Annotation


 Смъртта на съдията Оливър Гарлънд събужда много въпроси. Едно писмо до сина му Талкот, професор по право, прави главоблъсканицата още по-загадъчна. Възможно ли е „Императорът” да е бил убит? Наистина, той е имал повече врагове, отколкото приятели, но това не прави нещата поясни. Когато още един човек е намерен мъртъв, Талкот — скептичен и праволинеен — се налага да излезе от летаргията и да предприеме рисковани действия, за да проследи една-единствена болезнена връзка с подземния свят. 
 Завладяващо попадение, широкоспектърен проницателен разрез на привилегирования свят, у погълнат от амбиции и родови тайни! Ню Йорк Таймс 	Стивън КартърПрологПЪРВА ЧАСТ1(I)(II)(III)2(I)(II)(III)3(I)(II)4(I)(II)(III)5(I)(II)6(I)(II)(III)(IV)7(I)(II)8(I)(II)9(I)(II)10(I)(II)1112(I)(II)(III)13(I)(II)(III)14(I)(II)(III)15(I)(II)16(I)(II)17(I)(II)(III)(IV)Втора част18(I)(II)(III)(IV)19(I)(II)20(I)(II)(III)2122(I)(II)23(I)(II)24(I)(II)(III)25(I)(II)(III)2627(I)(II)2829(I)(II)(III)30(I)(II)(III)(IV)31(I)(II)32(I)(II)(III)33(I)(II)(III)34(I)(II)35(I)(II)(III)36(I)(II)(III)37Трета част38(I)(II)39(I)(II)4043(I)(II)(III)424344(I)(II)(III)45(I)(II)(III)(IV)46(I)(II)47(I)(II)(III)48(I)(II)49(I)(II)50(I)(II)5152(I)(II)53(I)(II)54(I)(II)(III)5556(I)(II)(III)57(I)(II)585960(I)(II)(III)61(I)(II)(III)(IV)62(I)(II)6364(I)(II)(III)
	Информация за текста
	notes123456789
 
  Стивън Картър 
 Императорът от Оушън Парк 
 серия „Елм Харбър“ #1 
 


 
  Пролог 
 Къщата на Винярд 
 


 Когато баща ми най-накрая се помина, остави билетите за мача на „Редскинс“ на брат ми, къщата на Шепард Стрийт на сестра ми, а онази на остров Винярд — на мен. Разбира се, футболните билети бяха най-ценното от наследството, но пък и Адисън винаги е бил любимецът на татко, както и най-големият запалянко между нас — единственото дете, което поне донякъде споделяше манията на баща ми и което единствено си говореше с него по времето, когато състави последното си завещание. Адисън е съкровище, ако не обръщате внимание на религиозните му бръщолевения, но с Марая се бяхме отчуждили през годините, откакто се присъединих към врага, както казва тя, затова и татко ни остави къщи на разстояние четиристотин мили една от друга. Радвах се да получа китната викторианска къща на Оушън Парк в градчето Оук Блъфс. Родителите ми обичаха да разказват как я купили много евтино през 60-те, когато Мартас Винярд и колонията чернокожи от средната класа, която летувала там, били все още модни и недостъпни. По-късно баща ми често повтаряше, че Винярд бил западнал, защото станал претъпкан и шумен, пък и допускали кого ли не — за него това означаваше чернокожи, които не бяха заможни като нас. Твърде много къщи се строят, оплакваше се той, и унищожават пътищата и горите до най-хубавите плажове. Появиха се дори жилищни комплекси, особено край Едгартаун, което той не можеше да разбере, защото в южната част на острова — кръстена от него „провинция Кенеди“ — летуваха богати бели курортисти, а според баща ми белите великодушно позволявали на членовете на „по-тъмната нация“ да се блъскат в теснотията, докато те се ширят на воля. Къщата на Винярд е малко чудо. Обичах я като дете, а сега я обичам още повече. Всяко нейно кътче крие спомени. Като дете паднах от покрива и си счупих глезена и китката. Сега, след повече от тридесет години, вече не си спомням защо реших да се кача там. Две лета по-късно, седмица преди десетия ми рожден ден, една нощ станах да пия вода и някакъв странен мяукащ звук ме накара да приклекна на площадката. Надникнах през балюстрадата и получих първото си насърчително впечатление от най-важната тайна в света на възрастните. Брат ми Адисън, четири години по-голям от мен, се бореше с братовчедка ни Сали на излинялото червено канапе срещу телевизора в тайното кътче под стълбището. Някои части от облеклото им липсваха, но по някаква причина не можах да установя точно кои. Първата ми реакция беше да избягам. Вместо това, обзет от нещо като летаргия, гледах как се търкалят, сплели ръце и крака — тогава му казвахме „натискане“. Последвалите години не ми донесоха подобни приключения. Когато бях на тринадесет обаче Марая — дундеста петнадесетгодишна девойка, вбесена от някакво мое остроумно подмятане за килограмите й — взе кибрит, грабна любимата ми картичка с бейзболиста Топс Уили Мейс и се покатери по опасната подвижна стълба на тавана — осем паянтови дървени пречки, — и изгори картичката пред очите ми, докато аз плачех безпомощно. Оттогава се намразихме за цял живот. Същия следобед снимката на сестра ми Абигейл, която по онова време още наричахме „бебето“, макар да беше само година по-малка от мен, се появи в местния вестник — беше спечелила няколко награди на областния панаир: хвърляне на стрелички и така нататък, което затвърди положението й на единствен потенциален спортист в семейството — никой от останалите не смееше да опита, защото родителите ни винаги даваха предимство на ума пред мускулите. Четири лета по-късно смехът на Абигейл не се чуваше нито по Оушън Парк, нито никъде — въпреки любовта й към живота и нашата към нея тя беше изчезнала в един неясен миг на мокрия от дъжда асфалт. Скъпият автомобил бил видян от неколцина свидетели, които обаче не успяха да го опишат точно. Това, че Аби нямаше книжка, така и не стана публично достояние, а марихуаната, открита във взетата назаем кола, не беше спомената нито от полицията, нито дори от пресата, защото баща ми беше човек с положение и имаше връзки, а и в онези дни да оплюваш известни личности още не се беше превърнало в национален спорт. Така Аби умря толкова невинно, колкото се преструвахме, че е живяла. По онова време Адисън беше на крачка от завършването на колежа, а Марая щеше да започне последната си година и това ме постави в изнервящата роля на „единственото дете“, както майка ми непрестанно ме наричаше. Да, къщата на Винярд. Всяко лято отивахме да живеем там, защото това е предназначението на летните къщи. Всяка зима баща ми мърмореше за стойността на поддръжката й и заплашваше да я продаде. А когато ракът най-после надви майка ми, тя умря пак там, в малката спалня с най-красивия изглед към морето, защото така правят хората, ако могат да изберат как да умрат. Баща ми умря на бюрото си и отначало само сестра ми и няколко опиянени слушатели на късните радиопредавания вярваха, че е бил убит. 
  ПЪРВА ЧАСТ 
 Интерференция НА Новотни 
 


  
 Интерференция на Новотни — при съставянето на шахматни задачи, тема, в която две черни фигури се ограничават взаимно при опазването на важни квадратчета.  
  1 
 Последни новини по телефона 
 


  (I) 
 


 — Това е най-щастливият ден в живота ми — шепне жената, за която съм женен от почти девет години, за деня, който скоро ще се превърне в един от най-тъжните в моя живот. — Разбирам — отговарям й, прикривайки болката си. — Стига, Миша, порасни най-после. Не може да се сравни с деня, в който се омъжих за теб. — Пауза. — Нито когато родих бебето — добавя тя като в бележка под линия. — Да, знам. Нова пауза. Мразя паузите по телефона, но пък мразя и телефона, при това доста повече. В далечината чувам мъжки смях. Макар че на изток е почти единадесет преди обяд, в Сан Франциско едва наближава осем. Но не е нужно да ставам мнителен — може би се обажда от ресторант, от някой търговски център или зала за конференции. А може би не. — Мислех, че ще се зарадваш — казва Кимър. — Радвам се — убеждавам я твърде късно. — Просто… — Стига, Миша. Аз не съм баща ти, ясно? Знам в какво се забърквам. Онова, което се случи с него, няма да се случи с мен. Онова, което стана с теб, няма да стане и с нашия син. Нали? Миличък? „Нищо не е станало с мен“, на път съм да излъжа, но се въздържам. Щом Кимър по изключение е щастлива, не искам да създавам проблеми. И със сигурност не искам дай кажа, че радостта от постижението й се помрачава от загрижеността как ще реагира баща ми. Казвам нежно: — Просто се тревожа за теб. — Мога да се грижа за себе си — уверява ме Кимър, което е толкова вярно, че чак ме плаши. Възхищавам се на способността на съпругата си да крие добрите новини поне от съпруга си. Още вчера по някое време е научила, че годините на тайно лобиране и добре обмислени политически ходове най-после са дали резултат и тя е между финалистите за свободното място във Федералния апелативен съд. Въздържам се да мисля с колко души е споделила радостта си, преди да се обади у дома. — Липсваш ми — казвам. — Много мило, но за съжаление май ще трябва да остана тук до утре. — Мислех, че се прибереш довечера. — Щях, но… просто не мога. — Разбирам. — Миша, не оставам нарочно. Това ми е работата. Знаеш, че ще се върна при първа възможност. — Знам, скъпа, знам. — Стоя зад бюрото си и гледам към двора: студентите лежат по тревата, забили носове в сборниците с казуси, или играят волейбол. Кабинетът ми е просторен и светъл, но малко разхвърлян, какъвто е, общо взето, и животът ми. — Знам — потретвам, защото сме на този етап в брака, когато, изглежда, няма какво да си кажем. След подходящо дълго мълчание Кимър се връща към практическите въпроси. — Знаеш ли какво? ФБР скоро ще започне да разпитва приятелите ми. Съпруга ми — също. Когато Рути ми го каза, си помислих „Надявам се да не им каже всичките ми грехове“. — Тих смях, предпазлив и същевременно самоуверен. Жена ми знае, че може да разчита на мен. И понеже го знае, внезапно започва да скромничи. — Знам, че обсъждат и други хора — продължава тя, — а някои от тях имат доста забележителни биографии. Но Рути казва, че имам много добри шансове. — Рути е Рут Силвърман, юридически съветник към Белия дом. — Така е, ако се броят заслугите — казвам верноподанически. — Май не вярваш, че ще получа мястото. — Мисля, че трябва да го получиш. — И това е вярно. Познавам само един адвокат, по-умен от съпругата ми. Тя е партньор в най-голямата адвокатска фирма в Елм Харбър, който Кимър смята за малък град, а аз — за доста голям. Само две други жени са се издигали толкова високо и нито един друг чернокож. — Предполагам, че изборът е предварително решен — признава тя. — Надявам се да не е така. — Колебая се, но после се хвърлям с главата надолу. — Обичам те, Кимър, и винаги ще те обичам. Жена ми очевидно се колебае да ми отвърне със същото, затова сменя темата. — Има четирима или може би пет финалисти. Рути казва, че някои от тях са професори по право и че двама или трима са твои колеги. — Това ме кара да се усмихна, но не от удоволствие. Рути е твърде предпазлива, за да спомене имена, но и двамата с Кимър знаем идеално, че двамата или трима колеги се ограничават с Марк Хадли, смятан от някои за най-блестящия член на факултета, макар да е публикувал точно една книга за четвърт век преподаване на право и това е станало преди почти двадесет години. С Марк бяхме много близки, а аз не се сближавам с много хора, особено в университета; но неочакваната смърт на съдия Джулиъс Кранц преди четири месеца разруши крехкото ни приятелство и го превърна в задкулисно съперничество, което продължава и досега. — Трудно е да се повярва, че президентът ще избере още един професор по право — подмятам, колкото да кажа нещо. Марк лобира за съдийско място по-отдавна от жена ми, а и помогна на някогашната си любима студентка Рути да стигне до сегашния си пост. — Най-добри съдии стават хората, които имат поне малко практика — казва Кимър, сякаш цитира официално изискване за конкурс. — Права си. — Рути казва, че ще решат през следващите два месеца — добавя жена ми. — Мисля, че това са чудесни новини, скъпа. Може би, когато се прибереш, ще… — Миша, миличък, трябва да затварям. Джери ме вика. Съжалявам. Ще говорим после. — Добре, обичам те — опитвам отново. Но избликът ми на чувства увисва в празното пространство.  (II) 
 


 Джери ме вика. На среща? На телефона? Обратно в леглото? Измъчвам се с подобни коварни размишления, докато не става време за часа ми в единадесет. Както сигурно сте разбрали, аз съм преподавател по право. Наближавам четиридесетте и навремето бях практикуващ адвокат. Днес си изкарвам хляба с писане на статии, прекалено неразбираеми, за да имат някакъв ефект, и няколко сутрини седмично се опитвам да натъпча с исково (есенен семестър) или административно право (летен семестър) главите на студентите, които пък си мислят, че знаят всичко. Всъщност какво ли ново може да се каже, наистина, на тема автомобилни застраховки. Затова нанизвам няколко хубави изречения, нито едно от които не е оригинал но, а после разсмивам петдесет и тримата си студенти през по-голямата част от часа. В дванадесет и половина отивам на обяд с двама колеги — Итън Бринкли, който е достатъчно млад, за да се вълнува все още, че е хабилитиран преподавател, и Тио Маунтън, който е преподавал конституционно право на баща ми, на мен, а благодарение на клаузата срещу възрастовата дискриминация в закона за работодателите, може би ще го преподава и на внуците ми. Седнал с тях в едно разпадащо се сепаре в „Поуст“ — мрачно заведение на две пресечки от института — слушам разказа на Итън за нещо смешно, което Тиш Киршбаум казала на някакъв купон миналата седмица в къщата на Питър ван Дайк, и както все по-често ми се случва, смаяно осъзнавам, че в юридическия институт има кръг от бели, който се върти край мен толкова бързо, че рядко долавям съществуването му. Докато Итън не го спомена, нямах представа, че миналата седмица в къщата на Питър ван Дайк е имало купон, а и определено не ми бяха дали възможността да откажа да присъствам. Питър живее на две пресечки от жилището ми, но в йерархията на института стои километри по-високо от мен. Теоретично Итън пък е на километри под мен. Но цветът на кожата дори в най-демократичните университети създава своя собствена йерархия. Итън продължава да разказва, а Тио, чиято буйна бяла брада е изцапана с горчица, се смее с удоволствие. Докато правя всичко възможно да се присъединя към веселието, се чудя дали да им разкажа за Кимър, само за да видя как в един прекрасен миг надменността изчезва от доволните им физиономии. Искам да кажа на някого. После ми хрумва, че ако разпространя новините, а после Марк победи Кимър в номинацията — както предполагам, че ще стане, макар и незаслужено — цялата ми арогантност ще рикошира върху мен, но с още по-голяма сила. И без това Марк сигурно знае. Рути не би казала на Кимър името на Марк, но се обзалагам, че на него е казала нейното. Или поне така се навивам, докато вървя сам обратно по Таун Стрийт към института. Обядът е свършил. Тио, който е достатъчно възрастен, за да има внучка в колежа, когато децата на повечето от нас са още в началното училище, тръгва за среща; а Итън, който е експерт по тероризма и военното право, отива в спортния клуб. Аз се връщам в кабинета си. Студенти от всякакъв цвят, облечени в най-различен стил, се мотаят наоколо, обединени от странната походка на съвременните младежи — с наведени глави, изгърбени рамене, свити лакти и тътрещи се крака, като същевременно успяват да създадат усещане за заряд от енергия, който всеки момент ще избухне. Не мога да се избавя от мисълта, че Марк вероятно знае какво е станало. Минавам през гранитния триумф на Математическия двор, в който очевидно напоследък администрацията влива всичките си излишни пари. Виждам шумна група просяци, всички от по-тъмната нация, и раздавам по долар на всеки. Кимър нарича този мой навик изкупване на вината. За миг се зачудвам колко ли от тях са мошеници, но това е, както би казал баща ми, „нечестива мисъл“. Марк сигурно знае. Мога да се обзаложа, че Рути Силвърмен му е казала всичко. Тио също преподаваше на Рути, а жена ми и аз й бяхме колеги, но Марк Хадли е онзи, към когото тя, подобно на много от нашите студенти, питае несекващо обожание. — Това е проблемът със студентите — мърморя под нос, защото да говоря със самия себе си, което за жена ми е признак на лудост, е мой отдавнашен навик. — Благодарността им е безгранична. Все пак благоразумието надделява. Решавам да запазя новините за Кимър за себе си. Така е с повечето неща. Макар понякога да ми причинява болка, моят свят обикновено е спокоен и това ми харесва. През този слънчев есенен следобед не можех да предположа, че той внезапно ще бъде потопен в насилие и ужас.  (III) 
 


 Във фоайето налитам на една от любимите ми студентки — Криста Смолуд, която има убийствена склонност към данните. Криста е мургава и набита, и умна. Преди да дойде в института е специализирала френски в Помона и никога не е имала склонност да си играе с числа. След пристигането си в Елм Харбър открила статистиката и пощуряла от удоволствие. Беше в групата ми по исково право миналата есен и оттогава разделя времето си между двете си любови: клиниката ни за правна помощ, където помага на социално слаби майки да не изгубят помощите си, и колекцията си от статистики, с която се надява да докаже, че бялата раса е на път да се самоунищожи — перспектива, която определено я радва. — Здравейте, професор Гарланд — вика тя. — Добър ден, госпожице Смолуд — отвръщам официално, защото горчивият опит ме е научил да не се сближавам със студентите си. Тръгвам към стълбите. — Познайте какво стана! — ентусиазирано спира бягството ми тя, без да я е грижа, че може би бързам нанякъде. Носи косата си в къса афроприческа, една от последните в института. Достатъчно стар съм, за да помня времето, когато малко черни жени на нейната възраст носеха косите си по друг начин, но национализмът се оказа не толкова идеология, колкото модно увлечение. Очите й са леко раздалечени и погледът й изглежда малко неуверен, сякаш недовижда. Движи се много бързо за жена с нейната маса, така че е трудно да я избегнеш. — Отново прегледах онези цифри. За белите жени. — Разбирам. — Заловен, впервам поглед в тавана, украсен с гипсови фигури — религиозни символи, гирлянди и емблеми на правосъдието — толкова често пребоядисвани, че контурите им са замазани. — Да, и познайте какво. Раждаемостта на белите жени е толкова ниска, че около две хиляди и петдесета изобщо няма да има бели бебета. — Сигурна ли си в тези цифри? — Защото Криста, макар и гениална, си е съвсем луда. Ентусиазмът я прави небрежна и тя често цитира данни много уверено, преди да си е дала труда да вникне в тях. — Е, може би през седемдесет и пета — отвръща тя и дружелюбният й тон намеква, че можем да се спазарим. — Звучи ми малко несериозно, госпожице Смолуд. — Заради абортите е. — Тръгвам, но Криста с лекота успява да върви успоредно с мен. — Защото убиват бебетата си. Това е основната причина. — Мисля, че трябва да намерите друга тема за дипломната си работа — отвръщам и се промушвам покрай нея, за да стигна до широкото мраморно стълбище. — Не е само абортът — носи се гласът й след мен и кара един от колегите ми, нервният дребен Джо Яновски, да надникне над парапета, за да види кой вика, — а и междурасовите бракове, защото белите жени… В този миг минавам през двойната врата на коридора и разсъжденията на Криста, за щастие, остават нечути. Някога и аз бях като нея. Говорех с абсолютна сигурност за неща, за които не знаех нищо. Може би именно затова ме взеха, защото когато бях по-млад интелектуално, бях и по-дързък. Това, плюс случайността, че съм син на баща си, защото влиянието му в университета избледня едва след травмата от разобличаването му пред сенатската комисия. Дори днес, повече от десетилетие след падението на Съдията, студентите ме заговарят, за да разберат дали наистина баща ми е този, за когото са чували, а колегите ми очакват да им обясня какво е да седиш в залата ден след ден и стоически да слушаш как сенатът го съсипва. — Все едно да гледаш някого в цугцванг — отговарям винаги, но те не са сериозни играчи на шах, затова не ме разбират. Но тъй като са професори, се преструват, че са разбрали. Преглеждам пощата си. Меморандум от кабинета на ректора за цените на паркинга. Покана за конференция по реформите в исковото право в Калифорния след три месеца, но само ако сам си платя пътя. Картичка от един тип от Айдахо, противника ми в турнира по шах по пощата, открил хода, за който се надявах да не се сети. Напомняне от Бен Монтоя, заместник-декана, за лекцията на някакъв виден адвокат довечера. Умерено заплашително писмо от университетската библиотека за някаква книга, която явно съм изгубил. От средата на пачката изваждам новия „Харвард Лоу Ривю“, поглеждам съдържанието и го захвърлям набързо, след като попадам на поредната учена статия, която обяснява защо моят опозорен баща е срам за расата си; защото това е нивото, до което падна по-тъмната нация — след като не можем да повлияем върху хода дори на едно събитие в бяла Америка, ние губим ценно време и енергия, за да се унищожаваме взаимно, сякаш най-добре служим на каузата на расовия ни прогрес, като критикуваме другите черни. Е, свърших си работата за деня. Телефонът звъни. Колко гадно, досадно и невъзпитано нещо е телефонът. Чудя се защо смятат Александър Бел за такъв герой. Откритието му е унищожило личния свят на човека. Телефонът няма съвест. Той звъни, когато спим, когато се къпем, молим се, спорим, четем и се любим. Или когато просто отчаяно искаме да ни оставят на мира. Телефонът продължава да звъни. Очаквам да се включи гласовата поща, но като по-голямата част от долнокачествената университетска техника, тя се включва само когато не ти трябва. Решавам да не му обръщам внимание, но после си спомням, че разговорът ми с Кимър не завърши добре и може би се обажда, за да се сдобрим. Или да поспорим още. Подготвен и за двете възможности, грабвам слушалката с надеждата да чуя гласа на може би разкаялата ми се съпруга, но това е само великият Малъри Коркоран, партньор от адвокатската форма на баща ми и последният му останал приятел, както и известен вашингтонски посредник. И ми казва, че Съдията е мъртъв. 
  2 
 Посещение на брега 
 


  (I) 
 


 Пристигнах във Вашингтон в петък следобед, оставих багажа си в дома на Майлс и Вера Медисън, скромните почтени родители на съпругата ми, а после отидох в къщата на Шепард Стрийт и видях, че Марая по типичния си методичен начин е свършила повечето от онова, което трябваше да се направи. Някога Марая беше пълничко, разхвърляно дете с ужасен комплекс за малоценност, но с възрастта се превърна в блестяща, почти царствена красавица, вярно, вече понапълняла, но според киселата Кимър — професионален адвокат и начинаещ фитнес гуру — това може да се очаква след раждането на пет деца. (Кимър е родила точно едно, полупланиран инцидент, когото нарекохме Бентли на моминското име на бабата на майка му.) Освен това зрялата Марая е отлично организирана — единственото дете, което в това отношение прилича на Съдията — и не разчита на другите. Но само миг след като влизам през вратата на разхвърляната грозна къща на Шепард Стрийт, където и двамата сме прекарали младежките си години, Марая ми прехвърля останалата част от задълженията. Мисля, че не го прави от скръб, нито от злоба, да не говорим за изтощение, а поради същия парадоксален импулс, който я накара да се откаже от журналистиката и да се отдаде на възпитанието на децата си. Кимър я мрази за това и я е обвинявала в очите, че е изгубила онази острота на ума, с която е станала член на Фи Бета Капа през студентските си години в Станфорд. Запрати й тази реплика в лицето на една Коледа в същата тази къща преди две години, когато имахме глупостта да дойдем. Усмихната, Марая й отговори спокойно, че нейните деца заслужават най-добрите години от живота й. Кимър, която рядко нарушаваше професионалния си график, когато се роди Бентли, го прие като лична нападка и й го каза, което даде на мен и сестра ми още една причина — ако изобщо ни беше нужна — да не си говорим. Трябва да разберете, че обичам и уважавам сестра си. Когато бяхме малки, според общото мнение, Марая беше най-способната в интелектуално отношение от нас четиримата и упорито и предано се беше посветила на невъзможната задача да спечели одобрението на родителите ни. Успехите й в гимназията и колежа стопляха сърцето на баща ми. За да спечели майка ни, Марая се омъжи веднъж и щастливо — след като първият й годеник, който щеше да съсипе живота й, избяга с най-добрата й приятелка — и раждаше внучета с постоянност и ентусиазъм. Съпругът й е бял досаден инвестиционен банкер с десет години по-възрастен от нея, с когото, както каза на родителите ни, я запознали приятели, макар Кимър винаги да твърди, че сигурно е станало по обява за запознанства. Да си призная честно, Марая винаги е предпочитала белите мъже. Марая посреща посетителите във фоайето, официална и резервирана в синята си рокля и единичния наниз перли — истинска господарка на къщата, както би казала мама. Отнякъде се носи музика, типична за ужасния вкус на баща ми към класиката — опера на Пучини на английски. Фоайето е малко и мрачно, претъпкано с тежки разностилни мебели. Вляво е вратата към всекидневната, вдясно — към трапезарията, а направо е коридорът, който води до семейната спалня и кухнята. До вратата на трапезарията има широко безвкусно стълбище към горния етаж. Там коридорът преминава в галерия, където често се криех, за да наблюдавам тайно вечерите и игрите на покер на родителите ни; там веднъж ме накара да се скрия Адисън при успешния си опит да ме убеди, че Дядо Коледа не съществува. Сега също виждам там двама-трима души, облегнати на перилата така, сякаш им принадлежат. Всъщност в къщата има повече хора, отколкото очаквах — целият първи етаж изглежда запълнен с траурни костюми. Присъства голяма част от финансово задоволената Афро-Америка, за чието съществуване, извън спорта и шоубизнеса, едва ли предполагат повечето бели американци. Чудя се колко от гостите са по-доволни от смъртта на баща ми, отколкото издават лицата им. Сестра ми не ме прегръща, а ме целува отчуждено първо по едната буза, после по другата и прошепва: „Радвам се, че дойде“ така, както би го казала на някой от фирмените съдружници на баща ми или партньорите му по покер. После ме хваща за раменете — твърде отдалеч, за да е прегръдка — поглежда зад мен с уморени, но ясни очи и прошепва злобничко: „Къде е Кимбърли?“ (Отказва да я нарича Кимър, защото било просташко.) — Идва от Сан Франциско — казвам. — Беше там за няколко дни по работа. Бентли — добавям прекалено бързо — е при съседите. Кимър ще го вземе довечера и утре ще дойдат с влака. — Знам, че говоря повече, отколкото трябва, и усещам огромна празнота; надявам се само, че не е изписана на лицето ми, защото Кимър наистина ми липсва. Всъщност май не е нужно толкова да прикривам чувствата си, защото Марая си има достатъчно работа и не си дава труд да крие болката и объркването си. Вече е забравила, че е питала за жена ми. — Не разбирам — казва тя тихо и поклаща глава. Аз пък съм сигурен, че идеално разбира. Миналата година Съдията беше в болница за поправка на незадоволителните резултати от поставянето на байпас две години по-рано — факт, който е също тъй добре известен на сестра ми, както и на мен. Не може да се каже, че сме очаквали смъртта на татко, но тя в никакъв случай не е изненадваща. — Можеше да се случи по всяко време — промърморвам. — Щеше ми се да не беше станало точно сега. В такъв момент не можеш да кажеш нищо повече, освен да споменеш Божията воля, което никой в нашето семейство не прави. Кимам, потупвам ръката й, което, изглежда, я обижда, затова преставам. Тя притваря уморените си очи и се овладява, после ги отваря и всичко отново е „на ниво“. Въздъхва, отмята глава, сякаш все още има дългата коса, за която се бореше като момиче, и казва извинително: — Съжалявам, че няма място за вас в къщата, но децата спят долу, а половината братовчеди са натъпкани на тавана. После свива рамене, сякаш не е имала избор, но аз усещам каква е истинската идея зад това разпределение — тя просто се налага и ме предизвиква да оспорвам решението й. Не го правя. За мое учудване лицето на сестра ми не показва и следа от триумф. Тя изглежда нещастна от победата си и несигурна какво трябва да каже. Не мога да си спомня кога за последен път съм я виждал толкова неуверена, но все пак тя много обичаше Съдията, макар на моменти да не можеше да го понася. — Ей, хлапе — казвам тихо. Хлапе се наричахме взаимно, когато бяхме малки и все още се опитвахме да се харесаме. — Спокойно, всичко ще се оправи. Марая кимва несигурно, без изобщо да ми вярва. Но това не ме изненадва — така е, откакто бяхме деца. Прехапва долната си устна — нещо, което никога не би направила пред децата си. После се изправя на пръсти и прошепва: — Трябва да ти кажа нещо, Тал. Важно е. Нещо… нещо не е наред. И се оглежда, сякаш се бои да не я подслушват. Следвам погледа й през смътно познатите ми далечни роднини и приятели-ветропоказатели, включително такива, които семейството ни не е виждало от унищожителната битка при изслушванията на баща ми, и най-накрая се спирам върху изпъкващата фигура на съпруга й, Хауард Дентън, който изглежда преуспяващ, елегантен и някак странно на място, въпреки че е бял. Хауард е поклонник на физическите упражнения и обожава Марая също както обожава парите. Сега разговаря с група младежи и девойки, които май не познавам. От самоувереното им излъчване, както и поради факта, че един от тях се опитва да му пробута картичката си, предполагам, че бизнесът си върви — дори тук, дори сега. Същото беше и с баща ми дори след падението му — когато влезеше някъде, всички веднага започваха да му искат нещо. Той също притежаваше това излъчване, ясното послание, че е личност, около която и чрез която нещата се случват — човек, когото си заслужава да познаваш. И от всички хора на тоя свят точно Хауард с оредяващата си кестенява коса, костюмите по поръчка и седемцифрен доход — а може би вече осемцифрен — притежава същата сила. Сега е мой ред да се почувствам засегнат, не толкова заради семейството, колкото заради расата: яд ме е на тези младежи на възрастта на студентите ми, които се надпреварват за вниманието на зет ми, защото е управителен директор на „Голдмън Сакс“. Внезапно разбирам стремежа на черните националисти от 60-те години, които се противопоставяха на закона за равните възможности, защото знаеха, че заради него черната общност ще изгуби най-ярките си водачи — че престижните колежи ще ги превърнат в… млади корпоративни апаратчици, облечени в скъпи костюми и отчаяно търсещи начин да привлекат вниманието на влиятелните бели капиталисти. Нашите водачи, твърдяха те, ще бъдат подмамени да защитават други идеи. Дипломите от престижни колежи и още по-престижните заплати за малцинството ще ги накарат да забравят справедливостта за мнозинството. Националистите се оказаха прави. Аз съм от малцинството. Жена ми е от малцинството. Сестра ми е от малцинството. Студентите ми са от малцинството. Пред очите ми почва да плуват червени петна, светът става яркочервен… — Успокой се, хлапе — казва съвестта ми, но това всъщност е Марая. Сложила е ръка на рамото ми. — Той си е такъв. — Поглеждам ръцете си и виждам, че са свити в юмруци. Знам, че всичко е траяло само миг-два. Когато пред очите ми падне червената завеса, времето сякаш забавя ход и често имам чувство, че ако напрегна волята си, мога да го спра завинаги и да остана заключен между два мига в един свят, изграден единствено от великолепна червена ярост. И сега имам това усещане. После поглеждам нагоре и виждам през червенината болката — не, нуждата в тъмнокафявите очи на сестра ми. От какво има нужда тя, а Хауард не й го дава? Не за пръв път се чудя какво (освен парите) намира у него. От друга страна, бракът на сестра ми е щастлив. Червеното се е стопило и отново виждам стаята. Едва не прегръщам сестра си и дори ми се струва, че тя би ми позволила, но моментът отминава. — Ще поговорим по-късно — казва тя и леко, но твърдо ме отблъсква. — Иди при Сали — добавя и се обръща към следващия гост. — Тя плаче в кухнята. Кимам вдървено — още не съм наясно защо ме обземат такива настроения и се опитвам да си спомня последния път, когато съм имал подобен пристъп. Марая вече казва на някой друг колко е мило от негова страна да дойде и му връчва по целувка на всяка буза. В движение поздравявам Хауард, но той е твърде зает да събира визитни картички, затова само прави гримаса и ми маха с ръка. Около главата му за миг проблясва червено сияние, после изчезва. Обръщам се. Несметните братовчеди, както ги наричаше баща ми, сякаш са заели всеки квадратен метър от първия етаж. Доайен на братовчедите е както винаги неостаряващата Алма — леля Алма, както настояваха да я наричаме родителите ни, макар че самата тя държеше да я наричаме „просто Алма“, което често правехме буквално, макар и не пред нея. Марая, дойде ли вече Просто Алма? Или дори: Мамо! Татко! Обажда се Просто Алма. Просто Алма твърди, че е на осемдесет и една, но вероятно е на повече. Тънка е като вейка, шумна и забавна. Като дете я търсех на всяко семейно събиране, защото винаги вадеше монети от пет и десет цента от тайните си джобове и насила ни ги тикаше в ръцете; сега я търсех, защото след като мама почина, тя стана гравитационната сила в рода, и тя ни събираше, сякаш имаше способността да изкривява пространството. — Талкот! — вика Алма, подпряна на изящно резбования си бастун, и на устните й се появява характерната за нея флиртуваща усмивка. — Веднага ела тук. Целувам я. Усещам движението на крехките й кости и се чудя как ветровете на времето още не са я отвели. Дъхът й мирише на „Кулс“, цигари, които пуши от времето на някакъв легендарен протест във Филаделфия, когато била гимназистка — преди почти седем десетилетия. — Радвам се да те видя, Алма. — Това е проблемът! Единственото, което хубавите мъже искат да правят, като ме видят, е да ме гледат! — Тя се кикоти и ме потупва по рамото доста силно. Въпреки крехкото си телосложение Алма е родила шест деца и всичките са още живи; пет от тях са завършили колеж, четири все още карат първия си брак, три работят във Филаделфия, две са лекари, а едно е гей — както виждате, има някаква математическа зависимост. Децата на Алма, заедно с внуците и правнуците й, са най-голямото подразделение на несметните братовчеди. Тя живее в тесен апартамент в един от по-лошите квартали на Филаделфия, но прекарва толкова време в посещения на наследниците си, че рядко си е у дома. Въпреки дебелото жълтеникаво перде погледът й е остър и жизнен. — Знаеш, че баща ти много те обичаше, нали, Талкот? — Да — казвам, макар че при Съдията за любов можеше само да се предполага, но не и да се знае със сигурност. — Той имаше планове за теб. — Какви планове? — За семейството. Сега ти си главата на семейството, Талкот. — Мислех си, че е Адисън — казвам сковано. Чувствам се обиден, без да съм сигурен защо. Тя поклаща малката си главица. — Не, не, не. Не Адисън, а ти. Така искаше баща ти. Едновременно съм поласкан и притеснен. Идеята да бъда глава на семейство Гарланд, каквото и да означава това, е странно привлекателна, несъмнено под влияние на някой древен мъжки ген. — Добре, Алма. Тя ме прегръща малко по-силно. — Талкот, той имаше планове за теб. Искаше ти да си този, който… — Премигва и отново се отдръпва. — Е, няма значение. Той ще ти каже. — Кой ще ми каже, Алма? Тя предпочита да отговори на друг въпрос. — Имаш шанса да постъпиш правилно, Талкот. Можеш да оправиш нещата. — Какви неща? — Семейството. Рода. Поклащам глава. — Алма, не те разбирам. — Напротив, Талкот. Спомни си колко хубаво си прекарвахме в Оук Блъфс. Вие децата, татко ти и майка ти, аз и чичо ти Дерек, лека му пръст — когато и Абигейл беше още с нас… — Изненадва ме с тихо ридание. Хващам ръката й. — Никой не е в състояние да върне това. — Така е. Но татко ти ще ти каже какво да правиш, когато му дойде времето. — Татко ми? Имаш предвид Съдията? — Да нямаш някой друг татко? Изглежда, е вярно онова, което всички казват за Алма — вече не е съвсем наред. Най-накрая се измъквам. Трябва да потърся Сали. Всички жени от семейство Гарланд са луди, мисля си. Дали мъжете от семейството са причина за неврозите им, или е чисто съвпадение? Пробивам си път в тълпата. Чудя се защо са тук всички тези хора, защо не могат да дочакат бдението. Може би Марая не е предвидила бдение. Неколцина непознати ми подават ръце. Някой прошепва, че Съдията поне не е страдал и трябва да сме благодарни за това, а на мен ми се иска да се обърна и да питам: „Ти беше ли там?“, но вместо това кимам и продължавам напред, както би постъпил баща ми. Пред кухнята смръщено изтърпявам сърдечното ръкостискане на възрастен баптистки свещеник с високо положение в една от най-старите организации за граждански свободи — човек, за когото съм сигурен, че е свидетелствал, за да попречи на назначението на баща ми във Върховния съд. А сега има нахалството да се преструва, че споделя скръбта ни. Ръкостискането изглежда безкрайно, старческите му пръсти се движат по кожата ми и най-накрая разбирам, че се опитва да ми предаде знака на някакво тайно братство, явно без да знае, че да отхвърлям предложенията на подобни групи беше един от първите ми бунтове срещу начина на живот на родителите ми — живот, от който Кимър, бунтарка като мен самия, ме отърва. Но нямам никакво намерение да го осветлявам по въпроса. Искам само да се отърва от неискреното му подмилкване и усещам как червената завеса е на път да се спусне отново. Той отказва да ме пусне. Говори колко близки били с баща ми навремето. Колко съжалявал, че нещата се обърнали така. Каня се да му отвърна нещо доста нехристиянско, но внезапно вихрушка от малки телца прелита край нас и едва не ни поваля на пода — петте деца, на възраст от четири до дванадесет години, търчат към следващата част на къщата, която да опустошат. Малкълм, Маршал, близнаците Мартин и Мартина и малкият Маркъс. Знам, че в момента Марая отчаяно търси име за вече ясно забележимия шести малък Дентън, който трябва да се роди в края на февруари или началото на март, но не може да намери начин да уважи едновременно историята и родителите ни. Последната й бременност е почти скандална. Преди година, когато беше на четирийсет и две, Марая сподели със смаяната ми съпруга, че иска да роди още едно дете, което Кимър определи на четири очи като безотговорност и самоугаждане, защото подобно на баща ми, тя цени най-много онези, които приличат на нея.  (II) 
 


 Родът ни е стар, което между хората с нашия цвят на кожата определя не толкова социалното, колкото законовото положение. Прадедите ни били свободни и си изкарвали хляба самостоятелно по времето, когато повечето членове на по-тъмната нация били оковани във вериги. Разбира се, не всичките ни предшественици са били свободни, а само някои, но семейството ни не се занимава с другите; погребали сме този дял от историческата памет така резултатно, както останалата част от Америка е погребала най-голямото си престъпление. И като добри американци ние не само прощаваме робството, но и славим престъпниците. По-големият ми брат е кръстен на един от прадедите ни — Уолдо Адисън, — често сочен за наш патриарх. Освободен роб, който имал собствени роби, но след 1830-а бил принуден да избяга на север, когато въстанието на Нат Търнър накарало щата Вирджиния да преосмисли положението на свободните негри. Спрял за кратко във Вашингтон и за още по-кратко в Пенсилвания и накрая се установил в Бъфало, където от фермер станал строи тел на лодки. Семейната история не разказва какво е станало с шестимата роби на Уолдо. Все пак знаем нещичко за самия него. Дядо Уолдо, както го наричаше баща ми, се включил в аболиционисткото движение. Баща ми обичаше да размишлява за възможното участие на дядо Уолдо в нелегалните канали за измъкване на роби — логично е, казваше той със светнали от надежда очи, щом е работил по езера и канали. Когато остаря, размишленията се превърнаха във факти; седяхме на верандата във Винярд, пиехме лимонада и гонехме комарите, докато той описваше невероятните подвизи на Уолдо, сякаш беше присъствал на тях — рисковете, които поемал; плановете, които измислял; уважението, което заслужавал. Но за това няма никакво доказателство. Малкото известни факти говорят, че дядо Уолдо е бил пияница, крадец и негодник. Четиримата му сина, доколкото знаем, също били негодници. И хубавата му дъщеря Абигейл се омъжила за негодник, но именно от него, той бил текстилен работник от Кънектикът, сме получили фамилното си име. Единственият син на Абигейл бил проповедник, най-големият му син — преподавател в колеж, а неговият втори син беше баща ми, който е бил какъв ли не — в най-високата точка от кариерата си федерален съдия, близък довереник на двама президенти и за малко член на Върховния съд, а в най-ниската — неподведен под отговорност, но обект на публични унижения (Марая, която има склонност към мелодрамата, казва жертва) и разследвания от всеки вестник и телевизия в страната, без да говорим за две дела пред съдебни заседатели и изслушване пред три комисии на конгреса. А сега е мъртъв. Смъртта е важен изпит за семейства, които са стари и, бих казал, високомерни като нашето — да прикриваме болката си за нас е също толкова естествено, колкото да караме немски коли, да участваме в законодателната власт и да печелим пари. Баща ми не би искал да плачем. Винаги ни казваше да оставим миналото зад гърба си — наричаше го да теглим чертата. Той знаеше много подобни мъдрости и в подходящо настроение ги рецитираше дълго и досадно, сякаш очакваше да си водим бележки. С времето се научихме да не отиваме при него, ако имаме проблем, защото единствената помощ, която щяхме да получим, беше намръщеното му лице и сериозен глас, докато ни чете лекции за живота, правото или любовта. Особено за любовта, защото двамата с майка ни имаха изключително сполучлив брак и това го караше да се смята за голям експерт. Истинското ми име е Талкот, а не Миша. Родителите ми го избрали в чест на дядо ми, бащата на майка ми, защото очаквали да им остави пари, което той послушно направи; но аз го мразя, откакто станах достатъчно голям и съучениците ми започнаха да ме дразнят. Приятелите, сестрите ми и брат ми милостиво ме наричаха Тал. Но най-близките ми приятели ме наричат Миша, което, както правилно сте отгатнали, е руско име, умалително от Михаил, и е един от прякорите ми. Аз не съм руснак. Не говоря руски. Родителите ми не са ми дали руско име, защото никое черно семейство не го е правило, като изключим няколко пламенни комунисти през 30-те и 40-те години. Но имам причини да предпочитам името Миша, макар баща ми да го мразеше. Или именно затова. Защото баща ми, като повечето бащи, имаше върху нас точно такова въздействие — с брат ми и сестрите ми се развихме като личности отчасти под въздействието на бунта ни срещу автократичното му управление. И подобно на повечето бунтовници често не разбирахме колко много сме заприличали на онова, което се преструвахме, че мразим.  (III) 
 


 Имам нужда от почивка. За да доставя удоволствие на Марая, прекарвам няколко минути в кухнята при разплаканата Сали, отгледана от единствения брат на баща ми, покойния чичо Дерек, когото Съдията ненавиждаше заради политическите му убеждения. Тя не ни е кръвна братовчедка — дъщеря е на втората жена на Дерек Тера от първия й съпруг, но смята Дерек за свой баща. С годините се превърна в дундеста самотна жена с нещастни очи на кошута и странна прическа и докато я утешавам сега, не откривам нищо от агресивната тийнейджърка, която много отдавна беше тайна любима на Адисън. Напоследък Сали работи на Капитолия за някаква неизвестна подкомисия; работа, която получи благодарение на баща ми. Сали, която преживя много, насочва всеки разговор само секунди след началото му към това колко зле са се отнесли с нея всички, които познава. Носи рокли в ужасни десени на цветя, винаги твърде тесни, и макар вече да не пие както някога, Кимър съобщава, че я е виждала да гълта с шепи хапчета от платнената пазарска чанта, която влачи навсякъде. И сега е с нея. Потупвам я по широкия гръб и се опитвам да отгатна по заваления й говор колко е изгълтала. Някога беше свежа, жизнерадостна и забавна. Понасям една мляскаща целувка, доста близо до устните, и най-после се измъквам във фоайето. Чувам хриптящото кудкудякане на Алма, но не се обръщам. Отново забелязвам Хауард, който продължава да си върши работата — червеният ореол още проблясва около главата му. Трябва да се измъкна, но Марая ще побеснее, ако изляза, а никога не съм могъл да се справям с гнева на жените. Мечтая за простичкото освежаващо удоволствие на партия шах, може би една игра онлайн с лаптопа, който оставих в апартамента на семейство Медисън. Но засега ще се задоволя и просто с уединение. Отивам в стаята, която някога беше кабинет на баща ми. Затварям вратата и сядам на писалището. Започвам да разглеждам албумите — майка ми беше добросъвестният летописец на живота на семейството. Единият е на Адисън. Вторият е на Аби. Третият е пълен със снимки от дипломирания — мои, на Марая, на Адисън — от всички нива на образованието ни. Марая и Адисън получават най-различни награди. Особено Адисън. Мои няма, но аз никога не съм печелил награди. С принудена усмивка продължавам да прелиствам. По-голямата част от албума е празна. Може би мястото е за оставено за снимките на внуците. Оставям албума. Следващият е с най-хубавите корици — от мека стара кожа, боядисана в тъмносиньо — и съдържа изрезки от вестници. Всички, изглежда, са за… О, не! Рязко затварям албума, притварям очи и виждам как баща ми изхвръква от къщата една вечер и нарежда на майка ми: „Стой тук, Клеър, имаме още три деца. Ще ти се обадя от болницата“. И по-късно мама — вдига телефона на кухненската стена с трепереща ръка, изхлипва и се подпира на шкафа, преди да стане делова и резервирана, което и двамата ми родители умееха да направят за миг. Бях единственият свидетел на тази проява. Марая и Адисън бяха в колежа, а Аби беше излязла; на 15 години тя сякаш винаги беше навън и непрестанно се караше с родителите ни. Майка ми ме накара да се облека и бързо ме заведе у съседите, макар че бях почти на седемнадесет и спокойно можех да остана у дома сам. Остави ме с бързи, отчаяни целувки и изчезна с другата кола по някаква очевидно тъжна работа, която не поиска да ми обясни. След полунощ баща ми дойде да ме вземе, седнахме във всекидневната на Шепард Стрийт и той ми съобщи с треперещ глас, напълно различен от обичайния му тон на говорител по радиото, че Аби е мъртва. От деня на погребението й до деня, в който умря, баща ми почти не спомена името й. Но беше запазил албума. Определено много странен албум. Отворих очи и го запрелиствах. И веднага забелязах, че нещо не е наред. Само първите изрезки бяха свързани с Аби. Статията във вестника за смъртта й. Официалният некролог. Продължение от седмица по-късно, което уведомяваше читателите, че полицията не е попаднала на следа. Друга статия, след два месеца, която потвърждаваше същите нерадостни новини. Тогава баща ми започна да пие. Сам, заключен в кабинета, както правят истинските алкохолици. Може би дори е разглеждал същия този албум. Обръщам страницата. Следващата изрезка, от няколко месеца по-късно, съобщава за смъртта на малко дете при злополука в Мериленд, където шофьорът също избягал. Потръпвам. На другата страница има съобщение за млад семинарист, също жертва на неразкрито пътнотранспортно произшествие. Продължавам да прелиствам. Съдържанието ме потриса. Страница след страница статии за хора, убити от небрежни шофьори из целите щати — откъси от американската трагедия. На някои от изрезките имаше мастилени печати на различните служби, които изпращаха статии от пресата в цялата страна по избрана от теб тема във времето когато нямаше интернет. Няколко са отбелязани с избелели сини звездички, а в полетата им са надраскани дати, обикновено много по-късни от публикуването на самата статия. Поглеждам по-внимателно и разбирам, че със звездички са отбелязани случаите, при които шофьорът, който е блъснал жертвата и избягал, най-накрая е бил заловен. Към някои от статиите за арести са добавени кратки гневни бележки, изписани с нечетливия почерк на баща ми: „Надявам се да го опържат това копеле“ или „Дано да имаш добър адвокат, мръснико“, или пък „Поне тези родители получиха възмездие“. Бързо прелиствам към края на албума. Колекцията свършва в края на 70-те, по времето когато Съдията спря да пие. Това не е просто носталгичен албум на родител, който остро усеща липсата на детето си, а продукт на един обсебен ум. Бързо го затварям — боя се, че може да ме зарази с мрачната си лудост. Странно е, че стои тук, между скъпите спомени. Едва ли някое дете би искало да открие у родителите си подобна лудост. Семейство Гарланд има множество малки тайни и това е една от тях — когато Аби умря, за известно време баща ми откачи, а после се оправи. Отново затварям очи. Да, оправи се. Това е важното. Оправи се. Човекът, когото ще погребем, не е същият, който седеше в тази грозна малка стая и се напиваше до смърт нощ след нощ, като ни тероризираше не с гняв или насилие, а с ужасяващото мълчание, издаващо пълна емоционална парализа. Оправи се. И все пак моят фанатично потаен баща бе запазил този албум, доказателство за краткотрайната му лудост, на място, където би го открил всеки. Готов съм да приема, че Съдията е направил този албум по време на лудостта си, но изглежда безразсъдно да го е запазил и през следващите години — това не е типично за него. Всички други доказателства бяха унищожени много отдавна. Например — в къщата няма алкохол. Но албумът е оцелял. За щастие на баща ми никой не го е открил по времето, когато сенатската съдебна комисия провеждаше изслушванията по неговите… Вратата рязко се отваря. Сали изглежда малко объркана, сякаш е изненадана да ме открие на първото място, където ме е потърсила. Адисън се обадил, съобщава ми. Очите й блестят възторжено. Бил на път за насам, добавя щастливо, без да помисли за възможността останалите да не се вълнуват като нея. Примигвам и се опитвам да се съсредоточа. Притеснен съм, че може да види безумния албум на Съдията. Адисън идва, повтаря тя. Преобразена от тази новина, е придобила внезапна привлекателност. Ще е тук скоро, уверява ме Сали. Много скоро. От трескавия й раболепен тон човек може да предположи, че обявява за предстоящото пристигане на Месията. Макар че повечето приятелки на брат ми, а те са много, сигурно биха го описали съвсем различно. 
  3 
 Бялата кухня 
 


  (I) 
 


 Новината за смъртта на Съдията ни преследваше на няколко пъти през годините, преди това да се случи в действителност. Не че беше болен — по принцип той беше толкова енергичен, че човек забравяше за разклатеното му здраве и затова ни беше толкова трудно да повярваме в сърдечния удар, който накрая го повали. Просто животът му винаги беше обект на клюки. Хората не обичаха баща ми и той им отвръщаше със същото. Те разпространяваха слуховете за смъртта му, защото им се искаше да са верни. За враговете си, а те бяха легион — факт, който го изпълваше с гордост — баща ми беше чума, а заразените от баща ми не бяха хора, а каузи. Нито един от враговете му не мразеше баща ми, нито разпространяваше тези слухове. Обаждаха се самозвани приятели. И винаги ахкаха колко съжаляват. Казваха, че чули за сърдечния удар на баща ми, докато представяли последната му книга в Бостън. Или докато записвали поредното телевизионно интервю. Само че удар нямаше — той беше жив и здрав и държеше реч пред някой консервативен комитет за политически действия — Кимър ги нарича Дясната глутница. Но мрачните слухове за неговата кончина! Майка ми мразеше слуховете, не заради сърдечния удар, който му пожелаваха, а заради унижението, казваше тя — всичко си има граници. Но не и в работилницата за клюки. Докато чаках на касата в супермаркета, точно преди да се роди Бентли, с удивление прочетох на корицата на един от най-лъжовните таблоиди, точно под ежеседмичната статия за Уитни Хюстън (ГОВОРИ ОТКРОВЕНО ЗА РАЗБИТОТО СИ СЪРЦЕ) и над последния начин да изгубим колкото килограми искаме без диета или упражнения (ЧУДО, ЗА КОЕТО ЛЕКАРИТЕ НЯМА ДА ВИ КАЖАТ), радостната новина, че мафията била поръчала убийството на баща ми заради сътрудничеството му с федералните прокурори — макар че когато Кимър ме накара да се върна в магазина и да го купя и прочетох статийката, забелязах пълна липса на подробности за какво е помогнал баща ми на прокуратурата или какво толкова опасно би могъл да знае за мафията. Обадих се на госпожа Роуз, многострадалната секретарка на баща ми, и най-накрая успях да се свържа с него по пътя към Сиатъл. Той се възползва от възможността да ме предупреди за стотен път за коварството на враговете си. — Те ще направят всичко, Талкот, всичко, за да ме унищожат — заяви с оракулския тон, който използваше, когато обсъждаше онези, които го мразеха. Включително, както забелязах преди няколко години, когато прелиствах песимистичните страници на „Нейпгън“, да го обвинят в параноя. Или беше мегаломания? Както и да е, баща ми беше сигурен, че те го преследват, и сестра ми беше убедена, че е прав. Когато преди три години Съдията пропусна кръщенето на Бентли, притеснен, че пресата може да присъства, Марая го защити, като изтъкна, че е пропуснал кръщенетата на половината й деца — което не беше трудно, като се има предвид бройката им. Веднъж лъжливата история за смъртта на баща ми стигна до истинските вестници — не таблоидите от супермаркета, а „Вашингтон Поуст“, който го уби в една зимна утрин в самолетна катастрофа във Вирджиния. Като една от десетината жертви, явното му присъствие на борда беше отбелязано с горчивина, но и сдържано: „ОПАСЕНИЯ ЗА СМЪРТТА НА ОСПОРВАН БИВШ СЪДИЯ ПРИ КАТАСТРОФА“. Иронията беше явна и за най-небрежния наблюдател на текущите събития, защото хората не се страхуваха, че баща ми е мъртъв, а че е жив и заради нещастния обрат на кариерата му, който също беше, както обичаше да казва баща ми, по вина на „Поуст“ и „сродните нему“. Леви интриганти, наричаше ги той в своите добре платени речи пред Дясната глутница, която с наслада слушаше този разгневен и внушителен черен адвокат да обвинява медиите за оставката си от Федералния съд скоро след провала на очаквания му избор за Върховния съд, където, както консервативните му привърженици обичаха да напомнят на либералните му критици, беше водил и спечелил две ключови дела срещу сегрегацията през 60-те години. Но моят хитър баща не беше на самолета. Макар името му да беше в списъка на пътниците и да беше минал през летищния контрол, той благоразумно беше избрал случая да поспори по телефона с майка ми, която в това време умираше в къщата на Винярд, за цената на някакъв ремонт на канализацията и спорът траял толкова дълго, че изпуснал полета си. Разбира се, баща ми постоянно беше на път. Естествено Марая се вълнуваше от това повече от мен. Винаги съм смятал, че крайнолевите и крайнодесните отчаяно се нуждаят едни от други, защото ако едните изчезнат, останалите няма да имат основание да съществуват и това ги кара все по-яростно да търсят обект на омразата си. От време на време дори съм споделял с Кимър учудването си — не бих го казал на никой друг — дали баща ми не е изработил половината от политическите си възгледи, за да задържи лицето си по телевизията, да изпревари враговете си и да закръгли хонорарите си на половин милион годишно. Но за Марая, която навремето беше специализирала философия и правеше журналистически разследвания, опозицията беше реална — Съдията и неговите врагове, казваше тя, водели един от най-великите идеологически дебати на епохата. Онова, което го свали, настояваше тя, било културна война. Смятах, че това е твърде глупаво предположение, и когато след години четене стигнах до заключението, че хората, разпалили скандала, който го извади от съда, може би са имали право, направих грешката да го кажа по телефона на Марая, малко след като Боб Удуърд публикува бестселъра си по случая. Книгата, казах й, е доста убедителна — Съдията не беше жертва, а клетвопрестъпник. Марая бе слисана от този неочакван пробив в семейните редици. Попитах я дали е прочела книгата, а тя ми отговори, че няма време за подобни боклуци, макар да не използва точно тази дума. Разберете, тя се беше обадила, защото искаше цялото семейство — т.е. трите деца — да напишем съвместно писмо до „Таймс“ в знак на протест срещу благоприятните отзиви на книгата на Удуърд. Все още имала приятели там, които щели да се погрижат да го публикуват. Отказах и й обясних защо. Тя ми отвърна, че трябва да го направя, че това е мой дълг. Промърморих нещо в смисъл „да не разлайваме кучетата“. Тя ми каза, че никога не съм направил нищо, за което ме е помолила. Сетих се за картичката ми с Уили Мейс, но реших да не я споменавам. Вместо това, боя се, че леко раздразнен, я нарекох незряла — честно казано, изразът, който използвах, беше разглезено хлапе — и след тежка пауза Марая ми отговори с непредизвикана обида към жена ми, която започваше така: „Като става дума за глезени кучки, как е твоята?“ Но ние винаги сме си общували именно така. Затова, когато ми прошепва, че трябва да поговорим насаме, предполагам, че иска да обсъдим оставащите подробности за погребението, защото за какво друго могат да разговарят двама доживотни врагове като нас? Но греша — онова, което иска да ми каже сестра ми, е името на човека, убил баща ни.  (II) 
 


 Когато ми го казва, се разсмивам. Ужасно е от моя страна, но го правя. Успяваме да останем насаме едва след полунощ, когато най-накрая сядаме на кухненската маса, пием горещо какао, аз все още в костюм, а сестра ми — току-що излязла изпод душа, в пухкава синя роба. Хауард, децата и някаква част от несметните братовчеди спят, натъпкани в различни ъгълчета на голямата стара къща. Кухнята, която баща ми наскоро е ремонтирал, е блестящо бяла: плотовете, уредите, стените, завесите, масата — всичко сияе от белота. Сега, когато всички лампи са запалени, отражението пари очите ми и внася допълнителен нюанс на лудост към вече съществуващия сюрреализъм. — И на какво точно се смееш? — пита Марая. — Какво ти става? — Смяташ, че Джак Зиглър е убил татко? — пелтеча аз, все още неспособен да възприема казаното. — Чичо Джак? И защо? — Знаеш защо! И не го наричай „чичо“ Джак! Поклащам глава. Иска ми се Адисън най-после да дойде, защото той е по-търпелив с Марая. Преди да произнесе името, сестра ми беше нервна, може би дори уплашена. Сега е бясна. Може да се каже, че поне й пооправих настроението. — Не, не знам. Не знам. Дори не знам защо смяташ, че някой го е убил. Получил е сърдечен удар, забрави ли? — И защо така внезапно ще получи сърдечен удар? — Така става. Идва внезапно. Пък и — добавям меко — той не беше много млад. — Седемдесет години не са старост. Вече не. — Но все пак е получил сърдечен удар. Така казаха в болницата. — О, Тал — въздъхва тя, — има стотици лекарства, които причиняват сърдечен удар. Помниш ли, че отразявах полицейските разследвания? Това е моята област. Трудно е да се открият тези вещества при аутопсията. Искам да кажа, че ти си страшно наивен. Решавам да пропусна това, тъй като и Кимър непрекъснато ми го повтаря. Предлагам маслиновата клонка. — Добре, добре. И защо чичо Джак ще иска да го убие? — За да му затвори устата — казва тя тежко, после спира и така рязко си поема дъх, че хвърлям бърз поглед през рамо, за да видя дали Джак Зиглър, семейното страшилище, не наднича през прозореца. Също като Малъри Коркоран, нашия „чичо Мал“, човекът, когото наричаме чичо Джак, всъщност не ни е роднина. Семейството даде почетните титли на тези приятели на баща ми, когато станаха кръстници — Малъри на Марая, а Джак на Аби, но за разлика от чичо Мал, Джак Зиглър имаше много повече общо с унищожението на баща ми, отколкото със спасението му. — За какво да му затвори устата? — питам меко, защото Марая винаги е смятала, че баща ми не знае нищо за съмнителните дейности на чичо Джак и че дори идеята за някаква делова връзка между тях двамата не е нищо повече от заговор на белите либерали срещу брилянтния и затова опасен черен консерватор. Може би затова Марая спира — вижда капана, към който я води собствената й логика. — Не знам — прошепва тя и свежда поглед. Това е може би удобен момент да оставя фантазията на сестра ми да приключи, но след като съм я чул дотук, решавам, че е мой дълг дай помогна да осъзнае колко безумна е тази идея. — Тогава защо смяташ, че чичо Джак има нещо общо с това? — След изслушванията той само чакаше удобния момент. И ти го знаеш, Тал, не ми казвай, че не си го усетил. Задавам чисто адвокатски въпрос. — И защо точно това е бил подходящият момент? — Не знам, Тал. Но съм сигурна, че съм права. Продължавам: — Имаме ли някакво доказателство? Тя поклаща глава. — Още не. Но ти можеш да ми помогнеш, Тал. Ти си адвокатът, аз съм… аз бях журналистка. Можем да разследваме заедно. Да потърсим доказателства. — Първо ни е нужна причина. — Джак Зиглър е убиец. Това не е ли достатъчно? — Дори да допуснем, че е истина… — Това не е допускане. — Очите й проблясват с подновен гняв. — Как можеш да защитаваш такъв човек? — Не защитавам никого. — Не искам да се караме, затова отвръщам на предизвикателството й с друго. — Имаш ли някакъв план? Искаш ли да се обадиш на чичо Мал? Марая е в капан и го знае. Всъщност тя не иска разследване и знае, че нищо няма да се промени, че сърдечният удар ще си остане сърдечен удар и че ще се изложи. Не може да се обади на Малъри Коркоран, един от най-влиятелните адвокати в града, и да поиска, без никакви основания, да направи чудо. — Не знам какво да правя… Много съм уморена. — Рядко признание за слабост. За миг отмествам поглед, защото не искам да разбере колко ме трогват тези простички думи, нито да призная колко я обичам. — Много работиш. — Не се дръж покровителствено, Тал. Сестра ми пуска в ход най-гневния си поглед. Умората е изчезнала. Объркването е изчезнало. Социалните психолози смятат гнева за полезен, защото поражда самоувереност и дори творчество. Не знам за творчеството, но вбесена, Марая внезапно си възвръща обичайната самоувереност. — Добре — предавам се. — Извинявай. — Сестра ми чака. Иска аз да направя първата крачка, да кажа нещо, с което да й покажа, че приемам идеята й сериозно. Затова питам: — С какво мога да ти помогна? Марая поклаща глава. За моя изненада по лицето й бавно започват да се стичат сълзи. — Хей — казвам и почти посягам да ги избърша, после си спомням за неловкия момент във фоайето и решавам да стоя мирен. — Хей, хлапе, всичко ще се оправи. Недей. — Не, няма да се оправи — хлипа Марая и удря по масата. — И никога… никога няма да се оправи! — И на мен ми липсва — казвам. Може би е лъжа, но се надявам да е подходящ отговор. Марая скрива лице в ръцете си. Не смея да я докосна. — Ще се оправи — повтарям. Сестра ми вдига глава. В отчаянието и мъката си е придобила завладяваща красота, сякаш болката я е освободила от обикновените грижи на смъртните. — Джак Зиглър е чудовище — казва тя рязко. Добре, това поне е истина, дори ако само част от ужасните неща, които пишат за него вестниците, са верни. Истина е и че е съден и оправдан поне три пъти, включително веднъж за убийство, и доколкото знам, продължава да живее в Аспен, Колорадо, баснословно богат и толкова защитен от закона, колкото може да му гарантира конституцията на САЩ. — Марая, — казвам все така меко, — никой от семейството не е виждал чичо Джак от десет години. Откакто… знаеш. — Не е вярно — казва тя глухо. — Татко се видя с него миналата седмица. Вечеряха заедно. Не мога да измисля какво да кажа. Чудя се откъде знае с кого и кога се е виждал Съдията. За малко не се излъгвам да повдигна този въпрос, но Марая ме спасява: — Татко ми каза. Говорих с него. С татко. Обади ми се два дни преди… преди… Как дай кажа, че Съдията се обади и на мен. Представям си заглавията: ОПОЗОРЕН СЪДИЯ СЕ СРЕЩА С ОБВИНЕН В УБИЙСТВО ДНИ ПРЕДИ ДА УМРЕ. Изтръпвам. Теоретиците на конспирацията, за които смъртта на никой известен човек не е естествена, вече са започнали работа, запазили са си време в по-бурните радиопредавания, за да обяснят защо сърдечният удар, повалил баща ми, със сигурност е измислен. Рядко слушам глупостите им, но сега, като си представя какво могат да кажат някои от обаждащите се слушатели, ако са чули за срещата на Съдията с чичо Джак, започвам да разбирам странните обрати, които взима параноята на сестра ми. А после Марая влошава нещата. — И това не е всичко — продължава тя. Очите й са вперени в нещо извън стаята. — Говорих с него снощи. С чичо Джак. — Снощи? Той се е обадил? Тук? — Би трябвало да се гордея, че успявам да задам цели три тъпи въпроса, докато повечето хора биха ги събрали в един. — Да. Направо ме побиха тръпки. Сега е мой ред да отстъпя. Далеч назад. Отново се чудя какво да кажа и накрая се спирам на най-явното. — И какво искаше? — Да ми изкаже съболезнованията си. Но най-вече искаше да говорим за теб. — За мен? Марая млъква и изглежда, се бори със собствените си инстинкти. — Каза, че ти си единственият, на когото татко би се доверил — обяснява накрая. — Единственият, който знае какви са разпорежданията на татко за след смъртта му. Все това ми говореше. Че трябва да знае за какво става дума. — Сълзите отново потичат. — Казах му, че погребението е във вторник, казах му и къде, но той… той каза, че нямал предвид това. Че трябвало да знае за другите разпореждания. Каза, че ти сигурно знаеш. Непрекъснато го повтаряше. Тал, какво има предвид? — Нямам представа — признавам. — Ако е искал да говори с мен, защо не ми се е обадил? — Не знам. — Това е много странно. — Спомням си Просто Алма. „Той имаше планове за теб, Талкот. Така искаше баща ти“. Възможно ли е да е говорела за това? Нещо в тона ми подразва сестра ми, както става обикновено. — Сигурен ли си, че нямаш представа, Тал? За това какво е искал Джак Зиглър? — Откъде да знам? — Не мога да ти кажа. Именно затова се чудя. — Усещам как между нас отново се издига сянката на вечния ни спор; чувството на Марая, че никога не я подкрепям, и моето, че тя иска прекалено много. Но не може да вярва, че по някакъв начин съм свързан с… с човек като Джак Зиглър. — Марая, казвам ти, изобщо нямам представа за какво става дума. Дори не си спомням кога за последен път се чух с… с Джак Зиглър. Тя маха с ръка, сякаш за да смени темата, но не казва нищо. — Значи е питал само за… разпорежданията? — Непрекъснато. Освен това каза, че сигурно ще се видим на погребението. — Господи! — мърморя в отчаян опит за сарказъм и се чудя дали няма начин да му попреча. — Всички ще го чакаме с нетърпение. — Страх ме е от него — казва Марая и стиска пръстите ми. Поглеждам надолу изненадано — не сме докосвали ръцете си толкова отдавна, че вече не помня откога. — И мен ме е страх — казвам. Което, сигурен съм, е най-вярното нещо, което съм казал през целия ден. 
  4 
 Вълшебникът 
 


  (I) 
 


 От време на време Съдията мечтаеше да умре преди Ричард Никсън, който тогава щеше да бъде задължен — поне така смяташе баща ми — да присъства на погребението му и може би дори да произнесе няколко думи. Може да се каже, че президентът Никсън спомогна за издигането на баща ми, защото откри почти неизвестния съдия по углавни дела с донякъде консервативен уклон и го покани в Апелативния съд на САЩ, където малко повече от десетилетие по-късно Роналд Рейгън го преоткри и почти успя да направи онова, което тогавашните вестници нарекоха „двоен удар“ във Върховния съд: Рейгън се бореше срещу трудно извоювания си образ на спасител на белите американски мъже и с назначението на Съдията с един удар щеше да удвои броя на черните съдии и същевременно той щеше да стане първият президент, назначил двама съдии, които не са бели. Опитът му да влезе в историята и с това не успя и баща ми, който подобно на много преуспели хора така и не успя да раздели амбициите от принципите си, не му прости, че го изостави на номинацията. Но отношението му към Никсън беше друго. Той върна услугата на Никсън, настоявайки четвърт век след единствената оставка на президент в историята ни, че интрига на отмъстителни либерали, а не продажността на Никсън, е станала причина да изгуби поста си. Намираше забележителни съвпадения между падането на Никсън и своето и обичаше да ги изтъква: двама мислещи консерватори, единият бял, другият черен, чиито кариери са били унищожени в мига, когато са имали шанс да променят историята, от безмилостните леви сили. Или нещо подобно: чух тази предизборна реч на два пъти и двата пъти стомахът ми се обърна — не поради идеологически причини или заради явното изопачаване на историята, а заради отвратителното и нетипично за него самосъжаление. Уви, мечтата на баща ми не се сбъдна. Той беше онзи, който присъства на погребението на Никсън, а не обратното. Отлетя до Калифорния, надявайки се, кой знае защо, че ще го поканят да почете покровителя си с реч. Ако сте гледали погребението по телевизията, знаете, че това не стана. Дори не го показаха. Беше някъде отзад в тълпата бивши секретари на вече несъществуващи отдели на кабинета, някои от които бяха осъдени престъпници. Ядосан от поредното разочарование, баща ми се прибра набързо, несъмнено зачуден дали някоя важна личност ще присъства на неговото погребение. И наистина, коя? Размишлявах над отговора на този ужасен въпрос, докато, стиснал ръката на красивата си жена, следвах ковчега по пътеката между пейките на църквата „Света Троица и Архангел Михаил“, ветровито гранитно чудовище, където преди девет години, пак през декември, за огромно учудване на семействата и приятелите ни, се оженихме с Кимър. Трябва да добавя, че повечето от тях са още по-учудени, че още сме женени. И наистина, кой? Ние, децата, следваме ковчега. Адисън е довел поредната си приятелка. Марая е пред мен, обожаващият Хауард — до нея, част от децата й вървят след тях, а останалите са или на Шепард Стрийт с бавачката, или обикалят из църквата. Кой, наистина? Предполагам, че отговорът би бил истинско разочарование за самоуверения ни баща. Защото никой не е дошъл — никой, който би имал значение за Съдията. Никой от известните либерали, които го обичаха, когато беше млад. Никой от известните консерватори, които го обичаха, когато остаря. Само останките от семейството, някои от дългогодишните ни приятели, малцина от партньорите му в адвокатската фирма и шепа изнервени журналисти, повечето твърде млади, за да знаят защо името на баща ми е толкова известно; но между тях има и някои, които са дошли само за да се уверят, че чудовището наистина е мъртво. Разбира се, Малъри Коркоран е тук, начело на малка фаланга адвокати от фирмата; кротката секретарка госпожа Роуз, която беше с него, откакто влезе в съда, също е дошла. Скъпо облечени мъже от поколението на баща ми тревожно поглеждат ролексите си, вероятно за да са сигурни, че погребението ще свърши, преди да дойде времето им за чай. Присъстват и шепа съдии, работили с баща ми, за мое учудване дори един, който влезе във Върховния съд, макар че е седнал отзад, сякаш се притеснява да не го забележат. Забелязвам моите приятели Дана Уърт и Еди Дозиър — бяха женени, преди Дана да реши, че не се интересува от мъже. Седят през три реда, както подхожда на развелите се с гняв. Лицето на Еди е сковано в решителна гримаса, но обикновено твърдата Дана май е разплакана. Откакто бракът им се разпадна, не се виждаме. С изненада забелязвам, че съвсем сам в ъгъла седи един от чиновниците, които смятах, че ще липсват — Грег Харамото, упорит, но срамежлив младеж, чиито колебливи показания преди десет години помогнаха за отпадането на номинацията на баща ми за Върховния съд. Грег беше изненадващ свидетел — поне за Съдията — и заобиколен от камерите, само часове преди това многократно повтори, че изобщо не иска да свидетелства. Но именно той прикова баща ми на кръста — каза на сенаторите, че Джак Зиглър често се обаждал в кабинета на баща ми след работно време. Че се срещали за обяд. Че Джак Зиглър се отбил поне веднъж в съда късно през нощта. Каза още, че Съдията го заклел да мълчи. Разказа много неща, а баща ми неубедително отрече няколко от тях и неохотно си припомни други. Записите на охраната за всеки, който влиза и излиза от Федералния съд, спомогнаха много за освежаването на спомените му. Виждам още един колега, изтънчения Лемастър Карлайл, роден на Барбадос, който е във факултета две години преди мен, но се радва на много по-голямо влияние. Прекрасно скроените му костюми скриват мускулесто тяло, а цветистият му език крие развит ум. С него не сме близки приятели и той изобщо не познаваше Съдията, затова предполагам, че е дошъл от солидарност — за него вярата в расата е крайно мистична, но и дълбоко личностно обединяваща идея. По време на битката около номинацията на баща ми, въпреки постоянната си либерална политика, Лем взе публично страната на Съдията: „По-добре двама черни във Върховния съд, отколкото един“ беше лозунгът му. Не е приятен човек, но го уважавам заради това му убеждение. Ние с Дана и Лемастър сме единствените представители на юридическия факултет, който баща ми толкова обичаше. (Еди се премести в Тексас след развода.) Декан Линда беше достатъчно предвидлива да изпрати огромен венец, а за мое учудване дори студентите изпратиха цветя, два старателно отделени букета, един от черните студенти, един от белите. Но цветята не са хора и дори като прибавим партньорите по покер, журналистите, обикновените сеирджии, няколкото представители от семейството на Кимър и онези, които са останали от несметните братовчеди (възрастта и местоживеенето са разредили редиците им, но те са тук и клюкарстват заедно в задната част на църквата), едва ли има и двеста души в тази църква, която може да събере поне три пъти по толкова. И независимо че е питал за „разпорежданията“, Джак Зиглър не е между тях.  (II) 
 


 Не обичаме да говорим за Джак Зиглър. Вече не. Той е бил съквартирант на баща ми в колежа и беше кръстник на Аби, но през последните десет години от живота си Съдията не можеше да понася дори да споменем името на стария му приятел. Даже консерваторите бяха убедени, че баща ми е изгубил мястото си във Върховния съд най-вече защото е предпочел да поддържа дългогодишното си познанство с него или по-точно, защото е обядвал с Джак Зиглър. Два пъти. Това беше същността на показанията на Грег Харамото — че баща ми и старият му приятел се срещнали на обяд, а по-късно приятелят разгледал съда. И говорили няколко пъти по телефона. Та в това няма нищо лошо! Именно така разглеждат сподвижниците на Съдията, както винаги начело с Марая, историята с номинацията му за Върховния съд през 1986, когато либералните демократи бяха твърде уплашени от цвета на кожата и квалификацията му, за да повдигнат сериозни възражения, докато не излезе наяве историята с обедите. И миналото на човека, с когото беше обядвал. Вестниците моментално гръмнаха. Джак Зиглър, опозорен бивш служител на ЦРУ, по някакъв начин беше успял да стане придатък към половината политически скандали през втората половина на двадесети век — или поне така изглеждаше. Той свидетелства по някакъв дребен, но доста щекотлив въпрос пред комисията Уотъргейт на Сам Ървин, името му беше споменато в недобра светлина в добавката към доклада на комисията Чърч за прегрешенията на ЦРУ, а една-две книги намекнаха за далечната му връзка с бъркотията в случая с иранските контри, макар че по онова време той отдавна беше напуснал Управлението. Дори комисията Уорън прие свидетелските му показания при затворени врати, защото като действащ служител беше изпратил доклад от Мексико Сити за странните действия на някой си Лий Харви Осуалд. Но Джак Зиглър през повечето време стоеше в сянка, докато провалът на номинацията на баща ми за Върховния съд не го направи известен. Но нищо освен обедите му с баща ми не беше доказано, поне срещу баща ми, и това затвърди мнението на сестра ми. Както и позицията на Дясната глутница, и на уводната статия в „Уолстрийт Джърнал“. А за кратко и моята. (Адисън, който не можа да намери начин да изстиска пари от непредвидените обстоятелства, не разкри картите си.) Най-страстните поддръжници на баща ми в сената се покриха. Неколцина приятели го подканваха да се бори, но Съдията колективен играч до края — дръзко поиска от Белия дом да оттегли номинацията му. За негово смайване президентът Рейгън не направи опит да го разубеди и мястото във Върховния съд беше дадено на един неизвестен федерален съдия и бивш професор по право, Антонин Скалия, който за всеобщо облекчение, беше утвърден единодушно. Навремето изглеждаше невъзможно баща ми да се провали, толкова високо се беше издигнал със силата на ума си и общественополезната си политика. „Той не е направил нищо!“, викаше Марая по време на нощните телефонни разговори, които в този момент на криза бяха символ на временно примирие в нашата вечна война. — Не става дума какво е направил — отговарях търпеливо. — Става дума, че е скрил какво е правил. — Това е нелепо! — викаше тя. — Те искаха да го отстранят на всяка цена и ти го знаеш! — Сякаш да имаш врагове беше достатъчно оправдание за всяко закононарушение. Или сякаш фактът, че Джак Зиглър щеше да отиде на съд за какви ли не престъпления по времето на „тайните обеди“, както ги нарече пресата, беше нещо тривиално; сякаш дори фактът, че баща ми и чичо Джак очевидно все още са поддържали връзка, когато бившият му съквартирант е бил преследван от правосъдието, нямаше значение. Но пък чичо Джак беше напълно оправдан от почти всички обвинения и го преследваха само либералите, които го мразеха заради твърде ентусиазираното му осъждане на Студената война — поне така пишеше в уводната статия на „Уолстрийт Джърнал“. Слуховете в юридическите среди говореха за подкуп на съдебни заседатели и на важни свидетели, както и за щастливото изчезване на решаващи доказателства, но какво пък — винаги има подобни слухове.  (III) 
 


 Изтощена след пътуването си с влака от Сан Франциско, за да вземе сина ни и да дойде, Кимър дреме на рамото ми в лимузината, докато пътуваме към гробището. Бентли нервно се е сгушил от другата й страна, сивият му костюм виси на слабичкото му телце, защото икономичната Кимър смята, че детските дрехи трябва да се купуват с два-три размера по-големи. Гледам профила на жена ми. В простичката си черна рокля, без бижута, като изключим фините златни обици и единичния наниз перли, тя изглежда поразително. Жена ми е висока и изключително красива, с издължено замислено лице, дръзка, агресивна брадичка, очарователни кафяви очи, широк и пораждащ желание за целувки нос и меки закръглени устни, които обожавам. Дори очилата й със стоманени рамки изглеждат секси. Обичам да я гледам още от деня, когато се запознахме. Според собственото си описание тя е с едри кости, широки рамена и бедра, които след години на понякога драматични амплитуди са придобили закръгленост, която й харесва. Кожата й е един нюанс по-светла от моята заради аристократичното й наследство от Ямайка. Носи тъмнокафявата си коса в непокорна къса афроприческа, а бавната й усмивка и непокорният й нрав говорят за страстен характер. Тя е сочна, но твърда. Държи се с чувствено достойнство, което хем те привлича, хем определя твърди граници. Умът й работи бързо, а интелектът й е многостранен. Ако й дадат възможност, от Кимър ще стане прекрасен съдия. Никой не би желал да се изправя срещу нея, дори адвокатите на отсрещната страна, дори приятелите, които събира с ужасяваща лекота, и определено не аз. Например напоследък не съм предизвиквал жена си на тема честите й пътувания до Сан Франциско, където уж ходи, за да прегледа финансовите архиви на една софтуерна компания, която най-важният й клиент — местна дъщерна компания, наречена, ЕХП, бившата „Елм Харбър Партнърс“, планира да откупи. Тя би ме застреляла, ако го кажа: Кимър ходи, където я изпрати ЕХП и ако ЕХП иска да отиде в Калифорния, ще отиде. Връзката й с ЕХП й помогна набързо да стане партньор — макар тя да се преструва, че това е под достойнството й. А ЕХП е формално клиент на Джералд Натансън, един от най-влиятелните партньори във фирмата на Кимър, щастливо омъжен мъж, с когото моята също тъй щастливо омъжена жена има или няма връзка. Може би тайните телефонни разговори и дългите необяснени изчезвания от кантората й са чисто съвпадение. А може би баща ми ще изскочи от ковчега и ще му удари един танц. В момента, когато ревността ми пламва, Кимър неочаквано вплита пръсти в моите, което рядко й се случва напоследък. Поглеждам я изненадан и забелязвам на лицето й проблясък на усмивка, но тя не гледа към мен. Бентли вече спи и другата ръка на Кимър разсеяно гали къдравата му черна коса. Бентли въздиша. Между тях двамата има нещо особено, някаква загадъчна генетична връзка майка — син, която ме изключва, и винаги ще бъде така. В този странен разединен свят мъжете често обичат жените си толкова много или толкова малко, колкото децата си, но изглежда, при жените биологията дава възможност за личен избор — те могат да обичат съпрузите си, но децата им са на първо място. Ако беше иначе, съмнявам се, че човешката раса щеше да оцелее. Подозирам, че една от причините да съм верен на Кимър, каквото и да е направила, е, че знам — дори някога да се разведем, тя ще вземе Бентли. Въпреки че аз прекарвам много повече време със сина ни, тя не би понесла да се раздели с него. Хвърлям още един поглед към Кимър, после поглеждам към Адисън, който безсрамно прегръща бялата си приятелка на отсрещната седалка. Адисън е около три сантиметра по-нисък от мен и по-широк в раменете — от мускули, а не от мазнини: макар да не е спортист, винаги се е поддържал в добра форма. Лицето му е и по-дружелюбно, и по-красиво от моето, веждите не са толкова подчертани, очите са по-симетрични, държането му — по-спокойно и открито. Адисън притежава ум, стил и грация, каквито ми липсват. Когато бяхме деца, той беше очарователен и забавен, а аз бях просто зубрач; винаги съм усещал на купони, почивки, в църквата, че родителите ми се вълнуваха повече, когато представяха брат ми на своите приятели, отколкото мен. Когато ходехме на училище, аз пристигах във всяка класна стая четири години след като Адисън беше излязъл от нея и получавах по-добри оценки от него, но учителите винаги бяха убедени, че той има по-голям интелект. Ако занесях вкъщи шестица, баща ми само кимаше, но ако Адисън донесеше петица, получаваше похвала. Като дете четях непрекъснато притчата за блудния син и винаги се вбесявах. Спорех постоянно за нея с учителите от неделното училище. Когато четяхме притчата за изгубената овца, им казах, че според мен повечето хора биха пазили деветдесет и деветте си овце, вместо да търсят една. Отговорът обикновено беше гневен поглед. Зрелостта не промени нищо. Баща ми прие като проблем това, че си останах женен за една и съща жена, но всеки път, когато Адисън представяше нова и още по-сервилна приятелка, се усмихваше и го прегръщаше през раменете: „Е, синко, готов ли си най-сетне да се установиш?“ Какъвто и отговор да дадеше брат ми, той го задоволяваше. Той изглеждаше много по-малко впечатлен от хабилитацията ми в един от най-добрите национални юридически институти, отколкото от порочната способност на Адисън да прави злато от всичко, до което се докосне. В днешни дни по-големият ми брат се е превърнал в типичен член на по-тъмната нация — умен, амбициозен, добре образован и напълно обсебен от романтиката на отдавна рухналото движение за граждански права, с чиито останки живее. Расовото единство отдавна не съществува, както и обвързването на по-голямата нация с основните принципи на движението, ако някога изобщо го е имало. Но брат ми успява да се изхранва от останките му. Живее в малка елегантна къща в Линкълн Парк, понякога сам, понякога с някоя от многото си приятелки, повечето бели, и очаква следващото голямо събитие, което да прибави към биографията си. Хванат натясно, признава, че е бил женен веднъж-дваж, но неминуемо добавя, че е започнал да изпитва съмнения към брачната институция и затова е доволен, че браковете му не са се оказали трайни. О, бракът! Родителите ми винаги го описваха като основната институция, върху която почива цивилизацията. Сестра ми и аз, каквито и да бяха другите ни слабости, се опитахме да се държим, сякаш вярваме в това. Но Адисън, въпреки външните признаци на религиозен плам, се държи по друг начин. Първата му съпруга беше начална учителка, сладка, кротка жена, казваше се Патси. Веднага започнаха да се карат по въпроса кога ще могат да създадат семейство. Подобно на много мъже брат ми не беше готов да се ангажира с деца веднага след женитбата и имаше кратък и ясен отговор по въпроса: „По-късно“. Патси го напусна на третата година. Последва страдание, след което известно време той сменяше приятелките си всяка седмица. Такъв си беше Адисън поне доскоро. Обичаше да се показва с актриси, модели, певици, но невинаги. Известно време беше иконом в Бруклин на една полулуда осъждана терористка, Селина Сандовал, която не пропускаше протест, освен ако не беше срещу абортите. Селина държеше пушки из целия апартамент и смяташе Адисън за фашист, който може да бъде обучен, както общо взето Адисън вижда мен. Колкото до брат ми, той описа интереса си към Селина като „проучване за роман“ — който, подобно на повечето от идеите му, тепърва щял да пише. Когато най-накрая Селина откачи напълно и се върна в затвора, беше последвана от стюардеса, брокерка, една тенисистка, келнерка от любимия му ресторант, една от звездите на Танцовия театър на Харлем и накрая от полицайка, което беше идеята на брат ми за шега. Най-накрая Адисън си взе втора съпруга, Вирджиния Шелби, последна година студентка по антропология в Чикаго, жена, която баща ми и майка ми най-после одобриха и всички сметнахме, че този брак ще го укроти. Всички харесваха Джини, всички освен Адисън, на когото бързо му писна от натякванията й да имат деца. Напусна я преди година и половина заради двадесет и четири годишната помощник-продуцентка на радиопредаването си. Макар че се водят само разделени, никой не вярва сериозно, че Адисън и Джини ще подновят брачните си отношения, затова никой не се учудва, когато той се появява на погребението с напълно непозната бяла жена — кльощава и безсрамно увиснала на ръката му. Казва се Бет Олин и е някаква неизвестна поетеса — няма време да разберем повече подробности по време на това кратко посещение, а и никога повече няма да я видим. 
  5 
 Среща край гроба 
 


  (I) 
 


 Кимър здраво ме държи за ръката. Отец Бишоп чете заупокойната молитва. Фрийман Бишоп е пастор в „Светата Троица и Архангел Михаил“ още отпреди Потопа, както понякога ми се струва. Баща ми винаги говореше зле за него. Причината е в политиката. Напоследък епископалната църква се разтърсва от бурни конфликти за какво ли не — от ръкополагането на хомосексуалисти и лесбийки до достоверността на Библията. Според Съдията Бишоп взимаше грешната страна във всеки спор, но двамата имаха ако не приятелски, то поне доста топли отношения. Напоследък намаляващият кръг от близки познати на баща ми дори допусна Фрийман Бишоп до своята най-свята институция — покерът в петък вечер. И въпреки че двойка известни консервативни проповедници си предложиха доброволно услугите, никога не е ставало въпрос кой ще води службата на погребението. Винаги съм обичал гробищата заради приятното чувство за минало и връзката им с настоящето; заради почти свръхестественото им спокойствие и непоколебимото потвърждение, че колелото на историята все още се върти. Повече обаче ги обичам като място на открития. Понякога, когато съм в непознато градче, откривам най-старото гробище и се разхождам там, изучавайки местната история, като проследявам семейните връзки. Друг път обикалям с часове, за да намеря гроба на някоя велика фигура от миналото. Около година преди да се роди Бентли с Кимър трябваше да заминем по работа в Европа — аз бях в Хага на една конференция, а тя в Лондон, за да върши бог знае какво за ЕХП, така че си откраднахме ден и половина, за да посетим Париж. Кимър искаше да види Лувъра и катедралата Нотър Дам, но аз имах други планове и настоях да вземем такси до мрачното гробище Монпарнас насред ужасна гръмотевична буря, за да потърсим гроба на Александър Альохин, лудия антисемит и алкохолик, световен шампион по шах през 30-те и възможно най-брилянтния шахматист. Още едно доказателство, ако жена ми е имала нужда от него, че самият аз също съм малко луд. Кратката надгробна церемония преминава някак замъглено. Не мога да се съсредоточа. Оглеждам се за булдозера, който ще зарови ковчега, след като и последният опечален се е оттеглил, но той е твърде добре прикрит. Хвърлям кратък поглед на надгробния камък от полиран мрамор, където вече е издълбано името на майка ми, и на малката плоча на Аби отстрани. Семейният парцел е леко издигнат и се вижда по-голямата част от гробището. То е просторно и залесено, надгробните плочи се издигат в невероятно прави редици по заоблените хълмове. Въпреки яркото есенно слънце навсякъде има сенки. Някои от по-близките сякаш мърдат — може би са журналисти. Игра на светлината? Или на живото ми въображение? Ако не внимавам, сигурно ще прихвана параноята на сестра ми. Това е третото погребение на този тих малък хълм и семейството намалява всеки път. Първо погребахме тук Аби, после майка ми, а сега и Съдията. Убит, напомням си и хвърлям поглед към сестра ми. Тя плаче. Студеният вятър обрулва няколко нови листа на земята; всяка година дърветата сякаш оголяват малко по-бързо, но пък аз ги гледам през очите на възрастта. Марая казва, че Съдията е бил убит. Погребваме баща си до Аби и Марая смята, че го е убил кръстникът на Аби. Възможно. Невъзможно. Истина. Лъжа. Недостатъчно информация, решавам доста притеснено. Кимър стиска ръката ми. Марая все още подсмърча; висок и силен, Хауард я прегръща, сякаш се тревожи, че може да отлети нанякъде. Изглежда, са довели само част от децата си, но ме мързи да ги преброя. Застанал точно зад тях, Адисън изглежда отегчен или може би му се иска да каже няколко думи и тук. Тазседмичната му приятелка се е отдалечила неучтиво, очевидно погълната от изучаването на други надгробни паметници. Малъри Коркоран, блед и огромен, си поглежда часовника, без да си дава труд да прикрие нетърпението си. Но Бишоп и без това е свършил. Плешивото му кафяво теме отразява слънцето, докато намества очилата си и произнася последните думи на последната молитва. Службата свършва. Опечалените се размърдват, но аз оставам неподвижен за миг. Ако всичко, в което съм се опитвал да вярвам, е истина, сега душата на баща ми е изправена пред Божия съд. За атеиста гробището е дом на мъртъвци, вулгарно и абсурдно, напълно безсмислено; за вярващия е извор на страшни въпроси и още по-страшни отговори. Поглеждам ковчега, готов да се плъзне в земята веднага щом се разпръснем. Кимър стиска пръстите ми, за да ме върне в светската действителност на ръкостисканията. Сбогуванията започват. Един чернокож мъж, който изглежда на стотина години, ме обгръща с кльощавите си ръце — шепне, че е чичо на някого, чието име не ми говори нищо. Висока поразителна жена с воал заема мястото му и обяснява, че е някаква леля, за която никога не съм чувал. Докато прегръщам непознати роднини, забелязвам Дана Уърт, която тъжно ми маха и после изчезва. Получавам болезнена мечешка прегръдка от разплакания Еди Дозиър, бившия съпруг на Дана; след това той прегръща Кимър, която се свива уплашено, но му позволява. Сбогувам се и благодаря на чичо Мал и неговата съпруга Еди, на семейство Медисън, които както обикновено казват все уместни неща; на братовчедка ми Сали и отдавнашния й приятел Бъд, бивш неизвестен боксьор, чиито ревниви юмруци често объркват всеки, който я загледа твърде дълго. Губя представа за бройката на хората, чиито ръце стискам, и започвам да забравям имената ми — грешка, която баща ми никога не би допуснал. Кимър неочаквано ме прегръща през кръста и ме притиска, дори ми се усмихва, за да ме извади от унеса ми. Осъзнавам, че се опитва да ме утеши — не като съпруга, а с определена цел. Другата й ръка стиска ръчицата на Бентли. Синът ни изглежда мъничък и изгубен в дългото си черно палто, купено вчера. И той започва да се прозява. — Време е да си вървим, миличък — казва Кимър, но не на мен. Тръгваме обратно към колите — група хора, които вече не са обединени от общите спомени за един живот; отново сме индивиди с работа, семейства, собствени болки и радости, а баща ми за повечето от опечалените е вече минало. Марая продължава да хлипа, но е единствена. Някъде звъни мобилен телефон и дузина ръце, включително тези на съпругата ми, бъркат в джобовете и чантите, за да проверят. Щастливият победител е Хауард: слуша известно време, а после се впуска в тихо обсъждане на подходящата оценка на конвертируемите облигации и все още щастливо бърбори, докато се вмъква в лимузината. Още няколко ръкостискания, прегръдки и целувки и отново оставаме сами. Забелязвам, че Адисън все още стои пред гроба. Прегърбен, с ръце в джобовете, въпреки топлия следобед, той отчаяно се взира в сенките. За какво мисли? За Бет? За Джини? За ненаписаната си книга? За гостите, които е поканил следващата седмица? Казвам на Кимър, че ще се върна веднага, пускам ръката й и тръгвам към брат си. Бих искал да кажа, че видът на самотния Адисън е докоснал някакъв извор на съчувствие или дори любов, но това ще е лъжа; по-вероятно е да се тревожа, че брат ми изживява някакво откровение, че общува с велики сили, научава някаква мистична истина, която аз пропускам. Както по времето, когато той знаеше, че Дядо Коледа не съществува, а аз не. Колкото и да е безвкусно, именно старата завист, въпросът „Защо Адисън?“ ме кара да се върна при него. — Здрасти, Миша — промърморва той. За разлика от Марая, Адисън настоява да използва прякора ми. Не обръща глава, но слага ръка на рамото ми. Имам чувството, че съм прекъснал молитвата му. — Добре ли си? — питам го и се мъча да разбера какво гледа. Виждам само дървета и надгробни паметници. — Просто си мислех. — За какво? — Нали знаеш. За онова, което гуруто Ариан казва за мъченията на смъртта. Естествено. Това беше следващото ми предположение. Минава миг. Винаги съм му се възхищавал и съм му завиждал, много сме си говорили, но точно сега почти няма какво да си кажем. — Красиво е тук — казва Адисън. — Сигурно и аз ще дойда някой ден. А и ти. Трябват ми няколко секунди, за да разбера, че говори за смъртта. Не, не говори, а се тревожи. Големият ми брат, който никога не се е боял от нищо; чийто чар и изящество безболезнено му прокарват път в живота, внезапно се притеснява, че ще умре. Чудя се толкова много ли е разчитал на баща ни? Или може би аз съм ненормалният, щом гледам как спускат ковчега на баща ни в земята и не се безпокоя, че и аз съм смъртен. И в двата случая брат ми се нуждае от утеха. Явно Бет Олин не е от хората, които утешават. Аз също. — Хайде. — Хващам го за лакътя. Той отблъсква ръката ми и посочва. — Знаеш ли, Миша, всеки път, когато видя гроба на Аби, се надявам, че ще го открием. — Кого? — Онзи, дето я уби. — Долавям в гласа на брат си горчивия гняв на баща ми. За миг го гледам озадачен. — Адисън… — Да — казва той. — Ти тръгвай, аз ей сега ще дойда. Хайде! Изчаквам още няколко секунди, но Адисън не помръдва, затова най-накрая се обръщам и тръгвам към колите. Когато приближавам, виждам, че Кимър говори по мобилния си телефон и несръчно си взима бележки на един разгънат на покрива на колата лист хартия. Хауард и Марая вече са си тръгнали, но неколцина от семейните приятели все още чакат, включително чичо Мал, който отдавна трябваше да се е върнал в кабинета си. Изпълвам се с топли чувства от любовта му към нас, докато не осъзнавам, че и той говори по телефона. Поклащам глава, озадачен от странните закони на корпоративния свят. Може би говори с Кимър. — Талкот! Обръщам се рязко. Мисля, че е Адисън, но не е. — Талкот! Талкот, чакай! — Звучи като слабо ехо, а не като глас. Обръщам се към голите дървета, които хвърлят издължените си сенки в светлината на късния следобед. Отначало виждам само сенки. После две от тях се отделят от останалите и като по магия се превръщат в хора, в двама бели мъже, които вървят към мен. Познавам единия и есенното небе посивява. — Здравей, Талкот — казва Джак Зиглър. — Благодаря, че ме изчака.  (II) 
 


 Първото, което забелязвам у чичо Джак, е, че е болен. Никога не е бил много едър, но винаги изглеждаше заплашителен. Не знам колко души е убил, макар често да се боя, че са повече от споменатите в пресата. Не съм го виждал повече от десет години и не ми липсваше. Но как се е променил! Сега е крехък, сивият костюм и тъмносиният шал висят върху измършавялото му тяло. Силното квадратно лице, което си спомням от детството си, когато ни посещаваше на Винярд, натоварен със скъпи подаръци, прекрасни гатанки и ужасни шеги, сякаш се разпада; сребристата коса, макар все още доста гъста, е сплъстена, а розовите му устни треперят, когато мълчи, а понякога и когато говори. Той приближава заедно с един по-висок, по-широкоплещест и по-млад мъж, който мълчаливо му помага, когато се препъва. Приятел, мисля си, само дето хора като Джак Зиглър нямат приятели. Значи е телохранител. Или, предвид физическото състояние на чичо Джак, болногледач. — Виж ти кой е дошъл! — недоволно промърморва Адисън. — Аз ще се оправя — настоявам с обичайната си глупост. Преди Джак Зиглър да стигне до нас, предупреждавам Кимър да остане при колата с Бентли и като никога тя се подчинява, без да спори, защото нито един бъдещ съдия не бива да бъде виждан в компанията на подобен човек. Чичо Мал пристъпва напред, сякаш да ми посредничи като на клиентите си, когато си тръгват от съда, но му правя знак да се върне и му казвам, че всичко е наред. После се обръщам и забързвам нагоре по склона. Марая, разбира се, вече си е тръгнала, което е добре, защото тази поява можеше да я докара до истерия. Само Адисън е наблизо, достатъчно далеч, за да е учтив, но и достатъчно близко, за да може да ми помогне, ако… ако какво? — Здравей, чичо Джак — казвам, когато с кръстника на Аби едновременно стигаме до гроба. После зачаквам. Той не ми протяга ръка и аз не му предлагам своята. Телохранителят му — или какъвто е там — стои отстрани и леко назад и гледа брат ми с опасение. (Очевидно самият аз не съм достатъчно заплашителен, за да пробудя бдителността му.) — Моите съболезнования, Талкот — прошепва Джак Зиглър с особения си акцент, отчасти източноевропейски, отчасти бруклински и отчасти харвардски, който според баща ми бил създаден за заблуда. Очите му са сведени към гроба. — Благодаря. Не те видяхме в църквата… — Мразя погребенията. — Небрежно казано, сякаш обсъждаме времето, спорта или бягство в друг щат, за да се спаси от съда. — Не обичам да отдавам почит на смъртта. Виждал съм твърде много добри хора да умират. „И някои от собствените ти ръце“, мисля си и се чудя дали ако слуховете са верни, говоря с човек, който е убил собствената си жена. Страховете на Марая отново ме връхлитат. В хронологията на сестра ми има някаква безумна логика — баща ми се среща с Джак Зиглър, обажда се на Марая, умира няколко дни след това, после Джак Зиглър се обажда на Марая, а сега Джак Зиглър е тук. Казвам само: — Благодаря, че дойде. А сега, ако ме извиниш… — Чакай — казва Джак Зиглър и чак сега вдига очи към моите. Отстъпвам, защото отблизо лицето му изглежда ужасно. Бялата му като пергамент кожа е опустошена от безименни болести, които според мен — каквито и да са — са достатъчно наказание за живота, който си е избрал. Но не тя, а очите му привличат вниманието ми. Приличат на въглени, пламтящи от мрачната щастлива лудост, която сигурно обзема всички убийци малко преди да умрат. — Чичо Джак, с-съжалявам — успявам да кажа. — Трябва… трябва да тръгвам. — Талкот, дойдох от хиляда мили, за да те видя. Сигурно ще можеш да ми отделиш пет от ценните си минути. — Гласът му хрипти и имам чувството, че може би ще ме зарази с онова, което го е докарало до това състояние. Но не помръдвам. — Разбрах, че ме търсиш — казвам накрая. — Знаеш къде да ме намериш. — Възпитавали са ме да се държа учтиво, но да видя чичо Джак такъв след толкова години, ме изпълва с неустоимо желание да бъда груб. — Можеше да ми се обадиш вкъщи. — Това не… не беше възможно. Разбираш ли, те знаят и щяха да сметнат, че… Затова реших… помислих си, че може би… — Гласът му секва, очите му стават объркани и разбирам, че чичо Джак се бои от нещо. Надявам се, че призракът на затвора или очевидно приближаващата му смърт са причина за това, защото всяко друго нещо, което би могло да уплаши Джак Зиглър е… нещо, което не бих желал да срещна. — Е, добре, намери ме. — Може би прибързвам, но вече не се боя толкова; от друга страна, не ми е приятно да съм с него. Искам да избягам от това болно плашило и да се върна към обичта на семейството ми. — Баща ти беше чудесен човек — казва чичо Джак — и мой много добър приятел. Споделяхме много неща. Не толкова работа, колкото удоволствия. — Разбирам. — Вестниците писаха за нашите сделки. Нямаше сделки. Това са глупости. Лъжи. — Знам — лъжа, за да му направя удоволствие, но мнението ми не го интересува. — Онзи негов чиновник, който лъжесвидетелства… Боклук! — Поклаща глава с престорено недоверие. — На вестниците много им хареса. На левите копелета. Защото те мразеха баща ти. Тъй като не съм разговарял с Джак Зиглър от доста време преди изслушването на баща ми, никога не съм чувал какво мисли за случилото се. Предвид насоката на коментарите му, съмнявам се, че би искал да знае какво мисля аз. Затова си мълча. — Чух, че онзи глупак вече не може да си намери работа — казва чичо Джак. — Не съм изненадан. — Постъпил е, както е сметнал за правилно. — Той излъга, за да унищожи един велик човек, и заслужава съдбата си. Не издържам. Докато Джак Зиглър продължава да бърбори, безумните идеи на Марая от петък започват да ми се струват… не чак толкова безумни. — Чичо Джак… — Баща ти беше велик човек — прекъсва ме Джак Зиглър. — Много велик човек и чудесен приятел. Но сега, когато е мъртъв… — Той млъква, после вдига едната си ръка с дланта нагоре и я накланя, после прави същото с другата. — Много бих искал да ти помогна. — На мен? — Да, Талкот. И на семейството ти естествено — добавя той меко. Поглеждам към колите. Кимър губи търпение. Чичо Мал също. Поглеждам отново кръстника на сестра ми. Последното нещо, от което имам нужда, е помощта му. — Благодаря ти, но мисля, че няма нужда. — Но ще се обадиш ли? Ще ми се обадиш ли, ако имаш нужда от нещо? Особено ако… ако е нещо спешно. Свивам рамене. — Добре. — Нещо за жена ти, например — продължава той. — Разбрах, че ще става съдия. Това е чудесно. Знам, че винаги го е искала. — Още не е сигурно — отвръщам автоматично, изненадан, че тайната е стигнала чак до Скалистите планини, а и защото не желая Джак Зиглър да се меси в номинацията й. Вече провали една съдийска кариера. — Тя не е единственият кандидат. — Знам. — Горящите му очи отново стават мрачни. — Разбирам, че един твой колега смята да получи длъжността. Някои вярват, че е най-сериозният претендент. Още веднъж съм потресен от информацията му, но предпочитам да не мисля откъде я има. Радвам се, че Кимър не може да ни чуе. — Знам. Но, виж, трябва да… — Слушай, Талкот. Чуваш ли ме? — Той се навежда към мен. — Не мисля, че колегата ти е достоен за тази длъжност. Знам някои неща за него. А всички знаем какво означава това, нали? — Той силно кашля. — Рано или късно всичко ще излезе наяве. — И какво е това всичко? — питам, защото внезапно любопитството надделява над предпазливостта ми. — На твое място не бих се занимавал с подобни неща. Не бих ги споделил с хубавата си жена. Бих изчакал търпеливо колелото да се завърти. Объркан съм, но не и недоволен. Ако има информация, която да унищожи шансовете на Марк Хадли, не мога да дочакам да… Как се изрази той — да излезе наяве. Макар някога с Марк да бяхме приятели, не мога да потисна нарастващото си вълнение. Може би манията на Америка да проваля избори за съдии чрез скандали е абсурдна, но все пак става дума за жена ми. Но какво би могъл да знае Джак Зиглър за Марк Хадли, което не е известно на никого другиго? — Благодаря, чичо Джак — казвам неуверено. — Винаги се радвам да помогна на някое от децата на Оливър. — Гласът му е странно официален и аз отново изстивам. Нима е помогнал по престъпен начин на жена ми да постигне мечтаното място в съда? Трябва да кажа нещо, но не е лесно да реша какво. — Чичо Джак, аз… Благодаря ти, че искаш да помогнеш, но… Веждите му леко се повдигат. Иначе изражението му не се променя. Знае какво искам да кажа, но няма намерение да ме улесни. — Просто мисля, че Кимър… Кимбърли… иска подборът да продължи, за да бъде избран най-достойният кандидат. Не би желала никой да… се бърка. — И докато произнасям тези думи, внезапно разбирам, че това, което му казвам, е истината. Моята умна и амбициозна жена не обича да бъде задължена на никого за нищо. Когато бяхме студенти, си създаде име в института с откритата си съпротива срещу закона за равните възможности, който според нея беше поредният опит чернокожите да бъдат задължени на белите либерали. Може би беше права. Чичо Джак има готов отговор. — Не се бой, Талкот. Нямам намерение да… се меся. — Той се засмива, после се закашля. — Просто ти казвам какво ще стане. Имам информацията, но няма да я използвам. Не е нужно и ти да го правиш. Твоят колега, съперникът на жена ти, има твърде много врагове. Един от тях със сигурност ще изкара нещата наяве. Единствената услуга, която ти правя, е, че те осведомявам. Нищо повече. Кимам. Разговорът ме е изтощил. — Сега е твой ред — продължава той. — Мисля си, че можеш да ми помогнеш, Талкот. Затварям за миг очи. Не е изминал цялото това разстояние само за да ми каже, че кандидатурата на Марк Хадли ще пропадне, нито за да отдаде почит на баща ми, нали? Дошъл е, защото иска нещо. — Талкот, трябва да ме изслушаш. Слушай ме внимателно. Трябва да ти задам един въпрос. — Давай. — Внезапно ми се иска да се отърва от него. — И други ще искат това от теб, някои с добри мотиви, други с лоши — обяснява той загадъчно. — Не всички ще бъдат онези, за които се представят, и не всички ще ти мислят доброто. Забравил съм зловещата, необяснима сигурност на чичо Джак, че целият свят заговорничи, но той очевидно не се е променил от дните, когато ни носеше подаръци от далечни пристанища и се оплакваше от машинациите на семейство Кенеди, чиято нерешителност, според него, ни струвала Куба. Никое от нас, децата, не знаеше за какво говори, но обичахме разпалеността, с която разказваше. — Добре — казвам. — Трябва да ти поискам същото, което ще искат и те — продължава той и лудите му очи блестят. — Добре, давай — въздъхвам. До лимузината Кимър поглежда часовника си и вдига ръка — подканя ме да побързам. Може би й предстои още някой разговор по телефона. Може би и тя се бои от Джак Зиглър, макар никога да не са се запознавали. Може би трябва да приключа с това. — Но бързо, защото… — Разпорежданията, Талкот — прекъсва ме той с хрипливия си шепот. — Трябва да знам всичко за разпорежданията. — Разпорежданията — повтарям глупаво и осъзнавам, че сестра ми не е толкова луда, колкото съм мислил, и че брат ми, който усеща, че нещо става, но не е сигурен какво, пристъпва една крачка по-близо, като защитник или бдителен родител — което много често е едно и също. — Да, разпорежданията. — Горящата щастлива лудост на лицето му ме изгаря. — Какви разпореждания даде баща ти преди да умре? — Не съм сигурен за какво… — Мисля, че отлично знаеш за какво говоря. — В гласа му прозвучава метална нотка и сега той е Джак Зиглър, за когото всички пишеха през 1986. — Не, не знам. Марая ми каза, че си й се обадил и си я питал. Ще ти кажа същото, което казах и на нея. Изобщо нямам представа за какво говориш. Чичо Джак бързо поклаща бледото си лице. — Стига, Талкот. Познавам те, откакто си се родил. Кръстник съм на сестра ти, бог да я прости. — Посочва гроба. — Бях приятел на баща ти. Знаеш за какво питам. Мисля, че знаеш какво означава и знаеш защо те питам. Трябва да знам разпорежданията. — Не разбирам за какво говориш. Съжалявам. — Разпорежданията на баща ти, Талкот. — Той е вече бесен. — Разпорежданията, които ти е дал в случай, че умре неочаквано. Не повтарям грешката на Марая — сигурен съм, че няма предвид разпорежданията за погребението, не само защото то вече е свършило. И изведнъж разбирам онова, което не разбрах в разговора си с Марая. Той мисли за завещанието. За разпределението на имуществото на баща ми. Което е странно, защото макар баща ми да не беше беден, Джак Зиглър е много богат или поне така казват вестниците. — Ако имаш предвид финансовите му разпореждания — казвам меко със самоувереността на адвокат, който е разбрал всичко, — завещанието не е прочетено официално… — Изобщо не говоря за това и ти го знаеш много добре — изсъсква той и ме опръсква със старческата си слюнка. — Не си играй игрички с мен. Гледам го, без да скривам раздразнението си. — Разбирам, че баща ти те е заклел да мълчиш. Много разумно от негова страна. Но трябва да ти е ясно, че това не включва мен. Разпервам широко ръце. — Виж, чичо Джак, съжалявам. Не мога да ти помогна. Няма никакви разпореждания, които… С движение, което не успявам да проследя, костеливата му ръка се стрелва и ме сграбчва за китката. Млъквам. Може и да е болен, но е удивително силен. Ноктите му се забиват в ръката ми. — Какви са разпорежданията? — пита той. Адисън тревожно прави крачка напред, телохранителят прави същото и аз повече долавям, отколкото виждам, как двамата се измерват с очи; внезапно въздухът се изпълва с нещо първично мъжко, взаимно подушване, сякаш са зверове, които се готвят за бой, и виждам първите червени сенки, които се просмукват в стъпканата зелена трева. — Пусни ми ръката — казвам спокойно, но той вече я е пуснал и гледа в земята, сякаш силите му са му изневерили. — Извинявай, Талкот — промърморва, сякаш го казва повече на ръката ми, отколкото на мен. — Питам те, защото съм длъжен. Правя го заради теб. Моля те, разбери го. Аз не печеля нищо, просто трябва да защитя теб и всички вас, както съм обещал на баща ти. — Побърканите му очи бавно се повдигат, за да срещнат моите. Адисън се отпуска, но не и бдителният телохранител. — Чичо Джак, аз… Благодаря ти, но вече сме големи… — И големите имат нужда от наглеждане. — Той кашля и покрива устата си с юмрук. — Талкот, нямаме време. Обичам теб, брат ти и сестра ти, все едно сте мои деца. Сега те моля за помощ. Заради доброто на семейството, което и двамата обичаме, кажи ми какви са разпорежданията. Замислям се за миг. Знам, че трябва да му обясня как стоят нещата. — Чичо Джак, благодаря ти, че дойде. Сигурен съм, че цялото семейство ти е благодарно. Знам, че това би означавало много за баща ми. Моля те, повярвай ми, бих ти помогнал, ако можех. Но аз… просто не знам за какво говориш. — Усещам, че развалям всичко. — Кажи ми за какви разпореждания става дума. — Знаеш за какво говоря. — Тонът му е твърд, достатъчно, за да ми напомни, че си имам работа с опасен човек. — Благодариш ми, че съм тук? Отлично. Аз пък ще ти бъда благодарен за тази информация. — Нямам никаква информация! — Най-накрая изгубвам търпение, защото нищо не извиква така внезапно червената аура, колкото снизходителността. — Казах ти: не знам за какво говориш! — Викам толкова силно, че опечалените, които още не са си тръгнали, обръщат глави, а телохранителят изглежда готов да грабне чичо Джак и да избяга с него. С крайчеца на окото си забелязвам, че отдавна отегчената Кимър с тежки крачки се приближава към нас. Май ще е добре да свършим този разговор, преди да дойде. — Съжалявам, че повиших глас — казвам му. — Но с нищо не мога да ти помогна. Настъпва продължителна тишина. Зловещите му очи се взират в моите. Накрая Джак Зиглър поклаща глава и присвива тънките си устни. — Зададох въпроса си — шепне той като на себе си, — предадох предупреждението. Свърших онова, за което дойдох. — Чичо Джак… — Талкот, трябва да тръгвам. — Пламналите му очи се спират за кратко върху Адисън, който стои на десетина крачки от нас. Брат ми се намръщва и се обръща към нас, сякаш усеща, че го наблюдават. Джак Зиглър се приближава до мен, вероятно уплашен да не го чуят. После мършавата му ръка отново се стрелва, изненадвайки ме за пореден път с бързината си, и аз отстъпвам. Но той само ми подава малка бяла картичка. — Пази се от онези, за които ти казах. И когато решиш, че искаш да си поговорим за… за разпорежданията… трябва да ми се обадиш. Ще дойда където кажеш, когато кажеш и ще ти помогна с всичко, с което мога. — Той млъква и чака намръщено. — Обикновено не давам такива обещания, Талкот. Сега разбирам. Очаква да му благодаря. Мразя това. — Разбирам — е всичко, което успявам да кажа, и взимам картичката. — Надявам се — казва той тъжно. — Защото не искам да пострадаш. — После изведнъж се усмихва и кима към приближаващата се Кимър. — Нито ти, нито семейството ти. Не мога да повярвам. Червенината внезапно става ярка и дразнеща. — Да не би… Заплашваш ли ме? — Разбира се, че не, Талкот. — Той все още се усмихва, но усмивката му прилича повече на внезапна парализа, отколкото на признак на щастие. — Предупреждавам те за намеренията на другите. За мен обещанието си е обещание. Обещах да те закрилям и ще го направя. — Чичо Джак, наистина не знам какво… — Достатъчно — казва той рязко. — Направи каквото трябва. Не позволявай на никого да те разубеди. — За един дълъг миг тъмните диви очи се втренчват в моите. После Джак Зиглър ми обръща гръб. — Господин Хендерсън, тръгваме — рязко казва той на телохранителя, който ме дарява с един последен подозрителен поглед, преди също да се обърне. Вървят по сенчестата пътека между строените надгробни плочи и скоро изчезват в дълбоките сенки, сякаш са призраци, чието време в света на живите е изтекло и затова трябва да се върнат в земята. Усещам сигурната ръка на Адисън върху рамото си. — Справи се отлично — прошепва той. — Той е откачалка. — Така е. — Почуквам с картичката по зъбите си. — Вярно е. — Добре ли си? — Разбира се. Брат ми ме поглежда, после свива рамене и тръгва да потърси своята странна малка поетеса или каквато е там. Пристъпвам към гроба, неспособен да повярвам, че баща ми, макар и в ковчега, е успял да лежи тихо по време на целия разговор с чичо Джак. Вероятно мълчанието му е най-сигурният знак, че наистина е мъртъв. — За какво беше всичко това? — пита Кимър. — Ще ми се да знаех — отвръщам. Чудя се дали дай кажа онова, което разбрах за Марк Хадли от Джак Зиглър, но решавам да изчакам — по-добре да бъде приятно изненадана, отколкото горчиво разочарована. Кимър се намръщва, после ме целува по бузата, хваща ме за ръката и ме повежда надолу по склона. Докато се возя в лимузината към Шепард Стрийт, стиснал студената ръка на жена си, думите на Джак Зиглър се въртят като мантра в разтревожения ми ум: „Другите. Пази се от другите… Предупреждавам те за намеренията на другите. За мен обещанието си е обещание“. И още: „Не искам да пострадаш. Нито ти, нито семейството ти“. 
  6 
 Съставителят на шахматни задачи 
 


  (I) 
 


 Вашингтон е градът на Кимър. С Конгреса, Белия дом, с множеството федерални агенции, безброй съдии и повече адвокати на глава от населението от където и да било по света. Това е градът на онези, които сключват сделки, а в това жена ми е най-добра. Щом пристигна, задачата й беше да си построи базов лагер, въоръжена с лаптоп и портативен факс в гостната на родителите си на Шестнадесета улица, на половин миля от Шепард Стрийт. Прекара понеделника, деня преди погребението, уреждайки си срещи за сряда, деня след него; едната беше във Федералната търговска комисия за някакъв клиент, другите — за да подпомогне кандидатурата си за апелативния съд. Така че тази сутрин излиза рано, за да закуси с друга стара приятелка. Кимър винаги е обичала да поддържа добри отношения с пресата и често я цитират в местния „Кларион“, а от време на време и в „Таймс“. Моето отношение към журналистите е различно. Когато ми се обадят, нямам коментар по никакъв въпрос. Ако настояват, просто затварям. Никога не разговарям с репортери, откакто пресата разкъса баща ми. Никога. Имам един студент, Лайънъл Елдридж, някогашна баскетболна звезда, който си повредил коляното и сега се надява да стане адвокат. С Кимър познаваме и него, и жена му, защото той работеше в нейната фирма миналото лято: работа, която му помогнах да си намери, когато други фирми, объркани от оценките му, се опитваха да докажат, че не са впечатлени от известността му, и го бяха отхвърлили. Много журналисти все още пишат статии за „младия господин Елдридж“, както обича да го нарича Тио Маунтън — мисля, че на шега, защото Лайънъл може да е половин век по-млад от него, но е почти десет години по-голям от останалите второкурсници. Във всеки случай медиите още обожават младия господин Елдридж и обичат да описват преживяванията му. Веднъж една журналистка беше достатъчно глупава, за да ми се обади. Пишела биография на Сладкия Нели — както го наричаха, докато играеше — и искала, както каза, да изрази стремежа му да се справи с това ново предизвикателство. Беше говорила с Лайънъл и той й казал, че съм любимият му преподавател. Бях поласкан, макар че не работя, за да се харесам. Но пак не коментирах. Тя ме попита защо и тъй като ме хвана в момент на слабост, й казах. „Но аз пиша хубава статия — изви тя. — За бога, пиша за спорт, а не за политика!“ Сякаш тази разлика беше достатъчна, за да ме разубеди. „Мразя спорта — казах й, което беше лъжа, — и не съм добър човек“, което е истина. Макар че жена ми се опитва да ме убеди в обратното. Но Кимър смята, че приятелката й журналистка може да й помогне и може би е права, защото има нюх кой може дай съдейства да се доближи до целта си. По-късно ще се срещне със сенатора на демократите от нашия щат, възпитаник на юридическия институт, и ще се опита да го превърне от привърженик на Марк Хадли поне в неутрален — среща, която по моя молба уреди Тио Маунтън, любимият преподавател на сенатора. Ще обядва с Рути Силвърман, която я предупреди, че всичко, свързано с подбора, е тайна, но поне се съгласи да се видят, защото всеки, който познава Кимър, започва да прави онова, което тя иска. Следобед жена ми ще посети главния лобист на Националната асоциация за подпомагане на развитието на цветнокожите, за което й помогна баща й, полковникът, който също има връзки. После, късно следобед, двамата ще обединим сили, защото самият велик Малъри Коркоран е успял да ни вмести в графика си за четири часа, надяваме се, че ще се съгласи да използва част от огромното си влияние в нейна полза. Както казах, Вашингтон е градът на Кимър. Но не е моят и никога няма да бъде; твърде лесно е да затворя очи и да си спомня дългите мрачни часове на изслушванията, когато баща ми седеше пред сенатската комисия по правосъдието, отначало самоуверен, после невярващ, след това ядосан и най-накрая потиснат и победен. Дори сега потрепервам при тези спомени. Но няма начин да избягам от тях, не и във Вашингтон. Снощи с Кимър и родителите й гледахме новините в 11 вечерта. Когато водещата стигна до погребението на Оливър Гарланд, третата поред новина, видяхме сцени не от днес, а от унижението преди много години — баща ми, седнал пред юридическата комисия, с беззвучно движеща се уста, — а репортерката продължаваше да говори. След това кадри с Джак Зиглър в белезници след един от множеството му арести: добро попадение, макар и пристрастно. След това разпалената реч на Съдията пред една от Десните глутници, докато репортерката бърбори за края на кариерата му. Тъжното лице на Грег Харамото, интервюиран пред църквата веднага след погребението — как изразява мъката си от смъртта на „един велик човек“ и продължително изказва съболезнованията си на семейството — макар че не се опита да ни ги изкаже лично, по телефона или дори с бележка. Грег се оказва единственият присъстващ, чиито коментар след погребението е влязъл в новините, но може би журналистите са сметнали само него за достоен. Точно какъвто беше за правната комисия преди години — единственият свидетел, който имаше значение. Кимър отиде до града с тъмносиния кадилак на майка си, затова с Бентли се качваме на наетата кола — прозаичен бял „Таурус“ — за петминутното каране по Шестнадесета улица до Шепард. Спирам на червен светофар и поглеждам към сина си в огледалото за обратно виждане. Бентли е хубаво момче. Има моята гъста коса, заострена брадичка и тъмношоколадова кожа — и големите кафяви очи на майка си, учудени вежди и плътни устни. Освен това е кротко и много сериозно дете, което се дължи на стеснителността му, когато е между хора, и самоанализ, когато е сам. Той проговори късно, толкова късно, че се консултирахме с педиатри. Всички ни увериха, че макар много деца да са проговорили няколко думи на около година и половина, а някои — дори много по-рано, не е необичайно, нито знак за забавено умствено развитие, ако детето проговори и по-късно. Просто го изчакайте, казваха ни всички. И Бентли ни накара да чакаме. Сега, половин година след третия му рожден ден, той е започнал да бърбори на онази странна смесица от английски и мистериозен доезиков код, която множество прохождащи деца откриват малко след като навършат една година. Говори и сега, сурово мъмри новото си куче, яркооранжева мека играчка, подарък от Адисън, който не пропуска случай да си създаде почитатели: „И не, не, кученце казах не. Щото мама чете на теб кученце лошо добро сега иди вкъщи сега иди не недей кученце мама каза да не смееш посмееш кученце лошо…“ Прекъсвам този низ от блестящи безсмислици с въпроса: — Какво правиш? Синът ми млъква и ме поглежда внимателно, пухкавите му ръчички стискат кучето, което още няма име, сякаш се бои, че може да изчезне. — Смее кученце — шепне той. — Аха. — Посмей! — избухва той радостно, защото почти всеки ден научава нови думи и изрази. Чудя се от кое телевизионно шоу е взел тази. — Да не си посмял! — Няма. — Няма. Посмей. — И ти посмей — отвръщам, но това само го обърква и смехът му преминава в неловко мълчание. Поклащам глава. Понякога Бентли ни притеснява — особено Кимър. Тя го глези безнадеждно, неспособна да понесе страданията му и за миг, защото винаги се е обвинявала за онова, което не е наред със сина ни, ако му има нещо, разбира се. И до днес смята, че състоянието му се дължи на факта, че тя продължи да пие по време на бременността, защото се подиграваше на твърденията, че личните й навици могат да причинят на бебето (или зародиша, както го наричаше, докато растеше в нея) някаква вреда. Ако опасенията й са правилни, трябва да поема половината вина, не защото съм пияница — не съм, — а защото никога не съм достатъчно строг, когато става дума за Кимър. След като тяхна три пъти ядосано пренебрегна нервните ми молби, се отказах да я възпирам. Първите няколко часа от живота на сина ни бяха мъчителни — докторът ни каза, че можело да го изгубим. И самата Кимър имаше нужда от лечение заради кръвозагубата. Ден по-късно, когато всички оживяха, с жена ми коленичихме за молитва — последния път, когато сме го правили извън църквата — и благодарихме на Бога, когото обикновено пренебрегвахме. Вярвам, че Бентли беше Божият отговор. Но раждането на сина ни бележи и точката, от която бракът ни тръгна на зле. Днес отношенията ни са обтегнати. Има неща, които тя не иска да знае, и неща, които иска аз да не знам. Ако е извън града например, ми се обажда, но не и обратното. Дръзвам да наруша правилата само при спешни случаи. Когато Малъри Коркоран се обади в четвъртък следобед, за да ми каже, че баща ми е умрял, проверих с дистанционно избиране телефонния секретар у дома за обаждания от жена ми. Не беше звъняла. Потърсих я на мобилния телефон. Беше изключен. Взех Бентли от яслите, обясних му тържествено какво е станало с дядо му, после се прибрах и опитах отново. Още не се беше прибрала. Звънях часове, докато на запад не стана полунощ, а в Елм Харбър три сутринта, но нея я нямаше. Най-накрая в изблик на ужасяващо прозрение се обадих в хотела и потърсих Джералд Натансън. Джери си беше в стаята. Беше нервен. Работата продължавала, каза ми той. Не знаел къде е жена ми, но бил сигурен, че е в безопасност. Обеща да я накара да ми се обади, ако я види. Тя позвъни след десет минути. Не я попитах откъде.  (II) 
 


 Отваря ни братовчедката Сали, която тази сутрин няма да ходи на работа, за да седи в кухнята на баща ми и да тормози сестра ми с полузабравени истории от общото ни детство. Сали ме обгръща със силните си ръце, както поздравява почти всички, но особено Адисън. В къщата се чува лек джаз. Бентли изпищява при вида на малките Мартин и Мартина, които, както обикновено, се държат за ръце. След миг се е присъединил към по-малките членове на котилото на сестра ми в някаква сложна игра, която ги кара да маршируват в тържествена редица, водени от най-малкия — Маркъс — и да пипат един и същ предмет във всяка стая, преди да се отправят към следващата, а после да се обърнат и да направят същото по обратен ред. Откривам Марая и Просто Алма в двата люлеещи се стола на задната веранда. Алма, от чиято уста наперено стърчи цигара, се усмихва може би от радост, а Марая ми позволява да я целуна по бузата. Изглежда, Алма точно завършва една от своите нецензурни истории и е на края на силите си: казва, че трябва да си ходи, и обяснява заради мен, че една от внучките й ще пристигне всяка минута, за да я откара във Филаделфия. Докато се изправя, Алма прави един от любимите си номера — стиска върха на цигарата, за да я угаси, и я пъха в джоба на жилетката си. Кимам към празния стол и Сали разбира жеста и сяда на мястото на Просто Алма. После влизам с Алма в стаята. Докато търси палтото си във фоайето, я питам небрежно какво е искала да каже вчера с думите, че те ще ми разкажат какви планове е имал баща ми за мен. Мъдрите й стари очи не ме поглеждат. — Това няма нищо общо с мен — промърморва след миг. Нямам представа за какво говори и й го казвам. — Няма никакви те — обяснява тя, докато й помагам да облече палтото си. — Просто ти и семейството ти. — Алма… — Работата ти е да се погрижиш за семейството. Клаксон отвън отбелязва пристигането на внучката й, която като малцина от несметните братовчеди е твърде млада, за да разбере, че трябва да е учтива поне след погребение. — Трябва да тръгвам — осведомява ме Алма. — Чакай малко. Чакай. Тя се обръща, но подхвърля през рамо: — Ако баща ти има планове, ще ти ги каже скоро. — Но той… — Баща ти беше по-умен от тях, Талкот. Затова се бояха от него. — Това е друга важна част от семейната митология. — Почакай и ще видиш. — Какво ще видя? — Колко се бояха от баща ти. Когато дойдат. Но не позволявай на това да те разтревожи. — Кой и кога ще идва? — Може и да не дойдат. Баща ти смяташе, че ще дойдат. Но може й да се страхуват. — Не разбирам. — Като Джак. Джак Зиглър. И той се боеше от баща ти. Нужен ми е миг, за да осмисля казаното. Някъде дълбоко в къщата дочувам писъците на веселите деца. — Алма, аз… — Трябва да тръгвам, Талкот. — Алма, чакай, моля те. Чакай малко. — Какво искаш, Талкот? — Раздразнен тон на изтощен, но снизходителен родител. — Джак Зиглър… Какво имаш предвид? — Джак Зиглър е безпомощен старец, Талкот. Не му позволявай да те уплаши. Той не успя да стресне баща ти, няма да успее и с теб.  (III) 
 


 Предлагам да излезем на разходка, но сестра ми отказва. Сядаме в кухнята. Гримът на Марая не е съвършен както обичайно, косата й е навита на ролки, а къщата, която официално ще наследи, щом завещанието влезе в сила, е вече осеяна със следи от невръстните си обитатели — навсякъде се търкалят обувчици и играчки. Хауард е взел първия автобус до Ню Йорк, за да спаси някаква пропадаща сделка, и ние със Сали седим в бялата кухня и слушаме как Марая ругае Адисън за недостатъчно убедителната му защита на Съдията в речта му на погребението. И аз смятам краткото споменаване на изслушванията за смущаващо — може би защото се опитваше да достави удоволствие на твърде много поддръжници: „Някои от атаките срещу баща ни бяха непочтени. Други бяха ужасни. Но някои бяха сериозни, а други — основателни. Имаше въпроси, по които разумните хора бяха на друго мнение. Не бива заради любовта ни към татко да забравяме това. И, разбира се, аз, като християнин, не мога да осъждам онези, които взеха другата страна, защото те също направиха онова, което смятаха за правилно“. — Понякога наистина е голям мръсник — уведомява ни сестра ми и размахва пръст във въздуха. — Винаги мисли само за себе си. — Тонът й предполага, че ни казва нещо ново. Устата на Сали се изкривява в нещо средно между гримаса и усмивка — тя обожава брат ми, но много добре знае, че е егоист. Майката на Сали, Тера, избягва роднините си, дори пропусна погребението и предполагам, че една от причините е онова, което се случи между Адисън и дъщеря й. Самият Адисън, заедно с великата поетеса Бет Олин, напусна града малко след погребението. „Любов между единаци“, изсумтя Кимър, когато тръгнаха. „Отървахме се“, сумти сега Марая: прилича досущ на съпругата ми, но никога не би го признала. Но Адисън има и друга страна, заради която му се възхищавам. Вчера следобед, преди да замине с Бет, брат ми ме заведе в библиотеката, където бях разглеждал албума. Някакъв роднина промърмори снизходително, че братята се оттеглят, за да планират бъдещето на семейството. Адисън пусна красивата си усмивка и ми каза, че бил чул откъслеци от разговора ми с Джак Зиглър и че съм се държал възхитително — една от любимите фрази на Съдията. Попита ме какво смятам да правя с онова, което търси чичо Джак, и преди да му отговоря, добави, че ще ми помогне с каквото може. Трябвало само да му се обадя. Сърцето ми се разтуптя от братска любов. В детството ми и дори в ранните ми младежки години Адисън беше мой защитник и пример за подражание. Радваше се, когато успявах, и ме утешаваше, когато се провалях. Силният Адисън, умният Адисън, популярният Адисън, чиито съвети в критични моменти бяха много по-полезни от тези на Съдията. Пак той ме подтикваше, въпреки желанията на семейството, да се оженя за Кимър — решение, за което никога няма да съжалявам, въпреки временните ни затруднения. Но когато погледнах тъмните му загрижени очи, не можах да се сетя за нищо, с което може да ми помогне. Казах му истината — че нямам представа какво е искал чичо Джак и затова не възнамерявам да правя нищо по въпроса. Адисън бързо смени тона, както би постъпил всеки добър политик, и каза, че може би така е най-добре — защото чичо Джак бил смахнат.  (IV) 
 


 След три чаши кафе Марая най-после обявява, че е време да тръгваме. Но както обикновено думите са по-лесни от делата. Миналата нощ огромното семейство на сестра ми се е увеличило с детегледачка — внушителна приятна жена от Балканите, чието име не мога да запомня. Но дори с нейна помощ и намесата на Сали ни трябва изумително дълго време, за да облечем петте деца и да тръгнем за пързалката. Самата Марая също трябва да се приготви. Докато чакам, обикалям из къщата с Бентли, който разглежда големия кабинет на баща ми с откровено изумление. Вдигам го на ръце и му посочвам подписаните снимки на баща ми с велики хора на стената срещу прозорците, като произнасям отчетливо имената, за да ги разбере синът ми, макар че едва ли ще ги запомни. Джон Кенеди, Линдън Джонсън, Мартин Лутър Кинг. Следва вратата към коридора и на отсрещната стена — рязка промяна в политическите пристрастия — Ричард Никсън, Роналд Рейгън, Джордж Буш баща и син, Дан Куейл. Бентли се засмива, мръщи се, отново се засмива, посочва някои снимки, а на други не обръща внимание, но не откривам идеологическа зависимост в реакциите му. Преди да умре, баща ми разполагаше с официален и достатъчно внушителен ъглов кабинет, на същия коридор с този на чичо Мал, на десетия етаж на остъклена сграда на Седемнадесета улица, близо до Белия дом. Във Вашингтон административните сгради в центъра са много по-малко, отколкото в другите големи градове. Десетият етаж се смята за особено престижен, а такъв беше до голяма степен стилът на баща ми през последните измъчени години на живота му. Изглеждаше решен да спечели наведнъж парите, отказвани му през двете десетилетия работа в съда. Макар да живееше толкова икономично, че никой не знае за какво ги харчеше. Предпочиташе да работи у дома, седнал сам в просторния си кабинет, който направи след смъртта на майка ни — просто събори стените, които разделяха трите спални. Затова когато го посещавахме с преспиване, трябваше да се задоволим с разгъваемото канапе в плесенясалата стая за игри в мазето или с кушетката на тавана. Така че с Кимър и Бентли нощувахме при родителите й. Съдията, изглежда, нямаше нищо против. Не беше от дядовците, които обожават внуците си. Мразеше да дава дори временен достъп до което и да било ъгълче от къщата си. Ядосваше се и се дразнеше, ако се появяхме късно сутрин от стаите за прислугата, после хукваше нагоре на инспекция. Ако Бентли се смееше твърде силно, му шъткаше. Как се е разбирал с Марая и многобройните й деца нямам представа, защото след смъртта на майка ни започна да цени спокойствието на уединението. С две думи, баща ми предпочиташе да е сам. И едва ли бе имал нещо против да умре сам. Гледам голямото очукано писалище — бюро за двама с места за краката от двете страни и с множество чекмеджета. Дървото е тъмно, издраскано и отчаяно се нуждае от лакиране, но предполагам, че фанатично потайният ми баща никога не е водил никого тук, така че не е имало за кого да го лакира. Самият плот е в идеален ред, писалките, преспапието, телефонът, снимките — само на Клеър, не и на децата — всичко е подредено идеално. Тук е умрял баща ми, проснат върху бюрото, открит от икономката около час по-късно (жена, на която ще продължим да плащаме солидни суми, за да я държим далеч от напористите таблоиди — подчинените на Малъри Коркоран ще й поднесат железния договор за подпис, а Хауард Дентън ще уреди парите). В ръката на баща ми не е имало смачкана бележка, нито е сочел с пръст към някаква следа; не е имало доказателства за инсценировка. Чудя се какво е мислел накрая, дали се е страхувал от възмездие или забрава, или се е ядосвал, че трудът на целия му живот е останал недовършен. Марая си представя убиеца, надвесен над него със спринцовка в ръка, но полицията не откри следа от борба, а решимостта й да докаже, че е бил убит, ми се струва просто средство да отклони страданието. А може би просто не успявам да вникна толкова дълбоко в нещата, колкото сестра ми? Взирам се в писалището и виждам баща си — едър мъж, хванал се за сърцето, със замъглени от недоверие очи; ядосан старец със слабо сърце, който умира съвсем сам. Срещу писалището, пред един от трите прозореца, е ниската дървена масичка, на която баща ми съставяше шахматните си задачи. Върху нея има мраморна шахматна дъска: редуващите се сиви и черни квадрати имат страна почти осем сантиметра. Приближавам се към прозорците и погалвам резбованата индийска кутия, в която е любимият шах на Съдията. Представям си, че шахматните фигури скърбят за допира на пръстите на господаря си, който никога вече няма да усетят. Аз също играя шах. Научи ме баща ми — той обичаше играта, но рядко играеше срещу истински съперник, защото принадлежеше към едно по-различно и рядко братство: създателите на шахматни задачи. Те се опитват да открият нови и необичайни начини да използват колкото се може по-малко фигури и предизвикват решаващите да открият как белите могат да матират черните в два хода и т.н. Шахматните задачи никога не са ми били по вкуса: винаги съм предпочитал да играя истинска игра срещу съперник от кръв и плът, но Съдията твърдеше, че истински играч на шах е само онзи, който съставя шахматни задачи. Няколко от неговите дори бяха публикувани. Отварям кутията и се наслаждавам на фигурите, прибрани в двете подплатени отделения, всяка красиво издялана от абанос или чемширово дърво, традиционни, но с достатъчно украса, за да бъде комплектът уникален. После се намръщвам. Усещам, че нещо в комплекта не е наред, дори както си е в кутията, но не мога да разбера какво. Поглеждам към Бентли, който е измъкнал от библиотеката един том на Клайв С. Луис1 и се е настанил на стола на баща ми. Съдията обичаше да цитира надълго Луис. Внук му е избрал наслуки една страница, движи пухкавите си пръстчета по редовете и устните му се движат, сякаш може да прочете думите. Може би наистина може и ще ни изненада, както прави често. Затварям кутията и я слагам на масата. Отивам до бюрото и се настанявам във въртящия се стол. Не съм сигурен какво правя, защо изобщо съм в тази стая, още по-малко защо седя на бюрото на Съдията. На шкафа зад бюрото има компютър, принтер, скенер и факс. Негова чест Оливър С. Гарланд, както адресираха писмата до него, дори преди да умре, купуваше само най-доброто — т.е. най-скъпото. Както обикновено, компютърът е обвит със зелено найлоново покривало срещу прах — срещу прах! — защото макар Адисън, който обича компютрите, да настояваше, че Съдията трябва да има последната технология, и често пазаруваше вместо него, баща ми рядко го използваше и предпочиташе да съставя речите, есетата си, гневните писма до издателя, дори книгите си на жълти адвокатски бележници, които госпожа Роуз, секретарката му, по-късно преписваше. Два бележника лежат на писалището му — от единия са откъснати първите няколко страници, — и двата са празни. И тук няма никаква следа. Отварям наслуки едно чекмедже и откривам няколко чернови на различни речи, заедно с части от финансови отчети. Докато ровя из следващото, в което, изглежда, има писма, ме изненадва потропване зад мен. Бентли се е промъкнал под бюрото от другата страна, чука по дървото и се смее. Разбирам, че трябва да му отговоря, все едно тропа на вратата. — Кой е? — питам високо, докато държа взаимно ласкателната кореспонденция между Съдията и един крайнодесен синдикален журналист. — Чук-чук — отвръща синът ми засмян: връща ми шегата. — Кой тропа? — повтарям. — Беми. Беми тропа. — И изхвръква навън с невероятната скорост, която тригодишните и от двата пола успяват да наберат за миг; после се просва на мекия килим и веднага се изправя. — Беми тропа! Посмял! Пъргаво заобикалям бюрото, за да го прегърна, но той весело се изплъзва и хуква към канапето под най-големия от трите прозореца. От родителите си или поне от мен е наследил дръзка непохватност, затова не съм изненадан, когато поглежда обратно, за да види дали играя, и се блъска в масата за шах на Съдията. Дъската се вдига и отново пада върху стъклената масичка. Нищо не е счупено, но елегантната кутия се обръща и ръчно изработените фигури се пръсват. Бентли пада на дебеличкото си дупе с изненадано сумтене. — Беми боли — казва малко учудено. Не плаче, защото на тригодишна възраст вече притежава семейната сдържаност от прояви на чувства. — Беми ох. — Нищо ти няма — уверявам го и се навеждам за прегръдка, която явно не му е приятна. — Беми ох — напомня ми той. — Беми добре. Беми не боли. — Точно така, нищо ти няма. Бентли се изправя и защапука към писалището на баща ми. Навеждам се да събера разпръснатите шахматни фигури, но не ги връщам в кутията, а ги нареждам за началото на игра. С раздразнение виждам, че две пионки липсват — една черна и една бяла. Отново оглеждам килима, но нищо не виждам. Трудно е да пропуснеш толкова големи фигури. Надниквам под дървените столове от двете страни на масичката — и там ги няма. Чувам от коридора палавото бърборене на две-три от сестрините ми деца, които току-що са излезли от банята, и докато Бентли хуква да се присъедини към тях, умът ми пламва от необоснован гняв. Защо пешките са само четиринадесет вместо шестнадесет? Отговорът е вбесяващо явен. Липсващите шахматни фигури са доказателство, че децата на Марая са тършували тук. Както обикновено сестра ми не ограничава свободата на разглезените си потомци. Вярно, къщата скоро ще бъде нейна, но би могла да почака поне една седмица, преди да остави децата си да превърнат стаята, където е умрял Съдията, в детска кошара — или в кочина. Все пак, тъй като и аз съм баща на буйно дете, разбирам, че просторната стая е много привлекателна за вършене на бели. За нещастие, колекционерски шах като този, на който баща ми съставяше задачите си, струва много по-малко, ако част от фигурите му липсват. Решавам, че рано или късно ще се появят, и се чудя дали мога да убедя Марая, която ще наследи къщата с цялото й съдържание, да ми остави шаха. Бих могъл дори да го върна на Винярд, където баща ми съставяше задачите си в доброто старо време, сам на верандата вечер, отпивайки лимонада… Долу се чува звънецът и аз потръпвам, внезапно убеден, че някой идва с още лоши новини. Вече съм на половината път към вратата, когато силният глас на Сали проехтява от фоайето: — Тал, търсят те. — Пауза. — От ФБР. 
  7 
 Кънкьорката 
 


  (I) 
 


 — Бързо действате — казвам на двамата агенти, когато се настаняваме във всекидневната. — Просто си вършим работата — отвръща високият чернокож, казва се Форман. Чудя се дали умишлено се прави, че не ме разбира. — Искам да кажа, че едва вчера погребахме баща ми — обяснявам. — Съпругата ми ми каза, че ще се появите скоро, но си мислех, че това може да почака. Двамата се споглеждат. По-ниският, Макдермот, има гневно бледо лице и пясъчноруса коса, и грозно родилно петно на ръката. Изглежда стар за тази работа, може би е на шестдесет. Двамата са седнали непохватно на кремавото канапе, сякаш се притесняват да не го изцапат. Аз седя срещу тях в скърцащ люлеещ се стол. Някъде из къщата чувам радостни писъци и знам, че петима Дентън плюс един Гарланд отново са се впуснали в поредното унищожително буйство. — За съжаление е невъзможно — съобщава ми Макдермот. — Мисля, че е неуместно. Искам да кажа, естествено, че ще ви помогна с всичко, с което мога. Но не беше нужно да го правим днес. — И какво по-точно ви каза жена ви? — пита Макдермот. — Нищо поверително. Каза ми, че ще ме разпитвате във връзка с… с възможната й номинация. — Че ние ще дойдем? — Гласът на Форман звучи развеселено. — Е, че някой от ФБР ще дойде. — Каква номинация? — грубо се намесва Макдермот. Преди да успея да му отговоря, Сали ни изненадва, като пристъпва напред и също пита: — Срещали ли сме се с вас, агент Макдермот? Той замълчава за миг, сякаш рови из визуалната памет на дългата си кариера и сверява образа й. — Не си спомням, госпожо Стилман — казва накрая. С внезапен ужас забелязвам колко е точен: знае кой в семейството е приел определено име и кой не е. Щом дори опортюнист като Макдермот е толкова осведомен, Кимър едва ли ще успее да скрие онова, което иска. Жена ми сигурно мечтае за старите времена, когато във Вашингтон не се интересуваха от изневерите. Имало едно време. Налагам си да се отпусна. Поне никога не сме наемали незаконно пребиваващ чужденец, жена ми не е тормозила никого сексуално и не сме имали проблеми с данъците повече от която и да било семейна двойка работещи професионалисти. — Сигурен ли сте? — настоява Сали. — Да, госпожо — казва той рязко и хвърля поглед към Форман, който кимва, изправя се и отива до Сали. Ужасената Марая вече я дърпа за ръката. Тримата разговарят шепнешком, но е ясно, че Форман им намеква колкото може по-меко, че агентите биха искали да разговарят насаме с мен. — Благодаря — вика Форман след нея, докато Сали трополи през фоайето, без да е ясно дали тя дърпа Марая, или обратното. Отговор няма. — Така — казва Макдермот и поглежда в малкия си бележник. Вече е изхвърлил братовчедка ми от мислите си. — Добре — казвам без причина. Объркан съм. Нещо проблясва в съзнанието ми; нещо, свързано с реакцията на Сали, но не мога напълно да го определя. — Добре — повтарям, изгубил мисълта си. — Говорехте за номинацията на съпругата ви — подсказва ми Форман и хвърля поглед към изненадания си партньор. — О, да. — Овладявам се. — Знам, че официално не е била номинирана. Но първо се прави проверката на миналото, нали? — Проверка на миналото ли? — пита Макдермот. — Заради номинацията — обяснявам и бързо поглеждам към фоайето, като се чудя дали аз съм идиотът, или те. — Заради възможната й номинация. Те отново се споглеждат. Сега е ред на Форман. — Господин Гарланд, не сме дошли заради съпругата ви. — Моля? — Трябва да изясним нещата. — Той кръстосва дългите си крака. — Разбира се, знаем какво става със съпругата ви, но не това е причина за посещението ни. Повярвайте ми, не бихме прекъснали траура ви, заради проверка на миналото й. — Тогава защо сте тук? — Но дори докато говоря, знам какво предстои и сърцето ми сякаш забавя ход. Отново Макдермот: — Вчера следобед на гробището сте говорили с някой си Джак Зиглър. Вярно ли е? Това ми харесва — някой си Джак Зиглър. Изразява съмнение, но не издава много. — Ами, да… — Трябва да знаем за какво сте говорили. Затова сме тук. — И толкова. Казал е какво иска и млъква. — Защо? — Не можем да ви кажем — бързо и грубо се намесва Макдермот. — Щяхме, ако можехме — също така бързо добавя Форман, което му докарва мръсен поглед от партньора му. — Мога да ви кажа, че е свързано с текущо криминално разследване, но ви уверявам, че нито вие, нито член на вашето семейство е негов обект. Тъй като съм син на баща си, за един глупав момент се изкушавам да го поправя. В следващия миг ми се иска да му кажа точно какво ми каза чичо Джак. Но накрая дисциплината побеждава; едно от най-ужасните неща да си адвокат е, че предпазливостта ти е втора природа. Пък и вече не им вярвам. Затова питам: — Откъде знаете, че вчера съм говорил с Джак Зиглър? — Не можем да ви кажем — повтаря Макдермот като развалена плоча. — Бих искал да мисля, че правителството не шпионира на погребения. — Правим онова, което трябва — обяснява се Макдермот. — Изобщо не шпионираме — възразява Форман. — При криминално разследване, както знаете като адвокат, съществуват определени изисквания. Често методологията е сложна, но уверявам ви, винаги действаме в съответствие със законите. — Казва абсолютно същите неща като Макдермот, но с много повече думи. Вероятно и той е адвокат. Идеите ми се изчерпват, затова питам: — Джак Зиглър ли е обектът на разследването? Не, няма нужда — добавям, преди Макдермот да успее да си повтори репликата. — Имаме нужда от помощта ви — казва Форман. Използвам един от най-ефективните методи на баща ми, когато четеше лекции — карам ги да чакат. Мисля за срещата си с чичо Джак и се опитвам да разбера какво се опитвам да скрия. Мисля, че може би трябва да разкажа дума по дума какво е станало. За малко не го правя. И тогава, прекалено нетърпелив, Макдермот проваля всичко. — Знаете, че можем да ви накараме да ни кажете. Форман едва сподавя стенанието си. Рязко отмятам глава. През последните няколко дни непрекъснато се ядосвам, а вчера бях уплашен. Дошло ми е до гуша. — Моля? — Трябва да ни кажете какво знаете. Законът ви задължава. — Не ставайте смешен — отсичам аз и очите ми проблясват през внезапно почервенелия въздух срещу незаслужената обида на агент Макдермот. — Знаете, че това не е законно. Не можете да принудите никого да ви съдейства при разследването. Може би е възможно да ме накажете, ако ви излъжа, но не можете да ме накарате да ви кажа каквото искате, независимо колко ви се иска да го разберете, освен ако не насрочите предварително дело и не ме призовете. Това ли искате да направите? — Можем да го направим — казва Макдермот. Не разбирам нито гнева му, нито тактиката му. — Не искаме, но можем да го направим. Не съм приключил. — Федералните прокурори, а не агентите от ФБР, могат да искат предварително изслушване. И доколкото си спомням, има специален закон, който ви забранява да заплашвате. — Ние не заплашваме — опитва Форман, но Макдермот не спира. — Нямаме време за игрички — изръмжава той. Гласът му е придобил лек южняшки акцент. — Джак Зиглър е боклук. Той е убиец. Продава оръжие. Продава наркотици. Не знам какво още продава. Знам, че никой не е бил в състояние да го пипне. Е, този път ние ще го направим. Ей толкова ни трябва, професоре. — Той събира палеца и показалеца си на около сантиметър. После се навежда към мен. — Жена ви кандидатства за съдия. Чудесно, надявам се да получи мястото. Но няма да изглежда много добре, когато се разбере, че съпругът й е отказал да сътрудничи в криминално разследване на един боклук като добрия стар чичо Джак. Така че… ще ни помогнете ли, или не? Поглеждам към Форман невярващо, но лицето му е професионално безизразно. Изпълнен с яростно негодувание, се каня да му отвърна — и бог знае какво ще кажа, когато от фоайето се дочува твърдият глас на Сали. — Тръгвам си, Тал. Трябва да отида на работа. Явно ще трябва да говорим по-късно. — Ако се съди по тона й, все още е обидена, че е била изключена. Но освен това иска да говори с мен веднага. Ставам, извинявам се и изпращам Сали до вратата. На стълбите тя спира и ме пита дали съм разбрал малкото име на агент Макдермот. Признавам, че не го е споменал, после я питам защо иска да го знае. — Просто имам чувството, че съм го виждала — казва братовчедката Сали и дръзките й кафяви очи се вглеждат в моите. Освен по отношение на Адисън Сали не притежава богато въображение, затова щом казва, че го познава, съм склонен да го приема на сериозно. — Къде? — Не знам, Тал, но… видя ли ръката му? — Родителното петно ли? Да. — И устната му. — Мисля няколко секунди, после кимвам. На горната устна Макдермот има малко бледо петно, нещо като белег, който рязко изпъква, когато е ядосан. — Виждала съм този белег — казва братовчедка ми, която, благодарение на един несполучлив брак в миналото си, също има няколко белега. — Къде? — Ами… не съм сигурна. На Капитолия? Във връзка с работата ти? Сали поклаща глава. — Много отдавна. Преди да успея дай отговоря, тя свива рамене, усмихва се и казва, че няма значение, че вероятно се е излъгала. Изчаквам малко, после я питам дали е добре. — Добре съм — казва тя и ме поглежда тъжно и замислено. После ми стиска ръката и когато я пуска, ядът ми изчезва изведнъж, сякаш го е изцедила от мен. — Благодаря ти за помощта — усмихвам й се. Тя тръгва към колата си. Носи една от огромните си платнени чанти, които винаги карат Кимър да я оприличава на клошарка. Връщам се във всекидневната много по-спокоен, отколкото бях преди няколко минути. Макдермот и Форман са се изправили, нетърпеливи и разтревожени, но самоуверени. И защо да не са? Изиграха идеално номера с доброто ченге и лошото ченге и знаят, че съм победен. Аз също го знам. Нямам представа дали Сали наистина е виждала Макдермот преди, но през годините съм се научил как да намалявам загубите си; едно от нещата, които Съдията ни наби в главите, беше старият девиз, че трябва да живееш, за да се пребориш с още един ден. Поглеждам твърдо агентите и казвам: — Съжалявам, ако съм ви се сторил неотзивчив. Нямах такова намерение. А сега, какво точно искате да знаете?  (II) 
 


 Със сестра ми излизаме по-късно, отколкото бяхме планирали, но най-после пристигаме на претъпканата пързалка срещу един от безбройните търговски центрове в предградията на Вашингтон. Маркъс е настинал и остава на Шепард Стрийт с детегледачката, така че сме общо седем и всички можем да се натъпчем в току-що придобития линкълн на Марая, луксозно чудовище, замаскирано като спортна кола. Всички се пързалят, освен мен. Децата на Марая са доста добри, а Бентли е оставен на грижите на леля си. Облягам се на тежките дъски, които ограждат пързалката, и наблюдавам. Не се пързалям, защото не искам да се излагам, но и защото искам да помисля на спокойствие. Искам да се убедя, че не съм загазил, защото не казах на Форман и Макдермот всичко, което се случи. Не съм ги излъгал, но не им предадох целия разговор с чичо Джак. Казах им за съболезнованията. Казах им, че изглеждаше болен. Казах им за неколкократните му въпроси за разпорежданията. Казах им за загрижеността му, че други, които ни желаят злото, ще зададат същите въпроси. Но не им казах за обещанието му да защитава мен и семейството ми от страх, че може да бъде разбрано погрешно. Не им казах и онова, което ми спомена за Марк Хадли. Странното беше, че след като завърших рецитала (който те прекъсваха само от време на време за дребни изяснявания), хората от ФБР имаха само един въпрос, зададен с учтиво наблягане от агент Форман: — А какви разпореждания ви даде баща ви, господин Гарланд? Предлага ми с почти адвокатска прецизност няколко възможности: Специални финансови разпореждания? Разпореждания за погребението? Оставил ли е баща ми специални инструкции какво трябва да бъде търсено след смъртта му? Специални инструкции да се отвори някой сейф например. Или някакъв плик, който да отворим след смъртта му? Спомням ли си разговори или контакти през изминалата година, когато баща ми е използвал думата разпореждания? (При последния въпрос ми идеше да се разсмея, ако физиономиите им и прикритата заплаха на Макдермот към Кимър не бяха толкова сериозни.) Отговарях на всеки въпрос с някаква версия на една и съща шаблонна вашингтонска фраза. Не знам. Не и доколкото знам. Не си спомням. Няколко минути след като агентите заминаха, открих, че съжалявам, че не съм им казал всичко, което знаех — и чак тогава осъзнах, че не ми оставиха визитките си и не ми казаха да се свържа с тях, ако си спомня нещо друго. Това ми се стори странно, защото повечето агенти от ФБР, с които редовно се сблъсквам, когато проверяват тайно дали студентите ми са подходящи за работа в правителството, винаги си оставят картичките. Този пропуск ме тревожеше, чудех се защо са толкова сигурни, че са разбрали всичко, което им е нужно; дали не съм им дал, без да го осъзная, решаващата следа в разследването. После забравих всичко по въпроса, защото нетърпеливата Марая ми изтъкна, че трябва да тръгваме, за да имаме време да се попързаляме и да се върнем навреме за срещата ми с Малъри Коркоран. Докато наблюдавам как синът ми постепенно става по-уверен под напътствията на сестра ми, съм впечатлен от търпението и майчинската й загриженост. Внезапно една мускулеста жена се блъска в дъските под мен, хваща се за тях и ме дарява със слънчева усмивка. Носи черно трико и червени кънки и се движи с небрежната грация на родена спортистка. — Ей, красавецо, защо не се пързаляш? — вика тя, сякаш се познаваме от години. Кожата й е прекрасно кафява, лицето й — обикновено, но приятно, устата й — пълна с едри зъби, а върху главата й за съжаление стърчи рошава купчина от нескопосно пригладени къдрици. Две златни обици, една по-голяма и една по-малка, висят от всяко ухо. Висока е и по-възрастна, отколкото помислих в началото: някъде над трийсетте. — Ей, чуваш ли ме? — пита тя усмихната. — Ехо! — С изненада осъзнавам, че флиртува с мен, нещо, което отдавна не ми се е случвало. Очите й проблясват палаво, зъбатата й усмивка е заразителна. Усещам, че й се усмихвам в отговор, но гърлото ми е сухо и с усилие казвам: — Не съм много добър кънкьор. — И какво от това? — смее се тя. — Ще те науча, ако искаш. — Протяга ръка към мен, с обърната нагоре длан и разтворени пръсти, и накланя глава на една страна, сякаш да си раздвижи врата. — Хайде, красавецо, виждам, че имаш нужда да се позабавляваш. Каня се дай отговоря в същия стил, но в този момент тя хвърля трениран поглед към ръката ми, забелязва венчалната ми халка, спира да се усмихва, казва: „О, съжалявам“, разперва дългите си ръце и изчезва сред тълпата на пързалката. За моя изненада ме пронизва такова силно чувство на загуба, че забравям да следя Бентли, който избира точно този миг, за да се сблъска с друг кънкьор. Напуска пързалката с рев, от сцепената му устна тече кръв. Прегръщам го и слагам на устната му пакетчето лед, предвидливо предоставено от управата, но той клати глава и плаче за майка си. Не бях до него, когато се удари, и не бих могъл да направя нищо, за да го предотвратя, но независимо от това Бентли очевидно ме смята за виновен. Вероятно е прав, защото ще сънувам кънкьорката още седмици напред. 
  8 
 Още новини по телефона 
 


  (I) 
 


 В четири без двадесет излизам от таксито пред сградата, в която само преди седмица беше офисът на баща ми. Сменил съм джинсите с черния костюм, който носех на погребението, единствения, който съм донесъл във Вашингтон, и един от двата, които имам. Подранил съм, затова зяпам по витрините. Във фоайето има бижутерски магазин, а на ъгъла — книжарница за редки издания и аз влизам и в двата, доволен че се намирам в град, който е свикнал с черната средна класа и затова никой не ме гледа с подозрение. В бижутерския магазин се боря с изкушението да купя на Кимър малък, но бюджеторазбиващ подарък — тя има слабост към диамантите, а виждам обици, които сигурно биха й харесали. На ъгъла разговарям със собственика за редкия памфлет, който търся, самоиздадения разказ на Боби Фишер за арестуването му погрешка за банков обир, мелодраматично озаглавен „Бях измъчван в затвора на Пасадина!“ Оставям картичката си и той обещава да го потърси. Когато се връщам във фоайето, Кимър е вече там, сочи часовника си и ме гледа гневно. Все още има три минути до четири, но никой не би рискувал да кара Малъри Коркоран да чака. Великият Малъри Коркоран не чака. Но ние с Кимър сме изключение. Той не само ни чака, но и ни посреща с изключителния чар, който включва по желание. Излиза лично в чакалнята, без сако, в колосана синя риза, с жълта клубна връзка и жълти тиранти, опънати над масивното му шкембе; целува Кимър по бузата, стиска ми официално ръката и ни повежда към огромния ъглов кабинет. Една от трите му секретарки взима поръчките ни за питиета — чай за чичо Мал и Кимър и джинджифилова бира за мен. Отнякъде се материализира поднос с малки сандвичи. Бърборим за погребението и времето, за пресата и последния скандал на Капитолия. Той ни казва, че група низши служители са опаковали всички лични вещи на баща ми и компанията ще ни ги изпрати, когато кажем; пита ме дали искам да видя кабинета на Оливър и аз отказвам, донякъде защото жена ми сякаш ще излезе от кожата си. После преминаваме към същината. Първо чичо Мал повиква една от главните си сътруднички, нервна жена, която ни представя като Каси Медоуз, да седне и да води записки. Кимър се чувства неудобно да разговаря в присъствието на непознати, но чичо Мал ни казва да се отнасяме с Медоуз (така я нарича той) като с мебел. Това изказване не е много приятно и Медоуз, тънка като сламка представителка на по-светлата нация, гневно се изчервява, но аз разбирам идеята му: при толкова много хора, съдени тези дни във Вашингтон заради дребни противоречия в смътно запомнени разговори, великият Малъри иска в стаята да присъства приятелски настроен свидетел. — Медоуз е страхотен адвокат — казва ни той, сякаш се каним да отиваме в съда — и познава всички, които си струва да познаваш на Капитолия. Освен това, Кимбърли, тя ще работи заедно с мен по този въпрос. Ще знае всичко, което научавам аз. — Което значи, че след тази единствена среща с нас Малъри Коркоран вероятно ще е твърда зает, за да помага на жена ми, и по-нататък тя ще бъде пробутана на сътрудницата му. Кимър спира да се съпротивлява, започват безкрайните обсъждания как да спечели надпреварата с Марк Хадли. Чичо> Мал не обещава пряко да лобира за кандидатурата на Кимър, но казва, че ще се поразрови и ще открие какво става, което често означава същото. Накрая ни задава най-важния въпрос в съвременен Вашингтон: — Има ли каквото и да било в миналото ти, Кимър, или в твоето, Талкот, което, ако се публикува, би поставило президента или теб в неудобно положение? — „Или мен — е неизреченото, но ясно намекнато трето условие в това изброяване. — Злепостави ме и никога вече няма да можеш да разчиташ на фирмата ми“. — Нищо — казва Кимър толкова бързо, че и двамата я поглеждаме учудени. — Напълно ли си сигурна? — пита великият Малъри Коркоран. — Напълно. Тя сваля очилата си и пуска най-ослепителната си усмивка, която превръща повечето мъже в раболепни подлизурковци и неизменно ме сразява в редките случаи, когато решава да я упражни върху мен. Без резултат. Чичо Мал е устоявал на усмивките на водещи световни експерти. Той повдига вежда към нея, после се обръща към мен. Ким сграбчва ръката ми и ме стрелва с поглед. Това изглежда неразумно: да не мисли, че той няма да забележи? — Талкот? — пита чичо Мал. — Ами… — започвам аз, а Кимър отчаяно ме стиска. Разбира се, не бих споменал пред чичо Мал и една напълно непозната жена… разбира се… — Миша — прошепва тя и хвърля поглед към Медоуз, която отегчено зяпа в пространството. Записала е в бележника си не повече от две изречения. Но жена ми няма от какво да се притеснява, защото не мисля за изневерите й. — Има едно нещо, което ме притеснява — признавам аз. После им разказвам за тазсутрешното посещение на ФБР. Докато излагам подробностите, усещам, че Кимър се отдръпва ядосана… и притеснена. Пуска ръката ми. Чичо Мал ме прекъсва. — Наистина ли казаха, че ако не говориш с тях за Джак Зиглър, това може да намали шансовете на жена ти? — Да. — Копелета — казва той, но меко, обляга се и поклаща глава. После вдига един от четирите телефона, пръснати из стаята, и натиска бутона с шишкавия си пръст. — Грейс, свържи ме с главния прокурор. Ако не е там, със заместника му. Спешно е. — После затваря. — Сега ще стигнем до дъното на тази история. — Обръща се към Медоуз. — Донеси ми копие от законите за разпитите на свидетели от ФБР. — Сега ли? — пита тя, стресната от унеса си. — Не, другата седмица. Естествено сега. Хайде. Тя изхвръква от стаята. Веднага разбирам — а предполагам и Медоуз, — че чичо Мал не иска тя да присъства на онова, което предстои. Само не ми е ясно защо. Но и Малъри Коркоран няма намерение да ни осветли. Вместо това сменя темата. — Между другото, Тал, снощи пуснах телевизора и кого мислиш видях? Брат ти. И се впуска да описва как Адисън критикувал някаква наскорошна законова инициатива на републиканците. Спомням си, че агентите не ми оставиха визитна картичка, и внезапно разбирам защо чичо Мал отпрати Медоуз. Разбрал е, че каквото и да ни кажат от Министерството на правосъдието, то ще е ужасно и няма нищо общо с Кимър и амбициите й да стане съдия. Телефонът звъни. Чичо Мал спира насред изречението и го вдига. — Да? Кой? Добре. — Закрива с ръка слушалката. — Заместник главният прокурор. — После отново ни забравя. — Морт, как си, по дяволите?… Чух, че Франк отива догодина в Харвард. Това е чудесно… Кога ще започнеш да си печелиш почтено хляба?… Знаеш, че винаги имам място за теб… Аха… Да, знам, знам… Добре, чуй защо ти се обадих. Седя в кабинета си с двойка много ядосани граждани на тази прекрасна република, един от които се нарича Талкот Гарланд, а другата е Кимбърли Медисън… Да, същата Кимбърли Медисън… Не, знам, че нямаш нищо общо с избирането на съдии, не се обаждам за това… Аха. — Той отново закрива слушалката и ни казва. — Няма ли тайни в този град? — После отново заговаря по телефона. — Слушай, изглежда, двама не много учтиви агенти на ФБР са посетили господин Гарланд тази сутрин… Не, нищо подобно. Криминално разследване. Изглежда, обектът му е някой си Джак Зиглър, чието име, предполагам, си чувал… Какво?… Не, вече не представлявам господин Зиглър. Не, Мортън, не е и това… Моят човек е Талкот Гарланд… Аха… Мортън, чуй ме. Ето за какво става дума. Първо, предполагам, знаеш, че клиентът ми едва вчера погреба баща си. Така че моментът е доста неподходящ. Второ, един от агентите заплашил господин Гарланд. — Подчертано клатя глава, но щом набере скорост, чичо Мал е неумолим. — Да, точно така… Не, не с физическо насилие. Казал, че ако господин Гарланд не му каже каквото иска да знае веднага и на място, това ще намали шансовете на госпожа Медисън за съдийското място… Да, знам, че нямат право, затова ти се обаждам… Да… Не, не съм… Да, а извинение от шефа ти ще бъде още по-добре… Да… Да, добре… Но точно един час… Добре. Затваря, без да се сбогува, което в нашите невъзпитани времена е станало символ на социален статус — колкото по-малко се притесняваш, че ще обидиш някого, толкова повече влияние имаш. — Чичо Мал… — започвам аз, но той заговаря едновременно с мен. — Така. Ето каква е работата. Изглежда, тези агенти от ФБР са нарушили доста закони. Затова Мортън Пърлман ще разговаря с шефа си и после ще видим. — Не беше нужно да го правиш — нервно казва Кимър. — Кимбърли, скъпа, не се тревожи. — Той я потупва по ръката. — Обещавам ти, това няма да рефлектира върху теб. Просто в този град правилата са такива. Повярвай ми, стара кримка съм. Трябва да им дадеш да разберат, че не могат да се е… да се отнасят грубо с теб, и то колкото по-рано, толкова по-добре. Ето какво предлагам. — Той се изправя, затова ние също го правим. Навън е паднал сребрист здрач. — Защо вие, гълъбчета, не хапнете нещо? Обадете ми се тук след час. Ще кажа на Грейс да ви свърже. Дотогава ще знам отговора или ще съм в Министерството на правосъдието, за да схрускам някого. По време на тази прекрасна малка реч той някак ни е изтикал до вратата. Виждам, че Медоуз се появява по коридора, стиснала „Кодекс на федералните закони“ в ярка подвързия. — Благодаря, господин Коркоран — казва Кимър. — Наричай ме Мал — повтаря той, може би за десети път. — Благодаря ти, чичо Мал — добавям аз. Този път аз получавам прегръдката. И тих шепот в ухото. — Тази работа намирисва, Тал. Смърди до небето. — Внезапно си помислям, че говори за мен, а не на мен. Но в мъдрите му, опитни очи на познавач виждам само предупреждение. — Много, много внимавай — казва той. — Нещо не е наред.  (II) 
 


 Националната ни столица не е забележителна с качеството на ресторантите си, но готвачите поне знаят как да приготвят стек. Едва минава пет, затова успяваме да си намерим една тиха ъглова маса, без да чакаме. Кимър се тръшва на стола, поръчва си бренди „Александър“, преди келнерът да успее да проговори, и ме дарява с неодобрителен поглед. Посягам към ръката й, но тя я отдръпва. — Какво има? — питам разочарован. — Нищо — отсича тя. — Мислех, че си на моя страна. Мислех, че ме обичаш. И сега цялата тази глупост с ФБР. Защо, по дяволите, трябваше да го споменаваш? — Мисля, че чичо Мал може да помогне — казвам. — И ни помага. — Помага! Грабва телефона и крещи на някакъв идиот, който работи за главния прокурор, после казва „казах му да оправи нещата“ и това би трябвало да помогне? — Оглеждам се нервно, но изглежда, никой от останалите клиенти не е забелязал избухването й. — Мислех, че е голям играч. Само това ли може да направи? Истината е, че реакцията на чичо Мал притеснява и мен. Както и решението му да изкара Медоуз от стаята. Само че не съм сигурен как да обясня тези неща на жена ми. Както знаем, в нашето семейство никой не казва нещата направо. — Кимър, не мислиш ли, че най-добре е да разберем… — Какво да разберем? — Това, което става. — Нищо не става. — Как можеш да го кажеш, след като Джак Зиглър… — Проклетият ти баща няма да ни остави на мира, нали! — За какво говориш? Тя изглежда почти готова да се разплаче. — Първо на първо, родителите ти никога не са искали да се ожениш за мен. Ти ми го каза! Замръзвам. Жена ми не е споменавала това от години, но очевидно не е забравила. Е, едва ли е лесно да забравиш, че семейството на съпруга ти се е противопоставяло на брака ви. — Скъпа, това беше толкова отдавна, пък и те не бяха точно против… — Казали са, че ще е скандално. Ти ми го каза. И бяха прави. Така беше. Но сега едва ли е време да припомням на жена ми как ние двамата тържествуващо шокирахме черен Вашингтон. — Така е, но трябва да разбереш какво искаха да кажат… — Баща ти е в гроба, а още ни създава проблеми. — Кимър! Тя въздиша, после вдига примирително ръце. — Добре, добре, съжалявам. Не трябваше да го казвам. Не беше честно. — Отпива от питието си, притваря за миг очи, после хваща ръката ми. Въпреки нарастващия ми гняв, я оставям да го направи. Докосването й ме успокоява; винаги ме е успокоявало, дори когато причината да се изнервям край нея беше, че е омъжена за друг. — Но, Миша, погледни го от моя гледна точка. Ти имаш онова, което искаш. Искаше брак, дете и преподавателска работа. Имаш и трите. — Кимър започва да масажира пръстите ми един по един — знае, че ми харесва. — Но какво да кажем за мен? Аз съм амбициозна. Да, това е моята слабост. Знаеш, че искам да стана съдия, нали? Е, сега имам тази възможност. Мислех си, че… Онова, което стана с баща ти, го направи невъзможно. И може би това е… Това е може би една от причините, поради която не ти бях толкова добра съпруга, колкото трябва. Тя свежда за миг очи с такава нехарактерна скромност, че явно е фалшива. Когато с Кимър най-накрая се оженихме, баща ми дори вече не беше съдия. Усетила, че не съм повярвал на обяснението й, тя предпазливо продължава: — И съжалявам за това. Наистина. Искам да ти бъде по-добре, Миша. Много го искам и полагам всички усилия. — Сега тя гали ръката ми, сякаш Джери Натансън, най-известният адвокат в Елм Харбър, не съществува. — Но, Миша, той… той умря. Знам, че те боли, и съжалявам. Но вестниците продължават да пишат за него. Всички отново говорят за него. А аз си мислех, че още мога да оправя нещата. Затова отидох да се видя със сенатора като добро момиченце, а той просто седеше там с онази… презрителна усмивка и аз се чудех „Защо съм дошла тук?“ Защото цялата работа е нагласена така, че Марк да спечели. Рути не поиска да ми каже нищо. Джак Зиглър идва на гробището, после става тази история с ФБР. Какво искаха тези типове? Изглежда, тази история с баща ти… все пак ще провали шанса ми. По бузите на Кимър се стичат сълзи. От години не е била толкова откровена с мен; не искам да знам какво е споделяла с други. Болката й е искрена и започвам дай съчувствам. Макар да бяхме колеги в института, тя е три години по-млада от мен; взела две години наведнъж, а аз изгубих две като дипломант по философия и семиотика, преди да се насоча към правото. Понякога тези три години ми се струват тридесет. — Кимър, скъпа, нямах представа — шепна. И това е вярно. У жена ми има дълбочина, в която често се страхувам да проникна, и този мой страх вгорчи най-сладките моменти от брака ни също колкото и нейното поведение. Стискам ръцете й и тя ми отвръща. Със сълзите, които блестят на светлината на свещта, лицето й изглежда още по-фино. — Не е задължително някой от нас да пострада. Съдията беше мой баща, не твой. И ти не си Съдията. Няма никакви… Искам да кажа, около теб няма никакви скандали. Не могат да ти държат сметка за поведението на свекър ти. Кимър е нещастна. — Могат — казва тя и гласът й прозвучава съвсем по детски. — Могат и ще го направят. — После изсумтява: — Вече го правят. — Няма — настоявам, макар да се боя, че е права. — Пък и знаеш, че съм на твоя страна. — Знам, че си на моя страна — казва тя навъсено, сякаш никой друг не би бил такъв глупак. — И чичо Мал… — Миша, слез на земята. Чичо Мал няма да успее да направи нищо, ако това нещо не приключи. Разбираш ли какво ти казвам? Трябва да приключи. — Кое нещо? — Тази история с баща ти. Каквато и да е. ФБР и Джак Зиглър. Това трябва да приключи, и то бързо, защото иначе хората ще кажат: „Не, няма да е тя, знаете за чий син е омъжена“. Затова не трябва да оставяме нещата да продължават, Миша. Нито аз, нито ти, нито чичо Мал, никой. Трябва да приключим или нямам никакъв шанс. — Загадъчните й, измъчени кафяви очи се впиват в моите. — Разбираш ли, Миша? Трябва да приключим. — Разбирам. — Както винаги, нейната разпаленост срива предпазливостта ми. — Ти трябва да я приключиш. — Чух те. — Но обещаваш ли ми? Изглежда, мисли, че имам избор. Не съм сигурен дали е така. Защото любовта е дар, който поднасяме, когато е по-добре да не го правим. — Обещавам, скъпа… Тя се отпуска в стола си, сякаш изтощена от всички тези молби. — Благодаря, скъпи. Много ти благодаря. — Няма нищо. — Усмихвам се. — Обичам те. — О, Миша — шепне тя и поклаща глава. Келнерът носи вино. Аз не пия, но семейство Медисън смятат, че благоразумията консумация на скъп алкохол е част от изтънчеността на небцето. Тя отпива няколко глътки и ми се усмихва, после оглежда помещението. И изведнъж става. Забелязала е някого, когото познава. Кимър обича да въздейства върху хората, точно затова е била председател на класа си в гимназията, после беше председател на нашето местно правно дружество, а скоро може да стане и федерален съдия. Бързо пресича ресторанта, за да поздрави двойка американски азиатци, която вечеря до отсрещната стена. Поздравяват се, смеят се, после тя се връща. Мъжът пишел уводните статии за „Поуст“. Запознали се тази сутрин, когато отишла да се види с приятелката си от колежа. Съпругата му била продуцент на едно от телевизионните предавания със събеседници в събота сутрин. — Човек трябва да завързва познанства — казва тя и свива рамене. После отново хваща ръката ми и си играе с пръстите ми на светлината на свещта, докато не донасят поръчката ни. Обикновено бих оставил Кимър да си играе с ръката ми цяла нощ, но мозъкът ми просто не го възприема. Докато режа скъпата си пържола, ми хрумва нещо, подсказано от посещението на жена ми на другата маса. — Скъпа? — Ммм? — Спомняш ли си последния път, когато видяхме баща ми? Искам да кажа, заедно? Тя кима. — Миналата година. Беше дошъл по работа. — Не бий хрумнало, че може да е искал да види Бентли или мен, още по-малко нея. — Тогава ти ми каза, че изглеждал… притеснен. — Да, спомням си. Вечеряхме в клуба на факултета. Когато го питахме нещо, той не отговаряше, сякаш не ни чуваше, а когато повторехме въпроса, казваше: „Не е нужно да викате“. — Погледът й се смекчава. — О, Миша, съжалявам. Това не е много хубав спомен. Предпочитам да не говоря за това. — След това пак се видях с него. — Бях във Вашингтон по работа и вечеряхме заедно. И тогава беше много разсеян. — Просто се чудех… дали ти се струва… дали когато каза „притеснен“, имаше предвид… — Просто напрегнат, Миша. В стрес. — Отново хваща ръката ми. Поклащам глава. Чудя се защо споменът за последното посещение на Съдията в Елм Харбър се върти в главата ми. Може би зловещото настояване на Марая, че не е умрял от естествена смърт, започва да ми въздейства. Разговорът минава на други теми — клюки от института, разговор за фирмата, планове за почивка. Тя ми разказва какво прави сестра й Линди, аз си спомням стари истории за Адисън. Разказвам на Кимър колко се забавляваше Бентли на пързалката, но не споменавам за жената, която флиртуваше с мен или за изкушението дай отвърна. Кимър, която може би долавя нещо в очите ми, преди гузно да отместя поглед, шеговито ми напомня как някога всички смятаха, че се увличам по сестра й, по-солидната и надеждна от сестрите Медисън, за която родителите ми отчаяно се надяваха да се оженя. Бъбрим си както някога, в добрите дни, когато я ухажвах, а когато пристига десертът, Кимър, която е следила часовника, ми казва, че е минал един час. Отново е напълно делова. Въздъхвам, но прилежно викам келнера и го питам къде са телефоните. Той веднага ми донася един и го включва в контакта под масата. Намигам на жена си. — Можеше да използваш мобилния ми телефон — казва тя намръщено. — Знам, скъпа, но винаги ми се е искало да направя точно това. Точно като по филмите. Потупвам я по ръката и натискам бутоните на телефона. Грейс вдига и както беше обещано, ме свързва веднага. — Талкот — избучава Малъри Коркоран, — радвам се, че ми се обади. Точно се канех да пусна бюлетин за всеобща готовност. Слушай, имаме сериозен проблем. Първо, Джак Зиглър в момента не се разследва от министерството. Иска им се да имат нещо срещу него, защото, както знаеш, мечтата на всеки прокурор е да затвори някой влиятелен бял, но точно в момента нямат такъв. Затова ловят други риби. — Разбирам — казвам, макар че не разбирам. Кимър, която чете по лицето ми, изглежда уплашена. — Но проблемът е следният. Мортън Пърлман говорил с главния прокурор, главният прокурор с директора на Федералното бюро, а той говорил с хората си. Ето какво ми казаха. Обади ми се самият главен прокурор. ФБР не знае, че си разговарял с Джак Зиглър на гробището вчера, Талкот. Не е имало наблюдение. И никой от ФБР не е идвал да те види днес. За какво си им? Никой от ФБР не те е разпитвал за Джак Зиглър. А проучването на миналото на Кимър още не е започнало. — Шегуваш се. — Де да беше така. Сигурен ли си, че ти казаха, че са от ФБР? — Сигурен съм. — Видя ли документите им? — Разбира се. — Но като се замисля, осъзнавам, че само хвърлих поглед на картите им — кой се заглежда в снимките, номерата и другите подробности? — Така си и мислех. — Той се колебае, сякаш не е сигурен как да ми поднесе неприятната истина. — Слушай, Талкот, тук става нещо. Идват да те видят хора, които се представят за агенти от ФБР. Това е сериозно престъпление. Ще трябва да го разследват. От уважение към баща ти ще отложат за утре. Но утре сутринта двама истински федерални агенти искат да те разпитат. В кабинета ми, в единадесет. Аз не мога да присъствам, защото заминавам с Еди за няколко дни в Хавай, но Медоуз и може би няколко от моите хора ще бъдат тук. Съжалявам, че ти стоварвам всичко това, Талкот. Наистина съжалявам. Но след като случаят се изясни, ще се обадя за Кимбърли. Обещавам. „След като се изясни“, мисля си, докато затварям телефона. Което означава, че няма да си мръдне пръста за Кимър, докато не разбере накъде духа вятърът. — Какво има? — пита жена ми. Стиснала е ръката ми, сякаш я спасявам да не се удави. — Миша, какво има? Поглеждам жена си, моята красива, умна, невярна и отчаяно, макар и нещастно амбициозна жена. Майката на детето ни. Единствената жена, която обичам. Бих искал да оправя нещата. Но не мога. — Историята няма да приключи — казвам й. 
  9 
 Педагогическо несъгласие 
 


  (I) 
 


 Във вторник, дванадесет дни след смъртта на баща ми, се връщам в мрачната класна стая, изпълнена, както често ми се струва, с недоучили, но дълбоко предани на Фи Бета Капа идеолози — левичари, които вярват в класовото добруване, но никога не са отваряли „Капиталът“ и определено не са чели безброй други книги, всички безнадеждно млади и безнадеждно умни, и затова безнадеждно убедени, че само те са прави. Почти всички те, каквито и да са различията помежду им, скоро ще бъдат погълнати от огромните фирми за корпоративно право, където ще дерат клиентите си с абсурдни цени и след десетина-двайсет години, цинични и огорчени, ще постигнат скъпоценните си цели в кариерата — партньорство, професорски титли или съдийски длъжности, за каквито са мечтали — а после ще огледат празнотата край себе си, ще осъзнаят, че не притежават нищо, абсолютно нищо, и ще се чудят какво да правят с остатъка от жалкия си живот. А може би просто сравнявам перспективите им с моите. Върнахме се в Елм Харбър в четвъртък след краткия разпит от истинските агенти на Федералното бюро за разследвания с изненадващо зрялата и компетентна Каси Медоуз до мен. Кимър веднага отиде на работа — върна се към безумното си темпо и ненормално работно време и вече направи поредното си пътуване до Сан Франциско. Истинското ФБР нямаше успех в проследяването на двамата мъже, които се бяха появили на Шепард Стрийт, но жена ми беше убедена, че са били репортери, търсещи мръсни истории. Не я интересува дали ме е убедила. Междувременно Марая има нова теория. Сега вече не Джак Зиглър е убил баща ми, а някой ищец или ответник — изобщо не я интересува фактът, че Съдията напусна съда преди повече от десет години. — Сигурно е някоя голяма корпорация — настояваше тя снощи по телефона, третото й обаждане за пет дни. — Нямаш представа колко са аморални. — Чудя се какво би казал Хауард по въпроса, но благоразумно си държа езика зад зъбите. Марая добавя, че нейна приятелка се съгласила да потърси в интернет възможни наемни убийци. Когато меко й възразявам, ме наругава, че никога не съм я подкрепял. — Такива са сестрите — каза Робърт Солтпитър, когато споделих част от историята, докато седяхме в съблекалнята вчера сутринта. — Но трябва да помниш, че тя би те подкрепила в подобна ситуация. — Защо мислиш така? Роб се усмихва. Той е десетина сантиметра по-висок от мен, но аз съм по-тежък с двайсет и пет килограма. Все още не съм много дебел, но той е ужасно слаб. Никой от нас не е приятна гледка по гащета в съблекалнята. — Просто имам такова чувство. — Но ти не я познаваш. — Имам две сестри — възразява Роб. — Те не са Марая. — Няма значение. Това, че си длъжен да я подкрепяш, е точно като при моите. То няма общо с поведението ти, нито с онова, което мислиш за нея. То произлиза от факта, че сий брат. — Мислех, че сме премахнали връзките, базирани на социално положение, преди около век — дразня го: типична глупава шега между адвокати. При базирани на социалното положение връзки задълженията на страните се определят от това какви са те — съпруг и съпруга, родител и дете, господар и слуга и т.н., а не от това как са регламентирани в споразумението. — Човек ги е премахнал, но бог не. С това въпросът приключва и през първия си ден в аудиторията откривам, че преследвам един нещастен младеж, чието прегрешение е да ни информира, че всички случаи, които очаквам от студентите ми да проучат, са незначителни, защото богатите винаги печелят. Вярно е — и не е вярно. Оглеждам самонадеяния студент и за един ужасен момент виждам бъдещето или може би просто врага: бял, млад, самоуверен, глупав, кльощав, враждебен, с обици на най-невероятни места, обсипан с бижута, облечен в стил гръндж, със сребристоруса коса, хваната на конска опашка — съвършеният циничен конформист, който се смята за иконоборец. Когато бях в колежа, той щеше да е пръв на барикадите и да се постарае всички да го видят. Както е сигурен сега, че всички го гледат. Лакътят му е опрян на стола, другата му ръка е свита на юмрук под брадата и в позата му прочитам нахалство, предизвикателство и може би явния расизъм на уж либералния бял студент, който не може да повярва, че черният му професор може да знае повече от него. — Много интересно, господин Ноуланд. — Усмихвам се и правя няколко стъпки по пътеката към мястото, където седи. Скръствам ръце. — И как свързвате тази ваша интересна теза с настоящия случай? Той свива рамене и избягва погледа ми. Казва ми, че въпросът ми няма смисъл. Не законите имат значение, обяснява той на тавана, а фактът, че работниците не могат да очакват справедливост от капиталистическия съд. Структурата на обществото, а не съдържанието на законите води до потисничество. Може би донякъде е прав, но това няма ни най-малко значение, а терминологията му ми се струва демодирана като напудрена перука. Прилагам му стария педагогически трик — приближавам се, за да запълня полезрението му и да му напомня кой от нас е по-силният. Питам го дали си спомня, че настоящият случай не се отнася за работник, който съди работодателя си, а за моторист, който съди друг. Господин Ноуланд отговаря, че подобни подробности са маловажни и чиста загуба на време. Избягва да ме погледне. Позата му демонстративно показва неуважение и всички го разбират. Питам го дали е класифицирал делата от исковото право по материалното положение на страните, за да разбере дали теорията му е вярна. Той признава, че не е, и ме гледа свирепо. Питам го дали му е известно някой друг да е правил подобно изследване. Той свива рамене. — Приемам това за „не“ — казвам, като го пронизвам с поглед. Застанал точно пред него, му обяснявам, че всъщност има доста литература по въпроса за влиянието на богатството върху решението на делата. Питам го дали е чел нещо от нея. Старите флуоресцентни лампи бръмчат и съскат несигурно, докато очакваме отговора на господин Ноуланд. Той оглежда класната стая, вижда съжалението по лицата на колегите си, вдига очи към портретите на известните бели дипломанти, които се редят по стените, и най-накрая поглежда към мен. — Не — казва с доста по-кротък глас. Кимам, сякаш всичко ми е било ясно. После минавам границата. Както знае всеки преподавател, това е моментът, в който би трябвало спокойно да се върна към обсъждането на случая и може би да подразня Ноуланд, като накарам някой друг студент да му помогне да излезе от кашата, в която се е забъркал така глупаво. Вместо това му обръщам гръб, правя две крачки, после се обръщам и го питам дали често предлага мнение, което не се базира на факти. Очите му се разширяват от детска болка. Не казва нищо, отваря уста, после я затваря, защото е приклещен: няма отговор, който би могъл да го спаси. С пулсираща в главата ми червена светлина, го питам: — На това ли ви учат в… Принстън беше, нали? Този път студентите са твърде стреснати, за да се разсмеят. Те не харесват арогантния Ейвъри Ноуланд, но още по-малко им харесва в момента арогантният професор Талкот Гарланд. Във внезапната напрегната тишина разбирам, макар и твърде късно, че аз, хабилитираният професор в един от най-престижните юридически институти в страната, унижавам двадесет и две годишно момче, което само преди пет години е било в гимназията — еквивалент на гимназист, който пребива дете от детската градина. Няма значение дали Ейвъри Ноуланд е арогантен, невеж или дори расист. Моята работа е да го уча, а не да го мачкам. Не си върша работата. Демоните на гнева са ме последвали дори в класната стая. Овладявам се и се опитвай да оправя кашата. — Разбира се — продължавам непринудено — понякога адвокатите трябва да твърдят неща, които не могат да докажат. Но — и тук отново се обръщам и забивам пръст към Ноуланд, — но когато представят тези недоказани и недоказуеми аргументи, трябва да го направят със замах. И да са достатъчно самоуверени, та когато ги запитат за фактическата основа на твърденията им, да изиграят някой скеч. Облекчен, но нервен смях се понася сред студентите. Само Ейвъри Ноуланд не се смее.  (II) 
 


 Когато завивам към кабинета си след злополучната си лекция, се сблъсквам с разтревожената Дана Уърт, която чука на вратата ми, сякаш раздразнена, че не съм там, за да й отворя. Гледам я отначало учуден, после загрижен, защото не съм виждал Дана толкова разстроена от деня, когато ми каза, че напуска приятеля ми Еди — и когато после ми обясни защо. Дана — преподава договори и интелектуална собственост — е една от нашите звезди, макар дребната й фигурка редовно да изкушава нещастните първокурсници да се отнасят пренебрежително с нея. Дана произлиза от старо вирджинско семейство, което някога имало много пари (разбирай роби), но ги изгубило по време на онова, което тя със смях нарича „последните недоразумения“. Тя е три години по-голяма от мен и оцеля, дори надживя дребния скандал около начина, по който приключи бракът й. Еди, чийто живот в университета мина главно в сянката на жена му, ни напусна миналата година, за да се върне в родния си Тексас. Напускането му намали броя на черните преподаватели във факултета с двайсет и пет процента. Дана го заряза заради жена — Алисън Фрай, пълничка нервна нюйоркчанка, която се състои главно от коса с морковен цвят и пламтящ гняв към целия свят. Алисън е посредствена писателка и има уебсайт, пълен с лекомислени, но ерудирани социални коментари, повечето на тема „новата икономика“. Връзката й с Дана стана публично събитие. Дана казва, че Алисън я покъртила и затова се влюбила в нея. Когато Дана и Еди бяха женени, с Кимър често се виждахме с тях, защото с Еди се познаваме от деца. Краят на брака им преди две години развали приятелството ми и с двамата. Еди се отчужди, политическите му пристрастия го теглят все по-надясно. Колкото до Дана, много я харесвам, но имаме сериозни различия по безброй въпроси, главният от които е начинът, по който се отнесе с Еди. Спомням си сълзите й на погребението на баща ми. Тя се възхищаваше на Съдията, неин някогашен шеф, може би дори мъничко го обичаше, макар той така и да не успя да се примири с движението за правата на хомосексуалистите. Но това се отнася и за Дана, която настоява, че се интересувала много повече от свободата си, отколкото от правата си. Дана се противопоставя на задължението да казва на собствениците на кого да дават под наем собствеността си или на работодателите кого да наемат, защото е радикален либерал до крайчетата на пръстите си с педикюр. Освен по въпроса за абортите. След погребението на Съдията Дана се присъедини към процесията в шикозния си златист лексус с двусмисления стикер на багажника: „Още една лесбийка за цял живот“ — а това наистина смущава хората. Дана обича да смущава хората. — Дана — казвам тихо, докато тя продължава да удря по вратата. — Дана! — О, Миша — стене тя и разтърсва глава. — О, Миша, толкова съжалявам. — Обзалагам се, че имаш още лоши новини — казвам бавно; леденият блок, стегнал сърцето ми, спира думите ми. — Ти не знаеш! — Дана е изненадана. Изплашена. За миг, изглежда, не знае какво да каже, което рядко се случва. — Какво не знам? — питам я, вече уплашен. — О, Миша! — прошепва Дана. После сграбчва ръката ми, още докато отключвам вратата, и влизаме заедно в офиса. Тя посочва малкия касетофон на полицата над компютъра ми. Кимър ми го купи при едно от пътуванията си. Жена ми мрази да харчи пари, затова винаги, когато ми купи скъп подарък, го смятам за второразреден трофей, нещо като гузните пари на самата Кимър. — Това нещо има ли радио? — Има, но не го пускам често. — Включи го. — Защо? — Пусни новините. — Защо просто не ми кажеш… Сивите очи на Дана са притеснени и тъжни. Една от големите й слабости е, че не може да се справи с емоционалната болка на другите. Което означава, че каквото и да иска да узная, ще е болезнено. — Моля те. Пусни го. Подчинявам се. Говорителят скръбно и самодоволно говори за последния акт на расистко насилие, за черен проповедник, измъчван до смърт. Стомахът ми се обръща — подобни истории ми се отразяват като удар в най-деликатните части. Винаги ми се иска да си купя две-три пушки, да грабна семейството си и да хукна към планината. А този път е и проповедник! Слушам изказванията на известни личности. Две деца открили тялото във високата трева зад люлките на детската площадка. Обръщам се към Дана. — Това ли искаше да чуя? Тя кима и присяда на крайчеца на бюрото ми. — Слушай. Намръщвам се. Нищо не разбирам, но продължавам да слушам. Мъжът бил открит с изгаряния от цигари по ръцете и краката, няколко от ноктите му липсвали. Бил измъчван, обяснява говорителят. Очевидно смъртта му настъпила от единичен изстрел в главата и вероятно е била облекчение за него. Затварям очи. Наистина ужасна история, но защо Дана смята… Чакай. Тялото на жертвата било открито в малък град, близо до Вашингтон, окръг Колумбия. Усилвам звука. Страшна умора плъзва от пръстите на краката ми и бавно се покачва нагоре. Въздухът става тежък и задушен, стомахът ми се бунтува, а мебелите постепенно се оцветяват в призрачно, потискащо червено. „Пази се от другите… Не искам да пострадаш“. Убитият пастор е Фрийман Бишоп. 
  10 
 Трагично съвпадение 
 


  (I) 
 


 — Това няма нищо общо с баща ви — казва сержант Б. Т. Еймс. Почуква с дебела кафява папка по металната маса. — Не разбирам откъде сте толкова сигурна — отвръща Марая, която седи до мен в малката стая в полицейското управление. Един-единствен тесен прозорец на височината на раменете ми пропуска толкова малко светлина, че денят изглежда мрачен. Четвъртък сутрин е, само седмица и два дни след погребението на Съдията, и ние двамата сме уплашени. — Работата ми е да съм сигурна — безучастно казва сержантът. — Някой е убил единия — казва Марая на полицайката, — а после и другия. Сержант Еймс се усмихва, но виждам, че смей досадили. За да уреди този разговор, Малъри Коркоран трябваше да проведе няколко телефонни разговора от Хавай, подтикван от Медоуз, на свой ред притискана от мен. Полицайката беше дала да се разбере, че я чака много по-важна работа и че можем да разчитаме само на няколко минути. — Ще се възползваме от времето, което ни дава. — Прегледахме всички материали за баща ви — казва сержант Еймс и размахва пачка факсове. — Починал е от сърдечен удар. — Вдига ръка, за да възпре всякакви протести. — Знам, че се съмнявате, и имате право на това. Случаят обаче не е в моята юрисдикция. Но Фрийман Бишоп е в моята юрисдикция. И той е бил убит. Може би е бил убит тук, може би някъде другаде, а после захвърлен тук. И в двата варианта този случай е мой, а Оливър Гарланд не е. И ви казвам, че тези два случая нямат нищо общо. Пускам една усмивка, която се надявам да изглежда привлекателна. — Разбирам доводите ви, сержант, но и вие разберете нашите. Отец Бишоп беше стар семеен приятел. Той изнесе погребалната служба на баща ни само преди седмица. Нормално е да сме малко… разстроени. Сержант Еймс въздиша и казва: — Всички сме разстроени, дори потресени. Това е жестоко престъпление. — Поклаща глава. — Израснала съм тук. Семейството ми живее тук. Тук ми харесва. И една от причините за това е, че нямаме такива проблеми. — Иска да каже расови проблеми. Или може би черни — все пак населението на града е почти изцяло бяло. — Разбирам… — започвам, но сержант Б. Т. Еймс (не знаем първото й име, а само инициалите) вдига ръка. Отначало мисля, че иска да каже нещо, но после осъзнавам, че е чула почукване, което съм пропуснал, защото отива до вратата и я отваря. Униформен полицай, също бял, ни хвърля подозрителен поглед, после й прошепва нещо и й подава още един факс за колекцията. Когато вратата се затваря, сержант Еймс казва: — Открили са колата му. — Къде? — пита Марая. — В югозападен Вашингтон. Близо до корабостроителницата. — Какво е правил там? — настоява Марая. И двамата сме разочаровани. Единственото, което сержантът ни е казала досега, го пише във вестниците: отец Бишоп имал енорийско събрание в седем вечерта. Обадил се да каже, че ще закъснее малко, защото трябвало да посети енориаш, който имал проблеми. Тръгнал от къщи с колата си в шест и половина и съседите му се кълнат, че бил сам. Изобщо не стигнал до църквата. — Съжалявам, но имам и друга работа — казва детектив Еймс. — Освен ако нямате информация, която ще ни помогне да открием убиеца на отец Бишоп. — Казахме ви, че според нас има връзка… Сержант Еймс пристъпва към мен с неприятно изражение на месестото си лице. Изглежда по-едра или може би аз се смалявам. Внезапно си спомням, че все пак тя е полицейски служител и не се интересува от теориите ни, нито й е приятна намесата ни. — Господин Гарланд, имате ли някакво доказателство за връзка между убийството на Фрийман Бишоп и смъртта на баща ви? — Зависи какво разбирате под доказателство… — Казал ли ви е някой, че това престъпление е свързано със смъртта на баща ви? — Не, но… — Знаете ли кой е убил Фрийман Бишоп? — Разбира се, че не! — Засегнат съм, но и малко уплашен — все пак тази стаичка се използва за разпити на заподозрени. Мебелите започват да излъчват лек червен блясък. — Каза ли ви някой кой е убил Фрийман Бишоп? — продължава сержантът. — Не. — Твърде късно си спомням какво препоръчваме на клиентите при разпит. Говорете малко, отговаряйте с „да“ и „не“ и никога не се впускайте в обяснения, колкото и да ви се иска. И се дръжте спокойно. — Казал ли ви е някой, че знае кой е убил Фрийман Бишоп? — Не. — Казал ли ви е някой, че някой друг знае кой е убил Фрийман Бишоп? — Не. — Тогава може би нямате никаква информация за мен. — Ами, аз… — Чакайте. — Произнася го меко. Овладяла е положението със забележителна лекота. Моите уплашени студенти не биха ме познали, но съм сигурен, че Ейвъри Ноуланд би се забавлявал много, ако ме наблюдаваше в момента. С Марая чакаме. За мое смайване сержант Еймс наистина отваря кафявата папка. Изважда лист разграфена хартия и прочита някакви ръкописни бележки, като съсредоточено облизва устни. После грабва химикалка от масата и отбелязва нещо в полето. За пръв път осъзнавам, че не ме разпитва просто ей така. Марая също го разбира и стиска ръката ми по-здраво. Сержант Еймс знае нещо или смята, че знае нещо, което я кара да задава тези въпроси. И ги задава само на мен, а не на сестра ми. Когато отново проговаря, гледа бележките си, а не мен. — Знаете ли Фрийман Бишоп да е получавал някакви заплахи? — Не. — Отново не мога да се сдържа да не обясня. — Не беше от хората, които предизвикват, хм, силни чувства. — Имаше ли врагове, за които да знаете? — Не. — Разговаряли ли сте напоследък с Фрийман Бишоп? — Не и преди погребението. — Преди убийството, но след погребението разговаряли ли сте с някого за Фрийман Бишоп? Колебая се. Какво цели? Какво смята, че е станало? Но колебанието при разпит е като да развееш червено пред бик. Сержант Еймс вдига напрегнатия си поглед от папката и го вторачва в мен. Не повтаря въпроса. Чака, ужасяваща в търпението си. Сякаш очаква да направя признание. За разговор? За нещо повече? Дали мисли, че аз… не може да го мисли… — Не си спомням — казвам накрая. Тя ме гледа още миг: дава ми да разбера, че е наясно с увъртането ми, после отново поглежда бележките си. — Забелязали ли сте напоследък нещо особено в поведението на Фрийман Бишоп? — Не го познавах толкова добре. — Нали сте го видели миналата седмица на погребението. — Да, но… — Забелязахте ли нещо особено в поведението му? — Не. — Както винаги ли изглеждаше? — Предполагам. — Сега съм объркан от въпросите й, а не уплашен. — Напоследък някой споменавал ли ви е за нещо особено в поведението на Фрийман Бишоп? — Не. — Казвал ли ви е някой нещо, което може да е свързано с убийството? — Аз… — Не бързайте. Помислете сериозно. Нещо преди няколко седмици — или месеци. — Отговорът е пак не, сержант. Не. — Казахте, че според вас има връзка между смъртта на баща ви и убийството на Фрийман Бишоп. — Аз… Ние просто се чудехме дали… — Говорил ли ви е баща ви някога за Фрийман Бишоп? Този въпрос отново ме стряска. — Да, много пъти. — А напоследък? — Гласът й изведнъж става мек. — Върнете се, да речем, половин година преди смъртта му. — Не. Поне не си спомням. — Година. Върнете се една година назад. — Може би. Не си спомням. — Баща ви ли пожела Фрийман Бишоп да отслужи заупокойната литургия? Споглеждаме се с Марая. Нещо става. — Мисля, че изобщо не е говорил за погребението си — казвам, когато става ясно, че Марая няма да отговори. — Не и с мен. Сержант Еймс отново се съсредоточава в папката. Чудя се какво ли чете в нея. Чудя се какво е направила, когато е разбрала, че идваме да я видим, къде е отишла за информация и какво е открила. Чудя се откъде идват тези въпроси. — Много съм изкушен да наруша правилата, с които живее всеки адвокат… и просто да попитам. Вместо това питам нещо друго. — Имате ли някакви улики? — Господин Гарланд, обикновено полицията задава въпросите. Манипулира ме — нищо не ме дразни толкова, колкото снизходителното отношение. — Слушайте, сержант, съжалявам, но това е човекът, който съвсем скоро отслужи заупокойната литургия за баща ми. Преди девет години венча мен. Сега може би разбирате защо съм разстроен. — Разбирам защо сте разстроен — казва сурово сержант Еймс, без да вдига поглед от бележките си. — Но освен това разследвам убийство и след като сте използвали връзките си, за да се вмъкнете тук в този напрегнат ден, очаквам да се опитате да помогнете, ако можете. Защото е погребал баща ви. Защото е венчал вас. Марая се опитва да заглади нещата. — Как можем да ви помогнем, сержант Еймс? — Чухте ли въпросите, които зададох на брат ви? — Да, госпожо. Нещо се мярка на лицето на сержанта — защо аз не се сетих да кажа „госпожо“? Защото тя е бяла, а аз съм черен? Грубостта ли е наследството ни от потисничеството? Цивилизацията се развива по низходяща спирала, а всичко, което ние, американците, изглежда, правим, е да се караме кой е виновен. — Имате ли да добавите нещо? — Не, госпожо. — Сигурна ли сте? — Да, госпожо. — Никога през живота си сестра ми не е говорила толкова смирено. Тази тактика, изглежда, има някакъв ефект. — Искам да разгледате тези снимки — казва детективът с по-мек глас и изважда две лъскави черно-бели снимки от папката. — Те не са чак толкова… хм, ужасни. Марая поглежда и отмества очи, но аз не искам да се изложа пред страховитата сержант Еймс, затова се насилвам да гледам и принуждавам протестиращия си ум да обработи онова, което вижда. Когато погледнеш снимките, веднага разбираш, че който е измъчвал отец Бишоп, поне отчасти го е направил, за да се забавлява. Едната снимка е едър план на ръката му. Поради изобилието от кръв можеш да не забележиш от пръв поглед, че липсват три нокътя. Втората явно показва месестата част на бедро. Ярки, почти релефни кръгове са прогорени в кожата му. Следи от болка, дълбоки като лунни кратери. Преброявам ги — пет, не, шест, а това е само една малка част от тялото му. Опитвам се да си представя що за човек би могъл да причини това на друг човек. И продължавам да го правя, защото така убивам времето. И къде би могъл да го направи, за да е сигурен, че никой няма да чуе писъците. Съмнявам се, че парцал в устата би бил достатъчен, за да ги заглуши. — Различно е да ги видиш, нали? — пита детективът. — Има… Имате ли… — заеквам. Това не може да е онова, за което говореше Джак Зиглър. Просто не може. Започвам отначало. — Имате ли някаква представа защо някой би направил нещо подобно? Сержант Еймс отговаря на въпроса ми с въпрос. — А вие? Очите й са отново приковани върху мен. Усещам, че Марая става неспокойна, но не съм сигурен защо. — Какво аз? — Имате ли някаква представа защо някой би направил това? — Разбира се, че не! — Имате ли причина да смятате, че отец Бишоп е имал информация, която да е била нужна на някого? — Не разбирам за какво говорите… — Бил е измъчван. — Тя посочва снимките сякаш с раздразнение. — Обикновено това означава, че някой иска да получи информация. — Освен ако измъчването не е било за забавление — намесва се тихо Марая. Сержант Еймс се обръща към сестра ми; очите й предпазливо правят преоценка — не на случая, а на Марая. — Или работа на психопат — неразумно се обаждам, защото не искам да бъда пренебрегнат, ако Еймс реши да прояви малко уважение. — Точно така — казва тя и думите й са още по-унищожителни заради монотонния глас, с който ги произнася. — Ако се окаже, че някой е изрязал черния му дроб и го е изял с фасул, ще ви се обадя. Настръхвам при това скастряне, но преди да измисля подходящ отговор, тя започва да ни поучава. — Чудите се защо ви задавам тези въпроси. Ще се опитам да ви обясня какво става тук. Предполагам, че сте прочели онова, което писаха вестниците. Знаете, че отец Бишоп, мир на праха му, е умрял от огнестрелна рана в главата. Е, тази рана е в основата на черепа, под лек ъгъл нагоре. Аматьор не би стрелял там. Аматьорът се учи от филмите и застрелва хората в слепоочието или в гърлото. Но ако искаш да си сигурен, стреляш в основата на черепа. Знаете също, че отец Бишоп има изгаряния от цигари на двете ръце, на единия крак и отстрани на врата. Знаете, че му липсват три нокътя. Знаете, че е открит с ръце, завързани на гърба. Правили са и други неща с него. Не е нужно да знаете всички подробности. Но този човек е бил измъчван. Измъчван ужасно. Така, както правят например търговците на наркотици, когато търсят нещо. Когато го чувам казано направо, и то от полицай, почти се свивам от страх, защото единственото, за което мога да мисля, е семейството ми. — Мислех, че е престъпление на расова основа. — Разбирам защо сте си помислили така. Всички казаха така — вестниците, телевизията, губернаторът на щата, а доколкото разбрах, дори президентът е предположил, че може да е престъпление от расова омраза. Както и двата автобуса демонстранти, които пристигат в края на седмицата, за да ни напомнят колко ужасно хората от моя град се отнасят с черните — въпреки че няма никаква причина да смятат, че престъплението е било извършено тук. Но знаете ли какво? — Престъпленията от омраза, дори убийствата, обикновено се извършват от аматьори. А това не е. — Тя отново наблюдава лицата ни. — Не сте чули аз да казвам, че е било престъпление от омраза, нито някой друг от полицията, нали? Марая, бивша журналистка, настоява: — Било ли е престъпление от омраза, или не? Сержант Еймс й хвърля опасен поглед, сякаш твърде късно е разпознала кого е допуснала в светая светих. — Госпожо Дентън, не знаем със сигурност какъв е бил мотивът за престъплението, знаем само, че е било ужасно и че човекът, който го е извършил, е на свобода. Ще открием извършителя и тогава ще разберем какво престъпление е било. — Нямаше ли бележка? — питам. — Очевидно четем едни и същи вестници, господин Гарланд. Аз прочетох в един от тях, че е имало бележка, прикрепена за ризата на отец Бишоп, а в друг, че бележката била от бяла расистка група, която иска да поеме вината. — Във вестниците — мърмори Марая с нещо като усмивка на устните. — Не го потвърждавам — съгласява се сержантът и й връща усмивката. Сега, когато всяка знае позицията на другата, те се разбират. Още едно доказателство, ако изобщо е нужно, че светът би бил по-добър, ако го управляваха жени. — Не го потвърждавате — обяснява Марая, вероятно заради мен, — защото ако е имало бележка, а вие не сте казали на никого какво пише в нея, можете да я използвате, за да отсеете откачалките, които винаги се обаждат след подобно престъпление, от хората, които може наистина да ви помогнат да го разкриете. — Това може да е една от причините, да. Гледам ту едната, ту другата. Тук има нещо повече, някакво ниво на разбиране, което двете вече са минали, докато аз още се опитвам да издържа първия рунд. Сякаш наблюдавам игра на шах между двама големи майстори, всички незабележими маневри, които не говорят нищо на необучения ум, докато сякаш внезапно, един от тях не се окаже победен. — Другата причина — предполага Марая със същия тих глас — е, че бележката може да е фалшифицирана. — Не съм казала това — възразява веднага детектив Еймс и усмивката й изчезва, сякаш със закъснение си е спомнила, че усмивките в тази тъжна малка стая са забранени. Усещам как напрежението отново се покачва и после изведнъж разбирам за какво намекват. — Сержант Еймс — официално казва сестра ми, — ние сме тук, защото имаме семейства и се тревожим за тях. — Тя поглажда издутия си корем, за да подчертае аргумента си; има предвид, че сме притеснени за собствените си деца. — Ако можете да ни убедите, че няма връзка между онова, което е станало с отец Бишоп, и онова, което стана — което може би е станало — с баща ни, ние ще си тръгнем и никога повече няма да ви досаждаме, обещавам ви. Няма да се раздрънкаме пред пресата. Била съм журналистка и знам как да си държа устата. Никога не съм разкривала източниците си. Брат ми, както знаете, е адвокат и знае как да пази тайна. Знам, че сте ядосана заради връзките, които използвахме, за да нахлуем тук. Съжалявам за това. Но го направихме заради семействата си. Нищо, което ни кажете, няма да стане достояние на някой друг. И това мога да ви обещая. А ако някога можем да направим нещо за вас… Оставя изречението недоизказано. Наистина си я бива! Без да каже и дума, която би могла да бъде използвана срещу нея, Марая успя да заплаши косвено, че може да стане доста неприятна, ако не получи онова, което иска. Нещо по-важно, дори подсили представата за предполагаемото влияние на семейството ни — разбира се, главно на Малъри Коркоран. Сержант Еймс разбира намека. Твърде опитна е, за да си позволи да се ядоса. Вместо това клъвва. — Семейството на отец Бишоп — казва тя — не ни помогна особено. Изглежда, мислят… Очевидно ги притеснява възможността да е убийство на расова основа. — Мога да поговоря с тях — веднага казва Марая, сякаш тя управлява Златния бряг, на което майка ни се надяваше някога. — С Уорнър Бишоп сме добри познати. — Уорнър Бишоп, изглежда, мисли, че всички тук сме бели боклуци. — Ще поговоря с него — обещава Марая. Сержант Еймс ме поглежда за миг, но се обръща към сестра ми и казва: — Няма да ви покажа бележката. Нямам право. Съжалявам. Но мога да ви кажа на четири очи, че няма никаква причина да се притеснявате за безопасността на семействата си. Няма връзка между това престъпление и баща ви. Но сте прави за другото. Имаше бележка и смятаме, че е фалшива. Искам да кажа, не смятаме, че е било работа на бели расисти. И млъква. Изчаква ние да направим следващата стъпка. Каня се да задам нов въпрос, но Марая вдига ръка и ме изпреварва. — Било е заради наркотици, нали? Сержант Еймс я поглежда. В погледа й се чете истинско уважение. — Да — казва накрая. — Мислим, че става дума за наркотици. Това също трябва да си остане между нас. Не бива да казвате дори на семейството на отец Бишоп, още не. — Пауза, за да имаме време да разберем — и полицаите могат да отправят заплахи. — Но сме сигурни, че вие, баща ви и семействата ви нямат нищо общо. Трябва да изчакаме ден-два за резултата от токсикологията, но от другите доказателства вече знам какво ще ни кажат — че отец Бишоп е бил силно пристрастен. Челюстта ми не увисва буквално, но съм сигурен, че времето е спряло, че сърцето ми пропуска няколко удара и че много други подобни клишета се случват едновременно. Значи не само некомпетентността е била причина проповедите на Фрийман Бишоп да бъдат лишени от смисъл. Потресен съм и объркан от силата на облекчението, което изпитвам. Но Марая не се отказва. — И как обяснява това-онова, което му се е случило? Сержант Еймс въздиша. Очевидно се е надявала да се отърве с по-малко, но сега ще трябва да ни каже и останалото. Още се чудя какво преследваше с въпросите си към мен. Беше ли само, за да ме стресне? — Не публикувахме това — казва тя, — защото се боим от имитатори. Но във Вашингтон, включително предградията, виждаме поне десетина подобни случая годишно. За много от тях никога не прочитате във вестниците, нито гледате по телевизията, защото жертвите не са толкова известни. Мъченията, които е изживял отец Бишоп, са ужасни, но се случват по-често, отколкото си мислите. Прилагат се предимно от търговците на наркотици, за да накарат клиенти, които са изостанали с плащанията, да им кажат къде са скрили парите си. Измъкват информацията с мъчения, а после ги застрелват в тила. Понякога го правят и безпричинно, за удоволствие. Почти сигурни сме, че случаят е такъв. Дори много корав мъж трудно би издържал и частица от нещата, които са направили с него, а от онова, което ми казаха хората, Фрийман Бишоп, мир на праха му, не е бил много издръжлив. Ако са искали информация от него, сигурно са я получили много бързо. Останалото са направили за удоволствие. — Пауза, за да възприемем думите й. — Но това не променя фактите — почти сигурни сме, че Фрийман Бишоп е бил убит, защото е използвал наркотици и не е могъл да плати за тях. — Почти сигурни? — питам, колкото да кажа нещо. Сержантът ме поглежда. По очите й разбирам, че би предпочела да млъкна, за да се преструва, че не съм в стаята. Марая е човекът, на когото има доверие. За сержант Б. Т. Еймс аз съм само част от мебелировката. Разбирам грешката си миг по-късно, но сестра ми е побърза. Вече е станала, дръпва и мен, благодари на Еймс за отделеното време и си стискат ръце, сякаш са сключили сделка. Сержант Еймс ни отваря вратата, за да може останалата част от участъка да чуе как ни изпраща. — Господин Гарланд, госпожо Дентън, много съжалявам за баща ви. Но трябва да разследвам убийство и имам много работа. Затова, ако ме извините, ще се заема с нея.  (II) 
 


 — Повярва ли й? — пита Марая. — На сержант Еймс. За отец Бишоп? — Питаш ме дали мисля, че ни излъга? — Питам те дали мислиш, че беше права? Моля те, не си играй на думи с мен, Тал, не съм ти студентка. Трябва внимателно да обмисля отговора си: не искам сестра ми отново да ми стане враг. — Знам какво имаш предвид — казвам бавно. — Мисля, че ако не е права, алтернативата е, че е бил измъчван заради… заради нещо, свързано със Съдията. Но това няма никакъв смисъл. — Защо? — пита тя остро и аз отново се опитвам да намеря точните думи. — Нека предположим… да предположим, че има някаква информация, която Съдията е отнесъл със себе си в гроба; информация, която е нужна на някого. Разбери, не вярвам в това, просто предполагам. Марая кима и аз се хвърлям напред. — Дори да е вярно, дори да има такава информация, съмнявам се, че Съдията би доверил нещо важно на Фрийман Бишоп. Знам, че за мъртвите не бива да се говори лошо, но е така. — Никой, който познаваше татко, не би допуснал, че ще каже нещо на отец Бишоп. — Никой, който познаваше Фрийман Бишоп, не би помислил, че Съдията ще му каже нещо. Сестра ми отново потърква корема си, сякаш да предпази бебето. — Значи не е бил… измъчван… за някаква информация за татко, нали? — Едва ли. Ако мислех нещо друго, щях да си грабна семейството и да изчезна. — Ако семейството ти тръгне. — Марая не може да се сдържи да не подметне нещо, когато става дума за Кимър. Предпочитам да не обръщам внимание. — Въпросът е там, хлапе, че според мен сержант Еймс е права, защото не мога да се сетя за причина някой да… да му направи това. — Нито пък аз — казва Марая. — Биваше си я полицайката. Корава мадама. — Но ти я накара да признае, че бележката вероятно е фалшива… — Стига, Талкот. — Гласът на Марая внезапно е станал твърд. Навлязъл съм в областта на нейната компетентност. — Нищо не съм я накарала. Полицаите никога не признават нещо, ако не искат. Тя просто ни каза онова, което искаше да знаем. — Точно това искам да кажа. Вече съм разпален. — Тя искаше да чуем всичко това за наркотиците. Защо? Басирам се, че единствената причина е, че не вярва да си мълчим. Тя иска да го разпространим. — Не знаех, че си такъв циник. — Марая поклаща глава. — Сержант Еймс ми хареса. — Но повярва ли й за търговците на наркотици? — Я стига — казва Марая. — Всички знаят, че отец Бишоп беше на кокаин. Или поне го употребяваше. От години. — Какво?! — Много си наивен, Тал. Защо винаги последен разбираш всичко? — Тя се засмива. Поне изглежда, че отново сме в добри отношения. — Наистина ли не знаеш? Поклащам глава. — Е, добре, това е стара история. Лоръл Сен Жак го хвана да смърка преди три-четири години, и то в сакристията. Помниш Лоръл, нали? Омъжи се за Андре Конуей. Знам, че помниш Андре. — Дяволитата й усмивка ми напомня, че съм вторият съпруг на Кимбърли Медисън. Първият беше Андре. — Спомням си Андре — казвам тихо. Спомням си също — макар да не го споменавам — безумния си гняв срещу Андре, след като спечели първия рунд в битката ни за Кимър Медисън, включително момента в апартамента му, когато едва не се сбихме. Дори си спомням, че се ожени за Лоръл. — А помниш ли, че се разведоха? — Мержелее ми се нещо. — Надявам се, че не намеква нещо за Андре и жена ми. Неволно мислите ми се обръщат към обичайния си маниакален страх — сега Андре е в Лос Анжелис, а Кимър често ходи в Сан Франциско и той може би… Престани! — Чух, че причината била друга жена — казва Марая, внезапно проявявайки старата си злоба. Но както и да е, Лоръл хвана отец Бишоп преди няколко години. Цяло чудо е, че не го уволниха веднага. Мисля, че татко трябва да е бил още в енорийския съвет, иначе щяха да го изгонят. Но решиха да го оставят. Сигурно им е дожаляло. — Не знаех. — Беше голям скандал. Доста хора напуснаха църквата заради него. Не мога да повярвам, че не си чул за това. — Пропуснал съм. — Татко мислеше, че отец Бишоп трябва да напусне доброволно и да спести проблемите на всички, но той не го направи. — Сестра ми се изправя. — Ох, обещах на сержант Еймс да се обадя на Уорън Бишоп. Бедният, никой не му остана. Марая изчезва в кабинета, за да потърси тефтерчето с телефони на Съдията. Смаян съм. Мислех, че сестра ми само си говори, когато каза, че ще говори със семейството на отец Бишоп, но съм забравил колко на сериозно взима обещанията си. Всъщност това ни е останало от Съдията. Той обясняваше връзката си с Джак Зиглър така: „Обещанията са тухлите, от които се гради животът… Никога не бих изоставил приятел и очаквам приятелите ми да не ме изоставят“. „Това е много благородно чувство, господин съдия, но си остава факт, че вашият приятел е бил обвинен в…“ „С цялото ми уважение, сенаторе, това не е въпрос на благородство, а на това какъв свят искаш да изградиш. Ако изобщо искаш да градиш, а не просто да рушиш“. Разбира се, много от приятелите му го изоставиха, щом разбраха, че е по-вероятно да свърши в затвора, отколкото във Върховния съд. — Търговци на наркотици — мърморя си. Може би да, може би не. Който и да е бил, не е нужно да затварям очи, за да видя снимките с онова, което бяха причинили на отец Бишоп. Наркоманът отец Бишоп беше умрял като наркоман. Защо само аз не знаех за това? Може би Марая е права. Или пък е луда. А може би аз съм луд. За миг се колебая дали не е време да използвам картичката, която ми даде на гробището Джак Зиглър. Но не — след убийство последното, което ми трябва, е да повикам на помощ чудовище. И тогава внезапно разбирам какво да кажа на Марая. Споменът за баща ми ме подсеща. Мисля, че търсенето на Марая за скрити следи няма да има резултат, но не искам да ме смята за враг. Ще й предложа нещо, което не е толкова следа, колкото спомен за човека, който беше нашият баща — спомен, който дори може да убеди сестра ми да прекрати търсенето си. Тръгвам по тъмния коридор към библиотеката на първия етаж, към албумите. Ровя из тях няколко минути, после озадачен се отказвам. Марая го е преместила, мисля си. Или някой друг от безкрайното шествие хора, които преминаха през къщата след погребението: децата на Марая, Хауард Дентън, Просто Алма, детегледачката, госпожа Роуз, Сали, Адисън, малката му бяла приятелка, чичо Мал, Дана Уърт, Еди Дозиър, чистачката, някой от несметните братовчеди, който и да е. Синият албум с изрезки от вестници за пътни произшествия с избягали шофьори е изчезнал. 
  11 
 Скромно предложение 
 


 — Жена ти и Марк Хадли кандидатстват за едно и също съдийско място — информира ме Стюарт Ланд веднага щом сядам. — Знам — казвам нахакано, но с уважение. — В Европа, разбира се, подобно положение би било невъзможно. — Какво положение? — Там има професионална йерархия. Издигаш се постепенно. Смятат за неподходяща американската система, при която… аматьори могат да бъдат избрани в апелативния съд. — Е, такава си е нашата система. — Макар да съм сигурен, че жена ми току-що е била обидена, се насилвам да се усмихна, защото не искам да се карам със Стюарт Ланд, великия англофил. Имам си достатъчно врагове в сградата. — Пък и досега работи доста добре. Най-много с по един скандал на десет години. Стюарт вдига вежда, учуден от безотговорността ми. После свива рамене, сякаш да ми покаже, че е под достойнството му да отговаря на подобни глупости. — Имаш ли новини? Кой ще бъде подкрепен? — Намеква, че моите източници са по-добри от неговите, което едва ли е вярно. С републиканците в Белия дом Стюарт спокойно би могъл да си намери работа във Вашингтон. Стюарт Ланд, предшественикът на Линда Уайът, човекът, който ме убеди да се върна в своята алма матер, за да преподавам, е един от най-консервативните членове на факултета ни. През четирите години, откакто го свалиха от власт, той не показва никакви лоши чувства към Линда, Марк Хадли, Бен Монтоя, Тиш Киршбаум или който и да е от останалите преподаватели, участвали в заговора за заместването му. Продължава да кръстосва страната в търсене на фондове за юридическия институт и нашите възпитаници, особено по-старите и по-богатите, още го обичат и продължават да разтварят портфейлите и чековите си книжки, когато им се обади. Много от тях дори все още го наричат „декана“, може би защото някога изглеждаше; че ще остане на този пост до смъртта си, но дори Линда да му завижда за чувствата им, то добре се прикрива. Колкото до мен, ще призная, че никога не съм го харесвал особено. Неговата честност обаче е извън съмнение, затова съм изненадан и малко притеснен, когато ми се обади след връщането ми от Вашингтон с предложението да се отбия да си поговорим. Тъй като нямам нищо по-добро за правене в девет сутринта, освен да седя в кабинета си и да се самосъжалявам, се съгласявам. Стюарт ме е повикал, защото иска да ми каже нещо. — Не, Стюарт — отвръщам послушно. Половината ми внимание още е съсредоточено върху Марая, която не успя да се свърже с Уорнър Бишоп и му остави съобщение на телефонния секретар. Ней казах нищо за липсващия албум. — Още не сме чули никакви новини. — Марк също. Доста е разстроен. — Съжалявам. — Което е донякъде вярно. — Марк не е лош човек, Талкот. Просто трябва да го опознаеш. — Нямам нищо против Марк. Харесвам го. Стюарт се мръщи, сякаш подозира, че го лъжа. После почуква с пръсти по бюрото. — Разбира се, не се оказа такъв учен, какъвто се надявахме, когато го назначихме. Явно е в творческа криза. Но е добър колега, Талкот. Отличен преподавател. Блестящ ум. А когато те назначихме, той беше един от най-пламенните ти поддръжници. — Аз… нямах представа — казвам искрено. За разлика от някои юридически факултети, нашият е издигнал в култ поверителността и да кажеш на някого кой е гласувал за или срещу него се смята за нещо средно между неетично и възмутително. Все пак, чувал съм, че Тио Маунтън е бил най-ентусиазираният ми привърженик и през първите ми години във факултета с него бяхме доста близки. Никога не ми е бил покровител в истинския смисъл на думата — не съм имал такъв, — но докато увереният марш на баща ми надясно не превърна Тио в злостен критик, двамата прекарвахме доста време заедно. Стюарт Ланд, тогава декан, беше човекът, който всъщност ме убеди да напусна адвокатската си практика и да дойда в Елм Харбър, за да преподавам. Хвана ме в подходящ момент — с Кимър бяхме насред едно от поредните си отчуждения. Това, че тя ме последва в този град девет месеца по-късно и при това се омъжи за мен, ме изненада почти толкова, колкото приятелите и семействата ни. — Марк не е лош човек — повтаря Стюарт. — И съпругата ти е добра жена. — Да — промърморвам, отбелязвайки наум сравнението, докато чакам останалото. Стюарт неслучайно ме е поканил тук и знам, че ще ми каже каква е причината. Но нямам достатъчно енергия, за да се тревожа точно сега за чувствата на Марк Хадли, дори ако е помогнал за назначаването ми. Не сме особено близки, но винаги сме се разбирали. Но ако интелектът му е едната легенда, другата е неспособността му да пише научни трудове. Академичното му реноме почива на единствената му книга, публикувана в ранните години на кариерата му. Оттогава почти няма публикации. Изглежда, е прочел всички книги на всички теми и има готов цитат за всеки случай и във всяка област, но самият той страда от една от най-великите творчески кризи в историята — десетки юридически списания още очакват статиите, които им е обещал преди десет години. — И двамата са свестни — потвърждавам само за да му покажа, че следя мисълта му. Стюарт кима, после се обляга назад и кръстосва дългите си пръсти — знак, че се кани да ми прочете кратка проповед. Възхищавам му се, но мразя проповедите му. — Не обичам, когато членовете на нашия факултет си съперничат — казва той тъжно и тонът му подсказва, че мнението му е от значение. — Не е добре за колегиалността. Не е добре за университета. Ние сме преди всичко учени и онези от нас, които са хабилитирани и които университетът нарича „постоянни служители“, трябва да са водещи в своята област. Не политици, Талкот, а преподаватели. Учени. Всеки от нас носи една и съща отговорност — да се потопи в избрана дисциплина и после да научи студентите си на онова, което успее да открие. Всичко, което ви отвлича от тази задача, ощетява нашата обща цел. Разбираш това, нали? Изпитвам нещо средно между смайване и гняв. Стюарт едва ли би взел страната на човека, който дирижираше собственото му сваляне от поста. Никога не съм смятал, че Кимър ще има много привърженици във факултета, но мислех, че Стюарт Ланд е един от тях. — Разбираш ли? — повтаря той, но не чака да разбере дали разбирам. — Знаеш ли, Талкот, през дългите ми години работа в този факултет често са ме търсили от една или друга администрация, за да ми предложат някоя представителна длъжност. Съдийско място. Помощник главен прокурор. Пост в някоя агенция. — Той се усмихва леко при спомена. — Дори по времето на един скандал хората на Рейгън ме попитаха дали не бих искал да оправя нещата в един от отделите на кабинета. Но всеки път, Талкот, аз отказвах. Всеки път. Виждаш ли, според моя опит един професор, прихванал политическата краста, вече не може да бъде пълноценен учен. Той вече не изучава света и не преподава онова, което открие. Той се стреми да бъде избран и това влияе върху всичко — от темите, по които пише, до аргументите, които ще представи в аудиторията. Той се притеснява да остави документирани следи, а ако вече го е направил, се стреми да ги заличи. Естествено, когато двама членове на факултета се окажат заразени от политическата краста едновременно и двамата се състезават за едно и също място в съда, вредните ефекти… се увеличават в геометрична прогресия. Учетворяват се. Не мога да го оставя да продължи. — Слушай, Стюарт, това, което казваш, е вярно, но съпругата ми не е член на факултета. — Така е, Талкот, прав си. Не е. — Кима, сякаш го е знаел предварително, а аз съм го осъзнал едва сега, защото мисля по-бавно. — Официално. — И неофициално не е. — Жена ти може да не е във факултета, но ти е съпруга. Част от голямото семейство на юридическия институт. Тук за малко не се изсмивам. В идеалния свят на Кимър тя дори не би искала да вижда института, още по-малко да се чувства част от него. — Стига, Стюарт. Независимо каква ми се пада, фактът, че участва в надпреварата, не може да се отрази върху това как си върши работата в института, щом не работи тук. — Не приемам идеите на Стюарт, че целият факултет се състои само от мъже. Стоманените му очи не изпускат моите. — Но с това проблемът не приключва, Талкот. Това, че жена ти участва в надпреварата, както се изрази ти, може да има ефект върху теб. — Върху мен? — Разбира се, Талкот. Защо ти е толкова трудно да го повярваш? Жена ти иска да стане съдия, ти не искаш да провалиш шансовете й — защо подобна ситуация да не доведе до прекалена предпазливост от твоя страна? — Прекалена… — Не си ли се променил напоследък? — Той се усмихва, за да смекчи удара. — Още ли си онзи Талкот Гарланд, когото познаваме и обичаме? Не мисля. Стига толкова. — Стюарт, баща ми току-що почина. А после свещеникът, който изнесе погребалната служба… — Беше убит. Да, знам. И ужасно съжалявам. — Той се навежда напред и сключва малките си ръце върху бюрото. — Но, Талкот, чуй ме. Напоследък си разсеян. Малко неорганизиран. — После за моя изненада свива рамене. — Но това няма нищо общо с въпроса… — Няма нищо общо с въпроса? Ти току-що каза, че конкуренцията се отразява върху работата ми. — И може би говорех за вън от института. Може би не е моя работа. Може би просто разсъждавах. Истината е, че не мислех как ти си вършиш работата. Мислех за Марк. — Какво за Марк? — питам, все ще пламтящ от яростен гняв, макар да съм съвсем объркан. Преди миг Стюарт твърдеше, че съм бил разсеян и неорганизиран. Сега не било негова работа. — Марк не се справя добре с работата си. Мисля, че това съперничество му се отразява зле. — Тогава защо говориш с мен, а не с него? — Стюарт мълчи, само ме гледа, без да мигне. — Марк ли те накара? Той ли те помоли да говориш с мен? Защото, ако е така… — Никой нищо не ме е карал, Талкот. Единствената ми грижа е за института. — Говори, сякаш още е декан. — И знам, че и ти като мен искаш най-доброто за него. — Да не искаш да кажеш… Да не мислиш… — Млъквам, за да преглътна надигащата се вълна от червен гняв, и започвам наново. — Нали не ми предлагаш да кажа на жена ми да се откаже и да пропусне шанса си да стане федерален съдия заради доброто на института или заради доброто на Марк Хадли?… Виж, Стюарт, съжалявам, но това няма да стане. — Възможно е доброто на института и доброто на Марк Хадли в този случай да са едно и също. — Какво искаш да кажеш… О! — Споменах ли, че Стюарт Ланд е хитър? Трябваше да се усетя по-рано. Естествено той иска да помогне на Марк да придобие жадуваното съдийско място. Вероятно Марк не би станал финалист без негова помощ, защото Стюарт е може би единственият член на факултета, на когото администрацията би повярвала, ако потвърди непрестанните твърдения на самия Марк, че в политиката е либерал, но в правото — реакционер. Но защо Стюарт би помогнал на човека, който носи най-голяма отговорност за свалянето му? Защото ако Марк стане съдия, Стюарт най-после ще се отърве от него и съперничката му декан Линда ще изгуби крайъгълния камък, върху който се гради влиянието й във факултета. Стюарт заговаря като древен мъдрец. — Може би излизането на Марк Хадли от института и избирането му за съдия ще допринесе за доброто и на двете институции. Отново внимателно подбирам думите си. — Уважавам гледната ти точка, Стюарт, но Кимър заслужава това място повече от Марк. Няма дай кажа да се оттегли. Стюарт кима. Дори успява да извади отнякъде усмивка. — Добре. Длъжен бях да опитам. Сигурен бях, че ще ми отговориш точно така. Уважавам те заради това. Но има хора, които няма да го приемат така. — Моля? — Имаш много приятели във факултета, но имаш и… има и такива, които не те обичат много. Това едва ли те изненадва. Червената завеса най-после се спуска пред очите ми. — Какво искаш да ми кажеш, Стюарт? Говори направо. — Няма да бъда изненадан, ако върху теб бъде оказан определен… натиск, за да те накарат да убедиш жена си да се откаже и да остави Марк да заеме мястото. Това е много неприятно, но си остава факт. — Не го вярвам. — Разбира се, аз няма да съм част от това и ще бъда щастлив да използвам влиянието си, за да те предпазя. Но трябва да разбереш, че аз също имам врагове във факултета. Може да се окаже, че влиянието ми е по-малко, отколкото очаквам. — Въздъхва, успешно подметнал, че институтът би бил по-добро място, ако още го ръководеше той. Може би е така. Каквото и да говорим за Стюарт Ланд, единствените му амбиции винаги са били свързани с института. — Разбирам. Стюарт се колебае и разбирам, че не е свършил с проповедта. — От друга страна, Талкот, ако си решил да тръгнеш по този път, мисля, че бих могъл да ти окажа доста голяма помощ във Вашингтон. — Така ли? — Смятам, че имам някакво влияние там, и ако е така, с радост ще го използвам, за да помогна на жена ти. Което очевидно ни води до същността на цялата среща. Уморен от неясното политиканстване на Стюарт, се опитвам да бъда директен. — И какво искаш да направя в замяна? Стюарт се намръщва и отново допира върховете на пръстите си. Подготвям се за поредната реч, но вместо това той се изправя. — Не всичко е quid pro quo2, Талкот. Не бъди толкова циничен. Когато беше млад и още не беше хабилитиран, беше по-голям оптимист. Смятам, че завръщането на този весел младеж, който беше, би било полезно и за теб, и за института. — Той взима книгата, която бе чел, когато влязох, в знак, че разговорът е свършил, но изненадващо добавя: — Разбира се, по-късно може да имаш възможност да направиш услуга на института в замяна. Ако такава възможност възникне, предполагам, че ще се възползваш от нея. — Не съм сигурен какво искаш да кажеш. — Ще разбереш, когато му дойде времето. В коридора внезапно ме побиват тръпки. Осъзнавам на кого ми е напомнял Стюарт по време на разговора ни — на Джак Зиглър на гробището, който обещава да защити семейството ми и ме моли в замяна да му кажа каквото науча за разпорежданията. Дали Стюарт не иска същото? 
  12 
 Специална доставка 
 


  (I) 
 


 Елм Харбър е основан през 1682 и постепенно се разраснал около търговския пункт на устието на река Стейт. Университетът отворил врати тридесет години по-късно за мрачни конгрегационалисти от мъжки пол, които искали да изучават — наред с Библията — реторика, гръцки и латински, математика и астрономия. Първоначално представлявал две дървени сгради, но през изминалите три столетия се е разпрострял като скоротечно развиващ се рак. Университетът е построил музеи, аквариум и водещия в областта център за изкуства. Болницата му е една от най-добрите на света. Университетът осигурява капитали за строеж на нови жилища и започване на дребен бизнес. Никоя друга институция в района не създава повече работни места. Или поне така пишат за нас в пресата. Освен това университетът купува цели улици и ги затваря, строи гаражи, но само за колите на студентите и преподавателите, и със собствената си охрана, която има право да арестува, създава остров на относително спокойствие, заобиколен от почти невидима стена, която да държи гражданите отвън. В самия Елм Харбър цари демографско разнообразие. Около тридесет процента от жителите му са черни, други двадесет са латиноамериканци, а останалите са бели — но толкова различни! Имаме американци от гръцки, италиански, ирландски, немски и руски произход. Жителите, на които бюрото по преброяването на населението е сложило етикет „латиноамериканци“, произхождат главно от Пуерто Рико, но много други проследяват родословното си дърво до Централна Америка — както повечето от черните жители, които наполовина идват от Западните Индии, а далечните и неясни корени на другите са някъде из Юга. Градът е безнадеждно разделен от тези многобройни потекла, както разбираме на всеки три години на общинските избори. Само две неща обединяват разноликите жители на Елм Харбър — всеобщата омраза към университета и всеобщата мечта децата им някой ден да учат в него. На Кимър не й харесва да живее тук. А какво мисля аз? Нямам предпочитания към никой град и Елм Харбър с множеството си проблеми не ми изглежда по-лош от останалите. Освен това тук… сервирам.  (II) 
 


 Кухнята за бедни, където доброволно сервирам топъл обяд на жени и деца, е идеалното място, където да забравя за загадките и смъртта, защото проблемите на нейните посетители са много по-големи от моите. Докато седя в кабинета си и се подготвям за часа по исково право след разговора със Стюарт Ланд, усещам как тя ме зове. Докато се опитвам да водя студентите из лабиринтите на правото, усещам как Ейвъри Ноуланд ме пробожда с поглед всеки път, когато му обърна гръб. След като часът свършва, забързано излизам. Решавам, че кухнята за бедни е най-подходящото място за мен в момента. Да служим, напомням си, докато слизам по стълбите към мазето на църквата. Всички сме призвани да служим на обществото. Не само да даваме пари, както обича да проповядва Тио Маунтън, и не само да се борим за промяна на законите. Да служим на истински хора, които страдат, плачат и ни зоват. Управителят на обществената кухня, седемдесетгодишна вдовица, която настоява да я наричаме Диди, ме посреща навъсено, когато се появявам няколко минути преди времето за отваряне. Потропва с бастуна си по балатума и ме придружава до кухнята, където останалият персонал разрязва няколко дарени пици, опечени вчера и вече твърди като камък. — Най-натоварено е по обяд — гълчи ме тя, докато си слагам латексови ръкавици за еднократна употреба. — Имах лекция, Диди, съжалявам. — Хм, лекция… — Диди е съвсем сляпа, но се справя с работата си невероятно добре. — Да. — Опитвам се да измисля как ли би се справил с Диди очарователният ми брат. Басирам се, че не би успял. Заемам мястото си зад гишето: днес съм на салатите. С Кимър се скарахме вчера сутринта, не заради онова, което тя прави или не прави с Джери, а заради пари. Водим този спор всяка есен, защото, изглежда, това е сезонът, когато осъзнаваме, че бюджетът, който така внимателно сме планирали през януари, е лоша шега — в това отношение се справяме също толкова добре или толкова зле, колкото и федералното правителство. Застанал на вратата към дрешника, докато Кимър, само по сутиен и бикини, избира деловия си костюм за деня, й предлагам да намалим разходите. Тя ме пита кои, без да се обръща. Предпазливо посочвам разходите й за дрехи и бижута. Вбесена, тя ми обяснява, че е корпоративен адвокат и трябва да се облича съобразно това. После споменавам големите вноски за бялото й БМВ „Алпин“ М5, с което кръстосва из града. Оказва се, че и колата е задължителна за работата й. Предлагам й да се преместим в по-малка къща. Кимър, докато се напъхва в полата си, казва, че домът ни също е част от професионалния й облик. Докато поклащам глава победен, тя ме поглежда през рамо и ми хвърля усмивката, която най-много обичам. После вдига залога, като ми напомня злобничко, че сега притежаваме къщата в Оук Блъфс и ако я продадем, веднага ще се справим с финансовите си затруднения. Аз й отговарям в същия стил — че имотът на Винярд е необходим за моя облик и че да го продам е все едно да отхвърля бащиното си наследство. И както става всяка година, спорът приключва, без да сме решили нищо.  (III) 
 


 Обслужваме груби, нервни хора. Почти всички жени са черни. Повечето са разрошени, с непрани ризи и мръсни джинси. Под нацепените им, лошо лакирани нокти има мръсотия. Някои имат проблем с наркотиците. Други са съвсем очевидно серопозитивни. Жените се влачат на опашката като изгубени души, които се носят към река Стикс, безчувствени към всичко. Не се усмихват, не плачат, не се смеят, не се оплакват. Просто са тук. В колежа ние, бъдещите революционери, смятахме, че един ден потиснатите ще въстанат като могъща армия, която ще помете капиталистите, ще отхвърли системата и ще построи истински справедливо общество. Тук има няколко десетки от най-потиснатите хора в Америка, всички наредени на опашка за храна, и най-голямата страст, която могат да проявят, е кратък, но разгорещен спор за това кой е получил по-голяма порция. Половината може би ще са мъртви до две години. Ако не е обнадеждаващата невинна хубост на децата им, които още отговарят на усмивката с усмивка, сигурно не бих понесъл да идвам тук. Ето това постигнаха консерваторите с намаляването на помощите за безработни и безразличието си към съдбата на онези, които не са като тях. Ето това забъркаха либералите с психиката си на жертви и безразличието към традиционните ценности като труда и семейството. Точно така казваше баща ми пред аплодиращата публика. В мигове на горчивина ми просветва, че и двете страни изглеждат много по-заинтересовани от това да спечелят спора, отколкото да облекчат страданията на тези жени. Да служиш. Тио Маунтън е прав. Това е единственото решение. — Талкот? Обръщам се. — Да, Диди? — Търсят те на входа. — Един момент. Връщам се в кухнята, за да потърся кой да ме замести на щанда за салати, който не е от предпочитаните. Свалям престилката и хвърлям ръкавиците в боклука. Обличам си сакото и тръгвам след Диди, която опипва пътя си по бетонните стълби към входа, където Ромео, единственият друг мъж доброволец, пази на вратата. Кожата му е черно-кафява като кора на дърво в безлунна нощ. Той е на неопределена възраст, огромен във всяко отношение. Месестите му ръце вечно шарят — резултат от някакво нервно разстройство. Говори бавно. Не знам откъде е, не знам дори истинското му име. Някога е бил на улицата, както се изразява той — но успял да намери Исус, без неудобството първо да отиде в затвора. Кръглото му, гладко обръснато лице изглежда състарено. Той е много по-кротък, отколкото изглежда, но църквата разчита на вида му, за да подплаши всеки, който смята да наруши правилото, че храна се сервира само на жени и деца. — Тя си отиде, госпожице Диди — мърмори той и яростно търка огромните си ръце. — Не можела да чака. Бяла сладурана. Сладурана? Студентка? Защо една от студентките ми ще ме търси тук — и защо не ме е изчакала? — Сладурана! — Очите на Ромео светват и той ми подава обикновен бял плик. — Каза, че й платили да даде това на професора. Става дума за мен. — Какво е това? — пита Диди, този път мен. — Не знам — признавам. — Плик. Взимам го от Ромео й го оглеждам. Виждам името и титлата си, заедно с адреса на факултета. Марка няма. Няма и обратен адрес. Претеглям плика на ръка, после го стискам. В него има нещо твърдо. Прилича на гилза червило. Намръщвам се. Не бива да се отварят писма от неизвестни податели, но аз винаги съм си бил любопитен. Пък и човек все някога трябва да умре. — Каза ли кой й е платил? — питам, главно за да спечеля време. — Не. Намръщвам се още повече. Някой е платил на някого да ми предаде плик в кухнята за бедни. Но как би могъл да знае, че ще съм тук? Самият аз не знаех допреди час. Бях ли споменал на някого? Не. Дори не видях никого, докато излизах от сградата, с изключение на няколко студенти. Проследил ли ме е някой? Поклащам глава. Щом дори Ромео не знае кой е донесъл плика, със сигурност никога няма да разбера кой го е изпратил. — Хм — казвам умно. Диди свива рамене и тръгва надолу — има си работа. Така че Ромео е единствената ми компания, докато отварям плика и изсипвам съдържанието му в шепата си. То е картонен цилиндър, около пет сантиметра дълъг. Няма бележка, нищо не е написано. Омотан е с лепенка — някой си е дал доста труд, за да предпази онова, което е вътре. — Отвори го, професоре — казва Ромео, като дете на Коледа сутрин. Размотавам лепенката колкото мога по-внимателно, развивам хартията и виждам липсващата бяла пешка от ръчно изработения шах на баща ми. 
  13 
 Познато лице 
 


  (I) 
 


 Връщам се към факултета. На два пъти изваждам пионката от джоба си и я разглеждам, сякаш може внезапно да мутира. Може би трябва да се обадя на ФБР или на Каси Медоуз, но съм странно разколебан. Не се чувствам заплашен. Пионката не е предупреждение, а съобщение. Ще ми трябва известно време, за да разбера смисъла му. На кого мога да се доверя? Не на Адисън. Той е в движение, неоткриваем. Нито на Марая, която става все по-луда на тема смъртта на Съдията и която, ако й се обадя, ще превърне пионката в символ на куршум или стъкленица с отрова. — Няма на кого да кажа — произнасям в пространството. Мога да говоря с Кимър, когато се върне от Сан Франциско, където отново ухажва клиентите си заедно с Джералд Натансън, но тя смята, че трябва да приключа с тази история. Мога да поговоря със Скъпата Дана, която ще го обърне на шега, с Роб Солтпитър, който би… Следят ме. Отначало не съм сигурен. Човекът със зелен анорак и обезпокояващо познато лице се появява точно когато минавам под една от четирите каменни арки, които отбелязват границите на Първия двор. Спирам да поздравя една преподавателка по политически науки, чиято дъщеря ходи на детска градина с Бентли. Тя казва нещо за строежа на новия музей на изкуството на ъгъла, двамата се обръщаме да го погледнем и ето го — на няколко метра от нас, до тълпа студенти. Не прави усилие да се прикрие, а отвръща на погледа ми с нетрепващи наблюдателни очи. Това е Макдермот, на когото не знам първото име, човекът, който се престори на агент от ФБР само преди две седмици във всекидневната на баща ми на Шепард Стрийт. Отначало се опитвам да си внуша, че може би греша, защото когато го посочвам на приятелката си, той вече е изчезнал — мигновено като месечната ми заплата. Просто нерви, казвам си, но после отново го забелязвам. Този път той е пред мен, седнал спокойно на стъпалата на института по биология, преметнал анорака в скута си, и чете студентския вестник. Обръщам се и тръгвам в обратната посока, обикалям по страничните алеи, но когато стигам до нашия факултет, Макдермот вече ме чака. — Разбирам, че ме търсите — казва ми съвсем спокойно. — Не — отвръщам. — ФБР — истинското — ви търси. Искат да ви тикнат в затвора. — Да, знам. Ще трябва да направя нещо по въпроса. — И това, което ме стресва толкова, че спирам, е сериозният му тон, който говори, че е убеден, че може да направи нещо. — Вижте, господин Макдермот, или каквото ви е името, не искам да разговарям с вас. И за ваше сведение, веднага щом вляза в кабинета си, ще се обадя на охраната. После ще позвъня на ФБР и ще им кажа, че ме следите. — Добре — казва той, сякаш ми дава разрешение. — Но всъщност аз не ви следя. Дойдох да ви предам нещо. — Не ме интересува. — Понечвам да се обърна. Той слага ръка на рамото ми. Отблъсквам я, но вече е привлякъл вниманието ми. — Професор Гарланд, изслушайте ме… — Не, вие ме изслушайте. — Пристъпвам една крачка по-близо. По-висок съм и доста по-тежък, но той очевидно не се страхува. — Вие ми изпратихте пешката, нали? Взели сте я от къщата на баща ми и ми я изпратихте. Искам да знам защо. — Пешка ли? — Изпратихте ми пешката, а сега ме следите, за да видите какво ще направя с нея. — Но още докато го казвам, започва да ми звучи неправдоподобно. Защо би си помислил, че ще искам или ще знам какво да правя с пионка от шаха на баща ми? Почти съм убеден. Все пак, ако той я е откраднал и после ми я е изпратил в кухнята за бедни, защо ще привлича вниманието към себе си, като се показва? Това звучи повече като параноя в стил Марая… само че пионката е наистина в джоба ми, а Макдермот е тук, пред мен. — Не знам за какво говорите. — Изглежда искрен, но изглеждаше така и когато ме накара да повярвам, че е служител на ФБР. — Знам, че няма как да ви накарам да ми повярвате, но искам да разберете, че не съм ви враг. — О, разбира се! Всеки, който идва в къщата ми в деня след погребението на баща ми и ме лъже, веднага ми става първи приятел. Той притваря очи за миг, после отново ме поглежда със странния си безизразен поглед. — Професор Гарланд, доброволно си признавам, че не съм умен колкото вас и несъмнено можете да стоите тук цял ден и да печелите точки срещу мен. Не е нужно да ме харесвате, но фактът е, че сме на една и съща страна. И двамата искаме едно и също. — Добре. Защото това, което искам аз, е да ме оставите на мира. Той вдига пръст и го размахва предупредително. — Както казах, вие сте умен. Но не е нужно да се държите враждебно. Наистина имаме общи интереси. — Не съм враждебно настроен. Просто не ми харесвате. Макдермот свива рамене, сякаш да ми покаже, че е срещал подобно отношение от много по-добри хора от мен. — Не съм бил толкова път, за да споря с вас — заявява той. Все още ми е трудно да определя акцента му. Може би южняшки с нюанс на… нещо. — Дойдох да ви кажа, че съжалявам, задето ви замесиха във всичко това. Не познавах лично баща ви, но много му се възхищавах. Затова съжалявам, че с колегата ми трябваше да дойдем в къщата ви и да ви измамим, толкова скоро след като го бяхте погребали. Но това беше… необходимо. Запречваме тротоара. Студенти прелитат от двете ни страни, групите им се разделят и отново се събират, когато преодолеят препятствието. — Необходимо за какво? Макдермот издува бузи, после бавно издиша. Изглежда по-немощен отпреди няколко минути; може би е по-стар, отколкото си мислех. Което прави факта, че ме настигна с лекота, още по-неприятен. — Аз съм частен детектив — казва той накрая. — Откривам най-различни неща за хората. С това се прехранвам. Когато някой изгуби нещо, ме наема да му го намеря. — Какви неща? — прекъсвам го неразумно. — Неща като… Да кажем, бижута. Изчезнали хора. Понякога документи. Затова дойдох у вас. — Той кима, вдъхновен от темата. — Търсех документи. — Документи. — Да, документи. Виждате ли, професоре, баща ви е… беше… адвокат. Един от неговите клиентите му е поверил документи. Някакви много важни документи. Баща ви го уверил, че те ще бъдат на сигурно място и ще разпореди да му бъдат върнати, ако нещо се случи с него. Точно така казал, че е дал разпореждания да му ги върнат. После той умря. Съжалявам за това. Но той умря, а документите не бяха върнати. Затова клиентът му ме нае да ги открия. Това е всичко. — Защо клиентът не се е обадил да попита във фирмата? — Нямам представа. Чакам, но изглежда, това е цялото обяснение. — Знае ли клиентът, че нарушихте закона, за да намерите документите? — Моите клиенти не се интересуват от методите ми. И не признавам, че съм нарушил закона. — Ценни ли са документите? — Само за клиента. — Какви са? Какво има в тях? — Нямам право да кажа. — Тогава кой е клиентът? — И това не мога да ви кажа. — Работите за Джак Зиглър, нали? Най-после в гласа му се промъква следа от емоция. — Не всичко, което ви казах във Вашингтон, беше лъжа. Джак Зиглър е боклук. А аз не работя за боклуци. — Най-странното е, че докато ми казва това, долавям сякаш по телепатия слаб полъх от думата „вече“. — Добре, защо аз? Търсили сте документи, които клиентът е дал на баща ми. Защо не говорихте с брат ми или сестра ми? Защо дойдохте при мен? — Клиентът го предложи — казва той безизразно. — Клиентът ви е казал да питате мен? Защо вашият клиент мисли, че аз знам нещо за тях? — Нямам представа, професоре. Но бях длъжен да опитам. Поклащам глава. — А защо бяха всички лъжи? Защо просто не дойдохте да ми кажете какво търсите и защо? — Може би беше грешка — признава мъжът, чието име със сигурност не е Макдермот. Не изглежда ни най-малко притеснен. Дори се усмихва с леко крива усмивка, която не съм виждал досега, и още веднъж съзирам розовия белег в ъгъла на устните му, като рана от нож. — Пак ви казвам, съжалявам, че ви обезпокоихме в толкова труден момент. Но мога да ви кажа следното. Вие и семейството ви сте в пълна безопасност. И никога вече няма да ме видите. Нещо в тона му ми звучи фалшиво, сякаш в думите му се крие двусмислица. Защо ме уверява в това, след като не съм го питал? — От какво сме в безопасност? Той отново дълго премисля, сякаш се чуди какво може да ми разкрие. После се спасява с мъгляв отговор. — От каквото и да се случи. Това никак не ми харесва. — И какво може да се случи? — Всичко. — Бледите му уморени очи са съсредоточени в пространството. После погледът му отново пада върху мен. — Ще ви кажа нещо, професоре. Искате ли да чуете за пионките? Ние с вас сме малки хора. Големите хора се състезават дори в този момент и ние с вас сме техни пионки. Няма никакво значение какво ни харесва и какво не. Манипулират ме. Вас също. — Изнервяте ме — признавам. — Опитвам се да направя точно обратното. Да ви успокоя. Май трябва пак да ви се извиня. — Кривата розовееща усмивка отново проблясва. — Съжалявам. Честно. Не съм ви враг. Всъщност ние имаме общи интереси… — Не, нямаме. — Най-после гневът ме е освободил от първоначалната ми уплаха. — Ние нямаме нищо общо. Нямам никаква причина да ви вярвам. Нямам причина дори да говоря с вас. Така че, ако ме извините… — Добре, добре. — Той вдига двете си ръце в знак, че се предава. — Но аз трябва да си свърша работата. Трябва да намеря онези документи. — Не и ако аз ги намеря пръв — отсичам неразумно. Очите на фалшивия Макдермот се разширяват от удоволствие, сякаш най-после е предизвикал у мен реакцията, която е искал. — Надявам се да ги намерите, професоре. Честно. — Кратко кимване. — Но ако може, бих искал да ви питам нещо. — И аз веднага разбирам, че цялата тази среща е заради този единствен въпрос, какъвто и да е той. — Не ме интересуват въпросите ви. — Става дума за приятелката ви Анджела. За момент млъквам; припомням си краткия списък на познатите си. — Може и да съм луд, но мисля, че нямам приятелка Анджела. — Все още чакам въпроса — мисля, че това е само увертюрата; после осъзнавам, че точно това е искал да разбере. — Благодаря — казва фалшивият Макдермот. — Трябва да вървя. Няма да ви безпокоя повече. — Чакайте малко, чакайте! — Слагам ръка върху рамото му и забелязвам внезапната тревога в очите му. Както Дана Уърт, и той не обича да бъде докосван. — Да? — Успява да го произнесе спокойно, но в очите му ясно личи раздразнение. След като е свършил онова, за което е дошъл, лъжливият агент от ФБР бърза да се отърве от мен. Е, аз също съм раздразнен. Лъже ме в къщата на баща ми, появява се насред кампуса, за да ме пита за някаква си Анджела, а аз все още не знам нищо за него. — Вижте, аз отговорих на въпроса ви. Ако наистина съжалявате, може би и вие ще отговорите на един мой въпрос. — Какъв въпрос? — Как е истинското ви име? Мъжът в зеления анорак, чиято работа е да открива изгубени неща и чиято възраст не му пречи да върви наравно с мен, учудено вдига вежди. — Честно казано — казва той след още една пауза, дълга колкото прекъсване като за реклами, — мисля, че нямам истинско име. После се обръща, гмурва се в тълпата студенти и изчезва.  (II) 
 


 Стигам в кабинета си. Треперя. Не съм нафукан мъжкар, но и не се плаша лесно — мъжете от семейство Гарланд са известни и може би презирани, заради хладнокръвието си. Макдермот ме изплаши. Знам, че причината не е толкова в загадката, която обвива него или способността му да се появява, когато най-малко очаквам, колкото онова, което се случи с Фрийман Бишоп. Сержант Еймс беше сигурна, че убийството по никакъв начин не е свързано със семейството ми, но… Но Макдермот е тук. Страхът, който ме разкъсва, не е физическият страх от онова, което би могло да се случи на мен. Тревожа се за жена си и сина си. Фактът, че Макдермот ме увери, че семейството ми е в безопасност, само засилва угрижеността ми. За момента съм изхвърлил от ума си вълшебната пионка. Трябва да защитя семейството си. Решавам да взема Бентли по-рано от детската градина и се обаждам да го приготвят. При никакви обстоятелства, добавям, да не му позволяват да си тръгне с някой друг освен жена ми или мен. Естествено учителките са обидени, че им напомням за собствените им правила. След това звъня на един от агентите от ФБР, които ме разпитваха в деня след посещението на Макдермот на Шепард Стрийт и ми казаха да се свържа с тях, ако разбера още нещо — набит жизнерадостен мъж, казва се Нунцио. Свързвам се с гласовата му поща и му оставям съобщение, после звъня на пейджъра и на мобилния му телефон, които е записал на ръка върху картичката си. Мобилният телефон не отговаря, затова оставям номера си на пейджъра. След известно обмисляне се отказвам да се обадя на охраната — какво точно да ги накарам да направят? Най-разумната възможност е да се обадя на чичо Мал, но се колебая. Не искам пак да го моля за услуга — баща ни непрекъснато ни повтаряше, че трябва да избягваме грешката на много от членовете на по-тъмната нация, които прекарват живота си, обикаляйки с шапка е ръка между влиятелните бели за помощ. Но нямам алтернатива. Току-що съм вдигнал слушалката, когато Дороти Дубчек, майчински настроената ми секретарка, ми звъни по вътрешния телефон, за да ми каже, че агент Нунцио е на телефона. — Току-що говорих с една ваша приятелка — казва той по своя рязък начин, без да си дава труд да ме пита защо съм се обаждал. — Бони Еймс. — Бони Еймс? — повтарям глупаво. — Да. Сержант Еймс. Познавате се. — О! Разбира се! — Настъпва пауза, през която всеки от нас очаква другият да заговори. Аз се включвам пръв. — И за какво говорихте? Той минава към полицейския жаргон. — Информира ме, че са задържали заподозрян. — Какво? Кой? — Някакъв търговец на наркотици. — Шегувате се. — Внезапно облекчение се разлива в мен, когато осъзнавам, че все пак убиецът не е бил Макдермот. — В Бюрото не е позволено да се шегуваш. — Много смешно. — Иска дай се обадите. Държи сама да ви разкаже подробностите. — Той избърборва номера й, който вече имам. — За какво ми звъняхте? Внезапната смяна на темата за миг ме стряска. Сега спешното ми обаждане не ми се вижда толкова спешно, но агент Нунцио не мисли така. Щом му казвам, че съм видял Макдермот, той се впуска в серия от въпроси, включващи всичко — от цвета на обувките на фалшивия агент до посоката, в която е тръгнал накрая. Не е удовлетворен от отговорите ми. Пита ме наистина ли мисля, че Макдермот е дошъл чак до Елм Харбър само за да ме попита имам ли приятелка на име Анджела. Казвам му, че определено изглежда така. Пита ме дали мога да се сетя за някаква причина Макдермот да смята, че имам приятелка на име Анджела, и аз признавам, че не знам. Пита ме имам ли всъщност приятелка на име Анджела и аз му казвам, че не се сещам. Моли ме да му се обадя, ако си спомня за някоя, и аз му обещавам. — Може да се окаже важно — предупреждава ме Нунцио. — И сам се досетих. — Не искам да се тревожите, професор Гарланд — добавя той, внезапно станал сърдечен. — Ако Макдермот е наистина частен детектив, сигурен съм, че ще го открием, както и клиента му. Тези типове са неприятни, но съм сигурен, че той е безвреден. — Откъде знаете? — питам и предишната ми нервност изостря тона ми. Имам чувството, че всички останали знаят нещо важно, което е отказано на мен. Но фактът, че убиецът на Фрийман Бишоп е арестуван, ме кара да се чувствам по-спокоен… за семейството си. Поне малко. — Щом не сте го открили, откъде знаете, че е безвреден? — Защото познаваме този тип хора. Те лъжат, за да получат информация, следят хората, увъртат и усукват. Но това е всичко. — Следва колебание. — Освен ако нямате доказателство за обратното. Имам предвид за Макдермот. — Не. — Всичко ли ми казахте? — Да. — Както и при срещата ми със сержант Еймс, имам чувството, че ме разпитват, но не знам за какво. — Е, тогава е така, както ви казах. — Разпалва се. — Няма за какво да се тревожите. — Агент Нунцио… — Наричайте ме Фред. — Добре. Фред, слушайте. Вие сте във Вашингтон, а аз съм тук. И Макдермот е тук. Ще ви излъжа, ако не си призная, че… — Сте разтревожен. — Да. — Разбирам ви. Но възможностите ми са ограничени. Пък и той не ви е заплашвал… — Не, само се отби и се представи за агент на ФБР. Почти го чувам да мисли, не само логично, но и политически — кой какво на кого дължи и защо. — Вижте, не смятам, че трябва да се тревожите. Искам да подчертая това. Но ако ще се почувствате по-добре, ще се обадя тук-там. Нямаме кой знае колко хора във вашия град, но ще видя какво мога да направя. Може би ще накарам полицията да обикаля по-често около къщата ви, докато не открием Макдермот. — Много съм ви задължен. — Няма защо, професоре. — Пауза. — И се надявам жена ви да успее. Едва след като сме затворили, се сещам, че не съм му казал за пионката. Но може би изобщо не съм имал такова намерение.  (III) 
 


 Бони Еймс. Сега, когато вече има малко име, тя не изглежда толкова страшна. Все пак, когато я откривам, тя е толкова безцеремонна, че се чудя защо изобщо е искала дай се обадя. Или още е под натиска на чичо Мал, или има нужда да позлорадства колко погрешни са се оказали подозренията ни. Арестуваните, казва тя, не са били ку-клукс-клан, нито скинари, нито неонацисти или пък фалшиви агенти на ФБР, а Лендовър Мериланд, дребна риба — нищожество, като го нарича сержантът, двайсет и две годишният младеж Шарик Дьово, по прякор Конан, и един от неговите хора. Още докато слушам разказа й, преглеждам новините в сайта на „Ю Ес Ей Тудей“. Сержант Еймс изпитва особено задоволство да ме информира, че Конан е черен, за което вече съм се досетил. „Така че няма расистки мотив“. Сякаш не медиите, а аз съм го измислил. Господин Дьово, продължава детективът, признава, че продавал малките скъпи хапчета на отец Бишоп редовно. Естествено отрича да е извършил убийството. Но другият бандюга — така се изразява сержантът — казва, че помогнал на Конан да се отърве от тялото, а някой друг пък чул Конан да се хвали. — А той и преди е правил подобни неща — добавя тя, без да уточнява. За миг си представям как е станало: Фрийман Бишоп, овързан и със запушена уста, и двамата, които го горят, режат и мушкат, като единствената им цел е да му причинят убийствена болка. — Това ще бъде ли достатъчно в съда? — питам плахо. Случаят е труден, уверява ме тя, но няма да се стигне до това. Рано или късно Дьово ще позволи на адвоката му да го убеди да се признае за виновен, за да избегне смъртната присъда. — В Мериленд екзекутират ли убийците? — Невинаги. Но господин Дьово е бил достатъчно глупав, за да убие отец Бишоп във Вирджиния. Дошъл е в града само за да изхвърли тялото. — Защо? — Питайте него. Шегувам се — да не си и помисляте наистина да го направите! — Каква присъда ще получи? Имам предвид, ако се признае за виновен? — Може да се надява най-много на доживотен без право на обжалване. Ако иска процес във Вирджиния? Те сигурно ще му дадат смъртна присъда. Небрежната й увереност е смразяваща. — И сте сигурна, че той го е направил? Съвсем сигурна? — Не, тук арестуваме случайни хора. Особено за убийство. После мислим как да изфабрикуваме доказателства. — Не исках да ви обидя… — Той го е направил, господин Гарланд. Той е. — Благодаря ви за… — Трябва да свършвам. Поздравете сестра си от мен. Обаждам се на Марая, за да споделя облекчението си, че убийството на Фрийман Бишоп няма нищо общо със Съдията, но икономката (не я бъркайте с бавачката или готвачката) ми казва, че сестра ми се е върнала във Вашингтон. Обаждам се на мобилния й телефон и оставям съобщение. Опитвам на Шепард Стрийт, но там никой не отговаря. Може би е по-добре, че не мога да се свържа с нея — тя вероятно ще ми каже, че арестът е нагласен, че е част от конспирацията. Затова се обаждам на Адисън в Чикаго и за моя изненада наистина го откривам в къщата му в Линкълн Парк. Той е по-скоро натъжен, отколкото доволен от новините и ме предупреждава да не се радвам на нещастието на другите, дори на онези, които прегрешават. Когато най-после идва мой ред да говоря, го уверявам, че това не ме радва, но Адисън ми казва, че точно сега не може да говори повече, защото трябва да хваща самолет, което вероятно е лъжа. Подозирам, макар и без доказателства, освен практиката, че в леглото му има жена. Може би Бет Олин, макар две седмици с една и съща приятелка да са твърде дълго време за брат ми. — Трябва да се съберем скоро — мърмори той така тържествено, че почти му вярвам. — Обади ми се, когато дойдеш в Средния запад. — Всъщност има едно-две неща, за които бих искал да поговорим — настоявам аз. — Да, да. Слушай, брат ми, бързам. Ще ти се обадя по-късно. 
  14 
 Някои волности на езика 
 


  (I) 
 


 Следобед във вторник водя семинара върху Законовата регулация на институционните структури. Семинарът винаги е придружен със семиотичен анализ в опит да се установи не какво означава всеки закон, а какво символизира и как този символ е свързан с целта на съответната институция. Този следобед се очертава приятен, добродушен сблъсък между двама мои любимци — умната, макар и малко побъркана Криста Смолуд, която все още се мъчи да изчисли кога ще изчезне по-бледата нация, и също тъй талантливия Виктор Мендес, чийто баща е кубински емигрант и фактор в републиканската политика. Аз съм рефер, докато Виктор и Криста спорят по въпроса дали сексуалният тормоз символизира западането на институциите, или на индивидите. Присъждам рунда на Криста по точки и напомням на студентите, че няма да се видим следващата седмица, защото ще бъда на конференция във Вашингтон. Има дни, когато наистина обичам да преподавам! Днес за пръв път от смъртта на Съдията наистина се чувствам преподавател по право. Наслаждавам се на часовете си, а както изглежда, и студентите ми. (С изключение на Ейвъри Ноуланд, чието присъствие в часовете ми по исково право става непостоянно и който вече избягва да взима участие. Трябва да направя нещо с него.) Спомням си, че аз избрах тази професия, а не тя мен, и че се радвам на доста голям успех. Тананикам си едно парче на Елингтън, преглеждам листчетата със съобщения и откривам, че един от най-любимите ми хора на този свят, Джон Браун, се опитва да се свърже с мен. Джон, съученик от колежа, който сега преподава машиностроене в Охайо, е най-стабилният човек, когото познавам. Веднага му се обаждам, с надежда да чуя подробностите за посещението му заедно със семейството в Елм Харбър след няколко седмици. Разменяме си няколко любезности, той ми казва с какво нетърпение очаква семейството му да се видим, а после разкрива причината за обаждането си — агент на ФБР се отбил при него вчера, проучвайки миналото на жена ми за евентуална „висока федерална длъжност“. Джон иска да знае за какво става дума и защо той и съпругата му Джанис последни научават за това. Единственият проблем е, че според Малъри Коркоран проучването още не е започнало. Спокойният и светъл ден отново става мрачен. — Слушай, Джон. Това е важно. Моля те, кажи ми, че агентът, който те е разпитвал, не се е казвал Макдермот. Старият ми приятел се разсмива. — Не се тревожи Миша. Казваше се Форман. Не мога да лъжа Джон. Казвам му, че Форман всъщност не е от ФБР, че е частен детектив и нарушава закона, представяйки се за друг. Казвам му, че истинското ФБР сигурно ще иска да говори с него, защото издирва Форман. Очаквам Джон да охладнее към мен, но вместо това той ме пита дали имам някакви проблеми. Казвам му, че се съмнявам. Обещавам да му обясня, когато пристигне с жена си. Когато най-накрая затваряме, оставам да седя и да поклащам глава; чудя се как съм могъл да бъда толкова глупав, за да реша, че всичко е свършило. Така ме открива Марая, за да ми каже вълнуващите новини за това как е бил убит Съдията.  (II) 
 


 — Частици от куршум — повтарям, за да се уверя, че съм я чул правилно. — Точно така, Тал. — В главата на Съдията. — Да. — Частици, които аутопсията някак си е пропуснала. — Трескаво щракам с мишката, опитвайки се да намеря уебсайта, който Марая описва по телефона с такова удоволствие. Само това ми трябваше. — Умишлено, Тал. — Марая внезапно става нетърпелива. — Не е било случайно. Не са искали да знаем. Не са искали никой да разбере. — Кои? — Не знам. — Защо тогава в къщата нямаше кръв? — Горд съм, че задавам толкова разумен въпрос. Кавгата с Марая поне ме е отвлякла от мислите, че Макдермот и Форман все още са на свобода. — Почистили са я. Разбира се. — Или са преместили тялото — предлагам на шега, но Марая го приема на сериозно. — Точно така! Има много възможности! Зареждането на снимките от аутопсията на баща ми трае цяла вечност. Бързам, защото трябва да взема Бентли от детската градина. Казвам това на Марая, която ме убеждава, че няма да ме бави. Докато чакам компютъра, ставам и се протягам. През последните две седмици слушам все по-налудничавите теории на сестра ми за това какво се е случило в действителност. Въпреки ясните резултати от аутопсията Марая продължава да настоява, че толкова много влиятелни хора са искали да отстранят Съдията от пътя си, че сигурно няколко от тях са свързани с убийството му. Започна да чете за медикаменти, които могат да причинят сърдечен удар. Няколко дни теорията беше отравяне с калиев хлорид — съдебният лекар не бил търсил както трябва следи от игла. Всеки път, когато се окаже, че греши, сестра ми измисля нещо друго. А когато я притисна, винаги признава, че източникът е някой интернет сайт. Спомням си нещо, което Адисън, собственик на няколко сайта, обича да казва за Мрежата: „Една трета търговия, една трета порно и една трета лъжи, всичките ни примитивни инстинкти накуп“. — От каква помощ смяташ, че имаме нужда? — питам я сега. — Има много хора, които искат да помогнат — щастливо, макар и загадъчно обявява Марая. — Страшно много хора. — Правя гримаса. Вероятно също както и на мен, са й се обадили от няколко крайнодесни организации, които губят ли, започват да измислят заговори, и особено сега, когато една от най-ценните им фигури е така прозаично повалена от смъртта. Истинските мъже ги убиват. Сърдечните удари са за мухльовците. — И какво точно предлагат да направят, хлапе? — Ами, първо, ще пуснат писма до вестниците с настояване за разследване. — Страхотно. И кога възнамеряват да осъществят тази брилянтна идея? — Надявам се, че ще успея да накарам чичо Мал или някой от по-умните познати на баща ми във Вашингтон да предотвратят това. — Не ми говори с такъв тон, Тал. Чакай, докато видиш снимките. — Пауза. — Видя ли ги вече? — След малко. — Връщам се на стола си. — Кога ще ми кажеш новината, Марая? — Скоро — промърморва тя, вече несигурна дали съм й съюзник. — Марая, знаеш, че… Добре, почакай. — Най-после зареждането е приключило, четири доста кървави снимки. Нямам причини да смятам, че са автентични. Три от четирите не показват лицето на трупа, но фигурата не прилича на Съдията. Нито цветът на кожата — при всички случаи е по-тъмен. Снимката, на която със сигурност е баща ми, е толкова неясна, че не разбирам защо изобщо е там и каква конспирация трябва да доказва. Намръщвам се и се навеждам по-близо, като намествам очилата си с пръст. Една от снимките без лице показва черните частици. Предполагам, че биха могли да бъдат частици от куршум, само че… — Марая? — Да? — Марая, мислех си… Не може ли обективът да е бил замърсен? — Виждаш ли? Точно така каза и съдебната лекарка. Напомням си, че Марая е по-голямата ми сестра и че я обичам. — Марая, кажи ми, че не си я питала за това. — О, не, Тал, разбира се, че не. — Добре. — Не беше нужно да я питам. Изявлението й е в сутрешния вестник. Страхотно. Във вестника. Съдията сигурно се е обърнал в гроба. Чудя се дали Кимър е разбрала. — Е, щом лекарката казва, че е било само прах… — Не можеш дай вярваш. — И защо? — Ами, първо на първо, тя е демократка. Проблемът е, че Марая не се шегува. Затова поглеждам часовника си и й казвам онова, което иска да чуе. — Ще се обадя на чичо Мал да се поразрови. — Ней споменавам, че великият Малъри Коркоран вече рядко говори с мен, което означава, че ще бъда прехвърлен надолу към Каси Медоуз. А и на нея й е писнало от мен.  (III) 
 


 За моя изненада Медоуз не само разговаря с мен, но има и добри новини — ФБР е открило загадъчния Макдермот. Той наистина е частен детектив в Южна Каролина. Тормозел хора, които познавали баща ми, особено около Вашингтон, разпитвайки за жена на име Анджела. Местният шериф го познавал добре и смятал, че е упорит и може би малко потаен, но определено не и опасен. Дори си има истинско име, но Бюрото отказало да го каже на Медоуз. — Защо? Тя се колебае в желанието си да се представи за истински вашингтонски играч като Малъри Коркоран, защото иначе ще разбера, че няма достъп до определени нива на информация. — Казаха, че не е нужно да знаем — признава накрая. — А казаха ли защо? Нова пауза. — Честно казано, не ги питах. Може би трябваше да ги притисна… — Няма значение. — Разказвам й накратко за обаждането на Джон Браун. — Казаха ли ти нещо за Форман? — Форман работи за него. Той също е частен детектив, но и него смятат за безобиден. Най-после си позволявам да се отпусна. — Нещо друго? — Само, че и двамата са вън от юрисдикцията на Бюрото. Напуснали са Съединените щати. Очевидно са чули, че ФБР ги издирва, и са заминали за Канада. — За Канада? За какво толкова ги търси ФБР, че да бягат в Канада? — Само толкова ми казаха. Озадачен, но успокоен, си спомням защо съм се обадил. Разказвам на Медоуз за Марая и нейните частици от куршуми. Тя се смее. — Какво е смешното? — Поглеждам часовника си, притеснен, че синът ми ме чака. — Ще го добавя към папката. — Каква папка? — Господин Коркоран ми каза да отворя папка за такива неща. Събираме всяко безумно писмо, всяко съобщение по електронната поща, всеки десен памфлет и теориите на всеки побъркан гост на телевизионно предаване за баща ви. Папката е много дебела, господин Гарланд. — Тя отново се засмива. — Вече имаме доста предполагаеми снимки от аутопсията. — И кое е смешното? — Имам цял раздел с електронна поща от сестра ви. — Медоуз снижава глас. — Дори не съм казала на господин Коркоран за нея. — Марая… ви е писала? — Ако щете вярвайте, само тази седмица два пъти. — Отново смях, този път мрачен. — Предполагам смята, че знаете, и тъй като е кръщелница на господин Коркоран… — Медоуз прекъсва насред изречението, после продължава с по-сериозен тон: — Някой трябва да поговори с нея, господин Гарланд. Приятелите ми от Капитолия казват, че ако не престане с тези неща… жена ви няма да има никакъв шанс. 
  15 
 Две срещи 
 


  (I) 
 


 Бентли! Вкъщи! Любимите ми думи! Пристигам да взема сина си с двадесетминутно закъснение заради разговора по телефона със сестра ми и учителките ме гледат безизразно, а мрачното им мълчание ми казва, че са готови да се обадят на „Социални грижи“ и да съобщят, че отборът Гарланд-Медисън твърде често закъснява и поради това е неспособен да изпълнява родителските си задължения. Но донякъде се утешавам от факта, че и Мигел Хадли е все още тук, което означава, че и неговите родители са също толкова неспособни, колкото и тези на Бентли. Мигел е изключително умно дундесто дете, но не особено жизнено. Днес изглежда особено тържествен. Прегръща Бентли за довиждане. Училището поощрява прегръдките между момчета с някаква неясна идеологическа цел — може би, че когато пораснат, няма да хвърлят бомби върху невинни граждани. Не съм сигурен защо учителите си правят този труд. По-вероятно е децата на университетските преподаватели да станат мъжете, които седят в Белия дом и нареждат на други да пускат бомбите, между прегръдките със своите избиратели. В този момент забелязвам черен микробус „Мерцедес“ да влита в паркинга. Далия Хадли, майката на Мигел, Пристига с обичайната си несъобразена скорост. Тя се втурва вътре, дребна и стройна вихрушка от усмивки и енергия, и изнервените от присъствието ми учителки отново засияват, защото всички обичат Далия — това е природен закон. — Талкот — прошепва тя задъхано веднага щом е махнала на сина си. — Много се радвам, че си тук. Мислех да ти се обадя. Имаш ли малко време? — Разбира се — казвам. Усещам, че предстои нещо неприятно. Далия вкопчва в голямата ми ръка ръчицата си и ме издърпва в единия ъгъл на дългата стая, където дървени кубчета са струпани в нещо, което тук минава за детско творчество. — Свързано е с общата ни грижа — казва тя и се оглежда. Индиговите й джинси и пуловерът в тон са малко крещящи, но такава си е Далия. — Знаеш ли за какво говоря, Талкот? Разбира се, че знам, но мога да се преструвам, че не знам, защото „Елм Харбър Кларион“, който не е факир в разравянето на истории, несвързани с корупцията на общината (а в нашия хубав град тя е добре застъпена), още не е пуснал задължителната си статия за финалистите за мястото в апелативния съд. Но решавам да не си играя. — Да… Поне така мисля. Тя се колебае, после ме поглежда в очите и отново се усмихва. Далия Хадли е малко над тридесетгодишна, буйна къносана боливийка, която дори Кимър, колкото и да се старае, не може да не харесва. Марк и Далия се запознали, както разказва Далия, когато някой я слуша, след провала на първия му брак. (Но преди да напусне жена си, добавя свирепо Кимър.) Първата съпруга на Марк беше Маргарет Стори, прочута историчка, една година по-възрастна от него, от която има две деца. По-малкото от тях, Хедър, сега е студентка в юридическия институт, а по-големият, Рик, е поет и живее в Калифорния. Маргарет беше едра, тиха и дистанцирана, дори отблъскваща, докато Далия е слаба, шумна, весела и обича да се шегува. Но тя не е просто трофей. Макар да не е на щатно място (което във всеки университет автоматично те поставя във втора категория), тя има докторат по биохимия от Масачузетския технологичен институт и с помощта на няколко корпоративни стипендии изпитва невероятни лекарства за непознати болести, като избива страстно стотици лабораторни плъхове. Най-голямата заплаха за бедните, според Далия, която е била една от тях, не е политическа, военна или икономическа, а биологическа — научният прогрес и природата постоянно създават нови микроби в екосистемата, а те убиват най-напред и най-бързо именно бедните. Далия смята, че справедливостта може да бъде открита на дъното на епруветката. Веднъж група защитници на правата на животните завзеха лабораторията й, разпиляха реактивите, освободиха заразените гризачи от клетките им и разпространиха опасни бактерии. Повечето от екипа й избягаха, но Далия не отстъпи, нарече протестиращите „расисти“, което отначало ги обърка, а после ги разби. В напън да отговори водачът на групата влоши нещата с необичайно сравнение между положението на плъховете и на латиносите от бедните квартали. Очевидно смяташе, че Далия, чиято кожа е почервеняла от пустинното слънце, е мексиканка. Тя гневно го поправи на два езика. Охраната на кампуса пристигна, докато водачът се мъчеше да изрази солидарността си с потиснатите хора от Боливия — която, за негово нещастие, е демократична държава. По-късно Далия свидетелства на процеса. Разказа за експериментите, които той беше провалил, за хората, които можеха да умрат — по принцип подобни показания не се приемат, но прокурорът се престори, че доктор Хадли просто описва пораженията, и съдията го подкрепи. Далия започна да получава множество заплашителни писма от хората, които обичат животните повече от човешките същества, но спечели и чувствително увеличение на даренията от фармацевтичната компания, която финансира проучванията й. Далия е умна жена. — Това не е лек момент за нас — казва сега тя и аз се чудя дали все пак не ме е дръпнала в този ъгъл, за да обсъдим нещо друго, дали Рути не е казала на Марк, че главният му съперник е съпругата ми — и, ако му е казала, дали Марк го е казал на жена си. Самата Далия отговаря на неизречения ми въпрос, като казва почти небрежно: — Тал, ФБР е започнало да тормози всичките ни приятели. Сигурно и с вас е същото. — Да, така е — промърморвам, почти напълно изненадан и учуден защо нашите приятели не са се обаждали, за да споменат тези новини, като изключим Джон Браун, а тъй като ставаше дума за Форман, това очевидно не се броеше. Със сигурност никакви агенти — истински — не бяха идвали да говорят с Кимър. Бяха ли разпитвали Марк? Ако беше така, битката навярно вече е приключена… А с нея вероятно и бракът ми. — Марк е много напрегнат в момента — шепна Далия. — Как се справя Кимбърли? — Ммм? О, добре, добре. — Толкова е трудно да разбереш какво става — цупи се Далия. — Ти чувал ли си нещо? И тогава разбирам и замръзвам. Марк не знае повече от нас. Тромавите напъни на Далия са пробно проучване. Нищо не е приключило. Иска ми се да се изсмея на глас, толкова голямо е облекчението ми. Но успявам да овладея инстинктите и изражението си, както обикновено. — Нито дума, Далия. — През последните седмици почти не съм виждал Марк, а когато се разминаваме из коридорите, разменяме само по едно напрегнато „здравей“. Решавам и аз да направя собствено малко проучване. — Предполагам, че ще трябва да изчакаме. Далия, изглежда, не ме чува. Поглежда ме отново. Вече не се усмихва. — Познаваш ли Рут Силвърман? — Забелязвам, че не я нарича Рути. — Да. — Била е студентка на Марк. Той й е намерил работа. Но тя е толкова неблагодарна. Не иска да ни каже нищо. — Далия поклаща глава. В другата част на стаята неспокойните учителки хвърлят тайни погледи към нас и раздразнени погледи към часовника. — Марк е прав, Далия. Рути… Рут не може да говори за работата си. — Всичко стана толкова внезапно — обяснява тя, което ме навява на мисълта, че по-рано Рути се е доверявала на Марк, но по някаква причина е спряла да го прави. Думите на Далия потвърждават съмненията ми. — Преди три седмици Марк беше водещият кандидат. Така каза Рут Силвърман. После съобщи, че президентът разглеждал и други имена, в интерес на разнообразието. Разнообразие. Обикновено дума, така изпразнена от съдържание, че всеки може да се подпише под нея, без да се съгласява с каквото и да е било, но в този случай несъмнено кодиран израз, означаващ Кимбърли Медисън. Което Марк трябва да е разбрал, а явно и Далия. Шансовете на жена ми са по-добри, отколкото се надявах, по-добри, отколкото се надяваше Кимър, ако само успеем да задържим в тайна всичко останало. В ума ми плува образът на Джери Натансън и аз потискам изблика на гняв срещу жена си, не толкова, че е нарушила брачните си клетви, а че е рискувала, когато залогът е толкова висок. — Сигурен съм, че президентът ще избере човека, от когото ще излезе най-добрият съдия — казвам, макар нито един президент в историята да не е избирал съдиите по този начин. — Не знам — казва Далия, но тя, разбира се, мисли, че Марк би бил най-добрият съдия. Без значение, че никога през живота си не е практикувал право. — Да ти кажа истината, Тал, Марк не е… не е на себе си. — Съжалявам, Далия. — А иначе е толкова мил… Поне с мен и с Мигелито. Но това напрежение… — Тя отново поклаща глава. — Станал е избухлив. Не знам какво кара Далия да отваря прозорец към живота на семейство Хадли, но не ми се ще да нося и този товар. За нещастие, продължавам да се измъквам с баналности. — Това е тежък период за всички ни — заявявам. Далия не ме слуша. — Ти си късметлия, Тал. Кимбърли е млада. Ако не успее този път, ще има други възможности. Но досега животът на Марк не е оправдал надеждите му. Има толкова неща, които не е… завършил. Тревожа се какво ще стане с него, ако някой друг спечели този пост. Боя се за него. Значи такава е играта. Марк ще се затрие, ако не получи мястото, а Кимбърли ще има и други възможности, затова моля те, накарай жена си да се оттегли. Колко отчаяно! Спомням си оплакването на Стюарт Ланд, че Марк не ходи на работа, защото е много разстроен, и коментарите му, че може да помогне на Кимър да си намери добра работа във Вашингтон. Може и да го е направил. — На никой от нас не му е лесно. Сигурен съм, че нещата ще се решат по най-добрият начин. — Това може би звучи малко студено, но защо Далия Хадли си мисли, че е моя работа да я утешавам? Тя не се предава. — Не разбираш, Талкот. Не е само предизборна треска. Марк е разстроен. Да, това е думата. Разстроен е, Талкот. Дори не ми казва какво мисли. Откакто сме заедно, винаги сме споделяли всичко, а сега той крие нещо от мен. И това… го яде отвътре. — Тя разтърсва глава, посочва неопределено към сина си, който рисува заедно с Бентли. — Това съсипва семейството ми, Талкот. Не съм сигурен как да реагирам, но искам да й кажа нещо хубаво, защото чувството, че не е моя работа да я успокоявам, е пометено от внезапния й изблик на болка. Може би Далия не ме манипулира. Може би наистина се тревожи за съпруга си. Може би има за какво да се тревожи. — Съжалявам, Далия — казвам най-накрая и я потупвам по рамото. — Много съжалявам. — О, Талкот, и аз съжалявам. — Тя бърше носа си с кърпичка. На лицето й има сълзи, но не си спомням кога се е разплакала. — Не е честно да те товаря с това. Заведи момчето си у дома и го прегърни. Това винаги помага. — И ти направи същото, Далия. И не се тревожи. — Ти също. И — благодаря ти. — Все още подсмърча. — Ти си добър човек. — Казва го, сякаш ней се случва често да срещне добър човек. Пристъпвам тежко през стаята, за да взема сина си. Учителките ми правят път — тайният ми разговор с Далия ме е превърнал в знаменитост. Докато се измъквам от паркинга, се чудя на превратностите на съдбата. Ако Макдермот наистина е избягал в Канада и Конан Дьово наистина е убил Фрийман Бишоп, тогава Кимър е права — време е да спра да се тревожа. Трябва само да накарам сестра ми да престане с тези глупости за конспирацията. Ако Адисън ми помогне, може би ще успея. „Знам някои неща за него“, спомням си, и болнавото лице на Джак Зиглър изплува в съзнанието ми. Марк се притеснява от някаква тайна.  (II) 
 


 С Бентли ритаме в двора половин час, наблюдавани с одобрение от Дон и Нина Фелсенфелд, нашите възрастни съседи, които седят на остъклената си веранда, както всеки ден по това време, и пият лимонада. Дон и Нина вярват, че нищо на този свят не е по-важно от семейството, а Дон, който често идва да ме бие приятелски на шах, обича да казва, че никой не умира с мисълта, че е трябвало да прекарва повече време на работа и по-малко с децата си. Кимър ги смята за досадни интриганти. Когато с Бентли тръгваме да се приберем, Дон става, отваря вратата на верандата и ми маха. Кимам, хващам Бентли за ръката и тръгвам към предната част на къщата — това е единственият начин да заобиколя избуялия бодлив плет. Срещаме се на моравата и Дон пита: — Как е? — Отлично — отговарям. — Лично! Беми лично! — чурулика прекрасният ми син и протяга ръчичка на Дон. — Посмял! — Да — казва Дон съвсем сериозно и хваща мъничките му пръсти. — Да, ти си много личен младеж. Бентли се смее и прегръща костеливия му крак. Дон Фелсенфелд е висок и много слаб, син на еврейски фермер от Върмонт. Разправят, че в кулминацията на кариерата си разбирал от субатомните частици повече от всеки друг и че трябвало да му присъдят два пъти Нобелова награда. Сега е близо осемдесетгодишен, всеки ден се облича в маскировъчни панталони и една и съща синя жилетка и прекарва повечето от времето си в работа в градината или в пушене на лулата си, или и двете. — Доста ти се насъбра напоследък — казва Дон. Не се усмихва и е лаконичен: може и да е евреин, но си е истински гражданин на Ню Ингланд. — Има нещо такова. — Нина ви готви. — Много е мила. — Такава си е. — Известно време стоим мълчаливо, възхищаваме се на жена му. После Дон започва отново да си играе с лулата, както прави след унищожителна атака на шахматната дъска, и разбирам, че сме стигнали до същината на нещата. — Талкот, слушай. — Слушам. — Някакъв проблем ли имаш? — Не, защо? — Преглъщам с усилие. Мисля, че Макдермот се е промъкнал тук и е задавал въпроси. Или пък Форман. Или истинското ФБР. — Есента беше прекрасна, нали? — пита бавно Дон. — Учуден кимам. — Времето беше хубаво, не беше много студено. Приятно беше. — Да, хубава есен. — Всъщност една от най-топлите, откакто си в града. — Може би. — През такива есени хората оставят прозорците си отворени нощем, за да влиза въздух. — Да, така е. С годините с Дон сме обсъждали подробно какво ли не: от политиката на университета върху патентното право до относителните качества на Джон Ъпдайк и Джон Ървинг и до това как Боби Фишер би се справил със съвременните шампиони по шах, но никога не сме водили продължителен разговор за времето… което ме кара да смятам, че ще чуя нещо важно. — Знаеш, че няма съвършени бракове. — Никога не съм мислил, че има. — В това време прозорците ви са отворени. Нашите също. Изведнъж започва да ми проблясва. Поглеждам го сурово, но мекият му поглед все още е вперен в нещо в пространството. Усещам какво предстои и знам, че Нина го е накарала да говори, защото Дон, както и Съдията, никога не би обсъждал чувствата, нито би признал, че изпитва такива. — Виж, Дон… По своя мил, но решителен маниер старият физик ме прегазва, както прави и когато играем шах. — Гласовете се носят надалеч, Талкот. Онази нощ ви чух, без да искам. Карахте се. Преди три дни, спомням си — в събота. Единствената горчива нотка в прекрасната иначе седмица. Кимър съобщи, че тръгва сутринта за Сан Франциско, и аз глупаво я попитах какво става с обещанието й да заведе Бентли на рождения ден на Мигел Хадли, за да мога да отида до кампуса след църквата и да хвана края на конференцията на Роб Солтпитър за влиянието на изкуствения интелект върху конституционното право. Тя ми каза, че нямала избор, че това било работа. Казах й, че и моето е работа. Тя ми отвърна, че не било същото. Тя имала задължения. Попитах я към кого. Тя ме попита какво означава това. Казах й, че много добре знае. Тя попита какво означава това. Казах й, че не искам да говоря по въпроса. Тя каза, че аз съм започнал пръв. Разбирам защо Дон и Нина са ни чули — определено викахме. Поне Кимър. — Съжалявам, че сме ви обезпокоили. — Няма нищо, Талкот. — Той слага ръка на рамото ми по мъжки, както правеше баща ми. Бентли, който усеща сериозността на разговора, се е отдалечил. Разхожда се по моравата на семейство Фелсенфелд и разглежда прекрасно поддържаните цветни лехи на Дон, сега почти напълно покрити заради предстоящото студено време. Опитах се да науча сина ми да не обира пъпките, но Дон и Нина, изглежда, нямат нищо против. — Искам само да знаеш, че ако имаш нужда да си поговориш с някого, аз съм тук. Понякога най-важната стъпка е да споделиш. С Нина също сме имали проблеми през годините. Справихме се, и вие ще се справите, ако позволите на приятелите ви да ви помогнат. За миг се чувствам твърде унизен, за да отговоря, но все пак успявам да се окопитя и да отговоря непринудено: — О, това в събота вечерта не беше нищо. Трябва да чуеш Кимър, когато побеснее. Дон успява да се усмихне и ме поглежда както някога Съдията, когато се шегувах за оценките, хабилитацията, политиката или нещо друго, което баща ми смяташе за важно, а аз предпочитах да не обсъждам. Светлите му умни очи издават безжалостната преценка на човек, който е прекарал повече от седем десетилетия на земята и е намерил всички отговори. Обожавам Нина, но не и Дон, може би защото твърде много ми напомня на Съдията. Фактът, че баща ми беше, по липса на по-подходяща дума, консерватор, а Дон е до голяма степен негова противоположност, не променя основната прилика в характерите им, особено мрачното задоволство, което праща по дяволите онези, които са достатъчно глупави, за да имат погрешни политически възгледи. 
  16 
 Тримата глупаци 
 


  (I) 
 


 Официално къщата на Винярд стана наша собственост в средата на седмицата след Деня на благодарността, когато с лъскавото БМВ на Кимър отидохме до Масачузетс. Винаги съм се наслаждавал на пресичането с ферибота и днешното пътуване не е изключение. Чувствам как с наближаването на Винярд страховете и тревогите ми избледняват. Независимо какво ме очаква в останалата част от света, посещенията ми на Винярд винаги ме ободряват. Решил съм всичко да мине спокойно. Миналата седмица се скарах с Марая — най-сериозното ни скарване досега. Подтикван от Медоуз, отидох с колата чак до Дариън и заведох сестра си на обяд. Опитах се да я посъветвам, колкото се може по-меко, че може би е по-добре да понамали постоянните си разкрития на нови заговори. Разказах й за евентуалното назначение на Кимър, обясних й, че поведението й намалява шансовете на жена ми, но ней казах откъде го знам. Тя ми отвърна, че цялата работа — предложението за място на жена ми в съда и заплахата, че ще й бъде отнето, ако тя продължава да говори — сама по себе си е конспирация, за да ни накара да мълчим. Казах й, че това е малко прекалено, разменихме си обиди и изведнъж сякаш отново бяха настъпили едновремешните ужасни дни. Само че този път беше още по-зле, защото Съдията го нямаше, за да ни сдобри със силата на волята си. Неспособен да се концентрирам в аудиторията, си взех отпуска, но преди това присъствах на погребението на Фрийман Бишоп, второто погребение в „Света Троица и Архангел Михаил“ за две седмици. Някакъв гостуващ свещеник отслужи погребалната литургия, присъстваха малцина опечалени. Забелязах едно-две лица, които помнех от погребението на Съдията, и неуспешно се напънах да си припомня имената им. Марая не се появи, но сержант Еймс беше там — може би очакваше да се появят още някои от лошите момчета. Поговорих с нея накратко, преди да се измъкне през страничната врата, но разбрах само, че Конан все още се опитвал да си уреди сделка, което вече знаех от уебсайта на „Вашингтон Поуст“. После, миналата седмица, настъпи обичайно напрегнатият Ден на благодарността и родителите на Кимър нетърпеливо очакваха да укротя непоправимата им дъщеря; очевидно не разбират, че това е невъзможно. Вера и полковникът ме гледаха през масата, докато Кимър и бездетната й сестра Линди клюкарстваха, а Бентли правеше бели. Ако жена ми не стане съдия, подозирам, че ще припишат вината на мен. Но с най-голямо нетърпение очаквах днешното ни пътуване. Най-после сме на ферибота! Откакто споделих новините за безпокойството на семейство Хадли, Кимър стана любяща и мила, сякаш за да компенсира предишното си поведение, наистина ярка метаморфоза. И сега е с нас — открадна четиридесет и осем часа от времето за процеси, чрез които клиентите й да преуспеят (и за лобиране в своя полза), за да прекрачи с мен прага на къщата, която вече е наша, и аз съм й благодарен за тази малка кражба. Сърцето ми е преизпълнено с любов — любов към детето ми, към жена ми, към самата идея за семейство, към… И изведнъж я виждам. На палубата, висока и с добре развити мускули, с джинси и дебело яке, стои жената от пързалката. Това не е възможно, съвпадението е твърде голямо, сигурно греша, сигурно потиснатото ми либидо ми играе номера… но знам, че е тя. Жената от пързалката. Жената, която преди месец флиртуваше с мен, докато не видя венчалния ми пръстен. Жената, която присъстваше в сънищата ми през следващите седмица-две. Стои при носа, малко встрани от тълпата, а лицето й е обърнато към вятъра, така че виждам само част от тъмнокафявия й профил, но гладката широка челюст и масата непокорни къдрици не могат да принадлежат на друга. Ярковиолетов сак виси през едното й рамо, а тя стиска книга — с твърди корици и дебела. „Студентка или преподавателка“, чудя се. Развълнуван съм да я видя. Ужасен съм. — Бих убила, за да имам тяло като нейното — казва Кимър. Толкова се бях отнесъл, че не съм сигурен откога жена ми стои до мен, но злобничкото изумление в гласа й ме наранява както винаги. От друга страна, наистина съм виновен. — Прекрасна е, нали? — Коя? — рискувам, като внимавам да не се обърна твърде рязко и жена ми да реши, че наистина съм гледал там, където си мисли. Кънкьорката сякаш е издялана от камък. — Онази огромна джинга3 там — отвръща учената Кимър, която обича да подсолява изразите си с по някоя африканска думичка. — Онази, от която не можеш да откъснеш очи. — Кимър се разсмива, когато бавно се обръщам към нея, после тихичко изшътква: — Куш! — Гласът й не е никак мил. Значи все пак примирие няма. — Кимър, аз… — Ей, тя гледа насам. Миша, гледа към теб. Я й помахай. — Тя ме сграбчва и се опитва със сила да ме принуди да го направя, но аз се съпротивлявам. — Стига, Кимър. — Побързай, скъпи, ще изпуснеш шанса. — Шеговито, но и в потвърждение на старата й теза, че и аз би трябвало да имам любовни връзки, за да балансирам нейните; че трябва да се влюбя в някоя друга и да я напусна, като й спестя необходимостта да ме наранява повече; че постоянството ми, въпреки нейните флиртове, не говори за християнска добродетел, а за мекушавост и безхарактерност. Толкова много пъти сме спорили за това, че само да намекне за този дългогодишен спор и сърцето ми веднага се раздира от старите мъчения. — Престани — съскам остро. — Хайде, Миша! — смее се жена ми, без да се съобразява с чувствата ми. — Бързо, иди се запознай. — После престава да ме бута и ръцете й падат от раменете ми. — Твърде късно е — мърмори тя с престорена тъга. — Тя си тръгна. Не мога да се овладея и се обръщам. Кънкьорката я няма. На нейно място стоят две пълнички бели момичета, тъпчат се със сладкиши с фъстъчено масло и хвърлят опаковките в морето. Чайките кръжат наблизо — или протестират срещу замърсяването, или се надяват да хапнат и те. Кънкьорката е изчезнала също тъй безмълвно, както се беше появила, и ако Кимър не беше потвърдила онова, което бях видял с очите си, може би щях да помисля, че изобщо не е била там. — Просто ми заприлича на една жена, която познавам — казвам. Знам колко неубедително звучи. — Или искаш да познаваш — сумти жена ми. Хрумва ми, въпреки доказателствата от последните ни години заедно, че Кимър ревнува. — Аз съм мъж за една жена — напомням й уж шеговито. — Да, но за коя? Тя обича да ме въвлича в такива спорове и макар да се опитвам да запазя самообладание, често успява да ме изнерви. Както става и сега. — Кимър, казвал съм ти, че не обичам да се шегуваш с… с моята вярност. — Стига, миличък, просто се шегувам. — Целува ме игриво по носа. — Макар че няма да имам нищо против, ако решиш, че желаеш някоя друга… — Не желая никоя друга. — Преди малко не ми изглеждаше така. — Кимър, обичам теб. Само теб. Жена ми поклаща глава и се усмихва тъжно. — Тогава или си луд, или си тъп… — Изобщо не заслужавам това отношение — казвам с най-нещастния си тон. — … или си мазохист и ти доставя удоволствие жените да те третират като… Тези глупости могат да продължават до безкрайност, но Бентли ме спасява. След като цели двадесет минути е гледал само водата, най-после разбира какво става. Сграбчва ръката на майка си и моята и след като се убеждава, че разполага с пълното ни внимание, ни се усмихва и обявява с истинско ликуване: — Аз съм на корабче. Желанието ни за спор изчезва и за миг ни свързва само чиста и силна любов към сина ни. После моментът отминава и отново сме противници. И както обикновено, Кимър ме бие с лекота. — Да, на корабче, меденчицата ми, на корабче — мърмори и притиска гордия, гърчещ се Бентли към гърдите си. — Да, миличък, ти си на корабче, браво; хайде сега да влезем вътре и да се стоплим. Мама ще ти купи кока-кола. — Топъл шоколад, мамо, топъл шоколад. — Топъл шоколад! О, топъл шоколад, миличък! И без да ми каже нито дума, отнася сина ни. Наблюдавам я как върви, чета въпросителни послания в полюляването на бедрата й и изправения й гръб. И както много често става в тези мигове на разочарование от брака, нещо примитивно и грозно се гърчи в мен и ме раздира отвътре. Ужасяващата червена топлина се надига в главата ми. Правя два пълни кръга по палубата, преди да се почувствам достатъчно спокоен, за да се присъединя към семейството си на лавката; никъде не виждам и следа от кънкьорката. И това ме притеснява, не защото тя ми липсва, а защото съм убеден, че присъствието й на борда не е случайно. Тя е тук по същата причина, поради която е била и на пързалката — защото е била изпратена.  (II) 
 


 Оушън Парк е широко тревисто пространство с лице към Сийвю Авеню, оживената улица към разнебитеното дървено стълбище, което води към бавно подкопавания плаж. Къщата, в която прекарвах летата на моята младост, е от отсрещната страна, където спретнатите викториански сгради са малки, струпани нагъсто и твърде скъпи. Подобно на много домове в Оук Блъфс, лятната къща на моето семейство има име, изрисувано върху избеляла дървена табела, която виси от един от стълбовете на предната веранда. За съжаление тя се нарича Каща Винард, име, избрано съвсем случайно от сестра ми Аби, когато беше малка — написа го на една рисунка на къщата и безчувственият ни баща ни изненада седмица по-късно с табелата. След като Аби умря, семейството не посмя да смени името. Когато излизаме от бялото БМВ в този ясен есенен ден, първото, което скъпата ми Кимър казва, е, че е крайно време да се отървем от това. Докато изважда спящия Бентли от колата, я питам от кое по-точно — от табелата или от името. — Или от едното, или от другото — отвръща жена ми, още с гръб към мен. — Или и от двете. Веднъж баща ми предложи да смени името на „Тримата глупаци“4, един от многобройните му неясни шахматни каламбури, но майка ми се възпротиви; а през всички години, които си спомням, той нито веднъж не направи нещо против желанията й. Адисън настоява, че именно майка ни е решила, че е време да се приключи с битката около утвърждаването, макар Съдията да беше готов да се бори до самия горчив край. Марая шепне, че пак тя била онази, която твърдяла, че той трябва да напусне съда след унижението при изслушванията, за да говори публично и да очисти името си. А всички знаем, че речите на баща ни станаха диви и обидни, каквито сигурно ги помнят повечето хора, едва след смъртта на мама. Затова не е голяма изненада, че след като майка умря, баща ни почете паметта й — и тази на Аби, — като запази прозвището „Каща Винард“. Но сега, когато къщата е моя, или по-точно наша, жена ми има други идеи. Докато Кимър се суети около Бентли, гледам лятната къща от детството си и откривам, че ми е трудно да си припомня защо бях така възторжен, когато разбрах, че Съдията ми я е оставил. След като и двамата ми родители бяха мъртви, и къщата би трябвало да е мъртва, тиха и неутрална; вместо това тя изглежда почти като жива, дяволски чувствителна, сякаш се наслаждава злобно на нещастията на семейството, докато очаква новите си собственици. Внезапно съм парализиран от някакво чувство, много по-първично от ужаса, пронизва ме ясно и напълно категорично знание, дошло от някакъв свръхестествен източник, че всичко ще се обърка ужасно — боя се, че краката ми няма да ме занесат до верандата или че ръцете ми няма да успеят да отключат, или пък че ключът ще се счупи в ключалката. В този ужасен миг съм готов да се отрека от това плашещо наследство и всичките му призраци, да грабна семейството си и да се махна оттук. Както обикновено, практичната Кимър ме връща на земята. — Може ли да отключиш по-бързо? — сладко пита тя. — Съжалявам, но много ми се пишка. Донякъде е права — държа се глупаво. Усмихвам й се и тя едва не ми се усмихва в отговор, преди да се усети. Вдигам тежкия куфар с лявата си ръка и подхвърлям ключа в дясната. После смело изкачвам стълбите, без да ме е грижа за демоните, които дебнат в сенките на паметта ми. Пъхам ключа в ключалката. Едва когато започвам да го превъртам, забелязвам, че едно от цветните парченца стъкло липсва — не е счупено, а просто го няма, така че през тясната оловна рамка виждам сумрачния вестибюл. Намръщвам се, отварям широко вратата и застивам на прага на къщата, която съм обичал тридесет години — осъзнавам, че не всички демони са изчезнали. — О, не — прошепва Кимър. — О, Миша, не! В къщата цари хаос. Мебелите са преобърнати, книги са нахвърляни по пода, вратите на шкафовете са разбити, килимчетата са разрязани на ивици. Навсякъде се валят документи на баща ми. Надниквам в кухнята. Няколко чинии са строшени на пода, но бъркотията не е чак толкова голяма и повечето съдове си стоят на плота. Кимър чака във вестибюла с Бентли, а аз се насилвам да се кача на горния етаж. Четирите спални почти не са докосвани. Докато стоя до прозореца на голямата спалня с телефон в ръка и разговарям с полицейския диспечер, си давам сметка, че нещо не е наред. Не са претърсили втория етаж, сякаш претърсването на първия се е оказало достатъчно. Сякаш са открили онова, което са търсили. Полицията, която пристига след минути, бързо обявява бъркотията за работа на местни вандали-тийнейджъри, които за нещастие прекарвали по-голяма част от зимата, ровейки из вилите. Не всички младежи от Винярд са вандали, нито дори твърде много от тях, но има достатъчно, за да създават проблеми. Любезните полицаи ни се извиняват от името на острова и ни уверяват, че ще направят всичко възможно, но също така ни предупреждават да не очакваме да заловят хората, които са го направили: вандализмът е почти невъзможен за разкриване. Вандали. Кимър с прекалена готовност приема това обяснение, а аз съм сигурен, че така ще постъпи и застрахователната компания. А най-важното — и Белият дом. Кимър обещава да направи черен живота на компанията, която поддържа алармената ни система, и не се съмнявам, че ще удържи на думата си. Вандали, съгласяваме се с жена ми няколко часа по-късно над пицата в близкия ресторант, след като човекът, който се грижи за къщата извън сезона, се е отбил, за да провери какви са щетите. — Ще се обадя тук-там — каза ни той, когато приключи неодобрителната си разходка из къщата. Вандали, разбира се, че са били вандали. Такива, които унищожават първия етаж на къщата и не обръщат внимание на втория. Вандали, които не крадат стереоуредби и телевизори. Вандали, които знаят как да обезвредят сложната алармена система на починалия ми баща-параноик. И вандали, които са имали директна връзка с духовете на покойниците. Защото не казвам на жена ми, нито на любезните полицаи за бележката, която намерих на тоалетната масичка в голямата спалня на горния етаж, докато чаках. На най-обикновения бял плик бяха напечатани правилната ми титла и цялото ми име, а озадачаващото съобщение вътре беше написано с неразбираемия и остър почерк, който си спомням от детството си, когато гордо оставяхме копия от училищните си есета на бюрото на Съдията и чакахме да ни ги върне след един ден с написаните си с червено в полетата забележки, от които личеше какви идиоти са нашите учители, за да ни пишат шестици. Бележката е от баща ми. 
  17 
 Пиринченият пръстен 
 


  (I) 
 


 Преди много години, когато за пръв път посетих градчето Оук Блъфс, веднага бях очарован от голямата дървена сграда в подножието на Съркит Авеню, в която се намираха Летящите коне — те се смятат за най-старата въртележка в Америка, работила неспирно от 1876 година. Естествено, на третия следобед от пребиваването ни на Винярд тръгвам към Летящите коне със сина си. Но обикновено ние идваме през лятото. Сега е есен и въртележката е затворена. За щастие, островът предлага и други развлечения. Вчера, докато набързо сформиран екип от чистачки се опитваше да приведе Каща Винард в някакъв ред, тримата обикаляхме из острова — отидохме до най-западния му край и прекарахме прекрасен следобед. А тази сутрин Кимър ме целуна много нежно, когато с Бентли я оставихме на летището, за да отлети с един от малките турбовитлови самолети, които обслужват острова. С Бентли ще останем, защото… защото имаме нужда. Кимър си има работа, а аз имам още една седмица отпуск, пък и за Бентли е добре. Има и друга причина. В Оук Блъфс, за разлика от Елм Харбър, никога няма да се изкуша да оставя сина си без надзор. В момента се приготвяме да отидем на игрището, или по-точно Бентли е готов и чака. Аз още не съм готов. Седя на масата в наскоро почистената ни кухня (пълна с пластмасови чинии и чаши, закупени от един от двата супермаркета на острова), разтворил бележката от баща ми на масата, с надежда да разкрия тайните му. В другата стая Бентли гледа анимационния канал на Дисни и от време на време идва до вратата на кухнята и вика: — Тате, а сега иглище. Ти каза иглище — с умолителния, егоистичен тон, който кара заетите родители да се гърчат от чувство на вина. На което аз отговарям с обичайното: — Да, добре, само минутка, миличък. — Което пък всеки зает родител използва с еднакво притеснение. Миналата нощ, докато семейството ми спеше неспокойно, обиколих Каща Винард от вестибюла до схлупения таван, търсейки нещо, но без да знам какво точно. Трябва да разбера какво става. Трябва ми следа. За съжаление, най-очевидната следа, бележката от баща ми, прилича на безсмислица. Сине, Толкова много неща искам да ти кажа. Уви, в настоящия момент не мога да го направя. Помолих един добър приятел да ти предаде тази бележка, ако нещо ми се случи; ако четеш думите ми, значи това е станало. Извини ме за този сложен начин на връзка, но има и други, които ще искат да разберат онова, което трябва да знаеш само ти. Затова знай: приятелят на Анджела, въпреки влошаващото му се състояние, пази онова, което искам да знаеш. Ти не си заплашен, нито семейството ти, но имаш малко време. Едва ли ще си единственият, който търси разпорежданията, а тях може да ти разкрие само приятелят на Анджела. А може би ти не си и Единственият, който знае кой е приятелят на Анджела. Excelsior5, сине мой! Excelsior! Всичко започва сега! Обичам те, баща ти Почеркът несъмнено е на Съдията, както и цветистият натруфен стил, дори официалният подпис. Съвсем неочаквано започва да ме обзема ужасен гняв към баща ми. Джак Зиглър на гробището искаше да знае за разпорежданията. Сега най-после знам със сигурност, че. Баща ми наистина е направил такива. Но не знам какви са и този намек, тази следа, това посмъртно писмо от параноичния ми баща, каквото и да означава то, не ми помага изобщо. Exelsior? Приятелят на Анджела, въпреки влошаващото му се състояние? Какви са тези глупости. Едно е ясно — задачата на фалшивия Макдермот в Елм Харбър не е била да се извинява, нито да ме утешава, а както подозирах, да разбере дали познавам Анджела, или не, което означава, че двамата с Форман вероятно са се запознали по някакъв начин със съдържанието на това писмо. Чудя се дали то е станало причина за унищожението на първия етаж, само дето не мога напълно да схвана защо ще се вмъкнат в къщата, ще открият писмото и ще го оставят тук. Или пък, как писмото изобщо се е оказало тук? Едва ли господин Макдермот, ако изобщо е бил тук, щеше да ми го остави. Съдията пишеше, че е помолил добър приятел да ми го предаде, ако нещо му се случи. Но кой добър приятел би нахлул с взлом в Каща Винард, за да го остави? Защо не го е изпратил в дома ми или в кабинета ми? Защо не го е изпратил до… … кухнята за бедни? Възможно ли беше пешката да е свързана с писмото? Дали баща ми беше уредил и тази пратка? Опитвам се да си спомня дали някога съм му споменавал, че работя доброволно в кухнята за бедни, но умът ми е склонен да ми предостави всеки отговор, който би ми харесал — да, казах му; не, не съм му казвал; да, намекнах му; не, пазех го в тайна. Поклащам глава, обхванат от плътен червен гняв. Ако е искал да получа пешката, защо не я е изпратил заедно с писмото? Не че има значение, защото бележката на баща ми изобщо не ми помага. Имам ужасна памет за имена, но достатъчна, за да съм сигурен, че не познавам никаква Анджела и нямам представа кой може да е приятелят й.  (II) 
 


 — Иглище сега-сега-сега! — вика Бентли. — Посмял! — След мъничко! — викам в отговор, все още озадачен от писмото. Как ще открия приятеля на Анджела, чието състояние се влошава? Означава ли това, че човекът, с когото трябва да говоря, е болен? Може би умира? Затова ли имам малко време? Знам кои са другите, които също биха искали да знаят, защото съм се срещал с двама от тях, но не разбирам защо Съдията така се мъчи да ме убеди, че семейството ми не е в опасност, четвъртото подобно уверение, което получавам през последния месец — първо Джак Зиглър, после Макдермот, след него агент Нунцио, а сега и покойният ми баща. Поклащам глава. И коя е тази Анджела? Вече съм накарал секретарката ми да претърси студентската директория в института. Има три Анджели — една черна и две бели, не съм преподавал на нито една, нито пък имам причини да смятам, че са познавали баща ми. Може би има начин да направя списък на всички Анджели, които е познавал Съдията, но тогава трябва да включа някого официално — като чичо Мал например или Марая — само че не мога да им покажа бележката. Още не. Малко време. За малко не се усмихвам. Фразата не обяснява нищо за приятеля на Анджела, но много за Съдията. Той често използваше тези думи в речите си, опитвайки се да обясни на приятелите си от Десните глутници защо имат нужда от расово разнообразие. Средният американец, обичаше да казва той на нетърпеливата си публика, е социално-консервативен. Средният черен американец, добавяше Съдията, е още по-консервативен. Вижте данните за всеки проблем, боботеше той. Молитвите в училище? Черните американци ги искат повече, отколкото белите. Аборти? Черните американци повече защитават живота, отколкото белите. Правото на безплатно образование? Черните американци го подкрепят повече от белите. Правата на хомосексуалистите? Черните американци са по-скептични от белите. Сред публиката (предимно бяла) гръмваха аплодисменти. И после той ги ликвидираше с един удар. Консерваторите са последните хора, които могат да си позволят да бъдат расисти. Защото бъдещето на консерватизма е черна Америка. Те направо полудяваха. Не съм го виждал лично, но често са го давали по телевизията. И пред която и Дясна глутница да говореше, тя веднага се опитваше да привлече черни членове, защото той настояваше, че имат малко време… и почти винаги усилията им да привлекат членове пропадаха — напълно необяснимо. Защото в речта си Съдията почти винаги пропускаше няколко малки подробности. Като факта, че именно консерваторите винаги са се противопоставяли на всеки закон за гражданските права. Като факта, че много от богатите мъже, които плащаха за скъпите му речи, не биха го приели в клубовете си. Или факта, че големият герой на консерваторите Роналд Рейгън провали кампанията му, като говореше за правата на щатите във Филаделфия и Мисисипи, места с лоша репутация сред по-тъмната нация, и който като президент подкрепи освобождаването от данъци на многото университети в Юга, където царуваше сегрегацията. Съдията със сигурност е бил прав да настоява, че е настъпило време черните американци да престанат да се доверяват на белите либерали, които се чувстват много по-добре, когато ни казват от какво имаме нужда, вместо да попитат нас за това, но така и не успя да ни изложи достатъчно убедителна причина да започнем да вярваме на белите консерватори. — Иглище сега! — заявява Бентли от вратата на кухнята и тропа с краче. Поглеждам го, готов да се ядосам, но вместо това се усмихвам. Облякъл е тъмносиньото си яке и е обул маратонките си, макар да ги е разменил. След себе си влачи якето ми. О, колко обичам това дете! — Добре, миличък. — Сгъвам писмото на баща ми, връщам го в плика и го пъхам в джоба си. — Иглище сега. Бентли подскача. — Иглище сега! Посмял! Бичам те! — И аз те бичам. — Прегръщам го, коленича, за да му оправя обувките, и разбира се, телефонът веднага започва да звъни. Не вдигай, казва Бентли със сериозните си, осъждащи кафяви очи, защото още не знае как да го каже с думи. Моля те, татко, не вдигай. И отначало си мисля да го направя. В крайна сметка най-вероятно Каси Медоуз се обажда от Вашингтон, или Марая, или Лъжемакдермот от Канада. От друга страна, може да е Кимър с добри новини, или Кимър с лоши новини, Кимър, която да ми каже, че ме обича, или Кимър, която да ми каже, че не ме обича. Може да е Кимър. — Само минутка — казвам на сина ми, който ме гледа с такова безнадеждно разочарование, че в бъдеще някой психиатър сигурно ще изрови този момент от паметта му. — Сигурно е мама. Само че не е.  (III) 
 


 — Талкот? Обажда се Линда Уайът. Декан Линда. Страхотно. — Здравей, Линда, как си? — казвам бързо и усещам, че гласът ми издава разочарованието ми. — Аз съм добре, Талкот. Но ти как си? — Добре съм, Линда, благодаря. — Надявам се, че добре се забавляваш на Винярд. Обичам есените там, но бог знае кога с Норм ще имаме шанс да стигнем до къщата си. — Което ми напомня, че тя и съпругът й притежават огромна модерна къща на езерото в Уест Тизбъри, по-горния град на острова, където много художници и писатели прекарват лятото. Всъщност знам за къщата само от разказите на моите колеги от института, защото през всички години, когато с Линда Уайът сме почивали на острова, тя никога не е канила семейството ми на гости. (Аз съм й отвърнал също с толкова покани, така че вината може би е моя.) Бентли се завлича до един ъгъл на кухнята и сяда на пода. — Надявам се, че си си отпочинал? — Донякъде — казвам. — Е, какво има? — Въпросът ми може да е груб, но мисля, че имам достатъчно извинения. — Талкот, обаждам ти се по две причини. Първо, получих много странно обаждане от един от нашите възпитаници, който е член на управителния съвет на университета. Камерон Ноуланд. Сигурно го познаваш. — Не. — Е, той е наш добър приятел. Всъщност Камерон и съпругата му току-що дариха три милиона за новата ни библиотека. Та той казва, че синът му бил направо смазан в някакъв твой час. Направил си го за смях или нещо подобно. Вече съм под пара. — Надявам се, че си казала на този Камерон да си гледа работата. Гласът на Линда Уайът звучи дружелюбно. — Казах му, че вероятно историята е преувеличена, че всички студенти първа година се оплакват. Казах му, че не си от преподавателите, които обиждат студентите. — Ясно. — Стискам по-здраво слушалката. Отвратен съм от тази слаба защита на професор от страна на декана. Все повече се разгорещявам и кухнята става все по-червена. Бентли ме наблюдава внимателно, сложил ръка на ухото си, сякаш държи въображаема слушалка. Освен това от време на време също изговаря някакви думи. — Мисля, че ще е добре — продължава Линда, — ако се обадиш на Камерон. Просто за да го увериш в това. — В кое? — Тал, знаеш какви са нашите възпитаници. — Тя пуска в действие чара си. — Искат да ги галиш с перце. Не искам да се меся в работата ти — което означава, че се опитва да направи точно това, — но ти казвам, че Камерон Ноуланд е загрижен. Като баща. Помисли как би се чувствал ти, ако разбереш, че някой от учителите на Бентли го бие. Червено, червено, червено. — Не съм бил Ейвъри Ноуланд. — Тогава кажи го на баща му, Тал. Само за това те моля. Успокой го. Поговори с него като баща с баща. За доброто на института. Иска да каже, заради трите милиона долара. Изглежда, смята, че ме е грижа. Както и да е, в сегашното ми състояние нямам нищо против библиотеката да потъне вдън земя. Джералд Натансън често ходи там: било по-спокойно, отколкото в кабинета му, казва той, и вършел много повече работа. Още една причина да не влизам там — за да не налетя на него. — Ще си помисля — промърморвам, без да съм сигурен какво ще направя следващия път, когато видя наглата физиономия на Ейвъри Ноуланд. — Благодаря ти, Тал. Институтът ти е благодарен за всичко, което правиш за нас. — За нас, сякаш аз съм аутсайдер. Което в голяма степен си е така. — Пък и Камерон е приятен човек, Тал. Не знаеш кога ще имаш нужда от приятел. — Казах ти, че ще си помисля. — Оставям в гласа ми да прозвучи ледена нотка. Спомням си какво ми каза Стюарт Ланд за натиска, който ще ми бъде оказан, и се чудя дали това обаждане е част от него. Което ме кара да стана още по-груб. — Каза, че нещата били две. — Да. — Пауза. — Ами… обади ми се и друг от възпитаниците ни. Мортън Пърлман. Познаваш ли го? — Чувал съм името му. — Той завърши четири или пет години преди теб. Сега работи за главния прокурор. Обади се да провери… Искаше да знае… добре ли се справяш. — Дали се справям добре? Какво пък трябва да значи това? Декан Линда отново се поколебава и ми хрумва, че се опитва да е любезна, както лекарят търси думи, за да обясни какво са показали изследванията. — Каза, че си бил… Че ФБР и други институции са получили много обаждания за теб напоследък. Доколкото разбирам, повечето в твоя полза. Обаждания за… неща, свързани с баща ти. Въпроси за аутопсията, за свещеника, който беше убит от търговци на наркотици, такива неща. Едва не избухвам, че сестра ми е предизвикала тези обаждания и че дори понякога се е обаждала лично. Но съм достатъчно адвокат, за да я изчакам да свърши. Затова казвам само: — Разбирам. — Така ли? Аз пък нищо не разбирам. — Гласът й става по-суров. — Виж, Тал, познаваме се от много време и съм сигурна, че имаш сериозни основания за почти всичко, което правиш. — Отбелязвам с тревога думата „почти“. — Но имам чувството, че Морт се опитваше по любезен начин да попита дали не се нуждаеш от малко почивка. — Чакай малко. Чакай. Заместник главният прокурор на Съединените щати ме мисли за луд? Това ли искаш да ми кажеш? — Успокой се, Тал, чуваш ли ме? Само ти предавам думите му. Не знам какво си намислил и не искам да знам. Просто ти повтарям онова, което ми каза Морт. И вероятно изобщо не би трябвало да го правя, защото той ми каза, че е поверително. Мъча се да говоря бавно и ясно. Вече не се притеснявам за Кимър и съдийската й длъжност. Това може да почака. Тревожа се дали ФБР планира да престане да приема на сериозно проблемите ми. — Линда, това е много важно. Какво му каза? — Моля? — Какво каза на Мортън Пърлман? Когато ти намекна, че имам нужда от почивка? — Че си добре, просто си малко разстроен и че си взел отпуска. — Не си му казала това. — Напротив. Какво очакваше да му кажа? Не исках да ти провалям нещата, но… Талкот, тревожа се за теб. — Тревожиш се за мен? И защо? — Мислех, че може би… Тал, ако искаш да си починеш още две седмици, преди да се върнеш, сигурна съм, че няма да има проблеми. За миг не мога да измисля какво дай кажа. Известно време обмислям последствията от машинациите й. Казано с две думи, ако Мортън Пърлман може да бъде убеден, че съпругът на Кимбърли Медисън е откачалка, няма начин тя да получи мястото в апелативния съд. Очевидно целта на Линда е да ми сложи този етикет и по този начин да помогне на Марк да постигне целта на живота си. И макар да съм впечатлен от елегантността, с която се опитва да го направи, съм вбесен, че използва усложненията след смъртта на баща ми по този начин — и че ме подценява достатъчно, за да мисли, че номерът й може да мине. Е, Стюарт се опита да ме предупреди. — Не, Линда, но ти благодаря. Ще дойда на работа другата седмица, когато ми свърши отпуската. — Тал, наистина не е нужно да бързаш. Вземи си толкова почивка, колкото ти трябва. Ще ми се да бях по-дипломатичен. Да бях по-спокоен, като Кимър — тогава бих могъл да намеря подходящите думи, за да се справя със ситуацията. Но не съм нито дипломатичен, нито спокоен. Просто съм бесен и съм от онези странни хора, които понякога, в изблик на гняв, позволяват на истината да се изплъзне от устата им. — Линда, благодаря ти за обаждането. Разбирам защо не искаш да се връщам още. Но ще си дойда другата седмица. Гласът й веднага става студен. — Талкот, ценя приятелството ти, но не ми харесва тонът ти и намеците ти. Опитвам се да ти помогна да се справиш с една трудна ситуация… — Линда — започвам с желанието дай обясня, че не сме и никога не сме били приятели, но после си заповядвам да спра. Потърквам слепоочията си, затварям очи, защото светът е яркочервен, и навярно започвам да крещя, защото синът ми, който стои на вратата, уплашено отстъпва. Усмихвам му се с мъка и му пращам въздушна целувка, после продължавам, както се надявам, с по-умерен тон: — Линда, благодаря ти. Наистина съм ти благодарен. Оценявам загрижеността ти. Но е време да се върна в Елм Харбър… — Студентите ти са много доволни от Стюарт Ланд — прекъсва ме тя жестоко. Опитвам се дай отвърна любезно. — Още една причина да се върна. Иначе може да ме забравят. — А ние не искаме това, нали? — Тя е бясна, а аз се забавлявам. Би трябвало аз да съм ядосаният. Не казвам нищо, защото дори след толкова години живот с непостоянната Кимбърли Медисън — или пък точно заради това — не съм уверен, че мога да се справя с женския гняв. — Както и да е — завършва деканът, — всички те очакваме с нетърпение. — Благодаря — лъжа аз.  (IV) 
 


 — Съжалявам, миличък — казвам на Бентли, докато седим в сепарето и чакаме чийзбургерите си. — Иглище — мърмори синът ми. — Иглище сега. — Много е късно, приятел — прошепвам и разрошвам косата му. Той се отдръпва. — Виждаш ли? Навън е тъмно. — Ти каза иглище. Посмял! — Знам, знам. Много съжалявам. Татко беше зает. — Татко каза иглище. Тонът му е обяснимо обвинителен, защото съм извършил един от онези родителски грехове, които децата в своята невинност не могат да простят — нарушил съм обещанието си. Не успяхме да идем на игрището, защото след стълкновението ми с декан Линда, вместо да взема сина си и да изтичам навън, дори само за да си напомня кое наистина е важното на този свят, направих грешката да проверя гласовата поща в кабинета си. Открих две отчаяни съобщения от една адвокатка в нюйоркска фирма, която напоследък ме наема за консултант. Не съм светец — ние, професорите по право, отчаяно се опитваме да допълним заплатите си с всяка работа, която можем да си намерим. Решавам дай се обадя набързо, забравил, че адвокатите и особено онези от големите правни фирми най-много обичат да говорят по телефона. Списъкът й с въпроси беше безкраен, говорихме почти два часа и докато залъгвах горкия си син със сладки и плодове, за да е поне донякъде кротък, наблюдавах как светлината на ноемврийското небе угасва и на всеки пет минути си обещавах, че след още пет ще приключа с разговора. Самозаблуждавах се. Когато казах на Бентли, че е твърде късно, за да ходим на игрището, той буквално се хвърли на пода, облян в сълзи. В това нямаше нищо театрално — просто сложи ръка на лицето си и се свлече, сякаш искаше да умре. Усилията ми да го успокоя останаха безуспешни. Затова приложих другия разглезващ и тъжен номер на съвременния родител — подкупих го да излезем другаде. — Ей, приятелче — казвам на красивия ми син. Той ме гледа неспокойно. Изглежда доволен, макар че още не е готов да ми прости. Кученцето, което му подари брат ми, е на стола до него, в панделката около врата му е подпъхната книжна салфетка. Чудя се дали винаги съм обичал толкова много сина си и дали винаги едновременно с това съм се чувствал толкова убийствено нещастен? — Ти обещал — шепне Бентли. Големите му кафяви очи са сънени. Не само наруших обещанието си, но забравих и за следобедния му сън, а и го храня твърде късно. Сигурен съм, че на този свят има и добри татковци; ако срещна някой от тях, сигурно ще ме научи как да се справям по-добре. — Извинявай — започвам и се чудя как малодушното родителство е станало част от странния нов век. Не си спомням родителите ми някога да са се извинявали, че не са ме завели някъде, където съм очаквал да отида, но ние с Кимър сякаш го правим непрекъснато. Така е и с повечето от приятелите ни. — Извинявай, миличък. — Смее мама — отговаря ми той. Това може би е надежда, предпочитание или пък заплаха. — Мама цунка. Посмял? Сърцето ми се свива и лицето ми пламва, защото той се е научил да използва малкото думи, които знае, за да пробожда изпълнените си с чувство за вина родители, но пристигането на чийзбургерите и лимонадата ме спасява от необходимостта да му отговоря. Бентли ги напада нетърпеливо, забравил напълно онова, което се опитваше да каже, а аз, поради огромното си облекчение, отхапвам твърде голяма хапка от бургера и се задавям. Бентли се разсмива. Гледам засмяното му, омазано с кетчуп лице и ми се иска Кимър да е тук, да види сина си и да се посмее с нас — старата Кимър, любящата и мила Кимър, остроумната Кимър, забавната Кимър, онази Кимър, която от време на време се появява, и ако мястото на съдия ще помогне на тази Кимър да се появява по-често, мой дълг е да направя всичко възможно, за да й помогна да постигне целта си. И е още една причина да не позволявам на Марк и Линда да спечелят. Дълг. Каква старомодна дума. И все пак знам, че трябва да изпълня дълга си не само към жена си, но и към сина си. И към тази все по-тайнствена идея, наречена семейство. Обичам семейството си. Намигам на Бентли и той ми се усмихва. Разгръщам „Винярд Газет“ и едва не се задавям пак: „ЧАСТЕН ДЕТЕКТИВ СЕ ДАВИ НА ПЛАЖА МЕНЕМША“ крещи заглавието. „Полицията смята смъртта за „подозрителна“, информира следващият ред. От дясната част на страницата в мен се е втренчила размазана снимка на човека, когото вестникът идентифицира като Колин Скот, но аз го познавам по-добре като специален агент Макдермот. 
  Втора част 
 Дублиране на Търтън 
 


  
 Дублиране на Търтън — при съставянето на шахматни задачи, тема, при която една бяла фигура се отдръпва, за да позволи на друга да мине пред нея, така че и двете да атакуват черния цар от една и съща линия.  
  18 
 Още новини по телефона 
 


  (I) 
 


 — Знаете ли, той наистина е от Южна Каролина — осведомява ме Каси Медоуз. — И наистина се е казвал Скот. — А, значи най-после благоволиха да ни кажат името му. Колко мило от тяхна страна. — Не знам защо не ни го казаха преди. — Сега, когато е мъртъв, нямат избор. Така или иначе името му е излязло във всички вестници там. — Понеделник е, четири дни, след като отворих „Газет“ и видях снимката на Колин Скот; три дни, след като скочих на първия сутрешен ферибот и забързах към къщи. — Не останах с впечатление, че ФБР свърши много работа по този случай — казвам горчиво на Медоуз. — Господин Коркоран смята, че правят всичко, което могат. — Разбирам — мърморя, макар че изобщо не разбирам. — Щом ФБР толкова се старае, казаха ли какво е правил Скот на онази лодка? — Следял ви е, по този въпрос няма съмнение. Изглежда, ви е следил от седмици. — Страхотно. Медоуз се смее, но тихичко. — Мисля, че вече не е нужно да се тревожите, господин Гарланд. Ако разбирате какво имам предвид. Само изсумтявам. — Бюрото мисли, че приятелите му нямат нищо общо — продължава тя непринудено. Изглежда, цялата работа я забавлява. — Те просто ходят заедно на риба. Един от тях — момент да погледна бележките си, — да, има бензиностанция. Изглежда, господин Скот им е предложил да отидат за риба в Ню Ингланд извън сезона и казал, че знае откъде могат да наемат лодка. Затова отишли с него на острова. Казали на полицията, че Скот бил пил и че когато паднал зад борда и не могли да го намерят, се уплашили. Затова върнали лодката и се прибрали в Чарлстън. — Но се върнали. — По-късно, когато поизтрезнели. Едва ли е било преди да видят статията във вестника. — Някой от тях отговаря ли на описанието на… агент Форман? — Не. И двамата са бели. — Аха. — Припомням си една мъдрост от дните ми като адвокат — има моменти, когато историите, които звучат твърде убедително, са наистина верни. Медоуз продължава да бълва факти: — Бюрото претърсило кантората на Скот в Чарлстън. И познайте какво станало. Намерили дневниците му и някакви файлове, от които става ясно, че май ви е казал истината. Някой го е наел да открие документи, които са били у баща ви, когато е починал. За съжаление в дневника не пише нито кой е клиентът, нито какви са били тези документи. — Колко удобно — мърморя и внезапно се усещам ужасно самотен. Бентли е на училище, Кимър пак е в Сан Франциско с Джери Натансън, а аз трябва отново да вляза в аудиторията. Но заради възможния съдийски пост на жена ми, съм изкушен да приема предложението на декан Линда и да си продължа отпуската. Разбира се, ако Кимър не се беше кандидатирала, никога нямаше да ми дадат такава възможност. — Моля? — Ако не е записал името на клиента си… — О, разбирам! — Малко прекалено ентусиазирано. — Сигурно мислите за Джак Зиглър. — Точно така. — Господин Гарланд, няма защо да се боите от господин Зиглър. Господин Коркоран ми каза, че го подозирате във връзка с… наемането на господин Скот. Господин Коркоран ме помоли да ви кажа, че е разговарял с господин Зиглър и че той отрекъл да е наемал господин Скот. Господин Коркоран каза, че е склонен да му вярва. — Почти се усмихвам при мисълта как Медоуз плете език, само и само за да нарече всички „господин“, но чичо Мал ръководи старомодна адвокатска фирма. Чудя се колко дълго ще успее да запази тези дребни формалности и дали новата порода адвокати — онези, които не носят вратовръзки, защото работят с клиентите си по интернет — ще се вместят в стила на „Коркоран & Клайн“. — Помоли ме и да ви кажа, че е защитавал господин Зиглър на процеса за лъжесвидетелстване през осемдесет и трета и усеща кога лъже и кога не. — И откъде знае, че е прав? — Извинете? — Няма значение. Мога ли да говоря лично с господин Коркоран? — Той е в Брюксел. Но можете да получите всичко, което ви е необходимо, чрез мен. Чудя се дали чичо Мал ме избягва умишлено и ме прехвърля на Медоуз, за да се отърве от мен. — Щях да забравя, имам много добри новини за вас — внезапно казва Медоуз, вечната оптимистка. — Ще ми свършат работа. — Господин Коркоран казва, че проверката на миналото на жена ви е започнала. Всъщност Бюрото ще изпрати двама агенти да я интервюират в близките няколко дни. Ще говорят и с вас. — Тя не е в града — заяждам се заради самото заяждане. — Е, смятам, че Бюрото ще успее да я открие. — Медоуз явно чака да кажа нещо — може би „благодаря“, — но аз съм в едно от светлочервените си настроения и имам проблем с добрите маниери. — Е, господин Коркоран искаше просто да го знаете — довършва тя разочарована. Семейното ми възпитание най-накрая взима връх. — Това е чудесна новина, госпожице Медоуз. Благодаря ви. — Или пък просто съм учтив, защото се сещам, че още ще имам нужда от помощта й. — Аз нищо не съм направила. И, моля ви, наричайте ме Каси. Да минем на „ти“. — Добре, Каси. — Ти определено си интересен клиент — добавя тя и усещам, че иска да се сбогуваме набързо, за да се върне към сериозната си работа. — Много научих от теб. — Един момент. — Моля? Мълча миг-два, за да подбера правилните думи. — Каси, има нещо, което ме учудва. — Защо ли не съм изненадана? — Знам, че се опитва да се държи дружелюбно, но сарказмът й реже до кокал. Мразя да трябва да моля за помощ. — Защото си разбираш от работата — промърморвам. Четкам я. Не върши работа. — Какво искаш да знаеш, Миша? — Говори съвсем делово. Няма причини да ме приема твърде на сериозно, защото има много неща, които тепърва ще разкривам. Засега не съм казал цялата истина на никого. Нито на Кимър, нито на Медоуз, нито на чичо Мал. Така че тя не знае нищо за приятеля на Анджела, да не говорим за натрапчивото повторение на думата екселсиор. Проблемът е, че трябва да говоря с някого. — Ами… помниш ли, че Колин Скот каза, че търсел някакви документи, които клиентът му оставил при… при баща ми? — Разбира се. — Имам впечатлението, че вниманието на Каси Медоуз е насочено към нещо друго — несъмнено работа за клиент, който си плаща. — И според теб ФБР смята, че това е вярно? — Аха. — Разбра ли кой е той? — Моля? — Разбра ли кой е клиентът, който е оставил документите? — А, разбирам. — Усещам, че съм напипал някакъв деликатен проблем. — Миша, мога да те уверя, че фирмата преглежда внимателно архивите си. — Чудя се дали не е определена да преглежда архивите. Досадна и неблагодарна задача за амбициозен адвокат, която би обяснила раздразнението й. — Но това е доста сложен процес. Не намерихме никакви следи от съществуването на клиент, който може да е дал на баща ти някакви документи. Но разбери, баща ти беше изключително зает човек и по принцип нямаше такива контакти с клиентите на фирмата, че да му доверят, и то тайно, важни документи. Неудобството й се долавя дори по телефона — доколкото „Коркоран & Клайн“ знаят, Съдията изобщо не е имал клиенти. Внезапно и с тъга си спомням момента на погребението, когато дойде ред на Малъри Коркоран да говори. Застанал пред малцината присъстващи, с пресекващ и сълзлив глас, той непрестанно говореше за величието на Съдията и толкова пъти повтори тази дума, че започнах да се чудя дали не иска да намекне, че величието е изчезнало отдавна, може би защото засилващата се крайност на политиката на баща ми се беше превърнала постепенно в проблем за фирмата, която някога смяташе, че името му ще блести върху служебните бланки, вече сияещи от имената на бивши сенатори и служители на кабинета. Не е имал клиенти, отчитам. Съдията не е имал клиенти. Отбелязвам си го наум, малко възелче в носната кърпичка на паметта ми, и взимам ново решение. — Има ли фирмата клиент с името Екселсиор? — питам. — Защо питаш? — Просто предчувствие. — Чакай малко — казва тя. Чувам как пише по клавиатурата и щрака с мишката. — Няма. — Тя млъква, отново щрака, пише и чака. — Дори в поверителните файлове. — Е, просто се сетих за нещо. Някой го спомена във връзка с баща ми. — Никога не лъжа, особено когато нямам време да мисля. — Хм. Страхотно. Боях се да не я раздразня, а успях да я превърна в пълен скептик, може би дори да изгубя доверието й. Но няма накъде да се отстъпва, освен напред, както обичаше да казва Съдията. — Искам да те помоля за една последна услуга. — Сериозно? — Съвсем. — Добре, Миша, добре. — Медоуз ми казва така, без да ми е поискала разрешение. Дори Малъри Коркоран, който ме познава от дете, ме нарича „Талкот“. — Една последна услуга. — Изсмива се кратко и пискливо. — От кого ще измъквам информация този път? От Отдела за бързо реагиране на Белия дом? От ЦРУ? — Не става дума за информация. Ще съм във Вашингтон в края на седмицата на една конференция. Бих искал да намина и да хвърля поглед на бившия кабинет на баща ми. — Няма смисъл, Миша. Не знам какво търсиш, но стаята е празна. Няма дори мебели. Мисля, че един от партньорите се готви да се нанесе. — Само за две минути. Но ако мислиш, че ще е проблем, мога да се обадя на чичо Мал. — Нарочно го наричам така, за да й припомня, че сме близки. — Не — казва тя веднага. — Сигурна съм, че няма да има проблеми. Само ми се обади сутринта преди да дойдеш. Казвам й, че ще го направя. После, тъй като усещам, че е притеснена, я уверявам, че повече няма дай искам услуги. Това вероятно е лъжа и Медоуз сигурно също го знае. Ако труповете, които започнаха да се трупат напоследък, не бяха обяснявани толкова удобно и бързо, може би щях да я оставя на мира. Или пък нямаше. Все пак трябва да се разшифрова загадъчната бележка на Съдията, но аз не съм казал за нея на Медоуз, нито на чичо Мал. — Ще се опитам да се държа прилично — обещавам й. Медоуз се смее. Затварям и се чудя каква част от истината всъщност искам да разбера. Но след онова, което се случи на Винярд, единственият разумен отговор е всичко, което мога. Затова се обаждам на Роб Солтпитър и го моля да ми уреди среща във Вашингтон в края на седмицата. Неговите връзки са подобри от моите. — Разбира се, Миша — отвръща Роб. — Ще направя всичко, за да ти помогна. — Но в гласа му, както при повечето ми приятели напоследък, долавям нещо, което не съм долавял преди. Съмнение.  (II) 
 


 Стоя на кухненската врата и гледам как синът ми играе в градината. Преди малко най-после ми хрумна да се опитам да се обадя във Филаделфия на Просто Алма, която предсказа по характерния си завоалиран начин, че разни хора ще ме преследват. Но изглежда, никой не знае как да се свърже с нея.  (III) 
 


 Марая се обажда, докато Бентли е във ваната. Изпълнявам вечерните задължения към сина ни, защото Кимър, която обикновено с удоволствие се грижи за него, не е вкъщи.  (IV) 
 


 Главата на Бентли ядосано трепва при звъна на телефона — той знае, че телефонът обикновено предшества липса на внимание към него. Когато е във ваната, обикновено премествам безжичния апарат в банята, навик, който съм възприел от Кимър, защото тя не иска да изпусне дори един клиент. — Как сте момчета? — пита Марая. — Отлично — отвръщам. Много добре знам, че не се обажда просто за да си побъбрим. — Аз съм във Вашингтон, Тал, и открих нещо, което може да те заинтересува. — И какво по-точно? Онова, което излиза от устата й, ме изненадва. — Тал, знаеше ли, че татко има пистолет? — Пистолет? — Да, пистолет. Намерих го снощи на дъното на едно чекмедже в спалнята. Търсех документи, а открих пистолет. И патрони. Но не ти се обаждам заради това. — Тя прави пауза, вероятно за да подсили драматичния ефект, макар да няма нужда от това — целият съм слух. — Тал, накарах да го прегледат днес следобед. Един експерт. С него е стреляно. Наскоро. 
  19 
 Две други случки 
 


  (I) 
 


 — Окръг Колумбия сигурно има най-строгите закони за притежание на оръжие в страната — уверява ме Лемастър Карлайл. — Почти невъзможно е да получиш там разрешително. — Пауза. — От друга страна, Вирджиния е съвсем наблизо — през реката, — а тя е едно от онези места в цивилизования свят, където най-лесно можеш да си купиш законно оръжие. И хората ги купуват там и ги носят навсякъде. — Аха — е моят многозначителен принос към разговора. — Ако някой мой роднина, който е живял в окръг Колумбия, умре и остави след себе си пистолет — по своя дразнещ варварски метод той обръща неиздържаната ми хипотеза срещу мен, — бих предположил, че го е купил във Вирджиния и просто е пренебрегнал законите на окръга. Много хора го правят. Кимам бавно. Лемастър е бивш прокурор и разбира от тези неща, а информацията му съвпада с интуицията ми. Отново се оказва, че баща ми е живял на ръба на закона. Бих желал да разкривам колкото се може по-малко подобни стряскащи факти, но очевидно не мога да спра да ги търся. — Разбира се, трябва да предадеш пистолета. — Какво? — Пистолетът. Той е нерегистриран и без разрешително. — Никой няма право да го притежава законно. Трябва да го предадеш на полицията. Лемастър Карлайл е доста честен човек, затова бих очаквал да ми даде този съвет, дори ако не беше прекарал три години като помощник главен прокурор на Съединените щати, преди да се отдаде на академичното поприще. Гледам го как яде салатата си със скариди. Той никога не яде много и не наддава дори грам. Костюмите винаги му стоят като излени. Лемастър е дребен човек с голям ум, няколко години по-възрастен от мен, възпитаник на харвардския юридически факултет, навремето блестящ студент. Гладкото му слабо лице, едновременно закачливо и мъдро, има изразен тъмночервен цвят, характерен за индианците от Запада. Идеалната му съпруга Джулия е също тъй дребна и приятна като него. Живеят в едно от модните предградия с четирите си идеални деца. Той стои километри по-високо от мен в неписаната университетска йерархия и всички го обожават, защото освен всичко друго е почти идеален политик. На погребението на Съдията го отрупаха с внимание. Често ми се иска да харесвах Лемастър повече и по-малко да му завиждах. — А ако човекът, намерил пистолета, не го предаде? — настоявам. Той отпива глътка вода — никой не го е виждал да пие нещо друго — и поклаща глава. Малките му очички ми се усмихват над тънките мустаци. — Да го откриеш не е престъпление. Престъпление е да не го предадеш. Трябва да посъветвам сестра ми да го предаде. Случаят е приключен. Само че Лемастър Карлайл още не е свършил. — Талкот, знаеш ли защо този твой роднина е смятал, че ще има нужда от пистолет? — Не. — Повечето хора ги купуват за самозащита, дори незаконно. Но някои са предназначени за извършване на престъпление. — Разбирам. Той попива устните си с хартиената салфетка, после внимателно я сгъва и я оставя на масата до чинията си. Изял е най-много четири хапки. — Ако това беше мой роднина, нямаше да се интересувам откъде е взел пистолета или какво може да ми се случи, ако го притежавам. Щях да се постарая да науча защо го е купил.  (II) 
 


 Защо му е трябвал на баща ми пистолет? За да се защити или за да извърши престъпление, предполага Лемастър Карлайл. В какво е бил замесен баща ми? Спомням си Джак Зиглър на гробището. Мисля за Макдермот-Скот, обявен за безопасен от местния шериф, но въпреки това загинал при подозрителни обстоятелства. Съдийското място на Кимър ми се струва все по-неосъществимо. Обзема ме внезапен порив да се кача при Тио Маунтън, защото имам нужда да се разсея, но не бива непрестанно да разчитам на помощта на моя бивш ментор. Когато наближавам кабинета си, виждам Арнолд Роузън, един от крайните либерали във факултета — плъзга се към мен в електрическата си инвалидна количка. Озарява ме с леката си надменна усмивка и аз му отвръщам колебливо, защото не сме близки. Възхищавам се на ума на Арни и на решимостта му да отстоява принципите си, но не съм сигурен, че той се възхищава на нещо у мен, особено като се има предвид, че съм син на големия герой на консерваторите. Арни дойде при нас от Харвард преди десетина години след успешния заговор на Стюарт Ланд и се говори, че е единственият съперник на Лем Карлайл за поста на декан Линда, когато тя се оттегли. С бързо движение на пръстите върху лоста за управление, той забавя хода на количката си. Погледът на бледите му очи е преценяващ. — Добър ден, Талкот. — Здравей, Арни. — Надявам се, че ключът в ръката ми показва, че точно сега не ми се говори особено. — Досега нямах възможността да ти кажа колко съжалявам за баща ти. — Благодаря — мърморя. Твърде съм уморен, за да се подразня от лицемерието му. Арни преподава правна етика и води няколко курса по търговско право, освен това е изумителен учен, но истинската му стихия са трите велики каузи на съвременните леви — абортът, правата на хомосексуалистите и точната граница между църквата и държавата. — Знаеш ли, Талкот — Арни ми се усмихва, — един от нашите колеги онзи ден ми говори за теб. — За мен? Какво по-точно? — Смята, че може би си нарушил някакъв етичен закон. Но уверявам те, аз го поставих на място. — Какъв закон? За какво говориш? — Работиш като консултант за една корпорация, нали? Нещо, свързано с токсичните отпадъци. — Ами… да. Е, и? — Колегата ме попита дали е уместно да продължаваш да пишеш в тази област, когато ти плащат като на адвокат, за да изразиш определени възгледи. — Какво! — Сигурен съм, че разбираш проблема. Предполага се, че преподавателите по право трябва да са обективни. Това е нашият мит и ние държим на него. Така трябва — иначе не сме си на мястото. Затова факултетът не обича професорите да работят като консултанти. — Разбирам, но… Арни връща количката си малко назад и маха небрежно с ръка. — Не се притеснявай, Талкот. Това е всеобщо погрешно схващане. Няма закон срещу него — всъщност няма никакви етични закони, които да обвързват преподавателите по право, пък и… — Пък и никога не бих преиначил убежденията си заради пари! — И аз му казах това. — Поклаща глава. — Но нашият колега изглеждаше убеден в противното. Останах с впечатление, че нещата няма да приключат дотук. Издавам неразбираем звук. На неверие или може би просто на гняв. И това ли е част от натиска, за който говореше Стюарт? — Арни, кой ти го каза? Кой повдигна въпроса? — Бих искал да ти кажа, Талкот, но не мога. — Не можеш ли? Защо? — Заради поверителността на отношенията между прокурор и клиент. И все така усмихнат, продължава по коридора. 
  20 
 Съдебната палата 
 


  (I) 
 


 — Миша, много се радвам да те видя! — Прегръща ме, защото аз съм мъж и той е мъж. В наши дни мъжете съдии се страхуват да прегръщат своите подчинени жени, или поне така казваше баща ми. Но той понякога си измисляше. — Влез, влез. Уолас Уорънтън Уейнрайт отстъпва встрани и ме кани да вляза в кабинета му. Набитият чернокож куриер, който ме придружи от рецепцията дотук, е изчезнал и оставам насаме с Уолас Уейнрайт. Той е висок над един и осемдесет, с по-скоро пълни, отколкото мускулести рамена, оредяваща коса и изтънчени аскетични черти. Като го гледаш, никога няма да се досетиш, че е съдия във Върховния съд на САЩ. Но с това ще го запомни историята. Пред просторния му кабинет бръмчат и бипкат компютри, ръмжат принтери, млади чиновници се суетят, тихичко звънят телефони — звуци, които съдия Уейнрайт сигурно би описал като работен шум на съдебната машина. Може би от време на време съдът въдворява справедливост, но много по-малко, отколкото си дават сметка повечето хора, защото през по-голямата част от историята си той е бил резултат, а не причина за промяна. Ние, преподавателите по право, обичаме да говорим и пишем, че миналото не е било по-различно, че съдиите едва напоследък са изоставили традиционната си роля на защитници на слабите срещу силните. Ние говорим и пишем глупости. Както всяка друга социална институция, съдът е бил главно съюзник на облагодетелстваните, което не бива да ни изненадва, защото именно те стават президенти, а президентите избират съдиите и сенаторите, които утвърждават съдиите — или подбират кандидатите, от които се избират съдии. Съдия Уейнрайт познава всички. Всички, които си заслужава да познаваш във Вашингтон. Не е чудно, че единствен от съдиите се яви на погребението на баща ми. Той присъства на всяка сватба в града, защо не и на всяко погребение? Докато оглеждам стаята с голям син килим и още по-голямо писалище, се опитвам да си представя баща ми в този великолепен кабинет, ако нещата бяха взели друг обрат. Обзема ме вълна от фатализъм, чувството, че никой не би могъл да направи нищо, което да промени неизбежния край. Нищо. С обиграния си поглед на политик Уолас Уейнрайт усеща неловкостта ми, подхваща ме за лакътя и ме упътва към канапе от син плюш. Самият той каца на твърд дървен стол, разположен диагонално на канапето. През прозореца зад него се вижда сградата на Капитолия, огромният й купол сивее мрачно в ситния дъждец, типичен за вашингтонския декември. Въпреки времето се наслаждавам на свободата си като избягал ученик. Този влажен следобед съм се измъкнал от конференцията по реформите в исковото право, която плаща командировъчните ми до Вашингтон: не съм толкова забележителен, че някой да забележи отсъствието ми. Но сега, когато вече седя в покоите на Уейнрайт, благодарение на Роб Солтпитър, който е работил за съдията преди години, се чудя откъде да започна. Притеснявам се като първокурсник, принуден да изложи някой казус. Уолас Уейнрайт чака търпеливо. Той може да си позволи да чака или не, зависи как му харесва. Знае добре кой е. Той е на върха на правната йерархия и няма кого да впечатлява. Костюмът му е невзрачен — кафяв и безформен — човек по-скоро би очаквал да го види в магазините за стоки втора употреба, отколкото на гърба на съдия от Върховния съд. Съдия Уолас Уорънтън Уейнрайт, интелектуалният гигант. Народният човек. Последният от големите либерали. И най-близкият до понятието „приятел“, който е имал баща ми, докато са били заедно в Апелативния съд на САЩ за окръг Колумбия, което е всъщност причината да съм тук. Въпреки значителните им идеологически разминавания, двамата споделяха убеждението, че са по-умни от останалите съдии, и това снизходително отношение често намираше израз в противоположните им възгледи. Седим мълчаливо още миг, докато събирам сили да започна. Но депресията отново ме е победила — притиска ума ми, засилва съмненията и страховете ми. Тази сутрин минах през „Коркоран & Клайн“ и Медоуз, както ми беше обещала, ме заведе да огледам празния кабинет на баща ми. Госпожа Роуз, вечната секретарка на Съдията, отдавна я няма — пенсионирала се е и се е преместила във Финикс. Самата стая беше абсолютна празна — след смяната на килима и завесите и пребоядисването дори духът на Съдията не витае в нея. Но инспекцията ми беше само повод. Всъщност се отбих да поканя Каси Медоуз на кафе, за да разполагам с цялото й внимание, и наблюдавах спонтанната й реакция, когато я попитах дали баща ми е оставил някакво предсмъртно писмо. Тя дори не трепна. Потупа с дългия си пръст почти невидимите си устни и отвърна: — И да го е направил, не биха ми казали. Само отделът на господин Коркоран знае това. Отговорът, който очаквах. Знаех предварително и отговора на следващия си въпрос. Не, господин Коркоран го няма. Заминал за Европа за няколко седмици.  (II) 
 


 — Много мило, че се съгласихте да се видим — започвам. Чувствам се неловко пред този символ на всичко онова, което амбициозният ми баща искаше да постигне… и не успя. — Я стига — сърдито казва Уолас Уейнрайт с таен поглед към часовника си, преди да се настани удобно на неудобния си стол. Кръстосва костеливите си крака, слага големите си ръце на коляното си и започва да го разтрива. — Съжалявам само, че нямахме възможност да се видим толкова време. — Да, много време мина — съгласявам се. — Как е красивата ти жена? — пита съдията, макар да съм почти сигурен, че никога през живота си не е забелязвал Кимър. Но пък е известен с кривата си, добродушна усмивка и ми я демонстрира. Много учени статии са писани върху нейното значение. — Разбрах, че имаш две деца. Или е още едно? — Само Бентли. Вече е на три години. — Чудесна възраст — казва той в този светски разговор. Не знам дали се опитва да ме накара да се отпусна, или да ме прогони. — Спомням си, когато моите бяха на три. Е, не едновременно — добавя педантично. — Но си спомням всяко от тях. — Вие имате три деца, нали? Поне така си спомням. — Четири — поправя ме той меко, прекъсвайки опита ми да покажа, че и аз мога да водя светски разговор. — Момичета. И пак зачаква. Няма накъде да отстъпвам, освен напред. — Господин съдия, исках да поговоря с вас за баща ми. — Той вдига въпросително вежди и изчаква. — За последните му години в съда. Преди… онова, което стана. — Ама, разбира се, Миша. — Очарователен както винаги. Преди много години, заради приятелството му с баща ми, помолих съдията да се обръща към мен на прякор и така си и остана. — Бяха трудни години. Но мога да си представя какво си преживял и много съжалявам, че се случи така. — Благодаря, господин съдия. Знам какво означаваше приятелството ви за Съ… за баща ми. Съдия Уейнрайт отново се усмихва. — Той беше изключителен човек и аз много го ценях. Титан, истински титан. Най-добрият юрист, когото съм имал честта да познавам. Мога да кажа, че той беше мой ментор в съда. Да. Онова, което стана… в никакъв случай не повлия на възхищението ми от него. — След малката му реч следва пауза. — Е, какво би искал да знаеш? Ето го момента. — Ами, чудех се… не за дните след събитията, а преди това. Когато беше номиниран за Върховния съд. Какво стана тогава? Имаше ли нещо около Джак Зиглър, или не? — Знаеш ли, това е интересно. Много интересно. Никой не ме е питал за това, дори по време на онези разследвания. — Говори превзето, заучените повторения и паузите целят да му дадат време да помисли. — Май само няколко репортери, които бяха открили по някакъв начин домашния ми телефон. Репортери. Разбира се, не разговарях с тях. — Като повечето съдии, и Уолас Уейнрайт се отнася с журналистите, както човешкото тяло вероятно се отнася към бактериите — знае, че има нужда от тях, за да вървят нещата както трябва, но все пак се надява, че някой ще ги унищожи. — По отношение на баща ти цареше странно мълчание, Миша. Мълчание. Да. Имам предвид онова, което ставаше в съда през онези дни. И може би така е по-добре. Колебая се. Предупреждава ли ме, или ме приканва? Не знам. Не мога да разгадая знаците. Затова отново се връщам към въпроса си. — Точно това искам да знам. Как беше в съда? Какъв беше баща ми през онези дни? — Как беше… — Докато повтаря думите ми, съдията отново кръстосва дългите си крака и се обляга назад. Сега не гледа към мен, а към тавана, сякаш там са отбелязани вълните и теченията на спомените му. — Да… Сигурно помниш, че по времето, когато всичко това се случи, баща ти беше кандидат за Върховния съд. — Знам. Той долавя нетърпението ми и търпеливо ме поправя. — Донякъде знаеш, донякъде — не. Трябва да разбереш какво става в съда, когато един от съдиите е избран за най-високата инстанция — или поне когато всички смятат, че ще бъде избран. И въпреки че никой от кандидатите нямаше надмощие, когато бяха обявени резултатите, атмосферата беше особена. — В какъв смисъл? — Ами… първо, когато Рейгън съобщи, че номинира баща ти, никой не беше съвсем изненадан, но все пак имаше… усещаше се някакво вълнение. Баща ти винаги е бил внушителна фигура, но след като новините се разчуха, той… Когато вървеше по коридора към съдебната зала, беше направо… замайващ. В буквалния смисъл. Сякаш пламтеше и изгаряше кислорода от въздуха. Не знам каква е точната дума. Може би, „магия“. Хората не му се подмазваха. Не. Като си помисля, беше точно обратното. Отдръпнаха се, станаха… по-неуверени, сякаш той се беше издигнал на някакво по-високо ниво на съществуване и ние, смъртните, не бяхме вече подходяща компания за него. Не му подхождахме. Не приличаше на крал, а на… престолонаследник! Точно така. Имаше такова… излъчване. Сякаш пламтеше — повтаря той. Кимам с надеждата, че ще премине към същността. Съдебните становища на Уейнрайт се характеризират със същата неподреденост, пълни са с плоски алюзии и странни метафори. Професорите по право го възнаграждават за тези литературни бъркотии, като наричат писанията му стилни. А може би просто собственият ми сух стил ме кара да му завиждам. — Така. Баща ти се държеше прекрасно. Ние може да сме били неуверени, останалите съдии и особено чиновниците, но баща ти беше дружелюбен както винаги. — Отново усмивка, лека и изпълнена със спомени; чудя се дали не ми се подиграва, защото Съдията имаше много качества, някои достойни за възхищение, но никога не е бил дружелюбен. — Всъщност баща ти имаше доста време, за да се подготви, да обмисли как ще се държи, ако чудото стане. Може би си спомняш, че номинирането му не беше съвсем изненадващо. Баща ти беше един от финалистите, това беше отбелязано от всички вестници, пък и хората говореха за него още през осемдесетте. — Спомням си — е всичко, което успявам да кажа. — Положението беше ужасно, Миша, наистина ужасно, и баща ти беше бесен. Но ти по-скоро искаш да знаеш… как се е държал баща ти по това време, нали? — Да. Кажи ми, каквото сметнеш за нужно. — Ммм. Баща ти, Миша, както казах… беше замайващ. И… напрегнат. Притеснен за нещо. Да. Засичахме се в асансьора за съдиите, той изглеждаше напрегнат и аз го питах какво има. Напомнях му, че трябва да е внимателен. Да. А той свиваше рамене и мърмореше как на тези изслушвания всичко можело да излезе наяве. „Виж Фортас — ми каза една нощ, когато заедно слязохме до гаража. — Взимаше съвсем законни пари от една фондация, а те го унищожиха заради това“. — Гримасата на Уейнрайт изразява сурово неодобрение. — Разбира се, проблемът с Фортас не беше в законността на действията му. Той беше взел пари от… един съмнителен тип. — Съдията ме поглежда. — Но мисля, че разбирам сравнението. Седя като истукан. — Не искате да кажете… Баща ми не е… — Взимал пари? Не, не, нищо подобно. — Уейнрайт се засмива. — Баща ти да взима пари — това е смешно. Знам, че имаше някакви гадни слухове за това, но познавах добре Оливър, седели сме заедно буквално на стотици дела. Щях да знам. Всички щяхме да знаем. Просто се опитвам да ти обясня, че баща ти беше изнервен, смяташе, че нещо ще излезе наяве, нещо съвсем невинно, на което ще бъде придаден съвсем друг смисъл. — По онова време имахте ли някаква представа какво може да е това нещо? — Не, не. Как бих могъл? Баща ти беше — как се казва — човек с висока нравственост. С безупречна биография, прекрасен брак, чудесни деца. С кариера за пример. Никой не би си представил, че във връзка с такъв човек може да избухне скандал. Баща ти беше велик човек, Миша, независимо от случилото се, и винаги трябва да помниш това. Знам, че се опитва да ме утеши, но самодоволството му е отблъскващо. На погребението Малъри Коркоран също говореше за величието на баща ми и усетих, че го прави в минало време. Сега се чудя дали Уолас Уейнрайт има предвид същото. За един труден миг това ме притеснява, също колкото самодоволството му. И напълно съзнавам, че това се дължи на факта, че е бял и недосегаем. Бил ли е и Съдията толкова самодоволен? Или щеше да стане такъв, ако го бяха утвърдили? Предполагам, че е бил и щеше да бъде, само че щеше да се държи още по-неприятно. Но при него щеше да е по-различно. След толкова векове на страдание все още съществува пропаст, огромна бездна между самодоволството на преуспелия бял и на преуспелия чернокож. Предполагам, че за белия човек е много по-лесно да приеме, че е избран. Но не и за черния. Или поне за баща ми. Все пак трябва да повторя въпроса си. Не съм тук, за да съдя Уолас Уейнрайт. Тук съм, за да събирам информация. Тук съм заради разпорежданията. Защото имам малко време. Защото трябва да разбера.  (III) 
 


 — Съдия Уейнрайт, ако нямате нищо против, бих искал да ви питам какво стана… след като избухна скандалът. — Разбира се. — Той намества ръце върху коляното си и заприличва на неспокоен ученик. Но великодушието му изглежда насилено, сякаш отварям някаква стара рана, и може би е точно така. — Спомняте ли си дневниците на охраната, представени на изслушванията? Как бяха записали всички посещения на Джак Зиглър? Той бавно кима. — Иска ми се да не помнех. Беше тежък момент. „Ако е бил тежък за теб — едва не казвам, — помисли си какъв е бил за нас“. Мисля, че докато дневниците не излязоха наяве, до голяма степен вярвах на твърденията под клетва на баща ми за посещенията на Джак Зиглър. Бях готов да приема, че Грег Харамото е лъжесвидетел, защото страда от някакво психическо заболяване или защото просто е сгрешил. Дори след като демократите изкараха наяве дневниците и майка ми не желаеше да разговаря с нас по този въпрос, с Марая седяхме часове вечер и спорехме дали (както предположи сестра ми) не са били подправени по някакъв начин. Не мога да споделя почти нищо от тези преживявания с Уолас Уейнрайт. — Да, така беше. Много тежък момент. Но нека ви попитам нещо. Смятате ли, че баща ми лъжеше, когато каза, че не се е виждал с Джак Зиглър в съда? Сега вече Уейнрайт определено е изнервен; това е територия, която би предпочел да избегне и макар и твърде късно, ми се струва, че много си приличаме, защото аз също мразя да съобщавам лично лоши новини. Докато чакам, забелязвам една снимка, която преди съм пропуснал — Уейнрайт и баща ми стоят в малка лодка и показват рибата, която са уловили. Фактът, че е оставил снимката на стената във Върховния съд, ме разчувства дълбоко. Усещам внезапен прилив на топлота и осъзнавам, че обичта на Уолас Уейнрайт към баща ми е неподправена; че никога не го е зачеркнал от живота си, за разлика от другите му приятели; че е дошъл на погребението, защото починалият е бил човек, на когото се е възхищавал. По своя воля той не би казал нито една лоша дума за баща ми. Затова, преди още съдията да проговори, горе-долу знам какво ще ми каже. — Миша, трябва да разбереш, че баща ти беше в трудно положение. Да, трудно положение. Очевидно не е обърнал много внимание на посещенията в съда. Прости ми. За пръв път видях Оливър объркан. Не можеше да повярва, че хората правят такъв проблем от тази история. За баща ти тези посещения бяха просто прояви на приятелство, възможност да утеши приятеля си, който е изпаднал в беда. Помниш ли какво казваше баща ти за приятелството? Беше нещо за тухли… Помня думите му наизуст: „Приятелството е обещание за вярност в бъдеще, независимо какво ще се случи. Обещанията са тухлите на живота, а доверието е хоросанът“. Той отново се усмихва криво и придобива ангелския вид, който почитателите му обожават. — За баща ти всичко това беше ужасно непочтено. По телевизията, пред обществеността, в очите на медиите тези посещения изглеждаха престъпни, а за баща ти те бяха просто невинни приятелски жестове. Невинни. Да. Мисля, че той просто е решил, че не може да ги обясни по разумен начин — или поне по начин, който да звучи разумно в онази зала. Затова, разбира се, ги е отрекъл. Ти разбираш от семиотика. Знаеш какво се опитвам да кажа. Да… Баща ти не искаше да каже, че не е имало среща. Той отричаше, че срещите са били такива, за каквито ги обявиха противниците му. Ако въпросът беше „Срещал ли си се от приятелски чувства и лоялност с Джак Зиглър, за да го окуражиш в онези трудни за него времена?“ — или нещо подобно, — мисля, че Оливър щеше да им даде по-приемлив отговор. — Забелязва изражението ми. — Съжалявам, Миша. Знам, че не това очакваше да чуеш. — Просто искам да разбера. Казвате, че баща ми е излъгал. Като се абстрахираме от всички останали подробности, излиза, че е излъгал под клетва. Уейнрайт въздъхва. — Да, Миша. Съжалявам. Мисля, че баща ти излъга. — Значи Джак Зиглър е ходил в съда… на няколко пъти. — Три пъти, струва ми се. Грег Харамото знаеше само за едно посещение. Обществеността разбра за другите от дневниците. Сега е мой ред да забележа промяната в изражението му. Той свежда поглед за кратко. Нямам представа какво може да го притеснява. А после се сещам. — Вие сте знаели — казвам. — Моля? — О, знаели сте. Вие… видели сте ги в коридора или някъде другаде. Може би сте минали покрай кабинета на баща ми след работа и Джак Зиглър е бил там. По някакъв начин… сте разбрали, нали? Знаели сте, че баща ми се вижда с Джак Зиглър. Той поглежда към прозореца, сякаш гледката на библиотеката на Конгреса на хълма ще го избави от, дилемата, в която се е вкарал със собствените си думи. — Това трябва да си остане между нас. Нали не пишеш някоя възпоменателна статия за „Атлантик“ или нещо подобно? — Ще си остане между нас — съгласявам се. Бих се съгласил почти с всичко, за да продължи да говори. — Ако ме цитираш, ще отрека. — Разбирам. Уолас Уейнрайт въздъхва. — Да, Миша, знаех — казва той на стената. — Видях ги. Не в коридора. В асансьора. Служебният асансьор за съдиите. Късно една вечер. Към десет. Не придадох… особено значение на случката. Сигурно си спомняш, че нашите кабинети с баща ти бяха на един етаж. Повиках асансьора и когато той дойде, в него бяха баща ти и един мъж, когото отначало не познах. Навярно баща ти е мислел, че всички други съдии са напуснали сградата и служебният асансьор е удобен начин да вкара господин Зиглър, като намали до минимум шансовете някой да го види. Не знам. Както и да е, те бяха доста изненадани. Наистина доста изненадани. Но Оливър никога не губеше самообладание. Запозна ни. Каза, че някога са били в една стая в колежа, струва ми се, и отначало името не ми говореше нищо. — Отначало? — Да. Сетих се няколко дни по-късно. Че човекът в асансьора не е бил просто някой си Джак Зиглър, а онзи Джак Зиглър. Обвинен в убийство, изнудване и не знам още какво. И той беше в съда с един федерален съдия. Това ме накара да се почувствам неудобно. Не знаех какво да правя. Наистина не знаех. Може би трябваше да поговоря с главния съдия. Признавам, че в този случай не постъпих, както трябва. Не казах нищо на никого. Реших, че баща ти сигурно има основания да го прави. Все пак аз го уважавах, смятах го за изключително честен човек. И това не се е променило. — Макар че е излъгал под клетва. — Това беше ужасна, ужасна грешка от негова страна, Миша. Честно казано, сметнах я за непростима. Да лъжеш под клетва! Преди малко ти казах, че го разбирам, но не искам и за миг да си помислиш, че одобрявах действията му. В никакъв случай. Баща ти беше прав да се оттегли. Това беше почтена постъпка. Или щеше да е, ако баща ти беше показал… някакво разкаяние. Миша, знам, че ти е трудно. Но е факт, че той сякаш така и не прие, че е извършил нещо неправилно, като е завел човек, на когото предстои да бъде съден, в съда или с това, че е излъгал под клетва. За нещастие, като повечето отпаднали кандидати, баща ти мислеше главно за мотивите на хората, които бяха разбрали за посещенията. Още веднъж извинявай. Ти дойде да търсиш подкрепа, а аз ти изнесох реч, при това доста болезнена. — Не, няма нищо. Знам, че баща ми излъга. — Пауза. — Но има нещо, което не разбирам. Ако сте знаели за Джак Зиглър още когато сте го видели, защо не казахте нищо, когато въпросът беше повдигнат по време на изслушванията за утвърждаването на баща ми? Той отговаря толкова бързо, че ми е ясно, че е очаквал въпроса ми. — Никой не ме попита. ФБР не разпита другите съдии. — Можехте да го съобщите доброволно. Щяхте да спестите на Грег Харамото много терзания. — Стига, Миша! Един съдия да клевети друг. Това е немислимо. Просто не се прави така. Не е в духа на Конституцията. Законодателната власт се крепи на способностите на кандидатите за съдии. Не би било правилно аз, като член на третата власт, да се опитвам да влияя върху изслушванията в каквото и да било отношение. Харесвам Уолас Уейнрайт, може би защото и баща ми го харесваше, но самодоволството му ме изненадва, защото сякаш намеква, че ако той не харесва някой закон, значи законът не е конституционен. — Оценявам това — казвам след миг, без изобщо да съм сигурен, че е така. Чудя се дали Уейнрайт не е стоял встрани от историята с баща ми, само за да запази собствените си шансове. Не знам дали е немислимо един съдия да клевети друг, но това със сигурност не би помогнало нито на единия, нито на другия да влезе във Върховния съд. — Искам да разбера нещо друго. — Да? — Уейнрайт явно трудно овладява нетърпението си. — Когато баща ми… когато се е видял с Джак Зиглър. Било е вечерта. — Да. Доста късно, както казах. — Това не е било необичайно, нали? Баща ми да остава до късно в съда? — Необичайно? — Той се усмихва. — Не, разбира се, Миша. Аз също работех до късно, но не можех да се сравня с Оливър. Спомни си какъв човек беше той. Какъв съдия. Беше истински демон по отношение на подробностите. Например, когато имахме дело, свързано със стандартите на Агенцията за защита на околната среда, той настояваше да прочете лично всички материали, послужили за основа за създаването на съответния закон, вместо да остави това на помощниците си, както правеха повечето от нас. Говоря за документи, които понякога обхващаха повече от двадесет хиляди страници. Или пък едно дело, при което една от страните явно беше фиктивна корпорация, регистрирана, да речем, на Каймановите острови. Баща ти изиска корпорацията да му даде — разбира се, поверително — списък с истинските собственици, а не с подставените лица, зад които се криеше. Или пък, ако ставаше дума за благотворителна организация, искаше списък на дарителите. — И е можел да го направи? — Е, не съвсем сам. За това се изисква нареждане от съдебния състав, който провежда предварителното изслушване. Тъй като той се състои от трима съдии, беше необходимо двама от тях да са съгласни с искането му. Но във всички случаи, които помня, тричленката беше единодушна. Предполагам, че е въпрос на вътрешно разбирателство. — И корпорацията или съответната организация предаваше ли списъците? — Какво друго можеха да направят? Да подадат оплакване до Върховния съд? Дори ако приемем, че съдиите биха обърнали някакво внимание на молба за отхвърлянето на подобно искане, което би било необичайно, или дори, че биха я удовлетворили, което би било още по-необичайно, какво би постигнала корпорацията с подобна молба? Ще ти кажа. Със сигурност би разгневила поне един от съдиите, а може би двама от тримата. Дори ако молбата им бъдеше удовлетворена и не се налагаше документите да бъдат представени, корпорацията пак трябваше да се яви пред същия съдебен състав за предварителното изслушване. Кой би искал да се аргументира пред трима съдии, които току-що е ядосал, като е поискал отхвърлянето на едно съвсем невинно, според тях, искане? — Той се засмива, потънал в приятни спомени. — Баща ти беше много забавен в съда. И много добър съдия. Много добър. Гледам натъженото лице на Уейнрайт и за миг се изкушавам да го питам дали е чувал баща ми да споменава думата „екселсиор“ или може би жена на име Анджела, която има приятел. Чудя се дали е знаел, че баща ми е имал пистолет или защо му е трябвал. Но не мога да повдигна тези въпроси, затова минавам към единствения, който имам готовност да задам. — Съдия Уейнрайт, — въпреки дългогодишното ни семейно приятелство, той не ме кани да го наричам по друг начин, — не ми е… не ми е лесно да ви питам това. — Той прави великодушен жест и аз продължавам: — Преди няколко минути споменахте… за пари… — Разбирам какво искаш да ме питаш, Миша. Чудиш се за същото, за което пресата се чудеше години наред след изслушванията — дали между баща ти и Джак Зиглър е съществувало нещо повече от приятелство. Това искаха да знаят и всички онези комисии на конгреса. Питаш ме дали мисля, че баща ти е правил съдебни услуги на стария си съквартирант. Питаш ме дали е бил корумпиран съдия, независимо дали става дума за пари. След като думите са произнесени, не изглеждат толкова страшни и аз успявам да отговоря. — Да, сър. Точно това се чудех. Съдия Уейнрайт се намръщва и потропва с пръсти по масата. Не свежда поглед, но поглежда към дясната стена, стената на славата си, където снимката му със Съдията продължава да ме изненадва, защото политическо животно като Уолас Уейнрайт би трябвало да я е свалило преди много време. После си спомням как предложи на баща ми да му направи характеристика, когато изслушванията приеха болезнения си обрат, искаше дори лично да свидетелства за почтеността на Съдията, независимо каква вреда би нанесло това на собствената му кариера. Макар и благодарен, баща ми му отказа. Но при този спомен отново ме изпълва обич към Уолас Уейнрайт. Той продължава да размишлява. Изчаквам го. Най-после оплешивяващата му глава се обръща отново към мен и ъгълчетата на устата му се извиват в усмивка. — Не, Миша. Отговорът е „не“. Всички онези следователи, комисии и журналисти не откриха нищо. Нищичко. Защото нямаше какво да открият. Баща ти беше изключително честен човек. Не бива да забравяш това, независимо какво може да е направил. — Разбирам, че говори за политическите възгледи на Съдията, за по-късната му кариера на оратор, а не за скандала. — Моля те, не си помисляй и за миг, че баща ти е направил нещо, което противоречи на юридическата етика. Не мисли, че е бил корумпиран. Избий си го от главата. Баща ти би продал гласа си по някое дело толкова… — той млъква, за да намери подходящо сравнение, после палавата му усмивка ми подсказва, че е успял — колкото и аз — завършва със скромна усмивка, осъзнал вероятно, че идеално е влязъл в ролята си на скромен егоманиак. Почти съм приключил. Остава да изясня още само една неяснота. — Ако баща ми е бил толкова честен и интелигентен… — Колебая се: дали Уейнрайт досега спомена, че баща ми е бил умен? Не мога да си спомня, а когато бели интелектуалци говорят за черни интелектуалци, въпросът не е маловажен. — Ако е бил толкова честен и интелигентен, защо е завел Джак Зиглър в съда? Можел е да се срещне с него навсякъде. У дома. На игрището за голф. На някой паркинг. Защо е поел този риск? Когато заговаря, ми се струва, че не е разбрал въпроса ми, но после разбирам, че започва по-отдалеч. — Никога не съм повдигал пред баща ти проблема за Джак Зиглър. Той самият го направи. Вечеряхме заедно, някъде шест-седем месеца, след като той… се оттегли от съда. Да. По това време той още не беше… гневният полемист, какъвто скоро след това стана. Още беше отчаян. И объркан. Да, объркан. Не разбираше как нещата така внезапно са се обърнали срещу него. Попита ме — единственият път, когато ме е помолил за съвет — какво бих направил на негово място. За Джак Зиглър. Отговорих му, че не знам как бих се справил с въпросите. Предполагам, че се опитвах да бъда дипломатичен. После осъзнах, че не съм го разбрал. „Не, не — каза той. — Не на изслушването. Преди това. Ако беше твой приятел. Щеше ли да го изоставиш?“ Разбрах, че говори за посещенията на Джак Зиглър в съда. И се зачудих за същото, за което се чудиш и ти. Казах му, че ако трябва да се срещна с приятел, който е в беда, и има и най-дребната възможност от това да стане скандал, бих го направил на някое по-скрито място. Баща ти кимна. Изглеждаше много тъжен. И ето какво ми каза: „Нямах избор“. Нещо подобно. Попитах го какво има предвид, защо е трябвало да води Джак Зиглър в кабинета си, но той само поклати глава и смени темата. — Той млъква, преди да ми каже последната част от истината. — Онази вечер той не беше на себе си, Миша. Сигурно не знаеше какво говори. — И пак рязко млъква. Чудя се дали се кани да ми каже, че баща ми отново е започнал да пие. Той се усмихва тъжно. — Помни, че той беше велик човек, Миша. Аз го помня така. Внезапно, без причина, се ядосвам. На съдията заради загадъчната му забележка; на чичо Мал, задето не ми се обажда; на покойния Колин Скот, задето ме тормозеше, на Линда Уайът, Марк Хадли, Камерон Ноуланд и всички останали, които са ме докарали дотук. Но най-ядосан съм на Уолас Уорънтън Уейнрайт. — Искам да помня баща си такъв, какъвто беше наистина — казвам спокойно. Но не добавям, че първо трябва да разбера какъв е бил всъщност. Излизам през главния вход, покрай зъзнещи групи туристи, които чакат реда си, за да надникнат в храма на националната ни мъдрост. Да, съдия Уолас Уейнрайт е егоманиак, но именно на това разчитам. Щом включва баща ми в своята възвишена компания, сигурно вярва в онова, което казва. Важното е, че Съдията не е правил услуги на Джак Зиглър и неговите приятели. А какво е правел? Знам какво се опитваше да ми каже накрая Уейнрайт, макар да не го каза направо — смята, че Съдията е завел Джак Зиглър в кабинета си, защото е искал някой да ги види заедно. Накратко казано, искал е да го хванат. Но ако е прав, в какво е искал баща ми да го хванат? 
  21 
 Въртене в кръг 
 


 Таксито потегля към хотела, в който се провежда конференцията, и аз се облягам и се опитвам да се отпусна. Въпреки напрежението в мускулите дори успявам да дремна малко — в тези тежки дни съм се научил да си почивам където и когато мога. После шофьорът внезапно казва: — Не е моя работа, господине, но знаете ли, че една кола ни следи? Напълно разбуден се обръщам назад. — Каква кола? — Светлозелената. Онази там. Виждате ли я? Виждам я. На три коли зад нас. — Защо мислите, че ни следи? — След като ви качих, направих едно кръгче, за да тръгна в правилната посока. — Иска да каже, за да ми вземе повече пари. Във Вашингтон, където няма таксиметрови апарати, таксата се определя от това през колко зони минава колата и шофьорите често предпочитат да минат по определена улица, за да пресекат границата на съответната зона. — Зелената кола ни последва. Завих отново вдясно, тя караше след мен. После пак завих надясно, тя ме последва. В моята страна често съм виждал такива коли. Тайна полиция. Страхотно. Размишлявам бързо. Не знам кой ме преследва, след като Скот е мъртъв, но сега, когато съм отново във Вашингтон, не мога да залича от паметта си снимките на Фрийман Бишоп. Конан или не, арестуван или не — полазват ме тръпки. Мисли! Шофьорът на зелената кола се вижда като сиво петно през прозореца, изглежда, има и пътник, но е трудно да се прецени. Може би шофьорът на таксито греши. А може би не. Може би някой иска да разбере къде отивам. Знам, че не звучи достоверно, но зелената кола е факт. И независимо кой е в нея, това никак не ми харесва. — Трябва да им се изплъзнем. — Накъде да карам? — Няма значение. Вие познавате улиците по-добре от мен. — Казахте ми, че отивате до хотел „Хилтън“ на Кънектикът Авеню. Спрели сме на последния светофар преди кръговото движение. Сега зеленият седан е две коли зад нас. На седалката до шофьора определено седи някой. — Колко е таксата до „Хилтън“? Той казва някаква цифра. Бръквам в тънкия си портфейл, вадя двадесетачка и с гримаса я пускам на седалката до него. — Карайте. Трябва да им избягаме. Предпазливият поглед на шофьора среща моя в огледалото. Това не му харесва. За него кола, която преследва друга кола, е свързана с полицията. В неговата страна, която и да е тя, полицаите са лошите. А тук, в Америка? — Вижте — казвам и добавям още една двадесетачка. — Не съм престъпник и хората в колата не са от полицията. Шофьорът свива рамене. Няма да каже нищо, което после да не може да отрече. Но не отказва да вземе парите. Светофарът се сменя и таксито тръгва така внезапно, че вероятно довечера ще бъда в интензивното, заради контузен врат. Навеждам се и поглеждам назад. Докато шофьорът ми криволичи през движението, зелената кола ни следва. Шофьорът е решил да не ми помага! Опитвам се да измисля някой по-убедителен аргумент от двайсетачките, но внезапно, без предупреждение, таксито минава през зелената площ в отсрещното платно под носа на няколко изненадани шофьори, които натискат клаксоните. Докато зелената кола все повече изостава, се чудя с какво се е прехранвал шофьорът ми, та му се е наложило да избяга в Америка, и откъде знае така добре как полицията в неговата страна следи хората. И как да й се измъква. Вероятно е по-добре, че не знам. Рязко завиваме. В последния миг виждам как дясната врата на зелената кола рязко се отваря. — Спри — казвам на шофьора веднага щом зелената кола изчезва от поглед. Знам, че бързо ще ни настигне, а пътникът ще се промъкне между спрелите коли и ще се появи още по-бързо. Разполагам само със секунди. Давам на шофьора една десетачка — нямам повече двадесетачки. Той клати глава, но намалява. Отварям вратата и скачам превит от още движещата се кола. — Тръгвай! — викам и затръшвам вратата. Не е нужно да повтарям. Докато таксито със скърцане завива, аз вече съм в тясната алея между двете близки сгради. Алеята свършва пред служебен вход, охраняван от камери в съмнително състояние. Свивам се зад един мръснозелен контейнер за отпадъци точно когато виждам сянката, която ме преследва. Очите ми се разширяват и с мъка се опитвам да овладея треперенето си. Чакам, защото инстинктът ми подсказва, че нещата не са приключили. Поглеждам часовника си. Минават три, четири минути. Алеята мирише на боклук и урина. За пръв път забелязвам, че не съм сам — един бездомник, чиито вещи са натрупани в найлонови торбички край него, дълбоко спи пред товарната рампа на административната сграда. Продължавам да наблюдавам улицата. Най-после зелената кола преминава бавно — невидимият шофьор сигурно оглежда внимателно храстите, входовете и алеите. Чудя се защо не преследват таксито. Сигурно са ме видели да слизам. Отдръпвам се още по-навътре в сенките. Зелената кола е отминала, но аз продължавам да чакам. Някакво движение върху контейнера привлича вниманието ми, но това е само проскубана черна котка, която дъвче нещо гадно. Не съм суеверен или поне мисля, че не съм. Чакам. Бездомникът мърмори нещо и хърка, дъхът на алкохол ми е познат от времето, когато Съдията заключваше вратата на кабинета си. Минават десет минути. Чакам. Сянката отново минава покрай алеята — очевидно е обиколила цялото каре. Появява се и зелената кола. Вратата се отваря. Изглежда, двамата ми преследвачи спорят за нещо. Накрая сянката свива рамене, качва се в колата и тя потегля. Чакам. Оставам свит в алеята още половин час, преди да се измъкна и да се присъединя към потока пешеходци. После се връщам и оставям една десетачка в джоба на бездомника. Още гузни пари. Пресичам Масачузетс Авеню и се шляя по Дюпон Съркъл. Спирам пред каменните маси за шах и се преструвам, че наблюдавам партиите, но всъщност протягам врат, за да видя дали няма да забележа зелената кола или тайнствената сянка. Минавам от една маса на друга, разглеждам разположението на фигурите. Играчите са най-разнородни по възраст, раса и език. Някакъв луд старец крещи на младата жена, която току-що го е победила. Жената, която прилича на посетителите в кухнята за бедни, носи мрежа за коса и очила, залепени на слепоочието с лейкопласт. Тя насочва треперещия си пръст към победения си съперник, той го перва и оголва кафявите си зъби. Кибиците взимат една или друга страна. Тълпата около каменната маса става все по-шумна. Адвокати с мобилни телефони в калъфи на бедрото се смесват със слабички куриери на велосипеди, докато се опитват да намерят място, от което да виждат по-добре очакваното стълкновение. Смесвам се с тълпата, като се опитвам да гледам едновременно във всички посоки. Не си спомням сетивата ми да са били толкова изострени и чувствителни. Не съм уплашен. Развеселен съм. Имам чувство, че мога да видя лицето на всеки от стотиците минувачи. Минава още половин час. Няма и следа от преследвачите ми. Четиридесет и пет минути. Най-после се измъквам и тръгвам на север към „Хилтън“. После променям решението си. Първо искам да се отбия на още едно място, защото трябва да задам няколко въпроса, и знам на кого. Намирам банкомат и изтеглям сто долара от намаляващата ни разплащателна сметка. Ще измисля нещо за пред Кимър. Обаждам се набързо от обществения телефон. После взимам такси. Минаваме покрай „Хилтън“, после завиваме на изток по Колумбия Роуд. Тук, сред хора от най-различни етноси, живях няколко години в малък апартамент с книгите си, шаха и неудобен дюшек на пода, след като завърших право. Хранех се почти изцяло с ябълков сок и ямайски банички с месо от магазина на съседната пресечка. После по настояване на Кимър се преместих в много по-скъп апартамент в една ужасна модерна сграда на Кънектикът Авеню. Седнал отзад в четвъртото си за деня такси, поклащам глава със съжаление, защото тя още беше женена за Андре Конуей, когато започна да се оплаква от начина ми на живот. Таксито минава покрай старото ми жилище и се разтапям от сантименталност. Стигаме Шестнадесета улица и завиваме на север към сърцето на Златния бряг. По пътя дебна за зелената кола или за сянката, която ме търсеше пеш. Познавам я добре. Сънувал съм я. Жената от пързалката. 
  22 
 Разговор с един полковник 
 


  (I) 
 


 Вера и Полковника бяха изненадани, че им се обаждам, не само защото въпреки десетгодишните им молби рядко се отбивам, когато идвам по работа във Вашингтон. Тъст ми и тъща ми ме посрещат възторжено, изгонват кучетата на двора, защото знаят, че имам алергия — факт, който бащата на Кимър не може да ми прости, защото го смята за липса на мъжественост. От броя на прегръдките, които си разменяме, съм почти склонен да повярвам, че се радват да ме видят. После си спомням мрачната вечеря по случай Деня на благодарността преди две седмици в същата тази къща и се сещам колко често и без предупреждение се променят настроенията на семейство Медисън. Канят ме в малката всекидневна в задната част на къщата, преустроена веранда, чието обзавеждане е задушаваща смесица от евтини сувенири от пристанищата по целия свят и снимки, и грамоти на Полковника от времето, когато е командвал хора, както обича да се представя. Вера поднася сирене и бисквити и ни пита какво ще пием. Полковникът се намръщва при вида на подноса и я изпраща в кухнята за купа с ядки. По рафтовете има многобройни снимки на Кимър и сестра й Линди — истинското й име е Мерилин — от детството им до ден-днешен. Семейство Медисън, както и останалите ни познати, така и не успяха да си обяснят очевидното ми предпочитание към Кимър, понеже излизах и с двете, макар и не по едно и също време. Онова, което не осъзнават, е, че само Кимър продължи да се вижда с мен. Вера се връща с ядките и питиетата ни. Седим, заобиколени от джунджурии и кретон; те са също толкова неспокойни, колкото и аз, но всички се преструваме, че ни е много приятно. Полковникът пие чисто шотландско уиски. Вера отпива от бялото си вино. Както обикновено, аз съм на джинджифилова бира. Никога не знам как да започна разговор с родителите на жена ми, чиито скептични очи и свадливи маниери често ме карат да се чудя дали не ме обвиняват, че съм разбил брака на Кимър с Андре Конуей. Може би смятат, че ако не беше нечестивият и хитър Талкот Гарланд, дъщеря им щеше да бъде вярна съпруга, а те щяха да имат зет, който прави филми и често се появява по телевизията, вместо такъв, който преподава право и вечно си стои в кабинета. Задават ми един-два въпроса за Кимър, просто от приличие, но темата е мъчителна и бързо я сменяме. После тъст ми и тъща ми се разтапят, когато започват да разпитват за сладкия Бентли. После идва време да преминем към същността на въпроса и Вера разбира с кого искам да говоря. — Ще ви оставя да си поговорите по мъжки — мърмори тя и се оттегля. Тя винаги отстъпва пред мъжа си, независимо че в други отношения прилича на дъщеря си — не е свенлива теменужка и са малко нещата, от които се притеснява. — Е, Талкот — казва Полковника сърдечно и размахва кубинската пура в шишкавата си ръка. За разлика от Андре аз не пуша, не пия и не ругая, затова Полковника смята, че не съм достатъчно мъжествен. Гладкото му плешиво кубе блести. — Какво мога да направя за теб? За миг се колебая и обърканият ми ум се връща към бягството ми от зелената кола преди час. Чудя се дали жената от пързалката не се крие в храстите под прозореца с насочен микрофон, който може да улавя разговори посредством вибрацията на стъклото. — Баща ми е имал пистолет — казвам му направо. Жълтеникавите му очи леко се разширяват, сложните движения на пурата му зачестяват, но друга реакция няма. Затова продължавам: — Чух, че е лесно да си купиш пистолет във Вирджиния. — Така е. И аз съм купувал. — Проблемът е, че не вярвам да го е купил оттам. — Така ли? — Не мога да си представя баща ми да се връща от Вирджиния с незаконен пистолет, скрит в багажника. Просто не беше… в неговия стил. Той допива чашата си, потърсва с поглед жена си, за да му налее, после се сеща, че е излязла, и отива до барчето. Размахва шишето с джинджифиловата бира към мен, но аз поклащам глава. — Прав си — мърмори той. — Не казвам, че не би държал у себе си незаконно оръжие, а по-скоро, че не би рискувал да го хванат с него. — Ммм. — От друга страна, ти имаш богата колекция от пистолети в мазето. — Да, не е лоша — съгласява се домакинът ми, който много пъти напразно се е опитвал да ме заинтригува с хобито си. — Допускам, че ако баща ми е искал да има пистолет, сигурно би помолил теб. Усмивката му се разширява. — И аз го допускам. Най-после издишам. — Чудех се… кога точно ти го е поискал и защо му е трябвал. Полковника се намества по-удобно в креслото. Дръпва от пурата и пуска няколко кръгчета, но не към мен. — Мисля, че беше… преди година. Може би малко повече. Да речем, миналия октомври, защото точно се бяхме върнали от… — Той леко извръща глава и вика: — Вера! Къде ходихме миналия октомври? — В Санта Лучия! — вика тя от съседната стая, където гледа телевизия. С годините ямайският й акцент е отслабнал, а този на Полковника е невъзможно да бъде доловен. — Не, не този октомври. Миналия. — В Южния Тихи океан! — Благодаря, душичке. — Той се усмихва смутено. — Ей, не помня вече. Да, точно се бяхме върнали, и се обади Оливър. Дойде вечерта, седеше точно, където седиш ти и поиска да разговаряме насаме. Не беше човек, който говори със заобикалки — Полковника ме поглежда, сякаш намеква, че аз съм такъв — и ми каза направо какво му трябва. — Какво точно каза? — Че на тази възраст започва да се притеснява за безопасността си и дали мога да му помогна. — Безопасността си? Неговата безопасност? Полковника кима и издухва кръгчета. Знам, че съм безцеремонен като в полузабравените дни, когато бях практикуващ адвокат, но това е нещо, което не се забравя напълно, също като карането на колело. А и бащата на Кимър няма нищо против да го разпитвам. Той се забавлява. Малките му очички блестят. — С такова впечатление останах. Той беше някак си… — Внезапно се завърта в стола. — Вера! Ей, Вера! Тя моментално се озовава в стаята, сложила ръце на кръста си. Вероятно е подслушвала. — Да, миличък? — Проклетата ми пура е скапана. Бъди душичка, иди долу и ми донеси друга от писалището. — Разбира се, скъпи. — Тя веднага тръгва за мазето и аз си спомням за хиляден път, че точно срещу това се бунтуваше Кимър. Но знам също, че на пурата нищо й няма, че Полковника просто иска да отпрати жена си. — Душичка ми е тя — мърмори той. — Ти си душичка! — извиквай, но тя вече не може да го чуе, каквато е била и целта му. Той се привежда към мен и внезапно става делови: — Слушай, Талкот, не знам какво беше станало. Никога през живота си не съм виждал баща ти уплашен, а аз го познавам — извинявай, познавах го — от двадесет години. Беше блед като платно. Не искаше да ми каже защо му е пистолетът, каза само, че му трябва бързо. — И ти му го даде? Без да задаваш въпроси? — Зададох му много въпроси, но не получих никакви отговори. Слушай, Талкот, видях го преди да заминем и тогава изглеждаше нормално. После го видях, когато се върнахме, и беше… По дяволите, беше ужасен, разбираш ли? Опитвам се да си представя Съдията ужасен. Не успявам. Майлс Медисън говори с нисък, уверен глас. — Каквото и да го е уплашило, то е станало, докато сме били на път. Говоря ти за миналия октомври, около година, преди той да умре. Беше уплашен до смърт. Ако разбереш какво е станало, ще разбереш и защо му е трябвал пистолет. — Главата му рязко трепва, защото е необичайно бдителен, навярно навик от дните, когато е служил в пехотата. — Вера! Благодаря за пурата, душичке! — И тази, която пушиш, ми се вижда добра — заявява тя, докато изхвърля пепелника в кошче, украсено с картата на Карибите. Той й се усмихва притеснено. — Проклетите вносители изобщо не контролират качеството. — После се обръща към мен и намига. — С Талкот се обзаложихме на една партия билярд. Но никой не може да победи Полковника на билярд. Той мами.  (II) 
 


 Вера и Полковника ме канят да остана на вечеря и когато се връщам в „Хилтън“, са минали почти четири часа. Изпуснал съм последния ден от конференцията, но съм сигурен, че никой не е забелязал. Фоайето е претъпкано с представители на по-тъмната нация, повечето във вечерно облекло — мъжете в черни смокинги с ярки цветни пояси, а жените в блестящи рокли с различни дължини. Всички се плъзгат нагоре-надолу с ескалаторите и позират пред несъществуващи фотоапарати. Красивите хора! Никой няма и грам свръхтегло. Всички обувки от мека кожа са идеално лъснати. Всеки косъм по главите им е на мястото си. Всички носове са вирнати високо. Типичното обкръжение на родителите ми. И на семейство Медисън. Чудя се за какво са се събрали. В обикновения си сив костюм, изпотен от краткото бягане и дългата разходка, се чувствам не на място, сякаш съществувам на някакво много по-ниско ниво от рая, обитаван от тази блестяща тълпа. В скептичните погледи, които ми хвърлят някои от заможните елементи, събрани във фоайето, проблясва една и съща мисъл: този разрошен мъж, който се мотае наоколо в сив костюм, не е, както би казала майка ми, от нашата класа негри. Макар че абсурдната американска система за расово оценяване би определила всички тези бляскави създания като черни, някои от тях имат достатъчно светла кожа, за да минат теста с книжната кесия, справедливо разгневил Марая в колежа, когато я скъсаха на него, макар че вероятно вече не се използва: ако кожата ти е по-тъмна от тази кесия, не можеш да влезеш в нашия клуб. Колко сме отвратителни ние хората! Внезапно ме обхваща едно отдавна забравено чувство. То извира от някаква нездрава точка дълбоко в мен и ме залива със студена яростна омраза към начина на живот на родителите ми, към затворения им малък кръг и обичайните му крайни оценки за всички, които не принадлежат към него. Омраза и към самия себе си за всички онези пъти, когато съм отговарял на злонамерените им въпроси къде е учил някой мой приятел, кои са родителите на друг, а понякога дори къде са учили родителите. Когато порасна, Адисън започна да отговаря дръзко на родителите ни, за разлика от мен и Марая; може би затова успя да съхрани чувството си за независимост, което ние със сестра ми изгубихме. За миг фоайето се оцветява в червено и както през дните на националистическите си настроения в колежа, се чудя кой е истинският враг, защото онези от нас, които се смятаха за радикалния авангард в битката за по-добро бъдеще, също седяха досред нощ будни, за да ругаят черната буржоазия. Представям си баща ми и студения му интелектуален присмех над „другите негри“, представям си майка ми и елитните й женски и социални клубове — дословна имитация на белите, — които отчаяно се бореха за статут в обществото, въпреки расисткото пренебрежение на външния свят. Толкова съм потресен от виденията, които яростно пулсират в ума ми, че за миг не мога да мръдна, да говоря или да направя каквото и да било, освен да наблюдавам красивите хора, които кръжат наоколо. Но после онази част от мен, която е прегърнала редките помпозни мъдрости на Съдията, се съвзема. Тези мисли, напомням си, са нечестиви, неправилни и не съвсем справедливи; пък и в момента имам по-неотложни проблеми. Затова се преборвам с виденията. Засега. Пробивам си път през фоайето, вперил поглед в асансьорите, като същевременно оглеждам екзалтираната тълпа почти автоматично за някаква следа от кънкьорката или за партньора на покойния Колин Скот, изчезналия Форман. Защо кънкьорката ме следеше? Защо ме издирва толкова усърдно и защо изведнъж реших да избягам? Съвсем сериозно бях изкушен да изскоча от скривалището си и да се изправя очи в очи с нея, защото и тогава, и сега не мога да повярвам, че ми мисли злото. Може би се заблуждавам. Представям си лицето й, но не разкривено от силен гняв заради проваленото проследяване днес следобед, а осветено от флиртуващата белозъба усмивка при първата ни среща. Поклащам глава. Да се опитам да разбера какви са мотивите й е все едно да дъвча памук. Или да се опитвам да разбера защо Съдията е бил толкова уплашен, че си е взел пистолет. Докато вървя към магазина за подаръци, забелязвам двама професори по право от конференцията, представители на по-бледата нация, изгубени в костюмите си от туид сред тъмното множество, което неспокойно наблюдават. Те ми махат, доволни да видят приятелско лице във фоайето, което изведнъж е заприличало на подиум на модно ревю. Усмихвам им се, но решавам да не се присъединявам към тях за обичайната вечерна обмяна на академични клюки, защото имам чувството, че така ще изневеря на собствената си раса. Вместо това тръгвам към стълбите, за да поиграя шах на лаптопа си, докато не ми се доспи — обичайният начин, по който прекарвам повечето вечери, когато съм далеч от дома, и много от онези, през които не съм. Промъквам се през щастливото множество, като се опитвам да не се блъсна в никого и почти успявам; от време на време кимам към някое смътно познато лице. Почти съм стигнал до асансьора, когато една приятно закръглена фигура, облечена в прекалено тясна пурпурна рокля, се отделя от смеещата се групичка, сред която е застанала, и се насочва право към мен. — Тал! Нямах представа, че си в града! Гледам невярващо как Сара Катрин Стилман, по баща Гарланд, се материализира пред мен. — Сали? — успявам да кажа. — Какво правиш тук? — Какво правя аз тук? — Братовчедката Сали се засмива, потупва ме по бузата и хваща ръката ми между двете си влажни длани. Погледът й е леко безумен, вероятно заради субстанцията, с която злоупотребява тази седмица. Косата й е сплетена на множество плитчици, някои от които са черни, други светлокафяви, а повечето — очевидно фалшиви. — Аз съм тук заради благотворителната вечеря. Истинският въпрос, сладурче, е какво правиш ти тук? И къде, по дяволите, ти е смокингът? — Тя потупва вълненото ми сако с престорено неодобрение. — Не съм тук заради вечерята, а на конференция по реформите в исковото право — бърборя, като навит с пружина. — С цяла банда професори по право. Вчера четох доклад. — Махам неопределено към залата на долния етаж, където се събирахме. Сигурен съм, че тя няма представа за какво й говоря. Сали ме гледа втренчено и очите й влажно проблясват. — Как си, Талкот? Не ми изглеждаш добре. — Нищо ми няма. Слушай, Сали, радвам се, че се видяхме, но трябва да вървя. Струва ми се, че чакам цяла вечност, но вероятно няма и две секунди, преди тя да ми отговори, без да обръща внимание на усилието ми да се измъкна. — Много се радвам, че се срещнахме, Тал. Мислех да ти се обадя. — Сали застава на пръсти, което не е лесно на такива високи токове, и пошепва в ухото ми: — Трябва да ти кажа къде съм виждала агент Макдермот. След събитията през последните няколко часа ми трябва време, за да си спомня, че Макдермот беше името, което използваше покойният Колин Скот, и че в деня, когато го срещнах за пръв път, Сали ми каза, че го е виждала и преди. Изведнъж се чувствам изтощен от теории. Баща мие мъртъв, но ми оставя бележки, жена ми прави бог знае какво, а мен ме преследва загадъчната жена, която беше на Винярд, когато Скот/Макдермот се е удавил. Човешкият мозък, особено под напрежение, може да асимилира само определено количество информация. Тази вече е извън капацитета ми. — Благодаря ти, Сали, но не мисля, че това е времето или мястото… Ухаещият й на вино дъх погалва страната ми. — Виждала съм го в къщата, Тал. Във вашата къща на Шепард Стрийт. Преди много години. — Сали млъква за миг. — Той познаваше баща ти. 
  23 
 Двузначна фигура 
 


  (I) 
 


 — Беше през лятото — започва Сали и отпива от бирата, която съм извадил от минибара. — Може би година или две, след като Аби умря. Марая беше в колежа. Мисля, че ти също, но не съм сигурна. Но знам къде го видях, за това съм сигурна. Чакам братовчедка ми да продължи. Тя се е излегнала върху едно от двойните легла в хотелската ми стая, а аз седя зад малкото бюро, обърнал стола си към нея. Бих предпочел тази среща да не ставаше в стаята ми, защото братовчедка ми има определена репутация, но от един поглед във фоайето ми стана ясно, че не е в състояние да седне някъде на публично място. Ако искам да чуя историята й, това е единственият начин. — Бях у вас — казва тя. — На Шепард Стрийт. Беше през нощта. Бях заспала. Докато… докато не ме събуди шум от спор. — А къде бях аз? — Вероятно на Винярд. Беше с майка ти, а може би и Марая. Но баща ти не беше с вас. Нито Адисън. Затова бях в къщата, бях с Адисън. — Сали има много тъмна кожа, но въпреки това личи, че се е изчервила. И веднага започва с отстъпление, в което Миша е злият гений. — Знам, че онова, което правех с Адисън, не беше правилно, Тал, не е нужно да ми го казваш. Това е минало и приключи много отдавна. Знам, че никога не си одобрявал връзката ни. Винаги го показваше. О, никога не каза и дума, но в семейството ти най-много приличаше на баща си — имаше си правила и ако някой не ги спазваше, ти се ядосваше и започваше да гледаш осъдително. Сякаш всички бяха по-неморални от теб. Мразя този поглед. Всички го мразят, Тал. Брат ти, сестра ти, всички. — Едва не се обаждам, но си припомням, че Сали вероятно е друсана и не е на себе си, макар това да не намалява болката от думите й. — Баща ми също го мразеше — казва тя. — Чичо ти Дерек. — Сякаш се съмнявам кой е или по-скоро кой беше баща й. — Той мразеше, когато чичо Оливър го гледа така, а това се случваше често. Той не харесваше баща ми и политическите му възгледи. Смяташе го за комунист. Този път се обаждам. — Сали, баща ти беше комунист. — Знам, знам, но… — И внезапно се разплаква. Какъвто и наркотик да взима, очевидно той предизвиква рязка смяна на настроенията. Или пък не е взела нищо, а просто е нещастна. Не намирам думи, с които да я утеша, а да я прегръщам на леглото е изключено. — Виждаш ли, Тал — подема тя след няколко минути, — ти си мислиш, че светът се гради на елементарни морални закони. Смяташ, че на този свят има само два вида хора — едните спазват тези закони, а другите ги нарушават. Мислиш се за много различен от чичо Оливър, но си също като него. Да, притежаваш някои от най-добрите му качества, но и някои от най-лошите. Гледаш отвисоко на хората, които смяташ, че имат по-нисък морал от твоя. Хора като брат ти. Хора като мен. Сега си спомням защо с Кимър никога не общуваме със Сали — трябва да понесеш десет минути обиди, преди да стигнеш до нещо, което напомня нормален разговор. Затова стискам зъби и мълча, като си напомням, че тя не е добре. Пък и онова, което казва за мен, може би е вярно. — Затова не ти казах по-рано. Искам да кажа — за Макдермот. Престорих се, че не си спомням, но това не е вярно. Разбрах кой е в мига, в който го видях. Навярно трябваше да ти кажа, но знаех, че ще трябва да ти обясня защо съм била в къщата онази нощ, а не исках да видя осъдителния ти поглед. — Тя се обръща към мен колкото да ме погледне гневно и аз си мисля как вярата в доброто и лошото може да обърква човешките взаимоотношения. — Затова винаги трябваше да се крием, заради хора като теб и чичо Оливър… Тя млъква. Цялото й тяло потръпва. Пак ли плаче? Не, навярно си е спомнила нещо, което предпочита да забрави. — Това е отдавна минало — казвам. Ако Сали чака извинение, няма късмет, защото дори не мога да се преструвам, че в това, което правеха с Адисън, няма нищо лошо. Братовчедка ми знае какво си мисля. — Дори Марая не е лоша като теб, Тал. Когато идва във Вашингтон, винаги ми се обажда. На няколко пъти си прекарахме чудесно… — Каза ми, че й помагаш да прегледате документите на Съдията. Сали се подсмива. — Така ли ти каза? Е, понякога правим и това, но аз не говорех за него. С нея се забавляваме. Тя ме изслушва, Тал. Ходим по клубове. Сестра ти понякога обича да слиза сред простосмъртните, за разлика от теб. И не ме съди през цялото време, както правиш ти. Тя приема хората такива, каквито са. Затова не ти казах, Талкот. Защото си такъв, какъвто си. Защото и Адисън е замесен. Искам да кажа, аз и Адисън. Ти приличаш на баща си — повтаря тя, а аз се опитвам да си представя сестра си в някой клуб — от онези, които харесва Сали — да слиза сред простосмъртните. Като гледа Марая, човек не би си помислил, че е от онези, които обичат купоните; да бъде единственият чернокож член на яхтклуба е повече в неин стил. От друга страна, братовчедка ми е купон и половина сама по себе си. — Никога няма да ме разбереш за Адисън — продължава Сали. Гласът й е възбуден, гневен и изпълнен с горчивина от неизпълнените от живота обещания. — Никога не можеш да разбереш какво преживяхме. Добре, може би не е било правилно. Но беше изключително! — Сякаш споря с нея. — Ние се обичахме, Тал. Не беше просто секс, беше любов. Разбираш ли това? Тя се е изправила на лакът, очите й блестят войнствено. Настроенията й се менят и говори каквото й дойде на устата. — Не те осъждам, Сали — лъжа с толкова неутрален тон, колкото мога да докарам. — Искам само да знам какво си спомняш за Макдермот. — Осъждаш ме. — Просто се радвам, че свърши — уверявам я и се чудя как един цивилизован свят може да смята за добродетел липсата на мнение, да учи на това децата си и да го проповядва от амвона. — Знаеш ли какво, Тал? Ти си лицемер. Миша. — Михаил. Лицемер. — Тя се изсмива. — Баща ми ти даде този прякор, ако си забравил, а ти се отнасяш с дъщеря му като с боклук! — Братовчедка ми отново се отпуска на леглото, плитките се разпиляват около главата й като абаносов ореол. Тирадата май е свършила. Келнерът от румсървиса мъдро избира точно този момент, за да почука. Тъй като Сали не прави никакво усилие да стане, подписвам сметката в коридора, като препречвам гледката към стаята, и вкарвам сам количката. Няколко минути се храним мълчаливо — гъбена супа и клубен сандвич за мен; коктейл скариди и филе миньон за Сали. Тъй като съм вечерял солидно с родителите на жена ми само преди час, не бива да ям толкова скоро, но аз обичам да си угаждам, което обяснява и килограмите ми. Накратко, ям твърде много, а когато съм нервен или напрегнат, волята ми е още по-слаба. За нещастие приличам на Марк Твен, който е казал, че в някои случаи яде повече, но никога по-малко. Седим един срещу друг със Сали на леглата, а масичката е между нас. Тя яде бързо и без финес, просто задоволява нуждите на тялото си. Храната сякаш я съживява или може би въздействието на наркотика, ако е взела някакъв, е отслабнало. Каквато и да е причината, когато отново отваря уста, тя си е старата флиртаджийка. — Съжалявам, че поръчах най-скъпото от менюто, Тал, но мъжете вече не ме канят често на вечеря, затова си казах: „Какво пък, по дяволите, възползвай се, колкото можеш“. — Не се притеснявай. — Разбира се, понякога мъжът очаква нещо насреща. — Всичко, което очаквам, е да ми разкажеш за Макдермот. — Сигурен ли си, че това е всичко, което искаш? — Звучи престорено свенливо, сякаш фактът, че вечеря насаме с мъж в хотелската му стая, й позволява да се държи така. — Повечето мъже си мислят за други неща. — Аз не съм като повечето мъже. — Стига, Тал, никога ли не се отпускаш? — Само във вторник и всяка втора събота. Това най-после я разсмива истински. — Хайде, Тал — казва Сали, — нека бъдем приятели. — Добре. — Слушай, съжалявам за онова, което ти казах преди малко. — Макар да не изглежда, че много съжалява. — Просто не мога да се сдържам. Винаги казвам онова, което мисля. Или поне, когато съм с мъж. — Това невинаги е недостатък. — Не ми харесва това „с мъж“. — Не, ако мъжът, с когото съм, хареса онова, което мисля. — Млъква, докато обмисля заядливата добавка. — А ако не му харесва, да върви по дяволите! Тя отново се разсмива, тихо и възбуждащо, в смеха й не се долавя никаква омраза. Сали не мрази мъжете, въпреки че не се отнасят добре с нея. Тя се забавлява с тях. С нас. Хрумва ми, че когато не е изпаднала в меланхолия, сигурно е много забавна. Започвам да разбирам защо Адисън и толкова много мъже намират пълничката ми братовчедка за привлекателна. — Та за Макдермот… — Слушам, сър! — Тя ми отдава шеговито чест. — На вашите заповеди! И после ми разказва историята.  (II) 
 


 Приключили сме с десерта — чаша плодово желе за мен, тирамису за Сали. Изкарал съм количката в коридора. Сали лежи на леглото, подпряна на лакът, единият й крак докосва килима. Аз отново съм на бюрото със скръстени ръце и я чакам да започне. — Както казах, бях на Шепард Стрийт. Не знам дали си спомняш, но по онова време ние живеехме в Саутист. Татко работеше в една малка частна библиотека. Сигурно си спомняш. Естествено, че си спомням. Знаехте ли, съдия Гарланд, че библиотеката, където е работил брат ви, е била известно сборище на комунисти? И неизбежното: Не, сенаторе, не знаех. С брат ми не се разбираме много. После превключването на сантиментална струна: Това сигурно ви е натъжавало. И баща ми с най-хладния и обезоръжаващ тон: Аз обичах брат си, сенаторе, но разногласията ни бяха твърде големи. Комунизмът е ужасно нещо — поне толкова лошо, колкото расизма. Може би дори по-лошо в някои отношения. Аз не можех да бъда част от неговия свят, нито той — от моя. Сигурно не съм бил най-добрият брат на света и ако съм наранил брат си, много съжалявам. Предполагам, че всеки от нас сметна, че другият го застрашава. Но си признавам, че не мисля много за това. И тези думи сложиха край на въпросите в тази насока. — Спомням си — казвам тихо. — Както и да е, по онова време взимах автобуса до вас, за да се видя с Адисън. Разбира се, ако беше в града. Никога не ходех, когато родителите ви си бяха у дома, нито пък ти и Марая. Само когато Адисън беше сам. Баща ми беше също толкова лош, колкото чичо Оливър — говоря й с онзи осъдителен поглед. Може би е семейна черта на мъжете в рода. Искам да кажа, освен Адисън. Мисля си дали да не й кажа, че имаше какво да не одобряваме; че сексуалната връзка между първи братовчеди е неморална. Но Сали навярно ще ми припомни, че тя и Адисън не са кръвни роднини. Или пък ще посочи за пример Елинор и Франклин Рузвелт, а аз ще й кажа, че противно на популярното мнение, те са деца на първи братовчеди, което означава, че роднинската им връзка е била далечна, защото единственият им общ предшественик е живял преди пет поколения; тогава Сали ще се развика и разговорът ще тръгне зле. Пък и тя вече призна, че онова, което правеха, е било неправилно. Затова премълчавам. — Ако можеш да ми кажеш само за Макдермот… — Колко си праволинеен! — Тя се разсмива и отново ляга, този път свила крака на леглото. — Проблемът, Тал, е, че никога нямаше да се окажа в къщата, ако знаех, че баща ти ще е там. Трябваше да се срещна с Адисън и да сме сами. Баща ти не трябваше да е там. — Тя затваря очи и се мръщи. — Макар че нямаше да ходи на Винярд. Мисля, че трябваше да присъства на някакво събрание в съда. — Сигурно на съдийската конференция — мърморя. — Какво? — Съдийската конференция. Събрание на федералните съдии. Събират се през лятото. Сигурно е бил там. Тя поклаща глава. — Може би е трябвало да бъде там, може би е казал, че ще е там, но беше във Вашингтон. Прехапвам устни. Ако Сали казваше истината, значи Съдията е излъгал майка ми, нещо, за което до днес бих се заклел, че никога не се е случвало. — И така, не знаех, че баща ти си е у дома. Трябваше да се видя с Адисън. И двамата току-що бяхме завършили колежа. Той ми се обади, каза, че всички били заминали за няколко дни и че можем да… можем да прекараме известно време заедно, ако искам. Е, аз исках. Докато кимам, без да коментирам, долавям нещо зад думите на Сали — Адисън е бил този, който я е търсел. Той е една година по-малък от нея, но още от началото, дори на Винярд, именно брат ми беше прелъстителят, а не обратното, както твърди семейният фолклор. — Така че — продължава Сали — казах на нашите, че излизам с приятелки и да не ме чакат, после отидох у вас и Адисън беше там… Сали млъква, за да види дали ще реагирам. Когато това не става, продължава: — Както и да е, след известно време заспах. Не знам колко късно е било. Знам само, че беше тъмно, когато ме събудиха гласове. Не бяха силни, по-скоро шепнеха. Но бяха гневни. Караха се и може би се опитваха да го правят тихо, но аз ги чух. Разбрах, че в къщата има още някой, и се уплаших. Обърнах се, за да събудя Адисън, но него го нямаше. Затова реших, че той се кара с някого. Помислих си, че сигурно с чичо Оливър, което означаваше, че са ни хванали и че здравата сме загазили. Облякох се и заслизах надолу. Мислех да се измъкна през задната врата, но първо исках да видя за какво е цялата тази врява. Клекнах зад парапета на галерията. Единствената светлина беше в кабинета на баща ти. Тази част си спомням най-добре. Във фоайето беше тъмно, толкова тъмно, сякаш чичо Оливър… сякаш правеше нещо, което трябваше да бъде запазено в тайна. Знам, че звучи налудничаво, Тал, но така изглеждаше. А гласовете, които бях чула, се носеха от кабинета му. Не можех да разбера какво говори баща ти, предполагам, че се е опитвал да говори тихо, но другият мъж крещеше: „Тази игра не се играе така!“ Или нещо подобно. — Така ли каза? „Игра“? — Нали така казах. — Тя се нацупва, но това не й отива, както вероятно си мисли, после продължава. — Както и да е, другият мъж, онзи, който крещеше, излезе в коридора и сочеше с пръст баща ти, сякаш беше ядосан от нещо. Тогава видях петното на ръката му. Беше Макдермот. Каквото и да е било истинското му име, беше той. Значи Сали знае, че той е мъртъв. Което означава, че вероятно и Марая знае. А пък това значи, че всички знаят. Може би затова Сали е решила да говори. — Казваше се Колин Скот — казвам. — Добре де, Колин Скот. Човекът, който беше във всекидневната една седмица след смъртта на баща ти. Именно той стоеше във фоайето преди двадесет години и говореше с баща ти. Кълна се, че беше той. И той каза нещо от сорта на „За тези неща си има правила“. Във всеки случай нещо подобно. Тогава чух гласа на чичо Оливър. Нали си спомняш оня тон, с който сякаш изнасяше лекции. „Няма правила, когато става дума за…“ — последва дума, която не можах да разбера. Не чух думата, защото точно на нея той понижи глас. Не защото смяташе, че някой го подслуша. Просто я изсъска. Но мисля, че каза „парата“. Нещо като „Няма правила, когато става дума за парата“. — За пари ли се караха? — Не знам. Може би не съм чула добре, но така прозвуча. После чичо Оливър излезе и изражението му беше… като на луд, направо се уплаших. Реших, че е пиян. — Възможно е. Много пиеше, след като Аби умря. — Знам, Тал. Спомням си. Успявам само да кимна. В рода Гарланд не се говори кой как е расъл, нито за нищо, което не може да се промени. Но Сали не може да бъде спряна. — Знаеш ли, никой няма детството, за което мечтае. Ние не избираме родителите си, нито техните проблеми. — Искам само да чуя какво е станало, Сали. Какво е станало с баща ми и… с човека, с когото е спорел. Сали ми хвърля провокиращ поглед. Не искам да прониква в мислите ми. Не я искам и в стаята си. Но трябва да чуя останалото. Те се гледаха, сякаш всеки момент ще се сбият. А после чичо Оливър почти изкрещя: „Омръзна ми да следвам правилата!“ Другият само поклати глава. Мисля, че му се искаше чичо Оливър да не вика. После каза нещо от сорта на: „Не става така“. И тогава баща ти му каза с много тих и много студен глас: „Но го направи за Джак“. — Говорел е за Джак Зиглър? — Така мисля, но не съм сигурна. Преди малко стаята ми се струваше твърде малка. Сега стените сякаш се отдалечават или пък аз се смалявам. Усещам се изгубен и замаян — твърде много неща се случват твърде бързо. Задавам типично адвокатски въпрос, за да печеля време. — Сигурна ли си, че е бил същият човек? Онзи, който дойде вкъщи в деня след погребението? За мое облекчение скептицизмът ми не предизвиква избухване. — Сигурна съм, Тал. — Тя отново се отпуска на леглото. Разбирам, че почти е свършила. Но като добър свидетел изброява основанията си. — Спомням си гласа му. Беше ужасно студен и гневен. Спомням си петното на ръката му и как размахваше пръст срещу чичо Оливър. Спомням си белега на устната му. Спомням си и още нещо. Беше ми неудобно, коленичила на пода, затова се преместих и една от дъските изскърца. И онзи човек, Макдермот, рязко вдигна глава и погледна точно натам, където се криех. Очите му бяха като на… като на хищник. Бях сигурна, че ще ме види. Той беше. Същият човек. Бавно възприемам казаното, изчислявам възможностите за грешка, самозаблуда или избледнели спомени. Или чиста лъжа. — Няма правила, когато става дума за парата? Това ли каза? — Да — потвърждава Сали. Доверието й в спомените нараства с всяка секунда. Адвокатите често наблюдават това при свидетелите. Понякога то означава, че наистина си спомнят добре нещата, а понякога, че просто са си измислили по-удобна версия. Сали отново се прозява. Виждам, че с всеки момент отпада. — И какво стана после? — Моля? — След спора, който си чула. Какво стана? — О! Ами нищо. Макдермот се обърна към баща ти, вдигна пръст пред устните си, пошепнаха си нещо, после си кимнаха и си стиснаха ръцете. Вече не изглеждаха ядосани. Чичо Оливър го изпрати до вратата, аз слязох по задните стълби, а баща ти вероятно се е върнал в кабинета си. — Тя отново се прозява. Седя мълчалив няколко минути. Сали е закрила очите си с ръка. Нямам причина да смятам, че си е измислила нещо. Значи Скот е познавал баща ми преди повече от двадесет години, посетил е дома ни в една лятна нощ, когато Съдията е излъгал майка ми, че ще бъде на съдийската конференция, спорил е с него в антрето за пари и правила и какво бил направил за Джак Зиглър. Усещам как раздразнението ми нараства — не към баща ми, а към Сали, че досега е мълчала. Че не ми е казала по-рано, защото се е притеснявала от неодобрението ми. Поглеждам я и раздразнението ми изчезва. Животът й е бил труден, но тя успява по някакъв начин да намери сили да се усмихва. Както сега, със затворени очи, макар да знам, че усеща погледа ми. Не ми харесва каква насока взимат чувствата ми към нея. В ума ми изплуват думите на Съдията: „Никой не може непрекъснато да устоява на изкушението. Номерът е да го избягваш“. Избягвай го. Точно така. Трябва да измисля как да измъкна Сали оттук. Роклята й е ужасно измачкана, а скъпата й прическа — в хаос. Ако слезе във фоайето, всички ще я забележат. Надявам се само, че онзи, който я забележи, ще реши, че е излязла от стаята на някой друг. И тогава осъзнавам, че историята й не е пълна. — А къде беше Адисън? — питам. Отговор няма. Повишавам тон. — Сали? — Мммм? — Адисън, Сали. Къде беше брат ми през това време? — О, Адисън? — Тя се смее. — Точно там е работата. — Обръща се настрани, с гръб към мен. Говори бавно. От наркотика? От питието? От изтощение? Предполагам, че е комбинация и от трите. — Знаеш, че стълбището за прислугата води до малкия коридор зад кухнята, нали? Стигнах там, кухнята беше тъмна, но ме беше страх да запаля лампата, защото не исках чичо Оливър да ме открие. Направих две стъпки и си блъснах пищяла в един стол. Очевидно съм вдигнала шум, защото в следващия момент някой ми запуши устата. Опитах се да викам, да хапя, да ритам. Бях уплашена до смърт, но естествено това се оказа проклетият ти брат. — Тя млъква за миг и поклаща глава. — Адисън — прошепва. — Адисън, Адисън, Адисън… — Сали? Какво стана в кухнята? — В кухнята ли? Каква кухня? — В къщата на баща ми. Когато Адисън ти е запушил устата. — О, да. Да. Каза ми да мълча, а аз го попитах през цялото време ли е бил в кухнята. Той пък ме попита какво цяло време и аз му казах: „Ами докато баща ти се караше с оня“. Той ме попита: „С кой?“, а аз казах: „Онзи, който говореше с чичо Оливър“. Тогава той ми каза, че дрънкам глупости и че трябва да се разкараме бързо оттам. Така че излязохме през вратата на кухнята — това беше. Имам чувството, че съм пропуснал нещо. — Сали, чуй ме. Събуди се. Сали! Повярва ли му? Повярва ли на Адисън, че не е чул нищо? Нов смях. — Да повярвам на Адисън? Ти ебаваш ли се с мен? Та той през живота си не е казал и една истина. — Колкото повече отпада Сали, толкова по-груб става езикът й. — Той би казал всичко, за да… за да постигне каквото иска. За да спечели. — И тихичко се засмива. — Сали, Сали, чуй ме. Моля те. Много е важно, разбираш ли? Смяташ ли, че Адисън е чул спора? — Разбира се, че го е чул. — Отново се изкикотва. — Сигурна ли си? — Естествено, че съм сигурна. — Нова прозявка, този път по-дълга. На края на силите си е. — Каза ми, когато му се обадих да му кажа, че… Че същият човек е бил у вас в деня след погребението. Какво? — Кога беше това? — О, не знам. — Полузаспала е. — След седмица. Може би две. Естествено. Той е знаел, но не ми каза нищо. Както винаги, не е разкрил картите си. Адисън е чул спора между баща ми и Колин Скот преди двадесет години; знаел е, че това е същият човек, който се е престорил на специален агент Макдермот, защото Сали, бившата му любима, му е казала седмица след погребението. И изобщо не ми каза. Бих се обзаложил, че не е казал и на Марая, която би добавила тази информация към своята теория за конспирацията и веднага би ми я съобщила. — Сали? Отговаря ми само хъркане. Въздишам и се намествам по-удобно в стола. Както съм изтощен, моментално потъвам в непробуден сън. Внезапно отварям очи. За миг не мога да се ориентирам, после постепенно всичко си идва на мястото. — Ей, Сали, събуди се! Сали, трябва да си тръгваш! Сали! В отговор чувам само хъркане. Тежко хъркане на пияница. Като онова, което чувах през нощта от кабинета на Съдията в ужасните дни, след като Аби умря; може би същото, което Адисън е чул, когато се е върнал, след като е изпратил Сали през нощта, когато Колин Скот се е скарал с баща ми. А може би я е изпратил само до спирката на автобуса. Брат ми, царят на късните радиопредавания. Сали много добре го е преценила. — Сали? Сали, събуди се. Хайде, Сали! Ставам и отивам до леглото. Заспала, притиснала юмручета до гърлото си, Сали Стилман изглежда много уязвима; сега е лесно да видя в нея хубавата тийнейджърка, която беше някога, когато ги шпионирах с Андерсън. Докосвам голото й рамо и пръстите ми се задържат няколко секунди по-дълго, отколкото би трябвало. Тялото й е топло и изкусително реално. — Ей, Сали, събуди се. Тя промърморва нещо и помръдва. Събитията от последните седмици са ме изсмукали емоционално и онова, което най-много ми се иска, е да се сгуша до отпуснатото тяло на Сали, да я прегърна и да потъна в топлината й. Много съм уморен. От всичко. От притесненията за заговори, от бягането от призраци, от споровете с жена ми. Ужасно съм уморен. И самотен. Изкушение. Номерът е да го избягваш. — Не е толкова лесно, татко — прошепвам. Гърлото ми е пресъхнало. Пръстите ми сами се плъзват към заобленото, подканящо рамо на Сали. После се отдръпват. Избягвай го. Отивам до гардероба, вземам едно одеяло и завивам заспалата Сали. Развързвам вратовръзката си, изувам си обувките и се връщам на стола, за да бдя. 
  24 
 Диагнозата 
 


  (I) 
 


 През последния ден от конференцията отивам на тясната Седма улица, за да обядвам „с друга жена“, както ме подкачи Кимър, когато й казах. Въпросната жена е Лани Крос — доктор Мелани Крос, член на научното дружество на акушер-гинеколозите, но винаги караше децата на семейство Гарланд да я наричат Лани, за огромно разочарование на родителите ни. Тя и покойният й съпруг Леандър Крос, известен хирург, в детството ми бяха водещите домакини на безкрайния цикъл приеми на Златния бряг, на които родителите ми често присъстваха, защото така беше в онези дни — в петък си на блестяща вечеря в една къща, в неделя на ранен обяд с шампанско в друга — защото елитът на черен Вашингтон безумно се стараеше да подражава на глупостта на белите. Всъщност не беше чак толкова безумно. „Едно време — казваше майка ми — Америка признаваше само стотина чернокожи и те всички се познаваха“. Снобско, но и интригуващо твърдение. Социалната сцена, ужасно разточителна и претенциозна, подкрепяше онези, които се вихреха на нея, и им помагаше да преодолеят още един ден, седмица, месец, дори година и през това време те пропиляваха талантите си сред една нация, неспособна да ги възнагради за дарбите им. Лани Крос е връзка с онази ранна епоха. В известен смисъл тя живее както тогава, така и сега. Може би е заради възрастта й. Съпругът й беше от поколението на баща ми, но самата Лани е петнадесет години по-млада от него — беше му студентка, — така че днес е шестдесетгодишна. Тя е висока, хубава жена и кожата й е запазила топлата си кафява хубост, макар да е започнала да се набръчква. Сивите й очи блестят от енергия и интелигентност. Когато бях малък, всички момчета си падаха по нея. Тя се изненада и дори се зарадва, когато й се обадих преди седмица, както всеки, който получи демонстрация на приятелски чувства от човек, с когото не е разменял и дума поне от пет години, но когато й обясних, че искам да поговорим за баща ми, стана предпазлива. В края на краищата се съгласи да обядваме заедно, вероятно защото е любопитна какво ще й кажа аз. Покойният й съпруг, освен многогодишен партньор по голф и покер на Съдията, беше един от двамата му довереници — другият беше майка ми — през тежките дни след свидетелстването на Грег Харамото. Веднъж Адисън ми каза, че двамата Крос били изключително близки с баща ни. Надявам се да се окаже вярно.  (II) 
 


 Когато привършваме с предястията, Лани най-после решава да мине към въпроса. — Каза, че искаш да поговорим за баща ти. — Да, за връзката им със съпруга ти. — Връзка? — Лани изглежда развеселена. Изчервявам се. — Бих искал да знам всичко, което съпругът ти е казвал за баща ми — разбира се, ако имаш желание да го споделиш. — Какво ми е казвал Леандър за баща ти? — Да. — Всичко ли? — Очите й просветват. Бях забравил палавия начин, по който Мелани контактува с мъжете, как повтаря всичките им думи с въпросителна интонация. Изглежда, при нея това е инстинкт, свързан не с любовта й към флирта, а с предпазливост. Тя обича да обезоръжава мъжете, но остава винаги нащрек. — Не всичко. За времето, когато… Когато баща ми беше номиниран за Върховния съд и имаше проблеми. Той не обичаше да се съветва, но знам, че се е допитвал до доктор Крос. Искам да знам всичко… което Леандър ти е казал. Лани отмята късия си бретон от челото си и хапва две хапки от бифтека си. Очевидно размишлява. Не знам защо всички, с които разговарям, изглеждат толкова необщителни. Може би разчоплям общи рани. — Няма много за казване — проговаря тя най-накрая. Усмихва се нервно и разкрива идеално облечени зъби. — Леандър ми е казвал за баща ти много по-малко неща, отколкото си мислят хората. Много по-малко. Отбелязвам си думичката „хората“ и питам: — Какво си спомняш? — Времената бяха тежки — предупреждава ме тя. — Разбирам, но… Има неща, които трябва да знам. — Неща, които трябва да знаеш? — Когато номинацията му… Когато всичко пропадна, той не разговаряше с много хора. Знам, че е говорил с доктор Крос. Искам просто да знам за какво са говорили. И в какво… В какво настроение е бил баща ми. Лани е нащрек. Може би съпругът й я е предупредил да пази споделеното в тайна. — Защо това е толкова важно за теб, Талкот? Има ли нещо общо със съдийското място на Кимър? Опа! Спомням си Малъри Коркоран: няма ли тайни в този град? Не, както баща ми се убеди навремето. Внимателно подбирам думите си. — Не. Заради някои други неща. — Имаш предвид онзи частен детектив, който се удави? Виж ти! — Да. Не съм сигурен. — Знаеш ли, че той се опита да ме разпитва? Беше говорил с няколко наши стари познати. Едва ли някой му е казал нещо важно. За какво, искам да попитам, но Лани не спира да говори, а аз не искам да я прекъсна. — Едва ли има какво да му кажат. Търсеше някакви документи. Не знам подробности, защото отказах да разговарям с него. Каква наглост! — Тя намръщено поклаща глава. — От онова, което чух, бил е по-лош и от полицай. Да притеснява възрастни хора в домовете им, да ги заплашва. Грейс Фърдърбърк трябвало да насъска кучето си срещу него. Карл Литъл ми каза, че щял да си вземе пушката, не че е застрелял нещо от четвърт век. Казват, че така притеснил горкичката Джиджи Уокър, че когато си тръгнал, се разплакала. — За какво ги е тормозил? — питам озадачено. Лани изглежда раздразнена. — Казах ти, Талкот — не съм сигурна. От ФБР обикаляли и разпитвали всички. Сигурно е нарушил някой закон. Но от това, което чух, било е, както ти казах, за някакви документи. Документи, които изчезнали със смъртта на баща ти. Аз не говорих с него — напомня ми тя. Ако Лани не е разговаряла с Колин Скот, кои са „хората“, които смятат, че съпругът й й се е доверил? Приятелите й от Шестнадесета улица ли? Или има ниво, до което не съм проникнал? Сигурен съм за едно — дошъл съм точно при човека, който ми трябва. — Лани, да поговорим за баща ми, не за детектива. — Щом искаш. — Трябва да разбера какво ти е казал съпругът ти. Моля те, кажи ми всичко, което си спомняш. — Не ми каза защо, Талкот. Така е, не съм й казал. Осъзнавам, че трябва да съм убедителен. Ако Мелани Крос не е говорила за тези неща повече от петнадесет години, няма причина да го направи точно сега, само защото съм я помолил. — Защото мисля, че баща ми би искал да ми кажеш — отговарям й. Това привлича вниманието й. Очите й проблясват, тънките й вежди се вдигат въпросително и със съмнение. — Остави ми бележка — обяснявам й.  (III) 
 


 Лани Крос не ме пита какво пише в бележката, а просто кима с крехката си главица, може би примирена. — Тал, може би няма да ти е леко да чуеш това. — Знам, но трябва. — Значи искаш да чуеш? — Вече не става въпрос за желание. Тя не е доволна. — Тал, знаеш, че моят Леандър беше хирург, а не психиатър. Но… добре. Искаш да ти кажа какво стана след изслушванията? Добре, слушай. — И започва без увъртания. — Леандър ми каза, че баща ти е получил срив. — Срив ли? Какъв срив? — Нервен. Той… Когато историите за Джак Зиглър започнаха да излизат наяве, Оливър се обаждаше на Леандър посред нощ — поне два-три пъти само през първата седмица. Телефонът звънеше в два, Леандър го грабваше, прошепваше няколко думи, а после целият пребледняваше. Виждах, че се опитва да успокои баща ти. По-късно ми обясняваше, че бил Оливър, че плачел по телефона. Съжалявам, но точно така ми каза. Че плаче и говори неща като: „Как можа да ми направи това?“ Леандър каза, че говорел за онзи чиновник, който свидетелства срещу него. Или пък: „Правех всичко както трябваше, вършех си добре работата, как можа да ме постави в това положение? Какво стана с лоялността?“ Такива неща. Леандър се беше уплашил за него. Тъй като говорел несвързано, Леандър мислеше, че е бил пиян. — Пиян!? Но… но той спря да пие преди това… години преди това. Лани поклаща глава. Очите й са сериозни и съчувствени. Сигурно гледа така, когато казва на пациентките си, че имат рак на яйчниците. — Мисля, че беше започнал отново. Или поне така мислеше Леандър. И… — Чакай. Чакай малко. Ако е пиел, щях да разбера. — Защо мислиш така? — Първо, дойдох от Елм Харбър, докато траеше всичко това. Баща ми не пожела да ми каже нищо. — Внезапно думите засядат в гърлото ми. Не исках да си спомням за това. — Не пожела да ми каже нищо — повтарям, опитвайки се да намеря подходящи думи. — Нито… нито майка ми. Те не бяха… не бяха от хората, които говорят много за чувствата си. За проблемите си. И когато номинацията му пропадна, ние… децата… не можехме да ги накараме да ни се доверят. Но все пак, да пие… Ако пиеше… — Гласът ми заглъхва, очите ми парят. Спомням си неясните намеци на Уейнрайт на срещата ни вчера. Не бил на себе си. Не знаел какво говори. Може би съм бил единственият, който не е осъзнал, че в болката и унижението си баща ми се е върнал към бутилката. Мелани Крос, която е добър лекар и знае, че има моменти, когато не бива да се опитваш да утешиш пациентите си, не казва нищо. Чака. За един ужасен момент преживявам отново резкия скок от радостта към кошмара — от засипаното ни с телефонни обаждания семейство и телеграмите от приятели по случай избирането на баща ми до самотното безнадеждно бдение, когато приятелите изчезнаха и никой не се обаждаше по телефона с изключение на бездушните медии; когато стана ясно, че не само номинацията, но и кариерата на баща ми е провалена. — Не стоях дълго с тях — казвам накрая. — Нали бях студент. — Тал, съпругът ми опита… Първия път, след като Аби… Опита се да помогне на баща ти за пиенето. Но Оливър не му позволи. А после се справи сам. — Тя почуква с нокти по масата. — Леандър каза, че баща ти винаги изглеждал обиден, когато му заговорел за лечение. — Типично за него. — Въздишката ми тежи от спомени. — Той смяташе психиатрите и терапията за последно убежище на слабоволевите. — Алкохолизмът е болест — автоматично започва лекарят у нея. Аз се смея и вдигам ръце. — Виж, не е нужно да убеждаваш мен. Знам, че е болест и че може би се предава по наследство, затова изобщо не пия. — После отново се натъжавам. — Но ако е болест, баща ми никога не се е лекувал… Вярвам, че може би е започнал отново. Това ли ти разказа съпругът ти? За пиенето? За… налудничавите му обаждания по телефона? — Не, не. Имаше още. — Лани замислено цъка с език. Кани се да повдигне още един воал и очевидно се чуди дали да го направи. — Като… за шаха — казва най-накрая. — За шаха? Какъв шах? — Леандър често се отбиваше при баща ти вечер по време на събитията… и след това. Невинаги се обаждаше предварително… — Защото е искал да разбере дали баща ми пие — предполагам. — Може би. И обикновено намирал баща ти в кабинета му пред шахматната дъска — онази, с която толкова се гордееше, нали винаги показваше фигурите — да играе сам срещу себе си. — Тя смръщва чело. — Не, не беше така. Нека си помисля. Не знам много за шаха, затова ми е трудно да си спомня. Не. Не че играел. Съставял шахматни загадки… — Задачи. — Моля? — Шахматни задачи. Баща ми ги обичаше. Беше му нещо като хоби. — Точно така! — Лицето й се озарява. — Леандър ми каза, че това било страхотна терапия и помагало на баща ти да се отпусне, само че… само че… — Какво? — Търпението ми се изчерпва, времето също и ми се иска тя най-после да ми каже нещо. Лани ме поглежда право в очите. Усетила е настроението ми и е готова да ми разкаже голата истина. — Леандър смяташе, че Оливър се е вманиачил. Че е обсебен от задачите. Спря дори да играе голф, защото вечно беше пред шахматната дъска. Рядко ходеше да поиграе покер. Говоря за месеците след проблемите с номинацията му. Затова ходеше да го види на Шепард Стрийт. Майка ти му отваряла, после той сам отивал до кабинета, влизал в стаята — той, най-добрият приятел на Оливър — а Оливър дори не ставал от мястото си пред дъската. Понякога дори не вдигал поглед. Непрекъснато говорел, че дори шахът е нагласена игра, че белите винаги започват първи и обикновено печелят, а черните могат само да реагират на онова, което направят белите, и дори ако играят съвършено, трябва да чакат белите да направят грешка, за да имат надежда да спечелят — или нещо подобно. — Лани се намръщва, припомнила си още нещо. — Имало някаква специална задача, където черните играели първи… — Нарича се помощен мат — казвам, макар тази страна на шаха никога да не ме е интересувала. Но нещо изплува в паметта ми. — При помощния мат черните играят първи и се съюзяват с белите, за да матират черния цар. — Не знам. Важното е, че баща ти непрекъснато повтарял, че това е неговото изкупление, че може да не е спечелил в едната област, но в другата ще спечели. И… това не си го спомням много добре… Леандър каза, че баща ти работел върху някаква шахматна задача, каквато не била правена досега, и смятал, че ако успее да я разреши… Или може би да я състави… Че това ще е компенсация за онова, което стана с номинацията му във Върховния съд. Нещо за коня? Двойно… нещо си. Не си спомням как се казваше. Не разбирам от шах. Но Леандър каза, че баща ти така… отчаяно се стремял да го направи, че бил толкова вманиачен, че за известно време явно не мислел за нищо друго. Дори работата си забравил, така ми каза Леандър. Само и само за да може да се справи с тази задача. Затова мислеше, че Оливър е в нервен срив. Поне така ми каза. Тя поглежда часовника си и разбирам, че времето ни е изтекло. Лани отново се превръща в доктор Мелани Крос и явно бърза да се отърве от мен. Искам да я питам дали е чувала, че баща ми търси пистолет, или дали знае какво може да го е подплашило около година преди да умре, но не виждам как да формулирам въпросите, че да не звучат абсурдно. Изпращам я до волвото й. Няма да се кача с нея, защото хотелът ми е на десет минути пеша оттук. Отварям й вратата, тя не спира да бъбри, че ще е чудесно да запознаем Бентли с внуците й и какъв срам е, че не се виждаме по-често, а аз кимам, където трябва, и мисълта, която се опитва да пробие път в съзнанието ми, внезапно избликва. — Лани? — Да? Вече седнала във волвото, тя ме поглежда изненадана и съвсем мъничко раздразнена. В ума си вече се е върнала в кабинета си и няма нужда да води разговора, който е бил за нея почти толкова болезнен, колкото и за мен. — Лани, само още едно нещо. Шахматната задача, за която Леандър ти е казал… Онази, за която баща ми е смятал, че ще промени всичко, стига да може да я реши? — Какво? — Ще се опиташ ли да си спомниш как се казваше? Ти каза… Двойно нещо си. — Не разбирам от шах, Тал. — Усмихва се, за да прикрие нетърпението си. — Казах ти. — Знам, знам, съжалявам. Но не можеш ли да си спомниш нещо, което съпругът ти ти е казал за нея? Моля те, знам, че бързаш, но това е важно. Тя отново смръщва вежди, очите й са втренчени в далечината. После поклаща глава. — Съжалявам, Тал, мина много време. Не знам. Леандър спомена някакво име, каза, че баща ти я наричал по име — говоря за шахматната задача. Чакай малко. Може би „Двоен екселенц“? Или „Троен експрес“? Нещо такова. — Тя отново ме поглежда — лекарка, която закъснява. — Благодаря за обяда, Тал, но наистина трябва да тръгвам. — Знам — прошепвам внезапно обезкуражен. Сега си спомням всичко. Задачата, която Съдията се надяваше да състави. Онази, за която ми разказваше от време на време, макар обясненията му да ме отегчаваха до смърт. Сега ми се иска да си спомнях повече за нея. — Благодаря ти, че се опита. И че ми отдели време. — Няма нищо — усмихва се Лани Крос. Затварям вратата, но тя сваля прозореца. — Но си спомням нещо друго. Според Леандър баща ти повтарял, че му е омръзнало белите винаги да печелят. Щял да нагласи нещата така, че вместо това да спечелят черните. — Говориш за шахматната задача? Черните ще победят? — Така мисля. Съжалявам, нищо друго не се сещам. — Тя ми се усмихва тревожно. — Е, Тал, нека се видим семейно. Може би догодина на Винярд? — Ще е чудесно — казвам, но умът ми е на друго място. Докато гледам как волвото изчезва в натовареното движение, си мисля за баща ми, обезумял от страх и гняв след пропадането на номинацията му, седнал нощ след нощ в малкия си кабинет, без да обръща внимание на най-добрия си приятел, да се напива, да оставя света да се срутва край него, докато се опитва да създаде специална шахматна задача, наречена „Двоен екселсиор“. 
  25 
 Скромна молба 
 


  (I) 
 


 — Искам да те помоля за нещо — почти прошепва преподобният доктор Морис Йънг. — Разбира се — казвам меко, защото доктор Йънг излъчва спокойствие, което въздейства на всички около него, както и сила, на която никой не може да устои. — Дано да не те притесня. — Зависи каква е услугата. Морис Йънг се усмихва. Когато е щастлив, пъпчивото му оранжево-кафяво лице изглежда нежно закръглено и излъчва топло сияние към всички. Когато е ядосан, същото лице се състои само от остри черти, прави ъгли и крайни оценки. Косата му е рядка и побеляла, зачервените му очи вече не виждат добре дори с помощта на дебели очила; устните му са арогантно нацупени, макар да е изключително скромен. На публично място винаги носи тъмни вълнени костюми, бели ризи и тъмни връзки като пасторите от предишното поколение. Той е пастор на баптистката църква, което го прави в много отношения най-влиятелния чернокож в града. Освен това, като изключа колегата ми Роб Солтпитър, той е най-добрият човек, когото имам честта да познавам. Това стана причина, миналото лято, когато бях изпаднал в депресия заради състоянието на брака си, да го избера за свой изповедник. И да реша, че трябва отново да го видя. В края на миналата седмица се върнах от Вашингтон и бях залян от поток остри реплики: „Не стига, че желаеш сестра ми, но трябваше да прекараш нощта с онази дебела мръсница братовчедка ти!“ Вдигнах ръце примирително и настоях: „Нищо не се е случило, скъпа, уверявам те“, което в моя случай е вярно. Кимър обаче изобщо не остана доволна. „И какво от това? Всички мислят, че е станало, Миша, а това е почти също толкова лошо!“ Бях огорчен, че Кимър не се интересува толкова от онова, което съм направил, колкото от това, което могат да помислят хората. Но ме вълнува и друго: екселсиор и разпорежданията. — Да вкараш жена в хотелската си стая — мърмори Морис Йънг. Разбираш защо жена ти е ядосана, нали? Ти си я наранил, Талкот, опетнил си доброто й име… — Доброто й име! Тя е тази, която има връзки, не аз! Няма право да се ядосва, само защото… само защото хората мислят, че аз съм имал връзка. — Талкот, Талкот. Гневът не е право, а емоция. Поражда се от страховете или болките ни, които ние, несъвършените създания, притежаваме в излишък. Греховете на жена ти не ти дават право дай причиняваш допълнително болка. Ти си нейният съпруг, Талкот… Та за услугата: искам да я направиш на себе си. — Доктор Йънг ме гледа в очите. — Когато за пръв път дойде при мен за съвет, Талкот, смяташе, че жена ти има връзка. Поискал си тя да дойде с теб, тя отказала и в крайна сметка ти дойде сам. Помниш ли? И все пак, слава богу, двамата все още сте заедно, а самият ти смяташ да останеш със съпругата си, докато смъртта ви раздели, както пише в Светото писание. — Да. — Или докато тя не те напусне. Преглъщам мъчително. — Да. — Ти и жена ти сте една плът, Талкот. Това е християнският брак. — Знам. — Затова може би е време да разтвориш сърцето си и дай простиш. — Дай простя за… — За прегрешенията й към теб. Истински или измислени. Неочакван удар. При това се усмихва, докато ми го нанася. — Какво?! Като казваш измислени, да не би да намекваш, че аз… Той слага пълничките си ръце в скута си и върти стола си насам-натам. — Талкот, ти дойде при мен през лятото и ми каза, че жена ти има връзка със свой колега. Но доколкото мога да преценя, нямаш никакви доказателства. — Не е доказателство, което ще издържи в съда, но… Един съпруг усеща тези неща. — Талкот, Талкот, чуй ме. Каза ми, че тя често работи до късно. Каза ми, че често не е в кабинета си, когато я търсиш, че понякога отсъства с часове. Тя често пътува извън града с шефа си и, изглежда, присъства на много срещи с него, когато пътуват. Защо да е невъзможно тя да е просто трудолюбив адвокат, отдаден на работата си и уважаван от шефа си? Ако един мъж работеше толкова часове в същата фирма и правеше същите неща, би ли решил, че има връзка с шефа си? Мразя да ме притискат така, но доктор Йънг е майстор на подобни ситуации. — Забравяш тайните телефонни обаждания… — Не, Талкот, нищо не забравям. Казваш, че когато вечеряте или сте си легнали, телефонът звъни, жена ти се обажда и казва: „Съжалявам, Джери, сега не мога да говоря“. А когато я попиташ защо, тя отвръща: „Просто не искам да отнемат от нашето време“. — Точно така. — Едното възможно обяснение е, че тя и Джери — или който се обажда — имат прелюбодейска връзка. Но другото е, че тя просто ти казва истината. Че не иска да губи от ценното време, което прекарва с теб и сина ти, като води продължителни телефонни разговори. Поклащам глава, убеден, че нещата не са толкова прости, и все пак внезапно ме обземат съмнения. — Аз… човек трябва да познава Кимър като личност. Тя е напълно всеотдайна в работата си. Не би се поколебала да използва времето ни у дома, за да говори служебно по телефона. — Талкот, Талкот. — Той се усмихва по типичния си добродушен начин. — Може би жена ти също усеща напрежение в брака ви, както и ти. Може би смята, че вината е отчасти нейна, защото работи много. Може би по свой начин се опитва да поправи нещата. — Не знам… — Точно това е проблемът, Талкот. — И той напада като опитен адвокат. — За това говоря. Не знаеш! Не знаеш със сигурност дали тя има връзка с шефа си. Не знаеш със сигурност дали е имала изобщо извънбрачна връзка. Освен онази, разбира се. — Коя? — Преди малко повече от десет години, Талкот, във Вашингтон. Когато беше омъжена за Андре. Говоря за връзката й с теб. Премигвам. Този удар ме засегна, както се очакваше. Казват, че през петдесетте, когато е бил в армията, доктор Йънг се боксирал, и съм склонен да го повярвам, защото има ум на боксьор и способността да нанася отвличащи удари, докато най-накрая забие десен прав. — Не разбирам каква връзка има това. — Може би няма. А може би има. Може би просто предполагаш, че жена ти ще ти направи същото, което Вие двамата сте направили на първия й съпруг. Още един сполучлив удар! Облягам се на въжетата, спомените се реят в паметта ми със замайваща бързина. С Кимър се виждахме през първата ни година в юридическия факултет, а през лятото тя скъса с мен, защото един от колегите ни й се беше видял по-интересен. Виждахме се през третата година, но тя скъса с мен три месеца преди да се дипломираме, пак заради друг студент. Във Вашингтон две години се виждаше с мен и двама други мъже, а после намали бройката на двама, между които аз не фигурирах. Година по-късно се ожени за един от финалистите, Андре Конуей, помощник-продуцент в телевизията, който мечтаеше да прави документални филми. По това време аз също бях продължил напред. Новата ми приятелка, Мелъди Меримън, журналистка, очакваше да се оженя за нея. Предполагам, че аз също го очаквах. И тогава Кимър, която вече беше женена повече от година, започна пламенна връзка… с мен. Напусна Андре, аз напуснах Мелъди, стана скандал и когато Стюарт Ланд ми се обади след няколко месеца, за да ме пита искам ли да преподавам, реших да напусна адвокатската си практика, която обичах, и града, който мразех. Баща ми беше много доволен, но аз не бях сигурен дали искам да стана преподавател — вероятно избягах в Елм Харбър по-скоро за да се измъкна от клюките в Златния бряг. Освен това се надявах, че Кимър ще ме последва, защото държи на общото ни бъдеще. За мое учудване тя наистина дойде. За мое учудване се оженихме. Кимър бързаше да създаде семейство, защото се боеше, че биологичният й часовник може да спре да тиктака. После бог ни дари с Бентли. И за деветте ни години брак никога не съм се замислял за онова, което двамата с Кимър направихме на Андре Конуей. Или за онова, което аз направих на Мелъди Меримън и което доктор Йънг ще спомене всеки момент. Продължавам с мъка. — Значи смяташ, че аз… просто си измислям? Доктор Йънг вдига ръка. — Изслушай ме, Талкот. Слушай внимателно. Молил ли си бог да прости на теб и на жена ти за неправдата, която сте причинили на първия й съпруг? — Да. Много пъти. — За миг притварям очи. — Но честно казано, не знам дали аз… дали самият аз съм си простил. Но Морис Йънг е от стара коза яре и не се оставя да бъде отклонен от признанието ми. — Можем да поработим върху това. Но в момента повече ме интересува можеш ли да простиш на жена си. — За тези… въображаеми прегрешения? Той поклаща глава. Телефонът на бюрото му иззвънява, но той не му обръща внимание. — За онова, което е причинила на първия си съпруг. Отварям уста и пак я затварям, после отново опитвам. — Мислиш, че съм ядосан на Кимър, задето… задето е изневерила на Андре с мен? — Ядосан? Не знам. Но се чудя дали просто не си я… замразил в тази точка от времето. Единствената Кимбърли, която възприемаш, без да се замисляш, е прелюбодейката. — Телефонът е замлъкнал. — В твоите очи тя не е променила поведението си. Но животът на християнина означава непрестанно усъвършенстване. Може би трябва дай дадеш възможност да ти покаже, че се е променила. — Смяташ, че тя се е променила толкова много? — Изневерявал ли си някога на жена си? — Не! Знаеш, че не съм. — Значи ти си се променил. Виждаш ли? Може би и жена ти е способна да се промени също като теб. Може би не чак до такава степен, но сигурно притежава същия капацитет. Макар и бавно, започвам да разбирам. — Искаш да кажеш, че аз… я гледам отвисоко? — Мисля, че понякога верността във вашия брак издига стена помежду ви. Може би си прав и тя ти е изневерявала. Добре, но как си реагирал ти? Може би си използвал собствената си добродетел, за да я притиснеш към стената. Не забравяй, Талкот, нейните грехове са просто по-различни от твоите, но не по-тежки. И че си обещал да я обичаш в добро и зло. — Той млъква, за да ми даде време да възприема казаното. — Разбери ме, не оправдавам жена ти. Наистина, тя може да има извънбрачна връзка с господин Натансън. Или с някой друг. Но това, което е важно сега, е твоето собствено поведение. Ако жена ти се е отклонила от правия път, ще дойде подходящо време да се занимаваш с това. Но за момента те моля за малка услуга — до следващата ни среща да се опиташ да се държиш с Кимбърли така, както искаш тя да се отнася с теб. Помниш ли това златно правило? Добре. Смяташ, че жена ти би трябвало да има доказателства, за да те обвинява. Може би ти трябва да направиш същото за нея. Кимбърли е твоя съпруга, а не заподозряна в престъпление. Твоята работа не е да я хващаш в лъжа. Нито да доказваш, че си по-добър от нея. Твоята работа е да я обичаш, колкото можеш. Библията ни казва, че съпругът е глава на семейството, но ни предупреждава, че неговото водачество е по-специално, „така както Христос е глава на църквата“. А как Христос обича своята църква, Талкот? Безусловно. Опрощаващо. И самопожертвователно. Това е и отговорността на съпруга, особено когато не си сигурен дали жена ти е прегрешила. Двамата сте наранили съпруга й и може би затова сега си несправедлив към нея с подозренията си. Услугата, която искам от теб, е да се опиташ с всички сили до следващата ни среща да обичаш жена си по този начин. Безусловно. Опрощаващо. Самопожертвователно. Можеш ли да повториш тези думи? — Безусловно — казвам с нежелание. — Опрощаващо — произнасям нещастно. — Самопожертвователно — довършвам с примирение. Усмивката на доктор Йънг е по-широка от всякога. — Никога не се страхувай, Талкот. Бог ще ти даде сили да направиш онова, което трябва. Да се помолим заедно. Което и правим.  (II) 
 


 Декан Линда ме пресреща, докато бързам по стълбите. Откакто се върнахме от Винярд, я избягвам, макар че това означава да пропускам събранията на факултета, семинарите и лекциите. Не съм сигурен дали го правя от неудобство, гняв, страх или някакво друго чувство, което още не съм изяснил. — Талкот. Надявах се да те срещна. Поглеждам нагоре към нея, тя поглежда надолу към мен. С нея е Бен Монтоя, високото неуморно момче за всичко, което работи и в юридическия факултет, и в катедрата по антропология. Говори се, че Бен е логистичният гений, който стои зад преврата за свалянето на Стюарт Ланд, и че Линда го използва като маша при осъществяването на най-безскрупулните си ходове като декан. Тримата стоим на стълбите. Първият сняг леко се сипе наоколо. Изпълнените с подозрение очи на Бен са втренчени в мен над вдигнатата яка на скиорското му яке. — Здравей, Линда. — Забавям ход, но не спирам. — Здравей, Бен. — Талкот, чакай — нарежда ми деканът. — Имам приемен час. — Ще ти отнема само минутка. Бен, ти тръгвай, ще те настигна. — След като ми хвърля последен мрачен поглед, той забързва, както са му наредили, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си. Сега сме само двамата. Декан Линда, енергична жена със старомодно дълга прошарена коса, скръства ръце, цъка с език и клати глава. Носи леко палто над една от бабешките си рокли. Черната барета е кацнала наперено на главата й. Тя се гордее с репутацията си на ексцентричка. — Отиваме при ректора, за да обсъдим бюджета — казва ми Линда. — Разбирам. Е, успех. — Изкачвам още едно стъпало към сградата, но деканът ме спира с жест. — Талкот, Талкот, Талкот — мърмори тя, а напрегнатите й сини очи ме измерват иззад очилата със стоманена рамка. — Какво ще правя с теб? — За какво става дума? — Миналата седмица пак си отложил лекция. — Бях във Вашингтон, Линда. На конференцията по исково право. Студентите бяха предупредени преди седмици. Тя свива тънките си устни неодобрително. — Колко лекции пропусна този семестър? Бен казва, че са седем или осем. — Ах, милият Бен! — Той е моят заместник-декан, Талкот. Просто си върши работата. — Тя бръсва снежинките от ревера си. — Ако някой от членовете на моя факултет не си води лекциите, трябва да го знам. — Моят заместник-декан. Моят факултет. Досега не съм осъзнавал колко много ми напомня тя на Малъри Коркоран. — Линда, ти… ти ми каза да си взема отпуска. — И ти го направи, нали? — Тя отново изцъква. — Трябва да ти призная, Талкот, че започвам да се тревожа за теб. — Тревожиш се… за мен? Тя кима мълчаливо и изчаква група смеещи се студенти да мине покрай нас. Всички са бели, звездите на юридическото списание, любимците на преподавателите, които ще получат най-желаните разпределения и предложения да се върнат тук и да преподават. — Трябва да признаеш, Талкот, че поведението ти напоследък е малко непоследователно. За мой ужас разбирам, че продължава разговора от Винярд, че все още действа в полза на Марк Хадли. Решавам да се сдържа, но само защото току-що съм бил при доктор Йънг. — Няма да ти позволя да ми направиш това, Линда. Сините очи, бледи като утрин, ме гледат с престорена невинност. — Нищо не ти правя, Талкот. Тревожа се за онова, което сам си правиш. — Тя ме потупва по ръката. — Знаеш, че те чувствам близък. Искам само най-доброто за теб. — Ясно. — Сарказъм ли долавям? Защо? — Защото си решена да критикуваш каквото и да кажа. В очите й, които внезапно се втвърдяват като диаманти, проблясва син огън. Линда Уайът не е жена, на която можеш да се опълчиш безнаказано, а аз го направих вече на два пъти. — Несправедлив си, Талкот. Просто се опитвам да помогна. Искам да се овладея, но не мога да устоя на изкушението. — Наистина ли, Линда? И на кого по-точно се опитваш да помогнеш? За пръв път, откакто я познавам, Линда е загубила дар слово. Без да изчакам отговора й, се усмихвам и се шмугвам покрай нея в сградата. Докато крача забързано през фоайето, забелязвам с крайчеца на окото си в един ъгъл до стълбището Лайънъл Елдридж, бившия баскетболист: облегнат на стената, се извисява над Хедър Хадли, дъщерята на Марк от първия му брак, която обичайно можеш да срещнеш в компанията на оклюмалия й приятел Пол. Тя го гледа с обожание. Примигвам, за да се уверя, че виждам добре. Никога не съм разбирал привлекателността на този младеж, познат на милиони баскетболни запалянковци с прякора Сладкия Нели. Според слуховете — или поне така казва Скъпата Дана — младият господин Елдридж се радва на огромен сексуален успех сред студентките. Сега, когато виждам очевидно омаяната Хедър, си позволявам едно гадничко размишление на тема как ли Марк със самонадеяния си либерализъм би се отнесъл към евентуална връзка между любимата му Хедър и женения, не особено добър студент и много чернокож Нели Сладкия. Лайънъл ме мярка и на устните му блясва усмивката, която въпреки травмата в коляното, принудила го да се оттегли рано от спорта, след седем участия в звездния отбор на НБА все още струва милиони долари в реклами. Не му отвръщам, нито му махам с ръка. Сладкия Нели може да е правил средно по деветнадесет точки на мач по време на кариерата си — така пишеше в молбата му за приемане, както и в биографията му — но тук е просто студент, който не си е предал курсовата работа. Отключвам кабинета си и се чудя дали това може да е „тайната“, за която говореше Джак Зиглър и която очевидно би притеснявала Марк Хадли, и съответно Далия. Говори ли се за връзка между Хедър и Лайънъл? Всичко е възможно, но това ми се струва прекалено дребно за скандал. Дори във Вашингтон, където по време на утвърждаването се използват всякакви средства, никой не се е възползвал все още от стратегията да вади наяве любовния живот на децата на номинираните. Засега… Обажда се Каси Медоуз, за да ми съобщи последните новини. — Господин Коркоран смята, че шансовете на жена ти са около петдесет процента — казва тя, което не ми помага особено. Следващата новина, изглежда, я притеснява. — Той смята, че могат да се увеличат, ако… ако твоето издирване бъде прекратено. — Тя прави пауза, после избъбря останалото: — Всъщност загазих. Той беше бесен, че… не ме разбирай погрешно… че приемам идеите ти твърде на сериозно. Каза, че… че това уронвало реномето на фирмата. Успявам дай отговоря с най-студения си глас. — И защо господин Коркоран не ми се обади лично? — Не знам. Може би е бил зает. Но аз знам. Като е прехвърлил на Медоуз задължението да ме спре, чичо Мал може да отрече, че изобщо се е вълнувал от подобно нещо. Същевременно наказва Каси, като я прави носител на лошите новини. — Както и да е, той каза и че се носят слухове за теб и… И че това не помага на жена ти. — Разбирам. — Мисля, че иска да обещаеш, че ще спреш. — Убеден съм в това. Тя въздъхва, може би от облекчение — предала е неприятно съобщение на клиента и все още е жива, за да го разказва. — И какво смяташ да направиш? — Да поиграя шах — отвръщам.  (III) 
 


 Обажда се специален агент Нунцио. — Исках само да ви кажа, че проследихме пистолета — казва той направо. Да съобщя на Бюрото за откритието на Марая беше моя идея, но да я придумам беше много трудно. След разговора ми с бащата на Кимър исках да се обадя на Нунцио да не проследява оръжието, но нямаше начин да го направя. Оставаше ми само да се надявам, че Полковника е бил достатъчно умен, за да заличи всички следи, когато го е дал на Съдията. — Това е полицейски пистолет „Глок“, част от доставка, изпаднала от камиона в Ню Джърси преди четири години. — Паднала от камиона? Нунцио се смее. — Така полицаите наричат кражбата, професоре. Три-четири пистолета са се озовали в ръцете на различни престъпници. Предполагам, че нямате представа как един от тях се е озовал в спалнята на баща ви. Така си и мислех — продължава той, без да чака отговор. Чувам чукане по клавиатура. — Отпечатъци. Можем да кажем само, че пистолетът е бил нов и чист, когато баща ви го е получил. Има три вида отпечатъци. На баща ви. На сестра ви. Третите са на един инструктор от клуба по стрелба в Александрия. Баща ви се записал в клуба около година преди да умре и е взимал уроци по стрелба. Известно време бил много сериозен, после престанал да ходи и отново се появил през септември. За последен път е бил там няколко дни преди да умре. Изглежда, тогава с пистолета е стреляно за последен път. — Много ви благодаря — казвам, макар да съм леко разочарован. Не знам на какво точно съм се надявал, но това ми се струва твърде прозаично. — За нещастие баща ви не е имал разрешение, което прави притежанието на това оръжие в границите на града незаконно. Все пак сега това вече няма значение. — Мълча. Нунцио запълва паузата с нов въпрос. — Какво мислите със сестра ви? Сериозно ли приемате нещата? — Какви неща? — Да разследвате всичко за баща си. Внезапно ставам предпазлив, макар че ми става интересно как обединява Марая и мен. — Искам просто да разбера истината — казвам дръзко, макар да знам, че е глупаво. — За баща ми. — Е, всички искаме да познаваме по-добре бащите си, нали? — Агент Нунцио се засмива добродушно. — Поне на мен ми се иска да познавах моя по-добре. Е, тогава успех. Всички ми казват да се откажа. Но Федералното бюро за разследвания, изглежда, иска да продължа. И това е добре, защото нямам намерение да спирам дотук. 
  26 
 Предизвикателството на Сам Лойд 
 


 Шахматният клуб в Елм Харбър има сбирки всеки четвъртък вечер в антиквариата книжарница, собственост на един зъл старец, Карл, който се държи така, като че ли мрази всички шахматисти. Но в града никога не е имало и все още няма друг шахматен клуб. Като ученик почти не излизах от клуба; по време на следването си гледах да се отбивам поне веднъж месечно; но през десетте години, откакто преподавам, идвам не повече от един-два пъти в годината. И всеки път Карл намира начин да се отнесе към мен със същото грубо и злобно благоразположение, което така болезнено си спомням от студентските си дни, защото расизмът му, макар и не толкова дълбоко вкоренен, колкото сексизма — той мрази жените и особено тези, които играят шах — просто му е втора природа. — Дошъл си да поиграеш, а? Либман е свободен или скоро ще бъде, след като Айду му отреже топките. Вземи си бисквитка, докторе. — И ми подава плетената купа. Прочут е с бисквитите си — и с всичко с изтекъл срок на годност. Да ме нарича подигравателно „докторе“ е също една от явните му обиди, но аз не се засягам, защото знам, че ми завижда. — Не, благодаря. — Не ти ли харесват бисквитите ми? Да не са нещо престарели? — Нищо им няма, Карл. — Тогава вземи си една, докторе. — Отново ми поднася купата. — Хайде! — Благодаря, не искам. — Много държа да си вземеш. Поклащам глава. При Карл всичко е битка. Той е разочарован от всичко. Казват, че някъде съществувала една бясна бивша съпруга, а на друго място — намръщени синове и дъщери, както и внуци, с които никога не се вижда. Разправят, че когато преди тридесет години избягал от Източна Европа, зарязал преподавателско място в университета по политическа икономия, но Карл пуска слухове така, както слънцето излъчва светлина, и ако не използваш скептицизма си като лосион срещу слънце, можеш да изгориш. — Благодаря — казвам му, — не искам. — Той ме гледа с бледите си очи и изчаква. Знае, че искам нещо, винаги подушва надеждата у хората и живее от насладата да я смачква. Но няма къде да се отстъпва, освен напред. — Всъщност имам въпрос, който може да разреши само твоята компетентност. — Моята компетентност — повтаря той и отрива идеално обръснатата си брадичка с тънките си пръсти. — Не знаех, че притежавам компетентност, която може да е от полза за професор от твоята величина. Присмехът му е безпощаден, но аз не се отклонявам. Карл не е голям играч на шах, но е брилянтен със задачите и има безброй национални и международни награди за съставяне на шахматни задачи и решаването им. Той е единственият човек между познатите ми, който може би знае отговора на въпроса, който ме тревожи. Питам го можем ли да седнем и той ме завежда в един ъгъл, откъдето може да вижда входа, за да се подиграва с новодошлите. Сядаме под евтина уголемена фотография от подвързия на книга на Емануел Ласкер с немарливо подправен автограф на великия шампион — „На Карл“ и така нататък макар че Карл трябва да е бил бебе, когато Ласкер е умрял. Може би го е посветил на някой друг Карл. Чудя се дали наистина вярва, че някой ще се заблуди, или това е една от поредните му шегички. — Е, какво искаш? — ядосано пита Карл, когато най-после сяда на масата, след като два пъти е скачал от стола си, за да накара новопристигналите членове да се почувстват нежелани. — Става дума за шахматна задача — започвам аз. — Аха, задача значи! Ами нареди я — нарежда ми той и посочва шахматната дъска. Усещам тайното му задоволство, че наистина ще го питам за нещо, за което знае повече от всички други. — Не, не става дума за задача, която не мога да реша. Става дума за вида на задачата. — Каква задача? — пита той мило. Мимикрията е също между многобройните му недоизползвани таланти. — Преди години ти ни изнасяше цели лекции за шахматните задачи… — Тогава имаше хора, които се интересуваха от шахматните задачи. Шахът беше изкуство, а не скапана компютърна наука, както е сега. Едно време ни интересуваше повече красотата, отколкото победата. Тези деца — той посочва помещението, което постепенно се пълни с хора, най-малкото дете от които учи в гимназията — нямат идеи. Никакви. Всичко, което искат, е да спечелят. Такава е вашата култура. Америка разваля шаха, както и всичко останало. Изкуство? Какво ти изкуство! Единственото, за което можете да мислите вие, американците, е победата. Победата и парите. Страната ви е твърде млада, за да има такава власт. Твърде незряла. Но заради силата ви, всички ви обръщат внимание. Всички. Учите целия свят, че само едно има значение! Докато слушам тирадата му, ми се струва, че Карл и баща ми сигурно биха си допаднали, но трябва да го прекъсна, иначе ще ме поучава цяла нощ. — Да, Карл, точно така е. — Постепенно повишавам глас, за да го накарам да ме чуе. — Искам да поговорим за шаха като за изкуство. — Добре! Браво! Най-после да намеря един културен човек! — Думите му кънтят из стаята и няколко играчи раздразнено вдигат поглед, но никой не го смъмря. Според друг слух веднъж Карл хванал за яката един студент и го изхвърлил. — Благодаря — измърморвам. — И с какво мога да ти помогна? — Една от лекциите ти беше за тема за задачи, която се нарича екселсиор. Спомняш ли си? — Екселсиор — отсича той. — Помощен мат. Глупава идея. Измислица на Сам Лойд. Измислил я на шега, а сега всички я приемаме сериозно. Защото паметта ни е къса. — Той поклаща олисялата си глава. — Е, какво искаш да ме питаш? Колебая се. Искам да задам въпроса така, че да пробудя интереса му, а не да му дам възможност да ми се присмее. Задачите с помощен мат са необичайни, в тях черните играят първи и двете страни си помагат, така че след определен брой ходове черният цар е матиран. Сам Лойд, който е живял и работил в края на деветнадесети век, бил журналист и фокусник и измислил много игри и главоблъсканици, популярни и до днес. Освен това е бил един от великите творци в изкуството на шахматните задачи… и един от героите на баща ми. „Сам Лойд обърна всичко наопаки — казваше Съдията, който от време на време мечтаеше да направи същото, само че в областта на правото, а не в шаха. — Той показа на всички, че пешките са по-умни, отколкото са ги мислили“. — Спомням си, че Сам Лойд е измислил екселсиора — казвам на Карл. — Спомням си го от интересната ти лекция. — Опитвам се да го предразположа. — Но признавам, че не си спомням какво точно представлява екселсиорът. И по-специално — най-после изплювам камъчето — дали някой е работил по задача, наречена двоен екселсиор с коня… Карл ме прекъсва. Писнало му е да слуша гласа ми, както му е писнало да слуша всеки глас, който не излиза от собствената му уста. Той предпочита своите отговори пред въпросите на другите дори когато никой нищо не го е питал. Лесно е да повярваш, че е бил професор — щеше да е съвсем на място в юридическия факултет. Заговаря рязко и бързо, сякаш му губя времето: — Двойният екселсиор с коня е блестящо шахматно предизвикателство, докторе, и много красиво. Единствената трудност е, че е невъзможен. Слушай. — Той се привежда към мен и изпъва костеливия си пръст, сякаш прави магия. — Темата „Екселсиор“ има много ясни и глупави правила. При екселсиора бялата пешка тръгва от квадратчето си и прави точно пет хода, като първия път минава две квадратчета, а след това по едно, така че стига до осмото квадратче. И макар несъмнено да си забравил шаха, докторе, сигурен съм, че си спомняш какво става, когато пешката стигне до последното квадратче. А? — Можеш да я замениш с друга фигура — промърморвам раздразнено като дете на първия си урок. — Точно така, с друга фигура — обикновено с царицата, това всички го знаят, но можеш да я замениш с която и да е друга фигура, както реши играчът. Това е основната идея на екселсиора — че пешката може да се смени с която и да било друга фигура. В случая не с царица, а с друга фигура. — Разбирам. — Но се чудя дали не ме праща за зелен хайвер. — Добре. Защото, докторе, двойният екселсиор е предизвикателство, достойно само за изискан съставител. — Защо? — Забрави ли какво ти казах? Че при помощния мат черните играят първи и двете страни се съюзяват, за да матират черния цар? Екселсиорът изисква пет хода. Същото важи и за двойния екселсиор. Но има разлика. При двойния екселсиор всяка страна трябва да направи и петте хода само с една пешка и на петия ход и двете страни — първо черната, после бялата — трябва да я заменят с една и съща фигура. Ако имаме двоен екселсиор с топ, черните играят, правят пет хода и на петия пешката става топ. Белите играят втори, правят пет хода и на петия пешката става топ. И след петия ход на белите черният цар е матиран, но това може да стане само в тези пет хода и замяна на пешките за едни и същи фигури. Следиш ли мисълта ми, докторе? — Да. — Двоен екселсиор с коня означава, че единственият начин белите да матират в пет хода е двамата играчи да местят по една пешка пет пъти, да ги заменят с коне и да матират черния цар. — Но ти каза, че е невъзможно… — Точно така. — Най-после съм докоснал педагога у него и той проявява невероятно търпение сега, когато има възможност да обучава някого. — Трябва да знаеш, че другите видове двоен екселсиор са били решавани. Двамата играчи сменят пешката за топ? Готово. За офицер? Готово. Но никой не е успял да го направи с коня. Преди тридесет-четиридесет години един автор на шахматни задачи предложил значителна парична награда на онзи, който успее да направи двоен екселсиор с коня. Но досега никой не е успял. Много съставители са се опитвали, но никой, дори с помощта на компютър, не се е справил. Затова повечето от нас са стигнали до убеждението, че това не може да се направи. Намръщвам се. Баща ми се е опитвал да разреши шахматна задача, която всички съставители смятат за невъзможна. За да стане известен? Едва ли — беше по-проницателен, освен ако, както каза Лани Крос, не е бил в нервен срив и не е мислел нормално. Но аз не съм сигурен в това. Смятам, че Съдията не би се задоволил с толкова. Може би е бил обзет от примитивната амбиция да композира задача, която никой не е успял. Може да е мечтал да бъде единственият. Но причината да напише „екселсиор“ в бележката си до мен… — Карл… — Да, докторе? — В тона му отново се усеща присмех. Вниманието на Карл е насочено към внезапно препълнилата се стая и съответно към неотменния му дълг да прави живота на другите черен. — Проблем ли има? Сложно ли ти се видя обяснението? Или се дразниш, че накрая матират черните, а не белите? — Той се смее. — Но в шахматните задачи накрая винаги черните са в мат, нали? — Кикоти се и понечва да стане. — Чакай — казвам по-остро, отколкото възнамерявам, сякаш говоря на студент. Очите на Карл се разширяват. Малко неща могат да го учудят, но тонът ми очевидно е едно от тях. Сега, когато отново разполагам с пълното му внимание, не бързам. Нещо, което е казал току-що — винаги черните са матирани — това ли е? В двойния екселсиор наистина матират черните… но Лани Крос каза… Чакай… — Карл, при двоен екселсиор с коня — ако ти се опитваш да го съставиш, коя пешка би използвал? — Какво? — Коя пешка ще смениш за кон? Онзи, с който матираш накрая. Трябва да започнеш отнякъде, нали? С коя пешка — тази пред топа, пред офицера, коя? — Разбирам. Започва се с пешката пред коня откъм бялата царица. Това означава пешката, която в началото на играта стои пред коня, който е на две квадратчета вляво от царицата. — Защо? — Теоретично не би трябвало да има разлика. Можеш да използваш всяка пешка, която искаш, за да демонстрираш темата. Но когато Сам Лойд съставил оригиналната задача, е използвал именно тази. Така че един сериозен съставител на двоен екселсиор би почел оригинала, като използва същата пешка. — Пешката пред коня на бялата царица. — Естествено, че бялата. — Но тя е на ход втора. Нали черните играят първи. — Пак си прав, докторе. Едно време някои от съставителите композираха задачи с помощен мат, в които белите играят първи и те са матирани накрая. — Той стиска челюсти така силно, сякаш се опитва да ги счупи. — Но нито един истински творец не би го направил по този начин. Вече не. Съставителят трябва да спазва правилата. Черните трябва да загубят. — Но ако някой реши да състави задачата така, че черните да победят… — Това би било глупаво. Загуба на време. Неартистично. — Но с коя пешка ще тръгне? Карл е заинтригуван. Въздъхва, за да ми докаже обратното. — Разбира се, всяка пешка ще свърши работа. Но истинският творец отново би използвал пешката пред коня на бялата царица. Само че в случая черната пешка ще тръгне втора, за да се смени с друга фигура на петия ход. — Той отново се е изправил, изненадващо подвижен и весел, и скача към тясната дървена библиотечка в ъгъла. Никой няма право да докосва старите книги, много от които са на немски и руски. Той вади една и за моя изненада я пъхва в ръцете ми. — Вземи. — После кима ентусиазирано. — Тук има много примери от темата „Екселсиор“. Задръж я, докато ти трябва. — Тази изумителна и нетипична щедрост предизвиква тържествено мълчание у десетината членове, които са в клуба тази вечер. Веднага разбирам, че книгата няма да ми помогне. Разбрал съм онова, за което съм дошъл. — Благодаря ти, Карл, но… не е нужно. — Глупости. Само че я пази. Ето. — И той ми подава стар скъсан плик. — Сложи я вътре. — Карл, аз… Той предупредително вдига пръст. — През целия си живот в този хубав град съм дал назаем не повече от три или четири книги. Трябва да си ми благодарен. И е прав. Държи се назидателно както винаги, но се опитва да ми помогне и наистина съм му благодарен. — Благодаря ти — казвам съвсем искрено. Само че Карл вече е притеснен, може би се чуди какъв импулс го е накарал да прояви такава доброта. Предполагам, че беше просто удоволствието да открие някой — в тези необразовани времена, както би казал той — който е проявил истински интерес към област на шаха, която той познава най-добре, област, за която почти никой вече не го е грижа. Припомням си колко празен живот води и му се усмихвам с благодарност, дори когато лицето му отново си възвръща киселата гримаса. Знам, че ще ме изпрати с поредната брутална обида, и разбирам колко много се нуждае от това. — Само помни какво ти казах, докторе. — Отново проехтява жестокият му смях. — Екселсиор трябва да свърши с мат, даден от бялата пешка, която е заменена с друга фигура. В помощната задача черните играят първи, но отново белите дават мат в края. Винаги белите. — Той млъква и ме поглежда подозрително, сякаш вече не е сигурен, че мястото ми е в клуба му. — Не можем да променим света на шахматната дъска, нали, докторе? — После се усмихва доволно, защото последната дума е била негова, и тръгва да тормози някой друг. Мотая се из клуба още половин час, гледам няколко партии, изигравам няколко партии, после излизам в мразовитата нощ. Екселсиор, беше написал баща ми и го беше повторил. Започва! Нито Адисън, нито Марая се интересуваха от шаха като деца, само книжният плъх Талкот. Което означава, че Съдията е искал аз, само аз да знам, че говори за двойния екселсиор. За нещастие все още не знам защо е искал да го знам. Карл ми каза какви са правилата на екселсиора, а Лани — че баща ми е искал черните да спечелят. Но все още съм наникъде. Сигурен съм, че има нещо, което ще ми просветне, но нищо не се получава. Не знам как сложната шахматна задача, която Съдията отчаяно е искал да състави пръв, може да е свързана с приятеля на Анджела или с разпорежданията. Може би бялата пешка, която ми предадоха в кухнята за бедни, е също част от композиция, композиция с фигури, които живеят, дишат и изпитват болка. Ако е така, тогава баща ми със сигурност е бил нейният съставител. Несъмнено е бил сигурен, че ще открия връзката, и последната липсваща брънка навярно се крие именно в това доверие. Което води до въпроса, който досега не съм обмислял — щом аз получих липсващата бяла пешка, у кого е липсващата черна? Още разсъждавам върху тези проблеми, когато разбирам, че ме следят. 
  27 
 Болезнена среща 
 


  (I) 
 


 Този път са двама. От известно време знам, че имам „опашки“. Не само кънкьорката в зелената кола във Вашингтон, но и други хора по друго време. Откога го знам? От часове. Дни. Седмици. Не е нещо конкретно, просто загатвания, впечатления; лице, което виждам твърде често, същата кола в огледалото за задно виждане километри наред посред нощ, походка, която се нагажда твърде рязко към моята. Когато вече не мога да го отдам на параноята, се утешавам с думите на Джак Зиглър в гробището и на покойния Колин Скот — че аз и семейството ми сме в безопасност. С други думи, си позволих да си повярвам. Сега се чудя дали не съм направил грешка. Хвърлям поглед през рамо и виждам тъмна сянка. Може би все пак въображението ми се е развихрило и не са двама. Поглеждам пакета в ръката си. Книгата, която ми даде Карл. В измачкания стар плик. И бавно започвам да разбирам какво става. Ключовата дума е стар. Някой си е направил погрешни заключения. Поглеждам назад. Преследвачът ми е от другата страна на улицата и гледа право към мен. Стои под уличната лампа и го виждам съвсем ясно. Отначало ми се струва, изненадващо и съвсем убедително, че човекът, който ме следи, прилича на Ейвъри Ноуланд. Само че те нямат нищо общо освен че носят косата си на опашка; освен това забелязвам, че косата на преследвача ми е по-тъмна и лъскава от тази на арогантния ми студент. Освен това мъжът, който ме е последвал през половината кампус, е по-нисък и мускулест. Гневните му очи гледат безумно, сякаш е взимал наркотик. Носи кожено яке и лесно мога да си го представя в някой рокерски бар. На входа на алеята се поколебавам. Той пресича улицата и се насочва право към мен. Може би е съвпадение. Може би изобщо не се интересува от мен. От друга страна, е на по-малко от пет метра от мен и трябва да взема решение. Той продължава да се приближава и намеренията му не изглеждат приятелски. Сърцето ми бие като бясно. Въпреки трескавите си халюцинации може да греша. Или пък, ако съм прав, още мога да побягна по алеята и да стигна до юридическия институт, преди преследвачът ми да ме настигне, освен ако не е олимпийски бегач. Затова бързо завивам в пространството между административната сграда и двете свързани готически сгради от другата страна — университетската библиотека и едно общежитие. Алеята минава по един тревист склон, обграден откъм върха от остъклената стена на официалната административна сграда, а отдолу — от комплекса спалня-библиотека. Както обикновено, библиотеката се обновява и по цялата й стена откъм алеята има скеле. За миг забавям стъпки и се взирам в него; чудя се дали някой друг преследвач не се крие там, но е тъмно и не виждам нищо. Отново поглеждам напред и спирам. Допреди малко ме преследваха двама души, а сега е един. Току-що съм открил спътника му. Той е в другия край на алеята, препречил пътя ми към юридическия факултет, и върви срещу мен. Не знам откъде е разбрал, че ще мина оттук, но пък и не знам как са открили, че съм в шах клуба. Поглеждам назад. Мъжът с небрежната прическа също се приближава. Оглеждам се в ужас. Не мога да се скрия в общежитието, защото нямам електронен ключ за вратата. Не мога да се скрия в библиотеката, защото единственият отворен вход през нощта е откъм фасадата. Не мога да се скрия в административната сграда, защото е заключена до сутринта. Може би не трябваше да минавам напряко, но престъпленията в кампуса са преувеличени — във всички официални публикации на университета пише така. Човекът в другия край на алеята, който ми препречва пътя, продължава да се приближава. Зад мен стъпките на преследвача ми се ускоряват. Той знае, че съм в капан. Напомням си, че нищо не може да ми се случи, но ми хрумва, че Джак Зиглър може да има по-малко влияние, отколкото мислят всички, или че поне едната от групите, които си оспорват онова, което е оставил баща ми, може да не знае за неговата заповед или да поиска да я наруши. Един мъж отпред, един отзад. Отдясно стената на библиотеката със скелето. Отляво административната сграда. И изведнъж виждам… … синя светлина. До заключения заден вход на библиотеката, точно до скелето, има телефон за директна връзка с полицията. Университетът ги е инсталирал навсякъде. Ако отвориш панела, охраната на лагера идва веднага, независимо дали говориш в микрофона, или не. Тръгвам нататък. И чувам онова, от което се боя. — Чакайте, професоре! — вика мъжът зад мен. — Професор Гарланд! Спрете! Те знаят името ми! А после чувам нещо още по-лошо. — Не го оставяй да се измъкне! Внезапно и двамата затичват към мен. Стигам до телефона и рязко отварям панела. Виждам синята лампа, малък циферблат и микрофон. От говорителя изригват неразбираеми звуци — вероятно диспечерът пита нещо… Падам тежко и се опитвам да се обърна. От тъмнината изниква крак и болезнено ме сритва в ребрата. Изохквам, но успявам да се изправя на колене, мъча се да си спомня курсовете по карате от колежа. Един юмрук се забива в лицето ми. Залитам и изпускам плика. Юмрукът повтаря удара, този път по рамото, което изтръпва. Отново падам на земята. Един от мъжете коленичи до мен, вдига главата ми за косата и изсъсква: — Какво носиш в този плик? После юмрукът отново изсвистява във въздуха и ме удря по ухото. Болката е неописуема. — Какво има в плика, професоре? — Една книга — промърморвам, докато се мъча да стана. Отново удар, този път в окото. Нощта просветва в зелено. Лицето ми сякаш се разкъсва и се разпада, леденото острие на болката пронизва бузата ми. — Изправи го — нарежда същият съскащ глас и другият мъж послушно ме вдига на крака. — Полицията идва — промърморвам. Двамата се споглеждат. После железният юмрук се забива в ребрата ми, на същото място, където ме ритнаха, и цялото ми тяло агонизира. Нов удар, този път в корема. Превивам се. Една ръка сграбчва рамото ми. С полузабравено движение от някогашния ми курс по самоотбрана, се навеждам, изправям се рязко и се освобождавам от хватката. После се обръщам и препъвайки се, тръгвам към скелето на библиотеката. Чувам двамата мъже да си шепнат нещо, може би спорят дали да ме последват. Не се обръщам. Ниска метална ограда препречва пътя ми, знак предупреждава, че минаването е забранено. Но предвид алтернативата, мисля да наруша забраната. Зад оградата има наклонена стълба, висока точно един етаж. Такива стълби има навсякъде по стената, с площадки на всеки етаж за строителните работници. Хващам се за оградата, защото съм замаян от боя и ми се гади. Преглъщам мъчително, опитвам се да преодолея пристъпите на болка и поглеждам назад. Единият от двамата идва към мен. Другият е изчезнал, което би ме разтревожило, ако имах време да се тревожа. Предпазливо прекрачвам оградата и стигам до стълбата точно когато преследвачът ми се затичва. Ребрата ме болят от ударите и ритниците, лицето ми е подуто, но успявам да се кача до втория етаж. Главата ми пулсира от болка. Облягам се на стълбата, която води до третия етаж — ръцете ми внезапно стачкуват и отказват да ме издърпат по-нагоре. Една ръка се промъква отдолу и сграбчва левия ми глезен. Дърпа ме много силно и аз сядам. Главата на мъжа се появява и забелязвам, че в ръката му нещо блести — стоманен бокс или нож. Всички тези сладки приказки, че никой нищо нямало да ми направи, а сега това! Събирам каквато сила ми е останала, хващам се за стълбата и ритам с цялата си тежест. Уцелвам нещо. Лицето му? Ръката му? Той извиква от болка, пуска глезена ми и главата му изчезва от погледа ми. С мъка се изправям и въпреки протестите на раменете ми, продължавам да се изкачвам. Струва ми се, че преследвачът ми се е отказал, но може и да греша. Само с усилията на волята си движа крака, докато се изкачвам до третия, а после и до четвъртия етаж. Спирам и поглеждам надолу. Четвъртият етаж на скелето изглежда замайващо високо. Хващам се за металния парапет. Виждам няколко пресечки от кампуса. Виждам юридическия факултет. Но не виждам мъжа, който ме преследваше. На границата на изтощението съм, но не искам да рискувам. Може би просто се е спотаил на стълбата. Насилвам се да изкача още един етаж, спирам на петата площадка и се облягам на перилата. Дишам тежко. Чувам гласове, този път по-силни, и виждам светлини. Не мога да различа подробности, защото долу е все още тъмно, а и лъчите ме заслепяват. Приближават се бавно, а после се насочват към скелето. Скривам се зад стълбата, но твърде късно. Осветяват ме. Въпреки това се опитвам да се скрия в сенките, само че сенки не са останали, защото осветлението отдолу е твърде силно, почти заслепяващо — като прожектор. Ехти мегафон. — Университетска полиция. Слезте по стълбата много бавно и дръжте ръцете си така, че да се виждат. Изпитвам облекчение, макар болката да не е стихнала, и изпълнявам точно инструкциите. Докато слизам внимателно, защото треперещите ми крака не ме слушат, втора, по-силна светлина се присъединява към първата. Предполагам, че на алеята е спряла полицейска кола, може би дори не само една. Никога не съм се радвал толкова на полицията. Решил да не показвам слабост пред спасителите си, скачам на земята от последните няколко стъпала и едва не падам. Светлината ме заслепява, примигвам и засенчвам очи, осъзнавайки за пръв път как изглеждам — разрошен черен в тъмен анорак, който се е качил на стената на библиотеката посред нощ. Очевидно съм виновен за всички престъпления на света. — Хайде, господине — казва плътен глас иззад светлината. Начинът, по който полицаят произнася думата „господине“, макар да не е така открито подигравателен, че да звучи като обида, определено не е съвсем учтив. Бял глас. — Искам да виждам ръцете ви. — Но те ще се измъкнат… — Моля, не мърдайте, господине. Очевидно полицаят не знае, че съм преподавател, затова решавам да го просветля. — Господин полицай, аз съм… — Моля, без приказки, господине. Вървете към мен бавно, с ръце, обърнати с дланите към мен. Соча към края на алеята. — Но аз преподавам в… — Не си движете ръцете. — Но нали аз ви изви… — Моля, не се приближавайте. Ръцете отпред. Добре. Точно така. Изпълнявам командите, вдигнал невинните си треперещи ръце към полицаите. Искам да съм спокоен в най-добрия маниер на семейство Гарланд, но не мога. Уплашен съм. Кипя от гняв. Унизен съм. Мразовитата нощ засиява в яркочервено. Вече различавам полицаите, и двамата бели, приближават се съвсем бавно. Не са извадили пистолетите си, но ръцете им са на бедрата, кобурите са разкопчани; и двамата носят дълги полицейски фенерчета, които могат да се използват вместо палки. За миг си представям как изяждам още един бой, този път от охраната на кампуса. Изчервявам се, все едно са ме хванали в мига преди да извърша нещо ужасно. Наистина се чувствам виновен в каквото и да решат. Решавам, че се бавят нарочно — опитват се да ме накарат да направя някое несъзнателно движение, остроумна забележка или да се изсмея нервно, за да имат повод да ме допребият. А може би просто работата им е трудна и опасна, затова предпочитат да не рискуват. Което и да е, никога не съм се чувствал толкова безпомощен, толкова неспособен да влияя върху съдбата си, както в този момент. Като ученик на баща си се научих да ценя волята. Той беше безкомпромисен към онези, които според него не я притежаваха. Но в този момент волята ми не е от значение. Досега не се бях сблъсквал с безмилостното расово разделение в такава степен. Чудя се какво би направил Съдията на мое място. Един от полицаите ми прави знак. — Крачка напред. Добре. Ръцете на стената, разкрачете се. Подчинявам се. Няколко прозореца на общежитието в другия край на алеята светват и електронната врата се отваря — любопитни студенти излизат и гледат с одобрение етническото пречистване на кампуса. — Точно така, господине, добре. Я да видим какво имаме тук. Гласът ми е студен. — Хабилитиран преподавател, това имате. — Замълчавам ядосано. Дишам тежко. Иска ми се да виждах лицата им зад заслепяващите фенерчетата. — Нападнаха ме. — Може ли да видим някакъв документ за самоличност, господине? — пита същият полицай и този път думата прозвучава така, сякаш е склонен да ми вярва. — Можете — отвръщам с педантично наблягане на думата. В този момент, когато най-после ми позволяват да отворя портфейла си и да докажа, че съм онзи, за когото се представям, поглеждам към мястото на нападението и осъзнавам, че ще трябва да се върна в шах клуба и да понеса отново обидите на Карл, докато му обяснявам как някой ме е пребил посред кампуса и е откраднал старата му книга за шахматни задачи.  (II) 
 


 Часът е 2:33 след полунощ. Седя в кабинета си с бейзболна бухалка до дясната ръка и се опитвам да разбера какво се е объркало. Щом разбраха, че са направили грешка, полицаите ме заведоха в спешното отделение на университетската болница, където един млад лекар заши лицето ми и бинтова ребрата ми. Час по-късно напуснах болницата с Кимър и Бентли. По пътя към къщи жена ми беше нежна и загрижена, целуваше подутото ми лице и ме уверяваше, че всичко ще се оправи. Но може би самата Кимър се нуждае от кураж, защото да пребият и за малко да арестуват съпруга ти пред университетската библиотека не е нещо, което засилва шансовете ти да станеш съдия. Още не съм споделил с нея подробности за нападението. Казах й само, че са откраднали книгата на Карл за шахматните задачи. Но тя си има достатъчно проблеми. Ще й обясня, когато му дойде времето. Моят палав син е толкова потресен от вида на баща си, че се сви и заспа в мига, когато му закопчахме колана в колата. Бих дал всичко за шанса да му върна детството: последните няколко седмици със сигурност бяха по-трудни за него, отколкото за Кимър и за мен. Сега, отпуснат на бюрото, с едното око към улицата, а с другото в интернет, където по-скоро потъвам, отколкото сърфирам, бих искал да знам какво е оставил баща ми и кой точно иска да го получи, за да му го дам и да измъкна себе си и семейството си от тази каша. Разпорежданията — какви са те? Екселсиор — защо шах? Изчезналият албум, пристигналата в кухнята за бедни пешка — прекалено много загадки ме заобикалят. Ти и семейството ти сте в пълна безопасност. Да бе! Кажи го на онези двамата, които ме нападнаха тази вечер. Бих искал пак да ги срещна, но по моите правила. Телефонът звъни. Автоматично грабвам бухалката. Гледам невярващо часовника. 2:51. Никой не се обажда в три посред нощ с добри новини. Идентификаторът показва, че телефониращият не иска номерът му да бъде изписан. Това не е никак хубаво. Все пак на второто иззвъняване вдигам слушалката, за да не събудя жена си. Сърцето ми бие прекалено бързо и стискам бухалката. — Професор Гарланд? — пита спокоен мъжки глас. — Да. — Проблемът е уреден — уверява ме гласът. — Съжалявам за случилото се тази вечер, но сега всичко е наред. Никой няма да ви безпокои повече. Вие и семейството ви сте в безопасност, както ви беше обещано. — Кой се обажда? — Разбира се, не бива да споменавате на никого за това обаждане. — Не мога да се сетя за никого, на когото бих дръзнал да го спомена. От друга страна… — Ами ако телефонът ми се подслушва? — Не се подслушва. Лека нощ, професоре. Приятни сънища. Затварям телефона. В ума ми цари смесица от учудване, облекчение и нов, още по-голям страх. Всичко е наред. Проблемът е уреден. Никой няма да ви безпокои повече. Може би е някой откачен, може би е лоша шега, а може би, само може би, е нещо много по-лошо. Може би е вярно. Докато се качвам по стълбите, треперя и се чудя дали наистина съм чул онова, което мисля, точно преди да затворя — далечно изщракване, когато жена ми затваря апарата на горния етаж. 
  28 
 Две съобщения в новините 
 


 — Чух, че си преживял малка неприятност — казва Малъри Коркоран, който най-после е благоволил да говори отново с мен. Всъщност този път той ми се обади, а не обратното. — Може и така да се каже — отвръщам, докато изнасям телефона в коридора, защото Бентли все още спи, изтощен от събитията, макар да минава единайсет. Едно от големите предимства на академичния живот е, че можеш да си вземеш свободна сутрин за дребни неща, като любовта към едно дете. — Полицията ще прати по факса на Медоуз копие от доклада си. Има ли нещо, което искаш да направя? Мога ли да ти помогна по някакъв начин? — Едва ли, чичо Мал. Аз съм добре. Просто съм малко разстроен. — Сигурен ли си? — Сигурен съм. Мисля, че вече… овладях положението. — Имаш ли някаква представа какво са искали? Колебая се. На полицията казах, че двамата мъже са взели плика, но не и че ме разпитваха за разпорежданията, докато ме биеха. На никого не съм разказал за среднощното обаждане, а Кимър не ме попита кой е бил. Необяснимо защо вярвам на обаждането. Може би просто ми се струва… правдоподобно. — Не знам, чичо Мал — въздишам. Болката се връща, но не е дошло време да глътна още едно болкоуспокояващо. — Наистина не знам. — Хм. — Малъри Коркоран очевидно не вярва на твърденията ми, че съм добре. Не го обвинявам, но по-голямо страдание ми причиняват болки, които не са от физически характер. Тази сутрин се опитах да накарам Кимър да седне и да изслуша цялата история. Тя уморено поклати глава. „Не искам да слушам, Миша, разбра ли? Вярвам ти, но не искам да знам“. Възразих, но тя отново поклати глава и нежно сложи пръст върху устните ми. Очите й, сериозни, питащи и тревожни, гледаха право в моите. „Искам да ти задам само три въпроса — каза. — Първо, в опасност ли е синът ни?“ Бях прекарал половината нощ, задавайки си същия въпрос, затова имах готов отговор. Казах й истината — че съм сигурен, че не е. Тя го прие, после попита: „Аз в опасност ли съм?“ Казах й, че нищо не я заплашва. Без да сваля тържествения си поглед от мен, Кимър попита онова, което всъщност искаше да попита от самото начало: „Ти в опасност ли си?“ Казах й, че не съм. Тя кимна, прегърна ме, целуна ме, после отпусна глава на гърдите ми и ми каза да не забравям, че имам семейство, което се нуждае от мен. После отиде на работа. По-късно Дон и Нина Фелсенфелд се отбиха, за да ни обсипят с тенджери и доброта, притесненията им едва не ме задушиха, но и ме изпълниха с топло чувство към тях. Нямам представа как са разбрали какво е станало снощи, но както непрекъснато изтъква жена ми, Елм Харбър е много малък град. — Ако се сетиш за нещо, което фирмата може да направи за теб — казва чичо Мал с принудена сърдечност, — непременно се обади. — Добре — насилвам се да кажа. — И благодаря, че се обади. Малъри Коркоран се засмива. — Талкот, чакай, не затваряй. Още не сме стигнали до онова, заради което ти се обаждам. Така или иначе щях да ти се обадя, дори преди да разбера за станалото. — Защо? Случило ли се е нещо? Нов взрив от смях по жицата. — Не, не, всичко е наред. Слушай, Талкот, за мястото на съдията. Жена ти сигурно има някой таен обожател. — В какъв смисъл? — питам, вече забравил за снощното нападение, притеснен, че Белият дом е открил нещо за възможните извънбрачни дейности на жена ми, за които обещах на доктор Йънг да не мисля, докато нямам сигурни доказателства. Изведнъж осъзнавам, че чичо Мал просто иска да каже, че шансовете на Кимър не намаляват, а се увеличават. — Моите източници ми казват, че хората на президента са малко сърдити на професор Хадли. Още не е отпаднал от състезанието, но е под въпрос. Републиканците го смятат за човек от типа на Феликс Франкфуртер6, този политически либерал, който е бил консервативен съдия или поне така ми се струва от малкото, което е написал. Тази комбинация им харесала, решили, че по този начин демократите ще са доволни, а ще си подобрят отношенията и със собственото си дясно крило. Поне такава версия им пробутал някой. — Във всеки случай — продължава той — някой им подава записи от разговорите, които професор Хадли е водил тук-там, и сега те си мислят, че първи в списъка им се е оказал таен либерал. Може и да не е публикувал подобни идеи, но някои от тях изглеждат доста изчанчени. — Разбирам — казвам бавно. — Докато в случая с Кимър… като се има предвид баща ти… да кажем, че президентът трябва да се сдобри с десните и номинацията на снахата на Оливър Гарланд ще е определено… жест в тази насока. Освен това тя е черна. И е жена. Три предимства. — Така че да забравим. — Струваш ми се разстроен, Талкот. — Не, не. — Няма начин да обясня на чичо Мал как са ме жегнали последните му забележки и как жена ми би се засегнала още повече, ако ги споделя с нея, което няма да направя. — Не, но… Ти каза, че някой им подхвърля записите. — Чух, че е някой от Елм Харбър. — От Елм Харбър? — От университета. — Гласът му става по-суров. — Разбирам. — Успявам да запазя неутрален тон. Очевидно чичо Мал смята, че аз съм този човек, и отношението му показва, че според него е проява на лош вкус да използваш връзките си във Вашингтон, за да помогнеш на жена си да бъде избрана за съдия. Макар че, ако помисли малко повече, ще си спомни, че аз нямам връзки във Вашингтон, освен онази, с която говоря в момента. — Проблемът, Талкот, е, че подобно засипване с кал може да има точно обратен ефект. — Обратен? — Който и да подава тези записи в Белия дом, може и да навреди достатъчно на професор Хадли и той да не получи мястото. Но няма гаранция, че ще изберат кандидата, когото подкрепя информаторът. Понякога такива действия водят до лоши последици. Ако А замеря с кал Б, понякога и двамата така се окалват, че ги изхвърлят от… — Схващам идеята. — Но дори и да не се получи така, дори да успее, все пак не е редно. Редно. Ето ти дума, която сигурно няма да съществува през следващия век. — Съгласен съм. — На твое място щях да намеря начин да спра това. — Чичо Мал, не съм аз! — избухвам. Чувствам се точно като снощи — невинният чернокож, който изглежда виновен в очите на бялата власт. — Не съм си и помислял, че си ти — лицемерно казва той. — Ще им кажеш ли? — На кого и какво? — На Белия дом. Че не съм аз. — Ако наистина искаш — мърмори той със съмнение: намеква, че не е сигурен дали ще му повярват и дали изобщо трябва да му вярват. — Моля те. — Добре — казва той, което означава, че няма да го направи. — Но го имай предвид. — Разбира се. — Е, затова ти се обадих. И ако има нещо, с което фирмата може да ти помогне, обади се. — Разбира се — казвам му. „Стюарт — мисля си, докато затварям. — Онзи надут глупак Стюарт Ланд“. 
  29 
 Една приятна вечер 
 


  (I) 
 


 На вечеря съм у Шърли Бранч — първата чернокожа преподавателка в нашия факултет, моя бивша студентка. Кимър не е с мен, под претекст, че няма кой да гледа Бентли. В известен смисъл съм пратен като шпионин, защото е поканен и Марк Хадли. Болката в ребрата ми е намаляла, но шевовете на бузата ужасно ме сърбят. Оказва се, че Стюарт Ланд е заминал за няколко дни — несъмнено във Вашингтон, — така че не мога да го упрекна за усилията да саботира Марк Хадли, ако разбира се, той е на дъното на цялата работа. Непознатият не се е обаждал повече да ме успокоява, но вече нямам чувството, че ме следят. Аз съм между последните пристигащи гости. Марк и Далия Хадли вече са тук, като и Линда Уайът със сънливия си съпруг Норм, архитект. И коварният Бен Монтоя, здравата дясна ръка на Линда, чиято жена като моята замества болна от грип детегледачка. Шърли ми беше студентка преди десет години, в първия ми курс по исково право. Остават й три години до гласуването за хабилитация, но тя вече знае чие мнение има значение. И е достатъчно умна, за да разбира, че колкото и да се борим, оценките на работата й ще бъдат повлияни поне малко от това колко оценяващите я харесват като личност. Трима от гостите не са свързани пряко с университета. Доктор Морис Йънг е придружен от кротката си съпруга Марта, почти толкова пълна, колкото него. Третият е кльощавият Куейм Кенърли, безсрамно пресметлив политик с преждевременно оредяваща коса и великолепна козя брадичка, както и с репутация на демагог агитатор. Шърли Бранч живее в голям жилищен комплекс, който гледа към тесния, обсипан с водорасли плаж на Елм Харбър. Едноетажната й къщичка не е много голяма — спалня, която очевидно й служи и за кабинет, кухня с размера на килер, баня и продълговато пространство, което изпълнява ролята на всекидневна и трапезария, макар масата за дванадесет да заема половината от мястото. За същите пари (както ми е казвала самата тя безброй пъти) можеше да си купи къща с три спални от другата страна на комплекса, но не искала да се лиши от живописния изглед. „Не ми трябва много място — казва Шърли, — защото сме само аз и Чинк“. Трябва да обясня, че Чинк е третото куче на Шърли с това име. Да седя у Шърли и да гледам през прозореца към плажа и гладката черна вода на по-малко от петдесет метра е почти все едно че съм се върнал в Оук Блъфс. Почти. Работата на Шърли е свързана главно с расите и тя е определено, агресивно, почти осезаемо ориентирана наляво. Ако я чуеш как говори, ще решиш, че пред Америка и целия свят не стои по-важен проблем от расизма на белите. Умът й е остър и енергичен, тя обича да пише, но в работите й липсва финес, внимание към нюансите, задълбочено изследване на алтернативите — с една дума, тя е твърдоглава, което е вероятно една от причината, че почти сме решили да не я хабилитираме. Марк Хадли е начело на опозицията. Чудя се дали Шърли го знае. Забележителен мислител и добър учител е бившият ми приятел Марк Хадли, но аз се надявам да си остане преподавател по право. Седя на една от дългите страни на масата, притиснат между доктор Йънг отдясно и Далия Хадли отляво. Срещу мен е декан Линда, обградена от Куейм Кенърли и празния стол, който очаква Лем Карлайл. — Полицаите ли ти насиниха окото? — пита внезапно Куейм Кимбърли и отдръпва глава, сякаш за да ме огледа по-добре. — Не. — А кой? — Други хора — отговарям грубо. Тази вечер съм истински син на баща ми. Куейм не се отказва. — Наистина ли не бяха полицаите? Сигурен ли си? — Сигурен съм, Куейм. Бях там. Иронията не помага. — Чух, че те арестували. — Не, не са. — Не са ли извадили пистолети срещу теб? — Той мига яростно. — Никой не е вадил пистолет. Куейм Кенърли поглажда малката си брадичка, докато обмисля следващия си ход. Малко дързост не е в състояние да го откаже. Може да съм син на покойния и омразен Оливър Гарланд, но пък съм и чернокож, който може би е бит от полицията; пък и историята е твърде пикантна, за да я пренебрегне. Декан Линда слуша с повече от половин ухо. — Но си имал някакъв проблем с полицията, нали? С бели полицаи? — Беше недоразумение — въздишам. — Нападнаха ме, повиках охраната, но когато дойдоха, помислиха, че аз съм нападателят, а не жертвата. Но аз им показах картата си от университета, те се извиниха и ме пуснаха. — Градската полиция? — Охраната на кампуса. — Знаех си. Точно така правят. — Той не изчаква отговора ми. Чернокож в кампуса, а? На две пресечки от юридическия факултет, където работиш. Ако беше бял, нямаше да има недоразумение. Не си губя времето да се чудя откъде Куейм знае подробности за преживяването ми, защото това му е работата. Но си губя времето да споря с него, макар че анализът му е съвсем точен. — Аз не вървях, а бях… — Колебая се и поглеждам към декана, но няма къде да се отстъпва, освен напред. Качвах се по скелето на библиотеката. Затова им се видях подозрителен. — Но в твоя кампус, нали? — настоява той и кима, сякаш вижда подобни неща всеки ден, което сигурно е вярно. — Да. — А нападателите са били бели. Ако полицията беше дошла, докато се биеш с нападателите, щяха да мислят, че ти си лошият. — Възможно е. — Точно за това говоря! — вика той на Линда Уайът, може би довършвайки някакъв по-раншен спор. — Знам, знам — бърза да каже тя. — В неговия кампус, но той е бял кампус! Това е основната задача на полицията в града — да ни държи на мястото ни. — Ммм — казва декан Линда. Устата й е пълна. — Чернокожите са застрашен вид в тази страна. — Произнася го като цитат от енциклопедия, после ме посочва с пръст като доказателство номер едно. — Няма значение кои са бащите им. Блюдото с картофеното пюре наближава към нас и Куейм спира, за да си сипе сериозно количество. Добавя си сос от малък супник, после пъргаво се връща на въпроса. — Сякаш е вечен ловен сезон за нашите млади мъже! — Не съм толкова млад — прекъсвам го. Опитвам се да обърна нещата на шега. — Ти имаш късмет, че си жив. Говоря сериозно. Всички знаем какво може да направи полицията. — Обръща се към декан Линда. — Разбирате ли ме? — И всички много се радваме, че не си пострадал, Талкот. — Тя се усмихва с истинска загриженост. — Е, нали всичко свърши добре — казвам и се надявам Куейм да престане. — Трябваше да ме оставиш аз да се разправям. — Не, благодаря. — Можех да се обадя на комисаря. Подобен тормоз точно в момента е на дневен ред. Кметът е много загрижен. Последното, което ми трябва, е официално разследване. Не мога да си позволя да стана на дневен ред. Това не само може да наклони везните отново в полза на Марк — нещо по-лошо, може да разкрие повече, отколкото съм готов да позволя. — Не е необходимо. — Мисля, че комисарят трябва да проучи случая — упорито казва Куейм. — Не, благодаря — повтарям. — Освен това ти казах, беше охраната на кампуса, а не градската полиция. — Знам, но комисарят отговаря и за двете. Такъв е щатският закон. Правилно. И университетът трябва да спазва законите за зонирането на града, но не го прави, когато не му изнася. — Искам просто да забравя за цялата тази история — казвам на Куейм и умишлено заговарям очарователната Далия Хадли. Тя изглежда по-спокойна от последния път, когато я видях, може би защото с Марк са пресметнали, че малкият инцидент пред библиотеката само ще увеличи шансовете му за номинацията. Марк произхожда от богато семейство — много богато — и е свикнал да получава каквото иска. — Радвам се, че не си пострадал сериозно — казва Далия. — Благодаря. — Трябва да се пазиш, Талкот. Семейството ти се нуждае от теб. — Знам, знам. — Трябва да ги защитаваш до последната пешка. Очите ми се разширяват. Във всяка параноидна фантазия идва Видовден, когато истината внезапно излиза наяве — да, целият свят се е обединил срещу теб. — Какво?! — Гласът ми е напрегнат, почти вик. — Ами… Казах, че разчитат на теб. За миг затварям очи. Гърбът ми е целият в пот. — Извинявай… Просто не те разбрах. Далия се отдръпва, сякаш съм й направил непристойно предложение, и сурово казва: — Мисля, че имаш нужда от почивка, Талкот. — Извинявай. Не исках… да повишавам тон. — Изглеждаш уморен. Не бива да избухваш толкова лесно — добавя тя добронамерено, после се обръща наляво, за да си поговори с Норм Уайът. Поглеждам към другия край на масата и забелязвам, че бившият ми приятел Марк Хадли ме гледа мрачно.  (II) 
 


 През по-голямата част от вечерята на почти всички около мен, изглежда, им е по-интересно да говорят с някой друг. Лемастър и Джулия Карлайл, и двамата стройни и напети, най-накрая пристигат. Опитвам се да подхвърля нещо на Лем, който е блестящ събеседник, но той отговаря почти едносрично, сякаш не може да говори с мен, и аз отново се чудя дали само си въобразявам промяната в отношението му, или репутацията ми в юридическия факултет наистина се е сринала. Но доктор Йънг е решил да поговори с мен за убийството на Фрийман Бишоп. Разказва ми дълга история за един линч в Джорджия през 1906, която знае от прадядо си. Ръцете и краката на черен пастор били изгорени с жарава и после бил застрелян в тила, защото отказал да се откаже от усилията си да организира работниците в мелницата. — Както виждаш — казва доктор Йънг, — Сатаната никога не се променя. Това е най-голямата му слабост. В това отношение вярващият християнин има предимство пред него. Сатаната е същество с навици. Той е хитър, но не е интелигентен. Сатаната никога не се променя, както и онези, чиито души му принадлежат. Хитлер е изпратил евреите в лагерите и знаеш, че и други зли владетели в незапомнени времена са избивали невинните, защото са били по-различни. И днес го правят по целия свят! Черни, бели, жълти, хора от всички цветове избиват други хора от всички цветове! Защото Сатаната никога не се променя. Никога! Сатаната е глупак. Хитър, но не и интелигентен. И за нас е божи дар, че е такъв. А защо е глупак? За да можем, ако сме нащрек, да го разпознаем. Защото Сатаната, глупавият Сатана, винаги ни атакува по един и същ начин. Ако старите методи не успеят, той не може да измисли нищо ново, слава богу. Затова просто отива при някой друг. Той ни атакува със сексуални желания и други изкушения, които подмамват тялото. Изкушава ни с алкохол, наркотици и най-различни примамки, които ни объркват. Той ни разяжда с расова омраза, алчност и изкушения, които опорочават душата. Доктор Йънг е повишил глас и всички на масата слушат проповедта му, дори Марк, който не може да търпи вниманието да е приковано от някой друг, освен него. — Сега разбираш какво прави Сатаната. Атакува тялото. Атакува ума. Атакува душата. Тяло, ум и душа — това са единствените части на човешките същества, които Сатаната знае как да нападне. Ако ги пазиш от него, си спасен. Когато пазиш тялото си, ти пазиш божия храм. Ако пазиш ума си, пазиш божията работилница, защото Бог налага волята си на земята посредством смъртните човеци. А ако пазиш духа си, ти пазиш божието хранилище, защото Бог изпълва душите ни със своята сила, за да ни помогне да изпълним повелята му на земята. Марк Хадли не издържа и го прекъсва. — Морис… — започва той. — Доктор Йънг — поправя го доктор Йънг спокойно. — Доктор Йънг. — Марк се дразни, че трябва да го нарича така, защото докторатът му сигурно е по богословие и е получен в някоя неизвестна семинария, — първо, искам да ви кажа, че аз и съпругата ми сме свободомислещи. Ние сме скептици по отношение на религията — добавя той ненужно. Повечето от присъстващите гледат Марк, но аз наблюдавам Далия, чиято уста се сгърчва в отвращение, точно преди да обърне очи към прозореца. Чудя се дали е ядосана на съпруга си, че влиза в спор изобщо, или затова, че го прави и от нейно име, без да споменава, че тя е стриктна католичка, която води сина си на литургия всяка неделя. — Не сме атеисти — подчертава Марк, — защото няма доказателство, че Бог не съществува, но сме скептични към претенциите за истинност на всички религии, защото няма доказателство и че Бог съществува. Или пък Сатаната. Второ… — Първо да приключим с първото. — Пасторът се усмихва. — Един велик мислител, Мартин Бубър7, е писал, че атеисти не съществуват, защото те трябва да се борят с Бога всеки ден. Може би затова Библията казва „Само глупакът казва в сърцето си, че Бог не съществува“. — Не си спомням Бубър да е писал това — казва Марк Хадли, който мрази да му казват нещо, което още не знае. — В „Между човека и човека“ — намесва се тихо Лемастър Карлайл, някогашен студент по богословие, и изненадва цялата маса. — Прекрасна книга. Хората, които са чели „Аз и ти“ и мислят, че познават Бубър, не са стигнали до същността му. — Удар срещу бедния Марк, което е обичаен спорт между преподавателите от юридическия факултет. Доктор Йънг насочва бледия си пръст към Лем. — Прав сте, професор Карлайл, но и грешите. Важното не е дали си чел Бубър, нито пък коя негова книга си чел. Важното е дали знаеш какви са залозите. Когато правех доктората си в Харвард, преподавателят ми по философия беше атеист, който ни напомняше непрестанно каква е същността на религията: „Бог не иска умовете ви — казваше той, — а душите ви. Защото Бог е създал човешкия ум, но стига до него през сърцето“. И казваше още: „Бог не иска да четете Библията и да казвате: „Каква прекрасна книга!“ Той иска да четете Библията и да казвате: „Аз вярвам!“ С наслаждение виждам как челюстта на Марк увисва, което не се случва често, но той наистина зяпна, когато преподобният свърза думите докторат и Харвард. Морис Йънг притежава качества, които Марк Хадли със своя благовъзпитан либерален расизъм никога не е допускал. Междувременно белязаното от шарка лице на проповедника разцъфва в усмивка, когато той се връща към спомените си. — Разбира се, това беше през петдесетте, по времето, когато философите, дори атеистите, трябваше да познават Библията. Все пак Библията е засега най-влиятелната книга в историята на Запада, а може би и в историята на целия свят. Как може някой да се преструва, че разбира света, или да се опитва да го обяснява, без да разбира книгата, която го е създала? Но когато опознаеш Библията, ти опознаваш Бога. Затова атеистът, който наистина се е опитал да опознае света, винаги ще бъде по-близо до Бога, отколкото много християни, защото той познава Божието слово. Бог ни е дал много пътища до своя дом и с времето той ще събере мнозина и от онези, които смятат, че не вярват в него, защото да се бориш с Бога означава, че наполовина си повярвал в него. — Амин — казва Куейм Кенърли. Шърли му се усмихва. Междувременно на ход е Далия Хадли. — Но не рискува ли атеистът? Той би могъл да стигне до Бога, но би могъл и да не стигне. — Вдигам поглед точно навреме, за да видя как се усмихва сладко на Марк, но онези, които се вгледат внимателно, ще доловят бушуващия гняв под момичешките черти. Доктор Йънг го забелязва. Той забелязва всичко. Затова кима и казва: — Вярно, скъпа, вярно. — Дълбокият му глас е станал напевен. — Бог отваря дверите на Рая и за най-големия грешник, но грешникът трябва да направи стъпката навътре. А човешкият ум, това великолепно творение, има склонност да издига прегради пред нас. О, да, Бог е отворил дверите, но умът казва: „Това не е Бог“ или „Това не са дверите“, или „По-добре да трупам съкровища на земята“. Това са думи на Сатаната, който никога не се променя, който, слава богу, е хитър, но не и интелигентен. Много хора биха предпочели да се вслушат в съветите на Сатаната, биха предпочели да спечелят онова, което греховният свят им предлага неохотно, отколкото да приемат това, което Бог щедро им дава. Всички знаем какво казва Евангелието за тези хора: „Те имат своята награда“. Марк Хадли отново се опитва да го прекъсне, но Шърли Бранч, която стои до него, слага ръка на рамото му, за да го спре. Вместо това се обажда Бен Монтоя. — Някои хора не споделят религиозните ви убеждения, преподобни — обявява той грубо, но коректно. — Мислили ли си за техните права? Доктор Морис Йънг му се усмихва. — Професор Монтоя, не мисля за тези неща. Правата са си проблем на хората. Бог е любов. Не можеш да изразиш обичта си към ближния, като му дадеш права. Дай на бедния или на чернокожия права и ще почувстваш, че си изпълнил дълга си към него. Може дори да сметнеш, че сега той ти дължи благодарност. Но ако преди всичко обичаш ближния си, въпросът за правата не би изникнал никога. Лем Карлайл отново се намесва внимателно — търси общ език, както подобава на бъдещ декан. — Но християнството ни учи, че човешките създания са низвергнати. Че са грешни по природа. Затова обяснява съществуването на държавата като предопределена от Бога да поддържа реда между тези низвергнати създания. Не е ли това причината да имаме права според християнското учение — защото знаем, че сме твърде слаби, за да живеем в любов помежду си, както би искал Господ? Доктор Йънг кима, но не в знак на съгласие. — Проблемът с правата — казва той — е, че веднага щом ги получите, смятате, че сте постигнали нещо стойностно. Но всичко, което е наистина ценно, идва от Бога. Когато даваш права на един човек, е твърде лесно да забравиш да го обичаш. Линда Уайът улавя удобния момент. — Значи състраданието е по-важно от правата. — Правата са човешко творение — съгласява се доктор Йънг. — А да обичаш ближния си, да се отнасяме помежду си с милосърдие и смирение, е дар, който ние връщаме на Бога. И тогава разбирам как да се измъкна от мрежата, която в смъртта си моят умен баща е изплел около мен и семейството ми. Всички търсят земните блага, точно както каза Морис Йънг. Земните. На земята. В съзнанието ми нахлува споменът за един неприятен следобед със Съдията преди много години в кампуса. Бялата пешка. Екселсиор. Земята. Възможно е, само възможно, да успея да свържа нещата. — Амин — казвам, благодарен за надеждата, която най-сетне е проблеснала в измъченото ми съзнание.  (III) 
 


 С Бен Монтоя си тръгваме заедно. Вървим към паркинга. Той така умело е подбрал момента да се сбогува, че съм убеден, че иска да поговори с мен за нещо. Оказвам се прав. Започва с финт. — Мислиш ли, че той наистина вярва във всички тези неща? — Кой? Кои неща? — Преподобният Йънг. Всички тези неща за Сатаната. Поглеждам го. — Не се съмнявам, че доктор Йънг вярва на всяка своя дума. Аз също вярвам. Бен поклаща глава, но не казва нищо. Настъпва тишина. Газим из снега, всеки унесен в собствените си мисли: несъмнено Бен затвърждава убеждението си, че съм полудял, а аз осъзнавам дълбоката истина на онова, което току-що съм казал. Но истинската причина на Бен да ме последва няма нищо общо с теологията или метафизиката. — О, Талкот — казва той небрежно и разбирам, че сме стигнали до същността. — Да? — Талкот, можем ли да поговорим за малко? — Нали говорим, Бен? — Талкот, деканът никога не би ти казала нищо, но… — Но? — Тя много се тревожи за теб, Талкот. Трябва да го разбереш. — И защо се тревожи? — Ами… заради начина, по който се държиш напоследък. И тази работа с теб и Марк… — Няма никаква работа с мен и Марк. — Знаеш за какво говоря. — Не съм сигурен. — Яростта ми е толкова явна, че Бен отстъпва, сякаш очаква да го ударя. — Ако Линда иска да говори с мен, знае къде да ме намери. — Не съм сигурен дали иска да говори с теб, Талкот. — Много официален тон. Бен е майстор да гледа отвисоко на другите, не само заради ръста си. — Декан Линда е твърде възпитана, за да ти каже нещо, но разбрах, че последния път, когато сте говорили, си я обидил. — Обидил съм я? Ние… просто имахме разногласия. Не съм… — А и тази история с полицията в началото на седмицата. Знам, че едва не са те арестували, но ситуацията е била доста объркана. Трябва да мислим за репутацията на юридическия факултет, Талкот. Не може един преподавател да налива масло в расовите пожари в този град… — Бен… — Не, не, не казвам, че го правиш нарочно. Но хората са склонни да използват случилото се за политически изгоди — има предвид Куайм. И това не е всичко, Талкот. Линда казва, че заради него факултетът може да изгуби три милиона. — Да не искаш да ми кажеш, че Камерон Ноуланд ще си вземе парите? Защото неговият разглезен хлапак е ядосан на преподавателя си? Бен вдига ръце в знак, че се предава. Заднишком е стигнал до вратата на ягуара си. — Не знам какво ще прави Камерон. Не съм посветен във всичко, което знае деканът. Искам само да знаеш, че тя се тревожи за теб и… и мисля, че ще е добре ако… се държиш по-добре… — Да не се опитваш да ме предупредиш за нещо, Бен? Сериозен проблем ли имам, или просто става дума за накърнено самолюбие? — Просто мисля, че трябва да си внимателен. И да мислиш за доброто на университета. — Вместо за какво? Не разбирам, Бен, почакай. — Той вече се е качил в колата. — Какво се опитваш да ми кажеш? За мен ли се отнася, или за Кимър и Марк? — Спомням си предупреждението на Стюарт Ланд, че ще ми бъде оказван натиск. — Хайде, Бен, кажи ми. — Няма нищо за казване, Талкот. — Гледат ме гневно, сякаш ми е ядосан за престъпление, което още не съм извършил. — Не разбирам какво ми казваш. — Хващам вратата и не му позволявам да я затвори. — Загазил ли съм? — Не знам, Талкот. Ти как мислиш, загазил ли си? — Докато търся отговор, той посочва с брадичка. — Би ли си махнал ръката от колата ми? — Бен… — Лека нощ, Талкот. Поздрави семейството си. И потегля. Едва не нахлувам обратно на вечерята, за да се изправя срещу Линда Уайът и да я попитам какво иска да ми каже. Но няма смисъл. Линда ще отрече всичко. Това е основната причина да си има маша — може да отрече всичко, каквото казва той, а посланието все пак ще стигне до адреса си. Още треперещ от гняв, пъхам ключа в ключалката — малкото ми камри е твърде старо, за да има система за заключване без ключ или алармена система — и забелязвам, че вратата е вече отключена. Сигурно съм я оставил така, защото никой не си дава труда да отключи кола и после да я зареже. Пък и кой би откраднал двадесетгодишна кола? Само че, когато отварям вратата и лампичката на тавана светва, осъзнавам, че има хора, които проникват в колите и не взимат нищо, както има хора, които влизат с взлом във вили, и правят същото. Някои хора отключват с шперцове, за да оставят нещо. Точно в средата на шофьорската седалка лежи книгата за шаха, открадната от мъжете, които ме пребиха. 
  30 
 Обичайните заподозрени 
 


  (I) 
 


 — Чух, че си се карал със Стюарт Ланд — казва Скъпата Дана Уърт, която първа чува всичко. — Не сме се карали. По-скоро… Всъщност му казах, че се опитва да провали кандидатурата на Марк. Казах му, че има обратен ефект и че може да намали и шансовете на Кимър. Той каза, че нямало такова нещо. — Може и така да е. — Той току-що се върна от Вашингтон, Дана. — Не ставай глупав, Миша. Сигурна съм, че не е бил там заради жена ти. Замина, за да подготви с приятелчетата си от дясното крило за поредната конституционна лудория. Стюарт никога не ходи някъде заради друг, освен заради себе си. — И заради факултета. — И заради факултета — съгласява се тя, не много убедено. За разлика от другите членове на факултета, които, изглежда, смятат поведението ми напоследък за грубо, както декан Линда, Дана се сближи с мен. Париите, каза ми преди няколко дни, трябва да се държат заедно. Когато й изтъкнах, че тя не е парий, Дана ми напомни, че е председател на местния клон на „Хомосексуалисти за цял живот“. „Всички ни мразят по една или друга причина“, каза ми доволно. — Хубави шевове. Отиват ти. — Благодаря. — Мислех си за онова, което е станало с теб. — Какво е станало? — За малко са щели да те арестуват… — Няма такова нещо. — Не знам как иначе да го нарека. — Беше недоразумение. Великата последователка на учението за свободната воля се усмихва. — О, да, от онези недоразумения, при които едва не те пребиват. — Никой не ме е бил — отговарям остро, внезапно разтревожен какви ли слухове разпространява старата ми приятелка, защото, както обича да казва Дана, тя повтаря всичко, което й кажеш, само на още толкова хора, на колкото си казал ти. — Мъжете, които са те следили, са те били. — Така е. — Точно за това исках да поговорим, Миша. За мъжете, които са те преследвали. — И какво? — Те са откраднали книгата за шаха, нали? — Да. — Не съм й казал, че тя отново се появи. — А знаеш ли защо? — Ти ми кажи. — Защото, скъпи Миша, са я взели за онова, което търсят. — Моля? — Днес май схващаме бавно, а? Първо, каза, че те следили. Второ, че знаели името ти. — Дана е царица на списъците, особено на импровизираните. — Трето, питали са те какво има в плика. И четвърто, пребили са те и са избягали с книгата. — Да. — Защо точно онази вечер? От всички вечери, когато са можели да те нападнат, защо са избрали точно тази? — Не знам. — Защото си направил нещо или си казал нещо, което ги е накарало да решат, че са намерили онова, което търсят. — Тя се усмихва, доволна от собствената си дедукция. — Сега трябва просто да се сетиш какво си направил, за да помислят така. Но аз вече знам какво съм направил. Отидох в шах клуба. Мъжете, които ме следяха, сигурно работеха за някого, за човек, който подобно на покойния Колин Скот, е знаел какво пише в писмото на Съдията. Някой, който е разбрал какво означава екселсиор — значи е знаел, че баща ми се занимаваше с шахматни задачи. Някой, който може да е казал: „Ако Талкот се доближи до каквото и да било място, свързано с шаха, го наблюдавайте особено внимателно. Ако изнесе нещо оттам, вземете му го на всяка цена“. Някой… някой… — Ами обещанието на Джак Зиглър, че никой няма да ми навреди? — Някой не е чул новините — казва тя. Намръщвам се. Не съм й казал за телефонното обаждане в 2:51. Не съм казал на никого. Рано или късно ще ми се наложи. Веднага щом разбера кой в тази сграда ме наблюдава. За един тревожен миг ми хрумва, че това може би е самата Скъпа Дана. — Какво си се замислил? — Съставям списък на враговете си — отговарям. — Миша, не говори така. Звучиш като Никсън. — Че защо не? — Намигвам й. — Никсън беше героят на баща ми. — Никой не е съвършен. Освен Лемастър Карлайл. — Дана се засмива. Използвала е тази фраза и преди. Но сега не ми се вижда толкова смешна. — Като става дума за Лем — чувам се да казвам, — не ти ли изглежда… малко странен напоследък? — Той винаги си е странен. — Не, искам да кажа… Не знам, на мен ми се струва… дистанциран. — Той винаги е дистанциран. — Искам да кажа, че вече не се държи приятелски. Сякаш се опитва да ме избягва. — Не мога да си обясня защо. Той иска само да стане декан. Предавам се, доста разочарован. По своя дразнещо прям начин Дана ми напомня, че не съм любимец на никого във факултета в момента, освен може би неин. Неприятно ми е да го чуя, но може би е права за Лем. После ми хрумва друга мисъл. Клюкарката Дана със сигурност знае всичко. — Знам, че не е моя работа, но чувала ли си някакви слухове за връзка между Лайънъл Елдридж и Хедър Хадли? Скъпата Дана изглежда стресната. После бавна котешка усмивка смекчава лицето й. — Не. Сигурно съм го пропуснала. Но това би било възхитително. Трябва да поразпитам. „Има много начини да пуснеш клюка“, казвам си горчиво.  (II) 
 


 Излизам от кабинета на Дана и налитам на Теофилъс Маунтън, който отключва вратата си със същото съсредоточено внимание, с което кара, върви и преподава — все неща, които не прави особено добре. Поздравявам го. — Застаряващият Тио се обръща вдървено и се усмихва благо. — Здравей, Талкот. — Имаш ли една минута? Той се намръщва, сякаш въпросът е много труден. — Ами… да — казва най-накрая, все още с ръка на бравата. На осемдесет и две години Тио не е онова, което е бил по времето, когато баща ми е бил студент, нито онова, което беше, когато аз бях студент. Той е единственият жив от известните братя Маунтън. Другите двама са Перикъл, който преподаваше в университета в Лос Анджелис, и Херодот — преподавател в Колумбийския университет. Някога ги смятали за тримата най-велики специалисти по конституционно право на епохата. Пери почина преди две десетилетия, а Херо — миналата година. И тримата бяха между най-прочутите либерали на столетието. — Изглеждаш ужасно. Полицията ли те подреди така? — Не, разбира се. — Чух, че едва не те арестували. Чудя се дали тази история ще ме преследва до края на кариерата ми. — Не, Тио, не са искали да ме арестуват. Беше просто недоразумение. — Аха. — Произнесено със съмнение. — Ти си го познавал, когато е бил студент — казвам. — И след това. — Бяхме много добри приятели, докато не започна да се държи неразумно. — Като казваш „да се държи неразумно“, имаш предвид… — След изслушванията. — Той неопределено маха с ръка. — Много хора в тази сграда подписаха петиции срещу утвърждаването му, Талкот. Ти го знаеш. Не беше тук по онова време, но помниш. — Бях студент, Тио, затова помня. — Тогава помниш и че аз не се подписах. — Той слага ръка на гърдите си. Както обикновено, ризата му изглежда недобре изпрана. — Не бях съгласен с него по много въпроси, но бяхме приятели. Както казах, докато не започна да се държи неразумно. — Ами… след като вече не бяхте близки… дали има някой във факултета, с когото е бил близък? Някой, на когото е вярвал. — Млъквам за миг. Типично за моето семейство. Трябва да разпитвам външен човек кои са били приятелите на баща ми във факултета, където преподавам самият аз. — Някой, на когото би се доверил. През рошавата брада на Тио надниква усмивката му. — Стюарт Ланд със сигурност е гаден рейгънист. Толкова нелогично ли е, колкото ми се струва? Може би не. — Искаш да кажеш, че е вярвал на Стюарт Ланд? — Не знам дали баща ти изобщо е познавал Стюарт, но не би ме изненадало. Всички нови консерватори се сдушват. — За миг той отмята глава и се намръщва, вперил поглед в тавана. — Кой друг? Предполагам, че трябва да е познавал Линда Уайът, защото и двамата са учили тук. Мисля, че добре познаваше и Ейми Хефърман. Тя му беше състудентка. Поклащам глава. Горката Ейми, любимата Принцеса на протокола. Почти бях забравил, че са учили заедно с баща ми. Баща ми вечно си правеше жестоки шеги с нея, най-вече по повод интелекта й. „Второ място сред треторазредните умове в сградата“ беше определението му за студентските й години и той не преставаше да се чуди как са я поканили да преподава. — Не и Ейми — казвам тъжно. Тио присвива очи. Не мисли толкова бързо, колкото някога, но не е оглупял. — Не и Ейми какво? Намислил ли си нещо, Талкот? — В думите му липсва неодобрение. Ако съм намислил нещо, той сигурно ще иска да участва. Привежда се към мен, така че усещам ужасния му дъх, и прошепва: — За Стюарт ли става дума? Да не би да е загазил? — Поне аз не знам такова нещо. — Жалко. — Тио най-накрая отваря вратата и влиза в кабинета си, който, макар и просторен, е така претъпкан с купчини книги и документи, че придвижването вътре прилича на спелеоложка експедиция. Не ме кани да го последвам. — Не се занимавах много с баща ти, Талкот. Не и откакто… — Започна да се държи неразумно — довършвам вместо него. — Значи и ти си забелязал? — Тонът му е печален. — Баща ти беше добър човек. Не беше моят тип политик, но беше добър човек. Докато сестра ти не умря. Тогава всичко тръгна надолу. — Чакай малко, Тио. След като умря сестра ми? — Точно така. — Но преди малко каза, че е загазил след изслушванията. Тио примигва. Забравил ли е какво ми каза? Объркан ли е, или просто хитър? — Не знам кога точно стана, но той започна да се държи неразумно. — После очите му отново блясват. — Но ако Стюарт Ланд не е човекът, когото търсиш, предполагам, че ти трябва Линда. — Сериозно ли мислиш, че баща ми би се доверил на Линда Уайът? — Още докато го казвам, се сещам, че Линда знаеше, че ще бъда на вечерята у Шърли. Може ли да е забелязала от прозореца на кабинета си, че отивам към кухнята за бедни? Възможно ли е да е знаела, че възнамерявам да отида в шах клуба в четвъртък? Не разбирам как, но аз не разбирам много неща, като например защо Кимър се ожени за мен. — Със сигурност по-скоро на нея, отколкото на мен.  (III) 
 


 В кабинета ми се обажда Валъри Бинг — беше две години след нас във факултета, а сега работи в една фирма във Вашингтон. Двете с Кимър са отраснали в един квартал и си останаха приятелки, както и колеги — работиха заедно по няколко случая. Валъри ми казва, че от ФБР са разговаряли с нея за миналото на жена ми. Несъмнено са я накарали да обещае да запази разговора в тайна, но Валъри, която живее от клюки, ми разказва подробно всичко. Не е имало въпроси за разпорежданията, но я питали дали е чувала жена ми да споменава Джак Зиглър — факт, който незабавно решавам да не споменавам на Кимър. Веднага щом затварям, телефонът отново звъни и започвам да споря с представител на агенцията, която организираше турнетата с речите на баща ми. Ако го заместя на няколко срещи с Дясната глутница, агенцията ще ми плати половината от хонорара на баща ми. Отказвам. Той ми съобщава, че баща ми е получавал четирийсет хиляди долара за всеки ангажимент, а понякога и повече. Потресен съм. За мен това са много пари. Човекът отсреща продължава да говори. Казва, че може да участвам в телевизионни предавания, да сключа договори за книги, да получа предложения за работа. Просто трябва да кажа онова, което би казал баща ми. „Боя се, че точно сега не ставам за проститутка“, иска ми се да му кажа, но вместо това се спирам на по-краткото „Не, благодаря“. Той казва, че може да ми уреди три четвърти от хонорара на баща ми. Повтарям отказа си. Но той не се отказва. Казва, че всъщност не е необходимо да говоря от името на баща ми. Мога да говоря за каквото искам, да споделя каквито искам мнения. Добавя, че няколко от клиентите му много се вълнуват от мисълта да им гостувам. Искат само да изнеса лекция пред малка група, да вечерям с хора, които са почитатели на баща ми, да споделя спомени за Съдията, да им разтълкувам мислите му. Само два-три пъти, мърмори той. И по двадесет-тридесет хиляди долара всеки път. Немощният червей на изкушението се надига у мен вълнуващо и примамливо, когато си помислям за дълговете ни. Но после се сещам за онова, което Морис Йънг каза предишната вечер за Сатаната, и прекъсвам разговора доста грубо. — Моето не значи не. Той отговаря, че ще ми се обади отново след месец-два. Около час по-късно Просто Алма най-после ми се обажда. Още е на островите, каквото и да означава това. Забравил съм защо изобщо я търся и вместо това я питам как е. Тя се оплаква, че мъжете не могат дай насмогнат. Предполагам, че това е вярно. След това си спомням и казвам: — Алма? Помниш ли, когато се видяхме на Шепард Стрийт? Веднага след погребението? Въпреки лошата връзка чувам утвърдителния й отговор. — Каза ми, че много хора ще… ме преследват. Помниш ли? — Така ми каза баща ти. Каза, че хората винаги преследват главата на семейство Гарланд. — А каза ли… кои хора? — Разбира се. Белите — казва тя веднага и теорията ми става на пух и прах. Смятах, че Съдията може да е споделил с Просто Алма част от тайната си. Вместо това чувам още несвързани излияния на измъченото му съзнание, според което всичко, което му се е случило, е по вина на някой друг. — Разбирам. Алма не е свършила. — Както белите преследваха Дерек. — Искаш да кажеш брат му? Комуниста? — Да познаваш някой друг Дерек? Ще ти кажа нещо, Талкот. Баща ти никога не е обичал брат си. Никога. — Знам, Алма. — Опитвам се да приключа разговора, но тя ме прекъсва. — Баща ти смяташе, че Дерек се оплаква прекалено много от белите. Но се оказа, че те пипнаха и баща ти. Затова той започна да мисли, че може би Дерек е бил прав. Казваше, че му се иска да е още жив, за да му каже колко съжалява. — Баща ми е казал, че съжалява? — Опитвам се да си спомня поне един случай, когато Съдията се е извинил, но не успявам. — За какво е съжалявал? — Съжаляваше, че са се разделили. Каза, че след това всичко е тръгнало на зле. — Кое например? — За бога, Талкот, не знам. Просто каза, че съжалява. Заради онова, което направиха белите. Предполагам, че просто брат му му е липсвал. Хрумва ми друг въпрос. — Алма? Когато баща ми говореше за раздялата с брат си, каза ли нещо по-особено? — Мисля, че това е станало, когато татко ти решил да стане съдия. Трябвало да остави целия си багаж. — И Дерек е бил багаж? — На баща ти просто той му липсваше, Талкот, това е всичко. Не стигаме доникъде. Казваме си, че ще се видим през лятото, но това няма да стане.  (IV) 
 


 Опитах се да говоря с Кимър за онова, което става, но тя отказва да ме чуе. Изглежда, не мога да пробия стената, която се е издигнала между нас. Сякаш като ме нападнаха, съм се превърнал във веществено доказателство за онова, което жена ми предпочита да не признава с надеждата, че ще получи съдийското място: че нещо става и вече не е възможно да го спрем или пренебрегнем. А аз имам чувството, че ме наблюдават денонощно и навсякъде, дори и сега току поглеждам през прозореца. Качвам се горе и наглеждам Бентли, чиято спалня е украсена най-вече с различни анимационни образи на Херкулес, който очевидно е бил усмихнат рус ариец с най-големите зъби на света. Синът ни го нарича Херкес. После отивам в банята и параноично поглеждам през прозореца към двора. Всичко изглежда спокойно. Накрая влизам в спалнята и пропълзявам под завивките. По-скоро знам, отколкото усещам тялото на жена ми съвсем близо до мен, но не смея да я прегърна и да я утеша, както копнея и да получа същото в замяна. Умът ми отказва да заспи, все още затрупан с вината, която трупам върху себе си и която не е малка. Отново се обръщам към Кимър. „Къде беше в три следобед?“, питам я наум, защото не беше в кабинета си и не отговаряше на мобилния си телефон. Случвало се е и преди. Ще се случва и занапред. „Как стигнахме дотук, скъпа?“ Сънят не идва, а отговорите, които търся, все така ми убягват. Не се старая достатъчно. Репутацията ми се срива. Започват да ме смятат за откачения професор по право, който бяга от лекции, отправя безумни обвинения и го пребиват насред двора на университета. И няма нито едно човешко същество, нито дори жена ми, което да ме утеши. Кимър, Кимър! Защо правиш… това, което правиш? Отново със смущение си припомням връзката ни в началото, когато единственото, което исках от живота, беше всяка сутрин, когато си отворя очите, да виждам усмихнатото лице на Кимър. Леглото внезапно ми се струва огромно, разстоянието до нея прекалено голямо. Обръщам се на една страна, после на другата и отново по гръб. Жена ми се размърдва и промърморва нещо неразбираемо. Ще ми се да мога да вярвам, че в полусън ми казва, че ме обича. Ще ми се да смея да протегна ръка към нея. Ще ми се да знам защо имам чувството, че сили по-големи от мен ме правят на глупак. Ти и семейството ти сте в пълна безопасност. Но той не каза нищо за унижението, нито за провала на кариерата ми. 
  31 
 Седмицата Браун 
 


  (I) 
 


 — Какво мислиш, че трябва да направя? — питам Джон и стрелям към коша. Топката отскача от обръча и пада върху тъмносиния му микробус. Той я грабва, преди да стигне до ръждивата ми, но солидна скара, където оранжевите пламъци лудуват върху току-що запалените въглища. — Нищо. Остави това на ФБР. Няма какво да се прави. — Лаконичен както винаги. Джон смята, че не е нужно да хабиш две думи, ако една е достатъчна. Стреляме за кош, така че можем да говорим, без да се страхуваме, че ще ни прекъснат. Джон настоява да съобщя на властите всичко, но аз не съм обещал нищо. — Трябва ти специалист, Миша. А те са специалисти. Кимам замислено. С Джон и жена му Джанис се познаваме от първата година в колежа. Джанис беше най-търсеното черно момиче в курса, а Джон — най-прилежното от чернокожите момчета. Днес той е електроинженер, какъвто винаги е искал да стане, а Джанис е майка на пълен работен ден, както винаги е мечтала. Тъй като живеят в Охайо, се виждаме само един-два пъти в годината, обикновено след като приключа лекциите си преди ваканцията. Те са чудесни хора. Кимър също ги харесва. — Не знам — казвам. Джон вдига вежди. — Какво, не вярваш на ФБР? — Нов изстрел. Топката се завърта по обръча, после влиза, отскача от тротоара и се изтърколва в мокрия сняг, който покрива по-голямата част от моравата. — Ами ако ФБР е в играта? — остро пита Марая зад нас и ни стряска. — Как можем да оставим нещата на ФБР? Усмихвам се неловко. Не знам откога сестра ми слуша. Не съм й казал за пешката, нито за бележката, за които току-що разказах на Джон. Той ми кима леко — ще си държи устата затворена. — Трябва да вярваш на някого — казвай той. — Джон изпитва уважение към властите, каквото бих искал да споделям, но събитията от последните седмици са разклатили вярата ми в много човешки институции. Мятам баскетболната топка на сестра ми. — Хайде, хлапе! Тя я улавя с лекота и ми я хвърля обратно, толкова силно, че почти се завъртам от удара. — Не, благодаря. — Едно време обичаше да играеш. — Едно време обичах много неща. Успявам да сдържа стона си. В това настроение Марая ще провали всичко. Джон, Джанис и децата им са в Елм Харбър за ежегодната ни среща през спокойната седмица преди Нова година. Понякога и ние отиваме в Охайо, но обикновено я правим тук. Вчера с Кимър отпразнувахме, ако това е точната дума, деветата годишнина от сватбата ни; Джон и Джанис, които са женени със седем години по-дълго, ще празнуват тяхната утре. Именно близостта на тези дати стана причина да създадем тази традиция преди пет-шест години. Ежегодната ни среща обикновено е приятна и весела, но този път е доста сериозна, не само заради смъртта на баща ми, но и заради настроението у дома, защото макар Кимър вече да не се измъква от къщи, не може да се каже и че обича съпруга си. Семейство Браун вярва, че всеки брак може да бъде идеален като техния, и им е явно неудобно при това явно опровержение на теорията им, но те са добри приятели и не спират да се надяват, че семейните ни отношения ще се оправят. Сестра ми се включи в последния момент в „седмицата Браун“, както наричаме тези срещи. Кимър реагира изненадващо спокойно на новината, че Марая ще се присъедини към нас, но търпението й напомня на отношението, което хората проявяват към умствено изостаналите. Истината е, че аз също бих предпочел Марая да не ни е на гости по време на седмицата Браун, дори за един ден. (Тя е сама, оставила е котилото си в Дариън с бавачката. Мисля, че Хауард е в Токио.) Нервното й присъствие нарушава приятната атмосфера. Джанис и Кимър са в кухнята, готвят, заговорничат и одумват Марая. С Джон разделяме времето си между коша и скарата, на която възнамеряваме да опечем няколко пържоли, а сега слушаме с напълно сериозни изражения брътвежите на Марая. До високия плет, който разделя двора ни от този на семейство Фелсенфелд, Бентли щастливо играе с малката дъщеря на Джон Фейт, три години по-голяма от него. В момента са заети с нещо много хитро и загадъчно, свързано с нигерийската Барби на Фейт и яркорозовата й спортна кола, на която липсва едно колело. Констанс е вече на девет и е над тези неща; последния път, когато я видях, беше на масата в кухнята и играеше на лаптопа на майка си. Най-големият им син, Люк, петнадесетгодишен, е някъде из къщата, забил нос в роман на Агата Кристи. — Понякога ФБР е на страната на лошите — настоява Марая. — Вижте какво направиха с Мартин Лутър Кинг. — Това е едното, за което исках да поговорим, Тал — продължава сестра ми и застава между нас, за да не можем да продължим играта, докато не сме я изслушали. Тя дойде не с линкълна, а с мерцедеса си — мъжлето й си има свой — и е облечена в скъп костюм с панталон от кафяв туид в стила на Ан Клайн, може би подходящ за есенен коктейл в Дариън, но не и за декемврийска скара на двора в Елм Харбър. Не се съмнявам, че Кимър обяснява точно това на Джанис в кухнята. — Трябва да решим какво ще правим. — За кое, хлапе? — питам кротко. — За цялата тази работа. Джон отново стреля, но пропуска. Топката отскача в ръцете ми. Каня се да хвърля, но Марая я взима от ръцете ми и я слага под мишница като родител, който укротява непослушно дете. Край на баскетбола, в случай че не сме разбрали. — Нали помниш, че със Сали преглеждахме документите на татко? Ще ти кажа какво намерихме, за да разбереш защо трябва да направим нещо. Каня се да я прекъсна, но улавям погледа на Джон и се отказвам. Той явно иска да я остави да си каже всичко и аз решавам да последвам примера му. Също като добрите адвокати, Джон знае кога да избягва насочващите въпроси и да остави клиента да говори. — Добре, казвай. Марая хвърля топката на покритата със сняг трева, отива до блестящата си морскозелена кола, взима от предната седалка лъскаво кафяво куфарче и го слага на багажника. Поглеждам към скарата, притеснен за въглищата. Марая се връща с няколко папки. Докато ги прелиства, си спомням дневника с черно-бяла подвързия, където записваше доказателствата за конспирацията. Подмятам й шеговито, че навярно откритията й на тавана не са могли да се съберат в него. — Не, просто не мога да го намеря — разсеяно казва тя. — Може би лошите са го откраднали. Марая приема репликата ми сериозно и посочва куфарчето. — Затова сега ги държа заключени. — Преди да осъзная какво ми говори, тя вдига една от папките и ми нарежда: — Виж това. Взимам я и заедно с Джон прочитаме четливо напечатания, но избелял етикет: „Доклад на детектива — Абигейл“. Внезапно изпитвам вълнение. Само че папката е празна. — Къде е докладът? — питам. — Точно това се опитвам да ти кажа, Тал. Няма го. Не ти ли се струва малко странно? — Хм, да. Но мисля, че има поне сто причини докладът да липсва и една от тях е, че самата Марая го е взела или пък е написала етикета и го е залепила на празната папка, за да задоволи фантазиите си. От друга страна, албумът изчезна, една омагьосана пешка стигна от сърцето на Златния бряг до кухнята за бедни в Елм Харбър, а книгата, открадната от двамата мъже, които ме биха, се появи мистериозно на седалката на колата ми. — Когато татко получи доклада от детектива, го предаде на полицията. Помниш ли? Надяваше се, че те ще направят нещо. Спомням си и старата болка се връща. Съдията беше толкова доволен от себе си — беше наел частен детектив и бе осигурил нови следи. Детективът бил много добър, уверяваше ни той, някъде откъм Потомак, който още в онези дни беше затворено малко градче. Взимал скъпо и имал отлични препоръки, каза Съдията. Изглеждаше горд, че плаща толкова много. — Вилар — промърморвам. — Така се казваше, нали? — Точно така — усмихва се Марая. — Джонатан Вилар. — Поклащам глава, защото отчасти се надявах, че ще ме поправи и ще ми каже, че всъщност се е казвал Скот. Но паметта ми без затруднения възстановява останалата част от историята. Когато Съдията получи доклада, се обнадежди и каза на семейството, че убиецът скоро ще бъде наказан. Винаги казваше убиецът. А после зачака. Чакаше и чакаше, докато отново не изпадна в отчаяние. — Полицията не използва доклада — казвам тихо, по-скоро на себе си, отколкото на Джон или на сестра ми. Още се чудя какво е станало с дневника й. Първо изчезва албумът, после дневникът. Студен вятър раздвижва храстите. — Или ако го е направила, не е открила нищо. — Точно така — казва Марая, сякаш поздравява бавно мислещ ученик, че най-после е разбрал. — Но те имат копие от доклада. Затова се обадих на чичо Мал и говорих с онази жена, Медоуз. Питах я дали може да го преснима от полицейските архиви. Тя каза, че може да отнеме известно време, защото ще трябва да го намерят. Но преди няколко дни ми се обади и познай какво ми каза. Полицията също няма копие от доклада. — Става все по-интересно — признавам. Приносът на Джон към разговора е колкото на статуя. Изведнъж ми хрумва нещо. — Но можеш да вземеш копие от самия Вилар. Трябва да го намериш. Марая изглежда тържествуваща. — Изглежда, всички адвокати мислят еднакво. Медоуз се опита и познай — Вилар е умрял от рак на дебелото черво преди петнадесет години. Думите се изплъзват от устата ми, преди да помисля. — Сигурна ли си? — Разбира се, че съм сигурна, Тал, не съм глупачка. Медоуз дори намери копие от медицинския му картон. Наистина е бил болен и наистина е умрял. — Ох. — Сразен съм. Преди новините за рака бях готов да се обзаложа, че Вилар е бил друг псевдоним на Колин Скот. После ми просветва. — Но дори Вилар да е мъртъв, архивата му трябва да се пази някъде… — Сигурно, но никой не знае къде. Точно за това ти говоря. А сега погледни това — продължава Марая като адвокат, който излага случай, или илюзионист, който забавлява тълпата. От друга папка вади две странички, откъснати от жълт адвокатски тефтер. Веднага разпознавам сбития почерк на баща ми. — Това е всичко, което открих за доклада. Изучавам страниците, които са измачкани, сякаш са били сгъвани на няколко пъти. Мастилото е старо и избеляло. Най-отгоре пише: „ДОКЛАД НА В, последвано от колона на вид случайно нахвърляни бележки: Номер от Вирджиния?… Предницата трябва да е смачкана. В. вече е проверил сервизите… В. казва, че полицията не си е свършила работата с боята и т.н… Шофьорът и пътникът не са идентифицирани…“ Спирам и препрочитам последния ред. — Пътник ли? Марая кима. — В колата, която уби Аби, е имало още някой. Интересно, нали? — Съдията никога не е споменавал това. Нито пък мама. Марая е развълнувана. — Бележките бяха пъхнати в подвързията на една от книгите му за шаха. Който е взел доклада, не е знаел за тях. — Каня се да попитам коя книга и се чудя дали това не е някакво тайно послание, но Марая вече сваля следващата си карта. — А погледни това. — Подава ми кафяв плик. Отварям го и измъквам пачка талони от чекове. Един бърз поглед потвърждава онова, което вече съм предположил — те са от времето, когато частният детектив е работил по случая. — Разгледай ги. — И какво по-точно да търся? — питам. Джон ни наблюдава с мълчалив интерес. — Името Вилар! Татко каза, че взимал скъпо, нали? — Да. — Каза го с гордост — беше наел най-добрия детектив, за да открие убиеца на Аби. — Погледни списъка с чековете. — Поглеждам, все още несигурен накъде води всичко това. — Тал, това са всички чекове, които татко е писал през четирите години след смъртта на Аби. Няма нито един на името на Вилар, нито на име, което звучи като детективска агенция. — Значи е бил небрежен и не е записал чековете. — Имам списък на всички чекове, Тал. А и знаеш какъв беше татко. Всичко е идеално подредено. За да бъде сигурна, пресметнах. Не липсва нито един. Представям си с ужас Марая, приведена над калкулатора на тавана да натиска клавишите в унес, проверявайки сметките на Съдията, докато децата тичат из къщата. — Значи е платил в брой. — Но това и на мен ми се струва странно. — Не — казва Марая и размахва нова папка. Не е изгубила нищо от изследователските си умения. — Това е списъкът на всички тегления на татко през онези години и нито едно от тях, Тал, не е за сума, с която може да се плати нещо повече от покупки. — Ами сметките с хонорарите му? — Стига, Тал, тогава той нямаше такива сметки. Нямаше достатъчно пари. Те дойдоха по-късно. — Иска да каже, след като напусна съда. — Е, какво ще кажеш? Че никога не е имало детектив? — Поклащам глава, за да изплувам от мъглата на болезнените спомени. Джон ни гледа като минувач катастрофирала кола, хипнотизиран от ужас, но неспособен да помогне. — Че този Вилар е бил… въображаемо творение на Съдията? — Не, Тал, изслушай ме. Естествено, че Вилар съществуваше. Не, искам да ти кажа, че някой друг е платил за детектива. Не разбираш ли? Или татко е взел пари назаем, или… не знам какво. Но парите са дошли от някой друг. И ако открием кой е този някой, ще разберем кой е убил татко. Не вярвам съвсем на всичко това, но и не го отхвърлям напълно. В момента не съм в състояние да правя разумна преценка. — И ти мислиш, че този някой е бил… — Оставям изречението недоизказано, очаквайки отговора, който и двамата знаем. — Джак Зиглър, Тал — кой друг? Трябва да е бил чичо Джак. Бях права първия път. Татко се е боял от чичо Джак. Затова си е взел пистолет. Но той не му е помогнал. Джак Зиглър го е убил и е взел доклада. Теорията на Марая за конспирацията не се е променила. Но сега ми се струва, че сестра ми може би е попаднала на следа, независимо дали го осъзнава. Защото в основата на нейната възстановка е една проста истина, която ме плаши… Плаши ме, защото знам някои факти, които тя не знае. — Чакай малко. Все още не разбирам защо Джак Зиглър би го направил? — Всъщност много добре разбирам. Вероятно й възразявам, за да продължим разговора. — Напротив, разбираш! В доклада е имало нещо, което той не е искал никой да знае, затова е взел единственото копие. — Тогава защо е оставил празната папка? — възразявам. — Не знам! Точно затова ми е нужна помощта ти. Внезапно ме поразява странна мисъл. — Онзи публичен призив за разследване, който спомена… — Някой ги е разубедил, Тал. Някой ги е принудил, не разбираш ли? И Адисън не може да помогне — добавя тя загадъчно, докато аз все още ликувам от факта, че някой ги е разубедил. — Ние с теб сме единствените, които още се интересуват от тази история. Затова трябва да докажем какво всъщност се е случило. — Нямаме достатъчно информация. — Именно! Затова трябва да работим заедно! О, Тал, не разбираш ли? — Тя се обръща към Джон Браун. — Ти разбираш, Джон, сигурна съм. Обясни му. — Може би — започва Джон — ще е по-добре, ако… Прекъсват ни. Другите две жени, пищната светлокожа Кимър и тъмната стройна Джанис излизат с пържолите, подправени и готови за скарата. Има царевица на кочани, увити във фолио, и малка чиния с нарязани зеленчуци, които също леко ще се запекат. И две кока-коли, защото ние с Джон не пием алкохол: Джон заради религиозните си убеждения, а аз просто от страх да не заприличам на баща си. Надлежно хвалим храната, която изглежда ужасно апетитна. Следват ритуалните шеги как мъжете били толкова заети с баскетбола, че още не са напалили хубав огън. Кимър все още ми е ядосана от присъствието на Марая, но заобиколена от приятели, се държи приятелски. Снощи най-накрая й казах, че са ми се обадили от агенцията да поема ангажимента на баща ми; тя беше бясна, че са си помислили подобно нещо, и затова я обичам още повече. „Ти не си баща си и те нямат право да се преструват, че си!“ Казах й, че вече съм отказал, а тя ми каза, че съм постъпил правилно. Ако пак ми се обадят, отново ще им откажа. — Аз ли да ги сложа на скарата? — пита Кимър с шеговит гняв. — Не, скъпа. — Тогава, момчета, хващайте се на работа. — Тя игриво ме пляска отзад. Изненадан, започвам да я гъделичкам. Жена ми се усмихва, отблъсква ме и повтаря. — На работа! — Марая, имаме нужда от помощ в кухнята — добавя Джанис. Марая ме поглежда навъсено и казва: — Просто си помисли. Кимър и Джанис се връщат в къщата, нацупената Марая ги следва. — Сестра ти си фантазира — мърмори Джон. Но може и да е права. — Да не мислиш, че резултатите от аутопсията са били подправени? — Не. Нито пък, че баща ти е бил убит. — Джон вдига рамене. — Може би е права за частния детектив. Че някой друг му е платил. — Не говориш сериозно. — Да не мислиш, че е работил без пари? Марая каза, че бил скъп. — Хм. — Обичайният ми интелигентен отговор. Джон изчаква, докато сложа пържолите на дългата скара. Носи широки сини джинси и яке върху бяла спортна риза. Раменете му са забележително широки за толкова нисък човек, но наченките на шкембе са доказателство, че вече не тренира редовно. — Добави историята й към своята, Миша. Получава се интересна комбинация. — Хм — повтарям, защото не искам Джон да взема Марая на сериозно. — Може би мнимите агенти на ФБР са търсели именно доклада. — Не отговарям и Джон прошепва. — Ти не сий казал всичко, нали? — Не съм. — Тя не знае за бележката от баща ти, нали? И за пешката? — Да. — Тя ти е сестра, Миша. Трябва да споделиш това с нея. Поглеждам го. — Но нали я виждаш как се държи? Джон сякаш вече не се интересува от разговора — рее поглед към дърветата отвъд оградата, която разделя двора ни от двата акра, притежавани от президента на Първа банка в Елм Харбър. Възможно ли е да отегчавам приятеля си? — О, извинявай — казва той. — Слушам те. Продължавай. — Трябва да разбереш Марая. Тя винаги се… пали прекалено. И прави прибързани заключения. Добре, по-умна е от мен, но невинаги е разумна. Тя… Много е пристрастна. — Да. — Казва го с отсъстващ глас. — Имам приятел, Еди Дозиър. Помниш ли Дана? Дана Уърт? Говорил съм ти за нея, нали? Еди е бившият й съпруг. Черен е, но убежденията му са крайнодесни. Участва в антиправителствените движения. Та Дана ми каза, че Еди и Марая разговаряли и тъкмо той я убедил, че резултатите от аутопсията са били подправени. Сещаш ли се за онези петна на снимката? Опитах се да я убедя да не говори повече с него, но тя просто… — Миша. — Произнася го съвсем тихо. — … не се вслушва в онова, което й говоря. Не знам. Трябва да намеря начин да я спра, да спра всичко това, преди да излезе от… — Миша! — Какво? — Раздразнен съм, че Джон ме прекъсва. Това не е в характера му. — Миша, има някой в гората. На склона. Не се обръщай. — Сигурно е съседът. Казах ти, че президентът на банката живее там… Смехът на Джон е студен. — Само ако президентът на банката е висок и чернокож. Освен това има бинокъл. Наблюдава ни. — Пауза. — Може да е онзи Форман. Най-после се обръщам. Не мога да се сдържа. — Не виждам никого — шепна. — Скри се. Сигурно сме го подплашили.  (II) 
 


 Доколкото знам, Джон Браун е нормален човек. Не страда от халюцинации. Ако казва, че е имало някой, значи е било така. Предупреждаваме озадачените си съпруги, че трябва да проверим нещо, оставяме пържолите и навлизаме втората. Би трябвало да съм разтревожен — наблюдателят, ако е имало такъв, трябва да е бил Форман — но след като покойният господин Скот се оказа безобиден, колко опасен може да е партньорът му? Пък и когато не си сам, си много по-смел. — Ето тук — мърмори Джон и посочва мястото, където смята, че е стоял мъжът, между две голи дървета. Но виждаме само няколко следи в топящия се сняг, а никой от нас не е достатъчно опитен ловец, за да знае откога са или накъде водят, защото те бързо изчезват сред клонките. Споглеждаме се. Джон поклаща глава и вдига рамене. Всичко е ясно. Намираме се в чужда собственост и не можем да стоим тук дълго. — Какво мислиш? — питам го. — Мисля, че го изпуснахме. — Аз също. — Но ако толкова лесно се плаши, Миша, едва ли е опасен. — Така е. Но все пак ми се иска да знам кой е. — Не искам да оставам тук. Ако някой съсед види двама чернокожи да се промъкват през гората, може да остане с погрешно впечатление, а аз вече преживях сблъсък с полицията. — Мислиш ли, че е бил Форман? — Ти го видя. Джон се мръщи. Разочарован е от мен. — Мисля, че не ми каза всичко, Миша. — Не знам какво мислиш, че премълчавам. Гласът му остава мек. — Не бива да разиграваш приятелите си. — Не ги разигравам! — отсичам аз. Джон вдига рамене. Когато се приготвяме да се върнем на двора, чуваме шум от запалване на мотор на съседната улица, успоредна на Хоби Роуд. Веднага хукваме през кишата и стигаме тротоара навреме, за да видим светлосиньо порше, което изчезва в далечината. Но в тази част на града живеят богати хора и то може да е на всекиго. Макар да ми се стори, че шофьорът е черен, а ние сме единственото черно семейство, което живее на Хоби Хил. — Мисля, че трябва да се обадиш — казва Джон. — Ще изглежда глупаво. — Спомням си предупреждението на Медоуз за рисковете, на които ще бъде изложена потенциалната номинация на жена ми. Но знам, че така или иначе в понеделник ще се обадя, за да се подсигуря, и че Каси Медоуз във Вашингтон ще завърти очи и ще прикрепи нова бележка към папката с конспирацията. Знам и нещо друго, което не споделям с приятеля си, докато се влачим надолу по заснежения, осеян с шума склон. В налудничавите брътвежи на Марая имаше частица истина, един нов и тревожен факт, който тя пропусна твърде лесно, защото търси епическа конспирация, сложила край на живота на баща ми. Аз знам кой е чел липсващия доклад. 
  32 
 Част от отговора 
 


  (I) 
 


 Чистите ледени води се плискат към маратонките ми. Седя на пясъка, обгърнал коленете си с ръце, и се взирам през мъглите над завоя на Менемша към пролива Винярд. Ято рибарски лодки се люлее на хоризонта, приближава се бавно към брега с дневния си улов. Някъде там е мястото, където Колин Скот, когото познавам като агент Макдермот, е паднал зад борда. Въпросът е кой го е бутнал, защото вече не вярвам, че е паднал сам. Ако изобщо някога съм вярвал. След като семейство Браун си замина, на първия работен ден от новата година вдигнах телефона и се преборих с Каси Медоуз и няколко секретарки, докато най-накрая ме свързаха с Малъри Коркоран. Казах му за шахматната книга, която ми откраднаха и върнаха. Казах му за пешката, която ми предадоха в кухнята за бедни. И го попитах директно дали знае нещо за тези неща. Той ми зададе въпрос, типичен за адвокат. „Защо казваш „тези неща“? Да не искаш да кажеш, че са свързани по някакъв начин?“ Не получих отговор, само въпрос. Тогава разбрах, че повече не мога да му вярвам. Странно. Вярвам на непознат глас, който ми се обажда по телефона в три през нощта и ме уверява, че вече не съм в опасност, но не и на партньора на баща ми, който седя зад него в залата за изслушвания, когато нещата тръгнаха на зле, а после му намери работа и му осигури солидни доходи. Защо съм тук? Пътуванията ми и без това изтощават бюджета ни. Тъй като се притеснявам за това, все пак не казах „не“ на човека от агенцията на баща ми, когато отново ми се обади, настоятелен както обикновено и много по-скоро, отколкото беше обещал. Не казах и „да“, но му позволих да ми опише още веднъж примамливото видение да спечеля близо сто хиляди долара за тридневна работа. Плюс самолет първа класа, добави той. Казах му, че ще си помисля. Истината е, че не съм съвсем сигурен какво правя във Винярд. Знам само, че се събудих много рано в четвъртък, с ясното убеждение, че трябва да дойда тук, дори само за един ден. Кимър, вече станала, седеше на кухненската маса само по дълга тениска и работеше. Приближих се и я целунах по тила. Тя вдигна очилата си и ми се усмихна, но не ми предложи устните си. Седнах до нея, хванах ръката й и й казах, че трябва да замина. Не изглеждаше тъжна. Не ми вдигна скандал. Дори не възрази. Само кимна и попита кога. — Днес — казах й. — Следобед. Бентли мрачно кимна, когато му казах, че татко заминава за ден-два, и ми прошепна: — Смееш ли? — Опитвам се, сине.  (II) 
 


 Тръгвам към „Мани Менемша Марин“, очукана дървена барака, някога боядисана в бяло, на десетина крачки от най-близкия кей. Двата малки прозореца са заковани. Хлътналият покрив е ламаринен. Изглежда достатъчно голяма, за да обърнеш кола в нея. Наблизо не се виждат жици за телефон или електричество. Но според „Газет“ това е мястото, откъдето Колин Скот и двамата му приятели са наели лодката. Чудя се защо са го избрали. Не се отличава с нищо от останалите фирми за лодки под наем, разхвърляни по пристанището, а всички те, включително „Манис“, изглежда, са сложили изписани на ръка табели в черно и бяло на вратите си: ЗАТВОРЕНО ИЗВЪН СЕЗОНА. Може би изборът им е бил случаен, само дето не си представям Колин Скот да направи нещо случайно. Чукам. Цялата постройка се разтърсва. Дърпам стария катинар, после обикалям бараката и се мъча да видя нещо през единствения мръсен прозорец. Имам ли всъщност план? Какво си мислех, че самият Мани ще ме чака с широка усмивка? Да, все чаках някой да ме пита за това рождено петно! Е, не ме чака — но ако не работи извън сезона, как Скот Макдермот и приятелите му са наели лодка? Смутено обикалям в кръг и се чудя какво да предприема — и тогава забелязвам кльощав бял младеж, който има сериозна нужда от бръснач; носи стари маскировъчни дрехи и дебел пуловер. Наблюдава ме от замръзналата кална пътека между колибата и пътя. Носи малка раница. Нямам представа откога е там и за миг се боя да не ме арестуват по погрешка: страх, който всеки чернокож мъж в Америка подхранва дълбоко в себе си, особено онези, които са били близо до подобна ситуация — дали ме е видял да дърпам катинара? — Няма ги — казва той услужливо и се усмихва, за да ми покаже ужасните си зъби. — Къде е Мани? — питам го. — Замина. — Кога ще се върне? — През април или май. — Той се отдалечава. — Чакайте! — викам и тичам след него. — Моля ви, почакайте. Той бавно се обръща и ме поглежда. Преценява дрехите ми. Този път не се усмихва. Тъмнозеленото му поло сигурно му е подарено от някого. Кецовете му са разпрани. Аз нося подплатено с каракул яке и маркови джинси. Внезапно се чувствам странно не на място и в друго време, черен капиталист, дошъл да посети бялата работническа класа. Всичко е наопаки, сякаш цялата измъчена национална история на расови конфликти е била преобърната. Погледът на младежа е пренебрежителен. Безцветната му коса е опъната назад в немита опашка. Мръсотията под счупените му нокти изглежда вечна — прокламация към света, че си изкарва прехраната с труд. Под погледа му губя търпение. Сам съм припечелил всичко, което имам, не съм откраднал хляб от масата му и той няма право да ме съди — но не ми хрумва какво да кажа в своя защита. — Какво? — пита той. — Откога го няма Мани? — Той винаги затваря по това време на годината. — Вижте… нали от него мъжът, който се удави през ноември, е наел лодката? — Журналист ли сте? — Не. — Ченге? — Не. — Сдържаността на янките винаги ме е влудявала, но този човек прекалява. — Исках да говоря с Мани, защото видях статията във вестника и мисля… Мисля, че познавам човека, който се е удавил. — Можете да му се обадите. — Знаете ли номера му? — питам нетърпеливо. — Защо трябва да знам номера на приятеля ви? Ясно, значи аз съм селският идиот. Мислех, че говори за Мани. Един пикап се задава с трясък, в каросерията му се друса някаква морска екипировка, и младежът отскача пъргаво от пътя му. Но забелязвам лека усмивка върху бронзовото му лице и разбирам, че ме поднася. Малко. — Вижте, съжалявам. Мъжът, който смятам, че се е удавил… Не го познавах толкова добре. Имахме бегли взаимоотношения. Искам просто да разбера дали е същият човек. Затова искам да знам има ли начин да се свържа с Мани. Той се почесва по ръката, после ме връща в началото на разговора. — Мани замина. — Замина? Значи не е на острова? — Мисля, че е във Флорида. — Знаете ли къде точно? — Не. Няколко секунди заедно слушаме крясъците на чайките. — Дали някой тук знае? — Ами трябва да питате. — Някаква представа кого да питам? — Не. Все едно вадя зъби на питбул. Без упойка. После свързвам сдържаността му, убеждението му, че съм богат, и факта, че все още не си е тръгнал, и разбирам какво чака. Защо пък не? Аз също не преподавам знанията си безплатно. Бъркам в якето за портфейла и изчислявам малката сума в него. Изваждам три двадесетачки. Как ли ще обясня този разход на Кимър, когато прегледа сметките за месеца, защото напоследък е станала много стриктна с парите — опитва се да спести, за да смени луксозното си БМВ М5 с още по-луксозен Мерцедес SL600, който според нея повече отговарял на положението й. — Вижте — казвам и разпервам банкнотите, за да ги види добре, — това е много важно за мен. — Сигурно. — Той взима парите и не изглежда обиден, както се притеснявах. — Вие сте адвокат, нали? — В известен смисъл. — Така си и помислих. — Той вече е на моя страна. Банкнотите са изчезнали, макар изобщо да не видях ръката му да посяга към джоба. — Кога замина Мани? — Преди три седмици. Може би четири. Веднага след гюрултията. — И сте сигурен, че е заминал за Флорида? — Там каза, че отива. Той чака. Има нещо, което очаква да го питам; взе парите така бързо, защото знае цената на онова, което продава. Поглеждам към бараката на Мани и другите по брега. Всички са затворени, лодките са изтеглени на брега и са покрити с насмолен брезент. Няколко чайки ровят из пясъка за закуска. — Винаги ли ходи във Флорида по това време на годината? — питам колкото да се намирам на работа. — Не знам. Не мисля. Ясно, това не е правилният въпрос. — Видяхте ли човека, който нае лодката? — Не. И това не е. Оставям очите си отново да огледат малката колиба на Мани. Може би грешат. Може би няма… Чакай. … всички са затворени… Разбирам. — Слушайте — казвам, — беше ли затворил Мани преди пет седмици? Когато този човек се удави? — Да. — Значи е било затворено, когато удавникът и приятелите му са наели лодката? — Да. — Отново долавям леката усмивка. Най-после сме стигнали дотам, докъдето новият ми приятел е очаквал от момента, в който ме видя да надничам през прозореца на Мани. — И как е станало? Специално за тях ли е отворил? — Доколкото разбрах, платили му много. Отишли с кола до къщата му — той живее нататък — по обяд. Казали му, че имат нужда от лодка, обещали да му платят добре, ако отвори специално за тях. И той го направил. — Защо са отишли в къщата му? — Защото тук е било затворено. Ах, тези жители на Винярд! — Искам да кажа, откъде са знаели къде живее? — О! Доколко разбрах, единият от хората, наели лодката, идва тук всяко лято и е клиент на Мани. Това поне е нещо ново. — Знаете ли кой? — Доколкото разбрах, бил високият, дето прилича малко на вас. — На мен? — Да, разбира се. — Сега усмивката му е широка. — Негър.  (III) 
 


 Пътят от Менемша до Оук Блъфс е претоварен и доста скучен дори през сезона; минава през гъсти дървета, от време на време го пресичат черни пътища, до началото на които има очукани пощенски кутии и чисто нови знаци „НЕ ВЛИЗАЙ“. Късно през есента пътуването е дори още по-самотно и мрачно. По това време на годината човек може да види много от къщите, обикновено скрити от горите, но те са със затворени капаци и празни, лесна мишена за някой крадец или вандал, като изключим сложните алармени системи, които веднага ще доведат малката, но ефективна островна полиция. Не че нашата алармена система помогна да опазим Каща Винард от нашествието на покойния господин Скот. Алармената система на баща ми, поправям се мълчаливо — поне по онова време, защото бяха проникнали в къщата, преди с Кимър да я наследим. Чакай. Алармената система на баща ми. Връзвам още един възел на носната кърпичка в ума ми, защото знам, че съм близо до много важна следа и че никога няма да я открия, ако я търся, но съм сигурен, че тя неочаквано ще се появи в ума ми, ако си мисля за нещо друго. Медоуз ми даде невярна информация, излъга ме или е била излъгана. Каза ми, че спътниците на Скот са били бели. Новият ми приятел, който нищо няма да спечели, ако си измисля, казва, че един от тях е бил черен. Прожектирам снимки на екрана на въображението си — загадъчен диспут между човека, чието име не беше Макдермот, и онзи, който вероятно не се казва Форман, спор в лодката, третият — който и да е бил — взима страната на Форман и Скот пада през борда. Какъв спор би могъл да доведе до убийство? Разпорежданията, разбира се. Нещо, което баща ми е имал или организирал, е уплашило някого дотолкова, че той е готов да убива, за да… Не, не, това е прекалено, започвам да мисля като Марая. Освен това един непознат ми се обади посред нощ, за да ми каже, че аз и семейството ми сме в безопасност. Може би горкият Колин Скот не е получил подобна гаранция. От друга страна, баща ми очевидно е бил разтревожен от нещо. Имал е пистолет. Имал е и инструктор. Тренирал е стрелба. Задминавам неколцина самоотвержени велосипедисти в ярки пуловери, после две възрастни жени на коне, дори една-две коли профучават в обратното платно, но в общи линии съм сам на пътя. А после изведнъж не съм. По тесния път зад мен се приближава с голяма скорост някаква спортна кола, голяма и заплашителна, тъмносиня с тъмни прозорци. Шевролет. Движи се дразнещо близо зад мен. Мразя да ме следват отблизо, но на тази отсечка задминаването е забранено, така че нямам избор. Опитвам се да увелича скоростта и да вдигна шейсет мили по лъкатушещия път, но шофьорът с лекота ме настига. Забавям, но клаксонът на колата раздразнено проехтява и фаровете проблясват. — Какво искаш да направя? — мърморя, както говорим на другите шофьори, сякаш могат да ни чуят, но тайно облекчени от мисълта, че не могат. Решавам да отбия от пътя и да оставя глупака да ме задмине. Проблемът е, че няма отклонения, така че трябва да изчакам отбивка. Намалявам, защото ако се появи кръстовище, не искам да го пропусна. Шевролетът отново присветва с фарове, но не се отделя от мен. По причини, които не са ми съвсем ясни, чувствата ми преминават от раздразнение в страх, макар че щях да съм много по-уплашен, ако колата, която ме преследва, беше зелена. Може би съм станал параноик. Забелязвам няколко големи езера от дясната страна на пътя, което означава, че вече съм в град Уест Тизбъри, където се провежда летният селскостопански панаир; там, където Аби спечели всички онези награди преди милион години, когато всички бяха още живи. Мисълта за малката ми сестричка пробужда представата за ужасна катастрофа и може би неразумно желание да разкарам преследвача си. Опитвам се да си припомня топографията на острова. По това време на годината повечето движение ще е в лявото платно към Винярд Хейвън. Това трябва да важи и за шевролета, ако не ме преследва. Има само един начин да разбера. Наближава остър завой вдясно към Саут Роуд, по който мога да стигна до Едгартаун Роуд, където ляв завой ще ме доведе до летището и после до Едгартаун — най-гъсто населената част на острова. Изведнъж жадувам да се смеся с тълпите. Виждам пред себе си кръстовището. Ускорявам, пускам ляв мигач и в последната възможна секунда завивам надясно по Саут Роуд. Задницата поднася, предните колелета скърцат жалостиво, но след това малкото камри отново е под контрол. Зад мен огромният шевролет повтаря маневрата с пренебрежителна лекота. За един безумен миг в ума ми проблясва видението на осакатеното тяло на Фрийман Бишоп. И на Колин Скот, хвърлен през борда на лодката. После си напомням, че все пак съм на Винярд, където съм летувал почти тридесет години. Може би левиатанът зад мен е просто груб шофьор, а не… онова, от което се страхувам. Две минути по-късно, все още следван отблизо от шевролета, прелетявам край няколкото магазина и къщи, които представляват центъра на Уест Тизбъри, но на улицата няма никого. Слънцето залязва, дърветата хвърлят дълги сенки и празният градец прилича на филмов декор. Завивам вляво по Едгартаун Роуд. Шевролетът ме следва. Дърветата от двете страни на пътя отново се сгъстяват. Внезапно денят се смрачава, може би наближава буря. Летището е на три-четири мили. Малко е, но там трябва да има хора, а точно в този миг ми трябват хора. Така че летището е новата ми цел. Но не стигам дотам. Докато изкачвам едно ниско възвишение, шевролетът се приближава отново и сега е само на метри зад мен. След което ме удря отзад. Ударът не е силен, но достатъчно рязък. Спираме на самия път. Трябва ми миг, за да се убедя, че всички части на тялото ми са в добро състояние. Усещам в устата си вкус на кръв. Страхът ми е изчезнал. Бесен съм, дневната светлина се обагря в червено, но успявам да овладея гнева си. Другият шофьор вече е слязъл от колата, навежда се и оглежда щетите. Отварям вратата и тръгвам към него, като си налагам да се успокоя. Оказва се, че е жена. — Извинете — казвам малко по-меко, отколкото възнамерявам, но никога не съм умеел да бъда груб с жените. — Ей, — добавям, когато никой не ми обръща внимание. После забелязвам познатите изправени къдрици. Шофьорката на шевролета се изправя, обръща се бавно към мен и ми се усмихва лъчезарно. Зяпнал съм от смайване. — Здрасти, готин — казва кънкьорката. — Трябва да спрем да се срещаме по този начин. 
  33 
 Един полезен разговор 
 


  (I) 
 


 Оказва се, че кънкьорката си има име, но няма презиме, защото единственото, което ми казва, е Максин. Освен това е направила резервации за обяд за двама в едно уютно заведение, за което не съм и чувал, на една от заплетените малки улички на Винярд Хейвън, инак казано — Тизбъри. Не виждам основателна причина да откажа на поканата й, главно защото и не търся. Така че Максин подкарва шевролета, който изглежда незасегнат от сблъскването ни, а аз я следвам в камрито, чиято задна броня е жестоко смачкана. — Съжалявам за колата ти — казва Максин, щом сядаме. В ресторанта има само десетина маси и всички са празни. — Не повече от мен. — Стига, готин, не се стягай. И се усмихва със същата заразителна усмивка, която за пръв път видях на пързалката в деня, след като погребахме Съдията. Облечена е в кафяв гащеризон, освежен с пъстър шал, също толкова необичаен, колкото и прическата й. Очаквам рано или късно да разбера, че Максин, както и всички останали, които срещам след смъртта на баща ми, има толкова имена, колкото й трябват. — Не ме наричай „готин“. — Защо? Че ти си си готин. — Макар че не съм. — Защото съм женен. — Е, щом не мога да те наричам готин — въздиша тя, — как би предпочел да те наричам? — Предвид разликата във възрастта, вероятно трябва да ми говориш на вие и да ми казваш „професор Гарланд“ или „господин Гарланд“. — Брр! — Моля? — Казах: брр, професор Гарланд. — И отново засиява с трапчинките си. — Пък и не си чак толкова по-възрастен от мен. Изкушавам се дай се усмихна в отговор. — Защо ме следиш? — питам, като се мъча да бъда сериозен. — В случай, че си промениш мнението за урока по пързаляне. Тя се смее, аз — не. — Стига, Максин, говоря сериозно. Искам да знам какво става всъщност. — Вечеряме рано. — Защо? — Защото трябва да поговорим, готин. Извинявай, извинявай. Исках да кажа: професор Гарланд. Не, по-скоро: Миша. Или трябва да кажа: Талкот. Тал? Не те ли наричат така? Впрочем, някой казвал ли ти е някога, че имаш твърде много имена? — Значи просто смяташ, че щом си блъснала колата ми, трябва да поговорим? Лъчезарната й усмивка отново проблясва. — Е, трябваше да ти привлека вниманието. И преди да съм забравила. — Максин отваря голямата си кафява чанта и макар че уморените ми очи може и да се лъжат, съм почти сигурен, че виждам пищов в кобур, преди да извади един плик. Пликът е дебел като телефонен указател. — Заповядай. — Какво е това? — Нямам желание да го пипна. — Смачках ти бронята, а нямам застраховка. Взимам плика и го отварям. Виждам пачка стодоларови банкноти. Много. Освен това не са нови, а употребявани. — Колко пари има тук? — Мисля, че са двайсет и пет хиляди долара. — Но не звучи толкова небрежно, колкото би искала. — Или поне приблизително. Главно в стотачки. — Палавата усмивка отново засиява. — Знам, че ремонтът на чуждестранни коли е скъп. Хвърлям плика на масата. Тук става нещо наистина странно. — Двадесет и пет… хиляди? — Защо, не стигат ли? — Максин, бих ти продал колата си за една десета от тази сума. — Не ти искам колата. — Умишлено се прави, че не разбира. Потупва плика. Нелакираните й нокти са много късо изрязани. — Аз си имам пари. Вземи парите, сладурче. Поклащам глава и не докосвам плика. — За какво всъщност ми плащаш? — За повредата, готин. Вземи ги. — Тя накланя глава встрани. — Пък и никога не знаеш кога ще ти потрябват пари. Някой очевидно знае колко пари дължим и това ме ядосва. — Максин… чии са тези пари? — Твои, глупчо. — Каква усмивка има само! Боря се да се овладея. — Искам да кажа, откъде ги взе? Тя посочва. — От чантата си? — Как попаднаха в чантата ти? — Аз ги сложих там. Да не мислиш, че позволявам на кой да е да бърника из чантата ми? Мълча. Припомням си уроците от годините адвокатска практика. Когато сваляш показания, формулирай точно въпросите. Много от тях ще разкрият достатъчно информация, дори с отговори „Да“ и „Не“. Преведи свидетеля през неговите „да“ до онова, което те интересува. — Някой ти е дал тези пари, нали? — Да. — За да ми ги дадеш? — Може би. — Тя говори игриво, а не предпазливо, което не ме изненадва, тъй като нямам начин да я принудя да ми отговаря. — Кой ти даде парите? — Не мога да ти кажа. — Но отново се усмихва, за да смекчи отговора. — Джак Зиглър ли беше? — Не. — Човекът, който ти даде парите, каза ли ти за какво са? — Аха. — И за какво бяха? — За колата ти. — Посочва през прозореца. — Ако нещо й се случи. Е, признавам, че никога не съм бил много добър адвокат. Може би затова станах преподавател по право. — Планирала си да ми удариш колата? — Ами да. Може би. Знаеш как казват — катастрофите сближават хората. — Накланя глава и пърха с мигли. Играе, но макар да го знам, ми въздейства. — Да бе, аз точно така се запознавам с хората. Блъскам им колите и ги водя на обяд. — Е, получи се. — Максин, това са глупости, и ти го знаеш. Трябва да разбера какво става. Трябва да знам коя си. Трябва да знам какво си. — Какво съм? — Очите й блясват. — Какво мислиш, че съм? — Ти си някой, който… се появява непрекъснато. Сякаш знаеш къде ще отида, преди самият аз да знам. Например — чакаше ме на пързалката. — Може би. — Беше там преди мен. Много ми е интересно да узная откъде разбра, че ще ходя там. — Ужасна мисъл минава през ума ми. — Да не подслушваш къщата на баща ми? Отговорът на Максин е спокоен. — Може би не съм била преди теб на пързалката, а просто първа съм си сложила кънките. — Отхапва малка хапка от хлебчето си. — Помисли за това. Колко дълго беше на пързалката, преди да ме видиш? Двадесет минути? Половин час? Достатъчно време, за да те последвам, да си наема кънки и да се смеся с тълпата. — Значи си ме проследила дотам. За моя изненада тя май ми отговаря искрено. — Разбира се. Не беше никакъв проблем. Неизвестно защо това ме ядосва. Но само за миг. — Ти ме проследи със семейството ми и на Винярд през ноември. И ме преследваше във Вашингтон. — Не много успешно. — Тя се захилва и този път и аз почти се усмихвам. — Страхотен номер ми спретна с таксито. Ако продължавам така, ще ме уволнят. Открива се като за нокаут. Не се съмнявам, че очаква да се възползвам. — И какво точно работиш? На лицето на Максин вече няма и следа от усмивка. Очите й са възбудено напрегнати. — Трябва да те убедя — казва тя. — В какво да ме убедиш? За миг тя мълчи и аз разбирам, че цялата игра досега е имала за цел да стигнем дотук. — Рано или късно ще разбереш какви разпореждания е дал баща ти. Когато това стане, моята работа е да те убедя да ни дадеш онова, което откриеш. — Кои сте вие? — Ние сме нещо като добрите, не че сме велики, не казвам, че сме светци, но сме по-добри от другите, на които можеш да го дадеш. — Добре, но кои сте вие? — Да кажем, че сме… заинтересована страна. — Заинтересована страна? Заинтересована от какво? Отговорът й предполага малко по-различен въпрос. — Каквото и да намериш, не го давай на чичо си Джак. В неговите ръце това ще е оръжие. Опасно е. В нашите — просто ще изчезне и всички ще бъдат доволни.  (II) 
 


 Невероятно, но с Максин разговаряме за детството си. Прибрала е плика с пари в бездънната си чанта с ловкостта на фокусник. До този момент не желае да каже нещо повече по въпроса защо ме следи и парира всеки мой опит да я подхлъзна със сърдечна усмивка и заразителен смях. Но за разлика от безнадеждните ми усилия да получа информация от покойния господин Скот, в този случай имам чувството, че играя, а може би не само това. Забавлявам се с тази загадъчна жена много повече, отколкото подхожда на един женен мъж, особено като се има предвид как блъсна колата ми, за да привлече вниманието ми, че се опита да ме подкупи, че носи пистолет в чантата си и че беше на острова, когато другият ми преследвач, Колин Скот, се е удавил. — Още от малка бях по-висока от повечето момчета — казва тя, — затова малко момчета ми определяха срещи — никой не искаше да излиза с по-високо момиче. — Проси си комплимент, който предпочитам да не направя. Затова продължава да говори. Оказва се, че е дъщеря на преподаватели, работили в старите колежи за чернокожи в Юга. Отказва да уточни кои. — Така че бях доволна да получа задача, свързана с преподавател. — Аз съм задача? — Да не мислиш, че това е тайна любовна среща, Миша? Отново използва прякора ми. После ме изненадва с въпроса откъде е дошъл. Аз пък се изненадвам, че й отговарям. Не разказвам често тази история, но сега го правя. Описвам й как родителите ми са ме нарекли Талкот на бащата на майка ми и как съм сменил името си заради шаха. Баща ми ме научи да играя през едно отдавнашно лято на Винярд. Опита се да научи всички ни, но на другите не им беше интересно, може би защото вече бяха бунтари. Шахът беше едно от малкото неща, които ме свързваха със Съдията, когато бях по-млад, а може би и по-късно, защото по други въпроси рядко сме достигали съгласие. Не си спомням кога точно започнаха първите ми уроци, но помня събитието, което доведе до този прякор. Играех с брат ми шах на разнебитената веранда на Каща Винард. Чичо Дерек, убеденият комунист, излезе пиян от къщи и засенчи кървясалите си очи от утринното слънце с дебелите си пръсти, пожълтели от тютюна. Съдията често мъмреше брат си за слабостта му към алкохола, без да знае, че тя може би е наследствена и ще покоси и него в момент на депресия. Защото Дерек, вече осъзнал безнадеждността на идеята американските работници да се разбунтуват, беше ужасно нещастен. И значи чичо погледна шахматната дъска. Въпреки разликата във възрастта аз размазвах Адисън, защото това беше единствената област, в която обикновено го превъзхождах. Чичо Дерек се ухили и промърмори: „Доколкото разбирам, сега си Михаил Тал“. За един кратък миг от историята латвиецът Михаил Тал беше станал световен шампион, а пък чичо открай време се възхищаваше на всички съветски постижения, за ужас на баща ми. Но аз и Адисън не знаехме нищо за света на големия шахмат и не бяхме чували нищо за Тал. Спогледахме се объркани. Чичо Дерек винаги малко ни плашеше и баща ни, който го смяташе за луд, би предпочел изобщо да не общуваме с него, но майка ми, която вярваше в семейството, настояваше да се виждаме. — Не — каза чичо и примигна срещу светлината. — Не Михаил, а просто Миша. Така го наричат руснаците. Ти си още хлапе, затова ще те наричам Миша Талкот. Едва ли щях да го запомня, но Адисън, който мразеше шаха, хареса името и започна да ме нарича Миша, особено когато установи колко много ме дразни това, и подучи и многобройните си приятели. В защита се научих да харесвам прякора си. Когато влязох в колежа, всички ме наричаха така. — Но повечето хора все още те наричат Тал — казва кънкьорката, когато приключвам с разказа си. — „Миша“ те наричат само… ммм… най-близките ти приятели. — Да не би да си ми направила досие? — Нещо подобно. — И ти си от добрите? Дето не са велики? Тя кима и този път се засмивам заедно с нея, при това с лекота, не защото нещо от казаното е забавно, а защото самата ситуация е абсурдна. Келнерът се връща и ни ангажира с поръчки за десерта: ванилов пудинг с праскови за дамата, обикновен ванилов сладолед за господина. Кима при поръчката на Максин и се мръщи на моята. Максин ми се усмихва съучастнически, сякаш казва: „Познавам от пръв поглед идиотите, но те приемам такъв, какъвто си“. Продължаваме да разговаряме. Постепенно оживеното лице на Максин придобива съчувствен израз. Неизвестно как ме е върнала към нощта, когато умря Аби, и аз споделям с нея ужасния момент, когато майка ми с трепереща ръка вдигна телефона. Изненадан съм и малко ядосан, че гласът ми трепери и че май плача.  (III) 
 


 Сега вървим двамата, приятна разходка в свежия въздух на есенната вечер. — Не мога да ти кажа всичко, Миша — обяснява Максин, чантата с пистолета закачливо се полюлява на рамото й. Хванала ме е под ръка. Почти сигурен съм, че би ми позволила и да я държа за ръка, ако опитам. — Кажи ми каквото можеш. — Може би ще е по-лесно, ако ти ми кажеш какво мислиш. Ще ти кажа „топло“ или „студено“, а онова, което не мога да ти кажа, сам ще разбереш. Обмислям предложението й, докато вървим. След вечеря Максин предложи да отидем с колата до Оук Блъфс, макар че отказва да ми каже къде е отседнала. Така и правим — шевролетът отново ме следва покрай пристанището на Винярд Хейвън и надолу към центъра. Паркираме на крайбрежната. Не се и съмнявам, че Максин знае къде живея, но не искам да припарва до Каща Винард. Наречете го излишна предпазливост на женен мъж. — Е, готин — стряска ме тя. — Ще играем ли, или не? — Добре. — Поемам си дъх. Със спускането на мрака въздухът е станал леден. — Първо, мисля, че баща ми е бил замесен в… нещо нередно. Мисля, че е уредил да получа информация за него след смъртта му. Или поне някой си мисли, че е така. — Съгласна съм — казва тя меко и за пръв път в отчаяните си търсения със сигурност знам един факт. — Мисля, че Колин Скот е търсел тази информация. Мисля, че ме преследваше, защото се надяваше, че ще открия… разпорежданията на баща ми. — Съгласна съм. Продължаваме към Ийст Чоп, гола равнина, из която са пръснати къщи с покриви от плочи. С Кимър за известно време бяхме влюбени в една великолепна къща там, с три големи спални и заден двор, който излизаше на плажа, но нямахме два милиона долара, за да я купим. Сигурно така е по-добре, като се има предвид какво ни се случи оттогава. — И други хора се интересуват от разпорежданията — предполагам аз. — Съгласна съм — мърмори Максин, но когато настоявам, отказва да ми каже повече. — Колин Скот е познавал баща ми. — Съгласна съм. — Работел е за баща ми. Баща ми… му е платил, за да направи нещо за него. Тишина. Разочарован съм, защото се опитвах да установя дали Колин Скот и Джонатан Вилар са били една и съща личност, което би обяснило какво е правел Скот във фоайето на Шепард Стрийт, спорейки с баща ми. Но очевидно не е така. Колебая се, после пробвам друга тактика. — Знаеш ли какво ми е оставил баща ми? — Не. — Но по някакъв начин си узнала за… следите. — Да. Но не сме сигурни какво означават. Опитвам се да измисля друг умен въпрос. — Този остров е прекрасен — казва Максин неочаквано и стиска леко ръката ми, загледана в блестящата вода. — Откога идваш тук? От тридесет години? Не мога да си представя… Ние нямахме толкова пари. — Винаги сме идвали тук през лятото — обяснявам й. — Пък и през онези дни не беше толкова скъпо. — Но семейството ти е имало пари. — Бяхме от средната класа. Но и ти принадлежиш към нея. С двама родители преподаватели… — Никога не са им плащали много. Пък и баща ми играеше хазарт. Само че не му вървеше особено. — Съжалявам. — Недей. Той ни обичаше. Живеехме в голяма стара къща с пет кучета и десет котки. Понякога имахме и птички. Родителите ни обичаха животни. А, както казах, обичаха и нас. — Нас? Тя сбръчква нос. — Имам четирима братя и една сестра, любопитко. Аз съм най-малката и най-високата. — И онази, която не е ходела по срещи. Шегата не е особено остроумна, но въпреки това и двамата избухваме в смях. Желанието да прегърна Максин, което изпитвам цял следобед, рязко се засилва. Прикривам го с водопад от безсмислени въпроси. — По акцента ти не се усеща, че си от Юга. — Да. Учила съм и във Франция и казах достатъчно по въпроса, благодаря. — С други думи, иска да сменим темата. Чувствам се като несръчен жиголо на коктейл. — И как влезе в този бизнес? Максин отново ме поглежда косо. — За какъв бизнес говориш? — Ами този — да преследваш хората. — Не го приемай за преследване, Миша. Приеми го като помощ. — Помощ ли? И как ми помагаш? — Например, мога да ти кажа кога други хора те преследват. — Други хора? Искаш да кажеш, като Колин Скот? — Точно така. Обмислям това за миг, после подхвърлям очевидното противоречие. — Но той е мъртъв. — Точно така — съгласява се тя, а после добавя възможно най-смразяващите думи: — Но не забравяй, че той имаше партньор. — Отново настъпва тишина. — Освен това може да има и други. — Други? Тя посочва нагоре по склона. — Докато бяхме там, един и същ човек на велосипед два пъти мина покрай нас. Може и да ни е следил. — Тя се обръща и посочва към Винярд Хейвън. — А на една пресечка от ресторанта е паркиран тъмнокафяв крайслер комби. Друга подобна кола стои на пристанището в момента. Не е същата, защото номерата са различни, а и онази при ресторанта имаше вдлъбнатина на бронята. Можеш да смениш номерата, можеш да направиш и вдлъбнатина заради маскировката, но е трудно да стане толкова бързо. Значи не е същата кола. Но можеше да е. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Ти не би забелязал такива неща, защото не си обучен, а аз съм. Този зловещ подробен рецитал направо ме замайва. Да не би Максин да си мисли, че ме успокоява? Поглеждам към водата — една яхта тъкмо се отдалечава. Човек рядко може да види яхти в пристанището на Оук Блъфс, щом сезонът приключи, и се чудя на чия страна е тази. — Какво искаш да кажеш? Че трябва да сме екип? — Обяснявам ти как мога да ти помогна. — Значи ще ми пазиш гърба? — Не успявам да постигна високомерния тон, към който се стремя. — Ще ме пазиш от лошите? На Максин това изобщо ней харесва. Тя се обръща към мен и сграбчва раменете ми със силните си ръце. — Миша, чуй ме. Много хора може да са заинтересовани какви разпореждания е оставил баща ти. И не всички ще се задоволят с това да блъснат колата си и да те заведат на ресторант. Не могат да ти направят нищо лошо, но със сигурност могат да те уплашат. — В опасност ли е семейството ми? — Мисля си: „Ямайка, обади се на Кимър и й кажи да вземе Бентли и да отиде при роднините си в Ямайка“. — Не, Миша, не. Повярвай ми, никой няма да ти навреди. Никой няма да посегне на семейството ти. Господин Зиглър гарантира за това. — И достатъчно ли е? — В моя свят, да. Разбира се, аз знам това. Просто досега не го вярвах напълно. Едно е да четеш за влиянието на чичо Джак във вестниците, а съвсем друго — да усетиш защитния пашкул около мен и семейството ми. — Какво искаш да кажеш тогава? — Информацията е опасна, Миша. — Разговорът се е върнал там, откъдето започна. — Опасно е, ако попадне в лоши ръце. — И затова смяташ, че трябва да я дам на вас — които и да сте вие — вместо на Джак Зиглър. — Да. — За… правителството ли работиш? — Тя усмихнато поклаща глава. — Да, вярно, ти работиш за добри, но не велики хора? — Нито Джак Зиглър, нито някой от нас ще попадне в рая, но горе-долу си прав. — Като изключим това, че вие ме следите тайно, а чичо Джак ме защитава. — Може би той също те следи. Може би аз също те защитавам. — Не съм забелязал… — Помниш ли как се държа той на гробищата, Миша? Така ли се държи човек, ако не се интересува от последствията? — В гробищата? Но ти не беше на гробищата… — Напротив, бях — усмихва се Максин, доволна, че отново води в резултата. — Бях седнала на задния ред с група твои роднини. Всички помислиха, че съм нечия братовчедка. — Усмивката й леко помръква и усещам умората й — уморена е да играе роля, да флиртува, да върши онова, което върши. — Дори ме прегърна при гроба — добавя тя тихичко. — Беше приятно. Малко съм изненадан, каквато е и целта на Максин. Но не съм се отказал. — Още не си ми казала нито една причина да дам… информацията на вас. Ако някога я открия, разбира се. — Не ми ли вярваш? Все пак те черпих в ресторантчето. — И ми блъсна колата. — Само бронята. Освен това предложих да ти платя. Тъй като мълча, Максин отново сграбчва ръката ми. Намираме се на паркинга на малък магазин, който продава почти всичко — от мюсли и хубаво вино до малките стикери, които позволяват да оставиш боклука си до бордюра, за да го съберат. — Чуй ме, Миша, не съм ти враг. Трябва да ми повярваш. Казах ти, че хората, за които работя, не са светци. Може би не би ги поканил на вечеря. Но повярвай ми, ако те узнаят онова, което знае приятелят на Анджела, каквото и да е то, ще го унищожат. А ако го докопа Джак Зиглър, ще го използва. Както виждаш, нещата са съвсем прости. — Очите й сякаш блестят в мрака. — Трябва да се върнеш и да го намериш, Миша. Имаш много следи. Никой друг не може да ги разбере. Мисля, че според баща ти е трябвало веднага да се сетиш кой е приятелят на Анджела. Баща ти беше интелигентен човек. И предпазлив. Ако е смятал, че го познаваш, значи е така. Ти просто не знаеш какво знаеш. Разочаровано клатя глава. — Максин, трябва, да ти кажа, че нямам никаква представа за какво е говорил баща ми. Мисля, че е сгрешил. — Не говори така! Никога не го казвай! — Максин изглежда уплашена и се оглежда, сякаш очаква да види как някой ни подслушва. — Ти имаш някаква представа. Баща ти не е сгрешил. Освобождавам китката си от пръстите й. — Мисля да се откажа от търсенето. Очите й се разширяват и стават още по-тревожни. — Не можеш да спреш сега, Миша! Просто не можеш. Никой друг няма да разбере разпорежданията освен теб. Затова трябва да го направиш. Трябва. Моля те. Моля те? — Разбирам. — Успявам да запазя тона си неутрален. Не искам да разбере, че внезапната й молба е по-ужасяваща от всичко, което ми е казала. — Едва ли ще се видим повече, Миша. Искам да кажа, ти едва ли ще ме видиш. Не и ако си върша добре работата. Ще те наблюдавам, но няма да знаеш кога. Затова просто се дръж естествено и знай, че се опитвам да ти помогна. — Максин, аз… — Съжалявам за парите — бързо продължава тя. — Беше нетактично от моя страна. Обидих те. Те не бяха, за да оправиш бронята си. Имам доста повече в чантата си, за всеки случай. — Тонът й е замислен. — В случай че? — Чухме, че някой друг се опитва да купи разпорежданията от теб. Може би под формата на покана за изнасяне на речи, нещо подобно. — Изстивам, но не казвам нищо. — Така че всъщност трябваше да… да те подкупя, Миша. Съжалявам, но това е истината. Знаем, че имаш финансови проблеми. И семейни проблеми. Трябваше да те подкупя с пари или… с каквото се наложи. — Сега е неин ред да се изчерви и да сведе очи, а аз да се почувствам внезапно сгорещен — усещане, което е по-добре да овладея. — Защо трябваше да ме подкупиш? — питам след кратка пауза. Върнали сме се при колите си. Тя вади ключовете от джоба си и натиска копчето. Фаровете на шевролета проблясват, алармата пиука и вратите се отключват. Хващам я за ръката. — Максин, за какво трябваше да ме подкупваш? Тя замръзва. Внезапно усещам колко е нещастна. Не знам дали е съвпадение, че всички жени, които срещам, изглеждат потиснати, или аз ги карам да се чувстват така. — За какво трябваше да ме подкупиш? — питам още веднъж и пускам ръката й. — За да дам онова, което намеря, на теб вместо на чичо Джак ли? Максин е отворила вратата и е сложила крак в колата. Отговаря ми, без да се обръща. — Знам, че животът ти напоследък е труден, Миша. Знам, че ти се случиха ужасни неща. Много хора на твое място биха се отказали от търсенето. Разбрахме, че може би и ти мислиш да го направиш. — Тя се колебае. — Може би най-точно ще е да кажа, че трябваше да направя всичко възможно, за да те накарам да не се отказваш. Да продължиш да търсиш. Но мисля, че няма нужда да те подкупвам. Ти си от хората, които не се отказват. Ще продължиш да го търсиш, защото изпитваш вътрешна необходимост да го направиш. — Какво ще търся? — Кого. Приятеля на Анджела. — И после какво? Максин, чакай. После какво? Ако го намеря и той ми каже онова, което баща ми е искал да ми каже, какво трябва да направя? Ако предположим, че се съглася с теб? Как да ти предам информацията? Максин вече е седнала в колата и се кани да затвори вратата под носа ми. Но сега се обръща и ме поглежда в очите. Виждам смесица от изтощение, раздразнение и дори малко тъга. Денят не е минал точно както го е планирала. — Първо трябва да го намериш, готин — казва тя. — А после? — После аз ще те намеря. Обещавам. — Но чакай малко. Чакай! Нямам никакви идеи. Дори не знам къде да търся. Кънкьорката вдига рамене и завърта ключа. Моторът шумно оживява. Тя отново ме поглежда, ясно и открито. — Можеш да започнеш с Фрийман Бишоп. — Фрийман Бишоп? — Мисля, че той беше грешка. — Чакай. Каква грешка? — От непоправимите, готин. От непоправимите. — Максин затваря вратата и обръща шевролета. Гледам след нея, докато задните светлини не изчезват зад завоя. Сам съм. 
  34 
 Историята се разнищва 
 


  (I) 
 


 На другата сутрин се събуждам рано, сам в Каща Винард, засрамен каква голяма част от нощта прекарах в неспокойно въртене, неспособен да заспя, мечтаейки за компания, но не тази на жена ми. Обличам халата си и излизам на малкия балкон на спалнята. Улиците са пусти. Повечето от къщите са затворени за зимата, но в една-две се виждат признаци на живот, а един бегач, излязъл да потича в хладния ранен въздух, весело ми маха. И аз му махам. Долу в кухнята си препичам хляб и си наливам сок. Отнасям ги в малкото кътче с телевизора до предния коридор, където преди три десетилетия видях Адисън и Сали да се боричкат. Времената тогава бяха по-лесни. Можеш да започнеш с Фрийман Бишоп… Мисля, че той беше грешка. Грешка? Каква грешка? Чия грешка? Моя ли? На баща ми? Въпроси, които задавам на кънкьорката, макар, че тя не би могла да ми отговори. И как би могъл един мъртвец да ми помогне да открия приятеля на Анджела? Не мога да си намеря място и бродя от стая в стая. В трапезарията, където уголемената снимка на корицата на „Нюзуик“ с баща ми още виси над огнището. ЧАСЪТ НА КОНСЕРВАТОРИТЕ. Така, както беше преди, би казал Съдията. Когато животът изглеждаше прекрасен. Спомням си как номинацията на баща ми подложи на изпитание единството на Златния бряг, как дългогодишни приятели спряха да си говорят, когато взеха противоположни страни. Но може би разцеплението в малката ни общност е било много по-голямо, отколкото предполагах. Не ми ли каза Марая, че конгрегацията в „Света Троица и Архангел Михаил“ се разцепила, когато разбрала, че Фрийман Бишоп употребява кокаин? И ако… Чакай. Какво ми каза Марая? За някой, който щял да напусне, но… Бързо се връщам в кухнята и грабвам телефона. Като никога откривам Марая при първия опит и й задавам важния въпрос. — Слушай, хлапе, не ми ли каза, че някаква жена щяла да напусне църквата, когато разбрала, че отец Бишоп използва наркотици, но имала причини да остане? — Да. Джиджи Уокър. Спомняш си Джиджи. Адисън излизаше с по-малката й сестра. Разбира се, той излизаше с която му падне, така че това… — Марая, чуй ме. Какво имаше предвид, като каза, че е имала причини да остане? — Тал, защо винаги последен разбираш всичко? Джиджи и отец Бишоп бяха заедно години. Това стана, след като съпругата му почина и след като мъжът й я изостави, така че не се вдигна голям скандал. Но все пак татко каза, че един духовник не бивало… Отново я прекъсвам: — Добре, добре. Слушай, Джиджи й е прякор, нали? — Да. — А истинското й име? Преди още сестра ми да отговори, знам какво ще каже. — Анджела. Анджела Уокър. Защо питаш? Марая продължава да бърбори, но аз не я слушам. Слушалката трепери в ръката ми. Не е чудно, че според разказа на Лани Крос Колин Скот е изтормозил Джиджи Уокър така, че я е разплакал. Знаел е онова, което и аз вече знам, но го е научил пръв. Открих кой е приятелят на Анджела. Но някой друг го беше открил пръв, затова беше мъртъв и не можеше да ми каже нищо.  (II) 
 


 Не мога да се свържа с агент Нунцио, а сержант Еймс отказва да слуша теориите ми, за което не мога да я виня. Предлага ми, ако имам доказателства, че е арестувала не когото трябва, да ги споделя с нея. Ако не мога да го направя, да я оставя на мира да си върши работата. Проблемът е, че съм стъпил на опасна територия. Докато седя в кухнята на Каща Винард и се опитвам да измисля как да я убедя да ме изслуша, усещам, че съм в задънена улица. Мисля, че знам кой е измъчвал Фрийман Бишоп до смърт и какво е искал от него, но не съм в състояние да го докажа. От друга страна, Бони Еймс има свидетел, който е готов да даде показания, че Конан се е хвалил с онова, което е извършил, досие с агресивните действия на заподозрения и доказателство, че Фрийман Бишоп е дължал пари на Конан за наркотици. Не знам как Колин Скот е изфабрикувал всички тези доказателства, но не се съмнявам, че е негова работа. Горкият Фрийман Бишоп не беше включен в защитата на Джак Зиглър над семейството ми. Затова Скот го е измъчвал, за да разбере какво трябва да ми каже, и както мрачно изтъкна сержантът, когато с Марая бяхме при нея, свещеникът със сигурност му е казал всичко. И това е проблемът. Ако отец Бишоп е казал на Колин Скот всичко, защо Скот все още смяташе за нужно да ме следи? А ако ме е следил, очевидно не е разбрал къде баща ми е скрил… каквото и да е скрил. Което означава, че Фрийман Бишоп не му е казал. А това значи, че и той не е знаел. Сега разбирам за какво говореше Максин. Фрийман Бишоп беше убит, защото Колин Скот е смятал, че той е приятелят на Анджела. Той наистина е бил приятелят на Анджела. Само че не онзи, за когото е мислел баща ми. Въпреки това, според мен, Съдията е причина за смъртта му. 
  35 
 ТАЙНАТА 
 


  (I) 
 


 — Не можеш да си представиш какво стана! — възкликва ликуващо Дана Уърт, нахлула неканена в кабинета ми. — Сигурно — казвам малко сърдито. От завръщането ми от Винярд се чувствам емоционално изхабен, а ми се е струпала много работа. Снощи в единадесет и половина ни събуди телефонът. Кимър, която спи до него, вдигна, слуша две-три секунди и ми го подаде, без да каже нищо. Беше пак Марая, за да ми разкрие факт, който беше скрила от мен. Докато жена ми се завиваше презглава, сестра ми каза какво е измъкнала от бедния Уорнър Бишоп, когато двамата най-после си поговорили на приятен обяд в Ню Йорк. И потвърди страховете ми. Изглежда, Уорнър е излъгал полицията. Точно както ни каза сержант Еймс, вечерта, когато Фрийман Бишоп бил убит, той уведомил църковния съвет, че ще закъснее малко за събранието, защото трябвало да отиде при някакъв разстроен енориаш. Но на сина си, който случайно се обадил преди баща му да излезе, казал нещо съвсем различно. Че ще закъснее, защото трябвало да се види с агент на ФБР, който го посетил в църквата през деня и му определил тайна среща, за да говорят за някакъв енориаш, като го заклел да си затваря устата. Но и двамата с Марая знаем, че истинското ФБР няма нищо общо с онова, което се случи с Фрийман Бишоп. — Всъщност новината е свързана повече с жена ти, отколкото с теб — казва Дана. Не мога да си представя кой аспект от живота на Кимър би се сторил на Дана толкова интересен, но винаги съм готов да науча. — Новината е добра, Миша. — Не се и съмнявам. — Не си забавен, знаеш ли? — Дана, ще ми кажеш ли, или не? Тя се нацупва за миг, непривикнала с този нов, сериозен Миша Гарланд, но решава, както прави винаги, че клюката е прекалено пикантна, за да не я сподели. — Познай кой прекара последните два часа в кабинета на декан Линда. — Не мога. Кажи. — Ще ти подскажа, Миша. Използваха и двата й телефона — споменатият човек и Линда — и се обадиха на почти всекиго във Вашингтон, за да се опитат да убедят всички, че той не е плагиатствал прочутата Глава трета от единствената си книга. — Не искаш да кажеш, че… — Напротив. Хадли. — Шегуваш се. — Не се шегувам. Глава трета! Онази, която той винаги цитира. Онази, която всички винаги цитират! Оказва се, че я е преписал от непубликувания труд не на друг, а на Пери Маунтън. — Марк е плагиатствал от брата на Тио? Марк?! Не мога да повярвам. Дана е разочарована от скептицизма ми; очаквала е поздравления. — Защо ти е толкова трудно да повярваш? Да не мислиш, че Марк е съвършен? Да не мислиш, че не мами и не краде като всички? — Не, просто не мога да повярвам, че Марк някога би харесал дотолкова нечия идея, че да я обяви за своя. Това ми печели хищната одобрителна усмивка на Скъпата Дана Уърт. — В случай че си забравил, освен това брат Хадли е известен с най-унищожителната творческа криза в историята на западната цивилизация. Така че може би да открадне нечия идея му се е видяло по-добре, отколкото изобщо да няма публикации. Поклащам глава. Нещата се развиват твърде бързо. Внезапно пътят пред Кимър е разчистен… Освен… освен… — Дана, какво казват, че е направил Марк? — Това е най-ценното в цялата работа, скъпи. Някакъв студент преглеждал архивите на университета в Лос Анджелис, за да изхвърли старите папки, и…  (II) 
 


 — … и намерил някакви писания на Перикъл Маунтън — казвам на Кимър по телефона няколко минути по-късно, след като съм накарал секретарката да я изкара от съвещание веднага щом Дана отиде да разпространява лошите новини по целия коридор. Усещам как нетърпението на жена ми нараства, докато повтарям историята. Нетърпението, но и вълнението. — И така, седи си той в някакво дълбоко мазе на юридическия факултет в Лос Анджелис и чете като всеки студент, на когото не му се работи. Оказва се, че току-що бил прочел книгата на Марк за един от курсовете си. Видял текста и езикът му се сторил много близък, затова се зачудил дали не е чернова. Мислел си как ще я покаже другата седмица на семинара и ще изненада всички, като им каже какво е мислел великият Марк Хадли за писането, преди да промени мнението си. — И двамата се разсмиваме. Кимър е толкова доволна от новината, че почти сме щастливи заедно. — Само че когато я погледнал по-отблизо, се оказало, че не е чернова на „Конституционния ум“, а просто някаква курсова работа на Пери Маунтън. Канел се да я захвърли, но сходният стил не му излизал от ума. Затова я занесъл у дома си, след няколко дни я сравнил с книгата и естествено се оказало, че е почти дословно същата. На другия ден казал на професора си, а той казал на колега и ето как се разчуло. — Не мога да повярвам — чуди се жена ми, макар че явно вярва. — Знаеш ли какво означава това, Миша? Не мога да повярвам. — Знам какво означава, скъпа. — Той ще трябва да се оттегли, нали? Ще трябва. — Да. Поздравления, ваша чест. — Скъпи, това е прекрасно! — Кимър май се радва малко прекалено на нещастието на съперника си и изглежда, тя също го усеща. — Говори ли с Малъри? — Само на теб се обадих. — Ще ми се да знам какво говорят във Вашингтон. — Ще му се обадя веднага. — И аз ще се обадя тук-там. — Не знам защо това ми звучи по-скоро злокобно, отколкото оптимистично. — Невероятно е — казвам, само за да продължа разговора. — Само че не разбирам как е могъл да постъпи толкова глупаво. Имам предвид Марк. — Е, всички правим грешки. — Това е доста голяма грешка. — Докато мисли, настроението й продължава да се променя, помрачено от облаците на съмнението. Долавям го в гласа й. — Звучи нелепо, Миша. Защо Марк я е преписал? Не се ли е боял, че ще го хванат? — Точно това е интересното. Оказва се, че Пери Маунтън се разболял и така и не успял да публикува статията. „Конституционният ум“ излезе три години след смъртта на Пери Маунтън. Скептичната Кимър все още не е убедена. Доброто й настроение определено започва да помръква. — И никой не е забелязал? Не е ли изпратил Пери черновата на никого? Поне на Тио? Доколкото го познавам, той би вдигнал голяма олелия още при излизането на книгата. Намръщвам се. Не бях обмислил тази възможност. Казвам й, че ще се обадя на Дана и ще разбера. — Дана ли ти каза всичко това? — избухва Кимър. Мислех, че ще зарадвам жена ми с най-желаната новина, — а вместо това успях да я ядосам. — Стига, Миша, знам, че ти е приятелка, но тя невинаги се позовава на факти. — Кимър… — Освен това не може да понася Марк — добавя жена ми, сякаш самата тя го понася. — Така че може би е малко пристрастна. — От друга страна, тя винаги знае какво става във факултета. — Съжалявам, Миша. — Това е отново старата хладнокръвна Кимър, която подозира всички и всичко. — Просто имам чувството, че са ме излъгали. Опитвам се да я успокоя. — Едва ли някой си е дал толкова труд, само за да те заблуди, скъпа. Едва когато затварям и се връщам към недовършената си работа, осъзнавам, че Кимър може би е донякъде права. Цялата история прилича на номер. Но не жена ми е жертвата.  (III) 
 


 — Разбира се, че знаех — казва ми Теофилъс Маунтън и широката му усмивка се материализира от някакво скрито под огромната му брада място. — Да не мислиш, че нямаше да забележа? — Знаел си, че Марк е преписал Глава трета от… от брат ти? Знаел си го през всички тези години? И не си направил нищо? Тио се смее и намества закръгленото си тяло в дървения си стол. Доволен е, че присъства на поражението на Марк Хадли, един от многобройните му врагове. Повечето от тях Тио презира заради политиканстването им — като например Стюарт Ланд. Но амбициозният Марк Хадли внимателно си е изградил облик на учен, който не се занимава с политика, и Тио го мрази заради арогантността му. От деня, когато пристигна в Елм Харбър преди четвърт век, за да преподава конституционно право, Марк Хадли никога не се е прекланял пред Теофилъс Маунтън. В днешни дни всички се прекланят пред Марк Хадли. Тио така и не прости на Марк, че промени правилата. — Така и не знам защо — казва Тио и започва да обикаля из огромния си кабинет. Както казват зевзеците, Тио Маунтън наблюдава как влизат новите членове на факултета и как изнасят старите от него, но самият той изглежда вечен. Кабинетът, който заема, е също вечен, гласи легендата — невероятна бъркотия с купчини книги, които се издигат до тавана. Говори се, че имал копия от всеки меморандум на факултета още от зората на двадесети век. Понякога си мисля, че това е напълно възможно. — Така и не знам защо — повтаря той, отива до един шкаф и започва да отваря чекмеджетата, очевидно на принципа на случайността. — Тогава Марк беше по-млад и по-голям идиот, отколкото е сега, и беше убеден, както сте всички, когато дойдете тук, че знаете всичко, което си заслужава да знаете. Един ден обядвахме заедно и разговаряхме за Кардозо. Оказа се, че той не знае нищичко за него. — Тио е намерил нещо интересно в дъното на едно от чекмеджетата. Навежда се и завира главата си в него като герой от анимационен филм и почти очаквам горната половина на тялото му да изчезне вътре, а краката му безпомощно да заритат във въздуха. — Да ти помогна ли? — Шегуваш ли се? — Той отново е между живите, сграбчил в месестите си ръце дебела кафява папка. Брадата му се тресе от смях. — Както и да е — продължава той, — казах му за статията на брат ми, в която той оспорваше, че съдебните методи на Кардозо са модел за почти всички важни конституционни решения след деветстотин и четирийсета. — Теорията на Марк — мърморя. — Теорията на Пери — поправя ме Тио добродушно. — Марк ме попита може ли да му намеря копие. Брат ми не обичаше никой да му чете трудовете, освен аз и Херо, разбира се. Нямаше смисъл да го питам. Но аз харесвах Марк и смятах, че е обещаващ, затова му дадох моето копие. — Той завърта папката върху бюрото към мен и още преди да я отворя, знам, че държа в ръцете си доказателството за плагиатството на Марк Хадли — непубликуваната статия на Перикъл Маунтън върху Кардозо, нецитирания източник за Глава трета в книгата на Марк, единствената велика идея, за която той спечели всички награди, които дава правният академичен свят. Докато прелиствам пожълтелите страници, забелязвам тук-таме бележки с почерка на Тио, задрасквания, въпросителни, вметки, петна от кафе. — Сигурен ли си? — Че Марк го е преписал? Сигурен съм. Прочети я и ще се убедиш сам. — И си знаел през цялото време? Когато книгата му излезе? — Разбира се. Задавам въпроса на Кимър. — Защо тогава не направи нищо? — Какво например? — Защо… не го изобличи? Тио се намръщва, сякаш самият той не е сигурен в отговора. Само че не е така. Чета го в предпазливите му, пресметливи очи. Тио е видял много, но изглежда, животът все още му е интересен. Когато се усмихва отново, видът му е толкова фалшив, че ме плаши. — Не бих казал, че не съм направил нищо. — А какво би казал, че си направил? — Казах на Марк. — Защо каза само на Марк, а не на някой друг… — започвам. После млъквам. Сега разбирам. Типично за Тио! Разбира се, че е казал на Марк! Казал е на Марк, така че да държи в шах младия си арогантен колега през следващите две десетилетия. Не е казал на никого другиго, защото е искал Марк да му е задължен. И защото, както осъзнавам едва сега, Тио, едновремешният ми ментор, е от онези потайни и завиждащи мизантропи, които биха предпочели единствени да знаят за измамата на Марк, вместо да я споделят с останалите. Ако някой друг беше разбрал, че великият Марк Хадли е лъжец и измамник, това щеше да намали, а не да увеличи задоволството на Тио. Пък и като е запазил тайната за себе си, той е можел да изчака до този идеален момент, за да събори пясъчната кула на Марк. Ако, разбира се, има участие в събарянето. — Не исках Марк да загази — казва Тио с лицемерния тон на човек, който през живота си не е презирал свой колега. Изглежда, изобщо не му пука за паметта на брат му, важното е било Марк да страда. — Но исках да разбере, че не е толкова лесно да откраднеш чужда идея. Исках да знае, че съм разбрал. И вече никога да не го прави. Е, знаеш какво стана. Всички знаят. Отначало не разбирам, но после схващам. — Творческата му криза. — Именно. — Тио злорадо кудкудяка. — Май така го уплаших, че не написа повече книга. Или си му наредил, така че арогантният колега е трябвало да страда десетилетия, като слуша как всички шушукат за нереализирания му потенциал. — И защо постъпи така? — Думите изскачат от устата ми неволно. — Хора като Марк Хадли заслужават съдбата си. — Но защо е решил, че ще му се размине? — Марк се смяташе за много хитър. Половин година след смъртта на Пери ме попита дали си спомням статията му за Кардозо. Отвърнах му че и дума не помня, че изобщо не съм я чел. — Веселите очи на Тио примигват. — Излъгах го. Вече мога да си тръгвам. Винаги съм предполагал, че Тио е способен да мрази силно, но не съм си представял, че е толкова жесток. Свършено е с кандидатурата на горкия Марк за съдия — това е единственото хубаво от цялата тази реминисценция. Историята на Дана е истинска. Обвиненията в плагиатство в днешно време се смятат за много сериозни, дори да не са верни, а докато не съм прочел ръкописа на Пери, не мога да съм сигурен в тях, казвам си предпазливо. Цялата история може да се окаже измислица. Или недоразумение. Но се съмнявам. Тревожните бръчки по лицето на Далия Хадли онзи следобед в училището бяха твърде явни; когато каза, че нещо яде съпруга й, това беше самата истина. Марк не се е тревожел, че хората ще открият, че дъщеря му спи с Лайънъл Елдридж, а за собствената си грешка, направена преди две десетилетия. Седнал в затрупания с хартия кабинет на Тио Маунтън, усещам, че се развеселявам. Марк отпада. Кимър остава. Според Рути Силвърман президентът иска качества и разнообразие, а жена ми олицетворява и двете — ако нещо при проверката на миналото й не я спре, тя ще стане федерален съдия. И може би бракът ни ще бъде спасен, въпреки машинациите на покойния ми баща. Връщам на Тио овехтялата папка и му благодаря за отделеното време. Той я грабва от ръката ми и отново я пъха в шкафа, макар и не в същото чекмедже, от което я е извадил. На вратата ми хрумва още нещо. — Тио, не мислиш ли, че е адски удобно всичко това да стане точно в момента, когато Марк можеше да бъде избран? — Мисля. — Някакъв спомен го кара да се усмихне. — Спомням си какво е казал съдията Франкфуртер, когато чул за смъртта на главен съдия Винсънт точно преди преразглеждането на делото Браун срещу Комисията по образованието във Върховния съд: „Това е първият случай, който за мен показва, че има Бог“. И се кикоти. Изчаквам да се успокои, преди да задам другия въпрос, който ме изгаря отвътре. — Тио, знаеш ли как се е разчуло за това? Говоря за… обвинението в плагиатство. — Повярвай ми, Талкот, не е обвинение, а факт. — Той доволно се усмихва на остроумието си. — Да не мислиш, че аз съм изплюл камъчето? Грешиш. Доколкото чух, бил е някакъв студент от университета в Лос Анджелис. Казах ти. — Но вярваш ли на тази история? Най-накрая Тио се ядосва. — Стига, Тал. Понякога се случват наистина хубави неща. Опитай се да се радваш на тези моменти. Те не идват често. — Сигурно — мърморя и разтърсвам ръката му, преди да си тръгна, защото Тио е от поколението, което цени подобна вежливост. Но умът ми отдавна е извън кабинета му. Мислите ми се връщат към гробищата и погребението на баща ми, когато Джак Зиглър ми каза да предам на Кимър да не се тревожи за Марк Хадли. Че знаел някои неща за него. Тоест — че е знаел тайната му. 
  36 
 Приказка за двама братя 
 


  (I) 
 


 Най-после успявам да се свържа с Адисън. — Пътувах — казва ми той. — Съжалявам. — И дори мобилният ти телефон не работеше? — питам недоволно. — Бях в Аржентина. — В Аржентина? — Не ти ли казах? Оглеждах земя. През последните две години бях там може би седем или осем пъти. Мисля да си построя къща. — За да живее там, докато демократите не влязат в Белия дом. — Беше толкова приятно, че реших да поостана няколко дни. Дните станаха седмици и… Както и да е, върнах се. — И какво направи? Взе си отпуска от предаването? — Честно казано, предаването поостаря. Мисля, че е време да се върна към книгата си. — Адисън казва нещо подобно на всеки няколко години, но това означава само, че се кани да си смени работата. Не знам някой да го е виждал да напише и ред. — Това ще е чудесно — казвам предано. — Имам предвид книгата. — Да. — Тази история трябва да бъде написана. — Да. — Осъзнавам, че в гласа на брат ми се долавя не само изтощение. — Ей, познай какво стана. ФБР идва да говори с мен. За жена ти. — Кратък смях. — Като че ли знам нещо за нея. — Това е проверката на миналото й, Адисън. Трябва да говорят с всички. — Знам. Просто не разбирам защо проклетата проверка на нейното минало трябва да включва толкова много въпроси за моите пари. — Но аз съм сигурен, че Адисън, както и аз, помни ужасно повърхностното проучване на Съдията. Казват, че оттогава процедурата е по-задълбочена. — Както и да е, оставил си ми куп съобщения. Сигурно е нещо важно. Имах достатъчно време, за да помисля как да се справя със ситуацията. Започвам с по-маловажното. Казвам на брат си за посещението на Марая и липсващия доклад на Джонатан Вилар. Обяснявам му, че никъде не можем да намерим копие от него, включително в полицейския архив, където Медоуз удари на камък. Казвам му за двете страници, изписани с почерка на Съдията. „Всичко, което можахме да разберем от бележките — добавям, — е, че в колата, убила Аби, е имало двама души“. — Хм — е единственият коментар на Адисън. После изненадано казва: — Много сте напреднали. — И в този момент разбирам, че съм прав. Брат ми отново млъква, но аз търпеливо го изчаквам. Най-после той задава въпроса, който сигурно го тревожи най-много. — И защо ми го казваш? — Знаеш защо — произнасям меко. Докато чакам отговора, чувам звука от телевизора във всекидневната, където Бентли гледа видеокасетата, която кръстниците му Джон и Джанис Браун му подариха за Коледа. Преди две вечери с Кимър присъствахме на ежегодната следколедна сбирка на братството на Лемастър Карлайл заедно с двеста други заможни представители на по-тъмната нация, с които танцувахме до малките часове. Може би все пак имаме някакъв социален живот. — Не, не знам защо — казва брат ми заядливо. — Защото знаеш къде е докладът. — Какво?! — Знаеш къде е или знаеш какво пише в него. — И защо мислиш така? — Гласът му звучи по-скоро уплашено, отколкото раздразнено. — Нищичко не знам. — Мисля, че знаеш. Помниш ли погребението на Съдията? Ти стоеше до гроба и аз дойдох да поговорим. Помниш ли какво каза? Че се чудиш дали някога ще открием хората, които са били в колата, убила Аби. Точно така каза: хората. — Не си ме чул добре — казва той след известно време. — Едва ли. Няма как да съм се объркал. — Мълчание. — През всички тези години, Адисън, цялото семейство говореше, че трябва да открием шофьора на колата. И мама го казваше, преди да умре. Татко също. Както и аз, и Марая, и самият ти. Но на гробището ти знаеше, че в колата е имало двама души. Мисля, че го знаеш, защото си прочел доклада. — Теорията ти не е подплатена с доказателства — заявява Адисън, но усещам, че се заяжда, само за да отвлече вниманието ми. — Може просто да е било грешка на езика. Това не означава нищо. — Престани с игричките, Адисън. Знаеш, че съм прав. Или Съдията ти е дал копие, или си го взел от папките му. Но знам, че си го чел. И бих искал да знам какво пише в него. Нова пауза, този път по-дълга. Чувам някакъв шум, може би глас отдалеч, после прошепнатия отговор на Адисън. Явно кара някого да почака. Може би е някой, който е бил с него в Аржентина. Или пък не е бил. После брат ми отново се обажда и казва: — По дяволите!  (II) 
 


 Адисън е нещастен. Усложнявам му живота. Би предпочел да чете лекции в някой колеж или да оглежда земите в Южна Америка, или да води предаването си, макар да е поостаряло — всичко друго, освен да прекара емоционално изтощаващо време с член на семейството си. Ние, трите деца на семейство Гарланд, прекарахме съзряването си в опити да избягаме от баща си, но Адисън избяга най-далеч, което може би беше причината Съдията да го обича най-много от всички ни. Винаги се възхищавах на брат си, но начинът, по който ме избягваше, беше изпитание за братската ми обич. — Слушай, брат ми, нямам копие от доклада и никога не съм имал — казва той. — Просто веднъж го прочетох. — Нова пауза, но този път няма къде да избяга. — Татко ми го показа. Поемам си дълбоко дъх. Адисън е толкова нервен, че не съм сигурен дали мога изобщо да му вярвам. — Добре. Какво пишеше в него? — Не би искал да знаеш, Миша. — Гласът на Адисън става твърд. — Наистина. — Напротив, искам. — Ти си луд. Също като него. Вероятно има предвид Съдията, но подозирам, че има и много други кандидати за това определение. Преди седмица и половина специален агент Нунцио най-после ми се обади. Без да споменавам Максин, му казах, че според мен отец Бишоп е бил убит по погрешка. Той ми благодари хладно за предположението и неохотно обеща да провери. Можеше да е и по-зле. — Просто искам да знам истината — казвам спокойно на брат ми. Адисън въздиша. — Не те разбирам, Тал. Ти си християнин, нали? В Библията пише, че трябва да прощаваме, а не да търсим отмъщение. Това ме ядосва още повече. Мислех, че Максин си играе с мен, но това вече си е истински рекорд за най-неясен отговор. — Не търся никакво отмъщение. — Така казваш ти. Може да си мислиш, че не искаш отмъщение, но да грешиш. Не знаеш какво в сърцето ти те кара да постъпваш така. Трябва да се помолиш на бог да излекува сърцето ти, братко. Междувременно той цитира Библията: — „Благославяйте вашите гонители“, казва ни Павел в Римляни, 12. Помниш ли? „Не въздавайте никому зло за зло“. А ако си чел историята за Самсон… Прекъсвам го — нещо, което едва ли съм правил от детството ни. — Не се опитвам да отвърна на злото със зло, Адисън, престани. Не се опитвам да причиня зло на никого. Просто искам да разбера какво става. — Да, така казваш. Но може би това е такава гадост, че ако я разбереш, ще искаш да накълцаш някого. — Адисън, моля те, не се опитвам да нараня никого. — Защото ми се струва, че отмъщението, за което говори брат ми, може би има нещо общо с него? — Трябва да знам какво пише в доклада. — Не, не, повярвай ми. Няма нужда да знаеш, не би искал да знаеш. Ти искаш да оставиш миналото в миналото, братко, и да продължиш към бъдещето. Искаш да обичаш жена си и семейството си и да се погрижиш за нещата в дома си. Искаш да погледнеш на света с огромна прошка в сърцето си. Но в никакъв случай не искаш да знаеш какво имаше в онзи доклад. — И защо? — Заради изкушението. Искаш ли да бъдеш въведен в изкушение? Защото онзи доклад беше изпълнен с изкушението да прегрешиш, повярвай ми. Това още повече ме отблъсква, но настоявам: — Адисън, моля те. Поне ми кажи кога ти го показа татко. Нова пауза, докато в загадъчния му, манипулативен ум колелцата се въртят. — Да кажем, преди година. Не, малко повече. Да. Миналата есен. Имам чувството, че разкрасява истината, замазва я, насочва я в удобна посока, както често правят свидетелите. Решавам да се подготвя за дълга игра, като прикривам собственото си нетърпение, а провокирам неговото. Тъй като навремето съм взимал показания от свидетели, знам колко е важно да свиваш постепенно кръга около главния въпрос и да се преструваш на отегчен, когато най-после стигнеш до него. — Знаеш ли защо ти го показа? — Не съвсем. — Добре, можеш ли да ми кажеш как стана така, че ти го показа? Брат ми отново ме кара да чакам. Не разбирам какво толкова го тревожи, но долавям притеснението му по телефона. — Татко ми се обади — започва той. — Щеше да идва в Чикаго, за да изнесе някаква реч, и искаше да се видим, така че вечеряхме в хотела му. Не в ресторанта, а в апартамента му. Беше си взел огромен апартамент, с две спални, сякаш му трябваха. Но нали знаеш, онези малоумници от дясното крило го обичаха. Не биха пожалили никакви средства за него. Слушай, знаеш ли какви огромни хонорари получаваше? Тридесет хиляди на реч! Четиридесет! Понякога и повече. Как ти се струва? За да могат слушателите му да се върнат в провинциалния си клуб и да разказват на партньорите си по голф, че един чернокож е съгласен с тяхната десняшка лудост, което означава, че са на прав път! — Никога не съм усещал такава враждебност в гласа му. Или може би просто никога не съм разбирал колко много Адисън е мразел Съдията. — Та, както и да е, вечеряхме в апартамента му. Той казва, че не искал никой да чуе какво си говорим. Аз се шегувам и казвам: „Ами ако подслушват апартамента ти?“ Но той не се засмива. Приема го много сериозно. Поглежда ме и казва: „Мислиш ли, че е възможно?“ Или нещо подобно. А аз хъкам и мъкам. Казвам му, че просто се шегувам, а той ми отвръща, че вече е сменил апартамента си, за да се чувства сигурен. Казвам му, че това е било много умно, но почвам да си мисля, че той може би… разбираш ме. Че може би има някакъв проблем. Сигурен ли си, че искаш да чуеш това? — Да. — Гласът ми е напрегнат. — Добре. Ти си го изпроси. Сядаме да вечеряме на масата — апартаментът има нещо като трапезария. Той е донесъл няколко папки и аз си мисля, че ще говорим за семейните финанси. Нали знаеш, нещо като „Ето къде са всички пари, ако нещо се случи с мен“. И лицето му е толкова сериозно, както когато се канеше да ни изнесе някоя от лекциите си за доброто и злото, спазването на обещанията и всички глупости, за които ни говореше. Много е развълнуван и ми казва: „Синко, трябва да поговорим за нещо важно“ и аз си казвам, да, явно съм прав. Казва, че сигурно ще ми е трудно да го приема, а аз просто седя и кимам; казва ми, че в живота му има нещо, което никога не е споделял със семейството, и аз кимам, казва, че се обръща към мен, защото съм най-големият, и аз пак кимам. Лицето ми пламва при тези думи — старата позната ревност за привилегированото място на Адисън в сърцето на Съдията, — но имам достатъчно разум поне веднъж да си замълча. — И точно когато си мисля, че ще ми говори за парите си, той отваря папката, вади пет-шест листа и ми казва: „Искам да прочетеш това. Ти трябва да знаеш“. Питам го какво е. Мисля си, че е някакъв инвестиционен план или нещо подобно. А той ми казва: „Това е докладът на Вилар“. Така че го питам кой е този Вилар. Не се преструвах, наистина не помнех. Но той се вбесява и ми казва: „Синко, казах ти да го прочетеш, така че просто го прочети“. Знаеш какъв беше. „Просто го прочети“. Така и направих. Адисън отново млъква. Не му и хрумва, че не е довършил историята. Питам го как се е случило така, че е прочел доклада, и той ми отговаря. — Каза ли ти защо иска да го прочетеш? — Разказа ми някаква история. Не знам. Нещо го беше уплашило. — Уплашило? — Не знам, разбра ли? Изобщо не слушах внимателно. Не ми беше интересно. — Не ти било интересно? Адисън, той ни беше баща! — И какво от това? Слушай, мога да ти кажа неща, които не би искал да знаеш… за баща ни. Онова утвърждаване едва не го съсипа. Ти никога не осъзна това, нито пък Марая, но той не ви се обаждаше посред нощ пиян — да, беше започнал отново да пие. Не знаеше за това, нали? Разбира се, знам, защото Лани Крос ми каза, но сега, когато брат ми изглежда готов да споделя, нямам намерение да го прекъсвам. — Да, той ми се обаждаше посред нощ и ми плачеше. Защото аз бях най-големият. „Не бих споделил това с никого, освен с теб, синко“. Така казваше. Като че ли беше някаква голяма чест да ме събужда в два, за да ми каже, че заслужава да умре заради греховете си, как ще го убият някой ден или да се притеснява кои са те. Е, да, татко беше параноик, разбра ли? Мислеше, че всички го преследват. Истината е, че беше луд за връзване. Това ли искаш да чуеш, братко? Достатъчно ли ти е? Да, страхотно, значи той разказа как някой си дошъл да го види и сега го бил загазил, затова искал да прегледам тези документи, а аз седя в хотела му и се опитвам да разбера как като прочета този доклад, ще го спася. Не че много ме интересуваше. Толкова ми беше писнал, толкова ми бяха омръзнали всички глупости, с които ме беше засипвал години наред… Адисън се овладява и спира. Мъжете от семейство Гарланд умеят да го правят, все едно натискат някакво копче. Това със сигурност е една от причините, че съпругите ни винаги ни намразват. — Може би сгреших — продължава той по-спокойно. — Съдията дойде при мен за помощ, а аз го отблъснах. Във всички религии, които познавам, това е грях. Както и да говоря за него като в момента. — Нова пауза. Представям си го в къщата му в Чикаго, с притворени очи, защото той шепне нещо, което звучи като молитва, може би за опрощение, може би за сила, а може би се преструва. — Адисън. — Шепотът продължава. — Адисън! — Не е нужно да крещиш, Миша. — Това е отново самонадеяният ми голям брат. Бесният, почти неразбираемо говорещ Адисън отпреди две минути е изчезнал, прогонил демона си. — Вече го има великото откритие — телефонът. Можеше да говориш с нормален тон и човекът от другата страна може да е в Чикаго, но пак ще те чуе добре. — Да, да, съжалявам. Но слушай, каква беше историята? Кой е отишъл при него? Каза, че нещо го било уплашило… — Мисля, че е по-добре да не ти говоря за тази част. Искам да кажа, в известен смисъл Съдията ме помоли да не го правя. Размишлявам. Близко съм, много съм близко, а и Адисън никога не е умеел да пази тайна, освен когато трябваше да крие от приятелките си, че ходи с няколко едновременно. Трябва да има начин да го накарам да говори. Някъде дълбоко в мен започва да се насъбира гняв. Донякъде към брат ми, задето си играе с мен, но най-вече към баща ми, защото се е доверил на първородния си син, безотговорния активист, вместо на по-малкия си син, адвоката. „Ако си искал да се довериш на Адисън — иска ми се да му изкрещя, — защо, за бога, изпрати пешката и бележката на мен?“ Само дето никога не бих крещял на Съдията. После си спомням, че от нас само Адисън спореше с баща ни. Когато Съдията започнеше на вечеря някоя от лекциите си какво трябва да правим и какво не, Марая и аз седяхме чинно, а Адисън дори още като тийнейджър го поглеждаше право в очите и казваше: „Глупости, татко“. Наказваха го за седмица, разбира се, но ние виждахме гордостта в красивите му очи и дори в тези на Съдията. — И какво стана с доклада? — В какъв смисъл? — Прочете ли го? Татко взе ли си го? Внезапно Адисън забавя ход. — Не, взех го с мен. Обещах му да го прочета. — Долавям накъсаното му дишане, докато се опитва да овладее гнева си. — И вече го няма, Миша. Изобщо не го търси. Отървах се от него. — Как? Изхвърли ли го? — Няма го. Това е всичко. Вярвам му. Каквото и да е пишело в доклада на Вилар, Адисън не е искал никой да го види. И няма намерение да ми обясни защо. — Добре, Адисън. Да забравим какво е станало с доклада. Да забравим защо Съдията е бил уплашен. Ще ти кажа другата причина, поради която се опитвах да се свържа с теб. — Адисън, естествено облекчен, че променям темата, не възразява. — Исках да те питам за нещо, за което Съдията едва ли те е заклел да мълчиш, защото не го е знаел. И му разказвам за срещата ми със Сали. Описвам нощта, когато двамата са били в къщата заедно, правили са любов и са били прекъснати от шумния спор на Съдията с Колин Скот. — Да — казва той, когато приключвам. — Да, Сали ми каза, че сте говорили и че е изплюла камъчето. Горкичката. — Адисън… — Трябва да разбереш, Миша, че Сали преживя много неща. Знаеш ли колко пъти е влизала в клиника за наркомани? Понякога преувеличава малко. Нещата не са точно такива, каквито ги разказва. Очевидно говори за секса, а не за спора. — Адисън, това го знам. Не ме интересувате ти и Сали. Честна дума. Интересува ме само за какво са говорили Съдията и Колин Скот. Сали ми каза, че си чул част от разговора. Това искам да знам. Какво си чул? Тишина. — Хайде, Адисън, чул си всичко, обзалагам се. Или поне по-голямата част. — Чух повечето неща — най-накрая признава той, — но не мога да ти ги кажа, Миша. Наистина не мога. — Не можеш ли? Как така не можеш? Адисън, Съдията не е твоя собственост. Той беше и мой баща. — Да, но има неща, които един баща… — Той се колебае, после продължава: — Слушай, Миша, има неща, които наистина не би искал да знаеш, повярвай ми. За татко. Знам, че си убеден в обратното, но не е така. Слушай, братко, той е правил големи глупости, разбираш ли? Всички ние ги правим, но татко — няма да повярваш, ако ти кажа, а аз няма да ти кажа. Няма начин. — Адисън! Ще полудея, ако не разбера какво става. Или какво е станало онази нощ. — Понижавам глас. — Слушай, не мога в момента да ти обясня подробно, но това ми съсипва живота. — Стегни се, братко. — Помниш ли когато чичо Джак дойде на погребението? Оттогава… не можеш да си представиш какво става. Това ми съсипва ?рака, Адисън, и ме побърква. Моля те, кажи ми каквото можеш. Трябва да знам. — Добре, Миша. Добре. Имаш право. Мога да ти кажа само един дребен факт. И сериозно ти казвам, това е свещена тайна. — Знам, Адисън, знам. Уважавам те заради това. Мълчанието на брат ми говори за определени подозрения и защо не? Усещам и още нещо, нещо, което донякъде усетих още в началото на разговора ни и сега вече съм убеден в него. Брат ми се страхува. От какво? — Само един факт, Миша, и толкова. Моля те не ме карай да ти кажа повече, защото няма да стане. Един факт и няма да отговарям на повече въпроси. — Говори като политик, който отказва да обсъжда личния си живот. — Разбирам. — Добре. Слушай. Искаш да знаеш какво стана, когато Колин Скот беше на Шепард Стрийт онази нощ? Да, Сали е права, чух всичко. Всяка дума. — Дълга въздишка. — Сали ти е казала, че татко е казал: „Когато става дума за парата, няма правила“, нали? — Да. — Аз също го чух. Но бях доста по-близо. — Последна пауза, може би последен опит да се измъкне с думи или с аргумент, с предупреждение, което ще ме накара да спра дотук. — Сали просто не го е чула и си е доизмислила, че става дума за пари. Татко не каза „за парата“. Каза: „за дъщерята“. Щрак. Свободно.  (III) 
 


 Морис Йънг ми отделя от времето си, защото усеща, че съм отчаян. Срещаме се в църквата му и той търпеливо ме изслушва. Когато свършвам, не ми предлага съвет. Вместо това ми разказва притча. — В Стария завет — в Битие — се разказва за Ной. — За потопа? Лицето му се смекчава. — Не, разбира се. Не само потопът е свързан с Ной. — Знам. — Да бе. — Сигурен съм. Навярно си спомняш описанието в девета глава за момента, когато Ной се напил и лежал гол в шатрата си. Синът му Хам тръгнал да го търси, намерил го и разказал на братята си Сим и Яфет, помниш ли? Те влезли заднишком, за да не видят баща си гол, и го покрили. Когато се събудил, Ной проклел сина си Хам. Разбираш ли, Хам не уважил баща си. Той го видял гол. Искал и братята му да го видят. Какъв син може да бъде това, Талкот? Разбираш ли притчата? Синовете не бива да виждат бащите си голи. Синът не бива да знае всички тайни на баща си… или греховете му. А ако ги знае, не бива да ги разказва. Сега разбираш ли, Талкот? Мислите, че трябва да спра? Че не трябва да открия какво е искал баща ми? — Не мога да ти кажа какво да правиш, Талкот. Но мога да ти кажа, че Бог иска да почиташ баща си. Мога да ти кажа, че синовете, които се опитват да намерят греховете на бащите си, са обречени да ги открият. И мога да ти кажа, че според Библията тези синове почти винаги ще скърбят за решението си. 
  37 
 Няколко исторически бележки 
 


 Човекът с най-голямото его във факултета не е Дана Уърт, Лемастър Карлайл или Арни Роузън, или дори развенчаният вече Марк Хадли; не, то е еднолична собственост на Итън Бринкли Дребосъка. С годините Итън е успял да разкаже на всички за тайните материали, които е събрал в кабинета си — фотокопия от стотици досиета и доклади, които по някакъв начин е успял да задържи, след като е приключил с работата си За Комисията по разузнаването. Итън Дребосъка, както го нарича / презрително Тио Маунтън, обича да подлютява разговорите с възхитителни откъслеци от досиетата като например кои са любовниците на Джон Кенеди или пък какъв одеколон използва Фидел Кастро. Итън има големи амбиции, но нито капка чувство за ирония или срам. Така че през първия следобед на пролетния семестър, по-малко от седмица след провала на надеждите на Марк за съдийското място, което сега изглежда освободено за Кимър, и един ден след изтощителния ми разговор с Адисън, спирам пред вратата на Итън, точно през полутъмния коридор срещу моята. Нервен съм, отчасти защото с Итън не сме близки, но най-вече защото онова, което искам да го помоля, е донякъде трудно. Не, да бъда честен — онова, което ще искам от него, вероятно е противозаконно. Не че подобно нещо би притеснило Итън Бринкли. — Миша! — възкликва той, когато влизам, и се надига иззад бюрото, за да стисне ръката ми, както обичайно. Никога не съм му позволявал да ме нарича по прякор — той е запазен за шепа от най-близките ми хора, — но Дребосъка чу Дана да го използва и започна да го употребява; може би като търговците и политиците по целия свят мисли, че като ме нарича така, както той иска, а не така, както искам аз, по някакъв начин ще станем по-близки. Итън е атлетичен интелигентен дребосък с рошава кестенява коса и невинни кафяви очи. Обича ожулените обувки и блейзърите от туид, достатъчно намачкани, за да повярват хората, че е един от тях, само че всеки от тези блейзъри струва по хиляда долара. Погледът му никога не слиза от лицето на човека, с когото говори или когото слуша, но винаги имаш чувството, че той пресмята ходове и контраходове като шахматист, докато часовникът отмерва времето. — Е, Миша, какво има? — пита Итън с блеснали кафяви очи, сякаш не съм пет години по-голям от него. — Трябва ми информация, която може би имаш. Той се усмихва — най-щастлив е, когато помага на другите, не защото има страст към благотворителността, а защото те му остават длъжници. Дребосъка засилва влиянието си в юридическия факултет с най-голямата възможна скорост, води допълнителни курсове, присъства на всеки семинар, доброволно пише докладите на разни тъпи комисии, дори се появява на безбройните приеми в чест на разни гостуващи неизвестности. — Миша, познаваш ме — за приятел съм готов на всичко. Кимам, после събирам смелост и казвам на един дъх: — Колин Скот. Итън се намръщва за момент — не с отвращение, а за да се съсредоточи. Паметта му е част от бързо растящата му слава. Студентите са изумени от способността му да цитира дълги пасажи от различни дела, без да гледа в книга или бележки, трик, който могат да правят повече преподаватели, но при Итън той е съчетан с дяволито излъчване. Пък и ако трябва да сме честни, той е овладял този номер много преди повечето от нас. — Името ми е познато — казва Итън. — Съчувственото изражение отново се е върнало на лицето му. — Какво те интересува? Махам с ръка към внимателно заключените му шкафове. — Какво знаеш за него? — Той е мъртъв. — Знам. Бях на Винярд, когато това стана. — Сериозно? Добре! — Той тръгва към шкафовете и мърмори: — Колин Скот, Колин Скот. Трябва да си някъде тук. — Прави цяло представление от прелистването на папките, макар да нямам съмнение, че знае къде точно да намери онова, което знае за Скот, може би заради паметта си или пък защото наскоро е вадил съответната папка, за да добави в нея информацията за смъртта на Скот. — Какво мислиш за тази работа с Марк? — пита Итън през рамо. — Вярно ли е? — Не знам. — Тонът ми е неутрален. След като съм говорил с Тио, не се и съмнявам, че Марк е направил точно онова, в което го обвиняват. — В много неблагоприятна позиция е — сумти той. — Но първо трябва да видим доказателствата, нали? — Да. — Не бива да се правят прибързани заключения — поучително казва Итън. — Ето я — добавя, като се изправя с тънка кафява папка в ръка, и за миг имам нереалното чувство, че все още съм в кабинета на Тио, докато вади доказателствата за прегрешението на Марк Хадли. — Колин Скот? — Същият — казва той. — Обаче имаме малък проблем, Миша. — Знам, че ще последва лекция върху поверителността. — Тази информация технически е собственост на федералното правителство. Ако ти покажа тази папка, и двамата можем да свършим в затвора. — Невъзмутимото му лице се издува от гордост при мисълта, че притежава толкова важен документ. — Разбирам. — Но мога да ти разкажа съдържанието му. — Мълча благодарно. Не виждам законова разлика. — Колин Скот, Колин Скот — мърмори той и се преструва, че чете документа за пръв път. — Този Колин не е много свестен човек. — Така ли? В какъв смисъл? Итън не позволява да го пришпорват. Мрази да напуска центъра на сцената дори за миг и постоянно репетира за големия шанс, който го очаква. — Работил е за ЦРУ, разбира се. Но ти го знаеш. — Не го знаех със сигурност, дори чичо Мал, който знае всичко, не намери за нужно да ми го каже, но ако този факт беше пълна изненада, нямаше да съм тук. Все пак потвърждението му е втори удар срещу Малъри Коркоран. — И то дълго — продължава Итън. — Ммм. Постове в чужбина… Е, предполагам, че това не бива да ти го казвам. Бил е там по времето, когато онова, което са правили, се е наричало „Планове“. Виждам, че никога не си чувал за това. Прекрасен евфемизъм, нали? Сега ги наричат „операции“. Хората, които са отвъд океана и действат. Така, така. — Продължава да прелиства страниците. — Това е било през шейсетте, Миша. Следват бели петна, големи бели петна. Не е необичайно. Не ми е известна пълната му дейност. Но се е очернил и Управлението го изхвърлило. Това трябва да е станало… да, след изслушването на комисията Чърч. Ново началство и така нататък. Бил е от старата школа. Опасен човек, ако се върти около теб. — Защо опасен? Но хитрият Итън предпочита да раздава скъпоценните си малки изненади една по една и чака реакцията ми. — Нали знаеш, че Колин Скот не е истинското му име? — Всъщност не знаех, но не мога да кажа, че съм изненадан. — Изглежда, когато съм край Итън, започвам да употребявам същите надути конструкции, които са единственото му средство за комуникация. — Разбира се, това е едно от имената му — продължава Итън. — Има няколко. Ммм, да. Скот е било името, което са му дали заедно с нова самоличност, след като го изгонили. Настанили са го… Да видим… Да, отворил малка детективска агенция в Южна Каролина. Това го знаеш. Но Южна Каролина не е била първата му спирка след Управлението, а Скот е било второто му ново име. Изглежда, някои от старите му приятели, които не са го обичали особено, са се добрали до старото. Имам предвид старото ново. — Говориш за врагове. — Ами, да. — Итън е недоволен, че съм прекъснал разказа му. Доставя му удоволствие да ме мъчи. — Какво е истинското му име? — Миша, ако зависеше от мен, щях да ти кажа, но нали знаеш, става дума за националната сигурност. Съжалявам, но законите са си закони. — Извинява се самодоволно. Сякаш внезапно тази загадка е попаднала у хора, които могат да ми обяснят какво става, но оправдават отказа си с принципите си. — Какво е правил в Управлението? — питам, за да кажа нещо; всъщност току-що идеите ми са се изчерпали. — Блуждаел е. — Итън се усмихва на учудения ми израз. Той обича жаргона. — Работил е за контраразузнаването. После е работил за парамилитаристите в Лаос, имал е много контакти в Бирма — е, няма да ти досаждам с тези подробности. Въпросът е, че ако някъде е замиришело на комунизъм или е трябвало да се потуши пожар, са се обръщали към господин Скот. Но не е бил фанатик. Фанатиците обикновено отиват в политиката, а не в разузнаването, а и честно казано, разузнаването не ги иска. Не, нашият господин Скот е бил по-скоро от масовката. Един от вашите технократи. Напълно отдаден на работата си. От онези, които изпълняват заповеди. Всякакви заповеди. Затова ти казах, че е бил опасен човек. За времето си, разбира се. Динозавър. Реликва от една епоха, за чието отминаваме не скърбим особено. — Намеква, че ние не скърбим и за неговата смърт, които и да сме тези ние. И още нещо, от което се боях, но което бях потиснал от вечерта, когато чичо Мал ми каза, че агент Макдермот не е истински агент на ФБР; нещо, от което ужасно се уплаших, когато Сали ми разказа историята си, и страхът от което си проби път, когато Адисън ми обясни, че парата всъщност е било дъщерята. — Искаш да кажеш, че той… е убивал хора? — Не мога да го твърдя със сигурност — казва превзето Итън. — Нека просто кажем, че по-скоро е бил опасен човек. Обмислям всичко това. Опасна реликва, динозавър, изгонен от Управлението, разговарял с баща ми в кабинета му посред нощ, когато Съдията му е казал, че няма правила, когато става дума за дъщеря му. После се появява след четвърт век, представяйки се за агент на ФБР, и трескаво търси нещо, може би претърсва Каща Винард, а след това се дави на плажа Менемша. Пропускам нещо, а имам чувството, че е явно. И изведнъж се сещам. — Само още един въпрос, Итън. Кога точно господин Скот е бил изхвърлен от ЦРУ? Итън заема лицемерно благочестива поза. — Не мисля, че е уместно да споделям реални факти с теб, Миша. Законът е такъв, какъвто е. — Но е било след изслушванията на комисията Чърч, нали? Кога бяха те? Седемдесет и пета? — Да, някъде тогава. Значи Колин Скот е бил вече вън от Управлението, когато Сали и Адисън са го чули да спори със Съдията. Наскоро прогонен. Огорчен? Отчаян? Готов да бъде изкушен от пустословията на Джак Зиглър? И от възможността да… — Итън, още едно нещо. — Разбира се, Миша. Всичко в рамките на закона. — Когато Управлението го е устроило като частен детектив първия път, къде е било това? — В Мериленд. Потомак, Мериленд. Точно срещу Лангли, но от другата страна на реката. — И какво име е използвал тогава? — Не мисля, че това… — Няма значение. — Станал съм. Не мога да остана на мястото си и секунда повече. — Благодаря, Итън. Много ми помогна. Задължен съм ти. — Оценявам го, Миша — мърмори той и лицето му отново е изпълнено със съчувствие, докато ми предлага оттренираното си ръкостискане. Пресичам коридора с омекнали крака, отключвам кабинета си, блъскам вратата зад себе си и се свличам в един от разнебитените столове до стената. Нямам сила да стигна до бюрото си, затова трябва да плача тук. Защото вече знам какво трябваше да разбера още в самото начало и го осъзнавам с ужасяваща яснота. Колин Скот, познат още като специален агент Макдермот, наистина е използвал по-рано през живота си името Джонатан Вилар. Когато е трябвало да изчезне, Управлението е съчинило историята, че е умрял от рак. Не е чудно, че в полицията няма копие от доклада на Вилар. Може би Съдията никога не им го е давал. Може би никога не е възнамерявал да им го даде. Може би е излъгал семейството си, когато ни каза обратното. Враговете на баща ми са били прави от самото начало. Той не е заслужавал мястото във Върховния съд. Но не по причината, която те изтъкваха — че е обядвал прекалено често с Джак Зиглър, или истинския мотив — че политическите му възгледи бяха неприемливи. Били са прави, защото Съдията е познавал Колин Скот. Били са прави, защото, когато Аби умря и полицията не успя да открие убиеца й, Съдията не е наел просто детектив. Наел е убиец. 
  Трета част 
 Непредвидено бягство 
 


  
 Непредвидено бягство — в композицията на шахматни задачи в два хода, квадратче, на което черният цар може да се премести, без веднага да получи мат. Онзи, който иска да я реши, обикновено се съсредоточава върху това да намери начин да го матира на това квадратче и това улеснява задачата. Непредвидено бягство се смята за сериозен естетически дефект при композирането на шахматни задачи.  
  38 
 Домашна интерлюдия 
 


  (I) 
 


 Вторник е денят, когато минават боклукчиите. Свалям варелите до бордюра под смръщеното небе, после тръгвам да потичам малко — не повече от миля. След разговора ми с Бринкли знам какво трябва да се направи, но ми е омразно да го направя. И не само защото жена ми едва ли не ме моли да спра. Истината е, че се боя да не науча още нещо за баща ми. Вече открих, че Съдията е платил, за да убият някого, а да наемеш убиец е тежко престъпление. Няколко секунди се опитвам с всички сили да намразя баща си, но не мога. Вместо това започвам да тичам по-бързо. Мускулите ми протестират, но не се отказвам. Припомням си наум колегите си, лице по лице, любезните и високомерните, блестящите и неуспелите, онези, които ме уважават, и онези, които ме презират; като безуспешно се опитвам да реша кой между тях може да ме е предал — ако можеш да наречеш предателство единствено нарушението на хуманността. Защото някой в тази сграда, изглежда, ме наблюдава внимателно, знае кога съм в кухнята за бедни и кога тръгвам за шах клуба. Кой е невидимият ми враг? Амбициозен младеж, който се издига като Итън Бринкли? Член на старата гвардия като Тио Маунтън или Арни Роузън? А защо не Марк Хадли, съперникът на жена ми? Някога бяхме приятели, но оттогава мина време. Или великият Стюарт Ланд, който си въобразява, че още ръководи факултета? Бог знае какви безумни сметки се крият зад изкуствената му усмивка. Трябва ли шпионинът да е непременно мъж? Декан Линда, изглежда, доста ме мрази… макар и аз дай давам доста основания за това. Трябва ли шпионинът да е бял? Дистанцираният Лем Карлайл в най-добрата барбадоска традиция пази истинските си възгледи в тайна… а напоследък дори ме отбягва. Но само с предположения нищо няма да разбера. Жена ми прекара целия уикенд в Сан Франциско; казва, че сделката приближава решаващата си точка. Аз прекарах целия уикенд със сина си. Не свърших никаква работа, просто се грижих за момчето си. Когато уморената Кимър се върна вчера следобед и седна в кухнята с чаша шардоне, се опитвах да й разкажа за събитията от изминалата седмица, но тя ме прекъсна: „Моля те, Миша, не сега, боли ме глава“. Вместо да ме изслуша, Кимър заобиколи масата, целуна ме, за да ми затвори устата за известно време, после порови в чантата си и ми подаде поредния ми второразреден трофей — кварцов часовник за бюро в позлатена рамка, което означава, че последната й простъпка е била огромна. Благодарих й нещастно и излязох, за да отида на една важна лекция. Върнах се късно. Въпреки изтощението си Кимър чакаше и се любихме страстно и безнадеждно като тайни любовници, които може вече никога да не се видят. По-късно, точно преди да заспя, жена ми каза, че съжалява, но не ми обясни за какво.  (II) 
 


 Дробовете ми сигнализират, че не могат повече. Доста по-дълго от миля съм потичал. Когато се прибирам, вече минава седем. Кимър е приготвила бекон с яйца — което обикновено е моя работа — и дори лекичко ме целува по устните. Толкова е мила, сякаш последните няколко месеца изобщо не съществуват. Извинява се — не защото е отказала да ме изслуша снощи, а защото трябва да отиде на работа. Надяваше се днес да работи вкъщи, но се бяха натрупали прекалено много неща. Усмихвам й се, свивам рамене и й казвам, че я разбирам. Ней казвам, че съм наранен. Ней казвам колко убеден съм, че онова, което се е натрупало, е само предложението ми и аз да работя вкъщи, за да прекараме деня заедно. Вместо това се усмихвам. — На какво се радваш толкова? — пита Кимър и изненадващо ме прегръща през кръста. В отговор я целувам по челото. Няма безопасен отговор на въпроса й, макар да има много верни. Осъзнавам, че най-после съм надминал Съдията — вече мога като него да прикривам чувствата си и съм по-добър в преструвките, че съм доволен, когато съм нещастен. На закуска, докато прелистваме вестниците, решавам, че е време да кажа на жена ми едно последно нещо. Не очаквам да й хареса. Поглеждам изящното й лице, светлокафявите очи, напрегнати зад очилата, бръчките на средната възраст, които се очертават над бузите й все по-ясно с всеки месец. Устата й е извита нагоре. Знам, че тя знае, че я наблюдавам. — Кимър, скъпа — започвам. — Трябва да поговорим. Тя вдига очи към мен и отново ги свежда към вестника. — Важно ли е? Не може ли да почака? — Да. Не може. Жена ми, която изглежда прекрасно в халата си, пак вдига очи и ми праща целувка. — Намери ли я? Оная джинга от ферибота? Отначало се слисвам. Мисля, че по някакъв начин е разбрала за срещата ми с Максин на Винярд, но после разбирам, че само се шегува — или пък се надява. — Не е толкова интересно. — Жалко. — Не, не е жалко. Обичам те, Кимър. — Да, но само защото си мазохист. Усмихва се, докато ми го казва, отклонява ме, не иска да чуе онова, което ще кажа. Но аз съм взел решение и тъй като не виждам начин да го смекча, карам направо. — Кимър, трябва да се видя с Джак Зиглър. Тя шумно затваря вестника. Вече разполагам с цялото й внимание. — Не. — Трябва. — Не трябва. — Само ще му се обадя по телефона — предлагам, като се преструвам, че спорът ни е всъщност за нещо съвсем различно, — но той не говори много по телефона. — Несъмнено се страхува от микрофони. — Вероятно. Погледът на Кимър не трепва. — Миша, скъпи, обичам те и ти вярвам, но в случай, че си забравил, проучват ме за място в Апелативния съд на САЩ. Ако съпругът ми се завлече при Джак Зиглър, това няма да увеличи шансовете ми. — Не е нужно никой да разбира — казвам, но знам, че няма да я убедя. — Мисля, че много хора ще разберат, а повечето от тях по случайност работят за ФБР. Естествено обмислил съм и това. — Първо ще се консултирам с чичо Мал. — Страхотно. И той ще се обади на всички във Вашингтон. — Кимър, моля те. Знаеш какво става. Или поне донякъде. Доколкото ми позволи да ти кажа. — При тези думи очите й се разширяват, но сега вече не мога да спра. — Научих много… неприятни неща за баща ми през последните няколко седмици. Сега трябва да разбера дали са толкова лоши, колкото мисля. И смятам, че Джак Зиглър знае. — Щом става дума за лоши неща, няма начин да не знае. — Затова трябва да отида. Хората ще разберат. — Няма да разберат. — Трябва да знам какво става. — Но си мисля за Морис Йънг и притчата за Ной и се чудя дали не греша. — Не мисля, че нещо става, Миша. Или поне не това, което си мислиш. — Сигурно си права, скъпа, но… — Ако говориш с него, проблемите ще се увеличат. Знаеш как е. — Тя не казва откъде ще дойдат, затова предполагам, че може би е заплаха. — Стига, Кимър — казвам меко. Притеснявам се, че ще започне да вика, както прави понякога, и ще събуди Бентли. Или пък ще чуят съседите. Няма да й е за пръв път. — Стига — казвам отново, все така тихо, с надеждата, че и тя ще ми отговори по същия начин. — Ти си онзи, който винаги казва, че Джак Зиглър е чудовище. — Наистина говори тихо, но по-скоро защото съска, отколкото защото е готова на компромис. — Но… — Той е убиец, Миша. — Никога не са го осъждали за убийство. — Принуждава ме да говоря като един от безбройните адвокати на чичо Джак и това не ми харесва. — За други престъпления — да, но не и за убийство. — Само че е убил жена си, нали? — Имаше слухове. — Опитвам се да си спомня как Съдията отговори пред Съдебната комисия, защото именно този въпрос от сенатор Бидън и неубедителният отговор на баща ми му струваха повече от всички други. „Не съдя приятелите си заради слухове“, каза баща ми — или нещо подобно. После кръстоса ръце на гърдите си с жест, който дори най-некомпетентният инструктор по връзки с обществеността би го предупредил никога да не прави по националната телевизия. Един журналист писа, че съдия Гарланд, изглежда, смята възможното убийство на съпруга от съпруг за нещо тривиално — нелепо заключение, но провокирано от баща ми, който загуби присъствие на духа пред десетки милиони зрители. В онзи ужасен миг по телевизията разбрах, че битката е изгубена; че както и да се бори Съдията, враговете му са го притиснали в ъгъла, че всеки миг пред очите му ще проблесне заключителният нокаут и ще го повали. И изпитах яростен гняв — не към комисията или към пресата, а към баща си. Как можеше да е толкова глупав? Имаше поне шест хиляди възможни отговора на напълно разумния въпрос на Бидън, а Съдията избра най-лошия. Но сега под кръстосания разпит на Кимър осъзнавам, че следвам примера на баща си. — Но никога не са го подвеждали под отговорност, скъпа. Никога не са го арестували. Доколкото знам, онова, което е станало с жена му, е било злополука. — Сигурен съм, че Съдията каза дословно същото на сенатор Бидън. С изключение на „скъпа“. — Паднала от коня и си счупила врата при злополука след двадесет години езда? — Това не е много удобен начин да убиеш някого — изтъквам й. — Можеш да паднеш и да се отървеш с няколко драскотини, а после да кажеш кой те е бутнал. Кимър ме поглежда. — Шегуваш се, нали? — Не, сериозно. Казвам, че не знаем какво точно е станало с жената на Джак Зиглър, но не е много вероятно да е било убийство. Нима трябва да го обеся заради слухове? — Ха, слухове! — Ами щом никога не е бил обвинен… — Миша, чуй се само! Докога ще ми говориш като буквояд? — Иска да каже: „Говориш точно като баща си“. Което е вярно. — Просто една среща, Кимър. Един час, може би половин. — Той е луд, Миша. Опасно луд. Не искам да имаме нищо общо с него. — Гласът й се усилва и в него се прокрадва ясна истерична нотка. — Стига, Кимър, погледни фактите. Фрийман Бишоп е мъртъв… — Но полицията каза, че е било заради наркотици… — А Колин Скот се представи за агент на ФБР, за да събере информация за Съдията, и сега е мъртъв… — Било е злополука! — Дотук беше с тихото. — Злополука, докато ме е следил. Докато ни е следил. — Все пак си остава злополука. Напил се, удавил се и сега вече е мъртъв, ясно? Така че забрави за него. — И не смяташ ли, че трябва да бъдем обезпокоени поне малко? Грешка. Голяма грешка. Разбирам го веднага. Чувствам се като играч на шах, който току-що е направил ход и е забелязал — твърде късно, — че ще му вземат царицата. — Не, Миша. Аз не се безпокоя. Защо трябва да се безпокоя? Защото съм омъжена за човек, който е откачил? Чиято сестра се е превърнала в нещо като… теоретик на конспирацията? Човек, който смята, че решението на всичките ни проблеми се състои в това да отлети до Аспен, за да посети някакъв престъпник, който е убил жена си? И да го вкара в живота ни? Не, Миша, със сигурност не се безпокоя. Няма за какво да се безпокоя. Опитвам се да я умилостивя. — Кимър, моля те. Става въпрос за баща ми. — А аз съм ти жена! Забрави ли? — Но… — Ха, „но“! Ти си онзи, който винаги говори за лоялност. Добре, веднъж бъди лоялен към мен! Не искам лоялност, която се състои в това да не поглеждаш друга жена, за да се чувстваш светец. По-свят от мен. Искам да бъдеш лоялен, като направиш нещо за мен. Нещо, което е важно. — Направил съм много за теб — казвам й с възможно най-спокоен тон. Харесва ми да мисля, че съм развил имунитет към обидите на жена ми, но думите й ме нараняват. — Правиш за мен онова, което искаш ти, а не това, което искам аз. Опитвам се да си спомня колко близка чувствах миналата нощ Кимър, докато я прегръщах. Миналата нощ. Миналата година. Миналото десетилетие. Всички изчезнаха изведнъж. — Кимър, ако… — Аз също съм правила много неща за теб! Очите на жена ми пламтят и аз се удивлявам на страстта й. Въпреки новините за Марк Хадли, изглежда, Кимър смята, че шансовете за назначаването й намаляват. Не знам защо точно смята така; знам, че вини мен. Както ме обвинява за много други неща. Чувал съм тази литания стотици пъти, хиляди различни версии на това как Талкот Гарланд е съсипал живота й. Как се е омъжила за мен, за да зарадва родителите си, макар че много по-интересни мъже се интересували от нея. Как напуснала превъзходната си практика в една от най-престижните фирми във Вашингтон, за да ме последва в този убийствено скучен град. Как повечето от познатите ни (имаме малко приятели тук, отбелязва обвинително Кимър) са преподаватели, които я гледат отвисоко, защото не е една от тях. Как с лекота е спечелила партньорството в адвокатска фирма, за която никой никога не е чувал. Как е родила дете, за да зарадва съпруга си, без да си помисли в какво се забърква, а сега заради това е приклещена в един нещастен брак. Как животът й оттогава е бавно състезание между скуката и лудостта. Тя е направила всички тези избори. Но виновният съм аз. — Съжалявам — казвам и вдигам ръце, за да прекратя спора. — Миша, моля те. Заради мен. Заради нашия брак. Заради сина ни. Обещай ми, че няма да въведеш този човек в живота ни. Че няма да го посетиш. Че няма да му се обаждаш. Долавям още нещо, вариант на същата треперлива нотка, която усетих в гласа на Джак Зиглър на гробището; също тъй неочаквана, както и тогава — Кимър се бои. Това не е физическият страх на душата за несигурния й тленен живот, нито отчаяната защита на майка, която пази детето си. Не, това е страхът за кариерата й. Тя е на ръба да постигне онова, което винаги е искала, и не иска чичо Джак да го провали — и как бих могъл да я обвиня? Решавам, че няма причини да подхранвам страха й. — Добре, скъпа. Добре. Ще стоя далеч от чичо Джак. Няма да направя нищо… което би те притеснило. Но… виж… — Няма да се откажеш да търсиш. Това ли се канеше да кажеш? — Трябва да разбереш, скъпа. — Разбирам, разбирам! — Усмивката й отново е топла. Тя заобикаля масата и ме прегръща изотзад. Внезапно сме се върнали към снощната близост. — Но без Джак Зиглър. — Без Джак Зиглър. — Благодаря, миличък. — Целува ме отново с усмивка. После започва да разтребва масата. Казвам й, че аз ще го направя. Не възразява. Говорим, сякаш не сме се карали. Вече много умело се преструваме, че между нас няма проблеми. Затова говорим за други неща. Решаваме да не водим днес Бентли на градина. Ще го оставим веднъж да поспи до късно, след като и без това ще си бъда у дома. Тя ми напомня, че утре вечер сме поканени у един от партньорите й, и ме моли да се обадя на детегледачката, тийнейджърка от японски произход, която живее на съседната пряка и очарова Бентли, като му свири на флейта. На свой ред я питам дали ще минава покрай пощата, за да пусне две от пощенските картички с шахматните ми ходове, които завърших снощи, защото трябва да носят марки от днес. (Всеки играч има три дни за ответния си ход.) Когато сме приключили с всички сложни уговорки за една типична сутрин в семейство с двама работещи родители, Кимър изчезва да се облече за работа. Връща се след двадесет минути в тъмен костюм на бели райета и синя копринена блуза, отново ме целува, този път по бузата, и тръгва, както винаги точно в осем и петнадесет. Гледам през еркерния прозорец във всекидневната как блестящо бялото БМВ бърза по Хоби Роуд, погълнато почти веднага от дъждовната пелена. Вдигам ръце и ги опирам на прозореца. Уди Алън беше писал на шега, че обича дъжда, защото отмива спомените, но аз все още си спомням снимката на окървавената ръка на Фрийман Бишоп. Още си спомням лицето на специален агент Макдермот, втренчено в мен от страниците на „Винярд Газет“. Виждам го на лодката с приятелчето му Форман, следва спор и Макдермот/Скот е хвърлен през борда. Виждам баща ми да се кара с предпазливия Колин Скот преди четвърт век и да се опитва да го убеди да убие човека, блъснал дъщеря му. В ранната светлина на деня, дори дъждовен като днешния, тези образи са още по-страшни. Но не толкова страшни, колкото мисълта, че един ден жена ми ще подкара по Хоби Роуд и ще реши да продължи напред. Загледан в празната улица, си спомням един отдавнашен цитат от колежа — че поетът е човек, който се опитва да си тръгне, но не може. Такава е жена ми — Кимър, поетесата. Само че напоследък пази всички хубави стихове за себе си. Или ги споделя с някой друг. 
  39 
 Неочаквани посетители 
 


  (I) 
 


 Малъри Коркоран ми се обажда малко след десет с новината, че Конан Дьово е решил да се признае за виновен по едно-единствено обвинение в убийството втора степен на Фрийман Бишоп. Двамата с адвоката му прегледали доказателствата и решили, че залогът е твърде висок. Заради признанието си Конан ще отърве иглата, но ще остане в затвора до края на живота си. — Той е само на деветнадесет — добавя чичо Мал грубо, — така че това си е доста време. — Значи той го е направил — прошепвам учудено. Толкова погрешно ли бях разбрал намека на Максин? Грешка. Възможно ли е да е говорила за нещо друго? — Вероятно. — Вероятно? Той доброволно се е самоосъдил на петдесет години затвор? Чичо Мал ми отвръща с типична адвокатска педантичност: — Ако изборът е между живот в затвора и екзекуция, взимаш каквото можеш. — После отново се превръща в стар приятел. — Сериозно, Талкот, сигурен съм, че го е направил той. Моля те, успокой се. От онова, което чух, случаят е направо мечта за прокурора. Имат свидетел, имат лабораторни резултати, които да го свържат с местопрестъплението, имат отпечатъци, а и хора, пред които той после се е хвалил. Знам, може би си мислел, че това е номер, една от конспирациите на сестра ти, но доказателствата са прекалено много, за да ги е изфабрикувал някой. Затваряме и отнасям двете чаши какао във всекидневната, където Бентли си играе на компютъра. Настанявам се на канапето и оставям чашите на масичката. Телефонът отново звъни. Бентли вдига поглед. Посочвам му какаото. — Минта, тати. Бентли пие минта. — Има предвид, че ще го изпие след минута. Телефонът вече не звъни. Разбирам, че съм вдигнал слушалката, но заради разговора със сина ми, не съм я сложил на ухото си. Правя го и веднага чувам пращене като от мобилен телефон, на който е паднала батерията. И мъжки глас. — Кимър? Кимър? Ало? Чуваш ли ме, бебчо? — В момента я няма. — Гласът ми е леден. — Ще оставите ли съобщение? Дълга пауза. После изщракване. Затварям очи и леко се олюлявам. Синът ми си играе. Годините си минават, а с тях си отива моята самоувереност и голяма част от надеждата ми. Колко пъти по време на брака ни съм получавал подобни обаждания — тайнствен мъж търси жена ми, после затваря, когато се обадя аз. Може би по-малко, отколкото си мисля, но определено повече, отколкото бих искал да помня. О, Кимър, как можа да го направиш отново! Чуваш ли ме, бебчо? Боря се с вълна от умопомрачаващо отчаяние. Съсредоточи се, казвам си. Първо, от гласа разбирам, че мъжът е чернокож — с други думи, не е Джералд Натансън. Нова връзка? Две едновременно? Или моя грешка, както предположи Морис Йънг? Няма начин да разбера, докато с жена ми не се скараме на тази тема, както ще стане рано или късно. Отивам в кабинета си, за да потърся нещо, с което да се разсея. Има още нещо — гласът ми е познат. Не мога да се сетя откъде, но знам, че и това ще стане. Чуваш ли ме, бебчо? Странно е как непосредствените проблеми на един умиращ брак могат моментално да изместят притесненията за мъчения, убийство и загадъчни шахматни фигури, но приоритетите са странно нещо. Отпускам се пред компютъра си. Чудя се кой може да е толкова нахален и глупав, че да каже думата „бебчо“, когато се обажда на омъжена жена и не е сигурен, че тя си е у дома? Искам да крещя, да вдигна скандал, може би дори да счупя нещо, но аз съм Гарланд и вместо това вероятно ще напиша нещо. Ровя из файловете си и се чудя кое недовършено есе да екетумирам за малко ненужно поизлъскване — и изведнъж очите ми са привлечени от една кола, спряла през улицата. Синьо порше. Шофьорът, който прилича на сянка зад стъклото, несъмнено е насочил поглед към нашата къща.  (II) 
 


 Преглеждам цялото меню с опции и избирам онази, която най-много ми харесва в сегашното ми настроение. Взимам иззад бюрото бейзболната бухалка, която скрих там през нощта, когато ме нападнаха. Пъхам глава във всекидневната и казвам на сина си да не мърда никъде. Той кима — пръстите му яростно щракат с мишката и печелят огромни купчини бонбони. Може и да не говори много, но със сигурност може да събира, изважда, посочва и щрака. Обличам си якето, после рязко отварям предната врата, размахвам бухалката и удрям с нея дланта си, така че шофьорът, който и да е, непременно да я забележи. Не мога да направя онова, което ми се иска — да пресека улицата и да му смачкам поршето, защото нито за миг не бих оставил сина си сам. Но посланието ми е прието. Точно както очаквах, шофьорът поглежда за миг през прозореца. Виждам огледални очила върху абаносово лице и почти нищо друго. Много бавно, без да проявява паника, той включва на скорост и се спуска по улицата. Размахвам екзалтирано бухалката във въздуха, но не си позволявам да изкрещя победно. Вместо това влизам вътре, затварям вратата, оставям бухалката и се чудя какво съм направил. Червената завеса на гнева понякога ме тласка в странни посоки, но никога не ме е докарвала толкова близо до насилието. В объркания ми ум се въртят най-различни мисли. Шофьорът на колата е невинен, живее или работи наблизо и сега ще каже на всички, че съм луд. Шофьорът на колата е мъжът, търсил Кимър, и тя има връзка с него. Шофьорът на колата е човекът, който се преструваше на агент Форман. Шофьорът на колата е човекът, който ми върна книгата за шаха, открадната от мъжете, които ме нападнаха. — Ти си болен човек, Миша — мърморя си. Сега на улицата няма никого, освен една съседка, която разхожда тримесечните си близнаци в количка. — Имаш нужда от помощ. От много, много помощ. Представям си как жена ми би се съгласила. Както и мъжът в синьото порше. И за един омразен момент на завист ми минава през ум ужасна мисъл: „Мъжът в поршето е Лемастър Карлайл“. Лемастър Карлайл, който ме шпионира и мами жена си, като се вижда с Кимър зад гърба на Джулия. И нарича Кимър „бебчо“. Може би е оставил откраднатата книга за шаха, когато закъсня за вечерята у Шърли. Това би обяснило защо напоследък се държи толкова дистанцирано. Но гласът по телефона не приличаше на неговия, нямаше го барбадоския акцент. Пък и Лем е нисък, а мъжът, когото Джон Браун видя в гората, бил висок. Както и да е, цялата работа е типична тъпа идея на Миша Гарланд. На вратата се звъни. Чудя се дали да грабна отново бухалката, или да измъкна сина си през задната врата, през живия плет и да се скрия при семейство Фелсенфелд, защото шофьорът на поршето вероятно се е върнал с приятели. Но просто отварям вратата, както бих направил всеки друг ден. Отвън стоят двама мъже — единия познавам. — Професор Гарланд, можете ли да ни отделите няколко минути? — пита специален агент Фред Нунцио от ФБР. Намръщено. 
  40 
 Още едно откритие 
 


 Фред Нунцио представя спътника си като Рик Хребет, детектив от градската полиция. Двамата са странна двойка. Нунцио е нисък и пълен, наперен и самоуверен, с гладка черна коса, сресана назад. Кокалестият Хребет е беден на коса и емоции — държи се дистанцирано и се улавям, че съм готов да призная всичко, само за да привлека интереса му за минута-две. Той има блестящи равни зъби, бледи устни и брадичка на побойник. Светлите му очи са хлътнали и предпазливи. Замаян от усещането, че вече съм преживявал това, ги завеждам в слънчевата гостна, която използваме само когато не сме сами. От другата страна на коридора Бентли щастливо се забавлява — той никога не се интересува от непознати. Вероятно е наследил от мен склонността към интровертност. — Няма да ви отнемем много време — казва Нунцио почти извинително. — Не бихме ви обезпокоили, ако не беше важно. Промърморвам нещо подходящо за случая — очаквам непоправимото. Нещо с Кимър? Тогава защо ФБР са тук? Да не би да са новини от Вашингтон? Но защо тогава градското ченге е тук? — Колегата ми иска да говори с вас по един въпрос — продължава Нунцио, — а аз дойдох да му правя компания. Междувременно детектив Хребет е отворил куфарчето си на масичката и рови из съдържанието му. Вади лъскава цветна снимка и я плъзга към мен: набит бял мъж с рошава кестенява брада гледа към камерата и държи табелка с номер пред гърдите си. Снимка на затворник. Потръпвам. — Познавате ли човека на снимката? — пита детективът с пискливия си безизразен глас. Въпросът е формулиран като по учебник. — Да. — Поглеждам сурово Нунцио, но отговарям на Хребет. — Знаете, че го познавам. Без да трепне, той ми подава друга снимка, черно-бяла, и този път аз нямам нужда от втори поглед и не чакам въпроса. — Да, познавам и него. Това са двамата мъже, които ме нападнаха посред кампуса преди няколко седмици. Нунцио се подсмихва, но лицето на Хребет е като от камък. — Напълно ли сте сигурен? Прилежно изучавам отново снимките, в случай че са се променили през последните няколко секунди. — Да, напълно съм сигурен. Успях да ги разгледам много добре. — Посочвам снимките. — Значи ли това, че сте ги намерили? Че сте ги арестували? Детективът отговаря на въпроса ми с въпрос. — Виждали ли сте тези мъже преди нощта, когато ви нападнаха? — Не, никога. Казах го вече на полицията. Преди Хребет да успее да зададе следващия си въпрос, Нунцио се обажда: — Професор Гарланд, искате ли да ми кажете нещо? — Моля? — Нещо, свързано с… проучването, което правите? — Забелязвам внимателния му евфемизъм и се чудя дали се опитва да скрие нещо от Хребет, или мисли, че аз го правя. — Нещо, което бихте искали да обсъдим насаме? — Не, няма такова нещо. — Сигурен ли сте? — Вече ви питах за възможността Фрийман Бишоп… — Проверихме. — Той отговаря бързо и отново имам чувството, че не иска детективът да разбере за какво става дума. — Източникът ви греши. Няма от какво да се тревожите. — Успокоява ме, без да съм го молил. Все повече се чудя какво става. Нунцио млъква. Топката отново е в половината на Хребет. Той подновява разпита си, сякаш федералният агент изобщо не си е отварял устата. — Виждали ли сте някого от тези мъже след нападението? С нарастването на притесненията ми се възвръщат и уменията ми на адвокат. — Доколкото си спомням, не. — Знаете ли дали някой друг ги е виждал? — Не. — Не ми отговарят достатъчно дълго, така че питам: Знаете ли кои са? — Дребни риби — намесва се Нунцио. — Хулигани. Наемници. Нищожества. — Значи са арестувани? Открили сте ги? Затова ли сте тук? — Защото си мисля, че ако мога да разбера кой ги е наел, ще съм свършил половината работа. — Знаете ли за кого са работили? Отново се обажда Хребет, педантично. — Не, професоре, не знаем за кого са работили. Не сме ги арестували. И, да, намерихме ги. Или по-скоро, били са намерени. — Какво искате да кажете? Мъртви ли са? Той е неумолим като машина. — Група бойскаути на поход в парка Хенли ги открили през уикенда. Лежали в храстите, вързани и със запушена уста. Почти мъртви. — Не искат да говорят — намесва се Нунцио, вероятно прочел мислите ми. — Всъщност са уплашени до смърт. И аз на тяхно място щях да съм уплашен до смърт. — Непринудена, шеговита усмивка. — По всичко личи, че някой им е отрязал всичките пръсти. 
  43 
 Конфронтация 
 


  (I) 
 


 Не казвам на Кимър. Все още. Вместо това в четвъртък следобед отивам при д-р Йънг. Той търпеливо и загрижено ме изслушва, а после ми разказва за Даниил в лъвовата яма. Казва, че Бог ще ме преведе през изпитанията. Не е нужно да ме пита как нападателите ми са изгубили пръстите си. Хребет ме попита по своя директен начин дали имам представа какво може да е станало, но не очакваше отговор и не го получи. Хребет, Нунцио, д-р Йънг и аз знаем, че в Елм Харбър е действала силната ръка на Джак Зиглър. Гласът по телефона в 2:51 през нощта — за който още не съм казал на никого — е изпълнил обещанието си. Преди да изляза от кабинета на пастора, той ме предупреждава да не се радвам на бедата, сполетяла другите. Уверявам го, че изобщо не съм щастлив от това, което им се е случило. В понеделник сутринта намирам Стюарт Ланд и му се извинявам за обвиненията, че се опитва да саботира кандидатурата на Марк, но той заявява, че не е обиден, защото не е виновен. Освен това е така добър да ми каже, че Марк още не е оттеглил името си от избирателната комисия. Когато го питам защо, ме поглежда хладно и казва: — Може би защото смята, че има голям шанс да провалиш жена си. Потресен се измъквам от просторния му кабинет. Следобед най-после се опитвам да се свържа с многоуважавания Камерон Ноуланд, чийто син не е казал и дума в час след малкото ни спречкване, но той отказва да разговаря с мен; или по-скоро секретарката му, до която си пробивам път, ми казва, че той никога не е чувал за мен. Когато казвам това на Роб Солтпитър, той ми казва, че Камерон Ноуланд си играе с мен, но аз повече или по-малко вече съм го разбрал и сам. Вече е петък. Изнервен съм до крайност. И най-малкото сътресение ще ме извади от релси. Седя на бюрото си, неспособен да работя, бесен съм на баща ми и се чудя какво щеше да стане, ако бях отказал да разговарям с Джак Зиглър на гробищата. Вероятно така или иначе щях да съм озадачен от бележката на баща ми, да се чудя кой е приятелят на Анджела, а мъртвите пак щяха да са си мъртви, така че няма смисъл да се чудя… Мъртвите пак щяха да са си мъртви… Спомням си идеята, която ми хрумна на вечерята у Шърли Бранч. Мъртвите. Гробището. Може би, може би. Не знам дали ще се получи, но не е лошо да се подготвя, ако реша да се опитам. Започвам с посещение на Карл, за да му задам въпрос за двойния екселсиор. Не се държи любезно, но поне търпеливо ме изслушва и ми благодари, че му връщам книгата. След като ми отговаря, решавам да продължа. Само че ще ми трябва помощ. По-късно следобед, след лекцията ми по административно право, слизам до втория етаж, за да потърся Дана Уърт, но от бележката на вратата й разбирам, че е в читалнята на факултета. Тя винаги оставя бележки, защото държи хората да я намират — очевидно много обича да разговаря. И тогава правя огромна грешка — отивам в библиотеката, която обикновено избягвам, и всичко става на пух и прах.  (II) 
 


 Почти се сблъсквам Дана Уърт на вратата на библиотеката. Тя е с Лемастър Карлайл. Смеят се. — Дана, имаш ли минутка? — Ела в покоите ми. — Тя посочва към читалнята. Лемастър внезапно се сеща, че има неотложна работа, и изчезва, без да се сбогува, без дори да ме погледне в очите. Какво става с него? Той ли е любовникът на Кимър? Или изпращачът на пешката? Забелязала рязката промяна в настроението ми, Скъпата Дана нежно слага ръка върху моята. Изчаква, докато се увери, че Лем не може да ни чуе, и тихо ме пита какво искам. — По-добре да го обсъдим насаме — казвам. Чудя се какво може да притеснява Лемастър и дали има нещо общо… с всичко останало. И изведнъж нечии гневни думи ме пронизват в гръб като куршуми. — Трябва да поговорим, Тал. Обръщам се и се оказвам лице в лице с Джералд Натансън.  (III) 
 


 — Здравей, Джери — казвам. — Трябва да поговорим — повтаря той. Джери Натансън, може би най-известният адвокат в града, завърши с мен и Кимър и още тогава се ожени за същата непривлекателна жена, която и сега е негова съпруга. — Мисля, че нямаме за какво да говорим — отвръщам, забравил всички уроци, на които се е опитал да ме научи Морис Йънг. Приличам на някое от момчетата, за които се грижи той, докато се дървя, само за да покажа какъв мъжкар съм. — Миша, ще се видим после — казва Дана. Усмивката й вече не е толкова широка. Тя не иска да участва в онова, което предстои. — Обади ми се. — Дана, чакай… — Да си върви — нарежда Джери Натансън. — Трябва да поговорим насаме. Оглеждам го отгоре до долу и премествам книгата в лявата си ръка, може би за да освободя дясната. После си налагам да се успокоя. Поклащам глава. — Не, Джери не мога точно сега. Имам работа. — Показвам му книгата. — Може би някой друг път. Опитвам се да го заобиколя, но той ме сграбчва за ръката. — Не се измъквай. Гневът ми е на път да избухне. — Пусни ми ръката, ако обичаш — прошепвам, без да се обръщам. Съзнавам, че няколко студенти се мушкат в ребрата и ни сочат, което означава, че скоро ще се събере цяла тълпа. — Искам само да поговорим — мърмори Джери, също забелязал, че привличаме внимание. — Не знам как да ти обясня, че не искам да говоря с теб. — Не прави сцени, Талкот. — Ти ли ми казваш да не правя сцени? — Поглеждам го свирепо, чудя се дали да не го ударя. Сигурно някъде има книга с правила за поведението на съпруга-рогоносец при среща с вероятния обект на чувствата на жена си. — Успокой се, Талкот. — Не ми казвай да се успокоя! — Каня се да добавя още нещо, но се въздържам, защото лицето му на филмова звезда от петдесетте вече не изглежда ядосано, а объркано. — Имам работа — казвам му, заобикалям го и тръгвам към изхода. Чувам го да бърза за мен и ускорявам ход. Сега половината студенти от факултета сякаш ни наблюдават, заедно с неколцина колеги. Но няма какво да правя, освен да изляза и после да му мисля. Джери се изравнява с мен точно след като излизам през украсената двойна врата, която е главният вход към библиотеката. — Какво ти става, Талкот? Просто исках да поговоря с теб. Вече не мога да се владея. Обръщам се, заслепен от яркочервен гняв. — Какво има, Джери? Какво точно искаш? — Тук ли? Искаш да разговаряме тук? — Защо не? Преследваш ме из целия факултет. Той се овладява. — Първо, исках да те поздравя предварително. За жена ти. Тя ми каза за професор Хадли. В леглото? На канапето в кабинета ти? Въпреки обещанието, което дадох на доктор Йънг, не мога да се освободя от гнева — или може би от болката — сега, когато съм лице в лице с Джери Натансън. — Професор Хадли не се е оттеглил — отсичам. — О, така ли? Не знаех. Вече вървим по мрачния коридор към кабинета ми. Никой от студентите не се е осмелил да ни последва, но няколко от вратите на кабинетите са отворени и все още могат да ни подслушат. — Вярно е — мърморя. — Изглежда, професор Хадли смята, че може да убеди всички, че това е просто едно голямо недоразумение. — Разбирам. — Гласът на Джери е тих и колеблив. Опитва се да се усмихне. Стоим точно пред кабинета ми. — Сигурен съм, че съпругата ти ще получи длъжността. Не издържам. — Моята съпруга? Той накланя глава встрани и присвива очи. — Да. Твоята съпруга. — Искам да стоиш далеч от нея. — Да стоя далеч от нея? Но ние работим заедно. — Знаеш за какво говоря, Джери. Не се прави, че не разбираш. — Знам за какво говориш, Талкот, и… това е абсурдно. — Смайването на Джери изглежда толкова истинско, че съм абсолютно убеден — преструва се. — Не знам как можеш да мислиш, че… Аз и Кимбърли? Откъде ти хрумна подобно нещо? — Може би защото е истина… — Не е истина. Моля те, не мисли, че е така. Твоята съпруга… Кимбърли. Преди няколко месеца тя ми каза, че според теб между нас има нещо. Помислих, че се шегува. Моля те, Талкот, повярвай ми. — Очите му са настоятелни и за втори път ме хваща за ръката. — Аз имам щастлив брак, Талкот. Връзката ми със съпругата ти е чисто професионална. И никога не е излизала от тези рамки. — Чака да възприема думите му. — Твоята съпруга е най-добрият адвокат във фирмата, в града, в тази област на щата. Може би… може би я претоварваме, може би твърде често е далеч от дома, но повярвай ми, Талкот, причина за това е само работата й. — Не знам защо трябва да ти вярвам — съскам, но вече не съм толкова сигурен и той също го усеща. Изстрелял съм патроните си, но барутът ми беше мокър. Може би всъщност съм ядосан на Джак Зиглър или на Съдията. Джери Натансън вече не е нервен. Той е добър адвокат и знае кога има предимство. Когато отново проговаря, гласът му е студен. — Освен това съпругата ти ми каза, че се държиш, по нейните думи, безразсъдно. Казах й да не се тревожи, но предполагам, че както обикновено е била права. — Какво ти е казала? — Че поведението ти започва да я плаши. Това вече е прекалено. Пристъпвам към него. Това е всичко, което мога да направя, за да не го сграбча за предницата на шитата по поръчка риза. — Не искам да ме обсъждаш със съпругата ми. — Не осъзнавам колко абсурдно звучи това, докато не съм го казал. — Не искам да обсъждаш нищо с жена ми. — Виж, Талкот. — Джери вече не сдържа гнева си. Вдига пръст към мен. — Трябва ти сериозна медицинска помощ. Може би от психиатър. Первам го през пръста и му казвам нещо също толкова идиотско. — Ако не стоиш далеч от жена ми, Джери, ти самият ще имаш нужда от сериозна медицинска помощ. Лицето му почервенява. — Това е заплаха, Талкот. Чуваш ли се какво говориш? Точно това имаше предвид Кимбърли. — Много си нагъл, Джери. — Така ли? — Той ме потупва по предницата на пуловера и това ме вбесява. — И какво смяташ да направиш по въпроса? — Не си го търси — ръмжа. Той се смее. Ако не бяхме двама интелектуалци в градче от Бръшляновата лига, неминуемо щяхме да стигнем до удари. Сега само се блъскаме. Може би аз го блъскам малко по-силно. Но макар да виждам, че отново привличаме публика, не мога да се сдържа, защото светът около мен е прекалено червен. — Просто стой далеч от жена ми. — Ти си луд, Талкот. — Той с мъка се овладява и отстъпва задъхан. — Потърси помощ. И си тръгва. Всички наоколо ме гледат. 
  42 
 Краен срок 
 


 — Малко сме загрижени за теб — казва Линда Уайът без предисловие. — Знам. Решил съм да се правя на разкаян. Декан Линда ми се обади във вторник следобед и ме покани — всъщност ми нареди — да се явя в кабинета й в три часа в сряда и от тона й разбирам, че здраво съм го загазил. — Ти си от преподавателското тяло, Талкот — продължава тя с твърд поглед. — И естествено, когато член на преподавателското тяло има проблеми, ние искаме да му помогнем. Под ние тя разбира себе си, Стюарт Ланд и Арни Роузън, тримата най-влиятелни членове на факултета и по съвпадение настоящ декан, бивш декан и сериозен кандидат за следващ декан. Сериозността на случая се доказва от липсата на Бен Монтоя, който обикновено върши мръсната работа за Линда. На тази среща присъства само тежката артилерия. Седим в кабинета на Линда на мебелите, подредени удобно за разговор. Аз съм на дървения стол със странични облегалки, Линда и Стюарт на плюшеното канапе, разположено под прав ъгъл вдясно от мен, а инвалидната количка на Арни е точно до мен. Виждам къде са преместили двойника на моя стол, за да освободят място. Обикновено Линда зарежда с кафе и понички на една странична маса, но не и днес. Включва се Стюарт. Той няма търпение да го увърта, затова беше много лош декан и е прекрасен човек. — Да погледнем доказателствата, Талкот. Причината да сме загрижени. Номер едно, все по-безумните теории за конспирация, които градиш, макар някои от нас да те предупредиха. Номер две, онзи неясен инцидент с полицията, много неблагоприятен заради расовото напрежение в този град. Това, разбира се, са стари проблеми, затова да ги оставим настрани за момент. Номер три — изброява всички на пръсти, — не водиш редовно лекциите си. Номер четири… — Чакай малко — прекъсвам го. Като адвокат би трябвало да знам, че е по-добре да ги оставя да изложат обвиненията, да си помисля добре, а после да ги опровергая наведнъж. И да запомня онези, които са неоснователни. — Знаеш, че имах основателна причина да пропусна лекциите… — Баща ми почина в понеделник сутрин и аз преподавах същия следобед, на следващия и на по-следващия ден — казва студено Стюарт. — Пък и семейните ти проблеми могат да обяснят само лекциите, които пропусна през есента, а не тези от последния семестър, който започна преди месец. Арни Роузън слага ръка върху китката ми, за да ми попречи да произнеса неубедителния си отговор. — Тал, моля те, първо ни изслушай. Никой от нас не те преследва. Решавам да си държа езика. — Номер четири — продължава Стюарт, — чухме за малкото ви състезание по блъскане с Джералд Натансън, възпитаник на този факултет и уважаван гражданин. Имаш ли представа колко хора са ви чули? И номер пет… — Един момент — прекъсвам го, забравил за решението си. Вече съм водил този разговор с вбесената и огорчена Кимър и не искам да го повтарям. — Един момент! Ако ще ме обвинявате за този спор, трябва да знаете… Стюарт няма накъде да отстъпи. — Това не са обвинения. Говорим за онова, което става с теб, Талкот. — Той сплита пръсти. — Преди месеци ти казах, че искаме да видим отново стария, жизнерадостен и оптимистично настроен Талкот Гарланд, но ти пренебрегна това предупреждение, както и другите ми предупреждения. — Той прави пауза. — А дори още не сме започнали да обсъждаме опитите ти да саботираш шансовете на Марк Хадли да бъде избран за съдия. — Нямам нищо общо с това! — Номер пет — продължава неумолимо Стюарт, — говори се, че си написал необективна статия в интерес на определен клиент, който си плаща… — Това е пълна глупост! — избухвам, забравил напълно разговора си с Арни преди милион години. — Успокой се, Талкот — казва Линда със стоманения си глас и ми хрумва, че ако още бяхме приятели с Тио Маунтън или ако той беше няколко години по-млад, щеше да е в тази стая и да се опита да ме защити, защото той беше сила във факултета и никога не би позволил да нападат по този начин протежето му. — Стюарт просто обяснява как стоят нещата от гледна точка на факултета. — Джералд Натансън мислеше да подаде оплакване — добавя Стюарт, — но аз го разубедих. — Радвам се да го чуя — мърморя. Главата ми се върти. — Има университетско правило — продължава Стюарт с типичното си спокойствие, — че служителите на факултета не бива да обиждат гражданите. — Никого не съм обиждал — протестирам безпомощно. — Той започна. — Етика от детската градина. — И той клати глава, сякаш съм направил нещо непростимо. — Искаме да кажем — обажда се с явно колебание Арни Роузън, — че е време институцията да помисли как да се защити. — Очите му са изпълнени със съчувствие. Той не е от либералите, които с лекота биха критикували един чернокож. — Да не би… да ме уволнявате? — избухвам. — Не — казва Стюарт ледено. — Предупреждаваме те. — И какво точно означава това? Стюарт се кани отново да се обади, но декан Линда вдига ръка. — Стюарт, Арни, ще ни извините ли за момент? — Арни веднага задвижва количката си, а Стюарт скача с такава готовност, че съм убеден — този ход е бил оттрениран предварително, защото нито един декан, дори страшната Линда Уайът, не би могла да накара Арни Роузън и Стюарт Ланд да скачат без тяхно желание. Миг по-късно сме сами. — Винаги съм те харесвала — започва декан Линда. — Благодаря, Линда — казвам спокойно и чакам да заговори по същество. — Не си уволнен, Тал. Не можем да го направим, дори да искахме. Ти си хабилитиран преподавател, затова само настоятелите на университета могат да те освободят, и то по основателна причина. Не мисля, че има причина да ти бъде отнета хабилитацията. Поне засега. Но трябва да знаеш, че има хора, които не мислят така. Няколко от членовете на факултета предложиха да поискам оставката ти. — Седя съвсем неподвижен от момента, когато чух „Поне засега“. — Не бих искала да им давам още основания да действат. Ако промениш поведението си — не ме гледай така, много добре знаеш за какво говорим — ако се държиш, както трябва, можем да те защитим. Но ако продължаваш да се биеш из коридорите, да отлагаш лекциите си без извинителна причина, да обикаляш като луд, търсейки поредната конспирация, и най-вече, ако по какъвто и да било начин отново си имаш работата с полицията… не съм сигурна колко дълго ще мога да удържа кучетата. Не съм сигурна дори дали ще опитам. Сега ясно ли ти е? — Да, но… — Не искам да чувам думата „но“, Тал. Не искам да ми казваш, че трябва да си помислиш. Искам само да чуя обещанието ти, тържествената ти дума, че ще приключиш с тези глупости. Искам да кажеш, че ще станеш отново сериозният учен и трудолюбив преподавател, когото всичко познаваме и обичаме, или поне така беше до октомври. Не искам през следващите пет години дори да те глобят за неправилно паркиране. Ето това искам. — Или какво? Линда отмята къдравата си сива коса от дългата си шия и свива рамене. — Няма да посмееш — прошепвам. — Какво няма да посмея? Да се отърва от преподавател, който отправя безумни обвинения, води тайна кампания срещу колега, крещи на хората из коридорите и обижда студентите в часовете си? Не знам откъде да започна, затова се захващам с най-глупавото обвинение. — Не съм обидил Ейвъри Ноуланд. — Зависи как го погледнеш. Или по-точно, зависи как аз го виждам. Точно сега сигурно си мислиш, че не е толкова важно, ако те помолим да си тръгнеш, че имаш репутация, че винаги можеш да си намериш място в някой друг юридически факултет. Но това зависи до голяма степен от онова, което ще кажа на декана на учебното заведение, което реши да те наеме. Мога да те унищожа с една дума и ти го знаеш. Тио не може да те защити. Ако продължаваш да се държиш като досега, съмнявам се, че дори ще се опита. Отново се замислям върху липсата на приятели. Внезапно съюзниците ми във факултета изглеждат много малко. — Линда — казвам накрая, — трябва ми време. — Това ми звучи като „но“. — Не време да помисля върху онова, което ми каза. То е напълно вярно. — Не ме бива много в раболепието, но трябва да опитам. — Искам да стана пак стария Талкот Гарланд, когото всички обичат, както каза ти — много го искам. Просто ми трябва малко време, за да разбера какво става. — Това пак ми звучи като конспирация. — Гласът й е суров. Когато гласът на декана е твърд, значи я притискат здраво. Вероятно Линда Уайът следва нечий чужд сценарий, което предполага, че част от онова, което ми казва, е вярно — тя наистина ми помага. Университетската администрация може би я притиска да се отърве от мен и вероятно тя ги е убедила да ми дадат още един шанс. На свой ред администрацията е продиктувала условията, които тя не смее да промени. Но ако съм прав, ако ме е защитила, тогава… може би… — Не търся никакви конспирации, Линда. Не си мисля, че някой ме преследва. Но е факт, а не фантазия, че човекът, който ме разпитваше за баща ми, е мъртъв. Факт, а не фантазия е, че някой е претърсил къщата на баща ми в Оук Блъфс. Факт, а не фантазия е, че ме пребиха насред кампуса. И е факт… — Внезапно спирам. Линда ме наблюдава внимателно. Канех се да спомена за пешката. Това щеше напълно да я убеди, че съм полудял. Тя въздъхва. — Сега е твой ред да слушаш, Тал. Факт, а не фантазия е, че едва не те арестуваха. Не, не казвай нищо. Факт, а не фантазия е, че някой тук саботира Марк и много хора мислят, че си бил ти. Факт, а не фантазия е, че блъскаше и обиждаше Джери Натансън в коридора онзи ден. Факт, а не фантазия е, че много колеги и студенти смятат, че полудяваш. Факт, а не фантазия е, че аз мисля… — Две седмици — казвам изведнъж. — Моля? — Дай ми две седмици да приключа всичко. Ако аз… — Не мога да те оставя да пропуснеш още лекции. — Водя си лекциите. Няма да отсъствам, обещавам ти. Но ми трябва още малко време. — За какво? Какво би трябвало да кажа? Че онзи, който се опитва да ме унищожи отвън, има помощник вътре, някой в самия юридически факултет? Казвам тихо: — Просто време, Линда. Това е всичко, което искам. Няма да отсъствам от лекции, но трябва да оправя нещата. — Тя още чака. — Няма да навредя на юридическия факултет или на университета. Вие бяхте добри с мен. В момента този факултет е всичко, което имам. — Колебая се, защото искам да й кажа още нещо, но не смея да подхвана болезнената тема за разпадащия ми се брак. — Откакто си декан, съм те молил за малко неща, Линда. Знаеш, че е така. Има хора, които всяка седмица идват в кабинета ти, оплакват се от заплатите си, от комисиите, в които са избрани, от норматива си или от кабинетите си. Аз никога не съм те безпокоил с такива неща, нали? — Да. Вярно е. — На лицето й заиграва едва доловима усмивка. — Моля те само за това. Да удържиш фронта още две седмици. След това, обещавам ти, или ще стана добро момче, или… или ще напусна факултета и ще спестя на всички неприятностите. Тя клати глава. — Не се опитвам да се отърва от теб, Тал. Уважавам те и те харесвам. Знам, че не го вярваш, но това е истина. Онова, което Стюарт каза за пристрастната статия например. Аз не съм го казала. Знам, че не би го направил, а дори да мислех, че би го сторил, няма начин да се докаже. Това е нелепо. Пък и ние живеем в свят — бледа, невесела усмивка, — в който обективността не е идеална. Знанието се ражда в спора, нали? А спорът е застъпничество. Ако трябва да приемаме обвинението в пристрастие сериозно, всеки от нас би могъл да бъде обвинен в това. Но… — Но трябва да мислиш за факултета — завършвам вместо нея. — Трябва да се извиниш на Джери Натансън. По този въпрос съм категорична. А Камерон Ноуланд, бог да го благослови, още чака обаждането ти. Допълнителна болка. — Ще се обадя на Джери. Опитах се да се свържа с Камерон, но той не искаше да говори с мен. — Тогава опитай отново — казва тя остро. Преподавателите по принцип не са длъжни да се подчиняват на заповедите на декана, не и в известен университет като нашия. Но този случай е по-особен. — Обещавам. Линда си позволява лека усмивка и се изправя. И двамата знаем, че срещата ни е приключила и че сме се разбрали. Може би тя попада в границите на онова, което университетът е изискал от нея. Но за да е сигурна, повтаря споразумението ни, докато ме изпраща до вратата. — Две седмици, Талкот, и нито ден повече. — Две седмици — повтарям аз. 
  43 
 Изборът е направен 
 


 — Къде беше? — пита Кимър с тон, който вещае неприятности. Върнал съм се преди пет минути. Не намерих никого на първия етаж, качих се горе, целунах заспалия Бентли за лека нощ и попаднах на буря. — Имах среща с декан Линда. А после… казах ти, че може би ще работя до късно. Закъснял съм със статията, не помниш ли? — Звънях в кабинета ти, Миша. Три пъти. — Ходих и до библиотеката. — Не знам защо съм толкова предпазлив. — Ти никога не ходиш в библиотеката. — Жена ми е седнала в леглото и сменя каналите с дистанционното. Очите й изглеждат подпухнали, сякаш е плакала. Не ме гледа. — А когато го правиш, си навличаш проблеми — добавя тя. — Истината е… че се разхождах. — Разхождал си се? Два часа? — Трябваше да обмисля много неща. — Убедена съм. — Но в гласа й долавям ирония. Какво става? — Кимър, добре ли си? — Не, не съм добре! — най-после ми се нахвърля тя. — Съпругът ми, който напоследък се държи като луд, не може да бъде открит цели два часа! Два часа, Миша! Не ти ли мина през ума, че може да се тревожа за теб? Отивам до леглото, сядам до нея и се опитвам да хвана ръката й. Тя я отдръпва. — Не, съжалявам. — Съжаляваш?! — Какво искаш да кажа, Кимър? Кажи ми и ще го повторя. — Не би трябвало аз да ти го казвам. — Слушай, скъпа, ще се извиня на Джери. Държах се глупаво, знам. — Не съм имала нищо с Джери! Никога! Защо не ми вярваш, когато ти казвам нещо? Защото си ме лъгала и преди. Защото един мъж се обади у дома да те търси и те нарече „бебчо“, факт, който още не съм споделил с теб. Защото с теб някога мамехме Андре, така че би могла сега да мамиш и мен с някой друг. Доктор Йънг беше напълно прав! — Вярвам ти — шепна. — О, Миша! — Гласът й пресеква. И съвсем внезапно тя избухва в плач. Смаян съм. Не съм виждал жена си да плаче от нощта, когато се роди Бентли. Не знам как да реагирам. Прегръщам я, но тя се отдръпва. Привличам я към себе си и главата й най-после се отпуска на гърдите ми. — Кимър, какво има? Какво се е случило? — С друга ли беше, Миша? Кимър да ревнува? — Не, скъпа, разбира се, че не. Казах ти, бях на разходка. — Което е истината, но не цялата истина. Дори сега не съм готов дай кажа къде се разхождах. Не искам да мисли, че съм луд. — Миша, Миша — шепне тя и лекичко ме удря в гърдите. — Миша, какво стана с нас? Всичко беше толкова хубаво. Толкова хубаво. Поклащам глава. И аз нямам отговор. — Обичам те — прошепвам. Погалвам я по тила, както обича, и болката й сякаш намалява. — Знаеш, че в живота ми няма никой друг освен теб и Бентли. И моля те, не се обвинявай. — Защо? Държа се ужасно с теб. Би трябвало да ме напуснеш. Би трябвало, ако имаше капка здрав разум. — Следват нови сълзи. Мисля си за сблъсъка ми с Джералд Натансън, за това, че дойде вече ядосан. Може би връзката им с Кимър е свършила (ако е имало такава, ако изобщо е имало такава) и тя страда от това. — Хайде, скъпа, какво има? Кажи ми. Кимър поклаща глава. Отново я погалвам по тила. Тя прошепва нещо, което не успявам да чуя. После го повтаря по-силно. И за миг съм съкрушен като нея. — Обади се Рути. Каза… каза, че президентът е избрал някой друг. — О, Кимър. Скъпа, много съжалявам. — Няма нищо. — Тя подсмърча и изтрива лицето си с ръкава на дългата си нощница. — Така ми било писано. — Все още имаш мен и Бентли — мърморя. — Не е твоя вина, че президентът не е избрал най-добрия кандидат. — Така е. — Кимър се опитва да се усмихне. — Знам, че не трябваше да гласувам за него. Очите ми се разширяват. — Гласувала си за него? Тя успява да се усмихне неуверено. — Казах ти, че хвърлих чоп. — Мислех, че се шегуваш. — Е, не се шегувах. — Внезапно тя ме целува, после прошепва нещо до устните ми, затова не успявам да го чуя. Повтаря по-силно: — Не искаш ли да разбереш кого е избрал? — Разбира се. Кажи. — Всъщност не искам, особено ако по някакъв начин гъвкавият Марк Хадли е успял да наложи кандидатурата си. Но рано или късно ще разбера, така че мога да го чуя и от жена си. — Лемастър Карлайл. — Какво? — Лемастър Карлайл. — Тя се изсмива остро, после се закашля и още няколко сълзи надвиват самоконтрола й. — Тази подла змия! Знам, че го смяташ за най-чудесен човек, но… Той е просто змия! Въпреки мъката на жена ми се усмихвам, като се сещам как ние, останалите, се самозаблуждавахме. Когато Рути каза на Кимър, че двама или трима от колегите ми се надпреварват, ние се спряхме Марк Хадли. Когато Рути каза на Марк, че президентът е привърженик на малцинствата, Далия и Марк решиха, че става дума за Кимър. А през цялото време Рути е имала предвид Лем Карлайл, колега и чернокож, който отговаря и на двете описания, който е чакал търпеливо отстрани нещо да се обърка — обвинение в плагиатство, ненормален съпруг, всичко — промъквайки се като… като змия. Сега поне знам защо напоследък изглеждаше толкова изнервен в мое присъствие. — Не мога да повярвам — прошепвам. — „Либерали за Буш“ — напомня ми Кимър. — Вярно. — Може би така е по-добре — казва жена ми, но никой от нас не може да се сети за причина да е така. Мълчим дълго, после Кимър пак пита: — Сигурен ли си, че няма друга жена? Защото имам нужда от теб точно сега, Миша. Наистина имам нужда от теб. — Сигурен съм. — За миг ми се мярка мисълта за Максин, но я прогонвам. — Обичам само съпругата си — казвам и на двете жени и това е истината. — И сина си. — Ами баща ти? — Какво? — Ти го обичаш, Миша. Затова толкова искаш да откриеш истината. Да обичам Съдията? Идея, която не съм обмислял досега. Максин каза, че няма да спра да търся разпорежданията. Сега и Кимър ми го казва. — Може би е така — казвам накрая. — Просто искам да знам какво е станало. Жена ми сякаш ме разбира. — Няма нищо, скъпи. Това е естествено. — Очите й са затворени и тя леко започва да заваля думите. — Разбирам те, Миша. Но ми обещай, че ще се върнеш при нас. — Откъде да се върна при вас? — От Аспен — прошепва Кимър и се прозява. — От Аспен?! — Стига, Миша, няма да бъда федерален съдия. Свършено е. Затова можеш да се видиш си чичо си Джак. — Тя отваря едно око, намига ми и пак го затваря. — Поздрави ФБР от мен. — Добре. — Негодници — мърмори тя и заспива. Галя я по гърба, от една страна, убеден, че тя все пак ме обича, от друга — учуден кой я потърси вкъщи и я нарече „бебчо“. Две седмици. 
  44 
 Бурно време 
 


  (I) 
 


 И ето ме на път към Аспен в снежната буря, на самолет, подмятан от планинските ветрове. Скиорите пият здраво, останалите сме добили зеленикав тон. Самолетът се приземява без проблеми и когато спираме, следобедното небе дори започва да се изяснява. Докато бързам към малката, но модерна сграда на терминала, ми хрумва, че хората, които живеят тук целогодишно, не са толкова луди, както винаги съм си мислел. Заснежените планини са прекрасни в светлината на зимното слънце, което увеличава детайлите с кристална яснота. Пред багажното отделение ме чака стройният телохранител, когото помня от гробищата и когото познавам само като господин Хендерсън. Температурата е много ниска, но той носи само лек анорак. Усмихва ми се очарователно и дори ме удостоява с няколко думи: „Добре дошли в Аспен, професоре“, произнесени със странно познат глас, толкова гладко кадифен, че мога да си представя как всеки, когото се опитва да прелъсти, с удоволствие се поддава на изкушението. Но у господин Хендерсън няма нищо похотливо. Напротив, той е твърде сдържан — каквито трябва да са добрите охранители, — както и бдителен, енергичен, по котешки грациозен и някак цялостен. — Благодаря, че ме посрещнахте — отвръщам. Господин Хендерсън учтиво кима. Не предлага да вземе багажа ми. Води ме до колата — сребрист рейндж роувър. Напомня ми да си закопчая колана и с изкусителния си глас ми казва, че господин Зиглър с нетърпение очаква да подновим запознанството си. Междувременно, след като се е извинил за тази необходимост, прокарва ръчен детектор за метал над дрехите ми и точно когато смятам, че сме приключили с униженията, повтаря същото с малко правоъгълно устройство с екран, на който проблясват цифри, вероятно за да провери дали не нося микрофон. Държа си устата зад зъбите: в крайна сметка идеята за срещата беше моя. — Ще ни трябва половин час, за да стигнем до имението — казва Хендерсън, когато тръгваме от паркинга. Не къщата. Имението. Хубава дума за Скалистите планини. — Предполагам, че ще бъдем само двамата — казвам, след като вече сме минали центъра на Аспен и Хендерсън кара към Червената планина, където къщите са вече баснословно скъпи. — Доколкото знам. — Непоколебимите му очи на воин не се отделят от пътя. Осъзнавам, че не ми е дал положителен отговор, защото не съм задал правилния въпрос. — Знае ли някой друг, че идвам? — О, предполагам, всички. — Всички ли? — Господин Зиглър е известен човек — загадъчно казва той и разбирам, че няма да получа повече информация, но и онова, което вече знам, е достатъчно, за да ми опъва нервите. Рейндж роувърът рязко завива вдясно по едно отклонение и малко по-късно вляво. Навсякъде край нас се виждат претенциозни вили — безвкусни доказателства за лудостта на новобогаташите. Рейндж роувърът рязко завива, срещу нас изниква тежка порта и господин Хендерсън прелъстително шепне в микрофона край шосето. Една малка лампичка просветва в зелено и портата се отваря. Широк немаркиран път се вие нагоре. Отначало си мисля, че влизаме в имението на Джак Зиглър, което никога не съм виждал, но винаги съм си представял, че е голямо и оградено с високи стени. Миг по-късно разбирам, че съм сгрешил. Намираме се в частен квартал, разделен между хора, чието богатство се описва с девет цифри. Близо до входа са струпани пощенските кутии, а малко по-късно се появяват и отделни входни алеи. Къщите не са по-малки от останалите, но са някак по-ненабиващи се в очи, не толкова крещящи, сякаш обитателите им биха предпочели да се радват на уединение, а не да се изтъкват. Правим широк завой и минаваме покрай един джип „Гранд Чероки“ с логото на частна охранителна фирма. Двамата в него приличат повече на зелени барети, отколкото на обикновени наемни пазачи. Пътят свършва. Втората алея вдясно е на Джак Зиглър. Чичо Джак живее в къща, която сякаш е обърната надолу с главата, защото в нея се влиза от горния етаж. Отвън е доста непретенциозна, плоска и правоъгълна, с безлични измазани стени и гараж, който събира три коли. Но както се оказва, тайната се крие във вътрешността. Отваря ни друг мълчалив телохранител, Харисън, който би могъл да е близнак на Хендерсън, не по външен вид, а по поведение, защото маниерите им си приличат толкова, колкото и имената им. Входното антре с мраморен под е всъщност балкон, който гледа надолу към главната част на къщата; жилището е вградено в склона на Червената планина и когато слизам по стълбите към долното ниво, всъщност навлизам в недрата на самата планина. Прозорците, които гледат към града и планината Аспен, обхващат и двата етажа. Гледката е невероятно хубава. По принцип не ми се вие свят, но докато слизам по стълбите, не мога да се отърва от усещането, че вървя по въздуха малко над склона на планината, и един от взаимозаменяемите телохранители ме хваща за рамото, защото залитам. — Първоначално всички реагират така — мило казва господин Хендерсън. — Почти всички — поправя го партньорът му с вид на човек, който никога през живота си не е страдал от световъртеж. Ако Хендерсън би бил идеален заден защитник, то кльощавият Харисън е идеалният краен нападател. Мога да си представя Хендерсън да раздава заплахите, а Харисън като мълчаливия убиец. И двамата имат един и същ безизразен поглед и студени бледи очи. — Не позволявайте на илюзията да ви заблуди — добавя Хендерсън с кадифения си глас, сякаш развежда туристи. — Под нас е твърда скала, а земята навън е почти равна. — И посочва през прозореца, вероятно към някаква морава, но аз съм неспособен да проследя движението му, без отново да ми се завие свят. — Господин Зиглър ще дойде веднага — измърморва Харисън, преди да тръгне по един от двата коридора, които започват от огромното фоайе и водят към двете крила на къщата. — Може би трябва да седнете — предлага ми Хендерсън и посочва няколкото гарнитури в огромното помещение — тапицирани с бяла кожа, кафяв туид и ярки цветни мотиви, безкрайно различни, но същевременно преливащи в уникална хармония. — Не, благодаря — уверявам го. Проговарям за пръв път, откакто съм влязъл в къщата, и съм доволен, че гласът ми не трепери. — Да ви предложа ли нещо за пиене? — Добре съм — повтарям. — Когато си нависоко, е важно да не се обезводниш, особено първите няколко дни. Вдигам поглед към него. Дали все пак не е медицински работник, а не телохранител? — Не, благодаря. — Добре — отвръща Хендерсън и се оттегля по другия коридор. Внезапно оставам сам в бърлогата на звяра. Защото започвам да осъзнавам, че Джак Зиглър не е просто източник на информация за нещастието, сполетяло семейството ни — в известен смисъл той е неговият автор. Към кого все пак би могъл да се обърне баща ми, ако му е трябвал наемен убиец? Имал е само една възможност и това е причината да съм тук. Обикалям из помещението, възхищавам се на картините, спирам тук-там и чакам. Във въздуха се носи уханието на нещо пикантно — може би червен пипер, и се чудя дали чичо Джак не планира да ме покани на обяд. Въздъхвам. Не искам да стоя дълго в тази къща. Бих предпочел да поговоря с чичо Джак и моментално да си тръгна, но потискащата магия на часовите зони и дребното обстоятелство, че не съм успял да си намеря подходящ полет, правят това невъзможно. За щастие чичо Джак не ми е предложил да остана да пренощувам, защото разклатеният ни семеен бюджет не би могъл да понесе цената на хотелска стая в Аспен през сезона, дори ако имаше свободна. Затова съм си уредил да преспя във вилата на Джон и Джанис тази нощ; не е техен ред да използват апартамента, но те ме увериха, че ще е празен. Освен съпругата ми никой в Елм Харбър не знае, че съм дошъл тук. Надявам се така да си остане. Спирам пред камината. На стената има голям маслен портрет на покойната жена на чичо Джак Камила, онази, която бил убил. Портретът е поне два метра висок. Камила носи широка бяла рокля, черната й коса е събрана в кок, бледото й лице е заобиколено от неземна светлина, вероятно усилие да му се придаде ангелско излъчване. Напомня ми на идеализираните ренесансови картини, когато художниците са се старали съпругите на меценатите им да блеснат. Мога да се обзаложа, че портретът е бил направен след ужасната смърт на Камила, защото художникът явно е използвал увеличена снимка и вместо да постигне безплътен ефект, картината прилича на фалшификация. — Не е от най-добрите му работи, нали? — въздиша чичо Джак зад мен.  (II) 
 


 Не се стряскам лесно. Не се стряскам и сега. Дори не се обръщам. Навеждам се, за да прочета името на художника, но то представлява нечетлива драсканица. — Не е лошо — мърморя великодушно и се обръщам към кръстника на Аби. Внезапно си спомням отговора на баща ми, който провали шансовете му за Върховния съд: „Аз не съдя приятелите си заради слухове“. — Всъщност той не е истински художник — продължава чичо Джак и маха пренебрежително с треперещата си ръка. — Толкова известен, толкова почитан и все пак нарисува жена ми за пари. Кимам, внезапно несигурен как да се държа. Той стои пред мен по халат и меки чехли, лицето му е по-изпито и бледо и отпреди. Чудя се дали му остават повече от няколко месеца. Но очите му са ясни — диви, мрачни и бдителни. Той промушва кльощавата си ръка под моята и бавно ме развежда из стаята, очевидно решил, че от страх или отчаяние ще бъда очарован от онова, което е закупил с незаконно придобитото си богатство. Посочва ми една осветена витрина, в която се намира малката му, но впечатляваща колекция от старопечатни книги, някои от които несъмнено фигурират в списъка за наблюдение от Интерпол. Показва ми малък поднос с прекрасни артефакти на маите, за които правителството на Белиз едва ли подозира, че са напуснали страната. — Е, Талкот — изхриптява той, когато обиколката ни из малкия му музей завършва. Стоим отново пред прозореца и никой от двама ни не иска да започне пръв. Докато се надпреварваме, от вградени в тавана колони се носят острите звуци на „Финландия“ от Сибелиус, която винаги ми се е струвала, въпреки привидната си енергичност, една от най-потискащите композиции в класическата музика. Но за момента е идеална. Не казвам нищо, така че чичо Джак се изкашля и продължава: — Значи успя да дойдеш. Радвам се да те видя, но времето ни е малко. Какво мога да направя за теб? По телефона каза, че е важно. Отначало успявам да измърморя само едно нервно „да“. Да видиш Джак Зиглър така отблизо, със светнал поглед, който не е напълно безумен, но не е и нормален; Джак Зиглър, който нетърпеливо чака да му кажа за какво съм дошъл, не е същото като да седиш в самолета и да планираш как да проведеш разговора. — Каза, че имаш някакви проблеми. — Може и така да се каже. — Ти го каза. Отново се колебая. Усещам не толкова страх, колкото колебание да се разкрия; защото започна ли сериозен разговор с чичо Джак, не знам дали ще мога да се измъкна от ситуацията. — Не знам дали знаеш, но се ровя из миналото на баща ми. Онова, което открих ме… смути. Има и други неща — неща, които се случиха през последните месеци — и те също са смущаващи. Джак Зиглър мълчаливо ме наблюдава. Сякаш е готов да чака цял следобед, а ако трябва, и през нощта. Той не се чувства заплашен. Той не се страхува. Отново се чудя дали наистина е убил собствената си съпруга и ако го е направил, дали изобщо страда от угризения. — Следят ме — казвам. Чувствам се като идиот. И тъй като чичо Джак не проговаря, просто му разказвам всичко, което се е случило от момента, когато си тръгна на гробището — от фалшивите агенти на ФБР и бялата пешка до убийството на Фрийман Бишоп и смъртта на Колин Скот, казвам му дори за книгата, която мистериозно ми беше върната. Пропускам само Максин, може би защото ако запазя поне една тайна от пронизващия поглед на Джак Зиглър, ще се почувствам поне донякъде победител. Когато се убеждава, че съм свършил, чичо Джак вдига рамене. — Не знам защо ми разказваш всичко това — казва той намръщено — Ще те защитавам, защото ти обещах на погребението на баща ти, че няма да бъдеш застрашен. Ще те пазя, защото обещах на Оливър. И теб, и семейството ти. Аз спазвам обещанията си. Никой няма да ти причини зло. Никой няма да заплашва семейството ти. Това е невъзможно. Абсолютно невъзможно. Погрижил съм се. — Той свива устни, може би от болка. — Шахматни фигури? Изчезнала книга? Мъже, които се крият в гората? — Поклаща глава. — Това не са смущаващи неща, Талкот. Очаквах повече от теб. — Но мъжете с отрязаните пръсти… — Аз пазя теб — набляга той и веднага разбирам, че не мога да го питам нищо повече. За един ужасен момент усещам истински страх. — Теб и семейството ти. Докато съм жив. — Разбирам. — Ако тези мъже са те нападнали наистина, бих казал, че неприятността, която им се е случила, означава, че вече не те застрашават. — Той изчаква да възприема думите му. — Надявах се, че си дошъл с новини за разпорежданията. Млъквам. Усещам, че все пак има някаква възможност да продължа, но трябва да накарам блокиралия си мозък да заработи. — Не са точно новини. Но мисля, че открих нещо. Отново се колебая дали да продължа. Ако го направя, ще бъда обвързан с него. Взел съм решение, много преди да кацна в Аспен, но между решението и действието Бог е поставил волята, а волята е твърде чувствителна към ужаса. Кръстникът на Аби чака. — Всъщност, ако ми обясниш някои неща, ще ми е много по-лесно. — Вбесен съм на себе си. Също като на гробището, езикът ми е вързан в присъствието на чичо Джак. Вероятно има причина — той е убил много хора, той винаги е печелил в престъпните си дейности, той е връзката с подземния свят и може да организира всяко престъпление така ефикасно, че никой да не е в състояние да му го припише. — Някои неща — повтаря той и в гласа му не звучи обещание. Челото му е изпотено. Докато го бърше, ръцете му леко треперят. Нервен пристъп? Или болестта му? — Някои неща? — повтаря той, този път въпросително. Кимам и поглеждам към прозореца, този път без да усетя, че ще падна от планината — но още не мога да си представя как изобщо е построена тази къща. Отново поглеждам Джак Зиглър и разбирам — от това, че изчаква толкова търпеливо, от факта, че се е съгласил да се видим — че и той като мен има нужда от помощ. — Първо, чудех се дали си се виждал с баща ми преди около година и половина. Някъде през миналия октомври. Очите му отново се замъгляват и разбирам, че наистина се опитва да си спомни. — Не — казва накрая. — Мисля, че не. По това време трябва да съм бил още в Мексико заради лечението си. — Не е сигурен, но май не лъже. Защо питаш? — Просто се чудех. — Знам, че звучи глупаво, затова поукрасявам нещата. — Просто… чух слухове. — И за това ли дойде чак дотук, Талкот? За да провериш слуховете? — Не. — Време е да рискувам. — Не, чичо Джак. Исках да те питам за Колин Скот. — И кой, извинявай, е Колин Скот? Колебая се. Доколкото знам от Итън Бринкли, Колин Скот е имал няколко имена и няма причина да смятам, че Джак Зиглър ги знае всичките. От друга страна, ако, както подозирам, той ме е следил през последните месеци, не може да не е чул това име. — Колин Скот — повтарям. — Казвал се е и Вилар, Джонатан Вилар. Бил е частен детектив. Баща ми го е наел да открие кой е бил в колата, която уби Аби. Твоята кръщелница. Сега е ред на Джак Зиглър да се колебае. Опитва се да прецени колко зная и колко предполагам, и как да се покрие. Не иска да се покаже уязвим пред мен, а това, че ме оставя да го почувствам, означава, че има нужда от моята помощ. — И? — пита ме. — Мисля, че си го познавал, когато е работел за ЦРУ. — И? — И си бил онзи, който е свързал баща ми с него. — И? — Без да казва „топло“ или „студено“. Гласът му болнаво хрипти, сякаш има нужда да се изхрачи. Слага ръка на гърдите си, после изпада в пристъп на дълбока кашлица и се превива. Инстинктивно хващам ръката му и дори през халата усещам, че се е стопила почти до костта. Само след миг Харисън е до нас, нежно разтваря пръстите ми, води чичо Джак към канапето и му подава чаша вода. Джак Зиглър отпива и преглъща кашлицата си. — Моля, седнете, професоре — нарежда ми жилестият Харисън. Гласът му е тъй изтънял, че примигвам, за да се убедя, че това е онзи корав мъж, за какъвто иска да го взимат. Оглеждам плещите му и решавам, че наистина е такъв. Сядам, както са ми наредили, на модернистичния стол срещу най-страшния човек, когото познавам. Харисън му подава хапче, което чичо Джак отказва с недоволен жест. Но протегната ръка на телохранителя сякаш е изсечена от камък. Колкото и Джак Зиглър да го гледа мрачно, най-накрая се предава, лапа хапчето и отпива голяма глътка вода. Харисън се оттегля. Може би и той е медицински работник? Може би въображението ми е твърде развинтено? Поглеждам страховития Джак Зиглър, свит на разкошното канапе. Той облизва пресъхналите си устни и ръката му потрепва. Защо съм се боял толкова от него? Той е болен, той умира, той е уплашен. Отново оглеждам помещението. Не е музей, а мавзолей. Усещам как ме залива неочаквана вълна от съжаление към човека, който се е сгърчил срещу мен. Седим мълчаливо няколко минути, или по-скоро седим, без да говорим. „Финландия“ се е сменила с нещо, което ми прилича на Вагнер. Джак Зиглър се обляга на канапето и затваря очи. — Извини ме, Талкот — казва, без да помръдне. — Още не съм се възстановил. — Без да обясни от какво. — Разбирам. — За миг замълчавам, но съм твърде добре възпитан, за да не добавя: — Ако искаш, мога да намина друг път. — Глупости. — Нов пристъп на кашлица, не толкова силна, но тиха, хриплива и очевидно болезнена. Той отваря очи. — Дошъл си чак дотук и имаш въпроси. Питай. — „Но може да не ти отговоря“, гласи посланието му. — Колин Скот — повтарям. Джак Зиглър примигва с воднистите си, стари и малко тъжни очи. Опитвам се да си припомня всички престъпления, които му приписват, всички връзки с мафията, с търговците на оръжие, наркотрафикантите и всички останали, чието благополучие е изградено върху нещастието на другите. Но ми е трудно да приема, че допреди миг този треперещ старец ми се е струвал страшен. Припомням си мъжете, чиито ръце са били осакатени, след като ме нападнаха, но не изпитвам предишния ужас. — Какво по-точно? — казва най-накрая чичо Джак. — Мисля, че баща ми не му е платил. В документите му не открих талони от подобни чекове. — Още преди да дойда, съм решил да не намесвам Марая. — За какво не е платил баща ти? — За онова, което е свършил. За проследяването на спортната кола. — Преглъщам и отново се чувствам неудобно, защото лицето му сякаш се втвърдява, но моментът да се пазя е отминал с вдигането на слушалката, при което поисках среща с Джак Зиглър. — Не му е платил за работата. — И? Макар и едносрична, думата звучи по нов начин — спящият звяр бавно се пробужда и Джак Зиглър вече изобщо не прилича на умиращ старец. — Едва ли е работил безплатно — казвам предпазливо. — И? Страхът ме залива отново. По някакъв начин чичо Джак е променил атмосферата на разговора ни. — Мисля, че… ти си му платил. На детектива. — Аз съм му платил? — Черните му като въглен очи сега ме гледат остро и стомахът ми се свива от страх, както когато веднъж на Винярд баща ми ми даде факла и ме накара да изгоря гнездото на стършели, което Марая беше открила на стряхата над верандата. Знаех, че ако не ги изгоря до крак, те ще ме нажилят. И то много. — Така мисля. — Значи съм платил на този Скот за работата, която е свършил за баща ти. — Джак Зиглър произнася думите бавно и ясно, сякаш ми дава възможност да оттегля показанията си. — Да. — Може и да разбунвам стършелите, но поне гласът ми е спокоен. — И защо да го правя? — Не знам. Може би защото с баща ми сте били стари приятели. Защото си кръстник на дъщеря му. — С мъка произнасям следващите думи, защото знам, че никога няма да ми каже истинската причина. — Или си му помогнал, защото… си искал да ти е задължен. И по-късно да му поискаш услуга в замяна. Дългите му пръсти галят мъртвешката плът на брадичката му. — А може би няма чекове на името на покойния господин Скот, защото баща ти не му е платил изобщо. Може би не му е платил, защото Скот не е работил за него. — Не мисля. Смятам, че има причини баща ми да не му е платил в чекове. Мисля, че Скот… да кажем, че е бил човек с минало и един федерален съдия не би трябвало да се забърква с него. — И? — И баща ми е трябвало да избягва дори намек за неблагоприличие. Може би още тогава се е надявал да влезе във Върховния съд. — След като не получавам в отговор нищо друго, освен същия втренчен поглед, решавам да продължа. — Пък и не съм сигурен, че баща ми е можел да си позволи да му плати. Не и със заплатата на федерален съдия, поне тогава. Джак Зиглър изглежда странно облекчен. — Какво още мислиш, Талкот? Това звучи доста интригуващо. Отново се колебая, но е твърде късно да спирам. — Мисля, че Колин Скот е направил доклад за инцидента. Че е успял да открие кой е виновникът. Че го е дал на баща ми. Но баща ми не го е занесъл в полицията, нали така? Мисля, че когато е видял какво пише в него, е накарал Скот да направи нещо за него и когато той му е отказал, баща ми ти е донесъл доклада и те е помолил за помощ. Млъквам. Просто вече нямам думи. Не защото съм твърде уплашен, за да продължа, просто не съм толкова сигурен, колкото преди два часа, че искам да разбера отговора. Но Джак Зиглър не си оставя магарето в калта. — Мислиш, че баща ти е дошъл за помощ при мен? Нормално. И какво смяташ, че е станало след това? — Мисля, че по някакъв начин ти си накарал Колин Скот… да се погрижи за проблема на баща ми. Най-накрая въпросът е поставен. Джак Зиглър бавно и тъжно поклаща глава, но погледът му не среща моя, а се отправя през главозамайващия прозорец. — Да се погрижи? — Той се засмива. После се закашля. — Звучи като реплика в слаб филм. За какво да се погрижи? — Знаеш за какво говоря, чичо Джак. — Зная за какво говориш, Талкот, и, честно казано, съм засегнат. Гласът му е тих, почти ласкав, и това ме смразява. За пореден път нещо смътно заплашително сгъстява атмосферата около нас. — Не искам да… — Ти обвиняваш баща си в престъпление, Талкот. Използваш евфемизми, но е точно така, нали? Смяташ, че баща ти е платил на този Скот, за да извърши убийство. — Нещата определено се затягат. — Това е достатъчно лошо. Но освен това обвиняваш мен, че съм му помогнал. „Разбуниш ли гнездото на стършелите — казваше Съдията, — изгори го докрай, защото иначе никога няма да се опазиш от стършелите“. — Слушай, чичо Джак, знам как си живял. — Не, нищо не знаеш. — Устата му се изкривява в гримаса и той насочва изкривения си костелив пръст към мен. — Знам, знам, мислиш си, че знаеш. Всички мислят, че знаят. Защото четат вестниците, малоумните книги и какво ли още не. Онези идиотски доклади на комисиите. Но всъщност никой не знае. Никой — Той с мъка се изправя. — Като никога се усещам и не се опитвам да му помогна. — Ела с мен, Талкот, искам да ти покажа нещо. Следвам го, докато тътри чехлите си през дългата стая. Влизаме в кухнята, цялата в неръждаема стомана и алпака, където една здрава славянка приготвя обяда. Чичо Джак й изръмжава нещо на непознат за мен език, тя се усмихва и изчезва. Задната стена на кухнята гледа в същата посока като панорамните прозорци. От противоположната страна се минава в парник. Следвам Джак Зиглър вътре. Многобройни растения изпълват оранжерията с божествен аромат. Чудя се как ли влияят тези натрапчиви аромати на вкуса на храната. — Виж — казва чичо Джак и сочи нещо от другата стена на стъклената стена. — Разбираш ли ме? Всички. Мой ред е да се сконфузя. — Какво всички? — Всички си мислят, че знаят. Поглеждам навън. Придавам си сериозно изражение, с надеждата, че чичо Джак ще приеме объркването ми за съсредоточение, защото нямам и най-малка представа за какво говори. Проследявам посоката на треперещия му пръст. Виждам огромната му морава и пръхкавия сняг, който проблясва на светлината на яркото планинско слънце, виждам високи огради и тесния път, който се извива нагоре към още по-разкошните къщи на филмови продуценти и създатели на софтуер, по-богати дори от кръстника на малката ми сестричка. Минава кола. Микробус на някаква електрокомпания е паркиран на стотина метра нагоре и една жена и един мъж правят нещо до един стълб. Малко по-наблизо мускулеста жена в черни ботуши и жълта мушама, очевидно без да забелязва студа, разхожда куче, което за неопитното ми око прилича на доберман. Очукан червен пикап с логото на фирма за поддръжка на зелени площи избръмчава по улицата. Джак Зиглър стои като статуя, притиснал пръсти в стъклото. Не знам какво сочи. Знам, че растенията започват да ме задушават. — Добре — казвам му. — Гледам. — Виждаш ли ги? — Сенилността му внезапно се е върнала и отново се чудя дали не се преструва. — Виждаш ли, че ни наблюдават? — Кои? Той стиска рамото ми. Горещите му пръсти се впиват в мускулите ми като нокти на птица. — Ето там! В камиона! — Камиона? Искаш да кажеш микробуса до стълба? — Да, виждаш ли го? — Да. — Тогава разбираш. Нямаш представа как ме тормозят. — Кой? Електрическата компания? Чичо Джак ме поглежда остро и за миг облаците сякаш се разсейват. — Не електрокомпанията — казва той с нормален тон. — ФБР. Поглеждам отново. — Това е микробус на електрическата компания… — Просто прикритие. Тук са, за да ме тормозят. — Внезапно той се разсмива и погледът му отново се замъглява. Мрачната му лудост се е върнала. — Електричеството тук спира поне два пъти месечно. Знаеш ли защо? — Поклащам глава. — За да могат да изпращат колите си и да подслушват телефонните ми разговори. За да изключат алармените ми системи и да могат да сложат бръмбари. — Но… — В самата ми къща, в самата кухня има бръмбари! — За мое смущение той измъква отнякъде мухоловка и замахва към стената. — На ви! — кудкудяка злорадо и за миг си мисля, че съм се объркал и че наистина говори за насекоми. — И това! — вика чичо Джак и се обръща, за да шибне първо хладилника, а после един от плотовете от тъмнозелен гранит. — Ще им се пръснат слушалките! После хвърля мухоловката, прегръща ме през раменете и ме повежда към голямата стая. — Искат да знаят с какво се занимавам. Смятат, че съм престъпник, за бога! — Поколебава се пред огромното си бюро и написва нещо на едно листче. — Като теб — мърмори. — Също като теб. — После отново започва да кашля и да пръска слюнка, без да си даде труд да си покрие устата. Смутен, се опитвам да се измъкна по обичайния начин. — Чичо Джак, не исках да… — Но аз знам как да се справя с тях — прекъсва ме той със смях, сякаш изобщо не ме чува. — Знаеш ли какво правя, когато спре токът? — Не. — Ще ти кажа какво правя — казва той с хитро изражение и отново ме прегръща. — Ходя с фенерче и убивам бръмбарите им. — Разбирам — казвам и се чудя дали не съм се разкарвал напразно. — Едва ли — измърморва той, рязко вдига глава и вика: — Харисън! Кльощавият телохранител се материализира на мига. — Да, сър? Това беше. Сега ще ме хвърлят от върха на планината. Кимър, прости ми. Грижи се за нашия син. — Има ли бръмбари в тази къща, Харисън — пита кръстникът на Аби. — От време на време, сър. — И избиваме ли бръмбарите? — Когато можем, сър. — Благодаря, господин Харисън, това е всичко. — Чичо Джак му подава бележката и икономът камериер-лекар-телохранител излиза. Отново дишам нормално. Това е начинът, по който хората общуват в къща, където всяка дума може да бъде подслушана — пишат си бележки. Сега разбирам и какво имаше предвид Хендерсън, когато каза, че чичо Джак е популярен — и че всички биха искали да знаят, че му отивам на гости. — Навсякъде бръмбари — казва Джак Зиглър и тъжно поклаща глава.  (III) 
 


 Джак Зиглър е уморен. Устните му треперят. Вълнението, изглежда, го е изтощило. — Позволи ми да се облегна на теб, Талкот — измърморва той и слага тънката си трепереща ръка на раменете ми. Връщаме се в главната част на къщата. Чичо Джак тътри крака. Усещам, че е лек като дете. — Слушай, Талкот — казва той. — Слушаш ли ме? — Слушам те, чичо Джак. — Аз не съм герой, Талкот. Знам го. През живота си съм правил неща, за които съжалявам. Имам съдружници, които също съжаляват. Разбираш ли ме? — Не съвсем… — Налагаше ми се да избирам, Талкот. И това бяха трудни избори. А всеки избор носи последствия. Мисля, че това е първото правило на всеки справедлив морал. Всеки избор има последствия. Всеки. Винаги съм приемал това. Правил съм сполучливи избори и съм печелил от тях. Избирал съм не което трябва и съм страдал. На всички ни се е случвало. — Той изчаква да възприема думите му. Осъзнавам, че под любезността му се крие истински гняв. — Разбирам какво… — започвам, но той бързо ме прекъсва. — Последствия, Талкот. Една недооценена дума. Живеем в свят, в който никой не вярва, че изборът може да има последствия. Но да ти кажа ли най-голямата тайна, която нашата култура се опитва да отрече? Не можеш да избегнеш последствията от изборите, които правиш. Времето тече само в една посока. Умореният поглед на Джак Зиглър пълзи по лицето ми, отскача към стената — пак ли мисли за бръмбарите? — и накрая се спира на зашеметяващата гледка на Аспен зад огромния прозорец. После той започва нова лекция: — Нито един от нас, които сме бащи, не е онова, което би искал, за своите синове. И ти ще го разбереш някой ден. — Помня, че той също има син, Джак Младши, който търгува с валута и живее на другия край на света — може би в Хонконг, — за да не общува с баща си. Чудя се дали е достатъчно далеч. Джак Зиглър продължава да философства, сякаш целта на пътуването ми е била да разбера идеята му за добре изживян живот. — Връзката между баща и син е свещена. През цялата история на човечеството отговорността за семейството е предавана по този начин — от баща на син. Да бъдеш глава на семейството е мисия, Талкот! Отговорност, от която мъжът не може да се измъкне, дори да го иска. Знам, че в днешно време в университетите не приемат тази идея. Била сексистка. Ти по-добре знаеш тези думи. Патриархат. Мъжко господство. Ха! Моето поколение не познаваше лукса на вашето. Нямахме време да водим подобни спорове. Ние трябваше да живеем, Талкот. Да действаме. Оставяхме на другите да мислят защо Бог е проговорил на Мойсей от горящ храст, а не от някоя смокиня, супермаркет или от телевизионния екран. Кой имаше време да се занимава с това! Вашето поколение принадлежи на ораторите и дано имаш късмет с него. Нашето беше поколението на дейните хора, последните, които тази нация познава. Дейните! Знам, че не разбираш за какво говоря. Никога не си водил живот, в който няма време да обсъждаш, да спориш, да съдиш, да анализираш възможностите за действие — нали така се казва сега? Ние не се появявахме по радиото, за да плачем колко е труден животът ни. Не ставахме важни, обяснявайки колко лошо се държат останалите с нас. Не се оплаквахме. Нямахме време. Хората от моето поколение наистина имаха цели, Талкот. Трябваше да взимат решения. Разбираш ли? — Не го интересува дали разбирам. Не го интересува съгласен ли съм. Решил е да си каже всичко… и в този момент говори точно като Съдията. — Баща ти също беше от това поколение, Талкот. И той, и аз. Приличахме си. Бяхме глави на семейства. Ти би ни нарекъл „старомодни“. Знаехме какви отговорности носим. Да се грижим за семействата си. Да ги храним, разбира се. Да ги ръководим. И най-важното, да ги защитаваме. Слънцето залязва над Аспен и като по магия прави снега оранжево-червен. Ниско долу скиорите навлизат в нощната фаза на деня си; чудя се кога изобщо спят. — Знам, че си ядосан, Талкот. Знам, че си разочарован от баща си. — Той ме поглежда с влажните си очи, после бързо ги отмества. — Смяташ, че си го хванал в ужасно престъпление. Добре, кажи ми какво би направил ти. Дъщеря ти е мъртва, полицията не прави нищо, а ти смяташ, че може би знаеш кой я е убил. Какво би направил? Той чака. Задавал съм си този въпрос непрекъснато, откакто посещението на Марая ме наведе на тези мисли. Ако някой нарани Бентли и законът не го накаже, бих ли наел убиец? Или сам щях да свърша тази работа? Може би. А може би не. Едва ли някой може да отговори със сигурност, докато въпросът е абстрактен. Ние поставяме на изпитание принципите, с които тъй много се гордеем, само когато залозите са високи. — Знам какво е направил той — казвам накрая. Джак Зиглър поклаща глава. — Мислиш си, че знаеш, но какво знаеш всъщност? Кажи ми, Талкот — какво знаеш всъщност? Внезапната му прямота ме изненадва. Очите му са впити в моите. Отмествам поглед. Чудя се защо чичо Джак вече не се притеснява за бръмбарите, но докато си припомням разговора ни, се сещам, че единствените уличаващи реплики са мои, а в тях става дума за Съдията, който е вече мъртъв… и че чичо Джак ме е манипулирал така, че да очерня паметта на баща ми пред служителите на ФБР, които подслушват. Тъй да бъде. — Наел е убиец — казвам накрая, като се опитвам да отвърна на прямотата с прямота. — Ха! Убиец! Човекът, блъснал сестра ти, е убиецът, Талкот. И да се разхожда на свобода? — Човекът, за когото баща ми е мислел, че е убил сестра ми. Не са го съдили. — Да го съдят? Ха! Той никога не е бил арестуван, обвиняван, нито дори разследван, както трябва. — Студените му очи не трепват. — Тогава как баща ми е знаел със сигурност, че е открил истинския виновник? — Талкот, не е правилно да мислиш за това като за предположение, вярно или невярно. — Хриплива кашлица. — Да бъдеш мъж означава да действаш. Понякога трябва да действаш според информацията, която имаш в момента. Тя може да е вярна, а може и да не е, но ти все пак трябва да действаш. — Не те разбирам напълно. — Не мога да ти го обясня по-ясно. Само дето изобщо не ми го е обяснил. Едва не му го казвам, но той отново е възприел тона и дидактичния стил на лектор. — Някои от въпросите ти нямат отвори, Талкот, а някои имат отговори, които никога няма да разбереш. Така е в живота и именно неспособността ни да открием всичко, което искаме, ни прави смъртни. — Какво право има един убиец да чете лекции за смисъла на живота? Нима наистина знае неща, които ние, слабите простосмъртни, не знаем? Или всичко това е за заблуда, за да не могат бръмбарите, ако наистина съществуват такива, да го уловят в признание на престъпление? — А някои от въпросите ти имат отговори, които имаш право да знаеш. Смятам, че баща ти искаше именно ти от всички негови деца да получиш отговорите. Защото винаги те е уважавал, Талкот. Уважаваше те и малко ти завиждаше. И винаги търсеше одобрението ти. Повече от това на Адисън или на Марая. — Не съм убеден, че му вярвам. Сигурен съм, че не искам да го слушам. — Затова баща ти уреди да получиш някои отговори. Но ти сам трябва да ги откриеш. — И какво означава това? — Разпорежданията, Талкот. Трябва да откриеш разпорежданията. — Той се намръщва. — Не знам къде е скрил отговорите баща ти, но ги е заровил толкова надълбоко, че само ти можеш да разбереш къде да търсиш. Затова толкова много хора те преследват. Но винаги помни, че никой от тях не може да те нарани. — Рязко кимване. — И че не бива да изоставяш търсенето, Талкот. Не бива. — Но защо е толкова важно да ги търся? — Въпросът, който напразно се опитах да задам на Максин, чието истинско име едва ли е Максин. — Да кажем… за да се успокоиш. Не може да е само това. Чичо Джак иска да открия онова, което трябва да бъде открито. Ако се съди по настойчивостта му и тази на Максин, може би… способността да ме защитава… е свързана с обещание, че търсенето ще е успешно. Подтикван от желанието по-скоро да напусна тази ужасна стая, изстрелвам последния си патрон. — И когато открия разпорежданията, какво ще стане? — Тогава всички ще са доволни. — Той млъква, но разбирам, че това е само пауза; дори знам какво ще последва. И се оказвам напълно прав. — Може би когато откриеш онова, което ти е оставил баща ти, не бива да го преглеждаш сам. Това би било грешка. Мисля, че ще е най-добре да… Очаквам първо да споделиш с мен. Естествено. — Естествено — мърморя, но тихо, за да не ме чуе. Малъри Коркоран, Максин, а сега и чичо Джак: когато го намериш, донеси ми го! Но за разлика от останалите, Джак Зиглър произнася искането си с чувство за превъзходство. Което вероятно предполага, че просто ще му върна онова, което му принадлежи по право. — Мисля, че това би било справедливо. — Имам предвид, в замяна на обещанието му да защити мен и семейството ми. — Да. — От тона му разбирам, че се кани да ме отпрати, имам трескавото чувство, че съм пропуснал нещо важно. И преди да се овладея, се чувам да подхващам единствената тема, която съм заровил дълбоко в себе си и за която съм си обещал да не споменавам. — Чичо Джак, баща ми е казал… на един човек… че е говорил с теб седмицата преди да умре. — И? — Бих искал да знам дали е така. Отговорът идва толкова непосредствено, че вероятно го е планирал с месеци. — Да, видях се с Оливър. Защо питаш? — Той ли ти се обади, или ти на него? — Говориш като прокурор, Талкот. — Той се усмихва спокойно и разбирам, че е ядосан. — Но след като питаш, баща ти ми се обади няколко седмици преди това и каза, че иска да ме види. Казах му, че ще бъда във Вирджиния в средата на септември и можем да се срещнем. Беше приятна вечеря, напълно открита. — Разбирам. — Не се съмнявам, че този рецитал съдържа точно онова, което ФБР е записало от обаждането на баща ми. Но няма записи за разговорите на вечеря: чичо Джак се е погрижил за това. Усещам нарастваща неловкост у кръстника на Аби; ударил съм право в сърцето на онова, което той най-много иска да скрие от мен. Нещо е станало на онази вечеря. Нещо, което е изпратило баща ми обратно на уроци по стрелба? Знам, че Джак Зиглър никога няма да ми каже. — Разбирам — повтарям озадачен. — Времето ни свърши, Талкот. — Той отново се разкашля. — Може ли да задам само още един… Той вдига възпиращо ръка и вика Хендерсън. Чудя се как решава кога кой телохранител да викне. — Чакай, чичо Джак. Чакай малко. Главата на Джак Зиглър бавно се обръща към мен и имам чувството, че чувам как вратът му скърца. Бледите му вежди са повдигнати, острите му очи — предпазливи. Не е свикнал да му нареждат. — Да, Талкот? — казва той тихо. Хендерсън се появява. Поглеждам към телохранителя, после снижавам глас. — Знаеш, че човекът, който беше конкурент на съпругата ми за съдийското място… Скандал унищожи шансовете му. Отново поглед, изпълнен с диво ликуване. — Казах ти, че около него има някои неща. — Да, така беше. Но не мога да разбера… ти откъде знаеше? — Няма значение — прошепва той. — Трябва да се съсредоточиш върху бъдещето, а не върху миналото, Талкот. — Но чакай, откъде разбра? Само двама души са знаели. И никой от тях не би… — „казал на някой като теб“, едва не довършвам. Джак Зиглър знае точно какво си мисля. Прочитам го в очите му, когато слага сбръчканата си ръка на рамото ми. — Нищо на този свят не се знае само от двама души, Талкот. — Искаш да кажеш, че е знаел още някой? Че той ти е казал? Той е загубил интерес. — Господин Гарланд си тръгва, Хендерсън. Откарай го до апартамента, където ще прекара нощта. От по-старите хотели е, долу до библиотеката, със сини врати. Не си спомням номера, но господин Гарланд ще ти каже кой е. — Не съм ти казвал къде ще отседна. — Произнасям възражението бавно, защото внезапният страх ме е направил летаргичен. — Вярно, не си — съгласява се кръстникът на Аби Разбирам, че е решил, макар и за миг, да ми покаже една малка част от властта си. Може би иска да ме убеди да му се доверя, да повярвам, че ще ме защитава, и да му кажа онова, което науча. От друга страна, ако целта му е да ме уплаши… определено успя. Хендерсън стои на стълбите към входа, преметнал през ръка палтото ми. Благодаря на чичо Джак за времето, което ми е отделил. Той ми подава ръка и аз я стискам. Не ме пуска. — Слушай ме, Талкот. Слушай внимателно. Не съм добре, а има много хора, които се интересуват как съм. Вземам мерки, но те пращат коли и слагат бръмбари. Не вярвам да се опиташ отново да се свържеш с мен. Освен ако не откриеш разпорежданията на баща ти. — Защо не? Чакай. Кажи ми. Джак Зиглър не се усмихва. Маха ми безмълвно с ръка и изпада в нов пристъп на кашлица. Господин Харисън веднага се озовава до него, хваща го за ръка и го отвежда. На слизане от планината зървам фарове в страничното огледало, но това може и да не означава нищо — в Аспен всички имат коли. Чудя се дали Джак Зиглър е прав за микробуса на електрическата компания. Чудя се колко време ще мине преди агент Нунцио да научи за посещението ми или вече го е подслушал. Когато рязко завиваме, пак хвърлям поглед към огледалото, но фаровете са изчезнали. Хендерсън ме пита дали посещението е минало добре… и изведнъж се сещам къде съм чувал този кадифен глас. Иде ми да се сритам, задето не съм разбрал истината по-рано. Хендерсън ми се обади по телефона през нощта, след като ме биха, и ме увери категорично, че семейството ми и аз повече няма да бъдем обезпокоявани. След като работата му е да пази чичо Джак, най-вероятно ми се е обадил от Аспен. Но Елм Харбър е само на часове оттук, а инструментите, необходими, за да отрежеш пръстите на двама мъже, могат да се купят от всяка железария. 
  45 
 На оръжие 
 


  (I) 
 


 През прозореца на всекидневната на апартамента на Джон и Джанис Браун виждам как рейндж роувърът бързо се измъква от паркинга. Апартаментът е мезонет, на първия етаж има малка всекидневна-трапезария и кухня, на втория — две спални с отделна баня. В хладилника не намирам нищо освен бутилирана вода и решавам, че онзи, който я е оставил, не би имал нищо против да пийна от нея. Не съм ял, а храна няма, затова прехвърлям телефонния указател, обаждам се да си поръчам пица и откривам, че в тази вълнуваща зимна нощ в Аспен трябва да чакам час и половина или повече. Чудя се, както и по пътя за насам, дали онзи, който ми диша във врата, е рожба на въображението ми, или сянка, която наистина ме следи. На Червената планина, където има само два пътя, е трудно да се прецени. Утешавам се с мисълта, че Хендерсън, изглежда, не се тревожеше. Отивам в кухнята и се обаждам да кажа на Кимър, че съм добре. Отговаря ми телефонният секретар. Може да има хиляди причини за отсъствието й, казвам си. Тук едва минава шест, значи там е малко след осем и жена ми може да е на пазар. Разбира се, Бентли е с нея естествено. Затова включвам лаптопа и играя шах онлайн час и половина, после проверявам електронната си поща. Седем часът, девет на изток. Изключвам лаптопа, отново се обаждам вкъщи и пак попадам на секретаря. Странно, защото е време Бентли да си ляга. Може би е в банята, казвам си, а Кимър не чува телефона или не иска да го остави сам. Само че тя винаги взима слушалката в банята. Очевидно работата й се е проточила, решавам. Когато след половин час още няма отговор, вече започвам да се тревожа. Например от това, че Колин Скот може и да е мъртъв, но Форман все още е жив. Семейството ми не е в опасност, отново ме беше уверил чичо Джак, и съм сигурен, че наистина мисли така, но аз също не бях в опасност и въпреки това ме нападнаха насред кампуса. Наистина, някой, който говореше досущ като Хендерсън, по-късно се обади да ми се извини, но това стана после. В осем часа, десет на изток, избирам мобилния телефон на Кимър. Пробвам в офиса й. После отново избирам домашния си номер. Когато никой не отговаря, правя нещо, което не правя никога — обаждам се на Скъпата Дана, която живее на две пресечки от нас на Хоби Роуд. Предполагам, че ней звъня, защото се притеснявам от Алисън или пък тя се притеснява от мен. Както и да е, не се разбираме. Затова, естествено, Алисън вдига телефона. Когато я моля да повика Дана, тя ме пита защо я търся. — Защото трябва да говоря с нея. — За какво? — По… личен въпрос. Кратка гневна тишина. — В момента я няма. — Скоро ли ще се прибере? — Нямам представа — изръмжава Алисън и разбирам, че пак са се карали. Не мога да помоля Алисън, която няма причини да ме харесва, да направи онова, за което смятах да помоля Дана — да отиде до къщата и да провери дали Кимър и Бентли са у дома и в безопасност, затова се извинявам и затварям. Отново звъня вкъщи. Пак телефонният секретар. Отивам пак до прозореца на всекидневната. В апартамента има малко мебели — висока маса, покрита със стъкло, и шест стола, тапицирани с изкуствена кожа, грозно зелено канапе и голямо кресло в хармониращ цвят, плюс два стола, на които може и да се спи. В Аспен е тъмно. Тъмно е и на Хоби Роуд. Притеснен се връщам в кухнята и се опитвам да се свържа със съседите Дон и Нина Фелсенфелд. Отговор няма. Не се включва и телефонният секретар. Сещам се, че заминаха на гости на дъщеря си в Северна Каролина за няколко дни. А часът на изток вече наближава десет и половина. Започвам да треперя. На кого другиго бих могъл да се обадя в квартала? На никого. Продължавам да си повтарям, че всичко е наред. Кимър е заспала, опитвам се да се убедя. Но телефонният секретар е точно до леглото. Значи може би е заспала на долния етаж, във всекидневната пред телевизора, където си е пийвала вино. Само дето Кимър никога не пие толкова, че да заспи — Съдията имаше този навик. Тогава е в кабинета си и довършва някакъв спешен проект, а Бентли спи на пода, докато тя работи, но тази идея е налудничава, пък и вече я търсих там. Може да е попаднала в задръстване. Да е загинала при пътно произшествие. Дали да не проверя в университетската болница? На двора е и Форман я измъчва. Форман, който е още жив. Стига вече! Правя онова, което трябваше да направя веднага, и се обаждам в полицията на Елм Харбър. Когато след пет минути разговор със скептично настроения дежурен сержант затварям телефона, се звъни и подскачам, но това е само разносвачът на пици.  (II) 
 


 Мрачно дъвча бързо изстиващата пица, пия бързо стоплящата се диетична кола и се чудя кога да се обадя отново. Сержантът обеща да изпрати кола до къщата веднага щом има свободна. Нищо от думите ми не беше в състояние да го накара да побърза. Вероятно получава подобни обаждания непрекъснато. Седя в малкия апартамент в Аспен, скрил лице в ръцете си, и чакам. На две хиляди километра от дома съм и не мога да направя абсолютно нищо, за да защитя семейството си, което, според Джак Зиглър, е мой дълг… Джак Зиглър? Да му се обадя ли? Нямам какво да губя. Вдигам телефона, обаждам се в къщата на Червената планина и веднага чувам звучния глас на Хендерсън. — Да, професоре? — измърморва той, преди да успея да кажа нещо, и съм поразен, преди да осъзная, че чичо Джак има идентификатор, който показва номерата на онези, които го търсят. — Имам нужда от помощ — казвам, без да си губя времето в светски разговор. — В какъв смисъл, професоре? — Търпелив, спокоен, но не особено съчувстващ. — Мога ли да говоря с господин Зиглър? — Той спи и не бива да го безпокоя. Мога ли аз да ви помогна? — Аз… не мога да се свържа с жена си — изтърсвам. — Така ли? — Същият тих и монотонен глас, който подсказва готовност да убиеш или да бъдеш убит без възражение. — Трябва да си е у дома в Елм Харбър. Вече е много късно, а не отговаря на телефона и ако… ако нещо е станало… — Ще ви се обадя след малко — казва той и затваря. Отново съм принуден да чакам. Този път си измислям различен сценарий. Кимър не е мъртва, не е по работа, нито е останала до късно в офиса. Тя е в друга къща, в леглото на друг мъж, въпреки проявите й на любов напоследък. Спи някъде в Елм Харбър не с моя съперник Джералд Натансън, а с черен мъж, който я нарича „бебчо“, макар че къде е по това време нашето дете, трескавото ми въображение не може да роди. Най-после телефонът звъни. — Кимър? — Професор Гарланд — казва Хендерсън, — съжалявам, но в момента нямаме покритие. — Тоест? — Няма начин в момента да проверя къде е жена ви. Извинете ме. Ако се тревожите, предлагам да се обадите на полицията. — Вече го направих — мърморя и затварям, вече замаян, неприятно изненадан да разбера, че чичо Джак с цялата си власт не може да стигне до сърцето на Елм Харбър за миг, да поговори с някоя шпионска централа и да открие дали жена ми е жива, мъртва или спи в леглото на друг мъж. Започва да ме обзема паника — ако Джак Зиглър няма… покритие по това време… тогава кой контролира спазването на заповедта жена ми и детето ми да не пострадат? Грабвам телефона и отново се обаждам в полицията на Елм Харбър и същият сержант ми казва, че е предал, молбата ми на диспечерката и ще ми се обади веднага щом разбере нещо. — Това не беше молба — изкрещявам. — Не ме ли чухте? Казах ви, че жена ми е в опасност! — Не, сър, казахте, че жена ви може би е в опасност. — Добре, мисля, че тя е в опасност! Точно в този момент! Мисля, че… Моля ви, изпратете някого веднага, чувате ли? — Бихте ли казали в каква опасност? — Гласът му звучи малко по-заинтересувано. Опитвам се да мисля какво би привлякло интереса му. — Може би… в къщата е проникнал крадец. — Сигурен ли сте, че в къщата има някой, или просто го казвате, за да пропуснем другите обаждания и първо да отидем у вас? — Сержант… — Слушайте, господин Гарланд. Имаме само шест дежурни коли нощем. И това за град с малко повече от деветдесет хиляди жители. Една кола обслужва петнадесет хиляди души. И затваря. На изток вече минава единадесет. Обаждам се вкъщи и отново няма отговор. Целият се треса. Идва ми още една идея. Вадя визитката на Фред Нунцио от портфейла си и се обаждам на пейджъра му. Накрая добавям двуцифрения код, който ми е дал да използвам, ако обаждането е спешно. Той ми се обажда след три минути, изслушва ме и казва: — Сигурен съм, че всичко е наред, но ако ще се почувствате по-добре, ще се обадя лично на онзи сержант. — Благодаря, агент Нунцио. — Фред, наричайте ме Фред. — Да, Фред. Благодаря. И ще ми се обадите веднага? — Разбира се. Правя единственото, което ми остава. Коленича и се моля Кимър и Бентли да са в безопасност. Когато се изправям, телефонът иззвънява. Стискам зъби.  (III) 
 


 — Какво ти става, по дяволите? — пита Кимър. Кипи от гняв. — Бяхме заспали и внезапно някой започна да тропа по вратата. Обезумях! Отидох да отворя и какво да видя — половината полицаи от града, и ми казват, че ти си се обадил, че ФБР са им се обадили, че… — Тревожех се. — Въздъхвам облекчено. — Тревожел си се?! И затова реши да събудиш целия квартал! — Никой не вдигаше телефона и си помислих… — Защото не съм го чула! Бяхме заспали, казах ти! Потърквам слепоочията си. Да, два пъти каза тази дума. — Кои сте били заспали? — Кои мислиш! Аз и Бентли. Беше му мъчно за теб, плачеше, затова легнах при него и сме заспали. Там няма телефон, Миша — добавя тя, в случай че съм забравил. — Но откъде можех да знам… — Не знам, Миша, но можеше да ти хрумне нещо по-добро! Не издържам вече! Изчезваш с часове и не ми казваш къде ходиш, биеш се на работното си място, едва не те арестуваха! — Неочаквано жена ми се разплаква. — Това е прекалено, Миша, прекалено е! Не мога повече! — Кимър! Съжалявам… Не исках… — Съжаляваш? Не искам да съжаляваш! Искам да спреш да се държиш като луд! — Бях разтревожен… — Не, Миша — не! Не искам да слушам. Не искам повече истории или извинения. Казваш, че ме обичаш, но мислиш само за себе си. Ти, ти, ти! Е, ти трябва да спреш да се държиш като луд! Ти трябва да престанеш с шантавите си теории, да не звъниш на полицията от Колорадо и да не говориш с някакви ненормалници посред нощ! — Разбирам, че Кимър е чула обаждането през нощта, когато ме пребиха край библиотеката. — И непрекъснато да забъркваш някакви каши! Това трябва да престане, Миша. Не издържам вече! Не е честно. Трябва да станеш такъв, какъвто беше. Защото ако не станеш, обещавам ти, че един ден ще се върнеш от някое пътуване и ние няма да сме вкъщи! И затваря. Шест минути по-късно се обажда да ми се извини, но се боя, че щетите този път са твърде големи.  (IV) 
 


 Сутринта, докато чакам таксито, което трябва да ме откара на летището, се чувствам глупаво заради тревогите си от предишната вечер. В светлината на хладния ден още повече се страхувам да не изгубя семейството си. Сега, когато съм се наспал, осъзнавам, че Кимър е права. Държа се като луд и трябва да престана. Единственият проблем е, че не мога да спра, както и да ме заплашва жена ми. Още не сме свободни — това беше съобщението, което Джак Зиглър се опита да ми предаде снощи. Той ще продължава да ни защитава, защото е обещал на баща ми, но може да го направи само ако аз продължавам да търся. Вероятно такава е сделката му с… онези, с които човек като Джак Зиглър прави сделки. Оставете го на мира и той ще открие разпорежданията. Гарантирам ви. Услуга за услуга. Ако дам на ядосаната си съпруга онова, което иска, ако се откажа от търсенето на разпорежданията, чичо Джак няма да успее да защити семейството ми. Всичко е ужасно объркано. И за всичко е виновен Съдията. Сигнал от клаксон ме уведомява, че таксито е пристигнало. Взимам си нещата, набирам кода на алармата, така че да се включи деветдесет секунди, след като изляза. И спирам, защото в паметта ми внезапно изниква нещо, припомнено от това движение. Тайното убеждение, което отдавна зрее в ума ми, най-после изскача на повърхността. Отварям вратата. И застивам. В средата на изтривалката лежи кафяв плик, върху който с печатни букви, толкова големи, че бих могъл да ги прочета от пет метра, е изписано името ми. Махам на шофьора, после се навеждам и го взимам с треперещи ръце. Малко по-голям е от плика, в който ми донесоха бялата пешка в кухнята за бедни, и усещам, че в него има нещо твърдо и плоско. Не е с формата на черната пешка, както очаквах. В този плик няма пешка. Вместо това намирам малък метален диск, около два сантиметра в диаметър, месингов, но изцапан на места с нещо кафяво. Потърквам го и петното изчезва. Обръщам го, но още преди да прочета буквите, гравирани от другата страна, разбирам какво държа — метална марка от кучешки нашийник. Не е нужно да чета името, за да разбера на кого принадлежи — или по-скоро принадлежеше — на кучето на Шърли Бранч Чинк. Беше ми казала, че е изчезнало. Кафявото петно е засъхнала кръв. Бележката, напечатана върху обикновена бяла хартия, е само от един ред: „НЕ СПИРАЙ ДА ТЪРСИШ“. Обяснения не са нужни. Не могат да ме наранят, увери ме Джак Зиглър с многото връзки, нито мен, нито моето семейство. Чичо Джак ми го обеща и аз му вярвам; нито за миг не съм се съмнявал във влиянието му. Но никой не е забранил да ме плашат до смърт. 
  46 
 Гробища 
 


  (I) 
 


 Някой ме следи. Някой винаги ме следи. Някой винаги ще ме следи. Това ми намекна Джак Зиглър — някой винаги ще ме следи, докато не изровя онова, което е скрил баща ми. Хубава метафора. Подходяща. Стигам до целта си — старите градски гробища; Чувал съм какви ли не глупави слухове, свързани с тях — че някога били заобиколени от исторически останки — на първоначалния град, — които университетът заровил в маниакалния си, вечен и безмилостен стремеж към повече пространство. Истината е, че някога гробището е било известно като Градското гробище, а когато било построено ново, името му се променило на Старото градско гробище. Влизам и махам с ръка на гробаря, простодушен старец, казва се Самюъл, чиято основна работа, изглежда, е да седи на боядисаната метална пейка до спретнатата каменна къщичка точно до входа и да се усмихва глупаво на всеки, който влезе. Къщичката има само една стая, канцелария, в която се пазят архивите, и старомодна баня. Шест вечери в седмицата точно в пет и половина Самюъл заключва тежката желязна порта и си тръгва. (В сряда по някаква странна причина гробището е отворено до късно.) Когато бях студент, Самюъл вече беше гробар и изглеждаше също толкова стар, колкото и сега. Зевзеците се шегуваха, че той заключва портите отвътре, превръща се в пара и влиза в най-близкия свободен гроб.  (II) 
 


 Обяснявам на Самюъл какво ми трябва ясно и подробно. Той кима и на няколко пъти се опитва да приключи разговора, но аз съм преподавател по право и не е лесно да ми затвориш устата. Най-накрая престава с опитите си и просто слуша, което ми стига. Днес е четвъртото ми посещение в Старото градско гробище през последната седмица. Въпреки това още веднъж напомням на Самюъл причината за посещението ми. Искам да запомни разговора ни. Да запомни какво търся. Искам това да е първото нещо, което му дойде наум, когато си помисли за мен. Защото през следващите дни или седмици ще ми е нужна помощта му, ако искам да оправя тази каша, а тя ще е безполезна, ако забрави какво търся. И така, Самюъл се занимава с нещо в единия край на помещението и ме оставя да сваля старите прашни регистри от рафтовете. За трети път след разговора ми с чичо Джак сядам на масата, която сигурно е стояла на същото място още когато е бил убит Линкълн. Проучвам списъците на мъртъвците, разгръщам двестагодишни страници, за да стигна до имена, вписани едва миналия месец. Самюъл ме наблюдава разсеяно. Точно това искам да прави — да гледа и да помни, в случай че някой някога го попита. След това излизам сам под ситния дъждец. Често спирам и отбелязвам на картата, която си водя, откъде съм минал, докато чета имената на различни гробове или къде един парцел преминава в друг. Записвам имената на мъртвите и датата на смъртта им. Чертая квадратчета в квадратчета. Когато приключвам с бележките, напускам гробището през главния вход. Махам на усмихнатия Самюъл, който седи на пейката си, и тръгвам към университета, като непрекъснато се оглеждам за невидимата сянка, която със сигурност ме следи. Почти съм готов. 
  47 
 Важно разкритие 
 


  (I) 
 


 — Дана, имам нужда от услуга. — Както обикновено, скъпи. — Сериозно. Искам да кажа, за мен е много важно… И не знам към кого другиго да се обърна. — Хм. — Дана е предпазлива. Според мен е сигурна, че ще й искам пари. Сряда е, четири дни след завръщането ми от Аспен и дванадесет дни от разправията ми в коридора с Джери Натансън, събитие, което още повече разклати и без това несигурното ми положение в университета. Днес обядвам с Дана, защото това е първият път, когато графиците ни го позволяват. И защото възможностите ми се изчерпват. Възнамерявах да я помоля за помощ, ако се случи нещо непредвидено, но сега вече няма начин да го избегна. Ако Скъпата Дана се съгласи и всичко мине добре, ще успея да се отърва от всички, които ме тормозят, и да нормализирам семейния си живот до седмица, най-много две. Планът ми може да надхвърли определения от декан Линда краен срок, но достатъчно малко, за да се оправя с нея. — Дана, слушай. Ще те помоля за нещо… Ако не си съгласна… — Ако не съм съгласна, Миша, ще ти откажа. — Колко си мила! — Сериозно, Миша. Не знам защо, но май никога не мога да ти откажа. Знаеш ли какво? Добре, че не си падам по мъже, иначе сигурно щяхме да имаме връзка. — Ако не бях женен. — Усмихвам се. — И ако си падах по бели жени. — Туш. — Тя също ми се усмихва. — И каква е голямата услуга? Искаш да счупя коленете на Джери Натансън? — Не, но… Когато чуеш, може да ти се стори шокиращо. Дори страшно. Не че има голям риск, просто няма да е лесно. Но е нещо, което… Трябва да бъде направено, но аз не мога. Ако обаче стане, може би ще успея… да сложа край на… онова, което става. Усмивката й бавно се стопява. Нямам избор, затова й казвам какво искам да направи. Отнема ми пет минути. Тя наистина е шокирана и ми го казва, но аз и без това го разбирам по това как се разширяват черните й очи. Тя обмисля решението си. Обляга се назад. Норм Уайът, който седи наблизо с някакъв мъж, си тръгва. Група студенти минава покрай масата; бърборят си за Лемастър Карлайл и кого ще избере за свой помощник, както и кога ще се премести във Върховния съд. Скъпата Дана ми казва, че съм полудял. Казва ми, че ще изгубя и работата, и жена си. Казва ми, че ще свърша в затвора. Казва ми, че ако ми помогне, и тя може да свърши там. После ми казва, че е съгласна.  (II) 
 


 На тротоара Дана започва да ми разказва за проповедта на пастора й миналата неделя — притчата за добрия пастир. Слушам я с половин ухо. — Разбираш ли смисъла, Миша? Няма значение дали нещата стават така, както ти искаш, а как ти се справяш с онова, което Бог слага в… Стискам я за ръката. Тя я дръпва, защото мрази да я докосват. — Миша, какво ти става? — Дана, виж! Виждаш ли онази кола? — Коя? — Ето там! Онази! — Защото тя е точно пред мен, съвсем истинска, само на една пресечка. — Синьото порше! Старата, а може би новата ми приятелка се усмихва. — Да, Миша, разбира се, че го виждам. Чуй ме, защото това е важно. Не го наричай порше, защото тази кола не е просто порше. — Не е ли? — Не, скъпи. Тя е порше карера кабрио, син металик, последен модел, правена е по поръчка с всички екстри и струва повече от сто хиляди долара в брой. Неподходяща е за похабени преподаватели, които имат нужда от пари. — Дана изчаква, но аз не се засмивам. — Миша, ти май наистина не си наред. — Дана… Дана, тази кола… беше пред къщата ми преди две седмици. И веднъж през декември. Мисля, че човекът, който я кара… ни шпионираше. Мен и семейството ми. — Спомням си как с Джон Браун претърсвахме гората. — Дана, мисля, че беше другият мъж, който се престори на агент от ФБР в къщата ми. Чернокожият. Форман. Нали се сещаш, от деня след погребението. Тя избухва в смях. — Ох, Миша, Миша! Не виждам нищо смешно. Или пък съвсем съм полудял и цялата тази сцена е във въображението ми. — Какво ти става? — питам я. — Ох, Миша, толкова си забавен! — Какво му е забавното? — Шпионин? Таен агент? Ти сериозно ли не знаеш на кого е тази кола? Объркването ми се сменя с гняв. — Не, Дана, не знам. — Ще ти подскажа. Собственикът на тази кола е студент в юридическия факултет и ти си прав, че е черен, но това е единственото, за което си прав. — Да не би да… Искаш да ми кажеш, че това порше е на Лайънъл Елдридж? Баскетболистът? — Бившият баскетболист. Сега е обикновен студент. Лайънъл Елдридж, Сладкия Нели, както го наричаха, когато игра седем пъти в отбора на звездите на НБА. Висок два метра; наистина би могъл да е високият чернокож мъж, когото Джон Браун забеляза в гората зад къщата ни. Старателен студент, но иначе нищо особено. Сладкия Нели, чиято прочута усмивка все още му печели милиони годишно от реклами. Сладкия Нели, който още не ми е предал курсовата си работа за миналата пролет. Миналата пролет, когато успя да изкара трудния ми семинар. Миналата пролет, когато му помогнах да си намери работа във фирмата на Кимър. Миналата пролет, когато изненадах жените от кухнята за бедни, защото го заведох с мен да сервира обяд. Открих врага.  (III) 
 


 Когато след няколко минути влизам в кабинета си, виждам плик с моето име и титлата ми. Съвсем същия като онзи, който получих в кухнята за бедни преди хиляда години. Когато го отварям, откривам точно онова, което очаквам — липсващата черна пионка от шаха на баща ми. Слагам я върху картотеката, точно до бялата. Една бяла пешка, една черна. Единствените фигури на шахматната дъска, които се движат при двоен екселсиор. Бялата пешка пристигна първа, за да ми подскаже, че белите първи правят ход, а ако белите започнат първи при помощен мат, черните печелят. „Всичко започва сега“, беше написал баща ми в бележката до мен. Но ако нямаш нищо против, татко, бих предпочел да свърши. С помощта на Дана ще го направя. Ако всичко върви по плана, ще успея да се отърва от товара, който баща ми ми завеща. Или поне така си мисля наивно. Но предстои ново нещастие. 
  48 
 Zwischenzug8 
 


  (I) 
 


 Не очаквах да се върна във Вашингтон толкова скоро. Този път лошите новини ме намериха чрез Марая, а не чрез Малъри Коркоран, но почти очаквам да го открия в болницата на университет „Джордж Вашингтон“, когато пристигам, макар че, доколкото знам, той едва ли е разменил и пет изречения със Сали Стилман през живота си. Вместо това в светлата чакалня до асансьора откривам бременната ми в деветия месец сестра, заедно с приятеля на Сали Бъд. Освен тях има купчина непознати, вероятно очакващи новини за други близки хора, които са направили опит за самоубийство. После една висока, нервна и ужасно слаба бяла жена ми се представя като Пола, надзорник на Сали от Анонимните алкохолици. Дори не знаех, че братовчедка ми е посещавала сбирките им. — Ще се оправи — уверява ме Пола с пресилена усмивка. — Не разбирам. Не мога да разбера защо го е направила. — Марая потърква корема си с нежен, любвеобилен жест, сякаш уверява нероденото си дете, че този свят все пак е относително безопасно място. Не ме поглежда. Държи плик, от който се подава ъгълчето на някаква снимка. Чудя се дали е пак от аутопсията, или този път е измислила нещо ново. — Справяше се толкова добре. — С кое? — Тя се бореше, Тал. Не беше пила… почти два месеца. От малко преди Коледа. Каза, че иска да направи подарък на децата си. Посещаваше всички сбирки на АА, ходеше на църква, полагаше всички усилия да остане трезва. — Какво точно е станало? — Не знам. Обадила се на Пола — Марая накланя глава към надзорничката на Сали — и й казала, че не може повече, че гълта хапчета. Пола се опитала да я разубеди, после се обадила на 911 и отишла там точно навреме, за да види как я откарват. После ми се обади. Аз звъннах на теб. И ето ни тук всички. — Къде са децата на Сали? — Сали ги завела в къщата на майка си, после се прибрала и глътнала хапчетата. Сигурно не е искала те да я намерят. Опитвам се да измисля друг важен въпрос. — Обади ли се на Адисън? Марая ме поглежда странно. — Сигурна съм, че ще дойде, когато може. — После се връща на първоначалната тема. — Все още не разбирам защо го е направила. — Беше ли депресирана? — Откъде да знам, по дяволите? Искам да кажа, тя вечно беше депресирана. — Видя ли я? — Не позволяват. Отивам да поговоря със сестрата и получавам същата информация; да, изглежда госпожа Стилман ще се оправи; не, не можем да я видим още два, дори три дни. Пола идва пак. — Извинете. Поглеждаме я, сякаш от езика й ще потече мъдростта на вековете. — Вие сте Миша, нали? — пита тя бавно. И преди да успея да отговоря, се обръща към Марая. — Това ли е Миша? Сестра ми успява да извади отнякъде широка усмивка. — Това е само едно от имената му. Има цял куп. — Казвам се Талкот Гарланд. Братовчед съм на Сали — казвам на Пола. — Мога ли да поговоря с вас? Насаме? Марая се кани да възрази, но я моля с поглед да не го прави. Пола ме води в другия ъгъл и ми обяснява, че когато Сали й се обадила разплакана, непрекъснато повтаряла, че не може да живее с онова, което била разбрала. Когато Пола я попитала какво има предвид, Сали промърморила: „Горкият Миша, горкичкият Миша“. Пола млъква, може би за да ми даде шанс да си призная, и аз я уверявам, че изобщо нямам представа за какво е говорела братовчедка ми. Пола кима мрачно, после добавя, че Сали й казала още нещо, преди да затвори. „Не знам защо е трябвало да го прави и с двамата“. Намръщвам се. — Кой какво е направил и с кои двама? — Предположих, че има предвид вас, защото започна отново да повтаря: „Горкият Миша“. — Че аз съм направил нещо с двамата? Тя кима рязко, но не ядосано. — И че тя не знае защо.  (II) 
 


 С Марая прекарваме нощта на Шепард Стрийт. Изненадан съм, че е предприела това пътуване, след като терминът й е толкова скоро, но се оказва, че е наела кола и шофьор за шестчасовото пътуване в двете посоки. — Не е много по-скъпо от самолетния билет първа класа — обяснява сестра ми. На сутринта закусваме набързо. Марая иска да знае защо бързам толкова, какво мисля за признанието на Конан, вярно ли е, че съм се сбил с любовника на жена ми, и хиляди други неща. Обяснявам й, че скоро всичко ще свърши и ще й разкажа всичко, когато мога. Очаквам язвителна забележка, но приближаващото раждане на шестото й дете, изглежда, я е поуспокоило. — Бъди внимателен — казва ми тя, когато таксито пристига, за да ме откара на гарата. Обещавам й. Трябва да съм внимателен. Въпреки това отклонение конкретната ситуация, както обичат да казват инструкторите по шах, не се е променила. Когато се върна в Елм Харбър, ще направя още един опит да оправя всичко и да освободя семейството си. — Време е — прошепвам, когато таксито се отделя от тротоара. Шофьорът вдига вежди: може би си мисли, че го карам да побърза. На няколко пъти се обръщам — търся опашката, която трябва да е някъде зад мен. 
  49 
 Осъществяването на един план 
 


  (I) 
 


 — Мисля, че вече ми е ясно — казвам на явно отегчения Малъри Коркоран по телефона следващия понеделник. — За разпорежданията и всичко останало. Утре вечер ще знам отговора. — Той е доволен от новините и още по-доволен да ми каже, че го търсят спешно. Предлага ми да разкажа подробностите на Медоуз. — Всичко свърши — уверявам и Линда Уайът. — До сряда сутринта ще знам всички отговори. — Остават още два дни до крайния й срок, затова тя се усмихва и потупва ръката ми, като през цялото време се оглежда за мъжете с белите престилки. Във вторник продължавам кампанията си. — Разгадах загадката — прошепвам на отегчения Лемастър Карлайл, който скоро ще ми бъде бивш колега. Той е достатъчно дипломатичен, за да ми се усмихне пресилено и да ме потупа по гърба. — Знам цялата история — съобщавам на изненадания Марк Хадли. — Мисля, че най-после всичко ще свърши — уверявам Стюарт Ланд, когато се разминаваме на централното стълбище. — Искам да ти благодаря за помощта — споделям с Итън Бринкли при една случайна среща на двора. Само че не е съвсем случайна. — На път съм да разкрия всичко. Съобщавам същите радостни новини с подобни думи и на Роб Солтпитър, Тио Маунтън, Бен Монтоя, Шърли Бранч, Арни Роузън и всеки преподавател, който може по някакъв начин да е свързан с… с… с онова, което става. Дори не знам как да го нарека, но знам, че е истина. Стига Скъпата Дана да си свърши работата, няма да бъда и лъжец — наистина ще знам всички отговори. Ще знам дори кой ме е предал. Освен ако предателят не е Дана, в който случай здраво съм загазил. Отърсвам се от тези мисли. Трябва да вярвам на някого, нали? От кабинета си, където чакам удобен момент за действие, се обаждам на Марая, за да проверя какво става със Сали, и разбирам от Хауард, че сестра ми, изглежда, започва да ражда. Трябва да вярвам на някого, повтарям си непрекъснато.  (II) 
 


 Но не мога да вярвам на жена си. Стоя в коридора пред аудиторията, където Джо Яновски води курса си по дискриминация от работодателите и чакам да се появи Лайънъл Елдридж. Вече съм се опитал да се свържа с него по традиционните начини — секретарката му изпрати имейл, сложих името му на дъската, оставих съобщение на жена му — но Лайънъл не се отзова на нито един от тях. Затова отивам да го пресрещна след часа. Забелязвам го с лекота, защото той се извисява над останалите студенти, които се изсипват през вратата в единадесет. Както обикновено, неколцина го заобикалят като охрана и чакат следващия скъпоценен бисер от устата му. Лайънъл ме вижда, очите му се разширяват и разбирам, че се страхува. Правя му повелителен знак да се приближи, нали съм преподавател. Той отстъпва назад, привлекателен в дрехите си от морскосиня и златиста кожа. Притеснен какво ще каже Линда, ако викна, внимателно си пробивам път през групичката поклонници, хващам го леко за ръката и му прошепвам, че искам да поговорим. Той може да е Сладкия Нели, но аз съм професор по право, а той не си е предал курсовата работа, така че няма избор. Отиваме заедно до тихата ниша близо до кабинета на декана. Лайънъл не вдига очи от пода. Първо го питам за курсовата работа. В прочутите му тъмни очи проблясва надежда. Започва да се извинява — пътувал, имал проблеми с жена си и с културния шок да учи в институт за бели — както го нарича той, — което вероятно предполага, че аз, Лем и Шърли сме донякъде бели преподаватели. Прекъсвам го. Хладно му казвам, че има още само месец. Ако не я предаде дотогава, ще го скъсам. Лайънъл кима и тръгва по коридора, несъмнено убеден, че по-нататък отново ще може да преговаря за срока. Задържам го с леко докосване, както правят полицаите, и той започва да се притеснява. Виждам думите УНИВЕРСИТЕТ ДЮК, избродирани върху черното му кожено яке, и си спомням как два пъти изкара колежанския си отбор до плейофите преди десетина години. Макар да има проблеми в юридическия институт, си спомням от рекламите, че е бил отличник. После го притискам. Казвам му, че трябва да обсъдим още нещо. Питам го направо защо ме преследва. Очаквам да признае, че тайната му приятелка Хедър го е накарала като някаква неясна услуга за баща й. Отговорът му ме изненадва. Той ме уверява, че никога не би направил подобно нещо, затова перифразирам въпроса. Какво е правел преди седмица край къщата ми? Ами в гората преди няколко седмици? Най-после той ме поглежда в очите, още преди да отговори. Объркал съм всичко. В крайна сметка не той е бил врагът или поне не по начина, по който си представях. И очевидно не за пръв път попада в подобна ситуация, защото знае какво точно да каже; най-ужасните думи, които мога да си представя: „Нямам нищо срещу вас, професор Гарланд. Аз ви харесвам. Възхищавам ви се“. После добавя: „Просто харесвам и жена ви“. Следва усмивката за милиони. Но до този момент аз вече съм разбрал, че Лайънъл няма нищо общо с разпорежданията или пешката, която получих в кухнята за бедни, нито с побоя насред двора. Знам, че последен разбирам нещо, което очевидно всички знаят. Знам чий глас съм чул по телефона да нарича жена ми „бебчо“ в деня, когато тя трябваше да работи у дома, а аз да си бъда в кабинета. Знам, че се е обадил, защото не е видял БМВ-то й на алеята, където тя винаги го оставя, и е искал да знае дали срещата им е още в сила. Знам защо студентите точно сега стоят далеч от нас и ни позволяват да разговаряме насаме. Знам какво си е помислила декан Линда за неразумното ми държание и защо реши да ми даде отпуска. Осъзнавам, че дори Скъпата Дана Уърт, от която не може да се изплъзне никаква клюка, е знаела истината и затова беше толкова изненадана, когато я попитах за Лайънъл и Хедър. Затова се опита да обърне всичко на шега, когато видяхме поршето — а бурният й дрезгав смях трябваше да прикрие болката й, когато е разбрала, че нямам представа какво става — а тя не можеше да ми каже, че световноизвестният Лайънъл Елдридж, а не Джералд Натансън има връзка с жена ми. 
  50 
 Отново в старото гробище 
 


  (I) 
 


 Мистерията завършва там, където започна — на гробищата. Наистина ли минаха четири месеца, откакто Джак Зиглър се появи от сенките, за да ме вкара в този кошмар? Или беше едва миналата седмица? Отново съм в Старото градско гробище, но не за да се видя със Самюъл, защото минава осем, тъмно е и той отдавна се е прибрал. Влязох към пет, седнах на пейка и зачаках. Донесъл съм раничка, от която вадя екземпляр от книгата на Кийгън върху историята на войните и чета как са били организирани армиите, когато войниците от предните линии са знаели, че ще умрат, но все пак са влизали в битка. Пешки, просто заменими пионки. Чета, размишлявам и чакам. От мястото си не виждам вратата, но пред очите ми е единствената алея, която води до закътаното ми ъгълче. Дори някой да е влязъл след мен, не ме последва дотук. И все пак съм сигурен, че не съм сам. Знам, че наблизо дебне някакво ужасно създание. Наблизо е. Усещам го. Вероятно е човек; вероятно е способен на насилие и със сигурност ме е предал. Както жена ми. В момента дори не знам дали съм още женен. В неделя най-накрая я попитах за Лайънъл. Тя каза онова, което съпругите винаги казват: „Никога не съм искала да те нараня“. Държахме се много цивилизовано. Тя ми разказа оттук-оттам историята — да, започна миналото лято; да, опитах се да я прекратя, но той не искаше да ме остави; онзи ден, когато си го видял при къщата, щяхме само да поговорим — но скоро ми стана ясно, че заобикаля истинския въпрос. Затова я накарах да ме погледне в очите и й зададох един от двата важни въпроса. Свършено ли е между вас? Тя каза, че не знаела. Затова зададох и другия. Ще ме напуснеш ли? Тя удържа на погледа ми и ми отговори, че ще е най-добре да се разделим за известно време. Каза, че имаме да обмислим много неща. Когато си върнах способността да говоря, споменах Бентли и колко ще му е трудно. Тя кимна тъжно и каза: „Но ти можеш да идваш при него, когато пожелаеш“. Не разбрах веднага какво иска да ми каже. Попитах я дали тя ще вземе сина ми. „Той има нужда от майка си — отвърна ми. — Пък и е свикнал с тази къща“. Докато стоях объркан, Кимър нещастно клатеше глава. Питах я наистина ли иска да ме напусне заради Лайънъл. Тя ми отговори, че не разбирам. Лайънъл нямал нищо общо. Поведението ми било причината. „Не исках да стигаме дотук, Миша, наистина. Аз те обичам. Но напоследък се държиш толкова странно, че вече не издържам. Просто ни трябва малко време“. Време, през което да бъдем разделени. Време, през което тя ще живее в къщата, а аз ще се изнеса. Даде ми една седмица. Това беше преди два дни. Отидох да видя Морис Йънг. Засипах го с неоснователни обвинения. Той изчака да се успокоя и ми напомни, че проблемът никога не е бил във верността на жена ми. Обещанието, което му бях дал, било християнско задължение — да се отнасям с любов към нея, докато сме женени. Питах го още ли е в сила то. Той ме попита още ли сме женени. Достатъчно съм старомоден, за да приемам брачната клетва не като обещание да останеш с някого колкото искаш, а каквото и да се случи. Очевидно Кимър не мисли така — и все пак аз още я обичам. В тетрадката ми има записани няколко родословни дървета и старателно начертани карти. Всяка обозначава част от гробището и сочи към различно място. Ако някой случайно попадне на нея и я прелисти, сигурно ще си помисли, че се опитвам да разбера кой парцел ми трябва. Буквално това е така, но не съвсем. По време на посещенията проучих повечето парцели в гробището — не лично, а от старите книги, поверени на грижите на Самюъл. Проверявах теории, стеснявах кръга. Роб Солтпитър, конституционният футурист, обича да казва, че решенията на Върховния съд създават „приемливи възможности за диалог и открития“. Това е истинската цел на моята карта — да създаде приемливи възможности. Досега проведох много диалози. Откритията обаче са друго нещо. Гробището е разделено от алеи, които се пресичат перпендикулярно и образуват мрежа от квадратчета, всяко от което носи номера на парцела. Нещо като шахматна дъска. Сега следвам картата си и вървя по главната алея. Минавал съм оттук достатъчно често и картата не ми е нужна. Намирам се в югозападния ъгъл, десния, ако гледаш от главния вход. Тръгвам надясно — на изток, — подминавам една алея, после завивам на север по втората. Квадратчетата на шахматната дъска са на осем реда по осем, от А1 в долния ляв ъгъл от страната на белите фигури до Н8 в горния десен ъгъл. Ако гробището беше шахматна дъска, на която черните фигури са разположени откъм главния вход, алеята, по която вървя сега, е полето В. Пресичам още три алеи, отбелязани в тетрадката като B1, В2 и ВЗ, макар че всъщност са наречени на видни основатели на града. На четвъртата алея спирам. Според моите бележки това е В4. Ако човек приеме гробището за шахматна дъска, макар то да няма шейсет и четири квадратчета, и стената с главния вход за страната, от която играят черните фигури. Приемливо. В4, първият ход от двойния екселсиор с коня, ако черните трябва да спечелят, а белите да загубят. В деня, когато се скарах с Джери, се обадих на Карл, защото исках да съм абсолютно сигурен. Той каза, да, ако съставителят е артист и по душа романтик. Баща ми се смяташе и за двете. Екселсиор! Всичко започва сега! Ако белите трябва да загубят, екселсиорът започва с пешката пред белия кон до царицата, която прави два хода напред. Затова баща ми е уредил първо да получа бялата пешка. Лани Крос сигурно беше права — Съдията е искал да го измисли така, че накрая да спечелят черните. Ходът е В4, квадратчето е В4 и аз се намирам тук. Не много убедително, но приемливо. Светя си с фенерчето и намирам мястото, което търся, един семеен парцел. Осветявам надгробните камъни — големи за възрастните, малки за онези, които са починали млади. Гледам имената и датите — повечето от плочите са от XIX век и няколко от началото на XX. Намирам камъка, който търся. Идвам при него за четвърти път, но сега нося и лопата. Можех да дойда и по-рано, за да копая. Но имах причини да изчакам. Осветявам мраморната плоча и: АНДЖЕЛА, ЛЮБИМА ДЪЩЕРЯ. Поглеждам датите на краткия й живот: 1906-1919. Умряла е твърде млада, но и това го знаех. Пристъпвам вляво към следващия парцел. Той е заобиколен от ниска желязна ограда. На дълга гранитна стена в дъното е написано фамилното име. Но най-хубавото е, че отпред има още една плоча. В десния преден ъгъл, съвсем близо до гроба на Анджела. Идеално разположена. АЛОЙШЪС, ЛЮБИМ СИН. Поглеждам датите: 1904-1923. Съвсем близо до гроба на Анджела. Идеално разположен. Почти със сигурност не е бил приятел на Анджела. Не и в реалния живот. Но достатъчно е, че създава приемлива възможност за откритие. Да бъдеш човек означава да действаш. Преглеждам картата, отново проверявам името, после оглеждам земята. Отнема ми няколко минути, но откривам онова, което търся. Една ивица тъмнокафява почва близо до гроба изглежда наскоро разкопавана. Идеално разположение. Изваждам лопатата, после спирам, изправям се и се заглеждам в тъмните далечни мъгли. Твърде много шумове се долавят в тишината. Дали са стъпки по заледения чакъл, или някоя катеричка на някое дърво? Няма начин да се убедя, че има някой, но съм сигурен, че има. Трябва да има. Само че не знам от коя страна на гробищната стена се намира, нито пък от коя страна на гроба. Може би все пак има призраци. Но дори да има, не мога да им позволя да ми попречат. Започвам да копая. Почвата е тежка, подгизнала от вода на повърхността и замръзнала отдолу, но не е трудно да забиеш лопатата. По-трудно е да обърнеш пръстта. Въпреки това след няколко минути съм изкопал плитка дупка, поне тридесет сантиметра широка. Хрумва ми, че е било нужно време, за да се изкопае такава яма, и се чудя как никой не е забелязал, че някой го е направил. Вдигам рамене. Поне в момента това не е мой проблем. След две минути удрям на метал. Скърцане. Отново спирам и този път правя широка дъга с фенерчето, взирам се в мъглата. Има някой. Определено. Вече няма смисъл да крия фенерчето, защото съм сигурен, че той знае къде се намирам. За миг се чудя дали да не затрупам дупката. Но вече съм стигнал твърде далеч. Стигнах твърде далеч, когато блъснах Джери Натансън, когато посетих Джак Зиглър и когато помолих Дана Уърт за услуга. Стигнах твърде далеч, когато се държах по начин, който може да ми струва загубата на съпругата ми. Копая. Разширявам дупката и виждам нещо, което прилича на ръбове на синя метална кутия. Коленича и се опитвам да я извадя. Но пръстите ми не могат да намерят опора в мократа земя и разбирам, че трябва да копая още. Изправям се, хващам лопатата и в този момент един блед призрак се материализира от тъмнината. Ахвам и вдигам лопатата, за да се защитя. — Нека ти помогна, Миша — шепне привидението: Скъпата Дана Уърт.  (II) 
 


 За миг не мога да измисля какво да кажа. Дана стои пред мен, стеснително усмихната. Трепери — да се промъкнеш на гробищата посред нощ не е забавно. Трябваше да се досетя, че ще разбере. Облечена е подходящо с тъмно яке и джинси, дори си носи лопата. — Какво правиш тук? — питам. Все още треперя от уплаха. — Стига, Миша. След това, което ме помоли да направя? Наистина ли мислеше, че няма да дойда? Задоволявам се с този отговор. — Как влезе? — През вратата. — Аз съм тук отпреди да заключат. — Не е заключено. — Какво? Заключено е. Видях Самюъл да заключва. Дана свива рамене. — Може. Но сега е отключено. Е, ще ми позволиш ли да ти помогна, или не? Мисля. Вратата не е заключена. Някой я е отключил. Защо? Което означава, че сега вече и Дана е замесена. Лоши новини. Много лоши. Ако Дана беше направила само онова, за което я помолих, ако не беше дошла тук, щеше да е в безопасност. — Дана, трябва да се махнеш оттук. Веднага. — Няма да те оставя сам, Миша. Няма начин. — Стига глупости! — крещя й, доколкото е възможно да крещиш шепнешком. — Тогава и ти не бива да оставаш тук. — Престани, Дана… — Не, ти престани. Не ми се измъквай с тези глупости, че ти си мъж, а аз съм жена. Знам, че си примитивен, но не си чак толкова! Дръж се сериозно, Миша. Няма да те изоставя. Няма. Ако си тръгнем, ще си тръгнем заедно. Но ако ти останеш, и аз ще остана. — Добре. Аз копая, Дана изрива. Дана копае. Аз дърпам. После му хващаме цаката. И двамата копаем, после дърпаме заедно. И кутията най-после излиза от земята, от лъскавата й синя повърхност се ронят бучки пръст. Металът е толкова студен, че пръстите ми залепват. Прилича на онези кутии, в които хората си държат изплатените чекове или паспортите. Нещо като каса, която обикновено се заключва. Но съм сигурен, че тази… Да. Вдигам капака. Той се отваря с лекота. Оглеждам се, после сядам на ниската каменна стена и слагам кутията до себе си. Оставям я отворена, без обаче да вадя увития в мушама пакет в нея. Усмихвам се. Мисля си за всички хора, които биха искали да държат онова, което току-що съм изкопал. — И сега какво? — пита Дана нервно. — Свършихме ли? — Не съм сигурен. — Слушай, Миша, искам да се махна оттук. Оглеждам се объркано. — Права си. Да тръгваме. Затварям кутията, без да докосвам съдържанието й. Прибирам лопатата и тетрадката, мятам раницата на гръб и тръгваме. Ослушвам се. Шум от стъпки ли е това? Спирам. Пълна тишина. Завиваме наляво към входа. Дана ускорява ход. Тя е смела жена, ужасът на юридическия институт, но знам, че тази разходка между гробовете я уплаши. С радост ще се махне оттук. Аз също. Взирам се в мрака. Нищо. Нещо. Тихо металическо щракане. Вече сме до вратата на гробищата. Тя е затворена. — Отвори! — казвам на Дана. Тя я бута, после пак, после се обръща към мен и поклаща глава. — Какво има? Катинарът виси заключен на веригата. Разбирам какво е било щракането в тъмнината. Заключени сме на гробищата. Дана посяга към колана си. — Ще се обадя по телефона. — На кого? Тя се намръщва. — Не знам. На полицията. Припомням си сблъсъка си с полицията и поклащам глава. — Можем да излезем през канала. — Какъв канал? Преди години — няма да обяснявам защо и как — бях с Кимър на гробището. Пак посред нощ. И пак ни бяха заключили и трябваше да се измъкнем през канала под южната стена. Не искам отново да потъна в онзи ужасен мрак, но нямаме избор. — Повярвай ми, има и друг изход. Ела с мен. Тя не отговаря. — Дана, всичко ще е наред, обещавам ти. Поглеждам я по-внимателно. Разширените й от ужас очи гледат към вратата. Проследявам погледай. Сигурно се е криел зад някоя от гробниците, защото се появява като по магия. Поздравявам се за дедукцията, за да не се развикам. Защото мъжът, който стои в началото на алеята, осветен от лъча на фенерчето ми, очевидно ни е чакал на входа да се върнем. Рошава брада обгражда призрачното му лице. Очите му са студени. Пистолетът, който стиска в дясната си ръка, сочи към нас. Дана вече е вдигнала ръце като на филм и аз решавам да направя същото, особено след като мъжът с пистолета прави с дулото движения, от които ясно личи какво иска да направим. Бавно, за да покажа, че не се каня да скоча срещу него, оставям фенерчето на земята. После отново се изправям. Той отново прави знак с пистолета. Колебливо оставям и металната кутия. — Добре — казва брадатият мъж с ужасяващо познат глас. Косата му е червена. — Не — прошепвам. — Не е възможно. Но е. Тъй като вниманието ми беше привлечено най-вече от синьо-черния пистолет със заглушител, уплашеният ми ум имаше нужда от няколко секунди, за да осъзнае един прост, поразителен факт: човекът, който ни препречва пътя, не е непознат. Под червеникавокафявата коса и брада се вижда самодоволното лице на Колин Скот. 
  51 
 Завръщането на един стар приятел 
 


 Както често става, проговарям пръв и онова, което казвам, е ужасно глупаво. — Ти си мъртъв. Колин Скот обмисля сериозно този проблем и поглажда новата си рошава брада. Покрай вратата минава кола, но все едно е на другия край на света. Ръката, която държи пистолета, изглежда много стабилна и държи на мушка пространството между Дана и мен. — Не ми прилича много на умрял, Миша — шепне Дана: преструва се, че не е обезумяла от страх. Но аз все повече се успокоявам. Или ще умрем, или няма да умрем тук. Съдията винаги наблягаше на свободната воля и аз търся възможност да упражня своята. — Не си сваляйте ръцете — най-после казва Колин Скот. Ръцете ми, както и тези на Дана, са вдигнати в стратосферата. И четирите треперят. — Ритни кутията към мен. Подчинявам се. Той не прави опит да я вземе. — Знаех, че ще имате помощник, професоре. — Той се обръща към Дана. — С вас не се познаваме. Разбирам, че говори сериозно, затова бързо казвам: — Дана, това е агент… Колин Скот, познат още като Джонатан Вилар. Господин Скот, това е професор Дана Уърт. Той кима, вече незаинтересован, после навежда глава и се ослушва. Намръщва се. Пистолетът е у него, затова чакаме той да заговори. — Има ли още някой с вас? И моля ви, не ми губете времето в лъжи. — Не, само двамата сме — уверявам ви. — С Дана се споглеждаме, в опит да си предадем телепатично съобщение, за да координираме лъжата си. — Знаете ли какво има в кутията? — Отворих я. Не беше заключена. Видях някакъв пакет, това е всичко. — Това е всичко. Той се навежда, без да ни изпуска от поглед, и бавно вдига капака. Във филмите щях да се хвърля и да избия пистолета от ръката му. Повече не мога да се сдържам. — Казаха, че сте се удавили. — Не беше вярно — отвръща той спокойно. — Един човек се удави, но не бях аз. Казах ви, че ще трябва да направя нещо заради Бюрото. Да си мъртъв е идеален начин да избегнеш разследване. — Видях снимката… — Да, от разрешителното. Е, това бях аз. На снимката. Но тялото във водата? Само няколко часа при рибите и физиономията ти така се променя, че е трудно да се разбере ти ли си, или не. Пронизва ме ледена тръпка. Само няколко часа при рибите. Това ли ни очаква с Дана? Сега е неин ред. — Но тялото беше идентифицирано… — Не. Не беше. Това е всеобща заблуда. — Той отмята глава на другата страна и нацупва устни, сякаш ни взима мярка за ковчег. — Нито едно тяло не се идентифицира реално. И особено такова, което е било разложено. Идентифицират се отпечатъците от пръсти. Смятаме, че ако знаем кой е собственикът на пръстовите отпечатъци, сме идентифицирали тялото. Но това заключение зависи от съществуващите архиви. — Подправили сте архивите — мърмори Дана: винаги е схващала бързо. — Или го е направил някой друг. Колин Скот не отговаря. Това не е времето за самопризнание. Самото му мълчание крие заплаха… и възможност. Погледът му е замислен. Очевидно не всичко е станало така, както го е планирал, и сега се опитва да реши какво да прави. — Кутията е вече у вас — изтъквам, за да печеля време. — Сега сте в безопасност. — Кутията никога не ми е трябвала, професоре. За това ви казах истината. Бях… нает… да я занеса на друг човек. — На кого? Нова дълга пауза. Лицето му е изтощено и това ми напомня, че е бил на средна възраст още когато са го изгонили от ЦРУ преди тридесет години. Накрая той казва. — Не съм тук, за да ви давам обяснения, професоре. Но смятам, че не бях единственият, който се надяваше, че ще откриете тази кутия. Аз съм просто единственият, който присъстваше, когато я намерихте. Дана отново се намесва. — Но защо не можахте да я намерите сам? Жълтеникавите очи на Колин Скот се насочват към нея, проблясват пренебрежително и отново се отправят към мен. Но макар да се обръща към мен, той отговаря на въпроса й. — Баща ви беше умен човек. Искаше да намерите кутията, но знаеше, че ще има някой, който ще се опита да ви попречи. Аз или някой като мен. Не можеше да си позволи да рискува. — Какво? — Ние знаехме какво е екселсиор, това беше детска игра. — Знаехме и че не сме открили истинския приятел на Анджела, защото той щеше да ни каже онова, което искахме. Но гробището… това беше умно, професоре. Много умно. Мълчание. Отново го нарушавам. — Добре, и какво ще правим сега? Тънките му устни се извиват в лека усмивка, но той не отговаря. Вместо това прави знак с пистолета да се отдалечим от вратата. За да може да ни убие по-лесно. Посочва колана на Дана. С треперещи пръсти тя откача мобилния си телефон и му го подава. Той го поглежда за миг, после го хвърля на чакъла и сякаш без да се прицелва, бързо стреля два пъти в него. Дана трепва при приглушения звук. Аз също. — Не трябва да се страхувате, професоре — заявява той. Очите му сякаш наблюдават нас, пътеката зад нас и алеите в двете посоки, без да помръдва глава, което е невъзможно. — Взех онова, за което дойдох, и вече никога няма да ме видите. Затова няма да ви убия. — Няма ли? — питам с обичайната си язвителност. — Нямам угризения по отношение на убийството. То е инструмент, който човек с моята професия трябва да е готов да използва. — Той изчаква да осъзная думите му. — Но има неща като заповеди и както веднъж имах възможността да кажа на баща ви, в тази работа има правила. — Правила? Какви правила? Колин Скот свива рамене, без да помръдне пистолета и на милиметър. — Нека просто кажем, че приятелят ви Джак Зиглър, макар да е долен мръсник, е много отмъстителен човек. Но не сваля пистолета и започвам да се досещам за проблема му. Той мисли за обещанието, дадено от Джак Зиглър на гробището, когато погребвахме баща ми, онова, за което ми напомни Максин на Винярд и което самият чичо Джак ми каза в Аспен, че възнамерява да спази. Обещанието да защитава семейството ми. И тази малка драма е резултат от него — чичо Джак е дал заповедите си и дори този професионален убиец, който има всички основания да мрази Джак Зиглър и да се бои от онова, което мога да кажа на полицията, не смее да му се опре. — Той няма да ни направи нищо — казва Дана с явно облекчение и сваля ръце. Опасните очи на Колин Скот се помръдват, пистолетът също трепва, макар и съвсем леко. — Моите заповеди са да не наранявам професор Гарланд или членове на семейството му. Но се боя, професор Уърт, че никой нищо не ми е казал за приятелите му. Гласът на Дана е съвсем тих. — И ще ме убиете? — Налага се — въздиша той. Сега пистолетът сочи челото й. — Пък и така има известна… симетрия. — Чакайте! — казваме едновременно с Дана. Умовете ни търсят с пълна сила думите, които биха могли да го забавят. — Моля ви, отдръпнете се от професор Гарланд — казва той спокойно, сякаш с цел да ме предпази от случайно нараняване. От сенките се появява плъх, сив и огромен, спира и ни гледа, може би усетил, че скоро ще има с какво да вечеря. — Просто затворете очи, професор Уърт, и няма да имате време да усетите никаква болка. Вие, професоре, ще се обърнете настрани и ще гледате към стената на гробницата. — Недейте — възкликвам. — Професор Гарланд, моля ви, обърнете се. Чухте достатъчно, за да ме пратите на електрическия стол. Но няма да го направите, защото тогава заповедите за защитата на вас и семейството ви вече няма да са в сила. Може би бихте рискували собствения си живот, но имате съпруга и дете. Разбирате ли ме? Мислех, че знам какво е ужас, но сега той яростно се гърчи в мен, пърха диво с криле и поглъща целия ми разум. — Да, но не можете просто да… — Обърнете се професоре. — Вие ще ме убиете?! — повтаря Дана. Гласът й трепери. И в този миг аз правя най-смелото и глупаво нещо за четирите си десетилетия живот. Свалям ръце и заставам между Дана Уърт и Колин Скот. — Не, няма — казвам. Гласът ми трепери повече и от този на Дана. — Моля ви, отдръпнете се, професоре — казва човекът, убил човека, който уби Аби. — Не. Скот се колебае. Почти чувам как се въртят колелцата в мозъка му — не иска Дана да избяга, всъщност не иска да пусне и мен. Може би е най-добре да убие и двама ни и да разчита на способността си да се изплъзва, за да избяга от отмъщението на Джак Зиглър. Или може би смята да обвини някой друг в убийството ми. Или пък смята, че чичо Джак е толкова болен, че думата му вече няма същата сила, както някога, или пък новият му клиент, който и да е той, има по-голямо влияние от омразния Джак Зиглър. Или пък има някаква друга теория, която не мога да си представя, защото не живея в неговия свят. Но каквато и да е причината, разбирам твърде късно, че бившият служител на разузнаването е взел решение. Ще убие и двамата ни точно тук, в Старото градско гробище. Това се чете в спокойния му поглед така ясно, сякаш е издълбано върху гранит. Дулото на пистолета се вдига на няколко сантиметра и сякаш става много широко и тъмно, готово да ме погълне, и макар да се каня да се хвърля срещу него, знам, че няма да успея да го спра, затова използвам последните няколко секунди, за да се помоля, и ми се иска да се бях сбогувал със сина си и дори с жена си, която вече не ми е жена; усещам, че малката ръка на Дана е в моята, и я чувам да пее двадесет и трети псалм, и се чудя къде е изчезнал резултатът от тренировките й по бойни изкуства; сетивата ми са невероятно изострени, мога да видя всяко отделно косъмче от боядисаната в червено коса на Колин Скот, усещам натиска на пръста му върху спусъка — и изведнъж вечният инстинкт за оцеляване надвива вродения ми фатализъм. Пускам ръката на Дана и скачам към Колин Скот. После всичко става много бързо. Колин Скот е много бърз. За времето, през което се отделям от земята и падам върху него, той успява да натисне спусъка неведнъж, а два пъти и цялото гробище се разтърсва от гърмежите, и тялото ми внезапно се вледенява, после се парализира и аз се завъртам на една страна, препъвам се в алабастровия ангел, застанал на стража върху една надгробна плоча. Чудя се на гърмежите — пистолетът е със заглушител и не би трябвало да се чуват толкова силно, но освен това осъзнавам, че той е бил прав, че изобщо не чувствам нищо; после разбирам, че Дана крещи нещо, което не мога да чуя, а също и че не съм мъртъв, че куршумите явно са ме пропуснали, а Колин Скот е паднал на колене и върху ризата му има много кръв и замръзналият чакъл е станал хлъзгав; първата ми мисъл е, че пистолетът е избухнал в ръката му, а аз съм още на крака, макар и замаян, затова бутам Дана в мрака към канала. Тя отново е стиснала лопатата си и ми хрумва, че сигурно е ударила Колин Скот с нея, защото на челото му има кръв. Все още се опитвам да избутам Дана, но държа под око Скот, който се завърта, опрян с една ръка на земята, и се опитва да насочи пистолета към нещо в мрака зад себе си, после стреля още два пъти много бързо; две искри осветяват гробището и изчезват в прииждащия мрак; от сенките се чува силен вик и с Дана залягаме. Миг по-късно се чува нов изстрел и Колин Скот пада на земята; пистолетът пада от ръката му, вратът му е окървавен; той се опитва да каже нещо, устните му мърдат дори когато светлината на живота угасва в насълзените му невиждащи очи и аз не смея да се доближа, защото не знам кой ме чака в тъмното, но дочувам простичките звуци, които излизат от устата му, и знам, че последната му мисъл на този свят е за майка му. С Дана лежим на земята. Чакаме. Ослушваме се. Някой върви по чакъла. Движи се бавно. Предпазливо. Очаква клопка. Дана плаче. Не знам защо. Нали оцеляхме. Притискам я към себе си на тревата. Студено е. Дана трепери и е лека като перце в ръцете ми. Твърде уплашени сме, за да помръднем. Светлина от фенерче осветява онова, което е останало от Колин Скот, пронизва въздуха над главите ни и танцуващи искри замъгляват погледа ми. Лежим. Усещам, че трябва да направя нещо, но ме е обхванала летаргия. Тялото ми вече не иска да се движи. Може би в резултат на смъртния ужас. Светлината е много близо, почти ме заслепява. Виждам нещо, което ми прилича на маратонки. Джинси. Но онзи, който е застрелял Колин Скот, не казва и дума, а ние с Дана не можем да видим нищо. Дочуваме стържене на метал, после светлината угасва. Стъпките се отдалечават и Дана се изправя с гневен вик. Грабва пистолета на Колин Скот от земята. Тича. Не към изхода. В мрака. — Дана! — викам, затичвам се след нея и се препъвам в Колин Скот. Гласът ми е слаб и тънък. — Дана, чакай! Олюлявам се. От непрогледно черен мракът става сиво-черен, сив и земята се завърта, за да ме посрещне още веднъж. Дана изчезва. Мъча се да се изправя. Искам дай кажа, че се държи глупаво, че трябва да вземем кутията и да се махнем оттук, но нямам сили да извикам. Свличам се до един надгробен камък. Виждам как алабастровият ангел се надвесва над мен. Дана я няма. Но това не ми се струва важно. Ръцете ми изтръпват. Да се облягам на камъка е все едно да стискам вода. Не, лед. Смъквам се на земята. Единият ми крак потрепва. Коремът ме сърби, но не мога да вдигна и пръст, за да се почеша. В светлината на падналото ми фенерче разбирам защо Дана хукна. Металната кутия я няма — онзи, който е застрелял Колин Скот, сигурно я е взел, докато бяхме заслепени. Това беше металическото стържене, което чух. Опитвам се да се моля. Отче наш, Който Си… Който Си… Който Си на… Събирам сили да стана, да мисля, да се съсредоточа. Господи, моля те… моля те… Но за да събера мислите си ми е нужна твърде много енергия. Трябва да си почина. Тревата под бузата ми е лепкава и червена. И точно преди сенките да ме погълнат, осъзнавам, че не всичката кръв е на Скот. Все пак ме е улучил. 
  52 
 Посещение на стар приятел 
 


  (I) 
 


 — Всички деца искат да те видят — чурулика Марая, седнала до леглото ми. — За тях си истински герой. Усмихвам се успокоително някъде из плетеницата от превръзки, сензори, шевове и тръбички. Лекарите с радост ме увериха, че съм изгубил на гробищата толкова кръв, че едва не съм умрял. Откакто се свестих, изпитвам такива болки, че един-два пъти се запитах дали нямаше да бъде по-добре, ако санитарите се бяха забавили още малко, преди да ме намерят. Не всички болки са физически. Вчера следобед отворих очи и видях Кимър да дреме на фотьойла с дебела папка в скута, но когато ги отворих отново, я нямаше. Реших, че сигурно съм я сънувал. Когато сестрата влезе да провери дали вече съм умрял или поне дали има някаква причина да вдигне тревога и да накара всички да се затичат насам, я попитах дали жена ми е идвала. Гласът ми излизаше с мъка, но тя беше много търпелива и накрая успяхме да установим контакт. Да, каза ми, съпругата ви беше тук за малко, но трябваше да отиде на някаква среща. Оттогава болката не престава. Достатъчно предана, за да дойде, въпреки отчуждението ни, но не и за сметка на печалбата си. Питах сестрата дали може да ми даде нещо обезболяващо. Тя хладнокръвно разгледа картона ми, после си поигра със системата ми и когато отново отворих очи, вече беше нощ и двама детективи ми правеха компания. Доктор Сера, хирургът, се появи и им каза, че съм твърде слаб, за да говоря. Получих много цветя, но първия ден не дойде да ме види никой от института, защото само жена ми имаше право на посещения. Поспах още малко. По някое време попитах доктор Сера защо съм в отделна стая, но той само сви рамене и разпери ръце, показвайки, че неговата работа е да се грижи за здравето ми, а не за финансите ми. Поисках телефон, но ми отказаха. В болницата може да се чувстваш като в затвор. Исках да обясня това на доктор Сера, но той хукна да види другите си полумъртви пациенти. После дойде сестра Уайт и ми обясни, че заради тежкото ми състояние мога да приемам само няколко посетители, на които трябва дай направя списък; но щом ми каза, че в спешното отделение не пускат деца, загубих интерес към това упражнение. Пет имена, каза ми тя, освен роднините. Бързо включих Дана Уърт и Роб Солтпитър. Продиктувах и Джон Браун. След момент на трескаво мислене прибавих съседа ми Дон Фелсенфелд. Помолих сестрата и да се обади вместо мен на преподобния Морис Йънг, петото име в списъка ми. Тя се усмихна, впечатлена. Когато си тръгна, забелязах мъж в тъмносиня униформа да седи до вратата и преди да заспя отново се зачудих дали ме охраняват, или съм арестуван. Следващия път, когато се събудих, на масичката до леглото ми имаше Библия, напечатана с едър шрифт, и бележка, написана с треперливия почерк на доктор Йънг. „Обаждай ми се по всяко време“, беше написал. Влезе друга сестра и я помолих да ми почете от Битие 9. Тя беше твърде заета. Полицаите се върнаха с неохотното съгласие на доктор Сера и един от тях се оказа старият ми приятел Хребет. Казах им каквото помнех, но те бяха говорили с ФБР, с Дана Уърт, чичо Мал и сержант Еймс и изглежда, вече знаеха ужасно много. Зададоха ми само един въпрос, който изглеждаше важен — видял ли съм атентатора. Това беше думата, която използваха, атентатора. Дума от вестниците и филмите. Открих, че ми харесва. Въпреки болката и замайването семиотикът в мен се пробуди и се зачуди защо властите са избрали толкова впечатляваща дума, за да опишат един брутален убиец. Може би защото по този начин работата им изглежда по-високо в социалната йерархия. Те не се занимават с дребни хулигани, с необразованите и отчаяни развалини, които според прекрасното описание на Маркс и Енгелс са се „изродили“ в лумпен-пролетариат — те преследват атентатори. Да, бяха ме нападнали. Бяха ме нападнали с пистолет. Обяснявам, че Колин Скот, човекът, който е стрелял по мен, е мъртъв. Те се споглеждат, после поклащат глави и ми казват, че трите куршума, които са ме улучили в корема, бедрото и врата, са извадени и само два от тях са изстреляни от пистолета на покойния господин Скот. Което означава, че съм бил застрелян и от някой четвърти, който също е бил на гробищата онази нощ. Онзи, когото Дана се опита да залови. Сега знам защо го е подгонила. Защото нямаше нужда да взима откраднатата кутия. — Не сме още сигурни дали е било случайно — каза един от детективите. Точно този куршум, добавиха те, ми причинил най-сериозното нараняване, улучвайки ме в долната част на гърдите. Във филмите, казаха ми те, хората стрелят в сърцето, което не е лоша идея, но сърцето е защитено от ребра; в живота често е по-добре да стреляш в корема, като се надяваш да улучиш някой бъбрек или ако имаш късмет, черния дроб. А дори да пропуснеш тези органи, продължиха те, ще причиниш такъв обилен кръвоизлив, че има шанс жертвата да умре много преди да пристигне помощ. Опитаха се да ме сплашат. И успяха. После ми разказаха останалото. Колин Скот също бил улучен три пъти. Но само последният изстрел, който го уби, бил от загадъчния пистолет, който пронизал стомаха ми. Първите два, които го улучили, били изстреляни от друго оръжие. Две намерени наблизо гилзи също съвпадали с този пистолет. С други думи, на гробището не сме били само четирима, а петима — Дана, аз, Скот и двама непознати. Поразен им казвам част от истината — че не видях нищо освен проблясването, което не разбрах, че е изстрел, докато не паднах. Те свиха рамене и си тръгнаха, без да ми зададат най-важния въпрос. Задрямах, размишлявайки по въпроса дали са ме улучили случайно, или нарочно. Следващия път, когато се събудих, Марая беше до мен и сега я гледам, оживена, зряла и определено богата в марковите джинси и скиорския пуловер, с вид на кралска особа, дошла да посети нас, простосмъртните. Тя плаче за мен и ми казва, че децата й ме смятат за герой. — Какво правиш тук? — успявам да изграча. — Деканът ти ми се обади. — Не, искам да кажа… нали току-що наскоро роди. — И не мога да те оставя за минута сам — хлипа и се смее тя едновременно. — Започвам да раждам, а ти се оставяш да те застрелят. — Как е бебето? — Бебето е прекрасно. Идеално е. — И на колко стана? На два дни? — На четири. Чудесна е, Тал. Долу в колата е с Шуша. Всъщност мама трябва да я нахрани след малко. — Марая отново се усмихва през сълзи. — Ами ти! — шепне тя и кърши ръце в скута си. — Виж се само какви ги вършиш! — Добре съм. Не трябваше да идваш. Наистина. — Сподавям кашлицата си, защото ме боли, като кашлям. И то много. — Радвам се, че си тук, хлапе, но… Не бива да зарязваш бебето заради това. — Не искам да разбере колко съм трогнат. — Може би ако те бяха простреляли само веднъж. Или поне два пъти. Тогава щях да си остана в Дариън. Но ти винаги си бил максималист. Трябваше да те прострелят три пъти! Успявам да се усмихна, повече заради Марая, отколкото защото ми е смешно. Спомням си, когато майка ни умираше, как смяташе за нужно да предложи някоя утешителна дума на всеки посетител с вързан език, който се отбиеше в Каща Винард, за да й отдаде последна почит. За миг се сещам за брат си, чудя се защо само Марая е тук, но той не дойде и на изслушванията на Съдията — Адисън обича само щастливия край. — Сигурно си имаш достатъчно забавления — казва Марая и посочва с ръка. Джобният ми шах и лаптопът са наредени чинно до леглото. Усмихвам се като дете на Коледа. За да си почине гърлото ми, просто й правя знак. Сестра ми отваря лаптопа и го включва. Казва ми, че ги донесла Кимбърли. — Помисли си, че сигурно ще ги поискаш. Много мило от нейна страна, но и вбесяващо. — Кимър ме напуска — казвам спокойно, но трябва да го повторя три пъти, докато ме разбере. От възпитание Марая си придава вид на смутена, после отговаря: — Мисля, че всички на Източното крайбрежие го знаят. — И закачливо подмята: — Ще ти е по-добре без нея. Нали знаеш какво казваше мама, когато някой мъж ми разбиеше сърцето? В морето има още много риба. Затварям за миг очи. Ако болницата е затвор, това е моята присъда — да слушам как сестра ми казва, че ще живея по-добре без майката на детето си. — Обичам я — казвам, но толкова тихо, че Марая едва ли ме чува. — Боли ме — добавям, но далеч извън границите, доловими от човешкото ухо. — Никога не съм я харесвала — продължава сестра ми, твърде разсеяна, за да чуе нечий друг глас, освен своя. — Тя не беше подходяща за теб, Тал. Очевидно я тревожи още нещо. — Какво има, хлапе? — шепна, защото в този миг не мога да говоря по-силно. — Може би моментът не е подходящ… — Марая, какво има? — Бързо надигащият се страх усилва гласа ми. — Не може да дойдеш и да не ми кажеш. Какво? — Адисън го няма. — Няма го? — Паника. Спомени за пистолетни изстрели. И прът в колелата на машинката, която наблюдава сърцето ми. Ако не бях полумъртъв и вързан за леглото, сигурно щях да седна. — Как така го няма? Да не искаш да кажеш… Нали не е… — Не, Тал, не. Нищо подобно. Казват, че избягал от страната. Някъде в Латинска Америка. Щели са да го арестуват, Тал. — Да го арестуват? За какво да го арестуват? — За измама. Нещо с данъците. Не съм съвсем сигурна. Става дума за много пари. Не знам подробности. Но чичо Мал казва, че каквото и да е било, са го открили при проучването. — Какво проучване? — На Кимбърли, Тал. Поне сега знам защо е оглеждал онзи имот в Аржентина. И от какво го е било страх. — Просто Алма казва, че си имал там приятелка. Само че по начина, по който го казва, мисля, че може би му е жена. Вероятно е от лекарството, но се разсмивам. Горката Бет Олин! Горкичката Сали! Горката му приятелка от миналата седмица! После осъзнавам, че може да минат години, преди отново да видя брат си, и смехът ми секва. Какъв погром остави след себе си Съдията. — Добре ли си, Тал? Да извикам ли сестрата? Поклащам глава, после питам: — Обаждал ли се е… на някого? — Не — казва Марая, но начинът, по който отмества поглед, ме убеждава, че истината е точно обратната. После, внезапно развеселена, тя сменя темата. — Познай какво стана! Получихме невероятно предложение за къщата. — За къщата? — На Шепард Стрийт. Отпадам бързо и може би това обяснява объркването ми. — Не… не знаех, че сте я обявили за продан. — Не сме, но нали ги знаеш брокерите. Като чуят, че някой е умрял, и започват да събират купувачи още преди да е прочетено завещанието. — Тя погрешно разбира изражението ми. — Не се тревожи, хлапе, отказах им. Имам да преглеждам още много документи. Правя й знак да се наведе по-близо. — Кой… кой искаше да я купи? — О, не знам. Брокерите никога не казват. Знаеш как е. — Трябва да разберем кой е бил — прошепвам. Неизвестният кандидат за купувач ме плаши. После сестра ми заговаря за Сали, която вече е в луксозната клиника в Делауер, но аз не мога да се съсредоточа. Умът ми има нужда от почивка. Сестрата влиза, за да добави някакво обезболяващо към системата. След това заспивам. Когато се събуждам, Марая я няма, но е дошла Скъпата Дана Уърт. Виждам я за пръв път от… Кога бяхме на гробището? Преди три нощи? Или четири? Болниците също като затворите заличават естественото чувство на организма за минаващото време. Носи рокля, което рядко й се случва, и изглежда доста сърдита. Може би е неделя и се връща от черква. Дясната й ръка е в гипс — обяснява ми, че рикоширал куршум засегнал костта. — Колко учебни заведения могат да се похвалят, че имат двама преподаватели, простреляни в една и съща нощ? — шегува се тя. С мъка успявам да се усмихна. — Не успях да го настигна — казва Скъпата Дана, свила малките си юмручета, и разбирам, че е ядосана на себе си. — Съжалявам, Миша. — Няма нищо — мърморя, но гласът ми е по-слаб и отпреди и се чудя дали Дана изобщо ме чува. — После се върнах да видя какво правиш и всичко беше в кръв… Махам с ръка. Не искам да слушам за героичното й измъкване през канала и как е завзела телефона в супермаркета, и е изчакала санитарите, полицията и Самюъл да отворят вратата, за да ги заведе в гробището. Не искам да слушам, защото вече съм чул откъси от Марая и от доктор Сера, но най-вече защото не мога да мисля за героизма на Дана, след като е важно да я излъжа. С развития си усет тя долавя колебанието ми и подхваща друга тема. — Всички от института ти пращат поздрави — и стиска пръстите ми, както правят хората, когато искат да знаеш, че наистина им е мъчно за теб. Може би се е разчуло, че професор Гарланд няма да го бъде. — Студентите питат могат ли да ти помогнат с нещо. Да дадат кръв. А деканът иска да те посети. Само това ми трябва. Уморено поклащам глава. — Какво става… с крайния срок? — успявам да попитам. — Шегуваш ли се? Не биха посмели да те уволнят! Ние сме известни, Миша, писаха за нас по всички вестници. — Тя се усмихва, но принудено. Посочвам ръката й и шепна, че съжалявам. — Няма нищо. — Тя потупва пръстите ми. — Животът ми винаги е бил скучен. — Ти не биваше… Не трябваше… — Остави, Миша. — Аз… Дали те… Дали… Не успявам да кажа повече, но Дана ме разбира. Поглежда вратата, преди да рискува да ми отговори. — Да, Миша, успяхме. Доколкото знам, те се вързаха на историята. И по-добре. — Тя размахва тънкия си показалец. — Ти си ми длъжник, господинчо, и само да излезеш оттук… — Гласът й заглъхва и тя се усмихва. Всъщност Скъпата Дана има всичко, което иска. Няма нищо, което да ми поиска, дори на шега. Онова, което й липсва, тя открива в малката методистка църква и бог има грижата дай го даде, а не аз. Дана въздиша и свива рамене. — Както и да е, важното е, че успяхме. На вратата Дана се обръща и ме поглежда още веднъж. — Съжалявам, че не можах да го хвана — повтаря на отлитащото ми съзнание. Макар да се съмнявам, че успявам да произнеса думите, се опитвам дай кажа, че онзи, когото се извинява, че не е хванала, човекът, който е изстрелял третия куршум в мен, всъщност не е той, а тя.  (II) 
 


 — Днес изглеждаш много по-добре, скъпи — шепне съпругата ми, макар вече да не ме смята за свой съпруг. — Сигурно е заради коремните преси — успявам да кажа със засъхналите си устни. Но вече съм седнал и дори мога да пия течности през сламка. Челюстта ми е зашита с тел. Доктор Сера казва, че съм я счупил, но аз не си спомням кога. Кимър ми се усмихва с една от топлите си, тайни усмивки. Налива ми вода от гарафата и слага пластмасовата капачка на чашата. После се навежда и пъха сламката в устата ми. Боли ме да я гледам като се движи. Елегантната кройка на черния й костюм и бежовата блуза не скриват ленивата й чувственост. След като ме изхвърли от живота си преди седмица, Кимър сякаш е разцъфнала и изглежда напълно щастлива. И защо не? Вече е свободна. — Пи ли достатъчно? — пита жена ми и отново сяда. Кимам. Тя се усмихва. — Лекарите казват, че скоро ще ходиш. — Страхотно. — Когато те изпишат, можеш да се прибереш у дома, ако искаш — казва ми тя усмихната, но дори през апатията, причинена от лекарствата, усещам капана. Кимър не ми предлага да възстановим брака си — тя просто ми предлага място да се възстановя, в нейната къща, с нейно разрешение и така да й бъда задължен. — Ще те върна към живота, както по филмите. — Трябва да й призная, че наистина полага усилия, но добре знае, че не мога да приема предложението й. Затова просто я гледам. Накрая усмивката й изчезва, тя свежда очи и търси по-безопасна тема. — Няма да познаеш Бентли. Толкова е пораснал. И много говори. — Сякаш съм отсъствал месеци или години, а не съм в болница от четири-пет дни. — Ммм — е моето участие в разговора. — Нели не е идвал в къщата — добавя тя тихо. — Не бих ти причинила това, Миша. Нито на нашия син. Чудя се дали това е вярно. Кимър е добър адвокат и ме познава. — Много съжалявам, че нещата се обърнаха така — казва тя след малко с насълзени очи, докато държи с две ръце ръката ми. Потупвам пръстите й. — Аз също — уверявам я. — Ти не разбираш. — Тя изглежда готова да подновим спора, който вече е спечелила, макар че нямам представа защо. — Не сега — моля я и затварям очи. Виждам само сияещото лице на Бентли. — Не мисли, че не те обичам, Миша — продължава тя нещастно, тласкайки сърцето ми към гибел. — Обичам те. Просто… не мога… Не знам. — Кимър, моля те. Не говори така, чуваш ли? — Всичко е толкова сложно — избухва тя, сякаш моят живот е по-лесен. Но може би бедната Сали беше права. Може би е така. — Не знаеш какво ми е! — Няма нищо, Кимър — шепна, без особен ефект. — Всичко е наред. — Не е наред! Аз наистина се опитах, Миша! — Тя ме посочва с пръст. — Исках всичко да е както трябва. За теб, за родителите ми, за сина ни, за всички. Опитах се да бъда каквато искаше, Миша, но ти направо ме побърка. Или аз се побърках. И в двата случая повече не мога да бъда такава. Съжалявам. — Няма нищо — казвам й за трети или за тридесети път. Тя кима. Тишината се проточва. Сестрата влиза, за да извърши някои от онези досадни, но полезни процедури, които правят сестрите, и моли бъдещата ми бивша жена да почака отвън. Кимър изтрива сълзите си, изправя се и казва, че и без това е време да си тръгва. Целува ме нежно в ъгълчето на устата, отива гордо до вратата, после се обръща, дарява ме с полуусмивка и намек за махване — висока, силна, невероятно желана и чужда. — Вие сте щастлив човек — казва сестрата. Странното е, че съм съгласен с нея. 
  53 
 Появява се още един стар приятел 
 


  (I) 
 


 На петия ден мога да се изправям и да се разхождам по няколко минути дневно. Три дни по-късно успявам да получа с помощта на сестрите две метални патерици. После идват ред на магьосниците на физиотерапията, които дават своя принос към мъчението ми с шеги и закачки, докато страдам и непрестанно умирам. След девет дни под тяхното сурово ръководство лекарите с колебание решават, че съм почти готов да се прибера у дома. Стигнахме до най-омразната ми част. Как да обясня на лекарите, че нямам къде да отида? Нямам намерение да стъпвам в къщата на Хоби Хил, да се опитвам да живея под един и същ покрив дори временно със съпруга, която не само ме е изхвърлила, но която е имала и може би още има връзка с един от моите студенти. Дана ми предложи да ме приюти колкото е необходимо, но от начина, по който го каза, разбрах, че Алисън е против. Роб Солтпитър ме кани у тях, но не искам да натоварвам нито него, нито изключителната му съпруга Сара. Дона и Нина Фелсенфелд, вечно милосърдни, ми предлагат гостната си, но да живея до съпруга, която вече не ме иска, ще е бавно мъчение. Чичо Мал оставя съобщение, че съм добре дошъл в къщата му във Виена, Вирджиния, но аз не му се обаждам. Декан Линда не ми предлага къде да живея, но по телефона ми дава отпуска до края на семестъра. И този път го казва добронамерено. С частичната помощ на сестра Уайт най-после се заемам картичките с пожелания за скорошно оздравяване, подпрени на прозореца. Много от тях са обичайните заподозрени — колеги, студенти и роднини — но има и няколко изненади от състуденти от колежа, с които не сме се виждали от години и които сигурно са чули за престрелката по телевизията, защото тя влезе във всички новини. Има цветя от Малъри Коркоран и юридическия факултет, както и картички от Уолас Уейнрайт и дори от сержант Бони Еймс. И друга картичка, пусната от международното летище в Маями, вероятно докато изпращачът е напускал страната, която ме озадачава. Написана е с рязък, но женски почерк. „Съжалявам, Миша. Работата си е работа. Радвам се, че си добре. С обич, М“. Съмнявам се да е от Медоуз. Поглеждам през прозореца и се опитвам да съчетая двата образа — на спокойната вечерна разходка из Винярд и третия куршум, който едва не ме уби в Старото градско гробище. Морис Йънг на няколко пъти се отбива да ме види, говори ми за божието провидение и какво казва Библията за края на женитбите. Бог предпочита женитбата да трае до смъртта, казва той, но и ни прощава, ако се покаем, когато не успеем да изпълним онова, което иска от нас. Думите му не облекчават болката ми. Три дни преди да ме изпишат служителка от счетоводството пристига с дебела пачка книжа за подпис. Най-после имам възможността да разбера защо през целия си престой съм в отделна стая. Тя ми показва формуляра за приемане — Хауард и Марая Дентън плащат сметката ми. Трябваше и сам да се сетя. Каня се да се обадя на Хауард с огромни благодарности, когато Марая влита отново, казва ми, че изглеждам готов за път, и ме информира, че линкълнът й ще е долу, когато му дойде времето, и че в него има достатъчно място, за да полегна по пътя за Дариън. Обмислям въпроса. Отделна къща за гости, пространство за разходка из седемте им залесени акра земя, икономка, която да ме обслужва, вероятно и частна медицинска сестра, а също и професионален терапевт, който да ми помогне да проходя отново. От друга страна, Марая, която трябва да изслушвам, и пет — не, вече шест — деца, в които ще се препъвам. На огромно разстояние от сина ми. — Благодаря — казвам на сестра ми, изумен от начина, по който възможностите ми тъй бързо са се стопили. На другия ден следобед се появява агент Нунцио и знам, че ще намалеят още повече.  (II) 
 


 — Не мога да ти кажа всичко — осведомява ме той тъжно, сякаш му се иска да можеше. — Можеш ли изобщо да ми кажеш нещо? — Зависи какво искаш да знаеш. — Започни с всички лъжи — предлагам му. Нунцио прекарва набръчканата си ръка през блестящата си черна коса. Не му се иска да е тук. Навярно Малъри Коркоран е задействал дебели връзки, за да накара Бюрото да изпрати агент чак от Вашингтон да ми каже какво е станало. Но пък от друга гледна точка, чичо Мал ми е много повече задължен. Той пък колко ми дължи! — Никой не ви е лъгал умишлено, професор Гарланд — започва Нунцио на „ви“. — Така ли? Ти със сигурност ме излъга. — Нима? Кимам. Седя на стола до прозореца и слънцето припича тила ми. — Не беше съвпадение, че ти беше онзи, който дойде да ме разпитва за фалшивите агенти на ФБР, които ме посетиха на Шепард Стрийт. Ако не се тревожех за всичко останало, щях да се досетя. Бюрото се задейства невероятно бързо, нали? Но не заради фалшификацията, а защото вече сте подозирали, че един от лъжливите агенти е бил Колин Скот. Били сте изгубили следите му, нали? И аз съм ви бил нужен, за да го намерите. Нунцио разглежда медицинската апаратура, подредена до леглото ми. — Възможно е да е било нещо подобно. — Не, беше си точно така. Трябва да съм бил идиот, за да не го разбера. Ти не се опита да ме обезкуражиш, не ми каза, че съм луд. Не ми каза да се откажа. Обаждах ти се с най-невероятни теории и ти ги приемаше сериозно. Защото искаше да продължа да търся. Искаше да намеря Скот вместо теб. — Може би. — Затова Бони Еймс ми зададе всички онези въпроси за разпорежданията. Това бяха твои въпроси, а не нейни, но ти не искаше да ме разпиташ официално, защото можеше да стана подозрителен. Затова я накара да го направи. — Възможно е. — Възможно е. Да. И всичко това, защото искаше да подмамя Колин Скот. Убиеца. — Никога не сте били в опасност — въздиша той накрая, схващайки основната идея. — Така ми казват всички. Но виж това — вдигам болничния си халат, за да му покажа превръзките на корема си. Той не трепва. Виждал е и по-тежки случаи. — Съжалявам за това, професоре. Наистина съжалявам. Може би трябваше да ви осигуря по-сериозна защита. Наблюдавахме ви от време на време. Вие не знаехте, но ние бяхме край вас. После, след като Скот умря — след като всички помислиха, че е умрял — решихме, че сте в безопасност. Очевидно сме сгрешили. — Някой със сигурност е сгрешил. — Събирам последни сили. — Сега ми разкажи за Рути Силвърман. — Госпожа Силвърман? Какво имате предвид? — Тя е заместник юридически съветник към Белия дом. Помага при избора на съдиите. — Знам, но не разбирам защо ме питате за нея. — Знаеш отлично. Жена ми никога не е била номинирана за федерален съдия, нали? Това беше само прикритие. Повод, за да разследвате живота на семейството ми, докато се преструвахте, че събирате сведения за Кимър. Прикритие, което удобно беше премахнато веднага щом се разбра, че заради него няма да посетя Джак Зиглър. — И какво точно е трябвало да прикриваме? — Ти ми кажи. — Искам да продължа с атаката, но съм изтощен. — Писна ми да предполагам. Специален агент Фред Нунцио протяга силните си ръце, сплита пръсти, изпуква кокалчета. Раменете му изглеждат твърде широки за тъмния костюм. Друг агент в подобно облекло чака в коридора — видях го — и подозирам, че е против политиката на Бюрото Нунцио да разговаря с мен насаме. Което означава, че Вашингтон иска всичко, което ми се казва, да може да бъде отречено. — Грешно сте разбрали, професоре. Госпожа Силвърман не ви е излъгала, нито пък някой от Белия дом. Те нямаха нищо общо, не и по начина, по който си мислите. Жена ви наистина беше кандидат за длъжността. Не сме манипулирали това. Съмнявам се, че бихме успели. Белият дом ръководи нас, а не обратното. Но наистина се възползвахме от това. То ни позволи да… да се разровим в някои неща, които иначе не можехме да разследваме. — Като финансите на брат ми. Ужасно му е неудобно. — Не ставаше дума за брат ви, професоре. Бих нарекъл това… съвпадение. — Сериозно? Бюрото проверява миналото на Кимбърли Медисън и случайно открива информация за финансовите проблеми на девер й? — Трябваше да разследваме всяка следа. — Не. Има и нещо друго. Не ставаше дума само за Колин Скот. Той беше… той беше… — Не мога да намеря думата. После се сещам за нея, благодарение на баща ми. — Той беше просто пешка, нали? Като мен. Една черна и една бяла пешка. Нунцио пренебрегва последните ми думи. — Колин Скот беше лош човек, господин Гарланд. Работата на Бюрото е да залавя лошите хора. — Така ли? Значи Бюрото го е застреляло на гробищата. — Не, не, разбира се — казва Нунцио прекалено бързо. Не мисля, че ме лъже. По-скоро не ми казва цялата истина. ФБР може да не е убило господин Скот, но много добре знае кой го е направил. И никога няма да ми каже. Което е хубаво — и аз имам тайни, които никога няма да споделя. Просто се чудя дали Бюрото може да ми каже къде е тя. — Кажи ми за Форман — моля го уморено. — Той е от вашите хора, нали? Агентът притваря за миг очи и въздъхва. — Той не беше от Бюрото. Беше от… една сътрудническа агенция. — Беше? — Един ловец открил останките му в гората. Неприятна гледка. Видяхте снимките на Фрийман Бишоп, нали? Е, това беше хиляда пъти по-лошо. — Съжалявам — мърморя. Решително отказвам да си представя кое би могло да е хиляда пъти по-лошо от онова, което се беше случило на отец Бишоп. — Форман беше добър човек. Свърза се със Скот, за да осъществи една сделка за оръжие. Няма значение къде. Важното е, че успя да спечели доверието му. Или поне така си мислехме. Когато Скот се върна в страната, за да търси разпорежданията на баща ви, той повика и Форман на помощ. — Или за да го държи под око. — Евфемизмът на Нунцио означава, че Форман е бил от ЦРУ, което звучи достоверно, ако операцията срещу Скот е започнала отвъд океана. — Скот сигурно го е заподозрял от самото начало… — Да. Възможно е. — Той отново свива рамене. — При всички случаи в определен момент очевидно го е заподозрял. — Сега разбирам. Не сте изгубили следите на Скот. Изгубили сте следите на Форман. Затова… затова… „Затова сте се уплашили. — Но решавам да не го кажа. — Затова ме окуражаваше да търся. Затова ми казваше, че съм в безопасност. Знаел си, че Форман е загазил, и си искал да те отведа до Колин Скот“. Затварям очи. Болката вече ме поглъща и копнея да се върна в леглото. Но трябва да повдигна още един въпрос. — Това беше целта, нали? Да върна Скот в Съединените щати? Това ли беше идеята на операцията? — Не знам какво искате да кажете, професоре — защитава се той. — Напротив, знаеш. Съдията… баща ми… умря и някой е трябвало да убеди Скот, че вече има риск нещо да излезе на бял свят — нещо, което не трябва да се огласява. — Да, така е. Казано твърде бързо — и явно увъртане. Какво става? Още един въпрос, който няма да имам по-добра възможност да задам. — Тогава баща ми… бил ли е убит, или не? Начинът, по който Фред Нунцио се замисля, преди да отговори, потърква брадичката си и примигва, показва колко е ужасен. — Не, професоре — казва той накрая. — Не мислим така. Думите му разкъсват мъглата в полуунесения ми ум като светкавица. — Вие… не мислите така? — Няма доказателства, че е било убийство. Никой не би спечелил нищо от случилото се. Затова сме сигурни, че е сърдечен удар, каквито са заключенията от аутопсията. — Съвсем сигурни ли сте? Той разперва ръце. — Животът се гради повече на вероятности, професоре, а не на сигурност. Може би. А може би не. Нищо не изглежда вече сто процента сигурно. — Агент Нунцио? — Да, професоре? — Двамата мъже, които ме нападнаха онази нощ. Онези, на които… на които отрязаха пръстите. — Какво? — Мислите, че Джак Зиглър го е направил, нали? — Че кой друг? Той защитаваше вас и семейството ви. Вероятно осакатяването на мъжете, които ви нападнаха, е било предупреждение в негов стил. — До кого? Кого е предупреждавал? За втори път имам чувството, че съм се докоснал до нещо, което той би предпочел да премълчи. — До всеки, който би му обърнал внимание — казва накрая. — Но не знаеха ли вече всички за неговия… неговия указ? — Очевидно не. — Отново усещам уклончивост в отговора му. — Ако… ако сте знаели, че го е направил Джак Зиглър, защо не го арестувахте? Очите на Фред Нунцио стават твърди като кремък. — Не знаем дали той го е направил, професор Гарланд. Никой не знае какво прави Джак Зиглър. Не, не е вярно. Всички знаят, но никой не може да каже откъде. Щом става дума за чичо ви Джак, никога няма доказателства. Изсумтявам. На Нунцио това не му харесва. — Какво точно знаете за чичо си Джак? — Каквото съм чел във вестниците. — Тогава нека ви обясня нещо. Ще ви кажа защо думата му е била достатъчна, за да ви защити. Знаете ли с какво всъщност се прехранва Джак Зиглър? — Предполагам. — Не можете да предположите, затова ще ви кажа. Той е нещо като брокер, човек, който урежда приятелско участие от Кали, Колумбия, например, в някоя операция в Турция. Всички му се доверяват, защото ако излъже, ще плати с кръвта си. Комисионата му е процент от стойността на сделката. Можете да го наречете инвестиционен банкер на подземния свят. Предполагаме, че годишният му доход е между двадесет и двадесет и пет милиона долара. — Защо тогава не е в затвора? — Все още не се отказвам. — Защото не можем да го докажем. Опитвам се да си го представя — един човек, който живее заради тежестта на думата си в опасния свят, мъж, чиито обещания се ценят толкова, че би… че би могъл… Охо! Въпреки всичко устата ми се разтяга в усмивка. — Какво има, професоре? Кое е толкова смешно? — Нищо, нищо. Аз… Пострадах доста. Трябва да си легна. Ще ми помогнеш ли? — А? О, разбира се. По пътя към леглото подмятам още един въпрос. — Какъв беше големият проблем с Колин Скот? Защо трябваше да се провежда операция, за да го върнете в Щатите? — Той се поколебава. — Нека отгатна. Не е нужно да знам и това, нали? — Съжалявам, професоре. — Няма проблеми. — Звъня на сестрата, която се появява след миг и започва да опъва чаршафите и да включва разни работи. — Кутията — прошепвам, докато сестрата си върши работата. — Открихте ли кой я е взел? — Още не. — Тонът му е мрачен и решителен. Разбирам, че е притеснен от начина, по който се развиват нещата. — Но ще го хванем. — Надявам се. Той ме поглежда. Притеснявам се, че нещо в гласа ми е издало номера. — Как разбрахте? — пита той. — Говоря за бележката на баща ви. Какво ви накара да се сетите за гробището? — Бях му разказал… на баща ми… една история за гробищата. Случи се преди много време. Лична история. Може би е решил, че веднага ще се сетя, че… е имал предвид гробището. Не знам. Просто… бях я позабравил. Изразът на суровото лице на агент Нунцио не ми харесва. Той смята, че крия нещо, което си е самата истина. — И как си спомнихте? — задава той остро въпроса, с който може да ме улови в лъжа, само че аз имам готов отговор. — Двете пешки — казвам уморено. — Едната ми беше предадена в университета, а другата навън. — Е, и? — Бяла пешка, черна пешка… разделени от стените на университета. Баща ми винаги казваше… — Прозявам се. Изтощението ми е неподправено. — Казваше, че стената ни отделя… че разделя двете нации дори в смъртта. — Не разбирам. — Старото градско гробище. Някога е имало отделна част отзад… гробище за черни в гробището… и Съ… баща ми обичаше да се разхожда там. Нунцио ме пронизва с полицейски поглед, скептичен и плашещ. — Добре се справихте, професоре. — Благодаря — прошепвам. — И благодаря, че дойде. — О, няма нищо. За мен беше удоволствие да дойда. Знам, че е така, че наистина изпитва удоволствие, защото го оставих да се измъкне толкова леко. Гледам го как си тръгва и се усмихвам, докато тялото ми потъва в съня. Той не знае, казвам си, доволен от собствената си хитрина. Никой не знае освен Дана. Заблудихме Колин Скот, заблудихме Максин, заблудихме дори ФБР. Кутията, заради която умря Колин Скот и заради която Скъпата Дана и аз едва не бяхме убити, няма никаква стойност. Пакетът в нея е празен. Знам го, защото това бяха инструкциите ми преди месец, когато не можех да действам сам, защото ме следяха, и когато помолих Дана да купи една метална кутия и да я зарови в гробищата. 
  54 
 Несигурно завръщане 
 


  (I) 
 


 Човек не осъзнава колко много време отделя за семейството си, докато не го изгуби. В деня, когато ме изписват, посещавам Бентли за няколко часа и си играя с него в задния двор на къщата на Хоби Хил. Кимър е в кухнята. Пътните ми чанти са спретнато подредени в предния коридор — Кимър и Марая прибраха заедно багажа ми, рядък момент на примирие, докато всяка с нетърпение очаква да получи онова, което иска. Фелсенфелдови се отбиха да ме поздравят, а с жена ми се скарахме за последно в името на добрите стари времена. Може би аз започнах, но Кимър определено имаше последната дума. Стоим в кухнята и си бъбрим, сякаш това е просто един обикновен ден. После внезапно настъпва мълчание и аз най-накрая казвам онова, което всеки съпруг в моето положение трябва да каже накрая. — Не разбирам защо, Кимър. Наистина не разбирам. — Какво не разбираш? — Усещам надигащата й се враждебност — нараснала е много от първия ден, когато ме посети в болницата, може би защото предстоящото ми заминаване внезапно придава реалност на всичките ни решения. — Какво намираш у него? У Лайънъл? — Преди всичко — казва тя спокойно — той прави неща, които на теб не биха ти хрумнали. — Какви например? — задавам тъпо най-неподходящия въпрос и провалям последния си шанс да си я върна, но и без това сигурно е твърде късно. Пък и умът ми е прекалено зает, за да съм предпазлив. Мисля си: странни сексуални техники. Разходки бос из снега. Наркотици. — Например, чете — изтърсва тя за мое удивление. — Нели не е като теб, Миша. Не смята, че е два пъти по-умен от мен. Едва не я питам — на път съм, но успявам да се овладея — защо, ако съм два пъти по-умен от нея, тя печели два пъти повече от мен. Истината е, че никога не съм се смятал за по-умен от Кимър, но тя винаги е мислела, че е така. Когато първоначално се влюби в мен (ако това може да се нарече любов), тя ми каза, че обожава моята блестяща интелигентност — да, така я нарече. Когато й отвърнах, че не съм особено надарен, тя се подразни и ме обвини в лицемерна скромност. Освен това беше достатъчно умна, за да осъзнае, че не може да скрие напълно връзката си и да ме заблуди, че любовникът й е Джери Натансън. — И наистина смяташ, че тази връзка е… сериозна? — Това не е връзка — поправя ме Кимър с прецизност на познавач. — Това е едно от онези неща, които просто се случват. Той казва, че ме обича, но аз мисля, че нещата приключиха. — Гласът й отново е спокоен и безучастен. Имам чувството, че тя не го обича толкова, колкото го приема като завоевание. Великият Лайънъл Елдридж, който може да има половината жени от града, избира жена, която е почти с десет години по-възрастна от него, но аз знам, че това не е всичко. Представям си Лайънъл, кипящ от гняв срещу мен заради несправедливото ми отношение — според него — на миналогодишния семинар, който започва работа във фирмата на Кимър, вижда я всеки ден в модните й раирани костюми, гледа как тя уверено върви през света, където е суперзвезда, а той е новак; свят, който той едва ли някога ще покори, но който Кимър и аз вече сме завладели. Как би устоял на изкушението да опита? Ето го професор Гарланд, вбесяващо взискателен и очевидно безучастен към славата на Сладкия Нели, а ето я и съпругата на професор Гарланд, Кимбърли, висока, сексапилна и привидно недостъпна. Представям си как Лайънъл е седял на бюрото си в някоя уютна стаичка и е превъртал тази идея през ума си, размишлявайки, планирайки, чудейки се дали жена ми не може да е инструментът, чрез който да си отмъсти. Представям си първите му аванси, вероятно отхвърлени, но едва ли много строго, защото, както ме предупреди, когато я ухажвах, Кимър винаги търси нещо ново. А може би теорията ми е твърде егоистична. Може би жена ми е била агресивната страна. Може би пък няма теория. Може би, както казва Кимър, това е просто едно от онези неща, които се случват. — Той е женен — изтъквам й. — Той не я обича — изсумтява Кимър. Съпругата на Лайънъл Пони е бивш модел или актриса и майка на двете му деца. — И той ли ще я напусне? — Кой знае? Ще видим какво ще стане. Спорът остава неприключен, защото няма смисъл да го завършваме. Връщам се на двора, за да си поиграя с Бентли, а жена ми се връща към документите, разпръснати върху кухненската маса. В ранната привечер сестра ми пристига с колата, за да ме вземе. Мен и багажа ми. В коридора се сбогувам с Бентли. За моя изненада той не плаче — истински малък Гарланд — и аз се чудя какво ли му е казала майка му. Не се преструва и на смел — просто изглежда спокоен. Кимър не ме целува, не ме прегръща, дори не се усмихва. Застанала във фоайето в джинси и тъмен пуловер, до прага, през който със смях я пренесох в деня, когато се нанесохме, тя ми напомня спокойно, че мога да виждам сина си винаги, когато искам, стига да се обадя предварително. Показва ми, че връзката ми с него е в нейни ръце и че иска да го знам. Все още не ми е простила, макар да не е ясно за какво. Е, поне със сигурност знае какво иска и е готова да унищожи семейството си, за да го получи. Може би от самото начало не сме си подхождали. Да започнем с това, че бракът ми беше моя идея. След неуспеха с първия си съпруг Кимър искаше по-малко, а не повече. Навремето спореше, че имаме „междинна връзка“. Настояваше, че не сме подходящи един за друг, че след време всеки от нас ще срещне някой по-добър. Дори когато най-накрая я убедих да стане моя съпруга, тя си остана песимистка. „Сега си обвързан с мен“, прошепна ми след церемонията, докато се прегръщахме в бялата лимузина. „Това беше голяма грешка“, казвала ми го е десетки пъти през годините — обикновено насред някой спор. Но каквито и да са добродетелите на решението да не сключваш брак, защото знаеш, че с партньора си не си подхождате, те не се превръщат автоматично в почти десетгодишен брак и дете. Трябваше да опитаме по-упорито. Моите грешки със сигурност са също толкова големи, колкото и тези на Кимър, но трябваше да положим повече усилия. Чудя се дали дай го кажа, дори дай предложа да опитаме отново, но суровият израз върху красивото лице на жена ми подсказва, че тя вече е изключила в ума си тази възможност. Бракът ни наистина е приключил. — По-добре да тръгваме — шепне Марая и ме дърпа за ръката. — Добре — казвам меко. Боря се с горещата мъгла пред очите ми, искам да постъпя, както би направил Съдията, макар че той никога не би изпаднал в такова положение. Чакай. Напипвам нещо — Съдията, който никога не би попаднал в подобна каша, и съпругата ми, застанала предизвикателно в коридора; образите им се сливат, свързват се с последния ми разговор с Алма и последният елемент от мозайката застава на мястото си. Вече знам кой е приятелят на Анджела.  (II) 
 


 Настанявам се в къщата за гости на Марая. До следващия ден вече съм приет за член на семейството. Две седмици ям здравословни блюда, приготвени от готвачката й, разхождам се из добре поддържания парк и плувам в затопления вътрешен басейн със странна форма. Храната, почивката и упражненията възвръщат силите ми. Искрено гукам на новороденото. Обаждам се на Бентли всяка сутрин и всяка вечер. Играя с непослушните деца на сестра ми, а вечер слушам обърканите й теории, докато тя прехвърча по каналите в търсене на поредното телевизионно състезание. Хауард почти не се вясва — или нощува в града, или лети до другия край на света. Наблюдавам сестра си, най-добрата от всички ни, да се бори със самотата си сред цялото това богатство, докато детегледачката възпитава децата, готвачката готви, градинарят идва през ден, фирмата за почистване наминава два пъти седмично, така че всичко блести, а счетоводителят се обажда на всеки няколко дни, за да обсъдят сметките, които току-що е получил. Хрумва ми, че Марая всъщност няма какво да прави. С Хауард са наели хора за всичко. Затова почвам да я извеждам — на кино, на разходка: бутаме Мери в количката, а две-три от другите й деца се влачат след нас. Опитвам се да разговарям с нея — за последния скандал във Вашингтон или новата книга на Тони Морисън, защото тя е любимата й авторка още от „Най-синьото око“. Разпитвам я за децата, но тя свива рамене и казва, че са тук и ако искам, мога да видя как са. Питам я как вървят уроците й по голф, а тя свива рамене и казва, че все още било твърде студено. Като си припомням разказа на Сали как двете с Марая обичали да ходят заедно по клубове, предлагам на сестра ми да я изведа да послушаме малко джаз, но тя казва, че не била в настроение. Нищо не я привлича. Понякога късно Марая сяда в библиотеката и се свързва по чата с приятели по целия свят. Гледам как се появяват мигновените съобщения — поне в киберпространството тя, изглежда, не е самотна; може би самата анонимност на чатрума е част от онова, което я привлича. Тя познава неколцина теоретици на конспирацията и макар никога да не им е казвала коя е, те са споделили всякаква „информация“ за начина, по който Съдията „в действителност“ е умрял. Показва ми един чатрум, който е посветен само на тази тема. Опитвам се да следя разговорите, които варират от свидетели, за които знам, че не са присъствали, до доказателства, за които знам, че не съществуват. Кимам всезнаещо и ми се ще да проникна в измъченото й съзнание. Марая е настоятелна, отказът й да приеме фактите е умишлен. Хауард си идва за вечеря един-два пъти седмично и се вясва — или нощува в града, или лети до другия край на света. Наблюдавам сестра си, най-добрата от всички ни, да се бори със самотата си сред цялото това богатство, докато детегледачката възпитава децата, готвачката готви, градинарят идва през ден, фирмата за почистване наминава два пъти седмично, така че всичко блести, а счетоводителят се обажда на всеки няколко дни, за да обсъдят сметките, които току-що е получил. Хрумва ми, че Марая всъщност няма какво да прави. С Хауард са наели хора за всичко. Затова почвам да я извеждам — на кино, на разходка: бутаме Мери в количката, а две-три от другите й деца се влачат след нас. Опитвам се да разговарям с нея — за последния скандал във Вашингтон или новата книга на Тони Морисън, защото тя е любимата й авторка още от „Най-синьото око“. Разпитвам я за децата, но тя свива рамене и казва, че са тук и ако искам, мога да видя как са. Питам я как вървят уроците й по голф, а тя свива рамене и казва, че все още било твърде студено. Като си припомням разказа на Сали как двете с Марая обичали да ходят заедно по клубове, предлагам на сестра ми да я изведа да послушаме малко джаз, но тя казва, че не била в настроение. Нищо не я привлича. Понякога късно Марая сяда в библиотеката и се свързва по чата с приятели по целия свят. Гледам как се появяват мигновените съобщения — поне в киберпространството тя, изглежда, не е самотна; може би самата анонимност на чатрума е част от онова, което я привлича. Тя познава неколцина теоретици на конспирацията и макар никога да не им е казвала коя е, те са споделили всякаква „информация“ за начина, по който Съдията „в действителност“ е умрял. Показва ми един чатрум, който е посветен само на тази тема. Опитвам се да следя разговорите, които варират от свидетели, за които знам, че не са присъствали, до доказателства, за които знам, че не съществуват. Кимам всезнаещо и ми се ще да проникна в измъченото й съзнание. Марая е настоятелна, отказът й да приеме фактите е умишлен. Хауард си идва за вечеря един-два пъти седмично и когато започвам да го опознавам, чувствата ми към него се затоплят. Изглежда, му е трудно да се оправя с многото си деца, но пълната му преданост към сестра ми ме успокоява. След вечеря Хауард обикновено се упражнява в една стая, обзаведена с най-модерни уреди за тази цел, и ме кани да се присъединя към него. Докато го гледам, разбирам, че не е нищо повече от едно голямо дете с талант за печелене на пари. Той говори за работата си, защото не знае за какво друго би могъл да говори. През изобилното си свободно време ровя из кутиите с бележки и документи, които Марая е прибрала в една от шестте спални на голямата къща, плодовете на многобройните й пътувания до Шепард Стрийт. Почти всичко е безполезен боклук, но няколко неща привличат интереса ми. В една папка, която е надписала „Недовършена кореспонденция?“, откривам чернови на няколко писма, включително четири опита за бележка до чичо Мал, че напуска фирмата, с дата последния Ден на благодарността в живота на Съдията, единадесет месеца преди смъртта му, и част от извинителна бележка, адресирана само до Д. „Не знам дали ще ми повярваш, когато ти кажа, че безкрайно съжалявам, за болката, която преживя заради простичката си и непресторена обич към…“ Тук бележката внезапно прекъсва. Показвам я на сестра ми, която, поласкана от интереса ми, обяснява, че е адресирана до Джиджи Уокър, в което не вярвам и за секунда. Не смятам, че и Марая го вярва. Ако Съдията е искал да допише с истината или справедливостта, писмото може да е било адресирано и до Грег Харамото. Но когато се обаждам в семейната фирма за внос-износ в Лос Анджелис, ми казват, че Грег е на продължително презокеанско пътешествие и не могат да ме свържат с него. Питам за гласовата поща и имейла му. След като се съветва с някого, телефонистката отказва да ми ги даде. Късно една вечер казвам на Марая какво мисля и тя колебливо се съгласява да сподели с мен своите собствени разсъждения: че Уолас Уейнрайт може и да е бил прав, че баща ни е искал да го хванат, каквото и да е вършел. Нищо друго не би обяснило защо ще кани Джак Зиглър, на когото предстои процес за убийство и изнудване, да се срещнат в съда, където дори посред нощ е можел да бъде видян и посетителите са били записвани. Може би просто е искал да се измъкне на всяка цена. Може би, казва Марая, се е надявал, че ако го обесят, защото се среща със стария си съквартирант, никой няма да се рови достатъчно надълбоко, за да открие какво става всъщност. — Представи си, че е отсъждал пристрастно — казва тъжно Марая. — Съдия Уейнрайт каза, че не е — изтъквам. Това е последният ни лъч надежда. — Съдия Уейнрайт не е врачка. Ами ако татко е отсъждал пристрастно, но е успял да го скрие от приятеля си? Може би след изслушванията е отишъл при Джак Зиглър и му е казал, че не може да продължава да прави… каквото е правел… при тези условия, а Джак е убедил партньорите си и те са се съгласили да го пуснат. Или пък сам е напуснал. И в двата случая най-после се е измъкнал. Обмислям думите й. — Ако свидетелстването на Грег не е било изненада, писмото има смисъл. — Ако е било предназначено за Грег, татко е бил страхотен актьор. Ако е било написано за Джиджи, по-добре никога да не разберем. Така си е. Но като се замисля, съм сигурен, че Марая е права за Грег. Значи всички онези дълги нощи на тежка депресия, за които спомена Лани Крос, когато баща ми е говорел за рухването на кариерата си, когато е питал какво е станало с лоялността, той не е обвинявал Грег; обвинявал е Джак. Позволил е на Грег да поеме удара, но това също е било част от заблудата. Ако Марая е права, ако Съдията все пак е решавал дела в полза на Джак Зиглър и приятелите му, да признае, че Грег казва истината, е било все едно да подпише смъртната си присъда или тази на семейството си. Но този отговор не обяснява напълно сложността на момента. Вероятно Съдията се е чудел дали не трябва да зареже всичко, дали е постъпил правилно, когато е саботирал собствената си номинация за Върховния съд. Част от омразата му към Грег Харамото вероятно е била съвсем истинска. В петък жена ми докарва Бентли на гости и ми обяснява подробно как да се грижа за него, както правят отчуждените съпруги. Клъвва ме по устните и ме тупа го гърба. Охка и ахка над малката Мери, дарява сестра ми с нежелана прегръдка, после потегля обратно към Елм Харбър до неделя, може би за да прави нещо с Лайънъл или защото има нужда от почивка. Радвам се, че съм отново със сина си. Но той, изглежда, се чувства неспокойно край мен и предпочита да вилнее с домочадието на Марая. Затова вместо да го прегръщам с часове, както бих искал, го наблюдавам от разстояние на двора, в басейна, в игралната стая в мазето и сърцето ми плаче. Планирам как да стигна до приятеля на Анджела. Не само знам къде е той, но и съм сигурен, че трябва да съм изключително предпазлив. Макар Колин Скот и Форман да са мъртви, а Максин и нейният работодател заблудени, някъде се крие още един враг — онзи, наел мъжете, които ме пребиха. Моля се сестра ми да открие кой е направил оферта за покупката на къщата на Шепард Стрийт, но тя попада в задънена улица. Някаква корпорация е единственото, което повтаря брокерът. На закуска на деветия ми ден в Дариън Марая ми казва, че следващата седмица ще пристигне още една гостенка, разведена жена, която познава от Станфорд и момичешкия клуб там; колежка-журналистка, майка на две деца, които ще остави във Филаделфия, за да дойде. — Шери е прекрасен човек — възторгва се Марая, — интелигентна, преуспяваща и много, много хубава. Когато лукаво добавя, че Шери ще спи във втората спалня в къщата за гости, разбирам, че е поканила старата си приятелка заради мен, че макар да съм разделен с жена си само от месец — зависи дали се брои от ултиматума на Кимър, или от изписването ми от болницата — сестра ми вече се опитва да ме уреди с друга жена. Не знам дали да се ядосвам, или да се радвам; разбирам само, че е време да се махна. Казвам й го. Марая ме моли да остана още, несъмнено защото аз съм живо доказателство с дупките си от куршуми за нейните конспиративни теории. Когато настоявам, че трябва да се върна на работа, сестра ми настоява да ми помогне. Затова прекарва три дни, като ме кара из целия Елм Харбър и предградията му, за да оглеждаме жилища под наем, но не намираме нищо подходящо. Най-накрая Лемастър Карлайл разрешава дилемата ми. На третия следобед от безплодното ми търсене влиза в кабинета ми, облечен в един от идеалните си костюми, шит по поръчка. Изслушванията за утвърждаването му са следващата седмица. В сградата съм само за един час, за да прегледам пощата си, преди Марая да дойде да ме вземе, така че явно ме е търсил. Лем не споменава събитията в гробището, а минава направо към въпроса. Чул за проблема ми и сме можели да си помогнем взаимно. Той и Джулия притежавали апартамент с изглед към океана. Две спални, три бани, мазе. Последният им наемател, гост професор по християнска етика от Нова Зеландия, си заминал по-рано и неочаквано, като не си платил наема за половин година. Те имали нужда от наемател, а аз от жилище. — Не знам дали ще ти хареса да имаш колега за хазаин — казва Лем и като добре възпитан човек не се държи притеснено. — Но предполагам, че и бездруго няма да сме колеги още дълго. Пък и можем да ти предложим изгоден наем. Вече няма от какво да се срамувам. Да изгубиш жена си от студент е достатъчен срам. — Колко изгоден? Той казва цифра, която наистина е доста по-ниска от наемите в момента. Не искам да ме съжаляват, но и нямам много пари. Вноските по ипотеката на къщата на Хоби Хил се удържат ежемесечно от моята заплата, а не от тази на Кимър, въпреки чувствително по-големия й доход, защото университетската програма „Купи си имот в града“ ни спести два и половина процента от лихвата. — Е, какво ще кажеш? — пита той. Уточняваме наема и Лемастър ми дава ключа. Ние сме адвокати, а единият от нас е на път да стане съдия, затова сме болезнено етични, така че той ми дава да подпиша и договор. Докато го правя, продължава да бъбри. Казва, че с Джулия искали да ме поканят на вечеря, веднага след приключването на изслушванията. Освен това Джулия вече била решила да готви повече, за да ме храни добре през лятото. Благодаря му. Дон Фелсенфелд и Роб Солтпитър ми помагат да натоваря багажа. — Значи вече си имаш ергенска бърлога — казва Дон и ми намига. Усмихвам се, но мисля, че трябва да изчакам подходящия момент да посетя приятеля на Анджела. Виждам се с Бентли колкото мога, което означава, колкото ми позволи Кимър — а то се оказва доста. Тя говори колко много обича сина ни, каква голяма нужда има той от нея, но работните й часове също имат значение. Кимър няма детегледачка, пък и ней трябва — нали има мен. Когато ще закъснее, ми се обажда да бъда така добър да го взема и никога не пита дали ми е удобно. Когато трябва неочаквано да замине, се обажда не повече от час преди тръгване, за да пита дали мога да го взема за няколко нощи. Все пак аз нямам какво да правя по цял ден, освен да се възстановявам от трите си рани, натъртения бъбрек, двете счупени ребра и счупената челюст. Вчера беше рожденият ден на Бентли, което означаваше подаръци от татко следобед и още подаръци от мама вечерта. Той изглеждаше спокоен, макар и объркан. Прибрах се и плаках. Разхождам се с четиригодишния си син по плажа и не мога да повярвам колко се е променил. Изглежда ми по-висок. Върви неочаквано целенасочено. Погледът му е по-прям. И Кимър е права — не спира да говори. Винаги е бърборил, но сега думите му са смислени. — Тати, виж чайката, виждаш ли чайката, тати? Допреди няколко месеца беше мъник, любимата му дума беше „посмял“ и се тревожехме дали развитието му не е малко забавено, а сега поглъща езика горе-долу със скоростта, с която светът му го преподава. Прекарвам повече време и в кухнята за бедни. Посещавам и доктор Йънг, за да го убедя да включи някои от жените там в програмата си „Верски умения за живота“. Той въздиша програмата почти е изчерпала средствата си и няма свободни места, — но ми казва да изпратя няколко, а той щял да измисли нещо. — Бог ще ти помогне — напомням му усмихнато. — Но когато той реши, а не ние. Започвам да посещавам баптистката църква и слушам със скрита усмивка как пълничкият Морис Йънг, който обича ребърца и пържена риба, проповядва самоограничения. Ходя в Съюза на младите християни с Роб Солтпитър. Не мога да тичам по игрището, но мога да бъда треньор и да насърчавам състезателите. Един следобед усетих нечий поглед, обърнах се, но не видях никого. На другия ден дадох на Ромео от кухнята за бедни двайсет долара, за да върви няколко пресечки след мен и да се опита да забележи дали някой ме следи. Може би, каза ми той, когато се видяхме. А може би не. Не мога да направя нищо, освен да продължа напред. Водя си часовете. Студентите ме гледат със страхопочитание. Една вечер, просто за да съм сигурен, моля Ромео пак да ми пази гърба и този път той го прави безплатно, защото му е интересно. Но няма какво да ми съобщи. Април тече мудно. Кимър съобщава, че ще замине да посети роднините си в Ямайка за седмица. Не ми казва дали Лайънъл ще отиде с нея и аз не я питам. Дори не знам дали наистина е напуснал жена си — изглежда, никой не споделя клюки с мен, а се боя да попитам Дана, която сигурно ще ми каже истината. При всички положения Бентли ще е с мен цели седем дни. Вълнувам се, но Бентли е неспокоен; новият живот в две къщи и разделените мама и татко го изтощават. Станал е избухлив, качество, което преди изобщо не притежаваше. Обаждам се на Сара, съпругата на Роб Солтпитър, която е детски психиатър. Тя ми казва, че безпокойството на Бентли е нормално, че трябва да съм твърд, но също така да му показвам любовта и подкрепата си и при никакви обстоятелства да не критикувам майка му пред него. После ме предупреждава, че рано или късно с Кимър трябва да определим едно от двете ни жилища за дом, а другото за място, което той редовно посещава. Сърцето ме стяга, но не коментирам — знам как ще завърши разговорът ми с Кимър. На другата сутрин се обажда Медоуз, за да ми каже, че Шарик Дьово, известен като Конан, доказаният убиец на Фрийман Бишоп, е бил убит при дрязга 6 затвора, докато чакал присъдата си. Ключовият свидетел срещу него, членът на бандата, който се съгласи да сътрудничи на обвинението, е изчезнал. Иска ми се да бях положил повече усилия да освободя Конан, но нямаше време, а и енергията ми беше насочена в друга посока. Моля се за душата му, макар в действителност да не ми е останало много съчувствие, особено за продавач на наркотици с криминално досие. И все пак той не беше извършил престъплението, за което се призна за виновен, и съм сигурен, че е бил убит в тази свада, та никой да не открие истината. Дори знам кой е уредил убийството. Колин Скот е протегнал ръка от гроба.  (III) 
 


 Май. Юни. Последни изпити, тоги и шапки. Абсолвентите ме възнаграждават за дупките от куршуми или може би за загубата на жена ми, като ме избират да държа прощалното слово. Минавам през церемонията с помощта на нов бастун, тежък, тъмен и красиво резбован, подарък от Шърли Бранч, която го донесе след почивката си в Южна Африка с Куейм Кенърли. Много подхожда на академичната ми тога. Бентли ми липсва и не мога да мисля за нищо друго. Казвам на студентите да използват дарбите си за добро, а не зло и те стават неспокойни, защото слушат тази реч всяка година. Затова зарязвам текста, подпирам се на катедрата и ги предупреждавам, че адвокатите поставят служенето на клиента преди добродетелите, за които хората умират. Те ме аплодират бурно. Казвам им, че ако решат, че единствената им роля е да правят онова, което им кажат клиентите, ще станат част от унищожението на една велика нация, която вече умира заради упорития ни отказ да гледаме на живота като на нещо повече от възможност да се сдобием с онова, което искаме. Аплодират предпазливо. Говоря за разпространението на личните оръжия и липсата на политическа воля да се направи нещо по въпроса. Аплодират прилежно. Говоря за увеличаването на абортите и за липсата на политическа воля да се направи нещо по въпроса. Не аплодират, но много от родителите им го правят. Казвам, че и двете са символи на консуматорството, което измества и капитализма, и демокрацията и се превръща в истинска национална идеология. Никой не аплодира, защото смятат, че не съм прав. Казвам им, че трябва да мечтаят за една по-добра нация и после да се стремят към нея не само в професионалния, но и в личния си живот. Казвам им, че съвременното разделяне на обществено и лично пренебрегва факта, че именно в нашия личен живот учим децата си как да живеят правилно — и че да живееш правилно, без да използваш законите, за да принуждаваш другите да живеят правилно, е дефиницията за добре изживян живот. Чувам възпитани покашляния. Отегчавам ги. Представям си, че говоря на Кимър, че й излагам моята страна в недовършения ни спор. Перифразирам Емерсън — светът е всичко, което не съм аз — включително не само онова, което е вън от мен, но и повечето от онова, което е в мен. Голяма част от днешния живот, изтъквам, сякаш е свързана със съветите към хората да станат повече от онова, което вече са. Но Емерсън, предупреждавам ги, е бил прав — понякога дори тялото, чиито нужди и желания воюват с волята, е нещо друго. Те не знаят за какво им говоря и не искат и да знаят. Искат да ги поздравя за постиженията им и да ги пратя в света на консуматорите. Из редиците на студентите и внезапно неспокойните родители се дочува кикот. Дипломантите разбират, че са направили грешка, като са ме поканили да държа речта, че фактът, дето едва не ме убиха на гробищата, само ме е разгневил повече, а не ме е направил по-мъдър; отказвам им утешението, което очакват в деня на дипломирането си. Опитвам се още веднъж. Избирам една история от „Изход“. Разказвам как когато Бог нахранил хората си в пустинята, Мойсей ги предупредил да вземат само онова, от което имат нужда. Лесно се разбрало кой е взел твърде много, напомням им, защото онези, които имали повече, го задържали, въпреки божията заповед, и излишъкът изгнил и се напълнил с личинки. Гледам морето млади лица, отлично образовани младежи, готови да попълнят персонала на могъщите юридически фирми в големите градове. Голяма част от тях, напомням си, никога не са чели „Изход“ и сигурно помнят Мойсей като звезда от някой анимационен филм. Но все пак трябва да опитам. Взимайте само онова, от което имате нужда, казвам им. Не само по отношение на парите — те вече знаят тази част от божия закон, макар че деветдесет процента от тях ще го пренебрегнат веднага щом получат възможност за заплащане. Внимавайте и какво взимате от другите — например емоционалната енергия. Вземете само онова, което наистина ви трябва от любовта. От семейството. От връзката с колегите ви. Те мълчат. И от онова, което изисквате от себе си, добавям. Взимайте само онова, което е нужно, от себе си. Правото е убийствена професия. Цитирам статистика — невероятно високия процент на самоубийства, алкохолизъм, клинична депресия, разводи. Защото не се вслушваме в мъдростта на „Изход“. Защото искаме дори от себе си повече, отколкото всъщност ни трябва. Гледаме телата и енергията си и си мислим, че ги притежаваме — не признаваме като Емерсън, че те са част от света, който трябва да отглеждаме с любов, да уважаваме, да не похабяваме; смятаме, че те са наши и можем да правим с тях каквото си искаме. И така, мислейки, че сме се освободили, ние с радост утъпкваме пътя към самоунищожението си. Те не разбират, че съм свършил. Аз също — докато не се връщам на мястото си. Аплодират — но само защото това се очаква от тях. Докато слизам от подиума, се утешавам с мисълта, че вероятно биха освиркали и Аристотел, от когото съм взел основната си идея. 
  55 
 Връзката с Елм Харбър 
 


 — Не дойде на дипломирането — казвам на другия ден на Тио Маунтън. Отново сме в кабинета му и аз стоя до огромния еркерен прозорец. — Не дойдох. — Всички забелязаха. Не си пропускал нито едно от… колко? Двадесет години? Отлично знам защо не дойде и той знае, че знам. Последното, което би искал, е вчера да седи сред преподавателите и да се тревожи чия е вината, че съм бил прострелян. — Знаеш ли, Тио, оттук имаш чудесен изглед. — Казвали са ми. — Вижда се алеята чак до Първия двор. — Обръщам се да го погледна. Той е една сгърбена, победена сянка. Знам защо му трябваше толкова време, за да ми поднесе съболезнованията за смъртта на баща ми. Срамувал се е от собствените си действия, както и би трябвало. Но няма смисъл да се опитвам да го мразя. Подпирам се тежко на бастуна. Днес болката е много силна. Доктор Сера каза, че ще страдам от периодични вътрешни болки цял живот. Който, ако сгреша през следващите седмици, може да не е много дълъг. — Защо го направи, Тио? — Кое? — пита той в неубедителен опит да постигне невинен тон. — Защо ми изпрати пионките? Той още не желае да ме погледне. Нито да каже нещо. Погледът му е насочен към снимките на бюрото му: една на жена му, една на единственото му дете, около тридесетгодишна дъщеря, но на снимката срамежлива студентка; и една, на която са увековечени тримата братя Маунтън, които катерят някакъв връх, здрави и силни в онези дни, когато заедно за управлявали света на правната академия. — Хайде, Тио, кажи. Знам по-голямата част от историята. Искам да знам и останалата. — Тъй като не казва нищо, заставам пред бюрото му. — Онзи ден си ме видял да напускам Олди, защото можеш да видиш всичко от прозореца си. От посоката си се досетил, че отивам в кухнята за бедни. Беше обяд. Бързах. Ти си онзи, който ме заведе за пръв път при Диди. Затова си се обадил на някаква жена и си й казал да предаде първия плик. Коя беше всъщност? На кого се обади? — На внучката ми — казва той накрая. — Не можех да се доверя на никого другиго. — Колко просто. Внучката му, студентка в колежа. — Казах й да не влиза и да си тръгне, преди да излезеш — добавя той и замислено поглажда брадата си. Докуцуквам до един стол, събарям хартиите, натрупани върху него, и успявам да седна. Гневът сякаш усилва болката ми. — Ами другата пешка? Черната? — Това беше по-лесно. Видях, че отиваш на обяд с Дана. — Погледът му подскача из стаята и спира за миг върху мрачното ми лице, преди да се спре на картотеката, където двадесет разумни години Тио е крил доказателството за плагиатството на Марк. Може би трябваше да си остане там. — Нямаше значение дали щеше да ги получиш в или вън от института, затова го направих и по двата начина. Трябваше да пристигнат по-скоро една след друга, но… известно време ме беше страх. — Имал си указания от баща ми — предполагам. Който е искал да ми напомни, че двойният екселсиор е шахматна задача с две пешки и да привлече вниманието ми върху факта, че бялата е първа на ход… и да ме заинтригува достатъчно, за да продължа да търся. — Да — казва той заядливо. — Помоли ме да направя това заради него… ако нещо му се случи. Участвахме заедно в едно телевизионно предаване преди две години. — Отново ме поглежда. — Помоли ме, докато бяхме в оранжерията. — Но не ти е дал пешките тогава. — Не. Каза, че ще пристигнат, когато му дойде времето. И те пристигнаха, около седмица след… след като умря. — Той въздиша. — И преди да ме питаш, Талкот, ще ти кажа, че на плика нямаше адрес на подателя. — А случайно марката да е била от Филаделфия? Тъжните очи на Тио Маунтън проблясват за миг. — Мисля, че беше Делауер. Мой ред е да въздъхна. Горката Алма, толкова бързаше да си тръгне след погребението. Пешките сигурно са били в чантата й и по пътя е спряла да ги изпрати на Тио. Нищо чудно, че е заминала на островите. Чудя се колко ли хора е забъркал Съдията в побърканата си конспирация. — И когато ми каза, че не сте били близки с баща ми напоследък, когато ми каза, че се е доверявал на Стюарт, ме излъга. Опитваше се да ме насочиш по грешна следа. — Насочвах те по грешна следа, но не лъжех. С баща ти вече не бяхме близки. Това е истина. Със Стюарт бяха близки. Това също е истина. Когато баща ти дойде при мен, го попитах защо не накара Стюарт да го направи. Той се ядоса и каза, че всъщност не се доверява на Стюарт. — Тио поклаща рошавата си глава и за миг си връща старото доброжелателно излъчване. — Кой би могъл да го обвини? За пари Стюарт би продал и внучката си. Но аз разбирам, че Теофилъс Маунтън не е стигнал до истината. Каквито и да са политическите му убеждения, Стюарт Ланд е по-добър човек от Тио. По-прям, не толкова коварен. Стюарт или е отказал направо, или Съдията го е очаквал и изобщо не си е дал труда да пробва. Отишъл е при Тио точно заради византийската страст на стария си преподавател към конспирациите. — Ами Марк Хадли? Каза ми, че не си казал на Белия дом за плагиатството му… — Не съм, Талкот! — Знам, но някой е пращал в Белия дом информация за разговорите, водени от Марк, за безумните му идеи. Това си бил ти, Тио. Нямаш правилните политически възгледи, за да имаш влияние в сегашната администрация. Но Рути Силвърман е твоя студентка. Тя би те послушала. Той свива рамене. Избухвам. — Мислил ли си понякога, помислял ли си дори за миг, че това ще се отрази на жена ми? Че ще унищожиш шансовете й, докато саботираш Марк Хадли? И че ще съсипеш онова, което е останало от брака ми? Тио не казва нищо. Не мога да гледам повече този човек, на когото се възхищавах. Забивам бастуна в ориенталския килим, за да се изправя. — Никога нямаше да го направя — настоява Тио с глас, който се е качил с два регистъра, — ако знаех какво ще стане. На вратата се обръщам и го поглеждам. — Напротив, щеше. 
  56 
 Лятна разходка 
 


  (I) 
 


 След три дни Сали най-после се съгласява да се видим. Прекарала е необходимите два месеца в рехабилитационната клиника и сега има право да приема посетители. Разхождаме се из огромния двор, следвани на няколко метра от санитар и капелана на клиниката, преподобната Дорис Куан, която присъства по молба на Сали. Санитарят е тук, защото такива са правилата. Учудвам се на промяната у Сали след месеците трезвеност. Отслабнала е и е доста по-грациозна. Носи анцуг и сандали. Казва, че се видяла на няколко пъти майка си, но й липсват децата, които не са достатъчно големи, за да я посетят. Изгубила е голяма част от веселостта си. Тъмните кръгове под очите й говорят колко трудно й е било. — Толкова се разтревожих за теб, когато разбрах — казва Сали уморено, но спокойно. — Бих дошла да те видя в болницата, но… — Имах късмет, че останах жив — уверявам я. После идва мой ред да я питам как е. Сали ми казва, че през последните няколко месеца е научила много за себе си и малко от наученото й харесва. Промърморвам нещо, което би трябвало да е ободрително, но тя не иска да я ободрявам — иска да разкрие бруталната истина за онова, което си е причинила, за да си помогне да не повтаря грешката си. И иска, добавя тя, да поправи каквото може от злините, които е причинила. — Съжалявам за нещата, които ти наговорих през всички тези години, Тал. Особено за съпругата ти. За бившата ти съпруга. Правя гримаса. — Още не е бивша. — Остави я, Тал. Вече си ерген. Свикни с тази мисъл. — Не искам да свиквам. — Не е нужно; — Сали се смее и леко ме удря по рамото. Смехът й звучи пискливо и решително, бледа сянка на предишното й ликуване. — Всички ще те преследват, ще видиш. — Съмнявам се. — Шегуваш ли се? Неженен черен мъж, който не взима наркотици, не пие и обича децата? Мил, ходи на църква, не е раздразнителен? Ще трябва да ги разгонваш с тояга. Поклащам глава, защото тези възможности наистина не ме интересуват. — Забрави да кажеш „хубав“. — Не съм. Просто не искам да навириш нос. Сядаме на една люлка и дълго мълчим. — Не си дошъл само да видиш как съм — казва най-накрая Сали. — Това беше главната причина. — Може би една от причините, но не и главната. Нямам сили да срещна погледай. Долу, до оградата една възрастна жена прегръща друга, по-млада, която плаче. Може би са майка и дъщеря, но не знам коя от двете е пациентката. — Има и друга причина — казвам. — Добре. — Втренчила е поглед в тревата и рови из праха с чехъла си. — Защо взе албума? Сали бавно вдига глава. В очите й проблясва намек за сълзи или може би за болка. — Какъв албум? — пита тя неубедително. — От Шепард Стрийт. В деня след погребението. Албумът, в който бяха събрани изрезки за избягали след пътен инцидент шофьори. Взела си го, когато си тръгна. — Отново си представям как Сали подскача по предната алея, докато аз разговарям с лъжливите агенти от ФБР, а огромната й торба весело се люлее на рамото й. — Защо го взе, Сали? Отначало решавам, че братовчедка ми ще продължи да отрича. След миг тя прошепва: — Заради Адисън. — Заради Адисън? Какво общо има Адисън? — Той ме накара да го взема. — Но защо? Ако го е искал, защо не го е взел сам? — Не можеше. Онази тъпа поетеса беше с него. — Тя се засмива нещастно. — Той… Обади ми се в деня, след като умря баща ти. В къщата. Помниш ли? Каза ми да отида в кабинета и да взема албума, но когато отидох, ти беше там и… аз се уплаших. След погребението той ме помоли да го изнеса от къщата, защото било важно. Така че го направих. Обмислям за миг думите й. — Значи в него е имало нещо, което не е искал никой да види. — И аз си помислих същото. Следва най-важният въпрос. — И какво беше то? Сали рязко си поема дъх. Притеснената Дорис Куан, която се е обявила против тази среща, се появява на ръба на полезрението ми. — Адисън каза… Каза, че Марая ще се разрови… в миналото на Съдията. Искаше да взема албума, за да не го открие тя. После ме помоли дай помогна, за да… я наблюдавам. И да му казвам какво е открила. Трябва да действам внимателно и да задавам въпросите в правилния ред. — Значи не ти каза какво има в албума? — Изобщо не го спомена втори път. Водеше ме за носа. — Усмивката й е изчезнала. Внимателно, внимателно. — Предполагам, че пак той те е накарал да вземеш и тетрадката на Марая. Онази, в която си записваше, докато двете претърсвахте тавана? За да може да я прочете? — Аз реших да я взема. Исках да му направя впечатление, представяш ли си. Боях се, че Марая ще се усети как е изчезнала, но това не стана. — И той впечатлен ли беше? Тя поклаща глава. — Обадих се да му кажа, бях много развълнувана, но той дори не поиска да се видим. — Но защо е бил толкова важен, Сали? Каза ли ти Адисън за какво се притеснява? Отговорът се бави дълго, сякаш тя обмисля колко да ми каже. Притеснен, че Дорис Куан може всеки миг да прекъсне разговора ни, се боря с импулса да пришпоря Сали. — Каза ми… Каза, че баща ви е направил нещо ужасно преди много време. И каза… че ако хората разберат, може да загази. — Кой да загази? Съдията? — Адисън. — Адисън може да загази? — А ти кой мислеше? — Изведнъж гласът й е станал пронизителен. — Просто исках да кажа… — За кого друг би се притеснявал? — Потиснато ридание. — Копеле! Накара ме да лъжа заради него, накара ме да крада заради него, превърна ме в шпионка! И се отнасяше с мен като с курва! Винаги е било така! Мразя го! — Сали… Тя ме отблъсква. — Всички сте копелета! Всички Гарландови! Вие не ме обичахте! Обичахте се един друг, обичахте самите себе си, но никога не сте обичали баща ми и мен! Преподобната Куан е до нас. — Мисля, че е време да свършваме — казва тя твърдо и дърпа несъпротивляващата се Сали да стане. — Почакайте — възразявам, защото искам да я убедя, че е сгрешила. — Трябва да си тръгвате, професоре. Братовчедка ви преживя достатъчно. — Но аз трябва да й кажа… Тя поклаща глава и застава между нас. Вече е поверила Сали на една санитарка, появила се сякаш отникъде. Санитарят застава до Дорис Куан и двамата образуват непреодолима бариера. Марая и Хауард са платили за най-добрата клиника. — Разбирам, че ви боли, професоре, че вие също страдате. Но не бива да използвате братовчедка си за собственото си избавление. Сара е човешко същество, а не инструмент. Вече е била използвана от твърде много хора. Използвана докрай.  (II) 
 


 Останалото, което трябва да направя, ме кара да се чувствам долен, но поне върша нещо. Тера живее в Олни, Мериленд, на петнадесет мили северно от Вашингтон и пътуването с кола от болницата е по-малко от два часа. Раненият крак ме боли по целия път. Спирам на два пъти, но ней се обаждам, преди да стигна наблизо, защото не искам дай дам възможност да ми откаже. Сали е единствено дете на Тера и майка й яростно я защитава. Неприязънта на Тера смразява гласа й. Казвам й, че искам да видя децата, което е вярно, но не напълно. Макар и неохотно, накрая тя се примирява с неизбежното и ми казва да отида у тях. Упътва ме към апартамента си в центъра на града. Благодаря й и бързо се връщам в колата. Преследвам Тера заради една проста теория: трябва да вляза в апартамента на Сали. Сали каза, че Адисън я е накарал да вземе албума. Освен това каза, че я водел за носа. Явно е знаел, че тя ще направи всичко, за което я помоли. Така че щом не поискал да се видят, тя не му го е дала. Когато стигам до квартала, където живее Тера, отново имам чувството, че ме следят. Но никой от автомобилите след мен не забавя ход, за да види накъде отивам, така че сигурно си въобразявам. Тера ме води в кухнята и пием чай. — Какво искаш, Талкот? — Тази черта на Тера, емоционалната й откровеност, очевидно се предава по наследство. Нито тя, нито Сали могат да се преструват, че изпитват нещо, нито да скрият онова, което мислят. — Не си дошъл чак дотук само за да видиш Рейчъл и Джош, така че не си прави труда да ме лъжеш. Пък и по едно шоколадче дори не им донесе. — Днес следобед бях да видя Сали. Нещо проблясва на лицето й и гласът й става по-мек. — Как е тя? — Все още й е трудно. — Знам. Питам как се държа с теб. Въпросът ме изненадва, прозорливостта й ме кара да се чувствам гузен. — Извинихме се един на друг. Тера няма време за евфемизми. — Така ли? Че защо? И ти ли я чукаше? Внезапно ме обзема глупава паника. — Не, не, моля те, не си мисли подобно нещо. Разбира се, че не. — Твоето семейство не беше добро с нея, Талкот. — Твоето семейство. Самата Тера просто беше женена в него. — Знам. — Не трябваше да ходиш. — Пауза. Може би е решила да ми прости. — Е, защо отиде? — Тера, не мога да ти кажа всичко. Бих искал, но не мога. Но Сали беше… Двете със сестра ми преглеждаха документите на татко. Не исках да я безпокоя, но имах един въпрос, на който само тя можеше да отговори. Затова отидох дай го задам. Тера сякаш се забавлява. Отпива глътка чай. Не знам дали ми вярва. — И получи ли отговор? — Да. — Тя чака. Чувам децата да крещят в съседната стая. Време е да преглътна горчивия хап. — Тера, трябва да вляза в апартамента на Сали. — Да не мислиш, че просто ей така ще ти дам ключовете й? — Важно е. Иначе не бих дошъл чак дотук. — Кое е важно? Какво търсиш, Талкот? — Има нещо… Мисля, че Сали е скрила нещо. Взела го е от къщата на татко. Трябва да го намеря. — Искаш да кажеш, че го е откраднала? Поклащам глава категорично. — Мисля, че се е опитала да помогне. Мисля, че… е помислила, че е по-добре да го скрие. Тера присвива очи. — На кого да помогне? На брат ти, нали? — Защо мислиш така? — измъквам се от въпроса. — Защото, когато плачеше дни наред, преди да… преди да се опита да се самоубие, непрекъснато говореше за брат ти и за онова, което й причинил. — Известно време обмисляме казаното. Следващият й въпрос ме хваща неподготвен, но тя го задава като майка. — Мислиш ли, че това нещо е било причина за срива й? — Не знам. Мисля, че може би е било… част от причината. — Ако го намериш, ще го вземеш ли със себе си? — Бих искал. — Затова ли ти трябва ключът? За да го намериш и да го вземеш? — Да. — Чакай тук. Тера излиза в коридора. Чувам я как прави забележка на децата да бъдат по-тихи. Връща се след минута с една пазарска чанта. — Мисля, че търсиш това, Талкот. И ми я подава. Поглеждам вътре. Виждам стария ми шлифер, който заех на Сали сутринта, когато се измъкна от „Хилтън“. Обръщам се към Тера и се каня дай обясня, че не това ме притеснява, че ключът все пак ще ми трябва, когато осъзнавам, че чантата е по-тежка, отколкото би трябвало да бъде. Разравям я още веднъж и откривам на дъното й липсващата тетрадка на Марая. Отново понечвам да кажа, че и това не е, което търся, но разгъвам шлифера и откривам синия албум, увит в него. — Махни това проклето нещо оттук — нарежда ми Тера. — Разбрах, че идва от Сатаната, в мига, когато Сали го донесе. Не го ли усещаш? — Тя свива рамене и скръства ръце пред гърдите си. — Трябваше да го изгоря. Вече е съсипало живота на прекалено много хора.  (III) 
 


 Не съм стигнал чак дотук, за да се поддам на нетърпението си. Подобно на брат си, всъщност не се интересувам от тетрадката, защото тя вече не крие тайни. Единствено синият албум ме притегля. Но не го разгръщам, поне не веднага. Вместо това отново се насочвам на север и спирам в един най-обикновен мотел в Елктън, точно преди границата на Мериленд, за да пренощувам. Сядам в спартанската стая и се опитвам да се съсредоточа. Синият кожен албум е в средата на масата. Дяволско нещо. Спомням си деня, когато го открих, и паниката, че Сали може да го види. Дори тогава инстинктът ми подсказваше, че ще е по-добре никой никога да не вижда този албум. Е, сега е нощ, мога да го отворя и да разбера какво толкова е уплашило Сали, че прибавено към останалите гадни постъпки на семейството ни, я е накарало да посегне на живота си. Отново прелиствам ужасните страници, каталог на човешка смърт, жертви на пътнотранспортни произшествия, при които шофьорът е избягал, сборник от трагедиите на различни семейства, защото съм сигурен, че всички тези хора са били обичани от някого. Грозно, да. Но какво беше казала Сали? „Не знам защо е трябвало да го направи и с двамата“. Така казала Сали точно преди да глътне хапчетата. Пола, нейната надзорничка от Анонимните алкохолици, сметнала, че Сали говори за мен, защото тя повтаряла и: „Горкият Миша“. Но може би не е имала мен предвид. Може би някой друг е трябвало да го направи и с двамата. Последните страници са празни, защото Съдията спря да събира изрезки, след като се оправи. Но как се е оправил? Какво е довело до внезапната промяна в поведението му, която аз, брат ми и сестра ми си спомняме толкова ясно? Обръщам отново на последната изрезка, която баща ми е залепил в албума, преди да спре. Както всички останали, тя е описание за пътно произшествие, при което шофьорът избягал. Фил Макмайкъл, чета, бившето гадже на Дана и синът на стария приятел на Съдията Оз Макмайкъл, бил блъснат в камарото си от трактор с ремарке. Е, и? Интересно съвпадение, но какво толкова? В полето е надраскана една от бележките на баща ми. Отнема ми известно време да я дешифрирам. После успявам — Екселсиор. Екселсиор!? Не шахматна задача, а страница от албума? Или и двете? Чакай малко. Трябвало е да го направи и с двамата. Пръстите ми се потят, докато разлиствам напред, където естествено откривам снимка на Мишел Хофър, дъщеря на друго заможно семейство, загинала при пътно произшествие. И отново в полето виждам думата Екселсиор. Двоен екселсиор. Двамата в колата. Двамата. Шофьорът и спътникът му. Представям си как Сали седи будна в апартамента си нощ след нощ, разгръща албума и се опитва да разбере защо Адисън я е накарал да го вземе; как очаква обаждането му, което така и не дошло. Един ден тя разчита написаното от Съдията и скоро разбира всичко. И й се иска да не го е правила. Какво прави тогава? Дава албума на майка си, опитвайки се да го изхвърли от живота си, да изхвърли всички Гарланд от живота си веднъж завинаги, но това не е достатъчно. Знае, че брат ми се крие, знае какво е сторил Съдията и в нестабилното си емоционално състояние просто не издържа. Нищо чудно, че полицията не бе открила нищо за смъртта на Аби. В онези дни никой не би преследвал сина на най-могъщия сенатор от Капитолия, задето е прегазил чернокожо момиче, което е пушело марихуана и е карало без книжка посред буря — и то кола, която не е била негова. Никой освен Оливър Гарланд. Никой освен Колин Скот. Не е било просто отмъщение, око за око. В колата, която уби Аби, е имало двама души и в лудостта си Съдията е решил, че трябва да убие и двамата. 
  57 
 Някои парченца от, мозайката не пасват 
 


  (I) 
 


 След края на учебната година малкото градче Елм Харбър почти се опразва. Или поне така изглежда. Чакам. Набелязал съм си условията, необходими, за да пристъпя към действие, но те още не са налице, затова си налагам търпение. Продължавам да събирам информация. Обядвам с Арни Роузън, за да му задам коварен въпрос за правната етика. Следващата вечер присъствам на вечеря в дома на Лем и Джулия Карлайл, които скоро ще се радват на титлата му, но когато разбирам, че единственият друг сам гост е елегантна и красива чернокожа жена, десет години по-млада от мен, говорителка от обедните новини, и че моите добронамерени домакини са ни сложили един до друг на масата, се извинявам и си тръгвам рано. Тя сигурно е чудесна жена, но аз още не съм готов. Баща ми е мъртъв от осем месеца и вече много рядко говорят и пишат за него. В края на юни вземам Бентли в Оук Блъфс за цели три седмици и му предлагам всичко, което мога. Това не е обичайното глезене на дете на заможни разведени родители, в този момент не се състезавам с Кимър за чувствата на нашия странен и прекрасен син; просто имам недовършена работа, която рано или късно ще трябва да довърша, а тя може да ме довърши първа. Накратко казано, боя се, че вече никога няма да го видя. Кимър се обажда да пита как е Бентли и да ми каже колко е щастлива. Изглежда, смята, че това ще ме направи щастлив. Марая се обажда с новините, че Хауард се мести в друга инвестиционна банка, където ще бъде вицепрезидент и пряк наследник на титуляря. Само за преместването, щял да получи бонус’ от средно голяма осемцифрена сума, макар че искали от него да върне голяма част от нея в капитала на фирмата. Тъй като не знам каква реакция очаква, казвам й, че се радвам за тях. Докато слушам радостното бъбрене на Марая, се чудя какво ли значи средно голяма. Марая определено е щастлива и този път не споменава за снимките от аутопсията. Морис Йънг се обажда, за да ми продиктува списък със сбирки, на които ще чете от Библията. Решавам да не си купувам вестници. Не гледам новините и рядко ги слушам. Искам да живея в един мъничък невъзможен свят, който включва само мен и сина ми, както и жена ми, стига да реши да се върне. Жалка работа. Линда Уайът ми се обажда прочувствено. — Не знам какво си казал на Камерон Ноуланд, Тал, но той няма да даде три милиона за библиотеката! Ще ни даде шест! Удвоил е дарението си! Знаеш ли какво още каза Камерон? Че синът му е разглезен хлапак и е време някой от преподавателите да му стегне юздите! Помоли ме да ти предам благодарностите му. Така че, благодаря ти от името на Камерон и от мое име. Както винаги съм ти благодарна за всичко, което правиш за факултета. Поздравления. Имаш способности за декан, Тал. Страхотно. Очевидно академичната ми кариера е отново във възход, не защото съм създал някоя блестяща теория в областта си, а защото съм помогнал на декана да получи много пари. Не споменавам на Линда за пропуска й: не се опитах втори път да се свържа с Камерон Ноуланд. Това само би я разтревожило. Никога няма да разбера, но винаги ще подозирам, че зад удвоеното дарение може би се крие могъщият и пакостлив Джак Зиглър, който дори сега защитава семейството ми. Надявам се това да не означава, че му дължа услуга. Скъпата Дана Уърт се обажда с новината, че Тио Маунтън е решил да се пенсионира. Открито споделя, че било крайно време. Споделям чувствата й, макар че ней казвам колко се радвам или защо. Дана има и други новини. Изглежда, знае как историята с плагиатството е излязла на бял свят. Успяла е с постоянство да изтръгне от Тио факта, че още един преподавател е знаел какво е направил Марк. Разбирам какво ще ми каже, още преди да съм го чул. — Стюарт ли? — Бинго! Разбира се. Стюарт Ланд беше декан, когато Марк публикува книгата си. Може би Марк е отишъл при него, след като Тио го е посетил; може би Тио е споделил със Стюарт. Страшно объркана история… Докато се разхождаме с Бентли, допълвам останалата част от историята. Тио ми каза, че Съдията сигурно е познавал Линда Уайът от участието си в различни комитети на възпитаниците на института. Но това участие е ставало най-вече когато Стюарт е бил декан, преди провала на баща ми. Стюарт, а не Линда, е бил приятелят на Съдията. Може би в някой момент той е споделил с баща ми историята с плагиатството на Марк, може би дори се е посъветвал с него още в самото начало. И нищо чудно окончателната сделка между Тио и Марк да е била идея на баща ми. И в двата случая Съдията може да я е споменал на Джак Зиглър, може би забравяйки, че чичо Джак си записва всяко прегрешение на известните личности, за да може да ги притисне след това. Което обяснява откъде е знаел за Марк. Бентли преследва чайките с разперени ръце, сякаш и той може да лети. Продължавам да прехвърлям фактите и да търся други съвпадения. Джак Зиглър, напомням си, е човек, който държи на думата си. Каза, че няма да се намесва в номинацията на жена ми, затова трябва да повярвам — трябва да повярвам, — че Стюарт, а не Джак е информирал Белия дом за плагиатството на Марк. Защото алтернативата е твърде ужасна, за да я допусна. Не искам и да помислям какво можеше да стане, ако Кимър беше постигнала целта си — как Джак Зиглър или някой подобен на него щеше някой ден да влезе в кабинета й и да й каже кой й е помогнал да получи длъжността, кой е защитавал семейството й в мигове на опасност, какви са новите й отговорности и какво ще узнае светът, ако се опита да не ги изпълнява. За да я превърне в наследник на Съдията. Потрепервам при мисълта за съпругата си, която все още обожавам, и внезапно изпитвам благодарност, че не успя.  (II) 
 


 По средата на втората седмица задухва яростен североизточен вятър и почти два дни нямаме електричество. Бентли е весел, мракът и това, че се храним на свещи, не го притеснява — за него това е истинско приключение. Сега, когато вече е овладял езика, той бързо запомня и дори говори за събития, които са се случили, преди да може да говори. Позволявам му да спи в леглото ми — не, карам го да го прави — и докато гледам спокойното му спящо лице, преди да угася старовремския ветроупорен фенер, който намерих на тавана, се чудя как няколко кратки месеца могат да променят всичко. Защото, ако беше януари, а не юли, щях да избягам от острова, вместо да рискувам да прекарам и една нощ без светлина — и без алармена система, която да ме предупреди, ако опасността, която витае из сенките, се приближи твърде много до къщата. Но тези страхове свършиха на Старото градско гробище с господин Скот, макар загадките, които ги причиниха, още да не са разрешени. Лежа буден, мисля за Фрийман Бишоп и агент Форман — истински агент, макар и не на име Форман — и се удивлявам от божието провидение. „Вместо Твоите бащи, ще бъдат Твоите синове“, се казва в Псалом 44. Мисълта, че Бентли е мой наследник на земята, ме изпълва с благоговение и надежда. „Защитавай семейството си“, нареди ми Джак Зиглър. Е, правя каквото мога. Само че ме чака още работа. Последния ден си правим пикник на плажа и гледаме как слънцето залязва. Същият плаж, където господин Скот удави една бедна душа, за да помислим, че е мъртъв. Предизвиквам някой от призраците от последните девет месеца да се покаже. Седнал на одеялото, прегръщам сина си толкова силно, че той започва да се дърпа. Не ми се иска да го пусна. Очите ми се навлажняват. Спомням си нощта, когато се роди, как двамата с Кимър едва не умряха. Ужаса ми, след като лекарите насила ме изхвърлиха от родилното отделение. Радостта, която преживяхме, когато всичко свърши, и двамата, майка и баща, коленичихме в молитва за нашия син, като обещавахме на бога всичко онова, което хората рядко изпълняват, когато желанията им се сбъднат. На другата сутрин товаря колата, качвам Бентли и се нареждам на опашката за ранния ферибот. Време е да върна Бентли на майка му. И най-накрая да се изправя срещу собствените си демони. 
  58 
 Правдоподобно обяснение 
 


 Лятната къща на Малъри Коркоран е запусната ферма, която се простира на двеста акра земя близо до Мидълбъри, Върмонт — реставрирана дървена къща от осемнадесети век, половин дузина външни пристройки, множество ливади, дадени на местни жители под аренда, за да отглеждат добитък, и гъсти гори, където чичо Мал обича да ловува. Седим на овехтелите люлеещи се столове на предната веранда, адвокат и клиент, които пият лимонада, докато децата си играят с орда кучета и котки на двора. Чичо Мал носи мръсни джинси, работни ботуши и карирано сако — прилича на джентълмен-фермер или поне идеята на вашингтонски адвокат за него. Аз съм в обичайната си лятна униформа — маскировъчни панталони и анорак. Бастунът ми лежи на пода до мен, пазен от едно от огромните кучета, които гледат тук, но искам Малъри Коркоран да е наясно с присъствието му. — Колко от историята разбра? — пита ме той, когато ни писва от светски разговор. — Знам, че ти си оставил бележката в Каща Винард. — Не бях аз, а Медоуз. — В усмивката му няма извинение. — Затова я остави да чуе всичко първия път. Вече е била замесена. — Да, вече беше замесена — съгласява се той. — Но трябваше да го направим по този начин. Изпълнявахме последната воля на наш клиент. Баща ти. Остави ни едно от онези писма: „Отворете го, ако нещо се случи с мен“. Спомням си сутринта, когато си тръгнах от Аспен. — И ви е дал кода, за да изключите алармата в Каща Винард. Така че никой да не ви попречи. — Чичо Мал кима, но аз съм объркан. — Защо просто не ти е казал какво иска да знам? Защо беше нужна цялата тази бъркотия? Малъри Коркоран отпива от лимонадата си, погалва друго голямо куче между ушите и то ляга до него. Той не се страхува от мен. Не се колебаеше да ме покани. Смята, че е постъпил почтено и няма какво да крие. — Мисля, че баща ти искаше да знаеш някои неща, но не съм сигурен, че искаше да ти ги каже направо. Мисля, че той… се страхуваше, че ще го разбере някой друг. Затова направи разпорежданията си и после ги скри така, че само ти да можеш да ги намериш. — Преди една година — мърморя. — Бих казал, около две. Кимам. — През октомври тази година ще станат две години, откакто ти е дал писмото. Чичо Мал е твърде умен адвокат, за да ме попита веднага откъде знам това. Но не знае какво ми разказа Майлс Медисън, моят тъст. — Така ми се струва — казва Малъри Коркоран; все още чеше кучето. Кимам. В началото на лятото се консултирах с колегата си Арни Роузън, експерт по професионалните задължения, който ми обясни на обяд, че адвокатът е длъжен да пази тайните на клиента си и след смъртта му. Разбира се, той може вече да не действа от негово име, но трябва да изпълни всички предсмъртни разпореждания, стига да не са незаконни, да не излизат извън задълженията му и клиентът му да е вменяем. Ако онова, което иска клиентът, му изглежда неправилно, адвокатът може да се опита да го разубеди или дори да откаже да го направи, но ако приеме, задължението за поверителност си остава. С други думи, Малъри Коркоран е сметнал, че да остави писмото на Съдията в Оук Блъфс е в рамките на етичните му задължения към баща ми — колкото и да е изкривен моралът му. Защо е било нужно да претърсват първия етаж на къщата, питам го. Или да чупят стъклото? Той свива рамене. — За да сме сигурни, че само ти ще се качиш горе и ще откриеш писмото. Идеята беше на баща ти. — И това ли направи Медоуз? — Не съм разпитвал за подробностите. — А какво щеше да стане, ако просто бях изчакал полицията, преди да се кача горе? — Не знам. Предполагам, че щяха да намерят писмото и да ти го дадат. Същото щеше да стане и ако пазачът — не помня как се казваше — го беше открил пръв. Но трябва да призная, че не съм сигурен дали баща ти е предвиждал възможността Кимбърли да го види преди теб. Предполагам, че тогава всичко щеше да се обърка. Или пък просто е решил, че си прекалено голям джентълмен, за да изпратиш жена си да провери горния етаж, след като е имало влизане с взлом. Не мога да кажа дали ме хвали, или ми се подиграва, затова изоставям темата и вместо това задавам първия от двата въпроса, които ме доведоха тук. — Знаеше ли какво прави баща ми? Защо е оставил писмото на теб? — Нека избързам — питаш ме дали съм знаел какви са разпорежданията, или защо точно е искал да знаеш онова, което е искал да знаеш. Отговорът, Талкот, е „не“. Не знаех. И все още не зная. — Знаеш ли защо е избрал мен, а не Адисън? Този път отговорът се забавя повече. — Имах впечатление, че брат ти… беше в немилост. — В немилост? — Баща ти, изглежда, мислеше, че брат ти го е предал. Това ме обърква. Но един поглед към лицето на суперадвоката ми показва, че няма да ми каже повече. Затова задавам втория въпрос: — Знаеше ли какво става всъщност? Между баща ми и Джак Зиглър? Той има готов отговор. Вероятно го е измислил още в деня, когато икономката му се е обадила, за да каже, че Съдията е мъртъв. — Баща ти беше мой партньор и приятел, Талкот, но той ми беше и клиент. Знаеш, че е невъзможно да разкрия това, което ми е казал поверително. — Приемам това за „да“. — Не го приемай нито като „да“, нито като „не“. Не бива да си правиш заключения. — Аз също съм твой клиент. Това значи, че трябва да пазиш и моите тайни. — Така е. — Добре. Ще поразмишлявам на глас. — Чичо Мал е неподвижен като статуя. — Не знам какво точно са правели чичо Джак и баща ми, но знам, че е имало нещо. Не знам колко си отгатнал, но не смятам, че би ти разказал всичко, защото… защото ценеше уважението ти. — „И не ти се доверяваше напълно — мисля си, но не го казвам, защото целта ми е да го изчеткам. — Съдията не ти се е доверявал напълно и това е причината да ти даде само онова загадъчно писмо и да скрие разпорежданията си на друго място“. — Бих искал да ти кажа какво мисля аз, че се е случило. — Ще ми е много интересно да го чуя, Талкот. И аз му разказвам всичко. Казвам му, че според мен отначало всичко е било невинно. Може би Съдията е отишъл при Джак Зиглър, за да му намери частен детектив, и той му е препоръчал Колин Скот, защото Скот му е бил колега в ЦРУ и е имал нужда от работа. Съмнявам се, че в началото баща ми е искал да наеме убиец. Може би Джак Зиглър го е изкушил. Може би просто така се е случило в определен момент. И в двата случая, когато баща ми е получил доклада на Скот, е решил да не го споделя с полицията. — Защо? — Заради имената в него. — Но по лицето на чичо Мал не трепва нищо, което да ми покаже дали Съдията е споделил с него точно това. Аз пък не го казах на Скъпата Дана и никога няма да го направя. Вместо да отиде в полицията, продължавам аз, Съдията помолил Скот да убие шофьора на колата. Скот отказал. Това е бил спорът, който са дочули Сали и Адисън. — Затова баща ми е отишъл отново при Джак Зиглър — продължавам. — Отишъл е при чичо Джак и го е помолил да използва влиянието си върху Скот или да намери някой друг за тази работа. Може би Джак Зиглър е бил изненадан, а може би не. От това, което съм чел, той винаги е притежавал забележителната способност да отклонява другите от правия път. Подозирам, че отначало е възразявал, че е предупреждавал баща ми, че няма представа в какво се замесва, защото е познавал достатъчно стария си приятел, за да разбере, че щом веднъж е поел пътя към другия свят, той едва ли ще се откаже, когато разбере колко е опасен този свят. Напротив, подобни възражения само биха го насърчили. Баща ми би продължил да настоява, че иска шофьорът на колата да умре. Вероятно е казал, че е готов да плати всяка цена, че не го интересува какви задължения ще поеме, стига справедливостта да възтържествува. Може би това е бил моментът, когато е накарал чичо Джак да му обещае само едно — че ако нещо се случи с него, с баща ми, в резултат от тази история, Джак ще се погрижи семейството му да не пострада. И е повярвал на обещанието му, защото както ми каза агент Нунцио, Джак Зиглър живее благодарение на обещанията си. — Това са предположения — казва Малъри Коркоран с растящо неудобство, защото аз разсъждавам на глас за прегрешенията на двама от бившите му клиенти, а не само на един. — Знам. Но нещата се връзват. — Той не възразява, затова продължавам. — В крайна сметка Джак Зиглър се съгласил да се намеси и поискал разрешение от онзи, който взима тези решения в неговия свят. Била сключена сделка. Скот щял да извърши убийството. Нямало да му се плаща, както не му било платено и за разследването. В замяна, от време на време, щели да искат от Съдията дребни услуги. Нищо явно — никакво гласуване за отмяна на присъдата на някой мафиотски дон или наркобарон. Вместо това щял да подпомага компаниите, в които се инвестирали незаконни пари. Отхвърляне на някой проектозакон, който би утежнил положението им или би им струвал твърде много. Отмяна на решение срещу създаване на тръст или даване на монополно право. — Затова баща ми започна да гласува много по-консервативно след смъртта на Аби — обяснявам с искрена болка. — Защо отхвърли толкова проектозакони? Прикривал е услугите си с проява на идеологическа чистота. — Все още предполагаш, Талкот. — Да, така е. Но не мога да попитам Джак Зиглър дали фактите ми са верни. Размишлявам. От онова, което ми каза Уейнрайт, е ясно, че Съдията се е измъчвал от коварството си. Бил станал съдия, за да раздава правосъдие, а не да бъде обвързан завинаги с престъпници. Несъмнено специалните услуги се трупали. Може би когато нелегалните пари са влезли в законния бизнес, ритъмът се е ускорил. Когато изненадващо бил номиниран за Върховния съд, партньорите на Джак Зиглър сигурно са ликували. А баща ми бил потресен. Може би истината щяла да излезе наяве и той щял да бъде съсипан. И тогава може би му дошла друга идея. Може би истината трябвало да излезе наяве и тогава той щял да избяга от ада, в който сам се бил хвърлил. — И тук се намесил Грег Харамото — казвам, но думите ми не предизвикват реакция. — Опитах се да говоря с Грег, но той не пожела. С лека усмивка чичо Мал най-после допринася към разговора. — Не съм изненадан след онова, което каза сестра ти за него по телевизията. В какво го беше обвинила? — Че си падал по Съдията. — Точно така. Знаеш, че хората не забравят такива неща, Талкот. — Не обвинявам Грег. Искам само да знаеш, че това все още са предположения. — Не се и съмнявам. — Той става и разбирам, че разговорът ни е свършил. — Всичко, което каза, са само предположения. Не можеш да си сигурен дали в тях има нещо вярно. — Съзнавам това. Стигаме при колата ми и той казва: — Знаеш ли, Талкот, да предполагаш невинаги е лошо. Понякога и аз си го позволявам. Стоя неподвижно и не смея дори да го погледна. — Бих предположил, че някои от нещата, които каза, може би са верни. — Гласът му е тих и малко тъжен. — Може би, Талкот, може би. Бих предположил и че когато баща ти е дошъл при мен да ми остави писмото и ми е казал за разпорежданията, ми е казал, че смята да напусне фирмата. Ако бях човек, който обича да предполага, щях да сметна, че е бил уплашен, че нещо от миналото му го е преследвало. Не мисля, че се боеше от смъртта. Ако трябва да предполагам, бих казал, че се боеше нещо да не излезе наяве. Най-после се обръщам. — Разпорежданията… всичко това… нямало ли е да го изложат? — Да, но при неговите условия. — Какво искаш да ми кажеш? Отново вечната усмивка. — Не ти казвам нищо, Талкот. Знаеш, че не бих нарушил поверителността. Просто предполагам. — Добре… И какво предполагаш? — Предполагам, че баща ти е планирал да скрие информацията, която е искал да намериш, и после да се самоубие. 
  59 
 От друга страна 
 


 — Това е най-нелепото нещо, което съм чувала — казва Скъпата Дана Уърт. — Кое? — Че баща ти би се самоубил. Свивам рамене. — Така каза той. — Ха, самоубийство! — пръхти Дана. — Случва се. Хората правят глупости. Една от общите ни болки е, че преди два дни Тио Маунтън получи сърдечен удар и не се очаква да оживее. Иска ми се да обвиня Съдията, да обвиня и Тио, но не мога да не виня и себе си: не бях ли прекалено строг със стареца? — Значи се предполага, че баща ти е щял да се самоубие, защото се е боял, че ще бъде разобличен? А ти е трябвало да откриеш разпорежданията му и да отмъстиш за него? — Нещо такова. — Съжалявам, Миша, но това изобщо не звучи достоверно. Няма значение какъв човек всъщност е бил баща ти. Ако някой журналист е смятал да го изложи, защо би го спрял фактът, че вече е мъртъв? Мъртъвците не съдят за клевета. — Не съм сигурен, че е ставало дума за публично изобличение. — Че какво друго има? — Може би някой го е заплашвал да разкаже на семейството му какво прави. — Но защо? Какво би искал този някой от него? И защо би се отказал, ако той умре? Разочаровано поклащам глава. Единственото, което би накарало този някой да заплашва баща ми, е онова, което още не съм открил — разпорежданията. — Не знам — признавам. — Миша! — Дана има нов въпрос. — Защо би го направил Джак Зиглър? — Кое? Да го остави да се откачи от сделката? Да го остави да се пенсионира? — Не, не. Защо е отишъл в съда? Не е ли знаел, че някой ще го познае, че кариерата на баща ти ще бъде съсипана? — Вероятно — отвръщам й, защото съм мислил по този въпрос. — Но може би провалът на съдебната кариера на баща ми е бил прощалният подарък на Джак Зиглър за него. Дана кима. — И когато баща ти най-накрая се е измъкнал, ги е предупредил, че е записал всичко. И че ако му се случи нещо неприятно, цялата история ще излезе наяве. — Тя е развълнувана. — Сигурно това е написано в документите, Миша! Услугите, които е правил, компаниите, притежателите им — всичко! — И аз така предполагам. Спомням си отново, че Съдията винаги е искал имената на собствениците на фиктивни компании и как малко от тях са смеели да му откажат. Съдия Уейнрайт каза, че искането на баща ми да му бъдат разкрити се дължало на склонността му да изпипва всичко в подробности. Но е имало и друга причина — той се е застраховал, трупал е информация. Това също би обяснило кой е наел Колин Скот да ме следи. Възможността той да е бил описан в документите би могла да бъде вариант, но идеята, че Скот е реагирал така от личен страх, си остава слабата брънка в теорията на ФБР какво се е случило. Нямам представа дали Бюрото подозира, че Скот е бил убиецът на Фил Макмайкъл, сина на сенатора, но те явно мислят, че се е върнал, защото го е притеснявало нещо в разпорежданията. А това няма смисъл. Ако е бил в безопасност зад океана и е живеел под чуждо име, защо би се върнал в Съединените щати, рискувайки да го арестуват аз убийство? Не, той ме следеше по поръчка на някой друг, някой, който му беше платил добре, за да проследи бившия си работодател, и подозирам, че никога няма да разбера кои са били клиентите му, ако не открия разпорежданията, защото тези хора трябва да са онези, които са се възползвали от корупцията на баща ми. — Знаеш ли, Миша, много се възхищавах на баща ти. — От дълбоките й тъмни очи лъха неподправена болка. Чудя се колко ли повече щеше да я боли, ако знаеше тайната, която не споделих с нея; самоличността на шофьора на червената кола, убит от Колин Скот. — Но това… Какво да правя сега? Да го мразя? Как? Сещам се за още една от баналните фрази на баща ми. — Трябва да теглиш чертата, Дана, и да забравиш миналото. — Имам чувство, че никога не съм го познавала. Сякаш е бил… някакво чудовище. — Тя потръпва. — Имал е толкова скрити страни. Толкова пластове. Спомням си монолога на Джак Зиглър. — Опитвал се е да защити семейството си. Просто… е загубил мярката. — Това е твърде просто извинение. — Не го казвам като извинение. Не се опитвам да оправдая това, което е направил. Просто мисля… Не мисля, че е го е направил умишлено. Просто се е подвел. — Съжалявам, Миша, но това няма да мине. Баща ти не беше заблуден наивник. Беше интелигентен човек. Знаеше кой е Джак Зиглър. Знаеше какво е Джак Зиглър. Ако наистина го е помолил да разреши това убийство, мислиш ли, че не е осъзнавал, че през остатъка от живота си ще работи за него? Не беше толкова наивен, Миша. Не се самозаблуждавай. — Тя отново потръпва, после докосва лакътя си: раната от куршума още не е зараснала. — Не знам какво да кажа за него. Не искам да кажа, че е бил покварен по природа… но не си е правел и илюзии. Той е решил да убие шофьора на онази кола. Взел е решение да стане корумпиран съдия. — Тя отново поклаща глава. — Не мога да повярвам, че съм знаела толкова малко за онова, което става в главата му. Страшно е, Миша. И болно. — Опитай се да си представиш, че си му дете. — О, Миша, не исках да прозвучи така. — Тя стиска ръката ми. — Съжалявам. — Знам, че не искаше, Дана. Но и на мен не ми е лесно. — Въздишам. — Както и да е, това вече не е твоя грижа. Дана ме поглежда остро, отваря уста, доловила в тона ми нещо, което ней харесва. Пуска ръката ми. Може би и тя е осъзнала онова, което си мисля, откакто простреляха и двама ни — че приятелството ни никога вече няма да е същото. Тя насочва пръст към мен. — Ти не смяташ, че нещата са приключили — казва с учудване в гласа. — Криеш нещо от мен, Миша. — Остави, Дана, моля те. — Това ли смяташ да направиш? Да оставиш нещата така? Съмнявам се. — Застанала е пред мен с ръце на кръста. После гласът й се смекчава. — Смяташ ли, че кутията ги е заблудила, Миша? — Надявам се. Надявам се… да помислят, че Съдията просто е блъфирал. — Ами ако има някакви изследвания, които да покажат кога е била заровена кутията? — Сигурен съм, че има, но те не знаят кога я е заровил. Може да го е направил в деня, преди да умре. Ти я зарови половин година по-късно. Дали изследването ще може да докаже разлика от няколко месеца? — Надявам се, че не. — Измъчена усмивка. — Иначе здраво сме загазили. — Ако знаехме къде са тези документи — замислено добавя Дана, — можехме да ги използваме, за да се застраховаме. — Само че не знаем. Тя тревожно изучава лицето ми. — Моля те, Миша, направи ми услуга. Когато дойдат при теб, защото кутията е била празна, и решиш да излъжеш, за да ме спасиш, постарай се повече, отколкото в момента. — Никой няма да идва — успокоявам я. — Заблудихме ги, Дана. Но изражението на най-добрата ми приятелка ми казва, че тя не е сигурна в това. Честно казано, и аз не съм. 
  60 
 Ендшпил 
 


  (I) 
 


 Когато не съм с Бентли, дълго карам из околността, като наблюдавам грижливо огледалото за обратно виждане, защото отново долавям, че сенките се раздвижват. Сигурен съм, че някой ме следи. Може би са хората на Нунцио, може би на Джак Зиглър или неговите партньори. Но имам чувството, че онзи, който ми диша във врата, е някой друг, някой, който се е бил оттеглил за известно време. Някой, който знаех, че ще се върне. Времето ми изтича, но само аз го знам. Един летен ден Шърли тича по коридорите като ученичка и прегръща всеки, когото срещне. — Той се върна! — вика тя, наистина вика, и хлипа от радост. Когато идва моят ред за прегръдка, тя едва не събаря бастуна ми. — Чинк! Върна се! — Снощи се прибрала и той стоял на стъпалата пред дома й, и махал опашка от радост. Учуден съм, но и облекчен, както и още по-сигурен в една своя теория. Странното е, добавя Шърли, че носел съвсем нов нашийник, без име. Но тя е достатъчно умна, за да намери обяснение. — Сигурно го е изгубил, когато е избягал, някой го е намерил, но не е знаел къде живее и му е купил нов. А после на Чинк му е домъчняло за мен, избягал е и е намерил пътя към къщи. Хубава история, макар да не е вярна. Вместо това си спомням една любителка на животните, която отрасла с пет кучета и десет котки. Тя можеше да стреля по мен на гробищата, защото това й е работата, но не е имала сърце да навреди на черния териер на Шърли. Чудя се откъде ли е взела кръвта, с която беше намазала нашийника, когато ме е проследила до Аспен. И защо не ми се е обадила, когато се е промъкнала в Елм Харбър, за да остави Чинк пред вратата на Шърли. На следващия ден елегантният Питър Ван Дайк ме кани да обядвам с него и Тиш Киршбаум, за да поговорим за многото съдебни процеси, свързани с бойскаутите, защото не можел да си представи по-добър рефер. Тримата се шегуваме и спорим, сякаш отново съм уважаван член на факултета. И вероятно почитан член на общността, защото трите ми рани от куршуми са ме направили местна звезда. През първата седмица на август хазяинът ми Лемастър Карлайл полага клетва като съдия от Апелативния съд на САЩ. Присъстват всички мастити местни правници. Съдия Карлайл произнася кратка реч, в която тържествено обещава да направи всичко възможно, за да продължи традицията на учреждението — разбираме, че говори за добрите традиции. Аплодират го бурно, защото всички са решили да го харесват. Още съм ядосан, защото не ни каза, че участва в номинациите. Въпреки всичко случило се и макар да знам, че това е мазохизъм, продължавам да изпитвам известна лоялност към невярната си жена, чиито амбиции за съдийско място бяха съкрушени от Лем. Все пак разтърсвам ръката му и казвам подходящите думи. Кимър също присъства и също му честити. Далия Хадли беше права и съпругата ми го знае: тя ще има и други шансове, стига да продължи да работи усърдно и да угажда на когото трябва. Церемонията съвпада с четирийсет и втория ми рожден ден. Кимър не споменава нищо, а аз нямам намерение да я подсещам. Затова единствената ми честитка е късно обаждане от Марая, която ме засипва с възторзи около вече шестмесечната Мери, но и споделя, че възнамерява да се върне скоро на Шепард Стрийт — все още имало несортирани документи. Пожелавам й успех. Тио Маунтън умира два дни след клетвата на Лем. Дъщеря му Джо, адвокатката от Ню Йорк, погрешно смята, че все още се възхищавам от Тио, и ме моли да произнеса една от надгробните речи на пищното му католическо погребение. Не мога дай откажа, без да увелича скръбта й. Написвам няколко реда, като се мъча да си припомня някогашните си чувства към Тио, но не мога да прочета текста, защото плача твърде силно. Докато всички се споглеждат объркани, Линда Уайът излиза отпред, слага нежно ръка на рамото ми и ме повежда обратно към пейката ми. Предполагам, че хората са си помислили, че плача за Тио. Може би донякъде беше така. Но плачех най-вече за всички хубави неща, които никога няма да бъдат същите, и за начина, по който Бог ни принуждава да пораснем, когато най-малко го очакваме.  (II) 
 


 Господин Хендерсън се показва на вратата на апартамента ми на втората сутрин след погребението. Имал работа наблизо, казва той непринудено, в случай че някой съсед подслушва, затова решил да се отбие да ме види. Носи спортно яке, за да прикрие пистолета си, и не изглежда много зле, затова предполагам, че петият човек на гробищата през нощта, когато ме простреляха, е бил двойникът му Харисън. Бяхме двамата с Дана, Колин Скот и Максин, която открадна изровената кутия. Това прави четирима. Но аз знам, че имаме и пети, не само защото полицията мисли така, но и защото чух мъжки — а не женски — глас да вика от болка, когато умиращият Колин Скот стреля за последно. Полицията не намери следи от него, значи е имал достатъчно сили, за да успее да избяга. Каня господин Хендерсън вътре, защото нямам избор. Докато чакам гилотината да падне, го отвеждам до малката кухненска маса, наскоро пребоядисана реликва от детството ми, спасена от мазето на къщата на Хоби Роуд. Предлагам му вода или сок. Хендерсън отказва. Като комарджии, които си нямат доверие, и двамата държим ръцете си на показ. Много сме учтиви, макар Хендерсън да се погрижва да включи малко електронно устройство, което щяло да направи трудно да ни подслушат. Знам само, че от него веднага ме заболява глава, макар че не издава и звук. — Вашият приятел разбира защо направихте онова, което направихте — казва ми Хендерсън с плътния си енергичен глас. — Не ви обвинява, че съдържанието на кутията беше… разочароващо. Напротив. Много е доволен. Това ме изненадва. — Наистина ли? — Вашият приятел смята, че всички засегнати страни са удовлетворени от този финал. Изглежда, онова, от което се бояхме с Дана, е вярно — Джак Зиглър е стара кримка и е трудно да бъде заблуден толкова лесно. Предполагам, че и останалите засегнати страни са стари кримки. Но те са удовлетворени. И Хендерсън е тук. Което значи, че… — Някой друг е взел кутията — промърморвам. Добрите, мисля си. Не великите, а добрите. — Тя не е у моя… приятел. Прав ли съм? Хендерсън отказва да ме осветли. Волевото му лице е безизразно. — Вашият приятел смята, че щом нищо не е било намерено, може би не е имало какво да бъде намерено. Някои заплахи са блъфове. — Разбирам. — Сигурно сте съгласен. Най-после разбирам за какво става дума, за какво ми прощават и какви думи трябва да кажа, за да заслужа прошката си. — Съгласен съм. Някои заплахи са само блъфове. — Вероятно разпорежданията никога не са съществували. — Това е напълно възможно. — Дори вероятно. — Дори вероятно — повтарям, за да приключа сделката. Хендерсън вече се е изправил. Гледам широките му рамене и се чудя колко ли секунди ще му отнеме да ме убие с голи ръце, ако се наложи. — Благодаря за гостоприемството, професоре. — Благодаря, че наминахте. Преди да изключи електронния заглушител, Хендерсън казва още нещо. — Вашият приятел иска също да знаете, че ако в бъдеще откриете нещо, което не е… толкова разочароващо… очаква да му се обадите. Междувременно ви обещава, че няма да ви притесняват повече по този въпрос. Обмислям и това. Някои заплахи са блъфове. Той намеква повече, отколкото казва всъщност. — И семейството ми и аз… — Ще бъдете в пълна безопасност. Естествено. — Но не се усмихва. — Имате думата на вашия приятел. Иска да каже, докато спазвам своята част от сделката. Преди желанието на чичо Джак да ме защитава беше диктувано от уверението му към засегнатите страни, че ще открия разпорежданията. Сега, когато нещата се промениха, той ще ме пази, защото е убеден, че няма да успея. Те не знаят дали съм намерил истинските разпореждания; дали като баща ми не съм ги скрил и не съм направил собствени разпореждания, които да бъдат разкрити в случай на неочакваната ми кончина. Засегнатите страни и аз ще живеем оттук нататък в един и същи страх. — Добре — казвам. Не се ръкуваме.  (III) 
 


 Всяка вечер гледам метеорологичния канал. В края на третата седмица от месеца, докато Бентли е при мен за няколко дни, включвам телевизора и с одобрение забелязвам страховития ураган, който се насочва към крайбрежието. Ако не промени курса си, ще удари Винярд след четири дни. Идеално. На другата сутрин, събота, завеждам Бентли при майка му и й казвам, че отивам на Винярд за няколко дни. Тя кима равнодушно, после изведнъж се втренчва в мен. Решителността в гласа ми я плаши. — Какво ще правиш, Миша? — Ще довърша започнатото, Кимър. Трябва да го направя. — Не, не трябва. Няма какво да довършваш. Всичко свърши. — Тя притиска сина ни към бедрото си, опитвайки се да отпъди истината. — Грижи се за него, Кимър. Искам да кажа, ако нещо стане с мен. Сещам се как Бентли казваше: „Посмял!“ — Не говори така! Никога не говори така! — Кимър, чуй ме, моля те. Няма да правя никакви глупости. Още не съм разгадал част от мистерията. Трябва да отида и да разбера. — Какво да разбереш? Мисля за сенките, които отново се раздвижват край мен, и се чудя как дай го кажа. Сещам се за още необясненото нападение върху мен насред кампуса. За раните от куршуми. За разговора с господин Хендерсън. — Онова, което беше преди, скъпа. Трябва да го видя. Тя вдига очилата на главата си и задава само един въпрос. — Опасно ли ще е, Миша? Искам да кажа, за теб? — Да. 
  61 
 Приятелят на Анджела 
 


  (I) 
 


 Ураганът започва на втория ми ден в Оук Блъфс и е истински венец на бурите, един от най-силните, за който ще се говори години наред, точно както се надявах. Цяла сутрин полицията обикаля с мегафони по улиците и предупреждава всички, които живеят близо до водата, да се евакуират. Радиостанциите на острова и на носа предсказват ужасни разрушения. Стоя в къщата или на верандата и гледам как бурята се доближава. Рано следобед вятърът вече е счупил три клона и на целия остров няма ток. Дъждът образува мокър блестящ щит точно до стълбите, сякаш ако минеш през тази завеса, ще попаднеш в някакъв вълшебен свят, където листата летят, градинските мебели се разхождат безцелно по улицата, а дърветата с пукот се пречупват. Все още чакам. По Оушън Авеню и крайбрежната улица няма коли, никой не играе в парка. Както обикновено няколко глупаци се разхождат по вълнолома, може би очакват да видят дали вълните ще станат толкова високи, че да ги отнесат. Но те не са по-глупави от Талкот Гарланд, за приятелите Миша, който стои на предния прозорец на къщата си, чийто капак не е затворил, отказвайки да се подчини на официалните нареждания за евакуация. Разбира се, че не мога да си тръгна. Планирах, очаквах, надявах се на този момент от деня, когато излязох от болницата и видях Кимър да стои бойко в коридора на Хоби Роуд 41. Тогава разгадах мистерията. Не смеех да я споделя с никого и само Дана заподозря, че може би съм успял. Не мога да си тръгна. Чакам най-силната от бурите, чакам единствения момент от срещата ми с Джак Зиглър на гробищата, когато мога да съм абсолютно сигурен, че ще съм сам. Обзалагам се, че никой не би могъл да ме наблюдава в такъв ураган. В три и двадесет бурята започва. Водата прескача вълнолома и засипва с пясък, водорасли и дори риба крайморската улица. Още едно дърво пада. Виждам самотна малка кола, която се бори да измине улицата, но вятърът я обръща, шофьорът изскача навън и побягва. Наблюдавам, докато се уверя, че няма да се върне. Чувам ужасен трясък — един клон пробива прозореца на съседната къща. Все още чакам. Каща Винард е тъмна и се тресе. В цялата област няма ток. Никой не се движи по улиците. Няма коли, нито камиони, нито велосипеди. Няма жив човек и когато излизам в бурята, пронизвайки безкрайната сивота с мощния лъч на прожектора, който съм донесъл, виждам само спуснатите кепенци на всички къщи на Оушън Парк. Осветявам прозорците и верандите, дърветата и естрадата за следи от човешко присъствие. Нищо. Повтарям процеса от всички страни на къщата и се прибирам. Сам съм. Всички други на света са разумни. Сегашният момент е на лудите. Моят момент. Оставям прожектора и взимам обикновено фенерче. Когато минавам през трапезарията, забелязвам отново глупавата корица от „Нюзуик“: ЧАСЪТ НА КОНСЕРВАТОРИТЕ. Но сега не ми звучи толкова глупаво. Може би Съдията я е запазил за спомен. За някого, на когото е дължал донякъде извинение. Спомням си напълно различните картини на стената в къщата на Тера. Както беше преди. Баща ми непрекъснато използваше тази фраза и ми я наби в главата. Надявал се е никога да не я забравя. Качвам се на втория етаж на къщата, после издърпвам стълбата, която води към тавана.  (II) 
 


 Таванът на Каща Винард не е място, където можеше да прекараш повече от двадесет-тридесет секунди посред лято. Поради някакъв странен физичен ефект — издигането на топлия въздух или лоша вентилация — помещението е ужасно задушно, не може да се диша, дори вечер, когато останалата част от къщата вече се е охладила. По време на урагана положението е още по-лошо. Навън е студено, но тук на всяка стъпка се обливам в пот. Освен това едва не изгубвам смелост, защото усещам как покривът се тресе. Никога не съм виждал покрив да се издига и огъва, и гредите му да треперят като при земетресение. Чувствам се в изключителна безопасност. Започвам да търся. Знам, че е някъде тук. Скрит от години трупаните боклуци, но е някъде тук. Трябва да е. Чичо Дерек. Как можах да забравя чичо Дерек? Както каза Сали, той ми беше кръстник. Препъвам се в куфари, стари съдове и фенери, ровя из стари дрехи и още по-стари книги, но не мога да го намеря. Чувам капене и разбирам, че покривът е протекъл. Стаята не е толкова задръстена с вещи, колкото тавана на Шепард Стрийт, където ходи Марая; не би трябвало да е трудно да открия онова, което търся. Удрям си пищяла в някакво старо канапе и се чудя на енергията и глупостта, които са се изисквали, за да бъде качено тук. Под едно палто намирам старата си бейзболна ръкавица, която смятах за безвъзвратно изгубена. Откривам детска тетрадка, изпълнена с несръчни рисунки на фарове. И тя ли е моя? Или на Аби? Не мога да си спомня. Коминът скърца. Откривам плажен чадър, неотварян от двадесет години, и няколко отдавна непрани плажни хавлии. Готов съм да се откажа. Може би теорията ми е погрешна, може би съм далеч от истината… Но знам, че съм прав. Както беше преди. В49. Първият ход на двойния екселсиор, когато белите губят. Само че това не е квадратче на въображаема шахматна дъска, а дума. Преди. Както беше преди. С други думи, преди нещата да тръгнат на зле. Но те не тръгнаха на зле, когато баща ми се оттегли, а много преди това. Тръгнаха зле — казвал той, според Алма — когато се разделил с брат си заради амбициите си. Чичо Дерек, по-малкият му брат, който измисли прякора ми. Чичо Дерек, доживотен комунист, който беше яростен националист. Той не се задоволяваше с мирни протести — да се молиш, докато ченгетата ти разбиват главата, така го наричаше — а отвръщаше на ударите. Въоръжената борба. Когато Съдията го нямаше, всички седяхме в краката на чичо Дерек и го слушахме омаяни, особено Абигейл. Той проповядваше активност, активност и пак активност. Но не само по законен начин. Харесваше Пантерите, макар да смяташе, че идеологията им малко куца. Харесваше Студенти за ненасилие. Но най-много се възхищаваше на черните комунисти, които се бореха активно. А кой беше най-известният чернокож комунист? Анджела Дейвис. Анджела Дейвис. Премествам един навит килим и ето го най-после. Изправям се. Гледам плюшеното животинче, спечелено от Аби на панаира преди толкова много години; овехтялата панда, която покойната ми сестра нарече на Джордж Джексън, застрелян при опит да избяга от затвора Сан Куентин. Навремето всички чернокожи жени в Америка на определена възраст, изглежда, бяха влюбени в него, както и някои като Аби, които бяха още доста млади. Джордж Джексън, красивият енергичен революционер, предполагаемият любовник на Анджела Дейвис. Приятелят на Анджела.  (III) 
 


 Седя в кухнята и размишлявам. Бурята продължава да разтърсва кухнята. Преди няколко минути отново обиколих къщата, за да съм сигурен, че не ме наблюдават. Докато осветявах естрадата, за миг ми се стори, че долавям движението на сянка, затова пресякох Оушън Авеню и огледах навсякъде. Нищо. Никой. Но сега съм подгизнал, а прожекторът показва всички признаци на изтощение. Няма откъде да си купя батерии. Имам газена лампа, която използвам сега, за да осветя Джордж. Мечето лежи неподвижно върху плота за рязане на месо, сякаш очаква дисекция. Докосвам го леко, без да пропускам и сантиметър, внимателно разделям козината му, търсейки следа от скъсано или срязано и зашито на ръка. Не откривам нищо. Опитвам се да изчегъртам с нокът пластмасовите му очи, но не успявам. Обръщам малката му синя тениска (някога носена от Аби), но не откривам скрито съобщение. Затова насочвам вниманието си натам, накъдето всъщност гледам, още откакто намерих пандата — към шева, който съединява десния крак и торса, от който вече тридесет години се сипе някакъв гаден розов пълнеж. Пъхам един пръст, после два в процепа, но намирам само още пълнеж. Бавно и внимателно, за да не повредя онова, което очаквам да открия, изваждам пълнежа и го разстилам на масата. И тогава усещам под пръстите си нещо. На пипане е плоско и твърдо, седем-осем сантиметра широко. Дърпай, дърпай внимателно, не го чупи… Прилича на… компютърна дискета. И е точно това.  (IV) 
 


 Вдигам дискетата с два пръста и я приближавам до светлината, оглеждайки я за повреди. Бесен съм на Съдията. Цялото това търсене, всички тези насоки, толкова много смърт и разрушения заради това! Заради една дискета! Стояла на горещия таван две години! Какво си е мислел! Може би изобщо не му е хрумнало, че високите температури могат да я повредят. Баща ми не разбираше от техника, а дигиталната революция според често повтаряното му мнение беше гигантска грешка. Слагам дискетата на масата и се опитвам да се успокоя. Малко е изкорубена и не се осмелявам да я пъхна насила в процепа на лаптопа. Невероятно. Каква загуба. Но може би е останало нещо. Познавам ли човек, който да разбира как може да се възстановят данните от повредена дискета? Може би Джон Браун, професорът по електроинженерство в Охайо. Последния път, когато бяхме у нас, той забеляза Лайънъл Елдридж в гората зад къщата ми — макар тогава никой от нас да не знаеше, че е бил Лайънъл. Същият следобед Марая ми каза, че докладът на частния детектив липсва, а разпорежданията на баща ми изглеждаха безкрайно далеч. Сега, най-накрая, ги държа в ръцете си и имам нужда от Джон, за да ми помогне да ги прочета. Защо да чакам? Мога да му се обадя още сега, стига бурята да не е прекъснала и телефоните заедно с електричеството. Първо предпазливо връщам дискетата в малкото мече на сестра ми. С бурята, която блъска прозорците, това може да се окажа най-сигурното място. Точно тръгвам да потърся тефтерчето си в дневната, когато кухненската врата с трясък се отваря. Обръщам се. Сигурно е вятърът. Не е. Застанал на прага — дъждът нахлува в къщата — и стиснал пистолет в ръка, стои помощник-съдията от Върховния съд Уолас Уорънтън Уейнрайт. 
  62 
 Битката за Джордж 
 


  (I) 
 


 — Здравейте, господин съдия — казвам колкото мога по-спокойно. — Не изглеждаш особено изненадан. — Защото не съм. — Макар че съм. Гледам ръката, която държи пистолета. Омръзнало ми е да гледам ръце с пистолети, но не мога да направя нищо друго. Той рязко затваря вратата и стиска тънките си устни. — Това ли е? — посочва го с пистолета. Когато влезе, държах мечето и още го стискам с две ръце. Когато не отговарям, Уейнрайт въздиша. — Без игрички, Миша. Твърде късно е. Баща ти очевидно е скрил нещо в това мече. Какво? — Дискета. Той разтрива врата си с лявата си ръка. От тъмносиния му дъждобран, който трудно би се забелязал в бурята, на пода капе вода. — Той ми каза, че има нещо, макар да не поясни какво. Нито къде. — Гласът му е едва доловим, далечен, призрачен. Осъзнавам, че съдията е също толкова изтощен, физически и емоционално, колкото съм и аз. — Всички знаеха, че има… нещо. Но никой не търсеше мече. И никой не смяташе, че може да е дискета. Не го очаквахме от технически невежа като баща ти. Хората търсеха документи. Хитро измислено. Дискета. — Той издиша продължително, за да събере сили. — И откога знаеш за мен? — Откакто осъзнах нещо явно. Че баща ми не е могъл да се справи сам с всички онези случаи. Федералният апелативен съд заседава на комисии от по трима съдии. Така че, за да получи решение в полза на Джак Зиглър, са му трябвали два гласа, а не един. Уейнрайт пристъпва в стаята и се приближава към сводестата врата към коридора. Осъзнавам, че сега пистолетът му покрива и мен, и задната врата, сякаш очаква изненада. Изглежда, разбира от оръжие, затова решавам да не правя внезапни движения. Планът ми успя, но и се провали. Бях сигурен, че никой няма да излезе в тази буря, затова сериозно се надявах да се спася. — И какво от това? Можеше да е всеки друг съдия. Не беше задължително да съм аз. — Гласът му звучи разтревожено и аз се сещам, че се чуди дали достатъчно е прикрил следите си. Щом аз съм го разкрил, и друг би могъл да го направи. — Така е. Но вие самият ми го казахте. Когато дойдох да ви видя. Казахте, че баща ми би решил субективно някой случай толкова, колкото и вие. Той пуска прочутата си крива усмивка, която е по-скоро сардонична, отколкото искрена. Как сме могли всички да се заблуждаваме толкова години? Наистина ли той е приел моралната си арогантност за съчувствие? Сигурно му е било приятно да ми каже буквално истината, докато в същото време е лъжел. И Уолас Уейнрайт като Съдията винаги е мислел, че е по-умен от повечето хора. Не е свикнал някой да е на същото ниво. — Сигурно съм бил прекалено хитър — казва той. — Вероятно. — Няма причини да не му кажа и останалото. В крайна сметка, докато разговаряме, той няма да стреля, а аз вече не обичам да стрелят по мен. — Предполагам и че Каси Медоуз ви е информирала какво става. Може би си въобразявам, но пистолетът леко трепва. — Защо мислиш така? — Трябваше да се усетя от началото. Малъри Коркоран ме повери на Каси, защото нямаше време за моите проблеми. Опита се да ме впечатли, като ми каза, че е работила като сътрудник във Върховния съд. Беше ми ясно, че всичко, което научи Каси, го научава и някой друг. Мислех, че е Малъри Коркоран. Но после ми хрумна, че може би тя е във връзка с бившия си работодател. Съдията, за когото е работила. Затова проверих и, естествено, беше помагала на съдия Уолас Уейнрайт. Може би е съвпадение, че точно на нея беше възложено да се занимава с моя проблем, но вие се възползвахте от това предимство. — Не ми е казал да си вдигна ръцете и аз още държа Джордж Джексън. Искам да поддържам разговора. — Тя участваше ли, или просто споделяше клюки? — Нямам намерение да отговарям на въпросите ти. Навън вятърът още плющи, чуваме острия звук от чупене на клон някъде близо до къщата. В коридора съдия Уейнрайт се намръщва и леко се олюлява, сякаш му е невъзможно да стои неподвижно. Обмисля онова, което току-що съм му казал, все още притеснен дали по някакъв начин не се е издал. После поклаща глава. — Не. Това не е достатъчно. Не би стигнал до това заключение само защото Каси ми е била сътрудничка. — Пистолетът се насочва към гърдите ми. Отстъпвам към мивката. Той ме следва на достатъчно разстояние, за да не мога да го ударя, дори ако знаех как. Колкото до мечето, Уейнрайт не го е поискал и аз не му го предлагам. — Защо не беше изненадан да ме видиш? Как изобщо разбра, че има още някой? Ти явно мислеше, че чичо ти Джак те наблюдава. Може би и партньорите му. Но защо да има и трета страна? — Прав сте. Фактът, че Медоуз е работила за вас, не беше достатъчен. — Дланите и гърбът ми са влажни от пот. Все още имам малка надежда да се измъкна. Бурята, която трябваше да осигури безопасността ми, все още може да ме спаси, стига да накарам Уейнрайт да поговори още малко. — Но аз знаех, че трябва да има, както казахте, трета страна… защото някой не беше спазил нареждането на Джак Зиглър. Искрено учудване. — Какво нареждане? — Че не трябва да ме закачат. Всички други, които ме следяха, знаеха правилата. Не биваше да пострадам, нито някой от семейството ми. Джак Зиглър беше сключил сделка с… с когото трябва. Положението беше разгласено. Не биваше да пострадам и щях да открия онова, което баща ми беше скрил. Щом започнаха да ми се случват неприятности, стана ясно, че или правилата са се променили, или е намесена трета страна. Увериха ме, че правилата не са се променили. Значи имаше външен човек. Някой, който не беше свързан с кръга на Джак Зиглър. — Ще се изненадаш къде имам връзки, Миша. Знам какво иска да каже, но поклащам глава. — Не е достатъчно, че Джак Зиглър може да те намери. Ти трябва да можеш да го намираш. На Уейнрайт това въобще не му харесва, разбирам го по изражението му, в което гняв е заменил язвителността. Може би не обича да му се напомня, че никога не е бил толкова близък с Джак Зиглър, колкото баща ми. Нов вариант на стокхолмския синдром — подкупеният иска да бъде любимец на онзи, който го подкупва. Напомням си да не се опитвам да печеля точки срещу въоръжен човек. — Значи Джак Зиглър е издал нареждане — казва той най-накрая. — Никой да не те наранява. — Да. А вие не знаехте за това и изпратихте двама биячи след мен. Имаше и още нещо. Гърбом съм обиколил плота за рязане на месо. Сега Уейнрайт е пред мивката. Джордж Джексън, чийто крак е почти откъснат, все още стои като щит помежду ни. — Какво? — Медоуз. Започна да ме нарича „Миша“. От кого би могла да го чуе? Не от чичо Мал, той ме нарича „Талкот“. Можеше да е чула Кимър да ми вика така, но се съмнявам, че би използвала прякор, който е чула да употребява само жена ми. Сетих се само за един човек, когото Медоуз познава във Вашингтон и който също ме нарича „Миша“. За вас. Съдия Уейнрайт кима и се усмихва отчуждено. — Браво. Да. В бъдеще трябва да бъда по-внимателен. — Той въздиша. — И така, всичко свърши, Миша. Дай ми дискетата и да тръгвам. — Поглеждам към кухненската врата зад него и той го забелязва. — Боя се, че няма никой друг. Никой няма да ти се притече на помощ, само двамата сме. Затова ми дай дискетата. Моля те, не ме карай да повтарям. Отново се опитвам да спечеля време. — Защо е толкова важна тази дискета? Какво има на нея? — Какво има на нея ли? Ще ти кажа. Застраховка. — Каква застраховка? — Стига, Миша, сигурно вече си се досетил. Не си такъв глупак, на какъвто се правиш. Имена. Имена на хора, които са имали интереси във всички тези корпорации през всички тези години. Секретари от кабинета. Сенатори. Един-двама губернатори. Няколко висши чиновници и известни адвокати. Човекът, който притежава тази дискета, може да се смята за застрахован. Чак сега ми става ясно. — Искаш да кажеш, застраховка срещу Джак Зиглър. Той все още е впил нокти в теб, нали? Или партньорите му? И не ти позволяват да спреш? — Дори не ми позволяват да се оттегля от съда. И непрекъснато искат. — Мълча. Макар почти да бях разгадал мистерията, признанието му ме зашеметява. — И баща ти не беше по-добър. Когато го помолих да сподели с мен информацията, просто ме погледна и каза, че съм бил включен в разпорежданията му. И че ако не го оставя на мира, всички ще разберат. — Година преди да умре — мърморя. Най-после схващам. — Това пък какво значи? — Чудех се как ще обясните, че сте били на острова. — Лъжа, но подозирам, че всяко предизвикателство към суетата му ще доведе до подробен отговор. Той трябва да ми покаже колко е умен. Искам да кажа, преди да ме убие. — Стига, Миша. Всеки би се радвал да му гостувам. Ти самият направи няколко грешки. Държеше се твърде преднамерено, ясно беше, че замисляш нещо. Чух за урагана и че въпреки това ще идваш тук. Разбрах какво си намислил. Приех една покана за дълго гостуване. Днес следобед, когато започна бурята, излязох на разходка. — Отново кривата усмивка. — Казах на домакините, че обичам бурите. И в този момент се разхождам навън. — Вятърът отваря задната врата, после отново я затръшва. — Достатъчно приказки, Миша. Дай ми дискетата. — Не. — Не ставай глупав. Проявявам изненадващо упорство. — Баща ми не я е оставил за вас, а за мен. Искам да видя какво има на нея, после ще реша какво да я правя. Съдия Уейнрайт стреля без предупреждение и ръката му не трепва. Куршумът профучава край главата ми, докато се навеждам, твърде късно, разбира се, и се забива в стената. — Бил съм морски пехотинец, Миша. Мога да стрелям. Дай ми дискетата. — Няма да ви свърши никаква работа. Повредена е. Стояла е на жегата две години. Изкорубена е. — Още една причина да ми я дадеш. — Поклащам глава. Съдията въздъхва. — Опитай се да се поставиш на мое място. Не мога повече да продължавам. Твърде дълго имах връзка с тези хора. Трябва да се измъкна. Дискетата ми трябва. — Очите му стават студени. — Баща ти отказа да ми каже къде е, но със сигурност ще я взема от теб. — Баща ми е отказал — повтарям. — Било е по-миналия октомври, нали? Тогава сте поискали да ви каже къде я е скрил. — Възможно е. И какво от това? Да не би да съм направил друга грешка? — Не, но… Това е уплашило Съдията, мисля си. Уолас Уейнрайт, а не Джак Зиглър, както си бях помислил, го е уплашил толкова, че е заел пистолета от Полковника. И се е записал в клуб по стрелба, за да се научи как да го използва. Уейнрайт, който е бил уморен и е искал да се оттегли от съда, е отишъл да го види година преди смъртта му и е поискал да сподели информацията с него, за да се отърве от Джак Зиглър и партньорите му. Съдията е отказал, Уейнрайт е заплашил да го разобличи и това е накарало баща ми директно да хукне при Майлс Медисън. Минали няколко месеца, нищо не се случило и баща ми прибрал пистолета. После, миналия септември, отчаяният Уейнрайт отново се появил и уплашеният ми баща се върнал в клуба. Опитвам се да си представя тези две икони на правосъдието да се карат за материалите, които сега са в мечето, защото всеки от тях отчаяно е искал да избегне възмездието, че цял живот е бил корумпиран. — Пистолетът — прошепвам. — Сега разбирам. — Какъв пистолет? — Съдията… си е взел пистолет. Той… Мислех, че изненадите са свършили, а тази изглеждаше малко вероятна. Но това е единственото обяснение. Чичо Мал е разбрал всичко наопаки. Онова, което баща ми е казал на Полковника, е било самата истина. Той е искал защита. Но не, както си мисли Марая, от бъдещия си убиец. Искал е защита от изнудвача. Представям си последния месец от живота на Съдията. Когато Уейнрайт се появил отново, баща ми се обадил на Джак Зиглър и двамата провели тайната си вечеря. Сега е толкова лесно да разбера каква услуга е поискал Съдията, за да накара стария си приятел и главен изкусител най-после да му откаже. Осъзнавайки хумора на тази поредица от грешки, успявам да се разсмея. — На какво се смееш, Миша? — Знам, че трудно ще повярвате, господин съдия, но мисля, че баща ми е планирал да ви убие. Сериозно. Купил си е пистолет и мисля, че е възнамерявал да ви застреля.  (II) 
 


 Очите на Уейнрайт помръкват. За миг той сякаш си представя друг начин, по който би могла да завърши историята. После лицето му се изкривява в гримаса и той изръмжава: — Е, сега вече знаеш какъв човек всъщност беше баща ти. Великият съдия Оливър Гарланд. Казваш, че е бил готов да ме убие. Не мога да кажа, че съм изненадан. Той беше чудовище, Миша — бездушно, егоистично и арогантно чудовище. — Навън още едно дърво се кърши с рязък и силен трясък. Пистолетът трепва, докато Уейнрайт се оглежда. После разгневеният му поглед отново се насочва към мен. Сега разбирам защо още не ме е убил. Иска първо синът да страда заради греховете на баща си. И изглежда, се получава. — Именно баща ти ме забърка в тази каша. Той ме накара да започна. Е, какво мислиш за това? Не му отговарям. Нищо свързано със Съдията не е вече в състояние да ме изненада. Но е лесно да се разбере как е подмамил Уейнрайт. Бедното момче от караваната в Тенеси преуспява. Богата съпруга? По-скоро плодовете на две десетилетия взимани подкупи, прани чрез семейството на съпругата. Твърде сложно е, за да го разбера със сигурност, но резултатът е един и същ: Уолас Уейнрайт, големият либерал, народният човек, е забогатял от подкупи. Ако мотивът има значение, баща ми поне го е направил от любов. — Баща ти беше истински дявол. Нямаш представа колко убедителен можеше да е! И напълно покварен. Това достатъчно ли ти е? Да работи за Джак Зиглър. Да гласува както му кажат. Помисли за това, Миша. Но той беше толкова умен, че никой не разбра. И когато започна да ме подработва, беше много предпазлив, дълго време ме убеждава… Няма значение. Любовта към парите е коренът на всяко зло, нали? Исках да се издигна и да се замогна и баща ти… се възползва от това. Каня се да възразя, че баща ми никога не е взимал пари, но после си прехапвам езика, защото разбирам, че част от неговия пъклен план е била да скрие това от Уейнрайт. Никога няма да разбера как точно Съдията е прелъстил бъдещия член на Върховния съд, но забелязвам, че самосъжалителната филипика на Уейнрайт е в типичен вашингтонски стил — взимал е подкупи, но вината изцяло е на онзи, който му ги е давал. Съдия Уолас Уейнрайт, изглежда, осъзнава как звучи, затова изсумтява: — Прекалено много време отделихме на спомените, Миша. Сега ми дай дискетата, ако обичаш. Просто я остави на масата. — Не. — Не? — Не се боя от вас. Няма да посмеете да ме убиете. — Отчаяно. — Знаете какво направи Джак Зиглър с вашите наемници. — А, да, моите наемници. Хубава дума. Наемници. Да. — Казва го с гордост. Ако продължа да разпалвам суетата му, може би ще го накарам да говори. — Не е много лесно да намериш наемници. — Кривата усмивка. — Все пак аз съм съдия от Върховния съд на Съединените щати. Нямаш представа какъв риск поех. Трябваше да използвам връзките си от едно време, от морската пехота… Няма значение. Беше риск, но тази верига е прекъсната. Те така и не разбраха кой ги е наел и никой не може да ги свърже с мен. Тази верига е прекъсната. Може би самият Уейнрайт е премахнал ключовото звено. Със същия пистолет, който сега насочва към мен. — Разбирам. — Просто да кажа нещо. Небрежното признание, че той наскоро е убил някого, не ми оставя много съмнения по отношение на собствената ми съдба. — Не, не разбираш. — Той размахва ръката с пистолета, но преди да реша дали да се опитам да я хвана, отново спира. Бесен е. Вятърът донася нещо на верандата. — Ти не си съгласен. Мислиш си, че ако беше на мое място, щеше да направиш различен избор. — Знам само какво сте избрали вие. Внезапно Уейнрайт избухва. — Ти ме осъждаш! Не мога да повярвам! Ти съдиш мен! Как смееш! Ти си по-лош и от баща си! — Той яростно размахва ръката с пистолета и почти подскачам. — Сигурно си мислиш, че трябваше да направя нещо благородно, като например да се предам. Не знаеш какво говориш. Имаш ли представа кой съм аз? През последните десет години аз съм единствената надежда, не разбираш ли? Конституцията умира, ако не си забелязал. Не, убиват я. Лесно ти е да хвърляш камъни, докато си седиш в кабинета и пишеш статии, които никой не чете. Аз съм онзи, който се бореше за свобода и равенство в тези реакционни времена! Аз оглавих цяло крило на Върховния съд! — Гласът му се снижава. — И те имаха нужда от мен, Миша. Наистина. Онова, което направихме в името на правосъдието, е твърде важно, за да пропадне заради… заради подобно нещо. Не можех да напусна, Миша. Дори ако Джак Зиглър би ме пуснал, нямах право. Съдът имаше нужда от мен. Нацията се нуждаеше от мен. Да, знам, аз не съм светец, направил съм известни компромиси преди много време. Но потомците също са важни! Ако бях напуснал съда, ако крилото ми беше изгубило своя водач, законът щеше да бъде много по-несправедлив. Не разбираш ли? Да, разбирам. Лицемерието му направо ме замайва, но разбирам. Изкушение, изкушение — Сатаната никога не се променя. — Не можех. Това беше по-важно от мен. Моята съдба нямаше значение, а само потомците. Борбата за справедливост беше мое призвание, Миша, и нямах избор, освен да му се отдам. Съдът имаше нужда от мен. За да запазя поне капка почтеност и добро там. Хората вярват в съда. Ако бях позволил скандалът да опорочи името на съда, много обикновени хора щяха да пострадат. — Той отново се е върнал в началото и изглежда изтощен от собствените си аргументи. — Обикновени хора — повтаря Уолас Уейнрайт. — Разбирам. — Наистина ли, Миша? — Той отново размахва пистолета. — Бих искал да мога да продължа да се боря. Но се уморих, много се уморих. — Въздишка. — А сега, моля те, дай ми онова, за което дойдох. Взе още замаян от речта му, правя последен опит. — И после какво? — Когато той не отговаря, казвам онова, което мисля. — Не сте дошли тук само за дискетата. Дошли сте да ме убиете. — Така е, няма да те лъжа. Бих искал да имаше друг начин. Но ти все още имаш избор. Не искам да страдаш ненужно. Смъртта ти може да бъде бърза и безболезнена — куршум в тила — или бавна и мъчителна, — ако първо прострелям коленете ти, после лактите, а може би след това и корема ти. Боли ужасно, но дълго няма да умреш. — Той прави жест с пистолета. — Хайде, дай ми дискетата. — Не. — Убивах хора във Виетнам. Знам как да използвам пистолет и не се боя да го направя. — Спомням си снимката в кабинета му — доста по-млад, в униформа на морската пехота. Не се съмнявам в думите му. — Сигурно ви се иска да ме застреляте — пробвам, — но няма да го направите в къщата, защото има голям шанс да оставите улики. Навън всичко трещи и пука. Невероятно, но ураганът сякаш се засилва още повече. Но може би окото му е минало над нас и вятърът се е обърнал. — Нямам нищо против да те застрелям в къщата — спокойно казва Уейнрайт. — Тогава защо не го направихте досега? — Защото това малко мече може да е поредният блъф. Не те подценявам. На гробищата заблуди експерт. Стига вече приказки. След тридесет секунди ще стрелям в капачката ти, освен ако не ми дадеш… Страхотен трясък разтърсва къщата и вцепенява и двама ни. От стените падат картини, съдовете в шкафовете се чупят. Съдия Уейнрайт, който не е от Ню Ингланд, е стреснат. Той не знае онова, което знам аз — че ужасяващият шум е от комина, който е паднал на покрива. Врагът ми автоматично поглежда нагоре, а аз се промушвам покрай него и все още стиснал Джордж Джексън, излитам през кухненската врата. 
  63 
 Водното дете 
 


 Прецапвам зад ъгъла към тясната алея, която води към Оушън Авеню. Знам, че Уейнрайт ще ме последва, защото няма друг избор; знам също, че планът ми да използвам урагана се е обърнал срещу мен по най-лошия възможен начин — мога да тичам и да крещя колкото си искам, но няма кой да ме чуе и да ми помогне. Чувам как един куршум се забива в съседната къща и хуквам по-бързо. Уолас Уейнрайт може да стреля напосоки, но това ще се промени, а твърде малко разбирам от пистолети, за да изчисля колко куршума има. Бързо! Чувам Уейнрайт да крещи и да ругае зад мен, но не смея да се обърна. Почти всички предимства са на негова страна. Той има дъждобран и шапка, а аз съм по анцуг, който вече е залепнал за кожата ми. Обут е с ботуши, а аз нося маратонки, които вече са пълни с вода. Той има пистолет. Аз имам мече. Сякаш за да докаже, че съм прав, един куршум рикошира от паважа пред мен. Настига ме. Моето предимство е, че съм с тридесет години по-млад. От друга страна, наскоро ме простреляха и не си нося бастуна. Усещам как шевовете на раните ми се отварят и мускулите ми поддават. Изтощен съм, забавям неминуемо ход, а пулсиращата болка се разпространява из раненото ми бедро. Нов изстрел, едва дочут през грохота на бурята. Ураганът все още работи за мен — вятърът пречи на Уейнрайт да се прицели. Осъзнавам, че съм се насочил не накъдето трябва. Трябваше да тръгна по пресечката към магазините — може би някой е отворен! — или към полицейското управление — може да има дежурен полицай! Но Уейнрайт, ветеранът от Виетнам, е предугадил тази тактика и ми препречва пътя. Мога да бягам само към плажа. Трябва да принудя краката си да се движат, ако искам да видя отново сина си. Затова ту бягам, ту вървя, бързам към океана и се моля вятърът и поройният дъжд да продължават да му пречат да се прицели. Пресичам крайбрежната улица и един куршум улучва металната решетка, която разделя тротоара от плажа. Уолас Уейнрайт е на седемдесет и една години, но ме настига. За миг спирам на върха на разнебитеното дървено стълбище. Под мен яростни вълни заливат пясъка. Насипът, който отбелязва границата между охраняваната и неохраняваната част на плажа, не се вижда. Не искам да слизам долу. Но Уейнрайт е зад мен и нямам друг избор. Почвам да слизам. Чувам Уейнрайт да вика. Стигам най-долното стъпало и то веднага се счупва под тежестта ми. Изтърколвам се във вълните, които покриват пясъка. Джордж Джексън отлита във водата на два-три метра от мен и бавно изплува. Цялото ми тяло изгаря от болка. Искам да си лежа във водата и да я оставя да ме отнесе. Уейнрайт слиза по стълбите, но внимателно. Несръчно се изправям и се хвърлям към мечето на Аби, но следващата вълна ме подкосява. Пак се изправям, навеждам се над водата и протягам ръка с усещането, че още един шев се отваря. Но хващам Джордж Джексън. Ледената вода стига до кръста ми, вълните ме подмятат насам-натам, а силите ми са на изчерпване. Хоризонтът е скрит от сърдити сиво-черни облаци. — Браво, Миша, добре се справи. — Уейнрайт стои на няколко метра от мен в по-плитката вода. Гласът му е прегракнал. — А сега да приключваме. Поглеждам го — облечен в синия дъждобран и ботушите, толкова практичен, толкова добре подготвен; не успях да го заблудя и за миг, дори с кутията на гробищата. Знаеше, че съм се върнал на Винярд, знаеше защо съм чакал урагана. Знаеше всичко. Вече съм замаян от студа и болката, волята ми съвсем е отслабнала. Умът, търпението и брилянтният му план ме победиха. Поглеждам малкия блестящ пистолет и бялото лице на Уейнрайт, студено и самоуверено, и внезапно разбирам, че повече не мога. Направих всичко възможно. Изтощен съм и емоционално, и физически. Щом толкова иска, да ме застреля. Твърде съм уморен и нещастен, за да ми пука. Съжалявам, Съдия. Сагата с разпорежданията най-после е свършила. Знам, че ще му дам мечето. Пристъпвам залитайки към плажа — държа Джордж Джексън пред мен — и изведнъж виждам как очите на Уейнрайт се разширяват и той отстъпва, сякаш някой върви след мен, изникнал от океана, за да се намеси в последния момент — Максин, Хендерсън, Нунцио или някой друг въоръжен спасител — но вместо това, когато се обръщам, виждам двадесетметрова черна вълна, която бързо се приближава. Уейнрайт вече тича към стълбите. Опитвам се да го последвам, но в този момент вълната ме удря в гръб и ме поваля. За няколко секунди лицето ми е зарито в пясъка и над мен има вода. Изгубил съм от поглед мечето, Уейнрайт и всичко останало и ако не помръдна, колкото и да ме боли, ще се удавя. С малкото силици, които са ми останали, изплувам на повърхността, но вълната ме понася със себе си, а вече не мога да се боря, затова се нося по водата и чакам да потъна. Нова вълна пак ме доближава до плажа. Чувам, че Уолас Уейнрайт крещи нещо. Сядам и изтръсквам водата и пясъка от косата и очите си. Уейнрайт е във водата. Опитва се да стигне мечето на Аби, което се отдалечава все повече и повече, теглено навътре от вълните. Наблюдавам. Не мога да направя нищо, за да му помогна или да му попреча, едва имам сили да седя на пясъка и да чакам следващата вълна, която да ме удави. За годините си Уейнрайт е доста подвижен и силен, но дори от това разстояние виждам, че няма шанс. Всеки път, когато посегне за пандата, нова вълна отнася и двамата по-навътре. Той вече не стиска пистолета, протяга се към Джордж Джексън с две ръце. За миг ми става забавна гледката на великия герой на либералите, който отчаяно се опитва да спаси великия черен мъченик от епохата на активисткото движение. После се намръщвам, защото, изглежда, съм сгрешил. Уейнрайт хваща мечето и се насочва към брега. И държи пистолета. Сигурно е бил в джоба му. Напредва към мен с мрачна решителност. А после го залива още една двадесетметрова вълна и той изчезва. Ръката му се подава, главата му изскача един-два пъти и после той изведнъж изчезва, отнесен в яростното сърце на бурята. Главата ми клюмва на пясъка и за известно време аз също умирам. 
  64 
 Двоен екселсиор 
 


  (I) 
 


 „Между жертвите на урагана — съобщава тържествено говорителят — е съдия Уолас Уорънтън Уейнрайт от Върховния съд на Съединените щати, който се удавил на остров Мартас Винярд, очевидно падайки във водата, докато се разхождал край морето, за да се полюбува на бурята. Макар ураганът да се разрази преди три дни, тялото му беше изхвърлено на плажа едва тази сутрин. Седемдесет и една годишният Уейнрайт бил на острова по покана на приятели. Смятан за последния от великите съдии-либерал и, Уейнрайт е най-известен с пламенната си защита на…“ Кимър взима дистанционното, изключва телевизора, обръща се към мен и се усмихва. — Имаш ли представа какъв късметлия си, Миша? Можеше да бъдеш ти. — Права си. — Какво изобщо правеше на онзи плаж? — Може би все още си мисли, че съм се опитал да се самоубия. — Бягах от съдия Уейнрайт, който стреляше по мен. — Отвратителен си. Изобщо не е смешно. Тя скача, за да разчисти хартиените чинии, в които току-що сме яли поръчана по телефона пица. Макар и боса, Кимър е все още облечена за работа, в бежово сако и светлосиня блуза с рюшове. Малко е отслабнала, може би умишлено, а може би от тревогите. Изглежда по-красива и по-недостъпна отвсякога. В ъгъла на дневната Бентли си играе с компютъра. Когато пристигнах да го взема за уикенда преди час, двамата с Кимър тъкмо бяха седнали пред двойна пица със сирене и моята изхвърлила ме от дома ми жена ме покани да остана малко. — Беми бие! Беми бие! — щастливо вика синът ни. — Три и шест е девет! Девет! Беми бие! — Беми бие — съгласявам се, без да отварям очи. Във въображението ми последната сцена се преиграва по най-различни начини. Може би щях да намеря сили да се хвърля във водата и да спася Уолас Уейнрайт. Може би енергията ми беше недостатъчна, или той беше твърде далеч. Понякога си представям как го изваждам от океана. Понякога — как умирам при този опит. Понякога се сещам да се помоля за душата му. Понякога се радвам, че е мъртъв. — Нали е чудесен! — пита Кимър с престорен шепот. — Да. — Очите ти са затворени, глупчо. — Да, но знаеш ли? Той е чудесен дори когато съм със затворени очи. Но все пак ги отварям и за един златен миг с Кимър сме пак заедно, свързани от любовта и възхищението от единственото нещо на света, което и двамата обичаме. После си спомням скъпото кожено яке с бродирания в синьо надпис „Университет „Дюк“, което открих, докато закачах анорака си в дрешника в коридора, и златото се превръща в шлака. — Миша, знаеш ли кой се обади да те търси? — Кой? — Джон Браун. Каза, че си го търсил. Предполагам, че си забравил да му дадеш новия си телефон. — Обадих му се от Винярд. — Облегнал съм се на коженото канапе със затворени очи, както правех и когато живеех тук. — Сигурно съм му дал номера там. — Трябва да включиш новия си телефон в указателя. — Уединението ми харесва. — Не разбирам защо толкова държиш на това — казва Кимър, която не може да живее и пет минути без телефон. Внезапно се сеща нещо, слага ръка на устата си и се разсмива. — Освен ако… освен ако не ти трябва уединение, защото… Нали не криеш някоя жена в апартамента? Шърли Бранч ли е? Или някоя друга? — Няма жена, Кимър. — „Освен теб“. — Или Пони Елдридж? Двамата измамени съпрузи се събират? — Съжалявам, че те разочаровам. Аз все още съм женен. Кимър разумно пренебрегва намека. — Не е Дана, нали? Чух, че имала проблеми с Алисън. Или обратното. Нима двамата сте решили да направите нещо след всички тези години? Перифразирам старата шега. — Тя не си пада по мъже, нито аз по бели жени. Кимър не е убедена. Навежда се към мен, присъствието й ме зашеметява, вдига чашата с вино и отпива малка глътка. — Тези дни всеки си пада по всичко — уверява ме тя с авторитета на експерт, преди да се върне в кухнята. — Сладоледът идва — вика оттам. — С орехи. Искаш ли? — Да. — Искаш ли шоколадов сироп? — Да, благодаря. Да, можех да го спася. Не, нямах сили. Да, трябваше да опитам. Не, нямаше да успея. Нов вик от кухнята. — Впрочем, намери ли онова, което търсеше? Искам да кажа, на Винярд. Добър въпрос. — Миша? Миличък? — Напомням си да не обръщам внимание на думата „миличък“ — вероятно това е просто навик. Кимър сигурно не осъзнава, че я е казала. — Всъщност не — отвръщам й. — Не. — Съжалявам. — Аз също. — Пауза. Странно е, но решавам да бъда възпитан и питам. — Може ли да използвам телефона? — Заповядай. — Усмихнатото й лице се появява на вратата. — Все още ти плащаш сметката. — И отново изчезва. Влизам в бившия си кабинет. Кимър не му е създала ново предназначение. Няколко рафта все още стоят на мястото си, останалите заедно с бюрото, бюфета и столовете запълват мазето на моя апартамент. Тук-таме са разхвърлени списания, но в общи линии уютната стая, където прекарах толкова много часове на агония, наблюдавайки дали някой ме следи от Хоби Роуд, е празна. Преносимият телефон е на пода. Така стаята изглежда сякаш мъртва. Чудя се как Кимър я издържа. Може би просто държи вратата затворена. Вдигам телефона, набирам номера от паметта и търпеливо чакам Джон Браун да вдигне.  (II) 
 


 Полицията на Оук Блъфс ме открила в безсъзнание на плажа. Периодично патрулирали покрай морето, дори по време на бурята. Трябвало е само да чакам. И преди всичко можех дори да бягам към участъка. Само паниката ме накара да помисля, че ще е затворен. По времето когато дойде линейката, вече се бях свестил и седях, което е хубаво, защото докато санитарите ме вдигаха на носилката и ме подготвяха за инжекция, един от полицаите се приближи и каза на колегата си: „Някое дете си е изгубило мечето“. Извърнах глава и видях подгизналия от вода Джордж Джексън под мишницата му. Бурята го беше изхвърлила като нежелано усложнение. Казах на смаяния полицай, че мечето е мое. Питаха ме, повече от любопитство, какво съм правил на плажа по време на урагана с плюшено мече. „Разхождах го“, отвърнах им, което не ги убеди. Но не питаха повече. И ето ме най-после обратно в апартамента. Бентли тича из недотам голямото помещение и играе на криеница с Мигел Хадли, чийто баща го остави преди два часа, за да се видят. Марк постоя няколко минути, изпускайки облаци дим от тютюна си с дъх на малини, и двамата се съгласихме, че е срамота съдията Уейнрайт да си отиде така, а после поиграхме старата университетска игра — преструвахме се, че имаме дори най-смътна представа кого ще избере на негово място президентът. Благодарен съм на Марк, че към края на това тъжно лято се опитва да оправи отношенията ни, но развалените приятелства, подобно на разрушените бракове, често са невъзстановими. Макар от август все още да остават няколко дни, следобедът е хладен, защото е нахлул студен фронт и вали дъжд с гръмотевици. В апартамента си нямам истински кабинет, затова работя на лаптопа в кухнята, като слизам до библиотеката в мазето, когато ми се наложи. И сега стоя пред него и се опитвам да се съсредоточа върху една статия, която да хвърли нов поглед върху данните за влиянието на богатството върху изхода на исковите дела: личното ми извинение към Ейвъри Ноуланд — опитвам се да разбера дали не е прав. Джон Браун ми каза, че въпреки жегата, изкривяването и солената вода, вероятно поне част от информацията на дискетата може да бъде възстановена. Трябвало обаче да действам бързо, защото горещината можела да „стопи“ битове информация, но истинският проблем бил морската вода. Каза ми да почистя повърхността с дестилирана вода, което и направих. Но магнитните носители, увери ме той, са по-здрави, отколкото си мислят повечето хора. Единственият начин да си сигурен, че си се отървал от запазена на тях информация, е да я изтриеш напълно, като форматираш дискетата. Но за да си съвсем сигурен, добави той, може да я минеш и със силен магнит, а после пак да я форматираш. „И след всичко това — засмя се той, — ако наистина си умен, ще унищожиш дискетата“. Например ще я опечеш в микровълновата. Или ще я хвърлиш в пещта за горене на смет. Ако не вземеш такива крайни мерки, вероятно е част от информацията да оцелее. Знам какво има на дискетата. Уейнрайт каза, че е пълна с имена, имена на хора, които са вече известни и чиито дела той и баща ми са решили несправедливо в тяхна полза. Бих могъл да създам много проблеми. Мога да прочета измъчените бълнувания на Съдията и да науча подробности за многобройните му престъпления, мога да изнудвам корумпирани сенатори или да ги предам на правосъдието. Мога да предам дискетата на медиите и да ги оставя да се разбеснеят. Обвиненията може да обърнат значителна част от историята на 70-те и 80-те години с главата надолу. Те са недоказани, може би просто последните отчаяни бълнувания на измъчения мозък на Съдията, но това никога не е спирало журналистите да причинят колкото може повече вреди с възможно най-малко извинения, защото правото на хората да познават себеподобните си до последна подробност дава възможност на медиите да печелят от скандалите. Представям си баща ми отново на първите страници, само че този път придружен от много приятели. Потръпвам. Сенатори, каза Уейнрайт. Губернатори. Служители от кабинета. Да, бих могъл да нанеса много поражения. Вероятно баща ми е мечтал точно за това — да отмъсти на света, който толкова жестоко го отритна. Може би това е била причината за писмото, пешките и останалата част от зловещата озадачаваща следа, която най-накрая ме върна на тавана на Каща Винард. Внезапно се ужасявам от ума на баща си. Светът унищожи баща ми и той, изглежда, ме е избрал за свой инструмент, който да унищожи света. Виновните трябва да бъдат наказани — това е несъмнено. Но вината има различни варианти. Наказанието — също. Адисън. Никой не повдигна въпроса за него, макар Нунцио да намекна това-онова. Алма каза, че Адисън не можел да бъде глава на семейството. Сали каза, че Адисън й е казал да вземе албума. Малъри Коркоран каза, че баща ми смятал, че Адисън го е предал. И че разпорежданията на баща ми били за по-малкия му син, а не за по-големия, когото той обичаше най-много от всичките си деца. Може ли причината да е била, че Адисън вече е знаел всичко? Брат ми каза, че Съдията отишъл при него в Чикаго година преди смъртта си и го накарал да прочете доклада на Вилар. Това сигурно е било последствие от посещението на Уейнрайт. Първата идея на баща ми била да каже на първородния си син всичко, така че Адисън да му бъде застраховката, ако нещо се обърка. Само че Адисън не се включил. Знам, че е прочел доклада, знаел е, че в колата, която е убила Аби, е имало двама души. Може би Съдията е казал на брат ми и какво е станало след това. Може би Адисън сам се е досетил. И в двата случая това го разстроило толкова, че отказал да слуша. Не искал да знае какво е правил Съдията за Джак Зиглър в замяна на убийствата на Фил Макмайкъл и Мишел Хофър. А баща ми, както е казал на чичо Мал и както знаеше или се беше досетила Просто Алма, го приел като предателство. Затова преминал към втория си син. Само че този път бил по-предпазлив. Вероятно се е тревожел, че и аз ще го отхвърля като Адисън, затова е решил да не ми оставя избор, да състави разпорежданията си така, както би съставил една от шахматните си задачи, така че щом умре, събитията да се задвижат и аз да мога да поема само по един път. Пътят, който ще ме отведе до Каща Винард и до Джордж Джексън. Може би се е надявал, че ще открия всичко още щом видя писмото. А може би участието на Адисън не се е ограничило само с това да каже на Съдията, че не иска да участва. Все пак някой трябва да е качил досиетата на Съдията на дискетата. Баща ми не би могъл да го направи, но Адисън обича компютрите. Може би Адисън му е дал инструкции, а може би го е направил вместо него. И в двата случая брат ми е имал поне груба представа какво е криел Съдията и защо, дори ако не е знаел къде. Защо тогава отказа да помогне на мен и Марая в самостоятелните ни търсения? Защо, когато най-после се свързах с него, се опита да ме убеди да не продължавам? По същата причина, по която е накарал Сали да вземе албума. Защото е бил в кухнята на Шепард Стрийт през нощта, когато Съдията за пръв път се е опитал да сключи сделката си с дявола. Защото е държал заровена тази тайна повече от двадесет години. И защото не е бил готов тя да бъде ексхумирана. Адисън ми липсва. Не какъвто е сега, а какъвто беше. Както беше преди, би казал Съдията. Изглежда, това ми липсва във всяко отношение — онова, което беше преди. Семейният ми живот е поредица от загуби. Брат ми, сестра ми, съпругата ми, майка ми, баща ми, всички вече ги няма, освен Марая. Морис Йънг проповядва, че винаги трябва да гледаме напред, а не назад, и аз се старая. О, как се старая само!  (III) 
 


 Бентли и Мигел са слезли в мазето и си шушукат, както правят най-добрите приятели на тази възраст. Поглеждам огъня, който съм запалил този хладен следобед, после се качвам на втория етаж, влизам в малката си спалня и затварям вратата. Сядам на евтиния матрак и се взирам в скрина, единствената друга мебел в стаята. Кацнал върху него, Джордж Джексън сякаш ми намига с черните си пластмасови очи. Необезпокоявана, дискетата, от която се топи информация, си стои в него. Дяволският албум е скрит на дъното на едно чекмедже под спортните дрехи, които рядко обличам. Затварям очи и си спомням махащата ръка на Уейнрайт. Отварям ги и си спомням отчаяните му думи, че искал да се оттегли, но Джак Зиглър и партньорите му не позволявали. Вероятно Уейнрайт е бил неизвестният купувач, който се интересуваше от къщата на Шепард Стрийт, за да може да я претърси. След това сигурно щеше да поиска да купи и Каща Винард. Несъмнено с всичко, което е в нея. Тоест и мечето на Аби. Проблясващата светкавица се отразява в пластмасовите очи на Джордж Джексън и имам чувството, че той ми намига. Тази стара играчка, от която се сипе пълнежът, сигурно е вълшебна. Ако Джордж не се беше върнал на брега, ако полицаят не го беше открил, ако не се бях свестил, ако няколко дребни неща бяха различни, сега нямаше да съм изправен пред тази дилема. Ако вълните бяха отнесли мечето, нямаше да се чудя какво да правя. Нямаше да мога да направя нищо, защото дискетата нямаше да я има. Нямаше да има разпореждания. Джак Зиглър и неговите приятели или врагове, или които и да са, след случката на гробището са решили, че вече съм открил скритата от баща ми информация, а аз недвусмислено заявих на Хендерсън, че ще пазя в тайна онова, което знам. Сега убеждението ми е доказано — разпорежданията най-после са мои и аз усещам нарастващото изкушение, което властта винаги поражда. Взимам мечето, изваждам дискетата и се връщам в дневната. Навън бурята още вилнее. Вярно е, че не може да стъпи на малкия пръст на онази на Винярд, но бурята си е буря и въпреки огъня апартаментът все повече изстива. Или може би изстивам аз. Спомням си мечтата на баща ми да се прослави, като създаде първия двоен екселсиор с коня, задача, която Карл нарече невъзможна. Но двоен екселсиор, в който накрая побеждават черните: две самотни пешки, една бяла и една черна, трогателни в своето безсилие, които тръгват от началните си квадратчета и вървят неотклонно една срещу друга, докато на петия ход всяка стига отсрещния край на дъската и става кон, като с последния ход матира белия цар. Освен това не трябва да има никакви други възможности, само тази поредица от ходове е позволена. Ако черният цар може да бъде матиран по-бързо или двете пешки по всяко време могат да направят други ходове и да постигнат същия резултат, задачата не струва. Баща ми остави след себе си своя двоен екселсиор, не на дъската, а в живота, пускайки в ход своите две пешки, една черна и една бяла, които изминаваха само по едно квадратче на ход, докато не стигнаха другия край на дъската на един смрачен от бурята плаж в Оук Блъфс, където се изправиха една срещу друга за последен път. Единият кон умря. Другият трябва да даде мат. Точно както е искал жадният ми за отмъщение баща. Държа в ръката си средството. Трябва само да вдигна телефона, да се обадя на агент Нунцио, на „Таймс“ или на „Поуст“, и двойният екселсиор на Съдията е завършен. Само че задачата не струва, ако има и друга възможност. И проблемът с конете е, че те често се движат… ексцентрично. Невъзможно, беше казал Карл. Момчетата пак тичат из къщата. След няколко минути ще им дам да хапнат, после тримата ще се натъпчем в колата за кратко пътешествие до красивата къща на семейство Хадли. Поглеждам си часовника и отивам в тясната кухня, за да приготвя храната на децата. Толкова много неща имам да правя. Иска ми се да бъда по-добър християнин, да прекарвам повече време с Морис Йънг и да науча значението на вярата, която изповядвам. Искам да се разхождам със Сали, дай се извиня от името на семейството и ако мога, дай помогна да се излекува. Искам да посетя Просто Алма, да седна в краката й и да слушам истории за доброто старо време, когато семейството ни беше щастливо — както беше преди. После искам да отида при Тера и да сравня историите. Искам да помогна на сестра ми да не скучае. Искам да вярвам в закона, както вярвах някога, преди Съдията и приятелчето му Уейнрайт да разбият вярата ми. Има и още нещо. Искам да разбера какво е станало с Максин. Искам да знам защо ме простреля, дали е било случайност и ако не е било, по чия заповед го е направила. Искам да ме погледне в очите и да ми каже, че не работи нито за Джак Зиглър, нито за неизвестните му партньори, с които е заговорничил да убие Фил Макмайкъл и приятелката му, за да корумпира федералния апелативен съд. Може би дори ще успее да ме убеди. В такъв случай Максин е работила, точно както ми каза, за добрите — не за великите, а просто за добрите, които искаха да унищожат онова, което е оставил баща ми, а не да го използват. Още една фракция? Друга банда? Или друга федерална агенция? Чичо Джак казва, че някои въпроси нямат отговори. Може би в някой от близките дни отново ще отлетя до Аспен, ще почукам на вратата му и все пак ще му задам няколко от тях. И ако го направя, навярно ще му дължа някаква благодарност, задето опази мен и семейството ми през всички тези месеци, когато можехме да бъдем отвлечени, измъчвани и убити. Само дето, ако той не беше направил онова, което е направил, никога нямаше да имаме нужда от защита. Толкова много искам да знам, а имам толкова малко време. Връщам се в дневната, загледан в напуканата изкорубена дискета в ръката си, и ми се иска да мога да разкрия тайните й само със силата на волята си, защото ако знам точно какво е записал на нея баща ми, факти или измислици, това може да ми помогне да реша какво да правя. Но ми липсва време или доверие да направя онова, което ми препоръча Джон Браун — да наема човек, който да я разчете. Ще трябва да взема решението въз основата на малкото, което вече знам. Да бъдеш човек означава да действаш. Огънят пращи. Когато с Кимър бяхме все още поне малко щастливи, да се сгушим пред огъня беше един от любимите ни начини за прекарване на времето. Сега тя сигурно се е сгушила пред камината. Само че без мен. Липсва ми онова, което имах. Което беше преди. Но още ми харесва да гледам огъня. Хвърлям още една цепеница и няколко искри литват във въздуха. После поглеждам дискетата, тегля чертата, оставям миналото зад себе си и я хвърлям в пламъците. 
  Информация за текста 
 


 	 
 Stephen L. Carter The Emperor of Ocean Park 2002 	 
 Стивън Картър Императорът от Оушън Парк серия „Елм Харбър“ #1 © Мариана Димитрова, превод, 2004 © ИК „БАРД“ ООД, 2004 ISBN: 954-585-587-9 	 
 Източник: Powershare Torrents Корекция и форматиране: nedtod, 2019 г. notes


 
  1 
 


 Клайв Стейпъл Луис (1898-1963) — английски писател, автор на повече от 40 книги върху християнската апологетика, както и на трилогията за деца „Хрониките на Нарния“. — Б.пр. 
  2 
 


 Quid pro quo (лат.) — услуга за услуга. — Б.пр. 
  3 
 


 От Nzinga — анголска царица-воин от 17 в. — Б.пр. 
  4 
 


 На английски офицерът в шахмата се нарича bishop (епископ) или fool (глупак). — Б.пр. 
  5 
 


 Excelsior (лат.) и все по-нагоре. — Б.пр. 
  6 
 


 Феликс Франкфуртер (1882-1965) — съдия във Върховния съд, обявил се срещу присъдата на Сако и Ванцети, привърженик на индивидуалните граждански права, смятан за краен либерал. — Б.пр. 
  7 
 


 Мартин Бубър (1878-1965) — еврейски философ и теолог. — Б.пр. 
  8 
 


 Тактика в шахмата, при която противникът е принуден да направи определена поредица от ходове. — Б.пр. 
  9 
 


 В4 се произнася В — би и 4 — фор — „бифор“ — before (англ.) — преди. — Б.пр.