Annotation
Където и да отиде американският президент, заобикалят го четири кордона охрана.
Четвъртият и последен периметър е почти непроницаема жива стена — личните
телохранители на върховния главнокомандващ. Тим Грийн, авторът на бестселъра „Петия
ангел“, предлага нов високоволтов трилър — историята на един мъж, мотивиран да
отмъщава, опитвайки се да пробие през ЧЕТВЪРТИЯ ПЕРИМЕТЪР.
Кърт Форд, бивш агент от тайните служби е преуспял предприемач в областта на
високите технологии. Останал вдовец, той вижда своята най-голяма гордост в сина си Колин
— поел по стъпките на баща си, младият агент от тайните служби е предложен за бодигард
на самия президент на САЩ. И тогава, в една мъглива нощ, Колин прави фатална грешка.
Когато намират тялото му, полицията обявява, че се е самоубил.
Опустошен, Форд е сигурен, че синът му никога не би посегнал на живота си. И започва
да задава въпроси. А когато открива, че още няколко агенти са загинали, и че всички те са
били свидетели на странна, тайна среща на президента в едно усамотено ранчо в Мериленд,
Форд е обзет от истинска мания да открие истината. След като полицията отказва да
разследва, Форд сам започва да прокарва свързващи нишки и да лепи парчета от мозайката.
За бившия агент става очевидно нещо толкова поразително, колкото и неопровержимо —
личността, която стои зад убийството на неговия син е не друг, а самият президент… Кърт
Форд е на косъм от риска да загуби всичко в живота си, хвърляйки се в една невъзможна
мисия — да убие един всемогъщ политик, излязъл извън контрол. Въоръжен с познания от
първа ръка за методите на действие в тайните служби, Форд се готви да премине през трите
кордона на охраната, да пробие четвъртия периметър и да излезе оттам жив… Но когато
привежда плана си в действие той открива колко наистина много има да губи — и какви
мрачни сили го очакват да направи следващата стъпка…
Изпълнен с брилянтно изградени характери и взаимоотношения, „Четвъртият
периметър“ е трилър с високо заредени емоции, неочаквани обрати и динамично
действие — най-впечатляващия до сега, роман на Тим Грийн.
Publishers Weekly
Тим Грийн
Информация за текста
Тим Грийн
Четвъртият периметър
ПРОЛОГ
Усети вкус на почистен с оръжейно масло метал. Вкус на ужас, на смърт. Инстинктивно
впи зъби в дулото на револвера и затвори очи в напрегнато очакване на изстрела. В краткия
миг, който го предхождаше, през главата му като на филм преминаха събитията, довели до
сегашната катастрофа. Сякаш ги наблюдаваше на забавен кадър и хиляди пъти съжали за
пропуснатите възможности да промени и избегне онова, което щеше всеки миг да се случи.
* * *
Злокобна мъгла, тежка и влажна от изпаренията на топлата река, обгръщаше старите
тухлени сгради и полепваше по дървената им украса, като придаваше унил вид на иначе
веселите фасади. Последното дихание на студената пролет се бе спуснало по източното
крайбрежие чак от Канада и всичко наоколо бе мрачно и трудно различимо. Колин Форд
бавно се плъзна по Кинг Стрийт с оловносивата си спортна тойота под мъждивата жълта
светлина на старовремските улични фенери. Не се различаваше от младежите, които живееха
в останалите градове на Америка. През деня повечето се подвизаваха в обновените търговски
райони, а вечерите прекарваха заедно с колеги — млади професионалисти като тях. Ала
Колин не бе просто млад, образован професионалист и столицата на Съединените щати не
приличаше на останалите градове в Америка. Колин беше агент в тайните служби.
За разлика от мнозина свои връстници, Колин не се интересуваше от парите. Наистина,
разполагаше със значителна сума под попечителство, но не разчиташе на нея и тя не беше
тема за размисъл. Не го гонеше и желание да надмине баща си в бизнеса, дори да имаше
възможността да го направи. При все, че произхождаше от заможно семейство, изповядваше
философията, че макар и полезно за доста неща, богатството не трябва да се превръща в цел
в живота на човека. Така че Колин бе съсредоточил всички усилия в кариерата си и тайно се
надяваше да надмине постиженията на амбициозния си баща — значима фигура в областта
на търговията с високи технологии, а навремето — офицер в тайните служби.
Младият мъж бързо намери място за паркиране в една от страничните улички и преди
да тръгне към „Алеята на харпуните“, леко сви рамене, за да закопчае сакото си. От
широките прозорци, разделени един от друг с колони, се синееше уютна кехлибарена
светлина. Зърна приятелите си сред пъстрата тълпа, която се бе скупчила на бара. Бързо се
вмъкна през вратата, усети как топлият, сух въздух го обгръща и без да се бави повече, си
проправи път през навалицата. Поръча си кока-кола и едва тогава с разсеяна усмивка
поздрави компанията.
— Закъсня — погледна Лу циферблата на ролекса си.
Лу беше висок, красив и рус, бивш състезател по плуване в колежа. Беше от хората, които
лесно завързват познанства и ги поддържат цял живот. Колин бе пълна негова
противоположност както на външен вид, така и в поведението си. Беше среден на ръст, с
тъмна коса и кафяви очи и като всеки интелигент-индивидуалист, се държеше резервирано.
— Едно от моите момчета пожела да се прибере у дома — каза той, колкото да започне
някакъв разговор.
— Твоите момчета? — попита Алън, млад адвокат със стилни рамки на очилата, който
бе по-близък с Лу, отколкото с Колин.
— Няма да се учудя, ако те канонизират за светец — присви очи Лу и отпи голяма глътка
от бирата си. — Вместо да харчиш паричките от тлъстата си банкова сметка, да пътуваш на
воля из Европа, ти купуваш екипи на момчетата от младежката баскетболна лига. Баща ти
има офиси в най-лъскавите небостъргачи в Манхатън, а ти се скиташ из цялата страна, спиш
в евтини мотели и си винаги готов да поемеш куршума, предназначен за президента. Не
искам да кажа нищо лошо, не — продължи Лу, като вдигна отбранително ръце нагоре. — Не
ме разбирайте погрешно. Не се оплаквам, иначе нямаше да се мъкна с вас, нали така?
— Този път какви бяха, деца-инвалиди, или…? — попита Алън и примига зад стъклата
на очилата си. Не го интересуваше особено и не се и опитваше да го скрие.
Колин го погледна с крайчеца на окото си и отпи от колата си, която тъкмо му бяха
сервирали във висока стъклена чаша.
— Хлапета в рискова група — измърмори той, все пак доволен, че Алън не направи
опит да го иронизира. — Наскоро спечелихме градския шампионат в десет- и
единайсетгодишната възрастова група…
Очите му блеснаха и той погледна с очакване към Лу. Единствен русият мъж знаеше, че
Колин се бе впуснал да помага, без да си има и понятие от играта. Два месеца по-рано на път
за някакво събиране Лу го бе помолил да му услужи с освежител за уста. Колин разсеяно го
бе посъветвал да погледне в куфарчето му и тъкмо тогава Лу откри ръководството за
основните стратегии в баскетбола, което Колин бе заел от библиотеката.
— Хей! — истински се зарадва сега Лу. — Това е страхотно, знаеш ли?
— Знам — усмихна се Колин, сякаш се извиняваше. — Но и хлапетата доста се
потрудиха. Трябваше да видиш лицата им, когато им връчвах трофеите. Бяха големи почти
колкото тях.
— Да го полеем, за бога! — извика Лу.
Той махна на бармана да повтори поръчката. Посочи към Колин и се ухили:
— И на него донеси халба бира.
Когато чашите пристигнаха, той му кимна:
— Защо не пийнеш една-две? Случаят наистина си заслужава.
Разчувстван, Колин се предаде и вдигна чашата си. Не след дълго бе гаврътнал две
половинки и се трудеше върху третата. Тъкмо обясняваше стратегията си, като нареждаше на
бара хартиените салфетки, свити на топчета, когато отсреща зърна познато лице. Спря по
средата на изречението.
— О! — възкликна Лу, проследил погледа му.
— Това е тя — чу се Колин да казва.
Внезапно с огорчение осъзна, че не бе облякъл двуредния си италиански блейзър,
подарък от баща му за Коледа, а носеше старото си сако, при това бе пропуснал да си измие
зъбите преди да излезе.
— Коя?
— Тя — повтори пресипнало Колин, като неволно закопчаваше и разкопчаваше сакото
си. — Момичето, за което ти бях разказвал. Което срещам понякога в кафенето. Тя е…
— Невероятна — продължи, без да се замисля Лу.
Алън кимна в знак на съгласие и с тих глас изрази одобрението си.
Косата й беше черна и права, а удивително ярките очи блестяха с жълт цвят — като на
котка. Сякаш идваше от Азия. Ала високите й скули, пухкавите червени устни и правият
удължен нос напомняха за Средиземноморието. Кожата й имаше бронзов оттенък, който
сякаш идваше от жълтото на очите. Плътно прилепнал пуловер от кашмир с обърната яка
обгръщаше възхитителната й фигура, а меката черна материя на панталоните подчертаваше
силните стройни крака.
Беше се настанила на високото столче на отсрещната страна на бара и си поръчваше
питие. Беше сама и всички погледи се насочиха към нея, но тя сякаш не ги забелязваше.
Притежаваше някаква нежна невинност и Лу тутакси разбра защо бе единствената жена,
привлякла вниманието на Колин за последната една година, откакто неговата приятелка го
бе зарязала заради някакъв хокеист от националната лига.
— Иди да я заговориш — сръчка го той.
— Не — отхвърли предложението му Колин. — Не мога точно сега. Погледни ме на
какво приличам.
— Какво ти става? Изглеждаш чудесно!
— Дори не знам как се казва — нерешително възрази Колин.
— Нали ми спомена, че си говорил с нея? — продължаваше да настоява Лу.
— Просто я поздравих — поклати глава Колин и нервно отпи от чашата си. — Но не съм
говорил с нея и не й знам името.
— Ама и ти си един! Не виждаш ли, че гледа право към теб — намеси се Алън и го
смушка в ребрата.
Колин вдигна очи и глупаво се усмихна. Момичето отвърна на усмивката му и му помаха
с ръка.—
Тръгвай! — изсъска Лу и го побутна напред. — Какво чакаш бе, на крака ли искаш да
ти дойде?!
Преди да се усети, Колин се озова извън групата на приятелите си, които му кимаха с
глава като идиоти, докато момичето търпеливо се усмихваше от отсрещната страна на бара.
Той си пое дълбоко въздух и се запровира през тълпата.
Когато наближи, беше вече късно. Някакъв едър мъжага със златен часовник на ръката,
облечен в тъмен костюм с марката на Армани, вървеше право към нея, готов за атака, Колин
наведе глава и я отмина, сякаш бе тръгнал за тоалетната. Долови силната миризма от
одеколона на непознатия и се сети за собствения си окаян вид. Но докато отминаваше,
момичето протегна ръка и го дръпна към себе си. Колин се закова и се блъсна в мъжа.
— Извинете — рязко се обърна към натрапника тя, — това е съпругът ми.
Колин срещна враждебния поглед на онзи и за миг се смути. И внезапно, изненадан от
самия себе си, той се наведе и целуна момичето по бузата.
— Здравей — прошепна нежно, после се изправи и хвърли към натрапника най-
красноречивия си джеймсбондовски поглед.
Мъжът отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, ала решимостта му видимо се стопи и
той бързо се изпари. Колин се ухили и се обърна към непознатата.
— Не ми е в стила — каза той.
— Но подейства — отвърна тя. — Аз съм Лийна.
— А аз — Колин — представи се той и я хвана за ръката. — Колин Форд. Онзи от…
— Кафенето — продължи репликата му тя, като потисна усмивката си. — Знам. Питах
се кога ли ще се осмелиш да ме заговориш.
— Наистина ли?
Тя кимна с глава:
— Не съм много добра в общуването. Не познавам това място. Предполагам, че отдавна
живееш тук. Видях приятелите ти…
— Близо три години — прекъсна я Колин. — От Ню Йорк съм.
— От града ли?
— Близо до града. Сега работя за тайните служби — не усети как изрече той.
— Изглежда не са много тайни — дяволито подхвърли тя.
Колин усети, че се изчервява.
— Приятелите ти ни гледат — добави с усмивка тя.
Той ги погледна ядосано, ала това ги възбуди още повече и те започнаха да правят
гримаси и да подхвърлят нецензурни намеци по техен адрес.
— Пълни идиоти!
— Искаш ли да отидем някъде, където не е толкова… шумно? — предложи тя.
— Стига да нямаш нищо против…
След няколко минути цигареният дим, алкохолните изпарения и глъчката бяха вече зад
гърба им. Тя носеше дългото си тъмно палто преметнато през ръката, но когато излязоха и
мъглата ги прониза, спря се и го облече. Пресегна се и оправи яката й, обхванат от внезапно
чувство на нежност към тази непозната. Помисли си, че безформеният балтон скрива
чудесната й фигура и закопня да влязат някъде на топло и тя отново да го съблече.
— Благодаря — прошепна тя и той потръпна от възбуда: беше толкова сладка!
Колин понечи да я поведе към реката, но тя поклати глава:
— Не, не, ела насам. Знам едно много хубаво място.
Той сви рамене и тръгна в мъглата до нея. Продължиха мълчаливо покрай приглушените
светлини на складовете, ресторантите и баровете. Беше готов да върви така до края на света.
— Какво ще кажеш да влезем тук? — предложи тя и посочи едно усамотено кафене зад
ъгъла. Слязоха няколко стъпала надолу и се озоваха в заведение, което очевидно на времето е
било изба. Беше по-тъмно от „Алеята на харпуните“, доста по-тъмно и по-опушено, ала
Колин се чувстваше на седмото небе. Намериха две свободни места в дъното на дългия бар.
— Мога ли да ти взема палтото? — попита той.
Лийна се загърна и се сгуши в него. Кокетно потрепери и отвърна:
— Не, благодаря. Може би след като пийнем.
Длъгнестият барман със сребърни халки на ушите и гъста черна брада се надвеси над
тях и ги погледна очаквателно.
— Какво ще кажеш за една водка? — въпросително погледна към Колин тя. — Не съм
кой знае каква любителка на алкохола, но понякога ми се струва, че това е най-доброто
средство против премръзване.
Той се поколеба, но само за миг.
— Защо не?
После се обърна към бармана:
— Две двойни и по-бързо.
Извади портфейла си и без да каже дума, хвърли една петдесетдоларова банкнота на
бара. Беше обхванат от такава еуфория, че не забеляза как в неговата чаша барманът наля
водка, докато в чашата на момичето сипа чиста вода.
Когато им сервираха напитките, Лийна вдигна чашата си и я допря до тази в ръката на
Колин:
— За новите места, за новите приятели и за тайните агенти… — изрече с лукава
усмивка тя.
— Казах тайните служби — отвърна той и също се усмихна.
Харесваше чувството й за хумор. Докато разговаряха, той осъзна, че харесва всичко в
нея. Лийна удивително му напомняше за бившата му приятелка. Бащите и на двете бяха
банкери. И двете бяха учили изящни изкуства, бяха добри ездачки и обичаха класическа
музика. Приликите не го притесняваха ни най-малко. Вече близо година всяко напомняне за
Аманда болезнено го пронизваше, ала Лийна сякаш беше подобреното издание на старата му
приятелка. Нямаше нищо общо с високомерието и хладината й. Тази жена бе топла и
открита, излъчваше дружелюбност. Колин не усети как се напива до смърт.
Сладко облизваше чашата си, когато тя приглушено му прошепна:
— Искам да дойда с теб.
Той я погледна неразбиращо. В очите й напираха сълзи.
— Какво има?
Младата жена примига и го погледна през дългите си ресници.
— Чувствам се самотна. Толкова отдавна не съм била с някого… Съжалявам. Знам, че не
е редно, но… Напоследък често те виждам и през всичкото време си мисля за теб. Искам да
ти кажа, че те желая…
Колин за малко да се задави.
— Не, не… — изломоти той. — Не бива да съжаляваш. Нямам нищо против. Ще ми е
приятно да дойдеш с мен у дома. Разбира се…
Тя нерешително се усмихна и бавно стана. От движението палтото й се разтвори и той
потръпна при вида на съвършеното й тяло. Обля го гореща пот и като се опита да се изправи,
залитна назад. Мили боже, какво ставаше с него! Наложи се тя да му помогне да си облече
сакото. Като майка, която изпраща сина си на училище, помисли си той, но замъгленият му
мозък бързо измести този образ. Тя се загърна и стегна колана на кръста си. Хвана го
подръка и го поведе, леко навела глава, като криеше лицето си в падналия кичур черна коса.
Заизкачваха мръсните каменни стъпала и излязоха навън в неприветливата дъждовна нощ.
— Къде е колата ти?
— Насам — изломоти той и се заклати край стената, отпуснат върху ръката й. Когато
стигнаха до тойотата, тя го попита дали е в състояние да кара.
— Живея наблизо — с усилие изрече той и се вмъкна в купето на студената кола.
Запали и подкара уверено под мъждивите улични лампи. Интересно, но зад волана се
чувстваше по-сигурно, отколкото на собствените си крака. Лийна мълчаливо постави ръката
си върху бедрото му и накара кръвта му да забушува. След десетина минути колата се плъзна
до бордюра пред наредените една до друга покрай реката луксозни къщи. В мръсната мъгла
изглеждаха призрачни и нереални. Клатушкайки се, той я поведе по застланата с плочи
пътека. Беше мокра и хлъзгава и го караше да се чувства несигурен. Когато влязоха, по навик
включи две от лампите и алармата, после посочи с ръка дивана и се насочи към хладилника.
На дъното откри две бутилки „Будвайзер“, които Лу бе оставил преди няколко месеца, когато
си бяха организирали тук малко пиршество.
Настани се на дивана до Лийна и й предложи с жест едната. Тя отпи и я остави на
масичката. Разговаряха за незначителни неща, но всичко му се струваше важно и
знаменателно, сякаш криеше особен, разбираем само за тях, смисъл. Замъгленото му
съзнание не преставаше да се пита как е възможна подобна прилика между новата му
позната и онова, другото момиче, пред което се бе заклел във вечна любов и което го бе
изоставило. Тази беше по-доброто издание, нямаше дума. Времето течеше бавно, лениво. Той
изпи не само своята, а и нейната бира и по лицето му се разля блаженство.
— Искаш ли да се качим горе? — попита я гой и закима с глава към стълбите.
— Да — тихо отвърна тя. — Искам.
Тръгнаха бавно нагоре към спалнята — стая на спартанец с широко легло в желязна
рамка по средата на коравия дървен под. От прозореца се откриваше омагьосващ изглед към
приглушените светлини на столицата. Лийна му помогна да се съблече и нежно го събори
върху леглото. Ръцете й бяха гальовни и уверени.
— Трябва да си взема нещо от чантата — усмихна се тя. — Веднага се връщам.
Колин объркано я гледаше как изчезва надолу по стълбите. Ако не беше толкова пиян,
щеше да осъзнае комичността на позата си — беше се отпуснал на леглото напълно гол, а
дрехите му образуваха нещастна купчинка на пода до него. На нощната масичка лежеше
пистолетът му. Макар да бе пиян до козирката, навиците му не допускаха да се отнася
безотговорно към оръжието си. Затова първо се погрижи за него. Припомни си един виц,
нещо за пищов в леглото, но същността му убягваше. Пиянски цъкна с език и въздъхна.
Долу Лийна взе бутилката, върху която бяха останали отпечатъци от пръстите й и я
мушна в чантата си. После се пресегна и загаси лампите. Извади носна кърпичка от джоба
на палтото си, после изтри ключалката и дръжката на входната врата, отвори вратата и
мъглата нахлу вътре. В ноздрите я удари мирис на дим. Помаха няколко пъти с кърпичката и
отново затвори, но без да заключва. Тихо се изкачи по стъпалата. Колин не беше помръднал
— лежеше на същото място, в същата поза. Тя прекоси стаята, вдигна дрехите от пода и му се
усмихна.
— Ще ги сгъна.
— Не, не се притеснявай — изрече с усилие той. — Прекрасна си, ела тук. Остави
дрехите.
До слуха й достигнаха тихи, прокрадващи се стъпки. Някой се изкачваше по стълбата.
— Ще загася и тогава ще се съблека — успокои го тя. — Ей сега идвам, миличък.
После всичко стана много бързо. Светлината изгасна и в същия миг в стаята влязоха две
тъмни фигури. Колин не беше в състояние да се отбранява, пък и едва ли беше разбрал какво
се случва. Притиснаха го към леглото, без да произнесат и дума. Лийна прекоси стаята
безшумно като котка. С уверено движение измъкна големия стандартен деветмилиметров
глок от калъфа му върху нощната масичка, напъха го в отворената от ужас уста на Колин и
дръпна спусъка. Двамата мъже отстъпиха от леглото, тя им подаде оръжието, после все така
безмълвно излезе от стаята и се спусна по стълбите. Къщата беше сякаш потънала в
мъртвешки сън, но напрегнатият й гръб с всяка своя фибра усещаше гъргорещите звуци,
които мъжът горе издаваше в предсмъртната си агония. В дневната тя дръпна крайчето на
завесите и надникна предпазливо. Навън продължаваше да се стели същата влажна мъгла. По
пътя не се виждаше никой. Никакъв звук не нарушаваше тишината. Тя спокойно излезе от
къщата, и зави зад ъгъла. След миг се метна в черния джип и се изгуби в навъсената нощ.
Глава 1
В щата Ню Йорк беше ранна съботна вечер, времето беше прекрасно. Край езерото
Скейнитълс витаеше празнично настроение. Мястото бе направо съвършено — съвсем
неподходящо за получаване на трагични новини. От време на време по водата се плъзгаше по
някоя лодка и разцепваше повърхността на водата, набраздена от лекия бриз. Слънцето се
изгуби зад хоризонта и на небето остана само светлата пита на луната. Сякаш някой бе
отхапал четвъртинка от нея и сега се заиграваше, като изпращаше натам сиви, дрипави
облаци. Звездите още не бяха изгрели, но тихата песен на щурците и шумоленето на
тополите караха душите да забравят напрегнатата седмица. На широката площадка пред
хотела около кръглите маси със снежнобели покривки и вази с току-що набрани цветя вече
се виждаха първите посетители. Във въздуха се носеше тихото жужене от разговорите, сякаш
и посетителите се бяха съживили от първия топъл полъх на плахо пристъпващото лято.
Мъжът и жената, седнали на уединената маса в единия край на верандата до парапета,
изглеждаха щастливи. Той явно наближаваше петдесетте, макар гърбът му да бе изправен, а
мишците му да изглеждаха мускулести. Личеше си, че на младини е имал кестенява коса, но
сега асиметричното му мъжествено лице със здрав тен бе увенчано от буйна грива,
заскрежена от времето и налегналите го грижи. Взети поотделно, двете половини на лицето
му бяха доста неправилни, ала поставени една до друга, те оформяха изразителна и твърде
привлекателна физиономия. Тъмнокафявите очи непрекъснато сменяха израза си — ту
мамеха като черни, бездънни езера, ту хвърляха бляскави, весели искрици.
Имаше вид на човек, видял много, изпитал много, но запазил нещо от безгрижието на
младостта. И суров, и нежен едновременно, той сякаш разчиташе повече на ръцете,
отколкото на ума си. Етикетите на дрехите му биха издали факта, че е богат, ала той ги беше
изрязал — като човек, отдавна свикнал и приел за естествено състоянието си. Златният му
часовник би добавил само още един, завършващ щрих към този портрет на преуспял човек,
но мъжът рядко се сещаше да си го сложи.
Външността на жената говореше, че е с десетина години по-млада от него, може би дори
повече. Вълнистата й светлокестенява коса бе подчертана от златисти кичури. Тя се сипеше
по раменете на непокорни къдрици, които биха говорили за небрежност, ако не бяха
безупречните дрехи и съвършените черги на лицето. Очите й имаха цвета на синьо, дълбоко
море и светеха въпреки разочарованията, които животът й бе поднесъл. Усмихваше се като
младо момиче. Щастлив характер, както обичат да казват хората за такива като нея.
В момента се смееше на това, което мъжът разказваше за спора си тази сутрин със
сестра си. Грейси, така се казваше сестра му, бе доста по-възрастна от него, но двамата бяха
създали неповторими отношения помежду си. Именно тя му бе помагала през годините да
поддържа домашните си дела, тъй като брат й бе от хората, които не обръщат голямо
внимание на парите, макар да притежаваше повече от останалите. Именно Грейси
управляваше имението в Гринич, както и къщата край езерото Скейнитълс и огромния
петоъгълен апартамент край Сентрал Парк в Ню Йорк. Младата жена на масата добре
познаваше праволинейния характер на Грейси, както и острия й хаплив език, когато нещо не
й харесва.
— Та значи, казвам й аз — продължаваше мъжът радостно оживен: — „Грейси, ако не те
познавах толкова добре, щях да си помисля, че наистина изпитваш нещо към този тип!“
Жената до него избухна във весел смях:
— Не може да бъде!
— И тогава, Джил, тя каза… — „Къртис Андрю, не забравяй, че съм ти сменяла
пелените!“
Джил отново избухна в смях, като бършеше очите си.
— Боже мой! — поклати глава Кърт. — Можеш ли да си представиш? Сякаш чувах майка
ми…
Смехът им отекна наоколо, но двамата бяха толкова заети със себе си, че не видяха
учудените погледи от съседните маси, отправени към тях, нито смутената усмивка на
келнера, който тъкмо се приближаваше към тях с кафето и десерта. Когато утихнаха и
келнерът се отдалечи, Кърт плъзна ръка в джоба на сакото си и напипа кадифената кутийка.
Хвърли нежен поглед към младата жена и отмести вазата с цветята от другата страна на
свещника, за да може да гледа лицето й.
— Господи! Толкова те обичам — тихо, но настоятелно прошепна той.
Протегна другата си ръка през масата и силно стисна пръстите й.
— И аз те обичам — пламенно отвърна тя. — Кърт, ако знаеш колко много те обичам!
Гърдите му се издуха от радостното чувство, което го обзе. Помисли си колко отдавна не
си бе разрешавал наистина да обикне някого. Повече от двайсет години… Неговата последна
любов беше собствената му съпруга и оттогава никоя жена не бе успяла да намери място в
сърцето му, макар някои да обземаха от време на време съзнанието му.
Ала той се винеше, задето бе тъй чувствителен. Имаше намерение да й предложи
годежния пръстен заедно с шампанското, но се поколеба. Може би защото щеше да бъде
твърде официално. Връзката им бе непредвидена, родена от приятелството между тях, макар
че желанието се появи още в мига, в който тя бе влязла в заседателната зала с порозовели
бузи и разрошени къдрици, посипали се върху високите рамене на елегантния й костюм.
Първото впечатление го бе разтърсило дълбоко, но потуши чувствата си, защото тя му беше
подчинена. Влюбваше се бавно, но неудържимо в нежната й елегантност, в чувствителността
й, в начина, по който се смееше и отхвърляше назад косата си… Влюбваше се в радостта, с
която тази жена преминаваше през живота. Струваше му се, че и тя не е безразлична.
Беше решил, че по-подходящо е да й даде пръстена със седемкаратовия яркожълт
диамант по време на кафето и ябълковия щрудел. Беше сигурен, всъщност почти сигурен, че
тя ще го приеме. Може би проблемът бе в това. Или си сигурен, или не, а когато си почти
сигурен, тогава не си истински сигурен. Никога не бяха говорили за женитба, не и в
конкретния смисъл на думата. О, имаше и любовен шепот в полунощен час, имаше ги и
признанията за дълбоката същност на тяхната любов. От известно време двамата прекарваха
свободното си време заедно, но никога не бяха разговаряли делово по въпроса.
Тя имаше зад гърба си един брак. Беше грешка. Кърт знаеше, че съпругът й е бил властен
егоцентрик и грубиян. Често се карали поради непоносимата му ревност. По-късно станало
ясно, че той не може да я дари с децата, които тя толкова желаела. И без това бурните
отношения помежду им се влошили още повече. Той се превръщал в насилник. Не я биел, но
се отнасял непростимо грубо с нея. Въпреки това Джил правела всичко възможно да запази
брака си. Бе признала на Кърт, че гледа на развода като на признание за собствения си
неуспех.
Така Кърт постепенно бе станал част от нейния живот в качеството си на изповедник и
добър приятел. Съпругът на Джил вече имаше повод да проявява болезнената си ревност. И
тогава, и сега Джил работеше в компанията на Кърт като научен експерт. Скоро след като се
сближиха, Джил без всякакви обяснения напусна по средата на работата им по проекта,
който всъщност ги бе тласнал един към друг.
Самият Кърт нямаше нищо общо с науката, ала бе инициатор на всяка успешно
реализирана от компанията идея. Винаги, когато въвеждаха някакъв нов продукт или нова
линия за производство, той яростно се включваше в процеса и го контролираше, докато
всичко не се уталожеше и нещата не влизаха в руслото си. Така бе превърнал „Сейф Тек“ в
компания, която въртеше бизнес за милиарди долари и възнамеряваше да продължава по
същия начин.
Ала когато Джил неочаквано напусна, за първи път откакто синът му замина, за да учи в
колеж, Кърт забрави за бизнеса. Изпадна в униние за цяла седмица, като през всичкото време
се самосъжаляваше. После просто отиде и я върна обратно. Тя тъкмо излизаше от дома си в
Лонг Айлънд, облечена в тъмнокафяв костюм и прибрала лудите си къдрици с фиби и гребен
за коса. Беше тъжна и красива и потънала толкова дълбоко в мислите си, че го видя да отива
към нея, едва когато бе изминала половината път до колата си и вече се канеше да се качи.
— Кърт? — възкликна тя и в гласа й прозвуча уплаха. — Какво правиш тук?
— Трябваше да те видя — отвърна той. — Напусна, без да кажеш и дума. Защо?
— Не можем ли да говорим на друго място? — огледа се тя неспокойно.
Отидоха в близката закусвалня и пиха кафе, докато стана време за обяд. Тя му разказа
историята си и оттогава той се превърна в неин изповедник, а тя — в негов. Накрая все пак
бракът й приключи твърде неприятно. Съпругът й започна да се рови и в най-незначителните
дреболии и превърна развода им в твърде болезнено преживяване. И въпреки, че се върна на
работа в „Сейф Тек“, тя настоя отношенията помежду им да останат изцяло платонични,
докато разводът стане факт. Времето се точеше бавно, но сега Кърт беше сигурен, че
отношенията им са нещо много специално, защото имат за основа твърдата скала на
приятелството и дълбокото уважение.
Това се случи преди повече от три години. Разбира се, че Джил би могла да се омъжи за
него, казваше си Кърт. Тя беше още млада и биха могли да си имат и деца. Щеше да й достави
това удоволствие. Беше се клел пред себе си, че никога вече няма да се ожени и да има дете.
Но… Е, Ани сигурно би искала той да го направи, наистина го вярваше. Не бе споделял с
никого, дори с Джил, че вместо да разговаря със себе си, той общуваше наум с Ани и го
правеше от деня, в който тя умря. Ето защо беше убеден, че тя го иска: Ани желаеше той да
се ожени за тази чудесна жена, да бъде щастлив и да направи и нея щастлива.
Очите му се замъглиха от напора на чувства. Господи, Ани — помисли си той. Знаеш, че
не бих го сторил, ако не бях сигурен, че наистина го искаш.
— Джил — произнесе тихо гой, сключи пръсти около кадифената кутийка и я извади от
джоба си. — Трябва да ти кажа нещо. Искам да те попитам…
Младата жена изглеждаше объркана. В погледа й се четяха и страх, и вълнение. Отвори
уста да му отвърне, но не каза нищо.
— Аз просто…
— Да? — попита тихо тя.
— Толкова много те обичам — прошепна той, като дишаше тежко и въртеше кутийката в
пръстите си, — че искам да ти предложа да се омъжиш за мен…
Той постави кадифената кутийка върху ленената покривка пред нея и я отвори. Отвътре
блесна огромният жълт брилянт. Джил се вцепени. Обзеха я непознати до този миг чувства:
чистата радост се примеси с толкова дълбоко облекчение, че чак я заболя. Точно това бе
искала. За това бе копняла, макар напоследък да се бе отчаяла.
Нейната най-добра приятелка Тейлия често й казваше, че макар в останалите неща да е
доста умна, по отношение на мъжете е направо наивна. Двете се бяха сприятелили в
училище, а по-късно живяха заедно в една стая в Корнел.
— От трицифрено число коефициентът ти на интелигентност спада на двуцифрено,
когато става дума за мъже — обичаше да казва Тейлия.
И ако до този момент Джил бе подозирала съвършено ирационално, че нещо с Кърт ще
се обърка, това се дължеше на опита й в миналото. Отношенията им се бяха развили до
такава степен, че следващата логична стъпка беше предложението за брак, но това бе твърде
хубаво, за да е вярно. Опасенията й отчасти се дължаха на факта, че времето минава и тя
остарява. В душата си отчаяно желаеше да има деца. Беше започнала да се паникьосва като
пред изпит, за който не е прочела целия конспект. Мисълта, че ще трябва да намери някой
друг и да започне всичко отначало я изпълваше с ужас.
Само за миг всичко това изчезна. По страните й потекоха сълзи. Гърлото й се сви и тя не
можеше да произнесе и дума, но от гърдите й се отрони смях. Тя енергично закима с глава и
стана от стола си, за да го прегърне.
Кърт се засмя и я погледна въпросително:
— Предполагам, че това означава „да“…
— Разбира се — притисна го тя още по-силно.
Джил го целуна, отначало нежно, после страстно.
Сложи пръстена на ръката си. После се протегнаха и си стиснаха ръцете през масата.
Няколко секунди мълчаливо се гледаха в очите със светнали лица.
— Щастлива ли си?
— Никога не съм била по-щастлива. Решил ли си кога ще се оженим?
Кърт снизходително се засмя:
— Когато искаш. Защо не и утре?
— Кърт, наистина ми кажи — умоляваше го тя, а очите й радостно се усмихваха.
— Истина ти казвам — увери я той. — Когато искаш.
— Мистър Форд?
Той изви глава, като продължаваше да се усмихва.
— Мистър Форд — повтори настоятелно управителката. Изглеждаше разстроена. —
Търсят ви спешно по телефона, сър.
Джил прочете тревогата по лицето му и сърцето й замря. За разлика от него тя никога не
беше получавала такива обаждания. Сякаш смисълът на телефонното съобщение бе изписан
върху лицето на жената.
— Можете да говорите от кабинета ми — с тих глас предложи тя.
Хотел „Глен Хейвън Ин“ се намираше в южния край на езерото, където стръмните
ридове на високите планини ограничаваха обхвата на клетъчните телефони.
Кърт извинително се усмихна на младата жена пред себе си и преди да стане и да
последва служителката, леко я стисна за ръката. Джил с празен поглед го проследи, докато
пресичаше верандата. Инстинктът й подсказваше, че най-красивият миг в живота й се бе
стопил завинаги, сякаш някой грубо я бе разтърсил и я бе събудил от вълшебния й сън.
Глава 2
Кърт влезе в офиса и вдигна телефонната слушалка. Беше сестра му Грейси.
— Господи, Кърт! — проплака тя. Говореше на пресекулки. — Боже мой… Боже…
Мъртъв е… О, Къртис… Толкова ми е мъчно… Колин… Малкото ни… нашето малко
момченце го няма.
Кърт остана няколко минути на мястото си, без да изрече и дума. После, сякаш
приведен от тежестта на случилото се, затътри крака обратно. Чувстваше се опустошен,
животът му се бе изпразнил от смисъл само в един миг, а той не можеше да направи нищо.
Отиде да вземе Джил и двамата се втурнаха към дома му, където вече ги чакаха Грейси и
двама полицаи. Нощният вятър го шибаше по косата, но Кърт не забелязваше нищо в лодката,
която пореше вече набъбналите вълни. В ушите му отекваха думите на сестра му.
Наистина, Колин беше неин почти толкова, колкото и на Кърт. Когато майка му почина,
едва бе навършил две години. По онова време Кърт бе в Далас, където го обучаваха за агент
на тайните служби. Служебното му положение налагаше непрекъснати тренировки. Тайните
на професията се плащаха с умора до смърт в тренировъчните лагери и безсънни нощи далеч
от дома. Понякога отсъстваше със седмици. Той трябваше да бъде винаги живият щит пред
президента, вицепрезидента, той пазеше държавните глави на чуждите държави, които бяха
на посещение в Съединените щати. И вечно бе затрупан с неотложни ангажименти, които го
дърпаха далеч от къщи и не му даваха възможност да се грижи за малкото си момченце.
Няколко месеца след смъртта на Ани началникът му го бе повикал в кабинета си, за да го
попита дали при стеклите се обстоятелства още държи на кариерата си в службите и го
посъветва да уреди някои неща, ако ще продължава да работи за тях.
По онова време Грейси живееше в щата Ню Йорк заедно с болната им майка и работеше
в банката в Олбъни. Цели осемнайсет години се бе занимавала с цифри, бе изготвяла
баланси… Година след година. Гордееше се с работата си. Кърт беше най-малкият от седемте
деца, Грейси — най-голямата и никога не се бе омъжвала. Беше ревностна католичка и
познатите им се питаха защо просто не бе станала монахиня. Имаше силен дух — само който
не й се беше опънал, не беше го разбрал. Живееше саможиво и мъжете малко я интересуваха.
Кърт беше твърде млад, за да си дава сметка за тези неща. Мислеше за Грейси като за
другата си майка. Тя се държеше като такава, откакто майка им се залежа от някаква болест,
а тогава Кърт беше още малък. Баща им се бъхтеше по четиринайсет часа на ден в
железниците, докато накрая умря от рак на белите дробове, а по него време Кърт беше едва
шестгодишен.
Когато се случи и това, втората по големина сестра на Кърт, Колийн, пое грижите за
болната им майка. Грейси имаше слабост към Къртис Андрю. Външно не го показваше, но
той бе убеден, че тя с радост бе приела да се премести да живее в Далас. Такава бе останала
в паметта му Грейси: облечена в сива памучна рокля и престилка, да прибира прането от
задния двор и да си тананика. Когато на Кърт му се роди бебе, все едно тя бе станала майка.
Така си живееха тримата, не съвсем традиционна семейна единица: когато Кърт
отсъстваше, за Колин се грижеше Грейси, а когато си беше у дома, той поемаше грижите за
сина си.
Кърт умело вкара лодката под сайванта и тръгна но пътеката към къщата. Джил
мълчаливо го последва.
Двамата полицаи го чакаха пред входа. Сержантът изказа съболезнованията си и му даде
номера на един полицейски детектив от Александрия, който му съобщи нещо, което не се
връзваше с представата за сина му: момчето, заради което и той, и Грейси биха могли да
извършат убийство, бе посегнало само на живота си.
— Нещо грешите — с горчивина и отчаяние произнесе Кърт в слушалката.
— Съжалявам, мистър Форд — отвърна мъжът отсреща. — Случаят е напълно ясен…
Съжалявам.
— Вие не познавате сина ми, той никога не би се самоубил — възрази Кърт и кръвта
нахлу в главата му. — Набийте си го веднъж завинаги в главите и отсега нататък го имайте
предвид. Знам как се получават такива неща. И аз съм се занимавал с това, детектив. Да, на
пръв поглед може да изглежда така, но аз ви казвам, че синът ми не би го извършил. Никога.
— Мистър Форд — кротко отвърна детективът, — бихме искали да дойдете. В момента
се опитваме да получим пръстовите отпечатъци на сина ви от тайните служби, но бихме
желали лично да идентифицирате трупа.
— Пристигам още тази вечер.
— Не съм сигурен дали ще има полет толкова късно…
— Ще се оправя, детектив — прекъсна го нетърпеливо Кърт. — Тръгвам.
Междувременно бихте ли уведомили началника си, че искам да го видя и че съм бивш агент
от тайните служби? Кажете му, че пристигам и че желая да разговарям с него. Държа
разследването да продължи с версия за подозрение в убийство. Синът ми никога не би
посегнал на живота си. Разбирате ли? Никога. Това не е самоубийство.
Кърт тръшна слушалката по-силно, отколкото възнамеряваше и намръщено се обърна
към двамата полицаи, които стояха като истукани пред вратата.
— Благодаря ви — рязко изрече той с каменно лице и безизразен глас. — Това не е…
Благодаря.
Погледна към свитата, безформена фигура на сестра си върху дивана в дневната. Джил
седеше до нея и от време на време се навеждаше и й шепнеше нещо в ухото. Кърт изпрати
полицаите и се върна при Грейси. Коленичи на пода до нея, прегърна я и силно я притисна
към себе си. Нежно я помилва по тила, а тя се разтресе от ридания.
— Всичко ще е наред — мърмореше той. — Всичко ще се оправи.
В душата му бе пусто. Агонията се бе притаила като огромна котка, която дращеше с
нокти по вратата на клетката си. Когато излезеше оттам, щеше безмилостно да го разкъса.
Щеше да го разяде отвътре навън и от него нищо нямаше да остане. Но засега трябваше да я
задържи там. Преди да й позволи да го унищожи, трябваше да разбере какво се бе случило
със сина му и да отмъсти за тази смърт. Само това беше от значение.
— Мога ли да дойда с теб?
— С мен ли? — попита тихо той.
Изправи се и се взря в Джил. Разстроеното й красиво лице му напомни какво си бе
мислил същия ден, как бе пожелал да я отърве от всичко лошо в нейния живот. Сега това му
изглеждаше като прекрасен филм, гледан преди много, много години. През мъглата на
страданието проблясваха несвързани чувства, които бяха не само безредно разбъркани, а
далечни и неважни.
А може би това бе наказанието, задето той бе пожелал да започне отначало, да се опита
пак да бъде щастлив. Всъщност Ани едва ли бе искала той да предаде живота си в ръцете на
друга, непозната жена. Самозаблуждавал се е, подхранвал е собствения си егоизъм с мисълта,
че мъртвата му съпруга желае онова, което в действителност му се искаше на него. Само
Колин му бе останал от нея и в деня, в който той оскверни паметта й, като помоли друга
жена да я замени, съдбата му нанесе заслужен удар. Падаше му се!
Ала мислите не се отразиха на чувствата му. Погледна с любов към Джил, единственият
човек, който го свързваше с живота в самотното и бурно море на скръбта. Трябваше само да
протегне ръка към нея, защото беше сигурен, че тя нямаше да допусне той да се удави в това
море на ужас и безумие. Нежно я докосна по лицето с върха на пръстите си.
— Не можеш да тръгнеш сам — поклати глава тя и го погледна с тревога.
Кърт затвори за миг очи.
— Ще се оправя, скъпа. Повече се тревожа за Грейси.
Протегна ръка и нежно потупа сестра си по гърба.
— Да остана ли с нея, Кърт? — попита Джил. — Мислиш ли, че така ще е най-добре?
— Мисля, че си права — промълви той. — Така ще е най-добре.
* * *
Самолетът докосна осветената от луната писта. Той скочи в наетия кадилак, който вече
го чакаше на пътя и се отправи към моргата. Детектив Оландър го посрещна на вратата,
придружен от сътрудничката си — млада жена с незапомняща се физиономия, раздърпана
дълга коса и очила с големи диоптри. Оландър я представи просто като детектив Каръл
Дипър. Дипър бе забила очи в пода. Тримата влязоха в малкия кабинет, където върху сивото
метално бюро бе поставен телевизор с видео.
— Какво е това? — попита Кърт, когато Оландър взе една видеокасета от рафта на
стената и я постави в апарата.
— Можете да идентифицирате трупа, без да влизате в моргата — обясни мъжът, докато
натискаше бутоните.
— Така е по-лесно, мистър Форд, уверявам ви — погледна го съчувствено Каръл Дипър.
— Не. Заведете ме при сина ми. Искам да го видя.
— Добре — съгласи се детективът. — Да бъде както искате.
Той взе телефона и проведе кратък разговор с помощника на медицинския експерт,
после тримата слязоха по широките стълби и се озоваха в залата с труповете. Удари ги
острата миризма на формалдехид, когато застанаха до количката от неръждаема стомана с
покрития с чаршаф труп, миризмата изпълни гърдите им.
Кърт Форд стоеше, без да проявява каквито и да е чувства. Когато лекарят откри лицето
и голите рамене на Колин, обзе го удивително спокойствие.
— Това вашият син ли е, мистър Форд? — тържествено го попита Оландър.
Лицето на младия мъж върху количката изглеждаше болезнено бяло. Онова, което видя,
само напомняше на сина му. Може би бе някой друг? Може би всичко бе някакво странно
съвпадение? Но не… това наистина беше Колин.
— Да, той е — с прегракнал глас прошепна Кърт.
Не беше на себе си. Бе зашеметен. Когато Ани умря, мислеше си, че нищо не би могло да
го нарани толкова дълбоко и да го докара до границата на безумието. Не беше прав.
Медицинският експерт прояви милосърдие и хвърли чаршафа върху лицето на момчето
му. На неговото момче. Извърна поглед встрани и с бързи крачки напусна залата. Върна се
при колата си и последва двамата детективи до управлението.
Нужни му бяха само няколко минути, за да смачка фасона на Оландър. Маршъл Оландър
бе кораво ченге с доста продължителен стаж, шкембест и прегърбен. Все още бе в първата
половина на петдесетте, но въпреки това скалпът му бе гол с изключение на няколкото руси
косъмчета зад ушите. Очите му бяха тесни и тъмни, кацнали в средата на огромни кръгове,
които говореха, че страда от безсъние. Носът му, и той тесен, но дълъг, придаваше на лицето
му вид на гладен пор. За да разграничи хлътналата си брадичка от удивително дебелия си
врат, той си бе пуснал мръсна руса брада.
Партньорката му, Дипър, очевидно не бе попаднала на мястото си. Оландър просто я
търпеше, както носорогът търпи птичката, която кълве насекомите от четината на гърба му.
Докато чакаха капитана, Кърт търпеливо отговаряше на въпросите, които му изглеждаха
съвършено безсмислени. Не, Колин не е страдал от психически болести, не е бил
депресиран, нямал е причина да посегне на живота си.
На Кърт му се струваше, че се движи по острието на бръснача. Искаше Оландър да
разбере, че може да го повлече надолу като снежна лавина. Няколко добре насочени
обаждания до познати сенатори и конгресмени — без да брои старите си приятели от
службите, които бяха в състояние да накарат дори първия човек лично да вдигне телефона,
— можеха да му вгорчат живота. Но колкото по-дълго наблюдаваше детектива, толкова
повече се уверяваше, че на този тип изобщо не му пука. Беше се залостил здраво на този стол
и с едно око гледаше към пенсията си, нехаещ за евентуален натиск „отгоре“.
Когато капитан Джим Ход влезе, Кърт се постара да не дава израз на раздразнението си.
Капитанът бе на неговата възраст, но изглеждаше поне с десетина години по-стар:
сродяващата му коса бе започнала да побелява и той имаше нацупения вид на ченге,
прекарало по-голямата част от кариерата си зад писалището. Двамата се ръкуваха. Тод
нервно въртеше розовата дъвка между пожълтелите си от пушене предни зъби. Кърт със
спокоен тон му заяви, че не би искал да си мислят, че си позволява твърде много, но че той
познава Колин най-добре от всички и е убеден, че синът му не би посегнал на живота си.
Полицаите търпеливо го изслушаха, ала Кърт знаеше със сигурност какво си мислят.
Гледаха на него като на разстроен баща. Винаги разпознаваха самоубийците. Момчето
просто беше захапало дулото на пистолета. Искаха да прекратят разследването и да си гледат
другата работа. Имаше толкова много неразкрити убийства. Полицаите са хора заети и сега
му обръщат внимание само защото може да се окаже голяма клечка.
— Защо не му обясни какво си открил? — обърна се капитанът към Оландър след кратко
мълчание.
И той не обръщаше внимание на младата жена, която седеше с леко наведена глава, но,
както Кърт забеляза, стрелкаше с очи ту единия, ту другия полицай.
Оландър въздъхна и заразказва онова, до което се бяха добрали. Колин бил с приятели на
чашка. В някакъв бар, „Алеята на харпуните“, се запознал с едно момиче и не след дълго
двамата излезли заедно навън. Дотук нищо необичайно. Никой не знаел къде са отишли, но
по някое време през нощта той се прибрал вкъщи. Нямали представа колко време е прекарал
с момичето, но нищо не подсказвало, че тя също е била в дома му. На малката масичка имало
празна бирена бутилка. След като я е изпил, Колин вероятно се е качил в спалнята, съблякъл
се е и „се е прострелял с огнестрелно оръжие в главата“, както се изрази Оландър.
— Получихме обаждането в около три и половина следобед — продължи Оландър. —
Лу Мислински, приятел на сина ви, е трябвало да го вземе за бейзболен мач. Вратата била
отключена и той го открил в спалнята.
— Ами момичето? — внезапно попита Кърт. — Трябва да я открием!
Оландър го погледна безизразно, после обърна очи към капитана.
— Мистър Форд — търпеливо започна капитанът, — мога да си представя как се
чувствате. Знам, че сте работили за тайните служби, но се налага да ви възразя. Детектив
Оландър е един от най-добрите специалисти по убийства в столицата. Това е неговият район.
Ако се касаеше за убийство, щеше да разбере, повярвайте.
— Но то е убийство! — избухна Кърт и се надигна от стола си. — Нима не е ясно?
Трябва да открием момичето!
За няколко секунди в стаята се възцари неловко мълчание.
— Мистър Форд — безизразно изрече Оландър, — нищо не подсказва, че не се касае за
самоубийство. Няма следи от насилствено проникване в къщата. Няма доказателства, че при
сина ви е имало още някой. Не открихме следи от съпротива: по тялото му няма синини,
нито белези от борба. Няма нищо, което да опровергае заключението ни.
По нехайния израз на лицето му Кърт разбра, че нищо не е в състояние да промени
мнението на детектива. Тук Кърт Форд не можеше да наложи системата, която бе превърнала
„Сейф Тек“ в значим играч в сферата на технологиите. Бе оставил езотеричната част от
бизнеса в ръцете на шепа учени. Но той разбираше от хора. Четеше в тях като в отворена
книга. Знаеше какво може и какво не може. Знаеше и как да си поиска онова, което желае. В
бизнеса всеки ход бе точно толкова логичен, колкото и движението на фигурите върху
шахматната дъска. Стига да знаеш добре правилата.
Обърна поглед към капитана.
— Капитане — произнесе отсечено той, като се стараеше да потисне треперенето в
гласа си, — не съм от онези, които всяка вечер ви се обаждат да ви се оплакват от шума на
децата в квартала. Аз съм бивше ченге, макар да съм работил в по-различна сфера. Не съм
изкуфял старец, който се чуди как да си уплътни времето. Казвам ви, че синът ми не би
извършил такова нещо. Не можете ли поне да претърсите къщата, за да сме сигурни, че
наистина е бил сам? Ще го направите ли заради мен? Ще се опитате ли да откриете тази
жена и да поговорите с нея?
Капитанът сви устни и го погледна със смесица от съчувствие и досада.
— Добре, мистър Форд — въздъхна той. — Ще ви помогна, доколкото мога. Трябва да
ми повярвате. Но искам да бъдем реалисти. Утре сутринта ще изпратя експертите на оглед, а
детектив Оландър ще направи всичко по силите си, за да открие жената. Ако я намерим, със
сигурност ще я разпитаме, но не мога да ви дам никакви гаранции. Може да се окаже
невъзможно…
— Благодаря ви, капитане — отвърна Кърт. — Високо оценявам загрижеността ви.
После се обърна към Оландър:
— Предполагам, че трябва да държа връзка с вас, детектив?
Шкембестият мъж го погледна любезно и отново обърна очи към капитана. — Мисля —
обади се капитанът, — че аз съм този, който трябва да държи връзка с вас, мистър Форд. Ще
следя събитията и ще ви държа в течение.
— Утре?
Капитанът погледна часовника си и дълбоко въздъхна:
— Ще видя дали мога да изпратя експертите на оглед, но според мен няма да стане по-
рано от понеделник сутринта. Мога да ви се обадя у дома…
— Ще отседна в хотел „Риц-Карлтън“ до Пентагона — прекъсна го Кърт.
— Няма нужда да оставате, предполагам, че има много неща, за които да помислите в
този момент — вежливо му се усмихна капитан Тод. — Ще направим всичко, което можем.
Сигурен съм, че искате да се върнете и да уредите…
— Нищо не е по-важно от това, капитане — отвърна Кърт и се изправи.
Тъкмо се канеше да се качи в наетия автомобил, когато чу, че някой го повика по име.
— Мистър Форд!
Беше Каръл Дипър. Подтичваше тромаво към него. Под мишницата си носеше голяма
папка.—
Искам да ви покажа нещо — задъхано изрече тя, когато го наближи.
Глава 3
Кърт я погледна очаквателно. Тя стоеше смутено пред него и очите й се местеха от Кърт
към папката и обратно. Намести с показалец очилата на носа си и затъкна разрошените си
кичури зад ушите. После решително спря поглед върху лице го му:
— Мисля, че може и да излезете прав.
Кърт Форд я наблюдаваше с интерес и неразбиране. Какво искаше от него това момиче?
На халогенната светлина на паркинга късогледите й очи изглеждаха огромни през лещите на
очилата. Но и през тях можеше да се прочете загрижеността и съчувствието.
— Искам да видите това — продължи тя.
Отвори папката и разгърна няколко листи с лъскави снимки върху тях. Фотографиите
бяха от местопроизшествието — спалнята на Колин. Той лежеше по гръб, гол, ръката му
хлабаво държеше пистолета, чието дуло бе напъхано в устата му.
Дипър погледна към Кърт и смутено замига с очи.
— Имате ли сили да ги разгледате?
Кърт тъжно кимна с глава.
— Виждате ли кръвта? — попита тя.
— Да.
— Нямаше изходна рана — уточни Дипър и продължи да обяснява, сякаш четеше
лекция: — При изстрел в главата, произведен от самоубиец с деветмилиметров куршум,
изходна рана се получава само в шейсет и пет процента от случаите, затова не е необичайно,
че такава липсва. Както знаете, тайните служби използват специални…
— Да, знам — намръщи се Кърт.
Ставаше дума за мек куршум, който причиняваше максимална вреда, като в същото
време свеждаше опасността да излезе от тялото и да нарани околните до минимум. Агентите
използваха точно такива куршуми.
— Накъде биете?
— Видяхте ли кръвта? — попита тя отново.
— Да.
Кръвта беше навсякъде по леглото, отгоре до долу.
— Баща ми беше погребален агент — обясни Дипър, — а преди да дойда тук, аз работех
към медицинската експертиза в Ричмънд, Тези неща са ми добре познати. Става така: ако
куршумът премине през мозъчния ствол, следва мигновена смърт. Понякога… Добре ли сте?
— Добре съм — отвърна той и силно стисна устни.
— Понякога, ако куршумът премине през задната част на главата, изминава известно
време преди да настъпи смъртта. Съжалявам да ви го кажа, но мисля, че тъкмо така е
станало и със сина ви.
— Как би могло това да ми помогне? — с леденостуден глас и доста раздразнено
попита Кърт.
Дипър го погледна учудено.
— Дулото на пистолета е в устата му и пръстът му е на спусъка — тихо каза тя. — Ако
се е застрелял и до смъртта му е изминало известно време, през което да е получил
конвулсии и да е окървавил цялото легло по този начин, пистолетът не би могъл да остане в
устата му.
Кърт я погледна с недоверие. Ето простият отговор на мъчителната загадка — отначало
достатъчно объркваща, но след като размислиш — ясна като бял ден. Разбира се, че беше
права.—
Не им ли го казахте? — попита я той.
Каръл Дипър неспокойно се заозърта.
— Да, опитах се да намекна нещо такова, когато отидохме на местопроизшествието,
но… Е, детектив Оландър наистина има дълъг стаж. Аз съм нова тук. Сигурна съм, че го
разбрахте от самото начало. Той ми заяви, че случаят е ниска топка и толкоз.
После добави:
— Мисля, че наистина го вярва.
— Ниска топка ли?
— Нещо съвсем просто — обясни тя. — Случай, за който няма защо да си блъскаш
главата. Той е сигурен, че наистина става дума за самоубийство. Възможно е. Само че дали е
така, както изглежда? А и сега, след като разказахте за сина си… Повечето хора не могат да
приемат самоубийството, но винаги зад това се крие нещо: депресия, някакъв знак, че не е
изключено и това да се случи някога. Моля ви, не им казвайте за нашия разговор… Не съм
сигурна… — продължаваше тя и колебливо клатеше глава. — Кръвта по чаршафите… и
пистолетът. Има нещо нередно. Трябва да тръгвам.
Младата жена рязко се обърна и се отправи към сградата.
— Благодаря ви — извика Кърт след нея в изблик на внезапна признателност.
Дори когато убеждаваше полицаите, че Колин не е посегнал на живота си, него също го
гризеше червеят на съмнението. Ала в думите на Дипър имаше ясна и неопровержима
логика. И Кърт беше вече сигурен в твърденията си.
Прилоша му и си помисли, че за лошите новини човек винаги се оказва неподготвен. В
мозъка му се заблъскаха картини от току-що видените снимки и тялото му тутакси отреагира
на запечатаните върху хартията отвратителни гледки. Наведе се и повърна върху асфалта.
Остана още няколко мига превит, раздиран от мъчителна болка. Затвори очи и се облегна на
вратата на колата, за да си поеме дъх. Нямаше какво друго да прави, затова се отправи към
хотел „Риц-Карлтън“ в района на Пентагона.
На сутринта щеше да има много работа.
Най-добрият начин да открие убиеца бе да действа заедно с местните детективи, които
имаха опит в подобни ситуации. Кърт отлично знаеше, че макар правителствените служби да
са с висока подготовка, никоя от тях не би могла да разкрие убийство по-успешно от доброто
ченге. Проблемът беше, че Оландър и Тод не гледаха на случая като на убийство.
Кърт бе разбрал, че всяко усилие от страна на Оландър да открие жената, с която Колин
е бил видян за последен път, ще е чиста формалност. Беше убеден, че именно тя е ключът
към загадката. Подобни разследвания изискваха време, а полицаите вече бяха загубили доста.
Тайнствената жена бе единственото неизвестно парче в сложния пъзел и ако ченгетата
нямаха намерение да я търсят, той сам щеше да я открие. Питаше се дали младата Дипър би
могла да му помогне. Вероятно не, тя нямаше да направи нищо през главата на шефовете си.
Добре поне, че ги накара да огледат къщата. И най-малкото нещо щеше да е от полза за
разследването, а ако Кърт намереше нещо, което да подкрепи теорията му, щеше да се върне
при капитана и да ги накара да работят по неговата хипотеза. Но убийствата се разследваха
дълго време, а Кърт бе сигурен, че ако през седмицата не изникне нещо ново, никога нямаше
да узнаят истината.
Когато отиде да се регистрира в хотела, служителката на рецепцията му каза, че са
получени две съобщения за него. Преди да запише името му в регистъра, тя плъзна белия
плик върху мраморната повърхност. Едното съобщение беше от Джил. Опитваше се да го
успокои, уверяваше го, че е готова да му помогне, ако той има нужда от нея. Разумът му
регистрира признателност, но той си помисли, че сега не съществуват думи, които да му
донесат утеха и успокоение. Сгъна бележката и я пусна в джоба си.
Другото съобщение го изненада. Идваше от Дейвид Клейборн. Клейборн бе малко по-
млад от него, агресивен и амбициозен. Преди доста години бяха работили заедно в Далас и
се бяха сприятелили.
Понякога двамата отиваха да се гмуркат с водолазни костюми на Каймановите острови.
По онова време Кърт бе избран от пехотата да служи в ГПП. ГПП, Групата за
предотвратяване на покушения, представляваше ударната сила на униформената дивизия.
Хората не познаваха тази група. Виждаха само отделните й агенти, които охраняват
президента и се движат в колата пред неговата. Беше висока чест да бъдеш избран на тази
служба и всичките му колеги мечтаеха за това. Охранителите представляваха елитът на
службите и Клейборн силно се стремеше да получи място в състава на ГПП, но го
отхвърлиха.
Освен ГПП въоръжените охранители на Белия дом, като например снайперистите, които
пазеха президента от покривите на сградите при всяко негово излизане, също излизаха от
редовете на униформената дивизия. Охранителите носеха цивилни дрехи и гарантираха
различните периметри на сигурност. Групи с различен брой агенти винаги придружаваха
президента и когато той пътуваше извън столицата, броят им се допълваше от местни агенти.
След като остана няколко години в ГПП, където бързо се издигна в службата,
предложиха на Кърт да стане помощник на специалния агент, отговорен за дивизията,
охраняваща президента — ПСАДОП. Двамата приятели се разделиха и всеки тръгна по пътя
си. Дори когато Клейборн правеше уточнения по охраната на президента, те не поддържаха
контакти. Като част от униформената дивизия ГПП бе на различно подчинение от дивизията
за защита и разследване в службите и макар между двете дивизии да не съществуваше
вражда, задълженията им рязко се разграничаваха.
Когато Кърт напусна службите и създаде компанията „Сейф Тек“, Клейборн му се бе
обадил.
— Службите — бе казал той, — не са мястото, където човек с моите способности би
развил максимално потенциала си.
Кърт тогава отклони предложението му, защото не смяташе, че Клейборн би могъл да му
предложи нещо, което да е от полза за нововъзникналата компания. Не след дълго чу, че
Клейборн най-после се е издигнал и се успокои.
Когато Колин отиде в службите, случайно научи, че старият му приятел продължава да
напредва. Бе стигнал поста, който Кърт заемаше преди да напусне: един от тримата,
подчинени пряко на специалния агент, отговаряш за охраната на президента. След близо
двайсет години служба Клейборн най-после се бе докопал до мястото, което бе желал години
наред. Не че и това можеше да го задоволи — винаги се целеше нависоко. Никой от двамата,
обаче, не потърси контакт с другия и постепенно се отдалечиха.
Сега Кърт се питаше откъде бившият му колега може да знае, че в момента се намира в
столицата. Вероятно, след като бе чул за смъртта на Колин, се бе обадил на домашния му
телефон и Грейси му бе казала. Сигурно още го помнеше. Кърт се усмихна. Клейборн бе
дребен мъж, но приятен на вид, можеше да мине дори за хубав. Кърт си даваше сметка, че
никоя жена не би забравила Дейвид Клейборн. Не беше добре, че през всичкото това време
двамата не си бяха направили труда поне да се чуят по телефона и че трябваше да се случи
трагедия, за да подновят връзката си.
Съобщението бе кратко: да се обади на клетъчния телефон на Дейвид Клейборн.
Кърт хвърли поглед към кръглия стенен часовник на рецепцията. Беше два и половина,
но щом въпросът бе важен, значи можеше да се обади по всяко време. Пък и кой знае защо
беше съвсем сигурен, че въпросът засяга Колин. Взе асансьора и се качи в стаята си. В мига,
в който влизаше, телефонът иззвъня. Кърт побърза да вдигне слушалката. Беше Клейборн.
— Дейвид — произнесе с въздишка той и старата близост между двамата сякаш се
възстанови в този миг. — Тъкмо щях да ти се обадя. Получих съобщението ти.
— Кърт — започна Клейборн. Гласът му звучеше глухо, сякаш се обаждаше от другия
край на света. — Съжалявам за Колин. Страшно много съжалявам…
Кърт мълчеше.
— Трябва да говоря с теб, но тъкмо сега съм на работа. Нека се срещнем утре.
— Няма проблеми. Но защо?
— Не е за телефон — отвърна Клейборн. — Налага се да се видим. Отнася се за Колин.
Чакай ме в ротондата на Томас Коул в Националната галерия утре по обяд. Погрижи се никой
да не те проследи. Внимавай, Кърт!
После връзката прекъсна.
Глава 4
Кърт остана прав, загледан в телефонния апарат. Мислите му препускаха в кръг. Какво
ли щеше да научи утре? След известно време се зае да разопакова нещата си и отиде до
прозореца. Дръпна тежките златисти завеси и се загледа навън. Беше тъмно, само няколко
трепкащи звездици пробиваха плътния слой черно. Спомни си, че няма какво повече да
прави до настъпването на новия ден, защото Дейвид Клейборн бе на работа и нямаше как да
се измъкне от задълженията си. Дълбоко в себе си таеше желание да се втурне към Белия
дом и да чака стария си приятел пред вратата.
Най-добре бе да поспи, но беше сигурен, че тялото му няма да може да се отпусне.
Имаше само една алтернатива. Бръкна в несесера за бръснене и извади шишенце с халцион,
силно приспивателно средство. Взе две таблетки, съблече се и легна с втренчен в тавана
поглед. Внезапно в съзнанието му изплува мъчителната сцена, запечатана на полицейските
фотографии: мъртвото тяло на сина му върху леглото. Мислите му безразборно прескачаха —
връщаха го в миналото, във времето, когато самият той бе момче, после го запращаха далеч
напред и той виждаше Колин голямо, хубаво момче с диплома от колежа, което му се
усмихва гордо, виждаше жена си — млада, не успяла да остарее, гледаше го обвинително,
сякаш го питаше как е допуснал това да се случи, как така не е разбрал, че нещо застрашава
сина им… докато най-после приспивателното го повали.
* * *
В ротондата беше изложена алегорията на Томас Коул — четири картини, изобразяващи
отделните етапи в човешкия живот. Кърт обичаше да идва тук и преди, харесваше Коул,
въпреки че не беше нито експресионист, нито пък имаше славата на големите европейски
майстори. Допадаха му идеите на този художник и мисълта, че той е американец ласкаеше
националното му чувство.
В музея имаше много посетители. След като се огледа за Клейборн и не го зърна сред
тълпата, реши, че е пристигнал пръв на срещата. Повече от час се бе въртял из улиците на
града, като смени три различни таксита, за да заблуди евентуалните си преследвачи. Бе взел
предупреждението на стария си приятел съвсем на сериозно.
Докато погледът му се рееше от картина на картина, Кърт се опита да си припомни дали
бе споменавал преди пред Дейвид Клейборн за слабостта си към това място, или той го бе
избрал случайно за тяхната среща. А иначе не си спомняше кога бе открил ротондата.
Събитията от далечното минало се сливаха в едно и макар след съвместната им служба в
Далас да не поддържаха достатъчно контакти, не можеше да бъде сигурен, че не е ставало
никога дума. От друга страна агентите от тайните служби, дори бившите, нямаха навик да
вярват в съвпаденията. Години наред бяха обучавани в изкуството на предпазното недоверие,
или на параноята, както се шегуваха помежду си.
Кърт се питаше каква част от това предпазно недоверие бе запазил в характера си, дали
то му бе помогнало да развие успешно бизнеса си, който се отнасяше до компютърната
безопасност и доколко му бе повлияло през последните шестнайсет часа, откакто бе научил
за внезапната смърт на сина си. Очите му се спряха върху картината, изобразяваща
Младостта: младеж на възрастта на Колин, положил силната си ръка върху руля на малката
лодка. В далечината се виждаше огромен и невероятно красив дворец, който се раждаше от
облаците — младежките надежди и копнежи. Момчето бе спряло поглед върху променливата
картина на небето и не виждаше застрашителния поток, носещ беда след беда.
Кърт се придвижи напред към картината, изобразяваща Зрелостта. Три демона
надничаха от бурното и притъмняло небе над момчето, вече мъж, който сега се бореше с
яростния щорм в неконтролируемата вече, останала без румпел лодка. Отново се попита
каква бе причината старият му приятел да избере тъкмо това място за тяхната среща.
— Сигурен ли си, че никой не те проследи?
Гласът дойде отдясно. Кърт се обърна. До него стоеше посивялото и съсухрено копие на
дребния, красив мъж, когото познаваше на младини, и съсредоточено наблюдаваше
картината. Говореше много тихо, но в думите му се усещаше същото високомерие, което
преди развеселяваше Кърт и дразнеше останалите.
— Сигурен съм — отвърна той и върна очи отново върху картината, докато с
периферното си зрение проследи Клейборн, който се отдалечи и се спря на друго място.
След толкова много години срещата им протичаше по твърде странен начин.
— След мен — прошепна беззвучно Клейборн, обърна се и излезе от ротондата.
Кърт го последва на разумно разстояние през претъпканата галерия, разделяща
американските от европейските художници. Когато стигна до огромния купол в центъра на
сградата, Клейборн се обърна, за да се увери, че Кърт не го е изгубил от погледа си. После
свърна в дясно и се отправи към стълбите. Бавно заслиза и преди да завие по дългия празен
коридор на долния етаж и да се вмъкне през дървената врата, на която нямаше никаква
табела, хвърли поглед през рамото си.
Кърт го последва, огледа се, влезе в стаята и тихо затвори вратата след себе си. Клейборн
физически се беше отделил от Кърт, тъй като се бе настанил зад малкото писалище с дребни
фигурки отгоре, между които малка статуетка на играч на голф, изработена от медна тел.
Намираха се в претъпкания с експонати кабинет на някой от музейните уредници.
— Заключи вратата — каза Клейборн. — Седни.
Кърт пусна резето. Миг преди да се обърне, си помисли, че в душата си Клейборн може
да таи обида, задето навремето бе отказал да го вземе в компанията си. Всички, които Кърт
бе назначил, сега бяха мултимилионери. Ала побърза да отпъди внезапно възникналото
притеснение и когато се обърна с лице към стаята, видя, че Клейборн изглежда значително
по-спокоен от преди.
Стиснаха ръце през писалището като стари приятели, които не са се виждали дълги
години.
— Съжалявам, Кърт — погледна го Клейборн. — Не знам какво да кажа…
— А аз съжалявам, че тогава не те взех в „Сейф Тек“, Дейвид — смутено пророни Кърт.
— Нямах представа, че ще се развие толкова успешно. Ако знаех, щях да те взема да работиш
при мен.
Внезапно но лицето на Клейборн се разля топла усмивка и той махна с ръка:
— Не се притеснявай, приятелю. Беше толкова отдавна, че всичко съм забравил… Пък и
не мога да се оплача, печеля добре. Имам успешен бизнес в Джорджтаун, карам скъпа кола.
Провървя ми… Не мисли за това. Толкова е далеч от настоящите проблеми… Просто не знам
какво да кажа и как да започна…
Кърт внимателно го изгледа. Времето се бе отразило пагубно върху стария му приятел.
Външно се държеше, но в него се усещаше нещо занемарено. Може би това се дължеше на
безвкусните му дрехи, или на острата миризма на скъпия одеколон, с който се бе напръскал.
Беше се облякъл неподходящо за възрастта си. Но опитите да изглежда по-млад, отколкото е,
подчертаваха още повече годините му. Може би се дължеше на впитата черна копринена риза
под масленозеленото двуредно сако, която остро контрастираше с побеляващата му руса коса
и старческите петна по ръцете. Или пък на промените в красивото му навремето лице, което
сега бе леко хлътнало, с увиснали клепачи. Всичко в него напомняше на прекрасен букет,
забравен във вазата, все още неувехнал, ала вече унил и клюмнал — сигурен белег за
наближаващия край.
— Мисля, че момчето ти е било убито — започна без всякакво предисловие Клейборн.
Кърт мъчително си пое дъх, но не каза нищо.
— Мисля, че е възможно да се опитат да очистят и мен — погледна го настойчиво
агентът.
— Кои са те? — недоверчиво попита Кърт. — Какво, по дяволите, става, Дейвид?
Клейборн прехапа устни, пое дълбоко въздух и го задържа в гърдите си. Погледът му
пробяга по тесните метални щори навън през прозореца, който гледаше към парка със
скулпторите и улицата зад него.
— Преди четири седмици — започна той, като изпусна дъха си, — Стария излезе от
Белия дом съвсем неочаквано в три сутринта. Аз наблюдавах смяната охранители.
Кърт объркано го погледна. Неочакваното напускане на Белия дом означаваше, че
президентът внезапно е обявил, че отива някъде, не се случваше често, но когато това
станеше, дежурните агенти изпитваха особен вид тревога.
— С него беше Мак Тейлър — продължи Клейборн.
— Специалният агент?
Беше доста странно, че в три след полунощ специалният агент, отговарящ за охраната на
президента, е бил още на дежурство.
Клейборн кимна с глава.
— Да. Двамата влязоха в лимузината с шофьора, а аз и още трима агенти взехме колата
за преследване…
После мрачно добави:
— Един от тях беше синът ти.
Замълча няколко секунди, преди да продължи:
— Преди него убиха още двама. Единият — преди две седмици при кражба на кола, а
другият — беше момиче — изчезна пет дни след случая. Оттогава никой не я е виждал, нито
чувал, дори родителите й.
— Какво стана, по дяволите? — попита за втори път Кърт. — Как така никой не знае за
това?
— О, в службите знаят — горчиво отвърна Клейборн.
— Но всички мълчат. Знаеш как е. Обществеността, разбира се, не е информирана.
Пострадалите семейства са уведомени, но нямат представа, че и други агенти са били убити.
Кърт беше поразен. Заговор вътре в службите бе нещо немислимо.
— Какво, по дяволите, се случи?
Клейборн поклати глава:
— Стигнахме до една стара ферма в Мериленд. Честно казано, тогава си помислих, че е
място за явки на ЦРУ. Макар все още да не съм сигурен.
Отново се загледа през прозореца:
— Както и да е. Отбихме от главното шосе и продължихме по пътя между дърветата, а
Стария междувременно изскочи заедно с Мак Тейлър и се отправиха към входа на къщата.
Тейлър ми каза, че вътре той ще се погрижи за всичко, аз да съм обхванел периметъра
наоколо. Момчетата бяха неспокойни. Никой от тях не бе придружавал до този момент
президента по време на непланирано пътуване, но аз наредих на сина ти и на момичето да
заобиколят къщата и да наблюдават задната врата. Останах с другото момче отпред. Не се
случи нищо. Стояхме около час, после Мак Тейлър ме извиха и ми нареди да проверя колите,
защото скоро щели да тръгват. Оставих момчето отпред, наредих на сина ти и на момичето
да дойдат и отидохме при колите да ги огледаме. Те бяха на пътя, не се виждаха от къщата
заради дърветата. Внезапно до нас достигна писък…
Клейборн погледна Кърт, сякаш да установи дали го разбира.
— Втурнах се към къщата и забелязах необичайна суматоха. Някой се прицелил в
Стария, но те го вкарали вътре, преди да пристигна. По лицата на момчетата разбрах, че се е
случило нещо странно. Изглеждаха така, сякаш бяха видели призрак. Президентът
изглеждаше само леко възбуден, но иначе беше добре. От изражението на Мак Тейлър ми
стана ясно, че не бива да задавам въпроси. Придружихме ги до лимузината, метнахме се на
нашата кола и тръгнахме към Белия дом.
Клейборн вдигна ръка и разтърка очите си.
— Никой не желаеше да споменава факта, че е видял човека, който и да е бил той, с
когото президентът е отишъл да се срещне.
— Но кой може да е бил? — не издържа Кърт.
Клейборн вдигна рамене:
— Не знам, приятелю. И ми се струва, че не искам да знам. Само се надявам да не
решат, че знам повече, отколкото е в действителност. Сигурно е бил човек, с когото
президентът не би трябвало да общува. Нещо повече, вероятно е бил някой, с когото не би
могъл да общува и момчетата са го разпознали. Иначе защо ще ги елиминира?
Кърт внимателно се вгледа в очите му.
— Осъзнаваш ли какви ги приказваш? — прошепна той, изпълнен с недоверие.
Клейборн разтърка очи, вдигна поглед и на свой ред настоятелно се вгледа в Кърт.
— Да — отвърна той и брадичката му щръкна напред. — Осъзнавам. Според мен
именно президентът е наредил трима от агентите му да бъдат премахнати. Мисля, че са
видели нещо, което не би трябвало да видят и той е наредил да бъдат отстранени. Какво
друго да си мисля?
— Но то е много близо до ума да допуснат, че ти ще свържеш нещата! — извика Кърт. —
Знаели са, че ще разбереш какво става!
Клейборн бавно закима с глава и тихо каза:
— Ето защо не би трябвало изобщо да разговарям с теб, Кърт. Надявам се да мислят, че
няма да споделя с никого. Освен това, който и да е бил човекът и каквото и да са си казали,
нито съм чул, нито съм видял нещо. Не мога да въвлека президента, така че не представлявам
заплаха, освен ако не започна да задавам въпроси. Сам знаеш как е. Помисли си за времето,
когато Едгар Хувър беше шеф на ФБР. Ако нещата зависят само от един човек, той може да
прави каквото си поиска. Може да отстрани всекиго, дори ако с това предизвика всеобщо
неодобрение. Все пак за всяко деяние трябват доказателства и дори отначало да се шушука,
накрая агентите в службите просто ще отпишат тримата нещастници. Единият е изчезнал,
това дори не е убийство. Другият е убит по време на опит за кражба, което може да се случи
на всеки. Чували сме какви ли не истории. А третият… третият се е самоубил, вероятно
депресиран от случилото се с колегите му. Всичко си има обяснение… нали така? Просто
съвпадение.
Като чу думата „съвпадение“, Кърт рязко се обърна към него.
— Ами Мак Тейлър? — попита той.
Клейборн присви очи и на Кърт му се стори, че забеляза първия проблясък на емоция в
погледа му от началото на разговора им. Той изразяваше ненавист. После избълва:
— Мак Тейлър би застрелял и майка си, ако Стария му нареди.
— Говорим за тайните служби, Дейвид! — не се сдържа Кърт. — Не за улична банда.
— Именно, именно.
Още помнеше един ден от детството си — сестра му го бе завела в една закусвалня. Бяха
в малко градче близо до Олбъни, щата Ню Йорк. Случи се така, че по същото време
Айзенхауер влезе да хапне сандвич. Беше заобиколен от сериозни и авторитетни мъже, мъже,
които охраняваха и защитаваха най-силния човек на земята. Дълго след това, когато играеха,
момчетата се правеха на агенти от тайните служби, които пазят президента.
— Говориш като обезумял — възрази на Клейборн той. — Специалният агент никога не
би застрелял някого!
— Не твърдя, че го е направил — отвърна Клейборн. — Казах само, че би го сторил. Или
ще накара някой друг да го направи. А ти ми говориш, че не било като в улична банда. А пък
аз твърдя, че какъвто е шефът, такива са и службите. Знаеш как става. Като при военните.
Изпълняваш заповеди. Всички мислим, че добрите издават заповедите, но понякога не е
така, нали? Понякога обитателят на Белия дом е от лошите и ти отлично го знаеш.
— Да — каза Кърт и сви юмруци. — Неморални и нечестни хора, продажни — да, но
това… Гласът му трепереше от възмущение.
Клейборн се вдигна от стола зад писалището. Изглеждаше уморен и изтощен.
— Не съм дошъл да споря с теб, Кърт. Знам какво се случи. Мислех, че и ти искаш да
знаеш. Истина е, че от дълго време не сме вече толкова близки, но онзи Кърт Форд, когото
познавах, щеше да иска да разбере какво е станало. Знам колко много обичаше момчето… По
дяволите. Помня го, когато го носеше върху раменете си и подскачаше в задния двор. Помня,
когато се напихме на Каймановите острови и ти часове наред ми говори за него. Помня как
позвъни по телефона, за да чуеш гласа му. Това не беше кой знае колко отдавна, нали?
Думите на Клейборн му подействаха като врял душ. Да ги слуша бе по-лошо от това да
види трупа на Колин или да гледа полицейските фотографии. Те бяха безжизнени,
отдалечени от него. Докато спомените… спомените бяха живи. Само за миг думите на
Клейборн стопиха ледения пласт, сковал мозъка му. Затвори очи и се насили да върне назад
появилите се в тях сълзи. Не биваше да губи контрол. Не можеше да си го позволи. Бе дошъл
да разбере какво се бе случило с момчето му и да направи нещо. Ако сега не действаше,
никога нямаше да си го прости. Можеше да загине. Можеше да захапе дулото на собствения
си пистолет…
— Дявол да го вземе — кротко продължаваше старият му приятел и търкаше
зачервените си очи. — Не ми пука какво ще правиш. Повярвай ми, знам, че аз нищо не мога
да направя. И друг път са ставали такива неща. Понякога хората разбират. В повечето случаи
— не. Роден съм да оцелявам, Кърт. Знам какво мога и какво не мога. Не мога да спра Стария
да върши онова, което е намислил, нито мога да променя онова, което вече е сторил. Мога
само да се опитам да спася задника си и се надявам, че следващият няма да съм аз.
Той стана и отиде до вратата. Кърт продължаваше да седи на стола и да разтрива
слепоочията си с пръсти. Изненада се, когато усети ръката на Клейборн върху рамото си. Тя
бе удивително силна.
— Съжалявам, Кърт — каза той.
Кърт не помръдна.
Някъде дълбоко в съзнанието си усети, че вратата тихо се затвори. Климатикът до
прозореца затрака и в стаята повя хладина. Пластмасовият часовник върху писалището
оглушително зацъка и точно в този момент като по команда слънцето излезе иззад облаците,
блесна в металните щори на прозореца и хвърли раирана светлина на пода, от която се
излъчваше топлина. Кърт прехвърляше чутото през главата си отново и отново: Мисля, че би
искал да разбереш. Знам колко много обичаше момчето.
Все още не можеше да повярва. Но ако онова, което Клейборн му каза, бе истина — а
той нямаше никаква причина да го лъже, — тогава наистина имаше нещо, което Кърт би
могъл да направи. Имаше нещо, което той наистина щеше да направи. Нямаше значение кой
бе човекът — ако ще да бе президентът на Съединените щати или императорът на Китай.
Човекът, убил сина му, трябваше да умре — просто и ясно. Ако казаното от Клейборн бе
истина… Кърт Форд беше сигурен, че ще се наложи да се изправи срещу президента.
Глава 5
Едночасовото ровене в периодичния печат в библиотеката на конгреса, която се
намираше наблизо, потвърди много от казаното от Клейборн, включително случилото се с
другите двама агенти. Не че проявяваше недоверие към Клейборн, Кърт просто не можеше да
повярва, че в ход е някакъв заговор. Онова, което бе чул вчера звучеше невероятно, а той не
можеше да си позволи да действа, преди да се е убедил в истинността му. Странното беше, че
предишните два случая не бяха предизвикали голям медиен шум и само проницателният
читател би могъл да си ги припомни, да не говорим за връзката между тях. Между двата
случая и между последния и смъртта на сина му разликата във времето бе приблизително две
седмици.
Всичко дотук потвърждаваше тезата на Клейборн. Но каква, все пак, бе връзката между
сина му, двамата мъртви агенти и президента? Дори полицията да не иска или да не може да
намери момичето, което е било с Колин в нощта на смъртта му, той сам ще го открие! Поне
щеше да се опита. Не вярваше, че появата на онази жена е случайна.
На път за хотела се обади на Лу, приятеля на Колин. Помоли го да вземе и Алън и
тримата да се срещнат в „Алеята на харпуните“. Беше му ясно, че младежът не е във възторг
от предложението, ала не може да откаже на бащата на трагично загиналия си другар.
Кърт се надяваше, че в бара, където за последен път бяха видели Колин, те щяха да си
спомнят някоя незначителна наглед подробност, която би могла да му помогне да открие
момичето. Беше прочел показанията им пред полицията, но бе убеден, че полицейското
разследване не е пълно. Полицията работеше с презумпцията, че Колин се е самоубил.
Когато пристигна в бара, двамата младежи го очакваха. Познаваше Лу — когато
завършиха университета в Принстън, за награда той бе завел момчетата на остров Антигуа, а
и после, когато се случеше да идва по работа в окръг Колумбия, го бе виждал.
Кърт забеляза, че и Лу, и Алън се чувстваха неловко. Изпотените халби на масата бяха
почти празни. Той направи знак на сервитьорката да ги напълни и седна. През прозорците се
сипеше златистата светлина на следобедното слънце, а навалицата от неделни туристи,
стоварили пакетите си с покупки направо на дървения под, придаваха празнична атмосфера
на бара, която рязко контрастираше с унилите лица на тримата.
— Мистър Форд — започна Лу, но спря на средата на изречението.
Кърт вдигна ръка.
— Кърт, моля. Наричайте ме Кърт.
— Ние просто… Съжаляваме. Аз съжалявам. Не знам какво да кажа…
Устните му трепереха. Алън се прокашля:
— Аз също.
— Благодаря ви за думите, момчета. Знам, че ви е тежко. На всички ни е тежко, но
тъкмо сега не ми се мисли за това. Не желая да се питате как да изразите съчувствието си
към мен. Сам знам как се чувствам, оставете това. Нужна ми е помощта ви.
Той млъкна.
— Само кажете — обади се Лу.
— Искам да си спомните какво се случи онзи петък вечерта — продължи Кърт. —
Затова помолих да се срещнем тук. Искам да се разровите дълбоко в паметта си и да си
спомните всичко, което сте видели. Припомнете си как изглеждаше онова момиче, защото
съм сигурен, че тя е ключът към всичко останало. Колин не се е самоубил, мисля, че и вие го
знаете.
Двамата го изгледаха объркано.
— Хей, чуйте ме — опита се Кърт да срещне очите им. — Не съм някой обезумял баща,
който не може да възприеме факта, че синът му е посегнал на живота си. Истината обаче е
друга — Колин е бил убит!
И сякаш прочел мислите им, продължи:
— Знам становището на полицията, но има един детектив, който е на моето мнение.
Нещата не са такива, каквито изглеждат. Наистина, нямам намерение да ви разказвам всичко.
Просто ми се доверете. Имам нужда от помощта ви. Трябва да намеря момичето. Вероятно
тя последна е видяла Колин жив. А кой знае, може да има нещо общо със смъртта му.
Сервитьорката им донесе пълните халби. Лу пресуши остатъка от предишната си бира и
погледна към Кърт.
— Как можем да ви помогнем?
Беше ясно, че приятелите на сина му не му вярват напълно, но виждаше, че са склонни
да направят каквото могат, за да му помогнат.
— Как изглеждаше тя? Какво се случи тогава? Разкажете ми всичко до най-малката
подробност.
— Беше много хубава — замислено отговори Лу.
Алън кимна с глава и добави:
— Привлече вниманието на всички. Когато влезе, всички обърнахме погледи към нея.
— Беше с тъмна коса — продължи Лу, — дълга и права, а очите й бяха като на котка.
Нали се сещате — жълтеникави. Всъщност бяха чисто жълти, никога не съм виждал такива.
Кожата й също беше тъмна, приличаше на италианка или латиноамериканка.
— Да не говорим какво тяло имаше! — допълни Алън.
— Убийствено.
— Висока ли беше?
— Да — отвърна Лу, — наистина беше висока.
— Приблизително?
— Около… ами към метър и осемдесет.
— Колин познаваше ли я? Виждали ли сте я и друг път?
— Той я бе виждал — отвърна Лу. — Каза, че това е момичето, за което ми беше говорил
и което бил видял в кафенето, където често се отбиваше. На две преки оттук е и преди
работа той обикновено сядаше там. Та в това кафене виждал момичето. Мисля, че я беше
поздравил няколко пъти, но не знаеше името й.
— И как така стана, че си тръгна с нея?
— Не знам как е станало. Отиде да поговори с нея и не след дълго двамата станаха и
излязоха. Нищо в е ни каза. Доста го бяхме притиснали — обясни Лу, сякаш се оправдаваше.
— Нали знаете, бяхме грима и хубавицата се загледа в единия от нас. Двамата останахме да
зяпаме и да коментираме.
Кърт кимна с глава.
— Тя му каза нещо, двамата станаха и излязоха — припомни си Лу.
— Изгледа ни лошо — добави Алън.
— Не направи ли нещо? Не я ли чухте да казва нещо? — попита Кърт. — Колин не
спомена ли къде отиват?
— Не — извинително каза Лу. — Но тогава си помислих, че я води в друг бар,
предполагам на някое по-уютно и по-тихо място.
— Защо си помисли така? — заинтересува се Кърт.
— Ами… видях ги да излизат и да тръгват към реката, но после се върнаха нагоре по
улицата.
— Какво означава това?
Лу сви рамене.
— Не съм сигурен, мистър Форд, но по Кинг Стрийт няма кой знае колко ресторанти и
барове. Тогава си помислих, че тя може би живее някъде там и те отиват в дома й, или да
вземат колата й, но няма логика.
— Защо?
Лу отново вдигна рамене и погледна към Алън.
— Не знам, само предполагам. Красавицата го поздрави и после почти веднага се
изнесоха. Съмнявам се, че го е завела в дома си. Тъкмо се бяха запознали, нали разбирате?
Такива неща се случват само на кино.
— Може да са отишли във „Винарската изба“ — досети се Алън.
— Не ми се видя такава — отвърна Лу. — Не е от момичетата, които посещават такива
места. Но мисля, че се бяха запътили за там.
— Намира се на пряката зад ъгъла — обясни на Кърт той. — Мисля, че барът не е за нея.
Нали разбирате, тя бе толкова красива!
Алън кимна:
— Така е, но мисля, че се запътиха натам.
— Започнахме да спорим по въпроса — обясни Лу. — Дори се обзаложихме. Уловихме
се на бас… какво ще се случи след това.
Приятелят на Колин сведе поглед към масата и отпи от бирата си.
— И не знаете как се казва?
Не знаеха.
Кърт ги разпитва още четвърт час, но не научи нищо повече. Успяха да идентифицират
барманката, която бе на смяна през онази нощ, като я описаха на сервитьорката, която ги
обслужваше в момента. Кърт не можа да я убеди да му даде домашния й телефон, но научи,
че същата барманка ще застъпи на дежурство в шест същата вечер. Той трябваше отново да
дойде. Вероятността тя да си спомни нещо бе незначителна, ала Кърт трябваше да провери и
най-незначителната възможност.
Подаде на сервитьорката кредитната си карта и й каза да впише на негова сметка
поръчките на приятелите на Колин. Точно така е станало. Не можеше да е съвпадение.
Привлекателната жена, която Колин среща в любимото си кафене, внезапно се появява в
бара, прицелва се в Колин, почти веднага го извежда навън и по-късно намират момчето
убито. Всичко поотделно бе възможно. Такива неща се случват непрекъснато, но не всички
наведнъж. Това бе повече от съвпадение и Кърт усети как кръвта във вените му кипна. Беше
убеден, че събитията са свързани но някакъв начин помежду си.
Тръгна бавно нагоре по Кинг Стрийт, свърна зад ъгъла и съсредоточено започна да
проучва улицата, сякаш търсеше ключ към загадката. Когато влезе във „Винарската изба“,
спря се до вратата, за да могат очите му да привикнат към полумрака, който цареше в бара.
Изненада се, като видя, че на малката маса в задната част на помещението седи Каръл Дипър
заедно с висок и слаб мъж с черна брада. Приближи се и забеляза, че мъжът носеше
сребърни халки на ушите си.
— Мистър Форд, аз… — запъна се тя. — Работя по вашия случай.
— Мога ли да седна? — попита Кърт.
— Ами ако тя не ви иска? — грубо се намеси непознатият.
Кърт го изгледа с преценяващ поглед. Беше на около двайсет и пет години, но брадата и
дългата му черна коса, опъната назад на опашка, го правеха по-възрастен. В очите му
проблясваха язвителни пламъчета.
Кърт седна, без да дочака отговора на младата жена.
— Мистър Форд — смутено каза тя. — Запознайте се с Хенри Минтър. В петък вечерта
е бил дежурен на бара и си спомня, че е видял Колин.
— Кой е Колин? — заинтересува се Минтър. — Не съм казвал нищо за никакъв Колин.
Попитахте ме дали си спомням да е идвала една тъмнокоса хубавица. Не съм ви говорил за
никакъв Колин.
— Колин е мъжът, с когото е била — обясни му Дипър и нервно замига срещу него.
— Онзи мухльо? — изкиска се Минтър.
Кърт усети как стомахът му се свива. Кръвта кипна във вените му, но той запази
самообладание.
— Жената, която била с Колин, дошла по-рано вечерта — бързо заобяснява Дипър, — и
помолила бармана да пълни чашата й с чиста вода всеки път, когато поръчва голяма водка.
— Хей! — възкликна Минтър и ритна стола си назад.
— Не ми харесва начина, по който този ме гледа. Ако не сте ме арестували, ще отида да
си върша работата.
— Сядай! — изкомандва го тихо Кърт. Той кипеше от гняв.
— Извинете, господине? — каза Минтър и се наведе над масата, а на лицето му се появи
нещо като усмивка.
— Последният, който ми говореше така, беше баща ми. Тогава бях на дванайсет, но като
ударих тринайсетте, му смачках главата с една тухла.
Кърт се взря в черните му очи. В тях нямаше страх, гледаха го предизвикателно — бяха
очи на човек, свикнал да му се подчиняват.
Кърт светкавично се протегна през масата, сграби главата му с две ръце и я блъсна в
твърдата повърхност на масата. Носът му изпука още при първия удар, ала преди да го хване
за гърлото и да го притисне към тухлената стена, като остави краката му лудо да се мятат по
мръсния под, Кърт го блъсна още няколко пъти.
— Аз съм полицай, по дяволите! — извика Каръл Дипър и размаха полицейската си
значка.
Думите й прозвучаха толкова абсурдно, че ако не се бе съсредоточил върху бармана,
Кърт сигурно щеше да се изсмее на глас.
— Говориш за сина ми — просъска той и го стисна още по-силно.
Кръвта от носа на Минтър свободно се стичаше по ръката му, стигаше до лакътя и оттам
капеше на пода.
— А сега ми кажи коя беше чернокосата кучка и то много бързо!
Минтър завъртя глава в двете посоки с цялата искреност, на която беше способен и
жално изскимтя, че не я познава.
Кърт го пусна да стъпи на пода и със свободната си ръка притисна слабините му като в
менгеме.
— Или ще ми кажеш всичко, което знаеш за нея, или ще те повредя за цял живот — през
зъби просъска той.
— Не ми каза името си — виеше Минтър, а лицето му се изкриви от болка. — Помоли
ме да го направя. Каза, че е някаква шега и ми даде сто долара. Никога преди не съм я
виждал. Не знам нищо друго!
Кърт се втренчи в очите му. Не лъжеше, това бе ясно. Добре го беше разтърсил и оня се
чувстваше унизен, но не лъжеше.
— Мистър Форд! — извика Дипър. — Пуснете го!
Кърт го пусна и тръгна да излиза. Дипър го настигна и двамата преминаха през
групичката зяпачи.
— Ще те съдя до дупка, копеле мръсно! — изригна посъвзелият се Минтър, когато
стигнаха до вратата.
Кърт се обърна и се втренчи в него. Младата детективка го дръпна за ръката и излязоха
навън.—
Държеливо копеле — измърмори той.
— Мистър Форд — възкликна Каръл Дипър, когато излязоха на улицата. — Не можете
да постъпвате така! Опитвам се да ви помогна, а вие… това е просто недопустимо!
Авторитетът ми на полицай ще… Мога да загазя, ако шефовете ми узнаят.
— Няма да узнаят — отвърна разсеяно Кърт, тръсна ръката си и опръска плочите на
тротоара с кръвта на Минтър. Потръпна от отвращение. Имаше време, когато ръкопашният
бой в някой бар не би го разстроил толкова много.
— Откъде сте тъй сигурен? — попита Дипър, все още изумена от случилото се.
— Защото хора като Минтър не обичат да дават показания. Той няма да се обади в
полицията.
— Аз съм полицията! — възрази тя.
— Известно ми е. Не исках да прозвучи по този начин. Исках само да кажа, че няма да
се обади в участъка — отвърна Кърт спокойно, което не отговаряше на настроението му. —
Чуйте сега: думите му доказват, че наистина нещо е станало. Жената умишлено е напила
Колин, откарала го е в дома му и самичка, или с нечия помощ го е застреляла със
собственото му оръжие, като се е погрижила да изглежда като самоубийство. Дори Оландър
ще трябва да го признае.
При споменаването на това име Дипър прояви скептицизъм, ала Кърт разпалено
продължи:
— Ето какво ще направим. Нуждаем се от портрета на жената. Трябва да разберем коя е.
Приятелите на Колин ме чакат зад ъгъла и от тях ще узнаем как изглежда.
После спря, взря се в обърканата полицайка и попита:
— Между другото, как стигнахте до този тип?
Дипър се изчерви и извърна поглед.
— Започнах да разпитвам навсякъде по Кинг Стрийт дали някой е виждал мъж и жена с
подобно описание. Аз съм детектив, мистър Форд — каза тя и предизвикателно го погледна
с късогледите си очи. — Освен това знам, че за да разберем коя е жената, само един портрет
по описание няма да ни е достатъчен.
— Не искам друго — отвърна Кърт. — Намерете ми художник. Само за това ви моля. Не
веднага. Всъщност, не желая да споменавате нищо пред Оландър или капитана. Може и да не
ми потрябват.
Дипър го погледна и примигна. Бяха стигнали до „Алеята на харпуните“ и приятелите
на Колин го чакаха.
— Но защо? — попита Каръл Дипър.
— Защото имам приятел, който би могъл да открие жената. Но ще има нужда от точно
нарисуван портрет.
Дипър го погледна скептично, но Кърт не каза нищо повече. Нямаше намерение да я
уведомява, че Дейвид Клейборн ще използва служебното си положение, за да влезе във
файловете на Националната служба за сигурност и да открие всички жени, които приличат
на момичето, с което е бил Колин в нощта на своята смърт. Нямаше намерение да я
информира, че ще започне разследването си от оперативните работници на ЦРУ и
останалите разузнавателни служби, ще премине през военните и после през полицията, ще
проучи личните им досиета и, ако е необходимо, ще надникне и в шофьорските им книжки.
Но ако подозренията на Клейборн се окажеха истина, щеше да излезе, че по всяка вероятност
въпросната жена е свързана с правителството, което й осигурява достъп до президента и
неговите приближени. И ако наистина бе така, Кърт трябваше да я открие колкото е
възможно по-скоро.
Глава 6
В окръг Колумбия Каръл Дипър имаше позната квалифицирана полицейска художничка.
Но когато й се обади, жената заяви, че няма никакво намерение тъкмо в неделя вечер да
скицира физиономия по описанието на двама полупияни младоци. Кърт успя да възбуди
желанието й за работа, като каза на Дипър да й предложи хиляда долара възнаграждение,
при положение че се съгласи да дойде в полицейския участък. Два часа по-късно приятелите
на Колин кимаха одобрително с глава при вида на портрета, изготвен от художничката.
Стиснал компютърния диск със скицата в ръката си и получил обещание от Дипър, че
няма да уведомява Оландър и капитана за действията си, Кърт се сбогува с приятелите на
сина си и влезе в автомобила, паркиран в тъмната уличка до участъка. Въпреки че колата
беше наблизо, стана му студено от нощния вятър. Наметна захвърленото на седалката сако и
позвъни по клетъчния телефон на Дейвид Клейборн.
— Ало — обади се Клейборн с равен и студен глас.
— Дейвид, аз съм — каза Кърт.
— Обади ми се на две-нула-две, пет-пет-пет, седем-осем-две-три — отвърна Клейборн и
тутакси затвори.
Кърт набра номера.
— Кърт? — обади се Клейборн още след първото позвъняване.
— Да.
— От цифров телефон ли се обаждаш, или от аналогов?
— От цифров.
Аналоговите телефони се подслушваха много лесно. Цифровите обаче бяха по-сигурни.
— Какво има?
— Искам незабавно да поговорим — отвърна Кърт.
Клейборн му обясни как да стигне до рибния ресторант в Джорджтаун до реката.
— След трийсет минути ще съм там. Пази се — каза той и прекъсна връзката.
Кърт се подразни от тайнственото поведение на стария си приятел. Беше доста отдавна,
когато самият той вземаше мерки за сигурност. Ала в епохата на компютърната безопасност,
когато промишлените шпиони и хакерите бяха добре известни на властите, той не се
опасяваше да разговаря свободно по телефона. Въпреки онова, което бе узнал, беше му
трудно да промени поведението си в съответствие с новата ситуация. Самата идея, че
първият човек в Съединените щати би могъл да е въвлечен в подобен заговор, бе напълно
невероятна. Но кой знае, може би реакциите на Клейборн са правилни? При положение, че
президентът и неговите хора бяха замислили убийството на трима от агентите на тайните
служби, те трябваше да бъдат постоянно нащрек, особено Клейборн, единственият останал
жив, който би могъл да направи връзка между отделните случаи и да разкрие истината.
Кърт пусна едната си ръка от волана и инстинктивно се опипа под мишницата, мястото,
където агентите обикновено държат оръжието си и за първи път от дълго време насам се
почувства като гол без него. Може би Дейвид щеше да му помогне. Ако положението станеше
опасно, той не искаше да бъде единственият, останал с голи ръце. Носеше се на вълната на
случайността и напълно го съзнаваше, но не желаеше да пострада от лекомисленост.
Познаваше тази игра. Беше я играл добре, но на теория. Истината беше, че въпреки
тренираното си тяло и психическата си устойчивост, опитът му в истински престрелки се
ограничаваше до един-единствен инцидент — при това станал преди двайсет години, —
когато трябваше да действат под фалшива тревога. Ала безкрайните тренировки казаха
думата си тогава: реакциите му се появиха навреме и действаха безотказно. Въпросът беше
каква част от тях са съхранени. Надяваше се да не са се изгубили, защото нещо му
подсказваше, че ще има нужда от тях.
Когато влезе през широката стъклена врата в просторния салон, където неколцината
посетители довършваха десерта си, минаваше десет. Клейборн беше вече там и го чакаше на
самотната маса до един от широките прозорци с изглед към реката. Млада уморена
сервитьорка с вече побеляваща коса донесе сода с лимон за Клейборн и нервно ги попита
дали ще вечерят. Кухнята скоро щеше да затвори.
Внезапно Кърт усети вълчи глад. Поръча си телешко филе и чаша мерло.
— Телешко в рибен ресторант — забеляза с ирония Клейборн. — Винаги си бил
непредвидим.
За първи път намекваше за отдавнашното им приятелство.
— Ти пък нищо не ядеш — Кърт се поколеба при спомена за строгия режим на стария
си приятел и напрегнато се усмихна — „Не хапвам нищо след девет вечерта“, нали така
беше? Клейборн се ухили и кимна. Кърт хвърли поглед към ръката му, за да види дали носи
пръстен. Спомни си, че тъкмо преди да напусне Далас, Дейвид се бе сгодил за една руса
сексбомба, която водеше отбора на мажоретките. Напъна се да си спомни името й, но
напразно.
— Ожени ли се за… — започна Кърт.
— Шийла? — помогна му Клейборн. — Не. Още се навърта около мен, но аз й отрязах
квитанциите.
— Навърта ли се?
Клейборн самодоволно се ухили.
— Всъщност, все още съм сгоден.
— През всичкото това време? — възкликна Кърт, като търсеше погледа му, за да разбере
дали не се шегува.
Клейборн кимна с глава.
— Непрекъснато го отлагах. Но преди десетина години определихме датата, разпратихме
поканите, резервирахме ресторанта, организирахме медения месец и всичко останало. Точно
в нощта преди сватбата се замислих и се попитах: „Защо?“ Имах всичко, което желаех и
както го желаех.
— Тя как го прие?
— Не изпадна във възторг, но го преживя. Тя си е такава… Ами ти? Не се ли ожени
повторно?
— Не — мрачно отвърна Кърт.
— Защо ли не се изненадвам? — каза Клейборн с нотка на язвителност в гласа.
Кърт мълчаливо се усмихна. Продължиха да си припомнят годините, прекарани в Далас
и после неусетно разговорът се насочи към службите. Отначало бе приятен, но след известно
време двамата се изправиха лице в лице с действителността: разочарованието на Клейборн и
грандиозния успех на Кърт.
При мисълта колко различно би се развил животът на приятеля му, ако му бе дал
мястото в компанията, за което той го бе помолил, Кърт отново почувства неудобство.
Самият той никога не се бе интересувал какво облича или каква кола кара, но знаеше, че за
Дейвид тези неща имат значение. Тайно погледна ролекса върху китката на стария си
приятел. Минутната стрелка се премести и Кърт разбра, че не е оригинален. Попита се какво
ли е накарало човек на възрастта на Дейвид да носи фалшив ролекс.
Но тъкмо в този миг Клейборн съвсем го обърка с думите:
— Гордея се с теб, Кърт. Стигна далече и аз съм адски горд, че сме приятели.
— Благодаря.
Мисълта, че старото приятелство с Дейвид бе превъзмогнало времето, разстоянията и
обстоятелствата го успокояваше.
Настана неловка тишина. Кърт не беше вещ в тънкостите на интимните разговори. Беше
свикнал да кара направо и когато думите на събеседника му го объркваха, предпочиташе да
замълчи.
— До къде стигна? — наруши мълчанието Клейборн и отпи от чашата си.
Кърт глътна виното. Измъкна диска от джоба си и го задържа във въздуха.
— Разполагам с портрет по описание на жената, с която е бил Колин в нощта на смъртта
си. Знам приблизително височината и възрастта й, а цветът на очите й бил необикновен.
Били жълти, като на котка.
Клейборн погледна към диска. Лицето му си остана все тъй безизразно, но в погледа му
Кърт забеляза безпокойство и вълнение.
— Надявах се — продължи той, — че ти ще ми помогнеш да вляза във файловете на
Националната служба за сигурност. Искам да пусна портрета за сравнение.
— Ще се натъкнеш на хиляди подобия на образа — забеляза Клейборн. — Не можеш да
си сигурен в точността на рисунката.
— Знам — отвърна Кърт. — Но аз няма да се ровя във всичките файлове. Ще започна с
оперативните работници на ЦРУ. После ще проверя останалите управления и военните, най-
напред отрядите за специални операции и, ако мога, ще огранича кръга. Струва ми се
напълно възможно. Предполагам, че която и да е била, тази жена е знаела какво върши. При
подобни операции обикновено се използват пионки, но дори да е такава, мисля, че е от
службите. Те не биха използвали случаен човек. Виж портрета и ще разбереш. Сходствата
няма да са толкова много. Тя е необикновено красива.
Клейборн си отчупи парченце от лимона и го близна, сякаш искаше да го опита, преди
да го пусне в чашата си.
— Свършил си добра работа — измърмори той. — Очевидно си взел думите ми
присърце.
Поръчката на Кърт пристигна. Той наряза месото на парчета и ги запоглъща, като ги
поливаше с втората чаша вино. Не беше ял от сутринта.
— Искам да разбера кое е момичето. От кого е била изпратена и кой е убил Колин.
— Знаеш от кого е била изпратена — намръщено рече Клейборн.
— Трябва да съм сигурен.
— И тогава какво? — той вдигна глава и изпитателно погледна към Кърт.
Кърт се вторачи в лицето на стария си приятел. По него прочете, че Клейборн не желае
да узнае какво ще прави по-нататък.
— Просто искам да знам — уклончиво отвърна той. — Искам да разбера истината.
— Съмнявам се, че ще откриеш пряка връзка с президента — заяви Клейборн. —
Полицията няма да може да ти помогне, ако това имаш предвид. Нито пресата.
— Знам — отвърна безизразно Кърт.
Беше преполовил филето в чинията си и сега дъвчеше замислено.
Клейборн кимаше с глава и безстрастно го наблюдаваше, докато свърши.
— Имам познат, който може да влезе в компютърната система на Националната служба
за сигурност — тихо каза той.
— Ще го направиш ли?
— Искаш да стане веднага, така ли? — повдигна вежди Клейборн. — Неделя вечер е и
минава единайсет.
— Да. Веднага.
— Бих могъл да му позвъня и той да ми каже как да стане — замисли се Клейборн. —
Няма да се среща с нас. Има семейство… Но пък аз няма да мога да свърша работа. Не съм
на „ти“ с компютрите.
— Ако имаш паролата, сайта и името на програмата за търсене, мога да вляза и да
разбера как става — предложи му Кърт. — Сам ще се справя.
— Ще му позвъня — каза Клейборн, без каквато и да е емоция — Но ще ни трябва
компютър. Не можем да отидем у дома. Не бива.
— В бизнесцентъра на хотела, където съм отседнал, разполагате високоскоростен
компютър — досети се Кърт.
Клейборн вдигна рамене.
— Ще му позвъня.
— Да тръгваме — разбърза се Кърт.
Той извади пачка долари от джоба си, измъкна две банкноти по сто долара и ги пъхна
под чинията си, така че да се виждат.
— Аз ще платя — бръкна Клейборн в джоба си.
— Моля те, Дейвид — тихо каза Кърт и вдигна ръка. — Нямам думи да изразя колко съм
ти благодарен за всичко, което правиш за мен. Нека поне те почерпя.
Клейборн се усмихна и кимна, после двамата тръгнаха към телефона до изхода. Там
Клейборн спря и набра бързо някакъв номер. Размени няколко думи с човека отсреща, после
излезе навън без да се оглежда. Кърт го чакаше пред ресторанта, пристъпвайки нетърпеливо
от крак на крак.
— Не беше във възторг от идеята — каза Клейборн, — но се съгласи.
— Дейвид — започна Кърт и се озърна наоколо. — Нуждая се от оръжие.
— Защо ти е?
— Все още не знаем какво става, но ако е това, на което прилича, не ми се иска да
попадна в някоя ситуация неподготвен. Можеш ли да ме снабдиш с пистолет?
— В багажника имам един, калибър три петдесет и седем. Вземи го.
— Чист ли е?
Кърт предпочиташе да има на разположение сигурно оръжие, което не би могло да бъде
проследено до притежателя. Докато преминаваха край големия водоскок в средата на пустата
площадка пред ресторанта, той погледна приятеля си отстрани. Непрекъснатият плясък на
водата заглушаваше стъпките им.
— Да — отвърна най-после Клейборн. — Чист е.
— Всичко си остава между нас, нали?
— Разбира се.
Отидоха до гаража, където Клейборн бе оставил колата си. Той измъкна пистолета и
кобура от багажника и му го подаде. Кърт го препаса през рамото си под сакото. Разбраха се
да се разделят и всеки да си качи на автомобила си, а по-късно да се срещнат в хотела на
Кърт. Хотел „Риц-Карлтън“ бе от другата страна на моста.
Бизнесцентърът не работеше. Дежурният на рецепцията се извини, че няма ключ. Не
беше сигурен дали и управителката разполага с такъв. Кърт измъкна дебелата пачка
банкноти от джоба си. След като я облекчи с хиляда долара, въведоха ги в тъмна празна стая
на втория етаж и Кърт се настани пред компютъра, който можеше да осигури
високоскоростен достъп до Интернет и който имаше необходимата за търсенето мощност.
От съображения за сигурност Кърт влезе в уебстраницата на един от най-големите
клиенти на компанията си. Оттам получи достъп до системата на Националната служба за
сигурност, без да оставя следи. С помощта на информацията, предоставена му от Клейборн и
действащата парола, той скоро влезе в системата. Постави диска в драйв „А“ и на екрана се
появи образът на жената.
Клейборн шумно изпусна въздуха през зъбите си.
— Това ли е? — недоверчиво попита той. — Нея ли са видели приятелите на Колин в
петък вечерта?
— Да — отвърна Кърт и с усилие се извърна от екранното изображение на екзотичната
жена. — Защо?
— Няма смисъл да продължаваш — мрачно въздъхна Клейборн. — Знам коя е.
Глава 7
— От нашите е — каза Клейборн.
Безизразното му лице се осветяваше от синкавата светлина на компютърния екран.
Стаята беше тъмна. Светеше само малка лампа с абажур на ниската масичка до прозореца.
На челото му бе паднал побелял кичур, който му придаваше мрачен, отчаян вид.
— Какво трябва да означава това?
— Тя е агент. По-точно — беше. Казва се Лийна Вентоун. Сержант в униформената
дивизия, началник на отряд за охрана. Преди шест месеца на път за дома си се беше
блъснала в полицейска кола в нетрезво състояние. Ченгето в колата се оказа племенник на
някакъв конгресмен. Ампутираха му крака.
— Отряд за охрана ли? — възкликна Кърт. — Та тя е жена!
— Вече назначават й жени — снизходително се усмихна Клейборн. — Познаваш по-
добре от мен кадровата политика в правителствените институции. Политическата линия е да
се използват жени-агентки.
— Знам — отвърна Кърт. — Но чак пък в охраната?
Службата за охрана бе повече военна организация, отколкото правителствена
бюрократична институция. Дори служебната йерархия бе взета от военните и се различаваше
от правителствените тайни служби. Отрядът за охрана представляваше бойна единица,
елитна ударна част, тренирана да използва оръжие и да изпълнява тактически задачи, но бе
маскирана под акроним, означаващ „отряд за контранападение“, т.е. за отбрана. Ала това бе
по-скоро за политическо удобство — нямаше нужда обществото да бъде информирано, че
президентът на Съединените щати пътува по света, придружаван от военен отряд за
нанасяне на смъртоносни удари.
— Доколко я познаваш? — попита Кърт.
— Не кой знае колко добре. Но когато пристигна във Вашингтон, хората около Белия дом
започнаха да шушукат. Страхотна жена е. Носеха се слухове, че идва от войската, доколкото
си спомням — от военновъздушните сили. Но това беше преди няколко години и когато
отиде в отряда за контранападение, бяха вече свикнали с присъствието й. Тя обаче имаше
лошия навик да се напива, а после да замъква всякакви мъже у дома си.
— Но защо Колин не я е познал? Приятелите му твърдят, че я знае от кафенето, в което
се е отбивал.
Клейборн се усмихна:
— Тя се включи в отряда за контранападение преди Колин да дойде във Вашингтон.
Нали знаеш, че хората от униформената дивизия и охраната не се смесват. Това важи в още
по-голяма степен за отряда за контранападение. Не общуват много с останалите, така че не
би могъл да я срещне. А ако случайно я е виждал, едва ли е могъл да я разпознае, облечена в
униформа, с шапка на главата и тъмни очила, както обикновено се движат агентите от
контранападението.
Кърт кимна с глава. Със строеви панталони, тежки обувки и предпазна жилетка,
задължителна униформа за хората от отряда за контранападение, дори красива жена като нея
би изглеждала като робот.
— Дали е способна да извърши подобно нещо? — попита се гласно той.
— Ти знаеш по-добре от мен на какво са способни хората от контранападението — сви
рамене Клейборн.
— Не попитах дали би могла, а дали би го направила?
— Не я познавам толкова добре, Кърт — отвърна Клейборн. — Знам само, че беше
способен агент, но когато я натириха, целият свят й стана крив. Ако Мак Тейлър и
президентът са я повикали и са й обещали, че ще я върнат и ако са се прицелили в някого, за
когото са й казали, че е заплаха за националната сигурност или нещо такова, кой знае?
Ставали са и по-гадни неща.
— Но тя все пак е жена — не можеше да повярва Кърт. — Жената е друго нещо. Особено
когато работи в тайните служби…
— Какво значение има? — Гласът на Клейборн прозвуча с леко раздразнение.
Кърт само го погледна, но не отговори.
— Добре де — изръмжа Клейборн, — вече имаш доказателство. Така си и мислех. Зад
всичко стои президентът.
— Искам да говоря с нея — не откъсваше очи от компютъра Кърт.
— Защо? Само ще ги изплашиш — възпротиви се Клейборн. — Ако се свържеш с нея, ще
се превърнеш в мишена. Не разбираш ли?
Устата на Кърт увисна в ъгълчетата, той свъси вежди и хвърли яростен поглед към
Клейборн.
— Не ми пука. Искам да го чуя от нея. Искам да знам точно какво е станало и защо.
Искам да разбера причината, Дейвид!
Клейборн хладнокръвно го изучаваше. Очите му се движеха неспокойно, явно бързо
преценяваше нещо.
— Какъв е кодът за достъп? — попита Кърт.
Той имаше намерение да научи колкото е възможно повече за противника, преди да се
срещне с него.
Без да се противи, Клейборн разчете написаното върху листа хартия. Но когато Кърт
затрака по клавиатурата, той не се сдържа:
— Нали прикриваш следите си? Никой не бива да узнае кой е отворил файловете.
— Разбира се — отвърна Кърт. — Влизам от чужда уебстраница. Приличам на някой,
който е откраднал чужда кола, за да извърши обир. Влизам и излизам и следите водят до
съвсем страничен човек, в случая огромна бизнескорпорация.
Клейборн завистливо наблюдаваше как Кърт се промъква през объркания лабиринт от
програми и системи, докато на екрана се появи пълният файл на Лийна Вентоун. От
обширната информация за нея Кърт започна да схваща мотивите й за действие.
Една идея ръководеше целия й живот. Бе завършила колеж със стипендия, бе служила
във войската, където се бе издигнала необичайно бързо, бе влязла в състава на службите,
имаше две години стаж като обикновен агент, една година в охраната, откъдето направо се бе
озовала в отряда за контранападение. Очевидно бе умна, лесноприспособима, физически
издържлива и напориста — качества, за които мнозина биха могли само да мечтаят.
Ала всичко беше вече в миналото. И ако някой я бе накарал да повярва, че би могла да
върне предишното си положение… Една евентуална среща с президента, каквато му бе
описал Клейборн, би могла да има подобен ефект. Макар все пак да не можеше да допусне,
че един агент, пък бил той и изгонен от службите, би стигнал дотам, че да участва в
убийството на свой колега. Струваше му се невероятно.
Дали момичето не беше само пионка от някакъв голям кроеж? Дали не я бяха
използвали единствено, за да съблазни момчето и да отвлече вниманието му?
Не, не можеше да не е пряко свързана с убийството на сина му. Нарочно беше напила
Колин с водка, докато на нея са й наливали чиста вода, за да остане трезва. После, най-
вероятно, го е отвела в дома му и го е накарала да продължи да пие, докато е станал
безчувствен и напълно безпомощен и неспособен да се защити. След което тя, или някой
друг, който е бил с нея, го е убил. Напъхали са дулото на собствения му пистолет в устата му
и са пуснали зловещия мек куршум в мозъка на момчето.
Без да ще, Кърт си представи как Колин се е мятал в леглото си неразбиращ, сам-
самичък, изплашен и безпомощен. Сърцето му се сви от болка и лицето му пламна. Натисна
няколко клавиша и се върна в самото начало на уебстраницата. Взря се за миг в жълтите,
котешки очи, полегнали над съвършените високи скули като бадеми, огледа великолепната
структура на костите на главата й, челото, носа. Тази жена бе изумително красива, ала онова,
което Кърт виждаше пред себе си, бе въплъщение на самия дявол, зъл демон, който с един
замах бе зачеркнал целия му досегашен свят, бъдещето, живота на сина му.
Дали трябваше да разговаря с нея? Някаква част от него безумно го искаше. Искаше да
научи истината. Но докато седеше и гледаше образа й на екрана, стана му безпощадно ясно,
че ако не получи някакво съвсем необичайно обяснение за случилото се, би могъл да я убие.
Записа си адреса й, излезе от файловете на Националната служба за сигурност, бързо
премина през мрежата и стигна до Maps.com, за да се ориентира къде се намира жилището й.
Само след секунди принтерът избълва напътствията: как да се придвижи човек от Пентагона
до дома на Лийна Вентоун в Мериленд.
— Какво смяташ да правиш? — попита го Клейборн.
Кърт откъсна листа от принтера:
— Отивам там.
Глава 8
— В жилището й?! — възкликна Клейборн.
Погледна часовника си. Беше два и половина.
— По това време?
Кърт сграбчи листа и стана. През последните трийсет часа той бе изгубил представа за
времето, но дори и да не беше така, не можеше да измисли по-удобна възможност да завари
Лийна Вентоун у дома й, без да го очаква и вероятно — сама.
— Да — каза той. — Благодаря ти. Спести ми доста време, Дейвид. Никога няма да
забравя какво направи за мен. И не се притеснявай, защото никой няма да разбере, че си ми
помогнал.
— Не мога да дойда с теб, обаче — поклати глава Клейборн. — Отсега насетне трябва да
действаш сам. Мисля, че ме разбираш.
— Така е. — Той се протегна и двамата си стиснаха силно ръцете. — Довиждане,
Дейвид. Благодаря. Много ти благодаря.
Кърт тръгна, а Клейборн остана да гледа замислено след него. Кърт натисна копчето за
асансьора, но размисли и реши направо да слезе долу.
Тръгна на юг към паркинга до мемориала на Джордж Вашингтон и докато караше,
усети, как смъртта на Колин го притиска с всичка сила. Запита се как е могъл досега да се
притеснява за друго, освен за благополучието на сина си.
През последните двайсет и няколко години се бе тревожил за куп неща, свързани с
бизнеса. Но какво значение имаше сега бизнесът му? Бе вложил милиони долари от
печалбата в анонимни фондации в помощ на болните деца и техните семейства. Ала хората,
на които бе помогнал бяха останали безименни и непознати за него.
Всичко бледнееше сега, сравнено с радостта да вижда сина си жив. Би дал всичко, дори
собствения си живот, за да върне момчето си. Но вече беше късно. Бе пропилял безценни
часове, години, в които би могъл да е заедно със сина си, да разговаря с него или само да го
гледа как расте, да му помогне да избере по-лесно своя път в живота… да бъде по-близък с
него. Защо ставаше така, защо хората се притесняваха за неща, които, поставени на везните
на житейските стойности, се оказваха дребни и незначителни.
Скоро колата премина река Потомак по моста Удроу Уилсън и потъна в рядко
населената зона в южна посока, недалеч от военновъздушната база „Андрюс“ Запита се дали
момичето не бе избрало този забутан район поради факта, че е служило във
военновъздушните сили. Надникна отново в листа с упътването. Премина през лабиринта от
странични улици и стигна до сребриста пощенска кутия, която отразяваше светлините на
автомобила. Тя принадлежеше на Лийна Вентоун и от нея започваше застлана с чакъл алея,
която се губеше в гората, граничеща с малка рекичка.
Кърт отмина алеята, продължи по виещия се нагоре път и спря колата под разперените
чадъри на дърветата. Нощта бе топла, жива от песента на щурците. Светлата луна над главата
му го заслепяваше и той можеше да види само най-светлите звезди. Тъмновиолетовите сенки
на дърветата падаха върху лъкатушещия път. Когато стъпи на покритата с чакъл алея, се сепна
от шума, причинен от самия него. Под стъпките му се вдигаха малки облачета бял прах и
оставаха за дълго във въздуха. Видя ясно следите от автомобилни гуми от алеята към пътя и
обратно. Направи крачка встрани и стъпи в папратовите храсти, които обрамчваха двете
страни на алеята. Застави се да се движи по-тихо, но не след дълго усети влагата от росата
върху чорапите си.
Като измина около триста метра в компанията на жабешко крякане, сливащо се с
песента на щурците, той стигна до тясна морава, граничеща с рекичката. Чакълът се появи
отново: той оформяше нещо като светлосива примка около широк фургон с пясъчен цвят. До
единия ъгъл на жилището имаше телефонен пост, осветен от халогенна улична лампа.
Ярката бяла светлина, в чиито лъчи бушуваше истинска виелица от насекоми, осветяваше
фургона, обраслия с тръстика бряг на мастиленочерния поток и цялата поляна като паркинг
пред голям магазин. На отсрещния край на фургона Кърт зърна обширна кучешка колибка,
оградена с телена мрежа. Пространството пред жилището бе голо, не се виждаха лехи с
цветя, на прозорците нямаше кепенци, нито някаква украса. Фургонът приличаше по-скоро
на магазинче за промишлени стоки, отколкото на нечий дом.
Лъскавият черен джип пред входа бе единствената следа от човешко присъствие тук.
Кърт стоеше неподвижно в сенките на дърветата, изучаваше обстановката и се питаше какви
ли коварни системи за безопасност са наблъскани около това наглед съвсем непретенциозно
и зловещо тихо място.
Предпазливо обиколи фургона, като се стараеше да не приближава много кучешката
колиба, от време на време се оглеждаше за стълб или подпора, където би могло да има
някакво сигнално устройство. Бе преполовил разстоянието до реката, когато забеляза
инфрачервеното око на черен метален стълб. Погледна разтревожено към фургона, като се
питаше дали вече не бе пресякъл лъча му.
Отвътре не се долавяха никакви признаци на живот, но това не означаваше нищо.
Наистина, инфрачервените лъчи не можеха да предпазят от крадци, но чрез тях човекът
вътре можеше да получи сигнал, че някой се навърта наоколо. Това означаваше, че и в
момента обитателката може да оглежда гората от тъмния прозорец на спалнята си с помощта
на приспособление за нощно виждане, поставено върху мощна пушка.
Кърт бързо откри и другото око в мрежата и мозъкът му запечата точното място на
инфрачервения лъч: на седемдесет-осемдесет сантиметра от земята. Прескочи го и се
отправи директно към къщата, като се движеше на зигзаг през моравата, стиснал пистолета
на Клейборн с две ръце. Чертите на лицето му се стегнаха — приличаше на човек, който
всеки миг очаква да бъде застрелян. Когато запъхтян стигна края на фургона, прилепи гръб
към стената. Ушите му звънтяха, а сърцето му лудо препускаше.
Най-после успя да успокои дишането си и избърса с ръкав потта от горещото си чело.
Беше влязъл в периметъра. Следващата стъпка беше не да намери начин да се промъкне
незабелязано вътре, а да накара момичето да излезе навън, при него. Отначало си помисли за
джипа, после за кучето. Ако включеше алармата на колата, тя щеше да се вдигне и да излезе.
Ако не станеше така, трябваше да прибегне до кучето.
Бавно започна да се придвижва към предната част на фургона, наведе се да мине под
прозореца, спря и се заслуша. Жабешкият хор го успокояваше, иначе всичко бе потънало в
тишина. Тъкмо се приведе под панорамния прозорец, закрит от плътни завеси, и се канеше
да притича до джипа, когато една тъмна фигура се плъзна от вратата навън и тихо тръгна по
следите му Кърт не забеляза движението, докато един силен глас зад него не разкъса
нощната тишина.
— Пусни пистолета веднага, или ще ти продупча главата!
В същия миг кучето заблъска оградата на колибата си и бясно се разлая.
Кърт бавно се изправи, като вдигна оръжието високо над главата си.
— Казах да го пуснеш! — извика високо жената.
Кърт усети гнева й и нещо му подсказа, че ако се поколебае макар и за миг, тя няма да се
церемони и ще изпълни заканата си. Той пусна пистолета на земята.
— А сега бавно се обърни! — нареди му тя и извика към кучето: — Кей! Тихо!
За негова изненада огромният пес моментално замлъкна. Жабите и щурците също се
бяха притаили, сякаш стреснати от яростта на немската овчарка. Обърна се към жената. Беше
Лийна Вентоун и дори на острата светлина от халогенната крушка в дълбоката нощ, без грим,
с коса, завързана на небрежна опашка и по развлечена тениска и шорти, тя бе
главозамайващо красива. Кърт си помисли, че всяка дума, изречена по неин адрес от
приятелите на Колин, бе вярна. Стана му ясно как това момиче бе подмамило сина му.
— Казвай кой си и кой те изпраща! — изкомандва го тя.
Държеше големия глок готов, насочен право в лицето му. Леко го помръдна и Кърт
неволно трепна:
— Баща съм на Колин Форд — каза той.
Забеляза, че думите му я шокираха, но това трая само миг. Тя присви очи, явно се
опитваше да се успокои, и се прицели в него. Беше истински професионалист. Кърт усети
тревожната тежест на страха в стомаха си.
Преди да успее да реагира, тишината на нощта бе раздрана от толкова силен трясък,
сякаш гранитна скала се разцепи на две. В същия миг в стената на фургона, на височина
малко повече от метър над земята, се плисна аленочервено петно. По лицето на Лийна
потече тънка струйка кръв, тя беззвучно отвори и затвори уста и се свлече върху тревата.
Кърт падна на земята и инстинктивно се претърколи към джипа, без да изпуска
пистолета, сграбчен отново още със залягането. Когато се мушна зад предното колело на
автомобила, чу, че някой го извика по име.
— Кърт!
Гласът идваше откъм дърветата. Кучето пак излая тревожно. Кърт не се обади. Надникна
иззад колелото и видя някакъв човек да тича към него по покритата с чакъл алея. В ръката си
държеше дълга пушка с широк приклад и необичаен оптически мерник над дулото.
— Дейвид?! — извика Кърт, когато различи чертите на лицето му в тъмнината.
Клейборн изтича до свития труп на Лийна и се наведе над него, после рязко се изправи.
Лицето изразяваше мрачна решителност.
— Да тръгваме — той рязко дръпна за ръката приятеля си и го повлече надолу по алеята.
Стъпките им силно отекваха, ала Клейборн не си правеше труда да внимава. Бързаше час по-
скоро да изчезне от местопроизшествието. Видя, че Кърт с интерес се взира в оръжието му и
каза:
— Устройство за нощно виждане. Не се притеснявай, във всички случаи щях да я уцеля.
Кърт го погледна с благодарност. Клейборн току-що бе спасил живота му.
— Канеше се да ме убие, нали? — едва промълви той.
— Да.
Продължиха да вървят, без да продумат. Най-накрая Кърт наруши мълчанието:
— Какво те накара да ме последваш?
Клейборн се усмихна.
— Помислих си, че ще ти дотрябва подкрепление. Ти наистина беше добър агент, Кърт.
Един от най-добрите. Но тя също е адски добра, при това е с двайсет години по-млада от теб.
Или поне — беше.
— Но какво ще правиш сега?
Зад себе си бяха оставили трупа на млада жена. И това беше проблем. Съвсем скоро
някой щеше да го открие. По-големият проблем обаче бе, че това е труп на бивш агент от
тайните служби.
— Първото, което смятам да направя е да те върна в хотела и да те изведа от окръг
Колумбия — отвърна Клейборн. — Онези, които стоят зад всичко това, ще направят
невъзможното, за да разберат какво е станало, а аз не искам да си наблизо тъкмо в този
момент.
— Ами ти, Дейвид?
Бяха стигнали до централното шосе. Луната се беше скрила зад върховете на дърветата и
наоколо бе тъмно като в рог. Клейборн потупа пушката си.
— Това отива в реката. А онова — посочи към пистолета, който Кърт продължаваше да
стиска в ръката си — може да си го вземеш и никой няма да узнае, че сме били тук. Знаем го
само ние с теб и трябва да запазим тайната си.
— Господи! — промълви Кърт, осъзнавайки, че не му остава никакъв друг изход.
Клейборн му напомни, сякаш четеше мислите му:
— Тя щеше да те убие, приятелю.
— Така е — отвърна Кърт. — Дейвид…
Не знаеше как да изрази признателността и съжалението си, че не го бе включил на
времето в екипа си.
Но преди да успее да каже нещо, Клейборн го стисна за рамото.
— Върни се у дома. А ако решиш да направиш още нещо, обмисли го добре, не действай
прибързано. Уверявам те, че следващият път няма да съм близо до теб, за да те измъкна.
Кърт мълчеше. Мислите му препускаха трескаво и се връщаха все към същото. Това не
беше краят. Жената, която вероятно беше убила сина му, сега лежеше мъртва. Може би не
беше пряко виновна за смъртта на Колин, кой знае… Но дори и да беше, истинските
виновници се криеха зад нея, онези, които са дърпали конците. И те не биваше да останат
ненаказани.
— Сбогом, стари приятелю — каза Клейборн, обърна се и тръгна надолу по шосето в
обратната посока. Кърт остана за миг неподвижен, загледан в отдалечаващия се силует.
Скоро той се сля напълно с тъмнината на нощта. Кърт усети как самотата го обгръща и
напрегна слух. Не се чуваше нищо. Дори жабешкият хор бе замлъкнал.
В пет и четвърт той беше в хотела. С невиждащи очи отключи стаята си. Макар да беше
тъмно, не запали светлината. Когато прекрачи прага, усети целия товар на умората и му се
прииска да се отпусне в леглото и да заспи. Да спи дълго и без сънища, както спят уморените
войници. В миг замръзна на мястото си. Неустоимото желание за сън се стопи и тялото му
се стегна. Някакво шесто чувство накара косата на главата му да се изправи. Не беше сам. В
стаята имаше някой.
Глава 9
Кърт измъкна пистолета от кобура, сви се и прилепна за стената. Напрегна очи,
опитвайки се да различи фигурата на неканения гостенин. Нищо не помръдваше. Усети, че
гърдите му се надигат и спускат бързо и си наложи да диша спокойно и равномерно.
Потърси ключа на лампата над главата си и когато го напипа, светна и насочи напред
пистолета си. Някаква фигура бавно се измъкна изпод чаршафите и одеялата на леглото.
— Джил! — извика гневно той. — Какво, по дяволите, правиш тук?
Тя объркано примигваше, все още сънена.
— Какво? Какво се е случило?
— За малко да те убия! — изръмжа Кърт с ужас и облекчение в гласа. — Защо дойде?
Как влезе в стаята ми?
— А ти защо си с пистолет? Какво е станало?
Кърт погледна пистолета в ръката си.
— Извинявай — каза той и го остави върху писалището.
— Нищо. Просто… Изобщо не те очаквах.
Тя премести очи от пистолета към лицето му и го изгледа тъжно.
— Помислих си, че имаш нужда от някого до себе си, Кърт…
После бързо добави:
— Грейси също реши, че идеята е добра. Тревожех се за теб. Не се обади.
Лицето й изглеждаше спокойно, но треперещите нотки в гласа й я издаваха. Кърт
знаеше, че е твърде горда, за да плаче, макар че сигурно точно от това имаше нужда. Сякаш
усетила, че той се самообвинява, Джил стана от леглото, направи няколко крачки към него и
протегна ръце. Дълбоко вдъхна познатия аромат на косата й. Усети топлото й стегнато тяло
до своето и по вените му се разля приятна топлина. Устните й бяха сухи и горещи.
Целувката възпламени искрата на страстта, която отдавна тлееше в него. Изпълни го
целия и той нежно, но настоятелно започна да я разсъблича. Ръцете му бяха нетърпеливи, не
признаващи отказ. Когато най-сетне изтощени се отпуснаха в леглото, а Джил обви кръста
му с ръце, Кърт почувства благословеното спокойствие на празнотата. В този миг в душата
му не бушуваха страсти, не го измъчваха съмнения. Мислите му висяха във въздуха като в
огромен хангар за самолети — тъмен, пуст и тих. Чувството за празнота го облекчаваше. То
го тласкаше бавно надолу по стабилната спирала на спокойствието и той потъна неусетно в
дълбок сън.
* * *
Топлата и ярка слънчева светлина проникваше през процепите на тежките завеси на
високите прозорци и падаше на широки и продълговати петна върху мекото легло. Кърт се
събуди. По челото му бяха избили ситни капчици пот, а мъчителната сухота в устата му го
караше да преглъща отново и отново. Джил остави книгата и се надигна от креслото в ъгъла
на стаята. Прекоси стаята с бавни, котешки стъпки и седна на леглото до него. Докосна с
устни устните му, после започна да целува горещите му клепачи.
— Колко е часът? — с дрезгав глас попита той.
— Десет и половина.
Кърт не помръдна. Само протегна ръка към нейната, стисна я и леко се усмихна.
Присъствието й бе като хладна сянка в горещ летен ден, като божествена отмора. Ала
кошмарът от преживяното отново нахлу с пълна сила в отпочиналото му тяло, мислите се
заблъскаха в главата му и той осъзна, че нещата си оставаха все тъй зловещи, каквито бяха и
предишния ден. Синът му бе мъртъв, а Клейборн застреля жената, която вероятно го бе
убила. Какво трябваше да направи, с кого да говори, за да не се поддаде на безсилието и
отчаянието, които заплашваха да разрушат и малкото, което крепеше все още живота му?
Затвори очи.
— Какво? — прошепна Джил. — Какво става?
Беше мека и топла, беше нежна и разбираща, но въпросът се удари в него и разклати
крехкото му равновесие.
— Обичам те — внезапно каза той, изненадан от реакцията си.
— Знам, повярвай ми. Затова дойдох.
Кърт седна в леглото и се взря с неподвижен поглед в пространството пред себе си.
— Колко ме обичаш? — попита след малко той.
— Повече от всичко на света. И мисля, че го знаеш.
— А кариерата ти?
— Имаш предвид работата ми? Аз наистина я обичам, но ти си всичко за мен, всичко…
Джил сякаш наистина бе извършила вълшебство, като го бе освободила от всичките му
тревоги, пък макар и само за една нощ.
— И ти си всичко за мен, любов моя — отвърна той и нежно я целуна.
Замълчаха, после той каза:
— Мисля, че трябва да започна отначало живота си, нашия живот…
— Не те разбирам — промълви объркано Джил.
Кърт поклати глава:
— Дори не си спомням вече от колко време само работя — работа, работа, работа…
Така и не разбрах как се изнизаха толкова години. Трябваше ли да се случи това, за да
разбера цената на времето, цената на живота си… Искам да се махна, Джил. Искам да
изчезна, да оставя всичко зад гърба си. Мислех си, че можем да се оженим и да отидем
някъде, например на някой гръцки остров или на юг оттук, само двамата, и да заживеем
далеч от всички…
— Господи, Кърт — тихо каза тя. — И аз го искам, не разбираш ли?
— Ами работата ти? — попита той.
Джил замълча за миг, после бавно изрече:
— Да, харесвам работата си. Смятам, че върша нещо важно.
— Така е.
— Но винаги съм си мислила, че животът ми няма да се върти само около чипове и
високоефективни компютърни системи — отвърна тя. — Обичам те, Кърт. Животът ми с теб
е най-важното за мен.
— А приятелите ти?
Джил свъси вежди.
— Приятелите ми… Обичам ги, разбира се, но ти си най-важният човек за мен-. Пък и
съм сигурна, че където и да се намираме, Тейлия ще ни гостува — добави с усмивка тя. —
Нали знаеш, че двамата с Хенри непрекъснато обикалят света?
Тейлия бе най-добрата й приятелка от години и Кърт мислеше, че тя може да се окаже
пречка, ако решат да се преместят от Ню Йорк.
— Ами ако не може? — колебливо я попита той.
— О! — махна с ръка Джил. — Ще може. Дори да е веднъж на годината.
— Сериозно — настоя Кърт. — Да предположим, че по някаква причина това няма да е
възможно. Би ли тръгнала и тогава с мен?
— Защо ме питаш? — усмихна се тя.
Кърт не бе сигурен какво може да очаква след това, което се бе случило тази вечер.
Може би щяха да ги преследват, може би щеше да се наложи да се крият известно време и
отпътуването им при тези обстоятелства не би изглеждало толкова романтично, колкото
искаше да го представи. Не можеше да й признае какви са плановете му, ала трябваше по
някакъв начин да я подготви. Оставаше му да се надява, че когато настъпи този момент и тя
разбере какво е сторил, ще го разбере и ще му прости. А ако не стане така, е, тогава значи не
го е обичала достатъчно.
— Защо все пак носиш пистолет? — тихо попита тя и прекъсна мислите му. — Какво
става?—
Колин не се е самоубил — прошепна Кърт и лицето му се изкриви от болка. — Бил е
убит. Убили са го, защото е видял нещо, което не е трябвало да види. Но не се безпокой —
продължи той, като забеляза, че очите й се местят от пистолета върху писалището към него и
обратно — Не съм в опасност, нито пък ти. Просто… взех оръжието за всеки случай. Става
дума за хладнокръвни убийци.
— Няма да извършиш нищо неразумно, нали, Кърт? — попита тя, но той не й отговори.
Джил неспокойно се размърда:
— За какво говориш?
— Ако имам късмет да ги изправя пред съда, ще го сторя. Ще ги разоблича и това е една
от причините да ти предложа да заминем. Когато всичко свърши, почти сигурно е, че ще се
опитат да ме открият. Но аз няма да допусна да ни се случи нищо лошо. Вярвай ми, Джил.
— Искаш да ги разобличиш?
— Нима очакваш да направя друго?
— Но това е опасно!
— Няма да те лъжа — мрачно се усмихна той. — Наистина е опасно, но не дотолкова,
че да не мога да се справя.
— Затова ли ме попита за Тейлия? Защото ще се наложи да се крием?
— Да — сериозно отвърна той. — Може да стане и така. Съществува реална възможност
да не я видиш повече. Нито някого другиго.
Джил мълчеше. Взе ръката му и я доближи до устните си. Леко го целуна по пръстите.
— Не искам да става така. Кърт — промълви тя. — Наистина не искам. Но ако ме питаш
дали все още искам да замина с теб, въпреки това, отговорът ми е „да“. Да, ще тръгна с теб.
Погледна я с благодарност. Имаше да свърши милион неща и да премисли още толкова.
Трябваше да пресее всяка задача поотделно и да я изпълни до съвършенство. И най-малката
грешка можеше да разруши стройната постройка на плановете му и тя да се сгромоляса в
прахта.
Най-напред трябваше да отмъсти за сина си. Едновременно с това трябваше да
организира успешното бягство — не само своето, а и на Джил. Трябваше да работи в пълна
тайна. Ако нещо се обърка, той не искаше тя да бъде потърпевша. А ако планът му успее,
двамата ще изчезнат, без да оставят следи. Трябваше да открие сигурно място, където да се
скрият, да си създаде нова самоличност, да прехвърли парите си в чужбина, така че да
живеят спокойно. Задачата беше трудна, но беше сигурен, че щом е бил способен да изгради
компания за милиарди долари от нулата, ще се справи и с нея.
— Благодаря ти, любов моя — прошепна той, целуна я нежно и я притисна силно до
гърдите си. — Ще се обадиш ли на екипажа? — помоли я той с обезоръжаващата си усмивка.
— Кажи им, че тръгваме след два часа.
— Прибираме ли се? — развълнува се тя.
— Да — отвърна той и изчезна в банята. — Връщаме се при езерото. Имам нужда от
време за размисъл.
След петнайсетина минути излезе от банята освежен и бодър. Но болезненото чувство
за загуба не го оставяше. Присъствието на Джил го бе укротило, поне външно, но раната
беше все още жива. Съзнанието му бе запечатало дълбоко както образа на Колин върху
безстрастните полицейски фотографии, така и образа на мъртвото момиче. Всичко
преживяно през последните дни се криеше някъде там. Имаше нужда да напусне града, да
отпътува от Вашингтон и да отиде някъде, където да премисли нещата отстрани. Едва тогава
щеше да реши как да действа.
Джил бе събрала багажа и бе уредила самолетът да ги чака на летището в дванайсет и
половина. Закусиха в ресторанта на хотела, без да бързат. Разговаряха за незначителни неща,
разменяха си безобидни шеги, за да прикрият напиращата тревога.
Но когато се издигнаха на хиляди метри височина и земята остана далеч под тях,
разговорът секна. В джоба на седалката отпред бяха напъхани няколко сутрешни вестника.
На трета страница на Уошингтън Поуст бе поместен материал за графика на президентската
кампания през идния месец. Преди да се зачете в статията, Кърт хвърли поглед към Джил. Тя
не забелязваше нищо около себе си. Бе последвала примера му и бе потънала в книгата си.
Кърт поглъщаше думите нетърпеливо. Не можеше да отлепи очи от напечатаното:
Езерото Скейнитълс. В статията пишеше, че след по-малко от шест седмици президентът ще
посети Скейнитълс. Скейнитълс бе неговият град. Президентът щял да се появи на панаира и
да разговаря с избирателите в тази част на щата Ню Йорк, очакваше се посещението му да
доведе до „оспорвана борба“ по време на президентските избори. Мислите му запрепускаха.
Какво съвпадение! Събитията на земята се подреждаха съобразно звездите на небето, за да
въздадат неумолимата справедливост. Кърт почувства как го обзема вълнение, сякаш се
канеше да изпълни някакъв религиозен ритуал, да изкорени извечното зло на планетата.
За да се реши да убие президента, човек трябваше не само да притежава безкрайна
смелост, но и късметът да е на негова страна. А за да остане невредим след това, той
трябваше да е два пъти по-голям късметлия. Трябваше да има онази вътрешна убеденост и
мотивация, която Кърт притежаваше. А едно щастливо стечение на обстоятелствата би
добавило последния, но решаващ щрих в общата картина. Сега и това беше налице. Сякаш
съдбата се намесваше на негова страна, сякаш някой бе решил да му помогне.
Президентът и първата дама щяха да гостуват на федералния съдия, чиято къща се
намираше срещу вилата на Кърт. Делеше ги само езерото. Шест седмици щяха да са му
напълно достатъчни да проучи терена около къщата, преди тайните служби да пристигнат и
да се погрижат за сигурността на първия човек в държавата. Кърт би могъл да влезе под
някакъв благовиден предлог в дома на съдията и да скицира плана му, без да предизвика ни
най-малкото съмнение. Предоставяше му се такава идеална възможност, че сърцето му заби
лудешки в гърдите, а на устните му се появи безпощадна усмивка.
Глава 10
Келвин Паркс, президент на Съединените щати, седеше зад писалището си в Овалния
кабинет на Белия дом, обърнал лице към обемистия държавен секретар и изправения като
шомпол председател на Обединението на началник-щабовете. До вратата зад тях стоеше Мак
Тейлър, както винаги с невъзмутимо изражение, а приближените на президента му обръщаха
не повече внимание, отколкото на лампиона в ъгъла на стаята. Преди да каже нещо,
президентът внимателно мереше думите си.
— Да се опитаме първо да разговаряме с иранците — предложи той.
Беше едър мъж, с леко увесени рамене, които се стараеше да държи изправени.
Лъскавото му червендалесто лице, гъстата бяла коса и носовият изговор му придаваха
някакво достолепие.
Онова, което всъщност искаше да каже, беше: „Нека им пуснем малко ракети!“
Келвин Паркс бе възпитан да казва всичко, което мисли. Бе израснал в Питсбърг — син
на Джонатан Паркс, трето поколение собственик на железниците в Пенсилвания и Охайо.
Още от малък президентът бе свикнал да изрича мнението си, без някой да го пита. Сега,
когато целият свят зависеше от капризите му, той се бе научил да сдържа до голяма степен
хапливостта си и да я крие зад безсмисленото дърдорене, което бе усъвършенствал,
заставайки пред публика.
Бе влязъл в политиката, воден от амбиция и желание за власт. Желание, близко на
мнозина, които искат да доминират на всяка цена над останалите. През седемдесетте години
баща му бе продал на сметка фамилните железници и също така успешно бе участвал в
борсови спекулации. Така че отвън се създаваше мнението, че при семейство Паркс всичко
става много лесно.
Да си издънка на потомствени милионери си имаше своите преимущества, но в същото
време предизвикваше завистта на околните. Единствено сред по-долните кръгове този факт
извикваше неподправено възхищение. Младите интелектуалци-аристократи обаче бяха
скептични към онези, които имаха зад гърба си солидно семейно състояние и свързваха
всяко тяхно постижение единствено с наследството им. Келвин Паркс бе завършен
егоцентрик и му се искаше някак си онези, на които държи, да го харесват заради самия него,
а не заради богатството му. За жалост всеки негов успех в бизнеса неотменно щеше да се
свързва с фамилното наследство и семейните връзки. Ето защо още тогава си постави за цел
да попадне в среда, в която личността му да се извиси над потеклото.
Решението на този въпрос дойде на благотворителния прием, който баща му даде на
губернатора на Пенсилвания в една късна пролетна вечер. Келвин тъкмо се бе прибрал от
колежа. Вечерта бе хладна и проливният дъжд бе помрачил радостта от приближаващото
лято. Той влезе на сухо, като тропаше с крака и изтупваше дъждовните капки от чадъра си
върху струващия цяло състояние ориенталски килим във вестибюла. Затегна възела на
черната си вратовръзка и с уверена стъпка влезе в големия салон с тежка и сложна
дърворезба. Но едва прекрачил прага, се закова на място от сцената, разкрила се пред очите
му. Баща му, едър, достолепен мъж с побелели коси и мустаци, със зачервено от усилието
лице се бе навел и търсеше нещо по пода. Копчето за ръкавели бе паднало от ръкава на
губернатора и сега баща му се бе прегънал на две, демонстрирайки своето
верноподаничество.
Дотогава Келвин не бе виждал стария да се навежда пред някого или пред нещо. Като
омагьосан гледаше останалите — все известни мъже с бащиния му статус в обществото, —
всички те до един се умилкваха около човека с незначителна външност. Губернаторът бе мъж
с болезнен вид, очите му бяха зачервени и непрекъснато сълзяха. Говореше напевно като
амбулантен търговец. Келвин бе очаквал много повече от човека, който стоеше на най-
високия пост в щата и за когото говореха, че има достатъчно потенциал да се кандидатира за
Белия дом.
Именно тогава, сравнявайки себе си с най-могъщия човек в Пенсилвания, той доби
увереността, че може да влезе в политиката. И защо не? Губернаторът бе израснал във ферма,
а после бе изучавал право. Полето на политиката не принадлежеше само на богатите. Ако
Келвин Паркс успееше в тази сфера, никой нямаше да се съмнява в личните му качества.
Схватливият колежанин бързо разбра, че е роден за политик. Можеше обективно да
преценява собствените си възможности и да ги използва с енергия, която стряскаше дори
виделите какво ли не патриарси на партията. Без никакъв свян той се възползваше от парите
и връзките на семейството си.
Включи се в играта като конгресменски представител. След четиригодишна пауза като
юрист, заемащ висок пост в администрацията на Роналд Рейгън, той се кандидатира за
сената и спечели. А подир двата си мандата в Комисията за борба с безработицата, през
които раздаваше социални помощи и печелеше евтина популярност, Келвин бе готов да
атакува Белия дом. Победата му наистина обърка плановете на правителството. В
първичните избори бе напълно неизвестен като политик и опонентите му главно го ругаеха
— лежал на стари лаври, разчитал единствено на състоянието на баща си. Отново тези стари
пари! Издуха ги всичките, като най-безскрупулно използваше медиите и така въведе нови
стандарти в политическия живот на Америка.
Но още през първите три и половина години той разбра, че да си президент не означава
да си свободен в избора си. Най-високата точка в кариерата на всеки политик бе не само
награда, а и тежко бреме и сега той смяташе, че най-важното нещо е да остави някакъв завет
на поколенията. Искаше му се да направи нещо такова, че в бъдеще хората да казват: „Всичко
започна по времето на Паркс“.
Макар съблазънта да предприеме военни действия срещу друга държава да беше голяма,
той знаеше, че това вече не може да подмами хората така, както ставаше преди години.
Блясъкът на военните ангажименти беше избледнял, дрънкането на оръжия предизвикваше
неприкрита досада. Наистина, Войната в залива зареди нацията с енергия и предизвика
възхищението на американците. Ала и тази слава отшумя бързо — точно както модата в
дамското облекло. Военната агресия бе престанала да дава плодове за американските
президенти.
Но все още онази първична, движеща сила, която чувстваше като момче при вида на
бащиното излъскано оръжие, окачено над камината у дома, го караше да изпитва немалко
съжаление от факта, че трябва внимателно да подбира думите, които се сипеха от устата му.
Бе оставил безотговорните изявления наистина в миналото. Сега беше президент и хората си
вадеха заключение от всяка негова дума, от всяко негово действие. Гледаха го под лупа. Беше
се превърнал в затворник на собствената си власт. Тайните служби, хората, които се бяха
клели във вярност към него и които бяха готови да рискуват живота си за своя президент, не
биха били в състояние да го защитават ефективно, ако не се намираха винаги около него.
Чуваха и коментираха всяка негова въздишка. Всичко, което кажеше в кабинета си, се
записваше на лента. Ето защо не можеше да предложи да бомбардират иранците, макар тази
мисъл да бе ясно формулирана в главата му.
Разбира се, от време на време се оказваше на разстояние от хората от тайните служби и
записващите устройства. Именно тогава вършеше най-важната част от работата си. Хубаво
беше, че седи и разговаря със съветниците си, така трябваше да бъде. Ала истински важните
неща, онова, което го крепеше на върха на властта, се вършеше тогава, когато наоколо нямаше
нито микрофони, нито камери, нито дори агенти, които да охраняват всяка негова стъпка.
Мислите му се върнаха към следата, която искаше да остави на нацията и това го накара
да усети леко безпокойство. В последно време тази мисъл го занимаваше все по-настойчиво.
Взря се в настолната лампа на страничната масичка, която бе неговата лична заслуга за
удобствата е кабинета. Щеше ли да остане и след него? На стената зад нея висеше картина от
времето на Линкълн. Масичката бе оставена от Андрю Джаксън. Ала много от любимите
вещи на мъжете, обитавали този кабинет, отдавна бяха изчезнали. Предметите в Овалния
кабинет, преживели администрация след администрация, говореха за истинската стойност
на съответния президент — за вкуса и навиците му, дори за слабостите му, които — беше
сигурен в това — след време се покриваха с благородна патина. Келвин Паркс мечтаеше
неговата лампа да остане тук, върху масичката на Андрю Джаксън, след двеста, дори след
четиристотин години. А може би беше по-добре да остави монета, изсечена по негово време?
Той остана глух за безспирното бръщолевене на председателя на Обединението на
началник-щабовете и се замисли за Интернет. Би могъл да продаде тази стока на света с
обяснението, че данъкът ще послужи за поддържане на най-великия експеримент в света —
най-могъщата демокрация на земята. Законопроектът, който той планираше да подпише и да
превърне в действащ закон за облагане на Интернет със съответния данък — ето какво щеше
да остави на поколенията! Това можеше да направи революция в данъчната система и да
гарантира запазването на федералното правителство на Съединените щати. В бъдеще
търговията щеше да се компютъризира. Ако всяка сделка се облагаше с данък, данъчното
бреме щеше да е разпределено равномерно между гражданите и бизнеса и така печалбите на
правителството щяха да бъдат гарантирани завинаги.
Законопроектът бе доста противоречив и се бе родил извън неговата администрация. Но
Паркс бе оценил идеята като блестяща и вече я считаше за своя собствена. Въпреки
яростната опозиция, която законопроектът срещна, той успя със задкулисни средства, които
всъщност му бяха осигурили мястото в Овалния кабинет, да събере нужните му гласове и да
го прокара през Конгреса. Скоро щеше да го превърне и в действащ закон. По силата на този
закон отделният гражданин щеше да бъде данъчно облекчен, докато по-голямата тежест
щеше да падне върху корпоративните единици, които сега намираха всякакви законови
вратички да не плащат част от данъците си. Компаниите, които се занимаваха с високи
технологии, бяха изцяло против законопроекта. Затова той гледаше на тях като на крадците
на двайсет и първия век, които водеха жестока борба да продължат да изстискват
американското общество. Собственото му семейство бе направило парите си по подобен
начин, но Паркс изпитваше онова презрение, което старите пари винаги са изпитвали към
новонатрупаното богатство.
Срещу него се бяха изправили различни интереси. Но ако изиграеше картите си добре,
щеше да ги остави да си мислят, че ще подпише законопроекта след изборите, а после щеше
да е твърде късно. Ще го подпише и ще ги срази, без да се опасява от отзивите в обществото.
Оставаше му да управлява само още един мандат и щеше да остане в историята на страната
си като президента, осмелил се да направи крачката, от която се е нуждаело обществото.
Историците щяха да пишат, че той, Келвин Паркс, не само е оздравил нацията, но я е и
спасил. Беше уверен, че някой ден ще поставят лика му върху някоя американска банкнота…
Въздъхна.
— Говори с тях, Лони — нетърпеливо каза Паркс, като улови последната част от
дискусията. — А ако се нуждаеш от мен, предупреди ме. Освен това, имам предизборна
среща със скаутската организация на момичетата в Хилтън, на която трябва да произнеса
слово…
В отговор на киселото изражение, появило се върху лицето на държавния секретар, той
рязко заяви:
— Дай ми малко почивка, по дяволите! Кажи ми, Лони, наистина ли се притесняваш
толкова много, когато направя нещо не по твоя вкус?
После яростно изрече:
— И двамата знаем, какво ще стане. Сам ще издаде заповед няколко кораба да обикалят
района, армейските части ще се раздвижат, за да привлекат вниманието им и всичко ще
свърши преди края на седмицата.
Президентът се изправи, с което оповести края на срещата. Двамата мъже излязоха, но
на тяхно място се появиха други петима и го заобиколиха, докато се измъкваше от
страничната врата към розовата градина, където нямаше микрофони.
— Докъде стигнахме, Марти? — нетърпеливо попита той.
Беше си взел шоколадов бонбон от чекмеджето на писалището си и сега го премяташе в
устата си, като гледаше нагоре към небето.
Марти Мълиган председателстваше предизборния му щаб. Той беше изпит ирландец от
Йонкърс, който не хвърляше цигарата от устата си, с черни очи и мрачно лице. Подтичваше
до него като вярно псе.
— Разполагаме с десет милиона по-малко — отвърна той със самоуверения глас на
човек, който гледа на останалата част от света отгоре.
— А сега ми кажи лошата новина — каза с безизразно лице президентът, но не се
сдържа и изруга: — По дяволите! Омръзна ми от хора, които искат да се бръкна в собствения
си джоб за тази работа. Буш никога не е използвал свои пари! Клинтън също!
— Клинтън нямаше пари — с невинен глас уточни помощникът на Мълиган, който
стоеше в края на групата.
Келвин Паркс спря и се озърна.
— Какви ги върши Рейнолдс? — озъби се той. — Защо партията не се погрижи да
събере парите? Ще ви кажа защо! Защото искат да дам от моите! По дяволите, писна ми!
— Имаме нужда от още десет милиона — повтори Мълиган, без да обръща внимание на
лошото настроение на президента. — Не казвам, че ги искаме веднага, но се нуждаем от тях.
Искам да подготвя бюджета за кампанията за втората половина на лятото, когато ще посетим
щатите Ню Ингланд и Ню Йорк.
— Да, нека поговорим за пътуването ни до Ню Йорк — предложи президентът, като
въртеше на топче бонбонената обвивка между пръстите си. — Хората дори не могат да
изговорят това Скиниани-каквото-му-е-там-името. Къде, по дяволите, ме изпращаш, Марти?
Хората ме питат и аз държа да им отговоря.
Мълиган се размърда, за да вземе цигарата, за която копнееше, откакто бяха излезли в
градината. Възмутено отговори:
— Вече три пъти говорихме за това, Кел.
Мълиган бе единственият, който можеше да си позволи да говори на президента по
такъв начин. За всички останали Келвин Паркс беше „Господин президент“. Макар да знаеха,
че бе станал президент благодарение на стратегията на Мълиган и че той си оставаше
неделима част от него, свойското поведение на Мълиган към президента ги караше да се
чувстват неловко. Това може би се дължеше отчасти на факта, че колчем Мълиган го
наречеше Кел, президентът оглеждаше групата, сякаш мълчаливо предупреждаваше
останалите да внимават.
Те смутено пристъпваха от крак на крак. Очите им се насочиха към безизразното, с
изсечени скули лице на Мак Тейлър. Главният агент на президентската охрана стоеше зад
президента с вперен пред себе си поглед, а бледо сивите му очи изглеждаха неподвижни като
на вярно куче пазач. Въпреки елегантния му тъмен костюм и високо подстриганата му
посивяла коса, всеки от помощниците на президента беше наясно с безмилостния му
характер. Жестокостта се излъчваше от него като миризма на одеколон.
Външността му бе характерна за офицерите за специални поръчения, които след
войната във Виетнам станаха агенти в тайните служби. Говореше се, че е бил специалист по
разпити на пленници. Единственият, на когото не му пукаше от Тейлър, бе Мълиган. Сякаш
бяха изработени от един и същ материал. И двамата бяха от онези, които винаги можеха да ти
забият нож в гърба.
— Ще отседнеш у Макс Шапиро, федерален съдия — продължаваше Мълиган. — Идеята
и да посетим щатския панаир, където ще се поотъркаш в гражданството и ще се
фотографираш с малки дечица. Пресата обича такива неща. Околностите са красиви. Езерото
напомня на Карибите. Това е стар град в Ню Ингланд със застлани с тухлички алеи и улични
фенери от ковано желязо. Място, където уж си отишъл на почивка като обикновен
американец, който прекарва свободните си дни сред природните красоти на родината. Там,
край едно от най-чистите езера на земята, ще споделим идеята си за по-строги мерки за
опазване на околната среда. Еколозите ще бъдат възхитени. Ще си пийнеш вода направо от
езерото и ще заявиш, че всеки американец има право на чиста вода, или нещо от този род.
— Ами бизнесмените? — разпери ръце президентът и отново закрачи из градината. —
Всички кучи синове са против мен заради ветото, което наложих върху закона за емисиите…
Говориш като някой демократ, Марти.
— Трябва да спечелим щата — отвърна Мълиган. — Хей, мога ли да получа чаша кафе?
Помощникът му се откъсна от групата и се отправи към Овалния кабинет, където
прошепна на някого, че мистър Мълиган иска кафе с мляко, без сметана.
— Така че — продължи Мълиган, — ако искаш да спечелиш изборите, трябва да
спечелиш щата Ню Йорк на своя страна. Което на свой ред означава, че трябва да говориш
като зелените. Не се тревожи, това са само приказки.
Мълиган погледна към президента с немигащите си като на влечуго очи. Президентът
отвърна на погледа му. И двамата отлично се познаваха. Бяха от онази порода, която
инстинктивно усеща кой е печелившият ход, за да заложи на него. Всеки, който отблизо
следеше действията им, знаеше, че не страдаха от скрупули. Скрупулите бяха за глупаците.
— Добре-е-е — проточи важно президентът и се ухили, сякаш той бе измислил всичко.
— Ще отидем в Скини или както там се казва градът, ще си пийнем чиста водица, а по пътя
можем да попаднем на някое игрище за голф и да съберем още десет милиона.
Глава 11
Над езерото се спускаше плътна пелена от дъжд. Кърт пореше набраздената повърхност
на водата с малката си моторница, а шумът на двигателя потъваше в плясъка на изливащия се
порой. Беше вторник, два и половина след полунощ. Той беше нащрек и от време на време
поглеждаше към компаса си, ала еднообразният шум на дъжда и леките вибрации на щурвала
го успокоиха и неусетно потъна в размисъл.
Бе прекарал целия ден в библиотеката и излезе, само за да обядва набързо с Джил и
Грейси на верандата с изглед към езерото. Беше отклонил поканата на Джил с думите, че
има още много работа. Стана от масата, целуна я мимоходом и й се усмихна извинително.
— Цял ден работиш — забеляза тя. — Не мислиш ли, че трябва малко да си починеш?
— Не — поклати глава той. — Не мога. Знаеш срещу какво съм се изправил.
Бързо погледна към Грейси и й направи знак, че не беше нито мястото, нито времето да
го разпитва.
Джил го последва в библиотеката при купчината книги и вестници върху писалището и
масата за четене.
— Остани при мен, — помоли я той. — Трябва сам да свърша всичко, но ще успея, ще
видиш.
Трябваше да му се довери, търпеливо да изчака, докато той разгадае какво се бе случило
онази нощ и реши как да действа по-нататък. Целуна я горещо и страстно, после й пожела
лека нощ. Тя хвърли един последен поглед към работата му, насили се да му се усмихне и се
запъти към леглото.
Тъкмо там я намери и малко след полунощ. Тя дълбоко спеше. Буйната й коса бе като
ореол около лицето, а дори на приглушената светлина на нощната лампа, златистите й
кичури проблясваха като слънчеви лъчи. Той се промъкна до гардероба и навлече дрехи с
тъмен цвят и нахлупи черната си бейзболна шапка. После безшумно излезе…
* * *
Кърт внезапно се сепна от дълбокия унес. Алуминиевата лодка шумно се бе ударила в
кея пред дома на съдията. Докато привързваше лодката към металния кнехт, напрегнато
гледаше към къщата. Нищо в нея не помръдваше. Огромната постройка се бе сгушила сред
високи дъбове и само тук-там по фасадата светеше по някой прозорец. Но светлината им бе
достатъчна да различи величествения силует на сградата.
Не че го интересуваше само сградата. Искаше да локализира и прецени мястото, за
което знаеше, че ще бъде първият периметър на охраната. Онова, което видя, потвърди
оценката му за имението, което бе зървал само откъм водата. Къщата на съдията привличаше
вниманието на туристите и гостите през летните месеци и при разходките с лодки по
езерото тя беше нещо като местна забележителност. Кърт вече беше виждал каменната стена,
която ограждаше цялото имение и се спускаше чак до водата. Докато вървеше покрай нея, му
стана ясно, че първият периметър ще обхване територията извън стената и досами езерото.
Освен през главния портал, в двора се влизаше от още две широки порти, по една от север и
от юг: те представляваха огромни сводести отвори в близо триметровата яка стена, с
декоративни врати от ковано желязо.
Вторият периметър се очертаваше да бъде от вътрешната страна по протежение на
стената, в края на дъбовата гора около сградата. Докато обикаляше къщата, Кърт сякаш
виждаше хората от охраната, заели позиции отпред, където алеята за автомобили, идваща от
широките ковани порти, обърнати към шосето, извиваше между дърветата. Изведнъж се
почувства така, сякаш никога не е напускал службите. Знаеше къде ще стоят охранителите,
виждаше слабите места по терена и с точност отгатваше по какъв начин ще се осъществява
комуникацията между тях, ако нещо или някой пресече периметъра.
Третият периметър щеше да е досами къщата и агентите щяха да покрият всяко място,
откъдето би било възможно да се проникне вътре — щяха да образуват кордон, който трудно
би могъл да се премине, но все пак това не би било невъзможно. Ключът на загадката се
криеше в четвъртия периметър. Той щеше да е вътре в самата сграда. Четвъртият периметър
щеше да бъде покрит от агентите, които са непосредствено до президента. Те бяха
истинските охранители. При нужда от тях се очакваше да рискуват живота си, за да защитят
неговия и те непрестанно щъкаха из стаите, където той седеше, ядеше, или спеше.
Кърт прехапа устни, като си спомни за сина си. Той често биваше част от четвъртия
периметър. Неговото момче, което се бе заклело да даде живота си за президента. И
наистина го даде, но не така, както очакваше. Човекът, над когото трябваше да бди, бе отнел
живота му. Кърт почувства дълбока и непреодолима горчивина. Ала сега не му беше времето
за болезнени спомени. Нужно беше да направи обективни преценки, затова отпъди тъжните
мисли и съсредоточи вниманието си върху къщата.
Искаше да усети терена. По-късно щеше да се снабди със строителните планове от
кметството и да ги проучи до най-малката подробност. Беше свидетел на реконструкцията,
която съдията бе направил миналото лято и знаеше, че за тази цел е трябвало да представи
на инспектората по строителството обновените планове на къщата, което беше изискуема
обществена документация. Той обикаляше около къщата в прогизналата от дъжда нощ на
мъждивата жълта светлина, която се процеждаше от няколкото прозорци.
Докато се движеше безшумно като котка, се оглеждаше за онези средства за
безопасност, които жената от тайните служби бе инсталирала около жилището си в
Мериленд. Съмняваше се, че около къщата на съдията ще има подобна сигнализация. Хората
идваха в Скейнитълс именно за да избягат от подобни параноични мерки. Това беше град, в
който жителите оставяха ключовете за автомобилите си на таблото и свободно съобщаваха
телефонните си номера.
Кърт спря под един от вековните дъбове и подпря ръка на стария му мокър дънер.
Затвори очи. Да проникне през четирите периметъра на президентската охрана бе адски
сложна задача. Повечето хора в бранша веднага биха заявили, че не би могла да се реши.
Но от продължителния си опит в бизнеса Кърт знаеше, че много често онова, което
изглеждаше невъзможно, можеше да се постигне с упорство и интелект.
Кърт се надяваше да открие решение, блестящо и логично решение на очевидно
невъзможен за разрешаване проблем. Някъде дълбоко в себе си той подозираше, че голяма
част от отговора се крие в начина, по който тайните служби осъществяват комуникацията
помежду си. Беше уверен, че ще може да направи нещо. Имаше достъп до такива технически
средства, които щяха да му предоставят възможността да наблюдава и дешифрира
съгласуваните действия на агентите, охраняващи имението на съдията. Щеше да си седи в
лодката сред езерото и да ги подслушва. Обикновено комуникациите от този род се
енкриптират, а после декриптират, докато пътуват през ефира. Но енкриптирането бе едно от
нещата, с което се занимаваше неговата компания.
В главата му започна да се оформя план. Щеше да подслуша разговорите между агентите
и по този начин да узнае паролите за проникване във всеки един периметър. Би могъл да
запише отделните гласове от командния пункт и да създаде база данни, чрез която да
пресъздаде същите гласове по електронен път. Знаеше също, че в компанията му съществуват
технически средства, чрез които би могъл да влезе във всяка радиостанция. Ще се приближи
до някой самотен агент отвъд каменната стена, ще заглуши с радиото си
радиокомуникациите му с командния пункт и ще разчисти пътя си, след което ще проникне
през една от външните порти. Въпросът бе чисто технически и би могъл да се реши по
математически път от Ченг, доверен приятел и служител на Кърт.
Не можеше да измисли само едно нещо: как да свърши работата си и после да се
измъкне навън. С познанията си и с техниката, с която разполагаше, влизането беше
преодолим проблем. Но четвъртият периметър бе толкова плътен, така грижливо подготвен,
че бе практически невъзможно да проникне незабелязано през него. Би могъл да обърка
агентите и да влезе при президента. Сигурен беше в това. Но в мига, в който дръпне спусъка
и президентът падне, кой щеше да го остави да се измъкне? Смъртта му бе гарантирана.
А нямаше никакво намерение да премахне президента с цената на собствения си живот.
Той трябваше да продължи да живее достойно, изчистил петното от сина си, съхранил
паметта за него, а не да води мизерно съществувание в някой затвор. Мечтаеше да избяга
далече оттук, където всичко напомняше за сина му. Да открие някое тихо местенце из
планините на Италия на брега на Амалфи, в някоя вила с изглед към Средиземно море. Но за
това трябваше да намери решение на задачата, в противен случай нямаше да излезе жив от
дома на съдията.
Кърт се готвеше за отмъщение, а това бе твърде личен акт: той изпитваше непреодолимо
желание да погледне президента в очите в мига, в който щеше да го изпрати в ада.
Обикаляше терена и мислено си правеше съответните бележки, като се запознаваше с
всяка подробност — дърветата, пътеките, покрити с чакъл, градините и буйните храсти, в
които в края на мисията си щеше да потъне и да изчезне. Все повече се приближаваше към
къщата, докато накрая се промъкна като крадец между сенките и се озова на терасата пред
входа. Сепна се за миг — една черна котка го гледаше подозрително през прозореца. Беше се
настанила на облегалката на дивана. С няколко гъвкави скока той потъна в градината и усети
как адреналинът нахлува във вените му и го разтърсва.
Когато дишането му се, успокои, почувства, че му се гади. Не биваше да приближава
сградата. Ако го забележеха, това щеше да ги направи подозрителни, щяха да решат, че има
нещо, което застрашава президентската визита. Ако службите само за миг допуснеха, че в ход
е някакъв заговор, щяха веднага да променят маршрута на президентските изяви.
От северната страна на къщата имаше гараж и Кърт бе сигурен, че именно там ще бъде
командният пункт. Влезе през страничната врата, която не беше заключена и се огледа,
представяйки си как след по-малко от две седмици вътре няма да има никакви коли, а ще
гъмжи от хора и апаратура. На това място щеше да се помещава мозъкът, който щеше да
ръководи всяка крачка на височайшата особа и този мозък именно Кърт трябваше някак си да
упои. Бе изминал цял час и той се запъти обратно към брега. Дъждът започна да утихва.
Трескаво мислеше как щеше да дойде откъм езерото. Колкото и привлекателно да му
изглеждаше да се появи мистериозно от водата като някой супермен, той бе убеден, че във
всички случаи ще попадне на случаен патрул, което не само бе огромен риск. Изникваше
нуждата и от черен командоски костюм, с който щеше да му е трудно да се приближи до
къщата. За да проникне през третия и четвъртия периметър, трябваше да бъде облечен като
действащ агент.
Отблъсна лодката си и изчака известно време да се отдалечи плавно по водата, после
включи двигателя. Когато стигна до вилата си, дъждът беше спрял. Луната висеше ниско на
небето и осветяваше парцаливите облаци и отбелязваше окончателния край на влажното
време. Но ръцете му се бяха вече вкочанили. Започна да духа в шепите си, за да ги стопли.
Привърза лодката за кнехта. По гърба му полазиха тръпки и той целият се разтресе. Беше
стоял под дъжда повече от два часа и бе мокър до кости, но едва сега, когато адреналинът се
бе оттеглил от вените му, усети студа. Тръгна вдървено, с натежали от влага дрехи към
къщата и влезе през задната врата на гаража. Бе започнал да се съблича, когато видя, че Джил
стои, скръстила ръце пред гърдите си, и го гледа с широко отворени очи.
— Къде беше, Кърт? — попита тя. По лицето й се четеше тревога.
— Господи, Джил! Изплаши ме до смърт! Бях… Отидох да се поразходя. Всъщност,
излязох с моторницата.
— Разхождал си се по езерото? — удиви се тя и погледна към тъмния и мокър прозорец.
— Да, така е — неубедително се оправдаваше той. Чувстваше се като пълен глупак пред
нея. — Имах нужда да помисля.
— Кърт — започна търпеливо тя, — четири сутринта е. Знам, че ти е трудно. Мога да си
представя как се чувстваш. Но, моля те, друг път ми се обаждай, когато излизаш. Събудих се
и не знаех какво става. Не допускаш ли, че мога да се разтревожа?
Кърт дръпна една хавлия от коша за пране и я уви около кръста си. Приближи се до нея
и притисна топлото й тяло към себе си. Дългата й коса се разсипа по ръцете му.
— Извинявай, извинявай — затвори очи той и вдъхна аромата й.
Внезапно от гърлото му се отрони дълбок стон.
— Кърт — разтревожи се тя, — добре ли си?
— Трябва да ти призная нещо — дрезгаво прошепна той, без да отваря очи. — Искам да
знаеш, че само аз съм виновен…
— Кърт? — обърка се тя.
— Слушай — прошепна той и обхвана с две ръце главата си. — Аз го накарах да влезе в
службите. Аз! Не разбираш ли?
Звучеше така, сякаш бе близо до истеричен припадък.
— Когато завърши колежа, дойде да ми иска съвет! Искаше да тръгне по моя път. Каза,
че желанието му е да го взема в „Сейф Тек“, за да изучи бизнеса и някой ден да бъде достоен
да го поеме от мен. Да бъде достоен — горчиво се засмя Кърт. — Такъв беше Колин. Не
искаше да вземе нищо даром. Искаше да работи и да получава всичко по достойнство. Не
приличаше на разглезените богаташки деца. И аз се възползвах от това! Убих го! Не разбираш
ли? Аз бях този, който му предложи да влезе в службите! Аз съм виновен… А сега… него
вече го няма! Извинявай — каза глухо той и отново я привлече към себе си.
Джил се отдръпна назад.
— Страхувам се, Кърт. Не знам какво става, не знам защо, но се страхувам.
Глава 12
Джил не можа повече да заспи. Кърт се бе отпуснал в прегръдките й и топлината на
нейното тяло преминаваше в неговото. Когато дишането му стана дълбоко и равномерно, тя
се измъкна от постелята и се облече. Обичаше да става рано. Преди години, като ученичка,
беше в отбора по плуване и тренировките започваха още по тъмно, преди началото на
часовете. Оттогава бе запазила навика си дори в почивните дни или след някоя безсънна
нощ, да става преди изгрев-слънце.
Когато се преместиха в Скейнитълс, едно от най-големите й удоволствия беше да кара
велосипед. Разхождаше се около езерото с него, макар пълната обиколка да й отнемаше
почти три часа. Но тъй като Кърт тъкмо бе заспал дълбоко, не й се налагаше да бърза. Лекият
крос по тъмното шосе раздвижи схванатите й мускули и след десетина минути тя притегна
здраво връзките на маратонките си, сложи си каската на главата и се метна на велосипеда.
Щом се изкачи през гората и излезе на шосе номер 41 А, зави на юг и завъртя педалите
бясно. Обичаше усещането за скорост, за отдалеченост, когато сама върху кожената седалка
отминаваше дървета, поляни и можеше да мисли, необезпокоявана от никого и от нищо.
Трябваше да анализира случилото се през последните седемдесет и два часа, като бавно
премисли всичко. Мисълта й се насочи към Колин. Трудно й беше да повярва, че вече го
няма. Опита се да си представи болката, която измъчваше Кърт и Грейси. Самата тя се
чувстваше ужасно, въпреки че познаваше момчето отскоро. Беше слънчев характер,
приличаше на човек, който не се колебае пред трудности и вероятно момичетата го
харесваха. Спомни си как се бяха срещнали.
Кърт бе планирал да прекарат края на седмицата в Скейнитълс, за да ги запознае. Колин
и приятелката му пристигнаха със самолет от Вашингтон. В събота по обяд четиримата бяха
направили обиколка из околностите, а следобед се върнаха в къщата и поплуваха в басейна.
В един момент Джил и Колин се оказаха насаме.
— Различна си — внезапно се обади Колин.
Джил го погледна и отмести очи към езерото. Кърт методично размахваше ръце и
скъсяваше разстоянието между себе си и сала в далечината. Слънцето хвърляше палави
зайчета по вълните и водата изглеждаше като разтопено сребро.
— Предполагам, че трябва да ти благодаря — отвърна след кратко мълчание тя. Седеше
под широкия чадър до басейна и удоволствието от слънцето, водата и червеното вино,
искрящо в чашата й, се сливаха в едно общо усещане за щастие и безметежност.
До този миг бе изпитвала леко чувство за неловкост в присъствието на Колин, не защото
бе казал или направил нещо, а защото очите му бяха досущ като очите на жената на
снимките, които я гледаха от стените в дома и офиса на Кърт.
— Не, няма защо — усмихна й се Колин. — Това е искрен комплимент. Баща ми никога
не се е държал така с друга жена. Трябва да го знаеш, както и това, че се радвам да го гледам
такъв. Наистина се радвам…
Джил си спомни милото изражение на лицето му в онзи миг и очите й се напълниха със
сълзи. Натисна силно педалите, сякаш да избяга от преследващия я образ. Някаква
камионетка я задмина и тя се озърна тревожно. Самотата, която бе излязла да потърси извън
стените на къщата, сега й се стори заплашителна. Не, не биваше да позволи на болката и
страховете да я превърнат в параноичка.
Беше казала миналата нощ на Кърт, че се страхува и той се бе опитал да я успокои. Беше
разумен и уравновесен човек и всичко у него вдъхваше увереност. Това бе едно от качествата,
заради които го обичаше. Беше надежден приятел, който никога няма да те предаде,
любовник, който няма да те излъже… Мъж, с когото околните се съобразяват. През
последните няколко дни, обаче в него бе настъпила промяна и Джил се боеше, че тя
излизаше извън рамките на мъката по сина му. В очите му се бяха появили зловещи
пламъчета и тя се опасяваше, че той замисля нещо много повече от това да изправи убийците
на сина си пред съда.
Внезапно вниманието й се насочи към отсрещния бряг на езерото. Беше стигнала до
едно възвишение на шосето, откъдето се разкриваше невероятна картина, която я накара да
забрави мислите си и да затаи дъх. Небето на изток бе станало моравочервено до хоризонта,
откъдето като подгонено стадо тревожно прииждаха ниски пурпурни облаци.
Неясни предчувствия изпълниха душата й. Кърт й бе казал, че иска да разкрие убийците
на Колин. Дали наистина не планираше да направи повече от това? Досега не го беше
виждала да отвръща с насилие на каквото и да е. Кърт винаги запазваше самообладание,
дори при най-бурните спорове не повишаваше глас. Това, обаче, нищо не означаваше. Тя се
досещаше, че зад външното спокойствие и овладяност бушуват страсти, каквито малцина са в
състояние да понесат. Ако той откриеше убийците на сина си, със сигурност щеше да
направи нещо повече от това да ги накара да отговарят пред правосъдието, беше сигурна в
това.
Джин спря и тръсна глава. Беше отишла твърде далеч.
— Твърде си умна, за да успееш в живота, момичето ми — обичаше да казва баща й. —
От много ум човек често прави непростими грешки.
Беше обикновен човек, когото щастливите случайности на живота бяха подминавали
старателно, сякаш за да не разколебаят желязната му житейска философия. Имаше пекарна в
Мерив, Лонг Айлънд. Иначе живееха в малка къща до железопътната линия, недалеч от
центъра на града. Баща й беше имигрант от Унгария, когото дългите години на несигурност и
мазолите по ръцете бяха научили, че здраво стои на земята само онзи, който се занимава със
земни къщи. Другото е ала-бала, не се ли изпотиш, няма да успееш… Джил познаваше
момичета, чиито бащи, макар и не първо поколение американци, подтикваха дъщерите си
към учение. Докато нейният често се сърдеше:
— Момчетата не обичат момичета, които са по-умни от тях.
Амбицията в живота му беше да предаде на брат й работата в пекарната един ден, а нея
да омъжи за богато момче от еврейски произход като Иван Малкович, техен редовен клиент,
чиито родители притежаваха огромен птицекомбинат.
Но колкото повече баща й го повтаряше, толкова по-силно ставаше желанието й да научи
нещо повече от света зад топлите стени на пекарната. Четенето стана нейна страст, която
понякога я караше да се чувства самотна, тъй като в училище страняха от нея. Забавленията,
за които останалите момичета копнееха, не привличаха вниманието на Джил. Може би се
дължеше донякъде и на факта, че беше стеснително момиче, слабо, с кацнали на носа очила
с тежки, старомодни рамки. Баща й не одобряваше да се пръскат пари за глезотии. След
завършването на гимназията успя да спечели академична стипендия за Корнел, където
завърши математика и физика, а после защити докторат по компютърни науки. През тези
години се бе променила до неузнаваемост — тялото й се наля, непокорните преди кичури
сега обрамчваха изящния й овал и й придаваха палава закачливост, която караше мъжете да
се обръщат след нея.
Тъкмо тогава срещна първия си съпруг, защитник в баскетболния отбор на колежа по
мениджмънт. Почувства се възнаградена за упорития си труд, за безсънните нощи. Бе
постигнала от живота онова, което желаеше — имаше известен и красив съпруг, бе станала
образована жена със своя собствена кариера, която здраво държи съдбата си в собствените си
ръце. Така беше, докато бракът й се разпадна. Тогава язвителната усмивка на баща й сякаш
отново се появи и започна да я преследва. Е, ама ти май наистина беше повярвала, че
можеш да напуснеш пекарната… стъпи на земята, момиче, не стават чудеса.
Ала работата й в „Сейф Тек“ и безспорният й интелект най-накрая я отведоха при Кърт
и тя отново бе възнаградена.
Слънцето хвърляше коси лъчи над нея и я заслепяваше с блясъка си. Беше се издигнало
над върхарите и осветяваше гладките зелени води на езерото и дебелия тъмен килим от
дървета по стръмния планински склон. Земя, вода, огън и въздух — природата имаше всичко,
за да изпълни очите с възхищение и да накара душата да усети сладката болка на възторга.
Дали пък баща й не бе прав, дали не фантазираше твърде много?
Без всякакво предупреждение лятната жега нахлу в хладката утрин. Джил хвърли
последен поглед на моравата и се спусна в поредната падина, до която лъчите на слънцето не
можеха да достигнат през високите и гъсти борови гори от двете страни на шосето.
Излезе на шосето задъхана. Стъпалата й пареха от усилието и й се прииска да отбие
встрани, да се отпусне на тревата и да гледа небето и крехките потръпващи листа. Грохотът
на минаващия покрай нея тежкотоварен камион грубо прекъсна размишленията й.
Огромната бяла машина с регистрационен номер от Ню Джърси се движеше след нея с близо
сто километра в час. Когато се заизкачва по шосето и свърна вляво, като зае половината от
съседната лента, тя здравата се стресна. Пикапът, който идваше насреща, достигна началото
на възвишението по същото време и изви встрани от пътя към дълбоката пропаст вдясно.
Шофьорът на пикапа завъртя кормилото, за да се качи отново на шосето, но не успя да
прецени точно движенията си, прекоси жълтата линия и полетя право към нея.
Всичко стана за миг. Ала събитията се развиха като на забавен кадър в съзнанието й и
Джил дори успя да изпита съжаление към мъжа, когото обичаше, за втората смърт, която
трябваше да преживее за последните няколко дни. Сърцето й се сви от мъка.
Тогава усети удара.
Глава 13
Джил зави и връхлетя върху мантинелата, когато пикапът блъсна велосипеда й и се
преобърна със скърцане, преди да спре след трийсетина метра. От кабината му, откъдето
безгрижно се носеше кънтри музика, изскочи едър мъжага и се завтече към смачканото
колело, увиснало на мантинелата. Когато видя неподвижното тяло на жената, изхвърлено на
повече от десет метра от пътя върху покритата с иглички земя под огромен бор, от гърдите
му се отрони тих стон. Зелената й пластмасова каска се бе разбила в дънера на дървото.
Мъжът прескочи мантинелата и се спусна надолу по склона. Беше едър, с квадратна
брадичка и опърлено от слънцето лице. Русата му коса бе започнала да го изоставя. Носеше
избелели, протрити джинси и червеникавооранжева тениска, характерна за фермерите от
този край. Той се наведе, опипа сънната артерия, за да разбере дали има пулс и когато го
усети — стабилен и равномерен — от гърдите му се отрони въздишка на облекчение. Искаше
да се увери, че жената диша. Внимателно я обърна по гръб. Беше красива.
Джеремая Ман беше фермер, но се числеше и към състава на полицейските части в
района. Знаеше колко се бавят линейките в южната част на езерото, но се боеше да я
раздвижи повече, да не би да й навреди, в случай че има счупване на вратните прешлени.
Извади клетъчния си телефон. Докато чакаше да вдигнат отсреща, той измърмори нещо. В
този миг видя, че момичето се изправя и започва да разтрива слепоочията си с ръце.
Джеремая затвори телефона и коленичи до нея.
— Добре ли сте?
— Струва ми се, да — погледна го Джил неразбиращо. — Направо не разбрах как
стана…
— Господи, толкова съжалявам! — Гласът му беше твърде мек и тих за едрата му фигура.
— Камионът се носеше право срещу мен. Трябваше да извия и изгубих контрол върху волана.
Видях ви, но беше вече късно.
— Мисля, че съм добре — отвърна Джил.
Тя понечи да стане. Той я хвана за ръката и я вдигна непохватно от земята.
— Аз… — издума той. — Можете ли да се движите?
Джил направи няколко вдървени крачки към шосето.
— Да, добре съм, не се безпокойте — с треперещ глас отвърна тя.
Джеремая вървеше до нея, като я придържаше леко.
— Господи! — възкликна тя, когато зърна смачканото си колело.
— Съжалявам — каза тихо той. — Чувствам се ужасно. Нека ви отведа в болницата.
— Не — възрази тя. — Не е нужно. Добре съм.
— Аз съм полицай — изрече глухо той.
Думите му изобщо не я изненадаха. Само кимна с глава.
— Имам ферма нагоре по шосето…
Трудно му беше да говори. Тя го гледаше и той забеляза, че очите й, засенчени от дълги
мигли, имаха тъмносиния цвят на крилата на синята птица от приказките. Нежното й носле
беше осеяно с лунички. Вместо да го погледне гневно, тя му се усмихна.
— Името ми е Джеремая Ман — смутено изломоти той.
— Аз съм Джил. Джил Ейснър — добави. — Имате ли нещо против да ме закарате
вкъщи?
Джеремая погледна зад себе си, сякаш забравил в този миг, че е единственият, на когото
тя би могла да говори:
— Искате ли първо да попълним рапорта до полицията? Тъй или иначе трябва да се
обадя на шефа и да докладвам за катастрофата. Не успяхте ли да видите номера или някакъв
друг белег по камиона?
— Не, Забелязах само, че беше голям и бял. Не можете ли да минете и без мен? —
попита тя, докато разтриваше наранения си лакът. — Бих искала да се прибера по-скоро.
Цялата трепереше.
— Да, да, разбира се, че ще ви откарам — отвърна той. — Ще се наложи рапортът да
почака. Стойте тук, докато докарам пикапа.
Той забърза. След малко се чу глухото ръмжене на двигателя и колата с леко поклащане
се насочи към смачкания велосипед. Докато Джеремая се опитваше да го измъкне от
мантинелата, някакъв старец с кафяв плимут спря до тях, а двигателят избълва синкав дим в
прозрачния утринен въздух.
— Наред ли е всичко, Джеремая? — попита старецът.
— Наред е, мистър Макгърди, благодаря — отговори Джеремая и продължи да се
занимава с извитото около металната релса колело. Без да вдига поглед от него, той попита:
— Как е мисис Макгърди, по-добре ли е?
— Оправя се, синко… Виждаш ли това? — вдигна сутрешния вестник старецът и го
размаха, сякаш двамата си пиеха кафето на бара, а не бяха спрели край пътя до
местопроизшествие. — Президентът пристига на езерото!
Джеремая кимна, като продължи да се занимава с велосипеда:
— Сутринта го четох, мистър Макгърди. Голяма работа.
— Ти ще го охраняваш, нали? Щом като си в полицейските части, сигурно ще го поверят
на теб. И вероятно ще се ръкуваш с него, синко. Ще станеш героят на Ню Хоуп.
Джеремая погледна към Джил. Ню Хоуп бе кръстовището между тринайсет ферми,
двайсетина къщи и пожарна на края на света, където живееха не повече от седемдесет и пет
души.—
Няма такова нещо, сър — отвърна той и се върна към работата си.
— Имаш ли нужда от помощта ми? — попита мистър Макгърди и изгледа с
любопитство красивата млада жена в странно облекло.
— Не, благодаря, мистър Макгърди — каза Джеремая и най-после освободи велосипеда,
който оглушително изскърца. — Стана малък инцидент. Пак един от онези тежкотоварни
камиони.
Мистър Макгърди гневно тръсна глава.
— Навремето… — започна той, но премисли и заключи: — Добре тогава. Довиждане,
госпожице!
Джил му кимна с глава и таратайката му задрънча нагоре по шосето.
— Ще се качите ли? — тихо попита Джеремая, като държеше вратата на пикапа
отворена.
Тя откопча каската си и я свали. Хвърли последен поглед към разбитото колело отзад в
пикапа като човек, който е избягал на косъм от смъртта и седна на мястото до шофьора.
— Колата ви изглежда доста зле — забеляза тя, когато тръгнаха.
Отпред пикапът беше яко чукнат.
Джеремая кимна с глава. Повече го притесняваше как изглежда отвътре. Беше го
занемарил до такава степен, че какви ли не гадинки се разхождаха безпрепятствено из него.
Върху черното табло се спусна малко паяче, сякаш да подсили неудобството му.
— Надявам се, няма да възразите, ако се отбия набързо вкъщи.
Хвърли неспокоен поглед към нея и добави:
— На път ни е и, нали разбирате, тъкмо се прибирах от съседите. Ходих да взема една
крушка.
Джил смръщи вежди и го погледна с подозрение.
— Крушката е специална — обясни той. — Подарих й едно яйце, което сложихме в
инкубатора. Майка й не й разрешава да си има домашни любимци. Тя е адвокатка в Обърн.
Не обича животните. Е, има и такива хора, нали? Но племенницата ми идва във фермата
винаги, когато има възможност и обожава животните. Тази сутрин забелязах, че крушката в
инкубатора е изгоряла, а ако се случи нещо с пиленцата й, тя много ще страда. Много скоро
трябва да се излюпят. Така че…
Страните му пламнаха. Чувстваше, че беше твърде глупаво да бъбри за пиленцата на
осемгодишната си племенница. Общо взето беше мълчаливец, но сега кой знае защо му се
струваше, че трябва да запълни тишината.
— Та, дали ще имате нещо против? — нерешително попита той. — Казва се Сара. И
сигурно много ще ви хареса! По-умна е от останалите момиченца на нейната възраст. А аз
обичам децата. Във фермата на хлапетата им е интересно. Ей там е. Да се отбием ли? Много
ще ми е мъчно, ако пиленцата умрат. Това ще разбие сърцето й.
— Нямам нищо против — отзова се Джил след кратко колебание.
Джеремая й се усмихна с благодарност и сви в страничния път. Продължи още малко
нагоре и свърна в покрита с чакъл алея, водеща направо към възвишението, където беше
бялата фермерска къща с черни кепенци на прозорците. Къщата с трите огромни клена
отпред бе разположена на най-високото място в района. От кабината на пикапа погледът на
Джил стигаше на петнайсетина километра далечина, чак до брега на езерото, където градът
пъстрееше като красива детска играчка.
— Каква картина само! — възкликна тихо тя.
Пред входа до люлеещия се стол се бе излегнало старо коли, което не се впечатли ни
най-малко от пристигането на непознатата жена. Тревата беше прясно окосена, а чакълестата
алея заобикаляше постройката и стигаше до двата стари обора, чиито червени стени
изпъкваха ярко на фона на синьото небе. По моравата бяха разпръснати къщички за птици,
прикрепени към тънки пилони, а около тях се стрелкаха неуморни лястовици.
Джеремая я погледна, сякаш търсеше одобрение.
— Радвам се, че ви харесва. В началото на осемнадесети век моите прадеди са
търгували с Грийнфилдс. Виждате ли Мандана? Заливчето с корабчетата. Е, всичките ниви
между него и града са били в границите на семейната ни ферма. Но моят прапрадядо е
трябвало да се ожени за едно момиче от Ню Хоуп, а нейният прапрадядо, който живеел в Ню
Хоуп е трябвало да вземе за жена момиче от града, така че решили да си разменят фермите.
Както се оказало по-късно, сделката не била добра за фамилията Мач. Когато богаташите от
Ню Йорк Сити решили да купуват места в този район, цените на земята около града скочили
няколко пъти. Сега семейство Грийнфилдс са милионери, но продължават да се занимават с
фермерство. А ние, семейство Ман, си останахме прости фермери. Всъщност, аз съм
единственият от рода Ман. Вече ви споменах, че брат ми се ожени за адвокатка и…
Джеремая я погледна, явно решил, че се е разприказвал прекалено много.
— Извинете — каза той, грабна прашната кутийка с електрическата крушка от
седалката, скочи на земята и тромаво се завтече към къщата. Джил се оглеждаше наоколо.
Джеремая не се забави. Скоро излезе от къщата, и заслиза по стълбите. Крадешком
погледна към нея и тя му се усмихна.
— Извинете — каза той и се качи в пикапа.
Седалката хлътна, когато върху нея се стовариха сто и петдесетте килограма човешка
маса. Едрите му ръце обгърнаха волана и той се изгуби в тях.
— Знаете ли, племенницата ми ще е страшно доволна.
Колата мина покрай къщата и се отправи към обора, за да обърне.
— Живеем до Уест Лейк Роуд — с извиняващ се тон се обади тя, когато се понесоха
надолу по чакълестата алея. — Файър Лейн, номер петнайсет.
Джеремая я погледна невярващо.
— Старата къща на Рендъл?
— Кой Рендъл?
— Добре — кимна той, докато излизаха на шосето. — Файър Лейн, петнайсет. Старият
Рендъл натрупал богатството си като построил магистралата и, както се разправя, павирал я
от Бъфало чак до Олбъни. Голямата бяла къща под планинския рид на брега на езерото, нали?
Да, това е къщата на стария Рендъл, или поне беше.
— О! — успя само да каже Джил.
Едрият мъж бе вперил поглед в пътя.
— Щом живеете в къщата на Рендъл — тихо се обади по едно време той, — значи добре
сте се уредили.
Тъкмо тогава сградата се показа иззад дърветата.
— Благодаря ви — усмихна се Джил. — Благодаря, че ме докарахте.
Джеремая излезе и измъкна строшеното й колело от задната част на пикапа.
— Хм — изсумтя той, — кажете ми само къде да оставя велосипеда ви.
Държеше го така, сякаш бе коледна играчка. Джил поклати глава.
— Ако искате, мога да го отнеса до кофата за боклук — заопипва с пръсти нагънатия
метал той. — Може би желаете вашата или моята застрахователна компания да го огледат?
— Не, не се безпокойте за това — побърза да отговори тя. — Щастлива съм, че останах
жива. Не се притеснявам за велосипеда. Ако го изхвърлите някъде, ще съм ви благодарна.
Пък и май е време да си купя друг.
— Хм, знам името ви, научих и адреса ви. Ще се погрижа за полицейския доклад и за
всичко останало. Ако сте добре, няма да ви притеснявам с такива неща.
— Добре съм — усмихна му се Джил. — Стана съвсем случайно, така че, моля ви, не се
безпокойте.
— Често ли ви се случва? — попита той и хвърли счупеното колело обратно в пикапа.
— Искам да кажа, често ли се разхождате край езерото с велосипед?
— Ако имах възможност, щях да излизам всеки ден — отвърна тя. — Обикновено
идваме в почивните дни, но изглежда това лято ще прекараме доста време тук. Околностите
са прекрасни. Няма защо да убеждавам тъкмо вас в това.
Джеремая се усмихна на комплимента и смутено вдигна ръка да приглади оредяващата
си коса.
— Е — каза той и се обърна. Погледът му се спря на внушителната стара постройка,
която, наскоро обновена, сияеше с цялото си достолепие.
През грижливо подрязаните дървета блестеше синьо-зелената повърхност на езерото.
— Много съжалявам за колелото ви. А сега, ако не мога да ви помогна с нещо друго, ще
тръгвам.
— Не — отвърна тя, — наистина няма нищо друго. Освен…
Джеремая я погледна очаквателно.
— Ако някога ме спрете за превишена скорост, бихте могли да не ме глобявате, а само да
ме предупредите.
Той се ухили широко.
— Дадено — кимна и се качи в пикапа.
Джил не видя, когато той проточи врат, за да я зърне за последен път в огледалото за
обратно виждане. После, когато очите му не можеха да я виждат повече, образът й изпълни
въображението му и той си помисли, че трябва да я види отново.
Глава 14
Погребението на Колин напомняше на сюрреалистичен кошмар. Сякаш някой бе
поставил драма на гола модернистична сцена. Опелото бе отслужено в Скейнитълс. Кърт
беше признал, че иска да приключи нещата, колкото е възможно по-делово. Не се бе
погрижил да осигури място за преспиване нито за своите приятели, нито за приятелите на
Колин, които трябваше да пристигнат чак от Вашингтон. Освен Кърт, Джил и Грейс
присъстваха единствено директорът на погребалното бюро и пасторът от презвитерианската
църква.
На погребението нямаше сълзи и двамата странични присъстващи, директорът и
пасторът, неспокойно оглеждаха семейството. На Джил й беше тъжно, ала се стараеше да
следва поведението на Грейси, която през последните няколко дни се бе затворила в себе си
и се крепеше благодарение на предписаните от лекаря успокоителни таблетки валиум. Кърт
се държеше така, сякаш не вените на Колин, а неговите бяха напълнени с формалдехид.
Когато всичко свърши, той свали сакото си и влезе в библиотеката. Доста време
прекарваше на телефона. Джил виждаше, че на комутатора часове наред светят няколко
линии. Докато се хранеха тримата мълчаха, само от време на време разменяха къси,
незначителни реплики. Хората преживяват по различен начин болката. Единствено вечер,
когато се отпуснеха в леглото, Джил и Кърт сякаш успяваха да избягат от спомените, които
ги преследваха.
Шепнеха в тъмното и мечтаеха за новия живот. Джил не бе сигурна, дали зад думите му
за ново щастие не бушува онзи страшен, породен от несправедливостта гняв, който разяжда
всичко. Но любовните мигове в леглото бяха тъй буйни, че тя не смееше да му напомня за
трагедията. Всяка нощ се заричаше да разговаря с него и всеки път го отлагаше.
Във вторник, след една дълга, изтощителна разходка с велосипеда си, тя почука на
вратата на кабинета му и влезе. Кърт вдигна очи от купищата книжа с навъсено лице, но
постепенно изразът му се проясни. Бръчките около очите му се бяха врязали дълбоко навътре
и рязко изпъкваха. За пръв път, откакто го познаваше, Джил осъзна разликата във възрастта
им.
— Много съм зает, Джил — разтърка зачервените си очи. Покани я с жест да седне на
дивана и излезе иззад бюрото. Отпусна се до кея и прокара нежно ръка по лицето й. Тя
извърна поглед. Взря се в красивата зелена панорама, която се откриваше от прозореца към
сенчестата зелена морава и езерото. Изпитваше болка да го гледа такъв. Той обърна лицето й
към себе си и очите им се срещнаха. Джил се бореше с истеричния пристъп, който
заплашваше да я превземе, но не можа да се сдържи и избухна в сълзи.
— Какво? Станало ли е нещо? — попита я той.
Говореше така, сякаш нямаше представа за какво би могла да плаче.
— Аз… — изхълца тя. — Имам чувство, че си някъде далеч, че не искаш никой да те
безпокои, че искаш да си сам. Обичаш ли ме все още, Кърт. Знам, че ти е трудно. Знам колко
страдаш и искам да направя нещо за теб. Разговаряме само през нощта, в тъмнината. Искам
да живея с теб, да знам всички твои мисли, да знам какво чувстваш наистина, а се чувствам
безполезна и като на тръни! Грейси е като в транс. А ти… ти си се заровил тук от дни наред.
Каза, че искаш да съм до теб и аз останах. Но трябва да разбера какво всъщност искаш от
мен…
Кърт я погледна, сякаш едва сега осъзнал нейната болка през последните дни.
— Извинявай, мила — нежно промълви той, придърпа главата й до своята и започна да я
милва по косата, за да я успокои.
Тя се отдръпна и тръсна глава:
— Господи, Кърт, ти извинявай. Ти си потърпевшият в тази трагедия, а аз се държа като
малко дете… Не ми се сърди, само исках да си поговорим, Кърт. Не знам с какво се
занимаваш по цял ден и това ме измъчва.
— Занимавам се с онова, за което те предупредих — тихо прошепна той. — Опитвам се
да задвижа нещата, които ще ми помогнат да разоблича убийците на Колин.
Сякаш прочел опасенията по израза на лицето й, добави:
— Не се излагам на опасност. Още не. Когато всичко е готово и те бъдат разобличени, ще
заминем. Наистина знам какво правя. Освен това ще трябва да се отърва от всичко, което се
отнася до „Сейф Тек“…
— Кърт? — обади се тя.
„Сейф Тек“ беше важна част и от нейния живот. Разбира се, че той трябваше да напусне
компанията, ако наистина искаше да изпълни плана, който бе споделил с нея, но когато го чу
да го произнася, тя се стресна.
— Това е единствената причина да се заровя из всичките тези книжа. Сега разбираш ли?
— попита той.
— Трябва да свърша много неща, както сама можеш да си представиш. Искам да се
разделя с компанията, без да й навредя. Щом го направя, ще поемем на дълго пътешествие,
само ние двамата, и ще започнем нов живот… заедно.
— Кърт, ти създаде „Сейф Тек“ от нулата — произнесе с тих, почти тайнствен глас
Джил. — Помисли за всичко, което си направил…
— Нищо от това не е толкова важно.
Тя го гледаше с широко отворени очи.
— Просто остани до мен, Джил. През идния месец и половина няма да ми е никак
лесно. Трябва да се освободя от всичко, което ме свързва със „Сейф Тек“ и в същото време да
разбера истината за смъртта на Колин… Освен това — продължи гневно той, — искам тези
хора да си получат заслуженото! Освен това — добави вече по-тихо Кърт, — мисля, че
понякога ще имам нужда да оставам насаме със себе си. Ти просто бъди до мен. Сигурно
понякога ще ти бъде трудно, но аз наистина те обичам, вярвай ми. Затова те помолих да се
омъжиш за мен. Защото желанието ми е да продължа живота си с теб.
Усети, че я пробожда чувство за вина. Та нали бракът свързваше хората и в добри, и в
лоши дни? И в болест, и в здраве… В момента Кърт не приличаше на себе си, но това не
беше причина да го изостави и да не му вярва, че ще направи всичко възможно, за да
преодолее тази криза.
— Искам да ти помогна — прошепна тя.
— Можеш да го направиш. Ще отидеш в „Сейф Тек“ и ще си прибереш нещата. Няма да
даваш никакви обяснения. Не бива да се създава паника. Би могла да споменеш на колегите,
че двамата заминаваме на пътешествие. Ще прехвърлиш всичките си проекти на екипа.
Трябва бързо да уредиш и личните си проблеми.
— Ще се наложи да отида в града — притеснено започна тя.
— Със сигурност. Но се надявам, че ще свършиш всичко за ден-два. Давам си сметка, че
през деня мисля единствено за работата си и ти може би чувстваш, че не ти обръщам
достатъчно внимание, но истината е, че имам нужда от теб. Бъди близо до мен, моля те…
Джил отмести очи от лицето на Кърт. Погледът й падна върху масивния пръстен, кой го
той бе сложил на ръката й. Помисли си, че все още не знае всичко за този човек. Какви ли
бури от страдание бушуваха в момента в душата му? Цял живот го бяха смятали за силен,
непоклатим човек, а зад привидната суровост се криеше нежна, ранима душа. Дори пред нея
се опитваше да сдържа чувствата си.
— Мога да помоля Гас да уреди повечето неща и да замина само за един ден —
предположи тя и върху лицето й се изписа надежда.
Гас бе нейният асистент.
Кърт я погледна с обич.
— Благодаря ти. Всичко ще се оправи — увери я той. — Дай ми само няколко седмици и
ще видиш. Двамата с теб ще заминем и ще започнем живота си наново. Ще бъдем само ти и
аз, любима. Никакви срещи, никакви срокове, никакви телефонни разговори, само ние
двамата. Повярвай ми, ще бъде точно така, както сме го виждали в мечтите си.
Усмихна й се обезоръжаващо. Тя долавяше болката в очите му, скръбта, която го
разяждаше, но не можеше да направи нищо друго, освен да му се усмихне.
— Благодаря ти, че ме разбираш. Между другото, ако през седмицата излезеш по
магазините или някъде другаде, отбий се да вземеш два комплекта снимки за паспорт.
— Моят паспорт е наред засега, не се налага…
— Знаеш ли… Искам да съм сигурен, че всичко е наред.
— Не бива да се тревожиш за моите документи — настоя тя. — Поднових ги съвсем
наскоро.
Той я погледна.
— Скъпа, защо просто не го направиш? Трябват ми, това е всичко. Толкова ли много
искам от теб? — В гласа му се долови леко раздразнение.
— Ще го направя — кротко отвърна тя.
— Благодаря ти. — Той отново се бе превърнал в онзи Кърт, когото тя познаваше. — А
сега, ако нямаш нищо против, имам много работа…
Глава 15
Кърт продължи да работи, докато не го заболя гърбът, а ушите му пламнаха от
телефонните слушалки, които не свали през целия ден. Махна очилата и разтърка уморените
си очи. Сенките на дърветата зад къщата се бяха удължили и това му напомни, че бяха
изминали часове, откакто Клара бе почукала на вратата, за да го попита дали ще обядва.
Усети глад, затова отиде в кухнята и откри сандвич с шунка и сирене. Очевидно, преди да
продължи със задълженията си по къщата, Клара го бе приготвила специално за него. Кърт
си наля чаша мляко и се нахвърли на сандвича, без дори да си направи труда да седне на
масата. Докато дъвчеше механично храната си, той се взираше в езерото. С горчива завист
наблюдаваше хората в минаващите лодки — те нямаха нищо общо с неговия свят, пълен с
болка и страдание.
В такива мигове усещаше как скръбта го притиска с още по-голяма сила и се питаше ще
може ли да превъзмогне някога това. Помисли си за Грейс. Знаеше, че се крепи благодарение
на успокоителните, които лекарят му в Ню Йорк й бе предписал. Странно, но през
последните дни почти не общуваше със сестра си. Дали се избягваха, знаейки, че
единственото за което могат да говорят само усилва болката, или търсеха забрава в
работата… Ала справедливото отношение към нея изискваше много повече, отколкото без
всякакви обяснения просто да я изпрати обратно за Гринич, защото от дълги години вече
Грейси бе станала неделима част от неговия собствен живот.
Дали пък нямаше някакъв начин да я накара да живее при него? Бяха близки, тя
харесваше Джил и одобряваше избора му. Но беше сигурен, че ще откаже. Пък и на него му
беше трудно да си я представи другаде, освен в собствения й дом. Къщата в Гринич бе
всъщност нейна. През годините тя пое грижите по нея, предприемайки ремонти и
преустройства. Всичките й приятели живееха наблизо. Мястото бе красиво и удобно: имаше
обширни затревени площи, лабиринти от цветни лехи, водоскоци и оранжерии. Кърт си
напомни да прехвърли имота на нейно име и да й внесе достатъчна сума в банката, за да
подпомогне живота на сестра си. Досега тя се бе грижила за сина му и за него, тя беше
опората, на която можеше да се облегне в труден момент. Беше вече време и той да направи
нещо за нея. Сърцето му се сви.
Знаеше, че той ще й липсва, въпреки че истинската връзка помежду им през последните
двайсет години бе Колин. След като момчето отиде в колеж, Грейси и Кърт прекарваха все
по-малко време заедно.
Кърт остави чашата си и се отправи към спалнята на сестра си. Тихо почука на
отворената врата и влезе. Стаята бе достатъчно голяма, за да служи и за спалня, и за
всекидневна. В нея цареше идеалният ред, поддържането на който бе по силите само на
човек без големи служебни ангажименти. Грейси седеше до големия прозорец, който
отделяше едната част от другата. Беше облякла семпла черна рокля и бе прибрала посивялата
си вече коса в малко строго кокче на тила. Гледаше разсеяно навън, а по страните й изпод
очилата с позлатени рамки още личаха следи от сълзи. На дивана до нея лежеше разтворен
семейният албум. Кърт хвърли поглед към снимките — бяха направени на шестия рожден
ден на Колин.
При вида на малкото си момченце с конусовидната сребриста шапка на главата и
щастливо засмяно лице, Кърт почувства, че се задушава от мъка. Той внимателно затвори
албума и тихо приседна до сестра си.
— Здравей, Грейси — прошепна.
— Къртис…
Думите заседнаха в гърлото й. Тя не отместваше поглед от прозореца, сякаш
хипнотизирана от магическа гледка. В ръката си държеше молитвена броеница и Кърт
забеляза, че докато отмахваше с пръсти зърната едно по едно, устните й безмълвно изричаха
нещо. Кърт осъзна, че за първи път през последните дни Грейси не бе взела успокоителното
си. Погледът й беше унесен.
Мълчаливо я наблюдаваше. Струвате му се лесно да й разкаже за плановете си. Но не
знаеше откъде да започне.
— Това е смъртен грях, Къртис — тихо изстена тя. — Смъртен грях е, а не мога да
забравя, колко много се боеше момченцето ни от смъртта. Децата не могат да си представят
как така изведнъж човек изчезва, отива в нищото и нищо не е в състояние да го върне сред
тези, които го обичат и които обича. Беше съвсем малък и когато му четях подобни приказки
ме караше да спра. Накара ме да изхвърля една книжка… Как можа да посегне на себе си?…
— Не се е самоубил, Грейси — произнесе тихо той.
Очите й се стрелнаха към него и тя го погледна обвиняващо.
— Не говори така — изрече тя. — Казваш го, само за да ме успокоиш. Един Господ знае
и такава е била Неговата воля, а не моята.
— Не, Грейси. Не се е самоубил. Истина ти казвам — повтори Кърт. — Той… Бил е
убит…В избелелите сини очи на сестра му блесна странно пламъче и тя прошепна:
— Откъде знаеш?
Кърт й разказа какво според него се бе случило през онази нощ, когато Колин умря.
Спести й някои подробности, съзнателно премълча и коя е била жената с него, кой я е
изпратил при него и защо. Когато Грейси го попита невярващо кой би сторил подобно нещо.
Кърт отговори уклончиво.
— Но аз ще ги открия, Грейси — увери я той. — Ще ги открия и ще…
— И ще ги убиеш — продължи мисълта му тя.
Кърт се втренчи в нея. Нямаше какво да каже.
— Знам го — отмести очи от него Грейси и отново се взря през прозореца навън. — И
няма да те спра.
Помълча малко и додаде:
— Господ ни учи, че като ни ударят по едната страна, трябва да обърнем и другата, ала в
библията пише: „Око за око, зъб за зъб“…
Големият стенен часовник от тъмно орехово дърво, закачен на отсрещната стена,
прещрака и гонгът му удари пет пъти. Звукът изпълни цялата стая, после отново настъпи
тишина.
— Искам да останеш още няколко седмици — тихо каза Кърт. — Ще бъдем тримата —
ти, аз и Джил. Но след това сигурно ще искаш да се прибереш, Грейси, да си отидеш у дома,
в Гринич. Там, където израсна Колин. Оставям ти къщата, както и достатъчно пари, за да не
ти липсва нищо.
Грейси кимна с глава и Кърт разбра, че не е нужно да й обяснява повече. Познаваха се
твърде добре и знаеше, че сестра му напълно го разбира.
— И тя ли ще дойде с теб? — попита Грейси с отсянка на горчивина, а може би и
мъничко завист… Представи си самотния живот на сестра си, дългите, скучни вечери, които
я очакваха до края на дните й.
— Да — отвърна Кърт и добави: — Предполагам.
— Само предполагаш? — погледна го отново Грейси. — Добре знаеш, че ще имаш
нужда от нея.
— Повярвай, наистина го знам.
Тя отново се загледа през прозореца.
— Непременно ще тръгне с теб. Само слепец не би видял, че тя те обича, Къртис.
Двамата можехте да сте много щастливи.
— Вероятно все още е възможно да бъдем.
Грейси тежко въздъхна, прехапа устни и като примижа от болка, закима отривисто с
глава. По страните й се затъркаляха сълзи. Без да го погледне, тя се протегна и стисна силно
ръката му, после отново се зае да отронва зърната на броеницата си едно по едно.
Когато Кърт се надигна, видя, че устните й се движат в безмълвна молитва. Беше
сигурен, че този път тя се молеше не за душата на Колин, а за неговата.
Глава 16
Джил гледаше предметите, които я заобикаляха. От години те бяха част от онова, което
тя наричаше свой дом: изтъркания диван, тапициран с бежова кожа, ориенталската дървена
масичка с красива дърворезба, репродукциите на Модиляни, дървения под, непокрит от
килима, където двамата с Кърт бяха счупили бутилката с червено вино, когато за първи път…
На устните й се появи лукава усмивка. Въпреки приятните и незабравими спомени,
усещането за дом на това място й убягваше. Напоследък прекарваше по-голямата част от
времето си с Кърт, в луксозния му апартамент до Сентрал Парк, в Гринич или на езерото.
Нейният апартамент й напомняше, че не са женени и че това бе само място, където се
връщаше, за да преспи, когато той не беше в града, а по някаква причина тя замръкнеше в
източен Манхатън. Така че, когато подлепи и последните няколко кашона, които трябваше да
бъдат изпратени в Скейнитълс, слезе с асансьора и помаха за сбогом на портиера в ливрея.
Недодяланата му шега показваше, че той няма представа, че я вижда за последен път и Джил
се почувства като измамница. Бодна я лека тъга.
Денят бе чудесен, а офисът на Тейлия се намираше само на няколко пресечки от
Медисън Авеню надолу по Седемдесет и втора улица в посока към парка. Витрините, покрай
които минаваше, изобилстваха от луксозни стоки: бижутерия, злато, часовници, фигурки от
рядко и скъпо дърво и фини дамски тоалети, изработени от ефирна коприна. Дори
миризмата на застоял въздух, която се промъкваше отдолу през решетките на уличката
канализация, не можеше да помрачи блясъка им. Джил се движеше с удоволствие и
осъзнаваше, колко щяха да й липсват дребните неща от живота в Ню Йорк. Отмина любимата
си сладкарница, италианския ресторант, в който приготвяха най-вкусното телешко в града и
кафенето, където винаги отгатваха желанията й, без да е нужно да обяснява нещо. Сутринта
беше облякла елегантния марков костюм, с който ходеше на работа и сега продавачите и
минувачите от противния пол тайно се любуваха на изящната й фигура.
Не след дълго тя изостави обляното в слънце авеню, свърна в сенчестата Седемдесет и
втора улица и спря пред тежката метална врата на офиса на Тейлия. Изкачи се по стъпалата и
натисна звънеца. Секретарката й отвори, покани я да влезе и й предложи чаша минерална
вода, докато чака в хладината на покритото с мрамор фоайе. След малко от офиса на
приятелката й излезе петдесетгодишен мъж с тъмен костюм и вратовръзка в ярък
кобалтовосин цвят и с тих глас помоли да му запишат час за другата седмица по същото
време. Когато той си отиде, появи се самата Тейлия в елегантен пуловер с къси ръкави от
кашмир, безупречно скроен панталони и тежка огърлица от черни перли. Беше висока жена с
къса коса, едри черти на лицето и широки кости, които биха й придавали мъжествен вид, ако
прическата, гримът и дрехите й не бяха толкова изискани.
— Джил! — възкликна тя, прегърна приятелката си и я поведе към кабинета си.
Тейлия помоли секретарката да им направи чай и затвори високата врата. Джил се
настани на мекия диван, отрупан с меки възглавнички, който се намираше срещу работното
бюро на приятелката й.
— Подозирам, че трябваше да седна ей там — каза Джил и кимна към кожения стол,
който още пазеше топлината на посетителя с кобалтовосинята вратовръзка.
— Заповядай — отвърна Тейлия и внимателно я изгледа. — Какво се е случило?
Двамата със съпруга си тъкмо се бяха върнали от Европа и Тейлия не беше в течение на
последните събития. Джил дълбоко въздъхна и изчака секретарката да сервира чая и
сладките на масичката между двете приятелки. Когато тя излезе, Джил разказа на Тейлия
всичко, като замълча за съвсем кратко време, колкото да й предостави възможност да
разгледа диамантения пръстен върху ръката й и да приеме радостните й поздравления.
Когато стигна до смъртта на Колин, гласът й стана съвсем тих.
По лицето на Тейлия се изписа смесица от удивление и тъга.
— Толкова приятен младеж… Трябваше да ми позвъниш — загрижено я укори тя.
— Ти беше вече заминала — отвърна Джил. — Не исках да ви безпокоя двамата с Хенри.
— Как си могла да си го помислиш! — поклати глава Тейлия.
— Мислиш ли, че Кърт сериозно иска да продаде „Сейф Тек“? Да замине? — попита я
Джил.
Тейлия присви черните си очи и насочи вниманието си към персийския килим на пода.
После кротко изрече:
— Скръбта прилича на вулкан, чиято магма напира да изригне. Това може да стане по
много начини. Понякога кратерът пуши с години и толкоз. Друг път оттам яростно изригват
лава и пепел, но никой не може да предвиди как точно ще протекат нещата…
Замълча за малко и продължи:
— Все пак мисля, че постъпваш правилно. Инстинктът ти го е подсказал. Остави го да
говори и да прави, каквото пожелае. Но бъди до него.
Тейлия стана и прекоси стаята. Поразрови се из рафта на отсрещната стена, измъкна
някаква книга и я подаде на Джил.
— Прочети я. В нея със сигурност ще откриеш идеи, които ще обогатят представите ти
за онова, с което неминуемо ще се сблъскаш.
— Благодаря ти, Тейлия. Ами… отмъщението? — заинтересува се Джил, когато
прегледа съдържанието на книгата и я постави на пода до чантата си.
— Отмъщението ли? — повдигна едната си вежда тя. — Да, и това се случва. Понякога
чувството е много силно. Макар, че съм виждала как хора, загубили детето си, от които
очакваш да желаят мъст, се превръщат в кротки, загубили волята си същества. Други…
Веднъж дори ми се наложи да потърся полицията за помощ. Може да стане и доста лошо —
продължаваше тя. — В подобно положение някои започват да мислят за самоубийство, други
стават опасно агресивни. Ето това е лавата. При нормални обстоятелства тя се оттича. Но не
е лесно. В случай като този Кърт вероятно ще започне да се самоукорява. Дори може да
обвини и теб…
Джил смръщи вежди. Той вече се самообвиняваше. Попита се дали няма да се случи и
другото. Ако по някакъв начин кореше и нея, това би могло до известна степен да обясни
напрежението, появило се помежду им.
— Казвам ти го, за да си подготвена — обясни Тейлия, протегна се през масичката и взе
ръката й в своята. — Искам да кажа, че не можем да предвидим всички форми, в които ще се
прояви скръбта му. Хората са различни. Трябва само да вярваме, че всичко е временно. Не че
няма да го промени. Подобна мъка променя хората, както изригването на вулкана променя
пейзажа, но това не означава, че когато кризата премине, нещата няма да се нормализират.
Джил я погледна с очи, пълни с признателност:
— Радвам се да чуя от теб, че постъпвам правилно.
— Говориш така, сякаш… Не знам… — отвърна Тейлия.
— Нали винаги си ми казвала, че съм умна, но не и с мъжете? — напомни й Джил.
Тейлия се усмихна едва-едва.
— Моля те, скъпа. Нали помниш Майкъл Стоукс?
— Майкъл Стоукс беше готин — усмихна се Джил.
— Да, Майкъл Стоукс беше готин — кимна Тейлия. — Беше и умен. Но не беше за теб.
Той беше мършав, рошав гений, който не знаеше кой е левият и кой е десният му чорап и
говореше само за физика и химия. Дори Хенри трудно го разбираше.
— Спомняш ли си, когато отидохме в Триман Парк — изкиска се Джил. Имаше предвид
парка до Корнел.
— О, господи! Нима не си забравила? — разсмя се Тейлия.
Четиримата — Тейлия, Хенри, Джил и Майкъл Стоукс, — отидоха на пикник до
водопадите в парка. Денят беше горещ и Майкъл Стоукс си бе нахлупил най-смешната шапка,
която бяха виждали през живота си. Приличаше на шапка за бейзбол, но по-висока и
закръглена, а отзад висяха някакви пискюли, които напомняха на униформата на войник от
френския чуждестранен легион. Неспособен да се присмива сам на себе си, Майкъл Стоукс
им беше изнесъл цяла лекция за принципите на кинетичната енергия и аеродинамиката.
Държеше се така, сякаш всички останали бяха пълни невежи.
Джил бе проявила лоялност към приятеля си и яростно защитаваше възгледите му.
Членовете на някаква студентска организация, които седяха в съседство, обаче, не бяха
съгласни с него. И тъй като жегата бе размекнала достатъчно напоените им с бира мозъци,
двете групи започнаха да си разменят нецензурни епитети, станаха шумни и агресивни едни
към други. Накрая мускулестият водач на групата се нахвърли върху треперещия като лист
Майкъл Стоукс. Когато Майкъл безпомощно зае защитната поза на боксьор, Джил се намеси
и блъсна голия до кръста студент толкова силно, че онзи се стовари върху масата за пикник и
си счупи ръката.
Двете жени виеха от смях, като си спомниха как пристигна линейката и един дежурен
полицай. Разбира се, не арестува никого, но през следващите няколко седмици упорито
преследваше Джил с предложение за среща.
— Боже мой! — възкликна Тейлия и избърса сълзите от очите си. — После пък ти отиде
в другата крайност. Захвана се с баскетболист!
— Да, така беше — съгласи се Джил и внезапно и двете изтрезняха.
— Извинявай — каза Тейлия, която знаеше по-добре от всички какво бедствие се бе
оказал новият приятел на Джил. — Всъщност, ще се изразя с термините, които употребяваше
Майкъл Стоукс, за да кажа, че винаги си проявявала магнетична полярност. Гравитираш в
крайностите. Първо гений, но мухльо, после красавец, ала егоцентричен грубиян. Макар, че
Кърт е нещо различно.
— Наистина ли мислиш така? — Върху лицето на Джил се изписа радостно оживление.
— Разбира се — кратко отговори Тейлия. — И преди съм го казвала.
— Да, но не бях сигурна, че наистина го мислиш — отвърна Джил.
По време на развода си тя беше посещавала Тейлия толкова редовно, че почти й стана
пациентка и подозираше, че хубавите думи, които приятелката й каза по адрес на Кърт бяха
по-скоро от съчувствие.
— Никога ли не съм ти говорила за останалите му качества? — попита Тейлия, като
повдигна извитите си вежди. — Той е умен, но не е ексцентричен, има успешен бизнес, но не
е самодоволен, силен е, но едновременно с това е и нежен, хубав е, но не е сладникав. Той е
идеалният мъж за теб, Джил. Наистина мисля, че…
— Трябва да му дам достатъчно време — измърмори Джил.
— И време, и пространство, и любов — допълни Тейлия.
Джил кимна с глава. После лицето й внезапно се помрачи и тя каза:
— Наистина ли мислиш, че ще замине и никога повече няма да се върне?
— Вероятно не — отвърна Тейлия. — Но ако го направи, няма нищо лошо. Ти вече ми
заяви, че за теб той е най-важното нещо на света.
— Мислех си за нас — тихо промълви Джил.
Тейлия избухна в смях.
— Нас никой не може да ни раздели, мила моя. Бъди сигурна в това. Дори да си накрай
света, ще ме повикаш и аз ще дотърча. Двете с теб? Не. Само смъртта може да застане
помежду ни. Само смъртта.
Глава 17
Задачата оставаше нерешена. Кърт все още нямаше представа как може да проникне в
четвъртия периметър и да се измъкне жив от там. Въпреки това той продължаваше да работи
по останалите аспекти на личната си мисия, сякаш проблемът беше вече решен. Знаеше, че
може да се измъкне от „Сейф Тек“. Беше въпрос на време и на пари — пари, с които щеше да
купи адвокатите си. Имаше едни от най-добрите адвокати в страната и поради значимостта
на сделката те работеха ден и нощ за него. Прехвърлянето на всичките му авоари в офшорна
сметка на Каймановите острови обаче бе нещо съвсем друго. То изискваше изключителна
предпазливост. Още една причина да плаща на най-известните и най-добрите адвокати в Ню
Йорк Сити. Тези хора се бяха сблъсквали с подобни проблеми и преди и знаеха какво вършат.
Кърт държеше всяка възможна връзка между него и въпросните пари да бъде изключена.
След като направи, каквото трябва, само непроницаем юридически чадър би могъл да го
предпази от преследване, което неминуемо щеше да последва, за да се проследи пътят на
парите. Получи уверение, че банките на Каймановите острови действат тъкмо по този начин.
А що се отнася до дискретността, твърдеше се, че надминават дори швейцарските трезори.
Между разговорите и срещите с адвокатите, които долетяха от Ню Йорк по негово
настояване, Кърт се нуждаеше от време, за да планира и организира не само убийството на
президента, а и бягството си след това. Трудността идваше оттам, че разчиташе единствено
на себе си. Имаше неща, обаче, които нямаше да станат толкова лесно. Едно от тях беше
фалшивата идентичност, която трябваше да осигури за себе си и за Джил. Нуждаеше се и от
съответната техника, която да му осигури възможност да контролира комуникациите на
тайните служби.
Ако успееше да сложи ръка върху тях, щеше да узнае нужните пароли, за да проникне в
охраната на президента. А това можеше да бъде сторено само от техен бивш агент. Тъй като
знаеше достатъчно, за да прихване и прекъсне комуникациите на службите, пък и познаваше
добре протокола, жаргона и типичното поведение на агентите, Кърт би могъл лесно да
проникне в първите три периметъра. Отлично знаеше, че съществува техника за
изпълнението на тази задача, ала дори в световен мащаб на пръсти се брояха специалистите,
способни да сглобят отделните елементи и да създадат работеща апаратура.
За щастие, имаше един човек, на когото разчиташе като на самия себе си. Ченг Ю бе
работил с него от самото създаване на „Сейф Тек“. Кърт го бе наел още докато правеше
доктората си в Масачузетския технологичен институт. Китаец по произход, Ченг бе
имигрирал с родителите си в Щатите едва четиригодишен. Очевидно беше лоялен към
страната, която бе осигурила на семейството му препитание, а на него престижно
образование и високо заплатена работа, но имаше и друг момент — това момче обичаше
Кърт. Кърт беше човекът, който не само го бе направил мултимилионер, а и който
непрекъснато използваше политическите си връзки и влияние, за да доведе останалата част
от фамилията на Ченг, както и неговите приятели от Китай в Съединените щати. Всички те
бяха предпочели китайския квартал в южен Манхатън, макар че можеха да си позволят да
живеят където си поискат. Ченг беше главен специалист в „Сейф Тек“, шеф на Джил.
Познаваше тайните законови вратички и бе човекът, от когото Кърт се нуждаеше в този
момент. Тъкмо той можеше да осигури фалшиви паспорти и секретна електронна апаратура.
Кърт качи Ченг на собствения си самолет и го докара от Ню Йорк. Прекараха целия ден
в кабинета, където се заеха да проучат най-подробно всичко, което бе необходимо за
провеждането на операцията. До три следобед не стана и дума за причините, поради които
Кърт се нуждаеше от подобна апаратура. Ченг бе достатъчно деликатен и дискретен, за да не
покаже нито учудване, нито любопитство. Всъщност, Кърт разчиташе на това. Вероятно тези
качества се дължаха както на възпитанието, така и на годините имиграция, оставили траен
отпечатък в съзнанието на едно невръстно дете.
Ченг бе единственият човек на земята, на когото Кърт вярваше безусловно. Спокойно
можеше да остави живота си в неговите ръце. Всъщност, сега правеше тъкмо това. Когато
двамата с Джил изчезнеха, единственият човек, който би могъл да ги открие, щеше да бъде
Ченг Ю.
Кърт му вярваше дори повече, отколкото на годеницата си. И не защото се съмняваше в
любовта й. А защото дълбоко в себе си истински се надяваше, че дори след като той извърши
онова, което планираше, Джил няма да се поколебае да го придружи и да прекара остатъка
от живота си с него. Беше сигурен, че добре я познава. Ала не се и съмняваше, че ако тя знае,
какво е намислил, щеше да се опита да го спре. Можеше да извърши дори нещо необмислено.
Докато в Ченг беше сигурен. Ченг нямаше как да не разбере и оправдае отмъщението на Кърт
за смъртта на единствения си и толкова обичан син.
Ето защо скоро след погребението на Колин двамата се уединиха в библиотеката и се
заеха подробно да разучат плана на Кърт. На първо време беше важно да се сдобият с
паспорти, за да не могат да бъдат проследени. Добре щеше да бъде да си осигурят и други два
допълнителни паспорта, по възможност канадски, с не много чисти снимки върху тях, които
да им послужат да заживеят под нова самоличност.
Ченг кимаше разбиращо с глава, сведен над разпръснатите листи по бюрото. По едно
време го погледна през стъклата на очилата си.
— Познавам хора, които биха могли да изработят бързо нужните документи. Живеят в
китайския квартал. Лоши хора са, но ги бива в направата на такива неща. Това, което ме
притеснява е, че не им вярвам достатъчно. Затова ми хрумна друга идея. Ще ги накарам да
приготвят два комплекта паспорти. А те ще се справят чудесно. Могат да влязат в компютъра
на митниците и освен фалшиви паспорти могат да свършат и друга работа. Създават съвсем
нови личности — с осигурителен номер и всичко останало.
Ченг примига с големите си черни очи и продължи:
— Ето какво ти предлагам: сам да вкарам фотографиите, да ги подпечатам и да
ламинирам паспортите. Те ще останат с впечатление, че са изработили една лична карта.
Няма да видят снимките би и никой няма да може да ви свърже с нарушението.
Ченг кимна доволно с глава и продължи вече по-тихо:
— Не знам какво си намислил. Кърт, и е по-добре да не знам. Вероятно снимката ти ще
се появи по телевизията и ще съобщят за станалото по новините…
Кърт погледна към стария си приятел. Гладката кожа на Ченг и черната права коса му
придаваха младежки вид. Обличаше се така, както Кърт го бе видял за първи път: панталони
и подобна на рубашка риза с къси ръкави, без вратовръзка, с натъпкан с химикалки джоб.
Беше изключително слаб, но Кърт бе наблюдавал тренировките му по бойни изкуства, така
че не се заблуждаваше от външния му вид. Бърз и остър като камшик, Ченг можеше да бъде
опасен противник. Кърт приятелски му се усмихна. В същия миг вратата на библиотеката се
отвори и в стаята се появи Джил. Тя плесна изненадано с ръце.
— Ченг! — отправи се тя към него и стисна ръцете му. — Не знаех, че си тук! Толкова се
радвам да те видя. Кърт, защо не ми каза, че Ченг е пристигнал? Трябваше да го науча от
шофьора — сгълча и двамата тя. — Изглеждаш чудесно. Какво да ви приготвя за вечеря?
Ченг леко се поклони и запристъпва от крак на крак, като примигваше смутено.
— Радвам се да те видя — не спираше развълнуваната си тирада младата жена. — Кърт
имаше нужда тъкмо от теб. Нали казват, че приятел в нужда се познава? Кажи му, Кърт!
Тя беше толкова развълнувана, че не забеляза мрачното изражение върху лицето на Кърт.
— Ченг не може да остане за вечеря, скъпа — тихо се обади той.
Тя го погледна, сякаш очакваше обяснение. До този момент Ченг винаги бе оставал за
вечеря.
— Така ли? Но защо?
Ченг заби поглед в пода. Изглеждаше объркан. Положението стана неудобно за всички и
Кърт се обади:
— Виж — заобяснява той, — в момента имаме много работа, а после Ченг трябва да се
върне в града.
— Шегуваш се — отвърна Джил, като продължаваше да говори с весел тон. Че какво
толкова правите вие двамата, а?
Последва неловко мълчание.
— Ами Ченг тъкмо… — започна Кърт. — Той ми помага да уредя прехвърлянето на
фирмата. Работим върху предавателния протокол.
— Нима това е причина да не остане за вечеря?
— Джил — отсече внезапно Кърт, — не може да нахлуеш при нас по този начин…
Той млъкна, осъзнал, че говори грубо и добави малко по-спокойно:
— Извинявай. Ченг просто не може да остане.
Джил се престори, че не му обръща внимание.
— Е, Ченг, беше ми приятно да те видя — сдържано каза тя. — Желая ти успешно
завръщане.
После се обърна и бързо излезе от стаята.
Спокойствието и радостната възбуда, които Кърт бе изпитал в душата си при
пристигането на Ченг, изведнъж изчезна. С влизането на Джил в стаята той болезнено
осъзна какво се готвеше да извърши. Откъде можеше да бъде сигурен, че като разбере
истината, тя ще тръгне с него? Трябваше да продължи да работи тайно, докато президентът
пристигна в Скейнитълс. През идните седмици щеше дори да повиши изискванията за
секретност на дейността си. Запита се дали двамата с Джил ще останат заедно дотогава.
— Ако нямаш повече нужда от мен, приятелю, ще е по-добре да си вървя — тихо каза
Ченг.
Чак сега Кърт осъзна, че стои в средата на библиотеката. Той рязко вдигна глава.
— Да, Ченг — побърза да се усмихне на приятеля си той. — Кога, мислиш, че ще си
готов с апаратурата?
— Разполагам с всичко необходимо. Проблемът е, че отделните елементи се изработват
на различни места — обясни Ченг. — Сам ще ги комплектувам, Кърт. Но това ще отнеме
време. Всичко трябва да бъде изпратено в лабораторията. Ще имам нужда от време за
тестване. Може би ще успея да сглобя апаратурата след седмица или дори по-рано, ако не
правя нищо друго.
— Тогава две седмици? — попита Кърт.
— Да — отвърна Ченг след кратка пауза. — А паспортите ще са готови още тази
седмица.
— Добре. Искам да те попитам още нещо, приятелю.
— Разбира се.
— Очевидно ще напусна страната завинаги. Искам да кажа, че няма да се върна повече
— заяви той с нескрито притеснение.
Ченг примигна с късогледите си очи, но не каза нищо. Леко се поклони на приятеля си.
— И… Онова, което казах за предавателния протокол, е самата истина… Мислех да
оставя Джонсън да поеме компанията, но няма да го направя, ако ти не смяташ, че така ще е
най-добре.
Ченг лукаво го погледна и отвърна:
— Мислиш, че няма да приема друг човек за шеф, нали?
После широко се усмихна.
— Не, Джонсън е напълно подходящ. Знам какво мога и какво не мога. Аз съм учен, а не
бизнесмен. Но държа на акциите на „Сейф Тек“ и ако ти си сигурен, че Джонсън ще се
погрижи нещата да вървят добре, значи той е подходящият човек за тази работа.
— Така мисля — бавно изрече Кърт, като наблюдаваше реакцията на Ченг. — Ала няма
да го направя без твоето съгласие.
— Благодаря ти, че ме попита — дълбоко се поклони Ченг.
— Ще го съобщя на Джонсън — каза Кърт.
Ченг отново се поклони, този път съвсем леко:
— Благодаря. Ако това е всичко, трябва да тръгвам — имам да свърша една работа на
един много добър приятел, когото чувствам по-близък и от роден брат…
Когато двамата се прегърнаха, никой от тях нямаше ни най-малка представа, че ги
наблюдават. Нито пък подозираха, че всяка тяхна дума и всяка точка от плана, който
обсъждаха, бе станал достояние на друг човек.
Глава 18
По южната граница на имота на Кърт имаше гъст плет от люлякови храсти, които по
това време на годината бяха прецъфтели. Само тук-там сред зелените листа се виждаше по
някое кафяво, прегоряло от слънцето цветче. Храстите запълваха пространството чак до
високите синкави смърчове. Сред гъстата растителност лежеше човек, облечен от глава до
пети в камуфлажни дрехи. Неговото присъствие там би изглеждало нелепо, ако не беше
деветмилиметровият глок с лъскав черен заглушител, който той бе препасал на кръста си.
Под защитната си качулка мъжът носеше слушалки за свръзка. Точно пред него, на
малка, трикрака поставка, лежеше насочващ се микрофон, достатъчно чувствителен, за да
улови гласовете от къщата отсреща по слабите вибрации върху широкия панорамен прозорец.
Когато не ги чуваше, той превключваше апарата на приемане. Устройството бе свързано с
предавател, прикрепен към телефонните линии на стълба край дългата алея пред дома на
Кърт. Независимо от това какво слушаше, в главата му се въртеше мелодията от припева на
песента на Брус Спрингстийн, която сутринта бе чул по радиото в колата, и оттогава насам
непрекъснато се улавяше тихичко да си я припява.
Мъжът се казваше Мичъл Рийвс и бе агент за специални поръчения в тайните служби.
Нисък и набит, с черна коса и гладка тъмна кожа, преди това той бе служил във военното
разузнаване, където бе известен със заядливия си нрав и липсата на каквито и да е
компромиси към нарушителите на дисциплината. Бе потаен по природа и изключително
опитен в този вид дейности. Не използваше записващи устройства. Докладваше на един-
единствен човек. Не задаваше въпроси и никога не действаше без заповед.
Тази служба представляваше за Рийвс начин за избавление. Когато преди повече от
десет години напусна войската, известно време обучаваше бунтовници в Южна Америка за
нуждите на ЦРУ, докато нещата не се размирисаха. Оттогава насетне той все повече се
отдалечаваше от легитимното си обществено положение на офицер от армията. Последната
му служба бе толкова долна, че не желаеше дори да си спомня за нея. Не виждаше смисъл да
се връща към мрачните килии и ужасните човешки стенания — вече се намираше в реалния
свят и му беше поставена реална задача. Първата среща с новия бос бе още пред очите му.
След като лъскавата черна лимузина го откара от летището до Вашингтон, предложиха му
изискан обяд в ресторанта на хотел „Четирите сезона“ и още преди келнерът да се е появил с
кафето, му предложиха работата.
Макар да не задаваше въпроси дори на партньора си, с който държаха две съседни стаи в
хотел „Холидей Ин“ в Обърн, Рийвс не преставаше да се чуди на ум. Питаше се колко ли
дълго този човек, Кърт Форд, няма да усети какво става. Чудеше се и защо не му позволяват
да записва разговорите му. Ако службите планираха да го изненадат и да го спипат — а той
беше сигурен, че такава беше целта им, — нали ще искат да предадат казаното и стореното
от него на съдебните заседатели, които в крайна сметка да решат съдбата му?
Дълбоко в себе си Рийвс бе убеден, че хора с много по-високо положение от неговото в
рамките на службите имаха намерение да чакат, докато всичко това достигне критичната си
точка. Само тогава и в никакъв случай по-рано те вероятно щяха да застанат между Форд и
президента. Рийвс трябваше да признае пред себе си, че това щеше да бъде блестящо
доказателство за ефикасността на службите, които доста пострадаха в морално отношение
по време на скандала „Клинтън — Моника Люински“, когато от агентите беше поискано да
свидетелстват срещу човека, когото охраняваха.
Каквато и да беше причината за мудността им, Рийвс бе убеден, че не е единственият,
който знае, че Форд възнамерява да нападне президента. Не беше сигурен по какъв начин ще
го направи, обаче. Фактът, че го бе видял с бинокъла си за нощно виждане да преминава с
моторницата разстоянието от дома си до къщата на съдията по езерото в късната нощ,
предполагаше пряко нападение. Но това не бе логично, като се имаше предвид, че Форд
организира бягство. Рийвс знаеше, че Форд е бивш агент. Опитът му в службите и познанията
му в областта на модерните технологии можеха да му помогнат да проникне в четвъртия
периметър, но би трябвало и да му подскажат, че бягството му ще е невъзможно. А беше
очевидно, че Форд се готви да избяга. Доколкото Рийвс можеше да прецени от личните си
наблюдения, той посвещаваше по-голямата част от времето си в подготовка на бягството си.
Другата вероятна причина за случващото се бе, че всичко това може да е някаква
измама, нещо като тренировка и изпитание за нервите и издръжливостта на Рийвс и неговия
партньор Арт Вейнкрофт. Нищо чудно. На това ниво често се случваха и измами: едната
служба изпитва ефективността на другата, или проверява собствената си ефективност, за да
оправдае големите си разходи. В края на краищата всички се стремяха към едно — повече
пари. На Рийвс не му се наложи да мисли дълго върху това.
Погледна часовника на ръката си и леко промени положението на тялото си. Трябваше
да лежи тук с часове. На носа му кацна едър комар. Рийвс затвори едното си око и се стегна
вътрешно в очакване на ужилването. Комарът го ухапа, но не се помръдна от носа му и Рийвс
стоически се подготви за следващото изпитание. Трябваше да е предпазлив. Никак не беше
лесно да работиш на дванайсетчасови смени и да седиш, без да помръднеш, докато денят
преминава в нощ. Ала това бе част от сделката. Участието в тайни операции си беше чиста
робия. Но когато се случеше нещо вълнуващо, удоволствието беше неописуемо. Ето какво го
държеше и му даваше сила. Рийвс обичаше да бъде в окото на урагана.
Ако настоящият случай не бе някаква измама, Рийвс бе сигурен в едно: все някъде щеше
да се появи възможност Кърт Форд да бъде убит и това щеше да е наистина страхотно. Рийвс
винаги изпитваше върховно удоволствие, когато работата му се превърне в игра на живот и
смърт. Това означаваше да живее на ръба на острието. А ако някой наистина трябваше да
бъде убит, убиецът на всяка цена трябваше да е той, Рийвс. За такива убийства не вкарваха в
затвора. Ставаха като на кино, все едно че е Джеймс Бонд, агент 007, комуто е разрешено да
убива. Само като си го помисли, на устните му се появи щастлива усмивка.
Глава 19
На следващата сутрин Джил се измъкна от леглото в пет, облече се и на пръсти слезе по
стълбите. Имаше намерение да направи дълга разходка с колелото си. В гаража още се
усещаше миризмата от гумите на новия й велосипед. Тя леко смръщи нос и избута
велосипеда навън. Носеше спортните си обувки и чорапите си в ръка.
Когато излезе на алеята, внезапно й хрумна нещо и тя свърна зад къщата. Отправи се с
бързи стъпки към брега на езерото. Мина по виещата се пътека, после по стария каменен
мост над малкия поток и прекоси моравата, ширнала се на стотици метри от край до край
под вековните дървета. Не след дълго се озова на покрития с камъчета плаж. Топлият южняк
духаше в лицето й, а вълничките нежно я галеха по краката. Небето светлееше и известяваше
приближаването на новия ден. Над главата й блещукаше още само Юпитер. Присви и очи и
се взря в далечината — чак до другия край на езерото, където великолепните склонове на
планината падаха отвесно надолу и образуваха дълбок, тесен коридор във водата. Това беше
Скейнитълс — място с опияняваща красота. През изминалите няколко лета тя го заобича и
силно се привърза към ведрата му хубост; питаше се дали плановете на Кърт включваха
идеята някога отново да се върнат тук. Поседя още малко, успокоена от пейзажа, после пое
по обратния път към къщата. Сега край нея бе оживено от шумния пир на събуждащите се
птици. Качи се на колелото, завъртя педалите към горния край на алеята и се отправи на
обичайната си разходка. Гореше от желание отново да усети ендорфини — те в кръвта си,
когато се озове на онова вълшебно място долу на шосето. Край нея прелитаха тучните гори,
ручеите и нивята, целите зелени от кълновете на царевицата и пшеницата. Кой знае защо, без
никаква връзка, в главата й нахлуха картини, свързани със сватби. През последните две
години двамата с Кърт бяха ходили на няколко сватби. Две от тях бяха отпразнували в
ресторанта „При Пиер“ в Манхатън. Спомняше си ги съвсем живо, защото и двете бяха
разкошни: от орнаментираните гипсови тавани и колоните се спускаха пъстри гирлянди
цветя. Нямаше да има нищо против да украсят залата по същия начин за собственото й
сватбено тържество. Нищо, че първият й брак се бе провалил. Искаше да покаже на себе си и
на останалите, че този път ще бъде различно.
Първата й сватба се бе състояла в малка църква в Бингхемтън. Дадоха тържествен обяд в
близката зала за младоженци. От цялото й семейство присъстваше единствено брат й. Не че
желаеше особено присъствието му. Още помнеше срама, който изпита в онзи горещ ден, като
гледаше как брат й и дебелата му жена се наливаха с чай с лед и вежливо се усмихваха на
боклуците, друсащи се пиянски на дансинга: мъжете — в наетите смокинги, които не им
бяха по мярка, жените — в старомодните си рокли в пастелни цветове. Беше кошмарно.
Дали сега изобщо щеше да има възможност да покани гости на сватбата си? Кърт не бе
казал нищо, но по начина, по който говореше, тя бе разбрала, че двамата чисто и просто ще
си обещаят един на друг да са заедно. И макар поведението му да й причиняваше болка, не й
се искаше да му задава въпроси. Понякога имаше странното чувство, че играе някаква роля
— същата, която бе играла при първия си брак, същата, която собствената й майка бе играла
пред баща й. Ала в същото време Джил бе убедена и вярваше, както нищо друго на света, че
раздразнителността и сдържаността на Кърт се дължаха на дълбоката му скръб. Думите на
Тейлия бяха внесли покой в душата й.
Когато зави и се заизкачва по последното възвишение преди дефилето, където бе
станала катастрофата, зърна пред себе си някакъв човек. Всеки миг на небето щеше да се
появи слънцето, чиито първи лъчи вече осветяваха в оранжево омарата на хоризонта.
Първият лъч прониза небето и ярко освети фигурата на огромния мъж с червени шорти, бяла
тениска и колоездачна каска на главата. Буташе с ръка съвсем нов състезателен велосипед.
Макар да бе засенчил очите си с ръка от изгряващото слънце, тя го позна. Беше
Джеремая. Тя се усмихна на себе си, натисна здраво педалите и го настигна. Спря до него и
от лицето му разбра, че той я очакваше. Къщата му се виждаше да стърчи недалеч от тях е
западна посока.
— Здравей — весело го поздрави тя. — Не знаех, че караш колело.
— Не карам. Искам да кажа, че вече карам — отвърна той. — Хрумна ми, че сигурно е
много приятно занимание.
— Защо ли ми се струва, че отиваш по работа? — попита го тя и се загледа в чисто
новите му спортни обувки.
— Подходящи ли са? — попита притеснено той и заби поглед в още твърдите кожени
маратонки. — Купих онова, което ме посъветваха в магазина.
— Добре си направил — увери го тя. — Само обувките ще ти спестят половината път
около езерото.
Той я погледна смутено и попита:
— Наистина ли?
Джил кимна с глава.
— Надявам се, няма да имаш нищо против — каза той след кратка пауза, по време на
която продължи да гледа съсредоточено в обувките си. — Каза ми, че караш почти всеки ден
и вчера отидох и си купих колело. Хрумна ми, че мога да изляза да погледам изгрева и да те
почакам, ако и днес излезеш на разходка. Имаш ли нещо против да продължим заедно?
— Не, разбира се. Мисля, че идеята ти е страхотна. Ще се чувствам по-сигурно като
знам, че не се навърташ с пикапа си наоколо и няма опасност да ме блъснеш пак.
Джеремая направи скръбна физиономия, а Джил весело се засмя:
— Шегувам се — каза тя.
Той кимна и възседна велосипеда, чиято седалка смешно стърчеше върху хромираната си
основа високо над рамката. Заприлича й на мечока, който бе видяла да кара малка
тротинетка в цирка в Ню Йорк. Но бързо отпъди тази мисъл и, признателна за компанията,
която той й бе предложил, го подкани:
— Да тръгваме, хайде.
Денят обещаваше да бъде прекрасен.
* * *
След като се върна от разходката си, Джил поплува в езерото, после закуси и отиде при
Кърт в библиотеката. Той работеше и нетърпеливо вдигна поглед към нея, докато оставяше
телефонната слушалка върху апарата. Внезапно тя усети болезнена вина.
— Нали помниш, че ти разказах за един човек, който ме блъсна с колата си? Фермерът,
дето ме докара вкъщи със счупеното колело? — попита тя.
— Да — отвърна с леко раздразнение Кърт и прибра разхвърляните книжа от
писалището в чекмеджето. — Спомням си.
— Е, днес го видях — нерешително каза тя. — И той се разхождаше с велосипед, така че
си правихме компания. Много мил човек е. Обещах му, че някой ден отново ще покараме
около езерото заедно, но исках да го знаеш. Не бих желала да си мислиш…
— С фермера ли? Не, разбира се — подигравателно отвърна той и махна с ръка, сякаш
отпъждаше всяко подозрение за ревност. — Знаеш ли, скъпа, благодарен съм ти, че ме
осведомяваш за такива неща, но няма нужда да се притесняваш. Карай си спокойно
велосипеда и толкоз. Радвам се, че си имаш компания.
Въпреки спокойствието, с което Кърт бе приел новината, Джил се почувства неловко.
Прииска й се някой друг да я увери, че не прави нещо нередно. Позвъни на Тейлия на
домашния телефон, отчасти за да чуе окуражителните й думи и отчасти да получи
одобрението й за по-нататъшните си действия.
— Така ли ти каза?! — възкликна приятелката й.
Замисли се за миг и продължи с типичната за нея жизненост:
— В такъв случай, продължавай в същия дух. Имаш нужда от контакти.
— Тейлия — проплака Джил, — Кърт не прилича на себе си, а аз нямам с кого да
разговарям.
— Слушай — разпали се приятелката й. — Вече ти казах какво мисля за Кърт и
продължавам да настоявам, че трябва да го поддържаш. Но в момента говорим за теб, забрави
ли? За самия него няма да е добре да те види разпадаща се, когато накрая излезе от това си
състояние. Имаш нужда от хора, от приятел!
— Сигурно си права — отвърна Джил. — Не знам защо се чувствам виновна, но това е
факт. Но ако наистина смяташ, че всичко е наред… ще продължа.
— Идеята ти е чудесна, уверявам те. — Джил… харесва ми онова, което правиш. Няма
нищо нередно в постъпката ти. Съвсем правилно си решила да стоиш до Кърт, но не забравяй
и себе си. Ти се опитваш да предугаждаш желанията на всички ни и да ги изпълняваш, но
ние, които наистина те обичаме — а аз съм сигурна, че и Кърт е между нас, — искаме и ти
да си щастлива.
— Благодаря ти, Тейлия. Благодаря.
Глава 20
Не след дълго Джил започна да излиза сутрин на разходка с колелото си по шосето с
пълното съзнание, че очаква да види Джеремая. Изпитваше нескрито удоволствие да го зърне
и очите му да засияят радостно като на момче. Никога не споменаваха, че на другия ден пак
ще се срещнат — просто го правеха. В една изключително гореща утрин, след като две
седмици бяха обикаляли езерото заедно, Джеремая боязливо я попита дали иска да поплуват.
— Долу на езерото има една ливада и там съм завързал въже — предложи той.
Движеха се по източния бряг на езерото направо през фермата, която й бе посочил с
гордост още при първата им обиколка. Въздухът над асфалта трептеше от маранята и
предложението му бе твърде примамливо, за да му откаже. Разбира се, можеше да поплува и
като се върне, но нямаше ли да е по-приятно да се гмурне с човека, който също като нея бе
изтощен от въртенето на педалите в знойната сутрин? Все едно да отиде на кино с приятел.
А Джил, както повечето хора, не обичаше да ходи на кино сама. Искаше да споделя
преживяванията си, иначе нямаше защо да ходи.
— Добре — отвърна тя. — Да го направим.
Когато спряха в края на покритата с чакъл алея, потта се стичаше по челото й, а
Джеремая изглеждаше така, сякаш вече се бе потапял в езерото. Слънцето бе станало жълто
и безмилостно напичаше през гъстата влажна омара. Дори сянката от огромната стара върба,
надвесена над каменистия бряг, не можеше да ги предпази от адската жега.
Езерото сякаш ги мамеше да се шурнат в хладните му води. Преди много години
семейство Ман бяха използвали булдозер, за да изравнят ливадата със стръмния бряг и бяха
струпали пръстта в езерото, където се бе оформила малка тревиста зона за пикник с плажна
ивица. Отстрани я поддържаше стара дървена стена, а от там човек можеше да се гмурка на
каквато си иска дълбочина. Джил остави велосипеда си на чакъла, окачи каската си на
кормилото и отиде до самия бряг. Дълбочината придаваше на зелената вода толкова тъмен
оттенък, че я хипнотизираше. Сякаш бе нарисувана от художник, който бе смесил
неоновосиньо и зелено и чак тогава бе нанесъл луминесцентната фантазия върху платното.
Внезапно пред погледа на Джил се появиха две огромни тъмни сенки. Тя уплашено
отскочи назад. Джеремая се спусна към нея и избухна в смях.
— Изплаши ли се? — попита той. — Това са най-безобидни водни кучета.
Джил отвърна поглед от усмихнатото му лице и отново се взря в тъмните сенки, които
плавно се отдалечиха във водата.
— Какво?! — учуди се тя.
— Най-обикновени шарани.
— Шарани? — възкликна Джил. — В езерото? А пък аз си мислех, че това е едно от
най-чистите езера на земята!
— Така е — обясни й той. — Шараните не замърсяват езерото. Те се хранят от
отпадъците по дъното. Колкото е по-замърсено езерото, толкова по-добре за тях. Могат да
живеят почти във всякаква вода. Тук няма много, но тези са толкова едри, че ги наричаме
водни кучета.
— Наистина са големи колкото кучета.
— Виждаш ли? — съгласи се той. — Хайде, не се страхувай от тях. Погледни това въже.
Джеремая свали обувките, чорапите и тениската си и се заизкачва по скалистия бряг
само по червените си шорти, докато стигна до една тераса на около три метра от
повърхността на водата. Внушителният му торс изглеждаше изумително бял в сравнение с
тъмния тен на лицето, врата и ръцете му. От клона на близкото дърво той разви дебело въже
със стърчащи на всички страни влакна като козината на престаряло куче. Улови се здраво за
него и без всякакво предупреждение скочи от терасата в летеж над езерото, после се пусна от
въжето и с грохот цамбурна в зелената вода. Тя закипя, изхвърляйки ситни пръски и
снежнобяла пяна. След миг Джеремая се показа на повърхността с радостен вик.
— Хайде! — извика той. — Грабвай въжето!
Въжето със завързания в края възел се люлееше пред нея — там, където свършваше
подпорната стена. Джил свали обувките и чорапите си, хвана се за него и се заизкачва по
скалата. Когато погледна от терасата надолу, обхвана я лек смут.
— Няма страшно! — окуражи я Джеремая и загреба на място водата с едрите си като
витло на машина ръце, за да се задържи на повърхността. — Хайде! Хвани го и скачай във
водата, докато летиш напред и въжето не те е върнало обратно.
Джил се вкопчи във въжето и от устата й се отрони смях. Отлепи крака от терасата и се
понесе над подпорната стена, прелетя над нея и се стрелна във въздуха като лястовица.
Когато стигна до горе, очите й се разшириха при вида на трептящата в синьо бездна под нея:
Фигурата на Джеремая изглеждаше съвсем малка от тази височина. Той размахваше ръце в
прозрачната зелена вода на езерото и я окуражаваше с викове. Джил се пусна от въжето и
смехът й премина в писък. Гмурна се дълбоко във водата и рязката промяна в температурата
сякаш я преряза. С няколко силни тласъка на краката се издигна нагоре и когато изскочи на
повърхността, извика от удоволствие.
Смехът на двамата се сля в едно; те доплуваха до подпорната стена и я заобиколиха, за
да стигнат до плитчината от северната й страна, там, където чакълестият плаж се спускаше
във водата и те можеха безпрепятствено да излязат на сушата.
Тръгнаха към въжето. Джил, възбудена от преживяването, разказваше как като деца
двамата с брат си са се къпали в едно малко езерце в Катскилс. Джеремая мълчеше. Само от
време на време се осмеляваше да вдигне глава към очите й, сякаш хипнотизиран от тях.
Зелената вода им придаваше необикновен нюанс. Бяха поразителни. Той я гледаше
втренчено, със смесица от възхищение и страх, боейки се да спусне поглед по-надолу, към
мократа тениска, която очертаваше всяка извивка по тялото й.
— Искаш ли пак? — попита той.
— Защо не? — засмя се тя и те отново се уловиха за въжето, люшнаха се и скочиха във
водата. После още веднъж, и пак…
Накрая, останали без дъх, се отпуснаха по гръб върху напечената от слънцето трева под
рехавата сянка на върбата.
— Толкова е хубаво! — прошепна Джил, отправила взор нагоре през леко поклащащите
се листа на дървото.
— Ти си хубава — изтърси неочаквано и за себе си Джеремая.
— Джеремая! — обърна глава към него Джил и леко смръщи вежди. — Как можеш да
говориш така?
— Извинявай — смути се той; страните му поаленяха и той извърна очи. — Стана без да
искам.
Джил замълча, после тихо каза:
— Ти си много мил човек, Джеремая. Истински приятел.
Той тежко въздъхна.
Джил се радваше, че му бе разказала всичко за Кърт. Още първия ден, когато двамата
тръгнаха да обикалят езерото с велосипедите си, тя бе споделила с Джеремая, че е влюбена в
Кърт и че е сгодена за него. Не искаше нещо да се обърка.
— Радвам се, че съм ти приятел — отгърна той. — Знам, че до края ще си остана такъв
за теб и въпреки, че ми е трудно, го приемам. А годеникът ти е най-щастливият мъж на света,
така е. Не познавам много жени с такава красота — и физическа, и душевна. Просто го казах
на глас. Нямам нищо друго предвид…
— Благодаря ти, Джеремая — отвърна тихо Джил. — И се радвам, че мислиш така.
Останаха да лежат по гръб още известно време, вперили очи нагоре. Панталоните на
Джил започнаха да изсъхват и се втвърдиха около краката й. Тя седна и започна да обува
чорапите и обувките си. Джеремая продължаваше да лежи с ръце под главата си и тайно да я
наблюдава. Широките му гърди се вдигаха и свиваха в такт с дишането му.
— Не се ядосвай — промълви той.
Тя го погледна:
— Не се ядосвам, но трябва да тръгвам.
— Знам — отвърна той. — Ще те видя ли утре?
— Очакват да завали — отговори тя. — Най-после.
— Дъждът не ме притеснява — поклати глава той. — Аз съм фермер.
— Добре — усмихна се тя. — Ще се видим.
Докато лениво въртеше педалите по обратния път, мислите й бяха изцяло заети с
Джеремая. Беше вярна на Кърт, но някакъв вътрешен глас упорито й нашепваше, че дори от
себе си се опитва да скрие, че Джеремая й харесва повече, отколкото се полага за приятел.
Разговорите им през последните две седмици не се ограничаваха до разходки и колоездене.
Често спираха във фурната, където той поглъщаше по няколко сандвича с яйце и двамата
пиеха кафе. Джил бе научила почти всичко за него: как посещавал щатския университет в
Олбъни, как се включил в полицейските части, за живота му в малката къща в края на
фермата.
— Родителите ми се преместиха във Флорида и фермата отиде в ръцете на по-големия
ми брат — беше й казал той. — Когато те си отидоха, брат ми стана член на сектата
„Свидетелите на Йехова“.
Джил бе останала с впечатление, че брат му, десет години по-възрастен от него, е бил
доста безотговорен. Когато родителите им заминали на юг, той изоставил семейната ферма и
заедно с жена си, адвокатката, и двете си деца отишъл да живее в двуфамилна къща в Обърн,
за да е по-близо до църквата си. Тогава Джеремая се върнал и заживял в голямата къща и
започнал да се грижи за фермата. Не пожелал да напусне работата си в полицията и се
прехвърлил на нощни смени.
— Могат да се върнат някога — простичко й бе обяснил той.
Джеремая бе изправил фермата на крака, бе я довел до състоянието, в което е била но
времето, когато баща му бил млад и силен. После продължил да работи: докато чакал брат му
да се завърне, редувал дългите нощни смени в полицията с тежкия труд във фермата през
деня.
— Ами ако никога не се върне? — го попита Джил.
Джеремая преглътна последния залък от сандвича си и сви рамене:
— Не знам. Не мисля за това. И да се върне, това няма никакво значение. Фермата е
негова собственост. Къщата на Мийд Хил е все още моя, имам си и добра работа. Ако се
върне, добре. Ще мога по-често да виждам племенницата си и няма да работя във фермата.
След този коментар Джил поклати глава и се опита да намекне, че вероятно би трябвало
да изземе контрола на фермата от ръцете на брат си.
— Разсъждаваш като гражданка — снизходително й отвърна Джеремая.
Но имаше и нещо друго, което връщаше отново и отново мислите й към него. В него
имаше нещо дълбоко непознато и чуждо. Приличаше на добрия великан от детските
приказки — мил, кротък и обичлив. Но тя знаеше, че в него има и още нещо. Понякога
забелязваше изблици на инатливост и си мислеше, че в полицейска униформа сигурно е
доста страховит. Помисли си, че й се иска да имаше сестра, или близка приятелка, с която да
го запознае! Тейлия бе единственият широко скроен човек, когото познаваше и който би
могъл да оцени по достойнство мъж като Джеремая, но пък тя бе омъжена. Джил започна да
преравя наум всичките си познати.
Всъщност, като изключеше Тейлия, Джил нямаше истински приятелки. Познатите й се
ограничаваха главно до жените на приятелите на първия й съпруг, но почти всичките бяха
потънали в забвение след развода им. Познаваше няколко жени в „Сейф Тек“, които биха
могли да минат и за приятелки, но на никоя от тях, въпреки широтата на възгледите и
ексцентричността, не би им хрумнала мисълта да се омъжат за фермер от Ню Хоуп, щата Ню
Йорк. Е, не можеше да им се сърди. Самата тя не си представяше, че би могла да живее във
ферма. Поне сега не виждаше подобна възможност в благоприятна светлина. Та той се
занимаваше с крави, за бога! Макар че, като се замислеше, можеше да открие и добрата
страна на тази идея…
Бе потънала до такава степен в тези мисли, че отмина къщата на Кърт. Обърна колелото
в обратна посока, мина под дърветата и го остави в гаража. Кърт се бе събудил и седеше
отзад на плочника пред кухнята. Закусваше и прелистваше вестника. Косата и дрехите й бяха
изсъхнали и тя седна с надеждата, че може би това е моментът, в който би могла да общува с
Кърт, както преди три седмици, когато още не бе получил съдбовното телефонно обаждане.
— Здравей, скъпа — поздрави я той, вдигна за миг очи от разтворените страници, след
което отново се задълбочи в тях.
Джил си наля чаша сок. Клара, жената, която им готвеше и почистваше къщата, се появи
на вратата и тихо я попита дали иска нещо за ядене. Джил поклати отрицателно глава. Кога
ли най-после Кърт щеше да си поеме дъх от четивото? Нетърпеливо потропваше с крак, без
да отмества очи от него. Продължаваха да седят под сянката на огромните дървета, които
шумоляха на тихия ветрец; гледката пред тях бе великолепна и те бяха потънали във
финансовото безгрижие, непостижимо за света около тях, обвързани с годежни пръстени и
изпълнени с надежди, че ще започнат живота си от самото начало, само двамата. Ала Джил
не се чувстваше щастлива, както бе очаквала. През последните няколко седмици Кърт
постепенно се отдръпваше от нея. Нещо ставаше, нещо сериозно, което я караше да си задава
въпроса дали някога ще бъдат отново същите.
Не след дълго тя събра кураж и тихо попита:
— Кърт, може ли да поговорим?
Не получи отговор. Той продължи да чете.
— Кърт? — повика го пак тя.
— Какво, Джил, има ли нещо? — В гласа му се долови раздразнение и той шумно
затвори вестника, сякаш някое досадно момиченце го бе прекъснало в най-неподходящия
момент.
Нещо в нея припламна. Изпита желание да изрече нещо, от което да го заболи, но се
овладя. Книгата, която й бе дала Тейлия, бе книга за скръбта и за любовта и от нея Джил бе
научила доста за различните ефекти, които терзанията имаха върху онези, които са изгубили
близък и любим човек. Тя знаеше, че много често скръбта се прикрива зад маската на гнева.
Вероятно се въздържа от прибързана реакция и защото се чувстваше виновна за
приятелството си с Джеремая, от което изпитваше тайно удоволствие.
— Просто… Исках да поговорим — каза тя.
Кърт изглеждаше объркан, сякаш тя му говореше на китайски.
— За какво искаш да говорим?
Джил кимна с глава и прехапа устни, за да сдържи напиращите в нея чувства.
— Много ми е трудно — промълви тя, — с всичко…
— Какво би трябвало да означава това? — попита той.
Зачервените му очи изпъкваха още повече на фона на тъмните кръгове около тях. Джил
знаеше, че той не може да спи през нощта, а когато заспи, често се стряска насън. Отначало
тя успяваше да го успокои и да го накара да заспи отново, като го галеше по косата, но в
последно време усилията й не се увенчаваха с успех. Попита се дали не го бе разбудила,
когато стана, за да излезе с колелото си.
— Просто…
Ръцете й леко трепереха. Думите, които бе намислила да му каже, заседнаха в гърлото й.
На път за дома си мислеше, че има пълното право да говори с него, но сега й се струваше, че
е твърде егоистично да сподели тревогите си с човек, който бе потънал в скръб по изгубения
си син. Най-много се тревожеше от вероятността душевното състояние на Кърт да не се
промени към по-добро. Кърт все повече се отдалечаваше от нея. Не беше честно! Нима тя
никога повече нямаше да изпита щастие от връзката си с някой мъж?
— Знам, колко го обичаше — внезапно каза тя, преодолявайки неудобството си.
Намираше опора в прочетеното; в книгата на Тейлия се съдържаха много истини. В нея
пишеше, че за да излекуват душата си, скърбящите трябва да се сблъскат със суровата
действителност и да приемат смъртта не като наказание, а като неизбежна съдба.
— Но него вече го няма, Кърт.
— Знам, че го няма — свирепо я погледна той и в гласа му прозвуча отчаяние. — Няма
нужда непрекъснато да ми го повтаряш. Усещам липсата му всеки миг. Знаеш, че се страхувам
да заспя. Всяка нощ го виждам като жив в съня си! Като се събудя, сърцето ме боли при
мисълта, че вече го няма и така всеки път до премаляване! Не мога да намеря покой! Имаш
ли представа какво е? — възкликна той с болка в гласа.
Думите му преминаха в шепот и докато той говореше, Джил за първи път видя сълзи на
отчаяние в очите му.
— Знаеш ли какво си спомням?
Той я погледна с изкривено от терзание лице и продължи:
— Когато Колин беше още в гимназията, играеше в отбора на училището за купата на
районния шампионат. Знаех, че е важно за него и имах намерение да отида на мача. Ала
тъкмо бях по средата на работата си по финансирането на едисоновата лаборатория, която
щеше да осигури военноморските контакти на компанията. Е, в последния миг почти
провалихме сделката, защото директорът по кредитите в нюйоркската банка реши, че
сделката не е подсигурена добре и аз трябваше да остана в града, за да оправя нещата. Убедих
го да не спира сделката, но изпуснах мача.
Замълча, после тихо продължи, вперил поглед в дланите си:
— Отборът им спечели. Колин вкарал последните три гола и осигурил победата. Това бе
един от най-радостните мигове в живота му, а мен ме нямаше… Мислим, че хората, които
обичаме, винаги ще са до нас. Това е нещо като здравето: не усещаш, че си добре, докато не
се разболееш. Не мога да спра да мисля за този мач и за всички останали мигове в живота
ни, когато не съм бил до него, а е било важно. А не съм бил, защото не съм си представял, че
на следващия ден вероятно няма да е възможно дори да го видя…
Кърт смръщи чело. Тялото му се сгърчи, сякаш през него премина ток, а главата му
увисна безжизнено.
Джил се протегна през масата и го хвана за ръката.
— Поплачи, Кърт, може би ще ти олекне — отчаяно промълви тя.
— Не, няма да плача!
Кърт се изправи и удари по масата с вестника. Гневът го изгаряше отвътре като жив
огън. Душата му бе изпълнена с омраза и Джил отвърна поглед встрани. По страните й се
стичаха сълзи.
— Знам на какво съм заприличал! — извика той и избухна в сълзи. — Да не мислиш, че
се харесвам? Да не мислиш, че ми се нрави да се лутам и да се разкъсвам отвътре? Някой е
убил момчето ми!
Кърт замълча, после продължи:
— Помолих те — задъхваше се той, като се бореше със сълзите си, — помолих те за
помощ. Помолих те да проявиш търпение. Но ти не можа, нали?
— Не — изхълца тя и тръсна глава.
— Ще го превъзмогна! — стегна се той, изтри сълзите от очите си и зарови лице в шепи.
После глухо прошепна:
— Казах ти, че ще го направя. Моля те, дай ми време. Всичко ще се оправи, само ми дай
време!
Глава 21
Луната се вдигна над планината на изток от езерото и увисна като огромен светещ
лимон. Продълговата и оранжева, тя хвърляше множество примигващи светлини върху леко
набраздената повърхност на водата. С уморени и зачервени от безсънието очи, Кърт скочи в
моторницата си и навлезе навътре в езерото на път за дома на съдията. И без това не можеше
да заспи. Чувстваше, че ако иска да реши задачата, трябва да отиде на самото място. Наскоро
бе забелязал, че колкото повече мисли за нея, толкова решението й му се струва по-
невъзможно.
Сякаш едната част от мозъка му бе обхваната от лудост, а другата — от вцепенение.
Улови се, че започва да търси други възможности — да направи засада на президента на
улицата и да използва пушка с мерник, или да си купи ракета от черния пазар и да я изстреля
от моторницата си през нощта право в спалнята на президента. В мигове на отчаяние дори
обмисляше възможността да извърши самоубийствен атентат. Знаеше, че този начин е най-
сигурният. Самоубийствените атентати бяха истински кошмар за тайните служби.
Но освен инстинкта му за самосъхранение, имаше още две причини, поради които той
продължаваше да търси решение на задачата. На първо място искаше да бъде сигурен в
успеха на начинанието. Желанието му бе лично да изпрати куршум в главата на президента и
то от близко разстояние. На второ място Кърт искаше Келвин Паркс да знае защо ще умре.
Искаше да види болката, изписана върху лицето му, когато разбере каква съдбовна грешка е
направил, като е поръчал да убият Колин. Кърт искаше президентът да разбере, че ще умре
от ръката на баща, търсещ отмъщение. Искаше да го накара да мисли за това, да гледа
страшния черен отвор в дулото на пистолета и да помирише смъртта отблизо. Искаше да
накара човека, облечен с най-голямата власт в света, да изпита същото отчаяние, което бе
изпитал и синът му. За Кърт това бе не по-малко важно от самото отмъщение.
Ако някой изобщо би могъл да убие президента и да избяга, това бе именно той, Кърт. Бе
прекарал години наред в служба на президента и неговата сигурност. Познаваше слабостите
в системата, страховете на агентите и причината за техния страх. Не по-малко години бе
посветил на създаването на компания за сложни охранителни устройства, свързани с
високите технологии. Познаваше най-добре от всички вечния цикъл — щом някаква група
учени изобретяха ново охранително устройство, друга група измисляха начин да го
неутрализират. Участниците в това надиграване бяха хората, които познаваха трудностите до
най-малка подробност. Кърт знаеше какви бариери издигат тайните служби пред хората, за
да не могат да достигнат до президента и, благодарение на дългогодишния си опит, умът му
бе настроен така, че успешно да ги избягва.
Неочаквана болка го откъсна от мислите му. Бе стиснал зъби толкова силно, че ръбът на
кътника му се счупи. Напипа с език малкото нащърбено парченце в устата си и го извади.
Спомни си мисълта от библията на Грейси: око за око, зъб за зъб, живот за живот. След
няколко метра лодката леко се удари в кея пред дома на съдията. Кърт се огледа предпазливо,
после скочи от моторницата. Завърза я и крадешком се промъкна покрай сайванта за лодки и
все така тихо продължи нагоре по полегатата морава зад къщата.
Притичваше от дърво на дърво, но сега му беше по-трудно, отколкото през първата
дъждовна нощ. На лунната светлина дърветата хвърляха ясни, отчетливи сенки върху тревата
и той се стрелкаше от сянка на сянка. Сърцето му биеше лудо, докато умът му запечатваше
плана на терена. Забеляза няколко коли на предната алея и се отправи към северната порта.
От тази страна на къщата имаше дървета, чието прикритие бе използвал първият път.
Когато протегна ръка към студената дръжка на декоративната желязна порта, чу, че
двама души разговарят от външната страна на оградата. Вкамени се и по гърба му полазиха
тръпки. Мъжете идваха към него. Той изруга наум и се спотаи.
На пет-шест метра надолу по пътеката в обратна посока имаше огромен платан, чиито
клони достигаха почти до земята. Трябваха му само няколко секунди да вземе решението и
да се спусне натам. Един подскок — и вече беше на дървото. Увисна във въздуха и в същия
миг портата се отвори със скърцане навън.
Кърт се изкатери по-нагоре по дървото и спря. Бумтенето на сърцето в гърдите му го
принуди да диша дълбоко и да поема въздуха на глътки като водолаз, показал се на
повърхността на водата. Когато двамата мъже тръгнаха по пътеката, той се помъчи да диша
безшумно. Чуваше гласовете им, но клоните му пречеха да ги види. Внезапно двамата се
озоваха на място, осветено от луната и дъхът му секна.
Беше почти сигурен, че по-ниският мъж е Дейвид Клейборн. Старият му приятел запали
цигара и пламъкът освети лицето му в оранжево, потвърждавайки неговата самоличност.
Стомахът на Кърт се сви. Защо Клейборн се намираше на това място? Президентът щеше да
пристигне след цели две седмици! Беше твърде рано за пристигането на специалния агент.
Освен това не беше обичайно за служител от неговия ранг да обикаля предварително
местата, които президентът планираше да посети. Понякога се случваше да сменят старшите
агенти, за да са по-близо до дома си, но Клейборн беше от Сиатъл. Фактът, че приятелят му
се бе поставил в услуга на службите при президентското посещение в Скейнитълс го
разтревожи и обърка. Какво ли трябваше да означава това?
Последните думи, които Клейборн бе произнесъл, още звънтяха в ушите му: „Уверявам
те, че следващия път няма да съм наблизо, за да те измъкна“.
Но ето че бе наблизо.
— Не е трудно да проникнат през стената, нали? — обърна се Клейборн към непознатия
и от устата му излезе кълбо цигарен дим. — Добре щеше да е, ако имаше и ров! Тогава
нямаше да могат да влязат дори с троянски кон.
— Помислих си, че искаш да пуснеш някои местни полицаи от вътрешната страна на
стената — обади се по-високият мъж.
Името му бе Шон Фълингмор, агент от близкия участък в Сиракюз. Щеше да изпълнява
ролята на свръзка между вашингтонските агенти и местните официални лица.
— Ако се приближат малко повече, ще вдигнат всички на крак.
Клейборн го погледна иронично, после измърмори нещо в микрофона на портативната
си радиостанция.
Внезапно нощта се раздра от бяла светлина като експлозия. Кърт се сепна и за малко да
се изпусне от клона, който бе стиснал. Плътно го обгърна с две ръце и с ужас видя, че
двамината под него проучват терена, който бе ярко осветен от прожектор, поставен вероятно
някъде на покрива на сградата.
— Така е добре — изрече Клейборн в радиостанцията и внезапно всичко отново потъна
в мрак.
Кърт не виждаше нищо. После очите му се приспособиха към тъмнината. Когато вече
можеше да различава фигурите, той видя, че мъжете продължават да вървят нагоре по
пътеката. С бумтящо сърце бързешком се спусна надолу по дървото и тръгна край стената,
докато най-после стигна до езерото. Внимателно огледа брега в двете посоки, влезе във
водата и заплува навътре. На около трийсетина метра в езерото имаше няколко буя и той
заплува под водата от единия до другия, докато се озова до кея, прилепи се към най-близката
шамандура и предпазливо заоглежда брега.
Беше възнаграден за мерките, които взе. Зърна Клейборн и Фълингмор да се
приближават към сайванта за лодки откъм моравата. Побърза да се скрие до очи под водата и
с ужас наблюдаваше как двамата се отправят към кея. Господи, щяха да видят моторницата
му!
Но вместо да спрат и да огледат наоколо, те го отминаха и спряха в самия край на
пустия кей. Нощният вятър отвяваше думите им и Кърт не успя да долови нищо от техния
разговор, но по жестовете им разбра, че обсъждат охраната на брега на езерото. После
Клейборн посочи към сайванта за лодки и Кърт съобрази, че вероятно се канеха върху него да
поставят прожекторите, както и снайперистите от униформената дивизия. Ако някой искаше
да проникне откъм езерото с неопренов костюм късно през нощта, щяха да го посрещнат с
куршум.
Клейборн отново заговори в радиостанцията си и нощта отново бе разкъсана от бяла
светлина, идваща от покрива на къщата. Този път той не се стресна толкова, но потрепери от
ослепителния блясък около него. Побърза да се гмурне в дълбокото, където отчаяно зачака да
загасят прожекторите. Ако останеше на повърхността, силната светлина щеше да го разкрие
и двамата мъже щяха със сигурност да го забележат, притиснат до шамандурата. Стори му се,
че чакането продължи вечно, но внезапно езерото потъна в дълбок мрак. Кърт се издигна на
повърхността с няколко плавни движения, стремейки се да избегне плисъка на водата, но не
и шума от дишането си. За щастие, двамата агенти се намираха вече до навеса за лодки и се
отправяха през моравата към сградата.
Кърт затвори очи. Напразно се стараеше да обуздае шумното си дишане. Целият се
тресеше от нервно напрежение и за първи път се запита дали онова, което прави не
противоречи на здравия разум. Звярът в дълбините на съзнанието му застрашително се
размърда, като го заплашваше да го разкъса отвътре. Без да иска, пред очите му изплава
образът на Колин, после на Ани. Очите му се наляха с горчива влага и от гърдите му се
откъсна късо ридание. Прииска му се да извика високо името на сина си, сякаш, надявайки
се на чудо момчето му да се появи и да го увери, че не се е случило нищо лошо, че всичко е
било само един лош сън…
Той преглътна, тръсна глава и задиша дълбоко и бавно, като се опита да се съсредоточи
върху плана си. Знаеше, че ако сега се предаде, ако се отдаде на емоцията, всичко щеше да
отиде по дяволите. Трябваше да се държи. Нямаше да има по-добра възможност да отмъсти
за смъртта на Колин и трябваше да се възползва от нея.
Почивка, имаше нужда от почивка. Бе постъпил глупаво, като реши да се върне тук. За
малко да развали всичко и защо? Осъзна, че сега съвсем не беше по-близо до решението,
отколкото преди. Оставаха две седмици до посещението на президента, а какво бе казал
Клейборн? Мястото бе непристъпно като крепост и дори троянски кон нямаше да може да
проникне вътре.
Мъжете не се виждаха. Кърт остана неподвижен още няколко минути на повърхността
на водата, после безшумно заплува към моторницата. Бързо я развърза и преди да се спусне
отново в езерото, уви въжето около гърдите си и я повлече навътре. Когато се отдалечи на
достатъчно разстояние, за да включи двигателя, видя, че бе излязъл толкова далеч на север,
че не можеше да различи къщата на съдията. Уморено се покатери в лодката, включи малкия
мотор, който висеше извън борда и се отправи към дома.
Когато пристигна в имението си, всичко тънеше в покой и той побърза да се отпусне на
леглото. Беше изтощен от умора и скоро потъна в дълбок сън. Когато се събуди, Джил вече
беше излязла и той отново си спомни разговорите за троянския кон. На лицето му се появи
хитра усмивка при мисълта за измамния дар на данайците. Скочи от леглото и закрачи из
стаята, сляп за прекрасния летен ден, който нахлуваше през френските прозорци, отвеждащи
към терасата. Нощното му пътешествие не беше безполезно. Беше открил Пръстена на
Мьобиус за разрешаването на собствената си задача. Подобно на немските инженери и той
трябваше да извие задачата си до половината и тогава нещата щяха да си дойдат на местата.
През всичкото време Кърт се бе опитвал да разгадае погрешна задача. Седмици наред си
бе блъскал главата как да проникне в четвъртия периметър през нощта, как да влезе в
комуникационната система на охраната, да проникне в спалнята на президента, да го убие и
да се измъкне невредим в суматохата. Сега отговорът беше пред очите му и той се почувства
като истински глупак. Как така не го бе видял още в самото начало? Нямаше нужда Кърт
Форд да ходи при президента. С подходящия дар в ръка той би могъл да накара президента да
дойде при него.
Глава 22
През първата седмица като президент Келвин Паркс бе споменал мимоходом, че би било
добре да се направи игрище за голф на тревата между дърветата зад Овалния кабинет. В
началото на март служителите в Белия дом тържествено го отведоха на упоменатото място и
му представиха безупречното игрище. Наистина се бяха постарали! В мига, в който разбра,
че дори желанията му се възприемат като заповеди, сърцето на президента се изпълни с
гордост и задоволство.
И така, подобно на Хъкълбери Фин, който си имал любима дупка за риболов,
президентът си имаше своето любимо игрище и всеки път, когато му се удадеше възможност,
той се измъкваше зад Овалния кабинет, за да играе голф. Винаги, когато секретарката му
Марджи му съобщаваше, че по програма за деня не се предвиждат повече срещи, той
хвърляше сакото си и се отправяше към игрището, където се забавляваше на воля, а точно в
седем се прибираше в резиденцията за задължителната вечеря със съпругата си. Това бе
единственото време, когато онези, които го познаваха добре, бяха сигурни, че президентът
ще е спокоен, в сравнително добро настроение и готов да споделя крайните си възгледи на
глас.
Когато Буч Рейнолдс, председател на Националния комитет на Републиканската партия,
се отправи към игрището по чистата, покрита с чакъл пътека, придружен от Марти Мълиган,
той с удоволствие видя как президентът запрати топката на цели сто и петдесет метра. Паркс
извика и размаха юмрук във въздуха, угоднически аплодиран от двама млади служители, от
Мак Тейлър, както и от охраната, разпръсната из парка. Президентът бе навил ръкавите на
ризата си до лактите, а винаги розовото му лице сега бе станало тъмночервено от жегата,
която следобедното слънце пръскаше през балдахина на дърветата.
— А! — викна той, като зърна Мълиган и Рейнолдс. — Марти! Видя ли това? Буч, защо
си тук? След подобен удар нямам нужда от теб!
Бледосините очи на президента весело заблестяха и едрото му туловище се разтресе от
удоволствие. Смачканата му бяла риза носеше либерални петна от пот под мишниците;
капчици пот се бяха събрали и на горната му устна. Той се изкиска.
Рейнолдс се ухили в отговор и показа всичките си зъби. И той се потеше, както се
потяха дебелите хора в летните жеги на юга. Стъклата на очилата му със сребърни рамки се
бяха замъглили, ала той въодушевено разтърси ръката на президента. Дори шефът на
охраната си позволи да се усмихне, макар и накриво. Само лицето на Мълиган оставаше все
тъй безизразно. Той с безразличие вдъхна острата миризма на окосена трева, която се носеше
от грижливо подрязания чим, и силно стисна ръката на президента.
— Кал — каза той, като наклони глава в отговор на президентската усмивка.
Президентът развълнувано се обърна и продължи да играе.
— Какво ви води насам? — попита той. — О! Видяхте ли това? Пак прехвърлих стоте
метра!—
Добра игра, господин президент — възхити се Рейнолдс с провлечения си южняшки
изговор, докато гледаше как топката се удря в края на игрището.
Той произхождаше от стара фамилия, от щата Северна Каролина и за да докаже
произхода си, се разхождаше из Вашингтон в летни костюми от тънък индийски плат.
— Намерихме част от десетте милиона долара, за които говорихме преди няколко
седмици — заяви Мълиган, без предисловия.
Думите му накараха президента да спре играта. Той изправи гръб и опря стика в
обувката си, като в същото време изпитателно се взираше в двамата мъже.
— Имаш ли парите, Буч?
— Ще ги получа, господин президент — разцъфна в усмивка Рейнолдс. — Само трябва
да приготвите въдиците си.
Президентът се нацупи и кисело отвърна:
— Значи аз трябва да ги взема. Ти имаш идея, а аз съм този, който трябва да хване бика
за рогата. Е, страхотно. Тъкмо от това имам нужда.
— Не — възрази с приятен глас Рейнолдс и махна с ръка, сякаш да отпъди досадното
предположение. — Изразих се буквално. Само трябва да отидете за риба и да похвърляте
въдиците си. Дори не се налага да пътувате надалеч. Само за един следобед и готово —
получаваме пет милиона долара!
— Пет милиона? — тихо каза президентът и подсвирна с уста, после присви очи. —
Китайците ли…
— Не — отвърна Мълиган и се ухили. — Името му е Кърт Форд. Собственик на
компанията „Сейф Сек“. Чист американец е. Притежава около милиард долара.
— И иска да ми говори за Интернет — начумери се президентът. — Да ми предложи пет
милиона, за да се откажа от намеренията си.
— Спомена, че ще ви заяде за нещо — прекъсна го Рейнолдс, — но аз направо му
заявих, господин президент, че няма да се съгласите с никакви условия. Той разбра. Каза ми,
че не очаква да промените решението си, по че поддържа останалите ви идеи и би желал да
получи възможност да ви предложи и своите виждания, преди да подпишете закона.
Президентът хвърли скептичен поглед към председателя.
— Какво ще кажеш за игра на голф? Защо да не мога да изкарам една игра с него? Защо
трябва да губя цял следобед и то по време на ваканцията си?
Рейнолдс вдигна рамене.
— Не знам. Беше доста настоятелен по този въпрос, уверявам ви. Споменах му за голф,
но той възрази и заяви, че ще е срамота да не излезете с лодка в езерото, при положение че се
намирате в района, известен с най-добрите места за риболов в Съединените щати. Очевидно
не е запален по голфа.
— Трябва да отидеш, Кал — намеси се Мълиган. — Той живее там, в Скейнитълс, за
бога! Ти бе онзи, който настояваше да измислим начин, за да съберем нужните ни средства и
ние го направихме. Ако този Форд иска да седите и да бродирате с гергеф, пак ще трябва да
изпълниш желанието му. Така де! Само си помисли колко речи трябва да произнесеш и колко
вечери да изядеш, за да събереш пет милиона долара. Имаш възможност да получиш най-
голямото дарение в историята на политиката. Ти само трябва да побаеш на камбалите или
нещо от този род.
— Камбаната е океанска риба — скромно го поправи Рейнолдс и извади кърпичката от
джоба си, за да изтрие тлъстия си врат.
— Знаеш, какво искам да кажа — измърмори Мълиган. — Рибите ми са съвършено
непознати. Но проявата ти ще ни спечели гласове в северната част на щата. Хората там си
падат по риболова. Не знаеш ли какви луди пари се хвърлят, за да зарибяват езерото и те
спокойно да си ловят рибите, а после да ги пускат отново във водата? Да се пукнеш от смях!
Някой ми беше казал, че правят същото и с фазаните, можеш ли да си представиш? Но няма
да имам нищо против една хубава снимка, докато седиш с въдица и се полюляваш в лодка
сред езерото. Виждам я на първата страница на Ню Йорк Таймс… И на зелените ще им
хареса — продължи той. — Те нямат нищо против риболова.
— Значи, излизам с лодката на нашия човек за час-два, хващам малко риба и той внася
по сметката на партията пет милиона, а вие ги вкарвате направо в кампанията ми, а, Буч? —
попита президентът.
— Разбира се — отвърна Рейнолдс.
— Всички до последния цент — продължи президентът с малко по-груб тон.
— Разбира се, господин президент — увери го Рейнолдс. — Нали знаете, че тази есен
вашето преизбиране е приоритет за партията?
— Не забелязах да идват някакви пари, когато Марти каза, че ще са ни нужни още десет
милиона за кампанията ни в североизточната част на страната — огорчено изрече Паркс.
— Господин президент — заобяснява Рейнолдс, — ако загубим Сената, това няма да е
от полза за вашата администрация. В западните щати ни очаква жестока борба, която се
нуждае от финансиране.
— Да — отгърна президентът, обърна се с гръб към председателя на партията и замахна
със стика си към една от последните топки, — а те нямат пари за борбата. Знам го. Е, добре,
по дяволите! Достатъчно по този въпрос. Ще играя голф с този човек…
— Искаш да кажеш, че ще отидеш за риба — прекъсна го Мълиган.
— Да, това исках да кажа — кисело отвърна президентът. — Фройд би обяснил
пространно грешката на езика ми. Да, ще похвърлям въдицата си с този мъж, но не цял ден,
нали, Марти? Ще го уредиш ли?
— Надявам се мистър Форд да разбере, че въпреки щедрото дарение президентът на
Съединените щати не разполага с много време… — съгласи се Мълиган.
— Защото наистина искам да играя голф, докато съм там — отсече президентът и заби
още една топка.
Мълиган се обърна към Мак Тейлър:
— Ще го проучиш ли?
Оставаше съвсем малко време и Мак Тейлър бе наясно с това. Президентското
посещение започваше след близо две седмици. Обикновено по това време хората му
привършваха с проверките.
— Няма проблем — отвърна Тейлър и за всеобща изненада добави: — Беше един от нас.
— Какво искаш да кажеш? — настръхна президентът.
— Кърт Форд беше агент от тайните служби по времето на Рейгън — отговори Тейлър.
— Синът му беше с нас…
Президентът спря да играе и изправи гръб.
— Синът му ли? — втрещи се той.
— Да — побърза да каже Тейлър, — онзи, който се самоуби.
Президентът мълчаливо извърна глава.
— Още по-добре — възкликна Мълиган. — И от това можем да спечелим. Президентът
изказва съболезнованията си на бащата на мъртъв агент. На избирателите ще им хареса.
Особено на жените.
Паркс не каза нищо, но погледна към Тейлър, сякаш искаше съвета му:
— Не знам… Не е ли… разстроен?
Агентът сви рамене и равнодушно произнесе:
— От гледна точка на безопасността, не би трябвало да е проблем.
— Очертава се тройна игра — намеси се Мълиган. — Вземаме парите, риболовът силно
впечатлява местните, без да разочарова зелените, а президентът разчувства женската
половина от населението. Длъжен си да го направиш, Кал.
Президентът му хвърли сърдит поглед. Той беше президент. Не беше длъжен да прави
каквото и да е.
Глава 23
Когато Джил влезе в къщата, видя, че работниците прибират инструментите си от пода
пред библиотеката. Върху мраморните плочи в хола бяха разпръснати стърготини, а тъмният
дървен праг бе покрит с фин жълтеникав прах. Вратата беше затворена и Джил веднага
забеляза лъскавата медна ключалка, монтирана точно под красивата топка на бравата. Навън
бе зърнала камионетката на работниците, върху която беше изписано с едри букви:
„Ключалки Фрейдън“. Един от тях, мършав младеж с дълга руса коса, с брада и мустаци,
смутено й се усмихна и когато я отмина с инструменти в ръка, докосна периферията на
шапката си с върха на пръстите си.
При нормални обстоятелства Джил щеше да почука на вратата и да чака да й отворят.
Ала обстоятелствата не бяха нормални. Тя не само свикна с отшелничеството на Кърт, а
освен всичко останало се чувстваше виновна. Тъкмо се връщаше от Жинийва, където бе
отишла да разгледа антикварните магазини, когато Джеремая спря зад колата й и бързо
примига няколко пъти с фаровете. Джил му се усмихна и го изчака да измъкне едрото си
тяло иззад волана и да си сложи шапката, която го правеше още по-едър.
— Бързате ли, госпожо? — вежливо я попита той.
— Не, полицай — отвърна тя и скри усмивката си. — Мисля, че не съм надвишила
разрешената скорост.
— Така си и помислих. Но ако не бързате, значи имате време за кафе, нали така?
Пиха кафе, говориха за обикновени неща, както всеки друг път. Но сега, като се върна у
дома, кой знае защо й се стори, че постъпката й не беше толкова безобидна. Тя тръгна нагоре
по стълбите — искаше да си облече банския костюм. Спря пред стаята на Грейси и тихо
почука на вратата. Макар сестрата на Кърт да мълчеше през по-голямата част от
денонощието, на Джил й се бе сторило, че през последните няколко дни възрастната жена бе
започнала да проявява известни признаци на подобрение. Предишния ден я бе зърнала да се
разхожда навън, сред цветните лехи.
— Грейси? — повика я тихо тя. — Вътре ли си? Ще сляза до езерото. Искаш ли да
дойдеш?
— Влез — долетя глух глас отвътре.
Окуражена от поканата, Джил отвори вратата и пристъпи.
— Предлагаш на стара жена като мен да тръгне с теб и да плува в езерото?
Грейси седеше с изправен гръб до писалището срещу големия стар часовник.
Изглеждаше по-бодра, но продължаваше да носи черните си дрехи, а лицето й имаше израз
на човек, по чудо оцелял при разрушителен катаклизъм.
— Струва ми се, че в началото на лятото не би се отказала от подобна покана — възрази
Джил.
Тя помнеше с какво удоволствие Грейси преодоляваше разстоянието между кея и сала
пред къщата.
— Знам, че Кърт гледа на теб като на по-възрастната си сестра, но истината е, че си в
много добра физическа форма.
Грейси стана от стола и разтвори ръце да я прегърне.
— Ела при мен, скъпа — каза тихо тя.
Джил колебливо прекоси стаята и попадна в прегръдките на Грейси.
— Сигурно ти е много тежко — затворена в къщата с двама души, които не са от най-
приказливите.
— Няма нищо. Аз…
— О! — продължи Грейси и я хвана за ръката. — Недей. Не е нужно да говориш. Знам,
че си мислиш, че постъпваш правилно. Познавам те. От самото начало бях сигурна, че си
тъкмо такъв човек.
— Не са много жените, които биха могли да обитават Къщата на духовете.
Джил я погледна въпросително.
— Говоря за Ани — усмихна се Грейси едва-едва. — Не е призрак в буквалния смисъл
на думата, но практически е навсякъде из тази къща. Снимките, които Кърт пази и… Колин,
споменът за него е тук. Сигурна съм, че си забелязала приликата между двамата. Да,
забелязала си я, но не каза и дума. Трябваше отдавна да ти призная, че тази черта у теб много
ми хареса, но…
— Усещам, че напоследък не съм на висотата, на която ме поставяш — изчерви се Джил
при мисълта, че току-що е пила кафето си с друг мъж.
— Всички сме се променили — замислено продължи Грейси. — За себе си съм сигурна.
Имаме нужда от време, за да преодолеем това. Знаеш ли, хвана ме в момент на размисъл.
Мисля, че сега съм добре. Към обяд отново ще ме хванат дяволите и сигурно ще изпия едно
от онези проклети хапчета, но сега се радвам, че дойде да ме видиш.
После загадъчно добави:
— Утре заминавам и не знам дали… Не знам кога ще се видим пак. Джил, сигурна съм,
че ще направиш брат ми щаст… Знам, че ще го направиш възможно най-щастлив.
Помилва я нежно по бузата. Ръката й беше хладна и мека и Джил затвори за миг очи.
Искаше й се да й зададе хиляди въпроси, но не можеше. Грейси бе по-възрастна от
собствената й майка, която вече не бе между живите. И макар винаги да се бяха разбирали,
разликата във възрастта и поведението им представляваше пречка, която нито Джил, нито
Грейси можеха, пък и вероятно не искаха да преодолеят.
Ала Джил бе признателна за кратката близост, която се бе появила в иначе формалните
им отношения. За миг дори пожела отношенията им да бяха по-различни. Но не бяха, а беше
вече късно. Джил стисна ръката на Грейси и вместо да й се довери, тя притаи страховете и
подозренията си, благодари на възрастната жена и тихо излезе от стаята.
Въздъхна и тръгна към общата им спалня с Кърт в края на дългия коридор. Вътре
нахлузи първия бански костюм, който й попадна. Прозорците бяха отворени и чудният бриз,
охладен от високите дървета подухваше в белите дантелени завеси и изпълваше стаята. Джил
взе голяма бяла хавлия и една книга от нощната масичка и се спусна по задното стълбище.
Тръгна по пътеката, но спря, колкото да хвърли поглед към широкия панорамен прозорец на
библиотеката, където Кърт работеше. Той не беше на писалището си, но тя го зърна да стои
наведен над купчината документи на масата за четене и да клати глава нагоре-надолу.
Говореше в микрофончето, закрепено на главата му и свързано с телефона. Джил отново
въздъхна и се отправи към езерото.
След като се потопи във водата, за да се разхлади, тя намаза лицето и краката си със
защитен крем, после се изтегна в удобния разтегателен стол върху покрития с камъчета
плаж. Двигателят на моторницата, влачеща мъжа с водни ски, загасна насред езерото, после
отново забоботи като разгневен стършел. Джил засенчи с длани очите си и погледна натам,
като тихо изруга мъжа, задето нарушава спокойствието й. Разгърна книгата си —
„Спомените на гейшата“ — и се потопи в света на жената, чиито проблеми бяха къде-къде
по-големи от нейните. След като прочете няколко глави, тя премести стола си под сянката на
огромния червенолист клен, който спускаше клони до самата вода. Не след дълго задряма.
По едно време отвори очи, все още замаяна, вдигна книгата си от малките гладки
камъчета, където я бе оставила и стана да се прибира. Нямаше представа колко време бе
спала, но когато влезе в къщата, чу гласа на Кърт. Той говореше не от библиотеката, а от
голямото, просторно помещение, което се намираше на първия етаж в центъра на старата
сграда. Прекоси кухнята, мина през трапезарията и влезе. Когато видя тримата мъже в тъмни
костюми да стават от масивния диван пред камината, тя се стъписа. Какви бяха тези хора и
какво правеха тук?!
— Това е моето момиче… годеницата ми Джил, Джил Ейснър — сковано я представи
Кърт.
Той се усмихваше насила, но спази етикета като стана от дивана срещу тримата
посетители и й ги представи:
— Джил, господата са от тайните служби.
Джил го погледна с тревога и за миг забрави, че стои пред тримата странни гости само
по бански костюм. Когато го осъзна, тя побърза да завърже хавлията около кръста си,
кръстоса ръце пред гърдите си и ги поздрави.
— Мис Ейснър… Не знаех, че ще имате придружител при разходката ви с президента —
замислено изрече най-възрастният от тримата, агент Морис. Беше висок, възгрозен мъж с
високо подстригана руса коса и подобен на луковица нос.
— Няма — отвърна Кърт.
— В такъв случай това е всичко, мистър Форд — след кратка пауза каза агент Морис. —
Благодаря, че ни отделихте от времето си. Както вече казах, в деня на разходката ще дойдем
пак и ще огледаме имението ви, но вие знаете, че ще направим всичко възможно, за да не ви
създаваме неудобства.
— Разбира се — отзова се Кърт и ги поведе към широкия вестибюл, по чиито стени
висяха множество стари картини.
Джил улови върху себе си погледа на един от по-младите агенти, рижав, високо
подстриган младеж с четвъртита челюст; докато излизаше, той се обърна и й хвърли поглед
през рамо. Тя се намръщи и зачака завръщането на годеника си.
— Какво става, Кърт? — попита тя, когато той влезе в стаята.
Със същата фалшива усмивка, която бе показал и пред агентите и която я караше да
пристъпва от крак на крак от неудобство, той отговори:
— Ще заведа президента на риболов в нашето езеро. Трябва да се подготвиш за шума,
който ще се вдигне по този повод. Сигурно ще го съобщят по всички телевизионни канали.
— Доста вълнуващо — навъси се тя. — Откъде ти хрумна подобно нещо?
— Искам да говоря с него за данъка върху Интернет, който държат да въведат със закон
— обясни Кърт и тя си помисли, че предварително бе подготвил обяснението си, защото
очите му гледаха в празното пространство зад нея. — Макар да напускам „Сейф Тек“, добре
знаеш загрижеността ми към компанията и служителите в нея, а това е една възможност да
направя нещо за тях. Ще бъде моето последно начинание като директор на компанията. Ако
изпусна шанса си, никога няма да си простя. Освен това, той е президент на Съединените
щати. Не всеки ден посещава нашите места. Голямо преживяване…
За първи път от смъртта на Колин Джил почувства, че има пълното право да изрази на
глас онова, което си мисли. Нямаше нищо предвид — просто отвори уста:
— Кърт, напълно ли си сигурен, че искаш да напуснеш „Сейф Тек“? Знам, че отдавна
говориш за това, че желанието ти е да започнем живота си отначало, същото искам и аз. Но
не можем ли да осъществим плановете си и тук? Не можеш ли да свършиш работата си, да
разобличиш виновниците и да продължиш живота си тук? Не ме интересува кои са те, Кърт.
Можеш да си наемеш охрана. Не е нужно да се местим където и да е, нали?
Кърт изпусна продължителна и тежка въздишка. Преди да я погледне с уморените си
очи, той разтърка слепоочията си.
— Скъпа, моля те — поклати глава той. — Вече споделих плановете си с теб…
И двамата мълчаха, защото знаеха, че не бе споделил всичко. Тогава Кърт се ядоса:
— Не, не мога да остана. Защо не ми вярваш? Когато всичко свърши, нито аз, нито ти ще
можем да останем да живеем… Да не би да криеш нещо?
Погледът му се спря върху нея и Джил си спомни обещанието си, че ако потрябва, ще го
последва и на край света. Тя наистина го обичаше. Обичаше го и искаше да прекара остатъка
от дните си с него. Отново чу думите на баща си и сведе очи.
— Не — енергично отрече тя и поклати глава. — Разбира се, че нищо не крия.
— Добре — каза той и тъмният облак се разсея от очите му.
Признателната усмивка, която огря лицето му, бе достатъчна награда за въздържанието
й. Той протегна ръце към нея и я притисна към себе си.
— Мислех си — започна Кърт, — че в гората, която се намира на другия бряг на реката в
Монреал, има красив параклис. Построен е на върха на планината и оттам се вижда с
километри наоколо. Наречен е на Свети Олаф. Възползвах се от възможността да поръчам
скромна церемония в него. Според мен, това е най-романтичното място в света за нашата
женитба… Надявах се именно там да сключим брак. Винаги съм си казвал, че ако някога се
оженя пак, ще го направя тъкмо на онова място. Знам, че ще ти хареса. И ако си съгласна,
можеш да се качиш няколко дни по-рано и да се погрижиш всичко да е както трябва. Вече ти
запазих стая в хотел „Риц-Карлтън“ в Монреал на името на компанията. Когато президентът
пристигне, тук ще е истинска лудница и си помислих, че в това време можеш да се погрижиш
за всичко, за да можем след това направо да отпътуваме за нашия меден месец.
— Меден месец? — попита тя с вълнение, което не можеше да прикрие. — Колко ще
продължи?
— Колко ли? — повдигна вежди Кърт. — Надявах се меденият ни месец да продължи до
края на дните ни…
— Кърт — притисна се Джил към него. — Прекрасно е!
Кърт говореше, подпрял брадичка върху главата й, за да не я гледа в очите.
— А когато уреждаш нещата, бих искал да записваш всичко на свое име. Президентското
посещение ще привлече вниманието на хората върху мен, дори извън границите на страната,
затова си мисля, че ще е по-добре брачната ни церемония да се проведе в съвсем тесен кръг.
Ще се оженим в деня след разходката с президента и после ще заминем на едно място, което,
убеден съм, ще ти хареса… Но не ме питай нищо. Искам да те изненадам. Слушай —
продължи той, като я хвана за раменете с две ръце и се взря в очите й, — не разваляй
магията.
Думите му я накараха да трепне. Странно, сякаш четеше мислите й.
— Когато уредя всичко тук, двамата с теб ще бъдем щастливи — сериозно заговори той.
После гласът му стана дрезгав и докато проронваше думите, в очите му се появиха
сълзи.—
Няма вечно да съм в траур, Джил… Само те моля да ми помогнеш през идните седем
дни и ти обещавам, че нещата ще се променят.
Без да й даде възможност да отговори, той я целуна по челото и изчезна зад вратата на
библиотеката. За миг Джил бе обзета от спокойствие, което не бе чувствала от деня, в който
Колин умря. Трябваше да му се довери и да не разваля нещата. Този път тя бе сигурна, че ще
успее. Внезапно в тишината се чу някакъв стържещ звук, сякаш някой завъртя ключа в
ключалката на вратата на библиотеката. Страшното подозрение я прониза до мозъка на
костите. Сякаш онова, което чу, бе звукът на измамата и той доказваше, че току-що я бяха
направили на глупачка.
Тя се обърна и ядосано тръгна нагоре по стълбите. Някакъв глас дълбоко в душата й
шептеше, че въпреки гнева си тя трябва да изпълни желанието му. Ала разумът й,
единственото нещо, с което се гордееше, яростно се бунтуваше. Нещо ставаше, нещо твърде
странно. Укори се наум. В ушите й отново прозвуча гласът на баща й и тя почувства
непреодолимо желание да избяга.
— Е, може наистина да съм твърде умна, за да успея в живота — измърмори тя
полугласно.
Ала Джил не приличаше на майка си. Не вярваше на сляпото женско подчинение и вече
беше твърде късно да се променя. Да, искаше да се омъжи за Кърт и дори да замине с него
накрай света. Но не можеше да остане сляпа за факта, че все пак нещо става, нещо особено,
нещо; което не биваше да се случва. И тя щеше да разбере какво е то, преди нещата да отидат
твърде далеч.
Застана неподвижно и се заслуша. Различи гласа на Кърт, който се намираше в
помещението точно под нея. Той оживено разговаряше по телефона. Тя навлече полата през
главата си и сви устни. Той можеше да заключи вратата, но нямаше да успее да я задържи
навън.
Глава 24
На следващия ден Кърт наблюдаваше как товарния камион, подскачайки нагоре но
улицата, изчезва сред дърветата с дрънчене. Над главата му с високо цвърчене се стрелнаха
няколко лястовици. Споменът изплува неканен — именно Колин го бе накарал през пролетта
да постави навън къщички специално за тях.
Кърт остана така няколко минути, а мислите му кръжаха все около образите от
миналото. Очите му се замъглиха от предателската влага на сълзите. Не ги и забелязваше,
докато не усети соления им вкус върху устните си. Сякаш душата му се бе отделила от тялото
и наблюдава с изумление какво става тук, долу на земята.
Видя се да стои на същото място, облян от слънчева светлина, само че не беше сам. Бе
обгърнал с ръце Колин и Ани, такава, каквато беше преди да умре. Представяше си всичко
толкова живо, че почти усещаше топлината на техните тела. От гърдите му се изтръгна вопъл
и той яростно разтърси глава, за да се отърси от видението. Грубо изтри очите си, пое
няколко пъти дълбоко дъх и се обърна към купчината новопристигнали по пощата кутии.
Разряза ги отгоре с бръснача и ги отвори една по една. Вътре имаше екипировка за
подводно плуване, тъмносин на цвят неопренов костюм, все още лъхащ на прясна боя. Той
добре знаеше какво му е нужно и само за няколко часа поръчката му бе изпълнена по
Интернет. Въпреки, че би могъл да нареди на хората, грижещи се за къщата и градината
около нея, да разопаковат апаратурата, този ден той им бе дал почивка. Дори Клара не беше
там. Сам отнесе кутиите под навеса и внимателно ги натовари в рибарската лодка. В
съседното отделение стоеше новата моторница, която използваше доста често, за да кара
водни ски в езерото. Боядисаната в кремаво рибарска лодка бе също в добро състояние,
макар да бе по-старичка. Преди седем години я беше купил заедно с имота. На борда имаше
макари за хвърляне на мрежи в дълбоки води, както и всичко необходимо за въдичарство.
Беше вече прегледал оборудването и бе инсталирал такелажа, закупен предишния ден.
Стегна лодката си с всичко необходимо за един истински екскурзовод, който има намерение
да разхожда туристи по езерото. Грижливо се запозна с оборудването, така че на разходката
си с президента да се представи като запален риболовец, който прекарва свободното си
време с въдиците сред водата. В единия край бе сковал сандъче за инструменти. Беше му
направил двойно дъно, което при натиск да се повдига. Като го притиснеше от двете страни
едновременно, дъното изскачаше и под него се откриваше около десетсантиметрова дълбока
кухина. Покрито с метален лист и с разхвърляни, изцапани с машинно масло инструменти,
дъното изглеждаше съвсем на място.
Под него лежеше деветмилиметров зареден браунинг. Върху разхвърляните инструменти
Кърт бе поставил два съвсем нови сигнални пистолета, доста заплашителни на вид. Те щяха
да предизвикат фалшива тревога, която да отвлече вниманието на агентите, които ще
претърсват лодката, от истинската опасност, скрита под подвижното дъно. Кърт се суетеше
около приготовленията като кокошка, която мъти яйцата си, като ги поставяше на изпитание
всеки път, щом се качеше в лодката, за да е сигурен, че всичко работи безупречно. Често се
връщаше и проверяваше отново и отново. Не разполагаше с много време, пък и трябваше да
действа в пълна секретност — Джил не биваше да научи нищо. Както и Грейси.
Най-после бе убедил сестра си да се върне в къщата им в Гринич. Там тя имаше
неколцина приятели, освен това Кърт бе помолил другата им сестра, Колийн, която живееше
в Бостън, да й погостува известно време. Знаеше, че Грейси ще му липсва, но бе убеден, че
така е най-добре за всички.
Предишната нощ имаха разговор, който го разтревожи. През последните няколко
седмици у Грейси бе настъпила промяна, която Кърт не бе забелязал преди. Сякаш бе
намерила покой в нещо, което му бе неизвестно. Възможно беше дълбоката й скръб да е
притъпила острата й дотогава болка.
Може би затова тя се бе опитала да го спре. Вероятно бе престанала да усеща
агонизиращата мъка, която го гризеше всеки път, когато мислеше за сина си.
— Мисля, че не бива да го убиваш, Къртис — беше му казала тя. — Които и да са
палачите му, това няма да те облекчи.
Кърт се взря в нея с невярващи очи.
— Знам, какво си мислиш — продължи Грейси, — но виждаме нещата различно. През
последните няколко седмици аз имах възможност да страдам. Ти нямаше. Известно ми е
какво правиш. Използваш мъката си като запалка за отмъщение и не позволяваш на омразата
да си отиде. И аз чувствам същата омраза, братко. Ала виждам, че тя не може да ми помогне.
Имаш нужда да скърбиш по Колин, за да се излекуван! Убийството на убийците му няма с
нищо да облекчи страданието ти, повярвай. Ще те нарани още повече. Не можем да го
върнем…
Тогава Кърт се разсърди на сестра си. Той нямаше нужда от такива думи, не искаше да
чува точно това.
— Знам, че не е по силите мида те променя, Къртис — уморено отговори тя. —
Познавам те твърде добре. Сигурна съм, че ще направиш онова, което смяташ за необходимо,
но… Кой знае, може би за теб то е правилно. Само искам да ти помогна. Знаеш, че те обичам
и че винаги съм готова да ти се притека на помощ, независимо какво ще решиш да правиш.
Именно тези нейни думи дадоха скрита увереност на Кърт, че тя ще му прости не само
когато убие президента, а и когато замине далеч от тук и я остави да живее сама.
Не че Грейси се бе отдалечила от него през всичките тези години. Кърт бе убеден, че тя
живееше заради Колин. При това нямаше да я остави без средства. Къщата в Гринич бе
прехвърлена на нейно име, а в банката Грейси разполагаше с петдесет милиона долара под
попечителство. Ако останеше сама, сестра му нямаше да бъде лишена от нищо.
Кърт избута лодката в езерото. Беше вторник и денят буквално се влачеше, особено
преди обяда. Колкото повече се приближаваше до селището, толкова повече то му напомняше
на малките селца по средиземноморското крайбрежие с разпръснатите си разноцветни
къщички и магазинчета, толкова характерни за европейския пейзаж. Изумителният цвят на
водата и висящите по фасадите саксии с пъстри цветя придаваха на старите сгради чар,
необичаен за Америка. На около два километра от брега, точно срещу кънтри клуба, той
отпусна дросела и разтърси огромния водопровод, който отвеждаше водата в близкия град,
Сиракюз.
Самата тръба с диаметър дванайсет метра се виждаше на около девет метра дълбочина.
На петнайсетина метра от него тя вече не се забелязваше. Следвайки посоката й. Кърт зърна
едно оранжево кълбо да плава на три-четири метра под повърхността на водата. То бе
прикрепено за всмукателния клапан, за да маркира местоположението му. Кърт хвърли котва
и се огледа. Две моторници с грохот теглеха мъже на водни ски и раздираха водната
повърхност близо до селото, а на около два километра от него се виждаше рибарска лодка,
която се движеше в южна посока. Тъй като нямаше вятър, платноходките почиваха. Кърт
почувства увереност: тази част от езерото му принадлежеше изцяло.
Десет минути по-късно той бе надянал водолазния си костюм. Бързо се огледа и спусна
един от петте подводни скутера от единия борд. После изхвърли чантата от черна мрежа с
другия водолазен костюм по негова мярка, колан с тежести, клапан-регулатор, кислородна
бутилка и пакет за спешна медицинска помощ, които потънаха с тих плисък. Нагласи
маската си и се гмурна заднишком в езерото. Водата бе плътна от дребните лъскави рибки,
които се стрелкаха неуморно около всмукателната помпа и при всяка вълна уплашено се
разбягваха встрани. Кърт разбра — тъкмо на това място трябваше да хвърлят котва, когато
излезеха с президента.
Скутерът си беше там. Кърт с лекота включи стартера и се понесе по вълните, като
разучаваше управлението, преди да се спусне на дъното. Лесно откри другия водолазен
костюм и го повлече на пет-шест метра на север от всмукателния клапан. Беше с формата на
куб със страни два — два и половина метра и предпазваше любопитните леководолази да не
бъдат засмукани от постоянния воден поток навътре.
Напъха костюма под единия край на тръбата, макар че едва ли някой щеше да се гмурне
до долу и да го открие. Водолазите почистваха клапана два пъти през лятото: веднъж в края
на юли и после чак през септември. Кърт знаеше, че агенти във водолазни костюми ще се
спуснат под водата около дома на съдията, но бе разбрал, че службите няма да инспектират
подводното пространство преди разходката на президента. Щяха да претърсят лодката, щяха
да ги придружават със свои катери по езерото, на брега щеше да има дори хеликоптер, но
никой нямаше да успее да открие водолазния му костюм. С помощта на въжето, което
държеше мрежата затворена, Кърт завърза скутера и напъха края му също под тръбата.
Отблъсна се от дъното и преди да достигне до повърхността, погледна надолу да види
каква работа е свършил. После премисли и се върна да натрупа малко камъни около костюма
си. Животът му щеше да зависи от сигурността на скривалището и той не искаше някой
тийнейджър случайно да открие оборудването, докато се гмурка край водопроводната тръба в
опит да впечатли гаджето си. Кърт бе сигурен, че никой няма да скача без водолазен костюм
на дванайсет метра дълбочина, но кой знае? Всичко можеше да се случи.
Най-после доволен от свършеното, той увисна в удивителната зелена вода между
водопровода и лодката си. Включи GPS с размери на малка табакера и установи позицията
си. Когато се върна при лодката, изтри лицето си, вдигна котва и се отправи на юг. С
помощта на прецизните си измервателни уреди той отбеляза едно място на около пет
километра разстояние, където водата имаше дълбочина само петнайсетина метра. Обви
парче найлон около петнайсеткилограмовата тежест, прикрепи я до втория скутер и другата
кислородна бутилка. После остави обратно водолазния си костюм, хвърли апарата,
кислородната бутилка и тежестта зад борда и ги последва. Когато мехурчетата от скока му
във водата се разнесоха, Кърт изпусна въздуха от горната част на водолазното си облекло и
бавно заплува надолу към дъното след екипировката. На дълбочина шест метра видя
оборудването си спокойно да лежи на каменистото дъно. Огледа се. Виждаше се само
светещата на слънцето повърхност и гладките камъчета на дъното на езерото. Докато
плуваше, той отбеляза местоположението им на GPS.
Тъй като цялата подводна апаратура работеше на батерии, всеки апарат имаше обхват от
около пет километра. След още три спирания и нагласявания, Кърт имаше вече пет
комплекта на дъното, така че разполагаше с възможност да премине почти цялото езеро под
вода. Това беше възлов момент от плана му да убие президента от близко разстояние и после
да изчезне. Щеше да изчака да започнат риболова, за да приспи вниманието на агентите в
придружаващите ги катери. Най-вероятно те щяха да се отпуснат под лъчите на следобедното
слънце, успокоени от красивата гледка. Ще измъкне пистолета от скривалището, ще изпрати
един куршум в мозъка на големия човек и ще скочи зад борда, преди агентите да се усетят.
Скутерът бе много важна част от апаратурата, защото Кърт знаеше, че само за няколко
минути от хеликоптера щяха да изпратят водолази по следите му. Ала той беше сигурен, че
ще разполага с достатъчно време, за да надене бутилката с кислород и да затвори ципа си
далеч от местопрестъплението и много преди да пристигнат леководолазите. Знаеше също
така, че Националната служба за сигурност можеше да наблюдава всичко със спътниците, от
където се правеха снимки с инфрачервени лъчи, които, обаче, не можеха да проникнат и на
десет метра в сравнително студената вода на езерото. Подводното бягство бе единственият
начин да се измъкне невредим, след като убие президента на Съединените американски
щати.Допълнителните кислородни бутилки на дъното на езерото бяха пълни със специална
смес, „Нитрокс 32“, която щеше да му помогне да остане под повърхността на водата, докато
се стъмни. През това време целият район на езерото щеше да бъде щателно прочистен.
Разбира се, ако знаеха как да покрият всичките шейсет и пет километра от него. Първо щяха
да се питат какво точно е станало. След като застреля президента, Кърт щеше просто да
изчезне зад борда. Екипировката му лежеше дълбоко под водата, така че никой нямаше да
може да го види под повърхността. Агентите в придружаващите катери, които нямаше да се
втурнат на помощ на президента, щяха да чакат Кърт да се появи на повърхността. Имаше
голяма вероятност един-двама да стрелят във водата и това можеше да ги накара да помислят,
че са го улучили и той лежи мъртъв на дъното.
Объркването, което щеше да последва, спускащата се нощ и дългата брегова ивица щяха
да му осигурят добра възможност да се провре през всяка бариера, поставена от службите, да
се придвижи с кола до северната част на щата, да проникне в Канада по страничните пътища
и да отлети на борда на чакащия го самолет чак в Швейцария. Кърт сам бе уредил и предал
документите на полета. В градчето Бедфорд близо до Монреал имаше малко летище, от което
излитаха множество частни реактивни самолети в различни посоки на света. Едно от
нещата, които Кърт направи през изминалите няколко седмици, бе да създаде канадска
корпорация извън Монреал, да продаде самолета си на същата тази компания и да уреди
придвижването му до летището в Бедфорд.
Самолетът му се управляваше изключително лесно. Кърт, който бе получил разрешение
да пилотира още в началото на своята кариера като бизнесмен, бе купил този самолет и бе
накарал пилота си, Боб Браун, да го научи да лети на него. Тъй като всичко в кабината бе
напълно автоматизирано, пилотът контролираше само придвижването по пистите и от време
на време самото излитане. През останалото време Кърт трябваше само да програмира
апаратурата и да поддържа връзка с въздушния контрол на всеки четирийсет и пет минути.
Той сканира бреговата ивица. Не познаваше добре южния край на езерото. В тази си
част то беше дълбоко и тясно. На места дълбочината достигаше триста метра, а ширината му
беше едва осемстотин метра от единия бряг до другия. Тъмнозелените склонове в южния
край на езерото бяха стръмни и непристъпни. Там къщите бяха по-малко на брой и на доста
голямо разстояние една от друга за разлика от гъсто населената северна част. Сякаш имаше
две съвършено различни езера: северното, заобиколено от закръглени планини, плавно
спускащи се склонове и мандри и южното — уединено като езерата в крайната северна част
на страната.
На запад се диплеха гъсти гори и достигаха далечните ридове и Тресавището на
мечките, ненаселен национален парк на юг от малкото селце Ню Хоуи. Именно там Кърт
щеше да скрие черния си мотоциклет марка БМВ R1150 GS, който държеше в ъгъла на
четириместния си гараж. Това беше голяма и бърза машина, за която пътищата нямаха
никакво значение. Беше се снабдил с мотоциклета, за да задоволи каприза си и го караше
само когато ходеше в дълбоката провинция. Джил отказваше да се вози на задната седалка.
Сега Кърт щеше да се възползва от него, за да избяга. Можеше да го кара из горите, да навлезе
навътре във вечнозелените дебри, недалеч от мястото, където паркираха колата, за да отидат
до ски пистите, в редките случаи когато идваха в Скейнитълс през зимата.
Нямаше намерение да отиде с него чак до Канада, но затова пък лесно можеше да го
скрие, когато пристигне при автомобила си, който го очакваше зареден с гориво и продукти
на паркинга Уол-Март в Обърн. С него можеше да пътува по немаркираните селски пътища,
през гори и поля, за да избегне бариерите, поставени от преследвачите му. Единственият
въпрос беше как най-добре да се спусне по стръмния склон в непрогледната тъмнина.
Не след дълго Кърт се озова в землището на фермата на Ман. Смътно помнеше, че я бе
забелязал преди и то само защото посипаният с чакъл път изглеждаше тъй вълнуващ и тъй
далечен. По-голямата част от хората, които си правеха труда да се захванат и завършат
начинание с подобна важност, го правеха, за да дадат добро лице на езерото. Ала не и
фамилията Ман — по брега не се забелязваха следи от живот. Там имаше само стара
подпорна стена, а от огромната върба до нея висеше дебело въже. Всичко напомняше за
недовършен офис район с изрядно павирани и електрифицирани улици, но без нито една
сграда по тях.
Мястото беше идеално като подстъп към Тресавището на мечките, докъдето Кърт
трябваше да се изкачи. На другата сутрин, докато Джил обикаля по редовния си колоездачен
маршрут, той трябваше да излезе, преди съседите да са се събудили от сън. Трябваше да
открие пътя към тресавището на дневна светлина, за да не се заблуди, когато се изкачва към
него през нощта. С помощта на прецизната апаратура, с която разполагаше, Кърт се увери, че
може да го направи. Увери се и в още нещо — че може да убие президента, а после да се
измъкне от местопрестъплението здрав и читав.
Глава 25
На следващия ден слънцето се показа като призрак на покритото с облаци и гъста
оранжева мъгла небе.
Джил и Джеремая спряха във фермата, за да се окъпят в езерото — вече трети ден, след
като го бяха направили за първи път, те прекъсваха обиколката си, за да го направят отново.
Продължаваха да пазят дистанция помежду си, което не им пречеше рано сутрин да плуват в
хладните води. Ръководеха се главно от времето. На североизток се настани особено горещ
фронт и още в шест и половина сутринта асфалтът на шосето се размекваше от жега. Затова
им беше трудно да отхвърлят спасителната мисъл да се уловят за въжето и да цопнат във
водата отвисоко.
Когато стигнаха до стария силоз, отбелязващ средата на колоездачната им обиколка,
Джил дори не си направи труда да попита Джеремая. Беше достатъчен само един
въпросителен поглед. Едрият мъж одобрително кимна с глава и тутакси забави скоростта си.
Джил също спря да върти педалите, огледа се да види дали не се задава кола, обърна
колелото и се отправи към брега. По лицата им се стичаше пот и й се струваше, че от
зачервеното лице на Джеремая се излъчва пара.
— Продължаваш ли да слабееш от колоезденето сутрин? — попита тя.
Още преди седмица й беше казал, че е отслабнал с цели пет килограма от
допълнителното натоварване с колелото.
— Не — изпуфтя той и увеличи скоростта. — Върнах си килограмите.
— Наистина ли? — учуди се Джил. — Е, физическото натоварване често повишава
апетита.
Той поклати глава и заяви:
— Не. Ям повече, но не защото имам апетит. Ям от нерви…
— От нерви ли? — удиви се тя. — Мислех те за самото спокойствие. Кое те кара да си
нервен?
Той не отговори веднага. Спря и едва тогава каза:
— Ти.
— Че защо пък ще си нервен заради мен? — попита тя.
Той погледна към нея и сви рамене. Лицето му се зачерви още повече, макар че това
едва ли бе възможно.
— Не знам. Вероятно защото много мисля за теб.
Той спря, за да си поеме дъх:
— Напоследък доста мълчиш. По-рано говореше повече. Сякаш нещо те мъчи. Това ме
изнервя… Защото не знам каква е причината…
— Е, не е по твоя вина — отвърна тя.
— Не, знам, че не е… Подозирам…
— Какво подозираш? — остро го прекъсна тя.
— Че е… заради него — бавно отговори той. — Подозирам, че си намислила нещо.
— Грешиш!
— Извинявай — сви рамене Джеремая.
— Не исках да прозвучи така, Джеремая — разкая се тя.
Движеха се един до друг и мълчаха.
— Искаш ли да карам пред теб? — предложи той.
— Защо не?
Той я изпревари и тя продължи, като се движеше плътно зад него.
Радваше, че той не се обиди от острия й тон. Всъщност беше прав — мислите й бяха
изцяло заети с Кърт. Питаше се защо е нужно да замине за Монреал два дни преди
посещението на президента. Е, тайно си мислеше тя, много скоро щеше да получи отговор на
този и на много други въпроси. Когато предишния ден се връщаше от летището, тя се отби в
ключарския магазин „Фрейдън“ в Сиракюз. На щанда стоеше същият слаб и русокос младеж,
който я бе поздравил преди няколко дни у дома им. След третата усмивка Джил държеше в
ръка дубликат от ключа за кабинета на Кърт. Сега ключът лежеше на дъното на козметичната
й чантичка и чакаше подходящото време, за да бъде използван.
Изминаха остатъка от разстоянието в мълчание, като от време на време сменяха местата
си и ту тя, ту той водеше по пътя. Когато най-после извиха по каменистата алея, която се
спускаше надолу по стръмния склон към брега на езерото, наближаваше седем и половина.
Прекосиха широкото житно поле и след малко хлътнаха в борова горичка — въздухът тук бе
хладен и сякаш по-плътен от аромата на борова смола и стъпкани борови иглички. Още
десетина минути по тясната пътека и пред очите им грейна езерото в пълния си блясък.
Джил натисна спирачката. Изпод гумите на колелото се изви прах и наоколо се
разхвърчаха ситни камъчета. Джеремая караше на пет-шест метра след нея и при шума от
спирачките й намали и спря. Тя скочи от колелото си, обърна го и го забута нагоре по
обратния път. Джеремая я гледаше неразбиращо.
— Трябва да се скрием! — разтревожено зашепна тя, а в очите й се четеше паника.
— Защо? — объркан попита той.
— Кърт! — тихо отвърна тя. — Той е тук!
Бе зърнала рибарската лодка на Кърт, хвърлила котва недалеч от брега, както и самия
него да плува усърдно към подпорната стена на плажа в имота на Джеремая. Беше сигурна,
че не я бе видял. Все още не.
— Хайде — обади се Джеремая.
Той вдигна колелото си и го понесе направо сред боровете, без да търси пътека. Джил го
последва. Едва успяха да скрият велосипедите зад едно паднало дърво и да коленичат един
до друг, когато до ушите им доехтя отчетлив шум от стъпки върху чакълестата настилка на
пътеката.
Джил надникна зад дънера. Коленичила във влажната сутрешна пръст, тя напрегна очи и
различи фигурата на Кърт, който се изкачваше по склона. Лицето му бе мрачно. От него се
стичаше вода и докато вървеше, той съсредоточено разглеждаше нещо в ръката си.
Джил трепереше.
— Но какво прави? — обезпокои се тя.
Чувстваше дълбока вина и безпокойство. Хвърли поглед към Джеремая, който
развързваше спортните си обувки.
— Ще разбера — прошепна той и се надигна от посипаната с борови иглички земя.
Джил с две ръце сграбчи огромната му длан:
— Къде отиваш? Ще те види!
— Дори да ме види, какво може да ми каже? — отвърна спокойно Джеремая. — Той не
ме познава. Земята е моя…
Младият мъж пъргаво се завтече през дърветата въпреки огромното си тегло. Джил
остана сама. Почувства се гузна от реакцията си при вида на Кърт, която недвусмислено
говореше, че може би прекрачва някакви морални граници. Още от самото начало му бе
казала за Джеремая. Той я бе посъветвал да продължава да се разхожда с него и тя бе сторила
тъкмо това, нищо повече. Защо тогава я обзе паника? Може би защото да караш колело и да
плуваш на уединено място в езерото бяха две съвършено различни неща? Или защото някъде
дълбоко в себе си усещаше, че чувствата, които изпитва към Джеремая, не са чак толкова
безобидни?
Не, не беше от това. Тя обичаше Кърт, наистина го обичаше. Да, харесваше Джеремая, но
и останалите го харесваха. Отношението й към Джеремая бе напълно платонично. Тя нямаше
намерение да се разделя с Кърт. В момента му беше тежко. Потайността му я потискаше, но
и през ум не й минаваше да го изостави. Дълбоко в сърцето си Джил му беше вярна и
искрено вярваше, че нещата помежду им ще се оправят. Разбира се, Джеремая бе прекрасен
човек. Той заслужаваше да има силна и искрена връзка с жена. Но не беше тя жената.
Мислите се блъскаха в главата й и тя се улови, че от напрежение хапе устни.
Нетърпеливо се придвижи в посоката, в която бе изчезнат Джеремая. Когато наближи
края на гората, го забеляза да се връща и спря.
— Мина през нивата, влезе в гората и се изкачи право на върха — задъхано обясни
Джеремая. — Стори ми се, че се е запътил към Тресавището на мечките. Ако ще се връщаш,
трябва веднага да тръгваш. Аз ще го проследя. Не се тревожи, няма да ме забележи. При това
гората е моя. Знам, че ти приличам на мечок, но щом мога неусетно да се промъквам до
дивеча, бъди сигурна, че никакъв нюйоркски богаташ няма да ми се опре.
Джил тъжно го погледна.
— Не исках да те обидя — тутакси съжали той. — Тръгвай. Не се притеснявай. Искам
само да видя какво ще направи. Мисля, че не ни видя.
— Сега не — прошепна тя, докато се придвижваше към скритите велосипеди. — Но
може да ни е зърнал преди това, иначе защо ще идва насам?
— Наистина не знам — отвърна Джеремая и угрижено свъси дебелите си вежди. — Ти
върви, а аз ще направя, каквото мога.
— Ще ти се обадя — предупреди го Джил и изправи колелото си. — Вкъщи ли ще си
бъдеш?
— Имам работа на полето, но ще си взема клетъчния телефон — отвърна той.
После се наведе и се взря с присвити очи през дърветата, натам, накъдето бе изчезнал
Кърт.
— Излез на пътя и ще ме видиш да навлизам в гората от другата страна на пшеничената
нива. Ако се е отдалечил достатъчно, ще ти махна с ръка и ти ще продължиш. Ако се връща
обратно, ще кръстосам ръце и ти ще се скриеш сред боровете. Разбра ли?
Джил кимна:
— Имам чувството, че върша нещо нередно, а не би трябвало. Ти как мислиш?
— Разбира се, че не — насмешливо й отговори той. — Хайде, тръгвай вече.
Джил го гледаше как върви с дълги крачки по полето, как стъпва с огромните си боси
крака върху сухата земя. Спомни си големите жълтеникави мазоли по стъпалата му, когато бе
събул обувките си, преди да се хвърли във водата. Тя избута велосипеда на чакъла и зачака в
края на гората. Не можеше да се отърси от тягостното усещане за вина. Джеремая се стрелна
в гората за миг, после се появи отново и неистово замаха с ръце, преди отново да се шмугне
между дърветата. Джил възседна колелото си и се понесе към къщи.
Макар разходката да се бе проточила доста дълго под жаркото слънце, силите не я бяха
напускали. Мозъкът й се разкъсваше от още един въпрос: какво върши Кърт и с каква цел? На
всяка цена щеше да намери отговора на съмненията и подозренията, които я тормозеха през
последните седмици. Имаше намерение да вкара в действие ключа, с който разполагаше, за
да разкрие тайните, които годеникът й криеше в кабинета си.
Глава 26
В крака на Кърт се бяха забили няколко къпинови клонки с остри като игли бодли и той
изруга на глас. В нощта на убийството щеше да измине целия път догоре с водолазния си
костюм. Но в момента бе само по бански гащета, влажна тениска и черни найлонови обувки
за плуване. Погледна GPS-а в ръката си. То сочеше не само местонахождението му в гората, а
и къде се намират пътищата, водещи в нея и мястото, където щеше да скрие мотоциклета си.
Без него нямаше да има никакъв шанс. На няколко пъти трябваше да се свива на две, докато
се движи, но най-после стигна до хладен, покрит със зелен мъх ручей, който го отвеждаше в
правилната посока. Отбеляза мястото на GPS-а, като си напомни отново да го огледа.
Трябваше да заобиколи малък ловджийски бивак, но когато го отмина, ручеят го отведе
до голям ски влек. Беше обрасъл с трева до кръста и по краката на Кърт се посипа дъжд от
узрели семена. Но преминаването не беше трудно и до боровете, между които щеше да скрие
мотоциклета си, оставаше само един завой. Нямаше представа, че работата, която вършеше,
ще му отнеме толкова много сили и време в лятната жега. Ала когато подготви всичко и
отбележи важните пунктове на електронното си апаратче, щеше лесно да ги открие, когато
му потрябват.
Отбеляза и последните данни и без повече да се бави тръгна назад. Обратният път щеше
да му е по-лесен и щеше да му даде възможност да опознае местността още по-добре. Спря
на края на подпорната стена и започна да изучава езерото. Лодките сновяха напред-назад на
редовни интервали от време. Кърт беше мръсен, потен и покрит със семенца и тръни. Той се
хвърли в хладната вода и на мига изпита чувство на облекчение. Заплува с широк замах към
лодката си. Преди да се качи на близката платформа, той се гмурна под водата, за да се
измъкне по-лесно от тениската си.
Освободен от влажната й памучна прегръдка, той заслони очи с ръка и се взря през
бляскавата зелена повърхност на водата към дъното. Изпита неприятно чувство като си
представи как ще се спотайва на петнайсет метра дълбочина, където водата е с температура
не повече от десет-дванайсет градуса, сам в тъмнината, докато десетки служители от
охраната претърсват района и го търсят. Мисията му щеше да бъде изключително трудна и за
първи път той се усъмни в успеха си.
Качи се бавно на борда, избърса се с хавлията и си навлече сухи дрехи. Докато се
преобличаше си помисли какво бе заложил. Ако не изпълнеше плана си, смъртта на Колин
щеше да остане неотмъстена. Тази мисъл го тласкаше да продължи напред, дори да
допуснеше, че няма да му се удаде да избяга след убийството. Макар изтръпнал от мъка и
отчаяние от загубата на единствения си син, изпитваше силно желание да живее. Мили боже,
той обичаше Джил и се надяваше да бъдат щастливи заедно! Но въпреки това не можеше да
отпъди усещането, че чувствата му към нея бяха започнали странно да избледняват през
последните няколко седмици. Енергията, която хвърли по организирането и
осъществяването на отмъщението, сякаш бе източила психичните му сили докрай и той не
можеше да чувства нищо към никого.
Изтощен и потиснат, Кърт включи двигателя и лодката запърпори към северния край на
езерото. Той нито виждаше прекрасния пейзаж, огрян от лъчите на слънцето, нито усещаше
лекия ветрец, който носеше облекчение от летния зной. Привърза лодката за кея и закрачи
без да се обръща по пътеката към къщата. Слънцето се залепи за гърба му. Дори високите
сенчести дървета не бяха в състояние да го защитят от лепкавата горещина. Когато влизаше в
кухнята, над главата му шумно прелетя скакалец. Животът си течеше. Озърна се, но вътре
нямаше никой. Предположи, че Джил не се е върнала от разходката си, а Клара вероятно бе
отишла да пазарува.
Тъкмо се канеше да се качи по черните стъпала, за да отиде да се преоблече, когато дочу
шум откъм библиотеката. Влезе на пръсти във всекидневната и се отправи към кабинета си.
Сърцето му тревожно бумтеше. Застана пред затворената врата и се заслуша. Спомни си за
агентите от тайните служби, които го бяха посетили само преди няколко дни. Прерови в ума
си всичко, за да открие пропуск или някоя грешка, която вероятно бе допуснал, или
телефонен разговор, който са подслушали, след като се бяха договорили за разходката с
президента. Ако изобщо искаха да го наблюдават, нямаше да започнат толкова рано.
Сепна се при мисълта за Дейвид Клейборн. Но ако Клейборн желаеше да предприеме
действия срещу него, те нямаше ли да му послужат като предупреждение? След случилото се
в Националната галерия и после пред фургона на Лийна Вентоун, едно предупреждение от
страна на стария приятел бе напълно разумно. Дори да го заподозре, едва ли щеше да се
намеси. Може пък да е премислил и да е променил мнението си за професията. Може да му е
разказал всичко това само и единствено за да го наблюдава и да осуети всеки опит от негова
страна да посегне на президента.
През вратата на библиотеката Кърт дочу шум от прелистване на документи. Долу, в
лодката, бе оставил пушката си. Хрумна му да си плюе на петите и да избяга. Но вместо това
той без да мисли леко открехна вратата и погледна през пролуката.
— Хей!
Гневният му вик проехтя като изстрел. Той се мушна в стаята и онова, което видя, го
разяри още повече.
— Какво, по дяволите, правиш тук?
Джил вдигна посивялото си от ужас лице към него. Беше стиснала устни, ала
изписаният в очите й страх отстъпи място на бурен гняв и тя го погледна с присвитите си
очи.
— Не това е въпросът — изстреля в отговор тя. — Въпросът е какво, по дяволите,
правиш ти?
— Ти… — озъби се Кърт и хвърли поглед към поверителната информация на бюрото му,
която тя бе вече преровила из основи.
— Да! — дръзко заяви тя. — Знам всичко, Кърт. Сега разбирам защо ме молеше да
тръгна за Монреал. Знам и защо трябва да заминем оттук… Като се порових из тези листи
тук получих отговора на много въпроси.
Тя държеше в ръката си папка, пълна с документи. В тях нямаше нищо специално, ала
Кърт знаеше, че тази жена е достатъчно умна и подготвена, за да разбере какво точно се
готвеше да извърши.
Колебливо пристъпи към нея, но гневното изражение на лицето й го спря. В душата му
се рояха противоречиви чувства. Ала гневът му взе превес. Тя не можеше да го спре! Нямаше
да го направи. Той щеше или да убие Келвин Паркс, или да умре. Ами ако тя го предадеше?
Това щеше да е равно на смърт.
— Какво ще правиш сега? — попита той.
— Ще те спра — развълнувано отвърна тя. — Не можеш да го направиш.
— Мога — мрачно каза той. — Мога и ще го направя.
— Няма да ти позволя, Кърт — настояваше тя и от очите й започнаха да се стичат сълзи,
а устните й затрепериха. — Не мога да те оставя да се самоунищожиш. Осъзнаваш ли какво
искаш да сториш? Това е лудост.
— Ако ме спреш, наистина ще ме унищожиш. — В очите му се четеше гняв, а в гласа му
прозвуча нотка на безумие. — Не го ли разбираш? Не виждаш ли какво става с мен?
Той вдигна ръце във въздуха.
— Ако не го направя, ще умра! Не мога да се отпусна, не мога да мисля, дори не съм в
състояние да чувствам. Не и с това вътре в мен! Трябва да убия този човек, Джил. Той уби
моето момче.
— Той уби момчето на Ани! — избухна тя. — Боже мой, нима не ме разбираш? Нима не
ме познаваш?
Кърт усети, че в душата му нещо се опъна, сякаш озлобено куче се дърпаше от каишката
си и всеки момент щеше да се откъсна от нея и да го разкъса. От силното напрежение
започна да трепери.
— Няма да замина с теб, Кърт — заяви предизвикателно Джил и тръсна глава.
За миг той забрави всичко друго. По гласа й разбра, че тя говори напълно сериозно и за
първи път осъзна колко много означаваше тази жена за него.
— Не говори така — отчаяно произнесе той. — Не казвай, че няма да бъдеш до мен,
Джил. Имам нужда от теб. Обичам те. Трябва да го направя. Наистина.
Тя се взря в него.
— Знам, че не разбираш, но се опитай да си го представиш — продължаваше той с
умолителен глас. — Представи си, че си имала момче и са го убили — заради нищо, просто
ей така, премахнали са го! Помисли си за Колин! Спомни си какво момче беше!
— И си въобразяваш, че ако убиеш някого, нещата ще се подредят? — разпалено го
попита тя. — Въобразяваш си, че по този начин ще го върнеш? Кърт, недей. Трябва да
разкажеш на хората какво се е случило. Съществуват закони. Убиецът ще бъде наказан. Но
ако се опитат да изпълниш плана си, с живота ти е свършено. С нашия живот ще бъде
свършено. Ще отидеш в затвора, Кърт. Ако преди това не те убият. Как си могъл изобщо да
мислиш за подобно нещо? Тъкмо ти! Нима не осъзнаваш безумието на решението си? Става
въпрос за живота на президента!
— За него не важат никакви закони — с горчивина изрече той. — Толкова си наивна! Та
това е президентът на Съединените щати! Господи! Нима наистина си мислиш, че ще бъде
наказан за постъпката си? Нищо не знаеш. Забравяш, че всичките им игри са ми известни.
Той може да прави, каквото си иска. Но няма да ме заловят — добави дръзко Кърт. — Няма!
Това е моята игра. Аз съм създал правилата й.
Джил замълча за миг, после безстрастно заговори:
— Господи! Та ти вярваш на всяка своя дума, нали?
В стаята настъпи тишина.
Накрая Джил мрачно поклати глава:
— Не, Кърт. Няма да стане. Аз няма да участвам в това. Не ми пука за Келвин Паркс,
нищо, че е президент. Не съм чак такава патриотка. Но ти грешиш. Познавам те, Кърт.
Познавам те по-добре, отколкото мислиш. Ще отидеш в затвора, Кърт. Дори да успееш да го
убиеш, ще те тикнат в затвора. Не можеш да го избегнеш. Никой никога не е успял да го
избегне. И макар да те обичам, не мога и не искам да те подкрепя… Съжалявам.
Тя внимателно остави документите на мястото им върху писалището и тихо излезе от
стаята. Кърт не помръдна. В душата му бушуваше буря. Той се вслушваше в тишината. Когато
тя заслиза но стълбите, той отвори уста, за да извика, да я спре, но от гърлото му не излезе и
звук. Чу я как отвори външната врата и шумно потегли с малката кола, която й бе подарил за
рождения ден преди около година.
Шумът от заминаващия автомобил постепенно заглъхна и се изгуби нагоре по алеята.
Кърт се чувстваше така, сякаш някой бе изсмукал вътрешностите му. Празнотата в душата му
бе тъй осезаема, че дори не почувства болка. Вместо това усети някакво странно облекчение.
От плещите му се свлече тежко бреме. Нямаше повече да се тревожи за Джил. Сега беше сам
— машина, сееща смърт, която знаеше и можеше да вземе живота на най-важния мъж на
планетата. Нямаше да се притеснява, че Джил може да го издаде. Нямаше да го направи. А
дори да го стори, той пак не можеше да спре. Щеше да продължи според плана си. И тъй като
Джил вече не влизаше в сметките му, нещата ставаха много по-лесни и много по сигурни.
Нищо не можеше да го спре.
Глава 27
Рийвс караше със замъглени очи по шосе №20 към Обърн. Беше гореща ранна вечер.
Преди години градът се гордеел с търговското си пристанище, докато сега най-голямата
забележителност бе строго охраняваният затвор. Много от модерните навремето сгради,
свидетелстващи за достолепието на отдавна отминалите дни, бяха превърнати в жилища,
обитавани от любящите семейства на затворниците от южната част на щата. Рийвс не бе
посещавал по-изисканите райони на града, не бе виждал къщите край езерото, той не
познаваше славната история на това място. Знаеше само светофарите, магазинчетата,
мръсната си стая в хотела и една малка гостилница недалеч от затвора, където предлагаха
мексиканска храна.
Рийвс нямаше представа защо предишната нощ партньорът му не го бе сменил. По
всичко личеше, че става нещо нередно и това бе видно от факта, че приятелката на Кърт,
хубавото маце, набързо се бе изнесло от дома му. Усещаше, че това предвещава беди. Излезе
от колата си и спря, за да извади дъвката от устата си и да я залепи върху дръжката на
съседната кола. Навик. Докато се качваше по стълбите, той се усмихваше доволно,
тананикаше си любимата мелодия и се питаше по чии ли ръце щеше да полепне дъвката му.
Когато отвори вратата, свързваща двете съседни стаи, и видя туловището на Вейнкрофт
превито над старата избеляла чанта, където прилежно подреждаше бельото си, той се обърка.
— Какво става? — попита Рийвс.
— Пускаме кепенците — кисело процеди Вейнкрофт.
Беше облякъл шорти и поло. Прасците изпъкваха под крачолите на бермудите му като
малки дини.
— Защо? — удиви се Рийвс.
Вейнкрофт сви рамене. Яките мускули около врата му се повдигнаха като палешници.
— Шефът каза „край“. Спомена нещо за военните и че сега бил техен ред. Всичко щяло
да стане на точното място и в точния час. Все едно нищо не се е случило.
При тези думи Вейнкрофт го погледна злобно и додаде:
— Шефът ми каза да ти предам това.
Малките му черни очички, които гледаха през повечето време злобно, бяха поставени
близко до основата на носа му и хората лесно се стряскаха от изражението на лицето му. Ала
Рийвс знаеше, че в момента партньорът му е ядосан. Гневеше се на правителството и на
целия свят. Ругаеше, без да му мигне окото. Но все някой трябваше да бъде старшият и Рийвс,
който бе близо двайсет години по-възрастен от него, бе поел тази роля.
Рийвс не се смяташе за по-висшестоящ от Вейнкрофт. Бе твърде предпазлив, за да
претендира за това.
Той уважаваше партньора си, неговите умения, придобити по време на службата му като
рейнджър и воинската му биография, независимо от начина, по който бе изхвърлен от
армията. Рийвс знаеше колко е трудно да се спазват правилата, написани от очилатковци зад
тежки бюра, когато се сблъскаш лице в лице с действителността. Единственото
престъпление на Вейнкрофт беше, че се бе оставил да го заловят. По време на войната в
Залива не беше толкова необичайно да се стреля по иракски затворници. Проблемът на
Вейнкрофт беше, че взводът му го бе извършил далеч от Америка. Рийвс знаеше как стават
тези неща. Казано честно, едва го понасяше, но причината не бе в това, че го бяха изхвърлили
от армията.
В отговор на непристойното му поведение към него, Рийвс сви гневно устни, но не каза
нищо. Репликата, „все едно нищо не се е случило“ не заслужаваше коментар.
Рийвс беше професионалист. Знаеше, че онова, което вършат остава дълбоко
законспирирано, сякаш наистина никога не се е случвало. Бе прекарал по-голямата част от
живота си да прави неща, които „никога не са се случвали“, а тази задача бе най-важната от
всички. Можеше да си представи какво щеше да последва, ако този тип, Кърт Форд, наистина
успее да убие президента. При мисълта за това той поклати глава и цъкна с език. Спомни си
историите, които бе чувал от стари ветерани от военното разузнаване за ФБР и как очаквали
президентът Кенеди да си го получи. При тази мисъл поклати глава и усети, че Вейнкрофт
му хвърля въпросителен поглед. Рийвс обаче не му обърна внимание. Имаше намерение да
покаже на младото биче как може да пази тайна. Щеше добре да се позабавлява за негова
сметка.
Това си беше черен хумор. В този Форд имаше нещо — в начина му на говорене, в
поведението му, дори и в работата му, което караше Рийвс да го взема на сериозно. Ако
изобщо някой би могъл да убие президента, трудно можеше да се намери по-добър кандидат
от Форд. Какво бе заявил на приятелката си? Че това е неговата игра.
Рийвс се надяваше отговорните лица по този случай да знаят с какво са се заели. Ако
някой си направеше труда да го попита, щеше да го посъветва веднага да елиминират този
тип. Късно през нощта тънка игла в малкия мозък и готово — сърдечен инфаркт. Най-
лесният начин да се справят с него, при това всички го знаеха. Ала Рийвс харесваше работата
си и не искаше да я загуби, като съветва хората „горе“, как да вършат своята. Успехът му се
дължеше на факта, че умее да държи устата си затворена и да изпълнява стриктно
поставените му задачи.
Смяташе да каже нещо в този смисъл на Вейнкрофт и дотам със старшинството. Но от
партньора му се излъчваше горчивина и озлобление и най-малката забележка щеше да
подпали искрата в него, а Рийвс нямаше сили за това. Ето защо той кимна жизнерадостно с
глава и влезе в стаята си. На прага се обърна и тайнствено изрече:
— Не бързай да си прибираш багажа. Случи се нещо и може пак да им потрябваме.
Вейнкрофт му хвърли гневен поглед, но затърси очите му, за да разбере нещо повече.
Рийвс, обаче, мълчеше. Той затвори плътно вратата и преди да вдигне телефона, завъртя
ключа. Набра номера за спешни случаи и натисна кода за безопасен достъп.
— Аз съм — каза той.
— Преди малко наредих да се избягват всякакви контакти — чу той безизразния глас от
другата страна. — Не се ли видяхте с Вейнкрофт?
— Годеницата му знае — премина направо на въпроса Рийвс. — Откри документите в
кабинета му и ги прочете. Той я завари там и тя не скри, че планът му й е известен. Скараха
се и тя се изнесе.
— Къде, по дяволите, отиде? — попитаха от другата страна.
Сега гласът издаваше безпокойство и Рийвс се попита дали разговаря със същия човек.
До този миг чувствата не влизаха в сметките им.
— Нямам представа — все тъй спокойно отвърна той.
Беше свикнал с мръсотията, която щеше да последва, но нравилата му бяха добре
известни. Стриктно се придържаше към заповедите. Шефовете непрекъснато настояваха да
проявяват инициатива, ала Рийвс знаеше, че инициативата е опасно нещо — тя можеше да го
изхвърли от играта.
— Трябваше да я проследиш. Не ти ли дойде наум?
— Не, разбира се — отвърна Рийвс. — Беше ми наредено да седя на място, да слушам
всяка изречена дума и да наблюдавам всяко негово действие. Ако бях тръгнал след нея, щях
да наруша заповедта.
От другия край на линията се чу тежко пухтене, после настъпи тишина. След малко по
жицата дойде:
— Можеш ли да я откриеш?
— Не знам — усъмни се Рийвс. — Не съм мислил. Няма да е лесно. Нямам представа
къде може да е.
— Е, как е възможно, след като наблюдаваш къщата от седмици? — сряза го шефът.
— Защото изобщо не обръщах внимание на онова, което върши тя. Не ни беше
заповядано да я наблюдаваме. Наредихте ни да се съсредоточим върху него и да си отваряме
очите на четири за всичко, което става около къщата. Виждал съм я да излиза много пъти, но
нямам представа къде е ходила. Не е разговаряла по телефона с никого, като изключим
някаква нейна приятелка в Ню Йорк. Да ти кажа честно — продължи Рийвс, като си спомни
сладостните мигове, когато насочваше бинокъла си към полуголото й тяло, изтягащо се край
езерото, — изглежда е от самотните.
— Какво каза, преди да излезе?
— Не много — отвърна Рийвс и дълбоко се замисли. — Заяви му, че ще го хвърлят в
затвора. Макар да не уточни, че тя ще го издаде. Каза, че не е кой знае какъв патриот, но че
няма никакво намерение да участва в плановете му. Предполагам, че просто иска да изчезне
от полезрението му, докато всичко свърши.
— Положението ти не предполага да правиш предположения, не мислиш ли?
Рийвс не отговори. Настъпи тишина.
— Намери я — нареди най-после шефът. — Прави, струвай, но я намери. В момента
контролираме обекта, но ти трябва да потърсиш жената. Вероятно той ще се опита да се
свърже с нея, или пък тя с него.
— А като я намерим? — попита Рийвс.
— Тогава — отново снижи тон шефът и всякакво чувство изчезна от гласа му, — много
тихо ще направиш онова, което вършиш най-добре.
Заповедите винаги идваха по един и същ начин. Просто му нареждаха да направи онова,
което върши най-добре. Намекът бе толкова силен, че му действаше както физиологично,
така и емоционално. Сърцето му силно заби, а косата на главата му се изправи. Току-що му
бяха наредили да извърши убийство.
Глава 28
Джеремая се удиви. Джил се появи изневиделица в малкия си автомобил без
диамантения си пръстен на ръката и го попита дали може да отседне при него. Той обаче
беше достатъчно умен да разбере, че тя няма предвид нищо повече от приятелска помощ.
Все пак се надяваше, че каквото и да преживява тя, то скоро ще премине и той ще бъде
мъжът, на когото тя ще се опре — не веднага, разбира се, и не поради липса на избор, а
съвсем съзнателно. Той бе на нейната възраст и също мечтаеше да създаде семейство. От
известно време си мислеше за това. Беше се влюбил неочаквано и страстно и против
всякакво чувство за приличие можеше категорично да заяви, че дори мъничко се радваше от
появилите се проблеми във връзката й.
Той искаше да я направи щастлива и бе убеден, че може. Не бе в състояние да й
предложи работа в компания за високи технологии, но познаваше някои учени в областта,
които работеха за Уелч Алин, едър производител на медицинска апаратура в Скейнитълс.
Беше сигурен, че човек с нейната квалификация винаги ще е добре дошъл там. Дори можеше
да се спазари с брат си да откупи фермата.
През следващите няколко дни Джеремая продължи да се надява. Беше по-зает от
обикновено, защото денят на президентското посещение наближаваше. Местната полиция
вземаше дейно участие в засилването на предпазните мерки и в блокирането на пътищата, по
които щеше да премине президентът, а между тези му задължения и работата на полето по
прибиране и балиране на сеното той почти нямаше време за гостенката си. Ала когато й
обърна повече внимание, дълбоко съжали. Тя го помоли да й покаже къде бе ходил Кърт,
когато го бе проследил до Тресавището на мечките. Откриха скрития там мотоциклет и
Джил настоя да не го докосва. Въпреки това, стана му ясно, че разкритието дълбоко я
разтревожи.
Тя се държеше така, сякаш бе в траур. Почти не говореше, а понякога Джеремая я
намираше подгънала крак под себе си, да седи и да се люлее на люлката зад къщата. Често
виждаше по лицето й следи от сълзи, а книгата, която лежеше разтворена до нея —
недокосната.
В такива случаи той само й кимаше с глава и отиваше в плевника, сякаш и без това бе
тръгнал за там. Не му даваше възможност да поговори с нея. Една сутрин го попита дали
може да я отведе на мястото, където Кърт бе отишъл в деня, в който го бяха видели. Другите
й въпроси бяха прости и се ограничаваха до битови неща, като например къде държи
миксера, за да направи палачинки или какво би искал да му приготви за вечеря. Гледаше на
готвенето като на нещо, за което сякаш предварително се бяха уговорили.
Когато се хранеха, Джил тихичко го разпитваше за работата му на полето или за
последните новини, свързани с президентското посещение. Не го предразполагаше да й
задава по-лични въпроси и колкото и да бе странно, Джеремая с радост остави нещата
такива, каквито бяха. Живееше като в сън: тя бе до него, тихо се движеше из къщата като
красив призрак и той не искаше да се събуди.
Отиде толкова далеч, че дори се обади на снаха си и й каза да не изпраща племенницата
му във фермата в неделя. Джеремая се разкъсваше, защото част от него искаше момиченцето
да дойде, както и брат му и снаха му, за да се запознаят с Джил. Копнееше Джил да види
племенницата му. Но накрая разумът победи. Знаеше, че брат му и снаха му едва ли щяха да
разведрят Джил. Познаваше ги твърде добре. Нямаше да минат и десет минути и двамата
щяха да започнат да я тероризират и да я разпитват за религиозните й убеждения. Затова
вместо да се чуди как да се справи със ситуацията, Джеремая предпочете да прекарат
неделята сами.
Но понеделникът се изниза, после дойде вторник и срядата не закъсня. Джеремая усети,
че нещо у Джил се е променило. Плачеше по-рядко и той често я виждаше да седи в задния
двор с взор, устремен на север, към великолепната гледка, разкриваща се пред очите й чак до
величественото езеро и околните планини. Дори когато й разказа как е стиснал ръката на
президента, когато великият мъж е минал покрай неговия пост на главната улица в центъра
на града, тя го гледаше с разсеян поглед. Така че, когато в сряда сутринта на закуска му заяви,
че има нужда от помощта му за нещо изключително важно, той изобщо не се учуди, защото с
изненада видя, че отново е сложила диамантения пръстен на ръката си.
Джеремая избърса устните си с хартиената салфетка и отстрани порцелановата чиния с
шестте пържени яйца и парчето печена шунка — закуската, която не беше довършил.
— Ще ти помогна, доколкото мога — тържествено й обеща той.
— А ако те помоля да направиш нещо нередно?
Той инстинктивно повдигна вежди. През годините в полицията много пъти бе свидетел
на неправилно следване на правилата, но не дотам, че да не се спазва законът. В него
продължаваше да живее един стар бойскаут, който винаги щеше да се шокира дори от най-
малкия намек за нещо незаконно.
— Не съм сигурен — чу се бавно да изрича той.
Сърцето му лудо биеше, а мислите му препускаха.
Въпреки думите си, дълбоко в себе си той бе убеден, че ако тя го помоли, нямаше да
може да й откаже.
— Не е нещо лошо, Джеремая — усмихна се снизходително тя. — Напротив.
— О! — отвърна той с явно облекчение. — Какво е то?
Джил опря лакти на червената карирана покривка.
Старият кухненски стол изскърца под нея. Буйните къдрици се разпиляха по раменете й,
но лицето й остана съвършено спокойно.
— Искам да арестуваш Кърт — решително произнесе тя.
— Какво?
— Няма да е истински арест — побърза да обясни тя. — Слушай, Джеремая, ако споделя
нещо с теб, ще се закълнеш ли да го пазиш в тайна?
— Разбира се — почти се обиди той.
Джил се взря в очите му с бляскав поглед и докато го гледаше, лицето й болезнено се сви
и тя каза:
— Кърт… се кани да убие президента.
Джеремая се ухили глупаво и смешно изпъхтя.
— Така е! — отчаяно повтори Джил. — Искам да кажа, че не се шегувам. Смята, че
президентът е наредил да убият сина му. Момчето беше агент от тайните служби във
Вашингтон и преди около месец и половина го намериха мъртъв в дома му. Приличаше на
самоубийство, но Кърт разкри, че не е било такова. Убили са го и са направили така, че да
изглежда като самоубийство. О, Джеремая, не съм сигурна дали президентът има пръст в
това. Вероятно наистина има нещо. Ти не познаваш Кърт и не можеш да знаеш, че той рядко
греши в такива неща. И той е работил за тайните служби. Познава…
Джеремая сведе поглед и се замисли. Вземаха се невероятно сложни мерки за охраната
на президента. Само човек, който познава подробностите отвътре, такъв като Кърт, би могъл
да се надява на успех в начинанието, което е планирал, но и тогава… После се сети за
планираната разходка по езерото и риболова. Беше го прочел във вестниците съвсем наскоро.
— Боже мой! — възкликна той.
Изведнъж всичко му стана ясно като бял ден. Той вдигна очи от масата.
— Какво искаш да направя?
— Искам довечера да отидеш в дома му и да го арестуваш — каза Джил. — Питах се как
да го спра. Не искам да се обадя в полицията или в тайните служби. Както сам можеш да се
сетиш, ще го задържат и с живота му ще бъде свършено. В кабинета му открих документи,
които ясно говорят за намеренията му. Ще отиде в затвора, Джеремая, ще го затворят до края
на дните му. Затова искам да го спра — продължи тя, — без някой да разбере. Мислех си, ако
го хванеш и го доведеш тук, ако можеш да го задържиш само за един ден, той ще пропусне
риболова. Президентът ще отпътува на следващия ден. Кърт няма да има друга такава
възможност и ми се струва, че след време ще осъзнае колко налудничава е била идеята му.
— Период за отрезвяване — кимна с глава Джеремая и веднага се почувства като глупак,
който иска да мине за голям умник.
— Да — съгласи се Джил. — На това се надявам.
— Но как да го арестувам и да го доведа тук? — попита Джеремая. — Това е… това е
незаконно, нали? Все едно да го отвлека.
— Вярваш ли си, Джеремая?
Очите й блестяха от вълнение. Тя се протегна през масата и хвана огромната му длан.
— Разбира се — прошепна той.
— Той няма да предяви обвинение срещу теб — увери го тя. — Няма да го направи.
Никой няма да знае освен теб, мен и него. Но трябва да бъдеш сам и много внимателен. Може
да се съпротивлява. Ще се наложи да го изненадаш.
— О, ще го хвана — отвърна Джеремая, убеден във физическото си превъзходство над
останалите мъже. — Ще застана до вратата и преди да разбере какво става, ще му надяна
белезниците.
— Може да го направиш още довечера — посъветва го Джил. — Цялата прислуга се
прибира през нощта у дома си. Ще бъде сам.
— Ами ако не отвори вратата, когато види полицейска кола? — попита Джеремая.
— Ще отвори — успокои го Джил. — Свикнал е. Знае колко много хора вземат участие в
охраната на президента по време на негово посещение. Няма да му се стори необичайно
местен полицай да се отбие и да говори с него. Ще ти отвори. Няма да се опита да бяга и да
се крие. Убеден е, че всичко ще премине като по вода и президентът ще се качи в рибарската
лодка заедно с него.
Джеремая неспокойно се въртеше на стола, който яростно стържеше по плочките на
пода. Тя продължаваше да го държи за ръката.
— Не искам да останеш тук — поклати глава той. — Не мисля, че ще е добре за теб. Той
ще излезе от кожата си и мога само да си представя как ще реагира като те види и като
разбере, че си отседнала в дома ми… Мисля, че нищо няма да се обърка, но ако стане нещо,
не искам никой да пострада. Ще му сложа белезниците на ръцете, ще го натоваря на колата и
ще го откарам в плевника. Всичко ще е наред. Но ако държиш да го направя, трябва да
изпълниш условието ми.
През ума на Джеремая преминаха всички повиквания, които бе получавал като полицай.
Когато откликваше на домашно повикване, трябваше да държи съпрузите колкото е възможно
по-далеч един от друг. Омразата и яростта се разгаряха най-силно между близки хора.
— Довечера ще отседнеш в хотел „Шърууд Ин“ — каза той. — Ще дойдеш да го
прибереш в четвъртък вечерта. Когато му сваля белезниците, всичко ще бъде вече
приключило. Той ще разбере, че няма да може да присъства на срещата с президента. Тъкмо
тогава ще имам нужда от теб — да дойдеш и да му обясниш защо сме постъпили така. Ако се
възпротиви, тогава мен ще хвърлят в затвора.
Всъщност той не го вярваше. Какво можеше да каже Кърт Форд? Че някакъв полицай е
постъпил незаконно, за да не му позволи да убие президента? Каза й го, защото искаше
Джил да осъзнае, че макар Джеремая да не иска някой да пострада, той ще направи всичко,
което тя пожелае.
— Добре — отвърна след кратко мълчание Джил. — Но ще ми се обадиш, за да ми
кажеш дали всичко е наред.
— Разбира се.
— Наистина ли ще го направиш, Джеремая?
— Да — сериозно изрече той. — Ще го направя заради теб. Още тази вечер.
Глава 29
Надвечер Кърт излезе от сайванта с лодките и отправи тревожен поглед към натежалото
тъмно небе. Сякаш облак от смог бе надвиснал над многолюден град. Листата висяха унило
по дърветата и само от време на време слаб полъх набръчкваше повърхността на езерото. На
път за вкъщи му се стори, че дочува далечния тътен на приближаващата буря.
Когато влезе във всекидневната, той отвори шкафа и включи телевизора на канала, по
който съобщаваха прогнозата за времето. Внезапно екранът стана светлочервен и звукът се
превърна в стържещ шум. Под екрана течаха надписи, които предупреждаваха местното
население, че в района ще се разрази гръмотевична буря. До тази сутрин предаваха, че бурята
е отминала на север. Сега излизаше, че фронтът й ще удари право в района на езерата, след
като се бе пренесъл от средния запад, където бе вилняло торнадо и ураганен вятър и е
паднала градушка с размери на топка за голф.
Каква щеше да бъде силата й и кога щеше да премине — тези въпроси силно тревожеха
Кърт. След предупрежденията, по време на рекламите той отиде до хладилника и си взе
кутия английска бира. Седна на ръба на масичката с чаша пенливо питие в ръка и нервно
затропа с крак в очакване на телевизионния метеоролог. С облекчение разбра, че малко след
полунощ бурята ще се придвижи над района и ще отмине. През деня очакваха да се установи
ясно и слънчево време.
Кърт стана, вдигна наздравица за непознатия метеоролог и отпи от бирата, която
направи мустак от светлобежова пяна над горната му устна. Днешната прогноза за времето
щеше да остане в историята. Кърт изключи телевизора и закрачи из помещението; после се
отправи към библиотеката. Идваше трудната част. Бе подготвил всичко, дори следобеда бе
купил прясна стръв. През последните няколко дни бе пребродил спокойните околности и бе
доизпипал пътя си за бягство; беше останал доволен от комбинацията от задни пътища и
ниви, която му предоставяше великолепна възможност да избегне преследването. Сега
трябваше само да чака и да се опита да разсъждава трезво.
* * *
Бурята връхлетя ненадейно като внезапна смърт. Изведнъж спокойствието и леността в
атмосферата отстъпиха място на поройния дъжд, ледената градушка и яростния вятър, които
заблъскаха по стените на къщата и започнаха да кършат клоните на дърветата, сякаш бяха
тънки сламки. Лампите примигаха няколко пъти тревожно и угаснаха. Кърт откри едно
фенерче в кухнята. Беше съвсем сам в къщата, но не мислеше за това. Тревожеше се да не би
бурята да попречи на плановете му. Внезапно му хрумна ужасяваща мисъл — ами ако някой
убие президента преди да се съмне? Колкото и да бе нелепа, тази мисъл подло пропълзя в
съзнанието му.
Това го накара остро да осъзнае колко важно бе за него да погледне президента в очите и
чак тогава да натисне спусъка и да го изтрие от лицето на земята. Нищо друго не го
интересуваше. Не бе говорил с Джил и по всякакъв начин отхвърляше от себе си мисълта за
нея. Бе останал насаме със страшното чудовище в душата си, което, той беше сигурен, щеше
да го разкъса на парчета в мига, в който всичко свърши и той спре да крои планове. В
момента за него нямаше значение дали ще успее да се измъкне, или не. Искаше да избяга и
щеше да направи всичко възможно, за да не го хванат, но без Джил…
В отделението за лед той намери още една кутия с бира и отново напълни високата
чаша. Седна в кухнята и се загледа към езерото и далечните планини. Зловещите синкаво
бели светлини на природното електричество се кръстосваха в небето. Появяваха се за миг и
изчезваха. Кърт седеше в тъмнината и наблюдаваше блестящото светлинно представление
отвън. От небето се изливаше пороен дъжд, а ледените парчета трополяха по покрива на
къщата. Гръмотевиците превърнаха нощта в ужасяващо бойно поле. Не след дълго пороят
утихна и се премина в леко ръмене. Но светкавиците продължаваха да осветяват небето.
След няколко секунди на Кърт му се стори, че някой тропа на вратата.
Той си проправи път през тъмните помещения, питайки се кой може да го търси в този
час и когато отвори, пред очите му се появи най-едрият мъж, който някога бе виждал.
Посетителят носеше униформа на щатската полиция и Кърт си помисли, че е дошъл да
провери дали е добре. Полицейският му автомобил осветяваше всичко наоколо в радиус от
пет-шест метра със силните си фарове.
— Мистър Форд? — рязко попита полицаят. — Ще ви помоля да дойдете с мен, сър.
Сърцето му пропусна един удар. Кърт огледа мъжа, сякаш не вярваше на очите си, после
отправи поглед в пространството около колата. Ако случващото се имаше нещо общо с
президента, нюйоркският полицай нямаше да бъде сам. Агентите щяха да са поне двама, а
наоколо щеше да гъмжи от снайперисти.
— Ще ви помоля да се обърнете и да опрете ръце на стената, сър — с леко треперещ
глас продължи Джеремая.
— Очевидно имате някаква грешка — отвърна спокойно Кърт. — Знаете ли кой съм?
Но въпреки това излезе от вратата и се обърна да вдигне ръце и да ги опре на стената
отвън. Преди да разбере какво става, полицаят закопча белезниците на китките му с
учудваща бързина.
— Хей! — извика изненадано Кърт. — Какво правите, по дяволите?
Полицаят, чието име Кърт не знаеше, го хвана здраво и го поведе по чакълестата алея,
после го набута на задната седалка на колата. Дланта му буквално погълна главата на Кърт,
когато на влизане в колата го предпазваше да не се удари в горния праг. Кърт седна объркан и
дори не помисли да се съпротивлява. Силата на огромния мъж, който го арестува, бе
непреодолима за него. Той продължаваше да мисли за утрешния риболов с президента и тази
мисъл сякаш проправяше път в хаоса, царящ в главата му, като фар в развълнувано море. Беше
сигурен, че някой някъде е сгрешил, но нямаше смисъл да се разправя с полицая и да изостря
обстановката.
Отново се върна на същата мисъл — ако го арестуваха във връзка с президента, нямаше
да изпратят щатски полицай, и то сам. Тихо се засмя, но щом завиха вляво по Уест Лейк Роуд
и се отправиха не на север към града, а на юг, внезапно смехът му секна. Кърт се опита да си
припомни дали не бе виждал полицейски участък в района, но не успя и предположи, че
отиват в Кортлънд, следващият по-голям град в южна посока.
— Това е някаква абсурдна грешка — заяви той, след като изминаха няколко километра
по мокрото шосе под светлините на далечните вече светкавици. — Ще ми подскажете ли
защо ми сложихте белезници и къде ме водите? Известно ли ви е, че утре ще водя президента
на Съединените щати за риба?
Гигантът мълчеше. Само го стрелна с поглед в огледалото за обратно виждане и отново
се съсредоточи в пътя пред себе си. На Кърт му се стори, че полицаят е малко неспокоен и
това не му хареса. Защо ще нервничи? Сърцето му се сви. Огледа вътрешността на
автомобила, за да види дали не е попаднал в клопка, ала всичко вътре говореше, че колата
наистина е полицейска.
Реши да не казва нищо повече. Нямаше смисъл. Полицаят мълчеше. Не излъчваше кой
знае какъв интелект, беше очевидно. Кърт щеше да спести въпросите си за шефа му. Но
когато автомобилът намали скорост и сви по някакъв селски път, той се изправи на мястото
си и отново попита:
— Къде ме водите?
Взеха и следващия завой и бавно се заизкачваха по чакълестата алея. Очите на Кърт
неспокойно зашариха наоколо. Обзе го паника и стомахът му се сви на топка. Пое си дълбоко
въздух и не след дълго паниката отстъпи място на странно равнодушие. Беше сигурен, че
щатската полиция няма да арестува някого, за да го откара сред нивите на среща със съдията.
Бяха го довели тук, за да свършат с него. Но когато го осъзна, вместо да се смрази от ужас,
той започна хладнокръвно да преценява обстановката.
Хората, отговорни за смъртта на Колин, са го открили. Този мъж не е никакъв полицай.
Колата сигурно е открадната. Не е възможно президентът на Съединените щати да има нещо
общо с подобно беззаконие. Ала образът на мъртвия Колин в моргата отново нахлу в главата
му и Кърт реши, че щом са убили Колин, оттам нататък всичко бе възможно.
Той внимателно огледа вътрешността на колата още веднъж. Не видя нищо, което да му
послужи за оръжие. Ако изобщо имаше някаква възможност да избяга, трябваше да я търси
извън колата. Ще се възползва от нея и ще действа мигновено. Предположи, че тези, които и
да бяха те, няма да си прахосват времето. Ще го изведат и ще го убият за минути, дори за
секунди. Никой нямаше да узнае нищо за него. Кърт погледна през стъклото навън, за да
разбере къде се намират. Ако по някакъв начин успееше да избяга от този човек, трябваше да
знае накъде да тича.
Бурята бе отшумяла на изток и закъснелите светкавици му позволиха да зърне нивите от
двете страни на покрития с чакъл тесен път. Отдясно имаше царевична нива, а зад нея се
тъмнееше малка горичка, която, както му се стори, продължаваше надолу по склона. От
другата му страна се редуваха нива след нива, засадени с пшеница и боб. Ако можеше да се
измъкне, трябваше да се насочи на изток, да навлезе в царевицата и да се изгуби в гората.
Нямаше време да мисли повече, защото алеята извиваше покрай достолепната стара
къща, която изникна в тъмнината пред тях. Отново просветна светкавица и Кърт зърна
прилежно окосена ливада и няколко скупчени дървета около бялата, облицована с дърво
къща. Макар че бе напълно отчаян, той все пак успя да види панорамния изглед, който се
разкри пред него в мига, когато извиха покрай ъгъла. Сякаш сградата бе възседнала върха на
земята. Приличаше на олтар.
Олтар на смъртта.
Глава 30
Вместо да спре пред къщата, Джеремая продължи по нанадолнището зад нея и влезе на
сушина в обора. Навремето тук се отглеждали дойни крави, но сега постройката се
използваше за сортиране на сено, което чакаше зимата. Тогава ремаркетата идваха и го
натоварваха за конюшните във Флорида. Ароматът на прясно окосена трева изпълваше всяко
кътче.Джеремая излезе от колата и мина покрай намръщения си затворник, излезе от
плевника и хлътна в къщата. Все още нямаше ток, но телефонните линии бяха в ред и той
набра номера на хотел „Шърууд Ин“. Градът имаше своя собствена електрическа компания и
докато по-голямата част от езерото тънеше в праисторическа тъмнина, светлините на
Скейнитълс весело блещукаха. Джеремая се загледа в тях през прозореца на кухнята и
помоли оператора да го свърже със стаята на Джил. Тя вдигна още при първото иззвъняване.
По гласа й личеше, че беше близо до истеричен припадък.
— Задържах го — информира я Джеремая.
— Добре ли е? — извика тя. — А ти?
— Нищо му няма — отвърна Джеремая и въздъхна с облекчение. — Всичко е наред.
Намира се в плевника и няма начин да избяга. Ще остане там до утре вечер, когато
президентът отлети обратно за Вашингтон.
— Мислиш ли, че трябва да дойда да го видя? — попита Джил.
— Не — каза той, — в никакъв случай. Нека да му мине малко. Утре вечер ще се е
укротил. Тогава ще дойдеш.
— Джеремая?
— Да.
— Много ти благодаря — развълнувано изрече тя.
— Бях ти казал — отвърна той, — че има много малко неща, които не бих направил за
теб.
Джеремая се върна в плевника и внимателно огледа затворника си в тъмнината на
купето. На оскъдната светлина видя, че Кърт се е вторачил в него напрегнато и враждебно.
Джеремая откачи дългата верига от гвоздея на стената, метна я около дебелата четвъртита
греда, която поддържаше купите сено и й окачи тежкия катинар, който измъкна от джоба си.
Отиде до предната седалка и отвори задното стъкло, но само дотолкова, че Кърт да може да
измъкне и двете си ръце. После излезе от автомобила и хвана другия край на веригата.
— А сега — обърна се към Кърт той с глас на истински полицай, — можеш да избереш
едно от двете. Или да извадиш ръцете си, за да отключа белезниците и да те закопчея за тази
верига, за да можеш да се движиш и да ходиш, или да си останеш на задната седалка. Това
хич не ме интересува, но като си помисля, никак не ми се ще да мия с маркуч купето на
колата, ако се напикаеш в гащите…
Кърт погледна през отворената врата и заби очи в Джеремая. Въпреки това, обаче, той
кимна с глава и се обърна с гръб, за да му подаде ръцете си през отвора. Джеремая нямаше
избор. Беше решил да внимава със затворника си. В Кърт имаше нещо, което му напомняше
за животно в клетка: седи и те гледа кротко, като плюшеното мече на някое момиченце, а
като се отдалечиш, се стрелва навън със скоростта на мокра котка, пусната направо от
пъкъла.
Е, начинът, по който Джеремая действаше, нямаше да даде на Кърт тази възможност: ще
освободи едната му ръка от белезниците и ще я закопчее за веригата, ще се върне обратно в
колата, където ще е защитен от преградата между предните и задните седалки, а после ще
отвори широко вратата, за да може Кърт да излезе. След това Джеремая ще изведе на заден
ход автомобила от плевника, ще затвори голямата тежка врата и ще забрави за пленника си до
мига, в който президентът си тръгне от града и Джил пристигне, за да го успокои.
Джеремая с изострено внимание освободи лявата китка на Кърт от белезниците. Хванал
дясната му ръка с лявата си длан, той се наведе да вдигне тежката верига.
Глава 31
Кърт се опитваше да не трепери, но във вените му нахлу мощен поток адреналин и се
разнесе по цялото му тяло. Щом почувства ръката си свободна, той разбра, че моментът е
настъпил. Когато Джеремая се напрегна, за да вдигне от пода тежката верига, Кърт се
извъртя и сграбчи с две ръце великана през кръста. С всичка сила опря крак във вратата на
колата и задърпа полицая навътре в автомобила. Главата на Джеремая с глух шум се удари в
прага.
Без да го пуска Кърт яростно ритна с крак прозореца на колата. Стъклото се посипа като
сол но земята. Когато издърпа безчувственото ченге до половина в купето, той измъкна
четирийсет и пет милиметровия пистолет „Смит и Уесън“ от кобура на Джеремая и злобно
го удари с дръжката по тила. После освободи предпазителя и зачака останалите с насочено
навън дуло. Остана така. Дори през тътена на далечните гръмотевици той чуваше
собственото си дишане.
Стори му се, че измина цяла вечност. Започна да се пита дали наоколо изобщо има още
някой. Какъв бе смисълът на това във фермата да са само двамата?
Объркването му го накара да изпита дълбоко безпокойство. Усети, че отново го обхваща
паника. Стана от пода на колата и промъкна ръка през отвора на стъклото, за да напипа
дръжката отвън. Джеремая изпълваше почти цялото пространство и Кърт не можеше да
извие ръката си достатъчно, за да отвори вратата. Тя нямаше вътрешна дръжка. В пристъп на
безумие той започна да изблъсква тялото на безчувствения мъж обратно навън. Неистовите
му усилия дадоха плодове и не след дълго великанът лежеше на земята в безсъзнание, може
би дори мъртъв.
Кърт се наведе задъхан над него и се опита да събере мислите си. Опря пистолета в
слепоочието му. Поколеба се, после леко пусна предпазителя с палеца си.
Нямаше представа кое го накара да постъпи така. Беше някакво неосъзнато чувство.
Стори му се, че просто няма смисъл. Нещата бяха лишени от логика. Без да мисли повече,
той измъкна ключа за белезниците от джоба на полицая. Освободи ръцете си и закопча
Джеремая за веригата, после се озърна във всички посоки и избяга в тъмната нощ към
прикритието на близката гора.
Глава 32
Рийвс бе започнат да губи надежда. Двамата с Вейнкрофт опитаха всичко, ала от
момичето нямаше и следа. Рийвс бе влязъл в контакт с Полицейското управление в Ню Йорк,
а Вейнкрофт се бе отнесъл към свой познат от ФБР. Сякаш Джил Ейснър бе пропаднала вдън
земя. Шефът му беснееше и ги ругаеше заради безплодните им усилия. Рийвс имаше
усещането, че и други хора издирват изчезналото момиче.
Той изчакваше. Можеше да прави само това — да чака и да се ослушва, при това
заповедта бе точно такава. В нощта преди пристигането на президента, когато над езерото
връхлетя бурята, той реши, че краят наближава. Вървеше през гората под страховития вятър,
поройния дъжд и парчетата ледена градушка, когато зърна светлините на автомобилни
фарове през дърветата.
Рийвс бе професионалист и въпреки скептицизма си притича през гората, за да види кой
може да е. Когато колата профуча край него, стори му се, че на светлината на светкавиците
зърна на покрива й полицейска лампа. Докато стигне до края на гората, откъдето започваше
моравата пред къщата, ченгето — защото колата наистина беше полицейска, — бе излязло и
се бе запътило към входа. Проливният дъжд спря тъй ненадейно, както бе и започнал, и се
превърна в досадно ръмжене.
Рийвс измъкна микрофона от мокрия калъф и затършува за слушалките. Напрегнато
премисляше ситуацията. Единственото, което му хрумваше бе, че са открили момичето.
Може би не беше жива. Това обясняваше защо никой — нито приятелите й, нито семейството
й, нито нейните колеги — я бяха виждали напоследък. Светлинката на надеждата в душата
му угасна. Не всеки ден получаваше разрешение да убива, затова ревниво пазеше мишените
си.
Намести слушалките си тъкмо навреме, за да чуе и види как Кърт отвори вратата.
Ченгето не каза нищо за момичето и когато сложи белезниците на ръцете на Кърт Форд,
Рийвс въздъхна с облекчение. Значи тя се беше притаила някъде и чакаше, но сега Рийвс се
обърка още повече. Полицаят арестуваше Форд без видима причина. Рийвс знаеше, че ако
задържането на Кърт Форд имаше нещо общо с президента, наоколо щеше да гъмжи от
ченгета.
Той последва инстинкта си, обърна се и хукна да бяга. Не се затича към гората, а излезе
на пътя и се заизкачва нагоре по склона. Вече наближаваше върха, когато фаровете на
полицейската кола осветиха дърветата отляво. Той се шмугна в гората и се притаи зад дънера
на огромно дърво. Щом колата отмина, той се върна на пътя и продължи да тича нагоре.
Видя, че автомобилът завива наляво. Собствената му кола бе на отсрещната страна на
шосето, откъдето започваше чакълест път, отвеждащ в нивите на някаква ферма. Рийвс
тичаше с ключове е ръка и когато стигна до автомобила си, скочи в него, запали мотора и се
понесе по Уест Лейк Роуд в преследване на полицая.
Четири-пет километра по-нататък той превали хълма и зърна светлините на
полицейския автомобил на отсрещния рид. Рийвс настъпи газта и измъкна телефона, за да
говори с шефа си.
— Аз съм, Рийвс — каза той, когато чу до болка познатия глас от отсрещния край на
линията.
— Почакай — отсече шефът.
Стори му се, че наоколо някой говори, после отново чу грубия глас:
— Какво?
— Чакам инструкции — каза той и с удоволствие долови как отсреща недоволно
изсумтяха.
— Някакъв полицай отведе Форд — продължи Рийвс. — Мислех, че е във връзка с
момичето, но…
— Какво? — извика шефът. — Чуваш ли се какво приказваш? Какъв полицай?
— Мисля, че е от щатската полиция — отговори Рийвс. — Не съм сигурен. Тук е тъмно
и има буря.
— Тръгвай след него! Да не си го изгубил?
Рийвс се усмихна доволно. Ето защо винаги печелеше. Инстинктът му бе непогрешим.
— След него съм — отвърна той и самодоволно се ухили.
— Проследи ги — нареди шефът и замълча, за да оцени обстановката; после продължи с
режещ глас: — Следвай ги и ме дръж в течение. Ще ми докладваш всичко и ще внимаваш
нищо да не се случи с Форд! Говоря сериозно. Нищо не бива да му се случи, ясно ли е?
Остани до второто пришествие, ако трябва, и щом разбереш какво става, веднага ми
докладвай. Къде е Вейнкрофт?
— В хотела.
— Добре. Повикай го. Не искам никакви изненади. Трябва ми Форд! Задачата ти е да го
върнеш. Прави, струвай, но го върни и то без да вдигаш много шум.
Рийвс прекъсна връзката и се обади на Вейнкрофт. Партньорът му го увери, че пристига
след двайсетина минути. Рийвс вдигна над сто и трийсет и се приближи до полицейската
кола.
Когато изкачи и следващия хълм, разстоянието между двата автомобила значително се
беше скъсило. Намали, за да остане незабелязан. Щом ченгето се изгуби зад следващия рид,
Рийвс загаси светлините и продължи в тъмнината, като се ориентираше по проблясващото
небе и задните светлини на полицейската кола, която се мяркаше пред погледа му, само
когато блеснеше някоя светкавица. Ала той беше сигурен, че ченгето няма да го види през
мокрото задно стъкло.
Когато полицейският автомобил излезе от главното шосе и тръгна по тесния чакълест
път, Рийвс спря и набра номера на шефа си.
— Не го кара в полицейски участък — докладва му той. — Отвежда го в нещо като
ферма. Сега излязоха от шосето.
За миг настъпи мълчание. После по телефона наредиха:
— Върви и го освободи. Върни Форд. И още нещо, Рийвс — не оставяй свидетели.
Направи онова, което си знаеш и почисти след себе си.
Ръката му инстинктивно се насочи към глока, който държеше под мишницата си.
Възбудата го обля като морска вълна в зноен летен ден. Предпазливо свърна в тесния път.
Придвижваше се твърде бавно, тъй като вече не виждаше габаритните светлини на
полицейския автомобил. Светкавиците му помагаха, но те се появяваха твърде рядко и той на
два пъти бе принуден да спре. Движеше се мъчително бавно, ала по-важното беше в никакъв
случай да не се издава. Отново се обади на Вейнкрофт и му даде указания.
Когато стигна до къщата, Рийвс спря колата до тревата и излезе предпазливо навън.
Ситуацията бе започнала да му се изяснява. Спомни си за разговора между момичето и Форд
преди около месец. Беше претърпяла премеждие и няколко дни по-късно фермерът, който я
бе блъснал, излезе заедно с нея на разходка с велосипед. Добре помнеше случая, защото бе
очаквал да възникнат неприятности с Форд. Ако Рийвс бе на негово място, нямаше да й
разреши да се шляе с този тип. Сигурно имаше някаква връзка между фермера и полицая.
Ами ако той всъщност бе полицай? Рийвс можеше само да предполага, че момичето е
уговорило новите си приятели или приятел да отвлекат годеника й, за да не може да изпълни
плана си.
Ако ченгето бе вкарало Форд в къщата, много възможно беше момичето също да е вътре.
Рийвс погледна часовника си. Ако побърза, може да ликвидира и двамата преди
пристигането на Вейнкрофт. Навлякъл защитното си облекло, той уверено се движеше в
тъмнината пред къщата и я заобиколи, за да отиде до оборите в задния двор. През вратата на
единия се процеждаше слаба светлина и той се затича натам. Рязко спря пред голямата врата
и предпазливо надникна. Полицейската кола бе спряна по средата на плевника и фаровете й
ярко осветяваха помещението. Вратата откъм шофьора зееше отворена, а полицейската
лампа на покрива й пръскаше слаба жълтеникава светлина наоколо. Рийвс скръцна със зъби,
когато осъзна, че огромната гърбица до колата бе всъщност неподвижното туловище на
ченгето.
Предпазливо прекрачи вътре, а очите му подозрително шареха из тъмните ъгли.
— Форд! — извика той. — Всичко е наред. Дойдох, за да ти помогна.
Гласът му отекна кратко в тежкия влажен въздух и огромните бали още мокро сено
сякаш го поеха. Последното нещо, което желаеше, бе в паниката си Форд да стреля по него от
някой ъгъл.
— Форд? — изръмжа несигурно той.
Когато стигна до тялото, Рийвс видя следи от борба и разбра, че Кърт Форд бе избягал.
Върна се до открехнатата врата на плевника и погледна навън. Косата му настръхна, когато се
обърна и видя, че огромното ченге седи на земята и се пули насреща му с мътен поглед и
разтрива огромната си като тиква глава. От цицината на слепоочието му се стичаше кръв.
Рийвс се усмихна и тръгна към ченгето.
— Ама че добре те е подредил! — злобно се ухили той. — Главоболие ли имаш?
Ченгето кимна с болка в очите, ала свъси вежди, като очевидно се мъчеше да си
припомни кой е този човек срещу него и какво точно се бе случило.
— Имам лек за главоболието ти — каза Рийвс.
Лекомислието в гласа му прозвуча странно в зловещата мрачина на влажния плевник.
С бързо движение измъкна глока със заглушителя изпод сакото си и стреля право в
широкото чело на полицая. Джеремая се дръпна назад с объркан израз в очите, за миг остана
неподвижен, после тялото му затрепери, а от главата му бликна кръв като вода от градински
маркуч. Сгърчи се за последен път, изпусна къса въздишка и застина.
Глава 33
Кърт беше на километри от дома, но намери главното шосе след по-малко от час и
тръгна да се връща. Всеки път, щом по пътя се появеше автомобил, той отскачаше встрани и
се притулваше или зад някое дърво, или хлътваше в крайпътната канавка. Бурята бе донесла
хладина в лятната жега и той потръпваше от студ във влажните си дрехи. Краката му жвакаха
в мокрите мокасини, но той не обръщаше внимание, а се мъчеше да отгатне какво всъщност
се бе случило.
Не след дълго стигна до заключението, че полицаят не би могъл да е свързан по никакъв
начин с убийците на Колин. Освен тях двамата във фермата нямаше никой друг и това бе
странно. Ако наистина бяха само двамата, а полицаят бе един от хората, които президентът
бе използвал, то тогава нямаше да се опита да измъкне Кърт от автомобила по начина, по
който го бе направил. Убийците на Колин бяха много по-квалифицирани. Те не правеха
грешки. Сега Кърт щеше да е вече мъртъв.
— Джил — промърмори той и всичко му стана ясно.
Усети как в душата му се надига радостно чувство — все още имаше надежда да успее!
Полицаят бе свързан по някакъв начин с Джил. Подобно на Рийвс и Кърт си спомни
разговора си с нея, преди около месец. Тя му бе разказала за някакъв фермер, с когото карали
велосипедите си и бе заявила, че ако всичко е наред, щяла отново да излезе с него на
разходка. Дали пък огромният полицай не бе онзи същият мъж? Беше напълно възможно
човек да има ферма и в същото време да служи в полицията. Или този мъж бе самият
фермер, или много близък приятел на фермера. Който и да беше, Кърт бе сигурен, че
фермата, от която току-що избяга, принадлежи на човека, с когото Джил се бе сприятелила.
Ако разсъжденията му бяха правилни, той не биваше да се притеснява толкова.
Президентът и хората му не можеха да знаят за плановете на Кърт. Убийците на Колин не
бяха по петите му. Просто Джил се опитваше да го спре. Но усилията й, както и тези на
нейния приятел, който гой бе заключил за веригата в плевника, пропаднаха. Кърт поотпусна
хватката около пистолета на полицая и ускори крачка.
Бе вървял повече от три часа, когато най-после сви по чакълестата алея към дома си.
Краката му се бяха наранили и възпалили и той накуцвайки влезе в къщата. Осветлението
беше дошло и Кърт загаси светещите лампи. Отиде до хладилника и жадно загълта прясното
мляко направо от кутията. Минаваше полунощ Трябваше да поспи, за да бъде бодър на другия
ден. Тогава се решаваше всичко.
Качи се на горния етаж и взе един бърз душ. Беше уморен, но все още напрегнат, затова
глътна две приспивателни таблетки, преди да избута леглото досами вратата като предпазна
мярка. Легна с пистолета на полицая в ръка и зачака съня да дойде.
* * *
Будилникът иззвъня в седем и половина и Кърт се изстреля от постелята, като се
опитваше да си припомни всичко, което се бе случило през нощта. След минута бе вече в
състояние да отдели сънуваното от действителността. Пое си дълбоко въздух и примижа на
ярката слънчева светлина, която нахлуваше през прозореца. Все още с оръжие в ръка, той
прекоси стаята и включи телевизора, за да чуе последните новини.
Не очакваше да съобщят, че полицията издирва мъжа, ударил щатски полицай по главата,
но искаше да разбере дали не се е случило нещо необичайно. Първата новина бе, разбира се,
за посещението на президента. Журналистите, както и местните, се надпреварваха в
предположенията си в кой местен ресторант или магазин ще гостува. Два от най-известните
търговски обекта, „Божествените хамбургери на Джони Айджил“ и „Пържената рибка на
Дъг“ си бяха обявили съревнование кой ще успее да примами високопоставения гост в
заведението си. Целият град се вълнуваше от факта, че преди години гой бе намерил време да
посети и двете. Програмата бе пълна с угоднически анекдоти на местни шоумени, които
запознаваха читателите с това каква находчивост проявяваха гражданите, за да се ръкуват с
президента, или поне да го зърнат.
— Освен това — продължаваше говорителят с двайсет и четирикаратова усмивка, —
след като играе голф в кънтри клуба „Белвю“ с губернатора Джордж Патаки, комисаря Джон
Кахил и председателя на партията Буч Рейнолдс, президентът Паркс ще „отиде на риба“.
Посещението на американския президент в северната част на щата Ню Йорк щеше да
завърши с тричасов риболов в езерото Скейнитълс с милиардера и собственик на компания
за високи технологии Кърт Форд. По ирония на съдбата Форд, основател на компанията
„Сейф Тек“, който притежава вила на брега на езерото, е бивш агент от тайните служби,
охранявал президентите Картър и Рейгън. Очаквало се магнатът и президентът да обсъдят
бъдещата инициатива за облагане на Интернет с данък… Говорителят лъскаво се усмихна от
екрана, преди програмата да продължи с метеорологичната прогноза.
Кърт изключи звука на телевизора и се загледа в синоптичната карта, осеяна с жълти
слънчица, символите на безоблачно време — щеше да е слънчево с температури около
трийсет градуса по Целзий. Не можеше и да мечтае за по-хубаво време. Слънцето щеше да
залезе в седем часа и петдесет и осем минути. По план трябваше да хвърлят котва в три,
което вероятно означаваше четири часа.
До шест и половина президентът щеше да е вече мъртъв.
Глава 34
Президентът бе в чудесно настроение. Току-що бе спечелил петстотин долара от
губернатора, когото бе победил в игра на голф. Паркс бе толкова доволен, че накара Мак
Тейлър да спре колата в града. Искаше да се поразходи. Жена му бе на посещение в местното
начално училище и му хрумна да повърви сам по живописните улички. Преди два дни той,
заедно с първата дама, бяха пообиколили градчето, за да направят добро впечатление пред
медиите, но му се струваше, че разходката му щеше да бъде по-приятна без нея.
— Ето там — посочи спонтанно той към малкото кафене в центъра. — Искам да изпия
едно капучино.
Движението и в двете посоки по шосе №20, което минаваше по средата на града, беше
спряно. Кортежът се установи пред сградата на компанията „Върмонт Грийн Маунтин
Спешиалити“. Агентите изскочиха от колите и се втурнаха във всички посоки. Групата за
близка охрана остана в автомобила; лицата им бяха спокойни и едва ли някой допускаше
какво напрежение изпитват тези момчета при всяко неочаквано спиране на президента.
Няколко агенти, между които Мак Тейлър, бързо организираха охраната на четвъртия
периметър около президента, докато той влизаше в кафенето и махаше с ръка на хората,
които се събираха на групички по тротоара. Момичетата зад щанда хихикаха и се червяха от
удоволствие, а собственичката излезе забързана от задното помещение, за да приготви
собственоръчно капучиното на президента, като нервно бършеше ръце в престилката си.
За ужас на охраняващите го агенти, президентът се отправи по главната улица с чаша в
ръка, като не преставаше да маха весело и да се ръкува с почти всеки срещнат. Мак Тейлър и
Буч Рейнолдс крачеха плътно до него. Лицето на Тейлър не изразяваше никакви чувства,
оставаше си опънато и безизразно, само очите му се спираха от обект на обект, докато
дискретно говореше в микрофончето, закрепено върху ревера му и бързо местеше агентите
като пионки върху шахматна дъска. Кортежът бавно се придвижваше по улицата заедно с
президента и охраната му. Когато стигнаха до последната сграда, видяха пред себе си малко
мостче, което отвеждаше в някакъв парк. Президентът пусна няколко високопарни фрази,
които трябваше да изразят възхищението му от неподправената красота на езерото. Накрая
кимна разбиращо с глава — един вид — наясно е защо местните го наричат „перлата“ на
щата. Утрешните вестници щяха да тиражират думите му в стотици хиляди екземпляри. Той
се усмихна вътрешно и зарея поглед напред. Дявол да го вземе, наистина мястото си го
биваше!
Водата се спускаше като сребролюспеста змия между високите планини, изпъстрени със
селски къщи и широколистни гори. След снощната буря небето грееше в кобалтовосиньо и
само тук-там по него плуваха пухкави бели облачета. Непосредствено до дългия кей, който
започваше от края на главната улица и навлизаше навътре в езерото, се намираше
пристанището. Семействата курортисти, облечени в шорти и фланелки, както и случайните
минувачи, спираха, сочейки въодушевено президента и размахваха дружелюбно ръце. Паркс
сърдечно отвръщаше на поздравите им.
— Ако ще се ходи на риболов — ведро каза той, като се обърна към Рейнолдс, — това е
най-подходящото място и време за целта.
По зачервеното от слънцето лице на Рейнолдс се разля широка усмивка. Стана му
приятно да разбере, че мероприятието, което бе организирал, няма да е досадно за великия
мъж. Така де! Беше прахосал достатъчно време, пък и парите бяха твърде много, за да се
отхвърлят с лека ръка.
— Може пък да уловя нещо, кой знае — измърмори президентът.
— Сигурен съм в това, господин президент — съгласи се Рейнолдс с провлечения си
южняшки изговор.
— Добре, да тръгваме.
По пътя към имението на Кърт Форд президентът се заяде с Рейнолдс — тревожеше се
дали на лодката на Форд ще има от любимата му бира. Рейнолдс го увери, че се с погрижил
за всичко. Разказа му и за уговорките, които секретарят по печата бе направил с медиите. По
пътя имало някакво незащитено място, което било удобно за евентуален атентат, и те го
покрили. Забелязали подобно място и на пристанището, но били взети всички мерки.
— Питам се — започна с неудобство президентът — дали отношението ми към Форд не
трябва да е по-специално… Поради смъртта на сина му, нали разбираш?
— Не, не — мрачно поклати глава Рейнолдс. — Посъветваха ни, че ще е най-добре да
поднесете съболезнованията си и да не раздувате нещата. Неудобно е да се говори за
самоубийци…
Президентът погледна през прозореца и мълчаливо кимна с глава.
Когато минаваха покрай щатските полицаи, осигуряващи първия периметър в началото
на алеята, Паркс с любопитство впери очи навън, за да види къщата на милиардера. Ала не
успя, тъй като алеята извиваше и той виждаше само гората. Но когато наближиха подножието
на планината, гъстата гора отстъпи място на обширна морава с красиви градини, вековни
дървета и великолепна стара сграда, очевидно напълно обновена. В двора беше разположена
охраната от втория периметър; част от момчетата носеха рибарски фланелки и панталони в
цвят „каки“, а щатските полицаи бяха облечени в сивите си униформи с тъмночервени
вратовръзки и високи шапки.
Зоната, отредена за пресата, оживя изведнъж и камерите се завъртяха. Кърт Форд ги
очакваше на стъпалата пред дома си заедно с агент Морис и Марти Мълиган. Те бяха в
района на третия периметър: агентите, които бяха направили кордон около къщата и навеса
за лодки зад нея. Когато президентът излезе от колата, за да се ръкува с домакина си,
фотоапаратите засвяткаха. Агентите за близка охрана скочиха от черния автомобил и се
разпръснаха. Четвъртият периметър се осигуряваше от агентите в следващата кола и Кърт
Форд се камери сред тях заедно с президента на Съединените щати.
— Много съжалявам за сина ви — изрече тихо, с прочувствен тон Паркс в мига, в който
пое ръката на Форд.
По лицето на Кърт премина болезнена сянка, но той толкова бързо се съвзе, че нито
някой от околните, нито президентът, който се бе взрял в Мълиган, я забелязаха. Кърт ги
поведе през къщата към задната веранда и попита президента дали би желал нещо за пиене
тук, или предпочита веднага да се качи на лодката. Президентът бе готов незабавно да тръгне
за риба.
Глава 35
Докато групата височайши особи лъкатушеше надолу по пътеката към каменистия бряг и
голямата стара постройка, в която се помещаваха лодките, Кърт, който си бе набелязал някои
теми, за да поддържа разговор през целия следобед, с облекчение разбра, че гостът е
изключително словоохотлив. Идеята да се представи като приятен негов почитател го бе
тормозила през целия ден. Но Паркс се оказа колкото внушителен на пръв поглед, толкова и
чаровен и Кърт нямаше защо да се притеснява, че омразата, която криеше дълбоко в душата
си, може да се появи на повърхността. Президентът говореше толкова много, че Кърт можеше
да постави усмивка на лицето си и да остане така с часове, като от време на време изразява
на глас възхищението си от рибарския му късмет. Рано сутринта между Кърт и Дейвид
Клейборн се бе случило нещо странно. Кърт разговаряше със стария си приятел за първи път,
откакто Клейборн му бе спасил живота в Мериленд. Това се бе случило преди около два
месеца и на Кърт му се струваше, че това бе станало в някой негов предишен живот. Като
водещ агент Клейборн бе зает да наблюдава временния щаб на охраната, който се
помещаваше в гаража. Клейборн изглеждаше разсеян и Кърт знаеше защо — само за един ден
той трябваше да подсигури безопасността на два допълнителни обекта: дома му и игрището
за голф. Когато агент Морис ги представи един на друг на входната врата, Клейборн се
държеше приятно, но дистанцирано. Кърт последва примера му. Той потърси с поглед очите
на приятеля си, за да разбере какво мисли, ала Клейборн бе надянал каменна маска на
лицето си.
Очевидно знаеше нещо и Кърт се разтревожи, но независимо от всичко бе решен да
продължи на всяка цена. Всичко, което ставаше, имаше за него съдбовно значение. Дори
фактът, че бе успял да избяга от неприятеля предишната нощ предполагаше, че планът му бе
обречен на успех. Ето защо той забрави за Клейборн и се върна към собствените си
ангажименти.
Онова, което стана малко след като Кърт отведе Морис и Клейборн в гаража, бе още по-
тревожно. Той се настани с чаша кафе и вестник в ръката на верандата, откъдето можеше
безпрепятствено да наблюдава какво точно вършат. Остана спокоен и невъзмутим, докато те
тършуваха из помещението, но когато забеляза двамата агенти да се отправят към навеса с
лодките, той стана от мястото си. Знаеше, че ще претърсят рибарската лодка за експлозивни
материали и съобрази, че ако не са особено подозрителни, няма да търсят двойно дъно под
сандъчето с инструменти. Но за всеки случай побърза да тръгне след тях и влезе тъкмо
когато те се канеха да минат по цялата лодка с магнитометър.
— Трябва да проверя такелажа — обясни той. — Ще почакам да свършите, момчета.
Когато агентите стигнаха до сандъчето за инструменти, Кърт не издаде безпокойството
си, макар вътрешно да се разкъсваше от напрежение. Уредът издаде пронизителен звук.
Агентите свалиха капака и когато измъкнаха двата пистолета, последва неловко мълчание.
Лицата им се удължиха и те обърнаха поглед към Кърт, който глупаво се ухили.
— Това са сигнални пистолети, момчета — не прибра усмивката си той. — Не се
тревожете. Ако ви притесняват, просто ги вземете. Предполагам, че ако днес имаме нужда от
помощ, няма да се наложи да използваме тъкмо тях.
Агентите се усмихнаха извинително.
— Може би наистина е по-добре да ги задържа и по-късно да ви ги върна — каза
старшият, като оглеждаше с любопитство пистолетите. — Не става въпрос за мен, сър, но
нали знаете, шефовете… Не искам да си имам разправии с тях.
— Прави сте — отвърна Кърт, — но не се притеснявайте от мен. Няма никакъв проблем.
Разбирам ви много добре.
После агентите хвърлиха бегъл поглед на инструментите в сандъчето и го затвориха.
Явно прецениха, че рибарската лодка е чиста. Кърт бавно изпусна въздуха от дробовете си.
Моментът бе наистина изключително труден.
Пътят пред него сега бе чист, ако разбира се Клейборн не проявеше прекалена лоялност
към службата си. Но всичко се промени само за миг. Президентът и придружителите му
пристигнаха на плажа, където президентът позира за снимка заедно с Кърт. Ала когато
влязоха при лодките, дълго подготвяният план се оказа под силна заплаха. Тъкмо в този
момент Мак Тейлър заяви, че ще се качи в рибарската лодка при тях.
Глава 36
Около тях се тълпяха десетки хора, а от небето лъчите на лятното слънце сипеха
безмилостен жар. Журналистите стояха скупчени в определеното за тях място на моравата,
оградено с въже. Чевръсти агенти припкаха по брега и се мятаха в опомните катери за
преследване на престъпници, реквизирани от щатската полиция. Независимо от това Кърт се
чувстваше като на сцена в светлините на прожекторите, сякаш целият свят бе замрял в
очакване на първите му реплики. Участниците в пиесата носеха черни бански костюми,
чиито крачоли стигаха до коленете им, и бежови горнища с поло яки; Мак Тейлър стоеше
невъзмутим в панталоните си цвят „каки“ и широката си винтяга, която покриваше личното
му оръжие. Президентът не говореше. Между Кърт и непоколебимия агент се бе породил
безмълвен конфликт.
Воден от дългогодишния си опит в областта на бизнеса със сложна апаратура. Кърт
потискаше инстинктивното си желание да уязви Тейлър. Тейлър нямаше право да се намесва
в частния разговор между него и президента. Всичко беше вече уговорено. Бе предал чека за
петте милиона долара в потните ръчички на Буч Рейнолдс, а в замяна на това президентът се
бе задължил да излезе за риба с него и в лодката да са само двамата. Кърт бе достатъчно
ясен, когато уговаряйте условията. Рейнолдс се бе посъветвал с Марти Мълиган, който пък от
своя страна бе разговарял лично с президента. Кърт бе получил уверението им, че в лодката
ще бъдат само двамата — той и президентът. Трети човек изобщо не влизаше в плановете му
и това го изнервяше допълнително.
От друга страна Кърт отлично знаеше, че няма никакъв смисъл да се обръща към
стоящия наблизо Рейнолдс. Тейлър схващаше добре нещата и инстинктът му бе непогрешим.
Разходката с лодка не влизаше в протокола на службите, тъй като тя отслабваше четвъртия
периметър — между агентите в придружаващите катери и президентът разстоянието бе
твърде голямо. Тейлър бе част от четвъртия периметър и държеше да е в непосредствена
близост до президента. Съществуваше само един човек, който би могъл да промени
намерението на Тейлър, но Кърт не можеше да настоява пред него за изпълнението на
всички договорености, които бе постигнал с Рейнолдс. Трябваше просто да го манипулира.
— Господин президент — с тих и приятен глас започна Кърт, — разбирам желанието на
агент Тейлър да присъства на предстоящия риболов, който ни очаква, но искам да споделя с
вас някои неща, които със сигурност не биха представлявали интерес за останалите.
Президентът хвърли към Кърт поглед, който изразяваше едновременно и объркване, и
изумление, сякаш не можеше да си представи, че някой, най-малкото Кърт, би искал да
сподели с него нещо толкова лично.
— В бизнеса, с който се занимавам, съществуват технически аспекти, господин
президент — обясняваше с тих глас Кърт, — които реших да ви разкрия в напълно
конфиденциален разговор. Известно ми е, разбира се, че един агент от тайните служби не би
могъл да е такъв, ако не можете да му се доверите изцяло. Проблемът не е в агент Тейлър.
Проблемът е в мен — ще се чувствам ужасно неудобно. Надявам се, няма да имате нищо
против, сър.
Президентът погледна към Тейлър, в чиито очи се четеше необичайно напрежение.
По време на паузата Кърт леко докосна президента по рамото:
— Благодаря ви, господин президент. Оценявам разбирането ви…
Президентът, очевидно, се затрудни.
— Господин президент, аз… — намеси се Тейлър.
— Не, Мак, всичко е наред — прекъсна го Паркс и вдигна ръка. — Всичко ще бъде както
трябва.
Това беше. С президента не можеше да се спори. И Кърт, и Тейлър го знаеха. Агентът
хвърли към Кърт поглед, изпълнен със злоба, но изпълни искането на президента.
— Оттук, господин президент.
Кърт покани Паркс да влезе при лодките. Помогна му да се качи на борда и му посочи
дългата пейка, която бе на височината на капитанския стол, но от другата страна на палубата.
— Една бира, господин президент? — попита Кърт.
— Би било чудесно — долетя незабавният отговор.
Държеше се малко вдървено, ала Кърт предположи, че след няколко питиета сред водата,
ще се отпусне. Макар, че невинаги бе възможно за един президент да се отпусне в
присъствието на голям дарител, за когото подозира, че ще се опита да му повлияе при
вземането на бъдещи законодателни решения, Кърт бе убеден, че неповторимата красота на
околностите ще си каже думата.
Той поднесе на президента любимата му марка изстудена бира и отвори една и за себе
си, за да му прави компания. Изкара лодката с кърмата напред в езерото и с лекота я обърна.
Когато отвори дросела, двете патрулни моторници се установиха от ляво и от дясно на борда
и се движеха неотлъчно от тях като кучета на каишка. Не след дълго стигнаха средата на
езерото.
— Можем да опитаме да хвърлим въдици и в движение, господин президент, какво ще
кажете? — предложи Кърт и широко се усмихна, като зърна стария си приятел Клейборн,
който стоеше до капитана на едната стражева моторница и гледаше право напред през
тъмните стъкла на слънчевите си очила. Напомняше последен модел робот.
Тъй като и Кърт бе сложил слънчеви очила, той можеше спокойно да наблюдава
реакциите на президента, без да изглежда невъзпитан. Паркс имаше любезното изражение на
човек, който би искал да е някъде другаде.
Кърт усети как отвътре го облива дълбока ненавист и за миг се изкуши да измъкне
пистолета от скривалището му и да изтрие това изражение от лицето на празноглавеца с
деветмилиметровия куршум. Ала бе твърде благоразумен, за да позволи на едно подчинено
на импулса желание да го отвлече от грижливо изработения му план, затова бързо отхвърли
тази мисъл от главата си.
Пусна щурвала, остави лодката бавно да се носи по водата и хвърли зад борда два
поплавъка със сигнален оранжев цвят, които заплуваха от двете й страни. Отпусна връвта
дотолкова, че те свободно да се носят на петнайсетина метра от тях, после закачи кордата
със стръвта към метална скоба и я прикрепи към халка, висяща извън борда до самата вода.
Като повтори същите действия и от другия борд и вкара краищата им в тръбовидни ложета,
стърчащи извън лодката, той прикрепи още две въдици, по една във всеки заден ъгъл, които
щяха да влачат стръвта непосредствено зад съда. Сега имаха възможност да хвърлят четири
въдици в район от около трийсет метра в диаметър.
Президентът наблюдаваше действията му без особен интерес.
— Когато започнат да подскачат, ще знаем, че рибата е клъвнала — обясняваше Кърт,
докато се настаняваше отново на руля. — Трябва бързо да хванете въдицата и да навиете
кордата на макарата.
Президентът изсумтя и помоли за още една бира. Кърт я извади от хладилната чанта,
подаде му я и се впусна да говори по предварително подготвената тема за облагането на
Интернет с данъци. Аргументите му бяха доста разводнени — не бе отделял специално
време да се готви по въпроса — и като ги чу, президентът въздъхна с облекчение.
Накрая Кърт вдигна ръка:
— Господин президент, искам да знаете, че осъзнавам положението, в което се
намирате и високо ценя желанието ви да се възползвате от днешната възможност и да ме
изслушате.
— Смятам, че винаги има смисъл да се изслушват водещите ни индустриалци, когато
предстои да се приемат нови закони — дипломатично се отзова президентът. — Наистина,
работата ми е доста трудна. Действията ми като президент радват някои хора, докато други
остават недоволни. И това е неизбежно, както сам разбирате… Не може да се угоди на
всички.
Паркс се взря в Кърт с блестящите си бледосини очи и произнесе с отсянка на
театралност:
— След много, много години хората ще обърнат поглед назад и тогава ще разберат, че
сме живели във време, в което е трябвало да се вземат съдбовни решения. Тогава ще стане
ясно, че трудното решение за облагането на Интернет с данъци всъщност е запазило
правителствата на тази велика страна. Ще си спомнят, че Келвин Паркс се е преборил с
огромните икономически интереси в технологичната промишленост и е успял да затвърди
положението си и да запази самата същност на демокрацията, като по този начин е улеснил
по-нататъшното развитие на техническата революция. Този данък, мистър Форд, ще отнеме
печалбите от осъществяването на техническата революция от ръцете на малцината и чрез
федералното правителство ще я преразпредели сред по-голямата част от американските
граждани.
Кърт нямаше намерение да продължава по въпроса, ала бе изненадан от страстта, с
която този човек защитаваше възгледите си.
— Говорите като същински демократ, господин президент — чу се да казва той.
Вместо да се разгневи, по зачервеното мургаво лице на президента се разля широка
усмивка.
— А именно в това, мистър Форд, е величието — тихо изрече той. — Ще прескоча
традиционните партийни ограничения. Като всеки велик водач, който иска да остави следа
след себе си, намеренията ми надхвърлят…
Кърт мрачно се усмихна. Господи, този човек бе изумително самолюбив! Такъв няма да
се поколебае и за миг да отстрани от пътя си младеж, който му пречи да осъществи
плановете си в прослава на собствената си личност. Внезапно Кърт осъзна, че смъртта на
Колин по косвен начин се оказваше свързана с това. Равновесието между богатство и власт,
власт и морал се бе нарушило опасно, а когато стане подобно нещо, винаги се намират хора,
готови да убиват, за да възвърнат това равновесие. Само нещо изключително грандиозно би
могло да корумпира до такава степен президентската администрация.
— Като че ли в езерото няма много риба, а? — прекъсна мислите му президентът.
— Още бира? — попита в отговор Кърт и извади една. — Ще се опитам да сменя
стръвта с нещо по-добро. Стражевите катери са твърде близо.
Президентът хвърли поглед към хората си, които стояха на пост в огромните боботещи
моторни лодки от двете им страни.
— Пречат ли?
— Вероятно — сви рамене Кърт. — Разхождат се много близо до поплавъците със
стръвта. Плашат рибата.
Кърт се усмихна, като видя, че президентът се вдигна от мястото си и извика на Мак
Тейлър да им освободи повече пространство. Кърт се бе погрижил да постави такава стръв,
която да не привлича пъстървата в езерото. Знаеше, че всеки би се отегчил, ако рибата
отказва да кълве и заложи на раздразнението на президента, който наистина му помогна,
като накара агентите да се отдалечат от тях. Беше сигурен, че след известно време те ще се
почувстват комфортно далеч от президента и вероятно няма да се приближат до тях през
целия следобед. А дори три метра имаха съдбовно значение за него — дали планът му ще
успее, или няма, дали Кърт ще живее, или не.
След като президентът пресуши още две бири, а Кърт смени стръвта на въдиците, той си
пое дълбоко въздух и хвърли поглед на своя GPS. Намираха се близо до градския водопровод.
Кърт прибра въдиците и се извини на президента, като му обеща богат улов на следващото
място. Бавно придвижи лодката напред и спря над всмукателния клапан. Насочи лодката
леко срещу вятъра, хвърли поглед зад кърмата, видя подводната шамандура и пусна котва.
Положението на лодката бе такова, че президентът можеше просто да пусне въдицата си зад
борда и да лови, колкото си иска.
Кърт постави нови коркови поплавъци, сложи стръвта и подаде въдицата на височайшия
си гост.
— Просто я хвърлете, господин президент — окуражи го той, — и наблюдавайте корка.
Скоро ще започне да подскача.
Паркс несръчно хвърли кордата зад борда и само след секунди корковият поплавък
затанцува във водата.
— Започвайте да въртите макарата! — извика Кърт.
След минута с помощта на серкмето си Кърт измъкна килограмовия костур от водата и
го хвърли на дъното на лодката.
— Хубаво парче! — развълнува се президентът.
Кърт откачи костура от въдицата и го вдигна високо във въздуха, за да може височайшата
особа да му се наслади. Паркс грейна при вида на рибата, която сам бе уловил, доволен след
скучното начало, което предвещаваше три от най-досадните часа в живота му.
Те продължиха да хвърлят въдиците си и Кърт забеляза лека промяна в положението на
агентите в придружаващите катери, което показваше, че се отпускаха все повече и повече под
клонящото към заник лятно слънце. Единствено Мак Тейлър и Дейвид Клейборн бяха
нащрек. Те стояха изправени и не откъсваха поглед от рибарската лодка на Кърт. Полъхна
хладен бриз и леко надипли водната повърхност. Кърт бе доволен, защото проследяването му
под водата щеше да е още по-трудно.
Той хвърли въдицата си точно над всмукателния клапан. Президентът стърчеше на
високата скамейка зад пасажерското място. Над главата му имаше тента, която го
предпазваше от слънцето, но това не му пречеше да държи въдицата си извън борда на
лодката. Кърт прибра с макарата своята корда. Захвана с въдицата си клетката на клапана,
дръпна рязко кордата и я скъса.
— Скъсах кордата и изгубих тежестта — обясни той и показа на президента свободния й
край. — Ще трябва да разглобя макарата. Тук някъде имам клещи…
Кърт имаше усещането, че говори в празен тунел. Сърцето му сякаш се бе уголемило и
кръвта шумеше във вените му. Времето бе получило други измерения и му се струваше, че се
движи съвсем бавно. Наведе се и вдигна капака на сандъчето за инструменти. Президентът
измъкна една риба от водата, с вик на доволство я хвърли в лодката и я загледа как се мята
безпомощно върху влажните дъски, докато чакаше Кърт да дойде и да я откачи от въдицата,
сякаш той му беше момче за всичко.
Кърт натисна сандъчето от двете страни едновременно. То прещрака и скритото дъно
леко се повдигна нагоре. Наведе се бавно, извади големия деветмилиметров браунинг и се
извъртя, като седна на най-долното стъпало на кърмата.
При вида на пистолета очите на президента се разшириха и устата му се сгърчи в
гримаса на страх. Пусна въдицата на палубата и от устата му излезе глух стон.
Кърт усети, че ръката му трепери. Хвърли поглед надолу към оръжието, но дулото не
трепваше.
— Ще те убия, Паркс — каза той с твърд и спокоен глас, но усети, че лицето му се
изкриви.
Президентът го гледаше ужасен и Кърт изпита удоволствие от това.
— Това са от онези специални куршуми с притъпен връх — просъска той. — Ще те
прострелям в окото. Когато куршумът влезе в мозъка ти, ще направи широк отвор и ще излезе
през задната част на главата ти.
Лицето на президента стана неузнаваемо, а стойката му загуби познатото на всички
достолепие и той за миг се сгърби. Лице в лице със смъртта, която по никакъв начин не
можеше да избегне, раменете му се свлякоха надолу. Той бе вперил отчаян поглед зад кърмата
на лодката.
— Не, не мърдай — изсъска Кърт. — И да не си гъкнал! Това само ще ускори края ти. А
ти се иска да живееш, нали? Всеки иска да живее и докато изпълняваш заповедите ми, ще си
още жив, макар и само няколко секунди. Искаш го, признай!
Президентът преглътна и кимна с глава.
— Разбира се, има си хас — презрително го погледна Кърт.
Той бе в ролята на паяка, а нещастният Паркс беше мухата. Искаше да го види как се
мята и гърчи в паяжината. Искаше да изпие чашата на удоволствието бавно и с наслада.
— Кажи ми сега, защо уби моето момче — през зъби попита той. — Искам да знам.
Заби поглед в Паркс и видя, че президентът се изуми. Не се преструваше. Думите на
Кърт сякаш го прерязаха през корема.
— Не съм — изломоти той. — Нямах нищо общо с твоя син. Не съм го убил! Моля те,
ужасно грешиш!
— Знаел си! — изръмжа Кърт. — Ти си убил и останалите! Всички, присъствали на
онази тайна среща! Преди три месеца си излязъл, без да предупредиш охраната. Посред нощ
си отишъл в Мериленд. Синът ми е охранявал пред къщата! Пазел е живота ти! Щял е да умре
заради теб, ако е било нужно! А ти? Влечуго! Видял те е с някого, с когото не е бивало да те
вижда. Всички са те видели и затова си ги очистил. Сега искам да знам какво толкова е
станало, че синът ми да заплати с живота си. Защото сега това ще коства и твоя живот.
Кърт усети как чудовището вътре в него се размърдва. Без да иска, в главата му нахлуха
образите на Колин и Ани. Внезапно почувства ужасна умора, изтощение, което досега му бе
непознато. Той примижа и тръсна глава. Прокара ръка по лицето си. Вече ги нямаше.
Трябваше да спре да мисли за тях. Трябваше да се съсредоточи. Да убие този човек и да
изчезне. Всяко колебание щеше да му струва живота.
— Не бях аз! — молеше го президентът с ужасени очи. — Кълна ти се! Не съм убивал
нито сина ти, нито когото и да било!
Сега президентът говореше бързо, толкова бързо, че думите му едва се разбираха.
— Срещата не означаваше нищо за мен! Беше с Алън Пимбър! Алън Пимбър,
вицепрезидента, и Брайън Йейл, председателя на „Глоубъл Софтуер“! Настояваха да се
срещнат с мен по същия въпрос, по който и ти. Искаха да се откажа от облагането на
Интернет! Не беше от значение за мен! Ако е станало нещо, те са го извършили! Йейл излезе
от къщата и ме заплаши. Нямам какво да крия от срещата! Попитай Дейвид Клейборн. Той я
организира. Ти си работил с Клейборн. Попитай го. Наистина го попитай.
Докато президентът говореше, Кърт седеше с каменно лице, но когато Паркс спомена
името на Клейборн, той скочи, като продължаваше да държи пистолета, насочен към главата
му.
Виковете на агентите и оглушителните им изстрели се сляха в едно. Кърт пусна
пистолета и се катурна зад борда. Президентът се свлече на палубата на рибарската лодка.
Докато още беше във въздуха, тялото на Кърт се завъртя от удара на куршума. Той се сви от
болка, падна с плясък в езерото и започна да потъва. Куршумите се сипеха като порой над
мястото, където бе изчезнал и водата скоро помътня от кръв.
Глава 37
Джил седеше в малкия, изключително луксозен японски ресторант „Кабуки“ в центъра
на града и гледаше през витрината яркозелената трева в парка край езерото. Лястовиците
излитаха и кацаха на поставените на железния стълб специално за тях къщички. Сградата,
подобно на къщите столетници в селището, бе от времето на кралица Виктория: бяла, с
висок остър покрив и украса на фасадата. Навсякъде се носеше нетърпеливото цвърчене на
малките пиленца, протягащи гладни човчици нагоре. Джил разсеяно ровеше в салатата си,
докато наблюдаваше тъмночервените мъжки и сиво-черните женски да се стрелкат шеметно
над водата и неизменно да се връщат при гнездата с техните малки.
Паркът беше пълен с хора. Някои се бяха разположили със семействата си на зелените
пейки, похапваха сладолед и се наслаждаваха на гледката, други бяха подредили вечерята си
върху избелели одеяла, метнати направо върху тревата. Величественото корабче за разходки
по езерото, „Съдия Бен Уайлс“, натоварено с безгрижни туристи, звучно изсвири, давайки
сигнал, че тръгва на вечерния си круиз, по време на който щяха да сервират и вечеря.
Всъщност, всички наоколо изглеждаха весели и безгрижни. Първото президентско
посещение в района създаваше празнична атмосфера като на Четвърти юли или Коледа.
Ала Джил бе далеч от празничното настроение. Стомахът й се бе свил на топка и тя
дъвчеше механично — не усещаше нито вкус, нито удоволствие. Бе свъсила вежди и когато
сервитьорът се засуети около нея, за да разбере дали всичко е наред, тя се постара да изтрие
мрачното изражение от лицето си.
— Всичко е чудесно — разсеяно измърмори тя и се изви на стола си, за да види какво бе
предизвикало оживлението навън.
Внезапно въздухът се изпълни с вой на сирени. В центъра нахлуха полицейски коли и
линейки, които блокираха движението и опънаха пред разхождащите се в парка две жълти
полицейски ленти, които се проточиха от улицата чак до пристанището, където бе акостирал
„Съдия Бен Уайлс“. Една линейка се качи на тротоара на заден ход и продължи през тревата
към пристана. Появиха се шерифи и полицаи от местната полицейска служба, излязоха от
колите и застанаха до тях. Вратите на автомобилите им останаха отворени, а
радиостанциите им изпълниха улицата с какофония от пронизителен шум.
Джил разтревожено се изправи. Объркана, тя извади двайсетдоларова банкнота от
чантата си, остави я на масата до преполовената чаша с ризлинг и излезе с бързи крачки от
ресторанта. От възбудените разговори, които се носеха из тълпата, можа да разбере
единствено, че президентът е бил прострелян. Улицата жужеше като рояк пчели над цветна
поляна. Вниманието на младата жена бе привлечено от полицейския катер, който се носеше
неудържимо към брега с виещи сирени и светнати лампи.
Тя стоеше вкаменена на улицата, вперила очи напред в опита си да зърне тялото, което
полицаите измъкнаха от катера и натовариха на линейката. Мъже, облечени като рибари, но
с тежко автоматично оръжие в ръце, се метнаха без да се бавят в линейката. Затръшваха
вратите и тя се понесе по улицата, ескортирана от автомобилите на тайните служби и
полицията, които прекосиха центъра като светкавици.
От устата на Джил се изтръгна глух стон и краката сякаш сами я понесоха към хотел
„Шърууд Ин“. Отначало подтичваше от време на време, но после хукна панически към
хотела.
— Не, не, не — простена тя, когато се втурна към колата си, паркирана в задния двор.
Гумите изсвистяха, когато автомобилът завиваше по страничните улички. Намери Уест
Лейк Роуд и настъпи газта, като напъна малкия автомобил до последно и той се затресе.
Когато наближи къщата, беше принудена да намали, тъй като от двете страни на шосето в
началото на алеята се бяха наредили полицейските коли. Но щом ги отмина, тя отново
пришпори нещастното возило и измъкна от него всичко, на което бе способно, докато стигна
до фермата на Джеремая.
С бясна скорост свърна по чакълестия път и в шасито забарабаниха камъчета, които
изхвърчаха след миг като пуканки изпод него. Нагоре по хълма зад нея се носеше кълбо от
прах. Когато зърна къщата, Джил натисна спирачките, изключи двигателя, изтича по
стъпалата и влезе вътре.
— Джеремая! — викаше тя. — Джеремая!
Тичешком премина през стаите, гонена от подозрението, че няма да завари никой, но
все пак надявайки се да се лъже. Когато излезе от задния вход, големият плевник
подигравателно зееше срещу нея с широко отворената си врата.
— Джеремая! — викаше тя, докато тичаше през тревата към черната паст на
постройката.
Слънчевото сияние нахлуваше през пролуките на стария плевник и в лъчите му диво се
гонеха прашинки, които се извиваха в шеметна спирала. Когато влезе, Джил не забеляза
нищо в мрачината. Постепенно очите й се приспособиха към тъмнината и пред погледа й се
разкри печалната картина. Полицейската кола се намираше в средата на плевника и
изтощените й лампи хвърляха бледа жълта светлина наоколо. Под счупения заден прозорец
проблясваха стъкълца и погледът на Джил се спря върху огромното безжизнено тяло,
проснато върху мръсния под; върху него играеха лъчите светлина, идващи отвън.
Тя изстена и се втурна към Джеремая. От устата й се изтръгна горчив вопъл и тя
коленичи. Не можа да сдържи риданието си. От лицето на мъртвия мъж уплашено излетя
черен рояк мухи и тя видя тъмночервената дупка, зейнала над лявата вежда. Лепкавата алена
маска от кръв, рукнала като гейзер от устата и носа му по време на разстрела, стоеше на
тъмни петна върху безжизненото лице, а угасналите очи гледаха празно в пространството.
Ноздрите й се изпълниха с миризма на смърт и на сено и тя повърна изядената преди
малко салата върху мръсния под. Хлипайки, тръгна с несигурни стъпки обратно и когато
излезе навън, жадно пое с ноздри и кожа свежия въздух. Празният й стомах продължаваше да
се гърчи не само от видяното, а и от мисълта, че Кърт е способен да извърши подобно нещо.
Глава 38
Дейвид Клейборн пръв реагира и пръв дръпна спусъка, защото през цялото време бе
наясно какво ще се случи. Рийвс и Вейнкрофт работеха за него и го бяха информирали
предварително за всичко, ето защо бе сигурен, че нещата се развиват по собствения му, добре
обмислен план. В бъркотията около стрелбата и раздвижването на катерите, той не бе
убеден, че е улучил Форд. Но беше сигурен, че Форд е свършил онова, което трябва. Беше
видял президента да се свлича на палубата на рибарската лодка и с увереност залагаше на
ефективността на Кърт Форд.
Същата тази ефективност, която винаги бе носила успех на стария му приятел и която бе
направила Кърт милиардер, докато Клейборн все още изкарваше прехраната си като
държавен служител. Ясно си спомняше досадната му компетентност по всеки въпрос. Онова,
което бе подтиквало Клейборн от самото начало на тази история и го бе държало нащрек по
отношение на Кърт, бе непреодолимото му желание да изравни резултата между себе си и
някогашния си колега.
Той отлично знаеше, че не съществува по-подходящ човек от Кърт, който да се нагърби
със задачата да убие президента на Съединените щати. И да успее в мисията си!
Съществуваха и други бивши агенти на тайните служби, които също биха могли да използват
познанията си, за да проникнат през президентската охрана. Мнозина от тях дори имаха
същите способности като Кърт. Но те не бяха толкова богати, при това не можеха да бъдат
манипулирани като приятеля му, чийто единствен син бе пряко свързан с президента. Планът
бе перфектен и той го бе изпълнил до най-малката подробност.
Клейборн знаеше отлично, че вицепрезидентът е безмилостен. Той не страдаше от
никакви скрупули. Клейборн бе прекарал часове в непосредствена близост с Алън Пимбър и
бе спечелил доверието му дотолкова, че ако нещо излезеше извън релсите, вицепрезидентът
се обръщаше за помощ направо към него. Когато се заговори за данъка върху Интернет,
Клейборн надуши възможност да осребри доверието на вицепрезидента. Беше наясно, че
става въпрос за милиарди долари, знаеше също, че вицепрезидентът бе свързан с
единствения човек, който щеше да загуби, и то много. Именно Брайън Йейл бе станал
причина Алън Пимбър да се издигне до вицепрезидент. На кантара бяха поставени огромни
пари и на Клейборн му бе безпощадно ясно, че ако предложи план за спасяването на тези
пари, той самият би могъл да извлече големи дивиденти.
Двайсет милиона долара — толкова щеше да вземе. Подобно на Кърт Форд, Клейборн
също бе измислил начин да изчезне и безнаказано да си харчи паричките. Но за разлика от
него НСС, тайните служби, ФБР и ЦРУ нямаше да го следват по петите през остатъка от
дните му. Неговият закрилник щеше да се настани в Белия дом и да стане най-влиятелният
човек в света. Той щеше да постави вето върху данъчния закон за Интернет, като по този
начин запази финансовата сила на Йейл и други като него. В това се състоеше перфектният
план на Клейборн. По дяволите, добре го беше измислил!
Полицейският катер зави към рибарската лодка и агентът на щурвала даде пълен стоп.
Вълната от рязкото спиране заклати рибарската лодка нагоре-надолу; Клейборн, придружен
от други двама агенти, скочиха в нея. Президентът се бе проснал на палубата в целия си ръст
и Клейборн едва сдържа злобната си усмивка, когато зърна локвата кръв под лицето му.
Двамата агенти очакваха неговите заповеди. Но преди някой да успее да направи нещо, се чу
силното боботене на втория стражеви катер и няколко души, водени от Мак Тейлър, скочиха
от него в лодката и се насочиха право към президента.
Тейлър вдигна тялото му с такава лекота, сякаш то тежеше колкото чанта с плажни
принадлежности и се насочи към кърмата. Вторият катер бе останал до лодката и едрият
мъж подаде тялото на двамата агенти, които чакаха край борда, без повече да обърне поглед
назад. Вече стъпил на полицейския катер, той се обърна към Клейборн и пренебрежително
подхвърли:
— Улучи ли го? Видях кръв във водата.
— Предполагам — отвърна Клейборн.
Тейлър кимна с глава и извика към Клейборн:
— Остани тук и информирай полицията за онова, което си видял. Аз ще го закарам.
Катерът се изстреля като ракета към брега, докато Тейлър с лаещ тон нареждаше в
микрофона на радиостанцията си моторизираните части да го посрещнат в селището. С
неописуемо задоволство Клейборн погледна към кръвта на палубата, откъдето бяха вдигнали
президента. Изпита огромно желание да се обади на вицепрезидента. Телефонът му, онзи, по
който се свързваше с Рийвс и Вейнкрофт, не се подслушваше. Но вместо това той се обърна
към хората си и нареди:
— Осигурете връзката.
В слушалката в лявото му ухо нахлуха паникьосаните викове на агенти, заповядващи на
други агенти да се движат бързо, да увеличат скоростта и да осигурят всичко необходимо за
пристигането на президента. Клейборн знаеше, че ще го отведат в Общинската болница. Бе
организирал нещата предварително. По онова, което бе видял, той можеше със сигурност да
каже, че няма да има никакъв смисъл от спасителните мерки. В болницата щяха само да
констатират смъртта му. Тялото веднага щеше да бъде натоварено на президентския самолет
и откарано във Вашингтон.
Клейборн набра номера на капитан Шулц, офицерът за свръзка с щатската полиция.
Въпреки, че разследването щеше да се води съвместно с ФБР, той знаеше, че полицията в
щата Ню Йорк щеше да приеме убийството на президента като личен неуспех. Очакваше се
да реагира бързо и яростно.
Шулц бе изненадващо спокоен, но в същото време — и леко напрегнат. Изслуша
информацията, която му даде Клейборн, после замълча за известно време, преди да му
изложи плана си за действие. Имаше намерение да спусне водолази от полицейските
хеликоптери, за да търсят тялото на убиеца. В мисията щеше да използва помощта на
близкия военен ескадрон и да поиска техните вертолети да прочистят района, ако случайно
Форд е успял да избяга. Беше наредил да поставят засада по пътищата, а ако тялото не бъде
открито, щеше да я подсили. От трите допълнителни катера и двете шерифски моторници
можеха да бъдат спуснати още водолази във водата.
Клейборн побърза да го увери, че катерите, използвани от тайните служби, също ще са
на негово разположение.
— Не се нуждаем от юридическо постановление, за да започнем разследване —
произнесе самодоволно той. — С въпроса ще се занимаете вие и федералните.
Само след минути два полицейски хеликоптера се появиха на хоризонта. Те прелетяха
като ракети над езерото, после бързо се спуснаха към водата. Виснаха във въздуха от двете
страни на моторниците само на няколко метра над повърхността. Мощните им витла вдигаха
сребристи пръски и ги обливаха. Само след миг задните им врати се отвориха и оттам се
появиха водолази в пълно снаряжение. Те скачаха един след друг в езерото и потъваха в
яркозелените дълбини.
Клейборн бе наясно, че планът на Кърт за бягство е свързан по някакъв начин с
водолазни принадлежности, но нямаше представа как точно. Рийвс го бе информирал само,
че Форд е получил пратка с такива неща и ги е закарал при лодката си, с която после излязъл
в езерото. Тогава Клейборн не се бе заинтересувал особено от съобщението му, но сега се
замисли. Нямаше обаче как да уведоми щатската полиция.
Дори да можеше, нямаше да го направи. Най-добре щеше да бъде, ако по време на
преследването убият Форд. Но ако по някакъв начин Форд успееше да се спаси, Клейборн
все пак се надяваше той да изчезне. Ако пипнеха проклетия милиардер, собственото му
положение щеше много да се усложни, защото щяха да го свържат с убийството на Лийна
Вентоун. И макар Клейборн да бе организирал бързото си бягство, той предпочиташе да
изчезне постепенно и да не остави никакви подозрения към себе си.
Скоро катерът се върна от брега с капитан Шулц на борда. Клейборн тихо разговаряше с
него от палубата на рибарската лодка, когато капитанът се наведе и изчезна в люка под
палубата с двамата лейтенанти.
Въпреки маската на тъга и загриженост, която бе надянал на лицето си, времето за
Клейборн минаваше приятно: той стоеше сам на широкия нос на катера и се приличаше на
късното следобедно слънце. Беше се преместил на носа, за да остане сам и да не се пречка в
краката на лудналите полицаи. Откъм запад се зададоха кълбести облаци, които погълнаха
слънчевите лъчи и донесоха със себе си благодатта на хладния повей. После тъмнозелените
дипли на склоновете около езерото грейнаха от внезапно рукналата от небето светлина,
избутала за миг сгъстяващите се облаци.
Беше хубав летен ден, но Клейборн бе единственият човек в района, който истински му
се наслаждаваше. Останалите, дори най-нискостоящите агенти и ченгета, се гризяха отвътре
и се мъчеха да изтрият петното от неуспеха на най-важната мисия, с която са били
натоварени досега, и се питаха какво бяха пропуснали, че да разрешат подобно развитие на
събитията. Най-после един от полицаите-водолази изскочи на повърхността и свали маската
си. Шулц излетя от кабината и се надвеси над кърмата.
— Долу няма нищо, сър — задъхано изрече мъжът. — Не можем да открием тялото.
Всъщност, не откриваме абсолютно нищо. Отдолу се намира всмукателният клапан. Не съм
сигурен, но е много вероятно той да е засмукал тялото. От едната страна кранът е ръждясал и
има голяма дупка.
— Продължавайте да търсите — строго заповяда Шулц, обърна се и отново изчезна в
кабината под палубата.
Клейборн се зарадва. Беше чудесна новина! Представи си как огромната помпа засмуква
раненото тяло на Кърт. Ако това беше неговият край, какво по-хубаво можеше да очаква?
Внезапно чу в слушалката си гласа на Мак Тейлър и се сепна.
— Дейвид — грубо и без предисловия започна той, — президентът иска да знае дали
Форд е убит.
Клейборн се олюля за миг, подхлъзна се и за малко да падне зад борда. Стомахът му се
сви и той помисли, че всеки миг ще повърне. Както се чувстваше замаян, той се усъмни дали
е чул добре думите на агента.
— Президентът ли? — тихо повтори Клейборн в микрофона, прикрепен към ревера му.
— Мак, мислех… Президентът добре ли е?
— Добре е — прекъсна го Тейлър. — Ударил си е главата и носът му се е счупил, когато
е паднал на палубата. Има синини, разбира се, и слаб кръвоизлив, но е добре. Движим се към
президентския самолет и той иска да знае дали Форд е убит.
— Форд ли?! — ужасен измърмори Клейборн. — Не знаем…
Глава 39
Кърт бе премръзнал до мозъка на костите си. През първите два часа от самотното си
пътуване следобедното слънце едва се процеждаше през зелената вода, но сега тъмнината
беше непрогледна. Единствено мъждивата светлинка от GPS-а и от екрана на водолазния му
компютър сочеха, че не бе ослепял. Безмилостният студ и всеобхватната тъмнина му
напомниха за Колин. Последният спомен за сина му бе от моргата, където той лежеше в студ
и мрак. Но от Колин не бе останало нищо, докато Кърт беше жив.
Не знаеше още колко време щеше да е така. Куршумът, който го бе пронизал отстрани бе
оставил рана, която сега пулсираше като дизелов двигател по нанагорнище. Нямаше как да
разбере какви вътрешни наранявания бе получил. Беше сигурен, че куршумът е излязъл от
тялото му. Когато си съблече ризата под водата, за да надене неопреновия костюм, видя
входната рана отляво под ребрата си. От нея бликаше кръв, която се разнасяше на тъмни
кълбета под водата. Усещаше изходната рана по средата на гърба си, откъдето куршумът се бе
проврял през мускулите и излязъл навън. Все пак фактът, че куршумът не е останал в тялото
му, бе успокояващ.
Кърт внимателно се взря в електронния GPS. След като през първите три часа бе
пътувал на дълбочина петнайсет метра, той се бе издигнал и бе продължил в продължение на
един час на шест метра под водата за декомпресия. Последната кислородна бутилка и
запасният подводен скутер AV-1 го чакаха долу на дълбочина дванайсет метра и той искаше
да се озове точно над тях, а после да се гмурне, за да смени оборудването си.
Когато се озова на мястото, Кърт насочи скутера, с който се бе придвижвал досега,
надолу и стигна до дъното. От малкото, но мощно фенерче, закрепено за неопреновия му
костюм, излизаше тайнствен лъч. Екипировката му лежеше на куп на десетина метра
встрани. Кърт смени кислородната си бутилка и регулатора с нови, а използваните завърза за
скутера и го остави на дъното. В мрежестата торба, окачена на новия скутер, имаше
комплект топли компреси.
С треперещи ръце ги измъкна и ги сложи на мястото на студените под неопреновия си
костюм. Закрепи шест от тях към торса си, примижавайки от болка и се опита да не се
обезкуражава от струйките кръв, които продължаваха да се стичат от раната. Останаха
четири и той постави по една във всяка ръкавица и всяка обувка. Скоро усети, че се стопля.
От топлината му стана по-добре в леденостудената вода, макар да знаеше, че компресите
скоро ще се изхабят и през последните двайсет минути от подводното си пътуване отново ще
му е студено. Грабна скутера и изгаси фенерчето.
Като следеше GPS-а си за посоката, Кърт се издигна на шест метра дълбочина и
продължи декомпресията. Помъчи се да реши каква да бъде следващата му стъпка. Най-
важната задача за него бе да избяга, но тъкмо сега не мислеше да излети отвъд океана. Повече
бе загрижен за засадата, която полицията и ФБР сигурно бяха поставили в района.
Самолетът му можеше да си остане и в Канада. Трябваше да измисли друг план, но това
можеше да почака. В крайна сметка щеше да използва самолета, за да напусне Северна
Америка и да се укрие в някой селски район в Италия. Но и това можеше да почака.
В момента имаше да изпълнява друга мисия. Въпреки всички изпитания, през които бе
преминал, решимостта му да отмъсти за смъртта на сина си не се бе разколебала. Просто бе
сбъркал мишената. Лицето му се изкриви зад водолазната маска. Бе подложен на колкото
голяма, толкова и зловеща манипулация. Опита се да отхвърли от главата си измислиците на
Клейборн, както и спомена за престорените му действия, ала безуспешно и започна да се
укорява, задето не бе заподозрял нищо и не бе проникнал зад маската му на приятел.
Спомни си, че когато бяха в Националната галерия съмнението по отношение на
Клейборн го бе зачовъркало отвътре. Това се повтори, когато Клейборн стреля и уби Лийна
Вентоун. Но едва сега осъзна, че Клейборн се бе опитал да го заблуди, за да не може Кърт да
я открие и да намери неопровержимо доказателство за връзката на президента с убийството
на Колин. А когато бе станало ясно, че Кърт е на път да узнае истината, Клейборн я бе
отстранил, беше пожертвал свой човек.
Попита се какво ли щеше да спечели Клейборн от това. Каква сума трябваше да очаква
човек, за да убие единствения син на приятеля си?… Дали изобщо някога ми е бил приятел,
запита се Кърт. Знаеше, че Дейвид винаги бе завиждал на успеха му. Осъзнаваше, че той е
трябвало да преглътне горчив хап, когато Кърт бе отказал да го приеме в новосъздадената
компания, но не беше предполагал, че това ще го ожесточи до такава степен. Въпросът
„Защо?“ всъщност нямаше никакво значение и Кърт се опита да мисли за друго, да се
съсредоточи върху своето собствено „Как?“.
Как ще убие Дейвид Клейборн? Това трябваше да е първият въпрос, върху който да
мисли, докато препуска под водната повърхност. Знаеше къде живее Клейборн и, колкото и
елементарно да звучеше, Кърт бе убеден, че там е мястото, където би могъл да го засече — в
собствения му дом. Не знаеше каква информация пази Клейборн в главата си, но
подозираше, че той го бе наблюдавал много внимателно. Искал е да се убеди, че Кърт ще
изпълни плана си до край. Това вероятно означаваше, че убийците на Колин са същите хора,
които го бяха проследили.
Целият настръхна, като си помисли, че те са се разхождали в неговия град, че са го
следили и са докладвали всичко на Клейборн. Да, именно те са го уверили, че Кърт Форд
има намерение да убие президента. Дори може да са му изпратили водолазните
принадлежности. Вероятно са подслушвали и телефона му. Може би познаваха и плана му за
бягство?! Но не можеха да докладват информацията, с която разполагат, на тайните служби.
Какво обяснение би дал Клейборн, дори сега? Така че Кърт нямаше да се сблъска с фаланга
тайни агенти, подсилени от ФБР и полицията в окръг Колумбия, защото те нямаше да се
втурнат да защитават Дейвид Клейборн. Дейвид Клейборн беше сам. С изключение на хората,
които работеха пряко за него, Клейборн бе останал на произвола на съдбата и Кърт
познаваше най-добрия начин да го сгащи тъкмо там, където той се чувства най-сигурно — в
собствения му каменен дом в Джорджтаун.
Дори Клейборн да заподозреше, че Кърт е узнал истината, той нямаше как да е сигурен в
това. Поне в началото щеше да предположи, че Кърт ще се опита да избяга от страната. Щеше
да е лудост да остане в САЩ, при положение че в продължение на няколко дни всеки
гражданин на Америка щеше да има възможност да види снимката му по телевизията.
Лудост или не, Кърт бе сигурен, че сега е най-добрата възможност да се добере до Дейвид
Клейборн, а той вече бе обещал — на сина си, на мъртвата си жена и на самия себе си — да
убие Клейборн на всяка цена.
Глава 40
Когато Кърт се приближи до района на фермата на Ман, гой се запъти към брега и
започна последното си издигане. Безшумно се показа на повърхността на водата, свали
маската си и дълбоко вдъхна истински свеж въздух. След като дълги часове бе дишал нитрокс
от бутилката, ароматът на борове го ободри. Езерото бе изгубило дневния си блясък и откъм
подветрената страна на Мечата планина се бе превърнало в тиха черна локва.
Гористите ридове на двата му бряга приличаха на полегнали върху хълбок титани.
Звездният балдахин и тънкото резенче на новата луна, което надничаше през парцалите на
облаците му се струваха като празнично зарево след непрогледната тъмнина под водата.
Контрастът бе толкова силен, че за миг Кърт забрави за раната си и за омразата, която
тровеше душата му.
Насеченото бръмчене на вертолета на щатската полиция, който се зададе откъм север и
започна да се снижава над езерото, прекъсна мислите му. Под сребристото туловище на
машината се появиха вретеновидни лъчи ослепителнобяла светлина, които заопипваха
терена и хеликоптерът заприлича на дългокрако чудовище, което страховито крачи по брега.
Откъм юг се долавяше бумтенето на полицейски катер, очевидно завършващ обиколката на
последния залив, преди да се отправи на север, като пътьом претърсва западния му бряг.
Кърт внимателно огледа района около себе си. Не видя никого и нищо. Бързо намести
маската обратно на лицето си, прикрепи регулатора към устата си, скри се под водата и
пришпори скутера към подпорната стена.
На три-четири метра дълбочина той напъха машината в един от процепите в старата
стена. Едва бе свършил, когато отгоре силно осветиха водата. Кърт ясно виждаше прогнилите
дъски и старите камъни, от които бе съградена подпората: сякаш бе застанал на многолюдна
улица в Манхатън посред бял ден. Отвсякъде бе на показ. Той се вкопчи за стената и се
притисна до нея като насекомо, което се опитва да надделее над силата на вятъра.
Бръмчащият хеликоптер бърчеше водата над главата му. Лъчът светлина не се отместваше и
Кърт се паникьоса.
Около него бе светло и хеликоптерът започна да се спуска като хищна птица. Кърт се
държеше здраво, докато бързо пресмяташе наум. На каква дълбочина трябваше да се потопи,
за да избяга от мощните прожектори? Колко въздух му бе останал в бутилката? Докъде ще му
стигне изтощеният акумулатор на скутера? Един вътрешен глас започна да го укорява, задето
разчиташе на един-единствен план. Защо ли не бе изработил няколко варианта, за всеки
случай?
Внезапно светлината изчезна. Кърт видя как лъчът опипва наоколо и само след минута
се изгубва на юг. Скоро се превърна в далечен отблясък и най-после Кърт отново остана
съвсем сам в непрогледната тъмнина. Без да се бави повече, той се отблъсна с крака към
повърхността.
Опита се да се изкачи по ръба на подпорната стена, ала оборудването, което носеше, се
оказа твърде тежко са премръзналото му, простреляно и изтощено тяло. Нетърпеливо
започна да изхвърля встрани водолазните си принадлежности. Но дори и без тях той едва
успя да пропълзи по каменистата повърхност.
Претърколи се по гръб, като стенеше от болка. Боеше се да не се схване, ако остане да
лежи на земята, затова се напъна и бавно се изправи на краката си. GPS-а висеше на колана
му и той направи справка с него, преди да тръгне нагоре по покрития с чакъл път, да пресече
пшеничената нива и да навлезе в гората.
След подводното пътуване, което бе протекло в пълна тъмнина, струваше му се, че дори
слабата светлина, идваща от звездното небе, осветява гористата местност като бял ден. Кърт
залиташе от болка. Видя ручея и продължи нагоре. Когато стигна до тъмния ловджийски
бивак, той го пресече и мина под мостчето, невидим в тъмния си неопренов костюм. Докато
се изкачи до ски влека, бе целият в пот. Спря, за да свали качулката и отвори ципа на гърдите
си. Нощният бриз разлюляваше високата трева с тих шепот и за миг му се стори страшно
нелепо всичко, което се случваше с него. Но болката за сина му го извади от романтичното
вцепенение и той тръсна глава, сякаш да отпъди картината, която го разконцентрираше.
Прокара пръсти през късо подстриганата си коса и примижа срещу екрана на апаратчето,
като се мъчеше да надвие болката под ребрата си. Намираше се съвсем близо до целта.
На три метра от покрития с камуфлажна мрежа мотоциклет зад него се счупи съчка.
Заслепи го яркият лъч на електрическо фенерче и единственото, за което си помисли, бе
пистолета, който Клейборн му бе дал във Вашингтон. Защо ли не ги бе взел със себе си —
него и четирийсет и петмилиметровия пищов на онзи полицай, — а ги бе оставил в
автомобила си? Едва сега осъзна, че преди да стигне до колата си, ще има нужда от оръжие.
Той се изви и се стрелна между дърветата, като се прикриваше от очаквания неизбежен
порой от куршуми.
Но вместо изстрели, до ушите му достигна отчаян вик:
— Кърт!
Спря и се обърна, като прикриваше с ръка очите си от ослепителната светлина.
— Джил — изрече уморено той, без да знае какво означава нейното присъствие на това
място; можеше да е начало, можеше и да е край.
— Как…
Тя застана до него и обърна електрическото фенерче към себе си. Сега той видя
изцапаното й лице и следите от сълзи по него. Бе облечена в избелели джинси, бяла тениска
и джинсово яке, в което той разпозна своето собствено. Обля го вълна от любов. Косата й
приличаше на буен облак и тъгата, изписана на лицето й, я правеше още по-красива.
— Уби ли го? — простена тя с близък до истерията глас, който го обезпокои. — Уби ли
го?
— Не — уморено отвърна Кърт. — Не е бил той. Не президентът е убил Колин. Бил е
Клейборн. Когато го разбрах, спрях всичко. Те стреляха в мен, но аз не…
— Не говоря за президента — изплака отчаяно Джил и гневно махна с ръка. — Говоря
за Джеремая. Убил си Джеремая!
— Кой е Джеремая? — попита Кърт и на лицето му се изписа объркване.
— Щатският полицай — с мъка в гласа каза тя. — Онзи, който те арестува. Аз го
изпратих. Сега е мъртъв.
Лицето на Кърт се изопна и после се сгърчи от погнуса, когато си спомни ужасния удар,
който бе нанесъл на полицая. Значи е бил прав в догадките си, че полицаят е приятел на
Джил.—
Джил — заекна той, — аз… Беше… Не исках. Мислех, че е един от убийците на
Колин. Трябваше да избягам…
— О, Господи! — изстена тя и се отпусна на колене върху килима от борови иглички.
Фенерчето се изхлузи от ръката й и разплиска светлината си из гората. Боровете стояха
изправени и неподвижни като навъсени съдии, които произнасят обвинителна присъда.
— Джил — измърмори тихо той, коленичи до нея и обгърна треперещата й фигура с
ръце.
— Не! — извика тя и се откъсна от него. — Не, Кърт! Ти си го убил! Как можа?! Обичах
те и останах до теб в най-трудния за теб момент, а той се опитваше да ми помогне и сега е
мъртъв! Ти си го убил! И ти си като тях! Убил си го!
Тя взе фенерчето от земята и тръгна да излиза от гората.
— Джил, почакай! — извика той.
— Махай се! — изплака тя, без да се обърне или да забави крачка. — Върви си, Кърт!
Върви в Италия, избягай, добре! Не ме интересува. Няма да те спра. Върви да убиваш когото
си искаш! И за двама ни е по-добре да не сме заедно. Не искам и да те знам повече…
— Джил! — изстена той. — Не исках да стане така! Не знаех, че мога да го убия. Не
знаех! Чуй ме!
Тя се извърна и насочи светлината към него.
— Не си искал ли? — изкрещя истерично тя. — Прострелял си го! Стрелял си в главата
му! Не ми казвай…
— Не съм го направил! — завика той. — Погледни ме! Не съм стрелял в него! Ударих го,
така е. Ударих го със собствения му пистолет и го повалих на земята, но не съм стрелял.
Вярвай ми, Джил. Трябва да ми повярваш! Длъжна си!
Лицето му се изкриви от страдание. Бе коленичил в лъча светлина и бе скръстил ръце
като при молитва. Умоляваше я.
— Джил — продължи той на пресекулки. — Обичам те. Нуждая се от теб. Моля те… Не
ме напускай. Бил съм употребен. Всичко е било замислено от Дейвид Клейборн. Не знам
причината. Всичко ми се струва някаква лудост. Не искам да остана без теб. Не…
— Не си го застрелял — безизразно изрече Джил.
Остана неподвижна близо минута, докато през това време размишляваше върху
различните вероятности. — Каза, че не си го направил… Кърт, не ме лъжи, няма смисъл. Ще
разбера — решително заяви тя, — но това няма значение. Няма да остана при теб. Няма да
ти помагам. Ще помогна на тях! Ще им помогна да те открият и да те пратят в затвора. Ако
ме лъжеш, признай си го и си върви, но първо си признай!
— Джил — сподави сълзите си той, — не те лъжа. Не съм го убивал. Кълна ти се. Моля
те, обичам те. Само ти ми остана…
Кърт продължаваше да се взира в лъча светлина и това сякаш щеше да трае вечно.
Струваше му се, че не е в състояние да отмести очи от светлия кръг или да направи каквото и
да е движение. Беше като хипнотизиран. Продължи да стои неподвижен дори когато ясно чу
двигателя на автомобил от близкото шосе, както и изскърцването на спирачките, докато
автомобилът спираше до колата на Джил. Само след миг мастилената стена на боровете бе
пронизана от силна светлина.
Глава 41
Ослепителната светлина от фенерчето на Джил избледня и угасна.
Кърт я последва в тъмнината и двамата се прегърнаха. Той страстно я целуна и я пусна,
едва когато светлината на прожектора премина покрай тях и той дочу мъжки гласове откъм
шосето.
Кърт я хвана за раменете и настойчиво прошепна:
— Трябва да тръгваме. Моля те, не казвай нищо. Ела. Обичам те!
Той я хвана за ръката и я дръпна навътре във високата папрат. Разкъса камуфлажното
наметало на мотоциклета, изправи машината и я възседна. Подаде каската си на Джил, после
издърпа младата жена на задната седалка и завъртя ключа. Двигателят глухо изръмжа. Воят
на големия мотоциклет привлече като магнит светлината, идваща от шосето. До ушите на
Кърт долетяха разтревожени мъжки гласове и след миг той видя други, по-къси и слаби лъчи,
да се насочват към тях през дърветата.
Той включи на скорост без да губи повече време и се стрелна навътре. Гората
изглеждаше гъста и недружелюбна. Това не влизаше в плана му, но пък бе най-бързият начин
да се изплъзне от преследвачите си, за които смяташе, че са от полицията. Когато стигна до
ски влека, той обърна на север и докато сечеше направо през високата трева, отвори дросела
на мотоциклета. Джил здраво се улови за него и Кърт усети остра болка в раната под ребрата
си. Изминаха близо километър, докато стигнат до шосето. Без да намали скоростта, той
наклони машината, изскочи на пътя и запраши на запад. Джил се вкопчи в него.
Кърт отчаяно се оглеждаше за някакъв знак, за нещо, което би му подсказало къде са.
Усетът му говореше, че е поел в правилна посока, но искаше да е сигурен. Вече не
разполагаше с никакво време за грешки. Ако искаше да избегне преследвачите, трябваше да
се върне на предварително подготвения план.
Тясното виещо се шосе отминаваше под него като високоскоростна видеоигра. На
завоите Кърт се навеждаше и леко намаляваше скоростта, после отново натискаше газта и
изскачаше от тях с главоломна бързина. Не след дълго стигна до кръстовището, което
разпозна като 41 А, Уест Лейк Роуд. Тръгна в една посока, после рязко изви и тръгна в
обратната, когато осъзна, че е излязъл малко по-надолу по главния път. След около два
километра той зърна тъмния силует на автомобила, спрял край гората, където бе срещнал
Джил. Притаил се като хитър хищник, автомобилът внезапно даде признаци на живот.
Силните фарове го заслепиха, мигащите полицейски лампи на покрива накараха сърцето му
да спре да бие.
Вместо да намали, Кърт се засили направо към полицейската кола. На пет-шест метра
от нея се приведе над кормилото и свърна в страничния път. Полицейската кола се стрелна
напред и гумите й изсвистяха на завоя, а сирените пронизително завиха. Кърт погледна през
рамо и видя, че само след минути върху него ще се нахвърли полицията, ФБР и, твърде
вероятно, дори военните. Натисна газта, като вдигна над двеста километра в час и увеличи
разстоянието между колата и себе си. Изкачи височината и моторът излетя във въздуха. Джил
притисна глава в ребрата му и виковете им се сляха с бученето на двигателя.
Когато изскочиха на пътната настилка, Кърт почти спря, за да излезе от шосето и да
поеме по тесен черен път. Той прегърна с две ръце кормилото и запълзя надолу по склона. С
голям колкото юмрук камък, който бе взел от канавката, той счупи фара на мотоциклета,
после направи същото и със задните му светлини. Тъкмо свърши и полицейската кола със
скърцане прелетя над хълма и изскочи на шосето, като светеше с всичките си сигнални
лампи. Като ръмжеше страховито, тя с главоломна скорост профуча край тях и вдигна във
въздуха вихрушка от прах и чакъл.
Преди отново да включи мотора на скорост, Кърт си пое дълбоко въздух, за да се
успокои. Задаваше се ново изпитание. Зад полицейската кола летеше вертолет тип „Апахи“
от близката военна база „Форт Дръм“. За разлика от полицейските хеликоптери, военният
вертолет едва се чуваше. Ала всепроникващите прожектори опипваха пътя от двете страни с
ослепително ярките си светлини и макар да отмина покрай тях два пъти по-бързо, те веднага
отскочиха встрани.
Кърт отвори дросела и се понесе по черния път, който разделяше две широки царевични
ниви. Скоро въздушният натрапник се озова над главите им и Кърт бе заслепен от ярката му
светлина, примесена с вихрушката прах, която се вдигна от полето. Зад мотора се издигна
масивна опашка дим като от напалмова бомба. Кърт се опасяваше най-много от това, че от
хеликоптера можеха да открият огън. Сред мъглата от прах и идиотския вой на мотоциклета
той бе престанал да мисли за себе си. В съзнанието си виждаше Джил, разкъсана от пороя
куршуми и това за малко да го накара да спре и да се предаде.
Ала инстинктът му взе превес и той като обезумял се насочи към гъстата гора.
Приближи се и ясно видя мястото, където шосето се губеше в гората. Вместо да продължи по
него, той изпружи навън десния си крак и рязко се наведе и като изхвърли още прах и чакъл
във въздуха, се понесе по тясната пясъчна ивица в края на царевичната нива. След около
половин километър пясъчната пътека се освети от мощния прожектор на вертолета и Кърт
навлезе в друг селски път. И той като предишния разделяше две ниви и се губеше в гората.
Кърт натисна спирачките и моторът се завъртя в светъл облак от прах. Но вместо да
поеме нагоре, през гората, той се мушна в самия облак, който се бе издигнал, и се върна
обратно. Гъстият облак прах сега светеше в бежово и златисто, но внезапно всичко потъна в
черен мрак. Хеликоптерът бе забелязал пътя, който навлизаше в гората и се отправи натам.
Над дърветата проехтяха залпове и куршумите пронизаха гъстата гора, ала напразно —
мотоциклетът не беше там.
Кърт намали скоростта, докато насълзените му от праха очи се приспособиха към
тъмнината, омекотена от звездите на небето. След малко облакът се разсея и докато се
движеше сред царевицата, която жулеше до кръв лактите му, той усети, че се връща обратно
към черния път, по който бе влязъл в нивите. Докато стигне до него, прахът се бе слегнал
достатъчно и Кърт зърна пролука между дърветата. Гората бе изключително гъста и още
когато организираше бягството си, той я бе прекосил повече от десет пъти за един следобед
и съзнанието му бе запечатало всяка извивка, всеки наклон в нея. Въпреки това
придвижването ставаше изключително бавно и в старанието си да премине колкото е
възможно по-бързо през дърветата, Кърт отчаяно се бе вкопчил в кормилото.
Лъчът на прожектора на няколко пъти прекоси пътя пред тях; спусна се отгоре като
огромен светъл стълб от НЛО. И двата пъти Кърт спираше и със стиснати зъби чакаше да
отминат. Най-после пред себе видя, че дърветата леко се разреждат — там черният път
преминаваше в покрит с чакъл селски път. Кърт спря в края на гората и слезе от
мотоциклета.
— Добре ли си? — шепнешком попита той, обръщайки се към Джил.
Тя кимна утвърдително, но когато Кърт повдигна каската, за да я целуне, видя, че очите
й са широко отворени от ужас.
Той тромаво изтича към пътя и внимателно го огледа. В единия край, в дъното на
долчинката, се виждаха светлините на полицейския автомобил и някакви други, случайни
светлини. Вероятно полицаите бяха спрели за разпит някой закъснял фермер на път за дома
му. Кърт знаеше, че ще спират за разпит всичко, което се движеше по пътя; може би дори ще
претърсват всеки автомобил. Но в обратната посока шосето бе чисто.
Ала вместо да тръгне натам, Кърт бавно излезе от гората и се отправи към
полицейските светлини. Тъкмо там се намираше другият селски път, по който бе планирал
бягството си. При вида на полицейската кола, той инстинктивно бе обърнал мотоциклета.
Ала един по-разумен глас му нашепваше, че е по-добре да се придържа стриктно към плана
си и да кара към трудностите, които бяха видими, отколкото да рискува и да поеме в
неизвестна посока. Полицаите отсреща бяха съсредоточени върху човека, когото проверяваха
и нямаше веднага да забележат мотоциклета със загасени фарове, който се носеше към тях.
С глухо мъркащ двигател Кърт се приближи към полицейската кола, после пъргаво
свърна в пътя, отвеждащ в други царевични ниви. Той подкара нагоре и когато се изкачиха на
върха, двамата с Джил видяха вертолета, към който се бе присъединил още един. Сега двата
кръстосваха ниско над обширната гъста гора, от която бегълците току-що бяха излезли. Друга
полицейска кола с блеснали лампи препускаше по хълма надолу към спряния автомобил и
пикапа. Кърт почувства облекчение и благодари на бога, че бе следвал плана си, а не
първичния си инстинкт.
Пътуваха още един час и свърнаха на север по шосе 38А, главния път по източния бряг
на езерото Оуаско, на запад от Скейнитълс. След още няколко километра влязоха в Обърн.
Кърт мина по странични улици на път за паркинга. Не се притесняваше, че полицията може
да го стигне и да го спре; но някое местно ченге би могло да го спре, задето кара
мотоциклета си без каска. Когато влязоха на ярко осветения паркинг, той си проправи път
покрай спрените автомобили и спря точно до своята кола, като зяпаше безгрижно наоколо,
сякаш всичко беше наред.
Дебела жена с украсени с кожички чехли и тениска с размери на палатка се тътреше под
синкавобялата светлина. Тя изгледа Кърт, който още бе облечен в неопреновия си костюм.
Той се взря право в очите й и тя побърза да извърне поглед и да се махне.
— Искаш ли да караш? — попита Кърт, когато останаха насаме с Джил.
— Разбира се — отвърна тя, като за първи път забеляза болезненото изражение на
лицето му. — Какво е станало? Ранен ли си?
— Простреляха ме — измърмори виновно Кърт.
— Къде? Дай да видя. Кърт, трябва да отидем на лекар!
Кърт поклати глава, отключи колата и й подаде ключовете.
— Трябва да се махаме от тук — каза той, заобиколи и седна на седалката до нея. —
После ще говорим за това. Куршумът излезе и мисля, че кървенето намаля.
— Намаля ли? — недоверчиво го попита тя и стартира колата. — Трябва да вземем поне
превръзки.
— Добре — съгласи се гой, — но не от тук. Нека се отдалечим от мотоциклета. Да
излезем от града и да спрем в някоя дрогерия по пътя. Трябва да се измъкнем, колкото е
възможно по-бързо. Въпреки, че не съм сторил нищо на президента, ще ме хвърлят в затвора,
Джил! Разбираш го, нали?
Джил прехапа устни и кимна с глава.
— Разбирам. Ако ни заловят, и аз ще загазя.
— Не — увери я Кърт, — не се безпокой. Ако ни хванат, ще кажем, че насила съм те
накарал да седнеш зад волана. Няма да позволя да поемеш дори и малка част от вината ми.
Но онова, което ме тревожи, е Клейборн и хората му. Ако разберат, че съм жив, ще се опитат
да ме очистят… Не знам колко са на брой. Нямам и приблизителна представа докъде стига
цялата тази работа.
— Къде отиваме? — попита тя. — Искаш ли да изляза на магистралата?
— Ще се наложи — отвърна той. — Знаеш ли пътя до там?
— Сега ще завия вдясно, а като стигна до шосе №34, отново ще дам вдясно — обясни му
тя и изкара колата от паркинга.
— Правилно.
Докато вземаше завоя, тя попита:
— Като излезем на магистралата, на север към Монреал ли ще тръгнем?
— Не — отвърна Кърт. — Ще стигнем до шосе №81, после ще тръгнем на юг.
Джил отвори уста да каже нещо, но думите заседнаха на гърлото й.
— Осемдесет и едно на юг ли? — невярващо попита тя. — Искаш да кажеш на север?
— Не, на юг.
— Кърт, защо?
— Защото — отвърна той, — отиваме във Вашингтон.
Глава 42
Клейборн взе бизнесполет до столицата, като остави щатската полиция и ФБР
безуспешно да търсят Форд. Онова, което видяха спътниците му, както и стюардесите, бе
един изключително разстроен, необщителен и вцепенен от ужас мъж. Когато кацна на
летището в окръг Колумбия, Клейборн взе такси и близо минута мълча замислено, преди да
осъзнае, че шофьорът го пита накъде да тръгне.
Щом пристигна у дома си, той тутакси се качи на втория етаж на каменната си къща и
се настани в широкото кожено кресло. В трудни моменти обичаше да мисли в малкия си,
стар, облицован с дървени плоскости кабинет. Размисли за миг, но после се пресегна и си
наля порядъчно количество канадско уиски. Двата му клетъчни телефона и домашният
апарат звъняха на интервали един след друг, но Клейборн не им обръщаше внимание.
Мислите му отчаяно препускаха по безконечните му задължения, докато се напи дотолкова,
че вече не му пукаше; стана и се качи в спалнята си.
На сутринта, клатушкайки се, отиде в банята и изгълта два аспирина с вода направо от
крана. Върна се в леглото с надеждата да поспи през следващите трийсетина минути, докато
лекарството му подейства, но умът му отново запрепуска. Главата му пулсираше и той бе
принуден да стане отново. Обръсна се и си обу светлокафяви панталони, бяла риза с копчета
и сако на рибена кост.
Бяха оставили вестника на предната врата на къщата; Клейборн го пусна шумно върху
кухненската маса, наля си чаша сок и си приготви каничка кафе. Когато ароматът на горещо
кафе изпълни кухнята, главоболието му отстъпи и той разгъна нетърпеливо страниците.
Вестникът беше пълен с новини, каквито бе очаквал: заглавие с огромни букви за опита за
убийство, последвано от страници и страници текст с незначителни описания на случката.
Пишеше, че полицията е преследвала двама души на мотоциклет късно през нощта край
южния край на езерото, но те успели да се изплъзнат. Властите предполагаха, че са били
пияни тийнейджъри. Клейборн иронично изсумтя.
С чашата горещо и силно кафе в ръката си той превъртя записите на телефонния
секретар. Имаше няколко обаждания от колегите от службите, които го успокояваха. Тъй като
бе главен агент, целият удар от станалото щеше да се стовари върху него. Все някой трябваше
да плати. Клейборн беше все тъй спокоен, но когато чу мрачния глас на Мак Тейлър, лицето
му пребледня. Шефът му нареждаше още на сутринта да докладва на тайните служби.
— Трябва да поговорим — завърши сухо Тейлър и рязко прекъсна връзката.
Нещо в гласа му подсказа на Клейборн, че срещата ще бъде нещо повече от докладване
на кризисна ситуация в охранителната система на президента. Макар че за момента всяка
връзка между него и Форд щеше да е само догадка, мисълта за това го потисна. Без да се
бави, той позвъни в кабинета на Тейлър и го уведоми, че тръгва веднага. Ала преди да излезе,
се обади на вицепрезидента от клетъчния телефон, който не подслушваха.
— Чаках да позвъниш. Какво стана? — попита гневно Пимбър.
— Временно затруднение — отвърна Клейборн. — Но имам решение.
— Решение ли?
— Трябват ми два милиона долара в куфарче до пет часа днес следобед. Също така
трябва да се видя с теб и мистър Йейл някъде на сигурно място. Ще ви обясня плана си. Ако
го харесате, ще ми дадете парите. Ако не — край. Аз си тръгвам по моя път, вие — по вашия.
— Ако по този начин искаш да измъкнеш пари от Йейл, забрави — просъска Пимбър.
— Два милиона са нищо за мен — възрази Клейборн.
— Искам всичките двайсет милиона и заявявам, че няма да ги взема, докато не свърша
работата. Няма да изляза много чист от това, но ще я свърша. Парите, които ви искам, ще
направят неотразимо впечатление на хората, от които имам нужда. Сега те са единственият
ни шанс. Кажи го на Йейл.
В другия край на линията настъпи тишина. После Пимбър каза:
— Ще му се обадя. Той е в града и ако иска да чуе плана ти, ще ти позвъня и ще ти
съобщя къде може да стане това.
Вицепрезидентът прекъсна връзката.
Клейборн се обу, излезе от къщата на окъпаната в слънце улица и потегли с паркирания
си до бордюра последен модел „Лексус“. До сградата на тайните служби разстоянието бе
съвсем кратко и Тейлър го чакаше в конферентната зала със самия директор на службите и
двама от заместник-директорите. Клейборн ги гледаше от другия край на дългата маса с
кървясали от умора и напрежение очи. Всъщност, той изглеждаше доста унил, тъй като бе
пряко въвлечен в грандиозното фиаско.
— Не знам какво да кажа — започна той и тежко въздъхна. — Бях организирал всичко
като по учебник. Ще се уверите от докладите ми, но знам, че няма никакво извинение за
станалото и бих предпочел това да не се отрази лошо върху останалите агенти, ангажирани
по случая, особено на агент Морис…
Клейборн седеше и ги гледаше един по един. Липсата на каквато и да е емоция от тяхна
страна го изнервяше и той се попита дали това не се дължеше на факта, че в думите му
съзират прикрит опит да прехвърли цялата вина върху Морис. В края на краищата работа на
Морис беше да проучи Кърт Форд, напи така.
— Не сме се събрали да говорим за това, Дейвид — заяви Тейлър. — Искаме да знаем
повече за връзките ти с Кърт Форд.
Клейборн се престори на изумен, после на лицето му се изписа възмущение.
— Преди много години бяхме приятели, Мак — зае отбранителна позиция той. — Знаеш
го, както и всички колеги от онова време.
— Интересуват ни връзките ви напоследък — прекъсна го директорът.
Той беше слаб човек с червена косица на ситни къдрички, която обграждаше иначе
плешивата му, очилата глава, като на клоун. Ала в него нямаше нищо комично. Бе забил
черните си като маслини очи в Клейборн и го наблюдаваше с характерния си остър и
пронизващ поглед.
Клейборн отвърна на погледа му, после прехвърли вниманието си върху Тейлър. Те
блъфираха. Със сигурност не знаеха нищо. Беше очевидно. Опитваха се да напипат някаква
следа.—
От години не сме разговаряли — започна той.
Директорът погледна към Тейлър. Главният агент се прокашля и каза сухо:
— Президентът е на друго мнение, Дейвид. Кърт Форд му разказал за някаква тайна
среща, която си уредил между него и вицепрезидент Пимбър.
В ъглите на устата на Клейборн се появи лека усмивка и той със завидно самообладание
отвърна:
— Кърт Форд е луд човек. Не може да не го знаете. Опита се да убие президента.
Предполагам, не вземате думите му на сериозно. Сигурно се шегувате.
— Откъде знае за срещата? — попита Тейлър.
— От сина си! — отговори Клейборн, като изрече думите с апломб, сякаш цакаше с коз.
— Синът му е мъртъв — забеляза Тейлър.
— Затова е полудял — каза Клейборн.
— Мак, разговаряме сериозно — намръщи се директорът. — Не мислиш ли, че трябва да
оставим нещата така, както са? И без това си имаме предостатъчно проблеми.
— Според президента… — започна Тейлър.
— Мак — прекъсна го директорът, — с цялото ми уважение към президента, сега
разискваме въпрос, който се отнася до тайните служби. Дейвид е високоуважаван член на
службите, част от отбора ни и ние трябва да се отнасяме с него както подобава.
— Не съм сигурен, че Кърт Форд е чак толкова луд — ядоса се Тейлър.
— Човек, който се е опитал да убие… — започна директорът.
— Той не се е опитал да убие президента — прекъсна го Тейлър.
В стаята настъпи тишина. Всички бяха насочили поглед към Мак Тейлър.
— Президентът твърди, че Кърт изобщо не е стрелял срещу него — тихо продължи той и
на лицето му се появи злобна усмивка. — Двамата разговаряли за срещата с вицепрезидента
и Браян Йейл. После Форд станал и скочил зад борда.
Внезапно Клейборн почувства, че гърлото му се свива. Вторачи се в лицето на Тейлър с
надеждата, че той се шегува.
— Знаете, че избяга — продължи Тейлър и лукаво изгледа Клейборн. — Вестниците
пишат, че снощи двама души на мотоциклет се измъкнали от преследването на полицията.
Щатските полицаи допускат, че са били пийнали младежи, но ние знаем, както и те знаят, че
Форд притежава мотор, който отговаря на описанието на преследвания. Не знам как го е
направил, но сега той е някъде тук, Дейвид. Така че ако имаш да ни казваш нещо, това е
моментът…
Клейборн отвърна на погледа на Тейлър със също толкова недоброжелателност и се
обърна към директора:
— Отвращавам се… от този лов на вещици и имам намерение да подам официално
оплакване. Няма какво да казвам на агент Тейлър, сър. И ако лично вие нямате повече
въпроси към мен, имам намерение да си тръгна.
Той стана. Директорът и двамата му заместници го последваха. Тейлър продължаваше
да седи и да го гледа.
— Убеден съм, че ще можем да разрешим въпроса — каза директорът.
Строгият му глас с носов изговор сега изразяваше дълбока загриженост. Последното
нещо, от което имаше нужда в настоящия момент, предвид съвсем скорошния успешен опит
президентът да бъде убит, бе един вътрешен скандал.
— Смятам, че няма да е нужно да подаваш официално оплакване, Дейвид. Помисли си.
Знам, че двамата с агент Тейлър напоследък бяхте доста натоварени. Нека просто се
поуспокоим и размислим.
Директорът се обърна многозначително към Мак Тейлър и по израза на лицето му
разбра, че той нямаше да остави нещата така. Всъщност, всички бяха убедени, че не би
трябвало. Той се намираше в необичайно положение. Директорът седеше по-високо в
служебната йерархия от него, но пък Тейлър бе шеф на президентската лична охрана и
президентът лично бе пожелал това. В действителност Тейлър бе най-влиятелният в залата.
— Разбира се — отвърна Клейборн и тихо затвори вратата след себе си.
Но той не го мислеше. Нуждаеше се от време. Кариерата му бе заложена на карта и това
можеше да бележи нейния край. Нещата се оказаха много по-лоши дори от най-лошите му
страхове.
Вариантът, който бе смятал за запасен, се бе оказал единственият му изход. Беше
рискован, а сега, когато Тейлър търсеше доказателства, той почти със сигурност щеше да
свърже Клейборн с покушението върху президента. Ето защо не се бе спрял на този вариант
от самото начало. Знаеше, че дори да успее, ще го преследват до края на дните му. Но като
хвърли само един поглед към Тейлър, разбра, че с досегашния му живот вече е свършено.
Тейлър можеше да не успее да докаже каквото и да е. Но това наистина бележеше края
на кариерата му. Достатъчни бяха само подозренията на Тейлър. Ала двайсетте милиона
долара, внесени по сметка в офшорна банка щяха да му позволят да се скрие със стил. А той
искаше тъкмо това. Искаше да се наслаждава на богатството, което вече би трябвало да
притежава. Богатството, което щеше да има, ако преди години Кърт Форд не го беше спрял.
Настоящият план, ако разбира се успееше, щеше да му донесе много повече, отколкото
компанията на Кърт Форд. Този план бе негово собствено творение и ако го изпълнеше, цял
живот щеше да благоденства в резултат на собствения си ум. Това бе последната му
възможност. Трябваше да действа много бързо при положение, че Йейл му предостави
парите. Беше убеден, че при вида на куфарче с толкова много пачки в него, нещата щяха да се
подредят от само себе си.
Набра телефонния номер за свръзка и като чу пресипналия глас от другия край на
линията, каза:
— Рийвс, аз съм. Вземи Вейнкрофт и довечера в седем ме чакайте в хотел „Табард Ин“.
Ще попиташ за мистър Валънс и ще се качите в стаята ми. Трябва да внимавате да не ви
проследят, така че вземете предпазни мерки срещу евентуална опашка. Имам страхотна
работа за вас.
После добави:
— Възможност, която се предоставя само веднъж в живота.
Глава 43
— Господа — каза Клейборн, — той винаги се отнасяше към двамата главорези с голямо
уважение, защото това бе част от уловката, — сега ще ви разкрия високо секретна
информация, до която имат достъп само шепа хора…
Той млъкна и се взря в тях. Знаеше го, пък и като ги гледаше сега, се убеждаваше още
повече, че те харесват начина, по който им говори.
Клейборн седеше зад писалището в малкия апартамент, който бе наел за през нощта.
Едната стена бе покрита с рафтове със стари книги, а срещу нея бе разположено чистото и
подредено легло. Той бе седнал с гръб към широк еркерен прозорец с изглед към тихата
зелена улица. Беше сумрачно, но високата лампа със стъклен абажур в ъгъла на писалището
осветяваше тримата мъже в оранжево-жълт цвят. Лицата им бяха навъсени, но трескави.
— Мисията, която изпълнявахме през последните няколко месеца, не даде желаните
резултати — мрачно изрече Клейборн; дълбоко въздъхна, после продължи:
— Президентът, господа, е на път да разруши всичко, което е построено в страната през
двестагодишната й история. Всеки миг той, подкрепен от някои служители на ключови
позиции във военното министерство и разузнавателните служби, може да разкрие огромно
количество поверителни данни на китайците. Ще го направи под формата на
дипломатически ходове, с цел създаването на нов алианс. Ще бъде опакован и продаден на
публиката и публиката ще го купи тъй лесно, както купува всичко, което медиите рекламират.
Но това ще се основава на проста размяна от вида „пари срещу тайни“. Всичко това ще
подкопае основите на Съединените щати по начин, който ще промени историята на
човечеството…
Клейборн затърси с поглед очите им. Вената, разделяща челото на Вейнкрофт на две
половини, бе изпъкнала и гневно пулсираше. Реакцията на Рийвс не бе толкова видима, но
Клейборн бе убеден, че е докоснал най-чувствителните струни и у двамата, затова продължи:
— Очаквахме Форд да свърши тази работа — каза той. — Но Форд се провали. Нашата
роля, както, надявам се, вече сте разбрали, не беше да попречим на Форд да извърши
замисленото, а само да наблюдаваме действията му отблизо. Но той не успя. Провали се в
последната минута. Мишената му се изплъзна… Мишената, господа — понижи тон той, —
бе президентът.
Клейборн се наведе да вземе нещо от пода, после стана от стола. Постави малкото
куфарче върху писалището, натисна медните ключалки и го отвори. От банкнотите в него се
разнесе аромат на печатарско мастило и сред присъстващите в стаята се появи напрежение.
— Един милион долара — символ за сериозността на онова, което трябва да направим
— изрече той, като зорко наблюдаваше двамата мъже.
Той имаше още едно куфарче, но го пазеше за себе си в случай, че тези двамата се
провалят като Форд. Един милион бе много по-малко от двайсет, но в най-лошия случай бе
по-добре от нищо.
— Тук съм записал адреса в Мериленд, на който можете да държите парите в
безопасност. Там ще се скриете, когато свършите работата — продължи той. — От Мериленд
ще ви натоварят на военен хеликоптер и ще ви отведат във Форт Браг, а оттам — в Бразилия.
Ще ви снабдят с нови лични карти и ще ви предадат останалата част от парите — още
милион и половина долара, внесени в офшорни банки. Има и други кандидати за тази мисия
— каза Клейборн, взе две пачки от стодоларови банкноти и им подаде по една, — но я
повериха на нас. Това е голям шанс за вас двамата и няма да ви лъжа, че ако успеем и аз ще
получа два милиона долара. Толкова или нищо. Господа, това е щастие, което навестява
човека веднъж в живота. Ако успеем, жизнеспособността на страната ще бъде запазена, а
ние ще бъдем добре компенсирани. Бягството ни е сигурно — излъга той.
В действителност той нямаше никаква уговорка за тях двамата. Адресът беше фалшив.
— Ако приемете, ще ви дам подробния маршрут на президента за идните седем дни.
Въпреки нападението срещу него от страна на Форд, решиха да се придържат към
изработения вече план. Така трябва да бъде. Кампанията е в разгара си и хората му не желаят
да покажат на избирателите, че е страхливец. Разчитам на вашата преценка да използвате
най-добрата възможност, но бих обърнал вниманието ви специално върху Похода срещу
киселинните дъждове, който ще се проведе на Петдесет и девета улица в Манхатън и в който
президентът има намерение да участва. Тълпата, както и множеството хотелски прозорци
наоколо, ще ви предоставят неповторима възможност да изпълните мисията. Разполагам и с
пунктовете, където ще бъдат поставени отрядите за контранападение, така че няма да
попаднете в огневата линия. Само ви предлагам…
Клейборн замълча. Видя, че двамата се замислиха. Вейнкрофт милваше с ръка пачката
банкноти и облизваше устни.
— Влизам — изломоти той. — Ще участвам в играта.
Погледнаха към Рийвс, който сви очи и каза:
— Влизам, ако партньорът ми се съгласи да произведем два изстрела. Ще координираме
всичко до най-малката подробност и в определеното време ще стреляме едновременно.
— Като при Кенеди? — повдигна вежди Клейборн.
— Защо не? — отвърна Рийвс. — При Кенеди се получи.
Вейнкрофт начумерено кимна с глава и каза:
— Най-важното за мен е да си взема паричките, след като отстраним предателското
копеленце.
— Добре — съгласи се Клейборн, защото не желаеше да пропусне момента и да им даде
време за размисъл, като ги претрупа с ненужни подробности. — Приготвил съм ви пликове с
информация. Когато я прегледате, ще се съгласите с моята преценка и тогава ще се срещнем
в ресторанта на Клайд на главната улица в неделя вечерта в седем часа. В ресторанта има
задно помещение, което ще бъде запазено на името на Джоунс. Ще финализираме плана там,
а аз ще нанеса евентуалните промени в маршрута на президента.
Клейборн затвори куфарчето и го подаде на Вейнкрофт със съзнанието, че той ще оцени
по достойнство жеста и че Рийвс бе достатъчно възрастен, за да не обръща внимание на
това, кой ще носи куфарчето. Тримата мълчаливо се спуснаха но стълбите и излязоха от
хотела. Тръгнаха в различни посоки като напълно непознати хора.
На ъгъла Клейборн хвана такси и се отправи към дома си. Докато колата се търкаляше
по пътя, той затвори очи и мълчаливо се запита какви са шансовете за успех. Вероятно не
съвсем лоши. Хората мислеха, че да убиеш президента е по-трудно, отколкото бе в
действителност. Ако знаеш откъде ще мине и ако стреляш добре, успехът ти е в кърпа вързан.
Когато спря пред дома си, той внимателно огледа улицата. Дали не го бяха проследили,
когато излезе от къщата преди пет часа? Ако са пуснали опашка след него, сигурно още
продължават да го търсят на летище „Дълес“. Той влезе в къщата и отиде направо в кухнята,
където си наля питие. Не се лигави дълго с него, а го пресуши на три едри глътки. В края на
краищата не разполагаше с време, за да отпразнува втората възможност, която му бяха
предоставили, макар наистина да си заслужаваше. Трябваше да се погрижи за някои неща.
Глава 44
Джил шофира през целия път до Харисбърг, Пенсилвания, преди Кърт да я накара да
спре за през нощта в един мотел на самата магистрала. По-рано бе спряла в денонощната
аптека на някакъв малък градец по пътя, за да се снабди със стерилни превръзки и
антисептични мехлеми; така тя беше сигурна, че Кърт ще е в безопасност и без да отиде на
лекар. Кърт бе изгубил доста кръв и това я разтревожи. Кожата му беше бледа, а устните му
бяха започнали да посиняват. Когато превързаха раната, кървенето сякаш беше спряло, но тя
не се чувстваше спокойна. Регистрираха се без да се суетят много-много и не след дълго вече
лежаха на изтърбушеното двойно легло. Спаха до десет сутринта.
Когато Кърт се събуди, Джил с тревога забеляза, че кожата му е все още бледа. Той й
призна, че болката под ребрата се увеличава, ала въпреки това настоя да продължат
пътуването си. Предварително бе натоварил на автомобила достатъчно храна, напитки и
дрехи в случай на нещо непредвидено. Колкото по-рядко спираха, особено през деня, толкова
по-добре. Джил бе доволна и от факта, че Кърт я остави да кара, а той си почиваше на
свалената седалка, докато колата се носеше по магистралата към столицата.
Все още не й бе казал къде точно отиваха и какво имаше намерение да прави. А тя не
искаше да му задава въпроси. Струваше й се, че планът му й бе известен, но независимо от
това беше готова с радост да отиде и накрай света с него.
— По-добре да не споменаваме къде ще отидем — каза й той в началото на пътуването.
— Ако ни заловят — не че допускам такова нещо, но ако все пак стане, — искам ти да стоиш
настрани от всичко.
През по-голямата част от пътя Кърт спеше. Когато беше буден, оставаше в полулегнало
положение със затворени очи. Не искаше да говори и Джил го разбираше. Когато навлязоха в
окръг Колумбия, той седна и й посочи друг крайпътен мотел. Отново на регистрацията отиде
Джил, а Кърт остана да я чака в колата с тъмни стъкла.
Джил помоли да им дадат задна стая, като обясни на управителя, че не може да спи от
шума на магистралата. Освен че скришом й хвърли жаден поглед, неугледният мъж не каза и
не направи нищо необичайно. Стори й се странно, че хората продължават нормалния си
живот, докато тя се блъскаше напред-назад в един свят на несигурност и страх. Управителят
й даде задна стая на приземния етаж, както го беше помолила, и тя закара колата пред самата
врата, така че Кърт да може бързо да влезе вътре.
Джил свали раниците от автомобила и ги внесе в стаята. Когато тя свърши, Кърт окачи
на вратата надписа „Не ни безпокойте!“ и започна да разопакова багажа. От едната раница
измъкна дрехи с тъмен цвят и черни гумени обувки, при вида на които Джил потрепери. Но
това бе нищо в сравнение с мига, когато той взе в ръцете си пистолета, за да провери
готовността му. Джил се обърна и побърза да влезе в банята, където започна да подрежда
нещата, които бе купила за себе си от аптеката предишната нощ.
— Няма го вече — обади се Кърт от стаята като баща, който заедно с дъщеричката си
гледа филм на ужасите. — Можеш да се покажеш.
Джил се върна в стаята.
— Ще ми помогнеш ли? — попита той и бавно повдигна ризата си, като се мръщеше от
болка.
Джил му помогна да смени превръзката на раната си и когато свършиха, стисна устни, за
да не изрече нещо, което, сама знаеше, няма да е от полза.
— Страхуваш ли се? — попита я той и леко я докосна по лицето.
Тя кимна с глава.
— Недей — нежно прошепна Кърт. — Ще тръгна, когато се стъмни. Няма да се бавя, а
когато се върна, всичко ще е свършило. Ще заминем за Монреал. Знам едно място, където
можем да прекосим границата при Шамплен. Самолетът ще ни отведе в Европа и ще можем
да започнем всичко отначало, само ги и аз.
Джил обърна мокрото си от сълзи лице към него и го целуна. Останаха прегърнати
няколко минути; бе облегнала глава на гърдите му.
— Предполагам, няма смисъл да те моля да не тръгваш?
— Не — тихо отвърна той. — Съжалявам.
Притисна я за последен път към себе си и каза:
— Трябва да поработя на компютъра. Ще уредя придвижването ни до Швейцария по
друг път за вдругиден, както и още някои неща, но първо се налага да променя цвета на
косата си.
— Косата ли? — възкликна Джил.
— Елементарна предпазна мярка — обясни й той. — Мисля, че никой няма да ме види в
тъмнината, но все пак…
Джил кимна. И двамата знаеха, че снимката му бе на първите страници на вестниците,
показваха я във водещите новини по всички телевизионни канали. Тя му помогна да боядиса
косата си без повече коментари.
Като свършиха, от огледалото ги гледаше един доста по-млад Кърт Форд. Извади
лаптопа от калъфа — беше го държал в една от раниците и седна на бюрото. Включи го в
телефона и влезе в Интернет. Джил с интерес наблюдаваше колко ловко си осигури достъп и
уреди новия им полет от Монреал до Женева. Тя не каза и дума, а обнадеждена наблюдаваше
действията му. Той потърси телефонния указател на окръг Колумбия. Когато откри адреса на
Дейвид Клейборн в Джорджтаун, изпитателно погледна към Джил. Тя мрачно кимна с глава
и продължи да наблюдава.
Кърт започна да проучва компаниите, осигуряващи охранителните системи на всеки дом
в района и влезе в компютрите им. Третата в списъка, AST, бе компанията, която Клейборн бе
използвал. Джил знаеше, че да се изиска списъка на клиентите е нещо просто като детска
игра, но със страхопочитание го гледаше през какви пътища минава, за да влезе в системата
на компанията. За да се вмъкне в нея, беше нужно да извърши значителна по обем работа.
Компютърът му нямаше такъв капацитет, ето защо Кърт влезе в компютърната система на
„Сейф Тек“. Джил разбра, че за него е само въпрос на време да проникне и в най-тайната
информация на AST. След по-малко от час Кърт беше в AST. Докато той изучаваше
индивидуалната охранителна система в дома на Клейборн, Джил надничаше над рамото му.
Стана й ясно, че с познанията, които има, Кърт няма да срещне никакви затруднения при
обезвреждането на системата и че най-лесно ще проникне в дома на Клейборн през
прозореца на мазето. Не каза нищо, защото бе сигурна, че и той го е разбрал.
След като проучва системата още няколко минути, Кърт доволно изсумтя, натрака нещо
на клавиатурата и изключи компютъра. Двамата седнаха и мълчаливо се нахвърлиха на
вечерята си, състояща се от бисквити, сирене и пица, без да обсъждат плана му. Джил
предложи да излезе и да вземе нещо по-вкусно за ядене, ала Кърт се възпротиви с думите, че
по-добре ще е да не дърпат дявола за опашката.
— Може вече да показват и твоята снимка — отбеляза той.
Джил кимна. Бяха видели неговата снимка по CNN, когато Кърт включи за миг
телевизора.
— Много добре стана — заговори с пълна уста той, — че не беше в къщата, когато
Клейборн дойде. Не са те засекли в последните ми телефонни разговори, така че не би
трябвало да влизаш в сметките им. Но ако медиите направят някои проучвания, не знаем
докъде могат да стигнат. Колкото по-малко се появяваш навън, толкова по-добре.
Той я погледна и с копнеж заговори за предстоящия им живот заедно в Италия — за
морето и виното, за милите и любезни хора там. Джил също се размечта, ала думите им
звучаха кухо и разговорът им отмря заедно с отмирането на деня. Не след дълго двамата
седяха, потънали в мълчание.
— Ще се опитам да си почина — продума Кърт и се изтегна на леглото. — Ще ме
събудиш ли в осем?
Глава 45
Не се наложи да го буди, защото Кърт изобщо не заспа. Но точно в осем му помогна да
си сложи изкуствена брада и мустаци и да подпъхне възглавничка под дрехите си, за да
изглежда с двайсетина килограма по-тежък. С червена коса, подходяща брада, телени очила и
бейзболна шапка, Кърт нямаше нищо общо със снимките във вестниците и по телевизията.
По план трябваше да използва дегизировката в хангара, където бе самолетът му, в случай че
някой го види, но сега щеше да му послужи най-добре и да му позволи да се разхожда по
улиците, без да предизвиква подозрение. Дори Джил, която толкова добре го познаваше, бе
на мнение, че никой няма да разпознае в дебелия мустакат мъж търсения под дърво и камък
Кърт Форд.
Последното нещо, което Кърт направи преди да излезе от мотела, бе да се порови в
бръснарските си принадлежности за няколко таблетки кофеин. Искаше да преодолее
мудността си, причината за която очевидно бе раната от прострелването. Мислеше да вземе
нещо по-силно срещу болката. Отпреди две години му бе останал малко кодеин, но не искаше
по никакъв начин да замъглява чувството си за преценка. Щеше да остави болката в хълбока
да го държи нащрек като трън в лапата на диво животно.
Той стисна зъби и се отправи към столицата, като спря само в железарския магазин за
някои инструменти и после чак в Джорджтаун. Като гледаше картата пред себе си, той ловко
си проправяше път през улиците и алеите, докато навлезе в трилентов път, осветен от
блясващите и угасващи светлини на рекламите. Мина покрай каменната къща на Клейборн и
тихо измърмори нещо, когато зърна жълтеникавата светлина, струяща от прозореца на най-
горния етаж. Започна да обикаля по улиците и да търси място за паркиране. Спря, взе си
нещата, нахлупи шапката над лицето си, потупа пистолета под мишницата си и тръгна. В
джоба си носеше проста стъклорезачка, вакуумна чаша, тънко като писалка електрическо
фенерче и клещи.
След като мина надолу и нагоре по улицата няколко пъти и видя, че светлината в горния
прозорец в каменната къща изгасна, Кърт се провря в тясната алея зад къщите. Започна
внимателно да брои и стигна до дома на Клейборн, прехвърли се през оградата и залепна за
задната стена. Сърцето му биеше като повреден автомат за кафе. В този миг тънки облаци
засенчиха луната, но силната халогенна улична лампа хвърляше достатъчно светлина и той се
почувства като на показ.
Забеляза малкото правоъгълно прозорче в най-ниската част на къщата — именно оттам
щеше да проникне при Клейборн. Сензорът, монтиран на прозорчето, щеше да се включи в
мига, в който го отвори, ала с помощта на стъклорезачката той щеше да го избегне. Коленичи
между масивната градинска маса и столовете до стената, прикрепи вакуумната чаша към
стъклото и го изряза покрай рамката. Внимателно отмести отрязаното стъкло и без да вдига
шум го постави върху плочите на двора.
От другата страна на оградата яростно залая куче и сърцето на Кърт подскочи към
гърлото му. Той се сепна, но после застина и се заслуша, като се стараеше да запази
спокойствие. Кучето от другата страна на оградата се давеше като бясно. Някой запали лампа
и Кърт се провря през прозорчето на мазето и изчезна, тъкмо когато съседът надникна през
оградата.
— Ама че глупаво куче! — изръмжа съседът. — Веднага влизай вътре!
Когато наоколо настъпи тишина, Кърт стана, като се подпираше на влажната стена на
мазето и се опитваше да успокои дишането си. После тръгна. Това бе единственият му шанс.
Знаеше, че трябва да свърши всичко чисто — да влезе, да убие убиеца на сина си и да излезе.
Знаеше също, че ако бърза, възможността да сгреши се удвоява. С тънкото фенерче в уста той
намери кутията на охранителната система върху стената. Бързо сряза телефонния кабел, по
който до компанията се сигнализираше за всяко нарушение на охранителната система, после
жицата, водеща към вътрешната сигнализация и най-накрая — захранването на самата
система.
Доволен, че вече може да се движи безпрепятствено из цялата къща, той измъкна
пистолета си и се заизкачва по стълбите. Напредваше бавно, като търсеше по пътя спалнята
на Клейборн. Изминаха цели двайсет минути, докато се изкачи на третия етаж. Озова се пред
една врата, която би трябвало да бъде стаята, която търсеше. Тихо завъртя бравата и я отвори.
Мъждивата светлина откъм улицата се процеждаше през завесите и Кърт съзря
червените цифри на радиобудилника яростно да просветват от нощната масичка до леглото.
Огледа стаята. Бе зловещо тиха. Върху леглото се виждаше отпуснатото и завито през глава
туловище на Клейборн. С пръст на спусъка и с насочен към него пистолет, Кърт предпазливо
пристъпи през прага.
В същия миг лампите светнаха и той усети ужасна болка отзад на тила. Пистолетът
излетя от ръката му и Кърт се строполи по средата на помещението. Над него, осветен от
ярката светлина на лампите, се бе надвесил Дейвид Клейборн. В едната си ръка държеше
бейзболна бухалка, а в другата — пистолет с грозен дълъг заглушител. Той се усмихваше
презрително и зловещо.
Глава 46
Рийвс бе живял достатъчно дълго, за да знае кога някаква работа се вкисва, а сега
надушваше вонята на вкиснато от километри. Натрупаният опит във военното разузнаване и
ЦРУ го бе научил да живее така, че всеки миг да може да изчезне, без да остави следа.
Можеше да събере всички знакови ценни вещи на своя живот в малка кутия. Освен сребърния
джобен часовник, останал от дядо му и малката черно-бяла фотография в рамка, където се
бяха снели двамата с майка си, когато той бе още дете, Рийвс притежаваше само шепи
медали; някои бяха от времето, когато тренираше бокс в колежа, а други — от армията.
Той натъпка дрехите си и дреболиите, които го отличаваха като човешко същество, в
една-единствена войнишка торба. Метна чантата с компютъра през рамо; в нея бяха и
документите за три различни самоличности, с изключение на неговата истинска
самоличност. С войнишката торба в едната ръка и с куфарчето с парите, които двамата с
Вейнкрофт си бяха поделили, в другата — той бе готов за тръгване. Хубавият му едностаен
апартамент с тераса към главната улица бе обзаведен с мебели под наем, тъй че лесно се
сбогува с него.
Писмата до хазяина, компанията, от която бе наел мебелите и фирмата, от която бе взел
автомобила си, бяха вече написани и готови за изпращане. Той ги пусна в пощенската кутия
на ъгъла и спря такси. На аерогарата предаде нещата си на гардероб, взе друго такси към
града и се срещна с Вейнкрофт в стар мръсен бар на Конститюшън Авеню между сградата на
Капитолия и стадиона. Вейнкрофт го очакваше в сепаре до стената и гледаше останалите
посетители по такъв начин, че дори най-нечувствителните от тях сигурно горяха от желание
да го фраснат по мутрата. На тъмнорозовата седалка до него лежеше куфарчето с неговия дял
от парите, дискретно закопчано за китката му. След като обърнаха по няколко чашки и
поговориха по техническата част от начинанието, с което щяха да се заловят, Рийвс погледна
часовника на ръката си и предложи да тръгват.
До стадиона се придвижиха с колата на Вейнкрофт — нов тъмносин понтиак, — и я
спряха в края на един от двата външни паркинга. Наближаваше полунощ. Рийвс бе казал на
партньора си, че ще се срещнат с човека, който ще ги снабди с всичко необходимо за
изпълнението на плана им: две пушки голям калибър с амуниции, които да им осигурят
точен прицел от разстояние петстотин метра. Бе помолил Вейнкрофт да донесе малко пари в
брой. Всеки щеше сам да заплати за оръжието си. Ала начинът, по който бе закопчал
куфарчето с парите за китката си показваше, че няма да отдели очи от съкровището си.
Рийвс се огледа. Наоколо беше пусто. Стадионът представляваше тъжен спомен от по-
велики дни, а паркингът пред него бе задръстен с боклук. Между изпочупените плочи бе
поникнала трева. Рийвс измъкна две кубински пури от джоба на сакото си и предложи
едната на Вейнкрофт. Партньорът му подозрително го изгледа. През четирите месеца, през
които работеха заедно, никой не бе давал безплатно на другия каквото и да било освен по
някоя тънка ругатня.
— Да го отпразнуваме — обясни Рийвс.
Той безизразно се вторачи във Вейнкрофт.
— Благодаря — отвърна Вейнкрофт, усмихна се леко и взе предложената му пура.
Докато Вейнкрофт я палеше, Рийвс премести глока от палтото си, насочи го към главата
на своя партньор и прониза черепа му с куршум, който строши стъклото до шофьора, а върху
тапицерията на купето се плисна аленочервена кръв. Рийвс отвори вратата откъм себе си и
се огледа. Във въздуха се усещаше мириса на барут, но нощта бе тиха и нищо не помръдваше
наоколо. Той заобиколи автомобила и измъкна малък походен нож от джоба на панталоните
си. Отвори вратата и половината от тялото на Вейнкрофт увисна от седалката навън. Като че
свещенодействаше, той прекара внимателно острието между сухожилията и костта на
китката му. Отряза ръката и я хвърли на земята. Белезниците се освободиха от пънчето на
китката и се търкулнаха долу. Парите бяха негови.
Рийвс бръкна в джоба на якето му и измъкна дългия черен пистолет, на чието дуло бе
прикрепено истинско произведение на изкуството — красиво изработен цилиндричен
заглушител. Оръжието беше добро и той не искаше да се пропилява хубавата вещ. Мушна го в
джоба си, взе куфарчето в ръка и тръгна да пресича обширния паркинг — самотна фигура в
топлата тъмна нощ, отправила се към най-страховития квартал в града. Но за Рийвс, който се
бе сблъсквал с най-ужасните неща на света, нямаше опасни квартали.
След няколко пресечки щеше да вземе такси, но докато вървеше, обмисляше
необезпокояван следващия си ход. На сутринта имаше полет за Мексико Сити. Можеше да се
върне в апартамента си, за да се наспи добре, но опитът, който бе придобил през годините,
му подсказваше, че трябва да се измъкне бързо, без да оставя следи. Не искаше да бяга и да се
крие до края на живота си. Не му беше по вкуса. Искаше да се установи на някое спокойно
местенце край океана близо до Сан Хосе в Гватемала, да лови риба, да пие ром и да се шляе
из близкия град. Нямаше да го безпокоят призраците от ЦРУ или НСС, нито хората на
британските служби, които вече нямаше да го преследват заради факта, че е част от заговор
за убийство и той щеше да си живее спокойно до края на дните си.
Проблемът на Вейнкрофт се състоеше в това, че поради вечната си ожесточеност срещу
света, не бе в състояние да преценява вярно ситуацията. Проблемът на Клейборн бе неговата
алчност. Рийвс го разбираше по очите. И като всички алчни хора на земята и той си мислеше,
че и останалите имат същата слабост. Според Клейборн половин милион долара бяха
достатъчни, за да ги съблазни да изпълнят задача с огромна значимост; още повече, че им
обещаваше три пъти по толкова, когато свършат работата. Ала Рийвс можеше да си живее
преспокойно и с половин милион. А като добавеше и дела на Вейнкрофт щеше да прекара
дните си в пълно охолство.
Всъщност, можеха да свършат работата. С поверителната информация, предоставена им
от Клейборн, дори нямаше да се излагат на пряка опасност. Безпокоеше го бягството. Не
вярваше, че ще им осигурят военен транспорт до Бразилия. Тук нещо понамирисваше. Сега
вече Клейборн оставаше единствената връзка с тази афера. Той бе единствената следа, която
Рийвс бе оставил след себе си.
Глава 47
— Синчето ти — злобно се усмихна Клейборн, — беше малко претенциозно лайно. Но
защо ли трябва да се учудвам? Приличаше изцяло на теб, Кърт… Затова, когато стана
очевидно, че само убийството му ще задейства перфектния ми план, с удоволствие наредих
да го премахнат.
Кърт се взираше в Клейборн и стискаше зъби от омраза. Под фалшивата брада лицето му
се бе изкривило от ярост. В главата му се въртеше една-единствена мисъл — как да убие този
мръсник. Пет пари не даваше за собствения си живот. Лежеше обезоръжен на пода с насочен
в главата пистолет и очакваше всеки миг да умре. Но искаше да повлече и Клейборн със себе
си в отвъдното.
— Беше ми приятел — прошепна той със сълзи на очи.
Клейборн нямаше как да знае, че това са сълзи на ярост. Той се изкикоти на глас от
удоволствие.
— И така… Накрая — хилеше се той, — аз получих всичко, нали? Двайсет години следя
компанията ти. Следих и борсата! Виждах колко богат ставаш от година на година. И когато
получих възможност да спечеля и аз, нима си помислил, че няма да се възползвам? Но държа
да знаеш, да осъзнаеш през малкото минути, които ти остават да прекараш на този свят, че
всичко стана заради теб! Ти си виновен за случилото се със сина ти. Само ти!
Клейборн продължи още по-злобно:
— Бях ти приятел, а ти затръшна вратата под носа ми! По сега, след всичките тези
години, през които Кърт Форд имаше всичко и означаваше много, излезе, че аз съм по-
добрият, защото накрая все пак аз победих. Прав ли съм, Кърт, стари ми приятелю? —
истерично извика той и оголи венците си в усмивка.
— Сигурно си прав — прошепна Кърт.
Стараеше се да печели време, за да събере мислите си след удара, който Клейборн му бе
нанесъл с бухалката; трябваше да направи невъзможното, но да убие шибания подлец преди
смъртоносният куршум да го е улучил. Хвърли поглед към собствения си пистолет под
нощната масичка на повече от метър от него — бе твърде далеч.
— Хайде — хилеше се Клейборн. — Направи нещо, Кърт Форд. Известният, богатият,
вечно успяващият Кърт Форд. Да те видим! Но тази игра е моя и тя свърши!
В същия миг Кърт разбра, че трябва да се нахвърли на Клейборн, да поеме куршума с
тялото си и да се опита да му отнеме пистолета, за да го убие с неговото собствено оръжие,
или да си отиде завинаги от белия свят. Но като видя Рийвс да се появява в отвора на вратата
зад гърба на Клейборн, Кърт тутакси промени намерението си и се присегна за собствения
си пистолет. Чу се приглушен изстрел, куршумът прониза туловището на Клейборн и той се
строполи на пода. Кърт стисна пистолета си, но вместо да го насочи за стрелба, той се
претърколи встрани, както му подсказа дългогодишният инстинкт. Вторият куршум,
изстрелян от Рийвс, се заби в пода, оттам изскочиха малки тресчици и ожулиха Кърт по врата
и ухото. Видя се отстрани да става бавно като на забавен кадър. Бе насочил пистолета си в
неочаквания посетител, когато зърна дуло, насочено към самия него — черна дупка, готова
да сее смърт. Двамата мъже стреляха в един и същи миг. Кърт улучи Рийвс точно в гърдите.
Куршумът на Рийвс го уцели в главата.
Кърт видя звезди в очите си и се стовари тежко на пода. Главата му се замая, ушите му
звънтяха, но той протегна ръка и напипа раната си — малка резка в скалпа, от която бликаше
кръв и капеше на пода. Залитна, но се изправи на крака, докато от него се лееше кръв като от
водопроводен кран. Рийвс се бе проснал с отворени очи на килима с пронизан гръден кош;
аленото петно около сърцето му приличаше на кървавочервена роза, закичена на бялата му
риза.
Клейборн лежеше по очи до леглото, от устата и носа му се стичаше кръв. Кърт взе
оръжието от ръката му и го обърна по гръб. Клейборн отвори преизпълнените си със страх
очи; той се давеше в собствената си кръв, която бликаше от гърлото му. Кърт разбра, че бе
прострелян в белия дроб. Ако спешно се вземеха мерки, той щеше да оживее.
— Не исках — отчаяно прошепна Клейборн. — Аз те излъгах, Кърт. Нямах нищо общо
със смъртта на Колин. Рийвс го направи. Аз те излъгах. Исках да си го върна за всичко,
задето направи другите много богати, а мен не прие. Никога не бих го сторил…
Кърт коленичи до Клейборн и кръвта му закапа по пода на едри, тежки капки. Тъжно се
усмихна на стария си приятел.
— Ето как се е чувствал синът ми — каза той, разтвори насила челюстта му и напъха
дулото на пистолета в устата му. Очите на Клейборн се изпълниха с ужас и той замаха
отчаяно с ръце.
— Ето ти за Колин, мръсна свиньо! — изсъска Кърт.
Пистолетът глухо изпука. После настъпи тишина.
* * *
Кърт се заклати с несигурни стъпки към банята и се зае да почисти лицето си. С
треперещи пръсти превърза главата си с марля, която прикрепи с лейкопласт, и нахлупи
шапката си над раната. Когато се измъкваше безшумно през предната врата, забеляза
счупения прозорец, откъдето се бе промъкнал Рийвс.
По обратния път Кърт се мъчеше да запази спокойствие. Стори му се, че измина цяла
вечност, преди да паркира зад мотела и да почука на вратата на стаята. Тя рязко се отвори и
пред него застана Джил с разтревожено лице.
— Свърши ли? — прошепна тя.
Кърт кимна утвърдително.
Погледна я замаяно, изтощен пристъпи през прага и затвори вратата след себе си.
Двамата се прегърнаха. Опита се да каже нещо, но не можа. Сведе премрежен от сълзи
поглед към нея. После затвори очи и пред него се появиха образите на Колин и Ани. Нямаше
повече сили да се съпротивлява на чувствата си. От гърлото му се изтръгна дълбоко ридание
и той се сви на топка върху леглото.
От време на време съзнанието му се проясняваше и излизаше извън океана от болка,
който преливаше в душата му. Не знаеше какво го очаква. Беше убеден, че ще умре. Ала в тази
ужасна нощ, когато му се струваше, че не може да избяга от черната дупка на скръб и болка,
лицето й бе непрекъснато пред него. Мокро от сълзи, ала изпълнено със съчувствие и обич.
И някъде дълбоко в душата му се появи светлината на надеждата.
ЕПИЛОГ
На двайсет километра южно от малкото крайбрежно градче Сапрн в южна Италия, мъж
и жена седяха на уединена, надвиснала над морето тераса. Под нея се гушеше малко заливче
с кристален черен пясък; то бе оградено с високи скали като непристъпна крепост чак до
извиващия път на върха, по който рядко ще мине по някоя кола, камион или автобус. Ревът на
прибоя обясняваше присъствието на острата миризма, която се смесваше с аромата на
цъфналите лимонови дръвчета, засадени в огромни делви и поставени върху теракотения под
на терасата. Красив мъж на средна възраст и значително по-младата му съпруга седяха
прегърнати на големия ратанов стол като в любовно гнездо. Бяха боси, той носеше широк
памучен панталон и стара тениска, а тя — свободна памучна роба.
И двамата излъчваха ведрост; отпиваха от чашите си, украсени по ръба с лимонови
резенчета и мълчаливо се наслаждаваха на обвитите в мъгла планини, които се спускаха
право в синьо-зелената вода на морето.
Розовите отблясъци на залеза омекотяваха сцената и всичко наоколо напомняше на
съновидение. С най-тихия си глас Ана-Роза им съобщи, че имат посетител. Това бе нещо
ново за тях. Никой не ги посещаваше. Двамата живееха усамотено и се отнасяха към
прислугата като към далечни роднини, но не ги допускаха близо до себе си. Когато излизаха
да вечерят навън, или да се разходят до Флоренция и Рим, правеха го без много шум; в такива
случаи винаги носеха слънчеви очила и шапки.
И двамата се опитваха да останат съвършено незабележими, но единственото, което не
успяваха да скрият бе пламтящата страст помежду им. Прекарваха по-голямата част от
времето си като плуваха, излизаха с яхта в морето, или четяха книгите, които пристигаха
почти всяка седмица в близката пощенска станция на тяхно име. Бяха се появили ненадейно
преди малко повече от година в скромната вила, чийто предишен собственик бе проявявал
подчертана склонност към усамотение. Сякаш в негова памет новите собственици също
водеха отшелнически живот.
Кърт остави чашата си и се изправи. Изненада се, като видя че без да чака, посетителят
им бе последвал Ана-Роза в къщата и сега стоеше зад нея с печалната усмивка на човек,
чиито усилия най-после са се увенчали с успех. Кърт замръзна на мястото си, а Джил се
обърна и видя, че зад Ана-Роза стои Мак Тейлър, който откъдето и да го погледнеше човек
приличаше на чист американец в тъмния си костюм, вратовръзката и слънчевите си очила.
Тейлър измъкна пистолета изпод сакото си и го насочи срещу Кърт. На лицето му се
появи злокобна усмивка. Кърт се вцепени, а Джил затаи дъх от ужас.
— Бум! — извика Тейлър и устните му се изкривиха в усмивка.
След няколко секунди Кърт хладно забеляза:
— Не знаех, че имаш чувство за хумор, Мак. Искаш ли нещо за пиене?
Тейлър свали очилата си, погледна го с безжизнените си бледосиви очи и отвърна:
— Да, би било добре.
Прибра пистолета и седна, като продължаваше да се усмихва.
— Имам скоч, водка…
— Предпочитам от онова — каза Тейлър и посочи отворената бутилка пелегрино на
подноса до ратановия стол. При вида на гледката дълбоко въздъхна и взе чашата, която Ана-
Роза бе донесла на Кърт, преди деликатно да изчезне във вътрешността на къщата.
— Как сте, мисис Форд? — вежливо попита Тейлър.
— Благодаря, добре — отвърна тя и се върна на мястото си, внезапно загубила интерес
към красотата на залеза.
— Как ме откри, Мак? — уморено се заинтересува Кърт.
— Превърнах търсенето ти в свое хоби — хрипливо отвърна гостът, продължавайки да се
взира в морето. Изразът на лицето му подсказваше, че наистина се наслаждава на гледката.
Кърт помълча, после попита:
— Може би си дошъл да ме върнеш обратно?
Тейлър го погледна и в ъгълчетата на устата му заигра необичайна усмивка.
Притежаваше странно чувство за хумор.
— Не — отвърна той, — няма да те върна.
Джил шумно въздъхна.
— Тогава защо си тук? — спокойно попита Кърт.
— По две причини — отговори агентът и отпи от минералната вода, като се намръщи от
леката киселина на лимоновите резенчета. — Първо, исках да знаеш, че мога да те открия…
И ако бе убил президента, щях да те ликвидирам.
Кърт тъжно го погледна. Знаеше, че говори истината.
— Второ — продължи Тейлър, — президентът искаше лично да ти благодаря от негово
име и да те уведомя, че в момента службите не те издирват. Така ти се отблагодарява за
начина, по който си се отнесъл към него, като изразява и съчувствието си за смъртта на сина
ти. Аз също съжалявам… — добави Тейлър.
Той се прокашля и като помисли малко, продължи: Разбира се, трябва да останеш
анонимен. Това ще е част от сделката. Не можем да позволим да се появиш на повърхността.
Случилото се е много повече от недоразумение… Освен това разследването на смъртта на
Клейборн не е спряно.
— Несъмнено — тихо отвърна Кърт.
— Като махнем това — заключи Тейлър, изпразни чашата си и хвърли последен поглед
към величествената гледка, — желаем и на двама ви всичко най-хубаво.
Преди да излезе, той погледна към наедрялата фигура на Джил, скрита под свободната
домашна роба. Наклони глава на една страна, примижа и неочаквано се усмихна:
— Предполагам, трябва да уточня, че желаем всичко най-хубаво и на трима ви.
Информация за текста
Tim Green
THE FORTH PERIMETER 2002
Тим Грийн
Четвъртият периметър
Мария Донева, преводач 2004
Издател: Ергон, 2004
ISBN: 9545300949
Източник: Powershare Torrents
Корекция и форматиране: nedtod, 2019 г.__