Annotation
„Перфектното отмъщение… Ако не отмъстиш — превръщаш се в професионална
жертва. Те са ти навредили — ти им връщаш злото десетократно, стократно! И не е просто
реакция, сляпа;, ярост — а план. Прецизен. Отмъщението трябва да е послание.“ Това е най-
важното правило от урока по оцеляване, което старият затворник Лестър Коул завещава на
възпитаника си Реймънд Уайт.
Пари, Власт. Красива приятелка и предстояща сватба — на 25 години Реймънд Уайт е
галеник на съдбата. Момчето от работническия квартал е успяло с много воля, ум, кураж и
упорит труд да завърши Принстън, да стане съдружник в могъща юридическа фирма и е на
крачка да влезе в Сената.
Едно писмо, занесено на ръка, миг невнимание, загрижена група „приятели и колеги“
— и Реймънд внезапно, като в нощен; кошмар, се озовава зад решетките на затвор със
специален режим, с доживотна присъда за убийство.
Цели осемнайсет години Реймънд Уайт дебне удобен случай и крои план как да си
върне откраднатия живот. План, в който смъртта на виновните ще изглежда като милостиня.
И един ден, случаят му подава ръка. Отвъд стените на затвора го чака огромно богатство и
ново име. Идва време всеки да си получи заслуженото; враговете му трябва да си платят — и
ще плащат от скъпо по-скъпо…
С „Перфектно отмъщение“ Тим Грийн създава дързък модерен „ъпгрейд“ на
класическата история за граф Монте Кристо и надниква в дълбоките мотиви, които
движат всеки от нас. В темпо, което опасно покачва пулс, с внезапни обрати и
неотслабващо напрежение, всепомитащата ярост на главния герой тласка
действието към апотеозен финал. Това е перфектният трилър!
Ню Йорк Таймс Бук Ривю
Тим Грийн
Книга първа
Тим Грийн
Перфектно отмъщение
На Илиса,
защото бляскавата светлина на твоя живот
стопля и най-тъмните сенки на нашия.
Книга първа
Предателство
Горчив смях се изтръгна от устните на графа; в мислите си
той току-що бе видял как отнасят баща му в гроба, а Мерседес
отива към олтара.
„Граф Монте Кристо“
1
Беше време, когато единствените граници за мен бяха границите на въображението, а на
другите им се искаше да бъдат като мен.
Сега светът ми е метър и осемдесет широк, два и четирийсет дълъг и два и петдесет
висок. По-малък е, отколкото можете да си го представите. Единственото нещо между
бетонния под и мен е тесният, осем сантиметра дебел дюшек. Нямам нужда от одеяла и
чаршафи, защото постоянно е топло. Ризата и панталонът ми някога бяха сиви. Сега имат
цвета на овесена каша. Вече не ги чувствам втвърдени от потта, а и не мога да усетя мириса
им, макар че тъмничарите извиват глави настрани, когато дойдат да ме изведат навън.
Дните ми са заети. Те траят един час. Това е часът, в който ми отпускат светлина. Има
насекоми, които трябва да бъдат преследвани и убити. Пукнатини в стените, които трябва да
бъдат запълнени с мазилка, която си правя от дребни камъчета и пясък. Тялото ми се нуждае
от преглед. Ноктите ми трябва да бъдат изпилени о стената. Косата да се почисти. Дребни
занимания, които внасят някакъв ред в живота ми.
След като свърша тази работа си позволявам да се отпусна и да си мисля за времето,
когато бях малко момче. Обичам да обърна глава към светлината и да затворя очи. Тогава
усещам топлината на слънцето и чувам плисъка на вълните, които се разбиват в скалите, и
дърветата, които си шепнат някакви тайни. Мога да усетя дъските под кърпата си. Протягам
длани над ръба на дока и докосвам само с върховете на пръстите си гъвкавата кожа на водата
без да нарушавам повърхността й.
Мога да подуша дима от изгорелите дърва в каменното огнище на нашата малка хижа и
от време на време — тънкия лъх от балсам. Да чуя удара на алуминий в дока и гласа на баща
ми, който ме вика да поплаваме с кануто. Казвам „да“, за да не го разочаровам, макар че не
искам да се отделя от майка си. Върхът на показалеца й се плъзга по страницата на книгата,
а палецът й е подгънал крайчето, готов да прелисти. Чувам тракането на прибори и звъна на
камбанката за вечеря.
Тогава денят ми свършва.
И започвам да давам воля на чувствата си, тъй като, кой знае защо, съм възприел идеята,
че това е добро за мен. Накрещявам се до пълно онемяване. Наплаквам се, докато не ми
останат сълзи. Смея се, докато коремът ми се превърне в болезнени възли от конвулсиите.
Бръщолевя си сам като лудите, доказвам, споря, моля се, укорявам и се подигравам на
Господа. Най-сетне се изтощавам и съм готов да се държа прилично. После ставам като
всеки друг и се опитвам да занимавам съзнанието си с това, което имам, така че да не мисля
за всички онези неща, които нямам.
Все още се гордея с дългите си твърди мускули, опнати под бронзовата кожа на високото
метър и осемдесет и три тяло. Знам повече пози за лицеви опори, отколкото рецепти
съдържа един секс наръчник. Лицеви опори само на върховете на пръстите. Лицеви опори
гърбом. Лицеви опори с крака, опрени високо на стената. Над касата на вратата има тънък
метален шев. Мазолите ми пасват точно в канала му. Правя набирания на мускули по четири
различни начина. С лице към вратата със свити пръсти. С лице към вратата с опънати
пръсти. После същото — гърбом.
Мога да направя пет хиляди коремни преси. Мога да тичам на място. Мога да скачам на
куц крак и на два крака. Мога да крача по дължината на моя свят шест хиляди пъти без
почивка. Знам осемнайсет „ката“1 от Окинава и мога да ги правя всичките, десет пъти
подред, без спиране. След това заспивам.
Когато се събуждам, още е нощ. Винаги. Ако мога, заспивам отново. Ако не мога,
тренирам мозъка си, за да не мисля за нея. За пълните шепи с кадифени тъмни коси, които
се спускат като завеса върху моите голи гърди. Гладкият, тънък като изписана с молив
чертичка белег върху бедрото й.
Мога да умножавам и да деля седемцифрени числа на ум. Мога да решавам интегрални и
диференциални уравнения, които сам си съставям. Мога да повторя наизуст значението на
всяко мнемонично устройство от „Юридически преглед на „Пипър“ за щата Ню Йорк“.
Трябва да бъда силен.
Идват за мен веднъж на всеки шейсет дни. Дните са шейсет, защото за толкова време
могат да поставят някого в пълна изолация, без да му дадат възможността да покаже, че е
готов да се държи прилично. Когато идват за мен, аз нападам първия, до когото мога да се
докопам. Гледам да му нанеса колкото е възможно повече телесни увреждания, защото знам,
че ще ми го върнат тъпкано, независимо дали само съм заплюл някого в лицето, или съм му
извадил окото.
Отначало те се опитват да си го изкарат с бой. Един по един, най-гадните тъмничари
получават възможността да те привикват от дупката ти. След това, когато осъзнаят, че си
силен и никога няма да престанеш, започват да изпращат новобранците. Гледат иззад
решетките и се смеят, докато не решат, че са се наситили или докато не се изплашат.
Необходими са шест години, за да разбереш напълно „храносмилателната“ система на един
затвор с максимална сигурност в Ню Йорк. На мен той ми е третият. Мисля, че след днешния
ден ще ме преместят в четвъртия.
Моят живот не бе такъв. Беше време, когато имах всичко.
2
Съзнанието е като филтър във водосточна тръба. Събира наслуки нечистотиите на
миналото — откъслек от разговор, отрязък от цветове. Миризма. Аз миришех на пари в онзи
ден, когато преминавах с такси през тунела към Ню Джърси, за да посетя конгресмена
Уилямсън в болницата „Вали“. Той миришеше на смърт, на старинни медни монети и на
изпрани с белина чаршафи.
Бях най-младият съдружник в „Парсънс и Траут“, държах апартамент в притежавания от
Доналд Тръмп хотел „Плаза“, и бях съвсем близо до сключването на многомилионна сделка,
която щеше да спаси фирмата ми. Беше по времето на върха на Рейгъновото управление.
Водеше се война срещу наркотиците. Русия все още бе „Империя на злото“ и нямаше нищо
срамно в това да искаш да бъдеш богат.
Но Роджър Уилямсън искаше да си говорим единствено за лов на патици. Разказваше за
първия чифт, който свалил; беше с напъхани в носа тръбички, кашляше непрекъснато и
снишаваше глас поверително, сякаш съобщава тайната на живота.
Но аз знаех как да кимам, как да проявявам уважение към по-възрастните. Ала не
слушах. Запомнил съм само отделни фрагменти от разговора.
Роджър бе родом от Сиракюз и бе следвал в Принстън като мен, само че четирийсет
години по-рано. Влязъл чрез баскетбола. Аз — чрез футбола. След като завършил, отишъл в
Олбъни да работи за Нелсън Рокфелер. Аз записах да уча право, за да се опитам да стана
следващия Нелсън Рокфелер.
Спомням си как гледах бръчките по лицето му. Пътните карти на собственото ми
бъдеще. Да, видях ги. Открих ги без дори да се замисля.
На Роджър му бяха потрябвали трийсет години да целува нечии задници, за да го изберат
в Конгреса. На двайсет и пет, аз дори не бях потупал някого по задника, а хората говореха за
мен като за негов наследник. Това може би не бе съвсем справедливо спрямо Роджър. Но
само при условие, че той го съзнаваше.
Изненадах се, че нямаше никого от близките на Роджър. Вътре стояха двамина мъже с
костюми с жилетки. Те не разговаряха с мен, а на мен не ми пукаше от това. Роджър имаше и
други тръбички, освен онези, които излизаха от носа му. Имаше една в стомаха му и една
отдолу, която събираше урината му в прозрачна торбичка, окачена на перилото от
неръждаема стомана на леглото му. Имаше и монитор на сърдечната дейност, който
писукаше приятно, и система, от чиято торбичка в него се вливаше някаква прозрачна
течност.
— Не се усмихваш — каза Роджър. Гласът му бе напрегнат и излизаше някъде от
дълбините на гърлото му. — Всеки ден, когато си здрав, е хубав ден. Трябва да се усмихваш.
Кожата му имаше синкав оттенък и бе хлътнала около очните ябълки и в други
вдлъбнатини на черепа. Косата му бе сива и на кичури. Само корените й бяха все още тъмни
от боята. Стори ми се, че подуших съдържанието на найлоновата торбичка и се прокашлях.
— Добре съм.
— Казват, че може би ти ще ме заместиш. Радвам се. Щеше ми се да ме бяха попитали,
но въпреки това се радвам.
Кимнах и посегнах да докосна опакото на ръката му. Вените бяха бледозеленикави и
изпъстрени със струпеи от убожданията на спринцовките и системите. Кожата му бе хладна,
но суха. Съжалих, че изобщо съм го докоснал. Мъжете с костюмите само гледаха.
— Хей — рекох, — сегашните могат да се окажат като изборите от 82-ра? Помните ли
неочаквания обрат?
Той започна да се смее, но смехът му премина в болезнено звучаща кашлица, което
накара монитора да запиука като малко куче пазач. След като се възстанови, той обърна
ръката си, стисна пръстите ми със своите в неловка хватка. Ноктите му се нуждаеха от
изрязване.
— Семейството ми ме напусна два дни, след като бях избран за първи път — рече той.
— Това бе втората ми жена.
Кимнах.
— Защо?
Поклатих глава.
— Ловът на патици — рече отново той. — Дето седиш в онези чакала, помниш ли? И
слънцето още не е изгряло. А птиците налитат на рояци върху нас като насекоми. Прояснявай
мозъка си, Реймънд. Колкото можеш по-често. Човек завъжда паяжини в главата си чак
докато не умре. Те се разчистват едва в тези последни седмици. Защо Той постъпва така с
нас?
Устните му продължаваха да се мърдат, но издаваше съвсем тихи звуци. Наведох се по-
близо.—
… обещай…
— Искате да обещая? — попитах.
Той кимна и аз се приближих още повече.
— Ти ще отнесеш това — рече той и ме стисна още по-силно. — Само ти. Написах го
сам. Тук. В Ню Джърси. Не го забравяй. Ще й го предадеш. Веднага като се върнеш. Веднага,
Реймънд. И никой друг. Няма да казваш на никого. Обещаваш ли ми го?
В другата си ръка стискаше стандартен плик. Подаде ми го. Върху него бяха изписани
името и адресът на жена: Селесте Оливър. Вгледах се в мътните му зелени очи, зачервени и
насълзени, и взех плика. Той затвори очи и главата му се отпусна върху възглавницата.
Мъжете в костюмите изглежда не разбраха за уговорката ни, а аз казах „довиждане“ на
Роджър, макар че той вече спеше.
3
В единайсет сутринта в петък директорите на Ирокезката национална банка подписаха
седемгодишен договор (с аванс) с „Парсънс и Траут“ да бъдат техни национални и
регионални юридически съветници в двайсет и два щата. Метнах сакото си през рамо и на
бегом се върнах до „Плаза“. Хвърлих всичко в един куфар и напуснах хотела и Ню Йорк за
пръв път през последните четири седмици.
Пътуването до дома ми отне малко над четири часа със спирането за зареждане и
хапването на сандвич. Вратата на черната ми аеродинамична кола селика супра остана
отворена, след като изскочих върху тухления кръг с пилона с американския флаг пред
„Парсънс и Траут“. Слънцето грееше силно през пролуките в облаците. Стисках договора
между пръстите си и той шумолеше на топлия ветрец. Прескочих стъпалата право до прага,
между дебелите, извисяващи се колони, които поддържаха фронтона на старата пощенска
сграда.
„Парсънс и Траут“ бяха купили сградата евтино в края на седемдесетте и после я бяха
реконструирали като историческа забележителност без да плащат данъци. И сега тя бе най-
внушителната административна сграда извън Ню Йорк сити. Вътре, докато се изкачвах по
мраморните стъпала към втория етаж, осъзнах, че фирмата вече щеше да бъде в състояние да
задържи сградата. Бронзовите стойки на перилата. Ориенталските килими. Дреболиите от
„Тифани“.
Дан Парсънс бе моят ментор и аз го обичах почти толкова, колкото и баща си. Беше
висок и як, с къдрава бяла коса и кръгло румено лице, което лесно променяше цвета си.
Трите години, откакто бе спрял да пуши, му бяха докарали малко шкембенце. Носът му бе
месест, но не голям, а край очите му имаше множество бръчици, защото се усмихваше
непрекъснато. Беше от онзи тип хора, които се усмихват, дори когато са вбесени. Имаше две
деца на моята възраст, с които не си говореше, и по-млад син от втората си жена. Тя беше
бивша „Мис Ню Йорк“ с изкуствени гърди, дълги мигли и страхотни, мускулести крака. Но
освен това се смееше на вицовете на Дан и стоеше зад него и в най-тежките финансови
кризи.
Кабинетът на Дан бе току до старата съдебна зала. Секретарката му спираше достъпа на
хора, но аз спринтирах покрай нея. Завих рязко наляво и минах през тапицираните с кожа
врати на старата съдебна зала. Стройни колони се издигаха на седем метра височина до
тавана. Върху паркета играеха слънчеви зайчета, отразени от позлатените метални части на
кристалните полилеи. Дан седеше в дъното на дълга дървена маса в другия край на
помещението, под сянката на старото махагоново съдийско писалище. До него седеше Боб
Рангъл, едва двайсет и седемгодишен, но вече председател на Републиканската партия в
окръг Онондага.
На Рангъл му се присмиваха, но той бе тъй дяволски предразполагащ, че не можех да
намеря сили да не го харесвам, макар мнозина други да имаха тези сили. Беше слаб мъж с
големи, черни като корубата на бръмбар очи, сбрани близко до тънко носле и далеч под
оредяваща му кестенява коса, която обичаше да зализва назад. Пръстите му бяха дълги и
тънки и той обичаше да обгръща четирите пръста на едната си ръка с дланта и пръстите на
другата и да върти, сякаш дава газ на мотоциклет, или се опитва да се набере на мускули.
Когато се усмихваше, издадените връхчета на малките му бели зъби му придаваха вид на
невестулка. Беше облечен в тъмен костюм с подплънки на раменете, електриковосиня
вратовръзка и бяла риза с големи сребърни копчета на маншетите.
Когато влязох, двамата ме погледнаха така, сякаш бях забравил да обуя панталоните си.
— Ей — каза Рангъл, — здрасти, Реймънд.
— Сключих договора! — рекох и размахах листите във въздуха.
Дан скочи от мястото си и грабна книжата от ръцете ми и огледа внимателно подписите,
сякаш подозираше измама. Носеше жълти тиранти, а сините маншети на ризата му бяха
разкопчани и навити до лактите. След малко се стовари върху един от въртящите се кожени
столове като се смееше.
— Успял е — каза Дан на Рангъл.
— Успял си! — каза Дан отново, този път на мен.
Ъглите на лицето ми започваха да ме наболяват.
— Това са трийсет милиона годишно — рече Дан и щракна с пръсти над документа. —
Най-малко. А твоята премия ще бъде над два… по-скоро три милиона, ако не бъркам. Какво
ще кажеш?
— Ще я взема — отвърнах.
Дан се изправи и ме прегърна през рамо. Потупа ме по гърба, след което ме отдалечи на
една ръка разстояние и пак ми се усмихна широко. Рангъл ни гледаше и главата му щеше да
се откачи да се клати, все едно бе на пружина. Изрече едно „Поздравления“ с онази негова
зъбата усмивка.
— По дяволите, ти си страхотен. Страхотен, дори когато си под напрежение. Знаеш ли
какво ще направя? — попита Дан. — Ще те направя конгресмен.
— В понеделник тъкмо се видях с Роджър — рекох, намалявайки силата на гласа си
дотолкова, доколкото е подходящо да се говори за наскоро починал човек.
Погледнах към Рангъл. Усмивката му се стопи, докато ни гледаше и мигаше срещу нас.
— А какво ще кажете за натрупания опит? — рече той и започна да пука с кокалчетата
на пръстите си.
— Ние тъкмо за това си говорехме — каза ми Дан. — Боб смята, че той трябва да бъде
нашият депутат.
Лицето на Рангъл се изпъстри с петна. Скръсти ръце на гърдите си и се размърда на
стола си.
— Опитът ще е от жизненоважно значение — рече той. — А политиката е моят свят.
Светът и на баща ми.
— Точно това е идеалното за Реймънд — каза Дан и вдигна ръце във въздуха като
петгодишен хлапак — с длани напред и с разперени пръсти, само да го плеснеш.
— Избирателите невинаги предпочитат „вътрешни“ хора. По-скоро предпочитат
обикновения човек. Като Джими Стюарт… И губернаторът е съгласен.
— Губернаторът ли?
— Говорих с него — рече Дан. — Нали знаете колко пари съм му дал. Той иска да обяви
новината утре вечер.
Рангъл зяпна и ченето му увисна, а главата му се наклони под странен ъгъл.
— Комитетът ще трябва да гласува, разбира се — каза Дан. — Ето защо исках да се
срещна с теб. Ще трябва да свикаш извънредно заседание на комитета.
— Губернаторът ли? — попита Рангъл и погледът му се отклони към снопа светлина,
който нахлуваше към старото съдийско писалище от високия прозорец с арка.
— А и, разбира се, Реймънд е индианец и…
— Работата не е там, че е от туземното население — рече Дан. — В това няма нищо
лошо, но не това е причината.
Рангъл си възвърна присъствието на духа, стана и измина цялата дължина на
конферентната маса. Дишаше учестено, но протегна ръка. Аз я поех.
— Поздравления, Реймънд — рече и обви ръката ми с онези негови дълги пръсти.
— Благодаря ти.
Кожените врати се затвориха подире му. Дан взе една писалка „Монблан“ от писалището
си и започна да я отваря и затваря. Поклати глава.
— Какво ще правиш? — попита. — Неговият старец е истински задник.
— Дан — рекох, — ние обичаме да правим услуги на хората, които ни помагат, нали?
— Земното кълбо е кръгло — отвърна той. — И двамата го знаем.
— Дан, познаваш ме — казах. — Дали го желая? Разбира се. Ще бъде невероятно. Част
от мен ми казва, че не го заслужавам, но ако го направя, бих искал да съм внимателен.
— Внимателен ли? Разбира се.
— Искам да кажа, че не бих могъл да вземам решения, основавайки се само на
направени ми услуги. Трябва да представлявам региона. Да правя онова, което смятам за
най-добро.
— Е, всеки проблем си има две страни — рече той.
— Точно така — отвърнах. — И не искам да избера погрешната страна, само защото
някой ми е направил услуга.
— Не можеш да забравяш приятелите си — каза Дан. Сега се усмихваше широко, но
гневно.
— Нямах това предвид. Просто искам да бъда себе си.
Усмивката си остана, само смръщването си бе отишло.
— Ще се справиш — рече. — И двамата ще се справим. Иди и се виж с онова момиче и
му купи нова рокля или нещо подобно за утре вечер, става ли? Аз имам конферентен
разговор с офиса ни в Чикаго и, ако нямаш нищо против, аз ще им съобщя за сделката с
Ирокезката банка. Траут непрекъснато ме нападаше, че съм изпратил хлапак да я сключи.
Така те нарича. Но аз му казах: колкото е по-напечено, толкова по-хладнокръвен ставаш ти.
Рангъл стоеше навън, седнал върху ниската стена до окръжността пред входа. Беше
кръстосал дългите си крака, бе скръстил ръце на гърдите си. От устните му висеше
наполовина допушена цигара, присвиваше очи към фонтана и водното огледало отвъд
улицата. Пръстите на лявата му ръка бяха сключени върху дясната. Затворих вратата на своята
супра и извадих писмото на Роджър Уилямсън от вътрешния джоб на сакото си. Като се
преструвах, че го проучвам, бързо приближих предната част на кръга пред сградата. Ако
можех да стигна до тротоара, може би щях да се слея с тълпата от чиновници, запътили се
към близките барове. Но с периферното си зрение видях, че Рангъл скочи.
— Реймънд — каза той, след като хвърли цигарата си на земята и я стъпка. — Почакай.
Светофарът беше против мен. Трябваше да изчакам. Рангъл се ухили и отново ми подаде
ръка.
— Говорех сериозно — рече той.
— За какво?
— Като те поздравих.
— Благодаря ти, Боб, много съм ти благодарен.
Светофарът светна зелено и аз тръгнах, като се престорих, че съм силно заинтересуван
от плика.
— Селесте Оливър? — Рангъл надникна през рамото ми и огромните му близко
разположени очи замигаха често-често.
— Това е за един приятел — казах и мушнах плика обратно в джоба на сакото си. —
Знаеш ли в кой край на „Лоди“ се намира 1870-а улица?
— В другия — отвърна Рангъл. — Имам среща с Пол Русо в „Тъск“. Ела да пийнем
заедно по едно.
— Може би, но по-късно. Сега трябва да се срещна с един човек.
— Преди да е светнало червено?
Кимнах.
Той се усмихна с острозъбата си усмивка.
4
Вратата, която водеше до апартамента на Лексис на втория етаж, се намираше току до
широката, застлана с тухли алея, която обрамчваше едната страна на „Тъск“. Излязох от
сенките на алеята, като оставих Рангъл да оглежда тълпата от хора, които излизаха от бара,
за да се настанят в оградената му външна част.
Апартаментите тук бяха скъпи и се налагаше да набера код, само за да бъда допуснат до
общата част. Докато се изкачвах по стълбите, сърцето ми се разтуптя. Не бях се виждал с
Лексис цял месец. Дори не бяхме говорили по телефона.
На новогодишното празненство тя лисна питието си върху лицето на съпругата на един
от съдружниците. На следващия ден предприехме дълга разходка и аз се опитах да й
намекна, че може би се нуждае от помощ, за да спре да пие.
Когато разбра накъде бия, тя се разгорещи и започна да крещи. Опитах се да запазя
хладнокръвие, но твърде скоро и двамата си казахме неща, които не би трябвало. Тъпи неща,
които никой от двама ни не мислеше сериозно. След това ми възложиха да ида до големия
град и да спася сделката с Ирокезката банка, затова се съгласихме да се разделим временно и
да видим какви чувства ще имаме после един към друг. Нещо като тест.
Аз знаех много добре какви чувства изпитвам. Докато се качвах по онези стъпала, не
давах и пет пари за сделката с Ирокезката. Не давах пет пари дори за Конгреса на САЩ.
Стоях там и се чудех как да кажа „извинявай“. Тогава през вратата чух глас, дълбок и
тътнещ. Стомахът ми се сви. Беше старото й гадже. Тип, когото познавах и чийто татко бе
шефът на Благотворителната асоциацията на патрулиращите полицаи. Нищо чудно, че бе
най-младият детектив в полицейското управление на града.
Ръцете ми се сбраха в юмруци и потропах на вратата.
— Кучи син — процедих през зъби.
— Реймънд?
Беше Лексис. Прииска ми се да пробия стената с юмрук. Последва пауза, сетне —
стъпки, и вратата се отвори. Лицето ми гореше, повдигаше ми се.
Тъмната й коса се спускаше на дълги прави кичури и поради това сините й очи
изглеждаха още по-удивителни. Кожата й бе от някоя друга епоха, като излязла от
викторианска картина. Порцеланова кожа с прав нос и с високи скули. В края на кичурите
косата й бе мокра.
Беше облечена в бяла памучна рокля с щамповани сини цветя, които отиваха на очите й.
Краката й бяха дълги и стройни. Талията — тънка.
— Какво правиш? — попита тя.
— А ти?
— Даже не знаех, че си се върнал — отговори тя. — Франк е тук. Майка му е болна.
— Добре.
Ръцете ми бяха свити на юмруци в джобовете, гледах я свирепо, а вниманието ми бе
привлечено от вътрешността на апартамента.
Лексис пристъпи към мен. Сложи длан на бузата ми и ме целуна леко по устните.
Нейните устни бяха пълни и меки, миришеше на ягоди.
— Липсваше ми — рече. Гласът й беше тих и нежен.
Не отвърнах на целувката й.
Тя въздъхна, сякаш да покаже, че нищо друго не е и очаквала от мен, след което рече:
— Влизай.
Обърна се и тръгна по тесния коридор, водещ към таванското помещение, което
служеше и за всекидневна, и за ателие. Франк стоеше до стъклените врати, до някакво
недовършено платно. Зад вратите имаше балкон, който гледаше към дебелите дървета,
обрамчили улицата долу. Слънчевата светлина блестеше през листата и хвърляше пъстри
петна върху алената коприна на ризата му. Тя бе пусната свободно, но можех да видя
издутината на кръста му, където бе втъкнал полицейския си „Смит & Уесън“.
Ненавиждах го. Беше като великан от детска приказка, с купа тъмна къдрава коса,
разширени ноздри и ръце като дебели резени месо. Повечето жени го смятаха за хубав. За
такъв се имаше и самият Франк. Кожата му бе от онзи лъскав маслинов тип, имаше малки,
но дебели червени устни и светлосини очи с мигли като на момиче.
— Съжалявам за майка ти — рекох. — Какво й има?
— Инфаркт — отвърна. — Ще се оправи. Тя е доста корава.
— Аха — казах, — казват, че инфарктите напоследък не били толкова сериозна работа,
както преди.
Заобиколих и тръгнах към кухнята, разминах се странично с него, по същия начин, по
който се боксирах на тренировките.
— Още ли се занимаваш с онези кунгфу глупости, Голям вожде? — попита той.
— Някои хора могат и да се обидят от подобна глупава забележка — рекох. — Но пък
може и да не са наясно какви ги вършат някои умствено увредени хора.
Франк се засмя.
— Трябва да си по-внимателен — рече. — Този свят е доста опасен.
— Също и ти, Франк. Не се опитвай да вървиш и едновременно с това да дъвчеш дъвка.
— Предай на майка си най-добрите ми пожелания — каза Лексис и улови Франк за
ръката.
Той вдигна глава, погледна ме, оголи зъби и рече:
— Гледай да се държиш добре с това момиче.
Насилих се да се усмихна.
Когато най-сетне си замина, Лексис затвори вратата и се върна във всекидневната. Почти
всяка свободна повърхност бе заета със снимки на двама ни, сложени в сребърни и дървени
рамки. Ние двамата — в Дисниленд пред замъка. На сватбата на сестра й в един къмпинг в
Ел Ей. Вечерята по случай първата годишнина от връзката ни. Тя бавно обиколи стаята, като
спираше да поправи някоя и друга снимка, докато приближаваше.
— О, този Франк — рекох. — Толкова се радвам, че си могла да утешиш нежната му
душа.—
Нали си тръгна.
— „Но ние ще се върнем“ — рекох. — Като един шибан бумеранг.
— Той не означава нищо за мен — каза тя. — Не си губи времето.
Подуших мускусния аромат на ориенталски лилии и потърсих източника му. В една ваза
до дивана бяха подредени прясно откъснати цветя. Картините на високата тухлена стена
изглеждаха същите като отпреди месец. Сюрреалистични, с електриково сини небеса и
безжизнени същества с окървавени зъби. Никакви нови творби. Дори върху платното на
статива й не се виждаше някакъв напредък. Не можех да не се почувствам доволен.
В дъното на стаята бе вратата, която водеше към спалнята й. Огледах огромното ниско
легло, положено в средата върху дървения под. Бе наскоро оправено.
Лексис вече стоеше пред мен. Държеше в ръце инкрустирана махагонова рамка със
снимка само на мен. Бях с полузатворени очи, но човек все пак можеше да съзре жълтите
ивици, потопени в тъмнокафяво.
— Спомняш ли си кога я заснех? — попита тя с глас, който едва надвишаваше шепота.
Спомних си. В една крайбрежна вила на Кейп Код. След секса ми бе казала, че
единствено тогава съм се отпускал. Каза ми, че така ме харесвала.
— Да — отвърнах с дрезгав глас.
Тя прокара пръст по предната част на бедрото ми.
— Съжалявам — рече тихо.
— Аз — също.
Усещах докосването й с крака си през плата на панталона, нагоре по кръста, след това
през ризата, остро и гъделичкащо, изкачи се по корема ми, през гърдите и спря току над
ключицата, където започна да се движи напред-назад в нежен ритъм. Стана ми трудно да
дишам. Пристъпих към нея и ръката ми се плъзна по мускулестия ръб на гръбнака й към
издатината на закръгленото й дупе, обхванах го и я притиснах към себе си, долепих бедра о
нейните и я целунах.
Лексис съблече сакото ми и започна да разкопчава с трескави пръсти ризата ми. И
сакото, и ризата се свлякоха на пода. Ъгълчето на белия плик надничаше от вътрешния ми
джоб. Понечих да се наведа да го напъхам обратно, но роклята й падна на пода — издърпа я
през глава и я пусна. Зацелувахме се отново и поехме без да се пускаме към леглото. Едната
ми ръка се плъзна под сутиена й, другата — под ластика на дантелените й бикини към
малкия гладък белег на бедрото й. Токата на колата ми изтрака на пода.
Когато стигнахме до леглото, и двамата бяхме голи. Тя ме събори по гръб и след това
времето спря.
5
Събудих се изведнъж и в първия миг не можех да осъзная къде се намирам. След това
видях гъстия сноп коса на Лексис разпилян върху възглавницата до мен. Вдишах дълбоко
познатия аромат на тамян, който тя понякога гореше. Чувствах се освежен, а бях спал само
половин час. Навън слънцето бе все още силно, макар и лъчите му да бяха съвсем коси.
Хвърляха дълги сенки от прозорците на сградата от отсрещната страна на улицата. На пода
сакото ми все още лежеше под роклята й, но ъгълчето на плика надигаше тънката материя и
хвърляше своя сенчица.
Седнах в леглото и памучните чаршафи се плъзнаха от краката ми.
Лексис изстена и протегна ръце към мен.
— Къде отиваш? — попита тя, лицето й бе все още заровено в пухената възглавница.
— Съжалявам — рекох и прокарах пръсти през косата й. — Но още не съм говорил с
баща си. Телефонът му бе откачен миналата седмица. Смахнат глупчо. Трябва да се отбия да
го видя. Мислех си да го направя, да отида у дома и да се преоблека, а след това можем да се
срещнем за вечеря.
Погледнах часовника си.
— Почти седем и половина е — казах. — Какво ще кажеш за девет и половина?
Лексис се претърколи и аз я целунах по устните.
— Не бих си тръгнал, ако не беше заради него.
Тя докосна с пръст устните ми и рече:
— Харесва ми, че така се грижиш за баща си.
Когато излязох от апартамента й, реших да я помоля да се омъжи за мен. Вече бях взел
пръстена. Изчаквах, за да бъда сигурен. Изчаквах, за да видя как ще ни се отрази раздялата.
Сега вече знаех. Това беше.
Когато видях Рангъл на масата си на ъгъла на тротоара и алеята, бях твърде радостен, та
да наведа глава и да отмина. Той стана, махна ми и ме извика по име. Освен това бях
задължен на приятеля му Пол Русо за една услуга. Не бе от любимците ми, но бе
вицепрезидент на местна банка и преди да замина за Ню Йорк ми бе обещал да отпусне на
баща ми един от онези кредити за малкия бизнес.
Светът е кръгъл все пак.
„Тъск“ се славеше с изложените над петстотин вида бира зад бара с бронзов обков.
Вратите му са отворени през лятото, за да може човек от тротоара да подушва аромата на
бирена мая; над бара с позлатени резбовани букви бе изписано: „Реалността е халюцинация,
предизвикана от липсата на добра бира“ А на стената има друг надпис със старинен шрифт
— „Основано през 1978“.
Посетителите бяха отбили се след работа юристи и счетоводители, както и неколцина
сръчни търговци, чиито доходи бяха достатъчно високи, за да си позволят да плащат по пет
долара за половин литър бира. Седяха на тапицирани столчета, или стояха подпрени на
високите дъбови маси. Най-добрите места бяха там, където бяха приятелите ми — навън,
където бе подредена редица маси по тротоара и част от алеята.
Чак когато прекрачих перилата, които отделяха посетителите на кръчмата от
минувачите, и бях изминал половината път до тях, видях, че Франк се крие зад ъгъла на
тухлената сграда. Той приключи разговора си там и седна при другите двама, преди да вдигне
глава и да ме види. Стисна устни в тънка чертица, след това се насили да се усмихне. Същото
сторих и аз.
— Моят човек — извика Рангъл леко завалено и вдигна ръка да плесне моята за поздрав.
— Познаваш Пол… и Франк, знам, знам. Хей, всички тук сме приятели. Бъдещите важни
клечки…
От облеклото на двамата лъхаше на успех — лъскави копринени вратовръзки, бели ризи,
сака с остри ръбове на раменете с подплънки. Рангъл имаше стил в гадния смисъл на думата,
но Русо бе по-нисък и с такава подобна на картоф глава, че никакви дрехи не можеха да
компенсират това. Всички наоколо бяха в най-добрия случай по ризи с къси ръкави. Жените
носеха блузи с яки подплънки на раменете и вдигнати високо коси, а всички слушахме
изпълнението на саундтрака към „Огънят на Свети Елм“.
— Ей, Пол — рекох, — благодаря ти, че помогна на баща ми.
— Господи, направо съм затънал до гуша — отвърна Русо. Раменете му бяха широки, но
слаби, като на хартиена кукла. Големият му орлов нос и стърчащите уши просто се набиваха
на очи от това лице без брада, което инак бе плоско като тавичка за торта. Беше почти
изцяло плешив, само няколко кичура коса бяха пригладени около приличащите на гъби уши.
Излъчваше самоувереност. — Разговаряхме по телефона. Но работата ще стане, уверявам те.
— Трябва да изпиеш една бира, Реймънд — рече Рангъл.
— Няма нужда, аз…
— Поне една — настоя Рангъл и вдигна дългата си ръка. — Пол, какво ще кажеш за още
един ред „Роуг ейл“ и каквото Реймънд поиска?
— Кой, аз ли?
— Нали ти се казваш Пол?
И той подхвърли кредитната карта на Русо.
А на мен каза:
— Не можеш да откажеш да изпиеш поне една с мен. Хората ще си помислят, че не се
радвам за теб. Хората ще си помислят, че ти гоня карез или нещо подобно, ако не пийнем
двамата. Ти и аз ще трябва да работим заедно. Ще трябва да бистрим политиката. Аз реших
да се кандидатирам за кмет. Франк ще ми бъде шеф на полицията и ще излови всичките лоши
момчета. Моля те… седни.
Той се ухили.
— Този шибан град ще стане наш.
Седнах, ако не за друго, да дразня Франк и мрачния му поглед. Намигнах му. Най-
добрият начин да разядосаш някой мръсник е да го игнорираш.
— Ще взема една „Хефевайзен“ — казах на Русо, опитвайки се думите ми да прозвучат
лекомислено. — Францисканска.
— Поръчай и пури, Пол — рече Рангъл и вдигна показалец. — Изпод тезгяха предлагат
„Монтекристо“ номер две. Само им кажи, че са за мен….
Русо, с капчици пот по челото и избиващи под мишниците тъмни петна, постоя
клатушкайки се известно време, издул сърдито тънките си устни, след което забърза към
бара.
— Ще трябва да свикваш с хубавите пури, Реймънд — рече Русо, допи халбата си и
избърса устни с опакото на ръката си. — А що се отнася до жените, вече си имаш хубава
жена. Стиснах устни и го изгледах без да мигна.
— Късметлия в живота, късметлия и с жените — продължи Рангъл и зъбите му
проблеснаха.
Хвърлих едно око на Франк, да видя дали и той участваше в тази игра.
— В днешната политика първата дама е много важна — рече Рангъл, оригна се тихо и
разхлаби вратовръзката си, преди да сключи пръсти. — Това е вътрешна информация. Нещо,
на което ме е научил баща ми. Нещо, което ще споделя с теб, по време предизборната ти
кампания, а и когато си вече във Вашингтон…
Пол залиташе като таласъм с подноса с четири халби, с издуто от пурите малко джобче,
от което се подаваше тъмночервената кърпичка в тон с вратовръзката му. Отказах пурата, но
изпих половината от бирата си, преди да оставя чашата върху металната мрежа, служеща за
плот на масичката.
— Ще се оправя — казах и погледнах часовника си. — Но сега наистина трябва да
вървя.—
О, добре де — рече Рангъл и намигна. — Трябва да изпълниш онази тайна поръчка,
нали? При мен тайната се пази, това е сигурно…
Той се разсмя. Смехът му зарази и Русо, който засвири тънко с огромния си нос. Франк
гледаше надолу, стиснал халбата си между дебелите си длани.
— Струва ми се, че човек не може да се издигне до твоето положение, без да извърши
някои дребни услуги, нали? — рече Рангъл и отряза връхчето на пурата си. Едната му вежда
се повдигна и той присви големите си черни очи.
— Искаш да кажеш, че…?
— Нищо лошо — отвърна Рангъл и ме погледна пред пламъка и дима. Изпуфка. —
Всички правим разни услуги на хората. Погледни нас…
Той описа кръг с пурата си и продължи:
— Четирима възпитаници на АХБ. Мислил ли е някой някога, че ще стане така? И ти си
носил червения и жълтия цвят. Малко след нас, но братът си е брат. Следващото поколение…
Трябва да се поддържаме, независимо от различията. Това ни учеха Братята.
АХБ — Академията на християнските братя — бе енорийската гимназия. Почти всяко
американско семейство с италианско потекло в Сиракюз, както и хора с друг произход, които
можеха да си го позволят, искаше децата му да учат там. Освен това гимназията бе силна в
спорта и аз учих там с футболна стипендия.
Допих бирата си и се изправих. Първата половинка от нея вече бе замаяла главата ми.
— Прав си. Благодаря за бирата — рекох.
— Чакай, ние едва сега започваме. — Рангъл се надигна да ме улови за ръкава.
— Не, трябва да вървя.
— Вижте го нашия Реймънд — обърна се той към другите, — да спазва обещанието си,
дадено на човек, който вече е мъртъв.
— Така е — рекох и се насилих да се усмихна, докато се оттеглях и съжалявах, че бях
попитал Рангъл за адреса. — За някои хора спазването на обещанията е непонятна идея.
Мушнах се между две паркирани коли и изчаках един мотоциклетист да избръмчи, след
което пресякох улицата. Един от юристите от моята фирма тъкмо излизаше от някакъв бар на
отсрещната страна и бях принуден учтиво да приема поздравлението му за сделката с
Ирокезката банка. Когато стигнах до ъгъла, се обърнах и видях, че Рангъл, Франк и Русо още
седяха край масичката на тротоара. Вече не гледаха към мен. Тримата вдигнаха халбите си и
се чукнаха като за тост.
6
Знам, че ме смятат за луд и може би това е вярно.
Понякога приемат наказанието, което им налагам, за да могат да ме усмирят. За тази
работа са нужни петима. След известно време обаче, независимо от това колко съм силен, те
успяват да ме оковат и да ми наложат кожена маска, за да не хапя. После ме отнасят в една
стая и ме завързват върху стол, който е закрепен с болтове за пода.
Когато го сториха за първи път, си помислих, че ще ме изтезават. Но те само доведоха
психиатър. Все още трябва да се бия с тях, когато дойдат за мен с маската, инак няма да ме
държат тук. Но истината е, че обичам да си говоря с лекарите. В четири други случая ми
водеха свещеник.
Ето какво искам да кажа: може и наистина да съм луд, може би е лудост да смятам, че
знам какво се е случило преди всичките тези години, когато дори още не бях тук. Но по-
късно подочух това-онова. Преди процеса. А за останалото… Е, имам си достатъчно време
да мисля.
Нощем тези неща никога не са ясни. Изплуват пред мен единствено през отпуснатия ми
час дневна светлина. Не искам и да знам за тях. Но те просто се явяват, натрапници, които се
таят в гората около хижата в Адирондак по време на ученическите ми ваканции.
И когато тези натрапници овладеят мислите ми, онова, което наистина се е случило с
мен, се появява по такъв начин, че аз съм сигурен в истината — сякаш сам съм бил там.
Слушам. Гледам.
* * *
— Това беше хитро — рече Франк, наведе туловището си напред, и тъмната му кожа се
зачерви. — Надявам се да си се забавлявал добре, негоднико.
Миризмата на разлята бира ги обгърна ведно с дима и смеха им. Рангъл се наведе
напред, захапал пурата в ъгълчето на устата си и рече:
— Абе питам се, как може мъж като теб да изгуби това момиче от тип като него?
— Аха — рече Русо.
— Млъкнете.
Русо се почеса по четината, обграждаща плешивата му глава и се извърна настрани, а
ушите му щръкнаха като два големи резена цветно зеле.
— Че кой може да разбере една п…? — попита Франк. Допи халбата си и се вторачи в
новата.
Сянката на сградата се бе преместила заедно със слънцето. Сега бяха под нея и
металната масичка се охлаждаше бързо. Само димът от пурата на Рангъл се носеше към
улицата и към светлината — извиващо се и проблясващо облаче.
— Ей — вдигна ръце с дланите напред Рангъл. Кичур лъскава черна коса се бе откъснал
от подредената му прическа и висеше влажен върху челото му. — Няма проблеми. Ние сме
приятели.
Дебелите пръсти на Франк обхващаха здраво халбата. Кокалчетата му бяха побелели.
Пурата лежеше недокосната пред него. Русо държеше своята между палеца и показалеца си и
галеше с върха й разстоянието между устните си и увисналия над тях нос. Миришеше я.
Рангъл се наведе отново напред и сребърните копчета на маншетите му издрънкаха върху
металния плот на масичката.
— Колко силно го мразиш? — попита той. — Какво изпитваш в гърдите си и в
слабините си… когато си мислиш как той я чука?
Кожата на челюстите на Франк се изопна. Бутна рязко халбата си напред и пяната се
разля през ръба й. Взе пурата, започна да я мачка и извива, докато малки люспи кафяв тютюн
не заваляха върху масичката като сняг.
— Това можеше да бъдеш и ти — рече. Ъгълчетата на устните му се бяха извили надолу,
а светлите му очи дълбаеха дупки в лицето на Рангъл. Вените на бичата му шия бяха
изпъкнали. — Аз ще ги закопчавам, независимо дали си кмет или не.
— Забрави това засега — каза Рангъл и показа на Франк острите си зъби без усмивка.
— Сега мисли за Реймънд. Става въпрос за него, не за мен. Какво ще кажеш, ако направим
нещо за него?
— Някой може да намери главата му с три куршума в някоя кофа за боклук — рече
Франк. Той също се бе навел напред и говореше съвсем тихо.
— Високомерно копеле — рече Русо. — Мисли си, че аз съм му шибания личен банкер.
— Никой не те е питал — каза Франк.
Русо се намръщи и каза, че се извинява.
— Ами ако можеш да направиш нещо още по-лошо от това? — попита Рангъл и
приглади рядката си коса. Очите му святкаха. — Ще го направиш ли?
— Че какво може да е по-лошо?
— Какво ще кажеш, ако Реймънд започне да мисли как ти чукаш Лексис?
Ръката на Франк се стрелна през масата, улови вратовръзката на Рангъл и го дръпна
толкова силно, че лицето му се блъсна в струпаните празни халби. Дебелите устни на Франк
бръснаха челото на Рангъл.
Брайън Адамс пееше „Cuts Like a Knife“.
— Никога повече не споменавай името й — рече Франк с гърлен шепот. — Никога
повече. Името й не бива да излиза от мръсната ти уста, инак ще те размажа на пихтия и ще те
хвърля в пандиза за нападение срещу полицай. Разбра ли?
— Да — отвърна задавено Рангъл и примигна през падналата пред очите му коса.
Франк го пусна, Рангъл се пльосна на стола, дръпна вратовръзката си, разхлаби яката на
ризата и пое с мъка въздух.
— Добре — рече той, приглади косата си и се прокашля. — Искам те гневен. Искам те
да си умираш от омраза. А сега, тъпанар такъв, мисли за Реймънд, а не за мен. Знам една
тайна, която ще ни даде шанса да променим всичко. Ние тримата…
Те се наведоха един към другиго и заговориха шепнешком, та никой да не ги чуе. Русо
оглеждаше със зачервените си очи тротоара и гълташе на големи глътки бирата си. Франк бе
силно намръщен. Рангъл бе сбрал веждите си, ала зъбите му проблясваха като в усмивка на
чакал. Планът бе прост. Бърз и лесен за изпълнение. И ефикасен.
След по-малко от минута тримата се облегнаха назад на столовете си и вдигнаха чаши.
Сбраха дебелите ръбове на половинлитровите халби, които иззвънтяха силно и ясно.
Чувам този звън. Мога да подуша дима от пурите им. И всеки Божи ден от живота си
виждам арогантните им усмивки.
7
Баща ми живееше в обратната посока на моята къща, на половин час път източно от
Сиракюз. А къщата, която аз бях купил наскоро, бе на половин час в западна посока, в
полите на Скениателис. Не исках да мисля за себе си като за избягал от корените си син на
каменар и изселена индианка. Да, в училище чух достатъчно вицове за индианци, но през
целия си живот съм получил само два здрави юмрука заради това.
Предпочитах да си мисля, че съм в Скениателис не защото там са най-скъпите
провинциални имоти в щата Ню Йорк, а защото всъщност там съм по-близо до природата.
Слагам къщички за пойни птички, горски лястовички и обикновено половината от тях са
пълни през сезона. Много от съседите ми са фермери. По време на ловния сезон ми
позволяват да бродя из горите им, а въдица мога да хвърля на около трийсетина метра от
задната врата на къщата си.
Беше ми лесно от юридическата кантора да изскоча на магистралата и да се озова скоро
в мястото на баща ми между Файетвил и Читънанго. Бях свалил прозорчетата и вдишвах
хладния мирис на окосено сено, на дървета и на ниви, които жужаха от насекоми. Писмото
беше пъхнато между дясната седалка и облегалката й. Можех да виждам в огледалцето за
обратно виждане оранжевия овал на слънцето да се гушва в одеялото от пламнали облаци. В
осем часа дългите сенки правят гористите околности на пътя почти тъмни.
Баща ми живееше сам в къщата, в която бях пораснал, малка, кафява, тип „ранчо“,
сгушена в горите. Виждах очертанията й дори през дърветата. Мястото някога е било
собственост на дядо ми. И той като татко е работел в малка каменна кариера през целия си
живот, взривявал е камъка от недрата на земята, непрекъснато в борба за оцеляване в един
свят, управляван от международните корпорации.
Докато спирах пред къщата, чух да отеква взрив над върха на хълма, който се
мержелееше недалеч. Поклатих глава и продължих по настланата със ситен чакъл алея, минах
покрай къщата и навлязох в гората, заобиколих склона от назъбени камъни и се изкачих по
хълма към пурпурните сенки на каменоломната.
На светлината на фаровете на стар самосвал с избеляла боя стоеше баща ми и
разговаряше с друг мъж. Облакът прах от експлозията се въртеше пред фаровете. Спрях
досами самосвала и изскочих от колата.
— Татко — извиках, защото не дочуваше, — тук вече е почти тъмно.
Дотук можех да стигна с оплакването си, че взривява скалите подир здрачаване.
— Сам виждам — отвърна той.
Беше облечен с избелели дънки и бяла тениска, и с тийнейджърско дънково яке, ала
кожата на ръцете и на лицето му бе груба и обветрена.
Приближих с изправен гръб и раздрусах гранитната му ръка така, както ме бе учил, че
трябва да го правят истинските мъже. Един прилеп пикира от сенките и безшумно нахлу в
снопа светлина.
— Опитах се да се свържа с теб миналата седмица — рекох, след като приклекнах. —
Какво стана с телефона ти? Казаха, че е изключен.
— Не се нуждая от проклетия им телефон…
— Всеки се нуждае от телефон, татко.
— Само гледат да ти изсмучат паричките, онези корпоративни маймуни.
— А за бизнеса?
— Ти си гледай твоя, аз ще си гледам моя. Един каменар не се нуждае от телефон —
рече той. — Камионите си идват и аз продължавам да им давам камък. Така си беше и през
двете седмици, откакто съм без телефон.
— Сега е лято, татко… — казах. Съмнявах се, че ще може да я кара така и когато
работата намалее.
— Още не си поздравил Черната костенурка.
Обърнах се и поздравих възрастния индианец от племето онондага, който работеше от
време на време при баща ми, още откакто бях малко момче. Здрависахме се и баща ми ме
разтърси със силно потупване по гърба. Попита дали не бих искал да хапна една истинска
мъжка манджа. Той и Черната костенурка се гласели да хапнат еленски пържоли и да
поиграят покер на дребно.
— Ще вечерям с Лексис, татко — рекох. — Исках само да се уверя, че си добре и да ти
кажа, че трябва да се свържеш с онзи мъж Пол Русо в банката и да уредиш кредита. Днес се
видях с него. Каза, че си избягвал телефонните разговори.
— Не ми трябва никакъв заем.
— Тате — казах, — телефонът ти бе спрян съвсем наскоро.
— Аз му се обадих все пак на онзи задник, но той изобщо не ми позвъни после — рече
той и задъвка парчето тютюн, което бе в устата му.
— Ами, сигурно не е успял да се свърже, татко.
— Ако се е опитал, тогава защо ще ти разправя тези глупости? Обаждах му се две
седмици преди да ми спрат телефона. Секретарката му все казваше, че го няма. Глупости.
— Е, ще трябва да опиташ отново, татко — рекох аз и си помислих, че вече бе по-
вероятно Русо да се размърда сега, след като знаеше, че ще ставам конгресмен. — Говорих с
него днес и той каза, че всичко е уредено.
— Какво ще кажеш тогава да оставим еленските пържоли за утре вечер? — попита баща
ми и поглади мустаците си. — С Черната костенурка можем да идем да изядем по една
чиния спагети с кюфтенца при Андроти.
Увисналите мустаци и синята му шапка тип Бъфало Бил бяха побелели от праха от
взривената скала и поради това тъмносините му очи изглеждаха почти черни.
— Утре имам политическа изява, татко — казах. — Вечеря за набиране на средства за
изборите. Какво ще кажеш за неделя вечерта?
— Политики-молитики — рече той, свали шапката си, отупа я о крака си и пак я
наложи.
— Искат аз да стана следващия конгресмен.
— Във Вашингтон ли?
— Трябва да спечеля на изборите, но с подкрепата на републиканците… — Всички
знаеха, че в този избирателен район това бе напълно достатъчно. — Мисля си, че бих могъл
да ти осигуря някои добри договори в пътното строителство.
Баща ми положи длан върху рамото ми и го стисна.
— Знам, че искаш да ми помогнеш — рече той и гласът му прозвуча някак сподавено. —
Но аз си имам достатъчно работа. А ти прави онова, на което съм те учил. Не приемай
услуги, не бъди задължен никому…
Обърнах се към Черната костенурка и рекох:
— Вие двамата не взривявайте повече нощем, става ли?
Той сви рамене по онзи начин, по който го правеше винаги, след като знаеше не по-зле
от мен, че думите ми бяха предназначени за баща ми.
— Добре, благодаря — рекох. — Инак ще се тревожа.
Баща ми извади малък взривател на чезнещата светлина. Беше не по-голям от една
цигара.
— Човек не би си помислил, че едно толкова малко нещо може да разруши двайсеттонна
твърда скала — рече баща ми, — но то го може. Правилно поставените малки неща са онези,
които могат да преместят планини.
— Хайде, Черна костенурко — рече, улови ме за раменете, след това ме пусна. — Имаме
работа за вършене. А ти щом казваш неделя, неделя да бъде.
И той се качи в кабината на самосвала. Черната костенурка се стопи в мрака и запали
разнебитения челен товарач. Двете огромни машини се понесоха с трясък, обвиха мен и
синьо-белите светлини на моята супра в нов облак прах, и затътнаха по пътя си досущ като
затихващ гръм.
Качих се в колата си и поех между скалите, покрай каменотрошачката и фургона
канцелария с хлътнал покрив, за да изляза на главния път. Ръцете ми несъзнателно въртяха
волана и ме носеха към мястото, където трябваше да доставя плика — там, където бе нужно.
В общата схема на всичко, което се случваше в моя свят на бизнес, любов и политика, това
несъмнено бе една съвсем дребна работа.
8
Оранжевото небе на запад започна да придобива червеникавокафяв цвят. Стана осем и
половина, когато се върнах отново в града и се насочих към северната част на улица „Лоди“.
Над мен се носеха светлини като точици — звезди, планети и самолети ми намигаха, докато
се носех по прашната улица със свалени прозорци. Хора, насядали в потрошени люлеещи
столове по верандите, или излегнали се в ръждясали коли, паркирани на улицата, извиваха
вратове, за да видят по-добре лъскавата ми кола с нейните блестящи сребристи лайстни.
Жилищните сгради бяха наблъскани прекалено близо едва до друга и плачеха за ремонт.
От отворените прозорци висяха изпокъсани мрежи. Покривите бяха хлътнали. Проказата на
белещата се боя и изгнилата посивяла дървения бе поразила всяка колонка, всяко стъпало и
всяка дървена плочка на покривите. Разбитите алеи, ронещите се тротоари бяха обрасли с
бурени, а привечерната тишина бе смущавана от бумтенето на мощни касетофони.
Очевидно номерата бяха лукс за къщите и само няколко от тях ги имаха. На номера на
жилището на Селесте Оливър му липсваха първите две цифри, но можех да различа
избелелите изображения там, където някога са били единицата и осмицата. Спрях на алеята
зад червена хонда сивик със смачкана задна броня и излязох. Стисках в ръка плика. Зърнах
на чезнещата светлина как една завеса се спусна и едно лице изчезна.
Изкачих стъпалата и почуках.
Вратата се отвори почти мигновено и тя застана начупена в рамката й. Наложи се да си
поема дълбоко дъх. Беше достатъчно висока, за да могат погледите ни да се срещнат почти на
едно равнище, макар да беше боса. Носеше плътно прилепнали, изкуствено изтъркани дънки
и светлосиня блузка без ръкави, която подчертаваше нито прекалено големи, нито прекалено
малки гърди. Диафрагмата й бе с меден цвят и скулптирана с плавни извивки. Червилото й
бе розово. Тънките й вежди пасваха на правата руса коса. Очите й бяха млечносини.
— Аз съм приятел на Роджър — рекох, когато си възвърнах дар словото.
Тя се отдръпна встрани и аз пристъпих вътре. Когато се обърна и влезе в малката
всекидневна, погледът ми проследи един перфектен задник. Разтуптяното ми сърце и токът,
който прониза слабините ми, бяха причината да ме бодне чувството на вина.
— Можеш да седнеш — рече тя, тръсна се на дивана и взе кутия цигари „Нюпорт“ от
ниската масичка със стъклен плот. Извади една и я лапна.
Поставих плика върху масичката пред нея.
— Това е от Роджър — рекох и се изправих. Не бях в състояние да седна, но и не можех
да накарам краката си да направят и крачка към вратата.
— Той каза ли ти за мен? — попита тя и присви очи, заради дима от цигарата си.
— Не.
— Аз принадлежах на Роджър — рече и издуха дима към пердетата на прозореца. — Не
за пари. Не съм такава. Вярно, танцувам, но никога не съм се чукала за пари. С Роджър ми
беше много хубаво. Знаеш ли, че веднъж ме вкара в Белия дом? Запознах се с Рейгън.
Аз поклатих отрицателно глава.
— А сега ти ще притежаваш всичко, което той имаше… — рече тя и ме погледна право в
очите с леко самодоволна усмивка. — Ти ще гласуваш за отпускането на парите за „Звездни
войни“ тази есен. Твой ще е решаващият глас в Комисията за държавните поръчки. Искат да
ремонтират мостовете на магистралите оттук до Канада. Знаеше ли го? Губернаторът ще те
потърси за това и ти ще можеш да го накараш да дойде на някоя от вечерите за набиране на
средства за предизборната кампания. Тук има достатъчно хора, които ще платят по хилядарка
на глава, за да вечерят с губернатора…
— В крайна сметка ще имаш и мен — продължи тя, облегна се назад, изпъна ръка по
облегалката на дивана и кръстоса крака, леко извивайки гърба си. — Ако го желаеш…
Погледнах към плика. Постепенно започвах да усещам краката си. За това помагаше и
димът от цигарата. Отново поглеждах към вратата.
— Аз обаче си имам някого — рекох.
— О, разбира се, стандартна ситуация — отвърна тя. — Съпруга ли?
— Може би.
Тя смачка цигарата си в пепелника и скочи от дивана. Приближи към мен с клокочещ
кикот, взе ръката ми и, преди да успея да реагирам, я притисна към гръдта си.
— Ами да, това е политиката — рече, гласът й премина в дрезгав шепот, а пръстите й
трасираха вътрешната страна на бедрото ми. — Тъй че тя ще свикне. Всички свикват…
Отдръпнах ръката си и я бутнах по-силно, отколкото възнамерявах. Тя се препъна и
падна на пода, а главата й се удари с тъп звук в стената.
— Съжалявам — рекох и пристъпих да й помогна да стане. — Стана без да искам.
— Тъпанар! — Тя замахна да ме удари, а сетне отмахна дълъг кичур руса коса от лицето
си.
Обърнах се, отворих рязко вратата и скочих от площадката, като пропуснах стъпалата.
Минах съвсем близо покрай една потрошена хонда. Панталонът ми се закачи и се скъса в
едно стърчащо парче желязо от смачканата броня.
Качих се в своята супра и се огледах. На половината разстояние до пресечката бе
паркирана необозначена полицейска кола. В сенките на предните седалки просветна една
жълтеникава светлинка, голяма колкото монета, колкото огънчето на пура — и след това
изчезна. Това не ми се видя необичайно. В район като този полицаите сигурно знаеха
малките имена на всички жители.
Тогава изобщо не се замислих.
9
Никога не съм ненавиждал майка си за онова, което бе сторила. Може би това се
дължеше на факта, че баща ми не желаеше да я вини.
— Знаех от какво се нуждае майка ти — каза ми той веднъж, — и знаех, че го нямам.
Майка ми бе красива жена, която обичаше да се смее и да чете книги. Тя бе от племето
мохоук и бе израснала в индианския резерват Онондага. Това означаваше, че бе обезправена
дори сред най-обезправените.
Колкото и да бе обичлива към мен и към баща ми, мама притежаваше ненаситно
желание към вещите. Още си спомням единственото пътуване, което предприехме до
Флорида по време на зимната ваканция. Бяхме отседнали в евтин мотел, отделен само от
една улица от плажа в Сейнт Питърсбърг. Един ден тримата предприехме дълга разходка и се
озовахме в един много скъп квартал край залива. Още помня пламъчетата в очите на мама,
чувам тихите й възклицания, които издаваше при вида на големите къщи с красиви
архитектурни детайли и лъскавите коли, спрени пред тях. Яхтите, прибрани в доковете,
които се вдаваха в морето от плувните басейни в задните дворове на резиденциите.
Когато не четеше някоя книга, мама разглеждаше списания като „Архитектурен
дайджест“, „Мода“ или „Град и провинция“. Всеки цент, който баща ми й даваше, тя харчеше
за неща, неуместни за една индианка, женена за каменар. Неуместни, но хубави. Статуетки
от Лалик. Гривна от Картие. Вечерна рокля от Шанел, която нямаше къде да носи.
Бях десетгодишен, когато ни напусна, за да се омъжи за мъж, който караше черно купе
мерцедес. Собственик на голяма пътностроителна компания, който купуваше ломен камък
от баща ми. Мъж, който миришеше на мента и носеше златен ролекс. Той обаче беше
сериозен. Дори я заведе в Гърция през медения им месец.
Мама ми каза тогава, че вече съм бил мъж. Че съм изпреварил възрастта си и ще се
справя. Бях като Тичащия елен, моят адаш, момчето вожд, което повело племето си към
победа в битката при Хюрън, когато било едва единайсетгодишно.
Спомням си онази Коледа, когато след училище бродех в тъмната зимна гора, за да
отсека коледно дръвче и да изненадам баща си. Нещо, което той винаги бе правил за нас
тримата. Спомням си потрепването на устната си, когато отказах да отстъпя мястото си в
автобуса на онзи осмокласник, който постоянно ми се подиграваше. И как той отстъпи.
Спомням си как пръстите ми изтръпваха, стиснали френския ключ и парата, която излизаше
от устата ми, докато лежах на студения бетонен под, докато от картера на пикапа на баща ми
в плътна струя се лееше масло в изрязана пластмасова туба. Първата ми смяна на масло.
Но мисля, че правех нещо повече от това да се опитвам да бъда онзи мъж, който мама
казваше, че вече съм бил. Опитвах се да запълня пропастта, която тя остави подире си.
Спомням си как приготвях закуската на баща си, как отделях жълтъците на яйцата като нея и
ги поръсвах толкова обилно с подправки, че изглеждаха така, сякаш преди това са паднали и
са се овъргаляли в прахта. Кафето във високата, гъргореща машина. Мазният мирис на
сардини, подредени върху канапе от салата с риба тон, с дебел резен лук върху тях, завити с
алуминиево фолио и подредени грижливо в очуканата му синя кутия за сандвичи. Как
оставям домашното си по математика върху кухненската маса и бързам да отворя двете
бутилки бира „Бъдуайзър“ с високи гърла — за него и за Черната костенурка. Как без да са
ме карали, им ги нося на верандата, където двамата се люлеят мълчаливо на столовете си —
така, както тя го бе правила винаги.
И докато мама казваше, че аз ще се справя, баща ми твърдеше, че бракът й няма да трае
дълго.И двамата се оказаха прави.
Моят живот се превърна в приказка от успехи — предложения за стипендии, избран бях
да говоря на абитуриентското ни тържество, най-добър млад футболист на Америка. А тя се
омъжи за един от наследниците на фамилията Дюпон преди още да съм навършил
четиринадесет. Две години по-късно тя и третият й съпруг загинаха, когато частният им
самолет падна в Атлантическия океан. Бяха на път да прекарат ваканцията си на Бермудите.
Опитах се да не плача. Да бъда мъж. Но предполагам, че тези жълтъци, кафета, обяди и
бирени капачки бяха подкопали усилията ми да постигна мъжеството. Бях на шестнайсет,
когато се разкрещях истерично пред Черната костенурка и пред баща ми и избягах да се
скрия в гората.
Споменавам всичко това, само защо искам да разберете важността на следващите
двайсет и четири часа, за които ще ви разкажа сега. Тогава не се замислях защо се чувствах
така, сякаш съм изживял някакво духовно извисяване, знаех само, че е така. Всичко беше
наред.
Бях израснал в страх да не стана като баща си. Харесваше ми, че имах неговите
грубовати черти, силния му гръб, пъргавия му ум. Но бях решен да постигна повече. Аз щях
да бъда богат и могъщ. Това бе урокът от детството ми.
Когато устоях на изкушението на Селесте Оливър — това бяха моите четирийсет дни в
пустинята2 — не можех да се стърпя да не се поздравя сам. Чувствах се не само достоен за
всичко, което бе положено в краката ми, но и призван. Бях планирал и работил през целия си
живот така, че той да води към някаква фантастична съдба. И най-накрая, в онзи летен ден,
знаех, че го държа в ръцете си.
* * *
Притежавах удивителна къща, за която всеки се чудеше как съм успял да се сдобия с нея.
Това бе една от сделките, за които хората само са чували. Принадлежеше на семейството на
приятел, когото познавах от Принстън. Дойдоха при мен да им помогна да оправят
наследството след смъртта на баба им. Когато видях имота, им казах, че дори няма да се
наложи да се предлага на пазара.
Беше стара сграда в стил „Тюдор“, сгушена на брега на заливче на езерото Скениателис.
Не се виждаше от пътя, а не се виждаше много добре и от езерото, тъй като я закриваха
масивните дъбове и високите смърчове, които я обграждаха. Имаше висок, облицован с
недялан камък комин, измазани стени, наполовина обковани с тъмнокафяво дърво.
Червеникавите триъгълни фронтони и двукрилите прозорци й придаваха приказен вид, а
отзад имаше настлана с дебели каменни плочи тераса, която гледаше към езерото.
Любимото ми място на горния етаж бе спалнята. Беше с няколко френски прозореца с
арки, които се вписваха в покрива и малък балкон. През лятото луната нахлуваше иззад
източния хребет зад езерото и приличаше на голяма тиква. Оттам можех да виждам чак до
южния край на езерото, до съседния окръг, където обрамчените с дървета склонове се
спускат стръмно почти триста метра от хребета до дълбоките зелени води под него.
Когато се прибрах у дома след като занесох плика на любовницата на Роджър Уилямсън,
бяха вече последните издихания на деня. Бързо се преоблякох и извадих кадифената кутийка
с пръстена от дъното на чекмеджето си за чорапи. С Лексис се бяхме уговорили да се
срещнем в „Кабуки“ — ресторант за суши в града, току до езерото. Докато пътувах към баща
си, бях направил резервация за девет и половина за маса с изглед към водата.
Бабата на моя приятел бе посадила под предните прозорци леха с оранжеви дневни
лилии и аз се спрях да откъсна половин дузина за Лексис. Закъснях, но не чак толкова, та да
угася пламъчетата в очите на Лексис, когато й подадох цветята. Пихме минерална вода, но аз
и без друго се чувствах опиянен и когато стигахме до шоколадовата торта със сладолед и
зелен чай, вече й бях предложил да се омъжи за мен. Тя извика едно силно „да“, след това
отидохме у дома, аз я пренесох на ръце през прага и двамата се заливахме от смях като деца.
Горе аз отворих френските прозорци и излязох на балкончето. Водата шляпаше тихо по
шистовия плаж и широк откос лунна пътека блещукаше по повърхността на езерото. Обърнах
се и видях как Лексис сваля роклята от раменете си и тя пада на пода. Влязох вътре,
непохватно свалих колана, а после и ципа си. Дънките ми паднаха пода и двамата се сляхме в
едно върху леглото с четирите пилона.
Когато се събудих, бе късна нощ. Бризът бе захладнял и луната или бе залязла, или се бе
скрила зад облаците. Отвъд балкона цареше пълен мрак. Станах и отидох в банята, където от
едно шишенце извадих два аспирина. Докато я наливах с езерна вода, водната ми чаша
издрънка о крана. Изпих си лекарството, след което се върнах в спалнята, мушнах се в
топлото кълбо от объркани чаршафи и притеглих към себе си тялото на Лексис.
Изведнъж и необяснимо защо бях обзет от ирационален страх. Един ден ще умрем. И
тогава ще бъдем разделени завинаги. Знаех, че е безумно, но въпреки това сърцето ми бе
отишло в петите. Гърдите ми сякаш бяха изпразнени. Исках завинаги да бъда с нея. Особено
тогава. А и за цяла вечност.
— Лексис — прошепнах, — обичам те.
Тя се протегна и видях усмивката й въпреки мрака.
— Аз също те обичам — рече тя, без да отваря очи.
— Просто искам да бъда с теб завинаги — рекох, смазан от този безумен страх.
— Спи. — Тя се обърна към мен и обгърна тялото ми с ръце и с крака. — Никога не
може да се случи обратното.
10
На сутринта пробягах десет мили под ръмящия дъжд. Бях мокър до кости, плувнал в пот
и едва дишах. Свалих маратонките и дрехите си в края на дока и скочих в хладната вода.
Огледах се за рибари, които да се носят в мъглата, след което излязох гол на дока, грабнах
една кърпа от лодката и я завързах около кръста си.
На половината път по застланата с каменни плочи пътечка, долових мирис на храна.
Лексис бе приготвила любимата ми закуска: омлет с броколи и сирене. Мажехме с масло
дебели препечени филии италиански хляб и пихме еспресо. Закусвахме навън, на терасата,
макар въздухът да бе още хладен от дъжда. След като свърших с храната, се изтегнах и вдишах
къдрещата се пара, издигаща се от чаша с кафе. По повърхността на езерото се носеха
рибарски лодки, които ту се скриваха, ту изплуваха от края на утрешната мъгла. Над водата се
понесе смехът на двама риболовци.
Влязохме вътре и седнахме на дивана пред празната камина; четохме до обяд, след което
взехме моята шестметрова „Сий рей“ до града да хапнем печени сандвичи при Дъг. Когато
излязохме, облаците бяха изтънели и слънцето вече изпиваше влагата. Отбихме се при
Ридлър да си взема вестника.
Някой бе подхвърлил новината за моето предстоящо номиниране и снимката ми бе на
първа страница. Огледах магазинчето и сгънах вестника на две, след което го купих със
сведена глава.
Върнахме се у дома, постлахме шезлонгите на терасата с кърпи и се излегнахме да
почетем на слънце. Когато стана достатъчно топло, отидохме до водата, за да поиграем
обичайната си игра. Аз поемах дълбоко въздух и кляках на каменистото дъно. Тя стъпваше в
дланите ми, след което се изправях и я изтласквах силно нагоре. Лексис отхвърчаваше и
правеше салто. Много обичах да я гледам как го прави, а после двамата се заливахме от смях,
докато не останем без дъх.
В пет и половина Дан Парсънс изпрати дълга черна лимузина за нас и когато
пристигнахме в конгресния център, публиката се струпа около нас и ни се умилкваше, като
че ли бяхме някакъв музеен експонат. Но пък след като аз бях републиканец с майка
индианка — може би бяхме точно това. Фотоапаратите присвяткваха на равни интервали.
Видях Лексис да се взира в поднос с чаши шампанско, който й предлагаше един сервитьор,
но тя ми се усмихна и му отказа. Носехме се във водовъртеж от поздравления. Поздравления,
когато видяха пръстена й. Поздравления за сделката с Ирокезката банка. Поздравления за
номинацията ми. Любов. Пари. Власт.
Седнахме в челото на масата заедно с губернатора и жена му от едната си страна, и
Парсънови — от другата. В другия край на подиума зачервеният Боб Рангъл пиеше чаша бяло
вино, която изглеждаше бездънна. Единственият път, когато се сблъскахме — по време на
коктейлите, той само се намръщи и бързо се отдалечи. Не бях изненадан, че най-сетне
показваше истинските си чувства, но бях разочарован, че е избрал да го стори именно там.
Бях изпил само една бира „Бъдуайзър“, преди да премина на „Перие“, но главата ми бе
замаяна, сякаш непрекъснато бях пил бира. Хапнах няколко хапки от великолепните печени
ребра, но загубих апетит. Бях отказал да подготвям специална реч. Такъв ми бе маниерът. Но
все пак проявих достатъчно благоразумие да надраскам няколко бележки за онова, което щях
да кажа. Стомахът ми бе свит, гадеше ми се и непрекъснато отривах потни длани о крачолите
си, съсредоточавах се да поемам бавно и дълбоко въздух, когато един сервитьор ме потупа по
рамото.
— Господин Уайт? — рече той. — Онези хора искат да говорят с вас.
Пред стъпалата, водещи към подиума, стояха двама униформени полицаи и мъж с
кестеняви мустаци, облечен с тъмносин блейзър. От двете им страни бяха застанали
щатските рейнджъри — охрана на губернатора.
Лексис ме видя, че гледам към тях. Когато се изправих, тя рече:
— Реймънд?
Докосна ме по ръката. В този момент всичко — ласкателството, блясъкът, властта —
започна бързо да се топи и единственото нещо, което имаше значение за мен, бе тя.
Изведнъж ми хрумна, че съм сторил нещо нередно, макар и да не бях. Трябваше да кажа
на Лексис за Роджър Уилямсън, за писмото и за момичето. Защо не го направих?
Беше твърде късно. Не усещах краката си, но вече бях до стъпалата.
Мъжът с блейзъра и оранжево кестенявия мустак извади от вътрешния си джоб лист
хартия. Подаде ми го.
— Реймънд Уайт? — попита тихо.
— Да.
— Бихте ли дошли с нас, моля?
— Защо?
Той погледна към публиката, която бе започнала да извива вратове към нас. Понесе се
тих шепот.
— Защото сте арестуван — каза онзи. — За убийството на Селесте Оливър.
11
Дълго време се чувствах заслепен от кипящата си ярост към Франк. Крещях името му в
тъмното. Крещях онова, което щях да му сторя. Мечтаех за болката, която ще му причиня. Но
с годините тази омраза се пропи в костите ми, болките от нея намалиха остротата си, макар
да станаха още по-дълбоки.
Мина година и половина, преди да осъзная, че Франк не беше единственият отговорен.
Нямам предвид Рангъл с неговата физиономия на невестулка, нямам предвид дори онзи
неискрен пияница с глава като картоф — Русо.
Имаше и някой друг.
* * *
Дневната светлина се бе стопила, но Дийн Вилей все още виждаше къде свършва
обширният балдахин на старите кестенови дървета и къде започва нощното небе. Виждаше в
тъмното по-добре от другите. Виждаше малкото триъгълно ветрило на яхтичката клас
„Лазер“ на почти две мили южно от средата на езерото.
Луната скоро щеше да изгрее. Дотогава годеницата му рискуваше съвсем глупаво. И
сякаш по поръчка се чу бръмченето на скоростен скутер, който се носеше на юг. Без
навигационни светлини. Пак някой пиян глупак или хлапак, който си нямаше понятие.
Вилей сви юмруци. Пълната му горна устна се сви.
Алисън не биваше да постъпва така с него. Да рискува. Той разбираше потребността й
да се махне. Беше разстроена от баща си, макар че едва го познаваше. А и партито бе пълна
досада, майка й непрестанно дрънкаше за добрите стари времена, когато къщата им на брега
на езерото била център на светските изяви за централен Ню Йорк. А сега се нуждаеше от
боядисване, от нова дограма и още една баня и тоалетна.
Той и без друго имаше достатъчно хора, които да обвинява в съда, та да се безпокои и за
някакви нарушаващи правилата лодкари и за опити за убийство по престъпно небрежен
начин. Скръцна със зъби и се извърна, после пое нагоре през моравата под кестените към
голямата къща. Последните коли с гости вече се спускаха по настланата със ситен чакъл алея
и гумите им хрущяха. Повечето бяха възрастни хора от онзи тип, дето обичат да изглеждат
млади. Приятели на бъдещата му тъща.
Наметна се със сивия си блейзър и изкачи задните стъпала, като внимаваше да избегне
второто от горе на долу, което бе изгнило. Вратата с опъната мрежа изскърца и той влезе в
обгърната в пара кухня. Майката на Алисън избърса ръце в полите на светлозелената си
шифонова рокля, докато се караше на двамина от кетъринга.
— По мое време да се носи така една жена се смяташе за позор — казваше тя. — Хората
ще те сметнат за развратна. За лека жена. Няма да ти се плати. Не и от моя джоб.
Майката бе настояла всички от кетъринга да бъдат облечени за вечерта с черни рокли и
бели престилки, с подходящи шапчици. А точно това момиче не бе закопчало яката си до
горе. Вилей завъртя очи.
— Дийн — излая майката на Алисън. — Къде си? Търсят те двама полицаи. В салона са.
Почерпих ги с лимонада.
Вилей се извини, благодарен за отвлеченото й внимание. Две градски ченгета седяха на
големия стар диван, оставили фуражките си върху ниската масичка. Скочиха на крака и
оставиха високите стъклени чаши върху покривчиците, които майката на Алисън им бе
постлала.
— Тя ни каза да изчакаме тук, сър — каза по-възрастният и наложи фуражката си върху
стоманеносивата си късо подстригана глава. Русият кимна.
— Опитаха се да се свържат с вас — рече той. — Шефът каза, че сте тук.
Вилей извади от джоба си клетъчния телефон и го включи отново.
— Това е годежът ми — рече той.
По-възрастното ченге кимна, сякаш бе наясно и каза:
— Шефът рече, че съжалява, дето ви безпокои, но трябвало да знаете. Снощи в Норт
сайд е убито едно момиче, някаква стриптийзьорка и ние току-що арестувахме Реймънд
Уайт…
— Не е този, дето е във вестника, нали? Онзи, който ще става конгресмен?
— Сигурни са, че той е извършителят — отвърна ченгето. — Шефът нареди детектив
Симънс да го арестува на вечерята за набиране на средства, давана от губернатора.
Вилей присви очи. Зяпна и наклони глава към ченгето.
— Госпожата, дето живее отсреща, се оплакала, че момичето държало публичен дом —
каза ченгето. — И си записвала номерата на колите. Както и да е, тя видяла как Реймънд
отишъл снощи и как си заминал. Разпознала го е всред останалите от купчина снимки.
Изглежда е имало кратка борба. Прерязал й гърлото с риболовен нож. Намерили са ножа под
задната седалка на колата му и кръв по волана.
— Реймънд Уайт? — повтори Вилей сякаш повече на себе си.
— Шефът каза, че сигурно ще искате да говорите с него. Държим го в следствения арест.
Всички телевизионни канали вече са там…
Вилей се върна в кухнята, за да каже на майката на Алисън, че го викат по повод важен
случай на убийство.
12
— Идвам — рекох и се отърсих от ръката на ченгето. Детективът с оранжевия мустак
сграбчи ръката ми, изви я назад и щракна белезниците около китката ми. Един от
униформените стори същото с другата ми ръка. Металната гривна се впиваше в костта.
Изблъскаха ме на тротоара под ярката светлина на синкави лампи. Телевизионните камери,
които бяха там заради губернатора, се заблъскаха за по-добра позиция, наближиха.
Ярката светлина на прожекторите им ме заслепяваше от всички посоки.
Някой завря микрофон в лицето ми и дунапрененото му чорапче ме удари по носа.
— Назад — каза детективът и избута репортера.
Наведох глава и те ме натикаха на задната седалка на някаква кола. Камерите подскачаха
нагоре-надолу пред прозорчето ми, следваха патрулката, която бавно се отдели от бордюра и
потегли. Сградата на следствения арест се намираше само на три пресечки разстояние и
представителите на медиите препускаха като орда по тротоара, докато влизахме в
новопостроеното здание. Трябваше да изчакам, за да мина през металния детектор, стоях зад
някакъв клошар, облечен в окъсани дънки и мръсна риза.
Той вдигна глава от собствените си белезници и попита:
— Теб за какво те прибраха?
Дъхът му вонеше на уиски и на развалени зъби.
Извърнах глава от него, преглътнах с мъка надигналата се жлъч.
На горния етаж ме закопчаха за метална пейка в малка стая за разпити. Сини униформи
с различни лица надничаха през отворената врата.
Ченгето с оранжевите мустаци дойде без тъмносиния си блейзър. В една ръка носеше
нова жълта подложка за писане и писалка, в другата — магнетофон. По ризата под
мишниците му бяха избили големи петна пот. Включи магнетофона, прочете ми правата за
втори път и започна да задава въпроси.
Не поисках адвокат, не желаех да ме смятат за виновен, макар че в учебниците се казва
да не казваш нищо, след като са ти прочели правата. Водех се от инстинктите си и от
невинността си. Силното желание да ги убедя надделя над наученото по наказателно право
още в първи курс.
Разказах на ченгето какво бе станало. Заклех се, че това е истината. Нямах никаква
представа как се е появила кръв по волана ми. Тя си бе ударила главата. Леко. Аз я изблъсках.
Не силно, не. Изобщо не съм видял кръв, но е възможно да е имало. Да, притежавам кутия с
риболовни такъми. Мисля, че имам нож за чистене и филиране на рибата, защо? Но изобщо
не съм я познавал преди това.
— Тогава какво правихте там? — попита той.
Отворих уста, но не казах нищо. Чувах отвън приглушения смях, който идваше откъм
кабинетите на детективите. Животът на хората си течеше, а моят сякаш нямаше никакво
значение. Детективът защрака с химикалката си. Отворена. Затворена. Отворена. Затворена.
Усещах лицето си като пламнало. Потях се под мишниците.
— Мога ли да съблека сакото си? — попитах.
— Защо бяхте там? — попита той отново.
Затворих очи. Виждах синкавата кожа на Роджър Уилямсън. Подушвах миризмата на
онази болнична стая.
„Няма да казваш на никого. Обещаваш ли ми?“.
— Поех едно обещание — отвърнах и отворих очи.
Детективът отметна глава и отчасти затвори едното си око. Устната и мустакът над нея
потреперваха леко.
— Не мога — рекох. — Трябва да помисля. Най-добре е да говоря с адвокат. С адвокат по
наказателно право…
— Не можете да ми кажете защо? — попита той.
— Делото „Миник срещу Мисисипи“ — отвърнах.
Той наклони глава на другата страна.
— Помолих за адвокат — продължих. — И вие временно нямате повече право да ми
задавате въпроси. Такъв е юридическият прецедент…
— Ще ви потрябва — рече той с полуусмивка.
Извърнах поглед от него. Червеното око на магнетофона ме гледаше втренчено, докато
онзи не го изгаси. Грабна го и се изправи, държеше го с луничавата си ръка така, че кожата се
бе опънала равномерно върху кокалчетата му.
Той излезе и ме остави сам за дълго. Започнах да си мисля дали да не вдигна малко шум.
Бяха длъжни да ми осигурят телефонно обаждане. Напрегнах мозъка си. Не можех да си
спомня закон или прецедент, където да се казва колко дълго могат да те държат без да ти
позволят да се обадиш. След това в стаята влезе някой.
Беше добре сложен нисък мъж — като гимнастик — с къдрава руса коса, със загоряло,
набраздено от бръчки чело и светлокафяви очи. Бях го виждал някъде преди — тогава бе
гневен и не приличаше чак толкова на елф. Усмихна ми се изненадващо, сякаш някой му бе
подсказал да го направи. Протегна ръка и аз я раздрусах.
— Казвам се Дийн Вилей — рече. — Окръжен прокурор.
Обърна стола обратно и седна, като се наведе към мен. Беше облечен в двуреден сив
блейзър с бронзови копчета и сиви панталони с тревни петна по маншетите. Върху яката на
бялата му риза имаше малко петънце от шоколад.
— Поисках да се срещна с моя адвокат.
Той махна с ръка, сякаш да смаже тази идея като муха.
— Казаха ми, че сте цитирали „Миник“ — рече и ми се усмихна още по-широко.
Зениците на очите му не бяха кръгли, а сякаш подрязани в краищата, и ми даваха усещането,
че мога да надникна по-дълбоко в дружелюбната му душа.
Почувствах вълна на облекчение. Ето най-сетне един разумен човек, който просто
разбира колко нелепо е всичко това. Окръжният прокурор нали се избира? Да. Политически
съюзници? Бихме могли да бъдем, дори да е от другата партия…
Поклатих глава и сам се усмихнах.
— Нямате представа колко шантаво започва да става всичко това — рекох през смях.
Той също се засмя. Кръглите му бузи се зачервиха, забелязах, че вратовръзката му се
подаваше от вътрешния джоб на блейзъра. Прииска ми се да го разцелувам.
— Съжалявам — рече той, — но ченгетата са си ченгета. Ние обаче трябва да изясним
нещата. Те разполагат с окървавен нож и са сигурни, че това е оръжието на убийството.
— Риболовен нож?
— Да.
— Питаха ме за това. Нямам представа. Имам такъв нож на лодката си, но…
— Господи, Реймънд — каза той, разтърка чело и плъзна ръката си надолу по лицето. —
Това не е хубаво.
— Но аз не съм го направил! — рекох и свих ръце в юмруци.
— Аз ви вярвам, но какво по дяволите сте търсили там? — попита. — Хората ще искат
да научат.
— Можете да го запазите в тайна, нали? — рекох, сниших гласа си и се наведох към
него. — Искам да кажа, че ако проверите, вие сте окръжният прокурор, можете да запазите
тази част в тайна и да насочите разследването в друга посока — да откриете кой всъщност я
е убил, нали така?
— Разбира се — рече той и се наведе още повече към мен.
Огледах се, макар че стаята бе килер с размери метър и половина на три и вратата бе
затворена.
— Обещах на един човек да й предам плик — казах тихо. — Нямам представа какво е
имало в плика. Това няма нищо общо с номинирането ми. Но момичето каза, че имала
любовна връзка с Роджър Уилямсън.
Когато чу новината, краката на стола му изтракаха по пода и изскърцаха. Той зяпна, но
бързо захапа устната си и отново се наведе към мен, но не толкова близо.
— Той ме помоли да й предам плика — рекох шепнешком. — Видях го в деня преди да
умре. Помоли ме да не казвам нищо на никого. Само да й го предам, веднага щом се върна от
Ню Йорк.
Вилей извърна поглед и бавно кимна, продължавайки да дъвче долната си устна.
Изправи се внезапно и отново ми подаде малката си ръка.
— Добре — каза. — Това е. Това е лесно. Аз ще отида и ще намеря плика и това ще ви
помогне много. Занесли сте плика и сте си тръгнали. А ножът… не знам, може би
истинският убиец го е подхвърлил.
— И ще можете да запазите онова, което ви казах за плика, между нас двамата? —
попитах.
— Абсолютно — отвърна той, усмихна се и се потупа леко по слепоочието. — Човек не
може да стигне дотам, където съм, без да запази някоя и друга тайна.
13
Дори когато си в карцера, където съм аз, пак ти отпускат един час за освежаване. Време
да подишаш чист въздух и да крачиш в кръг. Върху покрив, ограден с висока ограда, украсена
с бодлива тел отгоре.
Аз не излизам там.
Не искам да виждам небето. Не искам да усещам вятъра по врата си или мраза на
снежинките, бодящи лицето ми. Аз съм като алкохолик, който не може да си позволи да
изпие дори една глътка. Дори не искам да си мисля за свободата, затова не мога да вкуся
дори пяната от тази чаша.
В дните преди процеса бях пуснат под гаранция и тези дни бяха изпълнени с опити да
докажа невинността си и да се правя, че всичко в живота ми ще бъде наред. Опитвах се
работя по покупката на верига от дрогерии за един голям клиент, но често се озовавах в
юридическата библиотека да изучавам най-подробно всяко дело за убийство, до което се
докопвах. Непрекъснато вадех душата на адвоката си, като настоявах да не се отлага датата на
процеса. Лакирах подовете в къщата си, за да се намирам на работа. А връзката ми с Лексис
куцукаше в ничията земя между избавлението и пълната разруха на живота ми.
Адвокатите и частните детективи, които наех, заеха грешна позиция. Съсредоточихме се
върху това да открием кой би искал да убие Селесте Оливър. Онзи, който всъщност я бе убил,
очевидно се бе възползвал от моето посещение, за да насочи обвинението в убийство към
мен. Хората, с които си бе общувала, ни предлагаха безкраен избор от възможности.
Опитахме се да ги проследим. Наркодилъри. Рокери. Бизнесмени, изневеряващи на жените
си. Дори някои дребни мафиоти. Тези нишки не ни доведоха доникъде. Беше вече твърде
късно, когато осъзнах, че работата не бе в Селесте Оливър. А само и единствено в мен.
По това време чух неща, които не си дадох труда да обмисля. Бях заел позицията на
отрицанието. Тъй като бях невинен, наистина не можех дори да повярвам, че ще ме осъдят.
Очаквах онзи финален драматичен момент, когато всичко ще получи обяснение. Онзи плик.
Знаех, че ще излезе наяве. Някак си. По някакъв начин. Сега вече знам, че това е било просто
невъзможно.
А освен това разбрах и защо.
Точно така и би трябвало да се случи.
* * *
Беше почти полунощ, когато волвото купе на Вилей намали и спря пред къщата на улица
„Лоди“, номер 1870. Карето от сгради бе притихнало, което не е необичайно след тежко
престъпление. Хората се бяха стаили, разчитаха на божията благодат и се надяваха да не
бъдат следващата жертва. „Лошите“ се бяха снишили, докато не премине бурята.
Вилей паркира зад червената хонда. Излезе от колата и се заслуша. Щурци. Не знаеше,
че щурците могат да оцелеят в хилавите, буренясали парчета земя, притиснати между
асфалта на улицата и порутените сгради в Норт сайд. Огледа улицата в двете посоки, след
това се изкачи по стъпалата и мина под жълтата лента. Вратата бе заключена, но той имаше
ключ за катинара, който бе монтиран. Влезе вътре и запали осветлението. Топлината от деня
все още витаеше вътре ведно с мириса на сготвен мокет и пепел от цигари. Тъмни ивици
засъхнала кръв го гледаха от окъсания златист мокет.
— Ало? — извика високо той.
Звукът от собствения му глас бе предназначен да успокои нервите му, но ръката му
продължи да трепери, когато започна да рови книжата, натъпкани в преградките на старо
писалище с ролетка, която бе откъсната и подпряна на стената.
Вилей имаше представа какво търси, но се усъмни в инстинктите си, когато измъкна
третия сноп книжа. И чак тогава видя несигурния почерк на мъж, готов да умре. При вида на
дебелия сноп надиплени книжа, които се подаваха от отворения плик, устата му пресъхна.
А когато видя разкрачените ръкописни букви, дъхът му се учести.
Последна воля и завещание.
Листът така се тресеше в ръката му, че му бе трудно да чете. Трудно му бе да отделя
листите един от друг, за да ги обръща.
Първоначално семейството на Роджър Уилямсън бе разполагало с малко пари и той бе
използвал положението си умно. Имаше апартамент на самия бряг във Флорида, голяма къща
в Манлиъс, участие в собствеността на два паркинга за фургони и голф игрище, както и
солиден портфейл от акции и ценни книжа. Имуществото на този мъж възлизаше на около
шест милиона долара.
Завещанието бе цялостно и датирано два дни преди Роджър да почине. Написано
собственоръчно в болницата в Ню Джърси. Холографско завещание. Написано
собственоръчно и подписано. Без свидетели, но напълно валидно в щата Ню Йорк.
С него той завещаваше всичко на Селесте Оливър.
Роджър Уилямсън се бе развел наскоро за трети път. Единственият му жив наследник —
дъщеря, бе младата жена, за която Вилей щеше да ожени. Според старото завещание на
Роджър Уилямсън, годеницата на Вилей — Алисън — трябваше да получи всичко. Къщата.
Апартаментът. Собствеността в съвместните дружества. Портфейлът с ценните книжа.
Когато Вилей научи колко тежко болен бе всъщност конгресменът, той дори започна да
прави списък на гостите за новогодишното тържество в апартамента във Флорида. Освен
това разпита някои брокери в търсене на човек, който да управлява ценните книжа и
акциите.
От гърлото му се изтръгна тих панически вой. Прилоша му и той седна на стола зад
писалището, чиято найлонова възглавничка изпусна въздух със свистене. Толкова силно
стискаше завещанието, че то се сви на фуния около юмрука му. Пое дълбоко дъх и го постави
върху тесния плот, оглади го, оправи ъглите му.
Беше прав. Завещанието не съдържаше клауза за надживяване, тъй че макар
стриптийзьорката да бе надживяла конгресмена само с четири дни, съдът по завещанията
щеше да постанови, че собствеността е преминала в ръцете й в мига, в който Роджър бе
починал. Парите на Роджър Уилямсън, спечеленото му с толкова труд богатство, нямаше да
принадлежи на дъщеря му, а на наследниците на починалата стриптийзьорка.
Имаше и друг аспект и Вилей си каза, че въпросът не опираше само в парите. Ставаше
дума за репутацията на великия мъж и за спомена, който щеше да запази за него семейството
му. Не биваше той да се опетнява, за да може някой бял боклук, роднина на Селесте Оливър,
да се превърне изведнъж и незаслужено в богаташ.
Вилей се изправи и напъха завещанието във вътрешния джоб на блейзъра си. Върна
останалите книжа в преградките им, огледа се дали не бе оставил следи, преди да се сети, че
имаше абсолютното право да бъде там и че никой не би могъл да постави под въпрос
присъствието му. Пое дълбоко дъх и бавно издиша.
Излезе от къщата и заключи вратата. Катинарът изщрака и той се обърна към стълбите.
Подкара по улица „Лоди“ към края й — до входа към магистралата — и спря на една обрасла
с бурени отбивка. Беше тъмно кътче всред заревото на града и когато докосна със запалката
на колата ръба на завещанието, оранжевото й око му се видя ярко и силно. Вилей духна леко
и хартията избухна в пламък. По лицето му пробягаха сенки, докато обръщаше горящия
документ насам-натам, за да изгори равномерно.
Пламъкът близна пръстите му и той пусна горящите хартии на земята. Въздухът се
изпълни с остър мирис, досущ като от тлеещи листа. Вилей вдигна крак и стъпка останките
от изгорелите хартии, разпръсна черната пепел и вдигна малък рояк искри, който бързо бе
погълнат от сенките.
14
Беше предчувствие за лято. Слънцето, непознато в дългите месеци на сивота, ме накара
да присвия очи. Снегът се бе стопил, но купчините пясък и мръсотия, изтласкани през
зимата от снегорините все още замърсяваха ничията земя между улицата и тротоарите.
Топлият въздух, неочаквано цъфнал нарцис и мирисът на прогизнала трева ме правеха
безгрижен и нетърпелив. Преметнах сакото си през рамо и заподскачах на пръсти.
Противно на желанието на човека, когото бях наел да ме защитава, аз настоявах
процесът ми да мине бързо. Емил Роси, адвокатът ми, бе от старата школа и бе убеден, че
обвинението не бива да бъде оставено на мира по нито един пункт. Но аз бях невинен и горях
от нетърпение да си върна живота. И сега бяхме към края. На следващата сутрин двете
страни щяха да изнесат заключителните си пледоарии и после оставаше съставът от съдебни
заседатели да реши.
Баща ми ме покани да пийнем по бира в барбекю „Динозавър“, рокерско заведение,
където ходят и обикновени хора. Можех да подуша изпечените на бавен огън ребра и пилета,
докато пресичах улицата и се промъквах между два мотоциклета „Харлей Дейвидсън“. Вътре
една сервитьорка с черна тениска и повдигащ бюста сутиен, с рокерско поведение, ме
попита какво искам. Обикновено тук се чакаше поне час да се освободи маса, но беше едва
четири часът и заведението бе наполовина празно.
— Нищо — отвърнах спокойно, докато се оглеждах.
Баща ми и Черната костенурка изглеждаха нелепо в зле скроените си сини костюми,
ботуши от гущерска кожа и късите и широки вратовръзки. Видях ги в съдебната зала, но само
им кимнах. Те изглежда знаеха какво мисля, защото докато минавах покрай бара, свалиха
вратовръзките и саката си и започнаха да навиват ръкавите си. Пред тях стояха три бутилки
бира „Бъд“ с високи гърла.
Седнах и преди да отпия една голяма глътка, вдигнах високо бутилката си.
— Какво мислите? — попитах.
Въпрос, който щеше да бъде немислим, преди Емил да бе започнал да гради образа ми.
След три дни, прекарани в изслушване на Вилей, съдебните заседатели сигурно си бяха
изградили твърде лоша представа за това какъв съм и какво съм сторил. Но след днешния ден
главорезите изглеждаха по-добре.
— Добри хора — рече Черната костенурка и кимна тъй рязко, че конската му опашка се
преметна.
Имаше предвид впечатляващия списък от свидетели, които даваха показания за мен като
човек. Днес Емил бе изкарал цял парад от университетски професори, директори на
компании и шефът на клона на Червения кръст, където работех като доброволец от
четиринайсетгодишен. Можехме да извикаме да свидетелства и конгресменът, стига да бяхме
поискали. Боб Рангъл сам бе предложил великодушно помощта си. За Рангъл това бе опасен
ход в политическо отношение. Емил предложи да приемем, но аз отказах категорично, без да
знам защо.
Баща ми допи бирата си и се наведе напред, след като избърса устни с опакото на дланта
си. В същото време бръкна под масата и извади охлузена кожена чанта, която тръсна на
масата до кетчупа.
— Трябва да вземеш това — рече шепнешком, — и да заминеш.
— Татко? — изсмях се аз.
— Бягай. Изпарявай се. О-фей-квай — каза той.
— Те трябва да докажат елементите на престъплението, татко. Това е тяхно задължение
и те не са го изпълнили.
— Това не ти е държавният изпит, по дяволите — рече той. Зениците му се бяха
разширили толкова, че сякаш плуваха. Устните му трепереха под вълнистата четина на сивите
мустаци. Дългата му прошарена коса бе пригладена назад. — Черната костенурка има
приятели от племето мохоук по границата, които могат да те прехвърлят. Извадили сме ти
канадски паспорт и билет за Цюрих. Оттам не могат да те екстрадират.
Между трима ни се възцари кратко мълчание. Главата ми бучеше, долавях блъскането на
„Металика“ като фон.
— Не съм го направил — рекох.
Лицето на баща ми се сбръчка и той бързешком изтри очи. Гласът му бе развълнуван.
— Знаеш ли колко хора, дето не са го направили, са умрели в затвора? — попита. —
Трябва да бягаш.
— Да не сме били днес на различни процеси? — попитах.
— Това бяха само приказки. На хора, които те харесват. Казвам ти — рече баща ми и
твърдата кожа на лицето му почервеня. — Не те моля. Тук има почти седем хиляди долара.
— Какво си продал, татко?
— Няма значение — отвърна. — Това е всичко, което имам. Всичко…
Пресегнах се през масата и улових ръката му. Баща ми сви своята на юмрук и придърпа и
другата ми ръка върху него. Очите ми се бяха насълзили. Усетих как ме залива вълна от
емоции, която не исках да излезе наяве. Щяхме да имаме време да се върнем към всичко това
по-късно. Скоро. Щяхме да се смеем и да плачем, когато всичко отиде зад гърба ми.
— Знам, татко — рекох. — Те ще ме оправдаят. Той не доказа нищо, подхвърли само
някакви приемливи съмнения.
— Какво, по дяволите означава „приемливи“? — попита. — Имат следи от кръвта й.
Имат ножа. Ти виждаш нещата такива, каквито те искат да ги виждаш.
— Точно това действа, татко — рекох. — Освен ако нямаме другото: „Погледнете ме…
вгледайте се в живота ми“.
— Това е всичко и ти дори не го виждаш. Имаш сериозно обвинение. Те ще те убият, а
това ще убие и мен.
— Черна костенурко — казах, — кажи му.
Но Черната костенурка насочи смутения си поглед към мен, а не към баща ми.
— Имам двама добри приятели — каза той и даде знак на сервитьорката. — Ще те
прехвърлим през онази река. Съдът на бледоликите е лоша работа.
— Татко — казах и се взрях дълбоко в очите му. — Платил съм два милиона гаранция и
съм дал думата си…
Баща ми отвърна на погледа ми, гледа ме, докато сервитьорката не донесе още три
бутилки бира.
Най-накрая поклати глава и рече:
— Няма значение.
— Това е единственото, което притежаваме, забрави ли? — в тона ми прозвуча
отчаяние. — Това са твои думи.
— Не виждаш ли как те гледаше онзи дебелак на първия ред? — изсъска той и слюнка
изхвърча между зъбите му към карираната покривка. — Или онзи мършавият учител със
сплесканата глава? Те не ти вярват. И ще те осъдят. Виждам го. Вижда го и Черната
костенурка, по дяволите. Не съм само аз. На тези съдебни заседатели винаги са им се падали
лоши карти, докато ти просто съсипа банката на игралната маса. Те никога не са имали
шанса да постигнат това, което ти постигна, да бъдат такива, като теб. И нямат търпение да
те видят как губиш.
— Не става дума за това, тате — казах. — Не ги ли видя, когато дамата от Червения
кръст им разказваше как съм спасил онова момиченце? За наградата, която ми е връчила?
— Проклет глупак — рече той. Беше уловил китката ми и стискаше до кокал. — Това
още повече влоши нещата. Ти просто не го виждаш. И сега държиш асове и осмици —
продължи той. Това е жаргонът на картоиграчите за абсолютно губеща ръка. — И трябва да
се откажеш. Не ме интересува колко голям е подът. Вземай тези пари и дим да те няма през
реката. Черната костенурка ще те отведе веднага. Аз си тръгвам ей сега през онази врата, а ти
ще отидеш с него, синко.
Баща ми се изправи и положи длан върху бузата ми. От ъгълчето на мустака му висеше
сълза, тя проблесна и падна на пода.
— Аз си тръгвам — каза с дрезгав глас. Обърна лице и го отри в рамото си. — А ти
тръгвай, момко. Обичам те. Ще дойда да те видя там, когато всичко се успокои и ти успееш
отново. С кент флош роял3. А сега върви.
Затворих очи, а той отдръпна ръката си от лицето ми. Когато вдигнах отново клепачи,
видях само кривите му крака и широкия, приведен гръб да изчезва през вратата и как
слънчевата светлина го поглъща. Погледът на Черната костенурка се стрелна от вратата към
мен.
— Няма да дойда — рекох, сведох поглед и бутнах кожената торба към него.
— Знам — отвърна той с ниския си бучащ глас. — Прекалено много приличаш на него.
15
Набрах номера на Лексис от телефонен автомат и й казах, че я чакам на улицата. Видях
зелената врата на алеята зад „Тъск“ да се отваря, тя се появи и ми помаха леко. Още не бяха
изнесли маси на тротоара, макар че бе достатъчно топло и хората биха се възползвали.
Прогоних мисълта за Рангъл и Франк, и Русо и деня, в който бих могъл да спася себе си,
само ако бях останал да пия с тях.
Гърлото ми се сви, когато видях отблясъка на пръстена с диамант върху ръката на
Лексис. През последните няколко месеца пръстенът ту изчезваше, ту се появяваше.
Неспокойни времена, в които тя говореше все по-често, че й се искало да изпие едно питие,
за да свали напрежението. Вярваше ли ми? Не ми ли вярваше? Накрая ми повярва.
Усмихнах й се като отвори вратата и тя също ми се усмихна. Взрях се в сините й очи.
Белите й зъби лъщяха. Лъскавината на косата й предизвикваше у мен желание да я докосна.
Красавица, склонна към тъга.
Целунахме се бързешком, а аз мушнах пръсти в онази коса, улових я с две ръце и я
целунах както се целуват светите одежди, след което завъртях ключа на новата си кола. Бяха
конфискували супрата ми и за да забравя за нея, си позволи една червена RX-7. Вместо да
завия както обикновено надясно от улицата, завих наляво.
— Къде отиваме? — попита тя.
— Изненада.
Слушахме новините по NPR. Когато водещият заговори за процеса, превключих на
музика. Исках да говоря, но трябваше да подбирам внимателно думите си. Едно от нещата, за
които бяхме почнали да се караме напоследък, бе за това, че говорех толкова свободно за
бъдещето, сякаш то бе предопределено. Кой знае защо Лексис не можеше да трае това. Затова
разговаряхме за текущи събития или за неща, които нямаха нищо общо с нас двамата. Или за
миналото.
Ето защо знаех, че ще хареса изненадата ми. През последните девет месеца не останаха
много неща от миналото ни, за които да не бяхме говорили. Но оставаше това място, където
ходехме, когато бях малък. Мястото на чичото на татко. Братът на мъжа, на когото бях
кръстен — Реймънд Единджър. Наричаха имота Синята дупка. Честно казано, бях забравил
за него.
Завих на юг от магистрала 20 и поех към долината Отиско. Не бях идвал насам от години
и не бях сигурен кой вече е собственикът му. Не исках да казвам на Лексис за имота, в
случай, че не можем да влезем. Но като свих от пътя и поех между колоните на гигантските
смърчове, се ободрих от обраслите краища на настланата със ситен чакъл алея. Гората се
разтвори и пред нас се появи стара бяла къща. Не бе обитавана, един черен капак висеше под
ъгъл на прозореца и изкривяваше лицето на сградата, която помнех като натруфена и добре
поддържана къща в колониален стил.
— Познаваш ли тези хора? — попита Лексис.
— Стари роднини — отвърнах, завъртях волана и поех покрай къщата към обрасла
тревна пътека.
Под нас свистяха кафеникава трева и изсъхнали бурени, от време на време отчупен клон
изтракваше по дъното на колата. Продължихме по пътя си и когато камъчетата и калта
затрополиха в коловозите, вече знаех, че трябва да стъпя върху педала на газта, за да излезем.
Продължих обаче надолу към завоя, където спрях и излязох в началото на тясна пътечка.
Слънцето напичаше силно голите дървета, които се катереха от далечната страна на
стръмната клисура. Шумът от сгромолясващата се наблизо вода удавяше всички други звуци.
— Какво е това? — попита Лексис.
— Синята дупка — рекох. — Трябва да я видиш.
Тя улови ръката ми и аз я поведох. Подхлъзвахме се и се улавяхме за стъбълцата на млади
фиданки, слизахме към дъното на клисурата. Минахме през гъста китка бучиниш и след това
излязохме на шистова козирка, която се издаваше над врящото езерце вода под водопада.
Основният поток вода минаваше през тясно гърло в челото на водопада, преди да се стовари
от четири метра височина в разпенен водовъртеж, за който се говореше, че бил бездънен.
Не по-малко от трима души се бяха удавили по мое време и бях едва осемгодишен,
когато прачичо ми затвори достъпа до него за любопитната публика. И все пак репутацията
на Синята дупка съблазняваше всякакви минувачи и последният изчезна в дълбините, когато
бях вече гимназист, скъсан на годишния си изпит по математика.
Когато потокът бе висок, както сега, водните струи преливаха и двете стени на
дефилето, съскаха по лицето на стръмните шисти, бронзови от обраслия мъх. Ревът на водата
отекваше между стръмните стени така, сякаш някакъв гигантски юмрук биеше по земята.
— Боже мой! — възкликна Лексис.
Улових я за ръката и преплетох пръсти с нейните. Вече усещах стягането в гърдите и
електрическите заряди, които се изстрелваха от вътрешностите ми към онова място между
ушите ми.
— Навремето скачахме оттук — опитах се да надвикам невъобразимия шум.
Лексис отмахна кичур коса от лицето си и в ъгълчетата на очите й се появиха бръчици.
— Какво?
Започнах да събличам ризата си и да развързвам обувките си.
— Реймънд? — погледна ме тя. — Какво, по дяволите…
В продължение на девет месеца бях съществувал в някакво пространство между рая и
ада, нито жив, нито умрял, нито щастлив, нито тъжен.
— Майната му — рекох, вдишах дълбоко мириса на тиня, на вода и на скали, а
главозамайващият шум на падаща вода изпълваше съзнанието ми. — Ние май вече сме били
тук.
Подадох й обувките с напъханите вътре чорапи. След това събух панталона си и дори
боксерките, навих ги в ризата си, завързах ги с колана и също ги подадох на Лексис.
— Водата сигурно ще е ледена — рече тя, широко отворила очи, но все пак взе дрехите и
ги притисна към гърдите си. — Да не си полудял?
Взех ръката й, стиснах я отново и й посочих пътечката, която криволичеше нагоре-
надолу преди да свърши досами водата на другото езерце, под втория и по-нисък водопад.
— Правил съм го хиляда пъти — рекох. — Ще се видим там.
— Реймънд, чавка ти е изпила шибания мозък — рече тя и ме дръпна към себе си.
Прегърнах я с една ръка през кръста, притиснах я към голото си тяло, целунах я силно,
за да закипи кръвта ми още повече. След това се отдръпнах.
— Обичам те — рекох и пуснах ръката й.
Обърнах се и скочих от козирката. Клисурата си беше същата. Същата плющяща вода.
Същите дървета, които се крепяха на оголените си корени и се бореха да останат прави.
Същото тясно басейнче, което изглеждаше тъй нелепо малко от високото. Всичко ми беше
познато. Постижение, което бях изпълнявал безброй пъти. Тогава защо бях толкова изплашен,
че сърцето ми замръзна и бойният вик от детството ми заседна в гърлото?
Млечнозелената вода се понесе бързо нагоре и ме халоса достатъчно силно, за да ми
изкара въздуха. След това всичко стана студено и черно и аз се борех безпомощен, но с все
сила с водовъртежа. Ръцете ми пляскаха необуздано насам-натам, драскаха твърдите скални
стени. Ритах с крака като обезумял и в същото време осъзнах, че дори не знам накъде се
мъча да си пробия път — нагоре или надолу. Очите ми бяха широко отворени и пълни с вода.
След това мракът стана зелен, а после бял, с врящите мехурчета вода и точно преди
дробовете ми да се пръснат, изскочих на повърхността и поех дъх, като разпенвах водата
около себе си като давещо се коте.
Водата ме повъртя още малко, но се улових отчаяно за хлъзгавата козирка в долния край
на езерцето, встрани от стръмните скали. Най-накрая се изкачих върху козирката, поех си
дъх, както бях на четири крака, докато бойният вик най-сетне излезе на свобода.
Чух гласа на Лексис да вика името ми, беше съвсем малка между каменните стени.
Виковете й се отразяваха от съскането под мен. Пронизваше рева на водата, а аз се изправих
да размахам ръце към нея. Тя протегна дрехите ми напред и ми даде знак да слизам.
Онази вечер, след като сплетохме тела под одеялата на моето легло, тя ме попита защо,
по дяволите, съм го направил.
Искаше ми се да й изтъкна причина, по-важна от истинската, но най-доброто, което
измислих, беше, че съм забравил какво изпитва човек, когато държи съдбата си в свои ръце.
— Ако може да я държи — рече тя, — то това няма да бъде негова съдба.
Спахме като вложени една в друга лъжици — нейната глава на едната ми ръка, а с
другата бях обгърнал твърдия й корем. Аз непрекъснато се събуждах и й шепнех обещанието
си, че всичко ще бъде наред. Казах й, че тя ще стане моя съпруга и че аз ще се грижа за нея
вовеки веков.
* * *
На следващия ден отидохме в съда под студения дъжд. В четири и половина съставът от
съдебни заседатели ме осъди за убийство. Вцепених се. Зави ми се свят. Съдебните пристави
щракнаха белезниците върху китките ми и тръгнаха да ме отвеждат. Когато наближих вратата,
дойдох на себе си и се обърнах да погледна Лексис. Очите й бяха като стъклени. Беше
зяпнала. Бавно вдигна пръсти и тогава се появи Франк, сложи месестата си ръка върху
рамото й и сведе глава към нея.
Аз извиках името й и отблъснах приставите назад, борех се, но те ме избутаха през
вратата и някой я затвори с трясък.
16
Минаха почти три месеца на обработка, докато най-сетне бяха готови за мен в Атика,
щатският затвор, печално известен със смъртоносния бунт в началото на седемдесетте. През
това време бях изолиран в следствения арест в Сиракюз. Видях се на няколко пъти с Дон
Парсънс. Той се закле, че ще обжалва чак до Върховния съд. Беше наел прочутия харвардски
професор по право Алън Дършовиц. Но и двамата бяхме достатъчно наясно с правосъдието,
за да знаем, че съдията не бе допуснал някакви процесуални грешки и че никой не можеше
да отмени решение на жури от съдебни заседатели.
Баща ми ме посещаваше толкова често, колкото позволяваха. Веднъж седмично.
Той никога не спомена за пропуснатата възможност да избягам, когато я имах. Но малко
преди да ме преместят в затвора, той се появи с подути и зачервени очи, за да ми съобщи
новината. Лексис се бе омъжила за Франк Стефано. Била бременна от него.
Баща ми каза, че не искал да страдам за нея.
Поради начина, по който живея сега — в пълна изолация, и защото връщах всичките й
писма, докато не престанаха да идват, възможно бе никога да не науча какво бе станало с
Лексис и Франк. Понякога си мисля, че ще е по-добре да не зная. Друг път съм благодарен,
че знам. Не ме интересува какво казват другите. Не ме интересува, че го е обичала няколко
години. Познавам го. Познавам и нея. И знам, че се е случило ето това.
* * *
Франк имаше големи месести ръце и внимаваше да ограничава докосванията до
раменете на Лексис. Никакви интимности. Той е приятел, на когото тя може да разчита. Той
я изведе от сградата на съда, заедно слязоха по стъпалата. Синята му немаркирана патрулка
бе паркирана наполовина на тротоара, наполовина в забранената зона край пожарен кран.
— Хайде — каза той и отвори дясната врата. — Ще те откарам у дома.
Докато заобиколи колата и седне зад волана, тя вече ридаеше истерично. Франк се
наведе и я притегли към себе си, прегърна я като сестра, чиито родители бяха починали,
потупа я по гърба, заговори й тихо.
— Всичко ще се оправи — рече той. — Всичко ще бъде наред.
— Не може… — Думите й се превърнаха в отчаян вопъл.
— Знам — кимна той, — но ще се оправи.
— Може би не бива да си вървиш у дома — каза той. — Може би не бива да оставаш
сама.
Лексис не отвърна нищо. Просто гледаше напред. Франк премина две пресечки и спря
патрулката си върху друг тротоар, пред „Ладур“, френски ресторант точно срещу каменния
замък на Градския съвет. Франк помогна на Лексис да слезе и я поведе за ръка към едно
интимно сепаре в нишата под стълбите. Настани я да седне и прошепна нещо на Себастиан,
метр д’отела, преди да заеме мястото срещу нея.
Не мина и минута и пред нея се появи чаша елзаски ризлинг, а Франк бършеше пяната
от устните си, след като отпи от халбата с бира.
— Пийни си. — Той побутна чашата към нея.
Лексис се вторачи в нея. Облиза устни.
— Престанах.
— Знам — отвърна той. — Но сега е малко по-различно. След всичко, което преживя, не
мисля, че ще се намери някой, който да те укори…
Светлината, която идваше отгоре, грееше в светложълтото вино. Малка капка кондензат
закриволичи по външната стена на чашата.
— Знам, че си изгубих шансовете — въздъхна той, — но едно нещо никога няма да чуеш
от мен: да се правя на по-голям светец от Бога. Няма нищо, Лексис. Едно питие. Имаш нужда
от него.
Тя протегна ръка и докосна студената кръгла чаша. Завъртя столчето й между пръстите
си, прокара ги леко нагоре-надолу, въздъхна и след миг колебание я вдигна. Отвори устни и
отпи без да преглъща, после върна полупразната чаша на масата. Остави виното нежно да
облее небцето.
Франк й се усмихна. От гърдите му се изтръгна нещо като полусмях. Лексис го погледна
и преглътна. Внезапно вдигна отново чашата към устните си я пресуши, след което я остави
без звук на покривката. Франк довърши бирата си и избута двете чаши в края на масата. Един
ухилен сервитьор веднага ги подмени с пълни.
Този път Лексис не избърза. Не гледаше към Франк, но той не откъсваше поглед от нея,
дори когато отпиваше. След като сложи на масата третата си празна чаша, тя се прокашля.
— Знаеш ли — рече тя, лицето й се сви в трогателно смръщване и бързо потъмня, — той
ми обеща, че това никога няма да се случи.
Франк я улови за ръката, стисна я и я потупа леко с другата си ръка.
— Знам — рече тихо и натъжено той.
— Той ли го е извършил? — попита тя неочаквано и се взря в очите на Франк.
Франк сведе поглед към масата и бавно поклати глава. Сервитьорът поднесе новите им
напитки. Франк побутна чашата към нея.
— Три ми стигат — завъртя глава тя. — Даже са ми твърде много.
— Каква е разликата? — попита Франк. — Престани да се безпокоиш. Та това съм само
аз. Искаш ли нещо за ядене? Майка ми винаги казва, че е хубаво да се храниш добре.
— Това не е любовна среща, Франк — рече Лексис и веждите й се сбраха.
— Знам — каза Франк с най-добрия си тон на малко момченце.
Лексис поклати глава и сведе очи. Върху устните й се появи само следа от усмивка. Пое
колебливо дълбоко дъх и издиша.
— Напих се. Това добро ли е за мен?
— Това не е смъртен грях. Дори свещениците пият вино.
— Ти яж — рече завалено тя. — А аз ще изпия още едно вино и после ще ме откараш до
дома.—
Ще поръчам и за двама ни.
Разговаряха тихо, докато сервират храната. Франк я насочи да говори за това колко
прекрасни са били последните две години от живота й. Водеше я назад и назад, докато най-
накрая не стигна до тях.
— Знаеш ли, майка ми все още смята, че ти и аз в крайна сметка ще се съберем — рече
той. — Смята, че ти си от онзи тип жени, които могат да простят една грешка, но не знам…
— Ти просто си мъж, Франк — рече тя с лукава усмивка и отпи глътка вино, — а
мъжете лъжат. Всички до един.
Франк само я изгледа.
Най-накрая поднесоха ястията им и той започна да яде на големи залци, но повече
внимаваше чашата на Лексис да бъде непрекъснато доливана. Тя дори не посегна към
вилицата си. Сервитьорът отнесе чиниите и се завърна с малък поднос с високи и тънки
чаши. От замръзналите им стени се виеше пара.
Франк взе едната и я вдигна към Лексис.
— За забравата — рече.
Тя кимна, взе чашата, чукна я о неговата и я обърна на екс. Изпиха още по две и Лексис
започна да губи фокус.
— Трябва да те заведа у дома — каза Франк.
— Да — прошепна тя.
Франк я отведе до колата отново за ръка, помогна й да се настани и бързо заобиколи
автомобила отпред. Бързо потегли и паркира в задната част на алеята, по-далеч от „Тъск“.
Помогна й да тръгне по алеята; тя залиташе.
— Ключовете ти у теб ли са? — попита той.
Тя се разрови в чантичката си и я изпусна върху тухлената настилка.
— Вие ми се свят — измърмори тихо.
Франк вдигна чантичката и повлече Лексис към зелената врата. Набра кода и почти я
понесе по стълбите, обгърнал с една ръка кръста й, а с другата държеше ръката й. Стигнаха
до вратата й и той изсипа чантичката върху стъпалото под светлината на малка лампичка.
Бронзовият ключ проблесна пред очите му. Наведе се, без да я пуска и го взе от купчинката
вещи, без да си дава труда да ги събира. Вкара го в бравата и вратата се отвори.
Франк я улови през рамо и я внесе вътре, където я положи по очи върху голямото легло
шейна. Върна се до входната врата и с треперещи пръсти събра съдържанието на чантичката,
като огледа и стълбището. Беше пусто. Чу шумна група да се изкачва, докато затваряше
вратата и спускаше резето.
Когато се върна в спалнята, върху лицето му бе разцъфнала широка усмивка. Сърцето му
се разтуптя, докато се събличаше. Лексис беше облечена с пола и леко се възпротиви, когато
той свали ципа й и я свлече надолу. Обувките й му харесаха — черни, с високи токчета — и
предпочете да ги остави.
От собствената си купчина дрехи извади автоматичен нож, който се отвори с достатъчна
сила, за да изтръпнат кокалчетата на пръстите му. Мушна острието под копринена й блуза,
прекара го по цялата дължина на тънкия й гръбнак и разкри гърба й, като спря само за да
среже ремъка на сутиена й.
Главата й лежеше странично и косата й бе паднала върху лицето. Опитваше се да я
издуха, за да може да диша и Франк мушна пръсти под нея, отмахна я и си спечели усмивка
от нея.—
Реймънд — прошепна тя.
Собствената му усмивка се изкриви, но си остана широка. Целуна я по врата, дишаше в
ухото й и потърка с наболата си брада кожата й, докато настръхна.
— Аз съм, мила — рече той.
— Франк? — възкликна и тялото й се вдърви. Дишането й се ускори и тя поклати глава в
знак на отрицание.
— Ш-ш-ш-т — прошепна той.
Пръстите му се промушиха под ластика на тъмночервените й бикини. Разцепи
копринената материя и оголи луната на задничето й под дебелите си търсещи пръсти.
— Всичко вече ще бъде наред, мила — рече той с дрезгав шепот. — Аз съм Франк и ще
се погрижа за теб, досущ като него…
Книга втора
Бягство
Ала тогава той се погнуси от такава позорна смърт и бързо
премина от отчаянието до парещата жажда за живот и свобода.
„Граф Монте Кристо“
17
Ден на преместване.
Вдигам глава към оловното небе и примигвам. Снежинките се носят спираловидно
надолу и се топят върху бузите ми. Сержантът, началник на карцера в Грейт Медоу,
пристъпва зад гърба ми и ме фрасва силно с палката си в долната част на гръбнака. Свличам
се на една дрънчаща купчина заедно с веригите си. Другите се смеят, доволни, че най-накрая
са се отървали от мен, но тътрят крака твърде далеч от устата ми. Чувал съм тъмничарите
неведнъж да казват, че ухапването от човек е по-опасно, отколкото кучешкото.
— Сбогом, тъпанар такъв — изръмжава сержантът.
Двама тъмничари ме вдигат под мишниците и ме влачат по ледената настилка към
заснежена синя камионетка, украсена с жълтия щатски герб. Ръцете ми са закопчани в
белезници. Ключалката на белезниците е покрита с черна метална кутия, за да не мога да я
отключа. Самата кутия има катинар с верига, която обвива кръста ми. Краката ми също са
оковани заедно непосредствено над глезените.
Двамата тъмничари са зад мен, тъй че не мога да ги виждам. Сержантът по
транспортирането седи до шофьора. Не могат да ме приковат към пода на камионетката. Това
ще е незаконно, защото ако я преобърнат и аз загина в горящото возило, никой от тях няма да
стигне до държавна пенсия.
Обещано ми е пътуване направо до карцера където и да отивам, тъй че да не си давам
труда да правя каквито и да било бели. Наричат ме смахнат, но аз не съм чак толкова луд.
Изолирането, или карцерът, ми помага да не си фантазирам за онзи живот, който някога
имах. Знам от дочутото какво означава да бъдеш в затвор с максимална сигурност. Всред
обичайното затворническо население един мъж не може да остане дълго мъж. Бил съм в
системата малко над осемнайсет години и това никога не ми се е случвало.
Снегът продължава да вали и аз задрямвам. Някъде по средата на някакъв шантав сън, в
който баща ми, Черната костенурка и Франк изкопават сандъци със злато от кариерата, се
будя от шума на намаляващата скорост камионетка. Чувам скърцането на отварящата се
огромна врата, но докато дойда на себе си, вече сме вътре, обградени от метална мрежа с
бодлива тел отгоре. През другото прозорче тринайсетметрова бетонна ограда е обляна от
светлината на халогенните лампи, монтирани на вишката на охраната. Масивните стоманени
порти се затръшват с трясък зад нас и мрежестите врати пред камионетката се отварят, за да
ни пуснат в охранявания периметър.
Изблъскват ме навън — в потопа от светлина и студ. Хриплив писък процепва въздуха.
Хиляди отчаяни дрезгави гласове в океан от агония. Вдигам глава и в следващия миг знам, че
това е адът. Небето е като оживяло, пулсиращи ята от черна паплач се носят по
индиговосинята равнина. Врани. Хиляди и хиляди врани.
Друго грачене привлича вниманието ми. То е човешко. Един тъмничар с вълнена шапка
и набола синкава брада върху мазното лице, с ядна жълта усмивка ме ръга в стомаха с
палката си.
— Корав пич, а? — казва.
Запазвам изражението си неподвижно и го гледам право в очите.
— О-о-о, ама ти си бил наистина лош — хили се онзи. — Много съм изплашен.
След това се изкикотва още веднъж и ме бутва към входа на пететажната каменна
сграда. Блокове от килии с квадратни прозорци, зарешетени с ръждиви железа.
Камъкът над и около входа е по-различен от този на сградата, която се простира от двете
му страни.
Около входа грубо издяланите камъни са високи и тесни, с издадени напред
хоризонтални блокове и тесни портали. Тази груба каменна украса се издига до линията на
покрива на килиите. Докато минавам под готическата арка на вратата, съм поразен от
приликата й с кулата на църква.
Тъмничарят ме вкарва в асансьор. Вече са двама, застанали срещу мен. Гледат ме
злобно. Синята брада шляпа с палката по дланта си. Дълги тесни пръсти с изострени нокти.
Кожата им е бледа, от кокалчетата стърчат косъмчета. Познавам този тип хора. Момчето,
тормозено от бабаитите в гимназията. Сега е получило възможността да тормози убийци и
главорези, най-лошите от лошите. Сега той е бабаит. На такъв се прави.
Асансьорът спира и на излизане той ме сръгва в бъбреците. Сержантът зад писалището
вдига глава.
— Седни — казва и аз сядам.
— Добре дошъл в Обърн.
Едва не се задавям със слюнката си.
Затворът Обърн. На седем мили от вилата в стил „Тюдор“ край езерото Скениателис.
Току зад тези стени има ресторант, където съм се хранил. Казва се „Балуунс“. Предлага добра
италианска кухня в сенките на западната стена. Затворът е тема за разговори на
посетителите. Повод да се посмеят. В този град има заведение на „Дънкин донатс“. В
ресторанта на Майкъл предлагат телешко „Франческо“. Има и пицария „Дадабос“. Кино.
Барът на Кърли, където тъмничарите пият след работа. Места, втъкани в ресните на живота
ми от старата книга с приказки.
Това обяснява враните. Стотици хиляди се спускат към градчето Обърн всяка зима.
Напаст с библейски размери. Някои твърдят, че са проклятие върху предците, заради
алчността им да приемат през 1812 година щатския затвор, вместо да станат столица на щата.
Други казват, че враните ги привлича топлият микроклимат, създаван от уникалното
съчетание на бетон, светлини и изпускателя на езерото Оуаско.
Поемам въздух, предвестникът на ридание, но го сподавям. Заболява ме глава.
Сержантът ме гледа строго.
— Ау — казва Синята брада. — Тя плаче, сардж. Тя не се радва на новия си дом.
— Тук можеш да започнеш отначало, Уайт — казва сержантът, без да обръща внимание
на Синята брада и на факта, че съм забил поглед в обувките си. — Ако можеш да живееш
според правилата, след три месеца ще излезеш от карцера. Ако се прецакаш, ще си останеш
там. Ще започнем с обичайната храна. Ако се прецакаш, ще получиш самуна. Това е лайното
с най-лайнян вкус, което някога е приготвяно, но никой не е умрял от него. Самун и вода.
Ако пак се прецакаш, е, понякога имаме проблеми с бушоните на крушката в килията и
оставаш на тъмно. Сам избирай…
Краката на стола изскърцват по пода, стъпките на сержанта водят към вратата. Тя се
затваря и получавам от Синята брада силен удар между плешките.
— Ставай, тъпанар такъв — казва той.
Надяват си латексови ръкавици. Събличат ме и претърсват задника ми. Синята брада ми
шепне, нарича ме свое гадже, острата му като бръснач четина драска ушите ми. Очите ми се
насълзяват и аз отново ги затварям. Тази част е най-гадна, ако се съпротивляваш. Знам го.
Карат ме да взема душ, след това ми дават нов комплект дрехи в горско зелено.
Синята брада ме води на най-горния етаж на блок Д, а вторият тъмничар отключва една
кутия на стената. В нея има пет лоста. Два от тях са покрити с червен ръкав, което съобщава
на тъмничарите, че принадлежат на килии, чиито затворници са лишени от разходка.
Другият тъмничар сваля крайния лост и чувам как вратата на килията забръмчава тихо. Бутат
ме в един резервоар, в самостоятелна секция от пет килии. Вратата на моята килия изщраква
и се отваря.
От тъмното зад стоманените решетки на съседната до моята килия се появява бледото
очертание на лице. Стар мъж с туфи бяла коса и орлов нос, който той подава през решетките.
Две блестящи сини очи, уголемени от очила, които му придават вид на бухал. Не казва нищо,
но долната му устна изчезва зад ред развалени зъби. Това би могло да е и усмивка. Може да е
важна клечка. Или побърканяк. Но нещо в тези очи е съвсем различно.
Синята брада ме блъска в килията ми. Ритникът му едва докосва задника ми и аз дори
не си давам труда да се обърна и да го погледна. Заставам над тоалетната, облекчавам се,
след което допълзявам до леглото си и се свивам на кълбо, като се опитвам да не мисля за
това колко близко съм до дома.
18
Беше слънчев пролетен ден, толкова ярък, че очертанията на извисяващите се сгради на
Манхатън бяха почти ясни. Улиците бяха освободени от делничния шум. Лексис погледна
през дългото тъмно стъкло и видя празни места за паркиране на Парк авеню пред тяхната
сграда. Домът им през последните десет години, след като Франк успя да се сдобие с дял в
едно казино в Атлантик сити. Алън се бе навел над електронната си игра „Гейм бой“,
тъмната му коса бе паднала пред очите, а пръстите му работеха с клавишите в трескаво
вълнение. Франк говореше по клетъчния си телефон, уточняваше последните си залагания за
баскетболните срещи същия следобед.
Лимузината им се носеше по Пето авеню и спря пред „Рокфелер Плаза“. Организаторът
на партито чакаше, облечен в тесен в раменете смокинг. Франк го наричаше „Феята“ (сиреч
педераст), но настоя да го наемат, защото бе организирал подобно парти за първото
причастие и на племенника на губернатора. Имаше и други чакащи. Шефът на кетъринга.
Цветарят. Бизнесмениджърът на оркестъра.
Лексис вкара в сградата все още надвесения над играта си Алън, а Франк отвори
багажника на лимузината мерцедес и започна да раздава пачки пари. Парата е царят. Това
твърдеше непрекъснато Франк и когато Лексис влезе в залата „Дъга“ на последния етаж, тя
не можеше да се освободи от чувството, че това бе донякъде вярно. Златисти и сребристи
балони, навързани във формата на колони, се издигаха до тавана. В средата на всяка маса
грееше висока метър и двайсет аранжировка от бели цветя — лилии, рози, орхидеи и
гардении. Над челната маса висеше златна футболна врата. На всяка маса имаше по една
футболна топка от NFL4, с послание и автограф от самия Джо Намът, който щеше да седи при
тях на челната маса. Парата е царят.
Алън вдигна глава от играта си.
— Охо!
Изтича до мястото си, взе топката и я завъртя в ръце.
— Пише „Поздравления за моя добър приятел Алън Франсис“ — рече той, вдигна глава
и я погледна с примигващите си кестеняви очи.
— Много вълнуващо — каза Лексис.
— Татко защо му е казал да напише Алън Франсис?
— Баща ти много се гордее с теб, Алън. Това парти му струва сума пари, затова, моля те,
не се дръж като разглезено дете.
— Не съм разглезен — рече той и се намръщи. — Ето. Дръж, мамо!
Алън метна спираловиден пас, Лексис направи „кошничка“ с ръце, но топката я удари в
гърдите и отскочи на пода.
— Ха! Никога не подавай на жена. Какво ще кажете за мястото? — попита Франк със
силния си плътен глас, докато пристъпваше в залата с разтворени широко ръце, с изхвръкнал
пред смокинга му корем. — Празникът за моето първо причастие бе в кварталния клуб. Я ми
подай оная топка.
Франк пълнееше постоянно през последните четиринайсет години и сега тежеше почти
сто и трийсет килограма. Лексис бе сигурна, че колкото повече дебелееше, толкова повече
това му се харесваше. Започваше всяка сутрин с десетминутно вглеждане в огледалото,
разчекваше устни, за да огледа зъбите си, играеше си с гъстите къдрави кичури, които вече
посивяваха на слепоочията. Алън взе друга топка от масата и я засили в свистяща спирала
през залата към Франк. Тя изплющя силно в ръцете на Франк, но той успя да я задържи.
— Видя ли?
Лексис изтупа праха от роклята си и поправи двукаратовите си диамантени обеци.
Франк хвърли топката обратно и извади дълга кадифена кутийка от джоба на сакото си.
— Това е за теб — рече и й го подаде.
— Благодаря.
Още преди години бе престанала да му повтаря, че не желае повече бижута. Това бе
диамантена огърлица, увенчана с петкаратов камък с формата на сълза.
— Благодаря ти, Франк.
— Ей — рече той, като я притегли към себе си и я прегърна, след което я пусна и тя го
отблъсна. — Аз не съм само страхотен баща, нали?
Лексис се насили да се усмихне.
Оркестърът засвири и скоро залата започна да се пълни. Едри мъже със смокинги,
червени папийонки и пояси. Жени с пискливи гласове с бруклински акцент, с вдигнати коси
и на високи токчета. Второразредни политици. Букмейкъри. Съдии. Някои от приятелките на
Лексис от борда на попечителите на музея „Гугенхайм“.
Лексис се извърна от приятелката си Мардж, когато чу Франк да поздравява стария си
приятел Боб Рангъл. Рангъл бе облечен в отлично скроен черен костюм със сива копринена
вратовръзка. Дългите му ръце бяха сбрани заедно, ноктите на пръстите — с перфектен
маникюр. Беше си пуснал тънък мустак, навярно за компенсация на лъщящата му плешивина,
която прозираше през преметнатите върху темето дълги кичури коса. Беше все още изправен,
висок и малко костелив и изглежда бе покосен от същата болест, която караше жена му да
върви с чупка в кръста и с високо вдигната брадичка.
— Жалко, че Дани не можа да дойде — каза Рангъл, имайки предвид
дванайсетгодишната си дъщеря. — Успа се. В неделя следобед е трудно да задействаш дори
Кейти, но като й казах, че и губернаторът ще присъства…
До него стоеше Кейти Вандерхорн, високата му съпруга. Произход — старите богати
нюйоркски фамилии. Все още хубава, с дългата си кестенява коса и въпреки силния грим,
въпреки бръчиците около очите и въпреки носа, който бе толкова прав, че никой не би могъл
да изключи хирургическата намеса.
— Току-що прочетох книгата му — рече тя, — иначе, уверявам те, не бих била толкова
заинтригувана.
— А онзи твой приятел от „Мерил Линч“ — Майкъл Блум — ще дойде ли? — попита
Франк.
— Каза, че ще опита, Франк — отвърна Рангъл и погледна златния си часовник „Пиаже
емперадор“.
— Все пак присъствието на губернатора тук означава нещо — каза Франк.
— В света на финансите връзките наистина са важни — рече Рангъл и присви близко
разположените си тъмни очи към двамина шумни мъже, които се прегръщаха и се тупаха по
гърбовете.
— Това там е Джо Намът — посочи с пръст Франк.
Лицата на семейство Рангъл останаха безизразни.
— Трябва да опитате от студения омар — рече Лексис и кимна към ледената скулптура
на футболист, която се издигаше над масата с ордьоври.
— Благодаря ти, мила — каза Кейти и двете се отдалечиха.
— Господи, той е истински задник — рече Франк, — но ако мога да получа това
финансиране… Къде се бави той? — продължи и погледна часовника си, а после — и към
вратата.
— Не закъснява ли вече? — попита Лексис.
— Рейнджърите от охраната му обаче вече трябваше да са тук — каза Франк и се огледа.
— И някои от хората му.
Точно в този момент в залата влезе мъж с вид на професор, със сива коса и очила в
златни рамки, облечен в син костюм и с жълта вратовръзка. Името му бе Корнъл Рикс,
заместник-директорът на организацията „Трууей“, връзката на Франк с кабинета на
губернатора. Рикс видя Франк да приближава с разтворени ръце, прегърна го несръчно и го
потупа силно по гърба.
— Поздравления, Франк — рече. — И на теб, Лексис. Знам, че сте много горди.
Съжалявам, че губернаторът не може да дойде. Изпраща най-дълбоките си извинения, но
жена му не се чувства никак добре.
Рикс улови Франк за ръката, сниши тона си и каза:
— Той е много обезпокоен и каза, че се радва, защото един човек като теб, който държи
на семейството, ще го разбере.
Франк бе стиснал здраво устни и лицето му започна да поруменява. Най-накрая пое
дълбоко дъх и издиша през свитите си на тръбичка устни.
Лексис отстъпи крачка назад и каза:
— Ще отида да кажа на хората, че можем да сядаме.
Тя се обърна бързо, за да не чува какво ще кажат другите. Сервитьорите вече наливаха в
чашите на всички маси червено вино. Тя спря до стената и се огледа, преди да вземе една
чаша и да я обърне на екс.
Виното стопли празния й стомах, топлината пробяга по тялото й и тя бързо усети как
мислите й се успокояват. Вече се чувстваше по-добре, видя момчето си в другия край на
залата. В деня, в който го роди, изглеждаше, че и двамата няма да оцелеят, но сега
фотографът го подреждаше до Джо Намът, като двамата държаха една топка. Алън сияеше. Тя
въздъхна и обърна още една чаша. Животът й все пак не бе чак толкова лош.
Наистина не беше.
19
Когато се събуждам, тънък лъч светлина се процежда от мръсния прозорец в отсрещната
стена на килията ми. Нов старт. Тъй като аз не им сътруднича, те ще затворят килията ми със
стоманена преграда и аз ще остана отново на тъмно. Вслушвам се в собственото си дишане.
В известен смисъл по-добре е да съм на тъмно.
Тогава не мога да виждам колко малък всъщност е светът ми. Ще изчакам до довечера
обаче, преди да съм извършил нещо лошо. Синята брада е в смяната от три до единайсет и
съм си запазил плюнката, една гъста, лепкава и жълтеникава плюнка специално за лицето
му.
Идва манджата. Прогизнали моркови, повечето обезцветени от варенето. Корава филия
хляб. Чаша с мляко на прах и длъгнесто парче сиво месо с неизвестен произход. Ям, след
това избутвам подноса си на пътечката. Мазолите ми не пасват на вдлъбнатините над
вратата. Ще трябва да си направя нови (мазоли), защото повдигането на мускули разкървява
ръцете ми. След това идват „ката“. Вече дишам тежко, потта се смесва с кръвта. Малки алени
капчици пръсват по боядисаната в светлосиньо част от решетките. Моята собствена
декорация.
Правя коремни преси и решавам математически задачи, говоря високо, за да чуя звука на
човешки глас. След числата минавам към уроците по история. Спомням си всичко, което
мога, за Обърн. Къщата „Сюърд“, родна за американския държавен секретар, който купил
Аляска. Държави и столици. Знам една песен и я пея ниско. Времето минава.
— Раз’одка-а! — извиква глас, чийто притежател не виждам.
Вратата ми изтраква, избръмчава и се отваря.
— Излез.
Излизам заедно с възрастния мъж и един младеж с кафеникава кожа, с дълга черна,
конска опашка и тънки мустаци. Отвеждат ни по няколко стъпала до покрива. Бетонен
квадрат, ограден с ръждиви железа като пчелна пита. Разходка. Пазачът излиза навън и ни
заключва.
Старият мъж ми хвърля любопитен поглед с онези негови увеличени от очилата орбити,
след това почва да се тътри по периметъра. Той е дребен и прегърбен, пръстите на ръцете му
— чворести и криви, както и обширната плешивина по темето му, са покрити със старчески
петна. Младият хулиган пъха ръце в джобовете си и започва да рита стените на клетката. Аз
само гледам нагоре. Стените на клетката блокират гледката към окръжаващия ни град.
Обезцветеното небе е сухо и свежо. Слънцето се вижда само като светлинка зад дебелия
облачен покров. Въздухът е освободен от типичната воня на човешки миризми, на корозирал
метал, прах и боя. Вдишвам дълбоко, след това и аз тръгвам да крача, като се държа в
обратната страна на старика, следвам стъпките му по едва покрилия земята сняг, като стоя на
разстояние от младия хулиган.
Гледам нагоре — към мястото, където страдащ гълъб изплясква с криле в небето, и
тогава чувам вик.
Хулиганчето е съборило старика на земята и размахва някакво острие. Не се и замислям.
Реагирам. Ритникът ми попада между краката на младежа. Той изпищява и изохква, олюлява
се и се обръща. Острието цели лицето ми. Отскачам назад и виждам, че то представлява два
бръснача, прикрепени към дръжка на четка за зъби. Онзи замахва отново. Изчислявам дъгата
на махалото. Следващия път го блокирам с китка, ритам го отново между краката и лакътят
ми посреща с все сила смъкващото се лице. Носът му се пуква като пръскаща се
електрическа крушка. Завъртам се, извивам ръката му и я затискам под крака си; натискам и
размазвам с пета. Натискам и размазвам, докато писъците му не пробиват ушите ми.
Охранителят говори по радиостанцията си, но остава извън клетката. Очите му са
спокойни. Старецът се е изправил и оправя рамките на очилата. Помагам му. Той кашля, но
не виждам кръв. Затътря се към вратата, облегнат върху мен.
— Пусни ни, Кларънс — казва старецът.
Кларънс ни оглежда. Има пепелявосива коса. Добре подрязана козя брадичка и мустаци.
Очите му са постоянно тъжни; той са замисля за малко, след това кимва и раздрънква
ключовете си. Пристига друг тъмничар. Той пази хулиганчето, докато Кларънс ни заведе в
нашия резервоар. Чувам Кларънс да отговаря на някакви въпроси на фона на дрънчащите
ключове. След това всички гласове стихват.
— Благодаря — казва старикът. Гласът му е тих.
Аз сядам и започвам да правя коремни преси.
— Чух ги да казват, че си прекарал в карцера почти двайсет години — казва старикът.
Гласът му сега е малко по-висок.
— Млъкнете, мамицата ви! Млъкнете, мамицата ви! Млъкнете мамицата ви! — крещи
един от затворниците, лишен от разходка, но старецът продължава, все едно само вятърът е
духнал.
— Нямаше нужда да го правиш, за да си в безопасност — продължава той. — Онова,
което току-що направи за мен. Сега си имаш защита.
Изсумтявам при тази новина. Един крехък възрастен мъж, който щеше да бъде заклан,
ако не бях там. Това е защитата ми.
— Ти не знаеш нищо — клати глава той.
— Това няма значение.
— Всичко има значение.
— Не и ако си на моето място — казвам на пустото пространство, сякаш говоря с Бога.
— Това е животът ми. Това е моят свят. Не искам да бъда навън при онези животни.
— Отвъд стената?
— Стената ли? — казвам и ме напушва къс смях. — Не, имах предвид там. С ония. Аз не
съм един от тях.
— Там е свободата.
— Свободата да бъдеш нечий задник — казвам. — Ти чий задник си, старче?
Старецът се прокашля. Гласът му придобива друг оттенък. В него се усеща острота.
— Аз оцелях тук. Има три правила, ако искаш да оцелееш. Първо правило: Никога не
показвай, че се боиш. Второ правило: Никога не бъди плъх-пеяч. Дойдох тук през 1967-а —
продължава той. — Бях на трийсет и четири години. Най-якият бик от блок А ми взе обяда
първия ден. И каза, че през нощта ще му дам нещо повече от обяда. В два и половина отидох
в залата за вдигане на тежести и му размазах главата с двайсет и петкилограмова гира.
Отмъсти! Това е третото правило. То е най-важното. Ако не го направиш, се превръщаш в
професионална жертва. Ти го определяш точно и то е точно. Не просто реакция, а планирано
действие. Точно. То трябва да съдържа послание… Ако някой ти вземе цигарите, размазваш
ръката му на кайма с пантите на вратата. Ако те блъснат, строшаваш коленете им. Ако
докоснат храната ти, им изваждаш очите. Някой се опитва да те превърне в свой задник?
Убиваш го. Повярвай ми, това е самозащита. Каквото и да ти направят, ти отмъщаваш
десетократно, стократно, ако можеш. И те уважават за това.
Между нас се възцарява мълчание. Чувам куркането в стомаха си.
— Те какво направиха с теб, когато пречука онзи тип? — питам.
— Излязох от карцера през 1970-а, малко преди бунта. Не ми се наложи да трепя никого
чак до 1979-а. Днешното хулиганче? Тъпи колумбийци. Отрових един от тях преди две
години. Убих го с антифриз. Затова съм тук. Другите пратиха този хлапак да ме ликвидира,
преди да съм излязъл от карцера. Изплашени са. Сега ще се снишат и никой няма да закача и
теб. Това е играта. Не е необходимо да си къртица. Можеш да се преместиш при мен.
Отново се разсмивам.
— Ти какъв си? — пита. — Хомофоб ли?
— Добре съм си тук — отговарям.
— Ами книгите?
— Какво за книгите? — питам.
— Не можеш да четеш в дупката.
— Имам си сънища — отвръщам.
— Книгите са нещо повече от сънищата — казва той.
— Книгите са като огледало… за душата. Можеш да се огледаш. Да бъдеш чист. Това ще
ти потрябва, когато излезеш. За да се впишеш.
— Няма никакъв смисъл да се излиза — отвръщам.
— Няма смисъл ли? — казва той с остър шепот, който само аз мога да чуя. — Ти какъв
си бе, да не си освидетелстван луд?
— Вътре, вън, затворът си е затвор. На мен ми харесва да съм сам. И не ме интересува
как изглежда душата ми.
— Аз нямам предвид затвора, момче — казва той. — Говоря за навън. Отвъд стената. За
свободата.
— Дори не го споменавай — отвръщам и сърцето ми се разтуптява, без да се усетя. Аз
също шептя: — Мога да крещя по-силно от съседа ти.
— Защо да не го казвам, като е истина?
— Не е истина — отвръщам. — Няма излизане оттук.
— Момче — казва той, — нямаш си представа…
Обгръщам с пръсти решетките. Устните ми допират стоманата и я вкусвам през
драскотините в боята.
— Ти си тук повече от четирийсет години — изсъсквам. — Не си играй с мен, смахнат
стар глупако.
Известно време цари тишина. Ушите ми пищят и се питам дали не съм си въобразил
всичко това.
— Не си играя — прошепва едва доловимо старчето.
— Кой си ти?
— Лестър Коул — отвръща все така тихо. — Крадец и понякога убиец.
— Как? — питам. — Как можеш да го направиш?
— Тук ме харесват — казва той. — Имат ми доверие. Аз поправям всичко. Ако се
запуши тръба и им трябва човек, който да се спусне долу и да гази из лайната, Лестър ще го
направи. По всяко време. Денем или нощем. Просто помолете Лестър. Според началника на
затвора, работата на затворниците е да си излежат присъдата и да поддържат тези сгради. А
мен ме бива за това. Вода и канал. Електричество. Вентилационни тръби. Тъй че… имам
възможности.
— Как?
— Търпение — казва той. — Имаме време.
— Още четирийсет години?
— Много по-скоро, момче — отвръща той. — Много по-скоро, отколкото си мислиш.
20
Сентър стрийт. Северно от Уолстрийт. Южно от Чайнатаун. Улица на могъществото, но
сравнително непозната извън света на правото в Ню Йорк. Площад „Фоли“ — по средата й
— неокласическо чудовище. Широки каменни стъпала, водещи към масивни източени
колони и правосъдието. Зад фасадата — две дузини мъже и жени. Федерални съдии за
Южния окръг на Втори район. Назначени пожизнено. Най-добрите и най-умните, изолирани
от политическата система, за да се осигури безпристрастното им тълкуване.
Вилей не заема най-добрите покои, но не е и в най-лошите. Отливката на короната се
нуждае от боядисване, но таваните са четири метра високи, а той има кожено кресло с
висока облегалка. Помощникът му е завършил Харвард. Трети по успех. Висок, педантичен и
рус, какъвто някога беше самият съдия. Съдия Вилей бръкна с върха на джобното си ножче
под нокътя на палеца си, докато слушаше списъка на предстоящите дела. Широкото му чело
се сбръчка.
— Какво беше това? — попита и спусна малкия си крак на пода, сетне погледна към
помощника си над очилата за четене със сребърни рамки, кацнали върху миниатюрния му
нос.
— Обжалване — отвърна помощникът. — „Реймънд Уайт срещу щата Ню Йорк“.
— На какво основание?
— Расова дискриминация. Индианец. В състава от съдебни заседатели не е имало
индианец.
— Ха! — каза Вилей, усмихна се и поклати глава. — Дяволите да ме вземат. Не мога да
повярвам. Но е пълна глупост. Кой е адвокатът? Да не би да е пак Дан Парсънс?
Помощникът погледна и кимна.
— Да. Откъде знаете?
— Това бе мое дело — каза Вилей, изправи се и отвори очи толкова широко, че
помощникът му можеше да се взре в назъбените им зеници. — Убийство първа степен.
Доживотна присъда без право на помилване. Осъденият бе на път да получи номинацията на
Републиканската партия за освободилото се място в Конгреса. И щеше да спечели изборите.
Важна клечка тогава, наполовина индианец и тъй нататък. Но чак пък дискриминация? С
Парсънс бяха партньори в една фирма. Парсънс сигурно се е изчерпил откъм добрите идеи.
Каква шибана ирония. Прати делото на Ким Мецалингуа. На нея ще й допадне и ще прати
Парсънс да си събира партакешите, още преди да си произнесъл „По съкратената
процедура“.
— Какво още? — попита Вилей и се зае отново с ноктите си.
Помощникът му се прокашля и продължи да чете списъка, докато не стигна до края му.
— Гледай да имам време за онзи процес за трафика на наркотици — каза Вилей, отвори
шкафа да вземе палтото си и посочи с другата към помощника си: — Отдели му поне десет
дена в графика ми. Не искам да се претупа. Писнало ми е от тези негодници, които тровят
децата ни.
Взе куфарчето си и в този момент в стаята надникна секретарката му.
— Иван Линдгрен е — рече тя с бърз шепот.
— Мамка му — изсумтя Вилей. — Кажи му, че ме няма. Какъв нахалник.
Съдията се обърна и бързо отиде до вратата, която водеше към задния коридор. Пътят бе
по-дълъг, но си струваше, ако искаше да избегне Линдгрен. Навън ръмеше лек сив дъждец и
Вилей изтича до тротоара, вдигнал куфарчето над главата си. Мушна се в дългата лимузина,
взе от седалката „Поуст“ и каза на шофьора си Джак да тръгва.
Джак потегли, но изведнъж спря рязко. Вилей свали вестника.
— Какво, по дяволите…
През свистящите чистачки видя Линдгрен, едър и непоколебим точно пред колата; от
гъстите му кестеняви мустаци капеше вода, бръчките по челото му бяха обсипани с капки.
Вилей изруга под носа си.
— Давай, Джак. Той ще се отдръпне.
Шофьорът се бе навел напред и стискаше волана с треперещи ръце.
— Аз… не мога.
Вилей хвърли вестника, начумери се и свали прозорчето си с няколко сантиметра.
— Махни се от пътя, лунатик такъв! — изкрещя той.
— Първо ще говориш с мен, по дяволите! — изкрещя в отговор Линдгрен.
Вилей огледа тротоара. Въпреки дъжда, хората се спираха да гледат.
— Какво?
Линдгрен заобиколи колата, без да откъсва ръце от лъскавата й полирана с восък
повърхност, докато лицето му достигна процепа и пръстите му не уловиха спуснатото
стъкло.
— Пет години — изсъска Линдгрен. — Пет години подготвяха делото, а ти си
постановил, че онзи запис от подслушването е „недопустим“.
Вилей размаха пръст пред Линдгрен:
— Внимавай. Така не се говори със съдия. Не ме интересува кой е баща ти. Аз съм
федерален съдия. Ти си държавен прокурор. Ще те отстраня по двайсет начина.
— Аз ще те…
— Какво? — попита Вилей, приближи лицето си към това на Линдгрен и се усмихна.
Физиономията на Линдгрен започна да се сбръчква.
— Те са убили трима души — рече той с разтреперан глас, пръстите му побеляха. — И
са направили признания.
— Убили са главорези. Самите те — убийци. В случай, че не знаеш — рече Вилей, — в
тази страна имаме конституция. Имаме закони. Предлагам ти да ги прочетеш.
— Можеше да отсъдиш и така, и иначе — каза Линдгрен и отпусна ръце.
— Аз съм съдия — отвърна Вилей. — Отговорен съм пред по-висша власт от
собствените си желания. Може би някой ден, ако пораснеш, и ти ще станеш такъв. Карай,
Джак.Джак потегли със свирещи гуми, пак натисна рязко спирачките, след което тръгна
отново.
— Господи — поклати глава Вилей. — Карай към центъра, Джак. Към Джино. И се
постарай да не убиеш някого.
„При Джино“ бе вече пълно и Вилей си проби път през малката територия на бара към
червената полуврата, водеща към гардероба. Обърна се и метр д’отелът се усмихна и потупа
съдията по гърба, преди да го поведе към масата му. В ресторанта на Джино нямаше
сепарета или уединени зони, залата бе открита. Добре осветена, претъпкана, като хората
седяха около малките маси почти опрели гърбове. Червените тапети бяха украсени със зебри
върху детска въртележка.
— Вилей седна срещу набит сивокос мъж със светлозелени очи и пръстен с диаманти на
кутрето и каза:
— Не би ли потърсил следващия път някое място, което да не бие толкова на очи?
Господи…
— Аз съм юрист. Ти си съдия — каза мъжът със силен акцент от Ню Джърси. Беше с
тъмнокафяв костюм и жълта вратовръзка. — Какво толкова има, по дяволите? Нямаме нищо
за криене. А и това е едно от малкото места, където може да се предаде едно куфарче, пълно
с пари, без никой да забележи. Мястото е истинска златна мина, и то само в кеш. Не ми ли
вярваш?
Появи се сервитьорът със сива жилетка и черна вратовръзка. Сервира солети и им се
поклони.
— „Пелегрино“ с лимонов сок — каза Вилей.
— Няма ли да ядеш? — попита адвокатът и повдигна дебелите си сиви вежди. — Аз ще
взема бъбрек соте.
— Само „Пелегрино“ — каза Вилей на сервитьора и се наведе напред над масата. —
Престани да си играеш. Иван Линдгрен едва не ме нападна преди малко. Давай да
приключваме с тази работа.
Адвокатът с дебелия врат се облегна усмихнат и извади нещо от джоба на сакото си.
— Нервничиш. Нервничиш — повтори. — Но не чак толкова, че да не вземеш нещичко
за госпожата.
Той постави на масата годежен пръстен с шесткаратов розов диамант. Вилей бързешком
го покри с длан и се огледа, преди да го мушне в джоба на тъмносивия си панталон.
Адвокатът се изкиска.
— Не, не си чак толкова нервен, като дойде ред за това. Един милион долара. Толкова
струва. Рядък камък за рядък камък.
Вилей присви очи и попита:
— А парите?
Адвокатът сбърчи чело и рече:
— Аз съм мъж на честта. Като кажа петстотин хиляди в брой плюс пръстена, значи
толкова. Просто ти казвам, че получаваш най-вкусното печено ребро на цената на един
хамбургер.
Наведе се напред и сниши гласа си:
— Може би все пак следващият път ще има малка отстъпка, а?
Сервитьорът донесе на адвоката чаша червено вино, след това постави чашата на Вилей
с лимонов сок и лед и я допълни от зелена стъклена бутилка.
След като си тръгна, Вилей отпи глътка, погледна часовника си и попита:
— Мога ли да си вървя?
Адвокатът глътна една голяма глътка вино, сви рамене и каза:
— Както искаш.
— Исках да попитам там ли е? — рече намръщен Вилей.
Адвокатът бръкна в отново в джоба на сакото си и му подаде синьо пластмасово
номерче за гардероба.
— Ето — каза той.
Вилей отпи още една глътка и се изправи.
— Трябваше да хапнеш — каза адвокатът. — Животът е много по-хубав, когато
напълниш стомаха и изпиеш чаша хубаво вино. Ей, няма ли да благодариш?
— А ти? — обърна се Вилей.
— Да — каза адвокатът и се облегна назад. — Ти свърши добра работа. Благодаря.
Вилей го поздрави с вдигнати два пръста в знака на победата. На гардероба той взе
шлифера си, както и издутото куфарче на адвоката, без дори да даде бакшиш на момичето.
Проправи си път в навалицата и излезе на дъжда с куфарчето под шлифера си. Сивите облаци
се сгъстяваха и размазваха очертанията на реката от габарити и стопове и жълти таксита.
Огледа се наляво и надясно, бодна го панически страх, когато видя полицейска кола с
пуснати проблясващи светлини, но веднага се укори за това, след като забеляза, че полицаят
пишеше квитанция за неправилно паркиране.
Въпреки това стисна здраво куфарчето и не откъсна очи от огледалото за обратно
виждане през цялото пътуване до дома, за да е сигурен, че Джак не го гледаше. И когато
черната лимузина мина през портите, той вече бе издълбал цял кратер в долната си устна,
достатъчно дълбок, та да започне да кърви.
21
Мислех си, че дори най-далечните искрици на надеждата са отдавна погребани мъртви в
купчинката пепел под ребрата ми. Но от думите на Лестър Коул възкръсва птицата феникс.
Боя се, че не съм в състояние да я спра. Не искам отново да умирам. Досега се намирах
в удобното вцепенено състояние и бавно изгнивах в избрано от мен темпо. Животът ми е
празен, единствената остра болка, която усещам, е физическата и тя бледнее пред терзанието
да бъда отново унищожен.
Лестър ми казва, че засега не иска да говори. Просто иска да знам, че нещата са по-
различни.
* * *
Самунът е най-лайняното лайно, което някога е правено, но времето минава и аз се
държа прилично. Лестър е гений. Учи ме на неща, които никога не съм знаел. Как частиците
се събират в кинескопа и правят картина. Защо самолетите летят и защо сгъстеният фреон
охлажда въздуха. Как Джей Джей Томпсън е използвал катодни лъчи, за да открие
електроните. Какво е било времето през 445 година преди Христа, когато Атила Хуна убил
брат си Бледа, за да завладее трона и колко му е платил императорът на Източната римска
империя, за да запази мира. За връзката между Гоген и Ван Гог, която била истинската
причина великият художник да се осакати сам.
Той налива, а аз гълтам. Шепнем си, за да държим маниаците настрани. По време на
разходките той ми чертае разни неща по снега или по праха. Бойните планове на Александър
Велики. Схема на ускорител на частици. Проектът на Микеланджело за купола на
катедралата Свети Петър.
Синята брада е главозамаян от властта, която му се струва, че има над мен. Злорадства
от хрисимото ми поведение, мисли си, че ме е вкарал с ритници в пътя. Дадоха ми още три
месеца карцер за това, че строших ръката и носа на колумбиеца и освобождаването ми ще
съвпадне с това на Лестър. Подали сме молба да ни настанят в една килия и Лестър успява
да издейства крайна килия на партера в блок А, първи отряд.
В Обърн има пет блока — от А до Д. Всеки блок има четири етажа килии, по
четирийсет и пет на ред, в два реда — преден и заден. Планирано е било всеки да е в
самостоятелна килия, но за да спести пари, губернаторът сега позволява при поискване да се
слагат по две легла в крайните килии на всеки отряд.
Кларънс ме сваля с асансьора от карцера и прекосяваме двора. Примигвам на ярката
слънчева светлина и тътря крака по избелелия асфалт, наслаждавайки се на шумоленето на
равните, дълги крачки. Дворът е асфалтиран четириъгълник, ограден от блоковете. Лестър
ме е запознал подробно с всичко по време на нашите едночасови разходки на покрива — там
ми начерта схемата. Административната сграда се издига над блок В на изток. В западния
край е столовата и залата за общи събрания. На двора са монтирани без някакъв ред
ръждясали баскетболни рингове.
След закуска е, тъй че само малко на брой затворници са пръснати по групички — седят
край метални маси в сянката на блокове А и Б. Повечето са чернокожи. Облечени са в
избелели горскозелени анцузи и ме гледат навъсено. Сърцето ми се разтуптява. Има два
охранителни поста на покрива и, както я наричат — „кутийката на сержанта“, фургон без
колела, опрян до стената на блок Г. Всички оръжия са на покрива и във вишките и аз ги
виждам.
Главата ми се завърта от усещането за свобода, но се боя от мисълта, че си подлагам
врата под секирата заради една луда идея на някакъв старец, който може да е побъркан,
макар и да е блестящ ум. Гледам право напред, докато ме конвоират по стъпалата на блок А.
Мисля си за първото правило. Струва ми се, че чувам тихо подсвирване, но се правя, че не
съм го чул. Мисля си за третото правило. Точно отмъщение. Дали тази свирка означава, че
трябва да избия зъбите на онзи, дето подсвирна?
Кларънс ме предава на друг тъмничар и казва, че ще продължаваме да се виждаме.
Другият раздрънква ключовете си и отваря кутията с лостовете.
— Отворете първи — казва той и дръпва един от бронзовите лостове.
Чувам как вратата тихо забръмчава. Тъмничарят раздрънква отново ключовете си и
отваря решетестата врата, водеща към първи отряд. Влизам. По цялото протежение на
стената, затворниците са допрели лица до решетките, за да видят новото „месо“. Изглеждат
като животни в зоологическа градина. Някои дюдюкат и мяукат. Някои се смеят и пискат.
Лестър стои в полумрака на двойната килия, редките туфи на бялата му коса сякаш светят.
Огромните му очи греят, а усмивката му показва колко много се е нуждаел от зъболекар в
детството си. Влизам вътре, вратата забръмчава и се затваря. Най-накрая ключалката й
изщраква и аз изпитвам облекчение, като поемам изкривените пръсти на Лестър.
— Добре дошъл — казва и раздрусва ръката ми.
Сега виждам, че стените и тавана са облепени с музейни постери. Репродукции на
прочути творби от Европа и Съединените щати.
— Какво е това? — питам.
Сините му очи светват и се сбръчкват в ъгълчетата си.
— Изненада, момко — отвръща. — Досега не съм ти казвал какъв крадец бях.
Знам, че е убил човек по време на кражба. Това бе единственото, което ми отговори на
въпроса защо е тук.
— Значи такива неща си крадял? — попитах.
— Пикасо, Миро, Рубенс, Дали, Моне, Касат — отвръща той. Той сияе и е изправил в
цял ръст прегърбената си фигурка. — Дори един малък Ван Гог. И бижута — също.
Подсвирвам, за да му доставя удоволствие, навеждам се към стената, за да разгледам
яркото червено цвете на един Рембранд, но не бих казал, че това ме вълнува кой знае колко.
— Предполагам, че много хора биха прибягнали до убийство за такива неща — казвам.
— Какво, по дяволите, те накара да го кажеш? — пита ме той с такъв тон, че ме
принуждава да се обърна. Виждам, че лицето му е помрачняло.
— Ами…
— Убих охранителя, защото иначе той щеше да ме убие — казва Лестър, вдигнал крив
пръст във въздуха. — Грешно е да се убива, освен при самозащита. Няма друго оправдание.
Никакво.
— Да, май е така — казвам и веждите му се отпускат.
— Бях влязъл за картините на Ван Айк „Разпятието“ и „Страшният съд“ — продължава
той. — Взех ги. Тъкмо щях да излизам. А онзи дори не бе на смяна. Искаш ли да знаеш за
какво умря?
— Заради една писалка — отговаря сам Лестър. — Жена му му подарила сребърна
писалка за годишнината от сватбата им. Той я забравил, върнал се да я вземе и ме забелязал
да се катеря по едно въже. Стреля три пъти и не улучи. Аз го уцелих…
— Добре подредените малки неща могат да повдигнат планина — казвам. — Това май
важи и за недобре подредените малки неща. Горното легло ли да заема?
Лестър потрива бялата четина на брадата си и ме поглежда.
— Това Аристотел ли беше? — пита.
— Не, баща ми.
— Вземи горното.
Покатервам се и го опитвам. Таванът е на петдесет сантиметра от лицето ми. Гледам
репродукция на „Корабът с роби“ от Търнър от Музея на изящното изкуство в Бостън.
— Боже мой, Лестър. Какво ще кажеш за нещо по-жизнерадостно? — питам. — За
гледане, имам предвид.
— Разбира се — отвръща той. — Нещо от по-ранен период?
— Като например от Ренесанса или нещо такова? — питам.
— Прекалено далеч е. Имах предвид рококо — казва Лестър и отдръпва на една ръка
разстояние цветната репродукция, за да я огледа. Широк сноп слънчева светлина се
процежда между дърветата и осветява елегантно облечена млада жена на люлка. — Това е
„Люлката“ от Фрагонар.
— По-хубава е.
Цветовете са приятни и всичко в картината излъчва щастие. След това снишавам глас и
добавям:
— Не биваше да те занимавам, нали и без друго няма да останем дълго тук?
Лестър също снишава глас и отвръща:
— Не ни е нужен Айнщайн, за да ни обяснява относителността на времето.
— Което означава? — питам. — Седмица? Месец? Година?
Леглото под мен изскърцва и лицето на Лестър се появява до ухото ми. Големите му очи
са станали огромни. Долавям в дъха му мириса на морковите от закуската.
— Всеки инструмент в този затвор стои върху специално изрисувана дъска — казва той.
— Знаеш ли какво означава това?
— Не.
— Дъска с формата на инструмента, боядисана в черно — отвръща той. — Ако някой
инструмент липсва, какъвто и да е, затворът се блокира. Всички биват претърсени. Всичко се
претърсва. Падат глави… Бях в работилницата през 1970-а, когато избухна бунтът —
продължава той. — Сдобих се с лента от ножовка, длето и обущарски чук. По-ценни от един
Рембранд. По ценни от кралските бижута. И ще имам само един шанс. Знам, че ти си по-
различен, момко. Че не си едно от онези животни. Ти ми спаси живота, без да имаш причина
да го правиш, а аз мога да се възползвам от силата ти. Затова ще те взема със себе си, ако
мога, но няма да ти позволя да ме пришпорваш.
Пръстът на Лестър се забива в тавана, след което той изчезва от полезрението ми.
Леглото му изскърцва, след това той утихва. След малко започва леко да похърква.
Затварям очи. Той е блестящ ум, но е луд. Един самотен стар мъж, който иска да обича
някого. Аз не мога да остана тук. Ще ме гепят още преди да е изтекло и едно денонощие. Ще
трябва да цапардосам тъмничаря, когато ни извеждат на обяд. Стискам силно очи и се
опитвам да забавя дишането си.
22
Лестър простенва и леглото започва да скърца. Момичето от картината над мен се смее.
Роклята й е издута от вятъра и се виждат фустите й. Леглото простенва и лицето на Лестър
отново е до ухото ми.
— Трябва да спиш колкото е възможно повече през деня — шепне той. — Ще работим
нощем.
— Какво ще правим?
Лестър се оглежда. Сваля очилата си. Очите му се разширяват и примигват. Пръстите му
мачкат пластмасовото мостче на очилата. Обръщам се на хълбок, за да виждам по-добре.
— Ще дупчим — прошепва. — С теб ще стане два пъти по-бързо. Не знам за колко
време. Може би дванайсет месеца. Виж, момче.
Лестър изчезва и аз се спускам от леглото си. Той отива до решетките, вслушва се, после
се връща и се надвесва над тоалетната. Аз — също, близо до него.
— Всяка килия е стоманена кутия. Първокачествена стомана за парни котли —
продължава да шепти той. — Но затворът е бил преустроен през 1930-а, след бунта през 29-а,
затова стоманата е стара. Дори молекулярната структура на стоманата е в постоянно
състояние на разлагане, в стремеж към хаос.
Когато ме вижда, че го гледам малко странно, добавя:
— Всяка материя се стреми към хаоса. Когато през лятото е горещо, отходната тръба от
тоалета се поти като луда. За седемдесет и пет години дори безшевната, дебела половин инч
стена на тръбата отслабва.
Той поглежда през рамо, след това размазва с палец метала, близко до тоалетната.
Забелязвам малка дупка, запълнена с някакво черно вещество.
— Запълвам дупките с боя за обувки — казва той. — Всяка нощ. Ще работим нощем.
След като изгасят осветлението, те правят обход на всеки час. От крайната килия се чува
дрънкането на ключовете, преди още тъмничарят да е отключил вратата, за да влезе.
Разполагаш с достатъчно време да се качиш в леглото си.
Лестър отново изглежда мъдър. Пръстите ми треперят, когато посягам да пипна дупката.
— Какво има оттатък? — питам.
— Тясно метално мостче — отвръща той. — Достъп до всички тръби, проводници и
вентилации. От 77-а насам три пъти чупих свредла и пусках парчетата долу. Нужна ми бе
година да намеря това парче. Там долу е подземието, резервоар за лайна и пикня — десет
инча мръсна пяна. През 99-а ме пуснаха долу да отпуша една тръба и тогава го намерих.
Навремето криехме всичко по себе си, натиквахме го в задника, но през 98-а захитряха. Сега
имат „Шефския стол“. Метален детектор, върху който сядаш; но очилата ми вършат чудесна
работа. Адски хубаво е да не ти се налага да изравяш парчето всяка нощ.
Поглеждам го да се уверя, че не ме будалка, но погледът му е закован върху мократа
стомана. Изправя се, напъхва парчето свредел в дебелата рамка на очилата си и ги слага
отново. Наглася ги върху орловия си нос и сякаш по поръчка обявяват, че е време за обяд.
Лестър ми се усмихва и казва:
— Да отиваме да ядем.
Не ми харесва как ни подкарват като добитък от блока и през двора към столовата.
Нервен съм, чува се цвъртене, но не знам откъде идва, а и никой не ме докосва. Аз пък не
поглеждам никого в очите. Не искам да ги знам. Дори не искам да ги виждам.
Вземам вареното месо и увехналите зеленчуци, които ми тръсват върху подноса и
следвам Лестър до кръглата седалка, която се изнася изпод масата на метален прът. Плотът
на масата е стоманен, като подноса. Двама бели мъже сядат срещу мен. Единият е блед и
плешив, с неподстригана кафява брада.
— Това е Карл — казва Лестър и му кима. — Карл, запознай се с Реймънд. А това е
Джъстин.
Джъстин е по-млад от мен — около трийсет и пет годишен, с мръсна руса коса, вързана
на конска опашка, с мускулест торс. Ръцете му са покрити с татуировки. Зелено-оранжева
змийска глава се подава изпод яката му и езикът й ближе адамовата му ябълка. Някаква лапа
с нокти се протяга към ухото му.
— Джъстин не говори — казва Лестър. — Но е наш човек.
Карл се оригва и се хили като хлапак.
— Все още откриват трупове подир Карл — казва Лестър, сякаш си говорим за
великденски яйца. — Но тук не би сторил никому зло. Тук му харесва, нали, Карл?
— Манджата я бива — отвръща Карл.
— Не може да стори никому зло — казва Лестър. — И не го иска. Мисля, че тук се
чувства в безопасност. И той не е единственият.
След обяд излизаме в южния двор, където са тежестите. Половин футболно игрище,
пълно с ръждясали машини и щанги със заварени тежести, тъй че никой да не може да
ползва лостовете като оръжие. Тежестите са подредени в квадрати, всеки от които е
боядисан в различен скапан цвят. Лестър обяснява, че избелелият червен район принадлежи
на „Кървавите“. Жълтият — на латино кралете, а синият — на мюсюлманите сунити.
— Ако искаш да ги ползваш, момко — казва той, — единствените, до които ще те
допуснат са тези на „Мръсните бели момчета“.
— Кои са техните?
— Зелените — казва и посочва. — Може би ще успея да те въведа без неприятности.
Виждам тълпа бели, повечето млади мъже с татуировки. Половината от тях са
дългокоси. Работят с тежестите като миньори. Сериозно и методично. Джъстин е един от
тях.
— Мисля да пасувам.
Тръгваме по песъчливия асфалт току до телената ограда на района за вдигането на
тежести. Завъртам глава и оглеждам различните мъже. Никой не отвръща на погледа ми.
Започвам да усещам, че двамата с Лестър сме в безопасност.
Лестър поздравява някакъв тъмничар, когото не съм виждал досега. Тъмничарят се
усмихва и отвръща на поздрава. Вижда се, че харесва Лестър.
— И какво следва, като стигнеш до металната пътечка? — питам, когато се
отдалечаваме достатъчно, за да не могат да ни чуят. — Чух Кларънс да разговаря с друг
тъмничар за бягството от Елмира миналия месец. Споменаха, че никой не е успял да избяга
оттук след като затворът бил преустроен през 30-те.
— Никой не е успял — отвръща той, поглежда безоблачното синьо небе, като заслонява
с ръка очи. — След като излезеш от стоманената клетка, блокът е просто една здрава
бетонна кутия. Ако успееш да излезеш и от нея, стигаш до стената. Тя е метър и двайсет
дебела и основите й са тринайсет метра под земята.
— Значи сме прецакани — казвам.
Той спира и ме поглежда. Очите му святкат и той се усмихва.
— Толкова е просто, че никой не се е сетил за него — казва. — А ако някой се е сетил,
не е имал търпението да го направи.
— Да направи какво?
— Да избяга по обратния път — отвръща той и тръгва отново. — След като излезеш от
килията, трябва да измислиш как да излезеш от блока. А сетне — как да преодолееш стената.
Тъпанарите тук, които са успявали да излязат от килията, просто се лутат по тунелите
няколко дни, след което почват да крещят за помощ. А аз го направих по обратния път —
казва той. — Вярно, отне ми почти четирийсет години, но толкова са необходими, момко.
Когато излезем от онази килия, блокът и стената вече ще са преодолени.
— Как?
Време е да си вървим и ние го правим, следвайки тълпата, която се е скупчила до задния
вход на блок А. Внимавам да не настъпя някого и скоро виждам белите туфи на лестъровата
коса през трима души от мен. Озовавам се в група от чернокожи, които ме притискат. Никой
от тях не гледа към мен. Единият е с дебели очила. Виждам мрежичката на косата му и
голите рамене като едрокалибрени гюлета. Виждам буза с два дълги белега и сплетени
кичури коса. Подушвам миризмата на варено говеждо и острия мирис на човешко тяло.
Опитвам се да премина напред, но не мога и сърцето ми се разтуптява още по-силно. По
челото ми избива пот, дланите ми са вече влажни. Две големи ръце ме хващат за задника.
Мокри устни докосват ухото ми.
— Ще те направя моя кучка — казва той. — Малък бял сладуранчо.
Пръстите му пробват процепа на панталоните ми. Аз крещя и скачам, и размахвам ръце.
— Ей, човече.
— Какво бе, мамка му?
Тъмничарите опъват вратове, надигат се на пръсти. Изваждат се палките. Пресата около
мен се охлабва. Освобождавам се и залитайки заставам пред плъзгащата се врата на Първи
отряд.—
Гледай къде вървиш бе — казва дългокосо мръсно бяло момче и ме блъска.
Замахвам без да виждам, след това влетявам в килията и се спирам в дъното й. Ръцете
ми са свити в юмруци. Лицето ми е пламнало.
— Какво? — пита Лестър и усмивката му се стопява.
— Ще ги убия, мамицата им — казвам и посочвам вратата на килията, която се затваря
автоматично. — Не го искам, по дяволите. Ето защо не мога да остана тук.
— Какво ти направиха? — пита той.
Разказвам му и той поклаща глава.
— Бил си твърде дълго сам, момко. Те са като кучетата. Трябва да ги гледаш в очите. Да
ги накараш с поглед да клекнат. Да вървиш изправен. И няма да ти направят нищо. Сигурно
си чул как колумбиецът, дето го утрепах, ревеше от болка, докато отровата прояждаше
вътрешностите му и никой не можеше да му помогне. Никой не иска да вкуси подобно нещо.
— Но онзи хлапак се опита да те заколи в карцера.
— Хлапето бе твърде глупаво, за да е наясно — казва той. — Ако забеляза, изобщо не се
изплаших.
— Никога през живота си не съм мислил по този начин — казвам с разтреперан глас. —
И, мамка му, сега не мога да се спра. Мисля си непрекъснато за това, че можем да успеем.
Само за това мисля.
— Можем, момко.
— Мога да убия някое от тези копелета — казвам. — Също като теб. С гирата.
— Недей — казва. — Ще отидеш в карцера за пет години. Изчакай. Дванайсет месеца.
Може би четиринайсет. Те няма да те пипнат с пръст. Ще си играят с теб, само ако им
позволиш. Това е начинът. Слушай, в началото на XIX век тук е имало един женски затвор.
Когато са построили наново този, използвали са основите на женския блок, а след това са го
реконструирали през 1934-а. През седемдесетте години се посближих с един тъмничар. Бях
чувал за тази история и го накарах да ми покаже плановете. Те ги пазят. Всичките. От самото
начало. В електроцентралата. Онзи тухлен комин, който си видял в южния двор.
Лестър слага ръка върха дланта ми.
— Имало е цистерна — казва той и снишава гласа си до едва доловим шепот, — под
блока. В лайната долу има тунел. Тунелът води на запад към работилницата. На половината
път има шахта. Капакът й е бе заварен. Нужни ми бяха осем години да строша заварката. Още
десет години ми трябваха да почистя преливната тръба вътре в цистерната. Тя минава през
стената. Заустена е под преливника на Оуаско. Излиза току до външната страна на южната
стена. През по-голямата част от годината е пълна с вода, но през лятото нивото спада и човек
може да премине. Аз почти стигнах дотам. Разбирам какво мислиш — продължава той. —
По това как се пулиш понякога, когато ти говоря. Но това е възможно, момко. Възможно е.
23
Диапозитивът се смени и Лексис се взря в ниската вила на фона на мътно небе. Малък
огън от торф, единственото ярко петно в този мрачен свят, се бори храбро, макар и
безнадеждно с едрите мазки на бурята на Ван Гог. Екранът потъмня и се запали
осветлението.
Всички около дългата маса изръкопляскаха и запримигваха към куратора, който се
поклони леко и им благодари за присъствието. Каза им, че ще се видят следващия месец и
изрази надежда, че изложбата ще им хареса. Лексис излезе от залата и мина покрай другите,
които се тълпяха пред асансьора. И важните персони се бутаха и ръгаха като всички
останали. Тя предпочете да върви пешком.
Погледнат отвън, музеят „Гугенхайм“ е като обърната наопаки сватбена торта. Вътре
изложбеното пространство са стените около дълга, изписваща бавна спирала пътека, която
се издига от партера до последния етаж. Лексис бе изминала половината път надолу, бе
стигнала до ротондата на четвъртия етаж, когато чу, че някой я вика.
Подире й бързаше Пабло Тръскън, дългокракият художествен критик на „Ню Йорк
таймс“. Тръскън приличаше на погребален агент със сивата си кожа и хлътналите си очи.
Имаше старомодни, увиснали мустаци.
— Научих за твоите картини — каза той. — Бих искал да ги видя.
— Благодаря — отвърна тя. — Поласкана съм, но се боя, че не ги показвам никому.
Тя се обърна да си върви, но Тръскън забърза подире й.
— Разбирам — каза критикът и докосна ухото си. — Просто дочух колко болка и
емоции изразявали.
Лексис продължи по широката спираловидна пътека, обувките й потракваха по гладкия
под. Чуваше как Тръскън се задъхва. На втория етаж спря пред едно платно на Шагал —
„Около нея“.
И като посочи лицето на мъртвата жена на Шагал, тя рече:
— Той е живял само заради нея. Ето я болката, която хората искат да видят. А не моята.
Лексис закрачи по-бързо и Тъскън изостана. Като излезе навън, тя присви очи и ги
заслони с длан заради силната светлина на лятното слънце. С периферното си зрение мярна
един мъж със син блейзър и сиви панталони да става от една пейка и да тръгва към нея. У
него имаше нещо познато.
— Лексис? — рече той и застана пред нея.
Тя се стресна.
— Аз съм, Дан Парсънс.
Лицето на ментора на Реймънд си бе все така кръгло и румено, но сега носеше очила, а
не контактни лещи — с дебели стъкла и кафяви пластмасови рамки те уголемяваха очите му,
чиито искрици се бяха замъглили. Носът му изглеждаше по-голям, а къдравата бяла коса се
бе оттеглила почти до темето. Дари я с онова, което бе останало от някога широката му
усмивка, и тя също му се усмихна.
— Дан, извинявай, аз просто…
— Не се извинявай — отвърна той. — Беше се замислила. Бързаш ли? Можем ли да
повървим заедно минутка-две?
— Разбира се.
Пресякоха Пето авеню и влязоха в Сентръл парк, където поеха по пътеката, обикаляща
езерото.
— Последния път, когато те видях, още работех във фирмата си — каза Дан.
Над тях се издигаха широките зелени корони на дърветата, а по асфалта играеха
слънчеви зайчета.
— Не практикуваш ли вече?
— Тук-там. На фондовата борса се печелят повече пари — рече той и се изсмя рязко. —
Докато не рухне, разбира се. Справях се там доста добре. Бях на гребена на вълната. Имах
собствен самолет. „Фалкон“. Но нали знаеш, отдето дошло, там и отишло…
— Съжалявам — прошепна тя.
— Никак не ми се иска да моля — каза той. — Знам, че мина много време, а хората не
обичат да се ровят в миналото, но сега съм изпаднал в голямо затруднение. Спомням си
какво се опита ти да направиш за бащата на Реймънд, затова си помислих…
— Какво имаш предвид с това минало време? — попита тя.
Беше дала на Пол Русо двайсет хиляди долара в брой, за да помогне на бащата на
Реймънд, когато научи от Дан, че бил изпаднал в сериозни финансови затруднения.
— О, мислех, че знаеш — каза Дан, погледна я, мушна ръце в джобовете си и се извърна.
— Какво?
— Той… ами, нали знаеш какъв беше бащата на Реймънд?
— Беше? Починал ли е?
— През онази зима. След като говорихме. Спрели му отоплението.
— Но Пол Русо трябваше да му предаде парите. Анонимно — рече Лексис, спря се и
улови ръката на Дан.
Дан сви рамене.
— Той беше горд човек, Лексис. Даже прекалено горд.
— Русо — рече Лексис, — този кучи син.
Тя поклати глава и се намръщи на развълнуваната повърхност на езерото.
— Съжалявам. Не знаех какво е станало — рече Дан и я поведе за ръка. — Слушай, мога
да сключа една много изгодна сделка. Точно тя ми трябва, за да се оправя, но банките сега са
до една изплашени, а аз… знам, че мъжът ти и Боб Рангъл са доста близки и се питах дали
ще имаш нещо против, Лексис… Само да мога да си уредя среща с него. Някой да му
припомни факта, че бях доста щедър спомоществовател на кампанията му. Ще е достатъчно.
Е, това е. Искаш ли да ти взема един хотдог?
Бяха стигнали до края на пътеката, до входа към Пето авеню. Лексис поклати глава:
— Не, благодаря.
— Аз ще си взема. — Дан се обърна към продавача: — И една кока-кола. Искаш ли кола?
— Не, благодаря — рече тя. — Разбира се, че ще говоря с Франк за теб, Дан. Имаш ли
визитка или нещо такова, та да мога да ти позвъня?
— Ето — каза той и извади малкото картонче, заедно с банкнота от десет долара, която
подаде на продавача. — Ей, не искам да си мислиш, че съм те проследил специално след
това ваше събрание. Просто имах работа насам и си помислих…
— Не, няма нищо — отвърна Лексис. — Ще се опитам. Само дето Франк е толкова зает.
Дан захапа сандвича си, по устната му потече струйка горчица. Сви рамене.
— Е, каквото направиш… Всичко ми е ясно. Миналото понякога… е свързано с
неудобства.
— И е безвъзвратно отлетяло — добави тя, усмихна се едва-едва и махна за такси.
— Така е — рече Дан, отвори й вратичката на таксито и облиза горчицата от устната си.
— Но това не значи, че не мисля за него — каза тя, докато се качваше. — Напротив.
Мисля за него всеки ден.
24
Лестър бързо ми показва как да въртя парчето свредел, като използвам за дръжка малко
дървено блокче. Резултатът от цяла нощ труд бе една малка дупка в стоманата. Когато го
питам за ножовката, той ми обяснява, че я изхабил почти изцяло, докато работел по капака
на шахтата. Не ми е необходимо много време, за да осъзная, че дванайсет месеца е един
разумен срок за пробиването на достатъчно голям отвор, през който да се промъкнем.
Нощем спим на смени, а през деня подремваме, когато можем. Всяка свободна минута,
когато съм буден или чета, или Лестър ме учи на разни неща. Неща, които знае и неща, които
научава от книгите, които взема от библиотеката. Чувствам се като човек, който е изпил едно
питие, след като е бил прекалено разсеян, за да забележи, че е жаден. Лестър е прав за
съкилийниците ни. Те са кучета и аз се отнасям към тях като към кучета. Игнорирам лая им
и засега нито едно от тях не е понечило да ме ухапе.
Използвам времето, когато Лестър се занимава със своята дейност по поддръжката на
затвора, за да правя своите „ката“, коремни преси и набирания на мускули. Един ден Лестър
ме вижда и критикува начина ми на трениране. Казва, че каратето без контакт е като пищов
без патрони.
— Момко — казва той, — ако искаш да нариташ задника на някое лошо момче, трябва
да съумееш да го приближиш.
Той е стар и прегърбен, но въпреки това ме учи. Отначало се чувствам глупаво, когато
ръцете ми обхванат тънките му кости, когато усуквам влакната на възлестите му сухожилия.
Но когато реша, че съм го захванал здраво, той натиска някоя болезнена точка, за чието
съществуване никога не съм и предполагал, и аз се свивам от болка.
Освен това Лестър ме учи за отровите.
— Това е най-научният начин да убиеш някого — казва той. — В случай, че нещо се
обърка — не че ще стане така, — и те върнат обратно тук, ще бъдеш доволен, че знаеш тези
неща. Втория мъж Лестър убил с антифриз. Колумбиеца ликвидирал с арсеник. В
продължение на двеста години в различни дупки на затвора са залагали миша отрова. В
утайките по дъното на подземието тази отрова е в изобилие. Лестър изстъргвал утайките от
работните си дрехи и събирал кристалчетата в малко пластмасово шишенце, пълно с вода,
което после въртял като копче на конец. Самоделна центрофуга.
— А как после сложи отровата в питиетата им? — попитах.
— В случая с антифриза работех в столовата при разсипване на порциите — отвърна
той. — Но там вече не ме пускат. При арсеника взех един капкомер от болницата, отидох при
онзи, казах му един смешен виц и когато той зяпна да се смее, му изцърках отровата право в
гърлото.
— А какъв беше вицът?
— Ако ти и твоите приятели не ме оставите на мира, ще ми се наложи да те убия.
— Много смешно.
— На него никак не му беше смешно.
Всеки ден дават на Лестър хапче за сърце. Той казва, че нищо му няма. Било стандартна
процедура в тази страна, когато минеш седемдесетте, да започнеш да вземаш лекарства за
сърце. Когато дупката в килията ни е почти готова, той започва да отчупва малки парченца от
хапчетата си, тъй че да има достатъчно запас за първите две седмици след бягството ни.
— А след това вече ще съм в Нова Зеландия.
Лежим на леглата си и чакаме да обявят отбой, за да започнем работа. Лято е и въздухът
е горещ и тежък, примесен с миризмите на човешка пот, непроветрени помещения и прясна
боя. Челото ми е обсипано с капки пот. Само по шорти съм и съм разперил ръце, за да могат
да изсъхнат мишниците ми.
Лестър бръщолеви за Нова Зеландия. Аз изучавам картината на Фрагонар от
осемнайсети век — картина на щастието. Жената е щастлива, носи се към слънчевата
светлина, а любовникът й е отдолу. И любовникът е щастлив, вижда подробностите й под
издулите се фусти. Съпругът й също е щастлив, защото не забелязва всичко това —
застаряващ мъж с модна и красива млада жена. Аз също не забелязвах нищо.
Мълча си, докато Лестър не свърши за Нова Зеландия. Чака ме аз да разкрия своите
изпълнени с копнеж планове. Знам, че е така, защото ми е споменавал и преди, че ако
излезем навън, ще трябва да наваксаме с всички хубави неща и да оставим миналото и
лошите неща зад гърба си.
Чуваме виковете на тъмничарите и светлините угасват. Изчакваме няколко минути
тихите шумове, издавани от заспиващите петстотин убийци, бавно да утихнат.
— Ние наистина ще избягаме — казва Лестър, сякаш е по средата на разгорещен спор.
— Не съм казал, че няма да го направим — отвръщам аз.
— Тогава защо досега не си споменал за плановете си?
— Мъдрият човек говори, само ако има нещо за казване — цитирам му аз Платон, — а
глупавият, защото просто иска да каже нещо.
— Ами ако си глупак? Какво би казал, момко? — пита той. — Боиш се от това какво ще
си помисля за твоя внушителен план за отмъщение, така ли?
— Откъде си сигурен, че планът ми е такъв?
— Аристотел казва, че мерилото за един образован ум е да бъде в състояние да разбере
една мисъл, без да я приема — казва той. — Ти си отворена книга, момче, и макар че аз съм
против онова, което си замислил, обичам те достатъчно, за да ти кажа, че за да успееш,
трябва да станеш по-изобретателен, отколкото си.
— Което означава?
Лестър въздъхва.
— Имах син — казва той. — Казваше се Сет. Почина осемгодишен. В годината, когато
убих пазача в музея. Не знам, мисля си, че ако не беше починал, никога нямаше да опитам
кражба в музей.
— Доколкото разбрах, си имал един малък Ван Гог? — питам.
Кръвното ми се вдига. Дори след всичкото това време се боя, че ме будалка. Все още
един гласец в главата ми нашепва, че Лестър е ментърджия, един брилянтен и колоритен
ментърджия. Че ще излезем от килията и няма да има никаква шахта. Никаква цистерна.
Той ми се смее тихо, сякаш е прочел мислите ми. И продължава:
— Имах. Но всичко, което бях откраднал преди Сет да почине, беше от частни колекции.
Пазарът на крадените шедьоври е не по-малко оживен и доходен от търговете в „Сотбис“.
Всичко, което аз откраднах, беше крадено преди това. Но като почина Сет…, престанах да се
пазя… Обаче — продължава той, — ето какво исках да ти кажа. Навремето играехме с моя
син шах. Беше много добър. Изключителен, бих рекъл. Имаше моята глава. Даже повече. Но
беше хлапе и затова винаги гледаше към фигурите, които искаше да мести. Аз го наблюдавах
и отгатвах какъв ход е замислил, преди още да го е направил. Досущ като теб, момко. Виждам
го в очите ти. Омразата. Решимостта. И всеки друг би го забелязал.
— Не давам пет пари дали ще го забележат — отвръщам. Усещам кръвта си като
кипнала. Гласът ми е по-висок, отколкото би трябвало.
— Като Карл. И на него не му пука — казва Лестър и образът на онзи бледен сериен
убиец изпълва съзнанието ми. Усмивката до уши, когато загребва пълна лъжица с варена
царевица. Смайването му пред пълната чиния със зелен грах. Отворена книга.
— Да не би да смяташ, че искам да остана тук?
— Тук си на сигурно място, момко, зад тези стени — казва Лестър. — Също като Карл.
Какво, например, би сторил с нея?
Дъхът ми секва.
— Аз… ти…
— Прочел съм всичко за делото — казва той. — Целият затвор говореше тогава за него.
Но ти бе осъден и същата онази зима космическата совалка падна, а после пък в новините
влезе полковник Кадафи и Либия и хората забравиха за Реймънд Уайт. Аз — също, но
действащите лица ме заинтригуваха. Исках да видя как ще се разгърне трагедията. Прочетох
във вестника, че момичето се е омъжило за ченге, проследих превръщането на ченгето в
голяма клечка в света на хазарта, преместването му в Ню Йорк. Твърде често се появяваше на
груповите снимки близко зад губернатора. Окръжният прокурор Вилей сега е федерален
съдия. Може би е на път да стигне до Върховния съд. После пък идва човекът, който зае
мястото на конгресмен, след като те арестуваха. Рангъл. Сега е извън политиката, но се
възползва максимално от поста си. Оженил се е за една от онези известни дами от
обществото и върти пари на Уолстрийт. Винаги ми е било… ами, интересно как така и
тримата преуспяват… И момичето също, предполагам.
— И защо предполагаш?
— Просто не знам достатъчно за нея — отвръща Лестър. — Не пишат за нея. Само за
него. А и неговата е малко мътна. Заловили са го в опит да рекетира някаква строително
предприемаческа компания. Но тя е още при него. Видях я на снимка до него в „Ню Йорк
поуст“, когато го оправдаха.
Усещам, че пръстите ми са се впили в чаршафа и че стискам зъби с все сила. Дишам
през носа и буквално хриптя.
— Защо не ми каза досега всичко това? — питам.
— Следващият вторник е новолуние — отвръща той. — Ще бягаме. Не исках да
разчитам на всичко това, но не искам и да направиш нещо глупаво.
— Като например да го срещна на улицата и да му отнеса шибаната глава?
— Научих те на почти всичко, което зная, момко — казва той. — Не бих искал то да
отиде на вятъра. Би могъл да заживееш хубав живот. Не е ли достатъчно да си свободен?
— Не — отвръщам, — не е. Нали ти си онзи, който е измислил правилото за точното
отмъщение?
— То е за тук.
— Не и за мен.
Слизам от леглото и протягам ръка за свредлото. Лестър ми го подава и аз нагласям
дръжката му. Забивам върха му в корозиралата стомана до пробитата снощи дупка.
Тоалетната чиния е мокра и хладна, когато опирам буза о нея. Натискам и въртя. Натискам и
въртя, острието дълбае стоманата, от която излиза тънка стружка.
Скоро чувам потракване на ключове. При първия обход винаги се прави преброяване.
Нощем правят общо две. Качвам се на леглото си и затварям очи. Чувам стъпките на
тъмничаря. Когато лъчът на фенерчето му пробягва по лицето ми, под затворените ми клепки
светва червена светлина. Ключовете изтракват отново и вратата се затваря с леко бръмчене,
докато ключалката не щраква. Спускам се от леглото си. Лестър спи, а аз се захващам отново
за работа.
Преди да дойда тук лежах осемнайсет години в затвора. Откакто започнахме да дупчим,
е изминала малко повече от година. Последната седмица минава като един миг. Лестър ми
казва да не ям много. Колкото по-слаб съм, толкова по-лесно ще се промъкна през дупката.
Това не е проблем. И без друго не съм гладен.
Време е.
25
Сърцето ми бие в гърдите като полудяло. Поглеждам през рамо към прозореца. Не
виждам нищо, освен едва доловимите очертания на решетките. Няма луна. С Лестър
постоянно шепнем, но тази вечер съскането ни почти не се чува. Леглата ни са натъпкани
със смачкани вестници. Запазили сме кичури коса, които сме залепили върху маските от
папиемаше, които Лестър е боядисал така, че да приличат на нас. Всеки от нас има в джоба
си водонепропусклива найлонова торбичка с малко пари, които Лестър е скътвал през
годините и подробна пътна карта на центъра на Ню Йорк.
Чувам леко щракване на метал — Лестър е освободил капака на изходната ни „шахта“ от
въженцето, което го държеше на място. Другите ръбове сме ги изпилили до гладко.
Изпомпихме водата от тоалетната и я изляхме в мивката. Тръбата лежи на пода в ъгъла.
Лестър се вмъква в дупката и ми махва да го последвам. Гол съм, намазан целия с
вазелин. Подавам му дрехите си, след което навирам глава в дупката заедно с дясната си
ръка. Лявото ми рамо се заклещва и усещам „захапката“ на стоманата. От носа ми капва
капка пот. Извивам тяло и от гърлото ми се изтръгва тих стон. Лестър ми дава знак да пазя
тишина и прошепва, че всичко ще бъде наред. Да се отпусна.
Усещам докосването на изкривените му пръсти по главата и по гърба си. Обръща ме
внимателно, както един акушер ще извади бебето, и ме измъква през дупката. И бедрото ми
се заклещва, но само за миг. Вече съм навън. Изправям се бос върху тясната решетка на
металната пътечка. Отдолу се надига вонята на отходен канал, но духът ми литва високо.
Стоя там, омазан и гол в този нов свят. Иска ми се да вдигна ръце над глава и да изкрещя, но
вместо това набързо се обличам.
Лестър носи парче черна хартия, което залепва върху дупката. Вече сме в пълен мрак, но
само за няколко секунди. Лестър държи в ръка малка крушка, която е свързана с тиксо към
батерия тип D. В този мрак тя хвърля достатъчно светлина, за да виждаме лабиринта от
тръби и кабели и въздухопроводи, които стърчат от килиите и от двете страни на мостчето.
Тази бъркотия от механични вени е висока колкото пететажно здание.
Лестър започва да се спуска в тясното пространство между тясното мостче и килиите.
Аз го следвам и той насочва глезените ми, както ми бе казал, за да мога да намеря опора,
където да стъпя без да вдигам шум. Въпреки че Лестър ме е предупредил да не го правя, аз
все пак поглеждам надолу. Мазната вода е много далеч под нас и се питам дали ще мога да се
сдържа да не повърна, когато спусна крака в мрака.
Скоро чувам Лестър да шляпа тихо долу. Опората за краката ми е добра, но когато ми
остават метър и половина до долу, сграбчвам една гореща тръба и изгарям ръката си.
Сподавям вика си, но скачам и шумно изплясквам в канала. Изправям се и запушвам с ръце
устата си, но повръщаното си намира процепи и драйфам още десет секунди, преди най-
сетне да успея да овладея спазмите. Лестър ме гледа втренчено с онези негови огромни очи,
уголемени още повече от лещите в този мрак. Примигва и аз поклащам извинително глава.
Той вдига глава към пустото мостче и започва да гази към другия край на блока.
Трудно се върви, тъй като калта от утайките сякаш засмуква обувките ми. Лестър прави
големи крачки, при които коленете му за малко излизат над мазната воня. Стомахът ми
отново се бунтува. Мисля си, че няма да мога да издържа нова конвулсия, но виждам
тухления тунел, осветен от импровизираната лампа на Лестър.
Той спира и се потапя в мръсната пяна. Излиза с обущарски чук и ми го подава да го
видя. Широко ухилен е. Изкачваме се в тунела и пълзим по песъчливия му лайнян под.
Оглеждам се за шахта, но виждам само гладката повърхност на утайките. Лестър спира рязко
и се обръща.
— Какво правим? — питам.
— Трябва да сме я отминали.
Главата ми се замайва от онзи познат стар страх. Сърцето ми се разтуптява още по-
силно. Изведнъж тунелът ми се вижда прекалено тесен.
— Какво искаш да кажеш? — питам. — Как така?
— Шахтата е тук — отвръща той. — Просто съм я подминал.
— А аз си мислех, че ти си я откопал.
— Това беше преди две години, момко. През зимата водата тук се вдига високо и оставя
подире си нови утайки. Точно зад теб. Там. Копай.
Завъртам се и се опитвам да изгреба с нокти меката глина, драскам като куче, докато
най-накрая пръстите ми напипват тухлите под нея. Вонята отново ме атакува.
— Тухла е — казвам и тонът ми е рязко повишен.
— Продължавай.
Късчета кал прелитат в тунела и се размазват по ронещите се стени.
Пръстите ми са така изтръпнали, че не ги чувствам. Сега опират о нещо по-твърдо от
тухлите.
— Мисля, че я намерих.
— Ето, използвай това — казва Лестър и ми подава чука.
Вкарвам раздвоения му тънък край в процепа на старата стоманена плоча. Сърцето ми
забавя биенето си и сега дишам по-леко. След минути съм разкрил капака над цялата шахта.
Пак с изтънената част на чука го повдигам и го отмествам встрани. Отдолу ни лъхва хладен
въздух — от обширно празно пространство, в което отеква ехото от капеща вода.
— Трябва да има заварени стъпала — казва Лестър и гласът му издава главозамайването
му, когато мушва лампата в дупката.
Виждам долу още вода. Вонята е още по-силна, но не и толкова остра. Виждам
ръждясалите стъпала, които стърчат от тухлената стена. Докато се спускам към резервоара,
ръждата от стъпалата се люспи под пръстите ми и ръцете ми почервеняват.
Водата е студена и стига до коленете ми. Лестър се спуска бавно и заедно зацапваме по
дължината на старата пещера. Стените са бъкани с паяци, които пълзят и бягат от светлината
на мижавата ни лампа. Плъх изписква и се покатерва на козирката над нас, хвърля шепа прах
в светлинното зарево.
Стигаме до края на водоема и там има други стъпала, които водят към черната дупка на
водопреливната тръба. Събраната във водоема вода била използвана за тоалетните на
женския затвор. Когато през влажния сезон резервоарът се напълвал, излишната вода се
изтичала към преливника на Оуаско. Лестър твърди, че след като затворът бил преустроен
през 1930-а, се наложило да построят нова стена над тази преливна тръба, тъй като женският
затвор си стоял в първоначалния си вид до 1934-а.
Изкачваме се и влизаме. Тръбата е дървена. Тясна, но гладка, със съвсем малко пясъчни
утайки по дъното. Диаметърът й е шейсет-седемдесет сантиметра. Достатъчно, за да се
намъкна в нея, без да заклещя раменете си. Пълзим доста време. Единствената воня вече
идва от дрехите ми. Въздухът вътре е застоял, но хладен. На мижавата светлина на крушката
на Лестър виждам само на метър пред себе си, тъй че не се блъскам в купчината натрошени
тухли и прах, но когато я виждам, сърцето ми се свива.
— Запушен е — изсъсквам.
— Казах ти, че е — отвръща Лестър. — Ще трябва да копаем.
— На какво разстояние?
— Не е много голямо.
Започвам да изтеглям парчета тухли и ги прокарвам под корема си, след което ги
изтласквам с колене и крака към Лестър. След известно време тръбата зад нас вече е почти
запушена. Лестър се отдръпва назад, разхвърля боклука под себе си, дава ми повече
пространство да копая.
В ума ми водят битка паниката и надеждата. Опитвам се да подсиля волята си със
сладките изображения на свободата. Разходка по плажа, пясък по палците на краката ми.
Лунна пътека, която танцува върху водата. Вкусът на дебел бифтек, червено вино и хаванска
пура. Но омразата е онази, която надделява и ме бута напред. Куршумът, който ще нанижа в
главата на Франк Стефано. Хленчът на Рангъл. Писъкът на Вилей. Перфектното отмъщение.
Продължавам да копая.
Трябва вече да сме на около шест-седем метра от първата „тапа“. Приглушените ни
прокашляния се всмукват от тръбата и наносите от пясък и земя. Ръцете ми са изтръпнали
напълно.
Лестър се прокашля:
— Момче, трябва да се връщаме.
Чувам го, но не възприемам чутото.
— Реймънд — казва той, — няма да успеем. Навън е вече светло. Ще трябва да се
върнем.
— Почти стигнахме — казвам и продължавам да ровя с ръце в праха и тухлите. — Би
трябвало да сме стигнали.
Лестър улавя глезена ми. Усещам силата на старческите му ръце, които стискат
сухожилията ми и спират притока на кръв. Раздрусва крака ми и аз спирам да копая.
— Не, стига, по дяволите — казва той и думите му прокънтяват в тишината. —
Необходима ни е нощта. Чакал съм твърде дълго за всичко това, момко. Трябва да се върнем.
Лестър пуска глезена ми. Светлинката потреперва и започва да намалява. Чувам го как
се гърчи по-надолу по тръбата. Продължавам да копая, но скоро настъпва пълен мрак и
усещам как земята се опитва да ме смачка от всички страни. От гърдите ми се изтръгва вик и
изпълзявам бързо назад и се плъзгам надолу.
Лестър ме чака в резервоара. Когато падам в студената вода, той кима веднъж и се
обръща да върви. Стигаме до подземието под желязното мостче, което води към килията ни и
Лестър ми показва един кран, който стърчи от тръба, прокарана покрай бетонната стена.
Отваря го и изплакваме вонята и калта от телата и от дрехите си.
Тъй като по-голямата част от вазелина се е изтъркала, за мен ще бъде по-трудно да се
промъкна през дупката към килията, затова аз тръгвам първи. Лестър успява да ме избута
навън само с едно одраскване на рамото, което кърви. През прозореца отвъд решетките ни се
процежда дневна светлина, но навсякъде все още е съвсем тихо. Лестър наглася стоманеното
парче и отходната тръба от тоалетната отново към стената. Оплаква се тихо от болки в
ръката. Помагам му да запълни пукнатините с боя за обувки.
Събличаме дрехите си и навличаме резервните. Лестър изплаква мръсните в останалата
ни от деня кофа топла вода, след това ги напъхва в торбата за пране и я мята в ъгъла. Аз се
изкатервам до леглото си и го чувам да изпъшква и да се свлича на пода.
Преди да изкрещя за помощ, се оглеждам панически.
Чува се бъркотия, викове.
Откарват Лестър в затворническата болница.
По-късно един тъмничар ми казва, че е претърпял инфаркт. Не знаели колко време ще
остане в болницата. Можело и изобщо да не оцелее. След два дни в тревожно очакване,
сержантът, начело на отряда ни, ме вика при себе си. Казва, че на следващия ден ще бъда
преместен в нова килия — сам. Ако Лестър оцелее, можем да подадем молба за нова двойна
килия, когато възникне подобна възможност. Ако умре, ще си остана в своята единична
килия.
Нощта идва и аз лежа буден, а в главата ми се въртят мисли от следния род: ако Лестър
умре, може да минат десет или двайсет години, докато изникне възможността да се сдобия
със собствено парче свредел. Дори ако оцелее, когато новите затворници заемат тази килия,
те със сигурност ще открият дупката. И или ще я използват, или ще докладват за нея. Ако я
използват и намерят отворената шахта, маршрутът ще бъде разкрит и запечатан завинаги. Ако
докладват за дупката в килията, двамата с Лестър ще прекараме следващите три години в
карцера.
И ето до какъв извод стигнах:
Ако изчакам, най-вероятно и двамата ще останем в Обърн до края на живота си.
Ако тръгна сам, би могло и да успея.
26
Отварям очи и виждам „Люлката“. Когато Лестър ми я показа за първи път, платното не
ми говореше нищо. Някаква симпатична барокова картинка с меки цветове. Розова рокля.
Широк сноп светлина, процеждащ се през синьо-зелените дървета. Изискана обувчица, която
лети във въздуха. Млад мъж в храстите, който гледа възхитен. По-стар възпитан господин,
който забавлява красивата млада жена. Но след като започнах да се вглеждам, не след дълго
разбрах какво представляваше платното. Картина на предателството.
През последната година използвах картината да захранва тайно омразата ми към хората,
които ме предадоха. Светлината, която се процежда през прозорчето, е доказателство, че аз
поне не предадох приятеля си, въпреки че това може да ми коства всичко. Търся в себе си
макар и малка следа от задоволство. Не знам защо, но не намирам нищо подобно. Аз съм
един празен гроб.
Дупката за бягството зад тоалетната е толкова голяма, че направо ме заболява сърцето.
Протягам ръка и пъхам пръсти под ръбовете на картината и металния таван, след което
откъсвам репродукцията. Хартията се къса на ъгълчетата, където е била залепена с тиксо.
Разтварям пръсти и я смачквам на топка, която после хвърлям на пода.
Всичко в тази килия без втория ми комплект дрехи принадлежи на Лестър. Казаха, че
някой щял да се погрижи за вещите му. Не съм решил дали да си извоювам отново правото да
се върна в карцера, или не. Осъзнавам, че се наслаждавам на малките свободи, с които
свикнах. На слънцето. На дъжда по лицето си. На дългите разходки в двора. На книгите.
Въпросът е следният: доколко мога да бъда в безопасност без Лестър?
Скачам долу и навивам всичко в дюшека си. След закуска мятам рулото на рамо и един
надзирател ме съпровожда до блок Д. Без Лестър се чувствам като гол.
Когато първият тъмничар зад бюрото вдига глава, виждам, че това е Синята брада.
Косата му е по-дълга и е замазана назад с помада, ала малките му очи продължават да
проблясват.
— Виж ти, виж ти — казва той, — големите бикове сумтяха и потропваха тук тази
сутрин, сякаш подушили разгонена кошута. И май са били прави.
Дългите му космати пръсти се плъзгат по листа със заповедта за преместване, а жълтият
му изострен нокът се спира на средата на страницата. Обръща глава и извиква високо към
групата надзиратели, които стоят на прага.
— Онзи в седемнайсета готов ли е да тръгва? — пита. — Тук имаме ново момиче.
Поглежда ме похотливо и казва:
— Знам, че ще поискаш двойна килия, след като решиш кой ще бъде новият ти татко, но
се надявам засега да харесаш новия си дом.
Един тъмничар приближава и казва:
— Ъ-ъ-ъ, Марти. Седемнайсета още не е готова. Градинският маркуч казва, че не ще да
си тръгва.
— Ами кажи на Градинския маркуч, че ще дойда да го погъделичкам по гъза със сопата
си — казва Синята брада и слага ръка върху палката си, сякаш да покаже, че говори сериозно.
— Вече му го казах.
— Ами тогава изкарай го с газ копелето — казва Блубърд.
— Ще трябва първо да се обадим на лейтенанта.
— Аз ще го направя — казва Синята брада. Вдига брадичка нагоре, взема слушалката и
набира номера.
Гледа свирепо надзирателя, който ме е довел и казва:
— Заведи я тази обратно в килията й в блок А, докато дезинфектирам оная въшка.
А на мен казва:
— Не се безпокой, госпожичке. Ще ти приготвим стаичката съвсем скоро. Защо не
излезеш и не си пийнеш нещо край басейна?
Връщам се през двора в килията си и разгъвам дюшека. Лягам и забивам поглед в
тавана, празен, само с четири ъгълчета от репродукцията. Решил съм, че следващият ми
разпит от страна на Синята брада трябва да изпрати ясно послание към целия затвор. Нищо
няма да ми струва да го връхлетя през писалището. Ще завъртя главата му в ръце като пъпеш,
ще строша врата му и ще прекъсна гръбнака между третия и четвъртия прешлен. Щом ще
ходя в карцера, поне да го направя със стил. Когато изляза — ако изобщо изляза от карцера
— ще съм доста сигурен, че след подобно нещо, едва ли някой ще ме закачи.
Тъкмо обмислям как ще го осъществя технически, когато чувам дрезгавия глас на
Лестър в дъното на коридора. Скачам долу и се улавям за решетките. Той се тътри бавно към
килията ни и си бъбри с тъмничаря.
— Отвори първа — извиква високо тъмничарят.
Отдръпвам се назад.
— Отвори първа.
Решетките вибрират и вратата се отваря. Лестър застава там. Огромните му очи са
лъскави и пълни със сълзи.
— По-късно, Джим — казва той на тъмничаря със задавен глас.
Пристъпва вътре и решетките се затварят с бръмчене. Разтваря ръце, пристъпва към мен
и ме прегръща. Туфите бяла коса ме гъделичкат под брадата.
— Глупав кучи сине — казва той и гласът му се заглушава от ризата ми. След това ме
отблъсва.
— Трябваше да изчезнеш.
— Аз… не можах.
Лестър поклаща глава и сяда на ръба на леглото си, смее се тихо и в същото време плаче.
— Ти си принц, момко — казва той и вдига глава. — Досущ като моето момче.
— Опитаха се да ме преместят — казвам. И моите очи се навлажняват. — Без малко да
ме няма. В блок Д, но килията не беше готова. Казаха ми, че си щял да умреш.
— Иска им се — отвръща той. — На щата много му се ще да му освободя леглото си, но
има да взема.
— Добре ли си?
Лестър замахва с ръка във въздуха и отвръща:
— Дребна работа. Ще надживея доктора. Случва се понякога. Седни.
Сядам до него и той плясва ръката ми между своите длани.
— Тази вечер — казва, — бягаме. Този път ще успеем.
— Боже мой, Лестър. Ами мен почти ме бяха преместили. Разбираш ли? Изкараха ме от
килията. Пък тогава някакъв въшльо с прякор Градинския маркуч решава, че не иска да
напусне килията си…
— Не знам, за Бога, момко — казва Лестър, — но съдбата… Това е друга история. И
онова, което ти стори… Тази лоялност… Но все пак ще трябва да се разделим, когато
излезем — продължава Лестър, — макар и не задълго.
— За какво говориш?
— Говоря за баснословно богатство — отвръща той и друса ръката ми, а очите му горят
като ме гледа. — Говоря за това, че ще го поделя с теб, момко. Аз… не знаех преди. Дори
след всичко, което преживяхме. Парите въздействат върху хората, а и ние ще сме навън.
Нещата ще се променят.
Очите му се изцъклят и той гледа към отсрещната стена така, сякаш гледа към океана.
Разказва ми за стара хижа в Адирондак, построена от Томас Дюрант на езерото Кора — тя
изгоряла до основи в края на деветнайсети век. Лестър купил през 1964-а единствената
оцеляла сграда — хижата за гости.
— До там се стига само по вода, а сградата е с каменни основи — като крепост Суха
като барут. Прекрасна температура. Петнайсет градуса посред лято и посред зима. Превърнах
я в огромно хранилище — продължава Лестър. — Докарах ключар от Балтимор и двама
майстори на котли от Пеория. Подът е петсантиметрови дъбови дъски, а за да разбиеш
ключалките ще ти трябва динамит.
— И какво има там?
Лестър снишава глас и се навежда към мен. Големите му очи примигват и той се взира в
здрача.
— Почти всичко, което съм откраднал — отвръща. — Възнамерявах да живея скромно и
да работя двайсет години. След това щях да продам всичко и да се оттегля в Нова Зеландия. И
пак ще го направя, но не ми трябва всичко. Едно връз друго сега трябва да е на стойност
около един милиард.
— Милиард?! Имаш предвид девет нули?
— Там има цяла влакова композиция с неща от Лувъра, които Хитлер се опитал да
превози от Париж до Берлин. Но не успял — казва Лестър. — Цели десет години ги крадох и
сега ти давам половината от тях…
— Какво можеш да направиш с тези неща? — питам.
— Можеш да ги продадеш.
— На кого?
— На „Сотбис“, на „Кристис“. Ще се обадя на директора по изящните изкуства. Случва
се непрекъснато. Той ще изпадне в ярост, но след седмица ще ми се обади някой, който, не
щеш ли, търси тъкмо онова, което имам.
Лестър ми обяснява точното местоположение на хижата и как да проникна в
хранилището. Има две резета като на банкови трезори. Комбинацията се получава като се
вземат числените стойности на всяка от буквите в името на сина му — Сет Коул — и се
извадят от петдесет за първата буква и по низходящ ред до 43 за последната.
— Не че нещо ще ми се случи, момко — казва той и ми показва онези свои развалени
зъби, — но знае ли човек? Може само един от двама ни да успее да избяга и ако това си ти,
не искам да излезеш навън гладен.
Лицето ми пламва и аз полагам другата си длан върху неговата и се запъвам, не знам
какво да кажа.
— Ако искаш да направиш нещо — казва той и кима, сякаш може да чете мислите ми,
— то обещай ми следното: че ще използваш това съкровище за себе си. За да започнеш нов
живот. Че ще оставиш миналото зад гърба си, момко. Ще го оставиш да умре.
Вцепенявам се.
Лестър навежда леко встрани главата си, сякаш е дочул някакъв лек шум. Гледа ме така
известно време, след което въздъхва и казва:
— Не, това май няма да стане.
— Няма нищо — продължава той и ме потупва по ръцете. — Обичам те така, както
обичах моя Сет. Безусловно, затова такъв ще е и този подарък. Прави с него каквото щеш.
Няма аз да решавам.
Казвам му какво мисля, но то излиза като едва разбираемо мрънкане.
— Какво? — пита той.
— Ти каза „съдба“ — отвръщам. — Това е моята съдба, Лестър. Просто е тя.
Когато пада нощта, ние поемаме отново надолу към тунела. Само след няколко минути
прахта в него става влажна. Бавно ручейче тече по тръбата. Гърлото ми се свива, като си
представям как водата нахлува и ни смива обратно към водоема. Поточето е с постоянна
сила, но не се надига повече от десетина сантиметра.
За по-малко от час откопавам последния слой подгизнал нанос. Чувам вечерната песен
на реката и усещам нахлуващия хладен въздух. Лестър изгася мъждивата си лампа, но в
отвора е заклинен голям камък. Колкото и да се опитвам, не мога да го избутам настрани с
голи ръце, а и чукът не ми върши работа.
С Лестър изпълзяваме назад в преливната тръба, след това се преобръщаме с краката
напред. Аз се претъркулвам по корем, запъвам ръце и рамене в дървените стени на тръбата.
След това с все сила натискам с крака камъка. Той помръдва с половин инч при всеки
тласък, но помръдва.
Камъкът дращи по пясъчното си легло. Чувам тихия кикот на Лестър, шепне нещо зад
гърба ми. Сърцето ми ще се пръсне, краката ми горят, но за по-малко от две минути съм
избутал камъка достатъчно настрани, за да можем да се промъкнем навън.
Не спирам да се порадвам. Не виждам звездите, нито вишките, нито вертикалната
плоскост на стената, която се простира надалеч в нощта. Погледът ми е фиксиран върху
мрака около мен, докато се плъзгам бавно над скалите и потъвам в бързата вода на дълбоко
езеро. Вече съм свободен.
27
Плувам напряко на течението, а не се спускам по него. Такъв е планът. Онези ще ни
търсят надолу по течението. Ще затворят всички пътища около града и ще свиват кръга,
докато ни намерят. Никой не е успял да избяга от Обърн след построяването на новата стена
през трийсетте години. Ще се вдигне шум до небесата.
Плуването напряко на течението изисква големи усилия. Когато напипвам каменистото
дъно под краката си, се обръщам да потърся Лестър. Водата се плиска около мен и ме тласка
с постоянна сила. Виждам, че Лестър пляска с ръце и крака. Шумът от загребванията му се
надига над постоянното съскане на водата, обмиваща камъните. Вдигам очи към вишката. Тя
ни гледа като безчувствено монолитно око на фона на звездите. Не се вижда сянката на
тъмничаря. И другите кули — общо са три — са сякаш пусти.
Лестър почти е стигнал до мен. Протягам ръце, като същевременно забивам пети, за да
не изгубя равновесие и водата да ме отнесе обратно към езерото. Лестър е на метър и
двайсет от мен, когато извиква и потъва.
Гмуркам се и си блъскаме главите. Завъртаме се във водата. Хванал съм го през кръста и
ритам с ножични движения, докато спирам да усещам краката си. Краката ми стигат дъното,
а тъмнината е пронизана от бяла светлина. Писъкът на сирените процепва нощта. Куршумите
профучават покрай нас и бръмчат като ядосани пчели. Водата вече е до колене, а Лестър е на
гърба ми. Тичам към железопътния мост.
Куршумът, който го улучва с тъп звук, ме събаря по лице във водата, но се изправям, без
да го изпускам. Цапам срещу течението в отчаяния си стремеж да стигна прикритието на
моста. На половин метър от спасителната му сянка друг куршум улучва Лестър и ни събаря
двамата напред. Този път лакътят ми се удря в камък и Лестър се изтърколва от гърба ми.
Погледът му е забит в търбуха на моста. Устата му е отворена и от нея тече кръв. Отгоре
се чуват викове и пронизителните звънци на вдигнатата тревога.
— Лестър! — извиквам и го повдигам.
Виждам дори в мрака, че последният куршум го е улучил отзад в главата. Кръв и мозък
изтичат от черепа му. Повръщам и пускам тялото му. Оглеждам се отчаян във всички посоки.
Виждам, че някой е хвърлил торба с боклук от горната страна на моста, торбата се е
заклещила между два големи камъка. Събличам ризата си без да я разкопчавам и напъхвам
торбата в нея.
Завързвам единия ръкав за китката на Лестър, след това поемам към дълбокото. Когато
стигам до средата, бутам тялото на Лестър и плаващата торба в най-силната част на
течението. Те се завъртат и поемат бързо надолу. Излизат от сенките и попадат в лъчите на
прожекторите. Те застиват върху Лестър и моята риза. Чуват се нови викове. Затрещяват
изстрели, водата закипява, куршумите се впиват в мъртвото тяло на Лестър и в боклука,
които ту се надигат на повърхността, ту изчезват във водата, като се въртят бясно покрай
стената. Аз се връщам на брега и се промъквам незабелязано под пътния мост.
Викове и изстрели кънтят по течението. Напускам прикритието на моста и се озовавам
в гъста растителност. Над мен е ресторантът на Кърли и чувам как хората се изсипват на
моста да видят какво се е случило. Продължавам да газя срещу течението. Вертикални
бетонни стени сменят растителността там, където реката завива в центъра на града.
Придържам се към сянката на стената, където водата е под коленете ми. Вляво се издига
стара, величествена тухлена сграда с бял купол. Боядисани в черно и бяло полицейски коли
са строени до перилата на брега на реката. Полицейският участък. Виждат се тъмните
фигури на мъже, които изтичват навън. Светват проблясващите червени и сини светлини,
свирят гуми — патрулките излизат на заден ход и потеглят към затвора. Почти съм стигнал
до следващия мост, когато забелязвам да приближава един силует с фенерче в ръка.
В стената виждам отвърстието на голяма дренажна тръба и се хвърлям вътре. Само миг
по-късно лъчът на фенерчето минава покрай отвора на тръбата. Чувам биенето на сърцето си
между ушите. Изчаквам една минута, след това пропълзявам до ръба на тръбата. Силуетът се
е стопил в мрака заедно с лъча на фенерчето. Изхлузвам се надолу и продължавам да джапам
колкото е възможно по-тихо срещу течението. Когато стигам до тъмнината на следващия
мост, хуквам да бягам.
Минавам под още два моста и под сянката на стоманена закусвалня с червен неонов
надпис, след това покрай порутени жилищни сгради, и бетоновата стена свършва,
отстъпвайки място на високи храсти и дървета, обрасли брега. Реката се разширява и
известно време се върви лесно. Звездите намигат от небето и осветяват едва-едва леко
развълнуваната вода. Докато крача внимателно между камъните, ушите ми се изпълват със
съскане, което скоро се превръща в рев.
Завивам по руслото на реката и виждам бялата пелена на водата, която пада от
преливника на язовирна стена. Над преливника има тъмни тухлени сгради, където водният
поток е впрегнат да произвежда електричество. Излизам от водата и поемам по настлан с
трошен камък сервизен път, който се издига по десния бряг към язовирната стена. Две
улични лампи го осветяват в синкав цвят. Озъртам се задъхан: езерото над стената е
неподвижно и черно. Има няколко жилищни сгради, от чиито криви прозорци струи
кехлибарена светлина. В задния двор на най-близката до мен е простряно пране, а малко
мостче навлиза в спокойните води на езерото. За мостчето е завързан малък алуминиев скиф
с извънбордов мотор.
Съдба.
Обикалям къщата, газя през храсталаците и пълзя в тревата. На фона на бученето на
язовира чувам само някъде да свири радио, други признаци на живот няма. Вземам от
въжето официална бяла риза и износени шорти в защитен цвят, свивам ги под мишница и
бързам към лодката. Развързвам скифа и греба тихо покрай къщите. Когато вече съм
заобиколен само от дървета, дърпам стартерната корда и отпрашвам.
Носът на скифа най-накрая заорава в дъното и аз изскачам от него. Виждам следващата
язовирна стена, не е тъй висока като първата, но когато излизам от другата й страна, съзирам
онова което търсех досега. Заливче. Яхтклуб. Десетки лодки, зачохлени в очакване стопаните
им да ги изкарат в езерото за еднодневно забавление. Чувам смях и подушвам дима на
лагерните огньове на отпускарите. Събувам затворническите си панталони, обличам новите
дрехи и навивам ръкавите на ризата, след което прекосявам двора на яхтклуба, все едно, че
съм негов член.
Намирам една лодка, която прилича на онази, която някога имах — безпалубна „Фор
уинс“, махам покривалото й пред очите на хората от другата страна на тясното заливче. Да се
запали двигателят накъсо е по-лесно, отколкото с тежките инструменти на баща ми, когато
бях хлапак. Двете жици се виждат под арматурното табло. Светвам ходовите светлини, давам
назад, за да изкарам лодката от хелинга й и махам на веселбарите, докато излизам от
заливчето в езерото.
Бодната повърхност е гладка, понасям се по нея като призрак, сякаш едвам докосвам
водата — летя през нощта. Хълмовете са тъмни, тук-там се виждат пръснатите светлини на
водни къщи. Спирам за няколко минути по средата на езерото, за да се съблека и да измия
мръсотията от тялото си. Вятърът скоро ме изсушава и спирам отново, за да се облека.
Езерото Оуаско е дълго четиринайсет мили, затова след половин час вече навлизам в
последното заливче, където са се сгушили весел ресторант и бар.
В това няма нищо случайно. Лестър бе научил от един електротехник за това място,
наречено „Скара Каскада“ в края на езерото. Планът ни беше аз да осигуря транспорта до
това място. Което да е хем открито, хем невидимо. Трябваше да оставя Лестър на автогарата
в Бингхамптън. Лестър, моят приятел.
Тук във водата се вдава дълго мостче. Повече от дузина лодки са навързани за него,
блъскат се лекичко в автомобилните гуми, поставени пред стоманените пилони. Тишината
отстъпва място на постоянния шум от човешки гласове и смях, както и от вибрациите от
музиката на бандата на име „Дъ Уъркс“. Знам това, защото на задната стена на едноетажната
светлосиня сграда е опънат транспарант: „ГРИЛ „КАСКАДА“ КАЗВА „ДОБРЕ ДОШЛИ“ НА
„ДЪ УЪРКС.“
Тясното мостче води право към рампата, по която човек стига до верандата на
„Каскада“. Облаци мушици се вият около малките фенери, заковани за оградата, която
отделя ресторанта от съседните вили. Оранжевите дъски на верандата са нови, върху тях са
поставени тъмнозелени пластмасови масички и столове с подхождащи им по цвят квадратни
платнени чадъри. Тъпкано е с народ. Проправям си път през тълпата, като леко поклащам
глава в ритъма на музиката, като всички останали, влизам вътре и поемам към бара.
Изваждам от джоба си торбичката с парите на Лестър и картата и измъквам една
двайсетачка от 1973-а година. Барманът прилича на огромен плюшен мечок с моржови
мустаци и светлозелени очи в дълбоки торбички. Дори при този пушек в бара, пак мога да
подуша стария дим от пури, с който са се пропили дрехите му през всичкото това време,
прекарано зад бирените кранове.
— Имате ли пшенична бира? — питам.
Той се намръщва и клати глава, сякаш изобщо не разбира за какво говоря.
— „Льовенбрау“, например?
Той ми се усмихва накриво и казва:
— А не искаш ли да заемеш и джипа ми „Форинър“? Хайде, приятел, имам си работа.
Виждам логото на „Бъдуайзър“ на дръжката на една от помпите му и поръчвам бутилка
от тази бира. Той бръква в хладилния шкаф, отваря бутилката и я поставя пред мен.
Посочвам му двайсетачката и оставям рестото на плота, както правят всички. Оглеждам се,
залепил устни о гърлото на шишето. Вляво от мен са двама здравеняци по потници, ниско
подстригани по военному, с големи татуировки. Вдясно е една двойка около петдесетте,
облечени с кожени панталони и жилетки. Мъжът е с дълга посивяла коса, завързана на
конска опашка, а косата на мадамата му е зле изрусена и разрошена от вятъра.
Пред тях има купчинка дребни банкноти и монети, две бутилки бира, за чиято марка не
съм и чувал, и тежка верига с комплект ключове. Достатъчна ми е само минутка, за да
разбера, че са почти мъртво пияни.
Обръщам се към тях със столчето си и ги черпя по едно питие. Той е учител по
математика в Юниън Спрингс, а тя е психоложка от Сенека Фолс. Всеки хубав уикенд през
лятото възсядали мотоциклетите си и обикаляли щата. Той карал „Индиън чийф“, модел от
1953-а.
— Сам си го възстанових — казва ми през рамо. Угася марлборото си и очите му
блясват. — Един от последните мотори от този тип, поръчани от полицията в Ню Йорк сити.
Казвам им, че съм адвокат от Сиракюз и имам лятна вила на брега на езерото, на
половината път до язовирната стена. Цялата тази информация си я обменяме като се
навеждаме близо един към друг и крещим, за да надвикаме бандата и шума в бара.
Поглеждам през прозореца и виждам тълпата да люлее ръце във въздуха. Някои започват да
събличат ризите си.
Учителят по математика допива своята „Саранак ейл“ и се изправя, залитайки.
— Ей сега се връщам — казва и стиска рамото ми, което използва като подпора, за да не
падне по очи.
Изчезва зад ъгъла, където са тоалетните, преди приятелката му да се ухили до уши, да се
изчерви и да рече:
— Аз — също.
Тя се спуска от столчето си. Аз оставям още две двайсетачки на бара и поръчвам на
бармана още по един ред, както и по едно от онова, което пият мъжагите до мен. Това
отвлича вниманието им достатъчно, за да мога да придърпам ключовете по плота и да ги
пусна в джоба на торбестите си шорти.
Изчаквам двамата да се върнат и да се заемат с бирите си, след което си извинявам, че и
аз трябва да ида до тоалетната. Прекосявам бара и завивам зад ъгъла. Вляво са тоалетните, а
вдясно е входната врата. Завивам надясно. Зад малката полянка се намира настлан с каменни
плочи паркинг за два реда коли. Мотоциклетът марка „Индиън чийф“ е във втората редица,
паркиран до оранжева хонда-650. Двата мотора са между бял ван и стар форд ескорт.
Оглеждам се бързешком, след това възсядам мотоциклета. По време на юношеството си
тренирах мотоциклетизъм на писта, тъй че знам как се кара мотор, но никога не съм яхал
такова голямо и тежко чудовище. Пускам го полека по магистрала 38 към Моравия, като
гледам пред себе си за проблясващите светлини на препречен с полицейска блокада път.
Твърде рано е за това обаче и вместо да завия надясно към центъра на града и да се
придържам към 38-а, аз спирам под една улична лампа и поглеждам картата си. Веднага след
кръстовището мога да изляза от града по 38-а. По-малко от миля след това се спускам по
един черен път и криволича в подножието на Скениателис, покрай Глен Хейвън, през
Отиско, пресичам междущатската магистрала 81 и се изкачвам от другата страна на Сиракюз
по път номер 46.
Известно време след като съм се родил, в един кратък изблик на носталгия, майка ми ме
облякла хубаво и ме откарала до резервата, за да ме покаже на своята по-голяма полусестра.
Седмица по-късно сестра й се обадила гордо на майка ми. По своя воля тя ме регистрирала
като член на племето. И тъй като майка ми е от племето мохоук, аз също бях мохоук. Не че
човек можеше да се гордее кой знае колко с това в обкръжението на племето онондага, но все
пак аз бях един от тях.
От такъв произход следваха и определени права. Поради същата причина баща ми и
Черната костенурка бяха в състояние да намерят хора, които да ми помогнат да избягам в
края на процеса. Ето защо карам по зигзагообразния път покрай щатския природен резерват
Адирондак. Придържам се към черни пътища, преминавам през градове като Ейва, Лоусвил
и Колтън, за да стигна до индианския резерват на мохоуките „Сейнт Реджис“.
Дадох газ на големия „Чийф“ по 37-а към резервата и град Хоугънсбърг. Точно там,
съвсем близо до магистралата имаше дълга, новопостроена едноетажна сграда.
Емблематичната сграда на двайсет и първия век. Казиното „Акуесасни“5. Небето започва да
просветлява от изток и аз спирам на паркинга. Олюлявам се от изтощение, но виждам един
пакет вестници, хвърлен на тротоара. Измъквам един изпод найлоновата опаковка и търся
новини за бягството ми. Няма нищо. Засега. Знам обаче, че лицето ми ще появи във
вечерното издание най-малко на трета страница.
Вътре ме посреща един мохоук с уморени очи, върху табелката на гърдите му е изписано
името му: ЧИЧО БЪК (ЕЛЕН). Зад него в пещерообразното помещение е осветена една
самотна маса за блекджек6. Група лениви играчи поемат картите си от блондинка с ярко
червило, която би могла да бъде и травестит.
Влизам в малка закусвалня да пия кафе и да закуся. С истински яйца. Излапвам ги бързо
и поръчвам още четири, поглъщам и тях, като топя жълтъка с препечена филия от истински
пшеничен хляб. Всичко това поглъщам с най-сладкия портокалов сок, който някога съм
вкусвал. Кафето също е ароматно и ме зарежда вътрешно с енергия. Плащам със стодоларова
банкнота от 1977-а. Подобна банкнота може да предизвика повдигане на вежди, но това е
казино, а и аз оставям бакшиш, който е добър, но не и прекалено щедър, за да привлече
внимание.
Връщам се при входа където Чичо Елен е достатъчно любезен, за да се извини, че
казиното не разполагало с хотел. Опитва се да ме насочи отвъд границата, в канадската част
на резервата, където има хотел от веригата „Бест Уестърн“, но аз знам, че на моста ще има
митничари и вместо да рискувам, му казвам, че търся нещо местно.
Той свива рамене. Единственото място в града е мотелът „Рест ин“.
— Хората понякога се оплакват, че им миришело на краве пасище — казва той, — но
мотелът го държи едно добро момиче.
— Аз съм израснал всред крави — обяснявам с усмивка. — Тя дали ще има нещо против
да й се явя сега? Пътувах цяла нощ.
— Не — отвръща той и зъбите му блясват под царствения нос. — Тя е свикнала с
всякакви неща, откакто казиното е тук.
Гордостта ми от народа, към който официално принадлежа, продължава да спада, когато
преминавам покрай рушащите се едноетажни и двуетажни къщи с хлътнали покриви, в чиито
дворове вилнеят незавързани песове. Пътищата се нуждаят от ремонт, а миризмата на
мръсотия се носи откъм канавките, които ми напомнят за търбуха на затвора.
Собственичката на мотела е набита индианка мохоук на средна възраст. Подавам й
последната си стотачка и й казвам, че искам да платя за две нощувки. Изглежда ме издълбоко
с малките си черни очи, след което се усмихва и ми дава ключа. Дърпам пердетата и
използвам банята, преди да се просна на леглото и да потъна в бездната на съня.
Не знам по кое време съм се събудил, но знам какво ме е събудило.
Студеното дуло на револвер, опрян в носа ми.
28
Те са трима. И тримата — индианци. Всичките — по-млади от мен. Към края на
двайсетте и началото на трийсетте си години. С дълги тъмни коси, със стиснати ядно устни и
смръщени кафяви очи.
Най-малкият държи револвера. Двамата до вратата са биячите.
— Дошъл си на погрешно място да се изсереш, бледолики — казва малкият с ниско
ръмжащ глас, като размахва стодоларова банкнота със свободната си ръка. — Ще те пратим
да си вървиш, но първо имаме един подарък за теб. Стани.
Изправям се от леглото с вдигнати във въздуха ръце. Револверът продължава да е опрян в
носа ми. Хвърлям поглед на банкнотата върху леглото и виждам, че е моята — Бен
Франклин7 от 1977 година. Трябва да ида до тоалетната и им го казвам.
— Щом толкова много те напира, можеш да пикаеш в гащите — казва малкият.
Двамата биячи се хилят и ме извеждат навън. Пухкави бели облачета върху син фон.
Набитата собственичка на мотела ми се чумери от сянката на входа на офиса си. Сложила е
ръце на кръста. Откраднатият ми мотоциклет е вече натоварен в каросерията на удължен
тъмнозелен пикап шевролет.
Поемаме по магистрала 37. Следва ни друг пикап с каросерия, пълна с индианци.
Спираме до нива зад билборд, който пожелава добре дошли на целия свят, дошъл в резервата
„Сейнт Реджис“. По-едрият бияч ме избутва навън от пикапа. Другият изхвърля мотора,
който се стоварва с трясък върху земята. Другият пикап спира зад нас. Всички скачат на
земята и образуват хлабав кръг около мен. Малкият, когото всички наричат Бонапарт, пъха
пищова в колана на дънките си, отива до мотоциклета и се изпикава върху него.
— Не съм се опитвал да ви измамя — казвам за десети път, — и не съм бледолик. Майка
ми беше мохоук.
— Ние сме акуесасни — отвръща малкият Бонапарт и вдига ципа си.
— Семейството й беше от резервата до Торонто — продължавам, спомняйки си, че
северните мохоуки се наричат със собственото си име.
Бонапарт присвива очи:
— Носът ти е на бял.
— От баща ми е. Майка ми е отрасла в племето Онондага.
— Значи след като Джордж ти насини хубаво задника — казва той, — можеш да се
върнеш там и да преоткриеш корените си, но никой не може да идва тук и да ни пробутва
кофти мангизи. Никой бледолик. Никой наполовина бял. Никой, който не е изцяло
червенокож.
— Хайде, Джордж.
Най-едрият индианец пристъпва и замахва с огромния си юмрук отдалеч. Навеждам се и
го удрям отсечено под ребрата. Въздухът му излиза и той залита, след това ме ритва силно с
подкования си с желязо каубойски ботуш. Бърз е за толкова едър мъж, металният нос на
ботуша попада в коляното ми и аз падам назад. Джордж е върху мен и буха с юмруци.
Изплъзвам се, извивам ръката му нагоре и назад и натискам лицето му върху дребния чакъл.
Той изревава.
Нанасям няколко бързи удари с крака и го улавям за шията. Едновременно стискам и
завъртам и след по-малко от десет секунди борба Джордж рухва по лице.
Скачам на крака. Готов.
Бонапарт махва с револвера си към мен и казва:
— Вземай си проклетия мотор и се разкарай на майната си от този резерват.
До Масена са само десет мили, но нямам намерение да яздя в пикнята на този тип.
— Можеш да задържиш мотора — казвам и се обръщам да си вървя. — Краден е.
— Ей — извиква Бонапарт, — ти да не би наистина да си от нашите?
— Обади се в управата на резервата — казвам и спирам, за да го погледна в очите. —
Името на майка ми е Марта Сейнт Клеър. А аз съм записан като Бягащия елен.
Едното ъгълче на устната на Бонапарт леко се повдига недоверчиво. Или му е забавно?
— Искаш ли работа, бърза пара?
— Каква работа?
— Каквато току-що свърши — казва той и кима към Джордж, който вече е седнал и
разтрива врата си.
— Трябва да се настаня някъде — отвръщам, — и то по-надалеч от полицията на
бледоликите.
— Единствената полиция тук съм аз — казва Бонапарт. — Ние сме суверенен народ.
Той напъхва отново револвера си в колана на дънките и се качва на удължения пикап. Аз
сядам до него. Джордж се настанява на предната седалка заедно с другия дългокос бияч,
чието име е Бърт. Коремът на Бърт се тресе и му е трудно да не се усмихва, въпреки че
Джордж го гледа свирепо.
На другия ден в „Уотъртаун дейли таймс“ излиза едрозърнеста снимка на Лестър и една
моя фотография отпреди двайсет години. В дописката се говори за опита за бягство, за това
как Лестър бил убит и че търсели моя труп надолу по течението. Като цяло новината е
третирана като второразредна, публикувана е отделно от дописките за събитията в Северния
окръг. Във всеки случай Бонапарт и хората му изглежда не си падат по четенето, а и косата
ми сега е по-дълга, отколкото на снимката. Но въпреки това нахлупвам шапка тип Бъфало
Бил с ниско спусната над челото периферия.
Акуесасните ме настаняват в един фургон с Бърт — едър мъж с дебели кръгли бузи и
очи, присвити в постоянна усмивка. Фургонът му е стар модел — с аеродинамични форми —
и прилича на сребрист пъпеш, скътан в гнездо от високи бурени и храсти. Малък е, но е чист,
с две малки спални и собствен душ и тоалетна, свързани със септична яма, която трябва да се
изпомпва веднъж месечно. Бърт ме оставя насаме през повечето време, освен когато се
опитва да ме накара да участвам в едно от двете му любими занимания — пиенето на бира
„Молсън голдън“ и борба с палци.
Един ден чета репортаж в „Ню Йорк таймс“ за решението на съдия Вилей във Втори
апелативен съд относно браковете между хора с еднакъв пол, когато Бърт влиза с бутилка
„Молсън голдън“. Предлага и на мен една и аз вдигам глава да му кажа, че приемам. Когато
Бърт вижда вестника, лицето му потъмнява и той прави крачка към мен.
— Познаваш ли този човек?
На снимката в горния ляв ъгъл на страницата е къдравият нисичък съдия Дийн Вилей.
— Познавах го преди много години — отвръщам.
— Приятел?
— Враг.
— Добре — казва Бърт и чертите на лицето му омекват малко, но тонът му си остава
мрачен. Отива до хладилника и се връща с бутилка бира за мен.
— Ако получа тази възможност — казва той и се отпуска върху износения шезлонг, —
ще го убия, нищо, че е съдия.
Бърт ми разказва историята на по-малкия си брат, който живеел и работел в Уотъртаун и
за пътуването, което двамата предприели един уикенд, за да идат на гости на приятели в
резервата Онондага, че да гледат шампионата по боулинг на ЕйБиЕй в Сиракюз. След
финалите се отбили в някакъв бар в Саут сайд и там брат му се сборичкал с някакви местни.
След боя двамата решили да поемат на север, вместо да прекарат нощта с приятелите си в
резервата. Върнали се в апартамента на братчето в Уотъртаун и там се установило, че кой
знае как по време на битката братчето загубило ножа си — автоматичен нож с никелиран
череп. На следващия ден дошли полицаите да го арестуват за убийството на мъжа, с когото се
сбил. Вилей обвинил братчето въз основа на хипотезата, че след боя то причакало убития,
докато се връщал у дома си и го намушкало петнайсет пъти с този никелиран автоматичен
нож, който захвърлил на местопрестъплението.
Бърт бил единственото му алиби и шанс да докаже невинността си. На процеса Вилей
буквално разкъсал Бърт на части, но съставът от съдебни заседатели не произнесъл присъда.
Но през нощта след показанията на Бърт брат му се обесил в ареста.
— Не знам дали ще имам тази възможност — казва Бърт и става да донесе още две
бири, — но ако я получа…
* * *
Бонапарт не е шефът, но той върти нещата: казиното, салоните за бинго с големи залози
и контрабандата на цигари, прехвърляни през реката от Канада, където данъците са
достатъчно по-ниски, за да направят това начинание свръхдоходоносно. Бонапарт пренася и
по малко марихуана за региона на Адирондак, но този пазар не е голям и мисля, че той и
хората му сами изпушват по-голямата част от печалбата.
Плащат ми в брой всеки петък. Отиваме в голямата съвременна къща на Бонапарт, която
гледа към реката, и той се смее, докато ми плаща със стодоларови банкноти, които можело и
да са истински, но можело и да не са, след като не мога да установя разликата. Повечето от
хората му ядат, пият, пушат, проиграват на комар изкараните пари, но изглежда не ме
презират за това, че спестявам и прекарвам повечето от свободното си време в четене под
голата крушка, която виси над дивана на Бърт. Името ми еволюира от Бягащия елен през
измисленото от Бонапарт Бързите пари до Бързата книга.
Има един акуесаснец на име Андре, който е един от лейтенантите на Бонапарт и след
време двамата с Бърт ни пращат с него да събираме парите от наркотиците. Тези обиколки не
са по вкуса ми, тъй като се налага да излизаме от резервата, но тук не е демокрация и нямам
право на глас.
Андре е млад мъж, само на двайсет и пет години. Има гладка кожа и е хубавеляк, с
големи кръгли очи и прав тесен нос, с лъскава черна коса, подрязана на черта току над яката
му. И той е наполовина индианец като мен и с черните косми по ръцете и краката си
прилича повече на бял, отколкото на индианец, но никой не споменава това. Андре свири на
китара и страстта е оркестърът му, но парите си печели от злонравието си. Затова тъкмо него
Бонапарт изпраща да събира парите от бледоликите.
Носи се слух, че е пребил собствения си баща с щанга за вадене на гуми. Факт е, че го е
правил на мнозина други бледолики и не ми е нужно много време, за да разбера, че Андре
харесва работата си, че винаги влиза в дадена ситуация с горещото желание да донесе
неприятности.
Една нощ засичаме един дилър на марихуана в хижата му току до Лейк Плесид. Когато
нахлуваме, онзи тъкмо е разсъблякъл онова момиче, водачката на мажоретките на местния
отбор върху дивана и се готви да я почва. Снася набързо парите, които дължи, но Андре го
хлопва по тиквата с дръжката на пистолета си, сграбчва момичето за китката и го повлича
пищящо към банята.
Слагам ръка върху рамото на Андре.
— Хайде — казвам и преди да успея да мигна, колтът му 45-и калибър е зареден и
дулото е завряно в лицето ми.
— Не ме докосвай, шибан книжен червей — съска той. — Никога не ме докосвай.
— Тръгваме си — казвам, без да се отместя.
Момичето се освобождава, изтичва в спалнята и затръшва вратата. Андре ми се усмихва
накриво.
— Изнасяй задника си навън и чакай, докато свърша тук — казва той, — инак Бърт ще
трябва да почиства мозъка ти от стената с хартиени салфетки.
Изобщо не трепвам:
— Хайде, давай. Ще спестиш и на мен, и на маса други хора куп неприятности.
Получихме онова, за което сме дошли.
— Бум! — изкрещява Андре и дръпва пистолета.
Аз стоя и го гледам, а той се разсмива и ме потупва по гърба. А на Бърт после ще каже:
— Тук си имаш един истински побърканяк, знаеш ли? Надявам се нощем да заключваш
този луд човек в стаята му.
Тръгваме си заедно с парите, Андре ме е прегърнал през рамо. След това Бонапарт
започва да ни изпраща с Бърт сами. Андре се държи добре, когато сме заедно, но му нямам
доверие и не мога да се избавя от чувството, че един ден, когато съм със свален гард, той ще
ми стори нещо лошо.
29
Слънцето вече бе залязло. Навън се чуваше приглушеният шум от клаксони на такситата
и спирачките на камионетките, движещи се по Парк авеню. Лексис стоеше в мрака. Едва
доловими форми се очертаваха на картината пред нея. Когато за пръв път изпадна в транса
си, имаше достатъчно светлина. Тя чу да викат името й някъде далеч навътре в апартамента.
Остави четката си върху палитрата.
Допи наполовина празната си чаша с шардоне, след което съблече престилката и
пооправи предницата на пуловера си. Франк я чакаше в преддверието, държеше в ръце
палтото й от норки с три четвърти дължина.
— Но Франк — рече тя. — Отиваме на футболен мач.
— Ще побързаш ли?
Той миришеше силно на одеколон „Куул уотър“, а черният цвят на меката кожа на
палтото му си отиваше с колана и с обувките му. Копринената му риза и вълнените
панталони също бяха черни. На кутрето си носеше златен пръстен с трикаратов диамант.
— Къде ти е венчалната халка? — попита намръщен той, след като повдигна ръката й,
която се показа от ръкава на палтото.
— Ето я — отвърна тя и разтвори пръсти, за да може той да види тъничката платинена
халка.—
Иди си вземи истинската — каза той и посочи с пръст.
Дебелите му бузи се зачервяваха. Тя погледна към темето му, когато сведе глава да
огледа обувките й — виждаше се малко петно плешивина под къдравата черна и побеляваща
коса.
— Франк — повтори тя. — Това е само един футболен мач.
— Това е финалът на шампионата и там ще дойдат сума хора, по дяволите — рече той,
все още свел глава, стиснал гневно устни. — Не съм ти купувал тези неща да стоят по
гардероби и чекмеджета.
Лексис се обърна и пое бързешком по дългия коридор. Мина през широките двойни
врати и влезе в будоара си. В дъното бе чекмеджето с бижутата. Намери бързо пръстена и без
да си дава труда да заключва чекмеджето, изтича през спалнята обратно в коридора, като се
отби в кухнята за една бърза чаша вино.
— Взех го — рече тя и разпери пръсти, за да може Франк да го види, след което излезе в
оформения като ротонда вестибюл на апартамента им.
Франк само изсумтя и отвори вратата пред нея. Прислужникът с бели ръкавици,
обслужващ асансьора, чакаше. Навън дългата им черна лимузина бе със запален двигател.
Франк напъха едрата си фигура на задната седалка, а портиерът помогна на Лексис.
Стъклената преграда между кабината и шофьора бе вдигната. На Франк така му харесваше и
той вдигна телефона да каже на Дювал да побърза, защото закъсняват заради Лексис.
— Отново — добави той и й се намръщи.
— Налей ми едно от тези, ако обичаш, Франк — рече тя. — Човек ще си помисли, че ти
ще играеш тази вечер.
Франк наля два пръста бърбън от кристалната гарафа и й подаде чашата.
— Наистина е все едно, че аз играя — отвърна той и наля и на себе си. — Ако той не ми
напомняше толкова силно за самия мен, може би нямаше да се чувствам така. Но мамка му,
всички скаути8 от Сиракюз до Алабама ще са там.
— Той ми се видя съвсем спокоен — рече Лексис, усетила как топлината на алкохола се
разлива по тялото й. Колата зави към уестсайдската магистрала. В тъмното се появиха
кораби, които плаваха по реката. Пред тях мостът „Джордж Вашингтон“ се простираше в
нощта, осветен от стотици синьо-бели лампи, пулсиращ със светлинките на червени
габарити и стопове.
— Той го крие — каза Франк. — Досущ като мен. Но е нервен. Виждам го. Това са
мъжки работи.
Вдигна телефона:
— Задмини го този де, по дяволите. Дювал, нали ти казах, че бързаме.
Лимузината дръпна напред, лъкатушеше, като ту излизаше от лентата си, ту се
прибираше отново. Някой наду клаксона. Лексис подаде празната си чаша. Ъгълчетата на
устните на Франк увиснаха.
— Да не би да се боиш, че ще те изложа? — попита Лексис и разклати чашата.
Франк се нацупи и й наля още. „Излагам“ бе като паникбутон. Дума, която тя
изстрелваше срещу него от време на време, която напомняше и на двама им деня, в който го
улови в безусловна измама. Денят, в който бе заплашил да я убие, дори само да опита да го
напусне и да вземе със себе си сина им.
Франк обичаше да се преструва пред хората, че всичко в семейство Стефано е наред. Не
обичаше да му напомнят, че всичко е само една фасада. Тя не можеше винаги да натиска
бутона, но във вечер като тази, когато оставаше толкова малко до мача и до всички онези
хора, които познаваше, тя държеше коза в ръцете си.
Усмихна се на себе си и се облегна в ъгъла на колата, посръбвайки от чашата, която
държеше с две ръце. Франк извади клетъчния си телефон, позвъни на един от приятелите си
и потвърди служебната им среща по-късно.
Тяхната лимузина не бе единствената, която паркира пред градския стадион в Ривърдейл
за големия мач, но бе единствената с никелирани джанти и радиаторна решетка, друга
Лексис не видя. Въздухът бе свеж, откъм Хъдсън през полето Бертино повяваше ветрец.
Седалките извън козирките вече бяха заети и публиката жужеше, осветена от прожекторите.
Те прекосиха по тревата, покрай пистата. Отборът загряваше. Франк мина през един малък
отвор в оградата и отиде до самия край на игрището, където се съвещаваха реферите.
— Алън Франсис — извика той, свил ръце като фуния пред устата си. — Излез и им
наритай задниците, синко!
Алън погледна към баща си, след това сведе маската на лицето си към коляното,
продължаваше да се разтяга и да загрява. Франк закрачи обратно към пистата, помпаше
стиснатия си юмрук, а върху лицето му бе разцъфнала широка усмивка.
Един мъж с кафяво велурено сако, прегърнал жена си, го изгледа. И прошушна под носа
си:
— Какъв простак!
— Този Алън е толкова добро дете — каза жената и поклати глава.
— По нищо не прилича на баща си — добави мъжът й.
Лексис мушна ръце в джобовете на палтото си и извърна глава.
Франк се върна със зачервено лице и каза:
— Сега вече е готов.
Поведе Лексис към най-горния ред и каза на неколцина по-възрастни хора да се посвият
малко и да направят място за родителите на куотърбека.
— Франк — рече Лексис.
Той отвърна прекалено високо:
— Какво? Тези надути сноби нямаше дори да попаднат в първенството, ако не беше
моето момче. И затова могат да посместят малко задниците си.
Лексис стисна устни и се извърна отново. Франк започна да оглежда с бинокъла си
публиката и да търси скаутите на колежанските отбори. Лексис си мислеше, че на почивката
би могла да прескочи до колата да удари още едно.
— Ето — каза Франк, все така високо, улови я за ръка и посочи: — Онзи е от
„Сиракюз“, а там има един от „Пен стейт“.
Лексис погледна и кимна, след което бързо насочи вниманието си към Алън, щом
отборът се разби на групички подир загрявката. Алън започна да подава пасове към
посрещаните, като облизваше пръсти, преди да хвърли.
— Виж му ръката — каза Франк.
— Ти не си играл като куотърбек, нали, Франк? — попита Лексис, почувствала леко
главозамайване.
Франк й хвърли един бърз поглед, след това вдигна отново бинокъла към очите си.
— И аз имах много здрава ръка — каза той. — Досущ като него. Но тъй като бях много
едър, ме слагаха на крилото. Това е единственото, което е взел от теб. Очите и тази негова
конструкция.
Лексис само кимна.
30
Третото ни самостоятелно „инкасаторско“ пътуване с Бърт ни отвежда до един стар,
преустроен хотел на езерото „Ракет“, на име „Брайт сайд“. Проучих картата преди да тръгнем
и видях, че езерото Кора е наблизо и ни е попътно. Аз шофирах стария форд бронко на Бърт,
а той спеше, опрял лице на прозорчето, когато отбих от магистрала 29 и поех по „Ънкъс
роуд“. Когато спрях пикапа, Бърт се почеса по главата и разтърка очи. Късен следобед е и
слънцето свети, духа топъл ветрец, но аз изваждам фенерче изпод седалката и го пъхам в
джоба на панталона.
— Малко се пообърках — казвам.
— Няма нищо — отвръща той. — И без туй трябва да се изпикая.
Бърт слиза и поема към храстите. Аз слизам по черния път, който води към водата и
усещам уханието на борови иглички. Струва ми се, че виждам на отсрещния бряг на езерото,
под сенките на няколко високи дървета, очертанията на хижата, за която Лестър ми бе
говорил. Малко по-нататък на моя бряг има обрулено от ветровете мостче и вързан за него
скиф. Придържам се близо до камъните край брега и оглеждам новия къмпинг, очевидно
построен на мястото, където е била вилата на Дюрант. Вторник е и краят на сезона, затова не
се учудвам, че няма никакви признаци за човешко присъствие.
Вече съм на половината път да пресека езерото, когато Бърт се появява на брега.
— Какво правиш, бе, мамка му? — пита той, сбрал длани на фуния пред устата си.
— Мисля, че знам къде се намираме — отвръщам. — Имах един приятел, който бе
собственик на онова място отсреща. Само ще хвърля едно око.
Бърт свива рамене и откъсва тънко клонче от едно дърво. Очиства го от листата и
започва да сече семенниците на високата трева, която расте на брега. Знам, че като се върна,
ако му предложа борба с палци, той дори няма да е запомнил това място.
Хижата е с хлътнал покрив и под сянката на дърветата мирише на влага. Площадката
пред входа е обрасла с мъх, гората е настъпила към нея с няколко фиданки. Ключът в
найлонова торбичка е заровен в основата на една колона. Изравям го с един плосък камък и
отключвам тежката входна врата. В дъното на кухнята е килерът. С доста усилия отмествам
лавиците. Изглеждат приковани и, досущ както се чувствах в затвора, ме обзема опасението,
че съм станал жертва на измама. Докато се боря с дървената рамка, по ръцете ми избива
тънък слой пот. Най-накрая ръждивите панти изскърцват и поддават, а зад лавиците се
разкрива вратата на банков сейф.
Завъртам топката на вратата и с удивление откривам колко гладко се задвижва тя след
всичките тези години. Изщраква и завъртам втората топка, докато и тя не изщрака. Светвам
фенерчето и влизам в хладното сухо пространство, което е заето с тесни дървени сандъчета,
подредени покрай стените като книги на лавица. Сърцето ми се разтуптява, когато виждам
металните касетки върху една лавица в дъното. Когато ги отварям, дъхът ми секва.
Отразена светлина блещука към мен в хиляди различни нюанси. Тук има рубини и
смарагди с големина на орехи, но най-вече диаманти — инкрустирани в пръстени, висящи от
огърлици, или поставени в скъпоценни корони. Мушкам четири от най-големите камъни в
джоба си.
— Мамка му! — изригвам и сядам на ръба на една лавица с етикет „Пикасо“.
Осветявам с фенерчето пространството около мен. Сандъче подир сандъче върху
лавиците, на три реда до масивните греди на тавана. Ако не друго, Лестър очевидно бе
подценил стойността на съкровището си.
Седя така няколко минути, докато отмине замайването ми, след това прекосявам отново
езерото и се връщам при Бърт.
— Намери ли го? — пита той.
— Кое?
Той свива рамене, хвърля настрани шибалката си и казва:
— Онова, което търсеше.
— Аха — отвръщам и нахлупвам периферията на шапката си над очите. — Намерих го.
— Баба ми казваше, че когато си намерил онова, което търсиш, е време да почнеш да
търсиш нещо ново — казва Бърт.
Слънцето вече залязва, когато спирам стария форд бронко пред едно място, наричано
марина „Бърд“. Един възрастен мъж ни дава под наем увеселителна лодка до края на деня и
ни снабдява с карта на езерото. Улавям го, че разглежда косите ни. Тази на Бърт е завързана
на дълга конска опашка, а моята се спуска до раменете. Все още не съм свикнал с начина, по
който белите гледат на индианците и усещам как съм стиснал здраво устни. Той поставя
върху картата кръстче на мястото, където се намира „Брайт сайд“ и ни казва да следим за
навигационните буйове.
— Цялото езеро е осеяно със скали — казва и се насилва да се усмихне. — Приятно
изкарване.
Продължавам да държа наведена главата си, но хващам щурвала. Бърт навлича
спасителна жилетка — така прави винаги, когато преминаваме в Канада с лодка. Лек бриз се
носи откъм залеза и къдри водата. Тук-там светват светлините на крайбрежни вили, но по-
голямата част от брега остава тъмна.
„Брайт сайд“ е истински динозавър. Голяма и стара сграда, на която липсват някои
части. Хангарът за лодки е изграден от голи траверси. Докът се простира от ронещия се
бетонен пирс, обрасъл в зелен мъх. Самият хотел е наскоро боядисан, но изглежда така,
сякаш тъкмо се е посъвзел от земетресение. Лесно е да се види, че онзи, който го държи, си
докарва допълнителни приходи, като продава малки торбички „трева“.
Завързваме лодката и вече сме прекосили половината морава, когато някой излиза на
верандата и се затичва към нас. Вдигнал е ръце над главата си, сякаш ще се предава. Взирам
се в полумрака изпод периферията на шапката си и сърцето ми сякаш спира на място.
Ухилена глупаво пред нас стои приведена и сбръчкана версия на Пол Русо. Торбичките
под зачервените му очи сега са по-тъмни, раменете му са увиснали и приведени напред. В
опит да ограничи плешивостта си, той си е пуснал дълъг кичур боядисана в черно коса,
която е прехвърлил през темето си от едното ухо до другото. Дрехите му са такива, сякаш ги е
поръчвал по каталога на „Ел Ел Бийт“.
— Здравейте, момчета — казва той с престорена веселост. Хриптящият глас, който
сякаш се губи изпод този огромен нос, премахва и последното съмнение, че това е човекът
от моето минало. — Имам някои гости във фоайето. Удобно ли е да говорим тук?
Забелязвам с периферното си зрение, че Бърт ме гледа, но главата ми продължава да е
склонена под широката периферия на шапката, а устата ми е затворена. Бърт пристъпва от
крак на крак.
Русо се засмива нервно, изсумтява и казва:
— Знам, че сте дошли за парите, момчета, и аз съм събрал повечето от тях. Ето, тук са…
Изважда от джоба на панталона си дебела пачка и започва да брои банкноти от по
двайсет долара.
Цялото тяло ме боли. Толкова много ми се иска да му покажа лицето си. Да видя как ще
се опули. Да подуша как подмокря гащите, когато види призрака си. Да се насладя на
приглушените му писъци, когато го отвеждаме в средата на езерото, където мога да го удуша
с голи ръце, след което да завържем котвата за врата му и да го потопим завинаги. Знам, че
можем да го направим. Но ще бъде прекалено лесно.
Това е първото ми изпитание.
31
Вторият ми живот започна, когато се родих от тръбата на онази затворническа килия.
Това е прост живот, с една-единствена цел. Урокът, който съм усвоил от предишния си
живот, си остава, но ги няма разпилените интереси. Аз съм тук, за да окървавя меча си с
цялата онази бъркотия, която унищожи Реймънд Уайт. Вече не съм той, вече не съм и
Бягащия елен, нито Бързите пари, нито Бързата книга. Шегата свърши.
Ще взема името на сина на онзи мъж, който ме дари с този втори живот. Няма да съм
прекалено възбуден или импулсивен. Във вените ми ще тече лед, защото вече съм бил мъртъв.
И сега ще се превърна в Сет Коул.
Ето това си казвам.
Вземам парите, стиснати между пръстите на Русо и се обръщам да си вървя. Обещавам
си обаче, че времето му скоро ще дойде.
— Кажете на Бонапарт, че скоро ще изплатя и остатъка — казва той подире ни и отново
чуваме нервния му носов смях.
— Нали няма да го ликвидираме? — пита тихо Бърт.
Вече сме в дока и аз държа в ръце вързалата на лодката. Алуминиевите й понтони кънтят
на кухо, като се удрят в дървото. Една жълта крушка в счупен глобус свети мъждиво и около
нея се роят насекоми.
Бутвам шапката си назад и вдигам глава, за да може Бърт да вижда очите ми.
— Искаш ли работа? — питам.
Той се изкикотва и се оглежда.
— Какво искаш да кажеш? Аз си имам работа.
— Не искаш ли друга? Искаш ли да работиш за мен?
— Да не би да вземеш парите? — пита той и веждите му се събират.
— Ще ги върна — отвръщам. — Не се тревожи за това. Ще ги върна в двоен размер до
края на седмицата. Искаш ли работата?
— Да работя за теб? — пита. — Само за теб?
— Само за мен.
— Да — отвръща Бърт, ухилва се широко, а цепнатинките на зениците му почти не се
виждат над огромните му кръгли бузи. — Искам работата.
Протягам ръка и стискам яката му длан, след което се качваме на лодката.
Шофирам цяла нощ, за да стигнем досами предградията на Ню Йорк сити, където се
просваме в един мотел в подножието на планината Беър. Спим докъм десет часът сутринта,
след това отиваме в Манхатън. Бърт чака в пикапа, докато аз отивам в магазина на „Зеня“ на
Пето авеню и с парите на Русо си купувам черен костюм, обувки, риза и вратовръзка.
Излизам на тротоара и виждам, че Бърт не може да ме познае без широкополата шапка и
старомодните дрехи, които сега нося във фирмената торбичка на „Зеня“.
Завивам зад ъгъла, където се подстригвам за сто долара, купувам на улицата един
фалшив часовник „Картие“, след това карам Бърт да ме откара до един бижутериен магазин
на 49-а улица. Там изтъргувам камъните си с един стар евреин, който ми дава куфарче,
наполовина пълно с чисто нови стотачки, с бандероли от тънка хартия, върху които пише 10
000.
Старикът ме поглежда само за миг изпод черната си филцова шапка и през дебелите
лещи на очилата си, преди да ми каже къде мога да се сдобия с фалшиви документи за
самоличност. Следващата спирка е на гарата „Уест Юниън“, откъдето мога да телеграфирам
на Бонапарт за това, че напускаме с най-голямо уважение и да му изпратя парите на Русо
плюс още толкова като лихва, че сме ги използвали един ден.
Хапваме по един огромен сандвич в деликатесния магазин „Кац“, след което
подкарваме бронкото отново към района на магазините за дрехи, където навярно са
приключили с изготвянето на документите ми. Срещу десет хиляди долара получавам
валидна шофьорска книжка от Мисисипи, членска карта за обществената библиотека на
Оксфорд, карта за социално осигуряване — всичко това на името на мъртвия и отдавна
забравен син на Лестър. Давам на човека една от пачките със стотарки, получени от
търговеца на диаманти, след това двамата с Бърт напускаме града.
Наемаме няколко хлапака от един познат на Бен от казиното „Търнинг стоун“ в
индианския резерват Онейда, съвсем наблизо до Ютика в западна посока. След това вземам
под наем влекач с двайсет и четирифутов закрит прицеп и купувам три ръчни радиостанции,
както и извънбордов мотор „Джонсън“ с мощност шест конски сили. Часът е десет, тъмно е
като в рог, вятърът обещава да докара дъжд, когато поставяме двамата хлапаци с
радиостанции на пост покрай „Ънкъс роуд“.
Необходими са ни четири часа да прехвърлим съдържанието на хранилището в камиона.
През последния час завалява. Давам на всеки от двамината хлапаци по десет стотачки и те са
ухилени до ушите по целия обратен път до „Търнинг стоун“. След като ги оставяме там, Бърт
и аз тръгваме по обратния път към Ню Йорк сити и спираме, когато стигаме до мотел в
покрайнините на Хамилтън и бързаме да влезем вътре и да избягаме от плющящия дъжд.
На следващия ден небето е ясно. Намираме един здрав на вид склад в новите предградия
на окръг Берген, току до границата с щата Ню Джърси. Необходими са ми три дни, за да
продам един Сезан за триста и петдесет хиляди. Знам, че се минавам, но това е само една
картина, а аз искам да замина за Лос Анджелис, за да започна своето превъплъщение.
Използвам двата месеца, необходими за възстановяването ми от пластичната хирургия,
за да се дообразовам. Лестър вече ме е информирал за начина на придвижване на редките и
изчезнали произведения на изкуството и бижутата. Срещам се с купувачи от Япония,
Германия, Франция, Англия и Индонезия. Сдобивам се с няколко кредитни карти, както и с
брокерски банкови сметки.
Изпращам Бърт обратно в Ню Джърси да наеме скромно жилище до мястото, където са
складирани картините ми. Аз самият трябва да се отбия на едно място и искам да го направя
сам. Слизам от самолета в Сиракюз с вдигната глава, сигурен съм, че не могат да ме
разпознаят. Очите ми завинаги ще си останат кафяви като течен шоколад — като тези на
Реймънд Уайт, но кожата около тях е опъната. Брадичката ми е по-широка от неговата, а
носът ми — по-малък и по-прав.
Щеше да бъде глупаво да се върна преди тази пластична хирургия. Също тъй глупаво
щеше да е и да се опитам да се свържа с баща си. Сигурен съм, че Реймънд Уайт още се
издирва и че не е минало достатъчно време властите да престанат да държат под око
единствения му близък човек на този свят.
Като приближавам до пропускателните пунктове на летището, вдигам глава, за да ме
„види“ камерата. Преглъщам слюнката си и бързо изваждам портфейла с документите от
вътрешния джоб на сакото, преструвам се, че съм възхитен от съдържанието му, докато
минавам през охраната и пункта. Мушвам обратно портфейла в джоба на сакото си и
оглеждам тълпата хора, които чакат да посрещнат приятели и членове на семействата си от
полета, с който пристигнах. Чувствам се самотен, като гледам възбудените им лица и виждам
как погледите им се плъзват покрай мен.
Вече съм долу и на опашката пред бюрото на компанията за коли под наем „Хърц“,
когато виждам двама униформени полицаи да крачат към мен. Лицата им са непроницаемо
бетонни, оглеждат терминала. Когато очите на единия с кестенява къса подстрижка срещат
моите, той потупва партньора си и двамата се запътват към мен. Сърцето ми ще се пръсне,
мускулите ми се напрягат. Оглеждам се. Наоколо се тълпят достатъчно хора и мисля, че ще
мога да изляза от сградата, но нямам представа къде да бягам оттам нататък. Сигурно ще
трябва да отмъкна нечия кола. И ще последва бясно преследване, което навярно ще завърши с
куршум в тила ми. И преди да успея да реагирам, те са пред мен.
— Извинете — казва късо подстриганият, — вие ли сте Сет Коул?
— Да.
Ченгето се усмихва многозначително и казва:
— И аз така си мислех. Изпуснахте портфейла си на горния етаж.
И ми го подава. Протягам ръка и го вземам. Гледа ме втренчено и усмивките им започват
да се топят. Когато най-сетне преодолявам напрежението, аз им благодаря, после им
благодаря отново и отново. Усмивките им се възвръщат. Кимат и си тръгват.
Наемам един кадилак и потеглям към дома на баща ми. В буренака, с който е обрасла
пощенската кутия на двора, има смачкана табела с обявление на агент за недвижими имоти.
Стискам здраво волана и ускорявам по баира, чувам дрънченето на камъчета по дъното на
автомобила, докато се оглеждам да зърна очертанията на къщата между дърветата. На
подходната алея няма никакви возила, купчини опадали миналата есен листа са се насъбрали
в ъглите на верандата. Една разкъсана мрежа за прозорци се ветрее леко на вятъра.
Топъл октомврийски ден е. Циганско лято. Потя се под мишниците и подушвам
необичайната миризма на молци в задушния въздух. Надничам през прозорците и
паяжините. Нищо познато не виждам в мебелировката. По мръсния под са пръснати
строшени детски играчки. Духът ми се повдига, когато чувам рева на експлозия, който се
носи над върховете на дърветата откъм кариерата. Прескачам стъпалата и поемам с пълна
скорост около хълма — кадилакът вдига подире си прашна диря в жегата.
Старият фургон, използван за офис, е потънал и се е скрил в море от фиданки и високи
треви, но виждам в кариерата да мърдат мъже със светлозелени предпазни каски. Старият
товарач със счупен гръбнак лежи като куп ръждясало желязо край пътя, но виждам пред себе
си нови жълти машини да пъплят като чудовищни бръмбари. Очевидно тук се печелят пари и
съвсем не е невъзможно баща ми най-сетне да е изплувал на повърхността.
Не го виждам, не виждам и Черната костенурка, но има един мъж с разтворени върху
предния капак на пикап шевролет чертежи, който очевидно ръководи работата. От ушите му
се подават жълти запушалки против шума. Косата и мустаците му са покрити с прах, досущ
както беше и при баща ми. Поглежда ме иззад предпазните си очила и се намръщва.
— Тук се ходи с каски — казва той. — Кой сте вие?
— Аз… — казвам и прехапвам език, толкова близо бях да изтърся, че съм Реймънд Уайт,
— търся Кевин Уайт.
— Кого? — пита техническият ръководител и сякаш набрашнените му вежди се сбират.
Един мъж със сив работен комбинезон и загрубяла кожа заобикаля пикапа откъм моята
страна и казва на началника:
— Онзи, дето е бил собственик на това място. Спомняш ли си? Дето измръзна до
смърт?—
Тук ме хвана на тясно — казва началникът, бутва назад зелената си каска и избърсва
потта от челото с опакото на ръката си.
Главата ми е празна, чувам шум като от водопад. Имам чувството, че не мога да остана
прав и ще падна.
— Ей, приятел? Добре ли си?
— Сигурен ли си? — питам. — Познаваше ли го?
— Всъщност не — казва по-възрастният. — Просто си спомням, че четох за това във
вестниците. Не съм сигурен, мисля, че беше през 1990-а, четох, че му спрели тока по средата
на януари. Не си бил плащал сметките, писаха. Но и електрическата компания си го
отнесе…
— Спомням си, защото момчетата се будалкаха, като започнахме да работим на това
място — продължи той и кимна към ръждясалия товарач на пътя над нас. — Имаше един
стар индианец, който наобикаляше насам…
— Черната костенурка?
— Да, мисля, че така се казваше. Той също почина, скоро след това. Както и да е, той
казваше, че понякога можел да се види призракът на Кевин Уайт на онзи стар товарач. Е,
това ги побърка. Нали ги знаете каменарите какви са?
— На половината в главите им камъни се търкалят — каза началникът.
— Казват, че това не била лоша смърт — продължи по-старият. — Първо ти става много
топло, а после просто заспиваш.
Чувам го, но не мога да откъсна очи от стария товарач, потрошен и ръждясал. Въздухът
над седалката трепти и аз присвивам очи, търся очертанията на силуета му. Но това е само
топлината от кафявия метал и буренака, която се издига към по-хладните места в синьото
небе. Приисква ми се и омразата ми да си намери такъв отдушник.
Баща ми вече го няма. Няма го дори призракът му.
32
Когато се връщам, снегът в северната част на щата Ню Йорк вече е натрупал доста.
Толкова много време ми отне да превърна съкровището на Лестър в огромен портфейл от
пари в брой, акции и ценни книжа. Бърт ме вози в черен линкълн навигейтър и му се налага
да включи двойната предавка веднага щом напускаме „Трууей“. Кишата от навалелия
сутринта сняг е петнайсетина сантиметра дълбока. В краката ми е куфарче с един милион
долара в брой и купен на улицата „Смит & Уесън“ .357-и калибър с монтиран заглушител.
Косата на Бърт вече е късо подстригана, облечен е със скъпо жълто-кафяво палто, с
което изглежда дори още по-едър, отколкото е. Аз съм облякъл черен кожен тренчкот, който
не държи толкова топло като неговото палто. Но отива на шофьорските ми ръкавици и на
черната брада и мустаци, които съм си пуснал. Косата ми е все още дълга, но е зализана
назад върху черепа ми. Пол Русо е първият човек, познавал Реймънд Уайт, с когото ще се
срещна отблизо и на светло.
„Бърдс“, същото място откъдето миналото лято наехме увеселителната лодка, през
зимата отдава под наем снегомобили. Бърт се бе обадил предварително и две боядисани в
червено и черно машини, сякаш излезли от „Междузвездни войни“ ни чакат на средата на
изровения от автомобилни гуми сняг на паркинга. Небето е ниско и безцветно, а слънцето
прозира зад него като размазано светложълто петно. Същият старик излиза от сградата и
дъхът му се вие подире му. Дава ни шлемове и забелязвам, че се е вторачил в моите обувки
марка „Ферагамо“.
— С тия ли ще карате? — пита и кима към обувките и тънкия панталон от костюма ми.
Не разбирам какво гледа. Нахлупил е рекламна шапка на „Валволин“, а носът и ушите
му са червени като цвекло от студа. Нахлузвам шлема върху пригладената си коса и се качвам
на снегомобила. Бърт натоварва двете ни пътни чанти и куфарчето ми отзад на своя
снегомобил, след това изважда пари и плаща за наетите машини. Аз подавам газ и отнемам,
докато той яхне своята машина, след това прекосяваме улицата и излизаме върху
замръзналото езеро.
Върху откритите пространства завъртам здраво ръчката на газта. Машината трепери и се
люшка, носи се, сякаш останала без управление. Снежни кристалчета проникват под шлема
ми. Поглеждам скоростомера. Стрелката сочи над осемдесет мили в час и усещането за
скоростта разтуптява сърцето ми.
Има и други снегомобили, подредени на брега пред стария хотел. Три комина бълват
тежък сив дим. Вътре е топло и аз подушвам аромата на канела и на горящи дърва. Русо ни
посреща като плясва с ръце. Облечен е със зелен пуловер с ивица изплетени в бяло северни
елени на гърдите. Бледата му шия стърчи от яката на пуловера като дръжка на метла. Вените
на големия му нос и дори стърчащите уши са ядно зачервени от алкохола, а дъхът му мирише
на евтин скоч.
— Господа — казва той и търка ръце, — очаквахме ви. Добре ли пътувахте?
Когато вижда моите скъпи обувки с корица от лед, той повдига вежди, засмива се и
казва:—
Зад ъгъла гори камина. Ако искате да ми дадете кредитна карта, аз ще ви
регистрирам.
Бърт изважда четири стодоларови банкноти от портфейла си и ги подава на Русо. Онзи
го поглежда, в един миг в погледа му се чете напрегнатост, сякаш се мъчи да се сети дали не
е виждал Бърт и преди.
— Ще платим в брой — казвам аз.
— Това не е проблем — отвръща Русо и поглежда към мен. Примигва, като среща
немигащия ми поглед. — Как да ви впиша в дневника?
Изваждам с два пръста визитна картичка и му я подавам. Той я взема и се зачита.
— А, господин Бел, юрист — казва той и кима, преди да склони глава към Бърт. — А
приятелят ви?
— Регистрирайте и двете стаи на мое име — казвам.
— И искам да говоря с вас след вечеря. По работа.
Веждите на Русо отскачат нагоре и той докосва с върха на пръстите еленчетата върху
пуловера си.
— Насаме — добавям. Подавам палтото и ръкавиците си на Бърт, след това се обръщам
и влизам в голямото помещение, чиито облицовани в ламперия стени блестят от отразения
от камината огън.
В ъгъла срещу камината има бар от златист дъб, зад него бледолика кльощава жена ме
гледа с големите си тъмни очи. Най-забележителното нещо у нея е косата й — дълга и
къдрава. Тъмна, но с посребрени кичури. Другите гости, снегомобилисти с дънки и пуловери
оглеждат костюма ми, но като срещат погледа ми, вниманието им веднага се завръща към
питиетата. Вземам едно питие на бара и отговарям на домакинята — която е и съпруга на
Русо, — с кратки изречения, след което тя се извинява и се оттегля да приготви вечерята.
Бърт и аз изяждаме твърде препеченото си печено в гювечета мълчешком. Трапезарията
гледа към замръзналото езеро. На светлината на зимната луна виждаме през заскрежените
прозорци езерото и снежните склонове отвъд. Другите гости на хотела започват вечерята си с
пиянска врява, но когато госпожа Русо ни сервира резените пай с орехи, нашата сериозност
изглежда се е разпростряла навред и е взела връх. Най-силният шум е от тракането на
приборите о старинните глинени съдове.
Русо излиза от кухнята, избърсва ръце в престилката си и хвърля обезпокоен поглед към
нас, преди да изчезне в посока голямата зала. Бърт стисва устни и поклаща глава и двамата
се изправяме, за да последваме нашия домакин. На половината път по коридора зее отворена
врата и двамата влизаме в уютен кабинет, в който пращи огън, а Русо седи зад кръгла дъбова
маса и пуши марлборо лайт.
— Ако нямате нищо против — изръмжава Бърт, — господин Бел не обича дима.
Гледам вторачено Русо, докато не угасява цигарата си в керамичен пепелник, издухва
дима странично през ъгълчето на устните си и казва:
— Няма проблем.
Оставям куфарчето на масата и сядам срещу Русо. Бърт тихо затваря вратата и остава
вътре, до нея.
— Той… не иска ли да седне?
— Така сме си добре — казвам, щраквам ключалките и отварям куфарчето така, че
капакът му пречи на Русо да види парите и револвера. — Господин Русо, тук съм от името на
клиент, който иска да ви даде известна сума пари.
— Пари ли? За какво? — казва той и погледът му се стрелка между мен и Бърт.
— За известна информация — отвръщам. — За един човек на име Реймънд Уайт.
Кръвта се стопява от лицето на Русо. И той шепнешком казва:
— Реймънд ми беше приятел.
— Така разбрах и аз — продължавам. — Моят клиент иска да узнае повече за това, което
се е случило с господин Уайт. Били са заедно в затвора и господин Уайт е спасил живота му.
За съжаление господин Уайт бил убит по време на опит за бягство.
— Мъртъв ли е?
— Да — отвръщам.
— Не знаех — казва той, челото му е смръщено. — Чух, че го смятали за мъртъв, но не
знам това със сигурност.
— И моят клиент би искал да направи нещо за хората, които са били близки на господин
Уайт — продължавам. — Господин Уайт ви е споменавал няколко пъти… като приятел.
— О, да, бяхме приятели — казва той. — Реймънд…
Поклаща глава и добавя:
— Какво направиха с него… по дяволите.
— Но вие сте знаели, че са му подготвили капан — казвам. — Знаели сте какво са
направили Франк Стефано и Боб Рангъл.
— Той ли ви каза?
— Казал го е на моя клиент.
Русо улавя с длани кръглото си лице.
— Трябваше да кажа нещо. Знам го. Но тогава бях пиян. Почти през цялото време. Не
вярвах, че те наистина са възнамерявали да го… и когато аз…
Русо вдига глава, поглежда ме с кървясалите си очи и казва:
— Казвам ви истината. Уплаших се. И все още се боя… От тях.
— Ами баща му? — питам. — Не трябваше ли да му помогнете? Научих от пресата, че
починал. Изключили му тока. На клиента ми са му казали, че вие би трябвало да помогнете
на бащата на Реймънд.
— О, аз го направих — отвръща той. — Да не ме будалкате? Поне се опитах. Но онзи
старик… никак не беше лесен. Не искаше помощ от никого.
— Откъде знаете?
— Имаше едно момиче. Лексис. Не знам колко знаете…
— Продължете.
— Тя беше гадже на Реймънд. А после, след всичко случило се, се омъжи за Франк.
— За мъжа, който…
— Да, така е, тя роди момче — продължава той. — Знам само, че тя дойде при мен с
парите. Доста пари. Помоли ме да ги дам на бащата, но онзи дъртак… ами той не искаше и
да чуе. Не искаше да вземе нищичко от никого. Реймънд, и той беше крайно упорит негодник
и никак не бе трудно да се види от кого го бе наследил.
— Защо се страхувате още? — питам.
— Вие знаете ли кои са тези хора? — пита той и леко накланя глава.
— Ченге, което преуспява в бизнеса — отвръщам. — Политик, осребрил положението
си на Уолстрийт.
— Ха, „преуспял“ в бизнеса ли? Онзи Франк късаше топките на всички, които се
изпречваха на пътя му. Замеси се с големите босове в Атлантик сити. Притежава няколко
казина и хотели и прочее. „Преуспял“? Сигурно има сто милиона, а Рангъл навярно
притежава още повече. Шеф е на някакъв фонд или нещо такова, ама и той не вземаше
пленници в битките, в това мога да ви уверя. Две големи риби, това са те. Опасни за
здравето, дори за здравето на готин адвокат като вас.
— Но нещата не са потръгнали толкова добре за вас — казвам и се оглеждам.
— Е, не е чак толкова зле. Само дето през зимата е студено…
Поглеждам към огъня в камината и бавно кимам:
— Уф, кого, по дяволите, будалкам? — въздиша той. — Пълен батак е. Ако нямам
споразумение всеки ден през следващите два месеца да идват хора със снегомобили,
шибаната банка сигурно ще ми отнеме тази дупка. И може би ще ми направи услуга. Мисля
си да пусна слух за някакъв призрак. Понякога това привлича хората.
— Но продавате и наркотици — казвам и погледите ни се срещат.
— Ей, кой си ти, бе мамка му, дето си дошъл тук? — кипва той, изправя гръб на стола
си, смръщва нос и погледът му нервно щъка към Бърт.
— Имало е и друг мъж — казвам, пренебрегвайки разширените му ноздри. — Името му
е Дан Парсънс.
— Да бе, в сравнение с него аз съм самият цар Соломон — отвръща онзи и си играе с
кутийката марлборо.
— Което означава?
— Ами изритаха го от собствената му шибана юридическа фирма — казва Русо. — От
голямото добрутро. „Парсънс и Траут“. Дан Парсънс това, Дан Парсънс онова. Е, вярно,
платиха му, но го отстраниха. От собствената му фирма. А не бе сторил нищичко друго, освен
да подава обжалвания от името на Реймънд Уайт. Но си мисля, че точно там сгази лука. А
после пък вложи всичките си пари в оная тъпотия с борсовия бум на електронните
компании. Направи сума пари, а след това ги изгуби всичките. Чичо Сам — както и
данъчните — не получиха своя дял и доколкото чух, напоследък имал неприятности.
Погледът ми отново е привлечен от огъня. Една цепеница стърчи под странен ъгъл.
Върхът й пулсира в свиреп оранжев цвят. Гледам, докато тя не рухва във въглените и не
изчезва в пепелта под решетката.
— Колко пари са необходими това място да влезе в добра форма? — питам. — Че да
можете да спрете да продавате марихуана на дечурлигата?
— Дечурлига ли? Трябва да видите какви ги забъркват тези малки копелета.
Гледам го известно време, без да коментирам.
— Ами… — казва той, кръстосва ръце и се смръщва там, където брадата му преминава
в шията, — не знам. Ако имах, да речем… двеста хиляди долара. Тогава бих бил в добра
форма. Така ще си изплатя заема и бих могъл да отида за една седмица на почивка през
февруари в Дейтона или някъде другаде. Мамка му, тази шибана зима никога не свършва.
— Двеста хиляди, значи.
— Е, вие попитахте.
Бръквам в куфарчето и бутам револвера настрани. Изваждам двайсет пачки от стотарки
и ги слагам на масата.
— Подарък — казвам, — от Сет Коул. В памет на Реймънд Уайт… За да обърнете нова
страница в живота си.
— Ей — казва той, докато посяга към парите. — Да не ме будалкате нещо?
— Не — казвам, — не ви будалкам. Парите са ваши.
— Трябва ли да ги декларирам?
По устните ми пробягва усмивка и казвам:
— Можете да правите каквото си пожелаете. Ваши са. Не е необходимо някой да знае
откъде са дошли.
— Ей — възкликва той и надниква иззад капака на куфарчето, докато го заключвам, —
колко има там?
— Бяха един милион — отвръщам. Ставам и щраквам ключалките.
— Ами ако бях казал, че ми трябва един милион?
— Тогава щях да ви ги дам всичките — отвръщам. — Но съм упълномощен да ви дам
толкова, колкото са ви необходими, за да вкарате бизнеса си в ред, за да можете да живеете
един честен и почтен живот. Надявам се, че сега ще го сторите.
— Можех да се възползвам от всичките — рече той и гласът му се надигна заедно с
тялото му от стола. — Наистина. Просто не исках да изглеждам алчен, но истината е, че ми
трябват.
— Щом не сте искали, недейте.
— Какво?
— Да бъдете алчен — отвръщам и си тръгвам.
33
Когато се събуждам, все още е тъмно. Вземам душ и се преобличам.
Отварям енергично вратата и Бърт — който играе ролята на куче пазач, — пада гърбом в
стаята. Изругава и мигновено стисва дръжката на пистолета глок, затъкнат в колана му.
— Аз съм — казвам. — Спокойно.
Дъските скърцат под краката ни, инак няма никакъв друг шум. Вятърът е стихнал. Навън
е мраз. Ниският таван от сиви облаци е осветен от заревото на изток. Прекосяваме
замръзналото езеро и оставяме машините си на празния паркинг на „Бърдс“, след това
нареждам на Бърт да кара към Сиракюз. След почти три часа спираме за закуска пред
закусвалнята „Космо“ до университета и аз поръчвам омлет с броколи и сирене. Това е ястие
с вкус от един друг свят.
Бърт пита дали може да си вземе един сандвич толкова рано сутринта и сервитьорката с
обеца на носа свива рамене и казва „Защо не?“ Навеждам се извън сепарето и питам
касиерката дали може да ми даде телефонен указател. Тя се усмихва и го изважда изпод
тезгяха.
Бърт скача да вземе указателя, но когато сяда, го оставя в скута си, вместо да ми го
подаде и казва:
— Мога ли да те помоля за нещо?
— Разбира се.
— Ти вече взе парите — казва, — но защо не направиш с тях нещо за забавление.
— Що за въпрос е това?
— Не искаш ли?
— Може би, когато приключа с онова, което трябва да свърша — отговарям, — ще отида
в Дисниленд.
— Баба ми казваше, че дори един велик вожд трябва да се посмее, инак духът му ще се
смали.
Усмивката му е крива и той протяга месестата си длан през масата и пита:
— Искаш ли да се сборим?
Поемам ръката му и го подмамвам към бърза победа, но се изплъзвам в последния миг,
след това приковавам палеца му и бързо броя до три.
— Играем до най-много победи от три игри — казва той. — Човек никога не може да
спечели война само с една битка, а аз държа телефонния указател.
Бие ме два пъти подред, смачква палеца ми и се смее гръмогласно, след което шляпва
телефонния указател върху масата.
Дан Парсънс фигурира в указателя на друг адрес в Скениателис. На улица „Елизабет“. В
хубав квартал, но далеч от бялата му къща в стил „Крал Джордж“ на брега на езерото. Има и
офис с адрес на улица „Фенъл“. След като закусваме, поемаме към Скениателис, където
дърветата в селото са замръзнали, а всички къщи и сгради са нахлупили нови снежни шапки.
Офисът на Дан е на гърба на стария автосервиз на Траболд. Някой е преустроил бившата
каменна ковачница и е направил ресторант на партерния етаж. Спираме на общинския
паркинг зад всички магазини и други сгради. Един прегърбен старец с канадка и тежки
ботуши за сняг, рине закачулен стълбите, водещи към офисите.
Когато стигаме най-долу, забелязвам дупка в кадифените джинси на мъжа и казвам:
— Извинете, търсим офиса на Дан Парсънс.
Мъжът спира да рине сняг и се обръща. Това е Дан.
Лицето му е розово — или от студа, или от притеснение. По-голямата част от къдравата
му коса е опадала. Носът му е още по-изпъкнал. Бузите му са увиснали от костта на
челюстите, а бръчиците около очите са хлътнали от разочарование. Усмивката му е
изчезнала.
— Аз съм — казва той, поглежда към Бърт, след което се залавя отново за лопатата си.
— Ако изчакате една минута, ще приключа тук. Какъв ви е проблемът? Да не затваряме
някоя заложна къща?
Поглеждам профила му, за да се убедя, че се шегува. Този мъж беше посредник в сделки
за милиарди. А сега едно прилично затваряне на заложна къща може да донесе на човек най-
много петстотин долара.
— Не — отвръщам. — Трябва да поговорим с вас за данъчните.
Той рязко извръща глава и очите му като че ли хлътват още повече. Стисва устни.
— Не приличате на федерални ченгета — казва.
— Не сме. Дошъл съм тук да помогна.
— Е, добре, нямам повече пари да ви платя — отвръща той, — тъй че, освен ако не сте
от „Правна помощ“, можете да не си губите времето. Кога за последен път сте виждали
адвокат, който рине снега от стълбите, за да си плати наема?
— Можем ли да влезем вътре? — питам.
Дан поклаща глава и бавно изкачва стъпалата. Улавя се за перилата с облечената си в
скиорска ръкавица ръка, за да се подпира. Изритва част от снега на площадката и влизаме
заедно в тесния коридор. Офисът му прилича на килер с писалище и телефон. Два стола са
заклещени в пространството между писалището и отсрещната стена. На стената са окачени
снимки на Дан и на жена му — повехнала, но все още миловидна и издокарана, — и на сина
им, който вече е един симпатичен млад мъж.
След като Дан окачва канадката си на вратата, виждам, че яките му рамене са увиснали
и са се заоблили, а коремчето му се е превърнало в увиснал тумбак. Носи стар блейзър от
плат на рибя кост, който му е тесен в кръста, а под карирания му шал се вижда жълта
вратовръзка от мек индийски плат.
Сяда с въздишка и посочва столовете. Двамата с Бърт сядаме.
— Какво желаете? — пита Дан.
— Както казах, дошъл съм да помогна.
— Как така?
— Колко дължите на държавата? — питам.
Кокалчетата на ръцете на Дан са подути и изкривени. Той се облакътява на бюрото и
почуква леко по ръбовете на попивателната преса. Чувам отвън приглушеното дрънчене на
камион за смет, който изпразва контейнера на тротоара.
— Кои, по дяволите, сте вие?
— Съжалявам — казвам и изваждам визитка от джоба си и я бутва през писалището към
него. — Казвам се Артър Бел. Адвокат съм и имам клиент, който иска да ви помогне.
— Боб Рангъл ли? — пита той.
Трябва да преглътна с мъка, преди да река:
— Рангъл ли?
Дан свива рамене и отвръща:
— Не, не мисля. Беше конгресмен. Аз го издигнах на този пост, този кучи син и преди
няколко седмици отидох в Ню Йорк да му поискам заем. Сега той управлява инвестиционен
фонд.—
Не — отвръщам. — Нямам нищо общо с него. Моят клиент се казва Сет Коул. Бил е
приятел на Реймънд Уайт.
— Какво? — възкликва Дан и присвива очи.
— Клиентът ми е прекарал известно време в затвора — продължавам аз. — Реймънд
Уайт му спасил живота. Когато научил, че Реймънд е починал, клиентът ми поиска да
направи нещо за хората, които са се държали добре с него.
— Реймънд е починал?
Кимам.
Погледът на Дан се замъглява, свежда очи към ръцете си. Стиснал ги е здраво една в
друга, досущ като зъбите си.
— Никой не ми каза — изрича той, сякаш сам на себе си.
— Да, и навярно никой няма да го направи. Всъщност вие не сте били роднини.
Рязко вдига глава и ме поглежда. Намръщва се и проронва:
— Той беше… — Свежда отново поглед и добавя: — Но това няма значение, нали?
— Клиентът ми иска да изплати дълга ви — казвам. — Той е убеден, че Реймънд би
желал това.
— Знаете ли, това съм го сънувал — отвръща Дан и масажира пръстите на едната си
ръка с пръстите на другата. — Сънувал съм как почвам отначало. „Парсънс & Парсънс“.
Синът ми ще бъде адвокат, знаете ли? — Господине — продължава Дан и вдига отново глава,
— благодаря ви за посещението тук. Но аз им дължа тринайсет милиона долара… Имам
застраховка за десет милиона и, честно казано, съм си мислил да покарам с превишена
скорост, може би да се хакна в някой мост. Проблемът е, че жена ми ще продължи да дължи
на онези копелета още три милиона и можете да бъдете сигурни, че онези няма да се пазарят.
— Господин Парсънс — произнасям равно, — Сет Коул ме е упълномощил да платя
данъците ви изцяло.
— Ей, я се махайте от тук! — внезапно избухва той и поклаща възмутен глава. Надига се
от стола си и почти успява да изправи рамене. — Кой ви праща?
— Повярвайте ми — казвам. — Тринайсет милиона за Сет Коул не са толкова, колкото
за повечето хора. Коя е банката ви?
Той ме изглежда продължително. Издържам на погледа му, макар да се боя да не ме
познае. Най-накрая кимва с глава и казва:
— В съседната сграда е.
— Да вървим. Сам ще се убедите.
Слизаме заедно по стълбите към задния вход и влизаме в едноетажния банков клон в
съседство. Питам за телеграфен номер и се обаждам на Боб Манчини, моя човек в „Голдмън
Сакс“. Момичетата в банковия клон чуруликат възбудени зад тезгяха, а управителят излиза от
кабинета си.
— Какво става? — пита Дан.
Управителят клати глава. Ухилва се широко.
— Господин Парсънс, от „Голдмън Сакс“ току-що преведоха по сметката ви тринайсет
милиона долара.
— Могат ли да си ги изискат обратно? — пита той и ме стрелва с поглед.
— Не, сър — отговаря управителят. — Парите са тук. И никой, освен вас, не може да ги
изтегли.
Дан Парсънс надава вик. Сграбчва ръката ми и бързо и силно я разтърсва, след това
изскача тичешком от сградата. Ние с Бърт също излизаме. Спирам на тротоара и докато Бърт
изкарва пикапа от паркинга, гледам как Дан тича на зигзаг по улицата. Бърт ме взема и му
нареждам да кара към улица „Елизабет“.
Къщицата, в която Дан живее, прилича на солница, но има голям еркерен прозорец към
улицата. Спираме пред нея и аз свалям страничното стъкло на колата. Виждам през
прозореца как Дан прегръща и завърта жена си. Виждам проблясването на сълзите, които се
стичат по бузите му. Устата му е зяпнала в див смях, който не е нужно да чувам.
Вдигам стъклото и поглеждам напред — към заснежената улица с метър и половина
„брегове“ от изринат сняг.
— Обратно към Ню Йорк, Бърт — казвам.
— Какво ще кажеш за Мики Маус и Космическата планина и тъй нататък?
— Не — отвръщам. — На теб ти хареса да се правя на Господ, нали? Да възнаградя
верен приятел? Един благороден старик? Да осъществя сънищата му? Това наистина е като в
Дисни уърлд. Поемаш в обиколката, първо те поуплашват, но накрая слизаш и получаваш
захарен памук или близалка на клечка. Снимаш се със Снежанка. Но Господ си има работа и
нощем. Господ е и съдия. Да, той възнаграждава добрите момчета, нали? Най-вероятно… А
какво да правим с лошите?
— Господ е, който призовава. Добрите — те отиват в Дисни. А лошите?
Поглеждам Бърт в очите и отговарям:
— Лошите отиват в ада.
Книга трета
Възнесение
Беше дошло вече времето той да слезе при хората и да приеме
ранга, влиянието и властта, която голямото богатство дава в този
свят.
„Граф Монте Кристо“
34
Знам, че човек като Франк Стефано не може да стигне дотам, докъдето е стигнал, като е
съсипал само един човек. Хората като Франк са тумори. Те се хранят от всичко свястно,
което е в досега им. Те са по-лоши от паразитите, които охранват само самите себе си.
Туморите като Франк стават все по-силни и по-силни, докато могат да направят метастази.
Те създават други тумори, които също растат и процъфтяват. Вилей. Рангъл. Русо. Сигурен
съм, че има и други.
Наемам „Ванс интернешънъл“ — частна детективска и охранителна агенция, създадена
от каймака на Сикрет сървис, ФБР и четирите военни разузнавания. Давам им пет милиона
долара аванс, което привлича вниманието им. Те са моят диагностичен екип.
Ще се изненадате силно колко лесно е да се нахлуе в частния живот на хората. Не говоря
за това да се сдобиете с телефонните разпечатки или с данъчните декларации, или пък да
влезете в електронната им поща. Имам предвид да гледате и да слушате какво става в
спалните им или около масата, където закусват.
„Ванс интернешънъл“ не се подчиняват на никакви закони. Те имат сътрудници, които
са добре дошли в дома на Франк и Лексис, в домовете на Рангълови и на Вилей. Това се
случва на всички американци ежеседмично. Отваряме вратите си на напълно непознати,
даваме им достъп до тайните си места. Работници от кабелната телевизия. От сервизите за
домакински електроуреди. Доставчика на дрехите от химическото чистене. Колкото повече
пари имат хората, толкова повече натрапници им влизат в къщите.
Ако и това не сполучи, „Ванс“ си има други начини за проникване. Шперцове.
Касоразбивачи. Дрелки и „диаманти“ за рязане на стъкло. Камери и микрофони с размера на
връхчето на молив, които лесно се втъкват в стени и тавани. Малки предавателчета, които
излъчват микровълнови дигитални данни до приемници, свързани с оптични кабели, водещи
до наблюдателни станции, които прехващат всичко. След това „Ванс“ смесват всичко в една
хубава супа.
В продължение на шест месеца те хроникират за мен не само всички симптоми на
заболяването, но и цялата му патология.
Дали събирам информацията, защото искам да ликвидирам туморите по най-добрия
начин, или защото търся оправдание за онова, което ще направя? Може би не се чувствам чак
толкова удобно да замествам Господ — ролята, която се опитвам да играя. Гади ми се, че съм
толкова слаб, но мисля, че това е истината. Дори след всичко, което ми се е случило, се
нуждая и от още. Оправдание, за да взема решение. Обосновка, за да измоля освобождение
от наказанието. Сякаш не съм получил достатъчно и от двете.
И точно както съм и предполагал, „Ванс интернешънъл“ изравят и други съсипани
животи, освен моя. Но в ничия съдба нещата не са така тежки, както се случиха при мен.
Освен в един случай. С едно момиче на име Хелена. Отначало реших да я издиря, защото
можеше да изиграе важна роля в плана ми. Но колкото повече научавам, толкова повече се
чувствам като че сме някак си свързани чрез загубите и чрез болката ни и се питам дали тя
също ще може да отнеме остротата на самотията ми.
Късно лято е, когато я откривам в един мъжки клуб във Феърбанкс, Аляска. Тя е
емоционално смачкана и наранена и е толкова язвителна, че е почти проклета. Не я виня.
Била е продадена като проститутка още като дете. Използвали са я в снимките на някакви
филми, а после просто злоупотребявали с нея. Била е на петнайсет години, когато е избягала
от някакъв бардак в Западен Холивуд. Потрябвало й година време да се добере до Аляска.
Място, за което си въобразявала, че е безопасно.
През седмицата тя танцува на работниците от нефтените кладенци и на рибарите, а в
замяна на това собственикът на заведението й позволява да пее облечена през уикендите.
Живее в едностайна хижа, която сама е построила. Има електричество, но тоалетната й е на
двора. Първият път, когато приближих към нея на паркинга на клуба, тя извади 9-
милиметров „Чийфс спешъл“ от чантичката си и го завря в ребрата ми.
— Използваш го понякога, така ли? — питам.
— Точно така, много си прав — отговаря ми тя.
Купувам клуба и го затварям. Необходими са още две седмици, за да я убедя, че
намеренията ми са напълно сериозни.
Най-накрая я натоварвам в своя „Гълфстрийм-V“ и я откарвам в един апартамент, който
притежавам в Найтсбридж в Лондон. Необходими са й повече от четири седмици, за да
осъзнае, че наистина се намира в безопасност.
Започва да се разхожда с мен и да ме гледа в очите, а когато я завеждам на шоу на „Натън
лейн“, близо до Пикадили, зървам усмивката й по време на първото действие. След
представлението, когато излиза от лимузината и двамата поемаме по алеята към „Шепърдс
маркет“, тя ме държи за ръка. Пийваме по едно в „Йе Грейпс“, след това отиваме зад ъгъла в
един турски ресторант на име „Софра“. Сядаме край една маса до витрината, ядем шишчета
печено агнешко със зеленчуци, после кафе и локум.
Очите й са тъмни, блестящи и дълбоки, обрамчени от дълги мигли, които хвърлят сянка
върху лицето й, когато извърне поглед. Носът й е тесен и прав, въздълъг, без да бъде голям.
Устните й са пълни. Не е висока, но фигурата й притежава съответните извивки, а коремът й
е плосък. Навеждам се над масата й леко докосвам устните й със своите. Тя поглежда надолу
и отмахва копринената черна коса от лицето си. Една сълза капва и се разплисква на ръба на
чинията й.
— Ако можеш да имаш всичко на света — питам, — какво ще си избереш?
— Ама съвсем всичко ли?
— Съвсем.
Клепките й изпърхват и тя поглежда навън през витрината към един преминаващ пънкар
с щръкнала коса, облечен в кожени дрехи със синджири.
Въздъхва и казва:
— Искам да бъда певица. Дива.
— Като Дженифър Лопес ли?
— Като нея — отвръща тя и ме поглежда отново.
— Добре — казвам, — ще се погрижа за това.
Не откъсва очи от мен. Едното ъгълче на устните й се повдига нагоре и тя казва тихо:
— Мисля, че говориш сериозно. А аз мога да пея, да знаеш.
Кимам в знак, че знам това:
— Не гледах само тялото ти.
— Но се иска нещо повече от това — продължава тя и се взира в огънчето на свещта,
която гори в стъклото си до солницата.
— Само пари — отвръщам.
— Да — казва тя. — Много ми хареса как го каза.
— Казах го сериозно.
— Знам.
— Никой повече няма да те нарани — казвам й, протягам ръка и улавям нейната в
дланта си. — Никой няма да те докосне. Кълна се в Бога.
Тази нощ се събуждам и я виждам да стои до леглото ми. Докосва бузата ми с опакото на
пръстите си. Дръпвам чаршафите, тя се мушва под тях и се притиска силно към мен.
Прегръщам я и я галя по тила, потъвайки отново в сън.
На сутринта се заключвам в кабинета си, облицован с ламперия, за да проведа няколко
сериозни телефонни разговора. Повишавам тона и цената достатъчно високо, за да изтъкна
доводите си и да получа резултати относно кариерата на Хелена. След това излизаме на
разходка.
Между високите бели облаци небето е яркосиньо. Минаваме покрай Бъкингамския
дворец с неговото море от червени и жълти лалета, позлатени статуи, каскадите на
фонтаните и високата ограда от ковано желязо. Вървим под високите лондонски платани
покрай езерото в парка „Сейнт Джеймсис“. Патици се гмуркат и пляскат в зелените треви,
които се подават от тъмната вода. Ветрецът е топъл, сгурията хрущи под стъпките ни.
Прекосяваме пясъчния площад, където се провеждат парадите на кралската конна гвардия,
Хелена се притиска към ръката ми, когато спираме да погледаме смяната на караула и
гвардейците с техните сини куртки и шлемове с червени пера.
Скоро минаваме покрай бронзовите лъвове под Колоната на Нелсън на Трафалгарския
площад. Протягам ръка и прокарвам пръсти по студена метална грива. Големите черни
таксита се носят покрай нас, приличат на миниатюрни камиончета за разнос на хляб. Когато
изкачваме стъпалата на Националната галерия, аз бързешком поемам между колоните и
вдясно — към залата, където централно място заема платното на Ван Гог „Житно поле с
кипариси“. Заставам на прага и замръзвам. Дърветата горят със зелените си пламъци, а ярко
жълтото на житната нива изпълва съзнанието ми с мисли за Лестър. Той би искал да съм
тук, да се наслаждавам на тази картина и да помагам на това момиче. Виждам усмивката му
и пламъчетата в онези уголемени от лещите очи.
— Добре ли си? — пита ме Хелена.
Тя протяга ръка и докосва ъгълчето на окото ми и аз усещам влагата по кожата си.
— Просто се замислих.
— Мога ли да ти разкажа какво се случи? — пита тя.
— С теб ли?
— Как той ме взе.
— Разбира се — отвръщам. Улавям ръката й и тръгваме из залите с картини.
— Трябваше да бъда при майка си — започва тя. — Тя бе актриса от Монреал. Напусна
баща ми, когато бях осемгодишна и се завърнахме в Канада. Не го виждах често, но мама
получи роля в едно представление в Ню Йорк, затова бях при него. Много по-късно, когато
избягах, разбрах, че тя загинала в автомобилна катастрофа по време на турне със същото
представление в Тълса, Оклахома. Тогава бях на десет години. Баща ми беше букмейкър. Не
знаех това, докато бях малка, знаех само, че непрекъснато говори по телефона за разни
мачове и че винаги из къщата се въргаляха пари и че имаше пистолет. Всъщност когато
тръгнах да търся баба си и разбрах, че е починала, разбрах и за брат й — вуйчото на татко.
Той си имал работа с казината в Ню Джърси.
Тя ме поглежда и аз стискам ръката й. Спираме пред платното на Моне „Парламентът,
залез“ — тъмно и внушаващо страх.
— Както и да е, веднъж се връщах вечер от една приятелка — продължава тя. — Беше
зима, валеше суграшица. Чух изстрел на половин пресечка от дома и видях хора да тичат.
Когато стигнах до вкъщи, една полицейска кола зави иззад ъгъла и се удари в пряспата от
изринат сняг. От нея изскочи ченге и влезе тичешком у дома. Отначало не можех да
помръдна — продължава Хелена. — Даже се напишках. Ченгето влезе с изваден пистолет.
Беше грамаден и беше облечен с черно кожено палто, а значката му бе забодена отстрани.
Всичко стана много бързо.
Преминаваме от Моне в зала със специална изложба на Джоузеф Търнър. Виждам
„Кораба с робите“, заета от Бостънската галерия, и тръгвам към нея. Това е оригиналът, от
който е била направена репродукцията, залепена от Лестър за тавана над леглото ми в
килията. Тълпа. Касапница и ужас в развълнувано море. Слънцето, което слиза зад хоризонта
като последното пламъче на газова горелка.
— Мисля, че знам кой е бил — казвам.
— Аз никога няма да забравя лицето му — казва тя. — Баща ми беше на пода. Кървеше,
на пода имаше и пистолет. Онова ченге го вдигна и започна да се кара с баща ми. Познаваха
се. Знам го, защото говореха, че са партньори. И тогава се разкрещяха и той го уби. Просто
допря дулото на пистолета до главата на баща ми. Аз се опитах да изпищя.
Отмествам поглед от картината към Хелена. Очите й лъщят и са пълни със сълзи.
Избърсва ги с опакото на ръката си, гласът й се разтреперва.
— Тогава той ме взе. Не помръднах. Не можех. Той просто ме вдигна под мишница,
сякаш бе някакъв великан човекоядец. Хвърли ме в багажника на онази полицейска кола.
Каза: „Хубаво детенце“. Усмихна се, сякаш бях кукла или нещо такова, и знаеш ли какво
казах аз?
Тя се разсмива. Дрезгав, стържещ звук, досущ като граченето на гарваните в лондонската
Тауър. Поглежда картината, кима и казва:
— „Полицаите са мои приятели“ — ето това казах. Бях го научила в училище.
35
Виждал съм понякога сълзи в очите на Хелена и преди, но не и нещо подобно. Тя се
разридава силно и високо. Хората се отдръпват от нас като от прокажени. Прегръщам я
силно и я настанявам на една пейка, галя я по косата, докато не спира да трепери. През
цялото това време един белокос пазач се прокашля и ни гледа вторачено, но аз го гледам
свирепо и го държа на разстояние.
Тя притихва и я питам:
— По-добре ли си?
Тя кима и казва, че е добре.
— Хайде — вземам я за ръка, — имам изненада за теб.
Докато се изкачваме с асансьора, Хелена подсмърча и ме поглежда без да повдигне
брадичка. Усмихвам се и й намигам. Тя отвръща на усмивката ми и ме плесва по бедрото.
Апартаментът е украсен със старинни неща, с кадифе, с дърво в богати тъмни нюанси, с
мраморни плотове на масичките и златен варак. Таванът е небе в стил рококо, с бели
облачета и крилати ангели. Странна смесица от мъже и жени е събрана край мебелите до
бялата мраморна камина. Когато влизаме, те спират да говорят и погледите им се насочват
към нас.
Няколко чаени чаши подрънкват, докато ги поставят върху чинийките. Един висок слаб
мъж с мустаци се прокашля и поправя широката си вратовръзка. Закръглен дребен мъж в
тъмен костюм, с въздълга коса и синкави устни пристъпва намръщен напред и пита със
силен манчестърски акцент:
— За какво е всичко това?
— Хелена — обръщам се към нея, — запознай се с Питър Даруин. Той е твоят
мениджър.
— Ама това наистина ли е сериозно? — пита Даруин, изсумтява и се задавя
едновременно.
— Не — казвам. — Когато казах един милион в аванс, имах предвид два милиона.
Лицето на Даруин се отпуска и след това разцъфва в усмивка.
— Виж ти, виж ти — казва той и разтваря ръце. — Така да беше казал. Дай да ти стисна
ръката.
Стискаме си ръцете, след това повеждам Хелена към групата на останалите. Високият с
широката вратовръзка е адвокатът й. Нисичката жена с розова коса и с очила с формата на
котешки очи е координаторката на облеклото й. Крехкият, женствен на вид мъж в черно с
бръсната глава и очила с рогови рамки е фризьорът й. Хубавичката зеленоока жена, облечена
в трико, е хореографката и треньорка по физическата й подготовка. Белокосият чернокож е
учителят й по пеене. А дребната възрастна жена с изправен гръб и салфетка, разтворена
върху скута й, ще я учи на етикет.
Хелена се ръкува с всички и кима на всички. Дребната старица й казва: Гледай хората в
очите, скъпа, а Хелена се изплезва и след това ми се ухилва.
— Просто пари — казвам й, след което се обръщам към другите: — Благодаря много на
всички, че дойдохте. Намирате се тук, защото сте най-добрите. Всички получавате едно и
също. Тригодишен договор за десетократно по-висока сума от досегашните ви
възнаграждения. Доколкото съм запознат с вашите таланти и с нейния, Хелена ще стане най-
голямата звезда в музикалната индустрия след… след кого? Джей Ло?
— Скъпи — казва фризьорът, — с тези бузки и с малко по-добро осветление, Джей Ло
ще изглежда пред нея като скитница, каквато всъщност си е.
Старата дама подсмърча.
— Разполагате с три месеца — казвам. — Необходим ни е албум и клип. Вече съм наел
студио в „Уорнър брос“, където ще се заснеме видеозапис под режисурата на Джо Питка. Ще
ви предоставя своя самолет G-V, тъй че пътуването напред-назад ще е по-лесно, отколкото
човек да прескочи до Шотландия. Ще пуснем първия сингъл в края на декември.
Някой подсвирва и дочувам думата „бързак“.
— Точно за това получавате толкова пари. И така, поръчал съм обяд за всички, след
което можете веднага да се заемете за работа — казвам и ги повеждам към трапезарията,
където ни очаква бюфет с лъскави сребърни съдини.
Хелена се обляга на мен, след като изоставаме от останалите и пита:
— Всичко това е шега, нали?
— Ако смяташ, че да си скъсаш задника от бачкане е смешно… — отговарям и я
целувам по челото.
— Това би трябвало да ме уплаши, така ли?
— Не мисля, че е възможно.
— Прав си.
Поглежда ме в очите. Нейните горят.
— Знаеш ли, ще останеш сама — казвам. — Имам работа за вършене в Ню Йорк.
— Защо не я вършиш оттук? — пита тя.
Не мисля, че е разбрала, но ме стиска за ръката. Потупвам нейната и повтарям:
— Имам работа за вършене. Освен това не искам да те притеснявам.
— Не би могъл.
— Може би — отвръщам, — но все пак не искам.
— Ами ако ми потрябваш… или ако те пожелая?
— Виж какво — казвам и леко стискам ръката й преди да я отстраня от лакътя си, —
тогава ще се появя.
— Какъв си ти? — пита тя. — Да не си шибаната ми орисница?
— Знаеш ли, сума неща ще се променят — казвам, като снишавам тона си.
— Това са глупости.
Докосвам гладката кожа на лицето си и се обръщам да си вървя.
— Какво, по дяволите, означава това? Ами обядът? — пита тя.
— Ще трябва да се справиш, без да стоя до теб всяка минута. Така ще можеш да решиш
какво искаш да правиш.
И добавям:
— Никой не те притежава, Хелена. Не го забравяй.
— Адски си прав — казва тя, като едновременно повишава тон и вирва високо брадичка.
— Мога да правя каквото си ща. И ако поискам да се откажа, мога да направя дори и това.
Аз кимам, отстъпвам крачка назад и казвам:
— Много би ми се искало да можеш всичко, но ще видим.
36
Наистина не искам да се меся в напредъка на Хелена. И наистина съм зает със своите
собствени планове. И въпреки това разговаряме всеки ден и тя ме държи в течение. Макар
нейните версии за случилото се да се различават от тези на Даруин, за по-малко от два
месеца първият й сингъл се появява направо на седмо място в класацията.
Тъй като когато научавам новината, тя снима клипове в Лос Анджелис, вземам самолета
си и тръгвам натам, като й обещавам вечеря в „Chez Nous“. Кацаме в Бърбанк по-рано от
очакваното и вместо да отида в хотел „Бел еър“, където е отседнала Хелена, нареждам колата
да ме откара право в студията на „Уорнър“, където вече снимат клипа за следващия й сингъл.
По радиото по време на пътуването звучи „Обичам да те мразя“ и водещият вдига съответния
шум за новата звезда на име Хелена.
Потропвам в такт, докато слушам, и барабаня с пръсти по крака си. Профучаващите
покрай мен сгради и стволовете на палмите по магистралата „Норт Холивуд“ се обагрят в
оранжево от късното слънце. Студията са сгушени зад прашно зелените хълмове на Холивуд.
Лимузината преминава през портала след съвсем кратко спиране. Минаваме по Френската
улица, където Богарт срещна Ингрид Бергман в „Казабланка“ и спираме пред студио с
размерите на самолетен хангар. Вратите се отварят и вкарват вътре вертолет, поставен върху
масивна платформа.
Даруин ни чака и отваря вратата на колата. Лицето му е зачервено, върху челото му са
избили капчици пот, макар че сенките са дълги и е прохладно.
— Тя направо се е побъркала — казва той.
— По-спокойно — казвам. — Какво стана?
— Парите са си пари, но това вече е прекалено — отвръща и лицето му се изопва. —
Навря проклетия пистолет в ребрата ми. Можеш ли да повярваш?
— А ти какво направи?
— Аз ли? Ами тя не иска да си направи косата. Не иска да облече подбраните костюми.
Не ще да спре да псува като каруцар. Тя е една долна кучка, казвам ти. Пред нея Ози Озбърн
изглежда като възпитаник на училище за благородни девици.
— Ти какво направи? — питам повторно.
— Просто й казах. Че мястото в топ тен не е шега работа. Знаеш го. Казах й, че ако не
могат да видят циците й, ще превключат канала.
— Това не е трябвало да го казваш.
— Циците са си цици. Това е звукозаписният бизнес.
Стискам устни и го поглеждам — облечен в онази негова копринена риза на цветя.
Далеч повече уважение предизвиква, когато е с вратовръзка.
— Ще говоря с нея — казвам и тръгвам покрай него към тъмната пещера на студиото.
— Не сега — настига ме той. — Почти са готови да снимат.
Огромен мъжага с увиснали кичури руса коса и с лице, грамадно като лопата, седи по
средата на пода с камера на рамо. Джо Питка. Крещи някакви заповеди и всеки път, когато
излае, сякаш вълна преминава през ярко осветената сцена. Там се тълпят петдесетина души,
някои от тях седнали на високи брезентови столове, сбрани около монитор, сервитьори зад
маса, отрупана с телешко печено под нагревателна лампа, но повечето се щурат насам-натам
с прожектори, електрически кабели и инструменти. Вертолетът сега е вдигнат с кран и
перките му се въртят мързеливо.
Едно момиче с пропорциите на Хелена виси от отворената врата на вертолета и суши
дългата си кестенява коса със сешоар. Нейна дубльорка с морава рокля с дълбоко деколте, от
което се вижда сума плът.
След минута, без да се откъсва от окуляра на камерата, Питка крещи за Хелена. Следва
бурна дейност в дъното на сцената. Млади мъже и жени със слушалки и с клапи в ръце се
отдръпват и иззад завесата се появява Хелена, като ходом една жена я пудри, а фризьорът
поправя прическата й, докато дребната стара дама я гледа свирепо и мърда с устни.
Хелена не ме вижда, но търси с очи Питка и като се надвесва над него разкрачена, му
казва:—
Това ще нося.
Облечена е с избелели дънки и с плътно прилепнала морава тениска.
— По дяволите — казва Питка и с мъка се изправя. — Вече закъсняваме с два часа.
— Ти каза, че цветът трябва да е подходящ — отвръща тя. — Е, сега имаш проклетия си
цвят.
— Цветът на косата определено не е подходящ, но вината за това не е моя — казва
стилистът, сложил ръка на кръста си.
— Кой, по дяволите, те пита? — реагира Хелена и се обръща към него.
Онзи се свива. Дребничката старица стисва устни и затваря очи.
— Даруин! — реве Питка.
— Видя ли? — пита ме Даруин. — Видя ли?
И отива към режисьора с вдигнати ръце.
— Хелена — повиквам я аз.
Като ме вижда, лицето й светва. Изтичва, скача отгоре ми и ме обгръща с крака, целува
ме по лицето и аз не мога да се сдържа да не се засмея.
— Какво правиш? — питам.
— Снимам клип — отвръща тя, целува ме по устните и слиза.
Хваща ръката ми и я стиска силно.
— На седмо място сме.
— Вярно ли е, че си извадила пистолет срещу Даруин? — питам с вече сериозно
изражение.
— О, той е истински задник — казва тя и ме дърпа. — Ела да видиш караваната ми.
Фургон на истинска звезда.
Тя се усмихва, но виждам сълзите в очите й. Оставям я да ме изведе от студиото.
Караваната й е зад ъгъла. Говори ми бързешком, разказва ми за песните, за дрехите и за
хората, с които се е запознала. Спирам я пред стъпалата.
— Хелена?
Лицето й се сгърчва и две сълзи потичат по бузите й. Бързо поклаща глава.
— Съжалявам — казва, след това се обръща и хуква към задната част на караваната.
Когато стигам дотам, жълтият й бокстър вече бръмчи и колата потегля със свирене на
гуми. Аз изтичвам отпред и скачам в своята лимузина.
— Карай подире й — нареждам на шофьора.
Шофьорът ми е отличен и не изоставаме. Часът пик вече е минал и гъстият поток на
трафика се движи стабилно. Тя не се опитва да ни избяга, но и не спира, за да поговорим.
Поема по 134-а към 405-а и покрай плажа Манхатън, докато слънцето потъва в Пасифика.
Спира току до стъпалата, водещи към плажа, изскача в полуздрача, изтичва по дъсчената
настилка и изчезва. Сърцето ми бие до пръсване. Кърваво червеното слънце се стопява зад
сиво моравите облаци. Сякаш то я погълна.
Изскачам навън, преди още колата да е напълно спряла. Когато стигам до стъпалата, ме
атакува топлата солена миризма на океана и на умрелите му обитатели по плажа. Хелена е
прекосила половината пясъчна ивица, аз я викам, но вятърът отнася настрани виковете ми.
Тичам по пясъка, изритвам обувките си, за да увелича скоростта си. Когато стига до
водата, Хелена влиза без да спира.
Водата стига до глезените й и тя пада на колене.
Започва да плиска лицето си. А когато стигам до нея, тя вече ридае с все сила.
— Тези лайна — казва и търка яростно бузите и очите си, размазва тежкия грим и
лицето й плувва в шарена мръсотия.
Прибоят реве и се стоварва върху брега, водата се плиска около кръста й. Коленича до
нея и я прегръщам, притискам главата й към гърдите си. Тя трепери и когато спира да
трепери, червеното зарево вече го няма на небето. Звездичка примигва, някакъв самолет й
намига, понесъл се към Азия.
— Не желаеш ли всичко това? — питам след известно време.
— Някога идвах тук като момиче — отвръща шепнешком тя, вгледана в небето. —
Имаше една стара проститутка. Мразех я. Мисля, че ме караше да го правя, за да ме накара
да почувствам колко съм нищожна — тук, нощем, със звездите. Пред океана. Тя стоеше тук
със скръстени на гърдите ръце и аз винаги подушвах дима на цигарата й, макар бризът да го
отнасяше в обратната посока.
— Казах ти, че всичко това вече е минало.
— Толкова съм мръсна — изрича тя.
— Ти никога не си извършвала нещо лошо — казвам.
— Толкова много неща съм извършила.
— На теб са ти ги направили — казвам. — Престани да виниш жертвата.
— Знам, че всички се опитват да ми помогнат, но не мога да издържа, като ми нареждат
какво да правя. Какво да нося. Към тялото ми…
— Това е видеозапис — казвам. — Той няма да те промени. Гласът ти е хубав. В „Ролинг
стоун“ писаха за това, но то не е достатъчно. Това е бизнес. Как изглеждаш. Как ще продадат
клипа… Хайде — добавям след малко и я вдигам от водата.
— Мокър си — казва тя, пръска лицето ми с вода и се кикоти.
— Не можеш ли да се държиш прилично? — питам и я прегръщам.
Една вълна се разбива към нас.
— Ще ме заведеш ли все пак на вечеря, да отпразнуваме седмото място?
— След като се изсушим.
— Добре — отвръща тя. — Тогава може и да го направя.
37
Бърт ми се обажда от летището и ми съобщава, че са там. Избирам черен костюм, бяла
риза и тъмночервена вратовръзка, оглеждам се в огледалото. Косата ми вече е къса, луда
мешавица от гел и тъмни кичури. Такава е модата в Ел Ей. Кожата ми е с бронзов тен —
резултат от смесицата на кръвта на майка ми от племето мохоук с много слънце. От
огледалото ме гледат тъмни очи, почти празни, с едва доловими пламъчета.
Мога да са съм на петдесет или на двайсет и пет години, но тъй като съм по-близо до
първата възраст, ъгълчетата на устните ми се извиват в усмивка.
В Ню Орлиънс, пред хотел „Омни роял“ седя с кръстосани крака върху желязната пейка,
сгушена в беседка, обрасла с червени герании. Не минават и десет минути когато дълга
черна лимузина спира върху настланата с червени тухли кръгла подходна алея. Плаващият по
реката товарен кораб надува свирката си. По-наблизо един теглещ карета кон трополи с
копита. Влажният луизиански въздух е гъст от миризмите, идващи от близката фурна, от
снощните боклуци, разляна бира и конски фъшкии.
От лимузината слизат двама млади мъже. Алън Стефано, синът на Лексис е висок и як, с
кафяви очи и лице, което толкова си прилича с това на майка му, че стомахът ми се свива.
Приятелят му Мартин Дебрей е на около двайсет и пет години. Дебрей е приятел на
семейство Стефано и нещо като по-голям брат на Алън. Той е луничав и червенокос. Има
същата физика като Алън, само дето не е толкова висок и мускулест.
Двамата се протягат и примигват на яркото обедно слънце, след това пляскат дланите
си, възбудени както всички посетители, че ще присъстват на мача за Суперкупата. Алън казва
на портиера, че чантите им са в багажника, след това изважда чифт слънчеви очила. Черната
му тениска е прилепнала по тялото, а дънките му са торбести и с разнищени маншети.
Мокасините му са от онези, дето струват по 345 долара чифта.
Портиерът поема една двайсетачка и се залавя за работа, като бавно клати глава.
Алън има чуплива черна коса. Строен е, но с широки рамене и яки бицепси на спортист.
Отблизо забелязвам, че тъмните му ириси са нашарени с жълти жилки. Той усеща колко
напрегнато го гледам, погледите ни се срещат и аз извръщам очи.
Докато се регистрират в хотела, аз прекосявам фоайето към асансьорите. Те са качват,
качвам се и аз заедно с тях.
— Извинете — казвам и поглеждам към Дебрей, — Вие не сте ли от НФЛ?
— Не и аз — отвръща усмихнат той и клати глава.
— Но сме се срещали, нали? — питам. — Казвам се Сет Коул.
— Не — казва Дебрей и разтърсва ръката ми. — Не мисля…
— В Лондон — казвам отмятам глава и щраквам с пръсти. — Вие сте Дебрей, нали?
Мартин Дебрей. В хотел „Дорчестър“. О, вие бяхте доста пийнали, но аз бях изгубил
портфейла си някъде в онзи бар и вие платихте сметката ми. Аз вече бях напуснал хотела.
Трябваше да летя с първия нощен самолет. Господи. Колко е малък светът!
Той просиява и казва:
— Там отсядам.
— Е, благодаря ви отново. Колко неудобно…
— Няма проблеми — отвръща Дебрей. Забелязва, че гледам Алън. — О, извинете, това е
Алън Стефано.
Ръкувам се с Алън и казвам:
— Слушайте, имам пропуски за частното парти, което комисарят дава тази вечер в
„Хаус ъв блус“. Интересува ли ви?
Те се споглеждат и зяпват.
— Комисарят на НФЛ ли? — пита Мартин.
Кимам и изваждам билетите от джоба на сакото си.
— Доста от играчите ще бъдат там. Неколцина от собствениците на отбори. Какво ще
кажете, да се срещнем там към десет и ще мога да ви се реванширам с няколко питиета?
Мартин поглежда Алън и се усмихва. След това се обръща към мен:
— Страхотно!
— И на мен ми се вижда хубаво — казва Алън.
Протягам нарочно ръка, за да видят златния ми часовник „Картие“ и казвам:
— Чудесно. В десет, значи. Ще ви намеря.
Същата вечер вечерям с Уди Джонсън — собственика на „Ню Йорк Джетс“ — в
„Командърс палас“, където сервират бифтеци, дебели колкото юмрука ми. Истината е, че
след онези лайна, които ядох в продължение на двайсет години в затвора, още не мога да се
наситя на вкуса на месото алангле и на червеното вино.
Часът е едва девет и половина, когато запалваме пури и поемаме по краткия път по
улица „Притания“, за да приключим със сделката. Въздухът е прохладен, а миризмата на
тютюна е освежаваща след деня, пропит от мочурливата влага на Ню Орлиънс. Когато
приключваме, вдигам ръка и дълъг черен джип хъмви се появява сякаш от нищото и спира до
бордюра. Бърт изскача отзад, облечен в смокинг и отваря вратата. Уди се втрещява и клати
глава към мен, след което на предложението да го откараме отвръща, че ще повърви пешком.
Срещу петстотин долара имаме за вечерта и мотоциклетен ескорт. Зад въртящата се синя
лампа на ченгето направо пронизваме „Куотър“ с тежкия му трафик и тълпите пияни фенове,
за да стигнем в „Хаус ъв блус“ в десет.
Забелязвам момчетата прави до бара, пият и въртят глави като кукли на пружини към
играчите-звезди и момичетата, накипрени с прилепнали блузки и с разголени пъпове.
Ръкувам се сърдечно с тях и поръчвам по още един ред питиета. Те още не са сервирани,
когато комисарят — който стои наблизо, — прекъсва разговора си със собственика на
„Ястребите“ Артър Бланк, за да ме запознае с жена си.
— Както изглежда Сет ще е новият собственик на „Джетс“ — обяснява й той.
Алън изглежда така, сякаш някой е лиснал питието си върху лицето му. Комисарят
представя Артър Бланк и жена му Стефани, която извиква Майкъл Вик. Момчетата се
опулват, оставят чашите си на бара и се изправят, за да се ръкуват. Кратък разговор на
незначителни теми и отново сме насаме.
Алън пита:
— Ще купувате „Джетс“, така ли?
— Още не е официално — отвръщам и сръбвам от бирата си „Хайнекен“.
— Той ще купува „Джетс“ — казва Алън на Мартин.
— Алън играе в университета — обяснява Мартин и сочи приятеля си с бутилка бира. —
Иска да бъде като Чад Пенингтън.
— Обичам „Джетс“ — казва Алън и очите му грейват.
— За „Джетс“ — казвам и вдигам чашата си, да се чукна с техните бутилки. Трябва да се
насиля, за да не гледам лицето на Алън. Носът, формата на очите. Самата Лексис.
Сантана напява тихо от сцената, а публиката вика и се радва. Музиката и димът се вият
заедно, попиват лъчите проблясваща цветна светлина. Червено. Жълто. Зелено. Говорим си
високо, за да надвикаме музиката.
— Наистина ли играете? — питам и се вглеждам в очите, а не в лицето му.
— Като куотърбек — отговаря Алън и отвръща на погледа ми.
— Има шансът тази година да открие първенството.
— Мартин вдига бутилката си и я чуква о тази на приятеля си.
— Какво следвате? — питам.
— Ами, ще уча право — отвръща той, — но точно сега се занимавам с изобразително
изкуство.
— От изобразително изкуство — в правото? Съвсем различни дисциплини.
— Баща ми искаше да следвам финанси — казва той.
— Финанси и футбол. Много се ядоса като научи, но мама го укроти. Както и да е,
трябва да рисувам четири години. След това или ще заиграя в НФЛ, или ще започна да
следвам право. Нещо полезно.
— Има сума безполезни юристи — казвам. — Но не и достатъчно добри художници.
Алън отмята глава настрани и отвръща:
— Все едно чувам да говори майка ми.
Поръчвам непрекъснато, пиенето да не спира, и след час вече сме най-близки приятели.
Момчетата ще гледат утре мача от ложата ми срещу линията на 50-те ярда. Пиенето се
превръща в малко необявено състезание и аз съм губещият. Най-накрая Алън вече се
олюлява. Погледът на Мартин ту губи, ту отново придобива фокус, той се взира в бутилката и
си мърмори под носа изписаните върху етикета на „Бъдуайзър“-а думи.
Поглеждам часовника си. Полунощ е. И като вдигам очи, виждам нея. Една жена, която
върви през тълпата и привлича вниманието на всички мъже в радиус от десетина метра.
Косата й е дълга и права. Бронзово руса. Трудно е да се реши кое прави по-силно впечатление
— фигурата или златистото й лице с неговите светлосини очи и червени устни. Не е висока,
но е с бели обувки на високи токове, които си отиват с прилепналата й сатенена рокля.
Спира като вижда Алън и се вторачва в него. Усмивка разтяга нежните й устни, за да разкрие
перфектни бели зъби.
Когато момичето се обръща и изчезва в тълпата, Алън ми се усмихва широко. Кимам и
той тръгва, залитайки подире й. Друго момиче сяда до Мартин. Той вдига глава и веднага
хлътва по него. Появява се Бърт и аз му нареждам да закара Мартин и новата му приятелка
до хотела. Излизам от задния вход, обувките ми леко потракват по стъпалата от ковано
желязо, които ме извеждат на настланата с тухли алея. Тичам бавно в протежение на две
пресечки, докато зървам бялата рокля. Алън е с нея, препъва се и залита, за да не изостане.
Главата му подскача в такт, а ръцете му танцуват между двамата. Тя се смее — високо и
силно чуруликане, след това докосва бузата му. Той я улавя за ръката и двамата продължават
да вървят. Следвам ги на отсрещния тротоар и на половин пресечка разстояние.
Сливат се с тълпата на „Бърбън стрийт“, но роклята на момичето е като фар. Извървяват
една пресечка и напускат навалицата, свиват надолу по „Сейнт Питър“. Когато стигам до
ъгъла, те са вече в тъмния край на улицата, лошо и опасно място, където заразата на
скапаните креолски къщурки не се вижда на светлината на звездите. Сега шумът на „Бърбън
стрийт“ е почти далечен и онова, което допреди миг бяха звуци на веселие, сега изведнъж
придобива сатанинско излъчване. Бесен смях. Строшено стъкло. Тромпети и дрезгави
викове.
Лек ветрец разшумява листата на дърветата. Сенки се размърдват и започват да се
изливат от входовете на улицата. Материализират се тъмни мъжки силуети и оформят кръг
около Алън и момичето с бялата рокля. Перфектна постановка.
Спирам на място и гледам.
38
Коридорът на най-горния етаж е дълъг и застлан с червен килим, вратите са очертани
със златен варак. Иззад една врата се чува смях. Пред друга има поднос с кокали от пилешки
крилца и празни бирени бутилки. Апартаментът на Алън е през няколко врати от моя.
Дебрей отдавна спи в стаята си, момичето вече си е отишло. Алън пуска рамото ми и пада в
собственото си легло, преобръща се по гръб. Вони на алкохол, оцъкля очи към мен.
— Баща ми винаги натякваше, че все се налагало да ме измъква — казва той завалено.
— Но сега ти ме измъкна.
— За мен беше удоволствие — отвръщам и пъшкам, докато му свалям обувките.
— Ама си те биваше — казва и размахва ръце във въздуха, бълва някакви звукови
ефекти, които накрая преминават в кикот. — Същински Брус Лий, а?
— Нещо такова — отвръщам, отстъпвам назад и се запътвам към вратата.
— И сега ти дължа един живот — казва той, вдига показалец във въздуха, погледът му е
насочен към кристалния полилей над леглото и губи фокус. — Точно така постъпват там, в
Япония, или Бог знае къде. Един живот.
Казвам му, че знам, след това му пожелавам лека нощ. Когато излизам в коридора, той
вече е затворил очи.
Бърт стои до бара в апартамента ми с бира в ръка.
— Добре ли мина всичко? — пита.
— Часовникарска работа — отвръщам.
Като го питам какво прави, той поглежда през обширната всекидневна към спалнята ми.
Вратата е затворена, а я бях оставил затворена. Бърт свива рамене, но се усмихва.
— Какво? — питам.
— Не казвам. Не мога.
Преминавам през претрупаната с мебели всекидневна, улавям бронзовата дръжка с
формата на лъвска глава и я завъртам. Вътре е тъмно, но след като очите ми свикват, виждам
очертанията на жена пред отворените високи стъклени прозорци, които водят към балкона.
Сърцето ми се свива. Лунна светлина се процежда в стаята, ветрецът къдри призрачните
завеси и ме кара да си мисля дали всичко това не е плод на въображението ми. Хелена би
трябвало да е в Лос Анджелис да довърши някакъв клип и не би трябвало да пристигне по-
рано от утре. Първият й сингъл стана номер едно на втората седмица и си остана там, тъй че
не е никаква изненада това, че е поканена да пее по време на почивката между
полувремената на големия мач.
Пристъпвам тихо и усещам с лицето си вятъра, когато протягам ръце към голите й
рамене. Облечена е в бял копринен комбинезон. Косата й сега е по-различна, на едри къдри с
просветлени кичури и е дори по-красива от преди. Тъй като през последните месеци я
виждам рядко, мога да се насладя на бързото й развитие след разговора ни на плажа.
Набрана дантела обгръща издутината на гърдите й и горната част на бедрата.
Овлажнявам устни и ги полагам върху вдлъбнатината между ключицата и шията й. Острият
мирис на парфюма, за който й бях казал, че харесвам, пронизва носа ми чак до гърдите.
Без да поглежда, тя намира пръстите ми и преплита своите с тях. Когато въздъхва,
усещам как потреперва.
— Какво има? — питам шепнешком и устните ми пробягват по дългата й шия до
крайчето на ухото й. — Притесняваш се за утре ли?
Тя поклаща глава и казва:
— Ти ме целуваш, прегръщаш ме и винаги спираш до там. Не ме ли желаеш?
Тя дори вече говори по-различно. Думите й са меки, но определено са произнасяни с
тембъра на флейта. Ръцете ми усещат неочаквана хладина. Мускулите ми се стягат. Тази
болка в гърдите…
— Заради това, което са ми сторили ли е? — пита тихо. — Или има някоя друга?
— Стореното — сторено — отвръщам. — Това е друг живот. Лош сън, кошмар.
— Значи има друга?
— Не е съвсем така.
— Но има, нали? — казва тя, обръща се към мен и сключва пръсти зад врата ми. — Има
нещо. В Ню Йорк. Усещам го, но не ме интересува.
Тя подсмърча. Сълзите се стичат по бузите й.
— Ще направя всичко, което желаеш — казвам и я притискам към себе си.
— Искам ето това.
Тя ме улавя за ръката и ме отвежда от прозореца и лунната светлина под високия
балдахин на леглото с бронзови колони. Целуваме се и усещам върху езика й солта от
сълзите. Пръстите й бързо разкопчават ризата ми и се мушват под нея, преминават леко под
мишниците ми и ме разсъбличат до кръста. Кожата ми настръхва от ветреца, идващ от
отворената врата, но там, където са ръцете й, чувствам топлина.
Свалям презрамките от раменете й и навивам бавно коприната надолу по тялото й,
докосвам с нос и устни гърдите й, корема, бедрото. Комбинезонът се свлича в краката й като
вълниста купчинка. Коленича и леко я докосвам с език така, че по цялото й тяло преминава
вълна от тръпки. Тя сграбчва косата ми близо до корените и потреперва.
Когато се изправям, пръстите й намират колана ми. Разкопчава го, панталонът и
боксерките ми падат на пода — върху комбинезона й — и голите ни тела се сливат, топлят се
едно друго в нощния въздух. Хелена сграбчва раменете ми и се покатерва върху торса ми и
дългите й мускулести крака сякаш вибрират. Усещам кожата им като кадифе върху кръста си.
А след като я повалям върху леглото, вече сме едно цяло.
Тя леко изстенва и стонът й потапя съзнанието ми в море от електричество.
39
С Хелена не говорим за предишната вечер, но слънцето сякаш свети по-ярко, кафето от
цикория изглежда по-малко горчиво, а гласът на оживения град звучи като камбанен звън.
След като отново се любим, закусваме късно на терасата, след това прекарваме известно
време с туристическите забележителности. Пътуваме с трамвай до Тюлейн. Пазаруваме
старинни неща в „Ройъл“. Посещаваме стария апартамент на Фокнър. „Кафе дю монд“. Само
двамата с Хелена, която носи широкопола шапка и слънчеви очила, за да не я познаят.
В три часа се връщаме в моя апартамент, пак се любим и дремваме за малко, преди тя да
тръгне да се подготвя за изпълнението си. След като заминава, аз сядам на терасата с
вдигнати върху железните перила крака и чаша кафе с мляко в скута си. Всъщност дори не
мисля. Просто усещам топлия въздух и се наслаждавам на чувството да принадлежа на
някого, след цялата онази празнота. Затварям очи.
Как бих могъл да опиша всичко това на Лестър? Струва ми се с един Реноар — „Балът в
„Мулен дьо ла Галет“.
Поемам дълбоко дъх и издишвам.
Бърт се прокашля зад мен и аз бавно обръщам глава, за да усетя как топлината на
слънцето се движи по лицето ми.
— Искат да знаят кога тръгваме — казва той.
Поглеждам часовника си и отвръщам:
— Изгубих му края. Ще взема душ, ще се преоблека и тръгваме, да речем след
четирийсет минути.
Виждам изражението му и питам:
— Сега пък какво?
Бърт свива рамене и скръства ръце пред подобния си на бъчва гръден кош.
— Имало един фермер южно от резервата — долу, до Малоун, — който отглеждал
гълъби — казва той. — Бледоликите идвали от Ютика и Олбъни на лов. Изваждали птиците
и ги разпръсквали наоколо така, че когато онези се завърнат по-късно с кучетата си, гълъбите
да са се завърнали у дома.
Присвивам очи и стискам устни.
Той свива рамене и казва:
— Никога не съм смятал, че това е кой знае колко забавно. Това е.
— И все пак трябва да говориш направо — казвам му и свалям крака от перилата.
Следобедът вече свършва.
* * *
Фоайето гъмжи от усмихнати и бъбриви хора. Истински празник. Алън и Мартин не
правят никакво изключение. Напъхват се в лимузината след мен с глуповати усмивки на лице
и се сборичкват кой да вземе пръв бира „Ейбита“ от хладилния шкаф. Бърт седи срещу мен.
Момчетата са на страничния диван срещу бара. Говорят бързо и високо. Кой ще спечели и с
колко. Колко залагат. За победа, за загуба. За равен. Дори Бърт изважда от портмонето си
петдесетарка и залага срещу Дебрей кой отбор ще спечели първите точки.
Единственият човек в целия град, който гледа на тази вечер като мен, е Хелена. За нея
това е бизнес възможност. Шоуто на полувремето ще добави съчки към огъня. И ако аз
действам правилно, ще проникна в света на враговете си по много личен начин.
Лимузината се движи бавно по гъмжащите от народ улици, следвайки полицая с
мотоциклета, хората извиват вратове да видят кой е вътре в нея. Алън ми предлага бира и аз я
поемам. Той ми говори нещо:
— … колко заложи?
— Не ме бива в тая работа — казвам, вземам бирата и я чуквам о неговата бутилка. —
Когато печеля, не се радвам много, а когато загубя, се ядосвам.
— Е — казва той, — и мен много не ме бива, но тая работа плаща сметките у дома.
— Като как?
— Баща ми е в хазартния бизнес.
— Наистина ли? — казвам и оставям въпроса да виси във въздуха.
— Аха — отвръща Алън и поглежда към Дебрей. — Не разбирам как можеш да смяташ,
че Атланта ще отбележат първи, след като ще играе Майкъл Вик.
Двамата се впускат в спор, като думите се стрелкат напред-назад между две глътки бира.
Бърт не успява да се справи с намерението си да скрие усмивката си.
Когато ярко осветеният, приличащ на космически кораб „Супердоум“ се появява в
полезрението ни, лимузината е принудена да запълзи съвсем бавно, въпреки полицейския си
ескорт.
При първата пауза в разговора им, аз се навеждам напред и казвам:
— Ей, преди да съм забравил, нека да си запиша телефоните ви в Ню Йорк.
И двамата се съгласяват, разбира се. Дебрей ми дава визитна картичка, върху чийто гръб
записвам номерата на Алън.
— Трябва да се срещнем — казвам. — Почти никого не познавам там.
— Майтапиш се, нали? — казва Алън.
Насилвам се да се усмихна и отвръщам:
— Не. Не прекарвам много време в града. И купих отбора по-скоро като инвестиция.
Алън се обръща към Дебрей и казва:
— Можеш ли да си го представиш да мели брашно с Бени Коен?
— Познавам поне една блондинка, която със сигурност ще го награби — отговаря
Дебрей и луничките започват да танцуват по лицето му, докато се киска.
— Последните хора, с които би искал да се запознаеш, са от нашата тайфа — казва
Алън.Двамата се смеят, Бърт се присъединява към тях, но ме попоглежда косо. Изобразява
пищов с пръстите си и стреля във въздуха.
— Когато новината за продажбата на „Джетс“ се появи във вестниците — казва Дебрей,
— народът ще се тълпи да си взема номера на опашката за среща с теб.
— Даже ще извадим късмет, ако се сетиш за нас — казва Алън.
— Разбира се, че ще се сетя — отговарям и изваждам ръчния си компютър „Палм
Пайлът“. — Знаете ли какво? Хайде да се уговорим да обядваме заедно.
— Ами, аз съм в колежа — казва Алън.
— Кога се връщаш?
— В средата на май.
Свеждам поглед надолу и преглеждам календара.
— Какво ще кажете за десети юни? — казвам. — Четвъртък е.
Алън свива рамене и отговаря:
— Разбира се.
— В „Le Cirque“, става ли? В един часа?
— Окей — отвръща Алън. — Ще те чакаме там, ако желаеш.
— Ще дойда. Вкарах го в машинката. И не подценявайте хората, които познавате.
Винаги е по-добре да те запознае общ познат.
— Ние просто не познаваме толкова хора — казва Алън.
— Вече спомена един важен мъж, с когото бих искал да се запозная — казвам.
— Кой е той?
— Баща ти.
— Това е лесно — отвръща Алън. — Когато тази голяма уста тук разкаже какво се случи
снощи, мама и татко и без друго ще искат да се запознаят с теб.
— Добре.
Поглеждам към Бърт. Протегнал е показалец, но момчетата сега гледат към мен и никой
изглежда не го забелязва. Той насочва пръста към главата на Алън, затваря едно око и спуска
палеца си.
40
Имам сума работа за вършене през следващите четири месеца, но парите са като смазка
в индустрията и нещата, дори големите неща, си се наместват гладко.
На десети юни поглеждам часовника си и преминавам през кованите порти на „Le
Cirque“. Един без десет е и забавям крачка, за да се насладя на бронзовите стълбове и
зебрите, както и на смелите циркаджийски цветове, тъй че когато се изкачвам на втория
етаж, голямата стрелка е на дванайсет.
Залата е с дървена ламперия, увенчана със стогодишни резби. На дългата, застлана с
ленена покривка маса в средата й Алън и Мартин обръщат лица към мен, очевидно
изненадани. Дори сервитьорите с черни вратовръзки ме гледат в очакване. На масата има
отворена бутилка шампанско и Мартин налива в чашата си.
Алън скача от мястото си:
— Сет! Аз му казах.
— Невероятно. — Мартин се усмихва глупаво.
— Казвах ти — Алън сграбчва ръката ми и ме гледа в очите. — Каквото каже — го
прави, а казва само онова, което ще направи.
А на мен казва:
— Не му дадох да поръча ядене. Казах му, че ще дойдеш.
— Не съм закъснял.
— Той винаги закъснява. — Алън кима към приятеля си. — Казах му да дойде в
дванайсет и половина, че да сме навреме.
— Нали седя тук, все пак — казва Мартин и вдига глава. — И кой може да ме вини?
Казах на Алън, че няма да е изненада, ако се окажеш някаква фантазия, случила се и на
двама ни.
— Не — отвръщам. — Съвсем реален съм.
— Във вестниците не се появи нищо за „Джетс“ — казва Мартин. — Разказах на
всички, а те ми казваха, че съм смахнат. Доколкото разбирам, сделката не е станала.
— Всъщност — отвръщам, — подписвам документите днес в четири часа. Решихме
дотогава да запазим нещата поверителни.
Държа в джоба си смарагд с размерите на орех. След като хапваме, го изваждам и
лапвам една ментова бонбонка, предлагам и на Алън и Мартин.
— Що за кутийка е това? — пита Алън и си взема един бонбон.
— Един от три еднакви камъка — обяснявам. — Някога са украсявали короната на
султана на Отоманската империя. Всеки от тях е безценен всъщност.
— Шегуваш се — казва Мартин.
— Не.
— А какво е станало с другите два? — пита той.
— Единият е използван за авансовото плащане за „Джетс“ — отвръщам и го поглеждам
в очите. — Другият употребих да купя достатъчно акции в EMI, та да вляза в борда им. А
този?
Затварям капачето и обръщам камъка върху дланта си, преди да го прибера в джоба си.
— Просто ми допадна идеята да мога да взема нещо толкова ценно и да го превърна…
ами, всъщност в боклук.
— Боклук ли? — смайва се Алън. — Току-що каза, че камъкът е безценен.
— Беше — казах, извадих го отново и го улових между пръстите си. — Но вече не е
камък от короната. Вътре е кух и са му сложени тези пантички. Когато извадиш сърцевината
на нещо, то престава да бъде онова, което е било.
— И въпреки това е безценен? Невероятно е.
— За мен обаче не е — казвам. — На мен така ми харесва. Върши работа.
Сведох поглед към масата. Те се навеждат напред, за да могат да видят лицето ми.
— Да ви интересува концертът тази вечер? — питам.
— На Хелена ли? — възкликва Мартин и едва не се изправя. — Няма билети. Продали
са всичко, едва ли не преди да го обявят… Но ако съдя по изражението ти, ти си имаш ложа.
В „Гардън“9. Прав ли съм?
— И двамата сте добре дошли.
— А ще има ли и от онези момичета от Вегас, които бяха в ложата ти на мача за
Суперкупата? — пита Мартин.
— Боже мой! — казва Алън и извръща очи.
— Алън трябва да внимава — продължава Мартин. — Дани Рангъл има халка,
прекарана в носа.
Усмихвам се и казвам:
— Не и този път, но бих могъл да уредя да се запознаете с танцьорките й.
— Мамка му — възкликва Мартин и лицето му почервенява досущ като косата. —
Говори ми такива хубави неща. Мога да взема която и да е от тях.
Петте беквокалистки на Хелена са и танцьорки, чиито тела са им извоювали места по
кориците и вътрешните страници на списания като „Максим“ и „FHM“.
— Мартин — казвам, — след като отвори дума за дъщерята на Боб Рангъл, бих искал да
се запозная с него. Търся фонд, в който да инвестирам. Чух, че работиш за него.
— Лесна работа — казва той. — Ще говоря с него и ще го уредя. Скоро ли?
— По някое време през следващите две седмици — казвам и става от масата. — Да бъде
нещо обичайно.
— Какво ще кажеш за двата града Хамптън? — пита Мартин, докато слизаме по
стълбите. — Те са навън всеки уикенд. Можем да обядваме заедно.
Казвам му, че това върши работа и спирам на прага да благодаря на Алън за обяда.
— Към центъра ли отиваш, или навън, към предградията? — пита.
— Навън — отвръщам, — към офисите на НФЛ. Възнамерявах да вървя пеша.
Необходима ли ти е колата ми?
— Не, не и този път — отговаря той. — Но ако имаш една минута, домът на родителите
ми ти е на път.
Стомахът ми се свива.
— Каза, че искаш да се запознаеш с тях — казва той и ме гледа и държи вратата
отворена.
Излизаме навън на слънцето и ни заглушава ревът на сирената на пожарна кола. Планът
ми е да се срещна с Франк на собствен терен, но слагам слънчевите си очила и обръщам
лице към Алън. На фона на сирената казвам:
— Добре, да вървим.
Апартаментът заема целия най-горен етаж на старо каменно здание, което гледа към
Парк авеню. В масивното кръгло фоайе към сводестия таван се издигат колони от полиран
черен гранит. Там високо трепкат сенките на дърветата на градината на покрива през купола
от дебело стъкло. Белият мраморен под е прорязан от червени жилки, които напомнят за
животинска тлъстина. В кръга, оформен от колоните, се виждат или сводести входове, или
усамотени ниши, в които върху високи метър и половина дорийски колони са разположени
повредени мраморни бюстове.
Съзирам един Цезар без нос, след това сянката изпълзява към съседната врата. Франк е
наедрял доста. Краката му изглеждат почти фини в лъскавите си кожени обувки. Дебел мъж с
лъскаво сако. Сто и трийсетте килограма, при които е бил в най-добрата си форма, вече
отдавна са в миналото.
Увисналата му шия се излива над стегнатата бяла яка и цветът й си отива с
кървавочервената му вратовръзка. Тъмната му къдрава коса е причесана назад, лъскава от
гела, който скрива и повечето побелели кичури. Очите му сякаш са потънали в черепа като
семената на женско биле в тестото за пита. Устните му са каквито бяха преди, малки и
дебели, а брадичката си все още държи вирната. Примигва като ме вижда, преди да пристъпи
напред и да протегне ръка с блестящи, минали през маникюр нокти.
Изведнъж ми се завива свят и тялото ми изтръпва. По кожата ми избива пот. Виждам как
ръцете ми потъват в месестата му шия и как изтръгвам живота от нея. Чувствам се объркан,
може би дори се боя. Мислите ми поемат нанякъде за миг, но омразата ми е като котва.
— Господин Коул — казва той с дрезгав тон, в който се прокрадва бруклински акцент.
— Очаквах да получа възможността да ви благодаря, че сте помогнали на момчето.
Въздухът се изпълва с мирис на дим от пура, на мента, на одеколон „Куул уотър“ и на
мастилената миризма на новоотпечатани пари. Поколебавам се дали да поема ръката му, не
откъсвам поглед от него, търся някакъв знак дали ме е познал.
— Удоволствието е мое — отвръщам, стискам ръката му и се опитвам да погася бързото
тупкане на сърцето си. Думите ми излизат така, сякаш машина за лед плюе кубчетата си.
Мога да му строша черепа с бронзовата фигурка на кентавър, която стои върху най-близката
колона. — Той е един симпатичен младеж.
Устата ми е суха и гърлото свито, но виждам успокоение в светлосините очи на Франк.
— Прав сте — казва и леко кимва. — Най-доброто ми произведение. Играе като
куотърбек за „Сиракюз“. Каза ли ви? Мисля, че сте наясно с този спорт. Купувате „Джетс“,
нали? И моето казино има акции в НФЛ.
— Просто инвестиция — казвам, — но знам, че всеки отбор обича да привлича местни
момчета, ако получи тази възможност…
— Добре — казва Франк, засмива се и тупва Алън силно по гърба, след което улавя
бицепса му и го разтърсва леко. — Но ще ви се наложи да преговаряте с мен, ако пожелаете
този момък в отбора си.
— Агент ли сте? — питам.
— Да.
Лицето на Алън поруменява и той свежда поглед към пода, върхът на обувката му сякаш
следва кървавата жилка в мрамора.
— Много е спокоен, когато е под напрежение — казва Франк и разрошва косата на сина
си, сякаш е десетгодишен. — Досущ като стареца си… Добре, трябва да вървя. Ще трябва да
се срещнем за по-дълго.
Алън изпраща с поглед баща си, сетне се обръща към мен, свива рамене и казва:
— Съжалявам, че е толкова зает.
— Няма нищо, не се извинявай. Един мъж като баща ти има сума неща за вършене.
Повярвай ми.
Алън се взира в лицето ми, след което аз му отвръщам със същото.
— Знам, че и ти бързаш — казва, след като примигва. — Влез обаче. Ще те пусна
веднага, но обещах да те запозная с майка си.
Алън ме превежда през голяма стая с дивани и кресла с дебели възглавници към
мраморна камина, в която може да влезе човек в цял ръст. Стените са окичени с маслени
платна — копия, но добри копия — и тежки кадифени завеси. Над полицата на камината
виси портрет на Лексис, застанала на скала, гледаща към развълнувана вода.
Фигурата й е обтекаема, с изправен гръб, а тъмносинята рокля отива на очите й.
Тъмната й коса е отметната от вятъра назад. Небето е бъркотия от снопове слънчеви лъчи и
тъмносиви облаци. Стиснала е устни, не се усмихва и гледа в далечината.
Алън забелязва, че я гледам и казва:
— Това е тя. Татко й направи изненада с тази картина. На Джон Кърин е. А тя я мрази.
— Много е хубава — отвръщам.
— Изглежда много спокойна — казва той, — но е страхотна.
Излизаме от голямата стая и поемаме по дълъг и широк коридор.
— Тя обикновено не допуска външни хора в ателието си — продължава той. — Но
когато я попитах за теб, каза, че нямала нищо против, съгласи се.
Той спира пред тежка, облицована с ламперия врата и чука, а след това вратата се
отваря.
41
Също както и в останалата част на апартамента, таванът на ателието е седем метра
висок. Стените са отрупани с платна в рамки и ми напомнят Ватиканския музей. Виждам
една картина, която разпознавам от миналия си живот. Завършена е.
Високи прозорци с арки гледат към отсрещното Парк авеню. В дъното Лексис стои току
до слънчевото петно, което залива статива й. Гърбом е към нас, в косата й се виждат сиви
кичури. Облечена е с кафеникави панталони, обувки без токове и с мъжка риза, чиито ръкави
са навити.
До статива й има масичка, отрупана с туби боя и чаша вино, наполовина празна и
изпоцапана с бои. Взира се в празното платно пред себе си. В едната си ръка държи четка,
която не е натопена в боя. Другата й ръка е отпусната покрай тялото и когато Алън тихо й
извиква, тя не дава знак, че го е чула.
Прекосяваме стаята и тя е сепната от докосването му. Алън ни запознава. Тя се усмихва,
но когато вземам ръката й в своята, цветът се стопява от лицето й. Пръстите й са костеливи и
студени. Очите й обхождат лицето ми, преди да погледнат в моите.
Пуска ръката ми и казва:
— Алън твърди, че сте нов в града.
— Намерих едно жилище на Пето авеню, недалеч от метрото — отвръщам и й подавам
визитка с домашния си телефон. — Бих искал някой път да ви поканя с Алън на вечеря.
Надявам се да нямате нищо против?
— Разбира се — отвръща тя, стиска картичката в ръка и я прегъва.
Присвива очи срещу мен и склонява глава настрани. Устните й са отворени, сякаш се
кани да каже нещо. Аз отмествам поглед към празното платно.
— Е — казвам и вдигам китката си, за да погледна часовника, — за мен беше
удоволствие, госпожо Стефано.
— Наричайте ме просто Лексис — произнася тя съвсем тихо.
— Лексис. Добре.
Докосвам кожата на лицето си и усещам гладката повърхност там, където хирургът я е
опънал. Алън ме изпраща. На улицата ми благодари.
— Тя ти е много благодарна за стореното — казва той. — Казах ти, че просто е
прекалено мълчалива.
— Алън — казвам с примирителен тон, — нали сме приятели? Тя бе много мила.
— Такава е — казва той и се усмихва широко, усмивка, която ми напомня една от тези
на Лексис, която веднага познах. — Ще се видим довечера.
Обръщам се и се съсредоточавам върху това да поставям единия крак пред другия.
Сякаш нозете ми са заспали и едва чувствам бетона под тях. Тя е все още красива. По-
възрастна. Тъжна. Но цветът на очите й си е същият. Онези високи скули. И колкото и да я
ненавиждам за това, в което се е превърнала, усещам в гърдите си желанието просто да я
прегърна толкова силно, че имам чувството, че ще припадна.
Поклащам глава и поемам дълбоко дъх. Зад ъгъла има кафене „Старбъкс“, влизам в него
и сядам. Необходими са ми няколко минути, за да дойда на себе си. Но си мисля за баща си и
за Лестър, както и за Хелена, и скоро всичко си идва на мястото.
Крача из навалицата на Парк авеню към офисите на НФЛ. Подписването на документи
отнема часове, но Уди Джонсън изглежда радостен, че се отървава от футболния си отбор. И
без да съм фен знам, че напрежението върху един спортен франчайз в Ню Йорк е уникално.
Къщата, която купих, е една от оригиналните резиденции на Пето авеню, построена към
края на XIX век от някой от бароните-грабители като Флик, Морган и Вандербилт. След
интервю за отбора с Айра Бъркоу за „Ню Йорк таймс“, вечерям сам в трапезарията на втория
етаж. Трима сервитьори с каменно безизразни лица се суетят наоколо. Хелена вече е в
„Гардън“.
* * *
Прекрачил отвъд френските прозорци, виждам как слънцето се спуска зад дърветата на
Сентръл парк. Навън става достатъчно студено капчиците влага да се отложат върху
ръбчетата на стъклото. Дъвча механично и преглъщам хапките месо без всякакво
удоволствие. След глътка вино оставям кърпата си настрани и излизам на балкона. Свежият
мирис на дървесна кора ми напомня за един друг живот, когато като малък ходех на лов за
пуйки, как седях неподвижен в морето от новопоникнали листа, как напрягах уши и се
оглеждах в зората на сребристи и черни дървесни стволове да зърна някакво движение.
Изваждам от джобчето си пура и Бърт се появява като добрия дух с клечка кибрит, която
запалва с палец.
— Благодаря — казвам.
Виждам призрачния дим на дъха си и подлагам пурата над огънчето.
— Баба ми казваше, че зимата винаги издава последния си дъх през юни — казва той,
преди клечката да изгасне и лицето му да се изгуби в сенките на голям храст кактус, посаден
в саксия. — Искаш ли да ти дам палто?
Извръщам поглед от Бърт към Пето авеню. Под короните си от нови листа клоните
приличат на мастилено синя паяжина. Невъзможно е да се отгатне къде свършва едно дърво
и къде започва следващото.
— Не ми е студено — отвръщам.
— Но не ти е и топло — казва той. — Досущ като на водна змия.
Издишвам кълбо син дим и бавно кимам.
— Баба ми винаги казваше, че всеки човек носел душа на животно — продължава Бърт
след известна пауза. — И че когато нашите души пътуват от един живот към друг, те си
спомнят къде са живели за последно.
— Не знам — казвам и дръпвам от пурата тъй здраво, че огънчето й просветва силно. —
Спомням си доста добре предишния си живот и тогава не бях хладнокръвен.
— Какъв беше? Бягащ елен? — пита той. — Както е писано на тотема ти?
— Не — отвръщам. — Бях бледолик.
Някакво такси изсвирва с гуми и шофьорът му натиска клаксона си, преди да отпраши
подир черна дълга лимузина. След това чувам дишането на Бърт, по-силно от фонтана пред
него. След това светлините на светофара се сменят и следващата вълна на трафика поема
покрай нас. Облаците са тежки и ниски, сивите им търбуси са осветени от заревото на града.
— Тя е удивителна жена — казва Бърт.
— Коя?
— Две ли са?
— Хелена ли?
— Искам да кажа, че е нещо повече от тези плакати, разлепени по всички спирки.
— Знам го.
— Тогава коя е другата?
— Днес се запознах с майката на Алън — казвам след кратка пауза. — Познавах я в
миналия си живот.
— Познавал си всичките тези хора.
— И да, и не — отвръщам. — Но сега вече наистина ги познавам.
Обръщам се да погледна Бърт, но него го няма и известно време се питам дали изобщо го
е имало.
Качвам се в спалнята си на третия етаж и се преобличам в тъмен панталон и тънък
черен пуловер, след това вземам лимузината към „Гардън“. Момчетата са вече в ложата и са
изцяло заети със себе си. Хелена е великолепна. След концерта се промъкваме през
бетонните тунели към пещерообразната зелена зала, където ги запознавам — ококорени — с
Хелена и петте танцьорки, които й акомпанират в шоуто. След като предоставям за вечерта
лимузината си на Алън и Мартин и на танцьорките, аз се качвам в дългата черна кола, която
очаква Хелена и се завръщаме в къщата на Пето авеню.
Хелена си взема душ, аз се събличам и я чакам в леглото в мрака. Тя идва, дългата й коса
е влажна, облечена е в червен комбинезон. Аз бавно го събличам през главата й и прокарвам
длани по цялата дължина на стройния й, мускулест торс.
— Защо предпочиташ да станеш? — пита тя закачливо и шепнешком.
— За да мога да получа триизмерно усещане — отвръщам. — Не искам да пропусна
нищо.—
Отпред и отзад — казва тя.
Зъбите й блестят на слабата светлина, която се процежда от банята.
Тя се извръща от мен, извива гърба си като лък и ме привлича към себе си, посяга зад
гърба си и голата й ръка се плъзва около врата ми. Обръща глава и устните ни се сливат.
После, когато телата ни са хлъзгави от потта, аз лежа и дишам тежко, а бузата й лежи
върху корема ми. Питам я дали е уморена, а отговорът е тихо похъркване. Галя косата й, все
още влажна от душа, но вече в пълен обем и хлъзгаво гладка.
Измъквам се внимателно изпод нея, преминавам по дебелия ориенталски килим към
гардеробната и обувам чифт дънки. Навличам тъмна тениска и обувки за шофиране,
пристъпям тихо по виещите се спираловидно стъпала, плъзнал ръка по гладките мраморни
перила. Малка настолна лампа пред библиотеката осветява мъждиво коридора на първия
етаж. Тежката бронзова дръжка на вратата е хладна и изтраква, когато я завъртам, за да
изляза в нощта.
Минавам покрай шадравана и белите светлини, поставени върху каменните колони на
портата; паркът отвъд авенюто е тъмен като мастило. Подушвам дим от пура и виждам
оранжевата точица на огънчето й. Тази картина ме връща към онази нощ, когато занесох
писмото на Роджър Уилямсън. Сърцето ми пропуска един удар, космите на врата ми
настръхват. Тръгвам срещу онзи, който стои там и наблюдава къщата ми.
Докато прекосявам улицата, започвам да различавам огромния силует на пушача,
застанал пред ниската каменна стена, която огражда парка. Когато пурата просветва отново,
кракът ми е стъпил върху бордюра и виждам кръглите бузи и присвитите очи на приятеля си.
Издишвам въздуха от гърдите си и казвам:
— Закъсня.
— Знаеш ли, тук се случват доста неща — отвръща той, извръща глава и посочва с
брадичка парка. — Лоши неща. Но и хубави неща. Обичам да се разхождам там, но не по
пътечката.
— Обзалагам се, че изкарваш акъла на сума хора.
— Те не ме виждат — отговаря той и дръпва от пурата си. — Аз съм индианец. А ти би
трябвало да спиш.
— Хайде — казвам и тръгвам по тротоара към Музея на изкуствата „Метрополитън“. —
Когато човек е преживял онова, което ми е минало през главата, не му се иска да губи
времето си в сън.
— Свърши ли онова, което възнамеряваше тази вечер? — пита той и поема подире ми.
— Алън и приятелят му бяха впечатлени. Особено, когато се запознаха с Хелена.
— Тя наистина е впечатляваща — казвай той. — Учуден съм, че я пускаш да обикаля
така страната.
— Тя е звезда, Бърт. Това правят звездите. Турнета.
— Забелязвал ли си изобщо как те гледа, когато трябва да тръгва?
— Виждал съм я.
— Как сякаш й се иска да я спреш?
— Защо трябва да го правя?
Той ме поглежда, след това мушка ръце в джобовете на якето си. Огънчето на пурата
просветва, след това той издиша дима.
— Не е ли подобно разхождане просто загуба на време? — пита той.
— Това е начин на живеене — отвръщам. — Особено ако имаш още една от тези,
кубинските. Чуваш ли вятъра в дърветата?
— Ето — казва той и бърка в джоба на дънковото си яке.
Спираме пред железния стълб на една улична лампа и той ми подава огънче. Аз
вдишвам богатия аромат и оставям дима да стигне до дъното на небцето, след което
издишвам и гледам как синкавата струйка се издига бързо.
Пушим и вървим, без да говорим, докато не стигаме до стъпалата на масивната сграда на
музея. Ярка светлина облива високите колони и цветните плакати над тях, всеки с размерите
на грамадни камиони. Единият съобщава за изложеното съдържание на египетска гробница,
друг за златните яйца на Фаберже, изработени за руския цар, третият — за изложбата на
Рембранд.
— Можеш ли да си представиш да опиташ да се промъкнеш в този музей и да откраднеш
картина? — питам.
Бърт оглежда сградата от край до край, след това отгоре до долу, челото му е смръщено.
Огънчето на пурата му просветва и той издишва кълбо дим.
— Човек трябва да има огромно въображение, за да го направи — казва най-накрая.
Кимам:
— Познавах един човек с такова въображение.
— Какво се случи с него?
Поклащам глава и казвам:
— В крайна сметка то го уби.
Поемаме обратно към дома и след известно време Бърт ме пита:
— А дали ще убие и теб?
— Не — отвръщам и изваждам пурата от устата си. — Не аз съм човекът, за когото
трябва да се безпокоиш. Но има някои хора, които ще сметнат, че ако ги убият, ще са
извадили голям късмет.
42
— Излизам да потичам — каза Лексис на прислужницата си.
Облечена е във велурен анцуг и маратонки, косата й е завързана на конска опашка.
Момичето кимна, без да вдига глава от работата си. Вместо да вземе асансьора, Лексис
тихо отвори вратата към стълбището, погледна зад гърба си и тръгна надолу. Излезе навън
през сервизната врата отзад и затича по алеята. Когато стигна до улицата, огледа се преди да
завие надясно и да се насочи към вонята, бълваща от изхода на метро станцията на Трето
авеню.
Когато стигна до площадката, погледна към стъпалата. Дойде влак номер пет и тя изчака
до последния миг, преди да се качи, вратите едва не приклещиха крака й. Люлееше се във
вагона и разглеждаше лицата на пътниците. Слезе на 77-а улица. Трафикът бе тежък.
Последните отгласи на часа пик. Дори тротоарите бяха изпълнени с тълпи от хора и затова
тичането й бе съвсем бавно, докато не стигна парка. Пое, криволичейки на юг, гледаше да
избягва основните алеи, като от време на време се оглеждаше през рамо.
Листата на дърветата шумоляха над главата й от лекия ветрец. В езерото се обади
патица, отлетя в сумрака и крясъкът й отекна от стената, ограждаща парка от 59-а улица.
Лексис се огледа назад към сенките, които се бяха сгъстили. Знаеше, че Франк обича да
държи под око хората, които са близо до него. Като погледна отново напред, я стресна един
бегач, който тичаше срещу нея.
Хотел „Плаза“ показваше бялото си лице през дърветата, осветено от светлини, които
сякаш обгръщаха в пламъци зеления му покрив. Лексис подуши миризмата на конете и се
сети за времето, когато предприемаше с Алън дълги разходки с карета из парка. Наемаха
карета на всеки негов рожден ден, докато не изпълни петнайсет години и вече си имаше
гадже. Традиция само за тях двамата. Сети се и за други традиционни неща. Четенето вечер
преди лягане. Посещенията на изложби в съботните следобеди. Ранни закуски в „E.J’s“,
докато Франк още спеше.
Един млад кочияш с цилиндър я погледна от високата капра на бялата си карета и
раздрънка кожените си дизгини.
Пред нея се появи дългият приведен гръб на Корнъл Рикс. Седеше в бара „Оук рум“,
наведен над мартини, което разбъркваше разсеяно със сламката и се оглеждаше ту вляво, ту
вдясно. Върху плота от тъмно дърво пред него стоеше купичка ядки. Както и повечето хора в
бара, бе облечен в работен костюм. Беше сив, а вратовръзката му на тъмночервени и сини
райета, бе прикрепена с игла с емблемата на Харвард.
— Благодаря ти, че дойде — каза Лексис, когато застана зад него.
Бледите му бузи се зачервиха и тя усети как стомахът й се свива.
— Извини ме за тази тайнственост — продължи тя.
— Няма нищо. Заповядай — рече той и плъзна високото си столче към нея.
Лексис огледа посетителите и попита:
— Бихме ли могли да се оттеглим в някое сепаре?
— Разбира се — каза той.
Проправи си път до собственичката, наведе се към нея и говори известно време нещо на
ухото й. Тя кимна, взе две менюта, премина през навалицата и ги настани в едно сепаре с
кожена тапицерия. Колкото светлина имаше, тя сякаш се поглъщаше от тъмната ламперия
около тях.
— Водя тук губернатора, когато е в града — каза й Корнъл със зъбатата си усмивка,
докато се настаняваха. — Тъй че съм готов за работа.
Лексис се насили да се усмихне, но усмивката й бързо се стопи. Корнъл се наведе над
тъмната дървена маса и тя усети джина в дъха му.
— Е, какво мога да направя за теб? — попита той с гърлен глас.
— Знам, че Франк е един от големите спомоществователи — рече тя, сведе поглед към
ръцете си и кимна.
Той също отговори с кимане и каза.
— Затова съм тук.
— Би ли могъл обаче да помогнеш само на мен? — попита тя, вдигна глава и сниши
тона си. — Без да казваш никому?
— Нещо… нещо като услуга, за която Франк не бива да знае, така ли? — попита Корнъл.
— Да.
Той се облегна назад, усмихна се и каза:
— В политиката, когато някой те покани да изпиете по едно кафе, то е, защото иска те
помоли за нещо лесно. В повечето случаи питиетата означават, че се иска нещо по-
съмнително. Но ти не си в политиката, затова не бях сигурен.
— Всичко при Франк е съмнително — рече тя.
Ръцете й бяха студени и влажни и тя ги мушна между краката си и кожената тапицерия
на седалката. Тихият ромон на разговорите в бара бе смутен от високия кикот на някаква
жена.—
Не и при теб обаче — каза той. — Ти не си съмнителна. Ти си самата загадъчност.
— Няма нищо загадъчно — отвърна тя и прехапа долната си устна, докато вдигаше
брадичка.
— Не съм искал да кажа нищо лошо — рече той и вдигна ръце, преди да поеме новото
си питие.
И добави:
— Разбира се, че мога да ти помогна.
Лексис пое дълбоко дъх и бавно издиша. След това изригна във водопад от думи:
— Има един мъж, когото всички познавахме. Франк. Боб Рангъл. Аз. Беше преди
двайсет годни. Получи доживотна присъда без право на помилване за убийство на жена.
Стриптийзьорка. Искам да разбера какво е станало с него. Къде се намира. Дори дали е още
жив. Можеш ли да го направиш за мен?
— Това ли е? — попита той.
— Да. Това е.
— Как се казва?
— Името му е Реймънд Уайт — отвърна тя. — Беше през 1984-а. В Сиракюз.
Рикс сви рамене и каза.
— Това съвсем не е трудно. Ако е получил доживотна без помилване, значи лежи в
някой затвор.
Лексис сви устни и кимна:
— Просто искам да съм абсолютно сигурна, че…
Рикс вдигна ръка и рече:
— Моля те. Губернаторът неслучайно ми има доверие. Всяка информация, до която се
добера, ще е само за теб.
43
Извънградската част на щат Ню Йорк през лятото е красива по много начини. С
водопадите и студените и бистри води на езерата си. С древните планини — в края на
веригата на Апалачите. Нагънати хълмове с жълто жито, смарагдова люцерна, шумолящите
стъбла на царевицата. Лозя. Каменни къщи. Усамотени селски къщи със засенчващи ги стари
дървета и с отличен изглед към околността. Но за мен нищо не е по-впечатляващо от
божествената гледка.
Самолетът ми G-V завива на север при приближаването на летището на Сиракюз и аз
виждам блещукащите медни на цвят ръкави на езерата Фингър, които се протягат към
Бъфало и отразяват залязващото слънце. Виждам Онтарио — голямото езеро с почти
океански приливи и отливи и ледени дълбини, идеално за охлаждане на ядрени реактори,
които бълват бялата си пара към синьото небе. И оттук сънливата омара, разноцветните
парцали на нивите и килимът от широколистни гори в пълния му блясък, изглеждат
идеалното място един великан — или самият Бог, — да се изтегне и да подремне някой и
друг век.
Обръщам се към Бърт и го виждам, че е извил врат да види нещо през прозорчето от
другата страна на самолета.
— Накъде гледаш? — питам.
— Към дома — отвръща. — Мисля.
— Ей там е — казвам му.
— Там долу прилича на зайчарник — отговаря той, премества масивното си туловище
върху коженото кресло и сбърчва нос. — А ние сме го притежавали изцяло.
— Говориш като бледолик — казвам му. — Май не биваше да подстригваш косата си.
Бърт опипва късите кичури черна коса, които сега се спускат едва до яката на ризата му.
— Знаеш какво имам предвид — казва. — Знам, че никой не може да притежава земята,
но ако някой може да каже, че е неин собственик, това са акуесасните.
— Като си говорим за нашия народ — казвам, разкажи ми за нашия храбър приятел
Андре и за прекръстения Русо. Каза, че имаш лоша новина за тях, но повече не сме говорили
за това.
— Защото беше много зает — отвръща той и присвива очи, — досущ като вожд, който се
готви за война, вожд, който не иска да слуша никого, освен себе си.
— Бърт — казвам, — струва ми се, че ревнуваш.
Бърт се мръщи и отвръща:
— Просто повече ми харесва, когато бяхме само аз и ти и ги нямаше тези бледолики с
костюми и дипломатически куфарчета и слънчеви очила и с онези жици, дето стърчат от
ушите им. Ей тъй сме изгубили всичко — продължава той и забива нос в прозореца. —
Когато нашите вождове са се вслушвали в съветите на шпионите на бледоликите.
Бърт говори по този начин, когато е уморен. Понякога си мисля, че преиграва с една
култура, за която знае само от шепнещите гласове в миналото.
— Струва ми се, ти каза, че не се вслушвам в никого, освен в себе си — едва сдържам
широката си усмивка.
— Е, поне в мен не се вслушваш — отвръща той и кима рязко, след което скръства
едрите си ръце пред масивния си гръден кош.
— Добре, лечителю — казвам, — разкажи ми историята на Андре, а след това ми дай
съвета си.
Бърт ме поглежда с ъгълчето на окото си и казва с известна доза доволство:
— Твоят план да преобразиш онази бяла змия Русо беше като пръдня във въздуха. Той взе
парите, които му даде и какво направи? Ремонтира ли хотела си, плати ли си заема? Не,
направи онова, което ти го помоли да не прави. Сключи сделка за наркотици, та всяко дете
от „Трууей“ до канадската граница да живее колкото една врана.
— Колко дълъг е животът на една врана? — питам.
— Седем години. И не ме прекъсвай като използвам индианските си клишета. Както и
да е, нещата обаче се подреждат по-добре. Той вкарва Андре в сделката.
Усмихвам се.
— Андре ли?
— Да, двамата уреждат една покупка от хаитяни от южната част на щата, сделката се
разсъхва и Андре ликвидира двамина хаитяни. Добре, полицията знае, че Русо не е
стрелецът, защото самият той е с куршум от същия пистолет в бедрото, но го закопчава за
сделката с наркотиците и съответните аксесоари и той е навън под гаранция до процеса.
— А Андре?
Бърт свива рамене и отвръща:
— Той си е в резервата. И няма да го сполети нищо, ако Русо си държи устата затворена.
Акуесасните са суверенна нация. Знаеш го. Нашият народ няма да го предаде. Ние предаваме
някого, само ако става дума за нашите планини, езера и потоци.
Кимам и си наливам малко минерална вода върху глътка лимонов сок и кубчета лед,
докато осмислям новината.
— Виждаш ли — казва Бърт, — като не питаш никого. Това е.
— Искам да се срещна с Андре. Мисля, че имам работа за него. Виж дали можеш да го
намериш, преди да сме кацнали в Ню Йорк.
— Не знам дали би искал да напусне.
— Изпрати му пари и му обещай още. Андре винаги е искал да бъде богат и прочут —
казвам и поглеждам отново през прозорчето, тъй като се снижаваме. — Искаше да бъде
рокзвезда, помниш ли? Разкажи му какво съм направил за Хелена. Кажи му, че имам
предложение и за него… И ще дойде.
Като наближаваме летището, не мога да се сдържа и да не потърся с очи кариерата, на
която баща ми работи толкова години. Там си е. Една зееща рана върху земята. Малки жълти
машини пълзят навън и навътре, досущ като личинки, ако се изключат следите им от талази
прах, оцветени от късното слънце.
* * *
На пистата ни чака нает черен кадилак. Аз шофирам до една сграда с офиси в центъра
на Сиракюз. Вместо да се отправим към фасадата й, поемаме по сенчестия път покрай
контейнерите за боклук около сградата. Господин Купър, агентът на „Ванс Интернешънъл“ е
на средна възраст с тъмна къса коса, безукорно чиста бяла риза и тъмносин костюм. Стои и
ни чака до вратата, осветен само от една халогенна лампа. Затваря клетъчния си телефон и
се ръкува с нас.
— Той би трябвало… — започва агентът, но преди да успее да свърши, вратата се отваря
и се появява един жилест стар мексиканец с торба боклук.
— Това е господин Оройо — казва Купър.
Протягам ръка. Старикът ме поглежда и примигва, преди да я поеме. Ръцете му са
малки и с изкривени пръсти.
— Благодаря ви, че дойдохте да говорите с нас — казвам. — Господин Купър казва, че
сте работили за Дийн Вилей в къщата му край езерото.
Оройо прехвърля торбата от едната си ръка в другата и кима.
— Той знае, че няма да пострада, нали? — питам Купър.
— Да — отвръща той. — Говорих с него.
— Господин Оройо?
— Си — казва той и забива поглед в краката си. Заговорва на испански и Купър
превежда.
— Работил е за Вилей. Видял го онази нощ.
— Нощта, в която жена му се е удавила?
Оройо ме поглежда и кима.
— Ударил ли я е?
Оройо кима, потреперва и думите ми рукват.
— Чул я да пищи — казва Купър. — Удрял я много пъти. С бейзболна бухалка. След това
я качил във ветроходната яхта и я изтеглил на влекало с катера. Когато се върнал, бил без
яхтата.—
И не е бил сам?
Оройо говори, а Купър превежда:
— Не. Тя била с него.
— Новата му жена?
Купър говори нещо със старика, след това обяснява:
— Тогава тя му била любовница.
— И разполагате с бухалката? — питам Купър.
— Тя е била заровена в градината точно там, където той каза — отвръща Купър. —
Кръвната проба съвпада. Трябва да ексхумираме трупа й и да направим ДНК тест.
Обръщам се към градинаря:
— Не ви обвинявам, господин Оройо, но можете ли да ми обясните защо не казахте
всичко това на полицията?
Оройо изглежда смутен и Купър превежда.
— Вече ми каза. Той не бил там да говори. Бил там да работи, да коси трева. Да сее
цветя. Да работи, а не да говори. Това прави и сега. Работи. Не обича тези приказки…
Оройо вдига капака на контейнера за боклук, повдига торбата си и я мята, след което
затваря капака с трясък.
— Той знае ли, че го намерихме заради чека за десет хиляди долара, който Вилей му е
написал след смъртта на жена си?
— Съжалявам, господин Коул — казва Купър и повдига рамене. — Но той се придържа
към версията си. Че това е премия за добрата му работа. Каза, че така правели американците.
Купър подава на Оройо плик, за който знам, че е тъпкан с пари, и без да ме погледне
старикът се връща вътре.
— Ето докладът на лабораторията за бухалката, както и докладите на полицията и на
съдебния лекар — казва Купър. — В тях се твърди, че се е заплела в такелажа. Онази нощ
имало силен южен вятър, който блъскал лодката и трупа в някакъв каменен кей доста време.
Ето защо навярно не са заподозрели нищо, след като е строшил главата й.
Вземам плика от него и разглеждам известно време докладите на синкавата светлина.
— Не знам какъв свидетел ще бъде — казва Купър и сочи с глава към вратата. — Струва
ми се, че ще ви бъде нужен, поне да направи връзката с бухалката, но инак бе трудно дори да
го накарам да направи това.
— Не се безпокой — казвам, — няма да му се наложи да свидетелствува.
— Уф, така както ни обяснихте нещата, си помислих, че ще се опитате делото да влезе в
съда.
— Ще влезе — казвам, докато прибирам книжата в плика. — Той сам ще се осъди.
Купър ме поглежда неразбиращо. Благодаря му и си тръгваме.
44
Качвам се на 690-запад и напускаме града покрай езерото Онондага. Когато бях млад,
това бе най-замърсеният водоем в света. Ако човек застанеше на върха на хълмовете от
шлака, можеше да подуши отходните води, които кипяха в плитчините. Най-лошото беше
обаче онова, което не се виждаше. Езерно дъно, върху което къкреше гнойна яхния от
мръсотия, отровена с живак и оловна тиня.
Чета, че в наши дни вече го оздравяват. Драгират. Каптират. Пречистват каналните води.
Изсмукват отровата с помпи така, както се прави след змийско ухапване.
Слънцето отдавна е залязло и заревото в розово и тъмночервено на запад се отразява
върху развълнуваната вода и я обагря в кървавочервено. Свалям прозорчето и подушвам
въздуха. Нищо.
Бърт откъсва поглед от водата, поглежда ме и казва:
— Казват, че вече можело да се лови риба в него.
— Не бих го направил.
— Аз — също. Не и за ядене. Ей, пропусна отбивката.
Минаваме край надлез, който води към Скениателис.
— Има едно място, което искам да видя пътьом — обяснявам му аз.
Качваме се на „Трууей“ и слизаме от магистралата при Уийдспорт, след това навлизаме в
Обърн. Затворът грее, осветен от халогенните прожектори и аз извивам глава към него,
докато се носим покрай стените му. Минавам по моста и спирам на паркинга срещу
ресторанта на Кърли. Слизам и Бърт ме последва. Вървя към мрачната гора, преминавам по
моста, където бе убит Лестър. Долу водата ромоли през скалите. Подушвам гъстите треви по
бреговете. Над високата тринайсет и половина метра стена се вижда силуетът на надзирател,
който върви от едната остъклена вишка към другата. Стъпва с един крак върху долното
перило и се навежда към двора, облакътен на горните перила.
Би могъл да бъде онзи тъмничар, който уби приятеля ми. Думите на Лестър звънят в
топлата нощ.
„Би могъл да си живееш живота. Това не е ли достатъчно, за да пожелаеш
свободата?“.
Слушам ромона на водата и усещам полъха на нощта около себе си. Притежавам красива
жена, която ме обича, и съм безумно богат. Прокарвам длани по ронещата се стена, пръстите
ми докосват хладните гладки камъни, които се подават изпод неравния бетон. Думите на
Лестър продължават да звучат в съзнанието ми и аз прошепвам:
— Да, така ще бъде.
— Да не би да си лежал тук, или нещо такова? — избучава тихо Бърт.
Кимам, без да откъсвам поглед от стената. След това го поглеждам и казвам:
— И защо да рискувам да лежа още?
— За какво говориш?
— Искаш ли да пийнем нещо?
— Разбира се.
Прекосяваме улицата, като едва избягваме един очукан пикап с развален ауспух, и
влизаме в „Кърлис“. Момичето на входа — едра блондинка с викингски плитки и дебели
устни — ни се усмихва и кима, а ние се насочваме към бара. Хората там са подредени в
редици по трима-четирима в дълбочина, но Бърт си пробива път и се пресяга над няколко
глави, за да вземе двете бири „Молсън голдън“ от бармана.
Бирата изсъсква в устата ми. Стомахът ми е празен и тя веднага атакува главата ми,
отпуска напрегнатостта в гърдите. Повтарям си думите на Лестър и клатя глава. Когато
усещам нечий лакът в гърба си, приближавам повече към Бърт. Онзи, който е зад гърба ми,
заема освободеното пространство и аз получавам нов удар с лакът на фона на изригналия
смях.
Обръщам се и вдигам ръце, готов да отблъсна онзи, дето ме сръга, и виждам три
униформи. Тъмничари от затвора, дошли да изпуснат парата. Синкавата четина по бузите на
онзи, който ме сръга, предизвиква повдигане в стомаха ми. Той се обръща да ме изгледа
свирепо и цялото ми тяло изтръпва. Синята брада.
Той казва:
— Проблем ли имате?
— Ти ще имаш — изръмжава Бърт, избутва ме настрани и изпъчва корем към Синята
брада, — ако не се държиш възпитано.
Когато погледът на Синята брада се отмества от мен, разбирам, че не ме е познал и
страхът ми се изпарява. За него аз съм просто турист, слабак, който може да бъде сплашен.
— Този тип ме бутна — казва Синята брада, но вече с тон, който е подходящ по-скоро за
оплакване и отстъпва от надвисналия Бърт.
Бърт поклаща глава и се извръща. Чувам го да казва под носа си:
— Тъпанар.
Дори след като Синята брада и приятелите му се стопяват в тълпата, продължавам да
виждам черните му очи и усещам четината му да дращи ухото ми. Гаденето ми бързо се
превръща в омраза, след това завира до ярост и трябва да изляза. Изхвърчавам през вратата в
нощта и поемам дълбоко дъх и миризмата на треви. Лестър грешеше. Не е достатъчно да си
свободен. Правилото за безпощадното отмъщение е също толкова валидно навън, колкото и
вътре, в затвора.
* * *
Когато с Бърт стигаме в Скениателис, вече е тъмно. Хора с къси панталони и с пуловери
завързани на врата се разхождат по тротоарите. Уличните лампи на стълбове от ковано
желязо светят досущ както преди, когато градчето е било спирка на „Пони експрес“. Пред
нас е паркът „Шотуел“ на брега на езерото, тясна, зелена морава между улицата и водата.
Хората са постлали одеяла под високите смърчове, за да могат да слушат старомодния духов
оркестър, който е разположен в големия бял белведер. Лодки, пълни с цели семейства, се
люшкат по водата, закотвени наблизо до шоуто.
Малко преди да наближим двестагодишната странноприемница „Шърууд“ забавям
крачка и завивам по „Уест лейк стрийт“. Бърт се размърдва на мястото си.
— Няма ли да отседнем там? — пита и кима към странноприемницата.
— По-нагоре.
Бърт замълчава.
Покрай улицата се издигат къщи като джинджифилови кейкове или дървени сгради от
началото на века. Пред нас пътят става по-тъмен и завива надясно. Намалявам скоростта и
чувам тихия стон на Бърт, когато завивам между двете колони на железните порти, отворени,
за да ни посрещнат с добре дошли. Докато другите сгради на улицата са нарочно осветени,
ние караме по криволичеща алея под тъмните сенки на извисяващи се кленове и виждаме
само неясните очертания на къща пред нас.
— Това е неговата къща, нали? — пита Бърт.
— Чия? — отвръщам спокойно, спирам колата и изгасвам светлините.
Изшиленият покрив на мансардата и кулата в стил „Втората империя“ оформят назъбен
силует на фона на нощното небе. Старите дървета, чепати и шумящи, се надвесват над нас и
над прозорците. Верандата е хлътнала в единия си край и дори в нощта може да се види
белещата се бяла боя върху моравата.
— Баба ми разказваше приказката за Уендиго — казва той. — Чувал ли си я? За птичия
дух, който връхлетява хората нощем и ги отвлича? Уендиго влачи жертвите си току над
върховете на дърветата, докато краката им се превърнат в кървави пънчета.
Встрани от къщата една откъртена врата с мрежа потраква от вятъра. Ръждясалите й
панти тихо стенат.
— Това е една крайезерна къща.
— Прекалено тъмно е — казва той. — Ако ти не вярваш в духове, човече, аз вярвам.
Бърт се навежда към мен от седалката си. Виждам големите кръгли повърхнини на
бузите му на зелената светлина на дигиталния часовник.
— Той я е убил тук, нали? — пита.
— Е, и?
Бърт въздъхва шумно и се свива на седалката си. Една светулка примигва из тъмното
като в рог пространство пред предното стъкло, а аз едва сега подушвам миризмата на новата
тапицерия на колата и на препарата за почистване на килимчетата й.
— Усещам я — казва Бърт.
Той вече диша тежко и на светлината на часовника виждам разширяващото се петно
мъгла върху предното стъкло. Откъртената врата продължава да скърца.
— Добре — казвам и отварям вратичката си. — Хайде. Ще прекараме нощта тук. Трябва
да го преодолееш.
— Но защо? — пита Бърт, уловил се за арматурното табло така здраво, сякаш ще се
блъснем всеки момент.
— Утре заран в седем ще се срещна със строителен предприемач и с още един мъж,
който ще монтира електронното оборудване. Ще поправим тази къща — казвам, — и искам
ти да останеш тук и да гледаш да стане наистина бързо. Най-много за един месец. Искам да
наемеш персонал и добър готвач.
— Подмяна на ВиК инсталациите, нещо такова?
— Не — отвръщам. — Цялостно обновяване. Имам плановете.
— Никога не може да стане за месец.
— Плащаш десет пъти повече; отколкото обикновено струва. Двайсет пъти. Петдесет.
Сто. Хората ще направят всичко, ако им предложиш достатъчно пари. Ти ще го направиш.
— Защо е това бързане?
— Ще имам гости — казвам, — и искам всичко да е наред… за тяхното завръщане.
45
Да бъде конгресмен не е било достатъчно за Боб Рангъл. Предполагам, че никога не е
имал самочувствието, че хората, чиито задници е трябвало да целува, са го уважавали. Искал
е да бъде един от тези, чиито задници другите целуват. И сега е такъв.
Рангъл бе превърнал връзките си от Капитолийския хълм в пари на Уолстрийт. Хедж
фондове. Високорискови. Високопечеливши. Достатъчно печеливши, че да привлече втора
съпруга на име Кейти Вандерхорн. От старите пари на Ню Йорк. Сума покани за всички
подходящи събития. Голяма репутация от фамилното име, малко останали семейни пари.
Кейти Вандерхорн — която е запазила името си — проявява необичайна слабост към
приятеля на Алън и мой скорошен познат Мартин Дебрей. Дебрей очевидно е в добри
отношения с Рангъл, както и с госпожата му, защото едно телефонно обаждане на Дебрей е
достатъчно, за да се озова на верандата на Рангъл, която гледа към океана в Ийст Хамптън.
— За Рангъл ли работиш? — питам Дебрей, докато нагласявам слънчевите си очила и се
настанявам в голямо ратаново кресло, обърнато към океанския прибой.
Усещам солта на сутрешния бриз, който охлажда голите ми крака. Водораслите шумолят
върху дюните под слънцето, което ту се появява, ту се скрива зад белите кълбенца на
облаците, пръснати по небето. А то е с най-блед син цвят. Тук сега е приятно, но
махагоновата настилка и кедровите перила, които обграждат басейна, са придобили сив цвят
от жестокото лятно слънце.
— Не — отвръща той с престорена усмивка. — Съвсем не. Понякога работим заедно.
Всъщност аз управлявам взаимен фонд на „Чейз“ и понякога Боб ни осигурява инвеститори.
— Значи ще ме запознаеш с него от професионална гледна точка — казвам.
— Като приятел — отвръща Дебрей, който седи срещу мен и усмихнат кръстосва крака.
— Благодаря ти.
— Най-добрият бизнес, който някога съм правил, е ставал тук, в двата Хамптъна. Тук се
създават връзките, а нали бизнесът е именно това?
— Понякога. Понякога става дума за резултати.
Дебрей гледа през рамото ми. Усмивката му се разтегля с една степен и той скача на
крака.—
Сет — казва той и улавя под ръка жена на средна възраст с кестенява коса, —
запознай се със съпругата на Боб — Кейти Вандерхорн.
Изправям се и поемам ръката й, преди да се взра в жълтите й очи.
— Много ми е приятно — казвам. — Слушал съм толкова много за вас, госпожо
Вандерхорн.
— Познавам едно семейство Коул — отвръща тя. — От Бостън. Бостънски Коул ли сте?
Има високите скули на манекенка, кожата върху лицето й е опъната здраво. Лъскава и
гладка за разлика от надиплените бръчки по шията й. Вдигнала е високо брадичка и е с
изправен гръб. Кестенявата й коса е гъста и дълга, облечена е в халат, който е разтворен така,
че да показва модния й цял бански костюм и впечатляващата гръдна обиколка, която също
изглежда е минала под хирургическия нож.
— Не бихте могли да познавате моето семейство — отвръщам. — Корените му са от
Белгия. Моят прапрапрадядо е бил дребен благородник, който е намерил начин да скъта
фамилните пари за четири поколения напред.
— Необичаен начин да се отстоява едно фамилно име — усмихва се тя.
— Да, но е интересен и ефективен начин да се натрупа невероятно богатство.
— Пари, пари… Звучите ми като Боб.
— Мисля, че ще установите, че имам и добри маниери — казвам. — Надявам се. Хората
казват, че ако използвам дори частица от репутацията ви, ще бъда добре приет навсякъде в
Ню Йорк.
Тя подсмърча леко при тези мои думи, разтваря пръсти и поглежда ноктите си.
— Мартин ми каза, че сте купили „Джетс“.
— Да — отвръщам. — Реших, че след като ще живея в Ню Йорк, трябва да притежавам
отбор.—
Аз пък харесвам тениса — казва тя с неубедителна усмивка. — Доколкото разбрах, с
Боб ще разговаряте по работа. Тогава ще ви оставя насаме.
— Надявам се някой път заедно със съпруга си да се присъедините към мен на вечеря.
— В това отношение съм старомодна — казва ми тя. — Ако Боб каже, че ще вечеряме с
някого, значи ще вечеряме.
След това хвърля един бърз поглед на Дебрей и тръгва по частната си дървена пътечка
към плажа, където някой вече е издигнал шатра на синьо-бели райета.
Погледът на Дебрей пробягва по голите й крака и перфектно оформения й задник, след
което се усеща, че го гледам, и се изчервява. Един глас откъм къщата ни кара и двамата да се
обърнем.
— А, вече сте се запознали с жена ми.
Това е Рангъл, лицето му е по-изопнато от всякога. Черните му очи са едва-едва
раздалечени от онзи остър нос; голямото богатство го е направило добродушен. Има малък
мустак и косата му е боядисана така, сякаш се е опитвал да заприлича на жена си, но вместо
да е кестенява, тя е някаква странна смесица от оранжево и черно. Темето му е покрито с
кичур от същата тази коса, причесана откъм дясното му ухо. Стиска дългите пръсти на
лявата си ръка в юмрука на дясната. До него се издига сателитна чиния.
— Мартин — казва Рангъл, — запознай, моля те, новия си приятел с Дани.
— Разбира се — казва Дебрей и ме запознава с младото момиче — студентка, за която
знам, че е дъщеря на Рангъл от първия му брак. Тя е ниска, с тъмна коса и с тяло, което е
стегнато и с достатъчно извивки.
Момичето ме поглежда и свежда очи, докато се ръкуваме. В погледа й се мярва жадно
пламъче, а усмивката й едва-едва разкрива малките остри зъбки, които е наследила от баща
си. Сваля халата си, извива леко гръб и наперено се отправя към едно кресло. Току над
извивката на задничето й има малък татуиран паяк. Сяда и започва да маже с крем загорелия
си корем.
— Втори курс е в „Пен“ — обявява Рангъл и се ухилва толкова широко по посока на
дъщеря си, че ъгълчетата на очите му изчезват в паяжината от бръчки, а зъбите му блясват на
слънцето. — Само шестици, отгоре до долу и момчетата се редят на опашка пред нея, досущ
като аеропланите на летище „Ла Гуардия“.
— О, така ли? — казвам. — Доколкото си спомням, Мартин ми спомена, че излизала с
Алън Стефано.
Въодушевлението на Рангъл се стопява. Поглежда ме с полуусмивка и казва:
— Нищо не разбирате от млади момичета. Този месец се сгодява за един, следващия
месец се жени за друг…
Усещам как лицето ми се изопва, навеждам настрани глава и поглеждам сурово Рангъл.
В един момент се чувствам повече като мишката, отколкото като котката, но това не може да
бъде.
— Не ме разбирайте погрешно. Алън е добро момче. Но мисля, че съм отгледал дъщеря,
която разбира колко важна е репутацията. Бащата на Алън също се справя добре, но се
намира твърде далеч от списъка на Кейти за коледното парти.
Доброто му момиче ме поглежда, усмихва се; и прехапва долната си устна.
— Доколкото разбрах, майката е малко странна — казвам.
— Художничка — отвръща той и кимва. — Много симпатична обаче. Но нека седнем да
пийнем по едно преди обяда.
— Татко — казва момичето и заслонява с длан очи от слънцето. — Искам едно питие.
Ще ми донесеш ли?
— Разбира се, котенце — отвръща Рангъл.
Моли ни да останем по местата си, отива зад тиковия бар да направи едно питие трепач
на дъщеря си, след това изприпква на верандата да й го поднесе. Бледите му тънки крака се
подават изпод шортите в защитен цвят и се движат с неловката походка на насекомо.
Дъщерята го възнаграждава с целувка по бузата. Дебрей се усмихва, сякаш това е в реда на
нещата в този дом.
Рангъл се връща с бутилки белгийско пиво „Шимей“ за мъжете и аз отпивам голяма
глътка, преди да кажа:
— Ще бъда много прям, Боб. Зная, че правиш пари и искам да инвестирам известна
сума, инак нямаше да бъда тук. Разполагам със стотина милиона, които искам да раздвижа,
но какво мислиш за руския фондов пазар?
— Руския ли? — казва Рангъл и костеливите му пръсти стискат здраво бирената
бутилка. — Имаш ли там хора?
— Ако нямах — отвръщам, — не бих искал да инвестирам там.
Тъмните очички на Рангъл се стрелкат между мен и Дебрей.
— И защо аз? — пита и суче пръсти.
— Необходим ми е американец — казвам. — Човек с голям фонд. Уважаван. Човек,
който няма да се страхува да използва информацията, с която разполага. Виждам, че си се
справил добре на американските пазари и предполагам, че не е съвпадение по-големият брат
на Мартин да работи с Алън Грийнспан10 във Федералния.
— Аз търгувам главно въз основа на интуицията — казва Рангъл с усмивка и разтваря
ръце с дланите нагоре.
— А аз предпочитам да търгувам въз основа на информация — отвръщам, без изобщо да
се усмихвам. — Ако това не те интересува, аз също не се интересувам. Благодаря за бирата.
Сръбвам от бутилката си и се изправям.
— Сет, Сет, Сет… — казва Рангъл и ме улавя за ръката. — Моля те. Седни. Не бъди чак
толкова… Разбира се, че се съм заинтригуван. Ние просто трябва да поговорим за това.
Заинтересуван съм. И двамата сме, нали, Мартин?
— Да, така е — отвръща Дебрей.
На обяд Кейти и Дани се присъединяват към нас и аз разказвам на всички за Андре
Каспаров, руски княз, чието семейство е избягало от революцията и е оцеляло чрез коварство
и коравосърдечност в Белгия. Споменаването на благородническите имена привлича
вниманието дори на Кейти. Андре, обяснявам аз, е получил образованието си благодарение
на американското посолство в Брюксел още от малък. Баща му си представял Русия, където
възможностите между Изтока и Запада ще създадат невероятно богатство, което ще е в тон с
благородното потекло на Каспарови, затова се върнал със семейството си в Москва през
1991-а.
— Истински княз? — пита Рангъл и очите му светват.
— Има ги доста — отвръщам и свивам рамене. — Един руски княз не е като английски
принц, но и двамата си остават благородници.
— Разбира се, че много бих искал да се запозная с него — казва той. — Мисля, че и
Кейти би искала, Дани — също. Трябва да вечеряме заедно.
Дани се насилва да ми се усмихне и вдига чашата си с шардоне към мен.
— Имам една крайезерна вила в провинцията — казвам на Рангъл. — Доколкото
разбрах, и вие сте от този край. Казва се Скениателис. Бил Клинтън ми каза за него.
— Президентът?
— Бившият президент.
— Бях в Конгреса по време на първия му мандат — казва Рангъл. — Не знаех, че си
замесен и в политиката.
— Не, само във властта — отговарям. — Както и да е, бих искал да дам една малка
вечеря там, с преспиване. Мястото е красиво. Предполагам, знаете. Ще ви откарам дотам със
самолета си G-V. На Андре там много му харесва. Бихме могли да завъртим и някоя и друга
сделка.
— С удоволствие — казва Рангъл и се споглежда над масата с дъщеря си и жена си. —
Това е мотото ми.
Преди да сервират кафето се извинявам и отивам в банята. Насочват ме по дълъг,
облицован в дъбова ламперия коридор към малък мраморен параклис със златни арматурни
кранове. След като измивам ръцете си, чувам кикот през дървената изолация. Вратата
изведнъж се отваря и там е Дани, плажният й халат е отворен, банският й го няма, носи само
едни прашки. Тя затваря вратата зад себе си, обгръща врата ми и се полюшва.
— Нямаш ли си някого? — питам.
— Не, аз съм дебютантка във висшето общество — отвръща самодоволно тя. —
Правилата ни не са еднакви. Аз обичам да се забавлявам.
— Знам едного, с когото би се забавлявала — казвам. — И не бих искал да ти го съсипя.
— Няма да стане — казва тя. — Той се нуждае от много внимание.
Сграбчвам китката й и я притеглям към себе си, след това минавам покрай нея. В един
миг я зървам как стои сама в банята, мръщи се и се ежи. Затварям вратата и се оттеглям.
46
Най-големият събирач на средства за предизборната президентска кампания в САЩ
закусва с мен в дома ми в Ню Йорк сити. Седим в трапезарията, която гледа към парка. Той е
сприхав конгресмен от Бъфало, който изригва поток от думи и размахва ръце като боксьор,
нанасящ серия от ъперкъти. Когато започва да ми обяснява важността на предстоящите
избори и запазването на мнозинство в Камарата на представителите и в Сената, аз вдигам
ръка.
Съобщавам му каква ще е сделката: пет милиона долара за Републиканския национален
комитет срещу възможността да правя препоръки относно бъдещите номинации за
Върховния съд. Преди да успее да възрази, го уверявам, че искам само достъп. Не ме
интересува дали моят кандидат ще бъде избран или не, искам само президентът да пожелае
да ме изслуша.
Закуската свършва. Казва ми, че ще му е нужно да получи разрешение и става от масата.
Аз също ставам и се ръкувам с него, след това изваждам чек от джобчето на блейзъра си
и му го подавам. Той поглежда цифрата и малка усмихва изпълзява върху лицето му.
— Ще ви се обадя — казва.
— До края на деня, ако не възразявате — отвръщам аз и го изпращам надолу по стълбите
до външната врата. Денят навън е топъл и слънчев, небето е чисто синьо над разцъфтелите
дървета в парка.
Поглеждам часовника си. Има време за тренировка, преди да се срещна с Андре и
мисля, че това ще ми се отрази добре, ще свали част от напрежението. Не искам накрая да го
удуша. Когато влизам под душа, крайниците ми треперят от вдигнатите тежести, от
изпълненията на „ката“ и от яростните удари по тежкия боксов чувал.
Успокояващата празнота след физическото изтощение ми помага да се овладея и да не
избухна при вида на подигравателната усмивка на Андре и навирената му брадичка. Облечен
с дънки и тениска седи, преметнал крака през едно кожено кресло в библиотеката ми. Бърт
стои в ъгъла до лавиците с подвързани в кожа книги. Отпуснатите покрай тялото му ръце са
свити в юмруци, вперил поглед изпод почти спуснатите си клепки в Андре.
— Много готино място сте набарали, бе смешници — казва Андре, оглежда се и накрая
погледът му спира върху мен. — Какво е станало с лицето ти?
Не му обръщам внимание и сядам в креслото с висока облегалка зад писалището си.
Скръствам ръце и го гледам, докато той не изсумтява.
— Е, този тъпанар Бърт ми казва, че можеш да ми осигуриш договор за запис, а
истината е, че напоследък нямам много предложения, затова съм тук.
Бърт избучава тихо:
— Когато ястребът лети, мишката най-добре да си седи в дупката.
— Ей, майната ти — на теб и на баба ти! — сопва се Андре.
Вдигам ръка и Бърт спира на място.
— Имам работа за теб — казвам на Андре. — Хелена тръгва през ноември на ново
турне. Ако свършиш тази работа, ще подгряваш публиката й. Ако те бива, ще ти осигуря
договор за два компактдиска с „Върджин“.
Големите черни очи на Андре светват и той пита:
— Чий скапан череп трябва да наритам?
— По-лесно е от това — отвръщам. — Единственото, което трябва да направиш, е да се
подстрижеш, да си живееш като принц и да бъдеш любезен към някои мои приятели.
— Какво, да не е някаква педерастка история? Не се занимавам с такива глупости.
Какво искаш да кажеш с това „като принц“?
— Не, всъщност става дума за едно момиче. Ще ми бъде много от полза, ако се
заинтересува от теб.
— Някоя грозотия ли е?
— Ако щеш вярвай — казвам и изваждам лъскава снимка на Дани от най-горното
чекмедже на бюрото си и му я подавам, — но мисля, че това ще ти хареса. Ала аз все пак ще
ти платя.
— Тогава къде е шибаният капан? — пита той, поглежда снимката и присвива очи към
мен.
— Част от сделката е да не задаваш въпроси, Андре — отвръщам. — Това сигурно ти
звучи познато.
— Да, ама ти не си Бонапарт — казва, очите му святкат, стиска силно зъби.
— Точно така. Огледай се. Всичко това не е дошло от бинго. Това е Ню Йорк сити. Тук
могат да се случат големи неща. Мога да ти създам кариера на певец с едно щракване на
пръстите. Това харесва ли ти, или искаш да се върнеш към бингото?
— Всичко това е съвсем странно, мамка му — казва и прокарва пръсти през косата си.
— И защо точно аз?
— Защото си най-подходящ за работата — отговарям, — и защото знам какво те движи.
— Да бе, и какво е то?
— Парите — отвръщам. — Славата. Неща, които мога да ти дам и знам, че ще направиш
много за тях. Ако трябва, дори ще убиеш, нали? А аз искам само да изиграеш ролята си. Ти си
княз Андре Каспаров.
— Какво, по дяволите…
Обяснявам му ролята. Давам му записи, от които да усвои акцента. Подавам му папка, в
която е описана „неговата“ история. Виждам по лицето му, че това допада на творческата му
натура. Очите му светват, когато му подавам банкова книжка и портфейл, пълен с банкноти и
кредитни карти, както и ключовете на десетстаен апартамент в Сентръл парк Уест.
— Не се забавлявай прекалено много — казвам. — За мен е толкова лесно да ти отнема
всичко това, колкото бе лесно да ти го дам. Искам да си пишеш домашните. Наел съм актьор,
който да работи с теб няколко седмици. Дръж се добре.
— И защо трябва да ми се доверяваш? Аз съм готов да продам и майка си.
— Обичам рисковете — отвръщам. — Освен това имам приятели, а ти имаш заповед за
арест. Не го забравяй. Никога.
Андре е продажен мошеник, но не е глупав. Знам, че няма да мине много време и той ще
е готов да се срещне с родителите. Изпращам го и вдигам телефона да уредя значителна
промяна в цената на нефтена компания, която търгува на руския пазар. Към четири и
половина хедж фондът на Рангъл е нараснал със седемдесет и осем милиона.
Не мога обаче да прогоня Синята брада от мислите си. Гласа му. Усещането за онази
остра четина по врата си. Като услуга руските ми приятели се съгласяват да пратят някого
към Обърн. Те въртят там оживена търговия с хероин и имат човек, който да подхвърли
достатъчно от дрогата в багажника на колата на Синята брада, че да го приберат на топло
поне за петнайсет години. Мисля, че това ще му помогне да види недостатъците в
поведението си.
Малко преди пет часа телефонът ми звъни. Президентът много щял да се радва да чуе
препоръките ми и да ги вземе под внимание, стига да разбирам, че той трябва да постъпи по
най-добрия за страната начин. Моля за една последна услуга: някой от президентската
канцелария да се обади на съдия Вилей и да му даде да разбере, че президентът се
интересува от моите съвети и че съдията може да очаква обаждане от моя страна.
Влиянието на властта върху някои хора все още ме изумява. Оставям Вилей да чака три
дни — давам му време да се самобичува и да стигне до полуда във възбудата си — и чак
тогава му се обаждам. Той разговаря с мен така, сякаш съм отдавна изгубеното му братче.
Каня го с жена му на вечеря в моята крайезерна къща в Скениателис през следващата
седмица, а той отвръща, че изгаря от нетърпение.
— И аз имах къща на Скениателис, Боже мой, май беше преди петнайсет години —
казва той. — Ходил ли си в ресторанта „Кребс“?
— Не, но съм чувал за него.
— Къщата ти на източния бряг ли е, или на западния?
Усещам напрежение в тона му.
— Мисля, че е на източния — отвръщам.
Той се прокашля и продължава:
— Значи се наслаждаваш на залезите. Моята беше на западния бряг. Всъщност тя
принадлежеше на семейството на бившата ми съпруга.
— Не мога да повярвам, че повечето хора не знаят нищичко за това място — казвам. —
Първия път, когато го видях, онази прозрачна синя вода ми напомни за Карибско море.
— На времето пиехме вода направо от езерото. Не знам дали още го правят.
— Правят го — отвръщам. — Не си ли се завръщал там?
— Не. Това донякъде е част от предишния ми живот.
— Страхотно — казвам. — Няма нищо по-хубаво от спомените за доброто старо време.
47
Събуждам се плувнал в пот. Гърбът ми е вдървен, пръстите — свити в юмруци. Отварям
очи и разбирам къде съм. Понякога, в този момент между съня и разбуждането, си мисля че
все още съм в карцера. Обръщам глава върху пухената възглавница, за да изтрия влагата от
лицето си. Чаршафите и възглавниците са в пълна бъркотия.
Не обичам да спя. Не само защото понякога забравям, че съм свободен, но и защото вече
съм изгубил толкова много време. Вдъхвам уханието на високите борове, които шушнат през
прозореца ми и се питам дали гостите ми за уикенда ще усетят миризмата и шумоленето на
тези дървета като мен. Питам се дали Лексис би могла да го стори, или помийната яма, в
която е избрала да живее, е притъпила сетивата й.
Прогонвам я от мислите си и ставам от леглото. Правя набиранията си на рамката на
прозореца, работя докато ръцете ми стават безчувствени. Вече се потя и съм готов за тичане.
Спускам се по дървените стъпала, като плъзгам длан по гладките блестящи перила и се
възхищавам на ремонта. Фоайето е настлано с нови плочки, а кристалният полилей с
размерите на голямо кресло хвърля едри призми светлина върху маслените платна, окачени
на стените с ламперии.
Навън се разкършвам няколко минути. Една мъжка синя птица се перчи на върха на
дървото си, лястовички цвърчат и пикират в дрезгавината. Поемам леко и с големи крачки
надолу по криволичещата алея и поглеждам назад през дебелите кленове към блестящата
жълта къща, в двата края на която стоят на пост сини смърчове. Бялата ивица боя,
очертаваща стреловидните арки на прозорците и скосеният покрив с нови плочи, е чиста и
нова.
Вече съм на асфалта и ме застига колоритна група колоездачи, които карат в колона по
един нагоре по полегатия хълм. Вдясно бръмчи трактор, разхвърля оборски тор по нивата. От
миризмата ми се свива стомахът, но на върха на следващото изкачване южният вятър гали
лицето ми с чистия езерен въздух и виждам на цели двайсет мили южния край на езерото.
Няколко триъгълни ветрила се плъзгат напред-назад по водата.
Обичам да тичам без да спирам. Да се потя. Свободен. Да се нося като лодките. Скоро
слънцето превръща червеното небе в розово, а после и в бяло, преди да се издигне като
ослепително кълбо. Не чувствам нищо. Шумът от дишането ми и постоянно леещата се пот
са сякаш някъде далеч от мен. Когато стигам Мандана, малко селце на половината път до
края на езерото, обръщам обратно. Бърт се е погрижил персоналът да сервира закуската ми
на малката, застлана с ленена покривка масичка на задната веранда. Макар че е гладко
избръснат и добре облечен, под кървясалите му очи има торбички.
— Тежка нощ? — питам.
Той ме изглежда сърдито и отвръща:
— Да не би да очакваш да спя добре тук?
— Какво стана с извисяването чрез духа на нощта? — питам. — Нали така казваше баба
ти?
— Нощем небето над това място е пълно с врани — казва той. — Утре ще спя. Ако духът
на съня дойде.
Отпивам от кафето си и казвам:
— Гостите ни още не са дошли, а ти вече си готов за края.
Бърт сяда срещу мен и разтваря кърпата върху скута си, преди да си вземе парче печена
сьомга от платото и да го заръфа като мечок.
— Само се надявам да не отидеш твърде далеч по тази река на мрака, та да не можеш да
се върнеш — казва той и ме гледа без да примигне с големите си черни очи. — Защото знаеш
накъде води тази река.
— Мисля, че с парите, които имам — отвръщам и отхапвам от препечената филийка, —
бих могъл да си купя лодка с мотор.
— Дори моторната лодка не може да върви срещу течението, когато има водопади.
— Мислех си, че ти ненавиждаш този човек…
— Мразя го — отвръща той. — Бих искал до го видя мъртъв, но не бих го поканил да ми
гостува, преди да го убия. Освен това не мисля, че трябва да се замесваш с духовете, човече.
Ще ги разгневиш.
Поглеждам часовника си и казвам:
— Като стана дума за разгневени духове, господин Лоурънс вече трябваше да е тук.
— Най-добре се моли истинските духове да не полудеят от гняв.
— Моите са си наред. Проверих.
Подушвам дим от цигара. Миг по-късно един мъж с черни панталони и кожено яке и с
дълга рижа коса заобикаля къщата. Махва безмълвен с ръка и хвърля угарката в тревата, след
което я стъпква с върха на обувката си. Чък Лоурънс ми бе препоръчан от „Ванс“. Той е бивш
държавен служител. Много умен. С отлични връзки. Много ефикасен.
Двамата с Чък се качваме горе — в гостната, в която ще отседне семейство Вилей. Чък
протяга длан. Върху нея има нещо, не по-голямо от карфица. Показва едно място високо в
стената.
— Мушнах едно като това ей там — казва. — Това е защитна „пломба“. Извадих перваза
и поставих предавателя в стената. Има друга ей там, където е камерата, за да можеш да
виждаш какво става. Тук има говорителче, а там — микрофон.
— Ще направя същото и в дома им тази вечер — продължава той. — Исках просто да се
увериш, че не можеш да ги откриеш. Те няма да имат никаква представа. Ела, ще ти покажа
как действа.
Той спуска щорите в стаята и светва лампите, след което затваря вратата подире ни.
Влизаме в моите покои и Чък сяда зад писалището. Отваря лаптопа, свързан с ISDN кабел и
го стартира.
— Мога да го извикам и от моя компютър. Всичко се предава дигитално — обяснява. —
Като клетъчен телефон. Онзи, който измисли артистичната част на системата, е гений по
специалните ефекти в Холивуд. Ти каза: харчи толкова, колкото трябва. Чакай само да видиш
колко добре изглежда.
Показва ми какви ще бъдат изображенията и звука, след това ми подава две малки
шишенца.
— Зеленото е за него — казва и затваря компютъра, — а червеното за нея. По една
капка върху четките им за зъби. Само по една и не забравяй, зеленото е за него, той няма да
мигне цяла нощ. Тя получава червеното. Стоп. Тя ще е аут през нощта.
— Значи си успял да придумаш прислужницата им в Хюлет Харбър? — питам.
— Това ми коства известни усилия — отвръща той. — Наложи се да стигна чак до
четвърт милион, но ние ще я следим и тя го знае, тъй че всичко ще бъде наред. Сега, те със
сигурност ли няма да бъдат там тази вечер?
— Да — отвръщам, — и ако нещо се случи, веднага ще ти се обадя.
— Необходими са ми два часа вътре — казва той, — достатъчно е те да летят този
следобед и всичко ще бъде наред.
— Харесва ми, Чък. Всичко много ми харесва.
Той поклаща глава и казва:
— Тая работа е по-различна, това ще ти кажа. Онзи би могъл да бъде ликвидиран по
далеч по-бърз и по-лесен начин.
— Прекалено лесно е — отвръщам.
48
Намирам Бърт на задната веранда да разлиства списание „Пътуване и свободно време“.
— Намери ли нещо интересно? — питам.
— Не и за теб — отвръща, — но има едно ранчо за туристи в Монтана, което бих искал
да посетя някой ден.
— Трябва да вървим към летището.
— Не искаш ли сам да ги посрещна и доведа? — пита той и се изправя.
— Не — отвръщам. — Искам да ги посрещнем както подобава.
Бърт свива устни и бавно поклаща глава, извръща поглед от мен и тръгва към водата.
Вземаме черния ван събърбън до частното летище в Сиракюз. Денят е достатъчно топъл
Бърт да включи климатика. Когато спираме пред терминала, самолетът G-V тъкмо каца —
дълъг и блестящо бял, с огромни двигатели и извърнати нагоре крайчета на крилата. Минава
покрай нас, после бързо рулира в обратна посока и спира на пистата пред нас. Пилотът бързо
излиза, за да помогне на гостите ми да слязат, а един служител от наземните служби пренася
багажа им в моя ван.
Жената на Рангъл Кейти Вандерхорн слиза първа в облак от парфюм. Поемам ръката й и
я целувам по бузата, след това поздравявам и самия бивш конгресмен. Алън Стефано и Дани
Рангъл слизат и се присъединяват към нас. Най-накрая се появява семейство Вилей. През
последните двайсет години къдравата му руса коса е избеляла и има цвета на замръзнало
масло, но старческите сълзици в зениците правят погледа му отнесен. Той слиза и стиска
здраво ръката ми, показва бели зъби и представя жена си Кристина, която е стройна, с гладка
мека кожа и с лъскава черна коса. Прилича на модел от „Виктория стрийт“ и стърчи поне с
два инча над нисичкия си съпруг. Големите й очи гледат някъде встрани, когато ми подава
отпуснатата си ръка. Лицето й е леко смръщено.
— Кристина се закле никога повече да не се връща в Сиракюз — казва Вилей. — Мрази
тези места.
— Градът ми харесва — казва тя и предлага малка усмивка.
— Е, за мен е чест, че се съгласихте да ме почетете — казвам и се покланям леко. —
Мисля, че ще ви хареса. Къщата ми край езерото бе напълно преустроена. Ще си помислите,
че сте отседнали в „Четири сезона“11.
— Докато не изляза навън и не помириша разхвърлената от някой фермер оборски тор
— казва тя. — О, не ми обръщайте внимание. Извинете. Аз съм почти толкова развълнувана
за това назначение във Върховния съд, колкото и Дийн.
— Още сме твърде далеч от това — казва Вилей. — Но дори самата възможност бе
достатъчна да я накара да дойде.
— Доколкото разбрах, вие също сте юристка, нали? — питам.
— По банкрутите. В „Латъм и Уоткинс“.
— Отлично. Е, запознайте се с Бърт и да вървим.
Когато слизаме от междущатската и поемаме по „Трууей“ Вилей казва:
— Мислех си, че отиваме в Скениателис.
— Строят нещо по отбивката — отвръщам, — а е и по-бързо да се спуснем по „Трууей“ и
да излезем при Уийдспорт.
— Мисля, че този път е доста по-дълъг — казва Вилей, но свива рамене, млъква и се
заглежда през прозорчето.
Пътуването е доста приятно. Рангъл и Вилей не се опитват да скрият факта, че се
познават и между тях няма напрежение. Ако бяха съзаклятници, то поведението им би било
блестящо. За кратко съм обзет от силно чувство за несигурност, сякаш умът ми е бил
пречупен в затвора, сякаш реалността ми е плод на въображението. Но си напомням, че
макар и двамата да са виновни за съсипването ми, и двамата не са наясно каква е била
ролята на другия.
Бърт от своя страна мълчи. Очите му са безизразни, лицето му е като къс тесто.
Единственият знак за това колко много ненавижда Вилей са пръстите, които стискат волана
с все сила.
От Уийдспорт продължаваме на юг. Когато изкачваме хълма на „Стейт стрийт“ в Обърн,
виждам вишките на затвора. Стомахът ми се свива и чувам в ушите си шум като от водопад.
Чак когато стигаме до мержелеещите се стени, жената на Рангъл пита:
— Какво е това?
— Затворът в Обърн — отвръща Вилей, преди аз да успея да го сторя. — Най-лошият от
лошите. За серийни убийци. Изнасилвачи. Затворът е с най-висока степен на охрана.
— Той всъщност е забележителност — казвам. — Бърт, карай покрай стената.
Бърт минава по моста, под който Лестър изгуби живота си. Поглеждам надолу към
изпускателя Оуаско, където водата блести като позлатена от слънцето. Завиваме надясно по
път номер 5, отделен от стената от канала на изпускателя. Всички гледат дългата сива сграда
на този цирей в центъра на града.
— Представете си само — казвам — намираме се само на седем мили от най-
девствената, най-изключителната крайбрежна улица в щата.
— Градовете Хамптън са далеч от това — казва жената на Рангъл.
Обръщам се и виждам как Рангъл кима, доволно усмихнат на забележката на жена си.
— Разбира се — отвръщам.
Минаваме покрай електростанцията и завиваме отново към „Уошингтън стрийт“, която
върви съвсем близо до западната стена на затвора.
— Колко е висока? — пита Алън и изкривява шия да погледне нагоре.
— Близо четиринайсет метра.
— Боже мой! — възкликва с негодувание младата жена на Вилей и никой не продумва
повече, докато не излизаме от града.
Когато стигаме в село Скениателис, Бърт завива надясно по „Уест Лейк стрийт“. Вилей
се изправя рязко и се улавя за облегалката на Бърт. Обръщам се и виждам, че жълтите му очи
са широко отворени, а загорялата кожа на лицето му е изопната.
— Накъде отиваме? — пита той.
— Към къщата.
Дланта му е върху крака на жена му и тя я стисва така, сякаш той не я стиска достатъчно
силно.—
Но нали каза, че тя е на източния бряг? — пита той с пресилена усмивка. — Така
каза.
— О, всъщност не знам — отвръщам и свивам рамене, без да свалям поглед от него. —
Изток, запад, не обръщам голямо внимание.
— Но каза за залезите. Че гледаш залезите. Попитах те и ти го каза.
— Нима? — казвам, повдигам вежда и поглеждам към Бърт така, сякаш той би могъл да
знае. — Съжалявам. Не знаех, че има значение.
— Не, няма — поглежда жена си той. — Само исках да…
Гласът му стихва, но колата е изпълнена с напрежение. Никой не говори.
— Хубави къщи — казва жената на Рангъл и въздиша. — Мисля си, че ако трябва да
живея тук, това ще е най-подходящата улица.
— Мястото е принадлежало на сестрата на Теди Рузвелт12 и посочвам чудовищната
класическа бяла сграда на върха на хълма между езерото и нас.
Вече почти сме пристигнали и се питам дали Вилей ще изпита дори част от шока, който
аз изпитах онази вечер, когато преди двайсет години трябваше да получа партийната
номинация за конгресмен. Бърт започва да намалява скоростта и чувам Кристина Вилей да
поема дълбоко дъх, когато завиваме и минаваме покрай двете колони на портала и поемаме
по криволичещата алея. Голямата жълта къща в стил „Втората империя“ се вижда между
дърветата и Вилей тихичко простенва. Обръщам се назад. Лицата им са като замръзнали,
телата — вцепенени.
— Добре ли си, Кристина? — питам.
— Аз… Мисля, че ми прилоша от пътуването. От движението.
Бърт спира пред къщата.
— Хайде, да те изведем на чист въздух — казвам и обикалям тичешком вана до
вратичката им. Отварям я и Вилей се плъзва навън. Аз подавам ръка на жена му. Но тя не
помръдва.
— Аз… просто… ще поседя тук няколко минути — казва тя и гледа право напред.
Бялото й като сметана лице е придобило зеленикав оттенък, стиснала е здраво зъби.
— Хайде, излез, скъпа — казва Вилей, вклинява се покрай мен и я улавя за ръката. —
Ще ти мине.
Тя издърпва рязко ръката си и го гледа свирепо:
— Я ме пускай веднага!
Дани излиза от другата страна и гледа настрани. Бута седалката си напред. Алън, Рангъл
и жена му се измъкват от задната част на вана и тръгват към входното стълбище, където се
спират да погледнат назад към разигралата се сцена.
— Ще й мине — казва ми Вилей, широко отворил очи. — Не се чувства добре. Моля ви,
вие влизайте, аз ще остана при нея за минутка.
Свивам рамене, обръщам се към останалите и соча стълбите. Бърт разтоварва отзад
багажа.
— Заповядайте — казвам, — ще ви покажа стаите ви и ако желаете, ще можете да се
преоблечете за обяд. Бърт ще се погрижи за багажа.
— Аз ще си взема моя — казва Алън, изтичва зад колата, взема чантата си и тази на
Дани. Извинявам се, че съм старомоден, но им казвам, че тъй като не знам как обикновено се
вършат тези неща, съм приготвил отделни стаи за Алън и за Дани. Показвам им стаите и ги
моля да се чувстват като у дома си. Обядът ще се сервира в един и дотогава могат или да се
разходят с мен до езерото да половим риба, или да си почиват на предната или задната
веранда.
— Имам една жена — Върна, — която е долу до хангара за лодки. Би могла да предложи
масажи на всички, които желаят — обявявам аз. — Тя е измежду най-добрите в занаята. Ръце
като стомана.
Алън пита дали би могъл да ми помогне с нещо. Казвам му, че просто ще изпия една
бира на кея и ще го чакам там да половим риба. Докато слизам долу, се разминавам с Бърт.
— Още там ли са? — пита.
После ме поглежда и изсумтява. Излизам на верандата и виждам, че Вилей и жена му си
крещят. Като ме виждат, спират и ме гледат. Вилей прокарва пръсти през къдравата си коса и
се насилва да се усмихне.
— Стаята ви е първата вляво, след като се качите горе — казвам с усмивка, която трябва
да им подскаже, че е напълно нормално да се държат така. — Аз ще бъда долу на кея. Ще
задържим лодката заради теб, Дийн. Мисля, че няма да е лошо да дойдеш с нас и да хвърлиш
въдица във водата. Кристина, ако имаш нужда от нещо, просто помоли момичетата. А долу до
хангара имам масажистка, ако желаеш масаж.
— Благодаря ти — казва Дийн Вилей. — Съжалявам. Кристина вече се чувства по-
добре. Скоро ще слезем.
Кимам и се връщам в къщата. Моят апартамент заема цялата южна част на сградата и от
всекидневната гледам двамата иззад завесите: как махат с ръце във въздуха, оголили зъби.
Най-накрая, десет минути по-късно, се прегръщат и след това Вилей помага на жена си да
слезе от вана.
Книга четвърта
Отмъщение
Вие сте благородна и почтена жена и ме обезоръжихте за миг с
вашата скръб, но зад мен, невидим, непознат и гневен, е Бог, а аз бях
само негово оръдие и той не попречи ударите ми да намерят целта
си.
„Граф Монте Кристо“
49
Когато хората си мислят за вътрешността на щата Ню Йорк, в съзнанието им изниква
представата за зима. За жесток студ и бури, които натрупват по метър, метър и половина
сняг. Но най-лошото време връхлита през лятото, когато един топъл и спокоен ден изведнъж
се изпълва с мощни светкавици, гръмотевици и бурен вятър, който кара децата да хленчат,
както и такъв мирис, сякаш настъпва краят на света.
Бърт е включил телевизора във всекидневната, но без звука му. Показва екрана, докато
минавам покрай него.
— Виждаш ли?
Спирам и поглеждам радарната метеокарта. Тъмнозелена стена с корем в червено,
жълто и оранжево бавно се носи от запад на изток от границата на Охайо към западен Ню
Йорк.—
Изглежда доста зле — казвам и надничам навън, към обляната в слънце задна морава.
— Така ще бъде — отвръща Бърт.
— Изключи го после, става ли?
На голямата, обкована с тиково дърво веранда жената и дъщерята на Рангъл са се
изтегнали на шезлонги, намазали са се с плажно масло, и са обърнали лица към слънцето.
Алън и Рангъл са вече на борда на деветметровата увеселителна лодка. Бърт застава зад
щурвала, моторът забръмчава и изхвърля син дим в чистия въздух. Вилей бърза по пътеката и
се качва без повече да се извинява за забавянето. Бърт хвърля вързалата на брега и поемаме
към средата на езерото.
Алън бърка в хладилника и ни подава бири „Хайнекен“. Говорим си за цвета на водата и
за новите къщи, които развалят гледката към далечните хълмове. Когато стигаме дотам,
където е рибата, Бърт хвърля котва и раздава напълно стъкмени прътове. Бъркам в кофата със
стръвта и изваждам една гърчеща се блестяща лещанка така, че да ме виждат всички.
Докато говоря, гледам към Вилей.
— Това, което трябва да се направи, е да прекарате кукичката през устата й, ето така —
казвам, мушвам кукичката през долната устна на рибката и я изкарвам през малката й
устица. — Някои хора ги закачат за гърба, но това ги убива прекалено бързо. А ако искате да
уловите голяма риба, която наистина си струва, трябва да закачите по този начин.
— Каква е разликата? — пита Рангъл.
— В паниката и агонията — отговарям с усмивка. — Лещанката се мята по-дълго и по-
силно, когато я промушите през устата. Тогава големите риби се възбуждат.
Рангъл също се усмихва. Вилей последен си взема рибка от кофата, но се колебае.
Полагам длан върху ръката му.
— Бърт ще го направи — казвам и го изглеждам отвисоко.
Той ме поглежда и се усмихва.
Седим си мълчаливо на тапицираните седалки и прътовете ни се люлеят във въздуха.
Вълничките пляскат по алуминиевите понтони. Затварям очи зад слънчевите очила и
слушам, наслаждавам се на слънцето, на вкуса на студената бира, на напрежението, което
буквално чувствам как се напомпва върху лицето на Дийн Вилей. Рангъл и Алън си говорят
за футбол, а Бърт непрекъснато поглежда на запад, докато аз изчаквам.
Вилей се изправя и спинингът му затраква, докато обира кордата. Отварям очи и виждам
как бавно се примъква към мен. Сяда и казва:
— Доколкото разбрах, си проявил интерес към моите идеи по някои конституционни
въпроси.
— Президентът ме помоли да му предложа едно-две имена — казвам и бавно започвам
да обирам моята корда. — А твоята кариера ме интересува.
— Харесва ми да се мисля за толкова консервативен, колкото Кларънс Томас — казва
той.
— Чел съм някои от по-важните ти отсъждания — казвам, изваждам лещанката от
водата и я оставям да се гърчи във въздуха. — Но не съм съвсем наясно с мнението ти
относно смъртното наказание.
Замятам отново въдицата си.
Бръчките по лицето му се оглаждат. Присвива очи към една лодка, която върви пред нас
и отвръща:
— То не е възпиращ фактор. Това ни е известно. Но си мисля, че в някои случаи е
морално оправдано.
— Ами невинните? — питам. Вече всички ни слушат. — Държавата не се ли превръща в
престъпник, когато един невинен човек, дори един на хиляда, бива екзекутиран, а пък
всъщност е невинен.
— Щом един човек е обявен за виновен от състав съдебни заседатели, равни нему —
отвръща Вилей с лека усмивка, — той по дефиниция не може да бъде невинен. За
юриспруденция ли говорим или за философия? Това са доста различни теми.
— Добре казано — отвръщам и виждам всичките му перфектни зъби.
Улавяме общо десет езерни пъстърви и Бърт обещава готвачът да ни ги сервира с
вечерята. Обядът е приятен бюфет, обслужван със сребърни подноси, който изяждаме на
дълга маса на задната веранда, отрупана с кристални чаши и украсена с няколко аранжирани
букета свежи цветя. След това поканвам Рангъл в кабинета си. Обсъждаме финансови
въпроси, когато едно червено ферари изревава под прозореца. Малко по-късно Бърт
представя Андре в кабинета.
Той е облечен с тъмночервена риза от „Хюго Бос“, която отива на панталона му. Върху
китката му има часовник „Картие Пантър“. Акцентът му е поносим, а естествената му
арогантност е достатъчна Рангъл да приеме идентичността му. Обсъждаме план как да
манипулираме руския фондов пазар, след това се присъединяваме към останалите на кея за
още напитки и още слънце. Рангъл сучи бясно пръсти и почти е останал без дъх, докато
запознава Андре с дъщеря си. След това се сеща да представи Алън, който улавя ръката на
Андре и хладно го изглежда от глава до пети. В късния следобед вятърът се засилва, а
тъмносивите облаци заслоняват слънцето.
Вечерята е сервирана в осем в трапезарията. Облечени сме така, че госпожа Вандерхорн
се чувства у дома си край голямата махагонова маса. Две момичета в униформи на
сервитьорки се щурат напред-назад и поднасят вечерята. Към нас са се присъединили Били
Фицпатрик и жена му Даян. Били е окръжен прокурор на Онондага — някогашната служба
на Вилей, а жена му е съдия. И двамата са високоуважавани от всички, а аз си мисля, че може
би съм вложил онези пет милиона дарения за партията в една добра кауза.
Настанил съм се срещу семейство Вилей в моя край на масата. Алън е на челното място
срещу мен, изкривил е устни под странен ъгъл, докато Андре смуче коктейли и се хвали на
Рангълови. От време на време той докосва голата ръка на Дани Рангъл и тя се кикоти.
След като отнасят чиниите от основното ястие, следва тишина и разговорите се
снишават до шепот.
Аз се прокашлям и казвам:
— Били, имам един въпрос към теб. Какви са ограниченията в сроковете на съдебните
процеси за убийство?
Очите на Били са светлозелени, разположени върху кръглото му ирландско лице.
— Зависи доколко си близък с окръжния прокурор — казва той с лек оттенък на отдавна
забравения си бруклински акцент. — Само се пошегувах. Няма времеви ограничения. Това е
единственото престъпление, за което няма ограничения. Защо питаш?
— Бърт смята, че тази къща е обитавана от призрак — отвръщам. — И твърди, че той
няма да се успокои, докато някой не бъде наказан. Смешно, знам, но се намирам в трудно
положение. Бърт е най-добрият човек, когото познавам, а аз пък много харесвам това място.
— Какво? Да не би да имаш ясновидец или нещо такова? Гледач на карти таро? — пита
Били и попива устните си със салфетката.
— Не е много далеч от истината — отвръщам и оглеждам масата.
Останалите са спрели разговорите си и до един ме гледат. Вилей подръпва вратовръзката
си. Жена му е неподвижна и бледа в тъмната си рокля.
— Аз не вярвам в такива неща, но Бърт… — казвам и кимам към тъмния ъгъл на стаята,
където той стои, облечен в костюм и следи за работата на персонала, — произхожда от род с
отдавнашна традиция на лечители от племето акуесасни. Още първия ден, когато му показах
тази къща, той каза, че в нея имало призрак. И аз доста се смях, нали, Бърт?
Бърт пристъпва на светло, половината му лице е засенчено от носа, а очите му са тесни
каньони на мрака. Изсумтява и кима, след което произнася с глас, който напомня на далечен
гръм:—
Баба ми винаги ми е казвала, че крилата на тъмните духове докосват устните на
лечителите и техния род. И когато дойдох тук, го усетих с устните си.
— Да, веднъж имах един екстрасенс на свидетелската банка — казва Били със закачлива
усмивка и отпива от виното си. — Не се справи много добре, но лечител? Това би могло да е
вярно.
Това предизвиква смеха на всички, освен на семейство Вилей, и напрежението се
стопява. Докато обстановката е спокойна, аз се извинявам и се качвам горе. Знам от
прислужничката от Хюлет Харбър коя четка за зъби чия е и бързо се вмъквам в спалнята на
семейство Вилей, за да им капна съответните капки. Стаята им е звукоизолирана, но за всеки
случай минавам и през други стаи, за да капна от червеното шишенце с приспивателно и
върху други четки за зъби.
Когато се връщам, десертът е вече сервиран и първите едри капки дъжд барабанят от
време на време по стъклата на прозорците.
— Моля ви. Тост — казвам и вдигам чашата си с вино. — Пия за здраве, за щастие, за
млада любов и за руския фондов пазар.
Тостът предизвиква оживление у всички, освен у Алън, който ме гледа безизразно.
Нарочно му се усмихвам, докато накрая и той самия се усмихва. Чашите се чукват със звън и
всички отпиват. Кимам на сервитьорките и на Бърт, които са в дъното на дългата стая. Те
пристъпват и доливат чашите на всички. Рангъл вече е полупиян и се изправя.
— И аз имам тост — казва той и кимва към Андре, така че тъмнокестенявият кичур
коса се отмята и оголва плешивото му теме. — За царя и за неговото потомство.
Андре го поглежда изненадан, но сетне се усмихва, макар да не вярвам, че знае кой
точно е царят. Всички пием за царя и Рангъл си сяда с доволно изражение, което обаче бързо
се стопява под свирепия поглед на жена му.
Дани се засмива и се навежда към Андре, който я целува по ухото. Алън удря с пестник
по масата, чиниите се раздрънчават, а наполовина пълната му чаша се преобръща.
— Можеш да я задържиш — казва и излиза от стаята, високо вдигнал глава.
Андре и Дани избухват в лекомислен смях. Рангъл оголва всичките си зъби, а жена му
изглежда така, сякаш е изяла хапка развалена риба. Давам сигнал и момичетата наливат още
вино.—
Последен тост — казвам и се изправям. — За семейното щастие.
Всички ме гледат неразбиращо, но все пак вдигат чаши и ги изпразват. Аз сръбвам,
поглеждам часовника си и предлагам на онези, на които не им е дошло много, да вземат
питиетата след вечеря на задната веранда. Благодаря им още веднъж за това, че са дошли,
извинявам се и им пожелавам лека нощ.
50
Алън е долу, край езерото. Виждам фигурата му, осветена от високоволтовите лампи,
разположени покрай брега. Все още прокапват редки, но едри капки дъжд. Алън изглежда не
им обръща внимание и хвърля камъчета в развълнуваната вода.
— Съжалявам — казвам, избърсвам един шезлонг, сядам и вдигам крака.
Алън не отвръща нищо. Резен оранжева луна наднича между дърветата на върха на
хълма, след което изчезва в облачния покров. Чувам на фона на свистенето на вятъра как
хрущят камъчетата под стъпките на Алън по брега. Той хвърля още пет-шест камъчета във
водата, преди да надвика вятъра и да каже:
— Какво все пак те накара да поканиш този тъпанар?
— Вината наистина не е на Андре — казвам. — Той си е такъв, какъвто е, а аз имам
бизнес дела с него и с Рангъл. Да ти кажа истината, мисля, че ти добре се измъкна.
— Кой е казал, че искам да се измъкна? — пита той и се обръща с лице към мен. Капка
дъжд потича по бузата му и той я избърсва.
Аз събирам длани.
— Алън — казвам тихо. — Това е космически кораб, готов за изстрелване. Ти искаш да
бъдеш на борда му, защото е бърз и лъскав, и възбуждащ. Но който се качи на този красавец
ще изгори още при напускането на площадката за изстрелване. И ти знаеш това. Знам, че го
знаеш.—
Ти какво… планирал ли си го, или нещо такова?
— Разбира се, че не — отвръщам. — Но ще ти кажа истината. Не съм го и предотвратил,
защото си мой приятел.
— Е, и какво? — казва той и се усмивка леко, поглежда към тъмното небе и сетне —
отново към мен. — Сега два живота ли ти дължа?
— Не ми дължиш нищо.
— Имам чувството, че съм ти задължен, макар че ми се иска да те фрасна.
— О, значи сме яростни — казвам и сам хвърлям камъче, преди да се изправя.
— Това е от баща ми — отвръща той. — Ако човек го слуша, аз съм негов клонинг. Това
ни кара с мама да се смеем.
— Твърде странно за майка ти, нали?
— Аха — отвръща той и свива рамене. — Дани Рангъл е на светлинни години от нея.
Ще трябва да си го повтарям и при следващото момиче.
— Е — казвам, изправям се и поглеждам нагоре. — Време е да си лягам.
— Лека нощ.
Гледам от спалнята си как дъждът се усилва. За миг изгубвам силуета му в мъглата на
пороя. След това прогизналата му фигура се появява от сивата мъгла и задната врата се
затръшва. Забучават гръмове и мракът е пронизван от белите змии на светкавиците.
Дърветата се накланят ниско и един от старите смърчове изпращява и се строшава с оръдеен
изстрел.
Вслушвам се в нарастващата мощ на бурята и чакам до полунощ, преди да седна с чаша
зелен чай и да стартирам компютъра. Вилейови са се сгушили в леглото си под синя
светлина, от време на време ги осветяват ярко светкавиците отвън. Устата на Кристина е
отворена, ръката й е преметната върху челото й. Самият Вилей се мята и се върти, мърмори
нещо, хленчи като дете, изпаднало в треска. Очите му са отворени, но зяпат безучастно в
тавана.
Разделям на две екрана, за да мога да виждам изображенията от тавана и на Вилей
едновременно, след това стартирам програмата така, както ми бе показал Чък. В мига, в
който вижда изображението на първата си жена, той изпищява като религиозна фанатичка.
Главата му се мята насам-натам, но погледът му не се откъсва от изображението, а тялото му
е сякаш приковано върху леглото.
Със зловещ глас компютърно генерираният образ на първата жена на Вилей започва да
стене и да крещи, надвиква воя на бурята навън, носи се над него, след това потъва, сякаш тя
отново се удавя.
— Ти ме уби, Дийн — казва тя, ридаейки. — Ти ме уби. Ти ме уби. Ти и тя. Вие сте
убийци, Дийн. Но аз няма да те оставя на мира, Дийн. Ти я избра, но аз се върнах. Няма да те
оставя на мира, Дийн. Ти ме уби…
И тя продължава и продължава да стене. За Вилей това е безкраен кошмар. Кошмар, от
който не може да избяга. Наркотикът в зеленото шишенце е бил разработен от ЦРУ през
осемдесетте години, малко преди края на Студената война. Той разтваря зеещи дупки в
мозъка, за да могат ужасни видения и звуци да бъдат наливани без филтър, да се плискат и да
заразяват всичко около себе си.
Това няма да стане тази вечер. Или утре вечер. Но рано или късно наркотикът ще свърши
работата си.
И ще съсипе мозъка му.
51
— Невероятно — казва Рангъл и потупва разтворения „Уолстрийт джърнъл“ върху
черната ониксова плоча, която представлява писалището му. — Руският суров петрол удря
тавана. И това е петото увеличение за две седмици.
Стискам ръце зад гърба си и отивам по дебелия килим до прозореца. Виждам Ню
Джърси. Статуята на свободата блести като смарагд, обляна от последните лъчи на
следобедното слънце.
— Радвам се, че си доволен — казвам.
— Знаеш ли, един ми каза, че ме наричали „Магьосникът от Уолстрийт“13. Смяташ ли
това за комплимент?
— Разбира се.
— Този град е много ревнив — казва замислен той. Поглажда малкия си мустак, след
това стиска пръсти.
— Дали съм доволен? — продължава и поклаща глава, вече широко усмихнат. — Моето
момиченце е влюбено до уши. Жена ми се радва. Това хич не е малко. Казах ли ти, че от
„Ванс Интернешънъл“ ми представиха документите, които проследяват пряка роднинска
връзка от Андре чак до Александър III?
Поставям длан върху стъклото. То е топло от слънчевото греене.
— Боже мой, колко е високо — казвам тихо.
— Моля?
Чувам как столът му се извърта към мен.
— Поглеждал ли си надолу? — питам, след като се обръщам. — Придобивам странно
чувство, когато съм на високо. Какво ли ще е усещането, когато земята полети към теб и ти
нищо не можеш да направиш?
Рангъл вече е до мен. Почуква с кокалчетата си по стъклото.
— Бронирано стъкло — казва той.
— Да. Тук сме в безопасност. Но само погледни.
Той поглежда, но към мен. След това погледът му се спуска надолу — към улицата и
крайбрежния булевард. Колите пълзят като мравки. Хората са малки петънца, които едва се
движат. Той се прокашля и се връща при писалището си. Интеркомът иззвънява и
секретарката му съобщава, че адвокатът му искал да говори с него.
— Не сега — казва той. — Кажи му, че съм със Сет Коул и ще му позвъня веднага, след
като приключим.
Обръщам се и заемам стола срещу писалището му. Събирам пръстите си на купичка и
казвам:
— На двайсети ще отворим позиция в Московската банка. На двайсет и трети ще има
благоприятно съобщение и цените ще скочат рязко. Всичко ще стане бързо и ще продадем по
време на най-големия наплив в четири следобед по Московско време.
Рангъл се навежда към мен. Стиснал е здраво ръба на плота на писалището от тъмно
дърво.—
Колко? — пита той. — Мога да осигуря половин милиард след това, което се случи с
петрола. Всички ще искат да участват.
— Колкото сметнеш, че ще е разумно — казвам. — Просто купувай на десетмилионни
пакети и използвай задължително различни брокерски къщи.
— Защо, от какво се безпокоиш?
— Бронирано стъкло — казвам тихо.
— Какво?
— Нищо.
— Боже мой! — възкликва Рангъл и оголва половината си зъби в усмивка, която е по-
скоро презрително озъбване. — Това е то. Руският пазар. Към края на деветдесетте бях на
върха и тогава претърпях голяма загуба, но казах на жена си: „Някой ден нещата ще се
обърнат отново. Някой ден ще се появи възможност и аз няма да я пропусна“.
Поглежда ме сурово, присвил очи. Ушите му сякаш прилепват към черепа и той казва:
— Искам един милиард.
Кимам и въздъхвам.
— Това ми звучи разумно. И докато сме още на тази тема, има нещо, което бих искал да
направя… за Алън.
— Разбира се — казва Рангъл, — той може да влезе на каквото равнище поиска. За
твоите приятели няма да има обявен минимум от, да речем, милион долара, Сет. Знаеш, че
няма нужда да ме питаш, само ми кажи.
— Не става въпрос за фонда — казвам. — Прекалено очевидно е. Всъщност искам това
да си остане между теб и мен. Благотворителността не е такава, ако не е анонимна. Разбрах,
че баща му търсел инвеститор за своята компания.
— Търси — отвърна Рангъл и сви устни. — И има причина да не е намерил досега. Това
не е работа за теб, Сет. Прекалено съмнително е. Казина. Хотели. Той си въобразява, че ако
продаде всичките си дялове, ще го приемат във „Фрайърс клъб“.
— Няма да бъда аз — казвам. — Но имам един приятел, който представлява група
индианци. Те притежават казина във вътрешността на щата и искат да влязат в Атлантик
сити. Мислех си, че бих могъл да ги свържа с партньорите на Франк. Не е задължително
дори това да мине през него. Да изкупим дяловете му и всички после да си живеят доволни.
— Ти ще бъдеш първият човек на тази планета, който е поискал да направи услуга на
Франк Стефано — казва Рангъл.
— Мислех си, че сте стари приятели.
— Твърде силно казано — отвръща Рангъл. — Франк е един надут хвалипръцко. Цялата
тази работа с казината му завъртя главата, да не говорим за задника. И носи диамантен
пръстен на кутрето си, представи си само!
— Ще го направя само за Алън — казвам.
Рангъл написва нещо на един лист хартия и ми го подава.
— Рамо Капоца? — поглеждам го аз.
— Живее на остров Стейтън. Нарича сам себе си бизнесмен. Собственик на казино.
Франк помогнал на негов племенник, който сгазил нещо лука в Сиракюз. Франк предпочита
да казва, че били бизнес партньори в строителна компания, но той бе ченге и аз чух, че
имали съвместна букмейкърска фирма, докато племенникът не бил убит.
— Мислиш ли, че Рамо е футболен запалянко?
— Бизнесът му е хазартът — отвръща Рангъл.
— Първият предсезонен мач е следващия петък — казвам.
— Ето ти възможност.
— И как да се свържа с него?
— Всъщност — казва Рангъл и вдига телефонната слушалка, — моят адвокат, дето ме
търси преди малко… Той се познава с адвоката на Капоца.
Пет минути по-късно разполагам с телефонен номер.
52
Благодаря на Рангъл и тръгвам към центъра на града. Имам уговорена вечеря с Дийн
Вилей в „Патруун“. След като измина седмица, ми писна да го гледам как страда всяка нощ.
Вместо това всяка сутрин получавам доклад от Лоурънс. Преди два дни ми каза, че Вилей
бил много близо до фаталния край, затова исках да го видя лично. Метр д’отелът ме отвежда
до едно кръгло, тапицирано с кожа сепаре. Вилей вдига поглед от чашата си. Усещам
миризмата на скоча. Протягам ръка и усещам, че неговата е трепереща, влажна и студена.
— Благодаря ти, че се съгласи да се срещнем — казвам. Плъзгам се върху меката седалка
и метр д’отелът поставя ленена салфетка върху скута ми.
Къдравата коса на Вилей е сплъстена. Възелът на вратовръзката му е крив и разхлабен.
Очите му са кървясали, подути и влажни, има няколко струпея върху едната си буза. Разчесва
един от тях и казва:
— Аз продължавам да го искам.
— Моля? — казвам и скланям глава настрани. Шумовете в ресторанта са приглушени.
Идва сервитьорът и поръчвам газирана вода с лимон и още един скоч — двоен, за
съдията. Някъде край тъмната витрина една компания избухва в смях, след това се чува
учтиво ръкопляскане, което бързо стихва.
Раменете на сакото на Вилей са поръсени с пърхот. Той продължава да разчесва
различни струпейчета, навежда се към мен и шепне:
— Мястото във Върховния съд. Не давам и пет пари за нея — казва. Назъбените му
зеници се отварят широко. — Интересува ме Оливър Уендър Холмс. Помисли само. Харлън,
Ренкуист, Бренън. Велики съдии, за които обаче знаят само студентите по право. А Холмс бе
известен със своите несъгласия. С мнения, които дори не се превърнаха в закони. Законите
са ковки, податливи. Хората не разбират това. Тя не го разбира.
— Чувствам се неудобно, че уикендът не мина добре — казвам. — И затова поисках да
видя как си.
Вилей допи питието си и оправи една гънка на тежката ленена покривка, преди да
стисне здраво празните си ръце.
— Знаеш ли, че нищо не могат да ми направят? — казва той и вдига глава да ме
погледне с бялото на очите си.
— Оплакват се от мен. Казват, че имало нещо нередно…
Удря по масата, приборите звънват, а той продължава:
— Разбира се, че има нещо нередно. Така е с всички. Всички ние си имаме своите
тайни. Не е ли така? Но аз съм избран доживотно. Никой не може да ме пипне с пръст. Дори
тя не може.
Сервитьорът поднася напитките, Вилей човърка нов струпей. Потръпва и поглежда
пръста си. Кърваво петънце. Коляното му подскача под масата. Погледът му се щура насам-
натам.—
Проблеми ли имаш? — питам, изстисквам лимона в чашата си и отпивам. Друг
сервитьор минава покрай нас с чинии с бифтеци, още съскащи от скарата и оставя подире си
шлейф от мирис на обгорено месо.
Вилей се навежда отново напред, сграбчва новото си питие и шепне:
— Трябва да има закон срещу ревността на жените. Ето това би била истинска
юриспруденция. Това би било от полза. Те са като котките. Злобни. Непрощаващи.
Безпощадни. Проклети, шибани демони.
— Ти имаш красива жена — казвам.
— Тя си спи — продължава той. — Красива, но мислиш ли, че разбира? Мислиш ли, че
това изобщо я интересува? Дойдохме в онази къща… и тя заспа… но тя бе причината това да
започне.
— Дийн — казвам, — нуждаеш се от почивка.
— Ха! — извиква той и хората се обръщат да ни погледнат. Вилей се навежда още по-
близо и снишава гласа си: — Това е последното нещо, от което се нуждая. Нуждая се от
Холмс. Трябва да напиша закони, които ще натикат ордите в ограничени пространства,
където ще мога да ги кося като жътвар.
Оставям на масата стодоларова банкнота и се изправям.
— Къде отиваш? — крещи Вилей, облизва устни и едва не залита напред.
Поглеждам го отвисоко, усмихвам се и казвам:
— Ти си изгубил ума си, стари приятелю.
— Какъв приятел? Ще ми дадеш ли мястото? — казва високо, след това прехапва
кокалчетата на юмрука си. Онези негови странни, назъбени зеници се разширяват, сетне се
свиват.
Метр д’отелът се появява до мен и пита:
— Всичко наред ли е, господине?
— Наред е — казвам и хвърлям салфетката на седалката. — Всичко е съвсем наред.
53
Когато колата ми спира пред портите на дома ми на Пето авеню, повдигам вежда при
вида на червеното ферари на Андре. Сведенията ми за него са, че прекарва всяка минута с
Дани Рангъл. Тя му показва с размах Манхатън. Пият рядко и скъпо шампанско, ядат суши
със златиста коричка, танцуват по цяла нощ и смъркат обилно кокаин. Понякога към тях се
присъединява скъпо момиче „на повикване“, за да приключат тримата вечерта в неговия
апартамент.
Противно на моите съвети Алън не се е отказал изцяло от Дани и е имало скандал в
„Чайна клъб“, където тя му плиснала питие в лицето, а Андре го заплашил, че ще му счупи
врата. Мартин и други приятели измъкнали Алън навън и с това се приключило, но
инцидентът изглежда е засилил огъня между Андре и Дани още повече. И все пак, знам, че
Андре още не е свършил парите, въпреки огромните му усилия да го стори, тъй че не мога да
си представя какво би го довело у дома.
Един слуга отваря вратата на лимузината ми преди да съм посегнал към дръжката.
Докато изкачвам широкото мраморно стълбище и влизам в пещерообразното фоайе,
подръпвам пешовете на сакото си, оправям вратовръзката си. Бърт ме чака на стълбите,
погледът му е вперен в арката на вратите, които водят към библиотеката.
— Негодникът ли? — питам и кимам към вратите.
Бърт прехапва устна, кима и казва.
— Нещо повече. И старото ти приятелче е с него.
— Русо?
— Самото плашило клюнесто. От един дол дренки.
— Къде е момичето?
Бърт свива рамене и тръгва подире ми. Поемам дълбоко дъх и издишвам, преди да
отворя вратата.
Русо седи на дивана пред писалището ми. Няма го вече кичура преметната коса. Едва
напъпила четина е обрасла лицето и краищата на кръглото му кубе. Слаб и бледен е, а
раменете му са увиснали. Облечен е с дънки в миши цвят, тениска на „Ролинг стоунс“ и носи
черна плетена шапка, от която ушите му са още повече щръкнали. Адамовата му ябълка
подскача нагоре-надолу, а изпъкналите му очи се стрелкат между мен и Андре.
Андре е облечен с широки моряшки панталони и с подхождаща им копринена риза с
разкопчана яка. Тежка верига виси до гладката извивка на гръдните му мускули. Погевезил се
е с ролекс, държи в ръката си кристална гарафа. Подава на Русо голяма чаша, пълни я с
бърбън, после налива и в своята.
— Едно питие? — пита и вдига гарафата.
Аз сядам зад писалището си и казвам:
— Не. Седни, княже.
— Аха — отвръща и ме дарява с крива усмивка. Мята се странично в коженото кресло и
го прекрачва с крака. — Това ми харесва. Но трябва да обсъдим някои неща.
Гледа ме свирепо, докато не кимвам.
— Моят бивш партньор тук е малко позакъсал. Затова той естествено проверява как
вървят нещата при мен и се пита дали не би могъл да закачи и той нещо. Предполагам
двамата се познавате, нали?
Русо не смее да ме погледне, но кима така, че носът му, който прилича на гръбна перка
на акула, реже въздуха. Казва тихо, под носа си:
— Аха, това е Артър Бел.
Отварям леко най-горното чекмедже на писалището си и обвивам с пръсти 9-
милиметровия глок, снабден със заглушител. Предстои всичко, което съм планирал, да се
случи скоро, за да го оставя да му попречат тези двамата. Намерил съм „входа“ към Франк.
Вилей е на ръба. Финансовата империя на Рангъл е на път да се срине. Очаквах Андре да
избяга с дъщерята на Рангъл, или най-малкото да я доведе до пристрастяване към дрогата; тя
е най-скъпото бижу на Рангъл и това би го съсипало окончателно. Но не трябва да бъда
прекалено алчен. Ще се наложи да се справя с тези двамата.
— Всъщност ти очевидно си много хора едновременно — казва Андре, ухилва ми се и
вдига чашата си да отпие глътка. — Но аз нямам нищо против. Ние просто искаме да ни се
плати за информацията — както би станало, например, ако я продадем на „Поуст“ или на
някого другиго. Ти ставаш все по-важна клечка, Бързи пари — Сет Коул — Артър Бел —
Бягащ елен. Собственик на „Джетс“ и тъй нататък.
— Мисля, че разполагам с нещо, от което всички ще останат доволни — казвам. — Бърт,
ще донесеш ли малкото куфарче, което държа в касата горе?
— Онова…
— Кафявото куфарче от крокодилска кожа — обяснявам. — В касата. Ще го намериш
лесно.
Андре оставя чашата си и се размърдва в креслото си. Изважда от колана си черен колт
45-и калибър и го насочва към главата ми.
— Без шегички, Бърт — казва той и разтегля устни в нещо като усмивка. — Не съм
дошъл тук да си играя игрички.
— Онова, което ще донесе, ще ти хареса — казвам, пускам глока и се облягам назад.
Русо се изправя:
— Андре, ние…
— Сядай! Сядай, мамка му, и си затваряй шибаната уста. Ти искаше някакъв откуп —
казва Андре, без да сваля поглед от мен. — Правя го заради теб. С парите, които този тип
има, изобщо нямаш нужда от моите, мамка му!
Бърт се връща и поставя куфарчето върху ниската масичка между Андре и Русо.
— Отвори го — казва Андре на ортака си.
Русо се мъчи с ключалките, най-сетне го отваря. Очите му се разтварят широко и
светват. Изважда малко ножче от джоба си, пробива една торбичка, докосва белия прах в нея.
Близва пръста си, поглежда Андре и казва:
— Хероин. Чист.
— На стойност около пет милиона долара — казвам. — Подарък от мен за вас. За да не
се налага партньора ти да продава история, което няма да е от полза за никого от нас.
— Аха — съгласява се Андре, кима и се изправя. — Подарък. Значи още можем да се
разберем. Ние двамата си прекарваме добре, нали, Сет Коул?
— Нещата вървят добре — отвръщам.
Русо затваря куфарчето. Двамата с Андре се оттеглят към вратата на стаята.
— Никакви лоши чувства — казва Андре. — Знаеш, че се старая с онази китара.
— Няма проблем. Вие двамата ми вършите услуга. А сделката ни си остава в сила.
Двамата излизат.
Бърт стои и ме гледа известно време, сетне казва:
— Мислех си, че ще убиеш тези змии.
— Помислих си го — отвръщам. — Но мисля, че по този начин ще стане по-добре.
Получих хероина от руснаците, които държат пазара. При стеклите се обстоятелства не
можех да го откажа, а сега го вкарах в добра употреба.
Вдигам телефона и се обаждам на своя човек във „Ванс Интернешънъл“, моля ги да
пуснат двама агенти да следят Андре двайсет и четири часа в денонощието.
— Само го наблюдавайте. Ако посегне на някого — казвам в слушалката, — просто
кажете на хората си да насочат полицията към него и да стоят настрани.
След като затварям, Бърт казва:
— Нали знаеш, че ще се върнат за още?
— Е, дори на Андре ще е нужно известно време да пласира дрогата — отвръщам. — А
дотогава могат да се случат маса неща.
54
Бърт и аз пътуваме на задната седалка на лимузината ми по стръмната рампа, която води
към тъмния търбух на стадион „Джайънтс“. В началото на тунела, водещ към игрището,
излизаме и гледаме как дългата кола на Рамо Капоца спира зад нашата. От нея слиза
осемгодишно момченце, облечено във фланелката на Кевин Мои, следвано от плещест
сивокос мъж с очила с дебели лещи и леко прегърбена походка. Момчето е Джои Капоца и
държи ръката на прадядо си без да се срамува. Трима мъже, облечени в костюми, обграждат
двамата Капоца и внимателно и навъсено оглеждат тунела. Стиснали са здраво зъби и човек
може да види как мускулите на челюстите им играят под кожата.
Поздравявам възрастния мъж и момчето топло и представям Бърт като моя добър
приятел и бизнес партньор господин Уошингтън. Капоца го оглежда внимателно от глава до
пети. Бърт се усмихва и намигва на хлапето, след това тръгваме заедно през тунела, като
тримата костюмари отцепват района около нас.
Когато излизаме на терена, един охранител с жълто найлоново яке ме докосва по ръката:
— Никой не се допуска до терена.
Друг гард го улавя и го дръпва настрани:
— Това е господин Коул.
— Извинете, господин Коул — казва той и аз му кимам.
Малката ни групичка е единствената на терена, ако изключим играчите на „Джетс“ и
техните съперници, които загряват в екипите си, но без подплънките за раменете.
Ослепителното осветление придава на терена нереален цвят и когато човек подуши, разбира,
че е изкуствен. Въздухът е още топъл, но хладният ветрец прави вечерта на открито приятна.
— Папа — казва момчето и дърпа прадядо си за ръкава. — Ето ги Кевин Мои и Дейв
Шот. Виж!
— Хайде — казвам, — да идем да поговорим с тях.
— Може ли? — пита момчето.
— Разбира се.
Двамата огромни играчи са широко усмихнати. Подписват фланелката на момчето и
повикват Чад Пенингтън да го запознаят и с него. Момчето подскача на пръсти и кръжи
около прадядо си, докато се връщаме обратно през тунела, за да се качим на трибуните. Рамо
Капоца се усмихва мълчаливо. Кима ми и тихо ми благодари.
Сядаме на първия ред в ложата, а охраната на Капоца застава зад нас и си пийва от
кутийки диетична кола. Играта започва и Джои информира мен и Бърт кои са всички играчи
и на какви постове играят.
— Извинете — казва Рамо Капоца, кафявите му очи се разширяват, но зад лещите
проблясват огънчета. — Джои, сигурен съм, че господин Коул познава своя отбор.
— Не чак толкова добре, колкото някои други хора — казвам и разрошвам косата на
малчугана. — За мен отборът е повече инвестиция.
— Разбрах, че се справяте доста добре с инвестициите, след като дойдохте в Ню Йорк.
Кимам и отвръщам:
— Определено разширих дейността си. Преди се занимавах предимно с изкуство. Бърт
също иска да диверсифицира бизнеса си.
— Разбрах го от вас — казва Рамо, — но не можахме да открием нищо повече за
господин Уошингтън.
— Племето акуесасни е по природа потайна група — отвръщам с лек смях. — Но съм
сигурен, че като видите документите за финансовото състояние на Бърт, ще бъдете спокойни
да привлечете неговата група като инвеститор. Разбрах, че имате партньор, който иска да
продава и просто си помислих, че… е, че ще бъде добре да ви запозная, господин Капоца.
Възрастният мъж не казва нищо повече. Гледаме мача до края на полувремето. Тъй като
срещата е предсезонна, играчите от първия тим са сменени. Клепачите на момчето натежават
и то обляга глава на рамото на прадядо си. Рамо Капоца кима на един от мъжете в черно, той
вдига момчето от седалката и го гушва.
— Мисля, че е време да си вървим — казва Капоца и раздрусва ръката ми. След това
подава визитна картичка на Бърт. — Обадете ми се, господин Уошингтън. Бих искал да
поговорим повече, а може би ще донесете и тази финансова информация. Не знам какво сте
замислили, но делът на Франк струва около сто милиона долара.
— Приблизително толкова е готова да инвестира групата на Бърт — казвам и Бърт кима.
Благодарим на господин Капоца за отделеното време и го изпращаме до вратата на
ложата. Той ни благодари за това, че сме осигурили една вечер, която правнукът му никога
няма да забрави.
— Боже мой — казва Бърт, след като те вече са си заминали. — Видя ли онези тримата?
Пред тях Андре изглежда като момченце от църковния хор.
— Това е висшата лига, Бърт.
— И ти ще ме пратиш да се срещам с всичките тези хора сам, без теб?
— Ще се справиш — казвам, изваждам кутийка бира „Бъд“ от хладилника и му я
отварям. — Тази вечер се справи отлично.
— Аха — отвръща Бърт, — с един старец и с едно хлапе.
— Не се заблуждавай от това, че е възрастен. Зъбите му са остри като бръснач.
— Точно така — казва Бърт, — и затова искам да съм сигурен, че няма да захапе нас.
55
Возим се мълчаливо на задната седалка на лимузината в мрака и Бърт изведнъж казва:
— Искаш ли да пийнеш бира с мен?
— Какво имаш предвид?
— Ами, аз и ти. Да пийнем по бира — така, както го правехме някога, когато живееше в
моя фургон. Спомняш ли си?
— Да. Помня.
— Добри времена бяха, а? — казва той и виждам как масивното му тяло се навежда
напред и чувам как потраква в леда в хладилния шкаф.
— Не беше лошо — отвръщам. — Малко тесничко, вярно, но…
— Да, и душ-кабината не бе като тази мраморна катедрала, в която се къпеш днес. Но
понякога ми липсва простичкият сандвич с кетчуп и бял хляб. А на теб?
Чувам как две бутилки се тракват и изсъскват при отварянето си. Бърт ми подава едната.
Марката им е „Молсън голдън“ и това ме кара да се усмихна. Допираме гърлата на бутилките
едно о друго и отпиваме.
— Обичам хубавата храна — казвам. — Добрата храна и червеното месо.
— Виждам те как поглъщаш онези бифтеци. Защото си изгладнял в затвора ли?
— Наистина изгладнях.
— И поне малко не отмина ли?
Сръбвам от бирата и се замислям. Тъкмо прекосяваме моста „Джордж Вашингтон“ и
виждам светлините на Манхатън.
— Искаш ли да направим една борба с палци? — питам.
— Мислех си, че сме приключили с това — отвръща той.
— Мислех си, че вече сме по-изтънчени за такива неща.
— Не вярвам някой да ни види тук, на задната седалка — казвам и протягам ръка. Бързо
го събарям и той мигновено поисква да играем до две победи от три. Побеждава ме веднъж,
след това го бия аз и играта става три победи от пет срещи. Той печели в следващите две и
приключваме, защото тогава вече играта е пет от седем.
— Забелязал ли си как настояваш да продължаваме, докато не победиш? — питам.
— Това е, щото борбата с палци е моят тип борба — отвръща. — Както да прецакваш
всичките тези хора наоколо е твоят.
— Перфектното отмъщение — казвам повече на себе си, отколкото на него.
— Какво?
— Когато някой ти причини зло — обяснявам, — ти му отмъщаваш. Задължително. Но
то трябва да е абсолютно адекватно, подобаващо. Въпрос на уважение.
Бърт само изсумтява.
— Ти беше онзи, който ми каза едно време, че би убил Вилей, стига да получиш тази
възможност, не помниш ли? — продължавам аз.
— Да, ама то е по-различно — казва той. — Едно време воините акуесасни доубивали с
томахавки враговете си, паднали на бойното поле. Но не е било същото при всички племена.
Да вземем хуроните. Те снемали скалповете им и ги одирали, докато са още живи, след което
ги сварявали. Това си е съвсем точно отмъщение, нали? Бледоликият човек е същият, но по
по-подъл начин. Мисля, че това си го наследил от баща си.
— Донякъде — отвръщам и си мисля за Лестър.
Колата се мушва в тунел и гледката на града изчезва. Бърт пие следващата си бира сам и
никой от двама ни не казва нищо, докато не спираме пред голямата къща и си пожелаваме
лека нощ.
Когато се качвам в спалнята си, усещам нещо необичайно. Някакъв тъмен силует се е
сгушил в завесите на балкона. Сърцето ми се разтуптява и тръгвам полека към нощното
шкафче. В чекмеджето му има пистолет.
Сещам се изведнъж за Андре, Русо, Вилей, Рангъл и Франк едновременно.
— Сет?
— Хелена? — отвръщам и въздъхвам.
Излизам на широката ивица светлина, която пада през завесите в спалнята.
Тя също стъпва върху тази ивица и ме улавя за раменете.
— Никога не го прави.
— Видях, че се прибирате с Бърт — казва тя. — А да стоя зад завесите ми носи късмет.
— Мислех си, че си в Торонто.
— Бях там.
— Мислех си, че утре трябва да си в Бостън.
— Така е — казва тя и забива нос в гърдите ми. — Липсвах ли ти?
— Винаги ми липсваш.
— Значи се радваш, че съм тук? — пита тя.
— Винаги.
— Да няма някоя друга? — тя се отдръпва и ме поглежда.
— Затова ли ме следеше? — питам тихо.
— По-различен си, откакто дойдохме тук — казва тя. — Има нещо.
— Работа. Само работа.
Целувам я и се запътваме към леглото.
Посред нощ отварям изведнъж очи. Дишам трудно. Хелена се е впила в мен, изкопчвам
се и сядам в леглото, попивайки потта под носа си. Виждам Вилей, който се върти в
чаршафите си. Чувам го да стене. И да крещи.
Часът е 3:37. Поглеждам към компютъра върху писалището си, ставам и се обличам.
Преодолявам желанието да включа компютъра. Вместо това сядам на балкона и докато
чакам да се роди денят, гледам как небето над парка променя цвета си от черно към мораво,
после към синьо.
В шест сутринта вече съм в трапезарията на втория етаж и закусвам с Бърт, когато
иззвънява клетъчният ми телефон.
— Направил го е — казва Чък Лоурънс. — Ще го дадат по новините, ако искаш да
гледаш. Изчаках досега, за да се обадя. Не исках да те будя.
— Какво е направил? — питам.
Бърт ме гледа.
— Убил е жена си — отвръща Лоурънс. — Удушил я. След това хукнал разплакан като
бебе из квартала както си бил само по боксерки. Аз влязох веднага след като той излезе и
прибрах нашите неща от там. Виждал съм грозни гледки, но… Боже мой.
— Къде е той сега?
— Отведоха го направо в болницата „Уинтроп“ — отвръща той, — където се намирам и
аз сега. Затвориха го в изолирана и тапицирана стая за невменяеми.
* * *
Докато психиатрите приключат с първоначалната си оценка и аз успея да си „купя“
достъп до облицованата стая на Дийн Вилей, вече е станало почти пладне. Той лежи в ъгъла,
облечен в усмирителна риза, упоен. Дишането му е учестено и гледа с празен поглед в
стената. Лицето му е хлътнало, посивяло, а челото му блести с тънък слой пот.
Кървясалите му очи се разширяват, когато клякам и изправям лицето си пред неговото.
Назъбените зеници са разширени докрай и приличат на черни звезди. Заговарям шепнешком.
— Знаеш ли кой съм аз? — питам.
Очите му се разширяват още повече. Кима в знак на потвърждение.
— Коул — промърморва.
— Не — казвам със съвсем тих глас. Допирам устни до ухото му. — Погледни ме по-
отблизо. Погледни очите ми. Това съм аз… Реймънд Уайт. Аз се завърнах.
Поглеждам го отново, вторачвам се в него, докато лицето му не се сгърчва в агония и
очите му не срещат моите.
— Не може да бъде — казва. — Ти си мъртъв.
Ръцете му започват да се гърчат в ръкавите на платнената усмирителна риза, оковите му
подрънкват като прибори за хранене. Задавен вик клокочи в гърлото му. Започва да тресе и да
мята глава насам-натам, след което изригва в нескончаем вой.
Запушвам с пръсти ушите си, поглеждам го отвисоко как се гърчи и пищи, докато
гърлото му се продира и един санитар влиза, улавя ме плашливо за ръка и ме отвежда навън.
56
Чистачките шляпаха неравномерно върху пукнатото предно стъкло, поради което пътят
напред едва се виждаше в размазаната дъждовна дъга. Андре разтри врата си, който се бе
схванал от това, че непрекъснато накланяше глава, за да може да вижда през една от
ивиците, които чистачката успяваше да изчисти. Луфтът във волана на автомобила
интернешънъл харвестър от 72-а превръщаше шофирането по мокрите и изметени от вятъра
пътища в непрекъсната битка.
— Мамка му! — каза той, угаси марлборото си в пепелницата и удари по арматурното
табло. Отзад се намираше повечето от хероина и триста хиляди и шестстотин долара в брой.
Бяха „хвърлили“ част от дрогата в Сиракюз и още малко — в Ютика.
Андре обаче не възнамеряваше да направи нещо глупаво. Знаеше, че най-добрите места
за него да разтовари стоката бяха покрай границата, откъдето тя да поеме към Монреал.
Нямаше да позволи повече да го хванат с друга хаитянска сделка. Продаваше само на
познати. И след това, когато събереше парите, щеше да се върне в Ню Йорк и да види какво
още може да изкопчи от Сет Коул.
— Трябваше да вземем онази твоя готина кола — каза Русо от задната седалка и му
предложи почти празната бутилка от уиски „Джак Даниълс“.
— Млъкни и върви на майната си — рече Андре, грабна бутилката и дръпна една голяма
глътка.
Дани спеше, свита на кълбо на дясната седалка. И тя като него беше облечена в дънки и
носеше бяла тениска. Той я сбута.
— Ка-а-акво? — изстена продължително тя.
— Искаш ли малко? — попита той и пак я сбута.
— Майната ти — рече тя, вдигна дънковото си яке от пода и се зави с него презглава.
— Кучка — каза Андре и я сръга с лакът достатъчно силно, за да я накара да се изправи
и да замига. — Ето, пийни малко.
Тя взе бутилката и я надигна. Кехлибарената течност покапа по брадичката й, а тя не
пусна бутилката, докато не я довърши.
— Обичам момичетата, които гълтат — каза Андре и тя го плесна закачливо по врата.
— Откъде намери тази таратайка, а? — попита Андре Русо и погледна грозната му
мутра в огледалото за обратно виждане. — В някоя автомобилна морга ли?
— Купих я за четиристотин долара — отвърна смръщен Русо. — Не разбирам какво си
очаквал. Виж, когато се върнем към цивилизацията, можеш да очакваш да си купя мерцедес.
Ей, а сега какво ще пием? Вече няма отворени магазини за алкохол.
Вместо да отговори, Андре се насочи към денонощната бензиностанция пред тях. Спря
и подаде на Русо банкнота от сто долара.
— Иди и вземи един стек от нещо хубаво. „Мишлоб“ или нещо такова. И ги попитай
дали наоколо има прилично място, където да отпочинем.
— Тук няма разни „Риц-Карлтън“-и — рече Русо и изскочи навън. — В това мога да те
уверя.—
Тоя е тъпанар — каза завалено Дани, след като Русо изчезна. Тя вече гледаше право
напред.
Андре погледна през мръсното предно стъкло към яркия зелено-жълт знак на BP и
отвърна разсеяно:
— Знам.
— И защо ще водим този грозен мръсник? — попита тя. — От него тръпки ме побиват.
Защо се возим в тази бракма?
— Това е Америка, скъпа — отвърна той. — Искам да видя как живеят обикновените
хора.
— Говориш странно.
— Говоря странно от цял месец насам — рече той. — А сега защо не ми дадеш една
целувчица.
— Онзи се връща.
— И какво от това? — Андре улови бедрото й и го стисна. — Можем да го пуснем да
гледа тази вечер.
— Ти си ненормален — измърка тя и го близна по врата.
Задната врата се отвори. Русо се мушна вътре, изтръска дъждовните капки от раменете
си и рече:
— Ей, ей, престанете. На около две мили по път 12 имало мотел, включен към
кабелната HBO, не можете ли да почакате?
— Можем да те пуснем да погледаш тази вечер — изхили се Андре.
Русо отвори една кутийка и се размърда на мястото си.
— Искаш ли бира? — попита. — Взел съм и сандвичи.
Андре избухна в смях, Дани го последва.
— И двамата сте шантави — рече Русо, подуши въздуха с огромния си нос и дръпна
нагоре яката на жълтата си поло фланела с бродиран на яката малък син конник.
Андре накара Русо да влезе в рецепцията на мотела и да вземе две съседни и преходни
стаи в края на сградата. Пренесоха багажа си и се настаниха около малката масичка с
изкуствен фурнир в стаята на Русо. Русо постави върху масичката три сребристи кутийка
бира, а Андре извади няколко игли, пластмасова хирургическа тръбичка, газова горелка и
лъжица. Запали едно марлборо и го остави да виси от устната му и се залови за работа. Дани
съблече якето си, също запали цигара и впери поглед в него, а синият пламък се отразяваше
двоен в очите й.
— Легни на леглото — каза Андре, когато иглата беше готова. Дръпна силно от цигарата
си и сетне я угаси.
Тя също угаси своята, след това легна върху хлътналата избеляла завивка и протегна
ръка. Андре пристегна мускула й с тръбичката, заби иглата във вената и махна тръбичката,
докато я инжектираше. Дани обели очи. Започна да стене и да се гърчи лениво в леглото.
Андре се ухили на Русо и попита:
— Искаш ли ти да си следващият?
— Разбира се — отвърна Русо, надигна кутийката и отпи от бирата си.
След като я остави, запали една цигара „Нюпорт“, погледна към Андре, издиша дима и
рече:
— Сега, след като тя е вече в другия свят, искам да те попитам нещо.
— Питай — отвърна Андре и изсипа малко бял прашец в лъжицата, без да я изпуска от
поглед.
— Преди малко спомена нещо за нейния дял — рече Русо, дръпна от цигарата и
кехлибареното огънче припламна.
Андре вдигна глава и забеляза, че когато Русо надигна кутийката, тя трепереше леко.
Също и цигарата.
— Ще й дадеш част от своя дял, така ли? — попита Русо, сръбна бира и захапа отново
цигарата.
Усмивката на Андре се разтегли широко, той присви очи заради дима, погледна Русо и
рече:
— Не. Говорех за нейния дял. Тя е с нас. И ще получи дял.
— Щото аз си мисля, че… — започна Русо, отвори нова кутийка бира, дръпна отново от
цигарата и заби поглед в масичката, че аз и ти сме партньорите. Не виждам защо ще давам
част от дела си на нея. Досега бяхме все само аз и ти, а изведнъж се появява тя. Знам, че е
гаджето ти, но това не я прави партньорка…
Русо вдигна глава и видя, че Андре го гледа втренчено, затова каза:
— Е, какво? Това е справедливо, нали?
— Мисля, че алкохолът говори вместо теб — рече Андре.
— Ще спечелим пет милиона долара и аз си искам половината от тях! — изкрещя Русо и
удари с юмрук по масата.
57
Бирената кутийка се преобърна. Пенестата течност се изля от нея и образува шумяща
локвичка, която потече по масата към Андре. Той не помръдна, дори когато поточето стигна
ръба на масата и закапа по крачола на дънките му. Само гледаше вторачено и се усмихваше.
Дани изстена щастлива на леглото.
С висяща от устните му цигара Русо скочи и започна да попива излялата се бира откъм
Андре с такова усърдие, сякаш събираше злато. Цигарата падна от устните му и изсъска в
пяната. С голата си и наранена ръка Русо изплиска бирата на пода, след това отри ръка о
крачола си и седна отново.
— Боже мой, аз бях прострелян при онази хаитянска сделка. Ти ме простреля в крака,
човече, мамка му! А аз можех да проговоря и да се отърва, а ти щеше да си в затвора — рече
Русо. Ъгълчетата на устните му бяха опънати и той прокара длан по четината на черепа си,
събори черната шапка. — Не би искал да стане така, нали?
— Да не би да се разплачеш? — попита Андре.
Лицето на Русо се разкриви, носът му се сбърчи и поради това очите му се присвиха.
— Искам си дела, Андре — рече той и наистина се разрева. — Всичко това е
благодарение на мен. Не е честно!
Андре пое дълбоко дъх и въздъхна през нацупените си устни. С бързо движение бръкна,
извади пистолета от колана си, зареди патрон в цевта и го насочи право в лицето на Русо.
Той потрепери, обърна глава и вдигна ръце, като че можеше да спре куршума. Андре
скочи на крака и столът му отхвърча към стената.
— Искаш си дела, значи? Искаш собствения си голям дял? — процеди Андре през зъби.
— Върви на майната си тогава!
Изстрелът бе оглушителен в ограниченото пространство и привлече вниманието дори на
Дани.—
О! — рече тя.
Русо падна на хълбок и зарита с крака като ранен заек, сякаш можеше по този начин да
се измъкне. Но потокът кръв, който течеше от тъмната дупка току пред ухото му, изтъня и
ритането му се превърна просто в предсмъртни конвулсии.
— Мамка му! — изруга Андре.
Той мушна отново пистолета в колана на панталона си, открехна вратата и надникна
полека навън, за да се увери, че наоколо нямаше никого. Изчака няколко минути. Не светна
дори една лампа. Прибра се обратно в стаята и се огледа. Взе от банята една кърпа и започна
да търка всички повърхности, които той или Дани бяха докосвали. Дръжките на вратите.
Лъжицата. Иглата. Столът. Кранът в банята.
Натовари отново чантите им в старата бракма, след това вдигна Дани на рамо и я
стовари на предната седалка. Хвърли един последен поглед, остави торбичката с хероин,
след което хвърли кърпата навън на дъжда и се качи в пикапа. Зави на север по път 12 и
погледна в огледалцето за обратно виждане.
Започнаха да го гризат мисли за това как всичко би могло да се развие иначе, като се
почне от стрелбата и се свърши със самото появяване на Русо на първо място. Тогава
трябваше да отиде при Сет. Нещата тъкмо се бяха развили благоприятно за него, но той се
прецака, както винаги досега. Запита се дали това не се дължеше на проклятието на стария,
когото Андре преби с щанга за вадене на гуми. Спомни си окървавения си баща и думите му:
„Ще те прецакам и от гроба, кълна се“.
Но колкото и да бе странно, това че смаза главата на баща си, го изведе на пътя към
независимостта. Оттам нататък хората го уважаваха. Никой не можеше вече да се будалка с
него, дори Бонапарт. Той, Андре, бе човекът, който осигуряваше жените, разпределяше
дрогата и уреждаше оргиите, а в крайна сметка от това идваха парите. Щеше да се справи и с
този капан, както с останалите. Как би могъл да затъне, след като разполагаше с дрогата и с
момичето, а и не беше ли истинска оргия да види изражението на Русо, преди да го
застреля? На малцина се удава да видят такова нещо.
Усмихна се на Дани и я перна леко по задника. Тя изпъшка, запримигва и му се усмихна.
Андре въздъхна дълбоко и отвърна на усмивката й.
Пулсът му започна да се успокоява и тъкмо си мислеше къде да изхвърли пистолета,
когато видя в огледалцето за обратно виждане проблясващите светлини.
— Мамка му! — каза и натисна педала на газта до дупка.
Дани погледна назад и бавно каза:
— О! Какво прецакване!
Колите вече бяха няколко и макар да бе ускорил до край по тъмната мокра магистрала,
те изглежда го настигаха. Мислите му препускаха: мъчеше се да измисли къде да свие от
пътя. Да слезе от магистралата и да избяга. Ако се наложеше, можеше да оцелее в тези гори.
Беше го правил и преди.
След моста над река Биг Мууз имаше завой на върха на хълма и след него един стар път,
по който извозваха дървесни трупи. Беше съвсем наблизо и скоро щеше да изчезне от
полезрението на патрулките. Помисли си да вземе меката чанта, пълна с пари. Можеше да я
носи, плюс куфарчето на Сет Коул с хероина и да изчезне без следи в дъжда. Дани трябваше
да остане и той дори си позволи да изпита макар и малко съжаление за нея.
Андре видя моста и усети как нова струя адреналин се изля в кръвта му, как нервите зад
очните му ябълки сякаш пламнаха. Пътят се спусна надолу и той тъкмо се качваше на моста,
когато една патрулка се появи от стария път със запалени проблясващи светлини.
— Мамка му! — изкрещя той и удари с юмрук по волана, но не вдигна крака си от
педала за газта.
Патрулката пое срещу него, вървеше по средата на моста.
— Умри, гадно копеле! — изрева Андре и се насочи право към нея, като увеличи още
скоростта.
Патрулката се опита да се отклони в последния миг, но вместо това се занесе и се
завъртя. Андре се блъсна в задната й част и големият пикап се завъртя, затресе се и прескочи
мантинелата. В един миг колата сякаш увисна неподвижна във въздуха. Притихнала.
Успокоена.
След това падна. Андре се стегна и даже успя да надвика Дани, когато тежкото возило
полетя от трийсет метра височина към каменистото дъно на реката.
58
Бърт е облечен в нов сив костюм на райе от модна къща „Зеня“, сакото му е с четири
копчета. Тъмночервената му връзка е завързана на „уиндзорски“ възел. Беше истинско чудо,
че намерихме чифт обувки от Ферагамо номер 47. Върху китката му е голям златно-сребърен
ролекс събмаринър.
Чък Лоурънс се занимава с иглата на вратовръзката му, която е всъщност камера. Оставя
я и се надига на пръсти да надникне в ухото на Бърт.
— Удобно ли се чувстваш? — пита го.
— Не можеш да го видиш, нали? — пита Бърт и опипва ухото си.
— Не го докосвай — казва Чък и изчезва през входната врата.
— Не знам… тези райета — казва Бърт и се оглежда.
— С тях по-малко приличаш на хладилен шкаф. Не се безпокой. Ще се справиш. Ти си
точно онова, което казваш, че си, а аз пък ще ти нашепвам в ухото.
— Аха — казва той, лапва едно драже за хубав дъх и прибира пакетчето в джоба си. —
Аз съм индианец от вътрешността на щата. Но не притежавам казина, нито знам нещо за
големия бизнес. Как ще прозвучи всичко, когато почна да повтарям онова, което ще ми
шепнеш в ухото? Баба ми казваше, че един скункс14 дори да е облечен в кожата на опосум,
пак си мирише на скункс.
— Като видят банковите ти извлечения — казвам и му подавам папката, — ще подушат
само миризмата на парите.
— Трябваше ли да я кръщаваш Ирокезка групировка, че да е толкова очебийно? — пита
той.
— За мен това има сантиментален оттенък — обяснявам. Стоим във фоайето на къщата
на Пето авеню. Отварям входната врата и следвам Чък по стълбите към бялата сервизна
камионетка с антена във формата на бумеранг. Пред нея е моята лимузина. — Хайде да
вървим. Ако закъснееш, това ще ги ядоса.
Бърт поглежда часовника си и се затътря подире ми. Влиза в лимузината. В задната част
на камионетката има два стола пред метална масичка, над която е инсталирана електронна
апаратура с четири телевизионни монитора. Влизам отзад, сядам до Чък и надявам
слушалките си.
Натискам бутон върху плота пред мен и казвам:
— Бърт, чуваш ли ме?
— Мамка му, не викай толкова силно! — отвръща Бърт. Камерата ми предава с обектива
си „рибешко око“ изображение на вътрешността на лимузината и в юрната му част се
появява намръщеното лице на Бърт. Чък Лоурънс наглася някакви копчета и пита:
— Сега как е?
— По-добре — отвръща Бърт, но тонът му е сърдит.
— Ще се справиш — казвам му аз.
Чък преминава приведен в кабината на камионетката и сяда зад волана. Следваме
лимузината по моста на 59-а улица и после — към Лонг Айлънд сити.
Наблюдавам и слушам. Когато Бърт взема вестник „Поуст“ от седалката и започва да го
разлиства, се усещам, че съм затаил дъх. След като прочетох вестниците сутринта, веднага ги
изхвърлих, за да не може той да ги види. Опитвам се да завържа някакъв празен разговор, но
той продължава да разлиства страниците, дори когато започвам да бъбря глупости за
предстоящия мач на „Джетс“.
Аз вече знам, че дописката за Дани Рангъл е на единайсета страница. Дълга е само пет
сантиметра. Няма снимка. Малкото заглавие гласи: „Дъщерята на финансист — мъртва“.
Мисля си, че Бърт може би ще я пропусне, но не. Вестникът изшумолява и той повдига
долния ъгъл на страницата по-близо до очите си.
След няколко секунди той приближава малката дописка към обектива на камерата в
иглата на вратовръзката си, раздрусва вестника шумно и пита:
— Знаел си за това, нали?
Въздъхвам и натискам червения бутон.
— Дай да не се безпокоим за това сега, става ли?
— Знаел си — казва кой. — Боже Господи!
Натискам рязко червения бутон.
— Какво общо има с това Бог?
— Тя беше само на деветнайсет години, ето какво — ръмжи той, гледа надолу към
камерата, а ноздрите му са като две тъмни пещери. — Първо жената на Вилей, а сега и това.
— Тя не беше някаква шибана невинна девица — нервирам се, като натискам пак рязко
бутона и избълвам думите, преди да се усетя, че говоря за човек, който вече не е жив.
Бърт замълчава за минута, достатъчно време, за да се запитам какво става с душата ми.
Той сгъва вестника и го оставя на седалката. Виждам как отмята брадичка към
прозорчето. Най-накрая кимва и избучава ниско:
— Да, прав си. Тя и без друго отиваше към дъното. Няма проблеми.
Но тонът му не е убедителен.
Когато стигаме до яхтклуба „Ийст ривър“, лимузината влиза вътре, а ние подминаваме и
спираме на улицата, откъдето можем да виждаме голямата модерна сграда, куб от бетон с
непрозрачни продълговати прозорци. На отвъдния бряг на Ийст ривър се извисяват
небостъргачите на Манхатън, които обграждат сребърното бижу на сградата „Крайслер“.
Пред яхтклуба са спрени и други лимузини, мъже в тъмни костюми патрулират района и
саката им са издути от автоматично оръжие, скрито под тях.
— Бърт — произнасям в микрофона, свързан със слушалките, — чуваш ме нали?
— Много добре — казва той. — Във вените ми тече лед. Скункс в кожата на опосум.
— Добре.
Мъжете на вратата претърсват Бърт и го пускат вътре. Той преминава през фоайето и се
изкачва по стъпалата. Отзад, с изглед към реката, има заседателна зала с дълга маса. Почти
дузина мъже седят около нея с малки чашки еспресо пред себе си върху чинийки с лимонови
резенчета върху тях. Франк сяда по средата на групата с лице към реката. Рамо Капоца е
начело на масата, на другия й край е столът на Бърт.
— Радвам се да ви видя, господин Уошингтън — казва Капоца.
— Благодаря.
Някой слага пред Бърт чашка еспресо, купичка със захар и сметана. Бърт поставя
папката пред себе си, но не докосва кафето.
— Благодаря ви, че се срещате с мен, господа — прошепвам му аз.
Бърт поглежда към вратовръзката си и вдървено повтаря думите ми.
— Мамка му — промърморва под носа си Чък.
— Не гледай към вратовръзката си — казвам аз с още по-тих шепот.
— Не гледай към… — започва Бърт, но след една къса и неловка пауза се съвзема. —
Искам да кажа… бихте ли искали да прегледате тези банкови документи?
Всички мъже около дългата маса се взират в него. Франк се усмихва и казва:
— Аз бих искал, по дяволите. Подай тези неща насам, Джим, моля те.
Папката се предава от човека вляво от Бърт и Франк я разтваря и започва да вади
документите от нея. Очите му са присвити, а масивните челюсти потрепват при усилието,
необходимо за да диша. Диамантеният пръстен на кутрето му проблясва, ръцете му треперят.
— Наистина си се разбързал, а, Франк? — казва един мъж от другата страна на масата.
— Лицето му е издупчено от белезите на едра шарка, има месест нос и черна като вдовишка
одежда козирка от зализана коса. — Май бизнесът ти не е достатъчно чист — твоят и на
онези твои приятели от Парк авеню, а?
Франк престава да разлиства и поглежда ту към мъжа, ту към Рамо Капоца.
Капоца сплита пръсти и казва:
— Доминик, Франк е от дълго време добър партньор. Сега се готви да прави други неща.
Това не е грях. Казах ти, харесва ми факта, че групировката на господин Уошингтън е нов и
легитимен източник на финансиране. Те познават бранша, тъй че мисля, че това би могло да
е добра възможност за всички. Не искам да остава горчивина…
Мъжът на име Доминик скръства ръце и навежда глава. Останалите в стаята мълчат.
Един влекач по реката надува свирката си. Най-накрая Бърт се прокашля и се размърдва на
мястото си. Рамо Капоца кима на Франк и той отново се заравя в книжата. Преглежда един
документ, сетне друг, после ги плъзва по масата към Капоца. Мъжът вдясно от Капоца, слаб
и ъгловат, облечен в светлокафяв костюм, си слага чифт очила за четене в златни рамки и
също проучва документите.
Сигурен съм, че най-интересният от тях ще бъде банково извлечение от Банка Цюрих,
което показва, че Ирокезката групировка разполага със сто трийсет и седем милиона долара.
Другият ще бъде щатският сертификат за вписване, показващ, че Бърт Уошингтън е
президент на Ирокезката групировка.
Мъжът се навежда към Капоца и шепне на ухото му. Капоца кима. Бърт се прокашля
отново, този път по-продължително и силно. Вдигам слушалките от ушите си и поглеждам
към Чък, който прави същото. След като Бърт свършва да кашля, нахлузвам отново
слушалките, колкото да чуя последните му думи:
— … за сумата…
Всички се вторачват в него. Някои започват да мърморят.
— Какво каза той? — просъсквам на Чък с ръка върху микрофона. Чък свива рамене.
— Мисля, че всички могат да бъдат спокойни — казва Капоца и вдига ръка. — Доналд
разполага с документите. Не е нищо по-различно от това, което различните корпорации
декларират пред данъчните, затова дайте да не се вълнуваме. Фактът, че групировката на
господин Уошингтън е изрядна, е знак, че са добри бизнесмени и ще бъдат добри партньори.
Мъжът с очилата слага на масата кутия с няколко папки класьори. Кутията се плъзва по
масата към Бърт. Той седи и не обелва дума.
— Няма да отнеме на нашите счетоводители повече от седмица да прегледат това, а
после, господа, ако все още желаете, ще сключим сделката — диктувам аз в ухото му.
Бърт повтаря думите ми вдървено. Франк го поглежда с присвити очи и завърта език в
устата си.
Рамо Капоца плясва леко със старческите си длани по масата и казва:
— Много добре, господин Уошингтън. Благодарим ви, че наминахте насам. А сега, ако
ни извините, имаме още малко работа, преди да се срещна с дъщеря си да обядваме заедно.
Бърт не помръдва.
Казвам в ухото му:
— Иди и се ръкувай с него.
— Иди и се… — понечва да повтори Бърт, но се изправя и добавя: — А аз трябва да
вървя. Веднага. Благодаря ви много.
Взема кутията с папките, минава покрай масата, ръкува се с Рамо и сетне излиза. Един
от охранителите го повежда по коридора към стълбите, водещи надолу.
Бърт е вече излязъл, когато чувам Франк да казва:
— Ей, Бърт, имаш ли нещо против да те наричам Бърт?
Бърт се обръща и ето го онзи. Франк. Грамаден.
Мазен. С маникюр на ноктите и с костюм за три хиляди долара. В гърлото ми засяда
голяма буца.
— Не — отвръща Бърт.
— Добре — казва Франк. — Ей, Рамо ми каза, че Сет Коул те е запознал с него. Вярно
ли е?
— Да — прошепвам в ухото на Бърт. — Кажи му, че е вярно.
— Да — отвръща мрачно Бърт.
Франк кривва глава на една страна, без да откъсва поглед от Бърт. Тънка усмивчица се
прокрадва върху лицето му.
— Аха, ами… благодари му… от мое име. Става ли?
— Окей — казва Бърт. Обръща се и пристъпя към отворената врата на моята лимузина.
— Ей — извиква Франк и накарва Бърт отново да се обърне — Не си мисли, че можеш
да ни изиграеш с тези документи…
— Последната война срещу индианците не завърши толкова добре за вас, момчета.
59
Франк търкаше зъби о нокътя на палеца си. Гледаше навън, но всъщност не виждаше
нищо от фасадите по 49-а улица, просто зяпаше. Когато колата спря пред клуба само за мъже
„Диамант“, Франк изчака шофьорът му да отвори вратичката. Един дебеловрат състезател по
културизъм притича навън да държи вратата на клуба отворена.
— Добро утро, господин Стефано — каза младежът.
Франк не си даде труда да извади палеца от устата си и попита:
— Мики тук ли е?
— От седем сутринта, както винаги — отвърна младежът и се втурна да отвори
вътрешната врата. Момичето в касиерската будка престана да дъвче дъвката си и зяпна.
Вътре бе тъмно и червените светлини пулсираха в такта на музиката. На главната сцена
едно русо момиче, на вид не повече от петнайсетгодишно, работеше на бронзовия пилон в
края на средния проход. Двама мъже с каубойски шапки му предлагаха омачкани банкноти.
Петима или шестима мъже в омачкани бизнескостюми бяха пръснати в тъмното, седяха
около малките кръгли масички и пиеха питиета на цена двайсет долара едното.
Франк изсумтя на бармана и го изгледа внимателно как му налива питието, след това се
спусна по стълбите, прекоси дансинга до отсрещната стена, където премина покрай още
един як охранител и излезе отзад. Мина покрай гримьорна, където две полуголи момичета се
гледаха в огледалата и се смееха за нещо тяхно си. Кабинетът на Мики бе чак в дъното на
коридора. Франк потропа пет пъти в ритъм, който бе кодът на Мики, и след минута резето
изщрака и вратата се отвори.
— Какво? — изхриптя Мики с обичайния си сърдит тон, преди да погледне през очилата
си и да види, че е Франк. — Франк? Какво правиш тук толкова рано?
— Защо? — рече Франк и блъсна вратата така, че дръжката й се удари във вътрешната
стена. — Да не би да правиш нещо, което не бива? Защо винаги, когато дойда тук през деня,
всички нервничите толкова?
Стаичката беше тясна, но той държеше Мики в нея, вместо да му позволи да заеме
неговия собствен просторен кабинет, който ползваше съвсем рядко, докато Мики бе тук
практически денонощно седем дни в седмицата.
— Ако някой се опита да те ограби, Франк — рече Мики, — то ще е нощем. През деня
не изкарваме достатъчно пари даже да платим телефонната си сметка. Ти просто ни
плашиш. Ето защо хората нервничат.
— Добре — каза Франк. Той издърпа един стол с никелирани крака и кожена тапицерия
и седна срещу писалището на Мики. Върху плота му имаше разтворена папка с някакви
счетоводни документи, компютър и пепелник, пълен с угарки и пепел. Зад писалището
имаше масивен сейф и два сиви метални шкафа за документи. Мики седна и запали цигара,
малките му пръстчета се мъчеха клечката кибрит да не потреперва.
— Трепериш — каза Франк.
Мики кимна към стената, върху която бяха окачени снимки на жена му и двете им деца в
тийнейджърска възраст. Момчето бе миниатюрно копие на Мики, ниско, подло на вид, с
големи уши, само дето не носеше очила и не бе изгубило по-голямата част от къдравата си
оранжева коса.
— Тя си отива — каза той.
— Жена ти ли?
Мики кимна.
— Не може да го направи. Искаш ли да пратя някого да говори с нея?
— Не — издиша дима Мики. — Остави я да си върви. Аз вече си намерих апартамент и
онова дребното блондинче от Сиукс сити се нанася с мен.
— Онова, дето е навън на кола ли?
— А как е твоята жена? — попита Мики и присви око заради дима.
— Мики — рече Франк след кратка пауза, — как са счетоводните ни книжа?
— Чисти.
— Не говоря само за тук. Говоря за целия кенеф. За казината. Хотелите. Клубовете.
— Чисти — отвърна Мики с по-малка самоувереност.
— Колко чисти? — попита Франк и надвеси туловището си над писалището. —
Достатъчно чисти ли, та тълпа настървени юристи и счетоводители да не намерят нищо
нередно?
— Така, както сме я подредили, системата е като на руските матрьошки. Някой голям
умник ще трябва да вземе счетоводните книги на всички компании и да седне да ги сравнява,
при това трябва да има добър поглед, за да разбере какво всъщност става.
— Мамка му — рече Франк.
— Защо?
— Не, няма нищо — поклати глава Франк. — Не се безпокой за това. Трябва ми да узная
това-онова за двамина мъже.
— Кои са?
— Единият се казва Сет Коул, онзи, дето наскоро купи „Джетс“, и приятелят му Бърт
Уошингтън, който твърди, че представлява група индианци, собственици на онези казина във
вътрешността на щата.
— Колко? И колко скоро?
— Всичко, което мога да узная и то от днес за вчера — отвърна Франк. — Искам от теб
само да използваш всички наши ченгета.
— Чак дотам ли?
— Ако трябва да изпразниш парите от онзи сейф зад гърба си, направи го, ясно ли е? —
рече Франк и сви пръсти в юмрук. — Искам да знам кои са тези копелета и с какво се
занимават.
Мики вече се бе изправил и примигваше, оглеждаше се в стаята така, сякаш очакваше
някой всеки миг да влети в стаята и да го убие.
— Уф, може би съм малко изнервен. Може би всичко е просто наред — рече Франк,
махна с ръка и се облегна тъй силно назад, че столът му изскърца. Погледна снимката на
Мики и семейството му на някакъв плаж и изгуби фокуса на погледа си. — Тъй адски близо
съм, Мики. Сделката е тъй перфектна.
— Има ли нещо нередно?
— Не знам — рече Франк, пъхна отново палец в устата си да почеше зъбите, без да
откъсва поглед от снимката. — Но ако има, няма да си седя тук и да чакам. Ти също приготви
парите. В случай, че се наложи да бягаме.
— Да бягаме ли? — вдигна вежди Мики. — Ей, аз не виждам как може да се избяга от
тези хора, Франк. Човек просто не може да избяга от тях.
— О, така ли? — Франк извади палеца от устата си и се наведе към Мики. — И какво
друго би направил, ще проговориш, така ли? Ще ме бутнеш под автобуса, за да спасиш
задника си?
— Не е необходимо те да знаят за мен, Франк — изхленчи Мики, а очите му се опънаха
в ъгълчетата си. — Не искам тези пари.
— Не, ти ще вземеш тези шибани пари — рече Франк, извади 9-милиметровия глок
изпод сакото си и го завря в лицето на Мики. — Десет процента. Това е твоят дял. Ставаш
богат — ти и тази твоя пикла от Сиукс сити. Тъй че разбери наистина бързо кои са онези
копелета, за да мога да се справя с тях.
60
Когато баща ми починал, премирали замръзналото му тяло и погребали пепелта в
картонена кутия. Изрових тази кутия и го препогребах под няколко високи бора на един
ветровит хълм, който гледа към долината на резервата на племето онондага. Знаех колко
много обичаше майка ми, а също и Черната костенурка. Надгробният му камък представлява
висока колона от варовик, изсечена в собствената му каменоломна със скулптиран бюст на
баща ми най-отгоре, обърнат към резервата. Знам, че това би му харесало.
Но все пак, след като бе измръзнал до смърт, тялото му е било изгорено — едно от
малкото неща, за които баща ми изразяваше открито презрение, що се отнася до смъртта.
Спомням си, че веднъж говорихме за това и той ме помоли да не позволявам да изгорят
тялото му.
Поради всичко това смятам, че ще се почувства възмезден, че не изпитвам никакво
угризение, докато гледам как спускат в земята тъмния орехов ковчег на Дани Рангъл с
единствената му роза и сребърни обковки по ъглите. Но възмезден или не, стомахът ми все
пак е свит на топка. Въздишам и се опитвам да прогоня младото момиче от мислите си.
Имам си работа с Рангъл и тук няма място за сантименталности. Така трябва да бъде.
Рангъл е прегърбен и когато свещеникът му подава сребърната лопатка, за да хвърли
символично първата шепа пръст върху трупа на дъщеря си, тя проблясва на слънцето и той се
отдръпва, олюлявайки се, настрани. Един от служителите на погребалното бюро го улавя и
стоически издържа на сълзливата му прегръдка.
Кейти Вандерхорн е далеч по-спокойна. Тя стои на мястото си до гроба в черна рокля и
с тъмни очила, а дългата й коса леко се вее от ветреца. Мартин Дебрей я е прегърнал с една
ръка да я утешава. Има може би още две дузини хора, застанали под бледосиньото небе пред
столовете си, облечени в най-фините костюми и рокли, които могат да се намерят на авеню
„Медисън“. Един мъж поглежда часовника си. Една жена се прозява. Когато свещеникът
най-сетне се отказва и сам хвърля пръстта, казва последната молитва и ги разпуска, те се
обръщат и си тръгват, без да си дават труда да утешават истеричния Боб Рангъл.
Именно белокосият свещеник хваща Рангъл под ръка и бавно го повежда съм чакащата
лимузина на няколко крачки след съпругата му, която е стиснала здравата ръка на Мартин.
Спускам се надолу по хълма, обърнат с лице към вятъра, който довява свежия мирис на
глинеста пръст. Заобикалям гроба и тръгвам по пътечката от бял плат, която води към
лимузината.
Когато слагам ръка върху стегнатото рамо на свещеника, той се сепва и рязко обръща
глава. Светлосините му очи са широко отворени като ме вижда, сякаш даже малко се бои.
— Трябва да поговоря с него, отче — казвам и внимателно отблъсвам по-възрастния
мъж от прегърбената фигура на Рангъл. — Моля ви. Всичко е наред, аз съм стар приятел.
Подкрепям Рангъл под мишница и той ме поглежда, без да ме вижда ясно. Под тъмните
мокри ямки на очите му има сиви торбички, носът му тече и изглежда по-изострен от
всякога. Боядисаният кичур коса виси накриво върху плешивата му глава. Бръчките на лицето
му са дълбоки и груби. Лицето на един старец. Поема дъх на пресекулки, изтрива носа си с
ръкав и от гърлото му се изтръгва стон.
Виждам как свещеникът се запътва с развято расо към собствената си дълга лимузина.
Когато се обръща да ни погледне, аз му кимам и се усмихвам. Той продължава по пътя си.
Вече на чакълестата алея виждам лицето на Мартин Дебрей в тъмния правоъгълник на
отворената врата на колата. Рангъл продължава да плаче, макар да изглежда, че сълзите му
вече би трябвало да са пресъхнали.
— Имам още новини за теб — казвам с тон, който кара Рангъл да се поизправи и да
избърше очи.
— Той беше от царски произход — изридава Рангъл.
— Понякога те са по-лоши — отвръщам. — Опитах се да ти се обадя тази сутрин.
— Аз бях… — Рангъл се извръща към гроба и дръпва ръката си от хватката ми. —
Причиняваш ми болка.
— Руското правителство обяви, че започва разследване на Московската банка за измама.
— Какво? — ококорва се той и зяпва така, че мога да видя езика му. — Кога?
— По обяд — казвам и се наслаждавам на изражението му. — Московско време.
— След като купихме?
— След като ти купи. На практика аз дори не би трябвало да водя този разговор. Аз съм
просто клиент, нали не си забравил? Адвокатът ми ме посъветва да не говоря с теб. При този
твой списък от клиенти и сумата на изгубените пари, той очаква разследване на ФБР. Но аз
исках да ти го кажа лично…
Не мога да се сдържа и се усмихвам леко. Звукът, който издава, е силен и същевременно
подавен вик на ярост и ужас. Устните му се изкривяват под тънкия мустак. Свива ръце в
юмруци и лекото му досега потреперване се превръща в неовладяно тресене.
— Можеше да бъде и по-зле — казвам. — Повярвай ми като ти казвам.
— Ти… — изпищява той и вдига юмрук, — ти си луд!
Сърцето ми се разтуптява. Страшно ми се иска да размажа това лице и да му строша
врата с голи ръце, но това би било твърде лесно. Това е мъжът, който съсипа живота ми не
заради любов или дори за пари, а само от алчност за власт и ласкателства. Той съсипа
Реймънд Уайт заради мястото му в Конгреса на САЩ и заради това страданието му ще бъде
продължително. И затова, вместо да го ударя, аз се обръщам и си тръгвам, наслаждавайки се
на онова, което го очаква.
61
Рангъл проведе няколко дискретни разговора, заслонил с ръка микрофона на
слушалката, и разбра, че казаното от Сет бе вярно. Сви се в ъгъла на седалката на лимузината
и не каза нищо повече през целия път до дома. След като колата спря, той не обърна никакво
внимание на жена си и на Дебрей, но каза на шофьора да го чака. Слезе от колата, бързешком
прекоси фоайето и взе асансьора.
Влетя в апартамента, натири прислужницата и се насочи право към спалнята. Там пък
веднага се зае със сейфа с бижутата на жена си.
Напълни една от чантичките й с всичко ценно, след това влезе в своя огромен килер-
гардероб и свали от лавицата един голям куфар, марка „Луи Вюитон“. Нахвърля в него
чантичката и три от най-хубавите си костюми плюс смокинг и два чифта обувки, след това
— колкото можа да събере летни дрехи.
Чу, че Кейти се прибра, чу я как си приготвя питие и след това се отпуска на леглото с
тежка въздишка, която премина във висок стон на самосъжаление. Рангъл бръкна под
чекмеджето за чорапи и натисна бутона, който отключи резето на дървения панел зад
костюмите му. Бутна дрехите настрани и завъртя дръжката на личния си сейф. Вътре имаше
черна кадифена торбичка, която се смачка леко, като я повдигна. Отвори я и взе шепа
диаманти.
Камъни на стойност двайсет милиона долара. По-добре от всякаква швейцарска банкова
сметка. По-добре от пари в брой. Пъхна торбичката в кожено куфарче и преметна ремъка му
през рамо. В банята, до тоалетната имаше телефон. Обади се на справки и взе номера на
чартърна компания в Титърбро. Да, имало в наличност G-V самолет, който би могъл да
излети в най-кратък срок. Каза им да подготвят план за полет до Каймановите острови и
затвори.
С куфар в ръка се върна в спалнята и спря пред леглото. Кейти се бе облегнала на
планина от възглавници и бе закрила лице с ръка. Той остави куфара на пода.
— Аз заминавам, Кейти — рече, поизправи се и едновременно с това приглади косата
си, — и бих искал да дойдеш с мен.
Тялото на жена му се разтрепери. Отначало леко, но сетне почти конвулсивно; тя пое с
мъка дъх и след това го изпусна на няколко пъти. Той отначало си помисли, че тя изпада в
истеричен плач, но след като започна да издава звуци, разбра, че се смееше.
Тя първо изпищя, а сетне каза:
— О, Боб, какво искаш да кажеш с това заминавам? Нали не си забравил, че си в траур?
— Ти не си наред! — изсъска той.
Тя свали ръка от лицето си и той видя пламъчетата в очите й.
— Така е, не съм наред — отвърна. — Не съм наред, защото ми е писнало от теб.
— Кейти, не ме интересува нищо. Вземам те със себе си — каза Рангъл. — Ако останеш
тук, няма да имаш нищо. Парите ги няма. Всичките.
— Но ти грешиш, Боб — рече тя, все още усмихната. — Мартин и аз имаме достатъчно
пари.—
Какво искаш да кажеш с това „Мартин и аз“? — попита задавено той.
— Твоето френско разбиране за брака не включва ли и бизнес?
— Имате заедно пари?
— Разбира се — отвърна тя и сви устни. — Много. Той е доста добър в занаята.
Рангъл усети как лицето му се изкривява. Обърна се бързешком, взе куфара и спря, само
за да хласне вратата на спалнята, за да заглуши смеха й.
Когато лимузината спря пред терминала в Титърбро, Рангъл слезе без да каже и думица
на шофьора си. Вътре момичето зад рецепцията му каза, че всичко е готово и той му се
сопна, че ако не било готово, щяла да си изпати. Шофьорът донесе куфара и един товарач го
взе, за да го натовари на самолета. Рангъл освободи шофьора си и даде на момичето
платинената си кредитна карта, наслаждавайки се на мисълта, че след като нямаше кой да я
покрие, това пътуване щеше да му излезе безплатно.
Самолетът G-V чакаше пред хангара, дългият му бял корпус блестеше на слънцето, а
масивните двигатели изглеждаха прекалено големи за останалата част от аероплана. Качи се,
кимна на пилотите, които правеха предполетните проверки и се запъти към кухничката до
главния салон.
Единият от пилотите излезе от кабината и му предложи питие. Рангъл се настани в
коженото кресло, закопча колана и каза:
— Скоч със сода и лед. Двоен.
Пилотът кимна и докато приготвяше питието в кухничката, рече:
— Спуснал съм щорите на илюминаторите, докато не излетим, климатикът работи,
господин Рангъл, за да ви е възможно най-хладно.
Рангъл взе чашата от него и сръбна от студения златист алкохол, за да притъпи нервите
си.
— Мога ли да взема куфарчето ви? — попита пилотът.
— Не — отвърна Рангъл и го притисна към гърдите си. — Тук имам неща, които ще са
ми нужни.
— Окей, ще излетим след малко.
Рангъл кимна и погледна към прозорчетата със спуснати щори. Повдигна малко едната
щора и видя зад повдигнатото нагоре крило как един камион цистерна се отдалечава. Чу
тежки стъпки по стълбичката и усети как самолетът се разтриса, след това стълбичката бе
изтеглена и вратата се заключи.
Рангъл разхлаби вратовръзката си и отпусна облегалката на креслото още назад.
Двигателите забучаха и той нагласи вентилационния отвор така, че хладният въздух да бие в
лицето му. Мисълта за Дани го връхлетя изведнъж и усети свиване в гърдите. Глътна от
питието си и притисна силно куфарчето към себе си, докато самолетът се завъртя и се
насочи към пистата.
Затвори очи. След малко самолетът се засили и го притисна здраво към възглавничките
на креслото. Когато носът се изправи и след малко се издигнаха, той отпи още една глътка и
вдигна щората догоре. Нахлу слънчева светлина. Долу се виждаше река Хъдсън, пълна с
кораби и лодки, подир които се къдреха малки опашки бяла вода.
Рангъл се изправи. Наведе се и вдигна другите щори. Планини. Погледна през прохода
между седалките. Вратата на пилотската кабина бе затворена. Облегна се назад, скръсти ръце
около куфарчето и мислите му запрепускаха. Не искаше да изглежда смешен. Погледна
отново през илюминатора. Още река и още зелени хълмове. Определено летяха на север.
Наведе се отново към прохода и извика към кабината:
— Ало?
Не последва никаква реакция, дори когато повиши тон до крясък. Рангъл стана и тръгна
към кухничката. На половината път обаче осъзна, че един от пилотите седеше в предното
кресло. Мъж-планина с бяла риза и черни панталони.
— Знам, че звучи шантаво — каза, усмихна се глуповато и посегна да докосне пилота по
рамото, — но не летим ли в погрешна посока?
Мъжът размърда могъщото си тяло, извърна се, а Рангъл притисна силно куфарчето към
гърдите си и отстъпи назад.
— Вие какво… ти си индианецът — премина той една октава по-високо.
Бърт му се ухили и посочи с палец към задната част на самолета.
— Най-добре си сядай на мястото. Летим накъдето трябва.
— Но аз съм чартирал този самолет — изпищя Рангъл. — И летя за Кайманите…
— Не, пътуваш за едно място, малко по-хладно от островите, дърт пор такъв — каза
Бърт и се размърда отново на мястото си. — А сега си сядай на мястото, инак аз ще те
принудя да го сториш.
— Мога да ти платя — каза Рангъл, повдигна вежди и кимна към куфарчето, което се
опитваше да отвори.
Развърза торбичката и я разтвори, извади един камък с големина около половин карат.
Вдигна го на светлината, тъй че бляскащите лъчи да пробягват по дебелите бузи на Бърт.
— Това камъче струва десет хиляди долара.
Бърт се пресегна, взе камъка, след това го мушна в устата си и го глътна. Ухили се и
каза:
— Знаеш ли какво означават за мен тези камъни? Лайна. Там, накъдето сме се запътили
ще бъде студеничко… Дано да си взел достатъчно топли дрехи.
62
Моят самолет G-V го няма повече от два дни, след което го вземам, за да прелетя през
Северна Канада, залива Хъдсън, Полярната шапка и да кацна най-накрая в Уелен на
Чукотския полуостров — най-североизточният край на Русия. На около двеста мили
разстояние, отвъд Беринговия проток, отстои селището на нос Хоуп, Аляска, с население 794
души. Но за Боб Рангъл тези 794 американци се намират все едно на друга планета.
Възбуден съм, но по време на полета вземам едно хапче, спускам щорите на
илюминаторите срещу вездесъщото слънце и заспивам. Когато се събуждам, вече сме на
място, където единственият човек който говори английски, е ловният водач Алексей
Фьодорович. Той ни посреща на изоставена от военните писта на двайсетина мили извън
града със стар, останал от съветско време вертолет. Покрай самата писта са подредени
изпразнените от съдържание скелети на някога гордите съветски ВВС. Има няколко
двумоторни витлови самолета, останали от Втората световна война, както и източените
корпуси на изтребителите „Миг“, с които ни вадеха душата по време на Студената война.
Алексей е руснак с могъщ гръден кош, свободно пусната червеникава брада и остри
зелени очи. Със своите въздушни и морски кораби и оръжия, той е законът в този регион.
Хората, които работят за него, са местни чукчи, далечни роднини на ескимосите. Те са тук,
за да отлетят към северния си базов лагер, който някога са ползвали за лов на бели мечки —
на сто и петдесет мили северно оттук. Ръкувам се с него, след което вдигам ципа на
обшитата си с кожа канадка. Слънцето е на път да се скрие зад хоризонта, затова е по-
студено, отколкото ще бъде след няколко часа, когато то отново ще се появи за остатъка от
дългия летен ден. Нареждам на пилотите си да останат при самолета, а Алексей им връчва
зареден калашник, който взема от един от хората си.
— За всеки случай, срещу вълци — казва.
Моите пилоти са бивши летци от военноморската авиация, тъй че само свиват рамене и
приемат автомата. Знам, че по тези места вълците са проблем, но знам и това, че хората в
това забравено ъгълче от бившия Съветски съюз са станали толкова отчаяни, колкото и
вълците. Качваме се на очукания вертолет и закопчаваме коланите. Алексей сам кара
машината и скоро се издигаме под ъгъл над летището при оглушителния шум на перките на
вертолета. Тримата спътници на Алексей са с мрачни лица. Нито се усмихват, нито говорят.
Въпреки че слънцето е залязло, неговият ореол ми дава възможността да видя ясно
пейзажа долу. Вечнозелените дървета стават все по-ниски и по-ниски, отстъпват място на
ниски храсталаци, които растат между скалите, а накрая остава само снегът. След време пред
нас се появява една черна ивица от назъбени тъмни скали, досущ като остров в замръзналата
равнина. Току зад него е тъмносивото и развълнувано Чукотско море. По средата на това
обветрено място има една ниска барака, от чийто покрив през висок железен комин се стели
дим. Кацаме досами скалите, върху ивица заледена земя. Хората на Алексей изскачат навън и
веднага се запътват към бараката. Аз и той ги следваме, но без да бързаме, защото сме по-
добре облечени.
Грамадния руснак ме прегръща през рамо и ме притегля към себе си.
— С тези диаманти много хора ще заживеят добре — казва той.
— Останаха ли му още?
Алексей клати отрицателно глава. Потупва се по якето и чувам хрущящия шум на
торбичката със скъпоценни камъни.
— Кога?
Той поглежда пластмасовия часовник на китката си и казва:
— От сутринта той няма вече пет часа огън.
— Алексей? — казвам, улавям го за ръката и го поглеждам в лицето.
— Той не умрял — казва Алексей и ми показва уста, пълна с жълтеникави и златни
зъби. — Аз казва на мои хора, ако то не мърда, давате дърва. Когато той дошъл тук, един час
не харчил диаманти. След това — много харчил. Изхарчил всичкия диамант. За всичка храна
и дърва, дето имаме. И онзи ден — голям огън. Много глупаво човек.
— Алчен — произнасям по-скоро на себе си.
— Да, много алчен.
— Точно затова го докарах тук.
Стигаме до пътечката, която води през камънака, а снегът, навалял върху паковия лед
скърца под краката ни. Вратата на бараката се отваря и виждам голямото кръгло лице на
Бърт, обрамчено с ореола на кожената качулка. Има безропотното изражение на хората на
Алексей, а единственият знак на поздрав е изсумтяването му и вдигнатата тежка ръкавица.
Алексей хваща дръжката на вратата и ми предлага кафе.
— Чувствам се добре — казвам му. — Благодаря ти. Искам да го видя.
Бърт отново изсумтява и тръгва по друга пътечка, която води към задната част на
бараката. Следвам го. Откъм подветрената страна на скалата е натрупана огромна пряспа,
която защитава бараката, но през нея е прокарана тясна пътечка. След като заобикаляме
скалата, вятърът жестоко ни удря право в лицата, налага се да се приведем, докато не
достигнем малко завойче на пътеката, което ни отвежда към вдатина в снега, обрамчена от
тъмни камъни. Бял прах се носи над земята като бързо движеща се змия. В средата на всичко
това са почернелите камъни на изгаснало огнище.
Боб Рангъл се е заровил в пепелта докъдето може. До него е отвореният куфар „Луи
Вюитон“. Всяка дрешка от него по някакъв начин е увита около тялото му. Прилича на онези
бездомници, които могат да се видят понякога под някой замръзнал мост.
Бърт спира пред ръба на вдатината и поглежда към замръзналата пустош. Бледият диск
на слънцето е кацнал на хоризонта и прилича на светлинката от детско фенерче, която идва
изпод чаршафа на леглото.
— Сега вече знам какво животно съм бил в предишния си живот — казва Бърт и
присвива очи към слънцето.
— Пуяк ли?
— Птица, във всеки случай — отвръща той, без да се усмихва. — Може би ястреб. Нещо,
което лети високо и носи смърт като светкавица. Не мога да понеса тази гледка.
— Знам — казвам и го потупвам по гърба.
Но Бърт само се обръща и поема обратно по пътеката, като казва:
— Оставям те да си играеш играта.
Сграбчвам ръкава му и го завъртам.
— Виж какво ще ти кажа — поглеждам го и стискам зъби. — Онова лайно там ме прати
на такова място, където хората живеят като животни.
— И на това ли се научи там?
— Да — отвръщам. — Три правила, третото е най-важно. Без него загиваш. Справедливо
отмъщение. Някой ти сторва нещо и ти въздаваш възмездие. И това значи да направиш
нещата десет пъти по-лоши за него. Сто пъти! Точно на това ме научи той, Бърт. Той и
приятелите му. И сега си получава каквото е заслужил!
Пускам го и слизам по пътечката във вдатината. Рангъл почти не помръдва, но като чува
името си, се търкулва на хълбок и издрънчава веригата, с която Алексей го е приковал към
забит на метър и половина в леда метален стълб. Рангъл ме поглежда безучастно през
процепа на шапката, която е направил от шест чифта бельо и три чифта тенис шорти.
Мустакът, веждите и миглите му са побелели от кристалчетата скреж, а когато махам
парцалаците от главата му, виждам, че върхът на острия му нос, както и по-голямата част от
ушите му са почернели от измръзването.
Той издава нисък и жалостив стон и се опитва да оправи импровизираната си шапка на
главата. Но когато ръката му се подава изпод гънките на дрехите, виждам, че дългите му
пръсти също са измръзнали и почернели. Една безполезна птича лапа.
— Знаеш ли защо си тук? — питам и едва потискам жлъчта, която се е надигнала в
гърлото ми.
Той поклаща глава.
— Знаеш ли кой съм аз?
Отново поклаща отрицателно глава.
— Погледни ме в очите — казвам, коленича и приближавам. — Аз съм Реймънд.
Реймънд Уайт.
Той простенва и обелва очи.
— Погледни ме — казвам и го улавям за бузите. — Така умря баща ми, лайнар такъв!
Замръзнал до смърт. Докато ти и Франк, и Русо пирувахте, че съм в затвора, баща ми
изпитваше това, което ти сега изпитваш. Харесва ли ти?
Той извръща очи, а аз улавям ухото му и го въртя, докато той не започва да пищи и да се
мята напред-назад.
— Погледни ме! Харесва ли ти?
— Не — изхриптява той, вече без да откъсва насълзените си очи от мен. — Моля те, не.
— Не съм направил нищо лошо на никого — казвам, докато се изправям и се опитвам да
не се задавя. — Баща ми не е сторил нищо лошо. А ти уби и двама ни и сега, след като знаеш
какво е усещането, аз ще те спася. Но не защото заслужаваш да живееш. Не, Рангъл… А
защото не заслужаваш да умреш.
Изкачвам се обратно по пътечката. Чувам го да вика с груб, сподавен глас името на
човека, който някога бях.
Реймънд. Реймънд Уайт.
Вече в бараката сядам при другите около тумбестата печка и топля ръце с чашата кафе.
Когато дланите ми се стоплят, поглеждам към Алексей и казвам:
— Твоят американски клиент се нуждае от помощ. Нали имате болница в Уелен?
— Десет години беше съветска болница — казва той. — Сега може би десет стаи.
Доктор — да. Животински доктор. Но имаме военни сестри, много добър… медицински.
— Искам да им платиш достатъчно той да живее тук. В Америка няма хора, които да се
погрижат за него, затова ще остане тук.
— Колко дълго остане? — пита Алексей и повдига вежди.
Свива рамене.
— Не знам. Десет години? Двайсет? Докато е жив.
— Той не говори руски — казва Алексей. — Доктор реже ръце и крака, и нос. Уши —
също. Те не говори с него. Той не върви. Той остава в легло.
— Да — казвам, изправям се и потупвам прегърбения Бърт. — В Америка ние вършим
нещата с голям размах. Не е ли така, Бърт?
— Така казват бледоликите.
— Хайде, вожде — казвам и го тегля към вратата. — Още не сме приключили.
63
Денят е студен за август и дъждът в късния следобед барабани по покрива на
камионетката. Но на мен ми е топло. Искам Франк да живее в страх, а знам, че човек като
него се бои само от едно нещо.
Слушам и гледам как охранителите претърсват Бърт пред яхтклуба, но сърцето ми се
разтуптява чак като влиза в заседателната зала, гледаща към мъгливата река. В дъното на
масата е Рамо Капоца с капучиното си, а по средата на масата е Франк, облегнат назад,
скръстил ръце върху издутия си корем.
Бърт слага на масата пред себе си куфарчето с документи и сяда. Франк не откъсва очи
от него.
— Е, господин Уошингтън — казва Рамо, оставя чашката си и тя леко изтраква върху
чинийката, — вярвам, че групировката ви е доволна.
Бърт се прокашля и рецитира репликата си:
— Ние бихме искали да знаем дали след като купуваме дела на Франк Стефано в
бизнеса, това ще включва и необявените приходи.
Рамо поглежда към мъжа с очилата вдясно от себе си и се усмихва. Сплита пръсти и се
облакътява на масата, леко приведен напред. Светлозелените му очи са големи зад дебелите
лещи. Клепките му са наполовина спуснати.
Франк е стиснал зъби и гледа свирепо Бърт.
— Нашите приходи са осчетоводени и са на разположение на партньорите. Както
виждате, този бизнес е много доходоносен. Всичко е законно. Затова спя спокойно. Харесва
ми да си мисля, че внуците ми могат да следват в колежи, без да се безпокоят за
подслушвателни уредби. Разбирате ме, нали?
Натискам червения бутон на таблото пред мен и казвам:
— Подай му документите. Кажи му, че и вие правите бизнеса си по същия начин.
Бърт се размърдва и бута куфарчето пред себе си. Мъжът вляво от него го плъзва към
Капоца в края на масата.
— И ние правим бизнеса си по този начин.
— Тогава защо смятате, че има проблем с някакви необявени доходи? — пита Капоца,
все още усмихнат, но устните му се изкривяват под странен ъгъл над издадените напред зъби.
— Кажи му: „Ако прегледате тези документи, ще видите, че през последните три
години Франк е изтеглил почти седемдесет милиона долара в брой от казината“ —
подсказвам аз.
Бърт повтаря думите ми. Куфарчето стига до Франк. Вместо да го подаде по-нататък, той
го улавя с две ръце и се изправя.
— Мисля, че преди всичко това да продължи — казва Франк, — нашето съдружие
трябва да научи повече за това кой си ти. Не мислиш ли, че това ще е добра идея?
Сега той се хили на Бърт, а Бърт се размърдва на стола си и скръства ръце току под
миниатюрния обектив на камерата.
— Тук е малко топло, нали, Бърт? — казва Франк без да откъсва очи от него. — Би
трябвало да ти е малко топло, защото цялата тази работа е измама. Измама от твоя страна и
от страна на Сет Коул.
Мъжете около масата се разшумяват, а Франк повишава тон, за да ги надвика.
— Не представляваш групировка, притежаваща казина, нали? — казва Франк. —
Ирокезката групировка не е нищо друго, освен параван. Аз също притежавам разни книжа.
Бърт се оттласква със стола си от масата.
— Почакай, Бърт — казвам. — Стой на място. Кажи им, че щом те смятат за измамник,
защо не прегледат документите в куфарчето и да решат сами. Направи го. Веднага. Бъди
гневен, Бърт.
Бърт се прокашля и повтаря думите ми с бучащ глас, който сам по себе си е по-
убедителен от всичко казано от него досега.
— Защо не ни дадеш тези документи, Франк? — пита седящия срещу него Доминик с
издупченото от шарка лице. — Дай ги на Рамо. Нямаш от какво да се боиш, нали? Ти не би
откраднал от партньорите си. Това би било прекалено глупаво…
— Ще ви дам ето това — казва Франк, навежда се встрани от стола си и се изправя с
някакви книжа, които поставя върху масата, и ги плъзва към Рамо Капоца. Мъжът вдясно от
Капоца ги взема и се зачита.
— Това са доказателства за думите ми — продължава Франк. — Този индианец е
нискоразредна мутра за един тип на име Бонапарт. Единственото, с което разполагат, е
мизерна бинго зала и държат пазара на наркотици в резервата „Сейнт Реджис“. Няма
групировка с казина. Парите на Ирокезката групировка идват от куха корпорация,
собственост на Сет Коул. Това е измама, за да бъда натопен аз.
— Мамка му! — казвам. Обръщам се към Чък Лоурънс и той повдига слушалките си. —
Бъди готов. Ако играта загрубее, звъни на 911 и докладвай за въоръжен грабеж в яхтклуба.
Може би ще трябва да прекратим всичко, но изчакай, докато не ти кажа.
Обръщам се отново към телевизионния монитор.
— А какво ще кажеш за куфарчето? — пита Доминик.
— Каквото и да съдържа то — казва Франк и го потупва, но не го пуска, — всичко е
лъжа. Този тип и Коул разполагаха с две седмици, за да подготвят тези лайна. Тук няма нищо.
— Щом е нищо, дай тогава да го погледнем — казва Доминик и полага длани върху
масата. Гледа към Рамо Капоца, чийто поглед шари между Бърт и Франк.
Казвам на Бърт:
— Кажи на Капоца, че Франк лъже. Кажи му да погледне какво има в куфарчето.
Бърт казва:
— Той лъже.
— Кучи син — изръмжава Франк и бърка под сакото си. — Трябва да те очистя още тук,
на място.
— Франк! — изкрещява Капоца.
Всички млъкват и старикът казва тихо:
— Това е бизнес среща.
Той поглежда към Бърт и продължава:
— Господин Уошингтън, ние въртим този бизнес като семейство. Имаме си взаимно
доверие. Пазим си взаимно гърбовете. Не е ли така, Доминик?
— Да — отвръща Доминик, свел поглед към масата. — Да, така е.
— Ако вие и господин Коул имате проблем с Франк, не бива да го пренасяте тук. Ние
сме много лоялна група. Франк се отнесе към моя племенник — нека почива душата му в
мир — като към свой роднина и аз съм му задължен.
— А ти, Франк — казва той и поглежда със студените си очи Франк, — не би трябвало
да имаш проблеми да ни покажеш какво има в това куфарче. Разбира се, ние знаем, че ти не
би откраднал от нас, и точно така ще погледнем на съдържанието му. Но ние ще го
погледнем, Франк… Ако това, което казваш, е вярно, а аз не се съмнявам, Франк, тогава
можеш да постъпиш с господин Уошингтън и господин Коул както намериш за добре. Но…
ние тук сме бизнесмени, не е ли така?
— Да, така е — казва Франк и подава куфарчето на мъжа вдясно от себе си и гледа как
то стига до мъжа, седящ до Капоца.
— Господин Уошингтън — казва Капоца и се изправя в знак, че срещата е приключила,
— знам, че сте приятели с господин Коул и съм ви благодарен за гостоприемството, което
проявихте към мен и правнука ми, но не одобрявам всичко това и можете да предадете
думите ми на господин Коул.
Бърт се изправя.
— Мога ли да си вървя?
Капоца го поглежда с изражение на изненада и казва:
— Разбира се, господин Уошингтън. Казах ви. Всички ние тук сме бизнесмени и
срещата ни приключи.
Бърт е набързо съпроводен навън под дъжда и настанен в моята лимузина. След като
вратичката се затваря, той дръпва вратовръзката си напред и гледа право в камерата.
— Боже мой! — възкликва.
— Справи се много добре — казвам му аз.
— Помислих си, че ще ме убият — отвръща Бърт.
Давам знак на Чък да тръгва. Той сваля слушалките, отива отпред, в кабината на
камионетката, и потегляме.
— Бях готов да дръпна халкичката на бомбата — казвам му. — Ако играта загрубееше,
щяхме да повикаме ченгетата.
— Да бе, можехте да почакате още малко, докато мене ме нарежеха на парчета…
— Знаеш какво имам предвид — уверявам го. — Пийни една „Молсън голд“. В
хладилния шкаф има стек с шест кутийки. Удари две.
— Сега и двамата ще трябва да ходим при онзи доктор в Ел Ей да ни сменя
физиономиите — казва той.
— Може би няма да се наложи.
— Имаш някакъв план ли?
— Може би.
— Много утешително.
Чувам дрънкането на лед и изсъскването на отваряща се бира. Бърт надига златистата
кутийка към устните си и я сваля празна, оригва се и я смачква.
— А сега прекъсваме връзката — казвам. — Ще се видим у дома.
* * *
Когато се връщам, икономът ме посреща при колата с чадър и ми съобщава, че Хелена е
пристигнала буквално преди минути. Намирам я на дивана в спалнята, с брадичка върху
свитите си колене, вторачена в дъжда. Облечена е с дънки и тъмнозелена фланелка на
„Джетс“, боса, тъмната й копринена коса е пригладена назад и е завързана на конска опашка.
Тя се сепва и скача, посреща ме по средата на стаята, хвърля се с писък в прегръдките ми,
целува ме, обгърнала кръста ми с крака.
— Липсваше ми — казва, след това го повтаря три пъти и се засмива, след като я
захапвам леко по врата.
— И ти ми липсваше — отвръщам.
— Какво се е случило? — тя ме пуска и докосва бузата ми с опакото на ръката си.
— Разни неща. Хелена, трябва да поговорим.
Сядаме на дивана и аз й разказвам за Франк — за мъжа, убил баща й. За това, което е
сторил на мен. За това, какво се опитвам да му сторя. Споменавам дори Лексис. Казвам й
всичко за срещата на Бърт с Рамо Капоца, брата на баба й, за плана си и как всичко засега е в
застой. Работата е там, че никога не съм си и помислял, че ще се наложи и тя да се замеси,
но ние сме в беда.
Когато свършвам, тя поглежда в полумрака навън. Сребристи капки дъжд се стичат по
стъклото на високия прозорец. Сливат се една в друга и се превръщат в малки поточета.
Някои се отделят и поемат по свой път. Нямам представа защо.
— Мислила съм за това милион пъти — казва тя и прокарва нокът по тапицерията на
дивана. — Казах ти. Знаех кой е вуйчото на баща ми. Понякога, докато бях в Аляска, сънувах
всичко това. Как отивам при него, как той праща хора подир Франк Стефано заради онова,
което е сторил. Но винаги съм се бояла…
— Защо?
Тя ме поглежда, очите й са пълни със сълзи, и казва:
— Не знам. Някаква частица от мен смята, че за всичко съм виновна аз.
— Това не е вярно. Казах ти го.
— Знам — отвръща и ме поглежда отново. — Но така се чувствам.
Полагам длан върху ръката й и леко я стискам.
— Всичко е наред.
Тя свива устни, извръща се, въздъхва и казва:
— Ще отида да се срещна с вуйчо си.
— Не искам да го правиш само заради мен.
— Знам. Но си мисля за това, дето каза, че е твоя работа да свършиш това, а аз не знам
дали е правилно… Качвам се горе, на сцената, и пея, а хората, поне някои от тях, плачат —
продължава тя. — И си мисля, че го правят, защото и те като мен знаят, че продължавам
вътрешно да плача. Мисля, че хората го усещат. Не искам да пея така до края на живота си и
смятам, че ако направя това, то ще е от полза.
64
Утринното слънце блестеше по повърхността на локвичките, оставени от снощния
дъжд, и придаваше на въздуха лекия нюанс на мирис на боклук. В дока висок син товарен
кораб, покрит с ръжда, на име „Бела Наполи“, скърцаше и се полюляваше. Крановете
равномерно вадеха от търбуха му контейнери с размерите на фургони а на кея челни товарачи
с дълги „вилици“ като малка колония мравки разнасяха контейнерите като десет пъти по-
голям от собствената им тежест товар.
Дълга черна лимузина мерцедес мина през портите от желязна мрежа с избелели
табели, на които пишеше „Влизането абсолютно забранено“. В дока вече имаше една
лимузина — кадилак. До нея стоеше добре сложен мъж, облечен в костюм. Двамина други
вървяха от двете страни на възрастен мъж, прегърбен, с кафяви островърхи обувки, кафяви
панталони и торбеста жълта жилетка. Очилата му бяха с дебели лещи, а оредялата сива коса
бе пригладена с някакво бръснарско чудо.
Мъжът до кадилака пристъпи пред мерцедеса, за да попречи на колата да връхлети върху
старика, който сега се бе навел над щайга, извадена от двамина докери от червен контейнер.
Двете съпровождащи го горили също приближиха към мерцедеса, бръкнали с ръце под саката
си и с очи, които оглеждаха не само колата, но и целия док.
Хелена слезе и ги втрещи, макар да не носеше грим и нищо особено, освен сандали,
чифт изтъркани дънки и мъжка тениска с V-образно деколте.
— Мамка му! — възкликна единият охранител към другия. — Това е Хелена!
Зад нея вървеше Чък Лоурънс и той и двамата бодигардове се приближиха досущ като
кучета на празен периметър.
— Тя трябва да говори с господин Капоца — каза Лоурънс.
Двамата погледнаха шефа си, който стоеше с по един домат във всяка ръка и
примигваше. Той кимна.
— Добре — каза единият.
Хелена пристъпи неуверено напред и погледна надолу само веднъж, да избегне една
дълбока, мазна локва. Когато стигна до старика, протегна ръка. Той прехвърли доматите в
една ръка, след това пое ръката й с другата. Усмихнат й показа яркочервените зеленчуци.
Стъбълцата им бяха тъмнозелени.
— Когато бях малък — рече той, — баща ми идваше тук, за да се увери, че доматите са
от Италия. Инак слагаха мексикански домати в щайги с надпис „Италия“. Но ако нямаш
хубави домати, сосът не го бива и всичкото месо вони.
— Познаваш ли ме? — попита тя и понечи да се усмихне.
— Виждал съм те по телевизията — отвърна той. — Имам неколцина внуци, които биха
дали всичко, за да са в момента на моето място.
— Не, знаеш ли коя съм всъщност?
Очите на Хелена се изпълниха със сълзи и тя ги избърса с опакото на ръката си. Извади
от задния си джоб кръщелно свидетелство и го за разтвори.
Рамо Капоца погледна към хората си, усмихнат, но с присвити очи.
— Кой те праща? — попита.
— Никой — отвърна тя и му подаде свидетелството. — Аз съм Хелена. А баща ми беше
Тони Романо.
— Тони ли? — учуди се Капоца. Отпусна ръце и доматите паднаха на земята, пръснаха
се и семето им се разплиска. — Те го убиха. Сестра ми се опита да те намери, но майка ти
изчезна…
— Аз не бях с майка си, вуйчо Рамо — каза тя и лицето й се сгърчи. — Той ме отведе. Те
ме накараха да правя неща, които…
Рамо Капоца прегърна Хелена и я потупа до гърба с изкривените си от артрит пръсти.
— Ш-ш-ш-т — рече той, изгледа строго хората си през рамо, за да ги накара да се
извърнат.
А после тихо каза:
— Аз избих тези хора.
— Не — рече Хелена и се отдръпна. — Не си. Нямаше никакви хора. Беше само един.
Капоца се намръщи, гъстите му вежди са сбраха над светлозелените очи.
— Не може да бъде — каза. — Някой ти пробутва лъжи. Партньорът на Тони е бил там.
— Истина е, вуйчо Рамо — каза тя. — И никой не ми е казал нищо. Аз го видях. И точно
неговият партньор го направи. Аз видях как Франк Стефано убива баща ми. Бях само на
десет години, но никога няма да забравя лицето му, нито онова, което ми стори…
Рамо Капоца прегърна силно племенницата си. Тя трепереше. Той продължи да я
потупва по гърба, но пръстите му постепенно се свиха в юмруци. Беше стиснал силно зъби, а
ъгълчетата на устните му се дръпнаха настрани.
Той също трепереше.
А след това тя разказа своята история.
65
В търбуха на един подземен гараж на 79-а улица Франк заключи дистанционно
тъмнозеления си форд екскършън — колата изпиука и присветна. Бе натоварил почти всичко,
от което се нуждаеше. Храна. Дрехи. Оръжия. Паспорти. Щяха да прекосят канадската
граница и да се отправят за Монреал. Оттам щяха да отлетят за Сидни. На другия край на
света. Единственото, което оставаше, бяха парите — той погледна часовника си — и Мики
вече би трябвало да ги е взел.
Франк пое по бетонната рампа. Служителят на паркинга, чернокож младеж, четеше
книжка с меки корици, вдигнал крака на стъклото на будката си. Франк му показа
квитанцията си, намигна му и продължи по рампата, излезе на силния вятър, зави надясно и
се запъти за дома.
Очакваха го още на първата тясна алея между сградите. Видя ги как скочиха, опита се да
се обърне и да хукне, но не бе направил и крачка и те го връхлетяха; усети острия връх на
нож да убожда кожата на сантиметри от трахеята му. Замръзна на място.
Острието си остана опряно върху кожата над сънната му артерия. Топла струйка кръв
потече по гънките на шията му. Франк преглътна и изгуби контрол над пикочния си мехур.
Стегна се, за да не позволи на топлата течност да се разпростре и извън бельото му. Една
ръка се пресегна и извади пистолета изпод мишницата му.
— Влизай, Франк — каза в ухото му един познат глас.
Тъмносин гранд маркиз бе паркиран до тротоара.
Шофьорът му се пресегна и отвори задната вратичка. Франк влезе, като потисна
желанието да освободи ръката си от хватката на другия. От двете му страни седнаха двамина
мъже. Присви очи и ги разпозна — хора на Рамо. Усети в ребрата си дулото на пистолет.
Поеха по улицата и когато спряха на първия светофар той видя, че зад волана седеше мъжът с
белезите по лицето — Доминик Баталия.
Франк усети как вътрешностите му сякаш се свиват.
Погледна мъжете, които седяха от двете му страни. Те гледаха право напред. „Войници“,
които изпълняват заповед. Никой от тях не знаеше, че Франк носи рибарски нож в ръкава си.
Сега не бе подходящият момент, но ножът би могъл да го спаси по-късно.
— Пусни ме да си вървя, Доминик — рече дрезгаво. — Ще ти дам всичките пари.
— Да не мислиш, че съм като теб? — отвърна Доминик на огледалото за обратно
виждане и оголи зъби.
— Много са.
— Знам колко са — каза Доминик. — Всички знаем.
В главата на Франк се завъртяха хиляди възможности. Колата премина по моста на 59-а
улица, излезе на BQE. Когато подминаха изхода към Атлантик авеню, на което живееше Рамо
Капоца, Франк разбра, че ще умре. Можеше да убие един от тях с ножа, но щеше да умре.
Когато минаваха покрай кабинките за плащане на таксите на моста Веразано, потърси с очи
да види някой полицай от Пристанищната администрация, за да привлече вниманието му.
Нямаше обаче никаква полиция.
Когато прекосиха моста към остров Стейтън, Франк погледна на север към големия
град. Към галактиката от светлини. Към тъмните кули на небостъргачите. Прехапа долната
си устна и присви очи.
Излязоха от главните пътища и завиха по една пуста улица, украсена с огромен билборд
със скица на административните сгради, които предстоеше да бъдат построени. В края на
тъмния обратен завой на жълтите светлини на фаровете се виждаха високи купчини пръст и
подредени стоманени греди. Асфалтът свърши и се задрусаха по черен път, който минаваше
между купчините пръст и греди. Най-накрая спряха в облак прах на ръба на изкопа за
основите на някаква сграда.
Мъжете от двете му страни слязоха и в един миг той се почувства почти свободен.
— Излизай, Франк — каза Доминик и размаха късоцевния револвер 38-и калибър към
вратичката. — Не ме карай да им разказвам как си квичал като прасе, което го колят. Бъди
мъж. Рамо каза, ако се държиш като мъж, всичко да мине бързо и безболезнено. А що се
отнася до мен, аз бях на противното мнение — да трае дълго и да бъде болезнено.
Франк се плъзна по седалката до изхода, изправи се навън в топлата вечер. Потта се бе
просмукала под мишниците му и бе избила в петна върху сакото и той подуши киселия вкус
на собствения си страх. Погледът му се стрелна към неясните очертания на някаква машина.
Единият от мъжете се катереше по стълбичката към кабината й. Чу как тежката метална
врата изскърца като се отваря и затваря, след това — кашлянето на запалващия се дизелов
двигател. Влажните светлини светнаха и Франк видя, че това е бетоновоз миксер.
— Хайде — каза Доминик и го подкара с опряния в гърба му револвер към изкопа.
Франк залитна напред. Другата мутра бе вляво от него, също с изваден пистолет.
Доминик си оставаше отзад. Кофата на миксера издрънча и се завъртя, електромоторът й
изпищя високо.
Чу как с хриптене се превъртяха зъбчатките на скоростната кутия на камиона и той
бавно тръгна напред. Коленичи и сведе глава. Започна да се тресе и да реве с глас:
— Доминик, моля те — рече през сълзи. — Можеш да вземеш всичките пари.
Обърна се — Доминик стоеше леко разкрачен и бе вдигнал револвера до главата си.
— Не искам да умра — изкрещя Франк и докосна с треперещи пръсти слепоочията си.
Озъбената усмивка на Доминик просветна на светлината на фаровете на миксера. В този
момент Франк се завъртя и сграбчи ръцете и револвера на Доминик. Оръжието изгърмя,
проби дупка в дланта на Франк, но той не го пусна, падна на рамо и изхвърли през гърба си
по-дребния мъж в изкопа. Франк се претърколи, ушите му пищяха. Пистолетът на втория
мъж изгърмя и изхвърли през дулото си жълти пламъци и той усети как куршумите
избръмчават покрай главата му. Усети удар в крака си, докато се изправяше с насочения
револвер.
Един изстрел в главата и онзи падна като кукла на конци.
Франк затича на куц крак към бетоновоза. Третият мъж се подаде от кабината с нож в
ръка. Франк го простреля в гърдите още във въздуха и той се строполи като чувал с картофи.
Франк се обърна и хукна към ръба на изкопа. Прибра 38-милиметровия в джоба си и взе
глока на втория мъж; провери пълнителя му и застана успокоен над тъмния и дълбок изкоп,
за да се вслуша. След като очите му свикнаха с тъмнината, той видя някакъв силует да се
помръдва бавно на дъното. Стреля бързо три пъти и чу как Доминик пищи от болка и страх.
Приближи още, куцайки, обувките му вдигаха малки облачета прах на светлината на
фаровете. Лявата му ръка пулсираше силно и той я сви на юмрук в опит да спре кървенето.
Доминик още пищеше.
— Ей, Доминик! — надвика той шума. — Върви на майната си!
Франк изпразни пълнителя на глока в изкопа, като гледаше да стреля само под кръста на
бившия си бизнеспартньор. Писъците на Доминик продължиха, още по-силни и по-високи.
Франк хвърли изпразненото оръжие в изкопа. Неговият собствен пистолет бе втъкнат в
колана на втория мъж и той го взе, преди да завлече трупа до изкопа и да изрита и пистолета,
и трупа на дъното при Доминик. И третият отиде там, заедно с 38-калибровия револвер.
След това Франк се качи в кабината на бетоновоза. Докара го до ръба и изпразни товара му,
който се изля като еднометрова бетонна основа на дъното.
66
Лексис излезе от Линкълн Сентър на високите си токчета, уловила ръката на Алън за
опора.—
Благодаря ти — каза тя и вдигна глава да го погледне, заравяйки нос в ръкава на
смокинга му. — Знам, че това не е любимото ти занимание.
— Това е, защото те има — отвърна той и й отвори вратичката на лимузината.
Лексис прехапа устна.
— Какво има? — попита Алън. — Мислех си, че ще ти хареса.
— Много мило беше — отвърна усмихната тя и го докосна по ръката.
— Боже мой, станало е късно — рече Алън, след като погледна часовника си. —
Сигурно си уморена?
Лексис се прозя и кимна.
— Ще те хвърля до дома — каза той с неочаквано весел глас. — И аз съм изморен, но ще
се срещнем с група приятели в Гринидж. Нали разбираш, след като е последната ми вечер…
— Не искаш ли да пийнеш чай? — попита тя. — Или кафе?
Така си представяше тя края на вечерта. Последната му вечер в града, преди да се върне
в университета. Само двамата, край кухненската маса. Но Алън погледна отново часовника
си и потръпна.
— Нямаш нищо против, нали, мамо?
— Разбира се, че не — отвърна тя и се насили да се усмихне.
Алън извади клетъчния си телефон, включи го и се обади на Мартин, за да разбере
закъде са се запътили всички. Лексис въздъхна, след това извади своя клетъчен телефон и го
включи. Имаше ново съобщение. От Корнъл Рикс, човекът на губернатора. Бил оставил пакет
в дома им. Гласът му бе студен и остър. Не каза нищо повече. Никакъв намек. Нищо.
Но портиерът им Майкъл и преди бе предавал нейни лични пратки на Франк. Тя набра
номера в апартамента и погледна часовника си. Никой не отговори. Извърна се към сина си,
насили се да се усмихне, сетне се наведе напред да си налее чаша бърбън от кристалната
гарафа.
Когато погледна отново към Алън, той все още говореше по телефона, но се обърна към
нея. И след това веднага се извърна. Лексис въздъхна, ала все пак вдигна чашата към устните
си. Отпи две малки глътки, гледайки сина си, а след това обърна чашата и отново си наля, без
да го изпуска от очи.
Второто питие й беше малко по-приятно и докато колата спре пред дома им, тя вече се
чувстваше по-добре. Мушна празната чаша в гнездото й и остави Алън да й помогне да слезе.
Майкъл държеше вратата отворена, леко склонил глава.
— Госпожо Стефано — каза той с бруклинския си акцент. — Съпругът ви току-що се
прибра. Не изглежда добре. Каза, че претърпял катастрофа на една от строителните му
площадки, но съм разтревожен. Прекалено силно кърви.
Тя попита за пакета.
Той се почеса по бузата и й показа развалените си жълти зъби.
— Господин Стефано го взе преди около петнайсет минути, когато си дойде.
Лексис улови ръката на Алън и пое неуверено към асансьора.
— Какво се е случило, мамо? — попита той.
Качиха се в асансьора.
— Няма нищо — рече тя и се насили да се усмихне. — Може би ще е най-добре да
вървиш…
— Със смокинг? — изсмя се той. — Добре, мамо. Какво е станало?
— Всичко е наред — отвърна тя.
Стигнаха до последния етаж и влязоха в апартамента.
— Татко? — извика Алън.
Тя затвори вратата. След като Франк не отговори, тя пое дълбоко дъх. Може би бе
излязъл. Може би не беше прочел онова, което Корнъл Рикс й бе донесъл. Може би в плика
нямаше нищо повече, освен справки за това как Реймънд Уайт е починал в затвора, или как
изживява живота си в някаква килия някъде другаде.
Алън я погледна.
— Просто съм уморена — каза тя. — Баща ти навярно си е сложил лепенка на раната и
веднага е излязъл.
Но когато се надигна да целуне сина си по бузата, чу приглушения глас на Франк, който
я викаше от спалнята им.
Алън погледна натам.
— Алън — извика тя и го последва по коридора.
Алън изчезна в спалнята и тя чу вика му.
Франк седеше на леглото, държеше в едната си ръка пистолет, а другата, свита на юмрук,
бе мушната в джоба на сакото му. Костюмът, както и лицето му, бяха изцапани с пръст. Яката
на ризата му бе окървавена, а като извади другата си ръка от джоба, тя видя окървавената
превръзка. В крачола на панталона му имаше дупка с тъмно петно около нея. Зад Франк
имаше отворен жълт плик с пръснати от него книжа. Върху плика бе изписано нейното име.
— Алън — изръмжа Франк, — ние сме в беда.
— Какво е станало?
Франк вдигна окървавената си ръка и стисна устни. Повиши глас.
— Алън Франсис, чуй ме, по дяволите — рече Франк. — Имам план. Всичко ще бъде
наред. Иди се преоблечи и си вземи дрехи за няколко дни. Ще те чакам на задния вход.
Погледна часовника си и продължи:
— Побързай. Трябва да се срещнем с Мики при наблюдателната площадка на центъра
Рокфелер в полунощ.
— Татко, ние започваме тренировки…
— По дяволите! Погледни това — извика Франк и вдигна ръката си, увита в кървав
парцал. — Отивай и си вземай шибаните неща!
Алън излезе. Лексис приближи към мъжа си и посегна към ръката му.
— Франк, дай да…
— Ти стой настрани — рече той, размаха пистолета и се ухили. — Ти няма да дойдеш.
Вземам парите от Мики, а на теб не остава нищичко.
— Франк, за какво говориш?
— Кучка — рече той, изправи се и размаха пистолета, сякаш искаше да я удари.
Лексис се дръпна, отстъпи назад.
— Влизай в килера.
— Франк, обясни ми…
— Млъквай, мамицата ти! — рече той, залитна към нея и я подкара към килера. — Знам
всичко.
С окървавената си ръка посочи книжата върху леглото.
— Този шибан Реймънд Уайт стои зад всичко това. Той е онзи Сет Коул — рече с дрезгав
шепот Франк, — а ти си знаела. Избягал е от затвора и е на свобода. Кой мислиш, че разори
Рангъл? И дъщеря му е мъртва. Този шибан Реймънд Уайт иска сега да убие и мен. Иска да
убие сина ми и ти си знаела.
— Алън няма да ме изостави — каза тя, почувства зад гърба си рамката на вратата на
гардеробната и влезе вътре.
— Мислиш, че той ще разбере ли? — попита Франк и се ухили още повече; придвижи се
към вратата и се подпря на дръжката й. — Ще знае само, че се е наложило да се разделим. За
да сме в безопасност. Че ще се съберем отново. Но изобщо не си помисляй, че ще те види
пак.
Франк я натика в ъгъла. Вдигна пистолета и я удари в слепоочието. Лексис се строполи
на пода. Опита се да вдигне ръце да се защити, но той продължи да удря отново и отново с
пистолета. Лицето й плувна в кръв. Едното й око се затвори. Натроши зъбите й и тя започна
да се дави от бликналата кръв.
Франк се спря и отстъпи назад. Дишаше тежко, държеше се за железния прът, върху
който бяха окачени роклите, и изпоцапваше яките им с кръвта си.
— Не можеш да го вземеш — изплака тя и изплю кръв и парчета от зъби на килима. —
Не можеш, Франк.
Франк се наведе, запъхтян от усилията. Килна глава на една страна, светлосините му
очи горяха под дебелите тъмни вежди.
— Единствената причина, поради която няма да те убия, е това момче.
Обърна се да си върви и залитна към вратата на гардероба.
— Не можеш, Франк — извика тя през сълзи, лицето й вече се бе подуло. — Той не е
твой!
Франк се обърна рязко и насочи с трепереща ръка пистолета към нея.
— Мой е — изстена тя и се извърна.
— Не, вече не е — отвърна Франк. Затръшна вратата и я остави сама.
67
Лежим с Хелена в тъмното и потта охлажда голите ни тела. Пръстите ми са преплетени
с нейните, стискам леко, притискам костта между второто и третото кокалче с моята. Преди
правех същото с Лексис и се питам дали не трябва да се чувствам засрамен, че си мисля за
нея, след като лежа до Хелена.
Но не мога да се отърва от мислите си. Онзи бе друг живот, но някои части от него са
все още живи, независимо колко силно се опитвам да забравя.
Хелена се обръща към мен, докосва с пръст адамовата ми ябълка и тегли дълга черта
надолу. Тогава телефонът иззвънява.
Хелена изпъшква и казва:
— Не отговаряй. Сигурно ще е Даруин. Той е единственият човек, комуто съм дала
номера ти, дето ще звъни толкова късно.
— Ще трябва да говориш с него, ако е той — казвам и вдигам слушалката.
— Часът е единайсет — казва Хелена, извила врат, за да види будилника на нощното
шкафче.
Като чувам гласа на Чък Лоурънс, тялото ми се вдървява.
— Не съм забравил, че ми каза да не те безпокоя — казва, — но най-добре е да дойдеш
насам.—
Защо?
— Тя е доста зле.
— Лексис ли? — питам и сега вече и тялото на Хелена се вдървява.
— Нуждае се от лекар — отвръща той, — но иска да види първо теб.
— Идвам — казвам и спускам крака от леглото.
Поглеждам към Хелена. Тя сграбчва ръката ми.
— Какво е станало? Къде отиваш?
— Една стара приятелка — отвръщам, издърпвам ръката си и обувам тъмносините си
панталони. Обличам и подходяща риза с къс ръкав, закопчавам я без да я запасвам и
нахлузвам обувки.
— Тя е неговата жена — казва Хелена, навежда глава настрани и повдига вежда.
— Тя е стара приятелка — повтарям, докато закопчавам часовника си. — Моля те,
Хелена. Всичко почти свърши.
— И после какво?
Поклащам глава в знак, че не знам.
— А ние? — повишава глас тя. — Аз влизам ли в плана ти?
Навеждам се да я целуна.
— Недей — казвам и прокарвам пръсти през дългата й копринена коса. — Ще се върна.
* * *
Не вдигам шум, когато излизам от стаята си, но докато слизам по стълбите чувам Бърт
да бърза подире ми, обличайки пътьом ризата си.
— На работа ли? — пита.
— Може би.
— И ме забрави?
— Реших, че сам ще успееш.
— Нали ме познаваш — казва с тънка усмивка. — Не обичам да пропускам
забавленията.
В гаража до лимузината ми е паркиран ръбат черен джип мерцедес G55. Качвам се и
поемам към дома на Лексис на Парк авеню. На 54-а улица минавам на жълто, което бързо
става червено. Колата зад мен също успява да мине. Може и да ме следи, но нямам време да
се занимавам с това. Оставям джипа на улицата. Портиерът изглежда разтревожен — със
зачервено лице и килната шапка — но ни пуска веднага да се качим горе. Тежката дървена
врата е отворена. Влизаме и аз извиквам името на Чък. Гласът ми отеква в стъкления купол
над нас. Един Цезар без нос ни гледа от пиедестала си. Прекосявам кръглото фоайе, шумът
от стъпките ми кънти по мрамора, докато стигам до дебелия килим на голямата стая.
Спирам внезапно и Бърт се блъска върху мен.
Тя ме гледа от картината и едва тогава чувам гласа на Чък — долита от коридора,
срещуположен на ателието на Лексис.
Изтичвам по коридора, подминавам вратата, която води към кухнята и влизам в спалня с
дълги завеси и мраморни колони. Чък седи на леглото и държи в длани главата на Лексис.
Когато тя ме поглежда, спирам на място ужасен.
— Боже мой! — възкликвам.
— Франк — казва Чък, става и се отдалечава от леглото.
Косата й е окървавена и сплъстена. Едното й око е с тесен синкав процеп. Тази
половина от лицето й е червена и подута. Плакала е и държи свита на топка кърпа.
— Реймънд — казва.
Чувам зад гърба си изсумтяването на Бърт.
— Мислите си за някого другиго — казвам, замръзнал на място пред нея.
— Аз знам кой си — отвръща тя.
Поклащам глава и опипвам моделираното си лице.
— Синята дупка — казва тя и извръща лице. — Мисля за нея всеки ден.
На стената зад нея има картина. Бучаща вода, разпенена, зелена. Три фигури в мъглата.
Родители без лица, уловили ръцете на дете. Моето лице е с неумолимо изражение. Усещам
как се затопля и как очите ми се изпълват със сълзи.
— Ти каза, че това не може да се случи — казвам, сядам на леглото до нея и забивам
поглед в ръцете си. — Че никога не можем да бъдем разделени.
Усещам миризмата на одеколона „Куул уотър“ на Франк. Този демон, който обсебва дори
спомените ми. Тя протяга ръка, улавя моята и погалва дланта ми с връхчетата на пръстите си.
— В известен смисъл ние не бяхме разделени — казва тя, поглежда ме в очите и
накланя глава. — Част от теб бе с мен през цялото време. Онзи ден се любихме, помниш ли?
Присвивам очи към картината и вече виждам моя тотем — фигурата на бягащ елен —
едва доловим в мъглата над главата на бащата. По-малък тотем витае над детето по средата.
— Ти си лъжкиня — казвам; думите излитат, преди да съм ги помислил. Изправям се.
Тя свежда очи, притихнала за известно време. След това, без да вдига поглед, прошепва:
— Ти го видя. Видя очите му.
— Той не е мой — отвръщам. — А ако е бил, ти ми го открадна. Сега той ти
принадлежи — на теб и на съпруга ти. Чък, повикай линейка — добавям и се обръщам да си
вървя.Лексис не казва нищо, но дочувам ридание, когато улавям дръжката на вратата.
Спирам.
— Ти ме обичаше; — казва тя.
Обръщам се и я поглеждам гневно.
— Така беше.
— Тази бъркотия… — продължава тя. Поклаща глава, спуска се от леглото и коленичи.
— Всичко е като в мъгла. Всичките тези години. Но то може да се промени. Умолявам те. Той
е твоят син.
Навеждам глава и затварям очи. Поемам дълбоко дъх в опит да преборя емоционалния
прилив.
Чък изведнъж пристъпва напред.
— Франк каза на Алън нещо, в смисъл, че трябвало да вземе парите от Мики до центъра
Рокфелер — казва той. — От площадката за наблюдение — това е една градинка на
Палисейдс паркуей, съвсем близо до моста „Джордж Вашингтон“.
— Дай ми пистолета си — казвам на Чък.
Усещам ръкохватката на неговия самозаряден хеклер и кох, 45-и калибър, и свивам
пръсти около нея. Излизам, без да се обръщам назад.
68
Пътьом, докато караме по Хъдсън Паркуей, се обаждам на Рамо Капоца и му казвам, че
имам нещо за него. Моля го двамина от хората му да ме чакат до площадката. Прекосяваме
моста „Джордж Вашингтон“ и се насочваме на север към Палисейдс. След няколко мили
Бърт сочи към синьо-бял пътен знак, който грейва на светлините на фаровете ни.
Площадката. Не виждам фарове да светят в огледалцето за обратно виждане. Пред нас чифт
габарити изчезват зад завоя. Намалявам и спирам на булеварда.
Под редицата улични лампи избелели жълти диагонални линии маркират две дузини
места за паркиране откъм реката на тясната улица. Празни са, ако се изключи тъмнозелен
екскършън и малък мерцедес седан. Нищо не помръдва. Отвъд тях има редица дървета,
призрачни на това осветление. Угасям фаровете и полека спирам зад екскършъна. Малки
камъчета и ситен чакъл скърцат под гумите; вдигам пръст пред устните си — знак към Бърт
да пази тишина.
Излизаме от черния G55 и заставаме един до друг, оглеждайки терена. Редицата от
дървета, която обрамчва Палисейдс, е нарушена от площадка, върху която са поставени
евтини телескопи, с които можеш да наблюдаваш гледката на Хъдсън срещу петдесет цента.
Зад алеята се вижда назъбената линия на черни скали, които отделят площадката от
стръмния склон, който се спуска към реката на стотина метра по-надолу. На другия бряг на
Хъдсън блещукат светлинките около устието на река Харлем.
Но Франк не се вижда никъде.
Навеждам се към Бърт и му прошепвам:
— Стой тук. Аз ще хвърля едно око.
— И аз трябва да дойда — отвръща с ниско ръмжене Бърт.
— Не. Ако се върнат, не ги пускай да се измъкнат. И внимавай.
Оставям Бърт в сянката на екскършъна. Тръгвам ниско приведен по тротоара. Сега
виждам цялата южна част на града.
Не чувам нищо, освен шумоленето на листа, брулени от вятъра, а после и свирката на
товарен кораб, който върви срещу течението на реката далеч под мен. Виждам табела,
поставена между големите зъбери.
НЕ СЕ КАЧВАЙ НА СКАЛИТЕ.
Приближавам още в мрака и отдолу проблясва светлина едновременно с изпукване. И
звукът, и светлината почти веднага потъват в мрака и в един миг си мисля, че ми се е
привидяло. Тогава чувам писък, последван от гласове.
Франк.
* * *
За Франк вече нищо нямаше значение, освен момчето му и парите. Когато видя колата
на Мики под една улична лампа, лицето му се разтегли в усмивка. Нещата вървяха тъй добре,
че дори болката в крака и ръката му бе някак си далечна, маловажна. Спря колата до малкия
мерцедес и се огледа за миг, преди да слезе.
Алън също излезе. Франк се обърна да му каже да си стои в колата, но пулсиращата
болка в крака и парещата му ръка го накараха да размисли. Една кола профуча по улицата и
светлинките й се стопиха в мрака.
— Хайде — каза Франк и закуцука в мрака.
Качи се на тротоара, ритна една шишарка и под краката му изхрущя стъкло. Торба за
смет изшляпа в металния контейнер. Франк отново се огледа. Мики не се виждаше никъде.
Порязаното му гърло запари. След това чу да викат името му и видя цигарен дим да се вие и
издига от вятъра.
Приглушеният вик долетя отново от мрака зад скалите и бързо бе отнесен от вятъра.
Франк се улови за металния телескоп и преди да пропълзи към ръба на скалата, извади глока
изпод мишницата си. Стигна до каменната бариера и се спусна по грубия студен камък,
надникна в тъмното, като едновременно се оглеждаше и държеше под прицел терена.
Забеляза неясния силует на мъж, видя кехлибареното огънче на цигарата му и
размаханите му ръце.
— Франк — извика той. — Насам.
Беше Мики, мишото му лице изведнъж се освети от огънчето на цигарата.
Франк седна върху една от големите скали и прехвърли крак оттатък. Когато очите му
свикнаха с мрака, успя да различи стръмен, затревен склон, който се спускаше на около
четири метра надолу към друга, плоска скала. Зад нея не се виждаше нищо, само дълбините
на мрака. Дори от мястото, на което се намираше, Франк усети пропастта и по гърба му
пробягаха ледени тръпки.
— Хайде — обърна се той към Алън и се спусна по задник по тревата към плоската
скала долу.
Краката на Алън стигнаха до камъка и той се наведе да помогне. Франк се изправи
задъхан и потръпна от болката. Мики им се усмихваше на фона на слабия ореол от
светлините на големия град на десет мили разстояние. Стоеше на самия ръб с две огромни
меки чанти, от онези, с които хокеистите носят екипировката си. Пред себе си Мики бе
поставил малко куфарче.
Той хвърли фаса си през ръба, разтвори ръце и каза:
— Не че ти нямам доверие, Франк. Но това са много пари и ще ти отнеме известно
време да ги качиш горе. Време, достатъчно за мен да си взема онова момиченце от Сиукс
сити и да изчезна. Нищо лично. Просто така си ме учил.
— Къде са паспортите? — попита Франк, куцукайки бавно към ръба.
Мики се усмихна и отвърна:
— Ще ги получиш, когато аз се прехвърля зад онази скала, а ти си още тук, долу.
— Но нали са у теб? — Тонът на Франк бе тъй висок, че издаде паниката, която бе
започнал да изпитва.
— Разбира се — отвърна Мики. Той взе куфарчето и започна да се изкачва в обход от
ръба на скалата.
Франк вдигна пистолета и го простреля в коляното.
Мики падна, преви се току до ръба на скалата и изскимтя. Франк скъси разстоянието,
бръкна под сакото на Мики и извади нов и лъскав „Смит & Уесън“, модел 66. Подаде го на
Алън.— Може да ти потрябва.
Алън го изгледа безучастно.
— Вземи го! — изкрещя Франк.
— Боже мой, татко! — възкликна Алън, поклати глава и сграбчи кичур от косата си.
Франк се намръщи на сина си, на липсата на реакция и на глупавото изражение върху
лицето му.
— Бъди мъж, по дяволите! — изсъска Франк. — Ти си мой син и се дръж като такъв.
— Не искам това нещо — каза той и бутна настрани револвера, без да откъсва очи от
Мики.—
Ще го поискаш, когато ти потрябва — каза Франк, разтвори дланта му и плесна
револвера върху нея. — Мислиш си, че ей така от небето са ти паднали платинена кредитна
карта и ленд круизър още на шестнайсетия ти рожден ден? Човек трябва да свърши това-
онова, за да ги има.
Франк отново се наведе. Бръкна пак в сакото на Мики и извади дебел кафяв плик. Мики
продължаваше да хленчи.
— Млъкни — озъби му се Франк.
Разкъса плика, за да прегледа документите в него. Паспорти със снимките на Лексис и
Алън в тях, както и фалшиви актове за раждане, кредитни карти, шофьорски книжки и карти
за социално осигуряване. Целият този комплект му бе струвал сто хиляди долара, но имената
и номерата на картите за социално осигуряване бяха истински, тъй че можеха да минат през
всеки граничен или митнически пункт на света без да вдигнат тревога. Документите на
Лексис той върна обратно в плика и го хвърли през скалите надолу.
Призори хората на Капоца щяха да го търсят с всичките си налични сили, но той и Алън
щяха вече да бъдат далеч.
— Какво ще кажеш за седемдесет милиона долара? — рече той и вдигна поглед от
чантите към сина си. — Мислиш ли, че ще се справим с толкова пари? А?
Алън го погледна безучастно.
— Татко — рече той, — шегуваш ли се?
Франк дръпна яката от шията си и разголи тънък червен белег.
— Това шега ли е? — попита.
— Боже мой, тате! — рече Алън и се отдръпна от него.
Франк заби дулото на глока си в лицето на Мики.
Дребничкият мъж потръпна и започна да дращи по земята, за да се отдръпне.
— Ела тук — каза Франк и размаха пистолета си към чантите, а след това сръга Мики с
дулото.
— Франк — изскимтя Мики, без да пуска осакатеното си коляно, — какво смяташ да
правиш?
Мики бе притиснат до ръба на скалата. Франк вдигна пистолета така, сякаш щеше да го
удари. Мики извърна лице и Франк подпъхна крак под задника на счетоводителя и го изрита.
Мики изпищя, размаха ръце, сякаш да се улови за нещо във въздуха. Увисна за миг в празното
пространство, след това изчезна в мрака и викът му бе погълнат от вятъра.
— Боже Господи! — прошепна Алън с разтреперан глас.
Очите му сълзяха. Стоеше там вцепенен, отпуснал ръце, и вятърът вееше тъмната му
коса. Беше стиснал пръстите на едната в юмрук. В другата си ръка държеше за дулото
револвера модел 66. Франк почувства как лицето му пламва.
— Вземи една от тези — каза той. Мушна глока в кобура под мишницата си, вдигна
едната от тежките чанти и куфарчето на Мики с парите с ранената си ръка.
— Вземи! — извика Франк и закуцука по склона.
Алън кимна, но не помръдна.
Франк усети, че нещо връхлита към него отгоре, но нямаше време да помисли и да
реагира. Чу вик и усети разтърсването. Всичко потъна в мрак и той падна назад, пусна
парите и разцепи скалпа си на един от камъните.
69
От вика на Франк сърцето ми се разтуптява още по-силно и усещам напрежение в
раменете. Залягам веднага зад една от скалите с извадения 45-калибров хеклер и кох и се
вслушвам.
Чувам Франк да крещи отново на фона на вятъра. Тихият отговор на Алън. Ниско
изръмжаване и писъците престават. Спускам се в пространството между две от скалите и
поглеждам надолу.
Франк разглежда някакви документи. Алън е с револвера в ръка. Франк хвърля в
пропастта някакъв плик, след това изритва мъжа, когото е прострелял през ръба на скалите.
Когато го бутва долу, стомахът ми се свива, но успявам да се сдържа. Той все още държи
пистолета си и аз ще бъда лесна мишена, ако се покажа на фона на светлините зад гърба си.
Алън плаче и тогава алчността на Франк надделява. Вместо да остави една от чантите и
да задържи пистолета в ръка, той го пъха в кобура, взема едната от чантите и куфарчето и
поема пълзешком по затревения склон.
Сега вече бих могъл да го убия, но не бих го направил. Не и след всичко преживяно.
Хората на Капоца — които наистина докарват Франк до ужас — са на път за насам. Той
трябва да страда. Пъхам 45-калибровия в колана на панталона си. Когато наближава,
изскачам иззад скалата, зад която се крия, и се хвърлям отгоре му. Вече във въздуха ме
осветяват фаровете, които метат ослепително терена от горе на долу.
Удрям го и се претъркулвам настрани, изправям се на крака и изваждам пистолета.
Дебелата фигура на Франк пълзи заднешком към издатината на скалата, оставил е
парите. Светлините на колата — която и да е — току-що пристигнала на място, ни осветява,
широк синкав сноп светлина пронизва мрака над развълнуваната река.
— Спри! — крещя аз.
Алън стои настрани, помежду ни. Държи револвера в ръце, насочил го е към мен,
размахва го напред-назад. Моят пистолет е насочен право към главата на Франк. Раменете му
се надигат в опита му да си поеме дъх. Гледа ме свирепо с онези празни сини очи изпод
стрехите на гъстите му вежди.
— Сет — казва той и името се процежда между оголените му зъби. — Къде е Реймънд?
— В момента гледаш към него — отвръщам с лека усмивка на изопнатото си лице.
Франк поглежда към Алън и изкрещява:
— Застреляй го!
Погледът ми не се откъсва от змията.
— Алън — казвам, — дойдох да те върна при майка ти.
— Направи каквото ти казах! — крещи Франк. Лицето му е червено и по малките му
дебели устни избива слюнка.
— Той не е твой баща, Алън — казвам бавно и се наслаждавам на моравия цвят, който е
придобило лицето на Франк. — Ето защо ти нямаш нищо общо с него. Ти си мой син.
— Шибан лъжец! — озъбва се Франк. — Ще те убия…
Започва да спуска ръце надолу. Аз размахвам пистолета си.
— Само помръдни, Франк, и вече ще си мъртъв.
— Убий го! — крещи Франк на Алън. — Дръпни шибания спусък!
— Генетика, Алън — казвам. — Учил си биология. От двама синеоки родители може да
се родят само синеоки деца. А твоите очи са кафяви… като моите.
Чувам Бърт да вика името ми изотзад. С онзи негов дълбок и тътнещ глас. Гигантската
му сянка засенчва светлините на фаровете. Виждам как Алън се обръща, виждам и
просветването от дулото на пистолета. Сянката изчезва, а Бърт изкрещява.
Очите ми щъкат като обезумели. Франк заляга. Алън пада до него. Пистолетът ми следи
Франк, но не мога да натисна спусъка. Главата му е зад тази на Алън.
Виждам отблясък от метал. Дълъг и тънък. Франк е извадил от ръкава си нож с дълго и
тънко лезвие и го е опрял о гърлото на Алън. Рибарски нож за филиране. Същият като онзи, с
който ме затвориха доживотно.
— Щом е твой син, не би искал да му прережа гърлото, нали? — изръмжава Франк.
Надига се зад Алън, вдига и него и го използва като щит.
Очите на Алън са широко отворени. Опитва се да улови гърлото си.
Ножът докосва кожата му и крайниците му се вдървяват.
Виждам дълбоките му кафяви очи. Все едно виждам себе си.
— Сет — обръща се той умолително към мен.
— Видя ли? — казва Франк, присмива ми се иззад буйната тъмна коса на Алън.
— Той е мой син, Франк — отвръщам. — Цялата игра е моя. Ще те намерят.
— Първо ще намерят теб, мъртъв — озъбва се Франк.
— Хвърли този шибан пистолет, инак ще намерят и сина ти мъртъв.
Свалям бавно ръка, пръстите ми се отпускат .45-калибровият издрънчава върху камъка.
— Клекни! — казва Франк. — Вдигни ръце зад врата си. Веднага! Или ти, или той.
Усещам как силата бързо ме напуска. Коленича и вдигам ръце зад врата си, но
продължавам да наблюдавам.
— Добре — казва Франк. Блъсва Алън настрани и изважда глока си.
Идва, накуцвайки към мен, и опира дулото на пистолета в челото ми. Чувам
неравномерното му дишане. Подушвам одеколона му и дъха на чесън, който се е опитал да
потули с ментово бонбонче. Движи се зад мен — така, че не мога да го видя, дулото на
пистолета е опряно о скалпа ми, докосва пръстите ми и най-накрая се спира в меката тъкан
на тила ми.
Лицето на Алън е бяло като платно, косата му се е заплела от вятъра. Зад него големият
град грее в светлини, сякаш плува.
— Аз ще изпълня онова, което съдебните заседатели трябваше да постановят — казва
Франк с дрезгав шепот. — Смъртната присъда.
Затварям очи и изстрелът експлодира в ушите ми.
* * *
Франк се строполява отгоре ми и в главата ми присветват хиляди звездички. Той се
изтърколва от мен и аз съм целият в кръв.
Хелена стои зад сноповете светлина на фаровете, сянката й е като на черен ангел, косата
й е причесана назад, облечена е в избелели дънки и държи димящ „Чийфс спешъл“ в ръце. Тя
прикляка, прескача преградата на скалите и се спуска по затревения склон, без да сваля
пистолета.
Аз издърпвам крака изпод туловището на Франк и се отдръпвам. Алън е коленичил,
тресе се, уловил е глава с двете си ръце. Коремът на Франк се подава от мръсното му яке,
напъва копчетата на бялата му риза, която е вече почервеняла от кръвта на левия му хълбок.
Гърдите му се надигат и спадат, по устните му се появява кървава пяна. С широко отворени
от страх очи поглежда към Хелена. Пръстите му потрепват и опипват каменната козирка в
търсене на пистолета.
Очите на Хелена са оцъклени и присвити и когато извиквам името й, тя не реагира.
Пистолетът потрепва в ръката й, но продължава да е насочен към лицето на Франк.
— Хелена! — извиквам. — Недей.
— Помниш ли ме? — пита тя Франк.
Тя отмества дулото на пистолета от лицето към слабините на Франк и изстрелва три
бързи 9-милиметрови куршума.
Единственото нещо, което мога да чуя на фона на миризмата на барут и на дима и
пищенето в ушите си, са пронизителните писъци на Франк.
Друга кола спира със свистене на гумите над нас и чувам затръшването на вратите й.
Скоро хората на Капоца са до мен с извадени пистолети. Ухилени са като чакали, докато
изтеглят Франк нагоре, уловили го за глезените. Агонията му сега е примесена със страх.
Риданията му са прекъсвани от пискливи стонове, когато главата му се удря по каменистата
почва.Лицето на Алън е безучастно. Казвам му да дойде към мен. Улавям Хелена за ръката и я
издърпвам нагоре по склона. Бърт отупва прахта от себе си, бицепсът му кърви от дупката,
която Алън му направи с револвера си. Виждам Франк да се гърчи и да пищи истерично,
докато го набутват в багажника на дълга стара лимузина. Хората на Капоца затръшват капака
на багажника и се връщат долу за парите. Вземат тежките платнени чанти, хвърлят ги на
задната седалка и се качват отпред в колата. Вратите се затръшват.
От багажника се чуват приглушените, но все по-силни писъци на Франк. Колата
включва на скорост. Гумите свистят. И те заминават.
Епилог
На вратата на резиденцията си на Пето авеню спирам, за да вдишам уханието на
окапалите листа. Оранжеви, жълти и червени, те сякаш са подпалили върховете на дърветата
в парка. В града е облачно, но по телевизията съобщават, че във вътрешността на щата
времето е чудесно. Лимузината ми ме откарва до летището Титърбро. Качвам се в самолета
си и заварвам в салона ухиления Бърт.
— Здравей — казвам. — Кога се върна?
— Тази сутрин — отвръща. — Ти ще трябва да отидеш следващия път. Ето, погледни
това.
Подава ми малка папка с картонени корици със снимка вътре. Бърт, седнал на място за
двама на гигантски дънер, вдигнал ръце във въздуха, широко отворил уста в щастлив вик.
— Планината Сплаш — казва.
Усмихвам му се, връщам му снимката и сядам на коженото кресло срещу него. Навеждам
назад облегалката на седалката, затварям очи и казвам:
— Днес Сиракюз играе срещу Луисвил. Алън започва като титулярен куотърбек. Идваш
ли с мен?
— Той добре ли е? — пита Бърт.
— Най-сетне спи нощем — отвръщам, — тъй че вероятно е започнал да отхвърля нещата
зад гърба си. Казват, че му е било по-трудно, след като Франк просто изчезнал. Предполагам,
че делото още не е приключило.
— Ами ти? — пита Бърт. — Ти отхвърли ли нещата зад гърба си?
— Така си мисля.
Самолетът излита и ревът на двигателите ме приспива. Изправям се чак когато идва ред
да кацаме. Дърветата под нас са пламнали в огъня на есента. Слизаме, небето е кристално
синьо. Казвам на пилотите да оставят чантите ми на борда. С Бърт вземаме кола до „Доум“ и
гледаме мача от ложата ми. И Лексис е там. Има някакви гости от департамента по изящни
изкуства, където е уредено да преподава през следващия семестър.
„Сиракюз“ печели мача и Алън дава своя принос от добре изиграни топки. След това
чакаме заедно с Лексис пред изхода на играчите, но Алън се появява накуцвайки леко, косата
му е мокра от душа и двамата с Бърт се отдръпваме назад. Гледам я как му кима и му се
усмихва. Целува го по бузата и той изчезва с приятелите си.
Вече в колата Лексис казва:
— Взела съм „динозавърско“ за барбекюто за вечеря. Знам, че ти харесва.
— На баща ми му харесваше.
— И Алън ще дойде.
Повдигам вежда.
— Какво каза адвокатът по този въпрос?
— Той изгуби баща си, Реймънд.
— Аз съм баща му.
— Прояви търпение — отвръща тя. — Всичко ще си дойде на мястото.
* * *
Лексис бе настояла за нещо скромно. Апартамент с четири спални на „Куин Ан“, върху
хълма досами университетското градче, за да може да ходи пешком на работа. Бърт и аз
пийваме бира пред входа, докато чакаме Лексис да се приготви.
Вечерята е хубава. Скара с картофена салата, зелен боб, сос и царевичен хляб, сервирани
в красиви порцеланови чинии. Кръгла маса с ленена покривка в скромната трапезария с
висок таван. Свещи примигват от старинния сребърен свещник. Алън е довел приятел от
отбора си, грамаден колкото Бърт, и ми се налага да спра двамата да се борят с палци, за да
мога да вдигна тост с портвайна.
Вдигам чашата си и казвам:
— За семейството.
Бърт се прокашля. Алън и Лексис гледат в масата, след това Алън ме поглежда и казва:
— За семейството.
Алън и приятелят му ни съобщават, че вече закъсняват за баровете на „Маршъл стрийт“.
Радвам се като го гледам как целува майка си и я прегръща пред приятеля си. Още по-
радостен съм, когато се ръкува с мен и ме поглежда в очите. След като двамата тръгват, се
преместваме във всекидневната. Дъските скърцат под краката ни.
Бърт донася дърва и запалва огън в камината, след което се настанява на голям дървен
стол с кожена дамаска. Стените са със светлосини тапети с хубави бели линии за корнизи.
Гравюри, най-вече от Моне и Мари Касат са окачени в прости рамки, а первазите на
прозорците зад тънките бели пердета са окичени с малки зелени растения, посадени в
бурканчета от конфитюр. Една от стените е заета с библиотечен шкаф до тавана.
Лексис поставя подноса с кафето на масичката пред дивана и сяда до мен. Камината е
изградена от тухли, а лавицата над нея е от резбован златен дъб. Над нея е окачена картината
на Синята дупка с онова семейство в мъглата. Дървата в камината изпукват и аз се взирам в
пламъците. Говорим няколко минути за футбол, след това притихваме. Бърт се изправя и
излиза да се поразходи. Кани и нас, но ние си оставаме по местата.
След като външната врата се затваря, Лексис склонява глава на рамото ми и пита:
— Ще останеш ли изобщо?
Поемам дълбоко дъх и издишвам бавно през носа.
— Винаги ще бъда на твое разположение, Лексис, но Реймънд вече го няма. Казах ти го.
— Ами Сет? — казва тя и докосва бузата ми с опакото на ноктите си. Очите й са
навлажнени.
— Самата ти не каза ли, че щом можеш да държиш под контрол съдбата си, значи това
не е тя? — питам, поемам пръстите й и ги стискам, преди да ги пусна в скута й.
Изправям се и се опитвам да не поглеждам към нея, но не мога.
— Съжалявам — казвам шепнешком.
Когато излизам на тротоара, Бърт се появява от мрака. Бръкнал е дълбоко в джобовете
на коженото си яке.
— Какво правиш? — питам.
Той свива рамене и отвръща:
— А ти?
— Предстои ми пътуване. Дълго при това.
— Имаш ли нужда от мен?
— Можеш да ме откараш до летището.
Качваме се в колата. Запалвам двигатели и му казвам:
— Знаеш ли, можеш да правиш каквото си искаш.
— Аха — казва Бърт и кима. — Двайсет милиона долара са бая пари. Не знам дори дали
ти благодарих. Мога да изкупя обратно част от тази земя.
Усмихвам му се и му подавам юмрука си с вдигнат палец. Бързо го събарям и
продължаваме играта, а аз шофирам с една ръка — чак докато стигаме до най-добрия
резултат от двайсет игри. Спираме на пистата, изгасвам двигателя, седим мълчаливи и го
слушаме как продължава тихо да ръмжи.
Един голям Боинг-727 се носи към края на пистата и светлините му проблясват в мрака.
Застива за миг, след това двигателите му изревават, преминават във вой и самолетът хуква по
пистата. Чуваме думкането на гумите му, докато се засилва и как изведнъж този шум
престава, след като те се откъсват от земята. В един миг самолетът е сякаш увиснал във
въздуха и аз затаявам дъх. Но след това вдига нос и се извисява с рев.
— Още не го разбирам това — казва Бърт.
Появява се наземният техник в сив комбинезон, почуква на прозорчето и пита дали да
вика пилотите. Казвам му да го направи и той влиза в хангара.
— Е — пита Бърт, — аз идвам ли?
— Не — отвръщам, — това ще трябва да го свърша сам.
Пилотите излизат от хангара, поглеждат към нас и сетне се качват в самолета.
— Ще ти липсвам — казва Бърт.
— Знам.
— Ама ти ще ми се обаждаш, нали? — пита. — Ако ти се наложи да убиваш някого или
да съсипваш нещо?
Разсмивам се, а Бърт се усмихва. Излизам от колата, а той я заобикаля, за да ме изпрати.
— Какво би казала баба ти? — питам.
— Баба ми би сторила ей това — казва, пристъпва към мен, обгръща ме с лапите си,
повдига ме от земята и ми изкарва въздуха, преди да ме пусне обратно. — А след това би
казала: „Лети с орлите, приятелю, и бъди нащрек“.
Удрям го по рамото, стисвам яко устни и отварям широко очи, за да не се разплача.
* * *
Събуждам се, сядам в леглото и поглеждам през прозореца. Слънцето пробива през
зелените планини и Средиземно море блести като цветно стъкло. В Неапол на пистата чака
кола с шофьор. Той ме откарва на юг покрай брега на Амалфи — криволичещ път, който се
вие и ту се скрива, ту излиза от тунелите и тича по ръба на стръмни скали.
Колата минава през Позитано, чиито къщи и магазини са колоритни като цветна
палитра. На една миля извън града, на самия остър завой минаваме през железни порти и
поемаме по настланата с тухли алея към хотел „Сан Пиетро“. Слизам с асансьор през
скалата. Излизам в усойна пещера, която изведнъж се изпълва с дъха на солен въздух,
охладен от морето. Пред мен е тънкото резенче на плажа. Мидени черупки. Камъчета.
Студен черен пясък.
Изкачвам няколко каменни стъпала и излизам на широка тераса, чийто ръб се спуска на
три метра от прибоя. Бетонът е излят направо върху скалите. Шезлонги с дебели матраци са
обърнати към морето на север. Единственото, което се вижда, е тилът на жена и една дълга,
бронзова ръка, която оставя чаша с лимонов сок с лед върху малка коктейлна масичка.
Излизам на слънце, преминавам покрай столовете и се озовавам на открито място. Двама
мъже от бара изведнъж се озовават до мен.
Единият ме докосва по ръкава. На английски със силен акцент ми казва:
— Съжалявам. Не можете да отидете там. Частна територия.
— Аз я познавам — отвръщам и отблъсквам ръката му.
— Съжалявам, господине — повтаря той. — Никой не може да я безпокои.
— Откога е така? — питам. — Откога не иска да говори с никого?
Мъжът се намръщва, но все пак ми отговаря:
— Три седмици. Може би четири. Моля.
— Не — отвръщам и тръгвам към нея, като отблъсвам двамината. — Тя ще иска да ме
види.—
Господине — повишава тон той.
Продължавам по пътя си. Хелена се е излегнала в бял бански от две части. Трябва да е
затворила очи зад тъмните стъкла на очилата, защото не се изправя, когато закривам
светлината й.
— Моля ви, вървете си — казва тя. — Нищо лично, но ако дам един автограф, ще ме
преследват цял ден.
— Ами ако не ви моля за автограф? — питам и тялото й потръпва и се стяга.
Сваля слънчевите си очила и примигва към мен.
— Защо си дошъл? — пита и се намръщва.
— Защото си тук — отвръщам, — а аз свърших всичко, което трябваше да свърша.
— И с нея ли?
Кимам, но казвам:
— И да, и не. Тя е майката на сина ми. Някаква част от мен все още я обича.
— А другата част? — пита и устните й се разтреперват.
— Всичко останало — казвам, — е за теб. Ако го приемеш.
Тя свива силно устни и пита:
— И никога няма да си отидеш?
— Ти спаси живота ми — отвръщам. — Новия.
— Което означава, че…
— Че ти дължа един живот. Искам да ти се отплатя с него. Десетократно. Стократно, ако
мога.
— Покажи ми — прошепва.
— Ще го направя.
Тя протяга ръка и докосва лицето ми, привлича ме, докато устните ни се сливат… С
периферното си зрение зървам как сервитьорите си шушукат, иска им се да бъдат на моето
място; сетне затварям очи.
Информация за текста
Tim Green
Exact Revenge 2005
Тим Грийн
Перфектно отмъщение
Тинко Трифонов, преводач 2006
Издателство Ергон, 2006
ISBN: 954-530-107-4
Източник: Powershare Torrents
Корекция и форматиране: nedtod, 2019 г.
notes
1
Комплекс от упражнения в карате — съчетания от удари, блокове и позиции, които се
сменят в бърза последователност. — Б.пр.
2
Алюзия с 40-те години, през които Мойсей водел еврейския народ в пустинята, докато
не умре и последният, който помнел робството. — Б.пр.
3
Най-високата фигура от карти в покера. — Б.пр.
4
Националната футболна лига, става дума за първенството по американски футбол, по-
скоро приличащ на ръгби. — Б.пр.
5
Става дума за едно решение на американското правителство да даде разрешение в
индианските резервати да се играе хазарт. Целта е да се подпомогне издръжката на
индианците. — Б.пр.
6
Хазартна игра, подобна на известната у нас „21“. — Б.пр.
7
Банкнотите от 100 долара са с портрета на Бенджамин Франклин. — Б.пр.
8
Разузнавачи. В случая става дума за хора, наемани от спортни отбори да откриват млади
таланти. — Б.пр.
9
Има се предвид най-прочутата зала в Ню Йорк „Медисън скуеър гардън“. — Б.пр.
10
Почти легендарният доскорошен шеф на Американския федерален резерв, на когото
принадлежи главната заслуга за възходящия ход на американската икономика от
управлението на Рейгън насам. — Б.пр.
11
Една от реномираните световни хотелски вериги. — Б.пр.
12
Тиъдър Рузвелт(1858-1919) е 26-ият президент на САЩ. — Б.пр.
13
Алюзия с „Магьосникът от Оз“. — Б.пр.
14
Типично за Северна Америка животно от типа на невестулките с много силна миризма.
— Б.пр.__