Annotation


 Джейн Редмън, репортерка във „Вашингтон Пост“, започва разследване за корупция по висшите етажи на властта, когато внезапно изчезва. Докато полицията търси мотиви за отвличане, баща й — зле платен адвокат — няма нужда да наднича в списъка със заподозрените. Догадките му го карат незабавно да започне собствено издирване, подкрепян единствено от приятеля си Майк Тъбс. Като бивш полицай, Том Редмън знае много добре, че ако не бъдат открити в първите 48 часа, жертвите изчезват завинаги… Още преди двамата с Тъбс да скочат в раздрънкания му стар пикап и да се втурнат към Вашингтон, отброяването на фаталните две денонощия вече е започнало. В столицата Редмън научава, че дъщеря му е била видяна за последен път в компанията на красив млад, адвокат, който вероятно й е обещал достъп до секретни документи… Да продължат по тази следа се оказва неимоверно трудно, но дори вашингтонският лабиринт на властта не може да се сравни със заплетената пътека, която Редмън и Тъбс се налага да извървят по-нататък, лавирайки между заложените капани. Времето безмилостно изтича, а Том не знае на кого да вярва. Дали е започнал истинската битка, която очаква, или напразно се сражава с призрачни вятърни мелници? Няма време за грешки. За дъщеря му първите 48 часа могат да се окажат последни. 	Тим ГрийнПрологПърва главаВтора главаТрета главаЧетвърта главаПета главаШеста главаСедма главаОсма главаДевета главаДесета главаЕдинадесета главаДванадесета главаТринадесета главаЧетиринадесета главаПетнадесета главаШестнадесета главаСедемнадесета главаОсемнадесета главаДеветнадесета главаДвадесета главаДвадесет и първа главаДвадесет и втора главаДвадесет и трета главаДвадесет и четвърта главаДвадесет и пета главаДвадесет и шеста главаДвадесет и седма главаДвадесет и осма главаДвадесет и девета главаТридесета главаТридесет и първа главаТридесет и втора главаТридесет и трета главаТридесет и четвърта главаТридесет и пета главаТридесет и шеста главаТридесет и седма главаТридесет и осма главаТридесет и девета главаЧетиридесета главаЧетиридесет и първа главаЧетиридесет и втора главаЧетиридесет и трета главаЧетиридесет и четвърта главаЧетиридесет и пета главаЧетиридесет и шеста главаЧетиридесет и седма главаЧетиридесет и осма главаЧетиридесет и девета главаПетдесета главаПетдесет и първа главаПетдесет и втора главаПетдесет и трета главаПетдесет и четвърта главаПетдесет и пета главаПетдесет и шеста главаПетдесет и седма главаПетдесет и осма главаПетдесет и девета главаШестдесета главаШестдесет и първа главаШестдесет и втора главаШестдесет и трета главаШестдесет и четвърта главаШестдесет и пета главаШестдесет и шеста главаШестдесет и седма главаШестдесет и осма главаШестдесет и девета главаЕпилог
	Информация за текста
	notes123
 
  Тим Грийн 
 Първите 48 
 


  
 На моята Илиса, защото денят, в който те срещнах, бе най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.   
 
 Понякога си мисля, че всичките тези истории за рицари, царства, империи и острови са празни приказки и лъжи. Санчо Панса, „Дон Кихот“, книга първа, глава 15  
  Пролог 
 


 Името му бе Никой. Никой Джоунс. Никой Смит. В паспорта му и в билета за круизния кораб пишеше Мот, име, което бе зърнал върху етикета на бутилка ябълков сок. Човек можеше да си позволи това, когато познава подходящите хора и разполага с пари. Официалните документи и билетите са само онова, което казваш на хората, че си. Той обичаше да бъде Господин Никой. Особено Господин Никой — в отпуск. На третия ден отплаваха от Ямайка към остров Гранд Кайман. Прекарваше повечето от времето си на палубата, до басейна, гледаше как жените се мажат с плажно масло и пият смешните си питиета с чадърчета в чашите. Такова нещо в Украйна не можеше да се види. Все едно беше на Марс. Но той вече бе свикнал с това. Познаваше кораба. Познаваше хората, навиците им, начина, по който разговаряха помежду си. Група от двайсетина мъже редовно сядаха около стъклената масичка под стрехите на бара и играеха една игра на пиене, която наричаха „четвърт долар“, или „четвъртак“. Той бе тренирал в кабината си, като хвърляше монетата от малката тоалетна в чашата си. Имаше един празен стол. Поръча две халби бира на бара и застанал с тях в ризата си на цветя и шортите в цвят каки, попита дали може да се включи в играта. Изгледаха го — ухилен, поруменял от твърде много пиене и твърде силното слънце. Двама се изсмяха. Една усмивка се превърна в гримаса. — Разбира се — каза някой. Той тръшна двете халби сред другите. Бирата се разплиска от едната и се стече върху вече образувалата се върху масата локвичка. Седна и намести сламената си шапка. Поглади гъстите си мустаци и играта отново започна. Монетите отскачаха от чашите. Някои отхвърчаваха и падаха на пода. Много монети попадаха в чашата за пиене, пълна с бира и блещукаха на дъното, обвити в мехурчета от златистата течност. Трябваше или да посочиш някого с лакът, или да пиеш. Той бързо схвана смисъла и скоро собственият му загорял лакът се развъртя над масата — караше другите да пият. Последваха стонове и няколко весели ругатни. Даде знак на сервитьорката да донесе още четири халби и след това изгуби реда си, за да не приключи играта. Смехът се засили и стана горещ, досущ като нагрятата дървена палуба под краката му. Започнаха да го наричат Руската мечка. Наложи му се да се усмихне. Беше съветски гражданин от Украйна. Каза им го. Даже им показа надписа СССР върху етикета под яката на ризата си. Ама тъпите американци не можеха да схванат разликата. Отново дойде неговият ред. Той бръкна в джоба си, напипа малкото восъчно топче и го стисна, за да се счупи. След това започна да мята монета подир монета в халбите, разплисквайки пенестата течност по масата. Сигурно бе изминал половин час, когато един висок и слаб мъж с лоша кожа и къса руса коса скочи рязко от стола си, извърна се и повърна към басейна, като оплиска три реда шезлонги. Чуха се писъци, а после повърнаха и двама души от шезлонгите. Украинецът поглади твърдия си мустак и стана от масата, съпроводен от гръмогласните ревове на новите си приятели. Изкачи се по стълбата до палубата над бара и басейна. До перилата имаше свободен стол. Той махна мократа кърпа от облегалката му и се настани да гледа. След още половин час други двама млади мъже скочиха на крака и повърнаха. Играта свърши и той се запъти към казиното. На следващия ден корабът спря в Косумел. Руснакът пак беше в казиното, когато дебелата дама, която стоеше до него край масата за блекджек пребледня, позеленя, улови се за стомаха и забърза към тоалетната. След това един фермер от Охайо повърна сандвича си с шунка върху колелото на рулетката и казиното затвори въпреки укорителните подвиквания. Същия ден на вечеря се явиха само половината пътници. Хората се споглеждаха укоризнено и ако някой се закашляше, всички глави се обръщаха натам, а ръцете се улавяха здраво за ръба на масата. Сервитьорите, облечени в евтини смокинги, нервно се споглеждаха и разговаряха тихо за триетажната шоколадова торта. Украинецът пи доста от тръпчивото шардоне и се усмихваше широко на сътрапезниците си около полупразната маса, които едва-едва чоплеха храната си. В два след полунощ от черното небе се спусна тайно вертолет. Санитарен. По палубата бързо избутаха две носилки. Видя на проблясващите светлини на вертолета потрепващите от болка лица. С тръбички в носа. С шишетата на системи, люлеещи се над тях. Никой не знаеше, че може би нямаше да оцелеят. Мълвата се разнесе бързо. Към шест часа сутринта пред мостика се бе събрала тълпа гневни пасажери, които настояваха корабът веднага да се завърне в пристанището. По-късно същия ден, докато приближаваха Маями, пред корабния лазарет се бе извила опашка по протежение на цялата палуба. Хората закриваха лицата си с тениски и с маски от подръчни материали. Десетина души бяха сгазени от тълпата, която напираше да слезе от кораба. Украинецът изчака търпеливо, след това пооглади ризата си на цветя и слезе на брега, опитвайки се да не се усмихва на чуждото нещастие. Но кой би могъл да го укори, че се усмихва? В крайна сметка той бе изкарал един много приятен отпуск. 
  Първа глава 
 


 На Том Редмън не му трябваха повече подробности, но знаеше, че двойката се нуждае от този разговор. Седнал зад писалището си, той стискаше и отпускаше в юмрук топката за тенис, опитваше се да бъде търпелив. Най-сетне свършиха. Майката подсмърчаше и бършеше очи със салфетка от „Макдоналдс“. Той гледаше зад тях през стария прозорец към яркозелената акация, разлистена и изкривена. Едната от стените в кабинета му сякаш се бе превила под тежестта на окачените дипломи. Календар за 1996-а година със снимка на германски замък, кацнал на планински връх, бе забоден с карфица. Евтина репродукция на „Изглед от Монмартър с вятърни мелници“ от Ван Гог висеше в дървена рамка. Том разхлаби вратовръзката и разкопча яката на ризата си. Деветнайсети номер. Ако можеше, щеше да съблече и сакото. Родителите бяха млади. Момиченцето седеше между двамата с празен поглед, с оплешивяла бяла главица. Когато се усмихнеше, се виждаха сивите зъби с големи празнини помежду им. Бащата работеше в електроцентрала като огняр. Майката бе домакиня. Имаха още четири деца. Нито едно от тях не беше болно. Засега. Том плесна с длан по бюрото си: — Ще ги съдим. — Кого? — попита бащата. — Всички — отвърна Том и се изправи. — „Дженеръл илектрик.“ Щата Ню Йорк. Град Итака. Енергийното министерство. Агенцията за опазване на околната среда. — Всички ли? — Говоря сериозно — рече Том. — Правил съм го и преди. Съвсем наскоро съдих Управлението на приютите в щата Ню Йорк и спечелих делото. Големите корпорации. Тези колосални държавни органи. Те трябва да бъдат сломени и точно това ще направя, господин Хелмър. Не се безпокойте, госпожо. Ще платят и още как! — Искам само тя да е добре — рече жената през салфетката си. — Всички искаме това — отвърна Том. Потупа момиченцето по рамото. То му се усмихна. — Ще подготвя документите да ги подпишете в началото на следващата седмица — каза Том. — Да речем — във вторник. Какво ще кажете за вторник, в десет часа? Той отвори вратата и Сара, секретарката му, вдигна глава от любовния роман, в който беше потънала. Беше шейсетгодишна, с изрусена коса, с тесни очила. Дъвчеше дъвка. — Вторник в десет за семейство Хелмър, Сара — рече той. — Ще започнем да подготвяме документите още утре заран. Том ги изпроводи навън и се обърна към секретарката си. Тя седеше и го гледаше с празен поглед. — Пак се обаждаха от компанията, управляваща сградата — каза тя. — Точно това е проблемът. Когато сградата бе собственост на един човек, някоя и друга услуга не оставаше незабелязана. А сега е някаква безименна, безлична компания, която не можеш нито да умилостивиш, нито да застреляш. — Вече сме пресрочили с два месеца. — Да ме изгонят — каза той. Намигна, усмихна се, съблече блейзера си и разхлаби още вратовръзката. — Свободна си до края на деня, Сейра. Излез малко на слънце. — Имаш уговорена среща с господин Потър за три и трийсет. — Отмени я. — Том, те наистина ще те изгонят. — Отмени я. Това дело на Хелмърови може да бъде големият удар. — Имали сме сума големи удари, Том — рече укорително тя. — Но никога не са ни носили нещо. Малките дела носят парите. — Имахме делото на портиера. — Точно така. Но се съгласиха на споразумение, само защото свидетелят им умря, забрави ли? А господин Потър ще плати аванс. Казах му го по телефона и той се съгласи. — Знам колко си грижовна, Сейра — рече той, — и високо го ценя. Но ми е писнало от бракоразводни дела, от магазинни джебчии и дела за нападения с утежняващи обстоятелства. Писнало ми е от наркодилъри, от дребни крадци, от пияници, побърканяци, рокерски банди и всякакви други отрепки. Тъкмо такива хора вкарвах навремето в затвора. — Но сега си адвокат, Том. Трябват ти пари, за да заведеш онова дело. Трябва ти входящ номер. Трябва ти детектив — рече тя. Вече се бе изправила и бе сложила длани върху пълните си бедра. — Вече дължиш на Майк Тъбс шест хиляди долара. — Изпрати ли сметка? — Разбира се, че не — отвърна тя и стисна устни. Том стисна силно тенисната топка и потърка брадата си. — Тогава прехвърли Потър за вторник и излез малко на слънце. Навън е толкова хубаво. И ми направи една услуга, моля те. Телефонирай на Майк Тъбс и му кажи, че ще се срещнем във „Френдлис“ точно в три и трийсет. — Разбира се. 
  Втора глава 
 


 Във „Френдлис айскрийм“ Том мина покрай една тълпа загорели летни туристи, нахлузили козирки, по шорти и тениски за голф, за да стигне до едно празно сепаре в дъното. Сервитьорката тъкмо поставяше две изпотени чаши с вода на масата, когато Майк Тъбс се появи и разблъска туристите, за да си пробие път. Трийсетгодишен. А вече наближаваше сто и трийсет кила. Оредяваща коса и също тъй червеникави мустачета и козя брадичка. Изключително способен. Широкото му чело бе обсипано с капчици пот. На подметката на една от маратонките му се бе залепило парче тоалетна хартия. — Извинявай, че закъснях — рече Майк, докато се наместваше върху тапицираното с изкуствена кожа канапе. Том пое месестата длан на по-младия мъж и я раздруса. — Добрият детектив цени времето — рече той. Майк се усмихна, но бузите му поруменяха. — Извинявай, аз… — Два шоколадови — поръча Том на сервитьорката. — Може ли моят да е с по-малко шоколад? — попита Майк, вдигнал въпросително пръст към сервитьорката. Тя се намръщи. — Я най-добре ми донесете един ванилов сладолед — промени решението си Майк. Сервитьорката изглеждаше объркана. — Оставете. Да остане както бе поръчано. — Окей — усмихна се тя. — И още нещо, госпожице — каза Том. — Да, господине? — насили се тя да се усмихне. — Най-добре е да вземете това сега — каза той и й подаде картата си от „Американ експрес“. — Аз черпя — рече Том и намигна на Майк. — Хей, не е необходимо да го правиш. Том вдигна ръка, за да сложи край на спора. — А сега — каза той, — двамата с теб трябва да обсъдим нещо… Майк сведе поглед към ръцете си и забарабани по масата. Том се усмихна, облегна се назад и усети полъха на студения въздух от климатика върху лицето си. Погледът му улови зад рамото на Майк мъжа, който току-що влизаше в сладкарницата — беше облечен с военна куртка, дълга почти до коленете. Очите му бяха малки и шаваха непрекъснато. Лицето му изглеждаше мръсно от наболата брада, тъмната му коса бе дълга и неподдържана. Том присви очи и започна да се измъква от сепарето. Майк го погледна въпросително, но той изшътка. Ръцете му лежаха върху масата, беше се надигнал над ръба на канапето, приклекнал. — Кой ще облече военна куртка посред лято? — попита със съскащ шепот Том. — Да, изглежда доста странно — отвърна Майк. Мъжът се огледа и след това пое към касата, с ръце, мушнати в джобовете. Заговори с касиерката. Младо момиче с хартиена шапка, чието лице изведнъж пребледня. Устните й, розови от червилото, оформиха почти съвършено „О“. — Цената на величието е отговорността — прошепна Том, без да откъсва поглед от мъжа. — Чърчил? — Да — отвърна той механично и се насочи към касата. — Том? — извика Майк някъде зад гърба му, но той вече разблъскваше туристите, които се изпречиха на пътя му. — Ей! — извика раздразнено някой. Момичето вече кимаше на мъжа. Беше изплашена, в очите й имаше сълзи. Бръкна в касата, но в този момент забеляза Том и за миг се поколеба. Мъжът погледна през рамо и се завъртя, стиснал нещо в джоба си. Том бе заел позиция за удар. Изкрещя. Ръцете на мъжа изхвърчаха от джобовете му. В едната имаше тъмен и тежък предмет. Някаква жена изписка. Том се хвърли напред. Удари едната му ръка, после другата. Предметът падна на пода. Мъжът се хвърли срещу него. Том го улови за ръката, завъртя се и го просна на пода. Още при падането си мъжът въздъхна силно — въздухът му бе излязъл. Том мигновено се озова върху него. С едната си ръка го улови за шията. С другата държеше китката на ръката, с която онзи бе стискал оръжието. — Заловен е! — извика Том. — Всички назад! Държа го! Чу се хлипане. Очите на крадеца се извъртяха в орбитите си. Том погледна нагоре. Касиерката. По бузите й се стичаха вадички от грима. — Успокойте се, млада госпожице — кимна й Том. — Всичко е наред. Някой да се обади в полицията. Момичето заплака още по-силно. Майк дойде, надвеси се. Държеше оръжието. — Том — рече той и положи длан върху рамото му. Хайде, Том — повтори приятелят му с напрегнат шепот. — Пусни го. Това е само портфейл. Един униформен полицай нахлу през входната врата с изваден пистолет. Още хора се разкрещяха. Групата туристи мина покрай бара към дъното на сладкарницата. — Никой да не мърда! — изкрещя ченгето. — Пипнах го! — извика Том. — Опитваше се да я ограби. Момичето зад касовия апарат, все още разплакано, рече: — Не е вярно. Не се опитваше. Това е баща ми. Управителят на заведението изскочи иззад тезгяха. Прегърна момичето през рамо и хвърли свиреп поглед на Том. — Господин Редмън — каза с неприкрита досада ченгето, — какво направихте този път? — Аз… — Вината е моя — намеси се Майк. — Съжалявам много, но аз неволно го заблудих, казах му, че става грабеж. А Том е специалист по бойните изкуства. — Жиу-жицу — рече Том, докато се изправяше и отупваше ръцете си. — Ужасно много съжалявам. Това е бойно изкуство, чийто корени са във феодална Япония, в период, обхващащ единайсети — шестнайсети век, когато се водела почти непрекъсната гражданска война. — Боже мой — рече ченгето. Прибра пистолета си, клекна до проснатия мъж и започна да разтрива китките му. — Много съжалявам — повтори Майк. Измъкна дебела, свита на руло пачка пари от джоба на панталона си и извади стодоларова банкнота от него. Шляпна я върху тезгяха. — Вината бе моя. Хайде, Том. Съжалявам много. Майк го поведе под ръка. — Мамка му! — изруга той, докато излизаха и понечи да се върне назад. — По-късно. Моля те. — Кой, по дяволите, ще се облече с военна куртка посред лято? — не спираше да се диви адвокатът. — Моля те — рече Майк и го задърпа за ръката. Бузите му бяха поруменели още повече, — да се махаме оттук. — И ти няма да ми пазиш гърба? — попита Том като освободи ръцете си. — Когато бях ченге, винаги имах партньор, който да покрива гърба ми. — Как можа да го кажеш? — А как мога да не го кажа? — Ти… аз… — лицето на Майк се сбръчка. — Кой ти помогна да изровиш онази съпруга на федерален съдия, за да се разбере, че е умряла от естествена смърт? Не бях ли аз? — Не говоря за това — измърмори Том, докато се качваше в стария си пикап форд. — Това беше грешка, така е. Но знаеш, че си имам правила. Обучен съм да реагирам мигновено. — Аз също спазвам известни правила — каза Майк и вдигна гневно брадичка. Ноздрите му се бяха разширили. — Какви, Майк? — Финансови — отвърна той. Беше стиснал силно устни. Том отвори уста, но не каза нищо, а само пое дълбоко дъх. — За това ли става дума? За пари? — рече той и се вторачи в приятеля си. — И аз да те черпя сладолед? Майк вдигна ръце. — Знаех за съмненията ти. Елън ми каза нещо… — Елън ли? — попита Майк и чертите на лицето му омекнаха. — Какво? — Тя… — понечи да отговори Том, но веднага затвори уста. Беше се изпуснал. Как можеше да каже на някого, че тя все още присъстваше в живота му? Хем я имаше, хем я нямаше. Понякога му прошепваше нещо. Понякога чуваше само смеха й. Сам се чудеше на тези неща. — Трябва да вървя — каза той и затвори вратата. — Том… Том даде заден ход и излезе от очертания върху асфалта правоъгълник. * * *



 На половината път към яхтклуба спря до магазин за хранителни стоки и купи стек от шест бири „Лабът блу“. От следващото магазинче взе малка кафява бутилка уиски „Ноб крийк“. Сърцето му заби силно, когато видя тъмнокафявата течност да се плиска в чашата от дебело стъкло. Лятото в покрайнините на Ню Йорк бе характерно с тъмнозеления покров на дърветата. Но дори широките зелени листа на клена и шептящите листа на акациите не можеха да скрият рушащия се сив бетон, хлътналите метални покриви, потъналите в ръжда метални стени. Досущ като повечето малки градчета около Ню Йорк, Итака беше белязан като от шарка с множество сгради, които отдавна бяха станали нефункционални. Най-грозната от тях стърчеше точно срещу тучен зелен парк, който се издигаше над езерото Каюга. Том мина с колата си покрай най-гадните — тухлени постройки, изпъстрени догоре с графити, със заковани с шперплат прозорци, от които в жегата се вдигаше сив прах. Яхтклубът се бе сгушил тъкмо по средата на тази грозна гледка. Лодката на Том бе някога горда седемметрова „Регал“ с открита предна палуба. „Рокин’ аанти“. Предишната й собственичка бе стара мома, която прекарваше летата си в семейната къща край езерото, в Орора. Сега корпусът на яхтата бе очукан над водолинията по единия борд и под водолинията по другия. След близо двайсет години малки, незначителни сблъсквания, чистачката на стъклото на мостика нямаше перо, винтът бе нащърбен и изкривен. Боядисаната в червено лента по корпуса бе избеляла до розово. Между двете ветроходни яхти — стройни, бели, с изящни линии, тя изглеждаше още по-скръбно и не на място. Том не беше ветроходец; този спорт бе за хора, които са се родили с пари. Беше син на ченге, чиито баща, на свой ред, е бил ченге. Всичките им общи преживявания на езерото се свеждаха до два спининга и торбичка със сандвичи и кетчуп на борда на очукан алуминиев скиф. Все още чуваше в спомените си воя на извънбордовия мотор „Джонсън“ със седем конски сили и подушваше миризмата на маслото, което капеше от всяка сглобка. Когато наклонеше глава под определен ъгъл, след първата глътка уиски загряла вътрешностите му, той едва ли не усещаше, че тя още там. Наистина ли бяха минали цели десет години? „Знаеш тайната, която всеки иска да забрави — прошепна тя. — Ето защо си такъв, какъвто си.“ Той се вгледа в неясните й форми и усети как бузите му овлажняха. „Знаеш, че на света все още има зло — каза тя. — И е само въпрос на време то да влезе отново в живота ти.“ Той кимна. След това отпи. 
  Трета глава 
 


 Нюзрумът беше натъпкан с метални писалища, боядисани във всички основни цветове. Високи бели колони, достатъчно дебели да се скрие човек зад тях, стояха на пост край външната стена, а до стената с прозорците се намираха няколко оградени със стъклени стени кабинета. Останалата част от помещението се осветяваше от квадратни флуоресцентни панели в решетката на тавана. — Гледай какви глупости — измърмори някой. Джейн вдигна глава от компютърния си екран, удари още няколко клавиша, след което се присъедини към групичката, която се бе насъбрала около малкото телевизорче на бюрото на Джина. — Телевизия — рече някой с погнуса. Някакъв мъж на екрана се преви надве и повърна. — Можеш ли да си го помислиш дори? На Джейн леко й се повдигна. — Мога. Пък и кой ли би прекарал отпуска си на борда на круизен кораб? — Аз го направих веднъж — рече Джина, извърна се от екрана и обиколи с поглед групичката. После се усмихна. — Беше като един шибан плаващ Мотел 6. Всеки пич без татуировка имаше пиърсинг на зърната на гърдите. Тя се извърна отново към телевизора. — Била съм веднъж и аз. Но в Мотели 6 поне храната е по-добра. — Е, добре, че не са те уморили, нали? — Искам да кажа, може ли човек да повярва, че дават такова нещо по телевизията? — Защо не? — попита Джина. — По кабелната още в девет вечерта дават хора, които направо си се чукат. Малкото екранче се изпълни с голям бял кораб. На преден план репортер с важна физиономия говореше за избухналата епидемия и за починалите. Джейн се извърна. Трябваше да побърза с репортажа си. И сякаш за да й напомни това, Дон Хърмън се изправи зад писалището си в дъното на обширната зала. С лице като на куче порода мастиф. Твърде пълен. Петдесетгодишен. Оплешивял, с кичури разрошена кестенява коса, украсяващи луничавия череп над ушите му. Погледна към нея и недвусмислено й посочи часовника. Вдигна два пръста, след това трети. Оставаха й двайсет и три минути до крайния срок. Джейн сви устни и се извърна да не го гледа. Седна на мястото си и отпусна пръсти върху клавиатурата. В този момент до нея се изправи Джина. Застанала до нея. — Срок ли гониш? — Както винаги — отвърна тя и пръстите й забягаха по клавишите. — Някаква голяма статия? — Голяма статия за глупости — отвърна Джейн без да спира да набира текста. — Освен ако не смяташ, че някой ще се втурне по нощница да се рови из вестника да потърси дописката за случилото се във финансовата комисия на Сената по въпросите на мерките и теглилките. — Е, човек все трябва да започне отнякъде — вдигна рамене Джина. — Казах ти го, още като започваше. Това, че беше номинирана за наградата „Пулицър“ не означава, че няма да вършиш и хамалската работа. Не заравяй, че това е „Вашингтон поуст“, скъпа! Джейн прекрати маниакалното си тракане по клавишите. Погледна Джина — късата й посребрена коса, дебелата линия на грима около очите й. — Но не съм длъжна да ми харесва, нали? — Излизам да изпуша една цигара — въздържа се от отговор по-възрастната жена. — Ще се видим, когато свършиш и ще пийнем по едно. — Ти си се побъркала. — Защо не. Ще вържем косата ти на конска опашка и могат да ни вземат и двете за момичета колежанки. Джина бе почти на четирийсет. Разведена. Без деца. Имаше хубава фигура, но с лице, което Джейн бе дочула много от редакторите да описват като „пет мили лош път“. Пиеше доста и винаги изпитваше съжаление към мъжете, с които спеше. — Остави косата ми на мира — направи кисела физиономия Джейн. — Извинявай, просто се опитвах да помогна. Джейн отметна един кичур от челото си и го прибра зад ухото, след което продължи да набира текста. Времето направо летеше. Тя погледна нервно големия часовник на стената. Тънката червена стрелка за минутите се въртеше по-бързо, отколкото би искала. Сви и разпусна пръсти, изщрака с кокалчетата си и се зае отново да пише. Точно след двадесет и три минути свърши и изпрати файла на Дон Хърмън. Не би нарекла статията си добра, но не беше и лоша. Изправи се, погледна в чантичката си, затвори я и я метна на рамо. Точно тогава телефонът иззвъня. — В „Хюстън“ в осем — произнесе дрезгавият глас в слушалката. — Първо коктейли „Манхатън“, после гръцка салата. — Вече е седем и половина, Франк — отвърна тя. — Защо не почака още малко? — Господи, днес пазарът направо бе полудял. — Беше финансов консултант за „Дийн Уитър“. — Но пък направихме доста мангизи. — Имам уговорка с Джина — каза извинително тя. — Съжалявам. В интерес на истината, писнало й беше като им донесат сметката и двамата да си седят и да я гледат, сякаш очаквайки да се случи някакво чудо и тя да изчезне. А тя вярваше в кавалерството. Той пък постоянно забравяше портфейла си. — И ми направи една услуга — рече тя. — Не идвай да чукаш на вратата ми посред нощ. Утре трябва да ставам рано. — Понякога имам нужда от теб, нали разбираш? — Знам от какво имаш нужда. Тя затръшна телефона и вече бе стигнала току до края на писалището си, когато той отново иззвъня. Понечи да продължи, но кой знае защо си помисли, че не можеше да го подмине ей така, затова вдигна слушалката. — Какво има, Франк? — Имам нещо за теб — каза гласът. Не беше Франк. Целият шум около нея, всичкото това писане, разговори и прочее се превърнаха в леко жужене. — Какво? — попита тя. — Прегледа ли всичко останало? — Да — отвърна тя. Взе химикалка. Стисна я. Завъртя я между пръстите си. — Материалът е добър, но ми трябва още, за да го вкарам във вестника. Над мен стоят редактори, над тях — други редактори. Подобен материал ще трябва да мине по цялата стълбица. Човек не може да нападне американски сенатор с някакви неясни обвинения. Тук не печатаме слухове. — Този материал ще мине. Чакай ме в девет в L’Enfante Plaza. На паркинга, 3-Е. — Не можем ли да… Искаше да каже: „Не можем ли да се срещнем на някое нормално място?“ На място, където да види лицето му, да узнае кой бе той. Но той вече бе затворил. При мисълта за влажния търбух на паркинга на ниво 3-Е кожата й настръхна. Но това можеше да се окаже ударът й. Той я бе изкушил с достатъчно информация, за да разбере тя, че той разполага и с още. Въпрос на време бе кога щеше да й я предостави. А това щеше да е нещо повече от номинация за „Пулицър“. Щеше да е самата награда. 
  Четвърта глава 
 


 Човек винаги трябва да бъде сигурен относно източниците си. Джейн бе млада репортерка и въпреки това получаваше поне две дузини гласови пощи седмично от хора, които не познаваше. Побърканяци с шантави идеи. Невероятни истории. Смахнати истории. Госпожа Кибъл — обаждаше се веднъж седмично — бе научила направо от Исус, че сенаторът от Канзас бил подведен от сатаната да гласува срещу закона за бюджета. Една секретарка на конгресмен от Роуд Айлънд искаше да напише статия за това, че шефът й не само че не й подарил цветя за Деня на секретарките, но не й изпратил дори картичка. Но този Марк Алън бе наистина краен. Оставяше й поне по три съобщения дневно в продължение на почти цяла седмица, докато най-сетне не я улови да вдигне телефона. Подаде й информация за това-онова, която само един вътрешен човек можеше да знае. Каза му да изпрати електронно писмо или факс и да спре да се обажда. Тя ще провери информацията. Но в крайна сметка едно-единствено изречение бе достатъчно, за да я грабне изцяло. — Не искаш ли да узнаеш за връзката на сенатора с баща ти? Казва се Том Редмън, нали? — попита той. След това информацията потече. Но въпреки всичко той не искаше да отговаря на въпроси, свързани с баща й. Когато излезе от редакцията на „Поуст“, навън бе още доста топло, дори в дълбоките сенки, хвърляни от сградите, но невидимото слънце грееше в жълто някъде на запад. Джина се бе облегнала на бетонна саксия със здравец. С кръстосани крака. С цигара пал мал между показалеца и средния й пръст, вдигната близо до ухото й. С петно от червило върху белия филтър. — Не мога да пия никакви питиета в този момент — каза Джейн. — Какво? — Няма дори да ти кажа защо. Само ме номинираха за „Пулицър“, помниш ли? Джина се намръщи и се извърна. Тя се занимаваше с криминалните страници за секцията „Център“ на вестника. Две отрязани глави, намерени в кофа за боклук, не означаваха нищо за нея. — Става дума за сенатора Глийсън — рече Джейн. Сега вече Джина опули очи. — Не, не и отново! Разговаряха набързо в апартамента на Джейн. Тя съблече полата си и нахлузи дънки и маратонки, както и блузка без ръкави. Не обичаше да се облича така за работа. В по-официално облекло изглеждаше прекалено млада. Погледна лицето си в огледалото. Част от луничките й се виждаха, затова се понапудри отново, след това добави малко червило. Не изглеждаше зле. Точно това си казваха и редакторите, когато си мислеха, че не ги чува. Взе такси до хотел L’Enfante Plaza, слезе от него и заобиколи отзад сградата, докато намери кафявата метална врата. От нея стигна до бетонна площадка от другата страна на товарна рампа. Огледа района, за да се увери дали някой не я бе забелязал. След това се върна отпред, влезе във фоайето на хотела и взе асансьора надолу до гаража. Дебелите бетонни колони носеха черните белези на стотици удари от различни брони. Върху тях се виждаха боядисани пръстени — оранжеви, зелени и червени, с номера и букви, изписани в черно. Сектор 3-F бе най-долу, в далечния ъгъл, настрани от осветлението на асансьорите. Вдясно се намираше червената врата на аварийния изход. Джейн се прокашля и се огледа. Самотните й стъпки едва доловимо отекваха върху бетона. Погледна към една тъмна кола, после — към следващата, след това се застави да спре. Космите на врата й започваха да настръхват. — Марк — извика тя и се взря в тъмния ъгъл. Подскочи. Един плъх издраска по пода, мина покрай две малки коли и изчезна под кашон след серия от драскащи звуци. — Марк — произнесе тя, този път по-тихо. — Тук съм — отвърна плътен мъжки глас. В тъмнината, зад една от колоните, се появи тъмна сянка. Джейн се запъти бързо към него. — Дистанцията е достатъчна — спря я той. Тя посегна напред и поглади гладката повърхност на багажника на едно ауди, паркирано до нея. — Нали разбираш, рано или късно трябва да разбера кой си — рече тя. — Ако продължаваш да настояваш да си губя времето с тази работа. — Казах ти името си. — Може да има милион Марк Алъновци — възрази тя. — А ти още не си ми казал нищо за баща ми. А обеща да го направиш. — Казах ти, че ще го сторя, когато му дойде времето. — Мисля, че времето вече е дошло — не се предаваше тя. — Знам за него всичко, което е необходимо — каза той. — Прекарах два месеца да го наблюдавам, да го подслушвам. Всичко. Прочел съм всяка дума, която може да се намери за него. Проследих всички слухове. Някои се оказаха чисти клюки. Други — не. И през цялото време изскачаше интересуващото ни име. Две хиляди и седемстотин долара неплатени глоби за неправилно паркиране. Проблеми с финансирането на кампанията. Един за… един за… — Седемстотин осемдесет и шест долара, платени с кредитна карта на стриптийз клуб на мафията в Атланта, който, забравих да спомена, бе затворен впоследствие от федералните ченгета — ехидно продължи тя. — Това вече сме го минавали. — Да. — Така че не обичам мръсните, богати политици — егоманиаци. Отвращават ме. — Мен също. — Нямам време да се занимавам с глупости. Дай ми онова, с което разполагаш, или ме остави на мира. Той се наведе и плъзна по капака на колата доста дебел жълт плик. Тя посегна и го хвана, без да откъсва поглед от него. Напрягаше се да зърне лицето му. Гласът бе младежки. Силен. И силуетът му изглеждаше такъв. Малко над метър и осемдесет. Жилав. Но беше твърде тъмно, за да види повече. Тя се изправи и отвори плика. — Там е всичко, от което се нуждаеш — каза той. — Сметките от кредитните му карти. На фондацията му. Прегледай ги. Още стриптийз клубове. Чартирани самолети. Каси френско шампанско. „Придружителки“ в Лас Вегас. Това са си чисти проститутки. — Без майтап — рече тя и наклони първия лист към слабата светлина, която идваше от другата част на паркинга. — Проститутки. Човече, този мъж е професионален политик. Едва ли не старомоден. — Но този материал ще го натопи, нали? — попита човекът в мрака. — Ще го проверя — рече тя и продължи да чете. — Става за начало. А какво общо има с това баща ми? Понеже не получи отговор, продължи да чете. Когато вдигна глава, него вече го нямаше. Джейн чу изскърцването на вратата на пожарния изход. Вместо да тръгне по посока на звука, тя се обърна и затича. Спринтира с все сила по рампата. Нагоре по спиралата. Нагоре и нагоре. Главата й се замая. Дробовете й щяха да се пръснат. Профуча край будката на касиера. Слаб тъмнокож мъж със светлосиня униформа. С дебели лещи на очилата. Вдигна глава и тя махна с ръка, докато минаваше покрай него. Все едно, че го познаваше. Навън. На чист въздух. Зави зад ъгъла и спря на място. Един мъж бързо се отдалечаваше от металната врата. Тя бе вече затворена, но това трябва да беше Марк Алън. Изгледа го как наближава перилата. Тъмни широки панталони и черна плетена фланела. Гъста тъмна коса. Дебели вежди. Загоряло лице с фино скулптирани черти. Строен. Огледа се. Тя приклекна зад кофа за боклук, след това подаде глава от другата й страна. В този момент той се скри зад ъгъла. Джейн изтича до перилата и погледна отвъд. Стръмен, бетониран склон. Тротоар покрай завиващия път. Непознатият крачеше бързо по тротоара. Озърна се назад. Тя го изчака да завие зад ъгъла на следващата сграда. Вървеше към търговския център. Джейн се спусна по склона. Подхлъзна се и се приземи по задник, но мина само с одраскване на лявата длан. Скочи на крака, подуши мириса на кръв и на прах и спринтира подире му в нощта. 
  Пета глава 
 


 Мъжът пое по „Индипендънс“. Пресече при „Смитсониън“ и изчезна в сенките. Сградата се извисяваше като крепост-торта над улицата. Червен камък. Купички, които се издигаха в нощното небе. Високи, претруфени прозорци — сводести, готически. Продължи да го следва, проби си път между тълпа туристи, които се влачеха по тухления тротоар. Обути с шорти и с маратонки. С торби, пълни със сувенири. Той се озърна и тя приклекна зад ъгъла. Усети мириса на прясно окосена трева и едва доловимия аромат от цветните лехи, които грееха в неестествено червено и оранжево под яркото осветление на тротоара. Тя се промъкна по алеята, която обикаляше парка. Под краката й хрущеше сгурия. Вдясно бе Капитолия, блестяща, бяла, мраморна планина. Марк мина по отсрещния тротоар. Паметникът на Вашингтон пронизваше небето. Тя го заобиколи, после заобиколи и водното огледало. В този момент той пресече пред мемориала на Линкълн, тъмен в синкавото си осветление. Група тийнейджъри, насядали върху одеяло, с китара, пушеха марихуана. Тя ускори крачка, боеше се да не го изпусне. Сякаш усетил опасност, мъжът изведнъж се огледа назад и хукна. Джейн го последва. Сянката му се стрелна по алеята, която водеше към Паметника на загиналите във Виетнамската война. Пространството пред черната стена бе осеяно с дребни цветя. Флагове. Снимки. Половин дузина малки групи хора стояха мълчаливи пред стената. Никой не помръдваше. Джейн ги огледа — един по един. После още веднъж. Него го нямаше. Обърна се и затича към авеню „Конститюшън“. Седна на една пейка и огледа тротоара в двете посоки. Дишаше на къси пресекулки. Един скитник излезе от мрака и й поиска дребни. Чу изсвирването на клаксон. На две пресечки от нея някакво такси спря със свирене на гумите. Самотен силует се стрелна пред колата към отсрещната страна на улицата се стрелна самотен силует. Тя седеше и чакаше. Когато той мина отсреща, се облегна на едно дърво и зачака. След няколко минути излезе от сянката и пое по 21-а. Джейн изчака няколко секунди и после спринтира да пресече улицата. Продължи да го следва по 21-а улица. Той зави наляво по улица „G“. По средата между две пресечки се шмугна в някаква натруфена сграда. Италиански ренесанс. Бял камък, зелен бронзов корниз. Джейн пресече улицата. Когато стигна до табелката, спря и пое дъх. ДЪФИ & МАККИЙН
 
 Една от най-могъщите юридически фирми в столицата. Беше виждала Маккийн на едни от най-големите сбирки за събиране на средства за изборите за Сената. Дребен, червендалест фукльо. Веднъж дори се бе ръкувала с него. Тогава той я поздрави, но без да откъсва очи от сенатора от Мичиган, който се намираше в другия край на стаята. Джейн се изкачи по масивните мраморни стъпала и надникна през стъклената врата. Марк Алън — това трябваше да е той — стоеше там и разменяше шеги с възрастния охранител зад рецепцията. Тъмната му коса бе гладко сресана, въздълга и чуплива. Високите му скули бяха загорели, тенът му контрастираше остро с блестящото зелено на бадемовите му очи. Силна широка брадичка и бели зъби. Тя си помисли дали да не влезе, но вместо това се върна назад и зачака на отсрещната страна на улицата, скрита в сянката между една камионетка и акация. Не мина и минута и Марк Алън излезе. Джейн усети как пулсът й се ускорява. Изчака го да измине половината път между двете пресечки и го последва. В парка „Монро“ той се спря, наведе се, без да бърза между кошче за боклук и пейка. Джейн се скри зад едно дърво. Присви очи и протегна шия. Видя го да вдига нещо. Приличаше на килим, но после осъзна, че това бе човек. Превита и сбръчкана жена. Дългата й сива коса бе къдрава и сплъстена. Марк Алън я поведе за ръка към малко кафене на отсрещната страна на улицата. Джейн също прекоси и ги проследи, скрита зад паркирана кола. Видя ги да влизат в кафенето. Той я настани в малко сепаре до витрината и пъхна нещо в ръката й — очевидно пари, — след което излезе на тротоара и продължи по пътя си. След пет пресечки влезе в триетажна каменна сграда. Над вратата й висеше малка дървена табела: СТРАННОПРИЕМНИЦА „ТЪБЪРД“. Съдейки по групите влизащи и излизащи хора, тя стигна до заключението, че това бе ресторант и малък хотел в европейски стил. Вървя по тротоара в продължение почти десет минути и реши в крайна сметка просто да влезе. Вляво от малкия вестибюл имаше салон с книжни лавици покрай стените и малки масички с настолни лампи. Хората седяха на групички, облечени в летни панталони и поли. Джейн огледа дънките си „Ливайс“ и ги отупа от праха. Марк Алън не се виждаше никъде, затова тя продължи към трапезарията, като мина покрай малък и оживен бар. Всичките застлани с ленени покривки маси бяха заети. Ухаеше на минзухари, носеха се добродушни шеги. Огледа помещението. Нищо. Мина през тясната врата и излезе в стар, покрит с червени тухли вътрешен двор. Там бе тихо, шумовете се поглъщаха от две дървета и от лианите, с които бе обраснала тухлената стена. Марк Алън седеше сам край масичка от ковано желязо и разглеждаше менюто. Джейн се настани безшумно на стола срещу него. — Е, ще ми кажеш ли защо „Дъфи & Маккийн“ толкова много искат да съсипят сенатора Глийсън? Менюто падна на масата и той се взря в нея. Погледът му премина зад нея, проблесна, сякаш очакваше да види и още някого. След това пое дълбоко дъх. — Какво правиш тук? — Аз съм репортерка — каза тя. — Гоня си целите. — Искаш да кажеш — мен? — Ако ще пиша тази статия, може и така да се каже. — Беше седнала върху ръцете си, но се наведе напред, сякаш й беше трудно да откъсне поглед от очите му. — Чувал ли си някога израза „Да провериш източника си“? — Може би да — отвърна той. — Преценяваш ли ме? — Може би. Сервитьорката сложи меню пред нея и я попита дали иска нещо за пиене. Джейн отказа. — Поръчай си нещо — усмихна се Марк. — Не, благодаря. За какво всъщност става дума? Той сви рамене. — Мислех, че е ясно. За един корумпиран сенатор. — Ала-бала. Каква новина има в това? — Някой казвал ли ти е, че имаш много красива шия? — На въпроса, моля. И още нещо — какво знаеш за баща ми? — Наистина не мога да кажа — поклати глава той. — Слушай, ако не искаш да се занимаваш с това, просто ми върни сметките по кредитните карти. Смятах, че това ще те заинтересува. Предполагах, че ще преследваш Глийсън, а не мен. Не искам да те обидя, но не си единствената репортерка в този град. Тя се изправи и рече: — За баща ми… — Добре. Попитай него за Глийсън. Попитай баща си защо от уважаван млад прокурор е станал адвокат на застаряващи, стъпили накриво дами. — Баща ми защитава хората — прекъсна го гневно тя. — И има повече кураж от когото и да било на работа в „Маккийн“. — На времето е вкарал доста хора в затвора — каза Марк и лицето му помрачня. — Нали не си забравила? Можел е да стане и съдия. Но тогава се е появил един обикновен човек, на когото не помогнал, а после… Е, хората говорят. Казват, че е малко мръднал. — Ако още веднъж кажеш нещо подобно за баща ми, ще се обадя на една приятелка от Данъчното управление. И ще ти разкаже играта — и на теб, и на шибаната ви юридическа фирма. Чуваш ли ме? Марк Алън изсумтя. — Виж какво, не исках да стане така. Ние сме от една и съща страна на барикадата. Говори с баща си и ми се обади. — Както искаш, господин Алън — отвърна тя. — Писна ми да си играя игрички. — Очаквам с нетърпение следващите ти проверки на източника. 
  Шеста глава 
 


 На другия ден Джейн заряза заседанието на сенатската комисия, за което трябваше да напише информация от двайсетина реда и остави съобщение на Дон — че работи по една статия, която много ще му допадне. Отиде с колата си почти до края на града — до стария стадион „Робърт Кенеди“. Беше странно място за седалище на благотворителна фондация, а и тя самата изглеждаше не на място. Бяло момиче с пола. С малък червен кабриолет. В тази опасна част на града. Ако беше вярно, Глийсън прекарваше всяка година милиони долари през нещо, което той наричаше фондация „Добрия самарянин“. След което използваше парите за финансиране на собствените си чудати приключения. Фондацията имаше уебсайт, пълен със снимки на усмихващи се деца и техните майки, в него се твърдеше, че строяла къщи за бедните семейства с един родител в района на столицата. Джейн не можеше да се свърже с баща си. Дори секретарката му каза, че не се бил появявал. Имал отново някакъв проблем с местните полицейски власти. Във „Френдлис“. Господи, този човек притежаваше невероятната способност да се забърква в неприятности. Какъв проблем можеш да си създадеш в една сладкарница? Намери сградата. Триетажна. Един от прозорците бе закован с дъски, а върху вратата се мъдреше нещо, изписано със спрей. Провери отново адреса. Верен беше. Излезе от колата и се огледа. От група млади мъже на тротоара се носеше тютюнев дим и смях. Бяха облечени в спортни фланелки, с торбести панталони и шапки с накривени козирки, стояха под полуизсъхнала череша, която се напъваше да разкъса желязната си яка. В ноздрите я удари остър мирис на урина. Обърна се на другата страна и пое дъх. Насочи се към боядисаната врата. Оказа се отключена. Погледна групичката младежи. Зяпаха я. Въпреки това влезе. Първият кабинет вдясно бе отворен. Мъж с маслинен цвят на кожата и с рядка брадица говореше по телефона. В свободната си ръка държеше цигара, която изпълваше стаята с облачета дим. Изгледа я свирепо. Тя продължи по пътя си. В адреса пишеше офис 102. Две врати по-нататък вляво. Беше заключена. Джейн почука леко. Никой не й отговори. Продължи по коридора. Не се виждаше никой, освен мъжа, който говореше по телефона. Огледа се на всички страни, след това извади шофьорската си книжка и я мушна между рамката на вратата и ключалката. Отвори. Огледа се отново. Сърцето й биеше силно. Влезе. Нямаше никого. В единия ъгъл върху напукания линолеум имаше купчина списания, завързани с канап. Счупени стъкла. Липсващата част на мръсния прозорец бе заменена с мукава. Миришеше на празна консервена кутия от риба тон. На излизане Джейн се спря до кабинета, от който излизаше дим. Зачака — мъжът говореше на испански и я гледаше свирепо през облака сив дим. Най-накрая тя вдигна ръка: — Мога ли да ви задам един въпрос? Мъжът закри с длан слушалката и попита: — Какво? — Фондацията „Добрият самарянин“ — рече тя. — Тук ли е седалището й? Мъжът избъбри нещо набързо в слушалката и затвори. Изправи се и заобиколи бюрото. — И коя, по дяволите, сте вие? — Работя във „Вашингтон поуст“. Казвам се Джейн Редмън. Мъжът вече стоеше плътно до нея. Усети дъха му — на тютюн и на наскоро използвана паста за зъби. — Нямате работа тук — сопна й се той. — Това е частна собственост. Джейн едва сдържа смеха си. — Търся офисите на фондация „Добрият самарянин“. В уебсайта им е посочен този адрес. — А вие какво общо имате с нея? Не работите за нея. — Искам да задам няколко въпроса за фондацията — вдигна вежди тя. — Познавате ли хората, които работят за нея? Има ли тук нейни наематели? — Мисля, че най-добре ще е да си гледате работата — каза мъжът и се намръщи. — Ето какво мисля. — За съжаление — каза тя, — точно това е работата ми. Той приближи още повече. Гласът му стана по-гърлен. — Е, тогава може би няма да е зле да си смениш работата, малката. Джейн усети как ръката му се плъзна по бедрото й. Плесна я и отстъпи назад. — Как се казваш? — ухили се мъжът. — Махни си ръцете от мен, хлебарка такава — изсъска му тя. — Знам около двайсет начина да натикам топките ти в гърлото. Той отстъпи назад, вперил присвитите си очи в нея. Джейн излезе и забърза към колата си. Тръгна със свирене на гуми и мина на жълт светофар. Летният въздух затопли лицето и косата й. Строшените прозорци и графитите по стените се смениха от по-цивилизовани сгради и тя вдигна лице към слънцето, вдишвайки аромата на зелените дървета. Мина покрай Капитолия и изпита известно угризение за информацията, която нямаше да напише. Продължи по пътя си. Под сградата, в която бе апартамента й, имаше свободно място за паркиране. Качи се по ръждясалите железни стълби на задния вход. Вратата бе отключена. Трябваше да обмисли и да покрие всички гледни точки, преди да представи проекта си пред Дон Хърмън. Извади от Интернет корпоративните отчети на фондацията и данъчните декларации на Глийсън. Обади се на няколко души в Ню Йорк — негови избиратели и записа мненията им. Най-накрая извади сметките по кредитните му карти и започна да звъни на фирмите, при които Глийсън бе похарчил парите на фондацията. Стриптийз клубове. Придружителки. Наети лимузини. Частни самолети. Луксозни хотели. Бижута. Пури. Хубави вина. Кожухар от авеню „Медисън“. Поръчки за костюми. Всичко си беше там. Някои не бяха много склонни да й сътрудничат, но повечето нямаха нищо против. Разполагаше с всичко необходимо, тогава защо ръцете й се потяха? Нещо повече. Трябваше й още един ден. Всичко трябваше да е тип-топ за онзи задник Хърмън. Телефонът иззвъня. Тя го остави да си звъни. Но кой знае защо гласовата й поща не захапа и тя вдигна слушалката. — Слушам. — Нима не съм те възпитавал на по-добри маниери? — Тате? — Сейра ми каза, че си се обаждала. — Свободен ли си тази вечер? — Разбира се, ще дават по кабеларката историята за Троянската война. Знаеш ли, че Елена била дъщеря на самия Зевс? Това вече е сериозно. — Татко, моля те. Да или не? — Да. — Ще те заведа в „Мадлен“. — Не, аз ще сготвя. Имам във фризера две филета, специално приготвени за боговете, а и ще приготвя моя специален сос за бифтека. Нали го знаеш — „Най-добрия сос на Редмън“. Пред него А-1 изглежда като моторно масло. — Звучи страхотно — засмя се тя. — Но преди да ядем, ще говорим. — За какво? — За миналото. 
  Седма глава 
 


 Докато Джейн прекосяваше Итака, слънцето вече бе готово да се скрие зад облаците. Бяха се насъбрали в купчина над западния край на езерото Каюга. Джейн излезе от града и пое нагоре по масивното било на изток, докато най-сетне не видя покривите на къщите и водната площ под себе си. Гюрукът на маздата й още беше свален. Косата й бе привързана с копринена панделка на една опашка и се ветрееше около шията й. Започна да захладнява. Навлече тъмносиньото си дънково яке, без да си дава труда да намали скоростта. „У дома“ бе стара фермерска къща на един хълм. Навсякъде около нея се простираха ниви. Кафеникавочервени. Зелени. Жълти. Колоритни дори на намаляващата светлина. Стотици акри земя дотам, където тучните гори бранеха своите права на съществуване. Триъгълните покриви на къщата бяха посвоему величествени дори в сумрака. Прозорците бяха високи и закръглени отгоре. Тесни, със завеси в цвят на джинджифилов сладкиш. Каменни колони в коринтски стил поддържаха големия централен портал. Докато Джейн преминаваше покрай редкия строй на големите дъбове, присви очи, за да се наслади на великолепната гледка, игнорирайки съзнателно белещата се боя и ръждясалите панти на вратите, макар да знаеше, че ги има. Старата къща бе проклятието за майка й. Шибана канализация. Същото важеше и за отоплението. И пет големи камини, които една след друга плачеха за потягане. Баща й все се канеше да ги поправи. Всичките. Веднага щом направи големия удар. Многото пари. Обещаваше. Джейн и майка й знаеха, че наистина мисли така. Но парите никога не идваха, а след това обещанието си умря заедно с майка й. Джейн се изкачи по стъпалата, прескочи третото отдолу нагоре, знаеше, че ръждиви гвоздеи стърчаха гордо из прогнилите дъски. Мрежата на външната врата бе разкъсана. Едра черна муха се блъсна два пъти в нея, преди да намери път да влезе. Още преди да прекрачи прага, усети миризмата на бифтек и на дървени въглища. Вратата се отвори със скърцане. Вдясно от нея салонът на първоначалния собственик, фермер благородник, се разкриваше като египетска гробница. Тя видя построения под златистата окраска огромен замък от празни бирени кутийки. — Ксанаду — каза баща й, запасал рекламна престилка на „Табаско“. Стоеше в коридора и държеше в ръка поредната кутийка бира „Лабът“, която по всяка вероятност трябваше да укрепи конструкцията на замъка. — Дал си му вече име? — попита тя. — Защо не? — отвърна той, сви рамене и се усмихна. — Някой ден ще имам и внуци. Може би. Представяш ли си ги как тичат из тая постройка? — Има още много време, тате — рече тя. — Човек без мечти е човек без надежда — каза той. — Какво ще кажеш за една целувчица? Джейн го целуна и се извърна от мириса на алкохол. Видя на масичката за коктейли със стъклен плот на верандата цял взвод бирени кутийки. Верандата бе едно от подобренията на къщата, което бе негово дело. Пресовани дъски, скрепени с яки стоманени болтове. Почти два века история — зачеркната. Изпод капака на скарата се виеше дим. Бързо се смрачаваше. Небето бе розово, алени ивици обрамчваха облаците и тънките струи дим от дървените въглища се издигаха призрачно нагоре. — Искаш ли бира? — попита той. — Няма да откажа. Тъмните очи на баща й проблеснаха в сумрака. Той се наведе и бръкна в зелената хладилна чанта, която бе оставил до стола си. — Господи, каква гледка! — въздъхна тя, докато отваряше бирата си. Той се обърна и погледна към дългото и тъмно езеро. На север то се простираше до хоризонта. — Понякога си седя тук и имам чувството, че това ми принадлежи — каза той. — Всичко. След това майка ти ми напомня, че с къщата вървят само пет акра земя. — Тате? — Какво? — Какво искаш да кажеш с това, че тя ти напомня? Баща й се обърна към скарата, взе вилицата и повдигна капака. Изригна голям облак дим. — Мислено — отвърна той. Бифтеците цвъртяха силно, докато не затвори отново капака. После седна на стария сгъваем шезлонг и вдигна кутийката бира към устните си, обхождайки с очи пейзажа. Джейн придърпа стола си до него. Той въздъхна, пресегна се и я потупа по крака, без да откъсва поглед от далечината. Джейн отпи глътка бира, остави я в устата си, за да се разпукат съскащите мехурчета, после преглътна с удоволствие. — А сега вече ще ми кажеш ли? — попита той. — Когато бях малка, попивах всичко, което ти казваше. И големите неща, и малките. Ти четеше книги. И аз четях. Ти не обичаше голфа, затова и аз мислех, че е глупаво да се гони някаква малка топка през целия хубав слънчев ден. Винаги си давал 20 процента бакшиш. Аз — също. Даже се опитах да усвоя техниките на самозащита. — Жиу-жицу. — Да. И винаги си се борил срещу корупцията, татко, а аз също исках да се боря срещу нея. — И се справяш доста добре — похвали я той. — Благодаря. И има едно нещо, срещу което винаги си се борил, а мисля, че и аз — също. Винаги си бил безкомпромисен към един политик. Всяка статия за задкулисна сделка. Всяка пресконференция. Всяка сбирка за набиране на средства за предизборни кампании. Всички избори. Мога ли аз да не те последвам? Но искам да знам защо, татко. Какво се е случило между теб и сенатора Глийсън? — За това ли става дума? — Донякъде. — Чу ли за случилото се във „Френдлис“? — Станалото във „Френдлис“ не ме интересува. Баща й допи бирата си и бръкна за нова кутийка. — Глийсън е просто лош човек, който притежаваше този град — каза той. — А в момента притежава още повече. Целия щат. — И нас ли? — Какво? — И нас ли притежава? — попита тя. Ръцете й трепереха и тя отпи глътка бира от кутийката, за да прикрие вълнението си. — Никой не може да ме притежава — отвърна той и я изгледа свирепо. Джейн извърна поглед: — Какво се е случило, татко? Знам, че нещо се е случило. То има нещо общо с една статия, която подготвям, и не бих искала сама да разкривам какво е било то. Искам ти да ми кажеш. Той бавно сведе глава в месестите си длани и в продължение на минута разтрива слепоочията си. Връхчетата на пръстите му се отместиха към очите, след което надигна новата кутийка бира и не я свали, докато не я изпразни. Празната кутийка издрънча на кухо, когато я постави при другите върху масичката за коктейли. Изправи се и затвори скарата. — Кой ти каза? — попита, преди да започне. — Един мъж, с когото се запознах, но на когото нямам вяра. — Той с Глийсън ли е? — Не — отвърна тя. — Това ми е ясно. Баща й избърса ръце в престилката и я свали. Отвори нова бира и погледна към езерото, сякаш търсеше в него отговорите. — Не знам откъде да започна — рече той, докато се потопяваше в историята. Разказа й за една колежанка на име Сук Мин, която била пребита и изнасилена. Разказа й за младия помощник окръжен прокурор на име Том Редмън. Бивше ченге, което успяло да завърши право. С една година стаж в квартирните кражби. Друга — в осъждането на нападения и телесни травми. След това — в свързаните със секса престъпления. И тъкмо му предстояло да се заеме с убийствата — мечтата на всеки млад юрист. Момичето, студентка по математика от Китай, говорещо зле английски, било детегледачка. Казало, че нападателят му бил бащата на децата, за които се грижела. Млад сенатор от щатския сенат — Майкъл Глийсън от империята за сухопътни товарни превози „Глийсън“. — Тогава ми се обади Уолт Типкрафт — рече той. — По онова време беше окръжен прокурор, добър човек беше. Нямам представа защо го направи. Сега е в старчески дом някъде в Бингамтън. Както и да е, каза ми, че делото трябва да бъде прекратено. На момичето не можело да се вярва. Аз обаче смятах, че мога да му вярвам, и казах, че няма просто така да прекратя… Отстраниха ме от делото. Опитах се да вдигна шум но покривът се срути върху мен. Натресоха ми някакви обвинения в сексуални нападки спрямо една от секретарките в офиса — рече той, все още загледан в езерото. — Боже мой, колко я заболя тогава майка ти. А всичко беше лъжа. Мисля си, че в крайна сметка тя ми повярва, но огорчението остана. Опитах се да се обърна към вестниците, но той бе купил и тях. Както и да е — с мен бе свършено и аз го разбрах. Не само ме изхвърлиха, попречиха ми да постъпя в която и да е юридическа фирма в града. Но не можеха да ми отнемат лиценза. Опитаха се, но аз успях да си го запазя. Знам, че той е извършил престъплението — продължи баща й. — Знаеха го и много други хора. Опитах се да се боря, но някои неща… Оставаше ми просто да гледам, да го наблюдавам как върши безчинства. Междувременно имаше и други пострадали. Едно момиче от негова предизборна кампания, което изчезна. Някои твърдяха, че се бил забъркал с нея. Потушиха скандала. Имаше един съперник, който изведнъж се отказа от предизборната надпревара, защото арестуваха момчето му с известно количество кокаин. Момчето се закле, че било постановка, но щетата вече беше нанесена. Така действа Глийсън. Не спазва никакви правила, освен своите собствени. — Спомням си за момичето — каза Джейн, — но никой никога не е обвинявал Глийсън… — Хората, които му се изпречат на пътя, или биват смачквани, или — съсипвани — каза баща й. — Винаги съм искал да го спипам да го спипам. Но… ме изхвърлиха. Той бръкна в хладилната чанта, разрови се в нея, ледът шумно изтрака и в ръцете му се появи поредната кутийка. Отвори я. Тя изсъска и той се облегна назад. Никой не проговори. Щурците свиреха вечерната си серенада. Над черната морава блещукаха светулки. Джейн въздъхна. — Аз ще го спра — рече тя. Лицето на баща й бе подпухнало от алкохола. — Не можеш, момичето ми — поклати глава той. — Защо? Защото ти не можа? Съжали за думите си още докато ги изричаше, но не можа да се спре. — Защото. Аз. Не можах. Никой не може. — Аз мога — рече тя и вирна брадичка. Масивното му тяло бе отпуснато в шезлонга, лицето му — помръкнало. При тази гледка тя сякаш усети как духът излиза от бутилката. Изправи се и го изгледа от горе на долу. Коленете й трепереха. Едва успяваше да си поеме дъх. — Ти преследваше всичките тези смахнати мечти през всичките изминали години — каза тя. — И ние стояхме до теб. Стояхме и гледахме как се хвърляш докрай — с дела срещу държавата, с дела срещу милиардери, как водиш шумни битки с гиганти, които те смачкваха като комар. — Исках да ви защитя от всичко това — прошепна той. — Това е един грозен свят. — После се усмихна и й намигна. — А и ти си прекалено хубава за него. — Нямам нужда от твоята защита — отвърна тя. — Не се боя от него. — Е, най-добре ще е да се боиш, по дяволите — отвърна той. Влезе вътре и тя чу как издрънчава поредната кутийка, добавена към замъка. 
  Осма глава 
 


 Събуди се плувнала в пот в собственото си легло. Погледна часовника и се изправи. Беше почти десет. Предишната вечер беше пътувала до късно. Измъкна се от усуканите чаршафи и взе хладен душ. Освежена, си свари силно кафе „Старбъкс“, напълни чашата си и отиде да вземе сметана от хладилника. На вратата му имаше нейна фотография, заснета по време на пролетната ваканция преди пет години. Тежеше петдесет и два килограма и никак не изглеждаше зле. Такава трябваше да бъде. Затвори вратата и изпи кафето си без сметана. Хвърли поглед към часовника си. Дон Хърмън щеше да започне сутрешната оперативка всеки момент. Натъпка кожената си чанта с всевъзможни папки и листове и излезе. Когато пристигна в редакцията, беше задъхана. Над горната й устна лъщяха капчици пот. Придърпа ленените си панталони нагоре, нагласи колана си и се втурна нагоре по стълбите. Дон Хърмън седеше зад писалището си и говореше по телефона. Беше метнал сакото си на облегалката на стола, а върху вратовръзката му тъмнееше старо петно от кафе, но това очевидно не го безпокоеше. Джейн търпеливо го изчака да приключи разговора си и да затвори телефона. — Мога ли да поговоря с теб? — Говори. — Можем ли да разговаряме в заседателната зала? — попита тя. — Това тук е редакция на вестник — отвърна той, но стана от мястото си и я поведе към малката, остъклена заседателна зала, — а не някакъв Ш. манастир. Дон Хърмън никога не ругаеше. Използваше само съкращенията на ругатнята, която искаше да изрече (в случая — шибан). Жена му бе набожна католичка. Той седна зад масата, докато Джейн затваряше вратата. Като се обърна, бе вперил очаквателен поглед в нея. — Имам тема. — Чакай да отгатна — отвърна Дон. — Имаш нещо, което ще промени съотношението на силите в сенатската комисия по държавните поръчки с изводи за морала на нацията. — Аз… — заекна Джейн. — Ти… Откъде знаеш? Върху лицето му разцъфна хитра усмивчица. В очите му проблеснаха пламъчета, бръчките сякаш се поизгладиха, но само за миг. — Малко си обсебена — рече той. — Мислиш се за Карл Бърнстийн, а сенатора Глийсън — за Никсън. — Наистина ли смяташ така? — попита тя. Сви устни и го изгледа втренчено. — Глийсън не би могъл дори да обърше задника на Никсън. — Моля те да внимаваш с езика, който използваш — рече той, все още усмихнат. — Това ще е четвъртата ти статия, в която настъпваш Глийсън, откакто постъпи във вестника. Джейн плъзна папката по масата към него, без да откъсва поглед от лицето му — бръчките на челото му стават все по-дълбоки и по-дълбоки. Когато свърши, от свитите му устни се изтръгна изсвирване. — Как се сдоби с тези сметки по кредитните му карти? — попита и вдигна показалец във въздуха. — Разполагам с източник, който иска да остане анонимен — отвърна тя. — Колко надежден е той? — Много — каза Джейн. — Приятелят ми — добре де, един приятел — е следвал заедно с главния счетоводител на „Банк ъв Бермуда“ — и чрез него проверих сметките. Сметките по кредитните му карти бяха най-съществената част от бъдещата й статия. Всичко останало би могло да бъде обяснено и отхвърлено, но не и сметките по кредитната карта на фондацията на Глийсън. Разполагаше и с един собственик на стриптийз клуб в Тампа, който изгаряше от желание да натопи щатски сенатор. Глийсън се бе държал нагло и грубо в клуба му. Разполагаше и с една жена от компания за придружителки в Лае Вегас, която споделяше чувствата на собственика на стриптийз клуба. Те придаваха живец на статията й, която щеше да съсипе сенатора. — Искам да кажа, че всичките тези неща нямат смисъл — поклати глава Дон. — Говори се, че има намерение да се кандидатира и през 2008-а. Родът му е богат. — Да, да, нямам никакво съмнение. Но как мислиш, е забогатял? След кратка пауза Дон рече: — Знаеш, че Саймън сто на сто няма да ти позволи това разследване. Саймън Уол бе главният редактор на вестника. — Да не би да се майтапиш? — изсмя се недоверчиво тя. — Та това е материал за първа страница. Онзи е председател на сенатската комисия по разходите за здравеопазване и хуманитарни услуги, а е извършил данъчни измами. Трябва да иде в затвора. Дон махна с ръка. — Нямам предвид това, че статията няма да бъде написана — рече той. — Имах предвид, че той няма да иска ти да я напишеш. — Материалът е мой — каза тя и събра книжата си. Дон я изгледа за миг, след което отвърна: — Джейн, ти работиш за този Ш. вестник. Нищо не е твое… Джейн се почувства та така, сякаш подът под краката й хлътна. — Вече съм написала по-голямата част — каза тя. — Не давам… — извини ме за израза — и пет пари. Ще довърша тази статия. И ако махнете подписа ми, напускам. — Написала си я? — Проверила съм всичко. Ходих до офисите. Те не съществуват. Разполагам с данъчните му декларации, с корпоративния архив, със сметките от кредитните карти. Имам коментари от негови избиратели. Необходими са ми само коментари от Глийсън и неколцина други членове на Сената, които мога да събера днес… — Чуй ме — рече той, — не обещавам нищо. Ще се опитам. Но познавам Саймън. Той ще иска Боб Удуърд или някой друг да напише материала. Това е адски сериозна работа. Може би ще го убедя да работите заедно. Ще видим. — Дон — каза тя, — моля те. — Ще говоря с него — рече той и се надигна от мястото си. — Не възлагай големи надежди, но веднага ще отида да говоря с него. — Това означава „да“, нали? Той сви рамене, но не отговори нищо. — Във всеки случай аз съм тук. Ще пиша. — Мамка му! — промърмори той. 
  Девета глава 
 


 Джейн наблюдаваше шоуто с периферното си зрение. Дон Хърмън и невидимия Саймън Уол. Хърмън — размахващ бурно ръце в остъкления ъглов кабинет. Къдравите му кестеняви кичури се тресяха и постоянно променяха формата си. Явно не му беше лесно да докаже правотата си. Не след дълго обаче го видя, че кимна и се насочи към вратата. Джейн се обърна веднага към компютъра си. Започна да трака по клавиатурата, но бързо спря, защото усети присъствието на Дон Хърмън зад гърба си. Не се обърна, обаче, докато най-накрая, загубил всякакво търпение, той се прокашля. Бе впил поглед в нея — непоколебим, изпитателен. — Мога да ти кажа само едно: гледай да не се прецакаш. След това се обърна и отиде право към писалището си, без да каже нито думица повече. Джейн се обърна, всички останали репортери я гледаха. Джина се ухили. Джейн прехапа долната си устна, не искаше да изглежда самодоволна, макар трудно да сдържаше усмивката си. Трудно й беше, но даде всичко от себе си в това усилие, обърна се отново към компютъра си и започна да пише. След като се поуспокои достатъчно, за да може да мисли разумно, тя вдигна телефона и набра номера на кабинета на Глийсън. Ръцете й трепереха. — Кабинетът на сенатор Глийсън. — Ало, казвам се Джейн Редмън, работя във „Вашингтон поуст“ и бих искала да разговарям със сенатора. — О, пак ли сте вие? Мога да ви свържа с прессекретаря му, господин Кантър. — Не — отвърна тя, — не искам да разговарям с никого другиго, освен със сенатора. — Съжалявам, но той в момента има среща, а и без друго бихте искали да разговаряте с господин Кантър. Той се занимава с всички връзки на сенатора с медиите. — Кажете му, че пиша статия, в която става дума за прехвърляне на пари от фондацията „Добрият самарянин“ към притежавани от мафията вериги от стриптийз клубове и проститутки. Не заравяйте да му съобщите, че името му ще фигурира в нея и ще използвам онази фотография със семейството и кучето му, която той много харесва. — Сенаторът не може да разговаря в момента с вас. — Добре — рече Джейн. — Кажете му тогава, че ще може да прочете статията. Това ви е работата, нали така? Наложи се да проведе почти двайсетина разговора с различни сенатори с надеждата, че ще може да събере коментари от колегите на Глийсън. Чък Шумър, другият сенатор от Ню Йорк, й се обади и направи уклончиво изявление. Тогава тя усети, че нюзрумът отново бе потънал в тишина. Когато се обърна, зад нея стоеше Дон Хърмън. — Току-що ни се обади сенатор Глийсън — рече той и ъгълчетата на устните му се разтеглиха в необичайна за него усмивка. — Много е недоволен. Казах му, че със сигурност ще включим изявленията му относно твоята статия. Не каза, че иска да разговаря с теб, но не каза, че отказва да го направи, тъй че… намери го. Тя скочи на крака. Напълни чантичката си, погледна часовника и се запита как щеше да стигне по-бързо — с такси или пешком. Взе такси. На площад „Кълъмбъс“ се набутаха в задръстване, затова без да се колебае, изскочи от колата и хукна по Първа улица. Куполът на Капитолия се мержелееше над обрамчената с дървета улица, бронзовата Статуя на свободата бе над него, почти на стотина метра над земята. Дясната й ръка бе отпусната върху ножницата на меча. В лявата си ръка държеше лавровия венец на победата. Гледаше право към сградата на сенатските офиси. Накъдето се бе запътила Джейн. Премина през охраната и се качи до кабинета на Глийсън. Секретарката й посочи да седне — върху източен стол без възглавничка. След това изсумтя високомерно и повече не й обърна внимание. Джейн извади някакви папки от чантата си и се престори на заета. След като почти цял час надава ухо в разговорите на секретарката, разбра, че Глийсън изобщо не е в кабинета си, а тренира във фитнес центъра в сутерена. Джейн учтиво попита къде е тоалетната, излезе от офиса и бързешком се спусна по стълбите към сутерена. Мина по коридора и се озова пред врата с непрозрачно стъкло, зад която имаше рецепция. Зад писалището седеше жена на годините на Джейн с руса конска опашка. Беше облечена в найлонов анцуг. — От кабинета на сенатора Глийсън ме препратиха тук — усмихна се мило Джейн, когато срещна въпросителния поглед на момичето и продължи да върви. Подът бе застлан с дебел тъмносин мокет, а фитнесуредите бяха разположени нашироко. Въздухът вътре бе свеж, миришеше не на пот, а на нов килим, с лек нюанс на прясна боя и на масла за мазане на тялото. Неколцина тренираха и разговаряха помежду си на фона на класическа музика, чуваше се лекият шум на добре смазани вериги, лекото потропване на щангите върху стелажите им. Глийсън стоеше в ъгъла пред огледало с гири в ръце. Върху врата му бе преметната тъмносиня хавлиена кърпа. Беше нисък, едва надхвърлил петдесетте, но мускулите на ръцете му бяха добре оформени под трикото. Кръстът му бе тънък — това се виждаше дори под тъмносините му шорти. Беше малко неудобно да го вижда в такова облекло извън обичайните тъмни, шити по поръчка костюми и копринени вратовръзки, все едно, че беше гол. Джейн се огледа крадешком. Жената зад писалището не откъсваше поглед от нея. Беше станала на крака. Джейн преглътна и изчака Глийсън да свали ръцете си. С изпъшкване той върна тежестите върху стелажите им. Загорялото му лице бе поруменяло, Джейн виждаше добре кичурите тъмноруса коса, които надвисваха над челото му. Сякаш усетил, че е обект на внимание, Глийсън се наведе и после вдигна малкото си носле с разтворени ноздри към нея. — Мога ли да ви услужа с нещо? — попита. Очите му бяха малки и кръгли, досущ като на бръмбар. Но въпреки това, поради трапчинката на брадичката и пълните херувимски устни, повечето хора го определяха като симпатичен. — Казвам се Джейн Редмън и съм от „Вашингтон поуст“ — каза тя. Остави чантата си върху тапицираната пейка и извади от нея бележник и химикалка. — Бих искала да чуя коментара ви за личните ви разходи с кредитни карти, регистрирани на името на фондацията „Добрият самарянин“. Върху физиономията му бавно разцъфна насилена порцеланова усмивка. В ъгълчетата на очите му се появиха бръчици. Върху черепа му, обикновено прикривани от гела за тен, тя забеляза кафеникави старчески петна. — Нямам представа за какво говорите — произнесе официално сенаторът, успял да прикрие изненадата си. — За сметка на това знам с абсолютна сигурност, че това е частен клуб. И вие нямате никакво право да се намирате тук. Той даде знак с ръка на момичето на рецепцията. — Не си спомняте да сте платили две хиляди и петстотин долара на фирмата „Парадайз ескорт“ в Лас Вегас на трийсет и първи декември? Или за онези седем хиляди и седемдесет и пет долара, похарчени в мъжки клуб „Венера“ в Тампа в средата на март? Никакъв спомен?… Тъмните вежди на Глийсън се сбраха над носа му и се надигнаха опасно над изшилените му уши. Тесните му устни се сляха в линия, след което изсумтя. Цветът на лицето му започна да се променя. Оранжево. Розово. Червено. Тъмночервено. Улови яко двата края на кърпата около врата си, маникюрираните му пръсти се свиха, кокалчетата побеляха. — Правите грешка — рече той. — И става дума за клевета и съдебно дело за същото. — Познавам добре фактите — отвърна Джейн. — Разполагам с кредитните ви сметки и със свидетели, които могат да ги потвърдят. Та какво бихте казали все пак? Може би нещо от рода на това колко обичате семейството си или страната? А може би — бронзовите пилони в стриптийз залите? Някой вече стоеше зад гърба на Джейн С гневна физиономия. Една потръпваща, тъмноруса конска опашка. — Сенаторе? Много съжалявам — произнесе извинително служителката. — Госпожицата каза, че я били препратили от вашия кабинет. — Отстранете я, моля — произнесе с нетърпящ възражения тон Глийсън. Вече се виждаха капчиците пот, избили над веждите му. — Налага се да си тръгнете — каза момичето и понечи да улови Джейн за ръката. Джейн се дръпна. — Да приема ли това за „Нямам какво да кажа“, сенаторе? — Правите грешка — повтори той и се опита да се засмее. — Надявам се да ви хареса, когато останете без работа. — Преди това трябва да напиша една статия. 
  Десета глава 
 


 Боб Торн свали книгата и стана от стола. Беше облякъл бяла тениска, светлосини боксерки и тъмни чорапи. Така прекарваше повече от времето си — да чете по бельо. Обличаше се само като излизаше. Книгите му заемаха всички стени на жилището — от пода до тавана — и почти нямаше свободен квадратен сантиметър от изградените със сгуробетонни блокчета стени. Това бяха най-добрите произведения на литературата, дело на човешкия род, които му говореха на четири различни езика, водени от Волтер, Толстой, Фокнър и Маркес. Беше ги изчел всичките и вече наполовина ги бе препрочел отново. Ако се вярваше на статистиката, щеше да има възможността да ги препрочете не повече от три пъти. И тогава би трябвало да бъде на деветдесет и осем години. Поддържаше кухнята безупречно чиста. И нямаше как да е иначе. Той живееше постоянно под земята. Излизаше веднъж дневно, за да обходи периметъра на владенията си в продължение на час, след това да постреля половин час в стрелбището в пристроения гараж. И когато слънцето изгрееше, той се връщаше в бърлогата си. Всичко, което ядеше, бе от консервена кутия. Дестилираната вода, която пиеше, бе от пластмасови туби по един галон. Килерът му бе подреден като аптека и съдържаше какви ли не запаси от храни. Ходеше до един-единствен магазин не повече от веднъж годишно. Никой не го познаваше. Последният човек, който би могъл да го идентифицира, бе починал преди три години от внезапна и неочаквана сърдечна болест. Не се самовъзхваляваше като се смяташе за перфектната машина за убиване. Беше доказал качествата си през годините. Хора като него вече трудно се намираха. Младите бяха прекалено нахакани. Прекалено самоуверени. Искаха хората да узнаят кои са. Какво правят. А Боб Торн бе като призрак. Телефонът иззвъня. Той прекоси стаята и вдигна слушалката на апарата върху писалището си. — Ало? — Господин Торн? — Да. — Казаха ми да позвъня на този номер и да спомена за Поп спатия. — Да, разбира се — отвърна той и завъртя ключето, за да обезопаси телефонната линия. — Мога ли да говоря сега? — Разбира се, говорете спокойно. Линията е обезопасена. — Във „Вашингтон поуст“ работи една репортерка, която разполага с доста вреден материал срещу Поп спатия. Той е доста разтревожен, както би могло да се предполага. Реших, че може да проявите интерес към тази работа. Мисля, че се налага да поразчистим. Веднага. — Имате предвид… днес, така ли? — Да — отвърна гласът. — Утре ще бъде твърде късно. Може да се получи бъркотия и да стане нещастие. — Всичко е възможно — отвърна Торн. — Поп спатия може да ви плати. Парите нямат значение. — Всичко е вече уредено — каза Торн. — Моята работа е да направя услуга. Кажете ми за проблема. Гласът го направи. Клиентите на Торн бяха малко на брой, но услугите, от които се нуждаеха, обикновено бяха големи. И в това се състоеше работата му. След като затвори телефона, седна зад писалището си и се замисли за Поп спатия. Не беше ли неговият глас решаващ в заседанието на комисията по разузнаването през 1992-а? Май тогава ставаше дума за Колумбия. Няма значение. Откри адреса на момичето чрез „Справки“. Не обичаше компютрите, нямаше им вяра. Записа го в бележника си с дребния си, четлив почерк и извади от шкафа до бюрото си карта на окръг Колумбия. Проследи с химикалката си пътя от мястото в провинцията на Мериленд, където се намираше, до нейното жилище и записа маршрута в бележника си. След като свърши, извади от голямото чекмедже главния списък. С помощта линийка начерта линия през Поп спатия. Когато започваше, тестето съдържаше петдесет и две карти. Сега бяха останали само седмица каро и тройка спатия. След това щяха да му позвънят по телефона. Щеше да отиде на остров Гранд Кайман и да изтегли два милиона долара от сметката. Да смени за последен път самоличността си и да купи малък имот на Сейнт Мартин. Единственото, което щеше да вземе, бяха книгите. Отиде до гардероба. Вътре висяха три костюма. Чифт панталони в цвят каки. Шлифер. На пода имаше два чифта лъснати обувки. Едните — черни. Другите — кафяви. Галоши. Чифт работни ботуши. На вратата висяха колани в подходящи цветове. Избра сивия и черния. Синята риза. Без вратовръзка; домашната работа не изискваше вратовръзка. Щеше обаче да се нуждае от шлифера и галошите — прогнозата бе за дъжд. До обувките стоеше кутийка с лизол; върху капачето й нямаше прах. Издуха внимателно черните обувки, преди да ги обуе с помощта на обувалката от слонова кост, която бе купил преди много години в Камбоджа. Не че беше сантиментален, но обичаше да използва вещи, които имат история. След това отвори шкафа за оръжие и извади .22 калибровия револвер. Малък. Незасичащ. Зареди барабана с ръчно приготвени патрони. Безшумни. Под другата си мишница запаса валтер РРК. Ефикасен, с достатъчно мощ за непредвидени обстоятелства. Никога не го бе използвал, освен в стрелбището. Оредялата му сива коса бе вече причесана с гел. Наложи сивата филцова шапка с черна панделка, облече сакото и се качи горе, като спря пред металната врата, за да надникне през шпионката с леща „рибешко око“ в кухнята. Невъзможно бе някой да влезе там, без да задейства предупредителните системи, които обхващаха целия му имот от сто акра. Ала Боб бе доживял до шейсет и седем годишна възраст, тъкмо защото винаги бе предвиждал и невъзможното. Излезе на слънце, примигна и бръкна да извади слънчевите очила от джобчето на сакото си. Прикрепи ги към бифокалните си очила с черни пластмасови рамки и пресече алеята под масивния червен клен. Дървото зашумя с клони, докато се навеждаше да отключи вратата на гаража. В него беше паркиран един с нищо незабележим буик регал. Сложи шлифера и галошите на дясната седалка и пое по дългата, права подходна алея. След като премина през електрическите врати и излезе на пътя, си позволи да си засвирука. Собствена интерпретация на Петата симфония на Бетовен. Идването на смъртта. Никога досега не се бе провалял в изпълнението на някоя задача. Дори не бе стигал близо до провал. 
  Единадесета глава 
 


 Конрад Дъфи от „Дъфи & Маккийн“ веднъж бе представен на английската кралица в Бъкингамския дворец. Бе член на малка делегация, поканена на чай. Библиотеката, където им сервираха чая, бе с резбована ламперия от черна череша — рядък материал, който вдъхваше живот на скулптираните хора и животни в тъмночервените панели на ламперията. За да запази спомена за този ден, Дъфи се бе опитал да повтори атмосферата на онази библиотека и в главната заседателна зала на фирмата си. В средата на тази облицована с дърво стая висеше кристален полилей. Марк Алън се улови, че не слуша, а се бе зазяпал в пукнатината на една от дървените дреболии, омаян от това как едно празно стъклено пространство може да избухне във взрив от цветове. Този ден Марк Алън бе облечен с тъмносин костюм от Армани, с тъмнооранжева вратовръзка за двеста долара. Когато усети, че в залата се възцари тишина, той се облегна назад в кожения си стол и разкопча сакото си. Очакваха го да заговори. Той изгледа сърдито половин дузината юристи, събрани около масивната маса. Когато човек не знае какво да прави на едно съвещание, гледа сърдито. Това бе научил от своя наставник. — Става дума за единайсетцифрена сума — каза Марк Алън и се наведе напред, подпрял дланите си върху масата. — За милиарди. Това обяснява всичко. Тук действа друг етичен кодекс. Ако трябва да настъпиш някого по врата, просто го правиш… иначе това ще се случи със самия теб. И запомнете добре: ако получим този договор, това означава много повече от една сделка. Той ще промени баланса на силите в корпоративна Америка и тази фирма ще бъде част от тази промяна. След тези думи съвещанието приключи и той се върна в кабинета си. Марк Алън не бе попаднал в офисите на „Дъфи & Маккийн“ случайно. Човек не можеше просто да стигне до повратен момент в кариерата си и да се озове там. Това трябваше да се постигне. Ако валутата на политиката е влиянието, то „Дъфи & Маккийн“ бе чисто злато. Между съдружниците имаше шестима бивши сенатори, десет бивши конгресмени и трийсет и двама високопоставени служители от предишните президентски администрации. Марк бе там поради други причини, но неговото собствено издигане бе не по-малко впечатляващо. Завършил военната академия „Уест поинт“. Четири години офицер във военното разузнаване. След това — отново учение. Едва надхвърлилите трийсетте години мъже обикновено не местеха хора и компании като шахматни фигури, но Марк Алън го правеше. Проведе редица телефонни разговори, докато светлината, нахлуваща през прозореца, не започна да избледнява. По перваза барабанеше дъжд и той прибра лаптопа си в куфарчето, след което повика кола. Вечерята беше в осем в „Капитъл грил“. След дебелия бифтек алангле и двете бутилки „Францискън магнифакт“ със сенатора от Калифорния, той наметна главата си със сакото и хукна към чакащата го лимузина. Спринтира от нея към стъпалата на каменната си къща. Апартаментът бе обзаведен спартански, само с няколко наети мебели. Марк погледна пода и си помисли, че трябва да намери фирма за почистването му. Без да си дава труда да събуе мокрите си обувки, той грабна кутийка спрайт от хладилника, разхлаби вратовръзката си и седна на дивана да види новините. С интерес изгледа една реклама за порше. Тази кола бе едно от нещата, с които възнамеряваше да се сдобие. После, някой ден — с яхта. За партита с важни персони. Също и с вертолет. Искаше, когато провежда някои срещи, да каца по покривите на сградите. Искаше някой с чадър да го очаква в дъжда. Докато се изкачи горе, истинският дъжд вече бе изсъхнал върху лицето му. Мислеше си да вземе душ, но малката червена лампичка на записващото устройство мигаше тревожно. Изу обувките си без да ги развързва и седна до масичката. Сложи слушалките и превъртя диска със записите до началото му, след това извади от куфарчето си тънък бележник и писалка. След месеци подслушване на кабинета на Глийсън, вече бе свикнал да разчита между редовете безобидните светски разговори. Беше почти полунощ, когато стигна до онова място в записа, когато Глийсън нахлува разярен в кабинета си и провежда загадъчния си разговор с Боб Торн. Когато Марк чу думите „да се поразчисти“, сърцето му се сви и той задиша учестено. Значи възнамеряваха да я убият? След фразата: „Утре ще бъде прекалено късно“, свали рязко слушалките, прибра бележника отново в куфарчето, нахлузи маратонките и се втурна към вратата. 
  Дванадесета глава 
 


 Джейн стана и смени музиката. Не й вървеше с „Планетите“ на Холст. Не й потръгна и с концерта на Моцарт за пиано в ре минор. Следващият бе Джон Колтрейн. Думите й убягваха. Може би се дължеше на липсата на идеи. На пръв поглед нищо не я разсейваше. Телефонът и клетъчният й апарат бяха изключени. За първи път оставаше да работи вкъщи, необезпокоявана от никого. Вечно се налагаше да пише, притисната от сроковете и хаоса на нюзрума. Но сега трябваше всичко да е готово до сутринта. Не искаше Хърмън да свали материала в последния момент, само защото не е сложила точка на буквата „i“ или е пропуснала чертичката на „t“. Ето защо бе взела всичките си материали у дома. Щеше да работи цяла нощ, ако трябва, но да подреди всичко в главата си. Бяха й обещали уводното място на първа страница. Затова просто беше длъжна да напише най-добрата си статия. Изведнъж разбра какво я разсейваше. Образът на Марк Алън, който се появяваше като нежелани графити в дъното на съзнанието й. Каква бе неговата роля във всичко това? Какви бяха плановете му? Защото всички си имат планове, нали така? Изсумтя силно и след като се повъртя безрезултатно на стола пред компютъра още известно време, намъкна избелели шорти и обу маратонки. Дръпна на минаване покрай закачалката найлоново яке, облече го върху любимата си тениска на баскетболния отбор на колежа в Сиракюз и вдигна качулката му. Мушна в джоба си клетъчния телефон и пое дълбоко въздух. Точно това й трябваше. Няма значение, че дъждът барабанеше своето непрестанно стакато по прозореца. Тичането щеше да проветри мозъка й и със сигурност щяха да й дойдат по-свежи идеи. В преддверието на каменната сграда се носеше аромат на тамян и на подправки. Погледна към вратата на младия лекар индиец и й се стори, че чува приглушен смях. Когато излезе навън и стъпи на най-горното стъпало, блесна ослепителна светкавица. Не беше зигзагообразна, а като зарево в небето — от край до край. Явно беше далеч, защото тътенът, който я последва беше глух и дойде след доста време. Дъждът се лееше, надуваше балончета в локвите и изпълваше улицата с пълноводни потоци. Светлината на уличните лампи бе замъглена от пороя, а жълтите квадрати светлина, идещи от прозорците на жилищните сгради изглеждаха размазани и призрачни. Една-единствена кола пълзеше бавно по улицата и хвърляше сноп светлина с рояците дъждовни капки. Забави се пред стълбището й и за миг й се стори, че зърна нечии очила вътре. Неясните сиви очертания на лице. Някой я гледаше. След това колата продължи, светлините й се отдалечиха в нощта. Джейн пое в другата посока — към парка „Потомак“, край реката. Ако времето беше хубаво, щеше да тича по улиците. Но лошото време щеше да скрива обичайните опасности на нощта, дори толкова късно. Предпочете дългата, лъкатушеща пътека покрай парка, където нямаше да се налага да спира на светофарите. Погледна през рамо за колата. Нямаше я. Странно. Нещо й подсказваше да се върне. Намали темпото, сетне спря. Обърна се и огледа улицата. Дъждът барабанеше по качулката й. Чорапите й се измокриха и натежаха. Обля я вълна на възмущение. Детински страхове от тъмното. Кой ли ги няма? Когато бе малка, се страхуваше да плува в езерото, след като се стъмни. Надделя над страха като си налагаше да приема малки „дози“. Постепенно ги увеличаваше и досущ както става с отровата, придоби имунитет. Обърна се към парка и затича бързо. Чувстваше се напрегната и цапаше направо през локвите. Когато наближи тъмните дървета, вече беше задъхана. Ароматът на дъжд и на топъл камък бе удавен от силния мирис на дъждовни червеи. Забави крачка и пое по пътеката, която вървеше успоредно на пътя. Улови се, че отново се озърта. Нещо се стрелна между дърветата. Джейн се обърна и затича обратно, като се оглеждаше непрекъснато. Дали не й се бе привидяло нещо? Усети прилива на адреналин във вените си. Още глупости. Когато пътят се раздвои, тя се застави да поеме наляво, право към дърветата. Покрай пътеката имаше улични лампи, но пространството между тях бе мастиленочерно. Пулсът й варираше според равнището на осветеност. Щеше да си наложи да бъде храбра. Когато стигна до най-ниската точка на извивката, се затича бързо. Успя! Но сега искаше бързо да се измъкне. Тъмните сенки между дърветата сякаш се полюляваха. Дъждът свистеше. Почти бе стигнала отново до пътя, когато нещо пред нея помръдна. Тя спря. Този път бе сигурна. Силует. Някой изтича от пътеката пред нея. Спря се и се взря. След това, обзета от паника, сама се втурна в сенките и се скри зад едно дърво, опряла длани върху дебелия ствол. Миризмата на мокра кора изпълни ноздрите й. Сърцето й блъскаше като пневматичен чук ребрата й. Трябваше да продължи. Навлезе по-дълбоко между дърветата, ориентирайки се по осветлението на пътеката. Светлината се процеждаше между клоните и я насочваше към улицата. Искаше й се да извика, но тук нямаше кой да й се притече на помощ, а и знаеше, че ако извика, онзи щеше да я открие по-лесно. Беше сигурна, че е мъж — позна го по хищническия и решителен начин на придвижване. Приведен като неандерталец. Когато долови отново движение, той бе на не повече от шест-седем метра от нея. В един миг тя застина на място. Бръкна в джоба на якето си. Клетъчният телефон. Извади го и напипа бутоните, докато летеше по тревата към светлината на пътеката. Беше прекалено ужасена, за да изпищи. Устата й бе отворена, ала не можеше да издиша достатъчно въздух. Не можеше и да поеме достатъчно въздух. Задушаваше се. Усети го зад гърба си, приближаваше. Телефонът се изплъзна от ръката й. Краката я боляха. Усети го, че улавя якето й. Препъна се и полетя с главата напред в мрака. Удари се в нещо неподвижно. Пред очите й избухнаха хиляди звезди. После всичко потъна в мрак. 
  Тринадесета глава 
 


 Зелената вода се простираше пред носа на лодката като плосък, гладък чаршаф, несмущаван от обичайния трафик. Но покровът от ниски сиви облаци бе неочакван. Том бе чул прогнозата за дъжд и наистина бе валяло почти през целия ден. За него лятото никога не бе достатъчно дълго, а и знаеше, че щеше да прекара по-голямата част от седмицата в съдебната зала. Наслаждаваше се на усещането за хладка вода по кожата си и на възхитителната гледка на зелените хълмове, които се извисяваха от двете страни на смарагдовото езеро. С бинокъла можеше да види къщата си. Затвори очи и усети лекото полюшване на новата си лодка, стиснал студена бира в ръка. Ноември щеше да дойде бързо, нямаше и да усети. След краткотрайния взрив на огнено червено и оранжево, пейзажът щеше да изсивее до кафяво и оловно. След като се срещна с новия си клиент и получи аванса, Том вече щеше да дължи на Майк само хиляда долара, а колко са хиляда долара дълг между приятели? Майк не бе отговорил на позвъняването му, но при това развитие на нещата пак имаше повод за празнуване. Дори и сам. Протегна крака върху тапицираната седалка и погледна към носа. Елън. „Сигурна съм, че тя е добре.“ Том почувства силна болка. Елън изчезна. Носът на лодката се поклащаше леко. Понякога времето се изкривяваше за Том. Беше объркващо, но не се случваше само когато пие. Това бе първата му бира, а и бе отпил само глътка от бутилката „Ноб крийк“. Предишната вечер някой му звъня по телефона. Късно. Острият звън на клетъчния телефон го измъкна от дрямката му. Претърколи се, събори телефона на пода заедно с две бирени кутийки и включи осветлението. Но докато намери телефона, звънът престана. На екранчето бе изписано, че са го търсили от частен номер. Джейн имаше частен номер. Том й позвъни на клетъчния телефон. Беше включен на гласова поща. Позвъни у дома й и там също му отговори телефонен секретар. Когато затвори, видя, че имаше съобщение на гласовата му поща. Прослуша го. Нищо. Нисък съскащ звук, който можеше да бъде статично електричество или дъжд, но глас не се чу. Не бе разговарял с дъщеря си, откакто си замина, а и тя не бе отвърнала на три негови по-раншни обаждания. Понякога минаваше цяла седмица без да се чуе с нея и след острите думи, които си размениха, не очакваше скоро да му се обади. Том завърза лодката и пое към дома. Беше свалил прозорчетата и летният бриз рошеше косата му. Нещо бръмчеше в главата му. Обади се в „Поуст“. След като Джейн не отговори, помоли да го свържат с Дон Хърмън. Май полудяваше. Може би трябваше да позвъни на Майк. Когато инстинктите му не сработваха, търсеше приятеля си. Да, Майк щеше да го приземи. Той не бе психар. Не беше супергерой. Беше дебел и уморен. Може би трябваше да пият кафе с Майк. Май вече прекаляваше с алкохола. Но си искаше своя „Ноб крийк“, искаше Елън да му се явява. Тъкмо се канеше да затвори, когато Дон Хърмън се обади. — Господин Редмън, опитвахме се да се свържем с вас в кабинета ви. — Не съм в кабинета си. Денят е много хубав. Тук, където живея, само престъпник би пропилял такъв ден. — Един капитан от полицията ще ви потърси скоро — прекъсна го Хърмън. — Къде може да ви открие? — Боже мой! — възкликна Том и усети как космите на врата му настръхват. Елън стоеше в ъгъла на кухнята в избледняващата светлина, в която танцуваха прашинки, и му кимаше. Той се извърна. Не можеше да види очите й. — Джейн не се яви на работа тази сутрин — долетя от другия край на жицата. — А вестникът не е като супермаркет от веригата „Уол-Март“. Тук хората не могат просто да не дойдат на работа. И ако трябва да бъда по-конкретен, хора като Джейн не могат да не се явят на работа. Изпратихме една репортерка да провери какво се е случило. Тя намерила апартамента й разбит, всичко вътре било разхвърляно. Накъсани листове. Разпран матрак. Мога да ви уверя, господин Редмън, че полицията прави всичко, което може. — Спрете. — Моля? Докато вървеше заднишком, той чу как оглушително дрънкане на тънък метал го обгръща отвсякъде. Замъкът му от бирени кутийки се бе срутил, той се спъна и се приземи на коляно. — Господин Редмън? Пое дъх и погледна към вратата. Елън я нямаше. Ритна кутийките настрани и се изправи. — Снощи някой ме търси по телефона — припомни си Том. — Тя е била. Бях заспал. Защо трябваше да заспивам? Знаех си… — Господине? — Идвам във Вашингтон. — Мога да пратя някой да ви посрещне. — Ще ви се обадя, като пристигна. Том погледна часовника си. Пет и седемнайсет. Фантомното обаждане бе около полунощ. Седемнайсет часа. Бяха изминали седемнайсет часа. — Разполагаме с трийсет часа. — Извинете, господин Редмън, не ви разбрах. — Кажете на полицията, че е Глийсън. Всички знаят, че е Глийсън. Идвам да го пипна. — Полицаите се стараят с всички сили. Моля ви. — Трийсет часа — повтори Том отново. — Не ви разбирам. — Вижте, всяко ченге знае, че ако някой не бъде открит в първите четирийсет и осем часа, обикновено никога не бива открит — каза Том и преглътна с мъка. — Никой няма да ви го признае, но след първите четирийсет и осем часа се отказваме. Хората изчезват. 
  Четиринадесета глава 
 


 Майк Тъбс се събуди от собственото си внезапно изхъркване. Надигна масивното си тяло и се огледа. Кожата, която се показваше тук-там под смачканите и усукани чаршафи, блестеше от пот. Надигаше се част от шкембето му. Примигна няколко пъти в късния следобед към светлината, която идеше през прозореца и се почеса по главата. Компютърът на писалището му избръмча тихо. Майк се погледна в огледалото — изглеждаше глупаво с разрошената си рядка червеникава коса, с този врат, широк колкото главата му. От блестящата повърхност го гледаха тъмни очи, досущ като стафиди, бучнати в голяма поничка. Присви ги в хищническо смръщване, поглади козята си брадичка и си представи противника си — гросмайстора в Хонконг. Погледна към постера с Джак Чан и зае същата поза със свити юмруци. На стената над компютъра висяха разноцветни сертификати. Спомени от минали победи. Над други майстори на други континенти. Майк спусна масивния си крак от леглото. Стъпалата му бяха широки и плоски, прасците като две барутни бурета. Изправи се с мъка. Дървеният под изскърца жалостиво, докато прекосяваше малката стая, за да пусне монитора. Не, не си бе въобразил тихото избръмчаване. Черният кон беше преместен така, че заплашваше топа до царя или офицера до дамата. Азиатският му противник не бе устоял на изкушението. Майк се усмихна. Още девет хода и ще обяви мат. Погледна към сертификатите си. Спомняше си всяка партия, свързана с тях. Всеки ход. Нахлузи маслиненозелени панталони и черна тениска от концерта на Уайт страйпс. Взе голям пакет дъвки „Биг ред“ от чекмеджето в кухнята и го пъхна в джоба на панталона заедно с дебелата пачка пари. Бавно затвори вратата на апартамента си, спусна се полека по стълбите и излезе на светлина. Дори намаляващата жега му идваше прекалена, затова прекоси бързо улицата, спря се само да измъкне вестник от кутията и се мушна в „Изгубеното куче“. Сервитьорката го отведе до обичайната му маса в дъното до витрината на колоритния ресторант. Майк седна и се скри зад вестника си. Едно момиченце го посочи с пръст, погледна към майка си и изду бузи. Майката леко плесна детето по ръката и Майк се скри още повече. — Здравей, Майк — поздрави го сервитьорката Джени, дребосъче с поне двайсет обици, набодени по тялото и тениска с надпис „Лесбийка, затворена в мъжко тяло.“ — Нощем ли работиш? — Аха — отвърна той и свали вестника, за да не бъде неучтив. — Какво ще кажеш за двойна поръчка френски препечени филийки? Специалитетът на заведението. Напоени с бананов сок. С орехи. С истински кленов сироп. Фигурираха в менюто през целия ден. Яйцата бяха друга опера. — Смяташ ли, че бих могъл да накарам Макс да разбърка един тиган яйца със сирене, лук и картофи? — попита той. — Трябва да закуся, да обядвам и да вечерям наведнъж. — Не, не можеш — рече тя с палава усмивка и размаха малко юмруче пред носа му, — но аз мога. След няколко хапки погледна часовника си. Имаше време, но не можеше да се разтакава. Настоящата му работа бе важна. Следеше нощем червенокосата женичка на един борсов посредник. Беше казала на мъжа си, докато го откарваше на летището за командировката му до Чикаго, че ще иде до Сканийтелис с една приятелка, за да прекарат няколко дни в модния курорт Мирабо. Когато Том Редмън се появи, обут с чифт работни панталони в цвят каки, Майк скочи тромаво и едва не събори стола си. — Том! — замаха с ръце. — Насам. Том прекоси помещението, поклащайки се на кривите си крака. Щръкналата му побеляваща коса, досущ като цялата му фигура бе с квадратни очертания. Имаше мощен гръден кош, напомняше малък хладилник. Късите ръкави на тъмносинята му тениска се бяха надигнали нагоре от яките му бицепси. — Майк — каза Том, — радвам се, че те намерих. Младият мъж издърпа стол за него. Лицето на Том бе измъчено, сякаш бе получил удар. Майк си спомни за погребението на Елън. Ръцете на Том трепереха. Беше трезвен. — Седни, седни — каза Майк. — Съжалявам много за онзи ден… Том махна с ръка, сякаш това нямаше никакво значение. — Не мога — каза той. — Ето… — Какво е това? — Чек за пет бона. Още ти дължа един бон, но искам да вземеш този чек. — Том — каза Майк и чертите на лицето му омекнаха. — Не мога да го приема. Не искам пари от теб. — Дължа ти ги. — Аз ти дължа всичко, което имам. — Скъса чека и пусна парченцата върху сиропа си. — Майк — рече задавено Том, — нещо се е случило с Джейн. Работеше по една статия за сенатор Глийсън и не се е явила на работа — каза той. — Някой е тършувал в апартамента й. Късно снощи някой ми звъня по телефона и мисля, че беше тя. Тогава не знаех за статията, никой не ми е казвал нищо, но… Сигурен съм, че е замесен Глийсън. Смятам да отида във Вашингтон. Майк изпи кафето си и хвърли двайсетачка на масата. — Какво правиш? — попита Том. — Идвам с теб. — Майк, не мога да те моля да… — Не си ме молил — каза Майк и улови треперещата ръка на приятеля си. — Но ще пътуваме заедно. 
  Петнадесета глава 
 


 Голямата бяла дизелова камионетка F-300 на Том бръмчеше, паркирана пред противопожарния кран. Голямото платнище, покриващо леглото, също бе бяло, но с друг оттенък. Задният капак бе хлътнал и на удареното място тъмнееше ръждиво петно. — Дай ми две минути — каза Майк като докосна Том по ръката. — Побързай — рече Том. Докато прекосяваха улицата, той погледна тревожно часовника си: — Трябва да го наглася да отброява четирийсет и осемте часа, откакто се обади снощи. — Кога позвъни? — попита Майк, без да намалява крачка. — В дванайсет и двайсет и три. — А сега колко е? — извика, докато отваряше вратата на входната врата на апартамента си. — Шест и шест минути. — Значи остават трийсет часа и седемнайсет минути — погледна го Майк и след секунда вече беше вътре. Том набра цифрите 30:17:00 на часовника си, марка „Айрънман“. Когато станеше дума за числа, Майк бе по-добър от калкулатор. Въздъхна дълбоко и запристъпва неспокойно от крак на крак. Как се беше стигнало до това? Защо се бе случило точно на него? Въпросите се блъскаха в главата му, но не намираше отговор. Страхът го връхлиташе на талази и той се боеше от парализиращата му сила. Озърна се и се качи в пикапа. В този миг в апартамента на Майк светна. Том подаде газ и форсира машината. Майк изскочи от сградата и накара случайната кола, която минаваше в този момент, да набие спирачки със скърцане. Шофьорът се подаде през прозорчето и му извика нещо, което едва ли бе ласкаво, ако се съдеше по изражението му. Майк измърмори нещо и хвърли голяма платнена чанта отзад, нещо в нея издрънча, а той самият се настани на дясната седалка, притиснал към гърдите си мека кожена чанта. — Давай — рече той. Том натисна педала и колата се люшна при рязкото потегляне. Двигателят виеше и ръмжеше едновременно. — Какво е това? — кимна Том към задната седалка. — Да кажем, че е нещо, което ще ни направи малко по-сигурни. — След малко добави: — Пистолети… А това тук е компютърът ми — потупа той нежно кожената чанта. Том усети късоцевния 38-калибров револвер, прикрепен към глезена му. Навикът му бе останал от времето, когато беше полицай. Когато направи рязък завой при навлизане в магистралата, и двамата политнаха встрани. Часовникът на Том показваше 30:10:22, а пътуването до Вашингтон отнемаше седем часа. Том възнамеряваше да стигне за шест. — Изпуснахме последния полет — въздъхна той, — иначе можехме да летим до там. Дори се обадих на Ранди Кап за неговия частен самолет. Но е във Вегас. Всички в щата Ню Йорк знаеха кой е Ранди Кап. Човек можеше да види небесносиньото лого на компанията му по машините на строителни площадки от Бъфало до Ню Йорк сити. Преди две години Кап бе обвинен, че е пребил приятеля на жена си с лампион. Майк помогна на Том в делото. Спечелиха. Том използва парите, за да си плати просрочените данъци и пак му останаха достатъчно, за да купи лодката „Рокин анти“. Но тогава не само спечели делото. Ако частният самолет на Кап бе в Ню Йорк, сега щеше да бъде на негово разположение. Профучаха покрай един тежкотоварен камион. Скоростомерът показваше близо сто и трийсет километра в час. Близо сто и трийсет километра в час, но колата се държеше учудващо добре. — Та какъв бе математическият проблем преди малко? — попита Майк. — Първите четирийсет и осем — отвърна Том. — Първите четирийсет и осем часа за търсене на изчезнал човек — повтори Майк. Знаеше, че ако в този срок изчезналият не бъде намерен, най-вероятно това нямаше да стане никога. Но и двамата се въздържаха да го изрекат на глас. — Искам да звънна — извади Майк клетъчния си телефон. Том не каза нищо, гледаше как капакът на пикапа гълта белите линии на пътя. — Господин Талбот? — рече Майк. — Искам да ви кажа, че много съжалявам, но тази вечер няма да мога да спазя уговорката ни. Пискането в слушалката бе толкова силно, че той я отдалечи от ухото си. След като шумът престана, приближи я отново към устата си. — Господин Талбот, напълно ви разбирам и не очаквам да ми платите. Извинете ме. Пискането се поднови. Майк затвори рязко телефона. — Всичко наред ли е? — попита Том и го погледна изкосо. — Да, наред е. Продължиха пътя си в мълчание. Призрачните зелени отражения на пътната маркировка пробягваха по лицата им. Том погледна часовника си. 28:17:55. — Благодаря ти много, че дойде — произнесе Том и отново възвърна вниманието си върху пътя. — Никога повече не го казвай. — Не за първи път влизаш в ролята на рицаря с безупречната броня, а? — рече Том и пак го погледна. Майк се усмихна мрачно. — Дай да видим — каза Том, пусна волана и започна да свива пръстите на едната си ръка. — Първия път беше взела колата на Елън да се повози и бензинът й свършил. След това скъса с онзи плешив тъпанар в колежа и се наложи ти да му правиш посещение. Парите, когато потроши колата на приятеля си. После Чикаго. Като си помислиш, че това е, което знам. Кой знае колко други… — Знаел си за Чикаго? — Не и, докато ти не я върна у дома — погледна го Том. — Да не се майтапиш? Майк се усмихна и поклати глава. Без да се обръща, вперил поглед напред, той рече тихо: — Готов съм да направя всичко за теб, Том. Бих направил всичко и за нея. Том кимна, знаеше го. — Навярно сега щях да съм мъртъв — продължи Майк. — Или най-малкото да гния в затвора. — Не — каза Том, — случаят бе на самоотбрана. Всеки донякъде почтен адвокат щеше да пледира невинност. — Да, но с това нямаше да се приключи. — Виждал съм го много пъти. Първо си само член на рокерска банда и препускаш с кожено яке. След това сякаш случайно идва контрабандата. После се забъркваш някъде в някакъв екшън и ставаш или наркодилър, или „войник“ в някоя банда. — Ти беше войник, нали? — Да — отвърна Майк, — и точно затова се случи така, че убих онзи тип. Повярвай ми, той нямаше да бъде последният. Спомняш ли си как се запознахме? — Беше с онзи оранжев анцуг — поклати глава Том. — Господи! — Да, дори не можех да го закопчея отпред, а ти влезе там, изтупан с баровски костюм и скъпа риза и въпреки това продължи да ме наричаш „Майк“. Том го погледна. — Е, и? — Не знаеше ли? — Какво? — Какво означава това за мен? — Не. Какво означаваше? — Дотогава всички ми викаха Тъбс. — Но това е името ти, Майк — каза Том. — Но не и за теб. Не и за Елън. И когато се запознах с нея… — рече Майк и започна да разтрива дясната си ръка до лакътя. — Все ми викаше „Майк това, Майк онова“, а дори когато ми беше много ядосана, ме наричаше Майкъл. Понякога нарочно я ядосвах, за да я чуя да ме нарича така… Човече… през целия си шибан живот, преди да се появите вие бях все Тъб Сланината, Тъб Тумбака, Тъб Задника или Тъби. Мамка му. Дебелак с фамилия Тъбс1. — Не си дебел, Майк — възрази му меко Том. — Просто си едър. Аз — също. — Да, но ти си във форма, човече. Като скала си. — И ти си се запътил натам. Майк въздъхна и кимна. Продължи да говори, но Том престана да слуша. Не можеше да мисли за нещо друго, освен за дъщеря си. Погледна в огледалото за обратно виждане. Веднъж бе зърнал в него Елън — на задната седалка. Но тази вечер виждаше само размазаните габаритни светлини на отминаващите в обратната посока коли. Скоростомерът показваше сто и четирийсет, но пикапът се носеше плавно. Оставаха двайсет и седем часа, петдесет и една минути и две секунди. Разтри ъгълчетата на очите си и ги присви силно. Клепачите му тежаха от умора, а стомахът му бе празен и стегнат. Погледна отново скоростомера и натисна още малко педала. Майк раздруса ръката му. — А? — Казах, че всичко ще свърши добре. 
  Шестнадесета глава 
 


 Пикапът F-350 закова с вой на спирачки върху тротоара и потрепери. Том угаси двигателя. От радиатора се виеше пара и излизаше от процепите на капака, а двигателят продължи да се тресе двайсетина секунди след угасяването му. Излязоха от кабината със схванати мускули и натежали кости и се опитаха да се поразкършат. Нощният въздух все още излъчваше топлина. Сърпът на луната грееше леко замъглен. Дърветата на улицата тихо шумоляха. Облегнат на каменните перила на стълбището, което водеше към каменната сграда, в която живееше Джейн, се бе облегнал млад мъж с черен блейзър на бяла рибя кост, с бяла риза, разкопчана на врата. Докато пътуваха за насам, се бе обадил лейтенантът от полицията, водещ разследването, който каза, че детектив Питърс ще ги очаква пред апартамента. Том забеляза издутината от пистолета под мишницата му и проблясък от значката на колана. Питърс бе причесал гладко косата си назад. Цялото му лице, и особено големият, месест нос, бяха зачервени и лъщяха от пот. Под линията на челюстта му личаха следи от акне. Говореше по телефона. Том отиде при него, протегна дясната си ръка, а с лявата издърпа телефона от ухото му и го изключи. — Казвам се Том Редмън — рече той. — А това е партньорът ми Майк Тъбс. Дошли сме да намерим дъщеря ми. — Господине, бихте ли се отдръпнали за малко? — изгледа ги хладно Питър. Беше зачервен и се потеше. — Освен това мога ли да си получа телефона? — Говорихте ли със сенатора? — Моля? — С Глийсън — натърти Том. — Сенаторът. Какво каза той? — Господин Редмън — отвърна нервно младото ченге, — не ви познавам. Казаха ми да ви посрещна тук, за да можете да видите апартамента на дъщеря си, господине. Трябва да ви кажа, че засега не сме научили нищо, което да ни кара да мислим, че дъщеря ви е пострадала. Това може да е просто обир. — Но нея я няма — впи очи в него Том. — С кого мога да говоря за Глийсън? Когато разговарях с лейтенанта, докато пътувахме, той ме увери, че ще изпрати някого тук. — Господине, защо не влезем вътре — подкани го нетърпеливо Питърс. — Можете да направите оглед, както поискахте, а след това ще ви отведа в участъка или в хотел, където да отдъхнете. — Синко — рече Том и му показа часовника си, като светна дисплея, — виждаш ли го? — Е, и? — Би ли ми казал какво пише? — 24:14:11. — Точно така, а снощи в дванайсет и двайсет и три ми звъня телефонът — може би ме търсеше дъщеря ми, изпаднала в беда. Това означава, че разполагаме с двайсет и четири часа, четиринайсет минути и единайсет секунди, преди да са изминали първите четирийсет и осем часа. Все още ви учат на тези неща, нали? — Да, господине. — Тъй че аз, разбира се, ще дойда с теб до участъка след това — каза Том и тръгна нагоре по стълбите. Майк го последва, а Питърс пое след тях. — Някой от съседите видял ли е нещо? — попита Том. — Не, господине — поклати глава Питърс. Беше бръкнал в джобовете си. — Разговарях с всички. Том бутна входната врата. Майк набързо провери ключалката, опипа я, сетне допря до нея носа си, за да я подуши. Поеха по коридора към апартамента в дъното. Пред вратата на Джейн бяха опънати три жълти ленти. Том ги свали и влезе. От гледката стомахът му се сви. Върху гранитния под на кухнята се виждаха парчета от строшени чаши, купи, малки и големи чинии. Кафемашината също бе строшена, използваното кафе бе пръснато по парчетата като птичи тор. Във въздуха се носеше тежкият аромат на кафе „Старбъкс“. Във всекидневната бе още по-лошо. Изкормени възглавници. Мониторът на компютъра — строшен. Стъклата от екрана му бяха поръсени с пръстта от преобърнатите саксии; мускусният мирис на пръст изпълни ноздрите му. Том разбърка разтрошените останки върху писалището, но не намери нищо. Върна се в кухнята и видя Майк да взема една снимка, затисната с магнит към вратата на хладилника и да я мушка в джоба си. — Направих много внимателен оглед — каза Питърс. Под краката му хрущеше натрошено стъкло. — Както и патрулният полицай, дошъл първи. Името му е Форбс. Добро ченге. И двамата смятаме, че може би са търсили бижута. — Например кожени гривни? — попита Том. Прекоси стаята. В единия ъгъл се търкаляше инкрустирана дървена кутия. Подарък от Елън. Отвори капака й и вдъхна изсушените розови листчета вътре. На масичката бе книга от Ейс Аткинс. „Мръсният Юг“. На пода — том от „История на изкуството“. Никъде обаче не се виждаха папки и листове. Нищо, което да подсказва за статията, върху която бе работила. Майк провери плъзгащата се врата, след което излезе на терасата с парапет от ковано желязо, която гледаше към алеята зад сградата. Том влезе в спалнята. Чаршафите и възглавниците от леглото бяха съборени задно с матрака върху пода. Разхвърляни бяха дрехи, измъкнати от отворените шкафове. Поставените в рамки репродукции висяха накриво по гладко шпаклованите стени. Моне. Сьора. Търнър. Реноар. Сърцето му се сви болезнено при спомена за Джейн. Косата й, блеснала на слънцето пред сградата на музея „Метрополитън“. Широкото каменно стълбище. Есенните листа, шумолящи по тротоара. Усмивката й. Върху пода на банята се търкаляха в безпорядък стъкленици и шишенца с всевъзможно съдържание. Строшена бутилка „Ароматикс“, от която се носеше силна миризма. Толкова силна, че Том сви ноздри. Стомахът му изведнъж се разбунтува и той се наведе над тоалетната. Майк се появи на вратата и вдиша шумно. — Тя не би оставила отключено, нали? — попита той, колкото да каже нещо. Том се изправи и поклати глава. — Е — рече Майк, — апартаментът е изръшкан, но няма следи от борба. Просто е бил изтарашен. Мисля, че този мъж може и да е прав. — Не — отвърна Том. — Не е прав. Човек може понякога и да се натъкне случайно на истината, но в повечето случаи би трябвало да се вземе в ръце и да продължи. — Сун Дзъ ли? — Чърчил. Питърс още беше във всекидневната и разглеждаше снимка със строшена рамка. Джейн и най-добрата й приятелка от колежа — прегърнати пред Лувъра. Свали я бързо и се обърна. — Готово ли е? — Кой разговаря с Глийсън? — Лейтенантът изпрати Филбърт и Суейн някъде — каза Питърс. — Те са в групата за охрана на важни персони, значи знаят как да се разправят със сенатори и други подобни. — Къде са те? Питърс сви рамене. Погледна часовника си и се прозя. — Може би са в участъка. * * *



 Том паркира големия пикап на непозволено място. Питърс слезе и поклати глава. — Мисля, че не бива… Том протегна към него ръката с часовника си и натисна бутона за осветление. — Двайсет и три часа, четиринайсет минути и четирийсет и две секунди, синко. Влязоха мълчаливо вътре. Коридорите бяха тихи. Мина някакъв униформен. Двама с цивилни костюми. Питърс им кимна. Токовете им тракаха по линолеума. Маратонките на Майк проскърцваха. Филбърт и Суейн седяха зад писалищата си в почти празната зала. Питърс им ги посочи. Бяха облечени в хубави костюми. Късо подстригани. С копринени вратовръзки. Филбърт, слаб и блед, говореше по телефона. Усмихна им се и вдигна показалец. В ъгъла стоеше вентилатор, който раздвижваше застоялия въздух. Том слуша в продължение на десет секунди разговора на Филбърт с букмейкъра му, след което се пресегна и натисна вилката. Връзката прекъсна. — Кой, по дяволите, сте вие? — Казвам се Том Редмън. Дошъл съм да намеря дъщеря си. Вие двамата ли разговаряхте със сенатора Глийсън? — Кой, по дяволите, е този? — попита гневно Филбърт Питърс. — Погледна към Суейн, който престана да пише на компютъра си. — Бащата на момичето. Някога е бил ченге — обясни Питърс. — Уф! — измърмори с досада Филбърт. — Ние говорихме с него — каза Суейн, — но той не искаше да говори с нас. — Той какво? — попита неразбиращо Майк. — Ще говори — каза Филбърт. — Утре. — Заедно с адвоката си — допълни Суейн. — Имаме среща в кабинета му в четири. Майк изръмжа недоволно. — Не означава ли това, че… Том вдигна ръка и той спря. — Благодаря ви — каза Том. — Съжалявам, че прекъснах разговора ви. Просто съм разстроен заради дъщеря си. — Няма нищо — каза Филбърт и започна отново да набира някакъв телефонен номер. — Тя навярно е добре, сигурен съм. — Понякога реагирам прекалено емоционално — извинително произнесе Том. След което улови Майк за ръката и започна да го избутва от залата. Благодари на Питърс и си размени с него визитки и номера на клетъчните телефони. — Трябва да поспите малко — посъветва ги доброжелателно Питърс. Неговите очи също бяха зачервени от търкане. — Навярно тя ще се появи утре… Майк го последва към паркинга. — Не разбирам, Том, какво ти става? — каза той и вдигна ръце. — Нали ги чу онези мизерници? Поискал да присъства шибаният му адвокат. — Когато пържиш дребни риби, не ги разбърквай много. — Конфуций — реагира мигновено Майк. — Отлично. — И какво ще правим сега? — Ще говорим сами с онзи кучи син Глийсън — отвърна Том. — Единственият проблем е, че не знаем къде живее. — Не, това е лесно — каза Майк. — Нали от това си вадя хляба? 
  Седемнадесета глава 
 


 Седяха в малко сепаре в кафене „Старбъкс“ на авеню „Пенсилвания“. Отворено денонощно, седем дни в седмицата. Било до онзи „Макдоналдс“, от който Клинтън си купувал сандвичите „Биг Мак“, или поне така им каза мъжът на кафемашината за еспресо. Поръчаха само две кафета без мляко, без никакви закуски, нуждаеха се само от кофеина. И от място, където Тъбс да включи своя „Дел“. Майк извади тъничкия лаптоп от чантата. Седна на дивана, разчисти малко място на масичката и включи ISDN-линията към компютъра си. Върху капака му бе залепил стикер от „Властелинът на пръстените“, на който се виждаше джуджето воин с размахана бойна брадва. — Знаеш ли какво е второто име на Глийсън? — попита той, след като влезе в Интернет. — Не, защо? — Няма проблем — отвърна Майк. — Ще го намеря. С „AutoTrak“. Досущ като един изморен баща е. Само че без второто му име, програмата навярно ще изплюе стотина-двеста глийсъновци. Сенатът ще го има в сайта си…, чакай малко… Тази телефонна линия е много бавна. — Ето го. Шърмън. Майк започна да набира отново, късите му пръсти тичаха изумително бързо по клавишите. — Има само трима с тези имена — каза той след малко. — Един деветнайсетгодишен, живее в Шеви Чейз. Другият е на шейсет и осем години, в Арлингтън… Толкова ли е възрастен? — Не — отвърна Том, — малко над петдесетте. — Мисля, че е този — каза Майк. — Авеню „Масачузетс“. Чакай да проверим. Вицепрезидентът живее някъде там. Нарича се „Военноморска обсерватория“ или нещо такова. Майк продължи да действа с клавишите. Картата на екрана се променяше, увеличаваше изображението, след това го смаляваше. — Да — каза Майк. — Този номер не е далеч оттам. Хайде да вървим. Времето течеше и не биваше да се бавят. Повечето от жилищата в тази част на авеню „Масачузетс“ бяха без номера. Най-накрая, след третото им минаване покрай сграда в стил „Френски Ренесанс“, Майк забеляза едва различим номер върху масивната колона на портите. Броиха в обратен ред и определиха, че къщата на Глийсън бе една сграда от времето на основаването на федерацията. Изградена от червени тухли, потънала в тучна зеленина. С високи смърчове. С дъбове с широки корони и няколко яки бряста. Стара тухлена стена ограждаше имота. През портите от ковано желязо зърнаха описващата кръг подходна алея и цветната градина. Майк огледа стената. — Отзад трябва да има вход за градинаря — предположи той. — Ако успеем да приближим достатъчно, можем да отидем направо при входната врата, или да го изчакаме да излезе, за да се качи в колата си. Повечето от хората като него си имат шофьори. — Трябва да надхитрим противника — каза Том, загледан напред. Очите му бяха като стъклени. — Да го нападнем бързо и колкото е възможно по-директно. — Макартър? — Мусаши. Паркираха в най-близката уличка и се върнаха по тротоара към резиденцията на сенатора. Том погледна часовника си. 20:02:29. Над авеню „Масачузетс“ се появи първият предвестник на зазоряването — мъждиво жълто зарево, което се промъкваше от източната страна на небето. Въздухът бе захладнял и се бе прояснил. Сиви облаци закриваха тънкия сърп на луната, който избледняваше и се топеше. Птиците започваха да чуруликат. Под високите дървета въздухът беше свеж и хладен. Други къщи се надигаха като спящи великани и ги гледаха през листата на дърветата с насълзените си жълти очи. — Ето, там — посочи Майк тесен сервизен път, който минаваше между живите плетове, разделящи две къщи. Огледаха района. Не се виждаше никой. След кратка размяна на погледи поеха безшумно към пътя. Том усети как утаената в крайниците и душата му тежест се стопява. По вените му потече адреналинът — чист и остър и събуди в съзнанието му спомени за ранните полицейски рейдове отпреди много години. Това бе най-доброто време да спипаш нищо неподозиращия престъпник. Усмихна се при мисълта за револвера, прилепен за глезена му. Майк бе извадил от чантата големия си „Таурус 454 — Ревящия бик“. 45-калибров револвер, който можеше да спре препускащ слон. Том си напомни, че дори не се нуждаеше от оръжието си. Сви пръсти в юмруци и направи два резки удара във въздуха. Стигнаха скоро до тухлената стена, ограждаща имението на сенатора. Имаше врата за пешеходци. Беше ръждясала, неизползвана и отчасти заприщена от храст форзиция. Майк се мушна под него без никакво колебание и мина през най-необраслата част, пречупвайки с туловището си крехките клони. Извади от джоба си някакъв инструмент — в тъмнината Том не видя точно какъв беше — и се зае с ключалката. След няколко стържещи звука вратата се отвори и двамата се озоваха от другата страна на стената. Преминаха покрай малка група дървета и излязоха на широк зелен килим. Мирисът на борови иглички се смесваше с този на прясно окосена трева. Моравата се простираше на площ от няколко акра. В средата й се намираше бял белведер с изшилен покрив, натруфен като джинджифилов сладкиш. Макар в ъглите на моравата да бе все още тъмно, ранната зора се усещаше — в небето над тях се виждаха само няколко звезди, а случайните призивни писъци на птиците вече се бяха превърнали в оживено чуруликаме. Зад моравата цъфтеше друга цветна градина, отделена от четвъртития басейн с каменна ограда. Най-накрая пред тях се появиха неясните очертания на къщата с бели жалузи и покрив от плочи. — Насам — извика тихо Майк. Държеше се надясно близо до дърветата и вървеше безшумно по топлия, ухаещ килим от борови иглички. Стигнаха до съседната стена на оградата и се придържаха близо към нея, заслонени от дълга жива ограда от люлякови храсти. След като се изравниха с басейна, Майк спря. — Ш-ш-ш-шт — прилепи той пръст до устните си. Гледаше към къщата напрегнато. Том се опита да долови нещо отвъд стената от люляци. Стори му се, че забелязва някакво движение. Обля го ледена вълна. На долния етаж светна лампа. Някой отвори плъзгащата се врата и към басейна се насочи нечий силует. Беше Глийсън. Без изобщо да се двоуми, сенаторът се качи на трамплина и свали халата. Макар ръцете му да бяха тънки и загорели, ребрата и хлътналите му гърди проблеснаха бледи. Скочи във водата и заплува с широк и бавен замах в полумрака. Завесата на отворената плъзгаща се врата се ветрееше леко на слабия вятър, но друго движение в къщата не се виждаше. Том последва Майк бавно покрай живия плет. Пътеката излизаше отстрани на двор, по-голямата част от който бе заета от нарязани дърва. Рехава трева покриваше празното пространство. От това място можеха да видят подходната алея, която обикаляше около предната цветна градина. Там бе паркирана дълга черна лимузина със запален двигател. Виждаше се шофьорът, облечен в тъмен костюм, осветен от лампичката на тавана. Четеше вестник, готов да откара сенатора до офиса му. Том пристъпи напред иззад живия плет и се насочи към басейна. — Том! — изсъска тихо Майк. — Възможностите се умножават, когато се използват — каза Том, вперил поглед право напред. — Сун Дзъ — прошепна Майк. Изкачиха се по настланите с камъчета стълби към терасата, обрамчваща басейна. Наложи се да си проправят път между половин дузина масички и столове от ковано желязо към дълбоката страна на басейна, близо до трамплина. Майк дишаше учестено. Сенаторът не ги усети. Плуваше към тях с плавни и равномерни загребвания. Когато стигна до стената, за да се обърне, Том клекна и го сграбчи за ръката. Сам се изненада от лекотата, с която успя да измъкне Глийсън от водата. Сенаторът се гърчеше и извиваше в панически страх, разпенваше водата като простреляна с харпун риба. Вик, сподавен от пълната с вода уста, се изтръгна от гърлото му. — Сенатор Глийсън — произнесе Том през зъби, — ние двамата трябва да си поговорим. — Кой, по дяволите, си ти? — окопити се от първоначалния шок Глийсън. Докато се бореше да се освободи, от него върху панталона на Том се стичаше вода. — Пусни ме, кучи сине! — Къде е Джейн? — Не му обърна внимание Том и стисна още по-силно ръката на Глийсън над китката. — Искам да знам. Веднага. Интервюирала те е. Знам, че става въпрос за неща, които могат да те вкарат в затвора. И не се опитвай да се бориш с мен — додаде той. Усети как чертите на лицето му се изкривяват. Слепоочията му туптяха от препускащата във вените кръв. Ушите му бяха пълни със засилващо се кухо ехо. — Бих могъл да откъсна шибаната ти ръка от рамото или да те накарам да изядеш собственото си ухо. Глийсън престана да се съпротивлява и преглътна. Погледът му се стрелна към къщата, но никой не излезе от нея. — Аз съм бащата на Джейн, в случай, че се питаш за кое от многото си прегрешения трябва да отговаряш — рече Том, целият разтреперан. Дръпна силно ръката на сенатора, след което го отблъсна назад. Вместо да изкрещи от негодувание, или да се разтревожи, върху лицето на сенатора мигновено се изписа облекчение, почти радост, сякаш се бе боял от нещо по-страшно, отколкото от бащата на изчезналото момиче. Том почувства, че коленете му омекват. Многозначителното изражение на самодоволство постепенно се стопи от лицето на Глийсън. Веждите му се извиха нагоре и се сбраха над носа. Ноздрите му се разшириха и лицето му започна да поруменява. Какво трябваше да означава това? Да не би да беше мъртва? Глийсън издърпа ръката си. Предпазливо започна да отстъпва назад, черните му очи блестяха трескаво. — Ти си полудял. Обърна се и се втурна към къщата. Майк Тъбс скочи напред. Беше извадил големия 45-калибров револвер и го стовари в тила на Глийсън с бързо и остро движение. Сенаторът се строполи върху камъните. Приличаше на безжизнена купчина. — „Пожарната книга“ — каза Тъбс, имайки предвид книгата на Мусаши за бойните изкуства. — Не е ли важно да смажеш противника си веднага, след като го сметнеш за слаб? Том кимна. — Хайде — подкани го Майк, прибра револвера под тениската си и го втъкна в колана. Наведе се, вдигна отпуснатото тяло на Глийсън като торба с боклук и го преметна през рамо. Докато подтичваше след огромния и доста по-млад мъж, Том хвърли поглед към къщата. Не се виждаше нищо друго, освен слабото потрепване на завесата. Поеха по пътя, по който бяха дошли, криейки се зад люляците, докато навлязоха между високите червени борове. Майк правеше малки крачки с леко присвити колене. При портата метна Глийсън на земята и се изправи задъхан с ръце върху коленете. — Този кучи син знае — каза той между две вдишвания. — Иди докарай пикапа. Докарай го тук. Побързай. — Явно е осведомен за статията — кимна Том. — Не ми се видя много изненадан. 
  Осемнадесета глава 
 


 Преди дишането му да се е успокоило, Майк чу пикапа на Том да се клатушка по пътя. Спря в облак прах. Майк извади от чантата си тениска с изображение от филма „Космически кораб „Галактика“ и я разкъса на ивици. Завърза ръцете и краката на Глийсън. След това смачка една ивица на топка и я напъха между зъбите му. После отвори задните врати на пикапа, натовари го и го завърза за кладенеца за резервната гума. Глийсън започваше да се свестява, очите му се пулеха и Майк хвърли едно войнишко одеяло върху него. — Нека аз да шофирам — предложи Майк. — Ти кара непрекъснато в продължение на шест часа, а трябва да се измъкнем бързо от града. Том осъзна, че седеше безмълвно с отпуснати ръце и само гледаше. — Мога да шофирам — възрази неуверено той. — Ако нямаш нищо против, по-добре е да карам аз — отвърна Майк. Размениха местата си и Майк измърмори: — Но ми обещай да не бързаш с обвиненията към Джейн, и без това много й се насъбра. След което премести седалката назад и се настани по-удобно зад волана. Включи старото сребристо радио АМ и прозвуча музиката на „Гънс енд роузис“. „Sweet Child of Mine“. Увеличи звука, извади едно драже от пакетчето „Биг Ред“ и задъвка. Потупваше в такт по волана, докато излизаше от сервизния път към улицата. Том се огледа. — Не карай бързо. Майк кимна и дръпна крака си от педала за газта. — Къде отиваме? — Във Фредерик, Мериленд — отвърна Майк. — Място, където никой не ходи, защото никой няма да чуе за него. — Кога си бил във Фредерик? Майк му хвърли един поглед и се обърна пак към радиото. Предложи му червеното пакетче с дъвки. — Не, благодаря — отвърна Том. Вече бе надушил мириса на канела. — Бил съм там по повод една наркосделка — каза Майк. — Охранявах един тип. Викаха му „Ножовката“. Щеше да купува цяла пратка амфетамини. Срещнахме се в един изоставен развлекателен парк във Фредерик. — Може и да си взема една дъвка — прежали се Том и взе пакетчето от седалката. Пъхна дъвката под езика си и очите му замигаха. — Трябва да затвориш очи за няколко минути — посъветва го Майк. — Какво? — Всичко е наред — отвърна Майк. — Нощта беше дълга. А аз съм спал през целия вчерашен ден. — Сигурен съм, че този боклук е замесен в цялата тази история — промърмори Том. — Всичко при нея е наред — каза Майк. — При нея винаги всичко е наред. Том не отвърна нищо и Майк продължи: — Ако нещо се обърка, аз поемам цялата вина. Запомни, че съм те водил под дулото на пистолета, задържал съм и двама ви като заложници, измъчвал съм онзи, за да изтръгна от него информация. Пак погледна към Том. Беше широко ухилен. — Хитро, само дето никой няма да повярва — отвърна Том. — Пък и не мога да го допусна. Ако нещо се обърка, аз поемам провала. Не се боя за онова, което правя. Не забравяй: „Единственото, което е необходимо, за да възтържествува злото, е добрите мъже да не предприемат нищо“. Майк отново се зае с дъвката си. — Едмънд Бърк. Том се наведе и посочи .38 калибровия револвер, прикрепен към глезена му: — Ето какво ще ти кажа пък аз: ти само карай, че иначе ще те убия. Или правиш онова, което казвам, или… — Подражанието е най-висшата форма на комплимента. — Кой го е казал? — попита Том. — Ами аз. — Какво ще го правим онзи? — рече Том и погледна през напуканото плексигласово прозорче към задницата на пикапа. Глийсън се бе измъкнал изпод одеялото, но нямаше начин да стигне доникъде. Главата му се люшкаше, изруселите му от слънцето кичури изглеждаха направо скръбни. — Това не ти е сладкарницата „Френдлис айскрийм“ — въздъхна Том. — Това са истински неща. — Знам — отвърна Майк, — но съм с теб. — Що за тъпанар ще се облече във военна куртка и ще влезе в сладкарница по средата на юли? — поклати глава Том, сещайки се за инцидента преди няколко дни. Майк сви рамене: — Прав си. Том отвори барабана на късоцевния си револвер и го завъртя. — Не знам дали ме разбираш, но съм готов да направя всичко, което трябва, с този тип. — Още не — възпря го Тъбс. — Има си методи. — Откъде ги знаеш? — Имаше един от Фароус, който се опитваше да си открие пункт за наркотици в Джеймстаун — отвърна Майк, — и на нас ни се наложи да отвлечем по-малкия му брат и да го подържим известно време. Аз работех по него с един по-възрастен рокер. Мили Боже, онзи беше добър в занаята. Ще им напъха цяла бейзболна топка в устите, че да млъкнат. Беше много добър. — Това е било да ги накара да млъкнат — каза Том. — А ние искаме Глийсън да говори. Майк свали прозорчето и изплю дъвката си: — Знам. Онзи печен мъж знаеше и как да ги накара да проговорят. Сега аз ще купя от „Домашни потреби“ една газова горелка и ако онзи се нуждае от нея… ще направя онова, което старата кримка правеше. Да му запари под краката. 
  Деветнадесета глава 
 


 Том плати в брой в „Домашни потреби“. — Нека денят ви бъде слънчев — пожела му жената зад щанда, с оранжева престилка около врата и ярка усмивка. — Благодаря ви — отвърна Том с лек поклон. — Ще се постарая. Докато прекосяваше паркинга, първите слънчеви лъчи надникнаха над жилищния комплекс на изток. Бяха паркирали в далечния край на паркинга под няколко дървета, далеч от утринния поток от пикапи и камионетки. Том погледна в торбичката си. Горелка. Запалка за нея. Клещи. Осем метра въже. Две ролки тиксо. Найлонови торби за боклук. Течност за зареждане на запалки. Тетрадка от петдесет страници със спирала. Флумастер „Спондж Боб“. Гумена топка от щанда за домашни любимци. С тояга и с кокал. След като подминаха два изхода от магистралата, Майк пое по второстепенен път и продължи да кара по него почти десет минути. Наоколо не се виждаше нищо друго освен малки, разпръснати фермерски къщи, които отдавна плачеха за боядисване. След това равнината изведнъж се откри откъм дясната им страна. Обграждаше я увиснала телена ограда, дълга четвърт миля до входа. Огромна избеляла табела над портата обявяваше „Парк „Събърб“, думите бяха изписани с електрически лампи, но бяха останали само фасунгите. — Добре дошъл в 1955-а — каза Майк и разви още едно драже дъвка. — Точно тогава съм се родил. — Знам. Паркингът зад оградата бе осеян със строшени стъкла и бе обрасъл с високи до кръста бурени. Под гумите захрущя стъкло. Докато прекосяваха паркинга, пикапът се залюля и с подскок се изкачи върху стар железопътен насип. Майк намали скоростта. Бяха се запътили към пътя, който разполовяваше парка — широк, с напукана настилка, от двете му страни имаше дълги редици с потрошени атракциони. Едно старо виенско колело, отчасти демонтирано. Само една от кабинките бе останала и тя висеше под опасен ъгъл по средата на ръждясалия скелет на съоръжението. Павилионите бяха обраснали с къпинак, а покривите им бяха хлътнали под тежестта на годините. Пикапът вдигна ято врани, скупчени около трупа на някакво дребно животно. Те изграчиха разтревожено и се вдигнаха с мощни махове на крилата. На половината на пътя, току до детска въртележка, останала без кончета, се намираше най-голямата оцеляла сграда в парка. Избелелите лица на двама клоуни с островърхи шапки и папийонки се усмихваха в двата края на табела, чиито букви бяха изписани със строшените останки от електрически крушки: ДОМ ЗА ЗАБАВА. — Там — каза Майк, сочейки едрите лица, застинали във веселие. На десния клоун му липсваше една дъска точно на окото, и там висяха рошавите останки на птиче гнездо. Майк спря пикапа и угаси двигателя. Той изръмжа, потрепери няколко пъти и замлъкна. Майк извади пистолета си и отвори задните врати на пикапа. Глийсън се гърчеше под одеялото. Китките му бяха окървавени от опитите му да се освободи и сладникавият мирис на кръвта се носеше в топлия въздух. Трепереше дори в жегата, само по бански гащета. Под острата бяла светлина от тавана на товарното помещение, бледният му, изпъстрен с белези торс проблясваше в пот Майк набута дулото на револвера право в лицето на сенатора. Глийсън замръзна на място. Опули се. — Ще те изкарам оттук — поде благо Майк. — Ако се опиташ да хитруваш, ако започнеш да се дърпаш или риташ, ще те спукам от бой. Но ако се държиш добре, и аз ще бъда добър. Ясно? Глийсън кимна, че е разбрал. — Хубаво — каза Майк. Улови го за глезена и бавно започна да го издърпва навън. Когато го изтегли до края на каросерията, втъкна револвера отново в колана си, вдигна сенатора под мишниците и го пусна върху топлия асфалт. После извади от джоба си нож, наведе се и разряза парцалите, с които бяха вързани краката на Глийсън. Под табелата с форма на арка имаше трети клоун, по-голям от другите двама, с по-малко избеляло лице, но с петна от мухъл. Неговата зяпнала уста бе входът към Дома за забава. Майк сграбчи едната ръка на Глийсън и го бутна по стъпалата във влажната постройка. Вандали бяха потрошили по-голямата част от стъклата на обширния лабиринт, а парчетата огледала, пръснати по пода, създаваха усещането за някакъв гигантски игленик. Глийсън стъпваше на пръсти по стъклата, но и стъпалата му се разкървавиха. Беше сумрачно и докато очите им свикваха, Том забеляза пръснатите смачкани бирени кутийки, останки от тийнейджърски празненства. И Джейн бе участвала в такива. Почувства как омразата, която кипеше в гърдите му, се усилва. Пресегна се през Майк, сграбчи Глийсън и блъсна лицето му в проблясващата стена. Сенаторът рухна на пода и когато успя, гърчейки се, да се изправи в седнало положение, по лицето му се стичаше кръв. — Сега вече знаеш ли кой съм? — попита Том. Кръвта го озверяваше още повече. Дръпна парцала от устата му и с откъсването на тиксото потече още кръв от носа му. Глийсън изплю парцала, полузадавен. — Аз съм сенатор на САЩ! — изкрещя той. По крачолите на панталона на Том полепнаха капчици слюнка. Лицето на Глийсън бе станало мораво. — Участвам в две комисии за ФБР, смахнати, шибани побърканяци! — Да, ама сега си само един стар негодник с мокри плувки „Спийдо“ и със смалило се пишкало. Том го ритна в ребрата с обувките си „Улвърайн“ със стоманени връхчета. Наведе се и заби палец в точката с нервни окончания на врата на Глийсън. Сенаторът извика и зарита с крака. Издрънчаха стъкла. — Том! — извика Майк. Том усети как ръцете на Майк обгръщат гърдите му. Краката му вече не стъпваха на пода. Глийсън изсумтя и започна да издава тихи животински звуци, докато се гърчеше сред стъклата. Том дишаше тежко. Майк го пусна на земята. — Ако нападнеш яростно и подчиниш един народ със сила, това не е голямо постижение — каза задъханият Майк. — Този негодник разбира само от това — отвърна Том. Приближи лицето си на сантиметри от това на Глийсън. — Помниш ли Сук Мин, кучи сине? Спомняш ли си вече и за мен? — По-спокойно — предупреди го Майк. — Само го дръж. Майк извади от торбата си клещите и положи дружелюбно длан върху рамото на Глийсън. — Какво правиш? — рече онзи, ала заради пискливия му глас, думите бяха почти неразбираеми. Мъчеше се да се освободи от желязната хватка на Том, клатеше отрицателно глава, беше на ръба на истерията. Том усещаше костите под плътта му. Искаше му се да ги троши една под една. — Аз съм американски сенатор. Майк вдигна клещите. — Знам. Гласувах за теб. Но това бе преди да разбера, че си едно лайно. А сега ето как стават тези работи… Сграбчи сенатора за косата на тила и завъртя пръсти. Завъртя ги здраво. Улови с клещите парче кожа от хлътналите гърди на Глийсън. — Искам да престанеш да вдигаш такъв шум — произнесе тихо Майк. — Заболява ме глава от него. Том ще ти пъхне една топка в устата. С нея можеш да дишаш, но ще станеш по-тих. Ако се държиш добре, всичко ще мине леко. Глийсън закима като обезумял. Гърчеше се, но погледът му бе прикован в клещите. — Добре — каза Майк. Обърна се към Том: — Давай. Том измъкна гумената топка от чантата. По челото на Глийсън избиха капки пот. Бавно започна да разтваря устни. На Том му писна да чака. Заби пръсти в ларинкса на сенатора, онзи отвори широко уста и той напъха топката. Изгледа безизразното му лице, треперещото тяло. Не изпитваше никаква жалост към него. Спомни си времето, когато бе млад окръжен прокурор, спомни си жената, чийто живот Глийсън бе съсипал, припомни си арогантността и отмъстителността му. — А сега го облепи с това — рече Майк. След като сивото тиксо облепи главата му, Майк се обърна към сенатора: — Добре, дотук се държа добре. А сега ще ти дам ей тази тетрадка и тази писалка, за да можеш да напишеш къде да намерим Джейн. Това е следващото нещо… 
  Двадесета глава 
 


 Майк извади ново драже дъвка и го лапна. Предложи и на Том, но той отказа. Дъвчейки, Майк бръкна в чантата. По челото му бе избила пот и то блестеше в сумрака. Червеникавата му, къдрава коса се виеше около челото досущ като дим. Очите му се бяха разширили заради тъмнината. Той подаде на Глийсън хартия и писалка. Дъвчейки дъвката си му каза: — Хайде, напиши къде е Джейн. Глийсън пое въздух през носа си и изръмжа злобно. Надраска нещо върху листа. Майк се наведе. Присви очи. Буквите бяха разкривени, неравни на слабата светлина. НЕ ЗНАМ — Глупости! — рече Том и заби юмрук в лицето на Глийсън, разкъсвайки тиксото на устата му. — Ще ти размажа топките! — извика Глийсън и опули очи от болка. — Кажи ни! — изкрещя Том. Отново заби палец в нервния възел на врата му и натисна с все сила. Очите на Глийсън се обелиха. Издаде нисък хленчещ звук през носа си и той изпълни влажното пространство със стона на умиращо животно. Извърна се и заби глава под брадичката на Том. Том нанесе къс удар и носът на Глийсън изпука. След това отново заби палец в нервния възел. — Том — опита се Майк да го издърпа. — Том, остави го да го напише. Трябва да мислиш по-трезво. Чуваш ли? Майк задърпа още по-силно. Тишината в топлото и влажно помещение бе пронизана от вик на агония. — Помисли си какво би направил Майстора Мусаши — рече Майк. Най-сетне успя да обхване раменете на Том и приложи тежестта на цялото си тяло, за да го откъсне от жертвата му. Том изгуби равновесие и падна. — Разбирам. Мисля по-трезво — каза Том. — Трябва да бъда… трябва да бъда по-голям воин. Трябва да вляза в контакт. — Моля те — рече Майк. Том бе задъхан силно, но кимна и се извърна. Майк плесна няколко пъти Глийсън по лицето. Повдигна го и постави отново листа и писалката в ръцете му. Глийсън погледна към Том с кървавочервените си очи с полуприспуснати клепачи. — Вие… — рече сенаторът с едва доловим шепот, — искате от мен… кажа… Ръката му трепереше, но започна да пише. Майк се надвеси да прочете. — Мамка му! — рече той и поклати бавно глава. — Какво? — попита Том и изкриви врат, за да види написаното. ВЪРВЕТЕ НА МАЙНАТА СИ Майк не каза нищо. Вдигна ролката с тиксо от пода, където я бе оставил Том и се зае да облепя Глийсън от глезените нагоре. Онзи изкряка тихо, но скоро се озова в седнало положение, обвит от лъскавата сива лента като в пашкул. Майк извади въжето и го завърза за една греда. Постави топката пред лицето на Глийсън. Той се озъби и завъртя глава наляво и надясно, за да избегне топката. Майк взе клещите и защипа с тях голямо парче кожа. Очите на сенатора щяха да изскочат от орбитите. Устата му се отвори широко, за да извика. Майк пъхна топката и след това я залепи с тиксото. После извади от чантата запалката и пропановата горелка и я вдигна пред очите на Глийсън да я види, след което приклекна на коляно. Майк се съсредоточаваше. Само стържещият звук на запалката се чуваше на фона на учестеното му дишане. Искрите проблеснаха и се пръснаха по пода. Фойерверки по натрошените парчета стъкло и огледала, които обсипваха пода и висяха по стените. — По време на Средновековието — рече Том, — са използвали врящо масло, което изливали върху противниците си по време на битка. Цели пълни котли. Глийсън се разтрепери. — Ангелът му е слаб — рече Майк, без да вдига глава. Притисна пропановата бутилка към крака си и отвори клапана. Към скърцането на запалката се добави постоянното съскане на газта. Събра ги заедно и в края на горелката лумна синьо триъгълно пламъче. — Той не е воин — каза Том, който крачеше напред-назад с ръце на гърба, като генерал. — Той е политик, който използва други да ни победят. Майк въртеше копчето на горелката, ту увеличаваше пламъка, ту го намаляваше, докато не го докара до желания размер. Том се спря и се вторачи. Усети се, че зяпва. Навсякъде около себе виждаше хиляди отразени пламъчета. Докосна рамото на Майк. Майк постави за миг длан на врата си, след което насочи горелката към голото стъпало на Глийсън. Сенаторът се опули и се опита безуспешно да се освободи. Майк пусна пламъчето да близне свода на стъпалото му. С другата си ръка улови петата на Глийсън и доближи пламъка. От носа на сенатора се изтръгна свирещ звук. Том потрепери. Гънка ивица дим и воня на изгоряло се издигнаха във въздуха. 
  Двадесет и първа глава 
 


 Заглушеният вик на Глийсън сякаш щеше да разкъса гърлото му. Тялото му потрепери и се загърни. Майк прикова краката му с коляно. Часовникът показваше 17:28:09. По-малко от седемнайсет часа и половина. Само три секунди по-късно Майк отдръпна пламъка. 17:28:06. Том примигна, погледна отново часовника и го раздруса. След това се обърна към приятеля си. От челото на Майк се лееше пот. Том подуши миризма на урина. Под сенатора се бе образувала малка тъмна локва. — Сега вече искаш ли да ни кажеш нещо? — попита Майк, все още с тих глас. Глийсън заклати глава насам-натам. Да. Не. Да. Не. — Май не мога да разбера това „да“ ли означава, или „не“ — каза Майк. Извърна се и защрака отново със запалката. Пламъчето отново лумна. Насочи го отново към ходилото на Глийсън. Приглушените му викове се смесиха с вонята на изгоряла плът. Майк постави горелката помежду им и се вторачи в него. Този път, когато го попита дали иска да говори, Глийсън кимна отчетливо. Майк извади джобния си нож и преряза лентата, привързваща дясната му ръка към тялото, след това постави в нея флумастера и вдигна тетрадката, за да пише в нея. Ръката на Глийсън трепереше толкова силно, че бе трудно да се разчете написаното. Майк дръпна тетрадката. Нищо не можа да разбере. — Не искам този път да пишеш друго, освен къде е тя — произнесе той. — Държиш се лошо и ще ми се наложи да пооправя душичката ти. Сега ще ти дам възможността да напишеш още една дума и ако тя не ми подскаже къде е Джейн, ще се наложи да те помъча още, само че този път ще бъде по-продължително. Много бях добър с теб, но като не става с добро… Майк постави тетрадката пред сенатора. Треперещият Глийсън започна да пише отново. ТОРН — Какво означава Торн? — попита Том и посегна към шията на Глийсън с изкривени пръсти — Той ли я е отвлякъл? Глийсън поклати утвърдително глава. — Торн. Торн кой? — попита Майк. Глийсън написа: МОЖЕ ЛИ ДА ГОВОРЯ? Майк се вгледа внимателно в него. Поглади брадичката си и рече: — Ако вдигаш шум, ще ти изпържа топчиците. Разбираш ли? Никак няма да съм доволен, ако направиш нещо друго, освен да говориш. Майк се изправи на крака и отлепи лентата от лицето на Глийсън. Извади гумената топка и сенаторът пое отчаяно дъх. — Къде е тя? — попита Майк. — Не съм му казвал да я убие — рече Глийсън. Разрида се и се затресе. Беше прегракнал. — На кого? — попита Майк. — На Торн. Боб Торн — отвърна Глийсън с треперещ, тих вик. — Той е от ЦРУ. Дадоха ми името му — бях им свършил услуга. Изобщо не съм го виждал. Исках само да вземе сметките на кредитните ми карти. Това е. Тя щеше да напише статията. Казах му да не я наранява… — Къде е тя? — попита Том. — Не знам, наистина не знам — затвори очи Глийсън и сълзите запълниха бръчките му. Цялото му тяло се тресеше. — Кълна се, че не знам! Не съм направил нищо. Само сметките на кредитните ми карти. Можете да попитате Торн. — Къде е той? — попита Майк. — Не знам. Том изръмжа ниско и го цапардоса по носа. Внезапен удар с цялата си маса, вложена в него. Глийсън се закашля и се задави. Кръв рукна по лицето му. — О, Господи. Имам само телефонния му номер — каза през хленч сенаторът. — Моля ви. — Къде е номерът? — попита Майк. Глийсън му го каза и Майк го повтори. Глийсън кимна едва-едва. — Къде е това? — попита Том. — Наблизо. В Западен Мериленд. Не знам точно. Не знам… — Вярвам ти — рече Майк и вдигна топката от пода. — Време е да си вземеш лекарството. — Какво? — попита Глийсън. Започна да стене. Майк пъхна отново топката в устата му. Облепи лицето на сенатора с нова лента. След това го вдигна от локвата му. — Аз ще го уловя за краката — каза Том. Клепките на Глийсън запърхаха. Краката му бяха лепкави. Изнесоха го като чувал навън и се спуснаха по стъпалата, след което го хвърлиха в задната част на пикапа. Том го зави с одеялото. Беше се запитал за какво му са на Майк чувалите за боклук и сега разбра. Майк грижливо облепваше отвътре прозорчетата на задните врати с черния найлон. Провери ги отвътре, след което затръшна вратите. Том кимна одобрително. Майк се върна за малко в Дома за забава. Излезе с чантата в едната си ръка. С другата обливаше с тубата гориво за запалки входа. Когато я изпразни, разклати я и я хвърли в зейналата уста на клоуна. След това отново запали пропановата горелка. Когато стигна най-горното стъпало, хвърли пламтящата бутилка във входа. Локвичката гориво избухна с глух звук. Майк се спусна тичешком по стълбите. — Рокерска банда 101 — рече той, след като се качи в кабината. — Когато имаш опасения, изгори всички доказателства. В тишината се чуваха едва доловими звуци, идващи изотзад. Стенанията на Глийсън. Том въздъхна: — Господи, Майк, той си го заслужава, но ти направо го изгори. Майк вдигна вежди и поклати глава. — Всъщност — не съм — каза той и извади нова дъвка. — Майк, аз го подуших. — Това бе от косата ми. — Какво? — Косата ми — повтори Майк. — Мирише като изгоряла плът. Хитра идея. Откъснах няколко косъма от главата си, накарах го да почувства пламъка и да подуши вонята. Ти му нанесе далеч по-големи щети с юмруците си. — Можеше да го пребия и по-лошо — каза Том. — Искаше ми се. — Нищо му няма — рече Майк. — Не знам обаче какво ще правим с него. — Можем да решим това и след като намерим Торн — каза Том. — Дръж приятелите си близо, а враговете — още по-близо. — Не е ли по-добре да го оставим някъде? — попита Майк. — Засега няма по-добро място от пикапа — отвърна Том и запали големия дизел. — Колата ти е като дома ти. Ченгетата не могат да я претърсват без заповед. — Добре. А сега е добре да намерим някъде ISDN връзка — рече Майк. — Мога да потърся в обратен ред указателите и да намеря адреса му. Кодът е от Мериленд, тъй че не може да е много далеч. Том погледна часовника си. 17:17:09. Протегна китката си към Майк. — Седемнайсет часа и малко, Майк — рече и погледна в страничното огледало. В утринното небе зад тях се издигаха черни талази дим. — Знам — отвърна Майк, — но последните шест часа бяха доста продуктивни, по дяволите. Ако караме така, ще я намерим преди вечеря. 
  Двадесет и втора глава 
 


 Излязоха на магистралата и продължиха в западна посока, подминавайки два изхода, преди да стигнат мотел „Бъджет хоуст“. Слязоха и наеха стая в задната му част за трийсет и девет долара в брой. Паркираха пред вратата си и оставиха Глийсън в задната част на камионетката. Майк измъкна телефонния кабел и го свърза с компютъра си. Том наблюдаваше как търси адреса по номера. Адресът, който изскочи бе „Единджър роуд“ 1771, Олдтаун, Мериленд. Майк зареди програмата „Мапкуест“. Боб Торн живееше в провинцията в Западен Мериленд Беше един тесен издатък, притиснат между Западна Вирджиния и Вирджиния, под сенките на националния горски парк Бюкенън. Поеха по шосе 70 на запад към 68. Том погледна часовника си: 16:24:12. Но вече пътуваха по селски път, взираха се през дърветата. Видяха четириметрова ограда от метална мрежа, която очевидно обграждаше имението на Торн. Когато стигнаха до подходната алея и портата, Том спря пикапа. Най-отгоре се виждаше тънката жица на кльона. — Дай малко по-нагоре, става ли? — попита Майк. Том продължи още триста метра по пътя и спря до ъгъла на оградата. — Имам една идея — наведе се Майк и извади от чантата си бинокъл. — Мисля, че знам какво представлява това, но искам да съм сигурен. Хайде — отвори той вратата на пикапа. Том слезе и го последва през дърветата. Слънцето грееше силно и направо ги опичаше, дори през дървесния покров. Въздухът бе неподвижен. Задушен. Стигнаха до една просека. Зад оградата се виждаха израсли до коляното треви, все още мокри от топлата роса, ръсеха зрели семена по земята. Тръгнаха покрай оградата, която ги изведе до едно високо място, откъдето можеха да видят през дърветата къщата с отделен от нея гараж. В неподвижния въздух се носеше цвъртенето на скакалците. Майк вдигна бинокъла към очите си. — Хм. — Какво? — погледна го Том. — Няма мебели — отвърна Майк и подаде бинокъла на Том. — Това със сигурност е тайна квартира. — Тайна квартира ли? — Онзи нали каза, че бил от ЦРУ… Беше ми възложено да следя един от тях преди около четири години. Някаква богата дама от Уестчестър. От стар богаташки род. Омъжила се този дипломат; запознали се в Париж или там някъде. Както и да е, той беше шпионин и си имаше любовница, която водеше на едно ей такова място в окръг Берген. Странна работа. Нямах си представа какво става. Ограда като тази. Сензори за вибрации. Детектори за движение. Пълно с такива шибани неща. Рекох си — няма проблем — продължи Майк. — Мога да ги заснема с телеобектив през прозореца. Но като влезеха вътре, изведнъж изчезваха. Не се виждаше нищо. — И как разбра какво става? — попита Том. Майк се ухили и продължи разказа си: — Изчаках ги да заминат и прекъснах тока от стълба. След това се промъкнах вътре и огледах. Всичко бе под земята. Червени сатенени чаршафи. Филми. Кожени атрибути. Монтирах камера там и три седмици по-късно — хоп! Мигновен развод. Майк изплю дъвката на тревата и извади мигновено нова от джоба си. — Онзи сам ми разказа всичко. Налетях на него вечерта след съдебното заседание в една малка ирландска кръчма в Уайт плейнс. Беше пиян, а и аз не падах по-долу. Позна ме, дойде и ме попита как съм влязъл. Казах му и му зададох няколко въпроса. Той издрънка всичко. Беше много поучително; оказа се, че съм извадил късмет. Тези къщи са снабдени с резервни генератори. Онзи обаче просто се повредил. Както и да е, тези квартири са като заешки дупки — винаги имат втори изход. Том се обърна и закрачи към пикапа. — Том, къде отиваш? — извика Майк. — Отдели време за обмисляне, но когато дойде време да се действа, спри да мислиш и действай — отвърна Том. — Чърчил? — Наполеон. Ще прегазя онази порта с пикапа. 
  Двадесет и трета глава 
 


 Под краката на Том пращяха сухи съчки и от тях в гоилия въздух се вдигаше прах и мирис на дърво. — Том, почакай — догони го задъхан Майк и сложи длан върху рамото му. Том спря и обърса потта от лицето си с опакото на ръката. — Принуди го да се разкрие, за да откриеш уязвимите му места — каза Майк. — Сун Дзъ. — Да — кимна Майк. — Може би ще успеем да го принудим да излезе срещу нас. — Може би в момента тя е там — каза Том и посочи къщата. — Знам, но трябва да сме предпазливи. За никого няма да е добре, ако не го направи както трябва. — В полицията в Итака това вършеше работа — каза Том и вдигна брадичка. — Разбиваш портите. Точно така сме постъпвали винаги. Том бе обучил Майк твърде добре, за да поставя той под съмнение авторитета на старата му част. Тактиката на полицията в Итака, старата част на Том, стоеше по-високо дори от Сун Дзъ. — Какво ще кажеш за един компромис? — предложи Майк. — Какъв? — Остави ме да открия заешката дупка. Изходът за бягство. Тунела. Ако съм прав, такъв неминуемо ще има. Дай ми… трийсет минути. След това нахлувай там. И също като при заека — когато порът нахлуе през главната дупка, заекът ще избяга през другата. И аз ще го чакам там. Имаш ли бързо избиране на клетъчния. Том извади апаратчето от джоба си. — Две линии. — Аз — също — каза Майк, извадил своя клетъчен телефон. — Дай ми малко време. Ще намеря дупката и ще ти се обадя. Става ли? — Добре. Трийсет минути. Не повече. Том посегна към дръжката на вратичката на пикапа. — Чакай — каза Майк. Отвори задната врата и измъкна късоцевна ловна пушка с пластмасова пистолетна ръкохватка. Подаде я на Том заедно с три кутийки патрони с куршуми с кухи върхове. — Ето. Нямам нищо против .38 калибровия револвер, но тази е малко по-секси. — Благодаря — усмихна се Том. Зареди пушката, вкара един патрон в затвора с онова мазно изщракване, което отличава пушките помпи от всички останали оръжия. Качи се в пикапа и зачака. Нито една кола не се зададе по пътя. Въздухът стана още по-задушен. Том погледна часовника си. 15:59:59. Запали двигателя. В 15:57:03 телефонът му иззвъня. — Намерих го — долетя отсреща гласът на Майк. Бе силно задъхан. — Някакви нови идеи за тази секретна квартира? — Търси врата към изба — отвърна Майк. — В кухнята или в гаража, а може би под стълбата, която води към втория етаж. Вземи още патрони и използвай пушката да разбиеш ключалката. Ще има ключалка. Дръж телефона си включен. Том включи пикапа на скорост. Стигна до портата, даде заден напреко на пътя и застана срещу лъскавия поцинкован метал. Форсира двигателя. Единият крак върху педала за газта, другият — върху спирачката. Пикапът изрева, напрегнат от спирачката, надигна се. Том освободи спирачката и колата се втурна напред, профуча по късата, настлана със ситен чакъл алея и се блъсна с все сила в портата. Еърбегът мигновено задейства в лицето на Том. Пикапът се вдигна на задните си колела. Вратата потрепери и се строши, падайки върху тавана на пикапа. Чу се стържене на метал. Кракът на Том инстинктивно натисна педала на спирачката и пикапът се завъртя на място, потънал в облак прах. Примигна, закашля се и изтри белия прах от еърбега от лицето си, докато той бавно спихваше. Когато бе в състояние да вижда отново, той натисна газта до дупка и се понесе по подходната алея. В ушите му звънтеше алармената инсталация вътре в къщата. Засили се към страничната врата, която водеше към гаража, спря с рязко занасяне и обсипа къщата с камъчета. Скочи от кабината с прилепена към крака си пушка. Контурът на ръкохватката й пасваше на дланта му. Заобиколи и ритна задната врата. От рамката й изхвърчаха трески и тя хлътна. Още един ритник. Този път вратата падна навътре и Том се втурна с насочена пушка. Наистина нямаше нищо. Никаква покъщнина. Никакви килими. Нищо, което да създаде поне малко уют. Забеляза в дъното на кухнята метална врата, боядисана в бяло като стените. Надникна в коридора. Вратата бе под стълбите, водещи към втория етаж. Пробва дръжката й. Заключена. Това бе вратата. В средата на вратата имаше шпионка с леща „рибешко око“. Отстъпи назад и гръмна с пушката. Проби дупка колкото петак току до ключалката. Ритна я. Нищо. Стреля отново и отново, докато патроните в магазина не свършиха. Въздухът посиня от дим, понесе се остра миризма на барут. Този път между дръжката и езичето на ключалката зееха няколко дупки. Том отново ритна вратата. Този път тя поддаде, но отскочи към него. Нещо я държеше в горния ъгъл. Резе. Презареди пушката. Ритна по-силно, този път по-високо. Веднъж. Втори път. На третия вратата се отвори с трясък. Той се спусна тежко по стълбите с насочена напред пушка. Приземи се на пода и се завъртя в кръг, търсеше някаква мишена. Попи бързо обстановката с поглед. Книжни лавици. Маса. Писалище. Легло. Стол Запромъква се бавно назад. Погледът му се стрелкаше към всички възможни места, където би могла да бъде Джейн. Завързана. С широко разтворени очи. Очакваща го да я спаси. Гърдите му щяха да се пръснат. Намери банята. Празна. Ето я малката кухня. Празна. До нея — друга врата, на килер, който изглеждаше пълен до горе с консерви храна и пластмасови бутилки с вода. Нямаше никого. Къщата бе съвсем безлюдна. Но когато очите му свикнаха с полумрака в килера, забеляза, че в дъното лавиците се издаваха напред под необичаен ъгъл. Влезе в килера. Безшумно. Посегна и улови ръба на стелажа с лявата си ръка. В дясната държеше пушката. Мушна дулото в тъмния процеп и дръпна целия стелаж към себе си. Заешката дупка. Приклекна, готов да стреля и готов да стрелят срещу него. 
  Двадесет и четвърта глава 
 


 Дренажен канал в случай на буря. Така биха си помислили повечето хора. Но бе прекалено голям и съвсем сух и водеше право натам, където Майк знаеше, че се намира секретната къща. Каналът бе с диаметър от метър и осемдесет и свършваше пред естествено дере с желязна, заключена решетка. С катинар „Мастър“. Не беше ръждясал, а лъщеше, дори под сянката на издадения ръб на дерето. Майк знаеше, че когато Торн излезе, ще трябва да се спре да отключи. И двете му ръце щяха да са заети. Самият Майк можеше да се притисне към брега на дерето и да чака невидим под изходното отверстие на тръбата. Когато му дойдеше времето, щеше да се промъкне отпред с насочен револвер, готов дори на убийство. Сърцето му се разтуптя силно, но не толкова от усилието да се промъкне през гората в търсенето на изхода за бягство, колкото от нерви. По слепоочията му потече пот и той изтри лице в ръкава на ризата си, прибавяйки новото петно към образувалите се вече под мишниците му. Извади тауруса от колана на панталона си и провери барабана му. Точно така, както винаги го бе учил Том. Промъкна се до масивната тръба, залепи гръб о глинения бряг. Почувства влажната й хладина с тила си. Отгоре се спускаше пъстра светлина. Някъде високо ядно цвъртеше червена катерица. Някакъв синигер й отвръщаше сърдито. Тишината в гората изведнъж бе смутена от далечен удар на метал о метал. Вените на ръката, с която Майк държеше револвера потъмняха. Пръстите му стискаха здраво. Погледът му непрекъснато щъкаше в опит да зърне някакво движение. Една жаба се изхвърли от брега на дерето и цопна в мътна локва. Вълните образуваха перфектен кръг и главата на жабата се появи в другия край на млечнокафявата локва. След това долетяха изстрелите — приглушени, но отекващи в гората. Първо един, после няколко в поредица. Отново се възцари тишина. Майк облиза солената пот от горната си устна и задиша по-тихо. Тогава го чу: тихия шум от тътрещи се по дъното на бетонната тръба стъпки. Едва доловими. Сърцето му заби толкова силно, че приливът на кръв изпълни с шум ушите му. Пръстите му бяха силно стиснати, почти схванати. Отпусна хватката около револвера, изтри ръката си о панталона, сетне отново хвана здраво ръкохватката. Приведе се леко, за да свали напрежението в коленете. Тътренето вече не се чуваше като шумолене, а като стържене на кожа о изсъхналия нанос по дъното на тръбата. След това спря. Майк усещаше присъствието на друго човешко същество, усещаше го как оглежда гъстия листак на гората и тучните ластари на лианите, които се спускаха по бреговете на дерето. Поточето църцореше тихо по каменното си русло. Майк се напрегна да усети присъствието на Джейн — стон, тихо изохкване. Чу само потракването на катинара. Решетката изстена и се отвори. Той пое рязко дъх и изскочи пред тръбата, насочил револвера си напред. Изведнъж се почувства объркан. Боб Торн приличаше на дядо му. Майк се поколеба пред стоманеносивите очи, пред пластмасовите очила и бялата, пригладена назад коса, която едва прикриваше тъмните петна върху розовия му череп. Погледът на Майк се стрелна в търсене на Джейн. Но Торн бе сам. — Не мърдай — извика Майк. Гласът му отекна навътре в тръбата. Мъжът вече бе бръкнал в сакото и бе хванал пистолета си. — Извади го бавно, инак ще боядисам тази тръба отвътре с остатъците от мозъка ти — предупреди го Майк. — А сега го пусни на земята. Торн изпълни нарежданията и пистолетът — малък, 22-калибров, но с гаден заглушител, издрънча върху бетона. Майк владееше положението, но кой знае защо бързото подчинение на Торн му се видя смущаващо. — Не трябваше да го правиш — произнесе сухо белокосият. — За какво говориш? — попита Майк. Чуваше в дъното на тръбата стъпките на Том, който спринтираше към тях. — Да ме ликвидираш — отвърна Торн. — Аз съм ти. И ти си аз. Боях се тъкмо от това. След всичките тези години, вместо да получа отплата, се появяваш ти. Винаги съм се боял, че най-накрая ще ме прецакат. Но си помислих, ако те го направят, мога да говоря с него… — За кого ме вземаш? — попита Майк. Торн изсумтя. — Знам, че си от Компанията — каза той. — Откъде иначе щеше да знаеш за канала? — Уби ли момичето? — попита Майк и едва не се задави от тези си думи. Стъпките на Том ставаха все по-шумни. Когато изскочеше от канала, играта щеше да е свършила. — За това ли те изпратиха сега? — попита Торн и изгледа гневно Майк. — Защото съм изгубил стойността си? Моето досие е неопетнено. Перфектно. А и този път не се провалих… 
  Двадесет и пета глава 
 


 Майк преглътна, но гърлото му бе пресъхнало. Чуваше Том. Тичаше. Дишаше тежко. — Какво? — рече Майк, но думата не прозвуча като дума, а излезе като гърлен звук. — Не съм виновен — каза Торн. — Нея я нямаше. Някой я бе отвлякъл преди мен. Щом могат да постъпят така с мен, могат да го направят и с теб, не разбираш ли? Торн се озърна през рамо. Силуетът на Том се материализира — приведен в черното гърло на тръбата. В следващия миг Торн залегна и извади втори пистолет изпод мишницата си. Майк нададе вик, но Том не се нуждаеше от него. Залегна и стреля в същия миг, в който от пистолета на белокосия изригна огън, и изстрелът прогърмя силно в затвореното пространство. Главата на Торн се удари с трясък в дъното на тръбата и той не помръдна. От ухото му потече кръв. Том се изправи. Запрепъва се към края на тунела, вдигна падналия мъж за яката и обърна лицето му към светлината. — Мъртъв ли е? — попита Майк. — Къде е Джейн? — простена Том с глас, пълен с отчаяние. Лицето му бе обсипано с червени подутини, ъгълчето на устните му бе сцепено и от там течеше кръв. — Беше сам — рече Майк. Том изръмжа и раздруса отпуснато тяло на възрастния мъж. — Той не я е отвлякъл, Том. Том присви очи и изгледа свирепо приятеля си. — Помисли, че сме от Управлението — каза Майк. — Че са ни пратили да го убием. Каза, че когато отишъл там, нея вече я нямало. — Нямало я?! — възкликна Том. — Къде я е нямало? — Не знам. В апартамента й, може би. Каза, че някой го е изпреварил. — Някой друг… Том пусна тялото на Торн. Скочи, изкачи брега на дерето и пое към оградата. Майк го последва отблизо, тичайки. Вече не му достигаше дъх. — Накъде? — едва успя да попита той. — Накъде отиваме? — В апартамента й — извърна се Том. — Мислиш ли, че е казал истината? — Да… така мисля. — Тогава започваме отначало. И не ми прави такива физиономии. — Какво? — Лицето ти. Трябва да повярваме — рече Том и се вгледа внимателно в него. Дишаше тежко. Образувалите се под очите му торбички започваха да се отпускат надолу. Върху лицето му бе избила четина, която си приличаше с късата му остра коса. Кафеникавите му панталони бяха изцапани, на петна. Яката на ризата бе омачкана и изкривена настрани така, че на Майк му се поиска да я поправи. — Да повярваме, че тя е някъде — каза Том. — Че е някъде и е добре. Том се обърна и закрачи покрай оградата. Майк извърна поглед. Погледна часовника си. Специален модел сейко — „Харли Дейвидсън“ с лепкава кожена каишка. Девет часът. Времето. Според теорията на Том, то вече почти бе изтекло. 
  Двадесет и шеста глава 
 


 Мижавите седемстотин метра на малкия остров Галу се отразяваха върху гладката черна повърхност на езерото Онтарио. Дори в разгара на лятото тук не можеше да се види и едно цветно петно. Единственото, което подсказваше, че това е бил остров на гуаното и птиците, бяха черните скелети на дърветата, надигащи се към светлосиньото небе. След нашествието на хиляди корморани островът с площ от триста акра изглеждаше като поразен от атомна бомба. Марк Алън се събуди. Върху лодката и такелажа й бе полепнала студена роса. Миришеше на нафта, глухо пулсираше двигателят. Слънцето хвърли първите си жълти копия светлина над върховете на дърветата към брега, прогонвайки синьото от небето. На щурвала на преустроения патрулен катер на Бреговата охрана стоеше Дейв. Марк игнорира свирепия му поглед, докато влизаха в старото пристанище на Големия Галу. Прехвърли ремъка на куфарчето през врата си и скочи на брега, без да си даде труда да помогне при швартоването на катера. Изпод подметките му изхвърчаха парчета от рушащия се, обрасъл с лишеи бетонен пирс. Качи се в един от джиповете. Двигателят запали веднага, но единствената отплата за бързото му каране по неравния път до средата на острова бе продължително очакване. Вратата на кабинета на Карсън бе затворена. Марк знаеше какво означава това. Прилепи ухо към вратата и се вслуша. — Намери някоя шибана инженерна фирма, която да ти даде резултатите, които ти трябват. Трябва ли на вас, британците, да ви се обяснява всичко? Те правят само проби, по дяволите. Намери някой, който да вземе пробите на точните шибани места. Прокопавал ли си някога руслото на поток? Тая работа никога няма край. Като го изкопаем, можеш да забравиш за годишни заплати, за тримесечни… Той въздъхна и пое по коридора към следващото стълбище. Изкачи се, остави куфарчето и се обади в офиса. — Свържи ме, моля те, със Слованич — каза на секретарката си. Като чу дрезгавия глас на украинеца, рече: — Аз съм. Докъде стигнаха нещата? — Всичко е готово — отвърна Слованич. — За следващата седмица ли? — Не. Готово за днес. — Казах — следващата седмица. — Рекоха ми връщаш днес. Обичам да работя преди срока — каза Слованич. — Това научил от много години комунизъм. — Къде е? — попита Марк. — Аз не оставя хора да намерят — каза Слованич. — Сложил в пикапа на лаборатория. Пикап на охрана. Шейсет галона варел. Черен. Пикап чака теб на пристанище. Само за теб, така казал съм на човека. Както ти нареди. — И просто си седи там? — Нали така поискал. Всичко е наред. Всички тестове преминал. Марк престана да притиска украинеца, защото знаеше, че е безполезно. Това бе къща на огледалата, само че в ролята на огледала бяха думите. Прекъсна връзката със Слованич и се обади на Ръсти в пристанището. — Камионетката е тук отпред. Ключовете са в чекмеджето на бюрото ми — потвърди онзи отсреща. — Руснакът я докара и предупреди за идването ти. Марк затвори телефона и се завърна пред вратата, водеща към кабинета на Карсън. Разхожда се известно време напред-назад по дебелия килим покрай закачените на стената рицарски брони, боздугани и бойни брадви. Чуваше иззад масивната, резбована врата надигащия се и стихващ глас на Карсън. Точно сега провеждаше сутрешните си разговори с европейския клон — там беше вече следобед. Облегна глава на вратата. Сви ръка в юмрук, готов да почука, но сетне размисли. Отдавна не бе нарушавал дисциплината. Бяха минали години, откакто Карсън го пердашеше, но усещането и днес бе все още живо. Усети как стомахът му се свива и изпита жажда. Обърна се и тръгна към края на коридора, който свършваше в назъбена кула над подходната алея. Там поне Карсън можеше да го види през прозореца на офиса си. За да си даде вид, че не е обезпокоен, Марк издърпа един шезлонг, излегна се на него и вдигна крака върху зъберите. В синьото небе над него се рееше и се гмуркаше стремглаво надолу двойка златоглави орли. Писъците на любовния танц пронизваха необичайния утринен покой. Тъмните им силуети се издигаха, срещаха се, сливаха се в едно и се понасяха към земята. Езерото зад дърветата се простираше до хоризонта, все още гладко и тъмно. В ливадата долу цвъртяха насекоми. Беше великолепен ден, яркото слънце прогонваше и последните убежища на влажния хлад, който нахлуваше над острова нощ подир нощ, независимо от сезона. Марк чу гласа на Карсън да се издига, а сетне да утихва. Взря се в каменната кула, която се издигаше над северозападния край на къщата. За него това бе къща. А за клиентите и висшите държавни служители това бе Ловният клуб на Галу. Изградена в стила на италианското възраждане, тази сграда бе построена в Англия през 1757, след това разглобена и камък по камък пренесена в Америка през 1867. Собственикът й — Тайбърниъс Смит — производител на муниции, натрупал богатството си по време на Гражданската война, си мислел, че и други американски аристократи ще построят подобни резиденции в района на залива Хендерсън. Не го направили. Понеже къщата не се използвала, започнала да се руши, докато Карсън Кейл не я купил през 1983 година ведно с целия дълъг шест мили остров само за 1,4 милиона долара. Междувременно островът се бил превърнал в седалище на западащ Ловен клуб, който обслужвал ловци на патици от двете страни на американско-канадската граница. По времето на голямото разрастване на „Кейл лабс“, Карсън продължил да налива пари в къщата, възвръщайки предишната й величественост, като всеки разход по нея бе отнасян към бизнесначинанията му. Марк затвори очи и почти физически усети потта и тънкия слой прах, полепнал по кожата му. Никой не бе пощаден от фанатичната решителност на Карсън да възстанови къщата. Заедно с ловните водачи, които работеха на острова и като Дейв, бившият офицер от армията, който ги командваше, Майк бе дал своя дял в търкането и стърженето, за да се постигне желаният ефект. През повечето време Марк живееше и ходеше на училище в Уотъртаун, недалеч от огромния фармацевтичен завод на „Кейл лабс“ и главната квартира на компанията. Но почти всеки втори уикенд и всяка лятна ваканция дом за Марк Алън бе тази стара каменна сграда, която Карсън бе преименувал като „Ловен клуб на остров Галу“. — Тежка нощ? Марк подскочи и се обърна към наставника си. Карсън бе обут с дънки и лека, фланелена риза с навити до лактите ръкави. — Просто си отморявах очите — отвърна Марк и предложи здравото ръкостискане, на което бе учен. — Хубаво е човек да се завърне у дома. — Прекара там доста време. Станаха ли два месеца? — Да, но затова пък всичко вече е готово — изправи се Марк. — Нима? — Карсън вдигна вежди и прекоси балкона, за да застане в самия край на назъбената кула, със стиснати зад гърба ръце. Чупливата му коса бе по-дълга отпреди. И в черните кичури просветваше издайническо сребро. — Опитах се да кажа на Дейв — започна Марк, — този… този… На върха на езика му бе „кучи син“, но знаеше, че Карсън осъжда ругатните. — Не искаше да чуе — завърши Марк. — Нищо ново тук. — Разбира се, че не е искал да слуша — каза Карсън и гърбът му сякаш още повече се наежи. — Той изпълняваше моите заповеди. — Така е — прехапа устни Марк. — Забравих. — Ами, не го забравяй. — В противен случай и аз ще свърша като майка си, така ли? — попита Марк. Карсън присви тъмните си очи: — Каква майка, тя си беше курва. — Защото не е изпълнявала твоите заповеди? — Защото се развяваше наоколо с онези свои мръснишки бански костюми и се опитваше да свали всекиго в радиус от петдесет мили, включително и теб — отвърна Карсън. — Как, по дяволите, можеш да кажеш такова нещо? Карсън наклони глава на една страна. Сухожилията на шията му се издуха. — Защото това е моят свят — рече той. — И аз те допуснах в него. Той обърна гръб на младия мъж. Ръцете му все още бяха сключени на гърба. — Извинявай — каза Марк след малко, — но какво би трябвало да й кажа, след като се събуди? Карсън забави дишането си и се обърна към него. — Надявам се да се шегуваш — рече той. — Аз… не знам. Карсън въздъхна силно. — Ако момичето бе написало статията си и тя бе излязла — тогава да… — рече Карсън. — Но сега? Помисли… — Тя вече бе започнала работа върху нея — продължи Карсън. — Редакторите знаят за това. И какво ще стане, когато изчезне? Колко време ще мине, преди Глийсън да бъде разпитан? Можеш да пробуташ името на онзи Торн на някой друг репортер. Колко време ще мине преди акциите на Глийсън да паднат до нулата? Той ще бъде свършен. Докато рейтингът на нашия кандидат не е чак толкова лош. — Но нейната статия ще свърши същата работа — каза Майк, като положи усилие да запази тона си равен. — Може би да — отвърна Карсън, — а може би не. А и отзвукът определено няма да е същият. Млада журналистка, изчезнала при странни обстоятелства? Медиите ще свършат работата вместо нас. Всъщност аз съм разочарован, че не се сети сам за това. Понякога неумението ти да предвидиш следващото ниво ме безпокои. — Но така ще се наложи да я държиш в изолация… Изборите са след повече от три месеца. Тя никога няма да… Това е направо отвличане. — Е, отново грешиш — каза Карсън и ъгълчетата на устните му се повдигнаха в познатата усмивка. — Има и друг начин. Майк прехапа устни: — Знаеш, че не обичам да играя твоите игри на гатанки. Усмивката на Карсън се стопи. — Тогава ще го кажа направо. Мисли за всичко това като за война. Компанията се бори за оцеляването си. Всичко, за което съм работил. Икономиката на цялата област зависи от „Кейл лабс“. Хиляди души. Семействата им. Трябва да подложиш на проверка куража си, момко. В този свят понякога се налага хората да правят жертви… Марк чу в тишината писъка на орел. Карсън не преставаше да го удивлява. Думата „момко“ предупредително звънна в ушите му. — Упойката — каза Карсън и прекъсна мислите му. — Тя няма да помни предишната вечер. Ще я държим в изолация, а след това ще я върнем там, където я намерихме. Никой няма и да разбере. Не ви ли учиха това във военното разузнаване? По дяволите… „Упойката“ бе лекарство за амнезия, давано на хора, които се събуждат по време на операция. Никога не запомняха нищичко. Ако дозата бе достатъчно силна, лекарството можеше да изтрие паметта за цели дни. — Защо ме гледаш така? — попита Карсън. — Толкова възмутен. Толкова… обиден. Марк се опита да потисне треперенето в гласа си. — Тя ми се довери — рече той. — Това съм го научил във военното разузнаване. — Добре. Доверила ти се е. Но не е моментът да играеш ролята на джентълмен. Не и сега. Имах един директор на завод в Манчестър, който бе много мил, и това ми струва почти десет милиона долара. — Джентълмен ли бях в Малайзия, когато трябваше да ликвидирам онзи профсъюзен лидер? — Това си беше чиста самоотбрана — сряза го Карсън. — Имам предвид това, че трябва да си правиш сметката, без да даваш воля на емоциите си. — Може би някой ден ще те изненадам, Карсън — усмихна се загадъчно Марк. — Може би ще успея да постигна твоя идеал. — Надявам се да го направиш. — А междувременно не искам Дейв и неговите главорези да я докосват — натърти думата Марк. — Да си запазят уменията за курвите в Кингстън. Карсън го огледа преценяващо: — Потиш се и юмруците ти са свити. — Знам. — Спомняш ли си, когато за първи път дойде при мен с онова малкото помиярче ши дзъ, което бе донесъл у дома? — попита Карсън и се усмихна топло. — Онова кученце спеше в леглото ти, макар че ти казах да не го правиш. Помниш ли? Раздразнението караше усмивката му да се изкривява, но той не се и опитваше да го скрие. — Бях ти казал, че това не е хубаво за теб. Но ти въпреки това го донесе тук за лятото — продължи той. — И кученцето изчезна. — Помня — каза Марк. — Каза ми за койотите, но аз не исках и да зная. Това преди много… — Не, ти не ме послуша — погледна го Карсън с присвити очи, — и това бе проблемът. А освен това, съдейки по постъпките ти понякога, продължаваш да не слушаш. Но този път не искам мнението ти. Аз ще се погрижа за всичко, включително и за момичето. Тя вече не е твой проблем. Тя е моя… 
  Двадесет и седма глава 
 


 Джейн отвори очи, но не видя нищо. Изправи се и удари носа си в нещо. Болката избухна в главата й, но тя почти не й обърна внимание в паниката си. Усети под пръстите си гладката дървена повърхност на сантиметри от лицето си. Ковчег? Нима я бяха погребали жива? Издаде отчаян звук — задавен вик, който премина в хленч. Опипа отчаяно слепешком встрани. Пак дърво. Опипа от другата страна, усети малко празно пространство и се хвърли към него. Падна от доста високо на дървения под и се изправи с мъка. За втори път удари главата си и болката я принуди да приклекне. Сви се. Дишаше дълбоко в тъмното, мъчеше се да събере мислите си, опитваше се да сглоби парченцата от мозайката на онова, което се бе случило. Сън в съня. Върна се към статията си. За това как бе блокирала. Дъждът. Бе излязла да потича. Мина някаква кола. Някакъв мъж я преследваше в парка. Тичаше между дърветата, а после не помнеше нищо — до мига, в който не се събуди и лицето му не се появи над нея. Неговото — на Марк Алън. Усмихваше й се. Главата й туптеше. По ръбовете на ноздрите й имаше засъхнала коричка. Кръв. Лежеше на нисък кожен диван. Неговия диван. Имаше ниска масичка с кутийка спрайт, телевизор и нищо друго до масата и столовете в трапезарията. Стените бяха голи. Нямаше списания. Нито книги. Нито килими. Кални следи от стъпки по светлия дървен под. Една-единствена електрическа крушка в глобус на тавана. Миризма на сух прах. — Къде съм? — попита тя. — Няма нищо — отвърна той. Седеше на ръба на дивана, до коленете й. — В безопасност си. — Къде, по дяволите, се намирам? Провеси крака и скочи права. Главата й се замая. Пред очите й изригнаха безброй ярки звездички. — В апартамента ми — отвърна той. — Опитват се да те убият. — Какво? — възкликна тя и пристъпи към вратата. — Мъжът в парка. Глийсън го бе изпратил. Професионалист. От ЦРУ Боб Торн. Наричат го „Чистача“. — Откъде разбра? Марк се извърна, после я погледна и се усмихна. — Откъдето разбрах и всичко останало. От офиса на Глийсън… Поставих му подслушвателна апаратура. Протегна ръка и положи длан върху лакътя й. Тя едва не се отскубна. Хватката му бе силна и тя усети топлината на ръката му през мокрия ръкав на найлоново яке. Изведнъж я осени толкова силна интуиция, че лицето й се отпусна. — Мамка му! — рече тя и се дръпна. — Не се безпокой. Тук си в безопасност. Острите му, сякаш изсечени черти, омекнаха. Тя прие чистата му и суха тениска и горнище от анцуг; нейното бе опръскано от теклата от носа й кръв. Преоблече се в банята, след като предварително заключи вратата, после седна край масичката все още във влажните си шорти, пи от чая му и изслуша обясненията му как прослушал записите от подслушвателната апаратура и решил, че вече е закъснял. — Записвам всичко на CD и го прослушвам, когато мога. Прибрах се чак към десет. Разбрах, че Глийсън се обадил на онзи тип Торн и на практика му заръчал да те убие. Веднага хукнах и всъщност извадих късмет. Отивах към апартамента ти, когато те видях да тичаш в парка. Тогава забелязах и някого другиго — Торн, сигурен бях в това, излезе от колата си и те последва. Не знам колко още бяха, но ги изпреварих и повиках помощ. Един бивш офицер от армията. Работи за… за баща ми. Преди Джейн да успее да зададе нов въпрос, на вратата се почука силно. Марк стана и отиде да отвори. Мъжът, който чакаше отвън, бе толкова едър, че трябваше да наведе глава, за да влезе. Голяма кестенява брада скриваше устните му. Погледна я със зелените си очи. Погледът му бе празен. Кимна й и заговори шепнешком на Марк. Джейн зърна втъкнат в колана му лъскав, никелиран пистолет със седефена ръкохватка. Заприлича й на 45-калибровия пищов, който Джордж Скот носеше във филма „Патън“. Джейн се размърда на мястото си, предусетила опасност, и се поколеба дали да не стане. Но не го направи. Марк седна отново и в следващия миг грамадния мъж беше вече зад нея. Когато извърна глава, той заметна лицето й с парцал, който миришеше странно. И оттогава — мрак, та чак досега. Когато се събуди в това прилично на ковчег място и падна на пода. Все още усещаше гадната миризма на онзи парцал. Усещаше тъпа болка зад очните ябълки. Опипа предпазливо границите на затворническата си килия, остави на сетивата си да потвърдят, че се намира тук и сега. Стените бяха наклонени и триъгълни. Подът беше студен. Залитна, но осъзна, че не бе изгубила равновесие, а подът се движеше. Намираше са на борда на катер, на кораб. Напипа някакво странно ромбоидно прозорче. Опита се да го отвори, но не можа. От него не идваше никаква светлина. Предположи, че е в кабината в носа на някаква яхта. Нямаше представа колко време е прекарала в безсъзнание. Можеше да са минали цели дни. Можеше сега да е на другия край на света. Сърцето й се разтуптя отново. Заопипва всичките повърхности, до които можа да стигне, като преглъщаше бързо, за да не й прилошее. Пръстите й намериха метална халка. Дръжката на вратата към кабината. Дръпна я. Не последва нищо. Блъсна я с рамо, после отново и отново — с все сила. От появилия се процеп се процеди тънка струйка светлина. Дървото се бе разцепило леко. Някъде навън се чуха приглушени викове. Бяха гласове на мъже. След това долови трополене, после тежки стъпки по намиращата се наблизо стълбичка. Идваха за нея. 
  Двадесет и осма глава 
 


 Том въртеше волана и непрекъснато щракаше лостчето за мигачите, докато минаваше от лента в лента на магистрала 70. Гърлото му бе пресъхнало. Нуждаеше се от студена напитка и глътка „Ноб крийк“. Стисна устни и преглътна буцата в гърлото си. Над тях разпокъсаните пера на бели облачета се стараеха с все сили да ги заслонят от жаркото слънце. Очите го боляха от взиране. Бръкна под седалката за слънчеви очила, но извади само едни прашни, стари цайси „Рей Бан“ с телена рамка. Нагласи ги с една ръка на носа си. Един поглед в огледалото потвърди предположението му, че изглежда смехотворно старомоден. Това не го обезпокои толкова, колкото увисналите му бузи и клюмналите бръчки на челото. Взе топката за тенис и започна да я стиска, сякаш можеше да напомпа малко повече жизненост в тялото си. — Мислиш ли, че вече го търсят? — попита Майк и кимна отсечено към задната част на пикапа. — Той е американски сенатор, все пак — измърмори Том. — Мисля, че няма да мине много време и някой ще натисне паникбутона, особено след като вчера е имал посещение от полицията. — Може пък да си помислят, че ги избягва. — Може. Или пък, че някой го е отвлякъл. — Ние? — След известно време дори един новобранец като Питърс ще започне да съобразява и ние със сигурност ще бъдем в челото на списъка му от заподозрени. — Ами ако някой ни е видял? — Ако това е станало, ще видим физиономиите си още в началото на телевизионните новини. — Дори и да не са ни забелязали. Ако някой е зърнал този пикап в онази странична уличка… — не довърши Майк. — Ще мине обаче известно време, докато стигнат дотам. Не са глупаци, но са ченгета. — И ти беше ченге. — Но после бях и юрист. Ченгетата залавят лошите, но юристите ги пъхат на топло. Освен това, къде е логиката един баща, който търси изчезналата си дъщеря, да отвлече американски сенатор от дома му и след това да го разкарва, натоварен в пикапа си? — Това би било пълна лудост — отвърна Майк и се усмихна. — Оттеглям обвинението си. След известно време Майк се размърда на мястото си. Прокашля се на няколко пъти и най-накрая Том не издържа: — Какво има, казвай. — Нищо. — Какво? Да не би да искаш да спрем? — Само в случай, че ти го искаш. Том сви от магистралата на следващия изход. И без друго трябваше да зареди гориво, а до бензиностанцията имаше заведение от веригата „Бъргър кинг“. Паркира зад един омазан самосвал, под група съхнещи върби. Тревата под дърветата бе висока и тънка, обсипана с боклуци. Майк изскочи преди още пикапът да спре да се тресе. Малко след това слезе и Том. От задната част на пикапа се чуваше тропане и той се огледа бързо, преди да заобиколи и да отвори вратичката. Глийсън го гледаше с широко разтворените си кървясали очи. Том сви сърдито устни и рече: — Най-добре ще е да мируваш. Затвори вратичката и поклати глава. Думите му бяха прозвучали едва ли не любезно. Последва с бърз ход Майк в закусвалнята. Когато стигна до вратата на тоалетната, Майк вече излизаше. — Ще хапна нещо набързо — рече той. — Докато те няма. Ти искаш ли нещо? — Кафе — отвърна Том. — Вземи нещо и за Глийсън. Когато Том излезе, Майк вече бе навън и крачеше към пикапа с торбичка с храна в едната ръка, а в другата — с няколко напитки. Том бе паркирал пикапа F-350 по-далечко, на уединено място, и когато Майк стигна до него, се скри зад задницата му. След малко приближи и Том и видя, че Майк бе свалил лентата от устата на Глийсън. Топката бе на пода и онзи лееше злобен речитатив: — На един американски сенатор? Ще ви изпържат за тая работа. Ще ви напъхат задниците в пандиза и за вас, копелета, няма да има федерален затвор, ще отидете в щатския. Познавам всички шибани съдии между Ню Йорк и Вашингтон. Майк напъха парче от сандвич с наденичка в устата на Глийсън. — Бон апети, скапаняко — рече той. След това залепи отново тиксото върху устата му и го шляпна по темето. — Май не е в много добро настроение, а? — попита Том. — Може би просто е огладнял. Въпреки положението, в което се намираше, Глийсън поглъщаше парчето месо досущ като изгладняло псе. — Може и кислородът малко да не му достига — каза Майк. — Ти здравата му потроши носа. Майк извади джобно ножче и посегна към устата на Глийсън. Сенаторът се сви и се опита да се дръпне. Майк го улови за врата и изряза дупка в тиксото. След това затвори задната вратичка и налапа остатъка от сандвича. Докато дъвчеше, рече: — Предполагам, че като се разбере, че сме го нахранили, с други думи, че сме се държали добре с него, съдът може би ще намали присъдите ни с четири-пет години. Майк вдигна торбите от „Бъргър кинг“ от тротоара и двамата се качиха отново в пикапа. — Ето ти кафето — каза Майк и сръбна от грамадната си диетична кола. Храната изглежда бе повдигнала духа на Майк и Том се запита дали да не подправи кафето си с нещо по-силничко, пък било то и ликьор „Бейлис“. Нещо като сутрешно зареждане. — Благодаря — рече той и добави в кафето сметана. Реши да не споменава за ликьора. Вместо това сръбна от горещата кафява течност и потегли към колонките на бензиностанцията. Големият пикап имаше два резервоара. Том напълни единия и погледна часовника си. 15:04:19. Качи се в кабината. И когато излезе на магистралата, натисна педала до дупка. * * *



 Близо до дома на Джейн намериха покрит гараж, който можеше да приеме големия пикап, за да не се изпържи Глийсън на слънцето. Пред сградата, в която бе апартаментът на Джейн, не се виждаше полицейска патрулка, а и самият апартамент изглеждаше така, както го бяха оставили. Майк изчезна веднага във всекидневната — каза, че искал да провери компютъра на Джейн. Том отиде в спалнята. Ако Джейн наистина бе изчезнала преди Боб Торн да пристигне, може би щеше да има някакви следи от приготовления. Може би нещо щеше да подскаже накъде бе отишла. Възможно бе дори да бе оставила тайно съобщение. Том избърса ситните капчици пот, които бяха избили на челото му. След това влезе в банята. Четката й за зъби си беше на мястото, в керамичната поставка под огледалото. Под мивката стоеше кожена пътна чантичка, пълна с всевъзможни гримове и четчици. Тръгна към килера, като се мъчеше да си спомни някой любим неин куфар или пътна чанта, които да липсват. След това щеше да огледа кухнята. Може пък в нея да има някоя бутилка. Поне бира. — Том! Майк го викаше от другата стая. Том усети прилив на адреналин. Излезе в коридора и се втурна към всекидневната. Майк бе зад писалището на дъщеря му. — Трябва да видиш това. 
  Двадесет и девета глава 
 


 Когато Карсън се върна в кабинета си, Дейв вече седеше в едно от тапицираните с кадифе кресла, обърнат към широкото писалище. Пространствата, незаети от библиотечни шкафове, бяха осеяни със стари черно-бели фотографии, подредени по стените с дървени ламперии. Мъже с коне, пренасящи лед и дървен материал. Склон с пасящи овце зад мъж с вълнено сако и куче. Тайбърниъс Смит и генералите юнионисти с моржови мустаци, застанали до масивно оръдие. Дейв бе преметнал дългия си масивен крак през облегалката. С карираната фланелена риза и гъстата брада на дървосекач, човек трудно би се досетил, че някога бе служил като офицер в армията. — Е, взех я — каза Дейв като го гледаше без да примигне. — Сега какво следва, полковник? — Не ме наричай полковник, по дяволите — ядоса се Карсън. Повече от двайсет години вече бе корпоративен шеф. Армията бе останала в другия му живот. — Извинявай, забравих. — Имаш навика да забравяш разни неща, нали така? Например, когато ти казах да престанеш да пренасяш крадени оръжия през границата. Мислех си, че си научил урока си във Форт Дръм. Дейв бе капитан по снабдяването. — Напуснах армията по собствено желание — каза той и свали крака си от облегалката. — О, така ли? Не ставаше ли дума за някакви изчезнали оръжия, за които си отговарял? Значи източниците ми са се издънили. — Мислех си, че като предприемач ще се отнесеш с уважение към частната инициатива на другите — ухили се Дейв. — Не искам да ме наричаш полковник — повтори Карсън. — Искам само да действаш така, сякаш все още съм полковник. — Като момчето ли? Карсън седна и се взря в едрия мъж, търсеше и най-малкия намек за сарказъм. Но лицето му си оставаше безизразно. Бе стиснал подлакътниците на креслото с яките си космати ръце. — Наложи ли се да го буташ с остена? — попита Карсън и думите му прозвучаха по-остро, отколкото бе възнамерявал. Взе малко копие на оръдие от Гражданската война от писалището си и завъртя дулото му, спираше въртенето му с потракването на пръстена си от военната академия и отново го завърташе. Щрак. Щрак. Щрак. Дейв продължаваше да го гледа. Отвори уста и облиза бавно устни. — Той трябваше да стои настрани — каза Дейв. — Но не искаше да слуша. Пак. Тъй че вместо да му резна красивата шийка, аз се позабавлявах. Казах му на какви неща мога да науча момичето, а след това да й дам от онези твои хапчета, за да забрави, след това да се позабавлявам отново и отново да я уча. Всъщност това не е лоша идея… Карсън въздъхна, остави оръдието и се вгледа в ръцете си. Ставите на пръстите му бяха започнали да се подуват от артрита. — Чух как го лъжеш за онова кученце — каза Дейв и кимна към кулата над входа. — Спомняш ли си? Как го отнесох до езерото, разбих черепа му и го изхвърлих. А ти все се безпокоеше той да не разбере. — Безпокоях се за теб — отвърна Карсън и стрелна с поглед Дейв. — Мога да убия това момче само с поглед. — Това „момче“ е офицер — рече Карсън и изправи гръб. — Също като теб. Има магистърска степен. Изпълнителен вицепрезидент е на струваща милиарди корпорация, Дейвид. Това не ти е новобрански лагер, нито твоята банда от гранични пирати. — Ти го уреди на всичките тези постове, полковник. Не го е постигнал той. Карсън махна с ръка. — Да говорим за момичето. — Никой не ни видя, не се безпокой. Излязох с колата на пистата и сам я натоварих. Когато кацнахме в Уотъртаун, нямаше жива душа. Нямаше никого и на пристанището. Чисто. Като по сценарий. — Добре, тогава е време да се отървеш от нея. — Да се отърва от нея? — Когато мръкне. На дълбоко. Не искам да я открият. Дългите жълти зъби на Дейв се показаха сред гъстата маса на брадата му. — Докато мръкне има още време — рече той и се усмихна хищно. — Не искам и да чувам за това — стрелна го Карсън предупредително с очи. — Просто си свърши работата. — Както с онова жалко псе, а? — Той плесна с ръце и се ухили отново. — Знам си работата, не се притеснявай. 
  Тридесета глава 
 


 Застоялият въздух и мирисът на мухлясали възглавници изведнъж я удариха в ноздрите. Дишаше накъсано, учестено. Сякаш по някакъв начин предчувстваше онова, което щеше да се случи. Канеха се да й причинят болка. Статистиката. Едно предаване по „Лайфтайм“. Жертви и оцелели. Броят на отвличанията е равен на броя на смъртните случаи. Деветдесет и пет процента. Уроците, които баща й й даваше в сутерена. Виждаше го в съзнанието си — с яките му бицепси, които изтласкваха ръкавите на тениската към едрите му заоблени рамене. Стоят един срещу друг на тепиха. Над главите им са старите, грубо издялани греди. Потъмнелите тръби. Други, лъскави тръби. Във влажния, покрит с каменни плочи ъгъл — лавиците с личните му тежести и лостове, изпитващи облекчение след поредното блъскане. Тя сякаш усети мириса на пропития с пот тепих, ала с мъка си припомняше движенията. Бяха толкова много. Не биваше изобщо да спира да тренира. Ключалката изтрака. Джейн сви пръсти, двете й ръце заприличаха на извити птичи нокти. След това тялото й си спомни. Ръцете си спомниха. В този момент вратата се отвори и тя връхлетя срещу него — дърпаше, късаше, драскаше, крещеше. Мъжът бе нисък, но добре сложен. В първия момент залитна назад. Тя чу как пистолетът му падна на дървената палуба и издумка. Размаха ръце и я удари отстрани по главата. Болката прониза мозъка й, но тя продължи да напада. Нокътят на средния й пръст се заби в меката плът около очите му и тясното пространство се изпълни с дивия, отчаян вой на болката. Ударите престанаха. Джейн го прекрачи и пое по металните стъпала, не улучи и удари брадичката си. На палубата имаше още един мъж — по-висок, но не толкова мускулест. Върху лицето му се изписа изненада, като я видя, понечи да извади запасания на колана си нож, но тя го връхлетя — вече нищо не можеше да я спре. Мъжът я улови за китките миг пред ноктите й да се забият в лицето му и ги изви си то. Тя извика, ала в същото време го ритна в слабините. И това бе запомнила. Чу го как се опитваше с мъка да поеме дъх. Усети, че хватката му отслабна и издърпа ръцете си от неговите. Забележително бе как всичко научено в часовете на тежки тренировки изплува в паметта й. Беше свободна. Скочи през борда, беше зърнала само един пирс и няколко други лодки, завързани до катера, от който току-що бе избягала. Водата бе студена и чиста. Освежаваща. Задържа дъха си и заплува, стремейки се да излезе колкото е възможно по-далеч. Подаде глава и се огледа без да мисли, действаше рефлексивно. Мъжът, когото бе ритнала, се държеше за перилата на лодката, превит от болка, и говореше по ръчна радиостанция. Джейн се обърна във водата и заплува бързо. Един малък скиф с извънбордов мотор бе завързан на друг пирс на около петнайсет-шестнайсет метра от нея. Тя удвои усилието на краката си, за да преодолее течението и пречещите й дрехи. Стигна до скифа, улови се за планшира му, набра се на мускули и се претърколи на дъното на лодката. Запълзя към мотора. Въженце за запалването му и черна гумена дръжка, досущ като на моторната косачка, която помнеше от детството си. Две отчаяни дръпвания на въженцето и двигателят запали. Някой зад гърба й в катера изкрещя: — Спри! Джейн отвърза вързалото и след това вдигна глава. Мъжът, когото бе ритнала. Сега държеше пистолет. Завъртя дръжката до пълна газ. Режещият писък на двигателя прониза ушите й. От вибрациите се тресеше цялото й тяло. Залегна инстинктивно, но нито усети, нито чу изстрел. Рискува да се огледа и видя, че мъжът вече бе зад щурвала на големия катер. Зад пирса се виждаха няколко мръснобели сгради със зелени метални покриви. От едната изскочи мъж с фланелена риза и започна да отдава вързалата на катера. Друг мъж, който бе притиснал с една ръка окото си, слезе от катера с намерението да му помогне. Джейн присви очи срещу лъчите на яркожълтото утринно слънце и се огледа още веднъж. Намираше се в скалисто заливче. Отвъд него бе чиста вода. Свободата. Тесен скалист нос затваряше залива и оставяше малък проход към откритата вода. Извърна се и забеляза огромния джип и брадатия, Дейв, който се качваше на катера. Бързата машина се отдели на мига от пирса и се насочи към нея. Мъжът, който се държеше за окото, спринтираше пред сградите по брега към тесния нос, явно имаше намерение да й отреже пътя. Черните назъбени скали приближаваха бързо. Трябваше или да завие и да изпревари големия катер до входа на заливчето, или да рискува да мине през тесния, осеян със скали канал. Прилив на енергия прогони изтощението й. Сърцето й биеше толкова силно, че гърдите я заболяха. Носът на лодката й се тресеше, но въпреки това тя завъртя ръчката на газта докрай, изстисквайки още скорост. Беше безполезно, скалите и без друго приближаваха бързо. Виждаше ги как я гледаха свирепо от дъното със златист пясък под бистрата зелена вода. Силният удар я хвърли през средната седалка на скифа към носа и голите й колене поеха удара. Моторът се затресе, чу се ужасяващ стържещ звук. Корпусът под нея изстена, когато острите зъбери на скалите се впиха в алуминиевата му обшивка. Скоростта обаче бе достатъчна, за да я прехвърли отвъд скалите. Паднала на дъното на лодката, тя вдигна глава. Мъжът, който се държеше за окото вече беше на върха на скалистия нос. Облегна се на издадения камънак, засили се и скочи с вик. Понесе се право към лодката й с размахани във въздуха ръце и крака. 
  Тридесет и първа глава 
 


 Твърдият диск бе изтръгнат от компютъра на Джейн. Майк увери Том, че тя би трябвало да има резервни копия във вестника. Том знаеше, че би могъл да влезе там. Стигнаха до редакцията на „Вашингтон поуст“ и се изправиха пред рецепцията. Том се прокашля и с онзи нисък тон, който използваше при пледоариите си, успя да преодолее охраната и да накара Дон Хърмън да го пусне да се качи в нюзрума. Регистрираха се и получиха от охранителя жълти пропуски на посетители. Трябваше да отидат до четвъртия етаж. Изкачиха се в мълчание с асансьора заедно с група служители от вестника. Асансьорът спря на втория и на третия етаж, освободи се от част от товара си и те най-сетне останаха сами. Том нетърпеливо свиваше и отпускаше юмруци. — Ние не сме престъпници, Майк — поклати глава той. — Знам. — Не бива да се тревожим… Гледал ли си „Камелот“? — В Итака, когато бях на дванайсет. — Трябва да гледаш онзи, с Ричард Харис — рече Том. — По онова време бях тийнейджър. Искаше ми се филмът никога да не свърши. Майк кимна, но не каза нищо. Асансьорът се стрелна нагоре, забави ход и спря. — Всичко е във въпроса „могъщество заради правото дело“ — продължи, сякаш говореше на себе си, Том. — „Могъщество заради правото дело“. Най-накрая спряха на четвъртия етаж. Пред тях застана оплешивяващ мъж с къдрава, кестенява коса, омачкана риза и крещящо синя вратовръзка. — Аз съм Дон Хърмън — представи се той и протегна ръка към Том, като хвърли един изпитателен поглед на Майк. — Как сте? — Не мога да кажа, че съм добре — отвърна Том. — И за да не се чудите — това е Майк Тъбс. Частен детектив и най-добрият ми приятел. Майк изпъна рамене и се усмихна. — Ами, елате с мен — каза Дон и ги поведе из лабиринта от бюра и компютри. Том усети погледите, които привличаха. Едва сега видя, че върху масивния бицепс на Майк тъмнеше засъхнала кръв. Рядката му червеникава коса бе разрошена и стърчеше във всички посоки, явно не виждала гребен и вода от доста време. А собствените му риза и панталон бяха достатъчно мръсни от седенето в дренажната тръба. Но така поне не се виждаше петното от кафе, което бе разлял по ризата си, докато шофираше. Изпита облекчение, когато Дон Хърмън ги отведе в друго помещение — конферентна зала с остъклени стени, с черни, кожени, въртящи се столове и лъскава черна маса с три телефона, която заемаше средата на стаята. В единия край на масата пред жълта поставка за писане и писалка „Монблан“ седеше дребен мъж с копринен шоколадовокафяв костюм и жълта папийонка. На килима до него стоеше изправено кожено куфарче. Том пристъпи вътре. Трябваше да бутне крайния стол докрай към масата, за да се промъкне покрай ъгъла и да стори място за Майк. Направи му знак да махне трохата, останала от сандвича за закуска в брадата му, но той отстъпи назад и когато Хърмън се опита да затвори вратата, го удари по крака. — Ох! Мамка му! — Извинете — каза Хърмън, след като най-сетне затвори. Край стената имаше два тесни бюфета с пластмасови термоси за кафе, чаши и няколко изпотени кани с вода. — Моля — каза редакторът и се приближи до мъжа с папийонката, който се оказа юрист, — седнете. Искате ли кафе? — Благодаря, но не разполагаме с време за подобни приятни церемонии — отвърна Том и остана от другата страна на масата — Един инч време не може да бъде купен с инч злато. — Китайска поговорка — обясни Майк. Той се напъха до Том и подпря ръце върху облегалката на крайния стол. — Точно така. — Смятам, че всички ние правим онова, което е необходимо — изгледа ги Дон Хърмън. Ниският мъж с папийонката закри уста с ръка и се прокашля. — Не можем да направим достатъчно — отвърна Том. Протегна ръка така, че Хърмън да види часовника. Той сбърчи чело: — Военен часовник ли е? — Не — отвърна Том. — Показва 13:57:37. За момента не знам къде е тя и разполагам с тринайсет часа, петдесет и седем минути и трийсет и седем секунди да я открия. Вече станаха трийсет и пет секунди. — Господин Редмън? — вдигна въпросително вежди Хърмън. — Първите четирийсет и осем часа — натърти Том. — Ясно. Мъжът с папийонката си записа нещо. Погледна отдолу нагоре с мигащи зад очилата със сребърни рамки очи. — Да започваме — продължи без по-нататъшни предисловия Том и започна да изброява, свивайки пръсти. — Искам тук в следващите десет минути последните десет души, с които е разговаряла. Всички, с които е била близка. Онази жена Джина. Всички бележки, които си е водила. Освен това аудиокасетите, които евентуално е диктувала. Да бъдат дешифрирани на хартия… — Господин Редмън — прекъсна го Хърмън. — Това е доста дълъг списък. Разбирам, че сте обезпокоен, но ние сме ви запазили апартамент в „Риц-Карлтън“ в Кристъл сити, отвъд реката. Полицията работи усилено по случая. Мисля, че бихте могли да си починете. Изглеждате изтощени. — Искам нещата й — не му обърна никакво внимание Том. — Разбира се, и ще ги получите, ако това е необходимо — отвърна Хърмън и се засмя. — Но Джейн може и да е добре. Тя не би искала някой, дори вие, да се бърка в работата й. Може просто да е била ядосана на вестника. Виждате ли, предишната вечер й оставих съобщение, че спираме статията й. Смятаме, че е възможно да е получила погрешна информация за сенатор Глийсън. — Повярвайте ми — каза Том, — статията й за Глийсън е вярна. Нея я няма. Някой я е отвлякъл. — Извинете — каза ниският мъж, — но откъде можете да бъдете толкова сигурен? Том наклони глава на една страна и попита: — Вие сте юристът, нали? — Фостър участва в множество срещи, които имаме с хора извън редакцията — отвърна Дон Хърмън. — Това не е нещо необичайно. — Тъй като самият аз съм юрист — рече Том, — знам, че може да се предположи с голяма доза сигурност, че ако някой вземе със себе си някого на среща, то не се прави, за да се помогне на другия. — Ние определено искаме да помогнем, господин Редмън — възрази Хърмън, — но ситуацията е много деликатна. Сенатор Глийсън спомена за съдебно дело. — Тъй като говорите с човек, който е съдил „Ню Йорк таймс“ — рече Том, — сигурно ще разберете защо не давам и пет пари за това. И аз мога да ви съдя. За възпрепятстване на правосъдието, например. — Господин Редмън, мога ли да ви попитам защо казахте, че тя е права за сенатор Глийсън? — попита юристът. — Имах обаждане по телефона късно вечерта, когато тя изчезна — отвърна Том. — Струва ми се, че я чух. — Да… каза дребният юрист. — Знаем, че понякога чувате… разни неща, господин Редмън. От полицията ни помолиха да бъдем много внимателни с вас. — Трябва да разбера с кого е говорила. Имало е други хора — продължи Том. — Източници. Трябва да сме наясно кои са те. Можете поне това да ми кажете, нали? Дон Хърмън се прокашля: — Тази статия се появи невероятно бързо. Аз съм човекът, който знае най-много за нея, и… — И ние искаме да ви помогнем, господин Редмън, да ви дадем всичко, което желаете — прекъсна го адвокатът. — И ще го направим. Но точно сега най-добрият начин да ви помогнем, е да работим с полицията. — Те вече са влезли в контакт със сенатор Глийсън — продължи Хърмън. — Ще разговарят с него по-късно днес. Той може би ще е в състояние да ни помогне. — Майната й на полицията! Значи сте решили да криете от мен информация за дъщеря ми? — рече Том и сви юмруци. — Онова, което знам, няма да ви е от полза, господин Редмън — каза Дон Хърмън и вдигна ръце. — Да не влизаме в спор за нещо, което преди всичко е незначително. — Не знам дали е незначително, докато не ми кажете какво е то, по дяволите — повиши глас Том. — Том — рече Майк, като се приближи към приятеля си. Тонът му бе настоятелен: — Хайде, да си вървим. Тук няма нищо за нас. Освен това ми хрумна една идея. Хайде. Довери ми се. Том се остави Майк да го повлече към вратата, но преди това хвърли свиреп поглед на юриста. Когато излязоха през стъклената врата, се обърна към Майк: — Какво ти става, за бога? — Повярвай ми — повтори Майк и продължи да го дърпа покрай бюрата. — Те ни играят това представление на пасивност-агресивност, но аз имам една идея. Сега отиваме до асансьора, ти след това се връщаш обратно и им вдигаш лют скандал в продължение на около пет минути. От толкова се нуждая. Щом не искат да ни помогнат — продължи Майк, — аз знам как можем да си помогнем сами. 
  Тридесет и втора глава 
 


 Джейн залегна отново в кърмата на скифа. Моторът продължаваше да работи на високи обороти, цялата алуминиева черупка се тресеше, но проклетата лодка не помръдваше. Мъжът се вряза с плясък във водата и тя усети студените капчици от пръските по бузата си. По дяволите, нима щеше да се издъни точно сега? Чуваше, че плува към нея. Изведнъж върху треперещия планшир се появи нечия ръка и разклати скифа. В същото време Джейн забеляза лоста, улови го с две ръце и го бутна с все сила напред. Двигателят продължаваше да вие. Предавката зацепи и лодката подскочи напред, но зави към скалите, тъй като мъжът я теглеше на една страна. Вече се бе уловил с две ръце и се надигаше на мускули. Джейн грабна едно гребло от дъното на лодката, която вече течеше, и замахна към главата му. Трясъкът от удара на дърво върху кост бе оглушителен. Лодката се наклони, освободена изведнъж от хватката, а Джейн залитна, загубила равновесие. В следващия миг се втурна към ръкохватката на извънбордовия мотор, улови я здраво и бързо овладя управлението. От другата страна на носа патрулният катер се носеше към входа на заливчето, сивият му корпус бе обгърнат от разлепени води. Джейн отмахна тъмен кичур мокра коса от лицето си и погледна напред. Вдясно бе патрулният катер, вече почти невидим на ослепителната светлина на изгряващото слънце. Пред нея — безкрайна вода. Вляво — нос, издатина на сушата. А зад носа? Може би имаше нещо. В откритите води щяха да я настигнат. Затова не мисли дълго и зави наляво. В дъното на лодката бълбукаше вода. Маратонките й вече бяха подгизнали. Огледа се назад. Големият катер бе при входа на заливчето. Завъртя дръжката за газта, но тя вече бе дадена докрай. Когато стигна до издатината, видя, че изваждат от водата мъжа, когото бе цапардосала. Пред нея имаше още вода. Гладка вода, докъдето можеше да види, и никакви други лодки. Вляво продължаваше бреговата ивица. Дали беше остров? Или масивен полуостров? И в двата случая не се виждаше нищо друго, освен скали и дървета. Джейн присви очи и се напрегна. Дали това не бе вдадено навътре заливче? Чуваше бученето на двигателите на големия катер, който приближаваше носа. Обърна се назад и видя, че пори водата. Искаше й се скифът да върви по-бързо, но той правеше обратното. Водата на дъното вече бе стигнала до глезените й и добавената тежест забавяше хода му. Наистина имаше малко заливче. Сега вече го виждаше ясно. Малък, тъмен отвор в сянката на дърветата. Протегна шия. Тясно, тъмно поточе. Водата бе по-тъмна, поради наносите от малкото устие. Джейн пак се озърна назад. Вече можеше да види фигурите на мъжете на носа на патрулния катер. Един от тях държеше нещо, което приличаше на ловна пушка. Прицели се в нея. Нов поглед към потока я увери, че почти е стигнала до устието му. Но облачето дим, което се носеше откъм катера я разтревожи не на шега. Секунда по-късно чу ядното бръмчене на куршума, прелитащ край нея. Металното парче се заби в дънера на едно дърво със звучен съсък. Мъжът стреля отново. Обхвана я пристъп на страх. Приклекна и подкара лодката на зигзаг. Куршумите свистяха и брулеха клоните и листата на дърветата. Вече бе в устието на потока. Понесе се направо към него и скоро трябваше да се навежда, за да избегне висящите ниско над водата клони. Утринната светлина се процеждаше през плътния дървесен покров. Хладният въздух се изпълваше с мека кафеникава светлина. Воят на мотора сега бе приглушен от гъстата растителност, над която се стелеше тежката миризма на тиня и сяра, и гниещи растения. Брегът бе покрит с бодлив къпинак. Потокът започна да криволичи рязко и тя се принуди да намали ход. Продължи напред, като внимаваше да не оплете лодката си във все по-гъстата растителност. Дървесният покров над нея изтъня, замести го изгарящото жълто слънце. Потокът се разшири. Много от дърветата бяха изсъхнали, сякаш избелели от слънцето, стволовете им чернееха, осеяни с неравни дупки, натрошени, гниещи. Моторът започна да бълва син пушек. Водата на дъното на скифа достигаше до средата на прасците й. Едва ли можеше да продължи още дълго, преди да потъне. Потокът се бе превърнал в блато, осеяно гъсто с мъртви дървета. Върху водата вече плуваше зелена слуз. Отне за малко газта, за да се ослуша. В тишината, обгърнала блатото, можеше лесно да чуе далечното пърпорене на друг извънбордов мотор. Трудно бе да се каже, но тя предположи, че от големия катер бяха спуснали на вода друг скиф и сега я преследваха към блатото. Даде отново газ и отчаяно затърси къде да излезе на брега. Забеляза една обрасла с трева издатина и се насочи право към нея. Чак когато се озова под голямото мъртво дърво, забеляза, че то бе покрито с нещо странно — сякаш върху него се бе изсипало някакво лъскаво, черно желе и независимо от това, че всичките му клони бяха изсъхнали, то правеше впечатление на живо. Тя стоеше под първия клон, когато забеляза капана. Това бяха змии. Завъртя рязко дръжката на двигателя надясно, за да се измъкне, но при маневрата удари кърмата на лодката в гниещото дърво и влечугите веднага започнаха да се гърчат. Една от тях падна в лодката и Джейн изпищя. Отскочи в паника назад и се прекатури през борда в слузта. Водната повърхност завря от виещи се черни змии. Джейн зацапа към тревата. Нещо я клъвна по врата и от гърлото й излезе вик на отвращение и ужас. Краката й намериха противното тинесто дъно и тя затича с все сила във водата. Друга змия я ухапа по крака. Джейн се завъртя, зарита и се хвърли по гръб върху топлата трева. Запълзя трескаво напред. Пръстите й се забиха в песъчливата почва и тя започна да хвърля по влечугите шепи пръст. След още няколко метра те изчезнаха като по команда. Една последна хлъзгава опашка проблесна и изчезна в сянката на високата трева. Джейн вдигна глава. Скифът бе продължил пътя си без нея и сега пореше тромаво водите на блатото, като оставяше подире си тъмна диря от пушек. Тя опипа ухапаното място на врата си. Върху калната й ръка остана яркочервена кървава ивица. Ахна неволно и опипа и крака си. От две дълбоки дупки се стичаше алена кръв. Задъхана силно, тя разкопча горнището на анцуга на Марк Алън и притисна чистата бяла подплата върху кървящата рана. Колко ли силна бе отровата им? Използва якето да избърше лицето си от противната слуз и се изправи трепереща. Сепна я шумът, който идваше от скифа й — винтът му се блъскаше в потопено дърво, след това изведнъж спря, чу се стържене и шум от строшен метал. Синята чапла, която изпляска шумно с криле и се извиси в небето и се видя в този момент зловеща. В настъпилата тишина отново се чу бръмченето на приближаващия мотор. Установи, че бе изгубила едната си маратонка някъде в тинята. Изобщо не бе забелязала, докато не настъпи някакви тръни, докато се катереше по тревистия склон към по-гъстата гора. Почвата вече бе по-твърда, но тя продължи да се придвижва неравномерно. Най-накрая затича из лабиринта от стволове с тъмна кора и яркозелени клони. Слънцето бе вече близо до зенита си и не можеше да прецени по него накъде вървеше. Нямаше никаква представа за това. Но усещаше инстинктивно, като диво животно, че ловците я следваха по петите. 
  Тридесет и трета глава 
 


 Със зачервените си, мътни очи Том изглеждаше като сомнамбул. Промърмори нещо под носа си, сякаш си говореше сам. Или на някого другиго? Но Майк го бе виждал в такъв вид и в съдебната зала и знаеше как изведнъж се оживяваше, за да произнесе предизвикваща страхопочитание заключителна пледоария. Когато стигнаха до асансьорите, Майк скъса яркожълтия си пропуск и сръчно го метна в бронзовото кошче за боклук. В този миг се чу тих звън и вратите на асансьора се отвориха. От него излезе млад мъж с рядка брадица и се насочи към нюзрума. — Извинете — спря го Майк. — Изпращат ме от поддръжката. Господин Хърмън се обадил. Имало някакъв проблем с нечий компютър. На Джейн Редмън… Мисля, че така се казваше… Мъжът вдигна вежди: — Тя в момента не е тук. И доколкото съм осведомен, не знаят къде е. Майк сви рамене, сякаш това изобщо не го засягаше, и попита: — Къде е бюрото й? — Ей там — отвърна мъжът. — Елате, ще ви го покажа. Майк побутна Том към заседателната зала. — Върви — прошепна му той и сам тръгна. И Том тръгна. Майк го проследи с периферното си зрение. Двамата мъже, с които се бяха разделили преди малко, още се виждаха в остъклената заседателна зала. При появата на Том пред вратата завъртяха едновременно глави. Том влезе и затръшна вратата зад себе си. Майк се подсмихна. Всички в нюзрума извиха глави нататък. — Ето тук — каза младият мъж и посочи синьо метално писалище, без да изпуска от очи сцената, която се разиграваше в конферентната зала. — Можете да се заемете веднага. — Чудесно, благодаря — кимна Майк. — Шибани вируси, знаете как е. Седна и без да губи повече време се зае с клавиатурата. Компютърът бе включен. Пръстите му заиграха по клавишите външният свят сякаш престана да съществува за него. След известно време усети, че до него са застанали някакви хора. Опитваха се да му кажат нещо. Не им обърна внимание. Вече почти бе влязъл в твърдия диск на Джейн. След като го стореше, щеше да прехвърли съдържанието му. Гласът на човека до него успя да стигне до съзнанието му — вече лаеха да прекрати. Майк обаче продължи да чатка невъзмутимо по клавишите. Усети как потта под мишниците му избива върху ризата. Бяха двама, може би трима. Някой сложи ръка върху рамото му. Той извърна глава и им се сопна, че пречат на работата му. Не разполагаше с кой знае колко време, за да се впуска в любезности. Отхвърли ръката от рамото си и насочи отново вниманието си върху екрана. — Някой да повика охраната. Господи, оставаха му най-много още две-три минути, и се нуждаеше от всяка секунда от тях. Около него се оформи малка тълпа. Сърцето му се разтуптя, а въздухът му се стори съвсем рядък. По челото му изби пот. — Господине — произнесе някой. Гласът бе властен. — Господине, трябва да дойдете с нас. Незабавно. Пръстите на Майк продължиха да бягат по клавишите. Танцуваха. Пееха. Вече бе в твърдия диск. Имаше връзка с електронния си адрес. Усети две силни ръце да обхващат неговите. Освободи се силом и изкрещя: — Великите души имат воля, слабите — само желания! Отблъсна ги и натисна в бърза поредица още дузина клавиши. В първия момент го изгледаха смаяно: тоя тук наред ли е, но бързо се съвзеха. Отново го сграбчиха, този път по-яко. Майк се изправи и извика. Вече го държаха здраво — двамина едри мъже. Майк видя изображението на иконката с пясъчния часовник върху екрана. Малката зелена лампичка на твърдия диск под бюрото на Джейн святкаше като полудяла. Целият компютър се изпразваше в неговата електронна поща. Отдръпна се към охранителите си и ритна с десния крак. Компютърният екран експлодира със силен трясък. Върху бюрото се посипаха сини искри и се спуснаха като водопад към пода. Някой извика. В този миг в другия край на помещението Том изскочи от стъклената зала: — Пуснете го веднага! — изкрещя той. Зад него стоеше Дон Хърмън. Гардовете изгледаха Том глупаво. — Ще ви съдя за опит за нападение — изрева Том, насочил показалец към тях. — Пуснете го — кимна Хърмън. — Пуснете го. Майк се освободи. — Нямате работа при този компютър — обърна се вече към него Хърмън. — Искам и двамата да се махате оттук. Веднага. Иначе ще извикам полицията. — Виж, с това полицаите биха могли да се справят — рече Том. — Хайде, Майк. Тълпата пред тях се разтвори да им стори път. Гардовете пристъпваха неловко от крак на крак. Майк знаеше, че не бива да поглежда, но не можа да устои. Зелената лампичка под плота на писалището продължаваше да присветва. Беше унищожил монитора, но това нямаше да попречи на компютъра да прехвърли съдържанието на твърдия диск. — Какво беше всичко това? — попита Том тихо, докато вървяха към асансьора. — Що за смахната идея да обръщаш вниманието на всички върху себе си?! — Демонтирай моста, веднага щом минеш по него — каза Майк и протегна пакетчето си с „Биг ред“. Том кимна и си взе едно драже. Майк погледна още веднъж назад, докато пъхаше дъвката в устата си. Ако никой не се сетеше да се поинтересува какво е правил с компютъра на Джейн, той щеше да получи всичко, от което се нуждаеха. 
  Тридесет и четвърта глава 
 


 Марк Алън се спусна по стръмните стъпала и излезе от голямата каменна къща през задния вход. Там се издигаха няколко стари смърча, а по обсипаната с иглички земя под тях минаваше виеща се пътека. Тя водеше до скала, която гледаше към дърветата и водата на север. От този ъгъл се виждаше само петата на острова с форма на стъпало, включително и част от малката самолетна писта и дори петънце от водното огледало на Северното езеро. Самата скала бе масивен гранитен балван, достатъчно голям, човек да си направи пикник върху него. От намиращото се някъде наблизо балсамово дърво се носеше топъл аромат. Макар да нямаше вятър, сладникавият мирис достигна до ноздрите му. Беше седнал върху блещукащата розова скала, потънал в мисли. Далечно ехо на пушечен изстрел изведнъж процепи тишината. Той скочи на крака. Екотът бе долетял откъм Северното езеро и старата станция на Бреговата охрана. Момичето. Последва нов изстрел. Марк се обърна и се затича към къщата. Влезе пак през задния вход. Оръжейната зала бе заключена. Марк набра кода и ключалката изщрака. Грабна една пушка от редицата до стената. 12-калиброва „Ремингтон 1187“ с черна пластмасова ръкохватка и скъсено дуло. От едно чекмедже извади три кутии патрони с куршуми с кухи върхове, напъха ги в джобовете, после помисли и взе още една. Няколко ръчни радиостанции бяха подредени до зарядното си устройство. Марк взе една от тях, включи я на втори канал, след това грабна една от дузината малки армейски раници, които висяха от дървена закачалка. Джипът му бе паркиран в сянката под входа за карети, току под назъбената кула пред кабинета на Карсън. Марк запали двигателя и се понесе по алеята. Преди да завие, чу че Карсън му изкрещя от кулата. Питаше го къде отива, но Марк се престори, че не го е чул. Кафяв облак прах следваше джипа, докато прекосяваше острова. Слънцето печеше силно, дори воланът бе горещ. Радиостанцията, която бе оставил върху дясната седалка изпука. Натисна рязко спирачките. Облакът прах го обгърна и превърна слънцето в бледожълт диск. Марк се закашля и закри лице с ръка. С другата си ръка грабна радиостанцията и я вдигна към ухото си. — … лодката, и има следи откъм южната страна на блатото… Марк не можа да разпознае гласа. В говорителчето на радиостанцията изпука статично електричество. И после — нищо. — Добре, продължавай да я следваш. Аз ще доведа кучетата. Явно беше Дейв. Още статични изпуквания. После пак нищо. Марк се огледа изплашен, имаше чувството, че Дейв всеки миг ще се материализира пред него. Пое на няколко пъти дълбоко дъх и остави радиостанцията. Намираше се в най-пустата част на „стъпалото“, там където пътят се разделяше на две — на запад и към пистата. Блатото се намираше вдясно. Нямаше пряк път до там, но по-голямата част от разстоянието от половин миля бе леко хълмиста, обрасла с широколистна гора, и бе проходима, дори при оплетените ниски храсталаци, които избуяваха през лятото. Ако Дейв отиваше за кучетата, вече сигурно бе поел точно в тази посока. Марк изкара джипа от пътя и го спусна към дърветата, където нямаше да се вижда. Нарами раницата и преметна пушката през рамо. Радиостанцията закачи на колана си. Пое в лек тръс. В съзнанието му изплуваха спомени от „Уест поинт“. Марш на скок с двайсеткилограмова раница. Трънакът дърпаше крачолите му, шиповете на клоните оставяха розови следи по ръцете му. Спусна се по хълма и спря под едно чакало за лов на елени. Наостри слух, но не долови нищо. В клоните на дърветата неочаквано прошумоля ветрец и той вдигна глава към небето. Високо в него се носеха тънки перести облачета. Като конски опашки. Първият признак за надвисващото лошо време. Ветрецът се усили и изсуши потта върху лицето му. Освен лекия повей в листата, не се чуваше нищо друго. Нямаше изстрели. Нямаше викове. Нито лай на кучета. Все още. Майк продължи напред. Докато си пробиваше път през храсталака, му се стори, че долови нещо. Чертите на лицето му се стегнаха. Вятърът си играеше игрички. Знаеше, че е така. И въпреки това не можеше да се избави от мисълта за този звук, с който бе свикнал като момче. Ниското свистене на колана на Карсън, докато го налагаше. 
  Тридесет и пета глава 
 


 Вътре се носеше ароматът на кафе, а от малките тонколони, разположени високо, струеше класическа музика. Въпреки миролюбивата обстановка, Том не можеше да успокои мислите си и нетърпеливо поглеждаше към вратата. Майк мълчеше, съсредоточен в заниманието си. Масичката, пред която бяха седнали, изглеждаше нелепо малка до огромното му туловище, но това в момента изобщо не го притесняваше. Беше се сдобил с всичко, за което бяха ходили във вестника: целия твърд диск от компютъра на Джейн, статията за Глийсън, бележките, които си бе водила, както и списък на почти дузина нейни източници. Проблемът бе в това, че като се изключеха имената на неколцина политици, останалите не им говореха нищо. На тях. Том беше звъннал на Джина, приятелката на Джейн и тя обеща да дойде веднага. Когато я забеляза, Том остави тройното си еспресо и й помаха с ръка. Беше жена на средна възраст, облечена в елегантен бежов костюм с панталон и обувки без токове. Имаше буйна изрусена коса. Той побърза да се изправи и й предложи своето кресло, а сам седна на близката дървена табуретка. — Мога ли да видя списъка? — попита Джина, след като зае мястото му. Майк й подаде лаптопа си и кабелът за ISDN връзката се проточи зад него като пъпна връв. Джина се втренчи в екрана. Погледът й се плъзна по списъка с имената веднъж, сетне още веднъж. Том неспокойно се размърда на мястото си. — Марк Алън — погледна го тя. — Той е човекът, който ви трябва. Много тайнствен. Определяше на Джейн срещи в подземния гараж. Том надникна зад рамото й. Срещу името Марк Алън беше изписан номер на клетъчен телефон, име на юридическа фирма, адрес на фирмата и телефонен номер. — „Дъфи & Маккийн“ — рече Том, забил палец върху името, и се обърна към Джина: — Чувала ли си за тях? — Тази фирма се занимава главно с лобиране. Разбирай — доста мангизи. — Шибани лобисти — сбърчи нос Том. — Не могат да направят разлика между показание и ограничителна заповед. Гадните блюдолизци на корпорациите. — Знаеш ли, че офисът им се намира само на седем пресечки оттук — каза Майк. Джина се изправи, подаде на Том визитната си картичка с номера на клетъчния си телефон и добави: — Ако ви потрябвам за нещо, насреща съм. Излязоха веднага след нея. По пътя си трябваше да минат през покрития гараж, където фордът 350 бе паркиран в най-отдалечения ъгъл. Наистина, Глийсън бе здраво вързан, но трябваше да бъдат сигурни, затова се спряха край колата и се ослушваха в продължение на минута, преди да продължат. Докато вървяха по 22-а улица, Том набра номера на юридическата фирма. Марк Алън отсъстваше. Една секретарка ги прехвърли на съдружник на име Боб Кестръл. Уговориха си среща. Неусетно ускориха крачка и като пристигнаха пред каменната сграда на улица G, и двамата бяха плувнали в пот. Часовникът показваше 12:34:01. Влязоха вътре. Мрамор. Кристални полилеи. Бронзови орнаменти. Том се усмихна. Парите може и да нямаха мирис, но определено имаха лице и обичаха да го показват. Той се опита да мине направо покрай гарда, който седеше зад писалището си досами вратата, но преди да успее да излезе във фоайето с асансьорите, онзи извиси глас така, че Том се принуди да спре и да се обърне. — И кой сте вие, господине? — Том Редмън, а това е приятелят ми Майк Тъбс. Господин Кестръл каза да се качим направо на четвъртия етаж — отвърна Том и погледна втренчено охранителя, който се бе изправил зад писалището си с радиостанция в ръка. — О, да — кимна онзи. — Господин Кестръл ми каза, че… Той не откъсваше очи от черната тениска на Майк с изображение на „Уайт страйпс“. — … че ще… дойдете. Кой казахте, че е този човек? — Мой приятел. На четвъртия етаж, нали? — Да — отвърна хладно гардът. Вдигна слушалката на телефона, точното когато звънна камбанката на пристигналия асансьор. — Четвъртият. Том прокара пръсти през острата си коса и пооправи яката си, гледайки отражението си в бронзовата врата, докато се изкачваха нагоре. Там имаше чакалня. Върху дебел ориенталски килим със сини шарки бяха разположени ниска масичка със стъклен плот и четири кресла с високи облегалки. Върху стената бе окачена репродукция на разцъфнало цвете. Под нея стоеше декоративна масичка с голяма ваза с цветя. Въздухът бе изпълнен с нежното ухание на разцъфнали лилии. Секретарката им предложи да седнат. — Благодаря ви — усмихна се Том. — Досега седяхме. След малко в приемната влезе висок рус мъж с тъмносив костюм и вратовръзка в черно и златисто на рибя кост и преценяващо ги огледа. Очите му щъкаха неспокойно зад очилата с тънки златни рамки. Ръкува се предпазливо, запазвайки дистанция. — Господин Редмън? С какво мога да ви услужа? Том улови ръката му, но не бързаше да я пусне. — Трябва да ви зададем някои въпроси за Марк Алън и дъщеря ми, Джейн Редмън. Работи във „Вашингтон поуст“. — Казахте, че сте клиент на фирмата. Какво общо има това с фирмата? — попита той и се опита леко да измъкне ръката си, като едновременно оглеждаше Майк от глава до пети. Майк на свой ред му отвърна с хладен поглед. Почеса брадата си и задъвка демонстративно дъвката си. — Дъщеря ми е изчезнала — каза Том, без да пуска ръката му. — Мисля, че вие трябва да знаете защо. Искам да знам къде, по дяволите, е Марк Алън. И искам да го разбера веднага. — Нямам представа за какво говорите — сбърчи чело Кестръл и веждите му се сбраха. — Кой сте вие, всъщност? Той отстъпи към писалището на секретарката и измъкна ръката си. — Ерма — обърна се към секретарката си, — би ли повикала Чип, ако обичаш? Том посегна отново да улови ръката му, но високият мъж се наведе зад писалището. — Къде е той? — изсъска злобно Том, загубил всякакво търпение. Асансьорът иззвъня и от него с важна походка излезе охранителят, с когото преди малко се бяха разделили. — Чип — каза Кестръл, — този господин трябва да бъде съпроводен извън сградата. — Господине, трябва да си вървите — изгледа ги настоятелно Чип. От следващия асансьор излязоха още двама охранители в сини униформи и напълно безизразни лица. Тримата преградиха пътя на Том към писалището. Кестръл отвори една странична врата и изчезна. Майк отново улови Том за ръката и го задърпа обратно към асансьорите. Приближи се към Том и рече: — Не забравяй, че в задната част на пикапа държим вързан американски сенатор. Карай я по-леко тук. — Този човек знае отговора на въпроса ми — рече Том и се освободи от Майк, като го изгледа гневно. — Така е, прав си — отвърна Майк и го повлече пак към асансьорите. — Но това не е начинът… Ще го накараме да говори, имай търпение. 
  Тридесет и шеста глава 
 


 Дейв спря двигателите и блъсна стария катер на Бреговата охрана в пирса. Изскочи иззад щурвала. Куентин се бе проснал на палубата, мокър до кости. Ухото му кървеше. Едното му око бе силно подуто и от него се стичаше кръв. Нямаше кой друг да помогне, затова Дейв взе въжето за връзване и скочи на кея. След като завърза катера, той се замисли за Куентин. Вярно, че се нуждаеше от медицинска помощ, но не беше човек, който да не може да бъде заместен. Освен интересни нови оръжия Форт Дръм почти всяка седмица бълваше и висококвалифицирани, но отхвърлени кандидати. Дейв се върна в кабината и дръпна чаршафа от койката, върху която бе лежало момичето. Нави го на топка и го мушна под мишница, след което грабна пушката си и слезе от катера. Метна се в джипа и отпраши, съпроводен от облак прах и малки, трополящи камъчета. Пътуването бе кратко, но той усети крайниците си да се вкочаняват. Островът имаше приблизителната форма на дясно стъпало и Северния залив се намираше между палеца и показалеца. Кучкарникът беше току под кутрето. Ловният клуб, по-високо на юг. Зави вляво от пътя и спря преди да стигне до кацналата на самия бряг на езерото хижа. Пред нея беше сградата, която използваха за нощувка хората, които бяха на негово пряко подчинение. Кучетата се намираха малко по-надолу, зад завоя. Достатъчно близо, за да е удобно, но и достатъчно далеч, за да не се чувства миризмата им. Той спусна джипа зад сградата точно в момента, когато Върн отваряше една от телените врати на кучкарника. Дейв спря джипа и изскочи. — Не ги храни! — извика той. Върн вдигна изненадан глава от клетките на доберманите. Под мишница носеше пластмасова табла с кървави късове месо. — Да не ги храня ли? — Беше едър мъж със занемарена брада и развалени зъби. Но умът му сечеше. — Трябват ми гладни — отвърна Дейв и закрачи към клетките. Кучетата, които досега виеха ядно за храната си, изведнъж притихнаха. Той ги огледа с присвити очи. — Пусни ги навън. Върн се отдръпна и лениво се прозя, докато четирите добермана изприпкаха покрай подноса с месо, като само го подушиха. Кучетата в другите клетки — ретрийвъри, бийгъли и чифт куунхаундс — отново подеха воя си. — Тихо! — изкрещя Дейв. Единственият звук, който последва, бе глас на синя сойка, която сякаш изписка нещо неприлично. Ако Дейв бе заредил патрони със сачми, щеше да я убие. — Качи се — нареди той на четирите добермана и посочи задната част на джипа си. Кучетата послушно изпълниха заповедта. Мъжкият изскимтя леко. Инак говореха само с превъзбудените си жълти очи. — На лов за койоти ли? — попита Върн и вдигна вежди. Обикновено ловуваха койоти през зимата. — За хора — отвърна Дейв, докато се качваше отново в джипа. — О! — възкликна мъжът и разкри грозните си зъби. — Нахрани останалите кучета и след това се качи на онзи покрив. — Слушам, сър — каза Върн и се изпъна. Дейв включи на скорост и пое обратно към южния край на острова. Спря доста преди Северното езеро и паркира джипа в тревата. Тук имаше старо пасище, което стигаше до източния край на блатото. Оттам нататък бе невъзможно да се премине пешком, затова той взе радиостанцията си и натисна бутона на микрофона. — Джеб, откри ли нещо? — Човешки следи в тинята и гнездо на водни змии — отвърна Джеб на фона на статичните пропуквания, — но после се губят. Търсим. — Остави Кърли там и ме посрещни с лодката в западния край на блатото, до пасището. — Веднага ли да тръгна? — Аха. Навярно ще те изпреваря и ще стигна пръв. — Тръгвам. Дейв не се бави и пое с широка крачка напред. Отваряше си очите на четири. Човек никога не знае какво би направила тя в сегашното си положение. Момиче като нея, без познания за гората, най-вероятно щеше да се върти в кръг. Можеше да налети право на нея. Ето защо бе подпрял дулото на пушката на ръката си. Кучетата го следваха в колона, движеха се като сенки в жегата на ослепителното слънце. Стигнаха до брега на блатото, при стария дървен кей, използван някога от пастирите. Джеб вече го чакаше. — Изпреварих те — усмихна се той. — Качвай се — не отвърна на усмивката му Дейв; посочи лодката и кучетата отново се покатериха, като се чу само драскането на лапите им. Браво на вас — промърмори той, докато се качваше в лодката, потънала почти до планшира си под тежестта му. Джеб запали двигателя и подкара на зигзаг из блатото, докато стигнаха тревистата издатина, където бяха намерили следите й. Дейв излезе и клекна, огледа стъпките, заслонил очи. Без съмнение водеха към гората, забеляза стъпканите листа и счупените клони. Усмихна се хищно. Имаше способността да надушва жертвата отдалече и част от удоволствието му бе да си играе на „котка и мишка“ с нея. — Негодници такива, само сте се тътрили подире й. — Гласът му беше злобен. Подчинените му знаеха, че не прощава на никого и се опитваха да предугаждат желанията му, но сега бяха сигурни, че гневът му в крайна сметка ще се излее не върху техните глави. — Проследихме я — опита се да възрази плахо Джеб. Дойде и Кърли. Плешивата му глава бе червена като билярдна топка, ръцете и гърдите му — розови под зелената военна жилетка, която носеше, ведно с армейски шорти, кубинки и три четвърти чорапи. В ръцете си държеше многообичаната си „Tech DC-9“. — Хукнала е да бяга ей тук — каза Дейв и показа кичур папрати. — Изгубила е едната си маратонка някъде там, във водата. — По дяволите, а аз си мислех, че ще мога да я гръмна — изхили се Кърли. Тъмните му очи пламтяха от жегата и ловната треска. Избърса потното си чело с опакото на розовата си ръка и шумно подсмръкна. — Ще успееш преди да сме свършили с всичко това — каза Дейв и се обърна към лодката. След подсвирването кучетата скочиха на брега и затанцуваха пред Дейв, с присвити назад уши, с треперещи късчета от опашки. Дейв извади чаршафа изпод мишницата си и го подаде на кучетата да го подушат. Те заръмжаха, забутаха чаршафа с муцуни, попивайки миризмата му. — Ще прочешем района на юг зад кучетата — каза Дейв, надвиквайки ръмженето. — Кърли, ти тръгни на изток. Придържай се близо до брега. Джеб, ти се спусни на запад до около двеста метра. Аз ще поема направо подир кучетата. Той извади от джоба си малка сребърна свирка. Свирна веднъж с нея и рече: — Намерете я. Кучетата се стрелнаха като куршуми, озъбени и ръмжащи, щракайки със зъби във въздуха, който още пазеше миризмата на момичето. Дейв се изправи и се усмихна доволно. Всички, които го познаваха знаеха, че го прави много рядко. — Ще си организираме един хубав лов, момчета — каза той и погледна часовника си. — И мога да се обзаложа с всекиго на по едно студено питие, че ще си бъдем у дома преди вечеря. 
  Тридесет и седма глава 
 


 Пикапът се задъхваше и кашляше. Климатикът бе включен на пълна мощност, но кой знае защо, въздухът, който биеше в лицата им, можеше да се нарече в най-добрия случай топъл. Майк подуши и усети лек мирис на изгоряла нафта. Погледна часовника си. Дванайсет и трийсет. Една блондинка с бяла рокля излезе от сградата с офисите и накара Майк да подсвирне тихо. Сетне затвори уста, почувствал се изведнъж глупаво. Том продължаваше да гледа безизразно сградата, сякаш не го бе чул. Не мина много време и Кестръл също излезе. Огледа се в двете посоки и пое с бърза крачка по тротоара. Том включи на скорост, но не потегли веднага, а го изчака да завие зад ъгъла. След това потегли бързо, засече едно волво и ушите им изтръпнаха от клаксона му. От високата кабина на форда русата глава на Кестръл се виждаше лесно. Освен това, макар и да вървеше бързо, на всеки десетина метра спираше, за да се огледа. — Мислиш ли, че се оглежда нас? — попита Том. — Е, все е за някого — отвърна Майк. Планът им беше да го проследят до мястото, където ще обядва, да изчакат, докато отиде евентуално до тоалетната и там да му опрат пистолет в главата. Планът бе на Майк и това бе най-доброто, което можеше да измисли, докато Кестръл не се мушна в хотел „Мариот“ на 22-а улица. Когато спряха пред хотела, Майк забеляза русата мацка с бялата рокля да става от едно кресло във фоайето и да се запътва към асансьорите. — Направо към десерта — подсвирна той. — Какво? — Видя ли онази блондинка, дето ме накара да се опуля? — отвърна Майк. — Току-що я зърнах вътре. — И? — Кестръл не е дошъл тук за пилешки шишчета — каза Майк. — Мадамата явно е нечия секретарка в „Дъфи & Маккийн“, а аз мога да ти се закълна, че този мръсник е наел стая. Минаваме към план Б. — Какъв е план Б? — Специалитетът на Майк Тъбс — ухили се жизнерадостно Майк. — Паркирай в гаража. Ей там. Том вкара пикапа и го паркира отново в най-отдалечения и тъмен ъгъл. — Дали да не видим как е нашият сенатор? — кимна Том към задната част на камионетката и изгаси двигателя. — По-добре е да се помолиш за прошка, отколкото за разрешение — отвърна Майк и скочи от кабината. — Да вървим. Намериха асансьора и се изкачиха във фоайето. Майк купи от магазина за подаръци фотоапарат за еднократна употреба. — Насам. Подминаха рецепцията, където Майк кимна на един млад и луничав пиколо и хлапакът ги последва зад ъгъла. Майк извади пачката стотачки, отдели две от нея и се огледа. — Ето — каза той на момчето, като разкъса двете банкноти и му подаде половинката от всяка. — Нали видя онзи високия блондин със сивия костюм? Той и онази знойна блондинка с бялата рокля идват тук поне веднъж седмично, прав ли съм? — Да, но какво е това? — попита момчето и вдигна двете скъсани банкноти. — Това е за половината от работата — каза Майк. — Като ми кажеш в коя стая са, само номера на стаята, ще получиш останалото. — Какво ще ги правиш? — попита пиколото, оглеждайки и двамата от глава до пети. — Виж — рече Майк и протегна напред фотоапарата. — Аз съм частен детектив. Знам, че изглежда глупаво, но ме нае жена му, а аз го гепих за първи път и не разполагам с обичайната си екипировка. Жената е болна от рак, разбираш ли? Тъй че онова, което ще направиш, е да й спестиш парите, като ми кажеш къде отсяда онзи. Така ще ми спестиш усилията да го следя още една-две седмици, за да му направя снимка с обичайната си техника. Навит ли си? — Ами… — поколеба се момчето. Майк не се разтревожи. Виждаше алчността в очите му тъй ясно, както малката червена подутина на върха на носа му. — Е, добре — каза Майк и посегна да си вземе банкнотите. — Не е необходимо да го правиш. — Не — рече момчето и дръпна ръка. — Човече, за една жена, болна от рак? За какъв ме мислиш? Изчакайте тук. Момчето изчезна зад ъгъла. Майк пъхна ръце в джобовете си и си заподсвирква. — Няма да извика ченгетата, предполагам — надникна Том зад ъгъла. — Тц. Майк се оказа прав. Момчето се върна, мина покрай тях и се насочи право към асансьорите. Спря се и зяпна вратата, без да промълви и дума, преди асансьорът да дойде. От него слязоха двама души. Майк и Том последваха пиколото в асансьора и той пое нагоре до седмия етаж. — Седемстотин двайсет и осем — каза момчето и посочи накъде да вървят. С една ръка задържа вратата отворена, а другата протегна напред с дланта нагоре. Майк мушна двете половинки от банкнотите в ръката му и му благодари. Хлапакът се огледа нервно и рече бързо шепнешком: — За още две такива, ще ви дам и мастър ключ. — Става — кимна Майк. Извади още две банкноти и ги даде на момчето, като в замяна получи ключа — магнитна карта. — Няма да направите нещо смахнато, нали? — поиска да се увери момчето. — Мога да загубя работата си. — Само снимки — отвърна Майк. Вратата се затвори и Том се обърна към него и каза: — Дали не натягаме гайките? — Да — отвърна Майк, — прав си, натягаме ги, но е доказано, че това винаги и навсякъде върши работа. — Нищо чудно, че слагат онези табелки, дето те предупреждават да слагаш винаги веригата на вратата. — Тези вериги не струват и пет пари, повярвай ми. Пред стая 728 Майк извади фотоапарата си и го зареди. Пъхна магнитната карта. Тя изпиука. Зелена светлина. Кестръл наистина бе закачил веригата. Майк ритна вратата веднъж, тя отхвърча и той се втурна в стаята. Завариха ги както и очакваха — върху покривката на леглото, блондинката отгоре, а Кестръл, със свалени до глезените панталони, мигаше невярващо. Когато блесна светкавицата на апаратчето, самодоволната усмивка на адвоката отпреди час изведнъж беше заменена от неприкрит ужас. 
  Тридесет и осма глава 
 


 Гърлото на Джейн бе пресъхнало и гореше. Лицето й бе мокро. Единия й хълбок — схванат. Толкова силно, че го притисна с две ръце. Виеше й се свят. Раните от ухапванията на змиите сега пулсираха по-слабо; кръвотечението бе спряло. Дърветата се полюшваха, листата им тихо шушнеха на вятъра, но това не носеше облекчение. Тя вдигна глава нагоре и остави потта по лицето й да изсъхне. По тялото й мина студена тръпка. Тръпка на страх. Какво ли я чакаше? Върху челото й падна сплъстен кичур коса, но вече нямаше силата дори да го отметне назад, защото гледаше на гората през решетките на собствения си преносим затвор. Може би тъкмо затова стъпи в заешката дупка и си навехна глезена. И все пак нещо я тласкаше напред. Накуцваща. С болката — вече постоянен гост. Започна да се спуска по хълмчето. Всяка крачка представляваше избор. Пое по по-лекия път, независимо от посоката, разчитайки единствено на слепия късмет. Зад това дърво. Под онези клони. През най-тънката стена на къпинака. Под нозете й пращяха съчки. Тръните се забиваха в ризата й и в голата кожа на краката, оставяйки кървави ручейчета. Сепна я остро изръмжаване. Тя се покатери със сетни сили нагоре по най-близкото дърво. Сребрист бук. Впи ръце в гладката кора и размаха крака във въздуха. Щракащите с челюсти сенки се появиха от храстите и се хвърлиха към задните й части, но точно тогава тя надигна бедра, стиснала здраво с колене клона. Уплашена изохка. Секунди по-късно премина на следващия, по-висок клон, осмели се да погледне надолу и видя озъбените муцуни на четири огромни кучета. Лаеха озверели, с вдигнати нагоре муцуни. В далечината се чуваха мъжки викове. 
  Тридесет и девета глава 
 


 Майк снимаше кадър по кадър, въртеше с палец колелцето за зареждане толкова бързо, че напомни на Том за крупиетата на блекджек в казиното „Търнинг стоун“. Майк подскачаше и се навеждаше встрани, за да направи снимки от всички възможни гледни точки. Пищящата блондинка — размазани очертания на копринени коси, боядисани нокти и стегната плът — сякаш изобщо не го вълнуваше. Том предположи, че Майк бе чувал и виждал всичко това и преди. — Какво? Ей! Престани! Махай се! — изкрещя Кестръл и притисна една възглавница върху мъжката си гордост. Кожата на тялото му бе съвсем бледа, за разлика от златистия тен на играч на голф върху ръцете и шията му. Очилата му се бяха кривнали на една страна и златните им рамки проблясваха при светването на светкавицата, досущ като венчалната халка на лявата му ръка. — Добре, ще си вървя — каза Майк и понечи да се обърне. — Но цялата тази история ще бъде в Интернет до пет часа, тъй че може би няма да е лошо да предупредиш жена си и съдружниците си от юридическата фирма. След това невъзмутимо се запъти към вратата. Том не помръдна. Мислеше си за хватката с притиснатия във врата палец, която щеше да накара изненадания в неудобно положение адвокат да проговори. Този човек нямаше никаква чест. — Почакай! — спря го Кестръл. — Почакай малко. Минутка. Какво искаш? Майк се обърна към него: — Марк Алън. Кой е той? Къде е? Блондинката вече седеше на креслото до телевизора, закрила лице с длани, притиснала бялата си рокля към тялото. Плачеше. — Той е наш клиент, за Бога — сопна се Кестръл. — Не работи във фирмата. Не знам нищо за него. — Знаеш за кого работи — наведе се над него Том. — Е, в „Кейл лабс“ — отвърна Кестръл и се оттегли в ъгъла на леглото, като събори с трясък телефона от нощното шкафче. — Те са нашият клиент. Голяма фармацевтична компания, базирана в Уотъртаун, Ню Йорк. Представляваме ги по въпросите на здравеопазването на Хълма2. Алън е важен шеф във фирмата и се нуждаеше от офис. Нямам нищо общо с него. Само го уредих с кабинет, за Бога. — Какво общо има той със сенатор Глийсън? — попита Том. — Ние лобирахме пред Глийсън преди месеци за един договор за ваксиниране, за който „Кейл лабс“ претендираше — отвърна Кестръл. — Той обаче не поддаде и ние се отказахме. Това е. Не знам нищо друго за него. — А Марк Алън? — рече Майк. — Къде е той сега? — Честно ви казвам — не знам. Не съм го виждал от вчера. Понякога не се появява дни наред. — Къде е отседнал? Къде живее? — попита Том. Беше стигнал вече до ръба на леглото, готов за скок. Изпитваше желание да размаже този тип. — Нямам представа — отвърна отчаяно Кестръл. — На L-стрийт, номер хиляда седемстотин петдесет и седем — обади се изведнъж блондинката. — Откъде, по дяволите, знаеш? — сопна й се Кестръл и я изгледа свирепо. Очите й бяха подути и зачервени. — Защото ме помоли да уредя изпращането на някаква техника там — отвърна тя и отново скри лицето си в шепи. — Какво още знаеш за него? — не се отказваше Том. — Вижте — измрънка Кестръл, — казах ви всичко, което знам. Казах ви повече, отколкото би трябвало. Ще ми дадете ли този апарат? Няма да го използвате, нали? — С какво се занимаваше той тук? — продължаваше Том, сякаш не го беше чул. — Честно ви казвам — заклати умолително глава Кестръл, — нямам никаква представа. Моля ви. Майк хвърли фотоапарата върху леглото, след което двамата с Том излязоха от стаята. — Май стратегията ти сработи — рече Том, докато чакаха асансьора да ги свали долу. — Много по-добра, отколкото да му опреш пистолет в главата в тоалетната на оживен ресторант. Не че и това не би подействало, но… — Не онези, които печелят всяка битка са най-изкусни, а онези, които правят чуждите армии безпомощни без да се бият, са най-добрите — отвърна Майк тихо, забил поглед в обувките си. — Сун Дзъ — Том се опита да се усмихне, но когато вдигна часовника си и видя циферблата, въздъхна шумно. 11:14:51. Времето течеше прекалено бързо. * * *



 Излязоха с пикапа от гаража. Отне им по-малко от десет минути да стигнат до апартамента на Марк Алън. Беше в една от подредените в дузина тесни тухлени сгради. Нямаше къде да паркират на улицата, а се бояха да нарушат правилата с Глийсън отзад. Най-близкият гараж бе на две пресечки разстояние. Когато стигнаха до вратата на Марк Алън, коленете на Том го заболяха, а и трудно дишаше поради влажността. Слънцето бе ослепителна нажежена топка най-високо в небето. Дори дърветата по улицата сякаш се бяха отпуснали под яростния пек. — Добре ли си? — погледна го угрижено приятелят му. Том отпусна ръце върху коленете си и пое на няколко пъти дълбоко въздух. Усещаше крайниците си натежали и ако знаеше, че дъщеря му е в безопасност, би рухнал направо там, на тротоара и би заспал. Вместо това вдигна глава към стъпалата и огледа вратата на Марк Алън. — Добре съм — отвърна тихо, сякаш по-скоро на себе си, извади 38-калибровия револвер изпод крачола си, мушна го в колана на панталоните и се изправи. — А ти? Майк потупа издутината на тениската си, под чийто ръб бе втъкнал неговия таурус. Изкачиха се до вратата, и двамата с ръце върху ръкохватките на оръжията си, и почукаха. Никой не им отговори. Почукаха отново. После — пак. Майк се огледа. Спусна ръце по шевовете на панталоните си, изчака да отмине една жена на средна възраст с детска количка, след това бръкна в джоба си и извади малък метален инструмент. След половин минута вратата се отвори. Огледаха улицата и побързаха да се мушнат вътре. В мига, в който влязоха, револверите им бяха вече извадени. Том долови тежкото дишане на Майк. Осветлението в апартамента бе включено, но бе тихо. Том се заслуша. Тишина. На горния етаж намериха малка масичка до прозореца, отрупана с електронно оборудване. Кожени слушалки висяха от ръба й на навития като спирала кабел. Майк сложи слушалките и започна да натиска разни копчета. — Мамка му! — рече той, свали слушалките и ги подаде на Том, — чуй това. Том се поколеба, но ги сложи. Беше Глийсън. Говореше по телефона. Обясняваше проблемите си. Спомена нещо за поп спатия. След това Том изведнъж включи. Поръчката за убийство бе като поръчка за доставка на храна по домовете. Бърза поръчка. — Но Торн каза, че не е успял да я намери — каза Том и свали слушалките, — и ти му повярва. Нали така? Значи Марк Алън е пристигнал първи. Майк извади лъскавия диск от плейъра и го вдигна така, че Том можеше да види върху него отразеното изображение на собственото си уморено лице. — А това е нашият оправдателен документ за затвора. Том си помисли, че това не го вълнува изобщо. Не даваше и пет пари, че бяха отвлекли сенатор. Че го бяха накарали да се подмокри от страх. Че го бяха превозили отвъд границите на щата. Което не можеше да се каже, че е законно. — Продължавай да търсиш — уморено произнесе Том. Майк влезе в банята, докато Том преравяше шкафовете с дрехи. Спортни шорти. Тениски. Поло фланели. Чорапи. Всичко — подредено и чисто. Нямаше нищо скрито. Майк излезе от банята, клатейки глава. — Нищо. Надникна в гардероба. Нищо интересно. По стените нямаше картини, които да отместят, за да проверят зад тях. Чекмеджетата на бюрото се оказаха празни, освен последното. — Май намерих нещичко — каза Том и извади тънка пачка писма заедно с чекова книжка. — Мога ли да го видя? — побърза Майк да прекоси стаята. Том му подаде листовете един по един. — Ток. Кабелна телевизия. Вода. Телефон… — Телефонната му сметка?! — посегна Майк. Том му я подаде. — Винаги казвам на съпруга или на съпругата: „Дайте ми телефонната сметка, за да има от какво да започна“. Това е първото нещо. Хората понякога са наивни. Сметката е като поръсени трошици, които оставят следи. Телефонната сметка на Марк Алън се състоеше от пет страници. Майк ги прегледа до една, отгоре — до долу, отпред — назад. Вдигна за миг очи към тавана и рече: — Двеста деветдесет и шест обаждания. Двеста четирийсет и пет в района с код 315. Осемдесет и три процента. На два номера се дължат деветдесет и седем на сто от тях. Точно оттук ще започнем. Ще им позвъним и ще видим какво ще излезе. Онова, което излезе, бяха офисите на Марк Алън в „Кейл лабс“. — Знаете ли дали той ще се върне днес от Вашингтон? — попита Том секретарката. — Мисля, че вече е тук — отвърна тя. — Просто не е в офиса. Том остави името си и номера на клетъчния си телефон и каза, че ще се обади отново. Вторият номер се различаваше от номера на кабинета на Марк Алън само с две числа. Друга секретарка: — Кабинетът на доктор Слованич. — Докторът там ли е? — В момента е в лабораторията. Кой се обажда? — Казвам се Том Редмън. Трябва да се срещна с него и с Марк Алън. Сигурен съм, че ме очаква. Боб Кестръл уреди срещата. — Предполагам, имате предвид днешната вечеря. — Ами, бих искал да се срещна с тях преди вечерята, ако е възможно. — Не мога да безпокоя доктор Слованич сега, но мога да ви свържа със секретарката на господин Алън. — Не, благодаря. Знаете ли кога евентуално ще излезе от лабораторията? — Когато е там, човек никога не знае — отвърна тя с дружелюбен смях. — Понякога прекарва вътре по цял ден. Том прекрати разговора. Погледна часовника си. 10:52:33. — Налага се да отидем там. — В „Кейл лабс“? — Да. — С колата ли? — Не, ще летим — отвърна Том и започна да набира някакъв номер на клетъчния си телефон. Кап се бе върнал от Вегас и ги увери, че е готов да им предостави самолета си. Описа пилота си Уил Мънч като хлапак, преждевременно напуснал военната авиация. — Хлапето кара моя фалкон така, сякаш е земна пчелица. Мънч вдигна клетъчния си телефон при първото позвъняване. Беше учтив, но гласът му бе по-скоро юношески, отколкото на възрастен мъж, и Том изпита чувството, че разговаря с някой от приятелите на Джейн от гимназията. — В момента съм във фалкона, сър. Току-що приключих проверката по поддръжката му — каза Мънч. — Мога да го вдигна и да бъда в Манасъс — това е най-близкото частно летище до Окръг Колумбия — … да речем след петдесет и седем минути. — Ще бъдем там — отвърна Том. — Ще чакаме. Обърна се към Майк и рече: — Докато пътуваме към Манасъс, има един човек, когото не сме питали за Марк Алън… — Глийсън? — Приготви ли клещите си? 
  Четиридесета глава 
 


 Марк изви глава встрани от вятъра и заслони с ръка ухото си. Стори му се, че чу кучетата. Лаеха. Да, точно така. Бяха я открили. Радиостанцията на колана му изпука и засъска. Звукът бе намален и той не можа да разбере изопачените думи, ала нямаше как да сбърка развълнувания тон. Пъхна кутретата в устата си и изсвири силно. Пронизителният звук процепи въздуха. Удължи звука, сниши тембъра му, след което отново го извиси, преди рязко да спре. Стъпи върху едно повалено дърво и отново заслони ушите си. Лаят на кучетата вече не се чуваше. Пое отново натам, откъдето ги бе чул, приведен, като внимаваше къде стъпва, за да не настъпи някоя съчка, като оглеждаше непрекъснато гората пред себе си. Не знаеше какво би сторил Дейв, ако го улови, че се намесва. И не искаше и да узнае. Карсън винаги бе заставал помежду им. Но начинът, по който Карсън го бе погледнал тази сутрин… Тонът му. Подигравателен. Докато седеше на скалата, преди да чуе пушечния изстрел, Марк си даде сметка, че нещо се бе променило. Тъмните очертания на доберманите се виждаха през гъстия зелен храсталак. Забеляза ясно черните им тела още преди да чуе гърленото ръмжене. Бяха изплезили розови езици, въртяха глави и пръскаха бяла пяна по мускулестите си хълбоци. Заобиколиха го — озъбена, ръмжаща глутница. — Седни — нареди им той. Животните покорно наведоха глави и заливаха като обезумели ръцете му. — Добро момче — рече Марк и почеса мъжкаря по главата. Извика ги по име едно по едно и ги възнагради с потупване по ребрата. Най-младата женска потрепери и се изпика. Марк извади от раницата си въже и го прекара през нашийниците им. Не бе сигурен как биха реагирали, ако Дейв ги повика със свирката си. Знаеше какво биха искали да направят, но бе виждал как Дейв с електрошоковата си палка ги принуждаваше да обелват очи. Виждал ги бе да треперят цели трийсет минути след наказанието. Още ги връзваше, когато от ниското в гората се понесе сладкият звук на свирката. Кучетата се обърнаха, оплетоха го с импровизираните си каишки, но той улови здраво въжето и ги дръпна назад. Малката женска залая. Свирката се чу отново и мъжкият зави. — Стани — рече остро Марк. Беше се изправил и дърпаше въжето. Отпърво задраскаха и под краката им се разхвърчаха буци пръст, но благият глас на Марк надделя. Говореше им. Те продължиха да лаят и това бе хубаво. Точно това искаше той. Завърза въжето около кръста си, за да не могат да го изтръгнат от ръцете му. Радиостанцията изпиука и той побърза да я вдигне до ухото си. Не улови целия разговор, но ставаше дума за кучетата. Дейв ги следваше. Марк продължи да крачи бързо, като ги остави да лаят. Знаеше, че Дейв щеше да ги следва, докато лаят им подсказва посоката. Ако чуваше лаят на всеки една-две минути, нямаше да спре да огледа земята. Ако стореше това, Дейв сигурно би забелязал отпечатъците от обувките на Марк. И тогава щеше да се досети. Затова Марк избягваше да стъпва върху мека почва, избираше камъни и листата там, където образуваха дебел килим. Мина час, преди да изкачи половината от скалистия хребет, който гледаше към Южното блато. Дори на такова разстояние го посрещна носещият се във въздуха мирис на гниеща растителност и дълбока тиня, примесен с вонята на сяра. Тук завърза кучетата за един як бучиниш. Беше се задъхал силно, дрехите му се пропиха с пот и сякаш натежаха. Отдръпна се от кучетата. Те извърнаха погледи към него и започнаха да хленчат. Младата женска изскимтя. — Дръжте — извика той. Кучетата се втурнаха напред, но късите им въжени поводи ги дръпнаха силно и те изскимтяха. След това залаяха. Марк запуши уши и се оттегли заднишком, сетне се спусна по каменистата пътека, през дърветата. Спря, когато стигна до подножието на хълма. Лаят на кучетата отекваше над блатото. В един момент лаят им долиташе от юг, в следващия — от изток. Отразяваше се във всички посоки, както и бе предположил. Като момче Марк се бе забавлявал, седнал под същия онзи бучиниш, да крещи мръсни думи, само за да ги чуе как отекват миг след това. Дейв и приятелчетата му имаше да се мотаят из онова блато до мръкнало. Марк вдигна раницата си и пое на изток. Там имаше ловна пътека, която следваше бреговата извивка на езерото. Тя със сигурност щеше да го отведе до мястото, където кучетата бяха принудили момичето да се покатери на някое дърво. 
  Четиридесет и първа глава 
 


 Том спря зад мотела от веригата „6“ и на заден ход приближи пикапа до входната врата. Майк хвърли едно одеяло върху Глийсън и го отнесоха в стаята. Обещаха му да бъдат добри, ако и сенаторът се държи добре. Подпряха го на леглото, както си беше по бански гащета и обвит в пашкул от тиксо. Майк изтръгна лепенката от устата му. Бузите му бяха порозовели и претрити от лепилото. Вместо да ги наругае, Глийсън промълви жалостиво: — Не съм я наранил. Знам, че сбърках, но не съм я наранил, а и Торн не го е направил. Не можете ли да ме пуснете? Косата му беше сплъстена, стърчеше във всички посоки. Зачервените му очи сълзяха. — Кажи ни какво знаеш за Марк Алън — прекъсна го с отвращение Том. — Искам да ви помогна — каза Глийсън. — Не разбирате ли? Ще развържете ли ръцете ми? Трябва да се почеша по носа. От цял час ми се иска да се почеша. — Разказвай тогава. — Три години след случилото се със Сук Мин не можех да спя — рече Глийсън. — Опитайте се да ме разберете. Мислех си, че ме харесва, но нещата излязоха извън контрол. Тази история едва не съсипа живота ми. — Марк Алън — напомни му Том. — Говорехме за него. — Негодник — поклати енергично глава Глийсън. — Пълен негодник. Той ли я е отвлякъл? — Ти ни кажи. — Карсън Кейл… Алън е негов осиновен син и върши мръсната работа. Заплашиха ме, за да получат някакъв голям договор. Аз не се съгласих… Исках да постъпя правилно… Мога ли да ползвам душа? Воня. Глийсън поклати глава. — Когато ни разкажеш за Кейл — каза Том, — ще можеш да се изкъпеш. В Уотъртаун ли е в момента? — Обикновено там кисне — отвърна Глийсън. — В Галу или нещо такова. Държи ловен клуб. Огромна резиденция. Бил съм там. Отидохме веднъж доста голяма група хора за някакво парти. — Къде се намира това място? — Близо до Уотъртаун. Не знам точно. Пътувахме със самолет. С два самолета. Има малка писта… Тези типове са мошеници. „Кейл“ са готови на всичко за този договор. — Защо ще отвличат дъщеря ми? — недоумяваше Том. — Не знам — отвърна Глийсън и гласът му потрепери. — Няма да ме убиете, нали? Том продължи да мъчи Глийсън за още информация, докато часовникът му не показа 10:28:23. Онзи не разполагаше с никаква полезна информация. — Имаш пет минути да се измиеш — смили се накрая Том. — Разрежи тиксото му, Майк. Майк освободи Глийсън. Том остана да го държи под око, докато приятелят му включваше компютъра си в Интернет, за да потърси информация за „Кейл лабс“. В 10 24:01 Том потропа на вратата на банята: — Побързай. Чу се шум на вода в тоалетната и Глийсън излезе, препасан с кърпа, с пригладена назад коса. Крайниците му трепеха и когато видя топката в ръката на Майк, започна отново да мрънка. — Просто сам си я сложи — рече Майк. — Няма да ти направим нищо. Само се дръж добре и всичко ще бъде наред. Разполагам с диск със запис на разговора между теб и наетия ти убиец, тъй че и без друго не можеш да предявиш обвинения срещу нас. — Няма да предявявам обвинения — обеща Глийсън и закима енергично. — Няма да го направя. Знам, че съм постъпил неправилно. Майк му подаде топката. — Студено ми е — рече Глийсън. — Може ли да получа някакви дрехи? — Сложи това в устата си и аз ще се погрижа за теб — отвърна Майк. — Вярвате ми, че съжалявам, нали? — Вярваме ти — отвърна Том. — А сега да вървим. — Ти го овържи — каза Майк, след като устата на сенатора бе запушена. — А аз ще му донеса да облече нещо по-прилично. Майк се върна след малко с черна тениска с изображение от филма „Стар трек“ и я нахлузи през главата на сенатора. Наистина, тениската стигаше до коленете му, а ръцете му останаха вътре в нея, но беше далеч по-добре отколкото с плувките. Глийсън кимна за благодарност и Том го бутна върху леглото, метна върху него едно одеяло и го отнесе обратно в пикапа. 
  Четиридесет и втора глава 
 


 Стори й се, че чу далечна свирка. Когато кучетата хукнаха натам, откъдето бе долетял звукът, тя остана на мястото си. Клоните се люлееха, в очите й влизаха кичури сплъстена коса, а миризмата на дрехите й я караше да извръща глава към засилилия се вятър. Изправи се до седнало положение, стиснала здраво стеблото и се запита дали пък да не слезе, когато чу приближаващи мъжки гласове. Господи, щяха да я открият, ако не направеше нещо. Скочи бързо на земята, макар краката да я боляха. Които и да бяха, щяха скоро да са тук. Огледа се. На по-малко от шест-седем метра се виждаше огромно паднало дърво, кафяво, проядено от годините гниене. Тя отиде, куцукайки до него и се зарови колкото можа по-дълбоко под влажната му, гниеща кора. После застина. Стъпките им ставаха все по-отчетливи, листата шумоляха тревожно под тежките им обуща. Бяха съвсем близо, само на няколко крачки. Дали и този път късметът щеше да й се усмихне? Насили се да диша спокойно, струваше й се, че сърцето й се чува отдалеч. — Къде, по дяволите, са проклетите псета? Това като че ли беше дълбокият глас на Дейв, мъжът, който се бе появил в апартамента на Марк. Сякаш в отговор се чу лай от посоката, в която бяха изчезнали животните. — А-а-а, обадиха се — долетя същият глас. Последва тътрене на крака, придружено от сухия звук на счупени съчки — май двамата мъже се бяха отправили към кучетата. Тя въздъхна дълбоко, затвори очи и се опита да се успокои. Чувстваше се изтощена. Прииска й се просто да затвори очи и да заспи. И по някакво чудо да се събуди в собствената си стая. Но се застави да държи очите си отворени и след малко предпазливо се измъкна изпод мъртвото дърво. Изправи се с мъка и закуцука. Слънцето вече хвърляше коси лъчи през дърветата. Пое подир тях, в обратната посока на отдалечаващите се мъже. Ако следваше сенките, нямаше да се върти в кръг. Джейн стигна до брега, тъмносивите води се плискаха тихо, дълги сенки покриваха каменистия плаж. Огледа се в двете посоки. Не се виждаше жива душа. Струваше й се, че си бе представяла всичко това. Когато излезе от сянката на дърветата, ахна. В езерото, под ъгъл спрямо брега се виждаше бял катер. Катер с шест дълги въдичарски пръта, надвесени над водата, побеляла от „зайчетата“ на малки вълнички, и оранжеви водни ски, които се люлееха на доста голямо разстояние зад него. Тя дори успя да види дребните фигурки на хората на кърмата. Закрещя с все сила срещу вятъра. Подскачаше, забравила напълно болката в глезена и ухапването от змиите. Крещя, докато гърлото я заболя, но катерът продължи да се движи. Когато най-сетне се отказа, видя, че е навлязла до кръста в студената вода. По бузите й потекоха сълзи. Извърна се от превърналия се вече в петънце катер, но в този момент забеляза нещо, което й попречи да рухне напълно. От новата си гледна точка, току зад южната издатина на брега, видя нещо — не бяха дървета, нито скали, виждаше се ръбът на някаква сграда. Пое през водата натам, подхлъзваше се по лигавите водорасли на каменистото дъно, цапаше с ръце, за да запази равновесие, глътна дори вода, а после и още — вече съзнателно. Скоро установи, че това бе някаква хижа, сгушена между високите борове, току на самия бряг. Когато стигна до издатината, видя, че заливчето, която я отделяше от хижата, се врязва доста дълбоко в острова. Вместо да излезе на брега, тя скочи направо във водата, за да го преплува. Излезе в облак пръски, с натежало тяло и тромави крайници. При вида на дебелата черна жица, която водеше от един висок бор до ъгъла на покрива на хижата, сърцето й трепна от нова надежда. Може би в хижата имаше телефон. Съблече се и остана само по сутиен и шорти, изцеди якето, което бе вързала на кръста си, както и тениската, и ги остави на верандата, за да се изсушат. Вътре бе чисто, но ноздрите й уловиха лекият дъх на мухъл. Единствената й маратонка жвакаше, а чорапът й остави мръсна следа върху пода. Събу ги и продължи напред. Влезе в малка предна стая с протъркан диван и масичка за карти. Стари картини с ловни сцени висяха по стените с чамова ламперия. Дървото бе лъскаво и златистооранжево от лака. В нея се взираше окачената над каменната камина прашна еленова глава. Вратата в дъното на стаята водеше към малка спалня, почти изцяло заета от легло с бронзови табли, върху нощното шкафче имаше лампа с абажур на волани. По-нататък следваше къс тесен коридор, който завършваше в кухнята. Вдясно беше разположена друга спалня, вляво — килер. Вратата на килера зееше открехната и тъмното пространство зад нея й се видя малко зловещо. Космите на врата й настръхнаха и по тялото й пробягаха студени тръпки. Сигурно беше от стреса. — Ало! — извика. Неувереният й глас отекна в празната хижа. След като надникна тук-там се убеди, че външната жица бе на електрическото захранване, а не на телефон. За съжаление. Върху лавиците в кухнята бяха подредени редици консерви. Етикетите им бяха избелели, но изображенията на зрели домати и разрязан ананас изпълниха устата й със слюнка. Не беше яла цял ден. Сне кутия ананасов сок и друга — с домати, и ги постави върху шкафа до мивката. Потърси в чекмеджетата отварачка. Намери голям касапски нож, потъмнял от времето. Не беше онова, което търсеше, но щеше да свърши работа. Заби острието в кутията със сок, чу се приятно всмукващо пльокване. Надигна кутията и започна да пие на едри глътки, като не обръщаше внимание на острата миризма на ръжда. Дотогава не бе осъзнала колко бе жадна. След като изцеди и последните живителни капки, тя я остави върху плота и си пое дъх. Вече по-спокойна, но напълно наясно колко бе гладна, огледа кутията с домати. Ножът се бе оказал по-остър, отколкото очакваше, и този път ударите й бяха по-премерени. Успя да изреже кръгче с груби очертания, достатъчно голямо, за да мушне пръсти и да измъкне домат. Опита да улови един, когато чу някакъв шум. Стъпки по верандата. Стомахът й се преобърна. Грабна ножа и се огледа обезумяла. Нямаше къде да се скрие. Видя през завесите на входната врата силует и дръжката на вратата изтрака. Джейн се мушна в мрака на килера, облъхна я миризма на нафталин. Входната врата изскърца, някой влезе в предната стая и там стъпките притихнаха. Вратата на килера хлътна навътре. Петсантиметров лъч светлина се плъзна по тялото й. Искаше й се да затвори вратата, но знаеше, че вече е прекалено късно. Спомни си, че тениската и якето й висяха на верандата. Обувката й, чорапът и малките локвички върху дъските на пода. Ножът затрепери в ръката й. Някаква кука й убиваше на гърба. Дишането й бе станало толкова неравномерно и шумно, че бе сигурна: който й да бе новодошлият, той вече знаеше къде се намира тя. Стъпките, отекващи тихо от прашния под, се насочиха право към нея. 
  Четиридесет и трета глава 
 


 Когато стигнаха до летището, Майк отиде да провери разписанието. Том изчака в пикапа, за да държи под око поосвестилия се Глийсън. Погледна часовника си в момента, когато показанията му се смениха от 10:00:00 на 09:59:59. Тежкият мирис на самолетно гориво отравяше дори въздуха вътре в пикапа. По кръговата алея към летището на равни интервали сновяха лимузини, от тях излизаха припряно официално облечени мъже и жени. Том започна да пука с кокалчетата на пръстите си. Когато стигна до пръста с венчалния пръстен, спря и започна да го върти. Пръстенът бе станал част от ръката му. Той дори не съзнаваше, че го носи. Притисна напълно гладката му повърхност към устните си и продължи да наблюдава постоянния трафик на излитащите и кацащи частни самолети. Появяваха се и изчезваха в индиговосиньото небе като бели тресчици, не минаваше и минута, преди някой да излети и друг да кацне с рев. Том преброи девет, докато Майк се върна. — Мънч току-що кацна — каза той. Качи се в пикапа и завъртя контактния ключ. — Уредих да отидем с пикапа на самата писта. Имало е и друг реактивен самолет — Лиър 60, който е отлетял в пет тази сутрин, със същия план на полета като нашия. За Уотъртаун. — Марк Алън ли е бил? Видели ли са Джейн? — попита Том и улови волана. — Тогава на работа е била друга смяна — отвърна Майк и поклати глава. — От сегашната никой не знае нищо. Мъж със сив комбинезон на механик ги отведе до портала и им посочи към другия край на хангара, където бе спрял току-що долетелият от Итака фалкон 50. Когато стигнаха до него, младият мъж с военна подстрижка тъкмо слизаше бързо по стълбичката. Беше облечен с бяла тениска с V-образна яка, избелели дънки и носеше чифт огледални слънчеви очила с извити рамки марка „Оукли“. Том слезе от пикапа и протегна ръка. — Мънч? — Да, сър, аз съм — отвърна младокът и стисна здраво ръката му. Зад него, от другата страна на пистата оранжевия „чорап“ — ветропоказател, се изпълваше и изпразваше на фона на сините светлини върху къси жълти стълбчета. Реактивен самолет премина с вой покрай тях. Мънч бе среден на ръст, със здраво телосложение. Луничавото му лице и усмивката с липсващ зъб напомниха на Том за един негов съученик, когото викаха в кабинета на директора по-често, отколкото всички останали ученици, взети заедно. Беше бяло рус, със съвсем къса военна подстрижка. — Това е Майк Тъбс — отърси се от спомените Том. — Имаме билети за Уотъртаун. — Ето номера на локатора и плана за полета — каза Майк. — Аз също съм пилот. Уредил съм всичко. — Колега авиатор, значи? — отбеляза Мънч и мушна длан в протегната ръка на Майк. — Много ми е приятно. Имам достатъчно гориво, тъй че можем да излитаме веднага щом получа разрешение. Уил — обърна се Том към пилота, — знам, че щом работиш за Ранди Кап, си свикнал малко да нарушаваш правилата, да си затваряш очите, нали? — Както обичам да казвам на господин Кап, стига броят на излитанията да е равен на броя на кацанията, сляп съм като църковна мишка. — Искаш да кажеш прилеп? — попита Майк. — Както ви се харесва — отвърна Мънч и отново им показа разредената оградка на зъбите си. — Трябва да натоваря нещо и може би ще е в твой интерес да не го видиш — погледна го Том. — Няма проблем. Мога да чакам в пилотската кабина и да затворя вратата. Вие, господа, само ми кажете, когато сте готови. Младият пилот се обърна и се качи отново в самолета. Том се огледа и отвори задната врата на пикапа. Глийсън лежеше на пода, широко ококорен. — Всичко е наред, сенаторе — докосна го Том по крака. Просто се отпусни. Ще полетим малко. Когато си върна дъщерята, ще те оставим точно там, където те намерихме. Не че ти нямам доверие, но… Той зави Глийсън в мотелското одеяло и го обвърза с още пет ленти скоч. — Боже мой! — възкликна Майк и се огледа. — Не се налага да ходя далеч. Просто ще го натоваря — отвърна Том, изправи се и огледа изпъстрената с петна от гориво писта до подредените в редица метални птици. — Ти откарай пикапа обратно до паркинга. Ако някой попита нещо, кажи, че търгуваме с килими. Повдигна Глийсън от пода на пикапа и го метна през рамо. Пикапът избоботи сърдито и се отдалечи. Когато Том тръшна товара си на дивана във фалкона. Вече се бе задъхал и ръцете му бяха мокри от пот. Избърса челото си с ръкав и се улови за облегалката на дивана, за да не залитне. Виждаше звездички от безсъние и умора. — Ей, вие там отзад, добре ли сте? — попита Мънч, без да се обръща. — Добре сме, няма проблеми. Той издърпа няколко от предпазните колани и ги кръстоса върху тялото на Глийсън. Извади още едно одеяло от шкафа под дивана и го просна върху цялата му дължина, подпъхна го отзад, между облегалката и овалните прозорчета, за да го закрепи. Глийсън започна да стене. — Тц-тц — размаха сърдито пръст Том. — Никакви звуци. Знаеше, че щом Мънч работи за Кап, можеше да му се има доверие. Със сигурност момчето умееше да мълчи. Всеки, който работеше за предприемача, знаеше историята за онзи негов шофьор на лимузина, който веднъж неблагоразумно се беше разприказвал пред вестниците. Намерили го бяха две седмици по-късно мъртвопиян на една алея с дупки от куршуми и в двете стъпала. Самолетът потрепери и стълбичката започна да потраква. Майк се появи със зачервено лице, потен, с платнената си чанта през рамо. — Ей там — каза Том и му посочи елегантните кожени кресла, които гледаха напред. Майк остави чантата си зад седалката. Изпляска с дъвката си, седна и извади компютъра си от куфарчето. — Ей, Уил — извика Том, докато закопчаваше колана, — ние тук сме готови. Ако искаш да затягаме коланите и да тръгваме? Мънч изскочи от кабината, прибра стълбичката и затвори вратата. Върна се в пилотската кабина и този път остави вратата към себе си отворена. След миг седеше, нахлузил слушалките с микрофона на главата си. — Да вървим — каза Том. Погледна часовника си. 09:29:09. Мънч кимна. Малко след това Том го чу да разговаря с диспечера от кулата. След минута свали слушалките, пообърна се леко назад и рече: — Имаме малка спънка, момчета. Сериозно влошаване на времето в района на Великите езера. — Не, шегуваш се — напрегна се Том. — Трябва да летим, разбираш ли? — Ще летим, сър — каза Мънч и се обърна. — Но не можем да вземем разрешение. Не ми дават разрешение да излетя. — За нас от критично значение е времето — повиши тон Том. — Кажи им, че става дума за спешен случай. — Не, промени плана за полета — каза Майк. — Какво? — изненада се Том. Мънч се обърна и се намръщи: — Значи не искате да летите до Уотъртаун? — Ще отидем в Уотъртаун — каза Майк. — Просто им кажи, че отиваме някъде другаде, колкото да излетим. — Става — рече Том и плесна с длан по облегалката на седалката. — Направи както той ти казва. — Работата не опира само до кулата — поколеба се Мънч. — Наистина се задава много лошо време. — Ранди Кап ми каза, че можеш да накараш тази птичка да лети като земна пчела — рече Том. — Това ми каза. — Мога, сър, но когато има буря, няма да видите никаква земна пчела. — Тогава аз ще управлявам, ако те е страх — намеси се Майк. — Имаш ли лиценз за реактивен самолет? — попита Мънч. — Не давам и пет пари за това. Искаш ли да дойда там? Ще се радвам да ти бъда втори пилот — предложи Майк. — Шефът ти ме увери, че ще стигна там, където пожелая, синко — каза Том. — Това ми е необходимо. — Работата не е до страха — рече Мънч. — Това са глупости. Просто не искам да поемам отговорност. Това не ти е да возиш политици и курви до Детройт. Това означава да рискуваш чужд живот. — Искаш ли да се обадя на Ранди? — попита Том. — Ей, я не ме заплашвай — почервеня Мънч. — Майната му. Искате да летите в бурята? Най-добре се привържете здраво. Той нахлузи отново слушалките и заговори. Извади някаква книжка и си отбеляза нещо в нея. Майк вдигна палец пред лицето на Том и фалконът започна да рулира по пистата. Зачакаха на опашка, пред тях имаше още четири самолета. Най-сетне редът им дойде. Спряха за малко в края на пистата, след това започна такова ускорение, че направо се залепиха за облегалките си. Самолетът се отлепи от земята и до ушите им достигна шумът от прибиращите се в търбуха му колесници. Издигаха се прекалено стръмно. Майк се усмихваше. Том кимна и се опита да отвърне на усмивката му. Скоро самолетът се изправи и направиха широк вираж, докато слънцето не блесна ослепително през левите прозорчета. Майк дръпна щорите и отвори компютъра си. — Взех адреса на „Кейл лабс“ и изтеглих доста информация от уебсайта на компанията. Както и прелюбопитни подробности за доктор Слованич. Свалил съм всичко. — Добра работа — каза Том и стомахът му се преобърна, тъй като самолетът се наклони толкова рязко, че той сякаш се озова точно над червения покрив на голям хамбар с езерце до него. — Не исках думите ми да прозвучат така — извика той към пилотската кабина. — Нямам намерение да се обаждам на Ранди. — Няма нищо, човече — долетя гласът на Мънч. — Просто съм голям фен на „Линърд Скинърд“, това е. Знам, че изглеждам твърде млад за това, но по-големият ми брат бе смахнат по тях и аз също се вързах. — Какво общо имат с това „Линърд Скинърд“? — попита Том. — О, и те навлязоха в такава буря, в каквото ще се натресем и ние — отвърна Мънч. — Но приятелят ти е прав. Човек не може да изживее живота си в страх. — Е, добре — рече Том. — Само бъди колкото е възможно по-предпазлив. Мънч се изкиска. Майк вдигна глава от компютъра си и намигна на Том. — Кейл е бил полковник от армията. Уволнил се и сложил ръка на някакъв стар фармацевтичен завод. Започнал да произвежда лекарства за войската. В средата на деветдесетте години фирмата му навлязла в биотехнологиите и се разраснала страхотно. Купил фармацевтични заводи из целия свят. Фирмата прави около десет милиарда годишно, но всичко това се стопило, когато купили няколко скъпи биотехнологични фирми и тогава акциите им се сринали на борсата до нулата. Продали са огромни количества „Сипро“ — онова, дето го дават срещу антракс. Мога със сигурност да кажа, че ако не бяха сключили няколко големи договора с държавата, досега щяха да са фалирали. — Ей, и ти ли си падаш по „Линърд Скинърд“? — не се сдържа Том. — „О, тази миризма“ — запя фалшиво Майк. — Разбира се. Нали не си забравил, че бях рокер? — Не за музиката, бе — поправи го Том. — А за самолетната катастрофа. Майк махна с ръка, приведе се отново към компютъра си и отвърна: — Пилотът им бил смахнат. — О, това е успокояващо — рече Том. Самолетът пое в дълго и стръмно спускане. — Били ли сте някога в сандвич, господин Редмън? — изкрещя пилотът, за да надвика воя на двигателите. — Когато едното момиче ти ближе ходилата, а другото е нанизано на манивелата ти? — Никога не съм бил с проститутка, синко — отвърна Том. — В това отношение съм малко старомоден. — Наистина ли? — попита Мънч и отметна глава назад. Самолетът влезе във вираж и той отново се зае с пилотирането. — Неприятно ще ми е човек да премине в другия живот без да е опитал. — Двайсет хиляди служители по целия свят. Две хиляди работни места в Уотъртаун — каза Майк и вдигна отново глава от компютъра. — Цената на акциите им е спаднала от седемдесет и четири до около един долар. Ако „Кейл лабс“ отиде в канала, сигурно ще отменят коледата за всички, живеещи северно от Трууей. Как мислиш, дали на борда на това чудо има нещо за ядене? — Нима си гладен? — бръкна Том в джоба пред себе си да потърси торбичката за повръщане. — Малко. — Ей там има кухня — каза Том. Веднъж бе летял с Кап до Флорида да приключат строежа на голям стъклен жилищен блок край магистралата Интеркоустъл. Точно тогава Кап купи състезателен скутер за триста хиляди долара в брой. Том още помнеше раницата, пълна със стотачки. Майк се изправи и отиде да тършува. Намери торбичка солети, след това отвори малкия хладилник, отмести яркожълта кутийка бира „Молсън“, за да си вземе диетична кола. Том се облиза: — Бих могъл да взема една от онези бирички. Става въпрос само за една. — Разбира се — каза Майк, отвори кутийката и я подаде на Том, а сам се настани със солетите и диетичната си кола. Предложи торбичката, като я раздруса. — Не, благодаря — отказа Том. Опита се да отпива бавно от бирата, но тя свърши на четири глътки. Смачка кутийката и погледна ръката си. Трепереше. — Искаш ли още една бира? — попита Майк. — Може, но само една. Не си падам много по летенето. — Най-добре я изпий сега, преди да сме връхлетели върху онзи фронт — рече Майк, скочи и му донесе нова кутийка. Том му кимна в знак на благодарност и погледна златистата кутийка. Сръбна и въздъхна. — Едно време вкарвах хора като Ранди Кап в затвора — промърмори под носа си. — А виж докъде стигнах, да им пия от бирата. — Възнамеряваш ли някога да се върнеш към старата работа? — попита Майк. Той пое дълбоко дъх и издиша шумно. — Не. Не всъщност. Опитвам се да се сражавам за доброто по свой начин. — И аз съм от твоя отбор — усмихна се широко Майк. — Ти си от семейството, Майк — каза Том. — Искам да знаеш това. — Знам го. — Но никога не съм ти го казвал. Майк отново му предложи да опита от солетите, но Том поклати глава и затвори очи. Свали назад облегалката, отново пое дълбоко дъх и издиша. „Сънят е най-добрата медитация“. Том й се усмихна. Не можеше да я види ясно, но чуваше не само гласа й. Усещаше я. — Далай Лама — каза й той. — Да, любов моя. — Какво? — попита Майк. Том изведнъж отвори очи. — Цитатът. От Далай Лама е. — Какъв цитат? — Нищо — отвърна Том. — Беше сън. Мисля, че задрямах. — Можеш да поспиш малко — посъветва го Майк. — Аз пък съм си приготвил нещо за четене, за онзи тип, Слованич. — Прав си, ще опитам да дремна. Том се отпусна назад в креслото. Празната бирена кутийка изпука в свитите му пръсти. Не след дълго равномерното бучене на самолета го унесе. * * *



 Том бе изтръгнат от мрака с вик. Някой го беше хванал за раменете и го разтърсваше яростно. Отвори объркано очи. Самолетът. Подскачаше и се мяташе неуправляем. Майк бе стиснал компютъра си. По всичко личеше, че и той е разтревожен. Единствено предпазният колан бе попречил на Том да разбие лицето си в преградата. Сърцето му туптеше като лудо, а стомахът му се качи в гърлото. Посегна опипом към торбичката за повръщане. Самолетът пикира. Щяха да се разбият. 
  Четиридесет и четвърта глава 
 


 Джейн се отдръпна от вратата и застина на място. Отново се сети за баща си. Движенията изглеждаха бавни и премерени, но гласът му се чуваше ясно. — Понякога най-добрата отбрана е нападението — каза той. Никога не й бе казвал защо трябва да се научи да се защитава, но тя знаеше. — Бейзболна бухалка или нещо тежко, което можеш да размахаш — каза той, — стоварена в основата на черепа, ето тук, отзад… Точно там се намира мозъчният ствол… Е, тогава ще се строполи дори едър мъж. — Ами с нож? — попита тя. — Нож ли? Откъде ще вземеш нож? — В случай, че имаш нож. — Ще го използваш ето така — рече той и взе химикалката от писалището, където попълваше картоните за проведените тренировки със завъртяния си почерк. Постави химикалката в дланта си така, сякаш държеше малка сабя. — Няма да мушкаш така, както го правят във филмите на ужасите. Удряш по този начин — направо в гърдите, между ребрата, досущ като с юмрук. Целта е да засегнеш някое жизненоважно място и онзи ще рухне като чувал с картофи. Джейн се отдръпна от куката, която се забиваше в гърба й. Повдигна ножа така, че лезвието му да бъде успоредно на пода. Отдръпна ръка назад и кокалчетата на пръстите й опряха о ребрата. Ще го пусне да мине покрай нея. След това ще връхлети и ще го промуши в ребрата, съвсем малко вляво от гръбнака. Ще пробие белия дроб, може би дори сърцето. Сега ръката й бе стабилна, но коленете й трепереха. Стъпките бавно приближаваха. Току пред килера те спряха. Тя усещаше, че той е там, и се питаше дали и той усеща присъствието й. В процепа на вратата се появи дуло, непотрепващо, на височината на кръста, насочено към кухнята. След това се показаха ръцете му. А сетне — самият той и заслони светлината. Бе минал покрай нея. Тя рязко пое дъх, прекалено рязко. Отвори вратичката и излезе, но той вече се завърташе към нея, като в същото време направи лъжливо движение встрани. Тя знаеше, че ударът й никога няма да го достигне, но се опита — хвърли се напред. Черната бездна на дулото проблесна. Не усети болка, а само шок, и чу оглушителната и дезориентираща експлозия на изстрела. 
  Четиридесет и пета глава 
 


 — Нали ви казах. Пропаднахме с хиляда и петстотин метра — обяви Мънч през рамо. Тонът му бе тържествуващ. — Попаднахме в страхотна яма. При тези му думи самолетът се разтресе и заби нос, посрещнат от нова облачна стена. Том отново бе обхванат от паника. Цели две минути пръстите му бяха сякаш залепени за седалката. Самолетът отново се издигна стремително и Том пак усети стомаха си в гърлото. Преминаха през плътната стена на облаците-, разтърсвани с такава сила, сякаш всеки момент щеше да настъпи краят им, но след това машината се стабилизира, потръпваща като премръзнало мокро куче. — Е, кой се страхува сега, момчета? — провикна се пилотът. Мина доста време, преди Том да възстанови нормалното си дишане. Погледна към Майк. Той си гризеше солети и работеше на компютъра си. Изведнъж изръмжа. — Какво има? — Този Николай К. Слованич — промърмори Майк. — Интересен тип. Изглежда в средата на деветдесетте е ръководел биохимична лаборатория в Украйна. Виж това: споменават го в статия за някакво село близо до завода… Майк вдигна глава и се вторачи в Том. — Е, и? — Всички са измрели. — Кои? — Селяните. Цялото село, до един. Било наблизо до лабораторията на този човек. Намерих и негова статия. Някакви научни алабализми за нещо на име „Филоврида“. — Е, ти си като Британската енциклопедия — рече Том. — Какво е това? Майк сви рамене. — Моята сила са числата. Никога не съм го чувал. Кацането им бе тежко. Когато най-сетне спряха до хангара, Том дръпна завесата между кухничката и салона, за да може Мънч да слезе без да види Глийсън. — Успяхме — рече с облекчение той. — Предупредих ви, че ще друса — отвърна Мънч. Ликуващият му тон бе изчезнал. — Можеш ли да ни изчакаш в летището? — попита Том. — То не прилича много на летище — отвърна Мънч, докато отваряше с мъка вратата заради силния вятър и спускаше стълбичката. — Две машини за безалкохолни и един диван. И нито една мацка наоколо. Но днес работя за вас, нали така? — Мисля, че е така — съгласи се Том. Вятърът бе приятен след жегата в столицата. Яростното лятно слънце бе скрито от дебел слой облаци, чиито търкалящи се търбуси обещаваха и нещо повече от вятър. Том закрачи към едноетажната тухлена сграда, която представляваше летището. Песъчинките, които вятърът метеше от пистата, го караха да присвива очи. Тревата се бе превила, а дърветата показваха сребристите долни страни на листата си. Том изтупа праха от ризата си и влезе в постройката. Подаде кредитната си карта на хлапака от „Трифти“. Момчето му подаде ключовете на сребрист додж интрепид и указания как да намери пътя. Знаеше къде се намират „Кейл лабс“. — Всички знаят — вдигна рамене то. Майк хвърли чантата си на задната седалка и се отпусна на дясната. Том шофираше и едновременно говореше по телефона на Майк. Марк Алън още го нямало и секретарката този път се държа още по-гадно с него. Не му пукаше изобщо. Опита да намери Слованич. Нямало го. Да, секретарката му предала съобщението. Десет минути по-късно и без друго стигнаха до мястото. „Кейл лабс“ бе грамадна тухлена сграда, заобиколена от висока ограда с жица на кльон най-отгоре. На избелелия и издупчен асфалт на паркинга имаше най-малко хиляда коли — последни модели форд и шевролет, безброй пикапи, проядени от ръжда. Три комина се издигаха от тухлената крепост и пронизваха тъмносивото небе. Бълваха бял пушек, който се носеше успоредно на земята, подгонен от идващата буря. Върху короните им постоянно проблясваха червени светлинки. Стигнаха до бараката на охраната и Том попита къде е офисът на Марк Алън. Пазачът му посочи триетажна пристройка с огледални стъкла в единия край на фабриката — там били офисите на предприятието. — Входът е откъм улица „Фийлдс“ — додаде той и посочи към светофарите. — Там завивате наляво, след това на първата пресечка — пак наляво. Понеже няма охранителна будка, ще трябва да се регистрирате при охраната вътре. Алеята и кръгът около административната сграда бяха прясно асфалтирани, тротоарите — боядисани в бяло. В средата се издигаше пилон, заобиколен от хвойнови храсти и няколко цветни лехи. На правоъгълния паркинг се виждаха не повече от стотина коли. — Ще влизаме ли? — попита Майк, когато се озоваха на улицата. Том потропваше с пръсти по волана. Часовникът му сочеше 07:41:10. — Колко показва твоят часовник? — попита той Майк. — Пет без четвърт. — Разполагаш ли със снимка на Слованич в компютъра? — Не. — А нещо за колата му? Можеш ли някак си да разбереш какво шофира? — Разбира се. Мога да хакна „Регистрация на МПС“. Правил съм го много пъти. — Ако си заел височина, остави врага да те нападне — погледна го Том. — Сун Дзъ? — Чен Хао. — Аха… значи ще го изчакаме да излезе, така ли? — Има назначена среща за вечеря с Марк Алън — отвърна Том. — Ако откриеш информация за колата му, ще можем да го идентифицираме и да го проследим. — Нужна ми е само телефонна линия — каза Майк. Продължиха по пътя, докато не стигнаха до избеляло едноетажно здание, в което се помещаваха застрахователна агенция, печатница, офис на агент по недвижими имоти и компания „Куик тек“. Спряха на тесния паркинг. От „Куик тек“ тъкмо затваряха. — Казвам се Том Редмън — представи се Том. Изпъкналата адамова ябълка на мъжа подскочи нагоре, погледът му се стрелна към Майк и обратно. Това е приятелят ми Майк Тъбс — продължи Том. — Ние сме детективи и имаме спешна нужда от помощ. Необходим ни е достъп до Интернет и сме готови да ви платим да ни предоставите телефонната си линия, само за… за колко, Майк? — Десет минути — рече Майк и извади дебелата, свита на руло пачка от джоба си. — Не повече. Аз си имам компютър. Необходима ми е само телефонната линия. При вида на двете стодоларови банкноти мъжът преглътна. — Какво ще кажете? — Разбира се — съгласи се онзи и затърси из връзката си ключове. — Можете да се свържете направо към кабелния ми модем. Вътре в кантората имаше малка маса и столове до прашна завеса, тезгях и лавици, отрупани с разглобена компютърна техника зад него. Мъжът издърпа кабела от компютъра зад тезгяха и го протегна към Майк. Том застана зад гърба на приятеля си, чиито пръсти затичаха по клавишите. — Намерих го — рече Майк след по-малко от пет минути. — Син кадилак Севил. Регистрационен номер СЕТ-899. * * *



 Майк забеляза колата през оградата, точно когато хората започнаха да излизат от стъклената административна сграда. Първи се появиха секретарките, които притискаха косите си заради силния вятър, протягаха длани, да видят дали не вали. После с тях се смесиха и мъже. Някои — с вратовръзки. Други — с разкопчани яки. Повечето носеха саката си, преметнати през ръката. Паркингът се изпразни, но синият кадилак остана заедно с още няколко коли. Потокът излизащи служители изтъня. Том погледна часовника си — 07:08:57. Майк свали големия бинокъл и поклати глава. — Ще излезе, ще видиш — каза Том. Майк отново залепи очи за окулярите. Пет минути по-късно прошепна възбудено: — Обзалагам се, че това е той. 
  Четиридесет и шеста глава 
 


 Въпреки пищенето в ушите си Джейн чу ужасен трясък и разцепване на дърво. Дезориентирана, тя направи полукръг и видя през рамката на вратата друг мъж. Плешив. Размахваше ръце и риташе вратата с кубинки. В средата на бледите му гърди, там където зелената армейска жилетка бе разтворена, се виждаше тъмночервено петно. Кръвта вече бе напоила жилетката и локвата върху верандата се разрастваше. Очите му гледаха нагоре в нищото, а устата му се отваряше и затваряше така, сякаш не му достигаше въздух. Джейн погледна отново към Марк Алън. Още когато проехтя изстрелът, тя вече знаеше, че това бе той. А сега знаеше и друго: че не тя е била мишената му. Марк свали оръжието си. Гримасата му се стопи и той протегна ръка към нея. Джейн се отдръпна: — Не! — Видя ли? — рече той и посочи с пръст мъжа на верандата. Очите му горяха като на обезумял. — За кого, по дяволите, мислиш, че го направих? Пистолетът на простреляния мъж лежеше захвърлен край прага. — И ти си от тях — каза тя. — Не съм. Щях ли да направя това, ако бях? — попита той и посочи отново. Мъжът бе вече неподвижен. Джейн поклати отрицателно глава. Марк мина покрай нея и излезе на верандата. Вдигна мъжа под мишниците и го повлече по стълбите, извън полезрението й. Кървавата диря гореше под златистата следобедна светлина. Не след дълго Марк се върна. — Изтощена си — улови я той за ръката и я поведе към спалнята. — Можеш да си починеш тук. Всичко е наред. Ще останем до смрачаване. — Онези ще дойдат — рече тя. Погледът й губеше фокус. — Не. — Гласът му бе мек, утешителен. — Седни. Всичко е наред. Тя седна на ръба на леглото и усети сладостната мекота под изтръпналите си от болка стави. Умората я теглеше към бездната на съня. — Този беше Кърли — рече той и кимна към верандата. — Трябва да те е видял. Дейв е подир кучетата. Те те принудиха да се изкатериш на дървото, нали? Отведох ги в другия край на острова. Ще мине известно време, докато ги открие. А ние ще тръгнем, когато мръкне. Ще вземем лодка и ще те отведа оттук. Джейн притисна с пръсти раната от ухапването на шията си. По бузите й се затъркаляха сълзи. — Ухапана съм — рече тя. Марк отмести внимателно пръстите й. — Черна змия. Голяма ли беше? Джейн кимна и прехапа устни. — Змии от северните води — каза той. — Много агресивни, но не са отровни. Ще те боли, но ще се размине само с това. Джейн пое дълбоко дъх, издиша. Вдигна крака върху неравната покривка на леглото и отпусна глава върху възглавницата. Марк седна на ръба на леглото до нея. Докосна бузата й. Тя вдигна покривката от другата страна на леглото и се зави. Притисна я плътно до шията си. — Извинявай… Никога не съм искал това да се случи. — Какво трябваше… — Ш-ш-ш-т — сложи той пръст върху устните й. — Не сега. Почини си, необходимо е. Ще имаме достатъчно време. Всичко ще бъде наред. Сега си в безопасност. Лицето му беше близо до нейното, гласът му — нисък и дрезгав. Джейн бе като вдървена. Изпита лек шок, когато устните му бръснаха леко нейните. Беше прекалено уморена да се извърне, когато осъзна, че устните му се задържаха по-дълго. Затворените й очи потрепнаха няколко пъти, преди да потъне в дълбок сън. 
  Четиридесет и седма глава 
 


 — Чакай да видя — рече Том. Мъжът, който се бе запътил към кадилака, приличаше на мечок, с широки бедра, як гръден кош, къси криви крака и тежка походка. Носеше еднореден блейзър, който не му бе по мярка, с бронзови копчета, сиви панталони и синя вратовръзка. Отвори вратичката на колата, хвърли вътре куфарчето си и дръпна яката на розовата си риза. Веждите му бяха тъмни и гъсти, досущ като косата му. Лицето му бе като в сянка от наболата му брада. Том запали двигателя на колата. Остави доктора да потегли, след което излезе от отбивката и го последва по пътя. Петнайсет минути по-късно Слованич спря до паркометър на улица „Форт“ в центъра на Уотъртаун. Том го подмина и паркира на една пресечка разстояние. Тухлените и каменни сгради, както и тротоарите, бяха посивели, непочиствани години наред. Слованич излезе от колата си и изчезна в ъглова сграда с тънък червен неонов надпис. Човек в гондола. „Малката Венеция“. Том и Майк също излязоха от колата и инстинктивно попипаха оръжията си. Трафикът беше слаб, на улицата имаше сума места за паркиране. Хвърчаха хартии, празна кутийка от пепси изтрополя и падна от тротоара на пътя. Вятърът бучеше около сградите, мръсната жълта тента на затворен китайски ресторант плющеше. Том прекоси улицата и влезе вътре. Тесен бар с две големи кръгли маси до витрината. Под, настлан с черни и бели плочки, кухня в дъното. Някакво семейство бе заело една от масите, хапваха спагети и калмари с червен сос от голяма синя купа. Том подуши мириса на изветряла бира, пържена риба и цигарен дим. Обувките му леко лепнеха по пода. Неколцина грохнали старци, очевидно редовни посетители, седяха на столчетата на бара, зад който мъж в бяла риза с буйна черна коса и мустаци огледа Том с кървясалите си очи, докато търкаше с престилката си някаква чаша. — Ще пиете ли нещо, или ще вечерята, господа? — попита той. Акцентът му бе по-скоро мексикански, отколкото италиански. — Ще вечеряме, благодаря — каза Том и продължи без да спира. Патриархът на семейството вдигна глава и го погледна през дебелите лещи на очилата си с пластмасова рамка. Бялата салфетка, която висеше на врата му, бе окапана със сос. Том му кимна, но в отговор получи само смръщване. Тесният, облицован с дървена ламперия коридор, където бяха тоалетните, водеше към по-голяма зала със сепарета, тапицирани с червена изкуствена материя и застлани с ленени покривки маси. Слованич седеше сам в едно сепаре пред бутилка кианти в плетена кошничка. Едрата червенокоса сервитьорка кимна, когато Том й посочи украинеца и рече: — Заедно сме. Мъжът изви бавно глава. Не изглеждаше недоволен, нито любопитен. — Доктор Слованич? Аз съм Том Редмън. Марк Алън ми каза, че ще се срещнем тук. — Марк нищо не казвал мен затуй — отвърна той със силен акцент. Устата му беше сякаш нещо напълно отделно от него, червена и напрегната под тежкия мустак, с криви и посивели зъби. Том забеляза, че косата му бе започнала да се прошарва и кожата около очите бе осеяна с бръчици. Беше сложил около врата си бяла салфетка, която висеше накриво и не скриваше бронзовата значка с надпис СССР, закачена също накриво върху ревера на блейзъра му. — Това е Майк Тъбс — каза Том, докато се пъхаше в сепарето. — Работим заедно. С Марк. — Три грапи — поръча Том на сервитьорката, която се появи безшумно. Слованич отпи от чашата си, след това присви очи и попита: — Колко време работите с Марк? — Всъщност сега започваме — отвърна Том. — Аха. Ловували на Галу? — попита докторът и взе нова чашка от ръката на сервитьорката. Ноктите на пръстите му бяха изрязани съвсем ниско и връхчетата им побеляха, тъй здраво стискаше чашата. — Галу? — попита Том неразбиращо. — Да. Вие ловува гъски. Американци всички обичат оръжия. Ловува много гъски. Искат да работя. Водят в Галу. Ловуваме гъски. Сега аз работи. Вече не водят. Вие днес ловува в Галу? — Говорихме за това — каза Том. — Не знаех, че Марк е в Галу. — Да, да — рече Слованич. — Той в Галу. Аз говори с него. Винаги там. Важни мъже ходи там. Също като Съветски партия. Вие не голяма клечка, а? — Значи той е там днес, така ли? — попита Том. Докторът присви очи и отвърна: — Да. Аз не говори добър английски, нали? Това казвам. — Момичето с него ли е? — попита Том и се приближи по-близо до масата. — Момичета? — ухили се Слованич и очите му светнаха. — О, да. Много, много момиче от Кингстън докарва с лодка. Много проститутка. — Не, само едно момиче — каза Том. — Тъмна коса. Около метър и седемдесет… — Този проститутка има име? — Не, не е проститутка. Просто едно момиче. Докторът сви рамене, погледна часовника си и рече: — Ние ядем. Няма чака. Марк Алън знае това. Том поръча спагети с кюфтета, като украинеца. Слушаше как възхвалява на разваления си английски бившия Съветски съюз, докато лапа спагети и ги преглъща с помощта на виното, което наливаше в малка водна чаша. — Когато държава поиска хора да умира в Съветски съюз — каза, след като избърса уста със салфетката и удари още една чаша грапа, — те дават живот. Милиони. Стотици села. Сега — не. Сега — слаби като Запад. Том погледна към вратата, сетне — часовника си. Времето летеше, а Марк Алън още го нямаше. След това докторът каза нещо за четвъртаци. — Вие играе това? — попита докторът, извади зацапана монета и я метна в чашата си с грапа с ловко и бързо движение. — Малко — каза Майк. — Разбира се — рече Том. — Аз — добър, нали? — попита докторът. — Веднъж… — отвърна Том. Майк поклати отрицателно глава. — Вие болен? — попита докторът. Засмя се, пръхтеше силно през носа си, чак сервитьорката се обърна да го види. Тялото му се тресеше и той избърса ъгълчетата на очите с ръкава на сакото си. — Всеки круиз, който правя — рече той и тъмните му очи блеснаха, — всички човеци болен. Аз… научил този игра. Много хубав игра. Докторът поръча на сервитьорката кана бира. Докато чакаха да я донесе, той надълго и нашироко обясняваше загубата на съветския хокеен отбор от американците като част от стратегията на Брежнев срещу омразния Запад. Когато поръчката дойде, той наля малко от бирата в празната си винена чаша и метна четвъртака в нея. След това посочи Том с лакът. — Само лакът, нали? — Аз ще шофирам — каза Том и изпи малката чаша с бира. — Мисля, че това ми стига. — Първи пирог сирене Ню Йорк — каза Слованич и даде знак на сервитьорката с празната си чашка от грапа. Вече заваляше думите. — С това известен този ресторант. И кафе „Фолджърс“ от Италия. — Трябва да намеря Марк — каза Том и поклати глава. — Марк Алън. — Значи отива намира в Галу, нали? — рече Слованич. — Затуй аз яде сам. Той правил така много пъти. Марк Алън — много голяма клечка. — Аз всъщност не знам как да стигна дотам — рече Том. — Ако можете да ме упътите, бих могъл да отида с колата и да го докарам тук. Тези думи предизвикаха нов изблик на смях до просълзяване. — Вие има кола с криле? — попита докторът, след като отново бе в състояние да говори. Обърна още една чаша с грапа. — Лодка или самолет. Вие не партиен член. Не. Вие ловува в Галу, да бъде голям клечка. Остров Галу летят самолет. — А филовирадата? — попита ни в клин, ни в ръкав Майк. Докторът се сепна и затвори едно око. Огледа се и се наведе по-близо към тях. — Вие не говори за този микроб — каза той с тих, пиянски шепот — Вие кара камион за Марк? Вие само това прави. Не говори за микроб. Много глупав американски приказка. Не говори. Не. Докторът приглади мустака си върху пълната си долна устна и скръсти ръце на гърдите си. Том се опита да измъкне още нещо от него за Джейн, за острова и за Марк Алън, дори за Карсън Кейл. Но дали поради споменатата от Майк филовирада, дали поради грапата, докторът бе буквално онемял. Когато стигнаха до летището, часовникът на Том показваше 05:05:08. Вятърът вече бе много силен и той с мъка удържаше волана на интрепида. Мънч бе в малкия салон на летището. Бе намерил отнякъде порно списание. Седеше на окъсания диван, вдигнал крака върху един стол, с гроздова фанта върху възглавницата до него. — Знаеш ли къде се намира остров Галу? — попита Том. Мънч го погледна над списанието и поклати отрицателно глава. — Тук има ли някого? — попита Том. — Наземната диспечерка в хангара. Хубаво момиче. Взех й името — намигна момчето. — Алисън. На смяна е до сутринта. — Хайде, ела да ми покажеш — рече Том, без да обръща внимание на намеците му. Мънч въздъхна и се изправи. * * *



 Отвъд реактивния самолет на Кап имаше ръждясал метален хангар с избелял надпис: ВЪЗДУШЕН СЕРВИЗ „БРОУДИС“. Когато наближиха, от офиса излезе момичето на име Алисън — в червен работен комбинезон. Имаше приятно кръгло лице, обрамчено от тъмна коса, която се спускаше до раменете. — Остров Галу — каза Том високо, за да надвика вятъра. — Знаете ли къде е? Колко време ще ни отнеме полетът дотам? Алисън отмахна кичура коса, който вятърът бе разпилял по лицето й, погледна го тъжно и рече: — Това е един малък остров. Пет минути полет в западна посока, ако можете да летите. — Пистата не е ли прекалено къса за фалкона? — попита Майк. — Не — отвърна тя и го погледна. — През есента дотам непрекъснато летят чартъри с ловци. Има около хиляда и двеста метра писта. Този фалкон 50 е вашият нали? Можете да кацнете там с него, но не и в това… — тя вдигна глава към небето. — Но е възможно, нали? — попита Майк. — По принцип всичко е възможно — усмихна се тя. — Да, жалко, че нашият пилот е един малък скопен петел — намеси се Том с леко намигване. — Какво, по дяволите, означава това? — погледна го Мънч. — Означава петел без топки — съвсем спокойно тръгна да му обяснява Майк. — Не се безпокой, аз ще пилотирам дотам. Само се обади на господин Кап и му кажи, че за тази работа ни е потрябвал един едър мъжага. Алисън прехапа устни да не се разсмее. — Ей, майната ви и на двамата — каза Мънч, изпъна рамене и изгледа свирепо Майк. Том се огледа: — Да, не е честно. Не виждам ни една земна пчела наоколо. — Добре, тъпи копелета — сви на руло списанието Мънч и се обърна към самолета. — Значи искате да се повозите на подивялата мишка, така ли? Да вървим. 
  Четиридесет и осма глава 
 


 Когато Дейв видя виещите кучета, вързани за високия бучиниш, побесня. Джеб дотича подире му, останал без дъх: — Какво, по дяволите… Малката кучка излая нервно и Дейв извади никелирания си 45-калибров револвер. Присви очи и изпрати един куршум в главата й. Другите три кучета извъртяха жълтите си очи и заскимтяха. Опашките им бяха залепнали за задниците от страх. Дейв се приближи и отряза въжето около врата на мъжкаря. Вратът на кучето се бе протрил до кръв в опитите му да се освободи. — Мислиш, че е бил Марк Алън? — попита Джеб, след като чу цветистата ругатня, която се изля от устата на Дейв. — Не бъди такъв скапан глупак — рече онзи и сряза въжето и на последното псе. — Кой друг, мислиш, че е способен да направи това? Да не би да подозираш, че е госпожичката? — Ами, къде ти — отвърна угоднически Джеб. — Знаех си аз, че нещо не е наред, дяволите да го вземат! Ще му съдера кожата от гърба! Лицето му пламтеше, яростта го караше да диша на пресекулки. Червената рана, простряна по целия тъмен хоризонт, бе почти зараснала след залязването на слънцето. Високо над тях дърветата шумяха и се полюляваха от вятъра. Не след дълго щеше да му потрябва фенерче; чувстваше се като подигран от спускащия се мрак. При шума на двигателите, погледът му се стрелна към небето. Малък реактивен самолет оставяше бялата си диря. След малко зави над водата и изчезна в северна посока. Свали радиостанцията от колана си. — Карсън, чуваш ли ме? Карсън? Отговор не последва, до ухото му достигнаха само изпукванията на статичното електричество. Дейв опита отново, след което закачи радиостанцията на колана си. — Хайде — каза той на Джеб и затича към пътеката, която опасваше западния край на острова. Бе трудно да се бяга по нея, но след като не разполагаше с джип, тя бе най-прекият път към летището и главната сграда. — Кой ли би могъл да бъде? — попита Джеб, когато самолетът отново направи кръг над тях, този път по-бавно и със спуснати колесници. — Нямам никаква представа, мамка му! Кучетата тичаха по петите му. Въпреки масивното си туловище, той се носеше в гората с лекотата на човек, който е свикнал с подобна обстановка. Когато стигнаха до каменистата пътека, извади фенерчето и се обърна на север. Водата се плискаше о брега, въздухът бе наситен с мирис на риба и на водорасли. Десет минути по-късно угаси фенерчето и спря пред края на пистата. Джеб още се влачеше по пътеката. Небето бе тъмно, но от запад се виждаше слабо жълтеникаво сияние, което му позволяваше да различи дългата тревиста писта от тъмната гора, която я ограждаше. В другия край на пистата белият самолет стоеше пред малкия хангар със запалени светлини. Не видя никого. Вдигна пръст пред устните си и даде знак с глава на изтощения Джеб да го последва. Докато вървеше досами гората, забеляза, че стълбичката на самолета е спусната. От машината струеше светлина и оформяше идеален правоъгълник върху тревата. — Спри — нареди той на кучетата. — Тихо. — Сетне се обърна към Джеб: — Остани тук и дръж на прицел стълбичката на онзи самолет. Джеб кимна и свали пушката от рамо. Дейв извади пистолета си и заобиколи хангара. Влезе през задната врата и се ослуша. Нищо, само вятърът. Светна лампата и огледа едрите очертания на трактор и на една стара Чесна 187. Доволен, че нямаше никого, той излезе отново навън, заобиколи ъгъла на хангара, пред който бе спрял самолетът. В пилотската кабина седеше някакъв мъж и четеше списание. Дейв поклати глава. Не беше необичайно важни ръководители, поканени от Карсън, да долитат със собствените си самолети. Досега обаче не бе виждал този реактивен аероплан. Фалкон 50, на когото късата писта едва стигаше да кацне. Мушна пистолета в колана на панталоните си, обиколи самолета и безшумно се изкачи по стълбичката. Държеше ръката си близо до седефената дръжка на оръжието. Надникна в празната кабина. Върху кожения диван лежеше някой, завит догоре с одеяло, виждаше се само русата му коса. Дейв присви очи и подуши. Нещо вонеше. Воня на пот. Погледна към пилотската кабина, улови по-здраво ръкохватката на пистолета. — Ало? Пилотът — изглеждаше като хлапак — скочи и изпусна списанието си на пода. Дейв хвърли едно око на лъскавите страници, изпълнени с разголена, щедра плът. Усмихна се на червендалестия младеж. — Ей — каза засрамено момчето, — аз съм Уил Мънч. Пипнахте ме с ръка в гащите. Излезе от пилотската кабина и протегна ръка. — Кой е този? — Дейв не обърна внимание на протегната ръка, сякаш не я беше забелязал, и се запъти назад. — Вижте — опита се да го спре момчето, — това не е… Мога ли да ви помогна с нещо? Хей, не бива да отивате там отзад. Дейв не му обърна внимание. Дръпна одеялото от лежащото на дивана тяло и пое рязко дъх. Това лице му бе познато, виждал го бе и преди. Май му беше гостувал в хижата… Но черната тениска от „Стар трек“, лентите тиксо, надутият нос? Очите на мъжа бяха ококорени от страх, но в тях се четеше и раболепие. Сплъстените му кичури коса се спускаха в безреда. След това изведнъж се сети. — Глийсън? Какво, по дяволите… Сенаторът започна да върти главата си, очевидно искаше да каже нещо. Очите му се навлажниха и изпод тиксото излезе гърлен хрип. — Ей — извика Мънч. — Никой не бива да ходи там! Дейв се обърна и се усмихна. Младежът бе застанал в кухничката, извърнал поглед, като добре обучен войник. Или бе изплашен до смърт от видяното. — Всичко е наред — каза Дейв. Извади пистолета от кобура си и го насочи срещу младежа. — Кой още е с теб? Приближи и опря пистолета в ухото на хлапака. Мънч се ококори и потръпна. — Ей — каза той и отстъпи назад. — Не е ваша работа кои са ми клиентите. — Я се прибери обратно и си чети списанието с мацките — каза Дейв и го погледна красноречиво. Мънч седна, а той подаде главата си през входния люк и се провикна. Секунди по-късно Джеб изкачи стълбичката с насочена напред пушка. — Наблюдавай го — нареди му сухо Дейв. — Ей сега се връщам. Дори да можеше да се свърже с Карсън по радиото, нямаше как да му разкаже какво точно бе открил. Прибра пистолета и се спусна по стълбичката. Трябваше да помисли за много неща. За Марк Алън. За момичето. За „клиентите“ на Мънч, които и да бяха те. Не че имаше кой знае какво значение. След онова, което бе видял, бе съвсем наясно, че са престъпили закона. Най-вероятно са поели по пътя към главната сграда. Но не подозираха, че той щеше да мине по пътеката и ще ги изпревари най-малко с половин час. Свирна на кучетата и затича по пистата. 
  Четиридесет и девета глава 
 


 Каменната трапезария бе дълга и хладна. Вилицата на Карсън проблясваше на светлината на полилея. Не каза нищо, само набоде парче червено месо и го пъхна в уста. В камината зад него изпращя дебел пън и от него се поръсиха искри. Дейв не помръдна. Стоеше и чакаше. Стомахът му леко изкурка и устата му се изпълни със слюнка. Карсън преглътна месото и посегна към чашата с вино. Задържа тъмната течност в уста, наслади й се, преди да я глътне. Човек можеше само да се възхити на хладнокръвието, с което той посрещна новината. Дейв пристъпи от крак на крак и се прокашля. Огънят изпращя отново. Карсън избърса устни с дантелена салфетка, след това вдигна глава и даде кратките си нареждания. Говореше тихо, с невъзмутим глас. Дейв се опита да сдържи усмивката си, но не можа, толкова бе доволен. Този човек наистина си го биваше. — Можех да ликвидирам Глийсън още от самото начало, стига да беше казал — ухили се той. — Я стига! Не можеш да убиеш един американски сенатор просто ей така — отвърна Карсън. — Но онзи, който го е докарал тук, е свършил работата вместо нас. — Мога ли да взема твоя ленд круизър? — попита Дейв. — Моят джип остана край Северното езеро. — Разбира се — отговори Карсън и отново насочи вниманието си към чинията, сякаш го бе попитал от коя страна на острова би искал да минат на лов на елени. Този човек имаше завидно самообладание. Имаше на какво да се поучи от него. Дейв излезе през кухнята. Дани, готвачът, и младата му жена Катрина седяха на столчета до касапския пън и вечеряха, преди да тръгнат за дома си на материка. Вдигнаха глави, но не заговориха. Той им се усмихна, грабна остатъка от печено от тигана и го лапна. — Не е лошо — рече с пълна уста и им кимна. Откъсна си салфетка от рулото до мивката и пое към задната врата, бършейки мазнината от ръцете си. Хласна подире си вратичката с тънка найлонова мрежа. Отиде с ленд круизъра до кучкарника, остави кучетата, след това спря пред спалнята на своите хора и натисна клаксона. Върн излезе, препъвайки се на верандата — бършеше някакъв тиган. — Вземи пушка — извика му Дейв. Върн го погледна изненадан. Беше на шейсет и две години, бивш пехотинец в Корейската война. И той като всички останали от екипа на Дейв бе прекарал известно време в ареста. Занимаваше се с готвенето и чистенето, не беше от младите лъвчета, които помагаха в съпровождането на ловците и се грижеха за оръжията. — Не знам къде, по дяволите, се дяна Кърли — измърмори Дейв. — Джеб е на пост. Куентин е полумъртъв. Върн кимна. Няколко секунди по-късно излезе от спалнята с тежка пушка за лов на патици — 10-калиброва „Итака“. Качиха се в ленд круизъра и поеха към Северното езеро. — На този остров има четирима души, които в никакъв случай не бива да го напуснат — каза Дейв, докато се клатушкаха по пътя. — Марк е един от тях. — Марк ли? — Чу ме добре — отвърна Дейв и му хвърли кос поглед. — Карсън знае ли? — Ти слушай аз какво ти казвам — изгледа го той застрашително. — Тръгнал е подир момичето, което преследвам. Освен него наоколо душат двама непознати. Не знам нито какви са, нито къде са. Знам само, че можеш да ги разстреляш, ако ги видиш. — И двамата? — попита Върн. — Но не искаш да прострелям Марк, така ли? — Простреляй го в крака, Върни — сопна му се нетърпеливо Дейв. — Аз ще довърша останалото. — Не знам… за Марк — промърмори под носа си мъжът. Дейв извади пистолета си и го заби под окото му. — Ще правиш онова, което ти наредя, приятелче. Това е заповед, ясна, шибана заповед. Очите на Върн се разшириха. — Не съм искал да кажа нищо напротив — завъртя глава той. — Добре. Пистолетът се плъзна отново в кобура му. Останалата част от пътя до станцията на Бреговата охрана пропътуваха в мълчание. Паркираха джипа до сградата, която се използваше като склад. Дейв влезе вътре и след малко се върна с дълга дървена кутия. Върн му помогна да я натовари отзад в ленд круизъра, след това зае мястото си на люлеещия се стол на верандата на главната сграда. — Ами ако бурята връхлети? — попита той. Въпреки силната светлина от фаровете на джипа, Дейв едва виждаше очертанията му в тъмните сенки на верандата. — Ти само стой и чакай да те взема. Не давам и пет пари, ако ще да завали порой от лайна — каза Дейв. — Радиото ти включено ли е на втори канал? — Аха. — Добре, не го използвай, освен ако не видиш някого — рече той, докато вървеше към джипа. — И не забравяй какво ти казах, Върн. Заповедта за ареста ти на материка още е валидна и ти обещавам, че ще си отвориш увисналите задни бузи за половината население на затвора в Атика. Дори пандизчиите не обичат типове, които задирят деца. Дейв огледа пътя пред себе си и пое към летището. Вдигна радиостанцията си. — Карсън, тук е Дейв. Всичко наред ли е? — Всичко е наред, не се безпокой. — Нашите гости не са ли се появявали? — Още не. Ще ти обадя, като го сторят. Дейв спря джипа на пистата, досами самолета, с лице към хангара. Джеб се показа от входния люк. — Как е, да не скучаеш? — попита Дейв. — Мис юли хич не е лоша — ухили се похотливо Джеб и вдигна в ръка кутийка бира. — Радвам се, че сте се сприятелили — рече Дейв, докато се качваше по стълбичката. Погледна към неподвижния сенатор на дивана и се обърна към Мънч: — Добре, време е вече да си вървиш. — Какво? — възкликна Мънч, запремигва и се усмихна. На пода на кабината се търкаляха две празни кутийки от бира. — Време е да си вървиш — повтори Дейв. — Чу ме добре. — Къде? — Всъщност това изобщо не ме интересува — каза Дейв. — Влязъл си незаконно в частна собственост, тъй че трябва да се омиташ. Усмивката на Мънч се стопи. — Но… аз не мога. Дейв опря дулото на 45-калибровия си пистолет в ухото му. В кабината отекна металическото изщракване на изтегленото петле. — До-о-о-бре — каза Мънч и бавно протегна ръка към пулта за управление. Завъртя бавно няколко ключета и въздъхна: — Стига да ми обещаеш да се погрижиш за клиентите ми. Те все някога ще се върнат, нали така? — Не се безпокой — каза Дейв. — Ще се погрижим за тях вместо теб. — Окей — смънка момчето, — не мога да остана, щом съм влязъл незаконно. — Да, прав си, наистина не можеш — повтори Дейв. — Няма да е никак здравословно. — Като гледам, времето е доста лошо… — Аха. Лоша нощ за летене. Затова бъди внимателен. Дейв и Джеб се спуснаха бавно по стълбичката, след което Мънч я прибра. Джеб му махна приятелски. — Добро момче — каза той, докато още бяха до вратата. — Ти какво, да не би да си от шибания комитет по посрещането — рече Дейв. — Я ми помогни с тоя проклет сандък. Двигателите на самолета вече виеха силно, надвикваха рева на вятъра в клоните на дърветата. Мънч завъртя самолета в посока на запад, срещу вятъра. — И повече никой не ги видя, нито чу нещо за тях — произнесе театрално Дейв. — Какво искаш да кажеш? Той не отговори, зае се да откопчава металните заключалки на дървената кутия. — Боже мой — рече Джеб. — Това е един от онези стингъри, дето бяха за индонезийците. — Точно от тях е — отвърна Дейв, извади дългата метална тръба от дунапрененото й легло и я вдигна на рамо. Самолетът вече виеше с все сила. Джеб запуши уши и изкрещя нещо на Дейв, който му се усмихна в отговор. Бялото на очите му сякаш се уголеми, а устните му се окръглиха в израз на почуда. Самолетът се засили по пистата и се издигна в мастиленото небе с примигващи светлинки. Дейв залепи око на окуляра, затвори другото, взе точен прицел. Не че имаше някакво значение. Тази ракета бе от добрите. „Стреляй и забрави“. Сама се насочваше към топлината на двигателите. Самолетът беше доста навътре над водата. Разстоянието надхвърляше една миля. — Исусе! — извика Джеб и сега гласът му прозвуча силно и ясно. — Можеш да ми викаш и Дейв. Той изстреля ракетата през смях и въздухът се изпълни с острата миризма на химикали. Ракетата се понесе в нощта със смъртоносно свистене. Приличаше на огънче от цигара, когато застигна мигащите светлинки на самолета. В мрака избухна красиво огнено кълбо. Няколко секунди по-късно ги застигна и ревът на експлозията. Дейв не можа да сдържи подигравателния си смях. Шляпна Джеб по гърба. Смееше се толкова силно, че ъгълчетата на очите му се навлажниха. Между пристъпите на смях успя да каже: — Не можеш да ме упрекнеш, наистина предупредих онова хлапе, че тази нощ е лоша за летене. 
  Петдесета глава 
 


 Джейн се размърда и внимателно се освободи от ръката около кръста й. После дръпна оплетените чаршафи и се измъкна от леглото. Отиде в тъмното до тоалетната на хижата, затвори вратата и намери опипом ключа на лампата. Банята бе цялата в светъл бор и плочки, сякаш за да създаде впечатлението за пълно сливане с гората. Точно така се чувстваше и тя. Не знаеше нито къде се намира, нито колко е часът. Човекът, който знаеше това, в момента спеше в леглото й, а тя самата миришеше на блатен призрак. Претърси шкафчетата на банята и откри, че са заредени с нови четки и пасти за зъби, сапун, аспирин и дезодоранти. Въздъхна и пусна душа, изчака помещението да се изпълни с пара, след това заключи и съблече сутиена и бикините си. Стоеше гола пред запотеното огледало и търкаше спеклата се кал от луничките си. Топлата вода стапяше и отмиваше напрежението и несигурността, преживяния страх. Помисли си, че може да остане под душа с часове. Беше толкова спокойно и мирно. Ароматната сапунена пяна я обгръщаше ласкаво, сякаш си беше вкъщи. Но не беше, напомни си тя. Загърна се в кърпата и побърза да нахлузи влажното си бельо. Разрови се в килера и откри едни мъжки шорти в защитен цвят и избеляла трикотажна риза. Щяха да й свършат работа на първо време. Когато се върна в стаята, Марк беше буден. Лежеше, подпрян на лакът и я гледаше. — Красива си — произнесе тихо. — Не само шията. Майка ми беше хубава като теб. — Това нещо като опит за омайване ли е? — По-скоро комплимент. Наистина ми напомняш за майка ми. Имаш същата дълга шия. Същата тъмна коса и очи… Джейн зашумоля с дрехите си, нави крачолите на шортите, ръкавите на ризата, закопча я. — Седни до мен… Тя не му отвърна нищо. Отвън се чуваше барабанящият по покрива на хижата дъжд. Черни като ада небеса, които превръщаха пръстта в гората в мътни буйни потоци. Гръм разтресе къщата. Една ярка светкавица освети ъгловатото му лице, когато той се изправи и я улови за ръката. — Седни, нека да поговорим. — Какво общо има всичко това със сенатор Глийсън? — попита тя. — Наистина трябва да поговорим. Марк пое дъх и бавно издиша. Погали я по косата и отмахна едно кичурче, което се беше залепило върху мокрото й лице. Тя улови ръката му и я задържа. — Кажи ми. — Знаеш ли, вече не ми се говори — отвърна той. — Писнало ми е всичко. — Е, ти ме замеси в тази история, ако си спомняш. — Не и сега. Джейн се изправи и поклати глава, но в този миг той заговори: — Правителството е на път да сключи огромен договор. За милиарди долари. За осигуряване на ваксина за цялата страна. — Е, и? — Десетгодишен договор за борба с биотероризма. Моята компания — „Кейл лабс“ — трябваше да получи договора. Ние сме единствените, които сме правили нещо подобно. За военните. Карсън е бил полковник в армията. Точно така е започнал. Но на Глийсън са му платили, знаем, че е подкупен. Нали и ти го знаеш — видя как действа той. Тя седна отново на леглото до него. Той улови и двете й ръце и загали пръстите й. — А той е председател на сенатската комисия по здравеопазването — продължи Джейн, сякаш не забелязваше, че я гали. Важното бе, че той проговори. Само това имаше значение. — Тъй че той държи договора в ръцете си. — Да — Марк държеше ръката й и я прегръщаше през кръста. — Договорът няма да бъде сключен до началото на идната година. Ако Глийсън изгуби изборите, „Кейл лабс“ ще получи договора. Просто и ясно. Тя долавяше дъха му. Дишаше бавно, трудно. — Глийсън е един мръсник — рече тя с дрезгав глас. Пръстите му се сплетоха с нейните. Тя се взря в ръцете си, но забеляза, че горните две копчетата на ризата й бяха разкопчани. Влажният й сутиен бе прилепнал към извивките на гърдите й. — Освен това имаме заем за два милиарда долара, чийто падеж е през септември. Ако не получим този договор, всичко, за което Карсън и аз сме работили, ще бъде съсипано… Отново се разнесе гръм. Дъждът шумеше така, сякаш някой хвърляше дребни камъчета по покрива. Тя имаше нужда той да говори. Положи длан върху гърба й и леко я наведе към леглото. — Навън все още е светло. Не можем да тръгнем, преди да е мръкнало съвсем. — Значи сте искали да ме използвате, за да спасите всичко. — Въпросът не опира само до нас — каза Марк. Лицето му бе на сантиметри от нейното. Тя усети мириса му и сякаш някъде отдалече видя собствената си ръка да обгръща широките му рамене. — За нас работят двайсет хиляди души. Хиляди от тях в този район. Ако с „Кейл лабс“ се случи нещо, целият регион ще бъде разорен. Целуна я. — Ти ме използва — поклати тя невярващо глава, но не се отдръпна. Гласът й бе пълен с горчивина. — Може би просто исках да бъдеш наблизо. — Не, не това си искал… — Толкова си красива. Никой не й бе казвал това. Не и по този начин. Целуна я отново и в тъмното разкопча ризата й. Дишането й се учести в равномерен ритъм, гърдите им се докоснаха и той мушна ръка под сутиена й. — Нали знаеш? — каза Марк. Вече бяха под чаршафа, целуваха се, голите им тела се сплетоха в едно. — Всичко, което ти дадох за сенатора Глийсън, е вярно. Можех да накарам когото и да било да изстреля тази история. Избрах теб, защото знаех, че изпитваш към него същото, каквото и аз… Тя улови в шепи лицето му. — Престани да говориш. 
  Петдесет и първа глава 
 


 Марк взе ловна пушка, зареди два патрона в цевите й и каза: — Има една пътека, която води до пътя към летището, а оттам до най-близката лодка е половин километър. Хайде. Обви с ръка кръста й, за да намали тежестта върху навехнатия й глезен. С другата си ръка държеше малко фенерче. Тъмнината се бе сгъстила съвсем около тънкия жълт лъч на фенерчето. Когато стигнаха най-високата точка, откъдето водеше алея към хижата на Дейв и спалното помещение на хората му, Джейн забеляза как небето зад тях изведнъж просветля. Марк се обърна навреме, за да види стихващия оранжев пламък. Няколко секунди по-късно се чу оглушителният рев на експлозията. Джейн стисна рамото му още по-силно. — Боже мой! — възкликна Марк. — Той е напълно полудял. Дейв е абсолютно полудял. Забързаха по настлания със ситен чакъл път към спалното помещение — тъмно, ако се изключи единствената лампа, която пръскаше мъждива светлина в кухнята. Минаха покрай хижата и се спуснаха към тесен кей, където над водата висеше на коланите си десетметров състезателен скутер от формула едно, който грееше в жълто дори в мрака. — Откопчай покривалото му, докато го спускам — каза й Марк и дръпна една от закопчалките, за да й покаже. След това стартира двигателя на винча. Джейн бе стъпила на малката платформа на кърмата, когато над главите им пробягаха светлините на автомобилни фарове. Дори при воя на вятъра се чуваше свистенето на гуми по чакъла — някаква кола се носеше стремглаво по алеята. — Слез долу — извика й Марк. Тя изчезна зад лодката, а той залегна върху кея. Прегърна пушката и се опита да се скрие по най-добрия начин зад кожуха на тежкия двигател на винча. Колата скоро се появи с леко друсане и спря в началото на кея. Вдигна се прах и на светлината на фаровете заиграха бели облачета, но вятърът бързо ги издуха. В мига, в който вратите се отвориха, Марк стреля. Три куршума по лявата и два по дясната врата. От рева на рязаната пушка ушите му писнаха. Зад него Джейн не се чуваше. Той продължи да лежи още минута, наслаждавайки се на очевидния си късмет. Бръкна в джоба си и презареди пушката. Прицели се внимателно, улучи и двата фара се пръснаха, оставяйки всичко в мрак. Той се изправи предпазливо и леко приведен спринтира по кея с пръст върху спусъка. Когато стигна до колата — беше ленд круизъра на Карсън, — видя тъмните очертания на две мъжки тела, сгърчени на земята до зейналите врати. Ритна дясната с върха на обувката си. Беше Джеб. Дори на слабото осветление, което идеше от кабината, ясно личеше тъмната дупка в средата на челото му. Всичко бе плувнало в кръв. Внимателно заобиколи джипа отзад и се натъкна на Дейв — проснат по лице в неудобна поза на земята, неподвижен. Въздъхна с облекчение и побутна с крак масивната му ръка. Тя мигом оживя. Панически отскок. Глезенът му — хванат в менгеме. До костта. Марк натисна спусъка, но се оказа прекалено късно. Куршумът се отплесна от шасито на джипа. Падане. Развъртане на пушката. Нов изстрел. Звездички в очите и остра болка в основата на тила. Някой изтръгна пушката от ръцете му. Последва удар отстрани по главата. И цялата тежест на коляното на Дейв върху гърдите му. Миризма на чесън и на месо. Тежкият дъх на Дейв. Злостното му лице. Изпъкналите, бледи очи. Като на влечуго. — Търсих те — изхриптя Дейв. — Момче… След това — мрак. 
  Петдесет и втора глава 
 


 Том забеляза голямата къща, докато кръжаха, преди да кацнат. Блеснала в светлини. Инстинктивно усещаше, че отговорите са там. Надяваше се и Джейн да е там, но кой знае защо бе по-малко уверен в това. Нямаше друг начин да се стигне дотам, освен пешком. Изтощението вече дебнеше на ръба на съзнанието му, но, странно, ходенето му подейства ободрително. Може би се дължеше на силния вятър, или на лъча на фенерчето, което бяха взели от самолета, който тъй смело пронизваше мрака, или пък на шума от разбиващия се прибой, който се чуваше чак от пътя. Каквато и да бе причината, Том се радваше, че усеща пружиниране в походката си. Когато фаровете на някаква кола изведнъж светнаха над главите им, не успя дори да се огледа. Отскочи от светлината, дръпна Майк и се втурна към дърветата. Колата — приличаше на ленд круизър — се стрелна покрай тях и задните й светлини изчезнаха в облак прах. — Защо се скрихме? — попита Майк шепнешком. — Ужасно ме болят краката. — Когато правиш тактическа диспозиция, най-важното, което можеш да постигнеш, е да я скриеш. — Сун Дзъ? — Да — кимна Том. — Нашата цел е голямата къща. Усещам го. Майк бе увил около едрата си глава парче плат, също като шейх, и държеше отчупен клон, за да се подпира на него. Върнаха се отново на каменистия черен път и продължиха марша си. След малко учестеното дишане на Майк можеше да се чуе отдалеч, въпреки воя на вятъра. Том насочи тънкия жълт лъч на фенерчето към лицето му. Беше плувнало в пот. — Искаш ли да спрем за малко? — Не — отвърна Майк, — вече почти стигнахме. Том натисна копчето за осветяване на часовника си. 02:57:03. При мисълта, че му оставаха по-малко от три часа, той се сепна и продължи по-бързо, навел глава срещу вятъра. Над върховете на дърветата на запад нещо проблесна. — Не беше светкавица — каза Майк и улови Том за рамото. — Бомба. — Мънч? — Откъде ти хрумна? — изгледа го възмутено Том. — Голям взрив. — Не губи съсредоточеност. Продължиха да крачат, ослушвайки се за нови фойерверки. — Мънч не би отлетял без нас — обади се по едно време Том. Майк кимна, беше прекалено задъхан, за да коментира. Пътят зави и те видяха кея, вдаден във водата. Една улична лампа осветяваше лъскав състезателен скутер, увиснал на коланите си над водата. След малко намериха място, откъдето можеха да огледат голямата каменна сграда. Пътят се виеше пред тях, встрани се издигаше голям затревен склон. На върха на хълма бе Ловният клуб, блеснал в сиво под лъчите на външното си осветление. Каменните блокове бяха изсечени и иззидани косо, за разлика от замъка на Том от бирени кутийки, който се издигаше вертикално от край до край. Но този замък бе истинският. Кулите бяха с изкусно изработени зъбери, с тесни отверстия, откъдето средновековните стрелци са насочвали лъковете си. Том усети как го облива топла вълна. До зъберите се издигаше висока кръгла кула. Над шестоъгълния й покрив се вееше червен вимпел. От другата страна на триъгълния парапет и издигнатата върху колони веранда под него се виждаше солидно изградена ниша, покрита с полукръгла балюстрада. Идеалното място за собственика на замъка да наблюдава битката под себе си. Том облиза устни и размаха своя 38-калибров револвер над главата си. Излязоха от пътя и поеха нагоре по склона. — Том — рече Майк, забързан подире му, краят на тюрбана му се ветрееше зад него. — Нека първо се огледаме. Но Том вече пореше срещу вятъра и се катереше нагоре. — Том? — Когато дойде време да действаш, спри да мислиш и действай. — Това е Наполеон, но съм чувал лично от теб и първата част на афоризъма: „Отдели време за обмисляне“ — напомни му Майк. — А ние тръгваме напред без да мислим. Том дори не си даде труда да се обърне. Продължи да върви, но вдигна ръката си нагоре към очите. 02:49:48. — Два часа, четирийсет и девет минути и четирийсет и осем секунди — каза той. — Това е всичкото обмисляне, от което се нуждая. Майк започна да изостава, а и Том вече дишаше тежко. Беше изминал почти три четвърти от пътя. Вятърът виеше. Спря само за миг пред стълбите, които водеха до върха на хълма. Застлана с каменни плочи пътека лъкатушеше от стълбите към покрития вход. По средата й камъните бяха извадени и струпани встрани. В тревата се виждаше малка бетонобъркачка, купчина пясък и всевъзможни зидарски инструменти. Том заобиколи строителната площадка и изкачи стъпалата към верандата. Вдигна чугунения лост, с който се отваряше портата от масивни греди. Оказа се заключена. Той се отдръпна и ритна с все сила. Прониза го силна болка в глезена, но вратата не поддаде. Огледа верандата. Плетени мебели и засаден в глинени гърнета здравец. Майк бе спрял на най-горното стъпало, приведен, с ръце върху коленете, опитваше се да поеме дъх. Том мина покрай него и изтича към бетонобъркачката. Сред инструментите откри и ръждив, дълъг метър и осемдесет, железен лост. Върна се на верандата и вкара изострения му край в процепа между двете крила на портата. Завърташе и буташе лоста напред, до край. След това улови другия му край и натисна с цялата си тежест. Металът се изкриви. Вратата изстена жалостиво, но отново не се получи нищо. — Помогни ми, Майк. Майк се изправи и двамата уловиха лоста. — Едно, две, три, давай. Напънаха. Пантите изскърцаха. Чу се изпукване, вратата помръдна с един инч и спря. — С тяло — изпъшка Том, — натисни с тяло. Наведоха се и напънаха с все сила. Лицата им лъснаха от пот, въздухът се изпълни с накъсаното им дишане. И тъкмо когато Том си помисли, че ръцете му повече няма да издържат, вратата се отвори рязко и двамата се строполиха върху верандата. Изправиха се мигновено и се отупаха от праха. Майк поклати глава. — Това е, човече — каза Том. Мина през разбитата врата с изваден револвер. Таванът на вестибюла бе висок почти седем метра, по стените висяха маслени платна. Вляво имаше библиотека, вдясно — всекидневна с мебели с тапицировка с пискюли. Том продължи по дългия коридор, претъпкан с препарирани животни, чиито сенки трептяха на светлината, идваща от разпален огън. Имаше чувството, че е бил тук и преди, затова продължи без да спира, докато не се озоваха пред входа на дълга, каменна трапезария. В дъното й пращеше огън в по-малка камина. По цялото протежение на трапезарията се простираше огромна махагонова маса, заобиколена с кожени столове с високи облегалки. В дъното й, зад блестящия сребърен сервиз за кафе, седеше мъж с посребрена коса, тъмни очи и силна, ъгловата брадичка. — Дойдохте тъкмо навреме за десерта — произнесе с непроницаемо изражение той. 
  Петдесет и трета глава 
 


 Джейн затаи дъх и приклекна, готова да скочи във водата, ако той понечеше да я нападне. Но Дейв бе зает с Марк. Гледаше иззад широката кърма на скутера, уловила здраво никелираната тръба на ауспуха. Дейв завърза ръцете на Марк и го повлече към дървената греда, прехвърлена между две дървета, току до верандата на хижата. Използваха я за окачване на убитите елени. Тя беше виждала такива картинки като малка. Одрани и изкормени животни. Пръчки, пъхнати между белеещите се ребра, за да се охлади месото. Морави езици, провиснали от мъртвите усти. Мъже с ловни дрехи и шапки. Застанали горди пред трофея с пушките си. Марк увисна на гредата. Със завързани ръце. Висеше на китките си. С разтворени пръсти. Тялото му се полюшваше на вятъра. Дейв събра съчки в близкото огнище, изградено от дялани камъни, плисна някаква течност от консервена кутия и пусна запалена клечка кибрит отгоре. Оранжевите искри отлитаха далеч нагоре и встрани и придаваха очертания на мрака и вятъра. Дейв влезе в хижата, но не след дълго се върна. Носеше нещо дълго и черно. В огнените отблясъци проблесна нож. Джейн едва сдържа вика си, но бързо осъзна, че мъжът се кани да използва ножа само да разреже ризата на Марк. Маркучът изсвистя зловещо във въздуха. Отекна плясък на гума, впиваща се в човешка плът. Марк рязко отвори очи. Агонизиращият му вик прониза воя на вятъра. Тя подскочи, когато Дейв отстъпи назад и нанесе втори удар. Поради вятъра тя не можеше да чуе какво казва Дейв. Но долавяше ръмжащия му глас и ругатните. Знаеше, че се кани да го убие. Джейн погледна назад, към тъмните вълнички, които лижеха дъното на скутера. Пое дълбоко дъх и скочи във водата. Почти веднага изплува на повърхността и се отърси, стремеше се да държи главата си над вълните. Ориентирайки се по огъня, заплува косо между пирсовете на кея към брега. Когато вече бе в самия прибой, опипа да намери дъно. Дълбочината бе не повече от метър и двайсет, затова се изправи и закрачи във водата, без да изпуска из очи хижата. Мярна в отблясъците от огъня черния бич, но Марк вече не крещеше. Една вълна я засили напред и я завъртя и Джейн заби ръце във водата. Друга я плесна право в лицето и напълни устата й. Изпръхтя и се обърна, но продължи към брега, размахала вече и ръце, и крака срещу атакуващите я ревящи водни стени. Излезе на тесния каменист плаж и тръгна по високия бряг. В тъмните сенки на дърветата се запрепъва нагоре към задната врата на хижата. От мокрите, прилепнали о тялото й дрехи се стичаше вода. Когато вече не виждаше огъня, излезе изпод дърветата и затича по тревата към спалното помещение. Нямаше време да проявява предпазливост, втурна се вътре със силно разтуптяно сърце. В кухнята намери нож. До печката имаше кутия кибрит. Грабна я, както и вестниците от тезгяха, след това отвори крановете на четирите горелки на печката. Прозорците бяха отворени и Джейн ги затвори здраво, ведно със задната врата. Затвори и вратите в коридора, които водеха от кухнята към всекидневната с камина. Наблъска няколко дървени стола до стената. Смачка вестниците на купчинка под столовете. След това взе подпалки от кофата до камината и ги подреди върху вестниците. Върна се в коридора и подуши. Още не се усещаше миризмата на газ. Върна се в голямата стая, драсна клечка и запали вестниците, след това хукна към вратата. Затвори я подире си и не спря да тича, дори не се обърна, докато не стигна настланата с чакъл подходна алея. През малкото прозорче жълтите отблясъци от огъня изглеждаха направо дружелюбни. Издиша рязко и се извърна. Продължи да се движи отстрани на алеята и се озова на поляната, която разделяше хижата от водата. Прилепи се до грубата дървена обшивка на задната стена, обзета от едно-единствено желание — да се смали до неузнаваемост, да стане невидима. В ноздрите я удари мирис на смола и дърво и тя бавно заобиколи постройката. В ръката си стискаше кухненския нож, който бе намерила в кухнята. 
  Петдесет и четвърта глава 
 


 Том насочи .38-калибровия си револвер с две ръце, за да успокои треперенето. Огледа масата и мъжа зад нея. Онзи цъкна с език. — Револвер? — вдигна той посребрените си вежди. — Имал съм и гости, които ловуват елени с револвери, но доколкото знам, сезонът приключи. — Аз съм бащата на Джейн Редмън — изгледа го хладно Том. — И съм дошъл да разбера какво става с нея. Този път веждите се вдигнаха още по-високо. — Баща й? — рече достолепният мъж. — Изглежда моят подопечен е проявил за пореден път безочливост. — Вашият подопечен? — Аз съм Карсън Кейл. Не за първи път Марк довежда млада дама на острова ни за романтично… бягство — произнесе, натъртвайки последната дума мъжът. — Но за първи път се появява бащата с оръжие в ръка. Том усети как стомахът му се преобръща. — Тя… изчезна — объркано каза той. Почувства как силите го напускат. Ръцете му се отпуснаха, охлаби хватката на револвера. Веждите на Карсън си оставаха повдигнати. Ъгълчетата на устните му увиснаха и той поклати бавно глава. — Не… наистина, не мисля, господин Редмън. Мисля, че тя е добре. Тя е с Марк и биха могли да са навсякъде из острова, но със сигурност е добре. Има няколко хижи на брега. Дейв сигурно ще знае. Той е управителят, скоро ще се върне. Защо не седнете? — Намерихме нейна фланелка в апартамента на Марк Алън — каза Майк и пристъпи напред със стиснати юмруци. — Върху нея имаше кръв. Том кимна и вдигна револвера си. Карсън се намръщи още повече. — Кръвта може да е на Марк — сви рамене той. — Често му тече кръв от носа, но мога да ви уверя, че момичето е добре. Дейв ще ви помогне. Наистина. Моля ви, този револвер направо е абсурден. — Абсурден ли? Том бе чувал определението и преди. Прошепнато зад гърба му, докато върви в коридорите на съда. — Глупак! И това бе чувал, а сега усещаше как всичко това го смазваше. Някога, преди време, бе представлявал нещо. Беше се борил. А сега… Как се бе изразила Джейн? Шумни битки с гиганти, които те смазват като комар. Може би в крайна сметка изтощението си казваше своето. Може би се правеше на глупак, както във „Френдлис“. Може би беше просто израз на онова, в което се бе превърнал животът му. Том отпусна оръжието надолу. Седна и зарови лице в свободната си ръка. Раменете му потръпваха. — Моля — каза Карсън, — бихте ли желали малко кафе? Прислугата ми току-що си замина… Мога да ви предложа и нещо друго… Том кимна, без да сваля ръка от лицето си. — Добре — каза Карсън, наля чаша димящо кафе, сложи я върху чинийка и я побутна през масата, — а сладкиш? Сладкишите със сметана, перфектни квадратчета от жълти и кафяви пластове, бяха подредени в редичка върху блестящ поднос. Карсън вече си бе взел един от тях. Ъгълчето му го нямаше, в чинийката се виждаха белезникави трохи. — Не — поклати глава Том, опитвайки се да се вземе в ръце. Въздъхна. — А приятелят ви? — Може — съгласи се Майк. Той седна и потупа Том по рамото. — Няма нищо, Том — каза тихо Майк и го стисна. — Била е в истинска опасност. Не сме знаели. Постъпихме правилно. Карсън подаде сладкиша и сребърна вилица върху малка чиния. Майк натовари яко вилицата си и отхапа. — Е — сръбна кафе Карсън, — ако не мога да сторя нищо друго за вас, ще ида да потърся Дейв или самия Марк, макар че една от причините да идва тук, е да се махне от всичко… Той се изправи и избърса ъгълчетата на усмихнатите си устни. — Боже мой — рече Том, след като Карсън излезе през малка врата до камината. Чувстваше се като разнищен, съсипан. — Само да е добре… Боже мой… — Да, да, разбира се — отвърна разсеяно Майк. Лапна последното парче сладкиш и се изправи. — Аз съм един задник — измърмори Том. — Боже мой, и Глийсън… Том се бе вторачил в пламъка в камината. Елън. — Недей, Том. Ти си силен. Бъди силен. Том леко захапа устна. Погали венчалната си халка. Усети гладката й повърхност. Майк надникна зад вратата, през която бе изчезнал Карсън. — Майк? — рече Том. Изправи се и последва приятеля си зад ъгъла. Тясно стълбище се издигаше и се виеше нагоре. Майк бе застанал в основата му и притискаше пръст към устните си. Някъде на втория етаж се чуваха гласове, последвани от гневни изблици. После всичко затихна. Том посочи стълбището Мина покрай Майк и му даде знак да го следва. 
  Петдесет и пета глава 
 


 — Знаеш ли как те наричаше той? — попита Дейв Челото му бе лъснало в пот. Дишаше тежко. Марк се опита да говори. Би направил всичко, за да спре побоя. Успя само да изстене. — Как? — Провален експеримент — отвърна Дейв. — Нещо като погрешно лъжливо движение по време на военни учения. Провален маньовър. Нещастие. Ето какво сити, а сега аз ще ти смъкна кожата от гърба. Черният маркуч изсвистя във въздуха и се стовари отново. Марк направи гримаса и стисна здраво зъби. — Всичко свърши за теб, малък, слаб негоднико — озъби се Дейв. — Такъв си бил винаги. Горкото сираче. Изобщо не съм се заблуждавал. Един офицер трябва да… Той се изплю с отвращение. — Майната му на това. Ти си едно разглезено претендентче за трона. Слаб като жена… Прас! — А сега плачеш като кучка. Плачеш така, както ще плаче момичето, когато му го… Прас! Марк с мъка отвори очи, когато чу избухването на огромното синьо кълбо от пламъци зад дърветата. Сякаш го усети с диафрагмата си. — Какво става? — озърна се Дейв объркано и пусна бича. Грабна пушката си и затича към спалното помещение. През дърветата вече се виждаха оранжеви пламъци, които танцуваха в нощното небе. Вятърът разпръсна водопад от искри. Марк трепна, когато някой го докосна изотзад. — Аз съм — каза Джейн с напрегнат глас. — Побързай. Има едно въже, завързано за онази рогатка. Да, това е. Развържи го — напътстваше я със слаб глас той. Джейн се наведе към ствола на дървото, лактите й се движеха конвулсивно в отблясъците от светлина. Марк изведнъж тупна на земята. Краката му поддадоха. Падна настрани и се опита да се изправи сам. — Ето. — Беше до него и разрязваше въжето около китките му. Въжето се освободи и Марк се изправи, опитвайки се да запази равновесие. — Ти ли го направи? — Пуснах газта и запалих огън — отвърна тя, докато разрязваше стегнатата хватка около глезените му. — Знаех си, че има за какво да те харесвам — усмихна се той. Тръгна залитащ към ленд круизъра. Пушката му бе в тревата. Вдигна я и извади кутия с патрони от джоба си. По гърба му се стичаха кървави струйки. Погледът му щъкаше между пушката и подходната алея, осветена сега отзад от горящата спалня. Пламъците вече се издигаха като стълбове, подхранвани от сухото дърво и силния вятър. Петият патрон влезе в ложето с финално изщракване. — Стой тук — каза той. — Не, ще дойда с теб. — Той е въоръжен. Стой тук, по дяволите. Точно тук. — Не се нуждая от защитници — сопна му се тя, но кимна. — Разбрано. — Веднага се връщам. Закуцука по алеята към дървото, прикривайки се в сенките. Видя едра сянка, която се движеше пред него и побърза да залегне на земята. Беше Дейв. Тътреше се бавно по алеята, като се обръщаше назад към пожара на всяка стъпка. Майк се надигна на лакти, нагласи ги в дребния чакъл. Гърбът му гореше от болка. Погледна през прицела и насочи малката червена точка в средата на масивния гръден кош на Дейв. Пое дълбоко дъх, застина и стреля. Мъжът пред нея се завъртя на място. Шумът от чупещи се клони се чуваше дори на фона на рева на пожара и вятъра. Изшумоляха листа, а после — нищо. Марк затаи дъх, напрегна се да чуе нещо. Уменията на Дейв му бяха добре известни. По-малко от минута щеше да е необходима на едрия мъжага да заобиколи Марк и да открие огън от по-добра позиция. Марк се търколи от пътя в плитката канавка. Запълзя по склона й, издраска голия си корем о влажната земя, спря чак тогава, когато стигна до мястото, където се намираше Дейв, когато стреля. Надникна над ръба на канавката и се ослуша, огледа тъмната гора, около алеята. Опитваше се да използва периферното си зрение, знаеше, че в мрака то е два пъти по-ефективно от нормалното. Върховете на дърветата се люлееха от вятъра, но долу нищо не помръдваше. 
  Петдесет и шеста глава 
 


 Марк бавно пропълзя към алеята. На фона на отблясъците от пожара видя нещо тъмно. Допря език до камъка. Кръв. Продължи да пълзи. Ново петно. По-нататък. Още едно. Петната ставаха все по-големи. Насочи пушката напред и бавно се оттегли назад. Джейн дотича до него. Улови го за голите рамене. — Какво стана? — Прострелях го. — Улучи ли го? — Да — кимна той. — Не знам колко сериозна е раната. Изтичай до ленд круизъра. Между двете предни седалки трябва да намериш фенерче. — Благодаря — рече той, когато тя се върна и включи фенерчето. — Когато се приберем във Вашингтон, вечерята е от мен. Вървяха, оглеждайки се във всички посоки. Тя се усмихна. — Първо ще се помисля дали да приема. Стигнаха до кървавите петна. Бяха тъмночервени. Поеха по следата към гората. Кървавите локвички ставаха все по-големи, по-яркочервени. Марк насочи фенерчето към дърветата, огледа почвата. Пред него лежеше рухнало тяло. — Дръж това — каза той и подаде фенерчето на Джейн. — Насочи го натам. Не, по-натам. Така, точно така. — Какво смяташ да… Думите й бяха прекъснати от рева на изстрела. Джейн изпищя и лъчът на фенерчето отскочи към върховете на дърветата. — Какво правиш? — извика тя. — Излъга ме веднъж, мръсник такъв — измърмори той. — Измами ме за втори път. Той взе фенерчето от ръцете й и закрачи. Както се оказа, вторият изстрел в главата, бе ненужен. Онзи, на пътя, бе улучил Дейв в средата на гърдите. Джейн се извърна. Марк клекна до тялото и с помощта на носната си кърпичка измъкна пистолета със седефена дръжка от колана на Дейв. — Хайде — рече той и втъкна пистолета заедно с кърпичката в колана си. Улови Джейн за ръка и я поведе към алеята. Пламъците на пожара вече намаляваха; огънят пред хижата на Дейв също гаснеше. Изкачиха се по стъпалата към верандата и влязоха вътре. Предната стая бе изпълнена с мека, кехлибарена светлина, носеше се мирис на омекотен с резени ябълки тютюн за лула. Марк я настани върху стар мисионерски дъбов стол с дебела тапицерия и велурена възглавница. — Искаш ли нещо? — попита. — Ще ти донеса вода. Тръгна към кухнята. — О, Боже мой — възкликна тя, — гърбът ти. — Не — възпря я той, — недей. Всичко е наред. Седни. Моля те. Обърна се и бързо влезе в кухнята, взе бутилка с вода и кутия бисквити от плота на шкафа. — Какво ще правим сега? — попита Джейн. — Ти ще останеш тук. — Влезе в спалнята и измъкна дебела фланелена риза от закачалката й. Навлече я бързо. Още я закопчаваше, когато се върна в голямата стая. — Сама разбираш, че не можеш да дойдеш с мен — погледна я той. — Аз трябва да свърша нещо. Ако съм прав, Дейв вече е ликвидирал Карсън… Трябва да се върна в голямата къща и не искам да видиш какво се е разразило там. После… — не довърши той и коленичи пред нея. — Ще свърша всичко както трябва, довери ми се. Взе пушката си от масичката и зареди в нея още два патрона. Подаде й я. — Не знам къде е Върн — рече. — Може и да не е наблизо. А и без друго е един стар човек. Готвачът. Но за всеки случай… Целуна я по устните, пръстите му се плъзнаха под косата й, докоснаха врата й. След това се отдръпна и отвори вратата. — Заключвам я. Виждаш ли? — рече. — Ще се върна, всичко ще е наред. Усмихна й се, след което се стопи в нощта. 
  Петдесет и седма глава 
 


 Том притисна пръст към устните си. Цареше тишина, ако се изключи тихото поскърцване на стълбите под краката им. Движеха се предпазливо, готови всеки миг за изненада. В дългия коридор на горния етаж имаше множество резбовани дървени врати, всяка с озъбена муцуна вместо дръжка. Двойната врата с непрозрачни стъкла очевидно водеше към крепостната стена. Том спря пред първата врата вляво. Оттам долитаха неясни гласове. След малко разговорът премина в недвусмислена караница. Майк прилепи ухо към студения метал на шпионката. — Какво, по дяволите, правиш? — изсъска Том. — Опитвам се да чуя. Двамата напрегнаха слух. — Дейв ме преследваше — произнесе гневно единият глас. — Човекът си върши работата. Този глас бе на Карсън, нямаше съмнение. — Опита се да ме изкорми като убит елен. — Ти си полудял — отвърна Карсън. — Вече не искам да имам нищо общо с теб. — Възпитанието… — започна Карсън, но не довърши. — Какво? — Когато човек отглежда мелез, е глупаво да очаква чудо. Мелезът си остава мелез, каквото и да правиш, както и да се опитваш да го шлифоваш — каза той. — Въпреки моето обучение, ти си остана некадърник. Досущ като онази курва, която наричаш своя… Проехтя изстрел и Том отскочи от вратата с писнало ухо. Майк също се отдръпна. Двамата насочиха револверите си. Майк опита вратата, отпърво леко, а после разтърси шумно животинската глава на дръжката й. — Назад — прошепна Том. Майк отстъпи встрани и приятелят му направи две крачки и стовари ритник вратата. — Мамка му! — извика той и се улови за коляното. Вратата не помръдна. Майк свали една бойна брадва от стената и я подаде на Том. — Дай на мен — каза Том. След няколко удара вратата хлътна навътре. Том я ритна още веднъж и тя зейна. Беше задъхан, но блъсна Майк назад и влезе пръв с изваден револвер. Майк приклекна до рамката на вратата, готов да го прикрие с огън. Вътре не се виждаше никой сред тежката старинна мебелировка, миризмата на мухъл от книгите и острия мирис на барут. В дъното на стаята, между лавиците от книги, стигащи до тавана, се виждаше открехната врата. Том влезе полекичка, без да изпуска от прицел вратата. Майк го последва. — Тук е — каза Том и се наведе над бюрото. Карсън лежеше по очи на пода в локва кръв. Задната част на черепа му бе отнесена. Изходната рана. Удивително ярка, червена, кървава маса. Малки капчици бяха полепнали по космите на главата му. По средата между писалището и страничната врата на пода лежеше 45-калибров револвер със седефена ръкохватка. Майк отиде до него. — Остави — възпря го Том. — Остави всичко както си е. Том вдигна брадичка към тавана и сви длани на фуния. Излезе в коридора и изрева толкова силно, че лицето му почервеня: — Джейн! 
  Петдесет и осма глава 
 


 Тишината бе нарушена от потракването на камъчета по метал. Свирене на гуми и рев на автомобилен двигател. Втурна се през коридора към крепостната стена. Кървавочервените задни светлини на пикап се мярнаха зад ъгъла, надолу по алеята. — Какво? — попита Майк, когато той спринтира покрай него, вземайки по няколко стъпала наведнъж. Минаха през трапезарията през големия коридор. През входните порти. През вратата — на верандата. Чу Майк да вика името му, ала вече бе прекосил половината склон на хълма. Пикапът се появи и изсвистя с гуми, докато спираше пред кея. От него се появи тъмният силует на мъж, който пое към лодката. — Джейн! — изкрещя Том Вятърът отвя вика му. Напрегна очи да види втори силует. В скутера имаше само един. Том се препъна, претърколи се, но се изправи бързо и продължи да тича, да гълта разстоянието. Коланите на скутера изскърцаха, вълните започнаха да подмятат корпуса му вече спуснат на вода. — Спри! — изкрещя Том. Силуетът в скутера дори не се обърна. Вече беше на щурвала. Двигателят изрева и отзад се появи облаче дим, което бързо се разнесе. Том излезе на пътя и продължи спринта си. Скутерът отскочи назад, излезе от коланите си, мъжът завъртя щурвала. Лодката се стрелна напред, към тъмните развълнувани води. Към щурвала й бе прикован млад мъж. Скутерът полетя, режеше вълните в изригналите пръски. Нощта го погълна. Том огледа джипа. Беше празен. Пое обратно към къщата. Майк се бе спуснал наполовина по хълма. — Какво стана? — попита той. — Замина. Мисля, че беше Марк Алън. Но не съм сигурен. — А Джейн? Том прехапа устни, после поклати глава: — Не знам. Заизкачваха се по склона на хълма и се заеха да претърсят къщата. Сградата бе огромна. Килери и скрити врати. Том вече се боеше от всяка ниша — страхуваше се, че ще намерят труп. Провериха прашната мансарда с нейните дебели, грубо издялани греди. Не откриха нищо. Надникнаха в избата. Лъхна ги мирис на застояло, на влага, явно от доста време тук не бе влизал никой. Телефонната линия бе прекъсната, но единственият труп бе на Карсън. Една от спалните на третия етаж явно принадлежеше на Марк Алън. На стената висеше дипломата му от „Уест пойнт“ до снимката му в униформа. Беше прегърнал красива жена с дълга черна коса и изящна бяла шия. Това накара Том да си помисли за Джейн. Жената изглеждаше по-възрастна от Марк Алън; а иначе топлотата на усмивките им караше Том да си мисли, че са двойка. До писалището стоеше кожено куфарче. Майк го отвори и извади няколко папки. — Документи от лабораторията — разлисти ги той набързо. — Подписани са от Слованич. Том не можеше да се съсредоточи. Трябваше да намери Джейн. — Какво ще правим? — попита Майк, прибра папките в куфарчето и го преметна през рамо. — Карсън спомена, че на острова имало и други хижи. Ще ги претърсим. До една. Слязоха по стълбите в трапезарията. Огънят бе изгаснал и се бе превърнал в купчина сива пепел. Майк погледна десерта и кафето на масата. От чашите вече не се вдигаше пара. — Трябваше да направя нещо — каза той. — Не — поклати глава Том. — Аз трябваше да го направя. Бях започнал да се съмнявам. Виж — каза той и посочи към стената. Върху нея висеше стара карта в дървена рамка. Хартията бе избеляла, а ъглите й бяха оръфани. Ловният клуб бе отбелязан върху картата с голям правоъгълник. В другите части на острова имаше други знаци. Хижи и други сгради. — Тя е на острова — рече Том. — Ще претърсим всичко, докато не я намерим. Хайде, да вървим. Том дръпна рамката от кукичката й и строши стъклото о каменната стена. Част от него остана в рамката, затова той замахна отново. Стъкълцата издрънчаха по пода. Извади картата, сгъна я и я пъхна в джоба си. Без да се оглежда назад, тръгна по пещерообразния коридор към верандата. Поривите на вятъра се бяха засилили. От тази височина можеше да види тесния кей, вдаден във водата. В конуса от синкава светлина се виждаха коланите на скутера. Празни. Поеха надолу по затревения склон. Когато стигнаха до пътя, Майк посочи джипа. Моравият ленд круизър. — Поне няма да се налага да вървим пешком — усмихна се той. Том се пресегна и отвори лявата вратичка. — Няма ключове — рече и удари с отчаяние по волана. Погледна часовника си. 01:17:08. — Можеш ли да я свържеш на късо? — Не мога — отвърна Майк. — По дяволите! — изруга Том. Удари отново, тръшна вратичката и пое по пътя. Краката му бяха вече изморени, но това нямаше значение. Щеше да върви, докато не падне. Извади картата и я освети с фенерчето, без да спира. Майк бързаше подире му запъхтян. — Какво ще правим? — Ако изключим главната сграда — рече Том и посочи картата, — повечето от постройките са в северната част на острова. До първата група има около четири мили. Погледна отново часовника си — 01:13:53. Показа го на Майк. — Краката ми — простена той. — Ако не можеш — рече Том, — не се безпокой. Но аз няма да се спра точно сега. — Ще те настигна — въздъхна Майк. Том го тупна по гърба и ускори крачка, потискайки желанието да затича. Знаеше, че ако го стори, краката му щяха да откажат. Наведе глава. Когато часовникът показа 00:57:42, вече не чуваше зад гърба си тътренето и затрудненото дишане на Майк. Вятърът единствен му правеше компания, докато към тях не се присъедини и Елън Заговориха и по тялото му се разля неочаквано спокойствие. Тя винаги идваше в трудни моменти. Кой казва, че не е тук, че не е жива? Хората просто не разбираха. Не разбираха нищо, но това не го интересуваше. 
  Петдесет и девета глава 
 


 Джейн се размърда. Над камината висеше старинен дъбов часовник. С черни римски цифри и пожълтял циферблат. Тиктакането му се чуваше независимо от воя на вятъра в комина. Ябълковият аромат на тютюна бе изгубил очарованието си; сега й миришеше на мръсно. Все още бе уморена, но бе решена да остане нащрек, макар да не знаеше колко дълго ще издържи. Може би до сутринта. Може би докато премине бурята. Когато свърши, можеше да вземе онзи скутер и да намери материка. Не разбираше много от лодки, но бе гледала достатъчно какво прави баща й на своята, за да се справи. Нямаше да остане тук по-дълго: отколкото трябва, независимо какво бе желанието на Марк Алън. Светлината на единствената лампа хвърляше зловещи сенки по ъглите, но тя най-накрая намери куража да стане от стола си и да опита ключа до вратата, когато някаква сянка премина покрай далечния прозорец. Джейн затаи дъх и стисна пушката. Пръстите й бяха хлъзгави от потта, но въпреки това намери предпазителя и го вдигна. Плъзна се от стола и клекна зад облегалката на канапето, върху която постави дулото. Насочено към вратата. По верандата се чуха бавни стъпки. Сянката премина покрай прозореца и дръжката на вратата бавно се завъртя. * * *



 Закапа дъжд. Том погледна часовника си. 00:29:37. Обърна се назад, светна с фенерчето. Светлината му намаляваше, не успя да види Майк. Нямаше представа колко още му оставаше да върви. Гърдите го боляха, краката му бяха като изтръпнали. Единствено острата болка от спуканите пришки, които високите кожени обувки бяха направили, му подсказваше, че изобщо се движи. Скоро вятърът засили дъжда, превърна го в истинска водна стена. Пътят се разкаля. Пак погледна часовника си — 00:13:56. Сърцето му подскочи и той ускори ход. Краката му вече жвакаха в обувките. Ризата лепнеше по кожата му. Започна да трепери. Когато стигна до подходната алея, имаше чувството, че е вървял цяла вечност. Насочи отново фенерчето към часовника си. Кратката справка с циферблата на часовника му показа, че са изминали само дванадесет минути. Извади револвера от колана си и пое по алеята. Въздухът бе изпълнен с острата миризма на мокър пушек. Спря на малката полянка. Слабият лъч на фенерчето, в който проблясваха дъждовни капки, освети очертанията на изгоряла сграда. Тежки пушеци продължаваха да се издигат в пороя. Погледна отново часовника си. 00:00:31. Затича, препъвайки се, когато чу изстрела. Спря, пое на глътки въздух, примесен с дъжд. През дърветата миролюбиво трепкаше топлият квадрат светлина. Изпод тежките му стъпки хвърчаха кал и дребни камъчета. Препъна се и падна в една локва. Видя очертанията на хижата пред себе си. Отново подуши пушек. Някъде дълбоко съзнанието му разпозна пушека като чистия, сух аромат на горящи в камина дървета. На фона на жълтата светлина, струяща от прозореца, се мярна някакъв силует. Човекът който слезе от верандата. Беше с пушка в ръце. Застана пред прозореца и вдигна пушката. Том побърза да го изпревари, прицели се и стреля. Пушката също гръмна. Прозорецът се пръсна на парченца. Силуетът се олюля. Том стреля отново. Онзи отсреща остана за миг неподвижен, след което бавно се свлече в локвата. Пръските кална вода се смесиха с дъжда, блеснаха на жълтия ореол от прозореца. Том изпрати още няколко куршума. — Джейни! — изкрещя Том. Закуцука към падналия, след това погледна през строшения прозорец. Тихото „би-би-би-бип“ на часовника му се опита безуспешно да надвика бурята. 
  Шестдесета глава 
 


 Писъкът на дъщеря му проряза воя на вятъра и дъжда. — Тате! Скочи от верандата. Захвърлената й пушка издрънча върху камък. Том тръгна към нея, олюлявайки се. В този момент не усещаше нито тежестта в краката, нито болката. Движеше се с механичните стъпки на човек, обсебен от едничката мисъл да изпревари времето. Дъщеря му беше жива! И нищо друго нямаше значение. Прегърнаха се и коленете му се подкосиха. — Джейни! Прокара длани по гърба й, искаше му се да докосне всеки милиметър от тялото й, да се увери, че наистина е невредима. Погали косите й, след това я пусна и се изправи. Беше мокър до кости, но не усещаше нищо. Часовникът продължаваше да бипка. Тази вярна машинка. Улови дъщеря си за ръката и двамата се качиха на верандата. — Какво е това? — Първите четирийсет и осем часа. — Какво? Той поклати глава и продължи да се смее, прегърна я отново. В очите й светеха пламъчета от лампата на верандата. Неговото момиче! Беше я открил. Помръдна натежалите си крака и мокрите му обувки се хлъзнаха върху тъмното петно от засъхнала кръв. Малките струйки вода почервеняха. — Какво стана? — попита Том. Джейн погледна надолу, към кръвта. — Избягах — отвърна тя. — Опитаха се да ме убият. След това Марк… той застреля онзи мъж. Има още един в гората… — Том? Двамата се извърнаха към алеята. Майк едва си поемаше дъх. Мокър до кости. Червеникавата му козя брадичка бе прилепнала към лицето. Дрипавият му тюрбан се бе свлякъл на врата. Беше преметнал куфарчето на гърба си. — Том? — Тук съм — отвърна Том. — Намерих я. Майк се качи на верандата. Тъмните, мокри кичури бяха залепнали върху черепа му. От брадичката му капеше вода, но очите му се смееха. — Джейн — рече той и я прегърна. Завъртяха се тримата в прегръдка, допряха глави. Най-после всичко бе свършило. Том затвори очи. Лицето му пламтеше. След минута някакъв зловещ кикот се смеси с техния смях. Те застинаха, усетили нечие присъствие. Том отвори очи и се обърна бавно. Чудовищен силует на мъж, плувнал в кръв, от чийто нос се стичаше розова пяна. Тръгна, залитайки, към тях — косата и гъстата му брада бяха сплъстени, дрехите — разкъсани. Над кървясалите му очи проблесна дългото сребристо лезвие на нож, което изсвистя във въздуха. Джейн кръстоса китки, пристъпи напред и посрещна ръката на Дейв, още докато нанасяше удара. В този момент Том заби с все сила юмрука си в слънчевия му сплит. Кървава пяна изригна от устата на Дейв, докато падаше назад. Преви се надве и Майк изстреля един куршум в него. Огромният мъж потрепери, срути се тежко на верандата и повече не помръдна. 
  Шестдесет и първа глава 
 


 Дори горящите подутини по гърба на Майк сякаш си имаха своето място, държаха го буден през нощта. Прозя се и влезе в отбивката, за да зареди колата, да купи кафе и евтин дъждобран пончо. Устата на мъжа зад тезгяха бе пълна с криви жълти зъби. Усмихна се изведнъж на Марк, а след това потрепна и прехапа долната си устна в някакъв странен тик. Потърка наболата четина на брадата си, избърса ръка о червената си жилетка, върху която бе забодена значка с името му — КАРТЪР. — Искате ли поничка с кафето? — попита той. — До шест часа получавате две на цената на една. Вчерашни са, но никак не са лоши. — Да, разбира се — отвърна Марк. — Ето — кимна Картър. — Някои хора се мръщят като чуят, че поничките са от вчера, но, човече, като бях малък, щях да бъда на върха на щастието да получа такава поничка. — Разбрах — рече Марк. Обърна се и видя дебела купчина вестници с лицето на сенатор Глийсън, заело горната половина на страницата. ИЗЧЕЗНАЛ СЕНАТОР. Картър отвори пластмасовата кутия. Взе тънка хартийка, обгърна с нея поничката и я подаде на Марк. Глазурата й се бе втвърдила, по хартията полепнаха дребни трошици. Ароматът на пълнежа от боровинки атакува ноздрите на Марк и той отхапа лакомо от поничката. — Ето ви и другата — подаде му я Картър. — Тя е за вас. — Не ви ли хареса? — О, хареса ми и още как — усмихна се Марк и отпи от горещото черно кафе. Картър кимна и полупритвори едното си око. Прехапа устни, след това потърка брадата си и потри ръка о жилетката. — Ето — подкани го отново Майк и отхапа още една хапка. По брадичката му потече тънка струйка от пълнежа. Той я избърса с пръст, след което го облиза. Картър се усмихна. — Много мило от ваша страна — рече той. Марк бръкна в джоба си да извади пари. — Можете да си долеете кафе, ако искате — рече Картър, докато му връщаше рестото. Върху ъгълчето на еднодоларовата банкнота бе полепнала трошица. — Няма нужда, благодаря — отвърна Марк и тръсна трошицата. — Не, за вас може. Не позволявам на всички да си доливат, да не мислите. — Благодаря. Отвори капачето. Кафето забълбука и напълни пластмасовата чашка догоре. — Приятен ден — вдигна я Марк и се насочи към вратата. Звънчето на входа издрънча, докато излизаше. Навън се спря за миг и пое дълбоко въздух. Дори мирисът на бензин сякаш бе изпълнен с обещания. Небето на изток просветляваше. Ветрецът носеше със себе си рехава мъглица. Хладно и ободряващо. В задната част на белия пикап на халогенната светлина на бензиностанцията блестеше черният шейсетгалонов варел. Марк се качи, настани се внимателно, без да се обляга и подкара към магистралата. Поклати глава, като си помисли за Карсън. Всичко, което бе пожелал, бе напълно достъпно. Не само договорът. Той щеше да вдъхне нов живот на „Кейл лабс“; но плановете на Марк отиваха и по-далеч. Самият той бе станал богат. Приказно богат. А „Кейл лабс“ щеше да се превърне в компания съперник на „Майкрософт“. Той изсумтя и сръбна още кафе. Карсън всъщност бе удвоил решимостта му. Хитрината му. Твърдостта. Марк бе планирал да го изненада с плана си. Милионите, които бе вложил за изкупуване на акциите на „Кейл лабс“, щяха да се превърнат в милиарди. Когато хората започнат да повръщат вътрешностите си из цял Ню Йорк. Когато старците започнат да умират. Биотероризмът… Няма значение кой ще бъде винен. И точно тогава „Кейл лабс“ щеше да излезе с набързо приготвен антидот… Колко ли ще струват тогава акциите? Марк взе завоя между двата масивни хълма и пред него се простря моста на Тапан зее. Солидна паяжина от стомана, която лъкатушеше в продължение на почти четири мили над тъмната и гладка река Хъдсън. Върху изшилените му кули блещукаха червени светлини. Поток от задни габаритни светлинки пулсираше на изток, насреща им течеше пълноводната река на фаровете. В другия край на моста, опашката пред гишетата за плащане на магистралната такса се бе увеличила. Марк протегна шия, за да види защо толкова се бавеше камионът с прицепа. Докато премина по моста, зората вече бе прогонила всички останки от нощта. Изходът за Сентръл Уестчестър Паркуей бе номер седем. Щастливо число. Допи кафето. Като си помисли човек, той направо бе предопределен от съдбата да убие Карсън. Този мръсник нямаше право да говори така за майка му. А сега, след като него вече го нямаше, Марк разбра смисъла на древната поговорка. Кралят е мъртъв. Да живее кралят! 
  Шестдесет и втора глава 
 


 Хижата на Дейв бе чиста и подредена. В кухнята Том намери кафето и свари една каничка. Седнаха край кухненската маса, колкото може по-надалеч от кървавата касапница на верандата. Джейн намери смес за палачинки и пържеше купчина подир купчина. Потапяха палачинките в истински кленов сироп от лъскава метална кутия, която Майк бе открил в хладилника. Дори Джейн лапаше лакомо, като отпиваше големи глътки от горещото черно кафе. Джейн и Том си разказваха онова, което се бе случило, как и защо, докато по-голямата част от мозайката не бе сглобена. Майк попи сиропа с последното парче палачинка и бутна чинията настрани. Извади папките от куфарчето на Марк Алън и мълчаливо ги подреди върху масата. След малко възкликна. Том и Джейн го изгледаха учудени. — Всичките тези лабораторни отчети са подписани от доктор Слованич. Става дума за филовирадата и за способността й да се развива необикновено бързо във вода. И още нещо, което е най-странното… Майк вдигна карта на района на Ню Йорк сити. Малки кръгчета — яркожълти — бележеха различните резервоари около града. Единият от тях бе обграден в червено. Резервоарът Кенсико. Права линия в мораво го свързваше с града. Акведуктът Кротън. — За това ли ставало дума? — рече Майк. — За главния водопровод на Ню Йорк? За камиона, за който Слованич говореше? Том се изправи и кимна. — Има логика. Щом „Кейл лабс“ могат да активират вируса, те могат и да го спрат. — Всички ще се заразят — поклати глава Майк. — Не само пътуващите на някой туристически кораб, а целият град. А „Кейл лабс“ излизат на сцената и спасяват света. — И получават договора от правителството — добави Том. — Дори нещо повече. — Марк Алън. Трябва да го спрем. — Том погледна въпросително приятеля си. — Излиза, че се е отправил към резервоара Кенсико? — Има два часа преднина пред нас — пресметна Том. — Лети ли ти се отново? — За какво говорите вие двамата? — попита Джейн и избърса лице с ръкава на широката си риза. — Хайде да вървим — подкани я баща й, внезапно усетил нови сили в тялото си. — Ще ти разкажа по пътя. * * *



 Том приключи разказа си. Дъждът се стичаше от тях, локвичките върху бетонния под под краката им се разширяваха. Тънкият, слаб лъч на фенерчето му пробяга по лъскавия самолет с оранжеви ивици в дъното на хангара. Вятърът виеше и дъждът барабанеше по металния покрив. — Татко — обади се по едно време Джейн, — ти грешиш за него, сигурна съм. Том поклати глава: — Този човек възнамерява да направи нещо. — Да ти напомням ли случката във „Френдлис“, татко? Том се намръщи и размаха фенерчето. — Ти самата каза, че му нямаш вяра. — Кога? — Когато печеше бифтеците на верандата, не помниш ли? — каза Том. — Когато ти разказах за Глийсън. „Един мъж, с когото се запознах, но му нямам доверие“. Това бяха твоите думи, Джейн. — Той спаси живота ми, татко — рече тя. — Ако е толкова ужасен, защо ще го стори? Майк ги гледаше, погледът му се стрелкаше ту към единия, ту към другия. — Този човек е луд — сви Том юмруци. — Уби собствения си баща. — Какво толкова се кани да направи, защо искате да го спирате? — попита тя. — Защото… — Онзи самолет, дето се взриви в небето, трябва да е бил самолетът на Ранди Кап — прекъсна го Майк. — С Глийсън в него — добави Том и се обърна към Джейн. — Може би ще е най-добре да останеш. Времето е лошо. — Идвам — отмахна тя кичур мокра коса от лицето си. Гърбът й бе изправен като неговия. — Хайде, Том — рече Майк и го дръпна за ръката. — Недей. Не знаем със сигурност какво прави. Трябва да бъдем заедно. Летял съм в такова време. Майк отиде до Чесната и отвори вратичката. Пресегна се и включи пулта за управление. — Изглежда наред. — Опипа джоба на гърба на пилотската седалка. — Картите са си тук. Ще взема координатите. Той извади една карта и я разтвори. — Искаш ли да махна тези клинове изпод колелетата? — попита Том, наведе се и улови въжето на един от дебелите, спирачни, гумени клинове. — Става — отвърна през рамо Майк. След това Том отиде до вратите на хангара и ги разтвори широко. Бодната пелена връхлетя и го измокри. След като разгледа внимателно картата на светлината от лампичката на тавана, Майк им викна да се качват. Настаниха се бързо на задната седалка. Майк запали двигателите, прокара пръсти по ключетата и огледа циферблатите. Сложи си слушалките с микрофона и изрулира самолета навън, в бурята. Още щом излязоха от вратите на хангара, силен порив на вятъра повдигна едното крило на самолетчето и едва не ги обърна. Майк с мъка овладя машината. Изведе я на пистата и я засили. Натисна ръчките на газта до дупка. Краят на пистата се носеше бързо срещу тях. Вятърът ревеше, а дъждът потракваше по предното стъкло. — Дръжте се — извика той. Дръпна към себе си щурвала. Самолетът се наклони и подскочи нагоре, но мощен порив го натисна към земята. Отскочиха от пистата с ужасяващ стържещ звук, но все пак се издигнаха. Том го улови за рамото. — Човече, какви ги вършиш? Гласът му звучеше разтревожено, но само след миг бяха във въздуха и се издигаха устойчиво. Вятърът ги връхлиташе, клатеше ги насам-натам, а Майк се стремеше да удържи машината. Лицето му лъщеше от пот. — Ще трябва да летя на около пет хиляди метра, непосредствено под облачния таван — изкрещя той, за да надвика шума. — Ще друса, но така е по-безопасно. Скоро им съобщи, че са над Уотъртаун и че превключва, за да улови радиофара на Сиракюз. Том беше стиснал толкова силно ръба на седалката, че дори кокалчетата на пръстите му бяха побелели от напрежението. И главата го цепеше, но не се очертаваше скорошна почивка. Майк изведнъж изохка и се улови за гърдите. Опита се да разкопчее яката на ризата си, но пръстите му трепереха безпомощно. Самолетът се разтресе, сякаш усетил, че никой няма власт над него. Том се пресегна и улови приятеля си за раменете. Беше тъмно, валеше и се носеха на стотици метри над земята. 
  Шестдесет и трета глава 
 


 Марк продължи на север, мина през едно местенце с бензиностанции, магазинчета за понички и фризьорски салони, което се именуваше Градът на северните бели равнини. Погледна картата си, за да види къде трябваше да се отклони към шосе номер 22. Зададе се възвишение. Пейзажът се промени, стана по-стръмен. Бързо стигна до Уест лейк драйв. Зави наляво и мина по тесния мост. Перилата бяха от квадратни варовикови плочи, прилепени плътно една до друга. Право пред него пътят минаваше през средата на класическа каменна ротонда. Всичко се нареждаше тъй идеално, че имаше чувството, че сънува. Той и Карсън и Карсън бяха едно. Беше мечтал за това, беше си го представял хиляди пъти. Може би затова всичко му беше толкова познато. Когато забеляза полицейската кола, вече бе прекалено късно да обръща назад. Ченгето, подпряно на вратичката, облечено в тъмносиня униформа и с нахлупена фуражка, гледаше право към него. Марк му махна с ръка и увеличи скоростта. Мина през ротондата с дебели дорийски колони и зърна през арките гъстите гори и водата, която се простираше отвъд. Вляво, в далечината, се простираха тучни хълмове. Вдясно бе резервоарът, тъмна, спокойна вода, заобиколена отвсякъде с дървета. Марк погледна в огледалото за обратно виждане, но ченгетата не се виждаха. Вече бе изминал половината път и насочи вниманието си към следващата ротонда. Под нея проблеснаха фарове и запълзяха към него. Марк се напрегна, за да види дали върху покрива на колата имаше „буркани“. Май имаше нещо. Стомахът му се сви. Оказа се багажник за ски. Зад втората ротонда видя още една полицейска кола, този път бял джип, с лице към пътя, но зад поставени на пътя оранжеви конуси. Две ченгета се бяха облегнали на джипа и го изгледаха лениво, докато минаваше покрай тях. Малко преди да ги изгуби от поглед, те продължаваха да стоят така, все едно бяха занитени към земята. Пое дълбоко дъх и въздъхна. Преди време беше попаднал на статия, в която се съобщаваше, че след известно орязване на финансирането, патрулите на Агенцията за защита на околната среда отново възстановили нормалната си дейност около резервоара. „Нормална“ означаваше да няма почти никакво полицейско присъствие. Местните рибари се радваха. Оставяха лодките си на брега върху държавна собственост, използваха резервоара като собствено езеро за риболов. Марк поклати глава и изсумтя. Никой не пазеше водоизточника, но две ченгета стояха на старата каменна язовирна стена. Това е то държавното управление — клати си краката и получавай заплата. Докато вземаше завоя, мъглата се превърна в лек дъждец и той включи чистачките. Пред него, до светофара, се издигаше тухлена църква с тънка островърха камбанария, която чезнеше в сивото небе. Вдясно, върху хълма над резервоара, се намираше голямата каменна сграда на филтрационната станция. Плоският, оребрен покрив бе надвиснал над редица огромни, с извити арки прозорци. Около сградата се виждаше желязна ограда и охраняван портал в края на отбивката към нея. На светофара Марк хвърли едно око върху картата си. Станцията вече не се използваше за филтриране на водата. Усмихна се. Сега в нея се намираха само офиси на Агенцията по водите, но входната тръба за Делауерския акведукт минаваше през нея. Този акведукт бе основният източник на питейна вода за Ню Йорк сити. След онова, което предстоеше да стане, пак щяха да започнат да филтрират водата. Входната клапа се намираше на шестстотин метра под водата. Имаше намерение да стигне дотам с гребане и да изсипе варела си точно над нея. Украинският вирус щеше да се разпространи като червения прилив в океана, само дето щеше да бъде безцветен и без мирис. Никой няма да знае какво става и откъде е дошло, преди вирусът да се е разпространил достатъчно. Хиляди хора ще изпълнят нюйоркските болници. Истерията ще обхване цялата страна. Акциите на „Кейл лабс“ ще скочат от един долар до предишните седемдесети на. Може и по-високо. Всички ще искат парче от тортата. И тъй като Дейв бе полудял и бе избил всички на острова, управлението на компанията ще отиде в ръцете на изпълнителния вицепрезидент. Тоест — в неговите. Светофарът светна зелено и той продължи пътя си покрай филтрационната станция. Водата изчезна от полезрението му. За да остане на Уест Лейк драйв, трябваше да завие надясно, и той го стори. Дърветата се надвесваха над пътя. От двете страни се появиха големи къщи, разположени сред високите борове. Марк задмина няколко коли, шофирани от мъже по ризи и с вратовръзки, с чаши кафе в ръце. Колите бяха големи, радиаторите им решетки — лъскави: ескалади и мерцедеси. Пътят се виеше надолу към водата. Жълта табела „ВХОД ЗАБРАНЕН“ върху една желязна порта спираше достъпа до малка помпена станция, построена в същия „крепостен“ стил като филтрационната станция. Марк продължи по пътя си, заобиколи едно заливче и пое отново нагоре. Черна ограда от желязна мрежа се простираше покрай парапета, току до самия път. Той не се поколеба, с равномерни стъпки подмина две подходни алеи, които водеха към жилищни сгради. На яркозелената морава пред една от сградите имаше син автомобил Кейп Код. Следваше нов жълт знак: ЗАДЪНЕНА УЛИЦА. В края на пътя имаше неасфалтиран обръщан. Не се виждаше жива душа. Той спря и излезе. Три пътечки водеха към боровата гора. Преди няколко седмици Марк бе имал много приятен разговор с една жена, Пат, която работеше в градския съвет на Валхала. Беше я попитал дали някъде има лодкостоянки и лодки под наем и тя му отговори, че нямало. Очевидно местните рибари оставяха алуминиевите си скифове направо на брега, до водата. В резервоара моторните лодки бяха забранени. Марк се спря за миг и вдиша богатия аромат на борови иглички. Водата капеше на едри сребърни капки от дърветата. Смарагдовозелени папрати растяха под дърветата и придаваха на гората приятно съблазнително усещане. Пое за последно дълбок дъх през носа и издиша през уста. Това място бе натежало от самота. Отвори задния капак на пикапа и изтъркаля варела на земята. Беше лъскав, наскоро боядисан и блестеше дори в сивотата на дъжда. Преметна пушката си през рамо и я скри под пончото. След това затвори капака на пикапа, избра една от пътеките и пое по нея, като търкаляше варела пред себе си. 
  Шестдесет и четвърта глава 
 


 — Добре съм — рече задъхан Майк и отстрани ръцете на Том от раменете си. — Какво ти стана? Майк пое дълбоко дъх и издиша. — Не знам. Но вече съм добре. Само главата малко ме наболява. Майк поклати глава. Направи го отново и Том забеляза как стиска очи и после ги отваря. Нещо не беше наред. Дали щяха да успеят да се приземят? — Майк, какво ти е? — попита Джейн, не по-малко разтревожена. — Не се тревожи, момиче — отвърна Майк. Изправи гръб и вдигна рамене, за да си придаде самочувствие. Трийсетина минути по-късно, югоизточно от Сиракюз, облаците започнаха да изтъняват и да се разкъсват. Скоро запримигваха звезди, появи се сърпът на луната и тъмните очертания на планините станаха видими. На равното, в долините, малките ферми и къщици спяха под заревото на уличните лампи. В този момент бе трудно да се повярва, че едва не се разбиха, ала хубавото време трая малко. Скоро през прозорчетата не се виждаше нищо, освен гъста сива супа, осветявана само от трепкащите светлини на самолета. След около два часа Майк съобщи, че приближават и се свърза с диспечера на кулата. Когато най-сетне се спуснаха над пистата, Том усети леко замайване, но това не му попречи да извади мобилния си телефон и да започне да набира някакъв номер. На кого се обаждаш? — попита го Джейн. — На полицията, разбира се. Диспечерът го свърза с някакъв сержант. — Става дума за терористичен заговор — каза Том, след като се представи. Сержантът поиска номера на шофьорската му книжка3 и му каза да почака минутка. След малко се обади отново: — Добре, господин Редмън. Защо все пак не дойдете в участъка и да разговаряме за всичко това? — Случаят е спешен, сержант — настоя Том. — Всяка секунда е от значение. — Знам, че е така, господин Редмън — отвърна онзи. — Знам всичко. Имате много впечатляващо минало и много бих се радвал да поговоря с вас, но ще трябва да дойдете тук. Какво ще кажете за единайсет и трийсет? — Тъпанар — отвърна Том, сгъна рязко телефона и поклати глава. Още клатеше глава, докато рулираха към посочено им място. Скочи от самолета върху мократа писта. В този момент малък реактивен самолет се засилваше да излети и огласяше всичко с рева на двигателите си. — Ще се заемем сами — отвърна Том на въпросителните погледи на Майк и Джейн. Жената на гишето за коли под наем изгледа с подозрение Майк. Том й подаде кредитната си карта и сведе поглед към влажните си, окаляни панталони и обувки. Опита се да приглади смачканата си риза. Всички в малкото летище бяха облечени в официални костюми. Майк изглеждаше ужасно. Косата бе залепнала към главата му а очите му бяха зачервени, хлътнали от безсънието и умората. Панталоните му и черната тениска имаха отчайващ вид. Джейн изведнъж осъзна как изглежда тя самата. Попридърпа нагоре кафеникавите си панталони, приглади с ръка косата си. Кредитната карта обаче бе надеждна и жената зад гишето им каза, че до резервоара Кенсико се стигало лесно. — 120-а в северна посока ще ви отведе право към шосе 22 — рече тя. — Завивате наляво и няма как да пропуснете язовира. После минете по стената, тогава ще видите филтрационната станция вдясно. Том поиска да получи карта. Излязоха навън и той се настани зад волана. Джейн се сгуши отзад, а Майк зае дясната предна седалка. — Готови, заредени? — попита Том. — Окей — потупа Майк револвера, който издуваше тениската му на кръста. — Останали са ми само два патрона — промърмори Том. — Значи наистина сте решили да го спрете? — попита Джейн. — Предупреждавам ви, че ще се окажете в много глупаво положение, след като разговарям с него. Том погледна дъщеря си, после — Майк, после отново Джейн. След около петнайсетина минути стигнаха до старата язовирна стена в челото на резервоара. — Ами онези? — рече Джейн и посочи бялата полицейска кола. Том стисна устни и продължи да кара, без да отговаря. — Татко? — Ще решат, че сме смахнати — отвърна той. — Нали видя как ни гледаха на летището? А и трябваше да чуеш какво ми каза онова ченге по телефона. Като че съм някакъв побърканяк. Докато намерим някого, който да ни повярва, вече ще бъде твърде късно. — Във всеки случай ще е по-правилно да постъпим така — не отстъпваше тя. — Интуицията ми диктува друго — рече Том. С периферното си зрение видя, че Майк гледа право напред, ала кимаше в съгласие. Задминаха полицейската кола и прекосиха тясната язовирна стена. Вятърът отново се усили. Дъждът плющеше по предното стъкло. — Още една патрулка — отбеляза Майк, докато минаваха през ротондата. — Не им обръщай внимание. Двете ченгета с непроницаеми лица тъкмо се качваха в белия джип да се скрият от дъжда. Скоро зърнаха църква, след нея — старата филтрационна станция. — Доколкото разбрах — каза Майк и измъкна картата, която бе открил в куфарчето на Марк, — водопроводът започва някъде тук. — Оглеждай се за пикап — каза Том. — Руснакът спомена нещо за камион. Спря при алеята, водеща към филтрационната станция. Видяха портала й и някакъв охранител до него. Том пое дълбоко дъх и отмина. Вляво имаше друга сграда — изоставен образователен център. Том спря на паркинга му и всички впериха погледи към обширното пространство на водния басейн. — Той няма да е наоколо — рече Том, — но може би ще намерим нещо по брега. Свали прозорчето и погледна към резервоара. Гледката — вода и борове — беше призрачна от слабата мъгла. От дъждовните капки черната водна повърхност бе настръхнала, но същите тези капки й вдъхваха живот, предизвиквайки трептенето на безброй концентрични кръгове. Огледа брега. Откъм север се носеше нещо. Задаваше се буря. Том присви очи и започна да вдига прозорчето. Поривът разклати пикапа. Дъждовната вода се плискаше по предното стъкло, придружена от воя на вятъра. Сякаш изведнъж се бяха озовали отново на острова. — И сега какво? — попита Джейн от задната седалка и се сви зиморничаво. — Щом не е тук, смятам, че е паркирал някъде наблизо. Ще му трябва лодка. На картата показано ли е точно мястото на входната тръба? — Там някъде е — каза Майк и кимна. Погледна прогизналата карта. — Точно по средата, където ще е най-малко размътено. — Трябва да е някъде наблизо — рече Том. Майк продължи да гледа картата. — Ако се върнем отново на пътя, там има едно отклонение надясно, към водата. Том кимна. Включи на задна скорост и обърна пикапа. Завиха надясно от главния път, след това още веднъж надясно. Скоро водното огледало се появи отново пред тях. Минаха покрай портала на малка помпена станция с предупредителна табела за забранен вход. Намаляваха при всяка подходна алея и протягаха шии да огледат, да открият подозрителния пикап. Една жена с волво излезе от настлана с тухли алея и преди да се включи в пътя ги изгледа с подозрение. — Това е лудост — каза Джейн. — Той може да е навсякъде. — Трябва да е някъде наблизо — повтори Том. — Трябва. Дъждът барабанеше по покрива. Пътят зави и те продължиха, като се напрягаха да открият пикапа. Стигнаха до кръстопът. Пътят направо бе задънен. — Сега какво? — попита Джейн. — Давай напред — предложи Майк. Том изкачи малкото възвишение и те го видяха. Бял пикап, заобиколен от високи борове, които се полюшваха от вятъра. Зад него имаше седан буик с пясъчен цвят. Том завъртя екскършъна и спря до пикапа. Върху вратата му бе изрисувана синьо-зелената емблема на „Кейл лабс“. — Мамка му! 
  Шестдесет и пета глава 
 


 Варелът пасваше чудесно върху дъното на лодката. Марк подпъхна края на евтиното си найлоново пончо между черния варел и планшира на алуминиевия скиф, за да не се вижда. Вятърът вече се усилваше, стана поривист. Дъждът плющеше по борда на лодката и вдигаше пръски от водата. Марк постави пушката си върху седалката в носа, повдигна лодката и я плъзна с кърмата напред към водата. — Ей! Сърцето му подскочи и той се завъртя на пета. — Кой, си ти, по дяволите? Беше възрастен мъж с яркожълта мушама с качулка. Мръщеше се зад очилата с дебели лещи. Бе нахлупил рибарска шапка с дълга козирка, с набодени по нея изкуствени мухи за стръв. В едната си ръка държеше калъф със сгънат спининг, в другата — кутия с такъми. — Аз… аз… чичо ми каза, че мога да ползвам лодката му — рече Марк. — Това е моята лодка, момко — каза старикът. Пристъпи две крачки напред. — Кой е чичо ти? Марк пристъпи към мъжа, бавно и спокойно, вдигна ръце с дланите нагоре към сивото небе. — Карсън Кейл — отвърна с пресилена усмивка. Малките камъчета помръдваха под краката му. Между водата и брега имаше шест-седем метра. Марк ги бе изминал наполовина. — Не познавам никакъв Карсън Кейл, не те познавам и теб — каза старикът. Вдигна калъфа и го насочи напред, досущ като училищен директор. — Исках само да половя риба — рече Марк. — Времето сега е най-подходящо, нали? — Стой на място, момко — повиши тон старикът. — Не приближавай повече, иначе ще те халосам с тази пръчка. Все още усмихнат, все още с плавни движения. — Спокойно, старче, няма да ти сторя нищо лошо. Тялото му се напрегна като пружина, сви юмрук зад гърба си. Почти бе готов… Внезапно налетелият дъждовен шквал го връхлетя силно, обля лицето му с пръски. Единият му крак се подхлъзна върху хлъзгавия кален бряг и той залитна. Старикът стовари твърдия пластмасов калъф на въдиците си върху главата му. Краката му се подгънаха и Марк падна тежко. За миг долови писъка на чайка. Отваряше и затваряше уста в опит да поеме дъх. Зърна старика да изчезва в гората. Ругаейки, Марк скочи на крака и хукна подире му. Подхлъзна се на стръмния бряг, падна, но скочи отново. Онзи се движеше неочаквано бързо. Марк прескочи кутията с такъмите му и спринтира с все сила. Меката пътека, настлана с борови иглички се виеше нагоре между високите дървета. Пътеката завиваше край голям балван, светъл, покрит с лишеи. Жълтият силует се стрелна покрай него. Когато Марк стигна до камъка, се препъна в нещо и полетя към шубрака. Дланта му цъфна, порязана в острия ръб на обрасъл в мъх камък. Старецът се бе свлякъл по средата на пътеката, но вече се изправяше и залитайки се отправи към пътя. Марк изпружи крак и го ритна силно зад коляното. Претърколи се върху него и заби пръсти в отпуснатата кожа на тънката, старческа шия. От миризмата на „Олд спайс“ му се повдигна. Старецът изви ръка и я мушна под мушамата си. Марк стегна още повече хватката. Очите му се изцъклиха, сякаш щяха да изскочат от орбитите си. От гърлото му се чу гъргорене. Марк изведнъж усети електрошок в ръката, после втори. Някъде дълбоко в мозъка си осъзна, че проклетникът бе извадил рибарски нож. Пусна шията му и се претърколи настрани, точно когато замахна към гърдите му. Протегна ръце, улови ръката на стареца и я изви бързо и силно. Някаква кост изпращя. Старикът изстена и ножът падна на земята. Марк го вдигна. Беше с дълго, тънко лезвие. И щеше да свърши чудесна работа. Лъскавият ръб мина почти като милувка по шията на стареца. Той ритна два пъти с крака. Третото му усилие бе по-скоро слабо потръпване. След това се отпусна безжизнен. — Глупав кучи син — рече Марк и облиза капките дъжд по устните си. — Глупак. Улови го за зелените гумени ботуши и го завлече към папратите. После, без да се обръща назад, пое обратно към брега. Докато вървеше, огледа окървавеното лезвие на ножа с костена дръжка. Неговата кръв. Кръвта на старика. Избърса ножа в панталона си и го мушна в колана. Когато стигна до брега, алуминиевият скиф, в който бе варелът му, бе изчезнал. 
  Шестдесет и шеста глава 
 


 — Ти ще останеш тук — нареди Том на дъщеря си, като повдигна глава от револвера, който проверяваше. — А ти включи телефона си — обърна се той Майк без пауза. — Аз ще тръгна по дясната пътека. Ти вземи средната. Когато стигнеш до брега, обади се. Ще тръгнем на север. Само това ни остава. — Знам, знам — кимна уморено приятелят му и вкара патрон в барабана на револвера си. — Не забравяй да заключиш вратите и не си подавай главата навън — посъветва я баща й за пореден път и Джейн усети лека досада, макар да я прикри. Излезе от колата и се обърна. Лицето му беше тревожно и напрегнато. — Ако видиш нещо, просто натисни клаксона. Ше сме тук до двайсет секунди. Защо не седнеш отпред? Джейн прехапа долната си устна и кимна. Излезе, но спря до предната врата. — Тръгваме ли? Майк погледна баща й, острите му черни очи светеха на фона на пребледнялото лице. В едрата му ръка револверът изглеждаше комично мъничък. Той кимна. Обърна се и пое тежко по средната пътека. След няколко минути изчезна между боровете. Том тръгна по дясната пътека, но спря и се обърна. — Влизай в пикапа, Джейн — рече. — Говоря сериозно. — Добре, добре. Качи се в кабината и се отпусна на седалката. Помисли си, че баща й продължава да я третира като малко момиченце. Когато се скри от погледа й, тя излезе отново. Спусна се по лявата пътека. Трепереше. Беше измокрена до кости, а дъждът продължаваше да се лее. Пронизващият вятър проникваше през торбестите дрехи, които Марк й бе дал. Задиша учестено, опитвайки се да прогони повдигането в стомаха. Запрепъва се по надолнището, оглеждаше внимателно гората пред себе си. С обутия си само с чорап крак усещаше жилавия килим от борови иглички. Дори в дъжда люлеещите се дървета излъчваха такова спокойствие, че внезапно й се прииска да легне под тях и да заспи. Може би щеше да се събуди в малката топла ловна хижа, в безопасност, с Марк Алън до себе си. Може би всичко това е само един лош сън… Обутият й с маратонка крак се подхлъзна изведнъж и тя полетя по задник. Изправи се, охкайки и вдигна ръка към очите си. В дланта й се бяха забили иглички, но имаше и нещо лепкаво. Беше кръв. Розовите струйки потекоха надолу, дъждът бързо изплакваше съсирената кръв. Джейн извика тихо и избърса длан в прогизналата си трикотажна риза. Вместо да се върне тичешком назад, тя продължи бързо по пътеката. Гората започнаха да изтънява и вече виждаше сивата повърхност на резервоара. Когато приближи брега, й се стори, че вижда нещо тъмно върху развълнуваната вода. Беше човек! Размахваше ръце сред белите зайчета на вълните. Плуваше към нея. Джейн се подпря на дънера на един ясен. Слезе по склона и прекоси тесния каменист плаж досами водата. Плувецът спря. Гмурна се под водата и се изправи — водата му стигаше до кръста. Беше Марк. Загази към нея, като си помагаше и с ръце и се опитваше да успокои дишането си. Дрехите бяха прилепнали о тялото му и тя виждаше добре очертана силната му, мускулеста фигура. Дишаше с широко отворена уста, гърдите му се вдигаха и спадаха. Приближи я, водата вече стигаше само до глезените му. — Марк? — рече тя, а стомахът й се сви. Той я погледна с онези свои зелени и тайнствени очи и се усмихна. — Все още всичко е наред — каза той задъхан. — Радвам се…, че си тук… Можеш… да ми помогнеш. — Какво искаш да кажеш? Какво се е случило? — Великите мъже не се създават, Джейн — каза той с тъжна усмивка. — Те сами се изграждат. — Марк, не разбирам какво става — рече тя. — Там имаше кръв и… моля те… — Е, добре, глупако! — извика някой. Джейн се обърна. Майк Тъбс, огромен, със стичаща се от брадата му вода, стоеше върху камъните, където брегът преливаше в гората. Устните му бяха свити на чертица, малките му черни очи горяха. Беше насочил револверът към гърдите на Марк. — Майк — извика тя, — почакай! Той се обърна към нея. Погледът му омекна. Този на Джейн — също. Та това бе Майк! Значи всичко щеше да бъде наред. Той винаги правеше така, че нещата да бъдат наред. Гърлото й се сви и усети как очите й се изпълват със сълзи. — Майк — повтори тя. С периферното си зрение забеляза Марк да помръдва, сетне го видя, че размахва ръка като камшик. Нещо удари Майк с кънтящ звук. Очите му, вперени в нея, изведнъж изгубиха фокус. Револверът му издрънча върху камъните и той се свлече на колене. Улови костената дръжка на ножа, чието лезвие бе потънало в гърдите му, току под шията. Отваряше и затваряше уста като риба на сухо. Струйка кръв потече от брадата му. Задави се, сграбчи дръжката на ножа и сетне рухна по очи. Джейн усети, че крещеше. Пристъпи напред. Марк обгърна с ръка кръста й, повдигна я и я повлече нагоре по брега. — Майк! — изпищя тя. Движеше инстинктивно крака, защото имаше чувството, че иначе ще се срути. Марк вече я стискаше за ръката. Наведе се и без да спира взе револвера на Майк. Повлече я нагоре по пътеката. Джейн се мяташе, опитваше се да се отскубне. — Недей — изсъска той. Хватката му бе мъчителна. Един от пръстите му опря до костта й, след това притисна силно някакъв нерв. Тя изпищя и се хвърли напред, искаше й се болката да изчезне. Той намали натиска върху нерва. — Побързай — рече и отново я повлече. — Ти го уби — повтаряше невярващо Джейн. От очите й се стичаха сълзи и се смесваха със студените дъждовни капки. 
  Шестдесет и седма глава 
 


 — Хайде, Майк, вдигни проклетия си телефон! Дали пък не беше набрал погрешен номер? Не, верен беше. Тръгна по каменистия плаж към скалистата издатина, която го разделяше от приятеля му. — Майк — прошепна той, сякаш усетил някаква опасност и затича. — Майк! — провикна се. Отвърна му само шумоленето на листата на дърветата. Копието на болката прониза гърлото му. Сърцето му биеше като лудо в ребрата. Прескочи една рибарска лодка, изтеглена на брега. По алуминиевия й борд забарабаниха камъчета. Заобиколи издатината от кафеникав пясък. Носеният от вятъра порой го блъсна с все сила по лицето. Бели гребени и пръски отлетяха от повърхността на водата. — По дяволите! Гърдите го заболяха. Гърлото му гореше. Прескочи още две лодки, стиснал пистолет в ръка, когато забеляза нещо. Лежеше на брега до тъмния кален склон. Кръвта вече образуваше локва под тялото върху камъчетата и пясъка. Том пъхна ръце под едното рамо и го обърна. Беше Майк. Кръвта бликаше изпод дръжката на ножа. Майк отвори очи. Погледът му беше замъглен. — Дръж се, Майк! — прошепна му успокоително той, но стомахът му се сви. Поколеба се само миг, преди да хукне по склона и да изчезне в гората. Тичаше толкова бързо, че от разгорещеност премина в състояние на вцепенение. Набра 911 и извика линейка. Краката не го слушаха и на всяка крачка се препъваше, ала пътят вече се виждаше през дърветата. Видя очертанията на автомобили по път. Нещо бяло профуча, червените задни светлини се стопиха по пътя. Мокрият телефон се изплъзна от ръката му, но той продължи да тича. Стигна до обръщача и погледна наляво. Габаритните светлини на белия пикап просветнаха през мъглата на дъжда, намигнаха и изчезнаха зад завоя. Той едва не изкърти дръжката на екскършъна от гняв и безсилие. Джейн! Нея я нямаше. Метна се в джипа и двигателят зарева. Натисна педала на газта до дупка и включи на скорост. Със стържене на метал и облак летящи камъчета джипът отлепи и се понесе напред. * * *



 — Сякаш е било предопределено да си тук — каза Марк. Усмихна й се и я погледна, зелените му очи бяха като нажежени под дългите черни мигли. Уловил волана само с дясната си ръка, избърса с лявата водата от лицето си. По челото му остана кърваво петно. Джейн пое рязко дъх. — Кървиш — рече тя. Той погледна лявата си ръка, сви рамене и се усмихна. — Няма значение. Случват се и такива неща. Великите корпорации и великите хора нямат лесни съдби. Тонът му бе до ръба на възбудата. — Помисли само — продължи той като в транс. — Изниква един стар рибар и едва не проваля всичко, защото лодката ми е отвята от онзи шквал. Но ето, че се появяваш ти. После онзи мъж. И той има пистолет. Ако ти не беше там, не знам какво щеше да се случи… Джейн поклати глава и рече шепнешком: — Ти го уби, Марк. Ти го уби… Смахнато копеле! — О, не… — отвърна Марк и я погледна с очевидна тревога, — не мила, не. Не мисли така. Не се оставяй това да помрачи твоето… Той се протегна и я докосна по ръката. Джейн се отдръпна като опарена. — Карсън винаги го казваше — продължи Майк, — и е прав. Това е като война. Даваш жертви. Налага се. Но ако погледнеш към по-голямата цел… Чистачките шляпаха като полудели по предното стъкло. Марк отново улови волана с две ръце. Джейн се извърна. — Аз всъщност спасявам човешки животи — каза той и отново я погледна. — Не разбираш ли? Ние не сме подготвени като страна. Биотероризмът дебне отвсякъде. Замесени са и китайците. Какво мислиш, че е птичият грип? Ще ти отговоря с една дума — руснаците. Корейци, израилтяни… Ние сме толкова неподготвени… Ала вече няма да е така. И в крайна сметка ще бъдат спасени човешки животи. Компанията ще го направи. — Ти си абсолютно побъркан. О, Боже мой! — Тя затвори очи. — Ти го уби. Ти, смахнато копеле! — Ето я — каза той. — Погледни. Той сочеше през прозореца и кимаше. Пътят се издигаше към западния вход към язовира. Джен присви очи и се взря през ситните капки на лявото прозорче. Върху тъмната вода, върху побелелите гребени на водата, подскачаше малка лодка. Вятърът я носеше към средата на водоема, направо към язовирната стена. Минаха покрай двама полицаи, които сега бяха вътре в белия джип. Майк им помаха с ръка. Джейн видя как полицаят зад волана вдигна глава и разклати чашата си с кафе. Опита се да улови погледа му, обърна се на седалката си, но влязоха в ротондата и вече бе твърде късно. Куполът отмина и отстъпи мястото си на ниските каменни перила върху язовирната стена. Лодката си беше там, подмяташе се в побелелите води. От другата страна бе отвесната пропаст към долината под стената. Бяха изминали половината път по стената, когато Марк включи аварийните светлини и спря пикапа. — Хайде — каза той. Улови я за ръката и я издърпа през конзолата и своята седалка навън от колата. Някаква кола зад тях спря и свирна с клаксона си. Марк даде знак на мъжа в нея да свали прозорчето си. — Двигателят ми спря! — надвика Марк той на вятъра. — Можете ли да ме заобиколите? Мъжът кимна и махна с ръка. Марк също му махна и се усмихна. Дръпна Джейн за ръка и я поведе по тесния тротоар от лявата страна на стената. Вятърът й дъждът разпиляха косите й. Отвори уста да изкрещи, но колата вече бе минала покрай тях. Обърна се и погледна към водата. Лодката беше точно пред тях, може би на стотина метра разстояние, и бързо се носеше към стената. Някаква кола профуча покрай тях в обратна посока с надут клаксон. Марк я повлече към стената, към двете ленти върху масивния камък. Стомахът на Джейн се сви в знак на протест. Задъха се и се наведе. От височината й се зави свят и тя се улови за студения мокър камък, заби пръсти в ронещите се процепи между блоковете. — Чудесно измислено — каза той и вдигна лъскавия черен револвер. — Ще пробие дупки и в двете стени на онзи варел. А когато лодката се удари в стената, вълните ще я наклонят и тогава… тогава няма да повярваш какво ще стане. Улови за по-голяма стабилност оръжието с две ръце, внимателно се прицели в лодката и стреля. 
  Шестдесет и осма глава 
 


 От пътя Том зърна белия пикап, спрял на половината път върху язовирната стена. Видя Марк Алън. След това Джейн. Вятърът разпиля дългата й коса. Побелялата вода се блъскаше върху стената, вдигаше гейзери от пяна във въздуха. Дърветата изведнъж ги скриха от полезрението му. Пред него бе ротондата над пътя. Високите борове се люлееха, изтръскваха тежки капки дъжд върху шосето. Том натисна педала на газта и точно когато белият джип включи „бурканите“, излезе върху лъскавия асфалт, препречвайки пътя към язовира. Стисна здраво волана и скочи с все сила върху спирачките. Пикапът се занесе и се удари в джипа. Включи се клаксонът. Едно от ченгетата заобикаляше пикапа с пушка в ръце. — Недейте! — извика той. — Махнете този пистолет! Том погледна ченгето. Тъмносиният му комбинезон бързо потъмняваше от дъждовните капки. По бузата му се стичаше кръв. Едното му око бе затворено. Другото бе вперено в мерника на късоцевната пушка. — Пистолетът — долу! Веднага! Том вдигна ръце и погледна през прозорчето на пикапа. Ченгето, което шофираше джипа, се бе отпуснало върху останките от строшения прозорец. Зад него видя тъмните сенки на две фигури, които се очертаваха върху ръба на стената. Джейн и Марк Алън. — Дъщеря ми! — рече той с пресеклив глас. — Веднага! Ченгето приближаваше, с все още насочена пушка, чието дуло потрепваше, готово да стреля. Том погледна 38-калибровия си револвер, вдигнат над главата. Пусна го. Той издрънча върху мокрия асфалт и се плъзна под пикапа. — А сега опри ръце върху колата и се разкрачи — каза ченгето, завъртя Том и го ритна по кокалчетата. Том се подпря на длани върху екскършъна, разтвори крака. Чу как ченгето откачва белезниците от колана си. Улови едната му китка и я изви зад гърба му. Над водата отекна гневен изстрел. Том пое дълбоко дъх. Мозъкът му пулсираше. Извъртя ръка, улови китката на ченгето, приклекна и направи перфектен пирует. * * *



 Чу се свистене на гуми. Удар в камък. Джейн отвори очи. Патрулката от другата страна на язовирната стена се бе блъснала в каменната стена. Само на няколко метра от нея. От цепнатините на предния й капак се виеше дим. Един полицай изскочи от колата. Ушите й писнаха, главата й бучеше. Погледна замаяна. Ченгето бе паднало. Върху волана на колата си. С дупка в гърдите, от която кръвта изтичаше на тласъци. Джейн погледна през рамо. Марк вече се надвесваше отново над стената. Тя инстинктивно запуши уши. Той се прицели още веднъж и стреля. * * *



 Том завърши пируета с издигане на ръката на ченгето високо нагоре. Онзи изпищя от болка. Том леко го чукна по крака. Пушката отлетя настрани. Ритник. Изхрущяване на носа. Том пусна ръката му и вложи цялата си сила в следващия удар — ритник отдолу нагоре, като едновременно се завъртя. Над сто килограма маса. Перфектно попадение. В мекото място между втория и третия прешлен. И онзи посрещна асфалта първо с лицето си. Том вдигна белезниците от пътя. Спря сребрист лексус купе с плющящи чистачки. От него изскочи млад мъж и изкрещя нещо. Том вдигна пушката на ченгето и стреля над главата му. Онзи пребледня и се скри зад вратичката на колата си. Том пусна пушката, закопча едната ръка на ченгето със собствените му белезници и го повлече към предницата на джипа. Другата халка на белезниците закопча за халката на теглича под бронята. Взе отново пушката и изтича — тъкмо навреме, за да види как Марк Алън убива ченгето, дошло от другата страна на язовирната стена. Джейн падна и от гърдите му се изтръгна ръмжене. Отново спринтира, за да намери място, откъдето да се прицели точно. Ако стреляше прекалено рано и не улучеше, можеше и да не получи възможност за втори изстрел. Марк Алън стреля над стената. Том ускори крачка, доколкото уморените му крака му позволяваха. Присви очи и видя Джейн да се надига. Нещо се караха с Алън. Таурусът избумтя. Марк Алън събори Джейн на земята и се наведе отново над стената. Прицелваше се право надолу. Том се подпря на коляно и стреля. 
  Шестдесет и девета глава 
 


 Куршумът завъртя Марк Алън на сто и осемдесет градуса. От рамото му бликна кръв и той падна на колене, но в последния момент успя да улови Джейн за врата и да я превърне в свой жив щит. — Хвърли пушката! — изкрещя той на Том. Том се изправи и тръгна бавно напред. Лицето на Джейн бе изкривено от ужас. Очите й бяха подути. Стискаше ги здраво, но сълзите продължаваха да се стичат по бузите й. — Казах ти да я хвърлиш! — изкрещя Алън. — Чакай малко — рече Том, докато излизаше на тротоара, насочил пушката си над ръба на перилата на язовира. — Онзи таурус има само пет патрона. Останал ти е само един… Алън изглеждаше объркан. Деляха ги само няколко метра. — Спри и остани на място! — Марк насочи дулото към слепоочието на Джейн. Тя изстена. — Ти държиш онова, което искам… но аз държа онова, от което се нуждаеш — каза Том и вдигна пушката. — Предаваш ми я и аз ще ти дам ей това. Ето. Том бавно обърна пушката и с другата си ръка улови дулото й. Обърна ръкохватката й към Алън. — Хайде — подкани го Том. — Сун Дзъ е казал: „Ако врагът ти остави вратата отворена, трябва да се възползваш и да минеш през нея.“ Марк Алън се усмихна, пусна Джейн, премести тауруса от дясната в лявата си ръка и посегна към ръкохватката. Пръстът му влезе в скобата на спусъка. Том направи крачка встрани и дръпна силно дулото. Пушката изгърмя, куршумът мина на сантиметри от него. В следващия момент Алън налетя върху него. Том го удари с длан под брадата. Онзи изтърва пушката и пусна тауруса. Пристъпи крачка напред, улови Том под мишницата, приклекна и го хвърли гърбом към каменната стена, след което започна да го натиска назад. Небето сякаш се завъртя и Том усети, че му прилошава. Някъде отдалече дочу писъка на Джейн и с едно рязко движение успя да освободи брадичката си. Дъщеря му бе уловила Марк Алън за яката и го дърпаше. Лицето му се бе наляло с кръв от усилието и гнева. Той се задави и се изправи. Ръката му освободи хватката си от шията на Том, който използва момента и се изправи със скок до седнало положение; извъртя се и стягайки коремните мускули, се опита да се изправи. Алън тъкмо се навеждаше да вдигне пушката. Том се улови за ръба на стената и се хвърли напред, прескачайки Джейн. Връхлетя Алън изотзад и го събори, но той успя да хване пушката за дулото. Направи една крачка напред и я завъртя като бухалка. Том приклекна и избегна удара, отскачайки върху бордюра. Алън замахна отново, този път по-отблизо. Том се наведе отново и улови пушката. Ревът на изстрела откънтя над долината. Марк Алън спря и примигна. Притисна ръка към стомаха си. Между пръстите му бликна кръв. Залитна и се хвърли към Том с протегнати напред окървавени длани. Том отскочи встрани, засили се и го ритна. Марк Алън се преметна през стената, размахвайки ръце да намери опора. Джейн се втурна към него, ръцете им се сплетоха, но Том я сграбчи през кръста. Усети тежестта на Марк Алън, която ги теглеше и двамата през ръба. Джейн изведнъж загуби опора и стъпалата й се отлепиха от земята. Бедрата й опряха ръба на парапета. Том напрегна мускули да я удържи и усети как неравната каменна повърхност раздира ръцете му до лактите. Усети топлина. Топлината на кръвта. Марк Алън висеше вече само на една ръка. Джейн го държеше за китката. Том опря колене в каменната стена, опита се да издърпа и двамата. Ръцете му горяха. Усети остра болка в гърба. Сякаш без да разбира какво става и без да се притеснява от присъствието му, Марк Алън вдигна глава към Джейн и зелените му очи се присвиха като на котка. — Имаш най-красивите очи на света — рече той. След тези думи ръката му се изплъзна и той полетя надолу. Том и Джейн се търколиха назад. Скочиха мигновено на крака и се втурнаха към ръба на стената. Петнайсет метра по-надолу, където водата се блъскаше в каменната основа на язовирната стена, в разбърканите вълни се виждаше само безформено, тъмно петно. Един скиф, натоварен с черен варел, се насочи към стената и се блъсна в нея със стържещ звук. Лодката се преобърна и бавно потъна. Варелът подскачаше на повърхността като коркова тапа. Джейн се хвърли към баща си. Очите й издаваха недоумение, ужас и болка. Том я обгърна с ръце и я притисна силно. 
  Епилог 
 


 Беше облякъл тъмен костюм и към него бе подбрал яркочервена вратовръзка. Прокара пръсти по щръкналата си, току-що подстригана коса. Съдебният състав тъкмо бе обявил решението си — „ВИНОВЕН“ — и сега оставаше само да се прочете присъдата. Федералният съдия беше мършав мъж с плешива глава и широко разположени светлокафяви очи. На шията му, върху тъмните гънки на тогата, блестяха очила в златни рамки. Той ги надяна на носа си и взе лист хартия от писалището. Том пое дълбоко дъх и огледа състава от съдебни заседатели. Виновен. Миризмата на лак за дърво и на прах, стоплена от лятното слънце, което нахлуваше през прозорците, изпълни ноздрите му, ведно с лекия мирис на собствената му пот. Съдията се прокашля. — Моля обвиняемият да стане. Том се изправи ведно с адвокатите от двете си страни. — Поради тежестта на престъплението — започна съдията, — и свързаните с него убийства, осъждам обвиняемия на доживотен затвор, максималната присъда, която ми е позволена от закона. Том бе като вцепенен. Опита се да се усмихне, но не можа. Сведе глава. Когато усети силната хватка на нечия ръка върху рамото си, въздъхна дълбоко и се обърна. Беше Майк Тъбс, значително по-слаб, отколкото преди две години, когато едва не умря от загуба на кръв, но все пак достатъчно едър. — Поздравления — подаде му ръка Майк. — Вкара още един в пандиза. Под черното му сако се виждаше тениска с изображение от „Властелина на пръстените“. Някои навици не умират, помисли си Том и се усмихна. После поеха заедно към изхода. Двамата съдебни пристава отвеждаха мъжа, когото бе пъхнал до живот в затвора. Онзи му се озъби, сините му очи блеснаха под гъстите вежди. Том се извърна. Отвън, на стъпалата, го чакаха репортерите. Това също бе част от работата му и той знаеше, че поне двайсетина минути няма да може да се измъкне от кордона на новинарите. Е, добре, този път нямаше закъде да бърза. Той изправи рамене и се усмихна срещу най-близката камера. Имаше от какво да е доволен. — Намерих ново място за офиса си — похвали му се Майк, когато след час продължиха към паркинга. — На най-горния етаж на стара сграда на електрическа компания. Хареса ми. Страхотно място. Само тухла. — Нима онези юридически фирми, на които те препоръчах са се отпуснали чак толкова много и са си отворили дълбоките джобове? — усмихна се Том. — Край на червенокосите съпруги, дето ги следях по веригата мотели „6“. — И край на пътуванията до водоемите на големия град. — Горкият негодник — въздъхна Майк. — Намериха ли тялото му? — Само онази му работа. — Майтапиш се. — Само рицарят самозванец може да живее без шега. Майк вдигна вежди. — Малъри? — Не, приятелю, Редмън. Том запали двигателя. Все още му липсваше големият 350 със сдвоените си задни гуми. Ревът на дизеловия мотор. Потрепването и здравото разтърсване. Но F-150 бе нещо, което можеше да си позволи със заплатата си на федерален прокурор и да продължи да поддържа лодката си. Старият 350 бе изчезнал преди две години. Том го обяви за откраднат. Никой не го бе виждал. Дело на рокерската банда 101, както Майк обичаше да казва. След по-малко от десет минути спряха пред яхтклуба. Синьо-зелената вода се простираше докъдето поглед стига. Смарагдови хълмове, обрасли с дървета. Тишина. Нежният слаб бриз разхлаждаше лицата им и вдигаше тънкия слой прах от паркинга. „Рокин анти“ все още бе на мястото си между големите ветроходни яхти, все същата стара черупка. Поочукана, но адски надеждна. Том свали сакото и вратовръзката си и ги остави на предната седалка на пикапа. Разкопча ризата си и я смени с тениска на Юридическия факултет в Корнел. Изчака да излязат навътре във водата и събу обувките и чорапите си, препаса голяма кърпа през кръста си и смени панталона с чифт широки шорти. Закотвиха се на любимото място на Том. — Днес говорих с Джейн — каза изведнъж Том. — Някакви новини? — Отивам във Вашингтон следващата седмица по едно дело — рече Том. — Поканих я на вечеря. Искаш ли да дойдеш с мен на юг? — Чух, че са я повишили. — Два пъти. — Обаче й откраднаха „Пулицър“-а — каза Майк. — Следващия път ще трябва да поговоря с комитета по наградите. Шибани малоумници. Том седна на седалката зад капитанския стол и извади малка хладилна чанта изпод него. Отвътре измъкна хартиена торба с бутилка „Ноб крийк“. — Какво е това? — поинтересува се Майк. В гласа му прозвуча тревога. Том вдигна бутилката към светлината и се изкикоти, остави слънцето да прониже кафеникавата течност, за да може да гледа яркото небе без да мигне. Извади нож от страничното чекмедже и изряза с него восъка около гърлото на бутилката. Вдигна я към Майк, който стоеше безмълвен, глупаво зяпнал. — Намерих я в стария си шкаф за документи — рече Том. — Наздраве. Облегна ръка върху планшира на лодката, наклони бутилката и съдържанието й загъргори върху девствените води на езерото. — А аз си помислих, че… — не довърши Майк. — Не — рече Том и извади въдицата си изпод седалката. — Просто реших, че можем да започнем да мариноваме рибите, още преди да сме ги уловили. Майк се усмихна. Замятаха въдиците. Известно време разговаряха и посръбваха леден чай. Но после потънаха в уютното мълчание, на което могат да се насладят само стари приятели. — Не бързай да завързваш приятелства, но направиш ли го, бъди твърд и постоянен — каза замислено Том. — Това трябва да е Сократ. — Умен мъж — отвърна Том. Слънцето скоро се стопи в оранжева ивица светлина и изчезна зад западния хълм. Тишината стана сякаш още по-плътна. След дълго мълчание Майк се прокашля: — Том, все исках да те попитам… Не че ми влиза в работата, но след като отказа пиенето и тъй нататък… Питам, само защото ме вълнува… За Елън. Всъщност Джейн ме помоли да… Том се усмихна вътрешно и заметна въдицата. Но вместо да започне да обира кордата, остави я да се носи свободно и се взря в сенките, където дърветата срещаха водата и светлината потрепваше в последния танц на деня. — О, да — рече Том, с преизпълнено сърце и свито гърло. — Все още разговаряме с нея… Но сега е по-различно — добави той и сръбна от кутийката си с леден чай. — Преди ми се явяваше, когато имах нужда от нея, да ме стегне, да ми попречи да се разпадна. А сега — той присви очи, втренчен в променящите се форми на светлината и водата, и клоните, — сега май нямам нужда от това, а и нещата, които тя ми казва са просто част от онова, което ми е казвала винаги. Не я виждам толкова ясно, както преди… но тя е тук, при мен. И аз съм тук, при нея. И знам, че тя просто ме чака. 
  Информация за текста 
 


 	 
 Tim Green THE FIRST 48, 2004 	 
 Тим Грийн Първите 48 Тинко Трифонов, преводач 2005 Издателство Ергон, 2005 ISBN: 9545301023 notes


 
  1 
 


 От tub (англ.) — бъчва, каца. — Б.пр. 
  2 
 


 Има се предвид Капитолийския хълм във Вашингтон, където са разположени най-важните държавни учреждения на САЩ, включително Конгресът и Сенатът. — Б.пр. 
  3 
 


 Шофьорската книжка в САЩ е и документ за самоличност. — Б.пр.