Тринити Фейгън
	Изкуплението на Кирос



	На Майк.
	Обичам те повече, отколкото Джон Ленън е обичал китарите.





	Аз част съм от частта, която бе начало,
	От мрака част, родила светлина…
	Мефистофел от творбата „Фауст“ на Гьоте




	Първа глава

	За Джордан да се целува с Матю, бе най-прекрасното нещо на света, но тази вечер нещо не достигаше. Вместо да се наслаждава на топлата му прегръдка и бавните плавни движения на устните му върху нейните, тя не спираше да мисли за спречкването с баща й.
	Неволно въздъхна. Матю се отдръпна и я загледа с меките си кафяви очи.
	— Нямало е как да го предотвратиш. Дори не си видяла имейла до… след това. Не се самообвинявай.
	— Не, проблемът не е в това. Или поне не изцяло. Всъщност става дума за баща ми. След като гръмна новината за самоубийството на онова момиче, ми каза, че трябва да спра да участвам в рекламите на STOP, че не можело повече да съм им говорител, и се скарахме безобразно. Защо вечно си вре носа във всичко, което правя?
	Матю приглади косата на слепоочията й с дългите си топли пръсти.
	— Ами, той все пак е президентът, а и сама си казвала, че двамата живеете като в аквариум. STOP е чудесна инициатива, но всеки път, когато се провали, журналистите моментално се присещат, че участваш в нея. И докато си част от екипа, ще продължават да коментират теб, вместо децата, на които програмата се опитва да помага.
	Джордан се откъсна от прегръдката му и се върна на дивана. На екрана в другия край на стаята се точеха надписите на филма, който току-що бяха изгледали.
	— Когато станах на седемнайсет, баща ми ме помоли да поема част от функциите, които се очаква да изпълнява една първа дама, нали мама я няма вече. Обучаваха ме как да поздравявам държавни гости, коя вилица за какво се използва, как да говоря с журналистите. Прессекретарят на баща ми искаше да се захвана с някоя инициатива срещу рака на гърдата — пак заради мама, но аз исках да работя със STOP в памет на Холи. — Участието в клиповете, популяризиращи работата на Програмата за помощ на млади хора със самоубийствени наклонности*, й помагаше да се справи със смъртта на приятелката си, а ето че баща й я караше да се откаже. Имаше чувството, че така ще предаде Холи.
	[* Съкратено на английски STOP — Б.р.]
	— Може би не е лошо малко да намалиш темпото. Тия имейли те съсипват, а понеже нямаш право да им отговаряш, още повече се обезсърчаваш и потискаш.
	Донякъде беше прав. Непрекъснато получаваше писма, които й късаха сърцето. Някои деца успяваха да преодолеят проблемите си, други не. Като например момичето, което предната нощ бе писало на Джордан, че не издържа повече, че се предава. Когато тя го прочете, момичето беше вече мъртво, погълнало огромна доза приспивателни.
	Като „Първа дъщеря“ получаваше стотици, понякога хиляди имейли седмично. Политиката на Белия дом налагаше всеки имейл да получи отговор, който в повечето случаи бе съвсем стандартен и се подготвяше от Карла, асистентката на прессекретаря или някой от многото й подчинени. Винаги обаче отбелязваха онези, на които според тях Джордан трябваше да отговори лично. А откакто се бе превърнала в официално лице на STOP, получаваше имейли и от деца, загубили всякаква надежда. На тях се отговаряше особено деликатно, като задължително се добавяше и телефонния номер и имейл адрес на STOP. Не че не искаше да отговаря лично, просто не й разрешаваха. Прессекретарят бе непреклонен именно поради факта че беше „Първа дъщеря“. Ако дадеше съвет някому и той се самоубиеше, ударът по репутацията на баща й щеше да е съкрушителен. В повечето случаи нямаше нищо против, но понякога се дразнеше.
	— Обясних му, че медиите незабавно ще ме обвинят в дезертьорство и ще стане още по-лошо.
	— А той какво каза?
	— Каза, че по негов адрес се говорят и по-лоши неща. — Тя си пое дълбоко въздух и бавно издиша. — Ужасно е, Матю, каквото и да направи, все е грешно. Всеки закон, който е одобрил, за да разреши някакъв проблем, реално предизвиква нови проблеми. Безработицата е по-висока от всякога. А рейтингът му е паднал почти колкото на Никсън в деня, в който си подаде оставката.
	— Баща ми твърди, че се вслушва в съветите на неподходящи хора.
	Точно тази сутрин й бе направило впечатление колко се е състарил.
	— Не трябваше да се кандидатира за втори мандат, след като мама умря, сега всичко върви наопаки.
	Матю се наведе да разтрие раменете й.
	— Хайде, Джордан, не провесвай нос. Предлагам да направим нещо, което да те разсее.
	— Какво например?
	— Можем да се качим в моята стая.
	— Ти сериозно ли? — Тя извърна глава и прочете изражението в блесналите му очи. — Охо, съвсем сериозно било! За бога, Матю, ама че неподходящ момент уцели. Съвсем са ми потънали гемиите, а ти ми предлагаш да правим секс?
	— Ходим от цяла вечност, така че защо да не е тази вечер? Поне ще запомниш деня с нещо приятно.
	Джордан пъхна кичур коса зад ухото си.
	— Току-що ти обясних в какво ужасно положение е баща ми. Представяш ли си как ще се почувства, ако взема да забременея? Направо ще го съсипя. — Тя отново въздъхна. — Да не говорим каква веселба ще настане за медиите.
	— Няма да забременееш.
	— Това ти го казваш. Няма нищо сигурно, а не ми се ще да поемам такъв риск. — Джордан се загледа в буквите на екрана и зачака Матю да й каже, че трябва да престане да разглежда всичко през лупата на Белия дом. Като се изключеха тирадите му за футболния отбор на университета „Олбърн“, тази лекция му беше любимата.
	Но вместо това я попита почти шепнешком:
	— Обичаш ли ме?
	О, божичко. Матю изрече Онази дума. И то ни в клин, ни в ръкав, точно когато тя най-малко очакваше. Приятелката й Теса я беше предупредила, че в крайна сметка и до това ще прибегне, че това било последното средство на всяко момче, което се опитва да вкара момиче в леглото си. А Джордан й бе отвърнала, че Матю не е такъв. Вярно, че от време на време се пробваше — все пак беше на седемнайсет, — но тя неизменно отказваше, изрецитираше дежурната си реч, той пък я подлагаше на Лекцията и продължаваха нататък. „Изплакнете и повторете“, както казваха по рекламите.
	А сега бе сринал всичко с този въпрос. Със свито сърце тя предпазливо пое въпроса бомба, чудейки се какво да отговори. Ами ако отвърнеше с да, а той не кажеше на свой ред, че я обича? Щеше да е късно, нямаше да може да си вземе думите назад. И щеше да умре от унижение.
	Ако пък му кажеше, че не е съвсем сигурна, възможно ли бе той да скъса с нея? Хич не й се искаше да се разделят. С изключение на Теса беше най-добрият й приятел и… да, обичаше го, но не задължително по онзи начин. Или поне не достатъчно, за да си легне с него.
	Надписите свършиха и на екрана се появи основното меню. Джордан се обърна към него и му метна обратно гранатата.
	— А ти обичаш ли ме?
	Матю хвана ръката й и я притекли към себе си.
	— Никога не съм срещал момиче като теб, Джордан. Мислиш си, че хората те харесват само защото баща ти е президент, но щеше да е същото и ако той беше шофьор на боклукчийски камион. Не е заради него. У теб има нещо, което привлича хората. — Той я придърпа по-близо и я целуна по челото. — Отчасти затова все ти говоря за секс, понеже направим ли го, ще се чувствам по-сигурен в нас двамата, по-спокоен, че няма да ме зарежеш.
	Джордан вдигна лице и срещна погледа му.
	— Притесняваш се, че аз ще скъсам с теб? Сериозно?
	Ръцете му я обгърнаха по-плътно.
	— Непрекъснато. — Изражението му бе съвсем искрено, а усмивката леко крива, сякаш се смущаваше. — Обичам те, Джордан.
	Дъхът й секна. Ето на това му се викаше романтика. Невероятно. Целуна меките му устни и тъкмо да прошепне: „И аз те обичам“, когато вън на улицата отекнаха два силни пукота — точно под прозореца — и Джордан подскочи.
	— Някой пуска бомбички.
	Изпаднал в паника, Матю я сграбчи за ръката, готов да скочи.
	— Това не са бомбички.
	Откъм коридора се чу трясък и Джордан се обърна стреснато точно когато вратата на стаята зейна. Двама мъже със ски маски се втурнаха вътре — и двамата с пистолет в ръка.
	Но Матю вече беше скочил от дивана и я затегли към кухнята. Къде, за бога, бяха агентите? Зачислени й бяха двама агенти от тайните служби, единият стоеше пред къщата на Матю, а другият отзад, те бяха в постоянна връзка с полицията, която патрулираше из района, така че всеки момент щеше да дойде подкрепление. Но защо ги нямаше? Нима тия типове бяха застреляли Маги на стълбите отпред? Ами Пол? Нямаше как да не е чул изстрелите. Трябваше вече да е в къщата, но когато блъснаха люлеещите се врати към кухнята, вътре нямаше никого.
	Матю затича към задния вход. Зад къщите минаваше тясна уличка и успееха ли да излязат навън, в тъмното, можеха да побегнат и да намерят къде да се скрият, докато не…
	Сърцето й прескочи при звука на нов изстрел.
	И буквално спря, когато Матю се препъна и изпусна ръката й.


	Кий клъцна последното непокорно клонче на декоративното портокалово дръвче и отстъпи крачка назад, за да огледа свършеното.
	— Защо не цъфтиш? Крайно време ти е. Стига си се инатил. Пчелите са гладни.
	Но дръвчето си стоеше свито и безмълвно в тъмнината.
	Той огледа със задоволство буйната растителност в парника и вдъхна дълбоко от топлия влажен въздух, натежал от аромата на растения и плодородна земя. Миришеше на живот. Парникът беше разположен насред просторната градина източно от къщата, в планината Мефисто, почти затрупан от декемврийския сняг; всичко зад стените от стъкло и стомана разчиташе на него за оцеляването си — дори червеите. В замяна на всеотдайните си грижи Кий получаваше мимолетна утеха за вечното неспокойствие на душата си.
	Понякога, когато слънчевите лъчи падаха през стъклото под по-особен ъгъл, когато синевата на небето отгоре се отразяваше в миниатюрния водопад откъм южната стена, почти забравяше къде се намира и с какво се занимава и успяваше да си представи щастието.
	Но тези мигове бяха редки.
	Кий наклони глава, взря се в звездния купол, виснал над парника, и си пожела Бог да можеше да го чуе.
	От интеркома над вратата гласът на Джакс наруши пълната тишина:
	— Имаме си проблем. В бойната зала след една минута.
	По дяволите.
	С тежка въздишка Кий тръгна към вратата, където остави зелените си градински ножици на пейката, преди да изчезне. След няколко секунди се появи в залата, насред лабиринта от компютри и офиси в мазето на имението на Мефисто. На едната стена на бойната зала висеше огромен плазмен екран, на другата — гигантска карта на света и бяла дъска. Насред каменния под стоеше антична овална маса с по три еднакви стола от двете страни и един нов, по-малък, откъм късата страна.
	Братята му вече бяха на линия, очевидно облечени доста набързо. Саша, най-новото попълнение в редиците на Мефисто, беше навлякла една от ризите на Джакс, а дългите й стройни крака бяха обути в къси бели чорапи. Русата й коса беше вързана на опашка, което някак й отиваше повече, отколкото ако беше нагласена и издокарана. Щеше му се и той да си има момиче, което да носи ризите му вместо пижама.
	Насочи вниманието си към Джакс.
	— Какво става?
	Джакс вдигна дистанционното от масата.
	— Това е запис отпреди час.
	На екрана се появиха образите на президента и дъщеря му, рамо до рамо на стълбите на Белия дом, където приветстваха краля и кралицата на Швеция. В следващия кадър Джордан Елис раздаваше великденски кошници на цяла сюрия хлапета. Кий следеше кадрите съвсем равнодушно, но нямаше как да не отбележи, че е красива. Дребничка, малко над метър и петдесет, с дълга тъмна коса и големи сини очи, а когато се усмихнеше, лъчезарното й лице направо светваше, а очите й… можеше да се закълне, че в очите й блясваше дяволито пламъче. Приятно му беше да я гледа, но започваше да се пита какво общо имаха медийните изяви на първата дъщеря с проблема на Мефисто.
	Гласът на репортера зад кадър заобяснява:
	— Никой не е поел отговорност, не е подадено искане за откуп, но вътрешен източник информира Си Ен Ен, че според ФБР и Департамента по вътрешна сигурност двамата въоръжени са били американци. Разпитват се няколко частни бойни отряда, и по-конкретно една тексаска групировка, известна като „Ред Аут“.
	На Кий направо му прилоша.
	— Отвлекли ли са я?
	Феникс, облегнат на стената с картата, се обади:
	— Неутрализирали са охраната й, разбили са къщата на гаджето, застреляли са го и са отмъкнали момичето.
	— Стига бе. Не е невъзможно някой да успее да застреля двама агенти на тайните служби, но никой не би могъл да отмъкне дъщерята на президента на повече от две пресечки разстояние, преди всеки полицай и таен агент в града да ги погне.
	— Ти само гледай — каза Феникс.
	На екрана се появи една от редица къщи на Капитолийския хълм. Част от тротоара пред сградата бе отцепен с жълта полицейска лента. Десетки хора гледаха как медици от Бърза помощ избутват носилка през входната врата и я качват в чакащата линейка. Гласът на репортера продължи:
	— Матю Уитакър, седемнайсетгодишният син на сенатор Джим Уитакър от Алабама, е откаран в критично състояние в университетска болница „Джордж Вашингтон“. Момчето продължава да е в безсъзнание, но агентите на ФБР се надяват да могат да го разпитат, когато се събуди.
	Джакс превъртя записа напред до кадрите с прессекретаря на Белия дом. Плътно зад него се бяха наредили и други служители на президентската резиденция.
	— Двама мъже, свързани с отряда „Ред Аут“ от Тексас, са арестувани, след като органите на реда организираха преследване на автомобила, потеглил от къщата на семейство Уитакър. Госпожица Елис не е открита в колата. Тайните служби смятат, че автомобилът е служел за примамка, докато дъщерята на президента е отведена с друг вид превозно средство.
	Кий присви очи и се загледа във втория мъж отляво.
	— Началникът на канцеларията стои като вкаменен. Направо е като статуя.
	— Нямаше да е толкова очевидно, ако всички останали не нервничеха така. Някои дори плачат — отбеляза Джакс.
	Разпознаваха Ския по тъмните сенки около очите, но от телевизионния екран нямаше как да са сигурни. Налагаше се да се изправят лице в лице с човека, за да разберат дали действително е продал душата си на Ерикс. Но имаше и други издайнически белези, особено при по-младите Ския. Нужни бяха много усилия, за да успеят да се държат като обикновени хора с душа, да имитират изражения и мимики, които да подхождат на ситуацията, независимо дали на радост, тъга или страх. А сред дълбоко разстроените хора на екрана Рой Трент стоеше напълно безстрастен, в лицето и очите му не се четеше никаква емоция.
	— Провери ли го някой? Ския ли е?
	— Аз го проверих и да, такъв е — обади се отново Феникс. — Обадих се на М., а той ме уведоми, че Ерикс го е… превърнал… преди около шест месеца.
	Кий се замисли как биха могли да елиминират началника на канцеларията на Белия дом. Рой Трент беше видна личност, най-близкият съветник на президента.
	— Какво си наумил, Феникс? Как ще го направим?
	Джакс и Саша си размениха бърз поглед, преди да се обърнат към Кий.
	— Определено ще трябва да го приберем, но не това е проблемът.
	Кий огледа физиономиите на братята си и му стана ясно, че знаят още нещо.
	— Добре де, тогава какво има?
	— Ерикс стои зад отвличането — каза Джакс. — Затова и Джордан е изчезнала безследно. Смятаме, че престрелката и нахлуването в къщата са били само за параван, понеже и той като нас не може да изкривява реалността. Накарал е тия типове, които със сигурност са изгубени души, да си поиграят на гоненица с ченгетата, а той междувременно я е прехвърлил някъде, където ще я държи, докато Рой Трент не накара президента да положи обет. А за да му попречим, ще трябва да я намерим.
	Кий огледа лицата на братята си едно по едно, очаквайки някой да не издържи и да прихне. Очевидно се шегуваха, скроили му бяха номер. Но не, израженията им бяха напълно сериозни.
	— Вие да не сте полудели? Не можем да се месим на свободната воля. Ако президентът поддаде на натиска, няма какво да направим. Малко ще е рисковано да го елиминираме, но няма да ни е за първи път да изваждаме държавен глава от играта. Ерикс и по-рано се е опитвал да превземе правителството.
	— Тук не става дума точно за свободна воля — обади се Тай от отсрещния ъгъл, където се бе настанил с едно от кучетата си. — Дъщерята на президента, единственият му близък човек, откакто съпругата му почина, ще бъде убита, ако той не се съгласи да обещае душата си на Ерикс.
	— А сигурни ли сме, че именно Ерикс стои зад отвличането на Джордан?
	— Когато отидох да проверя дали Рой Трент е Ския, обиколих целия Бял дом да го търся — заразказва Феникс. — Накрая го заварих с Елис в Жълтата овална стая на втория етаж. Тъкмо обясняваше на президента…
	— А Трент видя ли те? — Кий млъкна и си пое дълбоко въздух. Обвиеха ли се в невидимост, никой не можеше да ги види, даже изгубените души. Но Ския бяха различни. Безсмъртието позволяваше на очите им да видят и невидимото.
	— Ти наистина ли ме имаш за толкова тъп?
	Усетил ядосаните погледи от всички страни, Кий пак въздъхна и поклати глава.
	— Не.
	— Трент обясняваше на президента за Ерикс. А защо ще го прави, ако не възнамерява да го убеди да обещае душата си?
	— Няма значение. Ако човек е готов да се откаже от всякакъв шанс за Рая, за да последва Ерикс, ако е готов да извика на глас, че се отказва от Бог, значи е лишен от вяра. И вече е изгубен.
	Едрата длан на Тай нежно приглади козината на Трета.
	— Елис стои начело на свободния свят. Има власт, влияние. Ако принадлежи на Ерикс, все едно сам Ерикс е президент. Представи си само какви ще са последствията. Ще назначи Ския и изгубени души за съдии, за министри, за председатели на комисии. Всяка агенция във Федералното правителство ще се състои от негови последователи.
	— Няма да се задържи достатъчно, за да нанесе кой знае какви щети. Ще го приберем веднага.
	Денис се взираше в екрана, където Джордан правеше официално изказване в полза на горещата линия за тийнейджъри, склонни към самоубийство.
	— Направим ли атентат срещу президента, Щатите ще потънат в нечувана криза.
	— Тогава да се надяваме, че вярата на президента е по-силна от любовта към детето му.
	Тук Зий не издържа и се провикна от мястото си до бялата дъска:
	— Стига глупости, братле. Вярно, че си ни водач, но доколкото знам, живеем в демокрация. Мнозинството печели. Шест на един, Кий — каза той и нервно посегна към диамантената си обеца.
	— Освен когато мнозинството е решило да наруши закона на Луцифер. В такъв случай решаващият глас е моят. — Той ги огледа един по един, търсейки знак за несъгласие. Само да трепнеше някой, и щеше да го прати на Кианос да поживее шест месеца в пълна самота. А също и да погладува, понеже, докато не пукнеше пролетта, едва ли щеше да намери нещо за ядене в скования от ледовете остров в Северния Атлантик.
	— Ако президентът не положи клетвата — намеси се Денис. — Ерикс ще убие Джордан.
	Кий се загледа отново в екрана. Джордан приемаше букетче диви зюмбюли от някакво детенце в тълпа от привърженици в Лондон. Очите й имаха същия цвят като цветята. Усмивката й бе пленителна. При мисълта за смъртта й го жегна известно съжаление.
	— Всеки човек умира рано или късно.
	— Освен нас — възрази Денис. — И Лумините.
	— Ние не сме човеци. А Лумините са живи ангели. Така че не се броим. — На екрана Джордан танцуваше с баща си на официална вечеря в Белия дом. — Няма да тичаме след щерката на президента. Няма да се намесваме. Законът е наложен от Луцифер и нарушим ли го, Адът ще ни се види тесен.
	Феникс изсумтя нетърпеливо.
	— Казах им аз, че никога няма да се съгласиш, ако става дума само за това, но те настояваха да опитаме. — Той си дръпна стол до масата. — В закона има вратичка. Сещаш ли се?
	Какво искаше да каже с това „ако става дума само за това“?
	— Естествено, че се сещам, но изключение се допуска само ако става дума за Анаво и намесата ни е необходима, за да я защитим. А това… — Той рязко млъкна. Имаше чувството, че върху гърдите му се е стоварил камион.
	Мамка му.
	Кий отново впи поглед в екрана, където Джордан излизаше от някакъв ресторант с висок тъмнокос младеж. Държаха се за ръце и помахаха на камерите, преди да се качат в новичко беемве и да потеглят, следвани от агентите.
	— Анаво е — прошепна Саша.
	На екрана тръгна запис, на който Андрю Елис полагаше втората си президентска клетва преди повече от година. Дъщеря му стоеше до него със сериозно изражение.
	— Откъде знаеш?
	— Двамата с Джакс я видяхме в Националната катедрала на Коледа.
	— Сигурни ли сте? Може да е било от светлината.
	Саша и Джакс отново се спогледаха, после брат му каза:
	— Сигурни сме. Сиянието й е на Анаво.
	— Коледа беше преди три дни. Ако действително сте открили Анаво, защо чак сега научавам?
	В отговор настъпи мъртва тишина — явно ги беше страх да отговорят. Супер. Истинска Анаво, ей тук, пред очите му, отредена за някой от тях, а вече беше изчезнала и вероятно обречена на смърт.
	— Бих искал някой да ми отговори преди следващата Коледа.
	— Искахме да разберем за кого е предопределена, преди да кажем на когото и да било — отвърна Джакс. — Решихме, че така ще е по… хуманно.
	Кий натика ръце в джобовете на шлифера и си каза, че колкото и да го съблазняваше мисълта да удуши Аякс, нямаше да има особена полза. Открили бяха Анаво — истинско чудо — и най-важното беше незабавно да я спасят.
	— И?
	Саша вдигна малка пластмасова торбичка от седалката на стола си и извади бледосин пуловер.
	— Джакс отскочи до стаята й и измъкна това от коша й за пране.
	Тя тръгна към него и в главата му мигом нахлу уханието на див зюмбюл, събуждайки спомени за Йоркшир, където живееха в продължение на няколко века, докато не загубиха Джейн преди стотина години и не се преместиха в Колорадо. Дивите зюмбюли бяха едно от многото неща в Англия, които му липсваха.
	Един бърз поглед към останалите го увери, че Саша вече беше показала пуловера на всеки един и никой не бе доловил аромата на цветята.
	Винаги бе смятал, че последен ще открие своята Анаво, но ето че нежното ухание на сини зюмбюли, което се носеше от пуловера, говореше друго.
	Така се задъха, че се уплаши да не припадне, но успя да прикрие всякаква емоция. Изправи гръб и се насили да демонстрира спокойствие — постижение, което бе възможно само след дълги векове усилия. Братята му разчитаха на самообладанието му, на умелото му водачество. Всякакво колебание би ги накарало да се съмняват в него, да загубят концентрация и съответно контрол върху тъмната си природа. А човечеството не заслужаваше из Земята да тръгнат разбеснели се Мефисто. Превъзходството му никога не бе поставяно под съмнение, защото той никога не се бе отклонявал от задълженията си, и не можеше да го допусне точно сега.
	Братята му приемаха, че е начело на малката им дружина, понеже бе най-възрастният след Ерикс, първият, който бе станал безсмъртен при навършването на пълнолетие. Но не знаеха, че в онзи миг, когато се мяташе на границата между смъртта и живота, Луцифер му се беше явил и му бе заповядал да поведе братята си. Предупредил го бе, че провали ли се, ще унищожи баща им, Мефистофел. Да имаш за баща Черния ангел на смъртта, не беше лесно, но помежду им съществуваше и известна привързаност. Да не говорим, че разчитаха на М. за помощ в безкрайната война срещу Ерикс. И ако Луцифер действително решеше да се отърве от баща им, то нямаше да е заради Кий. Нито веднъж не се бе отклонил от начертания път за тия хиляда години и нямаше да си го позволи дори сега, макар да имаше чувството, че от ужас разсъдъкът му го напуска.
	— Според вас Ерикс знае ли, че тя е Анаво? — попита той, без да се обръща конкретно към някого.
	— Едва ли — отвърна Джакс. — Не може да долови сиянието й, така че не би могъл да знае, стига да не види рождения й знак. Най-вероятно и тя самата не знае.
	— Аз лично нямах представа, че съм Анаво, докато Джакс не ме откри — обади се Саша. — Изобщо не бях чувала за това. Ерикс я е отвлякъл, за да изнудва президента. А това, че тя е Анаво, е някакво странно съвпадение.
	Саша му подаде пуловера. Пръстите на Кий потънаха в меката вълна и вдигнаха дрехата към носа му, а погледът му отново се насочи към екрана, към лицето на момичето, за което бе мечтал през целия си жалък живот. Ако закъснееха…
	Обърна се към Феникс.
	— Колко време ти трябва, за да съставиш план?
	— Вече съм готов — отвърна брат му.


	Щеше да умре. При това съвсем скоро. С превръзка на очите и парцал в устата, докато се тръскаше в багажника на някаква кола, Джордан се стараеше да мисли за живота след смъртта, за Рая. Колкото и да беше странно, мисълта за собствената й смърт бе по-приятна от мисълта за Матю. Толкова много кръв. Цели ручеи, които се стичаха в локва под тялото му.
	Стисна очи още по-плътно под превръзката и се насили да мисли за Бог, опита да си представи какво ли е в Рая.
	Но в главата й неканен се прокрадна образът на Матю от първия му ден в „Оутс Прайорити“ преди две години, когато избраха баща му за сенатор на Алабама и семейството му се премести във Вашингтон. Беше нов ученик, но новите ученици бяха много, в нейната гимназия това не беше нещо необичайно. Във Вашингтон непрекъснато прииждаха разни хора или си тръгваха — в зависимост от гласовете на избирателите. Една от любимите им шеги беше, че нямаше деветокласник*, които да успее да завърши „Оутс“.
	[* В САЩ първата година в гимназията е девети клас. — Б.р.]
	Така че беше свикнала с нови физиономии, но Матю изпъкваше на всеобщия фон. Когато го видя с чупливата му кестенява коса, паднала върху челото, големите изразителни кафяви очи и лекото провлачване в говора, от което всяка дума звучеше красиво, неволно се присети за загиналите поети от епохата на Романтизма.
	Насмалко да припадне, когато той седна до нея в часа по английски и я попита дали й е харесало в Китай.
	— Видях ви с баща ти по телевизията, пред Имперския дворец.
	— Хареса ми, но има страхотен смог. Даже Китайската стена не можах да видя добре, понеже беше скрита от мъглата. — О, боже, държеше се досущ като Деби Даунър от „Сатърдей Найт Лайв“. Трябваше да каже колко се е впечатлила от теракотените войници или Пекинската опера. Въобще нещо позитивно.
	Но докато отчаяно се напъваше да каже нещо остроумно и забавно, Матю я прекъсна:
	— И на мен това ми направи впечатление. Май няма да е зле Китай да последва примера на баща ти и да обърне внимание на замърсяването.
	Само за две секунди успя да разсее тревогата й и да спечели симпатията й. При положение че баща й вечно се печеше на шиш, Джордан обикновено мигом харесваше всеки, който кажеше нещо хубаво за него или работата му.
	Само след три седмици вече ходеха. Непрекъснато я изненадваше: луд беше по футбола и си падаше по ар енд би музика, беше пълен компютърен маниак и същевременно пишеше къси разкази. Но може би най-хубавото беше, че никога не й задаваше тъпи въпроси от сорта: „Какво е да живееш в Белия дом и баща ти да е лидер на свободния свят?“.
	За него тя беше най-обикновено момиче. И с изключение на Теса Матю бе най-добрият й приятел.
	А сега лежеше по очи в локва кръв. Джордан така се разхлипа, че се задави от парцала в устата си. Дали беше мъртъв? Сигурно. Нямаше как да загуби толкова много кръв и да остане жив.
	Красивите му очи, затворени завинаги. О, господи, и защо? Нямаше представа кои са тия типове, но явно протестираха срещу нещо, което не им беше по вкуса. Най-вероятно щяха да я убият и се молеше всичко да приключи бързо, да не й отрежат главата и да изпратят записа на баща й.
	В главата й отекна женски глас: „Ако, не дай боже, някога те вземат за заложник, има вероятност да те измъчват за информация. Живееш в непосредствен контакт с президента и неминуемо ще научиш разни неща, дори такива, каквито не се предполага да знаеш. А един специалист ще може да извлече всякаква информация от паметта ти, дори да не я помниш съзнателно“. — Маги Янг бе част от зачисления й екип от агенти още от самото начало, когато баща й се бе кандидатирал за първи път.
	Сигурна беше, че тя е мъртва. Изстрелите под прозореца бяха отнели живота й. А Пол така и не бе влязъл в къщата, така че най-вероятно и той беше загинал.
	Джордан преглътна сълзите и слюнката, а от вкуса на парцала в гърлото й се надигна жлъчка.
	„Не се прави на герой — инструктирала я бе Маги. — Ако ти зададат въпрос, отговаряй. Ако искат да кажеш нещо пред камера, повтаряй, дори и да е лъжа. Основната ти цел е да останеш жива колкото се може по-дълго. Каквото и да ти направят, всичко е поправимо, запомни, важното е да оцелееш. Нищо не трае вечно, освен смъртта. Похитителят си има желания и потребности, нещо, което го кара да се възприема за герой. Ако ти се отдаде възможност, възползвай се от слабостите му. Трябва да направиш всичко възможно, за да оживееш.“
	Внезапно се сепна, когато усети някой до себе си, някой с невероятно висока телесна температура. Възможно ли беше човек да се вмъкне при нея в багажника, докато колата се движеше? И по-интересно — защо? Усети чифт ръце около тялото си и долови миризма на изгоряла клечка кибрит, а после я обзе неприятното усещане за безтегловност. След секунди горещите ръце я изправиха на крака и махнаха въжетата от ръцете й. После я побутнаха назад и — все още с вързани крака — Джордан падна върху някакъв стол.
	Чу воя на самолетен двигател и сърцето й запрепуска от надигащата се истерия. Как бе възможно само за секунда да я прехвърлят от багажника в самолет? Мъртва ли беше вече? Нима онези я бяха застреляли и сега, досущ както в „Шесто чувство“, беше мъртва и не го осъзнаваше?
	Дълбок звучен глас с едва доловим британски акцент нареди:
	— Махнете кърпата и превръзката.
	Самолетът набираше скорост по пистата, всеки момент щяха да излетят. Някой извади парцала от устата й, а превръзката падна от очите й.
	Джордан премигна срещу ярката светлина в кабината и побърза да се огледа. Самолетът беше малък, дори нямаше седалки. Вместо това седеше в широко кожено кресло, обърнато към едната стена на самолета, до която бе сложена дълга пейка, покрита с кожа. На нея един до друг седяха двама мъже на около трийсетина години, с кафяви ризи и дънки и я наблюдаваха с непроницаемо изражение. Това не бяха онези, които я отвлякоха. Предишните бяха дребни и жилести, а тези бяха високи и широкоплещести. Освен това миришеха лошо — на пот и застояла миризма на цигари.
	Внезапно столът се завъртя и тя се вкопчи в облегалките за ръце. Видя друго кресло като нейното и когато зърна човека в него, сърцето й задумка бясно. Беше млад — на деветнайсет или двайсет — и много красив, с катраненочерна коса и черти като на млад бог, облечен в костюм на тънки райета. Но очите му! О, мили боже, какви очи! С цвят на мастило, наситеночерни, безжизнени, без дори намек за живот.
	Мигом й хрумна за вампири и таласъми, и зомбита. За мъртъвци, чиито души бяха напуснали телата им, а те продължаваха да бродят по Земята.
	Вампири и таласъми, и зомбита не съществуваха, но беше сигурна, че този тип срещу нея не е човек. Явно той се бе промъкнал при нея в багажника. И я бе пренесъл в самолета за по-малко от пет секунди. Не можеше да откъсне очи от неговите, а за капак на целия смразяващ ужас стомахът й се сгърчи и Джордан осъзна, че всеки момент ще повърне.
	Мъжът се изправи, ръката му се пресегна през разстоянието, което ги делеше, и горещата му длан обгърна брадичката й.
	— Няма да повърнеш.
	Чувството на гадене моментално утихна. Мъжът се облегна назад, разпери ръце върху облегалките за ръце и се загледа в нея с ужасяващите си очи. Джордан се опита да отклони поглед, но не можа.
	— Казвам се Ерикс Декианос. Няма да ти направя нищо, Джордан. Така че, моля те, успокой се.
	Но страхът от смъртта бе останал на заден план. Ужасяваше я нещо друго, нещо по-страшно от болката и смъртта — някаква неясна, но гибелна заплаха за душата й, за онова, което я правеше човек, за самото й съществуване.
	— Сигурен съм, че се питаш кой съм и защо те отвлякох.
	Джордан продължи да го гледа, без да помръдне, без да отговори.
	Мъжът направи знак с глава към един от мъжете и само след миг онзи й подаде тежка кристална чаша, пълна с кехлибарена течност с дъх на алкохол. Джордан не пиеше, най-вече защото мисълта за баща й рядко я напускаше. На другите им беше лесно — хванеха ли ги с алкохол, най-много да ги накажат. А нея вероятно щяха да изтипосат по Си Ен Ен.
	— Пий — нареди Ерикс. — Ясно ми е, че си уплашена, но не можеш да летиш чак до Букурещ в тая вдървена поза. Уискито ще те отпусне.
	Букурещ. Румъния. Джордан беше родена в Румъния, четиригодишна я бяха изоставили на стъпалата на едно сиропиталище в Букурещ, от което я бяха осиновили Андрю и Кони Елис. Дали беше чисто съвпадение, че този ненормален мъртвец я водеше именно там?
	Всъщност какво значение имаше? Каквато и плаха надежда за спасение да таеше, вече беше безсмислена. Тя отпи от уискито. Беше отвратително.
	— Защо Румъния?
	— Домът ми се намира в Карпатите. Ще ми погостуваш, докато баща ти не ми даде това, което искам.
	— Ами ако… не може?
	— Тогава ще те убия. Но не вярвам да се стигне дотам. Баща ти е интелигентен човек, умее да проявява изобретателност в момент на криза.
	— Кой… какво… кого… — Никога досега думите не бяха излизали с такава мъка от устата й.
	— Аз съм първородният син на Мефистофел и Електра, първата Анаво.
	— Меф… Мефист… Дявола? — Гласът й изтъня във фалцет.
	— Не, не дявола. Също както Луцифер, Мефистофел изгубил Божията милост и бил прокуден от Рая. Превърнал се в черен ангел на смъртта, натоварен със задачата да прибира душите, запътили се към Ада.
	Вдървена от ужас, Джордан се насили да отпие пак от чашата. Вкусът бе все така противен, но топлината на алкохола започна да разтапя ледения къс, в който се бяха превърнали вътрешностите й.
	— Чувала ли си за Анаво?
	Джордан безмълвно поклати глава.
	— Преди Ева да се поддаде на изкушението на Луцифер, родила дъщеря, Аврора, която се залутала в Райската градина и се изгубила. Потомците й са известни като Анаво — на гръцки това означава „светлина“, — понеже са родени без тъмното петно на първородния грях. С течение на времето редиците им се стопили, но веднъж на много години духовната линия на Аврора се съживява и се ражда нова Анаво.
	Думите му сякаш се носеха някъде отдалече, отекваха в главата й, но смисълът й убягваше. Той продължи:
	— Електра била Анаво и когато Мефистофел я открил, се опитал да изкуши светлината в душата й, но тя устояла. А той взел, че се влюбил в нея. Това бил най-ужасният грях — черна душа от Ада да се влюби в чист дух от Рая. Ако Луцифер откриел тайната му, щял да го унищожи окончателно, сякаш никога не е съществувал. Законът, който забранява на ангелите — било то божествени, или черни — да имат близост с човеците, дори те да са Анаво, е безпрекословен. Така че Мефистофел отвел Електра на малък остров в Северния Атлантик и я скрил зад воал, през който не можело да проникне ничие око. Майка ми и баща ми се скрили зад него както от Бог, така и от Луцифер.
	Стиснала чашата в треперещите си ръце, Джордан отпи отново, а стъклото издрънча в зъбите й. Имаше чувството, че костите й започват да омекват, и неволно се облегна назад.
	— Като син на черен ангел и Анаво аз не съм човек, но живея и дишам и съм обречен да обикалям Земята до края на света. Вече хиляда години убеждавам хората да ме последват и когато умрат, душите им стават мои. Когато събера достатъчно, когато стана по-могъщ от Луцифер, ще отворя портите на Ада. — Тялото му не помръдваше, чертите на лицето му не издаваха никакво вълнение, но въпреки това тя го долавяше. — Заради първородния грях човечеството е обречено на Ада, освен ако хората не успеят да превъзмогнат тъмната си страна и не изживеят живота си според Божиите повели. Луцифер е предоставил свободна воля на хората, дава им свободата да избират между доброто и злото. Аз обаче няма да постъпя така. Всички души ще ми принадлежат.
	— Но тогава Бог ще унищожи света — прошепна Джордан.
	Той се настани по-удобно.
	— Това ще е началото на решителната битка.
	Вероятно не разсъждаваше особено разумно, но на Джордан й се прииска похитителят й да беше обикновен терорист, човек с някаква мисия, която, макар и безумна, поне отчасти щеше да се опира на реалността. Такъв човек би могъл да я заплаши единствено със смърт.
	А Ерикс искаше да предизвика бунт.
	Тя постави чашата с противното уиски върху Стойката до облегалката на креслото.
	— Какво трябва да направи баща ми, за да се върна у дома?
	Мъжът се усмихна, но само с устни. Нищо не успяваше да придаде живот на очите му.
	— Да ми обещае душата си.
	Никога. Баща й бе убеден, че вярата и дългът са над всичко.
	— Няма да го направи.
	Ерикс вдигна рамене.
	— Времето ще покаже. Смятам, че ще стане по-възприемчив, когато види последиците от похищението ти. Американският народ ще се втурне да му съчувства и недоволството от управлението му ще бъде забравено.
	Може би наистина щяха да му съчувстват, но едва ли щяха да преглътнат възмущението си от управлението му. Повечето хора бяха потънали в собствените си проблеми, особено в момент на криза. Каквато цареше в момента. Чувала бе баща си да казва, че страната се е запътила към нова икономическа депресия, а отвличането на дъщеря му нямаше да успее да отклони всеобщото внимание от тази опасност. Или поне не задълго.
	— Ще знаят ли, че съм отвлечена от потомък на Ада?
	— Естествено, че не. За целия свят, освен баща ти, ще си отвлечена от „Ред Аут“, военна групировка, която не е съгласна с политическите решения на президента. В действителност членовете на тази групировка ми принадлежат. Ще изискат отстъпки, за да те освободят, които той ще обещае, а накрая ФБР ще ги арестува. Ако направи каквото искам, ще се прибереш у дома, без да помниш нищо, и няма да можеш нито да отречеш, нито да потвърдиш къде си била през цялото време.
	— Ще трябва да лъжа ли?
	— Не, наистина няма да помниш. Преди да те пусна да си ходиш, ще изтрия от паметта ти всякакви спомени за мен.
	Значи можеше да я накара да забрави. А дали можеше да контролира ума й? Страхът й се засили още повече, ако това изобщо беше възможно.
	— След като няма да помня нищо, защо ми разказваш всичко това?
	— За да убия времето — безжизнените му очи се впиха в нея. — А може би искам да те убедя да ме последваш.
	В първия момент пак й се догади. Но в главата й отново отекна гласът на Маги: „Трябва да направиш всичко възможно, за да оживееш“. Едва ли щеше да е разумно да му каже, че предпочита да й отрежат главата, отколкото да му обещае душата си. Преглътна с мъка и успя да отговори с почти нормален тон:
	— А как си намираш последователи? Какво би могло да убеди някого да се откаже от Бог и да ти подари душата си?
	— Имам си подчинени, които набират нови последователи, като им обещават, че ще получат всичко, което пожелаят. Направо е невероятно какви неща си пожелават хората в замяна на душата си.
	— А как им изпълняваш желанията?
	— Точно това е най-забавното, а също и най-трагичното, предполагам. В повечето случаи не получават нищичко, но пък искрено вярват, че ще си получат мечтаното, чак до момента, в който положат клетвата. Тогава разбират истината, но вече е твърде късно. Няма връщане назад. Длъжни са да ми служат през целия си живот, да привличат нови и нови хора. А когато умрат, душата им става моя.
	— Значи ще излъжеш и баща ми, за да го накараш да се закълне?
	— О, напротив. Ако направи каквото искам, наистина ще те върна.
	Лъжеше, сигурна беше. Каквото и да направеше баща й, тя щеше да умре.
	— Няма да се откаже от душата си, дори това да е единственият начин да ме спаси. Вярата е всичко за него.
	Ерикс се подсмихна. Звукът прозвуча неестествено като скърцането на ръждясали панти.
	— Никой, освен Анаво, не е неподатлив на изкушението, а за последните сто години се родиха само две. Ако знаех за какво копнееш повече от всичко на света, щях да ти го обещая, а ти да ми се закълнеш въпреки всичко, което ти казах. Хората са слаби в лицето на изкушението, защото всеки един носи греха на Ева. Ще се надяваш, че може би този път казвам истината и ще ти дам каквото поискаш.
	„Трябва да направиш всичко възможно, за да оживееш.“
	Но Маги не е знаела, нямало е как да предположи, че заложено на карта ще е нещо повече от живота на Джордан.


	Втора глава

	В дрешника Кий пъхна сгъваемия нож в джоба на шлифера си, после отвори едно чекмедже, избра два други ножа от облечените в плюш кутии и ги тикна в каишките на тежките си кожени ботуши. Обърна се към огледалото и прибра косата си назад, за да я върже на опашка, но изведнъж се спря, обзет от дълбок смут.
	Какво щеше да каже на Джордан, когато я откриеше? Кий беше най-мълчаливият измежду братята си, и то не защото нямаше какво да каже. Просто му беше по-лесно да не споделя мислите си и да говори само когато се налага. А с Джордан нямаше да може да се държи така. Та тя не знаеше нищичко за тях, нито за Ерикс, нито за това, че беше Анаво. Така поне смяташе. Как да й разкаже такива неща? Как ли щеше да реагира? Джакс твърдеше, че в началото Саша се уплашила, но постепенно приела реалността на онова, което съществуваше от другата страна, за която обикновените хора не знаеха. Според Джакс, след като Джордан бе Анаво, щеше да чувства, че е неин дълг да стане една от тях, но какво щеше да прави Кий, ако не се получеше така? Никак не беше сигурен, че умее да убеждава.
	Подразнен на самия себе си, той обърна гръб на огледалото. Безсмислено беше да се тормози какво ще й каже, ако не успееха да я спасят.
	За да пести енергия, не се транспортира, а извървя дългия коридор чак до централното стълбище. Братята му и Саша го чакаха във фоайето, застанали в кръг около голямата буква „М“, изписана с ониксови плочки в белия мрамор. Мрачни и умълчани, шестимата загледаха как той слиза по стълбите. Кий се зачуди защо го зяпат така, но реши да не пита. Нямаше да издържи да го разпитват как се чувства, а и отказваше да коментира факта, че най-после бе открил своята Анаво след повече от хиляда години. И за да е сигурен, че никой няма да се осмели да подметне нещо, ги изгледа строго един по един. Това свърши работа.
	Когато зае мястото си между Зий и Денис, Джакс заговори:
	— Не ни е за първи път да отскачаме до Белия дом, така че всички сте наясно с изходите и евентуалните пътища за бягство. Всеки знае кой изход да ползва, така че се прикривайте и наблюдавайте кой влиза и излиза. Ако забележите Трент, незабавно го отведете при портата на Ада на земята, но гледайте да не се увлечете и да го пратите долу. Трябва да разберем къде са отвели Джордан, а той е единствената ни надежда. Има ли въпроси?
	Всички поклатиха глава.
	Джакс се обърна към Саша.
	— Ти стой с Феникс. Аз отивам с Кий.
	Саша му се намръщи в отговор.
	— Мога и сама да ида, Джакс. Става дума за Белия дом все пак, знам къде се намира.
	Джакс хвърли нерешителен поглед към Феникс, който сви рамене, после отново се приведе над нея и почука слушалката на ухото й.
	— Ако изникне проблем, обади се и Феникс ще дойде да те вземе, където и да… се озовеш.
	— Няма да има проблем. Ще видиш.
	Кий не пропусна многозначителните погледи на останалите, но за щастие, Саша не ги забеляза, понеже не откъсваше очи от Джакс.
	Обучаваха я вече цяла година, но имаше още много да учи. Хич не я биваше в транспортирането, понякога се озоваваше на цели километри от целта. И при прибирането на душите често изникваше проблем, понеже тя не можеше да устои да не спори с тях, макар чудесно да знаеше, че е безсмислено. Изгубената душа бе готова на всичко, за да се спаси от Ада на земята. Всякакви спорове си бяха чиста загуба на усилия. И сигурна рецепта за гняв. При една от първите си акции Саша бе изгубила самообладание и бе убила изгубената душа, преди Кий да успее да я прати през портата. От това печелеше Ерикс, понеже душата на убития увеличаваше резултата му, укрепваше тъмната му сила. Саша бе ужасена от постъпката си. И се беше уплашила още повече, така че оттогава при всяка акция неизменно настъпваше миг на колебание — достатъчно дълъг, та врагът да я рани.
	Но щеше да се научи и да става все по-добра. Просто й трябваше време. Интересно дали Джордан щеше да усвоява по-бързо от нея? Ако я вземеха в планината, двете можеха да се обучават заедно. На Саша щеше да й е приятно.
	Джакс огледа кръга и отсече:
	— Да действаме.
	И като един шестимата изчезнаха от Колорадо.
	След секунди Кий стоеше с Джакс на покрива на Белия дом — невидим, така че никой да не ги вижда или чува. Не пропусна да забележи контраснайперистите на тайните служби, които следяха за опасности от по-значително разстояние, и тълпата от другата страна на моравата. Стотици хора се бяха събрали край оградата и размахваха американски знамена, държаха свещи и цветя.
	— Баща й може да мразят, но нея я обичат.
	Джакс го изгледа особено.
	— Сигурен ли си, че си във форма, Кирос?
	— Какви ги дрънкаш? Естествено, че съм във форма.
	Джакс го изгледа отново, после извърна поглед.
	— Щом казваш. На три се прехвърляме на Балкона на Труман. Едно… Две…
	И преди Кий да успее да реагира, Джакс размаха три пръста и той се принуди да го последва.
	Материализираха се на балкона, вляво от прозорците на Жълтата овална стая.
	— Защо изобщо ме питаш дали съм във форма?
	Джакс се приближи към прозореца, надникна вътре и прошепна:
	— Защото не си си вързал косата.
	Мамка му. Никога, ама никога не тръгваше на акция със спусната коса. Но така се беше отнесъл в мисли за Джордан и в умуване какво да й каже, че бе забравил да я върже. Нелепият пропуск го стресна, но никога не би го признал пред Джакс.
	— Свършиха ми ластиците — излъга той.
	Джакс го изгледа недоверчиво през рамо, но мъдро не каза нищо.
	— Какво виждаш?
	Джакс надникна отново, после отстъпи назад и изсумтя.
	— Елис и Трент, както каза и Феникс, но сега вече не са сами.
	Кий мина зад него, за да надникне на свой ред, и рязко си пое въздух, като видя кой е при президента. При вида на всички познати високопоставени персони от американското правителство — истинско море от обрамчени в сенки очи — направо му прилоша.
	Ерикс явно не си беше губил времето във Вашингтон. Президентът вероятно бе последната брънка от плана му да завладее Съединените щати. А планът му действително бе брилянтен. С достатъчно последователи в Конгреса и кабинета на президента можеше да промени хода на историята. Да поведе американския народ към отчаяние и безнадеждност, а после да им предложи изход — кухо обещание за по-добър живот в замяна на душите им.
	Президентът беше единственият в стаята, чиито очи не бяха притулени от тъмнината на Ерикс. Стоеше край камината с вид на човек, чиято дъщеря е отвлечена от терористи: едновременно вбесен, объркан и уплашен до смърт.
	Кий отстъпи назад и погледна брат си.
	— И ти ли са сащисан като мен?
	— Напълно съм потресен, а на Феникс направо ще му гръмне главата, докато се чуди какъв план да измисли. Но за това ще му мислим после. Като за начало смятам да ги смразя. Готов ли си?
	Кий тръсна глава в съгласие и го зачака да отброи. Веднага щом Джакс каза „три“, той се транспортира от вътрешната страна на прозорците. Джакс се спря до вратата, която водеше към Централния салон, в случай че на Трент му хрумнеше да побегне. Добре че Рой Трент беше единственият Ския в стаята и следователно единственият, който нямаше да замръзне, каза си Кий, когато се насочи към началника на канцеларията. Наложи се да заобиколи неподвижните фигури на лидера на мнозинството в Сената и на финансовия министър.
	Жертвата им беше изключително интелигентен мъж и очевидно се бе досетил, че внезапното вкаменяване на всички, освен него и появата на двамата великани в черно не вещае нищо хубаво. Той мигом скочи зад неподвижното тяло на Елис и вдигна нож до гърлото му.
	— Измитайте се веднага, иначе ще го убия.
	Кий мигом отвърна на блъфа:
	— Изобщо не ми пука дали ще го убиеш, но подозирам, че Ерикс няма да остане никак доволен. Убиеш ли го, вицепрезидентът моментално ще се намърда в Белия дом и ще се наложи Ерикс наново да убеждава новия щаб и всички членове на кабинета да му обещаят душите си. — Кий вдигна вежда. — А теб ще те екзекутират за убийството на президента.
	С победоносно изражение Трент възрази:
	— Няма как да ме екзекутират. Безсмъртен съм.
	— За човеците действително си безсмъртен. Но каквото ти е дал Ерикс, като нищо може да си го вземе. Наистина ли разчиташ, че ще те остави жив, ако убиеш Елис?
	Трент се поколеба, решимостта му отстъпи място на безпокойството.
	— Къде е Джордан?
	Иззад тъмните сенки на Ския в очите на мъжа се прокрадна лукав поглед.
	— Вървете си и ми се обадете след час. Ще ви кажа тогава.
	Кий въздъхна. Този наистина ли си въобразяваше, че ще успее да се измъкне? Може би не беше чак толкова хитър, колкото му се бе сторило в началото. Със скоростта на светлината той изби ножа от ръката на Трент и сграбчи главата му в желязна хватка.
	— Джакс, ще се оправиш ли тук?
	— Естествено. Тръгвай. Веднага.
	Трент се опита да го изблъска, но в същия миг Кий го прехвърли на другия край на планетата, в огромната безплодна пустиня на Югозападна Саудитска Арабия. Празното каре. Ничия земя.
	Хвърли го върху ивицата пясък, която закриваше портите към Ада на земята, и се надвеси над него.
	— Къде е Джордан?
	Трент се обърна наляво, после надясно, по-скоро объркан, отколкото уплашен.
	— Къде сме?
	— Пред портите на твоя личен Ад. Къде е Джордан?
	— Какво толкова те интересува? Мислех, че Мефисто си нямат вземане-даване с хората.
	— Отговори и ще те върна обратно в цивилизацията, където ще имаш поне някакъв шанс да ни се измъкнеш. Имаш трийсет секунди. Изтекат ли, приключваме и с теб е свършено.
	Трент го изгледа свирепо, но не каза нищо.
	Вятърът рязко утихна — несъмнено по заръка на Луцифер — и утринният въздух се изпълни със зловещия звук на пронизителни писъци: писъци на безмерна мъка, каквато изпитваха само безсмъртните души в Ада на земята.
	Рязко изгубил нахалството си, Трент ококори очи и цял се разтресе.
	— Това… това да не би…?
	— Безсмъртните ти братя те зоват. Готов ли си да се присъединиш към тях? — Кий направи крачка назад и вдигна ръце към небето, готов да подхване древния напев, който отваряше портите.
	Пленникът му отчаяно се бореше, гърчеше се в пясъка, опитваше се да се изправи, но когато разбра, че е невъзможно, започна да се търкаля наляво-надясно. Страхът в обрамчените му в сенки очи се превърна в ужас, когато най-после разбра, че вече не е човек с власт и влияние, а поредният наивник, повярвал на лъжите на Ерикс и продал душата си в замяна на лесния успех.
	— Престани! Мили боже, моля те, спри!
	Кий започна да припява.
	— С Ерикс е, в момента летят към Румъния!
	— Смята ли да я убие, дори президентът да положи клетвата?
	— Да. Каза, че отвличането и смъртта й ще пробудят съчувствието на народа, ще намалеят критиките срещу управлението на Анди. И ще му позволят да направи неща, които иначе не биха му се разминали. Хората ще оправдават действията му с огромната му мъка. — Той започна жално да вие. — Ерикс ми обеща толкова много неща.
	— И ти му повярва. — Кий не разбираше защо понякога най-стойностните хора се оказваха най-лесна плячка за Ерикс. Може би собствената им почтеност им пречеше да разпознаят злото, с което се бяха сблъскали.
	— Ето, казах ти за Джордан. Сега може ли да си тръгваме?
	В отговор Кий отново вдигна ръце към небето. Вятърът пак се надигна и развя полите на шлифера му, посипвайки Трент с пясък.
	— Нали обеща, че ако ти кажа, ще ми дадеш шанс!
	— Аз съм син на Ада, господин Трент. Лъжа и мамя без никакво чувство на вина. А ти би трябвало да знаеш, че не можеш да вярваш на човек като мен.
	— Милост! Убий ме! Не ме пращай долу!
	— Не мога да те убия. Само Ерикс разполага с тази привилегия.
	Трент вдигна очи към перленосивото небе и се замоли на Бог за милост.
	— Не може да те чуе. — Кий отново занарежда монотонния си напев, пясъкът под хлипащия разкаян Ския се завъртя по-бързо и по-бързо и го засмука надолу. А когато Кий отпусна ръце, от Рой Трент не бе останала и следа, пясъкът отново бе гладък и пуст, а тишината се нарушаваше единствено от призрачното свирене на вятъра.
	Когато се върна във Вашингтон, останалите се бяха събрали в Жълтата овална стая, наобиколили неподвижния президент и изгубените души.
	— Изпрати ли го долу? — попита Джакс.
	Кий кимна.
	— Не ми е съвсем ясно как ще обясним изчезването му.
	— Вече помолих М. да осигури двойник — обади се Феникс. — Утре по обяд ще е в камерата. Изглежда, че Трент е получил инфаркт заради стреса покрай отвличането на Джордан.
	— А къде всъщност е Джордан? — попита Тай.
	Кий си пое дълбоко въздух с надеждата поне малко да се успокои.
	— Ерикс я е качил на самолет, пътуват за Букурещ.
	Саша се обади с разтреперан глас:
	— Можем ли да се транспортираме в самолети, както си летят?
	— Почти невъзможно е — отговори Джакс. — Най-добре да ги чакаме, когато пристигнат, и да я измъкнем, преди Ерикс да транспортира и двама им в планината.
	Феникс намръщено поклати глава.
	— Да се промъкнеш в летящ самолет, си е рисковано, но да се измъкнеш от самолета на твърда земя, е фасулска работа. Веднага щом разбере, че няма да получи каквото иска от Елис, Ерикс ще я прехвърли в Ериниите и ще я убие.
	— И без това смята да я убие — възрази Кий. — Но си мисля, че ще изчака Елис да поеме обета. Иначе ще изгуби най-важния си инструмент за оказване на натиск.
	— Значи ни трябва време. Трябва да се уверим, че действително е пристигнал в Букурещ. — Феникс огледа изгубените души. — След като тези тук ги пусне заклинанието, ще се чудят какво се е случило с Трент. Ако разберат, че сме го елиминирали, все някой ще се свърже с Ерикс и всичко ще приключи.
	— Ще им изчистим паметта — обади се Зий, — така че никой, дори президентът, няма да помни, че Трент е бил сред тях. Елис няма да помни нищо за Ерикс, а изгубените души няма да посмеят да гъкнат, понеже ще чакат той да се върне.
	— А когато стане ясно, че Трент няма да се върне? — намеси се Тай.
	Кий се обърна към Зий.
	— Можеш ли да изпратиш есемес, така че да изглежда, сякаш е от Рой Трент?
	Зий кимна.
	— Изпрати на асистентката на Трент съобщение, че са го задържали, но скоро ще дойде.
	— Президентът няма ли да се изненада, че най-добрият му приятел не е до него в такъв момент? Ще иска да знае къде са го задържали и ще затънем в лъжи, които няма как да поддържаме.
	— Прав си. Добре, отказваме се от съобщението. Значи човекът чисто и просто ще изчезне за няколко часа и никой няма да знае къде е, няма да е за първи път. Всичко ще се изясни, когато открият тялото му следобед.
	Изражението на Феникс вече не беше чак толкова отчаяно.
	— А когато Ерикс заведе Джордан в Букурещ…
	— Аз ще съм в Ериниите и ще чакам — довърши Кий.
	Всички го зяпнаха. За последен път бяха влизали в подземията на Ериниите преди повече от сто години, за да спасят Джейн. Но бяха закъснели. Ерикс ги чакаше и преряза гърлото й пред очите на Феникс, докато той тичаше към нея, крещейки като полудял.
	Над главите на братята му сякаш падна студен покров и всички сведоха очи към пода.
	С изключение на Саша. Съвсем в неин стил тя най-наивно нагази в забранената територия:
	— Но този път Ерикс няма да ви очаква, така че имаме шанс да спасим Джордан.
	Феникс се олюля, но не каза нищо, дори не вдигна очи от килима.
	— Ще ида сам — каза Кий. — Така ще мога да се придвижвам в замъка, без да ме видят, но отидем ли всички, със сигурност ще ни забележат.
	— Можем да сме невидими — отбеляза Саша.
	— Помощниците на Ерикс до един са Ския, така че няма да свърши работа.
	— Джакс? Наистина ли ще го пуснете да отиде сам?
	Каменното изражение на Аякс не се пропука.
	— Тук не става дума за това дали го пускаме, или не, Саша. Решението си е негово. Освен това е прав. Ако е сам, все ще има някакъв шанс да я измъкне. Но ако отидем всички, нищо чудно… — Той млъкна и стрелна бърз поглед към Феникс.
	— Ако не се върна в Колорадо до зори — наруши тежкото мълчание Кий, — значи е мъртва, а аз съм на Кианос.
	И той изчезна, но преди да се прехвърли в Румъния, отскочи до Централния салон и надникна в Западната спалня, която беше празна, а после и в Източната — тази на Джордан. На едната стена висеше гигантско табло с бележки, а на другата — колекция от снимки на роднини и приятели. Искаше да вземе нещо нейно, за да й докаже, че е бил тук, че не е един от свитата на Ерикс, за всеки случай, ако се уплашеше и побегнеше от него.
	Огледа стаята и забеляза плюшено зайче в окаян вид, облегнато на възглавницата й. Вдигна го, учуден, че е запазила нещо толкова старо и опърпано. Заобиколен от аромата на зюмбюли, той прегърна дрипавата играчка, загледа се в липсващото й око, в разпрания шев на врата и се запита: „Щом Джордан Елис, дъщеря на президент и дете от богато семейство, бе склонна да пази нещо толкова вехто и мърляво, понеже изпитваше някаква чисто човешка привързаност, дали не беше възможно да си затвори очите пред неговата същност и да му позволи да се навърта около нея?“.
	Пъхна съдраното зайче във вътрешния джоб на шлифера си и неволно се изсмя гласно на себе си.


	Джордан подскочи при иззвъняването, прозвучало досущ като от глупаво телевизионно предаване. Ерикс бръкна в кухината на едната облегалка за ръце, извади мобилен телефон и се наведе да прочете нещо от екрана. Явно беше получил съобщение, при това не особено приятно. Той се смръщи, а когато я погледна отново, Джордан бе убедена, че ще умре на място. Мъжът прибра телефона, после се обърна към пазачите, които тя мислено бе нарекла Вонящия и Смърдящия.
	— Карла пише, че Мефисто са объркали плановете ни. Била във всекидневната на резиденцията, когато се появили и накарали всички да замръзнат.
	Карла ли? Нима имаше предвид безкрайно милата Карла, която работеше за прессекретаря?
	— Ужасно внимавахме — учуди се Вонящия. — Как са научили братята ти?
	Ерикс имаше братя? Нима имаше и други като него? Мили боже, та човечеството бе обречено.
	— Нямам представа, но са прекъснали разговора с Елис и са елиминирали Рой Трент. — Той се втренчи в нея със смразяващите си черни очи и внезапно отсече: — Всеки момент ще умреш, така че си кажи последната молитва. — После се обърна към Вонящия: — Кажи на Брус да ни свали на три хиляди метра и я бутни от самолета. — Изправи се и се обърна с гръб към нея. — Задръж някое парцалче като доказателство, че е била при нас. Може и да успея да спася положението и лично да поговоря с Елис. Нищо чудно да се окаже по-сговорчив, ако няма какво да губи.
	Отиде до дъното на самолета и извади бутилка вода от малката кухничка. Вонящия и Смърдящия не помръднаха от местата си.
	„Трябва да направиш всичко възможно, за да оживееш.“ Ако успееше да го разприказва, можеше да си спечели малко време.
	— Рой Трент мъртъв ли е? — попита.
	— Сигурен съм, че предпочита да е — отвърна Ерикс, — но не, не е мъртъв. Мефисто са го отнесли в Ада на земята.
	Изобщо не я интересуваше, понеже не можеше да мисли за друго, освен че съвсем скоро ще умре, но трябваше да говори, затова попита:
	— Мефисто ли? Как така Ад на земята?
	— Имам шестима по-малки братя — заговори тихо мъжът, загледан в етикета на бутилката в ръката му, — известни под името Мефисто. А Адът на земята действително е на Земята, но не в очертанията на тоя свят. Намира се на километри под повърхността.
	— И братята ти са отвели господин Трент точно там?
	— Да.
	Може би щеше да я пусне до тоалетната. Тя надникна към вратата зад кухничката. Това ли беше тя? А може би беше спалня? Може би щеше да успее да се заключи вътре. И ако този тип и слугите му не успееха да отворят вратата, щеше да се наложи да я чакат да излезе.
	А на самолета все в някакъв момент щеше да му свърши горивото, не можеха да летят до безкрай. Може би, като кацнат, щеше да успее някак да им се измъкне, да се развика за помощ.
	Мъжът я гледаше втренчено.
	— Не можеш да избягаш, Джордан. Дори някак да успееш да се отскубнеш от мен, имай предвид, че мога да преминавам през всякакви прегради.
	Толкова ли беше явно за какво мисли? Джордан сведе очи към пръстите си, впити в бедрата, и в главата й се завъртя мисълта как пада от три хиляди метра в океана. Дали щеше да припадне, преди да удари водата? Вероятно щеше да умре при удара. Нали? О, господи, дано. Много по-гадно щеше да е да се удави, понеже нямаше да стане мигновено. Щеше да е кошмарно да се окаже сама насред океана, да пляска диво, докато не се изтощи съвсем и няма сили да се задържи на повърхността.
	Тя се разплака, обзета от такъв ужас, какъвто не смяташе, че е възможно да изпитва, почти се задъхваше, главата и се завъртя от хиляди спомени, които се блъскаха един в друг, а един обезумял глас крещеше някъде дълбоко в душата й: „Помогни ми, господи! Не искам да умра!“.
	— Ако ми вречеш душата си, Джордан, ще те оставя жива.
	— Не мога да го направя.
	— Е, както искаш. — Той се обърна към Вонящия. — Кажи на Брус да обърне към Лондон. Когато дойде време да кацнете, онези ще са проучили всеки самолет, излетял от Вашингтон след отвличането, и ще са разбрали, че този е на „Ред Аут“. Ще ви арестуват. Помнете, че сте просто подставени лица, отговорни сте били само за отвличането и убийството. За цялата схема трябва да обвините тексаския отряд.
	— А с нас какво ще стане?
	— Ще ви екзекутират.
	Вместо да спори или да се опита да се спаси, Вонящия само кимна, после се изправи, отиде до предната част на самолета и отвори вратата на кабината.
	Смърдящия се изправи и се приближи до нея, а миризмата му едва не я задуши.
	— Махни си пуловера.
	Да не би да очакваше да се подчини, да сведе глава и да тръгне като агне към кланицата?
	— Свали си го сам.
	Той така и направи, при това без особени затруднения, макар Джордан да се бори ожесточено. Но краката й все още бяха вързани, което силно й пречеше. Задъхана, тя остана само по сутиен и дънки, като не спираше да се моли за чудо.
	Внезапно Ерикс се хвърли към нея и тя подскочи, решила, че ще я удари. Вместо това той приклекна на коляно и протегна ръка към нея, втренчен в гърдите й. О, божичко, защо? Джордан стисна очи, когато мъжът прекара горещите си пръсти през ребрата й, точно под дясната й гърда.
	— Това татуировка ли е?
	Отвори очи и видя, че е зяпнал рожденото й петно като омагьосан.
	— Не.
	— Винаги ли си го имала?
	Тя кимна — за първи път благодарна на странното си петно. Заради него винаги ходеше с цял бански, понеже беше толкова чудато: миниатюрно накъдрено, заобиколено от линии, които приличаха на лъчи.
	— Анаво — прошепна той. — Та ти си Анаво.
	Глупости, беше единствено уплашена до смърт. Смърдящия и той се приближи и зяпна белега с объркано изражение.
	— Какво означава?
	Ерикс отново се настани срещу нея, без да откъсва очи от белега.
	— Означава, че ще трябва да й върнеш пуловера.
	Послушен като робот, Смърдящия моментално се подчини.
	Без да разбира какво точно се случва, а още по-малко защо, Джордан намъкна пуловера през главата си, пъхна ръце в ръкавите и ги скръсти пред гърдите си, без да сваля поглед от Ерикс.
	А той бе потънал в мисли. След няколко безкрайно дълги минути срещна погледа й и заяви:
	— Хайде, успокой се, Джордан. Няма да умреш.
	— Не разбирам. Какво значение има дали съм Анаво?
	— Не само фактът, че си Анаво. Но и това, че те намерих пръв, преди братята ми.
	— Продължавам да не схващам. — От страх и безсилие тя отново заплака. Беше на косъм от смъртта в ръцете на някакъв тип от Ада. Който сега я гледаше, сякаш тя бе печеливш билет от лотарията.
	Ерикс отново отиде до кухнята и се върна с кутийка кола. Подаде й я, но Джордан така трепереше, че не успя да я хване. С подразнена въздишка Ерик я постави в стойката на креслото — вече празна, понеже Смърдящия бе махнал чашата с уиски.
	Седна и заговори бавно и тържествено:
	— Преди да стана безсмъртен, бях много близък с братята си, особено с онзи, който беше следващ по години, Кирос, наричахме го Кий. Знаехме, че сме обречени да умрем и да се завърнем, но само аз знаех, че умрем ли, ще загубим и малкото светлина, която имахме в душите си. Исках да спася по-младите си братя от нещо, което вярвах, че за мен е неизбежно, но не можех да се помоля за помощ, понеже нито Бог, нито Луцифер знаеха за съществуването ни. Единственият човек на Кианос, който можеше да се обърне към тях, бе майка ми. Поисках от нея да се помоли за мен, за братята ми, но Бог не можеше да я чуе, докато бе скрита в мъглите на Кианос. И разбрах, че единственият начин Бог и Луцифер да научат за съществуването ни, е да я убия. Така че на осемнайсетия си рожден ден я удуших, докато спеше, после се покатерих на най-високата скала и скочих.
	В главата й неканен изплува образът на майка й: така неподвижна, така слаба и бледа, всяка глътка въздух — болезнена, всяка минута живот — страдание. Ежечасно се молеше на Бог да я прибере, да я остави да умре. Баща й беше рухнал напълно и се бе наложило да излезе от стаята. Джордан бе тази, която държа ръката на майка си, докато душата й напускаше този свят. Тогава беше само на четиринайсет, но безкрайната мъка я бе направила зряла за възрастта си. А че някой бе в състояние сам да убие майка си… това просто не можеше да го проумее.
	— Как си могъл да направиш такова нещо?
	— Може да се каже, че това беше последният ми жест на състрадание — пожертвах майка си заради безсмъртните души на братята си. И се получи. Когато освободих душата й, Бог и Луцифер разбраха за съществуването им и какво им бе отредила съдбата, ако не се съгласяха да помогнат. За мен беше твърде късно. Вече бях погубен.
	Върху дънките й отново закапаха сълзи. Превърнал се бе в чудовище без вина, в звяр от Ада, лишен от душа.
	— С безсмъртието дойде и способността ми да се придвижвам докъдето пожелая, само със силата на мисълта. В началото ми беше безразлично къде ще попадна, но скоро открих хора, много хора, и не ми беше трудно да ги убедя да ме последват. Имах определена сила, харизма, която за някои бе неустоима.
	Неустоима ли? Нима някой успяваше да види нещо друго в него, освен отвратителните му мъртви очи?
	— Луцифер разбираше кога съм спечелил нова душа, а също и какво означаваше това в дългосрочен план. И за да ми попречи да набирам нови и нови последователи, двамата с Бог постигнаха споразумение за съдбата на братята ми. Когато навършиха осемнайсет и скочиха към безсмъртието, Бог ги благослови, позволи им да задържат светлината на майка ни в душите си. В замяна на това Луцифер обеща, че те ще посветят дните си на това да преследват моите последователи. Когато смъртен попадне в Ада на земята, той умира, но душата му остава там и аз не мога да я взема. Безсмъртните живеят вечно, но съществуването им е непоносимо. — Той я погледна мрачно. — Дарих Рой Трент с безсмъртие преди шест месеца.
	Нищо чудно, че напоследък господин Трент й се струваше толкова променен. Беше приятел на баща й, откакто се помнеше, но в последно време май само се караха.
	— А ти как се чувстваше в негово присъствие?
	— Беше ме страх от него.
	— Усещаш заплахата на изгубените души и на безсмъртните, понеже не си обикновен човек. Сигурен съм, че умееш да създаваш приятелства. Привличаш хората.
	Какво й бе казал Матю? „У теб има нещо, което привлича хората.“ Но пак не схващаше, не разбираше защо това, че е Анаво, я отличаваше от другите.
	— Нямаш представа какво им е на другите хора. Борят се с изкушението ден след ден, всяка минута. Ето, баща ти е чудесен пример. Мъж с благородни намерения, но в известен смисъл не му достигат силите, заобиколил се е с хора, които имат съвсем други желания, а той не го осъзнава. Тайничко са го тласнали в калта и вече почти не вижда изхода, почти е загубил вяра, че има спасение за Съединените щати.
	— А ти знаеш всички отговори?
	— Имам всички решения.
	— Които неизменно действат в твоя полза. — Внезапно закопня за баща си.
	— За съжаление, братята ми някак са научили за плановете ми и са се намесили. Възможно е временно да съм изгубил президента като последовател, но по една странна приумица на съдбата сега си имам Анаво.
	Джордан имаше чувството, че ще се разпадне, че ще се сгърчи от отчаяние върху килима.
	— Накрая баща ти ще се предаде. Всеки човек, с изключение на Анаво, би обърнал гръб на Бог, ако изкушението е достатъчно голямо. В момента той се моли за помощ, но предвид факта, че Бог има навика да загърбва човечеството, е излишно да се надява на божествена намеса.
	— Бог не загърбва човечеството. Просто не се меси.
	— Тогава каква полза от него? Баща ти рано или късно ще стигне до същото заключение и ще се съгласи да ме последва.
	— Никога по своя воля няма да обърне гръб на Бог. Ако някога се съгласи, то ще е, защото си го принудил или измамил.
	— Силите ми не действат по такъв начин, Джордан. Ако човекът не пожелае искрено да ме последва, нищо няма да се получи.
	— Тогава защо ме отвлече? Нали целта ти е да го принудиш?
	— За пред света си отвлечена от „Ред Аут“. Идеята бе Рой Трент да ги използва като пример, за да демонстрира какви ресурси ще бъдат на разположение на баща ти. Ако реши да ме последва, той би могъл да инсценира всякакви събития, така че общественото мнение да се наклони в една или друга посока и накрая да поведе хората накъдето аз пожелая.
	— Но защо ще подари душата си на човека, който е отвлякъл дъщеря му?
	Ерикс се усмихна самодоволно.
	— Защото разчитам на президента Елис, а не на баща ти. Сам се е притиснал в ъгъла и не вижда никакъв изход. Аз ще му покажа разрешението и той ще избере да спаси поста си, вместо да изпадне в праведен гняв заради теб.
	Джордан направо изстина. Баща й действително беше загазил, това го знаеше, а всеки човек имаше своята точка на пречупване. Та нали разполагаше със стотици имейли от отчаяни тийнейджъри в доказателство.
	— И си мислиш, че ще убедиш и мен да те последвам?
	— О, не, но ти ще останеш с мен.
	Значи през цялото време е криел още нещо. Едва сега разбра. Страхът от смъртта изчезна и на негово място се настани ужасът, че вероятно има нещо по-страшно от смъртта. Тя уви ръце още по-плътно около тялото си и попита:
	— Какво искаш от мен?
	Мъртвите му очи се плъзнаха бавно по тялото й, сякаш я преценяваше.
	— Искам да ми родиш деца.
	Мили боже!
	— Защо аз? — Гласът й премина в шепот. — Защо не някоя от последователките ти?
	— Нито аз, нито братята ми можем да се сдобием с деца от обикновен човек. Но една Анаво, стига да стане безсмъртна, може да ни роди синове. Всички искаме потомци, за да можем по-успешно да се борим срещу врага, но Анаво се срещат толкова рядко… Сама виждаш проблема.
	Джордан преглътна и се приведе напред, втренчена в ботушите си. Не можеше да прецени дали отвращението, или неудобството й е по-силно. Трябваше да намери начин да се измъкне. Трябваше някак да избяга. В момента беше безсилна, но веднага щом се приземяха, трябваше да прецени ситуацията и да си състави план.
	Ерикс седеше напълно неподвижен, сякаш затаил дъх.
	— А едно наше дете ще има невероятни способности. Би могъл да тръгне или по моя път, или по твоя. Аз обаче ще се погрижа още от раждането си да избере моя.
	— Би могъл?
	— Само син ще може да се превърне в това, от което имам нужда.
	Не разбираше защо момиче не би свършило работа, но не й пукаше. Никога нямаше да му роди деца, нито момчета, нито момичета.
	— Как е възможно да отнемеш душата на дете? Нали няма как искрено да го пожелае?
	— Ще израсне с мен, ще види какви планове имам за света, за Рая и за Ада. Ще стане безсмъртен, но много повече от другите. Ще бъде и могъщ, и влиятелен, а освен всичко ще носи светлината на Анаво. Хората ще са готови да го последват навсякъде.
	Всяка клетка в тялото й се разбунтува с такава сила, че й се зави свят. Пред очите й затанцуваха черни точки и в следващия миг се озова просната върху пейката, а Смърдящия се беше навел над нея и се опитваше да излее малко вода в гърлото й. Джордан се задави, разкашля се и бутна чашата.
	— Махай се!
	— Охо, значи нашата Анаво е пиперливо момиче — обади се Ерикс и лицето му смени това на Смърдящия над нея. — Разбирам, че не ти допада идеята да ми родиш син, но след като единственият друг вариант е смъртта, защо да не приемеш първия?
	Тя стисна очи, за да не се налага да го гледа, и заговори:
	— Защото уби Матю и се опитваш да принудиш баща ми да се откаже от Бог. Само преди двайсет минути се канеше да ме хвърлиш в океана. По-зъл си и от Сатаната, а очакваш да ти родя дете? Вярно, че си погубен и душата ти е черна като нощта, но не си глупав. Защо се заблуждаваш, че ще се съглася?
	— А ти защо се заблуждаваш, че ми пука дали си съгласна?
	Очите й рязко се отвориха и тя видя победоносното изражение, изкривило красивото му лице.
	— Ти си чудовище.
	— Така ли, Джордан? А откъде си толкова сигурна, че хората няма да бъдат по-щастливи, ако не им се налагаше да се борят за Рая, ако знаеха, че след края на живота ги чака само Ад? Никой нямаше да съди другите. Помисли само колко войни са се водили в името Божие. Махнеш ли обещанието за Рая, вече няма да има праведни и грешници. Синът ми ще тръгне по света и ще проповядва ново евангелие. Хората ще го слушат и ще го следват. Светът ще се промени — в някои отношения към по-добро.
	Какво й беше казала Маги? „Похитителят си има желания и потребности, нещо, което го кара да се възприема за герой.“ Е, може би Ерикс не се стремеше към геройство, но вярваше, че неговата истина е над всичко, че Бог е безполезен, а Луцифер е само пречка на пътя му. Беше като всеки друг терорист, твърдо решен да накара другите да приемат вярата му. Разликата беше, че бе роден от Ада и душата му беше лишена от светлина. И не взривяваше хора, за да докаже правотата си, а събираше души.
	Проклета да е, ако му помогне.


	Трета глава

	Джордан се сви от ужас, когато Ерикс се наведе да я вдигне. Дали нямаше да я отведе някъде във вътрешността на самолета и да я изнасили? Казал беше, че трябва да е безсмъртна, за да роди децата му, а ето че още беше жива. Щеше ли да я убие?
	Разтреперана от страх, тя чу Ерикс да казва на Смърдящия:
	— Отрежи кичур от косата й, за да докажеш, че е била с вас, а после срежи въжетата около глезените й.
	След секунда усети прилив на кръв в изтръпналите си стъпала и кожата я засърбя от внезапната топлина.
	— Ще я заведа в Ериниите. Нали разбра какво трябва да направите, когато кацнете в Лондон и ви арестуват?
	— Да кажа, че сме получили инструкции от „Ред Аут“ да я хвърлим в океана.
	— Точно така. В крайна сметка ще екзекутират водачите на групировката в Тексас, а също и вас, разбира се, така че сега ще се сбогуваме.
	Преди Смърдящия да успее да реагира, преди Джордан да осъзнае, че новината за мнимата й смърт ще гръмне из целия свят само след няколко часа, а сърцето на баща й ще понесе втори жесток удар, всичко притъмня и тя отново се почувства в безтегловност. При други обстоятелства, ако този мъж беше ангел или някакъв друг благодетел от света на паранормалното, вероятно това пътешествие през етера щеше да й се стори невероятно. Но сега, в тези няколко секунди, не можеше да мисли за друго, освен че някак трябваше да се измъкне. И че Ерикс миришеше на изгоряла клечка кибрит.
	Когато тъмнината се разсея, той я изправи да стъпи и я пусна.
	— Нямах намерение да те оставя жива, така че ще им трябва известно време, за да ти приготвят стая.
	Значи, както бе и предположила, той беше излъгал, че ще я пусне да си върви, ако баща й се съгласи да продаде душата си.
	Огледа каменните стени и настлания с плочи под, грамадното легло с алени завеси, свещите в стенните свещници, ренесансовите картини в позлатени рамки и камината, толкова гигантска, че целият й випуск в „Оутс“ можеше да се нареди вътре, и се сети за замъка на Дракула, който вероятно беше някъде наблизо — нали Ерикс бе споменал, че живее в Карпатите.
	Нямаше нужда да пита дали това е неговата стая.
	— Казвам ти, за да си знаеш, че няма как да се измъкнеш. Отвън има постоянна охрана, а имам и кучета. Дори да се измъкнеш от земите ми, всяка твоя крачка ще може да се проследи от джипиес устройството, което ще ти имплантираме. Когато станеш безсмъртна и ти поставя знака си, вече няма да има нужда от него, защото ще мога да те открия и на другия край на света. Така че ти предлагам да приемеш съдбата си и да не се опитваш да бягаш.
	Но Джордан дори не го изслуша докрай, понеже вече се озърташе за някакъв изход. На една от стените висеше колекция от саби и мечове, но подобни неща я плашеха. Нищо чудно да се спъне и сама да се наниже на някое острие. После зърна релсата на балдахина около леглото и кадифените въжета, които придържаха драпериите. Дали не би могла да го върже, докато спи?
	— Това е Алиса. Ще те заведе до банята, за да се освежиш.
	До Джордан се спря дребничка млада жена с дълга тъмна коса, черна плетена рокля и убийствени обувки. Новодошлата я изгледа с неприязън.
	— Това не е ли дъщерята на американския президент? — попита тя по-скоро враждебно, отколкото с любопитство.
	— Точно така. Освен това е Анаво, така че очаквам да се грижиш добре за нея. Искам да й набавиш храна и чисти дрехи, да я заведеш при Лорън да й сложи проследяващо устройство и после да я върнеш тук.
	Алиса го изгледа нацупено.
	— Ако действително е Анаво, никога няма да бъде това, което искаш, Ерикс. Никога няма да ти даде това, което ти давам аз.
	Ерикс се намръщи.
	— А ти никога няма да можеш да ми дадеш това, което може тя. Така че си прибери ноктите, Алиса, и прави каквото ти се казва.
	Алиса сграбчи Джордан за ръката и я дръпна към вратата, а Джордан хвърли последен поглед към леглото и кадифените въжета и се закле да намери начин да се измъкне. Излязоха в широк каменен коридор, по чиито стени висяха газени лампи. Нима в замъка нямаше ток?
	Джордан измъкна ръката си от злобните пръсти на Алиса:
	— И без това няма как да избягам. По-кротко.
	Алиса буквално изсъска насреща й, но продължи да крачи напред и да завива зад безброй чупки в коридора, така че Джордан скоро изгуби всякакво чувство за ориентация. Изкачиха няколко извити каменни стъпала в една от кулите, после тръгнаха по поредния дълъг коридор — едната му стена беше изцяло покрита с прозорци с фини стъклописи, тесни като процепи, които хвърляха пурпурни отблясъци върху отсрещната стена. Бяха в Румъния, където времето бе седем или осем часа напред спрямо Вашингтон. Тук беше сутрин.
	В дъното на нов безкраен коридор, където прозорците свършваха и мракът ги притисна с пълна сила, Алиса спря пред груба дървена врата, сякаш взета от декора на пиратски филм — с тежки железни панти и масивна брава и резе. Изгледа Джордан с блеснали от омраза очи.
	— Ще те изчакам тук.
	Джордан едва се сдържа да не вметне, че ревността й е напълно излишна, понеже възнамеряваше да избяга веднага щом й се отдадеше сгоден случай, отвори вратата и сякаш се блъсна в стена от тъмнина.
	— Няма ли лампа?
	Алиса протегна ръка към вътрешната страна на касата и щракна някакъв ключ. Стаята се окъпа в мътната светлина на електрическата крушка, виснала от гипсовия таван. Стреснати от светлината, цяла армия гигантски хлебарки хукна да се крие под ваната с извити крачета, зад древната тоалетна чиния и гниещите вратички на шкафа под мивката.
	Сърцето й така задумка, че едва не я събори. Колкото и да бе неоправдан, страхът й от хлебарки граничеше с фобия.
	— Ерикс ти нареди да се грижиш добре за мен, Алиса. Никак няма да остане доволен, че си ме довела тук.
	— Свиквай, така ще бъде. Никой не може да ме измести. Ясно ли е?
	И Алиса я бутна вътре и хлопна вратата. Джордан чу как ключът се превърта в ключалката, последван от грозния й кикот.
	От ужас направо замръзна на място. Но не за дълго. Успокоени от тишината, хлебарките изпълзяха отново въпреки светлината. Тя отпусна юмруци, скочи към шкафа на мивката и се покатери отгоре. Изправи се и надникна във ваната. Вътре се боричкаха стотици хлебарки. Наведе се внимателно, завъртя кранчето и загледа как ръждивата вода размива мръсотията, полепнала по ваната.
	Но хлебарките не се удавиха.
	Естествено, че не.
	Заплуваха.
	Задъхана, с пулсиращ във вените й адреналин, тя загледа в безмълвен ужас как нови и нови хлебарки заприиждаха от канала. Дори кошмарите й за хлебарки не бяха така ужасяващи.
	— Алиса! Отвори вратата! Пусни ме да изляза веднага! Хей! Алиса!
	Нещо удари силно по вратата, ключалката изскърца и вратата се отвори. Очаквайки да види Алиса, Джордан ахна при вида на непознатия, който я гледаше със странно изражение върху красивото си лице. Приличаше малко на Ерикс. Всъщност много приличаше на Ерикс. Млад, със същата мастиленочерна коса — само дето беше дълга до впечатляващо широките му рамене — и същите издялани скули, но лицето му не беше чак толкова поразително красиво. Най-впечатляващата разлика беше в очите — черни като нощта, досущ като тези на Ерикс, но не и лишени от живот. Този явно беше един от братята. Един от Мефисто.
	Дрехите му също се различаваха от костюма „Армани“ на Ерикс. Носеше черна тениска под черен кожен шлифер, който се спускаше чак до тежките му черни ботуши, надничащи изпод черен кожен панталон. Господин Едноцветен.
	Гледаше я втренчено, а погледът му сякаш я хипнотизираше.
	— Защо си се покатерила на мивката? — попита я, а в плътния му глас се долавяше британски акцент.
	— Защото умирам от страх от хлебарки.
	Новодошлият сведе поглед към пода и Джордан бе готова да се закълне, че се усмихна.
	— Пленница си на невъобразимо зло, а се плашиш от буболечките?
	— Хич не е смешно. Толкова ме е страх, че ще получа инфаркт. А от канала не спират да излизат нови и нови… — Стана й неприятно, че гласът й потрепери.
	— Нищо няма да ти направят — отбеляза мъжът и прекрачи прага.
	— Знам, обаче това не ми помага. Ако някоя ме полази… ако изобщо се допре до мен…
	Новодошлият протегна ръце и я вдигна от мивката, после внимателно я задържа, без да я пуска на земята.
	— Увий крака около мен.
	Джордан така и направи, а за всеки случай уви и ръце около врата му и се вкопчи в него, а наум благославяше Бог, задето й бе изпратил помощ. Тялото му бе топло и тя мигом се почувства по-добре. Затвори очи и вдиша дълбоко чистия му свеж мирис, Миришеше на борове. На гора.
	— Благодаря — прошепна тя.
	Той не отговори, но продължи да крачи, а тя пък продължи да стиска врата му, без да знае накъде я носи, без изобщо да я е грижа.
	— Какво стана с Алиса?
	— В безсъзнание е и ще се събуди чак след няколко часа. Всички останали в замъка също спят, така че не би трябвало да е проблем да се измъкнем.
	— Ти си Мефисто.
	— Да. Кирос.
	— Когото наричат Кий.
	— Ерикс ти е говорил за мен?
	— Много неща ми каза.
	— Ще ми разкажеш по-късно, а аз ще ти обясня кое е истина и кое — лъжа.
	— Защо дойде да ме спасиш?
	— Защото си Анаво. Мой дълг е да защитавам Анаво.
	— А откъде знаеш? Ерикс беше убеден, че ви е изпреварил.
	— Брат ми те видял на Коледа. А ако Ерикс беше наясно, че знаем за теб, целият замък щеше да е под тревога. Но понеже си няма и представа, успях да се промъкна и да изкарам всички извън строя.
	— А брат ти как е разбрал, че съм Анаво?
	— Защото сияеш, имаш аура.
	Тъкмо бе решила, че не може да понесе повече странности.
	— А Ерикс защо не я е видял? Изобщо не знаеше за мен, докато един от слугите му не ме накара да си сваля пуловера и не видя петното.
	— Само Мефисто и онези, които ни помагат, могат да доловят сиянието на Анаво. — Продължаваше да крачи, но сега в движенията му се долавяше някакво напрежение, сякаш едва се сдържаше да не побегне. — А защо… по каква причина те накара да си свалиш пуловера?
	Джордан преглътна и се вкопчи малко по-плътно в него.
	— Искаха да ме хвърлят в океана. А пуловерът им трябваше, за да докажат, че действително те са похитителите.
	Ръцете му така я стиснаха, че дъхът й излезе със свистене.
	— Но когато видя петното, размисли, така ли?
	— Аха. — Толкова бе щастлива, че е спасена, че напускаше тази къща на ужасите. — Във Вашингтон ли ме водиш?
	— Ще те отведа в Колорадо, там живея с братята си.
	Нима едва спасила се от един кошмар, пристъпваше направо в друг?
	— Но аз искам да си ида у дома. Баща ми… сигурно е полудял от тревога.
	Кий не отговори.
	— Защо няма да ме заведеш при баща ми?
	— Доста е сложно.
	— Тогава давай с кратката версия.
	— Ерикс спомена ли защо те е оставил жива?
	— Иска да му родя син.
	Кий измърмори някакво проклятие.
	— След като знае коя си, няма място на Земята, където ще си в безопасност, освен в нашата планина. Там той не може да стъпи.
	В гърдите й се надигна паника.
	— И ще трябва да стоя в някаква планина до края на живота си?
	— Освен ако не предпочиташ краят на живота ти да настъпи след по-малко от двайсет и четири часа или… — Той не довърши.
	— Или какво? Какво?
	— Или не се откажеш от Анаво. Ако го направиш, ще си бъдеш обикновен човек и няма да представляваш интерес за Ерикс.
	Значи имаше изход! Можеше да се върне у дома, при баща си, при някогашния си живот.
	— А как мога да се откажа от Анаво?
	— С помощта на Луцифер.
	Наближаваха края на дългия коридор, но Кий забави крачка.
	— Това не е нещо, от което да се откажеш с лека ръка, Джордан. Трябва да научиш всичко, преди да вземеш такова решение.
	— Добре, добре. — Нямаше да спори. Но щеше да се отърве от Анаво при първа възможност.
	След няколко минути Кий спря.
	— Тук става прекалено тясно, за да те нося. Ще можеш ли да ходиш?
	— А, нищо ми няма. — Бавно разви крака от тялото му и се плъзна по гърдите му, а когато краката й докоснаха пода, вдигна глава да го погледне. Беше доста висок. Главата й едва стигаше рамото му. И я гледаше странно, като че ли с благоговение, а тя не можеше да прецени дали да е поласкана, или стресната от това.
	Той кимна към стълбите.
	— Да вървим.
	— Не можеш ли просто да ни телепортираш оттук? Или това го може само Ерикс?
	— Мога, но не и от замъка или от земите наоколо. Държи всичко под контрол. Ще трябва да стигнем до оградата и чак тогава ще ни прехвърля в Колорадо, което означава, че имаме да вървим почти два километра и половина по склона.
	Джордан се обърна и заслиза по извитото каменно стълбище с неприятното усещане, че студените влажни стени я притискат. Когато стигнаха долния край, Кий сложи пръст на устните си, после я хвана за ръката и тръгна в противоположната посока на тази, в която според нея се намираше входът на замъка. Но пък тя беше съвсем дезориентирана, а той очевидно знаеше къде отива, така че забърза след него, без да каже и дума.
	Стигнаха до грамадна дъбова врата, която той отвори без усилие. Вън Джордан вдиша дълбоко от студения утринен въздух и усети как я обзема еуфория, задето се беше измъкнала. Когато вдигна глава, видя, че са излезли от някакъв страничен вход.
	— Ерикс каза, че има кучета.
	— За тях вече се погрижих. Само Ерикс е буден. А за съжаление, само той е истински опасен. Ще трябва да тичаме, Джордан. Ще се справиш ли?
	Тя кимна, пое си пак дълбоко въздух и прошепна:
	— Да вървим.
	Това, което последва, се оказа най-изтощителното физическо изпитание в живота й. В училище тренираше волейбол и доста я биваше. Като по-малка играеше спортна гимнастика. И смяташе, че е в добра форма, но бягството по планинския склон — по замръзналата кал и лед, и сняг — разкри колко се е лъгала всъщност. Дробовете й виеха от болка, стъпалата й се вкочаниха, а на петите й изникнаха гигантски мехури заради ботушите. Но Кий не намаляваше крачка и като че ли изобщо не се затрудняваше. Даже май можеше и по-бързо, но умишлено крачеше по-бавно, за да може тя да го настига.
	Това стана съвсем очевидно, когато протегна ръка към нея и я метна на гърба си.
	— Почти стигнахме — каза й и макар да тичаше, гласът му изобщо не беше задъхан. — След по-малко от пет минути ще сме изчезнали, но ако случайно нещо се обърка, искам да ми обещаеш нещо.
	— Зависи какво.
	— Че ще направиш всичко възможно, за да останеш жива. Че няма да се отчаеш и да решиш, че сме те изоставили. Ще се връщам отново и отново, докато не те измъкна оттук. Но трябва да останеш жива. Обещаваш ли ми?
	— А ти обещаваш ли, че ще се върнеш?
	— Обещавам.
	— Всъщност няма значение. Ето я оградата, точно отпред. — Вече виждаше остриетата отковано желязо, които стърчаха от пръстта. От другата й страна бе свободата.
	Но в този момент усети как тялото на Кий се напряга, а пред оградата се появи нечий силует.
	— Знаел си, че ще го заварим тук — прошепна тя в ухото му, когато той съвсем забави крачка.
	— Мога да го следя с мисълта си и да разбера точно къде се намира. Усещах как обикаля из замъка. За съжаление, и той знае къде съм аз, а колкото е черна душата му, толкова е и хитър.
	При мисълта за онези очи отново й се догади.
	— О, моля те, не го оставяй да ме върне там.
	В ужаса си тя се вкопчи във врата на Кий, краката й се увиха като менгеме около талията му.
	Вече бяха съвсем близо, толкова близо, че Джордан видя съвсем отчетливо как Ерикс вдига ръка, насочва пистолет срещу им и стреля един път, втори път, трети и четвърти. Тялото на Кий се сгърчваше при всеки удар на куршум в плътта му, но колкото и да е невероятно, се задържа изправен.
	— Тичай, Джордан — прошепна той с дрезгав глас и пусна краката й. — Тичай и се скрий.
	Джордан се смъкна от гърба му, обърна се и побягна, макар да подскачаше при всеки следващ изстрел. Надникна през рамо и видя как Кий пада на колене, а тялото му конвулсивно потръпва от ударите на куршумите.
	Затича още по-бързо, заобикаляше корени, прескачаше камъни, пързаляше се и падаше, изправяше се с мъка и отново хукваше.
	Но каква полза? Когато заобиколи поредната скала, Ерикс я чакаше отпред, впил мъртвите си очи в нея. Така се беше затичала, че едва успя да спре, дишайки тежко, а мислено зовеше Бог, умоляваше го да я избави.
	Очакваше, че мъжът ще я завлече обратно в замъка.
	Вместо това обаче той измъкна друг пистолет от джоба си, вдигна ръка и стреля. Силата на удара я преметна назад и докато падаше, докато сърцето й отмерваше последния си удар, Джордан вдигна поглед към небето между вечнозелените клони и видя как един гарван се спуска към нея.


	Четвърта глава

	— Мъртва съм, нали?
	— За момента, да. Можеш да се върнеш, но само ако поискаш.
	— Не се чувствам мъртва. — Когато погледна надолу, не видя нито кръв, нито дупка от куршум в сърцето си. Чувстваше се безкрайно странно. Вместо страх и ужас изпитваше… облекчение.
	— Смъртта освобождава човек от страданията, Джордан. Всеки се страхува от нея, но по очевидни причини този страх изчезва, когато действително умреш. Оттук насетне няма физическа болка, освен ако не решиш да станеш безсмъртна. Ако се върнеш като безсмъртна във физическата реалност, смъртта няма да има власт над теб, но ще си точно толкова уязвима за болката, колкото и обикновените хора.
	Джордан бе очарована от жената на скалата. В неясната светлина на зората двете седяха върху огромна канара, увиснала над полузатрупан с преспи буен поток.
	— Къде сме?
	— В Колорадо, в планината Мефисто. Красиво е, нали?
	— А ти коя си?
	Дребничка, с дълга къдрава тъмна коса, маслинена кожа и лазурносини очи, облечена със скъсани дънки и избеляла тениска с надпис „Уудсток“, жената бе божествено красива.
	— Аз съм ангел на име Мери Майкъл. Неведнъж съм те посещавала в сънищата ти, но когато се събудиш, не ме помниш. Аз съм нещо като съветник.
	— Като ангел хранител?
	— Няма ангели хранители. Избрана съм да посещавам Анаво, да им помагам да се справят с живота. Не е лесно да си чиста по дух в свят, който е потънал в мрак.
	— Но аз разбрах, че съм Анаво само преди няколко часа.
	— Всъщност отдавна си подозирала подсъзнателно, така както и околните долавят, че у теб има нещо неустоимо. А за Мефисто си потребна като кислород. — Мери Майкъл се усмихна. — А сега ще трябва да решиш дали да приемеш безсмъртието и да се върнеш на Земята, докато Ерикс не бъде победен или не настъпи краят на човечеството, което от двете настъпи по-рано.
	— Предполагам, другият вариант е Адът?
	Мери Майкъл я изгледа учудено.
	— Как ти хрумна такова нещо?
	— Видях гарвана да идва да ме вземе и съм сигурна, че идваше от Ада.
	Мери Майкъл реагира съвсем неочаквано. Разплака се и извърна лице към покритите със сняг планини.
	Джордан не знаеше какво да каже — как би могла да утеши ангел? — затова не каза нищо.
	След известно време ангелът като че ли се овладя и й се усмихна с неуверена усмивка.
	— Гарваните населяват горите, така че не е толкова необикновено, че си зърнала гарван, преди да умреш. Като Анаво си предопределена за Рая още от раждането си. Ако се откажеш от безсмъртието, ще те взема с мен.
	Джордан присви очи.
	— Струва ми се, че не ми казваш нещо.
	Мери Майкъл отново извърна очи и тихо заговори:
	— Гарванът е Мефистофел. Дошъл е да те защити, но явно Ерикс го е видял и те е прострелял, преди гарванът да успее да се намеси.
	— А защо Мефистофел ще иска да ме защити?
	— Защото смъртта ти означава, че никога повече няма да се върнеш сред хората. Което значително затруднява нещата.
	— А защо се разплака?
	— Аз… Не зная. Извини ме. Но сега говорим за теб, не за мен, трябва да решиш. Ще приемеш ли безсмъртието?
	— Не ми е съвсем ясно защо ми е нужно безсмъртие. Какво ще се случи с мен? Къде ще ида? Няма ли да ме разкрият, щом никога няма да остарея?
	— В реалния свят ще прекарваш твърде ограничено време, при това по съвсем конкретни поводи. През повечето време ще живееш тук, в тази планина, и ще помагаш на Мефисто да откриват последователите на Ерикс. Тук живеят и други добри хора, които са приели безсмъртието и са станали Лумини, за да помагат на Мефисто. Ако решиш да останеш, ще те обучат и ще можеш да си намериш работа, която да отговаря на вродените ти заложби. В тази планина всички работят.
	— Това ли имаше предвид, когато каза, че съм като кислород за Мефисто? Че ако стана Лумина, ще мога да им помагам?
	Мери Майкъл отново извърна очи.
	— Не, не това имах предвид.
	— А какво тогава? Защо съм толкова важна?
	Едва сдържайки сълзите си, Мери Майкъл зашепна:
	— На тоя свят са от повече от хиляда години, но вечно ще са на по осемнайсет. Безсмъртни са, имат необикновени умения, но в повечето отношения са хора като всички останали. Копнеят за приятелство, за любов, за привързаност. За другар. За сродна душа. Но поради природата им хората се страхуват от тях, така че имат само един друг.
	— Ами Лумините?
	— Те не се страхуват, но същността им пречи да приемат един Мефисто за другар. Макар да са живи ангели, все пак имат и тъмна страна. Вярно, съвсем слаба е, но все пак съществува. Тъмнината присъства в душите на всички хора, дори в душите на ангелите. Как, иначе, мислиш, че Луцифер е изгубил божията милост? Поддал се е на тъмната си страна. Само Анаво са неподвластни на изкушението. Само Анаво може да намери сили да обича дете на Ада, да бъде близка с него и да не усети притегателната сила на тъмнината. За съжаление, през последните хиляда години са се родили едва шепа Анаво.
	Чак сега започваше да схваща. Сети се за Кий, как я гледаше, сякаш бе най-невероятното създание. Едва ли не с благоговение. Докато беше жива, другите искаха да са с нея, защото беше дъщеря на президент. А сега — в смъртта — Мефисто я искаха, защото бе Анаво. Единствените, които я харесваха заради самата нея, бяха Матю и Теса.
	— Значи ако стана безсмъртна, и шестимата ще искат да са с мен?
	— Не, само един от тях. Такава е сделката, която Луцифер сключи с Бог при създаването им. Скарат ли се за Анаво, неминуемо ще последва непоправим разрив. А именно единството ги прави достатъчно силни, за да се борят срещу Ерикс. Затова Бог настоя всеки да знае кой от тях е предопределен за дадена Анаво.
	Тази идея едновременно я привличаше и отвращаваше.
	— И как разбират?
	— По миризмата.
	Спомнила си за миризмата на борове, която се носеше от Кий, Джордан попита:
	— И в моя случай е Кий, нали?
	— Да, но имаш право на избор. Ако не го харесваш, ако нещата не се получат, не си длъжна да го приемеш. Можеш да си намериш друг сред Лумините, а той ще трябва да почака друга Анаво. — Тя се усмихна с ангелска усмивка. — Но няма да се откаже така лесно от теб. Да знаеш.
	— Ами ако… така де, ох, колко е странно всичко. Ами ако той не ме хареса?
	— Всички те харесват, Джордан.
	— Очевидно, но само защото съм Анаво.
	— Подозирам, че Кий ще хареса много повече неща у теб. Той е доста сериозен и саможив далеч повече от братята си, преживява нещата както другите не могат. А ти притежаваш точно това, което той цени над всичко, макар да не го осъзнава напълно. — Мери Майкъл погали косата й. — Кирос е лидерът на Мефисто. И отговаря за всяко решение, за всеки безсмъртен живот в планината, за всеки ход. Не би могъл да е с момиче, което не му е равно по сили. Ти си точно това, от което се нуждае.
	— Но може би не това, което желае?
	— Въобразява си, че му трябва хубаво момиче, което да му се възхищава, да го уважава и да го слуша, да оценява заниманията му в парника и да не му се пречка, когато си върши работата. Изключително сериозно възприема ролята си на водач.
	— Значи е романтичен колкото вчерашна овесена каша.
	— Не се подлъгвай по романтиката, Джордан. Говоря ти за дълбока и самоотвержена любов. Въпреки че няма представа какво е да обичаш някого повече от всичко и всекиго на света — включително себе си, той постоянно копнее за нещо, което не може да опише. Този копнеж насочва всичките му действия. А заради случилото се през последните няколко часа всичко се е променило. Сега си има нещо, което никога по-рано не е имал.
	Джордан вдигна въпросително вежда.
	— Надежда — прошепна Мери Майкъл.
	„Обещай, че ще направиш всичко възможно, за да останеш жива.“ Нищо чудно, че толкова настояваше да му обещае. Но тя повтори ли думите? Обеща ли му?
	— Той падна. Ерикс го застреля.
	— Но вече се възстанови и в момента се мъчи да те съживи.
	— Ами Ерикс? Ако се върна, пак ще съм в опасност, нали?
	— Да, но не може да те грабне, ако стоиш тук, в планината, а дори да го направи, не може да те принуди да му родиш дете. Безсмъртната Анаво може да зачене само ако сама пожелае това.
	Ангелът се изправи на крака — боси въпреки снега — и вдигна длани.
	— Времето ти изтича, Джордан. Ще избереш ли да живееш вечно и да се присъединиш към Мефисто в борбата им срещу Ерикс? Или животът ти на Земята да свърши и да дойдеш с мен в Рая?
	— Ако избера Рая, ще видя ли мама?
	Мери Майкъл кимна.
	— А Матю?
	Усмивката на ангела угасна и тя отпусна ръце.
	Джордан вдигна невярващо лице към снежното небе.
	— Та той е толкова добър, той е всичко, което трябва да бъдат хората. Как е възможно да не е в Рая?
	— Не е мъртъв.
	— Какво?
	— Още се държи, Джордан. — Мери Майкъл пристъпи към нея и се приведе, за да я погледне в очите. — Но това не променя нещата. Решението ти трябва да е ръководено само от собствените ти чувства. Дори той да оживее, дори да се възстанови, няма да можеш да бъдеш с него. Той е човек, а върнеш ли се, ще бъдеш безсмъртна. А на безсмъртните е забранено да общуват с хората, освен ако не е крайно необходимо. — Тя се изправи и зарея поглед в планината. — Ще се наложи да се откажеш от Матю, от баща си и от човешкия си живот. Надявам се да го осъзнаваш.
	— Ясно ми е. — Но дори и това не попари радостта й. Матю бе жив!
	Джордан се изправи на крака и огледа планините, снега, който тихо се сипеше. Вярно, беше невероятно красиво, но нима можеше да прекара тук остатъка от вечността? От съседната ела излетя гарван. Вятърът се засили и засвири в пиличките на дърветата, а в шепота му сякаш долови гласа на Кий да вика името й.
	Тя застина и се заслуша в него.
	Горестен, измъчен.
	Неутешим.
	Погледна към ангела.
	Мери Майкъл я гледаше с насълзени очи, а образът й започваше да се губи.
	— Хайде, Джордан. Трябва да решиш…


	Пета глава

	Притиснал Джордан към гърдите си, Кий се мъчеше да изпразни съзнанието си от всичко и да насочи цялата си жизнена сила към нея, да я сподели с нея, но сцената на смъртта й отказваше да избледнее. Настигнал я бе точно когато Ерикс я простреля в сърцето, в мига, в който се свлече на земята. Душата й бе излетяла мигновено, а още в същата секунда Кий бе скочил върху Ерикс с ножа си. Сварил го бе неподготвен — Ерикс бе убеден, че брат му е обезвреден. Прерязал бе гърлото му, притискайки ожесточено тялото му към земята, докато кръвта му изтече, без да откъсва поглед от мъртвите му очи, без да може да се отърси от мисълта за поваленото тяло на Джордан.
	И ето, половин час по-късно тя все още не помръдваше. Защо не се връщаше? Как би могъл да я убеди да се върне от смъртта в света на безсмъртните? Усещаше как силите му изтичат, но отказваше да се откаже, да се предаде.
	— Не си отивай — шепнеше в меките й тъмни коси. — Не си отивай така. Дай ми шанс и се кълна, че няма да съжаляваш.
	Целият замръзна, когато тя неочаквано отговори:
	— А ако се окаже, че съжалявам? Тогава какво, ще ме пуснеш да си вървя ли?
	Ръцете й обгърнаха врата му и ето че отново беше при него, животът отново потече в дребното й тяло и във въздуха се надигна уханието на диви зюмбюли. Той я прегърна още по-силно.
	— Върна се — прошепна в копринените й коси.
	— Нали обещах да оцелея. Не помниш ли?
	Той я притисна още по-плътно и за първи път в живота си разбра какво е щастие.
	— Ами Ерикс?
	— Обезвредих го.
	— Ама нали…
	— Безсмъртни сме, но е възможно да бъдем обезвредени временно. Ерикс беше убеден, че ме е неутрализирал. Обаче — Кий я пусна само колкото да бръкне в шлифера си и да извади зайчето, — нямам представа как, понеже пълнежът е съвсем рехав, но ето това спря куршумите. Уцелиха ме само един-два. — Джордан ококори очи от смайване. Кий сведе смутено поглед към играчката и измърмори: — Ще ти купя ново.
	Зайо беше съдран на парчета.
	— Няма нищо, Кий. Не ми трябва друго. Няма да е същото. Това е единственият ми спомен от сиропиталището. Стискала съм го, когато са ме взели. — Тя вдигна очи към неговите. — Това зайче промени всичко, нали?
	Ако Ерикс я бе върнал от смъртта, нямаше да губи никакво време — щеше незабавно да я бележи, а заради безсмъртието й белегът щеше да е вечен. Дори Кий и останалите Мефисто да успееха да я измъкнат, тя щеше да изживее вечността с белега на Ерикс. Нямаше да може да стане една от тях, а и никой Лумин не би я докоснал. Чистият й дух щеше да се измъчва от злото в тялото й.
	Замаян от щастие, Кий бавно кимна.
	— Точно така, всичко. — Вместо да хвърли дрипавата играчка, той натика парчетата обратно в джоба си и се изправи, без да пуска Джордан. Но този път се олюля от тежестта й.
	— Добре ли си?
	Кий внимателно я пусна да стъпи на земята и бръкна в джоба си, откъдето измъкна енергийно блокче.
	— Нямам никакви сили — каза той, докато разкъсваше обвивката, после го излапа на две хапки. Преглътна и зачака прилива на енергия, но ефектът бе незначителен. Нямаше да успеят да прехвърлят оградата и да се, приберат в Колорадо.
	Джордан го гледаше с особено изражение.
	— Много си блед.
	— Вложих почти всичките си сили, за да те върна. Но щом хапна по-сериозно, ще ми мине. — Особено ако поспеше дванайсетина часа. Не помнеше друг път да се е чувствал така смазан. — Ами ти? Добре ли си?
	— Психически — не ме питай, но физически се чувствам прекрасно. — Тя го хвана заръка и тръгна към оградата. — Ще можеш ли да ни транспортираш в Колорадо, ако ти помогна да се прехвърлим през оградата?
	Силно се надяваше да успее, но вече едва я следваше. Със свободната си ръка извади мобилния и изруга, като видя, че няма връзка, нищо че бяха насред Карпатите и беше логично да няма покритие.
	Джордан го видя да прибира телефона.
	— Ако не трябва да ме носиш, ще успееш ли да се прибереш у дома и да повикаш някой от братята ти?
	— Май да, но няма да те оставя сама.
	— О, напротив. Заминавай вкъщи и прати някой друг Мефисто да ме вземе. Фасулска работа.
	— Ерикс ще се събуди след не повече от половин час. Никак не ми беше лесно да те измъкна първия път, но ако сега те хване, ще бъде… — Той не довърши, реши да не й казва на каква опасност ще бъде изложена, ако Ерикс я заловеше отново. Нямаше значение какво ще му коства, трябваше да я махне оттук. — Не мога да те оставя, Джордан. Ще трябва да измисля нещо.
	— Кий, нямаш избор. Щом нямаш сили да ме отнесеш до Колорадо, значи и двамата оставаме тук.
	Искаше му се да възрази, но просто не можа. Мисълта да я остави объркваше мислите му, пречеше му да се съсредоточи. Той стисна ръката й.
	Стигнаха оградата — остриета от ковано желязо, високи два метра и половина, и само три напречни греди, което означаваше, че не можеха просто да прехвърлят крак и да се спуснат от другата страна, освен ако не искаха да се нанижат на остриетата. Трябваше някак да се изтеглят цял метър догоре, да намерят къде да стъпят между остриетата и да скочат от другата страна. Кий гледаше уморено оградата и си мислеше, че със същия успех би могъл да изкатери връх Еверест.
	— Ще се справиш. — Джордан вече се катереше към втората напречна пречка.
	— Не можеш да скочиш от другата страна. Ще си счупиш нещо. Изчакай да се прехвърля, за да мога да те хвана.
	Без да му обръща внимание, тя се хвана за най-горната хоризонтална пръчка, изкатери се нагоре и без грам колебание се хвърли във въздуха. Присви колене точно когато трябваше, и се приземи в дебелия килим от иглички. На крака. Без да падне и без дори да залитне.
	Кий направо онемя. Страшно беше впечатлен.
	Тя се ухили насреща му.
	— Когато бях на дванайсет, бях убедена, че ще се състезавам на олимпиадата с отбора по гимнастика. Определено не бях толкова добра, но пък тренирах с огромен ентусиазъм. — Тя се приближи до оградата. — Ти си наред, Кирос.
	Той се хвана за горната пръчка и се опита да се изтегли нагоре, но не успя. Свлече се на земята и се втренчи в нея през оградата.
	— Ужасно е унизително.
	— Да не мислиш, че ще ти се подигравам? Та ти току-що ми спаси живота. Хайде, Кий. Съсредоточи се.
	След още три опита все пак успя да се изкатери догоре, а приземяването му далеч не бе така изящно. Свлече се изтощен в краката й. Докато се мъчеше да се изправи до седнало положение, тя приклекна до него и прошепна:
	— Май чух нещо. Тръгвай към Колорадо, а аз ще се покатеря на някое дърво и ще се скрия.
	Стиснал зъби, за да не загуби съзнание, Кий най-после се призна за победен.
	— Първо се покатери. После ще ида за помощ.
	Без да каже и дума, тя се изправи, обърна се и се засили. Скочи и успя на косъм да се хване за най-долния клон на един клен, после се залюля, хвана се за следващия и се закатери, докато не се издигна високо над земята. Голите клони не успяваха да я скрият, но беше толкова високо, че никой не би я забелязал, ако не вдигнеше глава да я търси. А Ерикс нямаше да го направи. Щеше да гледа право напред.
	Презирайки слабостта, която го караше да я изостави, Кий затвори очи и се транспортира в имението на Мефисто. Рухна точно върху ониксовата буква във фоайето, претърколи се и — събрал нищожните силици, които му бяха останали — извика:
	— Феникс! Чуваш ли ме? Феникс!
	Брат му се материализира до него, хвърли един поглед на изражението му и падна на колене.
	— Къде е?
	— На около два и половина километра от Ериниите, точно пред източната ограда, покатерила се е на един клен. Ерикс я е погнал. — Той си пое глътка въздух и видя и Джакс да се появява. — Застреля я. Едва я върнах.
	Феникс кимна и изчезна.
	Кий се опита да се изправи, но не можа. Чу Джакс да вика нещо, но така и не успя да му даде членоразделен отговор — въпреки цялата си воля да остане в съзнание не успя и потъна в тъмнина.


	Кацнала високо на дървото, Джордан видя как Ерикс се материализира от външната страна на оградата. Не изглеждаше добре, беше бял като призрак и целият сплескан с кръв, но гласът му отекна сред дърветата силен и плътен:
	— Знам, че си тук някъде, Джордан. Кий се върна в Колорадо, но без теб. Нямаше сили да те отведе, нали така? — Той тръгна напред, отдалечавайки се от нейното дърво, като не спираше да нарежда: — Ако не излезеш сама и не се съгласиш да останеш с мен, скъпо ще си платиш.
	Какво би могъл да й стори? Нали не можеше да я убие. Вече беше умряла и възкръснала. Мери Майкъл твърдеше, че не може да я накара насила да му роди дете. Опита се да си внуши, че не я е страх, но свиването в стомаха мигом я обвини в лъжа. Толкова я беше страх, че не можеше да разсъждава.
	— Мефисто ще дойдат да те приберат, а тръгнеш ли с тях, обричаш всички, които те обичат, на страдания. Помисли за баща си, за онова момче Матю, за приятелката си Теса.
	И за Теса ли знаеше? Нима бе научил и най-малката подробност за живота й?
	— Остани с мен и те ще живеят живота, който Бог им е отредил. Тръгнеш ли си, ще се погрижа всеки един от тях да ми принадлежи, преди да умре. Не подценявай способността ми да убеждавам хората.
	Гласът му заглъхна, явно се отдалечаваше от дървото й, но Джордан чуваше всяка дума съвсем отчетливо. Разтреперана от страх и студ, вкопчена здраво в дънера на дървото, тя се зарече да не вярва на нищо. Злото у него надминаваше и това на Луцифер, предназначено бе да мами и подлъгва хората, за да постига целите си. Дори тя да останеше, Ерикс пак щеше да преследва баща й. А може би и Матю и Теса. Най-добре би могла да ги защитава, ако бе на страната на Мефисто.
	— Превърнала си се в нещо като идол на Америка, нали така? Получаваш стотици — даже хиляди — имейли седмично от млади хора, които търсят помощ или съвет, и часове наред съчиняваш отговорите. Вярно, че на повечето отговаря Карла, но оставя най-тъжните за теб, нали така? Карла е моя, Джордан.
	Джордан стисна очи. Нищо чудно, че го беше уведомила, когато планът му да превърне баща й в свой последовател се бе провалил.
	— Получаваш имейли и от деца със самоубийствени наклонности, а няма по-отчаяно същество от млад човек, който се кани да се самоубие. Разполагам с всички тия имейли, Джордан. Онези, които са избрали живота, все още са в опасност, а аз знам какво желаят, от какво имат нужда.
	Джордан притисна чело в грапавата кора на дървото и за милионен път си пожела да не беше дъщеря на президента. Нима бе спечелила друго, освен мъка и болка? А сега по някаква невероятна ирония фактът, че бе „Първа дъщеря“, означаваше, че всички деца, които й бяха писали някога, бяха с една крачка по-близо от другите до това да загубят душите си.
	— Ще изпратя подчинените ми безсмъртни да обслужват горещата линия и да предлагат друго решение: точно онова, от което се нуждаят тъжните, обезсърчени деца. Ще им обещаят избавление от страданията, ако обещаят да ме следват. Помниш ли Холи?
	Джордан заби нокти в кората, за да не изплаче.
	— Имаше нужда от помощ, но въпреки всичко, което ти направи за нея, все пак предпочете смъртта, така казва Карла. Сигурно не ти е било лесно точно ти да я намериш.
	В никакъв случай не биваше да плаче. Тя прехапа устни и притисна чело с всичка сила в кората.
	— Ами ако Холи се беше обадила на горещата линия онзи ден, вместо да се обеси? Представи си какво щеше да се случи, ако гласът от другата страна й беше предложил спасение? Щеше моментално да приеме, понеже би сметнала, че друг изход няма.
	„Той няма душа. Няма съвест. Няма сърце“ — повтаряше си непрекъснато, но от това болката от думите му, от суровата истина, не намаляваше. Холи щеше да се съгласи на всичко, ако вярваше, че това ще сложи край на страданията й, дори да трябваше да се откаже от душата си.
	— Ще разпратя безсмъртните навсякъде, където могат да влияят на хлапетата, които са ти писали и не са се самоубили. Ще влязат в ролята на възпитатели, на ръководители на скаутски отряди, на духовни наставници, инструктори по танци, учители по музика, лекари и треньори. Ще си спечеля хиляди млади последователи — все благодарение на твоите имейли.
	Гласът му отново се усили, явно Ерикс се връщаше към дървото. Вцепенена от студ и страх, Джордан гледаше безпомощно как той се приближава между вечнозелените дървета и накрая спря точно под нея.
	И видя стъпката в снега. Нейната стъпка.
	От своя клон Джордан отправи гореща молитва някой от братята на Кий да се появи точно в този миг. Главата на Ерикс бавно се вдигна и очите му срещнаха нейните.
	— Какво решаваш? Ще останеш или не?
	— Няма.
	— Нима толкова слабо те интересува семейството и приятелите ти? Ами всички онези млади хора, които така вярват в теб?
	— Дори да остана, няма да получиш каквото искаш, Ерикс. Докато бях в света на мъртвите, срещнах ангел и вече знам, че не можеш да ме принудиш да родя децата ти. Аз съм Анаво, при това безсмъртна, така че аз решавам кога и дали да имам дете.
	— Но за да защитиш другите, ще се съгласиш да направиш каквото искам аз.
	— Лъжеш. Дори да се съглася да ти родя десет хиляди бебета, пак ще използваш писмата, за да прилъжеш децата да ти обещаят душите си.
	Но преди Ерикс да отговори, точно зад него изникна мъж с коса като нощното небе — целият в черно. По красивото му лице бе набола брада, чертите му бяха изкривени от ярост. Не продума, не издаде никакъв звук, но Ерикс все пак усети присъствието, му. Той се извъртя в същия момент, в който новодошлият се хвърли отгоре му, и Джордан зърна проблясъка на метално острие, уловило бледите лъчи, които се процеждаха през клоните, и загледа с нездраво любопитство как Мефисто забива върха му право в сърцето на Ерикс.
	Той подритна отпуснатото тяло на големия си брат и се наведе да избърше ножа в панталоните му. После го втъкна в колана на ботуша си, изправи се и я погледна.
	— Да вървим.
	В бързината си да се измъкне оттук, в желанието си колкото се може по-бързо да слезе от дървото, Джордан стъпи накриво с премръзналите си крака, пропадна през клоните и полетя три метра надолу. Новодошлият с лекота я улови в силните си уверени ръце.
	— Кофти ден, а?
	И въпреки всичко — може би от облекчение — тя му се усмихна.
	Той не отвърна на усмивката й, но кимна и каза:
	— Аз съм Феникс. Приятно ми е да се запознаем, Джордан.
	И отново всичко изчезна. Завладя я вече познатото чувство за безтегловност и само след десет секунди момчето я пусна на земята. Направи крачка назад и тържествено заяви:
	— Добре дошла в дома на Мефисто.
	Тя се огледа набързо, смаяна от великолепието на кръглата зала. Влизала бе в дворци, които не бяха и наполовина толкова разкошни. Палисандър и позлата, портрети в естествен размер и цели акри мрамор, чиято белота се прекъсваше единствено от красиво изписаната с ониксови плочки буква „М“ и долното стъпало на огромно стълбище. Куполовидният таван се издигаше поне три етажа над главите им, изрисуван с ангели и облачета. Само за секунди огледа всичко.
	— Къде точно в Колорадо се намираме?
	— В планината Сан Хуан, на шестнайсет километра от Телюрайд. — Той се обърна и кимна към стълбите. — Ела да те заведа при Кий.
	Тя тръгна с него по стълбите, после по виещи се широки коридори, украсени с великолепни картини и осветени от свещи.
	— Защо все свещи? А Ерикс се е заобиколил с газени фенери. Да не би да имате нещо против електрическите крушки?
	— Очите ни са по-чувствителни към светлината, отколкото са тези на обикновените хора. — Той й хвърли бърз поглед. — Но и в някои отношения сме доста старомодни.
	Подминаха няколко врати, накрая спряха пред една и той хвана дръжката.
	— Приготви се, Джордан.
	— За какво?
	— Да се запознаеш с братята ми. Понякога са малко… напрегнати. — С тези думи той отвори вратата и й направи път да влезе в стаята.
	Само дето това не беше стая. Опита се да възприеме всичко наведнъж — високия таван, масленожълтите стени, украсени със стари картини, тежките копринени завеси, дръпнати от гигантския прозорец, през който се виждаха Скалистите планини, френските антики, стената с книги, великолепната камина от розов мрамор, пухкавия кремав килим, който отчасти скриваше лъскавия дървен под, и огромното легло с огромния мъж, проснат отгоре му.
	Кий спеше или беше в безсъзнание, завит до кръста. Джордан премигна. Не че беше виждала много момчета без ризи, освен лятно време по платноходките, но със сигурност можеше да заяви, че не бе виждала друг като Кий.
	От една страна, точно над сърцето, гърдите му бяха осеяни с едри синини. Тя потръпна, като си представи какво щеше да се случи, ако не бе зайчето в шлифера му. Това тук нямаше да са синини, а тя самата нямаше да е в стаята.
	Забеляза, че на десния му бицепс имаше красива сложно изписана буква „М“. А точно под нея, в свивката на ръката му, стърчеше тръбичката на системата.
	Джордан насочи вниманието си към хората в стаята, а Феникс се захвана с представянето. Всички бяха облечени изцяло в черно като Кий и Феникс, включително момичето, макар при нея черният фон да бе нарушен от русата коса, вързана на опашка. Беше невероятно привлекателна: висока, стройна и много женствена, дори и в грубите кожени ботуши. Коя ли беше? Ерикс не бе споменавал за сестра.
	— Този е Джакс — посочи Феникс момчето, което стоеше най-близо до леглото заедно с момичето. — А това е неговата Анаво, Саша. Присъедини се към нас преди около година.
	Заля я вълна на облекчение. Ето че имаше някой, който знаеше какво й е, който можеше да й обясни какво означава да си Анаво.
	Но радостта й се оказа прибързана. Джакс й кимна и се усмихна топло, но Саша срещна погледа й и избухна в сълзи. Извърна лице към леглото и Джакс я прегърна.
	— Това е Ксенос, когото наричаме Зий — кимна Феникс към облегнатия на стената до прозорците. Подстриган бе съвсем късо, имаше диамантена обеца на ухото и татуирана въпросителна на врата. Не се усмихна. И не продума. — Тит, наричаме го Тай — продължи Феникс и посочи единствения седнал от братята.
	Едрата му длан галеше главата на гигантския ирландски вълкодав, излегнал се пред стола му.
	— Здравей, Джордан — обади се Тай с тон, който бе само една идея по-дружелюбен от този на мечка стръвница.
	— И накрая най-малкият, Денис.
	Този беше най-красивият, което си беше огромен комплимент, понеже до един братята бяха безбожно привлекателни. Тъмните му очи я огледаха от главата до петите и накрая се спряха на гърдите й. Ама че наглост! Тъкмо отвори уста да му обясни, че ако не внимава, ще му издере очите, когато той каза равно:
	— Ерикс хич не се шегува, а? Май е деветмилиметров.
	— Четирийсет и пети калибър — обади се Зий.
	Тя погледна надолу и видя дупката в синия пуловер, през която прозираше кожата й: съвсем гладка, без рана, без дори драскотина. Дупката беше точно над сърцето й. Нищо чудно, че Джордан беше умряла.
	— Как ти се стори Ерикс? — попита я Денис.
	Този сериозно ли питаше? Що за идиотски въпрос?
	— Стори ми се като най-ужасното нещо на света, а после ме застреля, с което само доказа, че съм права.
	— Значи си видяла истинския Ерикс в действие.
	— И фалшив ли има?
	— Винаги ли си толкова наперена?
	— Върви със званието дъщеря на президента.
	Напрежението в стаята — какво ти напрежение, направо враждебност — изопваше нервите й. Дали не се беше прецакала, съгласявайки се на безсмъртие? Цяла вечност сред тези хора — струваше й се непосилно, ужасно. Искаше да си иде у дома, при баща си, в собствената си стая, при Теса и Матю. Но вече не можеше да се върне. Никога.
	Тялото й леко се олюля, когато тази мисъл я удари с пълна сила. По дяволите. Отказваше да се разплаче. Не и тук, не и сега. Сигурна бе, че и най-малкият знак за слабост щеше да предопредели отношението им към нея завинаги. Събра смелост и се обърна към Денис:
	— А Мефисто винаги ли са студени като камък?
	— Върви със званието „Син на Ада“. Не ни бива особено във веселбите. — Той кимна към леглото. — Особено при положение че един от нашите бере душа.
	Бере душа ли? Нима Кий умираше? Как така? Нали беше безсмъртен.
	— Предполагаме, че ти е дал твърде много от собствените си сили. Ако умре… — Зий не довърши, но беше ясно какво мисли. Ако Кий умреше, щяха да обвинят нея.
	— Я разкажи какво точно се случи — обади се Тай от стола си.
	— Ерикс започна да стреля и Кий ми каза да бягам, но Ерикс ме настигна и ме застреля, преди да успея да се скрия. — Думите прозвучаха толкова окончателни, че чак дъхът й се накъса. Тя млъкна за миг, колкото да си поеме въздух, и чу хлипането на Саша. — Добре ли си?
	Момичето завря лице в рамото на Джакс и смотолеви:
	— Ох… много съжалявам. Но ми е толкова мъчно за… теб. И за Кий. Въобще… съжалявам.
	— Давай де, продължавай да разказваш — включи се и Феникс със сериозен тон. — Тя ще се успокои.
	— Докато бях мъртва, един ангел ме доведе дотук. — Тя кимна към прозореца. — Ей там, отсреща. Обясни ми ситуацията и ме накара да избера между Рая и планината Мефисто.
	— И ти избра безсмъртието — отбеляза Денис. — От чисто любопитство, защо така реши?
	Джордан погледна към леглото. Как да опише какво бе почувствала, когато чу Кий да я вика? Как да им обясни, когато самата тя не разбираше? Как гласът му бе пропъдил объркването, бе премахнал всякакво колебание?
	— Обещах му да не умирам — каза тя простичко. А на Зий, който като че ли й беше най-ядосан, каза: — Нямах представа, че Кий е в опасност.
	— Не си ти виновна — отбеляза Феникс. — Кирос вероятно е подходил с типичния си господарски стил и се е опитал да те принуди да се върнеш.
	Джордан поклати глава.
	— Май не беше така. Той… не се получи така. — Тя се приближи до леглото и застана до Джакс и Саша. Вгледа се в Кий и й се стори, че изглежда по-зле, отколкото бе в гората. Кожата му беше още по-бледа.
	Раменете му бяха невероятно широки, мускулите се очертаваха под кожата на ръцете, а гърдите… беше грамаден. Колкото и да не й се искаше, нямаше как да не направи сравнение. Матю бе слаб, с издължени елегантни пръсти. Като на пианист. А Кий бе огромен — на фона на девствено белите чаршафи дланите му изглеждаха два пъти колкото нейните. Ако не беше бледността му, щеше да е олицетворение на здравето и силата. Но ето че умираше. Заради нея.
	— Каза, че като хапне, ще се оправи — Тя погледна системата. — Това не е ли нещо като храна?
	— Точно така — отвърна Джакс. — Обаче не действа и не можем да разберем защо.
	Джордан се приближи до леглото, протегна ръка и отметна косата на Кий от челото му, после се наведе, докато бузата й не опря в неговата.
	— Върнах се заради теб — прошепна тя. — И ужасно ще се ядосам, ако вземеш да ме изоставиш.
	Но той не помръдна, не даде никакъв знак, че я е чул. Уханието на борове се долавяше съвсем слабо. Тя продължи да шепне:
	— Ще ида да видя Матю. Ангелът ми каза, че е жив, и искам да го видя за последно.
	Отново нищо. Дори заплахата, че ще се види с друг, не можеше да го събуди.
	Саша се приближи до нея.
	— Целуни го.
	Джордан се извъртя към нея. Очите й бяха необикновен оттенък на синьото, тъмно и някак опушено.
	— Защо?
	— Опитай, може да помогне.
	Джордан се наведе отново над Кий и го целуна по бузата. Едва наболата му брада я погъделичка.
	— Имам предвид, истинска целувка, Джордан. По устата. Дай му малко от себе си.
	Тя се обърна към единствения човек, който можеше да й бъде съюзник в момента. Интуитивно долавяше, че се случва нещо важно.
	— Какво ще направи слюнката ми на Кий?
	Саша обърса сълзите по бузите си.
	— Може би нищо, но не си ли струва поне да опиташ?
	Джордан огледа физиономиите на останалите и й се стори, че нещо не е наред, че знаят нещо, за което тя е в неведение. Отново се взря в очите на Саша и попита:
	— Какво ще ми направи неговата слюнка?
	— Ще започне да те превръща в Мефисто. Нали затова си тук?
	Джордан рязко отстъпи от леглото и се обърна към Феникс.
	— Ангелът каза, че ще стана Лумина. Изобщо не е споменавала за Мефисто.
	Феникс очевидно се почувства неловко.
	— Не ти ли каза за Кий? Нали си наясно защо толкова отчаяно искаше да станеш безсмъртна?
	— Ясно ми е, разбира се, но тя каза, че имам свобода на избор, че ако нещата не потръгнат между мен и Кий, ще мога да намеря друг. Друг Лумина. Какво означава да съм Мефисто?
	— Че ще си вечно сама или с Кирос — обади се Денис и май едва се сдържаше да не прихне. — Късмет.
	— Млъквай, Денис — тросна му се Тай от стола. После я изгледа сериозно. — Ако си Мефисто, ще идваш с нас по време на акциите. Прибираме изгубени души по цял ден, всеки ден, и въпреки това Ерикс постоянно печели преднина. Нужна ни е помощ.
	— Но ще мога да помагам и ако съм Лумина, нали така?
	— Да, но ако станеш Лумина, все едно да наемел Моцарт да ни настройва пианата, ще е пълна загуба на талант. Само един Мефисто може да отвежда хората до Ада на земята, а само Анаво може да се превърне в Мефисто.
	Джордан отстъпи още малко назад.
	— Научих за Анаво, за Ерикс и Мефисто преди по-малко от двайсет и четири часа. Отвлякоха ме, убиха ме и ме върнаха на Земята. Баща ми… приятелите ми… целият свят смята, че съм мъртва, и може би, ако бях предпочела Рая, нямаше да ми пука чак толкова. Но аз все още съм човек, все още чувствам всичко, което чувствах, преди да умра.
	— И какво е то? — попита Тай вече не толкова сурово.
	— Чувствам се ужасно объркана. Тъжна. — Тя хвърли бърз поглед към Кий. — И много… уплашена. — Ами ако действително умреше? Искаше й се да вярва, че се е върнала, за да помага на хората, за да се бори срещу Ерикс, и действително беше така, но основната причина беше Кий, понеже не можеше да забрави как бе крещял името й. Но изобщо не очакваше, че ще се наложи да реши дали да остане с него завинаги още в първите си трийсет минути в планината.
	— Изобщо не сте сигурни дали ще мога да му помогна.
	— Така е — съгласи се Тай, — но пък и в обратното не сме сигурни, а, изглежда, ти си единствената му надежда.
	Тя им обърна гръб и се загледа в картината до вратата. Изобразяваше прекрасна къща, величествена с решетъчните си прозорци и спретнато подрязания си бръшлян. Замисли се за всички пъти, в които баща й е бил принуден да решава на момента, да взима решения, които можеха да променят живота на мнозина, понякога дори за сметка на живота на други. Представяше си го в кабинета — как се взира в небето през прозореца и се моли на Бог да го насочва и да му дава сила.
	А после се замисли за Ерикс, твърдо решен да получи душата на баща й. Ако успееше, ако баща й се поддадеше, тогава вече нямаше да се взира в небето и да се моли за помощ. Щеше да отговаря единствено пред Ерикс. От тази мисъл й се доповръща.
	— Ако стана Мефисто, ще мога ли да убеждавам хората да не полагат клетва пред Ерикс?
	Никой не й отговори.
	Обърна се към Феникс:
	— Ще мога ли?
	Той бавно поклати глава.
	— Нямаме право да пречим на свободната воля. Можем единствено да прибираме Ския и изгубени души, да им пречим да набират нови последователи.
	— Ския ли?
	— Безсмъртните на Ерикс. На гръцки „ския“ означава сянка. Очите са прозорец към душата, а понеже Ския нямат душа, техните са винаги потънали в сянка. Така е и при изгубените души, но не в същата степен.
	— А какво ще се случи с мен? Ще се променя ли?
	— Ще развиеш нови способности: ще можеш да се транспортираш, ще придобиеш свръхчовешка сила, а също и способността да виждаш кой е Ския и кой е изгубена душа. — Той погледна към Саша. — И кой е Анаво.
	— Но това са все промени на физическо ниво. А какво ще стане в главата ми?
	— О, превръщането в Мефисто трайно ти обърква главата. Нали така, Саша? — обади се Зий от мястото си до прозорците.
	Очевидно смутена, Саша заопипва миниатюрната слушалка за ухо с микрофон, която държеше, и отговори към килима:
	— Ами, трудно е да се обясни, но да, ще гледаш на нещата по малко по-различен начин.
	— Та аз дори не знам какво е да си Анаво. Как бих могла да се съглася да стана нещо друго, след като нищо не разбирам?
	— Пак ще си бъдеш Анаво, Раят пак ще ти е вързан в кърпа, когато човечеството изчезне, но едновременно с това ще бъдеш и Мефисто.
	— Ти съжаляваш ли?
	Саша рязко вдигна поглед от пода и я погледна в очите.
	— Не. Нито дори за миг.
	— Подскажи ми нещичко, Саша. Напълно съм объркана.
	Момичето се приближи до нея, а очите му се напълниха със сълзи.
	— Ако баща ти положи клетвата сега, ще ни молиш да не го отвеждаме. Ще бъдеш съсипана, сърцето ти ще се къса. — Тя пристъпи още една крачка напред. — А ако си Мефисто и баща ти положи клетвата, изобщо няма да се замислиш. Да елиминирам Ския и изгубени души, се е превърнало в инстинкт, който трудно контролирам.
	Смаяна, направо ужасена, Джордан едва прошепна:
	— Тоест ако баща ти обещае душата си, ще го отведеш в Ада на земята?
	Сълзите в очите на Саша преляха.
	— Баща ми е мъртъв, но майка ми положи клетвата и да, отведох я.
	Джордан стреснато отскочи назад и се удари в стената.
	— Решението си е твое, но ако си Лумина, ще работиш на компютър или ще обикаляш наляво-надясно, за да подправяш архиви, за да можем да се преструваме на обикновени хора по време на акциите, или ще ходиш на ловни експедиции да търсиш изгубени души. За такова нещо можем да намерим и обикновени хора, които да направим Лумини. А Анаво не можем да намерим. За последните хиляда години са се родили само три, поне доколкото знаем: ти, аз и Джейн, която Ерикс уби, преди да може да стане безсмъртна.
	Джордан съвсем се обърка.
	— Щом толкова искаш да стана Мефисто, защо плачеш?
	Саша се втренчи безмълвно в нея в продължение на няколко секунди и накрая прошепна:
	— Защото съм наясно как се чувстваш, само дето при теб е много по-сложно, отколкото беше при мен, понеже не разполагаш с никакво време и изобщо не го познаваш, и става дума за цялата вечност. — Тя отново избърса сълзите си. — Сърцето ми се къса за теб, Джордан.
	Ситуацията ставаше все по-сериозна и потискаща. Проклинайки наум пустото си рождено петно, Джордан зададе най-важния въпрос:
	— Ако стана Мефисто, Ерикс ще може ли да ме отвлече?
	Саша стрелна поглед към Джакс и този път отговори той:
	— Ако не се криеш тук или зад мъглите на Кианос, Ерикс винаги ще може да те стигне, независимо къде си. Понеже си безсмъртна, вече не може да те убие, но ще може да те държи пленница, ако успее да те отвлече в Ериниите, понеже оттам няма как да се транспортираш.
	С това, за съжаление, беше наясно.
	— Но той е обсебен от мисълта за онова, което смята, че мога да му дам. Преди Феникс да се появи, заплашваше да съсипе всичките ми любими хора, ако не се съглася да му родя бебета.
	Израженията им подсказваха, че са потресени.
	Най-накрая Феникс се прокашля и каза:
	— Единственото, което може да премахне всякаква опасност някога да родиш дете от Ерикс, е знакът на Кий.
	Джордан погледна Саша.
	— Това никак няма да ми хареса, нали?
	Нейната съюзница в света на чудатостите отново сведе поглед и се заигра с микрофончето.
	— Знакът се получава при интимен контакт, а понеже си безсмъртна, веднъж щом те бележи, белегът остава завинаги.
	Това май беше някаква малоумна шега.
	— Но това е абсурдно. Разбирам, че тук хората са малко старомодни, но това… това е варварско.
	Саша вдигна очи.
	— Това е част от същността ни, Джордан. Понякога е важно да знаем къде е всеки от нас, а знакът помага — прави те една от нас, така че да можеш да правиш това, което и ние. Ако Джакс или друг Мефисто се озове някъде далеко, дори на Антарктида, ще знам точно как да ги открия. И ще мога да се транспортирам на същото място.
	— Или поне на теория — вметна Феникс. — Саша все още се бори с транспортирането. Знае къде трябва да отиде, но невинаги уцелва.
	Саша се усмихна кисело.
	— Хич не ме бива в транспортирането, вярно, но важното е, че именно знакът те прави трайно една от нас. Ерикс би могъл да те вземе в плен, но никога не би могъл да те накара да му родиш дете, ако носиш знака на Кий.
	Джордан се сети какво й бе казал Кий — че усеща как Ерикс обикаля замъка да я търси. Идеята й се струваше логична, но методът за постигането й беше безумен. Та тя изобщо не го познаваше и дори между тях да се бе установила известна връзка заради приумиците на съдбата, или защото я бе върнал към живота, действително ли искаше да е свързана с него за цял живот? Та той беше диктатор. Беше огромен. И малко страховит. А мисълта да прави секс с него, беше крайно неловка, ужасяваща.
	Съвсем неканен я връхлетя споменът за Матю — как всеки път я молеше, почти при всяка целувка. А тя всеки път отказваше и беше наясно, че причината не е само страхът от забременяването. Чисто и просто не искаше. Нито тогава, нито сега. Може би по-нататък, но при всички случаи с някого, когото обичаше до полуда и който не беше великан и водач на глутница синове на Ада.
	Опита се да претегли вариантите, а въображението й запрепуска към места, където никак не желаеше да отива. Зий я прекъсна:
	— Щеше да е чудесно, ако разполагаше с достатъчно време да решиш, но в случая не е така. Кий започва да чезне, така че ще трябва да решиш веднага.
	Джордан се изправи с мъка, отлепи гръб от стената, мина покрай Саша и спря до ръба на леглото. Дишането на Кий бе накъсано и плитко, ръцете му трепереха. И малкото цвят бе напуснал лицето му. Нямаше никакво съмнение, че животът изтича от него. Гледката й беше позната — та нали животът на майка й се беше изплъзнал по същия начин.
	Останалите също се приближиха, наобиколиха леглото. Феникс май едва се удържаше да не избухне. Зий беше бесен, Тай — сериозен, посърнал. Само изражението на Денис не подсказваше нищо. Джакс трудно се бореше със сълзите си. Саша я гледаше втренчено.
	— Той е брънката, която ни свързва, Джордан. Моля те, направи го заради него, заради всички нас.
	Джордан направи последната крачка и се приведе, обхвана лицето на Кий с шепи и долепи устни до неговите. Разтвори ги с мъка и го целуна с най-мократа си целувка, като през цялото време се стараеше да не мисли за Матю и колко наранен щеше да се почувства ако разбереше. Целувал я беше хиляди пъти по хиляди различни начина, но винаги с чувство. С обич. С любов.
	А тук нямаше нищо такова. Целувката беше чисто клинично действие, размяна на слюнка, която може би щеше да му помогне, а може би не, но във всеки случай щеше да я промени завинаги.


	Шеста глава

	Приклещен между живота и смъртта, Кий се озова в градините на двореца Кенсингтън. Това беше едно от любимите му места, нищо чудно, че го беше изпратил да чака точно тук. Минеше ли отвъд, щеше да се озове в Ада, при Луцифер, и макар да нямаше никаква представа какво е там, беше сигурен, че няма да е като тук. Дори в зимния си сън паркът на двореца беше прекрасен.
	Внушаваше невероятно спокойствие.
	От което, колкото и да беше странно, чувството му на огорчен яд се разпали до безумен гняв.
	Добре че бе само дух. Ако беше тук физически, щеше да изпочупи всичко наоколо. Но при това положение можеше единствено да се движи сред тази красота, да я ненавижда, да я мрази и да проклина всичко и всички на най-окаяна смърт.
	Подмина някаква превзета госпожа с шапка, стиснала повода на дребно джафкащо куче, което се изака в лехата с теменужките. Кий се втурна след нея с идеята да я бутне в езерцето с лилиите, но, уви, нямаше как да го направи. Дамата продължи да крачи с кученцето, оставила на друг да почисти мръсотията.
	Продължи да се рее из градината със свити юмруци. Повече от хиляда години се надяваше да срещне Анаво и след като бе загинала пред очите му, отнасяйки със себе си всякаква надежда, Кий отчаяно се бе хвърлил да я спаси. И колкото и да бе невероятно, Джордан се бе завърнала, а ето че сега той си беше отишъл и никога нямаше да я види. Горчивата ирония разяждаше душата му като киселина.
	Без никакво предупреждение до рамото му изникна баща му, облечен в черен костюм с червена вратовръзка, видът му бе крайно разстроен — почти колкото в деня, в който бе починала майка им. През всичките векове, изминали оттогава, Кий не бе ставал свидетел на такова страдание. Даже Феникс не бе откачил чак толкова при смъртта на Джейн.
	В някои случаи добрата памет беше безкрайно ценна. Но в други си беше чисто проклятие.
	А в момента М. страдаше толкова силно, че в съвършено синьото зимно небе се затъркаляха грамадни буреносни облаци.
	— Всичко приключи — заяви той на баща си. — Винаги съм си знаел, че ще свърша тук.
	— От всичките ми синове, Кирос, теб най-малко очаквах да заваря тук. Винаги си следвал правилния път, винаги си бил отговорен, винаги си се грижил за братята си.
	Болката в гласа му накара Кий да забави крачка.
	— Това означава единствено, че съм в най-рискованата позиция, че имам най-голям шанс да вбеся Луцифер.
	М. прокара пръсти през тъмната си коса.
	— Заклех се в духа на майка ти, че няма да изгубя нито един от вас, че ще се погрижа всеки един да си заслужи Рая. Но когато мина толкова дълго време, без да се появи Анаво… реших… помолих… — Той не довърши, но болката в гласа му бе достатъчно красноречива.
	— Какво си решил? И какво си помолил? — Дали М. не бе направил нещо, та на света да има повече Анаво? Кий смяташе, че е истинско чудо да се натъкнат на Анаво толкова скоро след Саша. А сега се питаше дали наистина става дума за чудо.
	Вместо да отговори на въпроса, М. продължи в друга посока.
	— Майка ти… няма да те види никога повече.
	На Кий му се стори, че М. е на ръба на сълзите и съвсем се стъписа.
	— Защо се държиш, сякаш се е случило нещо неочаквано? От мига, в който скочих, бях обречен на Ада.
	— Не! — М. го сграбчи за ръката и го спря. — Бог ти даде Завета Мефисто! Даде ви шанс да заслужите Рая.
	Ако не беше толкова ядосан и обезверен, щеше да се разсмее.
	— Шансът е толкова нищожен, че все едно го няма. Не само няма достатъчно Анаво, но и никой от нас не е способен на благородна любов.
	— Но Аякс успя.
	— На косъм. Но с мен няма да е същото. Дори да прескоча трапа и да оживея, вероятността Джордан да почувства нещо друго към мен, освен страх и отвращение, е почти нулева. Отказваш да го видиш или пък да го признаеш, но аз съм най-черният от всички.
	— Но си единственият, който никога не е пресичал линията, който никога не е бил заточван на Кианос.
	Това беше вярно, но не защото Кирос бе неуравновесен от братята си. М. не знаеше, че единственото, което го спираше да се поддаде на безмилостния повик на дивата унищожителна лудост, бе заплахата на Луцифер да унищожи Мефистофел, ако Кий се провали. А у М. имаше нещо, което му нашепваше какъв е бил, преди да падне. Така че заради него и в памет на майка си Кий не се отклоняваше от правия път, макар за целта да се налагаше да полага огромни усилия, концентрация и дисциплина. И вярно, че успяваше да обуздае гнева си и да го канализира в положителна посока — за неутрализирането на Ския и изгубени души, в грижите за Лумините, братята си и парника, — но този контрол бе твърде ненадежден. Способен бе да извърши неща, които братята му не можеха дори да си въобразят, неща, които биха накарали Джордан да побегне ужасена.
	Изобщо не беше сигурен, че някога е имал шанс за спасение, дори да му сервират Анаво на готово.
	— Провалих се, М. Приеми го и ме пусни. — Той се обърна и продължи нататък.
	М. тръгна до него и двамата закрачиха мълчаливо, зачакаха. След известно време баща му стана още по-мрачен и неспокоен, облаците съвсем притъмняха и заваля дъжд. Кий се зарадва, че внезапният порой съсипа шапката на превзетата госпожа, но му стана мъчно за кучето, което насмалко не се удуши на каишката си, когато жената хукна да спасява тоалета си.
	Опита се да не се замисля много-много за причината за дъжда.
	— На мен също трудно ми се удава да съм благороден, нали знаеш.
	— Да, татко, знам.
	М. въздъхна и отново прокара пръсти през косата си.
	— Обичах я. Беше пълна лудост и знам какво й струваше, но…
	— Трябва да спреш да се терзаеш.
	— Не искам никога да си мислите… трябва да знаете, че ти и братята ти… Иска ми се…
	— Знаем, М. Нещата са такива, каквито са.
	Баща му престана да се опитва да му каже, че го обича, и млъкна, за щастие. Би му било безкрайно неловко да го чуе. А и беше излишно да му се извинява за обстоятелствата около раждането му.
	— Ти си добър син, Кирос.
	— Благодаря ти, М. — Нека продължи да се самозаблуждава. Какъв смисъл имаше да му противоречи точно сега? Всеки миг щеше да пропадне в Ада за остатъка от вечността. Ако баща му чувстваше потребност да вярва в добротата му, за да преглътне предстоящото, то Кий нямаше нищо против.
	Наближаваха мястото, откъдето бяха тръгнали, когато М. внезапно спря.
	— Нещо се случва.
	Кий се приготви за неизбежното. Огледа се и се сбогува със светлината, със земята.
	— Джордан се опитва да ти вдъхне живот и да те спаси от смъртта.
	Надеждата, неканена и нежелана, внезапно се надигна в него.
	— Как?
	— Целуна те.
	Невероятно. Защо ли го правеше?
	— Явно поне малко те харесва — отбеляза М.
	Да бе.
	— Та тя не ме познава.
	М. вдигна очи към облаците, които сам бе предизвикал.
	— През по-голямата част от живота си е пренебрегвала собствените си желания заради другите, вечно се е съобразявала с околните, може би защото е Анаво или просто защото си е такава. Според мен осъзнава какво би означавала смъртта ти за Мефисто, а оттам и за човечеството като цяло. И го прави заради общото благо.
	— Това звучи много мило, но не го вярвам. Вероятно са й казали, че може да ме спаси с целувка, но са пропуснали да я уведомят какъв ще е ефектът върху нея.
	— Каквато и да е причината, важното е, че го прави.
	Още докато говореше, М. започна да избледнява. Кий се огледа и забеляза, че и ярките цветове наоколо започват да бледнеят, докато накрая всичко потъмня.
	Внезапно и рязко се озова отново в тялото си, в леглото, някой плачеше, а Джордан го целуваше. Уханието на зюмбюли бе зашеметяващо. Инстинктът му нашепваше да вдигне ръце и да я притегли върху себе си, но мускулите му отказваха да се подчинят. Успя единствено да отвори очи. Нейните се разшириха от изненада и тя се отдръпна.
	— Не спирай — едва успя да прошепне. — Още малко.
	Братята му се развикаха в един глас — защо, по дяволите, беше нужно да крещят така, — а после чу Саша да благодари на Джордан, но реши да не обръща внимание на нищо, отпусна клепки и зачака Джордан да го целуне пак. Но когато нищо не се случи, той ги отвори и се вгледа в прелестното й лице, все още прилепено до неговото.
	— Моля те.
	Този път беше буден. Този път отвърна на целувката. С изключение на нежните й длани, които обрамчваха лицето му, между телата им нямаше друг контакт, но въпреки това усещането бе невероятно удовлетворяващо. Ядът му се стопи и го обгърна неописуемо усещане за покой. Когато Джордан отново се дръпна, объркването и страхът се четяха ясно в изражението й.
	Кий не разбираше защо го бе върнала от смъртта, а по лицето й виждаше, че и тя самата не знае.
	Постъпила беше правилно, сигурна беше, но вместо да се зарадва, че се е върнал, изпитваше единствено непреодолимото желание да хукне, да бяга надалече, колкото сили има, и да не се обръща назад. Първата целувка спаси живота му, но тя не почувства нищо. А после Кий се събуди и я помоли да го целуне отново и сега цял живот щеше да съжалява, че се съгласи. Вероятно такова бе усещането да те удари мълния. Тялото й изтръпна, сякаш кръвта бе напуснала всичките й крайници, но същевременно в нея плъзна горещина. Втренчена в черните му очи, го чу да шепне:
	— Още веднъж.
	Бягай.
	Трябваше да се махне от него. Тя се отдръпна, изправи се и отстъпи назад, чак до вратата, а после се втурна в коридора и назад към стълбите. Като по чудо не се спъна по стъпалата. Прекоси фоайето, стигна гигантската входна врата и тъкмо я отвори, когато зад гърба й се чу дълбок строг глас:
	— Вали сняг, Анаво. Вън ще намериш само нещастие.
	Тя се спря, не отворила още вратата, погледна зад рамо и съзря някакъв невероятно висок мъж с тюрбан и шалвари да гледа неопределено в нейната посока с тъмните си очи на фона на тъмно лице.
	— Искам само да глътна малко въздух.
	Мъжът кимна.
	— Ще донеса връхна дреха. — Той изчезна, но след няколко секунди се появи с късо кожено яке. — По-дребна си от другата Анаво, но ще ти свърши работа. — Мъжът разтвори якето и й го предложи.
	Джордан се обърна с гръб и пъхна ръце в якето на Саша, после попита:
	— А ти кой си?
	Мъжът произнесе някакво име, което посмъртно не би могла да повтори, после добави:
	— Мефисто и останалите ме наричат Дякон. Аз съм икономът.
	— Луминали си?
	— Аз съм Пургатор, онзи, който е само дух. Докато не успея да простя на Бог задето позволи да убият семейството ми, съм длъжен да служа на Мефисто.
	Обърна се към него и установи, че той отказва да я погледне в очите. Мюсюлманин от старата школа, вероятно мавър.
	— Откога си Пургатор?
	— Съвсем скоро ще станат деветстотин години.
	Очевидно Дякон бе истински бесен на Бог, щом деветстотин години не му стигаха, за да му прости.
	Той мина зад гърба й и отвори вратата.
	— Не се отдалечавай много, Анаво. Снегът крие опасности за лековерните. Безсмъртието не притъпява болката от счупения крак, ако се натъкнеш на дупка под снега.
	— Казвам се Джордан.
	— Това е име за момче.
	— Възможно е, но, както виждаш, не съм момче.
	— Действително, Джордан, не си момче.
	Пристъпи навън, в ледения въздух, но отвътре още гореше. От вратата се спускаха стъпала до извитата алея за автомобили, която обикаляше замръзнал фонтан, а после се точеше нататък между редици ясени и старомодни газени фенери, но вместо да тръгне напред, тя зави зад къщата. Беше огромна, сива, с прозорци от оловно стъкло и водоливници с формата на фантастични готически фигури, но архитектурата не успяваше да привлече вниманието й, изцяло погълнато от всичко, което й се бе случило от предната вечер насам. В Колорадо наближаваше четири следобед, вече се стъмваше.
	Изминали бяха по-малко от двайсет и четири часа, а всичко се беше променило по начин, който вчера не би могла дори да си представи. Замисли се за баща си и за мъката, която преживяваше, но самата мисъл бе твърде болезнена, така че се опита да я изтика от съзнанието си. И за Матю не можеше да мисли. Да, най-вече за Матю. Твърдо решена да овладее хаотичните си мисли, тя се съсредоточи върху ходенето. На места снегът стигаше до коленете й, студът бе добре дошъл. Зави зад къщата и забеляза група пръснати каменни сгради от другата страна на широка открита поляна. Зачуди се кой ли живееше в тях, но заради дълбокия сняг нямаше как да отиде да разузнае. Почти се беше стъмнило, валеше все по-силно, а и беше толкова гладна, че стомахът я болеше. Щом успееше да се отърси от горещината и да се успокои достатъчно, щеше да се върне в къщата и да се нахрани. А после щеше да си легне. Мисълта за съня й действаше утешително, и то не само защото бе изтощена до смърт. Сънят обещаваше бягство от реалността.
	Защо го бе целунала втори път? Нали направи каквото трябваше, каквото я бяха помолили братята му и Саша, нали го събуди? Нямаше абсолютно никаква причина да го целува отново, така че защо го беше направила? Вярно, никога повече нямаше да бъде с Матю, но как можеше да целуне друго момче толкова скоро? Макар да беше безсмъртна, пак си беше Джордан Елис, която не се целуваше с други момчета, докато гаджето й от две години се възстановяваше от огнестрелна рана. Но колкото и да се мъчеше да оправдае импулсивната целувка, обяснение за нея просто нямаше.
	Чувството за неспокойство нарастваше заедно с изтръпването и усещането за топлина. Дали Мефисто не беше нещо като вирус? Дали вече се променяше? Налагаше се да се раздели с толкова много неща, че й се струваше невероятно жестоко да трябва да се откъсне и от човека, който цял живот бе била.
	Стигна гърба на имението и внезапно спря от изненада, защото пред нея се простираше нещо, което силно напомняше на английска градина. Макар и скрита под снега, очертанията й все пак си личаха по подредбата на живия плет и гладките алеи, а в центъра й бе замръзнало езерце. Малко по-нататък се издигаше кръглият парник, отделните му стъкла бяха свързани със сложните завъртулки на красиви метални елементи.
	Ангелът бе споменал, че Кий се грижи за парник. Разкъсвана от любопитство, Джордан прекоси градината и се наложи да рие снега с ръце, за да отвори вратата. Вътре я посрещна тесен вестибюл, който пречеше на студения въздух да проникне навътре. Тя затвори външната врата, после свали якето на Саша и го закачи на една от кукичките, на които висяха градинските сечива, и чак тогава отвори вътрешната врата.
	Очакваше стандартен парник с шахматно подредени пейки и редици саксии, но този тук не приличаше на нищо, което бе виждала до момента. Вярно, и тук цареше ред и замисъл, но всяко растение, всеки цвят, всяко листо съжителстваха в съвършена хармония, подредени съвършено прецизно. Цветята бяха избуяли нагъсто, а ярките цветове и красотата им поразяваха дори в полумрака. Миниатюрни овощни дръвчета бяха натежали от жълти и зелени лимони и портокали, а в едно ъгълче бяха засадени няколко лехи с подправки. Чу тихото жужене на пчела, а наблизо синьо-зелена пеперуда кацна върху една лилия. От източната стена се долавяше ромонът на миниатюрен водопад, който кротко се спускаше в малко езерце с декоративни шарани. Вън снегът бе натрупал близо метър и половина, но преспите така и не достигаха до затоплените стъклени стени.
	Джордан обходи тясната виеща се чакълена пътека. Нима бе възможно някой като Кий да създаде такова нещо? Та той беше огромен, суров, сприхав. А това тук, между тези стени от стомана и стъкло, изискваше невероятно много време и колкото и да се мъчеше, не можеше да си го представи как внимателно и търпеливо се грижи за растенията, пчелите, пеперудите.
	До вратата беше облегната пейка за разсаждане. С изключение на градинските ножици по средата пейката бе изрядно подредена — с купчинки глинени саксии, наредени по задния ръб, и чувалчета с пръст и тор на долния рафт. В единия край стоеше сребърна лейка и Джордан я вдигна, за да прочете надписа: „Горите са пълни с диви зюмбюли и разцъфтял е живият плет“. Явно беше от някакво стихотворение. Значи Кий не само се грижеше за този парник като любяща майка, но си имаше и сребърна лейка с гравиран стих. Невероятно.
	Тя остави лейката на мястото й и тръгна към вратата, но в последния момент забеляза старомодна на вид люлка. Реши да поседне и да погледа още малко. Дочу ниско жужене и осъзна, че само на няколко крачки имаше пчелен кошер. Ако не беше толкова уморена, вероятно щеше да се уплаши да не я ужилят, но точно в този момент монотонното жужене й действаше необичайно успокоително. Пчелите преспокойно си вършеха работата и това бе толкова нормално, че вперила поглед в настъпващата тъмнина, Джордан почти успяваше да си внуши, че всичко е ужасен кошмар, че съвсем скоро ще се събуди в собственото си легло, в стаята си в Белия дом, а баща й ще седи в кухнята и ще закусва бъркани яйца, приготвени от Бетси, и ще чете вестника.
	Затвори очи и се опита да избута всички мисли от главата си, но те продължаваха да прииждат неканени. Сърцето болезнено туптеше в гърдите й, а умът й настояваше да погледне в очите безвъзвратността на решението си да не умре, а вместо това да остане с Мефисто. С хората от Ада. И не само да остане с тях завинаги, но и заради целувките с Кий да стане една от тях. Огромната тежест на това решение се стовари върху нея с пълна сила, тя падна странично върху люлката, сви се на кълбо и се опита да се сбогува със стария си живот и да се изправи лице в лице с реалността на новия.
	Гласът на Мери Майкъл отекна в главата й: „Ако се върнеш като безсмъртна във физическата реалност, смъртта няма да има власт над теб, но ще си точно толкова уязвима за болката, колкото и обикновените хора“. Изпитвала ли бе някога такава болка? Май не. Да научи, че съществува и по-голямо зло на света от Луцифер, да знае, че милиони хора са податливи на внушенията му, да разбере, че трябва да пожертва себе си в името на всеобщото благо, за да защити и спаси човечеството, да се откаже от всичките си надежди и мечти — всичко това бе смазващо. Искаше й се да побегне и да се преструва, че нищичко не знае.
	Агонията на знанието бе непоносима.
	Би дала всичко, за да бъде обикновен човек, дори отново да бъде „Първа дъщеря“. Онова поне щеше да приключи, когато мандатът на баща й изтечеше. И тя щеше да живее живота си така, както винаги си беше представяла: в относителна анонимност. А вместо това щеше да живее хиляди години уж в обикновения свят, но без да бъде част от него, и всеки изминал ден щеше да й напомня от какво се е оказала в името на човечеството.
	И безсилна да възпре гнева, тя му се отдаде, обърна се към Бог и заповтаря отново и отново: „Защо точно аз?“.


	Избяга от него. Една целувка и хукна към вратата. Глух за празненството, устроено от братята му, Кий се втренчи в тавана на стаята. Не че не се радваше, че е жив, че има още един шанс да избегне Ада, но знаеше каква болка му предстои занапред и това го изпълваше с отчаяние.
	Типично в техен стил никой от другите Мефисто не забеляза настроението му, дори когато Матилда влезе с отрупан с храна поднос и той залапа, без да пророни и дума. Обсъждаха предстоящата акция във Вашингтон, подмятаха всякакви варианти, докато накрая Феникс ги прекъсна:
	— Веднага щом Кий се почувства добре, ще решим как да действаме. Но дотогава да го оставим да поспи.
	А той не искаше да спи. Искаше да тръгне след Джордан, но още щом останалите се изнизаха от стаята му, сънят го повали.
	Когато се събуди, минаваше девет. Първата му мисъл беше за Джордан: къде ли е, дали е вечеряла, дали е била настанена в някоя от спалните на третия етаж. Измъкна се от леглото, отиде до интеркома и повика Матилда.
	— Господарю Кирос, защо сте станал от леглото?
	— Къде е Джордан?
	— Май не се сещам за кого говорите. Кой е Джордан?
	По дяволите! Кий грабна чифт дънки от пейката в банята и още докато ги обуваше, набра кода, с който гласът му щеше да отекне из цялата къща.
	— Всички в стаята ми — моментално!
	След по-малко от минута стаята се напълни с Мефисто и Пургатори.
	— Къде е Джордан?
	В отговор получи само празни погледи от Пургаторите, които очевидно нямаха представа коя е Джордан, и сведени очи от братята си. Даже Саша отказа да срещне погледа му.
	— Как е възможно в къщата ни да пристигне Анаво и никой да не знае къде е тя?
	— По-рано беше при входната врата — обади се Дякон. — Дадох й яке и тя изчезна.
	— А когато не се върна, не ти ли хрумна да се зачудиш защо?
	— Предположих, че се е върнала бес вас.
	Кий насочи гнева си към Мефисто:
	— Какво ви става?
	— Нямах представа, че е изчезнала. Мислех, че когато си тръгнахме, е останала тук — заоправдава се Феникс.
	Останалите кимнаха в съгласие. Денис също се опита да замаже нещата:
	— Знаеш, че не сме я пропъдили нарочно, Кий. Станало е някакво недоразумение.
	Кий си пое дълбоко въздух и каза с възможно най-равен тон:
	— Отиваме да я търсим веднага. Ако не я намерим до петнайсет минути, пускаме алармата, така че и Лумините да се включат.
	После се врътна и влезе в банята, а оттам в дрешника, откъдето измъкна ботушите си и едно яке и тръгна към долния етаж. Отвън Феникс, поел организацията както винаги, тъкмо бе разпратил останалите в различни посоки. Май се канеше да му каже нещо, но очевидно размисли. Вместо това просто изчезна.
	Макар да се чувстваше почти нормално, Кий предпочете да не губи енергия за транспортиране, затова тръгна през дълбокия сняг към задната част на къщата, като от време на време подвикваше името на Джордан. Но в отговор чуваше само гласовете на другите, които също я викаха, и свиренето на вятъра в клоните на боровете и елите. Толкова отдавна бе минала оттук, че стъпките й бяха изчезнали под снега, който продължаваше да вали на парцали и май нямаше намерение да спира. Вярно, че не можеше да умре, но вероятно бе нещастна, а в тъмното дебнеше не само студът, но и всякакви други опасности.
	Чувстваше се отвратително. И без това бе толкова уплашена и объркана, а ето че сега беше хукнала сама в ледената планина, вероятно се бе изгубила и сигурно умираше от глад.
	Стигна гърба на къщата, но от нея нямаше и следа. Канеше се да прекоси поляната към гимнастическия салон и конюшните, когато забеляза, че вратата на парника не е затворена плътно. Хукна през градината, надникна вътре и видя някакво кожено яке на закачалката в коридорчето.
	Като отъпка набързо снега, отвори вратата, прекоси коридора, а вътре въздъхна от облекчение. Свита върху люлката, Джордан спеше дълбоко.
	Вдигна я на ръце и я понесе през снега обратно към къщата. Влезе през задния вход и натисна копчето на интеркома с лакът, за да каже на другите да преустановят търсенето. Появи се Матилда и мигом се засуети около Джордан.
	— Бедното агне! Къде я заварихте, господарю Кирос?
	— В парника. В коя стая да я кача?
	— Синята спалня горе ще е най-добре. Тъкмо съм я почистила и наредила.
	Жената подтичва по петите му цели два етажа нагоре и го изчака да сложи Джордан в леглото. Но когато той понечи да дръпне пуловера през главата на момичето, Матилда намръщено го сръчка с лакът.
	— Хич няма да й стане драго, кат се събуди и научи, че вий сте я съблекли. Я идете там в ъгъла и стъкмете камината, пък аз през туй време ще гледам да я настаня удобно.
	Май беше права, така че я послуша и се захвана с огъня. В стаята действително беше студено, затова, когато приключи с огъня, излезе в коридора и завъртя термостата, който регулираше отоплението на третия етаж. Когато се върна в спалнята, Матилда тъкмо завиваше Джордан.
	— Много е уморено туй дете, хич и не помръдна даже. — Тя се наведе и вдигна дрехите на Джордан от пода. — Да взема да й опера нещата?
	— Изгори ги. По-добре да не й напомнят за днешния ден. — Той нагласи паравана пред огъня, после се сети нещо: — Я прати Мърси да й купи нови дрехи. Ще й трябва от всичко, а няма да е лошо да й набави и дрехи за битките. Джакс ще иска да е в пълно бойно снаряжение, когато започне обучение.
	— На мен ми се види, като да има нужда да се поокопити и да навикне малко, преди да се захване с работа.
	— Това тя сама ще го реши, но искам да съм сигурен, че разполага с всичко необходимо.
	Матилда хвърли още един поглед към леглото, а в топлите й очи се четеше състрадание.
	— Ще я наглеждам на всеки половин час, господарю Кирос. Вий се връщайте в леглото и въобще не се тревожете.
	Макар да беше малко вероятно да престане да се тревожи, а още по-малко — да се върне в леглото, Кий кимна и Матилда изчезна.
	Приближи се до леглото на Джордан и се вгледа в красивото й лице. Изпълни го дълбоко чувство на признателност, задето се беше върнала, беше го спасила и той все още имаше шанс. Ами тя самата? Каква цена бе платила за живота му?
	Приведе се, погали нежно копринените й коси и мълчаливо й обеща, че няма да съжалява. Нямаше никаква представа как точно да действа, но щеше да намери начин. Щеше да поговори с Джакс и да го помоли за съвет. Подобна крачка никак нямаше да му е лесна, но трябваше да разбере как да я направи щастлива. Вярно, щеше да е нужно много време, но това не го плашеше. Време имаха предостатъчно.


	Събуди се рязко и побърза да се изправи до седнало положение напълно объркана. Лежеше в легло в малка кокетна стая с бледосини стени, жълти копринени завеси и миниатюрно кресло до камината, в която играеха весели пламъци. В няколкото аплици, пръснати из стаята, светеха свещи, а на малкото писалище пред спуснатите завеси на прозорците имаше висок разклонен свещник. Къде ли се намираше тази стая и как се беше озовала тук, в леглото, гола?
	Вратата се отвори и вътре пристъпи едра жена, облечена като от роман на Дикенс. Видя, че Джордан се бе поизправила, и устата й се разтегна в широка усмивка.
	— Разбудили сте се! — Приближи леглото с шумящите си поли и приглади завивките. — Аз съм Матилда, икономката. Искате ли да ви напълня ваната, госпожице Джордан? Ще я приготвя, до де се обърнете. А може пък душ да си вземете. Пратих Мърси да ви вземе нови дрехи, всичко е опрано и огладено и ви чака. Господарят Кий нареди да изгорим каквито дрехи имахте. За да не ви напомнят, тъй рече.
	Явно и Матилда беше Пургатор. Иначе защо ще се разхожда облечена така?
	— Как се озовах тук?
	Матилда спря да опъва завивките, изправи се и скръсти ръце под едрите си гърди.
	— Като се събуди, господарят Кий пита къде сте и много се разгневи, понеже никой не знаеше къде сте отишла. — Тя изсумтя, като че ли неодобрително. — Де да знаех, че сте в къщата, госпожице Джордан. Много сте се намъчили.
	— Благодаря ти, Матилда, но все още не си ми казала как се озовах в леглото, при това гола.
	— Братята наизлязоха да ви търсят, а Кирос ви сварил в парника. Пренесе ви тук и ви тури в леглото.
	Джордан усети как лицето й пламва.
	— Той ли ми свали дрехите?
	— Божке, не! Аз я свърших таз работа, а вий даже не помръднахте.
	— Колко време съм спала?
	— Май къмто десет часа.
	Значи беше близо три сутринта.
	— Съжалявам, че се е наложило да стоиш толкова до късно, за да ме наглеждаш.
	— Няма какво да съжалявате, госпожице Джордан. Аз съм Пургатор, дух, дето няма нужда ни от сън, ни от храна. А кат заговорихме за храна, вий сигур сте много гладна. Ханс, готвачът, е сложил една хубава яхния на котлона, ако искате, или пък може да ви приготви закуска?
	— Яхнията ще свърши работа. — Толкова беше гладна, че бе готова да яде и боб, а бобът бе от нещата, които истински ненавиждаше.
	Матилда се приближи до някаква врата от другата страна на леглото, очевидно дрешник, и когато се появи отново, държеше пухкава бяла хавлия.
	— Банята е ей там. — Тя кимна към вратата вляво от леглото и подаде хавлията на Джордан. — А дрехите ви са тук, в тоз дрешник. Ей сега ще ви донеса да вечеряте. — Матилда забърза към вратата.
	— Благодаря. А къде съм?
	Матилда спря с ръка на дръжката.
	— На третия етаж. Сам-сама сте на целия етаж. Братята спят на втория.
	— Има ли къде да гледам телевизия?
	— Братята всички до един си имат телевизори в стаите, ама тук никой не идва, тъй че телевизор няма. Има един голям на първия етаж, в стаята за телевизия. Като хапнете, ще ви заведа. — И тя кимна към банята. — Вървете да се окъпете, госпожице Джордан, и ще видите, че ще ви стане по-добре.
	Щом вратата хлопна зад гърба й, Джордан се смъкна от леглото и тръгна към банята. Щракна ключа и премигна срещу ярката светлина. Когато очите й привикнаха, се сети за банята, в която я бе завела Алиса, в замъка на Ерикс. Тази тук беше като палат в сравнение с предишната: бял мрамор, отделна душкабина и вана, дебели меки килими. И най-хубавото — нямаше никакви буболечки.
	Надникна в огледалото, очаквайки, че ще изглежда по-различно, но си беше тя, макар и с чорлава коса и подути от сън очи. Чекмеджетата на тоалетката съдържаха всичко необходимо, включително четка за зъби. Никога в живота й миенето на зъбите не й бе доставяло по-голямо удоволствие.
	Трийсет минути по-късно — чистичка, розова и увита в хавлията — тя седеше пред огъня и похапваше вероятно най-вкусната яхния в историята на човечеството. Имаше и френски хляб, горещ чай и ябълков пай за десерт.
	Матилда, както стана ясно, бе жена с голямо сърце и важна мисия. Захвана се да опъва завивките на леглото и да ги подгъва така стегнато, че Джордан очакваше накрая да отметне ъгълчето точно като в казармата. Докато се суетеше, не спираше да нарежда за Кий и да изтъква всичките му ценни качества. В главата на Джордан зазвуча песента на сватовника от „Цигулар на покрива“.
	Когато се нахрани, нахлузи чифт панталони до коленете и блуза с дълъг ръкав, после подсуши косата си и я върза на опашка. Матилда я поведе по коридора.
	— Сложих ви в тая стая, че е най-близо до стълбите. В таз къща лесно се губи човек, ама за нула време ще свикнете.
	Слязоха чак до главното фоайе. Дякон стоеше на пост и тъкмо наместваше рамката на един от гигантските стари портрети.
	— Кои са всичките тези хора по картините? — обърна се Джордан към Матилда.
	— Най-вече Лумини, но онази до вратата е Джейн.
	Джордан се спря да я разгледа. Облечена в дрехи от Викторианската епоха, Джейн седеше край изящно малко писалище, а в краката й лежеше шпаньол. Беше много хубава — руса и синеока — и изглеждаше някак крехка като порцеланова кукла.
	— Беше на Феникс избраницата, но в нощта, дето трябваше да се откаже от живота и да стане безсмъртна, Ерикс взе, че я отмъкна. Братята хукнаха да я спасяват, ама закъсняха. Ерикс чакал и щом пристигнали, й срязал гърлото. Феникс не е на себе си оттогава.
	— Но защо не я е върнал, както Кий върна мен?
	— Опита се, ама Ерикс я беше белязал, та само той можеше да я върне.
	На Джордан направо й призля.
	— Ерикс и мен искаше да задържи, за да му раждам деца. Но щом като е бил пленил Джейн и вече е… защо я е убил?
	Очите на Матилда помръкнаха.
	— Носеше знака на Феникс и Ерикс от чиста злоба го замени със своя. Можеше да я убие веднага щом я беляза, а после да я върне, да я направи безсмъртна, та да му ражда синове, ама Джейн беше първата Анаво и Ерикс май най-вече искаше да е сигурен, че тя няма да стане Мефисто. А и няма спор, че му е доставило огромно удоволствие да изчака Феникс и да я убие пред очите му. Умен е и хитър, ама си е син на Ада като братята си, а те невинаги се водят по здравия разум.
	Във фоайето не беше особено студено, но Джордан потрепери.
	— Мислех, че знакът е вечен. Как така Ерикс го е заменил със своя?
	— Тя не беше безсмъртна. — Матилда я погледна право в очите. — А вий сте безсмъртна, затуй е много важно да не паднете пак в ръцете на Ерикс.
	Кръвта й се смрази само от мисълта. Нищо чудно, че Кий с такава неохота я бе оставил в гората.
	Дякон неочаквано се приближи и заговори, зареял поглед някъде над рамото й:
	— Би могъл да ви залови и да ви принуди да му родите синове, но това никога няма да се случи, понеже сте силна. — Очите му се впиха с такава настойчивост в нейните, че Джордан едва се сдържа да не отклони поглед. — Истинското доказателство за силата е саможертвата. А вие отдадохте чистота на душата си на тъмнината на Мефисто в името на Бог и хората.
	— Та той умираше, Дякон. Направих го само за да го спася от смърт.
	— Но знаехте какви ще са последиците. И каквото и да ви се случи в бъдеще, Ерикс няма да ви подчини на волята си. Казвам го, за да успокоя страховете ви. — Той най-после отклони поглед, а после изчезна.
	Матилда я погали по косата.
	— Чудак е този, детето ми, ама е искрен, а и ви е харесал, което не се е случвало досега. Дякон смята, че е над всички, вечно наставлява и поучава. Хайде, елате да ви покажа стаята с телевизора.
	Джордан я последва по коридора, който тръгваше от главното фоайе точно срещу трапезарията. Като подминаха няколко врати, Матилда спря.
	— Пристигнахме. Всички спят, така че сама ще се оправяте с копчетата и прочее. Аз не я обичам телевизията, само понякога гледам някой филм, та няма как да ви помогна.
	Джордан пристъпи в стаята.
	— Сигурна съм, че ще се справя. Благодаря ти, Матилда.
	Икономката се усмихна и си тръгна.
	Стаята беше обзаведена в черно и бяло, с няколко черни кожени дивана, две дълбоки удобни на вид кресла, дебел бял килим и бар, който опасваше цялата задна част. Имаше и машина за пуканки — досущ като в кината, хладилник с газирани напитки и няколко кошници, пълни с кутии с бонбони.
	На ниската масичка бе поставен поднос с дистанционни и тя ги прегледа всичките, накрая извади едно, което изглеждаше подходящо. Грешеше. Пробва друго, после още едно, накрая провери всички подред, но нито едно не работеше. Отчаяна, тя се облегна назад и установи, че седи върху дистанционно. Ето това беше.
	Приготви се за най-лошото и пусна Си Ен Ен. Общо взето, ситуацията беше точно каквато очакваше: разни политически експерти се надпреварваха да анализират „Ред Аут“ и икономическата криза, довела до такъв отчаян акт — отвличането и убийството на дъщерята на президента. Споменаха и за смъртта на Рой Трент от масивен инфаркт. Странно, Ерикс не беше ли казал, че Мефисто са отвели Трент в Ада на земята? Тогава как бе възможно да е мъртъв?
	Коментираше се и информация от неназован източник, според която президентът и началникът на канцеларията му напоследък имали различия. Не намекнаха, че господин Трент би могъл да има нещо общо с похищението й, но смъртта му придаваше допълнителна пикантност на събитията, която явно не беше за пренебрегване. Простаци. Започнала бе да ненавижда журналистите, експертите и всички, които се появяваха по новините.
	Докато продължаваха да дрънкат глупости, на екрана се появиха кадри от Белия дом. Стотици хора бяха наредени край оградата откъм „Пенсилвания авеню“ със свещи, цветя и знамена. Дребният шрифт отдолу гласеше, че президентът Елис ще държи реч в девет часа местно време, но не се казваше нищо за него самия. Вероятно беше в резиденцията и крачеше из всекидневната, както правеше винаги, когато нещата му идваха в повече. През последните шест месеца почти беше изтъркал килима.
	Опита се да изтика мислите за баща си и за мъката му от главата си, но беше невъзможно, още повече че на екрана се появи снимка на двама им в Овалния кабинет, направена малко след смъртта на майка й — той работеше на бюрото си, а тя пишеше домашни на пода. Последните им думи един към друг бяха гневни и сега Джордан с цялото си сърце съжаляваше, че се бяха разделили с горчивина.
	— Май не е много разумно да гледаш точно това — обади се Кий от прага.
	Стоеше на вратата, облечен в дънки и тениска с емблемата на музея на американските индианци. Косата му беше прибрана в опашка и цветът се беше завърнал по страните му.
	— Как се чувстваш?
	— Като нов. — Той влезе и затвори вратата, после седна в другия край на дивана и вдигна босите си стъпала върху масичката. — А ти?
	Уханието на борове я обгърна и й напомни кой беше този човек и каква съдба планираше за нея.
	— По-добре, след като хапнах и поспах. — Тя отново се обърна към телевизора. Ето, обсъдиха здравословното си състояние, сега май им оставаше темата за времето. Чувстваше се ужасно неловко. Добре поне, че не беше споменал за целувката. Иначе направо щеше да потъне във възглавниците на дивана.
	— Защо избяга, Джордан?
	О, божичко. Явно нямаше да й се размине.
	— Исках да остана сама за малко. — Както и в момента. Никак не желаеше да говорят за това, а и искаше да види всеки кадър, да чуе всичко. На екрана внезапно се появиха въздушни кадри от лагера на „Ред Аут“ в Централен Тексас.
	Внезапно образът изчезна. Тя вдигна дистанционното и натисна голямото копче. Телевизорът се включи, но веднага пак изключи. Джордан се намръщи към Кий.
	— Ти ли го правиш?
	Той кимна.
	— Кара те да плачеш.
	— Може би имам нужда да си поплача.
	— Как така ще имаш нужда да плачеш?
	Джордан извърна поглед.
	— Ти никога ли не плачеш?
	— Не, сълзите нищо не променят. Далеч по-добре е да гледаш напред и да правиш каквото е необходимо.
	— Това неособено деликатен намек да се стегна ли е?
	— Трябва да обсъдим нещо.
	Стиснала дистанционното, Джордан се втренчи в черния екран и реши да се примири, че ще говорят за целувката.
	— Хубаво, давай да обсъждаме.
	— След като те отвлякоха, отидохме до Белия дом, за да намерим Рой Трент, знаехме, че е изгубена душа, и се надявахме да знае къде си. Очаквахме да го заварим при баща ти — да се опитва да го убеди да положи клетва пред Ерикс. Но не очаквахме да намерим и други като него.
	Забравила смущението си, тя извъртя глава към него потресена.
	— Кой например?
	Той изреди десет имена и при всяко едно й прилошаваше още повече.
	— Та това е почти половината кабинет на татко, лидерът на мнозинството в Сената и хора от обслужващия персонал в Белия дом! Как е възможно? Как е успял Ерикс да убеди всички тези хора да му обещаят душата си?
	— По същия начин, по който примамва и останалите: с чар и празни обещания. Сигурни сме, че с баща ти ще опита отново, и ако най-близките му съветници са, изгубени души, ще му е много по-трудно да устои. Неведнъж са го лъгали и са му давали лоши съвети, което отчасти е и причината Съединените щати да са на ръба на нова икономическа депресия.
	Джордан метна дистанционното на масата и се обърна с лице към Кий.
	— Какво искаш да направя?
	Той не отговори веднага. Продължи да се взира в нея с черните си очи, сякаш преценяваше как да започне. Накрая подхвана с тих сериозен тон:
	— Саша и братята ми смятат, че трябва да се върнеш.
	— Все едно изобщо не са ме убили?
	— Точно така. Смятат, че ако си в Белия дом, ще ни помогнеш да изпълним плана на Феникс за прибирането на изгубените души. Знаеш ли какво се случва, когато хванем изгубена душа?
	— Ерикс каза, че ги водите в Ада на земята.
	— Проблемът е, че ако започнат да изчезват толкова много хора, ще настане всеобща паника, така че баща ни осигурява двойници. Решава каква смърт да инсценираме и използваме двойника, за да изглежда реалистично.
	— Значи затова смятат, че господин Трент е умрял от инфаркт.
	Кий кимна.
	— Но във Вашингтон трябва да елиминираме толкова много хора, че ни трябва някакъв подходящ вариант за масова смърт. Когато става дума за повече хора, най-добре е да използваме някакво официално събиране и затова братята ми и Саша искат да се върнеш — смятат, че президентът ще организира някакво събитие, за да отпразнува завръщането ти.
	— Съмнявам се баща ми да направи купон, Кий. По-скоро ще ме заведе в Кемп Дейвид.
	За нейно учудване, Кий като че ли се зарадва.
	— Ти май не смяташ, че трябва да се върна, а?
	Той поклати глава.
	— Прекалено е рисковано. Въпреки всичко Ерикс е голяма заплаха, а и след като вече знаеш за нашата реалност, ще си принудена да лъжеш и да се преструваш. Мисля си, че ще можем да се справим и без да се връщаш там.
	— Как например?
	— Ще ги елиминираме един по един. Тук инфаркт, там катастрофа.
	— Няма ли да изглежда странно толкова много високопоставени политици да загинат един след друг? А и вече използвахте инфаркт при господин Трент.
	Кий облегна глава назад и се вторачи в тавана.
	— Може пък да пипнат някакъв вирус.
	— Смъртоносен вирус? Нали не искаше да настава паника? Хората направо ще полудеят.
	— Вярно. — Той потърка замислено брадичка.
	— Малко е гадно, но какво ще кажеш да им спретнем нещо по време на възпоминателната служба? Баща ми със сигурност ще организира такава.
	— Права си, гадно е, но може и да се получи. — Той впи очи в нея, а изражението му съвсем посърна. — Каквато и смърт да инсценираме, картината ще е доста грозна, а баща ти и без това е много разстроен. Никак няма да му е лесно.
	— Вярно, но ще бъде далеч по-ужасно, ако онези хора продължават да се навъртат около него и някак успеят да го убедят да се врече на Ерикс. — Повечето му бяха приятели, хора, на които баща й вярваше и разчиташе, за които нямаше представа, че работят срещу него. — Искам да ги махнем възможно най-бързо, тъй че, колкото и да е зловещо да се случи точно на погребението ми, май така ще е най-добре.
	— А сигурни ли сме, че всички ще присъстват на възпоминателната служба?
	— Със сигурност, наред с много други, което май усложнява нещата. Как успявате да приберете едни, а други да оставите?
	— Като изключим Ския, можем да замразим всички присъстващи за няколко минути, така че да имаме време да приберем вербуваните от Ерикс и да подготвим сцената. Когато се размърдат, хората са твърде объркани и обикновено решават, че въображението им е изиграло лоша шега.
	— Искам и аз да дойда.
	Кий стреснато поклати глава.
	— Много е рано, Джордан. Променяш се съвсем бавно, а и не си преминала обучението.
	— Имаме поне още седмица, докато организират опелото, а аз уча бързо.
	— Не бива точно при първата ти акция да си замесена толкова лично. За да има полза от присъствието ти, е необходима дистанция, безпристрастност.
	— Саша ми разказа как е било при нея и определено не имало дистанция. А и какво общо имат емоциите? Даже напротив, ако съм бясна на онези хора заради татко, няма ли да съм още по-мотивирана?
	— Ще започнеш да спориш с тях, както прави Саша. А време за спорене няма, пък и е напълно безсмислено. Продаде ли душата си човек, всичко е свършено, няма връщане назад.
	Но отказът му само затвърди решимостта й.
	— Кажи ми какво трябва да сторя, за да ме вземете, и ще направя всичко.
	Той я изгледа замислено.
	— Да тренираш с Джакс всеки ден. Да научиш от Феникс всичко, каквото има да се научи за нас и Ерикс. Да не гледаш новини и да не губиш време в плач и самосъжаление. Скърбенето е пълна загуба на време.
	— Винаги ли си бил така лишен от емоции, или това е страничен ефект от неотдавнашния ти контакт със смъртта?
	— Не мога да си позволя лукса да взимам решения на базата на емоциите си. При братята ми нещата не са толкова строги, но при мен… Аз съм този, който във всеки един момент трябва да запази хладнокръвие и да внушава сигурност.
	Но когато се молеше Джордан да не умре, да не го изоставя, беше забравил хладнокръвието си, нали? Така че тая корава маска можеше да я надява пред братята си колкото си ще, но фактът бе, че е просто маска и нищо повече.
	— Значи смяташ, че силният лидер трябва да е от камък, така ли?
	— Ако си Мефисто, да. Това не е групов спорт, Джордан. Синове сме на Ада и може и да носим нещичко от майка си в себе си, но то не е никак достатъчно, за да промени истинската ни същност. — Той кимна към телевизора. — Можеш да си седиш тук колкото си искаш, да гледаш новините и да се потискаш още повече, но така няма да промениш нищо. Само губиш енергия, а ако толкова държиш да дойдеш с нас, ще трябва да вложиш цялата си сила в обучението.
	Мълчаха още известно време. Джордан размишляваше за онези, които бяха обещали душата си на Ерикс, хора, на които баща й вярваше, които считаше за свои приятели. Какво ли трябваше да обещаеш на човек като господин Маккол, лидера на мнозинството в Сената, за да го убедиш да обърне гръб на Бог? И как изобщо се стигаше до такъв разговор? Повечето хора не афишираха вярата и религията си. Вярно, спазваха някакво поведение за пред обществото — ходеха на църква, свеждаха глава по време на молитвата, даваха пари за благотворителност и прочее, но какво чувстваха истински, в какво вярваха — това си беше само между тях и Бог.
	— Кий?
	— Да?
	— Защо точно сега? Защо Ерикс се е захванал да превземе правителството точно сега? Защо не преди години?
	— И преди години също опита.
	Джордан зяпна.
	— Кога? Какво се случи?
	— Още от самото начало, откакто се превърна в… това, което е, непрекъснато се е опитвал да пълни правителствата със свои последователи. Първият му опит бе в Гърция, но се провали, понеже така и не разбра религията им. Но пък разбра, че е по-лесно да убеди някой да го последва, ако е наясно в какво са го възпитали да вярва. По-късно се завъртя между руската аристокрация по времето на Екатерина Велика, но ние се погрижихме да не постигне голям успех. По време на Американската революция успя да спечели значителен процент последователи в Камарата на общините в британския парламент. През Гражданската война в Америка създаде много последователи от страната на Конфедерацията, понеже смяташе, че ще спечелят войната. Но не се получи така, а ние елиминирахме всеки един, който не беше загинал в битка. Винаги сме успявали да му попречим, преди да стигне далече, но този път… — Той поклати глава. — Никога не е печелил привърженици на такова високо равнище. Научил е нови номера. Станал е по-хитър и по-лукав.
	— Ужасно ми е мъчно за татко. Толкова му е трудно, а икономиката върви все на зле. Хората му се сърдят, а той все се опитва да оправи нещата, но няма представа, че умишлено му пречат, вместо да му помогнат. — Тя го погледна. — Много, ужасно много искам да дойда с вас.
	— Разбирам, но държа да те предупредя, че за тях ще е без значение. Ще ги интересува единствено, че им предстои да умрат, не и кой е палачът.
	— Но за мен има значение. Искам да съм там. Обещай, че ще ме пуснеш.
	— Само ако си готова, Джордан. Както вече казах, нужно ти е сериозно обучение. — Той извърна поглед към тъмния екран на телевизора. — Освен това е задължително промяната в Мефисто да е завършила. Трябва да можеш да правиш това, което и ние.
	— Ясно.
	Кий я погледна косо.
	— Щом е ясно, ще ми позволиш ли да те целуна?
	Обхвана я паника.
	— Не се… чувствам готова. Матю… Знам, че никога повече няма да го видя, но двамата бяхме…
	— Уви, времето е най-големият фактор, трябва да се промениш възможно най-бързо.
	— Мислех, че вече се променям.
	— Така е, но само с една целувка ще стане твърде бавно. Ако имаше друг начин да ти дам каквото е необходимо, за да ускорим процеса, щях да го направя.
	Дали не долавяше болка в гласа му? Опита се да разчете изражението му, но то бе абсолютно непроницаемо, макар дълбоко в очите му да прозираше тревога. Съвсем не беше така лишен от емоции, както се опитваше да й внуши.
	Та нали продължаваше да чува гласа му във вятъра, изпълнен с болка и отчаяние.
	Тя разкръстоса крака и се плъзна по гладката кожа на дивана към него. А от лоялност към Матю, каза:
	— Правя го само заради Мефисто.
	Кий кимна, после я хвана за раменете, притегли я към себе си и приведе глава към нейната. Нямаше никакво встъпление. Чисто и просто устните им се срещнаха. А после и езиците. Дълбоко в тялото й пламна огън. Съзнанието й регистрира странна смесица от удоволствие и болка, неотложната потребност да го отблъсне и желанието да направи точно обратното — да се притисне още по-плътно към него.
	Не разбра точно как и кога, но от един момент нататък вече нямаше значение защо се целуват, едновременно се прегърнаха и се свлякоха назад върху възглавниците. Кожата му пареше дори през тениската, мускулите на гърба му се изопнаха под дланите й. Целувката му беше дълбока, изкусителна, а ръцете му я придърпаха така плътно, че буквално седеше в скута му.
	Матю никога не я бе целувал по този начин — жадно и уверено. Нямаше нито колебание, нито непохватност. Кий знаеше чудесно как да подходи и колкото и да се стараеше Джордан да е безразлична, защото иначе предателството към Матю щеше да е двойно, истината бе, че й хареса. Когато отдели устни от нейните, двамата се втренчиха един в друг, почти опрели носове.
	— Това… не ти е за първи път. — Дъхът й излизаше на пресекулки.
	— Така е.
	— С кого? Ангелът каза, че Мефисто не могат да бъдат с друга, освен с Анаво.
	— Разни лесни момичета по разни тъмни ъгълчета.
	— Май не си се ограничавал до целувки.
	— Има ли значение?
	Да.
	— Не.
	Той я целуна пак. И пак. Джордан напълно изгуби представа за времето.
	— Мразя те заради тая работа, Кирос.
	— След като така и така се налага да го правиш, няма нищо лошо да ти е приятно.
	— Откъде си толкова сигурен, че ми е приятно?
	— Защото няма причина да се преструваш.
	До този момент не знаеше какво е чувството за вина. Затвори очи и притисна чело в рамото му.
	— Обичам Матю. Не бива да го забравяш.
	Кий въздъхна дълбоко.
	— Няма.
	Джордан се разплака. Кий не я попита защо, нито пък се опита да я успокои. Само я прегърна силно, докато сълзите бликаха иззад стиснатите й клепачи и капеха по рамото му, и не каза нито дума.


	Седма глава

	А докато Джордан хлипаше на рамото му, Кий се мъчеше да проумее какво толкова обича тя у Матю. Какво ли беше направил, за да заслужи такава привързаност?
	В някакъв момент Джордан спря да плаче, но той продължи да притиска тялото й до своето, бузата си до косата й. Косите й бяха толкова меки, а цветното й ухание му напомняше за Англия. Може би някой ден би могъл да я заведе там, да й покаже някогашния им дом в Йоркшир — полетата, горите и зюмбюлите.
	Постепенно Джордан се унесе на рамото му. Той се транспортира в стаята й и я сложи на леглото. Тя се сви на топка и зарови нос във възглавницата. Кий едва успя да се пребори с опънатите от Матилда завивки, зави я внимателно, после духна свещите и излезе.
	Докато крачеше към стаята си, се замисли, че Матю по никакъв начин не влияеше върху шансовете му за успех. Жив или мъртъв, той вече не играеше роля. В действителност никой, освен него нямаше никакъв шанс, но пък съществуваше реалната възможност да се провали дори без конкуренция. Ако не успееше да я накара да почувства към него онова, което изпитваше към Матю, щеше да получи единствено гузната й страст.
	Ама че ирония. Цял живот бе утолявал похотта си с момичета, които не означаваха нищо за него. А единствената, която имаше значение, която имаше силата да спаси покварената му душа с обичта си, изпитваше към него само това, което и той към онези отдавна забравени момичета.
	В стаята си завари едно от котетата на Тай, заспало върху леглото със залепена до телцето му бележка: „За Джордан — момичетата обичат котета“. Кий се наведе над сивото мъниче, а то подскочи стреснато и измяука, но мигом пренасочи възмущението си върху бележката, която залепна за лапките му и съвсем му изкара акъла. Развихри се истинска битка и лепкавата бележка май беше на път да спечели. Кий вдигна косматата топка, отлепи бележката, после се прехвърли в стаята на Джордан и пусна котето в леглото й. Мъничето разучи обстойно ситуацията, после си намери удобно местенце до корема й, сви се и заспа.
	Кий се върна в стаята, намъкна един анцуг и се прехвърли в спортната зала, за да смести една тренировка преди закуска. Чувстваше се изпълнен с енергия — учудващо, предвид факта, че съвсем скоро бе на косъм от смъртта.
	Не се изненада особено, като завари Феникс в залата с тежестите, залепил гръб на лежанката.
	— Не можеш да спиш, а?
	Брат му само изръмжа в отговор, без да намалява темпото. Ако се съдеше по избилата пот, май отдавна беше тук.
	Кий се настани на гребната машина и се замисли що за приумица на съдбата го бе дарила с Анаво, преди да се намери такава за Феникс. Макар да не говореше за Джейн, Кий знаеше, че той не спира да мисли за нея. Категорично заявяваше, че не иска друга Анаво, но Кий не му вярваше. Сигурен бе, че ако се появеше друга, щеше да съхрани спомена за Джейн и да продължи напред.
	Изчака го да приключи с тежестите и му съобщи за промяната в плана. Брат му се изправи, дръпна една кърпа и попи потта от лицето си.
	— Ако я пуснеш на акция на собственото й погребение, значи си по-коравосърдечен, отколкото смятах.
	— Но тя сама настоява. Каза, че е готова на всичко, за да се подготви навреме. — Не спираше да гребе. — Все ще ни е от помощ, а знаем, че никак няма да ни е лесно.
	— Недей, Кий. Ще измисля друг план.
	— Ще го обсъдим на закуска и ще видим какво мислят останалите.
	— Винаги съм знаел, че си различен от нас, че приемаш работата по-сериозно, но не ми е хрумвало, че я смяташ за по-важна от Анаво. — Феникс се изправи и тръгна към вратата, която разделяше залата с тежестите от салона. — Питам се колко от светлината на майка ни е останала в душата ти.
	Кий рязко спря да гребе.
	— Не мога да повярвам какво ми казваш. — Това май беше най-гадното нещо, което бе изричал в укор някой от братята му, а те не бяха от най-деликатните.
	— Съжалявам — отвърна Феникс с ръка на дръжката. — Действаш напълно погрешно…
	— Не знам как иначе да действам.
	Феникс го погледна през рамо и каза много тихо:
	— От сега нататък и завинаги, до края на света, трябва да мислиш единствено за нея. Винаги. Съвсем просто е. — Той въздъхна. — И безкрайно трудно.


	Джордан се събуди с усещането, че в гърба й са забити игли. Какво по…?
	— Малко сладко котенце — обади се Матилда някъде от стаята. — Внимателно се обърни, за да не смачкаш душичката.
	Джордан предпазливо се намести и котето скочи на възглавницата, където мигом се впусна в ожесточена битка с косата й. Тя се претърколи по гръб и внимателно измъкна лапите му от косата си, после го вдигна над главата си. Не беше чак такава любителка на котките, но това приятелче беше невероятно миличко.
	— Откъде се взе?
	— Хич нямам представа, но си мисля, че е подарък от господаря Кий. Голям скокльо е този палавник. — Матилда се приближи и размаха показалец на котето. — И да ползваш кутията, млади момко, иначе те връщам обратно в конюшнята.
	Котето измяука насреща й и Матилда се изкашля многозначително.
	— Най-добре да ставате вече, госпожице Джордан. Закуската ще е на масата след половин час, а господарят Джакс ще ви чака в салона веднага след туй, та да се обучавате. Ще се упражнявате да се транспортирате тук и там и, ако е рекъл Бог, може да се окаже, че по` ви бива от госпожица Саша. Бедното агънце все се оказва на някое чуждо място и колкото и да се упражнява, все не й се получава. Ще се учите и да размахвате ножа. Братята не обичат пистолетите, понеже са шумни и не може винаги да се разчита, че няма да убият някого. А ножът може да укроти някоя изгубена душа колкото да я отведат, ама ще трябва да се научите къде точно да ги мушкате.
	Стомахът й се обърна при мисълта действително да намушка някого. Свали ръце, пусна гърчещото се котенце на леглото и се изправи.
	— С какво трябва да съм облечена на тренировката?
	— Господарят Джакс обича учениците му да са облечени както за истинската работа. — Тя отиде до дрешника и се върна с чифт черни кожени панталони, черна копринена блуза с дълги ръкави и черен кожен шлифер. После се върна и донесе чифт черни ботуши. Обичайната униформа на Мефисто.
	— Защо всичко е в черно? И защо кожа?
	— Акциите обикновено са нощем и почти винаги трябва да изненадате изгубените души и Ския. А черното се слива с тъмното. Кожата пък топли и по-малко се къса от плата.
	Джордан дръпна котето и острите му нокти от шлифера, а то мигом се нахвърли върху издутината под чаршафите, образувана от дясното й стъпало.
	— Матилда, а ти откога си с Мефисто?
	Матилда се ухили на котето.
	— От 1852-а година.
	Зачака да чуе защо беше сърдита на Бог, но тя не каза нищо повече, а Джордан не искаше да нахалства и любопитства.
	— Колко е часът? — Откакто похитителите бяха измъкнали телефона от джоба й пред къщата на Матю, бе загубила всякаква представа за времето и това я побъркваше.
	— Наближава седем. Закуската винаги е в седем и половина. — Матилда вдигна котето, което упорито се бореше с някакъв щръкнал конец от покривката на леглото. — Аз ще се грижа за животинчето ви, госпожице Джордан.
	Матилда излезе и Джордан, без да губи време, се захвана да се приготвя. Умираше от глад. Докато сплиташе косата си, се замисли дали братята на Кий щяха да се държат малко по-дружелюбно сега, когато той вече не беше на прага на смъртта.
	Отговорът на този въпрос получи след десетина минути, когато — на път за долния етаж — засече Зий на площадката.
	— Каква музика харесваш? — попита я той без предисловия.
	— Предимно рок и малко арендби.
	— А на чий концерт беше последно?
	— Никога не съм ходила на концерт.
	Зий се закова насред поредното стъпало и я спря с ръка.
	— Стига бе, сериозно ли?
	— Не че никога не съм искала, но нали съм президентска дъщеря, откакто станах на дванайсет, и баща ми никога не ми е разрешавал. Все казваше, че ще създадем твърде големи проблеми на тайните служби.
	Зий май искрено я съжали.
	— Тогава е решено. При първия сгоден случай ще те заведа на концерт. Ти само реши какво искаш да слушаме и ще идем, независимо къде е шоуто.
	При такова маслинено клонче — такова негласно извинение за вчерашното му поведение, Джордан не можеше да не приеме.
	— Благодаря ти, Зий.
	Продължиха надолу, после завиха към дъното на централното фоайе и влязоха в трапезарията, където ухаеше така съблазнително, че устата й се напълни със слюнка. Дякон стоеше пред бюфета, отрупан със сребърни съдове, и гледаше право пред себе си през големия прозорец, обърнат към планината. Единственият друг човек в стаята беше Денис, който съсредоточено въртеше чиния върху показалеца си.
	— Добро утро, Джордан — ухили й се той и я огледа от горе до долу. — Готова си да започнеш с тренировките, както виждам. — Той хвърли чинията във въздуха, улови я с другата ръка и я сложи на масата. — Вслушай се в приятелския ми съвет и хапни по-сериозно. Джакс е истински джентълмен, но само извън тренировъчната зала. Там се държи като разбеснял се звяр.
	— Чак пък „разбеснял“ — прекъсна ги самият Джакс.
	— По-скоро като кръвожаден звяр — поясни Саша, която вървеше по петите му.
	Днес изглеждаше по-различно, но Джордан не можеше да разбере защо. Русата й коса беше вързана на опашка, облечена бе изцяло в черно, както и вчера — тогава защо й се струваше, че в нея има някаква промяна?
	— Това е блясъкът на Анаво — обади се Зий. — Вече го виждаш, нали?
	Очакваше нещо друго, нещо като златиста светлина. Вместо това Саша изглеждаше някак… ефирна. Като създание от друг свят, толкова красива, че й бе трудно да откъсне очи от нея.
	Саша се настани до Денис и й се усмихна.
	— Сега разбираш защо двамата с Джакс разбрахме, че си Анаво, още щом те видяхме в Националната катедрала на Коледа. Невероятно е, нали?
	— Изключително. Но как е възможно син на Ада да влезе в църква?
	Джакс вдигна ръка и приглади кичур коса, изплъзнал се от опашката на Саша.
	— Заради нея заслужих правото да стъпвам по свещена земя.
	— Но как? Какво е направила?
	— Става дума за Завета Мефисто — обади се Кий. Не беше усетила как е влязъл и е застанал пред стола срещу Денис. — Сделка, която баща ни сключи с Бог, след като станахме безсмъртни. Ако някой от нас обикне момиче, а тя ни обикне на свой ред, имаме еднакъв шанс да си спечелим място в Рая, както всеки друг човек, и можем да влизаме в църква, без да се превърнем в купчинка пепел. Уви, можем да избираме само сред Анаво, понеже само те не се страхуват от нас, а те се срещат изключително рядко, пък и ние самите не сме устроени за безсмъртна благородна любов.
	И след като я уведоми, че е единственият му шанс за Рая, със същия небрежен тон, с който би казал, че им трябва още мляко, той дръпна стола и й направи жест да седне.
	— Сядай да закусваме, Джордан. Чака ни много работа.
	Зад нея някой се прокашля. Джордан не пропусна да отбележи смутените изражения на Тай и Феникс. Стрелна с поглед смръщения Зий и седна на предложения стол. Кий се настани начело на масата, от дясната й страна, а Зий седна отляво. Когато седнаха и Тай, и Феникс, Дякон се захвана да сервира закуската насред неловкото мълчание. В желанието си да разсее всеобщото смущение, макар и стъписана от така небрежно поднесената важна информация, Джордан се обърна към Тай:
	— Благодаря ти за котето. Досега не съм гледала котка.
	— Виж как ще се разбирате и ако решиш, че не е за теб, може да се върне в конюшнята.
	Отново настъпи мълчание и когато дойде храната, всички сведоха глави над чиниите. Джордан се насили да се съсредоточи върху яденето и да не размишлява върху Завета Мефисто.
	Обожаваше яйца по бенедиктски. Имаше също бекон и кифли. И пушена херинга. Нея я пропусна.
	Мили боже. Вярно, целувките не бяха проблем, а и след вчерашната случка на дивана пред телевизора вече не я плашеше мисълта, че някой ден би могла да спи с него. И не се съмняваше, че могат да бъдат приятели. Но любов?
	Ханс беше истински гений. Имаше и чиния с тънички палачинки. Или се наричаха блини?
	Кий бе истински деспот, груб и рязък, син на Ада. Беше ли способен на искрена всеотдайна любов?
	Дали да не си вземе още малко бекон? Как беше възможно да е още гладна? И защо мозъкът й отказваше да спре да мисли за Завета Мефисто?
	Не беше ли достатъчно, че се бе отказала от смъртния си живот, за да бъде тук, с него? Защо сега се оказваше, че е единственият му шанс за изкупление? Мери Майкъл беше пропуснала тази подробност. Защо бе нужно Бог да я товари с такава отговорност?
	Гласът на Кий прекъсна шумното тракане на приборите:
	— Има лека промяна в плана.
	Всички вдигнаха глави.
	— Джордан е убедена, че баща й няма да устрои празненство в чест на завръщането й, което прави първоначалния ни план невъзможен. Вместо това ще проведем акцията по време на възпоминателната служба.
	Настана невъобразима шумотевица, всички завикаха едновременно. Накрая Кий вдигна ръка:
	— Ако никой не предложи по-добър вариант, ще действаме по този начин.
	— Кажи им и другото — обади се Феникс с безизразен глас.
	— И Джордан ще участва в акцията.
	Сега всички глави се обърнаха към нея и Джакс не се стърпя:
	— Няма нужда да го правиш. Ще се справим и сами.
	— Искам да дойда. Искам хората, които са прецакали баща ми, да знаят, че са разобличени, и да видят какви са последствията от предателството.
	— Но нашата работа не е да отмъщаваме — възрази Зий. — На тях ще им е все тая. Единственото, което ги интересува, е Ерикс и някак да си спасят жалките задници.
	— Не й е там мястото — натърти Феникс. — Трябва й време, за да осъзнае какво точно се случва. А да иде на собственото си погребение, да види баща си и приятелите си, това си е рецепта за катастрофа.
	— Рискът е голям — намеси се и Джакс. — Ако откачи, ще изложи на опасност цялата акция.
	— Ще рискувам — отвърна Кий смръщен.
	— Няма да откача — възропта Джордан. Очевидно бяха сигурни, че няма да се справи. — Не твърдя, че ще е лесно, но ми е важно да присъствам, а ако направя всичко възможно, за да се подготвя, не виждам защо да е чак такъв проблем.
	— Физически може и да се подготвиш — каза Джакс, стараейки се да не прозвучи нелюбезно, — но психически не смятам, че ще се справиш.
	Кий демонстративно остави вилицата си на масата.
	— Ще се погрижа да получи всичко, от което има нужда.
	— Ще я разпердушинят — обади се Тай, — а ти искаш да повярваме, че точно ти ще успееш да събереш парчетата и да я оправиш?
	— Няма нужда никой да ми събира парчетата. — Започваше да се дразни въпреки очевидната им загриженост. Все пак не беше някое крехко цвете, около което трябваше да стъпват на пръсти.
	— Когато дойде време за акцията, вече ще е Мефисто, нещата ще бъдат съвсем други.
	— Нищо няма да се промени — възкликна Саша. — Баща й не е изгубена душа и тя ще се съсипе, като го види, без да може да говори с него. Дори да е Мефисто, пак ще е ужасно да се появи на собственото си погребение. Смятам, че идеята е ужасна, а най-нелепото е, че си толкова убеден, че можеш да й помогнеш. Нищо лично, Кий, но си последният човек на Земята, към когото бих се обърнала за емоционална подкрепа.
	Лицето му си остана все така безизразно, не даде никакъв знак, че думите й са го засегнали, но със сигурност се чувстваше наранен. На Джордан й се прииска да им кресне да го оставят на мира.
	— Смятам, че е най-добре да пропуснеш точно тая акция — каза Зий. — Ще е много кофти начало, а и Кий няма…
	— Добре. Разбрах. Не съм господин Състрадание. — Не се беше засегнал. Беше бесен. Или може би се беше засегнал и криеше болката зад смръщено изражение. Той я изгледа сурово. — Сигурна ли си, че искаш да го направиш, при положение че няма да получиш емоционална подкрепа?
	Май се опитваше да си го изкара на нея и Джордан подскочи от яд.
	— Липсата на емоционална подкрепа е едно, ама ти се държиш като абсолютен пън.
	Погледът му съвсем изстина.
	— Зададох ти съвсем прост въпрос.
	— Но обвинението ти е крайно несправедливо. Не съм казвала, че ще ми трябва помощ да ида на собственото си погребение. И защо ме гледаш така? Разбирам, че тук ти командваш, но това не ти дава право да ми се мръщиш като на непослушно дете. Така ли ръководиш нещата, Кирос? Може би останалите те търпят, но не и аз.
	— Не приемам да ме игнорират. — Гласът му бе тих, почти заплашителен.
	— А аз не приемам да ме гледат отвисоко. И след като така и така сме на темата за уменията ти на ръководител, от къде на къде ще ми подхвърляш тая работа със Завета Мефисто, сякаш току-що си се сетил? Та това е нещо кардинално, а ти изобщо не си направи труда да го споменеш снощи. Ако ти не го възприемаш сериозно, тогава защо аз да го правя?
	— А ти какво искаш да направя? Да дръпна официална реч с фанфари и да развия някой древен свитък ли? Такава е ситуацията и моето мнение е без значение. Дали някога ще се обикнем, няма нищо общо с предстоящата акция и подготовката й. Не храня никакви илюзии и нямам никакви очаквания за нас двамата, Джордан, и така трябва да е и при теб. Единственото, за което трябва да се тревожиш, е максимално бързо да приключиш с промяната в Мефисто.
	— Ето, пак го правиш.
	— Какво правя?
	— Казваш ми какво да мисля, определяш ми приоритетите и като цяло се държиш като пълно говедо. — Джордан остави салфетката си на масата и се изправи. — Джакс, ще те изчакам в коридора. — Тя се завъртя, грабна якето си от облегалката и излезе. Когато мина покрай Дякон, не пропусна да му каже: — Моля те, предай на Ханс, че закуската беше феноменална.
	Мавърът кимна и й се стори, че на каменното му лице трепва лека усмивка.
	Колко бързо се бяха влошили отношенията им и колко категорично го беше отрязала, помисли си Кий, докато я гледаше как излиза от стаята. А ако съдеше по израженията на останалите, и те бяха смаяни като него. Може би, ако беше шегаджия като Денис, щеше да каже нещо остроумно, всички да прихнат и напрежението да се разсее. Ако беше склонен към размишления като Феникс, щеше да каже, че Джордан има да учи още много за Мефисто. Или пък, ако беше нежна душа като Аякс, щеше да вметне, че има още да учи за женския пол. Особено за представителка на нежния пол, която бе израснала и съзряла не другаде, а в Белия дом.
	Но той не беше като тях и щеше да се справи със ситуацията по своя си начин. Щеше да запази мнението си за себе си и мълчаливо да ги предизвика с поглед да кажат нещо. Огледа сърдито масата и остана доволен, че никой не прие хвърлената ръкавица.
	— Няма да ме има почти целия ден, ще пообиколя Вашингтон за къща, която да използваме за база, но като се върна, трябва да обсъдим как ще приберем онези откачалки от Тексас.
	— БАТОЕ и ФБР вече са там — вметна Зий — и настояват „Ред Аут“ да се предадат.
	— Подозирам, че Ерикс им е наредил да удържат фронта и да принудят федералните да нахлуят. Ако умрат, той печели — не само защото ще спечели душите им, но и защото убийството на толкова много хора ще се изтълкува като отмъщение от страна на президента.
	Той се изправи и тръгна към вратата. Феникс подвикна зад него:
	— Ще пуснеш ли Джордан на акцията срещу „Ред Аут“?
	Без да се обръща, Кий отвърна:
	— Не, твърде е скоро. Трябва да приключим с тях най-късно утре вечер, а тя няма да е готова.
	— Може да дойде само колкото да гледа. Все ще й е от полза.
	Кий продължи да крачи.
	— Ще видим.
	Във фоайето завари Джордан пред портрета на Джейн:
	— Той обичаше ли я? — попита го, когато се спря до нея.
	— По свой си начин, но се оказа, че не е достатъчно. Умря твърде скоро.
	— Ерикс я е намерил, понеже е била белязана, така ли?
	— Оказа се, че и той като нас може да разбере къде е, но това го научихме твърде късно. Джейн беше първата ни Анаво и нямахме никаква представа какво точно се случва.
	— Феникс сигурно се чувства ужасно.
	— Също така е прекалено чувствителен на тема безопасност и по тази причина ще продължи да протестира срещу участието ти.
	Джордан обърна лице към него.
	— Ти самият май също не си много във възторг от идеята.
	— Изобщо не съм във възторг.
	— Тогава защо ми разрешаваш?
	Хубав въпрос.
	— Защото не искам да се налагам през остатъка от живота ни заедно. Вярно, аз ръководя, но не става дума за абсолютна монархия. Трябва да позволявам на останалите да действат по собствената си воля, стига да е в рамките на правилата. Нямаш представа какво е да участваш в акция, нито как ще се почувстваш, като видиш баща си при такива обстоятелства, но ако аз преценя, че не си готова, какво ще говори това за мен?
	Заради ботушите беше малко по-висока, но пак се налагаше да извие шия назад, за да го погледне в очите. Сплела бе тъмната си коса на дебела плитка, която падаше до средата на гърба й. И докато се взираше в сините й очи, го завладя неудържимото желание да я целуне — дали защото подсъзнателно му се искаше да се извини, или просто бе подвластен на могъщата химия помежду им, не можеше да прецени. А и май нямаше значение. Важното беше, че желанието бе налице, а също и удобното извинение. Той я хвана за раменете и направи крачка напред.
	— Ама ти сериозно? Каниш се да ме целунеш, а? И си мислиш, че ще спра да ти се сърдя?
	— Напротив. Но твоето цупене и моето поведение на говедо нямат нищо общо с целувките. — Той я дръпна към себе си и наклони глава, за да посрещне устните й. Както и по-рано, тя се поколеба за част от секундата, но после напълно се отдаде на целувката. Ръцете й обгърнаха талията му, а той я прегърна плътно. Имаше вкус на мед, ухаеше на зюмбюли и караше света да се разпада, докато не остана нищо друго, освен Джордан, целувката и благословения покой, на който не можеше да се насити.
	Но всичко приключи твърде бързо. Откъм трапезарията се чу трополене — явно закуската бе приключила, — а после приближаващи се стъпки. Джордан се дръпна, отстъпи назад с влажни подпухнали устни, пламнали бузи и унесено изражение. Мислите й неволно скочиха в посока, в която определено не искаше да разсъждава, и тя рязко извърна поглед.
	— Тренирай усилено и гледай да научиш колкото се може повече.
	Той прекоси фоайето и вече беше по средата на стълбището, когато братята му и Саша излязоха от трапезарията.
	Супер, ето пак, целуваше се с Кий, сякаш това бе последният им ден на земята, сякаш се тресеше от разбунтували се младежки хормони, сякаш си нямаше гадже, при това в критично състояние в някоя вашингтонска болница. Фактът, че целувката бе наложителна, не й даваше извинение да й се наслаждава по този начин. Но може би в нея се обаждаше онова зрънце Мефисто, което вече течеше във вените й. Ако й паднеше удобен случай и не беше твърде неловко, щеше да попита Саша дали промяната в нагласата й се дължи на трансформацията в Мефисто. Надяваше се да е така. В противен случай щеше да се наложи да преглътне факта, че съзнателно предаваше Матю, което би я превърнало в най-отвратителното гадже на света и изобщо в ужасен човек.
	Джакс спря при нея, а останалите тръгнаха нагоре по стълбите.
	— Ако си готова, можем да вървим в салона и да започваме.
	Джордан кимна, той хвана ръката й и всичко притъмня. След секунди отвори очи в най-необикновения физкултурен салон, който бе виждала някога: с високи каменни стени и прозорци току под дървения таван с оголени греди. В двата края на лъскавия дървен под се издигаха баскетболни кошове, а едната от късите стени на правоъгълното помещение бе опасана с шкафове.
	— Навремето, много отдавна, когато по магазините не се продаваше мляко и масло, тук беше мандрата. През шейсетте го превърнахме в спортна зала. — Той посочи югоизточния ъгъл. — През тази врата се влиза във фитнес залата. Ще трябва да тренираш минимум пет пъти седмично, поне по два часа дневно, и да ползваш всички уреди. Целта е да вдигнеш сто и четирийсет килограма от лежанката.
	— Голям си шегаджия.
	— Не се шегувам. При всичките промени, които вече е претърпял организмът ти, вероятно и сега ще можеш да вдигнеш към седемдесет.
	— Абсурд.
	— Ще проверим веднага след първия ти урок по транспортиране. — Той я извъртя, така че да гледа към ъгъла. — Избираш си точка на пода, до вратата, известно време я гледаш внимателно, после затваряш очи, съсредоточаваш се и си представяш, че стоиш върху същата тази точка.
	Джордан изпълни всичко съвсем точно и когато отвори очи, действително стоеше там, където трябва. Невероятно!
	— Как точно се получава?
	— Има си някакво смислено обяснение и преди много време го знаех, но вече не помня. Питай Зий. Той е мозъкът в семейството. А сега се върни при мен.
	Тя затвори очи и когато ги отвори отново, стоеше точно под носа му.
	— Дай да опитаме да се върнем в къщата. Представи си централното фоайе и голямото „М“ на пода и се прехвърли.
	Само след секунди Джордан стоеше върху буквата. Джакс кимна одобрително.
	— А сега обратно.
	Когато се върнаха в салона, той я погледна доволно.
	— Напредваш толкова бързо, че следобед ще опитаме да се транспортираме от планината — заяви и кимна към залата с тежестите. — Я да видим какво ще покажеш там.
	Помещението беше по-голямо, отколкото очакваше, но иначе изглеждаше като обикновена фитнес зала с всякакви уреди, плазма на едната стена и няколко рафта с бели кърпи в ъгъла. Джакс съблече шлифера си и демонстрира как се вдигат тежести от лежанка. Тениската се изопна върху гърдите му. Мускулите му бяха като тези на Кий — огромни.
	— Да не взема да заприличам на състезателка по вдигане на тежести? Да стана Мефисто, съм съгласна, но другото хич няма да ми е по вкуса.
	Той постави лоста на място и й се ухили.
	— Саша вдига сто и петдесет и е в чудесна форма, но далеч не прилича на културистка. — После скочи на крака и каза: — Сваляй якето и да видим колко Мефисто има в теб.
	Джордан метна шлифера върху един крос-тренажор, възседна пейката и легна назад, а той вдигна лоста и й обясни какво да прави и какво не. До последния момент, когато вдигна ръце, хвана лоста и се напрегна, беше сигурна, че няма да успее. Но се оказа, че греши. Вярно, тежко беше, но не беше невъзможно. Повтори движението пет пъти, после върна лоста на мястото му.
	— Това колко беше?
	Джакс я гледаше втренчено.
	— Кий май не си губи времето с целувките, а?
	— Аха.
	— Току-що вдигна деветдесет.
	Джордан седна.
	— Чувствам се като Попай Моряка след порция спанак.
	Той й протегна ръка.
	— Давай да опитаме с ножовете.
	Тя го погледна нерешително, без да поеме ръката му.
	— Не съм сигурна за ножовете, Джакс.
	— Трябва да си в състояние да се защитаваш по време на акция. Изгубените души и Ския са готови на всичко, за да не ги заловим, и макар винаги да се възстановяваме бързо от раните, по-сериозните ще те изхвърлят от строя и може да стане опасно. Ще трябва някой друг да те върне в планината, което означава, че губим двама души. Освен това от болката няма спасение. Да те намушкат, застрелят, удушат, наритат или хвърлят през прозореца, си е точно толкова ужасно, колкото звучи.
	Той я хвана за ръката и дръпна нагоре, докато тя се изправи.
	— А и колкото по-подготвена се чувстваш, толкова по-малко ще се колебаеш, ако се наложи да нападнеш изгубена душа, когато станеш Мефисто. Ако си като Саша, едва ще се удържаш да не ги убиеш.
	Макар да не можеше да си представи, че би поискала да убие когото и да било, Джордан се примири, че няма да е зле да се научи да борави с нож, така че го последва обратно в салона, където спряха пред един от шкафовете. Вътре беше като в оръжеен магазин. Джакс извади един нож от калъфа и й го подаде.
	— Я виж този как ще легне в дланта ти.
	Дръжката беше тежка и неудобна.
	— Май няма да е този.
	Джакс й подаде друг, после още един. Пробва поне десетина, докато не попадна на един с бяла дръжка, който идеално пасна в дланта й.
	— Този май е добре.
	— Чудесно. Купихме го в Прага. — Той се захвана да подрежда неподходящите ножове обратно в калъфите им. — Я сега да видим дали ти стиска, Джордан. Представи си, че съм изгубена душа и задачата ти е да ме хванеш и да ме отведеш в къщата.
	— Хич не ме бива в ролевите игри.
	Все още с гръб към нея, Джакс сви рамене и отвърна:
	— Не се учудвам. Теб и в реалния живот не те бива особено.
	Стъписана, Джордан буквално залитна назад.
	— Какво?
	— Откакто си навършила четири и родителите ти са те прибрали от онази дупка в Букурещ, получаваш всичко наготово. Какво изобщо знаеш за живота?
	Нямаше представа накъде бие, но острият му тон никак не й допадаше.
	— Вярно е, че никога не са ми липсвали материални неща, но съм губила близки хора, а именно те са важни.
	— Имаш предвид майка си.
	— И приятелката ми Холи.
	— Да, нека поговорим за Холи. — Продължаваше да подрежда ножовете във витрината. — Когато тя съвсем е излязла от релси, ти е било мъчно за нея, но всъщност не си я разбирала. А и как би могла? Била си харесвана и богата, родителите ти са те обожавали. А Холи е била на стипендия, сърдита на целия свят, с майка алкохоличка, изоставена от баща си. Била е не толкова твоя приятелка, колкото благотворителен проект.
	Джордан рязко си пое въздух, сякаш я бяха ударили в корема. От къде на къде й говореше такива неща?
	— Обичах я! Израснахме заедно.
	— Само защото е била дъщеря на прислужницата на майка ти. И докато нейната майка е чистела тоалетните в имението ви в Мериленд, твоята е избирала плат за възглавниците в семейния самолет. А Холи се е прибирала всяка вечер в каравана с дупка на тавана, беснееща алкохоличка и доведен баща, който избил зъбите й, понеже отказала да открадне бижутата ти. В крайна сметка ти си продала тези бижута, за да платиш на зъболекаря, но какво ти е коствало да се разделиш с тях, Джордан? Далеч по-малко, отколкото на нея, за да ти бъде вярна. — Той затвори вратичката на витрината и се втренчи в ръцете си. — В деня на смъртта си Холи ти е казала една тайна, която е променила всичко. Помниш ли?
	О, боже, не беше възможно това да се случва. Джордан неволно отстъпи назад и се зачуди дали да не си тръгне. Защо го правеше? И откъде знаеше за бижутата и за последния ден на Холи? Беше казала само на Матю.
	— Дошла е да се сбогува. Тръгнала да бяга, да търси истинския си баща. — Джакс най-после се обърна с лице към нея. — А ти си знаела всичко, понеже баща ти наредил да проверят майка й, преди да я наемете, а ти си преровила досието.
	Този ден никога не напускаше изцяло мислите й: отчаяната решимост на Холи да избяга от пастрока си, наивната й увереност, че ако намери истинския си баща, всичко ще се оправи, и изражението й накрая, пълното отчаяние, когато Джордан й каза истината.
	— Закоравял насилник — продължаваше Джакс, — излежаващ присъда за убийството на втората си жена.
	— Как… откъде знаеш всичко това?
	— Баща ми е тъмният ангел, който води душите в Ада. А онова за самоубийците е вярно.
	Джордан трепна и за малко да изпусне ножа.
	Джакс пристъпи към нея.
	— И без това е била отчаяна, но ти си я тласнала към пропастта.
	— Не говори така.
	Още една крачка.
	— Какво е усещането да си виновна за самоубийството на приятелката си?
	В главата й заиграха образи, които с огромни усилия бе прокудила, и тя неволно вдигна ръце, за да се предпази от тях.
	— Престани. Просто млъкни.
	Той почти завря лице в нейното.
	— Въжето купи друг, но ти завърза примката.
	Инстинктивно го блъсна, но той не помръдна и ножът в ръката й сряза ризата му. И кожата. Ужасена, Джордан отвори уста да се извини, но той внезапно я извъртя, притисна гърлото й с ръка и опря ножа си в корема й.
	— Печеля този рунд, Джордан. Ако бях изгубена душа, сега щеше да имаш нож в корема. Знаеш ли защо?
	— Защото си отвратително копеле?
	— Защото ти влязох под кожата. Допусна ме твърде близо и се остави да те манипулирам. А какво ще правиш сега, когато имам възможност много лошо да те нараня?
	Тя вдигна крак и с всички сили заби ток в пръстите на крака му. Нищо не се случи.
	— Бомбетата са метални. Опитай нещо друго.
	Опита се да се наведе в кръста и да го преметне през себе си, но отново нищо не се получи.
	— Предвид факта, че съм опрял нож в корема ти, този ход би бил пагубен, ако изобщо се беше получило. Какво друго?
	— Не искам да те…
	— Давай! — Ръката му се стегна, отряза достъпа на въздух до гърлото й и острието на ножа му се заби в ръката й.
	Джордан стисна здраво ножа, вдигна ръка и се опита да го уцели, но той беше твърде бърз. Острието отново я поряза.
	— Ти да не си тъпа? Дали няма да се окажеш твърде глупава за Мефисто и да се наложи да те пратим да кълцаш зеленчуци в кухнята? — Той я поряза още веднъж. Първите две рани вече започваха да парят и смъдят.
	— Искам почивка — изпъшка тя.
	— Никакви почивки, принцесо. Нима ще се оставиш да те нарежа на филийки? — Той отново я поряза.
	Джордан затвори очи, представи си, че стои върху буквата „М“ във фоайето, и внезапно се измъкна от хватката му. Вдигна тържествуващо юмрук и изсъска едно доволно „Успях!“.
	— Матилда никак няма да остане доволна, Анаво. Цапаш пода с кръв.
	Джордан огледа земята, видя алената локва върху белия мрамор, но и това не попари ентусиазма й.
	— Извини й се от мое име.
	— Нищо подобно няма да направя. Извинението се поднася лично.
	Дякон изчезна, когато се появи Джакс, видимо подразнен. Май не одобряваше този ход.
	— Пак губиш, Джордан. Каквото и да се случи, не можеш да напускаш акцията. Исках да се транспортираш, но не и да се измъкнеш от битката. Така се губи смисълът.
	Ентусиазмът й мигом се изпари.
	— О!
	— Давай да се връщаме, преди Матилда да побеснее заради кръвта.
	Като смъмрено дете Джордан затвори очи, но още преди да успее да си представи някое местенце в салона, нещо я връхлетя с такава сила, че тя изхвърча във въздуха, падна по гръб, плъзна се по пода и се блъсна в стената. Сигурно така се чувстваха жертвите на пътни катастрофи. Джакс крачеше по мраморния под с убийствен пламък в очите.
	Пренебрегвайки болката в гърба и паренето в ръката си, Джордан се претърколи и скочи на крака. Колкото и да бе невероятно, все още стискаше белия нож и мигом го вдигна пред себе си, за да го спре.
	— Опитваш се да ме уплашиш ли? — Джакс продължаваше да настъпва към нея. — Понеже хич не съм се уплашил. Пак ще ми паднеш, понеже си изнежена и мекушава малка лигла. Затова никога не разбра Холи. Холи беше боец.
	— Та тя се самоуби! Що за боец се предава по този начин?
	Бавно се въртяха в кръг един срещу друг.
	— Във всяка битка има губеща страна, но преди всичко трябва да има битка. Тя даде всичко от себе си, преди да се предаде. А ти не даваш нищичко, затова нито печелиш, нито губиш. Само заемаш пространство.
	Замахна към нея, тя не успя да отскочи достатъчно бързо и изохка от болка и изненада, когато острието му се заби странично в тялото й. Дръпна се, извъртя се и хукна към стълбите, изкатери три стъпала, а на четвъртото отскочи, направи задно салто и се приземи точно зад него, както се бе обърнал да я последва. Без да се колебае, заби нож в рамото му и той изръмжа гръмовно, преди да се наведе и да дръпне краката й. В следващия миг се търкаляха по пода, през локвата кръв и буквата „М“, като всеки дебнеше за възможност да намушка другия. Уцели го три пъти. Той нея — пет.
	По едно време успя да мушне крак под него, да сгъне коляно и да го ритне с всичка сила. С огромно удоволствие чу как той изпъшква от болка, преди да се претърколи настрани. Тя побърза да се изправи на крака, беше запъхтяна, понеже всяка глътка въздух бе безкрайно болезнена, и залитна към вратата. Трябваше да си почине поне за миг.
	Но когато протегна ръка към бравата с форма на яйце, острието му я прониза точно между раменете. В следващия миг вратата я халоса в лицето и тя се свлече на пода. Зашеметена, Джордан видя как ботушите му спират до главата й, почувства ръцете му върху гърба си, усети как той избърсва острието в ръкава й. После Джакс клекна до нея и завъртя лицето й, за да го вижда.
	— Пак печеля, Джордан. И знаеш ли защо?
	— Толкова те мразя, че сигурно ще ида в Ада.
	— Бях на земята. Срита ме в топките, което беше чудесен ход, а после се обърна и си оголи гърба.
	— Исках да си почина.
	— При акциите няма почивка. Можеше да ме обезвредиш, преди да се съвзема. Най-добрият начин е да ми срежеш ахилесовото сухожилие. Никой не може да се изправи на крака със срязани сухожилия. Схвана ли?
	— Искам така да те сритам в топките, че да запееш сопрано.
	— Единствената ти цел е да подчиниш жертвата достатъчно дълго, че да я транспортираш до портата. Стигнеш ли там, притегателната сила на Ада ще го държи повален на земята, докато не го пратиш долу.
	Болеше я всичко, дори косата.
	— А в момента притегателната сила на гравитацията не ми дава да стана. Искам лекар.
	Джакс се намръщи и посегна да провери пулса на шията й, с което й предостави чудесна възможност да забие нож в ръката му. След секунда отново се дебнеха в кръг.
	— Изиграхте, а?
	— Аха, вързах се. Повярвах ти, понеже си бледа като призрак и сплескана с кръв. Предимно твоята собствена. Добре го направи.
	— Искам червена точка.
	— Получаваш си я. Обаче сме пет на едно, така че трябва да се стегнеш, ако искаш да изравниш резултата.
	— Пет на две. Онова задно салто се брои.
	— Съгласен, но пак изоставаш с три точки, които всеки момент ще станат четири.
	— Така си мислиш. — Решена да не допусне нов удар, тя изтика всичко друго от ума си, съсредоточи се изцяло върху Джакс и ножа в ръката му и безмилостно се хвърли отгоре му.


	Осма глава

	След няколко часа обикаляне на апартаменти Кий прегладня и започна да се ядосва. Агентът по недвижими имоти допълнително го дразнеше — беше напрегнат и разтреперан, въпреки че Кий носеше тъмни очила, за да скрие очите си, и гледаше да пази дистанция. Наложи се да отговори на дежурните въпроси за възрастта и финансовото си състояние. Разполагаше с лична карта, според която беше на двайсет и две, а също и с портфейл, натъпкан с пари и всякакви кредитни карти. Въобще на хартия беше идеален. Пусна и няколко намека за попечителския си фонд и накрая онзи се разведри и започна да му показва каквото трябваше. Избра си къща на Капитолийския хълм и я нае за шест месеца, после свърши още една-две задачи в Ню Йорк и обядва набързо. Наближаваше три, когато се върна в Колорадо.
	Още в първия миг видя кръвта. Цели реки.
	— Какво е това, Дякон?
	— Не ми задавайте реторични въпроси и няма да ви давам безсмислени отговори.
	Кий му подаде чантата с документи, докато съблече синьото си вълнено палто и зададе въпроса по друг начин:
	— А защо тук? Обученията се водят в салона.
	— Новата Анаво, изглежда, има свои собствени правила.
	Връчи палтото на Дякон и влезе в библиотеката. Обичайно за средата на следобеда Феникс се беше опънал в едно от креслата пред камината и четеше. Когато Кий влезе, той вдигна поглед от книгата.
	— Откри ли нещо?
	Кий разкопча сакото си, кимна и се настани на стола отсреща, после разхлаби вратовръзката и се облегна уморено назад.
	— Тя добре ли е?
	Феникс остави книгата и се поизправи в креслото.
	— Зависи какво имаш предвид под „добре“.
	— Отивам да я видя след една минута. Кажи какво да очаквам. Бясна ли е, тъжна, наранена?
	— И трите. Малко се забавила с реакцията, но Джакс така я вбесил, че накрая все пак го погнала. Има състезателен дух колкото за цял отбор, май наистина е смятала, че ще го надвие. А като не успяла, съвсем се амбицирала и — както виждаш от пода — накрая и двамата не свършили добре. Матилда така се уплаши, че дори не се разсърди. Накара я да се прибере в стаята си и, предполагам, я е превързала и я е сложила да спи.
	Кий се втренчи в прашинките, затанцували в слънчевите лъчи, които падаха косо през западния прозорец.
	— Съвсем не е това, което очаквах.
	Брат му не реагира веднага. Известно време седяха в мълчание, нарушавано единствено от пукането на дървата в камината и тиктакането на стария стенен часовник в ъгъла. После Феникс промърмори неохотно:
	— Джейн също се разминаваше с очакванията ми.
	Кий сепнато го погледна, но Феникс гледаше часовника.
	— Никога не си казвал такова нещо.
	— Смятах, че ще намеря силно и независимо момиче, което обича да язди, има приключенски дух и е готово да ме последва на Хималаите или при египетските пирамиди. А вместо това намерих Джейн, която не можеше да ходи и се страхуваше от коне. Беше свита, стеснителна и истинска домошарка. — Феникс се намести в стола и затърка съсредоточено някакво невидимо петно върху кафявата кожена облегалка. — Същото важеше и за нея, тя мечтаеше да се омъжи за аристократ, който като нея да се бори за социални промени в Англия и да я води на църква. А вместо това получи мен.
	— Но пък ти я излекува, така че да може да ходи. Това определено е по-важно от социалните промени.
	— Не и за Джейн.
	Кий не можа да повярва.
	— Мислех, че двамата сте луди един по друг.
	— Така беше.
	— Но току-що каза, че…
	— Така беше в началото, Кий. Но щом я опознах, вече не ми пукаше за пирамидите. Беше забавна, а това дотогава не ми се беше струвало важно. Имаше своите чудатости — слагаше по някоя книжка в шапката си, за да може да се скрие по време на танцовите забави и да чете. Но когато чакаш Анаво, не ти хрумват такива работи. Изграждаш си представата за някакво съвършено момиче, но то не съществува. Вместо това получаваш истински човек и ако имаш моя късмет, той се оказва милиони пъти по-прекрасен, отколкото си мечтал.
	— В шапката, а? Сериозно?
	Феникс кимна и се пресегна за книгата.
	— Обожаваше страшни разкази.
	Кий се изправи и тръгна към вратата, но после спря и попита, без да се обръща:
	— Случва ли се да си представяш друго момиче?
	— О, непрекъснато, но сега вместо някоя, която си пада по пирамидите, винаги си представям Джейн.
	Във фоайето завари Матилда и двама други Пургатори да мият мраморния под. Тръгна към стълбите, но Матилда го спря:
	— Ще я намерите в парника, господарю Кирос. Каза, че искала да се упражнява в преместване, та известно време прескачаше дотам и обратно, ама последния път май тъй и не се върна.
	След част от секундата вече беше в парника. Видя я веднага — седеше по турски върху люлката, втренчена в туфата лилии.
	— Случва ли се да съжаляваш за разни неща?
	Кий се настани до нея и залюля люлката, докато обмисляше как да отговори.
	— Не бих казал, че съжалявам. По-скоро си научавам урока.
	— Какъв смисъл има да си научиш урока? Поправителен няма да има.
	Облечена беше с червена блуза с качулка и черни панталони, по-скоро клин, с дебели сиви чорапи. Обувки нямаше. Косата й падаше свободно, лъскава и чиста. През аромата на зюмбюли се долавяше беглата миризма на шампоан.
	— Зараснаха ли ти раните?
	Тя дръпна блузата и му показа корема си. Кий рязко спря люлката и буквално зяпна. Раните почти бяха изчезнали, останали бяха само червеникави белези, но бяха толкова много, че направо му призля.
	— Мили боже, сигурно са стотина. — Джакс определено бе изпуснал нещата от контрол.
	Сякаш прочела мислите му, тя измърмори:
	— И Джакс изглежда точно толкова зле.
	— Какво се случи? Трябваше да ти е първи урок, а не гладиаторски двубой.
	— Нарече ме лигла и каза, че аз съм виновна задето приятелката ми се самоуби.
	— Това обяснява защо си му скочила, но защо те е наръгал толкова пъти? Джакс никога не удря случайно, значи всеки удар е бил съвсем умишлен.
	Известно време не му отговори. Вместо това съсредоточено изучаваше вратовръзката му. Накрая каза:
	— Исках да му вляза под кожата, както той направи с мен, но единственото, което знам за него, е, че е със Саша.
	Единият му клепач започна дразнещо да трепка, докато чакаше да чуе какво е наговорила на Джакс за Саша.
	— Казах му, че я задушава, че истинската причина да не я бива в транспортирането е, че подсъзнателно се страхува, понеже това й е единственият шанс да се измъкне оттук и да направи нещо сама. — Тя дръпна вратовръзката му и я поднесе към носа си с присвити очи. — Обядвал си в италиански ресторант.
	Заля го чувство на вина. Не на съжаление, а на чиста и неподправена вина. Защото онова зрънце Мефисто в нея я бе накарало да изтърси такова нещо на Джакс. Вчера, преди да го целуне, никога не би казала такова нещо. Защото такова нещо изобщо не би й хрумнало.
	Той въздъхна и отново залюля люлката.
	— Това, дето си му казала… той и без това се тревожи на тая тема.
	— Той ли ти каза?
	— Няма нужда да ми го казва. Миналата седмица Саша зяпаше някакво предаване заразни студентки в Лондон. Обожава изкуството и навремето е смятала да работи като реставратор в някой музей. Джакс я попита дали съжалява, че не може да учи в колеж, дали няма чувството, че пропуска нещо, и тя отрече, но в следващия момент ме попита дали не може да се запише на курс. Наложи се да й откажа и тя го преглътна, но на Джакс му стана страшно мъчно. Уцелила си много болна тема.
	Тя се втренчи в него и мълча толкова дълго, че той не издържа и се обърна.
	— Какво има?
	— Май си обичаш братята, а?
	Кий побърза да извърне поглед. Не очакваше подобен въпрос.
	— Готов съм да убивам за тях. И се чувствам отговорен. Ако това означава, че ги обичам, значи е така.
	Джордан сви крака, обгърна ги с ръце и облегна брадичка на коляно.
	— А защо не пусна Саша да учи?
	Защо ли го беше попитала за братята му? Какво значение имаше какво изпитва към тях?
	— Няма как да сме в безопасност в реалния свят, особено когато става дума за по-дълъг период или за някаква рутинна дейност, понеже така ще предоставим възможност на Ерикс да планира похищение. А ако отвлече някой от нас, на заловения ще му е много трудно да избяга.
	Кий несъзнателно продължи да люлее люлката, заслушан в пчелите и тихото ромолене на водопада в езерцето.
	— Извиних му се. Да не се тревожиш, че не можем да се гледаме.
	— Не се бях разтревожил особено, но за в бъдеще е излишно така да вбесяваш противника. Джакс е искал да те ядоса, за да те накара да се биеш. При истинска акция колкото по-малко вземане-даване имаш с изгубената душа, толкова по-добре.
	Тя изви шия, опря буза в коляното си и го огледа преценяващо.
	— Нямах представа, че ще изглеждаш толкова добре в костюм.
	Комплиментът бе така неочакван, че Кий не успя да реагира.
	— А защо изобщо си с костюм? Мислех, че отиде да наемеш апартамент.
	Донякъде поокопитен, той се изкашля неспокойно.
	— Така изглеждам по-възрастен. Тъй като на мен се пада честта да се грижа за парите и всичките ни активи, се налага да ходя по места, където обикновено считат, че съм твърде млад, за да ме вземат насериозно.
	— В тоя костюм изглеждаш на двайсет и няколко и ако не беше опашката, бих ти дала и повече. Защо ти е тая опашка? Отива ти, но вече никак не са на мода, освен ако не си дърт рокер от осемдесетте.
	— Цял живот съм бил с дълга коса, но не от суета. Наредено ми е да не се подстригвам.
	Заинтригувана, Джордан вдигна глава.
	— Защо? Кой ти нареди?
	— Нямам представа защо, но Луцифер ми нареди да я държа поне до раменете.
	— Говорил си с Луцифер? — Очите й се ококориха от любопитство. — Как изглежда? Страх ли те беше? Много ли е зловещ?
	— Всъщност така и не го видях. Беше само глас в тъмнината. И да, страх ме беше. Бях мъртъв. Баща ми беше казал, че ще се върна на Земята, но се страхувах да не би да греши, а Луцифер да е дошъл да ми съобщи лошата новина.
	— Обаче, вместо да те отведе в Ада, дойде да ти каже да не си подстригваш косата?
	Кий се усмихна.
	— Не, умнице, не ми каза само това.
	— Ама защо ще ти каже такова нещо? Толкова е странно.
	— Предполагам, че е било един вид изпитание, за да провери дали ще се разбунтувам. Много ясно натърти, че трябвало да правя каквото ми каже. — И още по-недвусмислено бе обяснил какво ще се случи, ако Кий се провали. Така че след толкова векове, след като бе доказал предаността си, дългата коса може би беше излишна, но не искаше да рискува.
	— Какво друго ти каза?
	— Да се грижа за братята си. Да работя всеотдайно срещу Ерикс.
	Той се вгледа в зюмбюлените й очи.
	— След като загубихме Ерикс, аз останах най-големият и пръв умрях. Каза ми да оставя по-младите да правят каквото си искат, докато Дени не навърши осемнайсет, да не ги пришпорвам. Знаеше нещо, което аз не знаех, че станем ли безсмъртни, всичко ще се промени.
	— Защото ще трябва да преследвате Ския и изгубените души?
	Той спря люлката и погали косата й. Нищо на света не бе така меко, както косата на Джордан.
	— Защото ще напуснем Кианос. Нямахме никакъв опит с реалния свят, никакъв контакт с хора, освен с майка ни. Предстоеше ни да се учим да се приспособяваме, а до един бяхме абсолютно невежи.
	— Никой ли не остана при вас след смъртта на майка ви?
	Кий отпусна ръка и поклати глава.
	— И какво, шестимата се гледахме сами?
	— Общо взето. М. идваше веднъж на няколко месеца да ни носи продукти: брашно, захар, сол. Имахме кози и пилета и си отглеждахме разни неща — картофи, зеле…
	— А понеже си бил най-голям, си се грижел за всички останали?
	— Всеки си имаше задачи, но да, последната дума беше моя.
	— А с Ерикс виждахте ли се?
	Кий килна глава назад и загледа облаците, които прииждаха в небето над парника. Май идеше още сняг.
	— Нямаше как да се върне заради мъглите. Не че е искал. В деня, в който си тръгна, деня, в който погребахме майка си, каза, че от тук нататък ще ни забрави. — Винаги бе избягвал да мисли за този ден и не му беше приятно да си го припомня точно сега. Той се изправи неспокойно, отиде при пейката и взе ножиците. — Но ние се постарахме да не ни забрави. След като и Денис скочи и напуснахме Кианос, отидохме да живеем в Гърция, понеже там се беше установил. Поставихме си за цел да осуетим всичките му планове и заловихме голяма част от последователите му. — Най-младото портокалово дръвче бе пуснало нови филизи и Кий се зае старателно да ги подреже. — След стотина години се премести в Русия и ние го последвахме. Векове наред стояхме там, докато не се прехвърли в Румъния. Тогава вече не беше толкова наложително да го следваме плътно, затова отидохме в Англия.
	— На онази картина в стаята ти е нарисувана къщата, в която сте живели, нали?
	— Да. В Йоркшир.
	— Ще ме заведеш ли да я видя?
	— Не мога. Вече я няма.
	— Защо? Как? Цялата е от камък, не може да изгори.
	— Защото ни се полага само един защитен дом извън Кианос. Когато се преместихме тук в началото на миналия век, къщата в Йоркшир престана да съществува.
	— Как е възможно такава огромна къща просто да изчезне?
	— Защото не съществуваше в реалния свят. Само в нашия. В различно измерение. Когато си тръгнахме, Луцифер се погрижи да изчезне. — Той посочи към планината. — Всичко тук го виждаме и усещаме само ние, Лумините и Пургаторите. Ако някой турист се качи насам, ще види само гори и поляни.
	Интеркомът над вратата изпука, после се чу гласът на Феникс:
	— В бойната зала след петнайсет. Някой да мине да вземе Зий. Пуснал си е Стоунс до дупка.
	Кий отвори уста да каже, че ще иде да се преоблече, но интеркомът го прекъсна. Този път беше Зий с Gimme Shelter на заден фон.
	— Идвам. Ама някой да каже на Кирос. Натиска се с Джордан в парника.
	Кий остави ножиците на пейката и зачака следващото включване.
	След няколко секунди се обади Саша:
	— Виждам го, подрязва дърветата.
	— Прието — каза Денис. — Гледайте го този, затворил се с красиво момиче в парник и вместо нея държи градински ножици. Гласувам да се намесим.
	Тай също не пропусна да се обади:
	— Може да го е страх, че ще го намушка.
	След три секунди се чу гласът на Джакс:
	— Напълно го разбирам.
	Кий се приближи до люлката и й подаде ръка.
	— Давай да вървим.
	Тя пое ръката му и се приготви да скочи, когато от интеркома се чу тежък сериозен глас:
	— Проява на неуважение е, когато мъж демонстрира чувствата си към жена на обществено място.
	Кий я дръпна към себе си и я прегърна.
	— Нали уж щяхме да се връщаме.
	— Имаме си политика незабавно да правим обратното на това, което ни каже Дякон. По този начин му натриваме носа, за да не го вири толкова, което явно не върши работа, но вече се е превърнало в семейна традиция.
	Той се наведе и я целуна.
	От интеркома гръмнаха аплодисменти.
	След трийсет минути вече седяха около грамадната овална маса в една от залите на подземието и Джордан слушаше как обсъждат акцията срещу „Ред Аут“. Екранът беше разделен надве: от едната страна карта на централната част на Тексас, а от другата — изображение от Google Earth.
	От лаптопа си на масата Зий местеше курсора и отбелязваше точки.
	— Това тук е основната сграда на лагера, където се хранят и провеждат срещите. Тази по-малка сграда тук прилича на плевня, но всъщност е склад за оръжия и амуниции. — Той се обърна към Кий: — Имат установка за изстрелване на ракети.
	— Защо му е на Ерикс да слага установка за ракети?
	— Не е той. „Ред Аут“ съществува от шест години, сформирал ги е един морски пехотинец на име Брандън Холдър, след като го изритали от армията, понеже заплашил един от началниците си. Събрал се със съмишленици и заедно изградили базата върху наследствени земи. Започнали да събират оръжие и да го крият в мазето под плевнята. Ерикс вероятно старателно е проучил всичко, за да си намери подходяща групировка, която да послужи за изкупителна жертва след отвличането на Джордан. И като се е спрял на „Ред Аут“, превърнал Холдър в Ския, а останалите му обещали душите си, защото Холдър така им наредил. Направо го боготворят.
	— Колко са?
	— Осемнайсет мъже, петнайсет жени и пет хлапета под осемнайсет. С изключение на три малки деца, всички са изгубени души. — Той премести курсора и отбеляза още обекти. — Тия дълги сгради тук са жилищните части, а ето тази конструкция е карцерът. Ако някой ядоса Холдър, го вкарват там и го държат вътре, докато Холдър не го пусне.
	Кий се обърна към Феникс.
	— Какъв е планът?
	— Масово самоубийство. БАТОЕ и ФБР вече са обградили лагера и настояват Холдър да се предаде. Той е от хората, които биха наредили на последователите си по-скоро да отнемат живота си, отколкото да се предадат, а те са точно от хората, които биха го послушали. Акцията ще е вдругиден в три сутринта. Ще ги замразим и половината от нас ще ги заведат до портата, а другите ще закарат двойниците. Заклинанието ще ги пусне, преди да сме свършили, така че се пригответе за битка.
	Джордан забеляза, че Джакс мълчи и се мръщи на екрана и точките на Зий. Интересно защо имаше такъв смутен вид.
	— А измислили ли сме как са се сдобили с достатъчно отрова за трийсет и петима души? — полюбопитства Саша.
	— В момента Лумините подправят разни документи, така че да изглежда, че Холдър е купувал малки количества в продължение на шест години. — Феникс огледа лицата около масата. — Други въпроси?
	— Само един — обади се Джакс все така намръщен. — Ако ще действаме в няколко сгради, ще можем ли да ползваме Лумини? Ще са замръзнали за съвсем кратко, а ако не проверим всяка сграда, рискуваме някоя изгубена душа да се измъкне.
	Този въпрос очевидно бе деликатен. Размениха се множество погледи, атмосферата някак се промени, натежа. Всички зяпнаха очаквателно Кий. Той обаче поклати глава.
	— Без Лумини.
	— Защо? — попита той. — Не ги ли бива в боя?
	— Напротив, някои от тях са били войници, но са получили безсмъртието си от Бог, не от нас, а насилието им действа по различен начин. Ако ги накараме да участват, ще им трябват седмици, за да се възстановят. — Той погледна отново екрана. — Рисковано ще бъде, но ще се справим.
	— Според мен ще е голяма грешка да не вземем Лумини — настоя Джакс. — Това не е обикновена акция, понеже присъствието на Джордан допълнително ще усложни ситуацията. Не е изключено някои от нас да загубят концентрация.
	— И аз ли ще участвам? — изненада се Джордан. През цялото време бе смятала, че ще си остане вкъщи.
	— Феникс смята, че ще е добре да наблюдаваш — поясни Кий.
	Всички около масата кимнаха в съгласие.
	— А ти какво смяташ? — попита го тя.
	— Все още не си се транспортирала от планината. Няма кой да те пренесе до портата, понеже всички ще носим изгубени души. И не съм убеден, че си готова да се транспортираш до другия край на света, до място, което никога не си виждала.
	— Джакс може да ме научи утре.
	Саша се намеси:
	— И аз мисля, че е важно да дойде, Кий. Трябва да знае какво й предстои. — Тя се обърна към Джордан. — Изгубените души ще се опитат да ти влязат под кожата. Каквото и да говорят на братята, те не им обръщат внимание, но на мен това ми е невъзможно.
	— Опитват се да те убедят да не ги прибираш ли?
	— Не, и точно това ме побърква всеки път. Ужасно са арогантни, не вярват, че мога да им направя каквото и да било, понеже, видиш ли, са страшно специални. Докато не станах Мефисто, не знаех какво е гняв. Мразя ги и думите им така ме вбесяват, че едва се сдържам да не ги убия.
	— Защо не оставим Джакс да прецени докъде е стигнала с подготовката утре, тогава можем да решим дали да вземем Джордан — предложи Тай.
	Всички се съгласиха, а Кий отново я изгледа сурово.
	— Не ти обещавам нищо. Ясно ли е?
	Този поглед сигурно го бе упражнявал няколко века.
	— Схванах.
	— Така — продължи той. — Да преминем към плановете за Вашингтон. Днес наех къща в града, а след акцията срещу „Ред Аут“ Зий ще започне да разузнава. — Кий хвърли бърз поглед към Джордан, после се обърна пак към екрана, където сега имаше няколко снимки. — Ето тези трябва да приберем, Зий ще ви раздаде разпечатки, за да им запомним лицата.
	Джордан не знаеше дали да заплаче, или да се разпсува. Та баща й разчиташе на тия хора, а някои от тях му бяха лични приятели. Господин Маккол й пращаше подарък всяка година за рождения ден, обикновено книга, но веднъж й беше подарил перлена огърлица, която бе купил в Китай. А и Карла, асистентката на прессекретаря, винаги се бе държала така мило и дружелюбно. Струваше й се нереално, че всичките тези хора бяха обърнали гръб на Бог, за да последват онзи страховит тип Ерикс.
	Докато тя тъгуваше по изгубените им души, на екрана се появиха нови снимки.
	— Това са потенциални изгубени души, които е възможно да положат клетвата преди опелото — каза Кий. — Ще проучим окончателния списък преди акцията, но е добре да запомним и тези.
	Зяпнала физиономиите, Джордан усети как дъхът й спира.
	— Но защо и Матю е сред тях? Та той е последният човек, който би положил клетвата.
	— Но, копнеейки за чудо, е възможно да повярва на някой Ския, ако му обещае, че отново ще проходи.
	— Какви ги дрънкаш? — Зави й се свят. — Как така отново да проходи?
	Кий я погледна изненадано.
	— Мислех, че знаеш. Че си видяла по новините.
	— Не съм, ти изключи телевизора и оттогава не съм го пускала.
	Кий я погледна право в очите:
	— Куршумът е увредил гръбначния му стълб, Джордан. Парализиран е от кръста надолу.


	Девета глава

	Сигурен бе, че никога няма да забрави изражението на Джордан в първите няколко секунди, след като й каза за Матю. Не ставаше дума за шок или болка. Беше съсипана. Отвори уста да каже нещо, после я затвори. Бутна стола си назад, като да стане, после го върна обратно.
	Искаше му се да я вдигне и да я изнесе от залата, да я отведе някъде поне на километър и половина от къщата, да я пусне на земята и да я остави да се накрещи. Имаше огромна потребност точно от това. Но накрая й каза само:
	— Не си длъжна да стоиш тук, Джордан. Можеш да си вървиш, ако искаш.
	Не обърна внимание на погледите на останалите. Отсъствието от среща за обсъждане на акция беше причина за свикване на съвет. Никой не пропускаше такива срещи по никакви причини. И може би злоупотребяваше с поста си. Но в този момент не му пукаше. По лицето на Джордан се сменяха толкова много и толкова силни емоции, в очите й се четеше такъв страх, че бе готов да ступа всеки, който посмееше да оспори предложението му тя да си тръгне.
	Но Джордан поклати глава.
	— Добре съм.
	Никак не беше добре, но през следващия половин час, докато обсъждаха вариантите за акцията във Вашингтон, тя успя да се съсредоточи и дори се включваше с идеи. Болката в очите й обаче така и не изчезна, а когато Кий обяви края на срещата, преди да успее да заобиколи масата, за да поговори с нея, тя изчезна.
	Накани се да я последва, но Саша сложи ръка на рамото му и прошепна:
	— Остави я. Сама ще дойде при теб, когато е готова да говори.
	Кий се втренчи в бялата дъска, осеяна с диаграми на лагера на „Ред Аут“.
	— Не е хубаво да стои сама. Защо не идеш ти да поговориш с нея?
	— Ако бях на нейно място, щях да предпочета да съм сама. — Саша дръпна ръката си. — Важното е, когато поиска да говори, да си на разположение.
	Той я погледна изненадано.
	— Нямам никаква представа какво да й кажа, за да я утеша.
	— Нито ти, нито аз, нито който и да било не би могъл да я утеши, Кий. Но ще има нужда да говори. А от теб се иска единствено да я изслушаш — Саша се обърна и изчезна.
	Когато Джордан не се появи на вечеря, Кий попита Матилда къде е. Очакваше да му каже, че момичето си е в стаята и цял следобед плаче. Но Матилда го погледна объркано:
	— Мислех, че е слязла за вечеря.
	Кий остави салфетката си на масата и се прехвърли в парника, но нея я нямаше. Отскочи и до стаята с телевизора — може би беше отишла да гледа новините, — но и там я нямаше. Надникна и в библиотеката, провери отново в стаята й. Накрая отиде до интеркома:
	— Джордан, къде си?
	Никакъв отговор.
	Върна се във фоайето и попита Дякон дали не я е виждал.
	— Не, но зная, че е научила за нещастието, сполетяло приятеля й в ръцете на слугите на Ерикс. Ако бях на нейно място, щях да си отмъстя — отвърна мавърът.
	О, боже. Двамата, които я бяха отвлекли, седяха в затвора и чакаха делото.
	— Нали не мислиш, че е отишла да си отмъсти на изгубените души, които застреляха Матю?
	— Струва ми се, че се подготвя за онова, което й предстои.
	Значи във физкултурния салон. За това не се беше сетил, но беше съвсем логично. Транспортира се и веднага му стана ясно, че Дякон е бил прав. Лампата във фитнеса светеше. Надникна през стъклото на вратата и я видя на лежанката — разплакана, плувнала в пот — да бута лоста нагоре и надолу. Гледа я, докато го заболя душата, и накрая се прехвърли в стаята си.
	Повика Матилда и я помоли да му каже, когато Джордан се върне от салона, после седна на бюрото, за да опише случилото се през деня в дневника си. Когато приключи, прегледа за пореден път плана за действие срещу „Ред Аут“, огледа всяка подробност, да не би да са пропуснали нещо. Накрая реши, че достатъчно го е предъвквал, и си взе някакво списание, но след като прочете три пъти една и съща статия, без да схване за какво става въпрос, го хвърли и отиде в парника.
	Два часа по-късно Матилда най-после дойде да му каже, че Джордан се е прибрала в стаята си. Била под душа, а икономката отивала в кухнята, за да донесе нещо за вечеря на „бедното агънце“.
	Замисли се дали да не иде да я види, но нямаше представа какво да й каже, а и нали Саша смяташе, че Джордан сама щяла да дойде при него, когато се почувства готова.
	Накрая остави градинарските ножици, върна се в стаята си и се приготви да си ляга. Дълго време се взира в тавана в тъмнината, прехвърляйки какво имаше да върши на следващия ден, но лицето й непрекъснато изникваше в съзнанието му. Когато най-после заспа, тъжните й очи го преследваха и в сънищата.
	Събуди се внезапно и щом отвори очи, лицето й бе надвесено над неговото.
	— Добре ли си?
	— Дойдох да те питам нещо.
	Не плачеше. Това май беше добър знак.
	— Колко е часът?
	— Почти четири. Можеш ли да се разсъниш достатъчно, за да ми отговориш?
	Май се досещаше какво ще попита. А отговорът само щеше да я натъжи още повече.
	— Буден съм, но не можеш ли да изчакаш до сутринта и евентуално да говорим другаде, а не в леглото ми? Гол съм.
	Но в нетърпението си Джордан дори не го чу.
	— Когато бях с Ерикс, по едно време ми прилоша, щях да повърна, а той ме докосна с ръка и веднага ми стана по-добре. А когато умрях, ти ми даде част от силата си, за да ме върнеш обратно. Искам да знам дали можеш да излекуваш Матю.
	Да, точно от това се опасяваше. Пресегна се да погали косата й.
	— Мога, Джордан, но ни е забранено да се намесваме в свободната воля и хода на човешкия живот. Ако го излекувам, ще ида право в Ада.
	— Откъде знаеш?
	Той прибра ръката си.
	— Луцифер ми каза. Специалните сили са ни дадени само за да се борим срещу Ерикс, и използваме ли ги за каквито и да било други цели, си навличаме мигновена смърт и цяла вечност в Ада.
	Джордан се изправи.
	— А аз мога ли да лекувам?
	Кий седна в леглото.
	— Когато завърши трансформацията ти в Мефисто, да, но ще трябва да спазваш същите правила като нас.
	— Мислех, че Раят ми е вързан в кърпа, нали съм Анаво.
	— Вярно, но ще бъдеш и Мефисто, което ти дава умения, каквито не си имала досега. За теб ще важат същите ограничения, а ако нарушиш закона на Луцифер, ще получиш наказанието, което е отредено и на нас.
	— А кога ще приключи трансформацията, Кий?
	— Не мога да кажа със сигурност, но мисля, че си много близо. Рожденото ти петно променя ли се?
	Очите й се разшириха от изненада.
	— Мислех, че си внушавам, че изглежда по-различно. По-голямо е и сега има някаква странна форма вместо предишното „А“.
	— При Саша буквата „А“ е преплетена с „М“.
	Усещаше какво й се върти в главата — дали да не жертва себе си заради Матю.
	— Мислиш ли, че той ще се радва, че отново може да ходи, ако знае, че си продала душата си на Луцифер срещу това?
	— Няма как да разбере.
	— Че си пропиляла на вятъра дарбата си? Парализиран е именно заради Ерикс. Хората навред по света страдат заради брат ми. А ти имаш шанса да се бориш срещу него, но всичко ще отиде на кино в момента, в който положиш ръце върху Матю, за да го излекуваш.
	Джордан се извърна и приближи към картината на къщата в Йоркшир.
	— Тук е пълна тъмница, а виждам всичко така ясно, сякаш е ден.
	— Защото виждаме в тъмното. — По тази причина виждаше всеки сантиметър от стройните й крака, а също и извивката на дупето под розовите гащички, които тениската й не покриваше изцяло. Явно съвсем импулсивно бе решила да се транспортира в стаята му. Вероятно изобщо не осъзнаваше как е облечена или че е боса.
	— Какво друго можем?
	— Съсредоточи се и си представи, че лампата на бюрото свети. — Минаха няколко секунди и лампата действително светна. — Можеш и да местиш неща с мисълта си, но обикновено само в момент на напрежение. Телекинезата е тясно свързана с нивото на адреналин.
	Лампата светна и изгасна още няколко пъти, после Джордан се върна до леглото.
	— Искам да го видя, Кий. Ще ме заведеш ли?
	— Няма да можеш да говориш с него. Ще трябва да сме невидими.
	— Моля те, заведи ме.
	Кий сви крака под одеялото и облегна ръце върху коленете си.
	— Ако го направя, ще се закълнеш ли, че няма да се върнеш сама там?
	— Ревнуваш ли?
	— Моите чувства нямат нищо общо. Важната си ти. Причината е същата, поради която не допускам Лумините да участват в акциите. Само ще се измъчваш. Матю има свой собствен път и ти вече не си част от него.
	Тя приседна на ръба на леглото му.
	— Чувствам се отговорна, Кий. Сигурен ли си, че Луцифер няма да приеме, че по-скоро изкупвам вината си, а не се намесвам?
	— Възможно е, ако нещата наистина стояха така. Разбирам, че си убедена, че всичко се случи, понеже си дъщеря на президента, и че ако баща ти беше обикновен човек с обикновена професия, Матю нямаше да го застрелят, но това е все едно да кажеш, че ако не беше заваляло, нямаше да ни се провали пикникът. Не можеш да контролираш другите, както не можеш да контролираш и облаците. Ако баща ти беше счетоводител или месар, а Матю ти беше гадже, пак можеше да ви нападнат на улицата и да го застрелят. Не си виновна, Джордан.
	Напрегнатата й поза като че ли се поотпусна и след няколко минути тя събра сили за нещо друго:
	— Може ли да ти кажа какво ме тормози най-много? Нещо крайно неуместно?
	— Можеш да ми кажеш всичко.
	— Не ми се иска да го изтълкуваш погрешно.
	— Така обикновено казват хората, преди да изрекат нещо, което може да се изтълкува по един-единствен начин. — Той се пресегна, докосна един тъмен кичур и го плъзна между пръстите си. Беше копринено мек и леко се къдреше, сякаш живееше собствен живот. — Давай.
	— Парализиран е от кръста надолу. Което вероятно означава, че не може… а той никога не е… понеже чакаше мен, а сега никога няма да… и… — Тя си пое дълбоко въздух и бавно издиша. — Ако ходеше с Тори Кингман вместо с мен, щеше да има възможност. Всъщност щеше да има много възможности, понеже Тори не си поплюва.
	Изобщо не очакваше, че тя може да чувства вина за такова нещо, и макар причината да събуди абсурдно собственическо чувство в гърдите му — в крайна сметка тя не беше негова, — емоцията бе достойна за уважение. Може би защото беше мъж. А може би защото чудесно разбираше какво му е било на Матю Уитакър.
	Той протегна ръце и я дръпна назад, докато раменете й не опряха в гърдите му, и уви ръце около тялото й.
	— Изобщо не го познавам този Матю, но съм убеден, че е ходел с теб, защото точно теб е искал и е смятал, че си струва да чака. Ако се е интересувал единствено от секса, вярвай ми, щеше да те зареже и да тръгне с Тори.
	— Но сега до края на живота си няма да знае какво е изпуснал.
	— Имала си причина да откажеш. Няма правило, което гласи, че носиш отговорност за девствеността на Матю.
	— Няма да ме оставиш да се чувствам виновна, а?
	— Не, защото не е честно. Можеш дни наред, седмици и години да се терзаеш, но това нищо няма да промени. Виж Феникс. Вината за Джейн е станала част от него и вместо да живее, той се е отказал от всичко, което обича, в някакъв непонятен жест на саможертва. А това нищо не променя. Джейн продължава да е мъртва и колкото и да се разяжда от вина, той няма да я върне. Не постъпвай като него, Джордан.
	Тя въздъхна и му се стори, че напрежението донякъде напуска тялото й.
	— Кога ще можем да идем?
	— В полунощ утре, така ще сме сигурни, че в стаята ще има възможно най-малко хора. Макар да не ни виждат, все пак заемаме пространство, а нямам представа колко е голяма стаята.
	— Не можем ли да идем сега?
	— Трябва да поспиш. Джакс ти е организирал всякакви неща за утре, а ако не се наспиш, всичко ще се провали.
	Изненадващо тя не възрази. И съвсем го изненада, като се извъртя в прегръдката му и го целуна.
	— Лека нощ — каза и изчезна.
	Кий се излегна назад и за пореден път се замисли, че Джордан изобщо не беше такава, каквато бе очаквал.
	Джордан смяташе, че следващият ден ще е повторение на предишния, но се оказа, че греши, като се започна от дрехите, с които трябваше да е облечена.
	Матилда й каза да си облече спортни дрехи вместо кожените, което прозвуча логично, когато Джакс я прати да загрее във фитнеса. Когато влезе в залата, завари Саша на крос-тренажора. От говорителите в ъглите на стаята трещеше парче на Пинк.
	Джордан се качи на пътечката и се усмихна на Саша, докато настройваше машината.
	— Как си? — попита я Саша с разлюляна опашка.
	— Тази сутрин малко по-добре, но не особено. — Тя бавно увеличи скоростта. — Толкова се зарадвах, като разбрах, че не е умрял. Нямах представа, че е парализиран.
	— Отвратително е. — Саша звучеше ядосана. — Още една причина да ненавиждаме Ерикс, сякаш си нямаме достатъчно.
	Джордан изтича четиристотин метра, преди Саша да се обади отново:
	— Постепенно става по-лесно.
	Очевидно не говореше за Матю.
	— Все още имам чувството, че сънувам, толкова е нереално всичко.
	— Когато спреш да се чувстваш като в сън, ще стане по-лошо. Просто те предупреждавам. Когато свикнеш с новата реалност, ще се почувстваш като странник, сякаш не ти е тук мястото, но и това ще мине, а после става по-лесно.
	— Заради Джакс ли се съгласи да станеш Мефисто?
	— Ще ми се да ти кажа, че не е било заради него, понеже мисията им е далеч по-важна от всичко друго. — Саша мълча цяла минута и накрая й се усмихна малко криво. — И действително е така, разбира се, но в крайна сметка истината е, че го направих най-вече заради Джакс. — Дръпна една кърпа и я прокара през лицето си. После я хвърли и пак се обърна към Джордан. — Сигурно ще ти се стори странно, но отчасти го сторих и заради братята му.
	Джордан не успя да прикрие изненадата си.
	Саша кимна и извърна поглед.
	— Така е. Братята му… ами, те са си синове на Ада. Намеренията им са добри поне през повечето време и могат да са невероятно мили, но понякога без никаква видима причина просто превъртат.
	— Как така превъртат?
	— Ами например Денис започва да се заяжда със Зий, двамата се сбиват и в един момент става на живот и смърт. Ужасна работа. А и си говорят такива неща, че може да ти се обърне стомахът. Спомням си първия път, през цялото време им крещях да спрат, даже се опитах да застана между тях. Накрая Джакс ме отведе в планината. Тай изглежда най-кротък, но и в него има ярост, и то толкова дълбока, че направо се плаша. Преди няколко месеца бяхме на акция в Сао Пауло, чакахме пред един хотел и тъкмо да влезем, Тай видя един човек да рита улично куче. — Тя се обърна да погледне Джордан в очите. — Ако Джакс не го беше спасил, човекът щеше да си отиде. Наложи се да го излекува, иначе щеше да си остане без два-три пръста и без едно око. Джакс свика съвет и Тай изкара цял месец в изгнание на Кианос.
	— Мислех, че е забранено да се лекуват хора.
	— Не и ако раните са причинени от Мефисто. Или пък човекът е Анаво. Малко след като се запознах с Джакс, си счупих крака, докато карах ски. — Тя се усмихна. — Загубих ума и дума, когато ме излекува, и чак тогава схванах, че не е обикновено момче.
	Джордан погледна към брояча и установи, че е изтичала още осемстотин метра, а дори не се беше задъхала.
	— Ами Феникс?
	— Мда. Феникс. — Саша изпуфтя. — При него всичко е мъка и страдание. Случва се да изчезне за по цяла седмица, без да каже къде отива. Джакс смята, че обикаля Йоркшир, където са живели навремето и където е погребана Джейн, но веднъж отскочих до там, когато пак беше изчезнал, и не го намерих.
	— Къде смяташ, че ходи?
	— О, аз знам къде ходи. — Саша хвърли поглед през рамо към вратата и продължи по-тихо: — Имаме си негласно правило, че ако не е абсолютно наложително, не търсим другите Мефисто с мисълта си. В противен случай никой няма да разполага с каквато и да било възможност за уединение.
	— Значи трябва да се съсредоточиш, за да разбереш къде е някой, така ли?
	— Аха, но съвсем не е така лесно, както звучи. Трябва истински да се концентрираш и да изпразниш мислите си от всичко друго, да мислиш само за онзи, когото търсиш. — Тя отново погледна през рамо. — Не съм казвала на Джакс, понеже ще ми изнесе лекция за това как трябва да уважавам личното пространство на Феникс, и ще бъде напълно прав, разбира се, но просто трябваше да разбера.
	Нито я съдеше, нито я упрекваше. И на нея самата й беше точно толкова любопитно.
	— И къде ходи?
	— Тук, в планината. От другата й страна, далеч от къщите на Лумините, от имението и всичко останало, има мъничка дървена къщурка с една стая, вероятно някой собственик на ранчо я е построил навремето. — Саша намали скоростта, спря, избърса лицето си с кърпата и слезе от тренажора, после се приближи към пътечката. — Вътре има всякакви модерни удобства: и легло, и хладилник, и печка. И книги. Цял тон книги. Ето там ходи, когато изчезне. Стои си в къщурката сам-самичък по цяла седмица.
	Джордан се почувства леко разочарована. Очакваше нещо наистина ексцентрично. Вместо това Феникс просто бягаше от непрестанната шумотевица в къщата и от братята си. Напълно разбираше защо иска да остане сам за малко.
	— Виждам, че не си особено впечатлена — отбеляза Саша, — обаче не съм ти казала кое е най-тъжното.
	Джордан довърши километъра и спря, слезе от пътечката и пое чистата кърпа от другото момиче.
	— Казвай.
	Саша пак погледна към вратата и почти зашепна:
	— Събрал е всякакви вещи на Джейн. Направо е невероятно — ветрило и кадифена пелерина, и нейни рисунки, а и повечето книги са нейни. Била е инвалид, преди Феникс да я излекува, и постоянно е четяла. Има цели кашони с листа, не съм ги разглеждала, но ми се струва, че е някакъв ръкопис. Явно е пишела книга. Пази и ръкавиците й, и монокъла й, и една шапка.
	Джордан имаше чувството, че сърцето й спира от болка.
	— Какво мислиш, че прави с тях? Просто седи и ги гледа?
	— Нямам представа. Разбрах къде ходи и отскочих, колкото да се уверя, че съм права, но не съм го следила. И без това се чувствах като натрапник. — Тя се усмихна. — Ако трябва да съм честна, действително се натрапвам. Както и да е, по-късно, когато знаех, че не е там, се върнах да разгледам. И ми стана толкова мъчно.
	— Чудя се дали някога ще намери друга Анаво. И ако действително срещне такава, какво ще направи? Щом е създал такова светилище на Джейн, как ще се откъсне от спомените за нея, за да бъде с друга?
	— Може би ще мине достатъчно време и тогава вече няма да е така обсебен от Джейн.
	— Знам ли. Мъртва е повече от сто години, а той очевидно все още е вманиачен.
	Саша хвърли кърпата си в плетения кош до стената и се обърна към Джордан.
	— Честно да си кажа, ако се появи нова Анаво и е предназначена за него, направо ми е жал за нея. Представяш ли си само? Достатъчно е трудно да обичаш син от Ада, но да трябва да заместиш момичето, по което още тъгува, е направо невъзможно.
	— Ще трябва да е страшно силна и търпелива като светица.
	— Именно. — Саша се изкашля нервно и се заигра с връзката на късите си панталони. — Общо взето, това си мислехме двамата с Джакс за Кий, че онази, която е предназначена за него, ще трябва да е уникална.
	Джордан примигна.
	— Жалко, че не се появи тя, а аз.
	Саша поклати глава.
	— Ти си точно това, от което има нужда. Онзи път, на закуска, когато му се опъна… — Тя се ухили. — Беше велико. Трябва му някой, който да му се опре. Някой, който да пропука стената, с която се е обградил. Винаги е толкова мълчалив и не мога да преценя дали защото открай време е лидерът, или просто си е такъв.
	— Каза, че другите превъртат от време на време. Ами Кий? Избухлив ли е?
	Саша поклати глава.
	— Виждала съм го да се ядоса, а и умее да крещи и да се кара, както никой друг, но никога не губи контрол.
	— Интересно защо. Нали и той е син на Ада като останалите.
	— Според мен е така, защото всички го уважават и разчитат на него да бъде непоклатим. Ако вземе да избухне, ще стане страшно. Така че се контролира и ако понякога стигне ръба, успява да се овладее. Но не смятам, че е толкова студен, колкото изглежда, Джордан. Така де, виж парника. Колко момчета познаваш, дето ще седнат да се грижат за парник, да отделят толкова време и внимание към всеки детайл?
	— Нито едно. Никой не би имал нужното търпение, пък и няма да му е интересно.
	Саша продължи да си играе с връзката, да я намотава и размотава около показалеца си. Изглеждаше смутена.
	— Вероятно хич не е редно да ти говоря такива неща, при положение че току-що пристигна и все още мислиш за гаджето си, но се надявам, когато му дойде времето, да дадеш поне един шанс на Кий. Той е… виж, винаги е поставял другите на преден план и колкото и странно да звучи това за такъв като него, действително е така. Готова съм да се обзаложа, че се чуди защо точно той е намерил Анаво, а не Феникс например, дето толкова страда. Арогантен е и горделив, а и ако му позволим, ще се държи като абсолютен диктатор, но у него има много повече от това.
	Може би трябваше да й каже, че е наясно с това. Разбрала го беше в мига, в който го бе чула да я зове, докато бе в света на мъртвите. Но понеже точно това не желаеше да споделя с никого, каза само:
	— Интересно какво би казал, ако разбере, че така пламенно го защитаваш?
	Саша се разсмя.
	— Направо си представям какъв поглед ще ми хвърли и как ще ми се накара. Закълни се, че няма да му кажеш!
	Джордан на свой ред се разсмя.
	— Заклевам се.
	Саша неочаквано я прегърна и прошепна в ухото й:
	— Можеш да разчиташ на мен, Джордан. Ужасно се радвам, че реши да останеш, и ще направя всичко по силите си, за да ти е по-лесно.
	— Благодаря ти, Саша. — Очите й се напълниха със сълзи и тя я прегърна на свой ред.
	Когато другата Анаво най-после я пусна и тръгна към вратата, Пинк беше подхванала нова песен.
	— Отивам да се изкъпя и да се облека. Ще се видим после. Джакс ти е замислил всякакви забавления за днес.
	През прозореца Джордан видя как Джакс изпусна баскетболната топка, с която дриблираше, и се втурна насреща й. Саша се разсмя и побягна. Той я подгони, хвана я и се наведе да я целуне. Джордан извърна поглед и се върна на пейката за преси.
	Час по-късно, приключила с всички уреди, Джордан извади бутилка вода от хладилника до кърпите и влезе в салона. Облегна се на каменната стена, за да си почине, отвори шишето и загледа как Джакс се упражнява под коша. Доста го биваше. Движеше се грациозно като танцьор и пито веднъж не пропусна.
	— Ти играеш ли?
	— Твърде съм ниска, а и дланите ми са малки. Но играех волейбол.
	— Добра ли си? — Той вкара още един кош.
	— Биваше ме. — Тя стегна бицепс. — Обзалагам се, че сега ще съм трепач.
	Той се разсмя и се приближи, стиснал топката под мишница.
	— Може някой път да организираме мач. Някои от Лумините играят добре.
	— Ще ми бъде приятно.
	— Готова ли си за днешната тренировка?
	Тя отлепи гръб от стената и се изправи.
	— Пак ли ножове?
	Джакс поклати глава.
	— Днес не. — Той отиде до шкафа, пъхна топката, после навлече една тениска и долнище на анцуг върху шортите. Подаде й бейзболна шапка с емблема на гимназията в Телюрайд и чифт чудесни слънчеви очила в стил Джаки, съвсем тъмни и направо грамадни. — На Саша са, но ще ти вземем и на теб по-нататък.
	— За какво са ми очила?
	— Слагай ги заедно с шапката и ме хвани за ръка.
	Така и направи и след секунди стояха на тротоара на оживена лондонска улица. Ориентира се по такситата и двуетажния автобус, който премина наблизо. Смрачаваше се, но улицата бе осветена от уличните лампи и витрините.
	— Трябва да заловим изгубена душа — кратка тренировка за утрешната акция. Погледни от другата страна на улицата и ми кажи какво виждаш.
	— Банка.
	— И?
	— Пешеходци. Куче. Табела „Спирането забранено“. Кофа за боклук. Един тип, пишещ есемес. Друг със слушалки. Момиче с карта на града. — Тя присви очи. — Което прилича на Саша. А онзи със слушалките напомня на Зий с очила и шапка.
	— Защото е Саша, а онова с очилата и шапката е Зий. Правило номер едно при всяка акция е, че или отиваме всички, или никой. Това е важно, за да можем да се справим с всякакви изненади, например ако се окаже, че изгубените души са повече, отколкото сме смятали, или попаднем на някой особено обигран, или някой се опита да забърка и обикновени хора в ситуацията. Обикновено се срещаме във фоайето и се транспортираме заедно, но днес е малко по-различно. Трябва да приберем тази душа в най-натоварения час в Лондон, затова не бива да се набиваме на очи.
	— Как така се появихме от нищото, а никой не дава вид да е забелязал?
	— Не се получава добре, ако на улицата има само няколко души, но при такива тълпи, при това по здрачаване, хората обикновено не забелязват нищо, дори да се случва под носа им. И ние се възползваме. А ако някой все пак забележи, ще реши, че му се е сторило. Така, чакаме целта да излезе от банката. Наясно сме с програмата му, понеже Зий си е свършил работата. Тръгва си всеки ден точно в пет, отива до „Розата и короната“ за една бира, после си хваща такси до апартамента в Кенсингтън. Но днес ще го обере и намушка някакъв тип, който ще скочи в таксито след него.
	— Кой е крадецът?
	— Феникс. Кий ще кара таксито, а ние останалите ще гледаме да отвлечем вниманието на хората, така че да не гледат към таксито, когато Феникс изчезне с изгубената душа и остави двойника. — Той я погледна внимателно. — Всъщност това ще го правят другите. Ние с теб само ще наблюдаваме. Следи всички детайли. После ще те изпитам.
	— Сериозно ли?
	— Не. Но действително внимавай. Ето, идва нашият човек.
	От банката излезе мъж на средна възраст и зави наляво. Веднага забеляза, че в лицето му има нещо странно — като изцапано около очите.
	— О, боже, виждам го! Наистина има сянка около очите.
	— Почакай само да видиш Ския. Отдалече изглеждат, сякаш изобщо нямат очи.
	Някаква дама с две пазарски торби забави крачка и ги изгледа с любопитство.
	— Извинете — обади се тя на немски, — откъде сте си купили очилата? Точно такива си търся.
	— Подарък са ми — отвърна Джордан също на немски. Жената се усмихна, кимна и продължи по пътя си.
	— Джакс, ти знаеш ли немски?
	— Нали съм Мефисто. Зная всички езици.
	— Това е обяснението, значи.
	— На какво?
	— Досега не съм проговаряла и дума на немски, с изключение на „кисело зеле“.
	— Мразя кисело зеле, а Ханс непрекъснато го готви, нали е немец. — Той я хвана за ръката. — Да вървим в кръчмата да изчакаме господин Мадърс да си изпие бирата.
	Тръгнаха по улицата, като от време на време надничаха във витрините, докато не стигнаха една книжарница, която беше точно срещу кръчмата. Докато чакаха, спряха пред стъклото, уж улисани в обсъждане на изложените пътеводители, а всъщност гледаха в отражението какво се случва зад тях.
	Джордан така се беше съсредоточила във вратата на кръчмата, че не забеляза момичето вътре в книжарницата, което се приближи до витрината и й помаха. Джакс се отмести уж небрежно, застана между нея и стъклото и прошепна:
	— Това момиче вътре те познава. Трябва да се престориш на някой друг.
	Джордан се обърна бързо и рязко си пое въздух.
	— Това е Кристън Арънс. Съученичка ми е. Баща й работи за един от конгресмените, а майка й е англичанка. Сигурно са дошли за ваканцията. Какво ще правим?
	— Преструвай се на германка — прошепна той, точно когато Кристън излезе от книжарницата и се спря пред нея. — Имаме само час до вечерята — каза той на немски. — Трябва вече да се връщаме в хотела.
	— Джордан? О, божичко, Джордан, ти си, нали? — После погледна Джакс, който продължаваше да дрънка за резервации и ресторанти, и очите й се разшириха от ужас. Сграбчи Джордан за ръката и започна да я дърпа. — Хей! — Тя се извърна и закрещя: — Някой да извика ченгетата! Това е Джордан Елис!
	Джордан рязко измъкна ръката си от нейната.
	— Оставете ме на мира, иначе ще повикам органите на реда — каза тя на немски.
	Джакс се вмъкна между двете и се развика на Кристин, която отстъпи, но продължи да крещи:
	— Помощ! Някой да помогне! Това е Джордан Елис! Дъщерята на американския президент! Жива е! Господи, никой ли няма да помогне?
	Джакс протегна ръце към Джордан, но нещо внезапно я дръпна назад. Само след секунди тя се оказа заобиколена от хора, а тълпата погълна Джакс.
	От шофьорското място в таксито, на чиято задна седалка Феникс бе разположил двойника на господин Мадърс и зашеметената изгубена душа, Кий видя как тълпата разделя Джакс и Джордан. Ако не го беше видял с очите си, нямаше да повярва. В един миг непознатото момиче крещеше нещо, а в следващия Джордан бе изчезнала сред внезапно събралата се тълпа. Сърцето му задумка и той се обля в студена пот.
	— Феникс, видя ли какво стана?
	— Какво да видя?
	— Джакс току-що загуби Джордан. Взимай Мадърс, а аз ще се направя на невидим и тръгвам да я търся. — Той се съсредоточи, обви се в невидимост, слезе от таксито и хукна към тълпата, където си запробива път между хората и накрая все пак я намери. Някакъв полицай тъкмо я бе покачил на коня си. Тълпата нададе възторжени викове. Джордан имаше безкрайно стреснат вид. Кий си проправи път до самия кон и й изкрещя:
	— Не се съпротивлявай, ще дойда с теб, невидим съм. Спокойно, ще намерим някакво решение.
	Тя кимна, а в този момент полицаят хвана поводите на коня, завъртя го и тръгна през тълпата, която ги последва чак до управлението на улица „Бъкингам палас“. Когато пристигнаха, полицаят скочи от коня, смъкна Джордан от седлото и я внесе на ръце в управлението. Тълпата не спираше да крещи.
	Насилвайки се да се успокои, да не се поддаде на инстинкта си да я грабне и моментално да се транспортира, Кий ги последва. Когато Джордан стъпи на крака, той застана плътно до нея.
	— Не ме гледай и не ми отговаряй, иначе ще те сметнат за луда. Кажи им, че откакто сте кацнали в Лондон, са те държали заключена, но не знаеш нито къде, нито защо. Днес следобед са те докарали с кола до Хайд Парк и са те оставили там. Не си виждала лицата им, нямаш никаква представа кой те е отвлякъл и не са ти причинили нищо лошо. Джакс те спрял на улицата и ти предложил помощ, а ти си била на път за полицията, когато онова момиче се развикало. Ще се справиш ли, Джордан?
	Тя кимна съвсем лекичко и започна да отговаря на полицая, повтаряйки всичко според инструкциите му. В управлението настана небивало вълнение — нови и нови хора осъзнаваха кой е пристигнал. На входа се нареди кордон от полицаи да пазят някой да не влезе.
	А Джордан се усмихваше и кимаше, и отговаряше на въпросите, като се стараеше да не изглежда уплашена до смърт, а само леко стресната и безкрайно щастлива, че е в безопасност. Доста добре го изигра.
	Появи се и Джакс — също невидим и почти обезумял.
	— Кирос, ужасно съжалявам. Опитах се да я измъкна, но някакъв тип я дръпна и преди да разбера какво…
	— Всичко е наред, Джакс. Ще се справим.
	— Не си ли бесен?
	— Не, просто ме е страх.
	Джакс го изгледа изумено.
	— Теб никога не те е страх.
	— Не е вярно. Просто се преструвам добре.
	Едър мъж в костюм излезе отпред и потупа Джордан по рамото, без да спира да повтаря колко е щастлив, че е жива.
	— Обадих се на американския посланик и на премиера, който вече пътува насам. Щом се убедим, че действително сте госпожица Елис, той ще се обади на баща ви. Такова смело момиче! — Той я потупа отново и Джордан му се усмихна, макар в очите й да се четеше паника.
	И Кий се чувстваше по същия начин: обзет от луда паника. Натика ръце дълбоко в джобовете на шлифера си и си заповтаря, че нещата все някак ще се наредят. Трябваше само да запази спокойствие и решението щеше само да се появи.
	Някаква висока жена пристъпи напред и махна на Джордан да седне.
	— Оставете бедното момиче да седне, господин Ламб. Искате ли чай, госпожице?
	— Не, благодаря ви. — Джордан седна и хвърли поглед към Кий.
	— Където и да те отведат, ще бъда до теб, не се страхувай — обеща й той.
	— Какво ще правим? — обади се Джакс. — Как ще си я приберем?
	— Не можем просто да я вдигнем и да изчезнем. Ще се наложи да ги оставим да я върнат при баща й.
	— А после?
	— А после не знам. Ще се наложи да измислим нов план, понеже опело очевидно няма да има.
	Господин Ламб се захвана да разпитва Джордан и да записва отговорите й в голям тефтер.
	— Кога е рожденият ви ден?
	— На втори февруари. В Щатите тогава празнуваме Деня на мармота. — Тя се обърна към Кий. — Ще навърша осемнайсет и баща ми планираше голямо празненство. Надявам се въпреки всичко да го направим. Имам да празнувам много неща.
	— Действително — съгласи се господин Ламб. Зададе й още няколко въпроса, за да се увери, че наистина е Джордан Елис, макар да не беше особено притеснен, че може да е самозванка. Без очилата чертите й лесно се познаваха, очите й бяха необичаен оттенък на синьото, а лицето — изключително хубаво. Държеше се и говореше като млада дама, която се чувства удобно във всякакви светски ситуации. Като „Първа дъщеря“, поела функциите на „Първа дама“.
	— Чу ли, казва нещо за празненство за рождения й ден — обади се Джакс. — Мислиш ли, че ще можем да изчакаме дотогава?
	— Чак след месец е, Джакс. Помисли само колко още хора ще положат клетва дотогава. И което е по-лошо, Джордан ще е изложена на опасност. Няма как да си стои вкъщи. Ерикс вероятно в момента гледа новините. — Очите на Джордан се разшириха от ужас и Кий се прокле, задето го бе казал гласно.
	— Така е — съгласи се Джакс, — но и той е длъжен да спазва същите правила, каквито и ние, така че не може просто да я грабне. Ще трябва да измисли нов план за отвличане, а това все ще му отнеме известно време.
	Няколко минути по-късно полицейският кордон се отвори, за да пропусне премиера Бъртън, който се втурна през вратата, следван от изтормозена на вид асистентка и двама строги господа, които явно бяха от Дипломатическа защита.
	— Джордан! — Той протегна две ръце, хвана нейните и я изправи на крака. — Слава богу, баща ти ще е вън от себе си от радост! Добре ли си? Направиха ли ти нещо онези изверги?
	Джордан хладнокръвно повтори лъжата и премиерът закима.
	— Ще трябва да ти зададем някои въпроси, за да разберем кой те е държал, но засега искам да те заведа на Номер десет. Помолих американския посланик господин Симънс, да дойде там. А тъй като с теб сме стари приятели, мисля, че ще се чувстваш по-удобно на Даунинг стрийт, отколкото в посолството.
	Джордан май искрено се радваше да го види.
	— Благодаря ви, сър. Оценявам помощта ви, а съм сигурна, че баща ми ще се радва да ни чуе.
	— Да, разбира се. Веднага ще му се обадим. — Той кимна на господин Ламб. — Чудесна работа сте свършили, сър. — Огледа и останалите. — Отлично, браво на всички. — После хвана Джордан под ръка, преведе я до чакащата кола и тя изчезна.
	— Към Номер десет ли? — попита Джакс.
	— Аз лично отивам, но ти се върни вкъщи, за да разкажеш на останалите какво се случи. Феникс трябва незабавно да започне да планира някакъв изход.
	Канеше се да се транспортира, но Джакс го спря:
	— Вероятно до двайсет и четири часа ще я изпратят обратно във Вашингтон. Не можеш да стоиш на пост през цялото време, Кий. Ще се върна след няколко часа да те сменя.
	Кий кимна, макар да нямаше никакво намерение да се отделя от Джордан. Щеше да остане с нея, докато не му се удадеше възможност да я отведе обратно в планината.
	Седнала на един стол до малка кръгла маса в кабинета на премиера, Джордан го чакаше да приключи разговора с баща й и да й подаде телефона. Приятен човек беше, макар и малко самовлюбен. Доста поукраси сцената на спасяването й и увери баща й, че МИ-5 ще открият хората, които са я отвлекли. Мислено му пожела късмет с начинанието и пое телефона.
	— Татко?
	— Джордан! Добре ли си?
	— Добре съм, татко. — Само дето ме застреляха, умрях, възкръснах и сега съм безсмъртна.
	— О, господи, не мога да повярвам! Толкова съм… — Гласът му пресекна от дълбоки хлипания на облекчение и радост. — Ще те приберем у дома колкото се може по-скоро. Потърпи още мъничко.
	Сълзите му съвсем свиха гърлото й, та едва успя да каже, че няма търпение да го види.
	— Ще отидем за няколко дни в Кемп Дейвид. Искаш ли?
	— Да, татко. — В ъгъла на стаята се появи Кий и при вида му Джордан се разхлипа още повече. Да, щеше да види баща си, но само за кратко. Веднага щом Феникс измислеше нов план, щеше да се върне в планината.
	— Дай ми да говоря пак с Бъртън, за да се разберем как да се прибереш.
	— Обичам те — прошепна тя, задавена от огромната буца тъга в гърлото си.
	— И аз те обичам, Джордан. Никога не съм бил по-щастлив.
	Вярно, щастлив беше, но само докато не дойдеше време тя да се връща в Колорадо. Щеше да се наложи пак да инсценират смъртта й, а той да преживее цялата болка отново. Без да откъсва насълзените си очи от Кий, тя подаде телефона на премиера Бъртън.
	— Този път ще можеш да се сбогуваш — прошепна той от ъгъла.
	Прав беше, така че по-добре да не мисли как ще свърши всичко. Щеше да се види с баща си, а и с Матю, а когато дойдеше време да си тръгне, щеше да е друго. Щеше да се е сбогувала и да се върне при Мефисто без предишната мъчителна болка.
	Или поне така се надяваше.
	Една от асистентките на премиера, госпожа Дюплесис, се приведе над нея и прошепна:
	— Ако искате, госпожице Елис, ще ви отведа до една от стаите в резиденцията. Ще можете да се освежите и да си починете, а аз ще се погрижа да почистят дрехите ви. Имаме и чудесен бюфет, ако сте гладна.
	Джордан кимна и се изправи, после тръгна след жената по коридора и стълбите, а Кий ги следваше неотлъчно.
	Стаята беше на третия етаж, прекрасно обзаведена в старомоден стил, с тежки сърмени драперии и покривки.
	— Банята е отсреща — посочи госпожа Дюплесис. — Ако решите да се съблечете, ще отнеса дрехите ви да ги почистят. На гърба на вратата има халат, а в шкафа под мивката — торба за пране.
	Реши, че не удобно да откаже, така че я послуша и влезе в банята, за да се съблече. Когато излезе, Кий чакаше до прозореца. Подаде торбата на асистентката, която отново й предложи да хапне.
	— Да, бих изпила чаша чай — съгласи се Джордан. — А и бих хапнала каквото ви се намира. Действително съм малко гладна. — Всъщност можеше да погълне цяло пиле, ако не и две, толкова беше гладна, но в момента се намираше в реалния свят и ако демонстрираше апетит, достоен за Мефисто, щеше да провокира въпроси, на които предпочиташе да не отговаря. Непрекъснато си напомняше да се държи нормално като човек, държан за заложник два дни. — Всъщност много съм гладна. Онези, ъм, хора, които ме държаха, не ми даваха храна. Оставиха ми бутилка вода и пакет солети, но само толкова.
	— О, бедното момиче! Ей сега ще сляза до кухнята и ще ви донеса нещо вкусно. Ако искате, можете през това време да се изкъпете, а аз ще изпратя иконома да запали камината.
	Когато излезе от стаята, Кий измърмори през рамо:
	— Давай де, иди се изкъпи. Ще чакам тук.
	— Какво ще правим?
	— Феникс ще измисли нещо, а дотогава ще я караме както можем.
	— Не е ли по-разумно да се върнеш в Колорадо и да му помогнеш?
	Кий се обърна с лице към нея и поклати глава.
	— Няма да те оставя.
	Май нямаше да е уместно да признае, че решението му бе добре дошло. Нито пък да му предложи да влезе с нея в банята и да изчака с гръб, докато тя се изкъпе, макар ужасно да й се искаше. Умираше от страх, почти сигурна бе, че Ерикс ще се появи всеки миг. Но накрая все пак влезе в банята и завъртя кранчетата.
	Тъкмо се канеше да свали халата и да стъпи във ваната, когато чу точно това, от което се страхуваше.
	— Здравей, Джордан.
	Извъртя се рязко и понечи да изпищи, но се спря навреме. Замаяна от ужас, тя стисна халата си.
	— Как ме намери?
	— Просто потърсих брат си. — Той скръсти ръце на гърдите си и се облегна на отсрещната стена. — Не се плаши, Джордан. Не смятам да те крада, колкото и да се изкушавам. Нужна си ми за една-единствена цел и докато не се съгласиш да я изпълниш доброволно, няма смисъл да те взимам със себе си.
	Вратата рязко се отвори, тресна се в стената отзад и Кий нахлу в тясното пространство. Погледът му се впи в Ерикс и за част от секундата, преди изражението му да се изкриви от ярост, Джордан зърна нещо друго на лицето му, нещо поразяващо. Вместо ненавист или гняв, по него като че ли проблесна искрица радост. Инстинктивната му реакция при вида на Ерикс бе радост, преди да се опомни, че това бе заклетият му враг.
	Ерикс дори не трепна.
	— Здравей, братле. Тъкмо обяснявах на твоята Анаво, че нямам намерение да я отвличам отново. Когато се върне в Ериниите, а тя със сигурност ще го направи, ще е по собствена воля.
	— Винаги си бил самодоволно копеле. Защо си толкова сигурен?
	Ерикс я изгледа с мъртвите си лишени от блясък очи.
	— Ще я провали най-ценното й качество — точно както и майка ни. Тя така и не повярва, че баща ни не може да бъде спасен, а Джордан няма да повярва, че си загубена кауза. Ще се пожертва за теб, както направи мама за Мефистофел. — Той отлепи гръб от стената. — Излишно е да стоиш на пост. Когато се върна, няма да съм крадец в нощта. Ще дойда посред бял ден и ще я взема пред очите ти.
	И преди Кий да успее да каже нещо, Ерикс изчезна.


	Десета глава

	Шест часа по-късно, точно в полунощ, Джордан излетя с британски правителствен самолет заедно с неколцина души от кабинета на премиера, които трябваше да се уверят, че ще пристигне във Вашингтон невредима.
	В дъното на самолета имаше спалня и когато лампичката за коланите изгасна, Джордан се извини и каза, че би искала да поспи. Никой не възрази, още повече че след пристигането си на Номер десет така и не бе успяла да си почине. Наложило се бе да отговори на хиляди въпроси, да лъже къде е била, да преглъща угризенията на съвестта, задето полицията и служителите на британското разузнаване щяха да прекарат безброй часове в търсене на похитителя фантом и на място, което не съществуваше. Каза им, че за последен път е видяла Смърдящия и Вонящия във Вашингтон, след като я качили на самолета. А когато самолетът кацнал, някакъв мъж със ски маска, който така и не продумал, й завързал очите и устата, качил я на някаква кола и след дълго пътешествие я закарал в стаята, където я държал два дни, а после същият този мъж я оставил в Хайд Парк. Кий я бе инструктирал да сведе подробностите до минимум и тя се постара максимално.
	Не се тревожеше особено, че Смърдящия и Вонящия биха могли да оспорят разказа й. Нямаше как да кажат каквото и да било, без да споменат Ерикс и факта, че той бе транспортирал Джордан от летящия самолет.
	А сега всичко бе приключило и се прибираше у дома. Невероятно как се бе променило всичко само за секунда. И то само защото Кристън Арънс я бе разпознала.
	Когато отвори вратата на спалнята, Кий седеше на ръба на леглото. Зарадва се, въпреки че мигом се почувства гузна, задето й стана драго да го види. Побърза да влезе и да затвори вратата зад гърба си. От няколко часа не го беше виждала — накрая все пак бе отскочил обратно до Колорадо, за да говори с останалите Мефисто. Появата на Ерикс дълбоко го беше потресла, не спираше да я докосва, сякаш се страхуваше, че тя ще изчезне. Когато госпожа Дюплесис бе дошла да я вземе и да я заведе обратно в кабинета на премиера, направо бе изпаднал в паника. Трябваше да се върне в Колорадо, но никак не искаше да я изостави. Наложило се бе Джордан да помоли асистентката за съдействие:
	— Много съм напрегната. Ще бъдете ли така добра да постоите с мен?
	— Но разбира се! — съгласила се бе с усмивка Дюплесис. — И да знаете, че в коридора има двама агенти от Дипломатическа защита, ще стоят на пост, докато не се качите на самолета за Съединените щати. Не се страхувайте, госпожице Елис. Обещавам ви, че сте в безопасност.
	Тогава Джордан бе хвърлила поглед към Кий, давайки му безмълвно знак да тръгва и че всичко щеше да е наред.
	— Ще се върна веднага — прошепнал й бе той, преди да изчезне.
	И ето, сега я чакаше, както бе обещал. Изправи се и пристъпи към нея.
	— Ще ни направя невидими, така че да можем да разговаряме, без никой да ни чуе.
	Усети странен хлад, а когато погледна дланта си, й се стори, че е загубила плътността си, сякаш се състоеше от отделни точки. Но ръцете на Кий вече я обгръщаха, притискаха я до тялото му в плътна дълга прегръдка.
	— Добре ли си?
	Сгушила глава във вдлъбнатината между рамото и ключицата му, тя попиваше топлината и уханието му.
	— Добре съм. И се радвам, че се измъкнах и се прибирам у дома. — Прегърна го по-здраво. — Отменихте ли акцията срещу „Ред Аут“?
	Кий поклати глава.
	— Решиха въпреки всичко да действат.
	— Значи скоро ще тръгваш?
	— Не, ще те придружа чак до Вашингтон. Печелим пет часа от часовата разлика, така че ще пристигнем някъде около три сутринта. Ще тръгна, щом те предадат на баща ти.
	— Феникс успя ли да измисли нов план срещу изгубените души във Вашингтон?
	Кий я дръпна да седне на леглото, седна до нея и облегна лакти на колене.
	— Гласувахме и всички решиха да изчакаме до рождения ти ден.
	— Но ти си против, нали?
	Втренчен в килима — тъмносин, с миниатюрни златни самолетчета, вплетени в десена, — той кимна.
	— Смятам, че така ще се наложи да останеш твърде дълго в реалния свят. Нямам доверие на Ерикс, а и толкова много хора могат да положат клетвата дотогава.
	— А братята ти защо така решиха?
	Кий я погледна.
	— Смятат, че по-лесно ще се адаптираш, когато се върнеш, ако получиш малка отсрочка, ако прекараш малко време с баща си и приятелите си. Дори на Лумините даваме около месец, за да се подготвят за раздялата с реалния свят, преди да дойдат при нас. А с теб стана твърде внезапно и смятат, че е редно и този път да приложим същите правила.
	— Но ти не си съгласен?
	Той вдигна глава и обърна лице към нея.
	— При теб не е същото, Джордан. Хората, които стават Лумини, се променят чак след като дойдат при нас, така че никога не се случва да бъдат в реалния свят като такива. А ти си на път да станеш Мефисто, ще ти е трудно да живееш сред хората. Ще трябва да продължаваш да лъжеш, което противоречи на природата ти, а да живееш сред изгубените души и Ския, без да им скочиш и да ги убиеш, ще изисква огромни усилия на волята ти. Основният ни инстинкт е да ги неутрализираме и ми се иска да не ти се налага да се мъчиш по-дълго, отколкото е абсолютно необходимо.
	Все още й беше трудно да повярва, че може да поиска да убие някого.
	— Мисля, че ще се справя.
	— Възможно е, но ще ти е трудно сама, така че ще гледам да съм максимално близо до теб, особено докато си на училище.
	Ето ти поредното нещо, което трудно й побираше в главата. Замисли се за гимназията, за хората, които ходеха там — предимно претенциозни свръхамбициозни деца на претенциозни свръхамбициозни родители. Имаше и група на депресарите, но Кий нямаше как да се впише там. Съществуваше и групата на спортистите, но хобито на Кий бяха цветята. Оставаха любителите на тревата, които си падаха по алтернативна литература и дълбоки разговори за екзистенциализма, но на тях Кий вероятно щеше да им дръпне едно сериозно конско.
	— Много се замисли, Джордан. Ще ти бъде ли неприятно да идвам с теб на училище?
	— Не, по-скоро на теб ще ти е неприятно. При това много.
	— Става дума само за месец. Все ще се справя.
	Тя огледа подозрително кожения му шлифер.
	— Ще трябва да си купиш нови дрехи, иначе всички ще решат, че имитираш онези от „Матрицата“.
	— Иска ми се максимално да се впиша, така че непременно ще потърся нещо, което да не се набива на очи.
	— Каквото и да облечеш, пак ще се набиваш на очи.
	— Защо?
	— Защото си над метър и осемдесет, раменете ти са като… е, далеч не са като на средностатистическия ученик, това е сигурно. Освен това косата ти е дълга. В „Оутс“ никой не носи дълга коса, освен Тед, портиера.
	Кий вдигна ръка и се заигра с опашката си.
	— Е, по този въпрос нищо не може да се направи, понеже не мога да я отрежа. Дотук съм изпълнявал всичко, което ми е наредил Луцифер. Със сигурност няма да му се опълча само защото разни пъпчиви хлапета ще вземат да ми се подиграват на косата.
	— Какво ще се случи, ако не изпълняваш всичките му нареждания?
	— Има ли значение?
	— Естествено, че има. В Ада ли ще те прати?
	— Не. Е, вероятно да, но козът му не е свързан с това какво ще се случи с мен. — Изражението му стана съвсем сериозно. — Не съм споделял с никого какво ми каза и това вече се е превърнало в навик. Важното е, че никога няма да престъпя повелите му.
	Любопитството направо я разяждаше.
	— Няма да кажа на никого. Освен това смятам, че е редно да знам.
	— Защо? По никакъв начин не те засяга.
	— Естествено, че ме засяга. Забрави ли, че се предполага да бъдем заедно?
	— Шегуваш се, нали?
	— Ако изобщо очакваш да изградим нещо повече от обикновено приятелство, ще трябва да си открит с мен, Кирос. Без тайни.
	Кий се смръщи и извърна лице, после се отпусна назад върху леглото и се втренчи в извития таван.
	— Не споделям с никого и не търся съвети, Джордан. Така действам от повече от хиляда години, откакто станах безсмъртен.
	Изтегна се до него и подпря глава с ръка.
	— Ами преди, когато си бил обикновено момче? Споделяше ли с някой от братята си?
	— Само с един.
	Тогава й стана ясно. Нищо чудно, че за миг се бе зарадвал при срещата с Ерикс.
	— Бил ти е най-добрият приятел, нали?
	— Да.
	И нищо друго. Само това „да“.
	Саша беше напълно права. Кий бе изградил стена около себе си, при това толкова солидна и висока, че Джордан не успяваше дори да надникне зад нея. Но се чувстваше длъжна да опита.
	Заигра се с едно от копчетата на шлифера му.
	— Сигурно, когато е умрял и се е върнал така променен, си се чувствал по-зле, отколкото ако действително беше умрял и изчезнал завинаги.
	Никакъв отговор. Само неволно примигване.
	— А как беше на Кианос?
	Предстоеше им седемчасов полет, а тя едва ли щеше да престане с въпросите. Единствената му надежда бе да говори достатъчно дълго, че да я отегчи и приспи.
	Отличната памет на Мефисто бе и дарба, и проклятие. Някои неща предпочиташе да не помни. Като например деня, в който Ерикс бе убил тяхната митера. Тя, която бе всичко за тях, загина, когато Денис бе само на десет, убита от първородния, любимия си син. А Ерикс се завърна от скалите и веднага разбраха какво се е случило. Очите му бяха досущ като тези на баща им, но още потъмни, без никаква искрица живот или човечност в тях. И техните очи се променяха с безсмъртието, но не като тези на Ерикс. Прозорец към душата. Неговите бяха почерни и от най-дълбоката яма в Ада.
	Това бе най-ужасният ден в живота му. Шестнайсетгодишен бе изгубил майка си и любимия си брат, най-добрият му приятел бе станал най-големият му враг.
	Но ето че мислите му се насочваха към спомени, които се бе заклел да не събужда, затова ги изтръгна от съзнанието си и се върна по-назад, когато Ерикс бе на четиринайсет, а Кий на дванайсет, на прага на съзряването, а тялото му започваше да прави неща, които дълбоко го объркваха и смущаваха. Нямаше представа откъде Ерикс знае толкова много, но той винаги разполагаше с отговор и Кий научаваше всичко, което го интересуваше, от него. Направо го боготвореше. Ерикс знаеше как да лови животни и риби, как да търси храна на острова. Знаеше кое става за ядене и от кое ще се разболеят.
	Често оставяха по-малките братя да правят каквото си искат, без да се страхуват, че някой ще ги наклюкари, и се шляеха на цели километри от дома. Изследваха тайните на острова: лабиринта от пещери, чийто вход беше скрит под една от огромните скали, щръкнала от склона на най-високия хълм; горичка диви ябълки на западния бряг, до който с мъка можеше да се стигне, понеже скалистият хълм и острите скали стигаха чак до водата; и — може би най-прекрасното откритие — малко езерце, подхранвано от топли извори, закрито от надвиснала отгоре скала и заобиколено от широколистните и иглолистни гори, които покриваха по-голямата част от острова. Научиха се да плуват и часове наред се гмуркаха към дъното, състезавайки се кой ще издържи най-дълго под водата. Странно, че не им хрумваше да се запитат защо водата е топла. Сега му се струваше очевидно, че езерцето се е подхранвало от подземен извор, бликнал някъде дълбоко от горещите недра на Земята. Вероятно целият остров е бил загаснал вулкан, но тогава не знаеха нищо за това.
	Бяха синове на Ада, но и на Рая и растяха учудващо невинни и безгрижни. М. прекарваше доста време с тях и макар да не бе образцов баща, беше благосклонен към тях, дори да не демонстрираше кой знае каква обич, а и очевидно се гордееше със синовете си. Нямаха представа, че съществуването им е тайна, че нито Бог, нито Луцифер знаеха за тях. Помнеше колко предаден се беше почувствал, когато най-после бе научил — защо мама така настояваше да се молят на Бог всяка вечер, след като той не можеше да ги чуе?
	Кий се порица мислено. Излишно бе да разсъждава за неща, които вече нямаха значение. Насочи мислите си към онези ведри дни, когато двамата с Ерикс изследваха острова, към нещата, които брат му бе показал, на които го беше научил, които бе разкрил за себе си. Един конкретен ден бе съвсем пресен в спомените му.
	Тръгнаха рано, още призори, понесли сушени ябълки и еленово месо в рибарски мрежи на гърбовете си, и се насочиха към горичката от диви ябълки и океана. Смятаха да ловят риба, а следобед да се топнат в езерото.
	Някъде към пладне стигнаха до хълма, който се извисяваше над острова, и тръгнаха нагоре към билото, лазеха по канарите и зъберите и често-често спираха да пият вода от поточето, което ромонеше надолу и криволичеше към източния бряг. Когато стигнаха средата на склона, насреща им литна гарван и се скри в един храст, а Ерикс спря, наклони глава и зяпна напред. Кий също се загледа, но не видя нищо, освен гарвана в храста.
	— Какво зяпаш?
	Вместо да отговори, Ерикс дръпна лавровите клони, с което изплаши птицата, и прокара ръце по повърхността на скалата, избърса прахоляка, наслоил се в пукнатините. Кий зяпна от изненада.
	— Защо някой ще нарисува картина на скалата? — Той се втренчи объркано във фигурите. — Какво правят?
	Ерикс се разсмя.
	— Братленце, М. какво ти е казвал за бебетата?
	— Какво има да ми казва? Коремът на майката пораства и бебето излиза. — Не беше сигурен откъде точно излиза, но незнанието не го тревожеше. Помнеше, че когато Дени се роди, майка му плачеше, но М. не ги пусна в стаята, накара ги да изчакат вън, на плажа. А когато я видяха отново, тя изглеждаше по-слаба отпреди и щастлива, така че той забрави за виковете.
	— Не ти ли е чудно как бебето влиза вътре?
	Кий сви рамене.
	— Не съм се замислял.
	Ерикс заобяснява, посочвайки различни части от картината. Кий слушаше едновременно потресен и дълбоко заинтригуван. Нямаше представа колко време са стояли пред картината — вероятно праисторическа интерпретация на процеса на създаването на потомство, показала се след разместването на скалите при пролетното топене на снега. Във всеки случай наблюдаваха достатъчно дълго, та изображението трайно да се запечата в мозъка му. Накрая Ерикс изскубна храста, за да го прикрие.
	— Пак се вижда — отбеляза Кий. — Дай да намерим по-голяма скала и да я сложим отпред, та малките да не я видят.
	— Няма да я видят, докато не станат готови.
	— Ама, Ерикс, вижда се ясно като бял ден. Храстът не върши никаква работа.
	— Виждаш я, понеже знаеш, че е тук, и окото ти само я търси. А малките, дори да се изкатерят дотук, няма да я видят, понеже няма да я търсят. Най-добрият начин да скриеш нещо, е да го изложиш на показ, понеже никой не забелязва обичайното. Ако сложим скала пред тази, ще изглежда не на място, необичайно. Ще събуди любопитството им и те ще я преместят.
	Прав беше. Ерикс по принцип винаги беше прав.
	Джордан се намести и облегна глава на рамото му, а той обви тялото й с ръка и я притегли по-близо.
	— Продължава да прилага този принцип, та понякога не успявам веднага да проумея какво е намислил. Точно по този начин е успял да убеди толкова много високопоставени хора във Вашингтон да му обещаят душите си, без ние да разберем. Преди година прибрахме един Ския, който съхраняваше огромно количество информация за разни политици на компютъра си. Компрометиращи снимки и лични имейли, и всякакви други неща, които един политик не би искал да станат обществено достояние.
	— Искаш да кажеш, че ги е изнудил да положат клетвата?
	— Така решихме, но когато проверихме всички от списъка, нито един не беше изгубена душа. Зий се връща няколко пъти, но нито един не положи клетвата, затова решихме, че онзи Ския вероятно е планирал нещо за по-нататък, а понеже вече се бяхме погрижили за него, смятахме, че няма за какво да се тревожим. Сега осъзнавам, че всичко е било нагласено. Ерикс го е накарал да се премести в Телюрайд, в задния ни двор, така да се каже, знаейки, че в крайна сметка ще го приберем и ще намерим онези файлове. И докато ние сме проучвали грешните хора, той се захванал да подмамва онези, които не ни беше хрумвало да проверяваме.
	— Съвсем явно.
	Кий въздъхна, ядосан за пореден път от недалновидността си.
	— И макар да знам колко е хитър, пак успява да ме заблуди. Ако не бяхме видели Рой Трент по телевизията и ако не ни беше хрумнало, че може да е Ския, вероятно още нямаше да сме наясно за изгубените души във Вашингтон. Обзалагам се, че Ерикс му е казал да се постарае да вложи малко емоция, ако се наложи да го дават по телевизията, а Трент или е забравил, или във високомерието си е решил, че не е толкова важно.
	— Според мен е било от високомерие. Беше започнал да се държи невероятно надменно с татко през последните месеци. — Тя се намести още по-плътно до него и обви ръка около талията му.
	— Разкажи ми още за Кианос.
	Май планът му да я приспи с приказки щеше да удари на камък.
	— Предпочитам да не си спомням. Доста е болезнено.
	— Кажи ми само дали малките са видели рисунката на скалата.
	— Денис я намери след няколко години, понеже винаги си е бил любопитен и див и открай време си завира носа навсякъде. И веднага дотича вкъщи и каза на мама.
	— На колко години беше?
	— Май на осем. Нямаше да е толкова страшно, ако не се беше заел да пресъздаде рисунката на всеки камък около къщата с въглен. Ерикс му каза да измие всичко, защото ако мама ги види, сигурно ще се разплаче. Ако го беше заплашил, че ще го набие, Денис вероятно щеше да издълбае рисунката по всички дървета. Единственото, което го стряскаше, бе мисълта да разплаче майка си.
	— Тя често ли плачеше?
	— Не бих казал, но когато се случеше… много се измъчвахме. А Денис най-много, буквално тичаше да се скрие в пещерите. — Сети се за всички случаи, в които бе ходил да търси братчето си и да го успокоява, че майка им не плаче заради него.
	— Какви бяха братята ти като малки?
	— Тай се интересуваше само от животни, а Зий винаги е обичал музиката. Но беше странно хлапе, живееше в свой собствен свят. Феникс беше луда глава, вечно чупеше нещо, падаше от дърветата, от скалите. Веднъж тръгна да плува в океана и каза, че ще спре чак в Англия. Когато го настигнах с кануто, беше преплувал повече от километър и половина.
	— И Джейн ли беше такава?
	— Нищо подобно. Беше свита и кротка, не си падаше много по приключенията.
	— Странно.
	— Да, но Феникс май нямаше нищо против.
	— Разкажи ми за Джакс.
	Кий се усмихна.
	— Беше любимец на мама след Ерикс. Мил и сантиментален, и някак… солиден. Обичаше всякакви спортове и проявяваше талант във всички тях.
	— Как се запознаха със Саша?
	— Открихме я по време на акция, трябваше да приберем група хлапета от нейното училище в Сан Франциско. Джакс смяташе, че ще има по-голям шанс да я спечели, ако тя го смята за обикновено момче, затова изтри паметта й и се запозна с нея в реалния свят. Само дето няколко часа по-късно тя си счупи крака. Той се паникьоса и го излекува, така че планът му отиде по дяволите.
	— Но тя все пак се е влюбила в него, така че всичко се е наредило.
	Не му се говореше за Саша и любовта й към Джакс. По някаква необяснима причина темата го караше да се чувства неловко.
	— Трябва да поспиш.
	— Твърде много черен чай изпих, а и адреналинът ми дойде в повече, така че едва ли ще заспя. — Тя се намести още по-плътно до него. — Разкажи ми още за Кианос.
	— Уморих се да говоря. Рядко го правя.
	— Забелязах.
	— Сега е твой ред. Разкажи ми за твоето детство.
	— Че какво има да разказвам? Баща ми вече беше сенатор, когато ме осиновиха, така че винаги съм живяла или в Мериленд, или във Вашингтон. Ходех в частно училище, имах си бавачка, не се виждах много-много с нашите и мечтаех да спечеля златен медал по гимнастика на олимпиадата. Но това вече го знаеш.
	— А защо не си ги виждала често?
	— Понеже татко беше сенатор. Почти всяка вечер имаше някакво мероприятие, а мама, разбира се, го придружаваше. Когато разпускаха Сената, ходехме на пътешествия, но даже и те обикновено бяха свързани с работата му, така че прекарвах повечето време с бавачката си.
	— Как се казваше?
	— Бетси. Още живее при нас, тя е нещо като иконом, уж замества мама, готви ни и наглежда персонала на Белия дом, макар това да не й влиза в задълженията.
	— А какво знаеш за биологическите си родители?
	— Нищичко. Единственото, което имах със себе си, беше зайчето, а монахините не си правеха труда да се ровят в миналото на сираците. Приемаха намерените деца и се грижеха за тях, докато не ги осиновеше някой или пък не станеха достатъчно големи, за да ги пратят на работа. Аз изкарах само няколко месеца там, после ме осиновиха.
	— А родителите ти защо са решили да осиновят дете от Румъния?
	— Не са го били решили. Били на почивка и трябвало да посетят американския посланик в Букурещ. А той организирал посещение в сиропиталището, понеже навивал баща ми да се кандидатира за президент и смятал, че снимките в сиропиталище ще му бъдат от полза. Казал на монахините да намерят най-красивото бебе, та баща ми да го гушне за снимките, но бебето го напишкало и когато го върнали в кошарката му, съм им попаднала аз. Майка ми не можеше да има деца и казваше, че когато ме видяла, веднага й се приискало да ме вземе със себе си. Така и направила и ето какво се получи после.
	— Май нямаш нищо против.
	— Че защо да имам нещо против? Ако не ме бяха осиновили, щях да работя в някоя фабрика, да шия маратонки или да сглобявам евтини часовници. А и няма истински родители на света, които биха могли да са по-добри с мен или да ме обичат повече от тях. Направо ударих джакпота.
	Но в думите й се долавяше нещо, което не звучеше съвсем искрено.
	— И все пак би искала да знаеш кои са истинските ти родители. Питаш се какво се е случило с тях и защо са те изоставили. Дали са умрели, или просто не са могли да се справят с отговорността.
	Джордан не отговори.
	— Прав ли съм?
	— Отчасти, но всъщност какво значение има? Особено пък сега.
	— Ами ако се окаже, че родителите ти не са били хора? Че си дете на ангели и някой, който има големи планове за живота ти, те е оставил на прага на сиропиталището?
	Джордан рязко се изправи в леглото и го зяпна с ококорени очи.
	— Какво говориш, Кий?
	— Нищо. Опитвам се да налучкам. Когато умирах, срещнах баща си, а той ми каза нещо странно: как нямало повече Анаво и той бил обещал на майка ни, че тя ще ни види отново, което пък означавало, че трябва да намерим Анаво. Попитах го какво е направил, но той така и не ми отговори.
	— А може ли М. да създаде деца, които не са негови?
	— Не.
	— Тогава как прави двойниците?
	— Не ги прави той. Луцифер ги осигурява и не са истински хора — само тела. Единствено Бог може да създаде душа. А М. веднъж вече е действал зад гърба на Луцифер, когато се влюбил в майка ми, и се питам дали не го е направил отново, дали не е помолил Бог за помощ, та да изпрати нови Анаво. Саша също е осиновена, така че няма представа кои са истинските й родители.
	— А защо да помоли Бог за нещо, ще означава, че го прави зад гърба на Луцифер?
	— Понеже не би трябвало изобщо да контактува с него. Може да ти звучи като разумен ход да помоли Бог за нови Анаво, но Луцифер ще го възприеме като предателство. Няма да разбере, че го прави заради майка ни, понеже, колкото и да е невероятно, нея той обичаше истински. И смята, че ако ни осигури шанс да идем в Рая, един вид ще компенсира онова, което се случи с Ерикс. Майка постоянно го молеше да признае връзката им и нашето съществуване на Луцифер, но той винаги отказваше, а останалото го знаеш.
	Джордан извърна лице, наведе глава и се втренчи в дланите си.
	Кий се поизправи и хвана здраво едната й ръка.
	— Дори да е така, това не променя нищо, Джордан. Пак имаш право на избор, собствена воля. Знам, че загина твърде рано и по непонятни причини, но така се случва с много хора. А и никой не те е насилвал за нищо. Можеше да избираш между Рая и планината. Дали да станеш Мефисто, или не.
	Тя се облегна на ръката му и въздъхна.
	— Реално нямах никакъв избор, Кирос.
	— Как така?
	— Как бих могла да предам човечеството, след като видях Ерикс отблизо, след като разбрах какъв е, какво прави? А и как бих могла да те оставя да умреш, след като Саша и всички останали не спираха да повтарят колко си важен за тях и за работата им?
	— Нима съжаляваш?
	— Не, но е трудно да приемеш, че целият ти живот е предрешен още преди да се родиш.
	Кий избута главата й от рамото си, пусна ръката й и се изправи.
	— Съжалявам, но не мога да ти съчувствам, Джордан.
	— Не съм те молила за съчувствие.
	— Така е, собственото ти самосъжаление е предостатъчно.
	Тя му се смръщи.
	— Доста си груб.
	— С братята ми също не сме имали кой знае какъв избор. Родени сме такива, както ти си родена Анаво. Можехме да изберем да не преследваме изгубените души и да оставим Ерикс да спечели войната, но нима може да се говори за избор при това положение? Бих могъл да реша да беснея дни наред, да унищожа всичко по пътя си, да избия сума хора, което автоматично да ме вкара в Ада и да унищожи баща ми, но и тук не може да става дума за избор. Не успях да изтегля печелившата карта и да се родя обикновено момче, което ще порасне, ще си намери работа и ще създаде семейство. Падна ми се да съм син на Ада, което ме измъчва по цял ден, всеки ден, цели хиляда години. Но не се оплаквам, понеже нещата са такива, каквито са.
	Очакваше тя да скочи на крака и да му се накрещи, но вместо това Джордан го изгледа с натъжени очи.
	— Точно това ти е казал Луцифер, нали? Заплашил е да унищожи баща ти, ако не спазваш правилата.
	Гневът му мигом се изпари и той извърна глава, за да не гледа съжалението, изписано на лицето й.
	И за малко да подскочи, когато ръцете й се плъзнаха около талията му. Усети бузата й опряна о гърба си и се приготви да чуе извинение. А не искаше извинение. Искаше тя да приеме нещата. Смъртта. Мефисто. Него самия.
	— Не се върнах заради човечеството — прошепна тя. — Върнах се заради теб.
	Можеше да се закълне, че сърцето му пропусна удар. Издиша рязко, макар да не бе усетил, че несъзнателно е затаил дъх, обърна се с лице към нея, притекли я към себе си и се наведе да я целуне. А тя притисна тяло в неговото и целувката премина в нещо по-дълбоко, съвсем различна от всички останали. И както всеки път, имаше чувството, че се разтапя в нея, че полита на крилете на еуфорията и го обзема невероятен покой, но този път мислите му не литнаха автоматично в онази посока, към която се насочваха всеки път, когато я целуваше. Мислеше единствено затова, което бе казала. Беше смаян. Зашеметен.
	Каква ирония, че точно този път, когато по някакво огромно изключение мислите му не се въртяха около това да смъкне дрехите й, тя го целуваше така, сякаш не можеше да му се насити.
	Пръстите й сграбчиха реверите на шлифера му. Той отпусна ръце, за да ги измъкне от ръкавите, и дрехата се свлече в краката им. Не откъсваха устни един от друг. Тя го дръпна назад и двамата паднаха върху леглото — той по гръб, а тя върху гърдите му — и продължиха да се целуват.
	„Върнах се заради теб.“ Думите отекваха в главата му, а меките й сладки устни го целуваха така, че започваше да му се вие свят.
	Целуваше го разпалено, без никакви задръжки, така че не се учуди много, когато тя плъзна ръка под ризата и погали корема и гърдите му. Когато Се премести върху него, Кий пак не се изненада особено. Но когато той разкопча сутиена й и тя не възрази, а дори намести тяло, така че той да обхване гърдите й с длани, тогава се смая. Докъде ли щеше да му позволи да стигне? Уви ръце около тялото й и я претърколи, така че тя да падне по гръб, отлепи устни от нейните и отвори очи. Гледаше го със странна смесица от желание и страх.
	— Нали не те е страх? — прошепна той. — Кажи ми, че не те е страх от мен, Джордан.
	Тя преглътна шумно.
	— Страх ме е от това, което изпитвам. Не съм… никога… винаги е така нежно, така просто. — Дишането й бе накъсано, плитко. — Никога досега не съм искала да продължа.
	— Защо смяташ, че сега е по-различно?
	Тя се втренчи в устата му.
	— Може би защото се превръщам в Мефисто?
	Кий поклати глава.
	— Това те кара да мразиш изгубените души и Ския дотолкова, че да ги елиминираш, покрай което ставаш по-избухлива, затова и си наговорила онези неща на Джакс. Но във всичко останало продължаваш да бъдеш Анаво.
	— Сигурен ли си?
	— Сигурен съм. — Искаше й се да повярва, че желанието й е провокирано от нещо различно от собствената й воля. Знаеше, без да я пита, че тя мисли за Матю, че се чувства виновна, че търси някакво извинение, задето го целува с такава страст.
	Но Джакс му бе разказал за ефекта на Мефисто върху Саша и го беше уверил, че по отношение на секса не можеше да разчита на друго, освен на себе си.
	— Ако стигнете дотам — беше му казал, — всичко ще зависи от теб. Изобщо не разчитай, че онази частица Мефисто в нея ще ти помогне по какъвто и да било начин.
	— Това никак не е в мой стил, Кий.
	Целуна нослето й, после бузата й и прошепна:
	— Явно е точно в твой стил, Джордан, щом си тук по своя собствена воля. — Той прокара устни по красивото й лице. — Толкова ли ще е страшно, ако се окаже, че ме целуваш просто защото ти харесва? Трябва ли да има причина за това, извинение?
	— Но какво говори това за мен? Та Матю още се бори за живота си.
	Кий впи поглед в очите й.
	— А ти загуби своя. — Бяха толкова близо един до друг, че усещаше дишането й. Под разкопчаните ризи телата им се опираха кожа в кожа. Той наведе глава, докато устните му се долепиха до ухото й, и заровил нос в копринените й коси, зададе въпроса, който не можеше да изтика от съзнанието си: — Защо се върна, Джордан?
	Ръцете й се вдигнаха към тила му, тя смъкна ластика и прокара пръсти през косата му.
	— Чух те да крещиш името ми. Да ме викаш да се върна.
	— Мислех, че си си отишла завинаги. Мислех… — зашепна той, заровил лице в косата й. Затвори очи и си припомни всяка дума, която бе казал, и тона, с който я бе изрекъл. Обезумял бе от болка, а мисълта, че отново ще бъде сам, след като за миг я бе имал до себе си… съзнаваше, че е звучал отчаяно, защото бе смазан от агонията на хилядолетната си самота.
	Въодушевлението му рязко се изпари и той въздъхна, почувствал се като последен глупак.
	— Значи си се върнала, защото ти е станало жал за мен.
	— Нищо подобно, Кий. Та нали ангелът ми бе разказал за теб и защо искаш да остана. Вярно, съчувствах ти и ми допадаше идеята да се боря срещу Ерикс, но вечността ми се струваше твърде страшна, твърде безкрайна. Почти бях решила да ида с нея. — Пръстите й замръзнаха в косата му, гласът й премина в шепот. — И тогава те чух.
	Изражението й бе напълно сериозно.
	— Току-що те бях срещнала, почти не те познавах, но в тази една минута разбрах кой си. И останах смаяна. — Тя се засмя тихичко. — Така че се върнах. И независимо какво ще се получи между нас, дали ще бъдем приятели, или… нещо повече, винаги ще съм до теб. — И тя обхвана главата му с меките си тънички пръсти, привлече го надолу и го целуна.
	Три часа по-късно съдържанието на кофеин в кръвта й бе намаляло, а адреналинът бе спаднал до нормалното си равнище. И когато Кий настоя, че тя трябва да опита да поспи, Джордан не възрази, но го накара да легне до нея.
	— И ти трябва да поспиш.
	Свали маратонките си, а той ботушите. Смъкна блузата с качулката, а той разкопча ризата си. После събу анцуга си, а той изгаси лампата.
	Прегърна я под завивките и прошепна в тъмнината:
	— Никога не съм спал с друг човек. Не знам дали хъркам, или ритам насън, или се държа неприлично, така че разчитам да ми кажеш.
	— Никога? Ама съвсем никога? Мислех, че се е случвало да бъдеш с… други хора.
	— Не се е случвало да спим, докато сме били заедно.
	— О!
	— Това притеснява ли те?
	— Не, но ако смяташ да бъдеш с мен, тоест истински да бъдеш с мен, силно ще ме притеснява.
	Той я прегърна още по-силно.
	— Заспивай.
	Унесе се почти веднага и не очакваше кошмара. Беше във Вашингтон, в къщата на Матю. Всичко се повтаряше точно както се бе случило, освен накрая, когато с писък падна на колене до тялото на приятеля си. Той отвори очи и я погледна обвинително.
	— Ти ме предаде!
	— Джордан, събуди се! Всичко е наред, Джордан!
	Когато се събуди, не знаеше къде се намира, обляна бе в сълзи и въздухът не й стигаше.
	Някой чукаше на вратата.
	— Трябва да отвориш — прошепна Кий в ухото й.
	Тя се измъкна изпод завивките и отвори лекичко вратата. През процепа видя госпожа Дюплесис с разтревожено изражение.
	— Съжалявам, сънувах кошмар.
	— Имате ли нужда от нещо?
	— Не, благодаря ви.
	Жената пристъпи към вратата.
	— Ако предпочитате да не сте сама, напълно ще ви разбера, госпожице Елис, и с удоволствие ще поседя при вас.
	— Много сте мила, но вече съм добре. Ще ме събудите ли, когато дойде време да кацнем?
	— Разбира се! Нали ще трябва да си седнете на мястото и да закопчаете колана!
	Джордан затвори вратата, върна се опипом в леглото и се пъхна под завивките, все още треперейки.
	— Мислех, че сме невидими. Как така ме е чула?
	— Направих те отново видима, преди да заспим, да не би някой да надникне.
	Все още не можеше да се отърси от кошмара.
	— Кий?
	— Тук съм.
	— Нали щеше да ме водиш да видя Матю довечера.
	— Това беше, преди всичко да иде по дяволите.
	— Все още искам да го видя.
	Кий мълча дълго време. Накрая измърмори:
	— Тогава върви да го видиш. Нали ще си в реалния свят, можеш да ходиш, когато си искаш, и да говорите, и… всичко.
	Джордан се обърна с гръб към него и така и не заспа повече. Беше почти сигурна, че и Кий не успя да се унесе.


	Единадесета глава

	Никак не му беше лесно да гледа как Джордан се връща при баща си. Стоеше невидим няколко метра встрани, но все пак го чу да хлипа. При всичките му недостатъци като президент и неспособността му да се опълчи срещу хората, които го тласкаха в грешна посока, все пак беше добър и почтен човек, а ако Кий бе изпитвал някакви съмнения относно това доколко този мъж обича дъщеря си, вече не хранеше такива. Стана му мъчно, че след месец щеше да я загуби завинаги.
	Прегръщаха се цяла вечност въпреки снега, който се сипеше отгоре им, а поне хиляда фотоапарата щракаха от всички страни и цяла армия новинарски екипи снимаше всичко от разстояние. После двамата тръгнаха към лимузината, която ги чакаше с отворени врати. Преди да се пъхне вътре, Джордан го погледна и се сбогува с поглед. Щяха да се видят след няколко часа, но въпреки това гледката на отдалечаващата се лимузина го изпълни с тревога. Ерикс бе казал, че няма да я прибере, докато не стане готова да тръгне с него по собствена воля, но можеше ли да му вярва, че няма да реши да я отвлече точно сега?
	— Ако го направи, ще се кае горко. Ще му стъжня живота — зарекла се беше тя, когато се готвеха за кацане.
	— Как?
	— Ще напипам слабото му място и ще се възползвам от него, няма да го оставя на мира.
	Кий бе скептичен.
	— Нали си наясно, че е по-голямо зло и от Луцифер?
	— Не се тревожи толкова. Той действително вярва, че ще успее да ме убеди да тръгна с него по собствена воля, така че засега поне не се страхувам. Освен това, ако действително се появи, независимо къде и кога, ще се транспортирам обратно в имението, преди да успее да ме докосне.
	Но когато лимузината зави зад ъгъла и изчезна зад хангара, Кий можеше само да мечтае за нейната увереност.
	Когато се върна в Колорадо, се качи право в стаята си и влезе в дрешника, за да се приготви за акцията срещу „Ред Аут“. Докато прибираше ножа в джоба на шлифера, напипа късче хартия. Беше му написала бележка върху хартийката от торбичка чай: „Благодаря, че ми разказа за Кианос. Честита Нова година, Кирос.“
	Нима беше навечерието на Нова година? Напълно беше изгубил представа за дните.
	От интеркома в стаята се чу гласът на Джакс:
	— Имаме проблем. В бойната зала след една минута.
	Кий се транспортира моментално със свито гърло, молейки се да не се е случило нещо с Джордан. Беше пръв.
	— Не чакай останалите. Казвай какво се е случило — нареди на Джакс.
	Той кимна към екрана, където течеше репортаж за „Ред Аут“. Преди по-малко от час агентите на БАТОЕ бяха нахлули в лагера. Заварили всички мъже, жени и деца в него мъртви.
	— Имах някакво особено предчувствие, та отскочих да видя какво става там — обясняваше Джакс. — Всички бяха застреляни с по един куршум в тила, както правят от мафията. Наредени бяха в редици, сякаш са ги накарали да коленичат, и са ги екзекутирали. Когато се върнах, репортажът вече течеше по новините.
	Гласът на репортера продължаваше да звучи зад кадър:
	— Брандън Холдър е намерен мъртъв в основната сграда, както, изглежда, от куршум, изстрелян от собствената му ръка. Федералните агенти отказват коментар, но ръководителят на бойната група ще даде пресконференция след около час. Съществува хипотеза, че намирането на Джордан Елис е провокирало водача на „Ред Аут“ да убие последователите си и себе си. Все още има множество загадки около нейното изчезване, мнимата й смърт и неочакваната й поява сред лондонските тълпи.
	Сега всички изгубени души принадлежаха на Ерикс.
	— Холдър беше Ския, така че ако той е мъртъв, няма съмнение, че виновен е Ерикс. Само той би могъл да го убие.
	Джакс кимна.
	— Знаел е, че рано или късно ще ги приберем, така че е решил да ни изпревари.
	Трябваше да се отърват от двойниците в хладилника.
	Запъхтяна и уплашена, внезапно в стаята се появи Джордан.
	— Чухте ли? Застреляли са ги — всички до един!
	— Какво правиш тук?
	— В момента уж съм в болницата, чакат ме да се изпишкам в картонена чашка, така че трябва да се връщам веднага. Исках да разбера дали знаете.
	Кий посочи екрана.
	— Току-що разбрахме. — Той огледа болничната й нощница. — Защо искат да пишкаш в чашка?
	— За да видят дали похитителите не са ми давали някакви наркотици, а също и да проверят задруги… неща, които евентуално са ми се случили. След това ще ми взимат кръв. Това че съм безсмъртна, ще даде ли отражение? Ще има ли разлика в резултатите?
	— Нивото на ензимите ти ще е извън всякакви норми. Не можеш ли да прескочиш кръвната картина?
	— Ще се пробвам. — Тя хвърли последен поглед към екрана и направи гримаса. — Трябва да вървя. — И изчезна.
	Разрева се и изпадна в истерия, когато я уведомиха, че трябва да й вземат кръв, разкрещя се, че не издържа повече и иска да си иде у дома.
	— Моля те, татко, нищо ми няма. Нищо не ми направиха, не са ми давали друго, освен вода и солети. Не им давай да ме мушкат с игли!
	Бедният й баща. Точно в този ден бе готов планини да премести заради нея. Щом тя не искаше игли, значи нямаше да има такива. Той прекъсна доктор Кирк, който обясняваше колко е важно да се направи изследването, и Джордан отиде да се облече.
	В коридора, преди да тръгнат към изхода, където ги чакаше лимузината, тя го попита:
	— Може ли да видя Матю, преди да тръгнем?
	— Все още е в интензивното — отвърна баща й. — Допускат се само членове на семейството. Ще можеш да го видиш, щом го преместят в нормална стая.
	В първия момент се разочарова, но после й хрумна, че може би е по-добре да се види с Матю, когато баща й не чака в коридора или — дори по-зле — стои в стаята при тях. След няколко минути бяха в лимузината, на път за дома.
	— Все още ли искаш да идем до Кемп Дейвид? Първи януари е, можем да погледаме футбол или някой филм. Каквото ти се иска, Джордан.
	Тя се вгледа в умореното му лице, в разрошената посивяла коса, в петната от кафе по бялата му риза и се замисли, че на него почивката му бе по-необходима, отколкото на нея.
	— Чудесно звучи, татко. Може да помолим Бетси да ни приготви нещо вкусно за вечеря.
	— Обещала е да сготви супа с шунка и черен боб.
	Докато гледаше града през стъклото, навалелия сняг под светлите кръгове около уличните лампи, на Джордан й се искаше да чувства единствено въодушевление от това, че си е у дома, но усещането бе горчиво-сладко.
	— Погребението на Рой ще е в четвъртък, така че трябва да се върнем утре вечер, но и една нощ е все нещо, нали?
	— Разбира се, татко. — Щеше да се наложи да измисли някакво приемливо извинение, за да пропусне погребението на господин Трент. Отказваше да стои и да слуша как свещеникът нарежда, че покойникът вече е в Рая, а Бог всичко прощава и така нататък, и така нататък. Господин Трент не беше в Рая и Бог никога нямаше да му прости, понеже той се беше отрекъл от него. Интересно как щеше да реагира баща й, ако му кажеше, че началникът на канцеларията му, най-добрият му приятел, е бил наясно с това кой стои зад похищението й. А после се зачуди кого ли ще използва Ерикс сега, за да се домогне отново до баща й. Кий й бе казал, че татко й няма да помни нищо от обясненията на Трент за Ерикс — дори това, че е бил с него в нощта на отвличането. Знаеше само, че Рой Трент е получил инфаркт и е починал.
	— А погребенията на Маги и Пол?
	— Маги си я прибраха в Канзас, ще я погребат със семейството, а Пол заровихме вчера във Вирджиния.
	— О. — Не й беше приятно, че е пропуснала погребението на Маги. От толкова години се грижеше за Джордан, че бе станала част от семейството.
	— Джордан, миличка, не е нужно да говориш за това, ако не искаш, но ми се ще да знам дали не са ти направили нещо.
	— Не, татко. През повечето време бях сама. — Тя стисна лекичко ръката му. — Бясна съм и тъжна, и ужасно разстроена заради Матю и Пол, и Маги и ми е много мъчно, че така си се изтормозил, а и доста се уплаших да не ме убият, но сега съм добре.
	Той на свой ред се загледа през прозореца.
	— Патриша предложи да се видиш с някого в Бъдезда, терапевт, специалист по посттравматичен стрес. Ще го направиш ли?
	Поредният, когото трябваше да лъже. Супер.
	— Да, татко. Ще поговоря с някого.
	Когато се върнаха в Белия дом, тя се качи в стаята си, уж за да си почине малко, преди да започне да се приготвя — щяха да отпътуват в осем, — но не я свърташе на едно място. Вместо това седна пред лаптопа, отвори електронната поща на първата дъщеря и направо зяпна, когато програмата свали над петдесет хиляди имейла, повечето изпратени след намирането й в Лондон. Прочете няколко и й стана мъчно от това, че някои бяха изпълнени с толкова омраза. Защо хората смятаха, че е в реда на нещата да й пишат какъв идиот е баща й? Да й казват, че заслужава да бъде отвлечена? Как бе възможно да има толкова безсърдечни хора като онзи, който бе заявил в писмото си, че баща й е точно толкова виновен за случилото се с Матю, колкото и онези, които бяха натиснали спусъка?
	Вярно, повечето бяха мили и дружелюбни и й пожелаваха да се оправя, но поне една трета бяха откровено гадни.
	Влезе в личната си страница във Фейсбук и прочете десетките съобщения на стената си от приятели в училище, от което й стана малко по-добре.
	Теса също й беше изпратила съобщение: „Обикновено не се моля кой знае колко, но след този уикенд Бог съвсем няма да иска да ме чуе — проглуших му ушите. Толкова съм благодарна и щастлива, Джордан. Нямам търпение да те видя и да те прегърна, и да се разрева, и да ти омажа пуловера със сополи. Обичам те!“ После следваха цяла камара сърчица.
	Някъде към шест и половина звънна домашният телефон. Вероятно баща й искаше да провери дали е будна и дали си приготвя багажа. Тя побърза да вдигне:
	— Ало.
	— Защо не спиш? — чу тихия глас на Кий.
	— Как така ми се обаждаш по вътрешната линия?
	— Защото съм в Овалния кабинет — ей така, понеже мога — и реших да ти се обадя, преди да се транспортирам при теб. Да не би да спиш. Или да си гола.
	— Чета имейли и съм напълно облечена. Идвай.
	Линията прекъсна и след секунди Кий се появи насред стаята, полите на шлифера му се люлееха над рокерските му ботуши.
	— Какво става?
	— В осем тръгваме за Кемп Дейвид. Мисля, че там няма да имам нужда от теб, Кий, тъй че може би няма да е зле да се подготвиш за училище. Започваме в четвъртък. — Тя огледа многозначително ботушите му. — Ще трябва да понапазаруваш.
	— Ще пратя Мърси да ми вземе това-онова.
	Май и Матилда беше споменала, че Мърси била купила новите дрехи на Джордан.
	— Коя е Мърси?
	— Една от Лумините, обожава да пазарува. Ще намери каквото трябва, можеш да си сигурна.
	— Значи ще дойдеш с мен в Кемп Дейвид?
	— Ще идвам да те наглеждам само от време на време, за да можеш да прекараш повече време с баща си. Струва ми се направо смазан.
	Джордан кимна, после стана и влезе в дрешника, за да вземе сак. Разтвори го на леглото и извади пижама и бельо от скрина.
	— Не успях да видя Матю, тъй като е в интензивното отделение и пускат само роднини.
	Кий въздъхна.
	— И, предполагам, искаш да те заведа?
	— Мога и сама да се заведа, но все още не мога да ставам невидима.
	— Никак не ми се иска. Наясно си с това, нали?
	— Моля те, Кий. Само за няколко минути.
	— О, дявол да го вземе. — И той отново въздъхна, после свали сака й на земята и смъкна покривката от леглото. Нареди възглавниците и ги покри със завивките, така че да изглежда, че отдолу има човек. Обръщайки се, Кий хвърли поглед към ключа на лампата и стаята мигом потъна в мрак — само че Джордан го виждаше точно толкова ясно, колкото и преди, — после протегна ръка. — Университетска болница „Джордж Вашингтон“?
	— Точно така.
	Само след секунди се озоваха във фоайето на болницата. Кий прегледа указателя и отново се транспортираха — този път в слабо осветен коридор.
	— В някоя от тези стаи е, имената май са изписани до номера на стаята.
	Тръгнаха напред, като проверяваха всяко име, а щом стигнаха края на коридора, видяха неговото: Матю Уитакър.
	— Сигурна ли си, че искаш да го направиш, Джордан? Няма да свърши добре тая работа.
	— Сигурна съм. — Но не беше сто процента сигурна. Сега, когато ножът бе опрял до кокала, стомахът й се свиваше от притеснение.
	— Не може да те види или чуе, но ако го докоснеш, ще усети, така че стой по-далеч.
	Джордан кимна и двамата се прехвърлиха в стаята.
	Нямаше как да е подготвена за гледката. Матю лежеше, в тялото му бяха забучени безброй кабели и тръбички, косата му беше разчорлена, кожата — бяла като сняг, а очите му изглеждаха хлътнали и обградени от дълбоки тъмни кръгове. В ръката си стискаше смачкана нейна снимка. Но не това я накара да избухне в сълзи. Беше тежко ранен, парализиран. Явно все още имаше опасност за живота му, иначе нямаше да го държат в интензивното. Предвид всичко това изглеждаше точно както се очакваше. Това, което я съсипа, бе изражението в красивите му, кафяви очи — винаги лъчезарни и топли, — а сега изпълнени с необуздана ярост.
	— Нормално е да е ужасно разстроен — вметна Кий. Кимна към телевизора, включен на Си Ен Ен. На екрана се въртеше запис от пристигането й във военновъздушната база „Андрюс“. — Вярвал е, че си мъртва. А сега разбира, че не е така. Страхува се, че ще дойдеш да го видиш. — Кий тръгна към вратата. — Не го прави, Джордан. Ако действително го обичаш, не идвай тук в реалния живот. Остави го да се прибере у дома, да тръгне на рехабилитация или където там ще го пратят след болницата. Остави го да си възвърне поне част от достойнството, преди да дойдеш да го видиш. Можеш да му се обадиш, да му пишеш есемеси, имейли, да му изпращаш картички и бонбони. Но недей да идваш тук.
	Вратата бавно се отвори и влезе майката на Матю: кротка мила женица, южнячка до мозъка на костите си чак до типичния провлечен говор и гръбнак от стомана.
	— Проверих, миличък, вече си е тръгнала. Докато си в интензивното, няма да пускат външни хора.
	— Тогава ще остана тук завинаги.
	Джордан избърса нос с опакото на ръката си и съвсем се разплака. Погледна към Кий и усети как решимостта й преминава в непоколебимост.
	— Мразя Ерикс. Искам да го намушкам с нож и да му извадя очите, да му отсека ръцете и да го дам на алигаторите. Искам да го накарам да се гърчи. Толкова го ненавиждам, че чак ме боли. О, искам да счупя нещо!
	Кий протегна ръка към нея.
	— Да вървим.
	Тя хвърли последен поглед към Матю и подаде на Кирос своята.
	Знаеше си, че ще мине зле, но не бе очаквал Джордан да се срине до такава степен. Транспортираха се обратно в спалнята й, но Кий остави и двамата невидими, за да може тя да си излее всичко. Още щом пристигнаха, Джордан отскубна ръката си от неговата и закрачи напред-назад между леглото и прозореца, като не спираше да прокарва нервно пръсти през косата си и да плаче, крещейки от ярост. Изреди всички възможни неща, които искаше да причини на Ерикс, като изпадна в доста крайни подробности. Кий се облегна на стената с ръце в джобовете и я остави да се навика, докато накрая не се изтощи и не забави крачка. Когато най-после се приближи, той я хвана за ръката и я дръпна към себе си, прегърна я и загали косата й. Сграбчила ризата му в малките си сърдити юмручета, тя плака ли, плака, докато накрая Кий се уплаши, че никога няма да спре.
	Най-накрая утихна и плъзна ръце около кръста му. И млъкна. Струваше му се невъзможно да уцели какво да каже, така че да й стане по-добре, затова замълча.
	Тя вдигна глава от гърдите му и го погледна право в очите. Кий примигна. Имаше невероятни очи. Пусна я с едната ръка, бръкна в джоба си и извади носна кърпичка, с която внимателно подсуши бузите й.
	— Може и да не ти се вярва сега, но ще му стане по-леко. Вероятно след като си тръгнеш, но все пак ще приеме нещата и ще си изгради живот.
	— Надявам се. Той е прекрасен човек, Кий, и не заслужава…
	— Недей, Джордан. Никой не заслужавала му се случват гадости, даже и онези, които не са прекрасни хора. Но животът раздава и лоши карти наред с хубавите и все на някой се пада късата клечка.
	— Но така ли се случи действително? На мен ми се струва, че Ерикс не е късата клечка. Той е силата, която обърква съдбата или каквото там насочва живота на хората.
	— Няма такова нещо като съдба. Има свободна воля и избор, а също и случайни събития като пожари и наводнения, и катастрофи, и паднали самолети, и престъпни действия. Хората чисто и просто извървяват живота си. Понякога нещата се нареждат, понякога не, но в крайна сметка е важно единствено как са се държали с другите.
	— Ами онези, които обещават душата си на Ерикс?
	— Това само подкрепя мнението ми. Нима е възможно съдбата ти да диктува да продадеш духа си на измамник? Това е един от милионите избори, които прави даден човек, но именно онзи, който обезсмисля всички останали.
	Тя отново го погледна.
	— Продължавам да не разбирам защо ако излекуваме Матю, ще се намесим в свободната му воля.
	— Виж, няма значение, че онези, които стреляха по него, са мъртви души. Дойдоха да те отвлекат и без значение дали са действали по заповед на Ерикс, или на онзи ненормалник в Тексас, целта е същата. Вероятно и крайният резултат е щял да бъде същият. Просто се е случило, Джордан, колкото и да плачеш и крещиш, и да ти се иска да не е така, няма как да променим случилото се. Матю ще трябва да постигне някакъв мир със себе си, а ти — да се примириш и да престанеш да се тормозиш.
	— Искам мъст. Искам Ерикс да си плати.
	— Ще му отмъстиш най-добре, като неутрализираш изгубените души и Ския. Всяка душа, която загуби, го отдалечава по малко от онази сила, която ще му е нужна, за да се отърве от Луцифер и да превземе Ада.
	— Защо му е притрябвал толкова Ада, Кий?
	Насочваха се към бурни води, а му се струваше, че достатъчно неща е споделил за един ден. Така че не отговори.
	— Моля те, кажи ми. Искам… трябва да разбера.
	Кий отпусна ръце и направи крачка встрани, така че Джордан се принуди да го пусне. Сега беше негов ред да крачи из стаята, докато се чудеше дали е готов за такъв разговор. Можеше да й каже, че ще й обясни друг път. Можеше да си иде у дома, в парника, единственото място, където това знание не го разяждаше.
	— Моля те, Кий.
	По дяволите. Сега вече не можеше да си тръгне.
	Продължи да крачи.
	— Щом Ерикс умря, от него си отиде и всичката му светлина, а когато се върна, той беше изгубен не само за Бог, но и за Луцифер. Откакто свят светува, единствено неговата душа не принадлежи никъде. Никой не го иска. А той се стреми към Ада, защото иска да принадлежи някъде. Вярва, че ако управлява Ада, ако държи духа на цялото човечество, ще запълни празнотата, където някога живееше светлината му. Не разбира, че дори да спечели, нищо няма да се промени. Отново ще е лишен от надежда, самотен.
	— Не мога да повярвам. Ти като че ли го съжаляваш.
	Кий се закова на място и се извъртя към укорителното й лице.
	— Та той ми е брат, Джордан. Виждам какво прави и мразя постъпките му, но него не мога да мразя. Нали искаше да говорим за свобода на избор? Е, той направи най-тежкия избор от всички.
	Джордан не можеше да повярва на ушите си.
	— Избрал е да убие майка ти, а ти му се възхищаваш?
	— Естествено, че не му се възхищавам, но той го направи заради мен! Заради нас. Когато тя си отиде, Бог разбра, че съществуваме. Нямаше нужда да скача. Ако бе изчакал дори само час, Луцифер щеше да се намеси, а Ерикс — да получи Божията благословия. Щеше да е като нас. Но той не можеше да живее с мисълта за извършеното, затова скочи. Сега не съществува в очите на Бог и е най-големият враг на Луцифер, най-страшната угроза за човечеството, но нима вината за това е негова? С какво се е провинил, освен с това, че се роди пръв? И колко близо бях аз до същата съдба?
	Джордан вдигна ръце, сякаш се предаваше.
	— Много объркано взе да става, Кий. Току-що каза, че животът е низ от избори и решения, и свободна воля, че няма такова нещо като съдба.
	— За обикновените хора е така. Но ние не сме обикновени. Баща ни е Черният ангел на смъртта, така че сме само на две крачки от Луцифер. Помисли само. Неговите изкушения и опити да примами човешкия дух към тъмнината са причината за всички страдания по света. Баща ми е следващият по ранг след него. Паднал е заедно с Дявола. И е способен на неща, които и най-развинтеното въображение не може да измисли, а същото важи и за мен. Защо, мислиш, се страхуват хората от нас? Знаят какви сме, усещат го по-ясно от стадо газели, подгонени от лъв.
	— Мен не ме е страх.
	— Защото си Анаво. Защото изкушението няма власт над теб.
	— Но хората не се страхуват от Ерикс. Твърди, че ги привлича, че го намират за харизматичен.
	— Така е, привлича ги, защото вече не принадлежи на Ада. Той е аномалия, игра на природата, нещо, което хората не могат да проумеят. Крие същността си зад лицето и чара си и хората вярват на лъжите му. Вярват, че разполага с отговорите. Та виж само Библията. В Откровение се казва, че звярът ще дойде на този свят като лъжемесия, като харизматичен лидер, който ще лъже хората. Може би пророкът, който е видял края на света, е вярвал, че лъжемесията е Луцифер, но не е така, Джордан. — Той отново тръгна из стаята, разкъсван от безсилието, мъката и гнева на хиляда години. — Той е брат ми.
	Джордан мълчеше, не питаше нищо, което трябваше да му подскаже какво се случва, но той така и не се усети и се втрещи, когато тя най-после проговори:
	— Не смятам, че нещата между нас ще се получат, Кирос. Мразя го толкова много, че ако можех да го убия, щях да го направя начаса без грам угризения. А мисълта за чувствата ти към него, за това, че дори докато се бориш срещу него и ненавиждаш постъпките му, пак таиш някаква извратена братска обич към Ерикс, ме отвращава. Сякаш в теб има част от него.
	Кий се почувства като прегазен от влак. Опита се да си поеме въздух, но не можа.
	— Но това е точно така, Джордан. Имаме обща кръв, общ баща, братя.
	— Но братята ти го мразят.
	Той кимна.
	— Само ти възприемаш нещата по такъв начин. Те знаят ли?
	— Никога не съм го казвал на никого.
	— И вероятно съжаляваш, че го стори, а не бива. Рано или късно щеше да излезе на бял свят и може би е по-добре, че се случи сега, преди нещата да се задълбочат.
	Вярно, че не бе очаквал да приеме чувствата му към Ерикс, но и през ум не му беше минало, че ще се разстрои толкова много. Достатъчно, за да му каже, че всичко е свършило, преди изобщо да бе започнало.
	— А онова, което каза на самолета?
	— Вярно е, Кий. Ще бъда с теб, но не съм сигурна, че ще мога… някога… да те обикна. — Тя изхлипа тихо. — Ще трябва да изпълниш Завета Мефисто с някой… с друга Анаво.
	Кий извърна глава и пристъпи невиждащо към прозореца.
	— Ще помоля Феникс или Зий да те наглеждат, докато си в Кемп Дейвид. — Без да я поглежда, Кий изчезна.
	Остатъкът от деня премина в мъгла и терзания. Джордан надяна усмихната физиономия заради баща си и ако той бе забелязал, че е по-неразговорлива от обичайно, вероятно го бе отдал на последствията от отвличането й и не спомена нищо. Докато гледаха Парада на розите и футболния мач, тя не спираше да превърта случилото се в болничната стая в главата си. А когато баща й пъхна някакво дивиди в плейъра, тя послушно го изгледа, без да види нищо, защото умът й прехвърляше думите на Кий.
	Сети се как бе изпитала нещо като съчувствие, когато Ерикс й бе разказал за себе си. Станал бе това, което е, не по своя воля. Но сега чувстваше само омраза към него. Нямаше значение, че той не може да контролира същността си. Той беше злото в света. Заплаха за човечеството. Трябваше само да си спомни погледа на Матю и яростта й се завръщаше — толкова всепоглъщаща и изгаряща, колкото и преди.
	Как бе възможно Кий да чувства друго към Ерикс, освен омраза? Умът й не го побираше.
	След вечеря излезе да се поразходи, докато баща й разговаряше с асистентката си Патриша. На шест метра отзад я следваха агентите на тайните служби.
	И докато снегът скърцаше под краката й и дробовете й поглъщаха ледения въздух, Джордан умуваше какво ще се случи, когато се върне в Колорадо. Очевидно никога нямаше да получи знака на Мефисто и цяла вечност щеше да е изложена на опасност от Ерикс. За миг дори се замисли дали да не му каже, че ще отиде с него. Имаше една стара поговорка: „Дръж приятелите си близо, а враговете си още по-близо“. Ако отидеше при Ерикс, щеше да опита да провали всичките му начинания. Но дали щеше да успее? Вероятно не, а щеше да е принудена да прекара вечността с него. Ужасна идея.
	Пътеката зави сред дърветата и отпред изникна Феникс. Явно беше невидим, понеже изглеждаше някак безплътен. Когато го подмина, успя да му прошепне тихо:
	— Чакай ме в стаята ми след пет минути.
	Феникс кимна и изчезна.
	Джордан сви обратно и тръгна към къщата, а когато се прибра в спалнята си, Феникс вече я чакаше там.
	Понечи да изгаси лампата, но после размисли и тръгна към дрешника. Докато събличаше палтото си, усети странен хлад и ръцете й станаха безплътни.
	Феникс се облегна на стената и скръсти ръце.
	— Ще ми кажеш ли какво се е случило?
	— Не искам да говоря за това. — И нямаше да говори.
	— Така каза и Кирос, но всички сме наясно, че се е случило нещо ужасно, а мен избраха да науча какво.
	Джордан закачи палтото си и се обърна с лице към него.
	— Откъде знаете?
	— Разби парника.
	Джордан бавно смъкна плетената си шапка и се отпусна в някакъв стол.
	— Чухме шум от падащо стъкло, а когато отидохме да видим какво става, го заварихме да троши стъклото с голи ръце, стъпил върху покрива. Хвърли всички растения на снега. Запали огън и метна вътре кошера, къщата на пеперудите и градинската пейка. Накъса люлката на стотина парчета и метна и нея вътре. Когато го попитах защо го прави, ми каза, че не разполага с лукса да унищожава в реалния свят. А после се нахвърли върху мен. Направо ме смаза от бой, а аз му се оставих, понеже никога не съм го виждал такъв. И когато от парника не остана нищо, той изчезна.
	— Къде?
	— На Кианос. Винаги отива там, когато му дойде в повече. Което е странно, понеже ние останалите ходим там само когато ни се налага, ако трябва да изтърпим наказание или някой от нас се издъни до такава степен, че останалите свикат съвет.
	Струваше й се, че Кий обичаше да се връща, понеже си припомняше какво е било, преди да станат безсмъртни. Преди Ерикс да се превърне в чудовище.
	— А ще има ли съвет за днешните изпълнения на Кий?
	— Не. Парникът си е негов, може да прави с него каквото си поиска. Но всички сме разтревожени, Джордан. Искаме да разберем какво се е случило, та да го разстрои до такава степен. Строи този парник от двайсетте години на миналия век. Близо сто години. Какво го е накарало да го унищожи за по-малко от три часа?
	Джордан се изправи и застана край прозореца, втренчи се в гората зад къщата и се зачуди какво да каже. Никога не би издала спомените, които Кий й бе споделил, нито чувствата му към Ерикс. Казал й бе, че нито споделя, нито търси съвет от другите, щом й се бе доверил достатъчно, за да й разкаже това, не биваше да предава доверието му. Макар да смяташе, че греши.
	— Няма да изпадам в подробности — каза накрая, — но му казах, че между нас нещата няма да се получат.
	Вместо да попита защо, както очакваше, Феникс измърмори:
	— Това обяснява всичко.
	Тя се обърна към него.
	— Така ли?
	— От хиляда години чака да намери Анаво. И накрая откри теб, а ти си му казала, че всичко е приключило, преди дори да е започнало. Учудвам се, че се е задоволил само с парника. Цяло чудо е, че не е отишъл да убие някого, защото подобна ярост се укротява само с кръв.
	Не бе отишъл да излее гнева си в реалния свят, защото така щеше да наруши правилата, което би означавало края на Мефистофел. Но Феникс не знаеше това. Никой не знаеше — вероятно дори и Мефистофел.
	— Ще си намери друга Анаво и тя ще го харесва такъв, какъвто е.
	— Не се самозаблуждавай, Джордан. При положение че за последните хиляда години сме открили само три, какви са шансовете да намери друга?
	Нищо чудно да са доста големи, помисли си Джордан, ако подозренията на Кий се окажеха истина. Кой знае колко още Анаво имаше из света. Тя си го представи с друго момиче, видя го как я целува и в гърлото й се надигна странен звук.
	— Добре ли си?
	— Не. Тази сутрин видях Матю и истината се оказа още по-ужасна, отколкото предполагах. Не ми е съвсем ясно какво точно означава сляпа ярост, но определено исках да чупя, без да подбирам. Исках да ударя нещо. Да убия Ерикс бавно и болезнено.
	— Всички това искаме, но понеже е невъзможно, си го изкарваме на изгубените души и Ския.
	Ето тук грешеше. Кирос не искаше да убие Ерикс. Феникс се прокашля.
	— Не можеш ли поне да загатнеш за какво става дума?
	— Няма значение, Феникс. Нещата са такива, каквито са.
	— За бога, понякога звучиш точно като него. Двамата сте идеални един за друг, тогава какъв е проблемът? Защото е син на Ада, това ли не можеш да преглътнеш?
	— Не. Не желая да говоря затова. Престани да разпитваш и си върви у дома.
	— Заради секса ли е? Това ли те плаши? Никой не те притиска, Джордан, изобщо не е нужно да се бърза. Важно е, разбира се, заради знака, но можеш да си живееш години наред и без знак.
	Джордан пламна и извърна глава.
	— Не е това. — След случилото се в самолета мисълта за секс с Кий бе най-малкият проблем. Трябваше да признае, че до ужасния миг тази сутрин, когато бе разбрала какво чувства Кирос към Ерикс, изобщо не се бе тревожила за това. За първи път в живота си изпитваше любопитство. Дори нетърпение.
	Но с това беше свършено. Вече не би могла да му позволи такава близост, не и след като знаеше какво изпитва той към Ерикс. Само като си припомнеше думите му, тъгата му и чувството на безсилие, й се завиваше свят.
	Феникс я гледаше втренчено и вероятно съчиняваше всякакви теории.
	Главата я заболя.
	— Не желая да говоря затова, Феникс. Моля те, върви си.
	— Няма ли някакъв шанс да размислиш за Кий?
	Имаше ли? Тя потърка чело, свела глава към килима.
	— Мисля, че не.
	— Е, явно това е положението. Но няма как да го избягваш. Живеем заедно и останалите не бихме могли да понесем подобна вражда, така че ще трябва да се примириш с присъствието му. Ясно ли е?
	— Ясно.
	— Въпреки всичко ще идва на училище с теб заедно с един от Лумините, Броуди, и ще имаш нужда от него, така че не позволявай на гордостта си да ти пречи да го помолиш за помощ.
	— Няма.
	— Лека нощ, Джордан.
	Феникс изчезна и тя отново остана сама.


	Дванадесета глава

	По обяд на следващия ден Джордан бе готова да си тръгва.
	— Имаш ли нещо против да си тръгнем сега вместо довечера? — попита тя баща си, докато обядваха сандвичи с шунка.
	— Какво има, Джо? Та ти обожаваш Кемп Дейвид.
	— Вярно е, но утре съм на училище и трябва да си приготвя някои неща. А и искам да се видя с Теса.
	Баща й избърса ръце в салфетката си и кимна.
	— Както искаш, миличка. Ще кажа на Стю, че ще трябва да ни върне. — Той се пресегна към купата с киселите краставички. — Тревожа се за твоето училище. Вярно, че ще ти начислим нов екип от тайните служби, но ще ми е толкова трудно да те пусна навън. Не искаш ли да поостанеш вкъщи още малко, да изчакаш до другата седмица?
	— Предпочитам да се виждам с приятели, вместо да се мотая из Белия дом по цял ден, татко. Всичко ще е наред. — Тя си взе втори сандвич и отхапа голяма хапка. — А и не смятам, че ще се стигне до някоя глупост толкова скоро след „Ред Аут“.
	Баща й трепна.
	— Не биваше да подписвам „Закона Бингъм“. В началото ми се стори чудесна идея, кой би могъл да предположи, че ще се окаже такъв провал?
	— Може би се вслушваш в съветите на неподходящи хора. — Дейвид Бингъм беше изгубена душа, сенатор със значителна власт, който бе помогнал при избирането на баща й. Интересно какво бе обещал Ерикс в замяна на душата му.
	Баща й изкриви устни, но в усмивката му се долавяше известна доза неискреност.
	— Не се тревожи, Джордан. Радвай се на последния си срок в гимназията. Преди да се усетиш, вече ще си в университета „Йейл“, а там уроците са доста по-тежки, отколкото в „Оутс“.
	— Добре, татко. — О, колко й бе неприятно, че се налагаше да го лъже. Изобщо нямаше да се порадва на последния си срок. Даже нямаше да го довърши. Нямаше нито да завърши гимназия, нито да стъпи в „Йейл“.
	— Милинка, плачеш. Ще помоля Патриша още днес да ти запише час.
	Искаше й се да побегне от масата, но гладът я надви. Отхапа отново от сандвича и за сетен път пожела Кристън Арънс да не я бе срещала в Лондон. Достатъчно й беше трудно — първо умря, после се превърна в Мефисто, научи, че момчето, в което уж трябваше да се влюби, симпатизира на чудовище, а сега бе принудена да лъже човека, когото обичаше най-много на света, и щеше да й се наложи да лъже и всичките си приятели, дори Матю. Не помнеше да се е чувствала толкова нещастна. И не можеше да промени абсолютно нищо.
	Така че продължи да дъвче сандвича и да плаче от безсилие.
	След дълга снежна нощ на Кианос гладът подгони Кий. Но въпреки това той не се прибра у дома. Транспортира се в Англия, в Йоркшир и малкото селце, до което навремето живееха. Кръчмата „Пиг Уисъл“ още си стоеше и той се настани в тъмния ъгъл. Миловидно момиче дойде да вземе поръчката му и дори не трепна, когато той си поръча почти половината меню и две големи бири. Ядеше и зяпаше единствения друг посетител — възрастен господин с филцова шапка и лула в уста, седнал точно под надписа „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“.
	Момичето се върна, за да вдигне чиниите, но непрекъснато го стрелкаше с поглед. Ето, дори в английската пустош това момиче бе готово да флиртува с опасността. Предвид настроението му в момента малко секс щеше да е отличен отдушник за гнева му.
	Руса беше, със сини очи и привлекателна фигура. И очевидно нямаше да има нищо против. Но имаше един недостатък, който натежаваше над всичко: не беше Джордан. Не можеше да го повярва, но той наистина, наистина не проявяваше ни най-малък интерес към нея.
	Подаде й кредитна карта, понеже носеше само американски долари, и тя се загледа в нея.
	— Кирос. Ама че необичайно име.
	— Произнася се с дълго „и“ като Кий.
	— Гръцко ли е?
	— Да. — Той извърна поглед, за да й даде да разбере, че не е заинтересован от нея, но когато тя се обърна, я проследи как се отдалечава. Как щеше да прекара остатъка от вечността без секс?
	Загледа я, докато говореше с бармана, и почти му се прииска да усети нещо, каквото и да е, най-беглия гъдел, но в ума му не идваше пито една от обичайните му мисли за хубави момичета.
	Супер. Щеше да се превърне в проклет евнух — досущ като Феникс. Как беше възможно на него да се случи подобно нещо?
	Защо, по дяволите, се оказа, че Джордан е толкова нетолерантна? Нямаше нито братя, нито сестри, изобщо никакви кръвни роднини, поне доколкото той знаеше, така че беше нормално да не разбира отношението му към Ерикс, но как можа да му обърне гръб, без дори да се опита да разбере? Нали уж трябваше да е търпелива състрадателна душа. Нали беше Анаво.
	Но и Мефисто. Въздъхна и наведе нос над чашата. В самолета бе видял рожденото й петно и промяната почти бе завършила. Трансформацията бе в края си и — макар че тя все още си беше Анаво — жилката на Мефисто в нея не би й позволила да прояви разбиране, поне що се отнасяше до Ерикс. Той бе врагът, онзи, когото Джордан трябваше да унищожи заради инстинкта си на Мефисто, а именно Кий я бе превърнал в една от тях. Иронията беше безумна.
	Почувства се по-добре, когато приписа вината за неразбирането й — на нежеланието й дори да опита да разбере — на частицата Мефисто в нея. Та нали самият той бе син на Ада и у него бушуваше същият инстинкт да убие Ерикс, само дето детските му спомени не му даваха мира. Искаше да го мрази, но не можеше. И това му тежеше повече, отколкото фактът, че беше Мефисто. Беше мъчение.
	Остави на сервитьорката огромен бакшиш и излезе, заобиколи сградата, мушна се в тясна задна уличка, пълна със стари щайги от зеле, и се транспортира у дома.
	В Колорадо беше малко след пладне. Завари Мърси в дрешника да подрежда новите дрехи, които вероятно цяла сутрин бе обикаляла да търси.
	— Кий, ето те!
	Тя понечи да му покаже покупките, но той не успяваше да се съсредоточи. И без това нямаше намерение да ги облича. Вече не. Щеше да се появи в училище такъв, какъвто си беше, и не му пукаше какво ще каже Джордан.
	— Какво има? Не ти ли харесват? — Тя мигом посърна.
	— Хубави са, Мърси. Просто съм уморен.
	Жената се измъкна заднешком от дрешника с обидено изражение, но Кий просто нямаше сили да се държи любезно.
	Съблече се, взе си душ, облече се отново и се транспортира в кабинета си долу. Завари Райли на компютъра, заровена от купчина квитанции. Беше най-новият им Пургатор, седемнайсетгодишно момиче, убито от изгубена душа преди малко повече от година. Мразеше Ерикс, както и всички останали. Вдигна очи, когато го усети, после отново ги втренчи в екрана. Но не успя да прикрие изражението си. Сигурно до един смятаха, че си е изгубил ума след онази история с парника. А може би наистина беше така.
	Кий се настани зад бюрото и прегледа купчина банкови извлечения с невиждащи очи. Обикновено не му беше неприятно да се грижи за финансите на Мефисто, но в момента просто не го свърташе на едно място.
	— Следващия месец непрекъснато ще се прехвърлям до Вашингтон и обратно. Следи инвестициите ежедневно и ако забележиш, че цените падат, веднага ми се обади.
	— Добре. — Райли продължи да трака по клавиатурата.
	Кий се загледа в дългата й кестенява коса и се сети, че момичето бе било любимка на гимназията в Телюрайд, родена за лидер, участвала във всички инициативи. Очаквало я беше светло бъдеще, а вместо това някакъв тип, продал душата си на Ерикс, я бе бутнал от една скала, понеже не искала да ходи с него. Типично за изгубените души — убедени бяха, че целият свят им е длъжен. Имаха се за много специални, както казваше Саша. Дали защото вече нямаха власт над духа си, или просто бяха попили от самовлюбеността на Ерикс, не можеше да прецени.
	— Някакви съвети, Райли?
	— Дръж се естествено — вметна тя, без да спира да пише. — Нали и Броуди ще е с теб?
	— Да. Ще следваме схемата им с Джакс в Телюрайд, ще се преструваме на близнаци.
	— Така е добре. Той е пълен мухльо, но пък е, Лумина и всички ще го харесат, така че ще търпят и теб покрай него. — Спря да пише и го погледна през рамо. — Но и ти си се променил, така че може би учениците няма да се подмокрят от ужас, когато минеш по коридора.
	Променил ли се беше наистина? Не усещаше разлика, но в нощта, когато Джордан бе дошла в планината, Джакс му бе казал, че и той като нея ще се промени заради Анаво.
	— Не че ще се превърнеш в господин Лъчезарен — предупредил го беше, — но все пак ще възприемаш нещата малко по-различно и хората няма чак толкова да се страхуват от теб.
	Кий се изправи, заобиколи бюрото и тръгна към вратата с идеята да намери Джакс и да го пита какво да прави с Джордан. Нямаше как да му каже защо го е отблъснала, но може би Джакс щеше да му подскаже как да я накара да размисли. Нямаше представа какво точно се беше случило между брат му и Саша, но той очевидно бе направил каквото трябва. Саша беше луда по него.
	— Обади се, ако има нужда — напомни той на Райли.
	— Добре, Кий. Успех в училище. — Тя се разсмя. — Бих дала всичко, за да мога да дойда и да погледам.


	Джордан се зарадва на Теса почти колкото и на собствения си баща. Дошла й беше на гости същия следобед, почти веднага след прибирането им във Вашингтон, и след много прегръдки и целувки се установиха на дивана във всекидневната и пуснаха „Наистина любов“ на дивидито. Не че го гледаха. Правили го бяха достатъчно пъти, за да не се налага да следят всяка сцена.
	— Малко е тъпо на фона на това, което си преживяла, но държа да ти кажа, че скъсах с Кори.
	Джордан загледа как Теса сплита дългата си руса коса на плитка, после я разплита и започва отново. Усмихна й се.
	— Тъпо е само защото късате всеки месец. В петък най-късно пак ще сте заедно.
	— Не и този път, Джордан — намръщи се Теса. — Изневерил ми е с Тори.
	— Стига бе!
	— При това сериозно. Рик Дъргин направи парти за Нова година, но аз не отидох, понеже бях твърде разстроена заради теб, само че Кори отишъл и Меган твърди, че ги е хванала с Тори.
	— О, боже, Тес. Много съжалявам.
	Приятелката й сви рамене.
	— Честно казано, беше започнало да ми писва от вечното му хленчене. Не съм особено разстроена. А и след тая история с теб и Матю е направо без значение.
	При споменаването на името му Джордан рязко посърна.
	Теса пусна плитката.
	— Май е по-добре да не говорим за това, а?
	— Няма нищо.
	— Исках да отида да го видя, но баща ми каза, че след като е в интензивното, няма да пуснат външни хора.
	— Може би така предпочита.
	— Да, може и така да е, но се обзалагам, че теб поне ще иска да види.
	Джордан поклати глава.
	— Пратих му няколко съобщения, но не ми отговори. Веднъж се обадих и от болницата ме свързаха, но майка му каза, че той спи.
	Зелените очи на Теса се разшириха от учудване.
	— Мислиш, че умишлено те отбягва ли?
	— Така изглежда.
	— Та това е ужасно. Вие двамата бяхте толкова близки: колкото гаджета, толкова и най-добри приятели. — Тя поклати глава и се вторачи в екрана. — Може би се страхува, че вече няма да го харесваш, понеже е парализиран.
	— Твърде добре ме познава, за да му хрумне, че това може да има значение. Мисля, че просто му трябва време, за да приеме случилото се.
	— Дали ще се върне на училище?
	— Много се надявам, понеже има толкова приятели и сред тях ще му е по-добре.
	— Или по-зле. Нали е мъж, да се разкарва в инвалидна количка, ще е огромен удар за самочувствието му. Може би ще негодува, че всичките му приятелчета преспокойно си ходят, а той е прикован към стола.
	— Но все пак е жив. Надявам се да осъзнае, че животът може да продължи, че ще може да постигне още много и в инвалидна количка.
	Теса най-после остави плитката си на мира и се облегна назад.
	— Ами ти, Джордан? Ранена не си, но цялата тази история със сигурност те е разстроила ужасно. Притеснявам се за теб.
	— Нищо ми няма. Баща ми настоява да ида на психолог, някакъв човек, дето работи с ветерани от войната, за да ме провери за посттравматичен синдром, така че ще видим дали ми има нещо. — Джордан забеляза как я гледа Теса и й се усмихна. — Хей, не се тревожи толкова.
	Теса внезапно се разплака.
	— Чувствам се толкова виновна.
	— От къде на къде?
	— Нямаш представа как се почувствах, когато онези бяха арестувани в Лондон и казаха на полицията, че са те хвърлили в океана. Две нощи почти не спах, понеже, щом се унесях, започвах да сънувам кошмари… как се давиш в океана. — Теса избърса сълзи и се усмихна с треперещи устни на Джордан. — А когато те откриха, бях толкова щастлива, но все се чудех какво ли са ти направили, бях сигурна, че ще си променена, различна, че няма начин да сме близки като преди. И после ми светна, че разсъждавам, сякаш аз съм жертвата, че забравям, че теб отвлякоха. Че са застреляли Матю пред очите ти. — Тя се наведе напред и я прегърна. — Така съжалявам, че ти се случиха такива неща, Джо. Толкова те обичам, ти си най-добрата приятелка, която съм имала.
	Джордан не успя да продума, така се бе стегнало гърлото й. Съсипваше я мисълта, че само след месец, когато Мефисто инсценираха смъртта й, за да се върне в Колорадо, приятелката й отново щеше да страда.
	Преглътна мъчително и едва прошепна:
	— И аз те обичам, Тес.


	— Момичетата са нещо съвсем различно от момчетата — заяви Джакс и вкара топката с поднасяне отдолу.
	Облегнат на стената, Кий вметна:
	— А, да, това май го разбрах преди, знам ли, повече от хиляда години.
	Джакс се приближи, дриблирайки.
	— Не говоря за анатомията, умнико. — Той почука челото си. — Ей тук горе обработват информацията малко по-различно от нас. Казват едно, а имат предвид съвсем друго. Например, ако Саша ми каже: „Хей, Джакс, какво ще кажеш да отскочим до Сан Франциско за китайска храна?“, всъщност има предвид: „Налегнала ме е носталгия и искам да видя къщата, в която израснах с баща си, когото толкова обичах“. — Той се извъртя, без да спира да дриблира, и отново вкара отдолу.
	— Ако това иска, защо не си каже?
	— Защото знае, че не обичам да я водя там. Всичко е много мило, докато не се сети за убийството му. Оттам се сеща, че майка й стана изгубена душа и се наложи лично да я прибере, така че вместо да съживи приятни позабравени спомени, изпада в тридневна депресия. А аз, понеже си знам какво ще стане, веднага ще възразя, ако ме попита направо, затова тя действа заобиколно.
	Кий отвори уста да попита защо Саша просто не отиде сама, след като Джакс е против, но почти веднага осъзна, че тя не би искала да е сама. Разбра също, че такова прозрение от негова страна би било невъзможно преди седмица. Явно действително се променяше поне малко.
	— А защо толкова държи да ходи, щом се разстройва?
	Джакс отиде до линията за наказателни удари и спря да дриблира.
	— Защото тъгува, Кий. Както при Лумините — и на тях понякога им трябват години, за да спрат да страдат по човешкия си живот. Вече все по-рядко настоява да ходим до Сан Франциско и ще дойде ден, в който ще престане да го иска, но дотогава ще ми предлага да отскачаме за китайска храна и аз ще знам за какво става въпрос. — Топката му профуча през коша, без да докосва обръча. Той я улови и задриблира обратно към Кий. — Освен това са свръхемоционални. Навиват си нещо на пръста и ти наговарят разни приказки страшно разпалено и убедено. Обаче точно за това, за което днес са категорични, утре може да се колебаят.
	Това звучеше обещаващо.
	— Дай пример.
	— Помниш ли онзи път, когато Саша те пита дали може да се запише на курс?
	Кий кимна.
	Джакс спря да тупка с топката и я пъхна под мишница.
	— Два-три дни по-късно я питах дали се е разстроила, че си отказал. Отрече, но аз продължих да чопля и накрая ми заяви, че се държа така, сякаш искам тя да е нещастна, задето е заклещена в тая планина вовеки веков. Явно ужасно съм я подразнил, защото избухна, каза, че ще се премести на третия етаж и ще ме остави да си спя сам, така че и двамата да сме нещастни. Целият разговор беше абсурден и тя, естествено, не се премести горе, но за момент си помислих, че може и да го направи. Каквато и беше идеята. Но достатъчно се стреснах, та спрях да я тормозя.
	— Значи изобщо не се е канела да се мести? Изиграла те е?
	— Не бе, нали точно това се опитвам да ти кажа. Абсолютно беше сигурна, че ще го направи, само дето после й мина. И си мисля, че всички са такива, Кирос.
	Може и да бяха, но според Кий неговата ситуация беше малко по-различна. Отношението му към Ерикс беше далеч по-сериозно провинение от страховете на Джакс за Саша. Тя може и да му се дразнеше, но го обичаше.
	А Джордан не му беше ядосана. Просто смяташе, че оная работа с Ерикс променяше всичко.
	— Няма ли да ми кажеш защо ти отказа?
	Кий откъсна очи от високите прозорци и поклати глава.
	— Няма значение, Джакс. Решила е категорично.
	— Кий, ама ти изобщо ли не ме чу? Нищо не е категорично. Всичко подлежи на договаряне. Не помниш ли какво казваше Саша за нас, за мен? Не просто ме отряза, ами направо побягна и сложи резето.
	— Да, ама ти я целуваше през пет минути и тя ти позволяваше, така че едва ли е говорела сериозно.
	— О, напълно сериозно говореше.
	— Тогава защо размисли?
	Джакс започна отново да дриблира.
	— Онази схватка с изгубените души в училището така я вбеси, че реши да остане с нас и да върши това, което и ние. — Той спря по средата на игрището и стреля, но така и не взе обратно топката. Вместо това отиде при Кий и се облегна на стената до него. — Но най-важното бе, че ме обичаше.
	Хич не го биваше в това. Дори само разговора го караше да настръхва от неудобство. Но нямаше никаква представа как да действа и как да започне, а Джакс беше единствената му надежда.
	— Защо?
	— Защо ме обича?
	Кий кимна.
	— Какво направи, за да те заобича?
	— Не стана от раз. В началото ме интересуваше само, че е Анаво. Но после я опознах, разбрах за какво мечтае, какво намира за важно. Помагах й в разни неща, които не можеше да направи сама, и след известно време осъзнах, че не ги правя, за да ме заобича. Правех ги, защото исках да е щастлива, исках да има каквото й е необходимо. Защото я обичах.
	— Значи се влюби в теб, защото си правил разни неща за нея.
	— Не, мисля, че се влюби в мен, понеже откри най-дълбоката ми и черна тайна.
	Кий рязко вдигна глава и го зяпна.
	— Каква тайна?
	Джакс се усмихна.
	— Че съм сантиментален лигльо. Никога не би ми хрумнало, че това може да е привлекателно в женските очи, но когато разбра, всичко се промени.
	— А как разбра?
	— Не ти влиза в работата — тросна се Джакс, но после улови погледа на Кий и поклати глава. — Всъщност няма значение. Важното е, че нещо, което считах за свой недостатък, се оказа повратната точка.
	— Ами ако беше открила, че имаш тайна, която никак не й допада и не би могла да преглътне? Ами ако си убеден, че каквото и да направиш, ще е безсмислено?
	Джакс дълго време оглежда маратонките си. Накрая каза:
	— Джордан е Анаво, която в момента се превръща в Мефисто, така че единственото нещо на света, което не би могла да преглътне, ще е свързано с Ерикс. С теб и Ерикс. — Той погледна Кий с изпълнени със съчувствие очи. — Мислиш си, че не знаем, но грешиш. Винаги сме знаели какво чувстваш към него. Не ни е приятно, но те разбираме, защото бяхме свидетели на отношенията ви. А и знаем какво ти коства това, Кий, как те измъчва. Аз вероятно знам по-добре от всички, понеже бях там, когато Ерикс скочи. Бях там с теб.
	Кий се втренчи в него. Искаше да му каже хиляди неща, но се опасяваше, че отвори ли уста, от нея няма да излезе нито звук. Нищо не би могло да премине през буцата в гърлото му.
	— Трудно се общува с теб, Кий. Брат си ми и бих направил всичко за теб, но доскоро не можех да ти кажа, че знам какво изпитваш към Ерикс. Щеше да отречеш и да ми сриташ задника.
	— Вярно е — успя да процеди Кий.
	— Но сега е друго, понеже е заложено твърде много. Така че може и да ти е неловко да говориш на тая тема и сигурно ти е неприятно, че през цялото време сме знаели, но трябва да загърбиш неудобството, ако искаш поне някакъв шанс да оправиш нещата с Джордан.
	Кий вдигна глава към прозорците. Отново валеше.
	— Но нея я нямаше на Кианос.
	— Можеш обаче да й обясниш как беше там. Колко близки бяхте с Ерикс.
	— Обясних й.
	Джакс отново помълча.
	— Не е в природата ни да прощаваме и приемаме, но го направихме, защото те обичаме. Ако Джордан се влюби в теб, няма начин да не приеме и това. Та тя е Анаво преди всичко, преди Мефисто. Прошката е в самата й същност.
	— Но има една огромна разлика. Преди да скочи, Ерикс ми беше брат. Споделяхме дом и родители, и детство. Имахме само един друг. А с Джордан се познаваме само от няколко дни. Няма спойка, няма на какво да се опрем.
	— Ти я върна към живота, тя спаси твоя. На това му викам доста солидна спойка. Дори бих казал, че е връзка, която ще издържи на много по-сериозни пречки от тая история с Ерикс.
	У Кий като че ли се прокрадна бледа надежда.
	— И без това е трудно, понеже съм си такъв, а и сам каза, че не се общува лесно с мен. Знам го. Но с това нещата стават безумно сложни.
	— Сложни, но не невъзможни.
	— Не знам, Джакс. Звучеше непреклонна.
	— Да, да, а Саша си беше събрала багажа да се мести на третия етаж.
	— Така и не ми каза защо е размислила.
	— Заради невероятната ми способност да убеждавам.
	— Не, сериозно. Защо размисли?
	Джакс отлепи гръб от стената.
	— Защото я помолих на колене.
	— Не ти вярвам.
	— Да, но го направих. Та аз бих умрял за Саша… Всъщност действително умрях заради Саша, така че да стъпча гордостта си и да се извиня, че съм се държал като говедо, не беше кой знае какво.
	— А наистина ли се държа като говедо?
	Джакс се обърна с лице към него.
	— Аз съм син на Ада. Естествено, че се държах като говедо.


	Втренчена в тавана, неспособна да заспи, Джордан се стресна от звука на телефона. Грабна го от нощното шкафче, очаквайки съобщението да е от Теса, но когато погледна екрана, рязко си пое въздух.
	Беше от Матю:
	_„Радвам се, че си жива, Джордан. Ще ми се аз да не бях. Искам да се разделим, край. Моля те, не ми се обаждай и не ми пиши, и не идвай да ме видиш. Просто ме забрави. Така съм решил и няма да променя мнението си“._
	Веднага му написа отговор:
	_„Така и не успях да ти кажа, че те обичам, Матю, но наистина е така. Моля те, не ме отблъсквай“._
	След две секунди получи ново съобщение:
	_„Не искам да те нараня, но май се налага. Аз не те обичам, Джордан. Казах го само защото се надявах да ми излезе късметът“._
	Лъжеше. Сигурна беше. Помнеше изражението му и очите му, и тона. Точно преди слугите на Ерикс да нахлуят и да го застрелят.
	_„Лъжеш, Матю.“_
	_„Не лъжа. Изневерих ти с Тори, понеже отказваше да ми пуснеш.“_
	_„Пак лъжеш.“_
	_„Питай я.“_
	_„Не би си признала. Тя е лесна — не глупава.“_
	Дълго време не й отговори и Джордан се приготви да пусне цял ред въпросителни, но телефонът й избипка.
	Снимка на Тори. Гола. Върху леглото на Матю.
	_„Съжалявам?“_
	Не му отговори.
	Сви се на топка и плака, докато не заспа от изтощение.


	Тринадесета глава

	Бетси я събуди преди будилника.
	— Хайде, ставай, млада госпожице. Баща ти иска веднага да слезеш в кухнята на закуска, за да се запознаеш с новия екип от тайните служби. — Тя се беше надвесила над нея със скръстени ръце и я гледаше с обичайното си изражение на завеждащ строевата подготовка, което бе напълно в реда на нещата, защото навремето действително бе била тъкмо това. — И двамата са грамадни като камиони с бира, а единият се казва Гюнтер.
	Джордан седна в леглото и разтърка очи.
	— Хич не е смешно, Бетси.
	— Че аз да не би да се шегувам? Другият се нарича Ханк. Момчетата от нощната смяна застъпват в седем, така че не си прави планове за след това. Всъщност може би не трябва да си правиш никакви планове. Най-добре да си стоиш у дома, докато баща ти не се почувства по-добре.
	Джордан се стресна.
	— Болен ли е?
	Бетси свали ръце и тръгна към вратата.
	— Ако беше видяла как страда, щеше да стоиш в тая стая, докато не умре, за да си сигурна, че никога повече няма да се тревожи за теб. — Тя спря на прага и подхвърли през рамо: — Пази се, Джо.
	— О, Бетси, ама ти наистина ме обичаш, нали?
	— Хм! Малко е вероятно, като се има предвид какво трудно дете си. А сега ставай и действай. Недей да караш президента да те чака.
	Джордан се измъкна от леглото и тръгна към банята, като смъкна тениската си по пътя. Щракна лампата, премигна и се приближи към огледалото, за да разгледа белега. Миниатюрното „А“ се бе разляло и разраснало, преплетено с „М“. Изглеждаше странно и далеч повече се набиваше на очи от предишния, но беше красив. Значи така. Вече официално беше Мефисто.
	Първата й мисъл бе да се обади на Кий, за да му каже, после се сети как се бяха скарали и реши да не го прави. Внезапно се почувства самотна. И тъжна.
	Взе душ и през цялото време, докато се оправяше за училище, не спираше да мисли за него, представяше си го как разбива парника, питаше се дали се е успокоил. Отказваше да се чувства виновна. А също и да мисли за Завета Мефисто. Някой ден Кий щеше да си намери друга Анаво, която да го обича и да му осигури шанс за Рая.
	Гърлото й издаде предишния странен звук. Метна гланца за устни обратно в чекмеджето. Май трябваше да приеме факта, че не искаше Кий да намери друга Анаво. Възможно ли беше да е толкова нечестна? Каза му, че никога не би могла да го обикне, и същевременно не искаше той да бъде с друга.
	По дяволите, защо беше нужно Кий да изпитва такива чувства към Ерикс и — което беше по-лошо — защо не можеше тя да му прости? Толкова хора по света се разбираха прекрасно, въпреки че по разни въпроси мненията им се разминаваха. Собствените й родители бяха на различни позиции по цял куп теми. Тогава защо тя не можеше да преглътне тая работа с Кий и Ерикс?
	В очакване да го види днес, колкото и неловка да беше ситуацията, тя грабна раницата и тръгна към кухнята. Оказа се, че Бетси ни най-малко не се бе шегувала.
	— Джордан — обади се баща й от обичайното си място на масата: — Запознай се с Гюнтер и Ханк.
	Гюнтер беше с обръсната глава, а Ханк с къса и тъмна къдрава коса. И двамата се изправиха и й подадоха ръце. Бяха поне два пъти колкото нея. Интересно дали си шиеха костюмите по поръчка.
	Изчакаха я да седне, преди да се настанят, а Бетси й сервира закуската. Както обикновено й поднесе малка купичка с овесени ядки, половин банан и чаша портокалов сок. Мда, така определено нямаше да се получи. Щеше да се наложи да отскочи до лавката в училище.
	— Ако ти се прииска да се прибереш, направи го. Не искам да се чувстваш нещастна — обади се баща й.
	— Ще се оправя.
	— И знам как обичаш да се криеш от агентите, но повече няма да го правиш, нали?
	Джордан хвърли поглед към двамата гиганти, назначени да я пазят, и поклати глава.
	— Май от тях ме е страх повече отколкото от лошите.
	Ханк се усмихна. Гюнтер така и не вдигна глава от яйцата. Които впрочем изглеждаха превъзходно.
	— Бетси, може ли и на мен да сложиш яйца?
	— Защо? Ти не ги ядеш. Винаги си казвала, че хората, които прибират яйцата, се държат гадно с кокошките.
	Неприятно й беше, че заради стомаха си ще потъпче принципите си, но наистина умираше от глад. Овесените ядки и бананът ни най-малко не я бяха заситили.
	— Мисля, че имам нужда от белтъчини.
	— Имам малко протеини на прах, ще ти направя шейк.
	Това звучеше отвратително.
	— А защо не малко яйца?
	— Както искаш, безценното ми.
	— А дали не може без гарнитурата от сарказъм?
	— Само гледаш да развалиш удоволствието на хората.
	Баща й допи кафето си, изправи се и заобиколи масата, за да я целуне.
	— Приятен ден, Джо. Ще ми се обадиш ли по-късно?
	Никога не я бе молил да му се обажда. Май сериозно се безпокоеше, че тя отива на училище, че ще е там, навън, изложена на опасност.
	— Ще ти се обадя, татко. Чао.
	Когато излезе, Ханк се обади:
	— В колко бие първият звънец?
	— В осем и десет.
	Той се изправи и Гюнтер го последва.
	— Ще чакаме на страничния портал.
	Още щом се скриха от поглед, Джордан побърза да попита Бетси:
	— Всяка сутрин ли ще закусват с нас?
	— Не, само днес. Идеята беше да се опознаете, но при положение че Гюнтер явно не обича да говори, а ти твърдо бе решила да ядеш яйца, опознаването нещо не се получи. Ето ти порцията.
	Опита се да яде бавно, но скоро се предаде и залапа лакомо, докато Бетси миеше чиниите и си тананикаше мелодията от един полицейски сериал.
	Зад гърба й се чу женски глас:
	— Добро утро, Джордан.
	Тя се извъртя и видя Карла на прага, очите й бяха потънали в сянката на Ерикс. Млада бе, още нямаше трийсет, много хубава, с тъмни очи и коса и невероятна кожа. Винаги я бе харесвала, понеже беше мила и внимателна.
	Но не и сега.
	Преглъщайки чувството на погнуса, Джордан се наведе над яйцата.
	— Не е ли редно да се обадиш предварително или поне да почукаш? Това е частна резиденция, Карла.
	Бетси буквално се опули, смаяна от грубия й тон. Карла открай време беше любимка от персонала, така че отстрани вероятно изглеждаше странно, че Джордан й се сопва така.
	Тя приключи с яйцата и се изправи.
	— Благодаря ти, Бетси. Ще се видим към пет. Нали е четвъртък. Имаме събрание на Ученическия съвет. — Вдигна раницата си и тръгна към вратата. — Да идем във всекидневната, Карла.
	Джордан спря пред камината, обърна се с лице към жената и я зачака да проговори. Баща й винаги бе казвал, че при конфликтна среща е най-добре да оставиш противника да заговори пръв. Да видиш каква е позицията му.
	Карла не я разочарова.
	— Май ще е най-добре да зарежем преструвките.
	— Точно така.
	— Знам в какво си се превърнала, но не си мисли, че ще ме стреснеш. Вероятно очакваш да напусна, но нямам никакво намерение да изпусна тази работа.
	Нима бе възможно така да се заблуждава?
	— В крайна сметка ще изпуснеш живота си.
	— Ерикс ми обеща безсмъртие. — Звучеше напълно уверена.
	— Чудо голямо. Само дето ще живееш завинаги в Ада на земята. Не мога да си представя по-голям кошмар от това да си заобиколена от гниещи тела и безсмъртни души, които копнеят да умрат, но не могат. — С известно злорадство отбеляза, че Карла стреснато отстъпи крачка назад.
	— Ерикс ще ме защити — възрази тя. — Ще се погрижи да не попадна там.
	— Какво друго ти обеща Ерикс, Карла? Срещу какво продаде душата си?
	Жената я изгледа високомерно.
	— Ще стана началник на канцеларията.
	Дала му бе душата си заради тъпата кариера. Джордан стисна юмруци.
	— Кога? Баща ми току-що назначи Майк Уилис.
	— Господин Трент ми обеща, че…
	— Какво значение има какво ти е обещал? Вече го няма, така че няма как да си спази обещанията. — Джордан пристъпи към нея. — Само ако посмееш да споменеш Ерикс и извратените ти предложения дори на едно дете, изпратило писмо до имейла на „Първата дъщеря“, ще се погрижа да изхвърчиш оттук. Бих го направила на часа, само че нямам друга причина за това, освен че те ненавиждам. И го казвам не за да те сплаша. Просто това е положението.
	— Мислиш, че ще ме уплашиш ли?
	— Не ми пука дали те е страх. Няма да търпя ти или Ерикс да изиграете някое дете, което е решило да ми пише. Сигурна съм, че новият ти началник Майк Уилис ще е на моето мнение.
	Карла се усмихна, сякаш току-що бе спечелила джакпота.
	— Защо не го попиташ лично, Джордан?
	О, не.
	— Той… да не би…
	— Именно. А също и Робърт Тредгил.
	Господин Тредгил бе прессекретарят и пряк началник на Карла, отчиташе се директно на началник на канцеларията. Ако и тримата бяха изгубени души, тогава какво й оставяше? Нямаше да разполага с никакво влияние.
	Очевидно и на Карла й хрумна същото. Едва се сдържаше да не избухне в злобен смях.
	— Днес ми предстои да отговоря на доста имейли и обещавам, че всяко дете с проблем ще получи тактичен, внимателен отговор, а също и съвет да се включи към местната група на Гарваните. Ако няма такава, ще ги поканя сами да си учредят. Чувала ли си за Гарваните, Джордан?
	Сети се, че Джакс й беше разказвал за съучениците на Саша в Сан Франциско, които положили клетва пред Ерикс. Нарекли се Гарваните. А когато се преместила в Телюрайд, попаднала на друга такава група, наречена по същия начин.
	Уплашена за децата, които й пишеха, търсещи помощ и решение за проблемите си, Джордан сви юмруци и пристъпи към Карла.
	— Забранявам ти да споменаваш…
	— Напротив, ще споменавам и няма как да ме спреш.
	Яростта се надигна в гърдите й като могъща вълна и пред очите й падна алена пелена. Буквално ослепя за всичко, освен Карла и проклетите й обрамчени със сенки очи. Пусна раницата на земята и скочи, мигом я събори, затисна я към пода и я стисна за гърлото.
	— Исусе, Йосиф и Мария! — изпищя Бетси, сграбчи Джордан за ръцете и я задърпа с всички сили.
	Ако беше друг, а не Бетси, щеше просто да я избута и да довърши Карла. Но някъде през пелената на умопомрачението се сети, че Бетси е възрастна и има артрит. И че я обича. Не можеше да я нарани. Затова се остави да я смъкне от Карла, която разтриваше гърлото си, кашляше и гледаше злобно към Джордан.
	— Ще повдигна обвинение — процеди тя с дрезгав глас и извади мобилния си.
	— Ако натиснеш и едно копче, ще разкажа на президента какво всъщност правите с господин Тредгил в кабинета му — изсъска Бетси. — Карла изпусна телефона от изненада. — Точно така, наясно съм какво се случва. А сега си прибирай телефона и изчезвай. Кажеш ли и думичка за това, особено пък на президента, моментално ще изхвърчиш оттук.
	Карла вдигна кожения си тефтер и се изправи на крака. По шията й вече избиваха синини. Май нямаше да се наложи да казва каквото и да било. Очевидно беше, че някой я е нападнал, и с удоволствие щеше да уведоми любопитните, че виновната е Джордан. И ето ти нови проблеми за баща й, отново негативни коментари в пресата и поредния гигантски проблем, с който ще трябва да се справя. Само това му липсваше — да обвинят дъщеря му в нападение. Това просто щеше да го довърши.
	Сега разбра защо Кий твърдеше, че няма да й е лесно в реалния свят. Предупредил я беше, че трудно ще се сдържи да не убие изгубените души. Дали Ерикс не беше накарал Карла да я провокира, надявайки се Джордан да избухне и да си навлече неприятности? А после той щеше да се появи и да предложи да поправи белята, ако тя се съгласеше да му даде каквото искаше.
	От сега нататък трябваше много да внимава.
	— Я чакай — подвикна на Карла, преди да успее да излезе. — Сядай на дивана.
	— Защо? За да се пробваш още веднъж ли?
	— Сядай. Трябва да ти кажа нещо.
	Напълно сащисана и уплашена, но както винаги на страната на Джордан, Бетси препречи пътя на Карла.
	— Прави каквото ти казва, Карла. — Тя се обърна към Джордан. — Все още съм по-висока от теб, така че внимавай в картинката.
	Карла действително седна на дивана, макар да гледаше кръвнишки Джордан, която се приближи и отново обгърна с пръсти врата й. Но този път не стисна. Този път съсредоточи мисълта си върху снежнобялата й кожа, върху пулса под пръстите си, върху синините, които искаше да изчезнат. По ръцете й плъзна топлина и пролази по дланите. Невероятно.
	Когато вдигна ръце, Бетси ахна с глас:
	— Исусе и всички светии, дете, как го направи?
	— Продала е душата си на Сатаната — отвърна Карла.
	Бетси отвори широко вратата.
	— Крайно време е да си вървиш.
	Карла скочи на крака, хвърли убийствен поглед на Джордан и изчезна.
	Бетси се обърна към нея с плувнали в сълзи очи.
	— Редно е да кажа на баща ти, но няма да понеса да му разбия сърцето. Закълни ми се, че няма да налетиш на никого повече и ми обещай, че ще идеш на психолог и ще оправите всичко.
	— Кълна се и обещавам.
	Бетси надникна към вратата.
	— Не мога да повярвам, че тя каза, че си продала душата си на Дявола. Винаги съм я намирала за толкова симпатична. — Обърна се към Джордан и се прекръсти. — В петък следобед ще те водя на литургия и не искам да спориш.
	— Не съм католичка, Бетси.
	— Водя те на литургии, откакто беше малка мравчица, и не виждам да ти е навредило. Искам да се помоля за теб, а най-лесно ще стане, ако си с мен. Ще мога да те покажа на Бог.
	Джордан вдигна раницата си и отиде да я прегърне. В замяна получи мечешка прегръдка, която едва не й счупи гръбнака.
	— Ще дойда, Бетси. Даже ще се държа мило с отец Саймън.
	— О, Джо, така се тревожа за теб. А сега и тая работа с изцерението. Как го направи?
	Докато я прегръщаше, Джордан пожела с цялото си сърце Бетси да не я бе видяла да прави това. Да не беше станала изобщо свидетел на тая случка. Неприятно й беше, че старата й бавачка ще има лошо мнение за нея, но нима можеше да я вини? Едва не бе убила човек току-що, при това насред Белия дом. Тя въздъхна.
	— Напоследък установих, че мога да го правя.
	Бетси се дръпна смутено.
	— Какво си установила, че можеш? — Тя се огледа вече съвсем объркана. — Къде е Карла? Какво си ме прегърнала така? — Вдигна ръка и заклати глава. — Мили боже, съвсем изкуфях. Дойдох, защото… миех чиниите и…
	Замаяна от откритието, че е успяла да изтрие паметта й, Джордан я побутна към дивана и седна до нея.
	— Скарах се с Карла и ти дойде да видиш какво става. И понеже се разстрои, те прегърнах, а тя си тръгна. Няма нищо, Бетси. Непрекъснато повтаряш какъв стрес е изживял баща ми, но знам, че и на теб не ти е било лесно. — Потупа я по ръката. — Защо не си вземеш остатъка от деня и не идеш на кино или нещо друго? Аз ще приготвя вечерята довечера.
	Все още замаяна, Бетси кимна.
	— Може и да си права. Ще ида да изпека малко курабии. — Тя й се усмихна. — Върви спокойно на училище и не ме мисли. Може и да съм стара, ама съм корава. Даже и съвсем да си изгубя акъла, пак ще се грижа за теб.
	Джордан я целуна по бузата и се изправи. Когато стигна вратата, не издържа и каза:
	— Ама ти наистина ме обичаш.
	— Глупости! Любовта е за мухльовци.


	Наобиколиха я в мига, в който двамата с Гюнтер прекрачиха прага на училището и влязоха във фоайето. Всички един през друг питаха как е, а тя повтаряше: „Добре съм“ наляво и надясно и приемаше прегръдки и пожелания. След известно време тълпата все пак започна да се разотива и учениците се насочиха към коридорите и шкафчетата си.
	Тъкмо се зарадва, че най-лошото е отминало, когато я връхлетяха Кортни Бърд и четирите й най-добри приятелки, официално известни като Библейските пчелици, а неофициално като Лудите осици. Прокле се, че не ги беше забелязала навреме, та да се измъкне, но сега нямаше как да ги избегне. Де да можеха тайните служби да предоставят защита и срещу неприятни особи.
	— Джордан, искам да знаеш колко всеотдайно се молиха Пчелиците за теб.
	— Благодаря ти, Кортни. — Усмихна се и на останалите. — Благодаря на всички ви. Много се радвам, че съм си у дома.
	— Също така искахме да те уведомим за един проблем — подхвана Кортни безкрайно сериозно. — Тъй като си президент на Ученическия съвет, смятаме, че трябва да сложиш край на плановете на комитета за абитуриентския бал. Темата, на която са се спрели, е крайно неуместна.
	О, божичко. Някои неща никак нямаше да й липсват, когато се върнеше в Колорадо. Като например Кортни и крайната й фанатична религиозност.
	— Защо да е неподходящо? „Райската градина“ — прекрасно място, създадено от Бог.
	— Но завладяно от Сатаната! Омърсил я е и това ще се случи и с бала, ако темата остане такава.
	— Смяташ, че Сатаната ще завладее нашия бал?
	Сигурна бе, че устните на Гюнтер трепнаха, макар той да гледаше безизразно напред, скрил очи зад авиаторските си очила.
	— В това училище има хора, които ще използват абитуриентския бал да подмамят други към прегрешение, а може би дори и да продадат душата си на Луцифер.
	Никак не беше възпитано да я насърчава, но не можа да се сдържи:
	— Ако се откажем от темата за Рая, ти какво би предложила?
	Със светнали от въодушевление очи Кортни се приближи и прошепна със съзаклятнически глас:
	— Второ пришествие.
	— Като… края на света?
	Кортни кимна разпалено.
	— Ще бъде невероятно, Джордан! Декорациите ще бъдат в стил „четиримата конника на Апокалипсиса“ и можем да сервираме пунш с цвят на кръв. Вместо да има музика, ще помолим някой да чете от Откровението на Йоан, а на заден фон ще пуснем звуци като от земетресение. И понеже танците насърчават към нечисти мисли, ще ги заменим с различни игри.
	— Игри? На абитуриентски бал?
	— Ще играем на „Страшния съд“ и ще видим кого ще вземе Исус и кого ще изостави.
	А Кортни, разбира се, щеше да е основният съдник. И без това беше постигнала съвършенство в тази роля.
	Гюнтер вече не се усмихваше. А Джордан започваше да губи търпение.
	— Целият смисъл на бала е хората да се забавляват. И ще очакват танци и пунш с розова лимонада, и красива украса. А Райската градина е универсална концепция, която всички могат да приемат.
	Очакваше Кортни да възрази, но вместо това тя започна да отстъпва заднешком, а кафявите й очи се ококориха на тясното й лице. Гледаше някъде зад нея.
	В този момент Джордан усети уханието на борове и разбра, че е дошъл Кий. Усети топлината на тялото му, когато той спря зад нея, и дишането й се накъса. А Кортни така се разбърза да си върви, че едва не се сблъска с другите Пчелици.
	Джордан му хвърли един поглед и веднага й стана ясно защо Кортни бе избягала. Облечен беше изцяло в цвета на Мефисто, а суровото изражение на лицето му по никакъв начин не смекчаваше заплашителния му вид. Явно не смяташе да се опитва да се впише в обстановката и Джордан неволно му се възхити. А и му се зарадва. Възнамерявала бе да позамаже нещата и да ги върне на етапа отпреди случката в самолета, но как би могла, след като първата й мисъл бе да се хвърли в прегръдките му и да го целуне. Пък и сега можеше да го целува без чувство за вина, понеже Матю вече не й беше гадже.
	Но за това не желаеше да разсъждава. Още не. Не можеше да изтика онази снимка на Тори от мислите си, нито гнева към Матю, който й се струваше нереден, макар да бе оправдан. Чувстваше се безкрайно объркана и не желаеше да мисли в тази посока.
	А сега заради присъствието на Гюнтер и учениците, които ги подминаваха на път за стаите, трябваше да се преструва, че вижда Кий за първи път в живота си. Изблъска от главата си всякакви мисли за целувки, залепи усмивка на лицето си и каза:
	— Ти явно си от новите. Казвам се Джордан Елис. Добре дошъл в „Оутс“.
	Скрил очи зад маркови очила, Кий отвърна с дълбок топъл глас, който никак, ама никак не пасваше на студеното му изражение:
	— Здравей, Джордан. Много мило от твоя страна да си така… мила.
	Едно леко смотано на вид момче със синя риза и кафеникави спортни панталони се показа иззад Кий и й се усмихна.
	— Здрасти, аз съм Броуди Декианос, а това е брат ми Кий.
	— Здрасти, Броуди — отвърна Джордан и мигом го хареса. Зад смешните му очилца блестяха чифт безкрайно дружелюбни очи. — Канцеларията е ей там. — Тя посочи вдясно. — Ще трябва да се запишете при госпожа Блак и да си получите програмата, освен ако вече не сте си я взели.
	Броуди измъкна лист хартия от задния си джоб.
	— Имаме си вече. Аз и Кий сме заедно във всички часове.
	Един поглед й беше достатъчен, за да се убеди, че часовете им съвпадат и с нейните. Даже и курса по управление. Ясно беше, че Лумините, отговарящи за записите и архивите, си бяха свършили работата.
	Преди да успее да направи някакъв коментар, чу Теса да я вика. Звучеше доста развълнувана.
	Джордан се обърна по посока на гласа и се вкамени, а в стомаха й се настани огромна буца тревога.
	Най-добрата й приятелка крачеше насреща й, хванала ръката на Ерикс.


	Четиринадесета глава

	Усети ръката на Кий около талията си, после го чу да прошепва:
	— Кротко, Джордан.
	Теса буквално доприпка при тях, засияла от щастие.
	— Джордан, това е Ерикс Декианос, един от новите, май ти разказвах за него.
	Но тя бе онемяла. Успя единствено да кимне.
	— Отседнал е при сенатор Маркъм и съпругата му, докато завърши гимназията, понеже родителите му са на мисия в Уганда.
	Джордан едва не се задави.
	— Снощи бяхме на вечеря у семейство Маркъм, защото сенаторът искаше да поговори с татко за дарение за ново крило на училището, и двамата с Ерикс се заприказвахме.
	Сенатор Маркъм беше в списъка на изгубените души, един от десетимата, които Мефисто трябваше да приберат на рождения й ден. Очевидно Ерикс го бе накарал да покани господин Барнс и семейството му на вечеря, за да започне някаква игра с Теса.
	Втренчи се в мъртвите безизразни очи на Ерикс и се запита как е възможно приятелката й да се чувства привлечена от него. И то меко казано. Буквално й течаха лигите. Вярно, лицето му бе невероятно красиво с тази едва набола брада, беше висок и добре сложен, и облечен в готини дрехи — бяла риза с разръфан подгъв и виснали краища, хлабаво завързана тясна черна вратовръзка и черни панталони, — но ужасните му очи разваляха целия ефект. Как бе възможно Теса да види каквото и да било друго, освен тях?
	Наглостта му я вбесяваше и Джордан си представи как ще го намушка с нож. Нямаше да е като при тренировките с Джакс. Изобщо нямаше да се сдържи. Щеше да се цели в сърцето му, а когато го обезвредеше, щеше да го завлече в училищния параклис, на свещена земя, и да гледа как той избухва в пламъци.
	Ако се съдеше по погледа му, Ерикс май беше наясно какво си мисли тя. Имаше безкрайно самодоволен вид, сякаш бе напълно уверен, че няма как да бъде елиминиран. Ръката на Кий продължаваше да обгръща талията й и мълчаливо да й напомня да се успокои. Тя си пое въздух и попита:
	— Освен да разпространяват словото на Исус, какво друго правят родителите ти в Уганда?
	— Семейството ни не е християнско, имаме друга вяра, така че не става дума за словото на Исус. Баща ми помага за изграждането на водопречиствателна станция, а майка ми ваксинира децата.
	Звучеше толкова искрен, толкова естествен, че ако Джордан не знаеше, че той дрънка пълни глупости, щеше да му вярва досущ като Теса.
	— Изкарах курс по вероучение в местната църква, така че темата ми е много интересна. Каква е вашата религия, Ерикс?
	— Вярваме в истинския месия. И подобно на евреите не смятаме, че Христос е спасителят на човечеството, но за разлика от тях считаме, че месията вече е пристигнал и е между нас.
	— А този месия син на Бог ли е?
	— Той е син на света.
	Теса никога не се бе вълнувала от религия, но сега гледаше Ерикс, сякаш бе второто пришествие. Колко ли време щеше да мине, преди да й каже, че той е истинският месия? И колко оставаше, преди Теса да даде обет да го следва? Какво би могла да направи, за да го предотврати? Буквално се задави от паника и улови многозначителния поглед на Ерикс. Наясно бе, че е успял да я стресне. Та нали точно с тази цел бе дирижирал тази скромна сцена. „Ела с мен — казваха очите му — и ще я оставя на мира.“
	Теса намръщено гледаше зад Джордан. Ясно беше какво си мисли: „Кой е тоя корав рокер и защо е решил да цапа главното фоайе на гимназията?“.
	— Теса, това са Кий и брат му Броуди. Кий, Броуди, запознайте се с Теса Барнс.
	Приятелката й огледа и тримата новодошли, после присви очи срещу Кий и Ерикс.
	— Вие двамата си приличате. Да не сте роднини, а?
	Броуди се обади, преди Джордан да успее да измисли нещо:
	— Ерикс ни е братовчед. Понеже родителите ни починаха, живеем с леля си, сестрата на майка ни. Тя реши да ни премести тук от Лондон. Ерикс можеше да отседне и при нас, но леля не се обича с баща му.
	— Леля ви е вещица — отбеляза Ерикс. После улови шокирания поглед на Теса и се усмихна. — Не го казвам в лошия смисъл. Но тя действително смята, че е вещица.
	— Пълна лъжа — вметна Кий, без да си прави труда да се усмихва като Броуди.
	— Значи вие не вярвате в истинския месия? — попита Теса.
	— Не, ние вярваме… в нещо друго.
	— Във вещици?
	— Какво значение има? — прекъснати Джордан, понеже й се искаше Теса да престане с темата за религията.
	— Никакво, разбира се. — Теса се усмихна широко на Броуди. — Много ми беше приятно да се запознаем. Ако имаш нужда от нещо, казвай. Имам известно влияние. Баща ми е директорът.
	— Ще го имам предвид — отвърна Броуди. — А също и брат ми.
	Без изобщо да схване намека, че напълно е игнорирала Кий, Теса се усмихна лъчезарно на Ерикс и го дръпна за ръката.
	— Хайде, ела да те разведа, преди да започне първият час.
	Ерикс стрелна Джордан с поглед, после двамата продължиха нататък по коридора.
	— Ще ида да се сменя с Ханк. Стой тук, докато не влезе в училището — каза Гюнтер и излезе навън.
	— Гюнтер вероятно ще те провери — обърна се Джордан към Кий. — Мислех, че ще се опиташ да се слееш с тълпата.
	— Размислих. Как си?
	— Не много добре. Нападнах Карла, асистентката на прессекретаря.
	Кий видимо се притесни.
	— Какво се случи?
	Разказа му.
	— Сигурна ли си, че бавачката не помни нищо?
	— Абсолютно. Не знаех, че мога да го правя.
	— Само не прекалявай, а следващия път, когато изпаднеш в ярост, се опитай да си спомниш, че всяка убита изгубена душа е точка за Ерикс.
	— Не съм сигурна, че ще свърши работа, Кий. Никога не съм се чувствала така. Сякаш мозъкът ми напълно бе изключил и не можех да се контролирам. Ако Бетси не ме беше спряла, щях да я убия. — Наведе глава към копчетата на шлифера му и въздъхна. — И колкото и да е невероятно, изобщо не ми е гузно.
	— Напълно нормално е за Мефисто, именно затова съм тук и е необходимо да сме заедно колкото се може повече. Никак няма да ти е лесно, понеже Ерикс вече има последователи в училището. А присъствието му допълнително усложнява нещата, понеже те дразни, а и със сигурност е казал на изгубените души за теб. Ще те дразнят умишлено, за да те вкарат в беля. Целта му е да те докара до такова отчаяние, че да му дадеш това, което иска, и вече постигна значителен успех. В момента така си яхнала метлата, че вероятно си готова да подпалиш училището.
	— Това изненадва ли те? Теса ми е най-добра приятелка, а сам видя как му се умилкваше.
	Кий я изгледа с някакво подобие на съчувствие.
	— В момента действително е изложена на най-голям риск.
	— Знам. — Тя се загледа след Теса, която тъкмо показваше на Ерикс снимките на всички прочути политици, държали някога реч в „Оутс“ за откриването на учебната година.
	— Може пък и да му се противопостави — обади се Броуди.
	— Не й давай фалшиви надежди — възрази Кий. — Докато дойде рожденият ден на Джордан, Ерикс ще подмамва нови и нови ученици.
	— Може би трябва да предвидим нещо друго. Преди рождения ден — предложи Броуди.
	— Няма да има никаква полза. Дори да приберем десетина, още следващата седмица ще прилъже десетима нови. Докато е тук, непрекъснато ще губим. На Ския не им е толкова лесно да убеждават хората да положат клетва, но Ерикс е единствен по рода си, хората просто не могат да се сдържат.
	И въпреки това не го мразеше.
	— Нека да кажа на Теса — примоли се Джордан.
	— Не можеш да й кажеш за нас, нито за теб. Това е достатъчно, за да те прати директно в Ада, а саможертвата ти ще отиде на вятъра, защото, както и да й го поднесеш, в крайна сметка всичко опира до вярата й. Ако вярва достатъчно силно, няма да положи клетвата.
	— Но ти не вярваш да устои, нали?
	Кий дълго време се взира в нея, преди да отговори:
	— Повечето хора не успяват, Джордан. Някои продават душата си за невероятно глупави неща, но дори и хора с дълбока вяра в Бог биха се поддали, ако са отчаяни. А Ерикс умее да напипва човешките слабости.
	Появи се Ханк и й се усмихна.
	— Гюнтер проверява периметъра и след малко ще се върне. — Той изгледа Кий малко накриво, може би защото стоеше твърде близо до Джордан.
	Кий му кимна и подаде ръка.
	— Казвам се Кий Декианос. А това е брат ми Броуди.
	Ханк се усмихна и пое ръката му. Удари първият звънец.
	— Защо звъни тоя проклет звънец? — намръщи се Кий.
	— За да уведоми всички, че имат пет минути до началото на часа. — Джордан се обърна към Броуди: — Готов ли си?
	Той въздъхна.
	— Не мога да повярвам, че отново се забърквам в подобно нещо, но да, може да се каже, че съм готов.
	Джордан тръгна към кабинета по химия, следвана от Мефисто с вид на изпаднал рокер, Лумина с вид на шампион по шах и агент от тайните служби, който изглеждаше така, сякаш е пратен на мисия от Световния фонд за дивата природа.
	Още щом прекрачиха прага, й стана ясно, че Кий не преувеличава. Трима от съучениците й, момчета, които познаваше и харесваше, имаха сенки около очите. В първия миг я заболя сърцето от мъка, но после тримата видяха Кий и Броуди и дружно избухнаха в смях. Единият, Марк, по когото си падаше в седми клас, се обърна към останалите:
	— Хей, я вижте, пристига Лигата на зубърите. — После забеляза Кий. — Ти какво, на Нео от „Матрицата“ ли се правиш?
	Кий тръгна насреща му, а Марк бе достатъчно неблагоразумен да не отстъпи. Май изгубените души се отказваха не само от духа си, но и от здравия си разум.
	— О, колко ме е страх — озъби се Марк. — И какво ще ми направиш? Ще ме накараш да изпия синьото хапче ли?
	Приятелчетата му се разкикотиха, разсмяха се и други.
	Кий спря пред чина на Марк, вдигна ръка и залепи показалеца си на челото му. Момчето опита да се дръпне, но сякаш беше залепен на стола. Когато Кий отмести пръста си, челото на Марк бе разкрасено с гигантска пъпка — гнусна и сълзяща. Кий се върна при Джордан, а останалите ахнаха. Появиха се още шест такива пъпки и паникьосан Марк огледа смутените физиономии.
	— Какво? Какво сте ме зяпнали? Хей — изкрещя на Кий. — Какво ми направи? — Той скочи от стола си и хукна навън.
	— Странна работа, да му избият такива циреи. Този тип май има някаква инфекция. Може би няма да е зле да го пуснете да си върви — подметна Кий на господин Шели, който наблюдаваше случката с увиснала уста.
	— А ти защо го пипна?
	— Стори ми се, че има температура. И действително имаше. Честно, трябва да го махнете оттук, преди да зарази всички ни. — Кий свали очилата си и изгледа многозначително приятелчетата на Марк, които смутено се размърдаха и внезапно се заинтригуваха силно от учебниците си по химия.
	Марк дотича обратно с изпъстрено от циреи лице. Всички заахкаха и заохкаха, а той вдигна юмруци срещу Кий.
	— Ах ти, извратено копеле, ей сегичка ще те просна!
	Но в крайна сметка Марк се просна. Едва бе мръднал с крак, когато Ханк го повали на пода и го закопча с белезници.
	Джордан успя само да премигне. Вярно, че тайните служби не си поплюваха, ако смятаха, че има заплаха, но досега не бе виждала някой да реагира с такава скорост.
	— Доколкото знам, училището не толерира физическото насилие — заяви той на господин Шели. — Предполагам, че този млад господин ще се наложи да посети директора?
	В „Оутс“ действително не ставаха сбивания. Караха се, разбира се, а имаше и гадняри, които с удоволствие тормозеха зубърите, но Джордан не помнеше някой да е проявявал агресия. Може би затова господин Шели гледаше като сърна пред дулото на пушка. Не му се беше налагало да разрешава подобни ситуации.
	Той се обърна към чина до вратата.
	— Бенджамин, иди да помолиш господин Барнс да дойде.
	Марк се гърчеше и опитваше да се изправи, но Ханк беше хванал врата му като в менгеме, а с другата си огромна лапа натискаше гърба му надолу.
	— Ти знаеш ли кой е баща ми? — изкрещя Марк. — Ще те изхвърли на улицата за тая работа!
	Но на Ханк очевидно не му пукаше особено кой е бащата на Марк, понеже не даде вид да го е чул.
	След минута се появи и Гюнтер, хвърли един поглед в стаята и нареди:
	— Всички да си сядат по местата.
	Дали защото беше от тайните служби, или понеже беше огромен и гласът му прогърмя над главите им, но всички, които бяха станали, за да погледат Марк по-отблизо, мигом се върнаха по чиновете си.
	Влезе господин Барнс с изписана тревога на лицето.
	— Какво става тук?
	— Ето това момче тук заплаши друг ученик. Канеше се да го удари — обади се Ханк.
	— Марк, как е възможно? Нали знаеш, че сбиеш ли се, автоматично те отстраняваме от часовете.
	— Това чудовище ми докара циреи — разкрещя се Марк. — Него трябва да изритате, не мен.
	— Кажете му да си върви, господин Барнс — обади се Джеръми Спейт от дъното на стаята. — Болен е от нещо гадно.
	Бащата на Теса се наведе да разгледа лицето на Марк — или по-точно половината от него, понеже другата му буза беше залепена о земята, а после каза на Ханк:
	— Оттук аз поемам, освен ако не се налагат някакви действия срещу него.
	Ханк поклати глава.
	— Не е заплашвал директно Джордан, така че ви го предавам. — Той пусна Марк и свали белезниците.
	Момчето се изправи и хвърли кръвнишки поглед на Кий, но този път не понечи да го удари.
	Барнс го хвана заръка и го поведе навън.
	Джордан се прокашля.
	— Господин Шели, това са Кий и Броуди Декианос. Днес им е първи ден.
	Учителят още не можеше да дойде на себе си.
	— Вземете си учебници от шкафа отзад и сядайте някъде.
	Гюнтер излезе на пост в коридора, а Ханк приседна на един от задните чинове. Джордан тръгна към мястото си между Кори и Меган, но Кий я хвана за ръката и я побутна към празните чинове в дъното.
	— Защо? — прошепна тя едва чуто.
	— Искам да седна до теб — отговори той гласно.
	Всички се обърнаха да ги изгледат. Джордан пламна от смущение и побърза да седне, за да спрат да ги зяпат. Броуди се настани от едната й страна, а Кий от другата.
	Господин Шели препита Кий и Броуди по разни химически принципи и формули, които бе преподавал предния семестър, и видимо остана доволен, че са наясно с всичко.
	Госпожа Монтоя също остана приятно изненадана от нивото им по испански през втория час, а госпожа Силвър едва не се разтанцува от радост, когато разбра докъде се простират знанията им по математика. А Джордан бе във възторг, че с Ерикс нямат повече общи часове и че срещна още само една изгубена душа.
	Но в четвъртия час, този по управление, късметът й изневери. В стаята завари Теса, Ерикс, приятелчетата на Марк и още една изгубена душа. А за капак се появиха и Кортни, и две от Осиците.
	Кий отново настоя да седне до нея и още щом се настаниха, се приведе и попита:
	— Кое е онова момиче с конската физиономия?
	— Ужасен си, Кий.
	— Но съм прав. И ни гледа, сякаш имам рога, а ти носиш алената буква на блузата си. Какво й става?
	Наклони се към него и му обясни шепнешком за кръжока на Кортни.
	Кий се втренчи на свой ред в кралицата на Библейските пчелици, а накрая не издържа и й подвикна: „Па!“.
	Кортни стреснато се обърна към дъската и Джордан побърза да скрие усмивката си с длан.
	Часът започна и господин Хопър, пенсиониран сенатор от Ню Хемпшир, който сега работеше като външен експерт и им преподаваше, понеже обичал да оформя млади умове, подхвана с дълбокия си леко театрален глас:
	— На първо място тази сутрин ще засвидетелстваме уважението си към „Първата дъщеря“ за нейната смелост и издръжливост. Нека й покажем колко се радваме, че отново е сред нас жива и здрава. — Той заръкопляска и всички, освен Кортни и Осиците обърнаха глави към нея и последваха примера му. Даже Ерикс пляскаше, вероятно за да убеди всички в това колко е готин. И нормален.
	— Госпожице Бърд, госпожице Кендрик, госпожице Феър — обърна се Хопър към Кортни и приятелките й, след като аплодисментите стихнаха. — Има ли причина да не се присъедините към този жест?
	Джордан не виждаше изражението на Кортни, но и не беше нужно. Несъмнено бе свила устни, а челото й бе сбръчкано от неодобрение.
	— Съжалявам, че са я отвлекли, но доколкото знам, не им е избягала сама. Спасили са я. Може би е по-редно да аплодираме хората, които са я спасили.
	Джордан не можа да се сдържи — погледна Кий многозначително и двамата се ухилиха един на друг.
	— Освен това съм дълбоко разочарована, че Джордан отказва да накара комисията да смени темата на тазгодишния бал — добави Кортни с хленчещ тон.
	— Нещо не е наред с избраната тема за бала ли? — полюбопитства господин Хопър.
	— Избрали са „Райската градина“, а нея всички я свързват със Сатаната.
	— Всички ли, госпожице Бърд? Май малко преувеличавате. Ето аз, например, свързвам Райската градина с Адам и Ева и Дървото на живота. Вероятно има и такива, които гледат от по-различен ъгъл и я свързват със Сатаната, но няма как да разчитате, че цялото училище ще е на вашето мнение.
	Раменете на Кортни се сковаха още повече, ако това изобщо беше възможно.
	— Отказвам да ръкопляскам и защото изневерява на приятеля си, който е в критично състояние и е парализиран. Отказвам да я аплодирам за такова нещо, господин Хопър.
	Отново всички глави се обърнаха към Джордан, но тя не каза нищо. Господин Хопър не търпеше учениците да се обаждат без покана. А и какво да каже?
	— Лично ли сте запозната с отношенията между госпожица Елис и господин Уитакър?
	— Ходят от две години.
	— Да, но дали и в момента са заедно? Запозната ли сте с тази подробност? И ако да, може би няма да е зле да уведомите госпожица Елис откъде сте толкова запозната, защото освен ако тя или господин Уитакър не са обсъждали лично с вас връзката си, ще трябва да предположим, че сте присъствала на всичките им разговори на тази тема. Така ли е?
	— Не, господине.
	— Тогава обвиненията ви не са подкрепени от факти, а само от личното ви мнение. А е опасно да се бъркат фактите със собственото мнение на един човек.
	— Но е факт, че излиза с това семе на Сатаната, дето седи до нея.
	Господин Хопър се смръщи.
	— Доста силни думи, госпожице Бърд.
	Очевидно беше, че Хопър не харесва Кортни, но колкото и неприятна да й беше, предпочиташе да я остави на мира. Какво толкова, че не е ръкопляскала? Нужно ли беше така да се заяжда?
	— Направи нещо на Марк Съмърс и му избиха циреи — не се предаваше Кортни. — Само го докосна и той се покри с пъпки. Той носи злото!
	— А откъде сте толкова сигурна, че господин Съмърс не е бил болен и преди това?
	— Не съм сигурна, но пък съм сигурна, че Джордан изневерява на бедния Матю. Видях този новия, когато влезе в училище, и как я погледна, няма начин да са се запознали току-що. Сега са неразделни и трябва да си безкрайно глупав, за да не се досетиш, че има нещо между тях. Зарязала е Матю, защото е парализиран, а той е в това състояние заради нея. Това е отвратително. Тя самата е отвратителна.
	Джордан трепна като ударена. Кортни даваше глас на всичко, което й се въртеше в главата още от първата целувка с Кий, само дето не беше зарязала Матю, понеже бе парализиран. Изобщо не смяташе, че го е зарязала.
	Или пък беше? Тайничко погледна Кий, който се мръщеше на Кортни, и си спомни защо се беше върнала. Спомни си молбите му, отчаянието му, което бе оголило онова, което се криеше дълбоко в душата му и което нямаше нищо общо с Ада. И колкото и да бе нелепо, при положение че тогава беше мъртва, тя се бе почувствала по-жива от всякога, сякаш нещо в нея, дремало през целия й живот, най-после се беше събудило.
	И това чувство се беше запазило. Вярно, че Кий беше суров, студен и деспотичен, но това бе само едната му страна, онази, която бе развил през хилядата години, в които бе насочвал братята си. Но тя бе видяла и другата и именно към нея се чувстваше привлечена, от нея не можеше да се откъсне. Дори и сега, когато знаеше какво изпитва той към Ерикс, кръвта й пееше, когато Кий бе до нея. И макар да обичаше Матю и винаги щеше да го обича, започваше да осъзнава, че тяхното е било по-скоро приятелство, отколкото любов. Затова и никога не бе стигнала до края с него. И затова й беше толкова трудно да се удържи с Кий.
	Но въпреки това й беше гузно и Кортни беше обобщила всичко на глас, и сега всички се обръщаха да ги гледат с Кий, и очевидно разсъждаваха по същия начин. Джордан буквално усещаше как всеобщата нагласа се обръща срещу нея.
	Видимо ядосан, господин Хопър дълго гледа Кортни, но когато проговори, гласът му бе равен и спокоен:
	— Госпожице Бърд, моля ви да напуснете стаята ми и да не се връщате. Сигурен съм, че господин Барнс ще може да ви запише за друг курс по управление.
	— Гоните ли ме? Не можете да го направите!
	— Напротив, мога и точно това правя.
	— Но на мен този предмет ми трябва, за да ме приемат в университета „Принстън“!
	— Значи ще се наложи да покриете изискванията другаде. Отказвам да ви преподавам. — Той отвори вратата. — Довиждане.
	Кортни си прибра раницата, а всички зяпнаха от ужас.
	Джордан й се дразнеше точно толкова, колкото и всички останали, освен глупавите й Пчелици. Смяташе, че по-скоро отблъсква хората от християнството, вместо да ги привлича към него, понеже всички бързаха да се измъкнат от нея, преди да са чули и думичка от истинското послание.
	Но имаше и зрънце истина в думите й, а и поне не разпространяваше клюки, не шепнеше зад гърба й обвинения в изневяра. Напротив, Хопър я беше принудил да каже какво мисли, а сега я наказваше.
	Кортни почти беше стигнала до вратата, когато Джордан се обади:
	— Господин Хопър, може ли да кажа нещо?
	Кралицата на Библейските пчелици обърна обляното си в сълзи лице към Джордан.
	— Ако имате какво да добавите, да. Но ако целта ви е само да упрекнете госпожица Бърд, тогава не.
	Джордан погледна Кий, който се бе вторачил в нея със странно изражение, а после и Броуди, който й се усмихваше с ангелската си усмивка.
	Тя преглътна с мъка и продължи:
	— Кортни е права, че с Кий сме повече от приятели, но греши за Матю. Вече не сме заедно.
	— Джордан, не дължиш обяснение на никого — прекъсна я Кий.
	— Казвам го само заради господин Хопър и Кортни. Той я притисна да каже нещо, за което е убедена, че е истина, и не смятам, че е справедливо тя да бъде наказана така сурово.
	— Тогава ще гласуваме — предложи Хопър. — Всички, които искат госпожица Бърд да остане в часа, да вдигнат ръка.
	Откликнаха само Джордан, Броуди и двете Осички. Кортни тръгна да излиза, но тогава се обади Ерикс:
	— Джордан е права. Кортни твърде смело критикува другите, но поне не лъже. Предлагам да остане. — И той вдигна ръка.
	Интересно какво беше намислил. Защо беше решил да се застъпи за Кортни? Ако смяташе, че ще може да вземе душата й, силно се заблуждаваше. Вярата й в Бог бе непоклатима.
	Като видяха ръката на Ерикс във въздуха, всички момичета в стаята го последваха — заедно с изгубените души, разбира се. При това положение и останалите се включиха. С изключение на Кий.
	— Господин Декианос, въздържате ли се? — попита го Хопър. — Или гласувате „против“?
	— Гласувам „против“.
	— Понеже ви нарече семе на Сатаната?
	— Може да ме нарича както си иска. Гласувам „против“, понеже обиди Джордан, на която й се наложи да иде до Ада и обратно, а после я обвини, че изневерява на момчето, което застреляха, докато се опитваше да я спаси. Фактът, че е права за едно нещо, а именно това, че действително зяпнах Джордан още с влизането си в училище и седя до нея във всички часове, понеже изключително много ме привлича, не означава, че тя заслужава прошка, дори и Джордан да смята така. Тя просто е твърде благородна за собственото си добро.
	Повечето ученици отново свалиха ръце.
	— Твърде много са гласовете против вас, госпожице Бърд. Довиждане. — Затвори вратата зад гърба й и подхвана новия урок: — Така, а сега нека обсъдим съдебния процес и необходимостта от доказателства.
	След часа по управление дойде обедната почивка.
	— Обикновено обядвам в училище, за да улесня охраната, но много ми се иска да се измъкна за малко. Дай да накараме Ханк и Гюнтер да ни заведат за чийзбургери.
	И така Кий, Броуди и Джордан се озоваха на задната седалка на шевролет с тъмни стъкла, за да си вземат бургери от „Файв Гайс“. Гюнтер караше, а Ханк бе на предната седалка до него. Когато пристигнаха, Ханк се обърна към Джордан:
	— Останете тук с Гюнтер, докато проверя заведението. Ако нещо ме притесни, ще взема бургери за вкъщи и ще ги хапнем в колата.
	Джордан кимна.
	— Какво беше това за Матю в часа на Хопър? — попита я Кий, щом Ханк изскочи от джипа.
	Джордан безмълвно извади телефона от чантата си, натисна едно-две копчета и му показа екрана. Русо момиче с невероятно тяло лежеше на някакъв креват голо.
	— Това е Тори — прошепна тя. — В леглото на Матю.
	Кий взе телефона и се вгледа внимателно. Почти беше сигурен, че изображението е преправено. Около русата коса на Тори се виждаше тъмен ръб, сякаш образът й бе насложен върху друг. На някой с тъмна коса. Като Джордан. Усещаше колко й е болно. Не беше длъжен да й казва. Даже щеше да е по-добре да не го прави, така тя далеч по-лесно щеше да се откъсне от Матю. Но нима можеше да пренебрегне болката в очите й. Беше толкова обидена, толкова наранена от предателството, че Кий не можеше да премълчи.
	— Случвало ли се е Матю да те снима легнала на леглото му?
	— Да, но не бях гола.
	Той вдигна телефона и посочи тъмния ръб.
	— Някой си е поиграл с „Фотошоп“ и е наложил нейната снимка върху твоята.
	— Защо?
	— Може би са му я пратили на шега и той така и не я е изтрил.
	— Не е изключено — вметна Броуди. — Момчетата си падат по такива неща.
	— Но защо?
	— Защото интересът ни към голите момичета е неизменен — усмихна се Броуди.
	— Защо някой ще променя моя снимка, така че да изглежда, сякаш Тори лежи на леглото на Матю?
	— Малко е извратено — съгласи се Броуди, — но е доста възбуждащо да гледаш голо момиче в леглото си, дори да е наужким.
	— Виж, излишно е да анализираш — намеси се Кий. — Просто имай предвид, че Матю не е снимал това момиче на леглото си, така че това, което ти е казал, е лъжа.
	Джордан се взираше в снимката и се опитваше да им повярва.
	— Но когато му казах, че не го вярвам, ми каза да я питам лично. Защо ще го предложи, ако не е истина?
	— Защото е знаел, че няма да я питаш — отвърна Броуди. — Има момичета, които биха го направили, но не и ти, а той те познава.
	— Аз съм почти експерт по обработка на снимки — обади се Гюнтер. — Може ли да погледна?
	— Само ако се закълнеш да не зяпаш Тори, като я срещнеш по коридорите — предупреди го Джордан.
	— Никога не съм си падал по зяпането, още по-малко на деца. — Той протегна ръка между седалките и Кий пъхна телефона в дланта му. Гюнтер хвърли един поглед и заяви: — Категорично е пипано с „Фотошоп“. При това доста нескопосано. — Той им подаде телефона. — Гаджето ти иска да повярваш, че е спал с тази, за да стоиш настрана. На твое място бих му вървяла по свирката, поне докато не се осъзнае.
	Върна се Ханк.
	— Всичко изглежда нормално. Да вървим да ядем.
	Когато излязоха от колата и тръгнаха към ресторанта, Кий с изненада установи, че Джордан не изглеждаше особено доволна. Напротив, май беше още по-мрачна отпреди. Докато чакаха на опашката, той се наведе и прошепна в ухото й:
	— Не се ли радваш, че не е истина?
	Джордан кимна.
	— Но не може да не е знаел колко болно ще ми стане, а въпреки това го е направил, понеже отчаяно иска да стоя настрана.
	— Май продължаваш да се измъчваш, макар всъщност да не е спал с нея. Нищо не разбирам.
	— Не ми е мъчно, задето ме излъга. Но ужасно се измъчвам, че е готов на такива крайности.
	Опасявайки се да не подхване пак темата за Ерикс, Кий вдигна глава и кимна към касата.
	— Наш ред е.
	Джордан мина напред и си поръча двоен чийзбургер, голяма порция картофки и голяма кола. Ханк вдигна вежда, но Гюнтер не даде знак да е забелязал, че дребното момиче току-що си беше поръчала същото, каквото и той.
	Навремето Джакс му беше проглушил ушите с оплаквания от училище и сега на Кий му стана ясно защо. През годините бяха събрали изключително умни хора за Лумини, някои от тях дори специално, за да ги обучават. И той, и братята му бяха добре образовани, така че седенето в часовете и слушането на материал, който и без това чудесно знаеше, се оказа безкрайно отегчително. Следобедните часове не бяха кой знае колко по-различни, а при мисълта, че му предстоеше цял месец с такива забавления, направо губеше търпение. Толкова ли не бе могъл президентът Елис да организира едно празненство в чест на завръщането на Джордан? Вероятно вече щяха да са приключили с акцията и да са си у дома, където щяха да кроят нова операция другаде по света. Въобще да правят нещо, което не предполагаше Джордан да е изложена на всякакви опасности.
	Ерикс действаше подмолно както винаги, така че Кий бе постоянно нащрек, постоянно се опитваше да предвиди следващия му ход.
	Както обичайно, в реалния свят Ерикс бе очарователен и обаятелен, а каквото кажеше, винаги беше на място. И както като дете инстинктивно бе знаел разни неща, сега знаеше как да манипулира околните, понеже му идеше отвътре. Преди да изтече учебният ден, бе получил покани за три комисии, за отбора по футбол и за екипа, който подготвяше годишника. Всички бяха луди по него.
	Дори Броуди си намери поле за изява — поканиха го в компютърния клуб, след като зашемети всички с уникалните си способности в часа по информатика.
	А Кий не го поканиха никъде. Всички, освен изгубените души, се страхуваха от него, което беше нелепо предвид факта, че планираше именно слугите на Ерикс да прати в Ада на земята и не проявяваше никакъв интерес към останалите.
	Когато приключиха с последния час за деня — литература — Джордан каза:
	— Имам събрание на Ученическия съвет, а после ще си ходя да приготвя вечеря за татко, за да може Бетси да си почине малко. Доста се разстрои покрай краткотрайната си загуба на памет сутринта.
	— Имаш ми номера, обади се, ако искаш да поговорим. — Нямаше как да каже нещо повече в присъствието на Ханк. Но и нямаше никакво намерение да я остави, докато тя не си тръгнеше заедно с охранителите си, реши обаче, че ще е най-добре да е невидим, та да не вземе някой да го обвини, че я преследва.
	Трийсет минути по-късно стана ясно, че решението му е било крайно далновидно. Всичко започна, когато Джордан влезе в залата, в която заседаваше Ученическият съвет, и установи, че двама от дванайсетте членове са изгубени души. Поколеба се за миг, но все пак седна начело на масата. Но когато обяви началото на събранието, едната от изгубените души, русоляво момче с врат като дънер, се обади:
	— Искам да повдигна предложение за гласуване за смяна на президента.
	Джордан въздъхна. Май се очакваше.
	— На какви основания, Ранди?
	— Предстои ти да ходиш на психолог заради посттравматичен стрес, а смятам, че е важно президентът ни да е с всичкия си — отвърна Ранди с надменния тон, който май се оказваше типичен за изгубените души.
	Бузите й пламнаха и за Кий бе очевидно, че е бясна. Тя хвърли поглед към мястото му в ъгъла и той й прошепна:
	— Питай го откъде знае.
	— Откъде си толкова запознат с лична медицинска информация като тази, Ранди?
	— От Теса.
	Очите й се разшириха от изненада, но въпреки че очевидно бе смаяна, че най-добрата й приятелка разказва наляво и надясно, че тя ще ходи на психолог, реши да замълчи.
	Едно от момичетата вдигна тъжни очи към Джордан.
	— Може би действително ще ти дойде в повече. Така де, върна се едва преди няколко дни. Никой няма да те вини, ако решиш да си спестиш част от натоварването.
	— Все още не съм ходила на психолог. И ще го направя единствено защото баща ми настоява. Нищо ми няма и не, не желая да си спестя натоварването — отвърна Джордан на милото момиче. — Нека гласуваме по предложението на Ранди. Всички, които искат да се проведат нови избори за президент, да вдигнат ръка.
	Вдигнаха се седем ръце.
	— Колко са против?
	Пет ръце.
	— Значи избори ще има — заключи тя. — Ще помоля госпожа Блак да пусне обява в утрешния бюлетин и да насрочи изборите за другата седмица. А сега да преминем към докладите.
	— Не си ли бясна? — прекъсна я Ранди.
	Джордан отново погледна въпросително към Кий.
	— Иска да си бясна. Ерикс го е подкокоросал да те вбеси, надява се да избухнеш пред всички.
	Джордан се обърна към Ранди и отвърна с равен безизразен глас:
	— Не съм бясна. Ще ми се само да не беше такъв нещастник.
	Когато Джордан най-после се прибра у дома, раздразнението й от глупавите маневри на Ранди вече бе в миналото и й се искаше единствено да облече нещо удобно, да си направи чаша какао и да се захване с домашните. Но преди това щеше да се обади на Теса и да я попита от къде на къде споделя такива лични неща за нея с Ранди.
	Тя отговори на първото позвъняване.
	— Е, най-после! Мислех си, че никога няма да се откачиш от това събрание. А спешно трябва да говоря с теб. Вкъщи ли си?
	— Аха. — За какво ли се беше развълнувала толкова? — И аз искам да говоря с теб. Ранди издейства нови избори за президент, понеже си му била казала, че ще ходя на лекар за посттравматичния стрес. Защо си…
	— Не съм, Джордан! Споменах само на Ерикс, понеже изрази загриженост за теб, и явно той е казал на Ранди. Съжалявам наистина, но никой няма да гласува срещу теб, така че въобще не го мисли. Слушай, имам чудесни новини!
	Еха, с каква лекота бе загърбила случилото се, сякаш нямаше нищо странно в това да я коментира в такива подробности с момче, което почти не познаваше.
	— Ерикс ме покани на зимния бал! Мислех да не ходя, понеже Кори се оказа пълен тъпак, така че изобщо не съм си търсила рокля. Ще дойдеш ли на пазар с мен?
	Джордан крачеше нервно между леглото и прозореца и едва се сдържаше да не избухне заради Ерикс. Толкова беше отвратена, че искаше да крещи. Но каза единствено:
	— Хич не ми харесва тоя Ерикс, Теса. Нещо силно ме смущава в него.
	— Шегуваш се, нали?
	— Не. Наистина не ми харесва. Очите му са супер странни. Не ти ли прави впечатление?
	— Джо, ти си луда! Ерикс има най-красивите очи на света. И е суперготин и секси. Да вземеш да си купиш очила.
	Защо, за бога, Теса не виждаше очевидното? Нямаше как безсмъртието й или Мефисто да са причина Джордан да усеща злото у него, нали бе забелязала мъртвите му празни очи още в мига, в който го видя, когато Смърдящия й махна превръзката на самолета. Явно Анаво й отваряше очите за истинската същност на Ерикс.
	— Според мен не е никак добра идея да излизаш с него.
	— Ще ме умориш, особено като те видях как се беше залепила за Рокера цял ден. Всички само за това говорят, Джордан. Ерикс твърди, че са го арестували, защото шофирал пиян, и леля му затова преместила него и брат му тук.
	Първата й реакция бе да побеснее, но се насили да преглътне гнева. Нямаше значение какви лъжи разпространява Ерикс и какво си мислеха хората. Двамата с Кий щяха да изчезнат само след месец.
	— Пълна лъжа. Изобщо не вярвай и думичка за Кий.
	Ерикс го ненавижда и е готов да му направи всякакви мръсотии.
	— Откъде си толкова сигурна, че лъже? Току-що си се запознала с него. Ами Матю? Откакто се залепи за новото момче, всички мислят, че си скъсала с него, понеже е парализиран. Знам, че не така, но всички това говорят, Джордан.
	— Не съм късала с него. Снощи ми писа съобщение и решението е негово.
	Теса мигновено даде на заден ход:
	— О, боже, Джордан. Съжалявам. Как си?
	— Много ми е странно, че вече не ми е гадже. — Жалко, че не можеше да й разкаже всичко.
	— Може би си права. Може би му трябва време.
	— Дано, но звучеше доста категоричен. — Дотолкова, че да й изпрати фалшива снимка и да я излъже, за да не останат никакви съмнения. Но това не смяташе да споделя с Теса. Просто нямаше сили да говори на тази тема.
	— Ерикс каза, че има шанс Матю да се оправи. — Теса очевидно се опитваше да я успокои. — Каза, че има случаи разни хора да проходят отново, нищо че са били парализирани.
	Джордан направо изстина, ужасена от мисълта, че Ерикс би могъл да предложи на Матю да го излекува, понеже знаеше какво ще поиска в замяна. Само от мисълта Матю да изгуби душата си, в гърдите й се надигаше истерия. А ако Теса положеше клетвата, направо щеше да полудее. Отново закрачи по килима.
	— Моля те, стой далеч от Ерикс. Ще ти направи нещо, сигурна съм.
	— Ама че си квачка. Не можеш ли просто да се радваш за мен?
	Щеше да се радва, ако Теса престанеше да се прехласва по Ерикс.
	— Предложи ли ти да приемеш неговата религия?
	— Не, той не е като Кортни и Осиците, които вечно тормозят хората с Исус.
	Но и това щеше да стане, само дето нямаше да й предложи Исус.
	— Моля те, ела на пазар с мен. Няма ли да си купуваш нова рокля за зимния бал?
	— Не смятам да ходя с някого, така че ще си облека нещо старо.
	— Няма ли да ходиш с Рокера?
	— Казва се Кий и не е от хората, дето ще идат на зимен бал.
	— Тук си права. Защо изобщо излизаш с него? Това да не е някакъв бунт? Заради отвличането ли? И кога изобщо ще идеш на психолог?
	— Ако ти кажа, ще издрънкаш ли на Ерикс? Понеже не мога да лъжа, Тес. И ми е много криво, че си му казала, че възнамерявам да ида на лекар. Веднага го е разнесъл навсякъде и сега всички от Съвета смятат, че съм твърде стресирана, за да си изпълнявам функциите на президент.
	— Много съжалявам, Джордан, и се кълна, че нищо повече няма да му казвам. Но истински се тревожа, да знаеш. Имаш ли записан час?
	— Да, за следващата седмица, в сряда.
	— Добре. Може пък психологът да ти обясни защо изведнъж си падаш по престъпници в кожени дрехи.
	— Не е престъпник. — А само син на Ада. Интересно как щеше да реагира Тес, ако й кажеше. Естествено, нямаше да й повярва и щеше да го приеме като поредното доказателство, че Джордан е на крачка от пълното полудяване.
	Освен ако не положеше клетвата. Тогава нямаше да се налага да й казва. Ерикс щеше да свърши тая работа. И най-добрата й приятелка щеше да се превърне в неин враг.
	Сети се за Саша, чиято майка бе изгубила душата си, и й стана толкова мъчно, че очите й се насълзиха. Чак сега разбираше какво й е било.
	— Хич не съм в настроение да обикалям по магазините, Тес. Защо не се обадиш на Меган?
	— А може ли после да намина да ти покажа какво съм си купила?
	Нямаше да й е лесно да демонстрира ентусиазъм за роклята, която Теса щеше да облече на срещата си с Ерикс, но нямаше как да не се съгласи.
	Когато затвори телефона, все пак надникна в дрешника за нещо подходящо за бала. Не й се ходеше, но като президент се налагаше да присъства на подобни училищни мероприятия.
	Само дето, като дойдеше време за зимния бал, можеше вече да не е президент.


	Петнадесета глава

	Петъкът протече горе-долу като четвъртъка, само дето Гюнтер и Ханк ги заведоха в един тайландски ресторант в Джорджтаун. Метан Томпсън организираше парти същата вечер, но на Джордан не й се ходеше особено. Кий не беше поканен, а след инцидента с Карла не се чувстваше спокойна сред изгубени души, ако той не беше до нея. Освен това Ерикс щеше да отиде с Теса, а Джордан предпочиташе да не ги гледа заедно.
	Затова прекара вечерта с баща си и се получи много приятно. Гледаха филм, после играха на „Скрабъл“ и за първи път от много месеци той като че ли се отърси от напрежението поне отчасти. Гледаше да не го пита по служебни въпроси, а вместо това го подтикна да й разкаже за първата му среща с майка й. Знаеше историята наизуст, но не можеше да й писне.
	— Бях пълен зубър в гимназията. Нали знаеш?
	Джордан се усмихна.
	— Знам, татко. Виждала съм ти снимките.
	— Кони беше в долния випуск и нямахме общи занятия, но пък шкафчето й беше до моето. По време на обедната почивка ходех да разхвърлям нещата вътре, така че да имам причина да оставам да го подреждам след часовете. Приятно ми беше да я чакам, само за да я видя и да я чуя как се смее. Никога не я заговарях. Но точно преди дипломирането реших, че щом краят така и така наближава, мога поне да се пробвам. — Той се облегна назад и се загледа в портрета на майка й над камината. — Казах й, че ще ми липсва това шкафчето й да е до моето, а тя отвърна, че в университета „Йейл“ нямало шкафчета. Смаях се, че знае къде ще уча. — Баща й се усмихна кисело. — Не знаех, че е в комисията, която се занимаваше с дипломиращите се, така че бе наясно с това къде ще следва всеки от нас. Реших, че все пак проявява някакъв интерес, и преди да се уплаша, побързах да я поканя на вечеря. Тя ми отказа.
	— Бедничкият. Сигурно си бил смазан.
	— По-скоро унизен. — Той облегна глава на стената и се втренчи в тавана. — Разбързах се да си прибера учебниците и да се махам, а тя ми каза, че тази вечер не може, но би могла на следващата. Изпуснах един учебник върху крака й. — Татко й се подсмихна. — По дяволите, колко бях жалък.
	Джордан се разсмя.
	— Трябвало е да се досети как ще мине срещата.
	— Особена беше майка ти. Въпреки всички доказателства за противното винаги е вярвала, че съм нещо специално. На следващия ден шефът ми в музея отказа да ме пусне по-рано и от страх да не закъснея за срещата се появих пред къщата й, облечен като Джордж Вашингтон. А после, на път за вкъщи, за да се преоблека, ударих една паркирана кола. Наложи се да се обадя на баща ми, за да дойде да ни помогне, а той не пропусна да ми дръпне една лекция, че винаги трябва да гледам къде карам. Нямаше как да му призная, че съм се бил загледал в Кони. И така се оказах насред „Конститюшън авеню“, облечен като стария Джордж, баща ми бесен, колата — съсипана, а най-хубавото момиче в „Оутс“ стоеше и ми се усмихваше. Това беше един от най-хубавите дни в живота ми въпреки всички изборни победи след това.
	Да, тази история определено не можеше да й писне. Колко й беше трудно да си ги представи като ученици, а баща си като непохватен зубър, защото сега беше безкрайно далече от този образ, но пък никак не й беше трудно да си представи как са се влюбили. Откакто се помнеше до деня, в който почина майка й, двамата бяха напълно отдадени един на друг.
	Татко й се изправи и протегна.
	— Ще си лягам. Благодаря ти, че си остана вкъщи. Трябва по-честичко да правим така. — Той се наведе и я целуна по бузата. — Лека нощ, миличка.
	— Лека нощ, татко.
	Когато остана сама, Джордан дълго гледа портрета на майка си. Така копнееше да е до нея. Понякога така й липсваше, че й се струваше, че чува гласа й в съседната стая.
	Натъжена, тя се прибра в стаята си и измъкна кашоните със стари снимки, картички и други дрънкулки със сантиментална стойност, за да ги погледне за последно. Нямаше как да ги вземе със себе си в Колорадо, Кий бе категоричен по този въпрос. На Лумините не се позволяваше да взимат нищо със себе си, понеже спомените от човешкия живот им пречеха да се адаптират, и Кий бе казал, че същите правила важат и за нея.
	Тази нощ спа добре и за разнообразие не я събуди някой кошмар. В съботата разчисти дрешника си, разпредели разни неща, които да даде за благотворителност, а през остатъка от деня преглежда имейли, писани до първата дъщеря. Провери и някои от отговорите на Карла и се успокои, като видя, че никъде не споменаваше за Гарваните или за Ерикс. Кий я бе утешил, че е малко вероятно да го направи, защото веднага ще я уволнят.
	— Ерикс иска да я държи колкото се може по-дълго в Белия дом, за да те шпионира и да те провокира.
	В неделя писа домашни, но й беше трудно да се съсредоточи. Мислите й се въртяха единствено около Кий, останалите Мефисто, Ерикс и изгубените души.
	Малко преди вечеря, когато вече прибираше учебниците си, мобилният й телефон иззвъня, беше Джакс.
	— Как е? — попита я.
	— Добре. Всичко е наред — отвърна тя автоматично.
	Той помълча за миг.
	— А всъщност?
	Джордан въздъхна, смъкна се на пода и облегна глава на леглото.
	— Ужасно е, Джакс. Направо ужасно. Нямам търпение да приключим тук, защото всеки изминал ден означава нови и нови души за Ерикс, но мисълта, че ще си тръгна завинаги, ужасно ме потиска. Имам чувството, че непрекъснато съм ядосана, което ми е съвсем чуждо и безкрайно ме изморява.
	— Другото е, че имаш десет пъти повече сила и енергия отпреди, а не я изразходваш по никакъв начин. Трябва да спортуваш. А и да потренираш за рождения ден.
	— Да спортувам мога, но как да тренирам, докато съм тук?
	— Ще трябва да идваш нощем, след като уж си легнала. Броуди може да чака в стаята ти невидим и ако някой случайно влезе, докато те няма, веднага ще ни предупреди. Ще оставиш вратата на банята затворена, със запалена лампа, за да спечелиш малко време и да се транспортираш.
	Джордан мигом се почувства по-добре. Хубаво бе, че може да тренира, все беше по-добре от безкрайното чакане и размишляване.
	— Добре. Тогава ще съм в залата около десет мое време. — Идеално.
	Нямаше намерение да пита за Кий, но преди да се усети, изтърси:
	— Джакс, а той какво ще прави сега, като си няма парник?
	— Нямам представа. Не се е появявал от петък следобед и не е казвал на никого къде е. То си е негова работа, а и той има право налично пространство, но Саша се притесни, така че го потърсих.
	— На Кианос ли е?
	— И аз така мислех, но не, в Букурещ е. Саша смята, че е отишъл да търси истинските ти родители.
	Странна работа. Ако Кий действително вярваше, че родителите й са ангели, щеше да е наясно, че няма как да ги открие там.
	— Но пък Саша е непоправима романтичка — отбеляза Джакс. — А аз съм далеч по-практично настроен. Тъй като най-вероятно си родена в Румъния, предполагам, че е отишъл да потърси друга Анаво.
	Това звучеше доста по-логично.
	— За братята ти?
	— Да, или пък за него самия. Ако бях на негово място, точно така бих направил.
	Пулсът й се ускори.
	— Браво, Джакс, винаги намираш да ми кажеш най-неподходящото.
	— Кое? Истината? Ако Саша се беше запънала да не става Мефисто и никога да не бъде с мен, щях да тичам да търся друга Анаво при всяка възможност.
	— Братята ти не търчат да търсят.
	— Ако имаха и най-малка представа какво е да бъдеш с Анаво, повярвай ми, денонощно щяха да търсят.
	— Ами Феникс? Той знае, но не търси.
	— Но Джейн го беше приела. В онази нощ се канеше да отиде при него. — Той помълча малко, после каза: — Не може хем така, хем иначе, Джордан.
	— Наистина ли смяташ, че е отишъл да търси друга?
	От другата страна отново настъпи мълчание, после се чу въздишка.
	— Не. Никога не би го направил, нито пък аз. Исках само да те стресна малко. Освен това не би трябвало да търсим Анаво. Ако срещнем такава, чудесно, но не можем да пилеем време в търсене, след като работата ни е да търсим изгубени души и Ския.
	Джордан се вторачи в шарките на килима. Какво ли правеше Кий в Букурещ? И освен любопитството, което я глождеше, й се прииска да е с него.
	— Много съм объркана и не разбирам защо, понеже наистина мисля всичко, което му казах. И в момента мисля по същия начин за… искам да кажа, че нищо не се е променило. Тогава защо се разкъсвам така?
	— Любезен отговор ли искаш, или предпочиташ дати кажа какво наистина смятам?
	Ако беше някой друг, щеше да се подразни на снизхождението. Но това тук беше Джакс, истински Мефисто, син на Ада, човекът, който й наговори, че е тласнала Холи към смъртта. Вероятно щеше да й каже нещо ужасно грубо. Но пък нямаше да я излъже.
	— Предпочитам да си искрен.
	— Още отпреди да напуснем Кианос, сме наясно с чувствата му към Ерикс, така че, когато ми каза, че има едно нещо, което не можеш да преглътнеш в него, предположих, че става дума за това и той го потвърди.
	— Разстрои ли се, когато му каза, че открай време знаете?
	— Ами да, понеже е в разрез с представата му за това кой е той в очите ни, и сега се пита дали всъщност го уважаваме така, както е смятал.
	Сърцето й се изпълни със съчувствие. Цялата му същност, всяка негова постъпка беше посветена на това да води братята си.
	— Та това го е съсипало, Джакс. Далеч по-сериозно е от това, че му казах, че вероятно между нас нещата няма да се получат.
	— Нищо не е по-сериозно от това, Джордан. Но точно за това говоря и затова си въобразяваш, че си объркана. Според мен изобщо не си объркана. Знаеш точно какво искаш и си разстроена и сърдита, че не можеш да го получиш.
	Знаеше си, че няма да я пощади.
	— Какво искам?
	— Искаш Кий, но само ако се промени и стане такъв, какъвто според теб трябва да бъде. А ние всички искаме Анаво, която да ни заобича достатъчно, за да остане, искаме и истинска любов, защото само така ще имаме шанс за Рая. Но повече от всичко друго искаме някой, който да ни приеме въпреки това, което сме. А за Кий е още по-тежко заради удара, който му нанесе смъртта на Ерикс. Винаги е бил самотник, защото никога не ни е допускал достатъчно близо, да не би да разберем, че не мрази Ерикс. Теб обаче те допусна и ти го попари.
	— Е, какво, трябваше да го излъжа ли? Та това не е някаква глупост като да ми разкаже някой тъп виц и аз да се разсмея, за да не го обидя. Тук става дума за истинската му същност.
	— Не казвам, че е трябвало да го излъжеш. Но ти се върна от смъртта, а после спаси живота му, защото у него има нещо, на което не можеш да устоиш. И искаш точно това, но не можеш да приемеш другото, което е обратната страна на същата монета. Затова и постоянно се разкъсваш.
	— Значи ми казваш, че трябва да преодолея това, но да не мислиш, че не съм опитала?
	— Слушай, много неща ти минаха през главата, откакто онези изгубени души нахълтаха в къщата на Матю, и от всички страни те заля огромно количество информация, а и за кратко време премина през множество промени. Защо просто не намалиш темпото малко, не спреш да се тормозиш за Кий и не се насладиш на последните си седмици с баща си и приятелите си? Нищо няма да се промени само защото си се уплашила. Кий няма да иде никъде, нито пък ние. Ерикс ще прави каквото винаги е правил, хората или ще му вярват, или не, а ти и без това не можеш нищо да промениш.
	— Ще се опитам, Джакс. — И наистина щеше да опита, зарече се тя. — И си прав за Кий, но грешиш за причината за объркването ми. Когато съм с него, постоянно съм нащрек. А когато го няма, всичко ми се струва наопаки.
	— Така значи. В такъв случай не си объркана. Просто се влюбваш. А влюбването е точно толкова гадно, колкото и невероятно.
	— Изобщо не ми е забавно.
	— Че кой се опитва да е забавен? Говоря напълно сериозно.


	В едно тъмно ъгълче на мръсен запушен бар в най-долнопробната част на Букурещ Кий се наливаше с евтино уиски и гледаше как сервитьорка с дълбоко деколте и тесни панталони сервира питиета на пияните клиенти. С танцувална стъпка се измъкваше от лапите им, игнорираше похотливите им предложения и някак успяваше да се усмихва. Вероятно не й беше лесно, но пък прибираше сериозни бакшиши, така че може би си струваше.
	Върна се при масата му с лъчезарна усмивка.
	— Да ви донеса ли още едно уиски?
	Кий не можеше да откъсне очи от нея, втрещен от невероятната й прилика с Джордан.
	— Къде ходиш, като приключиш работа? Къде живееш?
	— В апартамент с котка и с мишките, които я мързи да убие. Искате ли още едно питие? — попита тя, без усмивката й да помръкне.
	Доста ловко се беше измъкнала.
	— Добре, ще пийна още едно.
	Тя се завъртя и тръгна към бара и плещестия барман.
	Когато се върна, Кий пое чашата и й подаде банкнота от сто долара. Тя му се усмихна още по-широко.
	— Сигурна бях, че си американец.
	Банкнотата изчезна в джоба й.
	Кий посочи стола отсреща.
	— Ще ми отделиш ли две минути?
	— Не мога да седна, Густав ще се сърди. Съжалявам.
	Гласът й бе нисък и приятно дрезгав, но едва ли го преправяше нарочно. Такъв си й беше по рождение.
	— Знам коя си.
	Тя се разсмя и почука по значката, закачена над лявата й гръд: „МАРАЛ“.
	— Не е тайна.
	— Зная много повече от името, ти. Родена си в малко селце на осемдесет километра оттук, в къщата на възрастна двойка, която смятала, че не може да има деца. След по-малко от две години в семейството се родила втора дъщеря. Когато тя станала на четири, родителите загинали в катастрофа, а двете със сестра ти сте дошли да живеете при братовчедка на майка ви тук, в Букурещ.
	Усмивката й угасна и в очите й се появи тревога.
	— А ти кой си?
	— Казвам се Кирос.
	Тя хвърли бърз поглед към Густав и прошепна:
	— Какво искаш?
	— Искам да разбера как така сестра ти се е озовала в сиропиталището. Братовчедката на майка ти ли я заведе?
	— Сестра ми е мъртва. Бъркате историята или човека. — Тя се завъртя на токове и се отдалечи.
	Кий продължи да седи, да пие и да я наблюдава. Когато наближи два сутринта, пияниците затътриха крака навън, към домовете си и поредния махмурлук. И когато Кий остана последен и вече нямаше как да го отбягва, Марая се приближи до масата му и вдигна празната чаша.
	— Ще затваряме вече. Най-добре да си вървиш, иначе Густав лично ще те изпрати.
	— Знам, че не е умряла, Марая. Знам, че я е осиновил човекът, който впоследствие стана президент на Съединените щати.
	Кръвта съвсем се отдръпна от лицето й.
	— Кажи ми кой си.
	— Приятел на сестра ти. — Кий измъкна плюшеното зайче на Джордан от джоба си и й го подаде.
	Очите й се наляха със сълзи.
	— О, божичко. — Тя го разгледа внимателно, прокара пълничките си пръсти по шевовете и очичките копчета.
	— Дойдох в Букурещ, за да открия кой го е направил и евентуално да го позакърпят. Обикалях цял ден вчера и почти целия ден днес, но накрая все пак намерих малко магазинче в едно селце на осемдесет километра оттук и се оказа, че жената, която го е ушила, все още работи там. Спомни си за семейството ви. Искам само да разбера как се е озовала в сиропиталището.
	— Ако наистина си й приятел, ще си тръгнеш веднага и никога няма да й кажеш какво си разбрал.
	— Двамата сме повече от приятели и не бих могъл да скрия нещо подобно от нея. Мога да го запазя в тайна от всички други хора на света, но не и от нея. Ще иска да знае, а също и да те види, но засега искам само да знам как е попаднала в сиропиталище.
	Марая пристъпи по-близо.
	— Откъде имаш зайчето? Откраднал си го, когато открадна и нея ли? Имаш ли нещо общо с отвличането й?
	Кий премигна от изненада и отговори, без да мисли.
	— Аз я спасих.
	— Лъжеш. Похитителите й я оставиха в Хайд Парк.
	— Така смятат всички, но се случи друго. Разкажи ми за сиропиталището, а аз ще ти кажа истината за отвличането й. — И без това възнамеряваше да й изтрие паметта, преди да си тръгне, така че бе готов да й каже всичко, само и само да я накара да му разкрие тайните си.
	Марая отново хвърли поглед към Густав, после се обърна към Кий и прошепна:
	— Аз я заведох.
	— Но защо? И как? Била си едва на шест.
	Гласът на Густав прогърмя от бара.
	— Тоя под няма сам да се измие, Марая.
	Тя му подаде зайчето и припряно зашепна:
	— Свършвам след час. Чакай ме отвън, на ъгъла.
	Кий побърза да се изправи и да излезе, доволен за глътка чист въздух. Облегна се на стената и загледа черното небе. Теорията му, че Саша и Джордан бяха деца на ангели, беше отишла по дяволите, но продължаваше да се пита дали М. действително не беше помолил Бог да намери нови Анаво. Жената от магазина му бе разказала, че родителите на Джордан били прехвърлили четирийсетте, когато им се родила Марая, и лекарите я обявили за чудо, понеже били казали на майката, че не може да има деца. А когато отново забременяла година по-късно, буквално записали случая в медицинския журнал, толкова невероятно им се сторило това. Били сърдечни, щедри, добри хора и обожавали дъщеричките си.
	Ако Бог с безкрайната си мъдрост сам бе избирал родители за Анаво, нямаше ли да подбере точно такива хора? Не само добри, но и по-възрастни, та когато и ако дъщеря им бъде намерена от Мефисто, ако избереше да напусне реалния живот, да не трябва дълго да тъгуват?
	Само дето катастрофата бе сложила край на живота им твърде рано, далеч преди Марая и Джордан да пораснат. Магазинерката не знаеше какво се е случило, след като родителите загинали и дечицата отишли да живеят при роднини.
	По принцип нямаше кой знае какво значение какво се бе случило след това, но ужасно му се искаше да разбере. Джордан щеше да иска да знае. Той самият искаше да знае. Защо се бе озовала в сиропиталище? Защо я бяха отделили от сестра й?
	Обадил се беше на Броуди, заклел го беше да мълчи и го бе помолил да открие за Марая каквото може. А когато той му се обади и каза, че е намерил осемнайсетгодишна Марая Арделеан в Букурещ и че според информацията от бюрото по труда работела в „При Густав“, Кий си записа адреса и отиде да провери, надявайки се да става дума за същото момиче. Още не можеше да се съвземе от невероятната й прилика с Джордан. Беше по-висока и фигурата й бе по-зряла, а сините й очи бяха с един нюанс по-тъмни, но косата й имаше същия оттенък, а чертите й бяха стряскащо сходни.
	Както бе обещала, Марая се появи след около час, загърната в дрипаво палто и избелял шал.
	— Дай да се поразходим — каза му.
	Той закрачи редом до нея, като едва сдържаше нетърпението си да разбере това, което го интересуваше.
	Стигнаха до ъгъла и докато чакаха да пресекат, тя вдигна очи към лицето му.
	— Не мога ли да те убедя да не казваш на сестра ми за мен?
	Той поклати глава.
	— Няма начин. А защо не искаш да научи? Не би ли искала да я видиш?
	Марая се вторачи в горното копче на шлифера му.
	— Искам да е щастлива, а в тази история няма нищо хубаво. Мислех си някой ден, когато порасне, когато се установи някъде и вече не живее в Белия дом, под лупата на целия свят, да ида да я видя и да й обясня. Би искала да знае. Но е още толкова малка — едва на седемнайсет.
	— Едва? След три седмици става на осемнайсет.
	Марая вдигна поглед.
	— Родена е на Коледа. Току-що навърши седемнайсет. Аз направих осемнайсет миналия февруари.
	— В сиропиталището не са ли знаели на колко години е?
	Тя поклати глава.
	— Нищо не знаеха. Или са й измислили рожден ден, или са го направили новите й родители.
	— Моля те, разкажи ми какво се е случило.
	Известно време го гледа втренчено.
	— Влюбен си в нея, нали?
	— Има ли значение?
	— А как така се оказа тук? И защо? Никое момче няма да измине такова разстояние, само за да закърпят плюшената играчка на някое момиче. В Щатите сигурно има милион места, където веднага ще го направят.
	Никак не му вярваше, което говореше много. Тази Марая не бе ни най-малко наивна. Или доверчива. Какво ли й се беше случило? И защо толкова младо момиче работеше в тази дупка, „При Густав“?
	Явно трябваше някак да спечели доверието й. Затова направи очевидното — излъга.
	— Тук съм на погребение на роднина. Зайчето на Джордан пострада заради мен при един инцидент, а тя е толкова привързана към него, че реших, че ще я зарадвам, ако разбера къде е направено и снимам работилницата. Не очаквах да открия толкова много, но сега бих искал да науча цялата история.
	Марая отново сведе очи към копчето и въздъхна.
	— Братовчедката на майка ми, Надя, беше омъжена за ужасен човек, Емилиян. Още на първата седмица ми счупи ръката. Най-редовно се ядосваше за нещо и ме заключваше в килера без храна в продължение на няколко дни.
	Кий неволно сви юмруци, завладян от неистовото желание да намери този човек и да го удуши с голи ръце.
	— Казват, че малките деца, които са жертви на насилие, не знаят, че отношението към тях не е нормално, понеже не познават добрината. И може би ако родителите ми не бяха така любящи, нямаше да знам колко нередно е поведението му. Но аз знаех, че е зъл, и колкото и да ненавиждах как се държеше с мен, мисълта, че би измъчвал Виорика, беше непоносима. Тя бе такова щастливо и мило дете, не исках да страда като мен. Затова я взех и избягахме.
	Виорика. Значи рожденото име на Джордан бе Виорика. На румънски това означаваше „див зюмбюл“.
	— И къде отидохте? Къде смяташе да отидете?
	— Както сам отбеляза, бях едва на шест. Нямах план. Знаех само, че трябва да я измъкна оттам. Емилиян вече беше започнал да я щипе с такава злоба, че й оставаха синини. Понякога се чудя дали сам Бог не ме е насочвал, защото се натъкнах на църква, към която по една случайност имаше сиропиталище. Крих се там два дни и не можех да се престраша да помоля свещеника за помощ, понеже ме беше страх, че ще повика Емилиян и ще ни върнат обратно. В продължение на два дни гледах какво се случва в сградата отсреща, как децата играят на двора, как монахините се грижат за тях. И разбрах, че тези деца нямат родители, нямат семейство. И накрая късно една нощ оставих Виорика на прага, звъннах на звънеца и се скрих да гледам какво ще се случи, да се уверя, че монахините ще я приберат.
	По пътя отдавна не минаваха никакви коли и Марая слезе на платното.
	— А защо я остави? Защо не остана и ти?
	— Знаех, че ако не се върна и не измисля някакво обяснение за Виорика, Надя ще тръгне да ни търси, а не беше изключено да потърси и там, където живееха сирачетата. — Марая крачеше напред свела глава, напъхала ръцете си дълбоко в джобовете на палтото. — Затова се върнах и й казах, че двете с Виорика сме тръгнали след някакво куче на улицата и сме се загубили. Залутали сме се и сме попаднали сред някаква тълпа на улицата, а някаква непозната дама вдигнала сестра ми и я отнесла. И Надя ми повярва, може би защото Виорика беше такова красиво дете. Уж се опита да я потърси, но всъщност с мъжа й бяха доволни, че са се отървали от нея.
	— Не се ли обадиха на полицията?
	Марая го стрелна с поглед.
	— Емилиян не позволи на Надя да ги повика.
	— Ами съседите? Никой ли не попита какво се е случило със сестричката ти?
	— Ако изобщо някой е забелязал, вероятно са решили, че е била дошла за малко. Всичко се случи едва два месеца, след като пристигнахме при тях. А и дори да ги е глождело любопитство, не биха почукали на вратата, за да попитат. Емилиян и Надя не общуваха със съседите си и нямаха приятели. Изобщо не можеш да си представиш за какви отвратителни хора става дума.
	— О, напротив. Аз съм един вид експерт по гадните хора.
	Марая го огледа преценяващо.
	— Изглеждаш ми… особен. Откъде познаваш сестра ми?
	— Дълга история. — Когато завиха зад поредния ъгъл, той попита: — А Емилиян и Надя не я ли разпознаха, когато баща й стана президент и започнаха да я дават по телевизията?
	Марая ускори крачка съвсем малко, но достатъчно, за да усети Кий напрежението й.
	— Надя почина от рак, преди да го изберат за президент, но Емилиян разбра, че това е Виорика, и кроеше как да поиска пари, за да не се налага да му я върнат. А също и за да си мълчи. Защото как би изглеждало, ако се окаже, че американският президент е осиновил дете, което си има законни настойници? А че президентът Елис не е бил наясно с това, нямаше да има значение, понеже щяха да се намерят хора, които да настояват, че е знаел. Емилиян възнамеряваше да заплаши, че ще се обърне към медиите и ще разтръби, че Виорика е била открадната. Ужасно се страхувах за нея. Та тя нищичко не знаеше, а това нищожество се канеше да изпълзи от канавката и да посегне на семейството й… не можех да го допусна. Тогава бях почти на четиринайсет и отказвах да позволя на Емилиян да съсипе живота й след толкова години, след всичко, което направих, за да я спася от лапите му.
	— Как успя да го спреш?
	Марая закрачи още по-бързо.
	— В крайна сметка не се наложи да правя нищо. Умря при пожар. Беше пияница и пушеше като комин. Умря с цигара в ръка и така се приключи.
	Изглеждаше безкрайно уплашена и нервна и Кий започна да се пита дали тя няма нещо общо с пожара.
	— А Надя кога почина?
	— Когато бях на дванайсет. След това Емилиян започна… положението много се влоши.
	Кий предпочиташе да не е наясно с това, че нещата биха могли да са и по-зле, но, уви, знаеше на какви неописуеми неща бяха способни хората.
	Като гледаше колко е уплашена и като знаеше колко мъка и жестокости бе преживяла, имаше чувството, че върху сърцето му е легнал камък. И въпреки това — въпреки всичко — у Марая се криеше такава доброта, че буквално вибрираше.
	— Къде отиде да живееш, след като умря и той?
	— При съседката отсреща, която не беше лоша жена, но очакваше да работя за издръжката си. Готвех и чистех, а когато пораснах достатъчно, започнах работа при сина й.
	— Густав?
	Тя кимна.
	— Груб е и суров, но е щедър и се грижи клиентите да се държат прилично. Майка му почина преди около шест месеца и той продаде къщата. Тогава си взех апартамента.
	— Делиш ли го с… някого?
	— Не. Никога няма да деля живота си с някого. Дори не ходя по срещи. — Тя отново го стрелна с поглед. — Не харесвам мъжете.
	— Искаш да кажеш… тоест…
	— Не, просто не харесвам мъжете. Нали ги видя в бара. А и след Емилиян… — Тя въздъхна. — А сега ще ми кажеш ли как си се запознал със сестра ми и за отвличането, и кой си всъщност? Понеже съм сигурна, че не си като другите.
	— Какво те кара да мислиш така?
	— Има нещо странно в теб, малко зловещо. Без да се обиждаш.
	— Не се обиждам. И веднага щом стигнем до апартамента ти и си вземеш котката, ще ти разкажа всичко.
	— Как така да си взема котката? Да не мислиш, че ще тръгна някъде с теб?
	— Ще ти обясня, като стигнем, а ти сама ще решиш дали искаш да тръгнеш, или не. — Решил беше да я заведе в Колорадо. С братята му постоянно коментираха дали да не вземат нов човек за Лумина, но този път нямаше да изчака. И нямаше да пита. Сестрата на Джордан беше толкова близо до Анаво, колкото изобщо бе възможно за човешко същество. Усещаше топлината на душата й и знаеше така, както знаеше собственото си име, че мястото й е сред тях. При Джордан. Може би нямаше да се съгласи да остане и да бъде Лумина, но беше длъжен да опита.
	— Да знаеш, че ако не носеше зайчето й, никога нямаше да те заведа до апартамента си и нямаше да ти кажа и дума. Никога не говоря за нея.
	— Откъде знаеш, че е същото зайче?
	— Инициалите й са избродирани в ухото.
	Тя забави крачка, после спря пред някаква сграда, която би следвало да бъде съборена. Кий я последва вътре и заедно двамата изкачиха седем етажа разнебитени стълби. Макар да минаваше три през нощта, иззад не една и две врати се носеше силна музика, някакъв крещеше някому, чу се звук от чупене на стъкло. Отвратителната миризма на метамфетамини бе попила навсякъде. Определено трябваше да я измъкне оттук. При това веднага.
	Апартаментът й бе досущ като палтото: стар, опърпан и прекалено малък, но чист.
	Появи се и котката — усука се около краката й, мяучейки. Щом Марая я вдигна, Кий я хвана за ръката и транспортира и двама им в Колорадо, в централното фоайе на къщата.
	Марая премигна и се дръпна от него, без да пуска котката.
	— Мили боже, какво стана?
	Кий отвори уста, за да я успокои, че всичко е наред, но преди да успее да каже каквото и да било, чу Феникс да се провиква от коридора на горния етаж:
	— Замириса на Йоркшир. На изтравниче.
	— На мен ми мирише само на говежди ребърца. Умирам от глад — обади се Саша.
	Двамата се появиха на площадката, но като видяха Марая, се заковаха на място. Видимо зашеметен, Феникс пребледня.
	— Кий, кого си довел? — попита Саша, а в гласа й се долавяше възхищение. — О, боже, сигурна съм, че е сестра на Джордан. Така ли е? Къде е била досега? Джордан знае ли? — И тя тичешком слезе по стълбите.
	Феникс остана като вкаменен на най-горното стъпало.
	— Здравей, аз съм Саша. Бедничката, уплашена си до смърт. Не се страхувай. Тук си в безопасност. — Тя се обърна към Кий и усмивката й насмалко да го заслепи. — Та това е невероятно! Още една Анаво!
	Кий се втренчи в Марая.
	— Не бих казал. Наистина е невероятна, но не е Анаво.
	Котката на Марая измяука силно, вероятно я беше стиснала твърде силно.
	— Разбира се, че е Анаво! Не виждаш ли сиянието? Много е бледо, но вероятно защото не се чувства добре. — Тя се усмихна топло на Марая. — Добре ли си?
	Ококорила очи от смайване, Марая едва продума на румънски:
	— Не говоря английски.
	Саша повтори всичко на румънски и Марая — съвсем уплашена — се дръпна назад и отчаяно погледна към Кий.
	— Моля те, върни ме у дома.
	— Знам, че всичко е много объркващо — започна той. — Но никой няма да ти стори нищо лошо, кълна ти се.
	Тя обаче ни най-малко не се успокои, само притисна котката още по-силно, сякаш можеше да я защити.
	Кий не долавяше сиянието, но усещаше ярката сила на духа й. Може би Саша беше права и Марая действително беше Анаво. Може би сиянието й бе помрачено заради всичко, което Емилиян й бе причинил. И може би Саша го виждаше, понеже самата тя бе Анаво. Той вдигна глава към Феникс.
	— Ти виждаш ли нещо?
	Брат му беше зяпнал Марая, сякаш нямаше сили да откъсне очи от нея.
	— Не, но усещам… чувствам… — Гласът му бе нисък и дрезгав.
	В главата му отекнаха думите на Феникс. Казал бе, че му мирише на изтравниче, но Саша не бе усетила нищо подобно. А в къщата нямаше изтравниче. В къщата бе само Марая.
	О, по дяволите, не. Не може да бъде.
	Но явно можеше. Явно Марая действително бе Анаво и колкото й да бе невероятно, Феникс бе щастливецът, уловил уханието й. Само дето изобщо нямаше вид на човек, благословен с най-вълшебното нещо, което можеше да се случи на един Мефисто. Изглеждаше така, сякаш целият му свят току-що бе засмукан от черна дупка. Ето че се бе появила друга Анаво само за него, нов шанс, но в изопаченото съзнание на брат му, изпълнено с угризения и болка, инстинктивната потребност да бъде с нея, означаваше единствено, че ще трябва да се откаже от Джейн.
	Най-силният копнеж и най-големият кошмар на Феникс стоеше насред фоайето на Мефисто.
	Кий погледна Марая, която се бе втренчила в брат му като уплашено животинче в лъв, и се запита какво, за бога, бе направил.


	Шестнадесета глава

	Във Вашингтон минаваше полунощ, когато тя се транспортира обратно в Белия дом след тренировката, и Джордан с учудване видя, че вместо Броуди там я чакаше Кий. Облечен с дънки и черна блуза с дълъг ръкав, той седеше на стола до прозореца невидим и въртеше в ръцете си нейното зайче, което някой бе поправил.
	Значи затова бе ходил до Букурещ. Сърцето й се преобърна при този жест. Спря пред него и когато той вдигна глава към нея, прочете нерешителност в тъмните му очи. Кий й подаде зайчето и тя го пое слепешком, понеже не можеше да откъсне очи от неговите.
	— Благодаря — прошепна.
	Той бавно се изправи и тя пристъпи в прегръдките му, като пусна зайчето на стола зад него, а Кий се наведе да я целуне с нежни настойчиви устни. Нещо се беше променило. Суровостта в погледа му бе изчезнала и на нейно място се четеше… съчувствие?
	— Защо ме гледаш така?
	— Трябва да ти кажа нещо, Джордан. Ще ми е по-лесно направо да ти покажа, така че Броуди ще се върне след минутка и ще остане на пост, докато ни няма.
	— Но какво има? Случило ли се е нещо?
	— Не, просто… Защо не си облечеш нещо — дънки и пуловер, яке?
	— Кажи ми, че всичко е наред.
	— Наред е. Иди да се преоблечеш.
	Джордан се пъхна в дрешника, смъкна спортния екип и извади дънки и пуловер. След по-малко от три минути беше готова — точно когато Броуди се появи в стаята.
	— Ще се върнем след около два часа — каза Кий, после запали лампата в банята и затвори вратата.
	— Е, аз ще съм тук — отвърна Броуди.
	Кий я хвана за ръката, направи я невидима и наоколо всичко притъмня. Когато отново бе в състояние да вижда, стояха насред рехава горичка край тясно шосе. От другата страна се издигаше малка къща от камък и дърво, с паркиран червен седан отпред. Колата бе с чуждестранен номер. Слънцето бе изгряло, но беше още рано.
	— В Европа ли сме?
	Пръстите му стиснаха нейните.
	— В Румъния, на осемдесет километра от Букурещ. В тази къща си живяла почти до четвъртия си рожден ден.
	Явно не само за зайчето се бе погрижил през уикенда. Търсил бе следи от миналото й и бе открил нещо. Тя заразглежда къщурката и зачака в главата й да нахлуе някакъв спомен, но не се получи нищо.
	— Откъде знаеш?
	И там, сред дърветата, Кий й разказа как е търсил магазина, от който е купено зайчето, и как бил на път да се откаже, когато продавачът в един антикварен магазин му казал, че в селото живеела женица, която правела плюшени играчки, пълни с кълчища. Около Джордан отново всичко притъмня, а когато отвори очи, се намираха на тясна уличка между две сгради, от другата страна на калдъръмената улица имаше малко шивашко ателие. На прозореца беше наредена цяла колекция парцалени играчки.
	— Жената помнеше семейството ти, Джордан. Родителите ти са били възрастни и много мили хора.
	— Значи не са били ангели.
	Той й разказа новата си теория, която й прозвуча далеч по-разумно.
	— Но защо си толкова сигурен, че баща ти е помолил Бог да изпрати нови Анаво? Знам, че ти е споменал нещо подобно, но може би не си разбрал правилно. Може би е чисто съвпадение, че двете със Саша сме родени с година разлика. Възможно е из света да бродят множество Анаво, а вие просто да не сте ги открили. Може през годините да са се раждали безброй от нас, а Мефисто просто да не са разбрали.
	— Може и да сме пропуснали една или друга, но в никакъв случай не са били безброй. Отделяме много време да търсим изгубени души и Ския. За някои от Лумините това е работа на пълен работен ден. И ако там някъде е имало Анаво, вероятността да я намерим, е била голяма. — Той поклати глава. — Доколкото познавам баща си и манията му да ни осигури път към Рая, убеден съм, че това не е съвпадение. Никога няма да разбера със сигурност, защото той няма да си признае, но вярвам, че е помолил за нови Анаво и Бог се е съгласил. Ето, дал те е на възрастна двойка, която е смятала, че не може да има деца.
	Душата й се сгърчи при мисълта, че не ги помнеше, че никога нямаше да ги опознае.
	— Какво е станало с тях?
	Отново всичко притъмня и следващото място, на което се озоваха, не бе така живописно и красиво. От двете страни на улицата се издигаха много стари разнебитени къщи.
	— Загинали са в катастрофа, когато си била на три години, а после си живяла тук, в Букурещ, при братовчедка на майка ти и мъжа й. Къщата им е била ето там, където сега е онази по-нова къща. Тази, в която сте живели, е изгоряла преди няколко години.
	— Щом съм живяла с някакво семейство, защо съм се озовала в сиропиталището? И те ли са загинали?
	Кий отново транспортира двама им и ето че се озоваха на стълбите на някаква църква. От другата страна на улицата се виждаше младежки център в стара сграда от червени тухли.
	— Ето това навремето е било сиропиталището.
	— Но защо са ме дали там, Кий?
	Като продължаваше да стиска едната й ръка, Кий вдигна другата и отметна един палав кичур коса от лицето й.
	— Сестра ти те е оставила.
	— Сестра ми? Чакай. Какво? Имала съм сестра?
	— Имаш сестра.
	Напълно сащисана, Джордан несъзнателно приседна на стъпалото и Кий приклекна до нея. През следващия половин час й разказа за сестрата, която не знаеше, че има, и какво е бе направила за нея. Опита се да си представи как едно шестгодишно дете води сестричката си в сиропиталището отсреща късно през нощта и я оставя там, за да я спаси. Очертанията на сградата се замъглиха от бликналите й сълзи.
	— Как е възможно да не я помня?
	— Била си само на четири. Повечето хора не помнят почти нищо от периода, преди да извършат пет или шест.
	— Но как е имала сили за такова нещо, при положение че е била само на шест?
	— Тласкали са я страхът и отчаянието. Емилиян е бил най-долно чудовище.
	А Марая се бе върнала при него, вместо да остане в сиропиталището. Пожертвала се беше заради Джордан.
	Всички внимателно отбягвани и дълбоко заровени спомени за Холи нахлуха в главата й един след друг: синините, раните от изгаряне, подплашеният поглед в очите, а когато бе пораснала — най-грозното насилие. От време на време намекваше по нещо, говореше несвързани неща, подмяташе, но никога не си признаваше, макар Джордан непрекъснато да я питаше, понеже Холи знаеше, че ще арестуват доведения й баща, а единствено благодарение на него имаха покрив над главите си. По това време майка й вече се бе предала на алкохола и не можеше да си намери работа. Джордан умоляваше Холи да й позволи да каже на баща си, да я заведе в полицията или да се обадят на горещата линия за малтретирани деца, но приятелката й неизменно отказваше и заплашваше, че ще се самоубие, ако не я оставеше на мира.
	А Джордан бе убедена, че заплахите й не са празни приказки.
	После, в един ярко слънчев есенен ден, Холи бе дошла да я види, за да се сбогува с нея, и най-после бе признала онова, което бе отричала толкова дълго. Доведеният й баща я беше изнасилил. А тя бе взела старата очукана кола на майка си и се канеше да напусне Вашингтон, за да търси истинския си баща. Наложи се Джордан да й каже защо не може да го направи и никога, никога нямаше да забрави как надеждата бе угаснала в очите на Холи.
	След безкрайни увещания се беше съгласила Джордан да поговори с баща си и да му позволи да й помогне, но преди той да успее да излезе от Овалния кабинет и да дойде при тях, Холи бе побягнала. Джордан се беше втурнала след нея в колата на Маги, но когато стигнаха до къщата на Холи във Вирджиния, приятелката й беше мъртва. Обесила се беше на една греда, стърчаща от покрива.
	Нима така е било и за Марая? И тя ли бе преживяла същия ужас? Та това бе нетърпимо, не можеше да понесе тежестта на смазващото необятно чувство за вина. Тя се наведе напред, прегърна коленете си и започна да се люлее напред-назад и да хлипа тихо. Усети ръката на Кий нежно да гали гърба й, чу утешителните му думи, но не можеше да намери утеха.
	— Защо, защо го е направила? О, защо се е върнала… при него… защо не е останала там?
	— Защото след като само една от вас е можела да бъде в безопасност, трябвало е да си ти, понеже си била по-малката. И защото те е обичала.
	Само защото се бе родила втора, а не първа. И защото сестра й я обичаше. Сестричка, която изобщо не познаваше. Сестричка, която вероятно бе убила човек, за да му попречи да й навреди. Джордан се разплака още по-неутешимо, стомахът й се сви на възел и цялото й тяло затрепери.
	— Мислиш ли… смяташ ли, че тя… е причинила пожара? — Ръката му спря да я гали, но отговор не последва. Джордан вдигна глава и видя собственото си отчаяние, отразено в очите му. — Кий?
	Той дръпна ръката си и се обърна към улицата.
	— Не съм ти казал всичко. Заведох Марая в Колорадо, защото въпреки всичко, което е преживяла, тя излъчва невероятна доброта, и то с такава сила, че буквално я усещам. Когато пристигнахме, тя, разбира се, изпадна в паника, понеже все още нищо не й бях обяснил, но преди да успея да започна, се появи Саша и я видя. — Кий вдигна очи към облачното небе. — Видя, че Марая е Анаво.
	Джордан рязко си пое дъх, но смайването й бързо бе изтласкано от грозно предчувствие. Как бе възможно Саша да разбере, но не и Кий?
	— Обадих се на баща ми, понеже трябваше да разбера дали Емилиян е бил слуга на Ерикс. За една Анаво, която няма нищичко от Мефисто в себе си, би било изключително трудно да убие изгубена душа, но пък съвсем невъзможно да погуби човек, чиято душа все още принадлежи на Бог.
	Джордан избърса сълзите си и прошепна:
	— Изгубена душа ли е бил?
	Кий бавно поклати глава.
	— Просто зъл човек. М. каза, че крещял по целия път към Ада. Повечето прокълнати души ридаят и молят за прошка или втори шанс, но не и Емилиян.
	Джордан пъхна вледенените си ръце в джобовете на якето.
	— Значи не го е убила? Кажи не, моля те, кажи, че не е тя.
	— Не смятам, че тя е запалила пожара, но мисля, че е разбрала, когато е избухнал, и не е направила нищо, за да го спре. Толкова се е страхувала, че е направила невъзможното. — Лицето му се разкриви от болка. — Затова и не можах да разбера, че е Анаво. — Онова, което й е причинил Емилиян, и това, което тя не е направила за него, я унищожава.
	Неспособна да каже каквото и да било, тъй като не спираше да хлипа, Джордан само го гледаше.
	— И сякаш животът й не е бил достатъчно гаден, сега се оказа, че е предназначена за Феникс.
	Избърса сълзите си и носа си с опакото на ръката.
	— Как… откъде… знаеш?
	— Улови уханието й има-няма десет секунди, след като пристигнахме. — Той облегна ръце върху бедрата си и наведе глава, втренчен в цимента между ботушите му. — Толкова дълго съм живял на тоя свят и пак не разбирам как е възможно животът да е толкова жесток. Нужна й е помощ. Трябва й човек, който да умее да помага на наранените. Защо да не е Тай? Феникс я изгледа така, сякаш тя е Луцифер и е дошла да го отведе в Ада.
	Сети се за първия си ден в планината, колко уплашена и несигурна се бе чувствала, но поне знаеше кои са Мефисто и за какво се борят. Марая сигурно бе била извън себе си от страх, а на всичкото отгоре Феникс я е гледал, все едно тя е най-страховитото нещо. Прииска й се да го цапардоса в лицето.
	— Ако е отредена за него… защо, Кий? Защо ще постъпи така?
	— Изобщо не очакваше, нямаше как да се подготви. Тръгна да слиза по стълбите и я видя долу, във фоайето. — Той си пое дълбоко въздух и го издиша с пуфтене, сякаш се опитваше да не заплаче. — Така ще копнее да е с нея, но ще я накара да страда. Ще я презре, задето оспорва натрапчивата му потребност да съхранява спомена за Джейн. Така се надявах да срещне Анаво, но си я представях силна и независима, някой, който да му даде онова, от което има нужда, за да може най-после да си прости и да продължи напред. А вместо това дойде Марая и след всичко, което е преживяла… о, защо трябваше да е точно Феникс?
	Като го гледаше как се терзае, задето бе завел Марая в Колорадо, Джордан се насили да се стегне, премести се по-близо и се притисна до тялото му.
	— Наранена е, вярно, и ще й трябва много време, за да се съвземе, но очевидно е невероятно силна и независима, щом е оцеляла. А и няма да е сама в планината с Феникс. Аз ще бъда там и Саша, и Джакс. — Тя облегна глава на рамото му. — И ти.
	Кий се изсмя рязко, безрадостно.
	— Да, аз най-много ще й помогна.
	— Вече си й помогнал. В Букурещ нямаше да й е по-добре.
	— Не съм толкова сигурен. Чувствам се като пълен предател, задето ще го кажа, но не й направих никаква услуга, като я заведох при Феникс. Той е невероятно объркан, а тя неимоверно много е страдала, дотолкова, че светлината й почти е изгаснала. С помощта на всички в планината и особено твоята би могла да се оправи, дори да бъде щастлива, но не и ако Феникс не я остави на мира. А той няма да го направи. Вероятно в началото ще я игнорира, което ще е добре, но после ще почувства потребност да бъде с нея. Няма да може да се сдържи.
	Започна да вали сняг. Джордан уви ръце около шията му.
	— Толкова ли е силно това чувство, Кирос?
	Кий вдигна глава и срещна погледа й.
	— Бих рискувал всичко само за да постоя до теб. Да, толкова е силно.
	Придърпа лицето му към себе си и го целуна, а той извъртя тяло, прегърна я и зарови лице в косата й. Дълго седяха така на стъпалата на старата църква, прегърнати под спускащия се сняг.
	Половин час по-късно двамата с Кий се появиха в коридора на третия етаж, пред вратата на спалнята до тази на Джордан. Тя буквално трепереше от притеснение, но поне малко си отдъхна, когато в отговор на почукването на Кий вратата отвори Саша. Сестра й не биваше да е сама в този момент. Русото момиче й се усмихна.
	— С Марая си говорим за котки.
	Посрещна я едра рижава котка и мигом се отърка в краката й със силно мяучене, но Джордан не реагира. Цялото й внимание бе насочено към тъмнокосото момиче, което се изправи от леглото. И да, ето го несъмненото сияние на Анаво, макар и не така силно изразено, както при Саша. Хубава беше, с големи сини очи и колеблива нежна усмивка.
	— Марая — прошепна тя.
	— Виорика — промълви сестра й.
	В следващия момент двете се прегръщаха през сълзи и Джордан дори не разбра, че Кий и Саша са ги оставили сами.


	Явно му вървеше на сняг — първо в Букурещ, а сега и в Йоркшир. Стиснал две рапири, Кий се материализира в близост до мястото, където някога се бе издигала къщата им, до гроба на Джейн, и видя брат си през снежинките.
	Феникс го изгледа с ненавист.
	— Не. Просто… не.
	Не очакваше Феникс да му се зарадва — особено тук, на гроба на възлюбената му, — но нямаше намерение да си тръгне, преди да му е дал възможност да си изкара яда. Брат му жадуваше за кръв, и най-вече за кръвта на Кий.
	Смъкна шлифера и го метна настрани. Стиснал дръжката на едната рапира в начална позиция, той пристъпи към Феникс. Хвърли другата към него и за част от секундата му се стори, че той ще я остави да му разцепи главата надве, но в последния момент брат му все пак я хвана и обърна острието срещу Кий.
	— Ти арогантно надменно лайно, нямаше никакво право. Никакво. Не сме го обсъждали, никой не го е искал.
	До този момент не бе продумал и дума за Марая, понеже бе изчезнал почти веднага след пристигането й. Нямаше как да не е разбрал, че е сестра на Джордан, понеже приликата помежду им бе поразителна, и със сигурност знаеше, че е Анаво — нали само той бе уловил уханието й. Но това му стигаше. Не желаеше да знае нищо повече. Побързал бе да дойде при Джейн. Опасенията на Кий се сбъдваха и той нямаше и най-бегла представа какво да предприеме. Освен да се бие. Затова стоеше със сабя в ръка, готов да пролее сериозно количество кръв, защото Феникс не можеше да приеме съществуването на Марая.
	— Тя е олицетворение на доброто. И е сестра на Джордан.
	— Не ми пука дори да е наша сестра. Никой не води кандидат за Лумина, без да попита останалите.
	— Дай да си спестим глупостите, Феникс. Ще се биеш ли, или само ще ми крещиш?
	— Искам да ти изтръгна сърцето и да го дам на ястребите.
	Рапирата на Кий изсвистя във въздуха.
	— Давай тогава.
	Феникс нападна и Кий парира. Звучният звън на стомана в стомана отекна в студения сутрешен въздух. Ако не се броеше Джакс, Кий бе най-добър във фехтовката, но не и днес. Феникс го тласкаше студената ожесточена ярост, която прегаряше тялото му. Нямаше да е за дълго, но в момента брат му го мразеше така, както мразеше само Ерикс. А никой не мразеше Ерикс колкото Феникс. Дори Джордан.
	Брат му атакуваше с безпощаден устрем — свиреп и неуморим, — а черните му очи горяха с безмилостен блясък. Кий съвсем не бе дошъл с намерението да го остави да победи, но когато Феникс замахна с острието към единственото му слабо място и го заби между ребрата му, стана ясно, че не е изключено да загуби. Удвои усилията си, но брат му го принуди да отстъпи и двамата се завъртяха в кръг около гроба на Джейн. Гладен беше, силата му отслабваше и Феникс го знаеше.
	— Върни я обратно.
	— Не говори глупости. Животът й е отвратителен, Феникс. — Той нападна, но брат му с лекота отклони удара и контрира на свой ред, разрязвайки ръката му над лакътя. — Това не е просто някакво момиче, не е само сестрата на Джордан. Анаво е, имаме нужда от нея.
	— Аз нямам нужда от нея. — Настъпваше безмилостно, рапирата му проблясваше във въздуха със скоростта на светкавица.
	С изкривено от болка лице — Феникс бе разпорил гърдите му — Кий се извъртя, успя да избегне острието на брат си и го намушка в рамото.
	— Но е още един войник в нашата мръсна война.
	Феникс скочи срещу него и отново го уцели в гърдите, разряза последните нишки от ризата му, така че тя висна като дрипа от раменете му. Снегът под краката им поаленя от кръв, предимно тази на Кий. Феникс буквално ръмжеше.
	— Работата вечно е на първо място, нали, братле? Не дай боже да направиш нещичко, което не е свързано с Мефисто.
	Кий зачака да го изпълни праведен гняв, да се ядоса достатъчно, че истински да погне Феникс. Не понасяше да го обвиняват, че войната срещу Ерикс е по-важна за него от братята му. Нима не осъзнаваха какво прави за тях? Не им ли хрумваше колко ги обича?
	Ако съдеше по неподправената омраза в очите на Феникс, отговорът беше не. Възприемаха го като гаден диктатор, безчувствена машина.
	Но справедливият гняв така и не го връхлетя. Вместо това го обзе тъга. Братята му изобщо не го познаваха, а вината за това си беше лично негова. А и нима той самият ги познаваше? Още преди векове бяха създали връзки помежду си, а Кий все гледаше да се държи на разстояние, вечен наблюдател и рефер, но никога участник. Страдаше за Ерикс, живееше с миналото и пропускаше случващото се пред очите му.
	Налегна го умора. Безкрайна умора. Но Феникс имаше нужда да излее гнева си, така че продължи да върти сабята, докато силите му не се изчерпаха съвсем, а когато брат му посегна към сърцето му, той дори не вдигна сабя да се защити.
	Феникс спря с рапира само на сантиметър от гърдите на Кий.
	— Ще се оставиш да те намушкам ли?
	— Не се оставям. Просто съм смазан. Хайде, давай. — Брат му се поколеба. — Давай де!
	Острието се отдръпна.
	— Не — каза Феникс с безстрастен глас. Подаде дръжката на рапирата на Кий и когато той я пое, се обърна и спря пред гроба на Джейн. — Хубаво си помисли дали да я убеждаваш да остане, Кирос, понеже няма да стане Мефисто, а ако само това е целта ти, ще е жестоко да я държиш в планината.
	Искаше да каже, че никога няма да я целуне. А на Кий му се искаше да вярва, че брат му все някога ще капитулира, но в продължение на повече от век Феникс бе издигнал спомена за Джейн в култ — така бе обсебен от нея, че отказваше да докосне обикновените човешки момичета. А човек с такава желязна воля не би се предал лесно, може би дори никога. На Кий направо му се доплака, та чак се изненада, понеже никога не му се беше случвало, но мисълта как се разкъсва Феникс го съсипваше.
	— Не ми е само това целта. — Усети, че в ботушите му капе кръв. — Та тя е сестра на Джордан. И безкрайно се е намъчила, има нужда да й помогнем да намери пътя към собствената си човешка същност.
	— Ако се надяваш, че ще започна да я съжалявам, то…
	— Не би желала някой да я съжалява. Иска да е с Джордан и ако единственото, което й остава, е да бъде Лумина, мисля, че ще й бъде достатъчно. Няма правило, че Мефисто трябва да приеме Анаво, както не можем да принудим и тях да приемат нас.
	Феникс не откъсваше поглед от надгробната плоча.
	— Значи отказваш да я върнеш?
	— Ако само знаеше… ако беше видял къде живее и как няма нищичко на тоя свят, ако можеше да разбереш какво чувства към Джордан, не би ти минало през ум да я върнем. А и дори да не остане при нас, нещата няма да се променят особено. Тя пак ще е Анаво и ти пак ще си Мефисто и ще знаеш за нея. Изкушението няма да отслабне.
	Феникс рязко обърна смръщеното си лице към Кий.
	— Изобщо не се изкушавам. Не проявявам ни най-малък интерес. И това никога няма да се промени.
	Кий се загледа в плочата.
	— Естествено, Джейн би искала да й останеш верен, а ти си й безкрайно лоялен, Феникс. — Лъжеше, разбира се, понеже беше сигурен, че тя би страдала, ако знаеше, че брат му се е погребал жив вече повече от век или че обръща гръб на Марая, която Джейн най-вероятно би сметнала за дар от Бога. Помнеше я чудесно. Беше мила и нежна, и добра и щеше да иска Феникс да я забрави и да продължи напред, а Марая да намери щастието.
	Надяваше се думите му поне малко да провокират Феникс, да го събудят, но, уви, той ги прие съвсем буквално.
	— Няма за какво да се тревожи.
	Джордан му бе казала, че Марая явно е изключително силна, щом е оцеляла, и това до известна степен го утешаваше. Вярно, че брат му бе твърдо решен да е нещастен, но това не означаваше, че същото очаква и нея.
	— Съжалявам, Феникс.
	Брат му вдигна глава.
	— Да вярвам ли на ушите си? Могъщият лидер на Мефисто току-що се извини? Да не е дошъл Апокалипсисът?
	Кий се наведе, уж за да вдигне шлифера си, но по-скоро, за да скрие сълзите си. Когато се изправи, вече се беше овладял.
	— Иска ми се да знаех, че е Анаво, за да те предупредя. Никога не бих ти го причинил, но просто нямах представа.
	Феникс се взира в него известно време.
	— Защо не можем да видим сиянието й?
	— Заради ужасния й живот. Била е… случили са й се неща, които са… — Той въздъхна, загледан в снежинките, които бавно кацаха в тъмните коси на брат му. — Душата й е прекършена.
	Можеше да се закълне, че Феникс потръпна, преди да впие отново поглед в гроба на Джейн.
	— Прибирай се вкъщи да ядеш, Кий. Целият си сплескан в кръв и си блед като призрак.
	Разговорът очевидно бе приключил. Кий остави брат си на спомените му и изчезна.
	Горчиво-сладка бе срещата на Джордан със сестра й — безмерно щастие и съкрушителна мъка.


	Преди да каже и думичка за себе си или миналото им, Марая настоя Джордан да й разкаже всичко за родителите си, за живота си като „Първа дъщеря“. После я заразпитва за Кий и за Саша, и за мястото, в което се бе озовала. Нямаше представа, че са в Колорадо. Джордан бе наясно, че Кий иска Марая да остане, стига да пожелае, и въодушевена от мисълта да бъде с нея, внимателно заобиколи някои подробности като Феникс, уханието на Анаво и най-вече Завета Мефисто. Но все пак й разказа за Ерикс и изгубените души, за задачата на Мефисто и за всичко, което й се беше случило.
	А Марая, колкото и да бе странно, приемаше всичко, задаваше малко въпроси, но не проявяваше повече от обикновено любопитство. Скоро й стана ясно, че сестра й е напълно изолирана от реалността. Изградила си бе стена, която да я пази, и тя не пропускаше нищо — било то добро, или лошо — да достигне до сърцето й. До душата й. Именно заради тази стена сиянието й се долавяше толкова слабо.
	След близо час неспирно говорене Джордан най-после млъкна:
	— Така, вече знаеш всичко за мен. Твой ред е.
	Марая се усмихна с нежната си колеблива усмивка.
	— С удоволствие ще ти разкажа за родителите ни, поне каквото си спомням, и за живота ми сега, но всичко по средата е най-добре да си остане неизказано, Виорика — отвърна тя. — Надявам се да разбереш.
	Точно като Холи. Не говори за това, сритай го под килима, преструвай се, че не се е случило. Знаеше, че ако я притисне, Марая съвсем ще се затвори в себе си, затова реши за момента да не я закача.
	— Как изглеждаха родителите ни?
	— Пазя няколко снимки, мога да ти ги покажа, ако Кий ме заведе да ги взема.
	— Ако те прехвърля в сиропиталището, ще можеш ли да се ориентираш оттам? — Джордан нямаше търпение да чака Кий.
	Марая кимна и две минути по-късно стояха на стъпалата на старата църква. Държаха се за ръце и известно време гледаха към отсрещната страна на улицата.
	— Живея наблизо, можем да повървим, ако искаш.
	Джордан кимна. Жалко, че не знаеше как да се направи невидима, но все пак нахлупи качулката на якето си, та поне косата и лицето й да са скрити. Докато крачеха, се замисли, че преди четиринайсет години пак бяха минали оттук, но в обратната посока. Стисна лекичко ръката на Марая и тя й отвърна с мълчалив поглед. Май и тя мислеше за същото.
	След няколко пресечки спряха. На Джордан направо й се доплака, като видя сградата. От пет години живееше сред красота, удобства и сигурност в Белия дом, а сестричката й живееше в нищета. Горе беше още по-страшно. Кий бе напълно прав да я измъкне от тази дупка така прибързано и щеше да му го каже веднага щом го видеше. Навсякъде лазеха хлебарки и Джордан настръхна от ужас, но Марая сякаш не забелязваше.
	Постара се да прикрие отвращението си. По своя скромен начин сестра й видимо се гордееше с апартамента си, било защото сама плащаше за него с изкараните с труд пари, или защото той бе първото нещо в живота й, които беше само нейно.
	Марая предложи да направи чай, но Джордан не искаше да се застояват. Чуваше крясъци, миризмите я задушаваха, а и умираше от ужас от хлебарките. Имаше и нещо друго, което я безпокоеше, някакво неосъзнато чувство за предстояща опасност.
	— Ако някой ме види тук, няма да мога да дам разумно обяснение, както се получи в Лондон. Може ли да се връщаме в Колорадо?
	Марая кимна. Явно приемаше всичко с еднаква лекота.
	— Снимките са тук — каза и измъкна един албум от рафта, на който бяха наредени няколко нащърбени чинии и допотопен тостер.
	Джордан забеляза, че си беше купила книгата, която майка й бе написала с благотворителна цел, малко преди да умре — приятни истории за живота в Белия дом, илюстрирани със снимки на малкото им семейство. До нея стоеше Библията, а после и „Метаморфозата“ на Кафка. Доста необичайна колекция.
	Марая се обърна с албумчето в ръка.
	— Обещах да остана при вас за няколко дни и дори се обадих на Густав, за да му кажа, че ще отсъствам, но не съм си взела никакви дрехи. Може би няма да е зле да си приготвя нещо, така и така сме тук.
	Джордан кимна.
	Сестра й дръпна излинялото перде в ъгъла на малката стая, точно до тясното легло, и разкри няколкото закачалки, на които висяха плачевно малко на брой дрехи. Извади чифт дънки — единствените, — две-три обикновени памучни блузи и износен пуловер. Джордан се сети за дрешника си у дома, пълен с дизайнерски джинси и тежки бални рокли. Веднага щом окончателно се завърнеше в Колорадо, щеше да заведе Марая по магазините. И щеше да й купи каквото пожелае, при това във всички възможни цветове.
	Май и куфар си нямаше, защото добави към купчинката два чифта бикини и една стара тениска, вероятно вместо нощница, нави всичко на спретнато руло и го хвана с колан. После й се усмихна.
	— Готова съм.
	Джордан протегна ръка да я хване, за да ги транспортира в Колорадо, но в този момент вратата на апартамента се отвори с трясък и вътре нахлу някакъв мъж със син гащеризон и сенки под очите. Един бърз поглед към Марая й подсказа, че това не е приятелско посещение. Очите й бяха ококорени от изненада. Джордан си припомни нощта на собственото си отвличане, а също и урока на Джакс отпреди няколко часа. „Прецени внимателно ситуацията и запази спокойствие. Вече си поне десет пъти по-силна от всяка изгубена душа и равна по сили на Ския, но това няма да ти свърши работа, ако се паникьосаш. В никакъв случай не отстъпвай.“
	Тази изгубена душа нямаше да я надвие. Сега нещата бяха други. Колко жалко, че нямаше нож. Не можеше да се транспортира без Марая, а тя бе твърде далече, за да я стигне. Мъжът я погледна за миг и скочи срещу Марая. Преди Джордан да осъзнае, че всъщност е дошъл заради сестра й, той я беше притиснал на леглото и дърпаше блузата й.
	Побесняла, Джордан сграбчи стария тостер, метна се на гърба му и го халоса по главата с всички сили. Зарадва се, когато видя бликналата кръв. Мъжът изпъшка и рухна върху Марая.
	— Мръсно копеле — измърмори Джордан на английски и го избута от сестра си. — Познаваш ли го?
	— Не, никога не съм го виждала — усмихна й се Марая. — Колко си силна!
	Току-що я бе нападнал непознат, а в очите й не се четеше страх. Единствено спокойно равнодушие. Дори не се бе съпротивлявала. През няколкото секунди, в които мъжът я бе държал притисната върху леглото, Марая бе лежала съвсем безучастно и дори не бе опитала да го изблъска.
	Напълно сломена, Джордан се насили да отвърне на усмивката й. Което се оказа най-трудното нещо в живота й.
	— Да. Много съм… силна — едва успя да прошепне, задавена от огромната буца в гърлото си. — Да си вървим у дома.
	Марая се изправи, сякаш нищо не се беше случило, дръпна блузата си надолу, взе вързопчето с дрехи и пое ръката на Джордан.
	— Дали да не го извлечем в коридора?
	— Двамата с Кий ще дойдем да го приберем, Марая. Той е изгубена душа.
	Сестра й кимна.
	— Добре — каза, без въобще да го погледне.
	Кий смъкна окървавените дрехи и се изкъпа още щом се прибра. Вече мечтаеше как ще седне да хапне, но преди да успее да се избърше, чу Джордан да го вика. Уви кърпата около кръста си и се върна в спалнята. Тя стоеше до леглото му с разширени очи и го гледаше така, сякаш той бе единственото, което я делеше от Ада. Изтича към нея и я прегърна. Джордан се разплака.
	— Какво има, Джордан? Ш-ш-шт, всичко е наред. Тук съм. Кажи ми какво се е случило. Заради Марая ли?
	Тя кимна в гърдите му и разказа цялата история — как отишли в апартамента й да вземат снимките и се появила изгубената душа.
	— Мислех, че е дошъл заради мен, но той нападна Марая и аз го халосах с тостера. Тя дори не се опита да се бори, Кий. — Вкопчи се в него, пръстите й се впиха в гърба му. — Въобще… не се съпротивляваше.
	В главата му отекна предупредителен сигнал.
	— Казваш, че й е вдигнал блузата?
	Джордан вдигна глава, за да го погледне.
	— Май искаше да я изнасили.
	— Ако бе смятал да направи това, щеше да опита първо да те обездвижи по някакъв начин, за да не хукнеш за помощ. Според мен е проверявал за рождено петно.
	Джордан пребледня.
	— Но откъде… — Тя спря напълно объркана.
	— Излизали ли сте на улицата?
	Тя кимна.
	— Тръгнахме от старата църква.
	Първата му реакция бе да й се накара, че изобщо се шляе из реалния свят като Мефисто, при положение че все още се преструваше, че живее в Белия дом, но реши да го отложи за по-късно.
	— Видяхте ли го по пътя?
	— Не и Марая каза, че не го е виждала никога.
	— Тя къде е?
	— В стаята си. Помолих Матилда да я наглежда, докато съм тук.
	С една ръка около раменете й той я побутна към банята и я сложи да седне на стола до сауната.
	— Изчакай тук да се облека.
	— Господи, Кий, какво се е случило? — възкликна Джордан, втренчена в гърдите му.
	— Феникс беше на гроба на Джейн и реших, че като нищо ще вземе да направи някоя глупост, така че взех две саби и го оставих да изкара малко пара.
	Джордан не можеше да откъсне очи от раните.
	— Май доста пара е изкарал. И той ли е в такова състояние?
	— Не, но все пак успях да запазя малко достойнство. Няма нищо, Джордан. Изчакай ме само минутка и ще съм готов.
	Тя кимна и той влезе в дрешника, облече се набързо и грабна ножа. Върна се в банята и я хвана заръка.
	— Нямам никаква енергия. Можеш ли ти да ни транспортираш в апартамента?
	След секунди бяха в тясната стаичка. Вътре нямаше никой, но тостера се търкаляше на земята, а върху старото одеяло на леглото се мъдреше огромно кърваво петно.
	— Бива си те.
	Джордан стисна ръката му.
	— Къде ли е отишъл?
	Кий пристъпи през прага на широко отворената врата и надникна в коридора.
	— Да последваме следата.
	Джордан затвори вратата зад себе си и тръгна след него към стълбището. Тук-там се виждаха капки кръв чак до петия етаж, където криволичеха по коридора. До стената лежеше някакъв мъж, стиснал мобилен телефон.
	— Този ли е?
	— Аха. Облечен беше в син гащеризон.
	— Шегувам се, Джордан — обясни той, забелязал изненаданото й изражение. — Така де, целият е в кръв. Ама ти сериозно си го цапардосала, а?
	Тя погледна изгубената душа и погледът й изстина.
	— Исках да го убия.
	— Но си се сдържала. Както казах, бива си те. — Без да пуска ръката й, той тръгна към мъжа, който ги забеляза и се опита да стане, но не можа. — Ще трябва ти да ни транспортираш до портата, Джордан.
	— Но аз не зная къде е.
	— Само ме дръж за ръката. — Той се наведе и сграбчи мъжа за ръката, без да обръща внимание на немощните му възражения. Затвори очи и се съсредоточи върху портата и необятната енергия на Анаво. Чу Джордан да ахва, усети, че се движат, и когато отвори очи, бяха в пустинята. Пусна ръката на изгубената душа, но не и тази на Джордан.
	— Къде сме? — попита тя и се огледа.
	— Саудитска Арабия, близо до границата с Йемен.
	— Ще можеш ли да го пратиш долу, Кий? Джакс каза, че на акция отиват всички или никой. И че трябва да има двойник. А ние дори не знаем как се казва този тип.
	Кий се наведе и дръпна мобилния телефон от мъжа.
	— Ей сега ще се сдобием с двойник. — Той го пусна в собствения си джоб. — Ще се обадя на М. и той ще ни намери подходящ. А Феникс ще измисли къде да го оставим. Но този ще трябва да си отиде, понеже е видял белега на Марая. — Той погледна изгубената душа и едва сега забеляза колко е млад. Вероятно едва на осемнайсет или деветнайсет. — Какво търсеше? — попита го той.
	Мъжът втренчи в Кий стъклените си очи. Береше душа и като че ли не осъзнаваше нито къде е, нито какво ще му се случи всеки момент.
	— Кажи ми какво търсеше — повтори Кий.
	Съвсем замаян, мъжът премигна и обърна очи към Джордан.
	— Прекрасна, точно както ми каза.
	— Кой ти го каза? — натърти Кий.
	— Ерикс — прошепна мъжът. — Каза, че е в Букурещ, да я проследя и да видя защо е там. Аз… видях двойнички. Изпратих снимка, а той каза да видя дали по-високото момиче има… знака на Анаво.
	Кий усети как изстива.
	— Ерикс откъде знаеше, че тя е в Букурещ?
	Мъжът като че ли се изненада от въпроса.
	— Мобилния й телефон. Има си човек да проследява… и му казва… — Той млъкна и вдигна очи към небето. — Аз… главата ми… така боли. — По бузите му се затъркаляха сълзи. — Оставете ме да умра. Не ме пращайте долу, моля ви.
	Кий хвърли поглед към Джордан. Очите й бяха разширени от мрачни предчувствия, но в тях нямаше съчувствие. Беше се превърнала в Мефисто без грам състрадание за изгубените души.
	Мъжът започна да трепери и едва промълви:
	— Милост… смилете се.
	Без да пуска ръката на Джордан, Кий побърза да вдигне ръце, преди мъжът да е умрял и душата му да отлети при Ерикс. Започна да напява, черпейки от нейната енергия.
	Когато всичко приключи, видя, че Джордан се взира съсредоточено в мястото, където до преди миг лежеше изгубената душа.
	— Готова съм да се обзаложа, че когато го намерихме, е пишел на Ерикс, за да му каже за Марая.
	Кий надникна в телефона на мъжа и горко съжали, че не го бяха открили по-рано.
	— И би спечелила облога, понеже точно това е правел. Последният есемес беше от Ерикс и нареждаше на изгубената душа да стои в апартамента на Марая, докато тя не се върне, а после да го уведоми незабавно и да я задържи там. Явно вече планираше залавянето й, но не беше ясно, ако беше успял да я хване, дали щеше да я използва, за да манипулира Джордан, или щеше да задържи момичето за себе си. По-вероятно първото, тъй като Марая не представляваше предизвикателство, а Кий започваше да вярва, че брат му искрено се наслаждава на тази игра на котка и мишка с Джордан.
	Ерикс бе загубил безвъзвратно способността си за съпричастност, откъснал се бе от почти всякакви човешки емоции, но все още имаше предпочитания, а и беше на осемнайсет години. Кий от край време се питаше дали възможността да прояви жестокост към Феникс не бе всъщност единствената причина Ерикс да убие Джейн. Тъй като тя носеше знака му, можеше да опита да я върне, а ако тя бе избрала безсмъртието, да я убеди да му роди синове. Но тя не беше негов тип. Джейн бе кротка и благовъзпитана и изключително пасивна в някои отношения.
	А Джордан бе пълната й противоположност. Беше пряма и силна, роден лидер. С нея никога нямаше да е лесно, щеше да е едно постоянно предизвикателство. Освен това бе дребничка, тъмнокоса и красива. А всяко момиче, с което Кий бе виждал Ерикс през вековете, отговаряше на същото това описание. И след като брат му желаеше Джордан толкова силно, че да зареже отшелничеството си и да се появи в реалния свят, Кий силно се съмняваше да е възнамерявал да отвлече Марая вместо Джордан. Щеше да я ползва единствено за примамка.
	Мислено отбеляза, че трябва да каже на останалите за това, за да се постараят Марая да не напуска планината по никаква причина.
	Джордан продължаваше да гледа пясъка.
	— Тези думи — прошепна тя, — никога не съм чувала този език.
	— Това е древен език, свързан е с Подземния свят. Луцифер ни научи на тези думи, чува ни, когато ги изговаряме, и ни позволявала отворим портата. Означават…
	— Предавай тази душа, която скверни всичко човешко, на вечността отвъд. Пощада не дарявай. Бъди глух за зов и молби. — Тя му се усмихна. — Всичко разбрах. Но как точно отваряш портата?
	Той приглади разпиляната й от вятъра коса.
	— По същия начин, по който палеше и гасеше лампата в стаята ми онази вечер. Пожелах да се отвори и Луцифер го позволи. Но изисква много енергия, а не съм ял нищо от вчера на обяд, така че използвах твоята.
	— Значи съм ти нужна, за да те върна у дома.
	— Ами, да.
	— Значи един вид си оставен на милостта ми, така ли?
	— Джордан, аз съм изоставен на милостта ти където и да сме, при каквито и да било обстоятелства.
	— Исках да ти кажа нещо и понеже сме съвсем сами тук, моментът ми се струва подходящ. — Тя отново се втренчи в пясъчната ивица, която криеше портата. — Когато онзи тип се нахвърли върху Марая, а тя дори не се опита да му избяга, разбрах, че така се е затворила в себе си, за да се справи с болката, че е потиснала дори инстинкта си за оцеляване. — Погледът й се зарея във високата дюна пред тях и тя стисна ръката му. — Изпитвам невероятна потребност да я защитавам и страшно й се възхищавам, и сърцето ме боли за нея, но това, което ме изяжда, е чувството за вина. Не издържам на мисълта, че е в такова състояние заради онова, което е направила за мен. — Тя обърна сериозните си очи към него. — И разбирам защо не можеш да го мразиш, Кий. — Едри сълзи бликнаха от очите и залепнаха за ресниците й. — Не мога да си представя как си живял повече от хиляда години с такова непоносимо чувство на вина, а за теб е милиард пъти по-тежко, защото той се е превърнал в чудовище и няма шанс да бъде друг. В момента Марая е изгубена, да, но все пак е Анаво и няма да спра да се надявам, че ще намери пътя обратно. И мисля, че ако нямах тази утеха, щях да се самоунищожа. — Сълзите преляха и се затъркаляха по бузите й. — Съжалявам за онова, което ти наговорих, както и че ти причиних допълнителна болка. Не мога да спра да го мразя, Кий, но не ти се сърдя, че при теб не е така. — Тя стисна пръстите му. — Възхищавам ти се.
	Сълзите, които цял ден бе успявал да сдържи, изведнъж бликнаха и колкото и да преглъщаше и да си поемаше дълбоко въздух, Кий не можа да ги прогони. Накрая се отказа, дръпна я в прегръдките си и мълчаливо се разрида.


	Седемнадесета глава

	Когато Джордан най-после се върна в стаята си в Белия дом и се извини на Броуди, задето бе отсъствала шест часа вместо два, вече беше шест и половина сутринта и нямаше закога да спи. Замисли се дали да не се направи на болна и да си спести училището, но не й се искаше да пилее малкото време, което й оставаше в реалния свят. Щеше да си отспи, като се върнеше в Колорадо след три седмици.
	Баща й го нямаше на закуска. Бетси постави чиния с яйца пред нея и обясни:
	— Късно снощи в Атланта избухнаха безредици и баща ти реши да иде и да подкрепи органите на реда, а и да поговори с подстрекателите.
	— А кой е в основата? И редно ли е татко да ходи там? Не е ли опасно?
	— Обикновени хора. Не са част от групировка или нещо такова. Останали са без работа, а в петък закриха още един завод. И съм сигурна, че татко ти не е в опасност. Каквото е положението в момента, от тайните служби ще са още по-внимателни. Нали знаеш, че из цялата страна непрестанно има протести и размирици?
	Засрамена, Джордан си призна, че не е знаела.
	— Напоследък съм доста заета, Бетси, и не съм гледала новини. А и татко не ми споделя проблемите си както по-рано, предполагам, за да не ме разстрои.
	А Бетси, която от край време я насърчаваше да е по-активна, да следи какво се случва из света, сега я изненада:
	— Може би така е по-добре, Джо. Някой ден ти и твоето поколение ще ръководите страната и пак ще се сблъсквате със същите проблеми, понеже проблемите винаги са едни и същи. По-добре се радвай на малкото, което ти е останало от детството, защото един ден ще се събудиш със сериозни отговорности.
	Джордан залапа яйцата, но не пропусна иронията, че Бетси чудесно бе налучкала какво й предстои, само дето не знаеше, че детството й щеше да трае още само три седмици, а отговорностите, които я чакаха, бяха далеч по-сериозни, отколкото би могла да си представи.
	Кий я чакаше в централното фоайе на училището. Усмихна му се, зарадвана да го види и развеселена от външния му вид. Със синя блуза с дълъг ръкав, тъмносини дънки „Ливайс“ и лещи, от които очите му изглеждаха тъмносини вместо катраненочерни, вероятно щеше да прилича на всяко друго момче от гимназията, ако не беше над метър и осемдесет и с вързана на опашка коса. Направи й впечатление, че и други го оглеждаха — особено момичетата, — сякаш едва сега бяха забелязали колко е готин.
	— Вече си един от стадото — прошепна му тя.
	— Напълно хрисим и покорен.
	— Да не искаш да кажеш, че си го направил заради мен?
	Той я погледна в очите.
	— Замислих се, че може би е редно да опитам да не съм чак толкова очевидно хлътнал по теб, за да можеш да правиш нещата, с които се занимаваш по принцип, а и евентуално да накараш онези, дето искат да те изритат от поста ти, да размислят. Но после реших да се опитам да се впиша. Така ще мога да съм близо до теб, а другите може би няма да са толкова наострени, че излизаш с човек като мен.
	— Понеже те е страх да не убия някоя изгубена душа?
	— Понеже съм хлътнал по теб.
	— Само заради Анаво.
	Хвана я за ръката и тръгна по коридора към шкафчето си. Ханк и Гюнтер, едри и крайно не на място сред морето от хлапета, заеха позиция на няколко крачки от тях.
	Кий отвори шкафчето си, облегна Джордан срещу него и задържа вратичката му отворена, така че да им осигури малко лично пространство, доколкото това бе възможно при обстоятелствата, което никак не беше много.
	— Мислиш ли, че ако не те харесвах, щях да искам да съм с теб, понеже си Анаво?
	— Ами, всъщност да. Твърде много е заложено, особено Завета.
	Кий въздъхна.
	— Чак такъв задник ли съм? Братята ми ме смятат за робот, а ти мислиш, че те искам само защото можеш да ме спасиш.
	— Не си задник, но понякога си доста суров. А що се отнася до мен, мисля, че искаш да те изслушвам, когато си притеснен, и да ти помагам, когато трябва да взимаш решение. А и ме искаш за… да… така де… — Тя се изчерви, но не сведе поглед и зашепна: — Искаш момиче, което да бъде с теб нощем и да остане и на сутринта.
	— И си мислиш, че всяко момиче би ми свършило работа, стига да е Анаво?
	— Спокойно, Кий. Чакал си повече от хиляда години, а сега съм тук и се разбираме добре, така че е излишно да се преструваш, че ме харесваш. Тоест че истински ме харесваш. Иначе знам, че ме харесваш достатъчно, за да сме приятели.
	— Не знаеш ли, че те харесвам като много повече от приятел?
	— Че откъде да знам?
	Той я погледна объркано.
	— Не знам. — После челото му се изглади. — Но сега вече знаеш, понеже ти казах.
	Така копнееше да направи нужното, за да могат нещата между тях да потръгнат, но за съжаление, подхождаше така, както и към всеки друг проблем. Направи план, състави списък със задачи, отмятай задачите една по една. Когато стигнеш до края на списъка, си готов. И преминаваш към следващия проблем или проект.
	— Да, Кий, сега вече знам.
	Той я погледна очаквателно, искаше му се да чуе какво чувства тя към него. А Джордан се сети как бе казала на Мери Майкъл, че Кий е романтичен колкото вчерашна овесена каша, но истината бе още по-тъжна. Та той нямаше и понятие от романтика. Създал бе истинска Райска градина в парника си, а никога не й бе подарил и едно цвете. Понякога я гледаше така, сякаш бе най-красивото момиче на планетата, но рядко го казваше гласно. Беше безцеремонен и арогантен и твърде често я гледаше така, както и сега — нетърпелив да чуе отговора й.
	Но пък бе отишъл до Букурещ, за да поправи зайчето й и да открие нещо за миналото й. Спасил бе сестра й. А когато му бе казала, че съжалява за думите си, лидерът на Мефисто, който никога не губеше самообладание, бе плакал като дете.
	Ставаше всяка сутрин и надяваше хомота заради братята си, баща си и всички други в планината. За цялото човечество. Възможно бе да се окаже неспособен на онази любов към нея, която можеше да му спечели Рая, но щеше да й бъде верен завинаги. Беше много повече от романтичен. Беше мъдър и силен, и напълно отдаден на хората, които обичаше.
	Джакс вчера й беше казал, че тя е на път да се влюби, но Джордан започваше да се чуди дали всъщност не бе извървяла този път до края.
	Покрай тях мина един от най-добрите приятели на Матю и я стрелна с обвинителен поглед, но тя реши да не му обръща внимание. Обичаше Матю и щеше да се погрижи той да го разбере, преди да й се наложеше да изчезне отново, но с него никога не се бе чувствала по този начин — сякаш лети във въздуха. Матю бе бягството й от цялата лудост, съпътстваща задълженията й на първа дъщеря, а тя бе неговото убежище от свръхкритичния му баща.
	А Кий никога нямаше да бъде нейното бягство. По-скоро щеше да има случаи, в които тя самата щеше да иска да избяга от него, защото бе син на Ада. Защото бе Кий. Но освен това бе и онзи глас във вятъра. И никога нямаше да я възприема като даденост.
	Тя се пресегна, хвана го за една от гайките на колана и го дръпна към себе си.
	— Много повече от приятел си ми, Кий.
	Облекчението му бе очевидно.
	— Чудесно. Тогава ще ми повярваш ли, че дори да можех да избирам от цяла стая, пълна с Анаво, щях да избера теб?
	— Така ли?
	— Абсолютно. Признавам, че не си каквато очаквах, но си точно това, което желая.
	— А какво очакваше?
	— Мило свито момиче, което не би провокирало брат ми да я намушка стотина пъти.
	— Скромна и срамежлива? Стига, Кий, та ти би я смачкал и забравил след по-малко от седмица.
	— Сега ми се струва очевидно. — Той й се ухили. — И теб се опитвам да смачкам през цялото време, но просто си твърде… бодлива.
	Удари вторият звънец и двамата закъсняха за часа, така че господин Шели писа по една забележка и на двамата. Докато си проправяха път към дъното на стаята, където ги чакаше Броуди, видяха Марк — вече без циреи. Джордан очакваше, че ще подметне нещо на Кий, но той така и не вдигна поглед.
	Когато седнаха, Кий дръпна листчето със забележката, извади и своето и ги сгъна заедно във формата на сърце, което постави върху учебника й по химия. Стана й безкрайно приятно, че я бе изненадал с такъв романтичен жест. И дори не забеляза веднага, че на сърцето е написана бележка: „Уморена си, но знам, че ще искаш да се видиш с Марая. Най-добре пропусни тренировката и се прибери да се наспиш.“
	Добре де, жестът не беше особено романтичен, поне не в стандартния смисъл надумала, но при положение че ставаше дума за Кий, напредъкът бе невероятен.
	Понечи да прибере сърцето в раницата си, но той го дръпна и дописа: „И не забравяй да ми позволиш да те целуна“.
	Хвърли му бърз поглед, но той гледаше право напред, очевидно погълнат от лекцията за емулгиращите агенти.
	Остатъкът от деня премина по съвсем различен начин от предната седмица. Околните не се стряскаха толкова много от Кий и причината едва ли бе само в новите му дрехи. Той самият се бе променил. Вярно, никога нямаше да стане най-популярното момче в гимназията, тъй като си оставаше мълчалив и саможив, но пък седя до нея по време на обяда и дори участва в разговора. Усмихваше се на приятелите й и дори запомни имената им.
	В другия край на масата Ерикс седеше до Теса и всеки път, когато Джордан погледнеше натам, го улавяше да я гледа. Кий също го забеляза, но продължи да играе ролята си на най-обикновено момче. Когато приключиха с обяда и тръгнаха към стаята, я държа за ръката през цялото време, без изобщо да спомене за Ерикс. Странно, но като че ли му се искаше да се преструват на нормални ученици.
	Вечерта Джордан отиде да види Марая и двете седнаха да разглеждат снимките от семейния им албум. Беше направо нереално да гледа истинските си родители и й стана безкрайно тъжно, когато видя себе си и Марая съвсем малки и усмихнали срещу фотоапарата. Фотографии на двете с кукли, на люлки, седнали пред коледната елха, заспали сгушени заедно — Марая, прегърнала закрилнически Джордан, която стискаше зайчето си. Бяха изгубили толкова много време. Но ето че сега тя разполагаше с цяла вечност да бъде с Марая, както и с шанса да й помогне отново да бъде щастливото момиче от снимките.
	Джордан не забрави да позволи на Кий да я целуне.
	Когато си тръгна от Марая, която с нетърпение очакваше утрешния ден, понеже Саша й бе обещала да я научи да рисува, Джордан се транспортира пред вратата на Кий, почука и влезе. Той седеше на бюрото си и пишеше в дневника си.
	— Всеки ден ли го правиш?
	Той се облегна назад и кимна.
	— Горе-долу от средата на осемнайсети век. Цяла една стая в мазето е посветена на дневниците ми — безброй много кашони.
	— Но защо? Нали имаш фотографска памет.
	Кий се изправи и пристъпи към нея.
	— Но само за събития и хора. Не и за чувства.
	Виж ти. Джордан силно се впечатли.
	— Може ли да ги прочета?
	— Предполагам, че да, но не разбирам защо ти е интересно.
	Вярно, не би могъл да разбере, че й е интересно да научи повече за него и за онова, което вероятно разкриваше върху листа.
	— А за мен пишеш ли?
	Вече стоеше точно пред нея.
	— Естествено. Тъкмо описвах разговора ни от тази сутрин.
	— И какво написа?
	Кий хвана раменете й и се загледа в устните й, очевидно изгубил интерес към разговора за дневника му.
	— Писах колко ми е неприятно от това, че смяташ, че съм привлечен към теб само защото си Анаво, както и че ми се иска да можех да измисля как да ти го докажа. После си отбелязах да попитам Джакс, понеже него го бива в тези неща.
	— Нали ти казах, че ти вярвам? Мислиш, че те лъжа ли?
	Пръстите му се плъзнаха в косата й и обхванаха тила, а топлата му буза се прилепи до нейната.
	— Не би ме излъгала, но продължаваш да се съмняваш. Усещам го и направо полудявам. Ще ми се да знаех какво точно да ти кажа, за да осъзнаеш, че ти си всичко, което някога бих могъл да искам. За да разбереш, че обожавам как ухаеш на зюмбюл и че си най-нежното и меко нещо на божия свят, че да те чувствам в прегръдката си, е истинска благословия. За да знаеш, че те сънувам всяка нощ. — Той я целуна с благоговение. — И че бях загубен от мига, в който ме целуна и спаси живота ми. Възможно е и друга Анаво да е способна на такава смелост, Джордан, но дълбоко се съмнявам. Невероятно си храбра и силна. Съжалявам единствено, че Бог не може да чуе как му благодаря, че те изпрати.
	А тя си мислеше, че той с нищо не може да я изненада. Притисна се по-силно в Кий и прошепна, точно преди той да я целуне отново:
	— Излишно е да говориш с Джакс.
	Вторникът премина почти като предния ден. Ерикс все се навърташе около тях и я гледаше с плашеща настойчивост. Теса, слава богу, изобщо не забелязваше, но с Кий не беше така — след обяда отиде при Ерикс и му каза нещо. Той сви рамене и се отдалечи.
	— Какво му каза? — полюбопитства Джордан, когато Кий се върна при шкафчето й.
	— Че е крайно време да се откаже, понеже си твърде силна, за да се поддадеш.
	— Забеляза ли, че от миналата седмица насам няма повече изгубени души? А пък тези, които ги има, не ми говорят и не се опитват да ме провокират. Сутринта Карла пристигна на работа и се държа почти нормално. Уведоми ме, че трябва да изнеса беседа в училище другата седмица и че ще даваме вечеря за посланици в Белия дом след около месец. — Загледа се след отдалечаващия се Ерикс и Теса, която бързаше да го настигне. — Какво ли става?
	Кий също се загледа след тях.
	— Намислил е нещо. По дяволите, така ми се иска да приключваме с акцията още сега и да те измъкна оттук.
	Точно преди да завият, Ерикс се обърна назад и й се усмихна. По гръбнака й пробяга ледена тръпка.
	Следващият ден бе сряда и Джордан си тръгна по-рано от училище заради часа при психолога. Кий искаше да я придружи — естествено невидим, — но тя предпочиташе да е сама. Така че след шестия час Ханк и Гюнтер я закараха до военномедицинския център в Бъдезда. Ханк влезе да огледа кабинета, после влезе тя, а двамата охранители се паркираха пред вратата.
	На табелката пишеше „Тери Майерс“ и Джордан очакваше мъж, но завари жена на средна възраст с къса кестенява коса и очила, кацнали съвсем на върха на носа й. Седеше и прелистваше картона на Джордан.
	— Трудно ли се справяш с ежедневието? Някакви кошмари? Промяна в апетита? Изобщо нещо от този сорт?
	О, само ако знаеше!
	— Сънувам ужасни сънища за Матю, но не бих ги нарекла кошмари.
	— Виждала ли го, откакто се прибра?
	— Не — излъга Джордан. — Няма как. В интензивното е и там пускат само членове на семейството, но щом го прехвърлят в обикновена стая, смятам да отида да го видя.
	Доктор Майерс зададе още няколко въпроса и Джордан се постара да отговаря искрено, освен когато бе съвсем невъзможно. Към края на часа тя отново я попита за Матю.
	— Каза, че се чувстваш виновна за случилото се и от този разговор ми се струва, че именно това те тревожи най-много, дори повече от факта, че си била жертва на похищение.
	Разказа й за съобщенията на Матю и за нагласената снимка.
	— Всичко това говори, че той се чувства ужасно, и няма как да не изпитвам вина.
	— Казваш, че искаш да отидеш да го видиш, но дали е редно, при положение че така категорично не желае да се виждате? Дали не е по-добре да изчакаш да размисли?
	Нямаше как да й каже, че просто не разполага с толкова време. До акцията оставаха само две седмици и половина.
	— Ако ми каже да си вървя, ще си тръгна, но той все пак е един от най-добрите ми приятели и все си мисля, че бих могла да му помогна.
	— Работила съм с много хора с парализа, Джордан, и трябва да си подготвена. Процесът на приемане на загубата е дълъг и мъчителен и докато не стане готов да приеме новия си живот, Матю ще изпитва гняв и горчивина. Не искам да прибързваш и да се чувстваш още по-гузна заради реакцията му.
	За това не се беше замисляла, но пък и то не променяше нищо. Въпреки всичко трябваше да го види, преди да напусне Вашингтон завинаги.
	Опита се да осмисли разговора с психоложката по пътя към къщи, втренчила празен поглед през прозореца. На вечеря, когато баща й се поинтересува как е минал часът й, Джордан му отговори съвсем искрено:
	— Много ми помогна, но не мисля, че е нужно да ходя пак.
	— Сигурна ли си, Джо?
	— Да, татко, сигурна съм. Справям се.
	Стори й се преуморен и притеснен и за малко да го попита за безредиците в Атланта, но се спря навреме. Вместо това му заразказва разни случки от училище, като се надяваше да го откъсне от неприятните мисли, пък било то и само докато са на масата.
	Когато вечерта отиде да се види с Марая и видя първите й опити в рисуването, й стана ясно, че сестра й няма да има бляскаво бъдеще на художник, но си замълча.
	— Много е трудно, но пък беше забавно. Утре Зий ми е обещал урок по пиано.
	Всички бяха взели Марая под крилото си, а тя като че ли нямаше нищо против да поостане. Джордан не бе коментирала варианта да остане при тях — не й се искаше да плаши сестра си с Ерикс. Поне засега. А и още не й беше казала, че е Анаво.
	Но нямаше как да избяга от този разговор — щом Ерикс знаеше коя е, Марая вече нямаше да е в безопасност в реалния свят. Все пак Кий се бе съгласил да изчакат, докато тя посвикне с живота в планината.
	И Саша, и братята я обгрижваха всячески, а също и Матилда, която обожаваше всеки, който имаше нужда от нея. Всички я харесваха. Освен Феникс. Това така я беше впечатлило, че бе попитала защо той е толкова груб, след като останалите са така мили, но Джордан й каза единствено, че е загубил годеницата си и все още тъгува.
	— Кога?
	— О, отдавна — отвърна неопределено Джордан. Загледа нежно сестра си, която отпиваше от донесения от Матилда чай. — Значи уроци по пиано, а? Обичаш ли музиката.
	— Обожавам я. — Марая й се усмихна. — Като малки непрекъснато пеехме. Мама ни учеше на стари народни песни и вечер ги пеехме на татко.
	— Би ли ми изпяла нещо?
	Марая погледна смутено към камината, после започна. Още на третата нота Джордан беше омагьосана. Ниският й леко дрезгав глас беше вълшебен, а цялото й лице светваше, докато пееше. И в озарените й черти Джордан за миг зърна онзи човек, който сестра й можеше да бъде, ако животът не я бе смачкал.
	Намина да види и Кий, но не остана дълго. Имаше ужасно много домашни и въпреки че оценките й вече нямаха значение, не й се искаше да се откаже.
	В четвъртък бяха новите избори и по обяд вече бе загубила поста си.
	— Съжалявам, Джордан. Колкото и да ми се иска да обвиня Ерикс, задето е разпространил, че ще ходиш на психолог, знам, че вината е отчасти моя — прошепна й Кий, докато крачеха към столовата.
	— Няма никакво значение, Кий. И без това скоро заминавам. — Но въпреки това й беше болно и когато свършиха часовете, искаше час по-скоро да се измъкне, за да не се налага да слуша приятелите си колко съжаляват и да им повтаря, че няма значение, след като всъщност имаше огромно значение. Спря, колкото да изрови учебника по история от шкафчето си.
	— По дяволите — чу зад гърба си гласа на Кий.
	А после Кортни:
	— Ужасно съжалявам, че не спечели гласуването, Джордан.
	Това момиче бе последният човек, когото би искала да види в момента, но ето че стоеше зад гърба й и най-лицемерно лъжеше, че съжалява, задето Джордан я бяха натирили.
	— Да, и аз така. — Намерила учебника, тя се изправи, обърна се към Кортни и едва не подскочи. Очите й бяха потънали в сянка. Джордан я зяпна невярващо. — Не може да бъде. Точно ти, невъзможно.
	Тя сви рамене, сякаш да обърнеш гръб на Бог и да обещаеш душата си на мошеник, не беше кой знае какво.
	— Ерикс обеща да ме върне в класа на Хопър, за да си събера кредитите за „Принстън“.
	— Но нали искаше да следваш Теология и да станеш свещеник. А сега няма как да стане, така че за какво ти е „Принстън“?
	— Да, но това го осъзнах чак след това. Каква ирония, а? Действително ме вкара обратно в класа на Хопър, а сега не искам да ходя в „Принстън“.
	— Изобщо няма да ходиш в колеж — отбеляза Кий.
	— Хич не можеш да ме уплашиш, така че не си прави труда. — Тя се обърна към Джордан. — Да предам ли поздрави на Матю от теб?
	— Какво? — Джордан хукна след нея и я дръпна за ръката. — При него ли отиваш?
	— Сутринта го преместиха от интензивното, така че отивам да разбера дали не иска да оздравее. Ерикс може да го излекува, нали знаеш? — Тя се усмихна, но усмивката така и не стигна до очите й. — Толкова те обича, че ще направи всичко, за да проходи отново и да не те загуби заради… онова нещо. — Кортни кимна към Кий.
	Докато гледаше как тя изчезва сред морето от ученици в коридора, гърлото на Джордан се сви от ужас. Искаше да я спре, но не можеше, а и Ерикс винаги би могъл да изпрати някой друг при Матю. Бавно се върна при шкафчето си с усещането, че светът се люлее под краката й.
	— Възможно е да не се съгласи — опита се да я успокои Кий.
	Кортни бе почти на изхода.
	— Днес срещнах Ранди пред кабинета на господин Барнс и го питах какво му е обещал Ерикс. — Тя вдигна уплашените си очи към Кий. — Иска да играе за университета „Нотр Дам“. Продал е душата си, за да стане футболист. А на Матю ще предложи отново да ходи. Та това е милион пъти по-важно от футбола. Нима би могъл да устои?
	— Важното е не толкова какво иска човек, Джордан. А как се надява да се промени животът му. Зий се поразрови малко и установи, че Ранди учи тук на стипендия. Представи си само: момче от семейство с недотам добро финансово положение в училище със супербогати деца. Може би се надява, че ще стане професионален футболист и ще стане богат и известен, ако играе за „Нотр Дам“. А приятелите на баща ти вероятно са си мечтали за повече власт или авторитет, или каквото там смятат, че им липсва, за да се чувстват по-стойностни. Ако Матю продаде душата си, за да проходи, няма да е само за да стане от инвалидната количка. Причината ще е друга, нещо, заради което иска да се чувства пълноценен. Именно затова Ерикс така го бива. Успява да налучка за какво истински жадуват хората, кои са най-дълбоките им копнежи, нещата, които никога не биха изказали гласно, които не биха признали дори пред себе си.
	Сега вече Джордан съвсем се потисна.
	— Бащата на Матю е твърдоглав перфекционист, очаква от него винаги да е идеален. Ако Матю се представи не както трябва, се държи с него като с боклук, а той, разбира се, не може да отговори на очакванията му, защото никой не е съвършен. — Входната врата се хлопна зад гърба на Кортни. — Не знам кога точно, но трябва да отида да го видя, Кий.
	Той не възрази, нито поиска да я придружи. Погледна я с тъжен разбиращ поглед.
	— Зная.
	Когато Джордан потегли към Белия дом с Ханк и Гюнтер, Кий се прибра в къщата на Капитолийския хълм, където уж живееше с Броуди и една Лумина на име Мирабел, която се представяше за тяхна леля. Пощата му се беше задръстила от реклами. Понечи да изтрие всичко, но в последния момент реши да ги прегледа. Попадна на нещо интересно и се зачете.
	Двамата с Броуди най-официално бяха поканени на зимния бал, който щеше да се проведе в столовата на гимназията тази събота. Чул бе това да се коментира из коридорите, но не беше обърнал никакво внимание. От поканата обаче бе видно, че „Оутс“ гледа сериозно на това мероприятие.
	А и щеше да е последният й училищен бал.
	Стиснал поканата, той се транспортира в стаята й невидим, със затворени очи.
	— Облечена съм — обади се Джордан.
	Кий отвори очи. Тя седеше с кръстосани крака на леглото и четеше учебника по история.
	— Смяташ ли да ходиш на това нещо? — Той размаха поканата.
	Джордан поклати глава.
	— Теса ще ходи с Ерикс и двамата със сигурност ще спечелят конкурса за крал и кралица на зимния бал. За Теса ще съм много доволна, но на онези, дето ще гласуват за Ерикс, никак няма да им се зарадвам.
	— Според мен трябва да идеш. С мен.
	Тя го изгледа косо.
	— Никак няма да ти хареса.
	— Много е вероятно, но искам да те заведа, това ти е последната възможност.
	Изражението й се промени, стана някак разнежено.
	— Нямам какво да облека.
	— Хайде, хайде, влизал съм в дрешника ти.
	Джордан се облегна назад.
	— Добре, но обещай да не се подиграваш на никого и да не мрънкаш за музиката. И да не изяждаш всички кексчета.
	— А ще може ли да танцуваме?
	Тя се усмихна.
	— Аз мога. А ти?
	— Танцувал съм валс из едни от най-хубавите бални зали в Европа.
	— Няма да има бални танци.
	Кий изпъшка.
	— Точно от това се страхувах.
	— Все още ли искаш да отидем?
	— Ще мога ли да те притисна в някое тъмно ъгълче, за да се целуваме?
	— Силно се надявам.
	— Тогава искам. — Канеше се да тръгва, когато забеляза, че е облечена в една от ризите му. Разпозна я по миниатюрните инициали — КДК — избродирани на джоба. Беше й ужасно голяма.
	— Охо, госпожице Ловки пръсти, да не си ровила из гардероба ми?
	— Може би. — Тя се изчерви. — Харесва ми как мирише.
	— На какво? Препарат за колосване?
	Тя се усмихна смутено.
	— На теб.
	На следващия ден Джордан пропусна училището въпреки протестите на охранителите си и помоли Ханк да я заведе до университетската болница „Джордж Вашингтон“. Кий й писа съобщение в осем и петнайсет, пет минути след началото на първия час.
	„Днес ли?“
	„Да.“
	„До теб съм. Каквото и да се случи.“
	„Страх ме е.“
	„Приятели сте отдавна. Всичко ще бъде наред, щом влезеш.“
	„Освен ако не е положил клетвата!“
	„Тогава ще си тръгнеш. Обещай ми, че ще си тръгнеш.“
	„Обещавам.“
	На рецепцията Джордан се осведоми коя е стаята на Матю, качи се с асансьора и тръгна по коридора покрай безброй врати, докато най-накрая го намери.
	Гюнтер влезе преди нея, нали това му беше работата, с което уби всякакъв елемент на изненада.
	— Матю ме помоли да ти кажа да не влизаш — съобщи й, като излезе.
	— Да не би вътре да има наемен убиец с пистолет?
	— Естествено, че не. Щяхме ли така спокойно да си стоим тук?
	Джордан бутна вратата и влезе, а Ханк и Гюнтер останаха в коридора. Краката й се подкосиха от облекчение, когато не видя сянка върху очите на Матю. Беше сам, което бе добре. Щеше да е ужасно, ако трябваше да говори пред майка му.
	— За бога, Джордан, недей. Моля те, недей.
	— Трябваше да те видя, Матю.
	Той така и не отклони поглед от телевизора, включен без звук на И Ес Пи Ен.
	Джордан спря до леглото, без да знае откъде да започне. Той изглеждаше далеч по-добре от предния път, веднага след връщането й от Лондон. Маркучите и системите бяха много по-малко. Косата му бе възвърнала обичайната си чорлава мекота, а един перчем падаше на челото му, както обикновено. Очите му бяха изгубили онзи обезумял, див блясък и вместо това гледаха с тъжно примирение.
	— Знам, че ме излъга за Тори. Онази снимка беше подправена.
	— Направих го, за да разбереш, че говоря, сериозно. Но въпреки това си дошла. Защо ли изобщо се учудвам, нали те познавам. Вечно трябва да поправиш всичко и всички, вечно си ангел отмъстител. Нямам нужда от ангел, Джордан. Имам нужда от краката си, а тях дори ти не можеш да оправиш.
	Напротив, можеше. И буквално полудяваше от чувство на безсилие заради това, че не можеше да впрегне способностите си и да го излекува.
	— Бих дала всичко това да не ти се беше случило. Винаги ще смятам, че вината е моя.
	— От къде на къде? Някакви мъже решиха да нахлуят в къщата ми, за да те отвлекат. И ме застреляха. Къде е твоята вина?
	— В това, че съм дъщерята на президента, затова дойдоха.
	— Но да ходя с теб, беше мой избор. Знаех, че няма да е като да ходя с дъщерята на застрахователен агент. Нали затова ти начисляват агенти да те пазят, защото винаги съществува опасност да се случи нещо. Знаех в какво се забърквам. Така че може би аз би трябвало да се чувствам като идиот, задето излизах с „Първата дъщеря“.
	— Може би да. Или поне би трябвало да ми се сърдиш, че ти отказах онази вечер.
	Матю най-после я погледна.
	— Знам какво си мислиш. Че ако бяхме в стаята ми горе, щяхме да имаме шанс да се измъкнем. Но грешиш. Прозорецът ми е на седем метра от улицата. Този на банята е твърде малък, за да се измъкнем оттам. От спалнята на нашите също няма друг изход. А от гостната пак има седем метра до земята. Така че и горе щеше да е същото. Може би дори по-лошо. — Той се обърна отново към телевизора. — Така че си спести чувството за вина, Джордан. Каквото станало, станало, поправителни в тоя живот няма.
	Явно и той като нея бе превъртал до безкрай евентуалните им варианти за бягство.
	— Тогава така и не успях да ти кажа, че те обичам.
	Матю затвори очи и облегна глава на възглавницата.
	— По доста странен начин го показваш. Кортни ми каза за новия.
	Доста бе мислила как ще реагира на този въпрос, но въпреки това й се искаше да не се беше стигало до него.
	— Докато… ме нямаше, ми се случиха някои неща. Чувствам се странно, различно. А той е нов и няма никакви очаквания, държеше да се запознаем, понеже и в неговия живот са се случили неприятни неща. С него не е нужно да се преструвам.
	— Нито да се чувстваш виновна?
	Ужасно се измъчваше от това, че се налага да го нарани, след като той и без това страдаше толкова. Но бяха приятели от твърде отдавна и го обичаше прекалено много, за да го лъже.
	— Чувството ми за вина няма отношение към това, че не сме заедно, Матю.
	— Естествено, че няма. Не сме заедно, защото скъсах с теб.
	— Когато излезеш оттук и успееш да изградиш отново живота си, не искам да съжаляваш или да се чувстваш виновен, задето си ме отблъснал.
	Той отвори очи и я изгледа гневно.
	— Какво точно ми казваш? Че ако не бях скъсал с теб, щеше ти да го направиш?
	— Вече не съм същият човек, Матю.
	Гневът му се изпари и й се стори, че ще заплаче.
	— Нито пък аз. — Той преглътна с мъка и заби поглед в телевизора в ъгъла. — Липсваш ми, Джо. Откакто се запознахме, не е минал и ден, в който да не сме говорили. Не мога… вече никога няма да е същото.
	Тя не биваше да плаче. Матю мразеше да я гледа как рони сълзи, така че се налагаше да се стегне. Но, боже мили, колко беше трудно.
	— Ако искаш да си ходя, ако предпочиташ да не ме виждаш или да не говориш с мен, ще си тръгна. Но толкова време сме били така близки и ми се струва, че сега повече от всякога това приятелство е изключително важно.
	Той отново преглътна.
	— Чувствам се толкова… унизен.
	— Точно пред мен ли, Матю? Та аз съм човекът, който те познава най-добре, който те обича. Парализиран си, защото се опита да ме спасиш. Наистина ли смяташ, че някога бих могла, че изобщо е възможно да те уважавам по-малко само защото не можеш да ходиш?
	— Това не е единственото, което не мога да правя, Джордан.
	— Нима се чувстваш по-малко човек заради това? Сексът съвсем не е най-важното нещо. Ти си невероятен човек, можеш да дадеш толкова много на света.
	— Ще мине доста време, преди да стигна до там.
	— Знам.
	Той сведе глава и се втренчи в ръцете си, свити върху одеялото.
	— А този новият? Кортни твърди, че е ужасен. Направо го мрази.
	— Затова ли дойде да те види? Да ти каже, че съм се сприятелила с новото момче? — Молеше се да каже да. Молеше се Кортни да не е поискала от него да отдаде душата си на Ерикс.
	Матю поклати глава.
	— Бях решил да помоля сестрата да я изгони, понеже мислех, че е дошла да ми проповядва. И без това ме побърква, но точно сега нямаше да я издържа. — Топлите му кафяви очи издаваха объркването му. — Но тя изобщо не спомена за Исус. Първо се разприказва за теб и новия, после ме попита дали искам да оздравея. Мислех, че се кани да положи длани върху мен и да ми заговори на някакъв измислен език. Така че се приготвих да звънна за сестрата. Но тя ми каза, че е открила нова философия, че вече не е християнка. Направо ме уби.
	Джордан не каза нищо, но беше напълно съгласна. Смятала бе, че Кортни би била последният човек, който да продаде душата си.
	— Знаеш отношението ми към Бог. Вярвам дълбоко, така че й казах, че не се интересувам от предложението й.
	— Сериозно ли каза, че може да те излекува?
	— Че познава някой, който можел да го направи. И чуй само: организирал е някаква алтернативна религия и търси хора, които да положат клетва да го следват. Казах на Кортни, че това съм го гледал по „Зоната на здрача“ и не свършва никак добре. А тя се вбеси и заяви, че нейното било сериозно, а тоя тип имал такива сили, каквито изобщо не съм можел да си представя. — Той поклати пива. — Минала е от едната крайност в другата.
	— Ами ако е истина? Ако действително някой би могъл да те излекува? Би ли се отказал от Бог, ако това е условието?
	Матю дълго се взира в нея, преди да отговори:
	— Не, никога. Искам да съм здрав, но тук залозите са твърде високи… — Той млъкна насред изречението и изведнъж се вцепени.
	Джордан премигна. За част от секундата си помисли, че е умрял, и сърцето й спря.
	Но после вратата на банята се отвори и в стаята влезе Ерикс. Нищо чудно, че Матю лежеше като статуя. Той го беше замразил.
	— Сигурно си много щастлива, че е отказал предложението на Кортни.
	Забравила страха си от гняв, Джордан само го изгледа кръвнишки.
	— Пак ли ми следиш мобилния? Откога подслушваш?
	— От достатъчно дълго. — Той кимна с глава към Матю. — Много ти се иска да стане от това легло, нали?
	— Да, но не толкова, че да тръгна с теб.
	— Така си и мислех. — Той се пресегна през перилата на леглото и пъхна ръце под гърба на Матю. — Но въпреки това ще го излекувам. Заради теб.
	— Защо? Мислиш, че така ще ти бъда длъжна? Та той лежи в това легло заради теб.
	— Наясно съм с това. Така че го приеми като извинение.
	— Ти от хиляда години не си се извинявал за нищо.
	Той млъкна за миг, съсредоточи се върху неподвижното тяло на Матю, после дръпна ръцете си и се изправи.
	— Когато някой се извинява, е добре да изпитва разкаяние, а тъй като аз никога не съжалявам за нищо, което съм сторил, не ми се налага да искам прошка.
	— Ако си мислиш, че ще повярвам, че съжаляваш за случилото се с Матю…
	— Никога не бих обидил интелекта ти с такова предположение. Естествено, че не съжалявам, но и не искам да живееш смазана от чувство за вина до края на вечността.
	— Какво ти пука на теб?
	Той я изгледа с мъртвите си очи.
	— Когато дойдеш при мен, а ти все някога ще го направиш, искам съвестта ти да е чиста.
	— Така че цялото ми нещастие да се дължи на теб?
	— Не искам да си нещастна. Искам да ми родиш синове.
	За малко да се изсмее. Та той нищо не разбираше.
	— Да бе, защото да ти родя деца, няма да е най-голямото нещастие.
	— Те ще са и твои деца. И мисля, че ще ги обичаш, независимо кой е баща им. — Очите му я прегаряха и тя можеше да се закълне, че долавя нещо, нещо ново, зад безчувствената им чернота. — Искам син, Джордан, и искам ти да ме дариш с него.
	Крайно смутена както от темата на разговора, така и от неприятната му близост, Джордан сведе очи към Матю.
	— Искаш го само за собствените си цели. Ти си неспособен на любов. Всичко се върти около теб. Никое дете не заслужава такъв баща.
	— Много деца живеят с такива бащи.
	Тя вдигна рязко глава към него.
	— И пишат на известни личности като теб, търсят онова, което родителите им не могат или не желаят да им дадат. Може и да съм неспособен на любов, възможно е чувствата към децата ми да се свеждат до нарцистична вманиаченост вместо жертвоготовно обожание, но въпреки това искам дете. Искам нещо, което да ми принадлежи.
	Джордан бавно поклати глава.
	— Никой не принадлежи другиму, дори собствените ти деца. А твоето дете ще е и мое. И дори да ме заключиш и да не ми даваш да го видя, пак ще притежава частица от мен, а това променя всичко.
	— Наясно съм с това. Именно частицата Анаво от теб ще го направи велик.
	— Но аз съм също и Мефисто, или може би си забравил? Да предположим, че синът ти се роди истински Мефисто и гените му го тласкат да те мрази. Ами ако се обърне срещу теб, когато порасне?
	— Как се превърна в Мефисто?
	— Кий ме целуна.
	Ерикс видимо се изненада.
	— И само толкова? — Тя кимна и той сви рамене. — Възможно е твоята частица Мефисто да не се предава на поколенията. Ще рискувам. Все един от синовете ми ще бъде като мен. Ще види какви възможности разкрива господството над Ада.
	Джордан извърна очи.
	— Едва на седемнайсет съм, Ерикс. Не желая да раждам деца. Още ми е много рано.
	— Мога да чакам.
	Невероятно.
	— Да не би току-що да прояви жест на внимание?
	— Вярно, син на Ада съм и някои биха ме нарекли чудовище. Но не съм животно. Майка ни много държеше на обноските.
	— И какво мислиш, че би могъл да сториш, та да ме убедиш да ти дам каквото искаш?
	— Важното е не какво мога да ти сторя, Джордан, а какво мога да сторя за теб.
	— Например да излекуваш Матю?
	Ерикс поклати глава.
	— Но той не е най-важното нещо в живота ти, нали така?
	— Определено е сред най-важните.
	— Но не е Кирос.
	Джордан се дръпна от леглото.
	— Много жалка заплаха, Ерикс. Не можеш да направиш нищо на Кий.
	— Никой не познава брат ми като мен. — Той заобиколи леглото и спря на няколко крачки от нея. — Всичките ми братя са далеч по-близо до голата пустош на моята душа, отколкото до Райската градина на твоята, но Кий е различен. По неясна причина никога не е имал такава част от светлината на майка ни, каквато се падна на нас. У него имаше някаква тъмнина, още преди да скочи. Прикрива я добре и е възможно никога да не я зърнеш, дори да прекараш вечността с него, но не се съмнявай, че я има. Разказвал ли ти е за Кианос? За детството ни?
	Уплаши се какво би могъл да каже. Заповтаря си, че е лъжец, че е готов на всичко, за да получи желаното. Тогава защо изобщо го слушаше? Защо не можеше да се отърси от ужасното чувство, че не я лъже. Бавно кимна.
	— Майка ми ни обичаше всичките, но към мен чувствата й бяха по-различни. Нали й бях първородният син, а понеже Мефистофел рядко оставаше при нас, тя разчиташе на мен. Кий неистово ревнуваше. Така и не можах да разбера дали ревността му е насочена към мен, или към майка ни, понеже обичаше нея толкова, колкото и мен. Понякога не можеше да се сдържи и й наговаряше ужасни неща. Понякога, когато най-малко го очаквах, се обръщаше срещу мен, при това с такава злоба, че на два пъти за малко да ме убие.
	— Не ти вярвам.
	— Няма значение. Вероятно ти се иска да си мислиш, че сега, когато е с теб, се е променил, но тъмната му страна никога няма да изчезне.
	— Никога не бих се страхувала от Кий.
	— Така е, достатъчно си силна, за да устоиш на всичко, което би могъл да направи, а понеже си Анаво, винаги ще му прощаваш.
	— Тогава не разбирам защо ми говориш всичко това.
	— Защото той прилича много повече на мен от останалите, Джордан. Не ме мрази, както те. — Той направи крачка към нея. — Ако ми откажеш, ще го убедя да се откаже от малкото светлина, която има в душата си, и да се закълне да ме следва. Ще бъдем като Луцифер и Мефистофел, ще работим заедно за обща кауза. Кий ще стане досущ като мен.
	Тази представа бе толкова кошмарна, че съзнанието й отказваше да я приеме. Кий нямаше да има никакъв шанс за Рая. Братята му щяха да го мразят. Тя самата щеше да го мрази, понеже беше Мефисто и кръвта й ненавиждаше Ерикс и всичките му последователи.
	— Никога няма да те последва.
	— Сигурна ли си? Все още ме обича и се чувства точно толкова виновен, колкото и преди хиляда години. Знам го. Виждам го в очите му всеки път, когато се срещнем. И ти го виждаш. И ти го знаеш.
	— Щом чувството за вина не го е тласнало да те последва цели хиляда години, защо ще го направи сега?
	Ерикс се усмихна лукаво.
	— Никога не съм му го предлагал. Ако реша да го направя, няма да пропусна да му напомня какво съм направил за братята си и какво загубих. Ще му кажа, че не мога да издържам самотата и той ще ме разбере, защото и той чувства същото.
	— Вече не. Сега той има мен и никога няма да ме изостави — отвърна тя, но душата й крещеше: „Ами ако го направи?“. Нямаше представа колко могъщо можеше да бъде чувството за вина, преди да намери Марая. Докъде би стигнала, за да помогне на сестра си? Не би могла да каже.
	— Предлагам да провериш дали ще можеш да убедиш сама себе си, че той ще ми откаже. Ако в душата ти остане и най-малкото съмнение, тогава приеми да дойдеш с мен в Ериниите и да ми дадеш синовете, които желая, а аз ще го оставя на мира. — Той кимна към Матю. — Когато се събуди, веднага ще разбере, че е оздравял, защото отново ще усеща краката си. Ще реши, че се е случило чудо, и всички ще благославят Господ, но ти и аз ще знаем истината. Нали така? — И изчезна.
	Клепачите на Матю потрепнаха.


	Осемнадесета глава

	В събота вечерта, когато Кий се транспортира от дрешника си в Колорадо до къщата във Вашингтон, Мирабел и Броуди гледаха „Доктор Ху“. Момчето натисна паузата и подсвирна.
	— Готин смокинг.
	— Благодаря. Няма ли да се включиш във веселбата?
	— Не ме бива много по танците.
	Глупости. Чисто и просто Броуди още бе хлътнал по Джени Браун, момичето, с което се бе запознал в гимназията в Телюрайд предната година, когато се бе наложило да ходи на училище с Джакс. Кий дори бе ходил да я види с надеждата тя да има качества, подходящи за Лумина. Беше мило, кротко и приятно момиче — идеална за Броуди, — но никога нямаше да бъде Лумина. Тъмната й страна бе прекалено силна.
	Така че той тъгуваше по момиче, което никога нямаше да бъде негово. И съответно интересът му към момичетата в „Оутс“ бе нулев въпреки очевидното им внимание към него, което само доказваше колко е хлътнал по Джени.
	— Кирос — обади се Мирабел с плътния си британски акцент. — Много си елегантен.
	— Благодаря. — Звънецът иззвъня и Кий отвори вратата, обхванат от необяснима тревога. С облекчение установи, че отвън е само Гюнтер в тъмния си костюм.
	— Кой е господинът, Кий? — обади се Мирабел иззад гърба му. — О, здравейте! Вие агентът на Джордан ли сте?
	Гюнтер зяпна и дори не си направи труд да я поправи.
	— Ъм, ами. Ъ-ъ… Да. Да, госпожо.
	— Това е леля ми Мирабел — представи я Кий.
	— Да, виждам. — Май Мирабел му допадаше, а и тя самата изглеждаше силно впечатлена от него. Кий направо очакваше помежду им да блесне искра. А после Гюнтер се усмихна, което май се случваше за първи път. Кий премигна от изненада. Та той беше стопроцентов Лумина. При първа възможност щеше да помоли братята си да го проверят.
	Но за момента задачата на Гюнтер беше зад волана.
	— Готов ли си? — попита го Кий с надежда, че това ще разпръсне магията.
	Гюнтер се дръпна назад.
	— А… да, готов съм. Джордан е в колата, чака. — Той се усмихна отново на Мирабел. — Много ми беше приятно.
	— И на мен! Непременно се качете, когато върнете Кирос, ще ви направя чай. Бих предложила и чудесно ирландско уиски, но нали сте на работа. — Тя му се усмихна лъчезарно и той едва не се спъна в саксията на предното стъпало.
	Кий го заобиколи и мина отзад. Дъхът му спря, когато отвори вратата. Джордан бе цялата в бяло — в дълга кадифена рокля, цялата обсипана в кристали. Ръцете й бяха голи, загърнати с ефирен шал. Косата й бе вдигната на кок, а на ушите й проблясваха диамантени обици. Всичко това, съчетано със сиянието на Анаво. Кий не бе виждал нищо по-прекрасно. Никога.
	Настани се до нея и побърза да хване ръката й, просто защото не можеше да не я докосне. Уханието на зюмбюли се смесваше с парфюма й и главата му се замая — толкова сладостна и провокативна бе комбинацията.
	— Изглеждаш невероятно в смокинг — прошепна тя.
	Той стисна пръстите й.
	— Но не колкото ти в тази рокля. Мисля, че не е възможно да съществува нещо по-прелестно.
	Тя му се усмихна, но в усмивката й се долавяше някаква горчивина.
	— Наред ли е всичко?
	Не я беше виждал от вторник, нали вчера бе пропуснала училище. А заради чудодейното оздравяване на Матю беше останала с него целия ден, за да му помогне с прибирането у дома. Закле му се, че няма нищо общо с чудото, и Кий се принуди да й повярва, защото ако тя го бе излекувала, сега нямаше да седи до него. Луцифер щеше мигом да я отведе. Въпреки това случилото се му се струваше крайно подозрително.
	А снощи бе казала, че не е в състояние да мине да ги види, че е изтощена емоционално, и бе обещала да му разкаже за Матю тази вечер. Но този разговор можеше да почака.
	Ханк се обърна назад от мястото си до шофьора и огледа преценяващо Кий.
	— Добре си се издокарал.
	— Благодаря. Хей, а вие защо сте дежурни? Нали обикновено карате дневната смяна?
	— Сменихме се с нощната смяна. По заповед на принцесата.
	— Ханк и Гюнтер те познават по-добре — заоправдава се Джордан. — Нощната смяна има навика да ми диша във врата. А и Ханк, и Гюнтер… я чакай, а къде е Гюнтер? — Тя се наведе да погледне към входната врата на къщата.
	— Кий, та той флиртува с леля ти.
	— Че можеш ли да го виниш? — възкликна Ханк. — Жената е прекрасна. — Той свали прозореца. — Хей, Казакова, ти май забрави, че си на работа.
	Минута по-късно вече пътуваха за училището, а когато пристигнаха, Ханк и Гюнтер мигом влязоха в ролята си.
	— Ще се постараем да не ви досаждаме, но все пак ще трябва да поддържаме по-късо разстояние, отколкото в училище — предупреди я Ханк. — Ще е пълно с хора, така че гледайте да не се отдалечавате много. Във всеки един момент трябва да виждате поне единия от нас. — Той кимна на Кий. — Май ще си с половин глава над останалите, та гледай да съдействащ на Дребното, става ли?
	— Ако обещаете да гледате на другата страна, когато я целувам.
	— Договорихме се. — Той излезе от колата и след десетина минути даде знак на Гюнтер, че могат да влизат.
	Когато прекрачиха прага, а после минаха и през металдетектора, Кий, обзет от известно любопитство, забеляза, че светлините в коридорите са намалени. Присъстващите до един се бяха изтупали до немай-къде, а имаше и такива, които досега не му бяха правили впечатление на особено привлекателни, а тази вечер изглеждаха дяволски добре.
	Трапезарията беше в дъното на главния коридор — подобна на пещера зала с орехова ламперия, извит таван и прозорци със стъклописи в готически стил. Обикновено приютяваше дълги редици с маси, но тази вечер бе превърната в зимен дворец, изкуствен сняг бе посипан по периферията на дансинга, върху масите със закуски и по цялата сцена, издигната в предната част. Хиляди снежинки във всякакви форми и размери, изрязани от лъскава бяла хартия, висяха от тавана и се полюшваха плавно над главите на танцуващите. Встрани, до стената, атрактивен диджей демонстрираше главозамайващи умения зад пулта, достойни за който и да е от скъпите клубове, в които Мефисто обичаха да ходят. В момента беше пуснал Джей Зи.
	Чу Джордан да пита:
	— Откъде се взе всичко това?
	— Ерикс спонсорира събитието със солидна сума — отговори Меган Томпсън някъде зад тях.
	Джордан се смръщи и Кий забеляза как очевидното й възхищение от украсата и диджея мигом помръкна — всичко й се струваше покварено от Ерикс. Жалко, че сам не се беше сетил да направи такъв жест. Пари имаше в изобилие, но пък нямаше никаква представа как се организират училищни забави.
	— Хайде! — Той хвана Джордан за ръката и я поведе навътре. — Първо кексчета или танци?
	— Кексчета.
	— Сигурен бях — усмихна й се той.
	Закуските, разбира се, се оказаха претенциозни произведения на сладкарското изкуство — всяко кексче бе украсено със собствена различна захарна снежинка, а всички заедно бяха подредени в огромна кула, оформена като заснежен връх.
	Раздразнението на Джордан още повече се засили.
	— Идеята беше закуските да са дело на Женския център — така щяхме да им дадем възможност да наберат средства и да се чувстват полезни.
	— Ерикс ги поръча на онзи готвач от Балтимор. Чух, че стрували три хиляди долара — обади се пак Меган зад тях.
	Кий взе едно кексче от кулата и го подаде на Джордан. Тя поклати глава.
	— Хайде, хайде, кексчето не е виновно, че Ерикс го е платил.
	Тя се предаде, отхапа и заяви с пълна уста:
	— Дявол да го вземе, това е най-вкусното нещо, което съм яла в живота си.
	Кий последва примера й, после отнесе едно и на Ханк. Той обаче поклати глава.
	— Забранено ни е да ядем храна, сервирана на частни мероприятия.
	— Защо? В случай че има някакъв наркотик?
	— Нещо такова. — Не спираше да се оглежда, като внимателно плъзгаше поглед из цялата стая, а после очите му се връщаха на Джордан, която беше приключила с първото кексче и вече преполовяваше второто. — Това момиче поглъща невероятни количества храна за тая слаба фигура. Къде ли я слага? — озадачи се той.
	— Сигурно има свръхбърз метаболизъм.
	— Аха. — Той погледна към кексчето в ръката на Кий. — Ще го ядеш ли, или само ще ме дразниш?
	— О, извинявай. — Кий го излапа на три хапки, после дръпна Джордан към дансинга. Тя подаде сребристата си чантичка на Ханк, който самоотвержено я преметна през рамо, и двамата се присъединиха към танцуващите. Все пак гледаха да не се отдалечават много. Гюнтер стоеше в другия край на стаята, нащрек за евентуални заплахи.
	Кий се стараеше да държи Джордан далеч от Ерикс и Теса, за да не й разваля допълнително настроението. Само дето май и без това нямаше особено настроение. При първия блус той я притегли в прегръдките си, а докато се въртяха бавно сред пръските светлина, хвърляни от огледалната топка над главите им, се наведе и прошепна:
	— Какво има? И не ми казвай, че нищо. Тъжна си или си притеснена, или нещо те смущава. Заради Матю? Тежко ли мина?
	Тя вдигна глава.
	— Напротив. Пак сме приятели и като че ли е приел, че вече няма как да бъде както преди.
	— Но ти май не се радваш особено. Съжаляваш ли?
	Джордан искрено се изненада.
	— Не, Кий, наистина. С теб ми е добре.
	— Казваш, че се радваш, че с Матю всичко е наред, че отново е на крака и че с мен ти е добре, но очите ти те издават, Джордан. Какво има?
	— Няма ми нищо, Кий. Само лека меланхолия от това, че толкова скоро ще си тръгна завинаги — отвърна тя, без да го поглежда. — Топло ми е. Да си вземем нещо за пиене.
	Кий я заведе до масата с лимонадения пунш. Изчака я да изпие три чаши една след друга, после я хвана за ръката, дръпна я в притъмнялата кухня и я прегърна. Нямаше кой да влезе и да ги стресне — Ханк стоеше пред едната врата, а другата бе заключена.
	Притисна устни в нейните и усети вкуса на захар. Езикът му докосна нейния — отново сладост. Тя изви леко шия и той я целуна по-дълбоко, притисна дребното й тяло към своето, вдиша дълбоко уханието на зюмбюли и се предаде на неописуемия покой.
	По едно време му се стори, че музиката е спряла, но така и не се замисли какво се случва, а после чу гласа на господин Барнс, директора, да вика името на Джордан. Вдигна глава точно когато Ханк отвори вратата.
	— Току-що те обявиха за зимна кралица. Така че стига сте се мляскали и идвай да поемеш управлението над кралството.
	Джордан премигна със сънени очи.
	— Това явно е утешителната награда, задето ме изгониха от президентското кресло.
	— Обичат те, Джордан.
	— Признавам, че е ласкателно и от това ми става малко по-добре, но ако изберат Ерикс за зимен крал, ще му хвърля проклетата корона в лицето и ще си тръгна.
	— Става. — Той я освободи от прегръдката си, после й подаде ръка и двамата тръгнаха през тълпата към сцената. Когато Джордан изкачи петте стъпала, избухнаха аплодисменти. Застанала до господин Бърнс, Джордан се усмихваше и махаше.
	Директорът вдигна микрофона:
	— А сега ще коронясаме зимния крал, чиято дума поне тази вечер ще е закон.
	Кий се спря пред сцената с Ханк от едната и Гюнтер от другата си страна. На няколко крачки зад Гюнтер зърна Ерикс, впил очи в Джордан. Напоследък му се струваше, че когато и да се обърне, вечно го хващаше да я наблюдава втренчено, сякаш тя щеше да изчезне, ако откъснеше поглед от нея дори за миг. Брат му напълно се беше вманиачил и това го плашеше.
	А и на Теса, застанала до Ерикс, това очевидно никак не й бе приятно. Зелените й очи се замъглиха от болка и гняв. Дали току-що бе осъзнала, че на новото й гадже изобщо не му пука за нея? На Кий му стана мъчно за нея, но пък разочарованието вероятно щеше да я накара да зареже Ерикс и да спаси душата й. Докато я гледаше, тя рязко се врътна и изчезна в тълпата. Ерикс така и не забеляза.
	Внезапно обаче се обърна към брат си и помежду им този момент протече както винаги — част от секунда, в която Кий бе връхлетян от спомена за Ерикс, преди той да стане чудовище. И както обикновено, всичко изчезна толкова бързо, че Кий не беше сигурен дали изобщо е усетил нещо. А после бездушните очи на Ерикс отново се върнаха на сцената и Джордан.
	Господин Барнс явно нямаше търпение да обяви зимния крал.
	— Готови ли сте?
	— Да! — изкрещя тълпата.
	— Добре, тогава обявявам тазгодишния зимен крал — Матю Уитакър!
	Вратата в дъното се отвори и всички дружно ахнаха, когато Матю влезе. Разнесоха се аплодисменти, учениците викаха името му, свиркаха с уста. Всеобщата симпатия бе повече от очевидна. Кий не пропусна да отбележи самодоволното изражение на Ерикс. Очевидно той стоеше зад всичко това. Но защо?
	Погледна Джордан и веднага му стана ясно, че е разстроена. Усмивката й бе по-неестествена и от изкуствения сняг на пода. Вероятно я смущаваше мисълта да се окаже под прожекторите редом до Матю, сякаш всичко бе постарому.
	Матю изкатери стълбите и тълпата съвсем полудя и започна да скандира:
	— Целувка! Целувка!
	Май започваше да добива представа какво е било преди отвличането, преди да ранят Матю. Двамата с Джордан бяха всеобщи любимци. Бяха безкрайно миловидна двойка, а хората си падаха по сладникавата романтика.
	За разлика от него, но пък той беше син на Ада. А като гледаше Джордан в невероятната й рокля, май и тя не си падаше много-много по тия неща. Или поне вече не. Сети се как бе намушкала Джакс поне стотина пъти. Как бе избухнала онази сутрин, как бе крещяла колко ненавижда Ерикс и с какви подробности описваше как точно ще го накълца и хвърли на алигаторите. Сети се и за полета им към Лондон и за всяка нощ от изминалата седмица, как малко по малко нещата помежду им се задълбочаваха. Мъничката му Анаво беше почти толкова агресивна, колкото бе и самият той. Никой не би могъл да нарече отношенията им сладки.
	Тя му хвърли примирен поглед, после се обърна към Матю, който смутено я целуна по бузата.
	Господин Барнс му подаде микрофона и Матю се обърна със сериозно изражение към морето от лица. Тълпата утихна.
	— В наше време и особено за онези от нас, които живеят във Вашингтон и имат роднини в правителството, е лесно да са чувстваме сломени, може би дори да изгубим вяра и надежда, но аз съм живото доказателство, че чудеса все пак има.
	Кий забеляза, че Джордан стрелва Ерикс с поглед, видя и многозначителното му изражение. И му стана ясно как Матю се бе изправил на крака и дошъл на бала, а сега изнасяше вдъхновяваща реч. Чудо нямаше. Излекувал го бе Ерикс.
	Всичките му сетива се напрегнаха в пълна бойна готовност. Какво точно ставаше? Защо брат му бе решил да излекува Матю и се бе постарал да го доведе на бала? Дали не бе решил да смени тактиката и да се подмазва на Джордан, вместо да я заплашва? Миналата седмица й бе направило впечатление, че освен Кортни няма нови изгубени души и че никой не се опитва да я провокира.
	Внезапно му хрумна, че тази вечер не присъстваше нито един от последователите на Ерикс. Дали той не им бе наредил да си стоят у дома?
	Джордан стоеше вдървено на сцената и гледаше с празен поглед напред. Като че ли се мъчеше да не слуша думите на Матю. Едва ли й беше приятен възторгът му от чудесата, ако знаеше, че всъщност Ерикс стои зад оздравяването. При първа възможност щеше да я пита какво точно се бе случило в стаята на Матю.
	— Не знам как се случи — продължаваше Матю, — нито защо, но за мен всичко се промени, не само защото отново съм на крака. Смятах наесен да се запиша в „Йейл“ с Джордан, а после имаше период, в който смятах, че никъде няма да мога да отида. — Той сведе глава за миг, после я вдигна и се усмихна. — Но всичко се промени. Днес следобед приех предложение от „Принстън“, защото смятам да стана свещеник. Признавам, че това е остра промяна на курса, понеже смятах да уча за адвокат и да работя тук, във Вашингтон, но сега вярвам, че мисията ми е друга. И искрено се надявам всички вие да откриете своето призвание, без да се налага да ви застрелят, парализират и чудодейно да оздравеете. — Изчака смехът да утихне и продължи: — Благодаря на всички, които ми изпратиха картички и съобщения, а също и че ме избрахте за крал. А сега започвайте забавленията, иначе ще се търкалят глави!
	Гръмнаха оглушителни ръкопляскания и викове, и подсвирквания и утихнаха едва когато Матю поведе Джордан към дансинга и започна музиката за официалния им първи танц.
	Застанал встрани, Кий не ги изпускаше от поглед, потънал в размишления за това какво ли бе наумил брат му, когато той спря до рамото му.
	— Защо го направи, Ерикс?
	— Заради нея. Стига се е измъчвала.
	— Нали не смяташ, че ще си промени мнението само заради това? Наистина ли вярваш, че по собствена воля ще дойде при теб и ще ти даде каквото желаеш?
	— Уви, не. Признавам се за победен, братле, и я оставям в твои ръце. — Но не успя да сдържи любопитството си. — Всъщност защо точно ти си с нея? Успя да се пребориш с останалите и да я спечелиш ли?
	— Защото ухае на диви зюмбюли.
	— Какво?
	— Няма значение. Избра мен и това е.
	— Е, май вече ми стана ясно. Връщам се в Румъния да си бъда сам. Както винаги.
	— О, я стига. Не се изкарвай чак такъв самотник. Преброих поне пет момичета в Ериниите и се съмнявам, че си им дал безсмъртие и си ги взел да живеят при теб, за да търкат подовете. Та ти си като Хю Хефнър на злодеите. — Той поклати глава. — В никакъв случай не си сам, Ерикс.
	— Има разлика между това да си сам и да си самотен.
	— Дори някак да принудиш Джордан да дойде в Ериниите, пак ще си самотен. Тя те мрази и това няма как да го промениш. Няма да те спаси. Никой не може да те спаси.
	Ерикс го погледна право в очите.
	— Но ти се иска някой да може, нали така?
	Папийонката на Кий сякаш внезапно го сграбчи за гърлото.
	— Да.
	— Вероятно си мислиш, че не помня нищо, Кирос, но не е така. И колкото и да се мъчиш да го прикриеш, знам, че не ме мразиш. Ти си единствената жива душа, която не ме мрази.
	Как изобщо се бе стигнало до този разговор?
	— Но това не променя нищо, Ерикс. Винаги ще ни бъдеш враг и единствената цел на цялото ми съществуване е да те победя, така че миналото и чувствата ми към теб нямат никакво значение.
	Ерикс се обърна към Джордан и Матю.
	— А кой казва, че това ти е целта? С какво право някой ще ти нарежда какво да правиш с живота си?
	Кий внезапно се сети как в деня, в който бе скочил, когато бе увиснал между смъртта и възкресението, страховитият глас бе отекнал в тъмнината: „Ще дойде време, когато брат ти ще се опита да те изкуши да го последваш, да застанеш на негова страна. Не позволявай на обичта ти към него да те заслепи за истинската му същност или да те подлъже, че е способен да се промени. Направиш ли го, си изгубен.“
	Погледна отново към Джордан на дансинга и забеляза, че очите й не се отклоняват от него и брат му.
	— Когато скочих, Луцифер ми каза, че е мой дълг да водя останалите и заедно да ти сритаме задника.
	— А защо му се чувстваш длъжен, Кий? Какво е направил Луцифер за теб или братята ни?
	Кий го погледна право в очите.
	— Не унищожи Мефистофел, задето се влюби в майка ни — отвърна той простичко.
	— И си готов цяла вечност да се бориш срещу мен, само и само да спасиш баща ни от екзекуция?
	Кий кимна към Джордан.
	— Виждаш ли, сега вече разбирам чувствата на баща ни и повече от всякога съм склонен да изпълня заръката на Луцифер.
	— Помисли си само, Кий. Ще бъде както едно време — ти и аз. Ще можем…
	— Остави го на мира! — Джордан се втурна към тях, връхлетя върху Ерикс и го блъсна с всички сили, така че той полетя назад и падна сред тълпата, наблюдаваща танцуващите. Напълно обезумяла, тя скочи след него и отново го събори. — Взимай си торбата с лъжите и се измитай! — Възползвайки се от смайването му, тя сви юмрук и го цапардоса с всичката сила на Мефисто в себе си и той рухна.
	Ханк и Гюнтер мигом скочиха, но докато успеят да се ориентират, че не Джордан е в опасност, Кий вече я бе хванал и обгърнал тялото й с ръце, за да й попречи да се нахвърли отново върху Ерикс и да продължи да го удря. А тя се бореше да се измъкне и крещеше:
	— Край със заплахите и шегичките, приключихме с игрите. Това е война! Обявявам ти война, извратено копе…
	Кий побърза да запуши устата й и тя го ухапа, но той продължи да притиска длан върху устните й и се наведе да прошепне в ухото й:
	— Невероятна си, но сега си тръгваме. — Вдигна я с лекота, обърна се и тръгна към вратата, покрай ококорените й съученици и господин Барнс, който като че ли се накани да го спре, но размисли, когато Ханк му препречи пътя.
	Джордан се вкопчи в шията му и избухна в сълзи точно когато подминаха Матю. Кий забеляза, че й неговите очи са насълзени, втренчени в Джордан с болка и изненада. До него стоеше Теса със същото потресено изражение налице.
	Понесе я по коридора към входната врата, а тя зашепна, хлипайки:
	— Не си отивай, не се… променяй. Не ме оставяй. О, господи, моля те… не ме оставяй, Кий. Ще умра, ако… ако се наложи… ако станеш като него. Моля, моля те… не тръгвай.
	— Ш-ш-шт, всичко е наред, Джордан. Всичко ще се оправи и никъде не съм тръгнал. Никога няма да те изоставя. Мислиш ли, че бих тръгнал с Ерикс?
	— Не… май не, но изглеждаше толкова тъжен, защото го… обичаш… и веднага разбрах, че се опитва да те убеди да…
	— Никога не бих го направил, Джордан. Ако можех някак да му помогна да бъде какъвто беше преди, тогава да. Но няма как да го направя. — Стигнаха вратата и Ханк се завтече да я отвори. Кий се наведе над мокрото лице на Джордан и прошепна: — Никога няма да забравя как го нападна, за да ме защитиш. През целия ми живот никой не е правил такъв жест заради мен.
	— Защото никой никога не те е обичал като мен.
	Копнееше да я целуне, но Ханк чакаше на вратата, а Гюнтер напираше зад тях, така че я пренесе до колата и й прошепна, докато я слагаше на задната седалка:
	— Ще дойдеш ли при мен довечера?
	Тя взе кърпичката, която той й подаваше, и кимна.
	— Кий?
	Той спря с ръка на вратата.
	— Да?
	— Съжалявам, че така кипнах — прошепна тя. — Не съм съвсем сигурна какво изприказвах.
	— Всичко е наред — промълви той нежно. — Ако се беше разбесняла съвсем, щях да ги замразя, но всичко е наред. Вероятно ще решат, че си станала по-агресивна покрай отвличането, и никой няма да ти се сърди. — Той затвори вратата, заобиколи колата и когато седна до нея, Гюнтер потегли.
	След около час Джордан, облечена в любимото си долнище на анцуг и тениска с емблемата на Библиотеката на Конгреса, чакаше баща си, за да поговорят за случилото се. Върнал се беше малко по-рано от благотворителна вечеря у сенатор Маркъм, уви, точно навреме, за да приеме обаждането от господин Барнс. А след като затвори, я помоли да го изчака в стаята си, докато си свали смокинга.
	Джордан седна на леглото, гушна зайчето си и се обади на Кий:
	— Май ще се забавя малко. Барнс се обади на баща ми и сега ще трябва да си поговорим.
	— А ти как се чувстваш?
	— Още съм малко разтреперана.
	— Откъде ти хрумна, че ще се откажа от всичко и ще последвам Ерикс?
	— Обеща ми, че ако отида с него, ще те остави на мира, и като забелязах, че ти шепне нещо, и ти видях изражението, веднага ми стана ясно в какво се опитва да те убеди.
	Кий дълго мълча.
	— А мина ли ти през ум да се съгласиш? Дори само за миг? — попита я накрая с тих особен глас.
	— Не, разбира се, понеже не вярвам, че би могъл да минеш на негова страна.
	— Тогава защо го нападна?
	— Защото ти причиняваше болка. — Тя се усмихна на зайчето. — И защото те обичам.
	— Джордан, сигурна ли си? Познаваме се отскоро. Син съм на Ада, а братята ми постоянно повтарят, че имам тежък характер.
	— Опитваш се да ме разубедиш ли? Естествено, че съм сигурна. Нямам нужда от още една година или две, или петдесет, за да знам какво чувствам. — На вратата се почука. — Баща ми идва. Трябва да вървя, но ще повикам Броуди, щом мога, и ще дойда.
	— Чудесно, защото имам да ти казвам нещо.
	Взеха си довиждане и тя подвикна на баща си да влиза. Но не баща й отвори вратата.
	Все още в смокинг, в стаята пристъпи Ерикс. Приближи се до леглото и като хвърли бърз поглед на играчката, каза:
	— Замразих баща ти и икономката, за да не ни прекъсне някой. Така че разполагам с десетина минути, за да се сбогуваме.
	— Десет минути са твърде много за сбогуване. — Тя се смъкна от другата страна на леглото и се изправи. — Освен това не ти вярвам.
	— Но е истина. Започвам да осъзнавам, че няма как да те убедя. Чудех се дали да не убия Теса, Матю и баща ти, но ти скоро ще заминеш и болката от загубата им ще избледнее с времето. И въпреки огромната ти мъка пак нямаше да размислиш. Ако пък ги убедя да ми обещаят душите си, ще се съсипеш, но пак ще останеш с Кий. Изчерпах се откъм идеи, така че, колкото и да ми е неприятно, се предавам.
	Не й хрумваше какво да му отговори, така че мълчеше, без да откъсва очи от него, готова моментално да се транспортира.
	— Неспособен съм на обич, както сама каза, но исках да ти кажа, че дълбоко ти се възхищавам. Най-вече на силата на характера ти и, колкото и да е иронично, на нежеланието ти да бъдеш с мен. През всичките години, откакто скочих, никога досега не бях изпитвал завист към братята си. Не разбирам как Кий е събудил такава сляпа привързаност у теб, но безкрайно му завиждам.
	— Предполагам, си наясно, че не вярвам и на думичка от това?
	Ерикс я погледна изненадано, дори обидено.
	— Това си е твое право, но не лъжа. Не познавам друго момиче като теб. И никога не съм искал друга, както искам теб.
	— Дори и след като те цапардосах?
	— Особено след това. — Той потърка брадичката си. — Откъде знаеш такива неща?
	— Джакс ме научи.
	Той я загледа с бездушните си очи и Джордан отново можеше да се закълне, че там, в сенките, проблесна искрица живот.
	— И ми е особено приятно да съм с теб, защото знаеш какъв съм, но не се страхуваш.
	— Безкрайно ми е неловко. Впрегнала съм цялата си самодисциплина, за да не се транспортирам.
	— Защо те карам да се чувстваш толкова неловко? Понеже вечно говоря за бебета ли?
	— Защото можеш да промениш целия ход на живота ми.
	— Това е така, но ако сложа знака си върху теб, искам да е, защото си предпочела мен пред Кий.
	Защо не спираше да го повтаря? Тя не отговори. Вече беше казала всичко, което имаше да му казва.
	— Ще ми позволиш ли да те целуна, преди да тръгна?
	Той изобщо не схващаше. Джордан бавно поклати глава.
	— Не.
	— Само една целувка. И си тръгвам.
	— Не ти вярвам, Ерикс. Ще се опиташ да ме замъкнеш в Ериниите.
	— Няма, Джордан. Знам, че никога няма да ми дадеш син, дори да те бележа като своя завинаги. Само една целувка.
	— Не ти дължа нищо. Не изпитвам никакво съчувствие към теб. Заклела съм се да се боря срещу теб до края на света. И все още съм ти бясна, задето се опита да убедиш Кий да те последва. От къде на къде ще те целувам? Върви си. Ще се видим при следващата битка.
	Ерикс тръгна да заобикаля леглото, но спря, когато Джордан се дръпна назад.
	— Искам само да те докосна, да съм близо до теб поне само за минута. Искам да разбера… — Внезапно изражението му стана безкрайно тъжно. — Искам да си припомня какво е да излезеш на светло. Мина толкова много време.
	Направи още една крачка и тя отново отстъпи.
	— Напълно си ми ясен, Ерикс. Смяташ, че ако ти дам да ме целунеш, ще ме промениш, както се промених, когато Кий ме целуна. Но няма да се получи. Станах Мефисто, защото така пожелах, решението беше мое. И с теб бих тръгнала само по собствена воля, а това никога няма да се случи, независимо дали ще ме целунеш, или не.
	Той се приближи и вдиша дълбоко.
	— Миришеш на див зюмбюл.
	Смаяна, Джордан се опита да намери някакво обяснение. Как бе възможно той да долови уханието й, мириса, който само Кий усещаше?
	— И на Кианос имаше диви зюмбюли. Растяха на една поляна и Кий вечно ми се сърдеше, че ги късах за мама. Били красиви само когато са много, и щял да я заведе да ги види. Май споменах, че вечно ме ревнуваше, вечно се опитваше да ме измести.
	Като знаеше колко обича цветята Кий, едва ли го беше направил, за да измести Ерикс. Искал е майка му да види красотата им така, както я е виждал той.
	— Ако Кий знаеше, че си тук и искаш да ме целунеш, ревността щеше да е най-слабата му емоция. Не се ли опасяваш, че ще усети присъствието ти? Вероятно всеки момент ще се появи.
	Ерикс поклати глава и отново пристъпи към нея.
	— Позволих си да подслушам и знам, че смята, че си с баща си. А и е убеден, че съм се отказал от теб, така че едва ли ще започне да ме търси. — Нова крачка. — Щом си толкова сигурна, че няма да се промениш против волята си, тогава защо не ме целунеш?
	Защо бе толкова упорит?
	— Защото не искам.
	Ерикс направи още една крачка напред. Вече можеше да я стигне с ръка, но тя не отстъпи. Остана на място и се опита да си представи стаята на Кий, креслото пред камината. Дали седеше пред огъня и я чакаше? При най-лекото движение на Ерикс щеше мигом да се транспортира.
	— Ами ако твоята целувка би могла да промени мен? Щеше ли да го направиш?
	— Ако бях сигурна, че ще свърши работа, нямаше да се замисля. Но трябва сам да поискаш да се промениш.
	Той впи очи в нейните и този път беше сигурна, че зад зениците му проблясва още нещо, нещо различно от безкрайното зло.
	— Готов съм да се променя заради теб — прошепна той.
	— Лъжеш. — Невъзможно бе да говори истината.
	Но ако действително лъжеше, тогава каква бе онази бегла искрица? И как бе възможно да улови уханието й? Това не беше случайно. Ами ако действително можеше да го промени? Щеше да се превърна в онзи Ерикс отпреди скока, в брата, по който Кий така тъгуваше. Щеше да престане да заплашва човечеството, а Мефисто нямаше да са обречени да преследват изгубени души. Вместо това щяха да търсят Анаво, да търсят любов и изкупление.
	Думите на Кий отекнаха в главата й: „Откакто свят светува, единствено неговата душа не принадлежи никъде. Никой не го иска. А той се стреми към Ада, защото иска да принадлежи някъде. Вярва, че ако управлява Ада, ако държи духа на цялото човечество, ще запълни празнотата, където някога живееше светлината му“.
	— Ако съм сигурен, че ще останеш с мен — заговори Ерикс в тишината, — бих приел светлината ти и сложил край на войната за Ада.
	— Сам каза, че си неспособен на обич. Просто си обсебен от мен. Каква е тази мания, че трябва да ме имаш? Защото вече не става въпрос за синове.
	— Не мога да обясня, защото сам не разбирам. Но докато се мотаех из училището, осъзнах, че когато съм близо до теб, се чувствам различно. Почти спокоен. И направо се пристрастих. Не мога да си представя какво ще е, ако те прегърна и целуна.
	Джордан поклати глава.
	— Ако някога си обичал Кир ос, няма да искаш такова нещо от мен.
	— Ако някога съм го обичал? — Той прекрачи и малкото разстояние помежду им и тя усети нечовешката топлина, която излъчваше тялото му. — Обичах го толкова много, че пожертвах душата си. — Той вдигна ръка и докосна бузата й. — Не знам дали изобщо е възможно, но може би ти ще можеш да ми я върнеш.
	— Ако се промениш, няма да искаш да съм с теб. Ще разбереш каква болка би причинил на Кий и ще се откажеш.
	Пръстите му я пареха, галеха нежно бузата й и се спускаха надолу по шията.
	— Тогава ще можеш да се върнеш при него, така че не рискуваш нищо. Кажи, че ще останеш с мен. Целуни ме и ми дай колкото пожелаеш от светлината си. — Той наведе лекичко глава и се приближи още повече. — Промени съдбата на всички ни. Кажи да.
	Джордан се разтрепери, но не от страх. Всеки нерв в тялото й застана нащрек, всеки мускул се изопна до краен предел, сърцето й задумка бясно. В главата й запулсира образът на Кий, как векове наред бе страдал за брат си и въпреки това неотлъчно бе водил останалите Мефисто ден след ден. Ако го направеше, щеше да я разбере, но дали щеше да й прости?
	Ръката на Ерикс лекичко я придърпа напред, докато накрая лицето му бе само на сантиметри от нейното.
	— Чувствам се невероятно, когато съм до теб — пророни той с нежна усмивка. — Моля те, кажи да.
	— Не искам… Не мога… Да — прошепна тя накрая, точно преди устните му да докоснат нейните. И когато той я притегли към себе си и я целуна, тя отвърна на целувката му и се замоли действително да се получи, да го превърне в нещо повече от чудовище.
	Но да целуваш чудовище, никога не остава безнаказано и само след няколко секунди Джордан разбра, че е допуснала фатална грешка. В тялото й запълзя непоносима горещина и когато се дръпна и се вгледа в очите му, онази искрица беше изчезнала безвъзвратно. На нейно място се четеше единствено тържество.
	— О, господи, та ти ме изигра. — Ужасена, тя го изблъска и отстъпи към прозореца.
	Той вдигна небрежно рамене.
	— Да, май така се оказва, но не беше съвсем нарочно, Джордан. Наистина си мислех, че можеш да ми дадеш част от светлината си, че е възможно да се променя. Но сега знам, че наистина съм изгубен вовеки веков.
	— Това ще съсипе Кий. Какво направи, Ерикс? Пусни ме да си вървя.
	— Не мога. Сама се съгласи. Обеща да бъдеш с мен. Обърна гръб на Бог и вече не можеш да се върнеш при него.
	Дори не можеше да се разплаче. Каква полза от сълзи?
	— Има известна симетрия в цялата работа, Джордан. Преди много, много векове Ева повярва на Луцифер, когато й каза, че ще стане като Бог, ако опита от плодовете на Дървото на познанието. И с постъпката си тя промени съдбата на цялото човечество. — Джордан залитна назад и се облегна на бюрото. — За миг повярва, че имаш по-могъща сила от Луцифер, че можеш да постигнеш нещо, което не може и самият той: да ме промениш, така че да не заплашвам човечеството. — Пристъпи към нея, но спря, когато тя вдигна отбранително ръце. — Сега ще си вървя и ще те оставя да се сбогуваш. Баща ти вече идва. Чувам стъпките му. — Устните му се свиха в странна усмивка. — Боли съвсем за кратко. После няма дори да помниш.
	Изчезна, миг преди баща й да почука на вратата.
	Джордан се раздвижи като в транс, седна на ръба на леглото и се опита да се стегне.
	— Влез — извика.
	Баща й отвори вратата и приседна до нея на леглото.
	— Какво става, Джо?
	Искаше й се да се разпищи, че е на път да се превърне в чудовище. Но не го направи.
	— Имах си основания, татко. Онзи тип ходеше с Теса, но се държеше отвратително с нея.
	Баща й въздъхна и я хвана за ръката.
	— Чудесно е, че си се застъпила за Теса, но предполагам си наясно, че да удариш някого в лицето, не е най-доброто решение.
	— Знам и съжалявам.
	— Никога не си проявявала агресивност. И си мисля, че причината е в онова, което се случи. Искам пак да идеш при доктор Майерс и да ходиш, докато не се почувстваш по-спокойна. Ще го направиш ли?
	Тя стисна дланта му и кимна.
	— Обичам те, татко.
	Той обгърна раменете й с ръка и я притисна към себе си.
	— И аз те обичам, Джордан. Искам да си щастлива, а не мисля, че е възможно, ако избягваш да погледнеш в очите последиците от отвличането. Не бива да игнорираш такива неща, иначе ще разядат душата ти.
	Джордан облегна глава на рамото му и внезапно се почувства като малко дете.
	— Съжалявам, че всичко е такава каша. Постоянно си под стрес и ужасно ми се иска някак да ти помогна.
	— Бива ли те в писането на данъчни закони?
	Тя го целуна по бузата.
	— Имам чувството, че нещата ще се променят за добро много скоро. Трябва да вярваш, татко.
	— Старая се. — Той я притисна пак, после я пусна и се изправи. Спря се пред корковата дъска, на която Джордан закачаше разни важни неща, и се загледа в изсушените цветя, значките от изборни кампании и бележките, които Матю бе пъхал в учебниците й през последните две години. — Като заговорихме за вяра, това не бива да излиза от тази стая, но днес установих нещо странно за Том Маркъм. Пази го в тайна, разбира се, защото си знае, че ако стане публично достояние, ще загуби изборите, но се е отказал от християнството заради някаква алтернативна религия.
	Джордан се стресна.
	— Той ли ти каза?
	— Много беше страшно и доста неловко, но да. Отидох до тоалетната заедно с половината тайни агенти и Маркъм взе, че ни последва. Започна да ми шепне за някаква нова религия и че трябвало да се поинтересувам за какво става въпрос, понеже би променила живота ми.
	— Каква е тази религия?
	— Не разбрах точно, но той е абсолютно убеден, че това е отговорът на всичките ми проблеми. И че ако се присъединя към него и останалите новопосветени, ще намерим начин да измъкнем страната от бъркотията.
	— Мислиш ли, че би могъл да се заинтригуваш?
	Той прекоси стаята и се спря пред снимките на стената.
	— Твърде съм консервативен за такива неща. — Усмихна й се. — А и много държа да стигна до Рая. Искам да видя майка ти.
	— Значи, колкото и зле да вървят нещата, си оставаш в лоното на епископалната църква?
	— Времената са тежки, но страната ни и друг път е преживявала такива и винаги е оцелявала. Ще се справим и сега. А аз ще продължавам да правя това, което съм правил винаги. — Той се наведе към нея и я целуна по косата. — Лека нощ, милинка.
	— Лека нощ, татко.
	Той спря с ръка на вратата.
	— За малко да забравя, временно си отстранена от занятия, така че до другия четвъртък си свободна от училище. — Усмихна й се тъжно. — Ще се справим с всички проблеми, Джо.
	Когато баща й излезе, Джордан вдигна ръка и докосна с пръст устните си.
	— Съмнявам се.
	Час по-късно горещината в тялото й се засили неимоверно. Не беше като при трансформацията в Мефисто, когато усещаше топлината отвътре навън. Сега буквално я пареше, болеше я. А и промяната не беше постепенна. Имаше чувството, че я измъчват с ток, че всички неврони в мозъка й се пренареждат, че съзнанието й се замъглява. Седеше върху леглото и се взираше в зайчето, молейки се на Бог да се смили над нея, защото усещаше как губи Анаво. Белегът й бе започнал да избледнява.
	В първия момент понечи да отиде при Кий, да му каже какво е направил Ерикс, но пък щеше да се наложи да признае, че е позволила на брат му да я целуне, а колкото и да й се искаше да повярва, че той ще я разбере, знаеше, че не е възможно. А пък и не виждаше как би могъл да й помогне.
	Единственото хубаво в цялата работа беше, че Ерикс въпреки всичко нямаше да получи своето. Напускайки душата й, Анаво щеше да я лиши от възможността да му роди деца. Собственото му вероломство го бе лишило от онова, за което копнееше най-силно.
	Сети се за Джейн и как вероятно бе страдала в ръцете на Ерикс. Дали я бе целунал, когато бе поставил знака си? Дали бе изгубила Анаво? Може би затова Феникс не бе успял да я върне обратно, а не защото е носела знака на Ерикс. Ако тя самата изгубеше Анаво, нямаше да носи ничий знак. Щеше да е поредният обикновен човек, който не може да бъде спасен.
	Но Джордан беше безсмъртна и загубата на Анаво щеше да има съвсем друг ефект, различен от този при Джейн. Не можеше пак да бъде човек, а след като нямаше да бъде нито Анаво, нито Мефисто, щеше да стане досущ като Ерикс.
	Преди да обезумее съвсем, седна на бюрото и написа имейл на Кий, но когато приключи с обясненията какво я е сполетяло, вече не виждаше смисъл да го изпраща и така и не си направи труда да кликне върху бутона.
	Мина още час. Обзе я непосилна тъга, после гняв, а накрая объркване, понеже всъщност не се чувстваше чак толкова зле. По-скоро усещаше, че вижда света за първи път, и изобщо не успяваше да намери логика в подредбата на стаята си. Отиде до дъската и смъкна всичко на пода. Свали снимките на Матю и Теса, на майка си и баща си, на приятели и роднини, извади ги от рамките и ги накъса на парчета. После измъкна от дрешника кашоните е картички и писма, и дребни сувенири и ги извлачи до асансьора. А долу, в мазето, ги смъкна до пещта за смет и метна всичко вътре.
	Когато се върна в стаята, застана пред огледалото и се огледа. Белегът й бе изчезнал. Очите й бяха загубили теменужения си оттенък и вече бяха тъмносиви, почти черни. Телефонът й иззвъня. На екрана се изписа името на Кий, тя изключи звука и го метна в кошчето. Приключила бе и с него, и с останалите Мефисто. Сети се за Марая и нещо я жегна, но разкаянието изчезна така бързо, както и бе дошло, и тя реши да не мисли повече за нея.
	Върна се на леглото и се загледа в зайчето, зачуди се защо изобщо някога е харесвала тази жалка парцалива дрипа. Черните му очички копчета сякаш я гледаха подигравателно и тя го обърна с лицето надолу.
	— Дойдох да те взема — чу гласа на Ерикс. Той стоеше до прозореца и я гледаше с красивите си черни очи, пълни със сласт и копнеж.
	— Може би вече няма да ме искаш. Изгубих Анаво.
	— Винаги ще те искам, Джордан, а и кой знае? Получила си безсмъртието, докато си била Анаво, така че може би пак ще можеш да заченеш. — Той се усмихна. — Но за това ще се тревожим по-късно. Засега искам да те отведа у дома. Искам да си поприказваме, да те опозная, да планираме съвместния ни живот.
	Но макар вече да беше като него, Джордан си оставаше седемнайсетгодишно непорочно момиче и намекът му я стресна.
	— Тази работа със знака… Не съм сигурна, че ще се получи.
	— Ще видим — каза той търпеливо. — Когато се почувстваш готова, тогава ще видим. Ела с мен, Джордан, и не се страхувай.
	Изправи се и се приближи към него, остави се да я прегърне и прие целувката му без колебание. Тук й беше мястото. Сега вече знаеше. Той усещаше уханието й. И през цялото време е знаел — за разлика от нея, — че са предопределени да бъдат заедно.
	— Готова ли си?
	— Да, но не мога просто да изчезна.
	— Имам план.
	— Май винаги си подготвен?
	— Точно така. Винаги. Искаш ли да вземеш нещо?
	Тя хвърли поглед през рамо към зайчето, после се обърна към Ерикс.
	— Не. Нищо.


	Деветнадесета глава

	Седнал пред гаснещата жарава на огъня, който вече три пъти бе съживявал, с поднос храна и напитки, донесен от Матилда преди часове, Кий се взираше в портрета на шестимата братя над камината. Часовникът върху библиотеката удари полунощ. Във Вашингтон бе два през нощта. Защо не идваше? Защо не отговаряше на обажданията и съобщенията му? Тревожеше се как е минал разговорът с баща й. Анди Елис бе честен и почтен човек, но беше подложен на невероятен стрес и не бе изключено новината, че дъщеря му е цапардосала някакъв тип на училищната забава, да го е вбесила. Може би Джордан се бе разстроила твърде много и все още не й беше до разговори. Сети се за онова, което в момента лежеше в хладилника, и се замисли колко е важно разговорът им да е приключил добре.
	Да му е казала, че го обича. Понеже още не знаеше, но тази нощ щеше да умре в съня си, жертва на аневризма, вроден дефект.
	След случката на бала братята му и Саша бяха настояли да избързат и той се бе съгласил. Джордан страдаше в реалния свят. Мястото й бе тук, сред тях, където всеки знаеше къде е, където щеше да е в безопасност от Ерикс и да бъде със сестра си. И с Кий.
	Така че я чакаше да приключи разговора с баща си и да дойде в планината, задай каже, че всичко приключва. Че планират да проведат акцията по време на погребението й, че ще елиминират всички изгубени души сред правителството и учениците наведнъж. С отсъстващите щяха да се справят поотделно. Подозираше, че тя ще почувства известно облекчение наред с тъгата.
	Но часовете отминаваха и от Джордан нямаше нито дума, а тревогата му нарастваше. Тъкмо се канеше да се транспортира в стаята й, за да провери какво се случва, когато телефонът му избипка — сигнал за получен имейл. Вдигна го, надявайки се да е от нея.
	Така беше.
	Прочете го, после още веднъж и пак, и пак, но съдържанието на писмото й отказваше да се промени. А също и последният ред:

	Написала го е, но не го е изпратила. Затова го изпращам аз. Съжалявам.
	М.

	Разтресе се целият и изпусна телефона. Гръдният му кош болезнено се сви. Не можеше да преглътне. Ръката му неволно замахна и чиниите и храната се разлетяха. Скочи от креслото и се замята от болка из стаята, оставяйки разруха след себе си: мебели летяха през прозорците, безценни китайски вази се разбиваха в стената, огънят поглъщаше книга след книга.
	Мили боже, нямаше да го понесе. Просто не можеше.
	Олюлявайки се, стигна до счупените прозорци и се разкрещя в ледения въздух, докато не прегракна. Нямал бе представа, че на света съществува такава болка.
	— Кирос.
	Извъртя се и видя Феникс насред бъркотията, стиснал телефона на Кий, лицето му изопнато от ужас.
	— Сега вече знаеш.
	До този ужасен момент така и не бе успял да разбере брат си. Но сега разбра. Сега вече знаеше.

	„Никой никога не те е обичал като мен.“

	Свлече се на колене, скри лице в шепи и се разхлипа.


	Двадесета глава

	Традиционно преди акция се стараеха да погълнат колкото се може повече храна, за да имат енергия, а днес се налагаше и да са възможно най-бързи. Накрая се събраха около буквата „М“ във фоайето. Всеки стискаше кутия с пластични експлозиви, а Джакс държеше детонаторите. Той огледа строго братята си.
	— Напълно наясно ли сме как ще действаме?
	Всички кимнаха, с изключение на Зий.
	— Продължавам да си мисля, че е рисковано да взривяваме Ериниите. Нямаме причина, освен колкото да си отмъстим, а ще ни отнеме твърде много време и нищо чудно Ския да ни открият. Ако Ерикс разбере, че сме там, преди да сме готови, ще отведе Джордан някъде другаде и ще трябва да започнем от нулата. — Той се обърна към Кий. — Времето е най-важният фактор, а ако вече е пресякла линията, всичко ще се обезсмисли. Няма начин да иде в Рая, ако му е помогнала да вземе душа.
	— С него е от максимум десет часа — обади се Саша. — И не са напускали Ериниите, сигурна съм, понеже, откакто научих, не съм спирала да ги следя. Той едва ли ще се втурне да си търси нови жертви, след като току-що я е довел.
	Зий хвърли бърз поглед към Феникс, после каза:
	— Съществува и вероятността да се опита да сложи знака си, което може и да не е възможно, но ако тя направи тази крачка, ще си отреже всички пътища към Бог.
	Стиснал кутията с побелели пръсти, Кий се насили да изтика от главата си представата за Джордан и Ерикс заедно. Достатъчно го разяждаше мисълта, че може да го целува. Ако не се овладееше, щеше отново да изпадне в умопомрачение.
	— Ще се справим, Зий, а и не става дума само за отмъщение. Сам видя съобщението, което ми изпрати. — Кръвта му още кипеше. — Така се е възгордял, задето е успял да измами Анаво, уж както Сатаната изкушил Ева, че си мисли, че е достатъчно силен да се изправи срещу самия Луцифер. Трябва да разбере, че е много далече. Да му покажем, че силите съвсем не му достигат, защото ако открито обяви война, ще настане хаос и анархия с библейски размери. И жертвата ще са хората, защото той все още е свързан със света, а единственият начин да предизвика Луцифер, е да унищожи човечеството.
	— И си мислиш, че ако взривим замъка му, ще покажем, че не е готов да се бори с Луцифер?
	— Ще му покажем какво можем, Зий. Нали беше там и сам се убеди, че е отпуснал поводите на всички в замъка. Толкова е самонадеян, че се мисли за недосегаем. Мисли, че се страхуваме от него. Трябва да му покажем, че далеч не е толкова всемогъщ, колкото си въобразява, и че няма и най-малък шанс за победа, ако предизвика Луцифер. За целта ще откраднем Джордан и ще взривим Ериниите.
	Зий намести кутията в ръцете си и просъска:
	— Така ми се иска да беше успяла да го промени.
	— На всички ни се иска — прекъсна го Тай със студен глас. — Но не се получи и сме длъжни да я измъкнем оттам, да я спасим от онова, в което се е превърнала.
	Джакс започна да брои.
	Когато стигна до три, Кий се транспортира в Румъния — отново в Ериниите, — а в главата му неканени изникнаха спомените от последното му идване тук. Как я бе намерил в онази отвратителна баня, уплашена от хлебарките, и мигом бе разбрал, че ще се окаже много по-различна от очакванията му. Ерикс въобще не я беше уплашил колкото хлебарките. Тя бе олицетворение на силата и смелостта в тялото на момиче.
	Материализира се в библиотеката и пъргаво постави експлозива, постави задействащото устройство, а след това се прехвърли към билярдната зала от другата страна на коридора и постави нов. Повечето Ския бяха в основната зала, кълчеха се на фона на хип-хоп музика и поглъщаха неимоверни количества алкохол, но от време на време някой се приближаваше към него и на Кий се налагаше да се навежда и крие, докато опасността отминеше. Крадешком пробяга коридора и постави последния заряд в трапезарията, а после нахлузи маската върху лицето си. От другата страна на замъка вече се чуваше стрелба. Бръкна в джоба, извади ножа си, после дръпна автомата от гърба си и го стисна в ръце.
	Притича през коридора, стреляйки по всеки изпречил му се Ския, който все още не бе повален от изпаренията на запалителния газ, който Зий и Саша разпределяха из целия замък. Ако някой скочеше насреща му, преди да успее да стреля, забиваше острието в сърцето му. Някои успяваха да се окопитят и да извадят пистолети и пушки, но с изключение на един куршум в ръката, Кий стигна невредим до спалнята на Ерикс.
	Отвори вратата с ритник, хвърли кутия със запалителен газ и сам я последва, без да спира да стреля. Ерикс не биваше да му се измъкне.
	Седяха на масата пред камината, а във въздуха се носеше валс на Чайковски. Късата черна рокля на Джордан бе в тон с мъртвите й черни очи. Появата му искрено изненада Ерикс. Толкова бе погълнат от Джордан, че не му беше хрумнало, че Кий би могъл да я последва.
	Но грешеше.
	Джордан скочи от стола, но преди да успее да побегне, Кий стреля в нея. Ерикс извади отнякъде пистолет и също стреля, но не го уцели, понеже вече губеше съзнание. Кий стреля право в него, после още веднъж.
	Метна пушката на рамо и вдигна Джордан от пода. После бързо се измъкна от стаята и затича към предната част на замъка, прескочи един паднал Ския, прелетя през отворените врати и през стъпалата и спря пред камиона за бакалски стоки, който Тай бе реквизирал от съседното село. Подаде Джордан на Зий, после сам скочи вътре и смъкна маската си. Джакс се покатери след него, а Феникс скочи в движение последен.
	Тай спря камиона на петдесетина метра от замъка и всички наскачаха. Кий пое Джордан от ръцете на Зий и я положи върху някакви кашони, после се нареди до останалите.
	Джакс подаде на всеки по един детонатор.
	— На три.
	Шестимата натиснаха копчетата и земята се разтресе. Замъкът на Ерикс хвръкна във въздуха, а всички вътре се разлетяха на парчета. Бяха безсмъртни, така че щяха да се завърнат, но нямаше да е веднага. Нужни бяха няколко седмици, за да се възстановиш от нещо подобно. А на Ерикс щяха да му трябват месеци, дори години, за да изгради отново всичко, което бе загубил. Когато се върнеше, щеше да знае, че Мефисто са спечелили този рунд. И че далеч не беше готов да се изправи срещу Луцифер.
	Кий се покатери отново в задната част на камиона, седна на една щайга със зеле и дръпна Джордан в скута си, притискайки я до гърдите си. Опита се да не мисли за диви зюмбюли и защо вече не улавяше мириса й. Опита се да не се замисля за прекрасните й очи. Или за задъхания й глас, който някога бе шепнел в ухото му, докато меките й пръсти изследваха тялото му. Опита се да не мисли за нищо. Трябваше да се съсредоточи.
	След пет минути камионът мина през портата, която бележеше края на земите на Ерикс. Тук вече можеха да се транспортират. Камионът забави и Кий се обърна към Феникс, който отвърна на сериозния му поглед. Нямаше нужда да казва нищо. Кий знаеше, че ако някога Феникс бе имал възможност да постъпи като него сега, нямаше да се поколебае. До него Саша хлипаше неудържимо.
	— Радвам се, че те имам за брат — прошепна Денис.
	Зий неочаквано скочи, хвана лицето му в шепи и го целуна по челото.
	— Обичам те — измърмори смутено, преди да изчезне.
	Тай чакаше зад камиона. Преглътна с мъка и простичко се сбогува:
	— Довиждане, Кирос.
	Най-накрая погледът му се спря на Джакс.
	— Нали ще се погрижиш Марая да е в безопасност? — Джакс кимна. — Сега ти си най-големият. И ти ще си начело. Да държиш тия мръсни животни изкъсо, ясно ли е?
	Джакс се отказа да се опитва да спре сълзите.
	— Ще ми липсваш до края на вечността.
	Кий сведе поглед към красивото лице на Джордан, притисна я още по-силно и изчезна.
	Материализира се на заледения тесен път, който минаваше през селцето в Йоркшир, до пустите полета, само на няколко километра от мястото, където бяха живели дълги години. Жалко, че не беше пролет. Жалко, че не можеше да покаже на Джордан зюмбюлите.
	Спря срещу малката готическа църква, покрай която бе минавал толкова пъти, но в която никога не бе стъпвал. Отстрани, в малкото гробище, под плочата на Джейн, бе заровен ковчег, пълен с камъни. Самата Джейн бе погребана в полето, далеч от свещена земя, за да може Феникс да посещава гроба й.
	Бавно тръгна към вратата на църквата. Джордан се размърда. Кий спря и очите й се отвориха. Изгледа го сърдито.
	— Застреля ме.
	— Трябваше да те измъкна от Ерикс.
	— Но аз не искам да се отделям от него, Кий. Той улови уханието ми, знаеш ли?
	Значи даже и за това я бе излъгал.
	— Мислеше, че ще можеш да го спасиш, нали, Джордан?
	Тя затвори очи, сякаш не можеше да го гледа.
	— И аз не знам защо, след като няма нужда да бъде спасяван. През цялото време е бил прав, Кий.
	Съсредоточи се. Не я слушай. Не е на себе си и вината не е нейна.
	Той продължи да крачи към портата.
	Джордан рязко отвори очи, видя накъде вървят и се заизвива в ръцете му в опит да се измъкне.
	— Недей, Кий! Не можем да влизаме там! Ще умрем!
	Опита се да освободи ръце, за да го изблъска, но той я стисна здраво и изкатери трите стъпала пред прага. Вратата беше затворена, а той нямаше свободна ръка. Концентрира се върху пантите и старото желязно резе.
	Вратата бавно се отвори. Вътре дълги редици пейки от тъмно дърво се простираха към дъното на църквата и олтара с кръста. Здрачаваше се и макар да бе неделя, църквата беше празна.
	Джордан се разрида, замоли го да спре.
	— Моля те, моля те, не го прави! Ще се върна при теб! Ще направя всичко, което поискаш!
	Кий пристъпи през прага и в тялото му незабавно се надигна вълна от горещина.
	Но той продължи да крачи и затвори вратата със силата на мисълта си, въпреки че дрехите му пламнаха.
	Джордан изпадна в истерия, с всички сили се мъчеше да се освободи от ръцете му.
	— Боли, Кирос! Смили се!
	Кий стигна до стъпалата, които водеха към олтара, и падна на колене.
	— Защо? — проплака тя в рамото му, а цялото й тяло се скова от болка, понеже пламъците вече ги поглъщаха. — Защо искаш да ме убиеш?
	— Защото, макар да си изгубила Анаво, все още не си изгубена. Не и докато не направиш онова, което прави той. А аз няма да ти позволя да прекрачиш от неговата страна. Твърде силно те обичам, за да ти позволя да станеш като него.
	Риданията й късаха сърцето му.
	— Не е възможно да ме обичаш! Не виждаш ли в какво съм се превърнала? Мефисто ме ненавиждат.
	Тялото й внезапно натежа в ръцете му и той я пусна върху мрамора и покри с тялото си, за да може да я усети до себе си за последно, а и за да й попречи да избяга.
	Но тя нямаше сили да се измъкне. Умираше.
	Зрението му започна да се замъглява, но в полумрака усети как ръцете й се увиват около шията му и я чу да мълви в ухото му:
	— Прости ми.
	— Винаги ще те обичам — прошепна той, а може би само си го помисли. Не беше сигурен, че е в състояние да движи устните си. Зачака тъмнината да нахлуе и да го спаси от агонията, но тя отказваше да дойде. Усети, когато душата на Джордан излетя и го остави сам, но не го заболя както очакваше. Вярваше, че е при Бог, където принадлежеше.
	Но страхът от изгарянето остана и точно когато не можеше да издържа повече, усети как чифт ръце ги подхващат и ги възнасят нагоре, чу нежен глас да мълви, да му вдъхва утеха и любов. Ръцете ги положиха върху нещо меко и прохладно. Постеля, която ухаеше на зюмбюли. Нежни ръце минаха през челото му и погалиха скулите му и зрението му бавно се възвърна. Той примигна срещу лицето, надвесено над него.
	— Мамо?
	Тя се усмихна, помилва косата на Кий и повдигна пивата му.
	— За теб винаги е било по-тежко, отколкото задругите, Кирос, и ето тук, на финала, пак ще ти е трудно. Трябва да решиш. Ще дойдеш ли с мен, или ще се върнеш, за да застанеш отново начело на братята си?
	Кий извърна глава към Джордан. Лицето й, доскоро обгоряло, сега бе гладко и съвършено както първия път, когато я бе съзрял. Очите й бяха затворени.
	— Ще отида където и тя.
	— Дори и в…
	— Дори и там. О, мамо, кажи ми, че не отива там!
	— Не, Кирос. Тя сбърка от обич към теб, надяваше се, че ще може да промени Ерикс, да го направи отново такъв, какъвто го помниш. Но сега и двамата сте спасени, понеже и ти я обичаш достатъчно, за да се пожертваш и да я върнеш при Бог. — Усмивката й светеше от радост. — Изпълни Завета Мефисто и сега можеш да избираш дали да идеш в Рая, или да се върнеш при братята си и да живееш, и отново да се върнеш тук в края на вечността.
	— А Джордан може ли да избира?
	— Вече я попитаха и отговори, че ще те последва навсякъде.
	— Кога ще се събуди?
	— Когато прецениш. — Тя обгърна ръцете му с пръсти и го целуна по челото. — Ако запазиш този спомен само в собствената си душа, никога няма да го забравиш. Ако го споделиш с други, ще изчезне. Но и в двата варианта ще се моля винаги да помниш колко те обичам, Кирос.
	— И аз те обичам, мамо. — Винаги се бе възхищавал на красотата й, но сега светлината на божественото в нея направо го заслепяваше. — Не бях забелязал колко много прилича на теб Зий. От сега нататък ще виждам теб в чертите му. — Усети, че образът й избледнява. — Защо си тръгваш? Не съм ти казал какво реших.
	— Напротив, любов моя, каза ми. Братята ти… не е лесно да си пастир, Кирос, но няма по-всеотдаен от теб.
	— Сбогом — прошепна той, но тя вече бе изчезнала. Зрението му се избистри съвсем и Кий видя, че е в стаята на Джордан, в къщата на Мефисто, тя се гушеше в прегръдките му, а леглото бе отрупано със зюмбюли.
	Тя се размърда в ръцете му и очите й се отвориха отново теменужени.
	— Върна се — пророни тя. — Толкова се радвам.
	— Обичам те, Джордан.
	— Повечето момчета подаряват цветя, за да покажат чувствата си. А ти умря, за да ме спасиш.
	— Аха, цар съм на дребните жестове.
	Джордан притисна лице в шията му.
	— Видя ли Мери Майкъл?
	— Не ми каза името си.
	— С тениска от „Уудсток“?
	— Сега, като се замисля, май действително беше с такава. — Кий се усмихна. Значи ангелът на Анаво бе тяхната митера. Зачуди се дали всъщност не бе помолил нея М. да отправи молба към Бог за нови Анаво. Нима бяха нарушили всички правила на Рая и Ада, за да доведат нови Анаво на земята? Вероятно никога нямаше да разбере, а може би така бе по-добре.
	Той се вгледа в очите на своята Анаво.
	— Заедно във вечността, Виорика.
	Джордан се притисна до него, без да сваля ръце от шията му.
	— Обичам те, Кирос. — Целуна го.
	Някъде на заден фон се чуха гласове, които постепенно се усилиха и накрая спряха пред прага. И точно когато Джордан вдигна глава, вратата се отвори с трясък. Стаята се напълни с Мефисто, с Пургатори и с Лумини, които наобиколиха леглото или се скупчиха в коридора отпред.
	— Миличка, пристигнаха съседите. Давай да крием скъпите сладкиши — пошегува се Кий.
	Смъкнаха ги от леглото. Избухнаха смях и сълзи. Всички ги прегръщаха.
	Джакс стисна Кий толкова здраво, че гръбнакът му изпука.
	— Изобщо нямаше да разберем, че сте тук, но Саша не се предаваше, продължаваше да ви търси. После изведнъж се развика и ние дотичахме. — Той го пусна от мечешката си прегръдка, но така и не свали ръка от рамото му. — Господи, колко се радвам.
	— Май се поизплаши от отговорността, а, братле?
	Джакс се разсмя и наведе засрамено глава, после кимна.
	— Да, признавам, и това също.
	Кий се загледа в Джордан и Марая, които не спираха да се прегръщат. Усмивката му се стопи, когато се обърна към Джакс.
	— Зий погрижи ли се за двойничката?
	Джакс стрелна Джордан с поглед, после кимна.
	— Много беше тежко, Кий. Зий казва, че баща й е доста зле. Не мисля, че е разумно да идва на акцията.
	— Трудно ще й бъде, Джакс, но въпреки това ще го направи. Просто си е такава.
	Кий улови усмивката й от другия край на стаята, знаейки точно какво си мисли. До края на света щяха да се споглеждат от разстояние — в чужди стаи, над масата и по време на акция — и винаги щяха да знаят какво си мисли другият, защото посланието щеше винаги да е едно и също: „Обичам те“.


	Благодарности

	Искрено благодаря на всички в „Егмонт САЩ“ за всеотдайната им работа и всички усилия, които положиха, за да се появи тази книга на бял свят, особено на главния редактор Грег Фъргюсън за неговата търпеливост и въображение. Благодаря ти, Кейти Халата, за работата ти по маркетинга на „Заветът Мефисто“ и затова че на два-три пъти ме спаси, когато бях на ръба.
	Благодаря ти, Мередит Бърнщайн, за напътствията и добротата ти, когато животът завиеше в неочаквана посока.
	Сърдечно и с много обич благодаря на Алисън Кент, Хелън Кей Даймън, Касия Крозър, Уенди Дюрен и Джил Монроу, които — за свой огромен късмет — мога да нарека приятелки. Благодаря ви, че бяхте с мен във време на трудност.
	Искрено благодаря и на Клас 2К-11 за страхотната ви мъдрост и подкрепа. Смаяна съм от всички вас.
	Хиляди благодарности и на блогърската общност, която така любезно разпространи информацията за излизането на „Заветът Мефисто“. Любовта ви към четенето е нещо прекрасно. Специални благодарности на Мария Кари Сото, Джен Бигхарт и Кари Олсън.
	И както винаги, благодаря на семейството си. Обичам ви.


	$id = 45748
	$book_id = 10050
	Източник: Моята библиотека / http://chitanka.info/text/45748
	Сканиране: debora, 2020
	Корекция и форматиране: Epsilon, 2020
	----

	__Издание:__
	Автор: Тринити Фейгън
	Заглавие: Изкуплението на Кирос
	Преводач: Елка Виденова
	Издание: първо
	Издател: „Егмонт България“
	Град на издателя: София
	Година на издаване: 2013
	Тип: роман
	Националност: американска
	Печатница: „Инвестпрес“ АД, София, 2013
	Редактор: Боряна Стоянова
	Художник: Джесика Тръскот
	Коректор: Таня Симеонова
	ISBN: 978-954-27-0926-8
	Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8920