Превод от английски Иванка Владимирова
Всички права запазени. Нито книгата като цяло, нито части от нея
могат да бъдат възпроизвеждани под каквато и да е форма.
Оригинално заглавие: Bloodwitch
Copyright © 2019 by Susan Dennard
Map by Maxime Plasse
All Rights Reserved
Превод Иванка Владимирова
© Егмонт България, 2021
Редактор Надя Калъчева
Коректор Таня Симеонова
Издава „Егмонт България“ ЕАД
1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9
www.egmontbulgaria.com
Електронно издание, 2021
ISBN 978-954-27-2570-1
На Уитни
Онова, което е тъй близко, тя не може да види.
Нишка, паднала от тъканта, понесена от ветровете на огъня.
Нож с две остриета.
Кръв върху снега.
От „Плачът на Еридиси“
М
ПРЕДИ ТРИНАЙСЕТ ГОДИНИ
оже би днес ще е различно.
Вече три пъти бият камбаните над портата, откакто момчето играе с другите. Цели
шестима. Никога досега толкова много деца на неговата възраст не бяха припарвали до него. Със
сигурност не бяха го допускали в играта на лисица и кокошка.
И със сигурност никога не се беше усмихвал толкова много. Бузите чак го боляха от хилене, но
не можеше да се спре.
Лизъл го настига. Тя е лисицата в този кръг на играта, а момчето е единствената останала
кокошка. Тя се смее. Момчето се смее. Чувството е хубаво, изпълва гърдите му. Бълбука нагоре в
гърлото му като извора зад спалните помещения.
Не може да си спомни дали преди днешния ден някога изобщо се е смял. Иска му се тази игра да
не свършва никога.
Лизъл го хваща. Тя е по-голяма, по-дългокрака и пъргава по начин, твърде различен от
останалите аколити. Момчето чу вчера наставника си да обсъжда възможността да я
преместят в следващото, по-горно ниво на обучение.
Лизъл блъсва с ръка рамото на момчето.
– Хванах те!
Пръстите ѝ се заравят в провисналия лен на манастирската му туника. Тя го дръпва силно,
принуждавайки момчето да спре.
То се смее с висок, ликуващ глас. Дори мускулите на стомаха му го болят вече, а бузите му − о,
бузите му!
Ето защо му отнема малко време, преди да забележи, че Лизъл е спряла да се движи. Твърде
щастлив е да усети как чудовището вътре се пробужда.
И тогава друг от аколитите − Керта, която беше първата уловена кокошка, − извиква:
– Лизъл? Добре ли си?
Момчето разбира какво се случва. Обзема го паника, не може да разсъждава. Стомахът му го
свива.
Пусни, казва си. Пусни, пусни, пусни. Ако не го направи, Лизъл ще умре, точно както умря
кучето му. Но това е по-лошо, отколкото загубата на Ботуши. Това е човек. Това е момиче, с
което играеше само преди миг. Това е Лизъл.
– Какво ѝ е? − приближава се Керта, все още спокойна. Само объркана.
Пусни, пусни, пусни.
– Тя защо не помръдва?
Момчето залитва назад.
– Моля те − казва то на чудовището в него. Или пък се обръща към Лизъл. Или пък към Керта.
Към когото и да е, стига да накара кръвта на момичето да се задвижи отново.
Ако не го направи, мозъкът на Лизъл ще спре да работи. Тя ще умре.
Точно като Ботуши.
Сега Керта забелязва ужаса на момчето, останалите деца също го забелязват.
– Какво направи? − настоятелно пита едно момче.
– Нарани ли я? − обажда се друго.
– Кръвовещ − обявява трето, един побойник на име Натин, и точно тогава момчето го вижда:
внезапното разбиране, проблясващо в очите им. Как дъхът на всички секва, как вратовете им се
извръщат.
Сега те знаят защо другите деца не искат да играят с него. Сега те знаят защо го обучават
отделно от другите аколити. Сам с монахинята Иврен.
Няма значение, че секунди по-късно Лизъл кашля и се привива върху камъните. Няма значение,
че е жива и че чудовището си е отишло. Няма значение, че това беше инцидент, че момчето
никога умишлено не би я наранило.
Вредата е сторена. Усмивките ги няма. Крещенето, отбягването, омразата − отново се
връщат, както винаги е било.
Мятат камъни по него, докато тича с все сила към извора зад спалните помещения. Стар
водоем, който вече никой не използва. Обрасъл с тръни, през които само той може да премине,
защото раните му винаги зарастват.
Болката от драскотините прорязва съзнанието му. Този храст има сякаш остри зъби. За малко
го разсейва, както и капчиците кръв, капещи във водата, до която стига.
Свлича се на каменния бряг, засрамен, защото не само кръв пръска по студените води. Знае, че
плачът не е присъщ на монасите.
По-лошо от сълзите обаче, по-лошо от злостната захапка на тръните, по-лошо от белезите от
камъните на децата, са мускулите на бузите, които още го боляха. Напомняне за онова, което
имаше. За онова, което преживя за няколко съвършени часа.
Родил се е чудовище, ще умре като чудовище, а на чудовищата не се полага да имат приятели.
К
ЕДНО
ръвта изглеждаше свежа в дъжда.
Плачеща, просмукваща, струяща на места дори, водата от бурята обливаше раните по
труповете, разлагащи се дни наред. Гранитната скална основа не би приела жертвоприношението и
река от кръв запълзя надолу, следвайки наклона, и заклокочи около ботушите на Едуан. Толкова
много миризма на кръв, която се смесва срещу магията му, толкова много мъртви, които погледът му
да обхожда.
Това бе третото клане, което откри за две седмици. За трети път бе последвал въздушна касапница,
за трети път подушваше влажни пещери, усещаше хватките на стиснати до бяло пръсти сред сечта.
Настигаше вече по умелост атакуващите.
Настигаше вече по умелост хората на баща си.
Четирите пронизвания в корема на Едуан бликваха, щом поемеше дъх, превит от болка. Трябваше
да остави стрелите там, където бяха ударили, трябваше да остави нишковещата да ги премахне
внимателно с ръцете си, вместо да ги изтръгва веднага щом пробиваха стомашната стена.
Двайсетгодишен навик обаче е трудно да се промени за две седмици само.
А и не бе очаквал шиповете.
Едуан поемаше въздух на пресекулки, а дъждът се стичаше в отворената му уста. Нищо не го
задържаше тук, ароматът, който се надяваше да открие − онзи, дето следваше две седмици поред,
навлизайки все по-дълбоко в Сирмаяните, − не беше наблизо. О, летният пирен и невъзможните
избори, които бяха белязали кръвта ѝ, бяха все още тук, но тя бе продължила нататък. Още преди
атаката, предполагаше той, ако ли не, навярно е сред многобройните трупове.
Преди Едуан да се отвърне от труповете и да поеме към гората с вечнозелените дървета, откъдето
бе дошъл, нова миризма на кръв погъделичка ноздрите му. Смътно познат, сякаш някога бе срещал
притежателя и си бе направил труда да каталогизира кръвта на този човек, но не бе я скътал, за да я
помни завинаги.
Миризмата беше остра. Жива още.
Между два удара на сърцето той смени посоката. Трийсет и четири стъпки над тела със зейнали
усти. Дъждовните пръски в очите му го принуждаваха да премигва отново и отново. После каменната
шир отстъпи място на мъхест килим, омазан в червено. Още тела, от всякакви възрасти, във
всевъзможни пози, покриваха плътно земята − навярно е имало опит за бягство. Квадратните
номатски щитове на гърбовете им обаче не бяха направили нищо да предотвратят засадата пред тях.
Кръв, кръв и празни очи, накъдето и да погледнеше.
Прекоси нататък през телата, докато най-сетне стигна до полюшващите се иглолистни дървета.
Миризмата, която беше доловил, бе по-силна тук, но земята, покрита с борови иглички, след бурята
бе хлъзгава и опасна. Едуан нямаше желание да пада. Можеше да изцери всяко ожулване, всяка
счупена кост, но това не означаваше, че няма да го боли.
Или допълнително да източи магията му, което си беше проблем сега. Коремните рани особено
трудно се лекуваха.
Едуан вдиша. Издиша. Броеше, наблюдаваше, чакаше, докато кръвта му капеше, а светът чезнеше.
Не беше на себе си. Тялото му сякаш бе чуждо.
Продължи да се движи.
И тогава, през далечния тътен на гръмотевиците откъм юг, той чу човешки стон:
– Помощ!
Думата изостри сетивата му, изопна гръбнака му и в него избликна нова енергия.
Закрачи по-бързо. Дъждът се разплискваше под ботушите му. Гръмотевици гръмовно раздираха
небето на юг. Тръгна по пътеката сред смърчовете, чиито стволове проскърцваха като кораби в
морето. Знаеше, че това е номатски път. Знаеше, че е възможно да го дебнат капани като онзи, който
задейства наред със сутрешния триумф.
– Помощ.
Гласът беше по-слаб, но по-близо − както и натрапчивата миризма на кръвта на този умиращ
човек. Монах, осъзна Едуан, щом най-сетне премина падината, в която потокът набъбваше от бурята.
Три стъпки по-нагоре на хълма лежеше мантия с ръждивокафяви петна. А три крачки по-нататък,
притиснал гръб о падналия дънер, притежателят на мантията притискаше коремните си рани.
Рани като на Едуан, получени от капани, предназначени да предпазват номатското племе. За
разлика от Едуан обаче този човек не беше отстранил стрелите.
За кратък миг Едуан си помисли, че може да помогне на мъжа. Че би могъл да използва остатъка от
силата си, за да спре кървенето на мъжа. Беше го правил и преди, с Иврен; можеше да го стори
отново. Необятният град Тирла беше на не повече от половин ден път.
Но дори Едуан да можеше да поддържа такава мощ в сегашното си състояние, не би могло да има
изцеление на дълбоката рана от меч върху бедрото на монаха. Бедрената артерия беше напълно
разцепена и макар проливният дъжд да изчистваше кръвта, от артерията бликаше още, по-бързо.
Оставаха му само броени минути живот.
– Демон − избоботи мъжът. От краищата на устата му се стичаше кръв по набраздената от белези
брадичка и се сливаше с дъжда. − Аз… те помня.
– Кой ти стори това? − попита Едуан. Нямаше излишно време за имена или безполезни спомени.
Ако някой е бил обучен да причинява смърт, то това бяха карауените. И ако някой би могъл да
помогне на Едуан да намери смисъл в това клане, това беше умиращият пред него.
– Пуристи.
Едуан примигна. Дъждовните капки се разпръснаха от миглите му. За пуристите обаче, макар да
бяха противни членове на човечеството, не беше известно да извършват насилие. Освен…
Освен ако пуристите изобщо не са били пуристи.
– Помогнете ми − умоляваше мъжът, стиснал раната на бедрото си.
При тази гледка гняв изпълни душата на Едуан. Монасите наемници се изправяха пред
прегръдката на Пустотата без страх, без да молят. Да видиш как отчаянието помрачава очите на
човека − беше погрешно. Напълно погрешно.
Въпреки това Едуан все още усещаше как магията му се разпростира. Кръжеше в спирала около
белия огън и желязната руда, които изграждаха монаха такъв, какъвто е. Безсмислено усилие − във
вените на мъжа беше останала толкова малко кръв, че сякаш се опитваше да хване вятъра. Колкото и
здраво да стискаше, магията му се оказваше напразно.
– Защо не си използвал камъка си? − попита Едуан и яростно изгледа ухото на мъжа. Там
блещукаше опалът на карауените, в готовност да призове други монаси в случай на извънредна
ситуация.
Раненият поклати глава едва забележимо.
– Из… не да-да.
Думата излезе, задушена от кръв, лицето му ставаше по-бледо и по-бледо с всеки поет дъх.
– Обучен съм… по-добре.
„Невъзможно“, искаше да каже Едуан. Никой не е обучен по-добре от карауенски наемник. Но
тогава мъжът се закашля и посегна към устата си, и Едуан осъзна, че той имаше обгорените ръце на
ковач, сведените рамене на човек, работещ в ковачницата.
Монах занаятчия. Най-малко подготвен за бой от всички карауени. Защо изобщо този човек беше
тук, далеч от манастира и далеч от поста си?
Устните на Едуан се разтвориха, за да го попитат, но преди думите да се появят, последният дъх на
монаха се изплъзна от пробитите му дробове. Сърцето му затихна. Целият живот изчезна от кръвта
му.И Едуан остана втренчен в поредния труп, загниващ под дъжда.
И
ДВЕ
зьолт си помисли, че той навярно няма да се върне. Цяла нощ тя го чакаше − още от здрач,
когато Едуан за пръв път тръгна напред да огледа пътеката.
Слънцето залезе, луната изгря, дъждът заваля. Луната залезе, дъждът утихна. Докато накрая, на
зазоряване, влажна мъгла обви планинския склон. Едуан все още не се появяваше.
Логично погледнато, Изьолт знаеше, че е малко вероятно той повече никога да не се върне. След
всичко, което бяха преживели заедно, защо би я изоставил сега? Две седмици беше стоял до нея. Две
седмици напътстваше Сова и Изьолт нагоре към Сирмаяните, без заплащане или принуда да
продължава нататък.
Интуитивно обаче Изьолт намираше хиляда причини, поради които кръвовещият никога не би се
върнал. Хиляда оправдания − дали пара, дали компания, − заради които е влязъл в мъгливата гора по
здрач и никога не би се върнал.
Историята, от чийто блясък избледняха другите, щом първите лъчи на слънцето изпълзяха иззад
планинските върхове, беше, че той е нейде надалеч не по своя воля, а заради похитител. Или рана.
Или смърт.
Тази вероятност я накара да закрачи по чакълестата поляна до лагера им. Десет стъпки в едната
посока. Обръщане. Десет стъпки в другата посока. Обръщане. Не изпускаше от поглед тесния вход,
водещ до суха, уютна пещера, творение на Сова. Вътре планинският прилеп на момичето, Боровинка,
се свиваше ревностно около сгушилото се дете, потънало в сън, оставяйки малко място за някой друг.
Не че Изьолт щеше да спи, ако беше там. От дни наред сънят ѝ беше враг. Откакто огънят и гласът,
които властваха над него, бяха пропълзели в нейните сънища. Изгори ги, шепнеше злобно лице,
погълнато от пламъци. Всяка вечер той идваше при нея. Изгори ги всичките.
Беше се опитала да го разцепи в съня си. Опита се да прекъсне нишките и да развали огнената му
магия точно както бе направила, когато се събуди в Спорните земи, но мъжът се беше само изсмял,
докато пламъците се извиха нагоре. Пламъци, които бяха твърде истински, както беше научила онази
първа нощ, когато Едуан я беше разбудил. Отхвръкнал въглен от лагерния огън, бе ѝ казал той, и
твърде много съчки наоколо.
Изьолт не се и опита да му противоречи. Не можа и да заспи отново и от тази липса на сън не бе в
състояние да говори с Есме защо това се случва. Защо огневещера, когото бе убила, сега сякаш
живееше в нея.
Тази нощ обаче очите на Изьолт не горяха от изтощение. Искаше да си тръгне − искаше да се
разходи между онези борове точно както Едуан бе направил по здрач, и да претърси всяко кътче в
усойната местност, макар и да знаеше, че ще е напразно дирене: Едуан беше твърде умел, за да
остави следи след себе си.
Освен това тя трудно можеше да напусне Сова.
Или Едуан щеше да се върне, или не, а Изьолт щеше да крачи напред-назад, докато намери
отговор.
Изьолт чу как той приближава, преди да го е видяла. Така неприсъщо беше това за вечно
предпазливия кръвовещ, че тя извади от ножницата на кръста си абордажната сабя. В тези гори
имаше мечки. Също и планински котки. За разлика от хората, те нямаха нишки, чиито багри да
трептят и извиват над тях, подсказвайки на Изьолт какво чувстват и с кого са обвързани.
Ала не безнишко животно се препъваше покрай дърветата оттатък, а безнишковият кръвовещ. В
мига, когато тя видя карауенската пелерина на Едуан, озаряваща сенките между дърветата,
разхлаждащо облекчение се разля през тялото ѝ Докато не разбра, че нещо не е наред.
Той накуцваше откъм гората, а очите му, щом се плъзнаха нагоре към нейните, бяха подпухнали и
безпомощни.
–Всички са мъртви.
Вестта се разнесе дрезгаво и смирено. Едуан се олюля.
Облекчението, което бе изпитала, бе посечено от ужас. Той беше ранен. Зле.
Без да се замисля, Изьолт се стрелна към него и спусна ръка на гърба му −там, където пръстите ѝ напипаха напоените от дъжда пера на стрелите. Безброй стрели стърчаха от него като бодлите на
морски таралеж и сега, когато го огледа, тя видя, че пелерината му е разкъсана и цялата на кафяви
петна.
Едуан се свлече върху нея. Дишаше бързо, на пресекулки. Кристалночистите му очи почервеняха.
Каквото и да се случваше, той очевидно нямаше да може да се изправи още дълго, а Изьолт не
искаше той да припадне върху нея. Точно там, където Сова можеше да излезе и да го види. Момичето
имаше склонност да разрушава земята, когато беше разстроено.
И мае ди н и зв орп о-н аг ор е, помисли си Изьолт, съставяйки набързо план. Щ е м ог а д а г о п оч ис тя т ам б езС ов а д а н и н ам ер и, ид а и зс уш а д ре хи тем у н а у тр ин но тос лъ нц е. Само трябваше да
попречи на Едуан да изпадне в безсъзнание, преди да стигнат до водата.
Болезнено бавно тя поведе Едуан нагоре по склона. Клепачите му трептяха, краката му се влачеха.
С всяка стъпка ледът в корема ѝсплиташе нови възли. Както и всяка стрела, която тя преброи −общо
седемнайсет. Повече от достатъчно, за да убие обикновен човек, но Едуан не беше обикновен човек.
Но Изьолт го беше виждала пронизан с двойно повече стрели преди. Тук се случваше нещо друго.
Нещо изначално не беше наред. По някаква причина той като че ли не се изцеряваше. Неговата
кръвовещерия не потушаваше и не почистваше, не изхвърляше стрелите и не сплиташе наново тялото
му, както бе виждала да се случва преди.
–Ранен ли си някъде другаде? −Изьолт запрати въпроса в ухото му. С то й б уд ен б ъд и б уд ен − Има ли рана, която не мога да видя?
–Стрели.
Отговорът бе неясен. Безполезен.
Тя смени тактиката.
–Това ли нараняване ти отне толкова време да се върнеш?
Изсумтяване, едва забележимо кимване. А след това:
–Има оцелял.
Изьолт се напрегна.
–Жената от племето на Сова?
Едуан бе следвал уханието на тази жена вече почти две седмици. Два пъти бяха попадали на онези
кланета и два пъти уханието на жената продължаваше да се носи. То навярно щеше да ги отведе до
третото. Но когато Изьолт се взря в лицето на Едуан, за да потърси отговори, единственото, което чу
и видя, бяха бледните му страни и хриптящото му дишане.
–Жената беше ли там? −притисна го тя. Отново не получи отговор, така че се отказа. Бяха
стигнали до извора −благодарение на Луната майка −и изтощението, което бързо настигаше
Изьолт. Страхът беше в състояние да поддържа умореното ѝтяло само дотолкова.
Изьолт доведе Едуан до един нисък камък до чистия вир, образуван от извора. Потокът, който се
стичаше надолу по планината, се беше удвоил за една нощ, благодарение на дъжда. Тя напрегна
всяко свое мускулче, за да облекчи болката на Едуан, докато заеме седнало положение. От гърлото
му се изтръгна стон. Болка изкриви лицето му. Тя чуваше как скърца със зъби.
Дори в най-страшните пламъци на бойното поле, дори в обляното от лунна светлина море до фара,
тя никога не го беше виждала да страда така. Тя го заобиколи, докато го придържаше за рамото, за
да го държи изправен. Щеше да ѝсе наложи да среже пелерината, за да изчисти…
–Побързай −каза той и с тази заповед Изьолт загуби всякаква надежда, че ще се справи. Нямаше
време за губене. Само се надяваше, че Сова няма да се събуди скоро.
Тя стисна първата стрела и дръпна. Миниатюрни бодлички остъргаха плътта му и я опръскаха с
кръв. Едуан стенеше през зъби, накланяйки се назад, докато Изьолт откършваше една по една
стрелите от плътта му. Край глезените ѝсе издигна купчинка от окървавени бели пера и кедър.
Когато измъкна и последната, бялата му пелерина вече бе изпъстрена със свежо червено. Тялото
му се наклони напред и се свлече и единственото, което го предпазваше да не падне с главата надолу
във водата, беше желязната хватка на Изьолт около врата му. След като отстрани и последния
наконечник на стрела, тя заби петите си в чакълестия бряг и го придърпа обратно. Искаше да го
изправи, за да могат заедно да се отдалечат от все по-дълбокия вир.
Ала Едуан се свлече на земята. Тя едва успя да го хване, за да не се удари в земята, но коленете ѝ се огънаха под тежестта му. Тялото ѝсе сгромоляса върху камъните и болката премина по костите на
седалището ѝ Гърбът ѝсе удари в голям речен камък, а главата ѝсилно изпука.
Потокът се разлюля. Очите ѝизгаряха от внезапни сълзи.
–Едуан −извика тя с дрезгав глас, но не получи отговор. Магията най-сетне го беше завлякла в
света на сънищата. Нямаше да се събуди, докато не се излекува.
Това означаваше, че Изьолт е в капан под него, докато в гърдите ѝнабъбваше… нещо.
Тежък си −каза тя и се опита да го отмести. Но не ѝбе останала енергия. Нямаше достатъчно сила
да премести натежалото му, хлъзгаво от кръвта, отпуснато, сякаш мъртво тяло. Главата му, спокойна
и неподвижна, лежеше на рамото ѝ
Той беше толкова топъл, притиснат òнея, че дори не усещаше студената утринна ласка по кожата
си. После отново усети как онова нещо набъбна в белите ѝдробове. Топло. Шипящо. Докато най-
накрая избухна в невъздържан смях, който се разнесе на хиляда мили разстояние. Това беше нечие
друго откачено забавление. Нечие друго уморено тяло и целунат от огъня ум. Нечие напъпващо
главоболие и подпухнала черепна контузия.
Изьолт се беше озовала на безброй мили от дома си, прикована към скалите от мъж, който някога е
бил неин враг, докато в събуждащата се гора наблизо чуруликаше орехче, докато малка земновещица
и нейният планински прилеп спяха в пещерата в крайречните земи надолу.
А ком ож еш е С аф и с ам о д а м е в ид и с ег а.
Неспособна да се бори повече, клепачите на Изьолт се затвориха и светът затихна.
Ж ег ат а п ра щи Л ет ятд ър ве нис ъч кииж ар ав а.
–Б яг ай
К ръ в к ап е о т у ст ат а н а м ай кам у, д ок ат о г ов ор и.
И зп ръ ск вал иц ет о м у.
Со ма за нивч ер ве нор ъц е т я с е и зб ут ван аг ор е. И ск а т ойд а и зп ъл зии зп одн ея И ск а т ойд а
и зб яг а.
–Б яг ай д ет е м ое б яг ай
Т ойн е б яг а. Н е п ом ръ дв а. Ч ак а, к ак тов ин аг и, п ла мъ ци тед а г о о бх ва на т ис ве тъ т ж ивд а
и зг ор и.
* * *
Едуан е сънувал този кошмар и преди. Заклещен и кървящ, докато пламъците прииждат все по-
близо. Жегата се разгорява към него, димът обгаря дробовете му. Но вместо огнената шатра, която
беше свикнал да вижда, вместо бурята, за която знаеше, че ще връхлети, той откри само синьо небе и
леки, пухкави облачета. Вместо вонята от съсирената майчина кръв, той усети само слабата смрад от
своята.
Болката в гърдите му обаче беше същата. Страдание, което не му даваше да се движи, което
спореше с последните думи на майка му. Б яг ай д ет е м ое б яг ай
Едуан се опита да се обърне, както винаги правеше в съня, но без успех. Само дето този път
можеше лесно да завърти главата си. Стрелите и смъртта, които обикновено го приковаваха, не
лежаха върху него. Вместо това, внезапно осъзна, съвсем объркан, че той бе приковал някого под себе
си.
Зяпна от изненада, пред погледа му, осеян с огнени пръски, всичко сякаш плуваше и се
поклащаше. На рамото му лежеше глава и той осъзна, че познава това лице. Той знаеше този
профил −но какво правеше нишковещата в съня му? Сякаш тя го беше държала, докато той спеше, и
странността на тази мисъл изцеди като през фуния целия ужас от съня, който обикновено изпитваше.
Оранжев пламък и черен дим трептяха, придавайки цвят на снежнобялата ѝкожа. Тя беше толкова
близо, че той виждаше как пепелта се събира върху миглите и къдриците от фината ѝчерна коса,
които жегата и дъждът развяваха. Толкова много се беше променила, откакто той я беше срещнал:
белегът като сълза от отрововещерската киселина до лявото ѝоко, опърпаната, неравна линия на
косата ѝот огъня в Спорните земи.
Едуан не можеше да отмести поглед от нея. Колко ли още щети щеше да ѝпричини? Тази
нишковеща, която изобщо не е била нишковеща?
Н е б и т ря бв ал о д а ет ук, помисли си той. Ако тя останеше в съня му, тогава щеше да умира като
него. Отново и отново, докато дойде дъждът, а с него и Иврен.
Той не искаше тя да умре. Нито в съня си, нито в реалния живот. За разлика от него, тя не беше
чудовище. Тя нямаше да се излекува от пламъците. Тя нямаше да се съживи.
–Изьолт −опита се да каже той и за негова изненада името сякаш само се изтърколи от езика му.
Меки гласни. Твърди съгласни. Звук и вкус, които ѝприлягаха така идеално.
Тя се размърда. Дланите ѝ отпуснати около Едуан, се свиха. Пръстите ѝсе впиха в бедрата му.
И при това докосване стомахът му сякаш замръзна. Дробовете му се стегнаха от студ. Огънят би ги
погълнал, но нейното докосване беше направено от зима.
–Едуан −въздъхна тя и дъхът ѝи пламъците около тях се укротиха. После угаснаха напълно,
разкривайки езерце. Извор, който Едуан познаваше, заобиколен от вечнозелени растения и големи
речни камъни.
Ледът вътре в него се втвърди още повече. Вече не носеше облекчение, а убийствени намерения.
Това не беше кошмар. Изьолт наистина го държеше, тя наистина промълви името му насън, те
наистина бяха заобиколени от пламъци.
Т въ рд е м но го. Прекалено много беше за неговия измъчен ум или тяло да се справи и да разбере.
Изьолт толкова близо. Пръстите на Изьолт все още притискаха бедрата му. Изьолт, изпепеляваща
земята.
Въпреки отчаяното си, неистово желание, въпреки всичките си инстинкти, които му крещяха да се
събуди напълно, клепачите на Едуан се затвориха. Изпод езика му се изтръгна стон.
И тогава тъмнината го обхвана и пламъците на кошмара му го понесоха още веднъж.
Е Т РИ то защо Усойниците носеха черно.
Сега Сафия фон Хастрел разбра. Черното не показва кръвта така, както го правят белите
подове.
Лекотата и бързината на всичко случващо се я зашеметиха най-много. В един момент тя се бе
втренчила в дългото като на кон лице на благородника, което все още беше част от тялото му. В
следващия момент то беше на пода, кървеше, а очите премигваха.
Ванес бе поканила мъжа в тронната си зала, както беше редно, когато роднините идваха на
посещение. Братовчеди, втори братовчеди, съпругът на прапралеля −всички те бяха посрещани в
императорската тронна зала. Този мъж беше трети братовчед откъм рода на майката на Ванес.
След като коленичи пред императрицата, от което пурпурната му мантия изшумоля, той беше така
дързък, че да се осмели да постави крака си, обут в сандал, на най-ниското стъпало на мраморния
подиум. На няколко крачки от мястото, където стоеше Сафи, облечена в перфектна бяла рокля без
ръкави, точно като тази на императрицата.
Той я огледа от горе до долу, очевидно знаейки точно какво е Сафи. Ванес не бе опазила тайната
на веровещицата.
Явно, мъжът също не в яр ва шев силите на Сафи. Кракът му, уверено стъпил върху подиума.
Усмивката, сбръчкваща лицето му с увиснала двойна брадичка, и дори непринуденият му поклон − всичко опровергаваше нескрития му скептицизъм.
Повечето хора, които Сафи бе срещала в Азмир, се държаха по подобен начин: толкова сигурни
бяха, че веровещерството е невъзможно. Измислена история. Легенда. Веровещицата не можеше да
бъде една деветнадесетгодишна от плът и кръв, с мускули и белези на воин.
Или може би братовчедът просто е вярвал, че дори и да бъдат хванати лъжите му, императрицата
на Марсток няма да го нарани. Заради семейните отношения и всичко подобно.
–Това е моят братовчед Бейръм от чирепите −каза Ванес с онзи равен, тежък тон, с който
говореше, когато беше в двора. Сякаш подбираше внимателно всяка дума, за да изрази не само
т оч нотова, което възнамеряваше, но и да внуши колко много мисъл е вложила в изказването.
Всъщност, след като Сафи помисли, установи, че не само в двора Ванес говореше по този начин.
Ванес седна на железен стол. Без възглавница, без декоративни орнаменти. Твърде обикновен,
наистина, за жена с толкова звания, които притежаваше: Императрица на децата на пламъка,
Избрана дъщеря на огнения кладенец, Най-почитаната от марстоките, Разрушителката на прохода
Кендура и вероятно още няколко, които Сафи беше забравила.
Бялото украсяваше тронната зала, както и по-голямата част от двореца, а железните аплици по
стените не съдържаха нито свещи, нито пламъка на огневещера. Куполният стъклен таван отгоре,
изработен от прочутите стъкловещери на Азмир, изпълваше стаята с щедро струяща утринна
светлина, за да се вижда добре.
Само с един замах на ръката ѝвсеки железен предмет се изстрелваше мигом от стената,
образувайки форма, от каквато императрицата се нуждаеше.
Не че на Ванес би ѝсе наложило да се защитава, щом нейните Усойници бяха наблизо. Дванадесет
от тях през цялото време обграждаха подиума, облечени в черно, толкова тъмно, че сякаш
засмукваше цялата слънчевата светлина. Ръкавици, покривало за главата и меки, безшумни ботуши − единствената открита част от тялото, която Усойниците някога са показвали, е тясната ивица на
очите.
Черните караули никога не са стояли далеч от своята императрица, а в тия дни −и от Сафи. И най-
вече един от тях, на име Рокеш, назначен за главен охранител на Сафи. Той я следваше навсякъде,
макар Сафи да не беше напълно сигурна, че той би могъл да я защити или контролира. Харесваше ѝ да го нарича Бавачката и изненадващо, той всеки път се заливаше от смях.
От пристигането си в Азмир преди две седмици Сафи се държеше изключително добре. Отиваше
там, където ѝбе казано да отиде, слушаше, когато ѝбе казано да слуша, търсеше лъжи, когато ѝбе
казано да търси лъжи. И когато благородници открито я оглеждаха от горе до долу, както правеше
Бейръм от чирепите, тя отвръщаше с учтив реверанс, въпреки че ѝидваше да им счупи ръцете.
Хабим би бил силно впечатлен от нейния самоконтрол.
–Как сте? −попита тя.
Мъжът пренебрегна любезния ѝпоздрав и се обърна към Ванес, за да заразказва за пътуванията
си. Как прекосил морето на Карадин в буря, как по бреговете на континента сега гнездели огнени
ястреби, как сред памучните ферми край реката дебнели бандити.
Докато мъжът не спираше да изброява през какви изпитания е преминал по време на пътуването
си, кое от кое по-впечатляващо, Сафи го измери с поглед. Бейръм от чирепите беше лъжец −това
беше повече от очевидно. Склонността му към увъртане и измама се уви като къдрица надолу по
гръбнака ѝ задраска по вътрешностите ѝпо начин, присъщ при среща с ненадеждна душа.
Сафи обаче не би очаквала нещо по-различно от благородник. В двора всички лъжеха. Без
значение каква нация или правителство представляваха, или пък какви хора бяха. Веднъж чичо Ерон
ѝбеше казал, че щом е замесена властта, лъжите стават жилави като плевели, а лъжците под тях
процъфтяват.
Оказа се вярно в Картора, в Далмоти и сега отново в Марсток. Подобно на плевелите обаче лъжите
не бяха симптом на душевна поквара, а истината не беше симптом на душевна чистота. Нациите не
биха могли да управляват без изнудване или фалшиви обещания, или размяна на пари, особено ако не
бяха толкова големи, колкото марстошката империя.
Това, което Сафи трябваше да узнае обаче, беше дали този братовчед е част от заговора за
свалянето на императрица Ванес. Сафи не вярваше, че такъв заговор съществува. Да, имаше
експлозии и нападения в целия град. И да, имаше постоянен поток от… з лои п ок ва ра, разтърсващи
Азмир, но това беше свързано с бунта на бейдидските пирати. Сафи беше сигурна в това. В края на
краищата тези пирати разкриха предателството си в Салдоника и вече веднъж се бяха опитали да
убият Ванес.
Ванес обаче не беше убедена по една проста причина: скорошните атаки не включваха викове З а
П яс ъч но том ор е! З а П яс ъч но том ор е! Това, настояваше тя, беше планът на бейдидите. Това,
настояваше тя, беше основанието да вярва, че се подготвя друг заговор.
Сега на Сафи ѝсе налагаше да се среща в Марсток с всеки министър на султаната, всеки военен
офицер и всеки имперски роднина от горските пущинаци, да не говорим за масовото събиране на
едва ли не в си чк и в империята, дошли в града за рождения ден на императрицата утре.
В началото беше почти забавно. Новост. Нови лица, шанс да подложи на изпитание цялото си
обучение, докато отсяваше чистосърдечните от злонамерените. Първия ден тя се захвана със
задълженията си много съвестно, изслушвайки с голямо внимание всеки, който се озоваваше на пътя
на императрицата. Но скоро всички думи, всички истини и лъжи се бяха смесили в безкрайна каскада
от някакво безсмислие.
На втория ден Сафи се концентрираше по-малко. Към петия ден изобщо беше спряла да слуша.
Думите нямаха голямо значение. Ако в този двор имаше нещо гнило, тя ще трябваше да го забележи
по друг начин. Нейното решение на проблема се свеждаше до три въпроса −много простички
въпроси, които елиминираха всеки шанс на вещ лъжец или благочестиво вярващ да подведат по
някакъв начин магията ѝ Истината беше, че магьосничеството на Сафи лесно се заблуждаваше.
Способностите ѝсе подвеждаха от силна вяра. Магията ѝсе подлъгваше от слухове или неверни
древни твърдения.
Когато Бейръм от чирепите най-накрая спря да си поеме въздух между историите за дръзкото си
избавление от нападателите, Сафи се нахвърли с въпросите си:
–Знаете ли за мирния договор с бейдидите?
Реакцията беше незабавна, макар че за негова чест мъжът външно не се паникьоса. Ни мускул
потрепна на лицето му, ни клепачите му мигнаха.
–Да. Чух, че нейно императорско величество преговаря с тях за такова съглашение.
Вярно, забръмча магията на Сафи. Това я изненада. Мнозина знаеха за договора, но обикновено
лъжеха, за да го скрият. Никой не искаше да признае, че е замесен в клюки.
–А −продължи тя −чували ли сте за заговор за сваляне на императрицата и претендиране за
трона?
–Нищо конкретно. −Пренебрежително свиване на рамене. −Винаги се носят какви ли не слухове.
Където има мед, има и пчели.
Той се усмихна на Ванес и макар изражението му да изглеждаше фалшиво, думите му звучаха
правдиво.
–А −попита накрая Сафи, като внимателно произнасяше всяка дума −знаете ли за експлозията на
кораба на императрицата…
–Всички знаят за това!
–… преди нападението да се случи? −Сафи трябваше да повиши глас, за да бъде чута, но ефектът
беше мигновен.
Пауза, премигване. После много бавно:
–Разбира се, че не. Какъв нелеп въпрос.
Лъжата се провлачи по врата на Сафи. Издраска черепа ѝкато нокти. Благородникът наистина
знаеше, а подобно нещо беше възможно само ако беше замесен в заговора.
В стомаха на Сафи зейна огромна яма. Пръстите на краката ѝзатактуваха критично по плочките.
Пред нея стоеше човекът, отговорен за опита да бъде убита преди две седмици. Двете с Ванес бяха
оцелели, но Усойниците и екипажът нямаха този късмет.
Сафи хвърли поглед към императрицата на Марсток. Ванес вече беше вторачила тъмните си очи в
лицето на Сафи. Тя изви една-единствена вежда, привидно незаинтересована от думите, които биха
се отронили от езика на Сафи.
Ала Сафи можеше да усети не само лъжите на братовчеда, но да забележи и тези на Ванес.
Императрицата беше навита отровна аспида, чакаща отговор и готова да действа.
Сафи наведе глава.
–Не е вярно. Той е знаел за нападението.
Щракване откъм пръстите на Ванес. Вик откъм братовчеда. Ръцете му се вдигнаха, ръкавите се
свлякоха към раменете, откривайки бледите му китки и ръце.
От китките на Ванес полетяха железни белезници със скорост, от която всичко потъна в неясна
сивота, преплетоха се в диск и преряза врата на мъжа.
Главата му удари плочките. Тялото му се свлече, кръвта шуртеше, процеждаше се и се събираше
във фугите между плочките. Големи червени локви, които като паяци оплитаха мрежи навред.
К ойл и н ещ ас те н с лу гащ е т ря бв а д а п оч ис тит ов а? Бегло помисли си Сафи, докато
същевременно се чудеше защо никакъв звук все още не излиза от гърлото ѝ Или защо така спокойно
приглаждаше бялата си рокля. Или защо погледът ѝсе е фиксирал върху трите петна на подгъва,
които покафеняваха вече, докато изсъхват.
Едва сдържаше краката си да не започнат да трият петната отдолу.
По някакъв начин успя да говори с Рокеш, който пресече пътя ѝняколко минути по-късно, след
като бе слязла от подиума и се бе отправила към вратата.
–Лошо ми е −каза Сафи. Гласът ѝзвучеше сякаш отдалеч. Чувстваше обаче как закуската
приближава и все по-бързо се издига в гърлото ѝ
–Може да си тръгне −отсече зад нея Ванес.
Рокеш плесна с ръце и още седмина Усойници образуваха квадратна формация около Сафи. Ако
протегнеше ръце, щеше да докосне черните им рамене. Насочиха се към вратата, давайки си ясна
сметка, че Сафи възнамерява да се махне от това място. Надалеч от това тяло.
По някаква причина обаче, мисълта за нещастния слуга, който щеше да бъде натоварен да изчисти
кръвта от белия под, беше единствената, обзела съзнанието на Сафи. Тя не искаше да увеличава
мръсотията, като премине през червеното. Не искаше металната на вкус, лепкава кръв по белите си
чехли, не искаше да оставя следи върху мраморните плочки или в залите, покрити с пясъчник.
Би било по-лесно да го заобиколи. Заобиколи, заобиколи, заобиколи.
Но тя не можеше да заобиколи. Не и с Усойниците около нея. Те преминаха през кръвта и тя
трябваше да стъпи в нея заедно с тях. Кръвта се плисна и разля, а Сафи не откъсваше очи от нея.
При широките врати на тронната зала Сафи се втурна да бяга. Усойниците също. По седемте
безкрайни коридора от пясъчник те тичаха, насочвайки се към личното крило на императрицата.
Жилището на Сафи се разпростираше до това на Ванес. До личната библиотека на императрицата,
която никой друг освен нея, а сега и Сафи, нямаше право да използва. Така че, като се изключат
постоянно присъстващите Усойници, разположени пред всяка врата, Сафи имаше мъничко уединение
в стаята си.
Уединение само за повръщане.
И тя почти го направи. На тридесет крачки от украсената с орнаменти дъбова врата Сафи не
издържаше повече на гаденето. В коридорите нямаше много декорации, тук-там лимонови дръвчета
само, аплици за свещи и висящи железни камбанки. Нямаше къде да се скрият убийци. Нямаше къде
да повърне закуската си младата жена.
На Сафи не ѝоставаше друг избор, освен да спре и да се превие на две в залата. Киселина и
горчива жлъчка бълваха от нея, на бучици вместо течната кръв на канцлера. На пристъпи вместо така
гладкото пълзене на неговата кръв.
О щем ръ со ти я з а п ри сл уг ат а.
Докато тя повръщаше, Усойниците не помръдваха, застанали непоклатимо около Сафи. Дори когато
парченца повръщано се пръснаха върху ботушите на Рокеш, никой от тях не реагира. Нито понечи да
помогне. Нещо, което ѝнапомняше, че са войници. Че Рокеш не е медицинска сестра, а още по-
малко −приятел.
Е, Сафи се чувстваше толкова отвратена от себе си, колкото, без съмнение, и Усойниците. Беше
убила някого. Животът на този човек −смъртта на този човек −беше по нейна вина. И макар да бе
виждала смърт и преди, мрачна, насилствена, кървава, тя никога не беше я причинявала.
Сафи избърса уста с якичката на роклята си и с усилие се изправи. Светът се залюля и тя за миг
пожела поне един от Усойниците да срещне погледа ѝ Рокеш най-сетне го направи.
–Не това исках −каза му тя, макар да знаеше, че не го интересува. И все пак изпитваше нужда да
го накара да разбере. Затова тя повтори по-силно, с прегоряло, възпалено гърло:
–Не това исках.
После Сафи измина, препъвайки се, останалата част от пътя до стаята си, а кръвта и гаденето я
следваха.
Д Ч ЕТ ИР И
о високия внушителен водопад Мерик Нихар се изкачи нагоре по скалата. Водните пръски
мокреха загорялото му от слънцето лице.
–Още един час −беше казала Райбър в подножието на скалата −и ще стигнем до манастира на
сестрите ясновещици, ще те преведа през вълшебния блясък, който го защитава.
Райбър винаги напътстваше Мерик и Кам, спокойно и предано. Откакто напусна Ловац преди две
седмици, тя ги беше превела през Сирмаяните, все по-близо до нейния дом от детството −отдавна
изгубения Манастир на сестрите ясновещици, за който Мерик не беше подозирал, че съществува. И
със сигурност нямаше представа, че Райбър е една от тези сестри.
Водата погали лицето на Мерик. Беше уморен, беше прежаднял −толкова прежаднял, че вече си
представяше как потапя лице във водопада и поглъща, колкото може, преди водата да го повлече
надолу.
Погледна Кам зад себе си. После го погледна отново.
–Добре съм, сър −изпъшка момчето. Заради водопада трябваше да вика, за да бъде чут. −Не ме
гледайте така.
–Ще спра да те гледам −отвърна Мерик, −когато ръката ти е напълно излекувана.
Знаеше, че на Кам му е гадно от нараняването. К ат о к ва чк а, б дя щан адп ил ци тес и − подхвърляше Кам, но не виждаше колко бледа е станала мургавата му, изпъстрена с петънца кожа,
откакто бе напуснал Ловац. Откакто Деветките му бяха отрязали кутрето.
–Като стигнем горе −извика Мерик, −нека спрем и сменим превръзките.
–Добре, дадено, сър. Ако наст…
Страховита цепнатина зейна в земята, поглъщайки думите на Кам, и захвърли Мерик към скалата.
В миг запрати и Кам.
Без дори да го помисли, магията на Мерик се отприщи. Камшикът на ветрове грабна момчето,
преди да се понесе по бързеите. Въздушна спирала го изстреля право в обятията на Мерик.
Той стискаше момчето здраво, докато вторичните трусове разтърсваха с тътен камъка. Докато те,
задъхани, се издигаха и държаха. Сякаш мина цяла вечност, преди земетресението да затихне
напълно, оставяйки гъст прахоляк и вода във въздуха.
–Сър −Кам дишаше тежко срещу него, с облещени от ужас очи. −Вие използвахте магията си.
–Знам −отвърна той, а в същото време Райбър се закашля:
–Добре ли сте всички? −Тя се придържаше към скалната издатина отгоре, а смуглата ѝ тъмна
кожа бе посипана с прах от труса.
–Ъ-хъ −извика Мерик, въпреки че можеше да не е вярно. Две седмици той бе устоявал толкова
усърдно на призива на своето вещерство. И на яростта на Нихар, защото те бяха свързани. Не
можеше да спре ветровете си, щом го обземеше гняв.
Не можа да спре и Кълен, когато ветровете се събудиха.
–Само още малко −каза Райбър. Тя слезе леко надолу и сграбчи здравата ръка на Кам. След това
заедно с Мерик, който буташе Кам, те качиха момчето на по-висока издатина.
–Може би −извика Кам, докато се катереше −първият ти партньор не е забелязал магията.
Н е п ър ви ятп ар тн ьо р, помисли си Мерик, искаше му се Кам да спре да нарича Кълен така.
Първия партньор го нямаше. Кълен го нямаше. Той се беше отцепил в Лейна. Магията му беше
достигнала връхната си точка, след което го изгори и го превърна в чудовище. И все пак, за разлика
от други отцепници, които умряха за броени минути в казана на корумпираната власт, Кълен остана
жив.
И някак си умът на Кълен бе заменен от сянката на звяр, който сам се назоваваше Ярост.
Мерик тъкмо се канеше да поднови изкачването си, когато глас разцепи черепа му: Е ТОТ Е.
Мерик се хвана за главата.
ИДВАМ.
–Сър? −Кам запримига. −Това ли е първият партньор?
–Ъ-хъ −изсъска той. −Мръдни.
Този път Мерик не удържа магията си. Кълен ги беше намерил; те вече бяха прокълнати. Пое си
дъх, наситен с прах от планината, и остави спиралата на горещия въздух да се затвори. Макар и
крехки, нишките бяха достатъчни, за да изтласкат тримата по-бързо. Достатъчни, за да запратят него,
Кам и Райбър направо до върха на скалата.
Когато най-сетне стигнаха горе до последната площадка, те се изправиха на крака и хукнаха.
Никой не погледна назад. Чуваха приближаването на бурята, усещаха студа по пътя ѝ
Бързо, невъзможно бързо, с цялата онази тъмна, окаяна мощ, която се движеше през нея.
Преходът, който бе отнел дни наред на Мерик, Кам и Райбър, сега щеше да отнеме броени минути на
Яростта да го измине.
Бягаха по-бързо. Или поне се опитваха да го направят, но вълни на замаяност връхлитаха върху
Мерик, а съдейки по тревожните повици на момчето, и върху Кам.
–Не ѝобръщайте внимание −заповяда Райбър. −Това е част от магията на блясъка. Трябва само
да ми се доверите и да продължите.
Тя хвана ръката на Кам, а Кам се хвана за Мерик. Продължиха да бягат.
Стигнаха до една гора. Стволове с маркирани райета покрай тях, затворнически решетки, за да ги
задържат, но нямаше накъде другаде да вървят освен напред. Зелени иглички кървяха в червена кора
и се стопяваха в твърда земя. Всичко се въртеше и люлееше.
Райбър обаче не забавяше крачка, така че и Мерик, и Кам не изоставаха.
Тогава съществата от гората започнаха да бягат. Паяци се сипеха и се заплитаха в късата коса на
Мерик. После дойдоха молците −огромен облак, който се носеше не към небето, а просто напред.
Далеч от Яростта.
Н ик ог а н е с ъмм ис ли л, ч е щ е н ап ус не ш Н уб ре вн а, напяваше Яростта в главата на Мерик. П ре з
ц ял от о в ре мес и м ис ле х, ч е щ е с е в ър не ш вз ем ит е н а Н их ар Вк ра йн а с ме тк а, н е т е л и ег ри жа з а с об ст ве ни я т и н ар од
Птиците излетяха покрай Мерик. Мишки и плъхове, и катерици също.
–По-бързо −подкани ги Мерик, призовавайки още ветрове. Студени ветрове. Дори светът наоколо
да изглеждаше нестабилен, ако се наложеше, щеше да се бори.
–Почти стигнахме! −извика Райбър отпред, а земята под тежките им стъпки отново се разтресе.
Мерик не можеше да не си представя как всяко залитане е стъпка на Кълен, бушуващ все по-близо до
тях.
–Къде отиваме? −попита Кам запъхтяно. −Ако той може да ни последва през вълшебния блясък…
–Не може.
–Той вече го направи.
Докато Мерик произнасяше тези думи, той забави крачка и погледна назад. Черното се извиваше
като змия по горската земя. Толкова бързо, че нямаше начин да я изпревари. Толкова бързо, че още
преди да се е обърнал напред, тъмнината го обхвана.
Все още държеше Кам, а Кам все още държеше Райбър.
Продължиха да тичат.
Ала отникъде не проникваше слънчева светлина. Около тях тъмнината се движеше и изменяше.
Мерик нямаше представа, че може да съществуват толкова много нюанси на сивото. После гората се
покри внезапно със скреж, така вледеняващ, че смразяваше бягащите същества.
К ъд е с и, М ер ик К ъд е т е о тв ед е м оя тас ър це ни шк а?
Мерик не можеше да отговори, дори и да искаше. Остатъците от магията на блясъка се мъчеха да
го объркат…
И тогава той го съзря: неясни очертания на сива каменна сграда сред сенките. Изсечен от самата
планина, параклисът се сливаше с нея, а високата му врата изглеждаше недостъпна от фиданки и
острица.
Райбър забави крачка, пусна Кам и сграбчи ножа от хълбока си. Нямаше време обаче да проникне
през храсталака, така че Мерик насочи ветровете си право към гъсталака. Бушуващият вихър
отскубваше растенията от корените.
Пред тях зейна тъмен вход.
След няколко мига те се озоваха вътре и малкото светлина, която бяха имали, изчезна напълно.
Хаосът обаче ги последва. Както и бушуващите ветрове, които все по-бързо ги догонваха.
–Огън! −извика Райбър и сред безкрайните сенки просветна слаба факла.
Мерик и Кам спряха.
–Дръж ръката си вдигната, Кам!
Не знаеше защо това −Кам да държи окървавената си ръка нависоко −изглеждаше най-важното
сега, когато смъртта беше по петите им.
Ръцете на Райбър се удариха в каменна стена.
–Защо стената е тук? −извика тя. −Защо се затвори за мен? Аз съм Райбър Фортиза, последната
сестра ясновещица −з ащ о с е з ат во риз а м ен −Тя заудря по-силно с ръце по гранита. −Нямаше ме
само една година! Отвори! Трябва да се отвориш!
Нищо не се случи и тя рязко се обърна към Кам и Мерик.
–Не би трябвало да е затворено. Н ик ог а не е бил затворен параклисът! −Притисна ръце към
сърцето си, върху лицето си. След това отново към сърцето си. −Сигурно, защото той ни следва… − Тя не довърши, скрежът се плъзна вътре в пространството на параклиса.
Бледата светлина затрепка.
Яростта беше пристигнала.
Мерик избута Кам зад себе си.
–Стой с Райбър −заповяда той и за негово огромно облекчение момчето всъщност се подчини.
Тогава Мерик пристъпи назад, мина през вратата и се насочи към сенките.
–Пусни ги! −Гласът му звучеше обтегнато, сякаш студът бе се просмукал в него. −Искаш мен,
нали?
–Не.
Думата, прошепната в лицето на Мерик, щавеща кожата му. И тогава Яростта пристъпи откъм
сенките. Хиляда тъмни вълнички се движеха около него; вечнозелени растения се блъскаха и вееха.
По някакъв начин обаче Кълен изглеждаше както винаги. Висок, светлокос, с по-бледа кожа. Само
очите му бяха променени: черни, с малки бръчици, пръскащи се като лъчи по слепоочията.
Черни линии като тези през гърдите на Мерик. Позорното петно на отцепниците.
Пристъп на съжаление проряза Мерик. Райбър обичаше Кълен толкова, колкото и Мерик. Но за
разлика от Мерик, тя все още не беше зървала чудовището, в което се бе превърнал Кълен, надяваше
се никога да не ѝсе налага. Надяваше се да не се обърне и го види.
Сякаш прочел мислите на Мерик, Кълен се усмихна −напрегната, нечовешка усмивка, която
разтегна устните му, но не достигна до очите му.
–Знам, че моята сърценишка е с теб −той изпя думите и отскочи с няколко крачки по-близо, почти
жизнерадостно. −А този, дето виждам, че те следва, младият Лийри ли е? −Усмивката му стана по-
широка. −Винаги е бил толкова верен. Но н ик ойне е толкова верен като мен, Мерик.
Вятърът се усили като стена, която да събори Мерик. Той падна на земята. Болката го прониза, а
Кълен се засмя и приближи още повече.
Но Мерик привлече вятъра на Яростта, достатъчно, за да атакува, достатъчно, за да отвлече
вниманието. После се надигна, нахвърли се и докато летеше, замахна с крак към коленете на своя
сърценишков брат.
Кълен вече отскачаше назад, щом го достигна, но и това стигаше. Бяха се отдалечили от вратата
и −за кратък миг −Мерик бе спечелил предимството. Извади от ножницата абордажната си сабя и
замахна. Нямаше магия, само груба сила. Това беше единственото нещо, в което винаги бе по-добър
от Кълен: игра на мечове. И въпреки че Кълен се опита да помете Мерик с магия, в опитите му
липсваше ентусиазъм. Половинчати.
Защото, разбира се, те изискваха разсичане на магия и нишки. Ако Мерик умре, тогава и Кълен ще
умре с него. И макар Мерик да не разбираше причината, не можеше да се отрече онази истина, с
която се бе сблъскал в Ловац преди две седмици.
Сега той отново се сблъска с нея, когато Кълен отскочи и се изплъзна, избягвайки острието на
Мерик, и въпреки това едва отвръща на удара.
–Няма да ме убиеш −заяви Кълен, превъртайки се наляво.
–Напротив. −Мерик се стрелна, острието му се насочи към врата на Кълен. −С удоволствие бих
умрял, ако така мога да спася хората, които ти изостави.
–Както винаги, нашият принц Мерик е толкова смел. Винаги толкова с вя т и отдаден. Но не
забравяй: най-светите души пропадат най-надълбоко.
–Сър! −Кам изкрещя, гласът му, метален и далечен. −Вратата!
Кълен също чу тези думи. Като един и двамата с Мерик се обърнаха. Като един те отлетяха към
параклиса. Не беше по-различно от стотиците състезания, които бяха провеждали като деца в Нихар,
и точно както в онези дни, Кълен беше по-бърз. Но Мерик имаше точно това предвид, когато каза, че
би умрял, за да защити Кам и Райбър.
Докато параклисът се открояваше все по-близо, Мерик замахна за последен път към Кълен.
Пропусна врата на Кълен, но не и ухото на Кълен. Горната част бе отрязана. Кълен изкрещя, звук,
който избухна в мозъка на Мерик. Мисловни юмруци, които отблъскваха всяка мисъл, цялото
съзнание.
Сенките изреваха над Мерик. Той падна.
Мерик се събуди насред буря.
Опита се да се изправи −извиваше се наляво и надясно, целият се напрягаше да се надигне,
докато тъмният дъжд биеше като с камшик по кожата му. О бр еч енс ъм, осъзна той в мига, в който
мълния прониза небето. Гръмотевицата прокънтя −по кожата му и в черепа му.
Мерик се търкулна наляво. Кал покри бузата му. Тревата се извиваше и гърчеше около него и
дъждовната вода се сбираше във вир. Ако не седнеше поне, водата щеше да се вдигне. Щеше да се
удави.
Това обаче не го плашеше най-много. Не, т ов а, което го плашеше, беше гласът на Кълен, който
пробиваше през бурята, бръмчейки в мозъка на Мерик.
Т оч нон ав ре ме н иш ко бр ат е. С ег а щ е в ид ишт оч ноз а к ак вос ъмд ош ълт ук
Забивайки рамо в подгизналата почва, Мерик придърпа коленете си. Китките му бяха вързани зад
гърба, а глезените −в здрава примка. Но със сумтене, стенания и изпуквания на ставите, той съумя
да измести краката си под себе си. После успя да седне.
Заобиколен беше от поляна, по която бяха побити осем масивни камъка в три реда. Грубоватите
колони се извисяваха два пъти по-високо и два пъти по-широко от човешки бой, а над най-близката
прелетя Кълен. Светкавица го прониза, ветрове се завихриха и полетяха.
Х ил яд а г од ин и т е с е и зд иг атт ук Х ил яд а г од ин и я сн ов ещ иц ит е к ри ятс во ит е с ък ро ви щао т
с ве та Н о в еч е н е. Щ омм аг ия тан а и лю зи ят а п ад не а з щ е п ов ед а в ой ск ит е н а к ра лян а
н аш ес тв ен иц ит е д о т ов а м яс то Електричеството си пробива път навън, заслепявайки със своята
яркост. Ин иещ е п ре те нд ир ам е з а с пя ща тап ла ни на
Точно преди очите на Мерик да се затворят, неспособен да се пребори с жегата, светлината или
шума, той видя как омагьосаната мълния удари един от камъните.
Той се разтроши, звукът раздра небето, раздра откритата кожа на Мерик.
Взрив от енергия разцепи земята. Тя повлече Мерик надолу, обратно в калта, където дъждът го
прикова, а сенките го превзеха отново.
Д П ЕТ нес беше денят.
Две седмици подготовка, чистене и монтиране, организиране и подреждане, и досаждане на
Върховния съвет за отпускане на помощи, дарения, хора −каквото и да било наистина, стиснати
гадове −и сега, най-сетне, подземният град беше готов за бежанците.
Вивия Нихар обаче, очакваща да заеме трона на Нубревна, изобщо не беше готова.
Сърцето ѝсякаш се беше заклещило някъде зад хранопровода, беше търкала толкова много левия
маншет на палтото си, че златното копче се беше откъснало.
Който го намери, наистина щеше да бъде много щастлив.
Вивия стоеше пред главния вход на крепостта Пин, тълпи на талази пред нея. Крещящи мадами и
обезумели бащи, самотни, изгубени тийнейджъри и кашлящи баби също. Но сред тях ги нямаше
лицата, които Вивия търсеше −двете лица, които бе очаквала да види, когато в деветия час звъннат
камбаните.
Х ай де С ти кс х ай де. Това не беше типично за нея. Стасия Сотар, бившата първа помощничка на
Вивия −сега издигната до ранг капитан −винаги идваше навреме, винаги р ан о. И все пак никъде
сред стълпотворението от гладни лица Вивия не забеляза белите коси на Стикс, толкова ярко
открояващи се на фона на черната ѝкожа.
Нито пък забеляза мъжа, който Стикс и още петима пазачи трябваше да ескортират: баща ѝ Серафин Нихар, бивш крал и бивш крал регент.
–Сигурни ли сте, че не са вътре? −Вивия попита за четвърти път най-близката си охрана, откакто
камбаните проехтяха. И за четвърти път жената поклати глава.
–В крепостта Пин няма никого, Ваше Височество. Както е наредено.
Приютът бе напълно освободен. Всички доброволци сега чакаха в мазето, където започваше
тунелът, водещ към подземния град, или пък чакаха в него самия. Петдесет войници също стояха на
пост, докато други двеста бяха разпръснати из Ловац, както настояваха везирите Куихар и Елтар.
В ъз мо жн и с а б ун то ве, продължаваха да повтарят в хор и колкото и да не желаеше, Вивия трябваше
да признае, че са прави…
Е, те бяха прави. Лотарийната система на Вивия може да е сработвала досега без протести, но щом
семействата видеха, че други са придружавани към новия им подземен дом, подобни реакции можеха
да се очакват като приливна вълна.
И Вивия едва ли би ги обвинила. Хората в Ловац живееха в пълен хаос след морското нападение
преди две седмици, но и преди това градът едва ли е бил в идеално състояние или пък обединен. Ето
защо Вивия бе накарала доброволците в крепостта Пин в продължение на цяла седмица да разказват
на всеки човек, когото срещнат, че л от ар ий на тас ис те маес ам о е дн а с тъ пк а о т м но гоп о-г ол ям
д ъл го ср оч енп ла н з а н ас та ня ва нен а х ор ат а вг ра да
Трябва да се признае, че Вивия все още не бе разработила останалата част от плана си, и
внезапното прекратяване на двадесетгодишното примирие −както и възобновяването на войната,
спряна от примирието −твърде много разсейваше Върховния съвет, за да ѝпомага. В ед нъ ж само да
дойде коронацията ѝ в ед нъ ж да сложи короната, която си е нейна по рождение, тогава ще можеше
да вземе нещата в свои ръце. Нямаше да се нуждае от одобрението на куп мъже, които никога не са
се съгласявали с нищо.
Вивия се прокашля. Не можеше да чака повече. Стикс и баща ѝпросто ще трябва да пропуснат
откриването. Тя за последно приглади предницата на ризата си. После потупа лицето си. Жест, който
толкова често правеше като дете, но бе с мя та ла, че го е надраснала с възрастта.
Допреди две седмици, когато я нарекоха „кралицата престолонаследница“.
К ог ат о с и сд ру ги, обичаше да казва майка ѝ м ал ка тал ис ич кат ря бв а д а с та нем еч ка С ло жил и
с и м ас ка та В ив ия
Д а, м ай ко, помисли си Вивия. С ло жи х я. Устните ѝсе разтвориха и тълпата най-близо до нея
притихна…
Тогава те се появиха. Стикс отпред, провираща се през стълкновението, с половин глава по-висока
от останалите. Зад нея, заобиколен от войници във военноморски униформи като на Стикс, крачеше
Серафин.
И Вивия осъзна, че хората изобщо не бяха се успокоили заради нея. Те разпознаха бившия крал,
зяпаха, шепнеха и махаха. Серафин помаха в отговор, ухилен. Бузите му имаха повече цвят,
отколкото Вивия го бе виждала да има от почти година.
Би трябвало да се радва на това. И тя се радваше, наистина се радваше. И все пак нещо в стомаха ѝ се стегна като възли. Нещо, което не ѝхаресва и което пожела да бе спряло веднага. И то спря в
мига, щом очите ѝсрещнаха очите на Стикс. Още в същия миг Стикс се усмихна, ослепително и
ведро.
Топлина повя по врата на Вивия нагоре към лицето ѝ изби неизбежната руменина, появяваща се
всеки път, щом зърнеше най-добрата си приятелка, и вероятно щеше да е все така, докато Вивия не
набере смелост най-накрая да спомене за целувката в подземния град.
Нищо не беше същото след тази целувка −само леко докосване на устните на Стикс по бузата на
Вивия. И нищо не беше същото, откакто Вивия бе обявена за „кралицата престолонаследница“…
Етикетът, който ѝлепнаха, не беше адекватен, защото макар властта да трябваше да премине от
баща ѝкъм нея, за Върховния съвет „кралицата“ изглеждаше по-важната част, отколкото
„престолонаследницата“.
–Така съжалявам, Ваше Височество −прошепна Стикс и побърза да застане от лявата страна на
Вивия. −Появи се съобщение, което се нуждае от незабавно обсъждане. Но −добави тя,
поглеждайки към Серафин, −не бях сигурна, че той трябва да го види.
–Какво може да е…
Стикс махна пренебрежително с ръка.
–После ще се справим с това.
Точно така. Т ов а. Официалното откриване на подземния град на Вивия. Причината, поради която
всички тези стотици семейства се бяха наредили тук, поради която хиляди се бяха струпали в
потайностите на града само за да ѝсе възхищават.
Причината, поради която дързостта и вълнението на Вивия сякаш бяха пробили всичките ѝоргани.
–Вивия −обърна се баща ѝкъм нея с басов гръмък глас, който можеше да заглуши цял град. И го
направи. Доволна беше да го чуе толкова силен след месеци немощен шепот. Беше, б еш е. −Да
започваме ли? −Серафин се премести от другата страна на Вивия.
–Добре −тя си пое дъх и припряно потупа още веднъж лицето си. Д а, м ай ко с ло же нае После пое
дълбоко въздух, наподоби яростното изражение на баща си и…
–И мп ер ии те−изрева Серафин −в ъз об но ви хав ой на та.
Зъбите на Вивия щракнаха.
–Н иен е г о и ск ах меин ик ог а н е с мег о и ск ал и.
Баща ѝговореше. Защо той говореше?
–В ин аг и с е о пи тв атд а н и с пл аш атид а н и и зм ес тя т. В ин аг и с е о пи тв атд а н и с ма жа т и п од чи ня т, н о Н уб ре вн а в ин аг и еб ил а с ил на
Какво правеше баща ѝ Това трябваше да бъде нейната реч. Вивия беше прекарала три дни, за да я
напише.
–Т оз и г ра д их ор ат а м у с ъщ ес тв ув ато т в ек ов е. −Той широко разтвори ръце, здраво тяло и
несъкрушим глас. −Ищ е о ст ан емт уко щев ек ов е. Д не шн ия т д енб ел еж и н ов а е раз а н ас Н ов о
н ач ал о, к ое тон ям а д а п оз во ли м н а и мп ер ии тед а о тк ра дн ат
Той вдигна юмрук към небето и тълпите откликнаха като гръмотевична буря. Шумът блъсна Вивия,
зареден с енергия и жизненост.
–Д не с −продължи той, гласът му някак се извиси още по-високо −н иео фи ци ал ноо тк ри ва ме п од зе мн ияг ра д Л ов ациз ап оч ва мед а п ре ме ст ва мес ем ей ст вавд ом ов ет е т ам з ап оч ва мед а в и
н ас та ня ва ме Д вес ед ми цир аб от их меу си ле но з а д а п од го тв имт ов а н ов о ж ил ищ но п ро ст ра нс тв о. Р аб от их меу си ле ноз а в ас
Още трополене, още писъци. Вивия знаеше, че и тя трябва да тропа и крещи. Не само защото
подземният град беше готов, а защото това беше властта на Серафин, която тя не забравяше. Това
беше силата, с която беше израснала, владетелят, който се бе опитала да бъде.
Но тя се чувстваше твърде зашеметена, за да направи каквото и да било. Той произнасяше
н ей на тареч пред хората, за които т я бе работила, за да ги настани. Хей, често ѝказваше той,
С по де лис ла ва та с по де лив ин ат а. Но това… това надминаваше всичко.
Нечия длан стисна ръката на Вивия. Тя се скова, знаейки, че Стикс има за цел само да я утеши.
Или може би нейната приятелка го е направила в знак на солидарност −знак, че и някой друг в този
екзалтиран фурор е знаел, че Серафин претендира за слава, която не си е спечелил.
Докато той продължаваше да тръби, рецитирайки думи, които В ив иябеше написала, думи, които
В ив иябеше упражнявала пред огледалото, усети как раменете ѝсе повдигат. Усети как пръстите ѝсе
свиват в болезнени, пулсиращи юмруци от двете ѝстрани.
Н е ен уж нод а с и п уб ли чн о п ри зн ат, обичаше да казва Джана, с ти гар аб от ат а д а ес въ рш ен а. И
работата бе свършена. При това −добре, Вивия се беше погрижила да е така. А баща ѝизглеждаше
по-здрав, отколкото е бил от дълго време насам. Би трябвало да е щастлива. Би т ря бв ал о да е
щастлива.
–Ид не с −заключи баща ѝ−н иед ок аз ва мен а с еб е с и ин а и мп ер ии те ч е м ак арн ев ин аг и д а
в иж да меб ла го сл ов ия тавз аг уб ат а… –С ил ат а ед аро т н аш ат а л ей диБ ей л −подеха думите му хората, чиито скандирания разтърсиха
древните камъни на града −ит я н ик ог а н ям а д а н и и зо ст ав и.
–Вивия? −Серафин се обърна към дъщеря си, сияещ и победоносен. −Отвори вратите.
И в гърлото си Вивия усети огромна буца. Сълзите ѝизгориха отвътре очните ѝябълки, защото,
разбира се, това трябваше да бъдат нейните думи. Трябваше да се обърне към Стикс и да ги изрече.
К ап ит ан е? О тв ор ет е в ра ти те
Вместо нея, баща ѝги изрече. Вместо нея, „кралицата престолонаследница“ беше тази, която се
обърна към входа. И вместо нея, „кралицата престолонаследница“ −тази, която не успя да бъде ни
мечка, ни една от великите Нихар, ни изобщо нещо впечатляващо −постави ръцете си в ръкавици
върху желязното резе, докато баща ѝсе наслаждаваше на любовта на града.
Зад гърба на Вивия целият град Ловац се разтресе от радост, от вълнение, от очакване −и всичко
се съсредоточаваше върху Серафин Нихар. Върху човека, който никога не бе стъпвал дори в
подземния град.
Вивия бутна входната врата. Стон от панти и дърво, който шумът от тълпите мигом погълна. После
тя влезе вътре и благодари на Ноден, че коридорът бе празен.
Защото така никой нямаше да види, че плаче.
* * *
Вивия водеше начело по пътя към подземния град. Семейството зад нея, майка с двамата си сина,
не изрекоха нито дума по целия път през крепостта Пин, нито в избата, нито в тунела, водещ под
земята. Факлите трептяха, бездимни, омагьосани от огневещите. Разход, който Вивия настояваше да
се направи заради самото място, където димът би бил смъртоносен.
Искаше ѝсе семейството да говори. Тишината някак ѝсе струваше по-лоша от какофонията на
тълпата навън.
Сутринта, когато Вивия си бе представяла този момент, в гърдите ѝнабъбваше триумфът. Беше се
почувствала така изпълнена с щастие и гордост, че ѝсе искаше да се засмее по време на закуската.
Б еш е се засмяла по време на закуската.
Сега се чувстваше като пребита. Отново и отново, кратки, отсечени експлозии караха дробовете ѝ да се издуват двойно. Ребрата ѝ−притиснати като в менгеме, а сърцето ѝ−толкова тежко и толкова
смазано, че ѝбеше трудно да диша.
Искаше да счупи нещо. Искаше да изкрещи. Искаше да се свие на кълбо и да плаче. Но това не
беше ярост. Не беше и скръб. То беше нещо неспокойно и пламтящо. Нещо срамно и непрощаващо.
Н е ен уж нод а с и п уб ли чн о п ри зн ат, извика тя в душата си. Н е ен уж нод а с и п уб ли чн о п ри зн ат
Дори не беше още пълновластна, а вече беше ужасна кралица, точно такава, каквато майка ѝя бе
обучила да н е бъде.
И невярна дъщеря също.
Не помогна и болката в лявото рамо. Раната от острието на нападателя преди две седмици беше
зараснала добре благодарение на мехлеми и тонизиращи отвари. Времето, прекарано в подземното
езеро, също бе помогнало, но раната още не беше напълно изчезнала.
Когато Вивия най-накрая стигна до края на тунела, тя се взря в шестте изображения, обрамчващи
входа, изсечени във варовика: слузести риби хагфиш, изгладени от времето и биолуминесцентните
гъби.
Преди две седмици Вивия беше дошла тук със Стикс. За първи път тя беше отворила широко тази
врата и открила забравения подземен град −точно както майка ѝго беше описвала. Сега, когато
Вивия блъсна варовика, над нея забръмча светлина. Чу също смеха от нейните доброволци и войници.
Искаше ѝсе всичко да изчезне.
–Добре дошли −изхриптя гласът на Вивия, без да погледне към семейството. Трябваше да си
тръгне оттук. Трябваше да отиде някъде сама и да се изправи насаме с тази насилствена и
унизителна ситуация.
Майката първо се прокрадна в подземния град, очите ѝшироко отворени, също като очите на двете
ѝмомчета.
–Благодаря ви, Ваше Величество −каза тя, колеблива, но истинска.
–Н е В аш е В ел ич ес тв о −измърмори Вивия. −Просто „Ваше Височество“. −Веднага съжали, че
каза това. Грубо, грубо, грубо −з на еш е, че се държи грубо, но вместо да се извини или просто да
каже, че са добре дошли, както би направил нормален човек, Вивия продължаваше да се взира
напред.
Тогава се появи Вармин −слава на рибите хагфиш. Работеше в кухните на крепостта Пин, беше
весел, сърдечен и всичко онова, което Вивия никога не е била. В момента, в който той се приближи
достатъчно, за да види Вивия наболата му сива брада, тя се завъртя на пета и побягна.
Имаше още един изход от подземния град, откъдето се захранваха водоемите, и тя се насочи към
него. Искаше да почувства приливовещите води на тези тунели, искаше да ги достигне, преди
някакви пазачи да я обкръжат.
Не се оказа обаче достатъчно бърза, за да избегне Стикс. Вивия не знаеше откъде се появи жената,
но изведнъж тя беше там, крачеше до Вивия, а дългите ѝкрака лесно догонваха неистовото темпо на
Вивия.
–Как става така −попита Стикс, −че мъжете някак винаги претендират за победа въпреки
триумфите, спечелени от жените?
Вивия не отговори на този въпрос. Не бе отговорила и два месеца по-рано, когато Мерик беше
назначен за адмирал, без да притежава абсолютно никаква квалификация, необходима, за да бъде
препоръчан, освен пола му.
Вместо това Вивия закрачи по-тежко и по-бързо. Празните къщи, осветени с фенери, в които бе
работила толкова усърдно, за да ги изчисти, сега я гледаха гневно.
–Съжалявам, че той постъпи така −продължи Стикс. −Знам, че вие сте написали тази реч.
–Не е нужно да си публично признат −промърмори Вивия, −стига работата да е свършена.
–Изчакайте. −Стикс се пресегна към нея. −Ваше Височество.
В аш е В ис оч ес тв о. Вече не се обръщаше към нея със „сър“ или „Вивия“. От две седмици беше така
и Вивия не знаеше дали е заради целувката, или заради новата ѝтитла. Така или иначе, мразеше
това. Искаше да си върне предишната Стикс.
–Моля ви −каза накрая Вивия, искаше ѝсе гласът ѝда не е толкова писклив. −Моля ви, просто ме
наричайте Вив.
Нямаше реакция. Вместо това Стикс ѝподаде послание, навито на руло, подпечатано с печата на
кралския гласовещ.
–Това дойде за вас, но смятах… Тоест, мислех, че трябва да го видите преди баща ви.
Вивия знаеше, че би трябвало да укори Стикс, че е скрила писмото от Серафин. Той може да не е
крал или крал регент, но все пак беше първият и най-важният съветник на Вивия. Тя обаче не каза
нищо, тъй като за първи път, след като си тръгна от стълпотворението пред крепостта Пин, сърцето
на Вивия се почувства по-малко потиснато. Белите ѝдробове се чувстваха по-малко смазани.
На едно кръстовище тя забави крачка и разгърна съобщението. Биолуминесцентните гъби светеха
по-ярко от лампите тук, осветявайки хартията в зелено.
Посланието беше от императрицата на Марсток.
С ег а, к ог ат о з ап оч на хаи ст ин ск и п ре го во риз а т ър го ви я, и ск амд а в и п ок ан я вА зм ир Н як ои р еш ен ияен айд об ред а с е в зе ма т л иц е вл иц е. К ак тоид а с е п од не са т н як оии зв ин ен ия о со бе ноз а
д ог ов ор ни теу сл ов ия к ои том ои теп ос ла ни цис е о пи та хад а п ос та вя т п ре диз ав ръ ща не том и.
П ре ду пр ед ихв си чк и в ой ни цид а р аз ре ша т н а Н уб ре вн ен ск ияв ят ър ент ра нс по ртд а в ле зев г ра да а кор еш ит е д а д ой де те В си чк о, к ое тож ел ая ез а н як ол коч ас а п ре дв ар ит ел но п ре ду пр еж де ни е.
Вивия примигна. След това прочетете съобщението отново, ново усещане се усука през мускулите
и белите ѝдробове. Горещо, стягащо усещане, което беше хиляда пъти за предпочитане пред
безумната паника отпреди.
При третото четене давещ смях се надигна в душата ѝ Със с иг ур но стимператрицата не е била
сериозна.
–Кажете на Нейно Величество −рече накрая Вивия, смачквайки посланието, след което го тикна в
чакащите ръце на Стикс, −че тя може да дойде при мен, ако наистина иска да преговаря. И че
всичко, което искам, е н як ол коч ас а п ре дв ар ит ел ноп ре ду пр еж де ни е.
Стикс се засмя, но смехът ѝбеше напрегнат и загрижен. А когато Вивия закрачи отново с отмерена
стъпка, тя добави по-спокойно.
–За коя, по дяволите, се смята тя? −заяви Вивия.
–Ами −отвърна Стикс, −тя в ер оя тн о смята, че е императрица на децата на пламъка,
избраницата, дъщерята на огъня, най-почитаната от марстоките, разрушителката на прохода
Кендура…
–И?
–И е свикнала хората да ѝсе подчиняват.
–И аз бих могла да се сдобия с толкова титли, ако ги исках −вметна подигравателно Вивия.
–Разбира се, че бихте могли, Ваше Височество.
В аш е В ис оч ес тв о. Ето отново същото, идваше ѝв повече вече. Вивия не се нуждаеше от
съжалението на Стикс. Не се нуждаеше от снизхождението на Стикс. И преди всичко, тя не се
нуждаеше от публично признание или от титли, или от обожанието на град, за който работеше така
упорито.
Не се нуждаеше, не се нуждаеше.
Вече бяха почти до изхода. Дървената барикада, построена, за да не допуска неподозиращите
риска бежанци в опасните тунели, проблясваше в зелена светлина, а водите в резервоарите буботеха
в гърдите на Вивия. Те призоваваха нейната магия, докато се изливаха във водоемите, неравномерни
и слаби след нападението преди две седмици.
Преди Вивия да успее да извади ключа, който ще ѝпозволи да премине през барикадата, Стикс
застана пред нея.
–Изчакайте. Моля ви −започна тя. −Просто ме изслушайте, Ваше Височество.
–Защо? −Грубо, грубо −отново се изразяваше грубо. −Какво е това, което трябва да кажете?
–Мисля, че трябва да отидете в Азмир.
Не беше това, което Вивия очакваше, и също не беше това, което Вивия искаше.
Но Стикс не беше приключила.
–Вярвате или не, градът няма да пропадне, ако ви няма за един ден, а шансът да се търгува с
Марсток… Наистина ли ще рискуваме да пропуснем този шанс?
–Нямам време −отсече Вивия. Тя извади ключа. −Моля, отдръпнете се, капитане.
Стикс не помръдна. Тя просто скръсти ръце на гърдите си −поза, в която Вивия я бе виждала
хиляди пъти, обикновено отпусната и усмихната, докато късогледите ѝочи се присвиваха.
Сега нямаше усмивка. Сега устните на Стикс бяха стиснати здраво.
–Защо нямате време? Операцията с подземния град е приключила и имате войници из целия град,
които се грижат тя да функционира гладко. Върховният съвет ще се събере едва утре, а м ен натоварихте да проверявам дали ремонтът на язовира ще продължи както е планирано. Днес е
идеалният ден за вас да отидете.
–Ами, баща ми −започна Вивия.
–Той няма нищо общо с това. Той открадна вашата реч. Той открадна аплодисментите и
признанието, които трябваше да са за вас. В иесте кралицата престолонаследница. Не той. И колко
пъти сме казвали, че Ноден и рибите хагфиш следва да се придържат към женското управление?
–Моля −добави Стикс, изправяйки се до барикадата. −Хастрелите ни изпратиха само една пратка
зърнени култури и сега дори не отговарят на гласовещ. Имаме н уж даот това. Така че направете го
за вас, направете го за Нубревна. Може да нямате всички ония звания, които императрицата има, но
това не ви прави по-маловажна от нея. Вие сте престолонаследницата, Вив. Не баща ви.
Ах. Вив. Единственото нещо, което Вивия искаше да чуе от най-добрата си приятелка през
последните две седмици, и сега то ѝсе предлагаше заедно с молба.
Отново се чувстваше като пребита, двойно по-смазана. Два пъти по-злостно. Вивия трябваше да се
измъкне, преди да избухне. Т ря бв аш е да е сама.
–Ще го обмисля −каза тя и се смая колко отчетливо и нормално прозвучаха думите ѝ После си
проби път покрай Стикс, отключи барикадата и се втурна в тунелите отвъд толкова бързо, колкото
можеха да я носят препъващите ѝсе нозе.
И когато водоемните приливи се насочиха към нея, тя не се опита да ги спре. Не използва магията
си, за да ги обуздае или да облекчи въздействието им. Вместо това тя остави водите на града да я
влачат надолу и да я отнесат далеч.
С Ш ЕС Т
тасия Сотар прокара пръсти по изваяните резби във варовика. Кожата ѝгрееше в зелено под
биолуминесцентните гъби. Сто малки кутийки, всяка с диагонални линии, които се кръстосваха,
оформяха правоъгълник, висок колкото нея. Сякаш някой е възнамерявал да построи врата тук, дори е
започнал да я прави, но след това я е изоставил, преди всъщност да издълбае проход.
И лим ож е б и в ра та тав од и с ам о ве дн а п ос ок а.
По някаква причина Стикс не спираше да мисли за това тази сутрин. Че може би някак, по някаква
магия, която тя не разбираше, тук наистина имаше врата.
Врата, която е водела само в една посока.
Стикс отдръпна ръка от каменните резби. Тя отстъпи с две крачки назад, клатейки глава, както
всеки път, когато идваше тук. Осъзна, че има силно желание да говори с Вивия. Искаше да я попита
какво мисли за тази врата, закътана в периферията на подземния град, и най-вече искаше да разбере
дали Вивия чуваше гласовете, които се процеждаха от камъка.
Истината обаче беше, че Стикс никога не би… тя никога не би могла да говори за това на Вивия.
Кралицата престолонаследница имаше достатъчно грижи −твърде много всъщност и Стикс не
желаеше да добавя още към тази камара.
Още повече, че нещата между нея и Вивия се бяха обтегнали до скъсване след целувката, за която
те никога не говореха. Изглеждаше толкова странно −винаги беше толкова странно, −че Стикс
можеше да бъде така близо до най-добрата си приятелка, но същевременно някак на хиляда левги. Тя
от време на време зърваше истинската Вивия, но това бе всичко, което получаваше. Тайни
надзъртания, които сякаш никога не продължаваха дълго.
След целувката Стикс си помисли, че най-накрая се е домогнала до тази неприкрита прямота. Че се
е домогнала до истинското лице на Вивия, което толкова обожаваше. Но тогава обещанието за
короната беше положено върху главата на Вивия и с него хилядите задачи, необходими за
възстановяването на града с безброй белези. Вивия се бе оттеглила зад маските и задълженията си.
Оставяйки Стикс да се справи сама с шепотите.
Освен това какво можеше изобщо да каже Стикс? П оз на ва м п од зе мн ияг ра д т въ рд е д об ре В ив
О тк ри ва м т ай ник ът че таис кр ит и у ли ци к ои тон е б и т ря бв ал о д а м ог а д а н ам ер я.
И ли ч ув ст ва м с е т ре во жн а в се кип ът к ог ат о с ъмд ал ечо т г ра да Н о в ед на га щ омс е в ър на м еж дус те ни тем у, у се ща м, ч е м ог а о тн ов о д а д иш ам
Или онова, което най-много плашеше Стикс, онова, което дори не можеше да изкаже на глас пред
себе си: Ч ув амш еп от и вз ад на тач ас т н а ч ер еп а м и, В ив Г ов ор ятп о ц ялд ен ц ял а н ощиб ав нос и
г уб я у маз ар ад и т ях
Шепотите се появяваха само когато Стикс беше над земята, извън подземния град. Те крещяха
само когато тя беше далеч от тази врата. Когато стоеше тук до нея обаче, те се смълчаваха.
Всичко започна със сънищата отпреди две седмици. Тъмнина, писък и болка във врата, която я
събуди през нощта. Тя откри, че чаршафите ѝса подгизнали, потта се стичаше по нея като
пълноводни рекички.
Седмица по-късно, денем заприиждаха сенки. Леки, мъждукащи трептения, които я караха да се
страхува, че се влошава и без това слабото ѝзрение. Сенките обаче продължиха само няколко дни.
После изчезнаха и се появиха шепотите.
Шепотите бяха най-лошата част, защото никога не можеше да ги чуе д об ре. Това ѝнапомняше за
един кадет, който бе обучавала −колкото и да му повтаряше да говори високо, той така и не успя да
надмогне тихичкото си писукане. По-голямата част от онова, което казваше, все оставаше нечуто,
завинаги загубено в глъчката около него.
Тези шепоти бяха нещо такова.
Понякога на Стикс ѝсе струваше, че бяха сто различни гласа, говорещи в мозъка ѝ Друг път си
мислеше, че е само един, сякаш всички отделни звуци и езици се смесваха като огромен оркестър,
свирещ една мелодия.
Независимо дали един или множество гласове, фактът оставаше непроменен −ни една от думите
нямаше смисъл. Това беше език −или езици, −които тя не знаеше.
И още по-лошото беше, че тихият, недоловим ромон от гласовете никога не стихваше. По цели дни
и нощи гласовете следваха Стикс. Неразбираеми и все сърдити, те очакваха Стикс да направи нещо.
Н о а з н е в и ч ув ам крещеше тя хиляди пъти наум през последните две седмици. Два пъти дори се
изпусна и го извика на глас.
Облекчение изпитваше единствено в крепостта Пин. В оживената суматоха на претъпканата главна
зала, където бездомните и гладните идваха за храна. Целият шум там заглушаваше за известно време
подлудяващия шепот. Само в подземния град Стикс се чувстваше истински у дома.
Там от яростни шепотите ставаха увещаващи. Х ай де, казваха сякаш с думи, които нямаха смисъл.
Т ръ гн и ____________п о т оз и п ът н е с пи ра й.
Всяка вечер Стикс ги следваше, знаейки, че утре щеше да съжалява. Утре щеше да бъде изтощена,
а главата ѝщеше да пулсира от болка и шепотите щяха да се завърнат. Но зовът на града винаги се
оказваше по-силен и всяка вечер тя се поддаваше на неговия повик.
Дори сега, когато Стикс би трябвало да помага на семействата да се преместят в новите си домове
или да наблюдава възстановяването на язовира, тя не го правеше. А и баща ѝимаше рожден ден и тя
му беше обещала да си направят малко пътешествие, за да видят Отцепника. Но вместо това, ето я,
стоеше пред тази врата, водеща наникъде. О тн ов о. Макар да нямаше отговори, както и снощи, както
и всяка друга вечер преди. Само тихият напев: Т ръ гн и п о т оз и п ът н е с пи ра й.
–Не мога −отвърна им Стикс. След това потърка очите си −от Дванадесетте, те все горяха −и се
обърна.
Стикс беше във водоемите, следвайки същата пътека, по която би минала Вивия, за да стигне до
повърхността, и премина покрай маркировката върху варовиковата стена. Не беше нещо ново, беше я
виждала стотици пъти до днес.
По някаква причина обаче д не с релефите я накараха да спре. По някаква причина, въпреки че
водата гърмеше през тунела в тази посока, Стикс забави ход. Обходи с поглед изображението от горе
до долу.
То беше релеф на лейди Бейл, покровителка на промяната, сезоните и кръстопътищата. В едната си
ръка държеше пъстърва, а в другата −пшеница. Варовиковата светица беше висока колкото Стикс,
толкова похабена от времето, че липсваше маската ѝвъв формата на лисица. Всъщност по-голямата
част от главата липсваше.
Но не и очите, а именно очите бяха привлекли вниманието на Стикс. Именно очите караха
гласовете да шумолят и да блъскат.
Този път обаче те говореха на език, който тя знаеше, и този път ѝказваха къде да отиде. Казаха ѝ как да идва и да продължава да идва.
–Хей −каза тя, звукът се изгуби във водите, клокочещи в тази посока. −Ще бъда там скоро.
Внезапно хорът в черепа ѝзамлъкна. Тогава приливът на водоема стигна до нея. Пенлив, буен и
обвързан с магическото пеене във вените на Стикс. Тя го остави да я отнесе, защото сега нямаше
причина да следва стъпките на Вивия. Нямаше причина да се връща на Кралския хълм или да
пътувате до язовира.
Стикс трябваше да върви на юг.
Т ръ гн и п о т оз и п ът н е с пи ра й.
Е С ЕД ЕМ дуан се събуди, объркан. Имаше болка и огън, и невъзможни сънища −сънища, които не можеше
да си спомни напълно. Изьолт обаче беше там, двамата спяха сред клада до извор.
Щом отлепи с мъка клепачите си, меката светлина ги съсухри. Намираше се в пещерата, която
Сова беше направила, където вонята на планинския прилеп надделя над всички останали миризми.
Но не и неговата магия. Усети Сова наблизо, приспивните ѝпеснички, загърнати във вълна, ухаеща
на розова вода, които подрънкваха във вените ѝ И ако тя все още беше тук, тогава и Изьолт би
трябвало да е тук. Не само в сънищата, но и наяве.
Той нямаше обяснение защо Изьолт беше останала, нито можеше да отрече облекчението,
проникващо в него, че е останала.
Едуан се прокашля и изви настрани −само за да открие Сова, приклекнала до него, с големите ѝ
немигащи очи, чисти като сълза.
–Закуска −обяви тя и пъхна дървена купа досами лицето на Едуан. Вътре се гърчеха дъждовни
червеи и Едуан впрегна цялото си самообладание да не се отдръпне. Вместо това той седна. Одеялото
му падна назад, облъхна го студен въздух. По някаква причина му нямаше ризата.
–Любимата закуска на Боровинка −обясни Сова и сякаш за да докаже твърдението ѝ звярът се
показа откъм задната част на пещерата, където царуваха сенки. Спарена воня на прилеп се понесе
към Едуан. Дъхът на звяра облъхна лицето на Едуан.
Червеите продължиха да се гърчат.
Сова подбутна купата по-близо.
–Яж.
Едуан прие купата, което накара Боровинка да подсмъркне точно в ухото му. Горещи, влажни
сополи. Той отстрани със замах Боровинка и погледна към късчето дневна светлина, очертаваща
входа.
–Аз… имам нужда първо от вода, Сова.
Момичето изглеждаше доволно от това и като видя, че Едуан се изправя, залитайки, на крака, тя се
сгуши във все още топлите завивки, а Боровинка се настани зад нея.
Скалата остърга гърдите на Едуан, докато се измъкваше навън. Голата му кожа настръхна.
Въздухът тук беше много по-студен, въпреки слънчевата светлина, затопляща предобедната мъгла.
Потръпна и се насили да се отдалечи от пещерата, до края на вечнозелени растения. Веднъж стигнал
там, където се сгъстяваха шубраци и мъхове, той изхвърли купата с червеи. Три дни, откакто Сова
отново бе проговорила, и вече създаваше купища проблеми.
Едуан постави празната купа върху камък, за да я върне по-късно, но докато стоеше приведен,
болка прониза гърдите му −като кама между ребрата. Без предупреждение той се закашля. И
кашляше. И кашляше. Пристъпът не би стихнал, ако нечия нежна ръка не бе се допряла до гърба му.
Внимателно. Загрижено. Достатъчно стряскащо, за да спре кашлицата. И тогава непроницаемото
лице на нишковещата се наклони, за да се взре в неговото.
–Добре ли си?
Едуан не се помъчи да се изправи. Пред очите му минаваха сенки. Безсилие пулсираше в гърдите
му. Каква беше тази слабост? Каква беше тази болест? Магията му би трябвало вече да го е
излекувала.
–Какво… стана? −попита той с глас, излизащ от гърлото му, пълно с киселина.
–Щях да те попитам същото. −Тя му помогна да се изправи. Усещаше топлината на ръцете ѝвърху
кожата си. −Не помниш ли как се върна?
–Не −призна той. Изьолт беше достатъчно близо до него, за да забележи зелените ивици в очите
ѝ За да забележи как студът е обагрил носа ѝв розово. Това му напомни за съня му −нежните
пламъци и покоят, изписан на лицето ѝ Беше изрекла името му, очите ѝтака и не се отвориха, а
пръстите ѝбяха притиснали хълбоците му, бяха откраднали дъха му.
Сега тя открадна дъха му и го остави бездиханен.
Той се отдръпна от нея. Иглолистните дървета се наклониха и прокървиха.
–Къде е ризата ми?
Червенина изби по бузите ѝ Тя махна с ръка неопределено нагоре по хълма.
–Съхне. Аз… я изпрах.
–О! −помъчи се да се изправи. Всичко го заболя. −Ще отида да я взема тогава.
Той се размърда, сякаш искаше да тръгне, но или движението беше прекалено бързо, или тялото
му беше наистина твърде слабо, защото сенките заприиждаха отново. С тях и кашлицата. Тогава
пръстите на нишковещата го подхванаха още веднъж и когато тя го насочи към слабия лагерен огън и
му помогна да седне, той не възрази.
Не можеше да възразява.
Едно гърне стоеше до угасващия огън, влажна кърпа висеше от едната му страна. Изьолт загреба
вода и я наля в чаша.
–Пий.
Той се подчини и макар да усещаше топлата течност в гърлото си като счупено стъкло, той прие
болката. Тя подплаши черните сенки, които се разбягаха. Кашлицата също.
–Ако ме беше оставил да дойда с теб −каза Изьолт, докато той отпиваше, −тогава щях да ти
помогна да се ориентираш по пътеката.
Този спор бяха водили вече три пъти преди: да се присъедини ли Изьолт към него, или да остане
при Сова? Ако тръгнеше с него, тогава щеше да разгадае пътя на номатците и да помогне на Едуан да
стигне невредими до кръвопролитните места. Ако останеше, би могла да попречи на Сова и
Боровинка да създадат неминуемите проблеми.
–Капаните предимно се задействаха, когато пристигнах −каза той. Лъжа. Въпреки че имаше
няколко трупа, облечени −едва сега осъзна −в пуристкосиво, през по-голямата част от пътя се
движеше, без да е задействана никаква защита.
Едуан можеше само да предположи, че мъжете, които нападаха, знаят какво правят. Номатското
племе бе изтребено без предупреждение, точно както и предишните две.
Той доизпи водата, преди да каже:
–Това беше най-голямото племе досега. Всички са мъртви.
–Ох… −Само звук от въздишка на примирение, въпреки че лицето на Изьолт остана
безстрастно. −Но ако капаните са били задействани, как си бил улучен от толкова много стрели?
–Открих един все още жив. Монах. Но не беше обучен да се бие. Аз… трябваше да се справя с
него.
Очите на Изьолт се разшириха. Едва забележимо помръдване, но достатъчно, за да го долови
Едуан. Достатъчно, за да добави:
–Не съм го убил −дори и да не знаеше защо иска да го изясни. −Той беше ранен, когато го
намерих, а след като умря, останах, за да го погреба. Тогава точно задействах капаните.
Още една тиха въздишка. Тя приседна с кръстосани крака до него.
–Той видял ли е кой ги е нападнал?
Едуан кимна, макар веднага съжали, че го е направил. Светът се завъртя.
–Монахът каза −насили се той, затворените му очи трепнаха, −че са били пуристите.
–Значи, не са били нашествениците?
–Не знам. −Отново лъжа, но той не виждаше причина да каже на Изьолт, че знае за пуристите,
съдействащи на краля на нашествениците. Че знаеше по-специално за един пурист, който бе работил
за баща му.
–Корлант −каза тя, като сама попълни един от пропуските. −Той беше там, нали?
Без да дочака отговор, тя издърпа нещо от джобовете на палтото си, след което разтвори ръце, за
да го види Едуан.
Два черни върха от стрели блеснаха върху бледите ѝдлани. И двете парченца желязо бяха
изцапани с кръв, но само едното излъчваше миризма на кръв −на кръвта на Едуан.
–Този ме нарани в Далмоти. −Тя сви левите си пръсти в юмрук. −А този извадих от теб призори.
Мисля, че са прокълнати. Не −поправи се тя, клатейки глава, −з на м, че са прокълнати. Сова го
нарече „лоша земя“.
Л ош а з ем я. Той хвърли поглед към гърдите си, към шестте стари белега, набраздили плътта му, и
четирите нови по корема му −тези белези изобщо не биваше да ги има, както и седемнайсетте дупки
в гърба му. Повече от достатъчно време бе минало, за да се излекува.
–Корлант −продължи Изьолт −може да го направи. Той… −тя потупа десния си бицепс −почти
ме уби с прокълната стрела в Далмоти. −Гласът ѝсе напрегна, подобно на струна, опъната твърде
силно. −Дълго време бях в безсъзнание. Аз… аз едва не умрях.
–Това не може да ми се случи. Аз съм кръвовещ.
Тя сви рамене, сякаш искаше да каже: К акм ож ешд а б ъд ешт ол ко вас иг ур ен? На глас обаче тя
каза:
–Защо е бил с това племе? Миденците са от другата страна на ядансите. Освен ако… −Гласът ѝ заглъхна, веждите ѝлеко се смръщиха.
Едуан не предложи отговор. Лъженето не му се получаваше естествено, а и бе достигнал вече своя
предел. Мълчанието изглеждаше най-добрият му вариант сега.
Изьолт вторачи очи в него, без да мига. Толкова загадъчна беше, колкото и всички нишковещици,
обучени да бъдат такива. Зад нея огънят изпука и последният разгорял се пламък трепна нагоре.
Вдигна се пушек. По голата кожа на Едуан се разнесе лек ветрец.
Искаше да си върне ризата.
–Нуждаем се от подходящ лечител −каза накрая Изьолт, хвърляйки остър поглед към корема на
Едуан. −Нуждаем се също и от по-добри лечебни средства, а и сме изчерпали ланолина за
остриетата си.
Н ие, помисли си Едуан, и преди да започне да спори, преди да успее да попита: З ащ о н ие или
З ащ о ч ак а ц ял ат а н ощ в ме ст о д а с и т ръ гн еш, Изьолт беше на крака и кръжеше зад него. Пред
погледа му се заизнизваха видения от неговия път. Дим и плът, и пламък.
–Пак кървиш −промълви тя. После пръстите ѝотново бяха върху него, топли и уверени, докато
притискаше влажната кърпа òгърба му. Дори не я бе видял да я вдига.
–Не. −Той посегна да вземе кърпата от ръката ѝ −Мога и сам −опита се да каже, но ребрата му
сякаш се пресукаха, раните на гърба му се разтегнаха и от това дробовете му се свиха в спазъм
отново.
Този път кашлицата нямаше да отслабне. Дори след две чаши вода той не можеше да си поеме
достатъчно въздух. Така че, когато Изьолт повторно се опита да изтрие кръвта, която не спираше да
тече, той не възрази.
Нито пък възрази, когато тя каза:
–Ние трябва да отидем до Тирла, Едуан. Знам, че това е марстошка крепост, но в град с такива
размери ние ще успеем да намерим лечител. Там също ще си набавим свежи припаси.
Н ие н ие н ие
Влажната кърпа усещаше като бръсначи по кожата си. Всичко го болеше така, както не би
трябвало, а гърлото му сякаш бе нарязано и ако не спреше тази кашлица, щеше скоро да прокърви.
Чувстваше се слаб, мразеше това. Карауенските монаси трябваше да са подготвени за всичко и Едуан
винаги се гордееше, че е двойно повече готов. Ала през последните две седмици беше зле въоръжен и
постоянно несигурен.
Не помогна и това, че Едуан никога преди не бе работил безплатно. Усещаше го като мъчителен
натиск по тила. Подобно на гъделичкане го преследваха думите: Т ря бв а д а т и п ла ща т. В се ки и зм ин алм игео щее дн а з аг уб ен а м он ет а. Това бяха и миговете, в които не бе се свързал с баща си
или не преследваше полагащите му се монети.
Преди две седмици Едуан щеше да следва уханието на чисти езера и ледени зими −призрака,
откраднал монетите му, който помагаше на принц Леополд в Нубревна. Преди две седмици щеше да
се е върнал в Лейна и да изиска онези монети, от мястото, където Изьолт бе казала, че са скрити.
Преди две седмици щеше да гледа на всяко ставащо клане като на нещо естествено, да не усеща
нищо. В края на краищата смъртта беше неизбежна във военно време и както винаги бе казвал баща
му: Ж ив от ътец ен ат а н а с пр ав ед ли во ст та
Но преди две седмици той не бе намерил Сова, вързана и упоена от нападатели, претендиращи за
знамето на баща му. Преди две седмици той не бе попадал на мъртви номатски племена и не бе
разпознал сред клането благоуханията на хората на баща му.
Преди две седмици още не бе тръгнал на път с жената, която бе спасявала живота му толкова
много пъти, че не можеше да ги преброи, а към тези дългове се прибавяха нови, трупащи се с всеки
изминал ден.
Както в момента. Тя се грижеше за него, а Едуан не знаеше защо го прави, нито знаеше как да
оцени подобна проява на грижа. Той знаеше, че е длъжник. Той знаеше, че не може да си тръгне,
докато не ѝвърне дълга.
Все още стоеше проблемът с изчезналото племе на Сова. Малцината избраници, все още живи, с
аромата на летен хедър. Все още скитащи се някъде в планината.
–Добре −съгласи се най-сетне Едуан с изтерзан от кашлицата глас. −Да отидем в Тирла.
Валеше в деня, когато Едуан научи, че баща му е все още жив. Едуан беше отишъл в отдалечения
манастир в Тирла за следващата си карауенска задача. Мнозина търсеха него специално в онези дни
и този път не беше по-различно. Една мисия обаче бе привлякла вниманието му сред останалите.
Той запомни думите точно.
М он ах ътк ръ во ве щ т ря бв а д а н ам ер и х ръ тк а н а и меБ от уш и.
С ре щавч иф ли кас ев ер ноо т Т ир ла с ин и в ят ър низ на ме нан адп ор та та
Кучето от детството на Едуан се наричаше Ботуши. Той беше убил онова куче. Може би щеше да
спаси това.
Само дето, като стигна до порутения чифлик, го очакваше мъж, който искаше да се срещне с него в
една малка къща със сламен покрив.
Едуан извади нож, преди да влезе. Не го прибра в ножницата часове наред, въпреки че човекът,
седнал на нисък стол без облегалка до огнището, бе несъмнено отражение на Едуан −с изключение
на бръчиците около лешниковите му очи и сивите кичурчета, озаряващи косата му.
–Това си ти −беше казал мъжът с дрезгав глас, който отекна дълбоко в гърдите на Едуан. Глас,
който все още разказваше историята за чудовището и меда в сънищата на Едуан.
Едуан не прибра ножа си. Той изобщо не реагира, дори когато мъжът се надигна. Дори когато той
каза:
–Едуан, сине мой.
Призраците в края на краищата не се завръщаха от мъртвите.
–Ти си жив. −Мъжът говореше номатски, език, който Едуан не беше използвал повече от
десетилетие. −Аз… мислех, че си мъртъв.
Едуан беше мислил същото. Той обаче не каза нищо и ни един от двамата не седна. И двамата
мъже се гледаха втренчено.
–Майка ти −започна мъжът, в тона му се долавяше въпрос.
Едуан поклати глава. Отсечено, един-единствен път. Диси не беше оцеляла. Едуан не би казал това
на глас.
Мъжът пое болезнено въздух, преди да кимне рязко, почти делово.
–Два пъти съм обичал −каза той. −Два пъти империите са ми отнемали всичко.
После преглътна. Намръщи се и за първи път от много, много години Едуан си спомни, че баща му
и ма шедруго семейство. Дъщери и съпруга, които бяха починали.
–Така че трябва да разбереш −продължи мъжът −защо да си върна сина… Това е повече,
отколкото се осмелявах да се надявам.
Говореше толкова простичко, сякаш коментираше времето. Сякаш описваше как най-добре да се
избегне удара на врага.
Такъв равен тон за такива отчаяни думи, но по някакъв начин това направи тяхното значение по-
дълбоко и за първи път от влизането в къщата със сламен покрив, Едуан проговори.
–Кажи ми къде си бил.
Баща му откликна.
Едуан научи, че през петнадесетте години след нападението над тяхното племе Рагнор се
преместил в Аритуейния, следвайки номатците, които бягали да се спасят, и вещиците, изгонени от
техните империи. Разбра, че баща му е събрал армия, предназначена да сложи край на имперската
тирания веднъж завинаги.
И научи, че баща му пази място за него до себе си, ако Едуан е готов да го заеме.
Едуан беше готов.
Накрая миризмата на кръвта го беше убедила, че този човек наистина е неговият баща. Ала беше
се променил за петнадесет години −навярно ги имаше още окървавеното желязо и коварният лед, но
нощните песни и обичните кучета, за които си спомняше, бяха изчезнали вече. Сега имаше огън.
Сега имаше неутешима загуба. Тя бележеше всяка частица от кръвта на Рагнор. Тя придаваше на
очите му тежест, която никой друг не разбираше.
Никой освен Едуан, който беше там в деня, когато всичко им бе отнето.
В крайна сметка думите на Рагнор бяха убедили Едуан да се присъедини към него. И от онзи ден в
къщата със сламен покрив пътят му беше толкова ясен. И през ум не беше му минало да се усъмни.
Никога не бе изпитал колебание. Монетите и каузата. Монетите и каузата. Нямаше място за лични
нужди, нямаше и желания за тях. Толкова отдавна се беше отказал от надеждата. Имаше само
действие, само движение напред. Монетите и каузата. Монетите и каузата.
Допреди две седмици.
Сега всичко се размъти. Сега Едуан се чувстваше в капан между задължения и вътрешен дълг.
Между баща му и едно дете. Нямаше как да служи напълно на Рагнор, докато търсеше племето на
Сова. Нямаше как да намери дома на Сова −или пък да си върне дължимото на Изьолт, −докато е
ангажиран с монети и кауза.
Чувстваше се хванат в капан като мъжа от приказката, който искал да нахрани семейството си по
време на снежна виелица, но не му давало сърце да убие агнето. Накрая всички умрели от глад,
включително и агнето.
Защото в крайна сметка Съдбата кара всички мъже да направят своя избор. Дори кръвовещите.
П О СЕ М
о някакъв начин Изьолт трябваше да отговаря за всичко. Това не ѝхаресваше.
Ни най-малко. На първо място, тя никога не бе ходела в Тирла, а единственият съвет, който
Едуан можеше да ѝдаде в настоящото си състояние, беше „следвай знаците“.
На второ място, Сова просто не я слушаше. Също като съществото, чието име имаше, тя си беше
боец. Ако Изьолт помолеше момичето да направи каквото и да било −да измие нещо вечер или
просто да бъде в полезрението им, докато те мъчително напредваха, −момичето моментално
тропваше с крак и се инатеше. Или пък се правеше, че изобщо не чува Изьолт.
Ако Едуан обаче я помолеше да направи точно същото нещо… о, т ог ав а Сова се подчиняваше на
минутката. На залез слънце нишките, протягащи се от нея към Едуан, ставаха все по-силни с всеки
изминал ден. Едуан можеше да няма нишки, но Сова несъмнено беше свързана с него.
През двуседмичното им пътуване преди това не беше проблем. Дрязги, разбира се, имаше, но
Едуан винаги беше там, за да се намеси и поеме отговорност за всякакви трудно преодолими
ситуации. Сега, когато Едуан едва успяваше да стои в съзнание и изцяло се концентрираше върху
усилието да постави единия си крак пред другия, Изьолт трябваше да контролира Сова сама.
Нещата не вървяха добре. Всъщност от онази сутрин, когато Сова хвърли пъстървата за закуска в
огъня, Изьолт бе решила, че мрази момичето. Знаеше, че не изглежда добре отстрани да мразиш
децата, но Изьолт беше убедена също така, че дори Сафи, която притежаваше истинска дарба да се
занимава с малките, би нарекла това дете „трижди проклет демон от адския пъкъл“.
Сова спореше за в си чк о. Закуската. Миенето. Носенето на обувки. Придържането към пътеката. И
при най-малкия опит от страна на Изьолт да я скастри, тя се шмугваше в най-близкия храсталак и се
скриваше сред дърветата. А когато нямаше дървета наблизо, камъните ѝслужеха също толкова добре.
Първо ще си тръгне сърдито, а после ще изчезне безследно, сякаш земята я беше погълнала. И
тогава, преди Изьолт да се помъчи да намери момичето, Боровинка ще прехвърчи с пуфтене отгоре,
от ноздрите ѝструеше зловонен въздух, а сребристите ѝнишки излъчваха отвращение към Изьолт.
Чувството беше взаимно.
Колкото повече се доближаваха до Тирла, толкова повече хора задръстваха пътищата, а техните
мулета и каруци разкалваха земята. Сгушен сред планините, градът се намираше в близост до три
граници и с възобновяването на войната след деветнадесет години мир, хората се изселваха.
Семействата бягаха заради нарастващата заплаха от нападения, мобилизираха войници, за да ги
спрат, а търговците се надяваха да направят пари от всички тях. Още щом наближиха такъв един
натоварен път, водещ към града, Изьолт ги накара да спрат за почивка. Не искаше да се влачат сред
хората заедно с планинския прилеп.
Едуан, кашляйки тежко, моментално беше паднал на земята до потока, който Изьолт беше избрала
за почивката им. Брегът му бе обрасъл с къпини, но Едуан отмести трънаците, без да го е грижа за
кръвта или болката, а след това пи жадно от водата, докато отшуми кризата му. Абсолютно
безполезно беше да го въвлича в спора, който последва.
–И на мен не ми харесва −обърна се Изьолт към купчина камъни, чиято форма леко наподобяваше
на момиче. Над тях се носеха омразни сиви нишки. −Но трябва да кажеш на прилепа да стои скрит.
Скоро ще бъдем с други хора и ако го видят, ще се опитат да го наранят.
–Не могат да му навредят −настояваха камъните, а сред купчината се появи малка уста. −Той е
по-голям.
–Да, така е −Изьолт беше принудена да се съгласи. −И това е проблемът. Ако го нападнат, той
веднага ще отвърне.
Нишките над камъните се завихриха в розово −знак за одобрение, сякаш Сова смяташе подобно
поведение за напълно разумно.
–А −продължи Изьолт −ние не можем да си го позволим. Сова, нужно ни е да стигнем до Тирла,
за да помогнем на Едуан. Не те ли е грижа за Едуан? −Сякаш по уговорка, кръвовещът отново
започна да кашля.
Всъщност и ма шенаистина нещо такова, защото щом тя погледна към него, съвсем слаба усмивка
се четеше по изтерзаните му устни.
–Сова −обади се той между драматичните пристъпи на суха кашлица, −кажи… на Боровинка… да
остане тук. Обещавам, че няма да отсъстваме дълго. −Гласът на Едуан беше раздран, а стойката му
болезнена, но въпреки това той отправи уморен поглед към Изьолт и промълви: −Какво друго?
А Изьолт отвърна:
–Б езм аг ия.
Той кимна, но не заговори веднага. Вместо това избърса водата от устата си и сковано посочи към
дърветата. С нисък и дрезгав глас промърмори на далмотски:
–Може би е най-добре да си тръгнете. Не мисля… искам да кажа, по-лесно е само с двама души.
–Искаш да кажеш, че тя ме мрази. −Нежелана топлина обля лицето на Изьолт, но тя прие
предложението и без да погледне назад, издърпа техните вързопи, вързани заедно, за да може да
носи и двата, и закрачи към гората, насочвайки се към най-близкия път.
Не беше стигнала далеч, когато Боровинка изникна от дърветата, мълчалив като истински прилеп и
с нишки, горящи презрително. Сякаш смяташе, че вината е изцяло на Изьолт, че не може да се
присъедини към другите в Тирла. Сякаш смяташе, че И зь ол т е виновна за разстроеното състояние на
Сова или за тежките рани на Едуан.
Изьолт не можа да се въздържи. Напълно пренебрегна цялото си обучение на нишковеща и
отправи към огромния звяр подигравателна усмивка −о, богиньо, така добре се почувства тя.
Начинът, по който очите ѝсе присвиха и носът ѝсе набръчка. Начинът, по който зъбите ѝоголени и
топлината оре през белите дробове.
И зг ор и г о. По върховете на пръстите ѝсе разгоря жар. И зг ор и к ос ма та там у п лъ т, ап ос ле и зп еп ел и им ом ич ен це то
Мигновено изражението на Изьолт се промени. Скова я студ.
Това не беше нейният нрав. Това не беше нейният огън. Това н е беше нейният глас. Тя беше
обучена да държи тялото си хладно дори когато би трябвало да е горещо, пръстите си спокойни дори
когато би трябвало да треперят. Тя беше обучена да потиска чувствата, които подтикват другите към
такива действия, ала сега тя беше подтикната. Беше з ав ла дя наот емоции, които не можеше да
контролира.
Да предизвика пожар, който не може да овладее.
За кратък миг, който изглеждаше безкраен, Изьолт бе обзета от чувство за вина. Мразеше себе си
и своята магия, и онова, което бе сторила на огневещера. Той дори не беше първият човек, когото бе
убила. Всички онези войници и Усойници в Лейна, които Есме беше отцепила…
Всичко това беше дело на Изьолт. Кукловодът бе използвал ума на И зь ол т, за да разбере къде се
намира Изьолт. После Есме бе използвала ума на И зь ол т, за да я накара да атакува накрая.
Изьолт притисна слепоочията си и се отдалечи, препъвайки се, от Боровинка. Далеч от Сова, далеч
от Едуан.
–По-спокойно −ядоса се тя на себе си, мислейки си за лед, лед и само лед. −Покой в пръстите на
ръцете и краката.
Клони се блъскаха в нея. Калта от снощния дъжд клокочеше под токовете на ботушите ѝ
Вързопите дрънчаха и подскачаха с всяка стъпка. Досега обаче ничие придвижване не бе надминало
демоните, ничие бягство не бе избегнало огневещера. Нямаше причина да вярва, че сега изведнъж
това би проработило.
Просто трябваше да бъде по-бдителна. Никакви изблици на гняв. И а бс ол ют ноникакъв сън. Тази
сутрин бе запалила огън, когато удар по главата ѝя беше накарал да се отдръпне −благодарение на
Лунната майка, само чакъл се бе изсипал около нея и Едуан.
Беше сигурна, че Тирла ще бъде много по-запалима.
Най-сетне Изьолт забави крачка при първите знаци за хора. Нишки, дебели като пухена завивка, се
развяваха по периферията на нейния магически обхват. Всички видове емоции бяха обхванати, от
силна болка до алени сърценишки, но сред всички тях се открояваше една обща черта −зеленият
фокус на хора на път.
Тук Изьолт изчака, минутите се нижеха, а нейната магия се пренастройваше за многобройните
хора, многобройните нишки. Застояването, което по-рано ѝубягваше, сега хвърли котва, успокои я с
правилата, с които бе свикнала. Беше израснала около хора. Беше живяла много години в
многолюден град: обективността и логиката бяха по-лесни, когато човек отвън вижда нещата вътре.
При Едуан нямаше нишки. Нямаше вън.
Накрая кръвовещът накуцваше до нея. Той стисна ръката на Сова в своята и макар че нацупено
червено да разстройваше нишките на момичето, поне отново се движеше, а Боровинка не се
виждаше никъде.
Едуан спря леденосиния си поглед върху Изьолт, изпитателно. Сякаш се чудеше защо бе бягала
толкова надалеч. Сякаш искаше да знае, че е добре.
Тя се престори, че не забелязва. Пламъците бяха неин проблем и само неин проблем. Той нищо не
можеше да направи, за да ѝпомогне. Оставаха ѝсамо движението напред и усилната работа.
Богиньо, тя обаче копнееше Сафи да е тук.
–Мисли като Изьолт −шепнеше Сафи. Това беше молитвата ѝпрез последните два часа, докато
седеше на ръба на леглото си в тези красиви бели помещения, облечена в същата красива бяла рокля,
върху която мъжът кървеше.
Б ял о, б ял о, б ял о. Всичко, на което очите на Сафи се спираха, беше бяло −от стените до плочките.
През първия ден Сафи се беше възхищавал на покоите си. Успокояващо и светло. Сега тя ги видя в
наистина ужасната им сянка. Бялото твърде лесно показваше кръвта, а веднъж засъхнала, нямаше
как да бъде изтрита.
Тя уви пръсти около нишкокамъка на ключицата си и опря глава на коленете си. Този камък беше
подарък от Изьолт и той −подобно на камъка на Изьолт −светваше, когато едното или другото
момиче беше в опасност.
–Мисли като Изьолт. Мисли като Изьолт.
Нишкосестрата на Сафи щеше да намери някакъв изход от това бедствие. Страхотната, логична
Изьолт щеше да го преодолее като възелче в крехка огърлица, отрупвайки Сафи с въпроси,
придумвайки я да види фактите в ситуацията.
А фактите бяха, че два пъти в живота си досега Сафи си бе прокарвала собствен път, бе изиграла
своите карти, без никой да я напътства, и ето д ок ъд е я бяха отвели изборите, които бе направила.
Беше се превърнала във веровещицата на императрица Ванес в замяна на търговия с гладуващата
Нубревна. После бе направила подобен избор и в Салдоника. Белегът на палеца ѝнапомняше за това.
Ден след дуела ѝс адмирал Кахина и произтичащото от него споразумение с жената, върху пръста
ѝсе появи тънка червена линия −точно там, където Кахина носеше нефритения си пръстен.
Пръстенът беше проблеснал, когато Сафи обеща да даде на Кахина каквото поиска. Сафи
подозираше, че сделката е много по-обвързваща от обикновени думи. Но както обикновено ставаше
тук, тя се опита да не мисли за това. Изборът ѝя беше спасил, бе спасил и Ванес и ад-бардовете
също.
Разбира се, ад-бардовете вече ги нямаше. Марстошкият султанат се противопоставяше в двореца
да има повече картори, освен Сафи, както бяха направили и генералите, адмиралите, аристокрацията
и Усойниците. Врявата, която ад-бардовете бяха предизвикали като охранители и спътници на Сафи,
не беше безопасна. Нито за тях, нито за Сафи.
Което предостави на Сафи още един факт: тя беше съвсем сама в императорския дворец,
заобиколена от всички страни от водите на езерото Скарца, подножието на планината Кендура отвъд
него и от хилядите местни врагове, които я искаха мъртва. И от още хиляда чужди врагове.
Знаеше, че Рокеш и другите Усойници биха я защитавали, стига тя и Ванес да станат съюзници в
Салдоника, или дори приятели, но ако това се превърнеше в избор между живота на Сафи и бъдещето
на империята…
Един живот в името на много други −тази истина Сафи разбираше твърде добре.
Навярно най-важният факт от всички обаче беше, че веровещерството, което Сафи бе скривала
през целия си живот, вече бе станало обществено достояние. Единственото нещо, което тя н ик ог а не
бе искала да бъде, от което бе бягала деветнадесет години… Всичко се беше сбъднало. Тя беше
инструмент за една империя, нож за Съдбата и хора щяха да умрат заради нейната магия.
В яр но, мъркаше силата на Сафи, нежелана топлина в гърдите. Тя стисна клепачите си още по-
силно. Искаше да си тръгне. Искаше да се откаже от този пост, който бе избрала, искаше да избяга
възможно най-бързо и да отиде колкото се може по-далеч.
Сафи обаче не беше толкова глупава. Ако се опиташе да избяга, тя щеше да се озове във вериги, а
веригите щяха да ѝпопречат да напусне Марсток. Веригите щяха да ѝпопречат да намери Изьолт − единственото, което имаше значение във всички Вещерски земи.
Сега Изьолт пътуваше с кръвовеща. С кръвовеща, който ги беше преследвал през Яданско море, и
въпреки че Изьолт бе твърдяла, че му има доверие, Сафи не ѝповярва. Н е м ож еш е. И двата пъти,
когато момичетата бяха говорили в сънищата на Сафи, нещо не беше наред. Нещо бе накарало
мислите на Изьолт да се изплъзнат, а думите ѝбяха разядени от лъжи.
Сафи се страхуваше, че Изьолт е пътувала с това чудовище кръвовещ не по своя воля, но нямаше
начин да разбере. Изьолт не бе идвала в сънищата ѝот седмица и половина.
Сафи изпъшка. Възелът в нейната верига от мисли я върна към началото: дворцовия капан и
Изьолт, която беше някъде далеч, далеч. Тя не беше добра в това. Имаше нужда от Изьолт, за да ѝ помогне да подбере най-добрия начин на действие.
Докато седеше там, потупвайки по плочките с пръстите на краката си, силно грачене раздра
тишината в стаята. Погледна нагоре и зърна една врана, която я гледаше от вратата на градината.
Стара врана, ако се съдеше по бялото около клюна ѝ
Главата ѝсе наведе настрани, очите ѝ зловещо разбиращи.
–Нямам храна −каза Сафи и стана. −Отивай си, врано. −Тя зашътка и размаха ръце да я
прогони. Жестовете ѝ−половинчати и вели. −Тръгвай си, преди да извикам Усойниците.
Птицата не изглеждаше изобщо впечатлена. Макар че отскочи назад, когато Сафи се приближи, и
припляска с крила.
–Върви си −каза тя, този път малко по-силно, и размаха ръцете си като крила. −Излез, преди да
те стигне отровна стрела… −Тя млъкна, тъй като враната отхвръкна нагоре и запляска с крила върху
телескопа в сърцето на малката ѝградина.
Телескопът ѝбеше подарък от императрицата, закупен в град Веняса по време на срещата на върха
за приемането на примирието. Съзвездията бяха напътствали Сафи и Ванес по време на пътуванията
им през Спорните земи, така че Ванес си беше помислила, че Сафи може да се зарадва на телескопа,
с който да „гледа по-отблизо небесата“.
Сафи знаеше, че Ванес е направила подаръка от любезност, ала за нея той по-скоро беше като
жестоко напомняне, че е в капан зад стените, а звездите са единственото ѝбягство.
Птицата кацна на ръба на телескопа. Крилата ѝсе разтвориха широко, а перата ѝзаблестяха на
слънчева светлина. Не беше враната, в която тя се взря, а в онова, което птицата бе заклещила в
клюна си −парче розов кварц. Отначало Сафи си помисли, че това е болкокамък, само дето не
светеше. Но защо една врана да има такъв камък?
И тогава птицата изпусна камъка, издаде още един настоятелен крясък и отлетя, но не и преди
обилно да се изцвъка върху корпуса на месинговия телескоп.
–Благодаря −измърмори Сафи, макар да б еш е благодарна, че враната не се изсра на главата ѝ
Любопитството я тласна към горещата градина, насекомите наоколо утихнаха. Изцапаните ѝчехли
скриптяха върху жълтия чакъл.
Наистина б еш е болкокамък. Не можеше да повярва. Магията очевидно бе източена, но формата и
размерът отговаряха на този камък. И когато приклекна, за да го вземе, тя забеляза дупчица на
върха, през която да премине кордата.
В продължение на няколко мига Сафи остана коленичила, загледана в камъка, докато възелът в
съзнанието ѝсе развързваше. Предпазливо, тя дръпна веригата с идеи. Внимателно проследяваше
всяка брънка, стъпка по стъпка, докато лека усмивка изви ъгълчетата на устните ѝ
Това беше −планът, който можеше да я спаси. Прост, ясен и такъв, който би се харесал и на
Изьолт. Планът изискваше инструменти и книги. А утре, когато нацупената лечителка земновещица
дойде да прегледа ходилото и носа ѝ−нито едно от нараняванията ѝне беше зараснало съвсем
добре, −тя щеше да извади душата ѝс въпроси. Защото ако други вещици биха могли да приложат
магията си върху камъни и мехлеми, брави и барабани, защо Сафи да не може?
Ако успееше да направи верокамък, тогава Ванес изобщо нямаше да има нужда от нея. Вече не
думите на Сафи щяха да изпращат предателите на смърт, а най-хубавото беше, че тя ще може
незабавно да тръгне към Изьолт.
С препълнени от внезапна надежда бели дробове, Сафи грабна мъртвия болкокамък и се изправи.
Тя имаше задача, имаше план и се чувстваше добре. Достатъчно дълго стоя безропотно в двореца.
Достатъчно дълго чака покварата да я застигне. Достатъчно дълго беше инструмент за някой друг.
Сафи се зае за работа.
Вивия стоеше боса на края на подземното езеро. По набраздената от вълнички повърхност играеха
сенки, хвърляни от фенера, който бе оставила на брега. Беше оставила и обувките си, както винаги
правеше, когато идваше тук.
Това беше сърцето на Ловац, подхранвано от дълги с километри подземни реки и водоносни
хоризонти, отдавна забравени. Това беше и сърцето на Вивия и единственото място, където тя
можеше да отиде, когато обзелата я паниката ставаше твърде голяма. Тук тя можеше да диша. Тук тя
можеше да бъде Вивия. Просто Вивия.
Т ов а еи зт оч ни къ т н а н аш ат а с ил а, Л ис ич е, беше ѝказала Джана. П ри чи на та п ор ад и к оя то н аш ет о с ем ей ст во ан е д ру ги у пр ав ля ваН уб ре вн а. Т аз и в од а н и п оз на ва Т аз и в од а н и и зб ра
–Изгасни −прошепна Вивия на фенера си и тъмнината се спусна в пещерата. След три дълбоки
вдишвания, очите ѝсвикнаха с нея и тя видя как просветнаха на петънца и пръски
биолуминесцентните гъби. Шест наниза бяха пролазили по тавана на пещерата като спици на колело.
Преди две седмици имаше само три, защото преди две седмици градът беше почти паднал. Но
Вивия и Мерик бяха успели да отблъснат набезите и чудовището, наречено Ярост. Бяха ремонтирали
бента и малко след това светещите гъби се завърнаха.
Преди две седмици Серит Линдей беше нарекъл това място Кладенеца на произхода.
Откакто това семе бе посято в главата на Вивия, тя не беше в състояние да спре корените му да се
разпростират. Имаше един Кладенец на стихиите, за който не се знаеше нищо във Вещерия, и
въпреки че магията на Вивия не бе обвързана с Пустотата, не можеше да се отрече, че това езеро е
нещо повече от басейн, където се събира вода.
Разбира се, ако този Кладенец на пустотата бе наистина скрит под нейния град, тогава какво би
означавало това? Още един проблем, още един въпрос, който да добави към непрестанно
нарастващия ѝсписък.
Преди белите ѝдробове да се стегнат от паника при тази мисъл, Вивия се хвърли във вълните.
Езерото я прегърна, топло и гостоприемно. Потръпващо и живо. Даващо опора по начин, който
истинската земя никога не бе ѝдавала.
Тази вода не се интересуваше кои са бащите или майките, или далечните добри приятели. Тази
вода не се интересуваше от съобщения на императрици или от откраднати речи. Водата се
интересуваше само от този момент и това място. Течеше натам, накъдето земята ѝпозволяваше.
Променяше се според сезоните. И никога не се тревожеше дали би била онова, което другите
очакваха от нея.
Вивия затвори очи. Магията ѝотскочи навън, поздрави рибите и саламандрите, пързулна се покрай
камъни и коренища, през пукнатини и над вдлъбнатини. Сетивата ѝсе движеха ту нагоре, срещу
течението, ту надолу, тя опипваше и п ос яг аш е към всичко, което може да не е съвсем на място, към
всичко, което не би трябвало да е в платото.
Ала всичко изглеждаше добре, точно както си беше, откакто тя и Мерик бяха спасили града преди
две седмици, и постепенно, секунда след секунда, Вивия се върна в тялото си. Изчезнала беше
паниката, заменена от силата на приливите и отливите, от силата на бурите.
Тя беше Вивия Нихар, нубревненската престолонаследничка −избрана и обвързана с тези вечни
води. Би могла да се възправи срещу цели флотилии, можеше да се спусне по водопад от планински
връх до дълбока долина. Би могла да се бие с почти всеки мъж или жена и да бъде обявена за
победител.
Стикс беше права: дошло беше времето Ноден и рибите хагфиш да се подчинят на управлението на
жена.
Така че Вивия взе решение. Ще пътува до Азмир. Днес, точно както бе предложила Стикс, тя ще
договори търговските отношения с императрицата на Марсток.
И Вивия щеше да го направи за себе си, щеше да го направи за Нубревна.
П Д ЕВ ЕТ етнайсетте камбани звъняха, когато Изьолт, Едуан и Сова стигнаха до Тирла. Наричаха го Г ра да сх ил яд ит е и ме на, на всеки няколко десетилетия нова нация или империя претендираха за
неговите остри покриви и криви улички. Откакто Марсток го завладя, го наричаха Тирла, на името на
дългото езеро, край което бе разположен.
Залязващото слънце потъваше отвъд хоризонта, позлатявайки варосаните сгради. Изьолт би го
намерила за красиво, ако не я оглушаваха виковете на децата, призивите на търговците, магарешкият
рев и безкрайният тропот на копита, да не говорим за резките команди и викове на войниците,
духалата на ковачите или скърцането −скръц-скръц-скръц −на колелата на каруците. Цялата тази
шумотевица и глъч я поразяваха от всички посоки.
А всеки шум бе свързан с присъствието на хора. Тела, тела, тела −навсякъде, накъдето се
обърнеше, и всяко се движеше по свои определени нишки, по своя собствен, изменчив емоционален
живот. Облекчението, което Изьолт бе изпитала от присъствието на хора, бързо бе смазано и сега
единствено желаеше да с пр е. Да затвори очите си за миг и да се наслади на поне с една по-малко
сензорна атака.
Но това не беше вариант. Все още не.
Последната миля в града измина под ръка с Едуан. На Сова не ѝхареса. На Едуан още по-малко, а
на Изьолт −най-малко. Толкова сили ѝкостваше непрекъснато да се фокусира върху това да го
придържа изправен и да не позволява на Сова да се отделя от тях, да не говорим, че трябваше да
проверява дали двете със Сова са добре скрити под качулките и шаловете. Знаеше, че законите в
Марсток са по-опрощаващи, в сравнение с други, поне що се отнася до номатците, но това не
означаваше, че иска да провери дали е така.
Правната защита не би могла да премахне вековна омраза.
В крайна сметка Изьолт свърна от тълпите и нахълта в първия хан, който видя. Висяща табела
съобщаваше, че ханът се нарича Б ял ат а е лш а, а втора отдолу −че има свободни места. Още по-
хубавото беше, че ханът бе построен предимно от мънички бели тухли и теракота. А за Изьолт − колкото по-малко дърва, толкова по-добре.
Ала по приумица на Съдбата, като влезе в претъпкания двор пред конюшнята, тя се изправи лице в
лице с отдавна изсъхнала, избеляла от слънцето елша, издигаща се величествено в средата.
Предпазливо изгледа дървото, когато мина покрай него. Спря се на входната врата, за да провери…
да, да, качулката ѝбе спусната сигурно покрай лицето ѝ Тя се обърна към Сова. Устните на
момичето се нацупиха, изражението ѝстана мрачно, а гневният ѝпоглед −дори по-свиреп от този на
Боровинка, но Сова не се възпротиви, когато Изьолт и пристегна шала. Нито пък заспори, когато
Изьолт промърмори:
–Стой близо до Едуан и не говори.
През нишките на момичето се преплете глиненочервено бучене на раздразнение, а с него
проблесна бледо презрение, сякаш си мислеше: а з р яд ког ов ор я, г лу па важ ен о.
Изьолт предположи, че тя има право.
Приведоха се, за да минат под ниския вход на шумната трапезария, която −за успокоение на
Изьолт −беше също от бял камък. Дъбови маси с подходящи столове изпълваха пространството и
макар да не го виждаше, тя усети малката камина в другия край на стаята. Тя се устреми към нея
като стрелката на компаса към магнит. Изпитваше сърбеж от топлината нагоре-надолу по пръстите.
Х ла дн а к ат о н иш ко ве ща, напомни си тя, преди да закрачи целенасочено към най-близкия плот на
бара. Зад него стоеше жена с черна коса, вдигната високо на главата ѝ внимателно режеше шунка.
Тя не вдигна поглед към приближаващата се Изьолт.
Нито отмести вниманието си от шунката, когато Изьолт каза:
–Имаме нужда от стая за през нощта.
Просто продължи да реже, сок се стичаше от всеки резен шунка, а нишките ѝбяха в
наситенозелено.
Изьолт се прокашля. После опита отново, малко по-силно.
–Имаме нужда от стая за през н…
–Чух те. −Без да спира да реже внимателно. Без промяна в нейните нишки.
–Пълно е.
–Табелата вън казва друго.
–Ами, табелата греши.
Носът на Изьолт потръпна. Толкова рядко ѝсе налагаше да прави това без Сафи до себе си и се
съмняваше дали в тази ситуация обичайната заплаха, че ще отсече ушите на жената и с тях ще
нахрани плъховете, ще свърши работа.
После се сети −наставникът ѝМатю винаги казваше: П ар ит е с а е зи к, к ой тов си чк и х ор а г ов ор ят
–Мога да платя −подхвана тя.
–Недостатъчно. −Ритъмът на рязането ѝне се промени. Нишките ѝобаче пърхаха с раздразнено
червено. −Ние сме скъпо заведение.
–Колко скъпо?
–Петдесет к ле ке тана вечер.
Изьолт не се нуждаеше от магията на Сафи, за да разбере, че т ов а е лъжа. Жената вдигаше
цената; нишките ѝясно подсказваха, че тя иска Изьолт да си тръгне. Но Изьолт имаше какво да
докаже сега и −Лунно майко, спаси я −беше на път да похаби много монети само за да го направи.
Само за да защити собствения си народ.
Сафи би се гордяла с нея.
От гънките на палтото си тя извади сребърен талер и го плъзна върху плота. После се усмихна
чаровно.
–Какво ще кажете за два пъти повече?
Мигновено нишките на жената изригнаха от подозрение. Тя се изправи, ножът се вдигна −не
съвсем заплаха, но не и незаплаха.
–Открадна ли това?
–Не −гласът на Изьолт беше напълно спокоен, изражението ѝ−напълно безизразно. Тя беше
нишковеща, изцяло хладнокръвна. −Платиха ми за… шиене.
–О? −Подозрението се разпространи още повече по нишките на жената. −Мислех, че шиенето е
мъжка работа при номатците.
А-ха! Е, т ов а беше неочаквано. От всички ханджии, с които Изьолт можеше да се сблъска, да
попадне точно на тази, която всъщност знаеше нещо за номатската култура.
–Така е −отвърна тя възможно най-спокойно. Д айѝт ов а, к ое тоо ча кв а д а в ид и. Д айѝт ов а,
к ое тоо ча кв а д а в ид и. −Аз… усвоих умението от баща ми. Но баща ми бе убит от нашествениците и
сега ние със семейството ми −тя посочи към Едуан и Сова −просто търсим място да се подслоним за
няколко нощи. Ще заминем скоро, обещавам.
Замислено сумтене, после нишките на жената бавно омекнаха. Първо в светлия циан на
разбирането, но подсилен в среднощното синьо на скръбта. После, най-сетне се появи розовата вълна
на благосклонността.
Ала късметът на Изьолт едва продължи и един удар на сърцето. Едуан се закашля. Огромна
въздушна и звукова експлозия, която накара близките редовни посетители да се завъртят към него,
покривало от ужасени нишки.
Същият ужас обхвана нишките на ханджийката и лицето ѝсе смръщи. Ножът се вдигна назад,
заплашително наклонен.
–Имате ли чума?
–Това не е чума −Изьолт произнесе тези думи достатъчно силно, за да ги чуят и ханджийката, и
най-близкостоящите клиенти. Дори завъртя очи така, както правеше Сафи, доколкото можеше да я
имитира. −Ако беше болен, тогава и ние със сестра ми щяхме да сме болни. Знаете, че тази болест е
заразна.
Жената не хареса тона на Изьолт, но реши да не спори.
–Той беше ранен при нападението −продължи Изьолт, −а раната му не е зараснала добре.
Всъщност, ако можете да ме насочите към лечебница, ще ви бъда благодарна.
След миг на размисъл, нишките на жената се замъглиха, обърнаха се отново към благосклонността.
Тя само кимна и най-накрая остави ножа в замяна на сребърния талер, който все още блестеше на
тъмния плот.
–На няколко пресечки оттук има клиника −каза тя и се наведе, за да вземе ключ. −Но едва ли ще
намерите някого да ви помогне. Почти всички наши лечители бяха принудени да служат и ги
изпратиха на границата. −Когато отново се изправи, тъмната скръб се завърна в нишките ѝ −Знам
какво е да загубиш някого от насилието на нашествениците. Ето. −Тя предложи на Изьолт ключа, а
също и куп бронзови монети. −Стая тринадесета. Трети етаж, третата врата вляво.
–Благодаря. −Благодарността ѝпрозвуча по-меко, отколкото Изьолт възнамеряваше. Без
преиграване, без контрола на нишковещата. Жената ѝбе взела далеч по-малко от петдесет клекета и
за това ѝбеше благодарна.
–Един съвет. −Брадичката на жената се повдигна. −Скрийте семейството си и себе си. Хората
казват, че номатците са тръгнали под знамето на краля на нашествениците. По тази причина те не са
добре дошли в Тирла. −Изьолт примигна, зашеметена.
–Но това не може да е вярно. Та той н и убиваше.
Жената не изглеждаше впечатлена.
–Не е задължително да е вярно, за да повярват хората, така че не се набивайте на очи и не
създавайте проблеми.
Веждите на жената се повдигнаха многозначително и преди Изьолт да успее дори да кимне,
ханджийката бе продължила да реже шунката си.
Едуан откри, че споделянето на стая е безкрайно различно от това да бъдат заедно в гората.
Изтерзан от болка, пулсираща в черепа му, той не можеше да разбере з ащ о стените създаваха
такава разлика −технически тук той не беше по-близо до нишковещата или до Сова, отколкото в
малката им пещера предишната вечер. И въпреки това по някакъв начин това пространство
изглеждаше сто пъти по-малко. Сто пъти по-претъпкано.
Ниското легло бе увиснало под единствения прозорец, зелената завивка бе фино изработена, макар
и доста износена. Върху масата близо до вратата бе поставен нащърбен умивалник с кобалтови листа
покрай ръба, а над него на стената висеше пукнато огледало.
Сова на мига се очарова от огледалото, а Едуан бе благодарен, че имаше какво да я разсее. Болка
тупаше във всеки негов орган, във всеки крайник, усилваше се с всяка изминала минута. Едва
успяваше да удържи кашлицата. След това потече кръв, която непрестанно се стичаше не само от
старите му белези, но и от двайсетте и една нови. Ризата, която Изьолт си беше направила труда да
изпере, отново беше твърда и червена.
П он е, помисли си той, докато Изьолт му помагаше да седне, н е яи зц ап ахсм оя так ръ в.
–Благодаря ти −опита се да каже той, докато потъваше в леглото, но от устата му излезе само
тежка въздишка.
Дървото изстена под него. Облицованата в тъмна ламперия стая рязко се наклони. Тогава
нишковещата застана пред него, мъгляв образ със свити устни и зелено-златисти очи. Ръцете ѝсе
приближиха към гърлото му, както винаги нежно, и на него му отне малко време, преди да осъзнае,
че тя сваля пелерината му.
Той застина. Тя се поколеба. Бузите ѝлеко поруменяха.
–Може ли? Трябва да се погрижим за раните ти.
Отново това н ие.
Той кимна и когато тя го освободи от пелерината, той осъзна, че проблемът не е в твърде малката
стая. Не, проблемът беше, че чувстваше Изьолт твърде голяма. Тя запълваше всяко кътче в неговото
полезрение. Всяко докосване, всяка дума, всеки дъх. Нямаше как да избяга от нея.
Тя сгъна пелерината на Едуан −правеше го така, сякаш не беше мръсна и цялата надупчена, − преди внимателно да я постави на пода. Веждите ѝ присвити съсредоточено. Тя се извърна към него.
Пръстите ѝпосегнаха към ръба на ризата му, сякаш възнамеряваше да я дръпне от панталона му.
Сякаш възнамеряваше да го отлепи от оголените му кървящи гърди.
Дойде му твърде много.
Ръцете му се стрелнаха към нейните. Спря пръстите ѝтам, където лежаха на бедрата му.
–Не −беше всичко, което ѝказа. По-скоро издишване, а не дума, но то стигаше. Цветът на бузите
ѝлумна по-ярко. Тя отдръпна ръцете си. После отдръпна цялото си тяло и се наведе към Сова. След
по-малко от секунда Изьолт се отдалечи изцяло от Едуан.
–Остави го! −извика тя. −Това огледало не ти е дадено да го чупиш… Сова, о ст ав и г о!
Едуан усещаше как накъсаното му дишане остъргваше дробовете му. Не се тревожеше чак толкова,
макар да не искаше да го признае, че Сова създава проблеми. Мнението му обаче беше мимолетно.
Трудно му бе да съблече собствената си риза −и ако трябваше да е честен, това вече не го
вълнуваше.
Всеки мускул в тялото му пищеше. Сенки се мержелееха пред погледа му и той усещаше, че няма с
какво да се бори срещу тях.
Ч ов екн е ен ег ов ия т у м, опита се да си каже той. Първият урок, който научава всеки монах. Ч ов ек н е ен ег ов от о т ял о. Т е с а с ам о и нс тр ум ен ти з а д а п ро дъ лж и ч ов екд а с е б ор и.
Опитите на Едуан не успяха −вече не можеше да отрече, че Изьолт вероятно беше права:
стрелите, които го бяха ударили, бяха прокълнати.
Предполагаше, че това трябва да е чувството, което изпитват умиращите.
–Очевидно и тя може да контролира стъклото −промърмори Изьолт на далмотски, като се завъртя
към Едуан. −Като че ли това дете не ни умори достатъчно, ами… Едуан? −Наведе лицето си съвсем
близо. −Едуан, стой буден… само още малко. Можеш ли да го направиш?
–Хм −съгласи се той и макар да му струваше колосални усилия, той принуди клепачите си да се
разтворят широко. Принуди гръбнака си да се изправи.
Широко отворените очи на Изьолт и Сова срещнаха неговите.
–Отивам да намеря лечител сега −продължи Изьолт. −И да купя провизии за пътя.
–Не… −преглътна. −В Тирла има манастирски наблюдателен пост. Аз мога… да взема провизии…
от там.
Тя отвори учудено широко очи заради отказа му.
–Мислех, че вече не си монах.
Той ѝб еш е казал това, нали? И наистина го мислеше дори ако п ри чи на таза това отпреди две
седмици сега да изглеждаше объркана в съзнанието му.
–Едва можеш да говориш −продължи Изьолт, −а още по-малко да ходиш.
–Аз… трябва обаче −заспори той, чудейки се защо тя го спира. Защо я е грижа. −Мъртвият
монах… се нуждае от уединение.
–Тогава аз ще отида вместо теб да докладвам за смъртта на човека.
Няколко дълги мига Едуан се взираше в нея, обмисляйки. Винаги го е озадачавала. Нямаше
представа какво може да каже тя по-нататък. Какво може да направи тя по-нататък. Понякога това го
ядосваше −тя нямаше право да се притеснява толкова за него. Но друг път…
Ами, той не знаеше какво точно. Просто знаеше колко се радва, че още не е изоставил този път и
се е върнал при баща си. Радваше се, че не беше отишъл в Лейна или че не беше преследвал
призрака, който миришеше на чисти езерни води.
–Само монаси могат да влизат −каза той накрая с пресипнал глас. Тялото му срамно немощно.
Ноздрите на Изьолт помръднаха.
–Добре −каза тя. −Можеш да посетиш манастирския пост по-късно, след като се излекуваш.
Засега си почивай. А ти, Сова −погледна строго към момичето, −заключи вратата зад мен и не си
играй с огледалото, докато ме няма.
Няколко мига по-късно Изьолт напусна стаята. Както бе обещала, Сова заключи вратата, като
насочи острия си поглед към другата страна на стаята. Резето щракна на мястото си и Сова се
покатери върху леглото. Настани се с кръстосани крака до Едуан с изражение на очакване на нещо.
–Приказка −каза тя.
На Едуан му отне малко време дори да схване думата п ри ка зк а. Хората не отиваха често при него с
тази дума. Ако изобщо н як ог а идваха. А и не се сещаше за кой знае колко, които да разказва на
шестгодишни земновещици.
„Чудовището и медът“, уточни тя, по-настоятелна сега, и този път го смушка в бицепса.
Заболя го. Тъмнината напредна. Щеше да припадне, ако не направеше нещо, и колкото и
безполезен да беше, не искаше да остави момичето съвсем само в странната странноприемница,
където огледалата молеха да бъдат разтопени и преправени.
Но „Чудовището и медът”… Това беше приказката, която баща му стотици пъти му бе разказвал,
когато Едуан беше дете… Това беше приказката, която Едуан отказваше да разкаже. В крайна
сметка, истории като тази бяха опасни. Те създаваха безнадеждната надежда и забравената мечта да
бъдеш запомнен. Но истината беше, че чудовищата никога не биха могли да бъдат превърнати в
мъже, колкото и мед да съберат.
И така, Едуан преглътна, гърлото му пламтеше, и започна друга приказка. Безобидна история.
Тази, която майка му много пъти му беше разказвала през всички онези години −за един мръсен
котарак, хванат в капана на страшна гръмотевична буря, и за малкото момиче, което го спасило.
Т Д ЕС ЕТ ова беше песен, която спаси Мерик от сенките. Глас, толкова съвършен, че си помисли, че със
сигурност е мъртъв. Че това трябва да е залата на Ноден. Че това трябва да е песнопението на
неговите най-свети и отдадени нему.
Но по лицето на Мерик се разливаше топлина, а когато очите му за кратко се поотвориха,
слънчевата светлина ги прониза и той моментално ги стисна отново.
Гласът продължаваше да пее. Висок, сопранов глас, свободен и лек, извисяващ се като птичи трели,
думите изпълваха ушите му на език, който не разпознаваше, но независимо от това обичаше.
Чувстваше се като котка, препичаща се на прекрасното слънце. Беше му топло, чувстваше се обичан
и не искаше тази музика да свършва никога. Ако беше мъртъв, това беше песента, която щеше да го
спаси.
Сенки се плъзнаха през слънцето, светлината под клепачите на Мерик потръпна, а едно скръц-
скръц-скръц заскрибуца нежно в напева на музиката. Този звук му беше много познат, напомняше му
за подобен слънчев припек, подобен сутрешен бриз, целуващ лицето му. Напомняше му и за подобен
спокоен ритъм от стъпките на леля Иврен, която крачеше напред-назад в работилницата си в Нихар,
работейки усърдно с хавана и чукалото.
Като че ли чуваше старите укори, отскачащи от песента на тази нова певица:
Я ро ст тан ик ог а н е з аб ра вя к ак во тоид а с и н ап ра ви л.
Д ес ет ок ра тн о щ е с е з ав ръ щап рит еб ищ е т е п ре сл ед ва
д ок ат о н е с е п оп ра ви ш.
Печални думи, помисли си той, принуждавайки очите си да се отворят отново. Печални думи за
такава прекрасна мелодия, тази прекрасна топлинка около него.
Но не топлина съзряха отворените му очи, нито пък слънчева светлина, а мъничък прозорец без
стъкло, поставен високо в тъмната, влажна каменна стена. Слънцето все още беше там, но с облаци,
преплетени пред него, нямаше отблясъци, които да скрият грапавите сиви тухли, ограждащи
прозореца. Нямаше отблясъци, които да скрият мъха, избуяващ по ръба, или пък нишките на
заплетената с мъниста прежда −зелена, жълта, розова и синя, −висящи отгоре.
По тавана пълзеше бръшлян, а нарисувани червени макове се виеха и лазеха по рушащите се
стени. Д ре вн ит е н ещ а с а о тн ов о п од но ве ни, помисли си той и тогава, насред песента, го връхлетя и
първият пристъп на паника.
Кам. Райбър. Яростта.
Къде, да го вземат мътните води на ада, се намираше той?
Мерик се опита рязко да се надигне. Заболя го −внезапна, ослепителна болка се плъзна по
ребрата, стомаха, гръбнака му. Той моментално се отказа и се стовари обратно, но когато вратът му
достигна грубия под, нещо тежко и твърдо изчатка по него. Той отново се надигна, въпреки болката,
въпреки замаяността, и установи, че гладък, дървен нашийник обгръща врата му. От желязното резе
висеше железен катанец, а от него се спускаше хлабаво изплетена желязна верига, навита на земята,
пълзяща нагоре към кука на стената.
Светът се завъртя. Мускулите го боляха. Мерик задърпа катанеца… Дърпаше и дърпаше отново.
–Така няма да стане.
Толкова обезумял беше Мерик, че не забеляза, че певицата е спряла да пее. Не забеляза как тя се
приближава отзад. Едва сега, когато думите ѝувиснаха във въздуха до него, той осъзна, че вече не е
сам.
Извърна се към звука, веригата издрънча. Бегло осъзна, че стените са извити, че цялото
пространство е заоблено и той се намира в малка ниша. Кула, реши той. След това откри лицето на
говорителя и цялата паника, обзела го преди, се оттече докрай от него като песъчинките в пясъчен
часовник.
Беше красива като гласа си. Номатка, помисли си той, тъй като беше твърде неестествено бледа, за
да бъде от Далечния изток, но за разлика от повечето жени номатки, косата ѝсе спускаше до кръста,
сплетена с ярки парченца пъстър филц и блестящи мъниста и бе закичела зад ухото си дори стръкове
изсушен лилав хедър.
–Само аз мога да сваля нашийника −каза тя, като приклекна пред него. Спретнатата ѝрокля
изшумоля, хаванчето и чукалото издрънчаха, когато ги постави до краката си, и в продължение на
няколко безкрайни мига Мерик се потопи в горящите ѝзлатисти очи. Не бяха очи на млада жена.
Д ре вн ит е н ещ а с а о тн ов о п од но ве ни
На Мерик му отне малко време да осъзнае, че тя говори на аритуенски. Не го биваше с този език.
Разбираше го достатъчно добре благодарение на майката на Кълен, която го използваше, когато бяха
малки, но да намира думи и да образува изречения…
–Къде? −изхриптя той. Това беше най-доброто, което можеше да каже.
Но младата жена го разбра.
–Ти си в моя дом, принц Мерик Нихар. В Познин.
Познин. Невъзможно. Та той беше в другия край на Вещерия… вчера? Или е било по-дълго? Ами
Кам и Райбър… Дали са в безопасност?
Надигащото се безпокойство у Мерик предизвика смях у младата жена. Красив звук, но…
неестествен. Като крясък на акула или вик на риба, не би трябвало да излиза от гърлото ѝ А
трапчинката на дясната ѝбуза само влошаваше нещата.
–Нямам нужда от моя стан, за да прочета мислите ти, принц Мерик. Виждам ги толкова лесно,
сякаш са изписани на твоите нишки. Чудиш се как стигна тук, нали? Отговорът е лесен. −Тя се
надигна на крака и размаха хаванчето и чукалото, като стана. Стълбче светъл прах се провлачи зад
нея. −Приятелят ти те доведе тук. Онзи, когото преди наричаха Кълен, преди да събудя Яростта в
него.
Отново смях, отново хлад по гръбнака на Мерик.
–Връзката, която споделяте двамата, е толкова силна, че и ти като него си бил въвлечен в
полуживот с отнета магия −и сега като него си много труден за убиване… Въпреки че не е
невъзможно. Ето защо трябва да останеш тук, принце. Нуждаем се от Яростта да поведе
нашествениците в планината на Спящия и не можем да рискуваме изведнъж да умрете и да съсипете
всичко.
Това някак му прозвуча познато. По време на пътуването до манастира Райбър бе казала нещо за
Спящия… и за планина… И н ещ о за врати и различните пътища вътре.
В името на рибите хагфиш, дано Райбър е добре, молеше се Мерик. И Кам също. М ол я т е, Н од ен
М ол я т е.
–Ти −опита се да каже Мерик. −Коя си?
–Казвам се Есме и благодарение на мен все още си жив. А т ов а… −Тя се наведе, за да потупа
дървото, завито около врата му. Още прах се посипа от хаванчето. −Това блокира магията ти, така че
няма нужда да пробваш магьосничеството си. Нито върху мен, нито върху някого другиго.
При тези думи пясъчният часовник на паниката на Мерик се пръсна наоколо. Пясъкът се посипа и
завъртя. Пое възможно най-дълбоко въздух, дробовете му се издуха срещу крещящите ребра и той
о пъ наюздата на мощта, която живееше винаги там −във въздуха, ветровете, теченията в света около
него.
Върна се с празни ръце. Нямаше нищо друго, освен прах от хаванчето, носещ се във въздуха до
носа му. Той се закашля, което предизвика още смях у младата жена, докато излизаше. Тя се върна с
порцеланова чаша след три пристъпа на кашлица.
–Пий −заповяда тя и Мерик се подчини.
Водата, макар и силно миришеща на сяра, му се стори съвършен лек срещу конвулсивните напъни
в гърлото му. Докато пиеше, Есме се зашляя през стаята до бюро, претрупано с книги. Незапалени
свещи, до различна степен изгорели, заемаха всяко налично пространство: бюрото, пода, камъните,
стърчащи от стената, и на перваза на по-голям прозорец с изглед към покритото с облаци небе.
Вечерно небе, предположи той. И все пак, той призова думите в съзнанието си:
–Какъв… ден ли е днес?
–В номатския календар днес е двадесет и седмият ден под Осмата луна. В календара на първите
народи, които са живели тук преди хиляда години, днес е двадесет и седмият ден на Бурите. −Есме
погледна крадешком към Мерик с хитра усмивка на лицето. −Но аз си представям, какъвто си ми
простичък, принце, че искаш да знаеш деня в „общия“ календар. −Тя завъртя очи. −Такава дума
предполага лекота и избор, нали? Но всъщност общият календар ни беше наложен с камшици и
вериги.
През цялата тази дълга реч Мерик не каза нищо. Не показваше никаква емоция на лицето си освен
истината за болката в ребрата и гръбначния си стълб. Дори държеше фокусирания си поглед, насочен
към Есме, за да не усети тя как той си отбелязва всяко място в кулата, всяко възможно оръжие или
потенциален инструмент. Беше се позовала на нишките, така че трябва да е някаква нишковеща,
което също би обяснило разнообразието от камъни, струпани на ниската маса под главния прозорец.
Тя бе споменала също пробуждането на Яростта в Кълен. Това беше въпрос, който Мерик ще
трябваше да поразрови по-късно.
–В общия календар −завърши Есме −днес сме двеста четиридесет и третият ден през
деветнадесетата година от подписването на двадесетгодишното примирие.
И така, Мерик беше загубил само няколко часа. Кълен трябва да е докарал тялото му в безсъзнание
тук, след като е унищожил камъка, което означаваше, че не се е опитал да преследва Райбър или
Кам. Една малка благодат сред тази подлудяваща буря.
След като пресуши и последните глътки вода, Мерик се прокашля.
–Те… ще трябва да започнат отново.
Озадаченият поглед на Есме накара Мерик да се зачуди дали не е избрал грешните думи, или пък е
объркал спрежението им. Но тогава изражението на младата жена се проясни и нейният доволен
смях отново проехтя. Дори захвърли хаванчето си, за да пляска с ръце.
–Имаш предвид календара! Ще трябва да го започнат отново −да, да! Защото примирието е
приключило. О, колко забавно. Всъщност ти имаш мозък, принце. Никога не бих предположила, че ще
те погледна, но ти не си като другия ми отлъчен, нали? −Още едно ръкопляскане и този път тя скочи
на крака, за да се втурне към купчината книги на отсрещната стена.
К ат о д ру ги я м и о тл ъч ен. С тази фраза в мозъка на Мерик оживяха хиляди въпроси. Коя беше тази
жена, защо притежаваше отлъчените, и в тази връзка −п о к ак ъвн ач инпритежаваше отлъчените… И
защо говореше за Мерик, сякаш той е един от тях.
По-притеснителен обаче беше фактът, че Мерик не чувстваше тревога. Като преди не усещаше
паника. Само натрупваща се топлина в белите му дробове и бавно разсейване на болката.
–Предполагам, че има смисъл −продължи тя, измъквайки износен том от купчината. −Ти не си
пряко обвързан с моя стан и не съм те отлъчила умишлено като останалите ми слуги. Нито пък
отлъчих напълно твоя нишкобрат. Опитах се. −Тя разгърна книгата, въздишката ѝдокосваше леко
пърхащите страници. −Той е направен от толкова много хора и толкова много древни нишки, не беше
толкова просто, колкото си мислех, че ще бъде. А, но сега, когато т и си тук, принце…
Тя се завъртя към Мерик с широко отворени очи и почукваше с пръст по някаква страница, която
той не виждаше. Макар да смяташе, че би трябвало да може. Тя не стоеше толкова далеч. Той
примигна. Стаята се размаза.
–Сега, когато си тук, принце, ще попълня всички пропуски, които този дневник не успяваше да
обясни. Магията не е такава, каквато е била, когато Еридиси за първи път провежда експериментите
си. Нашийника ти, моя стан −трябваше да модифицирам и коригирам всичко. Но сега, когато си
тук… Ах, има толкова много неща, които да проучим. Иска ми се да не бях добавила глътката
сънотворно във водата ти! Защото тогава щяхме да започнем веднага.
А х, помисли си Мерик, когато сладкият сън го унесе и придърпа на земята сред потракването на
дърво и вериги. Т я м е д ро ги ра Н ям а щ о.
Н Е ДИ НА ДЕ СЕ Т
икога Вивия не бе виждала толкова голям град.
Макар и на десетки левги далеч, Азмир обхващаше хоризонта както опустошителен пожар
полята. Град на златните кули, Град на вечния пламък. Този град −и огромният, разпростиращ се
каньон около него −имаше толкова абсурдни наименования, колкото и неговата императрица. И
всички те, трябваше да се признае, бяха заслужени. От ивичестите стени на каньона, които се
издигаха нагоре, за да станат част от хълмовете Кендура, до белоснежните Сирмаяни отвъд, от
претъпканите кейове, струпани по протежение на половината езеро Скарца до Плаващия дворец на
червеноземния остров в средата −Вивия никога не бе виждала или си представяла подобно място.
Докато шестте ветровещи пренасяха Вивия все по-близо до имперската столица, строгите ъгли на
кулите ѝсе открояваха под яркото слънце. Градът беше десет пъти по-голям от Ловац, двадесет пъти
дори със стотината по-малки села, разпръснати по околните хълмове. И все пак не мащабите
зашеметиха Вивия. Свеж, чист, великолепен, Азмир изглеждаше така, сякаш бе построен само преди
година, макар да знаеше, че е вековен град.
Когато стремително приближиха Плаващия дворец −бяло чудо от кули, издигащи се сред избуяла
зеленина, стомахът на Вивия се преобърна. Тя се опита да обвини за това замаяното си зрение и
омекналите си колене при спускането, но след като се приземи, все още ѝсе гадеше. Искаше ѝсе да
се втурне към най-близките кипариси и да се скрие далеч от погледите.
Защото нямаше нищо, н ищ о, което тази пищна, изпълнена с живот и енергия империя да поиска от
Вивия или Нубревна. Що се отнасяше до търговията или договорите, Марсток имаше всички
предимства и ни едно опозоряване.
Б езр аз ка ян ия П ро дъ лж ав айд а с е д ви жи ш. Тя беше тук. Тя имаше власт. Тя не би пропиляла това
пътуване.
Вивия приглади сребристото си палто, преди да си свали очилата и да се опита да укроти косата си.
Тя не ѝсе подчини.
Междувременно шестнадесет жени и мъже в зелени униформи се бяха отправили с тържествена
стъпка към нея. Никой не носеше повече от един меч на бедрото си, а повечето изобщо не носеха
оръжие. Което означаваше, че тези гардове бяха чисто церемониални −без демонстрация на
заплаха, нито дори демонстрация на сила. Това беше учтиво посрещане и императрицата не би
желала да изплаши Вивия.
Не се получаваше.
–Ваше Височество −каза жена, стояща отпред, и в абсолютен синхрон войниците се поклониха
ниско. −Нейно императорско величество ви очаква в личните си покои.
Л ич нип ок ои, помисли си Вивия, докато приканваше хората си да я следват. Императрицата
наистина се стараеше прекомерно, за да се чувства Вивия спокойна.
И на Вивия н аи ст ин а не ѝхареса. Чувстваше се като рак, примамен да влезе в кухненската
тенджера. Водите в началото може да са хладни и блажени, но под медения съд пламъците се
извиваха нагоре.
Чувството ѝна безпокойство се засилваше още повече, докато Вивия следваше войниците през
градина, изпълнена с рододендрони (които би трябвало да спрат цъфтежа си преди месеци), между
две мраморни колони, деликатно изсечени да изглеждат като стволове на дървета, и накрая в самия
дворец.
Не срещнаха нито един от императорските телохранители, известни като Усойниците, в
мраморните коридори без украса, нито още войници освен онези, които водеха Вивия. Минаваха само
слуги, които бързо се шмугваха встрани и се покланяха.
Може би най-обезпокояващи от всичко друго ѝсе сториха честите глинени съдове, пълни с вода. По
дванадесет всъщност на всеки завой или на всяко кръстовище между коридорите. В тези съдове
нямаше лилии или рибки, а глината не съответстваше на железния декор навсякъде другаде − железни сандъчета за лимоновите дървета, железни аплици за огневещия пламък, железни вятърни
камбанки, без да има вятър да ги разлюлее.
За пореден път сякаш императрица Ванес казваше: В иж Д ад охт и в од а з а т во ет о
м аг ьо сн ич ес тв о. Т и с и вб ез оп ас но ст О тп ус нис е!
Вивия си мислеше, че не би могла да бъде по-малко спокойна, и тъй като в края на коридора се
появи дъгообразен вход, покрай който стояха Усойници и още два глинени съда, Вивия трябваше да се
съсредоточи върху това само да върви напред.
Не биваше да идва тук. О, Ноден, з ащ о бе дошла тук? Това беше ужасна идея и тези тъжни
кофички с вода не бяха достатъчни, за да я спасят от каквото и да било.
Десет крачки преди вратата, гардовете, които я посрещнаха, се разделиха в два перфектни реда.
Те не казаха нищо, докато Вивия и нейните ветровещи минаваха покрай тях, затова Вивия не забави
ход.
Трак, трак, трак. Ботушите ѝбарабаняха като на погребална панихида. Въпреки че марстоките я
наблюдаваха, тя не можа да устои да не приглади палтото си, да дръпне маншетите си и накрая да
потупа лицето си, докато смръщеното ѝизражение, типично за Нихар, което така лесно Мерик
носеше, се появи на мястото си.
Когато Вивия почти стигна до вратата на императрицата, тя се отвори така безшумно, сякаш е
била смазана вчера. А може би я смазваха всеки ден.
Отвъд грееше следобедното слънце. Отвъд чакаше императрицата на Марсток. Отвъд, м ол еш е се
Вивия, не бе доказателство, че не е трябвало да идва тук.
Тя прекрачи прага.
Веднъж, когато беше дете, лелята на Вивия ѝбе показала музикална кутия. Странното нещо от
Далмоти бе омагьосано и се отваряше само ако го докоснеше Иврен. По онова време кутията беше
най-красивото нещо, което Вивия бе виждала −бяла със златни ръбове, −и щом капакът на кутията
се открехваше и мелодията заблещукваше и омагьосваше, пренасяше я в друг свят. Свят, в който не
се нуждаеше от маски, където никой не би се опитал да я нарани или да открадне нещо, което не им
принадлежи.
За кратък миг, докато слънчевата светлина я галеше, докато бялата простота на пространството се
утаяваше в погледа ѝ а камбанките на терасата прозвънваха от вятъра, Вивия усети същото чувство
за красота. На безопасност и спокойствие. Тук малката лисичка можеше да си остане завинаги
малката лисичка.
Но точно както Иврен щракваше музикалната кутия и се скарваше на Вивия, че я държи твърде
дълго, веднага щом в полезрението на Вивия се появи светът −онзи съвършен, недосегаем свят − изчезна.
–Ваше Височество −каза Ванес, щом влезе от терасата. Черната ѝкопринена рокля се носеше
около нея, семпла рокля с висока яка, с покриващи раменете само ръкави и поли, достатъчно къси, за
да разкрият пантофките на краката ѝ Тя направи реверанс, като наклони глава, и Вивия отвърна с
подобен жест, макар и неумело.
По мътните води на ада, императрицата изглеждаше по-малка, отколкото си я спомняше. Вивия
изведнъж се почувства голяма като морска лисица и сто пъти по-малко грациозна.
–Вашите офицери могат да изчакат тук, ако това е приемливо. −Императрицата говореше гладко,
макар и с подчертан нубревненски акцент. Тя посочи към няколкото стола с бели възглавници до
стената. Орхидеи висяха между тях. Вивия направи знак на хората си и те седнаха сковано.
Изглеждаха абсурдно. Тъмносините им морски униформи и обрулените им от вятъра коси срещу
ефирната елегантност на двореца.
–Нека поговорим на терасата −предложи императрицата. После умишлено се отдалечи, за да
даде на Вивия време да промърмори на своите ветровещи:
–Чакайте тук. Знаете какво да правите, ако нещо се обърка.
Последва едва доловимо отдаване на чест и Вивия усети как устните ѝсе извиват в усмивка. Добри
офицери бяха тези ветровещи. Въпреки че ѝлипсваше Стикс да бъде до нея, тя не се усъмни и за
секунда, че може да разчита на всеки един от тези войници.
На терасата Вивия видя два железни стола и желязна маса със захаросани смокини и гарафа с
вода. Нямаше нищо претенциозно, не се виждаха слуги или Усойници. Откриваше се всъщност гледка
единствено към висока пръстена стена около терасата и кипариси, извисяващи се в билкова градина,
която изпълваше въздуха с ухания на градински чай и лавандула.
Ванес не помръдваше, за да седне, и докато времето минаваше, тя открито изучаваше Вивия.
Инспектираше я от горе надолу, нямаше притеснение в погледа ѝ нито присъда.
Вивия ѝпозволи. Тя дори стигна дотам, че стисна ръце зад гърба си и отвърна на прямия поглед.
Истината беше, че да се държиш като две кучки, душещи задниците си на алеята, беше много по-
лесно, отколкото учтивите дипломатически бездействия, на които майката на Вивия я беше научила.
–Вие сте… пораснали −каза Ванес накрая. −Струва ми се, че когато за последно ви видях, все
още бяхте дете.
–Вие също −отговори Вивия, и то беше вярно. Единствения път, когато тя и Ванес се бяха
срещнали −преди десет години, −Вивия беше все още момиченце, а Ванес −млада жена.
Тогава беше зашеметяваща, дори на седемнадесет години, а сега беше още по-зашеметяваща.
Особено когато лека усмивка заигра на устните ѝ
–Нека седнем. −Ванес се отпусна на железния стол, стойката ѝбеше безукорна. −Имаме много
неща за обсъждане.
–Добре −съгласи се Вивия и за кратък миг тя си представи как дебатира, подражавайки на
грациозността на императрицата. Всичко изглеждаше толкова деликатно, толкова изтънчено, толкова
отдалечено от всичко, което беше Вивия… И все пак това някак беше всичко, което Вивия искаше да
бъде.
Но не, тя не бе дошла тук, за да бъде укротявана. Тя не бе дошла тук, за да бъде манипулирана. Тя
бе дошла тук заради Нубревна и нищо повече. И така, докато тя сядаше със същата суровост, каквато
би проявила около всеки свой войник, и докато още веднъж потупваше овала на лицето си, тя призова
мечката вътре в себе си.
–Наистина имаме много неща за обсъждане −заяви тя. −Но първото и най-важното −защо точно,
по адските води на Ноден, съм в този отровен град?
Сгушена в една ниша в стената, Сафи наблюдаваше как императрицата на Марсток се изправя
срещу новоименуваната като кралица престолонаследничка на Нубревна.
До тази сутрин Сафи бе смятала, че предпочита тронната зала за този вид работа. Краката ѝ можеше да се схванат от стоенето права, но поне беше на открито. Поне кожата ѝщеше да се къпе
на слънце и чист въздух. Сега тя осъзна, че тъмнината беше за предпочитане. Жегата и стените, и
отсъствието на някой, който да я гледа и чака декларацията ѝза вярно или невярно −това беше за
предпочитане. Това беше по-безопасно.
Всеки ден, откакто пристигна в Азмир, Сафи прекарваше поне час някъде на задушно място. Освен
това тук имаше второ −императорската трапезария, и трето −обширния амфитеатър, където
Султанатът се събираше всеки ден, за да разрешава инфраструктурните и икономическите проблеми
на империята.
Обикновено имаше твърде много гласове, с които да се справя. Обикновено Сафи трябваше да
разчита на интуицията си, за да усети нещо гнило в залата. Разбира се, до днес не бе долавяла нищо
гнило. Макар Бейръм от чирепите да бе вероятно първият, Сафи беше сигурна, че няма да е
последният.
Така че, докато Сафи се спотайваше в тази ниша, не трябваше да се страхува от магията си. Не
трябваше да се страхува от нечия нова внезапна смърт. Тя можеше да слуша, да преценява и да
подбира внимателно думите си. Вероятно най-доброто от всичко обаче беше, че в тъмнината Сафи
можеше да работи.
Тя вече беше взела дванадесет книги от личната библиотека на императрицата и дори бе
направила бележки по една от тях. Изьолт щеше да бъде невероятно впечатлена. Книгата
„Изработване на болкокамъни“ изглеждаше логична отправна точка, текстът обхващаше създаването
на болкокамъни, както и на магически подсилващи средства и разтвори. Сафи бе научила, че
лечителите влагат своята сила в самия акт на творението.
И това ѝдаде идеята: ако държеше парче кварц, докато използва собствените си сили, навярно и тя
би могла да вложи силата си в камъка.
Ванес бе така любезна да ѝпредостави свежо клиновидно парче розов кварц, както и шепа други
скъпоценни камъни −слава на боговете, не ѝзададе никакви въпроси −и сега Сафи задейства плана
си. Тя остави магията си да изпълни камъка чак до повърхността и го наблюдаваше.
И това, което Сафи видя, беше напълно завладяващо. Всъщност се чудеше как е могла някога да
смята Ванес за скучна. Сега тя беше всичко друго, но не и императрица на безвкусицата.
Никога в живота си Сафи не бе виждала две жени така да се състезават за пространство в стаята.
Бе виждала много мъже да го правят, кудкудякащи един към друг като петли в двора. И бе виждала
мъже, които се опитват −и се провалят −да пречупват жени, чиито гръбнаци са направени от
стомана.
Това беше нещо съвсем друго. Тези две жени, хилядократно по-силни от всеки мъж, всяка със
своите си програми и вещерства, можеха да убият. Те стояха като съперници в карторския боксов
ринг, но вместо плочки и пясък, за да покрият земята, между тях стоеше желязна маса и водни
гарафи. Оръжията на битката.
Вятърните камбанки блещукаха, нежна прелюдия към това, което със сигурност щеше да бъде
симфонична експлозия. За да утежни напрежението във всичко, магията на Сафи вибрираше в унисон
от сблъсъка между истината и лъжата. И двете жени звъннаха с честната си неприкритост; и двете
жени дразнеха с добре усвоената си лъжливост.
Симфонията започна.
–Причината да сте в моя „отровен град“ −заяви Ванес −е, че последния път, когато ви видях, вие
откраднахте един от моите кораби.
–А последния път, когато аз ви видях −контрира Вивия, −вие нарочно бяхте повредили един от
корабите си, за да го открадна.
–За да ви отвлека вниманието −Ванес махна нагоре с ръка. −Исках товара, който брат ви
пренасяше. Той си заслужаваше цената на онези оръжия.
В яр но, измърмори магията на Сафи… И тя си представи как излива тази истина направо в своя
кварц.
Вивия като че ли също усещаше честността на Ванес, защото за кратко застина, сякаш бе
изненадана.
–Искате да кажете, че си е струвало да загубите оръжията си, за да се докопате до онази
веровещица, която, предполагам, държите тук. Нека я видим тогава, ако е толкова специална.
–За да ми откраднете и н ея?
–Може би. −Кралицата престолонаследница небрежно сви рамене. −Кажете ми: тя струваше ли
си цената на войната?
–Кажете ми: а струваха ли си моите оръжия? −Веждите на императрицата се повдигнаха
високо. −Вашите действия бяха първите, които застрашиха двадесетгодишното примирие. Чиста
случайност беше, че магията в документа определи моето деяние за по-голямо престъпление.
–Аз откраднах кораб. Вие нахлухте в нубревненска земя с войници. Мисля, че магията правилно е
преценила.
–Казва жената, превърнала собствения си флот в пиратски.
–Казва жената, която освободи моите лисици от салдоникийския затвор. −Вивия вдигна
предизвикателно брадичката си. −Защо го направихте?
–Защото веровещицата ме помоли. −Ванес отмахна невидим косъм от роклята си. −А з бих ги
оставила да изгният.
–И защо т я би искала да го направите? −настоя Вивия. −Защо би я интересувало това?
–По същата причина, поради която ме помоли да договоря споразумение с Нубревна в замяна на
нейната мирна капитулация. Нещо или може би някой я свързва с вашата родина.
–Мери −отвърна Вивия и това име накара Сафи да забрави всичко за плана си. Всичко за нейната
магия или нейния камък.
През двете седмици, откакто бе узнала за смъртта на Мерик, имаше моменти −като този ,–когато
лицето му изплуваше на повърхността. Начинът, по който я бе погледнал на онази стръмна скала,
огряна от луната, в Нубревна, отчасти копнеж, отчасти страхопочитание… и дори отчасти
съжаление, защото, за краткото време заедно, те бяха дамгосани като врагове. Едва когато пътищата
им се разделяха, те сякаш осъзнаха, че им е по-добре да са приятели.
Или може би п ов еч е от приятели.
Но сега Мерик го нямаше и Сафи никога нямаше да разбере какво би могло да бъде.
–Доведох ви тук −каза Ванес, −за да завърша моята сделка с веровещицата.
–Каква е ползата за вас?
–За мен няма нищо, но аз ѝдадох обещание, а аз никога не нарушавам обещанията си.
–Разбирам. −Вивия широко разпери ръце. −Първоначално преговаряхте само с брат ми. Сега той
е мъртъв, така че вие сте принудена да преговаряте с мен, макар и двете да знаем, че в крайна
сметка вие и аз няма да договорим нищо. Все пак ще излезете с чисти ръце, защото в крайна сметка
сте о пи та ли.
–Съвсем не е така −настръхна Ванес, реакцията ѝбе толкова искрена, че изненада Сафи. Никога
императрицата не е позволявала маската ѝда се свлече.
И изведнъж Сафи си спомни отново за плана си. Тя се съсредоточи върху магията си. Тя се
съсредоточи върху кварца. Тя се съсредоточи върху разговора.
–Със сигурност нубревнените притежават нещо −каза Ванес, −за което си струва да се търгува.
–Знаете, че моята нация няма какво да предложи.
–Не, не знам това. −Ванес си пое дълбоко дъх, изучавайки кралицата престолонаследничка. −Вие
сте завладяващ казус −каза тя. −Необходима е голяма дързост да се предприеме подобен ход като
пиратството.
–По-скоро голямо отчаяние.
Ванес се засмя тихо −отново се разнесе бръмченето на истината, и то по начин, който завари
Сафи неподготвена.
–Оценявам −продължи Ванес, −че не се опитвате да скриете от мен реалното състояние на
нещата.
–Какъв би бил смисълът? −Вивия сви рамене. −Знаете истинското състояние на Нубревна. Имате
шпиони.
–Не толкова, колкото си мислите −възрази Ванес. −Трудно е да се проникне в къщата ви. Вие
внушавате невероятна доза лоялност сред хората си.
–Може би. Когато са готови да пренебрегнат пола ми. −Вивия погледна към вратата, отвъд която
нейните офицери чакаха. Раздразнителността я напусна. Тя дръпна яката на палтото си и оправи
маншетите си.
Точно когато отново насочи поглед към императрицата обаче, Рокеш се появи иззад кипарисите.
Промъкна се дебнешком на слънчевата светлина.
Преди Сафи да успее дори да премигне, две водни въжета от гарафата се метнаха към Усойницата.
–С пр и −изрева Ванес.
Водата спря. Рокеш също спря, паднал на едно коляно −дали от уважение, или за да избегне
атаките, Сафи не можа да каже.
–Каква игра играеш? −озъби се Вивия, водните ѝкамшици −обуздани.
–Няма игра −отвърна рязко Ванес. После се обърна към Рокеш:
–Защо ни прекъсваш?
–Извинявам се, императрице. −Рокеш наведе глава до коляното си. −Има спешна ситуация, която
изисква Сафия.
А х! Сафи се изправи в нишата, пръстите ѝстискаха кварца. Изглежда, бе необходима другаде.
М ол я, д ан о д а н е ет ро нн ат а з ал а. М ол я, д ан о д а н е н як ойп ро да жн ик.
–Имаме гост −обясни Рокеш −и допускам, че ще искате да прецените дали казва истината.
–Кой е? −Нетърпение заклокочи у императрицата. −Не очаквахме да пристигне никое семейство
днес.
–Този човек е сам. Той е бивш генерал на огневещия и изглежда, е решил да прекрати
пенсионирането си. −Рокеш хвърли поглед по посока на Сафи, очите му за кратко уловиха нейните
през шпионката. −Хабим Фашайит ви очаква в библиотеката, Ваше императорско величество. Той
твърди, че е тук, за да ни помогне да спечелим войната.
И Д ВА НА ДЕ СЕ Т
зьолт се радваше, че е далеч от странноприемницата. Радваше се, че е далеч от Едуан и
момичето, което никога не слушаше.
Тази стая беше твърде малка за тях. Близостта на Едуан... и на Сова също… бе разбъркала ума ѝ А
може би отлъченият огневещ напои кръвта ѝс пламъците си. А може би беше изтощението или
внезапната, изнервяща нужда да държи лицето си скрито.
Без значение каква бе причината за нейния идиотизъм, Изьолт все още се мъмреше, когато стигна
до препълнената клиника на лечителя. Не можеше да п ов яр ва, че е мислила да махне ризата на
Едуан. Едно е да съблечеш дрехите на мъжа и да се погрижиш за раните му, когато е в безсъзнание.
Съвсем друго е, когато се е втренчил в теб, едва поемащ дъх, с пламнали очи.
Нещо се бе надигнало в гърдите ѝпри онзи му вид. Ръцете му, лежащи върху нейните. Нещо, което
тя не разпозна, едновременно огнено и мразовито.
То в сео щесе бореше в нея. Богиня, какво си бе мислила тя?
Изьолт направо тичаше по улиците на Тирла, срамът я следваше по петите и пазарлъкът за
лечебните припаси бе добре дошъл, за да я разсее. Купуваше мехлеми и тинктури, превръзки и марли
и за разлика от ханджийката, припрените продавачи нямаха проблем със сребърния талер на Изьолт.
За съжаление обаче, допълнителният сребърен талер не би преместил името ѝпо-нагоре в списъка от
четиринадесет страници за посещенията на лечителя. Все пак тя написа името си накрая, макар
шансовете единственият лечител да дойде, преди да си тръгнат, не бяха в полза на Едуан.
Надяваше се новите им припаси да са достатъчни, за да държат проклятието надалеч. Поне докато
не намерят по-добро решение.
Когато Изьолт се гмурна в заплетения трафик на деня, тя бе поразена от стягане зад ребрата.
Остра болка, която отекна в ударите на сърцето ѝ Разкаяние, реши тя след малко. Но не, това не
беше съвсем така. Болката беше по-мека, обшита с нещо приличащо почти на… глад.
Едва когато Изьолт мина покрай един пурист, държащ табела с думите „Покайте се!“, тя най-
накрая успя да определи чувството. Носталгия. Тирла приличаше толкова на град Веняса. По-чист със
сигурност. Също и по-студен. И с войници в зелени униформи, които сгъстяваха тълпите, но все пак
усещането беше като у дома си. От няколко часа тук и вече бе намерила нишките на своя вътък в
градското тъкане. Шумът вече не беше притеснителен, а успокояващ, така надежден, както
приливите и отливите, а проверяването дали качулката е на главата ѝбе станало нейна втора
природа.
А миа ко а миа ко а миа ко … През изминалия месец този въпрос я спохождаше поне веднъж на ден,
докато кокалчетата на пръстите ѝпобеляваха от стискането на нишкокамъка. Винаги изникваше в
затишията сред хаоса, когато никаква заплаха не я преследваше по петите. Когато имаше твърде
много време и се връщаше към миналото, за да каталогизира всичко, което бе оставила зад гърба си.
Когато нямаше нищо, което да попречи на съзнанието ѝда желае −и да се чуди −какво би могло да
стане, ако тя и Сафи никога не бяха направили онзи крайпътен грабеж, на север от град Веняса.
А миа ко а миа ко а миа ко. Безполезен рефрен без удовлетворяващи отговори. Защото ако не беше
засечката при въоръжения грабеж, Изьолт и Сафи никога не биха привлекли вниманието на
наемника на Едуан… А ако не бе станало това, тя никога не би се върнала у дома при племето
м ид ен ци. Тогава тя никога нямаше да бъде прокълната и да избяга за Нубревна, където попадна на
Кладенеца на произхода…
И никога не би научила, че може да е половината от Каар Ауен. Че тя и Сафи може да са
митичната двойка от легендата, призвани да излекуват Кладенеца на произхода и да прочистят света
от злото.
Изьолт никога не би направила пазарлък с Едуан −чийто карауенски орден имаше задачата да
защитава Каар Ауен −и те никога нямаше да спасят Сова от пиратите на Червеното платно. И тогава
тя нямаше да бъде тук сега, с издълбана гръд, докато теглеше лечебни припаси през чуждия град,
който изобщо не чувстваше толкова чужд.
Всъщност, ако Изьолт си позволеше да погледне надолу към калдъръма, ако оставеше възприятията
си на воля, а магьосничеството ѝда я води през навалицата, тя би могла да се направи, че е на път да
се срещне със Сафи. Че всеки момент нейната нишкосестра щеше да изникне наблизо, мърморейки
каква е тази блъсканица, и двете щяха да се отправят към магазина на Матю. Защо не, онази витрина
там изглеждаше точно като неговата, чак до табелата, обявяваща: И ст ин ск о м ар ст ош кок аф е, н ай
д об ро товТ ир ла.
Изьолт спря насред крачка, сърцето ѝсе качи в гърлото. Не можеше да бъде. Н е м ож еш е да бъде.
Със сигурност нямаше как да е такава късметлийка, че да попадне на едно от кафенетата на Матю
тук. Тя бе живяла повече от шест години в магазина на Матю във Веняса, обучавайки се при
думовещия мошеник и неговия нишкобрат Хабим.
Прегърнала здраво чувала си, Изьолт пресече улицата и като вихрушка връхлетя, развълнувана −и
отчаяна −през входната врата на магазина. Сякаш се прибираше у дома. Първо усети в ноздрите си
уханието на кафе, богато и балансирано. После цветовете грабнаха очите ѝ килимите, гоблените и
възглавниците, подредени точно както във Веняса. Дори хората, излегнали се на диваните и ниските
табуретки, изглеждаха по същия начин. Дори порцелановите чаши, от които пиеха, и зг ле жд ах а
с ъщ ит е.
Това беше неговото кафене. На Матю, а това означаваше, че ще може да се свърже с него. Ах,
Изьолт не можеше да повярва на късмета си −Лунната майка наистина я бе благословила днес. Тя
забърза към високия плот в задната част на помещението, където млада жена с тъмна кожа като
кафето, което мелеше, и със зелените нишки на загрижеността погледна към приближаващата
Изьолт.
–Желаете ли да поръчате? −попита тя, марстошкият ѝакцент беше като този на Хабим, което
означаваше, че е от столицата. −Може да си поръчате пълна кана или чаша кафе.
Изьолт забави крачка, преди да спре до плота. От вълнение езикът ѝбе сякаш надебелял. Трябваше
да преглътне. После преглътна отново, преди да успее да каже:
–Аз… Тук ли е Матю Фиц Льо?
Сърцето ѝизтупа веднъж. Нишките на жената се опнаха от изненада в тюркоазено. После в
жълтеникаво-кафявото на предпазливостта. А накрая в тресяща се смес от двете. Тя остави
цилиндричната си кафемелачка и извади купата, в която се събираше смляното кафе, докато с поглед
обхождаше Изьолт от горе до долу.
–Това си… ти −тя говореше на марстошки, но бързо превключи на далмотски със силен акцент. − Добре дошла. Радвам се да те видя, Изьолт Де Миденци.
Сега беше ред на Изьолт да се почувства изненадана и предпазлива. Само годините на обучение не
ѝпозволяваха да се олюлее.
–Ти… ме познаваш?
–Разбира се! Във всеки магазин е съобщено, че те търсят. Да си призная, не мислех, че ще влезеш
в моя. Но, о… почакай тук! −Ръцете на жената се вдигнаха умолително. −Имам съобщение за теб. − Тя се завъртя в облака на шафрановите си поли и изчезна в задната стая.
Жената се върна за по-кратко време, отколкото бе необходимо на най-близкия клиент да пресуши
чашата си, а по бузите и в нишките ѝсе бяха сбрали възбудени многоцветни ивици. Изьолт само
предположи, че трябва да е имало някаква награда за нейното намиране.
Идеята за това ѝхареса. Това накара топлината в гърдите ѝда се разлее, а по устните ѝда заиграе
усмивка. Когато забеляза познатия почерк на Матю върху листче бежова хартия, тя се усмихна
широко. С пълна сила, от ухо до ухо, неподобаващо за една нишковеща, но не ѝпукаше.
Да види името си, изписано с небрежния почерк на Матю, беше приятно. Толкова приятно.
И зь ол т,
О ст ан и н а м яс то К ъд ет о ид а с е н ам ир аш А з щ е и зп ра тяе ди н о т н аш ит е х ор а д а т е
п ос ре щн е, т е щ е т е у пъ тя т с ле д т ов а к ъмм яс то то к ъд ет о ен уж нод а о ти де ш.
С ъж ал яв ам ч е н ещ ат а с е о бъ рк ах а в ъвВ ен яс а.
См но гол юб ов
М ат ю
След като прочете веднъж писмото, усмивката на Изьолт угасна. След две четения изчезна изцяло.
А при третото препрочитане тя установи, че бузите ѝбяха посърнали, а изражението ѝ− начумерено. Със сигурност това не беше всичко, което той трябваше да каже. С ъсс иг ур но ств
думите имаше скрито кодирано съобщение −обичаен трик на Матю −или… Или може би имаше
някакво скрито, подразбиращо се съобщение. К аз ва ш е дн о, аи ма ш п ре дв идд ру го Това беше любима
игра за Изьолт и Сафи.
И все пак, когато и след шестото четене Изьолт все още не откриваше нищо, тя бе принудена да
приеме, че това е цялото съобщение. Т ов а беше всичко, което Матю е чувствал, че трябва да сподели.
По раменете на Изьолт се сбираха мълнии, когато за седми път го прочете. Н ещ ат а с а с е
о бъ рк ал и? Т ов а ен айд об ро тоо пи са ни е, к ое том ож е д а н ам ер и д ум ов ещ ия т? Нещата бяха
тръгнали далеч по-зле от едно объркване… Той дори не беше споменал за грандиозния, убийствен
хаос, който я застигна след Лейна. И въпреки това Матю очакваше Изьолт просто да „остане на
място“ и да изчака някой от неговите „хора“ да я срещне. Е, бяха ѝказали да направи същото и във
Веняса, а после и в Лейна и виж докъде я бе докарало това чакане.
Т е щ е т е у пъ тя т с ле д т ов а к ъмм яс то то к ъд ет о ен уж нод а о ти де ш, прошепна си тя, а плачът
вече напираше в гърлото ѝ Доколкото разбираше, мястото, където бе нужно да бъде, беше при
Едуан, за да се грижи за него. Н уж нобеше да му помогне да намери семейството на Сова, както се
бяха договорили, а после там, където беше н уж нода бъде, беше при Сафи.
Изьолт обичаше Матю и Хабим. Страстно. Те бяха нейното нишкосемейство, а нищо на този свят
нямаше по-голямо значение от нишкосемейството. Но ѝбеше писнало да се отнасят с нея като с
някаква глупава карта в колодата от карти таро, която хвърлят в играта, когато е необходимо. Сафи
също бе изиграна против волята ѝи сега бе държана в капан в Марсток, докато Изьолт се намираше
на невъзможно далечно разстояние от нея.
С едно дълбоко поемане на въздух Изьолт си възвърна спокойствието. Поне външно заради тази
млада дама.
–Отседнала съм в „Бялата елша“ −каза Изьолт с думи, гладки като пясъчен бряг след отлив. − Стая тринадесета. Ако някой трябва да ме намери, може да ме потърси там. Обаче −добави тя, като
изви нагоре вежда −най-добрата ѝимитация на Сафи −по-добре да побързат. Скоро напускам Тирла
и не планирам да се заседявам по-дълго тук.
Първите признаци за залез слънце приветстваха Изьолт, докато напускаше магазина на Матю.
Здрачът се спускаше рано в планината, а биещите камбани възвестиха седемнадесетия час, когато тя
се върна в „Бялата елша“.
След дванадесетия удар Изьолт осъзна, че я следват.
Първото нещо, което Хабим бе упражнявал многократно с Изьолт, когато тя започна да се обучава
преди шест години и половина, беше постоянно −п ос то ян но−да обръща внимание кой е около нея.
На всеки няколко удара на сърцето тя потъваше в магията си и усещаше тъкането на града.
Поставянето на неговите нишки.
З въ н, з въ н. Никой не я следваше. З въ н, з въ н. Имаше някого. Те обаче бяха умни в това. Изкусни и
хитри, те оставаха достатъчно назад, така че, ако Изьолт обърне глава, да не види нищо необичайно.
Но не съществуваха скриващи нишки, а нишките на този човек бяха ясно забележими.
Неговите блестяха по-ярко от всички други на улицата като пламък, подпален в пшенично поле.
Само дето този пламък беше тъмнозелен. Този човек беше съсредоточен, този човек ловуваше.
П ре це ня ва й п ро ти вн ик а с и. О гл еж да й т ер ен а. В ин аг и, к ог ат о м ож еш и зб ир айб ой но топ ол е.
Вторият урок на Хабим погъделичка ухото на Изьолт, сякаш наставникът ѝстоеше точно до нея.
Изьолт обаче не познаваше този град, така че изучаването на терена и изборът на бойно поле бяха
невъзможни. Засега бягството би трябвало да бъде нейната цел.
Вместо да я успокои обаче, планът, изглежда, я накара да бъде нащрек. Имаше само един човек,
който желаеше да я улови −и той вече бе наел мъже да го сторят. Вероятно и той е бил близо до
Тирла, тъй като стрелите му бяха проклели Едуан едва вчера.
К ор ла нт. Човекът, който следваше Изьолт, може би не беше онзи пуристки свещеник, но тя не се
съмняваше, че преследвачът ѝработи за него.
Не, не, н е. Не я хвана при племето м ид ен ци. Не я хвана в Спорните земи. И сега нямаше да я
хване.
Изьолт внезапно сви по една странична улица. Над главата ѝплющяха вятърни флагове. Както бе
очаквала, нишките на мъжа я следваха. Три крачки и преследвачът ѝсъщо зави… но Изьолт не
побягна. Не се набута в навалицата. Войници дебнеха на всеки ъгъл в Тирла и униформите им
оцветяваха вечерния трафик в зелено.
Кожата ѝ косата ѝ… не можеше да рискува да привлече вниманието.
Стигна до друга улица и свърна към една каруца със зелки, след което забърза −по-бързо, по-
бързо −под навеса пред една ковачница. От отворените двойни врати бълваше жар на талази. Жена я
викна да дойде и види стоката ѝ
Този вик напомни на Изьолт за друго преследване в друг един град. В онзи ден тя бе скачала от
лодка на лодка, за да избяга от Едуан. Може би сега би могла да направи нещо подобно. Тук няма
канали, но имаше файтони. И макар да не можеше да прескача през тях, тя м ож еш е да __________ги използва
за бягство.
Ф ай то н сч ер ве н г юр укв ля во. Много добре. К ар уц а сп ил ет а в дя сн о. Много лошо. Б еж ан ск и
к ер ва н и дв ащо тз ад. Перфектно. Имаше три покрити фургона, теглени от мулета. Само във втория и
третия фургон обаче се виждаха хора, натъпкани вътре. Нишките им бяха почти безцветни. Знак, че
бяха станали безчувствени от загубата и скръбта.
Изьолт забави крачка и свърна вдясно, за да се движи заедно с кервана. Секундите течаха мудно.
Пулсът ѝкънтеше в черепа ѝ О щеяс ле дв ах а н иш ки О щем ал ко о щем ал ко …
Мулетата стигнаха до нея, пристъпящи бавно и уморено, и Изьолт предприе своя ход. Тя заобиколи
първия фургон. Надигна платнището и се покатери. Всичко, което тези хора можеха да носят, бе
натъпкано във фургона, нямаше място за тялото на Изьолт и то изпъкна под платното. Но водачът на
кервана не можеше да я види, както не можеше и нейният преследвач.
Нишките на човека бяха спрели в края на кръстовището, жълтеникаво-кафявото объркване бързо ги
обладаваше. А също и червеното разочарование. После нишките се размърдаха. После спряха. После
пак се размърдаха. После бързо се завъртяха.
Изьолт не се сдържа и се захили, а пръстите ѝобвиха нишкокамъка. Сафи щеше да се гордее с нея.
Хабим също, макар че вероятно щеше да ѝсе скара, че не е разгледала по-добре противника си.
Н ик ог а н е р аз чи та й н а м аг ияи лио ръ жи я, казваше ѝтой. В ин аг и м ог атд а т и б ъд ато тн ет и.
Д об ред е, д об ре, помисли си тя и, както винаги, много внимателно отгърна платнището и откри
ярки като слънцето нишки.
Принадлежаха на също толкова светъл като слънце човек, чиято кожа и къдрави коси блестяха като
злато, по което Сафи би си загубила ума.
Х ит ре ц. Името прелетя през съзнанието на Изьолт −най-младият, най-нечестният брат на
Лунната майка, с цветовете на слънцето, но с прозрачния блясък на луната. Също като този млад
мъж, Хитреца винаги носеше бледосиво. Цветът на зората, на здрача, на изпъстрените гори, в които
се криеше.
В приказките Хитреца биваше описван като най-опасния от семейството, верността му беше
непостоянна като бриз, по който обичаше да се носи. За щастие, това бяха само приказки, докато
този човек изглеждаше съвсем реален.
Изьолт отпусна платнището. Щеше да запомни лицето на този мъж. Щеше да запомни и неговите
нишки.
Ако някога се срещнеха отново, тя щеше да е готова.
Х Т РИ НА ДЕ СЕ Т
абим Фашайит.
Генерал Хабим Фашайит.
Войникът на чичо Ерон, наставникът, който беше обучил Сафи да се бие и я бе отгледал като баща.
Който я научи да бъде вълк в един свят на зайци. Той беше тук, в Азмир. Тук, в императорския
дворец. И беше генерал.
Сафи винаги е знаела, че Хабим трябва да е бил някакъв офицер от марстошките въоръжените
сили. Когато след години тормоз, нито Хабим, нито Ерон, нито дори Матю не отваряха дума за
конкретното минало на Хабим −или за това как бе попаднал на работа в карторски дом −накрая
Сафи спря да се чуди и просто прие Хабим такъв, какъвто беше: строг, непримирим, опитен боец, още
по-опитен тактик и склонен да възлага твърде много есета за историята на войната.
Между два сърдечни удара, всички въпроси от детството на Сафи оживяха, хиляда пъти по-горещи,
отколкото някога преди десет години. Целият ѝгръден кош пламтеше. Искаше да се смее, искаше да
скача, искаше да грабне нишкокамъка си и да извика на Изьолт, където и да се намираше, че Хабим
Фашайит е тук! Генерал Хабим Фашайит беше тук, в Азмир! В императорския дворец!
Никога Сафи не се бе радвала толкова на мрака и уединението. За момент поне, за да отреагира
насаме, преди някой да види лицето ѝ
Малкият капак, който водеше към нишата, хлопна зад Сафи. Следобедният въздух я обви. Тя го
вдъхна, предаде на лицето си същото изражение, което винаги имаше около Рокеш и императрицата:
съзнателна концентрация, непроницаема незаинтересованост. След като провери набързо дали
опитът ѝда направи верокамък е пъхнат в джоба ѝ тя се завъртя към Усойницата.
Той не каза нищо, така че и тя не каза нищо, а след като излезе от нишата в стената, останалата
част от нейните пазачи Усойници образуваха плътна формация около нея. Те преминаха в главната
градина. Слънчевата светлина заля лицето на Сафи, а обедният ветрец донесе аромат на рози, люляк
и орлови нокти. Насекомите бръмчаха, а птиците цвъртяха от храстите и дърветата.
Разположени на три терасовидни нива, императорските градини гледаха към блещукащите сини
води на езерото Скарца, предлагайки панорамен изглед към многолюдния Азмир, разстилащ се на
слънчевия бряг. Обикновено Сафи се наслаждаваше на тези разходки −те ѝдаваха възможност да
бъде навън, на открито. В момента обаче тя мислеше единствено за Хабим.
Кози цицки, нека Усойниците да ходят по-бързо, пожелаваше си тя. Хабим беше толкова близо.
М ър да й, б ав ач ко м ър да й.
Накрая, след като прекосиха най-горното ниво, стигнаха до познатата мраморна тераса, където
бълбукаше фонтан и звъняха вятърни камбанки. После се отправиха към полегатия вход към частната
библиотека на Ванес, която Сафи бе посетила само преди няколко часа.
Нямаше спиране, нямаше почивка след обиколката, докато Усойниците −и Сафи −не се настаниха
вътре. Рафтове покриваха стените, всяко гръбче беше подвързано в подходяща гранатеночервена
кожа. Книги лежаха подредени по бюра и по медено-сатенени столове. И, разбира се, желязото
украсяваше всеки свободен сантиметър: в аплиците, краката на масата и в обкова на рафтовете. Това
беше библиотека, годна за императрица, за железовеща.
Две врати водеха извън библиотеката. Едната, направена от дъб, резбована със слънца иззад
облаци, водеше към покоите на Сафи и Ванес. Сафи знаеше тази врата, беше я използвала. Другата,
обикновена врата, с размери, колкото да се промуши човек през нея, водеше до личния кабинет на
императрицата. Това беше пространство, в което на Сафи беше изрично забранено да влиза.
Изглежда, статут на гост досега е имал само един посетител.
Към тази именно врата те крачеха тържествено сега и вълнението бушуваше в гърдите на Сафи.
Ръцете ѝсе потяха. С по ко йн о, каза си тя, точно както Изьолт винаги казваше. П ок ойвп ръ ст ит е н а
р ъц ет е ик ра ка та.
Рокеш се премести начело, отвори обикновената врата и след като се промъкна през нея, Сафи го
последва.
Не беше това, което очакваше. Докато останалата част от Плаващия дворец беше от мрамор или
пясъчник, с широки прозорци, през които нахлуваше светлина, тази стая беше облицована с дъбово
дърво, оцветено почти в черно, и нямаше прозорци. Полилеи за свещи висяха от сводест таван,
восъците и фитилите им бяха с идеални размери и горяха с огневещ бездимен пламък.
Тогава Сафи зърна Хабим в другия край на стаята, стоеше с изправен гръб и я гледаше втренчено с
познатите ѝочи, осеяни с бръчици и белези. Той стоеше срещу дълга маса, чиято повърхност бе
покрита със сложен релеф на Вещерия.
Хабим не срещна погледа на Сафи. Вместо това той заобиколи масата и заяви:
–Това не е императрицата.
Очите на Сафи трепнаха от звука на дрезгавия му глас. Богове от долния свят, колко хубаво беше
да го чуе. С по ко йн о. П ра вит ов а, к ое тоб и н ап ра ви л И з.
–Императрицата е заета. −Рокеш се поклони ниско. След това отстъпи встрани и даде знак на
Сафи.
Хабим я погледна преценяващо.
–Тогава вие трябва да сте веровещицата.
–Да −отвърна Сафи, макар гласът ѝда прозвуча несигурно. Изпитателният поглед −очите му
ровеха нагоре, ровеха надолу −беше толкова привичен за него, толкова типичен за Х аб им. Мрачната
извивка на устните, леката бръчка между веждите. През целия ѝживот той я беше наблюдавал, за да
прецени нейните слабости. В момента обаче тя усети, че той преценяваше нейните сили. Нейното
здраве, нейната безопасност.
Несъмнено той се чудеше защо тя има нов белег над веждата и на палеца си. Или защо косата ѝ стигаше до раменете само, или защо тя очевидно предпочиташе да стои на един крак вместо да заеме
стабилна, балансирана стойка, с каквато я бе отгледал. И не пропусна да види как очите му се спряха
на железния колан около кръста ѝи стоманената верижка около врата ѝ
Хабим беше дошъл в Азмир заради Сафи. Тази истина набъбна в гърдите ѝи изведнъж очите на
Сафи запламтяха още повече. Тя изправи раменете си и изпъчи гърди.
–Аз съм веровещицата −каза тя по-силно. Изпълнена с ценностите, които т ойѝнасаждаше,
докато я обучаваше за домна. −Мога ли да попитам вие кой сте?
Хабим подсмъркна и се извърна назад към Рокеш.
–Присъствието на това дете означава, че не ми вярвате. Очаквах по-добър прием, Усойнице.
Рокеш разтвори ръце в ръкавици. Отчасти извинение, отчасти безразличие. −Деветнайсет години
в пенсия са много време, генерале.
–И щеше да е по-дълго, ако Двайсетгодишното примирие не беше приключило така внезапно. − Той щракна с пръсти към миниатюрните войски, кораби и вериги за доставки, поставени от другата
страна на масата. −Мислех, че нейно императорско величество е по-разумна от родителите си, но да
наруши примирието, за да си присвои млада жена, за която се говори, че е веровещица… −Гърдите
му се разшириха от дълбоката въздишка, сякаш искаше да стъпче желанието си да извика.
Лъжа обаче. Всичко беше л ъж а, а вътрешно Сафи ликуваше.
После Рокеш добави ядно, през стиснати зъби:
–Да се надяваме, че това си е струвало, дете.
Д ет е. На Сафи не ѝсе наложи да се преструва, че върти гневно очи.
Рокеш обаче само се засмя. Под покривалото очите му се сбърчиха.
–Задайте му въпросите си, веровещице, и нека генералът види пълната ви стойност.
Внезапно дъхът на Сафи заседна в гърлото ѝ тъй като задаването на тези въпроси беше последното
нещо, което искаше да направи. Изведнъж ръцете ѝсе разтрепериха. Изведнъж тя видя кръв и
жлъчка, и петна по пода.
Тя избърса длани в бедрата си, а до нея раменете на Рокеш се приведоха леко. Той се приближи
още по-близо, забуленото му лице беше на сантиметри от нейното.
–Аз мога да задам въпросите −измърмори той. −Ако това би улеснило нещата.
Сафи прехапа устна. Това б и улеснило нещата, но също така би ги обезсмислило. Ако не можеше
да направи това с Хабим −с единствения от всички мъже в цяла Вещерия, на когото наистина
вярваше, −тогава тя никога повече нямаше да може да го направи. А тя т ря бв аш е да го направи
отново. Затова беше тук. Това беше единственият начин да си тръгне.
О св ена кон е н ап ра вяв ер ок ам ък
Тя пъхна трепереща ръка в джоба си и притисна кварца между палеца и показалеца. Тя м ож еш е
да инкрустира магията си в този камък. Тя м ож еш е да зададе на Хабим трите си въпроса.
Постепенно белите ѝдробове се отпуснаха.
–Благодаря ти, бавачке −каза тя накрая, −но мога да се справя.
И ето я пак онази усмивка, която сбръчкваше очите на Рокеш. Той кимна и се отдръпна.
Сафи се обърна към Хабим. Към своя наставник.
–Знаете ли за мирния договор с бейдидите? −Думите бяха изговорени напълно контролирано и
дистанцирано. Матю я беше обучил в това. Тя не би подвела нито него, нито Хабим.
–Да −отговори простичко Хабим. −Чух слуховете от офицери, с които все още си кореспондирам,
а сетне чух потвърждение на този договор, когато стигнах до столицата.
За изненада на Сафи, всички тези изказвания прозвучаха честно. Хабим н аи ст ин а бе чул и имаше
контакт с други офицери.
Ала Хабим не беше приключил още:
–Цялото нещо беше зле изпипано. −Той насочи тази реплика към Рокеш. −Беше зле договорено,
без обвързващи граници за изпълнение. Унищожихме поминъка на бейдидите. Когато не искаха да
живеят в нашите селища, ние убивахме конете им. Когато те не се придържаха към нашите правила,
ние крадяхме децата им. Те нямат основание да работят с нас, а имат безброй основания да ни
мразят. Глупаво беше от страна на императрицата да вярва в противното, а бейдидите бяха прави, че
се отказаха от споразумението в името на по-добро.
Никаква реакция от Рокеш освен равното:
–Можете сам да кажете това на императрицата.
–И възнамерявам да го направя.
Хабим отново насочи вниманието си към Сафи.
–Следващият въпрос, веровещице?
Сафи вдигна брадичката си по-високо.
–Чували ли сте за заговор за сваляне на императрицата и претендиране за трона?
Хабим въздъхна ядно. Сафи познаваше толкова добре тези въздишки, но този път тя беше лъжлива.
Фалшът разяде кожата ѝ събра се в основата на гръбнака ѝ
–Не −отсече Хабим. −Следващият въпрос.
И лъжата звънна оглушително.
Сафи се напрегна. За кратък миг тя си помисли, че нейната магия е реагирала погрешно. Че е била
подведена от позьорската му поза и подправеното изражение… Само че нямаше истина, която да
бръмчи заедно с лъжите. Имаше с ам о лъжи. Което означаваше, че той наистина е знаел за такъв
заговор, с който да се събори империята.
Бейръм от чирепите обаче също знаеше. В ин аг и с е н ос ятк ак вил и н е с лу хо ве, бе казал той, преди
железният диск на Ванес да го пререже. К ъд ет о и мам ед и маип че ли
Сафи преглътна. Каквото и да бе чул Хабим, не той организираше заговорите. В Азмир бе дошъл
заради Сафи, не заради императрица Ванес.
Така че тя продължи да го притиска.
–Генерал Фашайит, знаехте ли за експлозията на кораба на императрицата преди нападението?
–Не. Следващият въпрос.
В яр но. Раменете на Сафи се отпуснаха. Пръстите, които несъзнателно бе стискала в юмрук, сега се
изправиха.
–Това беше последният въпрос.
–Е? −попита Рокеш. −Генералът успя ли?
Дори Хабим да не беше се справил, отговорът на Сафи щеше да бъде само един. Но той н аи ст ин а
успя, така че ѝбеше лесно да говори убедително.
–Да, генералът каза истината.
–Добре −отвърна Хабим, преди Рокеш да успее да отвори уста. Хабим се бе обърнал вече към
масата, напълно игнорирайки Сафи и Усойниците. Подобно на навита пружина, той премина към
следващата точка, към следващата бизнес задача и не чакаше светът да навакса.
–Ще се видя с императрицата сега, благодаря. −Той помаха на войсковия контингент по
марстошките граници. −Кажете ѝ че има какво да се обсъжда, и ако т ов а е нейната имперска
стратегия, тогава тази война наистина ще бъде много кратка.
Пулсът на Вивия блъскаше в ушите ѝ Магията нахлу във вените ѝи до нея се извисиха два потока
вода, в готовност.
–Може да свалите водата си −каза Ванес с грациозен жест. −О, може ли да седна? Толкова се
радвам, че получих вашето разрешение.
Ванес въздъхна уморено, макар и пресилено, и се отпусна на стола си.
–Ако бях искала да ви убия, вече щяхте да сте мъртва. Освен това не се чувствате истински
застрашена, иначе щяхте да повикате офицерите си.
Ах, императрицата се държеше твърде остро. И така, с нагла усмивка, която се разля върху
маската ѝ−какво друго би могла да използва Вивия, за да запази контрол? −тя върна водата
обратно в гарафата. Разгъваща се бавно намотка от мощ, която се стичаше капка по капка, без да
пръска.
–Ако сте нужна другаде −каза Вивия провлачено, −тогава, предполагам, срещата ни е
приключила.
–Извинете −Ванес поклати тъмната си глава. −Това беше неочаквано и −призна тя −нежелано.
Ето. Преди да тръгнете. −Тя плъзна по масата навита на руло хартия.
Вивия я взе, като внимаваше да запази отегченото си изражение, докато развързваше златната
панделка, която обвиваше плътната пергаментова хартия.
–Тук няма нищо. −Хартията беше напълно празна.
–Все още няма. −Ванес извади втора ролка хартия от роклята си и след секунди я разгърна на
масата. Моливът обаче се изтърколи и падна на пода.
За първи път Вивия виждаше императрицата на Марсток да се изчервява. И тогава, за още по-
голямо удивление на Вивия, грациозността на императрицата ѝизневери за кратко. Непохватно и
нервно, тя светкавично грабна от пода обвития в овча кожа графит.
Гривните ѝиздрънчаха, бузите ѝзапламтяха още по-ярко и Вивия беше принудена да признае, че
Ванес навярно бе най-красивата жена, живяла някога. Беше някак… е, забавно, че някой може да е
толкова хубав.
Много скоро Ванес си възвърна спокойната самоувереност и се приведе над масата със същата
целенасоченост, която никога не я напускаше.
–Тези страници са думовещерски. Когато пиша на едната, ето така… −Тя надраска нещо и се
изправи. −Сега погледнете писмото си.
Вивия го направи, а очите ѝсе облещиха от изненада. Т ов а ем оя т п оч ер к, прочете тя думите в
горния край, изписани с плавни, плътни нубревненски букви.
–Можете да ми отговорите. −Ванес предложи на Вивия молива.
Вивия не вдигна ръка да го вземе.
–Какво −започна тя бавно −се очаква от мен да направя с това?
–Да откликнете −тя поклати молива към Вивия.
–Защо?
–Бих помислила, че е очевидно. Вие сте заета жена, аз съм заета жена. С това можем да
договорим споразумението от разстояние. Когато стигнем до края на страницата, тя ще се изчисти от
само себе си и ще можем да започнем разговора си отново.
–Как ще разбера, че сте вие?
–Защото това е моят почерк. Мога да напиша още няколко изречения, ако това би помогнало…
–Няма нужда. −Вивия остави хартията на масата. −Нямам нужда от вас или от вашата… − Погледите им се срещнаха.
И изведнъж Вивия се почувства твърде уморена, за да продължи.
Винаги играеше ролята на гнева. Винаги поддържаше ролята на властта и контрола, на
нетърпеливата ярост на Нихар. Винаги нахълтваше или напускаше гневно. Крещеше най-силно,
бореше се най-упорито и държеше другите −били те приятели, били те империи −на разстояние.
Защо обаче? През всичките години, когато постъпваше така, подражавайки на баща си, криеща се
под маската на мечка, то никога не беше ѝсе отразявало добре.
Върховният съвет не би я короновал, Стикс не я допускаше до себе си, а само преди седем часа
баща ѝоткрадна триумфа, за който тя бе положила толкова много усилия.
Сега императрицата на Марсток, със своите осем милиона изискани звания, предлагаше на Вивия
шанс. На В ив ия, не на баща ѝ И колкото и глупава да беше, Вивия вярваше на Ванес, когато жената
бе казала, че е впечатлена от лисиците.
Както и да погледнеше на това, Вивия не виждаше причина да откаже.
–Добре. −Думите се изтърколиха от езика на Вивия като вода от стар кран: ръждясал и
задръстен. −Добре −опита тя отново, малко по-естествено. Този път се принуди да кимне. −Моля,
напишете още няколко думи и аз ще направя същото.
Ванес се усмихна и очите ѝлеко се присвиха, а мускулите на челюстта ѝсе отпуснаха. Т въ рд е
к ра си во.
Минаха няколко минути, през които само нежното подраскване на молива запълваше тишината
помежду им. Вивия наблюдаваше как написаното от Ванес се появява в реално време върху нейната
хартия.
Т ов а ем оя т п оч ер к. А з с ъмВ ан ес е ди нс тв ен ат а д ъщ ер я н а Р иш раиА ла лм ис ъми мп ер ат ри ца н а М ар ст ок О ча кв амсн ет ър пе ни е п ре го во ри тесН уб ре вн а.
Тя подаде молива на Вивия. Дръжката от овча кожа беше топла при допир. Т ов а ем оя т п оч ер к,
написа Вивия. А з с ъмВ ив ия е ди нс тв ен ат а д ъщ ер я н а Д жа наиС ер аф ин ис ъм п ре ст ол он ас ле дн ич ка тан а Н уб ре вн а. Н ад яв амс е д а н е м е п ре ца ка те
Това предизвика сподавен смях у императрицата, а когато Вивия върна молива, Ванес го остави
настрана.
–Запази молива −настоя тя. −Аз имам и други.
–Както и аз. −Вивия го постави на масата. −Ние не сме т ол ко вабедни, императрице.
Още смях, още усмивки и малко по-късно срещата приключи.
Този път, когато Вивия прекосяваше покоите на императрицата, императорското крило и докато
напускаше двореца, откри, че в стъпката ѝима различна енергия. Тя не беше чак толкова глупава,
малка лисичка, че да си въобрази как от тази беседа ще излезе нещо продуктивно, но може би, само
м ож е б и, би могла да се измъкне с малко надежда.
О Ч ЕТ ИР ИН АД ЕС ЕТ б ла че н ед ен ят в който чудовището се събужда.
М ом че тоин ег ов ия т т ер ие р сч ер нак оз ин а −п од ар ъко т б ащ а м у п ре диш ес т м ес ец а, н а
и меБ от уш и −и гр ая т и зв ънс ем ей на таш ат ра Т ях но топ ле меер аз по ло жи лол аг ер а с и ве дн о
г ор ещ о, з ат ън те ном яс товС по рн ит е з ем и.
Б от уш и п ъх тиид иш а т еж ко в ъп ре кич е с лъ нц ет о с е к ри е з адм ра чн и о бл ац и, т ак а ч е
м ом че тог о о тв еж дад о б ла ти ст ат а р ек а н аб ли зо Т амщ е п оп лу ва т, р еш ав а т о ис и к аз ва ч е
в съ щн ос т з ар ад и к уч ет о и ск а д а о ти де
К уч ет ат а н е с е п от ят к аз а в ед нъ ж м ай кам у. Т е н е м ог атд а с е о хл ад ятк ат о н ас М ом че то с мя та ч е ем ил оз ли во к ат о с е г ри жит ак а з а к ом фо рт а н а к уч ет о с и. М ож е ид а и мав ъл ну ва ща д оп ъл ни те лн а п ол за а кос лу ча йн о в ид и к ро ко ди ли тев ъвв од ат а, з а к ои тоА лм а м у ер аз ка зв ал а.
Ч ас ов е н ар едт ойиБ от уш и с е п ли ск атс ре д т лъ ст ит е, х лъ зг ав и м ор ск и к от ки ч ий тод оме с ре д т ръ ст ик ит е. Т е л ов ув атс ка ка лц и, г ол ем и к ол ко тод ла ни тен а м ом че то Т о с е о пи тв а д а г и
х ва не н е у сп яв а. О пи тв а с е д а н ау чиБ от уш и д а г и х ва ща н о Б от уш и с ам о р аз мъ тв а в од ат а и п од пл аш ваб уб ол еч ки те
О бл ац ит е с е р аз къ св ат М ом че тоз аб ра вяи зц ял о з а к ро ко ди ли те Н ак ра я ч ув а к акм ай кам у г о
в ик а, в ре меез а в еч ер я. Т ойп ос лу шн о т ръ гв а к ъмб ре га
В еч е ен а п ол ов ин ат а п ът в од ат а е дв а с ти гад о б ед ра там у, к ог ат о н а с лъ нч ев ат а с ве тл ин а
п ро бл яс ва т д веп ет ън цан аб ли зо Т ог ав а т ръ ст ик ит е с е р аз дв иж ва т им ом че тоо съ зн ав а, ч е н ещ о
п ри бл иж ав а. Н ещ о п о-г ол ям о о т н ег о. Н ещ о, к ое тос е п лъ зг а их лъ зг а п о в од ат а т ол ко вал ес но
к ол ко тож ив ак а вч ас ов ни кан а м ай кам у.
Б от уш и з ап оч вад а л ае О но вав ис ок о д жа вк ан е, з а к ое тоб ащ а м у к аз ва ч е м ом че тон ик ог а н е
б ив а д а п ре не бр ег ва М ом че тон е г о п ре не бр ег ва Н о н е с е ид ви жи Н ям а к ъд е д а о ти де Ж ъл ти те л юс пин а к ро ко ди лас е с ли ва т вт ръ ст ик ит е −п о-о ст ри св ся кас ек ун дап о-о ст ри Т оч ном еж ду м ом че тоиб ре га
П ре дид а у сп еед а и зд ад е п ис ък Б от уш и с е х въ рл я.
Ич ел юс ти тен а к ро ко ди лащ ра ка т. Б от уш и и зд жа вк ва К ро ко ди лъ т с е з ав ър та
В од ат а с е р аз пе нв а иБ от уш и евк ап ан а м еж дуч ел юс ти тен а з вя ра В еч е н ям а л ай с ам о в од а,
б ие щаид ив а.
К ръ вт а о цв ет яв а к аф яв от о б ла товч ер ве но Т ол ко ват ъм но Т ол ко ваг ъс то Д ор и п ян ат а,
в ди гн ат а о т а та ка та еч ер ве на ч ер ве на ч ер ве на
Ит аз и г ле дк а п ра вин ещ о см ом че то П ри щи пв а г о п рив се киу да р вг ър ди тем у. И зп ра ща с ту де нит ръ пк и п о г ръ бн ак а м у. П о н як ак вап ри чи нау се щао чи тес и г ор ещ и, ам ус ку ли тес ил ни
Д ор и д ро бо ве тес и ч ув ст вар аз ли чн и −п о-к ух и ип о-г ол ем и, о тк ол ко топ ре дим игс ам о.
Т о с и п ое мав ъз ду х.
Ип ом ир ис ва … Свобода. Ч ис таиб ог ат а, иж ив а. Ин ар едс ъсс во бо да тае … Верността. Н як акс и
з на е, ч е т оз и а ро ма т п ри на дл еж и н а Б от уш и. Т оч нок ак тон як ак сип оз на ваид ру ги я а ро ма т − с во бо да таид ре вн ия в еч енг ла д −п ри на дл еж ащн а к ро ко ди ла
Б езд а с е з ам ис ля б езд ор и д а р аз би рак ак воп ра ви м ом че тов ли завб ит ка та П ръ ст ит е м у
о хл уз ва т в ър тя щи тес е л юс пин а к ро ко ди ла О ко лон ег о г ър мив од а.
Спри, к аз ват о н а з вя ра Спри се.
Ик ро ко ди лъ т с пи ра
Пусни Ботуши, з ап ов яд вам ом че тоио тн ов о с ъщ ес тв от о с е п од чи ня ва К ръ в, т ол ко вам но го к ръ в −н о с во бо да таив ер но ст тап о н як ак ъвн ач инв сео щес ил ног ор ят
Дръж се, к аз вам ом че тон а Б от уш и ис ъсс ил а, к оя тод о м ом ен тан е б е п од оз ир ал о, ч е и ма
з аг ре бв а о къ рв ав ен ияс и, с ки мт ящн айд об ърп ри ят ел
П ос лес е о тп ра вяк ъмб ре гаит оз и п ътс и с по мн я к акд а к ре щи
Когато Изьолт най-сетне се върна в „Бялата елша“, там я очакваше мила картинка. Сова, заспала
на леглото, Едуан, заспал на пода до нея… седнал, отпуснал глава на матрака.
Злият кръвовещ не изглеждаше толкова зъл на залез слънце, което стопляше заспалото му лице.
Дори детето демон изглеждаше сладко на тази светлина. Никой от двамата не се събуди, когато
Изьолт се прокрадна вътре с чантата си, пълна с провизии. Нито, когато внимателно извади
продуктите и грабна каната до мивката. Нито дори когато напусна стаята, за да напълни споменатата
кана от водовещерското кранче в края на коридора.
Един човек вече беше там, пръскаше вода, докато пълнеше каната от своята стая и още три
манерки. Отегчените му нишки преминаха към тревистозелен интерес при вида на Изьолт. Видя
женствена форма, заинтригува се. Изьолт провери качулката си, ръкавите си, после застана колкото
се може по-близо до стената, без да рискува да загуби реда си на опашката, в случай че някой друг
пристигне.
Това беше грешка. Това само засили любопитството на мъжа. Толкова предсказуемо: мъж, който
чувства, че му се полага правото на женско внимание. Той протегна врат, олюля се, протегна се − отпърво деликатно, с намерението да надникне под качулката ѝ Веднъж приключил с наливането на
вода, той се отказа от финеса и докато се тътреше покрай нея, той се стрелна и навря главата си
право в лицето на Изьолт.
Резултатът беше незабавен. Желязно сива враждебност удари нишките му. Лицето му се изкриви в
насмешка. Поне си тръгна тихо и кротко, без да отправя към нея нецензурни думи или заплахи. И все
пак на Изьолт не ѝхареса, че все още усещаше нишките му дори след като си бе влязъл в стаята, или
как други две групи от нишки, тръгващи от него, потръпваха агресивно, с омраза. Тя не си направи
труда да напълни каната догоре и побърза да се прибере при Едуан и Сова. И щом се озова на
сигурно място в стаята, два пъти провери и после пак провери ключалката.
Хубавото беше, предполагаше тя, че Хитреца не беше някъде наблизо.
Колкото можеше по-тихо, Изьолт изля прясно налятата вода в легена, но неочаквано тихо
проплакване наруши тишината и тя погледна към леглото.
Никой обаче не се беше събудил. Проплакването бе дошло от Едуан. Свиваше се конвулсивно
отново и отново, сякаш го удряха. Пак и пак. П от ръ пв ан е, п от ръ пв ан е, п от ръ пв ан е. Лицето му…
Изьолт примигна. Не проклятието поразяваше Едуан. Това беше мъка. Беше отчаяние, сякаш
единственото нещо, което обичаше най-много на света, му бе отнето.
Ужасно беше да го гледа. Изьолт искаше да спре това мъчение. Искаше да се втурне към него и да
го разбуди. Искаше да хване в дланите си лицето му и да му каже, че всичко ще бъде наред, че
каквито и призраци да го преследваха, вече са си отишли. Това беше дълбоко, интуитивно желание, а
не продиктувано от логиката. Тя с две решителни крачки прекоси стаята.
Коленичи и протегна ръка към лицето му. Топлина се излъчваше от кожата му, жарка като в ада.
П от ръ пв ан е, п от ръ пв ан е, п от ръ пв ан е. На веждите му лъсна пот.
Т ре ск а, помисли си бегло, доволна, че е купила тонизиращо средство срещу това.
Внезапно Едуан спря да потръпва конвулсивно.
Изьолт замръзна, пръстите ѝбяха на косъм от челюстта му. Дъхът ѝспря. Сърцето му затупа
ритмично, бръчките по лицето му се изгладиха и отново придоби невинност като при сън без сънища.
Част от нея искаше да продължи. Онази, закътана в потайно кътче в гърдите ѝ точно пред левия ѝ бял дроб −тя искаше да продължи, да усети овала на челюстта му и да наблюдава как се събужда.
Но тя отказваше да признае тази част от себе си, защото докато се преструваше, че не съществува,
не трябваше да обмисля какво може да означава това.
Отдръпна ръцете си. По някаква причина те трепереха, сякаш никога не бе правила това. Сякаш до
вчера не бе висяла до един Едуан в безсъзнание, наблюдавайки високата извивка на скулите му и
гъстите му мигли. Докато спеше, толкова лесно беше да го докосва. Да се грижи за него. Нямаше ги
кристалночистите очи, които я пронизваха. Ала буден…
Т аз и с та я ет въ рд е г ор ещ а. Сега тя се потеше, тя имаше треска. И това не беше топлината на
огневещера, а нещо друго. Нещо, от което стомахът ѝсе свиваше, а гръдният ѝкош се смаляваше.
Тиха като котка, точно както я беше научил Хабим, Изьолт се отдръпна и отново отиде до
умивалника. Ако имаше късмет, Едуан нямаше да се събуди, преди да е приготвила всичко, от което
се нуждаеше, за да почисти раните му. После би могла да излезе на пръсти от стаята и може би да
намери незабележимо местенце във всекидневната долу, където да се скрие. Някъде, където да
обмисли случилото се с Хитреца, някъде, където да поръча храна за Едуан и Сова, без да бъде видяна
от другите гости.
И то без да бъде видяна от Едуан. Неговата заповед отпреди все още отекваше в ушите ѝ Н е. Той
не желаеше нейната помощ. Н е. Той не желаеше да го докосва. А тази глупава фантазьорка, каквато
беше тя, бе правила точно това…
И все още го искаше.
Представяше си само ужаса, изписан върху лицето му, ако се бе събудил, ако бе усетил пръстите ѝ върху лицето си. Щеше да е много по-лошо отпреди.
Н е.
Но Лунната майка тази вечер, явно, беше срещу Изьолт. Тя внимателно подреждаше до Едуан, без
да го безпокои, чисти ленени превръзки, два различни мехлема от лечителката земновещица, прах от
лечителя огневещ и тонизиращ разтвор от лечителката водовещица, ала когато се опита да пренесе
пълния леген до леглото, водата се разплиска върху крака му.
Очите му се отвориха широко. Толкова сини. Толкова изгубени.
–Ти се завърна. −Дрезгави думи. По-скоро шепот.
Температурата в стаята се покачи двойно. Езикът на Изьолт също се удвои.
–Съжалявам, че те събудих −понечи тя да се отдалечи.
Или пък се е опитала. Едуан стисна китката ѝс изненадваща сила.
–Остани −въздъхна той и се взря в нея с онзи проницателен поглед. Погледът, който караше целия
ѝсвят да рухне.
Миговете се нижеха. Хватката му отслабна, погледът му −не. Изьолт можеше да се освободи, ако
искаше. Лесен ход, лесен обрат.
Не го направи.
–Белег −каза той накрая.
Тя нямаше представа какво има предвид.
–Аз не… −започна тя.
–Белег −повтори той, по-подчертано, и макар погледът му да не се помръдваше, палецът му го
направи. Докосваше я леко −много лекичко, лекичко −над китката.
После по дланта ѝ където, да, имаше едва забележим белег. От куката на един рибар във Веняса.
–Заради мен.
–Да −съгласи се тя.
Палецът му се раздвижи, нагоре по дланта ѝ към китката. Кожата му беше груба. Докосването
му −не.
И цялото тяло на Изьолт изчезна. Нямаше друг начин да го опише. Никакви други думи за това как
всичко в нея спря и изчезна. Ни дъх, ни сърдечен ритъм, ни зрение имаше извън палеца на Едуан,
изследващ ръката ѝ
–Защо? −промърмори той, пръстът му най-накрая забави ход върху точката на пулса.
–Защо… Какво? −Тя нямаше представа как произнесе тези думи.
Едуан преглътна, макар тялото му да бе слабо, той намери сили да я попита:
–Защо все още си тук?
Тя примигна, изненадата за кратко я накара да мълчи. За кратко успокои ума ѝ
–Къде другаде бих отишла? Трябваше ли… трябваше ли да взема още нещо за теб?
–Не. Не това… −не довърши той заради кашлицата. Най-накрая отдръпна пръстите си от Изьолт.
Изведнъж кожата около китката ѝстана твърде студена. За разлика от останалата част от тялото ѝ
което изгаряше.
–Защо си с мен и Сова −рязко попита Едуан, след като кашлицата отмина. −Защо остана?
–О! −Това беше последното нещо, което очакваше той да попита и за част от бързо отлитащия миг
Изьолт се уплаши, че по някакъв начин той е видял бележката от Матю в джоба ѝ Някак е узнал, че
тя е имала и други възможности пред себе си. Само че това беше невъзможно −тя току-що бе
получила съобщението. Нямаше как Едуан да разбере, че някой идва за нея.
Аз ащ о т и п ук а д ал и т ойз на е?, настояваше за отговор мозъкът ѝ. Т ойз на е, ч е т ър си ш т во ят а
н иш ко се ст ра Т ойз на е, ч е и ма ш н иш ко се ме йс тв о ич е н е м ож ешд а о ст ан ешд о н ег о з ав ин аг и.
Е т ойм ож е б и з на е т ов а, прошепна потайното кътче в гърдите ѝ точно над белия ѝдроб. Ат и?
–Аз… дължа ти живота си и имам дълг към теб −предложи отговор Изьолт накрая. Това беше
единственото обяснение, което някога бе изразила с думи пред себе си. −Много дългове. Защо? Да…
да не би да искаш да си тръгна?
Толкова трудно ѝбеше да произнесе тези думи, а Едуан не отвърна нищо. Просто се взираше в нея,
без да мига, без да му се изплъзва нещо. С всяка изминала секунда очите му се отърсваха все повече
от съня. Все повече погледът му се избистряше и съзнанието му се проясняваше.
Междувременно в стаята ставаше все по-горещо, а езикът на Изьолт надебеляваше още и още.
Сега тя осъзна, че сърцето ѝникога не бе спирало, дробовете ѝникога не бяха почивали. Просто за
миг бяха под неговото въздействие −от очите му, от пръстите му, от докосването му.
Едуан се изправи в седнало положение. Болезнен стон, мъчителен спазъм, но Изьолт не помръдна
да му помогне. Н е. Вместо това тя просто наблюдаваше, докато секундите минаваха, и вътрешно си
повтаряше монотонно: с по ко йс тв ие. Напразен рефрен наистина, защото щом Едуан се изправи
напълно и се зае да сваля ризата си, твърде нетърпимо стана за Изьолт да понася гледката. Трудно
понасяше да гледа безучастно как той страда. Поривът ѝда дръпне ризата му вместо него накара
пръстите ѝда притиснат бедрата ѝ
Тя беше гърне, готово да преври.
Изьолт рязко се изправи. Леко панически, леко шумно, но от леглото не се чуваше никакво
движение, нито промяна в нишките на Сова. Изьолт се върна до празната вече маса. Стисна двата ѝ края, след което се принуди да отклони поглед към огледалото. В собственото ѝотражение, където
лешниковите ѝочи блестяха на светлината на фенера.
С по ко йс тв ие с по ко йс тв ие с по ко йс тв ие. Колко пъти майката на Изьолт я караше да се взира в
огледало, за да овладее до съвършенство нишковещерското си самообладание? Колко пъти Гречя
беше карала Изьолт да наблюдава собственото си лице за всеки тик, всяко потрепване, всеки пропуск
в това да поддържа идеалното съвършенство? Изьолт го намразваше, докато растеше. Сега обаче, в
стая, направена от пламъци, тя се потопи в опрощаващата сила на безпристрастния, методичен урок
от миналото.
Тя можеше да овладее лицето си и тогава щеше да последва истинското спокойствие.
–Не можах да намеря дрехи −промълви тя най-сетне, без да заеква. Без да променя интонацията
си. Нямаше да позволи повече на Едуан да обзема сетивата ѝ −Ще опитам отново утре, когато
магазините отворят.
–Аз ще взема дрехи… −Болезнено изсумтяване зад нея. Диво издихание. След това: −В
манастирския наблюдателен пост. Мога да взема още дрехи.
–Все още възнамеряваш да отидеш там?
–Аз… трябва.
Изьолт преглътна въздишката, дори отражението ѝостана неподвижно. Искаше ѝсе да спори, но
знаеше, че е безсмислено. Не за първи път се сблъскваше с поведение, което противоречи на
твърденията, изказани на глас. Едуан заявяваше, че не харесва карауените, че дори вече не е част от
техните редици, но по време на пътуването им през последните две седмици се придържаше толкова
педантично към техните правила. Медитираше, след като се събуди, държеше карауенската си
пелерина добре вързана и чиста и редовно четеше молитви по здрач.
Сафи не беше по-различна. Винаги бе твърдяла, че презира чичо си, но въпреки това правеше
какво ли не да го впечатли. Намираше поводи да демонстрира своите бойни умения, споменаваше
последните си уроци по история в разговор, а на два пъти дори извърши обири, докато той пазеше.
Изьолт предполагаше, че обяснението е просто: по-добре да отхвърлим онова, което може да ни
отхвърли. По-малко боли, когато първи го направиш.
Тя се извърна от огледалото с усещането, че е по-силна. Спокойна и изцяло безучастна. Видя, че
Едуан почиства раните на корема си. Несръчни движения, пръски вода се сипеха по пода.
Упорит глупак. Беше чудо, че Сова проспа цялото това плискане.
Топеше. Почистваше. Топеше. Почистваше. Топеше… неумело. Кърпата падна в легена. Потъна, а
непохватните му пръсти не можаха да я извадят.
Мълчаливо, стоически Изьолт се върна при него и извади кърпата. Изцеди я, преди да му я подаде.
Но когато пръстите му се свиха около плата, тя не го пусна.
–Наистина ли е толкова ужасно да ми позволиш да ти помогна? −Думите ѝсечаха като нож по-
силно, отколкото имаше намерение. Звучаха заядливо. Искаше отговор обаче, така че замълча.
По пода капеше вода.
–Твоите… докосвания −каза той накрая −са… твърде много.
Т въ рд е м но го, искаше ѝсе да повтори. Т въ рд е м но гок ак во По толкова много начини можеше да
се разбере тази фраза. Логиката, разбира се, ѝподсказваше, че той има предвид болката, ала
бъркотията около тях ѝказваше друго −това не може да е истина. Докосванията ѝбяха по-сръчни от
неговите, пръстите ѝ−по-нежни.
Изьолт пусна кърпата, пусна ръката му. Той ѝдаде отговор; нямаше да го притиска повече −дори
ако онова потайно кътче искаше тя да го направи. Дори да ѝнатякваше, докато се връщаше към
огледалото:
Н е с ил на таб ол каг о п ри те сн яв а т ол ко вам но го Н ещ о с ъв се м д ру гое Т о ес ъщ от о т въ рд е
г ол ям о н ещ о, к ое топ ра вие зи кат и д еб ел ал иц ет о т и г ор ещ о. С ъщ от о т въ рд е г ол ям о н ещ о,
к ое ток ар а т ял от о т и д а и зч ез не
И Изьолт се мразеше, че ѝсе иска онова малко, потайно кътче да ѝказва истината.
С П ЕТ НА ДЕ СЕ Т
енките не бяха мили към Мерик. Подиграваха му се с глас, който не беше на Кълен. Забавен и
изпитателен. Едва разбираше езика, който говореха. Сенките пулсираха, бумтяха, улавяха и
извиваха −и винаги, винаги се смееха.
На два пъти успя да отвори с мъка очи. На два пъти зърна свежото синьо небе над главата си и
усети как влажни ветрове докосват лицето му. На два пъти идваше достатъчно в съзнание, за да
разбере, че се движи, носен от някого със силни ръце и неумолима хватка.
Това беше всичко, което Мерик видя, преди да се върнат смеещите се сенки. Когато най-сетне
сенките изчезнаха напълно, небето вече не беше синьо. Залезът се прокрадваше, светът се
накланяше страховито в небето, боядисано в розово. Хладен въздух заскрежаваше лицето на Мерик и
докато се отблъскваше, за да са изправи, осъзна, че е мокър.
Трепереше.
Около него се появи гора, която с всяко вдишване ставаше все по-реална с размиването на
последните остатъци от отровата. Мъглата пълзеше и виеше около елшите, около бледите им
стволове, изпъстрени с черно. От близките дървета се свличаше пенеща се кал, разкривайки често
утъпквана пътека през подгизналата трева.
Водеше към извисяваща се скална плоча на крачки от мястото, където лежеше Мерик. Приличаше
на менхир, висок побит камък, като онзи, който Мерик бе видял как Кълен унищожава, само че в този
бяха изсечени сложни спираловидни форми. На някои места знаците се бяха заличили и почти не се
виждаха. На други, бледи лишеи бяха хванали коричка върху тях.
Какъвто и да е бил този камък, той беше древен и почитан. Дрънкулки и дарове покриваха тревата,
някои поставени днес, а други оставени отдавна, за да изгният под студеното аритуенско слънце.
Между самуна хляб, почернял от плесен, и куклата, чието боядисано лице бе толкова избледняло, че
не се виждаше нищо, блестяха три круши. Съвършено узрели, зелените им извивки пламтяха до
червено заради залеза, който ги огряваше отгоре.
Устата на Мерик се напълни със слюнка. Отдавна не беше ял, а единствената течност, която
имаше, беше отровения еликсир, който му бе дала Есме.
Е см е. С нейното име дойдоха спомените −къде е бил и как е стигнал там −на стотици левги от
манастира на сестрите ясновещици. На стотици левги далеч от Кам, Райбър или някой друг, когото
познаваше, а сега някой го бе захвърлил в светилище насред влажната гора.
Дали този някой беше приятел, или враг? Доколкото Мерик можеше да види, сега тук нямаше
никой, а неговите ветрове не му казваха нищо. Нашийникът все още висеше на врата му и колкото и
дълбоко да поемаше въздух, нямаше никаква връзка с неговата сила.
Той беше сам в гората, без магия и помощ.
Което означаваше, че и нямаше кой да го спре. В изблик на шеметна бързина Мерик скочи на
крака и се втурна към гората. На моменти сърцето му биеше учестено и усещаше дробовете си
мигновено изтощени. Елши префучаваха, охрата в листата −ярка сред мъглата. Земята засмукваше
тежките му стъпки. Въпреки това той се движеше бързо и шумно и не забавяше ход. Щеше да се
махне оттук. Щеше да намери хора, които да му помогнат, а след това все някак щеше да се върне в
манастира, при Кам и Райбър.
Мерик току-що бе стигнал до по-твърда почва, където гората премина в букове и ели, когато го
прониза силна болка.
Сякаш отново се озова в капана на експлодиращия си кораб −огън, огън навсякъде. Във вените му,
под кожата му, дращейки по задната част на очните ябълки. Сподавен вик се откъсна от гърлото му,
преди коленете му да се огънат. Той се срина на студената земя.
Черното се гърчеше под кожата на ръцете му.
Т ръ гн алс и п о п ог ре шн ияп ът. Гласът на Есме се плъзна от гърдите нагоре към черепа му,
стъклени парченца и кошмари. С ъсс иг ур но стт и н е б и с е о пи та л д а и зб яг ашо т м ен п ри нц е. С ъс с иг ур но ств си чк о т ов а б еш е г ре шк а, з ат ов а с ег а щ е с е о бъ рн ешищ е с е в ър не ш.
–Не −изръмжа Мерик, борейки се да пълзи напред.
Д а, и болката пламна хиляда пъти по-гореща. Отне му зрението, слуха и писъци се разнесоха
между дърветата. Собствените му писъци, на хиляди мили далеч, безкрайно мъчителни.
О бъ рн и с е, п ри нц е, и лищ е с та нео щеп о-л ош о. П ов яр ва й м и, м ог а д а г о н ап ра вя
Мерик не знаеше как това е възможно, но вярваше на жената, наречена Есме… Вярваше, че още
малко болка само и ще се пречупи на две.
С пр и. Не знаеше дали той изкрещя думата, или я помисли, но тя обзе цялото му съзнание. С пр и,
с пр и, с пр и. Забиваше нокти наоколо, все още на четири крака, и се повлече назад по пътя, по който
беше дошъл.
Измина четири умопомрачителни крачки, преди пламъците най-накрая да се отдръпнат. Обзе го
студена празнота. Мерик се строполи на земята, треперейки.
Д об ре, изчурулика Есме. С ег а с е в ър нид о с ве ти ня та п ри нц е, ищ е з ап оч не м о тн ов о.
–Да −с мъка отвърна той, макар че не бе в състояние да направи нищо, освен да се взира в
кехлибарените листа на бука и да се опитва да диша. Все още болката стягаше гърдите и сърцето му.
Все още в ушите му кънтяха писъци.
Вдигна треперещите си ръце. Макар залязващото слънце да го осветяваше откъм гърба, видя
очертанията, пулсиращи под кожата му. Есме го беше отлъчила −или започваше да го прави − говорила му беше за другите отлъчени в кулата. Наричаше ги свои, сякаш вече го бе сторила с тях.
Сякаш го бе сторила и с Мерик.
К ук ло во да.
Вървяха слухове за жена с краля на нашествениците, която контролирала отлъчените. Говореше се,
че тя ги е п ус на ла, а Мерик ги отхвърлил като лъжи, като нещо невъзможно, пуснати, за да изплашат
империите и Нубревна също. По време на срещата на върха за примирието той обвини останалите
лидери, че са пренебрегнали заплахата в Аритуейния, но изглежда, че и той не се бе справил по-
добре.
Още нещо бе отказал да разбере заради цялата си свещена самонадеяност и сега всичко, което бе
направил, щеше да го преследва, докато не го поправи.
Макар че точно в този момент всичко, което имаше значение, се свеждаше до това да се подчини
на Есме. Срамуваше се, че се оказа толкова слаб, но истината беше: щеше да направи в си чк о, което
тя му заповяда, стига да държи огъня надалеч.
Мерик потегли, походката му −нестабилна и неравна през гората. Вниманието му оставаше
заковано към земята пред него, съзнанието му −фокусирано върху това просто да стои изправен.
Нямаше сили за размисъл, нямаше сили за страх, нямаше сили да забележи студената мъгла,
просмукваща се около него.
Стигна до светилището точно когато слънцето потъваше отвъд хоризонта. Този път, щом видя
крушите, ги изяде без колебание. Сокът потече по лицето и пръстите му и нищо −н ищ о −никога не
бе имало толкова сладък вкус.
Едва като нахапа третия плод, се завърна гласът на Есме. З на ешл и к ак воет ов а м яс то Думите
рязко прекъснаха удоволствието на Мерик. Реалността се сгромоляса отгоре му с пълна сила, чак се
задави. Резени круши се разпльокаха в посребрена купа наблизо.
–Не −изграчи дрезгаво накрая, бършейки лепкавата си от плодовете уста.
Т ов а ес ве ти ли ще п ос тр ое ноп ре дих ил яд и г од ин и, п ре див ре ме тон а в ещ иц ит е.
Мерик не знаеше, че е имало време преди вещици.
Н ик ойн е п ом ним ин ал от о, а кон е ез ап ис ан о. Ат ез и, к ои тос а г о з ап ис ал и, д о е ди н с а з аб ра ве ни
М ин ал от о с е и зт ри ват ол ко вал ес но п ри нц е, ис ам о С пя щи ятз на е ви ме тон а к ак ъвб оги ли п ри ро дн а с ил а еб илп ър во на ча лн о п ос тр ое н т оз и х ра м, з а д а г о п оч ит ат
В тези думи се долавяше странна болка, сякаш Есме копнееше миналото да се върне. Сякаш
оплакваше загубата на история и знания.
С ег а г лу па ви тен ом ат ск и п ле ме наг о и зп ол зв ат з а д а п оч ит атб ог ин я, к оя тон ик ог а н е е ж ив ял а −с ре дн ат а с ес тр а н а Л ун на там ай ка з а к оя тов яр ва т, ч е п ри ем а о бр аз а н а с ел ск а
л яс то ви ца С уе ве рн и г лу па ци Думите на Есме изразяваха злъч. Н ям а л яс то ви цаин ик ог а н е е и ма ло В ъп ре кич е, добави тя със самодоволна усмивка, т е о ст ав ятх уб ав и п од ар ъц и з а н еяи и ме нн о т ез и п од ар ъц и и ск амд а в зе ме ш. В иж да ш л и с къ по це нн и к ам ън и? П ов еч ет о щ е с а г ру бии н ео бр аб от ен и.
Мерик кимна. Имаше много разпръснати наоколо. Тогава той осъзна, че тя може да не усети
движението му, затова добави грубовато: О нг а. Д а на аритуенски. Сега се почувства по-силен,
благодарение на плодовете. По-буден, по-бдителен.
О х! Долови продължително, високо пищене, което изпълни съзнанието му като бръмчене на оси, и
той схвана, че отговорът му я бе зарадвал много. Т и с и с ам от о с ъв ър ше нс тв о, п ри нц е! Н ик ойо т
д ру ги тем и о тл ъч ен и н е с и з ап аз их а у ма р аз би ра ш л и? М ог а д а г и д ви жа к ак топ ож ел ая м ог а д а
г и н ак ар амд а и зп ъл ня ва т п ро ст и з ад ач и, к ат о н ап ад ен иеи лиз ащ ит а, и лид а д он ес ат б ез по мо ще н п ри нцвг ор ат а. Н о т ов а и зи ск вац ял ат а м и к он це нт ра ци я. Т ря бв а д а д ър жа н аш ий ни ци теи м ид а г и н ас оч ва м т оч нон ат ам н ак ъд ет о и ск амд а о ти да т. Д ор и ит ог ав а н е
в иж да м л ес ноп ре з о чи теи м, т ак а ч е к ог ат о т ря бв аш е д а с ъб ир амр аз нин ещ а, н ал аг аш е м и с е д а
г о п ра вяс ам а.
Д ос ег а, в еч е с въ рш и. Щ омв иж да ш с къ по це нн ит е к ам ън и, п ри нц е, т ог ав а м ож ешд а м и г и
с ъб ер еш И о и мат ол ко вам но гос къ по це нн и к ам ън и −ид ру гип ре дм ет и с ъщ о, −к ои тот ря бв а д а
б ъд атс ъб ра ни Н е б и м ог ълд а б ъд ешп о-с ъв ър ше н д ор и а коа з с ам ат а б яхт е п ро ек ти ра ла
Бръмченето се върна. Мерик си помисли, че тя сигурно се смее.
С ег а в зе мис къ по це нн ит е к ам ън и, п ри нц е, ис е в ър нип рим ен
–Как да разбера къде да отида?
О т ов а ел ес но П ро ст о с ле дв айб ол ка та. След това обяснение го прониза силна болка.
Изкрещя.
Г ра бн и с къ по це нн ит е к ам ън и, з а д а с пр е!
Той ги награби, а също и други предмети. Всяко нещо, което приличаше на камък, всяко нещо − малко или кръгло, или в обхвата на ръцете му, той пъхаше в джобовете си. Едва виждаше. Със
сигурност не можеше да мисли и всеки нерв в него пламтеше.
Д об ром ом че, пропя грачещо тя, щом джобовете му се напълниха. С ег а в ър ви
И Мерик тръгна.
Р Ш ЕС ТН АД ЕС ЕТ азходката през Тирла беше досаден преход. Макар мехлемите и тинктурите на Изьолт да бяха
частично облекчили болката на Едуан, те действаха бавно и при повечето имаше нужда да се
прилагат няколко дни наред, за да се получи някакъв ефект. Поне така предполагаше Едуан заради
това как те лекуваха нормалните хора.
Колко странно. Никога не бе мислил, че ще се смеси така с нормалните хора. Като млад това беше
всичко, което искаше. Сега го мразеше.
Ветровете задухаха по-силно покрай него, карайки го да ускори крачка. Докараха облаци. Щеше да
разрази буря, преди да успее да изпълни тази задача, ако не побърза.
Когато най-сетне крайбрежната улица на езерото се появи, по повърхността му се гонеха
множество вълнички, Едуан се подготви за предстоящото изпитание. Вдишване, издишване. Н е у мъ т
м и, н е т ял от о м и. След това се насочи към главния кей, многолюден дори при залез слънце, и се
приближи до наблюдателния пост с възможно най-уверена стъпка.
Високата сграда, вклинена между обществена конюшня и картографски магазин, не се беше
променила много през последните две години. Имаше същата избеляла варовикова фасада, същия
магически знак с врана и дърво над входа, изгладен от времето до безлична овална форма, и същата
тежка дъбова врата без мандало отвън.
Почука веднъж. Лента на равнището на очите се отвори със свистене. Тъмни очи примижаха, първо
към лицето на Едуан, а после към опала на лявото му ухо.
–Доста добър −чу се приглушен глас от другата страна, а сетне проскърцаха пантите −също
непроменени −и вратата се отвори, за да разкрие монаха от другата страна. Непознат, но както
обикновено −сбръчкан от възрастта. Задачите на стражата в наблюдателния пост бяха леки, добре
платени и идеални за наемници монаси, които са попреминали разцвета си.
–Изглеждаш ужасно −каза мъжът.
–И се чувствам ужасно −отговори Едуан, предизвиквайки смях, докато с накуцване запристъпва
към монашеската обител отвъд. Послушниците, чиито бели качулки сивееха в настъпващата буря,
поддържаха спретнатите лехи със зеле, цвекло и моркови. Късметлии. Едуан беше кандидатствал
шест пъти за отдалечена тренировъчна позиция. Само и само да се измъкне от манастира.
Никога не го одобряваха и като се замислеше сега, това би трябвало да се очаква. Никой не се
доверява на кръвовещ. Никой не се доверява на демон.
Насочи се надясно и обиколи градината, докато стигна до магазина за провизии. Вятърът брулеше
листата на цвеклото и морковите. В далечината тътнеше гръм.
–Ти! −чу се изненадан глас, щом Едуан влезе в магазина −също непроменен, с ниския си щанд
отзад и стената, изпълнена с ниши. Марстошката от другата страна на щанда, която управляваше
този наблюдателен пост, се беше променила обаче: още няколко сиви косъма около темето, още
няколко бръчки около очите.
–Мина доста време, монахо −каза тя. −Преди изглеждаше много по-добре.
–Две години. −Едуан се приближи до гишето. Болката следваше всяка негова стъпка, но не
биваше да го показва. Тази жена навярно бе единствената сред монасите, която някога бе проявявала
търпимост към него, но той не хранеше илюзии, че го харесва. Бе донасял много монети за нейния
наблюдателен пост. Чудовищата бяха полезни по този начин.
–Бях в Далмоти −обясни той. −На седмо ниво. Току-що се върнах.
–На седмо ниво. Това обяснява цялата кръв. −Обърканото изражение на Едуан накараха дебелите
ѝвежди да се вдигнат нагоре. −Или искаш да кажеш, че си бил на с та ро тоседмо ниво?
Той поклати глава.
–Не знам какво имаш предвид.
От недоверие повдигна веждите си още по-високо.
–Не си ли чувал за промените на новия абат? Сега заданията се оценяват с монети, а не според
продължителността на договора.
Н ова ба т. За първи път Едуан чуваше за това.
Сепващ смях разтвори устните на жената. Сигурно Едуан не се справяше добре с контрола върху
изражението си.
–Кога за последен път си посещавал наблюдателен пост, монахо? −Тя се облегна на плота. − Преди повече от месец старейшините избраха Нейтан фон Лайд за заместник на стареца.
Едуан наклони глава встрани, докато осмисляше тези думи. Не беше посещавал наблюдателен пост
повече от два месеца. Монасите във Веняса не бяха толкова приветливи, колкото тази жена тук.
Логично беше тогава да не е чувал нищо за новия абат или за новата система за оценяване −а и
той не е проявявал интерес да го узнава. Нейтан фон Лайд винаги е бил егоцентричен, дори за
карторец, а жаждата му за власт −неутолима през годините на израстване. Качества, напълно
подходящи за ролята на карауенски абат, качества, които Едуан не ценеше особено.
Жената отново се засмя и се изправи.
–Не си му почитател, разбирам.
–Хм −отвърна той, раздразнен; изглежда, не можеше да контролира изобщо изражението на
лицето си. Полагаше всички възможни усилия, за да остане прав. За да подбира изразите си също…
Нямаше представа как го правеше нишковещата.
–Има ли болкокамъни? −попита той.
–Няколко. −Жената се изпъна към нишата вляво. −Марстоките обаче отклоняват всички доставки
към схватките по границите, така че трябваше да им вдигна цената… Чакай. −Тя замръзна на място,
както се бе пресегнала, и отмести поглед обратно към Едуан. −Защо са ти нужни болкокамъни?
–Не са за мен −излъга той.
По всичко личеше, че не му повярва, но не настоя повече. Няколко мига по-късно постави малка
торбичка върху щанда.
–Струва ниво четири по новите правила. Скъпи са −уточни тя. −Сигурен ли си, че ги искаш?
Всички провизии в манастира трябваше да се плащат чрез служба, но Едуан не се интересуваше
дали цената на този камък е на ниво четири или ниво десет. Имаше нужда от нещо, което да го
поддържа силен, докато успее да се срещне с вещица лечителка, и ще вземе каквото може.
–Да −беше всичко, което той каза в отговор, грабна вързопа от плота и го пусна в джоба си. Сега
просто трябваше да изпълни тази поръчка. После ще можеше да се шмугне някъде и да се
преоблече. −Имам нужда и от нова униформа за себе си. Черна.
Беше решил, че черното ще покрие тези непрестанно появяващи се петна от кръв.
–Искаш ли и нова пелерина? −Тя погледна парцаливата, мръсна тъкан. −Имам много. Цената е
само на ниво едно.
Едуан поклати глава. Неговата пелерина притежаваше специално закаляване, което не можеше да
намери и купи тук: влакна от саламандър срещу пламък, клапан против дим. Дори изцапана, с дупки
и изпръскана с кръв, старата му наметка беше за предпочитане пред което и да е друго парче плат,
макар и ново.
След като потвърди, че размерът му не се е променил, и се съгласи, че заданието от първо ниво
изглежда честно разплащане, макар Едуан вече да не беше сигурен какво точно означава то, той
премина към следващата точка от списъка.
–Трябват ми дрехи за път за момиче. Около шест-седем годишно. Дребничка е за възрастта си.
–О? −Жената, явно, я сърбеше езикът да попита защо му е нужно това, но беше против правилата
да се интересува. Заданията бяха частни, монасите −дискретни. −Е, Съдбата днес е благосклонна
към теб. Току-що получих… −протегна се, хвана и пусна −ето тези, миналата седмица. Не са нови,
но са чисти и добре направени.
Тя беше права. Вълнената туника и бричове в сиво-кафяв оттенък като кора на бук изглеждаха
малко големи, но по-добре малко големи, отколкото малки. А боровозеленото наметало беше в точния
размер.
Едуан кимна. Щеше да ги вземе.
–Това ще струва едно ниво −каза жената. −Нещо друго?
–Още дрехи за път. −Той преглътна. След това отново преглътна. −За жена с твоя размер.
–А, за възрастни жени имаме много възможности. −Монахинята разтвори ръце към цяла колона
рафтове. −Какво качество ти трябва? На какъв климат ще бъде пътуването? Имам бродирана
коприна чак от Далмоти, ако жена ти е заможна.
–Не е моя жена. −Пръстите му се свиха.
–Имам и по-здрава материя, памук и вълна. Между тях има и други възможности… Рокля или
бричове? −Без да изчака отговор, монахинята започна да подрежда дрехи на щанда. От коприна,
вълна и кадифе до домашно ръчно тъкани −във всевъзможни цветове и тъкани.
Едуан нямаше представа какво да избере. Изьолт всъщност не беше уточнила, че иска нови дрехи.
Всъщност колкото по-дълго се взираше в растящите купчини, толкова повече се чудеше дали тя би се
ядосала, че той се е осмелил да предположи какво тя харесва. Или би се ядосала, ако не направи
избор? Със сигурност тя би искала ново облекло, с което да замести сегашните си дрипи, а и да
нямаше никаква друга причина, новите дрехи щяха да са по-топли в планинския студ. Така че може
би онзи кафяв вълнен костюм в края би свършил работа…
Едуан го зяпаше, мозъкът му работеше бавно като пролетно размразяване, докато се опитваше да
каталогизира предимствата му. Д об ърз а к ам уф ла ж. Д об ърз а с ня г, ас ъщ о иг ъв ка в з а б ит ка
Но също така, трябваше да признае, грозен.
До него лежеше онова среднощно синьо кадифе. Популярен планински стил, красив цвят и
изглеждаше гъвкаво. Лисичата козина на яката прибавяше приятен щрих. Или пък онзи сив костюм
до него. Или черният ей там, или онзи, с цвят на горчица, гарниран със синьо-зелено.
Едва когато бе прегледал дванадесет различни тоалета, той разбра, че монахинята се подхилва.
Устните ѝпотрепваха развеселено, сякаш тя се досещаше за нещо, което той не знаеше.
Топлина пламна по бузите на Едуан. Кътниците му заскърцаха в ушите. Това решение беше
несъществено. Беше оставил болката да замъгли преценката му. Нямаше значение какво ще вземе за
Изьолт. Не му пукаше дали ще ѝхареса. Тя ще го вземе, независимо какво е, и край.
–Черния −изръмжа той и с рязко движение посочи костюма, който вече беше гледал.
–Сигурен ли си? −Усмивката на жената стана по-широка.
Едуан погледна яростно.
–Черния −повтори той, а отвън гръмна гръмотевица.
В момента, когато жената вече бе натъпкала покупките му в домашно изтъкана торба и бе
пресметнала дължимото в счетоводната книга −два пъти ниво едно, един път ниво две и един път
ниво четири −дъждът се изля навън.
Той не се сбогува, когато си тръгна.
Едуан се преоблече в новата си униформа в баните на поста. Бричове, долна риза, бригандан,
колан и ремък през рамото, и накрая −болкокамък, висящ на кожена каишка. Едва когато го пъхна
под дрехите си и болкокамъкът докосна гърдите му, той усети въздействието на магията.
Между два удара на сърцето го връхлетяха дъжд и буря и викове от наблюдателния пост. Светът си
възвърна остротата, заляха го цвят и светлина. А болката изчезна като дъжд, попил в пясъка. Едуан
можеше да диша. Той виждаше и всичко това го сполетя толкова бързо, че едва не се строполи до
най-близката стена.
От Кладенеца той се възроди.
Подпрял се на тухлите, Едуан вдишваше въздух, докато дробовете му се притиснаха òребрата. Едва
сега наистина разбираше през колко много болка е минал. Колко се е прегърбил от снощи. Колко се
бе препъвал, колко се бе преплитал езикът му, колко се бе борил да остане в съзнание.
Той издиша, наслаждавайки се на въздуха, който свободно поемаше, на мускулите си, които сега се
движеха с лекота. Пое отново въздух и този път призова магията си. Тя избухна с пълна сила, без да
прескача или забавя. Кръвните аромати на монаси и послушници се виеха срещу него, всеки
неповторим и отличителен като телата и умовете, на които принадлежаха.
Пое обратно през обителта, вече празна. Дъждът пердашеше по реколтата. Мъгла полепваше по
покритата пътека и докато влезе в претъпканата обща зала, където на стената бяха приковани
наличните задачи, над главата му се разцепи мълния.
През съзнанието на Едуан пробяга мисълта, че тази гръмотевична буря е необичайна за сезона. А
и Тирла толкова рядко виждаше такива.
В общата зала дъсчените стени бяха разделени на десет секции. Точно вляво от Едуан се намираше
ниво едно и цялата повърхност бе покрита с листчета хартия −не толкова различно от стария начин.
Предполагаше, че срещу краткосрочните договори се плащаше и най-малко. Второ и трето ниво бяха
почти толкова гъсто облепени, но вместо типичното струпване на монаси, които се впускаха в
задачите от тези по-ниски нива, сега всеки в залата бе залепен от дясната страна.
Ниво десет.
Белите наметала −някои капещи, други сухи −се смесваха, тъй като всеки човек се опираше до
ближния и проточваше врат да прочете задачата, забита в дървото. Каквато и да беше, сигурно
струваше много пари. В миналото Едуан би тръгнал направо към нея, би избутал всички настрана и
би се почувствал доволен, че го гледат гневно и го наричат д ем он. Днес обаче той просто се насочи
вляво.
Д вап ът и н ив о е дн о, е ди н п ътн ив о д веие ди н п ътн ив о ч ет ир и. Докато преглеждаше набързо
парченцата хартия, изписани с всякакви почерци и на различни езици, той откри, че китките му се
въртят. Кръг и кръг, и пак кръг. Да стои тук, избирайки от задания −просрочени дългове и липсващ
добитък, морски пожари или краткосрочни назначения на военна служба за охрана на границата, − беше точно причината, поради която той бе заел онази служба при гилдмайстора Йотилуци преди две
години. Бе искал парата; бе искал да си тръгне.
М ож ешд а с и т ръ гн ешс ег а, ръчкаше го умът му. В зе мис и п ок уп ки теид имд а т е н ям а. В края
на краищата не дължеше лоялност на манастира. Нямаше планове някога да се върне. Но… имаше
ползи от опала в ухото си. От пелерината на гърба си. Имаше ползи и от наблюдателните постове
също и ако той не плати дълговете си, тези помощи щяха да му бъдат отказани.
Откъсна две хартийки от стената със задачи от ниво едно. И двете се отнасяха за неща близо до
града; и двете биха могли да се свършат, преди утринната зора дори да изсветли небето.
–Изненадваш ме, кръвовеще.
Челюстта на Едуан получи тик. Нямаше нужда да се обръща, за да разбере кой сега стои до него.
Б ър зи наив ен че тао т м ар га ри тк и, м ам ин и ц ел ув кииз ат оч ен а с то ма на
–Няма да се пробваш с ниво десет?
Бавно Едуан се обърна към Лизъл. Кехлибарено-кафявата ѝкожа блестеше от дъждовната вода. От
бялата ѝпелерина капеше вода на пода. Беше висока, но той не повдигна брадичката си, за да
срещне очите ѝ Просто завъртя поглед нагоре с безизразно лице и каза:
–Не.
–Защо не? −Усмихна му се самодоволно и небрежно скръсти ръце. Позата ѝбеше подвеждаща с
лекотата си. Тя беше най-добрата сред стотиците монаси наемници в манастира.
С изключение на Едуан. Той все още я биеше.
–Десет хиляди талера. −Тя отброи един пръст. След това втори и трети пръст, когато добави: − Плюс двадесет хиляди пиестри и двадесет и пет хиляди клекета. С тези пари можеш да купиш
кралство, при това задачата е отворена.
Отворените задания означаваха, че всеки може да се опита да ги изпълни и те оставаха отворени,
докато не биваха изпълнени. Никога не е имало такава задача през всичките години на наемническа
дейност на Едуан. Нито беше чувал за толкова висока цена.
Това обаче не промени мнението му.
–Аз нямам интерес.
–Добре. Защото аз възнамерявам да го направя.
–Не ми пука.
–А би трябвало. −Тя се засмя, звук като чупене на стъкло. −Така че пази се, кръвовеще, защото
ако ми пресечеш отново пътя, ще те унищожа. −С прощална, самодоволна усмивка тя се обърна − пелерината ѝопръска Едуан с дъждовни капки −и се измъкна от общата зала.
Едуан не я гледаше как си отива. Както всичко останало тук, тя не се бе променила изобщо през
тия две години. Нямаше значение, че не бе пресякъл пътя ѝнарочно, че не се интересуваше от ниво
десет, нямаше значение, че тя не би могла да го унищожи, дори и да го искаше. Лизъл го мразеше,
винаги го бе мразела и винаги ще го мрази.
С бързината на вихрушка Едуан грабна първите задания, които видя на стените за второ и четвърто
ниво. След това напусна общата зала и наблъсканите монаси в нея, за да довърши онова, за което бе
дошъл тук: отиде до Храма на падналите.
Като всички карауенски храмове и този се намираше под земята. Дъждът се сипеше по стълбите,
водещи от манастира. На дъното го плисна локва. Гръм го преследваше отзад. Едуан тръгна по тунел
по-дълбоко в земята, докато накрая стигна до каменната зала, миниатюрна версия на масивните
подземни катакомби в манастира. Ниските сводести тавани трептяха от светлината на свещите, а
черният мраморен шестоъгълник в сърцето на помещението поглъщаше цялата светлина.
Широка, колкото височината на Едуан, мраморната плоча достигаше средата на бедрото му.
Четирима монаси коленичиха около плочата, като всеки рецитираше своите обети със свое си темпо.
Едуан нямаше намерение да се присъединява към тях. Не познаваше човека, който бе погребан.
Искаше само тази поръчка да бъде завършена.
Пети монах пристъпи от сенките. Изискваше се всички монаси да служат една година в Храма на
падналите и повечето чакаха до старост, преди да изпълнят дълга си. Този монах обаче беше млад.
Може би не повече от десетилетие по-възрастен от Едуан.
–Тук сте, за да отдадете почитта си? −попита тя. −Или да докладвате за загинал?
–Да докладвам. −Той извади опала на мъртвеца от джоба си. −Не знам името на монаха. Намерих
го на един ден път южно от Тирла. Монах занаятчия, попаднал в битка.
Жената въздъхна, въздишка, натежала от скръб, и изтръгна опала от дланта на Едуан.
–Това е ниво десет. −Смръщи се към скъпоценния камък. −Отнема живота ни един по един.
Стотина от нас паднаха, опитвайки се да го завършат. −Погледът ѝсе спря на Едуан. Пронизващ.
Отчаян дори. −Никакво богатство не си струва живота, монахо. Запомни това.
После сведе почтително глава и отново изчезна в сенките.
Едуан се върна в общата зала. Любопитството го подтикна. Любопитство и нещо по-силно −нещо
като сигурност, макар че не можеше да каже откъде знае това.
То се прокрадваше дълбоко в него. Накара крачките му да порят дъжда. Трябваше да избута
монасите, струпани пред стената. Някои изръмжаха недоволно, други го изгледаха яростно, точно
като в доброто старо време −и също като тогава, всички се оттеглиха, когато видяха кръвта, която се
въртеше като вихър в очите на Едуан.
К ръ во ве щ, прошепнаха те. Д ем оно т П ус то та та.
Тогава Едуан стигна до самотната хартия, забита в дъските. Толкова обикновен бежов лист за
толкова важни думи, а заковани над него бяха още две хартийки, в които се изброяваха плащанията,
сякаш наградата бе увеличавана неведнъж, а два пъти след първата обява.
20 000 пиестри
25 000 клекета
Ниво десет
10 000 талера за първия, който убие краля на нашествениците.
Главата му е необходима като доказателство.
В С ЕД ЕМ НА ДЕ СЕ Т
ечерното слънце рано потъваше отвъд хоризонта, докато Сафи водеше императрицата на
Марсток и Хабим край езерото Скарца. Военните кораби стенеха от въжетата, а бели платна се
носеха надалеч, докъдето стигаше погледът. Хиляди лодки, макар те да бяха само малка част от
марстошките военноморски сили. Повечето, бе узнала Сафи, бяха акостирали на южното крайбрежие
или вече плаваха в морето.
След като Вивия Нихар си тръгна, Сафи и Ванес бяха пътували с Хабим до най-северния край на
езерото, където се намираше главният щаб на флота. Сафи се беше преоблякла в униформа на
Усойниците: черна туника, широки черни панталони и гъвкави черни боти до глезените.
Единствената разлика между униформата на Сафи и останалите Усойници беше липсата на оръжие,
което да носи на железния колан на кръста. А и не трябваше също да носи кърпа на главата си. Все
още.
Рокеш и единадесет други Усойници се движеха около групата на достатъчно голямо разстояние,
за да позволят на Ванес да ходи безпрепятствено по широката укрепителна стена, издигната от
пясъчник, която гледаше към основните докове.
–Карторите искат твоята веровещица −каза Хабим делово. С ръце, хванати зад гърба му, той
изследваше моряците не по-различно, отколкото бе наблюдавал израстването на Сафи и Изьолт. − Император Хенрик става по-смел с всеки изминал ден, Ваше Величество. Той ни се подиграва,
опитвайки се да разбере колко може да се приближи, преди да атакуваме.
–И когато се приближат твърде много −отговори Ванес, без промяна в желязната си походка, − ще ги убием.
В яр но в яр но в яр но
–Не −възпротиви се Хабим, −няма да го направим. −Той забави крачка и спря, принуждавайки
Сафи и Усойниците също да намалят темпото. −Ако ескалираме конфликта, това само ще даде
основание на Картора и Далмоти също да ескалират. Не сме готови за това, Ваше Величество. Може
да сме големи, добре организирани и добре екипирани, но това не означава, че ще спечелим.
–Основната част от вашите войски се състои от Децата на примирието. Те нямат представа как
изглежда войната, не разбират какво е заложено на карта и нямат основания да се тревожат.
Истината в това твърдение се пръсна в гърдите на Сафи −то ѝнапомни за едно подобно изявление,
направено в подобна вечер само преди месец. Н ям ат е п ре дс та вак ак ваев ой на та, бе казал чичо
Ерон.
И беше прав. Сафи го разбра сега. Тя също беше Дете на примирието.
Сякаш по знак, един офицер измарширува по долната предпазна стена. Излая заповеди към
знаменосеца, който мъкнеше флага. М ла д знаменосец, който не беше достатъчно пораснал да му
изникнат мустаци. Не беше достатъчно пораснал да стъпва на собствените си крака.
Сафи се намръщи при вида му; Хабим просто подуши; Ванес не показа никаква реакция.
Няколко мига по-късно те продължиха да ходят, така че Сафи продължи да ги следва. Сега те
обсъждаха сухопътните сили и веригите за доставки, речните пътища и магистралните контролно-
пропускателни пунктове. Всички предмети, които Сафи бе принудена да изучава −под ръководството
на Хабим, разбира се, −но Изьолт винаги се отличаваше като по-добрата ученичка.
Сафи познаваше Хабим откакто се помнеше, но мъжът, зад когото тя тържествено престъпваше, не
беше човекът, с когото бе израснала.
Имаше прилики, разбира се. Нетърпението, което винаги орязваше думите му, или застиналото
изражение на лицето му, когато беше недоволен −в общи линии, т ов а беше Хабим. Но всичко
останало ѝсе струваше ново на Сафи, от скованата зеленикава униформа със златни пискюли до
начина, по който всички му се покланяха ниско. И преди всичко това, че той споменаваше места и
минали събития, за които Сафи никога не бе чувала, но които резонираха с трептяща истинност.
Имало ли е някаква част от живота на Сафи, която да не е била лъжа? И как тя, единствената
веровещица на целия континент, нито веднъж не е заподозряла това?
Хабим и Ванес спряха при един военен кораб с блестящи златни палуби и катерещи се моряци в
зелено. За по-малко време, отколкото би ѝотнело на Сафи да изтрие потта от челото си, двама
прислужници се втурнаха с маса и я поставиха между Хабим и императрицата. След това побързаха
да се отдалечат, докато Хабим извади хартия от палтото си. След като намести два камъка от двете
страни, за да я държи отворена, той даде знак на Ванес да се приближи.
–Това е карта на северозападен Марсток и Сирмаянската планина −обясни той. −Тук можете да
видите основните наблюдателни кули. Тези три планински прохода трябва да бъдат по-добре
защитени. Загубата на някоя от тези кули ще прекъсне доставките на Тирла. Градът ще падне до една
седмица.
Жар се пръсна между плешките на Сафи. Предупреждение за двуличие. Изведнъж бдителността ѝ се изостри. Прииска ѝсе да се присъедини към този разговор. Протягайки шия, тя се опита да зърне
линиите и кръстчетата, които Хабим старателно скицираше за императрицата. Ала успя да зърне
само картата, точно както беше описана.
С изключение на… Колкото по-дълго се взираше, толкова повече зрението ѝсякаш се замъгляваше.
Тя разтърка очи, преди да ги присвие още веднъж към хартията.
И магията ѝизбухна −още по-гореща, сега дращейки по черепа ѝ Н ев яр но н ев яр но н ев яр но. И
тогава картата изчезна напълно.
Някакси Сафи успя да запази самообладание. Някакси запази непроменено отегченото си, уморено
изражение. Умът ѝобаче беше нащрек. А петите ѝ−о, как я сърбяха петите да скочи и да се
приближи до масата.
Вместо това тя се прозя. Знаменито разтягане на челюстта, заради което би последвало голямо
мъмрене, както когато бе дете. Престори се, че го прикрива. Преструваше се, че се отвръща от
императрицата, като пристъпи няколко сантиметра встрани. След това обаче се присламчи с няколко
сантиметра по-близо до масата. Поредна прозявка, поредно разтягане.
Сега картата беше напълно видна и с ег а тя разбра, че това изобщо не е карта.
Това беше съобщение.
Н е п ра вин ищ о. И ма меп ла н.
Това беше всичко, което казваше съобщението. Сафи го прочете още три пъти, но нямаше нищо
друго. С познатия неразбираем почерк на Матю −явно, на думовещерски документ −бяха изписани
само пет думи: Н е п ра вин ищ о. И ма меп ла н.
Да го вземат мътните. Сафи не можеше да реши дали трябва да се смее, или да плаче от това
съобщение. Значи, той наистина е Хабим? Той н аи ст ин а ли ѝказваше да продължи да прави това,
което вече правеше, и н аи ст ин а ли очакваше от нея просто да изчака някакъв неизвестен план?
Сафи бе следвала плана на чичо си във Веняса, но той не завърши добре. План, разработван
двадесет години, обхващащ цяла Вещерия, план, който трябваше да предотврати възобновяването на
войната и да донесе постоянен мир в империите, а Сафи бе съсипала всичко за една нощ. О, тя бе
изпълнила заповедта и следваше плана отвъд Яданско море, на кораба на Мерик Нихар, но тогава
обстоятелствата я бяха принудили да се отклони. А именно нелепият, несправедлив договор на чичо ѝ с Нубревна. И това отклонение я бе довело тук, в Марсток.
Не беше нейна вината обаче. Вината беше в калпавата схема с твърде много движещи се части,
както и в това, че н ик ойникога не ѝказа какво, да го вземат мътните, се случва.
А Сафи непременно искаше да узнае нещо за Изьолт. Сафи искаше да узнае къде във Вещерия се
намира нейната нишкосестра. Искаше да узнае дали Изьолт е в безопасност. И преди всичко, искаше
да узнае как Хабим възнамерява да я събере отново със Сафи.
–Номатци −каза тя, но Ванес и Хабим изобщо не ѝобърнаха внимание и продължиха да обсъждат
зимните снегове и транспорта. Затова Сафи повтори малко по-силно и по-категорично: −Н ом ат ци.
Този път Ванес прекъсна разговора.
–Какъв е проблемът? −Тя отправи леко гневен поглед към Сафи. −Какво за номатците?
–Понастоящем предоставяте място на техните племена да се събират извън градовете. −Без да
поиска разрешение, Сафи пристъпи уверено към масата с високо вдигната брадичка. Сянката ѝпадна
върху картата и тя почука с пръст там, където смяташе, че се намира Тирла. −Къде ще отидат те
през войната, Ваше Величество? Какво ще направите, за да сте сигурна, че те не са набелязани
мишени на империите?
Ванес погледна внимателно Сафи. Железните белезници на китките ѝсе плъзнаха и завъртяха.
Вятърът от езерото Скарца се засука в косите ѝ
–Много номатски племена −каза тя накрая −са преминали под знамето на краля на
нашествениците. Те не се нуждаят от моята защита, Сафи. Ако не друго, това ги прави врагове.
–Но не всички племена −не се съгласи Сафи. −И може би нямаше да отидат при него, ако първо
на първо те чувстваха по-голяма сигурност тук.
–Хм! −Железните белезници забавиха въртенето си. Тя се обърна към Хабим. −Аргументът ѝ звучи логично, генерале. Взели ли сте под внимание номатските племена? Как възнамерявате да ги
защитите?
Сафи едва прикри усмивката си. Д а, в зе лип одв ни ма ни е н ом ат ци те Х аб им В зе лип одв ни ма ни е
И зь ол т?
Ноздрите му се разшириха.
–Преди двадесет години защитих техните и всички останали племена в нашите граници. Ще ги
защитя отново и ме обижда, че допускате друго. −Погледът на Хабим не се отместваше от Ванес,
докато казваше това, но думите му заблещукаха в гърдите на Сафи −толкова бяха истинни, по-
истинни не можеха и да бъдат.
–Има ли веровещицата −сега Хабим заби поглед като кама в Сафи −някакви други въпроси?
–Не −оголи тя всичките си зъби в усмивка. −Мисля, че вашата стратегия е стабилна, генерале.
Той видимо настръхна, намести се на стола, сви устни. И в Сафи заклокочи облекчение и
злорадство, че дори и като огневещ генерал Хабим намираше придворната веровещица за все така
непоносима.
–Добре е да се знае, че фермерският живот не ви е размекнал, генерале. −Ванес произнесе тези
думи спокойно. Почти лековато, сякаш се шегуваше.
Хабим обаче не ги прие по този начин.
–Фермерският живот −отсече той −е толкова труден, колкото и военната служба, Ваше
Величество, и би било добре една императрица да го помни.
Преди Сафи да премигне, желязото по китките на Ванес се изстреля към гърлото на генерала. Две
остриета като полумесеци срещу врата му. В същия миг Усойниците извадиха пушките си и се
прицелиха.
Всички чакаха. Офицерите, патрулиращи на по-ниските нива, зяпнаха нагоре. Прислужващите
момчета гледаха замаяно с увиснали ченета. Дори платната и мачтите и скърцащите, стенещи военни
кораби сякаш затаиха колективно дъх.
–Би било по-добре −каза Ванес с цялата сила на имперската си титла и магия в думите си −един
генерал да си знае мястото.
Хабим преглътна.
–Простете ми, Ваше Величество. Изглежда, фермерският живот н аи ст ин а ме е размекнал.
–Гледайте да се втвърдите бързо тогава, защото следващия път остриетата ми ще разберат колко
мек сте станали.
След това обещание остриетата се плъзнаха обратно към китките на Ванес. След това тя напусна
масата и генерала, без да се сбогува или да види ниския поклон на Хабим.
След секунди, с пушки все още в готовност, Усойниците плътно обградиха Ванес и Сафи, след
секунди наставникът, когото Сафи никога не бе истински познавала, беше изчезнал.
И О СЕ МН АД ЕС ЕТ зьолт не оставаше за първи път насаме със Сова. Това обаче беше първият път, когато бяха сами
без прилепа Боровинка наоколо, който да разсейва момичето. Това беше и първият път, когато
беше сама с нея сред навалицата и Изьолт искаше да се подчини на заповедта на ханджийката: Н е
с ъз да ва йт е п ро бл ем и.
Не помагаше и това, че Сова не направи опит да се преструва, че изпитва нещо различно от
презрение към Изьолт, а Изьолт не беше особено умела да се преструва, че изпитва нещо различно
от презрение към момиченцето. О, тя можеше лесно да запази лицето си безизразно, но тогава
думите ѝобикновено ставаха остри. И ако съумяваше да запази гласа си спокоен, тогава лицето ѝсе
смръщваше.
В момента обаче помежду им зрееше конфликт. Изьолт искаше от Сова да се изкъпе. Сова не
желаеше нищо подобно. Старата ѝрокля, някога с цвят на градински чай, сега беше чисто кафява.
Кожата ѝне изглеждаше по-добре.
–Всички сме мръсни −обясни ѝИзьолт. −Виж. −Тя посочи умивалника, в който се утаяваше
мръсотия. −Току-що измих всичко това от мен.
Сова погледна намръщено към умивалника, нишки сиви от упорита омраза.
–Ще ти донеса чиста вода, разбира се −добави Изьолт. −Точно както донесох и за себе си, след
като Едуан излезе. Не искаш ли и ти да си чиста, Сова? Да се отървеш от цялата тази мръсотия?
–Мръсотията е добра −тупна с крак Сова.
И Изьолт въздъхна. Разбира се, че една земновещица би казала това, а и в този момент Изьолт се
чувстваше твърде уморена, за да продължи да спори. Нека Едуан се разправя с нея, когато се върне.
Когато Сова осъзна, че е спечелила спора, триумфално розово полетя по нейните нишки. Дори
хвърли високомерна усмивка към Изьолт, преди да се надигне от леглото и да се залепи за прозореца.
Богиньо, тя беше ужасна. Същински демон-дете −и тази истина бе потвърдена няколко минути по-
късно. Изьолт току-що бе приключила с попиването на разплисканата вода по пода, когато Сова
изведнъж удари с длан по прозореца.
–М ър тв а −изръмжа тя.
Изьолт се хвърли към нея, разтревожена.
–Мъртва −отново извика момичето, удряйки по-силно по стъклото. Достатъчно силно, за да
привлече погледи от двора отдолу. −Мъртъв, мъртъв, мъртъв…
–Достатъчно! −Изьолт бързо прекоси стаята, но Сова скочи от леглото и се стрелна към центъра
на стаята. После започна да удря силно с крак.
–Мъртва. −Удар. −Мъртва. −Удар. −Мъртва.
При всеки удар стаята се разтърсваше. Огледалото, мивката, прозорецът −всичко издрънчаваше в
ритъм с ударите на краката ѝ И с всеки удар нишките ѝобезумяваха все повече, преливаха се
оттенъци на огнена ярост и жълто-кафява обърканост, на тъмносив страх и лилаво желание. Между
тях се преплитаха дори нишки на синя тъга.
Нямаше смисъл във всичко това и нищо н ям аш е да помогне. Сигурно в стаята отдолу звучеше като
земетресение и ако Изьолт не успееше да накара Сова да се успокои, скоро щеше да им се наложи да
се справят с действително земетресение. Или поне с множество сърдити войници пред вратата.
–Спри се. −Тя вдигна ръце, с дланите нагоре. −Сова, спри… трябва да спреш. Късаш
изтъканото! −Тя се приближи предпазливо, без да отпуска ръцете си, и този път, когато посегна към
нея, Сова не се отдръпна. Вместо това удари за последно крак òпода, посочи с пръст към прозореца и
заяви:
–Мъртва.
В продължение на няколко дълги вдишвания Изьолт не помръдна. Тя обходи с магията си навън,
затаила дъх, долавяйки нишките, които приближават. Но Лунната майка се смили над нея, тъй като
никой наоколо, изглежда, не бе забелязал гневното избухване на Сова. Всъщност звучеше като
приближаваща буря, така че хората навярно си мислеха, че тропането на Сова не е било нищо повече
от гръмотевици на хоризонта.
–Отвън −каза Сова, първата дума, която не беше м ър тв а през последните няколко минути, така
че Изьолт разбра за какво намекваше момичето. Качи се на леглото и надникна навън. Настъпващият
мрак я принуди да присвие очи срещу яркото отражение на светлината в стаята върху стъклото.
Да, там долу, в сърцето на площадката се извисяваше към небето мъртвата елша. Дъждовните
капки изпъстряха с петънца бледия ѝствол и се сипеха една след друга.
–Това дърво беше тук, когато пристигнахме −каза Изьолт. −Защо те притеснява сега?
–Опасност −обясни Сова и прилив на страх за кратко блесна в нейните нишки.
Устните на Изьолт се свиха. Виждаше ги в стъклото как се нацупват. Е дн а в ер ов ещ иц а н е с е
м ръ щи
–Предполагам, че бурята може да го повали върху странноприемницата −рече тя, обуздавайки
страха си. −Затова ли се притесни? След всичките тия години сигурно би паднало досега, ако… −Тя
не довърши. До дървото се бе появила фигура. Мъж с бежова качулка и с нишки, които блестяха ярко
като слънце.
Хитреца.
Той спря до по-близката страна на дървото и изви назад главата си, сякаш искаше да погледне
нагоре. Да хвърли поглед към Изьолт…
Тя рязко се дръпна от прозореца и се завъртя на леглото, докато гърбът ѝопря òстената. Сърцето
ѝтупаше силно в гръдния кош. Очите ѝсрещнаха очите на Сова.
Момичето кимна.
Но нали Изьолт се бе изплъзнала от Хитреца? Да, да, абсолютно сигурна беше в това… Как, да се
не види многоцветният вътък на Лунната майка, той я бе намерил отново?
Тя разгърна магията си нашироко, улавяйки, достигайки… Т ам. Нишките му срязаха нейните
възприятия. Влизаше в странноприемницата през предния вход, но се отклони и тръгна право към
главната зала. М ож е б и н е з на е, ч е с ъмт ук М ож е б и и зо бщ о н е м е т ър си М ож е б и с е н уж да е
п ро ст о о т м яс то к ъд ет о д а о тс ед не
Малко вероятно, реши тя, не си струваше да рискува. Трябваше да сложи край на тази ситуация,
преди изобщо да започне, а последното нещо, което би искала, бе да попадне в капан в тази малка
клаустрофобична стая. Или по-лошо, Сова да се озове в капан тук, да изпадне в паника и да унищожи
странноприемницата.
И зг ор и г о, предложи огневещият, но Изьолт отхвърли идеята. Тя притежаваше логика,
притежаваше концентрация и пламъци нямаше да има. Нямаше да има никаква емоция.
К ор ид ор ъто тв ънес ла боо св ет ен К ра нъ т вк ра я м у ед о з ад но тос тъ лб ищ е. Н ео св ет ен о.
Изьолт можеше да чака на онези стълби, да наблюдава от сенките. Ако мъжът се приближи, тя може
да го спре, преди да стигне до вратата им.
–Сова −каза тя и се отпусна на леглото. Спокойно, небрежно, сякаш нямаше от какво да се
притеснява. −Излизам за малко в коридора. Заключи вратата зад мен и стой тихо. Можеш ли да го
направиш?
За нейно огромно облекчение, Сова кимна и стихна на пода. Сигурно бе усетила неотложността,
поради която Изьолт излизаше −и как да не усети? Въпреки хладнокръвните си думи Изьолт се
промъкна към вратата, прегърбена на две, за да избегне прозореца. Спря при куката, на която
висеше абордажната ѝсабя заедно с колана, но не. Дори марстоките да позволяваха на номатците да
носят оръжия на обществени места, отношенията бяха твърде обтегнати. Не си струваше риска.
Освен това Изьолт можеше да повали човек с голи ръце, ако се наложеше.
–Ще се върна скоро −прошепна тя. След това тя се плъзна в коридора. Ключалката щракна зад
нея.
Внимателно, Изьолт стигна до края на коридора. Кранът капеше, докато минаваше покрай него,
после вече се озова на стълбището. Идеално място за скриване. Изьолт се потопи в сенките, магията
ѝсе появи още веднъж навън…
Мъжът се изкачваше по стълбите, нишките му проникваха със зелената концентрация на някой,
тръгнал на лов. Движеше се плавно. Едно стъпало, две стъпала, три… все нагоре, докато се промъкна
с дебнеща стъпка по коридора на третия етаж. Сега по-бавно, той се приближи до вратата на пръсти.
Добре обучени и тихи в тази разразяваща се буря.
Ако Изьолт не притежаваше магьосничеството си, тя никога не би усетила идването му.
Ала сега, от толкова близо, нишките му горяха ярко като пълнолуние. И колкото по-дълго се
взираше тя, толкова повече усещаше, че под повърхността пропуква заряд. Като река през зимата,
където коварни тъмни течения се сблъскват и разпенват в бавното, ледено сърце.
Х ит ре ца, помисли си тя отново. След един пулс време, О па сн ос т.
Мъжът се насочи право към стая тринадесета, без колебание, без да спира… Каквито и натрапчиви
съмнения да имаше, че той не е тук заради нея, изчезнаха за миг. Той приклекна пред вратата, след
което отметна наметалото си от едното рамо.
Пистолет за един огневещ изстрел лежеше в кобура на бедрото му.
Нишките на мъжа се свиха плътно, опънати от интензивността на една-единствена мисъл. И в този
момент, когато той протегна ръка над главата си, а китката му се изви назад, сякаш да почука −на
нормална височина, така че всеки, който отвори вратата, да бъде изненадан −Изьолт осъзна, че не
бе казала на Сова какво да прави. Не ѝбеше казала: Н е о тг ов ар яй а коч уе ш п оч ук ва не.
Сова щеше да отвори вратата. Мъжът щеше да нападне.
Изьолт се размърда. Не прокрадващо се, а със светкавична бързина тя се втурна от стълбището в
коридора. Тя достигна мъжа точно когато тюркоазеното стряскане запали нишките му. Точно когато
се наклони към нея и грабна пистолета.
Преден ритник в ръката му. Пистолетът полетя. Тогава тя се завъртя и заби коляното си в задната
част на врата му. Той се стрелна напред, нададе вик. Лицето му се заби във вратата.
Но Изьолт не беше приключила. И зг ор и г о, и зг ор и г о, и зг ор и г о. Качулката му се беше изхлузила
назад, разкривайки светлата му коса. Тя я сграбчи, придърпвайки лицето му към себе си. След това го
зашемети с коляно отново −този път в слепоочието. Отново и отново, и отново, докато тялото му не
се отпусна. Нишките му се замъглиха в безсъзнание.
Няколко секунди Изьолт стоеше там, застинала над него и вперила поглед надолу. Пулсът ѝ бумтеше в ушите ѝ дишаше задъхано с отворена уста. Трябваше да се махне. Трябваше да изчезне от
коридора, преди някой да я види тук. Любопитни нишки вече се движеха към вратите на близките
стаи. Всеки момент някой щеше да пристигне. Тя беше номатка, той изглеждаше карторец. Това не
би изглеждало добре.
Освен това Изьолт не можеше да остави този човек тук. В крайна сметка той щеше да се събуди и
отново да нападне.
И зг ор и г о, и зг ор и г о, и зг ор и г о.
Носът ѝпотрепна. От долния етаж приближаваха нишки. Няма време, няма време.
–Сова? −повика я тя. −Отвори вратата, моля те.
Веднага вратата се открехна, сякаш момиченцето бе чакало там през цялото време. Изьолт нахълта
вътре, хвана мъжа за раменете и го завлече в стаята.
Нямаше представа как го премести сама. Той не беше едър мъж, но отпуснатото тяло си тежи като
отпуснато тяло. Благодарности на богинята за бурята навън, прикриваща шума, който тялото му
издаваше по дъските на пода от стърженето, драскането и п од хв ър ля не то.
През цялото време Сова гледаше, а нишките ѝиздаваха любопитство и −по някаква причина
Изьолт н е искаше да му обръща внимание −пълно доволство.
Изьолт вкара почти цялото тяло на мъжа вътре. Пусна раменете му, наведе се към краката му и
след това ги сви. Тъкмо когато избута ботушите му достатъчно навътре, че да затвори вратата, в
коридора влезе човек.
Беше мъжът от крана, сега нишките му светеха от ужас.
–Пи твърде много −каза Изьолт. После затръшна вратата и падна на колене.
Е Д ЕВ ЕТ НА ДЕ СЕ Т
дуан се взираше неподвижно в ниво десет. Не мигаше. Стаята, монасите, техните гласове и
кръвни аромати −всичко се стапяше в отвъдното нищо. Лакти се блъскаха, очи го гледаха гневно,
но Едуан не помръдваше. Не отместваше поглед.
Десет хиляди талера за главата на баща му.
Наистина кралска отплата.
Преди две седмици Едуан щеше да поеме заданието без колебание. Щеше незабавно да
актуализира местонахождението на баща си чрез гласовещия, а след това щеше да намери начин да
прибере цялата тая сума монети.
Толкова, толкова много монети.
Нямаше да има колебания да изфалшифицира убийството и да вземе наградата. Каузата на баща
му имаше по-голямо значение от грубия морал на манастира. Не би му пукало на Едуан, ако по пътя
умрат още монаси, опитващи се да спечелят монетите за себе си.
Животът беше цената на справедливостта, а каузата на Рагнор беше праведна. Сега бе настъпило
времето да се прекрати императорската тирания. Преди две седмици Едуан несъмнено вярваше в
това. Нямаше пукнатини в камъка, нямаше слабости в основата. Той беше син на Рагнор, Краля на
нападателите, и единствената му работа беше да събира монети за каузата.
Ето защо трябваше да вземе това десето ниво. Трябваше да го вземе точно сега и след това да
намери гласовещия.
Вместо това Едуан се извърна от стената. Хартията и думите на нея се размазваха и не значеха
нищо. Той напусна общата зала.
Дъждът биеше по манастира, а бурята се бе развихрила с пълна сила. Облаците затулваха залеза,
спускащият се здрач приличаше повече на среднощ. Едуан вървеше загледан в листата, огънати от
дъждовните капки.
Той напусна наблюдателния пост, погледът му, с невиждащи очи, се плъзна над плискащата се по
кея вода. Разпенена от мръсотията, събираше се бързо в локви. Може да е оставил монасите зад себе
си, може да е крачил покрай езерото в Тирла, докато прогизна от дъжда, но не бе продължил напред.
Теглеха го три посоки. Ханът беше едната. Баща му беше другата, а манастирските назначения − третата. Едуан се чувстваше наистина в клопка сега. Не по-различно от човека с агнето в оная
история и също като този човек, Едуан знаеше, че не можеше да избегне от погледа на Съдбата.
Тя все някога щеше да го намери. Щеше да го накара да избере.
Хората откъснаха Едуан от мислите му. Те бягаха покрай него, тичаха с все сила от доковете към
сградите до кея… И тогава той забеляза прииждащите вълни от езерото. Корабите се люшкаха и
клатеха, блъскаха се един òдруг със страховита сила, разбиваща дървесината.
С всяка изминала секунда дъждът шибаше все по-силно. Вятърът също. Животните обаче накараха
Едуан да бяга. Кучета, котки и плъхове, със стотици се изсипаха от сградите и задръстиха улицата. Те
обиколиха езерото и напуснаха града. Ако Едуан беше сам в Тирла, щеше да ги последва. Ако той
беше онзи Едуан отпреди две седмици, щеше да напусне града и да го остави на бурята.
Той обаче не беше онзи Едуан. Този Едуан бе заклещен между глада и клането. Този Едуан не
беше още готов да избира.
Вятърът и дъждът виеха кошмарно. Уличните табели изчезнаха под дъжда, а фасадите на сградите
избледняха в настъпващата поривисто тъмнина. Само това, че познаваше добре града, му помагаше
да се движи напред в правилната посока.
И болкокамъкът. Без него той щеше да бъде хванат в капана на наблюдателния пост, вероятно дори
в безсъзнание вече. Със сигурност нямаше да може да се изправи срещу градушката. Малки
камъчета, които отскачаха от паветата, пръскаха вода и се блъскаха в краката и гърдите на Едуан. Те
нарастваха все повече, докато тичаше нататък, скоро станаха толкова големи, колкото юмруците му.
Разбиваха се, експлозивни късове, които пробиваха навеси, файтони и ако не внимаваше, скоро щяха
да разбият и черепа му.
Едуан се отклони наляво. Заради множеството стрехи на покривите над тази улица можеше да си
отдъхне временно от градушката. За кратко обаче, уличката скоро свърши и той се озова на друг
широк път, отиващ нагоре към хълма. Той покри главата си с торбата с дрехи и хукна.
Тогава удари мълния. Тя отне зрението на Едуан и заглуши слуха му, а гръмотевицата, която
изтрещя, почти го повали. Това беше само началото. Отново и отново удряха мълнии и градът се
тресеше под тяхната мощ.
Едуан се хвърли напред.
С периферното си зрение, замъглено от дъжда, той видя труп. Окървавен, проснат на земята,
посечен от градушката. После още един −изпепелен от мълния. Не можеше да им помогне.
Единственото, което можеше да направи, бе да продължи да бяга.
Уповаваше се на магията си. По-слаба, отколкото би се надявал, но все пак беше н ещ о. Достатъчна,
за да го тласкат да се придвижва в бурята. Наляво, надясно, нямаше никаква представа по кои улици
е свърнал, само знаеше, макар и неопределено, че се е насочил към хана.
Точно когато краката му се блъснаха в паднали вятърни знамена −ярък изблик на цветове сред
сенките, нов звук достигна до ушите му. А може би не беше звук, а по-скоро вибрация в ребрата му,
идваща от север.
Погледна назад, присвивайки очи срещу дъжда и градушката. После се закова на място. Циклон,
черен, виещ се като змия, се гърчеше през езерото. Движеше се невъзможно бързо към Тирла.
След броени минути стигна до корабите, строшавайки ги така лесно както касапски сатър кости.
Насочи се в неговата посока. Щеше да стигне до Едуан, ако не помръднеше.
Тичаше, привличайки всяка магия, която намери. Всеки грам от своето магьосничество, всяка
капка кръв запращаше в мускулите си. По-бързо отпреди, по-бързо, отколкото човек би могъл да тича.
Но все пак не беше достатъчно. Нищо не може да надмине този циклон. Сега вървеше по петите
му. Чуваше го все по-близо, смачкваше сградите една по една. Изригвания на дърво и камък. И през
цялото време ветровете виеха все по-силно.
Едуан не можеше да избяга. Единствената му надежда беше да се скрие. В нещо каменно, нещо
силно. Хвърли се настрани, насочвайки се към най-близката сграда. Тела, тела −как така имаше
толкова много тела? Стигна до стъпала, водещи към входна врата, и падна на земята до тях. Сви се на
топка и покри врата си с ръце.
Вятърът връхлетя върху него. В устата му нахлу вода. Градушка −с големината на тухли −удари
срещу него и той почувства как се счупват две ребра. Кокалчетата на левия му пръст също се
строшиха. Всеки момент циклонът в пълната си мощ щеше да го удари. Сградата над него щеше да се
събори. Той нямаше да умре, но други сигурно. Много други.
Само дето атаката така и не дойде.
Вместо това бурята утихна напълно. Между две потръпващи поемания на дъх вятърът секна.
Градушката спря. Дъждът замря, тихо туптене като ехо в ушите на Едуан. О ко тон а б ур ят а, помисли
си той и се изпъна, готов да продължи да бяга.
И все пак, когато се изправи, счупените му ребра, претръпнали заради болкокамъка, в съзнанието
му пробяга миризма на кръв. Черни рани и мъчителна смърт. Болка и мръсотия, и безкраен глад.
Отцепване.
Мигновено Едуан скочи на крака и се обърна назад. Извади меча си, готов да се изправи срещу
каквато и да било лудост, наближаваща сред спокойствието. Но не намери човек, покварен от магия.
Мъжът срещу него, висок и светлокос, пристъпваше към Едуан с ясна цел. Очите му блестяха, черни,
огромни, а по кожата му пълзяха силуети. И все пак при всяка стъпка, с която като хищник
приближаваше, тъмнината все повече отстъпваше.
Като личинки, гърчещи се в труп, сенките изчезнаха. Ароматът на отцепването също изчезна,
докато остана само млад мъж, чиято кръв миришеше на скалисти брегове и задъхани дробове. Но
вътре в него се заплитаха други миризми на кръв, като скупчени червеи, извадени от почвата.
Стотици, твърде много, за да може Едуан да ги разнищи или да каталогизира.
Никога не се беше сблъсквал с подобно нещо.
–Ти ли си кръвовещият? −обади се мъжът на нубревненски, все още пристъпващ напред.
Променените му, сега сини, очи остъргаха Едуан от горе до долу. −Със сигурност приличаш на него.
Едуан зае бойна позиция.
Това само накара младия мъж да се усмихне, ужасяваща усмивка, която разтегна лицето му в
нечовешки размери. Липсваше половината му дясно ухо, почерняла кръв, образувала корички по
краищата.
–Не се приближавай −извика Едуан.
–Или какво? −провлачено рече мъжът, но поне поспря. −Твоят меч не може да ми направи нищо.
Трябва да знаеш това, кръвовеще. Освен ако… −Главата му се наклони настрани. Потупа брадичката
си. −Освен ако баща ти не ти е казал кой съм.
Б ащ а м и. Нещо тъмно и противно се вряза в съзнанието на Едуан.
Мъжът се засмя, доволно.
–По лицето ти познавам, че не ти е казал. Позволи ми да поправя това. −Мъжът удари пети една в
друга, юмрукът му се стрелна към сърцето и той направи нубревненски поклон. −Наричат ме Ярост.
Работих с баща ти дълго, дълго време… макар да го познавах като нещо друго преди всички онези
години. Т ойвсе още има същото лице. −Усмивката му стана по-широка. −Аз не.
Неразбираеми думи. Те издрънчаха в съзнанието на Едуан, безполезни.
–Баща ти ме изпрати да те намеря −продължи мъжът, като се плъзна на крачка по-близо. − Трябвало е да се отбиеш преди седмици, кръвовеще. Той се страхуваше, че си мъртъв, но… −Мъжът
разтвори ръце, дебелите му вежди отскочиха нагоре. −Ето те. А сега е време да тръгваме.
–Не −Едуан рязко поклати глава. −Имам недовършено дело в Тирла.
–Кое е?
–Как ме намери? −отговори с въпрос Едуан.
–Лесно.
–А баща ми каза ли ти пътьом да унищожиш Тирла?
–Това ли? −Мъжът се засмя гърлено. −Това е нищо, кръвовеще. Там, където пътувам, царуват
урагани. −Той се обърна, сякаш за пръв път осъзнаваше унищожението, и то само го накара да се
смее по-гръмогласно.
Тъмнината се разстла по врата на Едуан. Събираха се гласове, също и миризми на кръв. Сякаш
хората заизлизаха навън, търсейки помощ по улиците. Някои ридаеха, други пищяха.
–Баща ти −каза Ярост, спирайки внезапно −ще иска да знае какво те задържа. Не ме карай да се
връщам при него без отговор. На него няма да му хареса. На м ен е няма да ми хареса.
–Сам ще кажа на баща ми −категорично заяви Едуан. −Предай му, че ще му дам пълен отчет,
когато се върна.
–И кога ще бъде това?
–Скоро.
Врати се отваряха със скърцане. Стъпки се чуваха все по-близо. Още писъци, още плач, още
отчаяние изпълваха града. Едуан не искаше да види какво ще направи Ярост с всеки, който дойде тук.
–След колко часа? −попита Ярост. −Аз мога да почакам.
–Ще минат дни.
Гняв припламна по лицето на мъжа, по кожата му съскаха черни силуети.
–Колко дни, кръвовеще? Спри да избягваш въпросите ми.
–Не знам.
Сух, злобен смях. Ярост насочи крив пръст към Едуан.
–Тогава не знам кога ще се върна. −Той сви рамене. −Може би следващата седмица. −Той сви
едното си рамо. −Или може би утре… и не се опитвай да ми избягаш, кръвовеще. Където и да
отидеш, ще те намеря. И ако делото ти не е приключило, когато се върна, може да си сигурен, че ще
го приключа вместо теб.
С тези думи ножът на Съдбата най-после падна. Плъзването му надолу ще прилича на острието на
палач. Тя караше Едуан да избира. Сега пред него лежеше само една пътека.
–Ще бъде приключено −каза той, защото те бяха единствените думи, които можеше да каже.
–Добре −отвърна Ярост. Черното кръстоса лицето му. Вятър зафуча. После светкавица, жарка и
заслепяваща, изсвистя. Докато зрението и слухът на Едуан се върнаха, Ярост бе изчезнал.
В Д ВА ДЕ СЕ Т
ремето никога не се бе движило толкова бавно. Мерик ту се прекатурваше, ту бягаше, опитвайки
се да се придвижи натам, накъдето Есме искаше да отиде. Само дето нямаше представа накъде
да върви, докато болката не се спуснеше като дъга през него.
Сковаващите ума пламъци означаваха, че е тръгнал по погрешен път. Умереното ужилване от
пчели означаваше, че се движи правилно.
Здрачът владееше света, когато Познин се появи пред него, озарен от луната и призрачен на фона
на хоризонта. Огромна, мочурлива река лениво течеше между Мерик и крепостните стени на града.
Без намесата на човешко инженерство и вещерство, които да задържат сезонните потоци, равнината,
наводнявана от реката, се бе разширила, погълната и изконсумирана. Петдесет години след падането
на републиката природата бе извоювала изконното си право. Покривите и рушащите се стени бяха
изтласкани от водите.
Мерик нямаше представа как ще прекоси реката, а болката, сковаваща гръбнака му, съвсем не му
помагаше.
И мам ос то ве, каза Есме с прокрадващо се любопитство в тона ѝ Сякаш се чудеше какво би
направил Мерик.
–Но −процеди през зъби той −всички те са потопени.
Т ог ав а н ам ер и т оз и, к ой тон е е. И с тази заповед болката се възвърна с пълна сила. Можеше да
мисли, можеше да диша. Знаеше, че няма да продължи безкрайно. Знаеше, че Есме само си играе
игрички с него −експериментира, както беше казала.
Мътните я взели, приемаше с радост почивката обаче. И този път той не би бил толкова глупав, че
да бяга.
Мерик си проправи път през мочурището, следвайки меките могилки земя сред мудно течащите
води, през тръстики и папури, и макар да бе подгизнал, когато стигна до моста, все пак бе за
предпочитане пред плуването.
Мраморни блокове, надигнати от реката като морска лисица, виеща се от морето, все още
непокътната, макар да не водеше до никъде. Някога мраморът е бил бял. Сега не представляваше
нищо повече от огряна от луната сивота, налепена с водорасли и гъста, сплъстена мръсотия. В
центъра се издигаха две колони с две разбеснели се хрътки, виещи към небето. Едната все още имаше
глава; другата −не.
В края на моста навлезе отново в още по-обширни блата. По-лесно беше да прегазиш през тях,
освен това бяха и по-претъпкани с призраците на падналата република. Срутени стени, изгнили
дървета, стълби, които водеха наникъде. Историците твърдяха, че Познин някога е бил красив,
процъфтяващ град, но сега той не беше нищо повече от труп, прочистван от гарваните.
Мерик стигна до укрепената външна стена и се покатери над един съборен участък. По улиците и
над мостовете отвъд течеше още повече вода. Този път обаче някой бе направил набързо скалъпени
подвижни мостове, свързващи блатисти ивици земя с онова, което бе останало от калдъръмените
пътища. Пътят се извиваше на зигзаг, вървеше нагоре-надолу и накрая отвеждаше до заливната
низина и до един хълм, увенчан от втора укрепена стена.
Тази стена беше много по-стара. Древна дори, съдейки по тухлите, обветрени и захабени. Подобно
на крепостта Пин в Ловац и тази бе издържала изпитанията на времето. Когато Мерик се приближи
до една крива арка в камъните, краката му бяха натежали от изкачването и за първи път осъзна, че
трепери. Сега нямаше вода, която да го гали, а поривите на вятъра само я изсушаваха −вятър, който
не можеше да докосне, на който не можеше да заповяда.
Зъбите му тракаха, а пръстите на краката му бяха безчувствени. За него това усещане бе ново − студ, проникващ в костите.
Стигна до върха на хълма и затътри краката си през портата. Чакаше го нов град, недокоснат от
наводнения, но не и недокоснат от времето. Дъбове и кленове, брези и ясени протягаха клони през
покривите нагоре, промушваха се през стените и задръстваха пътните платна със стволовете си.
Д ре вн ит е н ещ а н ап ра ве нио тн ов о н ов и.
Мерик реши, че е красиво, докато не забеляза фигури, разпръснати сред зеленината.
Първоначално си помисли, че е зрителна измама, причудливо видение на изнурения му от болка
мозък, но колкото по-дълго се взираше в гората, толкова повече разпознаваше човешки форми.
Навярно с та ту и, надяваше се той. И докато се тътреше надолу по хълма и после в стария град,
дълбоко в себе си го знаеше със сигурност.
Стигна до първия човек. Младеж, направен не от камък, а от плът. Дрипава униформа на армията
на Картора, висяща на скелетни рамене. Почернелите му очи не се взираха в нищо, а по лицето му
виждаше сенки, които Мерик познаваше, защото такива сенки го изгаряха отвътре. Не помръдна,
когато Мерик приближи. Не помръдна, когато Мерик го подмина.
Нито пък следващият мъж, по-възрастен, покрит с мръсотия и пръст, всеки сантиметър от него.
Нито жената, нито малкото момче след нея. Всички те стояха като караули, един след друг.
Мерик не беше сигурен кога отново започна да бяга. Никой не го преследваше, не го шибаше
болка като с камшик. Просто знаеше, че трябва да се движи. Трябваше да докаже на себе си, че не е
от онези, отцепените, не е от онези марионетки. Не беше отровен като Кълен. Все още можеше да
мисли самостоятелно и да командва краката си. Трябваше само да свали този нашийник, след което
щеше да избяга…
Мерик се спъна в корен. Падна на земята, китките му изпукаха от непохватното му свличане. Не го
болеше, но въпреки това ридание стисна гърлото му. Надигна се от безсилните му дробове и колкото
и да се мъчеше да поеме въздух, сякаш не можеше да го накара да спре.
Едва когато една сянка се плъзна по земята пред него, той най-накрая го пресече. Надигна рязко
глава и видя малко момиченце с руси плитки и очи, черни като среднощна тъма. Беше облечено като
севернячка −с кожи и пъстър филц.
–Защо спираш да се движиш, принце? −попита тя. Мерик знаеше, че не момичето му говори.
Знаеше кой всъщност изрича тези думи.
–Изгубих се −изграчи той и момиченцето се усмихна −зловеща, неестествена усмивка, която
опъна устните ѝнастрани.
–Просто следвай марионетките.
Преди да е изрекла посланието си, в полезрението му се появиха телата, които пристъпваха
тромаво. Наизлизаха от срутените сгради, търкаляха се измежду дърветата. Всякакви възрасти,
размери, раси, събрани в дълга опашка, лъкатушеща към града. Доколкото Мерик можеше да види.
После всички като хор, чиито гласове жулеха кожата му, те запяха:
С ле дв айн и, п ри нцМ ер ик С ле дв ай с ле дв ай д ок ат о н ам ер ишп ът я с и.
Мерик не виждаше да има друг избор. Надигна се отново на крака и ги последва.
Вивия и нейните ветровещи пристигнаха у дома точно когато звъняха деветнадесетите камбанки.
Приземиха се на Южния кей, където се намираха главните казарми и военноморската академия.
–Можем да ви отведем до двореца! −изрева капитанът откъм върха. −Ще ви оставим до портата!
Вивия отказа, твърдейки, че не тя е източила цялата си енергия в полета. Истината обаче беше, че
се надяваше да намери Стикс. Колкото и да бяха неудобни нещата между тях, Стикс беше
единственият човек, с когото Вивия трябваше да поговори. Единственият човек, с когото Вивия
и ск аш е да поговори.
Стикс обаче не беше в училището. Нито в казармата, нито където и да било по Пътя на ястреба.
Вивия и фланг от четирима нови, току-що събудили се войници, обикаляха с едри крачки,
приближавайки се към Хълма на кралицата. Тя позабави ход на улицата под апартамента на Стикс,
зачуди се дали да не се качи горе…
Реши да не го прави. Вивия искаше да види приятелката си насаме, не с този ескорт, следящ всяко
нейно движение.
Скоро Вивия стигна до спалнята си в кралското крило на двореца, познатите ѝкилими и скърцащи
подове −така гостоприемни след цял ден в онази земя от пясъчник и белота. След четвърт време
преди камбанния звън тя седеше по бельо на ръба на леглото си.
Втренчи се в думовещата хартия. По време на полета към къщи рулото се беше сплескало и сега,
като го разви, шест от редовете надолу по страницата се бяха намачкали.
Нейните думи и тези на Ванес все още бяха върху хартията, както и нова фраза в края.
П ри бр ах тел и с е ж ив а из др ав а уд ом а?
Вивия облиза устните си. После притисна страницата върху скута си и се опита да изглади
намачканото. Опитите ѝсе провалиха напълно и след няколко минути си каза, че всъщност това не е
важно. Ванес не се нуждаеше от отговор.
Вивия нави писмото и го постави грижливо върху ниската масичка до леглото си. После пошепна на
самотната си огневеща лампа, настани се под сините си като ириси одеяла и се опита да заспи.
Час по-късно сънят все още ѝсе изплъзваше и Вивия изпълзя от леглото си. Писалка и мастило я
чакаха на бюрото и само лунната светлина, която струеше през изметнатия прозорец, осветяваше
хартията. Вивия разгърна отново писмото.
П ри бр ахс е ж ив а из др ав а уд ом а.
Тя спря да пише, чудейки се какво повече да каже. Чудейки се защо иска да каже повече. След
няколко минути ѝхрумна идеалното изречение. Вивия го надраска набързо и този път, когато
пропълзя обратно в леглото, тя веднага заспа.
П Д ВА ДЕ СЕ Т ИЕ ДН О
олугалерата се носеше леко по езерото Скарца. Пръски от разпенените вълни овлажни кожата
около очите на Сафи. Рокеш бе настоял тя да си сложи плащ от униформата на Усойниците и
макар коприната да беше изненадващо приятна, Сафи се задушаваше в нея, като се има предвид
колко плътно я покриваше.
Както и думите на Хабим над картата.
Н е п ра вин ищ о. И ма меп ла н.
Да, но и Сафи имаше план… И тя нямаше да се откаже от него само защото Хабим Фашайит бе
пристигнал. Ако всъщност направеше верокамък, тогава можеше да си тръгне. Не е необходимо да
чака.
Чакането никога не е било едно от нейните умения. Сафи беше инициатор, а не изпълнител.
О, богове, трижди проклети, до г уш а ѝбе дошло да ѝказват какво да прави. Най-малкото Хабим
можеше да ѝдаде повече информация. В края на краищата имаше цяла карта със себе си. Толкова ли
е трудно да ѝобясни някои подробности, така че да не върви със завързани очи?
По средата на обратното пътуване приливовещите, управляващи кораба, промениха курса,
насочвайки полугалерата към главното крайбрежие на Азмир вместо към Плаващия дворец. Сафи
знаеше, че това ще се случи. За разлика от Хабим, Ванес я бе осведомила какъв е планът за вечерта.
–Шествие за рождения ми ден −обясни императрицата уморено предишния ден. −Много дълго,
много уморително. И все пак трябва да го правя всяка година.
Ето защо на Сафи ѝбе дадена униформа и плащ на Усойница: едно е да се твърди, че някой има
веровещица, а съвсем друго да я изложи на показ пред стотици хиляди хора.
Градът на вечния пламък се разрастваше към хоризонта, обрамчен от червените хълмове на
Кендура и снежните върхове на планината Сирмаяни отвъд. Златните кули, осеяни из града, по една
за всеки район, блестяха като факли под жаравата на блясъка на залеза.
Врана прелетя над тях и Сафи се помоли да не ѝсе изцвъка по главата.
–Готова ли сте да навършите двадесет и седем? −попита Сафи, като се присъедини към Ванес на
крепостта. −Чувала съм, че е много по-добре от двадесет и шест.
Ванес въздъхна прикрито −сигурен знак, че това не я вълнува особено. Въпреки това тя поне
отвърна:
–Когато направих същото пътуване преди година, Сафи, на прага ми нямаше армии. И въпреки че
генерал Фашайит може да ме обвини за започването на войната, той греши. Краят на примирието
беше неизбежен. Войната винаги я има. Освен това −добави тихо тя, −нарушавайки примирието
първа, аз мога да избера условията за онова, което ще последва.
Въпреки тона си, Сафи знаеше, че Ванес може да е всичко друго, но не и повърхностна и
лекомислена. Дори и без магията ѝ жестоката истина отекваше от всичко, което Ванес правеше.
Нейните идеали бяха в унисон с нейните действия. Не изискваше нещо от другите, което не би
направила самата тя. И поставяше благоденствието на Марсток над всичко останало, дори над
собствения си живот.
–Е −промълви Сафи накрая, −честит ранен рожден ден. −И този път тя си спечели усмивка.
В яр но в яр но в яр но.
Когато най-сетне корабът стигна до главното пристанище на Азмир, той не се закотви на
определеното място, а по-скоро акостира край изолиран док, където чакаха моряци, за да поставят
подвижното мостче.
Рокеш вървеше начело, насочвайки ги към дълга, отворена шатра, монтирана върху железни
подпори и стълбове. Златно платно и зелени знамена плющяха срещу вятъра, а войници в униформи,
съчетаващи златно и зелено, стояха мирно в стегнати редици около нея. Перфектен правоъгълник за
обграждане на шатрата.
Щом Ванес стигна до средата на шатрата, тя размаха ръце. Желязото се вдигна. След желязото и
шатрата, прикрепена към него, тя плавно се понесе надолу към дока.
Пръстите на Сафи стискаха здраво униформата ѝ докато цялото шествие вървеше. Прасците я
боляха да тича, коленете я сърбяха да скача високо. За първи път, откакто пристигна в Азмир, стоеше
пред Плаващия дворец. За първи път виждаше хората, улиците, сградите, стари и нови. Ванес бе
пропуснала да спомене по какъв маршрут да преминат през града, но Сафи не я интересуваше.
Можеше да попаднат в яма с Усойници и това би било напълно приемливо. Тя беше н ав ъни само
това имаше значение.
Минаваха покрай кораби, чиито моряци викаха и махаха от най-високите мачти, пътници
скандираха и подсвиркваха от по-долните палуби. След това шествието стигна до главния кей на
езерото, където ревът на тълпите стана многократно по-силен, почти оглушителен. З др ав е ир ад ос т
з а в ас, крещяха някои. Или пък по-често срещания марстошки поздрав: Н ек а в си чк о б ъд е о пр ос те но во гъ ня И все пак за всеки вик на преданост, подет от тълпите, Сафи долавяше също толкова викове
на ярост.
Нямаше представа как Ванес го издържа и колкото по-дълго маршируваха тържествено, толкова по-
очарована бе Сафи. Красотата на Ванес, нейната сила, нейният героизъм на прохода Кендура
навярно ѝбяха спечелили фанатичното преклонение, но освен това тя оглавяваше империя. Всичко,
което правеше, беше на показ и в се киимаше мнение как трябва да се държи тя. Нежеланието ѝда се
омъжва, да се усмихва, да се огъва −самата Ванес бе разказвала на Сафи какви слухове подхранват.
Желязната кучка, наричаха я те.
Тази обида се понесе на вълни сред тълпите, които плисваха в шатрата от всички страни, отеквайки
така, както само истината може. И все пак хората, които изричаха своето неодобрение, бяха също
толкова ревностни, колкото и онези, които изразяваха своето преклонение.
–Хората са дошли от всички краища на империята −информира Рокеш и пристъпи към Сафи, −за
да видят фойерверките довечера и да празнуват. Всички странноприемници в града ще бъдат пълни, а
също и всички странноприемници на двайсет мили извън града.
Т ол ко вам но гох ор а т ук з а д а яв ид ят, помисли си Сафи, н о н ик ойи ст ин ск и н е яп оз на ва
Наистина трябва да е много самотно да си обичан и мразен, но никога разбран.
Шествието напусна пристаните и навлезе в главната алея с бежови кули с червени керемидени
покриви. Търговският район, научи Сафи. Отвъд, търговци от магазини, шатрите и улични колички се
тълпяха под бели сенници. След това прекосиха кръстовище, където една от златните кули се
изстреля нагоре от земята. Нямаше врати, нямаше прозорци, беше само квадратна колона с
пламъковиден купол, издигаща се бързо към небето.
На Сафи ѝсе искаше да се приближи. От каквото и да бе направено това, то не беше същият
материал, използван за градежа на останалата част от Азмир… Нито пясъчник, нито мрамор, нито
варовик, нито гранит.
След като минаха покрай кулата, навлязоха в нов район, където всяка сграда беше боядисана в сто
различни нюанса.
–Кварталът на художниците −обясни Рокеш, преди да се отклонят на изток към Университетския
квартал, а след това в Лечителския квартал. И още и още, носеха се напред-назад из града,
преминавайки през всичките му квартали. Подминаваха всеки златен шпил. Докато най-накрая
сградите и кулите бяха заменени от дълга стена от пясъчник. Отвъд нея шумоляха на вятъра клоните
на кедрови дървета и един последен шпил се извисяваше нагоре, нагоре, нагоре. Най-високият шпил
от всички беше тъмен на фона на смрачаващото се небе.
Войниците спряха при желязна порта и се раздалечиха един от друг, за да направят място на
Ванес, Сафи и Усойниците да преминат през нея. Без никакво колебание, нито докато беше в
шатрата, нито докато крачеше навън, Ванес посочи с пръст приближаващия се вход и черните
решетки се залюляха и отвориха широко.
Шатрата за малко се сви, щом те се промъкнаха през портата като котка, която се шмугва през
открехната врата. Аромат на кедър достигна до носа на Сафи, градският шум утихна някъде назад и
накрая железните решетки се затвориха с трясък.
Те пристъпяха край кедровите дървета, въздухът сякаш се сгъстяваше и увиваше около тях.
Сърцето на Сафи се сви, буца застана в гърлото ѝи не ѝсе наложи да пита къде се намират.
Отговорът сам я намери и шпилът ѝго даде.
Намираха се при Кладенеца на произхода в Марсток.
Но нещо в гората се възправяше като решетка срещу магията на Сафи, докато продължаваха да
вървят. Космите по ръцете ѝнастръхнаха и на два пъти ѝсе стори, че вижда фигури, скрити между
дърветата. Когато това се случи за трети път, тя каза:
–Някой се крие в гората.
Рокеш само кимна.
–Това са войници. Макар тази зона да е частна, ние не рискуваме със сигурността на Нейно
Величество.
Сафи предполагаше, че вероятно това е причината, но въпреки думите на Рокеш, усещаше тръпки
по гръбнака си.
След стотина крачки през кедрите и след едно стръмно нанагорнище, гората най-накрая се
разтвори, за да разкрие дълъг извор, обрамчен с плочки от пясъчник. Равномерно разположени около
ромолящите води се извисяваха към небето шест масивни кедъра. А в гората от северната страна на
извора се намираше златният шпил.
Ванес спря пред водата и спусна шатрата. Тя внимателно наведе стълбовете и подпорите навътре,
така че платното се сгъна като червейче, излагайки всички под откритото лилаво небе.
Тогава императрицата на Марсток се обърна към Сафи.
Сафи се удивяваше, че този въпрос не беше зададен по-рано и че през последните две седмици,
откакто пристигнаха в Азмир, те не бяха посещавали това място. Но повече Сафи се чудеше защо
точно днес бяха тук. Мястото не беше включено в императорското шествие за рождения ден. Нямаше
причина да пътуват днес тук.
–Истина ли е −попита Ванес, наблюдавайки Сафи, едновременно съзерцателно и хищнически, − че ти си половин Каар Ауен?
–Аз… не знам. −Пръстите на краката ѝсе свиха в ботушите. −Къде сте чули това?
–Моята работа е да знам такива неща. И ако е вярно, Сафи, тогава моята работа е да те защитя.
Повече от век Марсток е единствената империя с непокътнат Кладенец на произхода. Ако има
повече… ако можеше да има повече…
Сафи въздъхна с облекчение. Раменете ѝувиснаха. Защото ето какво било, нали? Сафи беше ценна.
Сафи беше рискова.
–Ще те попитам отново −продължи Ванес, по-рязко сега. Нетърпението проблясваше в очите ѝ − Сафия фон Хастрел, ти Каар Ауен ли си?
Сафи преглътна. Изведнъж ѝстана твърде горещо, железният колан около кръста ѝбеше твърде
стегнат. Без да поиска разрешение, тя съблече усойническото наметало. Въздухът, божествен и
свободен, я целуна.
Истината беше, че Сафи нямаше представа какво представляват тя и Изьолт. Според монахинята
Иврен те са били Каар Ауен… и са доплували до сърцето на мъртвия Кладенец на произхода в
Нубревна преди месец и земетресение разтърсило земята.
Монахинята Иврен бе твърдяла, че земетресението е знамение, че Сафи и Изьолт са излекували
Кладенеца, и докато магията на Сафи ѝнашепваше недвусмислено, че Иврен вярва на всичко, което
някога е казвала, здравият разум ѝвнушаваше, че това е крайно малко вероятно. Последният Каар
Ауен е живял преди петстотин години. Нямаше причина те да се завърнат сега и нямаше причина − от всички хора във Вещерия −това да са Сафи и Изьолт.
Да не говорим, че Сафи бе живяла целия си живот с мишена, нарисувана на гърба ѝ Нима
наистина заслужаваше втора? Богове от долния свят, как ѝлипсваха безгрижните дни във Веняса.
Богове от долния свят, как ѝлипсваше нейната нишкосестра.
Устните ѝсе разтваряха, за да повторят, че тя н аи ст ин а не знае дали е Каар Ауен, когато се
разнесе писък, разцепващ притъмняващото небе. Нечовешки, оглушителен.
Огнен ястреб, изгарящ като слънце, избухна от близките дървета.
И Д ВА ДЕ СЕ Т ИД ВЕ зьолт беше бясна и никаква техника за овладяване и спокойствие не внасяше особена разлика.
Беше толкова глупава. Толкова н еб ре жн а и ш ум на. Тя знаеше как да се бие тихо. Знаеше как да
се приближи незабелязано. И въпреки това нападна този мъж като пиян кавгаджия в улично сбиване.
Беше го вързала и сега той лежеше проснат на пода до леглото с окървавеното си лице, съвсем
мирен. Дори нишките му тананикаха със спокойната лекота на сън без сънища. Сова беше очарована
от момента, в който Изьолт го беше довлякла вътре, стоеше на стража до него, загледана в заспалото
му лице. Момичето не бе посегнало да го докосне, слава на богинята, но в нишките ѝимаше онзи
оттенък на благоговение, като при залез слънце, който държеше Изьолт на тръни още откакто бе
затворила и залостила вратата.
Сякаш се нуждаеше от още разпалване на тези пламъци.
Гостът в дванадесета стая я беше видял с тялото. Глупавата, небрежна, ш ум наИзьолт бе привлякла
вниманието му и сега беше само въпрос на време войниците да дойдат на вратата. Този човек щеше
да каже на някого, ако вече не го е направил, и това оставяше само едно решение за измъкване от
тази бъркотия: Изьолт и Сова ще трябва да напуснат тази странноприемница. Преди дори Едуан да се
върне.
Опустошителен огън вилнееше в Изьолт, докато напъхваше багажа им в торбите. Нямаше нужда да
вижда собствените си нишки, за да разпознае яростта и ужаса, които усещаше.
Навън блесна светкавица. Заваля силен дъжд.
–Различен −заяви Сова, първата дума, които тя изрече, откакто Изьолт се върна, теглейки
безжизненото тяло зад себе си.
–Защото той е карторец. −Изьолт пъхна новите лечебни запаси в чантата си. −Там, откъдето
идва, хората имат различна кожа и коса.
–Ръгни?
–Какво? −Изьолт вдигна поглед и видя, че Сова се приближава до човека в безсъзнание като куче,
което е подушило притиснат в ъгъла заек. Светлината се отрази в нещо, което държеше в ръката си.
Нож. Сигурно го е извадила от нещата на Изьолт.
–Ръгни −повтори Сова, размахвайки острието. −Да го събудя ли?
–Това ще го у би е. −Пъклен огън и кози цицки, мразеше ли я Лунната майка? Изьолт се стрелна
към ножа. −Сова, дай ми това.
Детето се изплъзна назад, смееше се. Първо детски писък, после по-див, весел кикот, когато Изьолт
я хвана през кръста. Изьолт се умори. Сова беше бърза. Със силен писък тя се шмугна в ъгъла зад
леглото.
–Ръгни, ръгни, ръгни…
Някой потропа на вратата. Изьолт замръзна. Сова замръзна. Тогава се чу гласът на Едуан:
–Аз съм.
Р аз би рас е, че беше той. Нямаше нишки… Сигурно е той. С едно движение на китката Сова
отключи ключалката. Едуан пристъпи, подгизнал и ръсещ вода по дъските на пода.
–Има проблем −каза той и мигновено впери поглед в очите на Изьолт. −Трябва да си тръгнете.
Беше като да пуснеш гюле в замръзнало езерце, но вместо ледът да се разбие −вместо Изьолт или
Сова да се втурне към Едуан, когато се завърна, −ледът дори не се пропука. Никой не помръдна.
Думите на Едуан потръпнаха във въздуха и замръзнаха там, докато Сова и Изьолт го гледаха зяпнали
от другата страна на леглото.
В онази странна пауза между изявлението на Едуан и проумяването му от Изьолт, тя осъзна каква
чудата сцена трябва да се е разкрила пред очите му: Изьолт −наведена над Сова, Сова −в ъгъла с
нож и някакъв човек в безсъзнание, вързан за леглото на крачки от него.
Тогава Едуан се раздвижи и другите го последваха. Той затвори вратата. Сова пусна ножа. И
Изьолт заобиколи леглото.
–Той ме следеше. −Думите ѝпрозвучаха объркано и мрачно. −Помислих, че ще ме нападне,
затова аз първа го нападнах.
Едуан просто повтори казаното преди това:
–Трябва да си тръгнете. −След това добави, като произнасяше думите отчетливо и ясно: –Някой
те е видял как го нападаш. Идват войници да те арестуват. Минах покрай тях на връщане. Чух ги да
споменават нашата стая и да описват лицето ти. Ти и Сова не можете да останете тук, Изьолт.
Вървете в манастира. Те ще ви защитят.
Изьолт започна да диша учестено. Знаеше, че това може да се случи. И въпреки това, умът ѝне
можеше да се справи.
–Колко са близо?
–Най-много на няколко минути от тук. Щетите от бурята ги бавят. Може да намерите коне в
конюшнята, а аз ще се справя с принц Леополд.
И ето пак. Топовното гюле се стовари отново по леда. П ри нцЛ ео по лд П ри нц Л ео по лд О, богиньо,
спаси я, какво е прегрешила?
И сякаш по сигнал, се обади глас, надебелял от съня, на карторски:
–Монах Едуан? Това ти ли си?
Изьолт се завъртя към мъжа. Към п ри нц а. Нямаше ги мъглявите нишки на съня, по-скоро нишки на
тюркоазен шок и оттенъци на сив страх се издигаха спираловидно към небето.
–Какво значи всичко това? −започна той. Тогава зелените му очи попаднаха на Изьолт.
Изражението му се промени. −Вие.
Изьолт нямаше представа какво означава това В ие. Той я следеше, беше приклекнал пред стаята,
опитвайки се да влезе −очевидно той знаеше коя е тя.
Въпреки това, предишната ѝтеория, че той работи за Корлант, изведнъж се обезсмисляше.
Изведнъж у нея възникнаха хиляди въпроси, борещи се за отговор. Защо я преследваше? Защо
носеше пистолет?
Нямаше време да ги зададе. Нямаше време за размисъл. Идваха войници, защото Изьолт се оказа
толкова г лу па ва.
Припряно приключи с натъпкването на нещата им в торбите, докато Едуан насочи вниманието си
към Сова. Момичето беше пропълзяло под леглото, а нишките ѝблестяха от страх.
–Вземете ме с вас −каза принцът. Никой не го слушаше. Напрегна се да се надигне въпреки
въжетата и поизправи тялото си до леглото. Погледът му все още бе прикован в Изьолт. −Моля − каза той. −Моля, Изьолт дет Миденци. Вземи ме с теб.
При произнасянето на името ѝ студ скова белите дробове на Изьолт. Тя поспря, с торба,
наполовина метната на гръб, и по лицето ѝсе изписа объркване. Очите ѝ−опулени, устните ѝ− отворени. Заедно с връхлитащите я емоции върху нея се стоварваха догадки и противоречия.
Т ойт ря бв а д а ек он та кт ътн а М ат ю ио т м енс е о ча кв а д а с е с ре щн а сн ег о.
Н о т ог ав а з ащ о м е с ле де ше З ащ о н е о ти девк аф ен ет о?
Н е, т ойсигурно р аб от и з а Е ро н ф онХ ас тр ел К аки на чещ е з на е и ме том и?
Н о з ащ о б и р аб от илз а с ва ля не тон а с об ст ве ни я с и ч ич о?
Преди Изьолт да успее да подреди мислите си логично и свързано, в периферията на магията ѝсе
появиха нишки. Враждебни, целенасочени и обвързани по начин, който предполага, че следват едни
и същи заповеди. Наредиха се в двора отвън.
О, Лунната майка наистина я мразеше. Не трябваше да напада Леополд −трижди проклетия
п ри нц … Не трябваше да влачи тялото му в стаята.
Тя пусна торбата си и се протегна за фенера до вратата. Духна грубо да изгаси пламъка.
–Войници −каза тя във внезапната тъмнина. −Стигнаха до странноприемницата.
При тези думи стаята леко издрънча. Слабо потрепера −толкова недоловимо отначало, че Изьолт
не знаеше какъв беше звукът. Като крила на насекомо или папрат, полюшната от бриза. После
осъзна, че шумът идва от огледалото, от стъклото на прозореца.
Т ог ав а тя осъзна, че говори на номатски. Сова я беше разбрала и сега нишките на момичето
пулсираха ярко, все по-ярко от ужас, който разцепи сенките на стаята. През цялото време бледите ѝ
почти невидими нишки на нейната земна магия се мъчеха да проникнат навън, да достигнат до
каквато и да е твърдина, която тя може да контролира. Първо прозорецът, после огледалото, а сега и
обковът на фенера, който запазваше пламъка. Колко време щеше да отнеме, преди магията ѝда се
вкопчи около винтове и болтове? Около тухлите и камъните, които държаха тази странноприемница
цяла? Изьолт се бе притеснявала, че момичето ще ги изгори до основи, но много по-вероятно беше
Сова първо да ги събори.
На моменти зрението на Изьолт се приспособяваше към тъмнината. Едуан коленичи до момичето.
Принцът все още се мъчеше да се освободи от въжетата, леглото скърцаше, а под тресящите се
стъкла около тях се чуваха викове, разтърсващи дъските на пода. Войниците бяха в
странноприемницата.
–Мога да ти помогна. −Това беше принцът, гласът и нишките му напрегнати от силна
концентрация. Нямаше паника, само спокойна настойчивост. −Имам един скопен жребец в
конюшнята −вземете го, а аз ще се справя с войниците.
–Как? −попита Изьолт едновременно с Едуан, който отсече:
–Не.
–Мога да задържа войниците достатъчно дълго, за да се измъкнете. Но трябва да ме развържете.
Отново Едуан каза „не“, но Изьолт игнорира отказа му. Тя бе хванала този човек и докара адски
огън върху главите им. Може би… този акт не бива да е пълна загуба. Особено ако Леополд беше
този, който трябваше да се срещне с нея.
С четири отривисти крачки тя прекоси стаята и погледна принца яростно. През прозореца,
напръскан от дъжда, нахлу лунна светлина, която отне цвета от лицето му.
–Защо трябва да ви вярваме?
–Какви други възможности имате? −отвърна с въпрос той и Изьолт беше склонна да се съгласи. Не
остана време за изисканост, нито за остроумни игри на думи. Изьолт се нуждаеше от директен
отговор от принца. Сега.
–Работиш ли за чичото на Сафи?
Изненада и мигновена сянка на обърканост се извиха през нишките му.
–Знаеш за това?
–Изьолт −отсече Едуан, Сова плътно прилепнала към крака му. −Не можеш да му се довериш.
Остави го.
Тя обаче не можеше. Не и когато имаше толкова много въпроси и толкова малко време. Здраво
стиснала устни, тя изтегли ножа, който беше взела от Сова. Тя притисна острието в най-долните
прешлени на Леополд и прошепна:
–Ако ни предадеш, ако кажеш и дума на онези войници накъде сме тръгнали, ще те изгоря жив и
ще натроша каквото остане от тялото ти. Разбираш ли?
Преглъщане. Потръпваме на нестабилни нишки.
–Разбирам.
–Добре.
Тя го повдигна да се изправи, след което преряза въжетата. Той се препъна в Едуан, който го
подхвана и го хвърли през вратата. Тревожно поемане на дъх и принцa го нямаше.
Секундите се изнизваха, а Едуан, Изьолт и Сова чакаха някакъв знак, че войниците долу бяха
заети. Стъклата около тях се тресяха все по-бързо. Дори дъските на пода потреперваха и никакви
прошепнати думи не можеха да успокоят Сова. Ужасът бе накарал магията ѝда се върти
неконтролируемо. Едуан знаеше какво е това усещане.
Изьолт хвана лакътя на Едуан. Дишането му се учести.
–Съжалявам −каза тя. −Ти си болен, а трябва да бягаме… И всичко това, защото бях глупачка.
Нямах представа кой е, кълна се.
Едуан се поколеба. Бяха стигнали толкова далеч в това странно партньорство, че сега се
извиняваха един на друг.
Той се отдръпна от нея.
–Намерих болкокамък в наблюдателния пост. Добре съм.
Изьолт разтвори устни, сякаш за да отговори, но в този момент гласът на Леополд прокънтя отдолу:
–Защо са всички тези войници тук?
И нямаше време за разговор или обяснение.
Едуан и Изьолт носеха по един вързоп, докато Сова стискаше ръката на Едуан. Всяко преместване
на вещите им, всяко проскърцване на някоя дъска от пода, всяка пауза в спора долу караше пулса на
Едуан да забърза още повече. Преди дори да стигнат до задното стълбище, пръстите му бяха
изтръпнали от стискането на Сова.
По-лошото беше, че заплака. Засега беше само тихо подсмърчане, прекъсвано от приглушен хленч
на всеки няколко секунди, но Едуан знаеше, че всеки момент можеше да се развихри истинска буря.
Изьолт също го знаеше и пое предводителската роля, прошепвайки:
–Пред нас няма нишки.
Стигнаха до първия етаж точно навреме, за да чуят Леополд отдолу:
–Вашите началници ще научат за това! −И тогава Изьолт ги насочи към една ниска врата. Стъпки
от тежки обувки отекнаха от залата към главното стълбище.
Едуан посегна към резето на вратата. Това беше страничен вход към конюшнята. Трябваше да
бъде, защото усещаше конете отвъд −дивата кръв на свободата и откритите пътища. Но Изьолт го
хвана за китката.
–Хора. Трима.
Той трепна. Сова изхленчи. Как така не усети тези хора? Как магията му ги беше пропуснала?
Защото Изьолт беше права: когато пое дълбоко въздух, той усети съвсем слабо пулсиране на човешка
кръв. Макар и постепенно, но неговият болкокамък вече го проваляше. Сякаш вещерството му
избледнява, затрито от нечие проклятие.
Гневът се разнесе на вълни в него. Гняв, че онези стрели са му причинили това. Гняв, че
действието на болкокамъка не е продължило по-дълго. Гняв, който Съдбата го е поразила толкова
необратимо и толкова бързо.
–Ще се справя с тях −изръмжа Едуан през зъби. Той отвори резето.
Изьолт отново го сграбчи. В очите ѝпроблесна загриженост.
–Едуан.
Гневът му заклокочи, по-жарък.
–Няма да ги нараня.
–Не за тях се притеснявам. −Пръстите ѝстиснаха ръката му. Пет точки на натиск: така искаше да
освободи този гняв.
Но искаше също и да го задържи.
Тогава Изьолт го пусна.
–Сова, ела при мен.
Поне този път детето се подчини. След като остави вързопа на пода, Едуан се прокрадна към
конюшнята. Ноздрите му се изпълваха с мирис на чамов талаш и коне. Успокояваща миризма, стига
да не се преплиташе с човешка кръв. Три отличителни аромата, които се изостряха с всяко негово
предпазливо вдишване. В ят ър низ на ме наиз им а. Тази миризма идваше от най-близкото отделение
на конюшнята. Заедно с нея −звук от капеща вода.
–Проклета буря −измърмори момичето.
Две отделения по-нататък, където конюшнята завиваше наляво, го очакваше още един аромат.
К ан ел а ик он ск и к ос ми
Но третият аромат, третият −колкото и да вдишваше, третият аромат не достигаше до Едуан.
Може би конярят си бе тръгнал.
–Мога ли да ви помогна, сър?
Инстинктите мобилизираха мускулите на Едуан. Той се завъртя, ритна, петата на обувката му
удари челюст. Прозвуча хрущене и преди Едуан да успее да спусне стъпалото си, конярят се стовари
на посипания със сено под.
Мирис на кръв изпълни носа на Едуан. Сега вече я усещаше −свежа и свободна. О ко се нат ре ваи п ти чип ес ни Т оп лио де ял а ип ри ка зк и з а с ън
Момче. Човекът, когото Едуан бе повалил, се оказа просто едно момче и сега челюстта му беше
счупена. Очите на момчето се насълзиха от болка −тъмни очи, които не се отместваха от очите на
Едуан, докато увисналата му челюст се опитваше да издаде тревожни викове. Предателство. Ужас.
Топлината се сви в юмруците на Едуан. Демон, чудовище. Не можеше да избяга от това, което
наистина беше.
–Стой долу −заповяда той, преди да хукне.
Момчето наистина остана долу, но неестествените викове напуснаха гърлото му. Конете затъпкаха
и задушиха. Останалите коняри забързаха към вратите на техните отделения. Всички те като един
видяха Едуан. Всички те като един видяха своя приятел. И като един отвориха усти.
Едуан задуши кръвта им. Това не беше грациозен ход, нито толкова мощен. Затършува, за да
о тк ри е дори гънките на зимата и пръските канела, които бяха направили тези коняри такива,
каквито бяха. Но стига толкова. Той стискаше здраво. Достатъчно дълго, за да изпаднат в
безсъзнание. Достатъчно дълго, за да могат телата им да се свлекат на земята, едно по едно.
Внезапна тишина, после вратата щракна и Изьолт и Сова бяха там. Изьолт крачеше напред и двата
вързопа подскачаха по гърба ѝ докато надничаше във всяко отделение на конюшнята. Тя обаче не
предприе нищо, за да поиска коня, и не направи коментар за момчето със счупена челюст.
Междувременно Сова се хвърли върху крака на Едуан и почти моментално паниката обхвана
цялата конюшня. Най-близките коне започнаха да цвилят тревожно, а някои дори се втурнаха към
вратите на отделенията.
–Тук! −обади се Изьолт откъм ъгловото отделение, докато вече издърпваше юздите от стената. − Това трябва да е скопеният жребец. Ще го оседлая… –не се доизказа тя, защото черният кон се
изправи на задните си крака.
–Сова. –Едуан коленичи до нея. Сълзи се стичаха по бледите ѝбузи, докато гърдите ѝ потреперваха от хълцанията. И не можеше да се отрече, че конете ритаха в такт с всяко нейно
надигащо се ридание. –Помниш ли приказката за двете риби, която ти разказах? –Трябваше да
повиши глас, за да бъде чут над нарастващото цвилене на конете. –Сова, помниш ли колко смели
бяха рибките и как избягаха от кралица Рак? Трябва и ние да направим същото сега. Трябва да си
силна и да спреш да плачеш. Сова, можеш ли да го направиш?
Тя поклати глава, сякаш казваше „не“, но риданията ѝутихнаха… И конете за малко се успокоиха.
Достатъчно дълго, за да могат Изьолт и Едуан да оседлаят коня. Достатъчно дълго, за да вдигне
Сова −толкова лекичка, толкова крехка в ръцете на демона −и да я настани върху чудесното седло
на принца. Едуан подаде ръка на Изьолт.
Тя не я пое.
–Ти нямаш кон. −Очите ѝсе стрелваха встрани. Наместваше багажа върху коня. –В стаята каза,
че трябва аз да напусна. Че трябва а з да отида в манастира. Аз, не ние.
На седлото плачът на Сова се възобнови.
–Имам работа другаде –каза той.
–Работа –повтори тя, а думите ѝставаха все по-напрегнати с всяка изминала минута. –Имаш
р аб от а другаде? Означава ли това, че ще ни намериш, след като твоята… твоята работа приключи?
–Не.
Той се отвърна от нея. Войниците бяха почти до конюшнята, усети прилив на миризми на кръв,
които не можеше да пренебрегне, и въпреки че можеше да залости вратата, да я държи затворена
със собствени сили, това щеше да е само временно решение…
Изьолт стисна рамото му.
–Ами Сова? Ами семейството ѝ
–Не мога да им помогна.
Разсмя се, шокирана. След това попита невярващо:
–Ти сериозно ли говориш в момента?
–Да.
–Н е. –Тя застана решително пред него. –Не можеш просто да си тръгнеш. Не след всичко това.
Виковете приближаваха:
–П ро ве ре тек он юш ни те
Изьолт и Сова щяха да избягат безопасно сега или никога.
Което остави Едуан само с една възможност. Ако изборът беше чук или наковалня, тогава трябваше
да бъде чук. По-добре кръвопролитие, отколкото войниците да стигнат до Изьолт и Сова. По-добре
това, отколкото да ги намери Ярост.
–Мога да си тръгна –каза той хладно. –И аз ще си тръгна. Ние не сме приятели, не сме съюзници.
–Ние сме… –започна тя.
–Не, не сме. –Той се наведе по-близо. Носовете им почти се докоснаха. –Няма н ие, няма н ас.
Разбираш ли? Ти беше средство за постигане на целта, а аз намерих по-добро средство.
Времето сякаш се забави, настана странно затишие, простиращо се между два удара на сърцето, и
тогава Едуан го осени мисълта, че до този момент никога не бе оценявал колко много чувства изпитва
Изьолт. Не и в този момент, когато изобщо не показваше нищо. Фините движения, тиковете и
стяганията −как беше пропуснал размера и силата им?
И очите ѝ През цялото това време те бяха изпълнени с толкова дълбока емоция, но той никога не
бе я забелязвал.
Досега, когато емоцията изчезна напълно, той не си беше давал сметка за нея. Сега лицето ѝбеше
празно като луната и много по-далечно и недостъпно.
–Себе си можеш да излъжеш –каза тя накрая с глас, гладък като острието на сърп и два пъти по-
остър. –Но мен не можеш да излъжеш.
После тя се обърна и войниците пристигнаха. Нахлуха от задния вход, ревящи, вадещи мечове,
пистолети. Сова изпищя и Изьолт се втурна върху коня.
Едуан връхлетя върху войниците. Осмина наведнъж. Нямаше време за магия, нямаше време за
друго, освен за груба сила и бързина. Той извади меча си. Щеше да задържи мъжете достатъчно
дълго, за да могат Изьолт и Сова…
Конюшнята избухна. Дървото пукаше, подът се клатеше. Заваля прахоляк и трески. Покривът
отгоре беше разцепен. И тогава вътре влязоха с взлом зъби и ярост. Едуан едва смогна да се
отдръпне, преди Боровинка да се блъсне в земята. Крилата му се разпериха широко.
Едуан не мислеше, а просто тичаше. Дървета падаха около него. Конете се блъскаха в отделенията
си и резетата се вдигаха едно по едно… Сякаш земновещица издърпваше желязото отдалеч. Мина
покрай четирима войници, мъже, които бяха влезли откъм предния вход. Мъже, които сега искаха да
си тръгнат.
Един по един обаче ноктите ги сграбчваха, разнасяха се крясъци.
Едуан беше до двора на конюшнята, хладният въздух се носеше над него. Коне и хора се тълпяха на
изхода. И там, препускайки в галоп покрай дървото, кората му, блеснала под нощното небе, се носеха
Изьолт и Сова.
Едуан не гледаше как си отиват. Вместо това той обърна наметалото си, тъй като войниците вече
щяха да търсят монах, и тръгна в друга посока. Далеч от странноприемницата, далеч от Тирла и
далеч от агнето, което никога не бе искал да убие.
У Д ВА ДЕ СЕ Т ИТ РИ сойнишкият плащ се изплъзна от пръстите на Сафи. Тя е била тук и преди, наблюдавайки как
огнен ястреб се спуска от небето. Докато топлината пропукваше все по-близо и огънят
поглъщаше всичко наоколо. Този път обаче го нямаше Кейдън, който да я спаси, нито магията на ад-
бардовете, която да отмени силата на омагьосаните пламъци.
Рокеш и другите Усойници се наредиха в плътна формация около Сафи и Ванес. Тогава всички се
отправиха към пътеката. Докато тичаха, Ванес вдигна ръце към небето. Сгънатата шатра профуча
оттам и пищящият вик на ястреба подсказа на Сафи, че целта е ударена.
Стигнаха до пътеката и спускащите се стъпала вдясно, когато марстошките войници се измъкнаха
от гората, с остриета, изтеглени за битка с ястреба…
Само дето униформите им вече бяха опръскани с кръв и смърт. Н ев яр но н ев яр но н ев яр но
–Засада! –изкрещя Сафи в мига, когато най-близкият войник вдигна меча си за атака.
Рокеш се завихри. Острието на войника го проряза по рамото, но не и преди той да вкара своето в
сърцето на мъжа.
Един по един Усойниците се сблъскваха с подставените войници, формацията за охрана оставаше
силна. Сафи и Ванес −защитени. Огънят обаче все още настъпваше отзад. Ураган от жега, носен
върху кипящи, магически крила.
–Не мога да контролирам остриетата! –изпищя Ванес по време на битката. –Не са направени от
желязо!
Г ад ос т, г ад ос т. Тази засада е била добре планирана и подготвена… Подставените войници бяха
твърде много, за да бъдат спрени. Един от Усойниците, отляво на Сафи, беше премахнат от
формацията. После друг точно отзад.
Още по-лошото беше, че огненият ястреб бе долетял.
Рокеш се хвърли да защити Ванес. Сафи се хвърли към дърветата. В периферията на зрителното си
поле виждаше размазаните очертания на ръждясали куфари и зелени униформи. Нямаше атакуващи
войници обаче. Всички бяха твърде заети да бягат.
После се посипаха искри. Клоните се запалиха. И на десет крачки вляво от Сафи ястребът
ненадейно връхлетя. Ивица оранжево, която превърна в пепел цели кедрови дървета… И цели
войници също. Последните им викове трещяха в черепа на Сафи, някак по-силно от пламъците. Някак
по-силно от съществото, което профуча край нея.
Сафи отскочи бързо. Тичаше, въртеше се, д ви же шесе накъдето я носят краката. Ала никой не я
нападна, докато бягаше с все сила. Бяха твърде заети с огнения ястреб, който вече взривяваше
отново.
И все пак нещо проблесна в най-отдалеченото кътче на мозъка на Сафи. Нещо, което казваше: Т ук т и с и л ип св ащ а ч ас т о т п ъз ел а. Няма време за мислене обаче. Само време за бягане.
Тя стигна до един паднал кедър, клоните му пламтяха. Стена от дим и топлина, заради която не
виждаше отвъд.
Скочи. Спъна се и се просна с ръце напред.
Озова се върху мъртвец. Не само един, но и сто. Цяла к ам ар а трупове в очакване пламъците да ги
погълнат. Съвсем скоро загинали, кръвта все още лепкава, бяха ги оставили само по долни дрехи и с
оръжията им.
Метални оръжия. Тези бяха истинските войници.
Сафи извика. Помъчи се да се изправи, дращеше отчаяно да се надигне на крака. Но кръвта беше
плъзгава по мъртвата кожа.
Пламъци и дим я задушаваха, заедно с писъците на огнения ястреб. Подставените войници
препускаха покрай нея, заобикаляйки горящото дърво, както бе направила и Сафи, и бягаха от
огнения ястреб. Н ям а в ре ме н ям а в ре ме. Сафи се изправи на крака. Глезенът ѝсе изкълчи, далечна
болка, от която знаеше, че ще страда по-късно. Ако допусне, че действително ще има п о-к ъс но.
Тя вдигна високо ръце и се присъедини към бягащите войници −само че избра да бяга в съвсем
друга посока. Ако ги последва, в крайна сметка всички щяха да стигнат до стената от пясъчник и да
попаднат в капан. Ако искаше да се измъкне, трябваше да заобиколи.
Но Съдбата бе решила друго и планът ѝсе оказа погрешен, тъй като огненият ястреб се насочи към
нея. Той се снишаваше все повече и пищеше като демоните на Пустотата. Жар и шум, и светлина.
И смърт, ако Сафи не намереше прикритие. Нуждаеше се от нещо, което да не гори. Гората оредя.
Рязко, откриваща я, водеща Сафи обратно към Кладенеца, където всичко това беше започнало.
Остана ѝсамо един реален вариант: тя се гмурна.
Удар от студ, замах на мълчание. Тогава огненият ястреб стигна до Кладенеца. Мигновено водите
закипяха, плисна изгаряща горещина, която избута Сафи по-надълбоко. Плуваше възможно най-
бързо, с всички сили. Надолу, надолу, н ад ол у.
Стигна до най-дълбоката част на кладенеца точно когато врящите води докоснаха кожата на
стъпалата ѝ Умът ѝсе изпразни от болка. Устните ѝсе разтвориха; въздухът се пръсна от дробовете ѝ в множество мехурчета.
След това ръцете ѝдокоснаха скалното дъно на извора.
Усети лек трус. Вода изригна срещу нея и с нея нахлу светлина, толкова бяла, толкова ослепителна,
че тя си помисли, че е умряла. Че пламъците са отнели душата ѝи този път няма да има оцеляване.
Няма да има прераждане.
Но след два гръмотевични удара на сърцето тя осъзна, че не е мъртва. Напротив, беше изтласкана
обратно към повърхността… А там, н адповърхността, тя откри как жадно поема въздух и се взира в
посивяващото вечерно небе.
Цвъртящ звук я принуди да се обърне назад. От сърцето на Кладенеца блестеше светлина −колона,
която сякаш се въртеше и гърчеше. Толкова ярка беше светлината, че Сафи трябваше да присвие очи,
за да види какво има отвъд. Огненият ястреб. Тялото му със златисти пера съскаше и пушеше − пожарите бяха потушени, −а от ониксовата му човка се изтръгваше най-тъжното скимтене, което
Сафи някога бе чувала.
Приблизително две секунди тя окайваше създанието. Ала изведнъж опашните му пера оживяха и
тя реши, че е по-добре да запази съжалението за същества, които н е искат да я изядат жива.
Уплашена, тя бързо доплува до ръба на Кладенеца и с мъка се изкатери на брега. Подгизнала, тя
пое по пътеката… Която беше блокирана от горящите останки от шатрата на Ванес. Докато се
оглеждаше за друг възможен маршрут, лъскава черна птица се стрелна покрай Сафи. В миг тя
разбра, че това е старата врана. Онази, която бе видяла от спалнята си и която ѝбе оставила
пресушения болкокамък.
Пое си дъх, все още подгизнала, и в този миг времето се разми в някаква безсмисленост.
Пропукващият огнен ястреб, светещият Кладенец, биещите се войници в далечината −всичко това се
превърна в празно платно на театрална сцена, през което прелита старата врана.
Тя отлетя, грачейки, до златния шпил.
И т оз и шпил, осъзна Сафи, беше нейната защита. Осветен от светлината на Кладенеца, той
блестеше като полирано злато. Твърд, огромен и лесно запалим.
Сафи се впусна в галоп −и времето също галопираше, два пъти по-бързо сякаш. Т въ рд е бързо. Тя
се затича покрай Кладенеца. Двайсет крачки до гората. След това още петдесет крачки до шпила.
Стигна до кедрите, хвърляйки поглед към огнения ястреб. Който беше в разгонен период, напълно
разпален още веднъж. И сега изрева към Сафи с ярост, с която ѝказваше, че времето ѝе изтекло.
Следващата му атака ще е последната.
Ястребът полетя.
По-бързо, по-бързо −Сафи се опитваше да прескочи предела си. Такава беше тя. Без да поглежда
назад, без да мисли. Превърна си в сноп мускули и сила, наточени за движение, наточени за ж ив от.
Това няма да е нейният край. И преди бе оцеляла от огнения ястреб. Възнамеряваше да оцелее и
днес, благодаря.
Златото излъчваше светлина. С всяка секунда по-ярка. По-близо, по-близо. Към старата врана,
която не изпускаше от поглед. Непрекъснато се стрелкаше там отвъд. А огненият ястреб
непрекъснато се стрелкаше точно зад нея.
По-горещо, по-горещо. По-силно, по-силно.
Враната стигна до шпила. Сафи стигна до шпила. Тя посегна да се хване за ръба, готова да се
отхвърли, преди ястребът да я достигне.
Кракът ѝне успя да се задържи. Нараненият ѝглезен щракна и преди да успее да се хване, тя се
прекатури обратно.
Полетя във въздуха, нямаше земя, която да я улови. Мрак я погълна. Блъсна се в камък, макар
някакси успя да прибере брадичката си до гърдите, да посрещне удара с рамо и да прехвърли
енергията към едно претъркулване.
Претъркулване, което я пренесе сред яркосиня светлина.
Енергията влетя отгоре ѝ Внезапно и шокиращо, разтегна я и я смачка. Разкъса я и след това я
сглоби отново.
Докато спря да се търкаля. Втренчи се в каменен таван високо, м но говисоко отгоре. Белите ѝ дробове помпеха въздух, сърцето ѝбиеше с юмруци, по цялото ѝтяло пълзяха тръпки, а глезенът ѝ пулсираше от гневна, отскорошна болка.
Във вените ѝобаче не течеше спомен за горещината на огнения ястреб. Само лед и тишина, докато
синята светлина продължаваше да трепти в очите ѝ
К ъд е, п ре д п ор ти тен а а да с е н ам ир ам
Подпирайки се на натъртената си ръка, Сафи седна и за малко отново да падне. Седеше изпъната
на една издатина, недостатъчно голяма, за да я задържи, а отвъд чакаше черната бездна на нищото.
По някакъв начин при падането си тя се бе плъзнала в пещера под златния шпил…
И по някакъв начин тази пещера беше достатъчно голяма, за да побере целия плаващ дворец. Два
пъти.
Дори докато си го мислеше, Сафи знаеше, че това е невъзможно. Дори докато съзнанието ѝсе
опитваше да разбере защо вече не долавя признаци на битка или огнения ястреб, защо жегата вече
не я преследва, тя знаеше, дълбоко в корена на своето магьосничество, че то е, защото бе напуснала
изцяло територията на Кладенеца на произхода.
Беше напуснала Марсток изцяло.
В яр но в яр но в яр но
Крясък прониза тъпанчетата ѝ Сафи се сепна, наклони се рязко надясно и протегна ръка да се
закрепи. Толкова дълго, дълго падане.
Намери враната, която я гледаше гневно само на една ръка разстояние. Кацна върху незапалена
факла, закрепена към стената на пещерата. До нея имаше врата. В ра та та, през която беше
преминала Сафи.
Грееше в синьо и сякаш пулсираше срещу нея, усещане, от което я побиваха тръпки, не по-
различно от магията, която барабанеше в гърдите ѝ Трябваше да проточи врат, за да обхване всичко.
В гранита бяха изсечени богато украсени гравюри. Древни, помисли си Сафи, макар да изглеждаха
недокоснати от времето.
Още едно изграчване на врана. Но този път Сафи беше подготвена. Тя отвърна на гневния ѝпоглед.
–Къде −запита я грубо −ме отведе?
Птицата примигна. После клюнът ѝтрак-трак-тракна и тя би заложила всичките си далмотски
пиестри, че птицата ѝсе надсмива.
Докато бършеше окървавените си ръце, новата светлина премигна в полезрението на Сафи.
Червена и припламваща.
Изьолт. Погледът ѝсе плъзна към нишкокамъка, висящ на гърдите ѝ Сигурно бе паднал от
униформата ѝ докато се търкаляше, и сега сърдитата червена светлинка премигваше към нея.
Хвърляше сенки, изцапани с кръв, по стените на пещерата.
Но дали камъкът не мигаше, защото Изьолт беше в опасност, или пък мигаше заради Сафи?
Нямаше представа, нямаше и как да разбере. И преди да успее да се изправи и да се опита да
прецени в коя посока може да е Изьолт, старата врана се раздвижи. Крилата ѝсе разтвориха и тя се
хвърли към Сафи.
Тя реагира, без да се замисли, и рязко отскочи встрани, за да я избегне. Удари синята светлина и
се прекатури отново през вратата.
Сафи отново беше стрита и разчленена. Отново беше смачкана и разтягана, докато времето
течеше толкова бързо, че спря напълно. После премина през магията, поемайки по остър, кален
наклон. През малка пукнатина отгоре проблясваше светлина, но нямаше огнен ястреб. Нямаше жар
или ярост.
Сафи хвърли поглед към синята светлина, вече зад нея. Тя светеше от арка, преградена от камъни.
Корените и времето бяха разчистили пътека по дъното. Сигурно Сафи бе ударила пукнатина в земята
до шпила, подхлъзнала се беше в онова скрито ждрело… а след това се е плъзнала направо през
магическата врата.
Тя потръпна. В далечината изпукаха пистолети и хора се разпищяха, така че тя се изтегли нагоре
по наклона, все още подгизнала от Кладенеца, а сега и накаляна.
Глезенът ѝпротестира срещу изкачването. Не беше счупен, но и не беше съвсем здрав.
Тя достигна златния шпил. Гласовете бяха близо −гласове, които мислеше, че познава, макар да
бяха заглушени от рева на огнения ястреб. Тогава тя чу някой да крещи на карторски:
–Т ов а л и ев си чк о, к ое тои ма тез а м ен –И забравила за глезена си, Сафи се втурна да бяга.
–Е лам и, г ад
Кладенецът се показа през дърветата, все още далечен и замъглен от огъня и дима. С всяка голяма
неравномерна крачка Сафи виждаше повече. Трупове в марстошкозелено. Трупове в
усойническочерно.
А огненият ястреб −на земята и накуцващ. Всеки негов подскок разтърсваше земята, докато се
промъкваше към императрицата на Марсток, лежаща в безсъзнание до Кладенеца.
На десет крачки имаше втора жена, в приведена защитна поза. Без броня, без шлем, без оръжия.
Само един нож, който стискаше в протегнатата си напред ръка.
Ад-бардът Лев.
Сафи нямаше представа защо жената е там −или к аке попаднала там, −но усети облекчение,
което накара мускулите ѝда се движат по-бързо. Ако ад-бардовете участваха в тази битка, тогава
всъщност Сафи и Ванес може би щяха да оцелеят.
Огненият ястреб се хвърли към Лев, отворен клюн и проточена шия. Тялото на птицата премина
точно над нея и пред очите на Сафи Лев се разтвори в мрака. Каквото и да докоснеше магията на
огнения ястреб, то се превръщаше в скелет, направен от сенки.
Скелетът сега забиваше острието си в гърдите на огнения ястреб.
Чудовището и зп ищ я от болка… но това беше само началото. Докато Сафи се препъваше между
кедрите, насочвайки се към падналата императрица, другите ад-бардове −тромавият Зандър и
гъвкавият Кейдън −се втурнаха откъм различни краища на гората и щурмуваха ястреба отзад. И
също като Лев не носеха нито броня, нито шлемове. Всичко, което имаха, бяха прости ножове…
И силата на ад-бардската примка. Способността ѝда устои на всяка магическа атака, дори на
огнения ястреб.
Двамата ад-бардове посегнаха към опашката на съществото. Тогава още два скелета се появиха в
огнената буря. Зандър атакува крилото. Кейдън скочи на гърба на звяра. Пет сковани крачки и той
достигна до горната част от гръбнака на съществото. Заби острието си точно там, където крилата се
срещнаха. Точно там, където ястребът би го усетил най-много. Такива зверове може да не умрат, но
могат да бъдат ранени. Сафи беше научила това от собствен опит с морските лисици.
Огненият ястреб писна, многогласов звук, който разцепи черепа на Сафи.
Земята се разтърси −болката му разтърси света. Кейдън някак остана на гърба на звяра −факел с
черен пламък −дори когато ястребът се опита да избяга.
Н ар ъг ва не О тт ег ля не Н ар ъг ва не О тт ег ля не
Едва когато масивното тяло на ястреба се отдалечи от дърветата, Кейдън скочи. И пред очите на
Сафи той отново стана мъж. Част от секундата по-късно той се потопи в Кладенеца. И част от
секундата след това ястребът си отиде, останаха само дим и овъглени отломки като доказателство, че
някога е бил там.
Лев и Зандър отидоха да изтеглят Кейдън, а Сафи се запрепъва към императрицата, която тъкмо
идваше. Носът ѝкървеше, знак, че магията ѝбе изцедена. И сега още войници заприиждаха в
димящите кедри.
Богове от долния свят, няма ли тази битка някога да свърши.
Сафи грабна най-близкото оръжие −сабята на един от падналите, подставени войници. Беше
шокиращо лека. Н е еж ел яз о, осъзна Сафи, когато се изправи. Н ит о с то ма на. Ето защо Ванес не
успя да ги контролира. Който и да е планирал тази атака, беше я планирал добре −от засадата и
оръжията до избора на точния момент.
Сафи се беше развихрила, готова да се изправи срещу следващата атака на войниците, когато
Зандър и Лев се появиха от двете ѝстрани.
–Радвам се да те видя тук! −ухили се Лев, лицето ѝв белези, опръскано с кръв и пепел. Тя
изтръгна два меча от падналите и хвърли единия на Зандър. –Често ли идваш тук?
Сафи не можа да се сдържи. Засмя се високо, с почти цвилещ звук. А когато Кейдън застана от
другата ѝстрана, тя каза:
–Мислех, че си напуснал града!
–Още не –беше всичко, за което имаше време да каже, преди войниците да се изсипят от
дърветата. Този път обаче магията на Сафи нямаше какво да каже. Не се рееха скърцащи лъжи,
защото този път войниците бяха истински. И Хабим стоеше начело, ревящ:
–Отстъпете, картори, или умрете. –Като един, всички марстоки насочиха своите пистолети и
остриета към ад-бардовете.
И ад-бардовете нямаха избор. Магия биха победили. Арбалети и студено желязо −не.
Те отстъпиха.
И Д ВА ДЕ СЕ Т ИЧ ЕТ ИР И
зьолт нямаше представа къде отива. Няколкото улици в Тирла, които тя познаваше отпреди, бяха
унищожени, сградите −срутени, дърветата −изпопадали, пътищата −наводнени.
Сова ревеше, но поне не се опитваше да избяга. Държеше здраво Изьолт, а Изьолт здраво държеше
коня −толкова добре обучен, толкова безстрашен в разгара на битката. Войниците ги преследваха по
петите.
–Наляво! –нареди някой. Блестящи нишки, приближаващи отдясно. Гласът беше на принца,
възседнал марстошки дорест кон, лицето му окървавено и насинено. –Завийте наляво!
–Защо? –извика тя. –Къде води този път?
–Извън града и далеч от войниците −освен ако нямаш по-добър план?
Изьолт нямаше по-добър план. Всъщност тя изобщо нямаше план. В такива ситуации винаги бе
разчитала на Сафи. Докато Сафи мислеше бързо и решаваше в движение, предусещаше идното с
дланите на ръцете си, Изьолт успяваше единствено да се затвори. Без умиротворение, без полза за
никого. В момента твърде много неща се случваха около нея, твърде малко време имаше да се
отпусне. Дори не беше осъзнала, че Едуан го няма. Че ги е изоставил.
Чувстваше се в капан. Уловена на някакъв път, по който никога не е имала намерение да върви, и
сега не можеше да промени курса. Ако Леополд можеше да я изведе по този път, тя щеше да го
поеме. Той ѝбеше помогнал да избяга от странноприемницата; налагаше се да се надява, че отново
ще ѝпомогне.
Особено след като от близките покриви се чуваха сигнали за тревога.
–Надясно! −изрева Леополд, нишките му пламтяха в толкова тъмнозелено, че изглеждаха почти
черни. Нямаше страх или паника, само интензивна енергия, фокусирана върху бягството.
Той беше толкова добре обучен и безстрашен, колкото и конят му.
Вървяха бързо по по-широк, главен път, от който се откриваше гледка към езерото. Кейовете бяха
наполовина потопени, корабите −килнати, доковете −разбити. Бурята, предположи Изьолт, макар
да нямаше представа как беше причинила толкова много щети тук, докато странноприемницата бе
едва докосната.
Тя прегърна Сова по-силно до себе си. Продължиха да яздят.
Понякога езерото се появяваше, водите му, задръстени с дървета и отломки. Друг път препускаха
по улици, в които конете им едва се вписваха. И алармите не спираха да вият. Дори след като бяха
напуснали града и около тях имаше само малки ферми и сламени колиби. Дори след като теренът
стана стръмен и гората се сгъсти. Продължаваха да чуват как сирените пищят след тях.
Изьолт усещаше също и присъствието на нишки. Понякога виждаше уморените лица на хората, на
които принадлежаха, залепени до вратите от любопитство. Или по-често от страх.
Когато най-сетне ни една нишка не жулеше възприятията ѝи на няколко мили не се виждаха
признаци за обитавани селища, Изьолт дръпна силно юздите на скопеца, за да спре. Разнебитен мост
минаваше над поток, разпенен от дъждовната вода. Влажна мъгла забулваше мъхестата поляна около
него.
Някъде в далечината, много назад, сирената все още отекваше, едва доловим призив на хоризонта.
Преди още Леополд да дръпне юздите на своя дорест кон, Изьолт вече прехвърляше десния си крак
над седлото. Тя издърпа Сова на земята. Момичето беше спряло да плаче, но това, което замени рева,
беше много по-лошо. Безжизнени очи и бледи, стопяващи се бели нишки на вцепеняване. Тя беше в
шок.
–Сова –каза Изьолт. –Погледни ме. Можеш ли да ме погледнеш?
Сова не можеше да я погледне.
–Какво ѝе?
Изьолт внезапно изгуби самоконтрол, събудиха се пламъците. Прошушна стомана, тя извади
абордажната си сабя и я насочи към принца.
–Стой там, където си.
–Защото, явно, аз съм голямата заплаха. –Той гледаше яростно, гъста кал зацапваше веждата му.
На няколко крачки зад него чакаше откраднатата му кобила. Потта по нея блестеше, плътна пяна
покриваше тялото ѝ И двата коня се нуждаеха от водопой и обтриване. –Току-що н аи ст ин а спасих
живота ви –добави той. –Два пъти.
Изьолт не се интересуваше. Върховете на пръстите ѝпулсираха от топлината. Умът ѝпулсираше от
гласа в нея. И зг ор и. Г о. И зг ор и. Г о. А до нея Сова изобщо не помръдваше.
–Защо беше там? –попита.
–Какво имаш предвид? –Леополд се намръщи. –Ти ме нокаутира, така че нямах избор…
–В Тирла –уточни тя. Устата ѝбеше твърде малка. Умът ѝбеше твърде малък. –Защо беше в
Тирла?
–Не разбирам какво имаш предвид? –Объркване се завихри по нишките на принца. –Вече ти
казах, че работя с чичото на Сафия.
–Как да разбера, че това е вярно?
–Ти… искаш доказателство? –Той зяпна.
Изьолт обаче беше напълно сериозна и след три дълги секунди, през които само пръхтенето на
конете се чуваше, принцът, изглежда, най-накрая схвана думите ѝ
Той се засмя гръмогласно, развеселено, макар че по нишките му се извиваше в спирали ръждиво
разочарование.
–Всичко, което имах, е в Тирла, Изьолт дет Миденци. Ако не искаш да се върнеш там и да се
изправиш отново срещу всички онези войници, тогава, опасявам се, ще трябва да се довериш на
думата ми.
Н е вярваше на думата му. Но и не знаеше какво да прави. Всичко се беше случило толкова бързо.
Трябваше да се погрижи за конете. Трябваше да се справи със Сова. Трябваше да разпита този принц
и да разбере къде отива.
И преди всичко тя трябваше да спре да мисли за Едуан. Той нямаше да се върне.
–Виждам, че не ми вярваш –въздъхна принцът. Виждаше дъхa му. Нощта беше студена.
–Може би ще помогне, ако обясня всичко от самото начало. Да седнем ли? –Той се размърда,
сякаш се канеше да приклекне.
–Ако мръднеш отново, ще те убия.
–Тогава да стоим прави.
–Мълчи –Изьолт се обърна и подви коляно пред Сова. Леополд можеше да почака. Сова не
можеше. Момичето не се помръдна, нишките му не се променяха. Където и другаде да се намираше,
то не беше тук. Но тази нощ −а тя не се различаваше твърде много от нощта преди шест години и
половина, тогава и Сова не се различаваше твърде много от другите момичета, които бягаха, за да се
избавят −всички връзки с нещата, към които беше привързана, бяха срязани без предупреждение.
Изьолт изтръгна един камък до коляното си точно както монахинята Иврен беше направила в онази
нощ. След това взе ръката на Сова в своята и разгърна пръстите ѝ
–Вземи това. –Тя постави камъка върху дланта на Сова. –Погледни го и ми кажи какво виждаш.
Сова не го погледна, не проговори. Както и Изьолт преди толкова много години.
–Има тиня –каза Изьолт. –Знаеш ли какво означава това? Означава, че е от брега на реката, но
виж… виждаш ли колко са груби краищата му? Никога не е бил част от реката. А какво да кажем за
това? –Изьолт потупа искрящите петънца по повърхността на камъка. –Виждаш ли слюдата?
Изглежда като звездна светлина. Можеш дори да видиш Спящия гигант точно тук.
Зениците на Сова леко се свиха. Погледна към ръката на Изьолт.
–И как би нарекла този цвят? Сив? Или черен? Мисля, че е черен на слънчева светлина, но
блясъкът на Лунната майка го прави...
–Стар. –Гласът на Сова прошумоля, нежен като песента на нейната съименничка.
–Много стар –съгласи се Изьолт. –Стар колкото Вещерия.
–По-стар. –Сова примигна и с това движение през нейните нишки се прокраднаха първите цветни
люспички. Синьо осъзнаване, в началото още конвулсивно като вълна, плискаща се в кораб. После по-
гладко, по-нежно, спокойно. Нишките бяха още накъсани, но накрая щяха да се изградят напълно.
–Изчезна –промърмори Сова. Все още гледаше камъка. –Той си отиде.
Изьолт нямаше нужда да пита кого имаше предвид Сова и мускулите на краката ѝя боляха. Цялата
се отпусна, до петите чак. Уморена, толкова уморена.
В Тирла, в странноприемницата, тя не беше повярвала на Едуан, когато той ѝказа, че няма да се
присъедини към тях. Т ойщ е н и п ос ле дв а, беше си помислила тя, докато яхваше коня. И после, докато
яздеше в двора: Т ойщ е н и п ос ле дв а. И след това отново и отново, дъхът ѝсекваше при всеки удар на
копитата на коня. Т ов а еш ег а, т ойщ е н и п ос ле дв а. Т ойщ е н и п ос ле дв а. Т ойт ря бв а д а н и п ос ле дв а.
М ол я т е, м ол я т е, п ос ле дв айн и.
Бяха напуснали странноприемницата, стреляха пистолети. Последни гръмотевични трескавици
изпълваха ушите на Изьолт. Изпълваха сърцето ѝ Но Едуан не ги последва. Беше я изоставил след
всичко. След като тя му спаси живота, а той нейния. След като беше отстранила мъж заради него.
Тя беше се върнала за Едуан в Спорните земи, но той не се връщаше за нея. Никога не идваше за
нея. Нямаше н ас, нямаше н ие, само средство за постигане на целта.
–Съжалявам –каза Изьолт и думата бе предназначена както за нея, така и за Сова.
–Той ще се върне –каза Сова и нишка на сигурност си проби път през нейните нишки.
Изьолт не каза нищо в отговор. Беше ѝтвърде позната тази надежда. Този глад. Вярата, че е
станала някаква грешка и че всеки момент изоставилият ги ще промени мнението си. Едуан не би го
направил, както Гречя не бе го направила преди шест години и половина.
За щастие, на Изьолт ѝбеше спестена необходимостта да говори. Първо дойдоха изгарящите
сребърни нишки, а след това се появи самият планински прилеп, безшумен силует под луната. Преди
Изьолт да успее да каже на Сова да държи съществото далеч, Боровинка пикира право в тях.
Конете се разбягаха.
К Д ВА ДЕ СЕ Т ИП ЕТ огато Есме пееше, Мерик можеше да се залъгва, че е някъде другаде.
Свит до студената стена на кулата ѝ само с едно изтъркано одеяло да го топли, той затваряше
очи и се оставяше на гласа ѝда го отнесе.
Той не знаеше песента. Нямаше нужда. Стига тя да пееше, той не беше окован в кулата ѝ без
магия. Не беше марионетка, свързан с нея чрез отцепващите нишки.
Тя беше като морска лисица, реши Мерик, пееща с глас от друго царство. В приказките морските
лисици сваляха кожите си и подмамваха нищо неподозиращите моряци към брега. И тогава ги
удавяха. Наистина хубава, чиста смърт, в сравнение с този полуживот, в който Мерик се чувстваше
хванат в капан.
Щом затрептяха трелите на последната ѝпесен, чието вибрато отскачаше от камъните, босите
крака на Есме се понесоха с лека стъпка из стаята. Мерик гледаше да държи очите си затворени и да
диша равномерно. О щес пя О ст ав и м е н а м ир а. О щес пя
–Знам, че не спиш, малки ми принце. –Тя приседна на камъните до него. –По твоите нишки
виждам, че си буден.
Мерик трепна и отвори очи.
Тя му се ухили, лицето ѝпо-близо, отколкото очакваше. Тогава в ръката ѝблесна сребро и тя го
заби в сърцето му.
* * *
Сенките не бяха мили към Мерик. Песента им идваше от личицето на момиченце с руси плитки и
когато то се усмихна, усмивката му не спря в двата края на лицето му. Разпростря се във въздуха
отвъд челюстта ѝ пеейки и кикотейки се до безкрай.
Мерик искаше да се събуди, но сенките не му позволиха. Имаше само смях, тъмнина и омраза.
Мерик се събуди от дъжда под нощно небе. Не знаеше откога е в безсъзнание. Осъзнаваше само, че
светлината на свещите трептяха около кулата и гърдите го боляха.
С ър це том и. С много усилия се изправи до седнало положение и се взря към мястото, където би
трябвало да има рана. На ризата му имаше кръв, почти черна, а в бельото му имаше дупка…
Но рана нямаше. Само леко обагрена вдлъбнатина, в която беше влязъл ножът. И болка − непрестанна болка.
–Очарователно, нали? –Думите на Есме се плъзнаха над него и тогава се появи самата жена, която
пристъпваше бавно около стената. Сега тя носеше различна рокля, от кадифе с цвят на мед, фина
като одеждите на която и да е благородница. Беше ѝтвърде голяма обаче и се влачеше, докато
подскачаше леко към него. До гърдите си стискаше книга, която му беше показала, когато той
пристигна тук за първи път.
–Ти умря, принц Мерик! И след това се върна към живота −макар и не съвсем. Нишките, които те
свързват с Яростта, са все още непокътнати. Яростта не те допуска до живота, но също така те
предпазва и от смъртта.
Тя се отпусна до камъните, роклята ѝкато езерце около нея. Блещукаше на светлината на свещите.
След това тя постави книгата на пода и заобръща страниците, без кротост в движението дори когато
страниците запротестираха, а подвързията проскърца.
–Представи си до какви изводи се стига −въодушеви се тя, след като намери желаната от нея
страница, покрита с ръчно рисувани диаграми. –Представи си какви п ри ло же ни я има! Много е
подобно като предварителни условия на първия тъкачен стан, който Еридиси направила преди хиляда
години. –Тя посочи една скица на страницата, която Мерик предположи, че има известна прилика
със стан. –Ако нямахме нужда Яростта да е жив, бих опитала други начини за умъртвяване. Давене.
Изгаряне. В краен случай, обезглавяване. Но се опасявам, че т оз и вид смърт ще ти дойде в повече
накрая.
Тя се усмихна.
Мерик потръпна.
–Днес имам още работа за теб, принце. –Тя заразгръща нетърпеливо книгата си. На Мерик му се
стори, че чу разкъсване на страница. Тогава тя намери това, което искаше, и остави книгата
отворена. –Имам нужда от повече камъни като тези. –Той ги погледна.
–Като ония, които намерих преди?
–Не. –Тя провлачи пръста си върху камък с увиващи се линии около него. Под него, с писмени
знаци, приличащи на староаритуенски, бяха изписани думите С та нъ т н а А рл ен и. −Тези камъни ще
имат конец, увит около тях, или може би прежда.
–Защо са ти?
Очите ѝсе присвиха и за миг Мерик се уплаши, че е прекалил. Мускулите му се напрегнаха в
очакване на болка. Веригата издрънча по камъните.
Но по бузите на Есме цъфна усмивка и тя въздъхна −звук на доволство.
–Н аи ст ин а си забавен, принце. Никой досега не е питал за магията ми. Само Изьолт, но
напоследък тя толкова рядко ме посещава.
И зь ол т? Със сигурност Есме нямаше предвид момичето, което Мерик познаваше. Нямаше време
за питане, нито време за чудене, тъй като Есме беше се впуснала в подробно обяснение за нишките.
Тя посочваше с пръст снимки на страницата, очевидно очаквайки Мерик да слуша и наблюдава.
–Нишките –заяви тя –са навсякъде. Те пеят тихо в камъка. –Тя потупа пода. –В облаците. –Тя
махна към прозореца. –В дърветата, в птиците, в сърцето ти. −Усмихна се хитро и замахна повторно,
имитирайки пробождане с нож в гърдите. –Цялата магия не е нищо повече от манипулация с
нишките, принце, а едно време само паладините можели да я правят.
–Като изключим Далечния изток, където някога живеели моите хора.
Мерик се намръщи.
–Матците?
Устните ѝсе свиха отново. Издаде брадичката си напред.
–Т ов а е болезнена дума, принце.
Мерик отстъпи, подготвяйки се за пожара. За болката.
–Обидно е. Подценяващо ни. Наистина ли ви е толкова трудно да изречете цялата дума? Но-матци.
Или, както се наричахме много отдавна −ноа-матци.
–Съжалявам –опита се да каже той. –Не знаех…
–Искаш да кажеш, че не ти е пукало.
–Не! −Той вдигна ръце като извинение. Пламъци, пламъци, всеки момент отцепващият огън щеше
да го погълне. –Никога досега не бях чувал това… Съжалявам.
–Ч ув ал и сте, но сте предпочели да не слушате. Всички мъже във Вещерия са еднакви. –Ноздрите ѝ се разшириха. –К аж и г о.
Отпърво той не разбра какво тя има предвид. После осъзна.
–Номатци.
–П о п ра ви лн иян ач ин
Да го вземат мътните на Ноден, какво му беше казала току-що? Мамка му, мамка му. Той не беше я
слушал и тя беше права. В тъпата си самонадеяност той беше предпочел да не чува…
–Ноаматци! –Думата изригна от гърлото му, изненадвайки и него, и Есме. Тя се сепна. След това
изправи гръб, пръстите ѝсе свиха в юмруци върху коленете. Беше сигурен, че тя ще го нападне. С
магия, с нокти, с остриета, за да среже сърцето му.
Ала не го направи. Секундите течаха заедно с дъжда и тя се усмихна бавно. След това, някак
мързеливо, тя наклони глава.
–Добро момче е малкият ми принц. Може би ако успееш да научиш уроците си, все някаква
надежда има за Вещерия. Сега докъде бях стигнала?
Тя се прокашля в очакване.
И умът на Мерик препусна назад.
–Ти… каза, че в Далечния изток магията е различна.
–О нг а. Да. В Далечния изток всеки, който е обучен, може да се докосне до нишките на властта. И
едно време ноаматците посвещавали живота си на такова обучение.
–Защо –попита Мерик предпазливо, надявайки се, че тя очаква въпроси –магията е различна там?
Тя н аи ст ин а искаше въпроси. Усмивката ѝстана по-широка и този път стигна до очите ѝ
–Различна богиня спи в тяхната земя, а Нейната воля е различна от тази на нашата Спяща богиня.
О, виждам от твоите нишки, че си объркан. В съзнанието ти не съществува богиня… Само бог, защото
нубревнените, разбира се, биха превърнали жената в мъж. Самата концепция за жена с власт е
твърде сложна за вашите немощни умове.
Есме се наведе напред, подпря се на ръцете си и доближи лицето си до неговото.
–Виждате силна жена и я смятате за зло. Виждате кротка жена… О, чакай, тях изобщо не ги
виждате. Кажи ми честно: какво си помисли за мен, когато ме видя за първи път?
Мерик стисна силно устни. Втренчи се в камъка, знаейки, че не може да спори. Онзи Мерик,
отпреди месец, щеше да отрече думите ѝ Яростно. Сърдито, с яростта си на Нихар, развихряща се
като ураган, който, той твърди, не може да контролира.
Сега той нямаше ветрове. Сега нямаше лъжи, с които да се самозалъже. Кам беше го казал преди
две седмици: В иж да ш с ам о т ов а, к ое тои ск ашд а в ид иш.
При мисълта за момчето сърцето на Мерик се сви. Гърдите му се изпълниха със срам. Кам беше
останал до него, въпреки че Мерик не беше направил нищо, за да заслужи такава вярност. Помоли се
на Ноден… или… или на каквато и да е сила, царуваща над Вещерия, за Кам и Райбър.
Есме въздъхна, отегчена.
–Ще продължим урока си по-късно, принце. Засега дъждът спря. –Тя завъртя ръка към
прозореца. –Така че е време да тръгнеш към следващото светилище.
Тя извади ключ от джоба си и с ловки пръсти освободи веригата от нашийника на Мерик.
–Моите отцепени ще те водят през по-голямата част от пътя, така че следвай знаците, както
направи снощи. И, принце –тя отново се усмихна, с трапчинка на бузата ѝ и му намигна, –не се
опитвай да избягаш. Знаеш какво ще се случи, ако го направиш.
В Д ВА ДЕ СЕ Т ИШ ЕС Т
сичко се случи твърде бързо, след като Хабим и войниците пристигнаха −твърде бързо, за да
може Сафи да схване напълно, още по-малко пък да реагира. Ад-бардовете се предадоха. Ад-
бардовете бяха оковани във вериги. Ад-бардовете бяха отведени.
Сафи също беше отведена от Усойници, които не познаваше, и от войници, толкова плътно
наредени, че не виждаше нищо отвъд тяхната блокада. През остатъка от нощта тя не видя никого от
хората, които познаваше. Няма Ванеса, няма Рокеш, няма Хабим…
И никакви ад-бардове. Нямаше представа къде са отведени те. Нямаше представа какво става.
След като се върна в Плаващия дворец, лечителите за кратко време излекуваха глезена ѝ а след
това Усойницата пазач я накара да се движи отново. На другия ден всеки детайл относно
императорското парти за рождения ден трябваше да бъде отново оценен или проверен. Очевидно
бунтовниците са навлезли в района на Кладенеца на произхода през омагьосан процеп в северната
стена, така че сега Сафи изследваше всеки сантиметър от камъка в двореца за признаци на подобни
хитрини.
Нищо.
После тя беше принудена да се срещне с всеки един войник, слуга и Усойница −жени и мъже,
които Сафи вече беше оценявала. Жените и мъжете се чувстваха толкова разочаровани от цялата
ситуация, колкото и Сафи. И докато тя ги интервюираше, Усойниците проверяваха всички оръжия,
всички инструменти, за да се уверят, че няма предмети, имитиращи желязо.
Усойниците обаче не намериха нищо, както и Сафи не намери нищо.
Беше доста след полунощ, когато тя приключи и беше доведена в стаята си. Изтощението тежеше в
мускулите и клепачите ѝ но главата ѝбе пламнала от мисли. Всичко преживяно през деня се
гърчеше в разпаленото ѝкато огромен пожар съзнание: огненият ястреб, подставените войници в
гората, вратата, осветена от магия.
Тайното съобщение на Хабим върху картата.
Богове от долния свят, Сафи копнееше да говори с Из, точно сега. Ала колкото и да стискаше своя
нишкокамък или да си представяше спокойното лице на своята нишкосестра, молитвите ѝне се
сбъднаха. Изьолт, където и да се намираше, не можеше −или не искаше −да се разхожда отново в
съня на Сафи.
При звука на третия звън на камбаните, блещукащи през прага на градината ѝ Сафи най-накрая се
отказа да прави опити да стигне до Изьолт. Тя имаше книги от библиотеката на Ванес, имаше
скъпоценни камъни и имаше също и план, който се нуждаеше от довършване.
Тя освободи място на бюрото си и подръпна нишкокамъка си. После, след като остави кварца, с
който бе се занимавала цял ден, тя отвори нова книга и се зае да работи. Книгата Р аз би ра не тон а
н иш ки теот Анет Дет Корели, преведена от номатски на марстошки, подробно описваше създаването
на нишкокамъни. Как нишковещиците свързват нишките на хората с камъни, така че влюбените или
семейството, или приятелите винаги да се намират. За да не загубят никога от онези, които най-много
обичат. И тъй като нишковещиците са свързани с Ефира, както магията на Сафи, следващият опит
изглеждаше логичен.
Освен това, четенето за нишковещици накара Сафи да мисли за Изьолт и самата мисъл за нейната
нишкосестра помогна на Сафи да се почувства малко по-добре и потуши пожарите в съзнанието ѝ
На бюрото си Сафи потъна в книгата, пръстите ѝритмично обръщаха страниците. Петите ѝ потропваха в такт с катидидите навън. Ka-т и-д и-д и. Ka-т и-д и-д и. Дори имаше конци точно като
описаните в книгата и въпреки че не можеше да вплете истинските нишки в тях, както правеха
нишковещиците, тя м ож еш е да се концентрира върху силата си. Върху топлината, която пееше в
истината. Върху ноктите, които нарязваха лъжата.
Сафи дори изрецитира думите, използвани от нишковещиците, за да направят магията си по-силна:
С пл ит айин ав ив ай С тр ойиц ъф ти С ем ей ст во топ ъл нис ър це то
Отново и отново тя произнасяше тези думи, докато плетеше нишки от розов залез. С пл ит айи н ав ив ай С тр ойиц ъф ти С ем ей ст во топ ъл нис ър це то И така продължаваше да си шепне, докато
докрай завърши сплитането, докато докрай нави крехката тъкан около кварца. На пръв поглед
камъкът ѝизглеждаше не по-различно от камъка на нишкокамъка, който ѝбеше дала Изьолт, с
изключение на цвета. Всъщност Сафи много се постара да направи камъка си да изглежда точно по
същия начин.
Ала за Сафи бе нужен само бегъл поглед, за да разбере, че двата камъка не са еднакви.
Нишкокамъкът от Изьолт изглеждаше ис е у се ща шекато жив. От опита на Сафи да създаде
верокамък обаче се получи само камък, увит с конец.
–Не, не, не.
Думи, прошепнати неволно. Тя запокити безполезния кварц встрани. Сълзи бликнаха от очите ѝ
Мразеше го. М ра зе шего точно както мразеше този дворец, мразеше това, че никой не ѝдаваше
отговори на преследващите я въпроси, откакто напусна Кладенеца.
И преди всичко Сафи мразеше това, че Изьолт беше толкова безкрайно далеч. С Изьолт Сафи беше
смела. С Изьолт Сафи беше силна. С Изьолт Сафи беше безстрашна. Ала самичка тя беше само едно
момиче, хванато в капан в друга страна, докато неизвестни врагове се опитваха да я убият.
Грабвайки истинския си, болезнено скъп на сърцето ѝнишкокамък, Сафи скочи на крака. Блеснаха
звезди в очите ѝ Бе седяла твърде дълго, бе яла твърде малко. Но тя ги пренебрегна, както
пренебрегна и пулсиращия шум в тъпанчетата си. Вместо това се запрепъва към прага и се втурна в
нощта.
Враната не беше там. Сафи нямаше представа защо си мислеше, че ще е там. Имаше обаче
светулка. Тя намигна до телескопа. После изчезна. След това отново намигна на няколко крачки от
нея.
Когато беше малка, Хабим ѝбеше казал, че децата отправят към светулките своите желания и
Сафи си помисли, че ако някога е имала желания, то сега е времето за тях. Затова тя се забърза към
светулката и с едно движение на ръката я улови от небето. Тя кацна нежно, привидно равнодушна
към докосването ѝ
М ол я т е, помоли се Сафи, гледайки я как светва. После угасва. След това светва отново, златно
блещукане, което възпламени нишкокамъка, който все още стискаше в ръката си. М ол я т е,
с ве ту лч иц е, повтори тя. К ъд ет о ид а с е н ам ир а И зь ол т, п ро ст о яп аз и.
Изьолт не се чувстваше в безопасност.
Тя бе избегнала войниците, но Леополд фон Картора разкри съвсем нов откос от опасности…
Опасности, с които не беше свикнала. Тя можеше да се изправи срещу мечове и пистолети, юмруци и
пламък, без да ѝмигне окото. Но умните игри на думи и придворните маски изваждаха нишковещата
от равновесие.
Изьолт не искаше да остави Сова сама на моста, но още по-малко искаше да остави Леополд да
улови конете. Поне Сова си имаше Боровинка, за да я пази от опасност. Ако принцът реши да избяга
с конете, тогава Изьолт и Сова щяха да останат без транспорт и, което беше още по-лошо, без
припаси.
Черният им кон беше хукнал в гората. Дорестата кобила го беше последвала, копитата им бяха
удряли храсталака и бяха оставили ясна следа. Леополд вървеше напред, Изьолт точно зад него.
Погледът ѝне изпускаше нишките му. Ръката ѝне се отместваше от дръжката на абордажната ѝ сабя.
Тя потупваше ритмично с пръстите си. Докато това движение не я накара да мисли за Едуан.
Тогава тя спря.
–Няма начин конете да се върнат на моста –каза принцът, хвърляйки поглед назад. –Не и докато
прилепът е там.
–Първо трябва да ги хванем. А после ще се притесняваме как да ги привлечем да се върнат
обратно.
–О, ще ги хванем. Не се страхувай. –Леополд продължи с уверена стъпка напред. С лекота, сякаш
се разхождаха из залите на двореца, а не в осветените от луната горски кътчета в планината. –Ролф е
добре обучено животно и кобилата ще последва неговия пример.
–Тогава кажи на Ролф да отиде до моста, така че кобилата да го последва.
–Не е чак толкова добре обучен. –Смях −отново несъответстващ с обкръжението им. А и този път,
противоречащ на нишките на Леополд. Вместо розово забавление, те мъждукаха от страх. –Дори
големите бели мечки от Спящите земи не са толкова глупави, че да се приближат до планински
прилеп.
–Страхуваш се от него.
–А ти не се ли страхуваш?
–Не –отговори Изьолт и тя си даде сметка, че казва истината. Сред целия хаос в Спорните земи
нямаше време да се страхува. Боровинка беше нападал мъже, които искаха да я убият, и това го бе
превърнало в съюзник. –Той няма да ни нарани.
–Наистина ли? Да не би планинските прилепи да не харесват вкуса на принцовете?
Преди да успее да му обясни, че Боровинка наранява само онези, които нараняват Сова, Леополд
се закова на място. Изьолт едва не налетя върху него. Тогава тя разбра защо: бяха стигнали до
скалиста поляна, където нямаше храсталак, по който конете да оставят следи.
–Следите изчезнаха. –Леополд се завъртя към Изьолт, нишките и изражението му за кратко време
бяха в унисон −разочарование. Бузите му потрепваха. −Има ли някакъв шанс да усетиш техните
нишки?
–Животните нямат нишки. –Тя го заобиколи.
–Животните нямат нишки? –попита той, следвайки я няколко крачки отзад. –Или ти не можеш да
ги усетиш?
На Изьолт ѝсе искаше той да млъкне.
–Има ли значение? Така или иначе магията ми няма да ни помогне.
Тя присви очи към земята, сивееща под луната, но дори с нейната светлина беше твърде тъмно, за
да забележи следи от копита. Но звук от бълбукане достигна ушите ѝ Течаща вода. Още една
планинска рекичка.
Ако тя беше кон, който е бягал цял час, щеше да е жадна. А ако беше жадна, щеше да отиде до
поток, където няма планински прилепи. В прилив на енергия, Изьолт тръгна през поляната.
Пристъпваше през дълги сенки, после сред дърветата, които ги хвърляха, и скоро тя намери конете.
Те наистина бяха последвали водата в гората.
–Ролф –каза Леополд −радост както в тона му, така и в зачервените нишки. И въпреки това,
преди той да успее да стигне до своя кон, Изьолт издърпа своята абордажна сабя.
Той спря на средата.
–Пак ли?
–Пак –отговори тя. –На моста ти предложи да обясниш всичко от самото начало. Ще го направиш
сега.
–Без „моля“? –Усмивка на лицето му. Разочарование в нишките му. –Знаеш, че съм кралска особа.
–А аз съм тази, която държи меча.
–А-ха −засмя се той и розовото забавление се завърна. Той, явно, хареса нейния отговор и без да
протестира, Леополд Четвърти, императорският наследник на Картора, започна разказа си.
Той имаше музикален начин на говорене. Думите му вибрираха по кожата на Изьолт в съвършен
ритъм от звук и пауза. Перфектно допълнение към замръзналия нощен въздух, докато обясняваше как
е работил с чичото на Сафи. Целта им била да попречат на Сафи да се омъжи за н ег ов иячичо,
император Хенрик. После Леополд описа как е наел Едуан уж да залови Сафи, но как след това
умишлено осуетявал всички пътувания, като спирал и дори погрешно насочвал Едуан −и всичко това,
за да може Сафи да отиде на безопасно място, преди Едуан да я настигне.
Поне п ла нъ т е бил да отиде на безопасно място, докато императрицата на Марсток не се
намесила.
Изьолт не каза нищо, докато слушаше цялата тази история, и внимателно преценяваше всяко
твърдение. Те отговаряха на това, което знаеше от Сафи… И на това, което знаеше и от Едуан… Но
въпреки това, вместо да повярва повече на Леополд, тя установи, че му вярва по-малко. По време на
изявленията си той бе запазил уморената си половинчата усмивка на лицето си, сякаш цялата тази
ситуация беше игра. Сякаш мислеше, че Изьолт е клето дете, което се нуждае от неговото
снизхождение.
–И тогава –завърши той, завъртайки дясната си ръка подобно на странстващ трубадур, правещ
поклон –откраднах монетите на монаха и накарах моите ад-бардове да ги пренесат в Лейна. За теб.
Всичко е съвсем просто, ако се замислиш.
Едва ли, помисли си Изьолт. На глас тя каза:
–Бях в Лейна. Не видях никакви ад-бардове.
–Защото им беше заповядано да не остават, а когато пристигнах по-късно, ти вече беше тръгнала.
Оттогава те търся. Бях −и все още съм −натоварен да те доставя в Карауенския манастир.
Изьолт примигна. Това безспорно беше последното място, което очакваше той да каже. Обратно в
Лейна? Добре. До Веняса? Сигурно. Дори чак до Картора би имало смисъл за нея. Но манастир сред
планината звучеше толкова объркващо, колкото…
Колкото да дойде императорският принц, за да я намери в Тирла.
–Защо там? –попита тя.
–Защото монасите ще те пазят, там ще бъдеш в безопасност. –Леополд каза това, сякаш беше най-
очевидното нещо на света. −А също ще защитят и Сафия, когато тя пристигне.
С аф и. За първи път, откакто започна този разговор, Изьолт усети как я напуска нейното
спокойствие. Всичко, което тя искаше, беше да се събере със Сафи. Повече от всичко в цяла Вещерия
тя искаше до себе си своята нишкосестра. За да бъде светът отново нормален. Сафи, която беше
направена от слънце и смях. Сафи, която постави началото, за да може Изьолт да сложи края. Която
никога не я изостави. За която винаги беше н иеи н ас която никога не гледаше на Изьолт като на
средство, а само като цел.
И която би разбрала на мига дали Леополд лъже.
–Колко време –попита Изьолт, гласът ѝпочти чезнеше в шума на потока –ще отнеме да стигнем
до манастира?
Облекчение заля през нишките на Леополд. Той се усмихна, очарователна, опустошителна
усмивка.
–Ако не срещаме никакви пречки, можем да пристигнем утре до обяд.
Изьолт улови с пръсти своя нишкокамък. Тя се взираше разсеяно в лицето на принца, пурпурно и
подпухнало благодарение на нейните удари. Загледа се и в нишките му, толкова отчаяни. Толкова
обнадеждени.
–Ако аз… Ако двете със Сова тръгнем с теб за манастира, не си мисли, че това означава, че ти
вярвам.
Пауза. Предпазливост в нишките му, той прокара палец по долната си устна. А после:
–Какво е необходимо да направя, за да те убедя, Изьолт? Какво трябва да направя, за да докажа,
че съм тук, за да ти служа изцяло и безрезервно? Единствената ми цел е да те отведа до манастира.
Изьолт едва не се изсмя на тези думи. П ри нц, предлагащ да ѝслужи. А миа ко а миа ко а миа ко И
все пак, навярно въпреки преценката си, тя откри, че му вярва. Пламенната неотложност в нишките
му беше истинска. Той би могъл да промени изражението на лицето си, за да отговаря на нуждите
му, но не би могъл да промени нишките си.
–Прави това по-често –каза тя след известно време и пусна нишкокамъка. –Нека израженията ти
да съответстват на чувствата ти и тогава може да започна да ти вярвам. В крайна сметка
заслужаващите доверие хора не носят маски.
Докато Изьолт изричаше тези си думи, нишките на принца светнаха ярко от безпокойство. Минаха
два удара на сърцето. После изведнъж в тях забушува радостна топлина… и той отметна назад глава
и се засмя. Гръмогласен, невъзмутим смях, който изпращаше ярки, огнени нюанси на розовото,
издигащи се нагоре.
–Какво има? –попита тя, отпускайки сабята си мъничко надолу. –Какво е толкова смешно?
–Това. –Той направи знак към пространството между тях. –О ча ро ва те лн о е. Въпреки това, ще
призная, че съм изненадан от това колко лесно виждаш през моето… моето и зп ъл не ни е. −Направи
комичен театрален поклон. –Предполагам, че ще трябва или да се справя с твоята магия, когато си
наоколо, или да се надявам, че няма да кажеш на света какво наистина чувствам. В крайна сметка
чарът е единственото истинско оръжие в арсенала на един принц.
–Но ако честността тук −той замахна с ръка към лицето си –е всичко, което е необходимо, за да
докажа моята лоялност, значи ти си ме обезоръжила, Изьолт дет Миденци. −Той се поклони отново,
но този път с уважение и т оз и път нишките му бръмчаха със сурова дълбочина и сила.
О, наистина беше много странно принцът да казва −и да прави −такива неща за Изьолт.
–Помогни ми да се погрижа за конете –измърмори тя накрая. Не му се довери напълно, но му се
довери достатъчно, за да го последва до манастира. Така или иначе, Едуан ги подтикваше да отидат
там. Така че тя щеше да позволи един принц да ги води по пътя.
Бързо и сръчно върна сабята си в ножницата −звън на стомана. Бяха загубили достатъчно много
време тук. Сова ги чакаше.
–Ще трябва да намерим начин да примамим конете обратно, без да се отърваваме от Боровинка.
–Коуджа’кес? –повтори той.
А Изьолт предположи, че така са нарекли прилепа на номатски.
–Това на номатски означава б ор ов ин ка.
–Името на прилепа е Боровинка?
–Боровинките са любимата му храна.
Очарователен смях избухна от принца, обагряйки нишките му в перфектния нюанс на изгрева.
–Чу ли това, Ролф? –Той потупа скопеца по врата. –Това е плодов прилеп. К аз ахти, че няма от
какво да се страхуваш, старче. Изобщо няма от какво да се страхуваш.
Е Д ВА ДЕ СЕ Т ИС ЕД ЕМ дуан е бил тук и преди. Точно тук, в тази тъмна долина, преследвайки човек, който дължеше пари
на друг пазач. Това беше всичко, в което беше добър тогава; това беше всичко, в което той беше
добър засега.
Сякаш нищо през изминалия месец, откакто беше напуснал Йотилуци във Веняса Сити, никога не
се беше случвало. И дори през последните две години. Защото той отново беше тук, преследващ
безсмислено. Безсмислено събиране на монети. Един договор, после следващ. Една крачка, после
следваща. Всеки белег един и същ, всеки клиент един и същ и всеки ден пред него, трижди проклет,
един и същ.
Мразеше го. Мразеше колко лесно се плъзна обратно във всичко това. Как вцепеняването
проникваше в костите му, докато вървеше неотстъпно напред. Как вече е захвърлил планирането
занапред. Нямаше занапред −само завършване на тази задача, след това поемане на следващата.
Още и още до деня, в който умря.
Едуан знаеше, че не може да избягва баща си завинаги. Яростта щеше да дойде за него. Ще трябва
да се върне на страната на Рагнор. Наистина Едуан трябваше да отиде на север, преди това да се
случи. Да спести на всички бедите.
Не отиде на север.
Нито потърси принц Леополд, макар това да беше нещо друго, което трябваше да се направи.
Имаше въпроси, нуждаещи се от отговори, въпроси, които само преди две седмици Едуан смяташе за
важни.
Той не потърси принц Леополд.
Сега не го интересуваше с кого работи принцът, не го интересуваше чия кръв пее със замръзнали
зими и кристални езера. И Едуан вече не се интересуваше кой е помогнал на Леополд да избяга в
джунглите на Нубревна, след като открадна от Едуан кутията със сребърните талери, а след това го
поведе в безплодно преследване през Вещерия.
Ако този човек не беше направил това, Едуан никога нямаше да се присъедини към Изьолт. Никога
не би намерил Сова и желанието, което бе измолил от светулките, никога нямаше да се сбъдне.
Той беше кръвовещ, чудовище, а гладът дълбоко в него се мъчеше да го подмами да повярва, че е
нещо друго… Глупак беше, че все го слуша. Добър беше само в едно.
Най-добре да не забравя това никога повече.
Когато зората просветна в небето, Едуан намери мъжа, дължащ пари, овчар с две малки деца и
жена, болна от треска. Беше си купил острие, за да защити семейството си срещу набезите, за които
всички казваха, че идват. Острие, за което не можеше да плати.
Толкова лесно беше да изплаши човека. Толкова лесно бе за Едуан да накара кръвта да се завихри
в очите му. Да се изключи всяка мисъл, всякакво изражение, всякаква модулация на гласа. Това беше
друг мъж, който извади меча си. Друг мъж наблюдаваше как овчарят пада на колене, треперейки и
молейки за още време.
Едуан не почувства нищо. Не му пукаше за никого. Взе единствените монети, които имаше мъжът,
и си тръгна.
При втория си договор, от четвърто ниво, Едуан почувства, че болкокамъкът отказва да действа.
Той трябваше да докладва в малка желязна мина в Марсток, източно от Тирла. Скоро щяха да
транспортират пратка на запад и се нуждаеха от защита. Вероятно това не беше законна доставка,
иначе щяха да наемат истински войници.
Законността нямаше значение за Едуан. Монетата си беше монета, договорите си бяха договори.
Той просто вървеше на изток, а слънцето се издигаше отгоре. После започна да прежуря. Не беше
горещ ден, но на него му ставаше все по-горещо. Ужасно горещо. Непоносимо горещо. Докато не
издържаше повече. Трябваше да спре до една рекичка. Тъничка струйка над планинските скали.
Той свали пелерината си. Пи жадно от шепите си, водата беше песъчлива, а после наплиска лицето
си да измие потта. После седна на скалата и изчака остатъка от силата на болкокамъка да се оттече.
Беше по-лошо, отколкото очакваше. Ако си беше помислил, че внезапното отсъствие на болка
вчера е само ясен показател за това колко много страдание е преживял, то тази, която внезапно го
връхлетя, беше несравнима с каквото и да било досега. Очаквал беше да е бавна каскада, като да
стоиш в река, докато водата бавно се надига около теб.
Болката обаче придойде като приливна вълна. Тя се вряза в него, огън и жарава накараха кръвта
му да кипне. Да изпепели всяка мисъл, докато от него не остана нищо освен прииждащи тъмни сенки
и тяло, приключило живота си.
Той се срина в потока.
В Д ВА ДЕ СЕ Т ИО СЕ М
ивия се загледа в затоплената си каша, знаейки, че трябва да яде.
Но вместо това отправи поглед към празното място до нея и недокоснатата каша пред него,
която с всяка секунда ставаше по-студена.
Изглежда, Серафин нямаше да дойде на закуска. Което означаваше само едно: той бе чул за
пътуването на Вивия до Марсток и не го одобряваше.
Въздишка се изплъзна между зъбите ѝкато пара, излизаща от бълбукащо гърне, само дето нейното
издишване не направи нищо, за да облекчи кипенето в корема ѝ Щеше да ѝсе наложи да се справи с
баща си −да му се извини, може би дори да се унижи. Макар за какво точно, тя не знаеше. Понякога
тя така и не разбираше какво е направила, за да събуди неговата нихарска ярост.
Вивия притисна ръце до гърдите си. Сега би трябвало да се извини. Всяко забавяне щеше само да
усили бурята и да я направи по-унищожителна. Докато накрая самият той не избухне. А тогава
никакви извинения не биха го успокоили.
А миС ти кс Въпросът погъделичка съзнанието ѝи с него Вивия се надигна. Обръщайки се към
вратата. Стикс вече трябваше да е в залата за бойни изкуства, очакваща Вивия, за да ѝпредаде
сутрешната информация и инструктаж. Със сигурност отделянето на няколко минути за разговор с
най-добрата ѝприятелка −за усилване на решителността ѝ преди да се изправи срещу Серафин − щеше да ѝсе отрази добре. Освен това отчаяно искаше да разкаже на Стикс за Марсток, за
императрицата, за думовещерската хартия, сега скътана в палтото ѝ Стикс щеше да знае какво се
крие зад всичко това. Стикс щеше да знае какво трябва да предприеме Вивия.
Само дето Стикс не чакаше Вивия в залата за бойни изкуства. По-лошото беше, че никой от
прислугата наблизо не я беше виждал тази сутрин. На масата нямаше бележка, нямаше съобщение,
изпратено по куриер, и изобщо нямаше знак, че нещо в стаята е било докосвано, откакто Вивия беше
влязла за последен път вчера. И със сигурност нямаше и следа от Стикс.
Вивия напусна двореца, крещейки грубо на стражите си, да я о ст ав ятн а м ир а, преди да мине
отново по стъпките си от предишната вечер. Колкото и да чукаше на вратата на апартамента на
Стикс, отговор не получи, а паяжината, провесена между вратата и тавана, подсказваше, че не е
била отваряна от доста време.
Стомахът на Вивия се преобърна и притисна белите ѝдробове. Стикс не беше там, където трябваше
да бъде, и нямаше да се прибере у дома поне за ден. Последното не беше необичайно, самата Стикс
заявяваше, че е „неспокойна душа“.
М ож е б и евк аз ар ма та
Само дето Стикс не беше и там и никой от моряците или офицерите не я беше виждал. А също и в
крепостта Пин не бяха я виждали, нито Отцепника, нито пък в къщата на баща ѝгоре на Хълма на
кралицата. От цели два проклети дена. Едва когато Вивия реши да отплава до Караулите на Ноден, тя
разбра къде може да е отишла Стикс.
Липсваше им едноместна лодка с весла. Вивия беше вече сигурна какво се е случило, след като
разпита рибаря Абен −млад човек, който прекарваше всяка сутрин, закотвен на пристанището със
своята въдица, потопена в мътните води, и от когото Вивия и Стикс получаваха редовна
актуализирана информация за здравето на местните риби.
–Здрасти −поздрави я той, −вчера я видях да вади скифа. Не каза къде отива, но определено не
изглеждаше особено доволна.
–Накъде тръгна?
Той махна на юг.
–Изгубих я от поглед още преди да стигне моста.
Вивия благодари с раздразнен глас и си тръгна набързо. Би могла да вземе назаем скиф на
пристана и оттам да стигне до южния Караул. Със сигурност Стикс ще е там.
Сутрешните сенки бяха издължени и макар умът на Вивия да се въртеше около въпроса −къде е
Стикс? −плаването ѝсе отдаваше така естествено, както и ходенето. Носеше се покрай корабите в
пристанището, преди да се пусне покрай южния акведукт.
Акведуктите на Стефин-Екарт пренасяха водите на река Тимец през долината с обработваема земя,
заобикаляща платото Ловац. Толкова високи бяха корабите, опитващи се да акостират в града, че
облаците се носеха покрай тях. Бързаха да избягнат войната, която всички знаеха, че идва, а Вивия
бързаше да осигури жилища за всички, които се нуждаеха. Деветият звън на камбаните се разнесе
тъкмо когато се очертаха Караулите на Ноден, с обветрени лица, големи колкото военни кораби, с
каменни шлемове, украсени с пера с размерите на борове. Дълги, заоблени бруствери стърчаха в
постепенно разширяващите се нива от долната им половина, покрита с камъни, докато в
извисяващите им се торсове бяха вградени безброй тесни прозорци и отвори за изстрелване на
стрели. От двете страни на реката, където тя дълбаеше планината, нагоре се образуваха сякаш от
магия широки заливчета. Така военноморските кораби се пренасяха в зеещата дупка в базите на
Караулите.
Тези древни пазители на града някога са били и първоначалният дом на Нубревненския кралски
флот и Нубревненските пехотни сили. Блестящи сини знамена висяха от бойниците, плющящи на
сутрешните ветрове.
Вивия едва бе влязла в подобните на кошери преддверия на източния Караул, когато най-сетне
получи отговор. Никой −ни военен, ни цивилен, ни преминаващ бежанец −не беше виждал някого,
който да отговаря на нейното описание.
Стикс я нямаше. Беше изчезнала.
Вивия, вцепенена, отплава назад, не беше в състояние да прави нищо, освен да се взира напред с
невиждащи очи. Дори селските лястовици, които се стрелкаха пред погледа ѝ носещи се по топлите
течения, идващи от долината, не можеха да я разсеят. Лястовичките свиваха гнездата си под
акведуктите и двете със Стикс имаха навика да им подвикват, да им тананикат някакъв глупав рефрен
за безопасни пристанища и попътни ветрове.
Тази мисъл сега само разболяваше Вивия.
Всичко това беше по нейна вина.
Беше толкова погълната от себе си. Толкова глупава, глупаво наивна беше да си помисли, че може
да напусне града за един ден без последствия. Ако само беше останала тук, то Стикс нямаше да си
тръгне… Поне не и без някакво обяснение. Да беше се р аз бо ля лаио ст ан ал а, тогава Вивия щеше да
знае откъде да започне да я търси.
Вивия изведнъж осъзна твърде ясно как се е чувствал Мерик преди година. Неговият нишкобрат
Кълен беше изчезнал в Сирмаяните, докато строеше наблюдателни кули, и Мерик стигна до къде ли
не, използва какви ли не източници, и до скверни, долнопробни места, само и само да го намери.
Сега всичко това ѝизглеждаше абсолютно разумно. Недостатъчно, дори. С ег а Вивия щеше да
направи каквото е нужно, щеше да използва каквото може, за да разбере къде е изчезнала най-
добрата ѝприятелка.
Така силно се разкайваше, но важното е да продължи да действа, да продължи да търси.
Стикс все някъде беше. Вивия щеше да я намери.
Наближаваше пладне, когато Вивия отново стигна до Хълма на кралицата. Насочиха я към
имението на фамилията Сотар на върха на хълма. Може пък самият везир да знае къде е отишла
дъщеря му. А ако не знаеше… е, редно беше да разбере, че тя липсва.
Спряха я по средата на пътя, една ръка се стовари върху рамото ѝ Мигом се завъртя, в съзнанието
ѝприпламна името „Стикс“ −но вместо високомерната усмивка на Стикс срещу нея стоеше момче с
наболи мустачки, облечено в кралска ливрея.
Плъх, най-младият паж на баща ѝ
–Ваше Височество, баща ви иска да ви види. −Гласът му сменяше октавите на всеки няколко
думи. –Той е в спалнята си, твърде е слаб, за да излезе.
Вивия усети как кръвта се оттича от лицето ѝ Първо Стикс, сега и Серафин… Прекалено много ѝ дойде за един ден. Тя блъсна Плъхчето настрани и се втурна в уличната навалица. Не обръщаше
внимание на виковете или гневните погледи, докато тичаше и си проправяше път с лакти. За първи
път беше благодарна на пазачите си, които помагаха за разчистването на пътя ѝ
Кралят регент беше здрав и читав само вчера. Вчера бе ревал с пълна сила, онази, с която Вивия бе
пораснала. В ин ат а ет во я. Т ръ гн а с и, з ащ от о с е р аз ст ро и, ис ег а т ойо тн ов о еб ол ен ИС ти кся н ям а. В си чк о, к ое топ ра ви ш, ег ре шн о. Егоистка, егоистка… как може да е такава трижди проклета
егоистка?
Вивия едва си поемаше дъх, когато стигна до кралското крило на двореца, беше се изпотила в
редингота си, а косата ѝбе залепнала òчелото. Плъхчето, което бе подтичвало след нея през целия
път, сега профуча напред, за да отвори вратата.
–Дъщеря ви… –започна пажът, но Вивия нахлу в стаята, преди да успее да довърши.
Очакваше да е тъмно, както баща ѝбе изисквал през пика на болестта си. Вместо това тя го завари
сред слънчева светлина, струяща от високите до тавана прозорци. И вместо да лежи в леглото със
затворени очи и да диша тежко, с хриптене, баща ѝбеше изправен −дори не седеше на подвижния
си стол, а с то еш е до пламтящото огнище.
Видът му беше по-добър дори от вчера. Раменете му изправени, бузите в топъл цвят.
Дори косата му изглеждаше по-плътна.
Серафин не реагира при влизането на Вивия, нито отклони поглед от огъня, когато тя се приближи.
Оранжевата светлина блестеше върху него.
–Ваше Величество –попита тя колебливо, –болен ли сте?
По челюстта му трепна мускул.
–Къде беше? Очаквам те от деветия звън на камбаните.
–Не сте ме повикали.
–Не е нужно да го правя.
Най-накрая се отвърна от огнището, макар и не към Вивия. Вместо това той отиде до бюрото си под
прозореца. В движенията му се забелязваше скованост, а по лицето −внезапна болка.
Вивия заекна, когато попита:
–Идваха ли лечителите? –Тя не забеляза никакви следи от кехлибарените сиропи или ванички с
мехлеми, които обикновено оставяха след себе си. –Ще ги доведа, Ваше Величество. –Тя се извърна
към вратата.
–Стой –отсече кралят регент.
Вивия замръзна на място.
–Трябва да обсъдим плановете ми за войските.
–Войските… –Тя се извърна назад. –Не разбирам, сър.
Той изпуфтя, звук, с който искаше да каже, че Вивия се прави нарочно на тъпа.
–Като адмирал аз решавам кога, къде и как ще се изправим срещу този крал на нашествениците.
Така че направих точно това.
Без да изчака Вивия да отговори на подобно съобщение, той се впусна да описва плановете си за
придвижване на войските в Сирмаяните −планове, които бе направил с генерали и по-нисши
адмирали в Кралската пехота и флот.
Планове, които очевидно бе направил през последните две седмици. Без нито веднъж да се
консултира с нея.
И всичко, което Вивия можеше да направи, беше да се кокори. Серафин явно не беше разбрал, че е
ходила в Марсток вчера. Всъщност той като че ли нямаше представа, че тя изобщо е напускала града.
По-важното беше, че той не заемаше поста адмирал на Кралската армия. Като кралица
престолонаследница Вивия беше тази, която назначава на тази позиция. Към този момент тя не беше
посочила никого, а на всичкото отгоре тя самата все още носеше тази титла. Тоест, всички тези
планове, които той беше направил, бяха едновременно нежелани и безполезни.
Тя обаче не можеше да каже това. Не и на Серафин. Само при мисълта да повдигне този въпрос,
сърцето ѝзаподскачаше като полска мишка. Което беше нелепо, разбира се. Всичко, което баща ѝ правеше, беше заради нея.
Д ал и о ба че, обади се в нея нов глас. С ам о з ащ от о г о к аз ва н е г о п ра вии ст ин а. Вк ра я н а
к ра ищ ат а т ойо тк ра дн а р еч тат и… Не, не. Вивия рязко обърна глава настрани. Не бива да мисли така. Вчера беше разстроена, защото
я беше изненадал. Сега се чувстваше по-добре.
Серафин не спираше да говори, изцяло несъзнаващ, вдигаше хартии от бюрото си и ги разтърсваше
във въздуха с цялата си убеденост и мощ, които старият Серафин използваше, за да командва.
–При сегашното си темпо нападателите ще стигнат до нашите граници след четири дни. Неговите
ледовещици са мощни, така че ще трябва първо да премахнем тях.
–Ледо… вещици? –Вивия чу колко неестествено прозвуча гласът ѝ но нямаше представа за какво
говори баща ѝ Нито пък имаше някаква идея какво всъщност съдържат всички тези хартии, които той
размахва.
И за първи път, откакто Вивия влезе в стаята, изражението на баща ѝсе отпусна.
–Разбира се, разбира се. Не ти не си прочела всички официални съобщения от наблюдателните
кули.
Той се усмихна −топло, очарователно, −беше толкова различен от мъжа отпреди две седмици,
прикован на легло и навъсен.
Вивия би трябвало да е щастлива, че баща ѝе така усмихнат. Би трябвало да обича да го вижда
така изправен, висок и истински. Ала в гърдите си усети надигаща се погнуса.
Преглътна.
–Какви официални съобщения от наблюдателните кули? Защо не съм ги виждала?
–Защото аз съм адмирал.
–А аз съм кралицата престолонаследница. Те трябва да дойдат при мен.
–Хе-хе, Вивия. Ако наистина желаеш, мога да ги изпратя и на теб. Искам само най-доброто за
теб. –Същата усмивка блесна, но сега в нея се промъкна нюанс на снизхождение. Сякаш беше дете,
което настояваше да вечеря с възрастните. –Майка ти никога не ги е искала, така че предполагах, че
и ти също няма да ги поискаш. Толкова много приличаш на нея, нали знаеш?
При тези думи тя не можеше да разсъждава, гърлото ѝпресъхна. Тя не искаше да бъде като майка
си, умопомрачена. Искаше да бъде уверена и силна като Серафин.
Д ал и о ба че, обади се отново гласът. С ам о з ащ от о г о к аз ва н е г о п ра вии ст ин а. Въпреки това
Вивия отхвърли тази мисъл.
–Какво −насили се да каже –казват всички тези съобщения?
–Че кралят на нашествениците е започнал настъплението си. −Серафин отново размаха
хартиите. –Че неговите ледовещици замразяват Тимец и че неговите войски са необятни. Ние,
нубревнените, обаче познаваме терена по-добре от него или неговите нашественици. Но аз вече ти го
казах всичко това… Не ме ли слушаше, Вивия?
Хà Беше слушала и сега разполагаше с достатъчно информация, за да запълни пропуските и да
разбере пълния смисъл на стратегията му за свалянето на краля на нашествениците.
Той възнамеряваше да изпрати всичките им войски, и пехотата, и военноморските сили, към
северните граници. Той възнамеряваше да се възползва от познанията им за терена и да спре
нападателите, преди да стигнат до Нубревна. И на пръв поглед тази стратегия беше разумна. Вивия
не би очаквала нещо по-малко от баща си. Но в този подход зееше огромна дупка.
–Какво ще стане, ако загубите? Тогава няма да са останали войници, които да защитават града.
–Това няма да се случи. –Серафин се засмя, звукът от този смях караше другите да се чувстват
малки. –Ще се изправим срещу него и ще победим.
А миа кон е у сп ее те
Ако този разговор се беше случил преди две години, преди пагубната му болест, Вивия щеше да
подкрепи плановете на баща си без въпроси, зададени на глас, или неизказани. В момента обаче
всичко, което тя виждаше, бяха п ро бо йн ит е.
Ако всичките им войски бъдат унищожени, тогава Ловац отново ще бъде обсаден. И докато
обсаденият град винаги е спасявал Нубревна по време на война, то сега той не беше градът, който е
бил преди двадесет години. Складовете не бяха онези складове отпреди двадесет години.
Вивия познаваше Ловац отвътре и отвън. От сградите, подредени една връз друга, извисяващи се
нагоре с всеки изминал ден, до вътрешните му артерии, проходи и водни пътища. Беше проучила и
изследвала всеки сантиметър, първо с майка си като дете, после сама. И това, което беше научила
след двадесет години, беше, че със смъртта на Джана си бе отишла всяка грижа за инфраструктурата
на града.
Серафин видя колко лесно се бе разрушил бентът преди две седмици и въпреки това пак вярваше,
че тези стени и мостове са достатъчно здрави, за да удържат армия. Някак вярваше, че тези стени и
мостове са достатъчно силни, за да понесат стотици хиляди бежанци.
–И преди съм имал работа с нашественици, Вивия. –Покровителствената му усмивка изчезна от
очите му. –Разбирам точно какво ме очаква на границата.
–Какво ви очаква? –Сега тя наистина се шокира.
–Хей, аз съм адмиралът. Това означава, че аз ще водя войските в битка.
–Не сте достатъчно добре, за да поведете войските.
–Моля? –Раменете му се вдигнаха нагоре. Ноздрите му се разшириха.
–Не сте добре. Едва преди седмица започнахте да ходите без помощта на стола си. Как може да
очаквате да поведете воините в битка?
–Борил съм се и с по-лоши заболявания от тази болест. И съм ги победил, Вивия. Бих се с
марстоките на Стоте острова, докато рана от нож кървеше от бедрото ми. Тази болест вече не ме
контролира, така че аз…
–Н е. –Думата се отрони сякаш сама от гърлото на Вивия. Твърде бързо, за да я спре. Твърде бързо,
за да я обмисли. После я каза отново: –Не. Не се бихте вие. Не вие командвахте войските по време на
тази битка на Стоте острова. Припаднахте в момента, в който бяхте ударен, и първият ви помощник
координира всичко. –Иврен ѝбеше разказала историята отдавна, преди Серафин да прогони сестра
си завинаги от града.
–И –продължи Вивия –като кралица престолонаследница аз решавам кой да носи титлата адмирал
на Кралската армия. А аз не съм те назначила. Все още аз съм върховният военнокомандващ и затова
занапред аз ще определям цялата стратегия. Междувременно ще прекратите всякакво планиране с
военноморските сили и пехотата, а каквито и стъпки да сте предприели за придвижване на север, те
вече са приключени.
–Що се отнася до тези съобщения, които получавате −каза твърдо Вивия, −това приключва днес.
От сега нататък тези официални сведения ще идват при мен. Град Ловац и хората от Нубревна
трябва −и ще бъдат −на първо място в тази война.
Докато Вивия изговаряше тези думи, докато те изскачаха като мехурчета от някакво място, за
чието съществуване тя никога не бе подозирала, баща ѝсе преобрази. За секунди яростта на Нихар
пламна. Тя я разпознаваше в повдигането на раменете му, в свиването на устните му. И ако искаше,
още можеше да я предотврати. Ако искаше, можеше да спре възпламеняването на експлозията.
Трябваше само да се извини. Да пълзи и умолява. Точно както беше правила през целия си живот.
И може би това би направила една добра дъщеря. Това би направила една любяща, вярна дъщеря.
Но може би тя не беше такава и може би нямаше интерес да споделя славата или да споделя вината.
Вече не. Не с него.
–Заповядайте да присъствате на заседанието на Върховния съвет днес следобед –каза тя, като
повдигна високо брадичката си. –Вашите съвети и опит винаги се оценяват, татко. –След това, без ни
дума повече и без да погледне назад, Вивия напусна кралската спалня.
Б езр аз ка ян ия п ро дъ лж ав ай
Никакви викове не я последваха, но в крайна сметка щяха да дойдат. Те в ин аг и идваха.
Трите стъпки в коридора станаха десет, а от стаята на Серафин все още не се чуваха викове. Едва
когато се измъкна от кралското крило и охраната я наобиколи в строен ред, ревът на баща ѝнай-
сетне се разнесе.
Тя просто крачеше уверено напред с нова цел. Защото кралят на нашествениците беше на път, а
Вивия имаше град и армия, които трябваше да подготви.
О Д ВА ДЕ СЕ Т ИД ЕВ ЕТ тцепените маркираха пътя на Мерик. В Познин те се наредиха рамо до рамо, точно както
предишната вечер, кръжейки около дървета, езера и срутени домове. Пресичаше градски
площади, които някога гледаха към нощното небе, но сега в тях бяха прорасли дъбове и бук. Видя
статуи, задушени от бръшлян, гробища, погълнати от трънаци, и бесилки, превърнати в скелети от
мъх и гнилоч.
Всичко това беше завладяно от отцепените. Навсякъде стояха караули от отцепени, с очи, които се
взираха в нищото, и лица, измършавели от глад. Мерик не разбираше как живеят, когато очевидно не
се хранеха, не пиеха и дори не се движеха.
Самият Мерик умираше от глад. Есме не му предлагаше храна, тъй като Кълен го беше довел тук, и
дори водата беше оскъдна. На два пъти бе признала, че може би трябва да го храни, но и двата пъти
го беше забравяла. Или може би думите ѝне бяха нищо повече от поредната игра, от поредния
експеримент. Раните от ножове не го бяха довършили, но гладът навярно щеше да го направи.
Близо до северните краища на Познин Мерик мина покрай полусрутена, наполовина наводнена
сграда. Белият камък беше станал кафяв, дървените подове отдавна бяха изгнили, а покривът беше
хлътнал, оставяйки само да стърчат високи, криви стени и стълбище, което не водеше наникъде.
Всичко това заобикаляше мрачно езерце, обградено от папури. Слънцето грееше −прекрасна гледка,
ако не бяха всички тия трупове.
Десетки, от всички възрасти и раси, се носеха над водата. И Мерик не можеше да не се замисли
дали отцепените са влезли в езерото, защото са искали, или Кукловодът е наредил да бъдат
умъртвени по този начин.
По кожата на Мерик пролазиха студени тръпки. Забави ход и спря. Покрай него плуваше труп с
квадратен щит на гърба. Вятърът изшумоля в папурите.
Имаше нещо в това място. Нещо свежо и успокояващо, което зовеше Мерик, умоляваше го да влезе
в езерцето и да намери избавление. Преди още да е осъзнал какво прави, той пристъпи в него. Ледът
обхвана пищялите му. Още една стъпка и стигна до коленете му. Още една крачка и проникна в
ботушите му −и това най-накрая го стресна и той се върна обратно в настоящето.
Запрепъва се наоколо, паника проряза мозъка му. Загуби равновесие. Пльосна в езерото. Хладното
потапяне стигна до гърдите му, остави го да гази, залитащ сред папурите. Е ла, пееше водата,
дърпайки го надолу. В ле з ин ам ер и и зб ав ле ни е.
Ала Мерик не беше готов за такъв вид избавление. Не още. Искаше да остане жив −страшно го
искаше −и да се спаси по друг начин. Н аи ст ин а да се спаси.
Кам и Райбър все още бяха някъде отвън и Мерик щеше да се свърже с тях. И с Кълен… Яростта…
Мерик и от него не се беше отказал.
Мерик се изправи, залитайки, на крака, водата го заливаше, тръстиките го шибаха и с мъка си
проправи път навън. Когато стигна до брега, се затича и продължаваше да бяга, докато езерцето и
труповете, и водите, които му пееха, се изгубиха от погледа му.
Не спираше да върви, премръзнал от водите на езерото, с които бе подгизнал. Все още беше мокър,
когато стигна покрайнините на Познин. Луната преполовяваше пътя си надолу. Пред него, докъдето
стигаше погледът му, се разпростираше открито пасище. Тук каменните сгради изглеждаха предимно
непокътнати, само дървенията беше проядена от вятъра, бурите и гниенето.
Тук хладният вятър хапеше два пъти по-яростно. Това бяха Ветровитите равнини −океан от трева и
въздушни течения, които трябваше да замесят магията на Мерик. Трябваше да я приласкаят към
живот, да засвири в белите му дробове.
Ала той не усети нищо.
В равнините го очакваха още отцепени, този път разпръснати. Един на всеки петдесет крачки,
скелетни фигури, изникващи от тревата. Не виждаше края на хълмовете, нито края на отцепените.
Докато най-сетне, малко след зазоряване, Мерик забеляза светилището, което му трябваше,
сгушено в полегата низина между два хълма. До него стоеше един последен отцепен, едър, тромав
здравеняк в оръфани кожи и тежки ботуши. Приличаше на Северняк като племенните ловци, които
живееха в покрайнините на Спящите земи, където тундрата беше все още обитаема. Както и при
всеки друг човек, покрай когото беше минал, Мерик се чудеше как този мъж бе стигнал дотук.
Чудеше се дали има семейство.
Така или иначе, мъжът сега не беше нищо друго освен ходещ труп.
Далеч на хоризонта се появи лекичък дим. Село или ферма, може би, и желанието му да бяга
натам, да моли за помощ… сви празния корем на Мерик. Разгоря се в ходилата му. Този глад не беше
като при езерцето, което го беше засмукало против волята му. Мозъкът и тялото му бяха в пълно
съгласие, че това беше истинското избавление, истинското бягство, което търсеше.
Но само ако беше бърз, само ако Есме не го последва… а тя, разбира се, ще го направи. Тя или
Яростта щяха да го последват, независимо къде отива Мерик и т аз и истина беше толкова сигурна,
колкото и водният край на Ноден. Докато този нашийник обвързваше Мерик, той си оставаше
любимата играчка на Есме.
Мерик остави отцепения Северняк след себе си и се запрепъва надолу към светинята. М ол я т е,
Н од ен молеше се той при всяка стъпка. М ол я т е, н ек а и мах ра на Това беше всичко, за което си
мислеше, докато набираше скорост, почти спринтираше, когато хълмът премина в низина.
Менхирът се извисяваше още по-високо от този в гората и никаква трева не избуяваше в основата
му. Само тъмна почва, отъпкана от крака и копита. Мерик обаче имаше очи само за храната.
Плодове, хляб, пита сирене и дори сушен свински бут… Мерик прогони буболечките и се нахвърли да
пирува. Яде толкова много, толкова бързо, че му прилоша. Въпреки това продължаваше да яде, да
гълта и преглъща, докато стомахът му не се поду и в гърлото му не се надигна повръщня. После
пропълзя до централния менхир и се отпусна върху него.
Загуби всякаква представа за времето, дори придрема в един момент. Едва когато един щурец
кацна на главата му, той се стресна и събуди. Слънцето се беше преместило, сянката на високия
камък се простираше върху него. Трепереше от студ, но не мислеше за Есме −тя изобщо не беше
идвала днес.
Мерик не знаеше какво означава това.
Изправи се с мъка, краката го боляха. Имаше работа да върши и най-добре беше да приключи с
нея, преди Есме да се появи с оголени зъби. Скъпоценни камъни, скъпоценни камъни, скъпоценни
камъни. Тя това бе поискала, така че това щеше да ѝдаде. С шепа ги вадеше от тъмната земя и ги
пускаше в торба с връвчица отгоре, която тя му беше дала. Те блестяха навсякъде, във всякакви
цветове и размери. Това светилище беше дори по-обичано от предишното. Толкова много дарове за
богиня, за която Есме твърдеше, че не съществува.
Странно беше, че Мерик не бе забелязал колко вещи имаше тук. Единствено храната беше видял.
Сега обаче забеляза кукли и купички, цветя и тръстикови рогозки. Едва сега той забеляза ножа.
Опрян върху един от по-малките камъни, в ножница от дърво, с красиво преплетени листа,
резбовани по него.
Мерик искаше този нож.
Той се огледа, да не би Есме да е на крачки от него, готова да се нахвърли. Готова да го накаже, че
се е осмелил да държи оръжие.
Не видя нищо сред тревата. Не усети глас в мозъка си.
Внимателно хвана острието за ножницата му. Вятърът го жулна, подръпвайки яркочервените
пискюли на дръжката. А после стоманата изсвистя по рудоносния камък, докато плъзгаше ножа
навън, на свобода. Острието грееше на следобедното слънце, остро и красиво изковано. Майсторско
оръжие.
О, Мерик и ск аш е този нож.
Той хвърли поглед към ботушите си, към мястото, където влизаха бричовете му, мръсни, но цели. Би
могъл да го прибере там, далеч от погледите, там, където няма да пречи на движенията му. Той се
наведе и събу единия си крак.
Над него легна дълга сянка. Сянка с формата на мъж.
Мерик рязко се изправи и се завъртя, сърцето му заби в гърлото. После отстъпи крачка назад.
Отцепеният от върха на хълма зяпаше Мерик, устата му мърдаше, сякаш искаше да говори. Но,
разбира се, отцепените не можеха да говорят и разбира се, Есме трябва да е изпратила човека.
Мерик вдигна новия си нож. Щеше да убие отцепения, ако се наложеше. Беше го правил и преди.
Само дето отцепеният не го нападна. Просто си стоеше там, олюляващ се, треперещ, опитващ се да
накара от гърлото му да излезе звук.
Нещо не беше наред. Нещо не се връзваше.
Най-сетне от дробовете на мъжа се изтръгна звук като разкъсване на хартия. След малко отново
пое рязко дъх и повтори същия звук.
Т ойг ов ор и, каза си Мерик и в същия момент осъзна, че зениците на мъжа вече не са черни, а
ирисовосини. А кожата му, вените му −всички сенки бяха изчезнали, оставяйки след себе си само
естествена, обветрена тъкан.
М ъж ътв еч е н е б еш е о тц еп ен
Мерик се изправи в същия миг, в който мъжът посегна към него, умоляващо. Тогава бившият
отцепен се строполи на тревата.
Мерик се втурна напред и приседна до мъжа.
–Добре ли си? –Глупав въпрос −човекът не беше ял от седмици наред и някак си, по някакво
чудо −Мерик не можеше да го проумее −се беше измъкнал от магията на Есме.
Мерик остави човека и пропълзя около камъните. Купите, които бе видял по-рано, бяха пълни с
дъждовна вода. Свеж дъжд, предположи той, от бурите снощи. Със сигурност достатъчно свеж за
умиращ човек.
Намери една купа, масивно, изковано бронзово творение, и като внимаваше да не разсипе и капка,
се заклатушка обратно към Северняка. След като постави купата на земята, той свали палтото си,
после и ризата си. Вятърът го нападна. Костите му се разтресоха от внезапния мраз. След това отново
си облече палтото.
След като натопи ръкава на ризата в купата, той я поднесе до устните на мъжа и внимателно
стисна. Иврен беше правила това стотици пъти, докато Мерик порастваше. С то ти ципъти, връщайки
болните и ранените от ръба на смъртта. Беше го правила и за Кълен след дихателните му кризи. И
всеки път Мерик го беше наблюдавал, свивайки ръце, с ужас в гърдите си.
Същият този ужас светеше ярко и сега. Този човек някак беше оцелял от магията. Мерик нямаше
да го остави да умре.
Времето течеше едва-едва, в ритъма на водата, окапваща се от памука. Бавно треперенето на мъжа
намаля. Бавно той си възвърна контрола над гърлото, изчегъртвайки странни думи, които не звучаха
като език. Накрая мъжът успя да седне.
Слънцето грееше по средата на източното небе.
–Не мога да те разбера –каза му Мерик, след като мъжът отново се опита да му каже нещо.
Мъжът сочеше, докато говореше. Първо към камъка. После към върха на хълма.
Мерик поклати глава и опита на карторски:
–Не мога да те разбера.
След това той опита марстошки и далмотски, и нубревненски също. Едва когато пробва на сводски,
по лицето на мъжа се изписа някакво разбиране.
–Къде? –попита мъжът, сега на сводски. Той отново посочи камъка и върха на хълма.
–Аритуейния –отговори Мерик.
Намръщване, по-скоро объркване, отколкото ужас −макар че ужасът се изписа веднага на лицето
му.– Кога?
–Година… −О, да го вземат мътните, как се произнасяха двуцифрените числа на сводски? Мерик
не можеше да си спомни, затова се спря на:
–Година десет и девет.
Сега дойде шокът, а с него и горчилката. Преди Мерик да успее да грабне мъжа и да му помогне,
Северняка залитна встрани и заповръща. Първо вода, на големи струи, после тъмна жлъчна течност и
накрая нищо друго освен задушаващ го въздух. Докато премине, по бузите на мъжа потекоха сълзи,
образуващи бледи линии сред мръсотията.
–Как? −Зачервените му очи не срещаха погледа на Мерик. –Четири години. Как?
Мерик рязко издиша. Четири години. Ч ет ир и г од ин и. Със сигурност мъжът не беше затворник на
Есме от толкова дълго време.
–Защо… оздравя? –попита Мерик. Мъжът се беше върнал от магията на отцепването. Мерик
искаше −трябваше −да знае как.
Но Северняка само поклати глава.
–Спри –каза той просто. –Тъмно, тогава спри.
Преди Мерик да се опита да разтълкува думите му, самата вещица се върна.
К ъд е с и, п ри нц е?
Мерик се отдръпна от Северняка възможно най-бързо. Щом Есме можеше да гледа с очите му, той
не искаше тя да го види. Все още този човек имаше шанс да избяга. Мерик нямаше да ѝпозволи да
отнеме живота му отново.
–Намирам се в светилището –каза той и се заклатушка към централния камък.
З ащ о? Мигновена мълния −обикновена болезнена ласка по вените на Мерик. В еч е т ря бв аш е д а с и
вП оз ни н.
–Заспах –каза той. −Почувствах се зле от дарената храна.
Паниката се прокрадна в гласа на Мерик, думите му се сипеха с безумна настойчивост. И ги
оставяше да се леят по този начин. Със или без излекувания Северняк, който да скрие, той така
реагира на Есме.
Особено след като сега болката се врязваше по-дълбоко.
–Моля те –процеди той през стиснати зъби. −Моля те, събрах скъпоценни камъни и ей сега ще се
върна −спри, спри, с пр и!
Щ е т ич ашн ао бр ат но, заповяда Есме, с пренебрежителен, отегчен тон. Н ям а д а с е р ад ва м, а ко п ри ст иг не ш т укс ле д п ол ун ощ. И ей така, ноктите ѝсе прибраха.
–Ще тичам –съгласи се той и се свлече. Нямаше представа как може да бяга толкова надалеч.
По-късно щеше да се справи с този проблем.
В продължение на няколко дълги мига Мерик всмукваше жадно въздух, който вибрираше в
дробовете му. Нямаше магия, само студ и миризма на скали и пръст. Той остана така, докато се
убеди, че Есме я няма. Той остана така, докато Северняка най-накрая изхриптя:
–Помощ.
Мерик се извърна към него, предполагайки, че мъжът се нуждае от помощ. Но не. Той сочеше
Мерик, след което се потупа по врата.
–Помощ –повтори той и Мерик осъзна, че има предвид нашийника.
–Не. –Мерик поклати глава. –Няма помощ за мен.
Мъжът не носеше нашийник… Никой от отцепените от Есме не носеше, освен Мерик. И тъй като
този човек звучеше така, сякаш нямаше представа как се е излекувал, Мерик не можеше да направи
нищо. Ако се опиташе да избяга, Есме просто щеше да си го прибере веднага.
Дотътряйки се обратно до мъжа, Мерик посочи нагоре към хълма.
–Север. –Той отново посочи натам. –Върви на север. Хора. Ще ти помогнат. И ето… –Мерик
извади ножа от пръстта. Червените пискюли му се присмиваха сега.
Северняка обаче не взе ножа.
–Ти. –Отново посочи Мерик. После към врата му. –Използва?
Мерик искаше. Искаше със сигурност да знае, че има защита, че има някакво тайно оръжие, за
което Есме не знаеше. Но какво би направил с едно острие? Не можеше да я нападне −тя просто
щеше да го атакува първа, да го у ни що жи. И колкото и изкривена да беше тази логика, в Познин той
беше в безопасност. Точно сега Есме нямаше желание да го убива. Тя се нуждаеше от него заради
Яростта. Нуждаеше се от него заради своите експерименти.
Освен това, ако тя някога насочеше своята армия от отцепени към него, един нож нямаше да
направи нищо срещу хилядите. Този Северняк обаче можеше да го използва. Може би щеше да се
нуждае от него, опитвайки се да стигне до онези хора с огньовете.
–Ти –отново каза Мерик и този път той взе ръката като скелет на мъжа и уви пръстите му около
дръжката. –Ти.
Веждите на мъжа, подобни на хартия, се свъсиха здраво.
–Какво… място? –Той направи знак към светилището, към хълма, от който беше дошъл, а после
към нашийника на Мерик. –Какво място?
–Кошмар −единствено отвърна Мерик, чудейки се защо помнеше тази дума, а не можеше да си
спомни как да брои. Така или иначе, тази беше правилната дума за използване. Затова той я каза
отново: –Кошмар. Б яг ай.
С Т РИ ДЕ СЕ Т
тикс се събуди от гласове. Не гласове в главата ѝ а истински гласове, идващи от човешки гърла.
Спореха.
За нея.
–Не можем просто да я оставим, Рай.
–Не можем да я чакаме да се събуди. Имаме работа, Кам. Обещавам, след това ще се върнем за
нея.
–Ами ако се събуди, преди да се върнем? Или ако нападателите стигнат до нея първи? Моля те,
Рай. Интуитивно знам, че трябва да я вземем със себе си.
Разочаровано сумтене. После измърмори:
–Кой тук е ясновещица? −А след един удар на сърцето Стикс чу да се приближават стъпки и
когато отвори клепачите си, светлината я заслепи напълно. Тя потръпна, ръцете ѝ−слаби и
разранени −се надигнаха, за да закрият лицето ѝ
Къде беше тя?
–Будна сте –каза млада жена с къса черна коса, със свежа кожа, малко по-светла от тази на Стикс,
и с очи от сребърна лунна светлина. Тя вдигна високо фенер, свъсила вежди от притеснение. –Знаете
ли как стигнахте тук? –Стикс поклати едва доловимо глава. Главата ѝпулсираше. Тялото я болеше.
Спомни си гласове… и вода… и врата. И почти нищо друго.
–Знаете ли коя сте? –настояваше младата жена. –Можете ли да си спомните името си?
–Стасия… Сотар. –Гласът ѝзвучеше −и го чувстваше −като счупени бръсначи. Мътните я взели,
Ноден, къде б еш е тя? И защо всичко я болеше?
–Е –каза момичето, хвърляйки поглед назад, –тя вече се справя по-добре от Кълен. Когато го
намерих, той не можеше да си спомни ни името си, ни длъжността си или каквото и да е друго.
–Но първи матрос Икрей вече беше отцепен, нали? –Вторият говорител се появи в полезрението ѝ
меднокафява кожа с по-бледи петна по дясната буза. Държеше превързаната си ръка на гърдите си. − Магията на първи матрос Сотар не изглежда развалена.
–Капитан Сотар… –Стикс се опита да седне. Мускулите на стомаха ѝсе възпротивиха,
изтласквайки грухтящ звук от корема ѝ –И не съм… развалена.
Момчето бързо се приближи и постави здравата си ръка зад гърба на Стикс, за да ѝпомогне да
седне.
–Внимавайте, капитане. –Той ѝсе усмихна лъчезарно и усмивката му беше в пълно противоречие
с тъмната и усойна обстановка, която ги заобикаляше.
–Как така –грубо попита Стикс –знаете коя съм аз?
–Бяхме в Кралския флот, сър. Служехме на кораба „Джана“, преди…
–Преди да се взриви –завърши момичето. То пристъпи по-близо и коленичи от другата страна на
Стикс, като постави фенера наблизо. После откачи манерката от колана си и я предложи. –Аз съм
Райбър. Той е Кам.
Стикс прие манерката, което накара момчето да се усмихне още по-широко. Успокоителна
усмивка, трябваше да си признае, докато отпиваше от хладната вода. Трябваше също да признае, че
двамата с Райбър наистина ѝизглеждаха някак познати.
–Какво е това място? –попита тя, след като погълна последната глътка. –Как попаднах тук?
–Това е миналото –отговори Райбър, сякаш това беше напълно разумен отговор. Тя се изправи на
крака и грабна подутата чанта от земята наблизо. –Що се отнася до това как стигнахте тук, имам
доста добри предположения. Но нямаме време да се помайваме, така че или станете и тръгнете с нас,
първи матрос… искам да кажа, к ап ит ан е, или останете тук.
–Не оставайте тук –вмъкна Кам. –Идват нашественици зад нас. Не знаем кога ще стигнат дотук,
но не бихте искали да сте на това място, когато дойдат.
Райбър и Кам също можеха да разговарят със Стикс на друг език, макар и с малко думи, но те щяха
да имат смисъл.
–Вие двамата защо сте тук? −попита тя. –Какво е това място и за какви нашественици говорите?
Райбър поклати глава.
–Казах вече. Няма време. Ще се опитам да обясня, докато вървим, но не бива да чакаме тук и
секунда повече. –Райбър протегна ръка. –Идвате ли?
Стикс не виждаше много други възможности пред себе си и затова стисна ръката на Райбър:
–Идвам.
Тогава Райбър я задърпа напред, а Кам я подпираше с ръка отзад. Заедно ѝпомогнаха да се
изправи. Мътните да я вземат, Ноден, но тя наистина се нуждаеше от помощта им.
Преди да успее да се освободи от опората на Кам, тя погледна към нисък пиедестал наблизо. На
него лежеше счупен меч и счупено огледало. С мъ рт с мъ рт о ко нч ат ел ни ятк ра й.
Кожата по врата и ръцете ѝнастръхна.
–Какви са тези неща? –Тя направи крачка към пиедестала. −Аз… ги познавам.
–Тези неща –каза Райбър, заставайки пред нея –са опасни за хора като вас. Вие ли ги взехте?
–Аз… така мисля –Стикс примигна. После потърка очи. –С мъ рт с мъ рт о ко нч ат ел ни ятк ра й. – Какво имате предвид под „хора като вас“?
–Ще обясня –Райбър положи ръка на рамото на Стикс, твърдо, но не грубо, –стига да вървим.
Заедно, тя и Кам, насочиха Стикс далеч от масата и далеч от призивите за окончателен,
безвъзвратен край.
Отвъд фенера стаята представляваше безкрайна ивица мрак, краят ѝне се виждаше. Нямаше
промяна в грубите каменни плочи под краката им или в сенките, трептящи от всички страни.
А Стикс все още не си спомняше нищо.
Тунелът отвъд ниската врата беше твърде тесен, за да може Кам да продължи да поддържа Стикс,
така че след като провери дали тя може да се движи сама, той се премести на крачка зад Райбър.
Изчезнаха в тъмната паст.
Стикс се нареди отзад, готова да ги последва. Само че едва придвижваше краката си.
С мъ рт с мъ рт о ко нч ат ел ни ятк ра й.
Тя погледна назад.
Зад нея се носеха фигури. Стотици, с всякакви форми и размери като мъртъвци, окачени на
бесилки. Те се взираха в нея… У се ща шекак се втренчват в нея, макар да не виждаше очи в сенките.
В еч е н е с а я до са ни, помисли си тя, въпреки че не знаеше какво означава тази мисъл. Знаеше само,
че призраците нямаха нищо против да си тръгне, затова тя забърза след избледняващата светлинка
на фенера.
И Стасия Сотар не погледна повече назад.
Ж Т РИ ДЕ СЕ Т ИЕ ДН О
е га таб уч и. Д ър вос е п ук а ив ъг ле нил ет ят
–Б яг ай–к ръ в к ап е о т у ст ат а н а м ай кам у, д ок ат о г ов ор и.
Н ап ръ ск вал иц ет о м у.
Ср ъц е, о ма за нивч ер ве но т я с е и зб ут ван аг ор е. И ск а т ойд а и зп ъл зии зп одн ея И ск а т ойд а
и зб яг а.
–Б яг ай д ет е м ое б яг ай
Н о т ойн е п ом ръ дв а, к ак тон е п ом ръ дн а, к ог ат о н аш ес тв ен иц ит е з а п ър вип ътз ав ар ди ха п ле ме то Т оч нок ак тон е п ом ръ дн а, к ог ат о б ащ а м у и зв ад и м еч а с и ии зб яг а о т п ал ат ка таи м.
И лик ог ат о н ап ад ат ел ит е с ти гн ах а д о п ра гаи м, п ус на хас тр ел ит е с и им ай кам у п ад нав ър ху н ег о. С кр и г о ст ял от о с и, д ок ат о н ап ад ат ел ит е н е п ро дъ лж их а н ат ат ък
–Б яг ай–п ро ше пв а т я з а п ос ле де н п ът су мо ля ва щоо тч ая ни е вс ре бъ рн ит е ѝо чи Т ог ав а я н ап ус ка т с ет ни теѝс ил и. Т я с е с ру тв а в ър хун ег о.
–Стани, кръвовеще.
Ребрата на Едуан пареха от болка. Събуди се от силата на болката. В устата му нахлу вода. Шокира
го. Задави се. Очите му се отвориха широко и слънчевата светлина ги изгоря. Водата също. Сигурно е
паднал в потока, когато е припаднал.
Замръзваше.
–Ставай.
Болката отново избухна в ребрата му. Въпреки че докосването не беше нищо повече от нежно
побутване с пръстите на краката, усещането беше като ботушите с ножове на Иврен. Едуан наклони
глава назад. Пред очите му изплува лице. Мургава кожа, черни плитки, карауенска пелерина,
искрящобяла.
–Лизъл –опита се да каже той, но не това излезе от устата му. Излезе само кашлица. Б ър зи наи в ен че тао т м ар га ри тк и, м ам ин и ц ел ув кииз ат оч ен а с то ма на Ароматът ѝсе усещаше, макар и
слаб.
Тя го сграбчи за раменете и го издърпа нагоре −достатъчно, за да се подпре на ръцете си.
Достатъчно, за да застане на четири крака. Кашлицата продължи, но поне беше изправен и можеше
да пие, вместо да се дави. Една голяма глътка, после още, докато станаха четири, и кашлицата най-
накрая се успокои.
Не и болката обаче. Болката никога не се успокояваше.
Сякаш следеше мислите му, Лизъл приклекна до него. От кинжала в ръката ѝ−неговия кинжал − висеше болкокамъкът на Едуан. Изцеден, безполезен къс розов кварц. –Искаш ли да ми обясниш
това, кръвовеще? Мислех, че оздравяваш от всичко.
–Така е.
Тя подсмръкна.
–Тогава защо този поток е почервенял от кръвта ти? И защо още не си оздравял? Сега някакси
изглеждаш по-зле, отколкото когато беше в безсъзнание. –Тя размаха ножа. Болкокамъкът излетя в
гората. −И трепериш също. Тринадесет години тренирахме на най-студеното място в цяла Вещерия,
но никога не съм те виждала да се тресеш така.
–Във Вещерия има по-студени места.
–А-ха. –Тя се изправи. –Добре е да знам, че все още си едно упорито магаре. А сега ставай.
Едуан завъртя глава. Гората се наклони и заплува.
–Не мога –изрече той.
–В такъв случай –издърпа тя дебело кожено въже от колана си –ще трябва да те накарам. −Преди
да успее да я спре, преди дори да успее да разбере какво възнамерява да направи, тя върза на клуп
коженото въже около врата му като каишка на ловно куче.
Тя се дръпна силно. Едуан се размърда.
Нямаше избор. Звезди избухнаха в зениците му, дъхът му секна. Вече не можеше да кашля дори и
ако не се надигнеше, пак щеше да припадне. И така, някакси, макар да нямаше представа откъде
намери сили, той се избута на крака.
Натискът върху врата му намаля.
Опита се да насочи погледа си към Лизъл, но лицето ѝсе сля с гората около тях. Опита се да ѝ каже: А з с ъмм он ах Н иен е с е о тн ас ям е е ди н к ъмд ру г п о т оз и н ач ин но от устата му излезе само:
–Аз… монах.
–Не, не си –каза тя твърдо. После подсвирна веднъж и от дърветата полекичка пристъпи яка,
дореста кобила. Следваше я оседлано сиво магаре. –Монасите не заговорничат с мишените си,
м он ас ит е не предават своите.
На Едуан му отне малко време да разбере тези думи. Достатъчно дълго, за да се приближат конят и
магарето. Достатъчно дълго, за да каже Лизъл:
–Качи се.
И достатъчно дълго, за да дръпне отново въжето, когато той не се подчини.
Той сграбчи лъка на седлото върху магарето, едва си поемаше дъх. Мигаше. Тогава изведнъж Лизъл
се озова зад него и го избута нагоре. Светът потъна в мъгла от цветове и болка. Но се качи. Свлече се
напред, опирайки се на врата на магарето.
Въжето леко се отпусна и Лизъл му се ухили.
–Никога не съм си представяла, че ще се видим някой ден, кръвовеще. Т и, хванат в капан от мен. – Тя се засмя, искрен смях, преди да изтегли нещо от бялата си пелерина −толкова чиста, толкова
неопетнена.
Болкокамък, нов и свеж, запримига на слънцето.
–Вероятно би искал да имаш това, нали? −погледна го тя, свила вежди подигравателно. – Обзалагам се, че това ще те направи отново силен. Ще се отървеш от всички тези мъчения и кръв.
Ако се държиш добре, кръвовеще, може би ще ти го дам. Не и оръжията ти обаче. Тях ще си ги
запазя.
–Какво искаш от мен? −насили се да отвърне.
–Вече ти казах. Обратно в Тирла. –Тя пусна камъка в пелерината си и се обърна. Въжето се
затегна, когато тя се насочи към коня си. –Искам този откуп.
–Какво... общо има това с мен?
–Не се прави на глупак –извърна се тя от седлото. –Искам главата на краля на нашествениците,
кръвовеще. Казах ти го, и доколкото знам, няма по-лесен начин да я получа, отколкото да отвлека
сина му и да го държа като заложник.
Н Т РИ ДЕ СЕ Т ИД ВЕ а следващата сутрин непознати за Сафи Усойници я заведоха до една част от двореца, която
никога преди не беше виждала, дълбоко в недрата на острова. Дългата зала от пясъчник,
разделена на клетки, беше празна, освен една в самия край.
–О, богове –възкликна Сафи, втурвайки се покрай Усойниците към клетката. Приковани с железа
към стената, там висяха ад-бардове. Лев беше една от тях. Клепачите ѝтрепнаха от звука на
отварящата се желязна порта. Кейдън и Зандър не реагираха, отпуснати и безчувствени.
–Лев? Чуваш ли ме? –Сафи се втурна към жената и обгърна с длани лицето ѝ цялото в белези.
Мръсотията по бузите ѝбе прорязана от две солени очертания.
Клепачите на Лев трепнаха и се отвориха от докосването на Сафи. Зениците ѝпулсираха и се
движеха, сякаш тя знаеше, че Сафи е там, но не успяваше да я види.
–Какво са ти направили? –прошепна Сафи.
Лев се засмя в пиянски изблик.
–Ти… трябва да видиш другия приятел −беше всичко, което излезе от устата ѝ преди отново да
склопи очи. Тялото ѝсе отпусна във веригите.
Зад Сафи затрополиха стъпки. Тя се завъртя и пред себе си откри Усойницата, примигващ, който
редовно стоеше на стража пред спалнята ѝ В първия момент по крайниците на Сафи се разля
облекчение. Тя познаваше този мъж, той можеше да ѝпомогне за ад-бардовете.
После обаче забеляза отровните стрелички в лявата му ръка. Известният инструмент на
марстошките Усойници, не по-голям от шевна игла, с малко черно кичурче в единия край.
Сафи изведнъж си спомни всички истории, които бе чувала от малка, за Усойниците отрововещери,
толкова мощни, че биха отровили кръвта на човек директно във вените му. За нечестивите убийци,
които не биха се спрели пред нищо, за да защитят императрицата си. Истории за тъмници, мъчения и
болка.
–Ти… си ги отровил.
Усойницата наведе глава.
И Сафи се олюля назад.
–Ще умрат ли?
–Болка и сън –каза той. –Това е всичко, което им дадох.
–Д ад е им? –Тя се вгледа в следите от сълзи по лицето на Лев. –Това не е подарък. Те спасиха
живота на вашата императрица. Моя също, а може би и на много други хора в Азмир… А вие им се
отплащате с болка?
В позата на Усойницата не се долавяше реакция. Отровните стрелички си оставаха непоклатимо в
ръката му в ръкавица.
–Моля, отдръпнете се, веровещице.
–Не. –Сафи приведе войнствено рамене към него. –Императрицата знае ли какво вършите тук? Не
мога да повярвам, че тя би го позволила.
–Имам заповеди. –Той направи една крачка към нея. –Трябва да ги следвам.
Тя обаче не отстъпи.
–Чии заповеди?
–Стойте настрана. –Предупреждението бе изречено с остър тон.
–Чии?
–Моите –Хабим влезе в килията. Смайващо, неочаквано, с челюст, мрачно увиснала.
–Тръгвай си –заповяда той на Сафи. Точно като един истински генерал. –Това не е място за деца.
Сафи не си тръгна. Всъщност тя не можеше да направи нищо, освен да се взира. Това не беше
човекът, когото познаваше. Макар лицето му да бе същото, имаше същото смръщено изражение, но
същността му…
В еч е н е т е п оз на ва м.
–Защо тя е тук? –попита той Усойницата.
–Императрицата иска да използва магията си върху карторите.
–Няма да стане. –Хабим махна пренебрежително с ръка в нейна посока. −Ад- бардовете са
неподатливи на магия.
Н е т е п оз на ва м. Н е т е п оз на ва м. Желанието да изкрещи прониза гръбнака на Сафи. Но всичко,
което каза, беше:
–Как може да ги измъчвате?
Докато сърцето ѝудари три пъти, тя спря да диша. Не изпускаше погледа на Хабим в желанието си
той да отговори. Не се интересуваше от неговия план, не се интересуваше от ролите им: тя на
придворна веровещица, той на генерал огневещ. Светът беше обърнат с главата надолу и сега т ой трябваше да го оправи.
Най-сетне Хабим каза:
–Бих му заповядал да те измъчва, веровещице, ако сметна това за необходимо.
Лъжа, лъжа, л ъж а. А и не е отговор.
–Отведете я –заповяда той на Усойницата. –И кажете на Нейно Величество, че вече имам всички
отговори, от които се нуждая.
–Не –изръмжа Сафи, преди Усойницата да успее да помръдне. –Няма да си тръгна, докато не ги
видя освободени.
–Тогава дълго ще чакаш. Отведете я.
Усойницата се приближи, но Сафи нямаше намерение да отстъпва. Ще трябва да отровят и нея, ако
искат да си тръгне.
Още две стъпки и Усойницата стигна до нея. Въпреки това тя не помръдна… И когато я хвана за
китката, тя превъртя леко ръката си нагоре −трик, на който Хабим я беше научил, за да не може
никой да я спипа някога.
Усойницата отново я сграбчи и този път вдигна стрела към врата ѝ…
–Достатъчно. –Хабим закрачи из стаята, за първи път от пристигането си в Азмир губеше контрол.
Пламъци проблеснаха по върховете на пръстите му.
–Събуди командира –излая той към Усойницата. А след като мъжът се шмугна навън, Хабим се
втренчи −с тр ог о −в очите на Сафи.
–Тези хора не са твои приятели. Те са врагове и на не по-малко изтезания биха подложили и теб.
Гласът на Хабим вибрираше от увереност −топла и истинска, уверяваше магията на Сафи. Но той
не познаваше тези ад-бардове като нея.
Тя обърна гръб на Хабим, гледайки с ужас как Усойницата изважда две стрелички от врата на
Кейдън. Два пъти пое въздух, преди очите на Кейдън да се отворят. Той се задъха като удавник, а
погледът му блуждаеше из стаята. Сафи мигом стигна до него. Както беше направила с Лев, тя хвана
брадичката му и я вдигна нагоре.
–Сафи –задави се той, зениците му се движеха неистово, за да намерят нейните. –Наранена ли
си?
–Тихо –прошепна тя, а сърцето ѝсе мяташе и гърчеше. –Съжалявам, че ти причиниха това,
Кейдън. Съжалявам.
–Чакахме те −каза едва чуто той. Не заваляше думите като Лев, но въпреки това изключително
усилие той сякаш не беше наистина тук. Не можеше да мисли трезво −беше донякъде отчаян,
донякъде уплашен.
–Чакахме те, Сафи, и когато видяхме нападението, влязохме през дупката в стената. Искахме да
изградим вътрешна защита за града, но нямаше време…
–Спри –командата на Хабим отекна в стаята. –Този човек е опасен. Отстъпи.
Сафи не направи такова нещо, а търпението на Хабим почти се изчерпа. Той пристъпи крадешком
до нея, без да я избутва настрани, и прокара пръсти по примката на Кейдън −златна верижка,
носена от всички ад-бардове.
–Какво мислиш, че е този човек, дете? За какво, мислиш, носят примката на ад-барда? Каквото и
да поиска император Хенрик, той го получава. Всичко, което трябва да направи господарят им, е да
подръпне нашийника и кучетата му се подчиняват.
Той дръпна веригата, от гърлото на Кейдън излезе стон.
–Те нямат избор. Тяхната магия −самият им Ефир е отделен от тях и е свързан с императора. Ако
не се подчинят на заповед, умират. Ако махнат примката, умират.
–Знам –каза Сафи и тя н аи ст ин а знаеше. Кейдън ѝбеше обяснил какво представляват ад-
бардовете. Той ѝбеше казал, че магията им е отсечена от душите им. Въпреки че, трябваше да
признае, нямаше идея, че Хенрик може да ги убие, ако не се подчинят.
Н о т ов а н е п ро ме нян ищ о т ук
–Кажи ми, ад-барде –Хабим дръпна по-здраво примката, извивайки лицето на Кейдън нагоре.
Разтягайки врата му.
–Какво ще се случи с теб, ако се върнеш при господаря си без неговата веровещица? Какво ще ти
направи Хенрик? Чувал съм какво ли не за проявите на неговото недоволство.
–Не –Кейдън се задави от тази дума. Погледна Сафи в очите. −Това… не е... причината, че
останахме.
–Не я лъжи –Хабим дръпна веригата. Кейдън изсумтя и завъртя очите си. –Ако наистина ви беше
грижа за веровещицата, тогава щяхте да отидете възможно най-далеч от нея. Докато сте близо до
нея −или до императрицата, −значи, имате задължение. Докато ж ив ее ш, имаш задължение.
Той стягаше примката все по-здраво и по-здраво. Докато не стана твърде непоносимо. Сафи грабна
китката на Хабим и я дръпна.
–Спри, Хабим. Моля те, пусни го.
За нейна изненада −и облекчение −Хабим я послуша. Пусна веригата. Главата на Кейдън се
отпусна назад и се удари в стената.
Тогава Хабим втренчено погледна Усойницата.
–Довърши това.
Преди Сафи да успее да реагира, Хабим я обви с ръцете си и я изтегли към вратата.
Д ов ър шит ов а. Д ов ър шит ов а. Отне ѝдве стъпки, насила влачена, и рязко поемане на въздух,
преди да разбере какво означават тези думи.
–НЕ!
Сафи заби нокти. Бореше се. Мъчеше се, мъчеше се, м ъч еш е се да се освободи, но това беше
мъжът, който я беше обучил. Нямаше никакъв шанс. В еч е н е т е п оз на ва м. В еч е н е т е п оз на ва м.
И все пак, точно преди Хабим да успее да изведе Сафи през вратата, гласът на Кейдън прокънтя,
силен и истински:
–Останахме заради чичо ти, Сафи! Останахме, защото той беше арестуван за държавна измяна и
ще бъде обесен до седмица.
Хабим замръзна на място. Сафи замръзна на място. Дори Усойницата изглеждаше зашеметен от
това съобщение. И въпреки че Сафи не можеше да използва магията си върху Кейдън, тя не се
съмняваше, че думите му са верни.
Ч ич о Е ро н. А ре ст ув анз а д ър жа вн а и зм ян а. О бе се н вр ам ки тен а т аз и с ед ми ца
В този момент в съзнанието на Сафи изплуваха три въпроса: Как беше хванат Ерон? Как би могла
да го спаси? И защо толкова много се притесняваше за него? Цял живот си беше мислила, че го
мрази. А сега дори не можеше да си представи къде може да е отведен чичо ѝ..
Ако преди се беше смятала за безпомощна, то сега тежестта, която усещаше, беше несравнимо по-
голяма. Чичо Ерон беше на другия край на Вещерия и тя не би могла да му е по-полезна от тези ад-
бардове, приковани до стената.
Тя погледна Хабим в очите и беше сигурна, че ще открие същия ужас, който чувстваше, отразен в
неговите. Но всичко, което видя, беше коравосърдечна решителност.
Стомахът ѝсе преобърна. Т ойв еч е з на еш е. По някакъв начин той вече е знаел, но не си беше
направил труда да информира Сафи. Нищо, нищо −н ищ о не ѝбеше дал от пристигането си досега.
Преди яростта ѝда се възпламени напълно, преди писъците да се изтръгнат от гърлото ѝ пръстите
на Хабим се стегнаха около ръцете ѝ Твърдо, успокояващо докосване, което я върна в детството. Към
безбройните пъти, когато я беше измъквал от играта на карти или зарове, или от поредния ужасно
смешен мач с чичо Ерон.
Чичо Ерон, арестуван за държавна измяна.
Чичо Ерон, обесен до края на седмицата.
Хабим изведе Сафи до изхода на килията, на шест крачки от нея −давайки им шест крачки шанс
да ѝпрошепне, без Усойницата да подслушва.
–Бъди готова −каза ѝтой. −По време на тържеството ще направим своя ход. Бъди готова.
След това я пусна в залата, където все още стояха Усойниците, довели я дотук.
Вратата на килията се затвори зад нея.
И Т РИ ДЕ СЕ Т ИТ РИ зьолт се удиви колко много може да се промени пейзажът за ден само.
Снощи имаше офика и ела, коприва и трева. До зазоряване вечнозелените растения бяха
заменили широколистните дървета, а растящата на туфи трева бе отстъпила място на острицата.
Пътеките се стесняваха и стесняваха, докато накрая се наложи да оставят конете зад себе си.
–Върнете се вкъщи –каза Леополд на жребеца кастрат, след като събра малкото запаси, които
имаха, от седлото му. Изьолт се учуди, че Ролф сякаш разбра. Обърна се и бързо изчезна в хилавите
борове, последван послушно от открадната кобила.
–Не е ли далеч твоят дом? –попита Изьолт, гледайки предпазливо Боровинка. Прилепът полетя
високо над тях и въпреки че Сова беше обещала, че няма да нападне конете, Изьолт не беше напълно
убедена.
–Доста е далеч −усмихна се Леополд, а нишките му трептяха в унисон с пакостливите нюанси. – Казах ти, че той е много добре обучен кон.
Без конете, темпото на групата се забави. Сова не можеше да върви бързо, а и теренът ставаше все
по-стръмен с всеки час. Преди пладне сняг и лед покриваха всичко −миниатюрните дървета,
гранитната скала, старите, отдавна забравени попътни хижи. Слънцето ярко блестеше, разтопявайки
заскрежения чакъл по хлъзгавия сипей.
Два пъти Изьолт падна. Два пъти Леополд падна. Сова обаче не падна нито веднъж. Малката
земновещица винаги знаеше къде да стъпи. Или може би просто е заповядала камъните да не мърдат
и те послушно ѝсе подчиняваха.
В крайна сметка дори вечнозелените джуджета прокапаха. Бяха вървели горе, над линията, под
която растяха дървета, там, където беше царството на скалите и снега само. Изьолт никога не беше
виждала толкова много сняг и реши, че не ѝхаресва много.
Беше студено, беше мокро и сякаш нямаше свършване.
Никога през живота си не е била толкова нависоко. Не знаеше −никога не бе предполагала − колко необятно и великолепно изглежда небето на тази височина. Толкова огромно, толкова синьо,
толкова празно. Особено когато стигнаха до края на пътя си и нищо повече нямаше отвъд освен една
стръмна скала и много дълго спускане до една река.
С гръб към гранитната планина, Изьолт се взираше в скалата на десет крачки от нея. През
последните няколко мига се бяха надигнали поривисти ветрове, които разстилаха мъгла по ръба на
скалата като вълни по морския бряг. По някакъв начин, това, че не се виждаше пропастта, зейнала на
стотици метри надолу, правеше височината да изглежда много по-страшна.
Сова се прилепи отстрани на Изьолт, впи малките си пръстчета в пелерината на Изьолт, а нишките
ѝсе извиваха в спирали на ужас, и макар Изьолт да знаеше, че е вторият спасителен избор − Боровинка се носеше по въздушните течения твърде високо, за да се види, −в гърдите ѝсе появи
странно усещане. Топлота, която не беше съвсем удоволствие и със сигурност не беше любов, но все
пак беше н ещ о.
Нещо хубаво, което накара ноздрите ѝда помръднат. Нещо хубаво, което я накара да мисли за
Едуан, защото тя, изглежда, не беше по-добра от Сова по отношение на надеждата.
Междувременно Леополд проучваше скалата, за да открие „небесен ферибот“, за който беше
сигурен, че ще ги чака. Мине се не мине време и той се навеждаше опасно над ръба, от което на
Изьолт ѝсе повръщаше, а Сова цялата изтръпваше и започваше да циври.
След шест такива случая нишките на Леополд най-накрая пламнаха триумфално и той отправи
перфектната си усмивка към Изьолт.
–Намерих го. Казах ти, че ще го направя!
Верен на думата си, от снощи принцът показваше само честни емоции. И независимо от това, което
беше заявил, това изобщо не го беше обезоръжило. Ако не друго, той изглеждаше п о-очарователен,
когато лицето и чувствата му бяха в синхрон.
Това, което Леополд беше открил, се оказа кръгъл, плосък камък, покрит със стотици камъчета, и
след като ги изрита в изпълнения с мъгла каньон −което отново накара Изьолт да се почувства зле − Леополд започна да барабани с пръстите на крака си някакъв сложен ритъм върху камъка.
З ак ли на ни е з а з ак лю чв ан е, помисли си тя отначало, докато изневиделица фериботът изплува насред
пътя над пропастта. Сантиметър по сантиметър, почукване след почукване, той се приближаваше,
обвит в мъглата.
О ча ро ва щам аг ия. Изьолт бе изпълнена от страхопочитание. Оформен като широка речна баржа,
фериботът беше прикрепен към дълга ръждясала верига, която се движеше диагонално нагоре и
изчезваше в облаците. В центъра на палубата на ферибота имаше макара със стоманени зъбци, по
която се движеше веригата.
Леополд разтвори широко ръце.
–Не обещах ли лесен маршрут? Това чудо ще ни спести цялото катерене.
Сова проговори първа. Тя потупа крака на Изьолт.
–Мъртво –прошепна тя, сочейки ферибота. Жълтокафява обърканост се сгъсти в нейните нишки.
Виждайки объркаността и в нишките на Леополд, Изьолт преведе:
–Тя казва, че е мъртво.
–Да, добре –сви рамене той. –Дървото е мъртво. Но това не го прави опасно. Разбираш ли?
За да докаже своята теза, той хвърли първия от техните чували с провизии на борда. Чувалът тупна
до скрипеца и дървото проскърца като кораб в морето.
Самият ферибот обаче почти не се помръдна.
И все пак Изьолт и Сова не последваха принца. Изьолт не искаше да се отлепи от планинския
склон, а Сова не искаше да се отлепи от Изьолт.
–Използвал ли си го преди? –попита Изьолт.
–Много пъти.
–Колко пъти?
Леополд натовари втория чувал с провизии на ферибота, който издаде второ стенание като
фанфарен сигнал.
–Карал съм го четири пъти? Може би пет? Разбира се, не го използвам всеки път, когато отивам на
посещение.
За Изьолт обаче „пет пъти“ не се равняваха на много пъти.
–И колко пъти си ходил на посещение всъщност? –попита тя, макар да знаеше, че само искаше да
спечели известно време.
Леополд я дари с широка усмивка. Студеният въздух му действаше добре. Бузите му грееха в
розово.
–Бил съм тук повече пъти, отколкото мога да преброя, Изьолт. Още от момче. Новият абат е
шестият син на карторски благородник, а абатът преди него беше о см ия т му син. Разбираш, че
такива мъже са полезни за принцовете.
Всъщност Изьолт не го разбираше, но предполагаше, че ще научи достатъчно скоро какво има
предвид Леополд. Нямаше повече да стои тук и да стиска Сова. Нямаше повече да чака да ѝдойде
смелост. След три дълбоки вдишвания Изьолт коленичи до момичето.
–Трябва да продължим –каза тя с най-нежния си глас. –Знам, че е страшно, но не можем да
останем повече тук.
–Защо? –Нишките на Сова бръмчаха в червения цвят на съпротивата.
–Защото това е единственият начин да стигнем до манастира. А това –посочи тя към мъглата и
тясната пътека –не е сигурно място за нас.
–Защо?
–Защо… какво? –Носът на Изьолт потръпна. Не искаше да спори. От снощи всичко вървеше
толкова добре със Сова. М ол я т е, Л ун нам ай ко н е п оз во ля ва й д а с пр е с ег а.
–Защо не можем да лагеруваме тук? И защо отиваме в манастира?
Сова кимна и Изьолт предположи, че тя има предвид втория въпрос.
–Защото ще бъдем в безопасност при монасите.
–Не искам.
Тогава, преди Изьолт да успее да я спре, стотици мънички камъчета се посипаха по тялото на Сова
и мигом тя беше покрита.
Този път носът на Изьолт наистина се сбърчи. С по ко йс тв ие, напомни си тя, макар пламъчета да
искряха по върховете на пръстите ѝ
–Харесва ми тук –добави Сова, а сред камъчетата се появи малка уста. –Така че ще остана.
О х, помисли си Изьолт и чувството ѝна безсилие изчезна ей така. Тя беше чувала тези думи и
преди. Тя самата беше к аз ва латези думи преди −преди десет години. Х ар ес вам и т ук Т ак а ч е щ е
о ст ан а. Майка ѝсе беше опитала да я свали от едно дърво в селището Миденци. Това беше дървото, в
което Изьолт винаги търсеше убежище, когато другите деца я нападаха.
В онзи конкретен ден Изьолт беше отказала да слезе, когато Гречя я повика, така че майка ѝ просто отряза: Д об ре, преди да си тръгне. Това беше накарало Изьолт да почувства болка в сърцето и
огромна празнота в душата си. Искаше майка ѝда спори с нея. И ск аш е майка ѝда попита защо
изобщо се е качила на дъба.
Но Гречя не я попита в онзи ден, нито я попита в друг някой ден.
Изьолт не би направил същата грешка.
–Защо не искаш да отидеш? –Изьолт се усмихна принудено към камъните.
–Мъртво –отговори Сова.
–Да, но много неща са мъртви, Сова. Ханът, в който отседнахме, беше мъртъв. Кожата на седлото,
върху което яздеше, беше мъртва. Това не означава, че не е безопасно.
Още повече объркване в нейните нишки. След това мъничко се намръщи.
–Това е единственият начин да достигнем манастира, Сова. Трябва да вземем ферибота.
–Можем да кажем на скалите да ни пренесат. –Цялата земя се разтресе. Трусът разлюля Изьолт и
събори камъни от скалата.
Нишките на Леополд лумнаха в бяла тревожност.
Изьолт обаче запази самообладание, лицето ѝимаше неутрално изражение, а тялото ѝостана
спокойно.
–Нямам магията, която притежаваш ти, Сова. Помниш ли? Нито принцът. Така че не можем да
поискаме скалите да ни пренесат. Затова трябва да вземем небесния ферибот. Обзалагам се, че Едуан
се е возил на него.
Беше правилното нещо да се каже. Зелено любопитство колебливо обагри нишките на Сова.
–Той ще бъде ли там?
Изьолт я докосна по носа. Не искаше да лъже, но също така се страхуваше какво може да се случи,
ако каже „не“.
–Може би –подметна небрежно тя и предположи, че може и да е истина. Той м ож е да е там. Един
ден.
Зеленото се усили, интересът на Сова ставаше все по-силен. Всеки момент тя щеше да изостави
камуфлажа си.
Затова Изьолт погледна съвсем спокойно ферибота, където принцът, правеше му чест, се беше
облегнал на парапета и си оглеждаше ноктите. Идеална демонстрация на безстрашие. В иж да тел и?,
казваше той с тялото си. Л ес ное Н ям а н уж дад а с е с тр ах ув ат е.
Нишките му обаче съвпадаха с тези на Сова. Яркозелен интерес и намек за бежово безпокойство.
–Едуан е израснал в манастира –продължи Изьолт. –Не искаш ли да видиш как изглежда? Знам,
че искаш.
И ето го: топуркане на камъчета и скоро се появи самата Сова. Момичето все още трепереше, а
чакълът все още танцуваше около нея. Едва доловимо, така че можеше да се обърка с вятъра, но ако
камъчетата отскочат по-високо в манастира… Ако Сова реши да подхвърля канари…
–Сова –каза Изьолт, влагайки авторитет в тона си, –ще трябва да спреш да използваш магията си,
щом стигнем манастира. Точно както Едуан ти каза, преди да влезем в Тирла, ще трябва да я държиш
скрита, далеч от монасите.
За първи път момичето не попита защо? Но въпросът се четеше в широко отворените ѝ изплашени
очи.
–Магията винаги може да бъде отнета –обясни Изьолт. –Има проклятия, които могат да откраднат
магията на човек. Знаеше ли това?
Сова завъртя леко глава. Страхът пулсираше по-ярко в нейните нишки, но Изьолт знаеше какво да
предприеме. Следвайки пътека, която някога Хабим беше следвал с нея, отдавна, когато току-що бе
пристигнала в град, изпълнен с неща, от които искаше да се скрие.
–Ето защо –обясни Изьолт –винаги е по-добре да правиш нещата тихо. Ако скриеш силите си,
тогава хората ще те подценят. А когато те подценяват… –Тя посочи гърдите на Сова. –Тогава ти си
тази, който има цялата мощ. А ти я имаш, нали, Сова? Имаш Боровинка, имаш и камъните. Докато
имаш всичко това и докато никой не подозира, че ги имаш, тогава никой никога не може да те
нарани.
Сова примигна. На три пъти се затвори съзерцателно в себе си, преди аквамариново разбиране да
се разлее по нишките ѝ Чакълът застина около краката ѝ
–Никой –каза тихо момичето и Изьолт не се сдържа −на устните ѝразцъфна усмивка.
А усмивката ѝстана още по-широка, когато Сова внезапно каза:
–Да вървим. Хайде.
След това, без да дочака Изьолт, тя забърза към небесния ферибот, в нишките ѝсветеше ярко
нетърпение.
Костваше ѝвсяка секунда от обучението ѝна нишковеща, за да не размаха триумфално ръка във
въздуха. Беше успяла сама да придума Сова. Без спорове, без огнени искри от безпомощност.
Нàти, Едуан.
Едуан не знаеше как да се задържи върху седлото на магарето. Светът се размиваше около него,
погълнат от неспиращото пулсиране в гърдите и стомаха му. То завладяваше всяка мисъл, всяко
желание, докато не остана нищо друго освен огнените хищни нокти, изличаващи всякакви форми и
цветове. Докато целият свят не посивя. Сиви дървета, сиво небе и сива Лизъл върху сивата ѝкобила.
Първоначално, тъкмо бяха тръгнали на път, неясно поемайки на северозапад, към планините,
Едуан се опита да предупреди Лизъл. Каза ѝ че Яростта идва за него, че е убиец, но тя само се
засмя:
–Аз също съм убиец и нищо не ме плаши.
Изглежда, че е виждала Яростта в Тирла. Беше се приютила от бурята и бе дочула Едуан да говори
с Яростта. Но н е и когато ветровете бушуваха около него. Нито когато циклонът разруши и съсипа
всичко, нито когато опустошителната му магия почерни вените му.
Затова тя не повярва на Едуан, когато той я предупреди, и скоро спорът се оказа твърде труден, за
да го продължи. Затова Едуан млъкна и се съсредоточи в планирането на бягство −не можеше да
остане с Лизъл. Дойдеше ли Яростта, тя щеше да умре.
Едуан имаше вече достатъчно кръв по ръцете си.
Ако беше онзи Едуан отпреди два дни, просто би поел контрола над кръвта ѝ като я заклещи
достатъчно дълго някъде, за да може да избяга. Разбира се, онзи Едуан отпреди седмица никога
нямаше да бъде хванат, първо на първо.
Сега той едва можеше да помирише кръвта ѝ какво остава да ѝвъздейства. И колкото повече се
носеше в този полуживот, толкова повече се страхуваше, че не огънят във вените му го възпираше да
си възвърне силите, нито слабостта, която изпитваше, докато тялото му се бореше да се излекува.
Проклятието го заличаваше. Капка по капка, изцеждаше магията му, докато скоро нямаше да
остане нищо от нея. Тялото му, помисли си той, все още имаше шанс да се излекува и да се
възстанови. Кръвовещерството му, опасяваше се той, никога нямаше да може да го направи.
В крайна сметка, дори да планира му стана твърде трудно. Едуан се съсредоточи изцяло в това да
остане изправен. Пътищата, ако можеха дори да се нарекат така, бяха възтесни и неравни. Обрасли
ловни пътечки и овчарски дири, целите обрасли с клонаци, които го цапардосваха по очите и деряха
кожата му.
Магарето едва-едва се движеше тромаво напред. Слънцето се издигаше все по-високо.
Веднъж на Едуан му се стори, че чу кучешки лай. Недалеч, сякаш наблизо имаше някаква
фермерска колиба. Беше хубав звук. Приятна отмора, прогонваща сенките. Харесваше кучета. Беше
харесвал Ботуши до деня, в който го беше убил. После намрази Ботуши, че умира толкова лесно.
Сега Едуан знаеше, че всичко умира толкова лесно.
–Твърде бавно се движиш. –Гласът на Лизъл разцепи като с нож чезнещия ден. Беше спряла коня
си. Магарето също беше спряло. Едуан някак не беше забелязал, може би защото каишката на врата
му не се беше отпуснала. –Скоро ще стане обяд, кръвовеще, и трябва да изминем повечето
разстояние.
–Дай ми… онзи болкокамък −изскрибуца гласът му −и тогава ще се движа по-бързо.
Тя изсумтя и с лек замах слезе от коня. След три бавни удара на сърцето тя стигна до страната на
Едуан.
–Долу –заповяда тя, дръпвайки каишката…
Едуан нямаше избор, освен да се подчини. Той се свлече от седлото.
Тя отстъпи встрани. Той се сгромоляса върху студената земя. Ударът разтърси костите му,
дробовете му. Прехапа езика си и вкуси кръв. Винаги, винаги кръв. Тогава кашлицата се възвърна и
сенките се разлюляха в полезрението му, с всеки миг все по-плътни и по-плътни.
Това проклятие щеше да го убие −и той беше доволен от това. Ако умре, болката щеше да свърши.
Ако умре, Яростта нямаше да дойде за него и нямаше да има нужда да бяга от Лизъл, за да я защити.
Когато най-накрая пристъпът отмина, върху земята пред Едуан се стовари мях с вода. Той не го взе.
–Къде… сме? –Той вдигна парещи очи към Лизъл.
–Близо сме до мястото, където съм родена. –Тя свали от седлото си някакъв вързоп. –Ако беше
играл добре като малък, може би щеше да го разпознаеш.
Едуан не знаеше как да отговори. Винаги беше играл добре. Чудовището в него не играеше добре.
Подхвана неумело мяха с вода. Лизъл беше отпуснала нашийника и той пиеше жадно, без да
чувства болка в гърлото. Хладно облекчение се плъзна от гърлото към гърдите му. Недостатъчно да
премахне болката, но все пак бе нещо.
Дишаше неравномерно, задъхано, запуши мяха и го хвърли обратно на Лизъл. Не улучи. Мехът се
удари в земята, на няколко крачки от нея, от което си заслужи кръвнишкия ѝпоглед.
–Какво ти има? −намръщи се тя. –Виждала съм как се изцеляваш от меч, пронизал червата ти.
Това… –Тя го посочи. –Какво стана?
Вместо отговор Едуан пое дълбоко въздух, а дробовете му изхриптяха силно. Не можеше да каже
нищо, което да обясни причината. Ако признаеше, че е прокълнат, това само щеше да ѝдаде повече
власт… Ако приемем, че тя изобщо му повярва. Тя не вярваше в Яростта, така че защо би повярвала в
клетвовещицата?
–Боли ме –каза той в крайна сметка. –Стрели. Много.
Тя не изглеждаше убедена, но за щастие, не настояваше повече.
–Тук. –С две големи крачки тя се приближи до него и му подаде износена кожена чанта. – Почисти.
Едуан присви очи към кафявата чанта. Малък комплект за самолечение, осъзна той. После поклати
глава.
–Това…. няма да помогне. Имам нужда от болкокамъка.
–Или това, или нищо. –Тя го размаха пред лицето му. −Избирай.
Той взе комплекта.
Под изпъстрената от сенки светлина на прошарващ се клен, Едуан направи всичко възможно да
промие раните си. Белезите от стрелите се бяха влошили, кожата около всяка рана беше подпухнала
и зачервена, докато от самите дупки се стичаше черна кръв. При всяко докосване скърцаше със зъби
от болка и пребелваше очи. По някакъв начин обаче успя да не припадне.
Той нанесе последните намазки от мехлема на водовещица върху най-голямата рана под гръдната
си кост, когато един въпрос разцепи деня:
–Какво е чувството?
Лизъл седеше на паднало дърво и смазваше меча си. Платът шумолеше ритмично върху
карауенската стомана.
–Какво е… чувството?
Едуан трябваше да направи три опита да затвори буркана. Пръстите му трепереха.
–Какво е чувството да не можеш да умреш?
–Мога да умра –отговори той. −А з вм ом ен тау ми ра м.
Погледна с недоволство.
–Знаеш какво имам предвид.
Може би го подтикна нейната безпристрастност, а може би болката, омарата и кървавочервената
светлина през листата на клена. Не можеше да каже. Знаеше само, че отговорът му се изтърколи от
езика, суров и честен.
–Това означава, че забравям колко лесно е да убиваш хора –каза той дрезгаво, –така че винаги
трябва да бъда нащрек. Това означава, че не знам какво е страх, така че никога не мога да бъда смел.
Означава, че живея, когато всички останали около мен умират. Това означава също –той най-накрая
заклещи корка върху буркана с мехлема, –че аз не съм като теб. Или като някой друг.
Парчето, с което лъскаше острието, спря по средата му. Тя го преценяваше със свити,
непроницаеми очи.
Най-накрая измърмори:
–Да. Ти не си като мен или като някой друг, нали? –Тя престана да го гледа. –И затова светът те
мрази. Затова винаги ще те мразим. Смъртта те следва, където и да отидеш, но благодарение на
благодатта на Кладенците ти винаги надминаваш своята смърт.
–Не съм искал това.
–Никой не моли за онова, което му дава животът. –Тя подсмръкна и затърка по-силно острието. – Важното е как го използваш, а доколкото разбирам, ти си пропилял магията, за която други биха
убили. Ти си се изкачил по стълбицата по-бързо от всеки друг аколит. Взел си всички най-добри
задачи, запасил си се с всички възможни работодатели и монети и през цялото време си гледал
отвисоко на останалите. За теб ние сме били кал, върху която да стъпваш по пътя си към по-високо
място. Не си бил лоялен към манастира, не си се интересувал от Каар Ауен.
За първи път, откакто каишката ѝсе беше увила около врата му, Едуан усети искрите на гнева по
раменете си. Пръстите му се свиха.
Защото бе разбрала всичко погрешно. Всичко, което тя каза, беше отдавна минало.
Не беше гледал отвисоко на другите монаси. Той беше отхвърлен. Не беше пропилял магията си.
Магията го беше пропиляла.
–Сега –продължи тя с горчивина в гласа, докато загребваше още ланолин от малкото каче −се
оказва, че си син на краля на нашествеците. Не знам защо толкова се изненадах, като научих това.
Разбира се, че ще бъдеш лоялен към човек, който убива невинни и изгаря Вещерия… И, разбира се,
че той ще отгледа демон като теб.
Китките на Едуан се задвижиха. Гневът бушуваше във вените му.
Защо, искаше да попита, трябва да бъде лоялен към когото и да било? Цял живот е бил инструмент
за другите, острие, не по-различно от това, което тя сега лъскаше. Дори нишковещата го беше
използвала, подлъгвайки го със собствените му монети, за да проследи приятелката ѝпрез Спорните
земи.
Едуан обаче не каза нищо. Вместо това успя да изправи гръбнака си и да поеме дълбоко въздух.
Яростта беше като огняр, поддържащ огъня в пещта на неговата магия, макар пламъкът да беше слаб.
Порочен и желан от сърцето му. Още не беше достатъчно силен, за да контролира кръвта на Лизъл и
да избяга, но ако беше търпелив, ако беше я до са н...
Може би щеше да си възвърне достатъчно от силата. И може би това проклятие нямаше да го
погуби все още.
Манастирът „Карауен“ беше всичко онова, на което Изьолт се надяваше.
Беше п ов еч е, отколкото се надяваше, защото сега беше действителен. Издигаше се точно пред нея,
само на минути полет, преди да пристигнат.
Небесният ферибот се приближаваше откъм юг и докато прелиташе, поскърцвайки, покрай
върховете, пред тях изплуваха все по-ясно очертанията на манастира. Сякаш Изьолт отгръщаше
страница от старата си книга за карауените, която бавно ѝразкриваше пълния размер на
монашеския дом.
Черна крепост притискаше планината отстрани. Внушителна, недостъпна и изолирана от
белоснежния връх. Отрупаните със сняг дървета покриваха долната половина на върха −гъста гора,
която се простираше в долината долу. Каменни стъпала, укрепления и кули, по които бяха закрепени
требушети, се виеха нагоре до най-високата точка в планината… И навсякъде около този тъмен
камък, над него и през него, се движеха миниатюрни фигури в бяло.
Бяха твърде далеч, за да може Изьолт да усети техните нишки, но действията им безпогрешно
подсказваха някаква неотложна нужда. Те се движеха на групи, бързайки към най-високата кула.
Някаква тренировка може би? Или внезапна среща? Предполагаше, че ще получи отговор доста
скоро.
След като бе мечтала години наред за това място, Изьолт дет Миденци най-накрая беше
пристигнала в манастира „Карауен“. Изглеждаше точно какъвто беше на илюстрациите, макар да
имаше толкова много о ще. Никоя картина не би могла да улови всички гледни точки и нюанси,
движението на това място.
Гърдите ѝсе преизпълниха толкова, че не можеше да си поеме въздух. Мразът, сковал раменете ѝ от снощи, се стопи и се превърна в нещо топло. Нещо, което набъбна в стомаха ѝи притисна белите ѝ дробове…
С мя х, осъзна тя, и ако не внимаваше, щеше като нищо да започне да се к ик от и. И да пляска с
ръце. И да подскача. И, Лунна майко, опази я, но толкова лошо ли би било? Тя не беше тук като
молителка, която се надява да се обучава заедно с монасите, надявайки се най-накрая да б ъд е
монахът, за когото винаги е мечтала. Тя беше тук като едната половина на Каар Ауен.
Със сигурност дори нишковещата би пляскала на това.
–Виждаш ли онези малки хора, Сова? Това са монасите –промълви Изьолт. Нишките на момичето
витаеха в розово. Целият ѝстрах се беше изпарил, заменен от страхопочитание веднага щом
макарата на небесния ферибот започна да тегли. Без съмнение, помогна и сигурността на момичето,
че „Боровинка ще я хване, ако падне“, и несъмнено това беше вярно. Поне за нея. Изьолт и принц
Леополд обаче разчитаха само на себе си −а това беше дълъг път надолу.
Въпреки тази неоспорима истина, дори страхът на Изьолт се уталожи, колкото по-дълго дървото
под тях скрибуцаше без инциденти, колкото по-дълго веригата скриптеше и ги отнасяше все по-
напред. И трябваше да признае, че много помогна спокойствието на Леополд, лекотата, с която
понасяше полета. Ако налягането в ушите му го притесняваше, с никакво изражение на лицето си не
го показваше. Ако вятърът, студът и безкрайното пропадане го безпокояха, нищо от тази тревога не
се появяваше в нишките му.
К ак вол и б и к аз ал а С аф и, а ком е в ид я т ак а? −помисли си Изьолт, а пръстите ѝобвиха нейния
нишкокамък. До нея принц, над нея планински прилеп, извисяващ се отгоре, докато тя се изкачва все
по-нагоре в планината Сирмаяни.
Беше изминала дълъг път от таванската стаичка във Веняса.
А миа ко к ак воа ко к ак воа ко Изьолт стисна по-силно нишкокамъка. Скоро тя отново щеше да бъде
със Сафи. Скоро светът отново щеше да има смисъл. Всичко щеше да бъде нормално и правилно,
както трябваше да бъде.
Гласчето на Сова прекъсна мислите ѝ
–Полска врана −каза детето и посочи над тях, където съвсем сигурно птица се носеше по
въздушните течения.
Леополд ги погледна с любопитство откъм макарата и Изьолт му преведе думите на момичето. Той
кимна, а нишките му потрепваха от изненада, докато леко се усмихваше на Сова.
–Това наистина е полска врана. Използват ги, за да пренасят съобщения извън манастира… И да
шпионират приближаващите се посетители. Предполагам, че в момента, в който кацнем, ще бъдем
заобиколени от монаси.
Когато Изьолт се обърна да каже на Сова всичко това, тя видя, че момичето наблюдава Леополд.
–Къде ти е короната? –попита Сова.
Нормален въпрос от дете, така че Изьолт отново преведе.
И от удивление принцът се разсмя. Реакцията му обаче не съвпадаше с неговите нишки. Освен че
бяха стреснати, в тях се промъкваха цветовете на страха.
–Кажи ѝ че съм я загубил, докато те търсех.
Изьолт послушно обясни, а челото на Сова се свъси, а нишките ѝстанаха сиво-зелени от
обмислянето ѝна нещо. Най-сетне тя кимна:
–Ще му направя друга −заяви тя, преди да се обърне още веднъж и да се наслади на гледката.
Скоро небесният ферибот ги пренесе покрай последния връх на планината и целият манастир се
разкри като на длан. На Изьолт ѝсекна дъхът при вида му. Без да се замисли −забравила изцяло
височината, −тя бързо се приближи малко по-близо до парапета. Сова пристъпи предпазливо напред
с нея.
–Онзи висок шпил там –каза Изьолт, сочейки черната кула, двойно по-висока от всичко останало – е построен преди хиляда години. А там, виждате ли онази по-ниска стена, която обгражда манастира?
Достатъчно широка е, за да се движат по нея двадесет мъже един до друг. Н а к он е. О, вижте… Онази
сграда с наклонен покрив ей там. Това е голямата великолепна зала, където има витражи във
всякакви цветове, които можете да си представите.
–А ето там, погледнете! –Гласът на Изьолт се разнасяше, развълнуван и пресипнал от емоции − срам за всяка нишковеща във Вещерия. –Онзи остров там –каза тя с благоговение –е мястото, където
се намира Кладенецът на произхода.
Тя сочеше към широката сребриста ивица, разделяща долината, и дългия остров с формата на
полумесец в сърцето ѝ
От книгата си знаеше, че самият Кладенец е сгушен в южния край и че шест нежни брези се
издигат като часовои край него, листата им зелени дори през зимата. Ала самият Кладенец оставаше
замръзнал целогодишно. През лятото, когато караваните на номатците пристигаха на поклонение,
отнемаше им цял ден да пробият леда, за да извлекат лечебна вода на Кладенеца. Ледът, дебел само
няколко сантиметра, беше твърд като гранит.
–Какво ѝказваш? –попита Леополд, придвижвайки се към тях. Вятърът дърпаше къдриците му.
Слънцето промени цвета на очите му в остро, детелиненозелено.
–Показвам ѝКладенеца на произхода –обясни Изьолт и присви очи при вида на нишките му.
Ведрината на лицето му вече не съвпадаше с чувствата му. Предишното му спокойствие беше
изчезнало, заменено от пищно, жълто притеснение.
–Какво не е наред? –попита тя тихо, с умишлено безгрижен тон заради Сова.
Леополд примигна. След това направи гримаса.
–Не мога да скрия нищо от теб, нали?
–Имахме споразумение.
–Това несъразмерно те облагодетелства.
–Ако просто ми покажеш истинските си чувства, това не би било проблем.
–Но, Изьолт −възпротиви се той, разтваряйки ръце, –истинските чувства са опасни. Нима не
знаеш това?
–Така че се опитваш да избягаш от тях.
–Ах! –Той отново премигна, нишките угаснаха под обилно, почти леденосиньо.
Сякаш думите ѝго бяха изненадали, сякаш студена вода се плисна в лицето му.
И когато я погледна отново, в изражението му се четеше нещо подобно на уважение.
–За да отговоря на въпроса ти −провлачено изрече той и небрежно наведе глава към скалистия
склон, който се виждаше. Издигаше се срещу манастира и над реката, пълзяща като змия между
тях. –Тази армия от нашественици ме държи… на тръни.
Изьолт проследи погледа му, готова да попита: К ак вин аш ес тв ен иц и? Но след това ги видя и дъхът
ѝспря. Сред гората бяха струпани стотици палатки с повече от стотина димни спирали, разнасяни от
вятъра −и това беше само началото. Още безброй спирали се издигнаха от заснежените дървета,
което предполагаше още безброй палатки, които чакаха, невидими.
–Защо са тук? –Гласът ѝпрозвуча пискливо от изненада, което накара Сова да вдигне поглед и
породи тревога, която заблещука в нишките ѝ Изьолт се принуди да се усмихне напрегнато.
–Задаваш отличен въпрос –измърмори Леополд, –за който няма отличен отговор. Както всеки би
се досетил, кралят на нашествениците чака реката да замръзне. Тогава той ще придвижи силите си
на юг. И ще сме много доволни, че се намираме вътре в манастира, а не там долу до тях. –Той
отправи топла усмивка към Сова, много по-уравновесена от тази на Изьолт.
–Могат ли да ни видят? –попита тя.
Той отсечено завъртя глава.
–Небесният ферибот е омагьосан. Монасите обаче със сигурност могат да ни видят и… –Той не
довърши. И тогава едновременно и тялото, и нишките му се сковаха. –М ръ дн и. –Той прегърна
Изьолт, издърпа я от парапета и я побутна към макарата.
Тя падна на колене до зъбните колела. Сова изпищя. Изьолт се обърна…
И видя това, което беше видял Леополд: требуше, извито назад, с огромно огнено кълбо, хванато в
примката му. Насочено беше към небесния ферибот.
Леополд бутна Сова към Изьолт, а Изьолт придърпа момичето близо до себе си.
ПУК! Изгърмя мощното оръжие. Към тях се понесе огнено кълбо.
–Дръжте се! –изрева Леополд. Той се хвърли към макарата, обгърна с ръка Изьолт, която сграбчи с
ръка Сова −и тримата се хванаха здраво.
Огънят бушуваше покрай тях. Голям като ферибота, жарък като слънцето. По дървото се пръскаха
искри. Вятърът беше попарен от тях.
Фериботът отхвърча настрани, изтласкан от изместения въздух. Гравитацията заби нокти в Изьолт.
В Леополд и Сова, но те се държаха здраво. П ла ни ни к ан ьо н, с ня г, с мъ рт
Фериботът се завъртя обратно в другата посока.
Но още огнени кълба пламнаха, изстреляни от требушетите. Фериботът вече беше по-близо до
манастира −по-лесна цел ставаше с всяка секунда.
–Защо ни нападат? –Изьолт трябваше да крещи заради воя на Сова и пукащото дърво на ферибота.
–Нямам никаква идея! –извика в отговор Леополд. Нишките му бяха бледи от страх като тези на
Сова, но по краищата се рееше зелена решителност. Още не се беше отказал. –Със сигурност има
някакъв начин да обърнем това чудо!
Докато фериботът се клатушкаше малко по-леко, той заразглежда механизма на макарата и Изьолт
се присъедини към него. И двамата държаха здраво Сова. Неистово се вглеждаха в механизма и
търсеха начин да го задействат… Изьолт започна да се моли. М ол я т е, Л ун нам ай ко п ом ог нин и д а
о це ле ем м ол я т е.
–Как изглежда един превключвател? –попита Изьолт.
–Не знам!
–Мислех, че си бил тук повече пъти, отколкото можеш да преброиш!
–На ферибота само четири пъти... –Той спря в мига, когато следващото требуше изстреля огнено
кълбо към тях.
Пламъците се завихряха към въздушния ферибот. Леополд гледаше с широко отворени очи. Изьолт
гледаше с широко отворени очи. Сова изкрещя, звук, разцепващ планина. Звук, призоваващ скалите.
Или планинския прилеп. Мигом Боровинка се спусна светкавично от небето. Със сгънати крила,
прилепът, по-бърз и от пламъците, се гмурна във въздуха.
Засили се право към огъня. Кълбото се отклони от поетия курс. Устремният му полет се превърна
във въртеливо падане. Огън и звяр се сляха. Неясна топка димяща плът се понесе към земята.
Сега Сова наистина изпищя, но този път Изьолт беше подготвена.
–Той е добре. –Тя обгърна лицето на Сова. Принуди момичето да я погледне. Изьолт знаеше от
опита си с морски лисици, че е почти невъзможно да бъдат убити същества като Боровинка.
–Сова! –молеше я тя. –Имаме нужда от твоята магия! Трябва да имаме контрол върху този метал.
Накарай ролката да спре −можеш ли да го направиш?
Сова не направи нищо подобно. Сега тя плачеше, тихичък хленч, докато нишките ѝсе свиха
навътре, както предишната вечер.
–Хвани ми ръката –нареди Изьолт и стисна пръстите на Сова. –Чувстваш ли това? Усещаш ли
кожата, чувстваш ли колко е гореща, колко силни са мускулите под нея?
Нищо. Нямаше отговор, нямаше реакция, нямаше възприятие.
–А чувстваш ли собствената си ръка, Сова? Чувстваш ли как кожата и костите се свързват здраво,
колкото по-силно стискам?
Но въпреки това нишките на Сова се свиваха. И чупеха, чупеха, чупеха.
Тогава изтрещя друго требуше, достатъчно близо, за да се чуе как дървото се пробива. Достатъчно
близо, за да се чуе гръмотевичното запалване на огъня.
Изьолт не смееше да погледне.
–Небето! –Сега трябваше силно да вие, за да бъде чута сред бушуващите ветрове и пламъци, сред
пукота на дърво. –Виждаш ли колко е синьо? Погледни нагоре, Сова, п ог ле дн и н аг ор е!
За нейно изумление, Сова вдигна очи. И Изьолт също погледна нагоре.
И в този миг Боровинка се стрелна сред синевата. Зад него се дигаше дим, опашката му пламтеше.
Но беше жив. Ж ив.
Цвят нахлу през нишките на Сова. Бляскави като цветовете на планинския прилеп, но с хиляди
нюанси, които се завихряха и гонеха. Твърде бързо за разчитане, твърде бързо, за да има значение.
–В ер иг ат а! –изкрещя Изьолт, използвайки момента. –Сова, моля те, с пр и в ер иг ат а!
Веригата спря. Макарата замръзна. Фериботът се наклони, внезапен пукотевичен тласък, който
запрати Леополд върху парапета.
–Обърни го! −изкрещя Изьолт. –Обърни го назад, Сова! Н аз ад н аз ад
Фериботът тръгна назад.
–По-бързо! −викаше сега Леополд, пълзейки обратно към макарата. –П о-б ър зо п о-б ър зо п о-
б ър зо …
Не бяха достатъчно бързи. Пламъците се разбиваха във ферибота, ослепяваха ги, оглушаваха ги.
Горещината можеше да свари и смъкне плътта им от костите. Последното нещо, което Изьолт видя,
преди светът ѝда се изпепели, бяха ожесточените сребърни нишки на Боровинка, пикиращ в тяхната
посока.
После всичко изчезна под кладата.
И Т РИ ДЕ СЕ Т ИЧ ЕТ ИР И
м а а рм ия к оя тон ас тъ пв а к ъмв ас
З на м.
К ак вов ъз на ме ря ва ш д а п ра ви ш?
Д а о жи ве я. К ак вод ру го
Т ог ав а т ря бв а д а т е и нф ор ми ра м, ч е с ъмп ре ме ст ил а д ес етх ил яд и в ой ни цид о м ои тег ра ни ции в ъз на ме ря ва м д а п ре ме ст я о щеп етх ил яд и, с ле д к ат о б ъд атм об ил из ир ан и. Т е щ е р аз по ла га т с п ъл ено гн ев ещ ер ск и а рс ен ал Н иеи зг ра жд ам е б ло ка дин а в се кип ътим ос т к ъмМ ар ст ок
Н аш ес тв ен иц ит е н ям а д а в ля за т вм оя таи мп ер ия Н а о фи це ри тео ба чеед ад ен а с тр ог а
з ап ов едд а п ро пу ск атб еж ан ци те
З ащ о м и к аз ва ш в си чк о т ов а? З ащ о п ом аг ашн а м ои теб еж ан ци
З ащ от о а коН уб ре вн а п ад не М ар ст окщ е ес ле дв ащ ат а.
Оръжейната зала се тресеше от гласовете на Върховния съвет. Настоятелни, паникьосани,
некоординирани и неотзивчиви. А също така −изцяло мъжки. Жените, които бяха присъствали на
погребението на Мерик, не бяха останали в Ловац след това −докато Вивия не сложеше короната,
нямаше какво да ги принуди да го направят. Бащите и братята им не се отказаха толкова лесно от
властта.
Което обясняваше, разбира се, защо Серафин Нихар също не беше в стаята.
Петима от дванадесетте везири искаха да се изправят лице в лице с крал Райдър и настъпващите
му армии. Различни вариации на „Ние ги превъзхождаме!“ достигаха до ушите на Вивия на всеки
няколко секунди.
Трима везири искаха да укрепят северните имения и владения, защото, разбира се, казаха, че
северните имения и владения принадлежат на техните семейства. Други трима везири искаха да се
опитат да се споразумеят директно с крал Райдър.
–Със сигурност може да преговаряме за нещо −някои продължаваха да си мърморят под носа,
сякаш с изричането на тези думи те по някакъв начин биха се сбъднали.
Крал Райдър обаче не преговаряше с никого. Вивия се беше опитала. Ванес се беше опитала. Други
се бяха опитвали преди тях. Никой от пратениците не беше се завърнал.
Разбира се, никоя стратегическа фракция в Оръжейната зала не можеше единодушно да приеме
конкретна тактика или техника. Някои искаха повече войници, други по-малко. Някои искаха да
атакуват по сушата, други по реката.
Единствената точка, по която всички бяха съгласни, беше, че смъртта настъпва към тях.
И че Нубревна не беше готова.
Планът на самата Вивия бе спечелил подкрепата само на един човек: бащата на Стикс, везира
Сотар. Той одобри подхода ѝда изпрати част от войските на север, за да придружава бежанците,
докато стигнат на сигурно място, и да забави настъплението на крал Райдър, като същевременно
запази по-голямата част от нубревненските въоръжени сили около и в самия Ловац.
–Какво казва кралят? −настоя везир Куихар. Думите му прогърмяха достатъчно силно, за да
изпълнят стаята, достатъчно силно, за да разбият недоизказаните аргументи.
Тишината внезапно завладя пространството. Всички погледи се насочиха към Вивия.
И от тези погледи, от този убийствен въпрос −К ак вок аз вак ра ля т? −Вивия усети да изправя
рамене. Б ащ а ѝвече не беше крал, искаше да подчертае тя. Нито пък адмирал.
И б ащ а ѝ искаше да добави тя, отказа да присъства на заседанието на Върховния съвет. Тя беше
отишла в стаята му по-рано този следобед, за да отдаде уважение и почит −не за да пълзи и се
унижава, както той очакваше тя да направи, а просто да повтори, че неговата мъдрост е добре дошла.
С фалшиво лек тон в гласа си той бе заявил, че не таи гняв.
–Ти си кралицата престолонаследница −беше ѝказал той. –Аз действам така само заради теб. А з
знам, че си силна, но Съветът не го знае.
После твърдеше, че е твърде уморен, за да присъства на срещата, но Вивия беше разпознала
лъжата в думите му. О тк аз о тк аз о тк аз. Това беше любимото му средство за наказание, било то
отказ на информация, която той знаеше, че тя иска, или отказ да присъства, когато се изискваше
неговото присъствие. Той знаеше точно от какво най-много се нуждаеше Вивия, за да не ѝпозволи да
го има.
А истината беше, че тя н аи ст ин а се нуждаеше от него тук. Върховният съвет все още го
уважаваше, все още му се доверяваше. Думата му имаше тежест.
Сега обаче тя не можеше да направи нищо по въпроса. Нямаше повече време за губене, за да
проси и чака. Ако той не искаше да ѝпомогне, защото беше ядосан, тогава Вивия трябваше да си
помогне сама.
–Баща ми –отсече най-накрая Вивия, погледите на всички все още приковани в нея –в момента е
зает. Тъй като съм ваша кралица престолонаследница и върховен военноначалник, окончателното
решение ще взема аз. Не баща ми.
Още щом изрече тези думи, Вивия съжали за тях. Ноздрите на везир Куихар трептяха, а очите на
везир Елтар се ококориха. Залата отново се възпламени: „Ти не си владетел, докато не сложиш
короната!“, „Броят на битките, които е водил баща ти, е по-голям от броя на годините ти!“, „Той е
защитавал този град под обсада!“, „Хората на Нубревна вярват повече на своя крал, отколкото на
някоя непроверена кралица!“.
Всяка пасивна −а понякога и директна −обида Вивия понасяше само с леко потрепване на
клепачите и твърда усмивка на устните. Да, зъбите ѝскърцаха, пръстите ѝсе триеха по бедрата, но
никой от Върховния съвет сякаш не го забелязваше. Или го интересуваше.
Докато везир Куинтей не изрева:
–Кралят да говори с крал Райдър! Той договори двадесетгодишното примирие. Пак ще договори
нещо!
И това беше последната капка, от която преля чашата. Както и твърдението на баща ѝ че се е бил
с нож в бедрото, това стигна твърде далеч.
–Спрете! –Гласът на Вивия изплющя в залата и с тази една-единствена дума −с тази единствена
истина −се надигнаха шест струи вода. По една от всяка чаша, стискани от везирите, достатъчно
глупави, за да пият близо до приливната вещица.
Това беше само демонстрация на магията, за да ги накара да млъкнат. Нищо повече. Шест потока
вода се изстреляха към сводестите тавани, направиха кръг веднъж и се спуснаха обратно в чашите.
Но залата утихна още веднъж −и този път според условията на Вивия.
–Колко бързо всички вие сте забравили –каза тя тихо, опасно, –че върху този документ стои името
на майка ми, а не на баща ми. Защото майка ми пътува до първоначалната среща на върха за
примирието и тя го подписа.
Едно по едно, тя обходи с поглед всяко лице в залата. Някои везири извърнаха поглед. Други
предизвикателно я гледаха в очите. Повечето обаче я гледаха и слушаха.
–Чух мненията ви –продължи тя –и ще взема предвид всяко едно от тях, докато обединим нашите
действия. К ъл нави се в това. И все пак всеки един момент, който губим, за да спорим тук, е време, от
което крал Райдър се възползва. Бездействието само ще копае по-дълбоко гробовете ни. Трябва да
предприемем действия сега, трябва да действаме бързо.
Тя даде знак на везир Сотар отдясно и и той гордо изпъчи рамене.
–Сотар се съгласи да отдели от личната охрана на семейството си, за да помогне в защитата на
северните провинции. Ако някой от вас също е готов да отдаде охраната си, обещавам, че воините ще
бъдат използвани добре.
Никой не вдигна ръка, но Вивия не беше и очаквала това от тях. Щяха да дойдат при нея, след като
се посъветват със семействата си и преценят кое е по-важното: личната безопасност или защитата на
нацията. Някои биха избрали първото, други второто −и Вивия можеше да предположи кои везири
какво ще изберат. Така или иначе, тя нямаше да ги принуждава, тъй като когато войниците биваха
принудени да служат, резултатът беше дезертьорство или смърт. Вивия не би поела такъв риск.
Тя се облегна на масата и посочи към картата на северните земи. Малки маркери бяха
разположени според подробната информация, която Вивия имаше от наблюдателните кули.
–Той има пехота −Червените платна. –Тя посочи червените плочки. −Конница от бейдиди. − Тези плочки бяха жълти. –И освен това още стотина други групи, племена и вещици от
покрайнините, които са се обединили. Всички те имат какво да доказват на империите.
–И всички те ни искат мъртви –измърмори Сотар. При тези думи в пространството се разнесе
сякаш голяма въздишка. Раменете се отпуснаха, челата се смръщиха и вниманието на всички се
прикова към картата. Малко по малко, Вивия доразви подробно своя план. Тя посочи къде ще се
мобилизират конкретни части, къде ще бъдат изпратени огневещерските оръжия, които тя бе
откраднала, и кои пътища ще бъдат използвани за доставки.
Всички въпроси, повдигнати по време на нейното разяснение, бяха учтиви, всички протести или
контрапланове бяха предлагани вежливо, колкото и неотложни да бяха. Неистовият хаос отпреди
беше се преобразувал сега в слабо напрежение, което трептеше във въздуха. Нишките бяха
невидими, но почти еднакви за всички.
При четиринадесетия звън Върховният съвет най-накрая бе разпуснат. Когато си тръгваха,
движенията на всеки везир бяха белязани от цел −Вивия се надяваше само тази цел да бъде в името
на общата стратегия. Тя подозираше, че поне трима от тях все още се придържат към собствените си
аргументи и планове, но нямаше време да се тревожи за тях. Нямаше време дори да мисли.
–Везир Сотар –извика тя. Той спря до края на масата и Вивия се приближи, приглаждайки
предната част на палтото си. –Имате ли… –Гласът ѝпресекна. Тя опита отново. –Виждали ли сте
наскоро Стасия?
Устните му се извиха надолу.
–Не. Трябваше ли?
И при тези думи, при този израз стомахът на Вивия се сви. Маската ѝпадна, дъхът ѝизсвистя.
Трябваше да отпусне ръка на масата; рамото изведнъж я заболя.
–Не съм я виждала –каза тя с глас, така дистанциран. –Не дойде на нашия сутрешен брифинг
днес, не е била в апартамента си от… Не знам от колко време, а не е била нито в караулното, нито в
казармата, нито к ъд ет о ид а б ил о. Търсих я навсякъде. Знам само, че е взела нашия скиф, отплава от
Ловац вчера и оттогава никой не я е виждал.
Сега Сотар се облегна на масата.
–Цял ден. И не си помислихте, че трябва да ми кажете по-рано?
–Толкова съжалявам. –Вивия поклати глава. –Нашествениците. –Тя махна безцелно с ръка към
масата, но това беше лошо оправдание. Трябваше да попита по-рано. Трябваше да се обърне към
Сотар веднага щом Стикс не се появи. –Знам, че обещахте охраната си –продължи тя, –но може да я
задържите, ако имате нужда от хората си, за да намерите Стикс…
Сотар я прекъсна с ръка.
–Каквото и да става, моите пазачи остават ваши. Кралството е на първо място, преди всичко
друго. –Сотар направи скован поклон с юмрук над сърцето. –Ще изпратя съобщение до имението
Сотар. Може би Стасия е отпътувала за там, за да види майка си. Когато разбера, ще ви уведомя.
В продължение на няколко дълги мига Вивия просто го гледаше как си отива. Тя гледаше как
вратата проскърцва при отварянето и как се затваря с трясък. Гледаше как прашинките се въртят и
люлеят във въздуха.
Едно повърхностно вдишване, после две. След това трето и четвърто, с всяка секунда ударите
ставаха все по-бързи. И този път тя просто се остави да потъне в лудостта да стои неподвижно.
Каква глупава, г лу па вамалка лисица беше тя. Не трябваше да ходи в Марсток. Трябваше да каже
на везир Сотар веднага щом Стикс изчезна. Не биваше да изпуска нервите си срещу баща си, а
вместо това да намери начин да го освободи от Адмиралтейството.
Т ря бв аш е, т ря бв аш е, т ря бв аш е. Нищо __________от това, което Вивия бе направила, не беше правилно.
Нищо от това, което бе направила, не беше достатъчно. И в крайна сметка нищо не можеше да се
поправи −н ищ о не можеше да поправи бъркотиите, които беше натворила.
Нямаше кой да я вдигне и да я утеши. Джана беше мъртва. Мерик беше изчезнал. Баща ѝотново я
беше изолирал. А Стикс…
Стикс я нямаше.
Което оставяше Вивия съвсем сама с цяла Нубревна, зависеща от нея. Една малка лисичка
никога −никога не би м ог ла−да бъде достатъчна. Хората се нуждаеха от мечка, така че тя трябваше
да бъде мечка.
Вивия изпука врата си. Оправи яката си. А след това разтри краищата на лицето си, прогонвайки
лудостта. Прогонвайки и малката лисичка в бърлогата, където никой никога не би могъл да я види.
Няма време за разкаяния. Просто трябваше да продължи да действа.
Н Т РИ ДЕ СЕ Т ИП ЕТ а Сафи не ѝпукаше, че Ванес беше заета.
Не ѝпукаше, че в личния кабинет на императрицата върви среща. Не ѝпукаше дали е важна
и ключова за обществената безопасност. Ако Усойниците не заведат Сафи веднага при Ванес, тогава
някой ще да загуби ухото си.
Така че Усойниците се подчиниха.
Нито веднъж Сафи не се замисли дали това трябваше да направи −точно както не би п ом ис ли ла дали да се върже за мачтата по време на ураган. Ад-бардовете щяха да умрат. Трябваше да се
намеси, преди това да се случи.
–Не убивайте ад-бардовете –избухна тя веднага щом нахлу в кабинета. –Те спасиха живота ви
вчера. М ол я, не ги убивайте.
Шестнадесет чифта очи се насочиха към нея −осем членове на султаната, осем императорски
офицери и императрицата на Марсток. Макар и превързана и натъртена, Ванес стоеше начело на
масата с железен поглед.
–Веровещице –каза тя, гласът ѝостър от неодобрение. –Сега не е моментът.
–Не позволявайте на генерал Фашайит да ги убие. –Сафи се опита да прекоси стаята, но двама
Усойници се отлепиха от стената и я хванаха. Затова тя спря и просто замоли: –Моля, Ваше
Величество. Изтезанията не бяха ли достатъчни? Защо трябва да умрат?
Ванес пое дълъг, пресметнат дъх… както и цялата стая, вниманието на всички беше приковано към
императрицата. Докато най-сетне, без да отмества погледа си от Сафи, Ванес махна с ръка към най-
близкия пазач.
–Доведете ми огневещия генерал. С ег а. И Рокеш също.
Усойницата се поклони. Усойницата тръгна.
–А вие, останалите –огледа тя Султаната и офицерите, –напуснете.
Никой не посмя да не се подчини, въпреки че някои гневно изгледаха Сафи, докато излизаха.
Други се престориха, че тя не съществува. Повечето се намръщиха, бяха объркани навярно, че Сафи
има такова силно влияние.
–И Усойниците –заповяда Ванес, след като кабинетът се освободи. И като един, единадесетте
Усойници си тръгнаха с безшумна стъпка.
Тогава дървената врата щракна и всичко, което бе останало от желязото на Ванес, се стопи.
Раменете ѝувиснаха. Тя залитна към най-близката табуретка.
–Не съм заповядвала изтезания. –Тя поклати глава, в думите ѝсе усещаше настойчивост и
абсолютна честност. –Защо генералът би направил такова нещо?
Сафи не отговори. От изненада гласът ѝбе изчезнал. Пред очите ѝВанес се бе преобразила.
Изглеждаше десет години по-млада, дори двадесет години по-млада. Сякаш Сафи стоеше срещу
седемгодишното момиче, което е било тласнато във властта след смъртта на родителите си.
Това не беше онази оголена, назъбена скръб, която Ванес бе изпитвала в Спорните земи. Това беше
нещо ново. Нещо по-лошо.
Сафи побърза да се приближи, без да се притеснява от титлите, когато я попита:
–Какво има?
И без да се притеснява за правилата, когато положи ръка върху рамото на Ванес.
Ванес не се отдръпна.
–Уморена съм –прошепна императрицата. –Уморена съм и съм… –Тя се поколеба. После се засмя,
безчувствен смях, който подразни Сафи. Отчасти страшен, отчасти веселяшки и отчасти
самоненавистен. −Отчаяна съм.
Сърцето на Сафи каза: В яр но.
–Мислех, че ако си тук, ще поправиш всичко –продължи Ванес. –Мислех, че ще изчистиш
корупцията от моя двор толкова лесно, колкото приливът изчиства брега. Но покварата е твърде
дълбока, а моята сила −твърде слаба. Тези неизвестни бунтовници почти успяха вчера. Въпреки
всички предпазни мерки те почти успяха.
–Но те не можаха.
–Все още. –Главата ѝклюмна назад. Тя примигна към тавана. –И кой би ме оплаквал, ако бях си
отишла? Хората не се интересуват кой ги ръководи.
–Хората ви о би ча т.
–Те ми се възхищават –поправи я Ванес. −А разликата е важна.
Сафи нямаше отговор за това. Фактът, че Ванес се нуждаеше от утеха, вече си беше
предизвикателство за ума на Сафи. Това не беше Желязната кучка, с която се беше сблъсквала в
Лейна, нито Желязната кучка, с която беше преминала през Спорните земи. Каквото и да беше т ов а,
Сафи не знаеше как да се справи с него. Беше истинско и объркващо.
Преди да успее да извика някакви думи, които си струваше да каже, на вратата се почука. Ванес
трепна. Ръката на Сафи се отпусна.
–Ваше Величество? −извика Усойница. −Огневещият генерал е тук.
–Един момент –обади се тя. След това погледна към Сафи, лицето ѝвсе още беше оголено,
немаскирано. –Кажи ми бързо, Сафи: Генерал Фашайит. Мога ли да му се доверя?
При тези думи всичко вътре в Сафи се напрегна. М ог а л и д а м у с е д ов ер я?
През целия ѝживот лъжата ѝсе удаваше толкова лесно и естествено. Умение, което беше
наследила от чичо си. Умение, което беше усъвършенствала под строгото ръководство на Матю и
Хабим. Но при нишковещите, в нишковещото семейство, тя никога не беше в състояние да лъже.
Никога. И след всичко, което с Ванес бяха понесли заедно…
Н о п ри ят ел ст во тот и сн еяи мал и п о-г ол ям о з на че ни е о т Х аб им Той също беше нейното
нишкосемейство. А и той можеше да я отведе до Изьолт. Каквото и да беше планирал Хабим, то
нямаше нищо общо с Ванес. Точно както решението на Сафи да дойде тук, в крайна сметка нямаше
нищо общо с плановете на чичо Ерон.
И каквото и да беше планирал Хабим, отношението му към ад-бардовете беше нещо отделно. Не
можеше да отхвърли всичко само защото беше ядосана.
Ако Изьолт беше тук, тя щеше да каже на Сафи да разсъждава с мозъка си, а не със сърцето си.
Така че с мозъка си на преден план, Сафи каза:
–Да, Ваше Величество. Можете да се доверите на генерал Фашайит. Той е измъчвал ад-бардовете
само за да защити царството.
Ид а з ащ ит и м ен
Ванес кимна, облекчението за кратко отпусна раменете ѝ Премина в гръбначния ѝстълб. Две
вдишвания по-късно обаче тя се превърна още веднъж в Желязната императрица, маската ѝбеше
закована на мястото си, а стойката ѝсе втвърди като стомана. Тя впи поглед като трион в Сафи.
–Пусни генерала да влезе, а след това накарай Усойниците да те върнат обратно в покоите ти.
–А адските бардове? Какво ще направите с тях?
–Те ще бъдат откарани до границата и изпратени у дома.
В яр но. Сафи дишаше свободно.
–Благодаря ви, Ваше Величество. Благодаря.
Ванес я изхвърли.
–Не ми благодари за това, което винаги съм възнамерявала да направя. Просто се измий и се
приготви за довечера.
–Разбира се, Ваше Величество.
Усойниците отведоха Сафи по краткия път обратно към покоите ѝ В продължение на няколко
минути, докато преминаваха през коридорите, тя почти се преструваше, че нищо не се е променило.
Вървеше натам, накъдето я водеха, около нея −взвод в черно, а тя −придворна веровещица. Нищо
повече. Нямаше ад-бардове, измъчвани на острова, нито Хабим с планове да я освободи, нито
императрица, пропукваща се под тежестта на короната си.
И нямаше чичо, арестуван за предателство.
Когато Сафи стигна до вратата си, откри, че Рокеш я чака. Лявото му рамо се беше прегърбило, с
няколко сантиметра по-издуто от другото, сякаш увито в превръзка.
–Бавачке –каза Сафи, –да не си ранен.
Лек реверанс с глава.
–Това е моята работа. −Погледът му се отмести за кратко встрани и Сафи знаеше, че в този
момент той си спомни за други Усойници. Онези, които бяха умрели при Кладенеца. Онези, които
бяха умрели в Спорните земи.
Той ѝотвори вратата. Тя се люшна на безшумните си панти, а стаята ѝотвъд блестеше на обедното
слънце.
Сафи не влезе.
–Колко Усойници умряха вчера?
–Седмина −отвърна той, без да промени интонацията си, без емоции. И тяхното отсъствие беше
лъжа, лъжа, л ъж а.
Седем жени и мъже, чиито лица Сафи никога не бе виждала, се бориха с огнения ястреб, за да
може Ванес да живее. И стотина войници също бяха загинали.
–Съжалявам –каза Сафи. −Ти… познаваше ли ги добре?
Тъмните му очи се затвориха два пъти. Тогава между тях се образува лека бръчка, сякаш се беше
намръщил под плащеницата си. Сякаш не знаеше как да отговори на нейния въпрос.
Докато накрая сякаш намери думи:
–В Марсток –каза той замислено, –когато магия като нашата се прояви, ни се дават два избора: да
влезем в училищата за лечители, или да станем Усойници. Всички избираме този живот и всички го
избираме на една и съща възраст. Така че, да, познавах ги много добре.
Сафи преглътна, внезапно поразена от това колко г ол ям о беше това. Каква скръб изпитва Рокеш и
каква празнина чувстваше. Каква тежест бяха съмнението и изтощението върху главата на Ванес. Но
Сафи нямаше представа как да им помогне.
–Магия... като вашата? –попита тя накрая. Глупави думи за запълване на тишината. –Искаш да
кажеш отрововещерство?
Лека въздишка −почти смях. После леко поклащане на главата му.
–Изцеление с помощта на водовещерство е това, с което съм се родил аз и всички други Усойници.
Но силата да лекуваш живота може да бъде и силата да го отнемеш. Всяка монета има две страни,
веровещице. Двете остриета на ножа на Съдбата. Магията не е по-различна. Тя е само това, което
правиш с нея.
Истинността на това твърдение порази Сафи. Както мълния поразява дърво, тя я зашемети с такава
сила, цялото ѝтяло се изпъна. Защото, р аз би рас е, магията беше онова, което правиш с нея. И,
р аз би рас е, че всяка монета имаше две страни като ножа на Съдбата.
Решението за верокамъка е било пред Сафи през цялото време, но тя беше толкова обсебена от
двете страни на монетата, че никога не бе помислила, че може да използва само едната.
–Благодаря –промърмори тя разсеяно на Рокеш, извръщайки се вече встрани. Но след две крачки
спря, а в гърдите ѝсе надигна нов прилив на вдъхновение. Тя погледна назад. –Как се правят
отровните ви стрели?
Дори да беше стреснат от въпроса ѝ той не го показа. Отговори ѝпростичко:
–Докато ги издялкваме, им казваме какви искаме да бъдат.
–Разбирам –каза тя −и наистина го разбра. Точно като нишковещиците, рецитиращи думи на
камъните си, точно както лечителите, вграждащи своята сила в акта на творението.
Без повече дума Сафи напусна Рокеш и забърза към бюрото си. Събори всичко от него. Всички
книги със съчетаващи се корици, всички камъни и конци, и инструменти, които биха служили добре
на други вещици.
После се обърна към телескопа отвън. Толкова се беше съсредоточила върху камъните, защото те
вършеха работа на други ефировещици, че не беше успяла да разгледа други инструменти. Не беше
успяла да помисли, че трябва да сглоби нещо.
Тази стара врана е била права през цялото време.
Сафи влезе в градината си, но преди да вдигне телескопа нагоре, от стената на градината се чу
к ря к-к ря к-к ря к. Студени тръпки полазиха по ръката на Сафи, когато обърна поглед нагоре… и
срещна две тъмни очи.
–Ти не си само птица, нали?
Последва крякане, за което Сафи подозираше, че означава: Н е, н е с ъм
–Принадлежиш ли… на някого? –докато Сафи задаваше този въпрос, тя осъзна, че е глупав.
Всичко това всъщност беше нелепо. Тя говореше на една врана, трижди проклета да е, и очакваше
тя −в яр ва йк и −да отговори.
В ра на к оя тот и с па сиж ив от а, к ат о т и п ок аз а м аг ич ес кав ра та
В ра на к оя тоз а п ър вип ътт е п од се тиз а т оч нот оз и т ел ес ко п, к ак тоиз а в ер ок ам ън ит е.
Не. Сафи нямаше намерение да разговаря с птици или да приема възможността те да са разумни
същества. Така че, макар крякащият смях на птицата да я преследваше, тя взе телескопа, върна се в
стаята си и затръшна вратата към градината зад себе си.
После Сафи се залови за работа. Част по част, тя разглоби телескопа.
Лещи, рамки, огледала, винтове. Докато завърташе, извиваше и усърдно работеше с
инструментите, тя си мислеше за Изьолт. Мислеше си за Хабим и за ад-бардовете, измъчвани и
тровени долу. Мислеше за Ванес без обичайната ѝмаска и за това колко г ре ше н е станал светът.
Тя влагаше цялата си мисъл, цялата си енергия, цялото си същество в едно-единствено усещане, в
тази част от силата на магията. Н ев яр но н ев яр но н ев яр но. Л ъж и, л ъж и, л ъж и. Тя осъзна как
неистините караха кожата ѝда настръхва неприятно. Сякаш прищипваха гръбнака ѝи мачкаха
органите ѝ Мислеше си за отцепените. Мислеше си за Червените платна. Мислеше си за всички
долни, нечестиви хора, които някога бе срещала.
Три пъти чу звъна на камбаните. Никой не я смущаваше, затова Сафи продължи да работи,
следвайки интуицията си, която винаги я беше ръководела. И сега, след като тръгна по правилния
път, тя усещаше как магията ѝискаше точно това, жадуваше за свободата точно колкото и Сафи. Тя
се изливаше от нея, пълнейки стъкло, месинг и винт.
Докато, часове по-късно, Сафи не свърши.
Той лежеше, блещукащ в прозрачната слънчева светлина −мъничко телескопче, сглобено от
окуляра на телескопа, няколко вътрешни лещи и парченца конец и кварц.
О бе кт ивн а и ст ин ат а.
Тогава чак Сафи се заклатушка към леглото си, умът и тялото ѝ−изчерпани докрай, и заспа.
О Т РИ ДЕ СЕ Т ИШ ЕС Т
чертанията на отцепените не водеха Мерик обратно към кулата на Есме.
Вместо това направиха лупинг и го поведоха на запад, нагоре по един хълм, обрасъл с гора.
Дори някога тук да е имало сгради, сега вече нямаше никакви следи от тях.
Слънцето вече залязваше по времето, когато Мерик най-сетне преполови хълма, краката го боляха,
гръбнакът му се схвана от прекалено дългото ходене. Бягаше също, когато тялото му можеше да се
справи. Нямаше време за губене, така че не изчака да види как Северняка си отива. Просто му беше
посочил отново накъде да тръгне, повтаряйки думите: В ър вин а с ев ер Х ор ат а щ е т и п ом ог на т.
После Мерик беше сграбчил мократа си риза и бягаше, докато краката му не се предадоха. Не
беше минало много време. Мерик беше грохнал, победен човек. Кукловодът се беше погрижил за
това. И все пак, дори когато мускулите и костите му го проваляха, умът му беше толкова остър, както
винаги. Откриването на Северняка му даде живец. Завихри се буря от въпроси и изводи, като една
мълния просветна по-ярко от останалите.
Ако този човек се беше измъкнал от отцепването, ако се беше освободил от контрола на Есме − дори и да не знаеше как −може би и Мерик ще успее да се излекува. И ако Мерик можеше да се
излекува, значи и Кълен щеше да може. Както и всички тези хора.
Тази мисъл поддържаше Мерик през цялото пътуване обратно до Познин. Той тичаше, когато
можеше, тътреше се, когато не можеше. А когато видя пролома в земите на отсечените, който
бележеше страховитото пеещо езеро, той се отклони и тръгна в друга посока.
Когато Мерик мина покрай последния караул по новата пътека на Есме нагоре по хълма, гората
внезапно се отвори. Рубинената светлина проблясваше върху дълго, заоблено езерце, водите му
неподвижни и тъмни. Шест дъба с безжизнени стволове и клони се извисяваха към небето като
трупове, излезли от гробовете си. Макар, явно, да бяха отдавна мъртви, те някак си бяха удържали на
бурите.
Н е н як ак си, осъзнаваше Мерик, колкото по-дълго се взираше в тях. Тук нямаше изкуствени
структури. Нямаше плочки за паваж покрай краищата на езерото, нямаше паметници, които да
почитат магията. Имаше само гъста трева, още по-гъста гора и нощни създания, които шепнеха от
сенките.
С тази мисъл се появи спомен −песничка за скачане на въже, на която леля Иврен го беше
научила някога като малък.
Д ъбит ре вавч ес т н а в ет ро ве те
в ар ов икик ип ар исз а в од ат а,
б укиг ра ни т, п од ар ъко т з ем ят а,
к ед ърип яс ъч ни к з а о гъ ня
Б ре зиис ня г, н а Е те рар од но том яс то
с ре д п ри зр ач нис ве те щиг ъб и, ч ак а П ус то та та
ад ъл бо ковс ър це то к ъд ет о с лъ нц е н е п ро ни кв а,
с е б уд и г иг ан тъ т, к ой тон ар ич атС пя щи я.
Дъб. Трева. Т ов а беше Кладенецът на произхода на Аритуейния. Това беше Кладенецът, свързан с
въздушната магия… Кладенецът, източник на силата на Мерик.
И беше мъртъв. Точно както Кладенецът на водата, покрай който беше израснал. Водите на този
Кладенец бяха спрели да текат, шестте му дървета бяха изсъхнали до кората на стволовете.
–Ето къде си бил. –Гласът на Есме се изви измежду дърветата и миг по-късно се появи самата
жена. Малка пътечка се виеше в гората зад нея. Тя носеше богата хермелинова пелерина, качулката
ѝбеше подплатена с бяло кадифе, което блестеше под слънцето, докато тя подскачаше към него.
В ин аг и п од ск ач а, помисли си Мерик, а приближаването ѝкараха мускулите му да се стегнат.
В ин аг и д ов ол нао т н айн ов ит е с и и гр ич ки. Разбира се, когато тя спря на десет крачки от него и
свали качулката си назад, тя се усмихваше широко.
–Добре дошъл в моя стан. –Тя разтвори ръце. −Ето така контролирам всичко. Не е ли красиво?
Мерик се поколеба, преглъщайки, но усети буца в гърлото си. Не виждаше стан. Не виждаше нищо,
освен Кладенеца, и макар наистина да беше красиво, той се страхуваше да признае, че вижда само
трева, вода и лунна светлина.
Но после тя се засмя.
–Разбира се, не можеш да го видиш, принце. Само нишковещата може. Или… –Тя наклони главата
си свенливо на една страна. −Тъкачковещицата. Сега ми дай скъпоценните камъни. –Тя протегна
бледа ръка.
Мерик се подчини и затършува в торбата от мястото, където я беше завързал на колана си.
Камъните се удряха и стържеха един òдруг. Бяха му натъртили бедрото, докато бягаше.
–Толкова много? –каза Есме с разширени от глад очи.
–О нг а. В светилището имаше много. –Той ѝподаде торбата, свел глава, а тя с възторжен вик
разхлаби шнура.
Ала викът ѝбързо премина в ръмжене.
–Взел си г ре шн ит е. −С пламнали очи тя се насочи напред. –Казах ти да вземеш камъните с
конци или прежда около тях, принце, а повечето от тези нямат ни едното, ни другото. Ти не ми се
подчини.
–Не –Мерик дишаше тежко, вдигна ръце. –Не, моля те, било е случайно. Заклевам се.
Есме не се интересуваше. Свободната ѝръка вече се вдигаше, вече посягаше към водата. Тя
скубеше въздуха като харпия.
Болката избухна в Мерик. Първо в черепа му −ослепителнобяла. После прониза врата му, спусна
се надолу към гърдите му, притискайки дробовете му и пълнейки органите му с горещо масло. Той се
срина на тревата.
Крещеше. Молеше. Плачеше, но въпреки това болката изгаряше, режеше и вреше, докато накрая
всичко, което беше в състояние да направи, беше да се държи, да не загуби съзнание.
Когато най-сетне атаката бе преустановена −бавното оттегляне някак болеше повече от пълния
напор, −единственото, което Мерик направи, беше да се гърчи върху земята. Болката беше много по-
страшна отпреди, отколкото си спомняше. Само ден без нея и беше забравил докъде можеше да
стигне Есме.
М ак арис ам о сн ей ни я с та н, мина му тази неясна мисъл, а дълбоко в ума си се зачуди дали тя
трябваше физически да е до стана, за да го използва.
Тъп удар отекна близо до главата на Мерик и с треперещ врат −всичко в него трепереше −той
отвори очи, за да види какво лежи до него. Беше чантата с камъни.
–Сортирай ги –заповяда Есме. Не беше мръднала от мястото си до Кладенеца и ръката ѝвсе още
беше протегната, пръстите ѝготови да заиграят отново по невидимия стан.
Което предполагаше, че наистина трябва да е близо до тъкачния стан, за да го използва. Т ов а беше
важно да се знае и вероятно обясняваше защо Мерик не я беше чул през по-голямата част от деня: тя
е била другаде.
–Този път, принце –каза тя, –го направи, както трябва. Искам само камъни, увити в конец или
прежда. Разбра ли?
Той кимна рязко. Не можеше да говори, мускулите му едвам се координираха помежду си, докато
се надигаше, за да хване торбата. Пръстите му потреперваха. Не спираше да мига. След като взе
камъните, му бяха необходими няколко опита, за да свали палтото си. Ръкавът на ризата му беше все
още влажен, а вятърът приятно охлаждаше огъня, запален във вените му.
Той разстла палтото върху тревата и след това изсипа камъните върху него. Ръката на Есме най-
накрая се спусна от Кладенеца. От нейния стан.
Известно време тя наблюдаваше как Мерик разделя камъните на две купчини. Работата беше
бавна. Той едва виждаше, дори при лъчите на залязващото слънце. Плътни облаци преминаваха на
всеки няколко минути, крадейки от светлината, и често намотките от конци или прежда бяха толкова
тънки, че бяха почти недоловими.
Мразеше Есме да го наблюдава. Всеки момент можеше да сложи камък в грешната купчина и тя да
го накаже. И така, макар от притеснение гърлото му да се сви от болка, той се опита да произнесе
прегракнало:
–Защо са ти нужни тези камъни? Ние не… –Той облиза устните си. –Не завършихме урока си.
При вида на неочакваната ѝусмивка, се отпусна облекчено.
–З на ех, че мога да те науча! –извика тя. –О, колко си забавен само! –Заметнала полите си на една
страна, тя грациозно се свлече на тревата и сви коленете под себе си. –Нека отговоря на въпроса ти,
принце: моят стан се нуждае от енергия, а за да получи тази енергия, аз имам нужда от външен
източник. Магията не е безкрайна, нали знаеш… Или пък не знаеш това? От твоите нишки виждам,
че вече си объркан. Толкова тъп и закърнял трябва да е мозъкът ти.
Есме махна към водите, които ветрецът набраздяваше на вълнички.
–Всичко започна с този Кладенец. Не беше напълно мъртъв, когато го намерих преди шест години.
П оч тибеше пресушен, но не изцяло. В него все още имаше достатъчно живот, който да отцепя.
Пръстите на Мерик замръзнаха върху червен камък. Със сигурност не беше чул.
–Смъртта на кладенец и раждането на армия. –Тя въздъхна, въздишката ѝбе изпълнена с нежност
и копнеж. –Вълнуващо време за мен. Експериментално, но успях, както виждаш. –Тя се усмихна на
думите си.
И Мерик побърза да поднови сортирането. Не беше чул погрешно −тя беше отцепила Кладенеца
на произхода. Макар изобщо да не проумяваше как подобно нещо е възможно.
Сякаш проследявайки мислите му, Есме каза:
–Изисква се голяма сила, принце. О гр ом ноколичество нишки за изработката на стан и едва не се
погубих, докато го създавах. Днес нещата не са като по времето на Еридиси. Такава мощ е била
леснодостъпна за паладините. Сега… –Тя замлъкна, взирайки се в тревата. –Сега магията е
различна, така че… за да поискам достатъчно мощ, трябва да мисля… вп ер сп ек ти ва. −Тя вдигна
рязко поглед и го стрелна към Мерик.
Той не посмя да срещне дивите ѝочи. Само грабна още камъни, огледа ги и ги отхвърли.
Той усети обаче как погледът ѝпробива в него, докато тя продължи да говори:
–Когато намерих този Кладенец, разбрах, че той може да осигури това, от което се нуждая. Тогава
не знаех какви са възможностите на моите сили, знаех само, че не мога да правя нишкокамъни и че
моето п ле ме–тя изрече злобно тази дума –нямаше нужда от нишковеща, която не може да ги
изработи.
–Кара те да се чудиш −продължи тя с внезапно далечен глас −колко ли нишковещици са били
изхвърлени, защото са били като мен? Колко ли от тях е трябвало да се изправят срещу падението и
омразата, когато е излязла наяве истината, че изобщо не са нишковещици?
Мерик не отговори на въпроса ѝ защото знаеше, че тя не очаква нищо.
Тя обаче очакваше н ещ о. Усещаше как очакването я измъчва.
–Ти… нямаш племе? −осмели се да каже той с надеждата, че още въпроси ще я умиротворят.
Рискът му успя. Накрая вниманието ѝсе отклони от Мерик и като докосваше с пръсти тревата, тя
се загледа още веднъж в езерото.
–Сега съм амалей. Нямам племе, нямам семейство, нямам дом. И не по избор, а насила. Натириха
ме, защото не бях това, което искаха да бъда.
За по-кратко от един сърдечен удар в сърцето на Мерик се прокрадна съжаление. Да бъде човек
прогонен от дома и семейството, защото не отговаря на очакванията им… Така се беше чувствал през
цялото си детство, захвърлен в земите на Нихар, докато Вивия израсна в кралския дворец.
Истината обаче −истината, която той не виждаше, докато не стана твърде късно −беше, че
семейството му през цялото време е било там. Иврен, Кълен, хората на Нихар и дори самата Вивия.
Просто е бил прекалено перфектен в своята самонадеяност, за да се среща някога с тях.
Погледът на Мерик се плъзна настрани предпазливо, за да не привлече вниманието на Есме,
докато я наблюдава. Да бъдеш истински заточен, откъснат от хората и любовта −това беше съдба,
която той не пожелаваше никому. А може би в цялата тази омраза все още нещо от човека
продължаваше да живее, нещо от момичето, което някога е била.
С блещукащото езеро и яркия залез, огряващ царствената стойка на Есме, фината ѝнаметка и
светлата ѝкожа, Мерик беше поразен от това колко тиха и спокойна е станала вечерта. Някак от
друг свят, сякаш плаваше не в кошмари, а в сънища.
–Те бяха първите, които си отидоха –каза Есме, което мигом накара Мерик мислено да се върне
към поляната, обратно към урока. Тя му се усмихна спокойно. –Всички, до последния човек от моето
племе. Унищожих всеки един, който някога ме е отблъснал. –Без да отклонява поглед от него, тя
протегна ръка към Кладенеца. Гората рязко се раздвижи, огъна се, звънна като струна и прошумоля.
Един по един, отцепените запристъпваха иззад дърветата. Върху тревата, по пътеките, стотици
отцепени… и още стотици, прииждащи отзад.
–Струваше си, до смърт даже, да претендирам за живота им, принце. Нищо не е по-приятно от
справедливостта. И сега мога да дърпам нишките им, когато пожелая −пое жадно въздух тя, –и да
гледам как танцуват.
Н е, искаше да каже Мерик. М ол я, н е г и к ар айд а г о п ра вя т. Но вече беше твърде късно:
отцепените бяха започнали да танцуват. Някои пляскаха, други се въртяха, трети подскачаха и се
клатушкаха, а двама дори стигнаха дотам, че размърдаха краката си в тромава, гротескна имитация
на нубревненския танц с характерните четири стъпка. Сякаш всеки отцепен правеше онова, което
смяташе за танц.
И така продължиха още и още, докато Есме сияеше, кикотеше се и пляскаше, за да се движат в
ритъм.
Мерик искаше да се развика. Сега не изпитваше и грам съжаление към нея.
–Как… как го правиш? −насили се да каже, макар да усети жлъч в гърлото си. Знаеше само, че
някак трябва да спре това, че въпросите може би бяха начинът да го направи.
Не бяха начинът. Тя просто го игнорира, кикотеше се все по-силно и пляскаше още по-бързо. По-
бързо, по-бързо, дори когато отцепените започнаха да се свличат един връз друг или да се спъват в
собствените си полумъртви крака.
Така че Мерик опита нова тактика. Трик, който беше научил от Вивия, която се справяше с баща
им толкова умело.
–Как успяваш да контролираш толкова много наведнъж, Есме? Трябва да си много веща.
Ръцете ѝспряха. Отцепените спряха, някои с високо вдигнати крака, а други наполовина паднали
върху стволовете на дърветата. Тя мързеливо отдръпна ръката си от стана.
–Аз съм най-опитната.
Отцепените изведнъж се подредиха, изправили гърбове. Те обаче не се оттеглиха в гората, а
останаха там, където бяха, и хиляди невиждащи очи се вторачиха в Мерик.
–Това е силата на тъкачния стан, принце. Но дори подаръците му са ограничени. Ето защо трябва
да ми помогнеш. Ето защо трябва д а и зб ер ешп ра ви лн ит е н иш ко ка мъ ни. –Тя оголи зъбите си. След
това с внезапна скорост се сгъна на четири крака и запълзя към него.
Сега тя не приличаше на сън. С ег а тя приличаше на смъртта, дебнеща своята плячка. Като адските
води и рибите хагфиш, идващи да вземат душата му.
Когато стигна палтото му, тя загреба шепа скъпоценни камъни, увити с конец.
–Тези ще ми дадат силата, от която се нуждая, за да направя следващия си стан, принце.
Нишковещиците са втъкали силите си в тях, а аз ги изсмуквам докрай, като костен мозък от кост.
Ставам по-силна с всеки един.
–Така че сега −засмя се тя, бълбукащ, момичешки звук, –когато крал Рагнор поиска манастира,
аз ще бъда готова да предявя иск за Кладенеца на етера. И с тази сила, защо… Защо ще използваме
вратите на Еридиси, за да превземем цяла Вещерия. Една по една империите ще падат и един по
един Кладенците ще станат мои.
И Т РИ ДЕ СЕ Т ИС ЕД ЕМ з го ре тег и. И зг ор ет е г и в си чк и.
В сънищата си Изьолт стоеше на бойно поле, забулено в дим. Огромни скали чернееха
обгорени в полезрението ѝи огън изгаряше земята. Неудържим. Това бяха Спорните земи от нейните
спомени, Спорните земи, където тя беше убила огневещия, прерязала беше нишките му и целия го
беше разцепила.
И зг ор ен а к ос а ип уш ещ а п лъ т. Е се нн и п ог ре ба лн и к ла диип ис ъц и з а п ощ ад а.
Десет крачки напред огневещият я зяпаше, скелет, направен от пламъци. Черепът му се ухили.
Засмя се. Трак-трак-трак правеха зъбите му.
Висеше, разперил ръце встрани като марионетка в очакване на командата на Изьолт. Сенки
утоляваха жаждата си по тялото му, тъмни мрежи сред оранжевите пламъци.
Неестествени пламъци, призовани от магия. Подвластни на волята.
Но не огневещият беше този, който бе призовал пламъците този път, нито беше огневещият този,
който ги контролираше. Изьолт знаеше, че това е нейната собствена сила, собствената ѝволя −тъй
като тя и огневещият бяха едно цяло.
Те винаги са били едно цяло. Поставени на една пътека един към друг. Неудържими.
Три черни линии се гърчеха от него. П ре ре жи п ре ре жи, у су чиип ре ре жи. Те се гърчеха през
плътния, димящ въздух, преди да стигнат до Изьолт и да се навият около сърцето ѝ Възлести,
сплъстени. Покварени.
Н иш ки к ои тос е к ъс ат Н иш ки к ои тоу ми ра т.
–Не –опита се да каже Изьолт, но от устата ѝизлезе само тъмнина.
Тя направи две крачки, препъвайки се назад.
И мъртвецът се препъна напред, перфектно имитирайки нейното движение. Той се кикотеше по
целия път. Трак-трак-трак.
–Ти ме уби! –извика той. –И ще ме убиеш отново. Отново и отново, защото сме обвързани. Аз съм
твой, а ти си моя.
Гърлото на Изьолт се сви. Белите ѝдробове ѝсе изпълваха с горещина. Този път обаче тя успя да
каже, заеквайки:
–Аз… аз трябва да те убия. За да спасим Едуан. Т ря бв а да го направя.
–Той те изостави обаче. И пак ще те изостави. Пак и пак, Изьолт. Светът ще гори около теб, но той
никога няма да дойде.
Огневещият отново се засмя, звукът беше висок и свистящ като въздух, излизащ от дървени трупи,
подхванати от огън. После, също като дървото, той изпука. Нишките му се изопнаха, а тялото му
внезапно се извиси. Ръцете му с пукот се обърнаха назад, лактите и коленете също. Тогава устата му
се отвори и избълва огън. Той обгърна всичко. Всичко зримо, всички сетива.
И ЗГ ОР ЕТ Е Г И! –изкрещя той, безмълвно обещание, което завладя всяко кътче в съзнанието на
Изьолт. И ЗГ ОР ЕТ Е Г И В СИ ЧК И!
Огънят стигна до Изьолт. Горещина, светлина и болка, които режеха. Това беше краят. Това беше
нейната смърт. Огневещият, когото беше отцепила, сега отцепи нея в замяна. Тя също изкрещя.
Само дето смъртта така и не дойде. Секундите минаваха, болката бавно се стопи. Толкова, т ол ко ва бавно, т въ рд е бавно, но все пак се спускаше по хребета надолу. И огънят постепенно затихна, бели
дупки проблясваха пред погледа ѝ сякаш този свят беше направен от хартия, през която пробиваше
новият. Докато най-после не остана нищо. Нищо освен Изьолт и бели петна, носещи се около нея.
П еп ел, помисли си тя отначало. Т ов а ек ра ятип еп ел таев си чк о, к ое тоо ст ав а. Но след това
осъзна, че е студено на допир. Студ обгръщаше раменете ѝ запазвайки перфектни кристални форми.
Сняг.
Кошмарът свърши.
Само дето сега Изьолт нямаше представа къде се намира… Сега някой друг се приближи, появил се
от самата тъкан на съня. Висок, със страховити размери, с широки рамене и ръце, които висяха
сковано отстрани. Единствената част от него, която изглеждаше материална, имаше форма и
текстура, беше сребърната корона на главата му.
Блестеше като скреж. Той беше сребърният крал в света на падащия сняг.
С ту д. До този момент Изьолт не беше осъзнала, че замръзва. Че зъбите ѝтракаха, тялото ѝсе
тресеше. Не беше като огъня обаче, не я болеше, не я убиваше. Просто си беше такова.
Чувстваше се уморена също и изведнъж силно ѝсе прииска да се свие в замръзналото спокойствие
и да заспи. Но тя принуди очите си да стоят широко отворени и успя да изрече:
–Кой си ти?
От гърлото ѝне излезе звук. Нито пара, обвиваща дъха ѝ Само снегът и студът, и кралят, който се
поклони безцеремонно. Той вдигна ръце, черни сенки се провлачиха отзад, придавайки му вид на
огромна черна птица.
В ър ви, крилата му сякаш се движеха. С ъб уд и с е.
Така и направи Изьолт, наблюдавайки как последните остатъци от съня се стопяват. Когато крилата
на съществото се свиха, разкривайки жена със сребърна коса и топли нишки, притеснени и
прегърбени отгоре.
Б уд на. Изьолт беше будна, но все още трепереше, все още замръзваше. Тя не знаеше къде се
намира. Лампите светеха толкова ярко, че заслепяваха очите ѝи превръщаха света в ням, еднороден
кехлибар. Дори светещата жена пред нея грееше като изгряващо слънце.
След като си пое дъх на пресекулки и примигна три пъти, Изьолт изведнъж се сети: тя познаваше
тази жена. Познаваше това набръчкано лице над себе си и сребристата коса.
М он ах ин ят а И вр ен. С нежни кръгообразни движения тя втриваше мехлеми в ръцете на Изьолт.
Далечно докосване, което едва усещаше. Кожата на Изьолт беше изгубила чувствителността си от…
нещо, а зрението ѝсе изостряше, колкото по-дълго гледаше Иврен. Кръгообразни, кръгообразни,
повтарящи се кръгообразни движения.
–Ти си будна −прошепна Иврен на нубревненски, състрадателни думи. Състрадателни нишки,
въпреки че беше концентрирана върху работа си. –Ноден наистина ме е благословил. Никога не съм
мислила, че ще видя Каар Ауен тук, в техния свещен дом.
Очите на Изьолт смъдяха, но ги отвори широко от гласа на Иврен. Гърлото ѝсякаш беше пълно с
памук. И вр енеж ив а. Н е с а яу би ливЛ ей на. Едуан ѝго беше казал, но тя се съмняваше, не му беше
повярвала напълно.
–К-как? –изкряка Изьолт. Тя се опита да седне, но Иврен лесно я възпря. Една твърда ръка на
рамото ѝи всичко, което Изьолт можеше да направи, беше да рухне назад. Главата ѝпотъна в кадифе
с аромат на розмарин и я осени поредното осъзнаване: иа з с ъмж ив а.
–Вие сте в манастира –обясни Иврен. –В главната крепост. Успяхме да стигнем до останките на
небесния ферибот преди останалите.
–Другите?
Нишките на Иврен се обляха в кобалтовосиньо. Разкайвам се.
–Страхувам се, че манастирът се е разделил на две фракции. Тези, които подкрепят абата, и
бунтовниците, които не го подкрепят. Аз −добави Иврен –подкрепям абата. −Нейните лековити
движения спряха. Тя наведе глава. –Чуваш ли ги? В момента ни държат в обсада. Откакто те
въведохме.
Изьолт усети как веждите ѝсе смръщиха, докато слушаше. Да, наистина… чуваше се далечен рев
като крещящи гласове. После, на всеки няколко мига, се разнасяше гърмеж. Усещаше го повече като
разлюляване на леглото, отколкото като звукова вълна.
–Непрекъснати катапулти –каза Иврен. –Макар че са изчерпали катрана и сега използват само
камък.
–Защо?
Въздишка. Още повече тъга и съжаление в нишките на Иврен.
–Защото те са загубили пътя си и са забравили обетите си към Каар Ауен. Чудо е, че не умря,
Изьолт. Предполагам обаче, че Ноден защитава онези, от които се нуждае най-много. –Тъмните ѝ очи за кратко се срещнаха очите на Изьолт и усмивка се разля по устните ѝ След това погледът ѝсе
плъзна към ъгъла отвъд Изьолт. –Принцът се отърва почти невредим. Казва, че си го защитила при
катастрофата.
За първи път след събуждането Изьолт усети втория набор от нишки в стаята. Бледи от съня, те
витаеха в сенките. Този път, когато се опита да се надигне, Иврен ѝпозволи −макар да я подкрепи
нежно с ръка и настоятелно ѝпрошепна:
–Внимателно, внимателно.
Сега видя цялата стая –тежки, богати материи в ловнозелено и тъмносиньо покриваха на дипли
леглото ѝс балдахин. Завеси се спускаха от тавана до пода до богато украсен гардероб с глава на
овен, поставена върху дървото отгоре, и огледало със златна рамка до него. Златни свещници, златни
аплици, златен полилей. Дори двата мангала, затоплящи пространството, бяха боядисани в златно.
Мъжът в ъгъла обаче привлече вниманието на Изьолт. Принц Леополд седеше, отпуснат, в
сатенено кресло. Превръзка през рамото държеше лявата му ръка, дланите му бяха бинтовани, както
и едната страна на лицето му. Нишките му, избледнели от съня, се виеха вяло нагоре.
–Държеше да остане до теб –каза Иврен сприхаво. –Поне ми позволи да го лекувам.
–О? –прошепна Изьолт, истината обаче беше, че едва я слушаше. Оглеждаше всеки сантиметър от
стаята, всеки камък и сянка. Но нямаше трети набор от нишки.
Земновещицата не се криеше.
–Къде е Сова? −обърна се Изьолт сковано към Иврен. –Какво се е случило с нея?
Иврен поклати глава, нишките ѝпобеляваха от объркване.
–Сова –повтори Изьолт, вече по-силно. –Тя е дете. Момиченце. Специално момиче.
–След катастрофата не видяхме никой друг…
–Имаше. Трябваше да има! –Думите на Изьолт прииждаха по-бързо и започна да заеква.
Бяха загубили Сова. Как са могли да загубят Сова? Л ун нам ай ко н е.
–Тя беше с нас на ферибота, монахиньо Иврен. Т-тя трябва да е някъде!
–Успокой се. –Иврен положи ръка на рамото на Изьолт.
–Нямаше ли тяло? –Гласът на Изьолт се извиси, по-силен и по-настоятелен. Леополд се размърда в
креслото си.
И нишките на Иврен потъмняха, станаха мъхести от загриженост.
–Изьолт –прошепна тя, –трябва да се успокоиш. Няма да се излекуваш, ако си в истерия.
Изьолт обаче не беше истерична. Беше загубила Сова. Дете, което никога не беше харесвала, но
което накрая беше започнала да разбира… Тя беше някъде там. Възможно беше да е в капана на
войната между монасите…
Ако изобщо беше жива.
Но гласът на Изьолт сега изчезваше и по гръбнака ѝсе разнасяха вълните на съня. Тя знаеше тази
магия. Беше на Иврен, предназначена да я притегли към място, където по-добре да се лекува.
Тя не искаше да бъде теглена. Не още. Не и когато Сова се нуждаеше от нея. Но магията на
монахинята беше по-силна от отчаянието на Изьолт и въпреки че тя се опита да спори, от устата ѝ излизаше само далечно стенание.
Последното нещо, което видя, преди магията на Иврен да я завладее, беше тъмнината. Сенки,
плъзгащи се по лицето на Иврен и по нейните нишки също.
Тогава мракът облада и Изьолт и тя заспа.
Д Т РИ ДЕ СЕ Т ИО СЕ М
в е с ед ми цис ле д с па ся ва не тон а Б от уш и, м ом че топ ом аг а н а м ай кас и д а л ек ув а р ан ит е н а
к уч ет о. В се кид ент е в тр ив атм ех ле м в ър хуш ев ов ет е н а к ор ем а м у им ом че тоз на е, ч е
т ер ие ръ т м у ещ ас тл ив д ор и т ял от о д а г о б ол и ин ик ог а д а н е х од и и лии гр аеп о с ъщ иян ач ин
В ин аг и, к ог ат о м ом че тоен аб ли зо о па шк ат а н а Б от уш и т уп каим ом че тоу се щат ре пт ен ия та н а з ад ов ол ст вов ъвв яр на тас и х ръ тк а.
Това чудовище никога повече няма да те хване, м ом че тош еп нен а Б от уш и в ся кав еч ер д ок ат о
ч еш е ч ер ни тем у, п ух ка виу ши Винаги ще те пазя.
Т ойо ба чеи зл ъг ваит рис ед ми цис ле д с па ся ва не тон а Б от уш и м ом че тог о у би ва
Т ов а с е с лу чв а е дн а н ощ д ок ат о т ойч еш е у ши тен а Б от уш и. Р од ит ел ит е м у с ед ятп ре д
п ал ат ка таис и р аз го ва ря т, ш еп те йк и, к ак тов ин аг и п ра вя т, к ог ат о м ис ля т, ч е м ом че тос пи
М ай кам у с е с ме е т их ич ко Т я ч ес тог о п ра ви
Драс-драс.
–Ч уд ов ищ ет о н ик ог а п ов еч е н ям а д а т е х ва не–н ап ом ням ом че тон а Б от уш и, к ой тоес ви т д о
н ег о н а п ос те лк ат а. –В ин аг и щ е т е п аз я.
О па шк ат а н а Б от уш и т уп ва Драс-драс.
С ле д т ов а с пи ра
Р аз тр ев ож ен о, м ом че тос яд а.
–Б от уш и? –Б от уш и н е р еа ги раим ом че тоо съ зн ав а, ч е с ил ат а в ъвв ен ит е м у с е к ре пин а
с во бо да та к оя тоб ар аб ан и в ът ревБ от уш и.
С ле д т ов а т я п от ъв а в ъвв ер но ст там у.
Ас ег а к ръ вт а н а Б от уш и с е з аб ав я. С ър це том у с е з аб ав я... ис пи ра
М ом че тон е и ск аш е д а г о с гр аб чи … д ор и н е з на е к акг о ен ап ра ви л. С ам о з на е, ч е г о ен ап ра ви л, и с ег а, к ог ат о н ок ти тес е в пи ва т, н е м ож е д а г о п ус не
О пи тв а с е! О пи тв а с е, о пи тв а с е, о пи тв а с е. Б ел ит е м у д ро бо вес е и зд ув ат Д ра ск а д ор и п о
д ру га тас тр ан а н а п ал ат ка таиз ап оч вад а п ла че
Пусни, пусни, пусни, м ис лит ой у жа с и зп ъл ваг ър ди тем у.
Т ог ав а м ом че ток ре щи
–Пусни! Пусни! Пусни!
Р од ит ел ит е м у с е в ту рв атвп ал ат ка та м ай кам у с е п ан ик ьо св а. Б ащ а м у ег от овд а г о з ащ ит и.
Н о т е н е м ог атд а п оп ра вя т т ов а ик ол ко тоид а в ик а ип ла чем ом че то т о н е м ож е д а н ак ар а
т аз и с ил а в ът ред а г о п ус не
Д ок ат о у да ри тен а с ър це тон а м ом че тов иб ри ра т, т о у се ща ч е у да ри тен а с ър це тон а
Б от уш и о тс ла бв ат М ай кам у с е о пи тв а д а г о у сп ок ои Т я т их ич ком у п ее д ър жиг о, д ок ат о б ащ а
м у с е о пи тв а д а с ъб уд и у ми ра що ток уч е.
П ос лес ър це тон а Б от уш и с пи раи зц ял о.
Н о п ре з ц ял от о в ре ме п ре з п ис ъц ит е иу мо ля ва не то д ра ск ан ет о ир ид ан ия та Б от уш и с е
в зи расл юб ящ и о чик ъмм ом че то Н айд об ри ятм у п ри ят елвц ел ияс вя т. Д ок ат о н е г о н ап ус на т
п ос ле дн ит е т ре пт ен иян а ж ив от а, е зи къ т м у в ис и щ ас тл ив о, авк ръ вт а м у я рк о и ск рин ег ов ат а
в яр но ст
З ащ от о н е р аз би ра ч е м ом че тоен ар уш ил о о бе ща ни ет о с и. Н е р аз би ра ч е м ом че тои зо бщ о н е
г о ео па зи ло
Ин е р аз би ра ч е п ре з ц ял от о в ре мем ом че тоеб ил о и ст ин ск от о ч уд ов ищ е.
Слънцето беше напълно залязло, когато Лизъл отново принуди Едуан да се движи. Мехлемите бяха
помогнали. Парчето твърдо сирене и още по-твърд хляб също бяха помогнали. Но гневът, който
бушувашу в сърцето на Едуан, помогна най-вече.
Студът нахлу през нощта. Мъглата се надигаше, те се изкачваха все по-нагоре, докато стигнаха до
река, твърде широка и прекалено буйна, за да се премине. Бяха принудени да забавят хода си и да
следват бързеите нагоре по течението по един каменен мост. На петдесет крачки оттук водопад се
спускаше стръмно надолу по скала, заглушавайки нощните звуци и сгъстявайки мъглата в ледени
капчици.
Магарето на Едуан беше на половината път по моста, когато той го усети: стотици миризми, остри
и изгарящи. Изложени на нощния въздух. Колкото и слаба да беше магията му, нямаше как да
пропусне клането.
–Хора –каза той с дрезгав глас. Първата му дума от часове. –Напред. Бият се.
Лизъл хвърли поглед назад, макар че изчака да минат моста, преди да извика:
–Къде?
Едуан пое въздух, улавяйки каквато и да е част от магията си.
–На север –каза той накрая. –От другата страна на водопада.
–Колко далеч?
–Не знам. –И беше вярно, макар че предишният Едуан щеше да знае веднага. Предишният Едуан
щеше да усети колко хора има и колко отворени рани също. Сега усещаше само кървав смут и смърт.
Лизъл присви очи в посока към водопада с нацупени устни.
–Не познавам този край –призна тя. −Избрах пряк път, за да спестя време, но заради по-краткото
пътуване не си струва да загубя живота си. Ще тръгнем на юг при този разклон пред нас.
Тя срита кобилата си и тя пое в тритактов галоп. Магарето я последва, разтърсвайки до болка
Едуан. При всеки удар на копитата свежа кръв нахлуваше в гърдите му. При всеки удар на копитата
каишката около врата му се затягаше по-здраво.
Стигнаха до разклона на пътя. Чу се пукот. П ис то ле т, осъзна Едуан, когато още изстрели
разкъсаха небето. След това се чуха писъци. Високи и остри, а и по-близо, отколкото очакваше.
Магията му шумолеше. Напираше, копаеше. Познат аромат изпълни вените му. Някой, когото
познаваше, беше ударен; някой, когото познаваше, умираше.
–Чакай! –Едуан се опита да забави магарето. –Чакай –извика той по-силно. –Там има монах!
При тези думи Лизъл спря коня си. Тя се завъртя върху седлото си и веднага погледна ухото на
Едуан −опала, който той носеше. Но нито неговият, нито нейният светеха, което означаваше, че
няма монах наблизо, който зове за помощ.
–Лъжеш –изфуча тя и отново се наведе напред. –Опитваш се да ме измамиш, за да избягаш.
–Не –запротестира той.
–Тогава кой е?
Това той не можеше да каже. Възможно беше никога да не е научил името на човека −магията му
каталогизираше кръвта от такова голямо множество. Някои запазваше, други не.
Преди Лизъл да успее да подкара кобилата си напред обаче, отекнаха още изстрели. По-близо, а с
тях се чуха гласове и писъци.
Жена в пуристкосиво изскочи от дърветата до пътеката. До гърдите си стискаше бебе, което
плачеше. Жената видя Едуан и Лизъл и замръзна на място.
–Моля ви –замоли тя на марстошки. –Моля ви, не ме убивайте. Много ви моля, моля. Детенцето
ми…
Думите ѝсекнаха. Стрела я удари в гърба. Проряза гърдите ѝ пронизвайки сърцето ѝ
Пронизвайки бебето ѝ Кръв заля като водопад сетивата на Едуан.
Той слезе, залитайки от магарето, магията го тласкаше към жената. Да спре кръвта ѝи да я спаси,
преди тя и детето ѝда умрат. Той обаче беше твърде слаб и твърде бавен… И кожената каишка се
врязваше във врата му, задържайки го.
Докато Лизъл също не слезе от коня и заедно се спуснаха към жената. Едуан се свлече до нея и се
вгледа в тъмните очи. Но беше твърде късно. Последните трептения на живота вече бяха замрели.
Бебето ѝне плачеше, телцето му отпуснато.
Едуан се зачуди дали собствената му майка е изглеждала така през онази нощ преди толкова
много години. Раната от стрелата, кръвта −безкрайната кръв. Едуан не бе успял да спаси и нея.
С мъ рт тат е с ле дв а, к ъд ет о ид а о ти де ш.
Нашийникът го дръпна, принуждавайки го да се надигне. Лизъл навлезе в гората пред него с
изваден меч, без да му остави друг избор, освен да я последва.
Доволен беше от това. Искаше да я последва. Искаше да убива.
Минаха покрай още тела. Друга жена, две деца. Всички бяха мъртви, пронизани от стрели с жълти
накрайници. Лизъл не забави ход. Едуан не забави ход зад нея.
Звуците от битката се приближиха. Още пистолетни изстрели и писъци, изпълващи въздуха. Звън
на мечове, мъжки глас, крещящ заповеди. Стигнаха до края на гората и касапницата, огряна от
луната, се откри пред очите им. Това беше лагер на пуристи с високи стени, но портата зееше
широко. Скалистата земя беше покрита с тела в редици, сякаш хората са напускали в паническо
бягство, само за да бъдат повалени в гръб един по един.
Кръв капеше и се стичаше. Не само пуристите бяха напоили почвата с червено, но и номатците.
Различни възрасти, различен пол, различни оцъклени очи и разчекнати крайници. Кръвта обаче
винаги изглеждаше една и съща.
Вик и от портата се втурна дългунесто момче, не по-голямо от четиринадесет. На гърба му имаше
номатски щит. Нямаше оръжие. Просто тичаше.
Като едно цяло Лизъл и Едуан излязоха от прикритието на дърветата, за да го защитят. Но както и
преди, момчето забави своя бяг и спря, когато ги видя, вдигна ръце и устата му се задвижи
безмълвно. Нямаше думи, само ужас.
Две стрели се забиха в него. Едната през ухото му, другата през гърлото. От устата му бликна кръв.
Краката му се огънаха.
Лизъл изпъшка. Едуан залитна напред.
Поспря обаче, когато стрелецът излезе от гората. Бялото наметало на мъжа, опръскано от
мръсотия и червено, се издуваше зад него. Погледът му срещна очите на Лизъл, а след това и на
Едуан, и той кимна.
–Продължавайте да ги водите към мен –извика той, като посочи към лагера с арбалета си, –а аз
ще ги поемам оттук, като излязат.
Лизъл примигна, объркана, но между един бавен сърдечен ритъм и следващия истината прониза
Едуан: той беше разбрал всичко погрешно. Кланетата, на които беше попадал, умиращият монах,
когото беше погребал. Всичко беше тълкувал погрешно.
Не пуристите и нашествениците бяха срещу номатците. Пуристи и нашественици бяха с
номатците.
Срещу карауените.
Едуан се обърна към Лизъл с огромното желание да я предупреди, за да ѝобясни какво се крие
пред тях. Не беше необходимо, но миг по-късно момиче изскочи от лагера. Сивата ѝрокля се
заплиташе в краката. Тя се спъна в труп и падна.
До тях монахът презареди арбалета си.
Лизъл се впусна към мъжа.
–С пр и!
Той не спря. Момичето се опита да стане, хленчещо, беше счупило нещо. Пръстите ѝсе свиха,
виковете ѝстанаха по-силни.
Арбалетът се опъна, почти зареден с нова стрела. Лизъл се хвърли към него. Ръцете на Едуан се
вдигнаха.
Той заглуши кръвта на мъжа. Това му отне и малкото останала му сила и болката го връхлетя…
изгаряща. Но беше достатъчно. Достатъчно, за да обхване мъжа и да го усмири, макар и за кратко.
После още малко.
Лизъл стигна до монаха и изби арбалета от ръцете му.
Тогава пламъците надделяха и Едуан загуби контрол.
Монахът мигновено се напрегна, извивайки се, сякаш за да атакува… Но с движение, прекалено
бързо, за да го види той, Лизъл извади меча си. Тя го опря във врата му, преди той да успее да се
завърти напълно.
–Защо го направи? –Гласът −измъчен и висок. –Защо ги уби?
–Какво имаш предвид? –изръмжа монахът. –Защо т и ме спря? Имаме заповеди!
–От кого?
Едуан се наведе, напрягайки се да чуе отговорите. Сърцето му биеше учестено. Сенките се
поклащаха, а магията му… Вече не можеше да я достигне, не усещаше кръвта −никаква кръв. Дори
на падналите тела, отрупали земята около него.
–От манастира, разбира се. –Очите на монаха се стрелкаха между Едуан и Лизъл. Кои сте вие?
Ако не сте изпратени да помогнете, тогава защо сте тук? Да не сте част от бунтовниците?
–Да помогнем за какво? –попита Лизъл. –Какъв бунт?
Но монахът нямаше шанс да отговори, защото прозвуча друг глас:
–Пуснете оръжието! Ние сме на една и съща страна.
Като едно цяло, Едуан и Лизъл хвърлиха поглед към портата на лагера. Монах се извисяваше над
момичето, което бяха спасили, мечът му се заби в гърба му. Издърпа го. Момичето плюеше кръв.
Тялото му се свлече сред останалите тела.
Едуан познаваше този монах. Разпозна аромата му −това беше човекът, който му беше помогнал
във Веняса, докато преследваше веровещицата. Светлата коса на монаха вече беше по-дълга, а кракът
му −прясно окървавен.
Мечът му обаче беше по-кървав.
Един след друг, единадесет монаси се присъединиха към светлокосия мъж. Острието на всеки от
тях беше покрито с плът. След като образуваха редица, те настъпиха към Едуан и Лизъл. Частици от
органи и екскременти се пръсваха по земята, докато вървяха. На двадесет крачки от тях водещият
монах се спря и останалите единадесет монаси го последваха.
–Отдръпнете се –извика бледият монах. –Ние се бием на една и съща страна.
Лизъл не спусна меча си.
–Вие убихте невинни.
–Убихме паразити.
–Това бяха майки. –Гласът на Едуан потрепера, всяка дума в гърлото му беше от огън. Въпреки
това извика пак: –Деца.
–Които се кълнат във вярност на краля на нашествениците. –Монахинята в края заби меча си в
най-близкия труп, възрастна жена с посребрени коса и гърди, пробити от стрели.
–Да –съгласи се лидерът. –И тези хора раждат още нашественици, които увеличават редиците на
краля на нашествениците. Спасяваме живота на хиляди, като унищожаваме само неколцина.
При тези думи най-отдалечените монаси започнаха да се движат… бавно, предпазливо, затваряйки
редицата си в кръг като вълци, които наобикалят агне.
Едуан и Лизъл не помръднаха.
–Той –Лизъл натисна върха на меча си във врата на първия монах –каза, че имате заповеди от
манастира. Кой ги даде?
–Абатът, разбира се. –Водещият монах разтвори ръце, сякаш ги кани на пиршество. Сякаш бяха
пристигнали последни и той проявяваше снизходителност към тях, като изобщо ги кани. –Тези
заповеди идват директно от самия абат −Нейтан фон Лайд. Да не би да му се противопоставите?
Монасите пристъпваха все по-близо. Ала мечът на Лизъл не помръдваше.
–Ние не сме убийци –каза тя и Едуан осъзна, че кимва в съгласие. Осъзна, че пръстите му да се
свиват, подготвяйки се за битка.
Битка, която щяха да загубят, но въпреки това тя си струваше да се води.
–На чия страна си? –Водещият монах вдигна окървавения си меч към Лизъл. −Явно сте монаси
като нас. Носите пелерини и опали, а ти… –Той насочи меча си към Едуан. −Знам ви. Така че
отстъпете. Изпълнявайте заповедите на своя абат. Или признайте, че сте бунтовници и се подгответе
за святото наказание.
Очите на Едуан срещнаха очите на Лизъл. Омразата гореше и той го знаеше добре. Пулсираше в
отслабените му вени. Искаше справедливост, искаше отмъщение и искаше кръв. Толкова рядко
позволяваше на тази тъма да изплува. Толкова рядко я поглеждаше в очите и казваше: Д а, д не с
м ож ешд а и зл ез еш
Днес щеше да се отбележи четвъртият път.
Щеше да ги избие всички.
–С ег а! –излая монахът водач, издигнал високо меча си, и в съгласувана атака карауените
настъпиха.
Но и Лизъл реагира веднага. С размазваща скорост тя подхвърли нещо на Едуан. Той го хвана,
прекара го през врата си и в мига, в който болкокамъкът докосна плътта му, нощта придоби ясни
очертания. Миризмите на кръв се блъскаха с магията му и с този сблъсък се възвърна силата му да
контролира.
Лизъл нападна. Едуан нападна. Битката започна.
С един, точен удар, Лизъл уби първия монах. Мечът ѝпроби гърлото му. Вътре, вън. Кръв изпръска
Едуан, докато се хвърляше към заредения арбалет. С мускулите си, подхранвани от свежа,
безболезнена сила, той беше неудържимо бърз. Хващаше, прицелваше се, мяташе.
Приближи се втори монах. Трети се хвърли към Лизъл, четвърти към Едуан. Той отстъпи встрани,
заобикаляйки я отзад. Ритник в коляното принуди монахинята да се свлече на колене. След това той я
хвана за главата и я завъртя. Вратът ѝщракна. Той взе меча ѝ
Следващите пет смъртни случая се сливаха. Черва и писъци, и кръв смазваха всички сетива.
Нямаше емоции, само смърт. Докато Едуан не се озова срещу Лизъл, а тя се изправи срещу
останалите четирима.
Водачът монах бе в средата и яростно отблъскваше нападките. Главата му се люшкаше на две
страни, отново и отново, докато ръмжеше:
–Не трябваше да правите това. Не трябваше да правите това.
С мускули, подхранвани от магия, Едуан подскочи към най-близките двама монаси. Острието му се
спусна по диагонал надолу, после нагоре и накрая напречно. Широки, кръгови движения, които биха
били твърде бавни, ако не беше кръвовещ.
Но той б еш е кръвовещ и двамата монаси паднаха след един удар на сърцето само, червени пандели
ошариха въздуха, където се срутиха.
Едуан се насочи към останалите монаси −беше останал само водачът, тъй като Лизъл беше
разсякла другия.
–Не трябваше да правите това –повтаряше той. –Не трябваше да правите това.
Едуан го наръга. Монахът парира, стоманен сблъсък. Отново и отново Едуан го атакуваше и всеки
път монахът успяваше да се защити. Добър боец −Едуан си го спомняше от Веняса.
Но добрите бойци невинаги са били добри хора.
Още три сблъсъка, още три отпора и накрая Едуан хвана монаха за китката. Завъртя я, дръпна я
рязко и отсече ръката на мъжа. Меч и ръка удариха земята.
Едуан възвърна острието си, готов да прободе мъжа през сърцето.
Лизъл го изпревари. В изящна дъга, дълбаеща плътта, мускулите и гръбначния стълб, тя отряза
главата на мъжа.
Тя прелетя няколко метра във въздуха, преди да удари земята.
Коленете на мъжа се огънаха под него, бликна кръв, а безглавите му останки се свлякоха надолу.
Още едно тяло към масовия гроб. Още една смърт щеше да нахрани нощта.
З Т РИ ДЕ СЕ Т ИД ЕВ ЕТ а щом е и зл ъг а?
Н е с ъмт е л ъг ал а.
Т и к аз а, ч е с и и зп ра ти ла5000 в ои ниим ор яц и к ъмс ев ер на таг ра ни ца М ои тер аз уз на ва чи д ок ла дв ах а, ч е 10 000 с а н а п ът
А з н е с ъми зп ра ща лат ез и в ой ск и.
Н як ойг о ен ап ра ви л.
М ог а д а с е д ос ет я к ой
–Кой направи това? –Вивия бавно огледа стаята. Четиринадесет офицери от Кралския флот и
пехотата отвърнаха на погледа ѝсъс смразяващо безразличие. По нейна заповед се бяха събрали
около дълга маса в укрепената стая в Караулите на Ноден.
Никой не беше говорил, откакто тя влезе. Затова тя отново зададе въпроса си:
–Кой направи това? Войските не се движат без заповеди и искам да знам кой ги е издал.
Генералът от пехотата, седнала в противоположния край на масата, се изказа първа.
–Всички го направихме –каза тя. –Точно както бяхме инструктирани.
Тя извади смачкано писмо от палтото си в горскозелено и го плъзна по масата.
Ирисовосиният восък беше разкъсан, но дори от десет крачки се виждаше, че несъмнено това беше
кралският печат. Вивия протегна ръка, стиснала тънките си устни, докато чакаше офицерите да ѝ предадат писмото.
Когато най-сетне то стигна до нея, тя го отвори. И както се очакваше, почеркът на баща ѝя
гледаше гневно. Писмото беше официално послание, изброяващо всички подробности, които той ѝ беше описал.
Датата беше отпреди седмица.
–Не съм ви давала тези заповеди. Аз съм тази, която все още заема ролята на адмирал. –Тя пусна
листа на масата. Без блъскане, без гняв. Тя беше мечката в гората, която нямаше нужда да реве,
чийто размер и сила укротяват по-малките животни. –Така че обяснете ми защо сте се подчинили.
–Кралят регент… −подхвана един нов генерал.
–Вече не е на власт –завърши Вивия. –Той вече не е регент и от няколко месеца не е адмирал. И
така, кажете ми –тя отново грабна писмото и го размаха пред тях –защо никой от вас не дойде при
мен, когато баща ми е започнал да планира? Защо н ик ойот вас не се сети да ме информира за
съобщенията, идващи от наблюдателите? –Още докато питаше, Вивия знаеше какъв ще бъде
отговорът.
Те не я бяха информирали, защото не искаха.
Въоръжените сили на Нубревна са следвали Серафин Нихар от години. Десетилетия дори. По
време на война и примирие, по време на битки и обсади. Какво беше Вивия в сравнение с това?
А з с ъмк ра ли ца
–Поправи това. –Поредно размахване на писмото. –И го поправете б ър зо. Повикайте войските
обратно, мобилизирайте ги да защитават Ловац и се молете да не закъснеем.
Никой от офицерите не реагира на тази команда. Нямаше „ Да с ър“или отривисто отдаване на
чест. Нямаше извинения или обяснения защо толкова лесно и с такава готовност са променили курса.
Всъщност всеки офицер на масата се държеше така, сякаш изобщо не беше говорила.
В този момент Вивия осъзна, че положението е по-лошо, отколкото някога беше се опасявала.
Толкова се беше съсредоточила върху защитата на града −толкова погълната беше от идеята да
направи това, което смяташе за правилно, от онова, което знаеше, че инфраструктурата на платото
Ловац ще изисква, −че беше пропуснала да види какво се случва. Сега трябваше да се справи с бунт,
обхванал кралството, а собственият ѝбаща бе запалил първата клечка.
С по де лис ла ва та с по де лив ин ат а.
Потвърждението __________дойде след един удар на сърцето, когато втори адмирал, с черна коса, прошарена
със сиво, каза:
–Везирите дойдоха при нас преди час. –Безизразно. Без промяна в тона.
–Везирите Куихар, Елтар и Куинтей. Те ни информираха, че короната ви е оттеглена и кралят
регент отново управлява.
–Ъ-хъ! –Това беше всичко, което Вивия можеше да каже. Единственият звук или въздишка, които
можеше да издаде. Светът се беше разпаднал около нея и сега рибите хагфиш я влачеха към ада.
Нямаше значение, че е отмъкнала цял арсенал от марстошки оръжия за своите войски. Нямаше
никакво значение, че е капитан на собствен кораб и е спечели верността и любовта на своя екипаж.
Нямаше никакво значение, че е открила подземния град и го е заселила, нямаше никакво значение,
че е родена за титлата си и подземното езеро я беше избрало.
Когато Серафин Нихар, бивш крал регент и бивш адмирал на военноморските сили и пехотата, ги
беше повикал, всички войници и трима везири бяха откликнали на неговия призив.
–Значи –каза тя тихо, –няма да призовете нашите въоръжени сили да защитят Ловац?
Трима офицери поклатиха глави. Двама казаха: „Не, Ваше Височество“, а останалите деветима я
гледаха отегчено.
–Добре тогава. –Тя се отблъсна от масата. –Просто знайте, че когато град Ловац падне под
властта на краля на нашествениците, вината ще бъде ваша… И яростта никога не забравя.
Никой не я спря и никой не отдаде почести, когато тя напусна стаята. Дори нейната заплаха − обещание всъщност −да притесняваше офицерите, никой с нищо не го показа. Но Вивия знаеше, че е
казала истината.
Баща ѝможе да е опитен на терена, може да разбира от военна тактика така, както Вивия охотно
би признала, че не може. Но т ойн е п оз на ва шег ра да. Не познаваше хората, които се тълпяха по
улиците. Никога не беше ходил из потайните улички на града и не беше давал храна на гладните при
крепостта Пин. Никога не беше яздил вълните на водоема, нито изследвал подземния град.
Той беше присадка в рода Нихар, оженил се заради властта. Крадящ речи, титли и слава, които не
му принадлежаха, както и правото да управлява не му принадлежеше, не течеше в неговите вени.
И въпреки всичко това, стигаха само няколко думи на тримата везири и няколко думи на
въоръжените сили. Между два удара на камбаните цялата власт на Вивия −всичките ѝпланове и
внимателно разработена защита −бяха изтръгнати изпод нея.
Трябваше да го предугади.
Обаче не беше го видяла. Ни най-малко.
През всичките тези години баща ѝбеше казвал, че иска само това, което е най-доброто за нея, че
прави всичко само заради нея. И през всичките тези години тя му беше вярвала.
Когато няколко минути по-късно стигна до лодката си, охраната ѝсе опита да се присъедини към
нея. Тя ги отпрати с ръка. После се качи на лодката си, повика приливите и отливите си и се оттласна
към водовещерските течения, водещи до южния акведукт.
Вече не се чувстваше привързана към тялото си. Вече не беше прикрепена към сушата. Не
офицерите биха се удавили… а тя. Тя в еч е се давеше. Вече потъваше под вълните, наблюдавайки как
чезне слънчевата светлина, но скоро нямаше да остане нищо друго освен рибите хагфиш на Ноден и
последното поемане на въздух.
Всичко беше направила погрешно. Твърде много приличаше на майка си, точно както се опасяваше
Върховният съвет. К ра ли цап о к ръ в, бяха казали за майка ѝ н о сл уд ос т вг ла ва та. Искаха Вивия да
бъде като Серафин, за когото заповедите се раздаваха така лесно, колкото и поемането на въздух. Те
искаха с ругатни, увереност и ярост да огънат враговете си.
Вивия смяташе, че за тях само това имаше смисъл, че кралските военноморски и пехотни сили са
искали точно това. Дори след като бе изложила пред тях истината за градската инфраструктура, дори
след като прекара часове да състави подробна стратегия за защитата на Ловац и забавянето на краля
на нашествениците… Дори след всичко това, една изречена команда от краля регент ги накара да се
споразумеят и подчинят безпрекословно.
По някое време, Вивия не знаеше кога точно, сълзите ѝпотекоха. Горещи, гневни следи, които
задвижваха нейното приливовещерство по-бързо и по-бързо. Вятър блъскаше срещу нея. Потапяше се
около кораби, люлееше се около фериботите, маневрираше умело, прескачаше и се носеше по
вълните на собственото си творение.
Не беше достатъчно бързо обаче. Никога достатъчно бързо. Не можеше да превъзмогне този
дълбок срам, нито яростта, че т ак а л ош о е изпортила управлението си. Това също не беше мнима
ярост, носена, за да спечели одобрението на баща си, нито дори берсеркската ярост на Нихар, с
която семейството на баща ѝвинаги толкова се гордееше.
Това беше истинска, разтърсваща сърцето, повличаща като мъртво течение я ро ст. И цялата беше
насочена към нея, към истината, оголена сега пред нея: тя не беше годна да управлява. Тя никога
нямаше да бъде единственото нещо, за което се бори толкова силно.
Чудеше се дали така се е чувствала майка ѝ преди да скочи.
Там беше мястото, точно отпред. Ивица невзрачен камънак на акведукта, където майка ѝнай-
накрая беше решила, че сенките са твърде много. Че само в смъртта ще може да разбере живота и че
съдът на Ноден ще бъде по-лесно решение, отколкото тежестта на мрачния живот, който се
простирал пред нея.
В продължение на тринадесет години Вивия никога не беше поглеждала това място, когато
плаваше покрай него. Винаги насочваше поглед към селските лястовици, танцуващи, щастливи и
свободни.
Днес тя погледна. Днес тя забави лодката си и се загледа в сивия камък, целия на облачета, докато
две лястовици прелетяха покрай тях.
През цялото това време Вивия се беше страхувала, че ако погледне това място, че ако не се обърне
в другата посока, тогава краката ѝсами ще тръгнат към него. Че сенките в нея ще надделеят и
Върховният съвет −както и всички останали −ще се окажат прави: в главата ѝимаше твърде много
лудост, за да бъде кралица.
Като дете се беше опитала да обвини Мерик за стореното от Джана. Някакси, ако Мерик беше
виновен, тогава Вивия нямаше да има вина. И тогава нямаше да я сполети същата съдба. И тази
задушаваща болка в гърдите нямаше да я сломи.
Тя съжаляваше за това, което му беше казала, но никога не беше съжалявала повече от сега.
Заради бриза, галещ лицето ѝ заради водата, плискаща и мила. Защото тя не изпитваше желание да
следва майка си в онзи край. Чувстваше само куха скръб, която винаги носеше в себе си, и нищо − нито Ноден, нито времето −можеха да я освободят от нея.
Мерик нямаше вина, че майка им беше скочила. Нито пък беше по вина на Вивия. Джана беше
умряла, защото не бе видяла друго избавление и нямаше някой, който да знае как да ѝпомогне.
През всичките тези години Вивия беше смятала, че трябва да бъде по-силна от майка си, че трябва
да се бори с тъмнината, за да носи короната. Но това беше погрешно. Така говореше баща ѝ
Джана б еш е силна −по-силна от Серафин. По-силна, отколкото някой си даваше сметка, защото
всеки ден тя живееше с тези сенки и въпреки това управляваше, ръководеше, обичаше. Вместо да
подхранва нейната сила обаче, Серафин подхранваше преследващите я сенки. Подкопаваше и
манипулираше Джана точно както подкопаваше и манипулираше Вивия сега.
За нещастие, Вивия също имаше сенки в себе си, но те не бяха като на Джана. Всички те си бяха
съвсем нейни, толкова неповторими, колкото подредбата на биолуминесцентните гъби, които грееха
под града. И двадесет и трите години живот с тях бяха направили Вивия по-силна, отколкото някой
подозираше.
По-силна, отколкото осъзнаваше Серафин.
Само преди две седмици той беше обещал: Б ъд и к ра ли ца та о т к оя тос е н уж да ят ис ко рощ е
п ос ле дв а и ст ин ск ат а к ор он а. Но сега Вивия разбираше, че никога не е влагал този смисъл в думите
си. Той я беше предал. Той беше откраднал зад гърба ѝвластта, за която тя бе работила толкова
много, за да я спечели, за която работеше толкова усърдно, за да я използва с мъдрост и състрадание.
Но тя не се нуждаеше от корона, за да защити Нубревна от крал Райдър. Тя може да бъде
кралицата, от която се нуждаят, със или без корона. Точно както може да бъде кралицата, от която се
нуждаеха дори ако лудостта пулсираше във вените ѝ… или може би тъкмо з ащ от о лудостта
пулсираше във вените ѝ
Край на подмолните игри, на ножовете в гръб, няма повече да търси одобрение от хора, които я
смятат за неквалифицирана или луда. Край на пристъпването на пръсти в залата, защото жените не
бивало да тичат, да крещят и да управляват.
И преди всичко: никакви повече разкаяния.
Вивия беше готова да бъде кралица.
М Ч ЕТ ИР ИД ЕС ЕТ ерик се събуди през нощта от гласа на Есме. Тя говореше с някого, когото не можеше да види, и
на два пъти му се стори, че чува: И зь ол т, к ъд е с и? Н е м ог а д а т е н ам ер я. И зь ол т?
Може да е било сън. Действителност или кошмар −нямаше граница между двете. Танцуващи
скелети и лунна светлина, огряваща вълшебно езеро. Армии от сенки и ножове през сърцето. Всичко
това се сливаше и размазваше върху платното.
Всъщност студът събуди Мерик. Костите му се бяха вледенили, докато спи, и всяко поемане на
въздух остро го прорязваше. Треперейки, той отвори очи.
–Здравей, нишкобрате –прозвуча познат глас. −Радваш ли се да ме видиш?
Мерик примигна… после отново примигна, докато пред него не се очерта ясният образ на Калън.
Той се облегна на стената, скръсти ръце върху широките си гърди и сви стъпалото си зад глезена на
другия крак. Дясното му ухо беше разкъсано, наполовина липсваше, а по краищата се съсирваше
черна кръв. Мерик не изпитваше никакво удовлетворение от делото си.
Скреж обрамчваше камъните около Калън, който набъбваше и свиваше в такт с дишането му. Есме
не се виждаше никъде.
–Не изглеждаш много добре –каза Ярост.
Мерик не се чувстваше добре, но нямаше да достави това удоволствие на Калън да го чуе от него.
Замаян и безсилен, той се надигна до седнало положение и разгледа калта, покриваща ботушите му,
разхлабеното място, където бричовете му не бяха мушнати вътре.
Предишният Мерик щеше да ги оправи веднага щом го види. Където и да имаше смачкано, той
обичаше да го приглади. Сега Мерик не можеше да се притеснява за това. Най-добрият му приятел
беше толкова близо телом, но духом беше на х ил яд и левги разстояние.
Седмици наред Мерик беше се чудил дали някога раната над сърцето му ще зарасне и ще остане
само белег. Не стига, че загуби най-добрия си приятел заради отцепването, но после трябваше да
научи, че неговият нишкобрат също се беше превърнал в чудовище. В Ярост.
Сега той знаеше, че тази рана ще остане отворена и възпалена завинаги. На Мерик му л ип св аш е
Калън. Липсваше му неговата стабилност. Липсваше му неловката усмивка и ироничните му,
саркастични шеги, които все разправяше. Преди всичко му липсваше това да знае, че има поне един
човек на света, който го разбира, и един човек, когото той също разбира.
Но Мерик не разбираше Яростта. Не знаеше какво е това същество, как си е присвоил ума и тялото
на Калън или как нишковръзката между тях е спасила живота на Мерик по време на експлозията на
кораба „Джана“. Магията на Есме беше извън неговия обсег, магията на Яростта още повече.
Имаше едно нещо обаче, което Мерик знаеше: щом онзи Северняк беше успял да се върне след
отцепване, тогава и той, и Калън можеха. Т ря бв аш е да се държи за тази надежда. Т ря бв аш е да
повярва, че е истина.
Калън се засмя, груб, пронизващ звук, който прогони мислите на Мерик.
–Трябва да призная, Мерик, забавно ми е да те гледам така след всички онези хора, които окова.
Колко, мислиш, че бяха? –Започна да свива пръсти, но бързо се отказа и сви рамене. –Списъкът е
твърде дълъг, за да се запомни дори. Винаги си го наричал д ис ци пл ин а, но кажи ми честно:
харесваше ти да наказваш глупаците, нали? Харесваше ти да ги гледаш как се гърчат.
Зъбите на Мерик проскърцаха, но той не каза нищо. Дори когато Калън се отблъсна от стената и с
бавна, провлечена крачка се приближи. Дори докато ледът пукаше по пътя му, а Калън заяви:
–Уверявам те, приятно ми е да т е гледам как се гърчиш. Да имаш същата съдба, която някога
определяше на други. Как се казваше в оная стара поговорка? Знаеш я, онази, дето леля ти все
повтаряше. –Той завъртя ръка във въздуха. −К ак во тон ап ра ви ш, т ъп ка нощ е т и с е в ръ ща Ищ е т е
п ре сл ед ва д ок ат о н е с е п оп ра ви ш. З ащ от о Я ро ст тан ик ог а н е з аб ра вя М ер ик –Калън приклекна
на една крачка разстояние от него. –Н ик ог а н е з аб ра вя м.
Мерик пое дъх от ледения въздух, но не вдигна поглед към Калън.
–Няма ли какво да кажеш на твоя нишкобрат? Ела. Искам само да ти помогна, Мерик. Искам само
да те о св об од я. Кралете не трябва да са в окови.
При тези думи Мерик най-накрая вдигна глава.
–Аз не съм крал.
Въздухът се затопли. Калън се усмихна.
–Можеш обаче да бъдеш. Всъщност би т ря бв ал о да бъдеш... И да ми се довериш, когато казвам, че
знам добре тия неща. −Опрял ръце на коленете си, той се изправи на крака. –Знаеш ли, всичко,
което трябва да направя, е да кажа една дума и Кукловодът ще те пусне. Само една малка думичка.
–Тогава я кажи.
–Първо трябва да се съгласиш да се присъединиш към мен.
–Добре. −Рамото на Мерик отскочи. Веригите му звъннаха. –Съгласен съм да се присъединя. Сега
ме пусни да си вървя.
Смях разцепи устните на Калън. Въздухът рязко стана непоносимо горещ.
–Много умно, но трябва да знаеш, че не мога да ти се доверя толкова лесно. –Той размаха пръст
към Мерик. −Ти не беше верен нишкобрат и залогът е твърде висок, за да рискувам ново
предателство.
–Тогава нека да се докажа. −Думите, изглежда, изненадаха Мерик толкова, колкото и Калън.
Мерик не знаеше откъде са дошли, но бързото нахлуване на топлина в стаята подсказваше, че са били
правилните.
Калън присви очи замислено.
–И как би го направил, Мерик? Как ще ми докажеш, че си лоялен приятел?
Пулсът на Мерик се ускори. Импулсивните му думи му осигуриха шанс −добра възможност, която
не биваше да пропилее. Д ви же тес е св ят ър а, учителят Хънтсмен Йорис го беше научил, както и
Калън. Д ви же тес е сп от ок а. А кот въ рд е б ър за ш, п ри нц е, п ля чк ат а т и щ е т е у се тим но гоп ре ди д а яд ос ти гн еш
И тъй като леля Иврен също го бе обучила, че и нф ор ма ци ят а с е п еч ел и п о-д об реч ре з р аз го во р,
той подхвана бавно:
–Може би, ако ми кажеш какво целиш да направиш, тогава аз ще мога да ти кажа как
възнамерявам да помогна.
Калън не каза нищо и с изтичането на секундите стаята сякаш се свиваше, сякаш всяка частица
въздух се навиваше като макара в дробовете на Калън. И с всяка секунда, която отминаваше без
отговор, дробовете на Мерик го пристягаха все по-силно.
Докато най-сетне Яростта обърна длани нагоре.
–Защо пък не? –разсъждаваше той на глас и Мерик най-накрая пое свободно въздух.
–Това е съвсем просто. –Яростта се отпусна отново до стената. –Искам да навляза в планината, но
моята сърценишка не ме допуска там. Входът е омагьосан и… Нека просто кажем, че грубата сила не
работи достатъчно бързо. Успяхме да влезем в Криптите, но се страхувам, че това няма да ни вкара в
сърцето на Спящия.
ВК ри пт ит е. Това беше мястото, където Мерик беше оставил Райбър и Кам. Те обаче сигурно са
продължили напред. По-дълбоко в тази планина, която Мерик все още не разбираше.
–Не си ли попадал на Райбър? –попита той, като внимаваше тонът му да бъде непринуден.
–Не. Тя и онова момче, Лиъри, навлязоха дълбоко в планината и сега не им трябва да се връщат.
Криптите не са единственият вход и изход.
Ето го отново. Препратка към портали. Първо Райбър, след това Есме, сега Калън.
–Какви са тези врати?
–Сила –отговори простичко Калън, сякаш това обясняваше всичко. –Който контролира порталите,
контролира Вещерия. Те пресичат целия континент, Мерик. Влизаш в планината оттук –той протегна
дясната си ръка –и излизаш от планината тук. Той протегна лявата си ръка.
–Тогава защо да не можеш да използвате онези, другите врати?
–З а с ъж ал ен ие–носът на Калън се сбръчка и той отпусна ръце, –не мога да си спомня къде са. По-
рано знаех и з на м, че намерих такъв вход на юг −Райбър ми каза, че съм го намерил, но проклетите
ясновещици откраднаха паметта ми. Макар че… –Широко отворил очи, той се усмихна зловещо на
Мерик. След това почука по черепа му. –Но не можаха да отнемат спомените на всички. Само на
един. Само на твоя нишкобрат. Останалите сме все още тук. Яростта все още е тук и той присъства в
деня на разплатата.
Мерик нямаше представа какво означава това. Той нямаше представа какво означава по-голямата
част от чутото, но стига да успяваше да накара Калън да говори, можеше да измисли някакъв план.
–Значи –опита той, –ти знаеш къде са входовете, нали?
Моментално усмивката на Ярост изчезна. Около него се завихри вятър, злостен и студен. Той
закрачи.
–Знам само за един. –С тъ пк а, с тъ пк а, с тъ пк а, о бр ат. –Но онази нещастна Еридиси направи
така, че за моите хора вратата е еднопосочна. Не мога да я използвам, за да вляза. Що се отнася до
другите врати, никога не ми е било позволено да ги използвам и преди предателството да съсипе
всички ни. Както и на останалите оцелели като мен. –Той се намръщи, а ледът пронизваше
камъните. –Те помнят по-малко и от мен дори. Безполезни са цялата тая паплач. Така че, както се
досещаш, това ни оставя само един достъп −Криптите. Тъй като това е пътят, който си спомням,
значи, това е пътят, който използваме.
С тъ пк а, с тъ пк а, с тъ пк а, о бр ат С тъ пк а, с тъ пк а, с тъ пк а, п ау за. Калън се обърна към Мерик.
–А сега ми кажи: какво предлагаш, нишкобрате? Как ще ми помогнеш да спечеля това, от което се
нуждая?
Мерик облиза устните си, толкова сухи. Гърлото му също беше сухо. Далечни, незначителни
притеснения обаче. В момента всичко, което имаше значение, се движеше с вятъра, с потока.
Докажи себе си и ще се освободиш от нашийника. М ис ли м ис ли м ис ли
Той обаче нямаше възможност да мисли. Не и преди Ярост да предложи собствен план.
–Подмами ги и ги убий. –Той говореше по-скоро на себе си, толкова тихи бяха думите, че Мерик
едва ги чу от все още шепнещия вятър.
Тогава Калън закрачи към него и докато приклякваше, повтори:
–Подмами ги и ги убий, Мерик. Тогава ще ти се доверя отново като на мой нишкобрат.
–Кого? –попита Мерик, макар да знаеше какъв е отговорът. Макар да знаеше, че не може да
откаже на тази молба −не и ако иска да се отърве от единствения си подарък от Ноден, откакто е
тук.
–Райбър и Лиъри. –Калън се ухили. Смъртта блестеше в очите му.
–Но тя е твоя сърценишка.
–Б еш е моя сърценишка –поправи го той. −Също като теб обаче, тя не беше много лоялна.
Никога, за нищо на света, Мерик не би могъл да убие Райбър или Кам. Би убил себе си, преди
изобщо да посегне на живота им. Но в момента това беше единственото нещо, което можеше да
отговори, за да се докаже. Той не би стреснал плячката си. Щеше да се движи точно както вятърът и
потокът изискваха.
–Добре –повдигна глава той. –Както заповядваш, Калън. Ще ги примамя и убия.
Н Ч ЕТ ИР ИД ЕС ЕТИЕ ДН О
ещо се промени между Едуан и Лизъл. Когато битката приключи, Лизъл не насочи меча си към
Едуан и Едуан не се опита да избяга. Те стояха там, от труповете кръвта попиваше в почвата
между тях.
Нощта изведнъж стана твърде тиха.
–Не използва магията си –каза Лизъл накрая, задъхана, накъсвайки думите. Лицето ѝбе белязано
с кръв и мръсотия. –В битката можеше да ги поставиш на място, но не го направи.
–Аз… я използвам само при необходимост. –Едуан жадно дишаше въздуха, така напоен с
миризмата на смъртта. –Не е почетно. Не и срещу нашите.
–Какво те интересува честта? –В гласа ѝнямаше злъч. Само изтощение и истинско объркване.
Едуан не отговори и, изглежда, тя не очакваше такъв. Времето минаваше. Двамата обработваха
случилото се. Борили се бяха със собствените си хора, бяха убили своите и това беше правилното
нещо.
–Има ли оцелели? –попита накрая Лизъл и Едуан кимна неопределено. Магията му беше все още
слаба, дори и с болкокамъка, но все пак усещаше, че четирима души бяха живи в лагера.
–Не можем да направим нищо за тях −отсече той. –Те няма да ни приемат като съюзници. –Той
посочи наметалата им. –Ще се опитат да избягат или да ни убият.
–Да –съгласи се тя и потърка очи. Само размаза още кръв по лицето си.
–Това не е първото клане, което съм виждал. –Едуан описа мъртвите племена, които беше
намирал, а също и мъртвия монах, който бе обвинявал пуристите. За първи път след края на схватката
гневът проблесна в лицето на Лизъл.
Нямаше вече вцепенение и шок, нямаше вече задъхано възстановяване. Тя изръмжа:
–Защо Нейтан би заповядал това? –Тя се обърна бавно, поклащайки глава, докато проумяваше
цялата тази битка. –Казаха, че трябвало да спрат краля на нашествениците, но… но това ми звучи
като пълна г лу по ст.
И на Едуан му се струваше глупост. Манастирът никога преди не се е намесвал във войни.
–Мислех, че десетото ниво е привлякло монаха към номатците. Но сега…
–Сега това няма смисъл. –Лизъл се наведе към обезглавения монах и върху чисто парче от
мантията му избърса със замах меча си. Горе-долу. Движенията ѝбяха яростни.
–Вярно е, че всичко, от което Нейтан се интересува, са монетите, но колко монети могат да
оправдаят това? Каква монета може да плати за живота на децата? Аз ще го убия. –Тя вдигна поглед,
зениците ѝсе свиха като карфици. –Аз ще го убия.
Тя се изправи рязко и се засмя горчиво.
–Разбирам, че монахинята Иврен през цялото време е била права. Тя ми каза, че мъже като
Нейтан никога не бива да ръководят. Че той ще затрие всичко, което отстоявахме. Тя искаше а з да
кандидатствам за тази позиция. –Лизъл удари гърдите си. −Каква глупачка бях, не исках да остана в
капана на манастира, когато имаше толкова много свят за гледане. Толкова много… толкова много
слава за печелене.
–Вината не е твоя.
–Не. Не е. Нейтан е виновен и той ще се изправи пред нашия справедлив съд. –Със стоманено
издрънчаване тя вкара меча си в ножницата и се извърна. –Ще отидем в манастира и ще кажем на
останалите какво е направил.
–Другите вече знаят –каза Едуан. −И, явно, одобряват.
–Не всички. Той каза, че има бунтовници. Сигурно се борят с тях.
–Тогава защо не сме чули за това?
–Не знам. –Тя поклати глава. –Може би току-що е започнало. Има ли значение? Това трябва да
приключи. Дадохме обет да з ащ ит ав ам е.
–За да защитаваме Каар Ауен, да.
–Така ли би оправдал това? –Лизъл се обърна назад. –Не наранявате Каар Ауен, значи, е
приемливо?
–Не наранявам никого.
–Прекарал си целия си живот в нараняване на другите! Колко хора си убил или осакатил,
кръвовеще? От колко хора си в зи ма л само защото си получил задача да го направиш? –С всяка
изречена дума Лизъл повишаваше тон. –Каза, че имаш чест, но аз съм те виждала да използваш
магията си, за да убиваш. Каза, че имаш чест, но в ъп ре кит ов а с е б ие ш з а к ра лян а
н аш ес тв ен иц ит е.
Ето я отново. Тази искрица ярост, напрягаща китките и юмруците на Едуан. Сега обаче той имаше
болкокамък. Сега той имаше своята магия.
Можеше да избяга. Дори не беше необходимо да контролира кръвта на Лизъл, за да го направи.
Можеше да подхранва мускулите си до такава скорост, че да не може да го следва.
Но нямаше да надмине Ярост.
–Ти –каза Едуан, като внимателно контролираше гласа си –изобщо не ме познаваш. −После
опипа болкокамъка и го свали от врата си. Моментално тялото му поддаде. Огън изпълни гърдите му,
корема му, мозъка му. Той се преви, стисна очи. Камъкът падна на окървавената земя.
Той се свлече на земята само няколко минути по-късно, заставайки на четири крака, гърдите му се
издуваха от спазми. Обезглавеният монах беше достатъчно близо, за да усети миризмата без магия.
–Какво правиш? –Лизъл се приближи до него.
–Аз… искам да ми се довериш –изрече той. –Не аз съм убил тези хора. Баща ми не е убил тези
хора. Нейтан и монасите направиха това. Т е са твоят враг, а не аз.
Лизъл не каза нищо, затова Едуан продължи:
–Намерих Каар Ауен. Те… излекуваха Кладенеца в Нубревна. Каза ли ти монахинята Иврен?
–Чух, но не повярвах. −Мъчително въздъхна тя. След това се чу шумолене от плат, метален звън и
Лизъл приклекна до Едуан.
Хрумна му, че не усеща нейната кръв. Толкова близо беше, но венчетата от маргаритки и
целувките на мама бяха изчезнали.
–Вярно е. –Кръв прокапа от устата му. −И… открих за втори път другата половина на Каар Ауен.
Тази, която слага край на сенките. Не успях да я защитя обаче. Изпратих я в манастира. Изпратих я
при абата.
Лизъл пое рязко въздух.
–Казах ѝ че монасите ще ѝпомогнат. Казах ѝ че там ще бъде в безопасност. –Едуан се опита да
поклати глава, не успя и се закашля.
Кръв изпръска наметалото на Лизъл, прясна и гореща. Вместо да отстъпи, тя седеше там и чакаше.
И продължи да чака дори когато кашлицата на Едуан я опръска още повече с кръв.
–Ти −помъчи се да каже той накрая –трябва да я махнеш… от него.
–Аз –каза тя категорично. −Значи, сама.
Стискайки с все сила зъби, Едуан повдигна лицето си нагоре и с голямо усилие я гледаше в очите.
Б ол ка б ол ка б ол ка.
–Не мога да отида с теб.
–Р аз би рас е, че не можеш −подигравателно заяви тя. –Винаги бягаш, кръвовеще. Откакто бяхме
деца.
Едуан отново погледна към земята. Болкокамъкът блестеше на сантиметри от него. Можеше да го
вземе отново. Можеше да сложи край на тези непоносими болки в мускулите си и да почувства още
веднъж магическия ритъм на силата си.
Той не го взе.
–Колкото… по-дълго си с мен –каза той, –толкова по-голяма е опасността, монахиньо Лизъл.
Ярост… Човекът, който дойде за мен в Тирла… Той ще дойде отново и ще те убие.
–О? –Тя стисна брадата на Едуан, придърпа лицето му към своето. –И какво иска тази „ярост“ от
теб?
–Той работи за баща ми. А баща ми ме иска до себе си.
–Там ли искаш да отидеш?
–Не –отвърна той и беше вярно. Дори да знаеше, че баща му не е убил тези хора, дори да знаеше,
че човек като Корлант е защитил пуристите и номатците, той не би искал да се върне.
Ножът на Съдбата обаче беше отсякъл вече и за него можеше да има само един път.
–Иска ми се да ти повярвам –каза Лизъл. –Но не мога. –Още докато произнасяше тези думи,
лицето ѝомекна. Бръчката между веждите ѝсе изглади. –Кожата ти гори –прошепна тя −и не
преставаш да кървиш. Ти умираш, монах Едуан, нали?
–Да.
Тя пусна брадичката му. Главата на Едуан клюмна. Ръцете му трепереха неудържимо под него. Ако
не се движеше, щеше да падне по лице, а ако паднеше, не мислеше, че ще стане отново.
Лизъл също усети това, защото изведнъж тя го хвана за раменете и го издърпа, за да се изправи.
Напрегна всичките си останали сили да не се преобърне назад. Необходима му беше цялата
концентрация, на която беше способен, за да продължи да диша.
–Знаеш ли –каза Лизъл, –мислех, че ако те видя такъв, ще се зарадвам. Представях си го дори
когато бяхме малки. Представях си как те надминавам в тренировъчните упражнения или как печеля
повече задачи, или получавам повече похвали от монахинята Иврен.
–Но в момента −продължи след малко тя –не се чувствам щастлива. Чувствам се отвратена. През
всичките тези години мислех, че си специален. Мислех, че си по-силен… п о-д об ърдори, защото
магията ти те прави неудържим. Оказва се обаче, че умираш като всеки друг мъж. И ти си
страхливец също като тях.
–Така че −върви. Остави ме и се присъедини към баща си… и бездруго толкова отчаяно желаеш да
го направиш. Не искам твоята слабост на моя страна.
С грациозен замах тя извади болкокамъка от окървавената почва. После се прокрадна до Едуан и
се втренчи в него.
–Само не забравяй, че си ми три пъти длъжник, кръвовеще. Един път за болкокамъка. Един път за
Каар Ауен. И един за това, че сега не те убих.
Тя пусна камъка в скута му.
Той не докосна кожата му.
–И ще очаквам да ми се изплатиш, така че не умирай, преди да мога да си поискам заема.
Без нито дума повече Лизъл си тръгна. Вървеше дебнешком в гората, далеч от Едуан, далеч от
монасите, които беше убила, и невинните, които се бе опитала да спаси.
В Ч ЕТ ИР ИД ЕС ЕТИД ВЕ сичко, което Изьолт искаше да направи, беше да се събуди. Всичко, което тя искаше да направи,
беше да спре тези пламъци и нестихващия смях. Огневещият беше там, когато Иврен я
приспиваше… А Иврен я приспиваше веднага щом се събудеше.
Изьолт имаше време, колкото да стигне с препъване до мивката, завесите, главата на овена и
леглото с балдахин се завъртаха с всяка стъпка. Ще облекчи нуждите си, ще пийне бульон и…
Обратно в леглото. Обратно в леглото. Обратно към пламъците на огневещия.
Сребърният цар не я спаси отново.
Изьолт молеше Иврен да я остави будна, но думите ѝвинаги звучаха странно. Объркани и
безсмислени, сякаш говореше на непознат език с устата на другиго. И всеки път Иврен просто ще
поклати глава, а по лицето и в нишките ѝсе четеше смут.
Понякога Леополд също беше там, слънчевото му лице и слънчевите му нишки, завладени от
същото чумерене. К ол ков ре меем ин ал о? Опитваше се да попита Изьолт. О т к ол ков ре мес ъмт ук
К ак вои маи зв ънт аз и с та я? В сео щел и п ро дъ лж ав а б ит ка там еж дум он ас ит е? Но подобно на
Иврен, той единствено поклащаше неразбиращо глава и ѝказваше да си почива.
И накрая −тя нямаше представа кога, тъй като вратата никога не се отваряше и завесите не се
поместваха −Изьолт отвори очи. Иврен не беше там, нямаше ги и сенките. Нямаше я магията, която
я омаломощаваше и държеше в плен.
Така тя започна да диша дълбоко, с пълни гърди. После се опита да преглътне, изумена, когато не
само успя, без да се закашля, но дори почувства как езикът ѝостъргва небцето в устата ѝ Усети как
изчезна буцата в гърлото ѝ а напуканите ѝустни се притискат здраво.
След това завъртя глава, доволна, че стаята остана почти неподвижна. Само леко ѝсе замъгли пред
очите, леко се замая. Всъщност току-що различи Леополд, който стоеше до завесите и надничаше
навън. В нишките му се преплитаха златиста тревога и зелено съзерцание. Лявата му ръка все още се
придържаше от превръзка през рамото.
–Какво се случи със Сова? −попита рязко тя. Карторски. Думите бяха излезли от устата ѝна
карторски, слава на богинята.
Нишките на Леополд се обагриха в морскосиньо от изненада. Той се обърна към нея с вдигнати
вежди. Облекчение се разпенваше над другите му чувства. Той пристъпи към нея с леко накуцване,
което Изьолт не беше забелязвала преди. Не беше в с ъс то ян иеда забележа.
–Как се чувстваш, Изьолт? Да повикам ли монахинята Иврен?
–Не. –Думата избухна, пресилена и капризна. Изьолт имаше пълно доверие в монахинята,
дължеше ѝнавярно няколко живота, но в момента не искаше сън. Искаше отговори. –Не я викай.
Чувствам се добре. Просто ми кажи къде е Сова?
Преглътна. Изви се спиралата на скръбта.
–Не знам –призна Леополд, достигайки леглото ѝ –Всичко се случи толкова бързо.
–Ах… –Изьолт понечи да потърка лицето си, но почти моментално спря, когато пръстите ѝусетиха
превръзки. Странно, тъй като не изпитваше болка там.
–Ето –Леополд ѝналя чаша вода от кана, поставена на масата до леглото. Макар и само с една
ръка, той си беше много сръчен, както винаги.
Но Изьолт махна с ръка към чашата. Не знаеше колко време има, преди Иврен да се върне и да я
накара отново да заспи.
–Мислех, че видях Сова. Когато огънят ни достигна, видях нишките. Възможно ли е Сова да се е
спасила?
–Ти знаеш по-добре от мен, Изьолт. Не виждах нищо отвъд пламъците. Може ли? –Леополд посочи
към леглото и щом Изьолт кимна, той ѝпомогна да се изправи.
Този път с радост посрещна помощта. Никаква болка не се изви в нея, но чувстваше крайниците си
така, сякаш бяха от мрамор. Твърде тежки, за да се движат сами.
–Трябва да я потърсим –каза тя, когато здравата ръка на Леополд я подхвана отзад.
Той се разсмя. Смехът му не беше жесток, а стряскащ, съответстващ на нишките му.
–Веднага се залавям с това, щом приключа с теб… Чакай, ти сериозно ли говориш? –Отгледа се
назад. –Изьолт, там има монаси, които се опитват да ни убият –той посочи с глава към вратата, –а
огромната армия на краля на нашествениците приближава. −Този път приведе глава към
прозореца. –Ако детето е живо −а аз се надявам то да е, −няма как да му помогнем в момента.
–Винаги има нещо, което можем да направим. В ин аг и.
При нейните думи валма от наситено бордо се пръснаха сред нишките на Леополд. Нюанси на
праскова също. При всеки друг тя би ги изтълкувала като нежност, може би желание дори. Но при
него… При него тя изобщо не можеше да отгатне какво са.
–Какво има? –попита тя.
–Нищо не съм казал.
–Не, но ти усети нещо. Кажи ми какво.
Сега смут с цвят на пшеница набразди нишките му. Усмихна се, в усмивката му прозираше печал,
така перфектно в синхрон с чувствата му, че Изьолт запримига. Дори по бузите му се появи
руменина, която ги затопли.
–Наистина не мога да скрия нищо от теб, нали?
–Това не е отговор на въпроса ми.
–Не. –Прокара палец по долната си устна, преди да изрече тихо накрая: –Моля те, Изьолт. Нека
човек си има своите тайни. –После се изви, за да грабне нещо зад масата. –Ето, имам нещо за теб.
Умно отклонение, но Изьолт би го позволила. Все още имаше толкова много неща, които трябваше
да знае, но от секунда на секунда очите ѝгоряха все повече и повече.
–Знам, че това не е точно твоята книга, но текстът е същият. Всъщност това е оригиналът. Взех го
от манастирския архив. –Плъзна подвързан в черна кожа том върху леглото. –Мисля, че това може
да бъде доказателство, че казвах истината. За Ерон фон Хастрел, искам да кажа.
Изьолт хвърли поглед към книгата… И стомахът ѝсе вледени. Тя преглътна, усещайки как лицето ѝ се смръщва от недоумение… Чувстваше се твърде зашеметена, за да го предотврати.
И лю ст ро ва нор ък ов од ст воз а м ан ас ти ра„ Ка ра уе н.“ Това беше същата книга за монасите от Карауен, която беше оставила във Веняса Сити.
Единственият начин Леополд да знае това би бил, ако наистина работи с чичото на Сафи.
–Вероятно не искаш да я прочетеш, но си помислих...
–Благодаря –прекъсна го тя. И го каза искрено. Всичко изглеждаше така нестабилно, откакто
Едуан си беше тръгнал, след катастрофата, сънищата и тъмнината. Чувстваше тази книга като котва.
И знаейки, че Леополд я е взел за нея… Че тя всъщност може да му се довери…
Изьолт въздъхна. Всичко в стаята се сля. В гърдите ѝбушуваха всевъзможни чувства −еднакво
горещи и студени, толкова различни, че тя не ги разпознаваше.
Придърпа книгата по-близо, готова да я отгърне, когато забеляза печат на корицата. Птица с три
крака и корона на главата.
–Какво е това? −Тя насочи уморения си поглед към Леополд. –Моят екземпляр нямаше този
печат.
–Т ов а е магическият знак на Краля на враните. Можеш да го намериш из целия манастир. – Потупа го със здравата си ръка. –Преди хиляда години цялото това място е било неговата крепост.
Никога ли не си се чудила защо карауенският магически знак е птица?
Да, беше се чудела, но никъде в нейната книга −в тази книга −нямаше отговор.
К ра ля т н а в ра ни те, помисли си тя. Мъжът от съня ѝ Трябва да е бил той, дори да не можеше да
си го обясни.
Отново потърка превръзките си. Този път обаче остърга с пръсти плата. Нямаше болка, но Леополд
направи гримаса и прошепна:
–Не ги махай.
–Вярваш ли в духове? –попита тя, без да му обръща внимание. –Номатците не вярват, но Сафи все
се кълнеше, че те са истински.
–О, така ли? −Примигна той, бледо объркване в нишките му. –Да, ами, тя б и повярвала. Замъкът
Хастрел е пълен с духове. Но… защо питаш?
Изьолт облиза устните си.
–Значи н аи ст ин а вярваш?
–Повечето картори вярват в духове. Ние не сме богобоязливи хора, но приемаме предците си
много сериозно. –Той сложи здравата си ръка върху леглото и се наведе към нея, неодобрение
смръщи лицето му. −Питам те отново, Изьолт, защо те интересува това?
Тя се почеса по носа. Отмахна още от марлята. Едно е да попита за прозренията му, а съвсем друго
да му каже, че духове я преследват в сънищата ѝ
–Няма причина –каза тя накрая.
В изражението и нишките му се четеше открито недоверие, но той не я притисна повече, за което
Изьолт му беше благодарна. Чувстваше се все по-уморена. По-тежка, сякаш пещера се беше срутила
върху нея.
–Сова –каза тя, но името прозвуча като протяжен, неясен стон.
Шокът озари нишките на Леополд. Моментално стана на крака.
–Отново си болна. Ще доведа монахинята Иврен. –Той бързо се отдалечи. Твърде бързо. Ивици се
провлачиха зад него. Леополд в сто разновидности, препускащи във времето.
–Не –извика Изьолт, но както и преди, не успя да произнесе думата.
Когато Иврен се втурна, сенките забулиха видението на Изьолт. Иврен изглеждаше направена от
тъмнина, черни вълни се виеха от нея.
К ри ла, помисли си Изьолт, преди лечебната магия да я повлече. Т я и зг ле жд а с як аши мак ри ла
Когато следващия път Изьолт се събуди, някой изрева на карторски:
–Вдигнете я! −Мъжки глас, прикрепен към неясни, мъгляви нишки.
Тя отвори клепачите си. Светът, едва различим, се въртеше. Нишки, нишки, нишки −освен на
човека, който беше говорил, и на още двама души, които сега се придвижваха към леглото. Монаси,
които тя не познаваше.
За кратък миг, в който загуби ориентация, белите им наметала сякаш се сляха и като едно цяло
тръгнаха през стаята с нишки във враждебен сиво-зелен фокус. После бялото размазано петно стигна
до Изьолт, раздели се отново на две и лицата се материализираха над нея.
Жена, мъж. Жената хвана лявата ръка на Изьолт, мъжът я хвана за дясната. След това я повдигнаха
в седнало положение, пръстите им се вкопаха под превръзките в плътта ѝ придърпаха я нагоре,
докато гръбнакът ѝудари таблата на леглото.
Светът се олюля около Изьолт. Нямаше болка, само световъртеж и объркване. Сънят все още я
държеше. Огневещият все още се смееше в ушите ѝ
После монасите се отдалечиха, вече не бяха слети в едно, макар нишките им да се изравниха по
цвят: сребриста погнуса. Отвратени бяха от слабостта на Изьолт. Или пък отвратени от докосването ѝ
Но Изьолт беше свикнала с отвращението и омразата и ако тези чувства можеха да убиват, отдавна
щяха да я убият.
Тя си пое дълбоко въздух, облекчена, че усеща как дробовете ѝсе притискат òребрата. С всяка
секунда зрението ѝставаше по-ясно и по-ясно. Бяла лунна светлина проникна през отворените
завеси. Нито виждаше, нито усещаше Иврен или Леополд наблизо.
Малко време имаше за чудене защо те отсъстват. Третият монах −човекът, който пръв
проговори −се появи пред погледа ѝ
Първоначално, докато Изьолт наблюдаваше приближаването на нишките, тя помисли, че цветовете
се смесват поради нейното изтощение. Заради съня, изпълнен със сенки, който отказваше да я
освободи напълно. Само дето всичко останало в стаята беше кристално ясно. Чувстваше се будна и
нащрек. Дори мускулите ѝсе чувстваха достатъчно леки, за да се движат сами.
Тогава тя осъзна: К ър вя щи я. Онзи, който прелива от една емоция в друга, изживявайки всяка с
френетична интензивност, без да се задържа дълго в едно състояние. Това правеше нишките да
изглеждат като кална тъкан. Т е с а н ес та би лн и, предупреждаваше я Гречя преди години. В ся ка е мо ци я ес як ашо ръ фа наип ре ли ва щавд ру га Н е м ож е д а с е п ре ду га дик ак вощ е н ап ра вик ър вя щи я
вс ле дв ащ иям иг
Мигновено тялото на Изьолт се напрегна. Студът ринеше през нея твърд лед след толкова сън,
наситен с пламък.
–Знаеш ли кой съм аз? –попита мъжът. Беше млад. Може би само с няколко години по-възрастен
от нея. С жълтеникава кожа и светла коса, чертите му −също като нишките −кървяха, а илюзията се
допълваше от мекотата на челюстта и фигурата му.
Ако Изьолт не знаеше за строгото манастирско обучение, би си помислила, че той никога не е
работил и ден през живота си.
Вонеше и на тамян.
–Вие сте абатът –каза тя. Издаваше го червената декорация на пелерината му. След това тя си
спомни нещо, което Иврен беше казала мимоходом, и добави: –Нейтан фон Лайд.
Сивото недоволство се носеше по нишките му, някак си в синхрон с розовото удоволствие. Имаше и
червено раздразнение заедно с пръски от люляков глад и оранжево нетърпение. Те прехвръкваха
покрай тях, бързи като мухи и твърде много, за да ги хване Изьолт.
–Вашите настойници –той посочи с ръка към вратата –няма да позволят на никого да влезе. Дори
и на мен, в собствения ми гаден манастир. Но искам да знам кой ни е докарал до това мизерно
положение. Искам да видя лицето на жената, която унищожава дома ми.
Изьолт се скова, изненадана от думите му. Изненадана от отровата му.
–Не разрушавам дома ви –каза тя.
Той само се засмя.
–Тези бунтовници те искат и те ще направят всичко необходимо, за да те хванат.
–Защо?
Той не отговори. Вместо това той се приведе, за да я огледа по-отблизо, очите му я опипваха от
горе до долу. Яростта трептеше все по-ярко в нишките с всеки удар на сърцето.
–Как се казваш?
–Изьолт ден Миденци.
–Ти си от номатците.
Забележка, реши тя, не въпрос. Така че остана напълно неподвижна. Никога през живота си не бе
чувствала колко по-важно е да запази изражението си лишено от емоции. Вътрешният ѝбаланс и
спокойствие бяха непоколебими. Нейтан фон Лайд беше Усойницата, която се криеше в горския
пущинак. Опасността му се криеше в това колко обикновен и невзрачен изглеждаше на повърхността.
Сега тя разбра какво Леополд е имал предвид под п од об них ор а, к ои тос а п ол ез низ а п ри нц ов ет е.
Като шести син на благородник, той вероятно е бил пренебрегван през целия си живот. Сега, като
абат, той имаше какво да доказва.
Изьолт нямаше представа защо монахинята Иврен би подкрепяла такъв човек. Освен ако, разбира
се, въстаналите монаси не са били още по-лоши.
–Петстотин години –измърмори си абатът, нишките подскачаха, кървяха, не се четяха. –Петстотин
години нямаше никой, а сега две ефировещици твърдят, че са Каар Ауен.
Той се нахвърли твърде бързо, за да може Изьолт да реагира. Нямаше предупреждение в нишките
му, нямаше предупреждение от тялото му. В един момент той говореше. В следващия стискаше
гърлото ѝс ръце и я удряше òтаблата на леглото.
Черепът ѝизпука. Инстинктът взе контрол.
Юмруците ѝсе вдигнаха, готови да ударят по ръцете му. Да извият лактите му и да пречупят
костите му на две. И зг ор и г о, и зг ор и г о.
Но Изьолт се спря, с пръсти само на сантиметри над кадифеното покривало. Той не я душеше, а в
стаята имаше още двама монаси −тежко въоръжени. Това не беше битка, която можеше да спечели.
А кое ди н м ъжеп о-д об рев ъо ръ же н и лип о-д об рео бу че н, Хабим я беше научил, т ог ав а п ра ви к ак то т ойз ап ов яд ва П о-д об реед а ж ив ее ш ид а т ър си ш в ъз мо жн ос т, о тк ол ко тод а у мр ешо т
п ре въ зх ож да щ т е п ро ти вн ик
Лицето на абата надвисваше над нея все по-близо. Достатъчно близо, за да види Изьолт врасналите
косми над устната му. За да забележи отделни кръвоносни съдчета, стрелкащи се през очите му.
Толкова близо, че нишките му се изляха върху нея като тиня.
–Дай ми една добра причина –изръмжа той. По бузата ѝхвърчеше слюнка. –Дай ми една
основателна причина да не те дам на бунтовниците.
–Защото −спокойно каза тя –аз съм Каар Ауен. Току-що самият вие го казахте…
Това беше грешният отговор. Той я изблъска към таблата, като отново черепът ѝизпука. От очите ѝ изскочиха искри.
След това я стисна по-силно, спирайки въздуха ѝ
–Всичко, което виждам, е една мръсна номатка. Имаш късмет, че имаш принц зад гърба си, иначе
досега да съм те изкормил и обесил от крепостния вал, за да те видят бунтовниците.
Той я пусна. Толкова рязко, колкото я беше сграбчил, пусна я и се отдръпна.
Изьолт стрелна ръка към врата си. С ег а тя почувства болка в гърлото и белите дробове. Беше ѝ раздрал превръзките. И зг ор и г о, и зг ор и г о, и зг ор и г о.
Можеше. Т ря бв аш е. Тези монаси не можеха да направят нищо срещу пламъците, прояждащи
кошмари.
–Знай това, малка нишковещице –каза абатът. –Ако тези бунтовници пробият стените ни, ще те
оставя на остриетата им, докато ние избягаме на сигурно място.
–И ако го направите –отговори тя хладно, –тогава ще им кажа по кой път сте тръгнали.
Той ѝудари шамар. Точно през бузата. И макар че този път беше готова за атаката, това не
попречи да ѝпричернее пред очите, или на болката, шибаща по челюстта.
–Ти не си Каар Ауен –изсъска той. –И не струваш това, което принцът ми обеща.
С тези думи, отекващи в съзнанието ѝ той си тръгна. Замах в бяло, обагрено в червено, сто емоции,
неясни като в мъгла, зареждащи, вълнуващи и излъчващи усещане за свобода. Другите монаси го
последваха, собствените им по-приглушени нишки светнаха в цветовете на свежо удоволствие.
Тя изчака, докато вратата се затвори зад тях, и чак тогава притвори очи. Главата ѝтуптеше.
Кожата на шията я болеше там, където я беше сграбчил. Въпреки това тя се чувстваше… добре.
Силна дори. Неспокойна, да, но също така и изпълнена с необходимостта да се движи като
разтърсено пенливо вино, което ей сега ще избликне от бутилката.
Самообладание, напомни си тя. Трябваше да премисли всичко, което току-що се беше случило.
Трябваше да преработи всичко това и да формулира план. С болката можеше да се справи по-късно, а
тази дива енергия може да подхрани съставянето на плана ѝ
Очевидно абатът не вярваше, че тя или Сафи са Каар Ауен, и очевидно Леополд плащаше на абата,
за да ги защити. Предполага се, че му е платил и за да си възвърне Сафи в Марсток. Но сега нямаше
как Сафи да бъде открита, нямаше как да бъдат заедно, докато бунтовниците продължават яростните
си атаки.
Изьолт предпазливо свали краката си от леглото. Носеше черен памучен панталон и съчетаваща се
с него широка риза. Нямаше кал и мръсотия. Сигурно Иврен я беше изкъпала и облякла. Може би
Изьолт е била будна по време на банята, може би не. Всичко, което знаеше, беше, че е изминал само
ден, откакто е пристигнала. Или може би бяха минали седмици.
Босите ѝкрака докосваха вълна. Овчи кожи, поставени върху рогозки. Преди не беше забелязала.
Богиньо, сигурно е била наистина болна. Иврен беше права: имала е късмет, че не е умряла.
С ръка, подпряна на масата до леглото, тя се надигна. Бурканчетата с илачи от комплекта на
Иврен се разклатиха, докато се изправяше. В някакъв момент тя усети какво е да стоиш на краката си
прав. Изпъна гръбнака си.
Слава богу, стаята остана неподвижна. Дори когато отстъпи на три крачки от леглото. Дори когато
с по-бързи стъпки отиде до прозореца. Стъклата отблъскваха студа, който образуваше ледени
мехурчета и завъртулки, изкривяващи гледката към долината далече долу.
Нямаше облаци, които да скрият луната. Тя блестеше, озарявайки долината с най-чистата
светлина. Н иш ко ве ще рс кан ощ, би я нарекла Гречя. К ог ат о с ия ни ет о н а Л ун на там ай као тм ив а
в си чк и ц ве то ве о ст ав яй кис ам о н иш ки О ст ав яй кис ам о н аш ат а р аб от а. В миналото тази работа
се състоеше в намотаване на нишки около камъни −за Изьолт по-скоро беше само поредица от опити
и провали.
Сега работата ѝбеше да наблюдава. П ре це ня ва й п ро ти вн ик а с и. О гл еж да й т ер ен а.
Широката река, която се виеше през долината, беше заобиколена от блата на някои места, а на
други бреговете бяха по-отсечени и стръмни. Островите изпъкваха насред дълбоките, черни води,
пресичаха я мостове, а тя лъкатушеше все по-нататък към Кладенеца на произхода, скътан на
острова, потънал във вечно зелени растения. Водите на север от него изглеждаха замръзнали.
Някъде там беше Сова. Някъде там беше Сафи. Изьолт трябваше да ги намери. И д ве те. Ако
Изьолт можеше да се добере до мостовете, тя щеше да стигне до Кладенеца, а оттам −да достигне
северния бряг по лед. После нямаше да е много трудно да следва реката на изток, без да привлича
вниманието и от двете страни. Да, нашествениците щяха да са близо, но на пътя им се простираше
гъста гора.
Единственият истински проблем, с който се сблъскваше, беше как всъщност да стигне до мостовете.
Монаси, бунтовници, крепостни стени и отвесна скала стояха на пътя ѝ Но абатът бе споменал за
бягство и очевидно монасите са успели да напуснат манастира, за да избавят Изьолт и Леополд след
катастрофата. Това означаваше, че има изход оттук. Изьолт просто трябваше да го намери.
Тя се почеса разсеяно по носа. Този път никакви превръзки не ѝпречеха да го направи. Магията на
Иврен, явно, действаше. В ъп ре кич е а ба тъ т т ок у-щ о с ъс ип а ч ас т о т и зл ек ув ан от о, помисли си тя,
отдръпвайки се от прозореца и опипвайки превръзките на врата си.
На практика ги беше раздробил. За щастие, не болеше да ги изглади отново и закрепи по местата
им. Те обаче не бяха единствените скъсани превръзки. Тези на ръцете ѝсъщо се бяха обелили. Тя
изви горната част на ръката си към лунната светлина, за да оправи превръзките, и тогава забеляза
плътта под тях.
Гладка. Непокътната.
Това я озадачи. Отмахна още марля, този път под лакътя си. Но и там нямаше нищо. Нямаше нова
кожа, розовееща и още не съвсем заздравяла. Нито пък беше стара кожа −с белези и набръчкана.
Това си беше нейната кожа, такава, каквато е била винаги.
Без натъртвания, без белези, без струпеи.
Изьолт разкъса превръзките и на другата си ръка. Отново видя същата бледа, идеална плът.
Невъзможно, невъзможно.
Тя се стрелна към огледалото до гардероба и след секунди беше премахнала всяка марля по себе
си, до която можеше да стигне. Врата, лицето, корема, бедрата. В краката ѝсе събра бяла купчина.
Но на всеки оголен участък от кожата си тя откриваше едно и също: нямаше наранявания.
Нито едно. Никъде. А Изьолт знаеше как изглежда излекуваната с магия кожа −Иврен я беше
лекувала и преди. Т ов а не беше същото.
Но нямаше причина Иврен да я лъже. Какъв беше смисълът да се грижи за рани, които не са били
истински, или да държи Изьолт в изцеряващо сънно състояние. Със сигурност Изьолт бърка. Със
с иг ур но стнещо ѝубягваше. Липсваше ѝключова информация, чрез която да подреди всичките
мисли, блъскащи се в главата ѝ
К ом пл ек тъ т си ла чи те
Тя се обърна от огледалото, затичвайки се −леко, леко −към масата. Отвори ключалката на
комплекта и изсипа съдържанието му върху леглото.
Но нямаше какво да се види. Празни бутилки, празни буркани и чисти ленени платна, навити на
рула. Това дори не бяха реални лечебни средства.
–Какво правиш, Изьолт?
Гърлото на Изьолт се сви. Лунна майко, спаси я. В паниката си тя не беше проверявала тъкането
около себе си. Сега Иврен беше тук, вратата се отвори със скърцане и нишките на монахинята
блестяха от тревога.
Бавно, Изьолт се обърна към монахинята с думкащо сърце. Т аз и ж ен а т е с па си каза си тя. Т ук т ря бв а д а и ман як ак воо бя сн ен ие. Ала когато очите ѝсрещнаха очите на Иврен, тя знаеше, че няма
обяснение. Поне такова, което да е добре за нея.
Тъмнината се върна, пулсираща от Иврен като горещи вълни. Тя не беше отцепена −това беше
различно, това беше неизвестно, −но монахинята определено не беше на себе си. През цялото това
време Изьолт вярваше, че си въобразява сенките, че те са от нейните кошмари, пренасяни в този свят
от изтощението и пламъците. Но тя вече беше будна, а въпреки това сенките обгръщаха жената,
която я беше спасила.
–К-какво ви става? –тя се опита да зададе въпроса, но думите ѝотново бяха объркани. Говореше на
няколко езика наведнъж или пък изобщо нямаше езици.
–Изьолт –каза Иврен спокойно. –Не си добре. Трябва да си в леглото. –С елегантни стъпки тя
прекоси стаята. Изражението ѝи нейните нишки също бяха ведри и състрадателни, такива, каквито
Изьолт ги познаваше открай време. –Трябва да спиш –продължи тя. –Спи, Изьолт. С пи.
Сенките се надигнаха от тялото ѝ сто черни крила полетяха. Те пляскаха към Изьолт, после
връхлетяха над нея и накрая я обладаха. Сто хиляди крила блъскаха в черепа ѝ
Не можеше да се бие с тях. Каквато и да беше Иврен, тя не беше монахинята, която Изьолт някога
бе познавала и обичала.
Коленете на Изьолт се превърнаха във вода. Тя падна.
И крилата я завлякоха надолу.
С Ч ЕТ ИР ИД ЕС ЕТИТ РИ афи се събуди от гласове в стаята си. Две прислужници бяха дошли да я изкъпят и облекат. Сафи
ги познаваше. Беше ги разпитвала преди, а по-нисичката я беше разсмяла.
Тези млади жени нямаха какво да крият, затова магията ѝмъркаше доволно от истината при
тяхното присъствие. Сафи остави бърборенето им да жужи около нея −кой е пристигнал за
празненството, кой с какво е облечен и как благородничеството е реагирало на строгия протокол за
сигурност.
Чувстваше се добре да е чиста. Чувстваше се добре, че се е наспала. И се чувстваше добре да
облече нови дрехи. Копринената рокля на Сафи беше прекрасна, макар и непрактична. Разпуснати
дълги ръкави, дълбоко деколте и прозрачни поли, стигащи до глезените. Роклята разкриваше гърдите
на Сафи повече, отколкото ѝхаресваше, но не показваше достатъчно краката ѝ а ръкавите щяха да ѝ пречат в битка.
–Но това е най-модерният стил в Далмоти –настояваше по-високото момиче, което учуди Сафи − защо такава рокля е популярна също и т ук.
Поне имаше джоб. Перфектният размер за обектива на истината, който тя пусна вътре, а гърдите ѝ се издуваха от чувството за триумф. Нямаше търпение да го даде на Ванес.
След като прислужничките си тръгнаха, се появи Рокеш. Рамото му вече не беше превързано и той
се движеше по-лесно, докато я извеждаше от стаята, където нейните пазачи Усойници се строиха.
Никой не проговори и на Сафи ѝбеше приятна тишината.
Тази вечер щеше да е подложена на достатъчно шум, с който да се справя. Тази вечер щеше бъде
изцяло на показ пред всеки член на Султаната, всеки военен офицер и съветник, всеки роднина на
благородник и всеки водещ бюрократ. В си чк и щяха да бъдат събрани на едно място, за да зяпат
веровещицата, знаейки, че са тествани.
Сафи очакваше, че веднага ще я заведат в тронната зала. Или може би в кабинета на Ванес, или
дори в императорското крило на двореца. Вместо това за пореден път беше отведена в недрата на
Плаващия дворец, в другата част на острова, която не беше виждала досега −огромно складово
пространство в рафтове и сандъци, а в далечния край имаше портал, отвеждащ към езерото Скарца.
Хабим посрещна Сафи и Усойниците на вратата. Тази вечер той беше в царствени, скъпи одежди,
стоцветни шарфове се диплеха над бляскавата му униформа в златистозелено. Всеки един за
различна присъдена му почест; всеки един толкова чужд за Сафи, колкото и всичко останало, което
беше научила за него през последния ден. Зад него чакаха дълъг ред от слуги и войници, всички с
високо вдигнати брадички, сякаш очакваха заповеди.
Хабим не обърна внимание на Рокеш, който направи малък поклон, а ако Хабим таеше някаква
злонамереност към Сафи заради ад-бардовете, той не го показа. Вместо това с широк жест посочи
стаята отзад.
–Наред ли ви изглежда всичко, веровещице?
Сафи се смръщи, объркана, и потърка белега на палеца си.
–Какво да ми изглежда наред?
Въпросът ѝпредизвика въздишка.
–Фойерверките. –Хабим посочи най-близкия сандък. –Тези кутии ще бъдат занесени сред езерото
за детонация, а тези кутии –той посочи към по-малки сандъци –съдържат бенгалски огън за гостите.
Трябва да се уверя, че са безопасни.
Сафи хвърли поглед към кутиите. Нищо в нейната магия не реагира. Не усети нито бръмченето на
истината, нито съскането на лъжите. Тя се приближи до най-близкия сандък и отвори капака.
Наредените глинени плочки изглеждаха съвсем нормално точно както знаеше, че трябва да
изглеждат фойерверките.
Рокеш се плъзна до нея.
–Кажи нещо –измърмори той с по-груб от обикновено глас. Тя го погледна, примигвайки.
Изненадана. –Кажи нещо –повтори той.
И тя каза нещо.
–Безопасни са.
–Добре –изрева Хабим, обръщайки се към прислугата и войниците. –Разпределете ги и се
придвижете до зададените ви направления.
Не каза нищо повече на Сафи, затова Рокеш я изведе от помещението.
Нагоре, нагоре, връщаха се по същия пътя, по който бяха дошли, само че сега Усойниците я
придружиха до главните дворцови градини. Озоваха се пред два реда войници, преди да достигнат
най-високата част на терасите. Лекият бриз разнасяше музиката, звучаща над шепнещи гласове.
Някои напрегнати, други щастливи, но всички приглушени и тихи.
Тогава войниците се разделиха и голямото тържество се развихри пред Сафи. Ванес, заедно със
собствения си контингент от Усойници, чакаше точно отпред на сцената. Фенери, окачени по
декоративни железни вериги, видяха между дърветата, и натруфени флорални композиции обливаха
пространството в ухания на роза и крин.
Шестима музиканти свиреха на подиума под този на императрицата −флейти и арфи и един
барабан тарамбука. А най-долу се тълпяха гостите. Море от фигури, облечени в най-хубавите си
одежди. Коприна, сатен, кадифе и тафта се въртяха по кръглия дансинг, заобиколен от богато
украсени железни стълбове с огневещерски пламъци.
Гостите не бяха нищо в сравнение с гледката отвъд Плаващия дворец. Езерото беше покрито с
лодки. С бели платна или удължени гребла, с люлеещи се мрежи или с пълзящи моряци, независимо
от кораба, всички бяха държани да стоят на разстояние от морски кораби, акостирани нос до нос. В
същото време брегът на Азмир се гърчеше от народ като мравуняк. Стотици хиляди марстоки се
събираха, за да наблюдават изстрелването на имперските фойерверки.
Нападението върху Кладенеца не беше разколебало никого.
Ванес се обърна при звука от стъпките на Сафи. Тя грееше в центъра на сцената, роклята ѝбеше от
огненочервен креп, подходящ за императрицата на пламъците и избраната дъщеря на Огнения
кладенец. Косата ѝ навита като факла на върха на главата ѝ беше изплетена с подходящи панделки,
докато белезниците ѝбяха разтегнати като тънки обръчи, извиващи се спираловидно по ръцете ѝ
Вместо желязо на кръста, сега тя носеше златен колан.
При вида на Сафи тя въздъхна с облекчение и Сафи не устоя и ѝсе усмихна. Ванес изчака, докато
Сафи се настани точно зад нея, след което и Рокеш да седне на подходящо място от другата ѝстрана,
и чак тогава тя се обърне към тълпите.
Преди да се обърне с лице към десетките хиляди марстоки, които я обичаха, без изобщо да я
познават.
Ванес вдигна ръце. Хората на Азмир изреваха. Този звук можеше да прогони буреносни облаци и
да погълне мисли. Шумът бушуваше срещу Сафи, завихри се в белите ѝдробове, в краката и в черепа
ѝ Толкова много хора, толкова близо и толкова далеч, всички скандираха своето одобрение и
крясъците им бяха истинни.
Вече нямаше и следа от неодобрение. Азмирците искаха да бъдат забавлявани. Така че Ванес им
даде това, за което молеха. Китките ѝсе вдигнаха нагоре, пръстите ѝсе насочиха към небето с длани,
обърнати навън…
Три светлинни пукота се изстреляха в небето. След миг се взривиха и хиляди падащи звезди се
понесоха надолу. След един удар на сърцето последва експлозивен т ря съ к и тълпите зареваха още
по-гръмогласно.
Сафи искаше да зареве заедно с тях. Безкрайна гръмотевична буря от пъстроцветна светлина,
която набъбваше и мигновено се разпръскваше. Понякога само бляскаво великолепие изпълваше
небето. Друг път −подробни, живи картини на битки, градове и гори оживяха в експлозивна
поредица. Една след друга, невероятен спектакъл, невиждан и нечуван от нея досега, при това Сафи
имаше възможно най-доброто място, за да го наблюдава −вътрешния двор на императрицата.
Имаше също и най-доброто място, за да оценява постоянно празненството отдолу. Тя не можеше да
се сдържи −усещаше н ещ о от насъбралите се там. Нещо жулеше тила ѝ нещо, което не идваше от
нейната магия. Въпреки това, колкото и усилено да изследваше всичко, единственото, което
достигаше до нея, беше истинско. Онова, което бълбукаше в нея, отразяваше единствено откровени
разговори и наслада.
Докато във фойерверките по черното небе маршируваха редиците на воини, а отражението им
спокойно се носеше по езерото долу, истината най-накрая я осени: това, което Сафи виждаше с очите
си, беше невъзможно. Всички лъжеха. Нямаше как да се заобиколи този факт, но въпреки това Сафи
не усещаше лъжата от хората долу.
Непрекъснатият прилив на лъжи, които се разбиваха в истините, беше изчезнал. Напълно
изчезнал.
Бог да я накаже, какво беше сторила Сафи? Явно, тя беше използвала магията си върху обектива
на истината. Но само половината обаче −онази част, която разпознаваше измамата. Именно тази
половина бе избрала да проникне в стъклото. Не разбираше как е възможно това. Нейната магия
просто си я и ма ше. Съществуваше вътре в нея, винаги присъстваше и винаги реагираше.
До момента, в който вече не реагираше.
Тя потърси в джоба си обектива на истината. Въпреки че не искаше да го показва публично, преди
да го даде на Ванес, сега нямаше избор. Трябваше да знае дали работи −трябваше да знае дали
може д а с и в ър нем аг ия та. Но когато тя пъхна ръка в джоба си, пръстите ѝне докоснаха метала.
Пръстите ѝнапипаха хартия. Челюстта ѝувисна от смайване, в дланта си държеше бенгалски огън.
Почти със същата форма, почти с еднакво тегло. Някой ги беше разменил.
Въпросът беше кой −и защо и к ог а? Тя се завъртя далеч от фойерверките. Някой щеше да има
нужда да изтъргува нещо, без тя да усети.
Очите ѝсе спряха на Рокеш, на десет крачки от нея. Той не отмести поглед. Н аб лю да ва шея и тя
изведнъж си спомни как той беше сложил ръка върху лакътя ѝв складовото помещение. Съвсем леко
докосване, но достатъчно, за да се разсея за миг, за да има възможност да се докопа до обектива на
истината и да го замени с бенгалски огън.
Нямаше смисъл в това обаче. Нямаше причина да го иска, нито причина да го вземе. Трябваше
само да помоли. В края на краищата тя беше тествала Рокеш. Знаеше, че е искрен. О св ена ков еч е н е
е.
По-рано тя беше забелязала, че нараняването му е изчезнало. След това в склада той ѝбеше
заповядал да каже нещо −и тя го каза. Без да мисли, тя се подчини.
А после онази омагьосана дупка при Кладенеца. Илюзовещиците не бяха често срещани, нито
далмотските копринени рокли с джоб, подходящ за точния размер на бенгалския огън.
А простата истина беше, че откакто пристигна, Хабим все повтаряше: „Имаме план“. Не аз имам, а
ние.
Сд яс на тар ък а д айн а ч ов ек а т ов а, к ое тоо ча кв а. Сл яв ат а с ре жим у к ес ия та
Рокеш извади меча си.
И Сафи изкрещя:
–М ат ю, н ед ей
Я Ч ЕТ ИР ИД ЕС ЕТИЧ ЕТ ИР И
ростта набързо свали веригите, които свързваха Мерик с кулата. Нашийникът обаче изискваше
магията на Есме, за да се отвори. Затова Калън издърпа Мерик навън и те полетяха.
Беше великолепно. Въпреки че не магията на Мерик ги носеше, въпреки че имаше нашийник на
врата си и магията на отцепването пулсираше във вените му. Летенето, макар и кратко, го накара
отново да се почувства цялостен.
Не бяха изминали два пълни дни дори, откакто вятърът шибаше лицето му и бушуваше под краката
му, но той имаше усещането, че са векове. Под Мерик лунна светлина обливаше в сребро изгубения
град Познин. Отгоре градът изглеждаше различно. Оживен и нереален. Древните неща бяха като
нови отново и дори безкрайният отцепен свят изглеждаше свеж и невредим под това сияние.
Пътуването приключи твърде рано. Около Кладенеца гората се сгъстяваше все повече. После се
появи и самият Кладенец, а отстрани стоеше мъничка фигура в хермелинова кожа. Очите ѝбяха
затворени, когато Фюри кацна, но ръцете −протегнати, работеха на своя стан.
Тя не реагира, когато Калън и Мерик пристигнаха, нито когато коленете на Мерик се подкосиха от
удара и той падна върху тревата на четири крака. Не реагира и когато Фюри изрева: „Кукловоде“.
Пръстите ѝпродължиха да се движат и извиват по невидимите нишки.
След миг Яростта загуби търпение.
–Кукловоде! –извика той по-силно, уви, напразно. Така че отново се впусна да търси с дебнещи
крачки. Под тях тревата полягаше в крива пътечка и с всяка стъпка той разчопляше образувалата се
коричка по осакатеното си ухо.
Мърмореше си също ядно:
–Неблагодарни задачи, н еб ла го да рн и задачи. Аз не съм инструмент. Аз съм Ярост. Бях там в деня,
в който шестият се промени, така както си беше.
Докато Калън вървеше, черни бръчки се плъзнаха по лицето му. Заваля призрачен сняг.
Стигна до края на пътечката и се завъртя. Ч оп ч оп ч оп.
–Това ще се промени сега, когато си на моя страна, Мерик. За разлика от теб, генералът не е цар и
щом намеря острието и стъкълцето, тогава няма да имам нужда от него. Или от когото и да е от тях.
Сега гневният му поглед се обърна към Кукловода и той се приближи дебнешком точно до нея.
После се спотаи над нея, загледан надолу, докато снегът падаше и тъмнината плетеше мрежи през
него.
–Шестима нападнаха шестима –запя той –и станаха крале. Петима нападнаха един и откраднаха
всичко.
Яростта си стоеше така, тананикайки си песнички, докато Есме продължи със съсредоточената си
работа на тъкачния стан. Яростта си стоеше така, когато отцепените бавно наизлизаха от гората,
един по един, за да обградят Кладенеца.
Мерик почти не ги забелязваше. Кръвта му беше нахлула в глава от летенето, ушите му пукаха, а
енергията от последното му хранене вече се беше изчерпала. По-важното беше, че в съзнанието му
беше заседнало казаното от Ярост… Факта, че никой не искаше едно и също нещо. Разбира се,
всички искаха да преминат тази планина, но Есме искаше кладенците. Кралят на нашественици
искаше империите. Ярост пък искаше острие и стъкълце, а Мерик от своя страна…
Това беше ценна информация. Хората с различни цели винаги можеха да бъдат настроени един
срещу друг.
Когато накрая клепачите на Есме се вдигнаха, тя се обърна към Ярост.
–Какво –изсъска тя –искаш? –Преди Калън да успее да отговори, погледът ѝбе привлечен от
Мерик, само на няколко крачки. Лицето ѝсе изкриви от гняв. –Как смееш да го доведеш тук. –Тя
избута Ярост, гласът ѝсе извиси, когато вдигна ръката си нагоре. –Върни се в кулата, принце!
Заповядвам ти!
Цялото тяло на Мерик се напрегна, повдигна високо раменете си. Болка… знаеше, че болката идва.
–Не. −Ярост стисна дланта си върху рамото на Есме. –Той идва с мен.
Есме се дръпна рязко, за да се освободи. Изглеждаше в състояние да унищожи Калън. Пръстите ѝ се свиха като нокти на граблива птица.
–Не съм приключила с него.
–Той не е твоя кукла, с която да си играеш. Освободи го от нашийника.
–Той е мой. И двамата сте мои. –Отново вдигна високо ръката си, сякаш смяташе да използва своя
стан.
Но Ярост само се засмя, подигравателен, арогантен смях, който отекна във водата.
–Не можеш да ме контролираш, Кукловоде. И не можеш да ме нараниш. Моята сила е твърде
необятна за твоята магия, както добре знаеш.
–Не е нужно да контролирам теб, защото мога да контролирам него. –Раздвижи пръстите си и
Мерик се задвижи с тях.
Не че го искаше, краката му просто тръгнаха към Кладенеца и той не можеше да направи нищо, за
да ги спре. Студ се разплиска по ходилата му, после по глезените, после по прасците и колкото и да
въртеше торса си или да се опитваше да се извие назад, краката му продължаваха да крачат. Той
дори се протегна и завъртя ръце, хвана се за брега, но това не помогна. Стъпка, стъпка, стъпка. Пляс,
пляс, пляс.
И сега смехът на Кукловода отекна над вълните.
Хълбоците, кръста, гърдите. Студът изцеди въздуха от дробовете на Мерик, оставаха само няколко
стъпки, преди да бъде напълно потопен. Дишаше в стакато.
–Моля те –опита се да каже, но звукът беше незабавно погълнат от надигащата се буря.
Бурята на Ярост.
–Д ос та тъ чн о −обърна се Ярост към Есме. –Освободи го.
–Не. –Тя не помръдваше. –Искам да видя какво ще стане, ако се удави. Дали ще се върне от
такава смърт, чудя се аз?
Мерик направи още една крачка. Водата се плискаше по нашийника около врата му.
–Искаш ли да влезеш в планината, или не? −запита Ярост. –Принцът е моят ключ за планината.
–Той ли?
Още една стъпка. Водата достигаше до брадичката на Мерик, макар да извиваше, доколкото
можеше, главата си високо нагоре. И сега водата, понесена от все по-засилващите се ветрове на
Ярост, се плисна в гърлото му и го задуши.
–Той се е съгласил да примами ясновещицата през планинската врата. Освободете го.
–Вратата на планината? −изхили се гръмко Есме. –Дори не сте с ти гн ал и до планинската врата!
Твоите войници все още се бият с чудовищата на Криптите!
Небето над главата му притъмняваше все повече с всяко поемане на дъх, задушаващ го от гняв.
Нямаше вече луна. Само водите на ада и пепел.
–Тръгвай си –заповяда Есме на Ярост, надвиквайки нарастващата буря. –Или ще го удавя.
–Той не е единствената причина да съм тук… –Мерик не чу останалите думи на Ярост. Огромна
вълна се разби в ушите му, в устата му. Когато отново можеше да чува или диша, Есме говореше:
–Казах ти –отсече тя. –Той не е толкова лесен за намиране като останалите.
–Защо?
–Той няма нишки. Той е извън всеобщата тъкан.
–Невъзможно. Не ме лъжи.
–Той е роден в спящия лед. Ти, единствен от всички хора, трябва да помниш това.
Гласът на Есме бе изпълнен с презрение и накрая −н айн ак ра я −бурята отстъпи. Вятърът затихна,
вълните намаляха. Затаил дъх, Мерик наведе брадичка и изви лицето си към брега.
Ярост изглеждаше озадачен. Сенките по кожата му, снегът и ветровете −бяха изчезнали.
–Намирала си го и преди.
–Защото беше с други, които познавах. –Есме махна пренебрежително. –Вече не е.
–Генералът ще бъде недоволен.
–Тогава му кажи да дойде тук и сам да ми го каже.
–Ох, разбирам. –Главата на Калън се наклони назад и той се изкикоти към небето. –Това все още
те притеснява, нали? Все още си озлобена, че не те взе със себе си.
–Не. –Думата изплющя и заедно с нея болка като светкавица прониза Мерик. Гърбът му се огъна.
Не можеше да си поеме въздух.
После всичко свърши, толкова бързо, колкото беше дошло.
–Кралят –отряза Есме –ще ме заведе при него, щом отвори вратите.
–Това ли си казваш? –Ярост цъкна с език. –Прекрасна заблуда, Кукловоде, само че той вече
получи онова, което търсеше от теб. Той има м ен.
Пауза. Спокойствие и тишина настана около Кладенеца. Но мигът отмина и Мерик имаше точно
толкова време, колкото да поеме въздух, преди бурята да се развихри.
Първо го връхлетя всепоглъщащата болка. Мускулите му отказаха, гърлото му пищеше.
После придойдоха вълни. Вятър зави, внезапно заудря дъжд. Не можеше да диша, не можеше да
вижда. Нямаше писъци, само давене и конвулсивна треска.
Накрая краката му се раздвижиха. Той пристъпи под повърхността. Три големи крачки, докато
студът и тъмнината го затвориха, крадейки всички звуци. Издиша, въпреки че трябваше да пести
въздух, безброй мехурчета щурмуваха водата. Тук нямаше нищо за запазване. Нямаше мислене,
нямаше движение. Единственото, което можеше да направи, беше да се удави, наелектризиран от
отцепването на Есме, докато остатъкът от живота му изтичаше.
Мерик загуби съзнание, там под вълните. Не можеше да каже за колко време. Не можеше да каже
колко вода е вдишал в белите си дробове. Знаеше само, че последните въглени на болката го теглеха
към ада… След това се върна в тялото си, стоеше на четири крака на брега и повръщаше.
Беше наполовина привдигнат, бълващ от гърлото си жълтеникаво-кафява вода върху тревата, когато
осъзна, че е буден. Че беше ж ив.
Есме седеше на няколко крачки от него. Нейната превзета поза беше лъжа, нейната усмивка − изрисувана маска. Скубеше с пръсти трева от земята. Стиска след стиска, тя дръпваше силно
тревичките и след това ги пускаше в краката си.
Примигвайки, Мерик огледа гората и Кладенеца, търсейки Ярост, но човека го нямаше никъде.
Останали бяха само обичайните отцепени, стоящи на стража, както винаги. Колко време Мерик е бил
под водата? Колко пъти се беше давил?
–Няма благодарност. –Есме откъсна още трева, усмихвайки се на Мерик само с устни, очите ѝ− безизразни. –Те не изпитват благодарност за това, което правя, принце. Нямат разбиране за
трудността. Идват при мен, настояват да намеря хора и след това си тръгват. Б езд а б ла го да ря т.
Беше подобно на споменатото от Ярост, но дори в това си удавническо страдание Мерик имаше
достатъчно разум, за да скрие тази информация.
–Той няма нишки! –продължи тя. –Мога да го намеря само ако е близо до Изьолт −не че съм и м
казала това. –Поредната стиска трева. –Тя е моя. Не е тяхна. И ти си мой, принце. Н е с и т ех ен.
Мерик насили главата си да кимне и да изхрипти немощно: „Твой“, преди дробовете му да спрат
отново. Разтресе се целият от пристъпи на гадене.
Есме обаче спря да къса тревата и когато наведе глава на една страна, гневът бе се уталожил в
жълтите ѝочи.
–Значи, няма да помогнеш на Ярост да навлезе в планината?
Мерик трябваше да изчака, докато стомахът му престане да се свива от спазми заради
повръщането, а гърлото му спре да се дави. Тогава той едва изрече:
–Не.
–Тогава защо Ярост каза такова нещо?
Д ви же тес е св ят ър а, д ви же тес е сп от ок а.
–Защото иска да те уплаши. Ти си любимката на краля на нашествениците.
Усмивката ѝсе разколеба.
–И защо мислиш така, принце?
–Защото е очевидно. –Мерик пое дъх на пресекулки, насилвайки изтощените си очи да задържат
погледа на Есме. –Кралят изпраща Ярост по дребни служебни задачи. Доставяне на още хора? Това е
работа на паж. –Ноздрите ѝсе разшириха. Устните ѝпотръпнаха. В очите ѝ−сигнал за истинска
усмивка.
–Ти обаче имаш цял град. Имаш цяла армия под твое командване, докато Ярост не командва
никого.
Това беше грешка. По лицето ѝсе изписа разочарование. Тя изтръгна още трева.
–Но той к ом ан дв а армия. Той водеше южното настъпление на краля на нашествениците срещу
манастира на сестрите ясновещици. А щом веднъж навлязат в планината, той ще използва вратата, за
да завземе Ловац и да си присвои скрития Кладенец, който би трябвало да е мой.
Мерик усети празнина в стомаха си при тези думи. П ор та лъ т, в од ещк ъмЛ ов ац О Н од ен н е.
–Войниците на Ярост ще нахлуят в града от подземията и тогава т ойще спечели цялата слава. – Есме сви устни. −И всичко това, докато аз съм заклещена тук, без да мога да спечеля нещо. Просто
ги ч ак амда намерят прохода, който води към Познин.
О, Ноден, не, не, не. Светът около Мерик се разклати и размаза. Домът му беше в опасност. Никога
Ловац не е падал, дори в най-лошите военни времена. Караулите и акведуктите винаги са го
защитавали.
Но ако войници нападнат отвътре… ако използват тези магически портали и нахлуят от
подземията…
Гаденето на Мерик се възобнови. По тревата се пръсна жлъчка.
Вивия беше планирала да отведе бежанци в подземията. Смятаха новооткрития древен град за
чудо, място, където да настанят всички бездомни, гладни и изгубени. Сега бездомните, гладните и
изгубените щяха първи да умрат.
Мерик трябваше да спре това. Трябваше да се отърве от този нашийник, независимо от средствата.
Беше д лъ же н д а с пр е т ов а.
–Не трябваше да го отцепвам –продължи Есме. –Не и преди да направя втори стан. Ако не бях го
направила, сега аз щях да бъда водачът на този завоевателски поход…
–Н ап ра виг о −изрече Мерик с дрезгав, отчаян и безумен глас. –Направи го. Победи го в Криптите
и използвай мен, за да примамя ясновещицата. После ще я убия, а ти ще можеш да влезеш вътре,
п ре диЯрост да го направи.
Есме погледна изкосо Мерик, сякаш размисляше върху това, което току-що беше казал. Сякаш
изигра плана, стъпка по стъпка и…
–Да –въздъхна тя. –О, да, да, да. Можеш да ме пренесеш там, принце. А после да примамиш
ясновещицата да се покаже от нейното скривалище и да я убиеш, докато а з се разправям с
чудовищата от Криптите. Знам как да ги контролирам −описано е в дневника на Еридиси. Да, да, да!
Аз ще водя придвижването в планината, преди Ярост да успее, и тогава кралят на нашествениците
ще види колко много се нуждае от мен. И, о! –въздъхна тя, –ако сме толкова близо до спящия лед,
може би той ще го погълне. Ще премахне Ярост и всичките му спомени завинаги.
С неочаквана бързина Есме скочи на крака, а тревата се пръсна около нея. Сега тя се усмихваше,
имаше ликуващо изражение, зачервени бузи и пламнали очи. Стигна до Мерик с три подскока.
Пръстите ѝсе стиснаха, дръпнаха и завъртяха нашийника, сякаш разплиташе плитка от невидими за
него нишки. Очите ѝсе стрелкаха ту насам, ту натам. Повдигаше се на пети, а на лицето ѝгрееше
усмивка.
Изведнъж нашийникът тихо изсъска, като пара, излизаща от чайник. Дървото се разцепи на две
половини, които се прекатуриха на земята. Нито Мерик, нито Есме се опитаха да ги хванат.
Мерик пое дълбоко въздух да съживи магията си, докато ръцете на Есме сочеха към Кладенеца.
–Ти си мой, принце. Знаеш каква болка те очаква, ако не се подчиниш.
Той кимна.
–Ще се подчиня.
После, за да я убеди напълно, той сведе глава.
–Заповядай ми, Кукловоде.
Тя се изкикоти и Мерик използва момента, за да вдиша въздух, колкото се може по-дълбоко,
опипваше, опипваше. Магията беше вътре в него −усещаше и най-бледата искрица жива в белите си
дробове. Но беше още слаба. Уморена. Не искаше да се събуди.
Това обаче беше наред. Знаеше, че ако избяга, докато Есме е на нейния стан, тя ще го бичува и
причини невъобразима болка. А ако избяга по което и да е д ру говреме, Ярост щеше да усети магията
и да се върне. Мерик само щеше да се движи с вятъра и потока, докато магията му се възстановяваше
с всяка внимателна стъпка.
Планът му обаче беше краткотраен. Защото щом вдигна лице, за да гледа Есме, която все още
подскачаше и се смееше, погълната от своите блянове за бъдеща слава, една фигура изскочи от
гората. Движеше се бързо през подредените отцепени, неподвижни и неотзивчиви към този жив
човек сред тях.
Северняка, с ножа с червени пискюли в ръка, запрескача през тревата и го заби в гърба на Есме.
Б Ч ЕТ ИР ИД ЕС ЕТИП ЕТ олката бушуваше във вените на Едуан, когато стигна до лагера на баща си, знак, че
болкокамъкът почти се е изчерпал. Беше тичал през по-голямата част от пътя, забавяше ход само
когато теренът го изискваше или пък хора. Четири пъти беше попадал в разгара на битки −и
четирите пъти получаваше предупреждение от ушите си за това, което се случваше някъде напред.
Не неговата магия.
Което беше още една причина да се върне при баща си. С него той можеше да намери Корлант и
ако Корлант наистина беше проклел тези стрели, тогава Корлант щеше да може също да го излекува.
Поне така се надяваше Едуан.
Знаеше, че това може да се случи, разбира се −краят на неговата сила, краят на неговото
кръвовещерство. Но грижата и тревогата за това изглеждаха невъзможни преди. Загубата е толкова
абстрактно нещо, докато човек не е сполетян от нея и не е принуден да се взира в мъртвите ѝочи.
И така, Едуан хукна още по-бързо, минавайки границите на това, което все още можеше да осигури
болкокамъкът и неговата магия, избягвайки битките, на които попадаше. Нубревнени и марстоки,
бейдиди и Червените платна. Кръв и смърт, и насилие, които вече не усещаше.
Стигна покрайнините на лагера, когато луната залязваше. Валеше сняг, свежо покритие по
повърхността на вечно замръзналата земя. Въздухът щипеше лицето и пръстите на Едуан. Беше
израснал в този студ, но годините далеч от него бяха изтрили спомена за това как се забива като
иглички в костите на човек.
Хиляди номатци, пуристи −и всички останали, които търсеха спасение −бяха сгушени сред тези
покрити със сняг смърчове. Урок по ефективност −стотици импровизирани домове, забити в каквото
и пространство да позволяваше земята. Дим се просмукваше на бледи облачета от рехаво изтъканите
номатски палатки и на по-тъмни ивици от палатките с остри наклони, които предпочитаха местните
сирмаяни и северняците. Чести лагерни огньове, цели семейства покрай тях.
Нямаше нито войници, нито нападатели. Това бяха хора, разселени от войната, а не онези, които се
биеха в нея. В редки случаи имаше караули, въоръжени с лъкове и копия, и те бяха единствените,
наподобяващи воини, които Едуан беше забелязал. И все пак преди той беше виждал бойните редици
на баща си, десетки хиляди жени и мъже, които желаеха да настъпи краят на имперските камшици…
и десетки хиляди нашественици също. В схватките, на които Едуан бе попадал при идването си тук,
участваха само част от онези войници, което поставяше въпроса къде са отишли останалите
въоръжени сили.
Докато Едуан преминаваше между скупчените палатки на номатците, две по-възрастни жени,
поддържащи лагерния огън, го забелязаха. Очите им се разшириха от ужас. Те се стрелнаха към
децата наблизо и трескаво ги подкараха вътре.
Една крачка по-късно Едуан осъзна, че е забравил да обърне карауенското си наметало, но беше
твърде късно. В бързането си да стигне тук, той не беше обмислил как може да бъде приет. В края на
краищата в миналото никой нямаше време да го оглежда, макар че някои го разпознаваха като сина
на краля на нашествениците. Сега обаче белите наметала бяха предвестниците на смъртта.
Но беше твърде късно да обърне плата отвътре навън. На пътя му се втурна една номатска
ловджийка с квадратен щит на гърба и изваден лък.
Едуан вдигна ръце.
–Не съм тук, за да те нараня…
–На колене!
Той се отпусна на колене. Ловджийката го достигна и с бързи, тренирани движения метна въже от
бедрото си и го върза. Едуан не се съпротивляваше. Не можеше, дори и да искаше. Магията му беше
прекалено слаба −необходими му бяха три вдишвания, които болезнено разтегнаха ребрата му, за да
добие поне някаква бегла представа за кръвния аромат на тази жена, така че нямаше как да я
контролира, за да избяга.
Също така нямаше как да изцели раните, които тя може да се опита да му нанесе. Не само защото
магията му не успяваше, а защото болкокамъкът бързо се изчерпваше. От секунда на секунда все по-
силно пулсираше едно коварно изгаряне, сякаш огнени мравки пълзяха под кожата му. Сякаш
глождеха и бодяха, и жилеха все по-близо до повърхността.
–Крал Рагнор –опита се да каже той. –Аз съм неговият син.
Жената не му обърна внимание, заприиждаха и други номатци. В очите им имаше омраза и страх.
Напълно заслужено. Той знаеше, че няма как да ги убеди, че не е като другите монаси.
Как можеше да е бил толкова глупав? Изтощението и болката бяха промили здравия му разум.
Появи се втора ловджийка, носеше платнен чувал. Тя се насочи към Едуан, явно се канеше да го
нахлузи върху главата му, когато се разнесе глас:
–Изчакайте!
Женски глас, слаб и възрастен, но моментално номатците наоколо замлъкнаха. Тогава самата тя
изскочи и Едуан разбра защо ѝсе подчиниха. Под тежкото кожено наметало тя носеше избеляло
черно облекло на нишковеща, което я правеше водач на това племе.
Белезите от измръзване бяха оставили отпечатъци по бръчките на нейното загадъчно лице. Беше
стара, уморена, свикнала да си прави нещата по свой начин. Когато спря пред Едуан, тя се втренчи
със същата невъзмутима празнота, така позната му от Изьолт.
–Ти си монах. –Говореше на марстошки, явно приемайки, че Едуан няма да разбере родния ѝезик.
Но той го разбираше, затова ѝотговори на номатски:
–Да, монах съм. А също така съм и синът на краля на нашествениците.
Нямаше промяна в изражението ѝ Нямаше никаква реакция.
–Вярно ли е? –премина тя на номатски. –Наистина ли Дирдра е в манастира?
Едуан се смръщи. После поклати глава.
–Дирдра?
–Едно дете от моето племе. −Едуан продължаваше да недоумява, затова тя добави: –Тя е важно
дете, откраднаха я нашествениците. И сега мислим, че е отвлечена от монасите.
С ов а. Сигурно имаше предвид Сова.
Едуан пое дълбоко дъх, улавяйки се за каквото и кръвовещерство да бе останало в него. Това накара
дробовете му да горят, а кожата му да пищи, но той се държеше здраво. Стискаше, опипваше и
докопваше, докато…
Л ет енп ир енин ев ъз мо жн и и зб ор и. Това беше жената, която той следваше. Единствената оцеляла
от племето на Сова. Най-сетне я беше намерил, невредима, под знамето на краля на нашествениците.
Едуан понечи да ѝкаже, че е спасил Сова преди и че ако е в манастира, ще я спаси отново, но
преди да успее да изрече думите, през палатките се завихри вятър. Достатъчно силен да катурне
хората, достатъчно силен да пръсне големия огън.
Чуха се викове и номатците се втурнаха да се спасяват. Не и ловджийките обаче, не и
нишковещата. Щом Ярост дебнеше в лагера им, те само изправяха гръб с гняв в погледите.
–Какво имаме тук? –попита Ярост, преминавайки покрай огъня. Сняг се роеше около главата му,
риташе около краката му. –Чувам, че е пристигнал монах в лагера и май се оказва синът на генерала.
Трябва да призная, кръвовеще, наполовина се изкушавам да те оставя тук след всички усилия, които
пропилях, опитвайки се да те намеря. –Той спря с разтворени ръце. –Но за съжаление, времето е от
съществено значение за предстоящото нападение.
–Не можеш да го вземеш –каза нишковещата на развален аритуенски. Позата ѝжелязна.
Погледът ѝледен. –Не съм приключила с него.
–Опасявам се, че вече сте. −Ярост махна с ръка.
Вятърът блъсна нишковещата. Събори я на земята, изхрущяха кости и преди ловджийките да
успеят да опънат лъковете си, Ярост ги беше повалил настрани. След това тръгна към Едуан, стисна
рамото му и го изправи на крака.
Едуан се помъчи да се обърне към нишковещата, опита се да ѝкаже:
–Не знам къде е Дирдра, но ще я намеря отново.
Само че вятърът фучеше и трупаше дебел сняг. Твърде силен, за да го надвика, твърде див, за да се
види нещо надалеч.
Два сърдечни удара по-късно Едуан и Ярост полетяха.
Безкраен пламък и неизбежен смях.
Отново и отново Изьолт умираше на това бойно поле. Отново и отново пламъците я поглъщаха и
разбиваха на прах обикновеното ѝсърце. Но дори и в смъртта нямаше облекчение, смъртта ѝносеше
само още адски огън и шумен кикот.
Имаше огневещ, когото бе убила. Има огневещ, който щеше да убие. Тя беше негова, а той −неин,
докато времето свърши и Лунната майка ги освободи за вечността.
Опитваше се да моли −винаги се опитваше да моли, −но единственото, което излизаше от нея,
звучеше като приглушен, отекващ в ехото рев. Като че ли друга жена пищеше и тази жена бе
погребана дълбоко под планината.
Пак и пак. Без край, без начало.
Без никакво предупреждение, както преди, когато новият свят се впиваше в нейния. Изьолт плака
при първите дупки, разкъсващи бойното поле. Горещи сълзи, стичащи се по лице, овъглено до
неузнаваемост.
Един по един пламъците загаснаха и една по една сиви сенки и мразовити ветрове обгърнаха
Изьолт. И тя отново плачеше, хълцащо безшумно ридание върху тяло, свито на купчинка в снега.
Нямаше представа колко дълго стоя така. Знаеше само, че в крайна сметка сълзите ѝстихнаха, но
вместо тях зъбите ѝзатракаха, а костите ѝзатрепереха.
Сребърният цар беше пристигнал.
В един момент Изьолт беше сама. В следващия усети присъствието му, а в третия −го видя.
Тази вечер ѝсе стори по-солиден. Изьолт си беше представяла, че има гърбица, но сега осъзна, че
той носеше дебел кожух на раменете си. Беше го смятала за схванат, но сега видя, че е напрегнат.
Готов за отбрана, сякаш се притесняваше, че Изьолт може да го нападне.
Короната му блестеше ярко, както преди, а леденото ѝблещукане сияеше върху тъмната му коса и
маслинова кожа. Това обаче беше всичко, което Изьолт можеше да види. Нямаше очи, нямаше уста,
само неясно петно там, където трябваше да е лицето му.
–Вие ли сте Кралят на враните? −Изненада се колко ясно прозвуча гласът ѝв сивотата. По-
мелодичен и кристалночист, отколкото в реалния живот. След толкова време без думи, тя едва не се
разплака пак при този звук.
Кралят наведе глава.
Изьолт предположи, че това навярно означаваше „да“.
–Но как сте тук, щом сте умрели преди векове?
Той отново наведе глава, сребърната му корона проблесна. Но въпросът на Изьолт изискваше
повече от това кимване… Въпреки че, предположи тя, без уста нямаше как да има и думи. Каквито и
въпроси да му подхвърляше, отговорите щяха да бъдат просто да или не.
Добре. М ис ли И зь ол т, м ис ли. Не знаеше колко време има, преди да се върне огневещият. Задай
първо важните въпроси.
–Помогнахте ли ми да избягам от огневещия?
Тържествено кимване.
–Можете ли да ми помогнете да избягам отново?
Той разтвори ръце, а сенките се стичаха като пера под тях. Това не говореше нищо на Изьолт…
освен ако…
–Не знаете ли?
Кимване.
–Ами Иврен? Можете ли да ми помогнете да избягам от нея?
Този път той кимна веднъж, преди да се поклони ниско като рицар, обещаващ да бъде верен на
своята кралица. След това вдигна високо ръцете над главата си и пейзажът се промени.
Първо се появи каменна стена зад краля. След това рафтове до камъните. След това книги на
рафтовете и килим под краката им. Детайл след детайл, Изьолт и Кралят на враните се озоваха в
стая.
–Какво е това място? –попита Изьолт, след като стаята беше напълно готова. Въпреки че бяха
напуснали снежния пейзаж, Изьолт все още трепереше от студ.
Кралят не каза нищо. Не показа, че е чул въпроса ѝ Вместо това отиде до ъгъла на стаята, където
двете стени се срещаха и се образуваше тесен процеп между рафтовете. Тук, под незапален железен
стенен свещник, стоеше обикновен дървен стол. Той се обърна към Изьолт и по неясното, размазано
лице за кратко тя зърна две тъмни очи. Толкова тъмни, почти черни.
Погледът му остана прикован в Изьолт, докато направи жест към стената. Дланта му леко се сви,
сенките я следваха, после повтори жеста още два пъти и се появи врата. Изчезнаха рафтовете,
изчезнаха камъните. Сега само ниска арка водеше надолу в мрака.
Кралят на враните махна отново с ръка. Камъните и рафтовете се върнаха.
–Какво е това? –попита Изьолт, макар да знаеше, че той не може да отговори. Погледна отново
лицето му, но очите му бяха изчезнали.
Всъщност всичко беше изчезнало −всичките му черти се бяха размили като капка вода върху
изсъхващо мастило.
Изьолт пристъпи към него. М ис ли И зь ол т, м ис ли.
–Очите ви се появяват и изчезват. Имате ли уста? Можете ли да направите нещо с нея?
Ръцете му рязко се вдигнаха нагоре, дланите −обвити в сянка. Предупреждение към нея да спре
да ходи.
Изьолт спря.
После бавно, с все още разперени ръце, той поклати глава. Няма уста. Няма отговори. И все пак,
докато Изьолт го наблюдаваше, една сенчеста трета ръка се плъзна от рамото му. Тя се протегна
през пространството към най-близкия рафт, преди да спре до обикновен том, подвързан в кожа.
В един момент книгата беше там. В следващия момент я нямаше.
–Карауенската книга –възкликна Изьолт. –Тази, която Леополд взе от архивите. Там ли е тази
врата?
Кралят на враните се поклони и сенчестата ръка сякаш се разтвори във въздуха.
–Но не мога да вляза там. –Тя вдигна безпомощно рамене. –Не мога да се събудя. Иврен ме държи
заспала с някаква… някаква тъмна магия.
Пауза. Гърдите на Краля на враните се разшириха, сякаш пое въздух. Очите му се върнаха,
намигвайки, заеха място под тъмните вежди. Той пристъпи към нея. Лявата му ръка се вдигна, но
този път вместо сенки имаше само светлина. Ярки късове като кристализирана мъгла.
Изьолт се опита да се отдръпне, но краката ѝбяха вкоренени. Ръцете ѝсъщо. Дори главата ѝ
Единственото, което можеше да направи, беше да наблюдава как той се приближава с големи крачки
към нея.
Стигна до нея. Ръката му докосна лицето ѝи студът го прониза, открадна дъха ѝ Домогна се до ума
ѝ Скреж, лунна светлина и сън, пресушаващ жизнените сокове.
ВЪРВИ.
Командата я изпълни от горе до долу, по-настоятелно и неотложно от действителната дума. В ър ви
в ър ви в ър ви–с ег а ев ре мед а в ър ви ш.
Когато Изьолт се събуди, след секунда само, нямаше магия, която да я задържи. Нямаше сенки,
размахващи крила, нямаше и врана. Нямаше я и Иврен.
Време беше да върви.
С Ч ЕТ ИР ИД ЕС ЕТИШ ЕС Т
емейната къща на Сотар се издигаше гордо на улица „Уайт“, на половината път нагоре по Хълма
на кралицата, оградена от варовикова ограда с железни решетки. В градината зад оградата гъсто
растяха портокалови дървета и жасмин. Щом видяха Вивия и нейната охрана, двамата войници на
Сотар веднага отвориха портата.
Разговорът, който Вивия планираше да проведе, беше частен, затова тя остави личната си охрана и
тръгна сама към входната врата. Там стоеше млад паж, който също побърза да обслужи кралицата
престолонаследничка.
С ам о ч е в еч е н е с ъмк ра ли цап ре ст ол он ас ле дн ич ка, помисли си Вивия. Не знаеше каква е.
Принцесата остана в миналото. Капитанът също.
Предполагаше, че всъщност това няма значение.
Везир Сотар я посрещна в светлата дневна с износени столове и още по-износени подови настилки
и завеси −което Вивия одобри. Семейство Сотар навярно произвеждаше ненадминати богатства,
земите им бяха защитени от отровата и пламъците на войната, но те също така даваха огромна част
от благата си за страната и собствения си народ, много повече, отколкото други.
–Още не съм се чул с жена си –каза Сотар още с влизането си в стаята. С големи крачки прекоси
огряната от слънце стая и като Вивия зае застинала поза до прозореца на градината, преди да се
поклони.
–Не затова съм тук. –Вивия се обърна с лице към него. Сега не носеше маска, не беше нито мечка,
нито Нихар. Тя просто беше малката лисица Вивия и се надяваше това да е достатъчно. –Знаете ли,
че короната ми е отнета?
Сотар се намръщи, сякаш не беше чул добре.
–Отнета?
Бързо и пестеливо Вивия обясни какво е научила току-що в Караулите. Без сълзи. Без емоции. Без
ярост. С всяка нейна дума устата на Сотар увисваше все повече и повече.
Накрая трябваше да се подпре на перваза на прозореца, за да се задържи.
–Гадовете. –Погледна Вивия в очите. –Ваше Височество, к ъл насе, че нямах представа за това.
Куихар, Елтар и Куинтей действаха без одобрението на останалите везири. Същото направиха с
майка ви преди тринадесет години.
Разбира се, че тези везири бяха направили същото. Вивия не знаеше защо е изненадана. И
изведнъж трябваше да се запита дали баща ѝсъщо не стои зад този ход. Дали той не е бил причината
Върховният съвет да обяви Джана за негодна да управлява.
Така или иначе, това не променяше настоящото положение на Вивия. Ако Върховният съвет не
беше единодушен в подкрепата си за Вивия като кралица, тогава тя нямаше право да ръководи.
Властта отново се връщаше на регента.
И все пак само защото беше загубила лоялността на трима везири, четиринадесет офицери и на
собствения си баща, не означаваше, че няма хора, които я подкрепят. Имаше мнозина привърженици
и тя знаеше, че ако ги повика, те ще се отзоват.
–Трябва да отидете при другите везири –каза Вивия. −Доверявам се на способността ви да
прецените кои от тях са лоялни. Съберете онези, които все още подкрепят моето управление, и ги
помолете да предоставят собствената си охрана, но и всеки, който може и желае да се бие. Няма да
принуждавам никого да служи, но имаме нужда от всеки човек, когото намерим, за защитата на
града.
–Разбрано. –Сотар кимна твърдо. –Ще бъде направено.
–Ще събера собствения си екипаж. Мнозина от тях водих по реките и моретата на Нубревна, а
преди това тренирах с много воини. Разполагам с една основна група войници, на които имам
доверие, и ще ги помоля да намерят още.
–Можем да се срещнем тук. –Сотар посочи стаята.
Но Вивия поклати неодобрително глава.
–Не. Може да няма нищо незаконно да се срещнем тук, но баща ми ще забележи, ако се съберем
на толкова видно място. И… –Тя си пое решително въздух. –И не му вярвам, че няма да предприеме
нещо отново срещу нас.
С ре щум ен
Изражението на лицето на Сотар стана сериозно. Състрадателно потрепване, което се вряза право
в сърцето на Вивия. Той знаеше колко много я боли от това. Знаеше също, че няма какво да се
направи и няма време за премисляне. Те бяха предадени, Вивия най-вече, и сега единственият път
напред беше да се сведат до минимум щетите и да се ограничи смъртта.
Вивия повдигна високо глава. Изправи раменете си. Тя беше дъщеря на майка си. Тя можеше да
направи това.
–Ще се срещнем в крепостта Пин, везире. Когато камбаните ударят двадесет и два пъти. Доведете
членовете на Върховния съвет, които все още ме подкрепят, а аз ще доведа войниците. Заедно ще
създадем нова стратегия.
Сега беше ред на Сотар да поеме дълбоко въздух. Да изправи раменете си и да постави юмрук
върху сърцето си. После направи поклон, дълбок и искрен.
–На вашите заповеди, кралице моя.
При тези думи по ръцете на Вивия преминаха тръпки. Никой досега не я беше наричал „кралице
моя“. Никой никога не беше ѝдемонстрирал такова искрено уважение и такова действително
одобрение. Тя бе искала това от майка си, но майка ѝбеше изпълнена с твърде много свои демони.
Така че Вивия се беше обърнала към баща си. Беше се покланяла, молела и извинявала, а той от
време на време ѝбеше подхвърлял трохички, на които да се радва. Но сега разбра, че Серафин не
уважаваше никого освен себе си и даваше одобрението си само дотолкова, доколкото това не
засягаше собствения му престиж. Той искаше цялата слава, но никаква вина.
–Благодаря ви –каза Вивия на Сотар и наистина чувстваше благодарност. –Ще се видим скоро с
вас и с останалите везири.
Тогава Вивия Нихар, законната кралица на Нубревна, избраницата на Кладенеца на пустотата,
малката лисица на Нубревна, се върна още веднъж сред навалицата на нощта.
Сафи се хвърли пред Матю. Нямаше да я нарани. Тялото ѝзнаеше това, макар умът ѝвсе още да не
беше напълно осъзнал, че той е тук. Тя стигна до Ванес, преди острието да я достигне,
принуждавайки Матю да се отдръпне. За да плъзне меча нагоре в последната секунда.
Все пак удари Ванес. Резен през лицето ѝ
Императрицата обаче не помръдна. Дори не трепна.
–Какво правиш? –извика Матю. Гласът му, това беше н ег ов ия т глас −как така Сафи не беше го
забелязала по-рано? Как не беше забелязала лекотата на очите и миглите му? З ащ от о М ат ю и Х аб имт и д ад ох а т ов а, к ое тоо ча кв аш е д а в ид иш И сега срязваха кесията.
Матю се превъртя встрани −грациозен фехтовач −и застана стабилно на две крачки разстояние.
Сафи се превъртя с него и задържа тялото си между него и Ванес.
Но императрицата зад нея все още не реагираше. Нито пък някой от Усойниците, нито някой от
тълпите долу. Всички наблюдаваха каскадните фойерверки в небето. В блажена забрава.
Чак тогава Сафи осъзна, че Ванес не кърви. Сафи беше видяла как острието се врязва в плътта, но
по лицето на Ванес не се стичаше кръв.
Илюзия. Императрицата сигурно е скрита чрез магия, възпроизвеждаща образ точно като нейния.
Да я припикаят невестулките, Сафи трябваше да усети какво се крои. Чичо Ерон беше използвал
същия план във Веняса: омагьоса празненството, докато се извърши нападението. Което означаваше,
че някъде наблизо има илюзовещица и вероятно същата, която са използвали преди.
Ако Сафи имаше своята магия, тя щеше да усети, че това ще се случи. В този смисъл, ако беше
обърнала, т ри кр ат ноп ро кл ет о д а е, внимание, щеше да забележи знаците. Ето защо подставените
войници не я бяха нападнали при Кладенеца. Ето защо, когато Сафи за първи път бе разпитвала
Хабим, тя беше усетила, че той лъже.
Хабим не само беше чувал за заговор за свалянето на императрицата и отнемането на трона ѝ той
го беше п од го тв ил.
Хабим, Матю и чичо Ерон. Трима мъже, които Сафи познаваше от деветнадесет години, но никога
истински не беше ги опознала. И сега единствено тялото ѝстоеше между императрицата на Марсток
и смъртта.
–Отдръпни се –изсъска Матю. Той пристъпи крачка напред, острието на Усойницата се вдигна
предупредително. –Защо се намесваш, Сафи?
–Защо нападате?
–Защото това е планът. Този, по който всички сме работили. Ти знаеш това.
–Не, не знам. Защото ти и Хабим не ми казахте нищо!
–Тогава ще ти обясним после. –Матю заобиколи императрицата. Сафи също. –Сега не е моментът
за това ...
–Ще ми обясните после кое? След като императрицата умре? Как това ще донесе мир на Вещерия,
Матю?
–Като елиминира този, който иска война! Тя наруши двадесетгодишното примирие, Сафи. Тя
п ре ди зв ик а възобновяването __________на тази война.
За половин сърдечен ритъм Сафи му повярва. В края на краищата все това казваха всички,
включително самата императрица. Ванес беше разположила въоръжени сили в Нубревна, отменяйки
магията, която я свързваше с двайсетгодишното примирие −и следователно магията, която
обвързваше всички останали нации и империи. Така че, да, тя беше причинила войната.
И все пак, докато всяка от тези мисли пронизваше ума на Сафи, тя осъзна, че гърдите ѝне
забръмчаха от истината в думите, изречени от Матю, магията ѝне беше заискрила, не беше запяла.
Което означаваше, че лъже.
Стомахът на Сафи се сви. Дробовете я заболяха. Искаше ѝсе да повърне. Или да изпищи. Или дори
да поиска от Матю да ѝкаже, че не е истина −че т е не са координирали някак края на примирието
и възобновяването на войната.
Сафи обаче съумя да не направи ни едно от тези неща. Някак успя да насочи енергията на Изьолт
и да установи в себе си баланс, да заеме по-дълбока отбранителна позиция.
–Именно ти прекрати примирието, нали? Не знам как, но не императрицата го направи. А т и.
Очите на Матю се затвориха под покривалото му. Болезнено потръпване, което проряза сърцето на
Сафи. В яр но в яр но в яр но.
–Казах ти −заяви той грубо. –Във Веняса ти к аз ах, че се задвижват големи колела…
Той не успя да завърши. В този момент магията се вдигна. Съвсем леко, сякаш целият свят
примигна и докато си поеме дъх, реалният свят се показа.
Беше много по-лошо, отколкото Сафи си беше представяла. Императрицата седеше на точно
същото място, но от дясната страна на тялото ѝбликаше кръв. Зад нея лежаха мъртви дванадесет
Усойници, всеки от тях пронизан със собствения си меч. Ала езерото Скарца накара Сафи да ахне и
отстъпи назад, както и всички от тълпите долу. Разнесе се всеобщ вик на ужас, а светът, който
виждаха, за миг беше заменен с друг.
Горяха и потъваха военни кораби. Стената на войници сега беше стена от трупове. Дим и огън, и
експлозии, изригващи едновременно с фойерверките.
После илюзията се върна на мястото си. Корабите отново заплаваха. Войниците и Усойниците
стояха на пост. А Ванес не кървеше.
Твърде късно беше обаче. Грешката беше допусната. Хората знаеха, че са били измамени.
–Сафи! –изрева нов глас. Хабим скочи на терасата, с огневещ пищов в едната ръка, а в другата − меч. Той застана до Матю. –Стани, Сафи. Не съсипвай това. Разбирам, че те е грижа за
императрицата, но…
Сафи се засмя. Изненадващ изблик на смях, който стъписа Хабим и накара Матю да трепне.
Неясно, набъбващо нещо, което не би могло да бъде по-противоречиво за тълпите, изпаднали в
паника долу, сред фойерверките, които продължаваха да се взривяват.
–Да не го съсипвам? –повтори тя. –Вече си мислех, че съм го направила! През цялото това време,
откакто бях във Веняса, си мислех, че съм съсипала скъпоценния ти малък план. Мислех, че съм
направила няколко избора, които са изцяло мои, и запратих плана на чичо към адските порти.
–Сега разбирам −продължи тя, –че не съм била нищо повече от ваша марионетка. Предполагам,
че през цялото време сте знаели за годежа с Хенрик. З на ех те, че ще попадна в Марсток. И,
предполагам, си мислил, че тази вечер ще ти помогна, нали? Е, сгрешил си. Защото аз няма да ти
помогна.
–Императрицата не е това, за което я мислиш, Сафи… –започна Хабим.
–Това няма да мине, генерале, измисли нещо друго!
–Тя е такава, каквато са я научили родителите ѝ Сафи. Тя само ще въвлече Марсток към още
войни.
–Не –изсъска Сафи тази дума с цялата си убеденост, на която беше способна. После отново гневно
я повтори, по-силно: –Н е, грешиш. Дори не я познаваш, Хабим.
–Времето ни изтича –предупреди Матю. Сега, застанал до Хабим, изглеждаше по-висок. Две
сърдечни нишки правеха това, което вярваха, че е правилно… Това, което Сафи би също вярвала, че е
правилно, ако не беше надникнала зад маската на Ванес.
–Не ме карай да те принуждавам –предупреди Матю. –Направих го с императрицата, ще го
направя и с теб.
–Вече го направи! –Сафи отново се засмя, нелеп, звънък смях, който стържеше в черепа ѝ
Сигурно Матю е заповядал на Ванес да не мърда, за да може да прокара острието през корема ѝ
Сега той би направил същото с нея. −Ти ме омагьоса в складовете по-рано, Матю. Омагьоса ме преди
месец във Веняса.
Предателството му тогава беше оставило дълбока рана. Сега то сряза сърцето ѝизцяло.
През целия ѝживот тези мъже бяха там. Да я мъмрят, учат и се грижат за раните ѝот някой урок
по фехтовка, в който нещо се е объркало. Те не бяха лоши. Сафи го знаеше със сигурност, както
знаеше със сигурност, че Ванес не е лоша.
Те бяха просто вълци в един свят на зайци, които бяха забравили, че и зайците са важни.
Сафи не се съмняваше, че Матю, Хабим и чичо Ерон в яр ва т в своята кауза… Не се съмняваше
също така, че всичко е започнало добре, че е било истинско, когато преди двадесет години са се
захванали с тайните си планове. Но по пътя се бяха превърнали точно в това, което мразеха.
В яр но
И сега Сафи трябваше да им напомни, че зайците също имат значение.
В яр но в яр но в яр но
Тя пъхна ръка в джоба си.
–Казвате, че Ванес е това, на което са я научили родителите. Е, и аз съм, Матю и Хабим. И двамата
ми показахте как да разграничавам правилното от грешното и ми дадохте съвест.
–Обичам ви –завърши тя, –но няма да ви помогна.
Извади бенгалския огън от джоба си и го хвърли към мъжете, които я бяха отгледали като дъщеря.
–Светни –прошепна тя, като се обърна, блъсвайки се във Ванес и побягвайки така, сякаш
Пустотата беше по петите ѝ
Слава на боговете, Ванес беше дребна. Слава на боговете, Матю и Хабим я бяха обучили точно за
такъв момент, когато ще трябваше да вдигне по принуда императрица на рамото си и да побегне.
Както беше очаквала, бенгалският огън изобщо не беше бенгалски огън. Зад нея изпука експлозия.
Матю изрева името ѝ изрева команда да спре. И тя би изпълнила командата, неспособна да устои на
такава думовещерска сила.
Но тя беше стигнала до края на градината, а той твърде много закъсня.
Тя и императрицата се прекатуриха и се спуснаха право към езерото.
Я Ч ЕТ ИР ИД ЕС ЕТИС ЕД ЕМ рост ги понесе надолу по планинския склон, а рязкото спускане причиняваше болка в ушите на
Едуан, налягането смазваше белите му дробове. Докато се снишаваха, не се виждаше никаква
светлина в гората, и колкото и да си присвиваше очите през ветровете, не се разкриваше някаква
гледка. Знаеше само, че са по-близо до долината, която разделяше планината на Рагнор от тази на
манастира.
Единственото, което можеше да предположи, беше, че Ярост го води при баща му.
Спуснаха се на полянка, заобиколена от вечнозелени растения. Един бор се извисяваше над
останалите, два пъти по-висок, два пъти по-широк. Снегът падаше наоколо, донесен от ветровете на
Ярост. Около тях се натрупа огромна кръгла пряспа.
При приземяването коленете на Едуан почти бяха премазани −зъбите му изскърцаха от внезапния
пристъп на болка. Магията в болкокамъка му едва мъждукаше. Имаше не повече от час, преди
проклятието да си възвърне пълния контрол.
Най-много час.
–Побързай −заповяда Ярост. И в гласа му, и в стойката му се долавяше нетърпение, докато се
оттегляше от поляната. Докато вървяха, измежду дърветата проблясваха очи, които зорко ги следяха.
Войници, осъзна Едуан заради оръжията в ръцете и по бедрата им. Дебнеха в тъмнината, някои
седяха, други стояха прави, очевидно чакаха сигнал.
Едуан беше сред въоръжените сили на баща си… Атаката беше неминуема. В тази посока обаче
можеше да има само една цел −манастирът.
След като преминаха през безкрайни редици от стрелци, заети да изработват стрели със скорост,
придобита от практиката в множество битки, и през конниците бейдиди, конете им, покрити в
камуфлажни бели платнища, Ярост доведе Едуан до шатра с кръгъл покрив. През процепите в
стените от кожа и през дупката в горната част блестеше светлина. Долитаха гласове. Но нямаше дим.
Което означаваше, че това беше шатрата на командването. В готовност за преместване във всеки
един момент. Десетина жени и мъже се навъртаха наблизо, различаваха се по кожата и дрехите си,
защото Рагнор бе си избрал лична охрана от всяка фракция, която командваше. Те се намръщиха,
докато Ярост минаваше, но никой не се опита да се намеси.
Ярост се набута в палатката и веднага всички гласове замлъкнаха. Едуан го последва след един
удар на сърцето си. Обля го оранжева светлина, толкова ярка, че го заслепи.
Постепенно се материализираха четири фигури, разположени около дълга маса, покрита с карти.
Вляво имаше жена с кожа, тъмна като нощното небе, и с бяла коса, събрана на върха на главата ѝ В
едната си ръка, протегната напред, преди Едуан да влезе, държеше лула. На палеца ѝблесна
нефритен пръстен.
До нея стоеше мъж с татуирани змии върху мургавото му лице и със златен змийски колан, който
всички бейдиди носеха. Вдясно на масата седеше нишковеща, висока, с раздалечени зелени очи,
които блестяха като жарта в мангала.
Начело на масата стоеше бащата на Едуан, Северният крал на нашествениците.
Рагнор дет Амалей.
Той не беше висок мъж, с половин глава по-нисък от Едуан, но кожите правеха раменете му да
изглеждат по-широки. Под тях както винаги носеше същата черна коприна високо около врата.
Повече сребристи кичури прошарваха косите му, откакто Едуан го беше видял последния път. Около
очите му −в бледолешников цвят и с гъсти мигли −имаше повече бръчици.
Възраст, височина и цвят на очите. Единствените разлики между баща и син.
–Оставете ни –каза Рагнор и тримата му командири моментално се подчиниха. Бейдидите и
нишковещата игнорираха Едуан, докато минаваха покрай него, но белокосата жена забави крачка и
поспря достатъчно дълго, за да го огледа внимателно.
Точно толкова дълго, колкото да промърмори:
–Кръв по снега.
Не беше сигурен дали тези думи бяха насочени към него, или към нея самата. После тя изчезна и
Ярост се завъртя, за да я последва.
–Чакай –заповяда Рагнор на аритуенски.
Ярост се подчини и се завъртя към масата. Шатрата беше твърде малка за него, трябваше да се
навежда под подпорите, а веднъж озовал се пред картите, той потръпваше, мигаше и шаваше като
леопард, попаднал в клетка.
Той обаче нямаше следи от отцепващата тъмнина. Нямаше сенки или жестокост или нещо друго
отвъд високото му светлокосо тяло, сини очи и разкъсано ухо. Около главата му блещукаше сняг. Той
се поклони.
–Генерале. −Титлата беше погрешна, но Рагнор не го поправи.
–Намери Корлант. Доведи го при мен.
Ярост се изправи.
–Ами атаката срещу криптите? Имам нова стратегия за влизане през портала…
–Тази задача няма да те отклони за дълго от другата.
Лицето на Ярост се стегна. Снегът закръжи по-бързо около главата му.
–Но така ще стане. Губя ценно време с Кукловода. Тя се бие с мен на всяка крачка.
–Тогава ще трябва да се биеш по-усилено.
Отново стягане. Отново снежна вихрушка.
–А какво ще стане, ако вашите войници стигнат до манастира, преди да успея да разбия криптите?
–Тогава така да бъде. –Недоволство се усети в тона на Рагнор. –Защо спориш с мен, Бастиен?
Отиди при Есме, накарай я да намери Корлант. После вземете свещеника и го докарайте тук. Това е
заповед.
Дълъг миг и в стаята тегнеше напрежение. Лък, изтеглен за стрелба. Докато най-накрая Ярост не
го отпусна.
–Не ми харесва Корлант −сърдито каза той и при тази декларация скреж покри мигом пода. Той
пропука над острицата и се покатери по стените. Хрускаше по ботушите на Едуан. –Това е мерзост и
вие го знаете. Убийте го и приключете с него.
–Имаме нужда от него. Отрочето не е от полза за нашата кауза.
–Нито нападателите! Те ще се обърнат срещу нас… и един срещу друг при първото проблясване на
злато.
–Отворихме обятията си за всички, а това означава всички. –Гласът на Рагнор прозвуча
смъртоносно −нисък, безучастен към леда на Ярост. –А сега тръгвай. Този спор приключи и не
желая да чувам повече по темата. Получи твоите заповеди. Следвай ги.
Без повече дума да каже, Рагнор обърна гръб на Ярост и се съсредоточи върху картите пред него.
Черни бръчки прорязоха лицето на Ярост. Снегът около главата му се превърна в сенки, а скрежът
в краката му −в тъмнина.
После цялото му тяло се напрегна, главата се наклони настрани, сякаш чу нещо далеч. Две
вдишвания, преди лицето му да се отпусне и сенките да се разтворят във въздуха. Той въздъхна
звучно, усмивка дори разтегли устата му.
Ярост си тръгна върху резен от студ и вятър.
Едуан се приближи до масата, приближи се до окървавеното желязо и спящия лед, белязал кръвта
на баща му. Замръзнало бебешко дишане и неизличима загуба. Макар Едуан да беше изнемощял,
ароматът на баща му беше твърде познат, за да го забрави някога, и твърде силен, за да го избегне.
Този аромат призова магията му, кратка искрица на сила, заглушена от болката на проклятието.
Баща му вече беше изпратил да повикат Корлант, така че Едуан щеше да се справи с отровата във
вените си, когато пристигне човекът, който я беше причинил.
Докато Едуан заобикаляше масата, пред погледа му попадна върху карта на долина, направена
наскоро, с очертано корито на река и маркирани острови. По източния хълмист бряг бяха
разпръснати монети, обозначаващи разположението на войските. Рагнор не промени изражението
си, когато Едуан спря до него.
Усещаше се спокойствие около краля нападател. Дълбок размисъл и покой, които подсказваха, че
той винаги знае кой е най-добрият начин за действие, че по своя спокоен начин е обмислил всички
възможности, преди да се спре на някоя, която ще доведе до най-добър резултат за всички. Никакви
думи не се изричаха без паузи, нито един избор не се правеше без дълго обмисляне. А този момент
не беше по-различен.
–Сине –каза накрая Рагнор, използвайки номатски.
–Татко –отговори Едуан. Две години казваше тази дума, но все още звучеше толкова странно.
–Добре, че пристигна –каза Рагнор. –Не исках да започна нападението без теб.
Той се наведе над картата.
–Смятате ли да атакувате манастира?
–Вече започнахме. –Баща му посочи сребърните монети, поставени върху реката.
–Ледовещици –обясни той. –От племето х ер кх юлна север. Докато говорим, те замразяват реката,
за да могат нашите войски и кавалерия да преминат. –Той махна с ръка към бронзовите и медни
монети. –Рогът за атаката би трябвало да прозвучи всеки момент.
–Мнозина от вашите войници ще умрат.
–Да –съгласи се баща му.
–Манастирът е строен така, че да издържи с години на обсада. Десетилетия, ако е необходимо.
–Да –повтори баща му. –Но какво винаги съм ти казвал?
Едуан преглътна, потупвайки пръсти по ефеса на меча си.
–Че империите са станали мързеливи и неамбициозни.
–И монасите не се справят по-добре. Те воюват помежду си, без да подозират, че някой чака точно
такава възможност.
С пестелив жест той извади от купчината до масата втора карта от кожа. Намери свободно място,
където я разгърна.
Въпреки мръсните ръбове и избледнялото мастило, очертанията и на манастира, и на
заобикалящата го територия бяха безпогрешно предадени. Големи части от сградата обаче липсваха.
Ковачницата и мелниците бяха нарисувани на погрешно място и имаше несъответствия в околната
среда. Дървета, където трябваше да има поток, скала, където сега растеше гора.
По челото на Едуан изби пот.
–Това е крепостта отпреди хиляда години –обясни Рагнор. –Когато все още е принадлежала на
царе, тази пещера тук −той потупа защрихования кръг в основата на скалата −води към тунел.
Някога е бил използван за бягство. Днес е изоставен и забравен и е оставен отворен.
–Откъде знаете това? –попита Едуан. Проклятието действаше бързо, намотаваше се вътре в него.
Навиваше се около костите му.
Баща му не отговори, а и Едуан не очакваше да го направи. В края на краищата не беше за пръв
път Рагнор да каже нещо, което идваше от друга епоха. Често се позоваваше на истории, сякаш е
участвал в тях. Легенди, сякаш събитията в тях са ставали пред очите му.
Едуан знаеше, че баща му е бил войник при някакъв благородник в тези планини. Че там е срещнал
майката на Едуан и двамата са се присъединили към преминаващо номатско племе. И все пак
войниците не говореха за отдавна погребани крале, а племената не знаеха за замъци, построени
преди хиляда години.
–Това, което искам да знам –продължи Рагнор, –е какво ме очаква в края на този тунел. –Той
проследи една линия по отвесната скала под манастира. На половината път тя се разклоняваше,
едната линия се насочваше към място извън манастира, а другата отиваше към втори кръг −дълга,
правоъгълна зала, обозначена като П ар ак ли са.
Сега не беше параклис.
–Това е главната библиотека –каза Едуан. −В онзи ъгъл там няма врата. Само стена.
–Очаквах същото, затова имам каменовещица, която да се справи. Охраняемо ли е пространството?
-Не.
–А околността?
Едуан се поколеба. Потта по челото вече се плъзгаше надолу към челюстта му и болката
изпращаше горещи вълни, замъгляващи зрението му.
–Какво –започна той, след като си поемаше въздух няколкократно –смятате да правите там?
–Да раздам справедливост. Монасите изклаха нашите хора и аз няма да оставя това без отговор.
–Значи, ще ги заколите в замяна?
–Да не би да ти е жал?
Пулсът на Едуан отекна в тъпанчетата му. Помисли си за Лизъл.
–Не всички монаси знаят за тези нападения. Не всички заслужават да умрат.
–Може би не –призна Рагнор. –Но ако тръгнем да отделяме добрите от лошите −тези така
наречени „бунтовници“ от останалите −тогава твърде много наши хора ще умрат. Не забравяй:
винаги е по-лесно да убиеш мравките в мравуняка им, отколкото пръснати из полето.
Той не изчака Едуан да отговори на това, а се отдалечи от масата и се върна към първата карта. За
краля на нашествениците щом едно решение е взето, разговорът приключваше. Не жестокостта го
караше да действа така, а простата логика. Сделката беше завършена, какво още има да се каже?
В миналото на Едуан му допадаше неговия подход. Прост и ясен. Получаваше заповеди. Следваше
ги. Монета и дело, монета и дело.
Точно сега обаче, когато шатрата започна да се накланя и олюлява около него, той откри какви са
кроежите на баща му. Драскане по кожата, направена от пламъци.
–Ще има две основни групи –обясняваше баща му, докато Едуан повлачи крака към първата
карта. –Пехотинците, кавалерията и стрелците ще започнат фронтална атака веднага щом
ледовещиците приключат работата си. Тогава малка група −към която ще се присъединим ние
двамата −ще влезе през пещерата. –Той пусна дървена монета на върха на манастира. –Щом сме в
библиотеката, пехотинците от фронтовата атака ще ни последват. –Той бутна останалите монети към
скалата, където беше пещерата. –До зазоряване манастирът ще бъде наш и Каар Ауен ще бъде
отстранена.
К аа р А уе н о тс тр ан ен а.
К аа р А уе н.
О тс тр ан ен а.
И точно така Едуан разбра защо баща му всъщност искаше да влезе в манастира: целта му беше
Изьолт. Той искаше тя да изчезне.
Не разбираше смисъла обаче.
–Защо? −изграчи той, изненадвайки Рагнор. Едуан обаче не оттегли въпроса си. –Защо искате
Каар Ауен?
Баща му го изгледа, намръщен. Никога Едуан не беше настоявал за по-изчерпателни обяснения,
никога не беше имал нужда от повече отговори. Но сега Едуан не желаеше тези отговори. Той имаше
нужда от тях.
Баща му сякаш разбра, тъй като бръчките по лицето му рязко се изгладиха и той изгледа Едуан
продължително време.
–Ти… имаш нейните очи. −Обърна се, стиснал устни. Бръчките се върнаха. –Може би е дошло
времето да ти обясня какво искаше майка ти…
Зовът на рог, дълбок и далечен, се разнесе мощно наоколо. Три кратки гръмки изсвирвания,
последвани от четвърто, дълго и протяжно.
Изражението на Рагнор отново се вкамени. Той не беше баща, а крал.
–Свали си наметалото. В сандъка има резервна кожа. –Той посочи с глава към сенчестия ъгъл. – Вземи си и острието. После ще се срещнем при най-високия планински бор. Тръгваме, когато
прозвучи вторият рог.
Плющенето на шатрата и поривът на вятъра отбелязаха изхода, през който мина кралят на
нашествениците.
Едуан беше сам.
Сам, но вече не така несигурен. Още в Тирла беше сгрешил. Ножът на Съдбата още не беше
паднал. С ег а витаеше над него. С ег а остриетата блестяха, готови да източат кръв.
С болезнена грижовност той отмахна старата си пелерина. С кървави ивици и прокъсани, влакната
от бял саламандър го бяха отвели далеч. Живял беше в тази пелерина три години, вярвайки, че ще го
защити. Стена срещу пламъците.
Но стените не бяха спасили майка му. Не бяха спасили жената и бебето, които загинаха в гората.
Наметалото не го беше спасило от проклятието, застигнало го с номатските стрели.
Мантията се събра около краката на Едуан и това беше. Той насочи вниманието си към гърдите си,
към мястото, което се беше подуло от болкокамъка под обляната в кръв униформа. Колкото и да се
напрягаше, колкото и дълбоко да дишаше, не усещаше сърцето си да тупа точно под него. Не можеше
да усети нито един от органите си, нито кръвта си.
Беше жив, но празен. Делото на проклятието беше завършено.
И нищо не можеше да направи по въпроса. Знаеше, че този момент ще настъпи, но вече
изглеждаше невъзможно да се предпази. Ако наистина е искал да спре проклятието, тогава е
трябвало да направи друг избор, да следва други пътища.
Вече не беше кръвовещ. Вече не беше монах.
Той беше човек, просто човек.
Би трябвало да е достатъчно.
* * *
Изьолт стоеше полуприведена до леглото си, затаила дъх, докато се взираше в своя нишкокамък.
Той примигваше, настоятелно и непреодолимо.
Сафи беше в беда. И съдейки по яркостта на камъка, Сафи се намираше далеч от тук. М но годалеч.
Дори Изьолт да можеше да избяга от манастира, тя щеше да закъснее. Сафи се нуждаеше от нея
сега. Животът на Сафи беше в опасност с ег а.
Погледна към Леополд, заспал в креслото си. Дали той беше враг, или спасение? Дали щеше да ѝ помогне да стигне до Сафи, или ще я забави? Устните му се разтвориха и главата му се наклони
настрани. Изглеждаше млад. Момче, невинно и мечтаещо. Дори в полумрака той грееше ярко като
слънце, нишките му −оплетени от злато. Обещанията му −оплетени от омая. Изьолт толкова
отчаяно искаше да повярва, че той е на нейна страна, но дори тя не беше такава фантазираща
глупачка.
Не и след онова, което беше видяла тази вечер.
Иврен, абатът, огневещият, безспирно отцепващ душите, сенките, които летяха на черни крила. На
никого не можеше да се довери освен на Сафи.
А Сафи беше на левги далеч, а животът ѝвисеше на косъм. Всяка секунда, в която Изьолт стоеше,
скована от нерешителност, беше секунда, загубена завинаги. Всеки момент Иврен можеше да се
върне или абатът. Всеки момент бунтовниците можеше най-накрая да съборят крепостните стени или
опасността, която заплашваше Сафи, да я порази завинаги.
Да се довери ли на Леополд, или да го остави?
Той беше принц, имаше връзки, знаеше докъде се простират плановете на Ерон фон Хастрел. Той
беше и единственият начин за Изьолт да достигне до архивите, поне без да се загуби.
Ами ако Леополд работи с абата. Или с Иврен. Или и с двамата. Той може да я отведе право в
лапите им и нямаше как да разбере какво възнамерява, докато не стане твърде късно. Изьолт нямаше
оръжия, за да се защити. Нямаше стратегии за укриване.
Нямаше и време също, нямаше в ре ме. Трябваше да реши сега.
–Събуди се. –Гласът ѝразцепи тишината в стаята, ясен като в съня. Заповядващ и чист.
Леополд се събуди. Целият подскочи, нишките му се раздвижиха също. След това последва
объркване, като видя как Изьолт крачи дебнешком. Три дълги стъпки. Сянката ѝсе простираше над
него.
–Ти каза, че си тук, за да ми служиш, принце. Изцяло и докрай. Така че докажи го. Води ме в
архива.
Устата му зейна.
–Изьолт…
–Сега.
С нейната команда дойде огънят. С пълна сила, неуправляем. Във въздуха пукаха искрички. П оп
п опп оп. Изблици на светлина и звук.
Леополд се отдръпна, нишките му напълно шокирани, чак до бурното им ядро.
–Ще те изгоря –повтори тя. –Ако не ме заведеш в архива. Сега.
Той кимна, изправи се на крака с изненадваща грация. Може би беше учуден, но не изглеждаше
смутен… И нито спореше, нито дори я разпитваше как контролира пламъците. Беше безстрашен в
Тирла, безстрашен беше и сега.
–Щом искаш да видиш архивите, тогава да вървим към архивите, но първо имаш нужда от обувки.
Той се приближи към гардероба. Със здравата си ръка го отвори, разкривайки чифт ботуши и
собственото си бежово вълнено наметало.
Там висеше и второ наметало, подплатено с кожа, бяло като луната отвън. Блестящо и чакащо.
Униформата на карауенски монах. През целия си живот Изьолт беше искала да носи такава
пелерина. През целия си живот беше искала да бъде част от този сияещ орден, който приемаше нови
членове без предразсъдъци.
Лъжи, лъжи, всичко беше лъжи. Едуан я беше предупредил в Спорните земи, но тя не искаше да
му повярва. Сега обаче видя това наметало и си пожела да е н ег ов от о. Съкрушен и окървавен.
Сигурен и познат. Тя предпочиташе това вместо тази фалшива благочестивост и фалшива чистота.
Това обаче беше единствената ѝвъзможност, така че Изьолт се възползва от нея.
–Защо… архивите? –попита Леополд между сумтенето, докато се мъчеше да навлече собственото
си наметало само с една ръка. –Какво има там?
–Изход от манастира.
Изблик на тюркоазена изненада.
–Откъде знаеш?
–Върви. –Тя посочи към вратата.
–Изьолт, не разбирам...
–Позволи една жена да има своите си тайни, Леополд. В ър ви.
Тя произнесе тази дума с цялата сила на Краля на враните зад гърба си и без повече думи на
протест, Леополд кимна.
И Леополд тръгна.
Коридорът пред стаята на Изьолт беше празен, прозорците бяха заковани с дъски, а свещниците по
стените не горяха. Камъните се разклащаха на всеки двадесет крачки и ударите от катапултите
гърмяха все по-силно и по-силно. Леополд я поведе по стълбите, през площадки, където се пресичаха
други коридори, и покрай безброй врати.
Четири пъти Изьолт усети, че се приближават нишки, и четири пъти необходимо беше само да
прошепне: „Монаси наблизо“. И Леополд я притегляше в някоя малка ниша или празна спалня,
където изчакваха мълчаливо −сърцето на Изьолт се качваше в гърлото ѝ а нишките на Леополд се
обагряха в приглушено златно от тревога и предпазливост. После нишките, принадлежащи на
монасите, излизаха извън обсег и Леополд отново повеждаше напред.
Когато стигнаха до архивите, земята затътна под краката на Изьолт и разтресе коленете ѝ зъбите
ѝзатракаха. Обсадените стени сигурно се намираха недалеч от огромното пространство на
библиотеката, където също като в залите и коридорите, през които минаваха, прозорците бяха
заковани с дъски, а стенните свещници незапалени. Пред прозорците бяха нахвърлени огромни торби
с пясък, които се очертаваха благодарение на едва прокрадващата се слаба ивица светлина от най-
горния край на первазите.
Тя разкриваше високи тавани и безкрайни рафтове с книги. Почти нищо друго обаче. Нищо
особено.
Сякаш прочел мислите ѝ Леополд забърза към стенния свещник наблизо, опипа някаква малка
свещичка в чашата и прошепна: „Светни“.
Събуди се мъничко пламъче.
–Къде отиваме? –попита той тихо. Лицето му, блестящо зад пламъка.
–Най-далечния ъгъл –отговори Изьолт и пак принцът поведе. Нямаше въпроси. Само подчинение,
зелените му нишки, фокусирани върху бягството.
По пътеките между рафтовете, те се придвижваха все по-близо до ъгъла.
На половината път вратата на архива се отвори. Писък на панти, стон на дърво. После гласът на
Иврен се разнесе в пространството.
–Изьолт! Къде си?
Не, не, не. Изьолт сграбчи наметалото на Леополд.
–Бягай.
Решителен, несъмняващ се, Леополд хукна. Пламъкът на огневещия потрепна, припламна, но не
загасна. Стъпките им ехтяха по плочите, лесно за Иврен да ги проследи, но не беше само Иврен.
Имаше и други нишки. Други монаси, безмилостно преследващи.
И абатът, проклет да е, заедно с другите, се шмугваше към тях.
–Имахме споразумение! –извика той. –Обещахте ми армия, принце!
А рм ия Изьолт нямаше представа за какво става дума, а и нямаше време да мисли за това сега.
Почти бяха стигнали до най-отдалечения ъгъл, почти до тайната врата на Краля на враните.
Профучаха покрай последния ред с лавици и каменният ъгъл затрепери пред тях. Нямаше арка
обаче и нямаше изход.
Подът се разтресе, а отвъд стената се чуваха все по-силно гласове −гласовете на бунтовниците.
Изьолт усети и нишки, неистови и яростни. Атаката беше т оч нот ам.
Леополд обърна широко ококорените си очи към Изьолт.
–Какво ще правим? Не виждам спасение.
Изьолт също не виждаше спасение. А сега от другата страна на стаята Иврен заяви:
–Не е безопасно да обикаляш манастира, Изьолт. Не си добре. Трябва да се върнеш при мен, за да
мога да те излекувам.
Не, не, н е. Трябваше да има изход оттук. Какво ѝбеше показал Кралят на враните? М ис ли И зь ол т,
м ис ли. Щеше да следва здравата логика, където и да я водеше тя, без да спира, без да диша дори.
Каменна стена. Рафтовете. Свещници по стените и дървен стол. Изглеждаше точно като в съня ѝ
само дето беше истинско. Всичко беше точно пред нея.
Още едно Б УМ разтърси коленете ѝ Двамата с Леополд бяха заобиколени от всички страни.
–Изьолт –прошепна Леополд и сега бяла паника затрептя в нишките му. −Моля те, кажи ми, че
знаеш какво правиш.
Тя го пренебрегна. Пренебрегна приближаващите се нишки и все по-силното барабанене на
стъпки, пренебрегна абата, който гневно крещеше за плащания, сделки и предателство от десета
степен. Пренебрегна също и ударните вълни, люлеещи основите.
Изьолт беше в състояние на покой. Изьолт беше лед.
Каменна стена. Рафтове. Свещници по стените и дървен стол. Всяко нещо −напълно неподвижно.
Така спокойно, както и Изьолт сред целия този хаос.
Н о з ащ о б ях а н еп од ви жн и... Всичко останало се тресеше. Би трябвало и те да се разклатят.
Изьолт се хвърли напред, избутвайки Леополд. Удари ръце по камъка. Студен, груб, истински. Но
излъчващ магия. Тази стена беше измислица. Тази стена не беше истинска. Беше омагьосана,
подобно на небесния ферибот, и единствено се нуждаеше от правилната комбинация от потупвания.
Или три леки замахвания с китката.
Изьолт почука нетърпеливо три пъти и с мигновено свистене целият ъгъл изчезна. Пред нея се
откри сводестата врата.
Този път Леополд беше този, който хвана Изьолт за наметалото. Страхопочитание, облекчение и
неудържимо изумление разтърсваха нишките му. Възвърнала се беше и наситенозелената
концентрация. Той се втурна в тъмнината, а след него полетя и Изьолт. Веднъж от другата страна, тя
поспря и се обърна назад.
Три помахвания с длан и стената отново се издигна. Тогава тя и Леополд хукнаха.
Слава на Лунната майка, той все още държеше свещта, защото в противен случай щяха да се
озоват в пълна тъмница, нямаше да виждат къде да се наведат, къде да заобиколят и къде да
заобиколят сталагмитите. Бунтовническите атаки гърмяха през скалата, но Изьолт не чуваше
преследвачите и не усещаше нишки да ги догонват.
Накрая стигнаха до отвор в тунела, където се образуваше малка пещера, а пътеката се разделяше
на две. Единият маршрут отиваше стръмно нагоре. Другият се спускаше стръмно надолу.
Леополд се спря, запъхтян. Пламъкът пращеше и светлината от него хвърляше сенки по тъмните
стени.
Сенки, които приличаха на крила. Сенки, от които по гръбнака на Изьолт полазиха студени тръпки.
Къде ги беше отвел Кралят на враните? Тя обаче се насили да гледа само към принца. Към неговите
нишки, горящи и пълни с живот, истински.
–Как –попита той, докато си поемаше дъх, запъхтян –разбра за това?
–Няма да ми повярваш, ако ти кажа. –Тя самата едва си поемаше дъх. Твърде дългият престой в
леглото, без подходяща храна, бе откраднал енергията ѝ –Трябва да продължим.
Той се изправи, присви очи, а нишките му потъмняха от подозрение.
–Защо? Защо трябваше да си тръгваме, Изьолт?
Изьолт не отговори. Каквото и да кажеше, той нямаше да повярва. И вр енео бс еб ен а о т
т ъм ни на таим е д ър живс ън я к ат о з ат во рн иц а. О ип ри зр ак ътн а К ра лян а в ра ни тем и п ок аз а
к акд а с е о св об од я. Изьолт сама не вярваше на себе си.
–Там не беше безопасно –отговори тя. –И тъй като Сафи не може да дойде, няма причина да
останем. Трябва да ми се довериш.
Той прехапа устна и изражението, и нишките му показваха предпазливост, макар че сиво-зеленото
на салвията, подсказващо внимателно обмисляне, се увиваше вече около жълто-кафявото. После по
нишките му се изля като през фуния свежото папратовозелено. Той беше взел решение.
–Вярвам ти –прошепна той. –Но по кой път да вървим?
Отмести свещта от нея и се взря първо към възходящата пътека, после към другата.
–Надолу –каза Изьолт, изтръгна свещта от ръката му и поведе. Нямаше всъщност представа дали
правилният път е надолу, но изглеждаше логичният избор. Долината се намираше под тях, така че
със сигурност, ако тръгнат по пътеката надолу, в крайна сметка тя щеше да ги отведе там, където
Изьолт искаше да отиде.
Или пък щеше да ги отведе право в адския огън. Изьолт наистина нямаше представа. Кралят на
враните само ѝбеше показал изхода от манастира, но не и планината.
Шумът от бунтовническата битка чезнеше, колкото по-дълбоко навлизаха, и Изьолт прие това като
добър знак. Скалните образувания също се изгладиха и въздухът стана по-хладен. Надяваше се, че
хапещият студ означава, че има ветрове пред тях.
Тогава тя усети действително вятър в лицето си, свеж и мразовит, и светлината постепенно започна
да прониква и облива камъка. Изьолт ускори походката си. Макар и изтощена, каквато беше, тя успя.
Беше се измъкнала. В каквото и да се бе превърнала Иврен, каквото и да бе искал абатът и какъвто и
да е бил в действителност Кралят на враните −нищо от това вече нямаше значение.
Беше избягала и сега двамата с Леополд щяха да намерят Сова. А после щяха да намерят Сафи.
Краят на тунела зееше пред тях, сив и замръзнал. В нишковещерската нощ светлината грееше
достатъчно ярко, за да изпраща различими петънца, плъзгащи се в полезрението на Изьолт, докато
тя се приближаваше към изхода.
Сега тя тичаше, а Леополд я следваше. Точно пред тях се очертаваше блатистата брегова линия.
Толкова близо.
Стигнаха до изхода. Бързо излязоха навън.
И тогава точно Изьолт усети нишките. Тогава тя видя хората на петдесетина крачки от тях.
Приклекнали сред замръзналите тръстики, облечени в тежки кожи, двадесетина силуета, всички
обвързани от бледи сини нишки. Хора, притежаващи еднаква магия, действащи заедно. Всички
зяпнаха към Изьолт и Леополд, нишките им се промениха, излъчваха една и съща ослепителна
изненада.
С изключение на един от тях. Един-единствен мъж, отделно от групата, не беше забелязал нито
Изьолт, нито Леополд, които, както тичаха, се заковаха на място на брега. Той държеше голям извит
рог до устните си и след по-малко от един удар на сърцето прозвуча сигнал. Ясно, стряскащо
призоваване. Три кратки, взривяващи сигнала.
При четвъртото дълго изсвирване двадесетте сред тръстиките скочиха на крак и вдигнаха високо
брадви и остриета. После изреваха, нишките им избухнаха в яростни и лъскави стоманени нюанси и
се втурнаха към Леополд и Изьолт.
О Ч ЕТ ИР ИД ЕС ЕТИО СЕ М
стрието на Северняка проби гърдите на Есме. Плисна кръв. Той се дръпна назад. Тя падна,
задъхана. Шокирана. Тиха.
Мерик се хвърли напред, не знаеше защо почувства нужда да хване Кукловода, преди да падне на
земята. Той действаше, без да мисли. Обхвана я с ръцете си. Кръвта ѝбликаше по него.
–Станът –задави се тя. –Приближи ме до тъкачния стан.
Мерик не я приближи до тъкачния стан.
–Трябва да стоиш неподвижна –каза той, но тя започна да се бори, впиваше пръсти в него и
кашляше: ст ан с та н, с та н.
Северняка се нахвърли, вдигна ръка, за да я намушка отново.
–Не! –Мерик пусна Есме грубо на земята. Изправи се рязко и вдигна ръце. –Без нараняване!
Северняка се намръщи. От ножа му капеше кръв, по-ярка от пискюлите.
–Помощ –извика той, явно, объркан. –Помогнете. Елате. –Той махаше към дърветата. –Помощ.
На тревата Есме започна да плаче. Кръв… имаше толкова много кръв.
–Стан –прошепна тя отново, стиснала крака на Мерик. –Заведи ме до моя стан.
Ала Мерик не я заведе до тъкачния стан. Знаеше −инстинктивно и логично, че това е шансът му да
избяга. Че това е подарък от Ноден, който не трябва да се изхвърля. И въпреки това чувстваше, че
краката му по някаква причина са приковани към мястото. Очите му бяха приковани в умиращото
момиче до него.
Кръв, кръв. Имаше толкова много кръв и Мерик не изпитваше триумф при вида ѝ Нямаше
облекчение по лицето на Есме, изпънато от болка, нито в гърдите ѝ тресящи си при всеки опит да
поеме въздух.
Изпитваше само съжаление. В цялата тази омраза може би имаше човешко същество. В края на
краищата тя не кървеше много по-различно от него.
Н уб ре вн а. Някъде в съзнанието му мъждукаше родината, а заедно с нейния образ идваше и
споменът за претъпкани улици и извисяващи се мостове, където корабите плаваха към дома. Това
беше единственото място, в което винаги е вярвал, единственото нещо, което винаги е имало смисъл.
Да позволи на Кукловода да го унищожи, да позволи на Краля на нашествениците или Ярост да го
унищожат… не, в това нямаше смисъл.
Да, Есме кървеше като него, но така кървят и всички останали около тях. Всички тези отцепени,
всички тези хора, които някога са имали свой живот, семейство и близки. Тя ги беше унищожила,
както би унищожила и Нубревна.
Освен ако Мерик не направи нещо, за да го спре. Не би я убил. Есме беше отцепила Калън и тя в
крайна сметка можеше да се окаже единственият начин да го освободи. Освен това Мерик нямаше
представа какво може да се случи с нейния стан или с нейните отцепени, ако умре. Ами ако те умрат
с нея?
Това беше риск, който Мерик не можеше да поеме. И с тази мисъл той най-накрая се размърда.
Внимателно отнесе Есме до кладенеца, до нейния стан. Тя се помъчи да поеме дъх, присви се от
спазъм и кръвта ѝпопи дълбоко в тревата. Той не беше в състояние да направи нищо, за да я
излекува, но може би нейните отцепени можеха.
Мерик се обърна към Северняка.
–Върви –каза той. –Сега и двамата ще в ър ви м.
Защото ако отцепените на Есме я спасят, те сигурно щяха да погнат Мерик.
Северняка не възрази. Остави се на Мерик да го дръпне силно и да го повлече към главната пътека,
а когато Мерик хукна да бяга, той също си плю на петите. Краката им тътнеха надолу по хълма, по
шарени сенки, хвърляни от ярката, безучастна луна в яркото, безучастно небе. Стволове на дървета
се мяркаха в полезрението на Мерик. Отцепени също −неподвижни, без Кукловод, който да ги води.
Мерик не знаеше къде отива −далеч, далеч от тук. Дотам само се простираше планът му. Далеч от
Кладенеца и Есме, а веднъж магията му да стане достатъчно силна, далеч и от Познин.
Стигнаха подножието на хълма. Луната светеше над тях и над улиците, виещи се в различни
посоки. Мерик спря, едва си поемаше дъх. Приклекна, Северняка направи същото, после хвърли
поглед във всички посоки.
Тръгнеха ли надясно, щяха да стигнат до кулата на Есме. Наляво −до реката. Направо −към
ветровитите равнини.
Р ав ни ни те, магията му прошепна и той се усмихна. В равнините имаше и други хора. В равнините
имаше в ят ър. Не, още не беше достатъчно силен, за да лети, но скоро... От глътките въздух силата
му заискря, по-гореща.
Той се изправи, вдигна ръка да посочи…
И тогава улови движение сред дърветата. Към тях тромаво се тътреха фигури. Отцепените влачеха
крака по този начин.
Мамка му, мамка му, м ам кам у, Есме действаше по-бързо, отколкото Мерик очакваше. Твърде
късно беше обаче да я спре. Но какво винаги казваше Вивия? Б езр аз ка ян ия п ро дъ лж ав айн ап ре д.
Мерик хвана рамото на Северняка и той се раздвижи.
–Бягай!
И като един те се впуснаха в спринт.
Това не се хареса на отцепените и полумъртвите им крака набраха скорост. Те се изсипваха от
гората, а после и от сградите. Тяло след тяло, изпълващи улиците. Събираха се в огромна
неконтролируема маса, която плъпваше към Мерик и Северняка от всеки ъгъл.
Те се затичаха още по-бързо.
По улици, над стени, около паднали статуи и през задушени от дървета площади −Мерик и
Северняка се напрягаха да бягат до краен предел. Скачаха, подхлъзваха се, заобикаляха светкавично
всичко, което препречваше пътя им.
Най-сетне Мерик и Северняка се озоваха на широк булевард без дървета. Погълнат от трева.
Земята се тресеше под тях. Тревичките дрънчаха и се олюляваха.
Пред тях изскочиха още стотина отцепени преследвачи. Нямаше изход. Отцепените бяха от всички
страни.
Северняка закрачи несигурно, но Мерик го хвана за ръката и го дръпна. Нямаше как да спрат.
Нямаше как да забавят темпо.
Мерик имаше сто крачки, за да намери изход… Сто крачки, за да си върне магията си. Тя се
разгръщаше все повече с всяко поемане на режещ като бръснач дъх. Деветдесет крачки. Осемдесет.
Шестдесет крачки… Мерик виждаше черните им очи. Петдесет… виждаше вече ясно сенките,
покриващи кожата на отцепените…
Т ам. Срутена сграда вдясно. Тя скриваше тясна уличка, задръстена от фиданки. Дърветата щяха да
забавят Мерик и Северняка, но щяха да забавят и отцепените.
Той дръпна Северняка в тясното пространството между руините. Шибаха ги листа и клони.
Шмугваха се на зигзаг, на зигзаг, но не намаляваха темпото. Не и когато земята се разтърси толкова
силно, че се разхвърчаха отломки от сградите. Нито когато плът се сблъскваше с плът и фиданките
хрущяха, пречупени, зад тях.
Стигнаха до края на уличката. Нов път, ново открито пространство и още отцепени. Но Мерик
познаваше този път. Беше минавал оттук снощи и тръгнеха ли направо, пътят щеше да ги отведе до
езеро, пълно с трупове.
Езеро, което го беше засмукало. Езеро, което можеше да повлече и други.
Ако заедно със Северняка влязат във водата и стигнат до стълбището отзад, тогава отцепените
сигурно щяха да ги последват. Дори водата да не ги убиеше, тя поне щеше да ги забави. Поне щеше
да даде на Мерик време, необходимо да възстанови дишането си.
И да си възвърне магията.
После ги видя. Папурите, мътните води и плаващите тела, така спокойни под нощното небе. Той се
хвърли право в тях, като се молеше Северняка да не спори и колебае.
С периферното си зрение съзря прииждането на още отцепени. Не смееше да обърне глава, за да
ги погледне. Ако това езеро не го спаси, значи, нямаше друг шанс.
–П лу ва й! –изрева Мерик към Северняка, сочейки напред. След това стигна до папурите. Краката
му заджвакаха в кал.
Моментално мощта на езерото започна да напира към него. Е ла, пееше то. В ле з ин ам ер и п ок ой.
Този път обаче беше готов за това. Този път Мерик знаеше как да се бори.
Газеше напред, докато водата стигна до коленете му. До бедрата му. После се гмурна, Северняка
плътно го следваше.
Главата му се скри под повърхността.
Силата на езерото нарасна десетократно. Хор завибрира в мозъка му, вмъкваше се, прокрадваше се
във всяка цепнатина, във всеки спомен.
Е ла е лаин ам ер и п ок ой Там бяха акведуктите и корабите с бели платна. Е ла с ин е м ой з ас пи
Край брега стоеше Калън и гонеше раци. Е ла е ла л ед ътщ е т е п аз и. Там беше и майка му, уморена
и тъжна, докато му четеше за кралица Рак и нейните съкровища.
Мерик заплува по-дълбоко. Краката му го оттласкваха, ръцете му го дърпаха.
Х ай де е лаис е и зп ра вип ре д к ра я.
На дъното на езерото, от една каменна стена грееше слаба синя светлина. Трупове, някои бледи, но
свежи и плаващи, други изгнили и потъващи, препречваха пътя към нея. Напразно се бяха опитвали
да достигнат тази светлина.
Но Мерик нямаше да се провали.
Някакво тяло се блъсна в него. От дробовете на Мерик в големи, ослепителни мехурчета се пръсна
остатъкът от дъха му. Изведнъж осъзна, че гърдите му горят. Черепът му. Очните му ябълки, самият
му мозък.
Давеше се.
Уловиха го някакви ръце, затеглиха го към повърхността и той не се съпротивляваше. Секунди по-
късно той и Северняка излязоха на повърхността. Но и тук нямаше почивка. Водата клокочеше и
плискаше, когато отцепените се изсипаха в езерото, по десетима наведнъж, редица след редица,
прекатурваха се, залитаха, сграбчваха.
Планът на Мерик проработи доста добре.
Той поведе, плувайки към стълбището. Труповете се блъскаха в тях и шляпаха наоколо, но той
продължаваше напред, а Северняка го следваше плътно зад него. Най-после стигнаха до първите
стъпала.
Мерик се изтегли нагоре.
Стъпалото се разпадна под него и той се озова обратно във водата. Падна върху мъртвец и се
оплете в дългата, черна коса на трупа.
Северняка опита следващото стъпало, но и то се срина под тежестта му. А езерото се пълнеше с
такава скорост, че скоро Мерик и Севернякът щяха да бъдат притиснати отвсякъде. В капан. Нямаше
как да се задържат във водата завинаги, а отцепените нямаше как да продължат да нахлуват в
езерото до безкрай. В крайна сметка то щеше да се препълни и след това отцепените, които все още
бяха живи, щяха да тръгнат по телата.
Водата кипеше около Мерик. Трупове се блъснаха в него, а Северняка плискаше и пръскаше,
опитвайки се отново и отново да достигне по-високите стъпала.
Това беше… Това беше най-доброто, на което Мерик беше способен за момента. Ако не успееше да
накара магията си да проработи сега, ако не успееше да я принуди да възкръсне, тогава това беше
краят. Не само за него, но и за Северняка, дошъл да го спаси.
И за Нубревна, незащитена и неподготвена за атаката на Краля на нашествениците.
Мерик не беше готов за този край. Той затвори очи.
Е ла, запя водата около него. Е лаин ам ер и п ок ой. В тази вода имаше сила. Откъде идваше или
какво означаваше, нямаше представа. Но въпреки това усещаше магията в нея.
С лу ша й, каза той на искрата в гърдите си. С лу ша й иг ле да й.
През целия си живот Мерик беше слаб вещер. Едва бе успял да получи вещерознака си като дете и
разочарова баща си. Разочарова себе си. Едва когато пламенният му нрав се прояви, изглеждаше, че
той все пак притежава някаква сила.
Яростта на Нихар, така я наричаше семейството му.
Но в яда нямаше как да слуша. В гнева нямаше как да вижда. А в яростта нямаше как да разбира.
Есме беше права −точно както и Кам. Мерик виждаше това, което искаше да види. Казваше си, че
сам е правил своите избори, добри и лоши, за да помогне на Нубревна, сякаш това по някакъв начин
оправдаваше умишлената му слепота. Сякаш това по някакъв начин оневиняваше зависимостта му от
кипящата в кръвта му ярост.
И Сафия фон Хастрел също беше права: Мерик обичаше да се чувства нужен. Това му даваше цел…
а също и оправдания.
Почти два дни той живееше без магията в себе си. В продължение на почти два дни той отиваше
там, където някой друг искаше, и виждаше с очи, незамъглени от гняв. Думите го бяха освободили от
нашийника на Есме, а не гневът. И не гневът −или дори магията −щяха да го освободят от това
езеро, пълно с трупове.
С лу ша й иг ле да й. С лу ша й иг ле да й. Монотонният звън на искрата в гърдите му звучеше по-силно.
Водите пееха и дърпаха. Силата, която действаше тук, искаше от него да достигне тази синя
светлина. Искаше от него да премине отвъд. Искаше от него да приеме пълната магия, чакаща от
другата страна.
Мерик отвори широко очи. Водата се люлееше и блъскаше в лицето му. Мъртвите очи на една жена
се взираха в неговите. Вече имаше твърде много тела, които се пльосваха и трупаха едно връз друго и
вдигаха нивото на водата с всяка секунда.
Той пое въздух, възможно най-дълбоко, отчаяно вдишване без грация и лекота, но беше достатъчно.
Вятърът връхлетя.
Втори дъх, втори порив на вятъра. Три вдишвания, четири, десет… Ветровете се извиваха все по-
силно, по-диво. Завъртяха водата, завъртяха и труповете също. Докато най-сетне около Мерик се
образува същински циклон, достатъчно мощен, за да може най-накрая да направи своя ход.
Той вдигна ръце. Въздухът под него и Северняка ги изстреля нагоре. Издигна ги далеч от вълните.
Мерик отпусна ръце.
Водата и телата и отцепените се понесоха надолу, далеч от Мерик и Северняка. Далеч от синята
светлина, която все още грееше там долу.
М ощ м ощ м ощ
Така трябваше да се усеща магията −такава винаги е искала да бъде. Не яростта на Нихар я
подхранваше. Не тъмната магия на Ярост, която да я опетни. Само да беше слушал по-рано. Само да
си беше направил труда да гледа.
–Н ад ол у! –предупреди Мерик, след което насочи ветровете си към синята светлина долу и двамата
със Северняка полетяха.
След секунди кацнаха пред синята светлина и каменната стена, която я заобикаляше. Зад тях и
отгоре, удържана от мощните ветрове, водата чакаше. Отцепените се мъчеха и блъскаха.
–Върви –каза Мерик на Северняка, сочейки към врата, направена от синя светлина.
Но Северняка не направи и крачка и Мерик си помисли, че не може да го обвинява. Затова той взе
ръката на огромния човек в своята. После го придърпа към светлината.
–Отиваме –каза той, опитвайки се да се усмихне. –Заедно отиваме.
Заедно те пристъпиха през прага.
Заедно те влязоха в планината, върху която всички искаха да имат право.
К Ч ЕТ ИР ИД ЕС ЕТИД ЕВ ЕТ о лк от о иг лу па вод а и зг ле жд аш е, Сафи винаги бе казвала на Изьолт, ч е ег лу па вод а н е в иж да ш
к ак вос е з ад ав а. Само дето този път Изьолт я нямаше, за да спаси кожата на Сафи. Да завърши
това, което беше започнала. Сафи и само Сафи летеше право надолу към езерото Скарца с Ванес до
нея.
Езерото ги погълна. Светлината и топлината се разцепваха срещу тях… Кипящи в своята свирепост,
къдрици от пламък протягаха хищни нокти под вълните… Нямаше магия, която да прикрие потъващия
военен кораб точно пред тях.
До Сафи Ванес рязко се размърда. Контролът на Матю беше приключил, а също и магията на
илюзовещицата, така че нямаше липса на кръв, която да се лее около нея.
Сафи заплува като жабка към нея и след това изтласка и нея, и себе си към повърхността. Ванес се
опита да плува, за да помогне на Сафи да се изправи, но краката ѝсе заплитаха в подгизналите им
рокли, които оплетоха краката и на Сафи.
Сафи обаче продължи да се оттласква и плува. Дори когато топлината и светлината от потъващите
лодки правеха невъзможно да се види накъде отиват. Дори когато белите ѝдробове я боляха от
прекалено дългото задържане на дъха, а светът щеше да се пръсне от налягането в ушите ѝ
Най-сетне Сафи показа главата си над повърхността, Ванес изплава до нея. Но Сафи нямаше
представа накъде да отиде сега или какво да прави. Бяха заклещени между горящите кораби и
остров, превзет от врага.
Ванес пое командването. Въпреки отворената рана на лицето си, тя вдигна едната си слаба ръка.
От китката ѝсе изстреля желязно въже, което се омота около кръста на Ванес и около Сафи. После
ги задърпа към брега.
–Дръж се! –изкрещя Ванес.
Сафи се държеше. Въжето ги влачеше през дим и огнени взривове, покрай кораби и трупове, над
вълни, надигащи се по-високо с всяка нова експлозия в езерото. Ванес обаче знаеше къде да отиде и в
крайна сметка и двете жени бяха потопени под повърхността още веднъж.
Вода и мрак нахлуха над Сафи. Желязното въже се врязваше в бедрата ѝ в корема ѝ Тя не
виждаше, не можеше да прецени накъде пътуват. Единственото, което знаеше, беше, че се спускат
надолу и че дробовете ѝвиеха.
После нейната траектория се промени. Няма повече летене напред. Издърпана беше рязко нагоре
и водата някак я притискаше още по-силно. Не можеше да мисли. Не можеше да се движи. Пръстите
ѝдокоснаха груб метал и тя се молеше да не е потъващ кораб.
Сафи изригна от водата. Носена от желязо, носена от магия, след мрака тя беше запратена в тясна
каменна издатина. Задъхана, кашляща, присвиваща очи.
–Канализация –изломоти накрая Ванес, докато се мъчеше да поеме въздух.
Е, това обясняваше миризмата. Обясняваше също и заоблената форма на тунела над тях и
постоянното изтичане на вода покрай нея. Когато Сафи свикна с тъмнината, тя забеляза фенер, който
блещукаше наблизо, и една стълба, която водеше нагоре към нов тунел.
Това, което привлече вниманието на Сафи обаче, беше кръвта. Тя се стичаше на струи от горната
част на челото на Ванес до ръба на дясната ѝчелюст. Дълбоката рана беше направила дясното ѝоко
напълно безполезно. Императрицата го стисна, все още дишайки тежко.
Каменната издатина около нея вече беше оцветена в червено.
–Трябва да го превържем −скочи към нея Сафи, посегна към ръкава си, за да го разкъса. Ванес
обаче действаше по-бързо.
–Чакай −задъхано каза тя. Тогава нейното желязно въже се трансформира, плъзна се навътре,
преди да се разшири и разцепи на две остриета. За секунди желязото се превърна в ножица, с която
Ванес отряза парче от червената си пола.
Сафи грабна крепа. Платът не беше чист. Не и след потапянето в отходните води. Нито раната на
Ванес беше чиста. Но това беше най-доброто, което можеха да направят, предвид обстоятелствата.
–Съжалявам –каза Сафи, докато обвиваше парчето плат около главата на императрицата. Отново
и отново, все по-стегнато. –Толкова съжалявам, че не успях да спра нападението.
–Гледах го, разбираш ли. Наблюдавах как се развива всичко, но не можех да направя нищо.
–Защото бяхте омагьосана от думовещер.
Срамът като огън гореше в тялото на Сафи. Тя би трябвало да види какво предстоеше. З ащ о не
беше го видяла?
–Ти познаваш човека, който ми причини това. –Изявление, не въпрос.
Сафи не можеше да излъже.
–Да. Познавам го. И генерал Фашайит също. Те ме отгледаха и съжалявам, че не ви казах. Вие ми
се доверихте, а аз ви предадох. –Тя завърза червения креп. После с цялата истина, която можеше да
призове направо от сърцето на своята магия, тя каза: –Кълна ви се, Ваше Величество, че не знаех
какво са планирали. Мислех, че Хабим е дошъл в града, за да ме отведе у дома. Нищо повече. Ако
знаех, че планират… че планират…
Тя не довърши. Не можеше да произнесе думата „убийство“. Не можеше да повярва, че хората,
които е обичала −нейното нишкосемейство, −са способни на такова нещо.
Ванес наблюдаваше Сафи. Лявото ѝоко примигна, после пак. Гърдите ѝпотръпнаха. Изражението
ѝобаче не се промени. Нямаше и намек за това какво чувства. Докато каза:
–Вярвам ти. –Тя погледна встрани. –Чух какво каза на мъжете. И… Ами, предполагам, че хората
не скачат от отвесна скала заради когото и да е.
–Така е –отвърна Сафи, като потисна смеха. –Не го правят за когото и да е. Поне а з.
Докато Сафи произнасяше тези думи, Ванес се промени. Само за броени минути императрицата
промени състоянието си −както изглеждаше ранима и безпомощна, изведнъж стана уравновесена и
невредима.
–Не може да бъде –прошепна Сафи. –Пак сте омагьосана.
Нямаше никаква промяна в изражението на омагьосаната Ванес, но Сафи я чу как ахва. Чу и
роклята ѝда шумоли, докато трескаво се оглеждаше.
Единственото, което Сафи виждаше обаче, беше една прекрасна, спокойна императрица, гледаща
право напред. Ако т аз и илюзия се беше върнала, то сигурно и другите вече бяха омагьосани. Което
би направило това бягство много, много по-трудно.
–Ад-бардовете –избухна Сафи, но в същия миг Ванес каза:
–Карторите.
–Те могат да видят това –продължи Сафи и след като Ванес кимна, тя попита: –Къде са те сега?
–Само едно ниво по-горе.
Фалшивата Ванес грациозно се изправи на крака.
Тогава фалшивата Ванес се строполи върху стената и Сафи осъзна, че тя е на косъм да изгуби
съзнание. Сафи плъзна ръка към императрица с каменно лице.
–Дръжте се за мен –каза тя. После заедно тръгнаха към стълбата. Заедно се изкачиха нагоре − първо Ванес, преди да е загубила изцяло силата си.
Сякаш се изкачваха цяла вечност по тези стъпенки. И колкото по-високо се придвижваха, толкова
повече звуци долитаха от горе надолу. Ритмичен б ум те ж! От фойерверки или експлозии. И бучене,
което звучеше като водата, стичаща се в канализацията. Като вятър в буреносен ден.
Едва когато стигнаха до малкия люк, през който щяха да се оттласнат към двореца, Сафи разбра
какъв е звукът.
Пожар.
Всичко от бягството във Веняса беше използвано отново. Илюзии и отвличане на вниманието,
войници с изменчива лоялност и огън… Много огън.
През вратата напираше горещина.
–Трябва да се върнем –извика Сафи, но Ванес или не чу, или не я беше грижа. С магията си тя
разтопи вратата.
И горещината, и бученето се удвоиха.
Ванес изработи щит −тактика, която бе използвала успешно два пъти със Сафи. Разбира се, и
двата пъти димът имаше къде да отиде. Не и сега, освен около желязната преграда, в която Ванес и
Сафи се скриха, докато прекосяваха стаята, обхваната от пламъци.
А дали не бяха в коридора. Или в гардеробната. Сафи нямаше представа какво има около тях.
Очите ѝтечаха. Гърлото и белите дробове се гърчеха в спазми и тя продължаваше да върви само
защото Ванес го правеше. Когато стигнаха до стълбищна площадка, която не беше погълната от
пламъци, Ванес се отпусна в ръцете на Сафи.
Без предупреждение, тъй като магията на Сафи все още действаше наполовина и тя видя само една
идеално уравновесена императрица. Отново помогна на жената да се изкачи, този път по ниски
стъпала, обхванати от топлина и дим.
Те достигнаха следващото ниво и пред погледа на Сафи се появи познатата зала от пясъчник. Сега
обаче тя гореше и в нея нямаше жива душа.
Ванес стигна до същото заключение. Тя поклати глава, безизразно, и извика:
–Не могат да оцелеят тук!
Тя дръпна Сафи, за да продължат да се изкачват.
Но Сафи не помръдна. Във Веняса Хабим беше запалил стените. П ла мъ ци тен а о гн ев ещ ияб ях а
м аг ия
–Освободете ги от оковите! –извика тя. –Те може все още да са живи... Моля!
Кимване. Задушаваща кашлица от уста, която не се движеше. Тогава Ванес вдигна ръка. Китката ѝ се наклони. После заедно със Сафи зачакаха. Сафи присвиваше очи в пламъците, докато
омагьосаната Ванес сякаш не правеше нищо.
След две овъглени вдишвания се появиха сенки. Черни като скелети. И се движеха по този начин.
Сафи извика. Не можеше да се сдържи. Ад-бардовете бяха живи. Хабим не ги беше убил.
Пламъците не ги бяха довършили.
Зандър пръв се запрепъва в огъня. Златната му примка грееше. Лицето му беше зачервено от
горещина. После Лев се втурна след него, а последен се измъкна Кейдън.
–Радвам се да се срещнем тук –каза Лев между пристъпите на кашлица, а Сафи само я хвана за
ръката и извика:
–Хайде!
Без да бъде помолен, Зандър грабна Ванес и я хвърли през рамото си… Което означаваше, че
нараняванията на Ванес сигурно бяха сериозни. Сафи обаче не можеше да ги види. Не и докато
илюзовещерството властваше и магията ѝне действаше.
Заедно тичаха −Сафи, Ванес и ад-бардовете. Нагоре по стълбите, които бумтяха под краката им в
такт с експлозиите, които определено не бяха фойерверки.
–Изчакайте! –Сафи изкрещя, когато се втурнаха през коридора. Тя го разпозна. Водеше до
складовото помещение, пълно с фойерверки, в единия край на което имаше достъп до езерото.
–Ваше Величество.
Тя се приближи до императрицата, увиснала през масивното рамо на Зандър. Но Кейдън поклати
глава.
–Тя е в безсъзнание.
–Мога да я свестя –подметна Лев. –Но няма да е красиво.
Сафи кимна.
–Направи го.
–Добре, Домна, но по-късно, когато поиска да ме убие, ще ѝкажеш, че идеята е била т во я.
Без никакво встъпление, Лев заби пръст в раненото око на Ванес.
И императрицата се събуди, пищяща.
Беше ужасно да се гледа, ужасно да се слуша −безизразно лице, издаващо крясък на абсолютна,
разтърсваща из основи костите агония. Но Сафи се нуждаеше от Ванес будна и болката беше по-
добрата алтернатива на смъртта.
–Лодка! –Сафи надвика писъците, надвика пламъците. –Има ли лодка отвън складовото
помещение?
–Д А –изкрещя Ванес. Тогава Лев я освободи и императрицата се стовари върху рамото на Зандър.
Крещейки към ад-бардовете да я последват, Сафи се изстреля от стълбите и се втурна по коридора.
Кейдън тичаше неотлъчно до нея, Зандър я последва с императрицата и накрая остана Лев.
Прекосиха коридора и никой не ги спря. Не се появиха войници, нямаше и огън.
Прекосиха складовото помещение и все още никой не им препречи пътя. Прокраднаха се покрай
сандъци с бенгалски огън… Само дето изобщо не беше бенгалски огън. Което означаваше, че щом
преследващият ги огън стигне до това помещение…
–По-бързо! −подканяше ги тя и ад-бардове изпълняваха.
Стигнаха до изхода в края. Както беше виждала по-рано, той водеше до кей, приличащ на пещера,
отворена към езерото. Изглежда, военноморските плавателни съдове плаваха невредими, но Сафи
знаеше, макар магията ѝда не действаше, че всичко това е лъжа. Отгласът от битката обаче
говореше друго.
И там, в края на кея, имаше кораб. Малък, с плоско дъно, очевидно предназначен за прехвърляне
на стоки от по-големи плавателни съдове. Това беше единствената им възможност, така че без
дискусия всички се насочиха към него. Кейдън и Зандър вкараха Ванес, след което ги последва Сафи,
а Лев развърза въжето на кораба.
–Весла –каза Зандър. –Те няма да ни отведат далеч.
–Не и при онова, което става там. –Кейдън се втренчи в езерото, лицето му бе изкривено от
съсредоточаване. Каквото и да виждаше, за Сафи беше невъзможно да го зърне.
–Насочете ме −чу се дрезгав глас откъм императрицата. Сафи не беше разбрала, че тя е отново
будна, и когато погледна надолу, видя затворените ѝочи в спокоен сън.
Но тогава Ванес се опита да се изправи. Зандър ѝпомогна да седне, беше слаба и се свличаше,
което дори магията не можеше да скрие.
–Кажете ми къде трябва да отидем –повтори тя –и аз… –Тя пое дъх, трепереща. –Ще отведа
корабчето натам, накъдето заповядате. –Сякаш за да докаже, че може да го направи, тя изви китката
си настрани и лодката се отдели от дока.
–Недейте, не сте добре –запротестира Сафи, но в същия момент Кейдън заяви:
–Напред. −Погледът му бе мрачен и неумолим. Впи очи в Сафи. –Това е единственият ни шанс,
Сафи.
Знаеше, че е прав. От зоната на складовото помещение се издигаше дим. Всеки момент пламъците
щяха да лумнат. Експлозията щеше да откъсне плътта от костите им и да я свари, готова за
Пустотата.
Така че, без да протестира повече, Сафи се пресегна, стисна другата ръка на Ванес и ѝказа:
–Напред.
Е П ЕТ ДЕ СЕ Т
дуан отиде на поляната с най-високия планински бор. Там го чакаше баща му, заобиколен от
група жени и мъже, а малко по-нататък дванадесет коня потропваха и душеха въздуха.
Рагнор погледна Едуан в очите над множеството около него. Баща му кимна и Едуан си помисли, че
като че ли улови усмивка в ъгълчетата на уморените му устни. Одобрение, може би. Или облекчение.
Преди две години това щеше да накара Едуан да спре. Дори преди две седмици това щеше да
възпре крачките му и да стопли кръвта във вените му.
Сега Едуан не усещаше кръвта във вените си. Сега не подушваше нищо от баща си… нито бебешки
дъх, нито неизличима загуба.
Всичко, което Едуан усещаше, беше слабо присвиване в белите дробове. Съжаляваше вероятно, че
се стигна дотук. В крайна сметка баща му не беше лош човек, каузата му може би беше дори
справедлива.
Но не беше необходимо човек да е лош, за да стане такъв.
Не се спря, когато минаваше покрай баща си. Погледът му беше отправен напред към дванадесетте
коня, предназначени за малката група на Рагнор. Черната кобила в края −ушите ѝназад, копитата ѝ блестящи върху снега, −тя имаше енергията да направи това, от което Едуан имаше нужда.
–Едуан? –обади се баща му.
Едуан го игнорира. Отиде при кобилата, млада и нетърпелива.
Не беше взел кожуха от сандъка. Раните му все още кървяха и той не искаше да се чувства
ограничен от добавените слоеве дрехи. Взел беше меча си и сега го нагласи, за да не удари кобилата,
докато я възсядаше.
–Едуан? –повтори баща му, в тона му се чувстваше умора. На лицето му беше изписана тревога,
когато Едуан най-накрая го погледна.
–Съжалявам –каза Едуан и наистина го чувстваше така. После подкара коня в галоп. Той и
кобилата се изстреляха сред дърветата.
Гласове ги следваха отзад. Викове на предупреждение, на изненада, на опасност, ако Едуан не
забави ход. Но Едуан не го направи и след секунди хората си отидоха.
Баща му го нямаше. Единствено чуваше тътена от копитата на кобилата, пръскането на сняг и
пръст, докато тя галопираше все по-бързо и по-бързо. Такава скорост в непознат терен… Конят
можеше да изгуби подкова или да изкълчи крак, но Едуан не можеше да забави препускането. Ножът
на Съдбата идеше.
Заобикаляйки дърветата, Едуан и кобилата се спускаха все по-надолу по хълма. Покрай още
войници, покрай снежни преспи и палатки. Всичко, което усещаше, беше студената нощ и сладкия
мускус на коня в движение. Докато най-после стигнаха края на нанадолнището и долината се разкри
пред тях.
Реката, застинала бяла шир, блестеше под пълната луна. И някъде далеч, в другия край, Едуан
смътно различи очертанията на манастира, тъмна птица, кацнала върху скалата.
Под него, точно отпред, имаше фигури. Предположи, че са ледовещиците на баща му. Той заби
пети в ребрата на кобилата, наведе се напред, а тя се впусна в тръс, който на практика звучеше като
песен. Кобилата тичаше с радост, с енергия в мускулите и бързина в сърцето. Нямаше представа
какво предстои, сякаш се наслаждаваше на този момент, на равната пътека без никакви препятствия
пред нея.
Погледът му долови нещо, което се появи отгоре. Сянка във формата на прилеп пресичаше луната,
огромен и бърз. Едуан се взря в небето, но не видя нищо.
Едва когато бяха на сто крачки от замръзналата река, той разбра, че вече не са сами. Требушетите
му подсказаха това. В небето се носеше съскане и пропукване на огън. Изстрелваха се през реката от
манастира и когато Едуан насочи погледа си натам, за да наблюдава приземяването им, той забеляза
нападателите.
Ни един от техните миризми на кръв не бе довян до него, никакъв шум не достигаше ушите му
освен галопиращия четиритактов ритъм на копитата в снега.
Това беше отвличането на вниманието, планирано от баща му. Хиляди нашественици прииждаха от
дърветата на юг от него.
Недостатъчно бързо… Едуан и кобилата не бяха достатъчно бързи. Той я притисна по-силно и тя се
подчини. Потта се лееше по нея въпреки студа. Тя обаче беше послушна и готова.
Препускаше в галоп.
Още пожари избухнаха от требушетите. Разбиваха се на земята южно от Едуан, оранжеви топки,
които привличаха погледа му, дори когато той се опитваше да се фокусира напред. Там имаше
фигури –двама души, които не бяха част от ледовещиците. Идваха пеша към Едуан.
По-късно щеше да се чуди как знаеше, че това е тя. По-късно щеше да се запита дали магията му
не си е била на място през цялото време и дали тишината на нейната кръв го е призовавала. Но в
този момент единствено знаеше, че Изьолт тича към него. Беше Изьолт, бягаща от ледовещиците.
И той трябваше да стигне до нея пръв.
От манастира откриха огън, който се понесе с бучене към Едуан. Той отклони кобилата вляво.
Покрай тях свистяха жежки кълба и черна светлина.
Ударът разцепи леда.
Този път обаче тъмните пламъци се захванаха за водата, плъзнаха и поглъщаха всичко по пътя си.
Бели, алхимични сърца ярко блестяха. Все по-разширяващи се, по-разрастващи се, както само
можеше морският огън.
Кобилата изпадна в паника.
Още два требушета изстреляха огън, и двата насочени към Едуан. Сякаш манастирът беше решил,
че той, самотният ездач, е най-голямата заплаха в долината. Яростните пламъци, които вятърът не
можеше да задуши, а водата ги примамваше, за да разпали още по-високо. Едуан усети миризмата на
нападателите, които се изпекоха живи зад него. Усети как топлината изяжда леда.
Огнена стена, която да го държи в капан, без наметалото му от саламандър за защита.
Едуан придърпваше кобилата ту наляво, ту надясно, преди два вулканични взрива да разклатят
силно леда. Морският огън се разби с оглушителен трясък. Горещината нахлу срещу него и сега
кобилата наистина изпадна в паника. Изправи се на задните си крака. Нямаше повече радост,
нямаше повече енергия. Само ужас, когато черните пламъци се разбиха във водата. Едуан не
виждаше друг избор, освен да удари пети в ребрата ѝи да я подкара още по-бързо.
Вече можеше да види Изьолт. Обгърната беше с развяващо се карауенско наметало, а мъжът до
нея носеше дрехи в бежово. Но Едуан не обърна внимание на този човек. Единствено виждаше
нишковещата −като бял маяк сред безкрайните пламъци.
Не биваше никога да я изоставя.
Не биваше никога да я пуска.
Още едно требуше изстреля огън. Едуан прецени траекторията му и отклони кобилата навреме.
Но половин секунда след морския огън заваляха стрели. Сто дълги лъка, насочени от сто монаси.
Не виждаха, че към тях язди техен човек, те виждаха нашественик и се прицелиха да го убият.
Едуан можеше да избегне морския огън, но не можеше да избегне тези стрели. Валяха,
затъмнявайки луната.
И улучиха целта си. Едуан. Кобилата.
Безброй рани разкъсваха плътта му, спряла летежа на стрелите към тяхната цел.
Кобилата изцвили и този звук разби сърцето на Едуан, макар стрелите да бяха срязали този орган
на две. Тогава болката, която познаваше толкова добре, го обзе. Болката, която бе изпитвал хиляди
пъти през живота си, но тази вечер нямаше вече да се излекува от нея.
Кобилата падна.
Едуан падна с нея.
Опита се да се измъкне. Влачеше, повдигаше и забиваше нокти в леда в огнени пламъци, но
кобилата го беше приковала. Тя изцвили пронизително, звук, който никое животно не би трябвало да
издава. На Едуан му се искаше да спре този болезнен вой, искаше му се никога да не беше
причинявал това. Тя се опита да се надигне, но стрелите покриваха всеки сантиметър от нея. Корема,
гърба, очите.
И в Едуан имаше почти толкова още. Не виждаше, не можеше да диша. Беше хванат в капан под
кобилата, докато димът в гърлото му го задушаваше и животът му изтичаше с кръвта върху леда.
Н е ед ос та тъ чн о, помисли си той, преди да умре. Д а с и м ъж н е б еш е д ос та тъ чн о.
Изьолт го видя как умира.
Тя гледаше как стрелите го удрят и как пламъците го поглъщат. Гледаше как черният му кон пада,
гледаше как той пада с него.
В този момент тя знаеше, че логиката няма значение. Нямаше значение дали ще избяга от
нападателите, нито дори дали ще запази собствения си живот. Това, което имаше значение, беше
кръвовещият на име Едуан.
Това нямаше да е неговият край. Не и за мъжа без нишки, за мъжа, който не отместваше от страх
погледа си от нейния, който беше спасявал живота ѝ−от отцепени и нападатели, от реки и войници.
От деня, в който тя беше намушкала Едуан в сърцето, това сърце беше станало нейно −и тя не би
позволила това да бъде неговият край.
Леополд извика на Изьолт да спре, но сякаш беше на милион левги далеч, толкова чу тя. Толкова я
интересуваше той. Вместо това тя се насили да тича по-бързо. Бяха се откъснали от нападателите и
макар те още да ги преследваха, требушетите ги отклоняваха и им пречеха.
Белите дробове на Изьолт горяха. Краката ѝсе умориха и димът я душеше. Такива незначителни
неща тя можеше да пренебрегне, защото кой се нуждаеше от дъх, когато човек имаше сила? Кой се
нуждаеше от зрение, когато човек имаше нишки? Тя прошепна: Е ла С ег а ет во ет о в ре ме
Мигновено огневещият се събуди. Въодушевен и бдителен, той пропълзя в съзнанието ѝ а после се
засмя ликуващо при вида на бойното поле, простиращо се пред него.
Смърт и пламъци, и дим за техния притежател.
Д а, каза му Изьолт. Щ е в зе ме ш т оз и о гъ н ищ е г о п ог ъл не ш. Т во й е Им ой
Тя вдигна ръце и изкрещя: Е ЛА. Тогава Изьолт намали темпото −от спринт до бавно бягане. От
бавно бягане до разходка.
Тя влезе в огъня.
Той я привлече, прегръдка на любовник, докато огневещият квичеше и се смееше. Това беше
неговият дом, а сега беше и домът на Изьолт.
Жегата я изпепеляваше. Димът забиваше нокти в гърлото ѝ Тя с радост го приемаше. Едно цяло
беше с огневещия, а той с пламъка. Пламъците отиваха натам, накъдето тя заповядваше, и при всяка
нейна голяма крачка напредък пламъците отскачаха встрани.
Те я обичаха, но не смееха да я докоснат.
Най-сетне видя Едуан. Морският огън го беше близнал; черният му кон беше изгорял.
–Спри –заповяда тя на пламъците и пламъците се подчиниха.
Умираше, целият окървавен. Почупен и обгорен. Тя приклекна до него, обгърна главата му в едната
си ръка, с другата опря пръсти до гърлото му.
Нямаше пулс.
Няма пулс, няма живот, няма кръвовещ на име Едуан.
Н е.
Думата се изплъзна от гърлото ѝ Звучеше сурово, далечно.
Н е.
Не можеше да е мъртъв. Тя нямаше да го остави да е мъртъв и не би позволила това да е неговият
край. Не и след случилото се в Тирла. Не и след в си чк о, което беше станало между тях.
Тя промуши ръце под раменете му и със сила, която не знаеше, че притежава, го дръпна.
Изьолт дърпаше, дърпаше и д ър па ше, докато накрая тялото му се измъкна изпод кобилата.
Пламъците я галеха. Гладни и желаещи повече, отколкото Изьолт би им дала. Н е с ег а, каза им тя. Н е
с ег а, н е с ег а. И те я послушаха, обгърнаха я като в пашкул, който да я придържа, докато тя се
напрягаше, за да вдигне Едуан по-нагоре.
Опита. Четири пъти се опита да го качи на раменете си. Той не беше толкова тежък, не толкова
едър −но отпуснат и нереагиращ, натежал като мъртвец, който тя не можеше да носи.
При петия опит тя се разплака. Не знаеше кога сълзите ѝбяха потекли, но веднъж рукнали,
нямаше как да ги спре.
Н е п ла чи, прошепнаха пламъците, а вътре в нея шептеше огневещият: Н е п ла чи И зь ол т, н е п ла чи
О гъ ня т я дек ак во тои ск а, т ак а ч е ит и т ря бв а д а н ап ра ви ш с ъщ от о.
О, помисли си тя. Р аз би ра м. И в този момент тя наистина разбираше. Силата беше в нишките, а
нишките принадлежаха на нея. Трябваше само да ги вземе.
Така и направи. Тя изсмука сила от жегата, сила от черните пламъци, сила от мъжа, когото беше
отцепила в Спорните земи. Тя я фокусира в мускулите си. В краката и ръцете и гърба…
На шестия опит Изьолт вдигна Едуан достатъчно високо, за да може да се изправи… При този
шести опит тя го преметна през раменете си.
След това тръгна. Една спъната стъпка се превърна в две, след това в три. Остави мъртвия кон след
себе си. Прекоси морския огън.
Не знаеше къде отива. Не виждаше отвъд огъня, хвърлящ сенки, и лунната светлина. И все пак
нещо се раздвижи вътре в нея. Струна, която се навиваше все по-стегнато, но само докато вървеше в
тази, истинската посока.
Пристъпваше тежко, стъпка, след стъпка, следвайки тази струна, докато накрая замръзналата,
горяща река остана зад гърба ѝ Докато най-сетне краката ѝнамериха твърда, скалиста земя.
Пред нея, през дима, видя ела. Въпреки хаоса и огъня, тя сякаш блестеше. Зелена, здрава и силна.
Сякаш беше протегната ръка, която я приканваше напред, така че тя тръгна към нея.
Силата на Изьолт обаче се изчерпваше. Без пламъците, които я подклаждаха, тук тя беше
обикновено момиче. Момиче с мъж на гърба си и сълзи −необясними, нежелани, които все още се
търкаляха по бузите ѝ
Н иш ко ве щи ци тен е п ла ча т, помисли си тя, докато влачеше Едуан. Н иш ко ве щи ци тен е п ла ча т.
Боровете се сгъстиха около нея, както и усещането за живот, който дишаше тук. Дори посред нощ
птиците чуруликаха. Цъфтяха кокичета.
После иглолистните дървета свършиха и тя стигна до Кладенеца на произхода на карауените.
Шест нежни брези потръпваха от задимения бриз, без да обръщат внимание на огъня и
експлозиите, бушуващи толкова близо. Ледът, покриващ земята между тях, блещукаше под луната.
Докато там, долу, реката сияеше в бяло, Кладенецът на произхода просто блестеше. Сякаш
излъчваше своя собствена светлина. Сякаш усещаше, че Изьолт е наблизо, и сега слушаше, чакаше,
приветстваше нейното приближаване.
Някои го наричаха Ефирния кладенец. Изворът, с който −вярваше Изьолт −е свързана нейната
магия. Сега тя знаеше по-добре. Сега тя знаеше, че е обвързана с Пустотата, а в бъдеще я очакваха
само отцепване и прерязани нишки.
Но тя беше и Каар Ауен. Тя в яр ва ше−макар абатът да го отричаше, −че ако някой можеше да
спаси Едуан, то това беше тя.
Изьолт стигна до ръба на кладенеца, където ивица сняг прегръщаше леда. Две стъпки още и
коленете ѝсе огънаха. Тя се срина на земята. Пусна Едуан да легне на гърба си до нея.
Замръзналият Кладенец не потръпна, не се пропука. Тя знаеше, че повърхността е твърда като
камък. З на еш е, че на номатските поклонници им е отнело цял ден, за да го пробият. Тя обаче нямаше
цял ден. В крайна сметка битката щеше да се разпространи. В крайна сметка Едуан вече нямаше да
може бъде спасен, дори и сега.
Трябваше да повярва, че може да бъде спасен. Както винаги е бил спасяван.
–Едуан −задъхано го повика тя. Толкова много стрели, толкова много изгаряния. Уви, пак нямаше
отговор.
Н е, н е, н е.
Тя освободи меча му от ножницата и залитайки, направи няколко крачки. Трябваше да издълбае
този лед. Някак трябваше да стигне до водите отдолу, преди битката да стигне до тях.
Щом Изьолт можеше да премине през огъня, значи, със сигурност можеше да пробие леда.
Тя сграбчи дръжката с две ръце и вдигна двете си ръце високо. После заби острието в леда. П ук.
Отново. П ук п ук п ук. Отново и отново, с цялата си сила тя тласкаше меча в леда. И отново и
отново се проваляше. Кладенецът не би се пречупил. Лечебните води не биха дошли при нея.
Зад нея тялото на Едуан изстиваше, душата му чезнеше. А зад тях димът се сгъстяваше.
Експлозиите бумтяха.
Изьолт нямаше време. Нямаше търпение. Сълзите все още се стичаха по бузите ѝ Откъде идват,
защо текат, тя не знаеше. Деветнадесет години ги държеше в нея и най-накрая бяха прелели,
предполагаше тя.
И в този миг я осени прозрение: нишковещиците може да не плачеха, но навярно не и
тъкачковещиците. Тя подхождаше към всичко това погрешно. Този лед беше замръзнал от магията на
Кладенеца. Той беше свързан с Ефира и не можеше да бъде разбит просто с меч и сила.
Тя захвърли острието настрани. То издрънча върху леда. Избърса сълзите от очите си и падна на
колене. Когато Есме за първи път беше показала на Изьолт как да отцепва, свистенето на нишките ѝ звучеше като грешна стъпка върху замръзнало езеро. Е, тук беше нейното езеро. Тук имаше сила,
която тя искаше да управлява.
Тя удари леда. Кокалчетата ѝизпищяха. Китката ѝизкрещя.
Тя удряше отново и отново, без да обръща внимание на кръвта по кокалчетата на ръцете си, на
сътресението в китката. Сменяше ръцете си. Отново, отново, отново.
Върху леда се появиха черни линии като паяжини.
Изьолт заудря по-бързо, по-силно и линиите се разшириха, удебелиха. П ре ре жи п ре ре жи у су чии п ре ре жи. Тя редуваше ръцете си. Н иш ки к ои тос е к ъс ат н иш ки к ои тоу ми ра т.
Ледът се огъна под нея. Пречупи се. Разцепи въздуха. Разцепи сърцето ѝ
Ледът се разкъса.
Изьолт и Едуан паднаха.
Водата разтърси дъха в дробовете на Изьолт, разтърси мислите ѝв мозъка. Няколко безкрайни
секунди тя потъваше. Изгубена в топлите, пенещи се води на Кладенеца на произхода. След това
кръвта замая зрението ѝи тя си спомни къде се намира и защо.
Е ду ан
Изьолт се обърна, изплува нагоре през водите, изпълнена с енергия и живот. Е ду ан Е ду ан. Кръвта
я водеше. Пътечка, която се виеше към него като сърценишка.
Той потъваше със затворени очи. Кръвта струеше нагоре, сто нишки за разплитане, носещи се към
повърхността.
Изьолт го достигна. Тя плъзна ръце около кръста му. Той г ор еш е. Горещ като огньовете, през които
го беше прекарала, само дето тези пламъци сякаш бучаха в него.
Изьолт плуваше и дърпаше Едуан със себе си. Когато Иврен изцели Изьолт в Нубревна, тя я беше
изпратила в сърцето на Кладенеца −така че сега Изьолт риташе с крака и махаше с ръце към
сърцето на Кладенеца. Спускаше се все по-надолу. Тъмнината управляваше дълбините. Тъмнината,
налягането и топлината от докосването на Едуан.
Белите дробове на Изьолт крещяха. Искаше въздух. Искаше светлина. Искаше живот. Но тук, в
тъмните сенки на Кладенеца, тя искаше Едуан повече от всичко.
Още две изтласквания с краката и пръстите ѝусетиха бълбукаща вода. После пръстите ѝдокоснаха
скалата. Източникът на водата, източникът на магията.
Силата на магията я обля. Лумна светлина. Заслепяваща със своята яркост. Водите забушуваха към
нея. Оглушителни с мощта си. Те отблъснаха Изьолт обратно към нощта.
И все пак, в този момент, докато Изьолт здраво държеше Едуан, докато присвиваше очи заради
яркостта на светлината и се молеше очите му да се отворят, тя видя червено. Аленочервено,
истинско, което се увиваше около тях.
Червено, което не беше кръв. Червени нишки, тръгващи от сърцето ѝи завършващи в неговото.
Н ев ъз мо жн о, помисли си тя.
Тогава въздухът ѝсвърши. Светът притъмня.
Н П ЕТ ДЕ СЕ Т ИЕ ДН О
икога крепостта Пин не е била толкова тиха. Никога Вивия не беше усещала толкова много очи,
приковани в нея, между тези каменни стени. Това беше нейното убежище. Това беше нейната
бърлога и този момент беше по-лош от откриването на подземния град. Сега тя трябваше да води.
Сега хубавите речи не биха били достатъчни.
Тя стоеше в предната част на основната зала, покачена върху нисък стол, за да може да оглежда и
преценява. Да брои и изчислява. Пред нея стояха войници, моряци, пазачи и всеки, който беше готов
да защити Ловац и да се опълчи срещу Серафин Нихар.
Нямаше много от тях. Около триста, пресметна Вивия, и всички бяха ужасно невъоръжени и
неекипирани. Все пак имаше време да намери още бойци и да ги екипира, доколкото може.
Кралските военноморски сили и пехотата, които баща ѝбеше изпратил на север, щяха да забавят
Краля на нашествениците, макар Вивия да не вярваше, че ще могат да го спрат.
Ноден я прокле, вчера смяташе, че списъкът ѝсъс задачи е дълъг. Сега той надхвърляше две
страници, изписани набързо върху хартията, която взе от кабинета си отгоре, но докато оглеждаше
основната зала, тя продължи да добавя още към него. В списъка нямаше истински ред. Просто
записваше това, за което се сещаше, докато оценяваше готовността. Т оч ил а. П ер а з а с тр ел и.
Л ан ол ин Б от уш и. Б ол ко ка мъ ни М ар ля И още, и още.
След като завърши яростното си писане, тя слезе от стола, за да предаде списъка на началника на
охраната на везир Сотар, възрастна жена с остра брадичка и още по-остри очи.
Преди да успее да докосне пода, земята се разтърси. Силното люлеене се усети в крепостта, в
коленете на Вивия. Тя размаха ръце. Политна към тресящата се стена… последва втора вибрация.
След това трета, четвърта, все по-близо, докато всичко се разклати.
После, както дойде неочаквано и бързо, така земетресението приключи. Бавно хората се
разотидоха и в крайна сметка всичко завърши спокойно. Не без щети обаче. Вивия вече чу викове от
Караулите. От избата на крепостта Пин също.
За част от секундата на Вивия ѝсе искаше да изкрещи. Да не би да нямаше достатъчно работа? Да
не би Ноден и неговите рибоподобни хагфиш да не бяха завлекли д ос та тъ чн о от хората ѝпод
вълните?
Тогава се появи началникът на охраната на везир Сотар, която помогна на Вивия да се изправи.
Прах покриваше лицето на жената. Цялата зала беше посивяла.
–Подземния град –каза Вивия. –Трябва да проверим подземния град.
Тя не изчака потвърждение от нея, а се обърна към следващия човек, който беше наблизо –самият
везир Сотар.
–Улиците −заповяда рязко тя. –Накарайте хората си да влязат в града, за да проверят щетите…
–С ър –Глас прониза стаята, висок и напрегнат. След това по-силно: –С ЪР
Вивия се обърна, ужасена от това, което биха могли да означават подобни тревожни викове.
Ужасена от това за каква щета ще ѝдокладва този човек. Но откри обаче, че е момче, което
залиташе към нея. Познато и младо момче с изпъкнали тъмни очи и мургава кожа, зачервена и
изпъстрена с петънца.
Тя го познаваше… П оз на ва шего, но да ѝпомага Ноден, не можеше да си спомни откъде.
–Сър –повтори момчето още веднъж, препъвайки се точно до Вивия. Беше покрит с бял прах,
сякаш току-що беше дошъл от подземията посред труса. Не се притесни от охраната, която се опита
да го спре.
–Сър –каза той пак и този път се преви за поклон.
Вивия се протегна напред и го хвана, преди момчето да рухне на земята. Кожата му беше влажна и
покрита с варовик.
–Първи… матрос −задъхано изрече той, вдигайки бавно очи, за да срещне погледа на Вивия. Дори
миглите му бяха напластени с прах. –Искам да кажа, к ап ит анСотар… ме изпрати.
С ти кс. Дъхът на Вивия забърза. Обля я студена вълна.
–Какво е станало? Къде е Стикс?
Но момчето само поклати отчаяно глава.
–Нашествениците… сър. –То се закашля и стискаше все по-силно ръката на Вивия.
И сякаш отдалеч тя осъзна, че цялата зала отново е притихнала. Беше също толкова спокойно,
колкото в откритото море преди буря.
–Нашествениците… идват –завърши най-после момчето.
–Знам –опита се да каже Вивия, но момчето поклати по-силно глава.
–Идват през подземния град. С ко ро, сър. Значи ще трябва… ще трябва да го изпразните. И после
ще трябва да защитите… вратата.
Сега беше ред на Вивия да поклати глава. В думите на момчето нямаше смисъл. Откъде изобщо
беше дошло?
–Каква врата? −попита тя. –Къде е Стикс?
–Вратата –настоя момчето с висок глас. –Под земята, сър. Аз… аз ще ви я покажа. –Той се
отдръпна, вече ставаше и се обръщаше, сякаш да хукне към избата.
И тогава Вивия забеляза окървавената превръзка върху лявата ръка на момчето. Ето защо го
познаваше. Беше с Мерик в подземния град. К ам, Мерик викаше на момчето, а Вивия глупаво го
беше взела за момиче две седмици преди това.
И все пак това не обясняваше как Кам се беше озовал със Стикс. Нито пък къде се намираше Стикс
сега, нито какво означаваше всъщност това, което момчето казваше.
Преди да успее да го притисне с още въпроси, или дори да стане, за да го последва, той добави с
тих, поверителен глас:
–Трябваше да ви кажа и нещо друго, сър. Нещо, което да ви накара да повярвате, че Сотар
наистина ме е изпратила и че нашествениците наистина идват. Тя каза: „Ноден и рибите хагфиш
следва да се придържат към женското управление“.
При тези думи Вивия бе обхваната от униние. Ледена, просмукваща се тежест, която караше
крайниците и мозъка ѝза изтръпнат. З на чи т ов а еу се ща не тоз а д ав ен е, помисли си тя и сега
разбра, че е достигнала до последната си слънчева светлина, до последния си дъх.
Т П ЕТ ДЕ СЕ Т ИД ВЕ ялото на Мерик беше смазано, съзнанието му −разтегнато безкрайно, магията му −свита до
миниатюрна игличка, но все пак някак напомпана до чудовищни размери.
После се върна към себе си и нахлу в нов свят. Подводен, тъмен и студен. Нямаше шанс да призове
ветровете тук, а само да плува, стремейки се към повърхността, която се надяваше да намери.
Четирите оттласквания с крака станаха десет, преди главата му най-накрая да излезе над водата.
Задъхан и задавен, той се въртеше наоколо, за да търси Северняка в този мъждив свят, осветен само
от синята светлина, излъчвана от вратата.
Вода се плисна по краката на Мерик и след три жадни вдишвания Северняка се появи с плясък до
него.
–Къде? −закашля се Северняка.
–Не знам –отговори Мерик и това до голяма степен беше вярно. Е, той знаеше, че се намира в
планина с магически проходи, които по някакъв начин са свързани с митологичния манастир на
сестрите ясновещици. Но това обяснение далеч надхвърляше способността му да го артикулира на
сводски. Да го вземат мътните, това надхвърляше способността му да го артикулира на нубревненски.
Всъщност умът му не можеше да определи сложността на всичко това. Макар да беше чувал за това
от Есме и Ярост, не можеше истински да п ов яр ва, че такова нещо съществува дори и сега, когато
всъщност се намираше там.
И дори сега, със синята врата, светеща в дъното на басейн, той все още не беше сигурен, че вярва.
Но както казваше Иврен: А ку ла тащ е в и и зя де н ез ав ис им о д ал и г о п ри зн ав ат е, и лин е. И ако в
момента Мерик беше изправен пред акула, целта му щеше да бъде да се опита да я избегне.
Все още нямаше отцепени, които да минават през вратата, но това не означаваше, че няма да го
направят. И все още стоеше въпросът колко скоро Ярост и Кралят на нашествениците щяха да
намерят тези врати.
Мерик заплува към смътно очертана издатина на пет замаха далеч. След като успя да стигне до
нея, той издърпа Северняка до себе си. Вече се тресеше от студ, а от кожите на Северняка капеше и
пръскаше вода, но това му се струваше някак далечно и незначително. Важното беше какво има
отвъд: пещера, достатъчно голяма, за да побере град Ловац.
Всъщност беше толкова голяма, че цялото плато щеше да се побере в нея, а този воден басейн не
беше нищо повече от шелф, обхващащ стената на пещерата. Мерик се приближи до ръба и надникна
надолу…
И за първи път в живота си усети как световъртежът го поглъща.
Откакто магьосничеството му се беше събудило в него като дете, височините никога не го
притесняваха. Но това не беше просто падина. Имаше усещането, че се взира в друга вселена. В
самото сърце на владенията на Ноден.
Мерик пое дълбоко дъх, сякаш да се овладее, преди да извърне поглед нагоре… нагоре и нагоре, и
нагоре. В пещерата премигваха светлини, а също и други сини сияния. А високо в горната ѝчаст
имаше леден участък, приличащ на мост.
–Нагоре –каза Мерик, сочейки към най-близката издатина. Едно от тези сини сияния трябваше да
е вратата, от която Мерик се нуждаеше, за да стигне до Ловац, и единствената възможност пред него
беше да пробва всяко едно и да види къде ще го отведе… След като, разбира се, се помоли на Ноден
да не го захвърли някъде, където е по-лошо от Познин и Кукловода.
Северняка кимна, Мерик затвори очи и призова магията си.
Очакваше съпротива. Под земята нямаше много въздух, какво остава за ветрове. Под земята
последиците биха били опасни, ако човек се опита да манипулира голямо количество въздух.
Въздушните течения предизвикваха бури, а бурите в малки пространства не са нещо желано.
Вятърът на Мерик обаче се появи лесно. Силен порив, който удари него и Северняка. И двамата се
строполиха назад, но преди да се прекатурят във водата, Мерик обърна ветровете си да духат зад тях.
Под тях.
М ощ м ощ м ощ
Мерик и Северняка полетяха. Беше толкова естествено като дишането. Мерик не можеше да
повярва колко лесно възвърна силата си. И тя не беше насочвана от магията на Ярост, за да укрепи
връзката им. Онези ветрове бяха студени и отмъстителни. Т ез и ветрове искряха.
Това беше единствената дума, която намери, за да опише усещането. Това чувство, че блестящата
галактика отдолу някак захранва дробовете му и го носи по-бързо, по-високо, по-мощно, отколкото
някога е успявал сам.
Стигнаха до първата издатина, където грееше втора синя врата. Беше идентична с тази, която бе
видял, потопена в Познин.
–Изчакай –каза той на Северняка и се приближи към нея.
На Северняка не му хареса тази заповед. Той поклати глава и забърза след Мерик. Две ободряващи
вдишвания за всеки от тях. После заедно пристъпиха през нея и както преди, Мерик се почувства
компресиран и удължен, възспиран и същевременно избутван. После и двамата със Северняка се
озоваха от другата страна.
Вятърът и нощта ги отблъскваха. Боровете трепереха. Тъпанчетата на Мерик моментално се
подуха, сякаш беше излетял твърде бързо, твърде високо, а пълната луна грееше отгоре.
Това н е беше Нубревна. Мерик стисна ръката на Северняка и повлече мъжа обратно през
магическата врата.
Смачкване, разтегляне, спиране и движение. Излязоха, залитайки, върху издатината, която току-
що бяха напуснали, и двамата задъхани.
–Студено –каза Северняка, но Мерик можеше само да кимне. Направи му знак. После още веднъж
ветровете му се извиха под тях и ги понесоха високо.
Следващата врата, намираща се на малка издатина, едва побираща и двамата, ги изхвърли в един
ров. Тесен скат, прорязващ се нагоре към пукнатина в земята. Аромат на кедър и застоял дим удари
носа му.
Това не беше и подземният град на Ловац.
Върнаха се в пещерата и се придвижиха към следващата площадка, към следващата врата. Тази
площадка се намираше в близост до водопада в пещерата и от водата беше хлъзгава.
Северняка се подхлъзна. Ветровете го подхванаха, но не много щадящо, а Мерик го избута през
светещото синьо…
И за пореден път студът ги захапа. Този път обаче нямаше вятър. Пред тях се издигаше ледено
стълбище и Мерик и Северняка се заизкачваха бързо нагоре. Единствено откриха обаче необятно,
равно и празно пространство. Бяло и обляно от луната. Блещукащо и безжизнено.
–Спящите земи –каза Северняка. В очите му се появи страх и той отстъпи надолу по стълбите. − Смърт –предупреди той. –Смърт. –Северняка се втурна обратно през магическия вход.
Мерик бързо го последва. Чувал е за Спящите земи… Разбира се, че е чувал. Непроходима
замръзнала пустош, която засмукваше неподготвените пътници. Само номатците… по-скоро
ноаматците бяха успявали някога да я преминат.
За пореден път магията на вратата удряше срещу Мерик. Този път обаче, когато той се прекатури
през нея и падна в пещерата, усети, че нещо не е наред. Когато пое въздух и извика ветровете си, те
се отзоваха, при това с голяма сила. Имаха мощ, мощ, мощ…
Но сред ветровете пропълзя нещо студено. Ледена ярост, която Мерик мигновено разпозна.
–Трябва да побързаме –каза Мерик. Думите на нубревненски бяха безполезни за Северняка, но
само това успя да каже. В изблик на сила и енергия Мерик го докара до съседната врата, закътана в
края на пещерата.
Тази врата не грееше като другите и когато пристъпи вътре, нямаше никаква магия, която да го
бие и отблъсква. Виждаше само сенки. Следващата, следващата… трябваше да стигнат до следващата
врата, преди да дойде Ярост. Преди Ярост да доведе тук Краля на нашествениците. А тази врата
беше наблизо, свързана със сегашната издатина чрез стълби.
Но планината се разтресе. Толкова силно, че хвърли Мерик на земята. Толкова силно, че изхвърли
Северняка от площадката.
Мерик насочи ветровете си, хвана Северняка и го върна обратно на твърда земя… Твърда земя,
която все още се тресеше. Падаха отломки. Вдигна се прахоляк. И докато Мерик и Северняка стояха
там, държаха се един друг и чакаха трусовете да отслабнат, студ се уви около дробовете на Мерик.
Отне му дъха.
М ощ м ощ м ощ
После настъпи тъмнината, вълниста и ледена. Завихри се около Мерик и Северняка и двамата мъже
се втурнаха към вратата, която току-що бяха напуснали. Прах замъгляваше тъмния ѝвход сега.
Оформи се фигура.
–З ащ о д ър жаб ръ сн ачве дн ат а с и р ък а? –попита. –Т ак а м ъж ет е н е з аб ра вя т, ч е с ъмк ат о
о ст ри е. Аз ащ о д ър жас чу пе нос тъ кл о вд ру га тас и р ък а? Т ак а м ъж ет е п ом ня т, ч е в ин аг и г и
г ле да м.
Ярост излезе от сенките. Студът се издигаше на талази от него −огромни и бурни. Той беше негов
съименник. Той целият беше ярост.
Почернелите му очи срещнаха очите на Мерик.
–Къде са, Мерик? –попита той. –Какво си направил с моя бръснач и моето стъкло?
Ярост атакува.
И П ЕТ ДЕ СЕ Т ИТ РИ згаряща струя въздух удари кораба, докато Ванес направляваше Сафи и ад-бардовете по езерото
Скарца… Докато ги вкарваше в битка, която само ад-бардовете виждаха.
Топлината отметна косата на Сафи от лицето ѝ опърли я по бузите с невидима жарава, която тя не
забелязваше, и задави дробовете ѝ През цялото време магията на Ванес тласкаше и разтърсваше
корабчето, насочвано от Кейдън, който седеше на щурвала.
Отправиха се към брега.
Не достатъчно бързо обаче. Не преди експлозията да избухне в плаващия дворец. Внезапно силно
интуитивно вълнение обзе Сафи. Тя не чуваше нищо друго, не усещаше нищо друго. Огнената буря я
разкъса, заживя вътре в нея, дишаше чрез пресъхналите ѝдробове.
Тогава магията изчезна. Само една светкавица като преди беше достатъчна, за да може Сафи да
види пълната картина на бойното поле.
Кораб, разцепен наполовина, изгоря точно пред нея, големи струи дим се издигаха в небето. Кръв
обагри водата. Моряците се държаха за отломки. Овъглени трупове плуваха наоколо.
Хабим винаги казваше, че войната е безсмислена, и въпреки това беше причинил толкова много
безсмислен ужас тук. Т ов а беше последица от плана на чичо Ерон и не мир цареше във Вещерия.
Превръзката на Ванес вече беше се напоила, превръщайки червения креп в черен. От носа ѝсъщо
се стичаше струйка кръв.
Изневиделица магията отново зае мястото си и фалшивата илюзия за мир отново замъгли зрението
на Сафи.
–Н ад яс но –изрева Кейдън. Лодката се отклони вдясно. −Завий по-рязко!
–О, богове, завий п о-р яз ко! –изкрещя Лев.
И ръцете на Ванес се извиха по-рязко. Толкова рязко, че сякаш замахна. Зандър се държеше здраво
за Ванес, а Лев се държеше здраво за Зандър, докато Кейдън и Сафи се държаха здраво за кораба.
Устата на Сафи се напълни с пепел. Очите ѝгоряха от невидим дим.
Тогава корабчето се повдигна в обратната посока и всички полетяха назад. Назад, напред, назад,
напред. И така продължи, един до друг, Кейдън извикваше посоката, накъдето да плават, и Ванес се
подчиняваше.
Още три пъти илюзомагията изчезваше и още три пъти Сафи видя корабокрушения и смърт, и кръв,
размазваща се по носа на императрицата. После илюзомагията остана изцяло зад гърба им. Между
две поемания на въздух, Сафи отново можеше да вижда. И императрицата виждаше отново…
Внезапно тя седна изправена.
Корабчето се движеше по-бързо, отбягвайки високите вълни. По езерото плаваха бавно кораби,
бягащи от омагьосаната битка, но Ванес отклоняваше техния кораб и го придвижваше напред.
Докато изведнъж нямаше накъде да отидат. Бяха стигнали почти до брега, кеят се приближаваше
бързо към тях. Ванес обаче не забави скоростта. Точно обратното, тя засили корабчето още повече.
Дори когато Кейдън изрева да спре, а Лев изкрещя:
–Щ е н и у би еш
Ванес само вдигна ръце нагоре и се насочи право към пътя, където се бяха стекли хиляди хора.
Кръв се стичаше по лицето ѝ Изпръска бузите на Сафи −не че на Сафи ѝпукаше. Единствено
виждаше смъртта, устремена към нея, направена от камък, тел и болка.
Сега и Зандър се разкрещя, Сафи също се включи, но въпреки това Ванес не слушаше.
Стигнаха до каменния край на брега.
Корабчето се надигна от езерото, пръскаше вода, хората крещяха. После лодката се приземи,
сблъсък, който разтърси из основи костите на Сафи.
В продължение на няколко оглушителни секунди всички седяха зяпнали, в пълен шок.
Не само Сафи, Ванес и ад-бардовете, но и всички марстоки, които бяха избягали от връхлитащото
корабче. В си чк и гледаха, без да отместват очи, дишаха тежко и се опитваха да разберат какво,
мътните го взели, се беше случило току-що.
Но съвземането беше краткотрайно. Прозвучаха пистолетни изстрели и когато Сафи се обърна, тя
видя друг кораб да пори вълните към тях, пълен и отпред, и отзад с войници. Те стреляха в небето,
предупреждение за хората да се махнат, предупреждение, на което хората се подчиниха с неистови
писъци.
На сушата останаха само Сафи, Ванес и ад-бардовете, които седяха в корабчето и чакаха смъртта
да ги достигне.
–И така –каза с креслив глас Лев, –предполагам, че е справедливо да допуснем, че тези марстоки
не са на наша страна?
–Не. –Сафи се измъкна от корабчето. −Бягайте.
Ад-бардовете изпълниха заповедта. Зандър отново метна Ванес на рамото си. Тя не пророни нито
дума да се възпротиви. Носът ѝвсе още кървеше, лицето ѝбеше загубило всякакъв цвят, а сега от
превръзката ѝизтичаше кръв по лицето. Пръскаше по улицата в такт с пружиниращата крачка на
Зандър.
Те свърнаха от кея по една странична улица, пресякоха кръстовището и след това излязоха на по-
широк път. Срещу тях се носеше гъста навалица, преследвана от хора с пистолети. Но те забавиха
крачка, не обръщаха поглед назад. Те се блъскаха, привеждаха и си пробиваха път през тълпите.
Две улици по-късно обаче Лев изрева над уличния шум:
–Къде отиваме? Имаме нужда от план!
–Мислиш ли? −обади се Кейдън. −И аз не искам друг Ратсенрид.
–Имахме план в Ратсенрид –вмъкна Зандър. –Просто не се получи.
–Защото това беше т во ятплан! −заяде се Лев. −Ямите на ада, ако просто ми бяхте позволили…
–Млъкни! –Сафи грабна ръката на Лев. −Просто м лъ кн и и ме следвай!
Както и преди, ад-бардовете се подчиниха и на следващото кръстовище Сафи сви вляво. На запад,
към планините.
Тя имаше план. О, той беше прибързан и Изьолт би го разнищила за секунди, но все пак беше
н ещ о. Действай сега, последиците остави за по-късно. Плюс това ѝпредоставяше идея за място, към
което да бяга, и забележителности, лесни за следване: златните шпилове. Един след друг ги
намираше над сградите, над тълпите и един след друг ги следваше към сърцето на града. Към най-
големия шпил от всички.
–Вчера –извика Сафи на Лев, когато се доближиха по-близо до последния шпил –как попаднахте в
Кладенеца на произхода? Къде се намира тази дупка в стената?
–Защо? –попита Кейдън, очите му, разширени от учудване, докато се избутваше покрай жена с
ревящо дете.
Но Лев −благословена Лев −просто излая:
–Млък, командире. Тя не те е питала. –После посочи на север. –Дупката беше натам!
Така че Сафи тръгна натам. Още четири улици и още два завоя и тя разпозна стената. Вече не
беше омагьосана, но пък м но годобре охранявана. Зейналата, рушаща се дупка разкриваше кедри и
сенки.
–Ванес! −извика Сафи, без да забавя крачка дори когато дванадесетте войници забелязаха
приближаването им. Дори когато двамина отдясно извадиха остриетата си от ножниците.
–Да −провлачи глас Ванес. Щракване с пръсти…
И двете остриета се разтопиха в ръцете на войниците.
Те изкрещяха. Остриетата им паднаха, а Ванес отново щракна.
Всяко парче желязо наоколо се стопи. Всичко, до което се докосваха, се подпалваше. Ножници,
униформи, хора. Горяща плът, горяща коса… Всичко пращеше и цвъртеше, миризмите нахлуваха в
носа на Сафи, докато тя тичаше. Стигнаха до дупката в стената. Преминаха п ре з дупката в стената и
закрачиха тежко в почернялата ивица овъглена гора.
Скоро стигнаха до плочките около Кладенеца на произхода и Сафи се осмели да погледне назад.
Може би имаше време да излекува Ванес, преди да…
Не, о пр ед ел ен о нямаше време. Стотици войници нахлуха на територията на Кладенеца и ако Сафи
и ад-бардовете не се движеха достатъчно бързо, тези войници щяха да видят накъде точно бяга Сафи.
–По-бързо! –изкрещя тя, стъпките ѝотекваха по плочките. Водите ромоляха и напяваха до нея. Тя
ги надмина, ад-бардовете −по петите ѝ отново щурмуващи кедрите, които не бяха почернели. Добро
прикритие за това, което щеше да направи.
Стигнаха до шпила.
Сафи сви наляво.
И там, скрита в пръстта, сред скалите и дърветата, зееше пролуката в земята, която тя си спомни.
–Тук долу. –Тя се насочи натам.
–Домна –предупреди я Лев зад нея. –Това ми прилича на м но голоша идея.
–Просто ми се довери! –Както се бе надявала, синята светлина грееше пред нея. Тя скочи, сипеите
се плъзнаха под глезените и колкото по-близо се приближаваше, толкова повече усещаше магията да
пулсира по кожата ѝ
Истинска, топла, щастлива магия, която извайваше музика в сърцето ѝ Която я приканваше да
влезе. Вчера не беше успяла. Нямаше възможност да почувства тази магия. Няма възможност да се
наслади на нейната сила или да анализира какво би означавала.
Лев пропълзя надолу зад нея и когато Сафи хвърли поглед назад, устата на ад-барда зееше
отворена, очите −огромни и блестящи в светлината.
–Т ов а ли е твоят план? –попита Лев с глас по-тих и от шепот.
–Да −усмихна се Сафи. –Следвай ме.
Тя пристъпи нататък.
Ж П ЕТ ДЕ СЕ Т ИЧ ЕТ ИР И
е га таб уч и. Д ър вос е п ук а ив ъг ле нил ет ят
–Б яг ай–к ръ в к ап е о т у ст ат а н а м ай кам у, д ок ат о г ов ор и.
Н ап ръ ск вал иц ет о м у.
Ср ъц е, о ма за нивч ер ве но т я с е и зб ут ван аг ор е. И ск а т ойд а и зп ъл зии зп одн ея И ск а т ойд а
и зб яг а.
–Б яг ай д ет е м ое б яг ай
Н о т ойн е п ом ръ дв а, к ак тон е п ом ръ дн а, к ог ат о н аш ес тв ен иц ит е з а п ър вип ътз ав ар ди ха п ле ме то Т оч нок ак тон е п ом ръ дн а, к ог ат о б ащ а м у и зв ад и м еч а с и ии зб яг а о т п ал ат ка таи м.
И лик ог ат о н ап ад ат ел ит е с ти гн ах а д о п ра гаи м, п ус на хас тр ел ит е с и им ай кам у п ад нав ър ху н ег о. С кр и г о ст ял от о с и, д ок ат о н ап ад ат ел ит е н е п ро дъ лж их а н ат ат ък
–Б яг ай–п ро ше пв а т я з а п ос ле де н п ът су мо ля ва щоо тч ая ни е вс ре бъ рн ит е ѝо чи Т ог ав а я н ап ус ка т с ет ни теѝс ил и. Т я с е с ру тв а в ър хун ег о.
Ш ес тт е с тр ел и, п ро ни за лит ял от о ѝ у др ятЕ ду ан Б ол каип ро би тод их ан иеик ръ в, к ръ в, к ръ в.
В ин аг и к ръ вт а.
З ак ле ще н ем еж дук ед ър а ит ру па М ай кам у ем ър тв а.
Ис ег а н ям а д а и маб яг ст во С ег а и мас ам о п ла мъ ци
З ап ла кв а.
* * *
Едуан се наблюдаваше. Той застана там, където беше стоял нападателят, когато изстреля шестте
стрели в гърба на Диси. Той стоеше в отвора на палатката им −само дето сега нямаше палатка.
Нямаше стени и не бушуваше битка в племето им. Обграждаха го само огън и сенки.
Отново и отново той беше умирал в този ден. Хиляда пъти, преди да дойде дъждът и Иврен да го
намери. Стрелите го бяха обезкървили. Огънят го беше изгорил. И въпреки това винаги се
завръщаше. Винаги се будеше внезапно, за да открие над себе си мъртвото лице на майка си, докато
пламъците и димът стихваха.
С мъ рт тат е с ле дв а, к ъд ет о ид а о ти де ш, н о б ла го да ре ни е н а б ла го да тт а н а к ла де нц ит е т и
в ин аг и н ад бя гв ашс во ят а.
Истина беше. Едуан винаги беше надбягвал смъртта, започвайки на онзи ден преди петнадесет
години.
Само че Лизъл беше сбъркала в едно нещо: не благодатта го беше спасявала, а проклятието.
Всичко, което бе искал през онзи ден, беше да умре и да бъде мъртъв. Всичко, което бе искал през
онзи ден, беше да се присъедини към майка си и да се спаси завинаги от пламъците.
Но смъртта отказа да го вземе. Магията излекува раните му, а тялото на майка му го предпази от
унищожителната сила на огъня. От майка му не бе останало нищо освен овъглен скелет. Стрелите в
тялото на Едуан изгоряха и само нагорещените до бяло връхчета останаха заровени в гърдите му.
Накрая дъждовната буря угаси пламъците. Накрая имаше само просмукан от влага дим и нежното
лице на Иврен, чиито нежни ръце намериха Едуан сред отломките.
Всяка вечер преживяваше нападението в сънищата си.
Никога досега обаче не се е реел така отгоре. Никога преди не е гледал как майка му умира или
как от собствените му рани блика кръв по пода.
Сега той стоеше до самата сцена и наблюдаваше как момчето умира под горящото небе.
Наблюдаваше как плътта на майка му цвърчи и пуши. Гледаше как сълзите се плъзгат по нещастните
му бузи и се изпаряват мигновено от топлината. Той наблюдаваше как младата му кожа се съсухря и
оздравява със същата бързина, с която почерняваше.
Наблюдаваше как животът напуска тялото му само за да се върне миг по-късно. Отново и отново.
Наблюдаваше как перата на стрелите в гърба на майка му се подпалваха. Шест ярки пламъка,
преди стрелите също да пламнат. Горяха все по-надолу. През майка му. Вътре в него.
И въпреки това той оздравя. Въпреки това той изхлипа. Въпреки това той умря.
Но този път Иврен така и не дойде. Дъждовната буря така и не връхлетя.
На Едуан му отне много време, за да забележи, че споменът му се е променил, че не се придържа
към истината за онзи ден преди петнадесет години. Истината за случилото се променяше всяка
вечер, докато сънуваше.
Иврен би трябвало да е дошла досега.
За първи път от пробуждането си в този спомен Едуан се обърна −сякаш мислеше, че може да
намери Иврен да стои зад него. Сякаш стоеше по неволя там, в очакване той да се оттегли, за да
заеме неговото място.
Там обаче нямаше никого. Разбира се, че там нямаше никого, и единствено намери още огън. Още
дим. Още сенки и още болка.
Той беше сам в този кошмар. Нямаше я Иврен. Нямаше спасение. Имаше само тъмнина и в нея − той самият.
Обърна се към детето. Обърна се към момчето, което някога беше. Не видя демон. Не видя
чудовище.
И в този момент Едуан разбра: не просто бе искал да умре завинаги този ден. Той беше умрял.
Детето в него беше изгоряло заедно с майка си и оттогава, макар да съществуваше, никога не бе
живял истински.
Сега никой не идваше за него в кошмара, защото това беше истината. Никой не бе дошъл за него.
Иврен може да е преместила трупа на майка му от него, може да е излекувала раните му и да го е
отвела в манастира, но тя не го е спасила.
През всичките тези години той се обвиняваше за случилото се. Ако се беше бил, ако беше
реагирал, тогава майка му нямаше да умре. Тогава той нямаше да бъде затиснат под нея. Неговото
племе нямаше да изгори.
Сякаш обвинявайки себе си, той придаваше смисъл на смъртта. Намираше причина за нея −и тази
причина беше неговото собствено съществуване. Причина за собствените му недостатъци, слабост и
чудовищна магия, обвързана с Пустотата, подхранвана с кръв.
Но причина нямаше. Никога не е имало. Той беше дете, попаднало в опустошенията от войната.
Той не беше направил това, не беше причинил това. И въпреки това беше загубил живота си.
Сега никой не можеше да го спаси освен ако той не го направеше.
Четири дълги стъпки отведоха Едуан до момчето. Той се вгледа в собственото си лице, наполовина
скрито от овъглените останки на майка му. Жива, Диси беше красавица. Сега тя не беше нищо повече
от тлеещ труп и шепа спомени.
Внимателно Едуан хвана ръцете ѝ за да я премести. В момента, в който я докосна обаче, тя се
разпадна в някаква чернилка и безшумно изчезна. И така, той се свлече и се наведе към момчето − извън него −и погледна в леденосините му очи.
Едуан никога преди не се бе вглеждал в очите си. В тях се завихри червено.
–Бягай –каза той на момчето. –Бягай.
–Не мога –отвърна момчето.
–Можеш –настоя Едуан. –Двамата можем. Заедно.
Ж ег ат а б уч и. Д ър вос е п ук а ив ъг ле нил ет ят
З ак ле ще н ем еж дук ед ър а ит ру па М ай кам у ем ър тв а.
Н о т ойн е т ря бв а н еп ре ме нн о д а у мр е сн ея Т я м у б еш е к аз ал а д а б яг а, т ак а ч е т ов а, к ое то т ря бв а д а н ап ра ви ед а б яг а.
Т ойс е и зб ут ван аг ор е, о т д ро бо ве тем у с е и зт ръ гв а п ис ък Н аг ор е п ре з о бг ор ял от о м у г ър ло
п он ас я с е н ав ън п ре з о гъ ня Б ут ай б ут ай−м ай кам у ет еж ка н о т ойн е м ож е д а п оз во ли з аг уб ат а ѝд а г о з ад ър жи
П ис ъц ит е м у с е у си лв ат о щеп о-в ис ок и, м ус ку ли тем у с е н ап ря га т ис те на т. Р ан ит е вг ър ди те м у з ад ъл ба ва т н ав ът ре п ла мъ ци теп ър ля т б уз ит е м у.
Н айс ет нес е и зп ра вя М ай кам у п ад а с ко ва нон а е дн а с тр ан а, о св об ож да ва йк и к ра ка там у.
П ът ятм у с ъщ о ес во бо де н, и мап ро лу кавп ла мъ ци те п ре з к оя тос е в иеп ът ек а, о че рт ан а се дн а-
е ди нс тв ен а ч ер ве нал ин ия Т ън ич каир ех ав а, т я с ти гад о г ър ди тен а м ом че то
Тя бързо се свива обаче. С всеки удар на сърцето, с всяко пламъче, което с нокти го сграбчва от
всички страни, линията се свива навътре като подпалена струна. Или като изпепелен конец.
Пламъците няма да получат тази нишка обаче, защото кръвта може да изгори, но не и душата на
момчето.
Кръвовещият на име Едуан бяга.
К П ЕТ ДЕ СЕ Т ИП ЕТ огато очите на Едуан отново се отвориха, около него пламтеше светлина, сякаш нощта се бе
превърнала в ден. Сякаш беше попаднал в сърцето на слънцето.
Лееха се води, мистериозни и ослепителни… А след това в тях постепенно се появи лице.
Изьолт.
Тя висеше на въже и плаваше във водата със затворени очи. Косата ѝсе носеше около лицето като
нощен ореол, обграждащ луната. Бялото карауенско наметало се полюшваше зад нея, тежко и диво.
Не излизаха мехурчета от носа и устата ѝ
Мигновено паника обзе Едуан. Той я сграбчи, с едната си ръка обгърна кръста ѝ с другата я
освободи от примката.
Плащът падна под тях.
Той се оттласна към повърхността, силен, бърз и отчаян… Сякаш кръвта му бе чакала точно този
момент. Сякаш това беше всичко, което някога е искала да направи. Магията му пламна в него. Тя
пришпори мускулите му да развият скорост и сила, неизмерими с човешките, и той полетя към
повърхността с Изьолт до себе си.
Кладенецът беше излекувал проклятието, точно както беше обещала Изьолт. Кладенецът върна
Едуан от смъртта и му даде онова, което цял живот мразеше, защото го възприемаше погрешно. Сега
го разбираше.
Това, че е кръвовещ, не означаваше, че не може да бъде мъж.
Той теглеше Изьолт към нощта и миг по-късно те излязоха на повърхността, студени и зъзнещи.
Едуан докопа най-близкия леден къс и се задържа, притискайки плътно Изьолт към себе си, за да не я
повлече течението.
Светлина и пара ги обграждаха, изтривайки света. Смесваха околния свят и го превръщаха в
безличен простор. Не виждаше никого другиго. Не чуваше никого другиго. Знаеше само, че те
двамата бяха единствените хора, оцелели от битката.
В целия свят.
–Изьолт −повика я той, желаейки да я събуди. −Изьолт, Изьолт, Изьолт. –Не можеше да спре да
зове името ѝ макар да го извикваше на кратки пресекулки. Дори когато търсеше как да излезе от
водата, да намери място, някаква опора върху леда. Името ѝсе надигаше от гърдите му и не можеше
да го спре.
–Изьолт, Изьолт, Изьолт…
Тя го беше спасила. Дължеше ѝживота си, още един дълг, който сега обаче, разбираше той,
нямаше значение. Никога не бе имало значение. Не и откакто го беше наръгала в сърцето до фара.
Не и откакто ѝбеше дал пелерината си от саламандър с думите: Mhe varujta.
–Изьолт, Изьолт, Изьолт…
Едва виждаше лицето ѝзаради цялата светлина и пара. Трябваше да се измъкне от този кладенец.
С една ръка той придърпа себе си −и Изьолт също −по назъбения лед.
Знаеше, че това надхвърля дълга за спасен живот, и че този страх, закотвен в гърдите му,
противоречи на всичко, което Едуан някога е искал да бъде −на всичко, което някога е вярвал за
себе си.
Т ам. Пръстите му напипаха изпъкнала ивица, за която можеше да се задържи.
–Изьолт, Изьолт, Изьолт…
Хвана се. Задърпа. Впи нокти в леда. Напрегна ръцете си. От гърдите му се откъсна вик и той вече
не можеше да каже името ѝ Затова я зовеше наум. И зь ол т, И зь ол т, И зь ол т… Ритна с крака. Водата го избута и магията му запя. Скоро ръцете му бяха върху леда. После главата
му. После и нейната глава.
И зь ол т, И зь ол т, И зь ол т… Сега гърдите му бяха извън водата и с един последен ритник измъкна целия си торс. Не беше
грациозно, нито нежно. Тялото на Изьолт остърга леда, но тя беше достатъчно високо, за да успее да
я освободи за по-малко от един удар на сърцето.
Едуан се измъкна по останалата част от ледения път, след което с усилие изтегли и нея до себе си.
От тялото ѝсе изви пара. От неговото също, а студът от долината разяде дълбоко костите му.
–Изьолт –изрече отново името ѝс дрезгав и дълбок глас. Отново и отново, и отново.
На допир беше топла и пулсът ѝтрептеше по шията. Дишаше. Гърдите ѝлеко се надигаха, което
означаваше, че не се е удавила.
В едно неясно кътче на мозъка си Едуан допускаше, че Каар Ауен не би трябвало да се удави −не
и тук. Докато бяха във водата, той имаше дълбокото усещане за единение. Завършеност. Сега не се
съмняваше какво е Изьолт.
Едуан прокара ръце по мокрите ръце на Изьолт, по мокрите ѝкрака, проверявайки за счупени
кости. За нещо, което можеше да обясни защо не се пробуждаше. Но не намери нищо. Всичко, до
което се докосна, беше непокътнато, макар да изстиваше все повече с всяка изминала секунда.
–Изьолт, Изьолт, Изьолт…
Тя и Едуан бяха оцелели при отцепването на Усойниците в Лейна. Бяха оцелели от нашествениците
и Амонра. Бяха оцелели от огневещия и в Спорните земи. Седмици наред оцеляваха в Сирмаянската
планина.
Нямаше да я загуби сега.
Едуан притисна пръсти към задната част на врата на Изьолт, търсейки някакво увреждане на
гръбначния стълб, и тогава усети как тялото ѝсе напрегна под неговото.
Застина, чакаше. Втренчен в нея.
След малко гърбът ѝсе изви, лицето ѝсе обърна нагоре. Пое дъх с хриптене, преди тялото ѝда се
отпусне под неговото. Тя отвори очи.
Златисти очи, изпъстрени със зелено. Единствените очи, които някога бяха срещали очите на
Едуан, без да се отклонят.
Сърцето му трепна при вида им. Цялото му тяло трепна, странно чувство на облекчение и
объркване. Той се опита да се отдръпне, за да ѝнаправи място, но с движение, прекалено бързо, за да
му се възпротиви, тя стисна яката му. Придърпа го надолу. Лактите му се предадоха. Гърдите му се
опряха върху нейните. Лицата им само на сантиметри едно от друго.
И зь ол т, И зь ол т, И зь ол т… Едуан усещаше студения лед по ръцете си от двете ѝстрани. Вятърът браздеше мокрите му дрехи.
Вода капеше от лицето му. Една капка падна върху бузата ѝи се плъзна настрани. Искаше да я
изтрие, но се страхуваше да помръдне. Страхуваше се, че ако го направи, тя ще си спомни кой е той.
Щеше да се отдръпне и оттегли.
А тя беше толкова близо сега. Виждаше всяка нейна черта. Начина, по който челюстта ѝсе
извиваше към заострената ѝбрадичка. Начина, по който устните ѝсе отвориха, за да разкрият ръба
на зъбите, трептенето на езика. Но очите ѝбяха тези, които привличаха вниманието му −както
винаги го бяха приковавали. Зениците ѝпулсираха в такт с дишането ѝ Ребрата ѝсъщо, прилепени о
неговите.
Не знаеше как изобщо някога я беше смятал за обикновена.
Пръстите на Изьолт се свиха по-плътно около яката му. Тя го придърпа по-близо, докато носовете
им почти се докоснаха. Нейният −вече порозовял от студ. Бузите ѝсъщо.
И зь ол т, И зь ол т, И зь ол т… Коремът ѝсе сви под неговия. Тя се изви към него, приближи се толкова, че дъхът ѝзашепна по
устните му.
–Едуан –започна тя. –Аз...
Светлината в кладенеца примигна. Изневиделица, без предупреждение, гората се сля около тях…
както димът и пожарите…
И лицата. Стотина войници излязоха откъм дърветата на север.
Едуан се изправи на крака. Нощният въздух замръзваше по него.
–Застани зад мен –каза той на Изьолт, въпреки че тя вече беше зад него, на крака и заемаща
защитна позиция.
Как беше пропуснал приближаването на нашествениците? Магията на Кладенеца сигурно бе
попречила на вещерството му. Сега обаче безпогрешно усещаше яростната атака по кръвта, толкова
разнообразна, колкото лицата, които я притежаваха. А на преден план беше замръзналият бебешки
дъх и неизличимата загуба.
Кралят на нашествениците, неговият баща пристъпи от сенките.
–Едуан –извика той, спирайки до замръзналия ръб на Кладенеца. –Дай ми момичето.
Н е, искаше да отвърне Едуан, но преди да успее да отговори, нов аромат на кръв прошепна към
него. С ве жаи зв ор нав од а ип ок ри тис ъсс оло тв ес нис ка ли. Имаше време, колкото да се обърне,
преди Иврен да пристъпи откъм дърветата отсреща. Зад нея се появиха стотина монаси с изтеглени
от ножниците остриета.
За миг облекчение се разля по мускулите на Едуан. Иврен го беше спасила, тя беше на негова
страна, тя щеше да защити Изьолт. Само дето Изьолт поклати глава.
–Не –прошепна тя. След това по-силно: –Не, Едуан. Тя не е тази, която изглежда.
Едуан нямаше представа какво означават тези думи, но не ги постави под съмнение. Ако Изьолт не
искаше да се присъедини към Иврен, той щеше да държи Иврен надалеч.
Вените му бръмчаха от сила. Мускулите му −със сила, а сърцето му −с магия. Сиянието в кръвта
му, ярко като светлината от Кладенеца, която ги заливаше само преди минути.
–Едуан. –Сега баща му се молеше, отблясък на отчаяние искреше в кръвта му. –Знаеш какво е
това. Знаеш, че имам нужда от нея. –Той вдигна ръка, не съвсем умоляващо. Не е и съвсем
настоятелно. –Дай ми я, сине.
–Не, дай я на мен –извика Иврен. –Каар Ауен е дошла да ни спаси, Едуан. Припомни си своя дълг.
П ра вяг о, помисли си той и в този момент това беше самата истина. Той се обърна към Изьолт.
–Хвани ръката ми –каза той и без колебание тя преплете пръстите си в неговите. Златните ѝочи
се взираха в очите на Едуан и не се извърнаха встрани.
Тя му се довери. Тя му бе поискала неговия Ефир и щеше да насочва острието му. Тя беше
даряващата мрака, отнемащата сенките, и той нямаше да я предаде. Никога повече.
Едуан пое дълбоко въздух, успокои ума си, усмири тялото си, за да може вещерството му да набере
максималната си мощ. Хиляди аромати на кръв се блъснаха в него, а още толкова се стичаха и
прииждаха отвъд.
Всички бяха негови, за да ги отнеме. Всички бяха негови, за да ги управлява.
Но Едуан вече имаше достатъчно кръв по ръцете си и лично той смяташе, че смъртта трябва да
спре да го следва по петите.
Никога повече.
Ръката на Едуан беше топла в ръката на Изьолт. Въпреки студения вятър, който ги шибаше,
въпреки водата, просмукала се дълбоко в дрехите и костите ѝ
–Следвай ме –каза ѝЕдуан. След това той тръгна към кедрите и Изьолт го последва.
–Едуан, какво правиш? –извика Иврен. –Дай ми тази Каар Ауен! З на ешкакъв обет си дал.
–Кръвта тече по-дълбоко от всички обети –извика мъжът, предвождащ нападателите. Приличаше
на Едуан, само че по-възрастен. И с по-различни нишки −тъмнозелено за командите, но също така
проблясъци на бял страх и синя загуба.
–Едуан, моля те –умоляваше мъжът и страхът, и мъката проблеснаха по-силно.
Не след дълго същата бяла паника се промъкна в нишките на Иврен.
–Едуан! –изкрещя тя. –Къде отиваш? С пр и!
Едуан не спря. Нито Изьолт. Бяха почти до ръба на Кладенеца.
Гняв избухна в нишките на Иврен.
–Х ва не тег и! −излая заповед тя в същия миг, в който мъжът заповяда:
–С пр ет е г и!
С тези думи всяка фигура, всеки набор от нишки се втурна към Кладенеца. Огромен рой, който за
секунди щеше да стигне до Изьолт и Едуан.
Сърцето на Изьолт се разтупа. Мускулите ѝсе напрегнаха, готови да бягат, но Едуан само стисна
ръката ѝпо-силно и продължи със същия равномерен ход. Със спокойна крачка.
Веднъж Изьолт си беше помислила, че Едуан се държи така, сякаш идва от друго време. Сякаш е
ходил хиляда години и е планирал да върви още хиляда. Сега обаче в него имаше ново притихване −и
изведнъж хиляда години изглеждаха наистина много кратко време за човек със сила като неговата.
Едуан и Изьолт преминаха леда. Мокрите им ботуши потъваха в снежните преспи. Двама монаси ги
догонваха, нишките им блестяха в синьото на концентрацията и в сивото на насилието.
Първият монах стигна до тях. Мечът му се завъртя назад. Мечът му замахна надолу…
Монахът замръзна на място. В средата на крачката си, с високо вдигната ръка, широко зейнала
уста… и само на крачка да посече Изьолт.
После ги настигна монахинята, ножовете ѝнасочени към тях, а нишките ѝполудели и треперещи.
Тя също замръзна на място. Същото го сполетя и третия монах зад нея, а след това двама
нападатели, препречващи пътя им вляво. Един по един, всеки, който се приближаваше достатъчно, за
да ги нападне, спираше мъртъв.
Едуан не показваше никаква реакция, никаква промяна в целенасочената си крачка напред през
вечността.
Той заведе Изьолт сред кедрите. Яркочервени стволове и блестящи иглички, толкова
сюрреалистични и живи сред димната завеса. Сред фигурите, прииждащи от всички страни.
Все още обаче Едуан не бързаше. Очите му се завихриха в червено. Дишаше равномерно и бавно, а
Изьолт усещаше с ръката си как пулсът му тупти. К ръ в. В ещ ер К ръ в. В ещ ер Ритъм за разходка.
Всяка стъпка довеждаше още хора, които се втурваха към тях. С бели наметала или облечени в
кожи. Всички с нишки в горското зелено на лова… Ала щом стигнеха Едуан и Изьолт, телата им
застиваха на място, а нишките им придобиваха униформения блясък на шока, обземащ всички
останали нюанси. После се движеха само коси, наметала и бради, треперещи на студения вятър.
И очите им също се раздвижиха. Безброй очи се извръщаха към тях. Наблюдаващи, бесни и
безсилни.
Изьолт не знаеше, че Едуан може да контролира толкова много хора наведнъж. Зачуди се дали и
той самият е знаел, или дали би успял да го направи отново.
Излязоха измежду дърветата, където островът свършваше. Пред тях се откри бойно поле.
Сражението бушуваше по замръзналата река. Нашественици и монаси, вкопчени в битка. Кипяща
маса от тела и нишки, преливаща навсякъде, където не бушуваше морски огън.
Доколкото Изьолт виждаше, нямаше как да преминат през този хаос. Не изпитваше влечение към
тези пламъци, нямаше желание −или способност −да ги контролира. Затвореният в нея огневещ
мълчеше. Освободен, предполагаше тя, от магията на древния кладенец.
Изьолт се обърна към Едуан. Зад него нашественици и монаси стояха неподвижни като побити
камъни, пътека от статуи през дърветата. Безмълвна почит към воя на пламъците, към писъците на
воюващите, на умиращите.
Дълбоко вдишване изду гърдите на Едуан. Той раздвижи раменете си. Само веднъж. После вдигна
свободната си ръка, трепереща. Очите му се затвориха и като вълна, плисваща по пясъчен бряг,
силата на Едуан се развихри. Мечовете, вдигнати за удар, застинаха във въздуха, щитовете замряха
посред отбраната. Остриетата, заровени в плът, спряха, лицата се сковаха в капана на агония или
гняв, или изненада.
И на тази вълна се понесе потресаващ прилив. На моменти тъканта на битката сияеше по-ярко от
луната.
Едуан отвори очите си. В тях не бе останало бяло, нито синьо, а само червено −от край до край.
–Сега бягаме –каза той на Изьолт, дрезгав звук във внезапно стихналата битка. Само пламъците
пееха сега.
–Добре –съгласи се Изьолт. –Да бягаме.
Тя стисна ръката му.
Едуан я поведе по пътека, виеща се по леда, между пламъците. Промъкваха се покрай замръзнали
бойци −и трупове също −и не спираха да бягат. Черен дим изгаряше очите на Изьолт. Разбиваше се
в нея жега и в някакво далечно кътче на съзнанието тя се чудеше колко ли пъти двамата с
кръвовещия на име Едуан са бягали така. През адски огън и отвъд.
Колкото по-дълго бягаха обаче, толкова повече хора се раздвижваха. Сякаш уловени в капана на
подвижни пясъци, те едва доловимо помръдваха.
Едуан губеше контрол. И Изьолт затича по-бързо, и Едуан затича по-бързо до нея. Скоро топлината
отстъпи и през дима изплува тъмна отвесна скала. В подножието ѝ заобиколено от замръзнало блато,
имаше призрачна врата.
Изьолт се опита да спре, щом я зърна, но Едуан я дръпна напред. Сега той дишаше тежко, на
пресекулки. Очите му бяха потъмнели, червеното ставаше ръждиво като кръв, засъхваща върху
острието.
–Тази врата води към манастира, Едуан! –Заради морския огън трябваше да крещи.
–Също и извън него –извика той в отговор или поне се опита, защото думите му, също като
дишането, излизаха тихо, едва чуто. −Пътят се раздвоява…
Да, да. Изьолт си спомни това разклонение в тунела. Тя и Леополд бяха избрали да тръгнат
надолу...
Л ео по лд. Богиньо, къде беше той? Беше го оставила, без да се замисли, на бойното поле и оттогава
не се беше сещала за него.
–Ако тръгнем надясно при разклонението –продължи Едуан, –пътят ще ни отведе отвъд
манастира… –Гласът му отслабваше и Изьолт хвърли поглед назад, притеснена, че изтощението го е
застигнало вече.
Така беше. Битката се беше разгоряла, хиляди фигури пълзяха през калта и се провираха към тях.
Въпреки това Едуан тичаше. Въпреки това стискаше здраво ръката на Изьолт и не се препъваше.
Отгоре тя усети да проблясват сребърни нишки. Боровинка, помисли си тя бегло. Прилепът беше
наблизо. Д ан о С ов а д а н е ен аб ли зо, помоли се Изьолт. Преди да успее да потърси съществото в
небето, в нейното съзнание се проряза нов набор от нишки. Треперещи, топящи се, опасни,
извлечени от смъртта до глада, от насладата до яростта.
Абатът.
Изьолт отново хвърли поглед напред, където Нейтан фон Лайд се появи от входа на пещерата с меч
в едната ръка и с щит в другата. Карауенската качулка беше вдигната, закрепена с огнени
наконечници, но Изьолт нямаше нужда да вижда лицето му. Тя познаваше тези нишки. Познаваше
също пелерината му с червена декорация.
Едуан вдигна ръката си. Насочи я към абата, като съвсем леко забави крачка. Ръката му се
разтресе.
Нищо обаче не се случи. Абатът не замръзна на място, нямаше уплах и шок в кървящите му нишки.
Напротив, той се засмя.
–Саламандрови влакна −провикна се той. –Трик, който научих от теб, кръвовеще. Сега ми дай
тази Каар Ауен. –Нишките му носеха небесносиньо спокойствие, сякаш възнамеряваше да чака
търпеливо. Сякаш беше поискал малко повече сол за агнешкото си.
Ето защо нямаше предупреждение, преди абатът да се втурна към тях. Далеч по-бърз беше,
отколкото предполагаше благият му облик. Все още беше боец, обучен от карауените.
Едуан едва успя да отстъпи навреме назад. Изьолт трябваше да го дръпне и избута. Ръцете им се
пуснаха. Изчезнаха.
Зад тях битката набираше скорост. Нишките тръгнаха към тях и беше въпрос на време Едуан да
загуби изцяло контрол. Не можеше едновременно да се бие и да задържа нападателите и монасите.
Едва успяваше да стои изправен ида ги задържа.
И зг ор и г и, каза сърцето на Изьолт, и този път не говореше огневещият. Знаеше как да постъпи тук.
Беше го правила и преди и не се нуждаеше от пламъци, за да го стори. В нея живееше различен вид
огън: силата, която проби през омагьосания лед и Кладенеца на произхода.
Тя вдигна ръце, пръстите ѝсе раздалечиха широко. Точно както ѝбеше показала Есме. Точно
както беше направила преди в Спорните земи.
Но когато тя посегна към кървящите нишки на абата, Едуан се хвърли към нея.
–Не −удари той ръката ѝи в същия миг мечът на абата изсвистя във въздуха. Точно натам, където
стоеше Изьолт.
Студен ветрец я докосна. Едуан дръпна Изьолт назад и настрани, извън обсега на меча. Така те се
озоваха пред пещерата… Очевидно беше сега колко бързо тътенът от битката се приближава към тях.
–Бягай –заповяда Едуан, избутвайки Изьолт зад себе си. –Бягай и не се обръщай назад.
–Мога да го отцепя –опита се тя.
–Можеш… но не бива. Нали не искаш умът му да е в твоя.
Така го беше разбрал Едуан тогава.
–Аз ще се справя с Нейтан.
–Не. −Изьолт стисна ръката му. –Ела с мен. Не те спасих, за да умреш отново.
–Идвам след теб –каза той и тя осъзна, че няма да промени решението му. Затова тя кимна и
потупа окървавената монета под ризата си. −Ще ме намериш ли?
–Винаги –обеща той и за кратък миг в хаоса я погледна в очите. Толкова бледи, толкова сини.
Когато видя тези очи във Веняса, тя беше помислила, че това е цветът на разбирането.
Беше права.
–Te varuje –каза му тя. –Te varuje.
После Изьолт направи, както заповяда Едуан, и хукна да бяга.
П П ЕТ ДЕ СЕ Т ИШ ЕС Т
ещерата се беше променила от вчера. Леден мост сега се простираше отгоре, от него се
процеждаше студ, пронизващият вятър бушуваше и фучеше. Сафи нямаше представа как може
да има вятър под земята. Подозираше обаче, че това не е естествено явление и че сигурно има нещо
общо с гласовете, изпълващи тъмнината дълбоко в пещерата. Далечни, отекващи звуци, които се
заплитаха вътре в нея. Сякаш я зовяха, макар да знаеше, че подобно нещо няма смисъл.
Н ищ о на това място нямаше смисъл.
До Сафи ад-бардовете се опитваха да си поемат дъх, докато Ванес лежеше, отпусната върху рамото
на Зандър.
–Знаеш ли –каза Кейдън, докато си поемаше дъх, –охрините имат една поговорка: о т т ръ н, т а н а
г ло г. Това ми е усещането, Сафи. Къде ни доведе адът, за да те вземе?
–Аз също −задъхано изрече Лев, вдигайки ръка –бих искала отговор на този въпрос.
–Магия –беше всичко, което Зандър добави със зяпнала уста, докато оглеждаше светещата в синьо
врата.
–Не знам −призна си Сафи. –Намерих го случайно, докато бягах от огнения ястреб, и сега… –Тя
сви безпомощно рамене, защото всъщност нямаше какво друго да каже.
–Е, къде отива това? –Кейдън примижа в тъмнината, премествайки се внимателно по-близо до ръба
на скалите. −Рано или късно, тези войници ще ни намерят, знаеш това. Ако приемем, че още не са
на път. Трябва да се движим.
–Магия –повтори Зандър, сега по-силно, и посочи вратата. –М аг ия.
–Да, Зан. –Лев го потупа по рамото. −Знаем това.
Вятърът заблъска по-силно, дърпайки косата на Сафи, а далечните гласове зазвучаха по-силно − достатъчно силно, за да улови една-единствена дума: н иш ко бр ат.
Сафи веднага обърна поглед към мястото, откъдето идваше, напрягайки се да види, напрягайки се
да чуе. Защото тази дума беше извикана на нубревненски. И беше извикана от познат за нея глас. От
н ег ов ияглас, въпреки че беше загинал при експлозия преди две седмици…
–Сафи –каза Кейдън. –Чуваш ли ме?
Н е м ож е д а б ъд е, помисли си тя, поклащайки глава. Н е м ож е д а б ъд е т ой М ер икем ър тъ в, т ойе м ър тъ в. И все пак този глас звучеше точно както онзи, който тя си спомняше от кораба Д жа на.
Точно както си го спомняше от онази нощ по прашния път.
И тези ветрове −дали не бяха негови?
–С аф и! –Кейдън плесна с ръка по рамото ѝ Тя се сепна. –Трябва да следваме този мост. −Той
наведе глава и я погледна настоятелно. –Не бива да останем тук.
Тя примигна, чувстваше се объркана сега. Изгубена дори. Толкова сигурна беше, че гласът
принадлежи на мъртвеца.
–Мост? –прошепна тя и погледът ѝнай-накрая се концентрира в очите на Кейдън.
–Онзи. –Той посочи право към процепа и когато Сафи проследи пръста му, видя само сенки там.
А далеч, далеч отдолу, се завихри галактика.
–Магия –повтори Зандър още веднъж и за първи път, откакто се препъна през вратата, той се
раздвижи и закрачи право към издатината, към бездната.
Сафи се хвърли напред, за да го хване, но беше твърде бавна и…
Зандър не полетя към смъртта си. Вместо това той премина през пещерата с Ванес, отскачаща на
рамото му.
–Още една илюзомагия –обясни Лев и се премести до Сафи. –Обзалагам се, че ти се гади от тях. – После с жизнерадостна усмивка тя също запристъпя наперено към невидимо нищо.
–Стой до мен –промърмори Кейдън и пръстите му се впиха в пръстите на Сафи. –Този мост е
тесен, а пътят надолу е дълъг.
Мерик срещна Ярост лице в лице. Стълкновение на ветрове, сблъсък на магии. Студ и ледена
скованост срещу звезди, които пееха в кръвта му сега. Двата вятъра се носеха неконтролируемо един
срещу друг...
И спряха. Стена от шум, стена от буря.
–Б яг ай –изрева Мерик към Северняка, стоящ на стъпалата отзад. Рефрен, който Мерик извикваше
толкова често към този човек… Никога обаче не бе имал по-голямо значение, отколкото в момента.
Б ЯГ АЙ
Северняка хукна, изчезвайки от периферното зрение на Мерик.
И мал и г и? Гласът на Калън се извиси над бушуващите му ветрове −или може би се извиси само в
черепа на Мерик. Така или иначе, рязко насочи бурята в своя полза. Внезапно л юш ва нена
призрачна сила, която затътна срещу Мерик.
Той се приплъзна назад. Прасците му се удариха òстълби и той загуби равновесие. Той падна.
Вятърът го стри на прах и изведнъж Калън се появи там, профучавайки покрай него във вихрушка от
сенки, носещи се към Северняка.
Мерик не мислеше, не преценяваше. Той се з ад ви жи, летейки с пълна сила към Калън. И точно
когато Калън се приземи, точно когато Северняка се хвърли към лумналата врата, която водеше − само Ноден знае накъде, –Мерик се сблъска с него.
Той подхвана Ярост, като го омота в плетеница от крайници. Заедно се килнаха над ръба,
преобръщайки се в пропастта долу. Въртяха се и падаха в продължение на няколко нескончаеми
удара на сърцето, гравитацията надделяваше над всяка магия или буря.
Тогава мразовитите ветрове на Калън нахлуха, а също и ветровете на Мерик връхлетяха отзад.
Изстреляха ги нагоре към издатините, към светещите врати, полузакрити от прахоляка.
К ъд е с а т е? Думите на Калън се врязаха в мозъка на Мерик. К ъд е с и г и с ло жи л?
–Да сложа какво? –опита се да изкрещи, но не можеше да се надвика бурята. И полетът на Калън
беше ненадминат. При всеки опит за летеж на Мерик, Калън политаше по-бързо. При всяко
превъртане, при всяко кръгово летене, Калън го надминаваше, още преди Мерик да успее да се
обърне.
Т и в зео ст ри ет о ис тъ кл от о. Н о щ е с и г и в ър на н иш ко бр ат е. Н е м ож ешд а г и с кр ие ш о т м ен
Ярост го сграбчи, магията му показа нокти. Два пъти ледени пръсти, достатъчно остри, за да
прережат, остъргваха Мерик. Достатъчно студени, за да бъде обгорен. Първо лицето му, после
гърдите. И два пъти щеше да е гърлото на Мерик, ако не беше подкарал ветровете си между тях.
Колкото по-силно се носеше Мерик, толкова по-силно се носеше Ярост, за да го хване… и толкова
повече ветрове завихряха, които сгъстяваха въздуха −натежал от леден мраз, горещ от ярост. Със
снежни ивици, но наелектризирани и обтегнати.
После удари мълния. Достатъчно близо, за да опърли кожата на Мерик. За да завибрира
електричество през гърдите и вените му. И достатъчно ярка, за да стъписа и него, и Ярост.
Мерик използва този момент. Използва петънцата, проблясващи в очите му, за да се отблъсне. Без
да има цел, но с цялата мощ вътре в него… и вътре в звездите, кръжащи далеч долу.
Проработи. Мерик се изстреля високо, изстреля се бързо. Калън и зр ев а след него, готов да откъсне
черепа на Мерик. Писък, който предизвика още светкавици, още ветрове. Но Мерик имаше
необходимия му импулс и се катапултира още по-нагоре. Далеч, далеч.
И докато летеше, той ровеше в съзнанието си за нещо −каквото и да е, −което би му помогнало.
Калън си мислеше, че Мерик е откраднал острието и стъклото му. Трябваше да има начин Мерик да
използва това. Особено сега. Докато Калън беше тук, той нямаше да пусне Краля на нашествениците
вътре… А това означаваше, че Кралят на нашествениците нямаше да достигне Ловац.
Но Мерик не можеше да разсейва Калън завинаги.
Вятърът на Мерик го приближи до ледения мост. От него се излъчваше студ −различен от леда в
бурята на Калън. Той сякаш тананикаше, сякаш пееше: Е ла е лаин ам ер и п ок ой
Това беше песента от езерото, изпълнено с тела, и вместо вода −твърд лед. Майка, увещаваща
детето си да легне.
Полетът на Мерик бе вече с намалена скорост. Рефренът звънна по-силно. Е ла с ин е м ой из ас пи
Е ла е ла л ед ътщ е т е п аз и.
Погледът му проследи моста през тъмната шир до мястото, където се държеше за издатината с
висока врата, наполовина закрита от лед.
Х ай де е лаис е и зп ра вип ре д к ра я.
Преди Мерик да успее да полети натам, преди да успее да отговори на този зов, гласът на Калън
разтърси мозъка му: ИК ОИС А Т ЕЗ И Н АТ РА ПН ИЦ И?
Мерик трепна, нещо изпука в мускулите му, нещо, което заглуши леда, заглуши песента. Погледна
надолу, страхувайки се, че ще открие Северняка. А в бурята, разбира се, всичко бушуваше, всичко се
вълнуваше −имаше проблясъци на цветове, които не бяха светкавици. Фигури, които не бяха Ярост.
Но не беше и Северняка.
Четирима души тичаха през пещерата, но някакси спринтираха над галактиката, въпреки че
нямаше камъни, които да възпрепятстват техния бяг.
Макар погледът му да беше замаян и да го заслепяваха светкавици, макар ледът да напяваше и
зовеше, Мерик веднага разпозна една от тези фигури още щом я зърна. Тази златиста коса, по-къса
сега, и онази голяма, пружинираща крачка.
Н о т я у мр я, помисли си той, сърцето му се сви. Умът му се въртеше на чекрък. Т я з аг ин а п ри е кс пл оз ияп ре дид вес ед ми ци
После го връхлетя втора мисъл: Иа з с ъщ о.
Мигом Мерик прибра ветровете си.
И отлетя към нея.
В П ЕТ ДЕ СЕ Т ИС ЕД ЕМ ивия поведе по пътя към подземния град. Кам се облегна на Вивия, заради превързаната му ръка,
която бе прилепнала към гърдите му, и отронваше думи, неразбираеми, откъслечни. Везир Сотар
ги следваше с фенер в ръка. Той не вярваше на Кам, но и не отказа на Вивия, когато го помоли да
тръгне с тях.
–Двамата с Райбър –обясни Кам –намерихме капитан Сотар в планината. Или може би капитанът
намери н ас… Не знам, сър. Тя следваше острието и стъклото на Еридиси. Онези, които зоват хората
като нея, разбирате, нали?
Вивия изобщо не разбираше, а Сотар се прокашля от безсилие и разочарование. Варовиковият
тунел се спускаше неотклонно. Биолуминесцентните гъби отгоре светеха в яркозелено.
–Значи Райбър взе капитана със себе си в гробницата. Това е най-бързият път до манастира.
–Гробница? –попита Вивия. Тогава се сети за втори въпрос. –Ами Мерик? Къде е той? Напуснахте
града с него преди две седмици.
Кам направи гримаса и зад тях Сотар намали ход… Разбира се, той не знаеше, че Мерик е все още
жив. Н ик ойв кралството не знаеше това. Всички вярваха, че е загинал при експлозията на Д жа на.
–Мерик беше с нас –призна Кам, –но ние… разделихме се. Той обаче не е мъртъв –добави бързо
момчето. –Просто интуицията ми подсказва, че не е мъртъв.
И нт уи ци ят а т и? Вивия искаше да попита… Искаше да поиска повече информация къде са били
Мерик и това момче, или как са се разделили. Сега обаче не беше моментът. Не и с везир Сотар зад
тях, не и заради града, който трябваше да защитят.
Така че Вивия се върна към предишната подхвърлена следа от информация.
–Спомена гробници, Кам. Къде? Чии гробници?
–В манастира на сестрите ясновещици. –Говореше така, сякаш това обясняваше всичко. –Рай
каза, че ледените гробници са най-бързият път до повърхността, така че тя и капитан Сотар тръгнаха
натам. Ще унищожат побитите камъни, разбирате ли? След това, след като ги разбият, планината ще
се срути и магическите врати ще спрат да работят. Тогава Кралят на нашествениците няма да може
да достигне Ловац. Или където и да е другаде.
Челото на Вивия се сбърчи. Между веждите ѝсе появи нежна бръчка, защото всичко това ѝ звучеше абсурдно. Вълшебни врати, побити камъни и манастир от отдавна изгубен орден −пълна
лудост. Като от сънищата на майка ѝ И все пак, докато Кам говореше и продължаваше да обяснява
всички тези невъзможни детайли, сякаш са истински, Вивия започна да се чуди дали пък… просто
м ож е б и е вярно.
Ако Кладенецът на пустотата съществуваше в Ловац, може би там някъде имаше и други скрити
чудеса.
–Но –завърши уморено Кам −двете с капитан Сотар решиха да ме изпратят тук за всеки случай…
ако планът на Рай не се получи. Да ви предупредя.
–За всеки случай –повтори Вивия и този път погледна към везир Сотар.
Ноздрите му −разширени, главата му предупредително се поклащаше.
Стигнаха до края на тунела, където ги очакваше вратата, обрамчена от рибите хагфиш. Вивия се
пъхна вътре и един млад баща с бебе на ръце се поклони несръчно при влизането ѝ После и други
хора покрай тясната варовикова улица я забелязаха. Блеснаха колебливи усмивки, реверанси и
поклони, юмруци над сърцата −много повече, отколкото тя заслужаваше. Болшинството хора обаче
спяха в този час. Нищо неподозиращи, мислейки си, че са в безопасност.
Вивия стисна зъби. Ако Кам говореше истината, тогава всички тези хора бяха изложени на риск… А
с всяка стъпка Вивия чувстваше, че е все по-склонна да му вярва. Историята на Кам може да е
разпокъсана и безумна, но той беше изрекъл думи, които само Стикс можеше да знае.
Н од енир иб ит е х аг фи ш с ле дв а д а с е п ри дъ рж атк ъмж ен ск от о у пр ав ле ни е.
–Натам –прошепна Кам, когато стигнаха до едно кръстовище, и Вивия тръгна по-бързо, влачейки
Кам към посоката, която беше посочил. След още три кръстовища стигнаха до тесен тунел в края на
пещерата. Тя беше виждала това място и преди, но то не водеше наникъде, така че тя и нейните
работници го бяха изоставили.
Сега обаче тя последва Кам навътре и когато стигнаха до каменния край, везир Сотар пристъпи по-
близо, а фенерът му обля камъка в светлина. Правоъгълник на височината на Вивия, обрамчен от
стотина малки кутии с диагонални линии.
–Това е –каза Кам и потупа камъка с непривързаната си ръка.
–Това –каза Сотар с равен глас –е стена.
И Вивия беше склонна да се съгласи. Сякаш някой е бил започнал да прави врата тук, но после се е
отказал.
–Не –настоя Кам. Той погледна към Вивия със сериозни, умоляващи очи. –Вратата се отваря само
в едната посока, сър. Можете да напуснете планината, за да дойдете тук, но не можете да се върнете
обратно през нея. Първите шестима паладини са го направили по този начин за безопасност. Кълна
се, че влязох от тук.
С ам о ве дн ат а п ос ок а. Въздишка изсъска от дробовете на Вивия. Какво, по водите на ада, правеше
тя тук? Всъщност нямаше намерение да повярва на момче, което едва познаваше, само защото беше
цитирало нещо, което е казала Стикс…
Нямаше ли да повярва? М ож еш е ли да повярва?
–Моля ви, сър –прошепна момчето. То положи ръка върху ръкава на Вивия. –Трябва да ми
повярвате.
Тя се обърна и срещна погледа му. Искрени, невинни очи −без сенки, без измама. Мерик се беше
доверил на това момче, както, очевидно, и Стикс. И ако Стикс наистина беше изпратила Кам тук,
защото вярваше, че Вивия и Ловац се нуждаят от предупреждение, тогава Вивия не можеше да
рискува да го пренебрегне. Колкото и невъзможни да изглеждаха приказките му за магически врати
и ясновещици. Вивия по-скоро би опразнила подземния град, макар да я намразят, отколкото да
загуби живота на стотици хора.
Тя се обърна към везир Сотар и каза:
–Евакуирайте подземния град.
Той отстъпи назад.
–Не говорите сериозно.
–Направете го −противопостави се тя и неспокойно оправи маншетите си. –След това
евакуирайте цялото плато, везире. Или поне се опитайте. Искам всички барабани в града да ударят,
за да го оповестят.
Устата на Сотар се отвори, разтреперана. След това се затвори. А после:
–Моля, преосмислете решението си, Ваше Величество. За да се изпразни градът, ще отнеме...
–Всяка жена и мъж в крепостта Пин –прекъсна го тя. –Знам точно какво би отнело и знам точно
какъв е залогът, ако решим да игнорираме това момче. Ако то е право, везир Сотар… Не можем да
рискуваме. Сега вървете. Моля ви.
При това име Кам изведнъж се изпъна. Веждите му изведнъж подскочиха.
–О! Това сте вие, сър. Толкова съжалявам… не разбрах, иначе щях да ви кажа по-рано. Капитанът
има също съобщение за вас. −Момчето се поклони тържествено. После: –Тя каза, че съжалява, че
пропусна рождения ви ден вчера. Кълне се, че догодина ще отидете при Отцепения човек.
Беше като да наблюдаваш смяна на ветровете. В миг платната уловиха вятъра и корабът на Сотар
полетя. В следващия момент той лежеше мъртъв във водата. Раменете му се отпуснаха, клепачите му
затрепкаха.
–Мразя Отсечения човек –промърмори той под носа си. –И тя го знае добре. Но ме кара да ходя
там всяка година, независимо че не искам.
Вивия пристъпи по-близо до Сотар и точно както Кам направи с нея, тя положи ръка върху ръкава
на мъжа.
–Знаете какво трябва да направим.
–Тъй вярно.
Той кимна бавно, повече на себе си, и когато отново отвори очи, без да бърза, отдаде чест на
Вивия.
–Ще бъде направено, Ваше Величество. Ще евакуираме подземния и надземния град.
–Благодаря. –Тя преглътна. После приглади ризата си, палтото си и каза:
‒Също така искам да ми доведете всяка вещица в града, везире. Трябва да блокираме тази врата, и
то много бързо.
T
П ЕТ ДЕ СЕ Т ИО СЕ М
e varuje.
В яр ва м т и, с як ашд уш ат а м и ет во я.
Едуан никога не беше вярвал, че ще чуе някой да изговаря тези думи за него. Не откакто майка му
умря. Не откакто беше научил, че е демон… И че всички демони умират сами.
Te varuje.
Изьолт изчезна в мрака на пещерата.
А Нейтан ревеше от ярост. Слоевете от неговата кръв завоняха от ярост. Кудкудякащият смях и
планинският студ, безкрайният глад и окървавените кокалчета.
Едуан имаше само два пътя пред себе си. Или да се бие с Нейтан и да остави битката да го смаже.
Или да се бие и да позволи на Нейтан да го убие. И двата избора завършваха със смъртта му, и двата
избора завършваха с опасност, преследваща Изьолт по петите.
И двата избора щяха да се сбъднат, ако Едуан не запази контрола си над битката. Силата на
Кладенеца бързо се изчерпваше от кръвта му.
И зь ол т, И зь ол т, И зь ол т. Тя беше всичко, което имаше значение. Трябваше просто да ѝкупи
достатъчно време, за да се измъкне.
Нейтан се нахвърли… Едуан беше готов. За да уравновеси неуверения ритъм на сърцето си, той
промени баланса на магията си. Извън битката, той вкара сила в мускулите си. Достатъчно, за да
приклекне под острието на Нейтан. После ненадейно се нахвърли върху ръката му, за да избие щита
от хватката му.
Падна на снега.
Нашествениците и монасите по реката пъплеха напред. Надигащ се тласък като лавина, която ще
се стовари. Хиляди бойци, готови да разрушават.
Докато Едуан се навеждаше, за да вземе щита от снега, Нейтан отново се хвърли към Едуан, силен,
свеж и готов. Макар и без щит, той си оставаше карауен. Подготвен за всичко.
Едуан се отклони, силно дръпна щита нависоко… ръката му се разтресе от удара.
Битката се водеше по-отблизо.
Поредната атака от страна на Нейтан. Този път, когато Едуан го отблъсна, Нейтан се засмя.
Кукуригащ, отмъстителен смях. Същият подигравателен смях, с който се нахвърляше върху Едуан
всеки ден, когато бяха деца.
–Мога да продължа безкрайно, кръвовеще. Но колко дълго ще издържиш ти, чудя се аз?
Нейтан замахна, удари, посече. Едуан се отдръпна, парира и се сниши, но всеки ход ставаше по-
бавен от предишния. Всяка атака −на косъм до възможно улучване.
Тогава Нейтан заби меча си в сърцето на Едуан, срязвайки го на две. Той изтръгна острието и като
топящ се лед, магията на Едуан отстъпи. Битката се изплъзна от ръцете му. Шумът го връхлетя,
внезапно и дълбоко заора в него.
Нейтан се разколеба от внезапно обзелото го безпокойство. Погледна назад.
Едуан се раздвижи. Пребори Нейтан и го прикова към земята, замахнал широко меч. Претърколиха
се в снега. Сърцето на Едуан бликна, опръска Нейтан в червено, но раната вече зарасна. Независимо
дали Едуан го искаше, или не, магията му отново сплете сърцето му.
Но без тази магия той нямаше никакъв шанс да впрегне мускулите си, да ги направи по-бързи.
Нейтан го сграбчи, стовари се върху него и ни извиването на бедрата, ни напрягането щяха да
освободят Едуан.
Така той спря да се бие. Лежеше на снега, кръвта се плъзна по гърдите му −усещаше далечна
болка, както и далечен студ от снега под него… Гледаше как Нейтан му се присмива. Гледаше как
откопчава секира от колана през рамото.
–Никога не съм мислил, че ще те видя по този начин –каза Нейтан, повтаряйки онова, което Лизъл
беше изрекла едва вчера. Но за разлика от нея той се наслаждаваше на този момент. –Представях си
го толкова пъти как отрязвам главата ти от врата. И ето, че ще стане.
–Винаги си бил най-добрият боец… и винаги си претендирал за най-добрите задачи, но кой е
абатът сега? И кой ще умре?
Докато Нейтан говореше, докато Едуан лежеше слаб и бездиханен, докато към него се носеха
миризми на кръв, един след друг, магията му усети нова кръв, блещукаща над останалите. Б ър зи наи в ен че тао т м ар га ри тк и, м ам ин и ц ел ув кииз ат оч ен а с то ма на Идваше от пещерата и не беше
сама.
–Какво чувство изпитваш, като знаеш, че ще те убия? –продължи Нейтан. −Като знаеш, че твоята
магия не може да те спаси сега?
Тя беше толкова близо. Почти тук…
–Ще направя същото и с това момиче, нали знаеш. С тази скверна номатка, твърдяща, че е Каар
Ауен. Ще отсека и нейната глава.
Тогава Едуан я видя, неясна фигура, покрита с пепел и кръв.
–И ти не можеш да ме спреш. Не можеш да ме убиеш…
–Така е −изръмжа Лизъл зад него. –Но аз мога.
Мечът ѝразцепи гърдите на Нейтан. Точно обратното на онова, което Нейтан беше направил с
Едуан… в гърба на Нейтан, през сърцето навън. После точно като Нейтан, тя извади острието си.
Тялото на Нейтан се прекатури настрани, все още бликащо и топло, а Лизъл подаде ръка на Едуан.
Докато тя му помагаше да се изправи, той забеляза нова ивица кръв върху наметалото ѝ Тя
декорираше ръба на пелерината, перфектна имитация на това, което всеки абат носеше… и на това,
което Нейтан вече нямаше да носи. От пещерата зад нея наизлизаха стотина монаси, бързи и шумни.
–Сега вече ч ет ир и дълга имаш към мен за живота си, монах Едуан! –Лизъл надигна глас над
нападателите и останалите монаси, които бързаха към тях. Тя пъхна острието на Нейтан в ръката на
Едуан. –И пети за този меч, плюс шести за бунтовниците, които съм довела, за да те спася.
Тогава тя се обърна към монасите зад себе си, вдигна свободната си ръка към небето и изрева:
–З а К аа р А уе н!
Въстаниците се нахвърлиха. Навалица от ръмжащи тела, остриета и кръв, задвижвана от цел. Те
изтрополяха покрай Едуан, разтърсвайки земята и замръзналата тръстика. Цял век, или може би само
няколко мига, той стоеше там и ги наблюдаваше как си тръгват, докато сърцето му се събираше
отново в едно цяло. Докато кръвта му −постепенно, постепенно −се задвижваше все по-силно и
вещерството му завършваше започнатото.
Веднъж приключило, дробовете му задишаха с пълна сила. Сърцето му задумка мощно и за първи
път през двайсетте си години съществуване Едуан знаеше кой е и какво трябва да направи.
Той се изправи.
Включи се в битката.
З а К аа р А уе н.
Стъпките на Изьолт отекваха от стените на тунела. Вдишваше и издишваше равномерно. Стабилно.
Обучена за това, подпомогната от силата на Кладенеца.
Бягаше. Отново. Винаги бягаше. Светлината от долината и от луната също ѝпоказваше пътя, но
след един завой в тунела тя изчезна. Тръгна с протегнати ръце. Напрягаше се да си спомни какво
беше видяла тук, когато двамата с Леополд вървяха по този път.
Л ео по лд Л ео по лд. Тя го беше оставила. Прокълната да е, тя го беше напуснала и тази вина щеше
като корона да ѝтежи до края на дните ѝ… Напусна го, както направи и с Едуан. На всеки няколко
секунди тя се обръщаше назад, молейки се да зърне лицето му в тъмнината. Молейки се да чуе
дишането на безнишковеца, да разбере, че е пристигнал.
Но той не идваше и тя продължи да се движи. Слаби светлинки затрептяха някъде напред,
подтиквайки я да върви по-бързо. Премина завой и достигна до разклонението на пътеката отпреди.
Тя се закова на място. Дори залитна две крачки назад. На земята, в средата на пътеката имаше
свещ −свещта, която Леополд беше носил. Благодарение на магията в нея, восъкът не се беше
разтопил. Фитилът гореше силно.
Ала не друго, а телата накараха сърцето на Изьолт да се свие от тревога. Нашественици и
монасите стояха неподвижни, не много по-различни от онези, които Едуан беше вледенил, само дето
тези хора бяха част от камъка. Сякаш изсечени в гранита на тунела, но изглеждаха така истински, че
едва ли някой скулптор би могъл да ги издяла.
С ов а. Изьолт нямаше съмнения. Момичето е било тук. И двете разклонения на пътеката, и
водещото към манастира, и другото −към неизвестното отвъд, бяха пълни с каменни бойци.
Нишки плъзнаха в съзнанието на Изьолт, смаяни и ужасени. Объркани и дори облекчени. Тогава се
чу глас, авторитетен, силен, заповядващ:
–П ро дъ лж ав ай те
Изьолт се втурна към разклонението на тунела, отвеждащо извън манастира. Пътьом грабна
свещта, докато профуча покрай нея, и точно когато първите нишки се изтъркаляха в пещерата, тя се
стрелна по възходящата пътека. Още каменни монаси, още каменни нашественици. Тя се
промушваше през тях, заобикаляше ги и ускоряваше крачките си дори когато наклонът в тунела
стана по-остър.
После се появиха стълби и макар дъхът да гореше в гърдите ѝ Изьолт вземаше по две стъпала
наведнъж. После въздухът стана по-студен, по стените заблещука скреж. Слой чакъл покриваше
стъпалата сега. Ясно очертана линия нагоре −сякаш земновещицата бе минала по този път.
Изьолт напъна сили още повече и скоро пред нея се разкри зимен пейзаж, огрян от лунна
светлина. Последното разстояние към нощта пробяга със спринт.
Около нея се извисяваха ели, потънали в сняг. Подухваше вятър и първите филизчета на зората се
показаха на небето. Дори тук −където и да беше това тук −се носеха звуците на битка и стрелба.
Далеч обаче. Твърде далеч, за да усети нишките, твърде далеч, за да може Изьолт да определи
посоката дори.
Имаше обаче два комплекта нишки, които бяха достатъчно близо, за да ги почувства, и те я
очакваха право напред. Единият комплект излъчваше яркозелено със силата на земновещицата, а
другият носеше сърце от бушуващо, бурносиньо.
Изьолт стигна до Сова и Леополд за секунди. Те чакаха до две купчини камъни и при звука от
краката на Изьолт Леополд се завъртя. Тогава нишките му пламнаха с такова чисто облекчение, че
очите я заболяха. Междувременно нишките на Сова се оцветиха в розово от възторг, докато самото
момиче, мръсно и кално, се усмихна широко, от ухо до ухо. Изьолт не беше виждала досега такава
усмивка. Такова щастие. Такава топлина.
Изьолт едва не се разплака при вида ѝ
Не, тя н аи ст ин а плачеше. От очите ѝпотекоха сълзи и тя осъзна, че е грешила преди. Там на
небесния ферибот. Топлината в гърдите ѝбеше любов към това странно дете, което изобщо не беше
дете.
–Много се забави –каза Сова и преди Изьолт да проумее какво означава това, Леополд стигна до
нея. Без предупреждение, с една ръка в превръзката през рамото, той я дръпна към себе си в
прегръдка. Тя толкова се стресна, че не се съпротивляваше… Нишките му −такова ледено
облекчение, такова щастие като при залез слънце, такава нежна като мъх загриженост −забулиха за
кратко света около тях.
–Загубих те на реката –каза той. –Не можах да те намеря и мислех, че всичко е свършило.
Н е, помисли си Изьолт, като се дръпна назад. О ст ав ихт е. По-късно обаче щеше да му признае
това.
–Трябва да тръгваме –каза му тя на карторски. −Нашествениците и монасите настъпват насам… – Тя замлъкна, тъй като внезапно я осени смисълът на сцената. Сова. Леополд. Две купчини камъни зад
тях.
–Какво правите тук? –Тя зададе въпроса първо на Леополд, а после на номадски го отправи към
Сова.
И Сова беше тази, която отговори.
–Напускаме –каза тя просто. −Аз знам пътя.
След това се обърна към по-малката каменна купчина и повдигна един голям камък чрез левитация.
Той се сгромоляса върху другата купчина с такава сила, че земята се разтресе. От дърветата се
посипа сняг.
–Прилепът ме намери –обясни Леополд. –Бях обграден от всички страни и той ги изплаши. Сова
беше там и аз я последвах. –Той поклати глава −почуда и скептичност в нишките и на лицето му.
Сякаш все още не разбираше какво се е случило или защо.
Т ря с, т ря с. Камъните се събраха. Нишките на Сова блестяха. Вятърът не спираше да духа.
–Какво е тя, Изьолт? –попита Леополд, наблюдавайки момичето. –Тя не е обикновено дете.
–Така е –съгласи се Изьолт, но тя нямаше друг отговор. Сова беше специална и това беше всичко,
което тя знаеше.
–Оттук –прекъсна ги Сова и с ненадейна бързина тя запрати надалеч и последния камък. В земята
се разкри дупка като мечешка бърлога, от която струеше синя светлина.
Преди Изьолт да успее да я спре, Сова отново се усмихна −проблясък на розово забавление в
нишките ѝ−и пропълзя в дупката. Синята светлина я погълна.
А Изьолт и Леополд просто я последваха.
С П ЕТ ДЕ СЕ Т ИД ЕВ ЕТ веткавиците владееха мрака. Очите на Сафи горяха. Сърцето ѝсе пържеше и всеки дъх, който
поемаше, имаше вкус на изгаряща смърт. Но тя и ад-бардовете не спираха да бягат.
Нямаше значение, че Сафи не виждаше пътеката под краката си, нямаше значение, че всичко,
което съзираше, беше галактиката, много далеч надолу, завихрена от бурята… И нямаше значение,
че тази неестествена вихрушка връхлита все по-силно с всяка изминала секунда. Ад-бардове се
държаха, както и очакваше, а Кейдън нито веднъж не пусна ръката на Сафи.
Докато изведнъж го направи. Докато изведнъж той нямаше избор, защото земята се разтресе и
изтръгна Сафи от хватката му. Чу се страховито изхрущяване и мостът се килна настрани.
И запрати Сафи с главата надолу в тъмнината.
Тя изкрещя, но ветровете отнесоха вика ѝ Погълна го безкрайният пукот на мълнията. А може би
планината, която все още се разцепваше, открадна гласа ѝ Не можеше да се разбере какво се
разбиваше около нея, не можеше да се каже каква смърт щеше да я застигне −нито кога, нито къде,
нито как.
После тялото ѝсе блъсна в нещо твърдо. Нещо замръзнало. Само че не умираше и животът не
изтичаше от вените ѝ Вместо това около нея се мятаха силни ръце и един мъж изрева: Д РЪ Ж С Е.
Така че Сафи се държеше, докато съзнанието ѝсе бореше да схване случващото се. Дори когато
очите ѝсе мъчеха да видят, а пръстите ѝсе бореха да стискат с всичка сила. Тя нямаше представа ò кого е притисната. Единственото, което знаеше, беше, че той я държи здраво и се р ее шенагоре
заедно с нея.
Ветрове бушуваха под тях. Те се изстрелваха все по-нависоко, докато бурята ги застигна.
Внезапният ѝнапор се опита да ги смаже, да им попречи да се издигат.
После удари мълния. Само на една ръка разстояние, толкова ярка, че светът се превърна в ден.
Толкова ярка, че макар очите ѝда се затвориха, Сафи зърна лицето пред нея.
Н ев ъз мо жн о, помисли си тя в мига, в който магията ѝизкрещя: В яр но
И сигурно и той бе зърнал лицето ѝ защото магията му пропусна един удар на сърцето. Полетът
им стана колеблив. Светът се провлачи и в този отрязък от пространство и време, помежду
обезумелите, пометени от бурята дихания, Сафи видя всичко, което трябваше да види.
За първи път от месец насам тя в ид я Мерик Нихар. Видя мъжа, когото смяташе за мъртъв.
Гневни червени белези заплитаха паяжини от двете страни на лицето му, пълзейки над линията на
косата. Настъпвайки към подстриганата му тъмна коса. Липсваше половината му вежда и беше
отслабнал. Лицето му имаше измъчен вид, бузите му бяха обгорели и странни сенки се надигаха като
вълни под кожата му.
Но това беше т ой. Сафи би познала лицето на Мерик където и да е. Тя би разпознала очите му
навсякъде. В яр но в яр но в яр но.
После времето и бурята се врязаха в тях. Сафи не виждаше нищо, не чуваше нищо. Вътре в нея
всичко замря и тази неподвижност набъбна и задраска по кожата ѝ Полетът на Мерик се възобнови.
Носеха се все по-високо, докато бурята ги блъскаше. Мразовита, безмилостна, жива. И земята
трепереше също −нискочестотна вибрация, която ромонеше в белите дробове на Сафи, която
запращаше скали, профучаващи покрай тях.
Най-сетне издигането им се забави и ветровете на Мерик ги захвърлиха върху стълбище, издълбано
грубо в планинската стена. Бурята все още бушуваше, а камъните все още се тресяха. Сафи едва
успяваше да се задържи на краката си, докато се хващаше и опираше òстената на пещерата.
Мерик се подпря на стъпалото под нейното, с една ръка до скалата. Другата все още се увиваше
около кръста ѝ Той се вгледа в лицето ѝ очите му −кафяви, както си ги спомняше, дори в този
осветен от светкавици свят. Той беше жив. Той беше тук.
–Как? −опита се да каже тя, но в същия миг го чу да казва:
–Ти у мр я.
Те и двамата поклатиха глави, безумно, диво, невярващи в обрата на всичко случило се. Но преди
тя да успее да попита, да се раздвижи, да направи нещо друго, освен да се взира в него, сред бурята
се надигна глас. Глас от лед и кошмари, който запя: Н е м ож ешд а б яг ашв еч но М ер ик К ъд ет о ид а
о ти де ш, а з щ е т е н ам ер я.
Тогава вятър се устреми с всичка сила срещу Сафи. Вдигаше снега и се завираше под дрехите ѝ като опипващи ръце, които търсеха…
–Върви –каза Мерик. Той я пусна и се отдръпна. Нови ветрове −силни и истински −поривисто
задухаха. –Върви –повтори той, сега по-силно. Очите му, широко отворени и умоляващи. –Сафи,
моля те. Върви си.
И преди тя да успее да го спре, преди да успее да го помоли да остане или да ѝобясни, или поне да
ѝкаже как да го намери отново, той се понесе в тъмата.
Тя гледаше как Мерик си тръгва. Гледаше го как се смалява, докато не беше нищо повече от сянка.
Гледаше как мълнии и циклони го отвличат. И продължи да гледа, докато падащите камъни не я
принудиха да раздвижи краката си.
Стълбището се срутваше под нея. Бумтящи изригвания от шум и прах, които се понасяха нагоре,
настъпваха все по-близо. Скоро щеше да увисне в нищото и да потъне вдън земя.
Така че Сафи си плю на петите и побягна. Ръцете ѝсграбчваха по-горните стъпала −единствено
така можеше да запази равновесие. Единствено така можеше да се задържи, докато адската буря и
земетресенията се надигаха срещу нея.
Падаха камъни. Сипеят се разтресе. Коленете на Сафи се огънаха, глезените ѝподдадоха. И
изведнъж стълбите свършиха. Ръцете ѝсрещнаха само въздух. Пред нея се простираше издатина.
–С АФ И! –изрева глас, който тя позна. След това втори глас:
–Сафи, по-бързо! Сафи, насам!
И натам Сафи се втурна, точно напред, където две фигури изникнаха от сенките, където сияеше
синя светлина.
Тя стигна до Кейдън, който хвана едната ѝръка. После Зандър я сграбчи за другата. Заедно я
повдигнаха към прага.
Сафи имаше достатъчно време, преди да се претърколи, да погледне назад. Съвсем достатъчно
време, за да потърся с поглед Мерик.
Но не Мерик мерна тя. А стара врана, черна и лъскава, размахваща крила в бурята.
И тогава я заля синя светлина, времето спря и Сафи заедно с ад-бардовете бяха отнесени далеч,
далеч от тук.
Мерик не гледаше как Сафи си тръгва. Не можеше. Ярост беше почти до нея. Мерик трябваше да
го държи далеч.
Но сега Мерик също имаше план.
Той не беше нито много последователен, нито може би дори възможен, но беше единствената
възможност пред него. Единственият начин, който можеше да усмири Ярост веднъж завинаги.
–И ск ашл и т ез и? –изрева Мерик, изпомпвайки цялата си магия в този вик. –Щ е т ря бв а д а
д ой де ш ид а с и г и в зе ме ш. –Тогава той вдигна два назъбени камъка, останки от планината, които − надяваше се −отдалеч да изглеждат като липсващите инструменти на Ярост.
Като бръснач в едната ръка и счупено стъкло в другата.
Писък прониза пещерата, разнесен от мълния. Раздухан от бурята. Той разсече планина, която не
спираше да се тресе. Тогава самият Ярост се появи сред ревящата стихия.
Мерик се размърда. Той се втурна към ледения мост, зареден от звездна светлина и нуждата да
защити Нубревна, независимо от цената.
Подхранван също от примамката в зова на майката и от заспалия лед, за който Есме беше казала,
че ще го засмуче.
Както се надяваше Мерик, Ярост го последва.
Мерик стигна до ледения мост. Щом краката му го докоснаха, моментално песента го атакува,
чувствена и гладна.
Е ла е лаин ам ер и п ок ой Е ла е ла л ед ътщ е т е п аз и.
Добре. Мерик се надяваше да направи точно това.
Той затича. Краката му удряха като чукове, ледът хрущеше и навсякъде около него гърмяха
подлудяващи гръмотевици.
Тогава Ярост се приземи.
–К ъд е о ти ва ш? –изрева той. −Т оз и п ътн ям а д а т е о св об од и!
Мерик забърза още повече, краката му −устремени неконтролируемо напред, ръцете му − размахани. Вратата беше достатъчно близо, за да различи детайлите в дървото и да забележи
ключалката с лед като вретено, проникващо в нея.
–С пр и! −в гласа на Калън се прокрадна паника. Наелектризираност също, която пропука във
въздуха и прободе кожата на Мерик. –С пр и! –помоли Калън. –Н е в ър вип о т оз и п ът
Мерик стигна до вратата. Стигна до леда и като се изви на една страна, той се хвърли през нея.
Веднага песента се усили. Десетократно по-висока, тя пулсираше в дробовете му, принуждавайки го
да я затананика. Десетократно по-силна, тя трептеше на езика му и пускаше корени в сърцето му.
Докато Мерик се извиваше и гърчеше, напъвайки се да си пробие път през тесния проход, който
грееше в своята собствена синя светлина, ледът навън хрущеше. Пробождаше. Стискаше го с пръсти,
които искаха да го държат неподвижно.
Е ла е лаин ам ер и п ок ой Е ла е ла л ед ътщ е т е п аз и.
–Не… не още −изскърца със зъби той и с последен тласък се понесе в открито пространство.
Но както навсякъде другаде в тази планина, земята се тресеше, макар че вместо камъни се
срутваше лед. Огромни скали и отломки, които се разбиваха на парчета при удара, изпълваха въздуха
с кристална мъгла.
Той се препъна, закри лицето си с ръце, докато примижаваше сред тази застинала зала. Оформена
като раковина, тя се виеше като спирала нагоре, със стотици разклонения с врати, всяка от които
затрупана от лед.
Всяка с изключение на една-единствена високо горе.
Е ла е лаин ам ер и п ок ой Е ла е ла л ед ътщ е т е п аз и.
Мерик си пое дъх. Лед проряза гърлото и белите му дробове, но с въздуха се върна и вятърът. С
него се върна и силата. Като звездната светлина от пещерата, но по-мощна… и обагрена с нещо
остро. Нещо дивашко.
–С пр и –заповяда Калън, нахълтвайки в залата. И това беше най-странното нещо −да види Ярост
уплашен. Сенки пулсираха вътре в него и около очите му трептеше синина.
Тогава Мерик се раздвижи. Преди Калън да забележи, че не държи нищо друго освен два камъка.
Преди да падне още лед и да му попречи да избяга завинаги.
Ветровете му го издигнаха високо. С три енергични спирали той светкавично се завъртя. Ледени
късове като метеори полетяха надолу. Мълния удари и обгори пространството нагоре. Калън и
магията му не бяха достатъчно бързи. Мерик стигна до отворената врата и влетя в нея.
Това, което откри, беше гробница −вече знаеше, че е така веднага щом нахлу вътре, тъй като по
ледената стена витаеха две сенки. Малки, детски фигури, засмукани в този вечен, спящ лед. Между
двете фигури имаше две празни дупки с човешки размери, чакащи.
Мерик закрачи към тази отдясно. Три дълги крачки и колкото повече се приближаваше, толкова по-
силно ледът пропукваше. Протягаше гладни пръсти. Е ла е лаин ам ер и п ок ой Е ла е ла л ед ътщ е т е
п аз и.
Но Мерик не влезе в дупката. Не още.
Кръвта му бучеше в ушите. Мускулите му трепереха и коремът го присвиваше −и не заради
планината. Мерик не знаеше какво трябва да направи.
Тогава стаята притъмня, както знаеше, че ще се случи. Сенки плъзнаха по тресящия се под.
Въпреки че Мерик беше готов, въпреки че го очакваше, нищо не можеше да го подготви за атаката на
Ярост.
Възправи се срещу него като стенобойна машина от ветрове, които схрускаха гръбнака на Мерик,
преди да го запратят към входа. За да се изправи срещу Калън, дебнещ отвън.
–Дай ми острието –заповяда Ярост пред входа на гробницата. –Дай ми стъклото.
Мерик разтвори ръце. Празни сега, беше оставил камъните в срутващата се спирала. И както се бе
надявал −както бе о ча кв ал−нравът на Ярост се прояви. Той се втурна в гробницата, с ветрове като
берсерки и сенки, и бушуващ, почернял сняг. Той удари Мерик в леда, първо с магия.
След това с досег, с хватка, от която въздухът на Мерик секна и заглуши магията във вените му.
–Какво –изсъска Ярост –направи с тях?
Нищо друго не можеше да направи Мерик, освен да се изсмее на този въпрос. Да се изсмее на
звяра пред него. Задъхано хриптене издадоха гърдите му, защото Калън си отиваше. Мерик виждаше
това сега, защото следващата стъпка −последната −щеше да е много по-лесна.
Въпреки всичките си грешки Мерик бе разбрал едно нещо правилно: едно заради многото други.
Хватката на Калън се затегна. В очите на Мерик изскочиха звезди. Без дъх, без мисъл, но това беше
добре. Нямаше вече нужда от тях. Трябваха му само мускули и още няколко секунди…
Мерик метна двете си ръце към най-близката гробница. В чакащия лед. Ръцете му, притиснати в
него, моментално се вцепениха. И моментално ледът запя, з ап я песента, която никога не спираше.
Е ла е лаин ам ер и п ок ой
Тогава ледът изригна. Той се втурна нагоре по ръцете на Мерик, катерещо се, надигащо се,
безумно нещо, което се хвърли върху раменете му, след което скочи към Калън. Сенките замръзнаха
във въздуха.
Е ла е ла л ед ътщ е т е п аз и.
Калън се задъха, сякаш бе скочил в зимни морски води. Ледът все още опипваше и се
разширяваше. Остъкли гърдите му, преди да заглади краката му. След това на тънки резени покри
гърба на Мерик, а също и гърба на Калън.
Когато стигна до гърлата им, Мерик най-накрая погледна в очите на Калън. В и ст ин ск ит е му очи,
не в онези, черните. Вече не бяха изгубени, а сини, тъжни и истински. Очите на неговия нишкобрат.
–Съжалявам −прегракнало рече Калън.
И Мерик искаше да каже същото. Никога не е искал нещо повече. Калън беше тук. Беше ж ив. И
имаше толкова много неща, за които Мерик трябваше да се извини.
Но ледът вече бе покрил устата на Мерик и всичко, което можеше да стори в този момент, беше да
премигва… отново и отново, прогонвайки сълзите, стичащи се по бузите му.
–Съжалявам –каза още веднъж Калън. –Нашествениците стигнаха до планината.
Тогава ледът покри сълзите на Мерик. Ледът покри очите на Мерик.
Е ла е лаис е и зп ра вип ре д к ра я.
Мерик и Калън спяха.
В Ш ЕС ТД ЕС ЕТ сичко се случи така бързо. Умът и тялото на Сафи се бяха разкъсали и събрали отново. И преди
мислите ѝда успеят да догонят мускулите ѝ тя беше захвърлена към другата страна.
Стовари се в чакащите ръце на Лев. Докосна я студената, влажна нощ.
Един удар на сърцето по-късно, Кейдън и Зандър също рухнаха до тях. Зандър обаче не беше добре.
Дясната му ръка и китката бяха окървавени и смачкани. Кокалчетата на пръстите му лъщяха на
лунната светлина.
–О, богове –въздъхна Лев, тръгвайки към него. –Трябва да се погрижим за това.
В продължение на няколко секунди, докато ад-бардове се преместиха до един паднал дъб, Сафи не
спираше да се върти… И продължи да го прави, претърсвайки всеки бук и бор, всяка сянка, за да
намери петия човек. Наблизо се пенеше река, по-шумна и тътнеща от всичко останало, което тя
можеше да види. И тогава се появи вратата, която пламтеше и блестеше ярко край купчина скали,
високи колкото нея.
Някъде в цялата тази мъгла и влага, виеща се от дърветата, някъде в онова скалисто възвишение
отвъд, трябваше да има пети човек.
Но нямаше. Колкото и да се взираше, Сафи не можа да намери императрица Ванес.
–Къде е тя? –Сафи се завърна при ад-бардовете. –Къде е Ванес?
Никой не погледна към Сафи. Лев държеше здраво Зандър откъм гърба му.
–Дръж се −продължаваше да шепне тя. –Дръж се, Зан.
Междувременно Кейдън бързаше да превърже съсипаната ръка на Зандър с един разкъсан на
парчета ръкав от риза и изобщо не забелязваше паниката на Сафи.
–Тази рана се нуждае от промиване с вода –каза той на Зандър. –И от лечител. Всички кости са
счупени и с тези отворени рани...
–К ъд е еВ ан ес –гласът на Сафи се разнесе из гората. Сприхав. Ужасен.
Лев най-накрая извърна поглед от Зандър. Тя прехапа устната си и поклати глава.
–Императрицата падна, домна. Точно преди да преминем. Зандър се опита да я достигне, но…
–Беше твърде късно –завърши Зандър и болката, която трепна по лицето му, не идваше само от
раната му. Очите му се насълзиха.
–Опитах. Кълна се, опитах.
Магията на Сафи ѝказа, че човекът говори истината. Тя също знаеше, че той се нуждае от
помощ… бързо. Но точно сега Ванес беше в капана на срутваща се пещера и докато Сафи не я
намери, всички останали притеснения бяха без значение.
Тя хукна обратно към вратата. Синята светлина затрептя. Кейдън и Лев ѝизвикаха да почака. Тя не
го направи. Тя се шмугна през прага.
И Сафи се блъсна в огромен камък. Силата от удара я отхвърли назад. Тя се стовари на земята на
десет крачки разстояние. Остана без дъх в гърдите. Светът притъмня и се завъртя, а в гърдите ѝ зажужа сила, която запулсира по кожата ѝ
–Не –изпъшка тя, примигвайки към огряното от луната небе. −Не, не, не. –Тя се изправи, решена
да опита отново.
Лев приклекна до нея.
–Не става, домна. Вече опитах. Магията няма да ни позволи да се върнем.
Тя предложи на Сафи ръка, но Сафи не я пое. Не можеше. Цялото това тичане, цялото това
бягство, насилието и пламъците… и за какво? Въпреки всичко това Ванес не беше успяла накрая.
Н е, н е, н е. Сафи не можеше да повярва. Не и след всичко, Ванес не м ож еш е да си отиде. Не
м ож еш е да е мъртва. Не и тя.
М ер икв сео щеж ив ее, мозъкът ѝя напомни… макар че и това изглеждаше невъзможно сега.
Наистина ли го видя? Или беше привидение, създадено от мълния и сняг? Дори да е бил истински,
дори да живееше, той също беше в капана на тази планина.
Н е, н е, н е.
Лев се отдалечи, а Сафи седеше там, загледана в дърветата. Отвъд имаше планини, неясни силуети
в притъмняващото небе. През лика на луната се носеха облаци. Нощните създания колебливо
възобновиха песента си.
Сафи не плачеше. Искаше ѝсе да заплаче. Сълзите изглеждаха подходящи след всичко случило се.
Хабим и Матю, Ванес и Мерик. И Рокеш също, защото тя нямаше представа какво се е случило с него.
Вероятно и той като останалите Усойници беше мъртъв, а той, нейната бавачка, нима не
заслужаваше сълзи?
Но сълзи не идваха. Единственото, което Сафи можеше да прави, беше да диша и да продължава да
се взира.
Единственото, което Сафи можеше да прави, беше да тупа с длан. Лявата ѝръка, мръсна и студена,
не спираше да бие този постоянен ритъм върху земята. По-бързо. По-бързо. Смущаващ, извисяващ се
ритъм.
–Не можем да останем тук. –Гласът на Кейдън проникна в съзнанието ѝ Някъде отдалеч, макар да
знаеше, че той е точно там, коленичил до нея. Т апт апт ап –Мисля, че сме в Охрин, Сафи. Близо до
именията на Григ. Познавам тази река.
Охрин, именията на Григ. Точно на противоположна страна от Марсток във Вещерия. О, подземни
богове, какви бяха шансовете? Толкова много невъзможни неща се сблъскаха за една нощ. Сафи
обаче не се съмняваше, че Кейдън е прав. Тези дървета, този студ и мъгла −тя беше прекарала
детството си в тези планини.
–Григ има мъже, които патрулират –продължи Кейдън. –Ако ни намерят, ще ни отведат при него
и ако това се случи, няма да си дълго на свобода.
Така е, помисли си Сафи. Нямаше да остане на свобода. Дом фон Григ беше един от
предпочитаните благородници на император Хенрик. Един поглед само към Сафи и той щеше да я
изпрати в Прага…
Гръбначният ѝстълб се напрегна при тази мисъл. Поизправи се малко. Т апт апт ап После се
обърна и погледна в очите на Кейдън. Синята врата едва пламтеше сега, само ореол, очертаващ
лицето му със стиснати устни.
–Добре. –Сафи остави думата да се изплъзне от езика ѝ Имаше метален вкус. После я каза
отново, по-силно: –Д об ре. Нека неговите хора ни намерят. Зандър се нуждае от помощ и човек, богат
като Дом фон Григ, ще има най-добрите лечители във Вещерия.
Тъй като Кейдън изобщо не реагира, освен да се намръщи, Сафи протегна китките си.
–Ето. Ще те улесня, ад-барде. Завържи ме и ме заведи право в замъка му.
–Какво? –Сега Кейдън се отдръпна и отправи към Лев притеснен поглед.
–Чу ме. –С помощта на Кейдън Сафи се изправи на крака. Гората се размаза и залюля. После тя
отново протегна китките си. –Вържи ме и ме заведи в замъка му.
–Домна −обади се, разтревожена, Лев, –тази магия да не ти е объркала ума?
Може би. Сафи не знаеше и не ѝпукаше много. Т апт апт апправеше петата ѝи тя знаеше какво
трябва да стори. Така ясно, сякаш Изьолт беше направила този план и го беше прошепнала в ухото ѝ
З ап оч нииз ав ър ши.
Зандър беше първият, който го схвана, макар да беше в полусъзнание и смазан от болка.
–Тя… иска да спаси чичо си –изскрибуца той.
–Точно −отвърна Сафи с най-високомерната си усмивка. –Гигантът има право за това. Така че,
Кейдън, ще го кажа за последен път: вържи ми китките, заведи ме до онзи замък и ме предай. Защото
имам император, за когото да се омъжа, и не мисля, че Зандър може да издържи, ако продължи да
губи още кръв.
Вивия се втренчи в подземния град. Н ей ни ятподземен град. Толкова празен, колкото в деня,
когато го беше намерила, но сега вместо прах, паяжини и биолуминесцентни гъби в него имаше
дрехи и одеяла, и любими кукли, забравени в домовете или по улиците от варовик.
Чувстваше го като поражение.
Вивия знаеше, че това е единственият вариант пред нея, единственият начин да спаси хората си. И
тя знаеше, че това правят малките лисици, когато тяхната бърлога и дечицата им са застрашени −те
бягаха.
И все пак имаше чувството, че прави подарък на Краля на нашествениците. Т ов а ем оя т г ра д,
п оч ис те н ии зп ра зн енс ам о з а в ас
Улиците на Ловац трябва да изглеждат стократно по-зле от тук.
Корабчета и лодки задръстваха акведукта, насочващи се на юг, а хората бяха изведени от града
пеша към земеделските земи и долината долу.
Това не беше официална евакуация. Кралят регент се беше намесил вече, за да противодейства на
работата на Вивия, но беше твърде бавен, твърде късно го направи. Барабаните бяха обявили тревога:
идват нападатели. И хората напускаха.
Вивия просто се надяваше, че баща ѝи неговите офицери също ще повярват и че ще наредят
войските да се върнат обратно.
Вторият камбанен звън би трябвало да е ударил. Вивия беше единственият човек сега, останал в
подземния град. Беше изпратила всички свои доброволци, включително Кам, макар момчето да се
беше опитало да остане. Такава вярност, такава искрена доброта. Ако… не, к ог ат о преминат през
това, Вивия се надяваше момчето да остане.
Тя хвърли поглед зад себе си, към преградата, издигната от единствените вещици, способни да
помогнат −две растеновещици и една каменовещица. Корени и камък, сплетени заедно, за да
образуват стена, която би забавила нашествениците, ако те наистина идваха, да влязат през
магическия вход.
М ож е б и в си чк о щ е с е о ка жен ап ра зн о, мислеше си Вивия, докато се отдалечаваше от вратата,
пристъпяйки в подземен град с биолуминесцентни гъби, осветяващи пътя ѝ М ож е б и С ти ксит ов а
м ом ич е Р ай бъ р щ е у ни що жа т м аг ич ес ки я в хо д.
И лим ож е б и и зо бщ о н ям а м аг ич ес кив хо д.
Вивия беше почти до изхода от подземния град и измъкваше ключа за барикадата от джоба си,
когато краката ѝзаковаха. Ръката ѝзастина.
Трясък избумтя през пещерата. Последва втори и трети гръм, сякаш някой чукаше на вратата. С
гюлета.
И накрая четвърта експлозия гръмна и този път дървото се разцепи, полетяха камъни и земята се
разтресе под краката на Вивия. Не трябваше да се обръща, за да разбере какво се е случило. Не
трябваше да в иж да, за да разбере, че бариерата на вратата е разрушена. Че нашествениците
нахлуват в града.
Град, който не беше готов. Град, който се нуждаеше от повече време. Н ей ни ятград.
Викове достигаха до ушите на Вивия, аритуенски думи. И марстошки също. След това стъпки
застъргаха по варовика и тя знаеше, че нападателите настъпват насам. След броени минути щяха да
стигнат до нея и до тази дървена барикада. За броени минути щяха да стигнат и до другата блокада
на крепостта Пин. Набързо щяха да се справят с нея, точно както преди.
Скоро целият Ловац щеше да бъде превзет.
Но когато малката лисица разбере, че бърлогата и дечицата ѝса застрашени, когато установи, че
пътищата ѝза бягство са отрязани, тогава тя се обръща. Тогава тя се бие. А капитанът винаги потъва
заедно с кораба си.
Вивия пусна ключа и без да се замисли, изостави вратата и тръгна към сърцето на подземния град.
Към същото място, където преди две седмици бе спасила живота на Мерик, към един площад, където
варовиковата земя беше съвсем тънка.
Вивия не се нуждаеше от корона, за да защити Нубревна от Краля на нашествениците. Никога не
се беше нуждаела от корона, защото имаше нещо далеч, далеч по-мощно.
Стигна до центъра на площада. Зелени сенки подскачаха около нея. Тежки стъпки кънтяха наблизо,
подгонени от гласове. Но тя не можеше да действа прибързано. Това щеше да изисква сила. Това
щеше да изисква доверие.
Тя падна на едно коляно и сложи двете си ръце на каменния под. Пръстите ѝ−разперени широко.
След това затвори очи и Вивия Нихар се с въ рз а. Протягаше се, докато магията ѝдокосна водата.
Докато усети всяка капка, която течеше през платото, която плъзваше в огромни тунели и скрити
артерии. Пробиваше през резервоарите и се стичаше по варовиковите стени. Магията ѝпремина над
съществата на тъмнината и над съкровища, скрити дълбоко.
Цялата тази вода −толкова много вода −отиваше към езеро, осветено от биолуминесцентни гъби.
Към Кладенеца на пустотата, който откликваше само на Вивия и на никого другиго. Водите му пееха в
кръвта ѝи тъй като корените на Кладенеца се простираха навсякъде, така и магията на Вивия се
простираше с тях.
Е ла, заповяда тя на водата и на Кладенеца. Е лап рим ен
Водата и Кладенецът се подчиниха. Отначало малки рекички, които се изкачваха и извиваха,
сливаха се и се увеличаваха. По-пълноводни, по-пълноводни, по-мощни, по-мощни.
Някак отдалеч Вивия чуваше как бойните викове се приближават. Някак отдалеч усещаше тропота
на крака върху камъка. Но именно водата ѝподсказваше къде точно са тези нападатели −чрез
малките клокочещи вибрации и тръпки. Стотици и стотици натрапници, които се изкачваха насам, и
още повече прииждащи, напиращи през онази невъзможна, магическа врата.
Бяха почти до площада на Вивия.
Х ай де, настойчиво подканваше тя водата. П о-б ър зо.
Водата идваше по-бързо, огромни реки, които напираха към повърхността. Към Вивия.
Нападателите също напредваха бързо. Бяха стигнали площада. Бяха я видели и макар да беше
свързана с водите и Кладенеца, не можеше да пропусне гръмогласните им викове, които ревяха все
по-близо.
Е ла, помисли си тя отново, но този път не се обърна към водата. Този път тя вдигна брадичка и
отвори очи −този път се обърна към мъжете, които се нахвърляха към нея. Бейдидите и Червените
платна. Кожи и бради, и черна коприна, и татуировки. Множество, обзето от глад за насилие.
Е ла
В продължение на половин вечна секунда тя почти си представяше, че вижда това, което те
виждат: жена, която чака смъртта си. Покорна и слаба, прекланяща се пред силата на мъжката
ярост. Но мъжете бяха управлявали Вещерия достатъчно дълго само с кръвопролития и хаос, за да се
докажат. Беше отминало времето, когато Ноден и рибите хагфиш се подчиняваха на женското
управление.
Вивия се вдигна на крака и водата изригна заедно с нея. Два гейзера, които пробиха камъка
вдясно, щом първите нападатели излязоха на площада.
Водата ги унищожи.
Понесе ги със силата на приливна вълна и когато Вивия отхвърли високо ръцете си, водата ги
запрати нависоко. Водата влачеше тела, влачеше оръжия. После ги мяташе наоколо в каскада от
чупещи се гръбнаци и трошащи се черепи.
След първата вълна нахлуха още нападатели. Те се опитаха да заобиколят гейзерите и телата,
които се стоварваха на земята.
Вивия се завъртя и водата се завъртя с нея. Водата се развихри, разклонявайки се на стотици
крайници, които се движеха, както Вивия заповядваше. Те шибаха и удряха, и повличаха мъжете
надолу. Водата беше продължение на Вивия −на тялото ѝ на ума ѝ Искаше това, което Вивия
искаше −искаше домът ѝда е празен и безопасен.
Вивия загуби всякаква представа за времето. Загуби представа за броя на хората, които беше
повалила. Водата измерваше времето чрез суша и наводнение, измерваше живота чрез вълни и
ерозия. Не се интересуваше от човечеството, не се притесняваше, ако кръв оцапа душата ѝ
Водата се събираше, увеличаваше се и се издигаше и колкото по-високо се изкачваше, толкова по-
силна се чувстваше Вивия. Все още настъпваха нападатели. Все още тя ги разсичаше и убиваше.
Чувстваше се свободна, жива, н еу дъ рж им а. Без окови, които да я държат в подчинение, без маски,
които да я възпират.
Докато водата ѝизведнъж попадна на съпротива. Изведнъж достигна тяло, което не отстъпваше,
което нямаше да се огъне.
Дълбоко в съзнанието си Вивия се стресна. Водните ѝкамшици стихнаха. Тя ахна от изненада,
зашеметена от ледените нокти на водата −от това колко високо се беше вдигнала тя около нея. Чак
до средата на бедрата ѝи все още се покачваше. Наоколо плаваха тела, някои потръпваха, други се
давеха, но болшинството бяха неподвижни и мъртви.
Все още прииждаха нападатели. Вивия ги чуваше как се плискат и викат.
Лицето, което стоеше пред Вивия обаче, привлече вниманието ѝ Във водата се поклащаше фигура
в подгизнала рокля, а от двете ѝстрани имаше два железни щита, които бяха спрели атаките на
Вивия.
Гърдите на императрицата на Марсток потръпваха с всяко отчаяно поемане на въздух. Половината
ѝлице беше покрито с черно. Тя се втренчи във Вивия, Вивия се втренчи в нея.
После, сякаш бяха едно цяло, те се затичаха. Една към друга. Изнурителни, бавни крачки през вода
и трупове.
Застанаха една срещу друга и императрицата на Марсток припадна в ръцете на Вивия. Кожата ѝ беше премръзнала на допир и блестеше със зеления оттенък на болен човек под светлините на
биолуминесцентните гъби. Черното на лицето ѝ осъзна Вивия, беше коричка засъхнала кръв.
Нямаше време да попита как Ванес е стигнала до тук. Нямаше време да я подпира и да продължи
да се бие с нападателите. Сега мъжете нахлуваха на площада по-бързо, отколкото водите на Вивия
можеха да атакуват, по-бързо, отколкото тя можеше да ги следи.
Водата обаче вече не се нуждаеше повече от нея. Тя беше откликнала на призива на Вивия и сега
беше върховен повелител. Пенеста, нарастваща маса, която скоро щеше да се вдигне твърде високо,
за да бъдат нашествениците в състояние да победят.
Така че, без да му мисли много, Вивия пусна водните си камшици. После хвана здраво
императрицата на Марсток −тя беше толкова дребна, толкова безпомощна −и заедно преминаха
през трупове и вода.
Заедно те напуснаха подземията. Заедно изтичаха в нощта.
Б Ш ЕС ТД ЕС ЕТИЕ ДН О
уря и камъни, мълнии и земетресения. Тялото на Изьолт беше проводник на шум и
електричество. Вятърът я изпепели, дъждът смъкна кожата ѝ Тя държеше Леополд, а той Сова.
Техните нишки блестяха, два маяка, които насочваха Изьолт към дома.
Знаеше, че да се довери на дете да я води през свършека на света, е също толкова невъзможно,
колкото и да премине през синята светлина, за да се озове в кошмар. Но нямаше друга алтернатива.
Да освободи Леополд означаваше, да загуби пътя си, а да пусне Сова означаваше, да загуби
единствената котва, която имаха в този хаос.
В това безредие нямаше видимост, нямаше усет за горе или долу. Всеки момент Изьолт очакваше
леденият камък под краката ѝда се разпадне.
А земята никога нямаше да предаде земновещицата и Сова наистина ги водеше.
Веднъж на Изьолт ѝсе стори, че чува гласове. Струваше ѝсе, че вижда нишки, които се промъкват
по време на сблъсъка, армия от хора някъде далеч, много далеч надолу. Би могло обаче да е мираж.
Сенки, оформени като хора, танцуващи в буря.
Каменни блокове се разбиха около тях. Никога обаче те не бяха удряли Изьолт или Леополд, нито
техния странен, заледен мост. Сова винаги ги отблъскваше, толкова лесно, колкото едно момиче
захвърляше играчките си −и в един дълъг, провлечен момент между две стъпки, Изьолт се чудеше
дали Сова някога е имала играчки. Сега тя не изглеждаше като дете.
М ал ка тас ес тр а н а Л ун на там ай ка
–Оттук –извика Сова, по-скоро като трептение в камъка, отколкото действително изречени думи, и
Изьолт осъзна, че са стигнали до вратата, където през хаоса блещукаше слабата светлинка. Вратата
обаче беше малка и се смаляваше с всяка секунда.
Точно както беше направила над манастира, Сова се шмугна вътре, без да изчаква Изьолт или
Леополд.
Те я последваха… разбира се, че я последваха. Биха направили всичко само и само да избягат от
тази вихрушка. Изьолт пропълзя първа, като се държеше за Леополд, и падна на колене, за да се
промъкне. Беше млатена, бита, дърпана и смачквана, и пречупена на две.
След това падна от другата страна, където студен въздух и благословена тишина плиснаха в нея.
Сова клекна точно отпред, а нейните нишки се завихриха в смесица от удоволствие и земновещерска
сила. Все още на четири крака, Изьолт се затътри към детето… После се пльосна върху тинестата,
влажна земя. След два удара на сърцето Леополд се озова до нея.
Изьолт и принцът едва си поемаха въздух. Нишките му излъчваха същото удивление и ужас,
каквито изпитваше и Изьолт. Мускулите ѝпотръпваха, сякаш все още удряха мълнии. Ушите ѝехтяха
и звънтяха.
–Какво беше това? −рязко попита той, избутвайки се нагоре с помощта на здравата си ръка. −В
името на Дванадесетте, Изьолт, какво б еш е това? И каква е тя? –Той погледна предпазливо към Сова,
а нишките му за кратко проблеснаха с неприязън. Или пък беше отвращение. Или просто
продължаващ ужас.
Изьолт се чувстваше твърде изстискана, за да тълкува каквото и да било.
–Мисля, че по-важният въпрос е къде сме сега?
Определено бяха напуснали манастира. Тук беше студено, но не замръзнало… и наблизо течеше
вода.
Наблизо тихо бръмчаха нишки.
–Хора –каза Изьолт в същото време, когато Сова изчурулика:
–Готово, готово, готово.
Сега беше ред на Изьолт да я погледне предпазливо. Сова се беше променила, откакто напусна
планината. Сякаш след като ги преведе през срутващия се свят, тя внезапно се върна към своята
детска същност.
Дори рисуваше фигури с пръстче в пръстта, докато си тананикаше: „Готово, готово, готово“.
–Ти остани тук –каза бавно Изьолт, насочвайки думите си към Леополд, въпреки че никога не
изпускаше Сова от погледа си. –Ще отида да видя кой е там. Може би ще могат да ни помогнат.
–Или −възпротиви се той –ти остани тук, а аз ще отида да проверя.
Изьолт погледна гневно настрани.
–Нямаме оръжия, принце, и последния път, когато проверих, само аз единствено тук притежавам
магия, която може да нарани хората. Е −поправи се тя, –и Сова също. Но… –Тя махна неопределено
с ръка.
И Сова се усмихна на рисунката си. „Готово, готово, готово.“
–Можем ли всички да отидем? –предложи Леополд, нишките му се свиха навътре от притеснение.
–И всички да рискуват да пострадат? Не.
Помагайки си с ръцете, Изьолт се изправи на крака. Осветените от луната борове и букове за
кратко се сляха в мъгла, но след това бързо си отидоха пак по местата.
–Мога да пропълзя и да ги наблюдавам, без да ме виждат. Ще се върна скоро.
Леополд отговори само с недоволно мърморене, но не продължи да спори. Той беше този с корона
тук, но Изьолт −със силата.
Не след дълго тя вървеше на пръсти сред дърветата. Пейзажът ѝнапомняше за Сирмаяните, за
горите, през които беше пътувала през последния месец. Това тук обаче беше различно… но тя не
можеше да каже защо, просто го знаеше.
И всичко това беше толкова, толкова различно от Веняса Сити. А миа ко а миа ко а миа ко
Нишките светнаха напред и скоро карторски гласове се лееха в ушите на Изьолт, напрегнати, но не
ядосани. Дискусия, реши тя, или дебат, тъй като наситенозелено се развяваше по техните нишки.
Трима от хората обаче имаха странни нишки. Отдалеч не беше така очевидно, но колкото по-близо
се приближаваше Изьолт, толкова повече забелязваше черни ластари, които се гърчеха в сърцата им.
О тц еп ен и н иш ки, помисли си тя. Само че… не. Не приличаше на нищо от онова, което някога бе
виждала, на нищо от онова, на което някога я бяха учили.
Изьолт щеше да продължи да ги изучава, за да оцени доколко е безопасно и какви са им
намеренията, но две стъпки по-късно тя беше достатъчно близо, за да различи отделни думи. И да чуе
глас… беше се страхувала, че никога повече няма да чуе.
–Да ви припикаят невестулките –каза единственият събеседник без тъмнината в нишките си. –За
тези планини знам повече от теб, Кейдън. В крайна сметка, кой е домна тук?
–Осъзнавате какво означава фамилията ми. Фиц Григ?
Пауза. След това:
–Копеле! –извика Сафи и звукът като удар с юмрук изпълни гората. –Ти си истинска гад! Защо, да
те вземат мътните, не си ми казал?
–Това се подразбира от името! Съжалявам, ако си била твърде тъпа и обсебена от себе си, за да
забележиш.
Изьолт не можеше да повярва. Ръката ѝсе стрелна към гърлото, към нишкокамъка. Тогава, без
изобщо да помисли, без никаква предпазна мярка, забравила за уроците, за всичко, което Хабим или
Матю я бяха научили, тя хукна да бяга.
Шубракът я пердашеше и удряше. Едва не падна, спъвайки се в корен. Лактите ѝпукаха по
стволовете, а пред нея четири комплекта нишки блеснаха ярко от тревога. Гласовете им също се
повишиха и Изьолт разбра, че я чуват… че вадят оръжие и се готвят за атака.
Но на Изьолт не ѝпукаше. Сърцето ѝстана толкова голямо, помисли си, че ще пробие гръдния ѝ кош. И както преди сълзите ѝпотекоха −тя обаче разбираше тези сълзи. Приветстваше тези сълзи.
Стигна до едно сечище. Четири сенки грейнаха на лунната светлина, с вдигнати ръце и стойки в
готовност. Но Изьолт имаше очи само за един човек. Как не беше разпознала нейните нишки по-
рано? Толкова бликаща от енергия и живот.
–Сафи −прошепна като въздишка тя. А после отново: –С аф и.
И това стигаше. Ръцете на нейната нишкосестра се свалиха.
–Изьолт? –Тя зяпна от почуда. След това, без да изчака отговор, тя се втурна напред и се хвърли
върху нея, ръцете им се сграбчиха, избухна смях.
–Не може да бъде, не може да бъде.
Никога Изьолт не беше стискана толкова силно, никога тя не беше стискала толкова силно. А ми а ко а миа ко а миа ко. Нито едно от тези предположения и бленувания нямаше значение сега.
Защото сега Изьолт се беше върнала там, където ѝбеше мястото. Започни и завърши. Нишкосестри
до края.
Заедно още веднъж, докато едно небе пееше със звезди и едно дете нашепваше: Г от ов о, г от ов о,
г от ов о.
Стикс не помнеше да ги е взимала.
Всъщност тя си спомняше много ясно, че направи така, както беше заповядала Райбър, и беше
оставила предметите.
С мъ рт с мъ рт о ко нч ат ел ни ятк ра й.
И въпреки това, ето ги, лежаха върху счупена гранитна плоча. Ледът покриваше земята, останките
от побит камък. Вече се топеше, обвивайки зората в гъста, бяла мъгла.
Стикс вървеше бавно, предпазливо правеше всяка своя стъпка, докато се приближаваше до
гранита. С присвити очи изследваше всеки сантиметър. Макар двете с Райбър да бяха успешно
унищожили повечето побити камъни, с които е свързана магията на планината, все още имаше
нашественици в тази планина, вътре в Криптите, водещи към нея, а също и в тези гори наоколо.
След малко Стикс стигна до двата предмета, които знаеше, че е оставила тук. Счупен меч лежеше
отдясно, само дръжката и кръстовидният му предпазител бяха напълно непокътнати, докато
назъбеното острие бе отсечено отгоре. Усети празнина в стомаха си при вида му.
С мъ рт с мъ рт о ко нч ат ел ни ятк ра й.
До ефеса на меча лежеше квадратна рамка с дръжка за хващане. Напомни ѝза малкото огледало,
което по-голямата ѝсестра харесваше, но вместо отразяваща огледална повърхност, стъклото в тази
рамка беше прозрачно, при това разбито. Само няколко къса все още се държаха от рамката.
Стикс посегна към дръжката. Подобно на острието, и този предмет запя. Макар да не тананикаше
за смърт, а подсказваше отговори. Това обикновено, счупено стъкло ѝдаваше възможност да разбере.
Стига да желаеше да надникне вътре.
Внимателно погледна назад, за да види дали Райбър гледа. За да види дали Райбър пак ще я
предупреди да се отдръпне.
Но сестрата ясновещица беше прекалено погълната от дневника си, в който си водеше записки за
онова, което току-що бяха направили с камъните и с планината. Не забеляза, че Стикс се измъква.
Внимателно Стикс вдигна счупеното стъкло. Внимателно погледна.
Светът се разпадна.
Стикс вече не беше до побитите камъни. Сега беше заобиколена от всички страни от гъста гора и
белоснежни върхове. Валеше сняг, а наблизо бълбукаше река. На каменен мост, простиращ се над
тъмните речни води, стоеше мъж в черни кожи, който с големи крачки тръгна към нея.
На главата му сияеше сребърна корона. В ръката му блестеше сребърен меч.
Кралят на враните насочи погледа си към Стикс.
–Всичко скоро ще свърши –каза той, преди острието му да се извие и да се вреже в шията ѝ
Едва когато мечът издрънча òкамъка, тя осъзна, че е затворена вътре в него. Едва когато острието
проряза скалата −отне му три замаха, −тя разбра, че е обкована с гранит.
После острието захапа плът.
Тя умря.
К Ш ЕС ТД ЕС ЕТИД ВЕ ръвта изглеждаше свежа в снега. Беше ридала, стичайки се бавно, а сега бе хваната в капана на
времето от леда и студа. Замръзналата река не би приела трупове като жертвоприношение.
Мъртвите тук щяха да останат месеци наред, докато лятото на следващата година ги размрази.
Толкова много миризми на кръв, които да се смесят в магията на Едуан, толкова много мъртви,
които да обхожда погледът му. Едуан обаче не беше убил тези монаси и нашественици. Докато се
бореше, за да предпази Каар Ауен, за да даде време на Изьолт да избяга, той не беше отнемал живот.
Не беше задължително смъртта да го следва, където и да отиде. Вече не. Той се отвърна от битката.
Някои хора все още се сражаваха далеч в долината, докато други се движеха между труповете и
събираха своите мъртви. Тук-там морският огън все още пълзеше и се извисяваше към небето.
Едуан остави всичко зад себе си. Имаше една миризма на кръв, която трябваше да следва, едно
обещание, което трябваше да спази.
Той проследи миризмата през тунел в планината, където чакаха каменни мъже. Едуан не разгледа
отблизо гротескните творения, не се замисли сериозно за тях. При едно разклонение на пътеката
миризмата поемаше надясно, така че той също зави надясно. Нагоре, нагоре, докато накрая стигна до
една гора над манастира.
Пълната луна лееше светлината си надолу, блещукащ отблясък върху снега. Стъпки бяха оставили
диря напред, стъпки с нейния размер.
Силен, ароматът тук беше силен: собствената кръв на Едуан, ярка и свежа, изпъстрена със
светулки. Сигурно е близо тази, която носеше монетата му. Тази, която го беше пренесла, когато
никой друг не би могъл. Тази, която му беше показала, че само той самият може да спаси себе си.
През иглолистните дървета имаше пътека. Още отпечатъци от стъпки, които се разпръскваха, и
още миризми на кръв, от двама души, които Едуан познаваше.
Втурна се напред. Следите и миризмите на кръв отвеждаха към малък ров точно пред него. Стигна
до ръба и се спусна надолу.
И тогава спря. Защото пътеката не водеше наникъде. Пред него нямаше нищо друго освен каменна
стена, а отгоре върху снега блестеше сребърна монета.
Едуан не съзнаваше, че е затаил дъх, докато той не се изплъзна от устата му. Не съзнаваше колко
силно бие сърцето му, докато пулсът му не прескочи един удар… И светът пропусна един ритъм с
него.
Защото Изьолт беше загубила сребърния си талер. Тя беше загубила единственото средство, което
Едуан имаше, за да я намери. Т ойбеше загубил единственото средство, което имаше, за да я намери.
Наведе се сковано и грабна от снега монетата в шепата си. Студен и мокър, двуглавият орел,
изцапан с кръв, му се ухили. Смее се, помисли си той и за част от секундата му се прииска да го
захвърли отново на земята.
Но не го направи. Вместо това, той сви пръстите си в юмрук и се отвърна от странния, гол камък.
После се изкачи обратно на поляната, отново под лунната светлина.
За първи път в живота си Едуан беше свободен да се движи, както пожелае. Нямаше наметало,
което да го обвързва, нямаше договори, които да го задължават, нямаше и нашийник, който да го
държи в подчинение. Дори клетвите, които беше дал и искаше да изпълни, вече бяха изчезнали в
една стена от камък и сняг.
Вече не беше инструмент. Вече не беше острие, притежавано от други или размахвано от Съдбата.
Той беше Едуан. Просто Едуан и можеше да избере какъвто живот поиска. Можеше да отиде
навсякъде, където го поведе собствената му воля.
Той вече знаеше накъде точно да тръгне. Не към място, а към човек. Не заради работа, а заради
обещание. И не по задължение, а по желание. Може да не беше в състояние да я последва, но имаше
други, различни начини освен кръвта да намериш някого във Вещерия.
С тази съпътстваща го мисъл той прибра монетата в джоба си. Две завъртания на китките, едно
изпукване на врата и кръвовещият на име Едуан се отправи на път през нощта.
Т С ВЕ ТУ ЛК И
о й н е яч ув а д а и дв а, н е яп од уш ва Е дв а к ог ат о п оч тис ти гад о н ег о, д ок ат о с е м иен а и зв ор а,
т ойо съ зн ав а, ч е ет ам
О ст ав и явк ъм пи нг а сд ет ет о ип ла ни нс ки я п ри ле п. Т я с то еш е н ащ ре к, д ок ат о т ой р аз уз на ва шен ап ре д, т оч нок ак топ ра ве хав ся кав еч ерп ре з п ос ле дн ат а с ед ми ца о тк ак то п ът ув атз ае дн о.
–Р ан енс и –к аз ват я ит ойс е и зв ръ ща з а д а с е и зп ра вип ре д н ея А кон е б еш е р ан ен щ еш е д а я н ап ад не … т ак а с тр ес на т, н еп од го тв ен Н о т ойер ан ениеб ав ен
–П оз во лим и д а т и п ом ог на–п ре дл аг а т я, п ри ст ъп ва йк и к ъмн ег о. Л ун ат а, н ар ас тв ащ п ол ум ес ец г ре е о т н еб ет о, о се ян о с ъсз ве зд и. П оч ер няк ръ вт а вг ър ди тем у.
Т ойн е з на е з ащ о т я п ом аг а. Н о н е с е о тд ръ пв а.
Т я п ос яг а к ъмн ег о ив ъп ре кич е м у с е и ск а д а с е о тд ръ пн е, в ъп ре кич е п ръ ст ит е м у п от уп ва т
п о б ед ра та т ойн е п ом ръ дв а. О ст ав я яд а с е н ав ед е к ъмн ег о. О ст ав я яд а с ло жир ък а н а р ам от о
м у ид а х ва неп ър ва тао т ш ес тт е с тр ел и, к ои тос тъ рч ато т к ор ем а м у.
П од ар ъкз а р аз дя лао т н ом ад ск и п ът с ев ер ноо т т ук
–З ащ о –п ит а т я т их о, д ъл ги теѝп ръ ст и с е у ви ва т о ко лоп ър ва тас тр ел а −с та ват ак а, ч е
в ин аг и м ах амс тр ел и о т т еб
Т я д ръ пв а. Т ойс е з ак аш ля К ръ вт а п от ич а.
О щеп етп ът и т я п ов та рят ов а ит ойб ук ва лн о яв иж дак аки зч ис ля вад ъл го ве тем еж дут ях
Т ойо ба чеб и и зл ек ув алт ез и р ан и ис ам т ак а ч е, щ о с е о тн ас я д о н ег о, н ей но тон е с е б ро и з а
н ищ о.
–П он е т оз и п ът–к аз ват я, к ог ат о п ри кл юч ва−к уп чи нк а о т о къ рв ав ен и в ър хо вен а с тр ел и в к ра ка таѝ−и зч ак а д а д ой де ш т ук п ре дид а г и м ах не ш. Р ан ит е щ е з аз др ав ея т п о-л ес но з ащ от о
м и п оз во лид а г о н ап ра вя
Н е т ак а р аб от и м аг ия там у. С ъв се м н е, н о т ойн е ѝп ро ти во ре чи В ме ст о т ов а т ойк аз ва
–В еч е с и е кс пе ртп о к ръ во ве щи
–Н е, н е с ъм –У ст ни теѝо че рт ав ату см ив ка –П ро ст о с ъми на т.
–Н уж ноед а с е з на е.
С ег а у см ив ка таѝс е р аз ши ря ваип о н як ак вап ри чи нас ър це том у б иес ил ноп рив ид а н а т аз и
у см ив ка Ип о н як ак вап ри чи нам у х ар ес ва ч е м ож е д а в ид и в ър хо ве тен а б ел ит е ѝк уч еш киз ъб и.
С тр ув а м у с е, ч е н е г и ев иж да л д ос ег а.
–Н е у се ти х, ч е и дв аш–к аз ват ой п ог ле дъ т м у с е о тм ес тв а о т у ст ат а ѝ О бр ат нок ъм ж ъл ти теѝо чи –М ах нал и м он ет ат а?
–Н е. –Т я о тк ри вая ка тас и, з а д а д ок аж е т ов а, н о т ойс е х ва ща ч е н е г ле дас ре бъ рн ият ал ер и лик ож ен ат а к аи шк а, з а к оя тоев ър за н. В ме ст о т ов а т ойс е х ва ща ч е с е в зи равк лю чи ца таѝ В м ал ка тав дл ъб на ти наво сн ов ат а ѝ
П ул съ т ѝт ре пт и.
–С иг ур нои ман уж дао т п ов еч е к ръ в –к аз ват я н ак ра я иг о с еп ва з ав ръ ща йк и г о п одл ун на та с ве тл ин а.
О чи теи м с е с ре ща т. Н ей ни теи зг ле жд атп о-б ли зос ег а. С як ашн е д ос ти гав ъз ду х. Т ойн е д иш а.
Т я н е д иш а.
Д ок ат о и зв ед нъ ж в си чк о с та ват въ рд е м но го Т ойо тс тъ пв а н а д век ра чк и ии зт ър св а:
–С ко рос и т ръ гв ам Т ак а ч е н е ен уж нод а с е п ри те сн яв аш ч е щ е т е н ар ан я.
Т ойн е з на е з ащ о ѝк аз ват ов а. Н е б еш е п ла ни ра л д а ѝг о с ъо бщ ав а. О св ент ов а в ъз на ме ря ва шед а
с и т ръ гн е о щес но щи Ип ре ди шн ат а в еч ер Ив ся кав еч ер о тк ак тоб ях а н ам ер ил и т ов а д ет е в С по рн ит е з ем и.
Т еп ър вам у п ре дс то еш е д а г о и зп ъл ни
–Ищ еш е д а с и т ръ гн еш б езд а с е с бо гу ва ме −п ит а т я.
Ат ойѝо тв ръ ща
–Д а н е б и т ов а д а т е з ас яг а?
Т я н е р еа ги ран а т ез и д ум и. П ро ст о с е в зи рап о т оз и н еп ро ни ца емн ач ин д ок ат о вр ам ен ет е м у
с е с ъб ир а т оп ли на П о б уз ит е м у с ъщ о. Н е ео тг ов ор ът к ой тос е н ад яв аш е д а п ол уч и о т н ея н е
з на е к ак ъвет ой
Б езп ре ду пр еж де ни е т я с е с пу ск а н ад ол у ив зе мао бр ат ное дн а с тр ел а о т с ка ли ст ияб ря г н а
и зв ор а. П ос леп ра вик ра чк а к ъмн ег о ив ъп ре кич е т ойи ск а д а с е о тд ръ пн е, у ст оя ва Д ор и к ог ат о
т я с къ ся вап ро ст ра нс тв от о м еж дут ях Д ор и к ог ат о п ос яг а к ъмр ък ат а м у.
Сл ек о к ат о п ад ащс ня г д ок ос ва не т я о бв ив а п ръ ст ит е с и о ко лок ит ка там у. П ос леп ов ди га р ък ат а м у.
О тн ач ал о т ойс мя та ч е т я с е о пи тв а д а м у г ле дан а р ък а к ат о н як ояо т я сн ов ещ иц ит е о т
м ин ал и в ре ме на т оч нок ак топ ра ве шем ай кам у. Н о с ле д т ов а т я в ди гас тр ел ат а ип ре дит ойд а
у сп еед а яс пр е, т я о др ас кв а к ож ат а м у.
Л ек а б ол каг о п ро ни зв а. Т ойи зс ъс кв а, п от ич а к ръ в.
Т ог ав а т я п ов ди гар ък ат а с и д о с ре бъ рн ият ал ерн а в ра тас и. Д ръ пв ан е, щ ра кв ан е. Т я п ос та вя м он ет ат а в ър худ ла нт а м у.
Р аз ре зъ т в еч е еи зл ек ув ан К ръ вт а в еч е с е с ъс ир ваиг ра па ва так ож а с е с пл ит а о бр ат но н о н е и п ре дик ър ва воп ет нод а м ар ки рап ов ър хн ос тт а н а м он ет ат а. С ве жо точ ер ве ноп от ъв а в ж ле бо ве тен а с ре бъ рн ияо ре л.
–И ск ашд а м ог а д а т е н ам ер я л и? –Е дв а ч ув а с об ст ве ни я с и г ла с. П от ън ален як ъд е вг ър ди те м у.Н о т я г о ч ув а.
–Н е и ск амд а м е у би еш А коп ри ем ем ч е н як ог а щ е с е с ре щн емо тн ов о.
–А ха–и зм ър мо рв а т ой м ак арч е н е т ов а ед ум ат а, к оя тон аи ст ин а и ск а д а к аж е.
С ле д д веп ое ма ни я н а в ъз ду х т я и зт ръ гв а м он ет ат а о т д ла нт а м у, в ни ма ва йк и д а н е и зц ап а с к ръ в с об ст ве на тас и к ож а. Т ог ав а т я с е у см их ва−е дн а о т о не зин ей низ ак ач ли ви е дв а д ол ов им и
у см ив ки в ид им и с ам о а коз на ешк ак вот ър си ш.
Т ойз на е к ак вот ър си
–О св ент ов а –д об ав я т их о т я –и ск амд а м ож ешд а м е н ам ер иш
Б езд а п ро ду мап ов еч е, т я с е о бр ъщ а ис е о тд ал еч ав а. С ър це том у б иен ер ав но ме рн о вг ър ди те
Д ро бо ве тем у с е и зд ув атс ре щуг ръ дн ат а к ос т, с як аши ман ещ о, к ое тот ря бв а д а к аж е. Н ещ о,
к ое тот ойи ск а д а к аж е, п ре дит я д а с и ео ти шл а.
П о н ей ни я с и с тр ан ен о бъ рк ва щ н ач ин−м ис лис и т ой−т я м ож е б и г о м ол и д а о ст ан е. Н ик ой д ос ег а н е г о ем ол илз а т ов а.
Н ик ой Н ик ог а.
Н о т ойн е к аз ван ищ о ин е т ръ гв а с ле д н ея С ле д с ек ун диг ор ат а яп ог лъ ща Н ощ тас та вап о-
с ту де на Н о в ъп ре кит ов а т ойс то и т ам н еп од ви же н ит въ рдк ат о з ем ят а п одк ра ка там у.
Ип ре з ц ял от о в ре мен аб лю да ва м игс ле д м иг у да р с ле д у да р н а с ър це то к акр аз ре зъ т н а
д ла нт а м у с е з ат ва ря д ок ат о н е о ст ав а н ищ о д ру гоо св ени зс ъх на лак ръ в ик ръ г, к ой тол ип св а в с ам от о ѝс ър це__