитата вратовръзка - отбеля­за, докато унищожаваше зъбите ми с пронизително бръмчащата машинка. - Каръл има отличен вкус за об­лекло. Трябва все пак малко да снижи летвата. Когато търсим перфектното, винаги се разочароваме. Точно за­това ти си идеален за нея, Виктор. При теб и дума не може да става за перфекционизъм, нали?
- Ауахааа.
- Премести се малко насам и отвори още устата. И сти­га си охкал. Инжектирах ти достатъчно новокаин, за да приспи кон. Ако не мирясаш, ще извикам Тилда.
Веднага престанах да скимтя. Той смени накрайника и пак завря машинката в устата ми.
- Все пак явно се справяш. Тя е щастлива. Изглеждаш ми изненадан. Разбира се, с Каръл обсъждаме тези неща. Отношението между лекар и пациент може да бъде много повече от обикновена делова връзка. Аз милея за личното щастие на пациентите си. Ние сме като едно голямо семейство. Обърни се леко насам, моля. Да, много добре. Честно да си кажа, не го очаквах, Виктор, но виждам, че всичко върви добре. Изплакни и изплюй.
Изплакнах и изплюх. Белият прах от емайла ми полеп­на по порцелановата купичка. Стана ми жал за тези ос­танки, които допреди секунди са били един от зъбите ми.
Той премести лампата над главата ми, погледна огле­далцето си, за да види по-добре как върви унищожението, и отново включи машинката. Тя забръмча като количка с дистанционно управление, подсилена с допинг.
- Аяуаааахооо?
- Разбира се, че можеш да ми зададеш въпрос. По отно­шение на зъбите ли? Чудесно. В такъв случай може би дори ще успея да ти отговоря.
- Уааайуиихуууауии?
- Млечните зъби ли? Много са важни. Но ти няма защо да се тревожиш. О, не питаш за себе си, нали?
- Айййяя.
- Един клиент. Интересно. На колко години?
- Ейййии. Ауиииийее.

- На четири? Представяш го
про боно
? Впечатлен съм. Струва ми се, че в много отношения ние с теб си прилича­ме повече, отколкото подозираме. Стой неподвижно, до­като изпиля този ръб. Значи, четиригодишно момченце със сериозни проблеми със зъбите. Ще ми покажеш ли кои по-точно?

Потърках с език горните си резци.
- Аха. Това вече може да е сериозно. Смуче ли още би­берон? С биберон ли го приспиват?
Кимнах и той поклати глава:
- Не мога да кажа със сигурност, преди да го прегле­дам, но, изглежда, че детето страда от така нареченото Бе Бе Зе Ре, бебешко биберонено зъбно рушене. Опа! Извиня­вай. Колкото повече ми пречиш, като затваряш устата си, толкова по-трудно ще ти направя зъба. Не е сериозно, но много кърви. Изплакни.
Боже мой, в умивалника потече кръв като от заклано прасе.

- Още малко и свършваме. Бе Бе Зе Ре. Една бактерия, наречена
стрептококус мутанс,
се храни със захарите от млякото или сока в бебешката бутилка, отделя токсини и те разяждат зъбите. Ако не се лекува, може да причини сериозна инфекция, която да засегне костта и трайно да увреди постоянните зъби, които се образуват под венеца. Това дете трябва веднага да се прегледа и да се лекува при квалифициран стоматолог.

- Айяхиииийоо?
- Трябва да се отвори засегнатият зъб, да се почисти и да се умъртвят нервите. След това се поставят коронки, които коригират млечните зъби и позволяват на постоянните да се оформят и израстат нормално. Това е много необходима мярка. Дано родителите да имат здравна застраховка.
- Аюююойии.
- Нямат ли? Голям проблем. Изплакни пак, Виктор. Кръвотечението намалява, но още ми пречи.
Изплакнах и изплюх.
- Дай пак да погледна.
Той изплакна зъбите ми с вода.
- Как изглеждат? - попитах.
След като извади ръцете си от устата ми, най-после мо­жех да изговарям и съгласни. Мога да оприлича съглас­ните с долния десен кътник - оценяваш ги, когато ги няма.
- Прекрасни са - отвърна доктор Боб. - Закръглени, гладки, красиви. Можех да стана скулптор, Виктор. Мо­жех да съм като Дейвид Смит. Имам талант и въображе­ние, но да стоиш по цял ден затворен в ателието, тази са­мота, прекъсвана от време на време от някой гол модел - това не е за мен. Затова съм избрал най-добрата, най-благородната професия на света.
Вдигна машинката, сякаш бе факлата на свободата, и я включи.
   - Кой познава злото, което дебне в хорските зъби? Само зъболекарят!
- Като дете чел ли си комикси?
- Настървено.
- Може би ги приемаш твърде сериозно.
- Разбира се, че не. Това са измислени истории. Супер- мен бил репортер; Батман - човеколюбив милионер; Деърдевил - адвокат. На това ли му викаш герои? Моля ти се. Човекът-паяк бил фотограф на свободна практика; Железния - индустриалец; Зеления фенер - архитект; Сребърния сърфист - странстващ даоистки проповедник. Това вече е върхът, даоистки проповедник! Капитан Чудо пък бил вестникарче, Боже мой!
- Само зъболекари няма, нали?
- Тилда ще ти вземе отпечатъци за лабораторията, след това ще сложа временни коронки върху изпилените зъби. Когато мостът стане готов, ще ти се обадя. Всичко върви по мед и масло, Виктор. Заслужаваш специална похвала.
- О, със сигурност - измърморих, като облизах безчув­ствения си венец. - Още нещо. Питах се...
- За детето, нали?
- Да.
- Очаквах да ме попиташ. Как се казва?
- Даниел. Даниел Роуз.
- Кажи на майка му да ми се обади, за да им запиша час. Ще направя, каквото мога. Безплатно. Също като теб. Виктор, искам да разбереш мисията ми в този живот. Важно е да разбереш що за човек съм.
- Защо е толкова важно?
- Ние сме едно семейство. Трябва да се разбираме. Тил­да - провикна се.
Тя се появи на вратата бързо като Светкавицата:
- Да, докторе?
- Би ли довършила Виктор?
Тя притисна единия си юмрук в дланта на другата ръка и кокалчетата ѝ изпукаха.
- С удоволствие, докторе.



35


Влязох в едностайния апартамент на Джулия и Дани­ел Роуз над смрадливата „Точна топка на Тони“: неоправено легло, паянтово детско креватче, котлон, малък ра­диатор, преносим телевизор, лека миризма на повръща­но. В гардероба над купчина мръсни дрехи и пластмасови играчки висяха мъжки панталони, ризи, кожено яке два пъти по-голямо от размера на Джулия. В малката баня имаше мухлясала душкабина. Не беше голям лукс.
- Откога Ранди живее тук, Джулия? - попита Исабел.
- От шест месеца, от време на време преспива.
- Защо ни излъгахте, че вече не живее с вас?
- Той ми каза, че заради досието му и защото е бил в пандиза, можете да ни вземете Даниел.
- Никой не иска да ви вземе Даниел, Джулия. Искаме само да се грижите добре за него, доколкото можете.
- Правя всичко възможно - защити се майката. - Ранди ми помага. Той е добър към Даниел. Много се разбират. Води го в парка, в „Макдоналдс“. Ранди му е като баща. И никак не му хареса, че ни шпионирате, господин Карл. Никак.
- Само закарах Ранди на работа, Джулия. Направих го, защото исках да узная истината, а вие не я казвахте. Въпреки това той ми направи добро впечатление. Става рано всеки ден, отива на работа, труди се. Възхищавам му се. Съгласен съм с вас, че най-доброто за Даниел е да има баща.
- Добре.
Да, но не беше добре, изобщо не ѝ харесваше, че сме отишли в дома ѝ и я разпитваме, ясно ни даваше да разбе­рем с поведението си. Седеше на неоправеното легло и държеше Даниел като бебе. Той ме погледна със зачерве­ни очи.
Бяхме дошли без предупреждение. Гениалната идея беше моя, това бе единственият начин да заварим Джу­лия вкъщи и да видим при какви условия живее Даниел.
Нахълтахме като детективи, душехме, оглеждахме се, ся­каш търсехме улики за извършено престъпление, а сега стояхме (прави, защото нямаше къде да се седне) като емисари на системата, която някак си вече бе разочаро­вала тази жена и детето ѝ. При първата ни среща имах усещането, че върша нещо полезно; сега се чувствах като натрапник. Да, аз бях адвокат на детето, да, Исабел се опитваше да му осигури по-добри условия, да, правехме всичко по съдебно решение, но пак се питах какво аз - човек без деца, без опит с децата, човек, който дори не обича деца - правя тук, как си позволявам да оценявам условията, в които живеят, да съдя дали е подходяща за родител, когато очевидно тя правеше всичко, което е по силите ѝ.
- Как вървят консултациите за родители? - поинтере­сува се Исабел.
- Добре. Много добре. Научих много неща.
- Във вторник сте отсъствали.
- Даниел имаше температура.
- Как е сега? - Исабел се приближи до клиента ми и постави ръка на челото му. - Изглежда ми добре. Заведох­те ли го на лекар?
- Не. Беше вдигнал малко температура.
- Как си, Даниел? - попита го Исабел.
Той не отговори, само притисна главата си в рамото на майка си.
- Плакал ли е? - поинтересува се социалната работ­ничка.
- Малко - отвърна Джулия. - Не може да спи.
- Тук ли спи? - попита Исабел и посочи бебешкото кре- ватче.
- Да, или при нас в леглото, ако заплаче.
- С вас и Ранди? - намесих се аз.
- С мен - утощш майката и се намуси.
- Може да има възпаление на ушите - каза Исабел. - Трябваше да го заведете на лекар, Джулия.
- Не мога да платя.
- Включихте ли го в програмата, за която говорихме?
- Още не.
- Донесох някои документи. Можем да попълним пове­чето днес. Но това трябва да се направи, Джулия. Трябва да се погрижите за тези неща, за да осигурите условия за детето си.
- Хрумна ми нещо - казах. Даниел ме погледна. Опи­тах се да говоря въодушевено. - Докато вие подготвяте до­кументите, мога да заведа Даниел в парка.
Джулия погледна сина си. Той притисна глава в рамо­то ѝ.
- Разбира се - каза тя и го накара да стане. - Много ще ме улесните.
Кварталната градинка с метална ограда бе само на две пресечки от апартамента. Под ръждясалите катерушки и пред очуканата пързалка имаше надупчено гумено кече. По циментовите пейки се търкаляха празни бирени кутии, смачкана торбичка от „Макдоналдс“, парчета зелено стъкло. Мястото бе пусто и грозно, но независимо от това, когато се приближихме след мълчаливото влачене по ули­цата, Даниел запристъпя по-нетърпеливо и накрая се за­тича.
Покачи се на черното парче от автомобилна гума, слу­жещо за седалка на люлката. Хвана се за веригите и на­реди:
— Бутай.
Побутнах го леко.
- По-силно.
Бутнах го малко по-силно, като се чудех каква е закон- но допустимата скорост за люлеене на четиригодишни деца.
- По-силно.
Подчиних се и когато достигна връхната точка на тра­екторията си, той весело изписка, с което ми показа, че се справям добре.
След люлката се покачи на катерушките, спусна се по пързалката и поязди дървеното конче на пружини. Сед­нах на една пейка да го наблюдавам. Прехвърляше се от атракция на атракция, съвършено сериозен, без да се ус­михне нито веднъж, като от време на време ме поглежда­ше скришом.
Накрая се умори и седна на друга пейка, краката му не достигаха земята и той ги заклати. Станах и отидох при него. Той се поотдръпна, но остана на пейката.
- Как е животът, Даниел?
Той сви рамене.
- Спомняш ли си кой съм? Казвам се Виктор и съм ад­вокат. Дошъл съм да ти помогна. Спомняш ли си?
- Мама каза, че нямам нужда от помощ.
- Дано да е права. Много добре се катериш. Приличаш на Тарзан.
- Кой е Тарзан?
- Кралят на джунглата. Не знаеш ли за Тарзан?
Той поклати глава.

- Когато бил съвсем малък, още бебе, родителите му летели със самолет. Тъкмо минавали над джунглата, ко­гато самолетът се разбил,
тряяяс.
Бебето се загубило само в джунглата. За негов късмет дошло едно семейство май­муни. Те решили да се грижат за малкото човече. Хране­ли го, гледали го и момченцето растяло, играело си с жи­вотните и се катерело по лианите. Нарекли го Краля на джунглата.

- Сигурно е забавно да се катериш по лиани.
- Да!
- Какво е лиана?
- Това е като въже от листа. Запознах се с Ранди. Спом­няш ли си, че говорихме за него?
Детето кимна.
- Още ли го харесваш.
Той сви рамене.
- Не те е удрял, нали?
Той поклати глава, после попита:
- Какво е станало с майката и таткото на Тарзан?
- Майката и таткото на Тарзан ли?
Даниел кимна.
- Загинали при катастрофата.
- О!
- Къде е баща ти?
- Отишъл си е.
- И той ли е умрял?
- Не. Мама каза, че е в друг град, Ню Джърси. Там има ли джунгла?
- Да. „Нюарк“. Значи в твоето семейство сте само ти и мама, а понякога Ранди, така ли?
- И Таня.
- Коя Таня, Даниел?
- Сестра ми.
- По-голяма ли е или по-малка от теб?
- По-голяма. И е добра. Красива. Грижеше се за мен и заедно гледахме телевизия.
- Вече не е ли при вас?
- Не.
- Къде е?
- Не знам.
- Къде отиде?
- На друго място. Не знам.
- Защо е отишла на друго място?
- Не знам.
- Липсва ли ти?
- Много.
- Кога си отиде?
- Когато Ранди дойде.
- Ясно.
- Той не я харесваше.
- Защо?
- Защото беше Таня.
- Ясно.
- Можеш ли да я намериш?
- Това ли искаш да направя за теб, Даниел?
Той кимна.
- Как са зъбите ти?
Той не отговори. Стисна устни и скри зъбите си.
- Знаеш ли какво е зъболекар?
Той поклати глава.
- Зъболекарят лекува зъбите. Аз намерих един, който ще се погрижи за твоите. Когато отидеш при него, той те слага да седнеш на един стол, пуска лампи и хубава музика, по­глежда в устата ти и ти оправя зъбите. Обеща да направи твоите така, че да не се налага постоянно да ги криеш.
- Ще боли ли?
- Малко.
- Не искам да ходя на зъболекар.
- Когато нещо се счупи, трябва да се поправи, иначе се счупва още повече. Същото е и със зъбите. Този зъболе­кар, доктор Пфефер, каза, че ако не ти поправи зъбите, те ще се развалят още повече.
- Не искам.
- Даниел, трябва.
- Не.
- Искаш ли да сключим сделка?
- Не искам да ходя на зъболекар. Не искам! Не искам!
- Какво ще кажеш да се разберем така? Ти ще отидеш на зъболекар, а аз ще намеря сестра ти.
- Таня ли?
- Да. Съгласен ли си?
Той отвори устата си и прокара език по почернелите останки от горните си резци.
- Той е много добър зъболекар. Работи съвсем внима­телно.
- Искам при Таня.
- Значи се разбрахме, така ли?
Преди да отговори, той рязко обърна глава. Проследих погледа му. Исабел и Джулия се приближаваха към входа на градинката.
Даниел изтича при майка си и притисна главата си до бедрото ѝ.
Нещо в Джулия ме уплаши, докато синът ѝ стискаше крака ѝ като удавник спасителен пояс. Беше хубава жена, с добродушно изражение, по нищо не личеше да е склонна към насилие. Тя никога не би наранила умишлено Дани­ел. Имаше обаче още нещо. Слабост и точно това ме уп­лаши. Наистина, никога не съм бил баща, но съм бил син и знаех как слабостите на майката могат да наранят ду­шата на едно дете. Джулия не можеше да отказва, не мо­жеше да лиши синчето си от бонбонче или от биберона, когато заспиваше нощем, въпреки че зъбите му се руша­ха. Беше склонна да си затвори очите пред проблема, вме­сто да го реши, а когато я притиснеш, бе готова да избяга. Затова се криеше от Исабел, затова не идваше на срещи­те. И това щеше да направи, ако започнех да я разпитвам за дъщеря ѝ. Щеше да избяга и да отведе клиента ми със себе си.
Когато влезе в градинката и Даниел изтича при нея, аз не го последвах, за да ѝ задам въпроси за дъщеря ѝ Таня, да разпитвам защо е изчезнала, да заплашвам, че ще се обадя в полицията. Сдържах се, макар че ми беше трудно. Просто се усмихнах.
- Как беше? - попита тя, когато се приближи.
- Голям юнак - казах и разроших косата му. - Прекрас­но дете. Джулия, говорих със стоматолога си за зъбите на Даниел. Той каза, че не бива да му давате да смуче бибе­рон, преди да заспи.
- Това е единственият начин да го приспя. Така заспи­ва от бебе.
- Много е вредно за зъбите. Трябва да спрете. Зъболе­карят каза също, че трябва някой да го прегледа.
- Не мога да плащам за зъболекар.
- Той е готов да прегледа и да лекува Даниел безплат­но.
Извадих визитната картичка от джоба си и ѝ я пода­дох. Тя я погледна и прехапа устни.
- Казва се доктор Пфефер. Кабинетът му е в центъра на Шестнайсета улица. Обадете му се. Каза, че ако спешно не се погрижите за зъбите на детето, уврежданията ще бъдат трайни. Смята обаче, че ако веднага заведете Да­ниел, може да му сложи коронки и постоянните му зъби ще израстат нормално.
- Коронки ли?
- Да, така каза.
- Даниел няма да иска. Страхува се от лекари и няма да позволи на никого да пипа зъбите му.
- О, ще иска. - Кимнах към Даниел, който ме гледаше уплашено. - Ние се разбрахме. Нали, Даниел?
Той кимна.
- Срещу какво се споразумяхте?
Понечих да ѝ кажа, че това е адвокатска тайна, но Да­ниел ме изпревари:
- Обеща да ми купи сладолед.
Не знам дали с това ме спечели, но в този момент твърдо реших да намеря Таня Роуз. Защото с тази малка лъжа детето ми каза всичко, което трябваше да знам за мъката му в този живот. Наистина, обичаше майка си, кое дете не я обича, но въпреки възрастта си чувстваше, че не може да ѝ има доверие да се грижи за него и за сест­ра му. С една мъничка лъжа Даниел ми подсказа да рабо­тя за него, да му помогна. Понякога това е достатъчно.
- Какво мислиш? - попита Исабел, докато майка и син вървяха към апартамента си над „Точната топка на Тони“.
- Тревожа се за него.
- Има ли конкретна причина?
- Ами, първо, заради зъбите. Ще видим дали тя ще го заведе при доктор Пфефер.
- Аз ще се погрижа - обеща ми социалната работнич­ка.
- Освен това остава проблемът със сестрата на Дани­ел.
- Сестра ли? - Тя последна в папката си. - Тук не пише за сестра.
- Това е проблемът. Мисля, че трябва да го обсъдим със съдията.



36


Оказахме се в задънена улица.
Датата на процеса срещу Франсоа Дюбе наближаваше, а още имаше много неща за вършене. Всички улики тряб­ваше да се прегледат, всички показания от първия процес трябваше да се проверят. Предимството при обжалване е, че имаш много информация, на практика всички аргумен­ти на обвинението са ти поднесени на тепсия. Недо­статъкът е, че при толкова много информация има опас­ност да се заровиш в излишни подробности.
Бях покрил масата и пода в залата за съвещания с до­кументи и папки, с всички прения и искове, показания и полицейски доклади^ снимките от местопрестъплението. Вече наричахме помещението, това блато от документа­ция, „Тресавището Дюбе“, защото с часове стояхме затъ­нали до гуша в бумащина, опитвайки се да измислим ня­каква стратегия. С напредването на работата обаче все по-ясно си давахме сметка срещу какво сме изправени и започвахме да се тревожим.
- Нещо не е наред - заявих една вечер, докато работех­ме в „тресавището“.
Държах две снимки. Първата бе от местопрестъпление­то и показваше трупа на Лиза Дюбе на пода в спалнята, стените бяха опръскани с тъмни капки, кръвта около гла­вата ѝ приличаше на ореол. Тя носеше шорти и тениска, нямаше пръстени или други бижута, явно току-що бе ста­нала от сън. Едната ѝ ръка бе изпъната силно настрани, другата - свита под тялото ѝ. Лицето ѝ бе почти спокойно, бледо, в контраст с кървавата дупка от куршума във врата ѝ. Втората снимка бе на Лиза Дюбе малко преди убийство­то, с блестящи очи, с ослепителна усмивка.
- Какво откри? - попита Бет.
- Нищо, това е проблемът. Нещо липсва.
- Нещо, което Мия Долтън не ни е дала ли? Мисля, че получихме всичко.
- Не, не е това. Но все пак нещо липсва. - Оставих снимките и посочих купищата листа. - Това са матери­алите, които обвинението ще представи. Предишното дело се е водило на това бойно поле и Франсоа е загу­бил.
- Този път нямат показанията на Шеймъс Дент.
- Да, но Уитни Робинсън каза, че той и без това не бил много убедителен. Отсъствието му няма да промени не­щата. Освен това не забравяй, че макар да разполагаме с всички материали на Мия Долтън, тя ще има възможност да поправи грешките от предишния процес. Честно каза­но, тя е по-добър юрист от шефката си.
- Какво предлагаш?
- Не искам да се занимаваме с тези гадости. Искам да сменим бойното поле. Трябва ни друг заподозрян. Някой, който да сподели вината. Това е липсвало на Уит при първия процес.
- Можем да кажем, че е станало при опит за грабеж.
- При положение, че нищо не е откраднато? Влизат с взлом, убиват непозната жена - няма изнасилване, само убийство - и после избягват, без да вземат даже един диа­мантен пръстен? Няма да мине.
- Какво друго имаме?
- Нищо, това е проблемът. Нямаме нищичко.
Точно така си беше. Нямахме нищичко. Имахме обаче следа. Чувството за вина на Велма Такахаши. Неспокой­ните очи на Джефри Съншайн. Странната история за па­дението, покаянието и смъртта на Шеймъс Дент. И странното съвпадение, че Уитни Робинсън и Шеймъс Дент са лекували зъбите си при доктор Пфефер. Можех да прека­рам цялото време до насрочването на процеса в „Тресави­щето Дюбе“ и пак нямаше да постигна нищо за разгадаването на тези загадки, което да ми позволи да представя правдоподобна версия за смъртта на Лиза Дюбе пред съда.
- Знаеш ли кайво още ме озадачава? - продължих. - Изчезването на вещи от апартамента на Франсоа, за кое­то още никой не е дал обяснение.
Мислех си за играчките. Госпожа Калън бе споменала за играчки. Какви играчки? Плюшени мечета?
- Според Франсоа хазаинът ги е продал или ги е изхвърлил.
- Така казва, но тези неща ги е нямало още когато по­лицията е претърсвала апартамента му.
- Кое им е толкова важното?
- Не знам, но това е нещо неизяснено. Трябва да наме­рим обяснение,
- Ако е толкова важно, Франсоа щеше да ни каже.
- Така ли мислиш?
- Разбира се.
- Явно имаме различно мнение за клиента ни.
- Не му ли вярваш?
- А ти вярваш ли му?
Тя ме погледна и в очите ѝ имаше нещо странно.
- Да - отвърна. - Вярвам му.
„Глупости“ - помислих си, но си замълчах.
Партньорката ми Елизабет Дерингър бе от онези жени, чиято красота не може да се хване на снимка. С черна коса, вързана на опашка, изпъстрено с лунички лице и с очила, на снимка тя изглеждаше като сериозна жена, от онези, които следят за реда в читалните. Снимката обаче не мо­жеше да разкрие чувството ѝ за хумор, добротата и роман­тиката, която се криеше като вирус в сърцето ѝ. Тя все още вярваше, че може да намери по пазарите на Ориента или по каменистите пътеки в Хималаите нещо, което го няма във Филаделфия. Само дизентерия - опитвах се да я убедя, но тя все си мечтаеше за далечни пътувания, в кои­то да търси по-възвишеното си „аз“. Най-сигурният на­чин за сбъдване на мечтите ѝ би бил да намира платежо­способни клиенти. Когато ѝ го кажех, тя се усмихваше злорадо като кученце, което току-що се е изпишкало на обувката ти. Започвах да се тревожа, че романтичността ѝ я е заслепила. Имах основание, не мислите ли?
- Това е дело като всички останали, Бет - казах внима­телно. - Той е най-обикновен клиент.
- Не е вярно.
- Знаеш ли, Бет - добавих с най-доброжелателния си тон, - достатъчно е трудно да се определи кой е невинен или виновен непосредствено след извършване на престъплението, камо ли когато човекът е лежал в затво­ра...
- Не ми чети лекции! - сопна се тя.
- Може би се налага. Не е наша работа...
- Стига, Виктор! Моля те. Знам каква ни е работата. Той не е прегръщал дъщеричката си от три години.
- Това не би трябвало да има значение за нас.
- Да, но има. - Шумно затвори бележника си и стана. - Уморена съм. Отивам си вкъщи.
Погледнах часовника си и скочих.
- По дяволите, закъснявам.
- За любовна среща с Каръл ли?
- Едва ли. Пак е с Каръл, но този вечер става дума за бизнес.



37


Каръл Кингсли се загледа в земята под краката ми. Аз също погледнах. Интересът, с който се взираше, подсказ­ваше, че там има нещо много важно, смисълът за същест­вуването на Вселената или поне на човешкия живот. Аз обаче не видях нищо, абсолютно нищо, само цимента на тротоара пред модерния и много луксозен ресторант, къде­то ми бе уредила среща с богаташа, решил да ме наеме за свой адвокат.
- Това твоите обувки ли са? - попита накрая.
- Така изглежда. На моите крака са.
- Подметката им е доста дебела.
- Това добре ли е?
- За газене сред кална нива, може би. За щастие никой няма да ги забележи. - Тя посегна към врата ми и оправи възела на жълтата вратовръзка. - Само се усмихвай, дръж се учтиво и се старай да не изтърсиш някоя грубост.
- Предпочитам да си сменя обувките.
- Хайде, тръгвай. - Задърпа ме за ръката. - Закъсняваме.
Каръл не обичаше шегите в деловите отношения, кое­то ми се струваше малко тъпо, защото целият ми делови живот бе една голяма шега.
Вътре ни посрещнаха като важни клечки и ни заведоха при маса точно под огромната златна статуя на.Буда, ко­ято бе дала името на ресторанта. В „Будакан“ бе светло и препълнено; заведението впечатляваше с лакираните по­дове, високите тавани и ониксовите маси. Келнерите бяха облечени като индуси, пред изкуствения водопад в салона гости от хайлайфа чакаха да бъдат настанени, изобщо човек чувстваше, че със самото си присъствие тук се е превърнал във важна особа, и може би точно затова идва­ха повечето хора. Над всичко върху червен пиедестал се­деше споменатият вече Буда. Изглеждаше изключително щастлив, радостен и доволен, абсолютно незаинтересован от подметките и обувките на гостите.
- Извинете ни за закъснението - каза Каръл, когато стигнахме до масата. - Виктор се готви за важно дело и е ужасно зает. - Стисна ръката ми и ме погледна влюбено в очите. - Но това е цената на славата.
Една много красива и много млада японка каза нещо на японски на възрастния японец до нея и той кимна.
Каръл ме представи. Тук беше Ник, влюбеният ѝ коле­га, който мрачно ми кимна. Младата японка се казваше Киоко и щеше да превежда на японеца, който беше гвоз­деят на вечерта и се чувстваше съвсем комфортно в присъ­ствието на Буда. Когато Каръл ме представи, той се из­прави, поклони се и ми подаде картичката си с твърде те­атрален жест. Не го бях виждал, но веднага го познах. По третата жена на масата веднага се досетих, че това е мъжът на Велма Такахаши.
Когато ни запознаха, тя стисна сочните си устни:
- Приятно ми е да се запознаем, господин Карл.
Значи така щяхме да играем. Добре, така да бъде. Ким­нах и промърморих нещо от рода на „удоволствието е из­цяло мое“. Обърнах се към господин Такахаши, който ме гледаше доста подозрително, докато прекрасната Киоко шепнеше на ухото му. Без да отмества очи от мен, той за­говори бързо на японски.
- С какво дело сте толкова зает, господин Карл? - по­пита Киоко със силен акцент.
- Дело за убийство. Клиентът ми е обвинен, че е убил жена си.
Киоко преведе и господин Такахаши кимна.
- Каква ще е ролята ви в процеса? - попита преводач­ката.
- Ще защитавам съпруга.
- Тогава господин Такахаши много се радва да се за­познае с вас - каза тя, без да си дава труд да преведе отго­вора ми.
Всички се засмяха, дори господин Такахаши, всички ос­вен Велма.
В „Будакан“ сервираха някаква общоазиатска кухня, включваща ситно нарязана змиорка, соева паста с риба тон, знаменития ядосан омар и саке в порцеланови чаш­ки. Всъщност храната бе доста вкусна, което бе единстве­ното хубаво нещо тази вечер, защото вечерята беше една от най-неприятните, на които съм присъствал. Каръл пра­веше всичко възможно, за да поддържа разговора - бях ѝ благодарен за опитите да се сражава срещу могъщите сили на мрака - и аз се стараех да помагам, но някак си не се получаваше. Атмосферата оставаше напрегната.
Първо, Ник мълчеше като риба. От едно зализано с гел конте трябва да се очаква да плещи безспир глупости и да се хили, не мислите ли? Той обаче мълчеше. Бедничкият беше влюбен и аз съвсем случайно ходех с обекта на коп­нежите му. За мен това можеше да е само повод за тост. Наздраве. Велма се цупеше като сърдита гимназистка, пиеше мартини с джинджифил вместо саке и едва чопле­ше черната сьомга с глазура от соева паста в чинията си. Изглеждаше, че се отегчава, явно ѝ бе дотегнало от таки­ва луксозни ресторанти, в каквито вечеряше, откакто се е омъжила за Такахаши. „Какво толкова се цупи? - питах се аз. - Нали точно за това се е продала, за такива вечери, можеше поне да се преструва, че ѝ харесва.“
Всъщност не мога да я обвинявам за лошото настрое­ние, защото точно под носа ѝ господин Такахаши и краси­вата му преводачка очевидно водеха интимен разговор. Киоко, доста по-млада от Велма, шепнеше нежно на ухо­то му, той отговаряше бавно и двамата започваха да се кискат като тийнейджъри (всъщност единият от тях може би все още беше). Тя разтриваше врата му, а едната му ръка така и не се показа изпод масата. Дори се хранеха от една чиния, като влюбени. Почти очаквах да преплетат ръцете си, докато отпиват саке.
Докато японците си гукаха, а Каръл се опитваше да раз­ведри унилия Ник, аз се наведох към Велма и прошепнах:
- Изглеждате много лъчезарна тази вечер.
- Имам много радости в живота.
- Поне съпругът ви явно си прекарва добре.
- Той гледа на живота като на стрида, която близваш за малко и изсмукваш цяла.
- Ами Киоко?
- Вече е изсмукана. Благодаря, че не споменахте за дру­гите ни делови отношения пред съпруга ми.
- Реших да съм предпазлив, имайки предвид, че съм на нещо като интервю за работа.
- Нека да ви предупредя, че той може да бъде тиранин.
- Но вие изглеждате толкова щастлива. Може ли един личен въпрос.
- Моля ви, недейте.
- Струваше ли си?
- Кое да си струва?
- Да се омъжите за този Фауст.
- Мисля, че сте объркали ролите, но да.
- Наистина ли?
- Той осъществи съня ми.
- Както гледам, време е да се събудите.
- Той си е заслужил тези малки волности.
- И вие вашите?
- Не, това не е част от сделката.
- Лошо.
- Може би се надявате на нещо повече от чек?
- Човек винаги се надява.
Вдигнах очи. Господин Такахаши ме гледаше. Усмих­на се странно и кимна. Аз също кимнах. Той каза нещо на японски.
- Занимавате ли се с банкрути, господин Карл? - попи­та Киоко.
- Не. Мислех, че си търсите адвокат за сделки с недви­жимо имущество.
Такахаши и Киоко проведоха дълъг разговор на японски.
- Имам кой да води делата ни за недвижимите имоти - каза тя. - Нюйорски юристи. Само токийските акули са с по-остри зъби. В бъдеще обаче може да ни потрябва опи­тен специалист по финансово право.
- Да нямате финансови затруднения, господин Такаха­ши?
Каръл ме срита под масата. Японецът ме гледаше втрен­чено, докато Киоко превеждаше. Очите му се разшириха за миг, после се изсмя рязко, което не прикри гнева му.
- Не се притеснявам за финансовото си състояние - пре­веде Киоко. Той се втренчи в жена си за момент, след ко­ето добави: - Една от инвестициите ми е пред провал. Ис­кам да спася поне нещо от парите си. Може да се наложи да обявим банкрут.
- Не съм се занимавал с банкрути, но съм сигурен, че ще се справя. Не е голяма философия, доколкото имам представа.
- Може да се окаже по-трудно, отколкото си мислите.
- Има си книга, нали?
- Имате предвид Закона за фалита?
- Да. Ще следвам предписанията му. Буква тук, запе­тайка там и хоп, имаме принудителен фалит.
Господин Такахаши каза нещо, след това вдигна чаша­та си и се усмихна. Киоко преведе:
- Чудесно. Значи е уредено.
Японецът се поклони леко. Вдигнах чашата си и отвърнах със същото.
- Да пием за бъдещето ни сътрудничество.
- За успеха - каза Киоко.
- За Закона за фалитите.
Каръл постави ръка на коляното ми и прошепна на ухо­то ми:
- Хареса те. Не знаех, че си толкова убедителен в дело­вите преговори. - Наведе се още по-близо и добави: - Тези преговори не те ли възбуждат?
При тези думи стисна крака ми. Подскочих и това не остана незабелязано. Ник жално заби нос в чашата си. Велма подигравателно се усмихна.
Киоко ме погледна, издаде напред устните си и накло­ни главата си на една страна, като отбеляза:
- Харесвам вратовръзката ви,
- Кажете на господин Такахаши, че и неговата е хуба­ва.
- Това не бяха негови думи.
- Знам.
Момчето се изкиска.
По-късно вечерта отидох в тоалетната и стенейки тихо, се опитах да източа сакето от организма си. Вратата се отвори. Погледнах. Такахаши.
Дръпнах ципа си и се поклоних. Той заключи вратата.
- Бла-го-да-ря за ве-че-ря-та - изрекох бавно и високо.
- Няма нужда да крещите - сопна се той на перфектен английски. - Не съм французин.
Това толкова ме стресна, че едва не седнах в писоара.
- Завършил съм в Станфорд - каза, като гледаше ръце­те ми, сякаш бях маниакален удушвач. - Но в деловите разговори се чувствам по-добре да общувам на родния си език. Тази импровизирана среща... - посочи писоарите - ...е лична. Виждам, че познавате жена ми.
Понечих да кажа нещо, но той ми махна да мълча.
- Не отричайте - каза, като още гледаше ръцете ми. - Наел съм да я следят постоянно. На два пъти посещава кантората ви. Затова се съгласих да се срещна с вас. Спах­те ли с нея?
- Не, разбира се, че не.
- Но ви се иска, нали? Разбираемо е, тя е оформена така, за да събужда точно такова желание у мъжете. Ето какво ще ви кажа, господин Карл. Ако преспите с нея, ще ми направите най-голямата услуга в живота.
- Моля?
- Ще ви кажа под секрет, че преживяването е незабра­вимо. Много е способна. Една нощ с нея е достатъчна да накара разумен човек да извърши лудост.
- Например да се ожени за нея, това ли?
Той мрачно се изсмя:
- Защо не си измиете ръцете, докато разговаряме? Като ги гледам така направо... - замълча за миг, докато си спом­ни жаргонната дума - ...ми се драйфа.
Неловко стисках ръцете ти и си дадох сметка, че забра­вих да ги измия, след като се облекчих. Бързо отидох при умивалника.
- Благодаря - каза господин Такахаши, докато ги насапунисвах и ги търках. Взе хартиена салфетка от Стойка­та при мивката, допря я до стената и облегна рамото си на нея. - Бракът ми е обречен. Различията между нас са непреодолими. Нетърпими. Тя продължава да съществу­ва в живота ми. Случват се такива неща. Няма да ми е приятно да се разделим, но Киоко е доста стройна, не смя­тате ли? Вече съм наел адвокати. Остава само да се споразумеем.
- Защо ми казвате всичко това?
- Подписали сме, разбира се, брачен договор. В случай на изневяра от страна на съпругата ми обезщетението ѝ ще е значително по-малко. Всъщност не е важна толкова сумата, колкото принципът. Е, сумата също. Затова, ако успея да докажа, че ми изневерява, ползата ще е огромна.
- Какво казва частният ви детектив?
- Има подозрения, но нищо не може да се докаже.
- В такъв случай наемете си по-добър детектив.
- Вие водите защитата на готвача, с когото е спала, пре­ди да се запознаем. Правили ли са секс след сватбата ни? Или той познава някого, с когото е спала? Ако отговорът е „да“ и успеете да го докажете, можете да спечелите много.
- Не искам да участвам в това. Това е ваш проблем.

- Това е почти достойно за възхищение, господин Карл, но ако нещата се развият, както и двамата се надяваме, моят проблем скоро
ще стане
и ваш. Трябва да отбележа, че съм малко изненадан. Реакцията ви никак не подхож­да на характера ви.

- Какво знаете за характера ми, господин Такахаши?
- Първо, вие сте адвокат и нямате репутация на свеще­ник.
- Вероятно е така. - Замислих се за момент. - Само от любопитство, за какво става дума?
Той отново се изсмя:
- Сега вече виждам човек, с когото мога да разговарям делово. Помислете. Сигурен съм, че умен мъж като вас може да открие достатъчно доказателства. Няма да оста­нете разочарован от резултата. Колкото до делото за бан­крут, скоро ще ви изпратя свой човек с материалите. Си­гурен съм, че бързо ще обърнете нещата в наша полза. Искате ли аванс?
- О, да, разбира се.
- Така и очаквах.
- За какъв бизнес става дума?
- Жена ми ме помоли да инвестирам във фирмата на неин приятел, който имаше затруднения в бизнеса.
- Има ли материални активи?
- Сграда, самата фирма. Тенджери и тигани. Става дума за един ресторант. Жена ми има особена слабост към рес­торантите, но те никога не носят печалба. Този се намира в сградата на бивша банка. Казва се „Маракеш“. Може би сте чували за него.
- Да - отвърнах, като се постарах да не издавам чувст­вата си, макар че сърцето ми заподскача като на комард- жия, на когото са се паднали четири аса. - Чувал съм.
- Хубаво, финансовата страна все повече буксува, а и имам известни разногласия със съдружника си, един ма­зен дребосък, който управлява ресторанта. Казва се Съншайн. Мисли си, че ми е направил голяма услуга, като е взел парите ми. Искам да разберете защо се занимавам с бизнес. Второто, което ме движи, е печалбата.
- А кое е първото?
Той се усмихна:
- Злобата. - Такахаши се отдръпна от стената. Хартия­та плавно се спусна на пода. Той не я вдигна. - Ще полу­чите добро възнаграждение, ако спасите инвестицията ми. Още по-добре ще е, ако откъснете топките на Съншайн.
- С най-голямо удоволствие - отвърнах и се поклоних.



38


- Какво мога да направя за вас, господин Карл? - по­пита съдия Систин, когато влязох в скромния ѝ кабинет.
Дори не ме удостои с поглед. Седеше зад купчини сбор­ници със закони и пишеше в бележника си.
- Изглежда, че сте заета.
- В тази професия винаги е така.
Остави химикалката, облегна се назад и кимна към един стол.
Седнах.
- Преди да стана съдия, бях арбитър по граждански спо­рове. Телесни повреди, лекарски грешки, знаете как е. До­бро заплащане, но ми омръзна да се боря, омръзна ми да нямам спокойствие. Когато се кандидатирах за съдия, си мислех, че ще е по-леко. Никой не разбираше от граждан­ско право повече от мен. Очаквах, че всичко ще тръгне гладко. Главният съдия, разбира се, ме назначи в съда за семейни дела, където не бях стъпвала нито веднъж в жи­вота си. Шест месеца оттогава и още не мога да вляза в час.
- Това ме обнадеждава, защото и аз не знам какво да правя. Идвам за Даниел Роуз.
- Да, разбира се. Прочетох докладите на госпожица Чандлър.
- Значи знаете подробностите.
- Не ме разбрахте, господин Карл. Докладите на госпо­жица Чандлър не се отнасят за Даниел, а за вас.
- За мен?
- Разбира се. Разчитам на адвокатите да се справят в трудни ситуации, много често това са доброволци като вас. За мен е непосилно, изнемогвам от дела, а социалната служба е с вързани ръце. Ако имам доверие на адвоката, тогава съм сигурна, че работата ще се свърши добре. Във вас обаче се усъмних. Да си призная, изглеждахте ми мързелив и незаинтересован, едно малко бедствие.
- Звучи като реклама. „Дерингър и Карл“ - едно малко бедствие“.
- Затова помолих госпожица Чандлър да ме информи­ра как се справяте.
- Шпионин в тила на врага. Надявам се, че ме е похва­лила.
- Щом още не съм ви сменила. Затова ли сте тук? За да се откажете от случая?
- Не, госпожо.
- Добре. Какво има, господин Карл?
- Излиза, че Даниел има сестра. Казва се Таня. По-го­ляма е от него, но е изчезнала. Не само тя, но и всички документи за нея. Не е записана в детската служба. Никъ­де няма документация. Научих за нея от източник, който смятам за достоверен, и Даниел потвърди за съществува­нето ѝ.
- На колко години е Даниел?
- На четири. Не говори много, но вярвам на онова, ко­ето казва.
- Попитахте ли майка му?
- Още не. Тя е много страхлива. Зъбите на Даниел са в ужасно състояние. Майка му го заведе при един зъболе­кар, който се съгласи да му ги оправи безплатно. Той ще доизгради горните резци на Даниел, което е единственият начин да спаси зъбите му. Майката се съгласи да изпълня­ва и плана на Исабел за родителските консултации. Свик­нала е обаче да се крие, когато срещне трудности, и се боя, че ще го направи, ако я притисна твърде скоро с въпроси за дъщеря ѝ. Ако избяга, и с вашата съдебна заповед няма да можем да помогнем.
- Какво предлагате да направим?
- Мисля, че трябва да назначите адвокат за изчезнало­то момиче, който да го издири и защитава.
Тя прехапа устни и се замисли за момент:
- Дори не сме сигурни, че съществува.
- Това е проблемът, нали?
- Съгласна съм. Предложението е добро. Ще потърся някого.
Съдията се наведе и отново започна да пише в бележ­ника си. Забеляза, че не съм помръднал, и ме погледна над очилата си.
- Благодаря, господин Карл.
Останах на стола.
- Има ли още нещо?
- Да, госпожо съдия.
- Казвайте.
- Мисля, че трябва да назначите мен.
- Нямате ли си достатъчно работа? Видях името ви във вестника във връзка с Франсоа Дюбе.
- Така е.
- Посещавала съм ресторанта му. Правеше превъзход­на патица.
- Ще му предам комплимента.
- Струва ми се, че сте достатъчно зает с това дело за убийство.
- Така е.
- И искате да ви назнача за адвокат на изчезналото момиче?
- Да, госпожо.
- Исабел ми каза, че сте се сближили с клиента си.
- Всъщност не обичам много децата.
- Успехите ви в разследването също са я изненадали.
- Имах късмет.
- Защо да назнача вас, а не друг с повече свободно време?
- Обещах на Даниел да намеря сестра му.
- Обещали сте? Това е безотговорно.
- Да, госпожо.
- Нямате представа къде може да е тя дори ако същест­вува.
- Не, госпожо.
- Много лесно даваме обещания на децата, а рядко ги изпълняваме. - Почука с химикалката си и се замисли. - Добре, господин Карл. Обещанието си е обещание. Ще подготвя документацията. Назначавам ви за адвокат на мо­мичето.
- Благодаря.
- Как ѝ беше името?
- Таня Роуз.
- Много добре.
Тя отново се наведе над бележника. Станах и тръгнах към вратата, но съдийката ме спря:
- Господин Карл.
Обърнах се. Бе свалила очилата си и лицето ѝ вече не при­личаше на каменна маска. Дори изразяваше загриженост.
- Ентусиазмът ви ме радва и се надявам да намерите момичето, но внимавайте. Емоционално имам предвид. Отскоро съм на този пост, но през кратката си практика съм забелязала, че тези случаи рядко се развиват според очакванията ни. - Опита се да се усмихне, но не се получи. - Надявайте се на най-доброто, разбира се, но винаги бъде­те готов на най-лошото.
- Не се тревожете, госпожо съдия. Първото, което съм научил в правото, е да се готвя за най-лошото.



39


Бет почука силно на месинговата врата на „Маракеш“. Беше заключено, както може да се очаква в ранния сле­добед от ресторант, където сервират само вечеря. Дори да имаше хора, сигурно се преструваха, че не ни чуват. Тя обаче не се отказваше.
- Да отидем отзад - предложих.
- Чакай да потропам по-силно.
- Ще си счупиш ръката. Слушай, Бет, не знаем какво ще излезе. Не храни излишни надежди.
- Той ни излъга.
- Това е малкият Джери Зоненшайн, подлият доносник и мошеник. Нима очакваш да ни каже истината? Веднъж в училище прожектираха образователен филм за движе­нието по пътищата, нали се сещаш, един от онези, в които ти показват кървави катастрофи, за да те уплашат. Из­веднъж, точно по средата, някой го прекъсна и пусна пор­но...
- Не ми се слушат училищните ти спомени, Виктор. Ис­кам да знам къде се е скрил.
- Аз също, но няма да го намерим, ако блъскаме по вра­тата като обезумели данъчни инспектори. Какво ти ста­ва?
Тя нервно изсъска:
- Може би това е доказателството, което ни трябва.
- Знам - съгласих се предпазливо. - Затова сме тук.
Тя долови нещо в гласа ми, затова престана да блъска и се отдръпна от вратата.
- Добре - рече, като се обърна така, че да не виждам лицето ѝ. - Довърши си разказа.
- Така, случката е много интересна. Порното продължи около пет минути, преди учителят да погледне екрана и да види какво е станало. Изключиха прожекциониста, но плъзна слух, че малкият Джери е снадил лентите. Той от­ричаше, кълнеше се, че не го е направил, но по това време сред кандидатите да работят с прожекционни апарати имаше силна конкуренция, избираха си председател, кое­то е все едно да избираш крал на торище. След случая с порнофилма основният му съперник отпадна от борбата и Джери бе избран. Винаги е бил такъв.
- Лъжец?
- Да, и много коварен.
Тя въздъхна и огледа улицата.
- Да отидем отзад.
- Добра идея.
Пред служебния вход на ресторанта беше спрян ками­он и няколко души разтоварваха смачкани домати, увех­нали марули, гнил лук и мухлясал праз, продукти, които снабдителят ти пробутва, когато не е сигурен, че можеш да си платиш, и е убеден, че не можеш да си позволиш да отидеш при друг. Не исках да си представям състоянието на месото, което получаваха.
- Къде отивате? - попита един от мъжете, които носеха щайгите.
- При шефа ви - отговорих и се промъкнах покрай него през вратата.
- Зает е - извика той след нас.
- Сега ще му създадем още работа - отвърнах, без да се обръщам.
Влязохме в коридорче, водещо към кухнята. Тя беше празна, излъскана до блясък, вратите на фурните, тенд­жерите на полиците, плотовете за сервиране, всичко бе чисто. Мъж със сини панталони и престилка бавно мете­ше пред печките. Той вдигна глава.
- Шефът ви долу ли е? - попитах.
Той кимна.
- Къде?
Метачът посочи една врата в другия край на кухнята.
- Благодаря.
- Не можете да отидете сега, господине - бавно изре­че той.
- Той ни очаква.
- Точно сега едва ли ви очаква.
- Значи ще го изненадаме.
Метачът ни изгледа за момент, после бавно се обърна към вратата и сви рамене. Когато с Бет минахме покрай него, продължи да мете.
Зад вратата имаше старо дървено стълбище, водещо към мазето. Една гола крушка осветяваше металната врата на голям хладилник и отворен склад, пълен с торби кус- кус и подправки, кофи с лук, чесън и картофи. Насреща имаше врата с надпис „Офис“.
- Тук е - обявих. - Искаш ли да почукаме?
- Не. Нека да го изненадаме.
- Добра идея.
Ослушах се пред вратата. Той беше там. Чух гласа му, после - шум от нещо, което не можах да определя. Като ритмично тракане на радиатор.
Само дето долу бе прекалено топло, за да пускат радиа­тор.
Бавно и тихо отворихме вратата и влязохме.
Джефри Съншайн стоеше пред бюрото си с гръб към вратата, панталоните му бяха смъкнати до глезените и пъпчивият му задник ни се блещеше. Играеше си с жена, просната по очи върху бюрото, при всяко движение то издумкваше. Полата на жената бе заметната над главата ѝ, гащичките ѝ бяха смъкнати, задникът ѝ беше пухкав и снежнобял. Гледката ми заприлича на извратена панаир­джийска атракция: „Дами и господа, елате да видите ко­ронния ни номер, бесен пор изнасилва презрял пъпеш.“ Беше по-гадно от кралицата на пурите.
- В името на всичко свято и здравия ми стомах, спрете! - извиках.
Джефри Съншайн рязко се обърна към нас. Двойна гадост.
- Боже мой, вдигни си гащите - възкликна Бет.
- Махайте се - изръмжа той, но въпреки това се подчи­ни.
- Няма да стане, Джери.
Жената на бюрото се повдигна на лакти и обърна ли­цето си към нас. Зачервена, ококорена от изненада, с раз­мазано червило и изражение на досада.
- Свършихме ли вече, господин Съншайн?
- Извикай полиция, Бриджит, сигнализирай за влиза­не без разрешение.
Бриджит не се затича към телефона, а погледна бюро­то, едно разчистено място на повърхността му. Съншайн проследи погледа ѝ, очите му леко се разшириха и той бързо покри мястото с някакви листа.
Ясно.
- Хайде, Бриджит. Но преди това би ли си вдигнала гащите?
Тя без стеснение се смъкна от бюрото, оправи бельото си, приглади полата си и се изправи. Беше едра и хубавичка, с униформа на сервитьорка и кръгло лице на селско момиче. Дори с ниски обувки беше по-висока от ресторантьора.
- Да, повикай полицията - казах ѝ. - И им напомни да носят полевия тест за наркотици, за да вземат проба от бюрото.
- Не знам за какво говориш - излъга Съншайн.
- Както не знаеше, че Велма Виковски е жена на Самюел Такахаши, човекът, който само преди няколко ме­сеца е спасил ресторанта ти от фалит.
- Да извикам ли полиция, господин Съншайн? - попи­та Бриджит, като се наведе, за да го погледне.
Шефът ѝ погледна бюрото, после - нас, замисли се и поклати глава.
В този момент бодигардът се появи на вратата, стиска­ше юмруци и на врата му още висеше салфетка. Явно но­вината за идването ни бе прекъснала обяда му и той не изглеждаше доволен. Нахлу в помещението и ме стисна за врата. Пръстите му бяха достатъчно дълги, за да го об­хване с една ръка. Вдигна ме от пода.
Хванах ръката му и казах нещо страшно духовито, но от гърлото ми излезе само сподавено пискане. Опитах се да си поема въздух, но не успях.
- Шон, най-после се появи - измърмори Съншайн.
Заръкомахах към гърлото си.
- Ще изхвърля този боклук, шефе - заяви Шон.
Заръкомахах.
- Малко е късно, не мислиш ли? Господин Карл май има проблеми с дишането. Нали, Виктор?
Размахах ръце като полудял.
- Пусни го - нареди Съншайн. - С Бриджит сте свобод­ни.
- Няма да се затрудня да ги изхвърля, шефе.
- Предполагам, че не, но ги остави. По-късно ще ми обясниш къде беше досега, но сега прави, каквото ти каз­вам.
Шон ме пусна и аз паднах на колене. Закашлях се и шумно си поех въздух.
- Какво ще правим с онова, за което говорихме, госпо­дин Съншайн? - обнадеждено попита Бриджит.
- Да го обсъдим на някой следващ сеанс.
Тя се ядоса:
- Следващ сеанс ли? Не е моя вината, че ни прекъсна­ха. За Бога, господин Съншайн, помолих ви само да ме сложите в друга смяна.



40


- И какво толкоз? - попита Джефри Съншайн, вече сед­нал зад бюрото си и възвърнал своята самоувереност. Поглади чупливата си черна коса, за да се увери, че всич­ки кичури са прилепнали добре върху темето му. - Така­хаши направи добра инвестиция.
- Нали ни каза, че не знаеш за кого се е омъжила Вел­ма Виковски - сопна се Бет. - Излъга ни,
- Моля, седнете - покани ни той и посочи креслата пред бюрото.
- Предпочитаме да стоим прави.
Стояхме колкото се можеше по-далеч от бюрото.
- Защо ни излъга? - попитах.
- Не мислех, че е толкова важно.
- Важно е. Виж какво, Джери. Такахаши те е измъкнал от блатото само защото Велма го е помолила. Защо би направила такова нещо за човек като теб, освен ако не очаква нещо в замяна? И честно да си кажа, доколкото те познавам, мисля, че единственото хубаво, което някой може да очаква от теб, е мълчание.
- Може да го е направила като мил жест към един стар приятел.
- Хрумват ми много епитети за Велма Такахаши, но „мил“ не е сред тях.
- Какво искаш, Виктор? Да приключваме с тази исто­рия. Имам работа.
- Няма да е за дълго, ако съдим по продуктите, които получаваш, или по шума, който вдига Такахаши.
Съншайн изсумтя:
- Какво ти е казал?
- Първо ми отговори на въпроса. Миналия път ни раз­каза какви са били знаменитите сестри Виковски, преди да се запознаят с Франсоа. Сега искаме да знаем какво е станало, след като се върнаха при теб.
- Откъде знаеш, че са се върнали?
- Защото, имайки предвид условията на брачния ѝ до­говор, това е единственото, от което би могла да се опася­ва, че ще се разчуе.
- Защо мислиш, че ще ти кажа?
- Бих отговорил заради доброто старо време, но мина­лото ни е боклук. Бих казал заради Франсоа, но кога си правил нещо за друг освен за себе си? Затова нека да го поставя по този начин. Казвай, защото иначе ще отида при Самюел Такахаши и ще му разкажа всичко, което знам. Как в миналото си бил като сводник на жена му и си искал да я сватосаш за новия си главен готвач. Как управляваш западащ ресторант и използваш парите му, за да купуваш кокаин и да правиш секс със сервитьорки­те. И как единствената цел на тази инвестиция е да запа­зиш мръсните тайни на жена му, за да може тя да продължава да го мами.
- Той ще ме съсипе.
- Да, но това няма да е най-лошото.
- Какво искаш да кажеш?
- Господин Такахаши е безскрупулен мръсник. Срещал ли си се с него?
- Не. Само с адвоката му.
- Е, аз имах честта да разговаряме лично и ще ти кажа нещо. Той не е обикновен бизнесмен. Има връзки с хора, с които никак няма да ти е приятно да се запознаеш. Чувал ли си някога за „Якуза“.
- Японската мафия? Стига глупости. Той няма...
- О, напротив, има, и още как.
Съншайн пребледня.

- Чувал ли си за традицията
юбицуми
?

- Не.

-
Юбицуми.
Това е вид наказание. В „Якуза“, когато се издъниш, отрязват пръста ти и го изпращат като извине­ние на шефа ти. Той от своя страна може да реши да убие теб, децата ти и децата на децата ти. Покажи си ръката.

Той се подчини.
- Този пръст.
- Виктор, не можеш да го направиш. Няма да причи­ниш това на един стар приятел, нали?
- Не само, че ще го направя, Джери, стари приятелю, ами и ще ми достави огромно удоволствие. Освен това той ще ми плати добре.
Той замислено потърка с ръка ръба на бюрото. Вдигна дланта си и я погледна. Странно към какви дреболии се привързваме в този живот. Например към пръстите си.
- Разказвай - заповядах.
- И без това не е нещо особено.
- Да чуем - обади се Бет.
- Наистина, не разбирам защо Велма толкова не иска да се разчуе. Не е станало нищо.
- Разкажи ни.
Той се подвоуми, побутна една ваза, дръпна листовете, прокара пръст по повърхността на бюрото, след което потърка венците си.
- Стана, след като Лиза и Франсоа се разделиха. Велма искаше само да повдигне духа на Лиза.
- Как смяташе да го направи? - поинтересува се Бет.
- Като организира завръщането на знаменитите сест­ри Виковски. Доведе я в клуба и започнаха да киснат на бара като в доброто старо време. Или поне така се прест­руваха. Отначало Лиза не беше много ентусиазирана, все още обичаше Франсоа, все още страдаше за раздялата, тре­вожеше се за детето. Велма обаче все ѝ повтаряше, че тряб­ва да го преодолее, да живее. Тримата идвахме тук да се забавляваме и това като че ли я разтуши малко. Но не особено. Велма се забавляваше като едно време. Спокой­но нарушаваше условията на брака си. Пиеше много, флир­туваше с клиентите, развратничеше. Лиза обаче не беше същата. Бе изгубила нещо от себе си. Поне преди да се появи Клем.
- Клем ли?
- Едно лошо момче. Клем. Знаеш този тип пичове, Вик­тор. Като рокерите в гимназията. Кожено яке, пригладе­на с гел коса, брадясал, пакостлив хлапак. В очите му има тайнствена искрица, която привлича някои жени като котки. Една вечер се появи и Велма веднага му се лепна. Докато се усетим, се усамотиха в ъгъла, а след няколко минути отпратиха с мотоциклета му. Лиза остана сама и по-намусена от всякога.
- Казваш, че името му било Клем - прекъсна го Бет. - Ами фамилията?
- Откъде да го знам? Просто Клем.
- Откъде е?
- От Аризона или там някъде. Хората като него нико­га не са от определено място. Просто се представят, че са от някъде далеч.
- Какво работеше?
- Футболист. Или побойник. Беше целият в белези, което още повече привлича жените.
- Значи Клем е спал с Велма. Това ли е искала да скрие от съпруга си? Това ли е голямата ѝ тайна? Че си има лю­бовник?
- Разбира се. Когато са заложени толкова пари, и ти ще искаш да го запазиш в тайна. Но това не беше всичко. Скоро Клем ѝ омръзна. Освен това още ѝ беше мъчно за приятелката ѝ. Още се опитваше да я разведри. Затова постъпи с Клем, както и с Франсоа. Даде го на Лиза.
Сепнах се и се приведох напред, побиха ме тръпки.
- Какво искаш да кажеш?
- Тя ѝ го даде. Като подарък. Клем започна да ходи с Лиза. Беше се договорил с Велма.
- Откъде знаеш?
- Той ми разказа всичко и доста се посмяхме. Бъбрехме си тук. Клем беше превъртял кучи син. Обожаваше да се перчи. Клем, Боже мили! Както с всички мъже като него обаче, с времето започва да ти изглежда все по-малко оча­рователен. Започваш да забелязваш разни неща. Като ло­шия дъх и някои особености на характера му.
- Какво стана?
- Лиза искаше да прекратят връзката. Беше решила да му бие дузпата. Клем обаче не я пускаше. „Да ме зареже - изкрещя веднъж, като удари по бара с юмрук и разля една бира. - Никой не може да ме зареже току-така.“ Друга ве­чер Клем, Лиза и Велма се скараха жестоко. Той блъсна Лиза и тя падна върху масата, и си удари рамото. След това избяга. Велма изтича след нея. Клем остана, натряска се и започна да си говори сам. Тогава за последен път видях Лиза. След няколко седмици я убиха.
- Ами тоя мръсник, Клем?
- Изчезна.
- Разказа ли за това на полицията? - попитах.
- Не. Никой не ме е питал. Освен това Велма поиска да си мълча, умоляваше ме. Съпругът ѝ в никакъв случай не бивало да узнае. Съгласих се. С показанията на онзи свидетел и снимката в ръката на Лиза предположих, че все пак Франсоа я е убил. Нямаше защо да унищожавам репу­тацията на покойната.
- Ами инвестицията?
- Тя дойде по-късно.
- Кога?
- Малко преди Франсоа да реши да обжалва. Велма дойде и ме предупреди, че някой може да реши да ме раз­питва. Пак ме помоли да си държа устата затворена. Ка­зах ѝ, че имам финансови проблеми.-Тя ми обеща да наме­ри пари за клуба, ако си мълча. Съгласих се.
- Готов ли си да дадеш показания за всичко това?
- Не смятам да се явявам в съда, Виктор. Мислиш ли, че ще ми бъде приятно в затвора?
- Плъх като теб, Зоненшайн, ще се чувства там като у дома си.


Когато излязохме на уличката зад „Маракеш“, Бет ме прегърна силно, целуна ме по врата и направи малък пирует.
- За какво толкова се радваш? - попитах я.
- За казаното от Съншайн. Вече знаем кой е убил Лиза.
- Така ли?
- Разбира се. Бил е онзи човек. Клем: Той го е напра­вил.
- Не можем да сме сигурни, че е направил каквото и да било. Дори не знаем къде е.
- Нужно ли е да търсим още подробности, за да го вклю­чим в списъка на заподозрените?
- Не, макар че не е зле да узнаем и фамилното му име. Показанията на Джери не са достатъчни.
- Не е ли точно това, което ни трябва? Друг заподоз­рян?
- Така е.
- Е, вече го имаме, Виктор. Вече имаме шанс. Ще спе­челим.
- Не бъди толкова убедена.
- О, Виктор. Винаги си толкова скромен. Ти си гений. Знаех си, че можем да разчитаме на теб. Тази идея за япон­ската мафия беше велика.
- „Якуза“.
- Вярно ли е? Наистина ли Такахаши е японски ганг­стер, който ще поиска пръста на Съншайн?
- Едва ли. Завършил е в Станфорд.
Тя се засмя, пак се завъртя и ме прегърна.
- Трябва да тръгвам. Искам да разкажа на Франсоа. Доста ще се посмее на тази история с „Якуза“. Беше блес­тящ ход, Виктор. Брилянтен.
- Да. Наистина - измърморих.
Сигурно беше така, замислих се, защото толкова лесно бях накарал мазника Съншайн да проговори, че чак ме хвана страх.



41


Твърде ярко осветената бежова чакалня, подредените на безупречни купчинки списания, флуоресцентната свет­лина, успокоителната музика, галерията на славата със съвършените усмивки, стройната млада жена на регист­рацията с неизчерпаемия ѝ ентусиазъм и блестящите ѝ зъби - при вида на всичко това ме побиваха тръпки, а дори нямах записан час за стола на мъченията.
- Здравейте, господин Карл - поздрави ме Диърдри. - Радвам се да ви видя, но мисля, че нямате час за днес.
- Дойдох да проверя за Даниел Роуз. Аз съм приятел на семейството.
- Даниел е при доктора в момента.
- Още ли не е надал сърцераздирателни писъци?
- Тук не се чуват такива неща - съвсем сериозно отго­вори тя. - Кабинетът е шумоизолиран.
- Странно защо това не ме успокоява.
- Не знам, господин Карл. Това там е майката на Да­ниел, ако искате да говорите с нея.
- Благодаря.
Джулия Роуз, по дънки и фланелка, седеше неподвиж­но в ъгъла с кръстосани крака, скръстени ръце и наве­дена глава. Изглеждаше дълбоко замислена. Хрумна ми колко малко знам за нея - нямах представа какво си мисли и дали изобщо си мисли нещо. Дотогава бях гле­дал на нея като на жена, която трябва да направи това или онова за сина си, препятствие пред осигуряването на добри грижи за клиента ми. Досега за мен тя беше един проблем, не се бях замислял, че може да има свои грижи.
Седнах до нея.
- Как сте, Джулия?
- Опитвам се да не заплача - отвърна тя, без да ме по­глежда.
- Даниел е смело момче. Ще се справи.
- Не се тревожа за него.
- За какво тогава?
Тя обърна красивото си лице към мен, очите ѝ бяха потъмнели от тревога.
- Наистина ли ви интересува?
Преди да измънкам „да“, се замислих за момент. Наис­тина ли ме интересуваше какво я измъчва, или просто исках тя да направи всичко необходимо за Даниел, за да ми се махне от главата и да ме остави да си гледам рабо­тата? Тя не ми беше клиентка, не носех отговорност за нея, затова дали изобщо ме интересуваше?
- Да - отвърнах след няколко секунди. - Странно е, но ме интересува.
- Знам, че не съм най-добрата майка на света, госпо­дин Карл. Опитвам се, но никога не съм имала достатъчно пари, за да направя всичко, което искам, за детето си. Нито достатъчно знания. Но го обичам. Наистина.
- Може би е така, Джулия, но понякога любовта не е достатъчна.
- Знам, но се старая. Понякога обаче проблемите са твърде тежки, за да се справя. Става все по-сложно и чо­век е безсилен. Целият ми живот е такъв, откакто съм завършила училище. Знаех, че трябва да внимавам, но нямах друг избор, освен да се боря в живота и това е. Във всичко се провалях, сякаш нарочно съм го искала.
- Успокойте се, Джулия, всичко ще се оправи.
Поставих ръка на рамото ѝ. Тя заплака тихичко. Чув­ствах как тялото ѝ потрепва и знаех, че нищо няма да се оправи. Но какво можех да ѝ кажа?
- Ние ще ви помогнем.
- Не, не става така, господин Карл. - Отдръпна се и избърса носа с ръката си. - Зъбите на Даниел. Знаех, че има проблем. Отначало бяха бели и хубави, но започна­ха да се рушат. Какво можех да направя? Каквото и лошо да се случеше, не можех да го предотвратя? Зато­ва не исках да казвам на никого, не исках да ги показ­вам на никого. Но всеки път, когато погледнех зъбче- тата му, сърцето ми се свиваше. Беше ме срам. Затова не исках да го заведа на зъболекар. Знаех как ще ме по­гледне, знаех как ще ме поучава. Поучавали са ме за всичко, което съм сгрешила в живота си. Но никой не се интересува от онова, което са ми причинили. Пък и това, че зъбите му са разрушени, не е моя грешка, те просто се рушаха. Сами. Затова реших, че нищо не мога да направя. Сега обаче...
- Ще се оправят. Доктор Пфефер ще ги оправи.
- Знам. Знам. Сякаш от сърцето ми падна камък. Мно­го ви благодаря, господин Карл. Благодаря ви, че се гри­жите за Даниел. Благодаря ви, че намерихте доктор Пфе­фер. Този човек сигурно е светец.
- Почти.
- Много ме облекчихте. Той ще се оправи, мъничкият ми Даниел. Пак ще има хубави зъби. Най-после да ни се случи нещо хубаво. Затова плача. Затова.
- Добре.
- Това ме обнадеждава, знаете ли?
- Радвам се да го чуя. Много се радвам. Но, Джулия, искам да ви попитам още нещо.
- Каквото поискате, господин Карл.
- Искам да ви покажа нещо.
Подадох ѝ лист хартия, официален документ с гербова марка. Тя го взе и го обърна, сякаш беше празен, пак го завъртя и започна да чете.
- Какво е това?
- Съдебна заповед, Джулия. Този документ ме натоварва да се грижа за интересите не само на Даниел, а и на сестра му Таня.
Тя замълча, сякаш изведнъж загуби дар слово. Не знаех какво ще стане, дали няма да изгубя доверието ѝ завинаги. Дали нямаше да откаже да говори с мен, да вземе Даниел с новите му зъби и да избяга, да го отведе завинаги. Не знаех и ми се струваше, че съдбата на Таня зависи от това.
- Таня е полусестра на Даниел - каза жената след дълго мълчание.
Това беше някакво начало. Мисля, че ако ѝ бях задал въпроса предишния ден, тя нямаше да ми отговори. Щеше да избяга. Сега обаче ми бе казала, че е обнадеждена, за­щото съм уредил да оправят зъбите на Даниел. Може би точно тази искрица надежда я накара да ми отговори. За­щото с надеждата, че зъбите на сина ѝ ще се излекуват, тя вече виждаше и надежда, че ще открие изчезналото мо­миче.
- На колко години е? - попитах.
- Следващия месец ще стане на седем.
- Трябва да се срещна с нея. Вече съм неин адвокат. Къде е тя, Джулия?
- Не знам.
- Как така не знаете?
- Ето, сега ще започнете да ме поучавате.
- Добре, няма да ви поучавам. Обещавам.
- Опитах се да бъда добра майка. Много се опитвах. Про­сто направих онова, което мислех, че ще е най-добро и за двете ми деца.
- Джулия, не ми отговорихте на въпроса. Какво стана с Таня?
- Дадох я.
- На кого?
- На една жена в квартала. Ясновидка на име Ана.
- Защо ѝ дадохте Таня?
- Тя обеща да се грижи за нея. Щяла да я уреди на хуба­во място.
- Не, Джулия. Защо изобщо сте дали Таня на някого.
- Ранди ме накара. Не я харесваше много и каза, че така щяло да е най-добре за всички, особено за Даниел, ако тя отиде при други хора.
- Не разбирам.
- Не искаше с нас да живее чернокожо момиченце. Таня е от друг баща и на Ранди не му харесваше приятелите му да разпитват защо тя е в семейството ни. Той иска да се уредим в по-добър квартал и каза, че на нея там няма да ѝ хареса.
- Така ли каза?
- Да, какво лошо има?
- Трябва да ми кажете къде живее Ана.
- Не знам точно.
- Кажете ми каквото знаете.
След като ми даде неясно описание на Ана, Джулия по­пита:
- Какво ще правите сега, господин Карл?
- Ще намеря Таня, за да се уверя, че е добре.
- И може би ще ѝ помогнете като на Даниел?
- Разбира се.
- Ранди каза, че така ще е най-добре и за двете деца. Каза, че това е най-правилното.
- Добре, Джулия, благодаря ви за помощта.
- Не ме гледайте така, господин Карл. Старая се да правя най-доброто.
- Не се съмнявам, Джулия.
В този момент вратата на кабинета се отвори и в ча­калнята влезе Даниел със зачервени очи и стиснати юмруци. Зад него вървеше усмихнатият доктор Боб, със зеле­на престилка и свалена маска. Даниел се огледа, отнача­ло уплашено, после ни видя, изтича при майка си и заро­ви лицето си в косата ѝ.
- Всичко е наред, миличко. - Тя го потупа по гърба. - Мама е тук.
Даниел се отдръпна от нея. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше заплаче, но не го направи.
Вместо това се усмихна. И коронките на зъбите му за­блестяха.
Майката и детето си тръгнаха. Доктор Боб още говоре­ше със секретарката си. Беше обяснил на Джулия как да се грижи за коронките, записа час на Даниел и ги отпра­ти. Сега попълваше картона на момчето.
- Зъбите на Даниел изглеждат страхотно - похвалих го.
- Хванахме го в последния момент. Ако се бяхме заба­вили още малко, нямаше да мога да спася зъбите му.
- Изглеждаше щастлив. Дори се усмихна. Благодаря.
- Прекрасно е да правиш добрини, нали, Виктор?
- Предполагам - измърморих и погледнах към врата­та, през която бяха излезли Джулия и Даниел. - Макар че понякога е много трудно.
- Нищо хубаво в този живот не става лесно, Виктор - мъдро отбеляза той, като подаде картона на секретарка­та. - Тази вечер имаш среща с Каръл, нали?
- Да, имам.
Той ми намигна:
- Ами, приятна вечер.



42


Правя луд секс с Каръл Кингсли. Хъммм, да, в разгара сме. Не подозирах, че успешните делови вечери действат толкова възбуждащо, но когато ме видя да подписвам до­говора с господин Такахаши, Каръл, реши да скрепи и един друг съюз. Добре ли е, ще попитате. Е, кажете, на някого било ли му е зле? Не е като умъртвяване на зъб, но пак е нещо, което никога досега не съм изпитвал. Като отделя­не на душата от тялото.
И така, седя си, напуснал тялото, на креслото в ъгъла на луксозната спалня на Каръл Кингсли и гледам как се върга­ляме в скъпите ѝ чаршафи. Оттук изглежда малко глупаво, приличаме на двама удавници, които се опитват да плуват бруст в море от мънички пастелни цветчета. А пък звуците, които издаваме... който е със слаби нерви, да не слуша.
Трябва обаче да призная едно: Боже мой, страхотна е. Красиво лице, нежна коса, това тяло - което, трябва да ви кажа, е невероятно, стройно и гъвкаво, каквото може да се постигне само с най-суровата диета, изваяно и изграж­дано с часове в залата за бодибилдинг, пластично като козуначена кифла от заниманията с йога, но въпреки това с пищни форми там, където трябва да ги има. Естествена красота, да, казвам ви, честна дума, или поне така ми се струва. Пък и между нас да си остане... на кого му дреме?
Голям късметлия съм, а? Кой нормален хетеросексуа­лен мъж или хомосексуална жена не би ми завидил? Ни­кой, това е отговорът. И само гледайте каква хватка при­лагам в момента. Журито трябва да ми присъди две точ­ки за тази маневра. Аз съм истински мъж, аз съм кралят, всички да се поклонят, аз съм Елвис. Истински късмет­лия. Затуй, кажете ми, защо, по дяволите, гледам от крес­лото, когато главното действие се развива е леглото?
- Постави ръкава си там - измърква блажено тя. - Сло­жи крака си тук. Да, малко по-насам. Ммм, хубаво. Сега премести лакътя си.

Секс ли правим, или играем на туистър
[9]
.


Вижте ме само, надвесен над нея, как се опитвам да следвам указанията ѝ. Нейното лице издава върховно бла­женство, моето е напрегнато, сякаш мъкна гардероб. Да, трябва да отбележа, че отстрани изглеждам малко смеш­но. Кожата ми е бледа, мускулите ми са отпуснати, а пък това задникът ми ли е или две малки кученца, боричка­щи се за кокал? Най-смешното в този
мизансцен
обаче,
льо реквизит,
който най-много ме смущава в целия сценарий, е вратовръзката - все още на врата ми.

Да, проклетата вратовръзка.

Идеята беше нейна. Боричкахме се в леглото, опитвах­ме се да запалим
льо мотьор дьо ла пасион,
но нещо лип­сваше. Може би френският ми не беше достатъчно добър, а може би проблемът беше, че изобщо се опитвам да гово­ря на френски, но нещо не ставаше. Тогава тя даде идеята. Как можех да ѝ откажа? Каръл ентусиазирано пристъпи към изпълнението - през тялото ѝ преминаваха тръпки при всяко замятане на вратовръзката около врата ми, сте­неше при всяко прокарване на свободния край, изпъна се блажено, когато стегнах възела. Накрая, когато пропълзях върху нея, тя хвана жълтия копринен плат, придърпа ме към себе си и ме целуна. Стегна вратовръзката, докато тя се впи във врата ми, и се изкиска.

Така продължихме.
Дали участвах в играта? И още как. Абе, само я по­гледнете. Кой няма да участва? Целувах я по бузите, ра­мото, врата. С една ръка галех ханша ѝ, с другата масажи­рах бедрото ѝ. Такива работи, и преди съм го правил. С пръсти барабанях в тайнствен ритъм по кожата ѝ, плъзгах ги бързо като виртуозен китарист по струните. Участвах, и още как. Да, обаче, когато се опитах да разхлабя малко вратовръзката, за да си поема въздух, тя не ми позволи. А когато се наведох да целуна хълбока ѝ, тя избута главата ми към корема си.
- Опитай това. Да, по-силно. Не, не толкова силно. Точно така. По-бързо. По-бавно. Премести насам. Внимавай с коляното.
Участвах с ентусиазъм, така си е, но когато ръката ми се умори от равномерните движения, които явно ѝ харес­ваха, и спрях, тя нареди: „Не спирай“, когато забавих ско­ростта: „По-бързо, бе“, ръката ме заболя и докато се усетя - хоп, озовах се на креслото като страничен наблюдател. Едно ще кажа на всички порноманиаци, които седят пред компютрите си и мърдат бясно мишката като джойстик на видеоигра, несравнимо по-възбуждащо е да го гледаш на живо.
Има и едно предимство да наблюдаваш от креслото - можеш да събереш мислите си. В разгара на страстта умът ти превключва на автопилот, но в креслото имаш възмож­ност да се замислиш над важните теми на деня. Напри­мер за това защо френският е езикът на правенето на секс, а немският - на гледането на секс, това не обяснява ли последното хилядолетие от европейската история? Или ако този въпрос не ви се струва достатъчно философски, да се запитаме друго - защо жена като Каръл Кингсли прави секс с мъж като мен? А и какво означаваше намиг­ването на доктор Боб, когато си тръгвах от кабинета му? Нима вече е знаел, че тази вечер ще ми излезе късметът?
Събитията се развиват твърде бързо и твърде странно. Доктор Боб извади зъба ми, прави ми мост, а сега ми оси­гури с кого да се чукам. Доста добро обслужване, но все пак малко подозрително. Дали няма някаква връзка с делото срещу Франсоа Дюбе? Имам нов заподозрян, имам нова следа, готов съм да .извадя негодника на показ, няма да използвам стоматологична помощ, но доктор Боб упо­рито продължава да ме урежда. Разказчетата му, посто- янното повтаряне, - че само искал да помогне, безплатното лечение на Даниел Роуз, а сега връзката с Каръл Кинг­сли, която е доста насищаща, поне сексуално - всичко това като че ли води към някакво послание. И това послание някак си е свързано с Франсоа. Но как? Защо? Какво се опитва да ми каже?
Охо, нещо става в леглото. А, да, признаците са ясни. Гледайте как е изпънала краката си, гледайте как е сви­ла пръсти. Гледайте как е стиснала зъби. Вижте и моето лице, толкова съм се напънал, че се чудя как сърцето ми още не се е пръснало. Отиваме към финала. Ама, я чакай. Тя хваща вратовръзката. Стиска тесния край с едната си ръка, възела - с другата. Толкова съм зает, че не мога да направя нищо. Гледайте тази хитра усмивчица. Тя рязко дърпа възела.
Ааау!
Отново се връщам в тялото си.


- Прекрасно беше - каза тя, като разсеяно галеше жълтата вратовръзка на врата ми.
- Да, нали?
- Нещата се развиват идеално.
- Така е.
- Доктор Пфефер много ще се зарадва.
- Не може ли да не му казваш?
- О, не, Виктор, не мога. Аз му казвам всичко. Той е мой зъболекар. Подписа ли договора с господин Такаха- ши?
- Той ми предложи, но отказах.
Тя ме удари силно.
- Ох!
- С толкова труд те уредих!
- Не можех да приема. Има конфликт на интереси. Той иска да го представям в дело за банкрут срещу свидетел в делото ми за убийство.
- Не можа ли някак да ги комбинираш?
- Не.
- Ако искаш да успееш в бизнеса, трябва да си малко по-безскрупулен.
- Ако нямам никакви скрупули, ще отида в Сената.
- Казах му, че си най-добрият адвокат в града.
- Излъгала си клиента си?
- Това ми е работата. Връзки с обществеността.
- Може би трябва да ти платя хонорар за това.
- Утре ще подготвя договора.
- Шегувам се.
- Аз не. Винаги говоря сериозно за бизнес. Знаеш ли какво трябва да направим сега?
- Не. Какво?
- Нещо, което искам да направя с теб от момента, ко­гато те видях.
- Да ме повалиш на земята и да се впиеш във врата ми?
- Не, стига глупости. Искам да ти помогна да си избе­реш свестни обувки.



43


„Точната топка на Томи“. Пладне.
Влязох в задименото мрачно помещение, присвих очи, за да нагодя зрението си, и отидох при бара. Беше оживе­но за това време на деня. Двама мъже хвърляха стрелички, четирима играеха на карти, джубоксът тихо свиреше соул. На бара двама старци обсъждаха бейзболни мачове. Не бях жаден, но си поръчах бира. Не бях гладен, но взех шепа фъстъци. С костюма си не се вписвах много в обста­новката, но клиентите скоро изгубиха интерес към мен.
- Томи тук ли е? - попитах белокосия барман, когато си поръчвах втора халба.
Той беше висок и хилав, прегърбен като въпросителен знак, сякаш цял живот се старае да не си удари главата във висящите над бара чаши.
- Кой Томи?
- Томи от „Точната топка на Томи“.
- Господине, този Томи е покойник от двайсет години.
- Защо тогава не смените името на заведението?
- Наричат ме Дядо Коледа.
- Това май обяснява всичко. Чух, че ако на човек му се играе шах, тук е добро място.
Той вдигна вежди:
- Добър ли си?
- Не много.
- Значи си сбъркал мястото.
- Все пак можем да се позабавляваме, нали?
- Не, няма да е забавно, освен ако да те замерват с раз­валени яйца не ти доставя удоволствие. Имаш ли пари?
- Малко.
- Може и да стигнат. - Барманът вдигна глава и изви­ка на някого зад мен: - Хей, Пържола, тоя приятел си про­си да го натупаш.
Обърнах се. Сам в сепарето до вратата, с подредена дъска за шах пред него и зелена книга в ръка, седеше Хорас Т. Грант.
- Нямам време за глупаци - измърмори той, като се взираше в дъската. - Кажи му, че гимназията организира турнири всеки първи вторник на месеца. Там може да на­мери някого на своето ниво.
- Казва, че има пари.
- С тоя костюм? Едва ли са достатъчно.
- Вратовръзката му е хубава, не мислиш ли?
- Колко? - попита Хорас.
- Да кажем по пет на партия.
- Домъкни си хилавия задник насам, момко - изръмжа Хорас Т. Грант. - И донеси една студена. Ожаднявам, ко­гато наритам задника на някое бяло хлапе.
Купих му бира и седнах в сепарето. Неколцина любо­питни се събраха около нас.
- Коя е книгата?
- „Известни шахматни партии на Александър Альохин“.
- Хубаво четиво.
- Имам едно предложение. Затваряй си плювалника и гледай как ще те натупам. - Зяпачите се изкискаха. - Пу­скам те с белите, да видим дали ще се възползваш от пре­димството.
- И преди съм играл шах.
Сигурно и преди си спал с жена, но това не означава, че можеш да го правиш.
-Зяпачите се захилиха.
- Твой ред е - казах, след като изиграх хода си.
Той присви очи, кимна леко и извади пешката пред еди­ния си кон с две позиции напред.
- Още отсега можеш да ми дадеш петарката - изсмя се Хорас.
- Само един ход съм направил.
- Достатъчен е.
След няколко минути бях мат. Царицата му проби ця­лата ми защита и застана пред царя ми. Зяпачите се за­смяха.
- Още една? - попитах, докато му давах петарката.
Хорас сви рамене, прибра банкнотата и пак подреди дъската. Зяпачите отегчено поклатиха глави и се разоти­доха. Толкова лошо играех, че не издържаха да гледат.
- Давай, младежо - подкани ме Хорас. - Мести.
Извадих от джоба си сгънат лист и го оставих върху дъската.
Хорас Т. Грант бавно прочете заповедта, според която бях назначен за адвокат на Таня Роуз, малолетна, место­нахождение - неизвестно. По лицето му се изписа израже­ние, което не бях виждал дотогава, нежност, каквато не подозирах у него.
- Трябва да ми помогнеш - казах му.



44


Сигурно няколко седмици щяха да са ми нужни, за да открия ясновидката Ана, за която ми беше казала Джу­лия Роуз. Щях да се обадя на неколцина познати полицаи в района, да потърся в телефонния указател в раздела „Ясновидство и предсказания“, щях да разпитвам съседите, а да ви кажа, да звъниш по вратите на непознати и да им досаждаш с въпроси не е най-добрият и приятен начин да запазиш зъбите си здрави. Щях да загубя няколко седми­ци, докато я намеря, ако изобщо я откриех.
Дадох телефона си на Хорас Т. Грант и след десет ми­нути вече знаех адреса ѝ.
- Сега си е вкъщи - изръмжа той.
Закарах го на адреса и спрях в близката градинка, как­то ми нареди той. Седяхме в колата и гледахме ниската тухлена постройка с дълга тераса отпред.
- Старицата живее на първия етаж - каза той.
- Очаква ли ни? - попитах.
- Не се прави на глупак. Разбира се, че ни очаква. Нали е ясновидка.
- Имах предвид дали хората, които си питал за адреса ѝ, са ѝ казали какво искаме от нея.
- Не съм казал на никого за какво ни трябва. Само, че искаме да ни предскаже бъдещето. Мислиш ли, че моми­ченцето е там?
- Не знам, но съм почти сигурен, че ако знае за какво идваме, старицата вече си е обрала крушите. Знаеш ли нещо друго за Ана освен възрастта ѝ?
- Само това, че има добри връзки с отвъдното.
- Не ми звучи обнадеждаващо.
- Защото не вярваш в нищо друго освен в безкрайното си невежество.
- А пък ти си едно от чудесата на света.
- Обичам да мисля за духовната страна на битието си. Аз съм вярващ баптист, ако искаш да знаеш. Освен това неща­та, които действат добре на душата, ми помагат да остана нормален. Ако си живял колкото мен, момко, щеше да зна­еш, че най-важното на този свят е да останеш нормален.
- Благодаря за съвета.
- Давам ти го безплатно. Тази Ана обаче е шарлатанка. Единственото, което може да познае за бъдещето, е, че всички ще умрем, а това си го знам и без да ми го казва някаква си дърта вещица.
- Да видим. И още нещо, Хорас. Остави ме аз да говоря.
- О, с удоволствие. Няма нищо по-забавно от това да те гледам как се оплиташ в собствените си глупости.
Внимателно се качихме по напуканите бетонни стълби и стъпихме на скърцащите дъски на верандата. До врата­та имаше глинен медальон с ангелска глава. Ангелчето се усмихваше, но изглеждаше по-скоро тъжно, отколкото радостно, дори малко зловещо. Сякаш можеше да надник­не право в душата ми и това, което виждаше, не му харес­ваше. Е, можех да го разбера, но пак ме побиха тръпки. Отместих поглед от него и натиснах звънеца. Не чух звън, затова внимателно почуках на вратата. Канех се да по- тропам по-силно, когато тя леко се открехна.
- Какво искате? - чу се тайнствен шепот отвътре.
- Търсим Ана.
- За какво ви е мадам Ана?
- Искаме да я попитаме нещо.
- Вие ли сте двамата мъже, които очаква?
Погледнах Хорас.
- Кои двама мъже? - попита той.
- Младият и старият.
- Ами, така излиза - измърмори той. - Ние сме.
Вратата се отвори по-широко. На прага се показа съсухрена старица с рошава, проскубана коса и перде на едно­то око.
- Кажете ми имената си.
- Ами, аз съм Виктор Карл, а това е Хорас.
- Влизайте тогава, Виктор Карл. И ти, Хорас - покани ни тя, като се отдръпна встрани. - Ако носите мобилни телефони, изключете ги. Мадам не обича радиовълни в дома си. Смущават предсказанията.
Извадих мобилния си телефон, изключих го и влязох.
В хола цареше полумрак. До стените имаше два раздърпани дивана, стари кресла, висок и масивен шкаф. Насред помещението като обезобразен труп бе разстлан раздърпан килим. И всичко това беше покрито с дебел слой прах и вмирисано на тамян. Помещението беше подходя­що за зловещи срещи и извратени жертвени ритуали с уча­стието на обезглавени петли и змии. Огледах се за следи от детско присъствие - кукли и други играчки, малки обув­ки - но не видях. Но ако Ана ни очакваше, Хорас сигурно бе изпуснал някаква информация пред хората си и тя зна­еше какво търсим. Не беше трудно да заличи следите на момиченцето от помещението.
- Изчакайте - каза жената, която бе спряла до една врата.
Скри се зад вратата. След малко пак се появи и ни по­кани да влезем:
- Настанете се. Мадам сега ще дойде.
Предпазливо ни изчака да пристъпим в другото поме­щение и затвори вратата след нас.
Озовахме се в малка и тъмна стаичка без прозорци и с две врати. Стените бяха кафяви и лъскави, изрисувани със странни символи в жълто: спирали и звезди, втренчени очи. По средата, заобиколена от четири стола, имаше кръгла синя масичка с подобни рисунки. Единствената светлина идваше от три свещи, всяка от тях - поставена върху жълта звезда на масичката. Ароматна пръчица разпръскваше дим с тайнствен аромат.
Погледнах лицето на Хорас Т. Грант и изрекох:
- Виждам духове.
- Млъквай, хлапе. От това място ме побиват тръпки и без извратения ти хумор.
Седнахме и зачакахме. Чакането се проточи. Погледнах часовника си. Кихнах от тамяна. Затропах с крак. Хорас въртеше палците си, сякаш искаше да ги върже на фльонга.
- Как го правиш?
- За това се изисква съвършена координация на движе­нията, така че изобщо не се опитвай.
Тъкмо се канех да стана и да започна да търся ясновидката, когато другата врата се отвори и в стаята влезе жена. Носеше лъскава зелена мантия и беше боса, вървеше със затворени очи и монотонно нареждаше нещо неразбирае­мо. Бързо погледнах към вратата, от която бяхме влезли, после - пак жената. Беше същата, която ни бе посрещна­ла. Мадам Ана.
- Не можехте ли просто да останете с нас?
- Трябваше да се подготвя за сеанса - обясни тя, като седна насреща ни, - пък и така добивам представа за по­сетителите си. - Говореше със странен акцент, сякаш бе родена някъде сред океана между Западна Филаделфия и Хаити. - Така, казахте, че имате въпроси към мен.
- Да.
- Разбира се, всички имаме въпроси. И аз знам какво търсите.
- Нима?
- Загубили сте някого. Човек, за когото много се трево­жите. Дошли сте да го намерите.
- Откъде знаете?
- Такава ми е работата, да знам. Също както знаех, че ще дойдете. Събуйте си обувките, моля.
- Обувките ли?
- О, да. Много е важно. Вълните от отвъдното проникват през всяка част от телата ни, включително през краката.
- Не искате ли да си свалим и гащите? сопна се Хо­рас.
- Само обувките. Освен това ще трябва да направите дарение, за да докажете вярата си.
- Какво дарение? - попитах, докато развързвах връзки­те на обувките си.
- Нещо, с което да докажете, че сърцата ви са чисти, че намеренията ви са почтени, че търсенето ви е добронаме­рено.
- Чакайте да отгатна. Колко?
- Двеста долара за първия ни сеанс.
- Сигурно сте се объркали.
- Вие имате въпроси към мен, вие сте объркани. Даре­нието не е за мен, а за духовете в отвъдния свят, от които ще очакваме отговорите. Не е лесно да влезеш в света на мъртвите. Но преди да обсъждаме дарението, да свършим работата. - Обърна безжизненото си око към стареца до мен и понижи заканително глас като строга учителка: - Хорас, още не сте се събули.
- Не давам обувките си на никого. Не ги свалих в Япо­ния, не ги свалих в Корея, не съм ги свалял в къщата на леля Сали, за да пазя безвкусните ѝ бели килими, и няма да ги сваля сега.
- Смири се, старче.
- Твърде съм стар, за да се смирявам, и недостатъчно стар, за да ме наричат „старче“ хора като вас.
- Мадам Ана - намесих се аз, - получили сте грешна представа за нас.
- Не сте ли две заблудени души?
- Е, в това може би има известна истина.
- Не искате ли да разговаряте с мъртвите?
- Кой не би искал? Но не за това сме тук. Търсим едно изчезнало момиченце.
- И искате да помолите духовете да ви помогнат. Обик­новено не се занимавам с такива неща, но можем да го уредим. В такъв случай обаче дарението ще е по-голямо.
- Не сме дошли да говорим с духове, дърта вещице - избухна Хорас. - Дошли сме да наритаме съсухрения ти задник.
Стиснах го за ръката, за да го успокоя и да му напомня, че аз водя разговора, изненадах се колко е хилав.
- Приятелят ми искаше да каже, че търсим едно изчез­нало момиченце и се надяваме вие да ни кажете къде е. Казва се Таня. Таня Роуз.
Тя не помръдна при споменаването на името, само леко потрепна. Втренчи се в мен със здравото си око, сякаш искаше да ме изпепели с поглед. После затвори очи и пак занарежда монотонно. Песента ѝ бе странна, но хубава, тайнствена; с пеене обаче доникъде нямаше да стигнем.
След като свърши, тя пак отвори очи и на лицето ѝ се изписа разочарование, че още сме в стаята.
- Какви сте ѝ?
- Аз съм неин адвокат.
- Как може такова дете да има адвокат?
- Съдията ме назначи да я намеря и да се уверя, че е добре.
- Не мога да ви помогна.
- Имате ли нещо против, ако огледам?
- Не ми ли вярвате?
- Не. Честно казано, госпожо, не ви вярвам.
- Няма я тук, гарантирам ви.
- Но знаете къде е, нали?
- Какво ще направите, ако я намерите, Виктор Карл? Ще я върнете на майката, която я изхвърли? Или на мъжа, с когото живее? Мислите ли, че ще е в безопасност с него?
- Тя е моя клиентка. Ще направя каквото сметна, че е най-добро за нея. Законът ме подкрепя.
- Къде беше вашият закон, когато майка ѝ я изхвърли?
- Вие сте я прибрали, нали?
- Направих каквото можах, за да ѝ помогна.
- Ако не е тук, значи сте я дали на някого. За пореден път. Но мога да се обзаложа, че не е било безплатно. Си­гурен съм, че и за това сте получили дарение. За колко я продадохте, госпожо?
- Край на сеанса - изсъска тя.
Духна една от свещите и в стаята стана по-тъмно.
- Срещу какво я дадохте? Какви ужаси изпитва сега? Кажете ми къде е детето, госпожо Ана, или следващия път ще се върна с полиция.
- Искате да доведете полиция? Не ме карайте да се смея. От месеци им звъня. Всяка вечер около дома ми се навъртат проститутки, а полицията не си е мръднала пръста. Клиентите им спират пред дома ми, свирят с клаксони. Всяка сутрин мета презервативи. Повикайте ги. Моля ви.
Духна втора свещ и в стаята още повече се стъмни. Сега гореше само една. Бледата светлина танцуваше в тъмни­те ъгли.
- Може би, когато дойдат, ще проверят разрешително­то ви - добавих. - Дано да имате лиценз за практикуване на тази професия. И дано тази къща да е разрешена за търговска дейност.
- О, да, такава е, значи, вашата законност. Да ми отне­мете лиценза и да тормозите хората в квартала. Нека кур­вите, наркоманите и бандитите да си живеят на свобода. Приятен ден, Виктор Карл.
Тъкмо се канеше да духне и третата свещ, когато Хорас се намеси:
- Ние също я обичаме.
Мадам Ана затаи дъх и го погледна със здравото си око. Аз също го погледнах, защото в гласа му долових нежност.
- Как присвива очи, когато се смее - заговори Хорас. - Как стъпва, сякаш се носи над земята. Хладното докосва­не на ръката ѝ, когато я хванеш. Доверието, с което те гле­да. Виждам, че и вие я обичате. Ние също. Такова моми­ченце с такава майка се нуждае от помощта на всеки, кой­то може да му я даде.
- Какво искате? - попита Ана.
- Само да знаем къде е - отвърнах. - За да се уверим, че е добре.
- Оставете ми телефона си.
Извадих визитна картичка от джоба си и я плъзнах по масата. Ана духна и последната свещ.
Стаята потъна в мрак. Нищо не се виждаше освен леко искрящата пръчица тамян. Изправих се бързо и понечих да хвана старицата, но напразно замахнах във въздуха. Изкрещях от болка.
- Какво има? - изръмжа Хорас в тъмното.
- Ударих си палеца.
- Кой глупак си събува обувките по нареждане на една изкуфяла вещица?
Извадих мобилния си телефон и светнах. Мадам Ана я нямаше, картичката ми също бе изчезнала.
На светлината от мобилния телефон намерих обувките си, обух ги, обиколих масата и отворих вратата, през коя­то бе влязла ясновидката. Имаше коридорче, което воде­ше в спалня, кухня и баня, но никъде нямаше и следа от старицата, нито от Таня Роуз. Позволих си волността да претърся целия апартамент. Нищо. Мадам Ана бе изчез­нала, Таня - също, ако изобщо някога е била там.
- Какво сега? - попита Хорас Т. Грант, когато излязох­ме.
- Не знам.
- По-добре измисли нещо, момче.
- Да, по-добре ще е. Добро слово изнесе вътре, Хорас.
- Конски фъшкии.
- Не мисля така.
- Мисли си каквото искаш, мамка ти.
Когато излязохме, навън стояха двама мъже. Единият беше стар, прегърбен, с черен траурен костюм. Другият бе млад, почти дете, и държеше стареца за ръката.
Хорас се втренчи в тях за миг, после им отвори вратата и каза:
- Заповядайте, господа. Тя ви очаква.



45


След като търсенето на Таня Роуз задъни в млечнобялото око на мадам Ана, отново съсредоточих вниманието си върху случая „Франсоа Дюбе“. Това обяснява защо се­дях до Бет в тържествената атмосфера на гробището „Спо­койна долина“.
- В слънчев ден в гробищата има някаква жизненост, не мислиш ли? - споделих. - В тази зелена трева, в тези блестящи камъни.
- Само ме потиска.
- Може би харесвам мира и спокойствието като обеща­ние за нежната целувка на смъртта.
Тя ме изгледа озадачено:
- Нежна целувка на смъртта ли?
- Няма ли да е прекрасно да се освободиш завинаги от всичките си болни стремежи, фалшиви надежди, мъчител­ни нужди, горчиви разочарования? Няма ли да е прекрас­но да се спасиш от всичко това и да потънеш в блажен вечен сън?
- Не е нужно да умираш, за да го постигнеш, Виктор. Можеш просто да се пенсионираш и да отидеш в старчес­ки дом.
- Не мога да вечерям в четири.
- Мисля, че харесваш гробищата, защото това са един­ствените места на света, където си заобиколен от хора с по-малко обещаващо бъдеще от твоето.
- Възможно е. Напоследък си много весела.
- Така ли?
- О, да, усмихваш се в кантората, танцуваш по улици­те.
- Може би всеки, който не копнее за сладката целувка на смъртта, ти изглежда весел.
- Не. Друго е. Ти просто грееш.
- Както се обещава в онази реклама на клиниката за подмладяване.
-  Това ли било? Нима си позвънила на онзи телефон и си променила живота си?
- Не, все още не съм пробвала новата революционна рецепта за подмладяване на кожата. Къде е тя?
- Скоро трябва да дойде.
- Не можа ли просто да ѝ се обадиш?
- Какъв е дълбокият смисъл? Гениалният ни частен детектив Фил Скинк ни даде точен списък на местата, които посещава. Днес трябва да се отбие през гробището „Спокойна долина“, преди да отиде в луксозния козмети­чен салон.
- Не мислиш ли, че е грубо да я причакваме тук?
- Съвсем уместно е, ако питаш мен.
- Как е Каръл?
- Добре е.
- Това го знам, личи си, че е добре. Но как вървят не­щата между вас?
- Напредват.
- Не си въодушевен.
- Тя твърде много обича да се налага.
- Проблем ли е?

- Не знам, Бет. Все пак предпочитам
сам
да се обли­чам сутрин. Чакай. Това катафалка ли е или лимузина?

- Лимузина.
- Значи е тя.
Дългото черно возило спря при алея У. Шофьорът сле­зе, отвори задната врата и Велма Такахаши слезе. Беше подходящо маскирана като скърбяща приятелка, пазеща жестока тайна - с бял шал на главата, тъмни очила, тъмно червило и с една-единствена червена роза в ръка. Бавно тръгна между гробовете, спря пред една гранитна плоча, постоя няколко секунди, след което коленичи. Оставихме ѝ няколко минути за ритуала - да оправи тревата, да по­чисти вертолетчетата от явора, растящ до гроба, да се по­топи в чувството си за вина.
Слязохме от колата. Тя се сепна при шума от затръшва- нето на вратите. Насочи черните си очила към нас, погледа ни няколко секунди, след което отново се обърна към гроба, сякаш ни е очаквала.
Бавно се приближихме. Надгробният камък лежеше над три гроба. По средата пишеше „КАЛЪН“. Отдясно, къде­то бе коленичила Велма - „ЛИЗА САРА“, а отдолу - „ОБИЧАНА ДЪЩЕРЯ И МАЙКА“. Родителите на Лиза бяха заличили фамилията на мъжа ѝ и семейното ѝ поло­жение от плочата, което беше разбираемо.
- Трябва да поговорим - казах на Велма.
- Аха - измърмори тя, без да се обръща. - Това означа­ва ли, че споразумението ни вече е невалидно?
- Нещо такова. Трябва да ни разкажете за Клем.
- Няма какво да разказвам. Той е минало, лош сън. Спо­мен от минал живот.
- Да, но вие мислите, че може би той е убил Лиза.
- Откога това, което мисля, има значение? Мисля, че хората, които почитат паметта на приятелите си пред гро­бовете им, имат право на малко спокойствие, а вие ми досаждате.
- Кажете ни цялото име на Клем.
- Клем.
- Знаете ли къде е сега?
- Никъде. Той е призрак. Появи се като с магия, прецака каквото можа и пак изчезна.
- Ще трябва да свидетелствате за него. Да разкажете как сте се запознали, как сте го дали на Лиза, за сканда­лите, как е изчезнал след жестокото ѝ убийство. Трябва да разкажете всичко това в съда.
- Знаете, че не мога да го направя.
- Защо не, по дяволите?! - гневно се намеси Бет. - Тол­кова ли сте извратена, та плащате за защитата на Франсоа, а не можете да свидетелствате в негова полза?
Велма Такахаши се обърна към Бет и я погледна през тъмните си очила.
- Много е чаровен, нали? - изсъска жлъчно. - И много галантен. Но може би, мила моя, не е толкова добър, кол­кото изглежда.
- Той се нуждае от помощта ви.
- Защо му е нужна моята, като вече има вашата?
Не ми хареса тонът ѝ, не ми харесваше как двете жени се сдърпаха. Тази игра не ми се нравеше. Велма Такахаши си играеше с нас, подмяташе ни като топки за тенис. Тряб­ваше да сложа край на това. Извадих от джоба на сакото си съдебен документ и го пуснах върху гроба на Лиза Дюбе пред все още коленичилата Велма.
- Заповядайте.
- Какво е това? - изсъска тя, вдигна призовката и се изправи. - Какво правите, по дяволите?
- Процесът започва другата седмица.
- Знаете, че положението ми е деликатно.
- Работата е там, Велма, че изобщо не ме е грижа за брачния ви договор. Ако не се явите на посочената дата, ще поискам да ви доведат насила, а после да ви арестуват. Снимката ви с белезници във вестниците много ще се ха­реса на съпруга ви.
- Не искам да ме замесвате.
- Не мога да не го направя.
- Не ми причинявайте това, Виктор. - Тя пристъпи към мен, докосна гърдите ми с ръка и си придаде изстрадало изражение. - Моля ви.
- Вече е направено.
- Виктор?
- Сценката наистина е много трогателна. И бялата кърпа е подходящ реквизит. Но честно казано, повече ми харесвате с екипа за тенис.
Изражението ѝ стана каменно.
- Не се самозабравяй, малоумен евнух.
Изсмях се и това още повече я ядоса. Тя хвърли призов­ката в лицето ми. Когато листът падна на земята, се из­смях по-силно.
- Мислехте, че с парите си ще можете да ми диктувате правилата. Но аз не работя така.
- Ако ме принудите да свидетелствам, няма да получи­те нито цент повече.
- Ще намеря начин да си получа парите. Може би съпругът ви ще ми покрие разходите в знак на благодар­ност, че съм доказал изневярата ви. Пък и дори да не го направи, какво от туй. Ще завърша случая безплатно само за да видя падението ви.
- Жалък червей.
- Да, такъв съм - съгласих се весело - и живея на жал­ко парче скала, носещо се безцелно във Вселената. И въпреки това ще се явите да дадете показания.
Тя постоя няколко секунди, олюлявайки се като прост­реляна в сърцето. После се затича към лимузината.
Наведох се и вдигнах призовката.
- Забравихте нещо, Велма.
- Я си го начукай - изкрещя тя, без да спира.
- Явете се на делото, ако не искате да се видите с белез­ници.
Тя спря и се обърна:
- Не подозираш в какво се забъркваш.
- Много сте права. Живея си в блажено невежество. Само така хора като мен и вас могат да съществуват съвме­стно. Ще се видим в съда.
Тя се обърна и продължи към колата.
- О, има и още нещо, Велма. Бялата кърпа на главата ще ви свърши добра работа в съда.
Тя сякаш се гмурна през отворената врата, шофьорът веднага потегли и лимузината бързо се отдалечи в сумрака. Сцената ми достави огромно удоволствие, но все пак нещо ме тревожеше.
- Нямаш ли усещането, че участвахме в предварително репетирана сцена? - попитах партньорката си.
- Изглеждаше доста ядосана.
- Точно така. Прекалено ядосана. Идва в гробището да остави цвете на гроба на най-добрата си приятелка, ние се появяваме да я разпитаме за Клем, който може би е убил тази приятелка, а тя изведнъж избухва. Сцената се разви­ва точно според очакванията. Първо се държи надменно, после се опитва да ме съблазни, след това обижда мъжкото ми самочувствие, спира ни парите и накрая избягва, сякаш закъснява за час при маникюристката.
- Както обикновено правиш от мухата слон. Тя просто не иска да дава показания. Ние сме заплаха за всичко, което е постигнала.
- Така е, но единствената искрена ярост, която долових в гласа ѝ, беше, когато се нахвърли срещу теб.
Погледнах Бет; тя смутено отмести очи и измънка:
- Говореше глупости.
- Така ли?
- Е, може би в това за малоумния евнух имаше извест­на истина, но всичко друго бяха глупости.
Засмях се, но бързо млъкнах. Втренчихме се един в друг. В очите ѝ имаше нещо, може би страх. Страх от какво? От онова, което чувстваше? От онова, което рискуваше? Страх, че всичко ще отиде по дяволите? След малко тя се обърна и се загледа в гроба на Лиза Дюбе.
- Трябва да го намерим - заяви и в гласа ѝ прозвуча отчаяние. - Не знаем какво ще каже Велма в съда, а не можем да имаме доверие на Съншайн. Трябва да открием Клем.
- Правим, каквото можем.
- Знам, но не е достатъчно.
- Хлътнала си, нали?
- Не е каквото си мислиш.
- Какво е тогава?
Тя не отговори.
- Нямам му доверие - добавих.
- Не е нужно.
- Имаш ли нужда от поучения?
- Не.
- Добре. Но от това нищо няма да излезе.
- Не искам нищо друго, освен да му помогнем.
- Ние сме адвокати, Бет. Имаме си правила.
- Това ли е полката?
- Може би. Не знам. Но казвам ти, Бет, тук има нещо гнило и онзи кучи син е в дъното на всичко.



46


Бях в „тресавището“ и отново преглеждах стенограма­та от показанията на Шеймъс Дент на първия процес сре­щу Дюбе, когато Уитни Робинсън Трети влезе в стаята. Стресна ме. Сякаш го бях призовал да се появи, защото през цялото време си мислех за него. Защо, по дяволите, не беше направил на пух и прах показанията на Шеймъс Дент? Уитни се беше държал към младежа внимателно, дори нежно. Докато преглеждах стенограмите, виждах много пропуски в показанията на свидетеля, уязвими за атаки. Не знаех дали Шеймъс Дент е казвал истината, но със сигурност можех да посея съмнение в умовете на съдеб­ните заседатели. Уитни Робинсън също би могъл да го на­прави. Защо тогава бе оставил показанията на Дент да минат? И това не беше първата крещяща грешка, която намирах в защитата.
- Уит. - Станах и пуснах стенограмата на земята, ся­каш ме беше хванал в нещо нередно. - Много мило от твоя страна да се отбиеш.
- Минавах наблизо. Реших да видя как я карате. Секре­тарката ти си спомни кой съм и веднага ме пусна. Надя­вам се, че не ти преча.
- Не, изобщо не ми пречиш. Много се радвам, да те видя.
- Май си зает. - Огледа купчините документи, разпръснати върху масата, по пода и столовете. - Виж­дам, че имаш достатъчно материали за работа.
- Меко казано.
- Спомням си, когато материалите по делата ми за убий­ство се събираха в папка колкото книжка с комикси. Май съм изостанал от времето.
- Не мога да си го представя.
Събрах хартиите от един стол и поканих Уит да се на­стани. Докато сядаше, цялото му тяло затрепери от уси­лие. Той извади кърпичка и избърса челото си. Носеше обичайното си облекло - плетени чорапи, тъмни панталони, синьо сако, червена папийонка - но изглеждаше не­вероятно състарен. Спомних си странната му реплика на края на предишния ни разговор: „Не можеш да си пред­ставиш цената.“ Каква цена? И как я беше платил?
- Реших да мина да ти помогна с подготовката, ако има с какво - рече той. - Ако имаш някакви въпроси по пре­дишния процес. Ще се радвам, ако мога да ти помогна с нещо, каквото и да било.
Погледнах стенограмата, после - колегата ми и стари­те му, разтревожени очи. Като че ли самата му стойка, прегърбеното му тяло под бремето на възрастта, отгова­ряше на всичките ми въпроси за предишния процес.
- Не, Уит. Всичко изглежда ясно.
- Много искам да поговорим за случая, Виктор. Ако мога да допринеса с нещо.
- Благодаря ти, но мисля, че всичко е под контрол.
- Хубаво. Чудесно. Как са зъбите? Последния път, ко­гато се видяхме, цялото ти лице беше подуто.
Опипах с език временната коронка на мястото на бол­ния ми зъб.
- Зъбите ми са в отлично състояние. Послушах съвета ти за доктор Пфефер.
- Да, знам. Той ми се обади да благодари, че съм ти го препоръчал.

- Оказа се, че работи по-безболезнено от другите зъбо­лекари. Всъщност много ме болеше,
адски.
Все пак явно е способен.

- О, да, способен е, уверявам те.
- Какво знаеш за него?
- За доктор Пфефер ли? Странна птица е. Говори мал­ко повече от необходимото, докато бърка в устата ти, но иначе е доста добър. Запознахме се съвсем случайно по време на първия процес срещу Франсоа. Зъбите ми бяха доста зле, но когато се зае с мен, чувствително се подоб­риха. Съвсем.нафеме. Открих също, че помага по много други начини.
- Какви например?
- Ами, като че ли познава всички и обича да запознава хората. Харесва му да е в центъра на събитията, но при все това контактите, които създава, могат да се окажат много ценни. Помогна ни да осигурим грижи за дъщеря ни. Сестрата, която я гледа сега, ни беше препоръчана от него. Тя направо спаси живота ѝ.
Сестрата с бледото лице и черните очи, която ни гледа­ше от прозореца, докато разговаряхме на терасата му. Не беше ли странно?
- Съветвам те да му позволиш да ти помогне, когато има възможност - добави Уит. - Изглежда ми доста тъжен човек, самотник, който обича да върши добрини.
- Съмнявам се, че е чак толкова самотен. При положе­ние, че си има Тилда.
- О, да не би да мислиш... - Уит замълча за миг, след което прихна да се смее: - Боже мили, може би си прав! Каква странна двойка. Тя сигурно доста го изтощава. - Разсмя се още по-силно. - Обзалагам се, че го мачка като тесто за козунак. Хайде, Виктор, стига сме клюкарства- ли. Старците говорят за другите такива неща, защото вече не могат да ги правят. Но млад човек като теб...
- Не съм толкова млад.
- Глупости. Какво ново за делото? Откри ли нещо съще­ствено? Имаш ли теория за убийството, която може да убеди съдебните заседатели?
- Всъщност - отговорих, като кимнах - попаднахме на нещо интересно. Спомняш ли си, че най-големият ти про­блем при предишното дело е бил, че не е имало други за­подозрени? Е, аз намерих.
- Сериозно? - Очите му грейнаха. - Кого?
- Един човек, който изобщо не е бил споменат на пре­дишното дело. Някой си Клем.
Разказах му всичко, което бяхме открили - за Велма, добрата приятелка на Лиза; за младежките им лудории; за рокера, в когото Велма се влюбила, а после отстъпила на Лиза; за скарванията, избухването на Клем и внезап­ното му изчезване след убийството. Наблюдавах внима­телно Уит, докато разказвах. Опасявах се, че ще се почув­ства виновен, че е пропуснал тези подробности, уязвен, че го обвинявам в недоглеждане и некадърност, но единстве­ното, което видях върху лицето му, бе облекчение.
- Това е невероятно, Виктор. Имаш ли доказателства за всичко?
- Да.
- Невероятно. Ами обвинението, госпожица Долтън, знае ли за Клем?
- Доколкото ми е известно, не - отвърнах с усмивка.;
- Прекрасно. - Той изпляска с ръце и се засмя. - Много се гордея с теб, моето момче. Ти си навлязъл дълбоко в случая. Мислех, че мога да ти помогна, но виждам, че ня­маш нужда от помощ.
- Е, има едно нещо.
- Казвай.
- Франсоа каза, че хазаинът е продал всичките му вещи, но аз мисля, че още преди убийството са липсвали неща. Имаш ли представа какво може да е станало с тях?
Той стисна устни и се замисли.
- Не, нямам представа - отговори след малко. - Важно ли е?
- Не знам, това е проблемът. Просто ми стана любопитно.
- Любопитство. Много добре. Това е едно от качества­та на добрия адвокат.
- И добър начин да си докараш проблеми. Може ли да те попитам още нещо?
- Разбира се, каквото поискаш.
- Малко ми е неудобно.
- Питай спокойно.
- Франсоа... Той... как да се изразя?... - Огледах се нерв­но, изправих се и закрачих из стаята. Когато се успокоих, пак седнах и се приведох към Уит:
- Според преценката ти можеш ли да наречеш Франсоа Дюбе опасен.
- Опасен ли?
- Не се ли изразих добре?
- Не, разбрах какво имаш предвид. Защо питаш?
- Заради партньорката си.
- Госпожица Дерингър ли?
- Мисля, че тя... Не съм съвсем сигурен, но...
- Подозираш, че емоционално се е привързала към кли­ента?
- В известен смисъл, да.
- Това е лошо, Виктор. Много лошо.
- Знам.
- Не, не знаеш. Много ли е сериозно?
- Мисля, че е адски сериозно.
- Франсоа има силно влияние върху жените. Жена ми го почувства, когато се срещнаха. Тя беше около седемде­сетте, много след критическата възраст и вече тежко бол- на, но го почувства. Каза, че в очите му имало нещо. В начина, по който я гледал. Може би френската открове­ност, може би онова жълто петънце в окото. Но имаш ос­нование да се тревожиш.
- Защо?
- „Между мисъл и реалност, между подтик и деяние сянката пада.“
- Какво е това?
- Едно стихотворение от Елиът, „Бездушни тела“, Франсоа Дюбе може да е чаровник, но душата му е мъртва.
- Уит, тя ми е партньорка, най-добрата ми приятелка.
- „Между идея и съзидание, между емоция и реакция сянката пада“.
- Каква сянка?
- Има неща, за които не мога да ти разкажа, Виктор. В отношенията ни с Франсоа има поверителни неща, обект на тайната между адвокат и клиент. Ако обаче ги откри­еш, в контекста на това, за което говорим, те много ще те разтревожат. Това не са празни приказки.
- Не разбирам.
- Сигурно има доказателства.
- Какви доказателства?
- Веществени доказателства. Не съм ги видял, но до­като работех по случая, се убедих, че трябва да съществу­ват. В хода на процеса се страхувах да не излязат наяве. Знаех, че ако бъдат представени пред съдебните заседате­ли, резултатът ще е катастрофален.
- Къде са те?
- Не знам.
- Какво е станало с тези доказателства?
- Нямам представа, може да са унищожени или да са скрити. За нищо на света обаче не бива да допускаш да бъдат представени в съдебната зала. В същото време, Вик­тор, казвам ти го като на приятел, има сериозни основа­ния да се безпокоиш за госпожица Дерингър.
- Уит, трябва да ми кажеш нещо повече.
- „Между желание и болка, между мощ и съществува­не, между същност и падение сянката пада“,
- Уит, какво се опитваш да ми кажеш?
- Отговарям на въпроса ти, доколкото мога, в грани­ците, които позволяват професионалните ми задължения. Ти ме попита дали Франсоа има опасен чар. Отговорът ми е, че не подозираш и за половината от истинската опас­ност.



47


Време е за представление.
Знам как да отварям бутилка вино - можеш да въртиш тирбушона, докато тапата се разпадне, после наливай през цедка. Знам как да разопаковам нов компактдиск - мо­жеш да срежеш целофана с бензинова резачка. Но пра­вилният начин за започване на защитата по дело за убий­ство - това винаги е било загадка за мен.
Има някои прости правила. Когато съдията те извика по име, стани и закопчай сакото си, излез пред съдебните заседатели. Усмихни се на четиринайсетте (дванайсет и двама резервни) заседатели, сякаш са най-добрите, най- близките ти приятели, макар че през цялото време си мислиш: „Как ги избраха тези идиоти?“ След това можеш да започнеш.
- Дами и господа, аз съм Виктор Карл. Колежката ми се казва Бет Дерингър. Излизаме пред вас с тежката за­дача да защитим клиента си Франсоа Дюбе от обвинени­ята, че е убил жена си.
Трябва да опишеш местопрестъплението. Трябва да разкажеш за Лиза Дюбе, намерена на пода в спалнята в локва от собствената си кръв, с разкъсани вени на.врата от изстреляния в упор куршум. Дори гласът ти потрепер­ва, докато говориш как кръвта попива в красивата ѝ кес­тенява коса. Не можеш да омаловажаваш престъпление­то, не можеш да се правиш, че не е сторено - тя е мъртва, приятелю, това не може да се отрече - затова трябва да го приемеш. Не позволявай на обвинението да използва сре­щу теб ужаса на престъплението.
След това, много важно, трябва да пристъпиш към кли­ента си. Вече си го накарал да си сложи костюм и вра­товръзка, която в никакъв случай да не е жълта, очила, които му придават интелигентен вид. Караш го да поглед­не съдебните заседатели и поставяш ръка на рамото му. Обвинителят вече го е посочил с пръст и го е нарекъл убиец, сега ти трябва да го изкараш ангелче. Едва сдържай­ки сълзите си, си описал престъплението, сега стоиш с ръка на рамото на човека, когото целият свят обвинява, че го е извършил. Не е нужно да казваш нищо, съдебните заседатели те разбират. Как можеш да прегърнеш този човек, ако не си уверен, че е невинен?
Как наистина?
Защото такава ми е работата, дами и господа. Дори да вонеше на куче, паднало в селски нужник, пак щях да го прегърна. Това обаче не можеш да го кажеш. Просто сто­иш известно време сложил ръка върху рамото на клиента си. След това веселбата може да започне.
- Позволете ми да ви представя Франсоа Дюбе, любящ баща и съпруг. Той е главен готвач, имал е собствен рес­торант и е майстор на артишока и патешкото, на маслото и омарите, на ванилията и есенцията на нашия живот. Но преди всичко това е човекът, който е обичал лудо Лиза Дюбе. Тя е била негова съпруга, любима и най-добра при­ятелка, майка на милата му дъщеричка. Той я е обичал с цялата си душа. И все още я обича.
Сега клиентът ти трябва да седне. Не искаш съдебните заседатели да го огледат прекалено добре, да видят беле­зите по ръцете му, наглия му поглед, не желаеш да го по­гледнат в светлината, в която го виждаш ти. Той сяда, а ти бавно се приближаваш до съдебните заседатели:
- Дали бракът им е бил идеален? Кой брак е идеален? Със сигурност не и този на семейство Дюбе. Да, те са имали проблеми, не го отричаме. Били са млади, Франсоа се е скапвал от работа в ресторанта, а отглеждането на малко дете често смущава съня на не една млада двойка. Да, имало е изневери, да, имало е раздяла, да, решили са да се разведат. Точно това трябва да разберете, те са го решили заедно и са се опитвали да се споразумеят. И двамата са обичали това прекрасно момиченце и са работили, за да постигнат съгласие. Това се случва всеки ден, навсякъде, с половината от браковете в тази страна.
Поглеждаш към Франсоа и казваш:
- Затова сега той горчиво съжалява. - Пак поглеждаш съдебните заседатели и повишаваш глас, за да покажеш възмущението си. - Но, дами и господа - казваш, като удряш по парапета, за да наблегнеш на думите си, - това не е мотив за убийство.
Сега се отдръпни назад. Постой за минутка уж да възвърнеш самообладанието си, малка драматична пау­за, докато в залата се възцари оправдано възмущение. Когато се успокоиш, постави ръцете си на парапета и се облегни на него. Това е важна стъпка, ако искаш да из­глеждаш съвсем спокоен, докато споменаваш, колкото и завоалирано, аргументите на обвинението. Прокурорка- та е стояла пред същите тези съдебни заседатели и те вни­мателно са изслушали описанието на всички доказател­ства срещу обвиняемия. Иска ти се да ги омаловажиш, да не им обръщаш внимание, но няма как.
- Госпожица Долтън разказа за доказателствата, събра­ни от детектив Торичели. - Една стъпка към масата на обвинението, заставаш точно пред него, преди да продължиш: - Тя описа всички неща, открити по удобно стечение на обстоятелствата в дома на клиента ми, кога­то е бил заподозрян за престъплението. Виждам, че кла­тите скептично глави, защото наистина такива удобни съвпадения стават само по филмите, в сценарии, създаде­ни от хора с твърде богато въображение.
Усмихваш се снизходително на детектива, което е в рязък контраст с гневните погледи, които ти хвърля той.
- Но нека да ви кажа, дами и господа, какво няма да видите в този процес. Никой няма да свидетелства, че е станал очевидец на престъплението. Няма да видите сним­ки или видеоматериал. Никой няма да свидетелства, че е видял клиента ми на местопрестъплението. Няма да ви­дите резултати от онези свръхмодерни тестове, познати ни от телевизията, които да докажат, че Франсоа Дюбе е замесен по някакъв начин в жестокото убийство, разбило семейството му и разделило завинаги дъщеричката му от майка ѝ.
Размахваш пръст към обвинението:
- Госпожица Долтън ни каза, че всички доказателст­ва по този случай са само косвени. Но ние всички знаем, дами и господа, какво означава „косвен“. Означава, че никой не знае какво точно е станало, че разполагаме само с догадки, и ако някой твърди друго, значи лъже.
В този момент прокурорката скача на крака и възра­зява. Забавно е как подскача, като жаба. Скок-подскок. Въпреки че съдията го приема, възражението ѝ е добре дошло, защото ти дава възможност да свиеш рамене и да се подсмихнеш, да намекнеш на съдебните заседатели, че обвинението крие нещо.
- Госпожица Долтън обясни, че пряко доказателство е, когато излезеш навън и видиш, че вали, но за съжале­ние тя не разполага с такива улики по това дело. Никой не е видял с очите си убийството на Лиза Дюбе. Госпожи­ца Долтън обясни, че когато видите някого пред вратата си и косата и дрехите му са мокри, това е косвено доказа­телство, че навън вали. Проблемът с косвените доказа­телства обаче е в това, че те могат да се тълкуват различно. Всички знаем, че госпожица Долтън е опитен юрист, иначе защо ще получава такава тлъста заплата в проку­ратурата, която да ѝ позволява да кара луксозен шевро­лет.
Този път, докато съдебните заседатели се усмихват, поглеждаш към прокурора и те проследяват погледа ти. Виждаш я как изгаря от ярост. Изчакваш търпеливо, до­като задължението ѝ да защитава истината я принужда­ва да се надигне и да процеди през зъби:
- Възразявам, ваша чест. Господин Карл много добре знае, че карам хонда.
Обръщаш се към съдебните заседатели и вдигаш вежди:
- Хонда, значи. - Вдигаш ръце. - Приемам забележката. Но дори опитен юрист като госпожица Долтън, която оби­каля из града с новата си хонда, дами и господа, може да види пред вратата си мокър човек и да заключи, че навън вали, а той просто да е минал под градинската пръскачка.
Трам-та-ра-рам.
В залата се разнесе смях, но това са рутинни трикове, известни на всеки любител на съдебни трилъри. Какво да се прави сега, това е въпросът.
Дали да играеш танца на недостатъчните доказател­ства, при който размахваш ръце и крака и повтаряш тези две думи, сякаш съдебните заседатели никога не са ги чу­вали? Това е стандартно начало, което ти дава възмож­ност да импровизираш. Но докато измислиш своя версия за престъплението, обвинението може да те изпревари и съдебните заседатели вече да са взели решение.
Или направо да им разкажеш версията си? Ако тя е достатъчно убедителна и не противоречи на веществени­те доказателства, може и да ги спечелиш на своя страна. Обаче крие опасност, също като при онези пури, които е пушил Кърли Хауард - едно несъвпадение с уликите и всичко се взривява в лицето ти.
Какво да правиш? Какво да правиш? Дали да предпо­четеш по-безопасния подход? Или да рискуваш? Какво пък? Нали само главата на Франсоа е заложена на тази карта.
- И така, госпожица Долтън разказа за любовните връзки на Франсоа, сякаш ни разкриваше голяма тайна. Да, Франсоа е имал любовници, не го отричаме. Бил е развратник дори по време на брака си. Не е нещо, с което може да се гордее, но сега нека да ви кажа и за другата страна на уравнението. Не се опитвам да ви чета морал, семейство Дюбе са били разделени, не искам да обвиня­вам жертвата. Само ще ви кажа истината. Лиза Дюбе, самотна след раздялата със съпруга си, е потърсила утеха в любовна връзка с друг мъж. Ще чуете показания за ес­теството на тази връзка и за насилието, скрито в нея.
Защо госпожица Долтън не ни разказа за това? Не знам. Може би не го е сметнала за достатъчно важно, за да го спомене във встъпителната си пледоария. Може би не желае да споменава за нещо, което е в противоречие с теорията ѝ. А може би с детектив Торичели толкова бързо са набедили Франсоа за виновен, че не са си дали труда дори да научат за този мъж в живота на Лиза Дюбе. Той обаче е реалност и вие ще чуете за него, за човека, който е по-вероятният убиец. Именно той, а не любящият баща Франсоа Дюбе.
Затова ще ви помоля за едно, дами и господа. Слушай­те внимателно всички аргументи и като мен се запитайте кой е по-вероятният извършител, съпругът на Лиза, ба­щата на детето ѝ, или жестокият непознат, който влязъл в живота ѝ малко преди убийството и скоро след това из­чезнал. Когато всичко свърши, когато изслушате всич­ко, ще се върна пред вас и ще ви помоля да вземете реше­ние, че Франсоа Дюбе е невинен за убийството на съпру­гата си.


Мия Долтън беше бясна. Личеше си, когато дойде при мен след освобождаването на съдебните заседатели - по привидно безгрижната ѝ поза, по ръката, спокойно пъхна­та в джоба на полата ѝ. Долтън се усмихваше само кога­то бе ядосана - беше от онези юристи, които се мръщят на добрите новини и се смеят на лошите. Поне се надя­вах да е така, защото ако с встъпителната пледоария не съм вбесил Мия Долтън, значи в нещо съм сбъркал се­риозно.
- Смяташ ли да я представиш в съдебната зала? - по­пита тя. - Да я номерираш и да я картотекираш като ве­ществено доказателство?
- Кое?
- Хондата ми.
- Това ти хареса, нали?

- Винаги е забавно, когато защитата твърди, че съм твърде глупава, за да разтълкувам правилно уликите само заради марката
нй
колата, която карам.

- Не обвинявам колата. Тя не е виновна.
- Защо не ни кажеш как се казва този любовник на покойната, за когото твърдиш, че я е убил?
- Още не твърдя такова нещо.
- Ако този човек е убиец, не трябва ли да го арестува­ме, за да не застрашава живота на други хора?
- Толкова дълго сте чакали, че няколко дни в повече едва ли са от значение.
- Вероятно не. Но те предупреждавам, че не е хубаво да обещаваш пред съдебните заседатели нещо, което няма да можеш да изпълниш.
- Гледай и ще видиш.
- О, внимателно ще те наблюдавам, Виктор, уверявам те. И ще ми бъде забавно.
Намигна ми дяволито и това не ми хареса. Накара ме да потреперя. Може би беше характерната ѝ надменност, но независимо от това, докато гледах как Мия Долтън излиза от залата, вече не се съмнявах, че съм я ядосал достатъчно.



48


Мия Долтън не беше рокзвезда в съдебната зала. Не омайваше съдебните заседатели с чара си, не ги шоки­раше с пиротехнически ефекти, не ги просълзяваше с тъжни, мелодични балади за кръв и убийство. Тя бе като майстор-зидар, оставяше фойерверките за адвокатите на защитата и бавно и методично подреждаше тухлите на веществените доказателства. Точно това я правеше толкова добър прокурор. В съдебната зала никога не трябва да подценяваш съзидателните умения на опит­ния юрист.
- Тя беше прекрасно момиче, умно и жизнерадостно - каза госпожа Калън.
- Спомняте ли си кога се запозна с обвиняемия? - по­пита Долтън.
- О, да, спомням си, разбира се. Не беше на себе си. Толкова щастливо и влюбено бе моето момиче.
Тук можех да възразя. Можех да стана и да изкрещя: „Това е субективно мнение.“ Съдията щеше да уважи възражението ми и любовта, която според свидетелката Лиза Дюбе е изпитвала към клиента ми, щеше да бъде заличена от стенограмата. Но кой идиот би направил та­кова нещо? Затова не помръднах и оставих госпожа Калън да говори. Лиза била влюбена във Франсоа, сватбата им била приказна, двамата много се вълнували за бебето и всичко вървяло добре. Но, разбира се, Франсоа работел до късно в ресторанта, появили се неизбежните финансо­ви проблеми, Лиза се почувствала изоставена и изпадна­ла в депресия след раждането, а Франсоа все по-рядко се застоявал вкъщи.
- И един ден - заяви госпожа Калън - тя научи, че ѝ изневерява.
- Как реагира, когато научи?
- Как мислите? Беше съсипана.
И още как!
- Какво направи, когато разбра, че ѝ изневерява?
- Как мислите? Веднага изрита това нищожество и поиска развод.
Разбира се.
- Възразявам, свидетелката прави обидна квалифика­ция - намесих се аз.
- Прието - обяви съдията.
- Моля ви, не наричайте повече подсъдимия „нищоже­ство“, госпожо Калън - настоя Мия Долтън.
- Ще се постарая, но няма да е лесно, защото той е едно нищожество.
Съгласен съм.
Във всяко дело за убийство има два основни въпроса: как и защо. Когато отговорът на „как“ е ясен - например петима души виждат как подсъдимият убива жертвата и това е запечатано на видеолента, на кого му дреме защо го е направил? Когато обаче отговорът на „как“ се осно­вава на слаби косвени доказателства, както в случая с Франсоа Дюбе, изведнъж въпросът „защо“ добива изклю­чителна важност. Това обяснява защо Долтън, този май­стор в занаята, пазеше отговорът на „как“ за по-късно, а се съсредоточи върху „защо“.
След като госпожа Калън разказа за влошаването на отношенията между дъщеря ѝ и зет ѝ, след като разказа за мръсните номера при развода и ожесточената борба за настойничеството над Амбър, след като опечалената май­ка изля цялата жлъч, която бе насъбрала срещу клиента ми, Мия Долтън се обърна към мен и каза:
- Можете да разпитате свидетелката.
Имах много готови въпроси към госпожа Калън - за обтегнатите ѝ отношения с дъщеря ѝ, за това как дъщеря ѝ никога не би признала пред нея, че има любовник, осо­бено за нехранимайко като Клем, за пълното ѝ незнание за събитията в нощта на убийството. Имах безброй начи­ни да я уязвя. Изправих се, втренчих се в госпожа Калън и се наведох напред, сякаш се канех да я засипя с унищожи­телни въпроси.
- Моите съболезнования за дъщеря ви, госпожо Калън - рекох след кратка пауза. - Нямам въпроси към свидетелка­та.
От първия си шеф съм научил, че понякога отстъплени­ето е най-добрата атака. Тя бе скърбяща майка, беше по­ела бремето да отглежда невръстната си внучка, нямаше с какво да помогне на клиента ми от свидетелското място. Разкарай я колкото се може по-бързо и давай напред - това беше моята стратегия. В допълнение действията ми съдържаха послание към дванайсетте основни и двамата допълнителни съдници, които решаваха всичко. „Няма да я разпитвам - казвах им аз, - защото нищо, което каже, не е от значение за това дело. Нищо от показанията ѝ не може да докаже, че клиентът ми е убил жена си.“
Когато госпожа Калън слезе от подиума и се запъти към мястото си, Долтън се изправи и обяви:
- Обвинението призовава свидетелката Дарси ди Анджело.
Предвидимо.


Тя изглеждаше доста апетитно, докато преминаваше през залата - Дарси ди Анджело, една от бившите любов­ници на Франсоа. Беше нисичка, със слабо, хубавичко лице, стискаше ръцете си отпред и специално за съда но­сеше скромна пола и обувки с ниски токчета, а косата ѝ бе прибрана. Доста прилично облекло, макар че едва ли се харесваше на Мия Долтън. Ако зависеше от прокурорката, тя би я накиприла с черно бюстие, обувки на високи токчета и жартиери, би ѝ сложила дълги нокти и поразмазано крещящо червило, та да изглежда, сякаш идва направо от късно дежурство на Саут Стрийт. Но къде такъв късмет за Долтън? Макар че гледката би си заслу­жавала.
Когато Дарси ди Анджело влезе, бързо огледах публи­ката в залата. Делата за тежко убийство винаги привли­чат доста любопитни и това не правеше изключение: ня­колко репортери, художник, който се опитваше да докара извивката на профила ми, обичайната тълпа от бездел­ници, търсещи развлечение в съдебните зали. И накрая - най-интересната групичка: семейство Калън и техният антураж; детектив Торичели, седнал до Мия Долтън на мястото на обвинението; и старият ми приятел Уитни Робинсън Трети, който внимателно следеше разисквани­ята.

Разказът на Дарси ди Анджело за любовната ѝ аван­тюра с клиента ми не беше нещо сензационно. Работела за Франсоа в кухнята и съвсем закономерно една вечер се озовала в леглото му. Ресторантските кухни са като малки кулинарни лудници - хаос от бълбукащи тендже­ри, помощник-готвачи с големи ножове, стриди, консер­вирано патешко, черни трюфели с мирис на земя, гъсти сосове,
уи, уи.
Нощем, след като изпратели последните клиенти и заключели вратите, двамата сядали на поцин­кования плот, който Франсоа бил поръчал от Франция, пиели скъпо шампанско с чувството на бойни другари, оцелели от поредното сражение в нескончаемата гастрономична война. Тя не призна в съдебната зала, но подо­зирах, че върху същия плот са консумирали и екстрите на незаконната си връзка. От сигурен източник знам, че скъпото шампанско и поцинкованите плотове са сред основните съставки на виаграта.

- Господин Карл - покани ме съдията, след като Мия Долтън изкопчи всички подробности за връзката на Дар- си и Франсоа. - Имате ли въпроси?
Имах, разбира се, и трябва да призная, че по време на разказа ѝ все си представях един малко по-различен раз­говор: „Обичате ли мексиканска храна, госпожице Ди Анджело?“ „Да, обичам, господин Карл.“ „Знам едно рес- торантче на Тринайсета улица, за което се говори, че гот­вели добре.“ „И аз съм чувала за него.“ „Какво ще кажете да го проверим в събота вечер, госпожице Ди Анджело?“ О, с удоволствие, господин Карл.“ „Моля ви, наричайте ме Виктор.“ „Разбира се, Виктор. С нетърпение ще чакам да се обадите.“
- Господин Карл - повтори нетърпеливо съдията. - Имате ли въпроси към свидетелката.
Изправих се, закопчах сакото си, погледнах съблазни­телната Дарси ди Анджело на свидетелското място. Любовната връзка беше проблем наистина, но не можех да отрека съществуването ѝ, а свидетелката с прямотата си я бе представила като банална история. Баналната изне­вяра е хубаво нещо, това не е мотив за убийство. Имаше един опасен момент, когато според нея Франсоа ѝ заявил: „Никога няма да позволя на Лиза да ми вземе дъщеричката, никога.“ Не беше добре, разбира се, но въпреки без­полезното ми възражение това се беше запечатало в съзнанието на съдебните заседатели. Нямаше какво да направя. Можех да я попитам дали е забелязала склон­ност към насилие у обвиняемия, дали е бил нежен любов­ник и внимателен човек, да използвам любовницата на Франсоа, за да разкрия характера му, но едва ли щях да постигна нещо.
- Нямам въпроси към свидетелката, господин съдия.
- Добре, госпожице Ди Анджело, свободна сте. Господин Карл, надявам се, че по някое време в това дело все пак ще зададете един-два въпроса.
- Все още не виждам необходимост, ваша чест. Надя­вам се, че по някое време госпожица Долтън най-после ще доведе свидетел, чиито показания са съществени за това дело.
- Убеден съм в това. Следващия свидетел, госпожице Долтън.
- Обвинението призовава Артър Гъликсън.
Това вече беше проблем, очакван, но все пак проблем. Артър Гъликсън бе същинска акула, с остри зъби и лъскав сив костюм. Обикновено това са черти, които будят у мен искрено уважение, но Долтън не беше извикала Гъликсън, за да демонстрира захапката си.
Щом Долтън изрече името му, Бет стана:
- Може ли да обсъдим нещо, господин съдия?
- Ще отнеме ли много време?
- Вероятно.
- Обявявам петнайсет минути почивка. Прокурорът и адвокатите - да дойдат в кабинета ми.


Следващият свидетел на обвинението, господин Гъликсън, е бил адвокат на Лиза Дюбе в бракоразводното дело - отбеляза Бет, когато всички юристи, стенографката и съдебният репортер се събрахме в кабинета на съди­ята.
- Какъв е проблемът? - попита съдията.
- Предвид по-особените им отношения смятаме, че трябва да ограничим до известна степен обхвата на пока­занията му.
- Да, да, разбира се. Господин Гъликсън няма да може да обсъжда подробности, които представляват служебна тайна. Пък и каквото и да каже, ще се смята за субек­тивна оценка. Това задоволява ли ви, госпожице Дерингър?
- Като начало, да, господин съдия. Но бихме искали да ограничим и показанията му, които биха могли да се тълкуват като резултат от тази служебна тайна и субек­тивни оценки.
- Какво искате да кажете?
- Искаме да забраните на обвинението да задава въпро­си по хода на делото за развод, защото отговорите биха се основавали на подробностите, за които току-що говорих­те.
- Много интересно. Госпожице Долтън, какво мисли­те?
- Разискванията по делото за развод са публично до­стояние - спокойно отговори Долтън - и смятаме да ги представим не за да коментираме истинността на твърде­нията, а като доказателство за самото съществуване на такива условия и ефекта им върху душевното състояние на подсъдимия.
- Но ваша чест - възрази Бет, - някои от тези твърде­ния са толкова силни, че ще създадат сериозно предубеж­дение срещу клиента ни.
- За какво точно говорите, госпожице?
- Има твърдения за тормоз, изневяра, неплащане на детската издръжка, за които по време на убийството все още не е имало официални жалби и следователно не са съдебно доказани.
Разбирам.
Освен това има доста съмнително обвинение за фи­зическо насилие от страна на клиента ни както върху гос­пожа Дюбе, така и върху детето, направено от Лиза Дюбе срещу съпруга ѝ при искането за попечителство.
- Да, ясно.
- Ваша чест, при делото за развод не са представени никакви доказателства в подкрепа на тези обвинения. Те са лишени от всякакво основание, създават предубежде­ния и се основават единствено на твърдения на покойна­та. Представянето им ще настрои неоправдано съдебните заседатели срещу клиента ни. - Бет извади от куфарчето си няколко копия на дебело резюме. - Има много преце­денти, подкрепящи позицията ни, някои от които съм ре­зюмирала тук.
- Нещо в този щат?
- Не, господин съдия, но в Аляска е имало подобен слу­чай.
- Изключително полезен прецедент, ако водехме дело­то зад полярния кръг. Госпожице Долтън?
- Разбирам възмущението на госпожица Дерингър. Това са сериозни обвинения, които биха разстроили всеки, осо­бено ако са неоснователни. Това е проблемът тук, госпо­дин съдия. Във встъпителната си пледоария господин Карл като че ли искаше да представи развода на семейство Дюбе като приятелско споразумение, но това не отговаря на истината. Те са водили жестока битка за пари и на­стойничество, без правила и с грозни обвинения.
- И вие мислите, че ходът на този спор е от важно зна­чение за мотива на подсъдимия, така ли?
- Изключително важно, господин съдия.
- За какво ще свидетелства господин Гъликсън?
- За обвиненията в делото за развод, направени от две­те страни, и наблюденията му върху реакцията на госпо­дин Дюбе на твърденията на жена му.
- Предполагам, че не му е било приятно.
- Не, господин съдия. Даже е отправил заплахи срещу нея.
- Затова се пазя от съда за семейни дела. Процесите за убийство са далеч по-цивилизовани. Госпожице Дерингър, за какво смятате, че е допустимо господин Гъликсън да даде показания?
- Може би за времето?
- Добре - заяви съди,я Армстронг. - Чух достатъчно. Ще прочета резюмето ви, госпожице Дерингър, защото много харесвам стила ви, но веднага ви казвам, склонен съм да дам пълна свобода на госпожица Долтън. Аз също забелязах квалификацията на господин Карл за развода. Твърдеше, че семейство Дюбе се опитвали да се споразумеят. Съдебните заседатели трябва да получат представа как точно са смятали да го направят. Ще им напомня да не приемат обвиненията за доказани, а да вземат предвид само ефекта им върху обвиняемия. Повече нищо не мога да направя за вас.
След няколко минути, докато чакахме в съдебната зала съдията да прочете резюмето на Бет, преди да отхвърли искането ѝ, тя още се вълнуваше за показанията на Г ъликсън.
- Успокой се - казах ѝ. - Всичко ще се нареди.
- Той ще ни съсипе. Няма значение какво ще каже съди­ята на съдебните заседатели. Само да чуят обвиненията за тормоз върху съпругата и детето му, мнението им за Франсоа коренно ще се промени.
- Ами твоето? Твоето ще се промени ли?
- Знам, че това са лъжи.
- Защо си толкова сигурна?
- Просто знам - хладно отвърна тя.
- Значи може би и съдебните заседатели ще разберат, че са лъжи.
- Съдията допуска грешка, голяма грешка.
- Да, съдиите понякога грешат, но няма от какво да се притесняваме. Може би ще извъртим нещата в наша пол­за, ще предизвикаме съчувствие към Франсоа.
- Как?
- Проведох малко разследване. През последната годи­на четири други клиентки на Гъликсън са обвинили съпру­зите си във физически тормоз. Това е негов похват, за кой­то е получил забележка от адвокатската асоциация.
- Имаш ли доказателства?
- Документите от делата и нотата на асоциацията са при мен. Изразните средства при четирите случая много си приличат.
- Защо не каза на съдията?
- И да разваля изненадата? Не, този кръстосан разпит ще е забавен. Аз срещу Гъликсън - акула срещу акула.
- Мислиш ли, че ще му пуснеш кръв?
- О, надявам се, но няма голямо значение. Това е само начална размяна на удари. Не е толкова важно.
- А кое е важното?
- Зоненшайн. Всичко зависи от малкия Джери Зоненшайн. Ако искаш да се тревожиш за нещо, тревожи се за него.



49


Хорас Т. Грант стоеше пред „Точната топка на Томи“ с вирната брадичка и набръчкано от тревога лице. Не из­глеждаше добре. Обикновено изражението му издаваше отвращение, презрение, насмешка към глупостта на ос­таналия свят. Погледах го за малко, докато нервно оправяше папийонката си. Почти изпитах съчувствие към него, преди да натисна клаксона. Той ме видя и веднага си придаде обичайното си насмешливо изражение.
- Загуби ли се, хлапе? Косите ми побеляха, докато те чаках.
- Съдията ни забави повече.
- Не му ли каза, че бързаш за среща с мен? Не му ли каза, че неоправданата му мудност силно смущава пла­новете на един изтъкнат член на обществото? Стар човек съм, нямам много време за губене.
- Може би имаш по-малко, отколкото подозираш. След­ващия път ще му кажа.
- Непременно му кажи. Напомни му, че той работи за гражданите, не ние за него. - Сви старото си тяло, за да се настани в колата. - Така, накъде сме тръгнали? Този път сигурно си намерил някой шаман, заклинател или друг шарлатанин, който ще ни омайва с дим и огледала и ще ни говори глупости.
- Отиваме пак при мадам Ана.
- При онова старо плашило? Защо да си губим времето с нея. Предпочитам да си забия нажежен ръжен в ухото, вместо да слушам бабините ѝ деветини за света на духове­те, с който уж общувала.
- Тя ми се обади. Имаме среща.
Хорас Т. Грант се облегна назад и ме изгледа изпита­телно:
- Как накара еднооката вещица да ти се обади?
- Странно, наистина. Съвсем случайно я споходил данъ­чен инспектор. Можеш ли да повярваш, че все пак не е имала разрешително за практикуване на ясновидство?
- Невероятно.
- Докато пишел акта, инспекторът съвсем случайно споменал моето име. Оказва се, че миналата година ус­пешно съм оспорил акт на същия този инспектор в съда. Странно съвпадение, не мислиш ли? Когато ми се оба­ди, обещах да ѝ обясня как да оспорва акта, при условие че ми каже всичко, което искам да знам за момиченце­то.
- В такъв случай бих искал да ти се извиня.
- За какво?
- За това, че те нарекох по-малко от безполезна коко­ша курешка.
- Приемам извинението.
- Виждаш ли, признавам грешките си. Трябва да си велик човек, за да го направиш, но ето, такъв съм си. Все още смятам, че си курешка, и то безполезна, но не по-малко от това, не, човече, не по-малко.
Скоро отново се озовахме в кафявата стая на мадам Ана, свещите отново горяха върху синята масичка и жълтите символи танцуваха като живи около нас. Отно­во чакахме - явно така действаше мадам Ана, кара те да чакаш, та когато най-после се появи, да изглежда като висше благоволение. Хорас бе оставил черното си кепе на масата.
- Я виж - рекох, като му показах как въртя палците си. - Май го схванах.
Той ме погледна, след което вдигна очи към тавана:
- Бог да ни пази от аматьори.
В този момент вратата в дъното се отвори и мадам Ана, облечена с лъскав зелен халат, влезе, придружена от хи­лав мъж с черен костюм, бяла риза и тясна черна вра­товръзка. Ръцете му бяха дълги, но независимо от това ръкавите достигаха до кокалчетата на пръстите му. Дългорък и прегърбен, изглеждаше така, сякаш току-що е погребал някого. Двамата се настаниха срещу нас и по­седяха мълчаливо за момент. Изчакахме ги.
- Имам нещо за вас - каза накрая мадам Ана.
Бръкна в един от ръкавите на мантията си, извади лист­че и ми го подаде.
Надявах се, че е адрес, но къде ти? Беше акт от фила­делфийския инспекторат по лицензите. Погледнах го, свих рамене и го хвърлих на масата.
- Искат ми пет хиляди долара за глоби и хонорари - оплака се тя. - Трябва да ме отървете.
- Кажете ми къде е Таня Роуз.
- Не знам къде е, но доведох преподобния Уилкърсън. Той е свещеник и предполагам, че на него ще повярвате.
- Благодаря за вниманието, пасторе. Божията помощ няма да ни е излишна в начинанията ни, но не съм дошъл да се моля, а да търся едно момиченце. Искам адрес.
- Разбираме сериозността на начинанието ви, господин Карл - заговори преподобният Уилкърсън.
Имаше звучен, дълбок глас и приятна усмивка, които бяха в пълен контраст със съсухрената му, прегърбена сна­га. Държеше ръцете си събрани пред себе си на масата и ме гледаше с пронизващи очи, сякаш притежаваше свръхе­стествени способности.
- Трогнати сме от загрижеността ви за такъв млад и уязвим член на нашата, общност - продължи той. - Зато­ва съм тук. Дойдох да ви уверя, че тя е в добри ръце и няма от какво да се боите.
- Защо ли това уверение още повече засилва страхове­те ми?
- Не мога да си представя - отвърна той с усмивка.
- Какъв сте на момиченцето, отче?
- То е от паството ми.
- Значи вие сте най-подходящият човек за този разго­вор. - Извадих копие от съдебната заповед, според която бях назначен за адвокат на Таня Роуз, и му я подадох. - Съдът за семейни дела ме назначи за личен представител на въпросното момиченце. Трябва да го видя, и то веднага.
- Невъзможно е.
- Защо?
- Защото сега то е здраво и щастливо при новото си семейство. Всичко върви отлично. Вие ще нарушите де­ликатното равновесие.
- Аз ли? Аз съм изключително мил човек. Нали, Хо- рас?
- Да, много мил човек - изръмжа старецът.
- Виждате ли? И на мравката път правя.
Преподобният Уилкърсън погледна мадам Ана и отбе­ляза:
- Някои хора не са на това мнение. Освен това родите­лите на момиченцето се боят от вас, страхуват се, че може да им отнемете детето.
- Първо, те не са нейни родители. Второ, аз нямам власт да направя нищо сам, ограничен съм от разпоредбите на закона. И трето, всеки, който ми пречи да видя клиентка­та си, категорично действа срещу нейните интереси.
- Категорично?
- Точно така. Нека да започнем отначало, отче. Каква е връзката ви с Таня?
- С мадам Ана се познаваме отдавна. Тя знае за голя­мата ми загриженост за децата в паството. Когато ми спомена за момиченце, което се нуждае от нов дом, вед­нага приех да се погрижа за него.
- Получихте ли пари за това?
- Има ли значение?
- Приемам това за „да“.
- Има разходи, които трябва да се покрият.
- Разучавате ли внимателно приемните семейства, отче? Посещавате ли домовете им, проверявате ли мина­лото им, посещавате ли ги след това, за да се уверите, че всичко е наред? Имате ли програма за подкрепа и кон­трол?
- Правя, каквото трябва. Бог се грижи за всичко друго.
- Нека да обобщя. Майката дава детето на мадам Ана. Тя ви го продава. Вие го давате - или продавате - на онзи, който предлага най-добра сума, като се надявате провиде­нието да осигури добър живот на момиченцето. Това ли е?
- Какво правите тук, господин Карл? Каква ви е изго­дата от всичко това.

- Работя
про боно.

- Какъв, по дяволите, е този Боно?
- От „Ю ту“.
- Каква ютия?
Въздъхнах:
- Момиченцето е моя клиентка. Просто си върша ра­ботата.
- Добре, но как стана ваша клиентка? Тая заповед от небето ли ви падна?
- Нещо такова - отвърнах, макар че, честно казано, нямаше нищо такова.
- Замисляли ли сте се, господин Карл, че ние просто се опитваме да помогнем на това дете?
- Вие се опитвате, аз се опитвам, както гледам, всички се опитват да му помогнат, но положението само се вло­шава, не мислите ли?
- Няма да ни оставите на мира, нали?
- Не, няма.
- Значи сме в патова ситуация.
- Няма да е за дълго - заявих, като се изправих. - Мно­го добре знаете, че търговията с деца е престъпление. Очаквайте полицията скоро да се появи на вратата ви, отче.
- Имам защита по силата на Първата поправка.
- Това го разправяйте на надзирателите в затвора.
- Познавам те - заяви изведнъж Хорас. - Познах гласа ти. Разкарваш се из града с катафалка с фалшив ковчег и чучело на труп и проповядваш срещу наркотиците и на­силието.
- Да, това съм аз - призна свещеникът.
- Обикаляш с тази грозотия в колата, цитираш Свето­то писание по мегафон, вдигаш шум, когато хората искат да си почиват - какво очакваш да постигнеш?
- Опитвам се да спася обществото.
- Защо не спасиш съня ми? На моята възраст не се заспива толкоз лесно. Тъкмо ще задряма и ти ще ми­неш под прозореца ми и ще ме вдигнеш с данданията си.
- Може би и ти се нуждаеш от спасение, старче.
- Ти купи онзи запуснат хотел на Петдесет и първа ули­ца и го превърна в приют и свърталище за всякакви без­домници. Хотел „Латимор“.
- Помагам с каквото мога.
- Да, познавам те. Има доста хора, които само влоша­ват нещата, така че оценявам усилията ти да правиш до­бро, но трябва да уважаваш усилията и на това момче. Той не е от нашите, не знае нищо за нашия живот, както и за много други неща, но това не означава, че е злодей. Спокойно можеше да си затвори очите и да не се занима­ва с това момиченце, което никога не е виждал. Други биха го направили, биха си измили ръцете. Но той не се отказа. Сам се забърка в тази история и носи отговорност за дете, което не може да намери. Трябва да си много глу­пав, за да се забъркаш в такива ядове. Не можеш да го спираш.
- Имам задължения към това общество.
- Той също.
- Съжалявам, направих каквото можах.
- Не е достатъчно - намесих се. - Страхувам се за кли­ентката си и не съм в настроение да чакам. Опитах с доб­ро, отче, но явно не се получава. Хайде, Хорас, да вървим.
Старецът се изправи и нахлупи кепето си.
- Страхотно хлапе, а?
- Да, луда глава - съгласи се Уилкърсън.
- Аз съм го учил - похвали се Хорас.
- О, господин Карл - спря ни мадам Ана, преди да из­лезем. - Имахме уговорка. Какво да правя с този доку­мент? С глобите?
- Искате да ви помогна? Да ви дам юридически съвет ли? - Върнах се при масата, взех листа и пак го прегле­дах. - Няма да имате проблеми.
- Какво да направя? - поинтересува се тя.
- Платете глобата.



50


- Стигнахме - обяви Хорас. - Навремето беше престижно място. „Къде ще отседнете?“ - питахме братовчедите си от далечния юг, а те с гордост отговаряха: „В хотел „Латимор“.
Хорас кимна към порутената четириетажна построй­ка, притисната между склад за линолеум и китайски рес­торант. Навън се тълпяха хора, някои влизаха, други из­лизаха, трети просто седяха и плюеха на тротоара. Отпред бе спрян бял микробус с чучело в костюм на покрива, по­даващо се наполовина от имитация на ковчег. Над врата­та с пращене примигваше стар неонов надпис: „Хотел „Латимор“.
- Доколкото знам, офисът му е на първия етаж - споде­ли Хорас. - На последния пък има стара бална зала, къде­то организира срещите.
- Кой е тоя, който седи на стълбището?
- Едър е, нали?
- „Едър“ не е точно Определение. Масивен, грамаден, титаничен.
- Не го познавам.
- С този ръст, това черно кожено яке и тази поза из­глежда, сякаш сградата е негова. Може би е бодигард.
- Защо им е бодигард в хотел „Латимор“?
- Уместен въпрос, но при тези размери нямам желание да го попитам.
- Това означава ли, че няма да влезеш?
- Мислех да поседим отвън и да наблюдаваме. Може би Таня ще мине.
- Как смяташ да я познаеш, бе, глупако? Имаш ли ней­на снимка?
- Не, имам нещо по-добро.
- Какво?
- Теб. Ще стоим тук, ще чакаме и ще внимаваме да не привлечем вниманието на оная горила.
- Не знаех, че си такъв страхливец. Грозник, да. Тъп като галош, да. Опериран от вкус към дрехите, да.
- Какво ще кажеш за вратовръзката?
- Вратовръзката, да, тя ми харесва. Откъде я изрови? От някой контейнер ли?
- Това е чиста коприна, приятелю.
- Значи сигурно ти е подарък, защото не изкарваш пари и колкото долнопробна курва. Не подозирах обаче, че си и страхливец.
- Е, вече знаеш.
- Запази вратовръзката. Жълтото ти отива.
- Чакай малко - прекъснах тирадата му, когато един голям автомобил спря до микробуса. - Тази кола не беше ли и пред къщата на мадам Ана?

Бяхме отишли пред хотел „Латимор“ веднага след раз­говора с проповедника в стаята на ясновидката. Бяхме спрели по-надолу по улицата, на - както бях убеден - иде­ално място за наблюдение. Надявах се да успея да напра­вя нещо, преди преподобният Уилкърсън да ме обяви за
персона нон грата,
но явно планът ми не действаше. Све­щеникът слезе от червената кола, огледа се, насочи по­гледа си към автомобила ми и присви очи. Постави ръка върху рамото на мъжагата, каза нещо и посочи към нас. Стигнах до извода, че методите ми за наблюдение не са много ефикасни.

- Мислиш ли, че говори за нас?
- Може би за теб. Аз едва ли съм му направил впечат­ление.
- Не се подценявай, Хорас.
- Давай, хвърли цялата вина на Хорас Т. Грант, неща­стен страхливец с жълта вратовръзка такъв. Само че но­мерът ти няма да мине. Всички виждат, че само съм се качил да се повозя.
- Знаеш ли, Хорас, ако не броим, че си със сто години по-стар от мен, с една глава по-нисък и черен, с теб мо­жем да бъдем близнаци.
- Аз се обличам по-добре.
- Това също. Ето ги, идват.
- Дали да не се махаме?
- Това ще е проява на слабост.
- Нямам нищо против. Обичам да се проявявам. Но ако ще стоим тук, дали да не заключим вратите?
- Веднъж опитах и това, но нямаше необходимия ефект. Хайде, да слезем и да посрещнем опасността в очите.
Слязохме и се облегнахме на капака, придавайки си безразличен вид, доколкото бе възможно. Преподобният Уилкърсън пресече улицата. Горилата е коженото яке вървеше малко зад него, бавно огледа улицата, първо в едната посока, после - в другата, не личеше да е разтрево­жен. За него ние не представлявахме някакъв проблем. Бяхме като дървеници на стената.
- Очаквах да ни посетите, господин Карл - заговори преподобният Уилкърсън, като се усмихна по характер­ния си начин, - но не вярвах, че ще сте толкова бърз.
- Хорас ми разказа за добрините, които вършите за хората тук. Надявах се да ме разведете из обекта.
- Няма да е възможно. Не допускаме външни хора, а вие определено сте такива. Никой не обича натрапници­те, особено Рекс. Нали, Рекс?
Мъжагата, който все още оглеждаше улицата, се озъ­би и отговори с плътен глас:
- Вярно е, господин преподобни, сър.
- Разбира се, забележката ви за това какво ще разпра­вям на надзирателите в затвора прозвуча доста грубо, беше като обявяване на война. Като заплаха ли го казахте, гос­подин Карл?
- В никакъв случай. Просто я използвах като пример как неразбирателството между хората може да доведе до нежелани последствия.
- Да, но между нас няма неразбирателство. Вие си мис­лите, че вършите добро, но сте просто един глупак с добри намерения, който оставя след себе си само болка и неща­стие, докато тича към следващото криворазбрано благо­деяние. - Не искам да оправям мизериите ви - продължи Уилкърсън. - Достатъчно съм чистил след други хора. Рекс, добре запомни това лице.
- Не забравяйте приятеля ми - подхвърлих и посочих Хорас.
- Точно така - усмихна се свещеникът. - Рекс, запомни добре тези двама души. Те не са добре дошли тук, нито в хотела, нито наоколо.
Рекс ни загледа за момент, сякаш да запечата образи­те ни в съзнанието си, след което отново заоглежда ули­цата.
- Разбрано, господин преподобни, сър.
- Сега ще ви помоля да си вървите, господа.
- Ще си тръгнем, когато решим, че е дошло време да си ходим - сопна се Хорас, - нито минута по-рано.
- Как ти беше името, старче?
- Хорас Т. Грант. Приятелите ме наричат Пържолата.
- А той как те нарича? - поинтересува се пасторът, като ме посочи.
- Нарича ме, както намери за добре.
- Кажи ми, Пържола, защо се разкарваш с този човек като негов слуга? Нямаш ли достойнство? Ако искаш да работиш за някоя добра кауза, ела при нас.
- Не ми липсва достойнство, ухилен мошенико, и по- скоро ще си изскубя веждите, отколкото да работя за теб. Явно си вадиш грешен извод за това кой на кого слугува. Ние просто искаме да намерим момиченцето и колкото повече ни пречиш, толкова по-подозрителни ставаме.
- По-добре се махайте, преди да е станало нещо непри­ятно - предупреди преподобният.
- Не и докато не сметнем, че е дошло време. Тази ули­ца е обществена собственост.
Уилкърсън се наведе към него и се усмихна още по- широко:
- Ето тук, Пържола, грешиш. Това не е обществена соб­ственост. Пази ги, Рекс, докато се махнат.
С тези думи той се обърна и тръгна към хотела, като ос­тави Рекс с нас. Въпреки че мълчеше, присъствието на мъжагата беше осезателно, чувахме тежкото му дишане и дори усещахме топлината на тялото му. Накрая, все още без да ме поглежда, той постави тежката си ръка на рамото ми.
- Време е да си вървите - рече с глас, дълбок като тексаски нефтен кладенец.
- Търсим едно момиченце - казах тихо, когато Уилкърсън се отдалечи достатъчно, за да не може да ме чуе. - Шестгодишно. Казва се Таня.
Рекс пак се огледа.
- Таня ли? Коя Таня?
- Таня Роуз.
- Какво искате от Таня?
- Колкото и невероятно да звучи, аз съм неин адвокат. Искам да я видя, да поговоря с нея и да се уверя, че е доб­ре. Тук ли е, в хотела?
- Вече не.
- Къде е?
Мъжагата сви рамене и подритна някакво камъче.
- Кой знае къде е?
- Преподобният.
- Кой друг?
- Госпожица Елиза може би.
- Къде е госпокице Елиза?
- В хотела.
- Може ли вляза да поговоря с нея?
- He.
- Мога ли да поговоря с нея, без преподобният да раз­бере?
- Едва ли.
- Те пазят тайната, нали?
- Вървете си.
- Трябва да говоря с госпожица Елиза.
- Не трябва - заяви Рекс, като ме натисна с ръката си. - Трябва да си вървите.
- Няма да си тръгнем, докато не решим - заяви Хорас.
Горилата стисна рамото ми.
- Не приемам заповеди от мошеници като тоя лъжлив пастор - продължи Хорас. - Не ме интересува какво каз­ва. Няма да мръднем оттук, докато не решим, че е дошло време.
Рекс ме натисна по-силно.
- Време е - изрекох с измъчен глас, преди да се превия от болка. - Крайно време е.
Рекс не помръдна, докато се изправих; без да ни поглед­не, изчака да се вмъкнем в колата като крадци и да по­теглим. Изглеждаше като че ли не смее да ни погледне в очите, като че ли ще забележим някаква слабост.
- Тя беше там - заяви Хорас.
- Да, там беше.
- Тоя младеж я познава.
- И я харесва.
- Тя е прекрасно момиченце.
- И все пак той не пожела да ни каже.
- Страхува се от нещо. От Уилкърсън. Какво мислиш, че става тук?
- Нямам представа и точно това ме плаши.
- Какво ще правим сега?
- Не знам.
- По-добре бързо измисли нещо.
- Да, по-добре е. Но честно да си призная, Хорас, дори и аз не бих могъл да се справя в тази ситуация. Мисля, че е време да се обърнем към по-висша инстанция.
- Към полицията ли?
- Не знам дали така ще постигнем каквото искаме. Ако тя е в беда и ченгетата се появят, не искам да си помис­лям какво могат да ѝ направят тези хора, за да се отърват.
- Какво тогава? Съдията?
- Не, по-висока инстанция.
- Кметът? Познаваш тоя миризливец нашия кмет?
- Още по-висока.
- Кой? Кой е по-висока инстанция от съдията, кой има повече власт от кмета? Кой ти е толкова близък и може да ни помогне?
- Зъболекарят ми.



51


Пръстови отпечатъци и кръв.
Бавното, но последователно представяне на веществе­ните доказателства срещу Франсоа Дюбе продължаваше. След като Гъликсън свидетелства за ожесточените спо­рове около развода и обвиненията за тормоз над детето - които въпреки предупреждението на съдията и разбива­щите въпроси от моя страна накараха съдебните заседа­тели да се намръщят неодобрително - Долтън призова един униформен полицай, пристигнал пръв на местопрестъплението. От няколко часа близките на Лиза Дюбе нямали вест от нея. Тя не се появила в уречения час да вземе дъщеря си от родителите си. Не отишла на работа. Не вдигала телефона. В апартамента ѝ бил изпратен по­лицейски екип. Вратата била заключена и те я разбили. И пред тях се разкрила ужасна гледка.
Съдебните заседатели разгледаха една по една сним­ките от местопрестъплението, с ужас гледаха кръвта и позата на трупа. Лиза Дюбе с окървавена фланелка и ръка, пъхната под безжизненото ѝ тяло, с изцапани с кръв лице и коса. Всички хвърляха крадешком погледи към Франсоа. Устата му бе изкривена, сякаш беше опитал прегоря­ла пикантна пържола.
След това Долтън започна със същината на обвинени­ето: пръстовите отпечатъци и кръвта.
Служители от криминалната лаборатория обясниха как са извършили огледа на местопрестъплението, откъ­де са взели отпечатъци и кръвни проби. След това описа­ха претърсването в апартамента на Франсоа в деня след убийството и какво са открили там.
- Полицай Робинс - каза Долтън, - открихте ли в апар­тамента на Лиза Дюбе отпечатъци, съвпадащи с проби­те, дадени ви от детективите?
- Да, госпожо. Имаше две съвпадения.
- Разкажете.
- Открихме много отпечатъци от жертвата и четири други - два на стената при ключа на лампата, един на вра­тата и един на масата - които съвпадаха с отпечатъците на подсъдимия, Франсоа Дюбе.
- Открихте ли други отпечатъци, които да съвпадат с тези на обвиняемия?
- Да. Имаше два върху патроните в револвера, който намерихме в апартамента му.
- Револверът, който е изложен тук като веществено доказателство номер шест, той ли?
- Да. Беше установено, че револверът, открит в апар­тамента на господин Дюбе, е оръжието на престъпление­то.
Момент, изпълнен с драматизъм, но не толкова фатален за защитата. Преди развода Франсоа е живял в апартамен­та на Лиза и там е било пълно с негови отпечатъци. Също и върху револвера, който той купил за жена си.
- Така, полицай Робинсън - заговорих, когато заста­нах пред лаборанта, - отпечатъците, за които говорихте, намерени около ключа, върху вратата и масата, бяха скри­ти, нали?
- Точно така.
- На местопрестъплението не са били намерени ясни отпечатъци, които да са ви дадени за изследване, нали?
-  Да.
- За да е видим един отпечатък, е трябвало, да речем, убиецът случайно да се изцапа с кръвта на жертвата и да пипне нещо. Така отпечатъкът става видим без специал­ни средства.
-  Да.
- Полицай Робинсън, вашите модерни научни тестове позволяват ли да се определи кога е оставен даден отпе­чатък?
- Не, сър.
- Отпечатъците от ключа на лампата например може да са били оставени преди седмица, преди един месец, а може би повече, нали така?
- Да. При определени условия скритите отпечатъци могат да се запазят с години.
- Години - повторих. - Да се запазят с години. Инте­ресно.
- Разбира се, те обикновено се отстраняват при почи­стване.
- Логично - кимнах, сякаш уточнението на полицая е било съвсем навременно. - Всички знаем колко често хо­рата почистват ключовете на лампите си. Чистят ли, чи­стят. На местопрестъплението или върху оръжието на убийството бяха ли намерени други отпечатъци, за които не намерихте съвпадения?
- Върху оръжието нямаше отпечатъци. Явно е било избърсано, вероятно с фланелката, в която бе намерено.
- Избърсано и оставено в апартамента на обвиняемия, за да бъде намерено по удобна случайност от детектив Торичели?
- Да, сър. Но на местопрестъплението имаше много отпечатъци, които не можахме да идентифицираме.
- Може да са оставени от всекиго, нали?
-  Да.
- От приятел, любовник, от истинския убиец или от тримата заедно?
- Не намерихме съответствия в картотеката.
Погледнах съдебните заседатели и вдигнах вежда.
Вкъщи много се упражнявам пред огледалото да вдигам само едната си вежда. В юридическия факултет трябва да организират специален курс по тази дисциплина. Необходимо е да отпуснеш мускулите на половината си лице и да напрегнеш другите, като се стараеш да запазиш иронично изражение. Ако не го направиш както трябва, ще изглеж­даш така, сякаш си отхапал люта чушка. Ако се справиш лицето ти ще изразява недоверие и знание за нещо, което не е известно на опонента ти. Това е по-добро от сто думи пред съдебните заседатели. Вдигнах вежда и те веднага се досетиха за встъпителната ми пледоария и историята за все още неизвестния любовник на Лиза Дюбе.
Не беше зле, но толкова за отпечатъците.
По-трудно бе да намеря обяснение за кръвта. На мес­топрестъплението е имало много кръв - върху жертвата, на пода, по стените - литри кръв, но не количеството на кръвта ме притесняваше. Проблемът бе в кръвта, откри­та в апартамента на Франсоа Дюбе след арестуването му и претърсването на жилището му от детектив Торичели. Кръвта от Лиза Дюбе, намерена върху една от фланелки­те му, в която е било увито оръжието на убийството, и върху подметката на едната му обувка.
- Добре, да поговорим първо за фланелката - казах при кръстосания разпит. - Тази бяла фланелка е била откри­та от детектив Торичели смачкана на топка в ъгъла на гардероба в дома на обвиняемия и револверът е бил увит в нея. Вие лично сте я изследвали, нали, полицай?
-  Да.
- И установихте следи от кръв отпред.
- Точно така.
- И тази кръв е била от жертвата.
- Правилно.
- Значи трябва да приемем, че тази фланелка, бяла фланелка - най-използваният цвят, когато човек е решил да извърши тежко престъпление - е била носена от извършителя по време на убийството.
- Не знам какво трябва да приемем. Мога да говоря само за онова, което съм намерил върху фланелката.
- Казахте, че сте открили едно-единствено петно, кое­то се е отпечатало върху други участъци на дрехата, кога­то е била смачкана, нали така?
-  Да.
- Нека да покажа снимка от местопрестъплението. Доказателство номер дванайсет на обвинението е близък план на лицето на жертвата. Какво виждаме на бузата ѝ?
- Тъмно петно. Снимката е черно-бяла, но прилича на кръв.
- Размазана кръв?
- Не, господине. Прилича на капчици кръв.
- А на онази снимка, номер петнайсет, какво виждате на стената?
- Кръв.
- Капки кръв, опръскали стената.
-  Да.
- Ами тук, на номер девет. Това не са ли капки кръв върху пода?
- Да, така изглежда.
- Начинът, по който кръвта е опръскала место­престъплението, е много важен за разследването, нали?
- Понякога да.
- Вие изследвате разпределението на капките, за да определите в каква посока е пръскала кръвта, нали?
- Да, така правим.
- Какъв извод можете да си направите от разположе­нието на капките кръв върху фланелката?
- На фланелката няма капки?
- Как така няма?
- Няма капки, само едно размазано петно.
- На снимките обаче ясно се вижда какво е станало. Жертвата е била простреляна и от раната е започнало да пръска кръв. Навсякъде има капки.
- Не навсякъде.
- Добре, по стените, по пода, върху жертвата, навсякъде на снимките. При това кръвопролитие ние трябва да по­вярваме, че върху фланелката на убиеца е попаднала само една капка кръв. Защото според показанията ви върху фла­нелката не е имало много капки, а само едно петно.
- Това открих, да.
- Тази фланелка трябва да е със специална импрегна­ция.
- Възразявам.
- Приема се. Продължавайте, господин Карл.
- Разбира се, ваша чест. Сега да видим обувката. Върху подметката на една от обувките на обвиняемия е намере­на кръв от жертвата, нали, полицай?
-  Да.
- И тази обувка е била намерена от бдителния детек­тив Торичели.
- Да.
- Вие не знаете как точно кръвта е попаднала там, нали?
- Не.
- Да приемем, че предположението на госпожица Долтън е вярно. Да приемем, че убиецът е бил с тази обувка по време на престъплението, че неволно е стъпил в кръвта на жертвата и я пренесъл в апартамента си. Само да пред­положим.
- Добре.
- Какво можем да очакваме, че ще намерим в такъв случай?
- Кръв върху обувката.
- Да, разбира се, точно каквото сте открили. Но какво друго можем да очакваме, полицай?
- Предполагам, че вие ще ни кажете.
- Отпечатъци от обувки. Кървави следи от подметка­та на убиеца. Намерихте ли такива отпечатъци?
- На местопрестъплението имаше следи от обувки.
- Как бяха открити?
- Някои се виждаха ясно. Други бяха по-бледи. Проявих­ме ги с разтвор на левкокристал виолет. След като се напръскат с тази течност, дори най-бледите следи от кръв стават видими. Тогава могат да се заснемат.
- Говорите, сякаш е имало много отпечатъци.
- Бяха повече, отколкото бихме искали да има. Ко­гато е пристигнал на местопрестъплението, първият по­лицай веднага е отишъл при жертвата да провери състоянието ѝ. Негови колеги също са влезли. Имало е доста движение, преди местопрестъплението да бъде ограде­но.
- И всички елеци от обувки са се видели?
- Много от тях.
- Успяхте ли да идентифицирате всички следи от обув­ки?
- Много от тях, да. Следите, от подметки се сравняват като пръстовите отпечатъци. Търсим дефекти в грайфе­рите, износване, дупчици. Всичко това ни позволява да направим идентификация. Открихме отпечатъците от обувките на първия пристигнал полицай и хазаина. Дру­гите не успяхме да идентифицираме.
- Не сте намерили например нито един отпечатък от обувката на обвиняемия, така ли?
- Не.
- Но сте открили кървави отпечатъци от обувки, кои­то Не сте успели да идентифицирате, така ли?
- Да.
- Имате ли представа от кого може да са били?
- Не, никаква.
- Може би от убиеца?
- Не мога да кажа, господине.
- Разбира се, че не можете. Когато извършвахте претърсването в апартамента на обвиняемия, потърсихте ли кървави отпечатъци от подметка?
- Да, потърсихме.
- Със споменатия разтвор ли? Левко... как му беше името?
- Левкокристал виолет, да.
- Какво открихте?
- Нищо.
- Нямало е кървави следи от обувки.
- Нямаше.
- Въпреки че върху едната обувка е имало кръв.
- Да. Разбира се, подът може да е бил измит преди ог­леда.
- Да, възможно е. Изглежда съвсем логично обвиня­емият, измъчван от гузна съвест и от страх, че ще го хванат, да заличи кървавите следи от пода в целия си апартамент, а да остави петното върху обувката си; да заличи отпечатъците си от оръжието на убийство, след това да го увие във фланелка, напоена с кръвта на жерт­вата, и да го остави в гардероба си. Един последен въпрос. Кръвта на обувката под формата на капка ли беше?
- Не.
- Няколко капки?
- Не.
- Как сте я описали в доклада си?
- Чакайте да проверя. Да, ето. Размазано петно върху подметката.
- Размазано петно върху обувката, открита от детек­тив Торичели. Размазано петно върху фланелката, откри­та от детектив Торичели. - Погледнах храбрия детектив, който стоеше изчервен като домат до прокурорката. - Голяма мацаница в съда.
- Възразявам.
- Господин Карл - предупреди ме съдията с гневна нот­ка в гласа.
Разперих ръце и си придадох най-невинното изражение:
- Какво? - И вдигнах вежда.



52


Какво щастие, отново седях на зъболекарския стол, доктор Боб сваляше временните ми коронки и поставяше постоянното метално покритие на моста ми. Сега няма­ше упойка, той дърпаше и натискаше, извиваше и стърже­ше, бръмченето на машинката пронизваше мозъка ми.
- Да видим какво съм разбрал - каза той, докато над­ничаше в устата ми. - Сестрата на Даниел, Таня, е изчез­нала. Преподобният Уилкърсън знае къде е, но не казва. Госпожица Елиза също знае, но отецът я крие. Някой си Рекс, мъж-планина, пази входа на хотел „Латимор“, къде­то се крият всички тайни.
- Айоооуа.
- Интересно. Звучи ми в стил „Толкин“. Може би ти трябва някой хобит. Отвори по-широко. Все още не е при­лепнал добре. Още малко трябва да го наглася.
Бръкна в устата ми, направи нещо, което ми причини болка, и ме огледа, сякаш е очаквал точно така да при­свия очи и да стисна юмруци.
- Какво смяташ да правиш? - попита ме.
- Ейооау.
- Сложна дилема. Мисля обаче, че старанието ти е до­стойно за уважение. Това момиченце може да е в сериоз­на беда и ти си единственият, който го търси.
- Айиииоуй.
- Едно ще ти кажа, Виктор, никога не подценявай ду­шевните травми в ранна детска възраст. Мислим си, че можем да ги преодолеем, но това никога не става. Често всички беди се коренят в тях. Отвори още. Да, още трябва да натисна.
Отново бръкна и остра болка прониза врата ми.
- Ще ти разкажа една случка. Много поучителна. Има­ше един доктор в Ню Джърси. Лекар. - Той изсумтя сниз­ходително. - Както и да е. Беше млад, животът беше пред него, имаше прекрасна жена, хубава дъщеричка, почетна титла, с която, трябва да знаеш, всички в нашата профе­сия много се гордеем.
Доктор Боб взе друг вид клещи. Нагласи лампата, по­клати глава заради младия лекар, за когото разказваше, и изтрака два пъти с инструмента, преди да го завре в ус­тата ми.
- Та, кара си нашият доктор един ден, след като е при­брал дъщеря си от училище, и изведнъж отстрани изска­ча един оранжев гремлин, засича го и го принуждава да излезе от платното, като засипва понтиака му с дребен чакъл. Сещаш ли се какво е гремлин, зверска дребна ко­личка? Ако беше кадилак, нашият приятел щеше да го преглътне, но гремлин? Никой уважаващ себе си медик не би допуснал да го засече гремлин. Не мърдай. Да, по- добре изглежда. И така, нашият доктор тръгва да гони гремлина, като гневно надува клаксона. Настига го на следващото кръстовище, размахва среден пръст на дру­гия шофьор и го избутва от пътя.
Боб се вгледа внимателно в устата ми, издаде едно оза­дачено „Хъм“ и пак нагласи лампата. Взе един от остри­те си метални инструменти и почегърта венеца под дол­ните ми резци.
- Това не ми харесва.
- Уооо!
- Чистиш ли си зъбите с конец?
- Уааая!
- Понякога, ама не е достатъчно. Сега нямам време, но при следващото посещение ще ти направя пълно почист­ване на зъбния камък. За шофьора на гремлина можели да се кажат много лоши неща - за отнетата книжка, за при­страстяването към наркотици, а в онези дни и за расата му. Но ако четеш внимателно вестниците, ще се досетиш, че изблъскан от пътя в непознат квартал, изправен пред разгневен враждебно настроен човек, който с рязък професионален глас крещял обиди по негов адрес, шофьорът про­сто се паникьосал. Толкова се уплашил, че извадил писто­лета си и застрелял нашия добър доктор право в сърцето.
- Айииияии?
- Да, наистина. И така, като адвокат, Виктор, сигурно знаеш, че повечето убийства стават по нещастно стече­ние на обстоятелствата. След това, колкото и да разслед­ваме, колкото и да умуваме, никой не може да си обясни защо жертвата лежи просната на паважа. Никой не е ис­кал да стане така, всички съжаляват, че не се е получило другояче, дори убиецът, но белята е сторена. Поредната абсурдна случка в този абсурден свят. Това, че е станало случайно обаче, не намалява трагедията, нали?
- Ииияяеее!
- Помисли как нашият доктор в един миг загубва жи­вота си. Помисли за шофьора на гремлина, който в този миг е осъден да прекара остатъка от дните си в затвора. И помисли за дъщеричката, седнала на задната седалка и стегната здраво с предпазния колан - как пред очите ѝ баща ѝ натиска спирачките, изругава и се впуска да гони гремлина. Как безпомощно наблюдава баща си през стъклото, когато изкрещява, отстъпва панически назад, хваща се за гърдите, извърта се и се стоварва на земята. Помисли за това дете, за белезите, които несъмнено са останали в душата му от куршум, който изобщо не е за­сегнал плътта му. Помисли как жестоки събития като това ни преследват като проклятие цял живот, как опре­делят поведението ни по начини, които дори не можем да си представим.
- Яууюеее!
- Разбира се, че можеш. Искам да ти кажа, Виктор, че ако успееш да спасиш това момиченце, сестричката на Даниел, от тази болка, да намалиш травмите, които вече са наранили невинната ѝ душа, това е най-благородната кауза на света.
- Ийййяюиии!
- Чудесно. Сега ще сваля металната рамка и ще я из­пратя в лабораторията, за да я облекат с порцелан. Още едно посещение, Виктор, и свършваме. Ще бъде прекрас­но тази дупка отново да се запълни, нали?
- Аууиии!
- Тилда.
Тя отново се появи като с магия.
- Да, докторе.
- Оуауааа? - опитах се да попитам.
- Тук почти свърших - каза доктор Боб. - Приготви цимента, за да поставя временната коронка на Виктор.
- С удоволствие, докторе.
- Не е ли прекрасно, че Тилда работи с такъв ентуси­азъм? Някак си самото ти присъствие я въодушевява. Какво мислиш, Виктор?
- Аоооиооояуиии!
Той се засмя.
След десетина минути стоях при рецепцията и чаках Диърдри да се върне от задната стаичка, където източва­ше кредитната ми карта, докато доктор Боб пишеше нещо в картона ми. Разсеяно се загледах в снимките на усмив­ки на стената.
- Когато ми оправиш зъба, ще ми направиш ли снимка на устата за галерията на славата? - попитах.
Той вдигна очи, погледна ме изпитателно, след което се обърна към снимките и отговори:
- Не.
- Какво е необходимо?
- Радикална промяна - отговори и пак се наведе над картона ми.
- Знаеш ли, някои от тези усмивки са ми странно по­знати.
- Обяснимо. Нали спиш с една от тях.
- Моля?
- Ще ти се обадим, за да ти определим час за следва­щия път. Понякога в лабораторията се бавят. Не забра­вяй, че ще направим и пълно почистване. Виждам, че се мръщиш. Не се безпокой, Виктор, тази процедура е срав­нително безболезнена.
- В сравнение с какво?
- Това е основният въпрос, нали?
- Ами Таня?
Доктор Боб остави химикалката си.
- Какво за нея?
- Трябва да я намеря.
- Явно.
- Няма да ми е излишна малко помощ.
- Молиш за помощ? Помисли си добре, Виктор. За по­мощ ли ме молиш? Защото такава услуга не се връща лесно.
- Какво имаш предвид?
- Човек не може да знае предварително, нали? Аз оба­че обичам да помагам, когато мога, а един ден може да се наложи ти да ми помогнеш.
- Нещо като авансово плащане, а?
- Нещо такова, но без разписка.
Замислих се. Чувствах, че се забърквам в нещо, което не разбирам добре, но имах нужда от помощ. Таня се нуж­даеше от помощ.
- Добре, съгласен съм. Ще ти се отплатя, когато мога.
- Хубаво. Значи се разбрахме. Ще проверя дали в хотел „Латимор“ приемат гости.
Изчаках го да се прибере в кабинета и пак погледнах га­лерията на усмивките. Здрави венци, блестящи зъби, изве­стна арогантност. Може би онази там беше на Каръл Кингсли. А може би тази, защото, както ви казах, повече от една ми бяха познати. Не само странният вид на усмивките ме озадачаваше; те висяха на стената като ловни трофеи. Има­ше още нещо. Бях стигнал до извода, че доктор Боб не си говори просто така, за да минава времето. Всичко, което разказваше, беше с някаква цел. „Но каква, по дяволите, бе целта - запитах се аз - на странната история за младия ле­кар, дъщеричката му и малкия оранжев гремлин?“
Накрая се досетих, да, понякога и най-глупавото прасе намира по някой и друг жълъд. Досетих се по някаква из­вратена случайност, докато гледах снимките на мъртва­та Лиза Дюбе.



53


Доктор Пийзли беше висок мрачен човек с бледа кожа и кестенява перука. Понякога си мисля, че всички разви­ваме характера си, като имитираме поведението на хора­та, с които общуваме най-често - само това обясняваше стила на свидетелстване на съдебния патоанатом. Още докато казваше името си и изреждаше титлите си, от зад- ната част на залата се чу похъркване.
Бавният монотонен глас, прекъсван от време на време от необясними паузи, беше най-подходящият съпровод за тази музика.
Вече бях чел доклада му, знаех как е умряла Лиза Дюбе и сега Бет имаше задачата да подава възражения, когато се наложи, затова докато доктор Пийзли бавно приспи­ваше присъстващите в залата, се замислих за други неща. Замислих се за доктор Боб.
По някаква причина думите на зъболекаря, докато на­гласяваше моста, ме тревожеха. Защото бе наблегнал на случайността при повечето убийства? Защото ме беше предупредил толкова изрично да не пренебрегвам ефек­тите на травмите, преживени в детството, върху психика­та на възрастните хора? И най-обезпокоителното, каква бе целта на разказа му за лекаря, гремлина и момиченце­то на задната седалка?
„Помисли за това дете, за белезите, които несъмнено са останали в душата му от куршум, който изобщо не е засегнал плътта му. Помисли как жестоки събития като тези ни преследват като проклятие цял живот, как опре­делят поведението ни по начини, които дори не можем да си представим.“
Как ще се прояви това проклятие? - запитах се. Дока­то Долтън раздаваше на съдебните заседатели снимки от аутопсията и доктор Пийзли обясняваше с бавния си, дълбок глас как изстреляният в упор куршум е пронизал врата на Лиза Дюбе и е причинил смъртоносното кръвотечение, аз се замислих за възможностите. Дали моми­ченцето от задната седалка на понтиака се е превърнало в жестока убийца? Дали е развило маниакална депресия? Дали се е вманиачило по огнестрелни оръжия? Или е ста­нало активистка, бореща се за мир? Шофьорка на такси? Какво?
И защо зъболекарят ми разказваше за нея, след като с нищо не можех да облекча страданието ѝ? Коя ли беше тази жена? Каръл Кингсли, с която ме беше събрал? Или Джулия Роуз, майката на най-малкия му пациент и мо­миченцето, за чиято съдба току-що го бях уведомил? А може би самият доктор Боб, преди да си смени пола? По­следната версия особено ми се понрави и за известно вре­ме се опитах да си я представя.
Внезапно истината ме осени. Изплува в главата ми, сякаш бях роден с това знание, както е вярвал Платон, и то само е чакало доктор Боб да постъпи като моя Сократ, да свали превръзката от очите ми и да я разкрие. Осени ме точно когато Долтън достигна кулминацията на кръстосания разпит на доктор Пийзли.
- И така, доктор Пийзли, според вас смъртта е настъ­пила някъде около полунощ, нали?
- Да - отговори той бавно с гърлен глас. - Така преце­нявам.
- Но вие сте видели трупа много по-късно.
- Докараха го около обяд на следващия ден. Близо два­найсет часа по-късно.
- В какво състояние беше трупът?

- Когато човек умре - бавно, бавно заобяснява док­тор Пийзли, - трупът преминава през няколко последо­вателни стадия. В момента на смъртта сърцето спира, мускулите се отпускат и пикочният мехур и правото черво изпускат съдържимото си. В зависимост от усло­вията температурата на тялото спада с по около един градус по Целзий на всеки час. Това се нарича
алгор мортис.

- Какво става след трийсет минути?

- При нормални условия след трийсет минути кръвта започва да се събира в долните части на тялото. Това състояние се нарича
ливор мортис.
Кожата полилавява и придобива восъчна консистенция. Ръцете и краката по­синяват. Очите хлътват в черепа.

- Ами след четири часа?

- След четири часа оттичането на кръвта и полилавява- нето продължават. Настъпва тъй нареченият -
ригор мор­тис.

- Опишете това състояние, докторе.

-
Ригор мортис
е състоянието на вкочаняване, което настъпва след смъртта. Това е следствие от химични про­мени в мускулните тъкани. Ставите се втвърдяват и ста­ва почти невъзможно да свиеш крайник, без да счупиш някоя кост. Вкочаняването започва четири часа след смъртта и достига максимума си след дванайсет часа. След това тялото постепенно отново се отпуска.

Франсоа слушаше разсеяно, което не ме изненада. Про­цесите, протичащи в мъртвата мускулатура, не са тайна за един главен готвач в четиризвезден ресторант, сред чиито специалитети се включват и вратни пържоли, пък дори да става дума за мъртвата мускулатура за собстве­ната му съпруга. Липсата на емоция у Бет обаче, седнала между мен и клиента ни, ме озадачи. Тя държеше в скута си бележник с разчертани по средата страници, слушаше съсредоточено приспивните обяснения на доктор Пийзли, водеше си записки и подготвяше въпросите си за кръстосания разпит. Изражението ѝ беше такова, сякаш свидетелят говореше за оценка на недвижими имоти или колебания на фондовия пазар в южните щати, а не за жертва на убийство, просната в моргата, или стадиите на разлагане на човешки труп след смъртта.
- Значи, когато прегледахте трупа в моргата - обади се Мия Долтън, - установихте, че смъртта е настъпила пре­ди близо дванайсет часа, така ли?

- Точно така. Определих часа на настъпване на смъртта най-напред по
алгор мортис.
Измерих температурата на черния дроб, която беше малко над 26 градуса. Направих съответните изчисления. Също така прецених състояние­то на
ливор мортис,
или натрупването на кръв в долните части на тялото, което бе значително посиняло. Оцених и вкочаняването, което беше пълно.

- Какво означава това, доктор Пийзли?
- Всички мускули и стави на покойната бяха абсолют- но вкочанени.
- Опитахте ли се да свиете някоя става?
- Да, опитах. Дясната ѝ ръка беше извита под тялото, както се вижда на снимките от местопрестъплението. За да прегледам ръката, трябваше да я преместя. Беше мно­го трудно.

Наведох се и погледнах бележките на Бет:
„Алгор мор­тис -
26 градуса.
Ливор мортис,
събиране на кръв.
Ригор мортис,
напълно вкочанена.“


- Какво ще кажеш за
салто мортис
?

- Какво? - прошепна тя.
- Ако ще включваш всички мортиси в бележките си, не забравяй доброто старо салто мортис.
- Салто мортале - поправи ме тя, без да отмества очи от свидетеля.
- Имах един съученик Фреди Мортис.
- Весело дете ли беше?
- Не, малко потиснато. По някаква причина все си мислеше за смърт. Сега разбирам защо доктор Пийзли е завършил медицина.
- Мълчи.
- За да се излекува от хроничното безсъние.
- Шшшът! Пречиш ми да подготвя въпросите си.
- Какво ще го попиташ?
- Дали не иска да си поделим един валиум.
- Успяхте ли да видите ръката на покойната? - попита Долтън, като ни хвърли раздразнен поглед.
Усмихнах ѝ се.
- Най-накрая, да - отвърна доктор Пийзли.
- В какво състояние беше?
- Посиняла и със стиснати пръсти.
- Имаше ли причина да се опитвате да я разтворите?
- Да. Важна част от аутопсията е да се огледат длани­те и пръстите за рани, да се потърсят следи от чужди тъка­ни под ноктите и да се анализират. За съжаление такива нямаше.
- Бихте ли описали как разтворихте пръстите?
- Беше трудно. Бяха здраво стиснати.
- Възможно ли е това да е било резултат от вкочанява­нето след смъртта?

- Не. В резултат от
ригор мортис
дланта не се стиска, само се вкочанява. Пръстите ѝ са били вече стиснати, когато е започнало вкочаняването.

Бет записа тази малка подробност в бележника си. За момент се загледах в профила ѝ, съсредоточена и сериоз­на, с набръчкано чело, което ѝ придаваше известен чар. Познатото лице на партньорката ми, но някак си по-различно от друг път. Франсоа се приведе напред, така че красивото му лице се изравни с нейното.
Момиченцето от задната седалка на понтиака бе ста­нало свидетел как по жесток начин отнемат баща му. До края на живота си щеше да скърби за него. И вероятно търсеше заместител. По-възрастен мъж може би. Или лекар. Или човек, който таи гняв в душата си. Или мъж, който по подобен начин е бил разделен от дъщеричката си. Може би човек, който гледа на това момиченце на зад­ната седалка като на последна надежда за спасението си.
- Какво намерихте, когато разтворихте пръстите? - попита Долтън свидетеля.
- Бавно разтворих пръстите. Внимавах да не счупя ко­стите. И тогава го видях.
- Какво видяхте?
- Това, което тя стискаше.
- Прибрахте ли го?
- Да.
- В какво състояние беше?
- Смачкано, изцапано с кръв, но все пак се разпозна­ваше.
- Искам да ви покажа веществено доказателство но­мер двайсет и едно на обвинението. Познато ли ви е това?
- Да. Това е, което намерих в ръката на покойната. На етикета са записани инициалите ми.
- Какво точно представлява?
- Снимка - отвърна патологът и посочи Франсоа с дългия си кокалест пръст. - Негова. Жертвата стискаше снимка на обвиняемия Франсоа Дюбе.
От залата се чуха изненадани въздишки. Долтън хит­ро не беше споменала за снимката във встъпителната си пледоария, за да изненада съдебните заседатели и някои от зрителите. В този момент и аз ахнах изненадано.
Но не заради снимката. Това не беше последната ми изненада в делото. Най-лошото предстоеше.



54


Мия Долтън се изправи пред свидетелската банка и ми се усмихна лукаво. Усмивчицата ѝ бе предназначена само за мен и понеже представителите на обвинението винаги седят по-близо до ложата на съдебните заседатели, а тя стоеше с гръб към тях, само аз я забелязах, но ето, тя ми се усмихваше.
Мамка му!
- Моля, кажете името си за протокола - обърна се тя към свидетеля.
- Джефри Съншайн - отговори той, произнасяйки име­то си като първокласник, който още не го е научил добре.
- Това истинското ви име ли е?
- Това е деловият ми псевдоним. Истинското ми име е Джералд Зоненшайн, но то не е толкова благозвучно.
Малкият Джери Зоненшайн бе призован като свидетел на обвинението. Лошо, много лошо. Разбира се, възразих срещу това.
- Той не фигурира в списъка на свидетелите им - за­явих, изпълнен със справедливо възмущение.
Долтън обаче изтъкна, че Зоненшайн е в списъка на моите свидетели заедно с още няколко десетки имена, включени само с цел да я объркам, макар че изглеждаше съвсем наясно с положението. Съдията само поклати глава и отхвърли възражението ми. По някаква причина Долтън бе решила, че с показанията си Зоненшайн ще ѝ помогне в делото. Това, разбира се, беше голям проблем за мен, защото той бе ключов свидетел за моята защита.
Един от нас грешеше.
- С какво се занимавате, господин Зоненшайн?
- Собственик съм на нощен клуб и ресторант „Маракеш“. Много е известен в града.
- Лиза Дюбе посещавала ли е ресторанта ви?
- О, да, разбира се. Преди да се омъжи, беше редовна клиентка. Ресторантът е на долния етаж. Клубът е на втория. Тя не беше голяма гуляйджийка, но редовно посеща­ваше нощния клуб, преди да се омъжи за него. - Зоненшайн посочи Франсоа. - Винаги идваше с приятелката си Велма Виковски.
- Как сте я запомнили?
- Когато две толкова красиви и отворени момичета редовно посещават клуба ви, доста добре се опознавате.

След това, отговаряйки на внимателно подбраните въпроси на Долтън, малкият Джери Зоненшайн разказа с подробности за похожденията на знаменитите сестри Виковски. Всичко, което бе разкрил пред нас в задимена­та пушалня на нощния клуб. Можех да възразя, да скоча, да заудрям по масата, да се противопоставя с всички уси­лия срещу тези показания и възраженията ми вероятно щяха да бъдат приети, само дето показанията, които той даваше, бяха точно това, за което
аз
го бях призовал да свидетелства. Затова погледнах Франсоа, който изглеж­даше необичайно разтревожен, и Бет, която озадачено сви рамене, и си замълчах. Така изслушахме разказа за жи­вота на Лиза преди брака ѝ, за знаменитите сестри Ви­ковски и как Франсоа е влязъл в живота им.

- Знаехте ли, господин Зоненшайн, че Лиза Дюбе се е омъжила за обвиняемия?
- Разбира се.
- След брака си идвала ли е в клуба ви?
- Един-два пъти с Франсоа.
- Сами или с приятели?
- Сами.
- Знаехте ли, че са се разделили?
- Франсоа вече имаше собствен ресторант. В този биз­нес всеки знае за всеки. Да, бях чул слухове.
- Лиза идвала ли е в клуба ви след раздялата им?
- Не.
Това беше като плесница.
- Не се ли е запознавала с друг мъж в клуба ви?
- Доколкото знам, не.
Втори шамар.
- Твърдели ли сте някога противното пред други?
- Да. Казах на...
- Възразявам, ваша чест.
- На какво основание, господин Карл? - поинтересува се съдията.
„Защото лъже, ваша чест. Защото хвърля камъни в моята градина. Защото това е удар под кръста. Защото не мога да търпя тази гадост. Защото това е плесница в ли­цето ми.“ Това исках да кажа, но съдебните дела се ръко­водят от правилата на твърдите доказателства, а никоя от споменатите абсолютно основателни причини не от­говаряше на тези правила. Затова се задоволих да измънкам някаква глупост, че тази подробност не била съществена, че била основана на слухове и така нататък.
- Ваша чест - изрече Мия Долтън със спокойствието на жена, която цяла нощ е репетирала тази сцена срещу опонент, който е принуден да импровизира. - В уводната си пледоария господин Карл намекна за вероятността Лиза да е имала любовник. Господин Карл също така за­яви, че този човек е истинският убиец, и продължава да поддържа тази теза в хода на кръстосания си разпит. Об­винението е принудено да докаже, че жертвата не е имала подобна връзка след раздялата със съпруга си. Господин Зоненшайн свидетелства, че Лиза Дюбе не се е запознала с такъв човек в нощния клуб, където е лудувала на мла­дини и се е запознала с обвиняемия. По-рано господин Зоненшайн е дал изявление, противоречащо на сегашни­те му показания. За да разкрием цялата истина и съдеб­ните заседатели да не си помислят, че крием нещо, се на­лага да разпитаме свидетеля за споменатото изявление.
- Госпожица Долтън има право, господин Карл. Възра­жението се отхвърля.
- Но, господин съдия...

- Отхвърля ce
.

- Не сме съгласни.
- Да се отбележи в протокола. Сега седнете, господин Карл, и оставете госпожица Долтън да води разпита.
Седнах. Мия Долтън отново се усмихна подигравател­но и продължи:
- Казвали ли сте някога на някого, господин Зонен­шайн, че Лиза Дюбе се е запознала с друг мъж в клуба ви след раздялата със съпруга си, някой си Клем - склонен към насилие рокер?
- Да.
- На кого?
- На господин Карл и госпожица Дерингър, които во­дят защитата.
- Това, което сте им казали, отговаря ли на истината?
- Не. Беше лъжа.
- Не съществува никакъв Клем, така ли?
- Не.
- Измислили сте го, така ли?
- Като Мики Маус без уши.
- Защо го направихте? Защо излъгахте господин Карл и госпожица Дерингър?
- Освен за забавление ли? Направих го като услуга за една приятелка на Лиза.
- Каква приятелка?
- Велма. Велма Виковски, за която говорих преди. Тя е омъжена и е известна като Велма Такахаши.
- Тя ли ви помоли да ги излъжете?
- Да.
- И вие го направихте.
- Да.
- Но сега не лъжете, нали?
- Не, нали съм под клетва.
- Още нещо, господин Зоненшайн. В момента срещу вас се води разследване от нашата служба, нали?
- Така научих.
- За измама, злоупотреби и укриване на данъци, все свързани с ресторанта ви.
- Не съм извършил такива нарушения, но така научих.
- И за покупка на забранени упойващи вещества.
- Така твърдят вашите хора.
- Защо се съгласихте да ни сътрудничите по това дело?
- С надежда, че това ще помогне за очистване на име­то ми.
- Получавали ли сте обещания от наша страна?
- Не, макар че се опитах да получа. Но все пак имам надежда.
- На какво се надявате?
- Че истината ще ми помогне да запазя реномето си.
- Нямам други въпроси - обяви Долтън. - Свидетелят е ваш - обърна се към мен.
Прехвърли ми го като активирана граната: „Задръж за малко, приятел.“ Франсоа беше омърлушен. Бет беснее­ше. Наведох се и я попитах какво мисли.
- Той лъже - изсъска. - Негодник, лъже! Лъжливо ко­пеле!
- Какво смяташ, че трябва да направя?
- Нямаш избор. Разбий този мошеник. Притисни го до стената. Имаш за какво да се захванеш.
Беше права. Можех да използвам много неща - лъжи­те, разследването срещу него, вероятната сделка с обви­нението, пълната му поквареност. Нямаше да е трудно да го разбия на пух и прах. Имах достатъчно материал, имах средствата и повярвайте ми, нищо не би ми доста­вило по-голямо удоволствие. Чаках тази възможност още от гимназията. Унищожаването му щеше да е лесно като да смачкаш хлебарка и да ми достави два пъти по-голя­мо удоволствие. Изправих се и пристъпих към свидетел­ската банка, направих крачка назад и пак се приближих. Бях като акула, готвеща се за атака. Кръвта ми кипеше, враждата се разгаряше, старата училищна вражда. Бях готов.
Имаше обаче нещо в‘усмивката на Долтън, нещо в спо­койното държане, на Зоненшайн, нещо в думите на барма­на от клуба му, нещо с едно цвете във ваза.
Тръснах глава и се опитах да не мисля за това. Той сто­еше пред мен, ясна мишена. Изкушението беше огромно. Наведох се напред, размахах пръст, отворих уста и...
Отново си го спомних. Едно-единствено цвете в малка вазичка.
Откъде ми беше познато? Обърнах се и пак погледнах Долтън, която ме наблюдаваше с голям интерес. Гледа­ше ме, сякаш оценяваше рядък скъпоценен камък. Спом­них си намигването ѝ след встъпителната ми пледоария, от което ме бяха побили тръпки.
- Господин Карл? - подкани ме съдия Армстронг. - Чакаме ви.
Кимнах, приближих се до банката, потропах с пръсти по дървото. Отново се обърнах и погледнах Долтън, Бет, чието лице бе напрегнато в очакване, Франсоа с тревож­но набръчкано чело. Те ме чакаха. Всички чакаха, очак­ваха да разбия този негодник.
- Господин Карл? - започна да нервничи съдията.
- Ваша чест - отговорих, като прехапах устни, - защи­тата няма въпроси към свидетеля.



55


Пътувах с колата и беснеех, кипях от гняв. Бяха ме излъгали, бяха ме използвали, разиграваха ме като май­муна. Всичко беше измислица, историята за бурната връзка на покойната с някакъв тайнствен рокер на име Клем, плод на нечие извратено въображение.
И аз се бях хванал.
Това беше най-лошото, не лъжата - аз съм адвокат, всеки ме лъже; слушането на лъжи е любимо забавление на всеки юрист, като да гледаш бейзбол или да изневеря­ваш на жена си. Най-лошото бе, че се хванах. Не че не можех да се досетя навреме. Спомних си драматичните посещения на Велма Такахаши на гроба на приятелката ѝ. Спомних си колко лесно бях изкопчил историята за Клем от онзи негодник Зоненшайн с уж много находчива­та заплаха с японската мафия. Спомних си представлени­ето на Велма, когато я разпитвах за тайнствения мъж. Какво бе казала? „Той е нищо. Той е никъде. Той е при­зрак.“
Тъкмо да си помисля, че съм много умен, и ще се наме­ри някой да ме унижи.
Осъзнах го, докато гледах Джери Зоненшайн на свиде­телската банка. Още смятах да го сразя, да докажа, че лъже, и да продължа със защитата, основаваща се на съще­ствуването на Клем. Правдоподобната лъжа често е най- добрият подход в съда. За какво щяха да са адвокатите, ако винаги казвахме истината? Пред очите ми обаче не­прекъснато се появяваше цветето във вазичката и това ме накара да си замълча. Дори един въпрос към този не­годник щеше да е прекалено много. Реших да не го раз­питвам. Под изненаданите възгласи на публиката граб­нах куфарчето си и'излязох от залата, като оставих Бет да се оправя.
Сега пътувах и бях бесен. Беснеех и шофирах. Но това не беше безцелно шофиране. Знаех къде отивам. Беше четвъртък следобед и целта ми беше салонът за мани­кюр.
Салонът беше с лъскави витрини, дълъг кафяв навес отпред, сини и сиви кадифени завеси и свежи цветя, под­редени с вкус в чакалнята. Имаше мраморен под, а же­ната на рецепцията бе толкова бледа и с толкова глад­ко лице, че приличаше на порцеланова кукла. По чело­то ѝ се появиха леки бръчки, когато нахлух в помеще­нието.
- Здравееейте - изгука тя. - Имаме ли час?
- Не - отговорих, като я отминах. - Нямаме.
- Господине, трябва...
- Не мога да чакам - прекъснах я, като ѝ показах пръсти­те си и бързо ги размърдах. - Нуждая се от спешно почи­стване на кожичките.
При вида на ноктите ми тя уплашено се отдръпна на­зад, смайването ѝ ми спечели достатъчно време да се вмъкна в салона.
От двете страни на дълго помещение имаше работни места, оградени със завеси. Стремително тръгнах напред, като дърпах завесите по пътя си, за да проверя кой е зад тях. Зад мен се разнесоха писъци. Накрая я намерих, уви­та с дебел бял халат, с кърпа на главата, изтегната на шезлонг, докато две жени буквално лижеха ръцете и кра­ката ѝ.
- Защо го направихте?
- За педикюр ли сте дошли, Виктор? - попита Велма Такахаши, когато двете млади маникюристки се обърна­ха и ме изгледаха. - Мин пипа невероятно нежно. Истин­ско блаженство.
- Защо го направихте?
- Какво съм направила? Защо съм избрала този лак? Защото отива на очите ми. Не мислите ли, че е в тон с цвета на очите ми?
В този момент дойде жената от рецепцията; тя държе­ше пила за нокти като кинжал.
- Опитах се да го спра, госпожо Такахаши.
Като разбра каква е работата, едната от жените, коле­ничили до Велма, грабна ножица и я вдигна високо, ся­каш се канеше да ме прободе в капачката.
- Няма проблем, мили момичета - успокои ги Велма. - Той работи за мен, макар да ми се струва, че скоро ще го уволня.
Служителката се върна на рецепцията, а двете маникюристки продължиха работата си.
- Защо натопихте Франсоа? - попитах, без да се отмес­тя, докато жените пилеха, лакираха и лъскаха.
- Никога не бих го натопила.
- Да, но на мен така ми изглежда. Опитвам се да раз­бера какво става и не мога. Толкова ли го мразите, че се опитвате да го измъчвате още, да му вдъхвате фалшива надежда, а после да подвеждате адвоката му да вярва на лъжливи твърдения?
- Разкажете ми какво стана, Виктор.
- Вашият приятел Съншайн изпя всичко в съдебната зала. Как сте го убедили да ми разкаже измислената ис­тория за Клем и Лиза, как ме е подвел да повярвам.
Устните ѝ трепнаха и възвърнаха обичайната си изку­ствена сочност.
- Той е жалък лъжец.
- Такъв е. Но този път говори истината, Франсоа е об­речен, а аз излязох глупак.
- Точно както ви приляга. Предполагам, че вече не се нуждаете от показанията ми.
- Защо го направихте, Велма? Това искам да разбе­ра.
- Някога съжалявали ли сте за нещо в живота си, Вик­тор?
- За всичко.
- Значи знаете как разкаянието бавно разяжда тялото като киселина. Кап, кап, кап.
- За какво съжалявате вие? Че сте провалили живота си в преследване на чужди пари?
- Нима това е провал?
- Заради безсмислените операции, с които сте се превърнали в гумена кукла.
- Мислех, че крайният резултат ви харесва.
- Или се разкайвате, че сте убили Лиза Дюбе?
- О, Виктор, самозабравяте се.
- Нима? Твърдите, че не се опитвате да натопите Франсоа, значи може би сте се опитали да му помогнете, но сте се провалили. В такъв случай въпросът е защо? Защо по­магате на този мазник? Отговорът може би се крие в по­сещенията ви на гроба, във вината в очите ви. Защо из­мислихте тази лъжа, ако не за да се реванширате за нещо? Вие ли я убихте, Велма?
- Защо ще убивам най-добрата си приятелка?
- Може би е знаела повече, отколкото е трябвало. Може би е знаела достатъчно, за да докаже, че изневерявате на съпруга си и да развали брака ви, да не говорим как щеше да се отрази върху банковата ви сметка. Ако Такахаши докаже, че сте нарушили условията на брачния договор, всичко ще отиде на вятъра. Затова Лиза е трябвало да бъде отстранена и за да не паднат подозренията върху вас, сте натопили съпруга ѝ. Промъкнали сте се в апартамента му, оставили сте револвера в негова фланелка, размазали сте кръв върху обувката му. Съвършеното престъпление.
- Държите се като глупак.
- Нима? Или съм толкова близо до истината, че се уп­лашихте?
- Наистина звучи страшно, Виктор. Проблемът е, че мотивът ви куца. Никога не съм изневерявала на съпруга си.
- Нима очаквате да ви повярвам?
- Не, разбира се, че не. Защо ще ми вярвате? Просто това е истината. - Тя дръпна ръката си от маникюристката. - Съжалявам, но трябва да тръгвам. Имам среща.
Предполагам, за да заблуждавате другиго с лъжите си.
- Не говорете с такава злоба, Виктор. Животът е пълен с прекрасни изненади, стига да не ги търсите прекалено настървено. Например любов, когато вече си мислите, че не сте способен на нея. Часът ми още не е изтекъл. Защо не се възползвате? Ръцете ви се нуждаят от грижи, а не искам да си представям краката ви.
- Няма нужда.
- Моля ви се, Виктор, възползвайте се. - Тя вдигна кра­ката си от възглавничките, обу си чехлите и размаха ръце, за да изсъхне лакът на ноктите ѝ по-бързо. - Мин е най- добрата маникюристка в града.
- Ще пропусна.
- Нямате много високо мнение за мен, нали, Виктор?
- Така е, нямам.
- Склонна съм да се съглася с вас. Но вие какво бихте избрали, любов или пари?
- И двете.
- Затова нямате нито едното, нито другото. Аз не исках и с мен да е така.
- Не виждам да ги имате.
- Защото не сте достатъчно наблюдателен. - Велма събра устните си и ми изпрати въздушна целувка. - Всич­ки се опитваме да устроим живота си, Виктор. Правим всичко, за да постигнем онова, което искаме. Толкова ли е лошо?
- Да, когато друг плаща цената.
- О, Виктор, винаги някой плаща. Когато спечелите дело, някой губи. Когато се омъжите за някого, друга ще страда. Ако станеш светец, канонизирането на друг ще се забави. Не ми е работа да оправям света, аз съм само мал­ко момиченце, което се опитва да се справя в живота.
Излезе от оградената със завеси кабинка и ме остави с двете маникюристки. Понечих да изтичам след нея, но какъв беше смисълът? Останах така, за да събера мисли­те си.
Едната жена ми посочи стола.
Поклатих глава, но тя ме хвана за костюма и предпаз­ливо ме подръпна. Докато се опомня, вече седях на стола и Мин бавно развързваше обувката ми.



56


Бях странно спокоен, когато се върнах в кантората. По някаква необяснима причина ми се искаше да изляза и да си купя сандали. Бет обаче ме чакаше в заседателната зала и не беше толкова спокойна.
- Делото ли се опитваш да провалиш? - нахвърли се върху мен. - Защото от това, което видях днес, ми изглеж­да, че искаш да хвърлиш клиента ни на лъвовете.
- Всичко е било лъжа - отговорих, като дръпнах един стол и седнах.
На масата пред мен беше снимката на Лиза Дюбе пре­ди убийството. Красива, усмихната, жива. Толкова много бях гледал тази снимка през последните седмици, че ли­цето ми бе станало странно познато, като на стара при­ятелка. Но независимо от това все още не знаех какво всъщност се е случило с нея. Знаех само, че убиецът на това прекрасно създание не е въображаемият рокер.
- Всичко за Клем и Лиза е лъжа - повторих.
- Откъде си толкова сигурен? Може би Съншайн лъже пред съда. Може би е сключил сделка с обвинението и твърди това, което Мия Долтън очаква от него.
- Тя не би заложила на лъжесвидетелства.
- Да, но залага на един лъжец, защото ако Съншайн каза истината днес, значи е излъгал нас.
- Да, излъгал ни е.
- Не ти ли хрумна, че може би е важно съдебните засе­датели да го знаят?
- Долтън вече им го каза. Можем да повдигнем въпро­са на заключителните обсъждания.
- О, тогава много ще постигнем. Защо просто не се от­кажем? Кажи ми честно, Виктор. Дали това не е някакъв криворазбран опит да спасиш бедната красавица, изпад­нала в беда?
- Себе си ли имаш предвид?
- Ти не си рицар и не се нуждая от помощта ти.
- Бет...
- Или просто ревнуваш? Това ли е?
- Може би, мъничко.
- Кучи син!
- Но не затова постъпих така днес.

- Трябва да ми обясниш, Виктор, защото не те разби­рам. Как можеш да си сигурен кое е лъжа и кое - истина? И ако
наистина
си сигурен, защо все пак не разпита онзи долен лъжец? Всеки първокурсник от юридическия фа­култет щеше да направи Съншайн на пух и прах. След това щяхме да извикаме Велма и тя да разкаже за Клем. Щях­ме да имаме нейните показания срещу неговите, а за него щяхме вече да сме доказали, че е лъжец. Можехме да го обвиним в лъжесвидетелство.

- Щеше да е истинска катастрофа.
- Защо си толкова сигурен?
- Защото има запис.
- Какъв запис?
- Запис как Велма го моли да излъже заради нея, да разкаже измислената история.
- О... Запис.
- Да.
- Доказателство на предишно твърдение.
- Точно така.
- Това нямаше да е много добре.
- Изобщо.
- Е, значи малко сбърках.
- Съвсем мъничко.
Бет може да беше ядосана и объркана, но бе отличен юрист и веднага разбра проблема. Ако наистина имаше запис как Велма убеждава Зоненшайн да излъже, съдебни­те правила забраняваха на Мия Долтън да го пусне при разпита. Ако обаче аз при кръстосания разпит обвинях Зоненшайн в лъжесвидетелство, тя можеше да пусне запи­са, за да ме обори. Може би звучи малко сложно, но на­кратко, Долтън точно това очакваше - да атакувам свиде­теля ѝ, за да пусне записа. За малко да попадна в клопката.
- Сигурен ли се? - попита Бет.
- Почти сто процента. Зоненшайн изглеждаше съвсем спокоен. Долтън ме гледаше, сякаш се надяваше да се хва­на. Пък и не забравяй, че това е малкият Джери Зонен­шайн, спецът по снаждането на филмови ленти и звуко­вите ефекти. Спомняш ли си, когато барманът ни каза, че записвал всичко, за да попречи на служителите си да крадат? Имал техника, достойна за професионален шпи­онин. Спомни си също изкуственото цвете във вазата, с която все си играеше - в пушалнята и долу в кабинета. Записвал е всичко - и нас, и нея.
- Това означава, че не можем да използваме и Велма като свидетел.
- Да.
Защото Долтън щеше да пусне записа, за да обори по­казанията ѝ.
- Значи сега нямаме нищо. Процесът е в разгара си, а нямаме нито стратегия, нито правдоподобна версия, нито друг заподозрян.
- Имам теб, а ти имаш мен.
- Боже мили! - Тя закри лицето си с ръце. - Безнадежд­но е.
В този момент, все още закрила лице, Бет заплака. Не с глас, не истерично, само раменете ѝ потрепериха, но това бе достатъчно, за да накара сърцето ми да се свие. По­гледнах снимката на Лиза Дюбе, която някога е обичала Франсоа, после - жената, която явно споделяше нейната привързаност и плачеше. Това беше като епидемия.
- Разкажи ми за баща си - прошепнах.
Тя избърса очите си, тръсна глава, сякаш беше бебеш­ка дрънкалка, погледна ме и присви очи:
- Какво?
- Попитах те за баща ти.
- Чух какво ме попита - сопна се тя и изтри носа си. - Какво общо има той с това? Живее в Чери Хил, има изку­ствена става, играе голф.
- Наистина ли?
- Е, може би повече гледа голф, отколкото да играе, но ти го познаваш. Идвал е в кантората.
- Да, бе. Разбира се.
- Защо се интересуваш?
- Той ли ти е истинският баща?
- Виктор!
- Питам просто от любопитство.
- Той е единственият баща, когото познавам. Ожени се за майка ми, когато бях на шест.
- Значи ти е втори баща. Какво стана с истинския ти баща?
- Починал е. Какво има, Виктор?
- Как е починал.
- Ей-така. Стига, Виктор.
- Никога не си ми разказвала какво се е случило с ис­тинския ти баща.
- Така е. Не съм.
- Ще ми разкажеш ли сега?
- Не, няма. Виктор, какво ще правим с Франсоа?
- Не знам. - Взех снимката на Лиза Дюбе и я показах на Бет. - Изглежда ми страшно позната, не мислиш ли?
- Толкова красива жена трудно се забравя.
- Наистина, не бих я забравил.
- И трябва да призная, че има прекрасни зъби. Добре, ще разговарям с клиента ни, преди да го върнат в килия­та.
- Добре.
- Ще измислиш ли нещо? Каквото и да било?
- Надявам се - отвърнах, макар че имах предвид „съмня­вам се“.
Тя се надигна вяло и тръгна към вратата, но се сети нещо и спря.
- Между другото, някой ти е изпратил онзи ключ, кой­то си загубил.
- Не съм губил ключ.
- Трябва да си загубил. Получи се за теб в плик с бе­лежка.
Тя ми посочи плика, адресиран до мен, без марка и ад­рес на подателя.
- Куриер ли го донесе?
Тя сви рамене.
Изсипах съдържанието на плика в ръката си. Имаше само едно бронзово ключе с числото 27, щамповано отго­ре и буквите „И-зи“.
- Не е мой. Сигурно е грешка.
- Хвърли го тогава - посъветва ме тя и излезе.
Завъртях ключа и се опитах да се досетя откъде е, но не можех. Е, какво пък? Пъхнах го в джоба си. Имах по-се­риозни грижи.
Имах странна надежда, надявах се, че момиченцето, което си представях на задната седалка на понтиака, не е било Бет. Да, познавах баща ѝ, очарователен човек, кой­то винаги накуцваше и обичаше да разказва мръсни ви­цове. Не, Бет не беше такъв човек, че да се влияе от мина­ли нещастия. Пък и щеше да ми е разказала вече, нали бях най-добрият ѝ приятел. Нямахме тайни един от друг. Все пак се замислих, че не съм ѝ разказал всичко за себе си. Сигурно и тя имаше свои тайни.
Значи беше точно както си го представях. Бях споделил загрижеността си за Бет пред Уитни Робинсън. Уит бе раз­казал на доктор Боб. Той сигурно се беше заровил като къртица в миналото на Бет и при следващото ми посеще­ние уж случайно ми бе разказал ужасните събития от дет­ството ѝ. Почувствах се като в порочен кръг. Странен чо­век беше този доктор Боб. Бе лекувал първия адвокат на Франсоа. Бе лекувал младежа, свидетелствал срещу кли­ента ми. А сега лекуваше втория адвокат на Франсоа. Из­глеждаше, че стои в дъното на всичко. Е, почти на всичко.
Взех снимката на Лиза Дюбе. Обърнах я от едната стра­на, обърнах я от другата. Какво каза Бет преди малко? „Трябва да призная, че има прекрасни зъби.“ Наистина бяха прекрасни. Като претенциозен филмов режисьор за­крих с пръсти снимката така, че да се виждат само зъби­те.
Свети кътници!
Сега разбрах защо ми е толкова позната. Бях виждал тази усмивка и преди, в чакалнята на доктор Боб. Сним­ката с тези зъби висеше на стената, в галерията на крис­талните усмивки. Доктор Боб бе лекувал и зъбите на Лиза. Това не обясняваше ли всичко? Откъде, по дяволите, да знам? Но смятах да разбера.
Вдигнах телефона, набрах служебния му номер и се свързах със самия велик човек:
- Здравей, докторе, искаш ли да пием бира?



57


Брегът на Чикаго е една от най-красивите гледки, ко­ито можеш да наблюдаваш през илюминатора на само­лет. Гладката повърхност на голямото езеро блести при­мамливо и изведнъж в далечината, на самия край на водата изникват величествени небостъргачи - с всякак­ва форма, размер и цвят, блестящи ослепително на слънцето. Прелитайки над безбрежното езеро Мичиган, имаш чувството, че се носиш към приказната страна Оз.
Сравнението ми звучеше уместно, защото отивах в Чи­каго, за да открия човека зад завесата.
„Никога не подценявай травмите от детството - бе ка­зал доктор Боб. - Те често обясняват всичко. Опознай миналото, за да разбереш бъдещето.“ Говореше за Таня Роуз и бях убеден, че се опитва по заобиколен начин да ми обясни какво става с Бет. Човек обаче винаги сравнява всичко със себе си. Ако Зъболекарят ми даваше съвет как да разбера Бет, това може би беше ключът и към неговия характер. След срещата ни в бара, когато той най-неочаквано преби онзи човек, реших, че е крайно време да науча нещо за детството на Боб.
Добре, но къде е било това детство?
За пациентите му детството на доктор Пфефер бе забу­лено в тайна като целия му живот. Каръл бе изброила няколко версии: Албъкърк, Сиатъл, Бирма. Съществува ли още такава държава? Реших да не се уповавам на слу­хове, а да използвам собствения си мозък. Доктор Боб неволно ми беше подсказал. Като малък ходел за риба, ловял жълти костури, като използвал за стръв бодливки. Наричаше газираната вода „сода“ и казваше, че бил свик­нал със студа. Всичко това подсказваше, че е прекарал детските си години някъде в Средния запад. Най-показа- телна за мен обаче беше омразата му към нюйоркските „Мец“.
Е, по това малко си приличаме. Аз съм почитател на Филаделфия и отношението ми към „Мец“ е като на Па­кистан към Индия - употребата на ядрено оръжие винаги е алтернатива. Знам обаче, че в Албъкърк, Сиатъл и Рангун хората не мислят така. За тях „Мец“ е просто един слаб бейзболен отбор с грозни униформи. Не така смята­ше доктор Боб.
Самолетът полетя на север над бреговата ивица, преди да се отправи към летище ,,О’Хеър“. Макар че лампичка­та за затягане на коланите светеше, аз станах и се преме­стих от другата страна на салона, на едно празно място до илюминатора. Оттам можех да видя брега, плъзгащ се на север под нас, сякаш се опитваше да избяга от луксозните жилищни сгради на предградията. Търсех нещо определе­но, следях булевардите, събиращи се към едно доста свое­образно светилище. Накрая го видях, по-малък, отколко­то си го представях, потънал сред градския пейзаж, без морето от паркинги, което заобикаля повечето обекти от този род. Тъмна постройка с формата на бумеранг, обхва­щаща от две страни клинообразно нефритенозелено иг­рище.
Стадионът „Ригли“.
Именно бейзболното игрище бе причината да дойда в Чикаго. „Успехът на едни е нещастие за други“ - бе казал доктор Боб. Какво искаше да каже? Може би името, което спомена след това, все още го преследваше? „И не спо­менавай за Дон Йънг“ - бе добавил. Кой, по дяволите, беше Дон Йънг?
Историята е тъжна и много позната. През горещото лято на 1969 година чикагските „Къбс“ са на върха. Това е легендарният отбор „Къбс“ под ръководството на Лио Устата, с Ърни Банкс, фъргюсън Дженкинс, Били Уилямс с унищожителния замах и знаменития Рон Санто, все велики бейзболисти. През една юлска вечер „Къбс“ пристига на стадион „Шей“, за да разбие западащия „Мец“. В деветото разиграване чикагците водят с три на едно, когато вторият бейзмен на „Мец“ хвърля лесна топ­ка в централното поле. По необясними причини централ­ният играч на Чикаго, неопитен новобранец, хуква назад, позволява топката да падне пред него и дава две точки на противника. След един аут могъщият Дон Клендънън изстрелва топката далеч навътре към центъра. Новобра­нецът скача и я хваща в момента на сблъсъка си със сте­ната, но от удара я изпуска. Още две точки. Джоунс и Крейнпул довършват започнатото, изпускат три точки и дават играта на „Мец“. „Къбс“ губи, „Мец“ се издига и става световен шампион - чудото на „Мец“, късметът се обръща.
Как мислите, че се е казвал злополучният новобранец в центъра? Разбира се, познахте.
Кой друг би го запомнил освен някой местен, хлапе, което живее с успехите и загубите на отбора си, както само момчетата могат? След като се досетих за това, не беше трудно да стесня още списъка на търсенето. „Чувах рева от задния си двор“ - бе казал доктор Боб. Това обяснява защо, след като пристигнах, наех кола и тръгнах по така наречената магистрала №90, приличаща повече на обще­ствен паркинг, търсейки изход към онзи квартал на Чи­каго, който по обясними причини е известен като „Ригливил“.
В чикагския телефонен указател нямаше много Пфеферови. Единственият, който е живял в „Ригливил“, се беше преместил преди три години в Ню Джърси. От дру­гите познаваха по някой и друг Боб Пфефер на подходяща възраст, но никой от тях не отговаряше дори малко на описанието на зъболекаря ми.
- Знаеш ли доктор Боб да има някакви роднини? - бях попитал Каръл Кингсли, след като не открих нищо при търсенето си.
- Не е споменавал да има. Как е мостът?
- Малко стяга.
- Това е хубаво. Добре е да стяга малко.
- Не ми е много удобен.
- Миличък, това е като при обувките. Опитай се да поносиш тези.
Показа ми стройния си крак с червена кожена обувка с тънко остро токче. Разбрах какво има предвид. Не толко­ва, че обувките са ѝ неудобни, а че ако искам пак да ги сваля от краката ѝ със зъбите си, първо трябва да сменя своите.
- Да, ама тези нямат връзки - запротестирах.
- Не е ли прекрасно? Катарамите са велико изобрете­ние.
- Чувствам се като опитна мишка. - Погледнах прода­вача, който бе поклатил отчаяно глава при вида на чер­ните ми обувки с дебели подметки. - Каква марка казва­те, че били?
- „Комптън“ - отговори той, - от „Крокет и Джоунс“.
- Това не са ли ченгетата от „Нравствена полиция Маями“?
Продавачът изсумтя:
- Това е реномирана английска марка.
- Колко струват?
- Четиристотин и четирийсет долара. Това е направо подарък.
- За господин Крокет може би. Имате ли нещо по-изгодно, може би на промоция?
- Супермаркетът е на съседната пресечка.
- Тогава нещо с по-малко катарами.
- Разбирам. Ще проверя при изделията от изкуствена кожа.
- Умееш да предразполагаш продавачите - изсумтя Каръл, след като младежът прибра обувките в склада.
- Впрочем какво е това име „Пфефер“? Звучи като астматична кашлица.
- Мисля, че е немско.
- И какво означава, „болка“?
- Стига глупости. „Пфефер“ на немски означава „пи­пер“.
Да караш кола из Чикаго е все едно да търсиш алко­хол в Солт Лейк Сити - ако искаш да стигнеш там, закъ­дето си тръгнал, трябва да си местен. Непознатият авто­мобил допълнително ме затрудняваше - как очаквате да намеря улицата, след като не мога да открия копчето за мигача? Имах обаче карта и план за действие. Излязох от магистралата на „Белмонт“ и продължих до „Кларк“, докато достигнах надписа, който търсех. „Къбс“ играе­ше извън града, затова движението не беше натоварено и на кръстовището на „Адисън“ и „Кларк“ нямаше нищо освен масивната бяла сграда с червени надпис: СТАДИ­ОН „РИГЛИ“/ ДОМЪТ НА/ „ЧИКАГО КЪБС“. Сякаш никой не го знаеше. Погледнах картата, оттук беше лес­но. Малко нагоре, малко надолу, три пресечки от трета база и готово.
Къщата беше стара и порутена, заобиколена от също толкова стари и порутени къщи само с тесни проходи по­между им. Тази обаче беше по-схлупена, по-мрачна и по- запусната от другите. Някои къщи бяха пребоядисани на­скоро, някои бяха с хубави дворчета и нови прозорци, пред тях се виждаха лъскави коли, но не и тази. Тя бе собстве­ност на Върджил Пепър. На този адрес бяха регистрира­ни трима Пепърови: Върджил, Джеймс и Фран.
Отвори ми Фран.
- Какво искате? - попита тя.
Беше ниска и пълна, носеше износен пеньоар, при­знак, че днес не смята да излиза от къщи. Съдейки по косата, бледото ѝ лице и очите, присвити заради слънчевата светлина, едва ли смяташе да излиза и на следващия ден.
- Аз ви се обаждах. Казвам се Виктор Карл.
- Онзи адвокат, а?
- Да.
- За какво искахте да се видим?
- Исках да поговорим за брат ви. Брат ви Боб.



58


- Мислехме, че е мъртъв - каза Джим Пепър, отпусна се в креслото, присви болезнено очи и смени позата си.
- Надявахме се, че не е истина - добави Фран.
- Разбира се, че се надявахме да не е истина - сопна се Джим. - Кой идиот ще желае смъртта на малкия си брат?
- Исках само да поясня - оправда се Фран.
Тя се беше настанила на безформен диван, а дамаската му беше с цвят на кал. Аз седях сковано на твърд сгъваем стол. Двамата говореха с лек южняшки акцент, по-скоро от Западна Вирджиния, отколкото от равните прерии око­ло Чикаго.
- Кога за последен път видяхте брат си?
- Чакайте да видим - измърмори Джим. Крещеше, за да надвика телевизора. На екрана актьорите със съвърше­ни зъби и загрижени лица разиграваха поредната мело­драма. - Беше на седемнайсет, струва ми се. Истински хипар беше, с коса до задника, блъскаше се с наркотици и тем подобни.
- Боби е бил хипи?
- Ами, да. Грозде. Нещо свързано с грозде, това си спом­ням, и за един мексиканец, дето нещо се бунтуваше. Бяха трудни времена: мама почина, татко го нямаше и сестра му се опитваше да се грижи за нас. Беше злобна дърта вещица, абсолютно безполезна, с ей такава уста. – Джим вдигна глава към тавана и изкрещя: - Чу ли това? Абсолютно безполезна!
Отгоре се чу думкане, сякаш някой удряше по стената.
- Никой не би нарекъл Боби кротко дете - спокойно продължи Джим. - Един път двамата се сбиха и си наго­вориха какви ли не неща. Същата нощ той си взе китара­та и офейка. Беше през седемдесет и пета или там някъде.
- Седемдесет и осма - уточни Фран.
- Там някъде - изръмжа Джим и мрачно погледна сес­тра си. - Получихме няколко картички, две от Албъкърк, но после - нищо.
- Надявахме се, че ще поддържаме връзка - добави Фран. - Ще ни посещава на Коледа и на рождените дни, но не.
- Мислехме, че е умрял - повтори Джим.
- Защо не се появи поне веднъж да ни види? - затюхка се Фран. - Поне да ни каже, че е жив? Татко щеше да се зарадва да го види.
- Кога почина баща ви?
- Не е умрял - изсумтя Джим. - Горе е. - Отново пови­ши глас: - Безполезна торба с кокали!
Отгоре се чу недоволно ръмжене, след това друго, по- жално.
- Млъквай, бе, дърто - изкрещя Фран. - Имаме гости.
Пак ръмжене, след това - думкане.
- Искаш ли чай, господине? - попита тя, като се ус­михна любезно.
- Да, много мило. Благодаря.
- Боби просто изчезна- продължи Фран, без да си даде вид, че смята да приготви чай. - Ни вест, ни кост от него. Но това е типично в негов стил, иска да спасява света, а не се интересува от най-близките си хора. Не можеше ли поне да направи нещо, за да ни покаже, че е още жив?
Поклатих глава в съгласие, а в същото време се чудех как не се е махнал по-рано от тази дупка.
Колкото и мрачна и зловеща да изглеждаше къщата на Пепърови отвън, отвътре беше много по-зле. Мръсни тапе­ти, изпочупени мебели, слаби крушки, спуснати щори. Джим беше дебел и блед, петдесет и пет годишен, но вече развали­на, мръщеше се и все не можеше да си намери място, върте­ше цигара между пръстите си. Носеше анцуг, фланела, скъса­ни чорапи и лежеше на креслото, сякаш е закотвен на него. Когато умреше, нямаше нужда от ковчег, можеха да го по­гребат в креслото. Сестра му се изтегна на дивана, беше опъ­нала босите си крака, осеяни с разширени вени, така че еди­ният ѝ пантоф стърчеше във въздуха и тя го клатеше в ня­какъв шантав ритъм. В стаята вонеше на дим и кисело зеле, на миша урина и зелен фасул, на разложение и смърт.
- За какво казахте, че сте дошли? - попита Джим за пореден път.
- Брат ви изпълнява много деликатна мисия - отгово­рих, в което имаше известна доза истина.
- Каква мисия?
- О, не мога да ви издам повече. Надявам се, че ще ме разберете при сегашното международно положение.
- Забъркал се е в нещо, нали? Боби винаги си е врял носа, където не му е работа. Обичаше да си играе с ножо­ве, да ръга и да боде. Още ли го прави?
- В известен смисъл, да. Но за да му разрешим да по­еме деликатната задача, за която вече споменах, трябва да направим справка за миналото му. Нищо особено. Ис­ках само да посетя родната му къща и да се уверя, че е имал нормално детство.
- Нормално ли? Какво, по дяволите, означава това?
- Ами, нали се сещате, бейзбол, тържества за рождени­те дни, такива неща.
- Тук никога не е имало нищо нормално - заяви Джим.
- Но Боби винаги е обичал бейзбола, Джим, сигурно си спомняш - намеси се Фран. - Вечер обичаше да седи на двора и да слуша мачове по транзисторчето си. Казваше, че като чувал виковете от трибуните, имал чувството, че е на стадиона.
- Не се занимавам с бейзбол, откакто се подиграха с нас през онази година - измърмори Джим.
- Дон Йънг - подсетих го и кимнах.
- Да не подхващаме темата за Дон Йънг.
- За нас е най-важно да знаем дали някакви душевни травми от детството могат да повлияят върху способност­та на Боби да се справи с мисията, която му възлагаме.
Джим присви очи и се втренчи в мен, после се намръ­щи на сестра си, която го погледна с тихо обожание.
В този момент отгоре се чу ново ръмжене.
- Нахрани ли го? - тихо попита Джим.
- Изплю половината овесена каша, но погълна достатъчно, за да оцелее до вечеря - отговори Фран.
- Какво ще му дадеш за вечеря?
- Овесена каша.
Джим се засмя. Не приличаше много на брат си, но имаха еднакъв смях. Фран, от друга страна, бе като док­тор Боб с рокля.
- Казахте ли, че искате чай? - попита тя.
- Да, госпожо.
- Как го пиете?
- Със съвсем малко захар.
- Хубаво - отбеляза тя, без да се надигне от дивана и все още поклащайки пантофа си. - И аз го обичам с мал­ко захар.
- Значи се интересувате от душевните травми, а? - изсумтя Джим, като извади друга цигара и я запали с пласт­масовата си запалка. - В такъв случай, господине, попад­нали сте на най-подходящото място.


В основата на всичко бил бащата Върджил. С роди­телите и сестра си, стара мома, той дошъл от Читаун през Апалачите при известното преселение на север от страната на въглищните мини. Повечето му съгражда­ни се заселили в квартал, наречен Ъптаун, беден и за­пуснат, но Върджил не бил дошъл на север, за да води същия живот, от който бил избягал. Намерил си добра работа, излизал в града и една вечер в метрото се запознал с хубавичка млада полякиня. Казвала се Магда (Маги) и се влюбила в него заради странния акцент и грубия му чар. Когато след един месец той ѝ поискал ръката, тя охотно се махнала от потискащата атмосфе­ра на бащиния си дом, където живеела със седемте си братя. Във фабриката Върджил печелел добре и един ден събрал достатъчно, за да си купи къща на юг от Ъптаун, само на няколко пресечки от бейзболния ста­дион. Там двамата с Маги свили семейното си гнездо. Първо се родил Джим, после - Франи, а съвсем скоро след нея - малкият Боби.
- Като сбъдната мечта - отбелязах.
- Може би - изсумтя Фран, - само дето татко никога не е бил мечтател.
Бил грубоват човек, работел здраво, пиел много, държал се сурово към децата. Ако някой не слушал, той не си поплювал. Ако някой разлеел млякото си, опитвал ръката му. Ако нещо не му харесало, когато се напиел, изяждали пердаха.
Още по-грубо се държал с Маги.
- Той не беше виновен - отбеляза Фран, - така е бил възпитан. Не е знаел друг подход. Казваше, че така баща му се е отнасял към майка му.
- Да, ама майка му доживя до осемдесет и девет - из­сумтя Джим.
- Вярно е. Трябва да ѝ се признае.
За Маги може би щяло да е най-добре, ако просто е търпяла боя като Джим и Фран, но тя не била такъв чо­век. Била жена с характер, обичала да си пийва и с възрастта доста заякнала. Понякога побоищата продължавали с часове, битката обхващала цялата къща, хвърчали чинии и вази, чували се крясъци на два езика. Децата се скривали в килера и безпомощно наблюдавали през съвсем леко открехнатата врата. Джим знаел, че ако се мерне пред родителите си, ще яде бой не само от баща си, но и от майка си, затова се криел и вземал брат си и сестра си.
- Лесно убеждавах Франи да стои в килера - сподели той, - но Боби ми създаваше главоболия.
Малкият Боби се бил метнал на майка си. Той не търпял побоищата на баща си. Отвръщал на всеки удар, макар че не постигал нищо друго, освен да отнесе още пердах. Бил най-малкият от тримата, но най-много го биели. А когато тримата се криели в килера и из къщата се разгаряла истинска война, той искал да излезе и да за­щити майка си.
- Глупачето беше дребно за възрастта си - разказваше Джим. - Осемгодишен фъстък да си мисли, че ще спре тези слонове. Да знаете, когато се сбиеха, не виждаха нищо около себе си. Можеха да го стъпчат и да не разберат. За­това го държах. Понякога толкова се съпротивляваше, че се налагаше да го вържа, за да не изскочи навън и да не направи някоя глупост.
- Колко време продължи това?
- Докато всичко свърши - отговори Джим.
Отгоре се чу ръмжене и думкане.
- Млъквай, бе, дъртак - изкрещя Франи. - Ще ти сме­ня подлогата, когато аз реша. Нали ти казах, че имаме гости?
- Още е претенциозен - захили се Джим, - но вече не е на четирийсет.
- И да беше, пак никаква полза - добави сестра му. - Откакто половината му чаркове не работят и си загуби говора, нищо не може да направи.
- Слава Богу - съгласи се Джим.
- Защо престанаха да се бият? - поинтересувах се аз.
- Той я уби, ето как спряха. Преряза ѝ гърлото.
- Много тъжно - намеси се Фран. - Боби я намери.
Върнал се вкъщи от риболов и намерил майка си мъртва. Бил едва на десет години. Това станало след про­вала на „Къбс“ през шейсет и девета, последният бейзболен сезон, който имал значение за тях. Дошъл с колелото си от езерото, качил се на верандата и отворил входната врата. Видял кръвта.
- Татко излезе след двайсет години - каза Фран. - Ос­вободиха го условно за добро поведение. Още бяхме тук, още живеехме в къщата. Веднага ни се изтърси, мислеше си, че всичко ще си бъде постарому. Ама не.
Отгоре пак се чу ръмжене, думкане, после - силен трясък, сякаш на пода се стовари чувал с картофи.
- Понякога толкова се мята, че пада от леглото - обяс­ни Фран.
- Ще отидеш ли да го вдигнеш? - попита Джим.
- Ще отида, но преди това ще си налея чай. Искате ли чай, господине?
- Не, благодаря - отговорих. - Не съм много жаден, пък и трябва да тръгвам.
- Научихте ли, каквото ви интересуваше? - попита Джим.
- Може да се каже.
- Нашият Боби отговаря ли на условията?
- О, да.
Отгоре пак се чу ръмжене и думкане с юмрук.
- Нали ще кажете на Боби, че сте идвали? - осведоми се Фран.
- Да, непременно.
- Много ще се радваме да го видим. Сигурна съм, че ще иска да види баща си. Толкова отдавна не го е виждал.
- Кажете му, че не спираме да мислим за мама - доба­ви Джим.
- Разбира се.
Когато стигнах до вратата, спрях и се обърнах. Братът и сестрата гледаха актьорите по телевизията, които си­мулираха нормален живот. Замислих се за майка им, мъртва и окървавена на пода, представих си снимката, която ми бе станала странно позната, снимка на друга мъртва и окървавена жена, просната на пода в друг дом.
- Може ли да ви попитам още нещо?
- Казвайте.
- Къде я откри Боби?
- Горе - отвърна Джим. - В спалнята.
- В същата стая, където сега лежи татко - уточни Фран.
- Всичко беше в кръв - добави Джим. - Диванът, ки­лимът... - посочи дивана и килима в хола, сякаш бяха същите - ...и имаше кървави следи по стълбите. Боби ги проследил до спалнята. Там я намерил да лежи мъртва на пода. Ножът бил забит в гърлото ѝ до дръжката.
- Беше очевидно кой го е извършил - каза Фран. - От­криха кръв по дрехите и обувките му. Татко си призна. Като че ли се гордееше, че го е направил. Каза, че си го просела.
- Но все пак беше странно какво Боби намери в ръката ѝ - добави Джим. - Като че ли се беше завлякла по стълби­те горе само за да го вземе.
- Снимка на съпруга си - досетих се аз.
- Да. Откъде знаете?
В този момент отгоре се чу пъшкане и странно шуртене.
- Божке - възкликна Фран, - татко пак опика пода!



59


В най-безполезните дупки на американския пейзаж строим катедралите си. Те се разполагат върху неизполз­ваеми парцели, сред купищата боклук, на границата между две предградия, върху земя, неподходяща нито за човек, нито за звяр. Ниски, правоъгълни, с панелни стени и ме­тални врати, тези монументи на съвремието олицетворя­ват американската мечта. А каква е тя? Ами, притежа­ването на все повече вещи.
Складовете „И-зи“ се намираха на магистралата при Екстън, Пенсилвания. Стоях пред червената ръждясала стоманена врата на клетка 27, заслушан в бученето на колите по шосето зад мен. От едната страна растяха буре­ни, от другата - пустош, бях на средата на нищото. Екстън. Но зад тази врата се надявах да намеря послание от убие­ца.
Убеден, че доктор Боб е убил Лиза Дюбе, пътувах със самолета от Чикаго и се опитвах да прогоня вонята на семейство Пепър от ноздрите си, когато осъзнах, че това послание може би съществува. Седях облегнат назад, със скръстени ръце, опитвах се да си представя как са се рази­грали ужасяващите събития и изведнъж почувствах про­бождане в гърдите. Постарах се да не му обръщам внима­ние и продължих да търся обяснение защо му е на зъболе­каря да убива Лиза Дюбе. Дали по някакъв начин се е почувствал предаден от нея? Дали го е отхвърлила? Дали не си е чистела достатъчно често зъбите с конец?
Нито една теория не ми се струваше правдоподобна освен това, че я е убил. Не е бил Франсоа, не е била Велма, нито тайнственият Клем, бил е Боб. Приликите бяха твърде големи, за да е съвпадение - и при двете убийства, в които доктор Пепър е бил замесен по някакъв начин, убитата жена е стискала снимката на съпруга си, обви­нен по-късно за убийството. Това бе неговият начин да преодолее чувството си за вина, рефлексна реакция. Как можеш да натопиш съпруга за убийство, което ти си извършил? Лесно - погледни в миналото и ще узнаеш. Да, нямаше съмнение. Доктор Боб беше убиецът на Лиза Дюбе, но защо?
Ако обвиня зъболекаря на жертвата, без да представя убедителни доказателства, нямаше да помогна много на Франсоа. Щеше да излезе като последен отчаян жалък опит на защитата да измисли нещо. Трябваше ми мотив. Облегнах се назад, скръстих ръце и се замислих. Отново почувствах пробождане между ребрата, но преодолях бол­ката и се опитах да събера мислите си.
Пред очите ми все беше една картина, от която не можех да се отърва, откакто излязох от къщата в Чика­го. Представих си как трите деца се крият в килера, до­като родителите им се бият. Малкият Боби Пепър над­нича през процепа на вратата, иска да излезе и да ги спре, да спаси майка си от жестокия си баща, да напра­ви нещо. Батко му обаче го спира, държи го, дори го връзва и той няма избор, освен да лежи в килера и без­помощно да гледа как животът му се срива пред очите му. „Обичам да помагам“ - често повтаряше Боб и из­веднъж можех да го разбера. Но какво общо имаше това с Лиза? Дали му е пречела да помогне на някого? Дали го е заплашвала, че ще издаде някоя тайна? Каква? Защо я е убил? Колкото и да си блъсках главата, всич­ко опираше до това „защо“. Мислех и премислях и все достигах...
До нищо. Нищичко. Само онова проклето нещо не спи­раше да ме притиска в ребрата. Вдигнах ръка, бръкнах в джоба на сакото си и извадих парче метал.
Ключето, което ми бяха изпратили, сякаш съм го изгу­бил, само дето никога не е било мое. Вдигнах го пред очи­те си и го огледах. То проблесна и ме заслепи. Бях споде­лил с Уит тревогите си за Бет и хоп, доктор Боб ми раз­казва историята с понтиака. Бях споменал на Уит за лип­сващите вещи на Франсоа и точно когато теорията ми за Клем се проваля, хоп, като послание свише, ми пада това ключе. Вгледах се в него. Може би то криеше всички от­говори. И хоп, изненада, може би беше точно така.
„И-зи“.
Приближих се до вратата на клетка 27 на склада „И- зи“ и отключих катинара. Отворих, влязох и включих ос­ветлението. Затворих вратата зад себе си и се озовах сред една голяма загадка.
Помещението бе с размера на гараж за две коли, с па­нелни стени и циментиран под. На прашни купчини бяха натрупани всякакви вещи: кашони, канапета, месингова лампа с килнат настрани платнен абажур, мръсни матра­ци с изскочили пружини, тенджери и тигани, странни маски, големи бакърени купи, компютър, табла от кре­ват, наклонени кули от книги, голям керамичен далма­тинец. Но изненадващото не беше количеството на бок­луците, това бе съвсем в реда на нещата - освободете праз­но място за боклук в Америка и Америка ще го запълни. Не, странен бе начинът, по който бяха натрупани вехто­риите. Всичко беше скупчено покрай стените на камари, достигащи почти до тавана, така че по средата да се обра­зува празно място.
Там като експонат в музей на авангардното изкуство се мъдреха разтегателно кресло, опаковка с шест бутил­ки бира, телевизор и видеокасетофон, включен в удълже­ние от кабела на лампата.
Много странно. Всички вещи в склада, включително креслото, телевизора и бирите, бяха покрити с еднакво де­бел слой прах, от години нищо не беше пипано или месте­но. Но какво правеше тук това кресло? И телевизор, видео и бира, моля ви се? Някой бе наредил вехториите покрай стените и си беше направил кътче за гледане на телевизия. Кой? Кога? Какво е гледал? И макар че очевидно сцената е била подредена много преди да се запозная с Франсоа Дюбе, защо имах чувството, че е нагласена за мен?
Разбирате ли сега защо казвам „загадка“?
В разчистената част имаше картонен кашон и дървен сандък. Първо отворих кашона и веднага се отдръпнах. Сега разбрах какво е имала предвид госпожа Калън, ко­гато говореше за играчки. Кожени сбруи и белезници, метални пръстени и електрически трансформатори с дълги кабели, метални, пластмасови, силиконови и ко­жени вибратори със странни форми, всичките - износени от употреба. Започна да ми се повдига. Кажете ми, има ли нещо по-отвратително от нечии използвани сексиграчки?
Бързо затворих кашона и го изритах надалеч. Наведох се над сандъка, който бе оставен до видеото, и го отворих. Вътре имаше двайсетина касети. Прегледах ги една по една. „Фантазия“? „Приказният град“? „Вълшебната музикална къща“? Да, хубави филмчета за малко момичен­це. Само сложи детето пред телевизора, пусни видеото и гледай как ще се захласне.
Имаше обаче и други касети с не толкова приказни имена. „Содомания 36“. „Жажда да служиш“. „Диви сли­ви 5“. „Чукай ме отзад“. „Ох, спраскай ме“. И, разбира се, класиката на садо-мазохистичното порно - „Бад Мама Джама“. Прекрасно. Дано само да не реши да пусне на дъщеричката си „Снежанка“, а да сложи „Оргията на нубийските медицински сестри“.
Имаше също така видеокасети без етикети и обложки, касети, надписани на френски, или с етикети, толкова изцапани с нещо, приличащо на кафе, че не се четяха. Поне се надявах да е кафе. Пфу! Домашни филмчета от праз­ненства за рождени дни, а може би от други събития,, не толкова невинни, но не по-малко режисирани. Спомних си списъка на вещите, открити в апартамента на Франсоа - видеокамера, статив и прожектори, но не и видеока­сети. Сега ги виждах.
Включих телевизора и видеото и пъхнах една от люби­телските касети. Докато чаках да видя какво е записано, седнах на креслото, взех една бира от картонената опа­ковка, издухах прахта и завъртях капачката. Тя се отвори без звук.
Смрад. Пфу!
Смущения, после постепенно усилваща се музика и емб­лемата на Ейч Би Оу, сякаш гледах професионално заснет филм. За момент екранът остана черен, след това се появи кадър от спалня. Никога не бях виждал това помещение, но веднага познах месинговата лампа с платнения абажур, таблата на леглото и керамичния далматинец, които бяха сред вехториите покрай стените. Спалнята на Франсоа. Нямаше режисьорска клапа, никой не извика: „Тишина... снимаме“, но не беше необходимо, нали? Отначало се виж­даше само спалнята, после - страничен вход към сцената.
Мили Боже!



60


Бет ме чакаше на бара в „Чосър“ с халба бира.
Бях ѝ се обадил, без да ставам от креслото, и я помолих да се срещнем там. Сега седнах до нея, поръчах ѝ втора бира и „Морски бриз“ за мен.
Барманът ме погледна подозрително:
- Тази вечер нали няма да има ексцесии?
- Не, обещавам.
- Защото след последното ти посещение доста трудно почистих кръвта. Впрочем кой беше онзи изрод?
- Зъболекарят ми.
- Сериозно? Добър ли е? Защото имам проблеми със...
Докато барманът ми описваше проблема си, като дръпна надолу устната си и ми показа кривите си, пожълтели зъби, Бет ме гледаше като извънземен.
- Забелязала ли си зъбите на хората в този град? - обърнах се към нея, след като барманът се смили, прекъсна демонстрацията и се зае да приготвя напитките. - Пла­чевна история.
- Как беше пътуването ти?
- Доста образователно.
- Има ли нещо, което трябва да знам?
- Само това, че клиентът ни не го е извършил.
- Вече го знаех - сопна се тя, след това бързо осъзна какво може да имам предвид. - Намери ли доказателства в Чикаго?
- Попаднах на странно съвпадение, което може да се смята за доказателство, ако успея да разреша още една загадка.
- Каква?
- Защо му е на моя зъболекар да убива Лиза Дюбе.
Разказах ѝ за посещението у Пепърови, какво бях от­крил и за снимката, която е стискала в ръката си убитата жена. Когато свърших, Бет ме прегърна силно, сякаш бях открил лекарство против рак.
Докато ми благодареше, барманът донесе питиетата. Вдигнах чашата си:
- Наздраве.
Чукнахме се и отпихме. Бързо пресуших чашата. Из­веднъж ми стана по-добре. Поръчах си още едно. Бях го­тов на всичко само да изтрия от ума си спомена за онова, което бях видял на записа.
Бет се замисли:
- Дали съвпадението е достатъчно убедително?
- Не, но е добро начало. Тепърва трябва да търсим мо­тив. Има обаче още нещо, което искам да ти кажа. Онзи ден Уитни Робинсън мина през кантората и каза нещо, което ме разтревожи.
- Знам, че Уит ти е приятел, но аз му нямам доверие. Не мислиш ли, че твърде внимателно следи делото? Все кисне в съдебната зала с онзи ужасен вълнен костюм.
- Пази се от хората с вълнени костюми.
- Да. Това е правилото, което ме е предпазвало от греш­ки през годините. Освен това папийонките винаги са ми се стрували подозрителни.

- Какво ще кажеш за Джордж Уил
[10]
?

- Доказателство и за двете. При Уит обаче има и още нещо, поне в отношението му към Франсоа. Изглежда... как да го кажа... прекалено любопитен.
Може би беше права, но сега не ми се мислеше за това.
- Когато се отби в кантората, Уит каза нещо интерес­но за Франсоа, което трябва да знаеш.
- Не съм сигурна, че искам да го чуя.
- Каза, че въпреки неустоимия си чар Франсоа е безду­шен човек.
- Той не го познава.
- Може би, но заяви, че има веществени доказателст­ва, които го доказват. Клиентът ни излъга за вещите си. Те не са изчезнали. Всичките са оставени на склад. И този следобед аз ги намерих.
- О, не се съмнявам.
- Бет, трябва да ме изслушаш...
- Не искам да те слушам, Виктор. Не искам да слушам нищо, което Уитни Робинсън е казал за Франсоа. Нито пък какво мислиш ти. Нали обеща да не ми четеш лек­ции.
- Може би твърде много те обичам, за да мълча.
- Да говорим за друго, Виктор. Разкажи ми какво пра­ви приятелката ти Каръл.
- Добре е.
- Обожавам този ентусиазъм, когато споменеш името ѝ.
- Тя е красива, има вкус, добри маниери и не отглежда котки. Накратко, тя е всичко, което харесвам в една жена.
- Но все пак нещо не е наред.
- Не обсъждаме интимния ми живот.
- Може би трябва. Мислиш си, че имаш право да ме поучаваш, точно ти с безкрайната върволица от жени, от които се оплакваш дори когато спиш с тях. Като люби­мата ти Каръл. Аз може да съм объркана, но поне чувст­вам нещо. Някой път и ти трябва да опиташ.
- И какво точно чувстваш?
Тя се втренчи в бирата си.
- Изпитвал ли си онова странно чувство, когато се влю­биш, сякаш мозъкът ти плува в шампанско?
- Да.
- Е, не е това. Не е романтнчна любов. Нещо друго е, някак си по-дълбоко. Сякаш смисълът да завърша право през цялото време е бил да мога един ден да помогна на Франсоа.
- Бет.
- Сякаш всичко в живота ме е водило към него. Не го разбирам, не смятам да предприемам нищо в тази насо­ка, защото съм му адвокат, но ще продължавам да изпит­вам това чувство. И ти, Виктор, с нищо не можеш да го унищожиш.
- Сигурна ли си?
Бръкнах в куфарчето си, извадих една от видеокасети­те с надписи на френски и я оставих на бара пред Бет.
Тя се вгледа в касетата за момент, после поклати глава:
- Не искам.
- Знаеш ли какво открих днес? Открих, че можеш да на­учиш много за един човек по порнографията, която създава. Не говоря само за размерите на члена му. Говоря за жестокостта, за извратеността, за това как целият свят сякаш съществува само за да задоволява перверзните му нужди.
- Върви по дяволите}
- Трябва да видиш това. Тази е шедьовър.
- Хората се променят. Той не е човекът, който е бил преди. Три години е лежал в затвора. Не е виждал дъще­ричката си от три години. Това може да промени човека. Трябва да го промени.
- Изгледай я само веднъж.
Тя отблъсна касетата:
- Махни я, Виктор. Изгори я, ако искаш. Не желая да я виждам.
- По-късно може да поискаш.
- Спомняш ли си преди години, точно след кръстоса­ния разпит на съветник Мур на делото „Конканън“, кога­то ти ми каза, че между нас не може да има нищо.
- Спомням си.
- Ти сам избра.
- Знам.
- В такъв случай отсега нататък не се занимавай с мен.
- Доста добре си поговорихме, не мислиш ли? Приятел­ски разговор на чашка.
Тя допи бирата си, остави халбата на бара и слезе от стола.
- Ти плащаш - заяви, като махна към празните бутил­ки.
Вдигнах чашата в знак на съгласие.
- Благодаря - каза тя. - Не се безпокой за мен, Виктор. Опитай се да разбереш защо зъболекарят ти е убил Лиза Дюбе, за да измъкнем Франсоа от затвора.
- За това ми плащаха.
Тя постоя, след това почука по касетата.
- Това не променя нищо за теб, нали? Няма изведнъж да решиш да ме спасяваш на процеса, нали?
Отпих голяма глътка. Изкушавах се да оставя Франсоа да гние в затвора, но имах няколко принципа в живо­та, които спазвах, и задълженията ми към клиента бяха един от тях.
- Не - отговорих. - Когато съм на твоя страна, аз съм като пиявица. Смуча, колкото мога. Но когато ме изго­ниш, повече не ти досаждам.
- Чудесно. Може да си абсолютен задник, Виктор, но си адски добър адвокат.
Наведе се, целуна ме и излезе. Изпратих я с поглед. Поръчах си ново питие.
Тъкмо поднасях чашата към устните си, когато някой ме потупа по рамото. Обърнах се. Бет стоеше зад мен с наклонена настрани глава.
- Само от любопитство...
Засмях се и тя също, за момент се почувствах така, ся­каш всичко между нас е пак постарому.
Когато си тръгна, отново се опитах да обмисля неща­та. Пропусках нещо много важно. Онази вечер в същия този бар Боб като че ли ми даде отговора. Какво каза след побоя? „Ти на кого помогна днес?“ Да, точно така, сякаш аз бях равнодушният, некадърен егоист, което признавам, а той беше светецът. После изрече нещо друго: „Случват се нещастия, Виктор, помни това. Понякога и най-добри­те намерения завършват зле.“ Точно така. По-рано, дока­то бях на стола, бе казал нещо подобно. „Повечето убий­ства стават по нещастна случайност. Поредното абсурдно събитие в този абсурден свят.“ Но дори Камю е знаел, че абсурдността на Вселената не е обяснение. Дори убий­ството да е станало по случайност, какво е правил доктор Боб в апартамента на Лиза Дюбе в нощта на убийството? Имали ли са друга връзка освен между лекар и пациент? Какво е станало? Защо?
Изнервих се и забарабаних с пръсти по пластмасовата обложка на касетата. Изведнъж спрях и се вгледах в зло­вещия предмет. Повдигнах го и го огледах внимателно: черната пластмаса, френския надпис на белия етикет, петната върху хартията. Петна!
Изведнъж касетата сякаш се нажежи под пръстите ми.



61


Адвокатите обичат слабостите. Винаги търсим някой малък недостатък, за който да се заловим, пукнатина, в която безжалостно да дълбаем, докато сринем цялата фасада на човека. Затова сме толкова забавни събеседни­ци. Детектив Торичели обаче, колкото и да беше глупав, се оказа костелив орех. Не че нямаше недостатъци. Този човек бе грозен като свински задник и с маниери на недо­волен чистач на клозети. Но макар че може би не беше най-блестящият детектив на света, поне знаеше как да се държи на свидетелската банка.
Долтън го бе накарала да опише цялото разследване пред съдебните заседатели. Ролята му обаче не беше само да потвърди показанията на колегите си, не, той имаше и собствен номер в представлението, защото именно Тори­чели бе провел предварителния разпит на Франсоа Дюбе.
- Уведомихте ли подсъдимия за правата му? - попита Мия Долтън.
- Разбира се. М той подписа декларация, че правата са му прочетени и ги разбира.
- Бих искала да покажа веществено доказателство но­мер четирийеет и осем. Познавате ли този документ, детективе?
- Да. Това е декларацията, подписана от обвиняемия.
- Прилагам доказателство номер четирийеет и осем на обвинението.
- Някакви възражения, господин Карл? - попита ме съдията.
- Само срещу грозното сако на детектива.
- Каретата ли не харесвате?
- Никога не съм виждал толкова сини карета, ваша чест, поне от абитуриентските си години.
Торичели ме изгледа злобно, докато съдебните заседа­тели се смееха. Надявах се да продължат да се кискат и да не чуят останалата част от показанията му.
Франсоа бе казал на Торичели почти същото, което беше говорил и на мен. Предишната нощ работил до късно. Вечерта на убийството бил много изморен. Тръгнал си от ресторанта рано, прибрал се и си легнал. Това беше алиби без алиби, не можеше да се оспори, но в същото време нямаше потвърждение и затова не вършеше работа в съда. Ако повярвате на Франсоа, ще приемете, че през цялото време е спал; ако мислите, че лъже, мръсният уби­ец, ще решите, че няма алиби. При показанията си Тори­чели достатъчно ясно даде на съдебните заседатели да разберат на чия страна е.
- По време на разпита подсъдимият каза ли нещо за бракоразводното дело? - попита Долтън.
- Призна, че не върви много добре - отвърна Ториче­ли.
- Спомена ли, че са го обвинили във физическо наси­лие?
- Не, не спомена.
- Каза ли нещо за дъщеря си?
- Заяви, че спорът бил за нея, не толкова за пари. Жена му искала да получи пълно настойничество и да се преме­сти в друг град. След това каза нещо странно при дадени­те обстоятелства.
- Възразявам.
- Не давайте лично мнение, детективе - предупреди го съдията. - Само фактите.
- Какво каза подсъдимият Франсоа Дюбе, детективе?
- Каза... и съм го записал дословно, защото ми се сто­ри важно, та каза... - Детективът изрецитира с моното­нен глас: - „Не можех да позволя да ми отнеме дъщерич­ката, разбирате ли? Тя е целият ми живот. Ако ми вземе­те дъщеричката, все едно ме убивате.“ После ме погледна и добави: „Знам, че Лиза мислеше по същия начин.“
- Попитахте ли го какво има предвид?
- Да, попитах го. Той само сви рамене и отмести очи. С това разпитът приключи.
- Как така приключи? Нямахте ли още въпроси?
- Напротив, госпожо. Имах въпроси, но той отказа да отговаря повече. Господин Робинсън бе негов адвокат. - Торичели кимна към Уит сред публиката зад нашата маса. - След като господин Робинсън се появи, нямаше повече разпити.
- Благодаря, детективе. - Долтън се върна на мястото си. - Защитата може да разпита свидетеля.
- Поемам топката - отбелязах и някои се закискаха.
Изправих се, изпънах сакото си, закопчах го над жълта­та си вратовръзка.
Постоях за момент, замислих се какво да правя, в как­во се забърквам. Торичели ме гледаше, отначало разтре­вожено, после леко се усмихна, когато забеляза колеба­нието ми. Явно погрешно го разтълкува като страх пред неоспоримата му дарба да свидетелства. Не от Торичели обаче се боях в този момент.
Почувствах студен полъх на врата си. Обърнах се. Ня­какъв репортер се беше вмъкнал в залата. Стресна се при рязкото ми движение, сякаш съм го хванал в нещо неред­но. Погледнах Уитни Робинсън, чието чело бе набръчка­но, сякаш се досещаше за дилемата ми.
- Господин Карл.
Отново се обърнах:
- Да, господин съдия.
- Имате ли въпроси към свидетеля?
Помислих, опипах с език дупката, която все още зееше между зъбите ми, притиснах го до венеца си. Почувствах лека болка и това някак си определи решението ми. Пристъпих напред.
- О, да, имам въпроси.



62


- Детектив Торичели, вие бяхте главният детектив в разследването на убийството на Лиза Дюбе, нали?
- Да, аз водих разследването. Бях дежурен, когато по­лучихме сигнала.
- В хода на разследването сте разговаряли с приятели­те и родителите на Лиза Дюбе, нали?
- Когато имаме убийство, се опитваме да научим кол­кото се може повече за жертвата.
- Как получихте имената на хората, с които сте разго­варяли?
- Родителите на жертвата ни ги дадоха. Приятелите ѝ ни насочиха към други познати. Така става обикновено.
- Не използвахте ли бележника с адресите на жертва­та?
- При първоначалния оглед в апартамента на жертва­та не намерихме бележник с адреси. Наложи се да изди­рим познатите ѝ чрез други познати.
- Не е ли необичайно да не намерите бележник с адре­си?
- Не чак толкова, макар че в този случай малко се из­ненадахме. Госпожа Дюбе изглеждаше много организи­рана жена.
- Възможно ли е бележникът да е бил откраднат от престъпника?
- Нямаше други следи от грабеж. Не е много вероятно грабителят да остави бижутата и парите, а да вземе бе­лежника.
- Освен ако името на убиеца не е било в бележника и той е искал да го скрие. И така, детективе, успяхте ли да издирите лекарите на госпожа Дюбе?
- Открихме някои имена и се обадихме на неколцина, но такова търсене обикновено не води до успех. В случая обажданията не ни помогнаха много. Лекарската тайна затруднява получаването на информация, а последните посещения при лекаря може да са били месеци, дори го­дини преди престъплението. При някои разследвания, когато здравословното състояние на жертвата е от значе­ние, има други начини да получим повече информация.
- Такова ли беше положението в този случай?
- Не. В доклада от аутопсията не се споменаваше за здравословни проблеми. Открихме гинеколожката на жертвата и я попитахме дали е забелязала нещо необи­чайно в състоянието на жертвата през последната годи­на. Тя отговори - без да нарушава професионалната тай­на - че не е.
- На кои други лекари се обадихте?
- На педиатъра, лекувал дъщеричката ѝ. Госпожа Калън, майката на жертвата, ни даде името. Този лекар също не ни каза нищо съществено за разследването.
- Не спомена ли нещо за физическото малтретиране, измислено от господин Гъликсън при бракоразводното дело.
- Възразявам срещу думата „измислен“ - обади се Мия Долтън.
- Ще перифразирам. Педиатърът спомена ли за следи от насилие върху детето?
- Не, не спомена такова нещо.
Обърнах се и се усмихнах на Франсоа като любящ чичо, който току-що е получил успокоителни вести. При дела­та за убийство има някои задължителни реакции.
- В хода на разследването свързахте ли се с други лека­ри, детективе?
- Не, доколкото си спомням.
- Не потърсихте ли психиатъра на жертвата?
- Възразявам - обади се Долтън. - Необосновано пред­положение.
- Възражението е прието.
- Знаехте ли, детективе, дали жертвата е посещавала психиатър?
- Не.
- Дерматолог?
- He.
-  Ортопед?
-  He.
-  Зъболекар?
-  He.
- He знаехте дали е посещавала стоматолог, така ли?
- Може да е посещавала, но това не представляваше интерес за нас. Не се налагаше да правим разпознаване по зъбния статус. При нападението зъбите на жертвата не бяха повредени. Според доклада на патоанатома те са били в отлично състояние. По тази причина не потърсих­ме зъболекаря ѝ.
- Само дето името на зъболекаря може да е било сред имената в изчезналия бележник.
- Това въпрос ли е, господин адвокат? - осведоми се Торичели.
- Не, но ето един въпрос: След убийството на пода в стаята е имало много кръв, нали?
- Да. И какво?
- Възможно ли е да се определи дали всичката кръв, изтекла от жертвата, е била на пода, или част от нея е липсвала?
- Не.
- Значи убиецът може да е събрал част от кръвта за свои цели, нали?
- Теоретично, да.
- Само теоретично ли?
- В такъв случай би трябвало да има някакви следи от това събиране. Всичко оставя следи.
- Ще ви покажа една снимка от местопрестъплението, доказателство номер десет на обвинението, на която се вижда опръсканият с кръв под. Искам да погледнете дол­ния ляв ъгъл на снимката. Виждате ли нещо особено, де­тективе?
- Не.
- Не виждате ли следа като от размазване на кръвта?
- Не знам, може би.
- Може би кръвта е била размазана с нещо, нали? Може би някой е топнал парче плат в кръвта, за да я използва по-късно.
- Не мога да определя със сигурност по снимката.
- Може би някой е прибрал това парче плат в найлоно­во пликче, за да размаже по-късно кръвта по чужда фла­нелка или обувка.
- Трябва ли да коментирам това?
- Откъде се е взела снимката в ръката на госпожа Дюбе?
- Не знам.
- Вие предполагате, че след като е била простреляна във врата, в предсмъртната си агония жертвата е грабна­ла снимката на съпруга си, за да покаже, че той е уби­ецът, нали?
- Само казвам какво съм открил.
- Жената е била смъртоносно ранена във врата, кървяла е обилно, а вие смятате, че е грабнала снимката. Въпросът ми е, след като сте огледали кръвта на местопрестъпление­то, положението на тялото; разположението на мебелите, успяхте ли да определите откъде е взела снимката?
- Не точно.
- Не е ли също толкова вероятно някой да е сложил снимката в ръката ѝ?
- Беше я стиснала доста силно.
- Но веднага след смъртта мускулите ѝ щяха да се от­пуснат, така каза съдебният лекар. Не е ли възможно ня­кой да е сложил снимката в ръката ѝ след настъпването на смъртта и да е стиснал пръстите ѝ, за да хвърли подо­зренията към съпруга ѝ?
- Не звучи много вероятно.
- А след това този някой е събрал малко кръв, за да подхвърли улики в апартамента на съпруга ѝ.
- Твърде на сляпо действате, адвокате.
- Може би това е било направено от човек, който е зна­ел за затрудненията на жертвата, човек, запознат с фи­зичните свойства на кръвта. Например зъболекар.
- Вие да нямате зъб на зъболекарите? - попита Торичели.
- Нарича се дентофобия. Страх от мъже с космати ръце, които размахват бормашини и игли пред устата ти. Чест­но си признавам, че страдам от това. А като гледам ус­мивката ви, детективе, вие също сте го изпитвали. Каже­те ми, разговаряте ли със зъболекаря си, докато ви опра­вя зъбите?
- Може би.
- Разказвате ли му за семейството си, докато човърка венците ви?
- В повечето случаи само крещя.
- И така, детективе, ще ви попитам още веднъж. Има­те ли представа как се казва зъболекарят на Лиза Дюбе?
- Не.
- Не мислите ли, че трябва да се поинтересувате?
- Разследването е приключено.
- Очевидно не е.
В този момент чух шум зад гърба си, нещо, което от­давна очаквах.
Уитни Робинсън Трети бе станал и се опитваше да мине покрай другите зрители на неговия ред. Изражението му бе ужасяващо, сякаш няколкото въпроса за кръвта и зъболекарите го бяха сломили. Най-после успя да се измъкне в прохода, забърза към вратата и излезе. При първа възможност щеше да телефонира.
Много добре знаех на кого ще се обади.


Торичели ни пресрещна, преди да излезем от залата. Съдебните заседатели се бяха оттеглили, съдията беше станал, полицаят бе отвел Франсоа и аз повече от всичко исках да се махна оттук, но детективът имаше други пла­нове. Той не беше човек, когото лесно можеш да заобико­лиш, особено когато стои между теб и вратата.
- Детективе, надявам се, че не си се обидил заради ше­гата за сакото ти.
- Жена ми е изричала къде-къде по-жестоки обиди.
- И въпреки това продължаваш да го носиш.
- Стари навици. Интересно представление изнесе днес.
- Старая се.
- Ще ми кажеш ли кой е зъболекарят?
- Още не.
Той изсумтя:
- Типично в твой стил. Мислех, че съм видял всичките ти номера, Карл, но не очаквах, че ще обвиниш в убийст­во представител на тази благородна професия.
- Опитах се да избера заподозрян, когото съдебните заседатели ще намразят повече от адвокат.
- Доста подъл номер дори за теб.
- Ако мислиш, че това е подло, гледай какво ще стане на следващото заседание.
- Очаквах да ме обвиниш, че съм подхвърлил улики. Бях се подготвил за такива нападки.
- Съжалявам, ако съм те разочаровал.
- Знам каква репутация имам. Твърдят, че съм твърде дебел, за да съм и умен, че съм прекалено намръщен, за да говоря истината. Цял живот съм бил ченге, следова­телно съм на страната на лошите.
- Не е нужно да ме убеждаваш.
- Така е, не те убеждавам. Не знам ти как гледаш на работата си, но аз се старая да върша своята. Не обичам издънките. Те променят равновесието на този свят, раз­бираш ли?
- За карма ли говориш, детективе?
- Наречи го, както искаш, но не обичам да слагам ху­бав салам върху лоша филия.
- Изведнъж огладнях.
- Този път не сте хванали правилния човек, детективе - намеси се Бет.
- Убеден съм в противното, но ако мислите така, ка­жете ми кого трябва да хванем. Дайте ми име.
- Това ще развали изненадата.
Торичели пак изсумтя:
- Долтън ми каза да действам и да заслужа заплатата си. Утре сутринта ще знам името.
- Искам да ти кажа нещо - отбелязах, след като Тори­чели излезе и останахме сами в залата. - Може би съм подценил този човек.
- Възможно ли е.
- Страшно е да си го помислиш, но да.
- Мислиш ли, че твърде скоро извадихме версията за зъболекаря?
- На съдебните заседатели им хареса.
- Виктор, Торичели вероятно ще открие името на зъбо­лекаря. Ако той не е бил в града, ако има алиби или не можем да открием мотив, играта ще свърши.
- Знам.
- Какво тогава?
- Нямаме голям избор, нали? След номера, който ни спретна Зоненшайн, трябва да поемем риска. Това е.
- Но...
- Бет, погледни ме.
Тя обърна към мен хубавото си лице, погледна ме раз­тревожено.
- Имаш ли ми доверие?
- Защо този въпрос ме плаши?
- Погледни ме.
Тя ме погледна.
- Не харесвам този човек и не харесвам онова, което из­питваш към него, иска ми се никога да не бях поемал този случай, но една жена е мъртва, едно момиченце е загубило майка си, а бащата е мой клиент и се бори за живота си. Всичко това има голямо значение за мен. Каквото и да се случи в тази зала през следващите няколко дни, помни ми думата, ще се постарая да направя най-доброто.
- Борбата ще бъде ожесточена.
- Да.
- Ти вярваш на Франсоа, нали?
- Не вярвам и на една думичка от префърцунената му френска уста, но знам, че не е убил жена си.
- Добре. Тогава да действаме. Хайде да притиснем този зъболекар до стената.
- Ако не ни изпревари.



63


Събудих се от телефонен звън.
Никоя жена не ти се обажда посред нощ, за да те пока­ни на парти или вечеря, освен ако не се налага да звъни на прекалено много гости. Не, телефонното обаждане по­сред нощ означава жестока трагедия, катастрофа, реален кошмар. Затова когато телефонът ме стресна в най-сладкия ми сън, от момента, в който осъзнах какво става, до момента, когато бях в състояние да вдигна слушалката, през ума ми минаха какви ли не ужасни възможности. Пожар в сградата. Баща ми е починал. Майка ми се обаж­да от Аризона да ме поздрави.
- Какво има? - попитах, почти изпаднал в паника.
Тишина.
- Ало, кой е?
Нищо.
- Мамо?
Пак мълчание.
След няколко секунди затворих. Реших, че е грешка, но дори да беше така, пак не можах да заспя. Сърцето ми се беше разтуптяло и през главата ми минаваха какви ли не сценарии за бедствие. Невъзможно бе отново да заспя дълбоко. Мятах се, въртях се и се взирах в светлото петно на тавана от проникващата през прозореца светлина.
Тъкмо задрямах, когато телефонът пак иззвъня. Под­скочих, забелязах, че навън вече е светло, и вдигнах слу­шалката.
- Ало.
- Човече, обаждам се за колата.
- Каква кола?
- Червения кадилак кабриолет. Цената твърда ли е?
- Каква цена?
- Пишеше хиляда и двеста долара. Чудя се дали не мо­жем да се спазарим малко по-изгодно.
- Не. Не можем да се спазарим и няма никаква кола. Сбъркали сте номера.
- Сигурен ли сте?
- Абсолютно.
Затворих и погледнах часовника. Беше седем. Почти не бях спал, а в десет трябваше да съм в съда. Тъкмо се опитвах да се разсъня, когато телефонът пак иззвъня.
- Какво има?
- Човече, за колата.
- Не водихме ли вече този разговор? Кой номер се опит­вате да наберете?
Той ми го каза.
- Това е моят номер, но не продавам кола. Наистина. Сигурно има грешка в обявата. Моля ви, не ми се обаж­дайте повече.
Тъкмо излизах от банята и се подсушавах, когато про­клетият телефон пак иззвъня. Изтичах в спалнята и го вдигнах.
- Ало - обади се плътен глас. - За кабриолета.
Оставих ново съобщение на телефонния секретар: „Не продавам кола“ и сложих костюма и вратовръзката си. Отбих се в една закусвалня за голяма чаша кафе, след което продължих по пътя си. Бях стигнал до Двайсет и първа улица и кофеинът тъкмо започваше да отваря очи­те ми, когато мобилният ми телефон иззвъня.
- Виктор Карл.
- Ало, да. Благодаря, че се обадихте - каза учтив жен­ски глас. - Разбрах, че продавате малки лабрадудълчета.
Признавам, понякога съм доста бавен с мисленето, но веднага се досетих кой ми е звънял посред нощ.
В кантората беше лудница. Отпред чакаше опашка от кандидати за стажантско място с основна заплата от четирийсет и пет хиляди долара годишно, плюс процент, плюс премии, доста примамливо предложение, само дето не си търсехме стажант, а четирийсет и пет бона плюс процент плюс премии беше повече, отколкото двамата с Бет заедно изкарвахме като адвокати. Кандидатите за работа се тълпяха пред секретарката ми Ели и гневно со­чеха обявата във вестника.
- Не ме интересува какво пише - обясняваше тя, - не търсим стажанти. Станала е грешка. Вървете си.
Когато ме видя, вдигна отчаяно ръце.
Промъкнах се през тълпата, наведох се и прошепнах:
- Съжалявам за тази бъркотия. Някакви съобщения?
- Седем обаждания от желаещи да купят китарата на Джими Пейдж с автограф.
- Джими Пейдж? От „Лед Цепелин“?
- Не знаех, че имаш китара на Джими Пейдж.
- Нито пък аз. - Погледнах тълпата. - Ще съм в каби­нета. Трябва да проведа един разговор. Благодари им за вниманието и им кажи, че вече сме си намерили човек. Така ще е по-лесно.
- Какво става, господин Карл?
- Някой ми върти номера.
- Ако продължава така, искам повишение на заплата­та.
- Съжалявам, след като платим на новия стажант, няма да имаме дори за кламери, камо ли за повишения.
Затворих вратата на кабинета си, седнах зад бюрото, изгълтах кафето и се втренчих в лампичките на телефо­на, които примигваха; всички линии бяха заети. Значи Боб си играеше с мен, будеше ме посред нощ и пускаше фал­шиви обяви, за да блокира телефоните ми. С това едва ли щеше да ме спъне, но все пак беше досадно. Не се съмня­вах, че е научил за въпросите ми към Торичели предиш­ния ден. Когато една линия се освободи, вдигнах слушал­ката и набрах.
Уитни Робинсън Трети се изсмя, когато му разказах какво е станало.
- Не си очаквал да се зарадва, нали? - попита ме.
-  He.
-  Или че няма да разбере какво се случва.
- Не съм си мислил такова нещо.
- Това е положението, моето момче. Как очакваше да реагира? Допусна грешка, че го замеси в процеса. Така застрашаваш работата му.
- На зъболекарската му практика ли?
- Разглеждай го като мисия.
- Уит, нямах друг избор.
- Всички имаме избор.
- А ти избра да ме шпионираш.
Той се изкиска на обвинението ми.
- По-скоро си мисля, че съм направил услуга и на два­мата. Аз съм като посредник. Много те обичам, Виктор, знаеш го. А пък той е забележителен човек, невероятен, велик.
- Той е зъболекар.
- О, мое момче, той е много повече от това. Този човек е блестящ пример за всички нас. Ние непрекъснато виж­даме нещастни души, изпаднали в беда, а какво правим? Само цъкаме съчувствено с език и отминаваме. Той оба­че се спира, хваща ги за ръцете, помага им. Не мога да изброя всички хора, на които е помогнал по някакъв на­чин. Ти също си един от тях, Виктор, не забравяй. Вече много ти помогна, а също на онези деца, за които се гри­жиш. Може да ти помогне още.
- Звучи ми като подкуп.
- Ако така мислиш, значи още нищо не разбираш. Тук няма корист, Виктор. Той вижда една жена в затрудне­ние, влиза в живота ѝ и поема отговорност за нея. Ти още нямаш деца, но нека да ти кажа нещо, което лично съм преживял. Един баща не  се спира пред нищо, за да спаси детето си. Необикновеното при този човек е това, че той чувства всички хора като свои деца. Знае как може да им помогне и го прави.
- Нещо като рицар на доброто, който ти подава ръка в най-тежкия момент.
- И успява да помогне, мое момче, успява.
- Както в случая с Лиза Дюбе?
- Той направи, каквото можа.
- Той я е убил, Уит.
- О, не, не я е убил. Не говори глупости. Той е посветил целия си живот да помага на хората. Той не е убиец. Той спасява живот.
- Убил я е.
- Стига. Разстроен си и не мислиш. Слушай мен, мое момче. Знам, че ми нямаш доверие като едно време. Раз­бирам те. Виждам, че се отдръпваш. Но ако някога си ми вярвал, повярвай ми и сега. Той не е убил тази жена.
- Кой тогава?
- Вече няма значение.
- Дори да ти вярвах, Уит, имам отговорност към кли­ента си.
- Измъкни клиента си, без да замесваш доктор Боб.
- Единственият начин да спася клиента си е да използ­вам Боб, за да поставя под съмнение доказателствата на обвинението.
- Помисли си, Виктор. Обмисли всички възможности. Поставяш в опасност нещо толкова велико, че не можеш да си го представиш. Не само него, а и мисията му, а той не може да го допусне. Той може да бъде прекрасен при­ятел и ти го доказа, но може да бъде и най-опасният враг.
- Едва ли. Няколко фалшиви обяви, няколко късни обаждания. Мога да се справя.
- О, Виктор, мое момче, не го подценявай. Това е само началото на играта.



64


Асоциацията ми харесва: Мия Долтън, изтегната в хамак, със затворени очи, с висока чаша с чадърче в ръка и слуша румба.
- Обвинението приключи. Предлагаме почивка.
- И аз имам нужда от голяма почивка - прошепнах на Бет.
- Казахте ли нещо, господин Карл? - попита съдията.
Защо ли се чувствах като ученик в пети клас?
- Не, господин съдия.
- Ще представите ли свои свидетели?
- Да.
- Нека тогава да дадем малко почивка на съдебните заседатели и да обсъдим някои процедурни въпроси, пре­ди да продължим.
- Станете - извика приставът.
Всички се изправиха. Най-важното за един адвокат е да запази спокойното си изражение, докато съдебните заседатели излязат от залата. След като вратата се за­твори, можеш да се отпуснеш вяло на стола и да дадеш израз на отчаянието си.
Бет направи обичайните предложения за прекратява­не на делото в наша полза, изтъкна обичайните аргумен­ти, стоически прие обичайните откази.
- Нещо друго, което да отхвърля? - попита съдията.
- Кредитната ми карта бе отхвърлена миналата сед­мица от банката - отвърна Бет. - Вече няма какво.
- Чудесно. Двайсет минути почивка.
Съдията стана и се отдалечи.
- Добре мина - сподели тя.
- Не по-зле, отколкото сме очаквали - съгласих се и се изправих. - Долтън доста последователно представи до­казателствата си.
- Готови ли сме за защитата?
- Така мисля.
В този момент очите на Бет се разшириха и почувствах присъствието на нещо голямо и дебело зад гърба си. При­свих очи, преди да се обърна.
Торичели.
- Казва се Пфефер - каза той. - Робърт Пфефер.
- Как го откри?
- Една приятелка на жертвата ни каза. Госпожица Уинтърхърст. Онази кукла, която бе готова да даде пока­зания за обвиненията за насилие, които Лиза е направи­ла срещу съпруга си. Вие възразихте и не позволихте да свидетелства. Оказва се, че тя е препоръчала зъболекаря на Лиза. Той помогнал на въпросната госпожица Уинтърхърст при покупка на недвижим имот. След като научихме името му, минахме през кабинета му. Любезен човечец. И явно си разбира от работата. Посъветвах се с него за зъбите си и той ми отговори съвсем компетентно.
- Записа ли си час?
- Да. Изглежда много способен и чух, че имал нежни ръце. Разбира се, оказа се, че има алиби за нощта на убий­ството.
- Разбира се, че ще има. Провери ли го?
- Потвърдено е. През цялата нощ е бил с един човек.
- Доктор Боб, кучият му син. - Поклатих глава. - Кой би предположил? Ще ми кажеш ли с кого е бил?
- Следствена тайна, само ще ти кажа, че ръцете му са били заети.
- Разбрах.
Тилда. Пфу!
- Това решава въпроса, нали? - добави Торичели.
- Предполагам.
- Нали ще ни спестиш глупостите за зъболекаря гла­ворез?
- Не мисля.
- Карл, знаеш ли какъв си ти? Досадник. Ти си едно досадно копеле.
- Благодаря, детективе. Може ли да те посъветвам нещо?
- Казвай.
- Преди да седнеш на стола на доктора, провери дипло­мата му. Името му е малко размазано и не се чете. Оказ­ва се, че истинското му име не е Пфефер. Съветвам те, преди да му дадеш да ти бръкне в устата, да го попиташ защо си е сменил името.
Колкото и да се оплаквам, в работата ми все пак има някои удоволствия. Основното е осребряването на чеко­вете за хонорарите ми. Освен това обичам да разпитвам глупаци, да чета съдебни стенограми (това е малко из­вратено, признавам) и да наредя на секретарката си да отклонява всички обаждания. Особено обичам да гледам как хората се отдръпват плахо, когато им кажа, че съм 'адвокат. Опитайте някой път на улицата или на някое събиране, кажете на някого, че сте адвокат, и гледайте как бавно ще се измъкне. Реакцията е почти същата, как­то ако кажете, че сте от имиграционната служба. Изпи­тах това удоволствие и когато обясних на детектив Тори­чели, че новият му зъболекар, доктор Пфефер, е фалшифицирал дипломата си и по неизвестна причина е сменил името си. Дебелакът се ококори и нервно потърка с език зъбите си.


- Извикайте първия си свидетел, господин Карл - каза съдията.
- Ваша чест, защитата призовава Артър Гъликсън.
Артър Гъликсън влезе; носеше скъп сив костюм, чер­ни обувки с пискюли, а прошарената му коса бе прилеж­но пригладена назад. „Изгладен“ беше най-точното опре­деление за него - строен, с хубав маникюр и равни зъби. Сигурно си спомняте името Гъликсън, той бе адвокатът на Лиза Дюбе в бракоразводното дело. Когато беше сви­детел на обвинението, се бях опитал да предотвратя явя­ването му в съда. Сега той бе първият ни свидетел. Странно как се променят нещата. При вида на Гъликсън човек не можеше да не се замисли над безкрайния дебат за при­чината и следствието. Дали адвокатите като него изпит­ват някакво вродено влечение към семейното право, или самата професия ги превръща в такива отвратителни създания?
Гъликсън застана на свидетелското място, подръпна маншетите си, изпъна ръкавите си и нагласи вратовръзка­та си, симетрично разположена под яката му. Жълтата си вратовръзка. Абсолютно същата като моята. Боже мой! Униженията, свързани с вратовръзката ми, нямаха край.
- Благодаря, че отново сте сред нас, господин Гъликсън. Имам само няколко въпроса. От предишните ви показа­ния научихме, че сте представяли Лиза Дюбе по време на развода ѝ, нали?
- Така е - отвърна той, като оглеждаше ноктите си.
- Как вървеше?
- Моля?
- Разводът. При предишните си показания казахте, че госпожа Дюбе се е борила за настойничество над дъще­ря си, борили сте се като лъв да отмъкнете част от се­мейното имущество, включително идеална част от рес­торанта на Франсоа Дюбе, а също за значителна детска издръжка.
- Искахме клиентката ми да получи онова, което ѝ се полага.
- Чудесно. Не смятам да го обсъждаме сега, но бих ис­кал да знам, господин Гъликсън, как вървеше делото. Какъв беше шансът да постигнете всичките си искания?
- Трудно е да се прецени.
- Опитайте, господин Гъликсън. Да вземем въпроса с настойничеството. Обвинили сте подсъдимия във физи­ческо насилие над Лиза и Амбър Дюбе. Какви доказател­ства имахте?
- Лиза Дюбе беше готова да даде показания.
- Други свидетели обаче не е имало, нали?
- Лиза бе разказала за малтретирането на приятелки­те си.
- Това е косвена информация и не се приема в съда. Освен това педиатърката, както научихме от детектив Торичели, не е забелязала следи от насилие. Имахте ли други свидетели или доказателства, че детето е било мал­третирано?
- Не, но търсехме.
- Така. От своя страна господин Дюбе е обвинил жена си, че злоупотребява с успокоителни, че често оставя де­тето при майка си, докато предприема разходки из града, и в много други отношения не е способна да се грижи доб­ре за дъщеря им. Така ли е?
- Това твърдеше той.
- Имаше ли свидетели, които да потвърдят думите му?
- Той твърдеше, че има.
- Проверихте ли ги?
- Някои да.
- Какво установихте?
- Имаше начини да оборим показанията им.
- Имам достатъчно опит като адвокат, за да разтълку­вам отговора ви. Свидетелствата бяха доста силни, нали?
- Имаха известно основание.
- Господин Гъликсън, какви според вас бяха възмож­ностите на Лиза да получи настойничеството над детето?
- Възразявам. Мнението на свидетеля е несъществено за делото - обади се Мия Долтън.
- Господин Карл, съществена ли е тази линия на пока­зания?
- Да, господин съдия. Моля да ми разрешите да продължа. Не се опитвам да коментирам развода в тази зала. Но мисля, че е много важно да разберем дали спо­ред адвоката на госпожа Дюбе тя е имала шансове да спе­чели делото. Страхът ѝ, че ще загуби детето си, е в основа­та на защитната ни тактика.
- Добре, разрешавам, но внимавайте.
- Благодаря, ваша чест. Господин Гъликсън, имаше ли опасност Лиза да не получи попечителство?
- Да.
- Сериозна ли беше тази опасност?
- Не беше за пренебрегване.
- И според правилата на адвокатската колегия вие бяхте длъжен да го кажете на клиентката си, нали?
- Да.
- Как го прие?
- Не мога да издавам всичко, което сме си говорили.
- Разбира се, но можете да ни опишете емоционалното ѝ състояние. Как прие вестта, че може да не получи на­стойничеството над дъщеря си Амбър?
- Немного добре.
- Ами по въпроса с парите? Как вървяха нещата?
- Несъмнено щяхме да спечелим известна издръжка. Бях убеден, че ще вземем значителна част от приходите на господин Дюбе, но за съжаление те не бяха големи. Издръжката на детето зависеше от присъждането на по­печителство, затова и тук нямаше нищо сигурно. Прове­дохме проучване и установихме, че поради естеството на този бизнес не можем да вземем дял от ресторанта. Зато­ва имаше опасност Лиза да получи много малко финан­сови средства.
- Това също ли ѝ го казахте?
- Разбира се.
- Как го прие?
Гъликсън поглади косата си.
- Разводът е проблем и за двете страни.
- Разстрои ли се?
- Може да се каже.
- Изпадна ли в отчаяние?
- Твърде силна дума, но да.
- Как можеше да се справи с тези проблеми, господин Гъликсън? Как можеше да увеличи шансовете си при раз­вода?
- Бракоразводните дела са като всеки друг съдебен процес. Уменията на адвокатите са важен фактор, зато­ва ми плащат, но най-голямо значение имат доказател­ствата.
- Значи е имала нужда от повече и по-категорични до­казателства, така ли?
- Да.
- Казахте ли ѝ го?
-Да.
- Казахте ли ѝ какви доказателства ще ѝ бъдат най- полезни?
- Казах ѝ, че това са доказателства, поставящи под съмнение способността на съпруга ѝ да се грижи за дете­то.
- Например за пристрастеност към наркотици?
- Да, абсолютно.
- Доказателства за безразборни сексуални връзки?
- Да, разбира се.
- Доказателства за сексуална извратеност?
Той се усмихна и се озъби, сякаш му предлагах да пога­ли гладко бедро на плувкиня.
- Да, такива доказателства винаги помагат.
- Посъветвахте ли госпожа Дюбе да наеме частен де­тектив, който да потърси такива доказателства?
- Да, но тя отговори, че има средства само за хонорара ми.
- Колко ѝ взехте, между другото?
- Възразявам - обади се Мия Долтън.
- Каква е целта на въпроса ви, господин Карл? - поин­тересува се съдията.
- Питам от професионално любопитство. Може би ис­кам да се преквалифицирам.
- Възражението се приема.
- Благодаря, господин съдия. Благодаря и на вас, гос­подин Гъликсън. Нямам повече въпроси.




65


Не можах да определя защо се събудих. Беше абсолютно тихо и може би това бе причината. През лятото държах прозореца си отворен, затова бях свикнал да спя на шума от бучене на коли, свирене на клаксони, смях на минува­чи, водещи по-забавен живот от моя. Когато се събудих през тази нощ обаче, навън цареше пълна тишина. Може би така би се стреснал в съня си кореняк лондончанин, когато не чуе звъна на „Биг Бен“ в обичайния час.
А може би го очаквах. Ако е било така, той не ме разо­чарова.
Лежах с отворени очи и чаках мозъкът ми да се разсъ­ни, когато телефонът иззвъня.
Неволно подскочих.
- Ало.
Никой не отговори и аз веднага разбрах кой е.
- Предполагам, че си ти - казах, без да издавам страха си; всъщност говорех дори приятелски.
Чух само дишане.
- Очаквах да се обадиш - добавих. - Нямаш ли какво да ми кажеш? Добре. Само ще те моля да не затваряш. Имам специално послание за теб.
Изчаках няколко секунди. Връзката не прекъсна.
- Но преди да ти кажа това, което искам... - Това, кое­то чух, въздишка ли беше? - ...искам да знаеш, че нямам нищо лично срещу теб. Всъщност дори те харесвам въпре­ки всичко, което ми подсказва здравият разум. Дори мал­ко ти се възхищавам, фалшивите обяви бяха доста забав­ни. Досадни наистина и объркаха деня на секретарката ми с онази тълпа от кандидати за работа, но все пак бяха доста сполучлив номер. Най-лошото беше с лабрадудълчетата. Мобилният ми телефон не спря да звъни. Принудих се да го изключа, за да не слушам отчаяното лаене на обаждащите се, а когато пак го включих, имах двайсет съобщения от желаещи да си вземат лабрадудълче. Още не знам какво е лабрадудъл, звучи ми като име на полу­фабрикат, но явно търсенето е огромно.
Хареса ми и как беше подредил онези порносписания в кантората с името ми върху фалшивите абонаментни раз­писки. Много трогателно. Секретарката ми не остана доволна - първо, от появата им, а после заради необходи­мостта да събере всичките от кантората. Искам да зна­еш, че ги взех да ги прегледам вкъщи, и още съм озадачен от избора ти. „Навирени задници“, добре, „Цици“, разби­ра се, но „Баби лесбийки“? Моля ти се. Нищо чудно, че сънувам кошмари. Нямам търпение да видя какво ще ми изтърсиш следващия път.
Не на остроумието ти обаче се възхищавам, нито за неудобствата, които ми създаде. Възхищавам се на чувст­вото ти за дълг, на убедеността ти, че изпълняваш мисия. Обичаш да помагаш, винаги си го твърдял, но не е само това, нали? Това е по-скоро мания. Мисля, че разбирам откъде идва. Но и ти трябва да разбереш, че аз също имам задължения. Основното от тях в момента е да помогна на клиента си. Признавам, че не харесвам Франсоа, също както може би и ти, но той е мой клиент. Това означава нещо, поне за мен. Ще направя всичко, за да му помогна, и за тази цел трябва да те намеся. Там ли си още?
Заслушах се. Чух дрезгаво дишане, но това ми стигаше.
- Забавно е поне веднъж само аз да говоря. Имам чув­ството, че съм бръкнал в устата ти. - Засмях се. - Не мога да разбера какво се е случило в нощта на убийството на Лиза Дюбе. Кой какво на кого къде е направил? Пълна каша. Със сигурност обаче знам, че ти си замесен. И мис­ля, че ще мога да убедя съдебните заседатели в това. Ако го направя, има вероятност Франсоа да бъде оправдан. Дали това е добре или не, не мога да кажа. В едно само съм сигурен - че знам твърде малко. Честно да си при­зная, аз съм толкова ограничен, че едва измислям как да се облека сутринта Каръл може да потвърди, че не се спра­вям много добре и с това. Знам обаче, че трябва да върша добре работата си и никакви досадни телефонни обаждания или фалшиви абонаменти за порносписания няма да ме спрат.
Исках само да знаеш. Няма нищо лично.
Така, май е време за посланието. Преди няколко дни бях в Чикаго, близо до стадиона. В една къщичка на три пресечки от трета база. Точно така. В твоята къща. Ти не си единственият, който може да се рови в миналото. Ху­баво си поговорих с Джим и Франи. Брат ти и сестра ти много се зарадваха да чуят, че си жив. Толкова отдавна не си им се обаждал, та си мислеха, че си умрял. Почти се просълзиха, когато им разказах как си уредил живота си. Почти. И ако щеш вярвай, баща ти беше при тях. Добра новина. Пуснали са го от затвора. Но да ти кажа, мисля, че е получил инсулт, и май не се грижат много добре за него, не че заслужава повече. Реших, че трябва да ти кажа. Посланието, което трябва да ти предам, е от брат ти и сестра ти. Казаха, че баща ти много би искал да те види. Те също. Искат да им отидеш на гости. Искат да се прибе­реш у дома.
Изчаках за някаква реакция, но не чух нищо, само дрез­гавото дишане. След малко се чу изщракване.
Добре.

Затворих, отпуснах главата си на възглавницата и кле­пачите ми натежаха. Доста добре се получи, нали? Тази нощ
той
нямаше да може да спи.




66


В деня, когато съдът почиваше, отидох в „Точната топ­ка на Томи“. Беше ранен следобед. Влязох в прохладното помещение и махнах на белокосия барман. Той кимна и ми посочи сепарето до вратата. Хорас Т. Грант седеше с друг старец, дъската беше между тях, а фигурите - разпръснати като уморени войници върху черните и бе­лите квадрати.
Хорас ме погледна и се намръщи, сякаш ставите го за­боляха от подагра.
- Пак ли искаш да те натупам? - попита.
- Не, сър. Белезите от последния път още не са заздра­вели.
- И аз така си помислих. - Той отново се наведе над дъската. - Ще мърдаш ли тоя кон, Симпсън, или цял ден ще съзерцаваш жалкото си положение?
- Имам възможности - възрази противникът му.
- Сигурно, и все лоши.
- Казвам ти, че имам възможности, всякакви възмож­ности. Не е необходимо да ми се перчиш. Освен това веднъж те матирах.
- Сериозно? - Хорас удивено повиши глас: - Кога?
- Онзи път, не помниш ли гениалния ми ход с царица­та и пешката? Блестяща комбинация.
- Не си спомням, сигурно съм бил пиян, а не съм се напивал, откакто Уилсън Гуд взриви оная бомба и ми изкара ангелите.
- Не съм казал, че е било наскоро.
- Не си. Добре, хайде мърдай, преди да умра от старост.
- Твърде късно - обадих се аз.
Симпсън се засмя и закри уста с дългите си кокалести пръсти. Хорас поклати глава.
- Какво искаш? - попита след малко.
- Бързам. Имам среща на горния етаж.
Хорас вдигна вежди.
- Исках само да ти кажа, че работя по онова нещо, за което говорихме. Още нямам новини.
- Добре.
- Надявам се скоро да има.
- Знаеш къде да ме намериш.
- Да.
- Това ли е всичко?
- Да.
- Добре, сега ще ни оставиш ли най-после? Като те гле­дам такъв дебел и досаден, не мога да мисля за друго, ос­вен как ще фрасна главата ти с бухалка, не че се нуждая от много мисъл, за да бия тоя глупак.
- Я виж това - обяви Симпсън и с театрален жест пре­мести коня си.
- Нямам нищо против - отвърна Хорас, премести офи­цера си от ъгъла на дъската и взе противниковата фигура.
- По дяволите - измърмори Симпсън.
Исабел Чандлър беше горе в апартамента на Джулия и Даниел Роуз. Навсякъде имаше кашони и найлонови пли­кове, пълни с какво ли не.
- Местим се - радостно обяви Джулия. Даниел седеше в скута ѝ, носеше шорти и чиста фланелка с дълги ръка­ви. - Ранди ни е намерил къща в Мейфеър, както отдавна се канеше. По-близо е до работата му и има самостоятел­на стая за Даниел. Казват, че близкото училище е хубаво.
- Чудесно - отбелязах, като се почудих дали не иска да избяга от мен.
- Джулия посещава често консултациите за родители - каза Исабел, която седеше с отворена папка в скута. - Обеща да ги посещава по-редовно. А зъбите на Даниел изглеждат много добре.
- Усмихни се, Даниел.
Даниел вдигна глава, погледна ме с тъжни очи и пак се притисна до врата на майка си.
- Кога точно ще се преместите? - попита социалната работничка.
- Следващата седмица - отвърна Джулия. - Новият апартамент вече е свободен. Ранди ходи там всяка вечер да го подготвя за нас, хазаинът е купил боя и той го пре­боядисва в сивкавосиньо.
- Чудесно - измърморих.
- Хайде да ви запишем час при някой педиатър в райо­на - предложи Исабел. - Така лекарят веднага ще започ­не да следи състоянието на Даниел.
- Толкова ли е спешно? Може ли, след като се нане­сем?
- Мисля, че трябва да го направим веднага. Как е здра­вето на Даниел?
- Напълнял е. Храни се добре. Сигурно е заради зъби­те. Доктор Пфефер му ги направи идеално.
- Той обича да помага - отбелязах. - Спазвате ли стриктно съветите му?
- Да. Ранди най-много се грижи за това. Всичко върви много добре.
- Радвам се за вас, Джулия, наистина. Може ли да се поразходя с Даниел навън, докато вие уредите останала­та част.
- Всичко уредихме вече, нали, госпожице Чандлър?
- Да, струва ми се.
- Хайде всички да се разходим - предложи Джулия. - Да изведем Даниел на въздух. За мен също ще е добре.
- Чудесно.
Бяхме странна групичка, докато вървяхме по улицата към градинката. Исабел и аз - с костюми. Джулия - по дънки и фланелка, вързана на възел, и Даниел - притис­нат до нея. От облеклото и походката ни личеше, че с Исабел сме представители на властта, изпратени със съдебна заповед да следим отношенията между майка и син. Честно казано, тази роля не ми харесваше. Години трябваше да минат, докато събера кураж да възстановя отношенията си със собствената си майка, и все още потръпвах от мисълта, че може да ми се обади нощем да провери какво правя. Кой бях аз да преценявам дали майката изпълнява добре задълженията си, след като един­ственото, което разбирах от деца, бе, че са опасни за кос­тюмите ми? Но ето, вършех тази работа и Джулия явно най-после бе приела сериозно родителските си задълже­ния. Дали не се самозалъгвах, че самото ми присъствие има положителен ефект? Това почти ме караше да се чув­ствам... Каква дума да използвам? Не ми идваше наум, но това някак си ме караше да се чувствам... някакъв.
Мамка му, може би доброволната работа не беше чак толкова лошо нещо.
В градинката ние, тримата възрастни, седнахме на една пейка и започнахме да обсъждаме плановете на Джулия за сина ѝ, а Даниел обикаляше из детската площадка. По едно време започна да се катери по катерушките и като се захващаше с крака, достигна с лявата си ръка най-висо- кия лост, но нещо го накара да спре и той бавно слезе.
- Ще поговоря малко с Даниел - обявих.
Той бе застанал до люлката, държеше едната седалка и я буташе нагоре-надолу.
- Как е животът, Даниел?
- Добре - отвърна той, без да ме погледне.
- Вълнуваш ли се, че се местите?
- Не знам.
- Не ми изглеждаш въодушевен.
- Тук ми харесва.
- Там също ще е хубаво.
- Ами ако тя не успее да ни намери?
- Коя?
- Знаеш коя.
- Таня ли?
- Как е тя?
- Не знам, още не съм я видял, но я търся и скоро ще я намеря. Обещавам ти. Аз ще знам къде сте, Даниел, и ще я доведа.
Той се обърна и се втренчи в мен:
- Не!
- Какво има?
- Той не я харесва.
- Знам. Ще внимавам. Ами теб, Даниел? Теб харесва ли те?
- Не знам.
Отново ми обърна гръб, приближи се до пързалката и погали металната ѝ повърхност. Погледнах към Исабел и Джулия на пейката. Социалната служителка говореше по телефона си, папката беше отворена в скута ѝ. Джулия тревожно гледаше към Даниел. Изправи се и тръгна към нас. Застанах така, че да закрия детето от погледа на май­ка му.
- Какво ти е на ръката, Даниел?
Той притисна дясната си ръка до тялото.
- Нищо.
- Дай да видя, Даниел. Моля те.
- Нищо ми няма.
Наведох се, хванах ръката му за китката и внимателно я изпънах. Той присви очи.
- Докато играеше ли се удари?
- Не.
- Падна ли?
- Не.
- Ще вдигна ръкава ти, може ли?
- Не.
- Ще го вдигна.
Дръпнах ръкава му и сърцето ми се сви.
- Опари се на цигарата ми - каза Джулия, която бе до­шла зад мен, докато гледах ръката на сина ѝ.
- Не знаех, че пушите, Джулия.
Докато стоях наведен над Даниел и стисках китката му, отметнах перчема от челото му, за да не гледам ръката му.
- Понякога запалвам цигара.
- Знам, че Ранди пуши.
- Стана случайно.
- Не ви разбирам. Съжалявам, опитах се да ви разбера, но не мога. Първо изхвърляте Таня, а сега това. Аз нямам деца, затова не се и опитвам да разбера какво чувствате, но ми е достатъчно да знам, че те са деца и са се нуждаели от някого да ги защити, че този човек сте вие. Нуждаели са се от вас, а вие сте ги изоставили.
- Стана случайно, казах ви.
- Има три белега от изгаряне, заздравели в различна степен. Това тук е отворена рана. И трите са от цигара. Не е било случайно.
- Ще се прибираме - заяви Джулия.
- Не, няма.
- Тръгвай, Даниел - заповяда тя и протегна ръката си.
Момчето ме погледна и не помръдна.
- Какво има? - попита Исабел, която се беше прибли­жила и все още държеше мобилния си телефон отворен.
- Обадете се на полицията. Веднага да изпратят патрулна кола и детектив от отдел „Битово насилие“. И тряб­ва да намерим безопасно място за Даниел.



67


Закъснявах за среща с Каръл Кингсли.
Първо трябваше да изчакам полицията и да попълня иск за арестуването на Ранди Флиър. След това се върнахме в апартамента на Джулия, за да вземем дрехите на Дани­ел. Заведохме го в социалната служба, където Исабел се зае да му търси приемно семейство. После заедно с нея и Даниел отидохме в хубава къща, където бяхме посрещна­ти от усмихнати мъж и жена, родители на две по-големи деца. Те се бяха записали като доброволци да приемат дете, спешно нуждаещо се от грижи, и службата вече ги бе про­учила и ги бе одобрила. Така или иначе закъснявах, но това не беше причина за сълзи.
Явно грешах, защото когато я видях да седи пред полупразна чаша бяло вино в претъпканото ресторантче „Рембранд“, намиращо недалеч от страховитата тъмна сграда на районния затвор, Каръл Кингсли плачеше.
- Какво става? - попитах, когато седнах до нея. - Мал­ко закъснях.
Тя само махна с ръка и се опита да се успокои. Добре поне, че не плачеше с глас, това би било доста конфузно. Хлипаше тихичко, сдържано, като за умряло коте или друго такова незначително нещастие. Само дето Каръл Кингсли нямаше котка.
- Каръл? Добре ли си?
Тя се овладя, умело избърса очите си така, че да не раз­маже грима си, и поклати глава:
- Не съм добре.
- Какво е станало?
- Съобщиха ми ужасна вест. Не съм добре.
Обхвана ме паника. Тя беше болна от нещо, това бе повече от ясно. От рак. Сигурен бях. Представих си я на болнично легло, със съсухрени крайници, гола глава, как ме гледа с хлътнали очи. Боже мой. Гледа ме с надежда, че ще се грижа за нея. Аз! Някак си изведнъж се беше превърнала в моя отговорност. Излизахме едва от две сед­мици и не я харесвах чак толкова, но пак аз бях осъден да се грижа за нея. Къде беше справедливостта? И пред кого трябваше да обжалвам? Изпитах непреодолимо желание да се извиня, че имам работа, да стана и да си плюя на петите. Когато ножът опре до кокала, първата ми реак­ция е да избягам. Сега обаче стоически се хванах за края на масата, натиснах задника си на стола и се опитах да не издавам ужаса си.
- Какво ти има? - попитах. - Сериозно ли е?
- Много сериозно.
- Кажи ми. Какво?
- Спомняш ли си, когато ти разказвах за инструктор- ката си по йога, Миранда? Тя ми препоръча доктор Пфефер.
- Инструкторката ти по йога ли?
- Тя е много загрижена за мен. Каза, че не изглеждам добре и след занятията ме прегледа. Откри нещо ужасно.
- Твоята инструкторка по йога?

- Да, Виктор, посоката на моето
чи
се е обърнала. Енер­гиите на петте елемента вече не си взаимодействат по положителен начин в тялото ми. Затворили са се сами за себе си. Водата гаси огъня, огънят стапя метала, металът реже дървото, дървото изтощава земята, земята поглъща водата. Разбираш ли?

- Не, не разбирам.
- Равновесието в живота ми се е загубило. Не знаеш ли за фън шуй?
- Ония врели-некипели за това къде да поставим дива­на си?
- Не са врели-некипели, Виктор, и не се отнася само за обзавеждането на дома, макар че и тези познания са възхи­тителни. фън шуй ни учи как да поддържаме равновесие­то в живота си.
- И равновесието в твоя живот е нарушено, така ли?
- Така каза Миранда. Трябва да направя промяна, ина­че деструктивната енергия сериозно ще увреди всичките ми чакри.
- Добре. Добре, Каръл. Само се успокой. Не е фатално. Ще променим нещо. Какъв е проблемът? В работата ли?
- Не.
- В апартамента ти?
Тя поклати глава.
- От нова кола ли имаш нужда? Нов стил на обличане?
- Мислиш ли, че стилът ми на обличане има нужда от промяна?
- Е, ти винаги казваш, че няма нещо, което едни нови обувки да не могат да излекуват.
- Проблемът не е в обувките ми, Виктор.
- Къде тогава?
Тя се втренчи в мен и очите ѝ отново се напълниха със сълзи.
- О! - досетих се.
- Да.
- Какво означава това? Веднага ли? Това ли е послед­ната ни вечеря заедно?
- Съжалявам, Виктор. Много съжалявам. Но от само­то начало чувствах, че нещата между нас не вървят добре. Ти сигурно също си го изпитал. Между нас винаги е има­ло дистанция. Опитах се да я преодолея, мислех си, че ще успея, но сега Миранда ми каза, че нямам много време. Съжалявам.
- Аз също - отвърнах и за мое учудване бях искрен.
Така и не бях позволил да се сближим истински с Каръл, защото чувствах, че тя има чисто и честно сърце. Може би беше твърде красива за мен, твърде добре обле­чена, твърдо решена да намери отговори там, където ня­маше истински въпроси. А може би беше твърде силно свързана с проклетия доктор Боб. Каквато и да беше при­чината, аз така и не си дадох труда да я разбера. Винаги съм гледал на нея като на завършен продукт, жена, която избира мъжете като дрехи и търси нещо, което съвпада с нейния стил, но явно съм грешал. Тя не се отличаваше от всички нас, като всеки друг човек търсеше някаква опора в живота си. Не знам дали можех да бъда тази опора за нея или тя за мен, но не бях дал възможност да проверим.
Тя допи виното си, изтри една сълза от бузата си с опа­кото на дланта си, събра нещата си, притисна чантичка­та си до гърдите и стана. Аз също се изправих. От любез­ност се почувствах задължен да го направя.
- Сбогом, Виктор.
- Желая ти късмет с твоето... как беше там?

- Моето
чи.

- Да- точно така.
- Благодаря ти - промълви тя и се отдалечи.
- Каръл.
Тя спря и се обърна.
- Искам да ти дам нещо за спомен.
Развързах вратовръзката си и ѝ я подадох.
- Виктор, тя е твоя.
- Всъщност цветът много не ми допада. Задръж я за спомен. Или я подари на приятеля си Ник. Той има нуж­да от нова вратовръзка. Вземи я. Моля те.
Тя ме погледна за момент, след което взе вратовръзка­та. Затвори очи и погали с копринения плат лицето си. Отново се просълзи и нямаше да се учудя, ако чуех плач на тъжни цигулки.
- „Строубридж“ винаги ще ни помага - опитах се да я окуража.
По дяволите, замислих се, докато я гледах как излиза от ресторанта и живота ми, беше красива.
Нещо привлече вниманието ми към бара в другия край на ресторанта. Възрастен мъж, висок и слаб, който ме гледаше.
Уит.
Остана, докато се увери, че съм го видял, след което тръгна след Каръл. Нямаше нужда да ми казва нищо, присъствието му беше достатъчно красноречиво. Това не беше просто неизбежният край на една мимолетна връзка, това бе поредният удар върху мен. Зъболекарят ми доктор Боб бе накарал пациентката си Миранда, инструкторката по йога, да каже на Каръл Кингсли да прекрати почти засищащата ни сексуална връзка. И старият ми приятел Уит се беше появил, за да осъзная смисъла на послание­то.
Доктор Боб дава, доктор Боб отнема, да се слави име­то на доктор Боб.
Седнах и се замислих за скъсването с Каръл, за преду­преждението, за вратовръзката ми и за нарастващото на­прежение, когато една сервитьорка се приближи.
- Сам ли останахте?
- Боя се, че да.
- Какво ще желаете?
Погледнах я. Беше хубавичка, с къса рижа коса, черно червило и обица на носа. Изглеждаше забавна. Знаех, че е само сервитьорка и мъжете винаги се прехласват по та­кива, сигурно е дълбоко залегнало в панталоните ни, но все пак сметнах появата ѝ за добра поличба. Предполо­жих, че няма да страдам дълго за Каръл.
- Един сандвич с пържола. Препечен.
В „Рембранд“ сервират страшно вкусни сандвичи, а след поредния сблъсък с доктор Боб адски ми се ядеше хубаво месо.



68


В юридическия факултет един професор ни казваше, че адвокатите сме като богове на сътворението в съдеб­ната зала. Нищо не съществува, докато не го създадем. Ние избираме веществените доказателства, ние избира­ме свидетелите, ние измисляме въпросите, ние създаваме света на съдебния процес. На следващия ден в съда бях като разгневено божество, готово да преобърне света на­долу с главата, и се чувствах напълно способен да го на­правя.
За пръв път от седмици бях на себе си. Кипях от енер­гия, настроението ми беше по-добро от друг път, стъпвах по-леко. Каква бе причината за тази моя самоувереност? Нека да го кажа по този начин: Попай се зарежда със спа­нак, Куиг - с ягоди, Саурон - с пръстена си. Аз вероятно черпя енергия от червената си полиестерна вратовръзка. Със старата си приятелка, извадена от чекмеджето за чорапи, бях готов за борба. И съюзникът ми на бойното поле бе експертът криминалист доктор Антон Граматикос.
Най-подходящият платен експерт в един съдебен про­цес е висок, с прошарена коса и ясен глас или пък нисък, енергичен и напомнящ на съдебните заседатели за дело­то срещу О Джей Симпсън. Е, поне не трябва да изглежда така, сякаш е готов да те продаде на евтина разпродажба. Ето защо Антон с готовност заставаше на свидетелското място, и то срещу солидно заплащане. При Граматикос обаче важното бе не само впечатлението, което създаваше с външността си, а и това, че си разбираше от работа­та.
- Ваша чест - казах, след като надълго и нашироко раз­питах Антон за професионалните му постижения, които въпреки карираното яке, брадясалото лице и маниерите като на тираджия бяха впечатляващи, - поканил съм гос­подин Граматикос като специалист по криминалистика.
- Нещо да отбележите, госпожице Долтън?
- Мога ли да задам няколко въпроса за квалификаци­ята му, господин съдия?
- Разбира се.
Мия Долтън се изправи, като ми намигна:
- Доктор Граматикос, разбрах, че сте написали учеб­ник по криминалистика, нали така?
- Да, така е - отвърна свидетелят. - Това е популярен самоучител от рода на „Голф за идиоти“ или „Пиано за глупаци“.
- Книгата ви от някоя от тези поредици ли е, докторе?
- Не. Когато се обърнах към техните редактори, те ми казаха, че си търсят някой малко по-известен, като оня доктор Лий, който, повярвайте ми, нищо не разбира. За­това реших да създам своя поредица. Оказа се, че тези заглавия с идиотите и глупаците са запазена марка, зато­ва трябваше да измисля нещо ново, нещо свежо.
- Как е озаглавена книгата ви, доктор Граматикос?
- „Криминалистика за умствени инвалиди“.

Долтън се обърна към съдебните заседатели, които се разсмяха. Смееха се
със
свидетеля ми, а не
на
него, макар че той остана сериозен.

- Как вървят продажбите, докторе? - поинтересува се прокурорката.
- Немного добре.
- Имате ли представа защо?
- Не. Може би заглавието не е много подходящо за Харвард.
- Не мисля така.
- Трябва да я прочетете, госпожице прокурор - каза Антон, наведе се напред и кимна дълбокомислено към нея. - Точно като за вас е.
Съдебните заседатели пак се разсмяха.
- Нямам възражения - изсъска Долтън през зъби.
- Съдът приема доктор Граматикос да свидетелства като експерт по криминалистика - обяви съдията. - За­почвайте, господин Карл.
- Интересува ме общественият склад „И-зи“ в покрай­нините на Екстън, Пенсилвания. Запознат ли сте с този обект, докторе?
- Вече да.
- Как научихте за него?
- Вие ми се обадихте и ме помолихте да направя огледа на едно от отделенията там, клетка номер двайсет и се­дем.
- Научихте ли кой е наел тази клетка?
- Да, научих. Проверих документацията на склада.
- И кой я е наел, доктор Граматикос?
- Оказа се, че клетката е дадена под наем на обвиняе­мия, който седи ей-там, Франсоа Дюбе. Наел я е по вре­мето, когато се е разделил с покойната си жена, но преди убийството ѝ. Според документацията той е предплатил наема за пет години.
Всички в залата погледнаха Франсоа, който се втрен­чи в мен с недоумяващ поглед. Погледнах го с изражение, подсказващо, че най-лошото за него тепърва предстои.
Бавно, предпазливо въведох Антон в складовата клет­ка, накарах го да опише странната сцена с креслото, те­левизора, видеото, сандъка с видеокасети и шестте бири. Беше направил снимка на склада и след дълги проце­дурни спорове съдията ми разреши да я представя като веществено доказателство. Той разказа, че съдейки по дебелия слой прах, по състоянието на насекомите, попад­нали под креслото, и по документацията на склада, сце­ната е била подредена по този странен начин най-малко две години преди огледа, но след арестуването на Франсоа Дюбе.
Докторе, много е важно да сме сигурни, че подредба­та наистина е направена след влизането на Франсоа в затвора, защото той не е пускан на свобода след арестуване­то си. Сигурен ли сте в преценката си?
Антон сви рамене:
- От доста време се занимавам с това, господин адво­кат. Дори съм написал книга на тази тема. Освен това имах нещо малко по-конкретно по отношение на датата.
- Обяснете.
- Върху бирените бутилки е отпечатана датата на про­изводство. Тази партида е била бутилирана два месеца след арестуването на обвиняемия.
- Благодаря, докторе. Споменахте за сандък с видеока­сети, нали?
- Да, имаше касети. Изгледах две от тях.
- Какви филми имаше на тези касети?
- Доста разнородна колекция. Имаше два типа комерси­ални касети. На пет-шест от тях имаше детски филмчета, другите бяха порнографски. Да спомена ли някои заглавия?
- Да, кажете.
- „Жажда да служиш“, „Сцепи ме отзад“, „Ох, слива­ка: седем“...
- Необходимо ли е това, господин Карл? - прекъсна го съдията.
- Не, господин съдия, просто се възбуждам сексуално от заглавията.
- В такъв случай толкова стигат.
- Добре. И така, докторе, имаше ли любителски ви­деозаписи?
- Да. Имаше запис от сватбата на обвиняемия, краси­ва двойка; имаше семейно филмче с обвиняемия, жена му и малкото им момиченце. Имаше и три любителски фил­ма с така да се каже, похотливо съдържание.
- Порнография ли?
- Точно така.
- Какво беше заснето на тях?
- Обвиняемият и няколко други лица, които не позна­вам, а,също различни предмети и маски, които също бяха намерени в склада.
- Искам да покажа някои видеокасети на свидетеля.
Извадих три от касетите, опаковани в найлонови пли­кове.
- Познавате ли ги?
- Това са порнографските филми, за които говорех. Раз­познавам ги по етикетите и петната и върху всяка съм залепил тиксо с инициалите си.
- След като направихте снимки и прегледахте касети­те, изследвахте ли склада за отпечатъци?
- Вие поискахте да го направя.
- Открихте ли?
- Разбира се, в помещението беше пълно с отпечатъци.
- Дори след толкова години?
- На такова място, в склад, който почти не се провет­рява, където никой не влиза и всичко е покрито с прах, отпечатъците се запазват идеално. При такива условия могат да се запазят за неограничено време.
- Успяхте ли да намерите съответствия за някои от отпечатъците?
- Да. Някои от тях, със съжаление ще кажа, че бяха ваши. Трябва повече да внимавате, Виктор. Всъщност открих само два ваши отпечатъка върху едната бутилка от бира, която беше отворена.
- Съжалявам.
- Върху отделни предмети намерих отпечатъци от обвиняемия и жертвата. Това не е изненадващо, тъй като някои от вещите в склада са били в общия им апартамент.
- Имаше ли отпечатъци, които не успяхте да иденти­фицирате?
- Да, разбира се, имаше такива. Това също не е изне­надващо, защото в документацията на склада са отбеля­зани няколко случая, когато носачи са пренасяли вещи от апартамента на обвиняемия.
- Установихте ли съвпадения за някой от тези неиден­тифицирани отпечатъци?
- Да, за един.
- Разкажете.
- Вие ми дадохте полицейска документация за определени неидентифицирани отпечатъци, открити на място­то на убийството на госпожа Дюбе. Един от отпечатъци­те, открити на ключа на лампата, съвпадаше с отпечатък от складовата клетка. Отпечатък от десен показалец.
- Доколко точно беше съвпадението?
- Много точно. Намерих дванайсет съвпадения в двата отпечатъка. Хубаво е да има още, но не открих различия, така че съвпадението е добро. Открих такъв отпечатък и върху една от любителските порнографски видеокасети.
- Имате ли представа на кого може да е отпечатъкът?
- Не.
- Според това, което казвате, някой е бил в склада и е държал тази касета. Същият човек е бил и на место­престъплението.
- Точно така.
- Може би е убиецът?
- Възразявам - намеси се Долтън.
- Приема се - обади се съдията. - Това не е аргумент, господин Карл.
- Съжалявам, господин съдия - рекох, гледайки съдеб­ните заседатели, които много добре разбираха, че не съжа­лявам.
Някои гледаха в една точка, сякаш не възприемаха нищо, но други, с набърчени от съсредоточеност чела, на­блюдаваха внимателно Антон. Те разбираха възможните обяснения и щяха да кажат на другите. В това дело през цялото време е трябвало да се търси друг извършител. Бях използвал Зоненшайн, за да го създам, но той ме подведе. Сега го правех с помощта на отпечатъците. Чии отпечатъ­ци? На кого другиго? На доктор Боб, разбира се.
- Да се върнем на видеокасетите. Забелязвам, че ети­кетите са изцапани.
- Да.
- Успяхте ли да определите от какво са петната?
- Разбира се.
- От какво?
- От кръв - отвърна Антон Граматикос. - Човешка кръв.
Изчаках, докато през залата премине изненадано мърморене като океанска вълна, преди да продължа:
- Чия е кръвта върху етикетите?
- Взех проби кръв от всеки етикет и направих ДНК- отпечатък. Сравних го с полицейските данни по случая. Достигнах до извода, че кръвта е на Лиза Дюбе.
Погледнах съдебните заседатели. Всички ме гледаха озадачено. Мия Долтън също. Изглеждаше така, сякаш иска да скочи и да възрази, само че не намираше за какво да се захване. Забавно ми беше да я гледам.
- Можете ли да предположите, господин Граматикос, дали тези видеокасети, които открихме в склада, са били и на местопрестъплението?
- След като разгледах снимките на кръвта по пода и стените на местопрестъплението и ги сравних с петната върху етикетите, мога да заключа, че е възможно касети­те да са били в апартамента по време на убийството.
- Ваша чест, искам тези видеокасети да бъдат приети като веществено доказателство и моля за разрешение за­писите да бъдат изгледани от съдебните заседатели.

Изрекох го спокойно, без да наблягам на думите, зато­ва ми беше много интересно да наблюдавам реакцията на самото ми предложение. Както очаквах, Франсоа ско­чи и закрещя:
„Non, топ Dieu, поп“
[11]
.
Това беше на френ­ски, което предположих, че означава: „Адвокатът ми ми го начука.“ Бет се изправи и ме погледна, сякаш бях пълен идиот. В съдебната зала настъпи суматоха, съдебни засе­датели и публика зашушукаха възбудено. Само Мия Долтън, седеше спокойно, замислена. Това ме изненада. Съдията заудря с чукчбто си, изкрещя пискливо и не осо­бено любезно:

- В кабинета ми, веднага!



69


Няма да стане, господин Карл - заяви съдията. - Няма да допусна да превърнете съдебната ми зала в порнограф­ско тържище.
- Без списания с голи жени и евтино пийпшоу едва ли можете да претендирате за тържище, господин съдия.
- Какво очаквате да постигнете с тези записи?
- Уместен въпрос - съгласи се Бет. - Аз също съм любопитна.
- Не самото наличие на тези касети, а записаното на тях е жизненоважно за защитата. Заради това е умряла Лиза Дюбе, заради това клиентът ми е обвинен в убийст­во.
- Продължете, господин Карл - изръмжа съдията, - обяснете с какво записаното на касетите е толкова важно за доказване на вашата теория. И очаквам обяснението ви да е дяволски убедително.
- Не е достатъчно съдебните заседатели само да знаят, че такива касети съществуват. Трябва да ги изгледат, гос­подин съдия, да изпитат отвращението, което почувствах, когато за пръв път ги пуснах, отвращението, което е из­питал и убиецът. Господин Гъликсън каза, че имало опас­ност Лиза да загуби попечителството над детето. Потвърди, че доказателство като тези би ѝ помогнало. Тя е разказала за проблема си на някого и този някой се е опитал да ѝ помогне. Първо е влязъл в склада на обвиня­емия, след което е проникнал с взлом в апартамента ѝ, за да ѝ остави касетите. Мислел си е, че така ще ѝ помогне да върне дъщеричката си. Плановете му обаче са се объркали. Лиза се е събудила и се е уплашила, че в апар­тамента ѝ има непознат. Грабнала е револвера си и е на­паднала крадеца. Стигнало се е до борба в тъмното, при което револверът е гръмнал и куршумът е пронизал вра­та на Лиза. Било е нещастен случай, непознатият не го е искал, но това не променя нещата. Лиза Дюбе е загинала. След като тя е издъхнала в оплисканата с кръв стая, престъпникът е взел снимката на обвиняемия и я е сло­жил в ръката на жертвата, за да натопи клиента ми. След това е влязъл в апартамента му, за да подхвърли изцапа­ната с кръв фланелка и оръжието.
- Това ли е теорията ви? - попита съдията.
- Да.
- Това е най-смешното нещо, което съм чувал.
- Но не е само теория. Точно това се е случило.
- Защо убиецът е решил да натопи клиента ви?
- За да предпази себе си, а също и момиченцето. Кога­то видите записите, ще разберете. Някои от действащите лица вероятно са малолетни. Това дава не само мотив на убиеца да проникне в апартамента на жертвата, а и да натопи клиента ми след това.
- Звучи ми неубедително, господин Карл. Не знам как ще накарате съдебните заседатели да ви повярват.
- Имам план.
- Предполагам, че имате. Трябва да изгледам записи­те, преди да реша какво да правя, но съм склонен да не разреша пускането им в съдебната зала. Госпожице Долтън, вие бяхте необичайно мълчалива при това обсъждане. Какво мислите по въпроса?
- Нямам възражение, ваша чест.
- Моля?
- Ако записите съдържат онова, което описва госпо­дин Карл - а вярвам, че той говори истината - нека да бъдат пуснати. Те само ще затвърдят позицията на обви­нението.
- Как така, госпожице Долтън?
- Доктор Граматикос каза, че са били в апартамента на жертвата по време на убийството. Ние ще приемем ста­новището му. Жертвата очевидно е смятала да използва касетите в делото за развод. Ако е узнал, че жена му при­тежава записите, обвиняемият веднага е отишъл да ги вземе. Никога не би допуснал тя да ги използва срещу него. Затова е проникнал в апартамента ѝ, сбили са се, той я е убил, взел е касетите и ги е прибрал в тайния си склад. Откриването на касетите засилва позициите на обвине­нието.
В този момент почувствах остра болка в пищяла си. Бет ме беше ритнала, ритна ме с всичка сила, но нямаше нужда. Вече разбирах какво става и то не беше никак до­бре за нас. Съдията беше съвсем прав. Докато описвах теорията си за убийството, тя прозвуча невероятно дори на мен. Познавах доктор Боб. Как щеше да да прозвучи на съдебните заседатели? Не правдоподобно, дадох си сметка. Долтън също беше права. Касетите засилваха позицията ѝ, даваха конкретен мотив, заради който Франсоа би пожелал смъртта на жена си. Мислех се за много умен, както винаги, а излязох пълен глупак.
- Ако господин Карл не регистрира касетите като ве­ществено доказателство и не ги пусне пред съдебните за­седатели - заяви Мия Долтън, - аз ще го направя.
- Добре - предаде се съдията, като поклати глава, ся­каш не разбираше не само този спор, а и самото устройст­во на съвременния свят. - Нека да прегледам записите и тогава ще реша. Аз съм против, но след като и двете стра­ни искат да ги пуснат, вероятно ще разреша.
На излизане от кабинета му Бет изсъска:
- Осъзнаваш ли какво правиш?
- Мислех, че да, но сега не съм сигурен.
- Защо този отговор не ми вдъхва увереност?


На следващата сутрин съдебната зала бе затворена за публиката и пресата, макар че забелязах неколцина слу­жители от съда, които се бяха промъкнали да гледат. Пред съдебните заседатели бе поставена количка с телевизор и видеокасетофон. Сложиха първата касета и включиха апарата. Оставаше само да им раздадат пуканки.
Някаква посредствена музика на орган бе единствени­ят акомпанимент на стоновете и пъшкането, които се чу­ваха от телевизора.
Бях гледал и слушал записите, затова, слава Богу, не се налагаше да следя внимателно, а имах време да наблю­давам реакцията на околните. Докато съдебните заседа­тели гледаха скандалните кадри, по лицата им се сменя­ха променливите емоции, характерни за всеки несвикнал да гледа порнография: първо ужас, после унес, накрая - отегчение. След това - отново ужас. Хващах ги да хвърлят бързи погледи на Франсоа, като се опитваха да скрият отвращението си, но стиснатите им устни ги издаваха. Съдията също наблюдаваше лицата на съдебните заседа­тели, опитваше се да оцени реакцията им и да разбере дали не е допуснал грешка, като разреши да пуснем касетите. Долтън и Торичели седяха със скръстени ръце и се прест­руваха на много възмутени и шокирани. Позите и изра­женията им бяха толкова еднакви, като че ли нарочно се бяха упражнявали.
Най-интересното за мен обаче ставаше на масата на защитата, Франсоа седеше облегнат назад и гледаше в екстаз униженията си на екрана. Отначало се опита да симулира смущение и възмущение, но бързо се отказа. След първите моменти, докато зрителите свикваха с образите на екрана, изражението му се смени. Престорено­то притеснение отстъпи на самодоволна усмивчица. Не можеше да се сдържи. Макар че предишния ден гръмогласно ме беше обвинил с префърцунения си френски ак­цент, че го разпъвам на кръста на американското пуританство, сега, когато сексуалните му фантазии се разиг­раваха на екрана, той не можеше да скрие задоволството си и лицето му издаваше мислите му. „Завиждате ми - мислеше си, - ако имахте достатъчно смелост и въобра­жение, всеки от вас би застанал на мое място.“
Да, много интересно. Понякога отваряше уста, сякаш искаше да изстене заедно с героите от записа. Не можеше да се сдържи, беше като ученичка, която чува любимата си песен по радиото и започва да мърда беззвучно устни, повтаряйки си наум текста;
От самото начало бях преценил тоя негодник, нали?
Още по-интересна обаче ми беше реакцията на Бет. И макар че тогава не бих си го признал, за мен тя бе най- важният зрител в залата. Бих могъл да подкрепя аргумен­тите си и да обоснова теорията си само с кратко описание на филмите, дадено от Антон Граматикос, който достатъчно добре щеше да предаде съдържанието им пред съдебните заседатели. Да, наистина, ако лично ги изгле­дат, те може би щяха да са по-склонни да ми повярват, така думите, които смятах да им кажа в заключителната си пледоария, щяха да имат по-голяма тежест. Затова по­казването на записа беше важно за защитната ми страте­гия. В същото време знаех, че показването на касетите може да настрои съдебните заседатели срещу клиента ми. При все това бях готов да поема риска, защото се надявах, че така ще обърна и Бет срещу него.
Онова, което виждах изписано на лицето ѝ обаче, изоб­що не ме успокояваше. В очите ѝ се четеше тъга, съчувст­вие. Страните ѝ бяха зачервени от срам и в начина, по който чупеше пръсти, личеше напрежение - това бяха предвидими реакции. И повече отколкото при всички дру­ги присвитите ѝ очи и изкривената ѝ уста издаваха отвра­щение. Това също го очаквах. Но отвращение не от фил­мите или от клиента, седящ до нея, а от мен.
И съвсем основателно.



70


Тази нощ работих до късно в кантората. Бях се надя­вал Бет да дойде след заседанието в съда, за да ѝ обясня, но какво имаше за обясняване? Тя ми беше казала, че чувствата ѝ към Франсоа не са романтични, но не ѝ бях повярвал. Бе отказала да изгледа филмите, когато ѝ пред­ложих, затова я принудих да ги види в съда, въпреки че рискувах интереса на клиента ни. Вживявах се в ролята на родител, макар че не ѝ бях баща. Бях решен да ѝ помог­на, независимо дали искаше.
Той бе оставил отпечатък в съзнанието ми - да, доктор Боб. Дадох си сметка за това и ме побиха тръпки. Може би следващия път щеше да ми се прииска да извадя кътни­ците на Бет.
Докато напразно чаках партньорката си, подготвях заключителната част на делото. Първо се обадих на гос­пожа Уинтърхърст, която препоръчала доктор Боб на Лиза.
Спомних си, че при едно от посещенията ми се наложи зъболекарят да ме остави и да отиде в съседната манипулационна, за да лекува спешно тази жена, издокараната пациентка, която постоянно се оплакваше. Да, отговори ми тя по телефона, разбира се, че бе готова да свидетелст­ва. Щяло да бъде вълнуващо и имала много подходящо облекло. Не се съмнявах в това.
След това телефонирах в Чикаго, първо разговарях с Франи Пепър, след това проверих полетите от летище ,,О’Хеър“ и накрая уредих болногледачка за Върджил, докато дъщеря му свидетелства. Съмнявах се, че Джим ще се вдигне от креслото, камо ли да се качи на горния етаж, за да се грижи за жестокия старец. Затова телефо­нирах в два старчески дома, осведомих се дали имат сест­ри, които поемат външни поръчки, и ги посъветвах да из­пратят някоя по-якичка и по-грубоватичка. Ще се изне­надате колко много кандидатки намерих.
Когато уредих всичко, написах призовка за доктор Боб. На следващия ден съдът почиваше, съдията беше на съве­щание, затова щях да имам достатъчно време да посетя зъболекаря, макар че, проклет да съм, ако му позволя от­ново да докосне зъбите ми въпреки дупката, която още зееше между тях.
Затова когато изгасих лампите, заключих кантората и излязох в топлата влажна нощ, беше доста късно. Бях изто­щен и гладен, „Филаделфия“ играеше в Сан франциско, което означаваше, че ще заспя на дивана около третото по­даване, и това ме устройваше. По пътя купих стек от шест бири и пържола с кашкавал - да, наистина ядем тези неща - взех писмата си и тръгнах по стълбите към апартамента си.
Отворих вратата, влязох и се заковах на място.
Усетих позната и ужасна миризма. Имаше и още нещо.
Живеех в пълен безпорядък, признавам, но не чак такъв. Дрехите ми бяха разкъсани, тапицерията на дива­на - раздрана, масата в трапезарията бе преобърната, сто­ловете - разхвърлени, плакатите от стените - скъсани, евтините ми чинии бяха изпочупени, но най-лошото - те­левизорът беше хвърлен на земята с разбит кинескоп. Нямаше да гледам бейзбол. Първата ми мисъл бе дали застраховката ще покрие щетите, а втората - че нямам застраховка. Преди да ми хрумне трета мисъл, някой ме сграбчи за врата и дъхът ми спря.
Гърбът ми бе притиснат към стена от плът, широка и удивително мека. Бях вдигнат във въздуха. Гърлото ми бе стиснато. Нарочно използвам страдателен залог, защото в първите мигове бях скован от болка и шок.
Когато най-после осъзнах какво става, безпомощно стиснах дебелата ръка, която ме държеше за гърлото. Опипах я с надежда да намеря китката, може би да извия някой пръст и да принудя нападателя да ме пусне. Напи­пах гума върху непомръдващата маса от месо и кокали. Никаква надежда.
Опитът с пръстите се оказа неуспешен, затова напра­вих единственото, което ми оставаше, докато се задушавах - започнах да се мятам като обезумял. Сигурно съм приличал на лош имитатор на Елвис, танцуващ „Затвор­нически рок“ върху нагорещени въглища по време на епи­лептичен припадък, но в момента не се интересувах как изглеждам.
Петата ми изрита някакъв пищял, юмрукът ми фрасна нещо меко върху някакво лице, лакътят ми сръга ня­какви ребра. Чудовището, което ме държеше, заподска­ча, отпусна хватката и бързо издиша, като изръмжа гърлено.
В следващия момент се оказах проснат по очи на земя­та. Започнах да ритам, но нещо твърдо и дебело затисна кръста ми и ме сплеска на пода. Цялото лице ме заболя, но източникът на болката като че ли бе нещо остро, заби­то в бузата ми.
Повдигнах главата си, за да облекча болката, но нещо ме удари толкова силно, че носът ми се фрасна в пода.
- Давам ти последен шанс, тъпако - изсъска някой с немски акцент.
Стисна ме за ухото и го извъртя толкова силно, че из­пищях.
Тежестта от гърба ми се вдигна. Отново вдигнах гла­вата си, за да облекча болката в бузата ми. Опитах се да се завъртя да видя нападателя и изведнъж нещо се заби в лицето ми. Спрях и плахо вдигнах ръка към бузата си. Напипах нещо лепкаво, като че ли кожата ми бе покрита с мазна течност.
Не беше мазнина.
Бавно се повдигнах на ръце и колене, седнах на пода и пак опипах бузата си. Нещо стърчеше от нея. Хванах го и го дръпнах, отначало заяде, но след това излезе. Парчен­це стъкло, леко закривено. Не бях първият човек, травмиран от телевизията, но в случая предпочитах да е от гледането на някое тъпо предаване.
Помислих си да се изправя, да изтичам по стълбите, да настигна нападателя, но започна да ми се повдига, сякаш огромен октопод обхващаше с пипала стомаха ми.
Реших да остана така. Пък и вече знаех кой ме е напад­нал, нали?
Тилда. Войнствената германка. Дебеланата пак се про­яви.



71


Влязох плахо в чакалнята на доктор Пфефер. Почти очаквах да видя Тилда на пост пред вратата с бухалка в ръка и надпис: „Забранено за продажни адвокати“, но всичко си беше както обикновено. Стените все още бяха бежови и красивата Диърдри още седеше на рецепцията. Същата ярка светлина, същата нежна музика, същото натрапчиво весело настроение.
И очевидно все още бях добре дошъл.
- О, господин Карл, много се радваме да ви видим. Това нова вратовръзка ли е? И какво ви е на бузата? Надявам се, нищо сериозно?
- Просто телевизията ми дойда малко в повече.
Да не споменаваме няколкото часа в болницата, ин­жекциите с упойка, четиринайсетте шева.
- Не виждам да имате записан час днес. Дали не сме объркали нещо?
- Не, Диърдри, документацията ви е изрядна. Просто реших да се отбия на приятелско посещение. Докторът тук ли е?
- Доктор Пфефер има пациент в момента, но съм сигурна, че ще се зарадва да ви види. Вие сте от любимците му.
- Поласкан съм.
- Мисля, че една от манипулационните е свободна. Ако искате, господин Карл, изчакайте доктора в зала В. По принцип не пускаме посетители в работната част на ка­бинета, но съм сигурна, че можем да направим едно из­ключение за вас.
Погледнах затворената врата към манипулационните, към столовете, машинките и... Погледнах вратата и по­треперих.
- Не, благодаря. Да ви кажа честно, с трактор не може­те да ме върнете там.
Тя се усмихна, объркана какво би трябвало да отгово­ри на това.
- Седнете тогава. Докторът скоро ще се появи.
Седнах на един бежов стол, взех някакво старо списа­ние и се опитах да се успокоя. Самото място бе достатъчно обезпокоително - все пак това беше чакалня на зъболе­карски кабинет - но тревогата ми се засилваше от мисълта, че този зъболекар не иска просто да ме изтеза­ва, а и нещо друго. Искаше да не го замесвам в делото срещу Франсоа Дюбе и натискът върху мен се увеличава­ше твърде обезпокоително. Трябваше да го спра по ня­какъв начин и това бе целта на посещението ми. Можех да се оттегля и си го мислех миналата нощ, докато лека­рят шиеше бузата ми, но не би било в мой стил. Някои може би ме смятат за безгръбначно и се чудят как мога да вървя изправен, но когато някой ме притисне, както ме притискаше той, това само засилва упоритостта ми. Затова бях решил да сложа край на това, да му връча при­зовката и да прекратя играта.
Вратата към манипулационните се отвори и аз подско­чих. Тилда се показа на прага, стоеше леко наклонена на една страна и лявото ѝ око бе така подуто, че беше затво­рено. Тя ме погледна злобно със здравото, след което се отдръпна да направи път на доктор Боб и пациентката му, симпатична млада жена.
Зъболекарят рязко спря, когато ме видя, на лицето му за момент се изписа изненада, преди отново да се усмих­не:
- Здравей, Виктор. Каква приятна изненада.
Присви очи и се вгледа в лепенката на бузата ми, ся­каш това го изненадваше, после се обърна и огледа пора­женията на Тилда.
- Вие двамата да не се виждате тайно? - попита разве­селено.
Изчаках да поговори с пациентката, докато пишеше нещо в картона ѝ. Тя неспокойно погледна превръзката ми, преди да излезе. Когато вратата се затвори след нея, пристъпих към бюрото на секретарката и подадох призовката на Боб.
- Нося ти нещо, докторе.
Той я пое и изведнъж се почувствах облекчен, сякаш като му дадох документа, бях свалил от плещите си те­жестта на две щанги и една шайба за кърлинг.
Той погледна за кратко призовката и сви рамене:
- Ще проверя дали съм свободен на тази дата, но сигур­но има по-полезни занимания. - Изведнъж лицето му грей­на и той бодро добави: - Спомних си, че исках да ти почи­стя зъбния камък, преди да сложим новия мост. Имам добра новина. Свободен съм и мога да те приема веднага. Да направим почистването сега. Влизай.
- Няма да стане.
- О, не се бой, Виктор, това е най-лесната част. Поня­кога оставям Тилда да почисти зъбния камък, тя е много старателна, както може да се очаква, но за теб ще се по­грижа лично.
Погледнах през отворената врата, откъдето Тилда ме наблюдаваше мрачно.
- Няма да вляза там.
- Напротив, ела. Забелязах, че венците ти са леко възпа­лени. Почистването ще направи чудеса. Зъбите ти ще за­блестят, когато се усмихваш, обещавам ти.
- Ще намеря друг да ми ги почисти и да запълни дупката.
- Ще бъде жалко. Мостът ти ще бъде готов в близките дни. О, не бъди такъв страхливец, Виктор. Ние сме про­фесионалисти, нали? Ако си нямаме доверие за друго, за това би трябвало да си вярваме. Би ли извадила картона на Виктор, Диърдри?
Секретарката отиде в хранилището да вземе картона ми и ме остави сам с доктор Боб и Тилда, която продължа­ваше да ме гледа свирепо с отвореното си око.
- Хайде, заповядай - покани ме зъболекарят и мина покрай нея през вратата. Няма да те бавя. Пък докато чистя зъбния камък и полирам емайла, имам някои ин­тересни новини. Открих адреса, който търсиш.


Ключът беше Рекс - каза доктор Боб, след като пъхна металната шпатула между зъбите и венеца ми. - Не може да не си спомняш Рекс, оня великан с лоши зъби, който кисне пред хотел „Латимор“. Отпусни долната си устна, моля. Не ми пречи, Виктор. Трябва да проникна под ли­нията на венеца. Който те е учил да си чистиш зъбите с конец, е бил абсолютен некадърник. След като се убедих, че Рекс е ключът ми към хотел „Латимор“, трябваше само да измисля начин да го предразположа. За късмет едва ли мога да си представя човек с по-голяма нужда от стоматологична помощ.
Да си призная, трудно следях разказа на доктор Боб. Едва се сдържах да не скоча от стола и да побягна. Той обаче трябваше да ми каже един адрес, а освен него исках да чуя и разказа му. Да не говорим, че едно почистване на зъбния камък щеше да ми се отрази добре. Затова реших да търпя, въпреки че нервите ми бяха толкова изопнати, че при всяко забиване на иглата подскачах. За моя изне­нада доктор Боб работеше необичайно внимателно. Всъщност повече ме боляха ръцете - от стискане на обле­галките на стола.
- Трябва да кажа, че той беше по-добър пациент от теб, Виктор. Има по-голяма търпимост към болка или не ме познава толкова добре колкото теб. И така, Рекс ме заве­де при една млада жена на име Клеър, която работи при страшната госпожица Близа, тайната любовница на пре­подобния Уилкърсън. Невероятно, но факт. Опитах с гос­пожица Елиза, но не постигнах нищо. Задръстена стара мома, недосегаема за моя чар, можеш ли да си представиш? Клеър обаче беше друга работа. Много красива, идеалистка, млада жена с висока духовност. Мисля, че Рекс си пада по нея. Няма ли да е прекрасно да ги събера? Мисля, че това ще е следващата ми мисия. Изплюй.
Изплюх, гадост.
- В крайна сметка Клеър ми даде адреса. Оказа се мно­го просто. Стана само с няколко несъществени наруше­ния на закона. Не адресът обаче беше най-интересното в цялата история. Най-интересното беше Рекс. Днес из­глеждаш малко нервен. Защо така? Ако искаш да избег­неш подобни проблеми в бъдеще, Виктор, ще трябва да идваш по-често. Ако съдя по състоянието на зъбите и венците ти,, не е зле да ме посещаваш веднъж на три ме­сеца. Както ние, зъболекарите обичаме да казваме, две­те неща, които никога не са достатъчни на един човек, са сексът и стоматологичната помощ. Така, мисля, че свършихме отдолу. Отвори широко. Започваме отгоре. Каква четка за зъби използваш? Може би трябва да я смениш. Не можеш с годинр да използваш все една и съща четка.
Забиване, стъргане, ръчкане, стъргане, забиване.
- Постоянно издирвам нови таланти, бедни души с го­леми сърца, хора. с възможности и желание да променят света. Мога да ти посоча за пример една жена в Балтимор, едно семейство в Албъкърк, един мъж в Мексико Сити, който извърши велики дела. Всички ние искаме само да помагаме. Мисля, че Рекс е такъв човек. Той е талант. Вярно, все още му липсва увереност в каквото и да било освен в силата му, но сърцето му е чисто и е много по-интелигентен, отколкото изглежда. Мисля, че ще е твърде полезен за каузата, ако поработя добре над него. В това поприще обаче човек никога не знае кога ще му свърши времето. О, извинявай. Май бръкнах прекалено дълбоко. Ако съдя по реакцията ти, май засегнах нерв. Трябва да почистя.
Когато отново се зае с почистването на зъбния камък, доктор Боб отбеляза:
- Олеле, много кървиш! Навремето си мислех да те вер­бувам за каузата, Виктор. Твоите остроумни шеги, маската ти на егоист очевидно са само фасада. Надявах се, че в сърцето ти не се крие само една тъмна утайка от себич­но равнодушие. Но не, открих нещо забележително в теб, нещо, което се надявах да използвам. Виж само как по­магаш на това дете, Даниел, кръстоносния ти поход в търсене на сестричката му. Дори това, което правиш за онази отрепка, господин Мазняра, похотливия готвач. Да, имаш голям потенциал и милосърдието ти е най-голямо- то ти достойнство. Но както често става, имаш един не­достатък. Така, мисля, че свърших. - Той пъхна огледал­цето в устата ми и го завъртя. - Да, свърших. Не беше толкова страшно, нали?
Странно, но наистина не беше. Ако не броим малкия инцидент, когато разкървави венеца, докато говореше завоалирано за призовката, почистването на зъбите ми мина сравнително безболезнено - в сравнение с операция на бъбрек може би.
- Сега да полираме - весело обяви той и докато върте­ше кръглата четка из устата ми, продължи: - Някои но­вобранци не успяват, препъват се при последната крачка. Приемат нещата много лично. Като гледам лицето ти и окото на Тилда, започвам да си мисля, че съм се излъгал в нея. Тя е прекрасна жена, силна и безстрашна, изненад­ващо гъвкава в леглото, но реакциите ѝ са погрешни. Ви­наги е по-добре да си Локи, а не Тор. Задръж така, почти свърших. Да. Готово. Чудесно стана, без да се хваля. Из­плакни добре и изплюй.
Изжабурих се, изплюх.
- Това ли е? - попитах обнадеждено.
- Още не. Тилда - провикна се той и ранената валки­рия се появи. - Да дадем флуорида на господин Карл. С какъв аромат предпочиташ, Виктор? Шоколад, пина колада или мента.
Погледнах плахо огромното женище на вратата и настръхнах.
- Хайде да пропуснем флуорида - изписках като упла­шено девойче.
- Стига глупости. Предлагам ти пина колада. Ще ти напомня за морските бризове, които толкова пиеш. Довърши вместо мен, Тилда, ако обичаш. Ей-сегичка се връщам.
Изчезна, оставяйки ме в ръцете на сестрата. Поглед­нах страшното, подуто лице.
- Отвори широко - заповяда тя и посегна към устата ми. - И да не ревеш този път, тъпако.
Все още треперех от третирането с флуорид, когато док­тор Боб влезе. Беше с маска, синя шапка, гумени ръкави­ци и държеше ръцете си напред като хирург, с вдигнати нагоре пръсти и длани, обърнати към гърдите.
- Това е всичко, Виктор. Свършихме. Имам друг паци­ент, затова не мога да си бъбря още с теб.
- Благодаря.
- Диърдри ще ти се обади, когато мостът стане готов, за да го поставим. Ще стане за нула време. С това взаимо­отношенията ни приключват. Сега ще те помоля да си вземеш глупавата призовка. Трудно ми е да ти го кажа, но повярвай ми, нямам друг избор. Пък и се бяхме разбра­ли нещо.
- Ти си я убил.
- Не - енергично отрече той. - Тя ми беше пациентка също като теб. Опитах се да ѝ помогна.
- Каквато и да е истината, ще трябва да свидетелст­ваш.
- Значи няма да си прибереш призовката, така ли?
- Нищо не мога да направя.
- Съжалявам, че го чувам от теб, но го очаквах.
- Каза, че съм имал един недостатък. Какъв?
- Той се проявява в този момент. Упоритата ти вяра в статуквото и утвърдените правила на хората. Престорена безпомощност пред лицето на променливия свят. Казваш, че нищо не можеш да направиш, така ли? Аз казвам, че нищо не можеш да постигнеш, докато не си готов да пла­тиш цената. Предполагам, че ще се видим поне веднъж, когато ти слагам моста, и тогава ще го обсъдим.
Когато се обърна, попитах:
- Ами адресът?
- Виж в джобчето на ризата си.
Бръкнах и го намерих написан върху листче.
- Защо го направи? - попитах.
- Някои фокуси никога не се изтъркват - отговори той и излезе.



72


Не се отбих в кантората, не се отбих през „Точната топ­ка на Томи“, за да взема Хорас, не минах през социалната служба, за да се обадя на Исабел, никъде не спрях. Изля­зох от кабинета на доктор Боб, качих се в колата, поглед­нах картата и веднага потеглих на запад да търся адреса, който ми бе дал.
Карах бързо.
Нямах представа какво друго ще открия, освен моми­ченцето, изоставено от майка си и предадено от всички, с които бях говорил, но очаквах най-лошото. Филаделфия може да се слави като Град на братската обич, но това е също така градът на Ерика Прат, отвлечена и избягала от похитителите си, като прегризала тиксото, с което била вързана, градът на Гари Хайдник, който имал подземие за изтезания на сексуалните си робини и хранел жертвите си с месото на онези, които е убил.
Дали въображението ми бе излязло от контрол? И още как, но когато се чувствам отговорен за живота на дете, едва ли би могло да бъде другояче.
Адресът бе на един хвърлей от „Кобс Крийк“, най-доброто игрище за голф на Филаделфия, в квартала „Овърбрук Хилс“. Минах покрай един знак „Внимание деца“, завих надясно, подминах къщата и не забелязах нищо необичайно. Заобиколих по уличката зад сградата, пак минах отпред, след което спрях на половин пресечка напред, при отсрещния тротоар, за да мога да следя къща­та.
Отново следене. Човек би си помислил, че трябва вече да съм се научил.
Кварталът бе от типови къщи, наредени една до друга на улици, пресичащи се под прави ъгли. Те бяха по-нови и по-малки от обичайните филаделфийски къщи, без архитектурни орнаменти или големи веранди като в по-стари­те квартали на Западна и Северна Филаделфия, само пло­ски тухлени фасади, понякога с малък фронтон над вход-ната врата. Дворчетата бяха тесни и запуснати, само по­ловината бяха оградени.
Докато гледах къщата, се опитах да си представя всич­ки възможни ужаси, но при този пейзаж ми беше по-трудно. Навсякъде се виждаха детски играчки, пластмасови колички, големи пластмасови конструктори, на едно мя­сто имаше надуваем басейн. По улицата вървяха хора, младежи на групички, ученици, малки деца преминаваха покрай мен с велосипеди. Един старец седеше на шезлонг и пушеше пура под сянката на зелен пластмасов навес. Една жена метеше.
Облегнах се удобно на седалката, сниших се и зачаках.
Исках да видя някого да влиза или да излиза от къща­та; исках да получа представа за положението. Мобилни­ят ми телефон беше готов и ако се уплашех, нямаше да се поколебая да повикам полицията, специалните части, но преди това трябваше да разбера какво става.
Вратата оставаше затворена, прозорците бяха тъмни, нищо не се случваше.
Когато останеш загледан в една точка достатъчно дълго време, започваш да не виждаш какво става около теб. Вероятно така е станало, защото твърде късно забе­лязах автомобила, който спря до мен.
- Проблем ли има?
Стреснах се, обърнах се и видях патрулна кола, която блокираше пътя ми. Униформеният полицай ме оглежда­ше изпитателно и съм сигурен, че се питаше какво прави в този квартал съмнителен тип с толкова стара кола, ев­тин костюм и лепенка на лицето.
- Няма проблем, полицай, благодаря.
- Мога ли да ви помогна с нещо?
- Засега не, благодаря.
- Мога ли да ви попитам какво правите тук?
- Можете, разбира се.
За момент останахме втренчени един в друг, след като той осъзна, че му се подигравам.
- Слезте от колата, ако обичате.
Явно не му беше смешно.
Името на табелката, закачена на ризата му, бе Уошингтън и той ми съобщи, че е получил няколко сигнала за съмнителна кола на улицата. След като провери доку­ментите ми и присви с отвращение очи, когато му пока­зах адвокатската си карта, полицаят търпеливо изслуша обяснението ми за това какво правя тук. Показах му съдеб­ната заповед и посочих тъмната къща, чийто адрес бях получил от доктор Боб.
- Защо просто не ги попитате? - поинтересува се той.
Понечих да кажа нещо за Ерика Прат или Гари Хайдник, но на фона на спокойствието на полицай Уошингтън осъзнах, че ще прозвучи идиотски.
- Разбира се - отговорих и заедно отидохме при къща­та.
Отвори ни пълничка хубава жена. Нервно закърши ръце, когато видя униформен полицай и човек с костюм.
- Да? Мога ли да ви помогна?
- Добър ден, госпожо - заговори полицай Уошингтън. - Това е Виктор Карл. - Жената реагира, сякаш името ми беше Велзевул. - Назначен е със съдебна заповед за адво­кат на Таня Роуз. Издирва я и има информация, че е тук. Имате ли представа къде е Таня Роуз?
- Как открихте този адрес? - попита жената.
- Искам само да я видя - уверих я, като се опитах да се усмихна добронамерено, но съдейки по реакцията ѝ, не се справих. - Искам да се уверя, че е добре.
- Трябва да проведа един разговор.
- Тук ли е? - настоях.
- Трябва да телефонирам, преди да ви кажа каквото и да било. Имам права. Не можете така да нахлувате.
- Госпожо - намеси се полицаят, - по силата на съдеб­ната заповед той има право да види момичето, ако е тук.
Чух леки стъпки по стълбите. Минах покрай жената и влязох в тъмния хол на малката къща. Не обърнах вни­мание на вехтите мебели и тапетите, на изтъркания ки­лим и миризмата на подправки от кухнята. Цялото ми внимание бе насочено само към двете бели пантофки, тънките боси крачета, дънковото гащеризонче и малко­то момиченце със сплетена на плитки коса, което ме гле­даше с големи очи и притискаше до гърдите си кафяв плю­шен еднорог.
Забеляза, че я гледам, и спря.
- Мамо, какво става?
- Ти ли си Таня? - попитах.
Тя не ми отговори. Отдръпна се назад, изтича обратно по стълбите и ме загледа уплашено. Бях сгрешил. Доктор Боб се беше изложил, това не беше момиченцето, което търсех, тази жена бе майка му. Не знаех какво да напра­вя, освен да продължа да говоря:
- Казвам се Виктор Карл. Адвокат съм. Ако ти си Таня, аз съм тук, за да ти помогна.
Момиченцето наклони главата си на една страна, ся­каш бях малоумен, който разказва някакви небивалици на неразбираем език. Идеше ми да се обърна, да се извиня на полицай Уошингтън и да се измъкна, за да си спестя по-нататъшните унижения, но изведнъж ми хрумна как­во още мога да кажа:
- Даниел ме изпраща.
Усмивката ѝ накара сърцето ми да се свие.


Ето какво едновременно ме удиви, смути и успокои: Таня беше добре, Таня бе в добри ръце. Въпреки подозренията ми и трябва да призная, предразсъдъците ми пре­подобният Уилкърсън бе направил най-доброто за моми­ченцето.
Жената се наричаше госпожа Хансън, беше мила, раз­тревожена и уплашена до смърт от мен.
- Ще ни вземете ли Таня?
- Не знам - отговорих ѝ искрено.
Седяхме в хола и разговаряхме - госпожа Хансън, по­лицай Уошингтън и аз. Таня се върна в стаята си да си играе, от време на време се промъкваше да ни подслуш­ва и пак изтичваше горе. Госпожа Хансън телефонира на съпруга си в работата му и докато го чакахме, напра­ви чай и ни разказа за по-големия си син Чарлз, който учеше в гимназия „Сентрал“, най-реномираното учили­ще във Филаделфия. Разказа ни как научила от пастора за малко момиченце, което се нуждаело от семейство, как със съпруга си го обсъдили, помолили се на Бог и решили, че не им остава друго, освен да отворят вратата си за детето. Бяха готови да осигурят на това дете нов дом, колкото и голямо да е бремето за тях. Не очаквали, че и тримата толкова ще заобичат новия член на семей­ството.
След известно време полицай Уошингтън ме погледна и вдигна вежди, кимнах в знак, че всичко е наред, и два­мата с домакинята му благодарихме за вниманието. Той си тръгна и скоро след това се прибра господин Хансън. Беше нисък, енергичен човек със синя работна риза и пан­талони. Тримата поговорихме още малко. Те ми разказа­ха как Таня си намерила приятелчета в квартала, как са я завели във „Владенията на Краля“.
- Караоке барът в чест на Елвис ли? - осведомих се.
- Не. Увеселителният парк във Вирджиния.
- А, да. Разбира се.
Мебелите бяха вехти, картините по стените бяха евти­ни, телевизорът беше стар, едната стена бе облицована с високи тесни огледала, които са били на мода преди двай­сет години. Не бяха богати, може би дори не бяха от сред­ната класа, но бяха семейство, атмосферата беше топла и темето не ме засърбяваше в къщата им, което беше добър признак, че семейните проблеми от детството ми са от­минали този дом.
Когато поисках да поговоря насаме с Таня, двамата се спогледаха разтревожено, след което ме заведоха в стаята ѝ.
Тя седеше на леглото, заобиколена от дяла менажерия малки парцалени животни. Явно разиграваше някаква сценка, но когато ме видя, спря и отпусна ръцете си.
Клекнах, за да изравня главата си с нейната, макар че не ме гледаше, и ѝ казах кой съм и защо съм тук. Личеше си, че ме слуша - по усмивката ѝ, когато казах за Даниел, по стиснатите ѝ устни, когато споменах за майка ѝ, но не продума, докато не я попитах къде наблизо продават сла­долед.
- През две улици - отговори.
- Искаш ли да те заведа?
- Добре.
Госпожа Хансън не беше доволна, че извеждам Таня, но съпругът ѝ я успокои и ме упъти. Забелязах също, че тръгна след нас, като се държеше на разстояние, но нямах нищо против. С Таня вървяхме мълчаливо, свихме наля­во, после надясно и накрая се озовахме пред магазинче с хладилник в единия ъгъл. Тя си избра сладолед във фу­нийка с шоколад и лешници, аз си взех „Чипуич“. Седнах­ме на тротоара на една тиха уличка и започнахме да уни­щожаваме лакомствата.
- Харесва ли ти тук? - попитах.
Тя кимна.
- Чух, че нарече госпожа Хансън „мамо“. Защо?
- Защото ѝ харесва.
- Ти харесваш ли я?
- Да.
- Защо?
- Добра е. Грижи се за мен и ми купува играчки. Видя ли колко много животни имам?
- Да, голяма работа. Цяла зоологическа градина.
- Ще напълня цялата стая толкова, че няма да може да се влиза. Ще скачам върху купчината и ще спя отгоре.
Огледах улицата. Господин Хансън седеше на един по­жарникарски кран на стотина метра от нас и ни наблю­даваше. Помахах му и той също ни махна.
- Харесваш ли господин Хансън?
- Той също е добър.
- Ами Чарлз?
- Да, но той не стои много вкъщи. Много е умен.
- Мислиш ли си понякога за майка си?
- Да.
- Липсва ли ти?
- Да.
- Искаш ли да се върнеш да живееш при нея?
- Не знам. При Хансънови ми харесва. Ранди още ли е там?
- В момента не. Не харесваш ли Ранди?
- Той не ме харесваше. Все ми крещеше, биеше ме. Може ли още един сладолед?
- По-добре не.
- Само попитах. Как е Даниел?
- Добре е. Мисля, че вече е добре. Оправихме му зъби­те.
- Трябваше да се оправят. Той ми липсва. Ще отидеш ли при мама да му кажеш, че мисля за него?
- Той не е при майка ти сега.
Очите ѝ се разшириха.
- Ранди се държеше лошо с него и майка ти не правеше нищо, за да го спре. Затова арестуваха Ранди и изпратиха Даниел при друго семейство.
- Искам да го видя.
- Ще се помъча да го уредя.
- Наистина ли искаш да ми помогнеш?
- Да. Колкото и да не ти се вярва, аз работя за теб.
- Нямам пари да ти платя.
- Знам, но това не те прави по-различна от другите ми клиенти.
- Какво ти е на лицето?
- Телевизорът ми ме ухапа.
- Сигурно затова не ми дават да гледам прекалено мно­го.
- Това натъжава ли те?
- Не много. Тук има хубаво училище. Мога да се раз­хождам до него. То е много шарено отвън и децата, с кои­то си играя в квартала, също ходят там. Сам има малък басейн и когато стане топло, заедно се къпем.
- Какво искаш да направя за теб?
- Не искам да си тръгвам оттук. В училище ми харес­ва.
- Добре.
- Но Даниел ми липсва.
- Добре.
- Не може ли и той да идва тук на училище?
- Още е малък, за да ходи на училище.
- Да. Сега може ли още един сладолед?
- Не.
Оставих я при Хансънови. Замислих се за възможнос­тите и за ужасната отговорност, която ми тежеше. Поня­кога най-смелата постъпка е да не правиш нищо, затова оставих Таня там. Дадох на госпожа Хансън телефонния номер на Исабел Чандлър. Казах ѝ да се обади и какво да направи, за да получат официално одобрение да вземат Таня за отглеждане.
- Много се разтревожих, когато пасторът ми каза, че разпитвате за Таня - сподели жената. - Виждах ви в кош­марите си.
- Явно и върху други хора имам този ефект.
- Тя е прекрасно дете. Вече е член на семейството. Ка­зах на пастора, че ме е страх да не ни я вземете.
- Мен също ме беше страх.
Понякога си мисля, че противно на всяка логика чове­чеството може би ще оцелее.



73


Какво е общото между мюзикълите на „Бродуей“ и де­лата за убийство? Русите красавици с дълги крака, минижуп и високи токчета? Само в сънищата ми и това не го­вори добре за подсъзнанието ми. Не, и мюзикълите, и де­лата за убийство завършват с грандиозен финал. Сцена­рият ми можеше да пожъне успех на сцената, но съдбата на Франсоа Дюбе се решаваше не в театъра, а в съдебна зала, където главните герои носят костюми, използват латински фрази и са длъжни да следват правилата за пред­ставяне на веществените доказателства. Нищо не разва­ля настроението така, както твърдите улики, но повяр­вайте ми, аз пак бях подготвил блестящ финал. Госпожа Уинтърхърст трябваше да свърже доктор Боб с жертвата, Франи Пепър щеше обясни за снимката във вкочанената ръка на убитата и накрая самият доктор Боб щеше да се опита да излъже от свидетелската банка и аз да го сразя с находчивите си въпроси.
Толкова бях уверен в успеха на грандиозния си финал, че почти не забелязвах какво става около мен. Бет се беше заела да определи алибито на Франсоа. Не беше голямо алиби, но пак щеше да помогне. Затова тя събираше сви­детелства за действията на клиента ни през нощта на убийство: как работил в ресторанта до късно, как оста­нал на чашка с колегите си час-два след това, как се върнал уморен вкъщи и легнал да спи. На съдебните засе­датели също им се спеше, ако съдех по погледите им, а това умея да преценявам. Дори аз започвах да клюмам, когато Торичели ме повика с пръст.
Сепнах се. Какво, по дяволите, означаваше това? Сякаш искаше да ме погъделичка по брадичката, но това бе странно, защото Торичели не си падаше по такива закачки.
Мистерията на закачката се изясни по време на обед­ната почивка. Когато залата се опразни, той дойде и по­стави голямата си ръка върху рамото ми.
- Как върви, Карл?
Погледнах ръката му, после - грозната му мутра.
- Отлично.
- Какво ти е на лицето?
- Телевизорът ме ухапа.
- Колкото и възбуждащо да е порното, Карл, не можеш да скочиш през екрана при момичетата.
- Пил ли си, детективе? Защото някои хора започват да се държат необичайно дружелюбно, когато се напият.
- Не и аз - весело отвърна той. - Когато се напия, ста­вам агресивен.
- Значи не ти личи.
Засмя се, което още повече ме обезпокои. Настроение­то му беше твърде добро.
- Защо си толкова весел?
- Имах проблем с един зъб. Не можех да разбера какво му е, но изведнъж се оправи.
- Стига, бе.
- Оказа се съвсем просто, имало кариес. Видя се на рентгена. Сложиха ми пломба и сега се чувствам отлич­но.
- Явно си намерил зъболекар.
- Да, намерих си. Много мил човек. Може би го позна­ваш.
- Може би.
- Помисли си само, Виктор. Отивам да му задам ня­колко въпроса, а той изведнъж променя целия ми миро­глед.
- Да, така прави. Каза ли ти защо си е сменил името?
- Защото не било уместно зъболекар да носи името на безалкохолна напитка. Има логика, не мислиш ли?
- И ти му повярва?
- Защо не? Пък и след като ми оправи зъба, ми напра­ви един малък подарък.
- Близалка ли?
- Отпечатъците си.
- Стига, бе.
- Съвсем доброволно, трябва да отбележа. Само му пред­ложих и той веднага свали гумените ръкавици, и протег­на ръцете си.
- Колко е услужлив?
- Искаш ли да ти кажа резултата от сравнението?
- Усмивката ти е повече от показателна - измърморих и стомахът ми се сви от отчаяние.
- Не намерихме съвпадение - обяви Торичели, твърде самодоволен, за да си мълчи. - Отпечатъкът от ключа на лампата и онзи, който твоят експерт е намерил в склада и върху една от касетите, не са на доктор Пфефер.
- Ще накарам експерта си да провери резултатите.
Добре, но и той ще достигне до същото заключение. Първо, докторът има алиби. Второ, отпечатъците не съвпадат. Това някак си не се връзва с теорията ти за зъбо­лекаря убиец.
Стиснах устни и едва се сдържах да не повърна.
- Надявам се, че не съм ти развалил апетита за обяд - засмя се Торичели.
Развали ми го, и още как. Информацията, която споде­ли с мен, накара стомахът ми да се свие. Точно тази нови­на е най-лошата - вестта, която едновременно не искаш да чуеш и очакваш.
Сигурно си спомняте, че бях прибрал чашата на док­тор Боб по време на странната ни вечер в бара. Тя още стоеше в найлоновото пликче, отпечатъците чакаха да бъдат проявени с химически разтвори и прахове, след ко­ето да бъдат запечатани за вечни времена в съдебните анали. Още не бях изпратил чашата на Антон Граматикос за анализ.
Защо ли? Защото имаше два възможни отговора, или неизвестните отпечатъци от касетата и местопрестъпле­нието бяха на доктор Боб, или не, и теорията на защитата ми се потвърждаваше само при едната от тези две алтер­нативи. По-добре недоказани факти, които можеш да обосновеш пред съдебните заседатели, отколкото доказа­телство, което изпраща защитата ти по дяволите. Сега обаче Торичели, който все пак се оказа способен детек­тив, даваше точно това доказателство.
След като загубих апетита си, използвах обедната по­чивка и времето след това, докато Бет излагаше фактите за алибито, за да обмисля положението. Стратегията ми се основаваше на теорията, че убийството е станало по случайност. Доктор Боб се опитвал да помогне на Лиза Дюбе. Занесъл касетите в апартамента ѝ, за да ѝ помогне при бракоразводното дело. Нещо не се получило според плана му и Лиза загинала. Доктор Боб натопил Франсоа, след което върнал записите в склада му, без да ги почис­ти от кръвта на Лиза. Снимката, намерена в ръката на Лиза, както откритата в ръката на майката на доктор Боб, бе ключово доказателство. Всъщност, дори да повярва, че зъболекарят е подредил сцената в склада, всеки външен човек, например аз, който влезе, седне на креслото и види записите, щеше да се ужаси от тях и да одобри постъпка­та на зъболекаря.
Сега обаче научавах, че доктор Боб не е човекът, който е отнесъл касетите от местопрестъплението.
Кой би могъл да бъде? Версията на обвинението звуче­ше убедително. На кого най-много биха навредили запи­сите? На Франсоа. Къде бяха намерени касетите с кръвта на жертвата? В склада на Франсоа. Кой имаше мотив? Франсоа. Всичко беше много убедително, много логично, но защо Франсоа ще пази касетите? Защо просто не ги е изгорил, не ги е унищожил? Защо ще ги остави някой да ги открие? Защото е бил арестуван твърде бързо? Защото не е имал време? Имал е време да ги върне в склада, но не да ги унищожи, така ли?
В никое от тези твърдения нямаше логика, ако доктор Боб не бе извършил престъплението. Но ако не беше док­тор Боб, тогава кой?
Странно, но в този момент се замислих за Рекс, мъжагата с добродушния поглед, който ме беше изгонил от хо­тел „Латимор“. Спомних си нещо, което доктор Боб каза за Рекс. „Постоянно издирвам нови таланти, бедни души с големи сърца, хора с възможности и желание да проме­нят света.“
Рекс се беше появил твърде късно, за да бъде замесен, но може би убийството бе извършено от някой друг по­мощник на доктор Боб, някой, който е изпълнявал на­режданията на зъболекаря, после е действал на своя гла­ва и накрая се е покрил дълбоко. Кой? Как да го намеря? Как да го използвам, за да спася клиента си.
Изразът „покрил дълбоко“ накрая ме наведе на исти­ната. Когато ме осени, сякаш от очите ми се вдигна черен воал и позволи светлината да ме озари. Щом светлината ме озари, внезапно се изправих.
Бет тъкмо задаваше някакъв въпрос. Замълча по сре­дата на изречението и ме погледна. Съдебната зала при­тихна и всички се обърнаха към мен.
- Искате ли да кажете нещо, господин адвокат? - по­пита съдия Армстронг.
- Просто трябва да изляза, господин съдия. Спешно е.
- Нещо от храната ли, господин Карл?
Преди смехът да стихне, вече бях навън. Къде отивах ли?
Да си потърся евтина курва.



74


Детектив Глийсън бе доказан професионалист. Това личеше от умението му да разпознава проститутките още отдалеч.
„Гледай обувките“ - беше ме посъветвал. Личеше от уверената му походка по улицата, когато се приближава­ше към момичетата, усмихваше се и им махаше с ръка, от начина, по който ги разпитваше, смееше се на остроумия­та им, кимаше небрежно, докато ги изслушваше; от ма­ниера му, когато им пъхаше по някоя банкнота, когато свършеха разговора.
Правеше всичко с пълна самоувереност, макар че ня­маше значка и все още бе временно отстранен от служ­ба. За него обаче това не беше служба, това бе лична бит­ка.
Намерих този запален почитател на Елвис на рецепцията в отдела за автомобилни кражби: намусено приема­ше телефонни обаждания, оформяше документите на потърпевшите, изгубили колите си. Ще се огранича да кажа, че когато ме видя, не се усмихна от радост.
- Трябва да ми помогнеш - казах му.
- Да не са ти вдигнали колата?
- Не.
Детектив Глийсън поклати глава:
- Няма какво да направя за теб. Вече достатъчно си помогнахме един на друг. Аз ти помогнах да издействаш нов процес за онази отрепка клиента ти, а ти ми помогна да се закотвя завинаги в тази дупка.
- Да, съжалявам за това. Искаш ли да говоря с коми­саря?
- Решил си да ме закопаеш завинаги, нали? Какво ти е на лицето?
- Телевизорът ми ме ухапа.
- Ето, дори телевизорът ти те мрази.
- Такъв съм си, господин Популярност.
Той издиша шумно.
- Какво търсиш, Карл?
- Истината за Шеймъс Дент.
Той присви очи.
- Мисля, че знам какво е станало в наркопласьорската квартира, когато е бил убит, и смятам, че знам кой го е тласнал към това.
- Добре, и какво от това?
- Искаш ли да ми помогнеш да го докажа?
- Нямам особено желание. Опитвам се да забравя. Пък и е трудно да направя каквото и да било, докато седя зад това бюрото.
- Официално ти е забранено да се занимаваш с опера­тивна дейност. Не го прави като ченге, направи го като човек, който иска да узнае какво е станало с хлапето, на което е помогнал.
- Защо мислиш, че искам да узная?
- Защото си се опитал да промениш живота на това момче и искаш да разбереш защо не си успял и кой е ви­новен за това.
- Някои неща просто не стават.
- Не, в случая не е толкова просто. Някой е тласнал Шеймъс по грешния път, някой е станал причина да на­прави грешките, довели до смъртта му.
- И ти си мислиш, че знаеш кой?
- Да.
- Какво искаш от мен?
- Да ми помогнеш да го докажа.
- Как?
- Има едно момиче.
- Във всичко е замесена жена, нали?
- Не по този начин. Това момиче е объркано, търси най- сигурния път да се погуби. Наркотици, самонараняване, пълно самоунищожение.
- Мислиш ли, че е на улицата?
- Сещаш ли се за по-подходящо място за онова, което търси? Казва се Кайли и мисля, че тя е причината Шеймъс да е мъртъв. Ако някой знае истината за случилото се с Шеймъс, това е Кайли.
- Защо.съм ти аз?
- Преди да постъпиш в отдел „Убийства“, си бил в нрав­ствената полиция. Познаваш улицата по-добре от всеки друг. Искам да ми помогнеш да я намеря.
Глийсън се облегна назад и поглади бакенбардите си.
- Пак искаш да ме уволнят, нали?
- Нямам такива намерения.
- Никой, който прецаква другите, няма такива наме­рения. Добре, свършвам в четири.
- Чудесно. Няма да съжаляваш, уверявам те.
- Вече съжалявам.
Огледах чакалнята в отдела за автомобилни кражби - празно помещение с пластмасови столове.
- Мога ли да те изчакам тук?
- Не - измърмори той.


Карах по тъмна, тясна уличка в стар, запуснат квар­тал, отворена язва източно от река Скайлкил, на един хвърлей от рафинериите и порнографските магазини по­край магистралата. Малкото дневна светлина, когато тръгвахме, беше избягала на запад, затова пътувахме в полумрак, нарушаван тук-там от светлите петна под ред­ките улични лампи. Това не беше луксозен магазин, където да продаваш плътта си, не беше дори супермаркет, тук се продаваше само дефектна и преоценена стока, тук бе ад за порядъчния минувач.
- Боже мили, кой идва да търси проститутки тук?
- Не това е въпросът, защото клиенти винаги се нами­рат. Дори труп да им сложиш, пак ще има желаещи. Въпросът е коя жена ще изпадне толкова, че да се прода­ва тук.
- Кайли.
- Доколкото успях да науча, тя е почти на дъното на мизерията. Силна зависимост от наркотици, сутеньорът ѝ я изритал, след като не можела да си плаща за дрогата, обезобразено тяло.
- Безнадежден случай.
- Тук идват, когато загубят всяка надежда.
- А оттук накъде?
- В моргата.
- Изглежда, като че ли Кайли точно това иска.
- Чакай малко. Какво е онова?
Недалеч от един стълб до стената на близката сграда видях тъмен силует. Спрях в светлото петно под бледата лампа. Силуетът се отдели от стената, приближи се, же­ната се огледа, след което се наведе и се опря на вратата. Лицето ѝ беше изморено и изпито, с хлътнали очи, бледи устни, червена подутина на бузата.
- Искате ли да се забавлявате, момчета?
- Как се казваш, кукло? - попита Глийсън, като се на­веде към нея.
- Има ли значение?
- Трябва да те наричаме някак.
- Какво ще кажеш за Джени? - Тя се усмихна, зъбите ѝ бяха като квартала, в който работеше, няколко порутени сгради между големи празни парцели. - Искате ли да се забавлявате с Джени? Знам някои номера.
- Разбира се, сладурче, но ние не търсим Джени. Търсим Кайли.
Жената вдигна глава и се огледа.
- Какви сте вие?
- Дошли сме по работа.
- Аз да не кисна тук за удоволствие? Това не означава, че не можем да се забавляваме. Имам терен наблизо, ако искате. Ще ви повеселя... - плесна се по задника - ...ако успеете да се справите.
- Искаме да зададем на Кайли няколко въпроса - каза Глийсън. - Имащ ли нещо против да вземем конкурент­ката ти за малко?
Проститутката презрително изсумтя:
- Тая кучка не ми е конкуренция.
- Къде е тя, Джени?
- Загазила ли е нещо?
- Не. Искаме само да ѝ зададем няколко въпроса.
- Жалко. Ако беше загазила, може би щеше да има някакъв шанс. Потърсете след няколко пресечки надяс­но, до оня склад, където се мотае. Ако я видите, предайте ѝ от Джени да си го начука.
- Каква прекрасна колегиална атмосфера - измърмо­ри Глийсън, когато проститутката се оттегли в полумра­ка.
Отидохме при склада и спрях зад стар двутонен шевро­лет, зарязан на улицата. Сградата бе порутена, вратите и прозорците - заковани. Тънката плоскост пред един про­зорец бе счупена и дупката зееше като зловещо черно око.
Изгасих мотора и зачакахме.
След малко през дупката в прозореца предпазливо изпълзя някакво същество и се приближи до шевролета. Погледна ни, отвори вратата и се качи зад волана. Мо­торът на старата трошка се закашля, забръмча и колата потегли.
- Май е наш ред - отбеляза Глийсън.
- Вътре ли ще влезем? - изненадах се.
- Не се тревожи - каза Глийсън и посегна към жабка­та. - Подготвил съм се.
За мое разочарование извади голям син фенер.
- Не си ли въоръжен?
- Забранено ми е.
Слязохме и се приближихме до счупения прозорец. Глийсън се провря през дупката. След моментно колеба­ние го последвах и несигурно се приземих на краката си от другата страна. В склада цареше непрогледен мрак, беше влажно и вонеше на урина и влажен цимент, на мо­кри плъхове и пот, на пепел и тъжни стари спомени, превърнати в прах.
Глийсън включи фенерчето, освети купчините боклук, разкривените греди, напуканата мазилка, спален чувал в ъгъла, където нещо се размърда. И накрая, в дъното - дюшек, на който, притиснала брадичката до коленете си и обгърнала краката си с ръце, седеше дрипава жена, коя­то намръщено се взираше в светлината.
- Изгаси това - каза равнодушно.
Лицето ѝ беше кръгло, личеше си, че някога е било кра­сиво, но вече не беше. Косата ѝ бе сплъстена, очите ѝ - кръвясали и сълзяха. Бузите ѝ бяха хлътнали, устните ѝ - напукани, лицето ѝ беше изцапано с кръв и мръсотия.
- Ти ли си Кайли? - попита Глийсън.
- Аз съм никоя.
- Значи точно ти ни трябваш.
- Изгаси това чудо, бе, задник - сопна се жената и за­кри очите си с ръка.
- Искам да поговорим.
- За това се плаща допълнително.
- Какво ще кажеш само ние да говорим?
- Много скъпо ще ви излезе.
- Гладна ли си, Кайли? - намесих се аз. - Искаш ли нещо за ядене?
- Вече не ям.
- Жадна ли си?
- Не.
- Аз съм жаден - обади се някой от спалния чувал. — Готов съм да пия всичко, каквото и да е, стига да има градус.
- Ти да мълчиш - сопна се Глийсън.
- Нищо не съм казал - измърмори обитателят на спал­ния чувал, - но едно питие няма да ми дойде зле.
- Просто млъкни.
- Ако носите нещо, дайте го на Ал - каза Кайли. - Няма нужда да ме напивате, не съм такъв човек. Само изгасете фенера и правете каквото искате.
- Искаме да поговорим. Искаме да чуем една история.
- Купете си книга.
- Историята на Шеймъс Дент.
- Шеймъс? Боже мили. Какво за него?
- Искаме да знаем защо умря.
- Отговорът е много прост. Защото не му беше безраз­лично.
- Кое?
- Всичко.
- Ами ти? Кое е важно за теб?
- Нищо.
- Нито дори Шеймъс?
- Изгаси фенера.
- Ще ни кажеш ли, ако го изгася?
- За без пари мога да ти обещая само, че няма да ви ухапя.
Ал се изсмя от спалния чувал.
- Кажи си цената - измърмори Глийсън.
- Така вече можем да си приказваме - отбеляза Ал. - За колко говорим?
- Има ли значение какво е станало с Шеймъс? - попи­та Кайли.
- Има за този човек - отвърнах и посочих Глийсън, - който е направил всичко, за да го върне към нормалния живот, след като го намерил изпаднал и упоен в една наркоквартира. Има значение за моя клиент, който е подсъ­дим за нещо, което подозираме, че е дело на Шеймъс. Има значение за Уейн, който се чувства предаден от приятеля си, защото Шеймъс е спасил живота му, а излиза, че е пропилял своя за нищо.
- Уейн ли? Говорил си с Уейн?
-Да.
- Боже! Уейн. Хвърляш ме в музиката. Как е той?
- Добре е. Шеймъс го е завел при отец Кенет в църква­та на бившия ви квартал. Пасторът му помогнал да стъпи на крака. Сега Уейн работи в църквата.
- Винаги е бил набожен.
- Започнал е нов живот.
- Радвам се за него.
- Хайде да поговорим още малко за парите - предложи Ал.
- Ти какъв си ѝ, импресарио ли? - попита Глийсън.
- Просто бизнесмен, който се опитва да спечели някой и друг долар.
- Преуспял бизнесмен, както гледам - отбеляза детек­тивът, като освети мизерното помещение.
- Изгаси тоя фенер - настоя Кайли. - Не мога да гово­ря, докато се гледам.
- Ще ни разкажеш ли за Шеймъс, ако го изгася?
- Не знам всичко. Не знам какво е правил преди това, но той каза, че е вършил лоши неща.
- Разкажи ни каквото знаеш.
- Каза, че не е искал да стане така. Било е нещастен случай. Искал е да ѝ помогне, а не да я убие. След това се опитал да оправи нещата, но адвокатът не му позволил.
- Затова ли е обичал да носи шлифер?
- Каза, че шлиферът бил като наметалото на добрите герои от комиксите. Беше решил да се прави на герой. За да оправи нещата.
- За убийството на жената ли?
- Да.
- Затова ли пак е започнал с наркотиците? Защото е чувствал вина? Затова ли се е озовал в онази наркоквартира, където са то убили?
- Не е вземал наркотици. Не затова отиде в наркок- вартирата. Беше дошъл за мен.
- Проклетият му каубой - измърмори Глийсън.
- Ако изгасим фенера, ще ни разкажеш ли всичко? - попитах я.
- Не знам всичко.
- Колкото знаеш.
- След това ще ме оставите ли на мира?
- Ако това искаш.
- И парите. Не забравяйте парите - добави Ал.
- Няма - обещах. - Ще се погрижим и за двама ви. До­бре, изгаси фенера.
Глийсън освети помещението още веднъж, за да прове­ри дали няма някой зад нас, след което изгаси фенера. Мракът ни обгърна като вмирисано одеяло. Нещо изшумоля в ъгъла, нещо се пльосна мокро на земята, нещо в далечината изстена. Стояхме сред разложението и мизе­рията и чакахме.
Накрая Кайли заразказва.


Когато най-после си тръгнахме от влажния, вонящ склад, навън вече се развиделяваше. С Глийсън изслушах­ме разказа на Кайли, не можехме да не се разчувстваме. Дори и тя се развълнува. Усещах го въпреки монотонния ѝ глас. Когато накрая Глийсън пак запали фенерчето, върху мръсното ѝ лице личаха следи от сълзи. Когато от­ново се качихме в колата и потеглихме по мизерните ули­ци, на изток небето вече просветляваше. Излязохме на магистралата, после се отбихме по булевард „Араминго“ към Фиштаун.
Те ни чакаха пред църквата, при главния вход. Отец Кенет стоеше с ръце в джобовете, облегнат на стената, светлината от открехнатата вратата падаше върху глава­та и раменете му като ореол. Уейн пляскаше бедрата си с ръце и крачеше нервно напред-назад като баща в чакал­нята на родилното отделение, който очаква да чуе дали има момче или момиче.
Беше момиче.



75


Още не се бях опитвал да спя, когато потропах на голяма­та дървена врата. Беше светло, но все още беше доста рано, тъй че щеше да е по-уместно да почукам по-внимателно или да предупредя по телефона за идването си. Обаче след като изслушах разказа на Кайли, тази нощ нямах желание да се преструвам на учтив. Затова задумках. Силно.
Наложи се да изчакам и гледката също ме изненада. Наистина, отвори ми Уит, старият -ми наставник Уитни Робинсън Трети, на чиято входна врата тропах, но без кърпичка в джобчето на сакото, всъщност дори нямаше сако, нито дори риза. Беше по фланелка и панталони от пижама, бос, брадясал, с трагично сплъстена прошарена коса, уплашен поглед и когато ме видя, устните му затре­периха.
Последното беше разбираемо: в известен смисъл аз бях призрак от миналото на Уит.
- Времето не е много подходящо, мое момче.
- Трябва да поговорим.
- Ах, да, вечно решителният млад адвокат, който не се отказва, докато не достигне до дъното на всичко. Не очак­вах това от теб, Виктор, и трябва да призная, че съм разо­чарован. Самонадеяността може да е приятен порок за онзи, който я притежава, но е досадна за онези, които стра­дат от нея.
- Какво ти даде той, Уит? С какво те накара да прене­брегнеш самопризнанието на Шеймъс Дент и да причи­ниш осъждането на Франсоа?
- Играеше си на Господ.
- Да, така прави.
- Какво ти е на лицето?
- Схватка със стоматологичната сестра.
Очите му се разшириха от изненада.
- Голяма жена е тая Тилда. Предполагам, че ще вле­зеш, независимо дали си добре дошъл или не.
- Предполагам, че да.
- В такъв случай заповядай в скромния ми дом. Ще ти представя един човек, с когото може би ще искаш да се запознаеш.
Въведе ме в голямата каменна къща. Направи ми впе­чатление колко е отслабнал и се е прегърбил, колко е грох­нал под тежестта на годините. Без елегантния си костюм изглеждаше по-състарен, отколкото си го бях представял, не излъскания експонат от галерията на американската висша класа, а съсухрен старец, отчаяно стиснал послед­ната сламка на живота. Бях му се възхищавал, напоследък се боях от него, но сега само го съжалявах.
Той ме преведе през мрачния коридор, свихме през тра­пезарията, която въпреки масивната дъбова маса и теж­кия кристален полилей изглеждаше неизползвана от го­дини. Веселите празненства, официалните приеми, търже­ствените тостове бяха далечно минало. Помещението вече бе просто преддверие към друга стая, приютила нещаст­ното създание, около което се въртеше целият живот в къщата.
На входа стоеше бледоликата болногледачка, която бях видял на прозореца при първото си посещение. Висо­ка и слаба като изсъхнал царевичен стрък, тя ме поглед­на със смесица от страх и омраза и стисна тънките си устни.
- Бихте ли ни оставили сами за малко, госпожице Макдъбшит.
- Бедното момиче трябва да почива - изръмжа тя.
- Разбира се. Починете си. Аз ще я наглеждам.
Болногледачката ме погледна мрачно още веднъж, след което излезе. Да телефонира, предполагам, да докладва на знаете кого. Когато се махна, Уит влезе в стаята и аз го последвах.
Помещението бе стар хол, с дървена ламперия, етажер­ки с книги и изящни прозорци с матови стъкла. На тази стая най-добре ѝ отиваха червени кожени кресла и подвързани с кожа томчета на Дикенс, Текери, Токвил и Мопасан. Камината би трябвало да бумти, скъпо вино да се разлива по чашите, в ъгъла да се играе вист. Сигурен съм, че в миналото точно това е ставало, но вече не, от години. Сега стаята бе превърната в светилище на един жив мъртвец.
- Това е дъщеря ми Анабел - каза Уит, като посочи болничното легло по средата на стаята и жената в него.
Седна на един стол до кревата, наведе се и нежно поло­жи длан върху бузата ѝ.
Беше млада и красива, с късо подстригана коса, бледа кожа, нежни ръце с дълги, добре оформени нокти. Свет­лите ѝ сини очи бяха отворени и се стрелкаха из стаята, сякаш се опитваше да се ориентира в обстановката, но няколко секунди ми бяха достатъчни да разбера, че не вижда нищо. Тялото ѝ трепереше и се гърчеше в странен, неестествен ритъм. Единственото, което я задържаше на леглото, бяха ремъците, които стягаха китките ѝ за рамката.
- Най-малкото ми дете - добави Уит. Наведе се и целу­на набърченото ѝ чело. - Малката ми принцеса. Това ни сполетя изневиделица. Беше на ски в Колорадо. Получи­ла инфаркт и мозъкът ѝ останал твърде дълго без кисло­род. Оттогава е в това ужасно състояние.
- Моите съболезнования, Уит. От колко време е така?
- От пет години. Пет мъчителни години. Отначало по­казваше някакви признаци на съзнание. Разбираше как­во става около нея, понякога дори се опитваше да говори. Сърцето ми се свиваше. Изглеждаше, сякаш е затворена в някаква черупка и се опитва да излезе. Дори имаше ня­каква надежда.
- Каква надежда?
- Резултатите от изследванията бяха обнадеждаващи. Използваха метод, наречен неврална модулация. В мозъ­ка се имплантират електроди и в гърдите се поставя бате­рия, нещо като пеисмейкърите на сърцето. Така се пости­га дълбока стимулация на мозъка, която може да проме­ни самата му структура. Позволява на все още здравите части да поемат водеща роля, стига да се приложи бързо след увреждането. Ако станеше, тя можеше да оздравее, милото ми момиче пак щеше да е сред нас. Имаше обаче един проблем. Това беше пробна програма с ограничен брой места и изискванията бяха много строги. Лекарите казаха, че Анабел не отговаря на критериите. Инцидентът се бе случил твърде отдавна.
- Имаше ли начин да се заобиколят изискванията?
- Не виждах такъв. Опитах всичко, но напразно. Бях отчаян. Един ден Шеймъс Дент дойде в кантората ми. Беше точно преди процеса. Знаех, че е свидетел срещу Франсоа. Изненадах се да го видя. Каза, че искал да ми разкаже нещо.
- Какво ти разказа, Уит?
- Странна, объркана история за някакъв зъболекар, който правел невъзможни неща за хора, изпаднали в нуж­да.
- Пфефер.
- Да. Разказа ми как доктор Пфефер оправил зъбите му и как го вербувал да помага за каузата му. Една вечер зъболекарят му поверил мисията да помогне на Лиза Дюбе. Дал му ключ и видеокасета. Неговата работа била да влезе в апартамента на жената, да остави касетата във видеото, да го програмира да се включи сутринта и да си тръгне. Тя щяла да спи дълбоко, щяло да стане лесно. Жената обаче се събудила и толкова се уплашила от неканения гостенин, че насочила към него револвер. Той реагирал неправилно. Сборичкали се, оръжието гръмна­ло и куршумът пронизал врата ѝ. Кръвта била навсякъде. Той избягал и се обадил на Пфефер, който го успокоил, че ще се погрижи за всичко. Така и направил.
- Ти какво направи, когато чу всичко това?
- Отидох при тайнствения доктор. Исках да го притис­на, да науча истината. По време на разговора ни обаче зъболекарят спомена, че знаел за състоянието на дъщеря ми и можел да ѝ помогне. Имал познати, които щели да уредят да бъде приета за лечение. Обеща да се погрижи за това и го направи. Тя бе последният пациент, приет по програмата. Доктор Пфефер ѝ осигури шанс да оцелее.
- В замяна на това ти се престори, че не си чул само­признанието на Шеймъс.
- Направих, каквото се очакваше от мен. Убедих мом­чето, че показанията му няма да минат в съда, че никой няма да му повярва. Щеше само да си навлече неприятно­сти, без да има някаква полза за клиента ми. Най-доброто за него, ако иска да не загази още повече, щеше да е, ако повтори в съда онова, което вече бе казал на полици­ята.
- Така си предал клиента си.
- Ти нямаш деца, Виктор, затова не можеш да разбе­реш големия страх, който те обхваща от момента на раж­дането им. Има любов, наистина, прекрасно, вълнуващо чувство. Но има и страх. Страхът остава твой постоянен спътник. Никога не те оставя на спокойствие тази ужасна отговорност за здравето и живота им. И ти щеше да постъпиш като мен, ако твоята дъщеря беше на това лег­ло.
- Не мога да кажа.
- Кой можеше да ѝ помогне, ако не аз? През целия си живот съм се борил за клиентите си. Този път застанах на страната на детето си.
- Как се развиха нещата по-нататък, Уит?
- Виждаш как. Лечението не постигна ефект. Състоя­нието ѝ се влоши, получава постоянни спазми. Това, кое­то виждаш, е единственото, което мога да сторя за нея. Не е лесно, жена ми не издържа на напрежението и почи­на, мъката ме съсипва. Доктор Пфефер обаче продължа­ва да ми помага. Осигури болногледачка, постоянни ле­карски грижи, убеди осигурителната компания да ми раз­реши да се грижа за моята принцеса вкъщи.
- Може би щеше да е по-добре да не се намесваш.
- Тя заслужаваше да получи шанс.
- Човекът, който не е бил включен в лечението заради дъщеря ти, също е заслужавал.
- Направих, каквото трябваше да направя.
- Той е аматьор в тази работа.
- Коя работа?
- Да си играе на Бог. Искам да свидетелстваш в полза на Франсоа.
- Дума да не става.
- Няма друг начин - казах, като извадих миниатюрния касетофон от джоба си. - Вече ги правят съвсем малки, много са удобни.
- Това, което ми каза Шеймъс, са косвени показания. Няма да минат в съда.
- Показанията на Шеймъс са в противоречие с интере­са му.
- Ще ти трябват още улики, за да докажеш твърдения­та му.
- Имам ги.
- Къде са?
- В миналото на нашия зъболекар.
Виждам, че си се постарал. Жалко, че няма да допус­не да ги представиш в съда.
- Сигурен съм, че ще се опита да ме спре.
- И ще успее. Много е умен.
- Не достатъчно. И доказателството за съжаление е пред нас в тази стая. Искам да те попитам едно нещо, Уит. Ти си се отказал от всичко, което е имало някакво значе­ние в живота ти, в цялата ти кариера, за една провалена кауза. Би ли го сторил пак?
- Всеки ден, колкото пъти е необходимо.
- Вече не знам чия душа е мъртва. Ще се видим в съда.
Когато излязох от стаята, той още стоеше наведен над леглото, галеше лицето на дъщеря си, сякаш около него не съществуваше нищо друго, освен това гърчещо се тяло и безжизнените, стрелкащи се във всички посо­ки очи.


Минах през мрачната трапезария. Тя ме чакаше в ко­ридора. Защо ли не се изненадах? Сестра Макдъбшит сто­еше при главния вход с ръце зад гърба. Авангардът на доктор Боб.
- Дайте ми касетата, господин Карл.
- Майка ви не ви ли е казала, че не е учтиво да под­слушвате?
- Сложихме микрофон в стаята, за да мога да я следя, където и да се намирам. Понякога настава голяма сума­тоха.
- Не се съмнявам.
- Дайте касетата.
- Няма да стане.
- Не сте очаквали, че ще ви позволим да унищожите всичко, нали?
- Всички трябва да изпълним дълга си.
- Това и правим.
Тя измъкна дясната си ръката иззад гърба. Държеше абсурдно огромен сатър.
- Кажете ми, сестра Макдъбшит, какво направи той за вас?
- Оправи обратната ми захапка и спаси живота на брат ми.
- И за това сте готова да ме посечете?
- Не се лъжете, господин Карл. Не смятам да ви уби­вам. Сатърът е само за да ви изкарам от строя, може би да ви отсека едното ухо. - Усмихна се и показа лявата си ръка. - Ето с това ще ви попреча да излезете оттук с касе­тата.
В лявата си ръка държеше спринцовка, стара, метал­на, с голяма халка за пръстите ѝ на буталото и дълга игла, от която капеше зловеща течност.
Пристъпи към мен с иглата.
Престорих се, че искам да се дръпна наляво, скочих надясно и се опитах да изтичам покрай нея към врата­та.
Сатърът проблесна във въздуха като мълния. Отско­чих назад и острието се размина на милиметри с корема ми, заби се в сакото ми и го прикова към дървената лам­перия на стената.
Опитах се да се измъкна, но сакото ме държеше. Проб­вах да го съблека, но не успях.
Сестра Макдъбшит ме нападна със спринцовката.
Ритнах я с всички сили.
Тя изпищя и се просна на пода. Грабнах сатъра и го разклатих, докато се освободя.
Хвърлих го на пода, скочих към вратата, но нещо ме сграбчи. Опитах се да го изблъскам, да се освободя, но то ме стискаше като с менгеме. И не беше хилавата сес­тра.
- Мирувай, тъпако - изсъска Тилда с грубия си немски акцент. - И си вземи лекарството.
В следващия момент усетих убождане във врата и нещо студено, ледено проникна под кожата ми, обхвана гърди­те ми, стегна сърцето ми.
Замахнах с ръка и ударих с лакът Тилда на същото мя­сто, на което я бях фраснал и предишния път. Успях да се освободя за момент. Направих крачка към вратата и залитнах. Стаята се разлюля. Кракът ми се подхлъзна и загубих равновесие. Погледнах надолу. Бях стъпил на плоско парче метал. Наведох се и грабнах сатъра, опи­тах се да се изправя. Стаята отново се разлюля. Посег­нах към дръжката на вратата, но не я улучих, ударих гла­вата си в дървото. Опомних се, отново протегнах ръка, почувствах студения месинг в горящата си длан. Натис­нах дръжката, дръпнах вратата към себе си и залитнах назад.
- Здравей, Виктор - каза доктор Боб, който стоеше на входа. - Радвам се, че те виждам пак. Остави това. Да не прибягваме към насилие.
Сатърът се изплъзна от ръката ми и се заби в дъски­те. Олюлях се назад, залитнах напред и паднах на коле­не.
- Много съм доволен, че те улових - рече доктор Боб, като ме подхвана за ръката и ме изправи, докато главата ми се залюля безпомощно. - Какво ще кажеш за още едно посещение в кабинета ми, Виктор, за доброто старо вре­ме.



76


Събудих се от сън, който вече не си спомнях, във вонящ на мухъл влажен мрак, който се въртеше, сякаш бях в уве­селително влакче. Седях на някакъв стол, наклонен под странен ъгъл назад. Опитах се да размърдам ръцете, кра­ката, врата си, но мускулите ми бяха вкочанени. Опитах се да отворя уста, но не успях, което беше само началото. Мракът се въртеше ли, въртеше. Положих усилие да ос­тана буден, но нищо не можеше да се сравни с блаженст­вото да затворя очи и да се потопя в съня, сладък и плътен като гъст карамел. Той ме заливаше, обръщаше и накрая ме погълна в лепкавите си обятия.


Сънувах, че се събуждам в ярка светлина. Устата ми бе отворена с парче гума, навряно между зъбите ми. Някакъв зъболекар с маска и боне бе наврял ръцете си в устата ми; лицето му не се виждаше от светлината. Казват, че насън човек не чувства болка, но това е лъжа, защото в този сън ме болеше адски.


Чух гласове. Сигурно още сънувах, защото гласовете бяха част от приказен калейдоскоп от форми и цветове. Бях попаднал във вълшебен свят с разцъфнали цветя и пърхащи елфи; танцуващи, увенчани с коронки блестящи зъби, изтръгнати от корените им, размахваха четки като водевилни певици и пееха весели песни за зъбната хигие­на. Появиха се две жени - красиви, красиви жени, и двете в бяло. Едната говореше с шотландски акцент, другата - с немски, звучеше толкова сексапилно. Говореха на мен. Чувствата ми към тези жени в бяло бяха по-истински от всяко друго чувство, което бях изпитвал. То беше любов, нежна и болезнена, и реална като танцуващите зъби пред очите ми.


Някой чукаше на вратата. Отворете му, опитах се да извикам, но от устата ми се изтръгна само сподавено мучене, защото отново не можех да я отворя. А той чукаше. Тропаше. Изведнъж осъзнах, че чукането не идва от вра­тата, а от собствения ми череп. Отворих очи и видях док­тор Боб, който чукаше по челото ми.
- Здравей, Виктор. Готов ли си за представлението?
Стреснах се и след миг видях всичко с кристална ясно­та: лампата, мрака зад нея, влажното подземие, стола, на който бях вързан. И, разбира се, доктор Боб, усмихнат бащински, докато започнах отново бавно да се унасям.
Той още веднъж ме почука по челото.
- Радвам се, че най-после се събуди. Как се чувстваш? Отпочинал, предполагам.
Изръмжах нещо и опипах зъбите си с език. Дупката още беше там, но двете временни коронки ги нямаше, на мес­тата им стърчаха само остатъците от двата съседни зъба. Почувствах се някак си гол.
- В бара влиза зъболекар - заразказва доктор Боб. - Кажи ми да спра, ако го знаеш. Влиза в бара и започва да сваля някаква жена. Когато ѝ казва с какво се занимава, тя направо му се мята на шията. „Какво толкова харес­ваш на зъболекарите?“ - пита я той. А тя отговаря: „Те са единствените мъже, които ми казват: „Плюй, не гълтай.“ Ха, ха, ха!
Опитах се да се освободя от стола, но не успях. Главата ми бе като прикована, не можех да помръдна ръцете и краката си. Усетих обаче, че каишите поддават леко, и това ме успокои. Значи бях вързан, мускулите ми не бяха парализирани. Не се бях повредил от гадостта, която ми бе инжектирал, каквато и да беше тя.
- Чакай, има още. Зъболекарят завежда момичето у дома си и след като свършват, тя му казва: „Явно рабо­тиш много безболезнено.“ „Как разбра?“ - учудва се той. И тя отговаря... - Доктор Боб замълча за по-голям ефект. - „Защото не почувствах нищо.“ Ха, ха, ха!
Отново се опитах да се освободя, изстенах високо.
- Не се изненадвам, че не се смееш - отбелязва той. - Вицовете за зъболекари са най-тъпите на света. Може би защото лошата хигиена на устата не е шега. Какво ще кажеш за тоя? Зъболекар пита сексапилната си пациент­ка: „Ще правите ли с мен секс за милион долара?“ Тя отвръща: „Разбира се.“ Той казва: „Ами за долар и трий­сет и девет?“ „Разбира се, че не. За каква ме вземате?“ Зъболекарят отговаря: „Аз вече установих каква сте, гос­пожо. Сега само обсъждаме цената.“ Ха, ха, ха!
Той леко се отдръпна, подпря брадичката с юмрука си и се замисли като учител, който се чуди какво да прави с непослушен ученик.
- Пак не се смееш, Виктор. Може би защото устата ти е запушена. Или защото вицът е твърде близък до исти­ната? А? Това ли е причината? Не е ли най-добре да си казваме нещата в очите, особено след като тънките ми намеци и предупреждения нямаха ефект?
Показа ми малкия касетофон, който бях скрил в джо­ба на сакото си. Включи го за малко. От апарата се чу гласът на Уит, леко приглушено, но достатъчно ясно: „Тя щяла да спи дълбоко, щяло да стане лесно. Жената обаче се събудила и толкова се уплашила от неканения госте­нин, че насочила към rfero револвер. Той реагирал непра­вилно. Сборичкали се, оръжието гръмнало и куршумът...“ Доктор Боб изключи касетофона.
- И така, Виктор, кажи си цената. Какво? Искаш да кажеш нещо, но не можеш? Може би защото устата ти е запушена с тиксо. Какво ще кажеш да направим така?

Протегна ръката си и бързо дръпна нещо, което се от­лепи със силно:
„Пррррррррр“.

- Ааааай! - изкрещях.
- Така е много по-добре. Обичам взаимната комуника­ция. И така, Виктор, както се казва, стреляй. Ти си пръв. Какво искаш срещу касетата и да не ме замесваш повече в тази каша?
- Къде съм?
- В мазето на господин Робинсън. Има прекрасен стар бръснарски стол, на който седиш в момента. Може да се вдига и сваля, също като моя в кабинета.
- Не мога да се движа.
- Тиксото върши чудесна работа. Използвах цели две рула, за да те привържа към стола. С толкова мога да за­лепя цял буик за стената.
Отново се размърдах и тиксото поддаде още малко, но все още бях далеч от възможността да се освободя.
- Какво ми вкара?
- О, нищо сериозно. Понякога го използвам за най- страхливите си пациенти. Одобрено е от лекарската асо­циация, много слабо успокоително. Сестра Макдъбшит може би е попрекалила с дозата... - той разочаровано по­клати глава - ...но няма от какво да се тревожиш. Така, говорехме за цената.
- Какво предлагаш? Разходка до Калифорния, каквато си осигурил на госпожа Дент?
- Само да пожелаеш.
- Тук ми харесва. Няма цена. Винаги се продавам, но ти не можеш да ме купиш.
- Стига, човече, не бъди такъв инат. Кой може да ти даде повече от мен? Искаш ли да си върнеш Каръл Кингсли? Не ти ли харесва усмивката ѝ? Или може би искаш пост сред юридическите съветници на господин Такахаши? Това може да е много доходна позиция, трябва да отбележа. Няма да се налага повече да работиш за центо­ве, Виктор. Помисли си как летиш по света с частния са­молет на компанията, отсядаш в най-скъпите хотели, надебеляваш от вечери за сметка на фирмата. Няма да е зле да наддадеш няколко килца, трябва да отбележа, особено след това малко изпитание. Гладен ли си?
- Драйфа ми се.
- Може да се очаква. Да, точно сега храната няма да ти се отрази много добре. Знам какво искаш. Моя пациент­ка е съпруга на един от главните партньори в „Талбот, Китридж и Чейс“. Много реномирана кантора, Виктор. Точно сега имат свободно място в отдела за наказателни дела. Ти си идеалният кандидат. Помисли само. Малко скучно може би, но е страшно престижно, пък и клиенти­те ти ще са от най-висша класа.
- Имам си клиент.
- Разбира се. Но той е лигав червей, който е съсипал семейството си, изневерявал е на жена си, изоставил е детето си, отдал се е на гнусен разврат, а сега си играе с чувствата на партньорката ти. С какво си длъжен на такъв боклук?
- Длъжен съм да му осигуря най-добрата защита. Пус­ни ме.
- О, не може. Помисли си за всичките ми начинания, за всички бедни души, на които помагам.
- В затвора също има много хора, на които можеш да помогнеш.
- Аз не съм престъпник.
- Какъв си тогава?
- Човек, който не стои със скръстени ръце, докато жи­вотът на другите се разпада пред очите му. Оптимист, човек на действието. Борец срещу стоматологичните за­болявания и несгодите на живота. Любовна връзка ли търсиш? Смятай го за уредено. Гаджето ти те преследва? Ще го разкарам за миг. Дъщеричката ти е изчезнала? Веднага ще я намеря. - Той замълча за момент и поглед­на касетофончетб в ръката си. - Баща ти те бие? Ще се погрижа да не се повтори повече.
- Имаш предвид Франсоа Дюбе. Затова си изпратил Шеймъс Дент да занесе касетата.
- Много искаше да помогне. Мисията беше съвсем лесна. Да сложи касетата във видеото и да го нагласи да се включи, когато Лиза се събуди. Доказателството за неговата развратност и билетът за нейното попечи­телство над детето щяха да се появят на собствения ѝ телевизор.
- Но вместо това е загубила живота си.
- Беше нещастен случай. Никой не е виновен. Случват се такива неща.
- Смъртта ѝ може да е била нещастен случай, но не и натопяването на мъжа ѝ.
- Той щеше да получи попечителство. Щеше да има пълна власт над момиченцето. Станалото в апартамента беше трагична случайност наистина, но не можех да поз­воля на този човек да поеме цялата власт над бедното дете. Ти по-добре от всеки друг знаеш какви неизлечими рани могат да нанесат родителите на детската психика.
- Много си трогателен.
- Благодаря.
- Защо не отиде в армията да спасяваш света?
- Върша същата работа, само че по свой начин.
- Неограничен от закона, от надзорни институции, от система за проверка.
- Аз съм надежден човек.
- От тази висота ли предреши съдбата на Франсоа? Преценил си го от обидените брътвежи на жена му, дока­то си поправял зъбите ѝ.
- Семейният зъболекар винаги знае най-добре.
- Може да си сгрешил.
- Повярвай ми, Виктор, не съм.
- Ти все още си онова момченце в килера, нали? Което е държано от брата си и сестра си, гледа безпомощно как баща му бие майка му.
- Да, бях това хлапе. Безсилно и уплашено. Но вече не съм.
- Резултатите са същите. Криел си се в килера и на­края майка ти е завършила мъртва на пода сред локви от кръв. Опитал си се да помогнеш и Лиза Дюбе е завърши­ла мъртва сред собствената си кръв. Законът за неволни­те последствия: колкото и добри да са намеренията ни, съдбата решава.
- Какво предлагаш да правим тогава, Виктор? Да сто­им и да гледаме?
- Може би просто всеки да си върши работата. Ти ще оправяш зъби, аз ще защитавам клиентите си и накрая ще видим какво ще се получи.
- Свят, в който никой не иска да поеме отговорност, защото грижата за ближния не се вписва в задълженията на никоя професия.
- Свят, в който всяка жаба си знае гьола.
- Това е лош свят. Сериозно ли говориш, Виктор?
Опипах с език дупката между зъбите си, спомних си белезите върху ръката на Даниел Роуз.
- Да попитаме какво мисли Лиза Дюбе.
- Отказвам да живея в твоя свят.
- Може би имаш нужда от лечение.
- Така, какво да правим сега с теб, Виктор?
- Закарай ме у дома и ми остави самопризнанията си като прощален подарък.
- Няма да стане - заяви доктор Боб, изключи лампата и стана от стола.
Отдалечи се и шумът от стъпките му заглъхна в подзе­мието.


Не знам колко дълго съм останал завързан за стола в мрака. Стори ми се часове, дори повече. Веднъж обаче бях ходил на балетно представление и тогава си мислех, че са минали седмици, затова, представите ми за време са раз- тегливи. Покрещях малко, но така само ме заболя гърло­то, без да постигна нищо. Опитах да се освободя и успях да измъкна едната си ръка, но когато погледнах тялото си, то цялото бе увито със сребристо тиксо. Нямаше как да се освободя. И все пак продължих да се мъча. Дори си се представих като Невероятния Хълк от комиксите, но ако съм позеленял, това ще да е било само защото ми се гадеше, а тиксото все не се разхлабваше.
Опитах се да се успокоя. Отначало пробвах с медита­ция, прогоних всички мисли от ума си и почти успях. Всич­ки освен една. В главата ми натрапчиво се въртеше мисълта, че съм абсолютно беззащитен в ръцете на луд зъболекар, чийто специалитет бяха болката и кръвта. Болка и кръв. Кръв и болка. Тези две думи като мантра звучаха в съзнанието ми и не ми даваха покой. Отказах се от медитацията.
След това се запитах защо просто не приех условията на негодника? Трябваше да се съглася с всичко, което поискаше от мен, и после да си плюя на петите.
Ами после какво? Ако нарушах споразумението, само щях да му дам повод да ме унищожи. Тази мисъл ми се стори странна, понеже защо му трябваше повод? Имаше ли нужда от повод, за да ме упои, да ме завлече в мазето и да ме върже?
Нещо в тази мисъл обаче ме крепеше. Имаше нещо. И когато най-накрая се досетих какво, то ме успокои неимоверно много. Спомних си как бе погледнал Тил­да, когато видя раната на бузата ми, сякаш тя е дейст­вала без негово знание. Спомних си как я разкритику­ва, че е повече Тор, скандинавския бог на гръмотевица­та, отколкото Локи, бога на хитростта. Спомних си също как поклати глава, когато отбеляза, че сестра Макдъбшит е попрекалила с упойката. Като че ли има­ше граници, които не можеше да си позволи да пресече. И аз знаех защо.
Няма нищо по-необяснимо от тайните на човешкото сърце.


Сигурно пак съм заспал на стола, защото чух стъпки в съня си, преди да осъзная, че наистина идва някой. Събу­дих се, но останах със затворени очи. Исках да се разсъня съвсем, преди да ги отворя. И така, останах със затворени очи и се заслушах. Един, три... не, четири чифта крака. Цялото кралско войнство идваше да се сбогува.
- Събуди се, тъпако - изръмжа Тилда и през затворе­ните си клепачи видях червена светлина. - Време е да се разправим с теб веднъж завинаги.
Столът рязко се повдигна и аз се ококорих. Доктор Боб и стоматологичната сестра стояха пред мен. Зад тях бяха странната двойка Уитни Робинсън Трети и бледата като смъртта сестра Макдъбшит.
- Случайно да си променил решението си? - поинтере­сува се доктор Боб. - Обмисли ли предложенията ми? Едно обаждане и вече ще си партньор в „Талбот, Китридж и Чейс“.
- Навремето това ми беше мечта.
- Приеми тогава, мое момче - намеси се Уит, - Там ще се справиш отлично. Ще се движиш сред най-големите аристократи.
- Не мога.
- Жалко - отбеляза доктор Боб.
- Знаеш ли кое е странното? - казах му аз. - Овързан съм като коледна пуйка, тъпкан съм с упойка, коронките ми ги няма и съм изцяло във властта ти. Но изобщо не ме е страх от теб.
- Храбрият ми герой.
- Не, не съм герой. Уит ще ти каже. Голям страхливец съм. Но съм сигурен, че няма да ми направиш нищо.
- Защо си толкова сигурен?
- Защото ти се изживяваш като борец за справедливост, пример за подражание в този порочен свят. Няма да ме нараниш, докторе, защото дълбоко в обърканата си душа вярваш, че си рицар на доброто.
- Ти имаше шанс да станеш такъв - тъжно поклати глава той. - Сестра.
Сестра Макдъбшит се приближи, държеше ножици в едната и спринцовка в другата ръка. Разряза ризата ми и извади от джоба си памуче, напоено със спирт. Намаза с него рамото ми и заби иглата. Студена вълна се разпрост­рани из тялото ми и веднага ми се зави свят.
- Един въпрос - добавих, докато се унасях. - Защо про­сто не ѝ изпрати касетата по пощата?
- Нямаше да има същият ефект, както ако я беше на­мерила във видеото си.
- Винаги преследваш най-ефектното.
- Вярваш ли в Бог, Виктор?
Унасяйки се все повече и повече, промълвих:
- Не... не знам.
- Сега е моментът да разбереш - каза доктор Боб и гласът му прозвуча, сякаш идваше от километри. - Потърси ме, когато узнаеш, и тогава пак ще си погово­рим. Толкова много добри дела можеш да извършиш. Тилда, отвори му устата.
Тя ме хвана за главата с огромните си ръчища. Стисна челюстите ми отстрани и устата ми се отвори като пре­зрял пъпеш. Преди да разбера какво става, пъхна парче гума между зъбите ми.

-
Adieu, топ ami. Adieu
[12]
- долетя до ушите ми далечни­ят глас на доктор Боб. - Това е на френски. Реших да на­уча още един език.




77


Имах твърде много зъби.
Лежах разпънат в леглото си, гол, главата ми бучеше, кожата на ръцете и лицето ми бе възпалена. Бях изто­щен, чудех се кое време на деня е и къде е най-добре да повърна - но в това, че ще повърна, нямаше никакво съмнение. Дори не знаех дали съм жив. Едно обаче беше сигурно - зъбите ми бяха повече от обичайното.
Зъбите на долната ми челюст се притискаха един в друг, сякаш искаха да изскочат от устата ми като вода през язовирна стена. Той бе бръкнал с инструментите в устата ми и ме беше превърнал в изрод. Сигурно прили­чах на чудовище, на панаирджийско чучело. „Елате, дами и господа, вижте ужаса на нашия век, звяра, от който няма да можете да откъснете потресените си погледи: не­повторимия, неописуемия, невероятния многозъб адво­кат.“
Бавно, стараейки се да не изпадам в паника, опипах с език зъбите си. За моя изненада всичко изглеждаше на­ред, те бяха равни и подредени, имаше само едно странно усещане. На какво ли се дължеше? Изведнъж установих, че дупката между зъбите ми е запълнена.
Доктор Боб бе сложил моста.
Отворих очи. През прозореца ми проникваше слънче­ва светлина, спалнята ми още беше в хаос от погрома на Тилда. Електронният ми будилник показваше 13.30. Нещо метално стърчеше от възглавницата до главата ми.
Скочих ужасен. Какво, по дяволите, беше това? О, да, разбира се.
Зъболекарско шило, забито във възглавницата и ня­какво листче. Взех бележката. „Поддръжка и почиства­не на нов зъбен мост.“ Докато четях и се опитвах да раз­бера за какво става дума, гаденето стана нетърпимо и се наложи да изтичам в тоалетната. Не повърнах много - не знам от колко време не бях ял - но киселините бяха достатъчно силни, за да повредят емайла на новия ми изкуствен зъб.
- Добре дошъл в моя свят - поздравих моста.
Изкъпах се и се обръснах, измих зъбите си с новата чет­ка, проверих съобщенията на телефонния си секретар. По броя им получих представа колко време ме е нямало: 17. Бет, Ели, Бет, Бет, Торичели, Долтън, Бет, Глийсън, ня­какъв репортер, секретарката на съдия Армстронг, Франи Пепър, Бет, Бет... Всички съобщения бяха със сходно съдържание: „Къде се губиш, по дяволите?“
- Колко време ме няма? - попитах Бет, след като свършихме със сцените и започнахме да си говорим дело­во.
- От три дни - отвърна тя.
- Боже, това обяснява защо в стомаха ми нямаше нищо, когато повърнах.
- Съдията отложи делото, докато се появиш. При след­ващото ти идване в съда или готви обяснения, или си носи четката за зъби.
- Приготвил съм доста интересен разказ, но ще си взе­ма и четката. Никога не подценявай добрата хигиена на устата, Бет. Това е поуката, която си извадих от този слу­чай. Франи Пепър пристигна ли?
- Настаних я в „Шератон“.
- Хубаво.
- Ще ми разкажеш ли какво се случи?
- По-късно.
- Поне интересно ли е?
- И още как. Слушай сега какво искам от теб. Кажи на съдията, че съм готов за завършване на делото още утре сутринта. Първо искам госпожа Уинтърхърст да свиде­телства как е препоръчала доктор Пфефер на Лиза Дюбе и как Лиза е станала негова пациентка. После искам Уитни Робинсън да се яви в съда. Сигурно е у тях при дъщеря си. Изпрати му призовка, непременно трябва да дойде. Иска ми се записът на признанията му да беше още у мен, но ще му ги измъкна и без касетката. След това подготви Франи Пепър.
- Откри ли нещо?
- Да, открих.
- Добре ли е за нас?
- Достатъчно е.
- Какво да кажа на Франсоа?
Замълчах за момент. Само преди секунда всичко ми изглеждаше толкова ясно: все още бях жив, зъбите ми бяха оправени, щяхме да спечелим делото. Сега обаче си спом­них кой е клиентът ми и какво бе казал доктор Боб за него. Не знаех дали мога да му вярвам, но отново си спом­них разговорите ни. Осъзнах, че нито веднъж не ме е излъ­гал. Беше ме поставил в неудобно положение, бе превърнал живота ми в ад, беше ме отвлякъл и натъпкал с медикаменти, бе извършил незаконна стоматологична процедура с устата му, но нито веднъж не ме беше излъ­гал. Това задълбочи съмненията ми за Франсоа. Дъще­ричката му го чакаше. Какво щеше да стане с нея?
- Виктор. Какво да кажа на Франсоа?
- Трябва да тръгвам. Погрижи се за онова, което ти казах.
- Какво ще правиш през това време?
- Ще сбъдна мечтата си да пъхна един зъболекар зад решетките.
Затворих и се обадих на Торичели.


Хапвах фалафел, който бях купил от една улична сер­гия. Това бе първата храна, която слагах в устата си от три дни, и не се отразяваше много добре на празния ми стомах - пържен нахут, трябваше да го предвидя - но все пак бях толкова изгладнял, че не можех да спра да се тъпча. Бях заровил лице в арабската питка, когато Тори­чели се появи изневиделица.
- Ще ми се да не бях ставал свидетел на тази сцена - отбеляза той.
Вдигнах глава с омазани с бял сос бузи и се усмихнах.
- Изцапа си вратовръзката - предупреди той.
Погледнах бялото петно върху червения плат.
- Така изглежда. За щастие не съм с оная жълта гадост. - Взех салфетка и избърсах петното, то изчезна без­следно. - Това бебче е от специален полимер с тефлоново покритие. Продавачът каза, че не само не се цапа, ами е и куршумоустойчива.
- Удобно. Слушай, Карл, когато онзи ден не се появи в съда, по необяснима причина се разтревожих за теб.
- Стига, бе!
- Ти си като гъбички по краката, сраснал си се с мен.
- Благодаря. Ще знам да си затварям очите, когато си със сандали. Носиш ли това, което ни трябва?
- Всичко е тип-топ.
- Да действаме тогава.
Понечих да хвърля обяда си в близкото кошче, замис­лих се и отхапах още една хапка.
Влязохме в сградата на медицинския център, качихме се с асансьора на етажа на доктор Боб и влязохме в позна­тата ми бежова чакалня. Неколцина пациенти вяло раз­листваха стари списания, мъчейки се да преодолеят есте­ствения си страх. Огледах се, за да си припомня миналите дни, заслушах се в блудкавата музика, почувствах стерил­ната атмосфера.
- О, господин Карл - посрещна ме Диърдри, красивата и елегантна секретарка. - Много се радваме да ви видим отново. И вас също, детектив Торичели. Струва ми се, че никой от двама ви няма запазен час за днес. Но, господин Карл, много се радвам, че дойдохте, защото имам нещо за...
- Докторът тук ли е? - прекъснах я.
- Сега е с пациент, но ако изчакате...
- Ще го видя набързо - казах и тръгнах към вратата. - Знам къде да го намеря.
- О, не, господин Карл, не е позволено. Не можете да влизате...
- Няма проблем, Диърдри. - Торичели ѝ показа знач­ката си. - Полицейска работа.
- Не разбирам.
- Обяснимо е. Чакайте тук и следете никой да не изли­за.
Отворих вратата, като почти очаквах Тилда да ми препречи пътя. Но нямаше никого. От една стая се чу­ваше бръмчене на машинка. От шума неволно потрепе­рих.
- Хайде - казах на Торичели и тръгнах към звука.
Пациентът седеше на оранжевия стол, краката му тре­переха, устата му бе широко отворена, а доктор Боб - с гръб към нас, с маска, боне и гумени ръкавици - вършеше варварския си занаят.
- Робърт Пфефер - каза Торичели, - имам заповед за арестуването ви по обвинения в отвличане.
Зъболекарят извади ръцете си от устата на пациента и се обърна. Пациентът също ни погледна.
- Опитах се да ги спра, докторе - чух гласа на Диърдри, която дотича, - но те просто нахълтаха.
- Какво означава това? - попита зъболекарят. Гласът му звучеше някак си по-гърлено и бе сменил очилата си. - Не виждате ли, че работя?
Свали маската си и отдолу се появиха черни мустаци. Не беше доктор Боб, изобщо не беше той.
- Опа! - измърмори Торичели. - Извинявайте. Търсим доктор Робърт Пфефер, също известен като Робърт Пепър. Знаете ли къде е?
- Не мога да ви помогна - отвърна другият зъболекар.
- Къде изчезна той? - попитах аз.
- Не знам. Аз съм доктор Домски. Сега този кабинет е мой. Пфефер ми го проДаде.
- Кога?
- Вчера. От години искам да го купя и той неочаквано се съгласи, при условие, че започна веднага. Нямах време да сменя дори табелата на вратата.
- Как му платихте?
- Поиска ми банков чек.
- Не се съмнявам. - Обърнах се към Диърдри: - Къде е Пфефер?
- Не ми каза нищо. Но ми даде добра премия.
- Нямате ли представа? - настоя Торичели. - Нищо?
- Не, господине. Но остави нещо специално за вас, гос­подин Карл. Това се опитвах да ви кажа.
- Избягал е - отбелязах.
- Така изглежда - съгласи се Торичели. - Не бях сигу­рен дали да вярвам на скалъпената ти история, но явно има нещо вярно. Ще уведомя Мия Долтън и ще предупре­дя лекарската асоциация.
- Няма да го намерите.
- Не, и аз не вярвам.
Пациентът на стола изстена:
- Ауууяуииии.
- Ей-сега - каза доктор Домски. - Ако обичате, бихте ли ни оставили, господа.
- Разбира се. - Торичели бръкна в джоба си. - Ето кар­тичката ми. Ако научите нещо за него, обадете ми се. Извинете за безпокойството.
Доктор Домски погледна изпитателно картичката.
- Торичели, а? А вие сте Карл. Имената ви са ми по­знати. Не сте ли се лекували в този кабинет?
Погледнах Торичели, който сви рамене.
- Да - отвърнах, - тук сме се лекували.
- Много ще се радвам, ако продължите да ни посеща­вате.
- Доктор Домски е много добър зъболекар - добави Диърдри. - Има много нежни ръце.
- Не се съмнявам - измърморих аз.
Докато чаках секретарката да извади онова, което ми беше оставил доктор Пфефер, забелязах, че галерията на усмивките бе свалена от стената. Скоро щеше да се появи на друго място, сигурен бях в това, и имах известна пред­става къде.
- Заповядайте, господин Карл - каза Диърдри.
Подаде ми плик, на който беше написано името ми. Вътре имаше нещо малко и правоъгълно. Отворих го и изтърсих предмета в дланта си. Касетофончето ми. Вклю­чих го и чух гласа на Уит: „...пронизал врата ѝ. Всичко станало в кръв. Той избягал и се обадил на доктор Пфефер, който го успокоил, че...“ Изключих го.
- Какво е това? - попита Торичели.
- Прощален подарък, предполагам.
Претеглих касетофончето в дланта си и потърках с език новия си изкуствен зъб. В този момент справедливият ми гняв към доктор Боб се изпари и се смени с извратено чув­ство за благодарност. Може би заради майсторски поста­вения ми мост. Когато се излекува, човек има склонност да изпитва такова чувство към лекаря. Имаше обаче и още нещо. Двамата с него бяхме водили някаква странна борба по неписани правила, които така и не можах да про­умея. Никой не беше спечелил, бяхме се отдръпнали пре­ди решаващия рунд, но това ме устройваше. Касетата, която той ми оставяше, беше жест на уважение към про­тивника, преди да отиде да води битката другаде.
- Какво ще правиш сега? - попита Торичели.
- Първо ще проверя календара на Диърдри, за да си запиша час за почистване и контролен преглед след око­ло три месеца. Грижата за зъбите никога не е излишна. Утре ще се явя в съда и ще спечеля делото.
Така и направих...



78


Пак си играех на частен детектив. Вече за последен път.
Сега задачата ми не беше особено трудна. На големия паркинг бе пълно с коли. Спрях моята между форд ек- сплорър и червен пикап додж и се настаних така, че да виждам добре голямата сива врата. След това не ми оста­ваше друго, освен да чакам. Този път обаче никакво кафе. Имах друг начин да не заспя.
- Какво правим тук? - поинтересува се Бет.
- Следим.
- Защо?
- Ами, от една страна, няма да е зле да се поупражнявам. Освен това съм любопитен с кого ще се срещне най- напред, когато го пуснат на свобода.
- Каза ми, че най-напред ще види дъщеричката си.
- Сигурно ще е трогателно. Чакай да видиш.
- Радвам се, че всичко свърши.
- Знаеш ли кой изглеждаше облекчен?
- Кой?
- Мия Долтън. Когато Торичели разказа всичко за док­тор Боб в залата, имах чувството, че ще си счупи зъбите от стискане. Щеше веднага да се откаже от обвиненията, ако нямаше да се отрази зле на началничката ѝ. Никога не съм виждал прокурор да въздъхне облекчено след оп­равдателна присъда.
- Тя пак ми предложи да работя при тях.
- Упорита е.
- Казах ѝ, че заплатата не ме удовлетворява.
- По-доходно е, отколкото при мен.
- Да, но при теб има екстри.
- Там ще имаш безплатна стоматологична помощ.
- Достатъчна причина да не отивам при тях.
Беше топло и слънчево. Стъклата бяха спуснати, но въпреки това в колата беше горещо. Свалих сакото и вратовръзката. Ако не беше неуместно, бих събул и пантало­ните си.
- Извинявай - каза Бет.
- Няма защо.
- Нямах възможност да ти се извиня, а исках.
- Приемам извинението.
- Дори не знаеш за какво ти се извинявам.
- Няма значение. За каквото и да е, приемам извине­нието ти. Не се случва често да го правиш.
- Млъквай.
- Добре.
- Защото се държах непрофесионално.
- За това ли ми се извиняваш?
- Да.
- Стига, Бет, няма нищо страшно. Непрофесионализмът е основното ни качество. „Дерингър и Карл - непрофеси­оналните професионалисти“. Май трябва да го патенто­ваме, преди ЦРУ да ни отнемат името. Ако през цялото време се държахме като професионалисти с тия смрадли­ви костюми, какъв смисъл ще има да работим? Аз бих се отказал.
- Какво ще работиш тогава?
Замислих се за момент.
- Ще се пробвам като манекен за крака. Казвали са ми, че имам хубави крака.
- Кой ти го каза?
- Една сладка виетнамка, която ми правеше педикюр.
Тя се отдръпна и ме изгледа удивено.
- Не спираш да ме изненадваш.
- Искаш ли да ти покажа?
- За Бога, не! - Бет погледна към все още затворената метална врата. - Добре, за какво още да ти се извиня?
Не знам. И без това не съм голям любител на извине­нията. Идва ми да кажа: „Не се извинявай, а ми дай пари.“
- Задето се съмнявах в теб.
- Добре. Приемам.
- Сериозно говоря.
- Аз също.
- Ти през цялото време се грижеше за мен. Дори когато пусна видеокасетите в съда. Беше повече за мен, откол­кото за съдебните заседатели, нали?
- Адвокатите могат ли да използват правата си по Петата поправка?
- Не.
- Нали затова сме заедно, Бет? За да се грижим един за друг.
- Не знам откъде ми дойде, но просто бях хлътнала. Не си спомням друг път да съм се чувствала толкова емоци­онално ранима, толкова да съм преливала от чувства. Не си спомням да съм изпитвала нещо толкова силно.
- Наистина ли?
Тя се засмя:
- Не мислиш ли така? Кога съм изпитвала?
- Помисли си добре.
- Виктор, недей...
- Чакай. Гледай вратата.
Голямата сива врата се открехна. Един надзирател из­лезе. Свали униформената си шапка, избърса челото си с ръка и пак си сложи шапката. След него се появи Франсоа Дюбе.
До мен Бет затаи дъх.
Франсоа носеше бяла риза и един от панталоните на костюмите, с които се беше явявал в съда. Не носеше ку­фарче - предполагам, че не е имало нещо, което би искал да вземе от затвора. Ръкува се с надзирателя, огледа се, изчака го да влезе и да затвори вратата. Извади пакет цигари, изтръска една, лапна я, запали клечка кибрит, закри пламъчето с длан. Беше доста впечатляващ наши­ят Франсоа, имах чувството, че позираше като във филм на Годар - Жан-Пол Белмондо в „Без дъх“, потъркващ с палец долната си устна.
Не след дълго се появи и неговата Джийн Сибърг.
В паркинга влезе черна лимузина, мина покрай нас и спря при Франсоа. Задната врата се отвори сама, преди шофьорът да успее да слезе, и отвътре слезе - кой мисли­те? - Велма Такахаши.
- Явно вече е подписала документите - отбелязах, ко­гато Франсоа хвърли цигарата и двамата се прегърнаха.
- Не разбирам - каза Бет.
- Документите за развода с Такахаши. Предполагам, че след оправдателната присъда се е съгласила на спора­зумение. Вече няма причина да се крие. Тя го обича. Ви­наги го е обичала. Отстъпила го е на Лиза, за да го запази за себе си, а се е омъжила за Такахаши заради парите му. Събитията се развиха по-добре, отколкото е очаквала. Отърва се от Такахаши, гушна парите му и Лиза е вън от играта. Ще си живее щастливо с Франсоа, докато не ѝ омръзне.
- Затова се опита да ни пробута онази измислица чрез Зоненшайн.
- За да измъкне Франсоа от затвора. Въпреки че го е подозирала за убийството, негодникът ѝ е липсвал.
- И той я обича - прошепна Бет.
- Или нея, или банковата ѝ сметка. Трудно е да преце­ниш чувствата на извратените и самовлюбените.
Двамата, все още прегърнати, се придвижиха към от­ворената врата на лимузината. Качиха се. Вратите се за­твориха с трясък и колата потегли. Бет избърса очите си.
- Все още чувствам нещо. Глупаво ли изглежда?
- Да. Той получи сметката ни, но парите са нейни, за­това не очаквам да си вземем онова, което ни се полага. Кой плаща за минали дела?
- Ами дъщеричката му? - възнегодува тя.
- Сама се досети. Първото му обаждане е било до Вел­ма. Не ми прилича на човек, който си губи времето с мал­ки деца.
- Горкото момиченце.
- Спомняш ли си Гъликсън, адвоката на Лиза при бракоразводното дело? Изпратих го при Калънови и му да­дох копия от касетите. Те ще се опитат да спечелят попе­чителството.
- Той ще иска ли да го вземе?
- Надявам се, че не.
- Виктор, не знаеш какво е. Той е неин баща. Ще ѝ лип­сва цял живот.
- Вероятно. Говорих с Калънови. Казаха, че момичен­цето ще се нуждае от помощ. Решили са да участват във възпитателната програма „Голяма сестра - голям брат“. Дадох им твоето име.
- Виктор!
- Ти ме натопи с Даниел Роуз. Сега ти връщам услуга­та.
- Няма да мога да им помогна.
- Разбира се, че ще можеш.
- Тя ще страда за него до края на живота си. Никога няма да го преживее.
- Може би, но пак можеш да ѝ помогнеш.
- Съмнявам се. Не съм за тази работа. - Бет замълча за момент. - Преди време ме попита за баща ми.
- Така ли?
- Май не съм ти разказвала за него.
- Не си.
- Мисля, че на никого не съм казвала.
- Не ти и трябва.
- Напротив. Напротив, трябва.
- Искаш ли да отидем някъде?
- Не, и тук е добре. Няма да разказвам дълго.
- Добре. Но първо, малко ми е горещо. Имаш ли нещо против да си сваля панталоните?



79


„Точната топка на Томи“.
Явно ме смятаха за редовен клиент, защото още щом влязох, барманът изкрещя:
- Ей, Пържола, твоят ратай дойде.
Погледнах побелелия старец, застанал прегърбен зад бара.
- Ратай ли?
- Казвам, каквото виждам.
- Дори не съм сигурен, че знам какво означава тази дума.
- По-добре да не знаеш, но със сигурност се отнася за теб.
- Благодаря.
Погледнах към сепарето до вратата. Хорас Т. Грант се беше вглъбил в шахматна партия с обичайния си против­ник, когото винаги биеше. Вдигна очи от дъската и измърмори:
- Имам малко работа. Можеш ли да почакаш?
- Трябва да тръгваме.
- Симпсън - обърна се към противника, - ще трябва да отложим натупването ти за след като се върна.
- О, не, не става. Или играй, или се предай.
- Да се предам ли? - възмутено изсумтя Хорас. - В ръчичките си ми, дъртако. Ако не мислеше толкова дълго, да съм те бил още преди двайсет минути.
- Аз не бързам, залагам ти клопки. Имам много възможности.
- И всичките са фатални за теб.
- Играй или се предай - заупорства Симпсън.
Хорас ме погледна. Кимнах към вратата. Той посърна и събори царя си.
Противникът му извика радостно и размаха ръце.
- Хванах те най-после, Пържола, падна ми. Хубаво те натупах. Предаде се, защото видя, че положението ти е безнадеждно.
- Радвай се, докато можеш - изсъска Хорас и се изпра­ви. - Това ще ти е за близките двайсет години.
На излизане измърмори:
- Дано да си заслужава.
- О, заслужава си, и още как - уверих го.
Колата ми беше отпред. Исабел Чандлър седеше на предната седалка. Отзад на специално детско столче, оси­гурено от нея, беше настанен Даниел Роуз.
Когато Хорас седна до детето, се опрях на вратата и се наведох.
- Хорас, познаваш ли Даниел?
- Виждал съм го в квартала. Как си, хлапе?
- Добре - отвърна Даниел.
- Не съм те виждал наскоро.
- Защото живея другаде.
- На хубаво място, надявам се.
- Добре е.
- Даниел, господин Грант е един от хората, които уре­диха аз да ти стана адвокат.
Момчето се усмихна на стареца:
- Благодаря.
- За мен е удоволствие. Я какви хубави зъби имаш. Това е добра промяна, доколкото си спомням.
- Изкуствени са - гордо заяви Даниел.
- Моите също.
- Ти ли все приказваше със сестра ми?
- Може би.
- Спомням си.
- Виждал ли си сестра си?
- От известно време не съм.
- Е, добре. Радвам се, че най-после се запознахме.
Хорас му подаде съсухрената си стара лапа. Даниел пъхна своята в дланта му и тя съвсем изчезна. Старецът нежно стисна ръчицата му.
Не пътувахме много. Излязох на магистрала „Кобс Крийк“ и при Хавърфорт завих към игрището за голф. Навлязохме в кварталче от малки тухлени къщички с дворчета, където играеха деца и седяха млади семейства. Лесно намерихме дома, който търсехме, лампата пред вра­тата светеше и навсякъде имаше завързани балони.
- Това е - обявих, когато спрях отпред. - Как ти из­глежда, Даниел.
- Става.
- Семейство Хансън нямат търпение да се запознаят с теб - каза Исабел. - Няма да ти е като постоянен дом, временно е. Обещавам, че ще се грижат за теб, колкото е необходимо.
- Ами мама?
- Тя се старае много, Даниел. Когато бъде готова да се грижи за теб, ще отидем при съдията и ще решим какво да правим. Дотогава обаче това ще бъде твоят дом.
- Мъчно ми е за мама.
- Знам, Даниел.
Входната врата се отвори и господин и госпожа Хансън излязоха. Усмихваха се широко и всеки държеше подарък.
- Запознай се с новото си семейство - каза Исабел.
Слезе, наведе се и разкопча колана на Даниел. Двама­та заедно тръгнаха към новия му дом.
- Ще дойдеш ли? - попитах Хорас.
- Не, да оставим момчето на мира.
- Надявам се, че няма да му е зле.
- По-зле от това, което беше, не може да бъде.
- Ти направи много за Даниел.
- Всеки друг би го направил.
- Не съм много сигурен - отбелязах и слязох.
Хансънови се бяха навели и говореха на Даниел, а той се притискаше до единия крак на Исабел, сякаш беше спа­сителен пояс. Когато посегнаха към него, той се дръпна. Когато се опитаха да му дадат подаръците, скри лицето си. Божичко, толкова лесно изглеждаше, когато с Иса­бел го уреждахме, толкова безпроблемно. Сега обаче върху лицето на Даниел не личеше нито радост, нито въодушев­ление. Видях само страх и разочарование, това бе поред­ната спирка сред нищото.
   - Даниел?
Всички вдигнахме очи. На входната врата стоеше Таня Роуз с най-хубавата си рокличка и плахо се усмихваше.
Даниел надникна иззад крака на Исабел.
Момичето протегна ръце.
- Таня - изкрещя той и се втурна към нея.
Брат и сестра се прегърнаха, заподскачаха, затъркаля­ха се и изведнъж Даниел започна да се смее, не можеше да се спре.
Този радостен момент дължахме на доктор Боб. Той бе оправил зъбите на Даниел, той бе намерил Таня, той ме беше научил да правя повече, отколкото се очаква от мен, да превърна изключението в правило. Може би за пръв път бях привлечен от онова, което той е търсил през целия си живот - почти болезненото удовлетворе­ние от това да се опиташ да направиш нещо хубаво и да видиш, че резултатът е по-добър, отколкото си очак­вал. Доктор Боб бе истински добротворец, недопускащ традиции или закон да застанат на пътя му към добро­то.
Само че без традиции и закон какво ще стане с нас?
Тази игра все още продължаваше. Доктор Боб бе на сво­бода и едва ли някога щеше да му се потърси отговорност за престъпленията, които бе извършил: подстрекателство, съу- частничество за проникване с взлом и убийството на Лиза Дюбе, подвеждане на правосъдието и натопяването на Франсоа. Дори за отвличането ми. Бе изчезнал безследно. Подо­зирам, че е отворил кабинет някъде в Южна франция, френ­ска Гвиана или Мартиника, на място, където ще може свободно да упражнява новонаучения език. Поинтересувайте се, разходете се някъде, може би в Поент-а-Питр, в някой от най-бедните квартали, и ще чуете разкази за зъболекар с нежни ръце и желание да помага, добър и храбър човек, кой­то прави чудеса, като лекува безплатно зъбите на изпадна­ли в нужда деца, тайнствения доктор Поавр.
Където и да е отишъл обаче, преди всичко друго той е опасен човек. Твърдеше, че обичал да помага; но много често грешеше. Спомнете си за Лиза Дюбе. Спомнете си за Шеймъс Дент, който я убил случайно и също беше за­гинал. Доктор Боб е доказателството на онази поговорка за пътя към ада. За съжаление ще призная, че моите уси­лия да помагам също не се увенчаха с големи успехи. Джу­лия Роуз, покрусена и лишена от децата си, стана още по- безпомощна. Кайли издържа само една седмица в центъ­ра за лечение на наркомани на отец Кенет. Върна се на улицата, все още търси смъртта си и вероятно ще я наме­ри. За голямо съжаление Франсоа Дюбе реши да поиска настойничество над дъщеря си. Положих всички усилия да го измъкна от затвора и се боя, че така навредих на малката Амбър.
Тези провали почти ме накараха да се откажа да пома­гам, почти ме убедиха, че съм бил прав, че най-добрият начин е всеки да си гледа работата и да не се меси в живо­та на другите. Почти.
Вратата на колата зад мен се затръшна. Хорас Т. Грант се приближи, очите му блестяха странно.
Таня Роуз спря да прегръща братчето си и да лудее. Изправи се и плахо пристъпи напред.
- Дядо?
Почти, но не съвсем.



УИЛЯМ ЛАШНЪР




ДОБРИЯТ САМАРЯНИН




Falls The Shadow , 2005




William Lashner




Марин Загорчев, превод  2006






Notes



1

Pro bono publico, за обществено благо (лат.) - Б. пр.



2

WASP, white anglo-saxon protestant, бял англосаксонец протестант - висшето съсловие в Америка, „истинските американци“ (анг.) - Б. пр.



3

Nanner sammich, една от любимите рецепти на Елвис Пресли. - Б. пр.



4

Ан-Маргарет Олсън, американска актриса и певица, имала любовна връзка с Елвис Пресли по време на снимките на „Вива Лас Вегас“. - Б. пр.



5

Присила Пресли, американска актриса, съпруга на Елвис Пресли. - Б. пр.



6

Вторият филм е заснет 35 години след първия. - Б. пр.



7

Известен блусар, повлиял много на „Ролинг стоунс“, Ерик Клептън и „Крийм“. - Б. пр.



8

Sunshine, „слънчева светлина“ (анг.) - Б. пр.



9

Популярна американска игра, при която играчите трябва да поставят ръцете и краката си в определени, често трудни и рисковани позиции, докато някой падне. - Б. пр.



10

Известен американски политически журналист - Б. пр.



11

Не, Бога ми, не (фр.) - Б. пр.



12

Сбогом, приятелю, сбогом (фр.) - Б. пр.